Лекарят се събуди уплашен. Отново сънува старата къща в Ню Орлиънс. Видя жената в люлеещия се стол. Видя мъжа с кафявите очи.

И дори сега, в тихата хотелска стая високо в Ню Йорк Сити, той чувстваше старата тревожна дезориентация. Отново бе говорил с мъжа с кафявите очи. Да, помогни й. Но това е само сън. Искам да се отърва от него.

Лекарят седна в леглото. Не се чуваше нищо, освен тихото жужене на климатика. Защо мислеше за това тази нощ, в хотелска стая в „Паркър Меридиън“? За миг не можа да се отърси от усещането за старата къща. Отново видя жената — сведената й глава, празния й поглед. Почти чуваше жуженето на насекомите по мрежите на старата веранда. А мъжът с кафявите очи говореше, без да помръдва устни. Внезапно оживяла восъчна кукла.

Не. Спри.

Стана от леглото, закрачи тихо по килима и застана пред чисто белите пердета. Взря се в черните, покрити със сажди покриви и в ледените неонови светлини, които проблясваха на фона на тухлените стени. Ранното утро просветваше иззад облаците над мрачната бетонна фасада отсреща. Но тук нямаше никаква топлина, която да те накара да се отпуснеш. Никакъв замайващ аромат на рози и гардении.

Постепенно главата му се проясни.

Помисли си отново за англичанина в бара на хотела. Това бе върнало спомена — англичанинът бе казал на бармана, че току-що е пристигнал от Ню Орлиънс и че това със сигурност е обитаван от духове град. Беше приветлив човек, истински джентълмен от Стария свят, в тесен костюм от крепон на ивици, със златен часовник на верижка, прикрепена за джоба на жилетката му. Къде можеше да се види такъв човек в днешно време? Мъж, който говори с остра, мелодична интонация на британски театрален актьор, с искрящи, вечно млади сини очи.

Лекарят се бе обърнал към него с думите: „Да, прав сте за Ню Орлиънс, напълно сте прав. Аз самият видях призрак там, и то не много отдавна…“. После бе спрял, объркан. Беше се втренчил в топящия се лед в бърбъна пред себе си, в острото отражение на светлината в основата на кристалната чаша.

Жужене на мухи през лятото, миризма на лекарство. Толкова много торазин? Да не би да има някаква грешка?

Но англичанинът бе почтително любопитен. Покани лекаря да се присъедини към него на вечеря с думите, че колекционира подобни истории. За миг лекарят се изкуши. Имаше нещо успокояващо в тази условност, пък и харесваше този човек, веднага бе изпитал доверие към него. Пък и фоайето на „Паркър Меридиън“ бе красиво, очарователно място, пълно със светлина, с движение и хора. Толкова далече от онова мрачно кътче в Ню Орлиънс, от тъжния стар град, като гноясала от тайни рана в безкрайната карибска жега.

Но лекарят не можеше да разкаже тази история.

— Обадете ми се, ако промените решението си — бе казал англичанинът. — Казвам се Аарън Лайтнър. — И му бе дал визитна картичка с име на някаква организация. — Може да се каже, че събираме истории за призраци — истински истории.

Доста странно мото.

Да, това бе върнало спомена. Англичанинът и странната му визитна картичка с европейски телефонни номера, англичанинът, който щеше да отпътува за крайбрежието на следващия ден, за да се срещне с един калифорниец, който се бе удавил, но бе върнат отново към живот. Лекарят бе чел за този случай в нюйоркските вестници — още един от онези хора, изпаднали в клинична смърт и върнали се сред живите, след като са видели „светлината“.

Бяха говорили за този удавник с англичанина.

— Сега той твърди, че има психични сили — беше му казал англичанинът. — И това, разбира се, ни заинтересува. Изглежда, вижда образи, щом докосне нещо с голи ръце. Наричаме това психометрия.

Лекарят беше заинтригуван. Беше чувал за неколцина подобни пациенти, сърдечноболни, завърнали се от смъртта. Един от тях твърдеше, че може да вижда бъдещето. Близко до смъртта преживяване. Неведнъж бе попадал на статии в списанията, посветени на този феномен.

— Да — рече Лайтнър, — най-добрите проучвания по въпроса са извършени от лекари, от кардиолози.

— Нямаше ли такъв филм преди няколко години? — попита лекарят. — За жена, завърнала се от смъртта с умението да лекува? Необичайно затрогващо.

— Като че не страдате от предразсъдъци по този въпрос — рече англичанинът с усмивка. — Сигурен ли сте, че не искате да ми разкажете за вашия призрак? Много бих искал да чуя историята. Заминавам чак утре, по някое време преди обяд. Какво не бих дал да науча вашата история.

Не, не и тази история. Никога вече.

Вече сам в сенчестата хотелска стая лекарят отново почувства страх. Часовникът в дългия прашен коридор в Ню Орлиънс тиктакаше. Той чуваше как пациентката му тътри крака, докато сестрата я „разхожда“. И отново усети миризмата на нюорлианската къща през лятото — на жега и старо дърво. Мъжът му говореше нещо…

Девет вечерта. Стаята бе тъмна, ако не се броеше синкавата светлина от телевизора. Госпожица Хавишам, не беше ли тя — призрак в сватбена рокля от любимите „Големи надежди“.

През чистите прозорци без завеси можеше да види светлините в центъра на Сан Франциско, ако реши — съзвездие, блещукащо през рядката мъгла, и точно под него заострените покриви на по-малките къщи в стил кралица Ана по Либърти стрийт. Колко обичаше Либърти стрийт! Неговата къща бе най-високата в редицата, вероятно бивше имение, а не само красива сграда, извисяваща се царствено сред по-скромните си посестрими, над шума и суетата на Кастро1.

Той бе възстановил тази къща. Познаваше всеки пирон, всяка греда, всеки корниз. По потник, под прежурящото слънце, той бе поставил всяка керемида по покрива. Дори бе излял бетона на страничната алея.

Сега се чувстваше в безопасност в дома си, но никъде другаде. Не бе излизал от цели четири седмици от тази стая, освен до малката баня в съседство.

Лежеше на леглото часове наред, ръцете му горяха в черните кожени ръкавици, които не можеше и не би свалил, и се взираше в черно-белия телевизор пред себе си. Бе му позволил да оформя мечтите му чрез различните видеокасети, които обичаше, видеокасети с филми, които бе гледал преди години с майка си. За него те бяха „домашни филми“, защото не само разказваха прекрасни истории за прекрасни хора, които бяха станали неговите герои и героини, но показваха и прекрасни къщи. В „Ребека“2 имаше Мандърлей. „Големите надежди“ си имаха разрушеното имение на госпожица Хавишам. „Газлайт“ имаше хубавата лондонска къща на площада. „Червените обувки“ имаха имение на морето, където хубавата танцьорка отиде, за да чуе новината, че скоро ще стане примабалерина.

Да, домашни филми, филми за мечтите от детството, за герои, великолепни като къщите. Пиеше бира след бира и гледаше. Унасяше се в сън и се будеше. Ръцете вече определено го боляха в ръкавиците. Не отговаряше на телефона. Не отговаряше на позвъняванията на вратата. Леля Вивиан щеше да се погрижи.

От време на време тя влизаше в стаята му. Даваше му по още една бира или някаква храна. Но той рядко ядеше.

— Майкъл, моля те — казваше тя. И се усмихваше.

— По-късно, лельо Вив.

Не виждаше никого и не разговаряше с никого, освен с доктор Морис, но доктор Морис не можеше да му помогне. Приятелите му също не можеха. Пък и вече не искаха да говорят с него. Вече се бяха изморили да слушат как бил умрял за час, а после се върнал обратно. А той определено не искаше да разговаря със стотиците, които желаеха да видят демонстрация на психичната му сила.

Тази сила му бе омръзнала до смърт. Никой ли не разбираше това? Беше като салонен трик — да маха ръкавиците си, да докосва разни неща и да вижда някакъв прост, най-обикновен образ. „Ти си взел този молив от жена от офиса ти вчера. Тя се казва Герт“ или „Този медальон си извадила сутринта и си решила да го носиш, но не си го искала наистина. Искала си да сложиш перлите, но не си успяла да ги откриеш“.

Това бе само нещо физическо, като антена, която може би всички човешки същества са притежавали преди хиляди години.

Наистина ли никой не осъзнаваше истинската му трагедия? Че не може да си спомни какво е видял след удавянето. „Лельо Вив, казваше той, когато от време на време се опитваше да й обясни, наистина видях хора там горе. Бяха мъртви. Всички бяхме мъртви. И имах избор, можех да се върна назад. Бях изпратен обратно с някаква цел.“

Бледа сянка на мъртвата му майка, леля Вив само кимаше.

— Зная, скъпи. Може би с времето ще си спомниш. С времето.

Накрая приятелите му бяха започнали да стават жестоки. „Майкъл, ти откачаш. Случва се хора да се удавят и да бъдат спасени. Няма никаква специална цел.“

„Това са приказки за лудницата, Майк.“

Тереза все плачеше ли, плачеше. „Виж, Майкъл, няма никакъв смисъл да идвам тук. Ти просто не си същият човек.“

Не. Не беше същият човек. Онзи човек се удави. И той отново и отново се опитваше да си спомни спасяването — жената, която го бе извадила от водата и го бе извлачила на борда. Само да можеше да поговори с нея, само ако доктор Морис успееше да я открие… Просто искаше да чуе от собствената й уста, че не е казал нищо. Просто искаше да махне тези ръкавици и да хване ръката й, когато я попита за това. Може би чрез нея щеше да си спомни…

Доктор Морис искаше от него да идва за по-нататъшна оценка.

„Оставете ме на мира. Просто открийте онази жена. Зная, че можете. Казахте ми, че ви се е обадила. Казала е името си.“

Беше приключил с болниците, със сканирането на мозъка, с електроенцефалограмите, с инжекциите и хапчетата.

Виж, бирата бе друго нещо. Знаеше как да я дозира. И понякога като че ли му помагаше да се доближи до спомена…

… Бе видял там цяло друго селение. Хора — много хора. От време на време се появяваше отново — огромното призрачно селение. Той я видя… коя беше тя? Тя каза… И тогава изчезваше. „Ще го направя, ще го направя. Дори и да умра, ще го направя.“

Дали наистина им бе казал това? Как би могъл да си въобрази подобни неща, неща, така далече от собствения му свят, веществен и реален, и откъде идваха тези странни проблясъци, че е далече оттук, обратно у дома, в града на своето детство?

Не знаеше. Вече нищо не разбираше.

Знаеше, че е Майкъл Къри, че е на четирийсет и една години, че има няколко милиона, скътани настрана, и имущество, възлизащо горе-долу на същата стойност, което бе много добре, защото строителната му компания бе затворена, замразена. Вече не можеше да я управлява. Бе загубил най-добрите си дърводелци и бояджии — бяха отишли в други бригади из града. Бе загубил и голямата поръчка, която означаваше толкова много за него — възстановяването на стария хотел-пансион на Юниън стрийт.

Знаеше, че ако свали ръкавиците и започне да докосва разни неща — стени, под, бирена кутийка, екземпляра от „Дейвид Копърфийлд“, който лежеше отворен до него — ще го връхлетят онези мимолетни и безсмислени образи, късчета информация, които го подлудяваха. Ако вече не го бяха подлудили.

Знаеше, че е бил щастлив преди удавянето, не абсолютно щастлив, но щастлив. Животът му бе хубав.

Просто тръгни. Поразходи се по Мегазин стрийт и по Първа, после мини покрай онази величествена и порутена стара къща. Виж дали стъклата на предните прозорци са потрошени. Виж дали Деидре Мейфеър все още седи на страничната веранда. Няма нужда да се качваш и да молиш да я видиш.

Какво, по дяволите, си мислиш, че ще стане?

Отец Матингли беше ядосан на себе си. Негов дълг беше наистина да посети онази къща, преди да се върне на север. Някога бе техен свещеник. Познаваше ги всичките. Вече бе минала повече от година, откакто бе ходил на юг, откакто бе видял госпожица Карл, от погребението на госпожица Нанси.

Преди няколко месеца един от младите свещеници му бе писал, че Деидре Мейфеър много се е влошила. Ръцете й сега били свити до гърдите, в подобни случаи винаги се стигало до такава атрофия.

Но чековете на госпожица Карл до енорията идвали редовно, както винаги — всеки месец — хиляди долари за Църквата на изкуплението, без никакви допълнителни задължения. С годините тя бе дарила цяло състояние.

Отец Матингли бе длъжен да отиде наистина, просто от уважение и да благодари лично, както бе правил преди години.

Сегашните свещеници там не познаваха добре семейството. Те не знаеха старите истории. Никога не бяха канени в къщата. Бяха дошли наскоро в тази стара, тъжна енория, с нейното намаляващо паство, с красивите й църкви, сега заключени заради вандалите, със старите порутени сгради.

Отец Матингли си спомняше времето, когато на сутрешните меси бе пълно с народ, когато имаше сватби и погребения през цялата седмица, както в „Света Богородица“, така и в „Свети Алфонс“.

Спомняше си майските процесии и тълпата при novenas10, Среднощната меса с препълнената църква. Но старите ирландски и германски семейства вече ги нямаше. Гимназията бе затворена от години. Стъклата от прозорците й падаха.

Беше доволен, че визитата му ще е съвсем кратка, защото всяко завръщане бе по-тъжно от предходното. Сякаш отиваше на мисия в пустинята. Всъщност се надяваше никога повече да не се върне на юг.

Но не можеше да си тръгне, без да посети онова семейство.

Да, трябваше да иде. Длъжен беше. Трябваше да потърси Деидре Мейфеър. Нали все пак беше от енориашите му?

Пък и нямаше нищо лошо в това да провери дали слуховете са верни — че са се опитали да изпратят Деидре в санаториум, а тя побесняла, потрошила прозорците и после изпаднала в кататония. Казваха, че е станало на 13 август, само преди два дни.

Кой знае, може би госпожица Карл щеше да се зарадва на обаждането.

Но това бяха само игри, които отец Матингли играеше със съзнанието си. Госпожица Карл не би искала да го вижда наоколо, както и преди. Бяха минали години, откакто за последно бе канен в къщата. А Деидре Мейфеър беше и завинаги щеше да си остане просто „един красив зеленчук“, както я бе определила гледачката веднъж.

Но той щеше да иде, от любопитство.

И как така този „красив зеленчук“ бе станал и потрошил високите до тавана прозорци? Тази история нямаше много смисъл, като се позамислиш. И защо хората от санаториума не я бяха отвели? Със сигурност можеха да я вържат в усмирителна риза? Нима не го правеха в такива случаи?

И все пак гледачката на Деидре ги бе спряла на вратата с викове да си вървят и че Деидре остава у дома, а тя и госпожица Карл ще се грижат за нея.

Джери Лониган, погребалният агент, бе разказал тази история на отчето. Шофьорът на болничната кола на санаториума често карал лимузини за „Лониган и синове“. Видял всичко. Стъклата се пръскали по предната веранда. Чувал се такъв шум, като че ли всичко в голямата предна стая се троши. А Деидре издавала ужасен писък, вой. Било страшно — като да видиш как някой се надига от мъртвите.

Е, това не бе работа на отец Матингли. Или пък беше?

Мили боже, госпожица Карл караше осемдесетте, нищо че продължаваше да ходи на работа всеки ден. И беше съвсем сама в онази къща с Деидре и платената гледачка.

Колкото повече мислеше за това отец Матингли, толкова повече се убеждаваше, че трябва да иде, въпреки че ненавиждаше онази къща, ненавиждаше Карл и ненавиждаше всичко, което знаеше за тези хора. Да, трябваше да отиде.

Разбира се, невинаги се беше чувствал така. Преди четирийсет и две години, когато пристигна от Сент Луис в тази енория на брега на реката, той намираше жените Мейфеър за аристократки, дори закръглената и вечно недоволна Нанси, и със сигурност сладката госпожица Бел и красивата госпожица Мили. Къщата го бе омагьосала с бронзовите си часовници и кадифени завеси на вратите. Обичаше огромните мътни огледала, дори портретите на карибските предци под замъгленото стъкло.

Харесваше също и очевидната интелигентност и целеустременост на Карлота Мейфеър, която му поднасяше кафе с мляко в зимната градина, където седяха на бели плетени столове пред бяла плетена масичка, сред саксии с орхидеи и папрати. Бяха прекарали не един приятен следобед в разговори за политика, за времето и за историята на енорията, която отец Матингли упорито се опитваше да научи. Да, тогава той ги харесваше.

Харесваше и малката Деидре, това шестгодишно дете с красиво личице, което бе опознал за толкова кратко време и което бе стигнало до такава трагична съдба само дванайсет години по-късно. Пишеше ли сега в учебниците, че електрошокът може да изтрие цялата памет на една зряла жена така, че тя да се превърне в притихнала черупка на самата себе си, взираща се в дъжда, докато сестрата я храни със сребърна лъжица?

Защо го бяха сторили? Не смееше да пита. Но те му казваха, отново и отново. За да я излекуват от „самоизмамата“, от това да крещи в празната стая: „Ти го направи“, на някой, който не беше там, на някой, когото не спираше да проклина заради смъртта на мъжа, станал баща на незаконното й дете.

Деидре. Плачете за Деидре. Отец Матингли това и правеше, и само Господ знаеше колко и защо, но той никога нямаше да си прости. До края на живота си щеше да помни историята, която малкото дете му бе разказало в горещата дървена изповедалня; малко момиче, което щеше да гние вечно в онази обвита от лози къща, докато светът отвън галопира към своя собствен печален край.

Просто намини. Обади се. Може би това ще е тихо възпоменание на онова малко момиче. Не се опитвай да оправяш нещата. Приказките за дяволи от устата на малкото дете още отекваха в ушите му след всичкото това време! Щом видиш мъжа, с теб е свършено.

Отец Матингли взе решение. Облече черното си палто, нагласи бялата якичка и черната връхна риза и излезе от хлада на климатиците в жилището на пасторите на горещия тесен паваж на Констанс стрийт. Не погледна към бурените, които поглъщаха стълбите на „Свети Алфонс“. Не погледна към графитите по стените на старото училище.

Той виждаше миналото, ако изобщо виждаше нещо, докато крачеше бързо по Джозефин стрийт и зави зад ъгъла. И там, след две къси пресечки навлезе в друг свят. Яркото слънце изчезна, а с него и прахта и врявата на движението.

Закепенчени прозорци, сенчести веранди. Тихото съскане на градинските пръскачки отвъд орнаментираната ограда. Наситена миризма на глинеста почва, натрупана в корените на добре поддържаните розови храсти.

Е, добре, и какво ще кажеш, когато влезеш?

Жегата днес не беше толкова ужасна, като се имаше предвид, че е август. Както бе казал младият свещеник от Чикаго: „Уж всичко е наред, но скоро дрехите ти натежават все повече“. Беше се смял на това.

Какво ли мислеха младите за цялата тази разруха? Няма смисъл да им се говори какво е било навремето. О, но самият град, и този стар квартал — те си бяха красиви както винаги.

Вървя, докато не видя страничната лющеща се и петносана стена на къщата на Мейфеър да се издига над върховете на дърветата, високите комини близнаци плаваха насред пътуващите облаци. Като че лозите придържаха тази стара сграда към земята. Беше ли желязната ограда по-ръждясала от последния път? Градината бе като джунгла.

Той забави крачка. Забави, защото наистина не искаше да влиза там. Не искаше да вижда отблизо занемарената градина, мелиите и олеандъра, които се бореха с тревата, висока колкото бурените, и олющените веранди, добили оня сив цвят на неподдържаното дърво във влажния климат на Луизиана.

Дори не искаше да бъде в този тих, пуст квартал. Тук не помръдваше нищо, освен насекомите, птиците, самите растения, които бавно поглъщаха светлината и синьото на небето. Навремето тук сигурно бе имало тресавище. Развъдник на зло.

Но той пропъди тези мисли. Какво общо може да има злото с Божията земя и с онова, което расте по нея — дори с джунглата на запусната градина на Мейфеър.

И все пак не можеше да спре да мисли за всички истории, които бе чувал за жените от този дом. Какво беше вуду, ако не боготворене на дявола? И кое бе най-страшният грях — убийството или самоубийството? Да, зло цъфтеше тук. Бе чул детето Деидре да го шепне в ухото му. И можеше да усети злото, щом се облегнеше на желязната ограда, щом погледнеше към твърдите чепати черни клони на дъбовете, разперени над него.

Попи чело с кърпичката си. Малката Деидре му бе казала, че е видяла дявола! Чуваше гласа й така ясно, както в изповедалнята преди десетилетия. Чуваше и стъпките й, когато изтича от църквата, когато избяга от него, когато избяга от неспособността му да й помогне.

Но всичко бе започнало преди това. Бе започнало в един печално протяжен петъчен следобед, когато сестра Бриджит Мари му се обади с молба да дойде бързо в училищния двор. Отново беше Деидре Мейфеър.

Отец Матингли никога не бе чувал за Деидре Мейфеър. Отец Матингли току-що бе пристигнал от юг, от семинарията в Къркуд, Мисури.

Откри бързо сестра Бриджит Мари в асфалтовия двор зад старата сграда на женския манастир. Колко европейски му се бе сторил той тогава, старомоден и тъжен с порутените си стени, с разкривеното дърво и дървените пейки, подредени в квадрат около него.

Сянката му се стори блаженство, когато приближи. Тогава видя онези малки момиченца — седяха по пейките и плачеха. Сестра Бриджит Мари държеше едно бледо, треперещо дете за ръката. Детето бе пребледняло от страх. И все пак беше много красиво, сините му очи бяха твърде големи за финото лице, черната му коса падаше на дълги, внимателно подредени къдрици, които трептяха около страните му, крайниците му бяха с правилни пропорции, но все пак деликатни.

Навсякъде по земята бяха посипани цветя — едри гладиоли и бели лилии, дълги стръкове зелена папрат, дори големи, красиво оформени червени рози. Цветя от магазина, без съмнение, и все пак бяха толкова много…

— Виждате ли това, отче? — извика сестра Бриджит Мари. — И те имат наглостта да ми говорят, че бил нейният невидим приятел, самият дявол, че той е пръснал тези цветя, сам ги сложил в ръцете й пред очите им. Малки крадли! Откраднали са тези цветя от самия олтар на „Свети Алфонс“…!

Малките момиченца започнаха да пищят. Едно от тях затропа с крака. Цял хор от „Наистина го видяхме, видяхме го!“ се надигна с тревожна ярост. Задавените им стонове се сливаха в същински гневен вопъл.

Сестра Бриджит Мари изкрещя за тишина. Разтърси детето, което държеше, за ръката, макар че то не бе казало нищо. Устата му бе зинала от шок, очите му се извръщаха към отец Матингли в мълчалива настойчива молба.

— Добре, сестро, успокойте се — каза отец Матингли. Освободи внимателно детето. То бе замаяно и напълно податливо. Искаше му се да го вземе на ръце, да избърше лицето му, където сълзите се бяха смесили с праха. Но не го направи.

— Невидимият й приятел — повтори сестрата. — Онзи, който открива всички загубени неща, отче. Онзи, който пуска пенита за бонбони в джобовете й! И те всички ядат тези бонбони, тъпчат се с тях, а пенитата са крадени, можете да сте сигурен в това.

Момиченцата завиха още по-силно. И тогава отец Матингли осъзна, че е стъпкал всички цветя и притихналото пребледняло дете се взира в обувките му, в смачканите бели листенца под тях.

— Нека децата влязат вътре — каза отец Матингли. Беше много важно да поеме контрола. Само тогава щеше да разбере какво му говореше сестра Бриджит Мари.

Но историята не му прозвуча по-малко фантастично, когато останаха само двамата. Децата твърдяха, че са видели как цветята плуват във въздуха. Твърдяха, че са видели как падат в ръцете на Деидре. Не можели да спрат да се смеят. Магическият приятел на Деидре винаги ги карал да се смеят, така казали. Приятелят на Деидре можел да намери загубената ти тетрадка или молив. Просто молиш Деидре и той й ги носи. Точно така било. И после пък твърдели, че са го видели с очите си — хубав мъж, мъж с тъмнокафява коса и тъмни очи, появил се за секунда до Деидре.

— Тя трябва да бъде изпратена у дома, отче — каза сестра Бриджит Мари. — Това се случва постоянно. Обадих се на леля й Карл и леля й Нанси и тези истории за известно време престанаха. Но после се започна отново.

— Но вие не вярвате, че…

— Отче, казвам ви, все едно и също е. Или дяволът е в това дете, или пък тя е дявол на лъжата и кара всички да вярват в нейните безумни истории, сякаш ги е омагьосала. Не може да остане в „Свети Алфонс“.

Отец Матингли бе отвел Деидре у дома лично. Вървяха бавно по същите тези улици. Не си казаха нито дума. Госпожица Карл бе известена по телефона в офиса й в центъра. Тя и госпожица Мили чакаха на предните стълби на величествената къща.

А колко хубава бе тя тогава, боядисана в наситеновиолетово със зелени капаци и украсена с бяло, а парапетите на верандите бяха боядисани в искрящо черно, за да се виждат ясно розите от ковано желязо. Лозите бяха като разкошен офорт от листа и зеленина, а не тази зловеща плетеница, в която се бяха превърнали сега.

— Твърде буйно въображение, отче — каза госпожица Карл без капка притеснение. — Мили, Деидре се нуждае от една топла баня. — И детето бе отведено без повече приказки, а госпожица Карл въведе отец Матингли за първи път в стъклената зимна градина на кафе с мляко около камъшитената масичка. Госпожица Нанси, мрачна и безцветна, подреди чашите и среброто.

Порцеланът „Уеджуд“ бе със златни кантове. На платнените салфетки бе извезана буквата „М“. А онази жена с бърз ум, онази Карл, изглеждаше толкова морална и строга в елегантния копринен костюм и надиплената бяла блуза, прошарената й сива коса бе прибрана в спретнат кок на тила, устата й бе грижливо начервена с бледорозово червило. Веднага го предразположи с разбиращата си усмивка.

— Може да се каже, че това е фамилно проклятие, отче, прекалено развинтеното въображение. — Тя наля топло мляко и топло кафе от две малки сребърни канички. — Ние сънуваме, ние имаме видения, явно е трябвало да станем поетеси или художници. А не адвокати, като мен например. — Тя се изсмя тихичко. — Деидре ще бъде добре, когато се научи да различава фантазията от реалността.

След това тя му показа стаите на първия етаж. Госпожица Мили се присъедини към тях. Тя бе толкова женствена, тази Мили, червената й коса на старомодни ситни къдрици около лицето й, пръстените с диаманти по ръцете. Заведе го до прозореца да помахат на старата госпожица Бел, която подрязваше розите с огромна ножица с дървени ръкохватки.

Карл му обясни, че Деидре ще отиде при сестрите от „Светото сърце“ веднага щом там се отвори място. Толкова съжалявала за тази глупава суматоха в „Свети Алфонс“ и, разбира се, те щели да оставят момичето у дома, щом така искала сестра Бриджит Мари.

Отчето понечи да възрази, но всичко вече бе решено. За тях не било проблем да наемат гувернантка за Деидре — жена, която познава децата, защо не?

Тръгнаха по сенчестите веранди.

— Ние сме стар род, отче — каза Карл, докато се връщаха към голямата гостна. — Дори ние не знаем колко стар. Вече никой не може да разпознае хората от портретите, които виждате тук. — Гласът й бе полуразвеселен, полуизтощен. — Идваме от островите, само това знаем със сигурност — от плантация в Сан Доминго — а преди това от някакво неясно европейско минало, което вече е напълно изгубено. Къщата е пълна с необясними реликви. Понякога ми прилича на огромна твърда охлювна черупка, която трябва да влача на гърба си.

Ръцете й пробягаха леко по огромното пиано, по позлатената арфа. Каза, че тя самата нямала голямо влечение към тези неща. Каква ирония, че се превърнала в техен пазач. Госпожица Мили само се усмихваше и кимаше.

А сега, ако отчето нямало нищо против, госпожица Карл трябвало да се връща в центъра. Клиентите я чакали. Излязоха заедно през портата.

— Много ви благодаря, отче!

И така всичко бе забравено, а малкото момиче с бледо личице и черни къдрици си остана в „Свети Алфонс“.

Но онези цветя не спряха да тревожат отец Матингли.

Как можеше да си представи тълпа малки момиченца да се катерят по перилата в църквата, за да ограбят олтарите на толкова огромен и впечатляващ храм като „Свети Алфонс“. Дори уличните гамени, които бе срещал като дете, нямаше да посмеят да сторят подобно нещо.

Какво мисли наистина сестра Бриджит Мари за случилото се? Дали децата наистина бяха откраднали цветята? Дребната, набита кръглолика сестра го изучава известно време, преди да отговори. После каза „не“.

— Отче, Бог ми е свидетел, че тези Мейфеър са прокълнато семейство. Бабата на това дете, наричаше се Стела, разправяше същите истории в същия този училищен двор преди много години. Стела Мейфеър имаше плашеща власт над всички. Под същия този покрив имаше сестри, които се страхуваха до смърт да се спречкат с нея, наричаха я вещица.

— О, стига, сестро — възрази той веднага. — Ние не сме по мъгливите пътища на Типерари, и не търсим призраци.

— О, значи сте чували за това, отче — засмя се тя.

— От собствената ми майка ирландка в Долен Ист Сайд, сестро. Поне десетина пъти.

— Е, тогава, отче, нека ви кажа, че Стела Мейфеър веднъж ме хвана за ръката и докато я държеше, ми разказа всичките ми тайни, тайни, които не бях споделяла с никоя жива душа от тази страна на Атлантика. Кълна се, отче. Случи се със самата мен. Веднъж изгубих у дома един сувенир, верижка с разпятие. Бях още момиче и плаках много. Стела ми описа точно тази верижка. „Искаш си я, нали, сестро?“ — каза. И през цялото време се усмихваше мило, също както внучката й, Деидре, се усмихва на вас сега, по-скоро невинно, отколкото лукаво. „Аз ще ти я намеря, сестро“ — каза тя. „Чрез силата на дявола ли, Стела Мейфеър?“ — попитах я. „Не, аз не притежавам такава“ — рече тя. Но имаше много други преподавателки в училището, които следваха друг курс, и така тя успя да опази властта си над околните, като се налагаше в едно или друго, чак до смъртта си.

— Това са суеверия, сестро! — рече отецът властно. — Ами майката на Деидре? Да не твърдите, че и тя е била вещица?

Сестра Бриджит Мари поклати глава.

— Казваше се Анта, изгубена душа, срамежлива, мила, страхуваше се от собствената си сянка — съвсем противоположна на майка си Стела. Докато Стела не беше убита. Трябваше да видите лицето на госпожица Карлота, когато я погребваха. Имаше същото изражение дванайсет години по-късно на погребението на Анта. А Карл — тя беше умно момиче, винаги ходеше в „Светото сърце“. Тя е гръбнакът на това семейство. Но майка й не даваше и пукната пара за нея. Единственото, от което Мери Бет Мейфеър, се интересуваше, беше Стела. Старият господин Жулиен, чичото на Мери Бет, беше същият. Стела, Стела, Стела. Но Анта, която към края вече бе съвсем полудяла, бе едва на двайсет години, когато изтича по стълбите в старата къща, скочи от таванския прозорец и си разби главата на камъните долу.

— Толкова млада — прошепна той. Спомни си бледото, изплашено лице на Деидре Мейфеър. На колко ли е била, когато младата й майка бе сторила това нещо?

— Погребаха Анта в осветена земя, Господ да се смили над душата й. Защото кой може да съди за душевното състояние на такъв човек? Главата й се разцепи като диня, когато падна на терасата. Бебето Деидре щеше да си раздере дробовете от плач в люлката. Но Анта бе изплашена от нещо.

Отец Матингли мълчеше замаян. Това приличаше на приказките, които бе слушал цял живот у дома — безкрайните ирландски драматизации на ужаса, данък, който с желание отдаваха на трагичното. Истината беше, че вече му бе дошло до гуша. Искаше да попита…

Но звънецът иззвъня. Децата се наредиха в стройни редици, за да влязат вътре. Сестрата трябваше да тръгва. И все пак внезапно се обърна.

— Нека ви кажа нещо за Анта — рече, а гласът й бе нисък на фона на глъчката в двора. — Тя бе най-добрата жена, която познавам. В онези дни, когато сестрите сядаха на обяд в дванайсет по пладне, децата стояха тихо в този двор, докато не се кажеше молитвата, а после и благодарствената молитва преди хранене. Днес никой няма уважение към това и към възрастта, но тогава такъв беше обичаят. А през един пролетен ден, по време на този тих час, едно зло момиче, казваше се Джени Симпсън, реши да изплаши бедната срамежлива Анта с един мъртъв плъх под нейната преграда. Анта погледна мъртвия плъх и нададе смразяващ кръвта писък, отче, какъвто никога не сте чували! Ние всички хукнахме от масата, както можете да си представите, и какво мислите видяхме? Онази зла Джени Симпсън паднала по гръб, отче, лицето й в кръв, а плъхът полита от ръката й над същата онази преграда! И да не мислите, че това бе дело на малката Анта, отче? Това дребосъче, също толкова деликатно като Деидре? О, не! Това беше дело, на същия този невидим приятел, самият дявол, който накара цветята да летят из въздуха към Деидре в двора преди седмица.

— Сестро, вие за глупак ли ме мислите? — изсмя се отец Матингли. — Нима смятате, че ще повярвам на подобно нещо?

И тя се усмихваше, но той познаваше ирландките и знаеше, че те могат да се усмихват на онова, което казват, и да вярват на всяка дума от него.

Семейство Мейфеър го омайваше, както може да те омае нещо много сложно и елегантно. Историите за Стела и Анта бяха достатъчно далечни, за да бъдат романтични, но нищо повече.

Следващата неделя той отново посети семейство Мейфеър. Пак му предложиха кафе и приятен разговор — всичко изглеждаше толкова далече от историите на сестра Бриджит Мари. По радиото свиреше Руди Вейли. Старата госпожица Бел поливаше сънливите орхидеи. От кухнята идваше аромат на печено пиле. Просто един приятен дом.

Дори го поканиха да остане за неделния обяд — масата беше сервирана красиво, с дебели ленени салфетки в сребърни халки — но той отказа учтиво. Госпожица Карл написа чек за енорията и го пъхна в ръката му.

Когато си тръгваше, зърна Деидре в градината — бялото й лице се взираше в него иззад едно криво старо дърво. Той й помаха, без да спира, и все пак по-късно нещо във вида й го разтревожи. Не бяха ли къдриците й оплетени? Не гледаше ли някак налудничаво?

Лудост, ето това му бе описала сестра Бриджит, и той се притесняваше, че и малкото момиче е заплашено от нея. За отец Матингли в истинската лудост нямаше нищо романтично. Дълго бе вярвал, че лудите живеят в ад от несвързаност. Те не успяваха да разберат света около тях.

Но госпожица Карлота бе чувствителна, модерна жена. Детето не бе орисано да следва стъпките на покойната си майка. Напротив, то имаше много други шансове.

Мина цял месец преди мнението му за Мейфеър да се промени навеки, в онзи незабравим съботен следобед, когато Деидре дойде да се изповяда в църквата „Свети Алфонс“.

Беше в обичайното време за изповед, когато добрите ирландски и германски католици можеха да изчистят съвестта си преди месата и причастието в неделя.

И така, той седеше в резбованата дървена кутийка на изповедалнята в тесния си стол зад зелена шевиотена завеса, слушаше по ред каещите се, които коленичеха в малките килийки вляво и вдясно от него. Тези гласове и грехове можеха да бъдат чути и в Бостън или Ню Йорк, толкова подобни бяха акцентите, грижите, идеите.

— Три пъти „Аве Мария“ — предписваше той, или три пъти „Отче наш“, но рядко повече от това на тези отрудени мъже и жени, домакини, които идваха да изповядат обичайните си незначителни прегрешения.

И тогава един детски глас го хвана неподготвен, бърз и дрезгав през тъмната прашна решетка — изразяваше интелигентност и преждевременна зрялост. Не го разпозна. В края на краищата Деидре не бе изричала и дума в негово присъствие.

— Благослови ме, отче, защото прегреших. Последната ми изповед беше преди много седмици. Отче, моля те, помогни ми. Не мога да преборя дявола. Опитвам се, но винаги се провалям. И ще ида в ада заради това.

Какво беше това, още от влиянието на сестра Бриджит Мари ли? Но преди да проговори, детето продължи и той разбра, че това е Деидре.

— Не казах на дявола да се маха, когато ми донесе цветята. Исках го и знаех, че трябваше да го направя, леля Карл ми е наистина много, много ядосана. Но, отче, той просто искаше да ни направи щастливи. Кълна ти се, отче, никога не е бил лош с мен. И плаче, ако не го поглеждам или не го слушам. Не знаех, че ще донесе цветята от олтара! Понякога прави такива глупави неща, отче, неща, които само малко дете би направило, дори нещо още по-глупаво. Но той не искаше да нарани никого.

— Чакай малко, скъпа, какво те кара да мислиш, че самият дявол би тревожил едно малко момиче? Защо не ми кажеш какво всъщност стана?

— Отче, той не е като в Библията. Кълна се. Не е грозен. Висок и красив е. Също като истински човек. И не говори лъжи. Върши все хубави неща. Когато се страхувам, идва и сяда до мен на леглото, целува ме. Наистина го прави. И плаши хората, които се опитват да ме наранят!

— Тогава защо казваш, че е дяволът, дете? Не е ли по-добре да кажеш, че ти е въображаем приятел, някой, който е с теб, когато си самотна?

— Не, отче, той е дяволът — звучеше категорична. — Той не е реален, но и не е измислен. — Малкото гласче стана тъжно, уморено. Малка жена в детско тяло, бореща се с невъобразимо бреме, почти поддала се на отчаянието. — Разбирам, че е наоколо, когато никой друг не го вижда, а после гледам, гледам и тогава всички започват да го виждат! — Гласът й се прекърши. — Отче, опитвам се да не го гледам. Призовавам Исус, Мария и Йосиф и се опитвам да не гледам. Знам, че това е смъртен грях. Но той е толкова тъжен и плаче тихо, чувам го.

— Говори ли с леля си Карл за това, дете? — Гласът му бе спокоен, но всъщност подробното описание на детето бе започнало да го тревожи. Това излизаше извън границите на „развинтеното въображение“, извън границите на всичко, което познаваше.

— Отче, тя знае всичко за него. Всичките ми лели знаят. Те го наричат мъжа, но леля Карл казва, че той наистина е дяволът. Точно тя ми казва, че това е грях, като да се пипаш между краката, като да имаш мръсни мисли. Като когато той ме целува и ме кара да се сгрявам и такива неща. Тя казва, че е мръсотия да го гледам и да му позволявам да идва под завивките ми. Казва ми, че той може да ме убие. Майка ми го е виждала през целия си живот и затова умряла и отишла на небето, за да се отърве от него.

Отец Матингли беше втрещен. А уж казват, че не можеш да шокираш свещеник в изповедалня?

— И майката на майка ми го е виждала — продължи детето забързано, напрегнато. — И тя била наистина много, много лоша, той я направил лоша, и тя умряла заради него. Но тя вероятно е отишла в ада, а не в рая. Аз също може да отида там.

— Чакай малко, дете. Кой ти каза това!?

— Леля Карл, отче — настоя детето. — Тя не иска и аз да ида в ада като Стела. Тя ми каза да се моля и да го прогонвам, каза, че мога да го направя, ако се опитам, ако кажа молитва и не го поглеждам. Но, отче, тя толкова много ми се ядосва, че му позволявам да идва. — Детето млъкна. Плачеше, макар че очевидно се опитваше да потиска хлипането си. — И леля Мили е много изплашена. И леля Нанси никога не ме поглежда. Леля Нанси казва, че в нашето семейство, видиш ли веднъж мъжа, с теб е свършено.

Отец Матингли беше толкова шокиран, че не можеше да продума, но побърза да се прокашля и рече:

— Искаш да кажеш, че според лелите ти това нещо е истинско…

— Те винаги са знаели за него, отче. И всеки може да го види, когато му позволя да стане достатъчно силен. Вярно е, отче. Всеки. Но, разбирате ли, аз го карам да се появи. За останалите не е смъртен грях да го видят, защото вината е моя. Моя. Той не може да бъде видян, ако аз не позволя това. И, отче, аз просто, просто не разбирам как дяволът може да е толкова добър с мен и може да плаче толкова много, когато е тъжен и отчаяно иска да бъде близо до мен… — Гласът й се прекърши в тихо ридаене.

— Не плачи, Деидре! — каза той твърдо. Но това беше невъобразимо! Тази чувствителна, „модерна“ жена, в нейния елегантен костюм да говори на едно дете подобни суеверия? Ами останалите, за бога? Та те караха сестра Бриджит Мари да изглежда като същински Зигмунд Фройд. Той се опита да види Деидре през тъмната решетка. Не бършеше ли сълзите си?

Дрезгавият детски глас отново прозвуча, изпълнен с агония.

— Леля Карл казва, че е смъртен грях дори да мисля за него или за неговото име. Той се появява на мига, ако кажеш името му! Но, отче, той стои точно до мен, когато тя говори, и ми казва, че тя лъже, и, отче, аз знам, ужасно е, че говоря така, но знам, че тя понякога лъже. Знам го дори когато той мълчи. Но най-лошото от всичко е, когато той се появява и я плаши. И тя го плаши! Казва му, че ако не ме остави на мира, тя ще ме нарани! — Гласът й се прекърши отново, плачеше едва чуто. Изглеждаше толкова малка, толкова безпомощна! — Но през цялото време, отче, дори когато съм сама, или дори когато съм на служба заедно с всички останали, аз знам, че той е точно до мен. Усещам го. Чувам го да плаче и аз също се разплаквам.

— Дете, помисли добре, преди да отговориш. Леля ти Карл наистина ли казва, че вижда това нещо?

— О, да, отче. — Толкова немощно! Дали да не й повярва? Точно това го умоляваше да направи.

— Опитвам се да разбера, скъпа. Искам да разбера, но трябва да ми помогнеш. Сигурна ли си, че леля ти Карл е казала, че го вижда със собствените си очи?

— Отче, тя го е видяла, когато съм била бебе, и още дори не е знаела, че мога да го карам да се появява. Видяла го е в деня, когато е умряла майка ми. Той люлеел люлката ми. И когато баба ми Стела е била малко момиче, той се е появявал зад нея на масата на вечеря. Отче, ще ти кажа нещо страшно тайно. В нашата къща има снимка на майка ми, той също е на снимката, стои до нея. Знам за тази снимка, защото той я взе и ми я даде, макар че те я криеха от мен. Той отвори едно чекмедже в дрешника, без дори да го докосва, и после сложи снимката в ръката ми. Прави такива неща, когато е наистина силен, когато съм била дълго с него и цял ден съм мислила за него. Тогава всички знаят, че той е в къщата, а леля Нанси посреща леля Карл на вратата и й шепне: „Мъжът е тук. Току-що го видях“. И тогава леля Карл направо полудява. Всичко е по моя вина, отче! И аз съм уплашена, че не мога да го спра. А те всички са толкова разстроени!

Хлипането й се засили, отекваше в дървените стени на малката изповедалня. Със сигурност можеше да бъде чута от църквата.

А какво трябваше да й каже той? Едва сдържаше гнева си. Що за лудост бе обзела тези жени? Нямаше ли някой с всичкия си в това семейство, който да наеме психиатър да помогне на детето?

— Скъпа, чуй ме. Искам разрешението ти да говоря за тези неща извън изповедалнята с леля Карл. Разрешаваш ли ми?

— О, отче, не бива, моля ви!

— Добре, няма, щом не искаш. Но ще ти кажа едно — трябва да говоря с леля ти Карл за това. Деидре, двамата с нея можем да прогоним това нещо.

— Отче, тя никога няма да ми прости, че съм ви разказала. Никога. Смъртен грях е дори да говоря за това. Леля Нанси никога няма да ми прости. Дори леля Мили ще се ядоса. Отче, не говорете с нея какво съм ви казала! — Тя почти бе изпаднала в истерия.

— Аз мога да очистя смъртен грях, дете — обясни й той. — Аз мога да ти дам опрощение. От този миг нататък твоята душа е бяла като сняг, Деидре. Повярвай ми. Дай ми разрешение да говоря с нея.

За един напрегнат момент единственият отговор беше хлипането й. И тогава, дори преди да чуе, че дръжката на малката дървена врата се завърта, той знаеше, че я е изгубил. След секунди я чу да тича по пътечката, бягаше от него.

Беше сбъркал, беше отсъдил грешно! И вече нямаше какво да направи, обвързан от клетвата на изповедта. А тази тайна бе дошла при него от едно уплашено дете, което дори не беше достатъчно голямо, та да извърши смъртен грях, или пък да се облагодетелства от причестяването, което търсеше.

Той никога не забрави онзи миг, когато седеше безпомощен и чуваше стъпките й да отекват в преддверието на църквата, спареният въздух и жегата в изповедалнята направо го задушаваха. Мили боже, какво трябваше да стори?

Но това бе само началото на мъките на отец Матингли.

Седмици след това той бе напълно обсебен — онези жени, онази къща…

Не можеше да действа съгласно онова, което бе чул, както и не можеше да го повтори. Тайната на изповедта му забраняваше и действия, и думи.

Дори не посмя да разпита сестра Бриджит Мари, макар че тя доброволно му предоставяше достатъчно информация, когато се случеше да я срещне в училищния двор. Чувстваше се виновен да слуша това, но не можеше да се застави да си тръгне.

— Да, трябва да преместят Деидре в „Светото сърце“, трябва. Но да не мислите, че тя ще остане там? Те изгониха майка й, Анта, когато беше само на осем години. Изгониха я и урсулинките. Накрая й намериха частно училище, едно от онези откачени места, където позволяват на децата да стоят на главите си. О, тя беше толкова нещастно дете, винаги пишеше поезия и разкази, говореше си сама и постоянно разпитваше как е умряла майка й. Вие знаете, че я убиха, нали, отче. Че Стела Мейфеър беше застреляна от брат си Лайънъл? И то на един много пищен бал в къщата. Настъпи обичайната суматоха. Огледала, часовници, прозорци, всичко бе изпотрошено по време на паниката, а Стела лежеше мъртва на пода.

Отец Матингли само поклати глава със съжаление.

— Нищо чудно, че Анта стана такава дивачка после и само десет години по-късно се хвана с някакъв художник, който изобщо нямаше намерение да се жени за нея, заряза я в една четириетажна къща без асансьор в Гринидж Вилидж насред зима, без пари и с малката Деидре на ръце, та се наложи тя да се върне у дома за срамотите. А после и да скочи през таванския прозорец, горката, но пък и какъв ли ад е било да живее с всичките тия лели, които постоянно я дебнеха и я заключваха нощем. Почна да бяга във Френския квартал да пие, представяте ли си, на нейната възраст, с поетите и писателите, и да се опитва да привлече вниманието им към своите творения. Ще ви кажа една доста странна тайна, отче. Няколко месеца след смъртта й идваха писма за нея и ръкописи, които бе изпращала на разни хора в Ню Йорк. Каква ли агония е било за госпожица Карлота, когато пощальонът постоянно е носел тези напомняния за огромната мъка, и как ли е страдала, когато е звънял на вратата.

Отец Матингли каза наум молитва за Деидре сянката на злото да не я докосва.

— В едно списание публикували неин разказ, така ми казаха. В Париж, но бил на английски и когато стигнал до госпожица Карлота, тя само му хвърлила един поглед и го заключила някъде. Ама един от братовчедите им ми разказа част от него, каза ми и как предлагали те да вземат детето — малката Деидре — но Карлота не се съгласила и я оставила при себе си, дължала го на Стела и на Анта, и на самото дете.

Отец Матингли се отби в църквата на път към жилището си. Дълго стоя в тихата стая на сакристията и гледа през вратата към главния олтар.

Лесно можеше да прости на Мейфеър цялата мръсна история. Те се бяха родили невежи на тоя свят, също като всички нас. Но че оплитаха едно малко дете в лъжи за дявол, довел майка му до самоубийство? И все пак не можеше да стори нищо, абсолютно нищо, освен да се моли за Деидре, както правеше сега.

Деидре беше изгонена от частното училище „Света Маргарет“ малко преди Коледа и лелите й я изпратиха в частно училище на север.

След някое време той чу, че тя отново си е у дома, болнава, под грижите на гувернантка и малко след това дори успя да я зърне сред тълпата по време на месата в десет сутринта. Тя не дойде за причастие, но той я видя да седи на пейката заедно с лелите си.

Още и още от историята на Мейфеър стигаше до него на парченца и късчета. Като че ли всеки в енорията знаеше, че той е ходил в къщата. На масата в кухнята си баба Луси О’Хара веднъж хвана ръката му.

— Чух, че са изпратили Деидре Мейфеър надалече и ти си ходил в онази къща заради нея, нали така, отче?

Какво, за бога, трябваше да каже? Поколеба се.

— Аз познавам това семейство. Мери Бет беше истинска грандама, можеше да ти разкаже как е било в онази старата плантация, защото беше родена там веднага след Гражданската война и не бе идвала в Ню Орлиънс чак до осемдесетте години на миналия век, когато я доведе чичо й Жулиен. О, а той беше същински джентълмен от Юга. Още си спомням как яздеше коня си по Сейнт Чарлз авеню; беше най-красивият старец, когото съм виждала. А онази плантация била наистина огромна, в Ривърбенд, казват, в книгите слагали нейни илюстрации дори след като съвсем западнала. Господин Жулиен и госпожица Мери Бет сториха всичко да я спасят. Но не можеш да спреш реката, когато си е наумила да погълне някоя къща.

— А Мери Бет беше истинска красавица — тъмнокоса, с диви очи, не беше деликатна като Стела, нито пък безцветна като госпожица Карлота. А казват, че и Анта била красавица, макар че аз самата никога не съм я виждала. Но Стела беше истинска вуду кралица. Да, точно Стела, отче. Стела владееше сили, познаваше еликсири и разни ритуали. Можеше да прочете бъдещето ти на карти. Гледа на моя внук Шон. Такива му ги наговори, че му изкара ангелите. Беше на едно от онези луди партита на Първа улица, където се лочеше контрабанден ликьор и се танцуваше направо на верандата. Такава беше Стела.

— Тя харесваше моя Били. — Внезапен жест към избледнялата фотография на скрина. — Онзи, който умря във Войната. Казах му: „Били, чуй ме. Въобще не припарвай до тези жени“. Тя харесваше всички хубави млади мъже. Заради това и брат й я уби. В ясен ден тя можеше да накара небето да се заоблачи. Това си е самата Божия истина, отче. Обичаше да плаши сестрите в „Свети Алфонс“, като караше из градината им да се вихрят бури. И трябваше да видите каква буря се разрази над онази къща в нощта, когато умря. Казват, че всички прозорци били изпочупени. Същински потоп и вихрушки вилнели из цялата къща. Стела накарала небесата да ридаят за нея.

Отец Матингли седеше безмълвен, опитваше се да преглъща от поизстиналия чай, пълен с мляко и захар, но запомняше всяка дума.

Вече не се отби в къщата на Мейфеър. Не смееше. Не искаше детето да си мисли — ако въобще беше там — че има намерение да разкаже онова, което бе обвързан да пази в тайна завинаги. На месите търсеше жените с поглед, но рядко ги виждаше. Все пак енорията беше голяма. Може би ходеха в някоя друга църква или пък в малкия параклис за богаташите в Гардън Дистрикт.

Чековете от госпожица Карлота обаче продължаваха да идват. Това знаеше със сигурност. Отец Лафърти, който водеше сметките на енорията, му показа чека преди Коледа беше за две хиляди долара — и тихо отбеляза как Карлота Мейфеър използва парите си, за да поддържа света около себе си хубав и мирен.

— От училището в Бостън са изпратили у дома малката й племенница, предполагам си чул това.

Отец Матингли отвърна, че не е. Стоеше на прага на офиса на отец Лафърти и чакаше…

— Е, мислех, че си станал близък с онези дами — рече отец Лафърти. Той беше откровен човек, по-стар от своите шейсет години, не беше клюкар.

— Просто ги посетих един-два пъти — отвърна отец Матингли.

— Казват, че малката Деидре била болнава — продължи отец Лафърти. Остави чека на зелената попивателна на писалището и го загледа. — Не можела да ходи на училище, трябвало да остане вкъщи с частен учител.

— Тъжна работа.

— Така изглежда. Но явно никой не смее да попита нищо. Никой не си прави труда да иде там, за да се убеди, че това дете наистина получава добро образование.

— Те имат достатъчно пари…

— Да, достатъчно, за да накарат всички да си мълчат. Дори успяха да покрият убийство.

— Така ли мислиш?

Отец Лафърти като че водеше някакъв вътрешен дебат със самия себе си. Все още се взираше в чека на Карлота Мейфеър.

— Предполагам си чул за стрелбата — рече той, — когато Лайънъл Мейфеър застреля сестра си Стела? Не е прекарал и ден в затвора за това. Госпожица Карлота уреди всичко. Намеси се и господин Кортланд, синът на Жулиен. Между тези двамата всичко може да се уреди. Тук никой не попита нищо.

— Но как, за бога, са…

— Изпратиха го в лудница, разбира се. Как е живял там никой не знае, защото е бил в усмирителна риза.

— Какво?

Отец Лафърти кимна.

— Точно така. И отново никакви въпроси. Погребалната меса си беше каквато винаги е била. Но след това малката Анта дойде тук, дъщерята на Стела, нали знаеш — плачеше, пищеше, разправяше, че госпожица Карлота е накарала Лайънъл да убие майка й. Каза го на пастора долу, в салона. Аз бях там и отец Морган беше там, и отец Греъм също. Всички я чухме.

Отец Матингли слушаше мълчаливо.

— Малката Анта каза, че се страхува да се прибере у дома. Страхуваше се от госпожица Карлота. Заяви, че госпожица Карлота казала на Лайънъл: „Не си никакъв мъж, ако не сложиш край на всичко това“, дори му дала един трийсет и осемкалибров пистолет да застреля Стела. Сигурно си мислиш, че някой е трябвало да задава въпроси за това, но пасторът не попита нищо. Просто вдигна телефона и се обади на госпожица Карлота. След няколко минути голямата й черна лимузина дойде и отведе малката Анта.

Отец Матингли се взираше в дребния слабичък мъж зад писалището.

— Аз също не попитах нищо. По-късно пасторът каза, че детето е лудо. Казвала на децата, че може да чува през стените как хората говорят и можела да чете мислите им. Той каза, че тя трябва да се успокои, че просто е откачила заради смъртта на Стела.

— Но след това е станало по-лошо?

— Скочи от таванския прозорец, когато навърши двайсет години, ето това стана. Никакви въпроси. Не била на себе си, пък и била още дете. И отново погребална меса.

Отец Лафърти обърна чека обратно и го подпечата с гумения печат, който носеше знака на енорията.

— Отче, да не би да казвате, че трябва да ида у Мейфеър?

— Не, отче, не. Ако трябва да съм честен, изобщо не знам какво говоря. Но ми се ще това дете да бъде отдалечено от госпожица Карлота, да напусне онази къща. Има твърде много лоши спомени под онзи покрив. Той вече не е място за дете.

Когато чу, че Деидре Мейфеър е изпратена отново на училище — този път в Европа — отец Матингли реши, че е длъжен да ги посети. Беше пролет, почти три години след онази смразяваща изповед. Трябваше да си наложи да иде в къщата, най-малкото защото не можеше да мисли за нищо друго.

Не беше изненадващо, че Карлота го покани в дългия двоен салон, а на сребърния поднос беше подреден сервиз за кафе, всичко беше съвсем сърдечно. Той харесваше тази огромна стая. Харесваше обърнатите едно срещу друго огледала. Госпожица Мили се присъедини към тях, а след това и госпожица Нанси, която се извини за кухненската си престилка, и дори старата госпожица Бел слезе долу с нещо като асансьор, за чието присъствие той дори не подозираше — беше скрит зад огромна, висока дванайсет стъпки врата, която изглеждаше досущ като останалите. Отец Матингли веднага разбра, че старата госпожица Бел е глуха.

Зад воала на лековатия разговор той изучаваше тези жени, опитваше се да проумее онова, което се криеше зад сдържаните им усмивки. Нанси беше черноработникът, Мили — развейпрах, а старата госпожица Бел беше почти сенилна. А Карл? Карл беше всичко, което се говореше за нея — умницата, бизнес дама, адвокат. Разговаряха за политика, за корупцията в града, за покачващите се цени и за това как нещата се променят с времето. Но нито при това посещение, нито пък при някое друго, тя не спомена имената на Анта, Стела, Мери Бет и Лайънъл. Всъщност изобщо не говориха за миналото и той не можеше да се накара да подхване темата, дори да зададе най-простичкия въпрос за някой от предметите в стаята.

Когато напусна къщата, се озърна към каменния вътрешен двор, обрасъл с плевели. Главата й се разцепи като диня. Докато вървеше по улицата, се обърна и погледна таванските прозорци. Целите бяха покрити с лози, с разкривени капаци.

„Това бе последното ми посещение“, рече си. „Нека отец Лафърти да се заеме с тая работа. Който иска да се заема.“

Но усещането за провал ставаше все по-силно с годините.

Когато стана на десет, Деидре Мейфеър избяга от къщи и бе намерена след два дни да се скита по брега на един речен ръкав в дъжда, цялата беше вир-вода. След това отново я изпратиха да учи в чужбина — Коунти Корк, Ирландия, но тя пак се озова у дома. Сестрите казали, че има кошмари, ходи насън и говори странни неща.

После плъзна слух, че Деидре е в Калифорния. Мейфеър имаха братовчеди там, те щели да се грижат за нея. Може би смяната на климата щеше да е за добро.

Отец Матингли знаеше, че никога няма да прогони плача на това дете от главата си. Защо, за бога, не бе подходил другояче към нея? Молеше се тя да сподели с някой мъдър учител или лекар нещата, които бе казала на него, някой някъде да й помогне така, както той не бе успял да стори.

Не можеше да си спомни да е чул слух за завръщането й от Калифорния. Но по някое време през 1956-а разбра, че тя е в някакъв пансион, в „Света Роза от Лима“. После плъзна мълвата, че била изключена и избягала в Ню Йорк.

Госпожица Келерман разказа на отец Лафърти всичко един следобед на стълбите пред църквата. Чула го от прислужницата си, която познавала едно цветнокожо момиче, което понякога помагало в онази къща. Деидре била открила късите разкази на майка си в един куфар на тавана, „всичките онези безсмислици за Гринидж Вилидж“. И избягала да потърси баща си, макар че никой не знаел дали той е още сред живите.

Всичко свършило с прибирането й в „Бел вю“ и госпожица Карлота отлетяла за Ню Йорк да я прибере.

И тогава един следобед през лятото на 1959 година, на една кухненска маса, отец Матингли чу за „скандала“.

Деидре Мейфеър била бременна, на осемнайсет години. Отпаднала от курсовете в колеж в Тексас. А бащата? Един от собствените й преподаватели, представяте ли си, женен мъж, протестант. Дори сега се развеждал с жена си — след десетгодишен брак! — за да се ожени за Деидре!

Като че ли цялата енория говореше за това. Госпожица Карлота си измила ръцете от всичко, казваха хората, но госпожица Нанси завела Деидре до Гай Майер да й купи красива рокля за сватбата, която щяла да се състои в градската бална зала. Сега Деидре била красиво момиче, красиво като Анта и Стела. Красиво като госпожица Мери Бет.

Отец Матингли помнеше само изплашеното дете с пребледняло лице. Стъпкани цветя под краката.

Но сватбата така и не се състоя.

Когато Деидре влезе в петия месец, бащата на бебето бе убит на път за Ню Орлиънс. Колата се разбила на шосето над реката. Кормилната щанга на стария му форд, модел 52-ра, била счупена и той изгубил контрол над колата, която се забила в един дъб и веднага експлодирала.

И тогава, докато вървеше сред тълпата на църковния базар една юлска вечер, отец Матингли чу най-странната история за Мейфеър, история, която щеше да го преследва с години, както онази изповед.

Светлините в асфалтовия двор бяха запалени. Енориашите, по ризи и памучни рокли, се разхождаха бавно покрай сергиите, изпробваха си късмета на разни игри. Заложи десетаче и спечели шоколадов кейк, когато колелото се завърти. Спечели плюшено мече. Асфалтът беше омекнал от жегата. Бирата се лееше от импровизирания бар от дъски, сложени на варели. И на отец Матингли му се струваше, че накъдето и да се обърне, долавя шепот за случващото се в дома на Мейфеър.

Сивокосият Ред Лониган, възрастният погребален агент, слушаше Дейв Колинс, който му разказваше, че онези жени държат Деидре заключена в стаята й. Отец Лафърти седна до тях и тихо се загледа в Дейв над халбата си с бира. Дейв каза, че познавал онова семейство по-отдавна от всеки друг, дори по-отдавна от Ред.

Отец Матингли си взе студена бутилка „Джакс“ от бара и седна в края на пейката.

Дейв Колинс вече беше в стихията си с двама свещеници за публика.

— Роден съм през 1901, отче! — обяви той, макар че отец Матингли дори не поглеждаше към него. — В една година със Стела Мейфеър и помня, когато я изритаха от Академията на урсулинките и госпожица Мери Бет я изпрати в училище в центъра.

— Твърде много се клюкари за това семейство — рече мрачно Ред.

— Стела беше същинска вуду кралица, така си е — продължи Дейв. — Всички го знаеха. Но не си мислете, че са били някакви си заклинания и магийки за по няколко пенита. При Стела не беше така. Тя винаги имаше портмоне, пълно със златни монети.

Ред се изсмя тъжно под мустак.

— Всичко, което накрая имаше, беше просто лош късмет.

— Е, тя доста си поживя, преди Лайънъл да я застреля — рече Дейв, присвил очи и облегнат напред на дясната си ръка, докато с лявата държеше бутилката. — И скоро след смъртта й това портмоне се появи точно до леглото на Анта и където и да го криеха, то отново се връщаше там.

— Да бе, разбира се.

— В него имаше монети от целия свят — италиански, френски и испански.

— А ти откъде знаеш? — попита Ред.

— Отец Лафърти го е виждал, нали, отче? Вие сте виждали тези монети. Госпожица Мери Бет ги хвърляше с шепи в кутията за дарения всяка неделя, знаете, че е така. И знаете какво казваше всеки път: „Похарчете ги бързо, отче, отървете се от тях преди залез, защото те винаги се връщат“.

— За какво говориш, по дяволите! — сопна се Ред.

Отец Лафърти не продума. Малките му черни очички скачаха от Дейв на Ред и обратно. После погледна отец Матингли, който седеше насреща му.

— Какво искате да кажете с това „винаги се връщат“? — попита отец Матингли.

— Връщат се в портмонето й! — отвърна Дейв, извил вежди. Отпи голяма глътка от бутилката. В нея остана само пяна. — Тя ги раздаваше, а те винаги се връщаха. — Изсмя се сипкаво. В гласа му се усещаше храчка. — Каза същото на майка ми преди петдесет години, когато й плати за прането. Точно така, за прането — майка ми переше на много от големите къщи и не се срамуваше от това, а госпожица Мери Бет винаги й плащаше с монети.

— Да бе, разбира се — повтори Ред.

— Но ще ви кажа и още нещо — рече Дейв и се наклони още по-напред, облегнат на лакът, присвитите му очи се взираха в Ред Лониган. — Къщата, бижутата, онова портмоне, те всички са свързани. Също както името Мейфеър, което никога не променят, без значение за кого се омъжват. Винаги си остават Мейфеър. И знаете ли защо? Защото са вещици, онези жени са вещици! Всички до една.

Ред поклати глава. Побутна пълната си бутилка с бира към Дейв и загледа как той я обгръща с пръсти.

— Това си е самата Божия истина, казвам ви. То им се предава по наследство — вещерството, и навремето доста се говореше за това. Госпожица Мери Бет имаше по-голяма сила дори от Стела. — Той отпи голяма глътка от бирата на Ред. — Но беше достатъчно умна да си държи устата затворена, за разлика от нея.

— А ти как узна всичко това? — попита Ред.

Дейв извади малка бяла кесийка от тютюн „Бул Дърам“ и я смачка между пръстите си.

— Не ви ли се намират фабрични, отче? — попита той отец Матингли.

Ред се изхили подигравателно. Отец Матингли подаде на Дейв кутия „Пал Мал“.

— Благодаря ви, отче. А колкото до твоя въпрос, Ред. Знам всичко това от майка си, която пък го е чула от госпожица Мери Бет още през двайсет и първа, когато госпожица Карлота е завършвала „Лойола“ и всички не спирали да хвалят качествата й — каква умна жена, адвокат и прочее. „Тя не е избрана, казала Мери Бет на майка ми. Стела е. Стела има дарбата и тя ще получи всичко след смъртта ми.“ „И каква е тази дарба, госпожице Мери Бет?“, попитала майка ми. „Как каква, Стела вижда мъжа, рекла госпожица Мери Бет. А онази, която вижда мъжа, когато е съвсем сама, наследява всичко.“

Отец Матингли усети как по гърба му пролазва хлад. Бяха минали единайсет години от изповедта на онова дете, но той не бе забравил и дума от нея. Те го наричат „мъжа“.

Но отец Лафърти гледаше намръщено Дейв.

— Виждала мъжа? — попита той студено. — И какво, в името на Бога, означава тази глупост?

— Ами, отче, струва ми се, че добър ирландец като вас сам може да си отговори на този въпрос. Нима можете да отречете факта, че вещиците наричат дявола „мъжа“? Нима можете да отречете, че те го призовават посред нощ и той им се явява, за да ги изкуши да сторят неизразимо зло! — Дълбокият му продран, нездрав смях отново се разнесе и той извади парцалива кърпа от джоба си, за да избърше носа си. — Вещици са, и вие го знаете, отче. Това са те и винаги са били такива. Вещерството им е по наследство. Старият господин Жулиен Мейфеър, помните ли го? Аз го помня. Той знаеше всичко. И вие знаете, че това е истината, отче.

— Да, по наследство е — рече отец Лафърти и стана на крака. — Но това е наследено невежество, завист и психическо разстройство! Някога чувал ли си за подобни неща, Дейв Колинс? Никога ли не си чувал за омраза между сестри, за завист, за безогледна амбиция! — Той се обърна и си тръгна, като бързо се смеси с тълпата, без да дочака отговор.

Отец Матингли бе като зашеметен от гнева му. Искаше му се отец Лафърти просто да се бе изсмял, както правеше Дейв Колинс, който пресуши бутилката на Ред и рече:

— Ще ми заемеш ли малко дребни, Ред? — Очите му се стрелкаха към отец Матингли.

Ред стоеше равнодушен и се взираше в празната бутилка. И сякаш като насън изрови един смачкан долар от джоба на панталона си.

Същата вечер, почти задрямал, отец Матингли си спомни за книгите, които бе чел в семинарията. Високият мъж, тъмният мъж, хубавият мъж, злият дух, който идва през нощта… огромният мъж, който води сборището на вещиците! Спомни си избледнелите илюстрации в една книга — красиво изработени, но страховити. „Вещици“, промълви той думата, докато се унасяше. Тя каза, че той е дяволът, отче. Че е грях дори да го поглеждам.

Събуди се преди зазоряване, а в главата му звучеше гневният глас на отец Лафърти. Завист, психически разстройства. Това ли беше истината, скрита между редовете? Като че ли някакво съдбовно важно парченце бе паснало в мозайката. Вече почти можеше да види цялата картина. Къща, управлявана с желязна ръка, къща, в която красиви и одухотворени жени са преживели трагедия. И все пак нещо още го тревожеше… Те всички го виждат, отче. Цветя, пръснати под краката, дълги бели гладиоли и нежни папрати. Виждаше как обувката му ги мачка.

Тази нощ трябваше да свърши нещо, трябваше да се обади на един човек. Беше важно. Но след петнайсет часа работа — дванайсет от тях в операционната — тя вече не можеше да си спомни на кого.

Вече не беше Роуан Мейфеър, с всичките мъки и грижи на Роуан. Тя беше просто доктор Мейфеър, празна като чисто стъкло, седнала тихо в стаичката на лекарите, с ръце в джобовете на мръсната бяла престилка, с крака на отсрещния стол, с цигара „Парламент“ между устните, заслушана във вечните разговори на неврохирурзите.

Тихи експлозии смях, гласове, припокриващи други гласове, миризма на алкохол, шумолене на колосани дрехи, сладкият аромат на цигарите. Това не беше срамно, защото почти всички пушеха. Беше хубаво да остава тук, беше уютно в сиянието на лампите около мръсната маса „Формика“, на мръсния линолеум, между мръсните бежови стени. Хубаво беше да има време за малко размисъл, време, в което споменът да се върне и да я изпълни отново, да я накара да се чувства някак тежка и непроницаема.

Всъщност това беше един почти перфектен ден и затова краката я боляха толкова много. Беше направила три спешни операции, една след друга — от огнестрелна рана в шест сутринта до жертвата на пътен инцидент преди четири часа. И ако всички дни бяха като този, животът й щеше да е просто прекрасен. Всъщност щеше да е абсолютно прекрасен.

Едва сега, докато се отдаваше на умората, си даде сметка за това. След десет години в медицинското училище, стажове и специализиране сега тя беше онова, което винаги бе искала да бъде — лекар, неврохирург и то на щат в отделението по неврохирургия на огромната университетска болница, в която имаше Спешен център, където можеше да оперира спешни случаи постоянно.

Трябваше да признае, че се гордее с това. Гордееше се с първата си седмица работа като нещо различно от претоварен и крайно изтощен старши стажант, който през половината време трябва да оперира под наблюдението на някой друг.

Дори неизбежните разговори днес не бяха толкова ужасни — безкрайните филипики в операционната, диктуването на бележки след това и накрая шумното неофициално обсъждане в стаята за кафе. Тя харесваше колегите си — стажанти със свенливо изражение, доктор Питърс и доктор Блейк, които току-що бяха започнали смяната си и я гледаха сякаш е магьосница, а не лекар. И доктор Симънс, старши стажант, който от време на време й прошепваше, че тя е най-прекрасният лекар, когото е виждал в хирургията, и че сестрите казвали същото. После доктор Ларкин, обичаният от всички шеф на неврохирургията, наричан от протежетата си Ларк, който цял ден я караше да обяснява в най-големи подробности: „Обяснявай, Роуан, обяснявай подробно. Трябва да казваш на тези момчета какво правиш. Господа, вижте само, това е единственият неврохирург в цялата западна цивилизация, който не обича да говори за работата си“.

Меко казано. Тя мразеше да говори! Беше подозрителна към езика по рождение, защото умееше да „чува“ с невероятна точност онова, което лежеше под него, пък и не можеше да се изразява особено добре.

Слава богу, сега те заговориха за виртуозното изпълнение на доктор Ларкин при операцията на менингиома този следобед и тя можеше да се отдаде на възхитителното изтощение, вкусвайки цигарата и ужасното кафе, и прекрасното сияние на лампите на красивите голи стени.

Проблемът беше, че тази сутрин се зарече да не забрави онова лично нещо, онова обаждане, което трябваше да проведе и наистина бе важно за нея. Но какво беше то? Щеше да изскочи в паметта й веднага щом излезеше от сградата.

А тя можеше да си тръгне, когато пожелае. Все пак беше щатен хирург и не трябваше да стои в болницата повече от петдесет часа, не й се налагаше да спи в стаята за спешни повиквания и никой не очакваше от нея да слиза в операционния блок само за да провери как вървят нещата, макар че май точно това й се искаше да направи.

Преди две години, може би дори по-малко, отдавна щеше да си е тръгнала. Щеше да профучи през Голдън Гейт с максималната разрешена скорост, нетърпелива да бъде отново Роуан Мейфеър, на руля на „Сладката Кристин“, която сама извеждаше от залива Ричардсън към открито море. Едва когато нагласеше автопилота на широк обходен курс, далече от търговските маршрути, изтощението щеше да я победи. Тя щеше да слезе в кабината, където дървото искреше така брилянтно, както и лъскавият месинг, и щеше да падне на двойното легло, щеше да потъне в неспокоен сън, през който да проникват сладко всичките шумове на яхтата.

Но това беше преди творенето на чудеса в операционната да стане така всепоглъщащо. Научната работа все още я зовеше. И Ели, и Греъм, осиновителите й, още бяха живи, и къщата със стъклени стени на брега на Тибурон още не беше мавзолей, пълен с книги и дрехи на мъртъвци.

Сега трябваше да мине през този мавзолей, за да стигне до „Сладката Кристин“. Трябваше да види неизбежната поща, която все още пристигаше за Ели и Греъм. И може би дори да чуе едно-две съобщения на телефонния секретар, оставени от приятели от други градове, които още не бяха разбрали, че Ели е умряла от рак миналата година, а Греъм от „удар“, както го наричаха простичко, два месеца преди нейната смърт.

Все още поливаше папратите в памет на Ели, която дори им бе пускала музика. Караше ягуара на Греъм, защото да го продаде би било истинско безобразие. Та тя дори не бе подредила писалището му.

Удар. Мрачно, грозно усещане мина през нея. Не мисли за Греъм, умрял на кухненския под, а за победите през деня. Спаси три живота за последните петнайсет часа, докато други лекари можеха и да ги оставят да загинат. На два други живота, поверени на чужди ръце, оказа компетентната си помощ. И сега трима от тези пациенти спят в интензивното отделение, без опасност за живота, и имат очи, с които да гледат, усти, с които да оформят думите, и когато хванеш ръцете им, те ги стискат, както си им казала да направят.

Да, не можеше да иска нищо повече. Можеше завинаги да остави трансплантациите и туморите на другите. Тя бе в стихията си в критични ситуации. Имаше нужда от тях. След малко щеше да си иде у дома само защото беше здравословно да го направи, здравословно бе очите й да отпочинат, а също и краката й и мозъкът й, разбира се, и да иде някъде извън града за уикенда; да бъде на „Сладката Кристин“, в морето.

Но засега си почиваше в този огромен кораб, наречен болница — защото тя я възприемаше точно така — като подводница, която пътува безшумно през времето. Светлините никога не гаснат. Температурата никога не пада. Двигателите никога не спират. А ние, екипажът, сме свързани един с друг, въпреки гнева, негодуванието и съперничеството. Ние сме свързани с някаква форма на любов, без значение дали го осъзнаваме.

— Ти се опитваш да правиш чудеса! — бе й казал шефът на Спешното в шест тази вечер, някак надменно, с изцъклени от изтощение очи. — Просто завий тази жена до стената и си запази силите за някой, на когото можеш да помогнеш!

— Не искам никакви чудеса — отвърна Роуан. — Просто ще извадим стъклата и мръсотията от мозъка й и ще я върнем на тоя свят.

Как можеше да му каже, че когато бе сложила ръце на раменете на жената, тя бе „чула“ със своето диагностициращо сетиво хиляди дребни сигнали; и те й бяха казали непогрешимо, че жената ще живее. Знаеше какво бе видяла, когато парчетата кост бяха внимателно отстранени от фрактурата и замразени, за да бъдат върнати по-късно на място, когато разкъсаната външна обвивка на мозъка бе доразрязана и наранената тъкан под нея бе увеличена под мощния окуляр на хирургическия уред. Видя жив мозък, невредим и функциониращ, щом аспирира кръвта от него и обгори миниатюрните разкъсани кръвоносни съдове, за да спре кървенето.

Това бе същото непогрешимо чувство, което я бе споходило онзи ден в океана, когато издърпа с лебедката удавника Майкъл Къри на палубата на яхтата си и докосна студената сива плът. Да, тук има живот. Върни го обратно.

Удавникът. Майкъл Къри. Това бе, разбира се, нещото, което си бе казала, че не трябва да забравя. Да се обади на лекаря на Къри. Лекарят на Къри й бе оставил съобщение както в болницата, така и на телефонния секретар вкъщи.

Бяха минали повече от три месеца от онази ужасно студена майска вечер, когато мъглата закриваше от поглед далечния град и не се виждаше ни една светлинка, когато удавникът на палубата на „Сладката Кристин“ бе изглеждал мъртъв, истински труп.

Тя загаси цигарата и извиси глас:

— Приятна вечер, колеги. До понеделник, в осем. — Обърна се към стажантите: — Не, не ставайте.

Доктор Ларкин я хвана с два пръста за ръкава. Тя се опита да се отдръпне, но той стисна по-здраво.

— Не излизай с лодката сама, Роуан.

— Стига, шефе. — Опита се да се освободи. Не стана. — Излизам сама с тази лодка, откакто станах на шестнайсет.

— Много лошо, Роуан, много лошо — рече той. — Ами ако си удариш главата и паднеш зад борда.

Тя се изсмя тихичко и вежливо, въпреки че разговорът бе започнал да я дразни. След миг вече бе в коридора и подмина асансьорите — твърде бавни — към циментовите стълби.

Може би щеше да хвърли по един последен поглед на тримата пациенти в интензивното, по пътя си навън и внезапно мисълта, че изоставя всичко това, я потисна. Мисълта, че няма да се върне чак до понеделник, беше още по-лоша.

Пъхна ръце в джобовете и бързо слезе до четвъртия етаж.

Ярко осветените горни коридори бяха толкова тихи, толкова отдалечени от вечния хаос в спешното. Самотна жена спеше на кушетката в застланата с тъмни килими чакалня. Старшата сестра на приемното гише само й махна. В забързаните дни на стажанството имаше моменти, когато бе бродила по тези коридори посред нощ, вместо да се опитва да спи. Бе крачила напред-назад, от етаж на етаж, в търбуха на огромната подводница, утешавана от слабия шепот на безбройните машини.

Хич не е добре, че шефът знае за „Сладката Кристин“, мислеше тя сега. Не беше добре, че отчаяна и уплашена, го бе завела в дома си следобеда след погребението на втората си майка, а после го бе поканила да седне на палубата, за да пие вино под синьото небе на Тибурон. Хич не беше добре, че в онези кухи, металически моменти, тя бе признала на Ларк, че не иска да остава в тази къща повече, че живее на лодката и понякога заради нея, и че я изкарва в морето сама след всяка смяна, без значение колко дълга е била тя, без значение колко е изморена.

Споделяне — с какво помага то? Ларк бе трупал клише след клише, докато се опитваше да я успокои. Оттогава всеки в болницата знаеше за „Сладката Кристин“. И тя вече не беше „мълчаливата Роуан“, а „осиновената Роуан“, онази, чиито близки са починали в период от шест месеца, която излиза в морето с голяма лодка сам-сама. Тя стана и Роуан, която никога не приема поканите за вечеря на Ларк, които неомъжените й колежки биха приели без секунда колебание.

Ако само знаеха и останалото, мислеше тя, колко загадъчна бе всъщност, дори за самата себе си. А и какво биха казали за мъжете, които харесваше, яките служители на закона и героите от пожарникарските камиони с куки и стълби, за които излизаше на лов в шумните, но безопасни квартални кръчми. Подбираше партньорите си най-вече по загрубелите ръце и гласове, по широките гърди и мощни бицепси. Да, какво щяха да кажат за това, за всички онези съвкупления в кабината на „Сладката Кристин“, докато полицейският револвер трийсет и осми калибър виси в черния си кобур на куката на стената.

И разговорите след това — не, по-скоро монолозите — в които тези мъже, изпитващи същата отчаяна нужда, разказваха за миговете на опасност, за постиженията си, за уменията и безстрашието си. От изгладените им униформени ризи ухаеше на смелост. Пееха песен за живот и смърт.

— Защо все такива ги търсиш? — бе попитал веднъж Греъм. — Все тъпи, необразовани и дебеловрати? Ами ако някой от тях забие месестия си юмрук в лицето ти?

— Защото така — отвърна тя хладно, без дори да го поглежда. — Те не правят такива неща. Те спасяват животи и точно затова ги харесвам. Харесвам героите.

— Говориш като четиринайсетгодишна хлапачка — бе отвърнал кисело Греъм.

— Нещо не си разбрал — рече Роуан. — Когато бях на четиринайсет, мислех, че адвокатите като теб са героите.

Той се извърна от нея, но тя видя огорчението в очите му. Огорчението на Греъм сега, повече от година след смъртта му. Вкусът на Греъм, миризмата на Греъм, накрая и Греъм в леглото й, защото Греъм щеше да си тръгне още преди смъртта на Ели, ако Роуан не бе отстъпила.

— Не ми казвай, че не си го искала — каза й той на дебелия пухен матрак в каютата на „Сладката Кристин“ — Майната им на твоите пожарникари; майната им на ченгетата.

Спри да спориш с него. Спри да мислиш за него. Ели така и не разбра, че ти си легна с него, нито защо смяташе, че трябва да го направиш. Най-важното е, че Ели не разбра. И ти не си в къщата на Ели. Дори не си на лодката, която Греъм ти даде. Ти си все още тук, на сигурно, в антисептичната тишина на своя свят, а Греъм е мъртъв и заровен в малкото гробище в Северна Калифорния. И няма значение как е умрял, защото никой не знае истината за това. Не му позволявай да е около теб духом, както казват, докато завърташ стартера на неговата кола, която трябваше да продадеш още преди години, или когато вървиш из влажните, мразовити стаи на къщата му.

И все пак тя все още говореше с него, все още продължаваше да води безкрайната си защита. Смъртта му бе направила невъзможно всяко реално разрешение. А след това нейната омраза и нейният гняв бяха създали неговия призрак. Той вече избледняваше, но все още я преследваше, дори тук, в сигурността на коридорите на нейното владение.

Ще бъда с други, когато си поискам, искаше й се да му каже. Ще бъда с тяхното его и техния опак характер, с тяхното невежество и с безгрижното им чувство за хумор; с тяхната грубост, със страстната им и проста любов към жените, с техния страх от жените. Дори с техните приказки, да, с безкрайните им приказки, които — благодаря ти, Боже! — изобщо не приличаха на тези на неврохирурзите, и то без да очакват от мен да казвам нещо, те дори не искат да знаят коя съм или каква съм — ракетен инженер, супершпионин, магьосница или пък неврохирург. „Да не искаш да кажеш, че оперираш хорските мозъци?!“

Какво значение имаше всичко това?

Всъщност сега Роуан разбираше повече „от мъже“ от времето, когато Греъм спореше с нея. Тя разбираше връзката между нея самата и тези униформени герои — че това да влизаш в операционната, да нахлузваш стерилните ръкавици и да вдигаш микрокоагулатора и микроскалпела си беше като да влизаш в горяща сграда, като да се намесваш в сцена на семейно насилие, за да спасиш съпругата или детето.

Колко пъти бе чувала да сравняват неврохирурзите с пожарникари? След което и ловката критика, че е по-различно, защото не твоят живот виси на косъм. Но, по дяволите, това не беше вярно. Защото ако се провалиш, ако се проваляш до онази ужасна степен, и то достатъчно често, ти ще бъдеш разрушен с такава сигурност, както и ако над главата ти се срути горящ покрив. Ти оцеляваш благодарение на перфектността и смелостта си, защото просто няма друг начин да оцелееш и всеки миг в операционната е изпитание на живот и смърт.

Да, същата смелост, същата любов към напрежението и към опасността — това виждаше тя в онези груби мъже, които обичаше да целува, да гали и кърми. Мъже, които обичаше да лягат върху нея; мъже, които не искаха от нея да говори.

Но какво от това, че разбираше, когато бяха минали месеци — почти половин година — откакто не бе канила никого в леглото си. Какво ли мислеше „Сладката Кристин“ за това, чудеше се тя понякога. Дали не й нашепваше в тъмното: „Роуан, къде са нашите мъже?“.

Чеиз, жълтокосото ченге от Марин, с маслинената кожа, все още й оставяше съобщения на телефонния секретар. Но тя нямаше време да му се обади. А той беше много сладък тип, дори четеше книги. Веднъж бяха водили истински разговор, когато тя неволно отвори дума за Спешното и жената, простреляна от съпруга си. Той се бе хванал за това и й разказа безброй подобни случаи. Може би затова не му се беше обадила? Вероятно.

Неврохирургът в този момент бе погълнал почти изцяло жената. До такава степен, че тя дори не беше сигурна защо мисли за тези мъже сега. Може би защото не бе чак толкова уморена, или защото последният красив мъж, когото бе пожелала, бе Майкъл Къри, великолепният удавник, великолепен, дори и проснат на палубата, мокър и блед, с полепнала по челото черна коса.

Да. Направо да „си умреш“ за такъв мъж, както казваха ученичките — просто съвършен, прелестен, напълно неин тип. Не беше от онези калифорнийски фитнес маниаци с напомпани мускули и фалшив загар, увенчани с боядисана коса, а як пролетарски екземпляр, още по-неустоим заради сините очи и луничките по бузите, заради които, сега като се замислеше, й се бе дощяло да го целуне.

Каква ирония беше да извади от морето, и то в състояние на трагична безпомощност, такъв перфектен представител на типа мъж, който винаги бе желала.

Спря. Бе стигнала до вратите на интензивното. Влезе тихо, остана неподвижна за миг — гледаше странния, сякаш замръзнал свят на подобните на аквариуми стаи с измършавелите спящи в найлоновите кислородни „палатки“. Крехките им крайници и торсове бяха свързани с писукащите монитори сред безкрайни кабели и циферблати.

В главата на Роуан внезапно нещо превключи. Вече нищо извън това отделение не съществуваше, вече нищо не съществуваше извън операционния блок.

Тя отиде до бюрото и леко докосна по рамото сестрата, която се бе прегърбила над куп хартия под ниската флуоресцентна лампа.

— Добър вечер, Лоръл — прошепна Роуан.

Жената се стресна. После я позна и засия.

— Доктор Мейфеър, още ли сте тук.

— Само да хвърля последен поглед.

Роуан се държеше със сестрите много по-мило, отколкото с лекарите. Още когато бе стажантка, сестрите я обожаваха, може би защото успяваше да неутрализира пословичната им неприязън към жените лекари и да предизвика у тях възможно най-много ентусиазъм. Това бе умение, което бе култивирала и рафинирала до степен на безпощадност, и все пак бе дълбоко прямо, като всеки разрез в тъканта на мозъка на пациента.

Сега, когато влезе в първата стая и спря до високото сияещо метално легло — чудовищна конструкция на колела — тя чу, че сестрата идва зад нея, чака я да заговори. После пристъпи да вдигне картата на пациента от таблата на леглото. Роуан й направи знак с глава да не го прави.

Последната за деня жертва на автомобилна катастрофа лежеше пребледняла, като че безжизнена, с увит около главата огромен тюрбан от бинтове и тънка, безцветна тръба, която влизаше в носа. Единственият признак на живот идваше от машините с техните монотонни пиукания и нащърбени неонови графики. Глюкозата се вливаше през тъничката игла, забита в горната страна на едната китка.

Подобно на труп, който се връща към живота върху маса за балсамиране, жената под избелените чаршафи бавно отвори очи.

— Доктор Мейфеър — прошепна тя.

Превъзходна вълна облекчение премина през Роуан. Отново размени поглед със сестрата. Усмихна се.

— Тук съм, госпожице Трент — каза тя тихо. — Справяте се много добре. — И нежно хвана дясната ръка на жената. Да, много добре.

Очите на жената се затвориха бавно, както се затварят цветята. Никаква промяна в тихата песен на машините около тях. Роуан се оттегли така безшумно, както бе дошла.

Загледа се през стъклото на втората стая в друга фигура, пак на вид в безсъзнание — смугло момче, всъщност още почти дете, което бе ослепяло внезапно и бе паднало от платформата върху релсите пред градската електричка.

Бе работила по него четири часа, бе шила с миниатюрна игла разкъсания кръвоносен съд, причинил слепотата му, а после бе възстановявала увредения му череп. „Да го ремонтираме“, беше се пошегувала тя с колегите си в операционната.

Сега стоеше напълно неподвижна, присвила очи, и гледаше леките му движения в съня — начина, по който дясното му коляно помръдна под завивките, как се изви ръката му, с дланта нагоре, когато извърна глава настрани. Езикът му се стрелкаше по сухите устни и той шепнеше нещо, сякаш говореше на някого в съня си.

— Върви добре, докторе — прошепна сестрата зад нея.

Роуан кимна. Но тя знаеше, че до няколко седмици момчето ще започне да получава припадъци. Щяха да му предпишат дилатин, за да ги контролират, но то щеше да остане епилептик до края на живота си. По-добре, отколкото мъртъв или сляп, със сигурност. Тя щеше да изчака и да го наблюдава, преди да предсказва състоянието му. В края на краищата винаги имаше шанс да се окаже, че греши.

— А мисис Кели? — попита и се обърна да погледне сестрата в очите. Тя беше изпълнителна и състрадателна жена, която Роуан много харесваше.

— Мисис Кели смята, че е много смешно, че в главата й все още има два куршума. Казва, че се чувства като зареден пищов. Не иска дъщеря й да си тръгва. Иска да разбере какво е станало с онзи хулиган, дето я е прострелял. Иска още една възглавница. Иска телевизор и телефон.

Роуан отвърна със задължителния разбиращ смях, едва чут в жужащата тишина.

— Е, до утре — каза тя.

От мястото си виждаше енергичната мисис Кели през последната двойка прозорци в края на помещението.

Тъй като не можеше да вдигне глава от възглавницата, мисис Кели жестикулираше оживено с дясната си ръка, докато разговаряше с вече порасналата си дъщеря — слаба, очевидно изтощена жена с увиснали клепачи, която въпреки това кимаше на всяка дума на майка си.

— Много е добра с майка си — прошепна Роуан. — Нека остане колкото пожелае.

Сестрата кимна.

— Аз си тръгвам. До понеделник, Лоръл — каза Роуан. — Не съм сигурна, че този нов график ми харесва.

Сестрата се изсмя тихичко.

— Заслужавате почивка, доктор Мейфеър.

— Нима? — промърмори Роуан. — Доктор Симънс ще ми се обади, ако има някакъв проблем. Винаги можеш да го помолиш да ми звънне, Лоръл. Разбираш ли?

Роуан излезе от двойните врати, като ги остави да се затворят със замах зад нея. Да, беше хубав ден.

И наистина вече нямаше извинение да остава още тук, освен да запише това-онова в личния си дневник, който държеше в кабинета си, и да провери личния си телефонен секретар за съобщения. Можеше и да си почине малко на кожения диван. Този кабинет бе несравнимо по-луксозен от претъпканите и овехтели стаички за дежурни лекари, в които бе спала с години.

Но тя трябваше да си върви у дома, знаеше го. Трябваше да остави сенките на Греъм и Ели да идват и да си отиват, когато пожелаят.

Ами Майкъл Къри? Защо отново бе забравила за него, вече бе почти десет часа. Трябваше да се обади на доктор Морис възможно най-скоро.

„Е, не се вживявай толкова за този Къри“, каза си тя, докато вървеше бавно и леко по покрития с линолеум коридор, като отново избра циментовото стълбище вместо асансьора и вече виждаше в главата си криволичещия маршрут из огромната дремеща болница, който щеше да я изведе до вратата на кабинета й.

Но тя нямаше търпение да чуе какво ще й каже Морис, нямаше търпение да чуе новини за единствения мъж в живота й в този момент, мъж, когото дори не познаваше и не бе виждала от жестоката, изпълнена с усилие и лудост случайна среща в бурното море преди четири месеца…

И така, те отново се опитали да отпратят Деидре Мейфеър, след всичките тези години. Сега, когато госпожица Нанси вече я нямало, а госпожица Карл ставала все по-немощна, това било най-доброто. Поне така се говореше. Бяха се опитали на 13-и август. Но Деидре откачила и те я оставили у дома, а тя ставала все по-зле, наистина зле.

Когато Джери Лониган каза това на жена си Рита, тя се разплака.

Бяха минали тринайсет години, откакто Деидре се бе върнала от санаториума като безмозъчен идиот, който не може да изрече дори собственото си име, но това нямаше значение за Рита. Рита никога нямаше да забрави истинската Деидре.

Рита и Деидре бяха на шестнайсет, когато отидоха в пансиона на манастира „Света Роза от Лима“. Той представляваше грозна стара тухлена сграда в самия край на Френския квартал. Рита бе изпратена там, защото била „лоша“, беше се напила на речното корабче „Президента“ с момчета. Татко й бе казал, че в „Света Роза“ ще я вкарат в пътя. Всички момичета спяха в обща спалня на таванския етаж и си лягаха в девет часа. Рита не спираше да плаче.

Деидре Мейфеър бе в пансиона вече от доста време и нямаше нищо против, че е стар, мрачен и строг. Но държеше ръката на Рита, когато тя плачеше. Слушаше я, когато й се жалваше, че е като в затвор.

Момичетата гледаха „Татко знае най-добре“ на един стар телевизор с кръгъл шестинчов екран, за бога! Пращящото старо дървено радио, което стоеше на пода под прозореца, не беше по-добре. Изобщо не можеха и да мечтаят за грамофон. Латиноамериканските момичета си имаха грамофон, слушаха онази ужасна „Ла Кукарача“ и танцуваха испански танци.

„Не им обръщай внимание“, казваше Деидре и отвеждаше Рита в двора за игра в късния следобед, където се люлееха под пекановите дървета. Да не си помислите, че това е било кой знае какво забавление за шестнайсетгодишни момичета, но Рита обичаше да е с Деидре.

Деидре пееше, докато се люлееха — стари ирландски и шотландски балади, така ги наричаше. Имаше много хубаво сопрано — деликатно, високо — а песните бяха толкова тъжни. Рита винаги настръхваше от тях. Деидре обичаше да стои навън чак до залез-слънце, когато небето ставаше „съвсем пурпурно“ и цикадите запяваха сред дърветата. Деидре наричаше това здрач.

Да, Рита бе виждала тази дума написана, но никога не бе чувала някой да я произнася. Здрач.

Деидре хващаше Рита за ръката и тръгваха покрай тухлената стена, точно под пекановите дървета, за да могат да се шмугнат под ниските, гъсто обрасли клони. Имаше места, където можеш да стоиш напълно скрит от дърветата. Беше трудно да се опише, но това бе странно и прекрасно време за Рита — да стои в полумрака с Деидре, а дърветата да се полюшват от вятъра и малките листа да се сипят по тях.

В онези дни Деидре изглеждаше като истинско едновремешно момиче от книжка с картинки — с виолетова панделка в косата и черни къдри, които се спускаха по гърба й. Можеше да бъде много модерна, ако пожелаеше. Имаше с какво — гардеробът й бе пълен с нови дрехи, които тя дори не си правеше труда да пробва. Но беше много лесно да забравиш за подобни неща, когато си с нея. Косата й бе толкова мека. Рита я бе докоснала веднъж. Толкова мека.

Разхождаха се из прашния манастирски двор до параклиса. Надничаха през дървените порти към градината на монахините. „Тайно място“, казваше Деидре, „пълно с най-прекрасните цветя“.

— Дори не искам да си ходя у дома — обясняваше тя. — Тук цари такъв покой.

Покой! Сама през нощта, Рита плачеше ли, плачеше. Дочуваше музиката от джубокса в бар „Негро“ от другата страна на улицата, която проникваше през тухлените стени чак до тавана на четвъртия етаж. Понякога, когато мислеше, че всички спят, тя ставаше, излизаше на балкона с металните перила и гледаше светлините на Канал стрийт. Цялата улица сияеше в червено. Целият Ню Орлиънс се забавляваше там навън, а Рита бе заключена тук, където зад завесата във всеки край на помещението спеше по една монахиня. Какво щеше да прави, ако нямаше Деидре?

Деидре бе по-различна от всички, които Рита познаваше. Тя имаше такива красиви неща — дълги бели памучни нощници, поръбени с дантела.

В такава бе облечена и сега, трийсет и четири години по-късно, докато седеше на страничната, заслонена с мрежа веранда на онази къща, като „безмозъчен идиот в кома“.

Тя бе показала на Рита смарагдовата огърлица, която носеше и сега над бялата нощница. Прочутата смарагдова огърлица на Мейфеър, макар че Рита не бе чувала за нея дотогава. Разбира се, Деидре не я носеше в училище. В „Света Роза“ не можеше да носиш бижута. А и никой не би сложил голяма старомодна огърлица като тази, освен на бала на Марди Грас може би.

Сега огърлицата изглеждаше ужасно върху бялата нощница на Деидре. Просто нелепо — огромно бижу на врата на инвалид, втренчен през мрежите на верандата. Но кой знае? Може би Деидре някак осъзнаваше, че тя е там, може би Деидре я обичаше.

Тя позволи на Рита да я докосне, когато седяха на леглото в „Света Роза“. Наоколо нямаше монахини, които да им кажат да не мачкат кувертюрата.

Рита бе повъртяла смарагдовия медальон в ръце. Бе толкова тежък, обкован със злато. На обратната страна май бе гравирано нещо. Рита различи голяма буква „Л“. Стори й се нещо като име.

— О, не, не го чети — каза Деидре. — То е тайна! — За миг изглеждаше изплашена, бузите й поруменяха и очите й се навлажниха. После взе ръката на Рита и я стисна. Не можеше да се ядосаш на Деидре.

— Истински ли е? — попита Рита. Сигурно струваше цяло състояние.

— О, да — каза тя. — Донесен е от Европа преди много, много години. Бил е на пра-пра-пра-пра-пра-прабаба ми.

И двете се засмяха на многобройните „пра“.

Деидре каза всичко това някак съвсем невинно. Никога не се хвалеше. Не, съвсем не. Тя никога не нараняваше нечии чувства. Всички я обичаха.

— Майка ми ми го остави — обясни Деидре. — А един ден аз ще го оставя на дъщеря си, ако… ако някога имам дъщеря. — По лицето й се изписа тревога. Рита я прегърна. Просто искаше да я защити. Деидре събуждаше това чувство у всички.

Тя й каза, че не познава майка си.

— Умряла е, когато съм била бебе. Казват, че е паднала от прозореца на горния етаж. Нейната майка също умряла, когато тя е била млада, но никога не говорят за нея. Не мисля, че сме като другите хора.

Рита бе изумена. Никой не говореше такива неща.

— Какво искаш да кажеш, Диди? — попита тя.

— О, не зная — отвърна Деидре. — Просто усещаме разни неща. Знаем, когато хората не ни харесват и искат да ни наранят.

— Кой би искал да те нарани, Диди? — попита Рита. — Ти ще доживееш до сто години и ще имаш десет деца.

— Обичам те, Рита Мей — каза Деидре. — Ти имаш чисто сърце.

— О, Диди, не е така — Рита поклати глава. Мислеше си за своя приятел от „Светия кръст“, и нещата, които бяха вършили.

А Деидре сякаш прочете мислите й, защото каза:

— Не, Рита Мей, това няма значение. Ти си добра. Ти никога не искаш да нараняваш хората, дори когато си наистина нещастна.

— И аз те обичам — каза Рита, въпреки че не бе разбрала съвсем думите на Деидре.

Никога, ама никога, през целия си живот, не бе казвала на жена, че я обича.

Рита почти щеше да умре, когато Деидре бе изгонена от „Света Роза“. Но знаеше, че това ще се случи.

Тя самата бе виждала един млад мъж с нея в манастирския двор. Бе виждала как Деидре се измъква след вечеря, когато никой не гледа. Предполагаше се, че тогава момичетата се къпят и се грижат за косите си. Именно това Рита намираше за особено смешно в пансиона. Караха те да си правиш прически и да си слагаш по малко червило, защото сестра Даниел казваше, че такъв бил „етикетът“. А Деидре нямаше нужда от прически. Къдриците й бяха просто перфектни. Имаше нужда само от една панделка.

Винаги изчезваше по това време. Къпеше се първа, после слизаше долу и не се връщаше чак докато не загасяха лампите. Винаги късно, винаги забързана за нощната молитва, със зачервено лице. И тогава даряваше сестра Даниел с онази прекрасна невинна усмивка. А когато се молеше, изглеждаше напълно искрена.

Рита мислеше, че само тя забелязва бягствата на Деидре. Не можеше да понася приятелката й да не е наоколо. Единствено тя я караше да се чувства добре в пансиона.

И тогава, една нощ Рита слезе да потърси Деидре. Може би Деидре просто танцуваше. Зимата бе отминала и сега здрачът падаше след вечеря. Рита знаеше за Деидре и здрача.

Не я откри в двора за игра. Тръгна към отворената порта на градината на монахините. Вътре беше много тъмно. Великденските лилии сияеха в бяло в мрака. Монахините щяха да ги откъснат на Великден. Но Деидре никога не би нарушила правилата и не би влязла вътре.

И тогава Рита чу гласа й и постепенно различи силуета й на една каменна пейка сред сенките. Пекановите дървета бяха толкова големи, а клоните им се спускаха толкова ниско, както онези в двора за игра. Отначало Рита видя само бялата блуза, после и лицето на Деидре, дори виолетовата панделка в косата й, а накрая високия мъж, който седеше до нея.

Всичко беше толкова тихо. Джубоксът в бар „Негро“ не свиреше. От манастирския двор не долиташе никакъв звук. Дори светлините в жилищните помещения на монахините изглеждаха много далечни, защото във вътрешния двор имаше твърде много дървета.

Мъжът каза на Деидре:

— Любима моя — шепнеше, но Рита го чу.

Чу и отговора на Деидре:

— Да, говори, чувам те.

— Любима моя — чу се отново шепотът.

Тогава Деидре се разплака и каза още нещо, може би име, Рита така и не разбра. Звучеше като:

— Мой Лашър.

Целунаха се. Деидре бе наклонила глава назад, белите пръсти на мъжа се открояваха ясно в черната й коса. След това той заговори отново:

— Искам само да те направя щастлива, любима моя.

— Мили боже — прошепна Деидре и скочи внезапно от пейката. Рита я видя да тича по пътеката между лехите с лилии. Мъжът не се виждаше никъде. Вятърът се бе върнал, фучеше из пекановите дървета така, че най-високите им клони се удряха в портата на вътрешния двор. Цялата градина като че изведнъж се развълнува. А Рита бе съвсем сама в нея.

Обърна се засрамена. Не биваше да подслушва. Хукна обратно и изкачи тичешком дървените стъпала до четвъртия етаж.

Мина още час, преди Деидре да се върне. Рита бе ужасно нещастна, задето я бе шпионирала.

Но късно същата нощ, докато лежеше в леглото, Рита си спомни онези думи:

Любима моя. Само искам да те направя щастлива, любима моя. О, като си помислеше само, че мъж може да каже подобни неща на Деидре.

Рита познаваше единствено момчетата, които искаха да „те почувстват“, винаги когато им се удадеше шанс. Неловки, глупави момчета, като нейното гадже Тери от „Светия кръст“, който казваше: „Знаеш ли, мисля, че много те харесвам, Рита“. Да бе, да. „Защото ти позволявам да ме «почувстваш», говедо такова.“

„Ти си уличница! — бе казал баща й. — Отиваш в пансион, там ти е мястото. И изобщо не ми пука колко ще струва.“

Любима моя. Това й навяваше мисли за красива музика, за елегантните джентълмени в старите филми, които бе гледала по телевизията късно през нощта. За гласове от друго време, меки и отчетливи, и думи като целувки.

А и мъжът бе толкова красив. Не беше видяла лицето му, но бе видяла тъмната му коса и големите му очи, беше висок и носеше елегантни дрехи, красиви дрехи. Бе видяла белите ръкавели и яката на ризата.

Рита искаше и тя да срещне такъв мъж в градината. Би направила всичко с него.

О, тя дори не можеше да определи чувствата, които това събуждаше у нея. Плачеше, но това бе сладък, тих плач. Знаеше, че ще помни този момент цял живот — градината под пурпурното здрачаващо се небе, по което вече изгряваха първите звезди, и мъжкият глас, който произнасяше онези думи.

Когато обвиниха Деидре, беше истински кошмар. Бяха в стаята за почивка. Другите момичета бяха останали в спалнята, но чуха всичко. Деидре избухна в плач, но не призна нищо.

— Видях го с очите си! — рече сестра Даниел. — Нима ме наричаш лъжкиня! — После отведоха Деидре в двора, за да говори със старата майка Бернар, но дори тя не постигна нищо.

Рита бе съсипана, когато сестрите дойдоха да съберат нещата на Деидре. Видя как сестра Даниел вади смарагдовата огърлица от кутията й и я разглежда. Явно реши, че е стъкло. Личеше си по начина, по който я държеше. За Рита бе болезнено да гледа как събират нощниците на Деидре и останалите й неща и ги тъпчат в куфара.

По-късно същата седмица, когато се случи ужасният инцидент със сестра Даниел, Рита не почувства жал. Никога не бе искала злата стара монахиня да умре по този начин, задушена в затворена стая от газта от забравения котлон, но така стана.

Рита си имаше други проблеми, вместо да ридае за някой, който бе толкова лош с Деидре.

Онази събота тя събра всичките си джобни и започна да се обажда по телефона в сутерена. Все някой трябваше да знае номера на семейство Мейфеър. Къщата им беше на Първа улица, само на шест пресечки от дома на Рита, но все едно живееха на другия край на света. Там не беше Айриш Ченъл. Там бе Гардън Дистрикт. И къщата на Мейфеър бе имение.

Точно тогава се случи ужасния скандал със Санди. Санди каза, че Деидре била откачена.

— Знаеш ли какво правеше нощем? Ще ти кажа какво. Когато всички заспиваха, тя отмахваше завивките и помръдваше така, сякаш някой я целува! Видях я, отваряше си устата и се движеше в леглото — разбираш ли — сякаш наистина усеща нещо!

— Затваряй си мръсната уста! — изкрещя Рита и се опита да удари Санди. Всички се нахвърлиха върху нея, но Лиз Конклин я изблъска встрани и й каза да се успокои. Каза, че Деидре е постъпила лошо, като се е срещала с онзи мъж в градината.

— Рита Мей, та тя го е пускала в пансиона. Водила го е дори на нашия етаж, видях ги. — Лиз шептеше, като поглеждаше през рамо дали не ги чува някой.

— Не ти вярвам — отвърна Рита.

— Не съм я следила — рече Лиз. — Не исках да я вкарвам в беля. Просто отивах към банята и ги видях до прозореца в стаята за почивка — двамата заедно, Рита Мей — на по-малко от десет крачки от спалнята ни.

— Как изглеждаше той? — попита Рита, сигурна, че Лиз лъже. Щеше да разбере, защото го бе виждала с очите си.

Но Лиз го описа съвсем точно — висок, с кестенява коса, много „изискан“, каза тя, и целувал Деидре, шепнел й нещо.

— Рита Мей, представи си само. Тя е отключила всички врати и го е довела на нашия етаж. Направо е откачила.

По-късно Рита каза на Джери Лониган, който я ухажваше:

— Тя беше най-сладкото момиче, което съм срещала през живота си. Беше светица в сравнение с онези монахини, казвам ти. И тъкмо когато имах чувството, че ще откача в онова място, тя хващаше ръката ми и ми казваше, че знае как се чувствам. Бих сторила всичко за нея.

Но когато дойде време да стори нещо за Деидре Мейфеър, Рита не бе в състояние да го направи.

Мина повече от година. Времето на юношеството й премина и тя дори за секунда не съжаляваше за него. Беше се омъжила за Джери Лониган, който бе с дванайсет години по-възрастен от нея и по-мил от всяко момче, което бе срещала — любезен и внимателен мъж, който печелеше добре от „Лониган и синове“, погребално бюро, което бе наследил от баща си, едно от най-старите в града.

Джери беше онзи, който носеше на Рита новини за Деидре. Той й каза, че Деидре е бременна от мъж, който е бил убит на магистралата, а онези нейните лели, онези откачени жени Мейфеър, щели да я накарат да се откаже от детето си.

Рита искаше да отиде в онази къща да види Деидре. Трябваше да го направи. Джери обаче не искаше тя да ходи там.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че можеш да направиш! Знаеш ли, че леля й, онази госпожица Карлота, е адвокат? Тя може да изпрати Деидре в психиатрия, ако откаже да даде бебето.

Ред Лониган, бащата на Джери, поклати глава.

— Постоянно стават такива неща, Рита — каза той. — Деидре ще подпише документите, или отива в лудницата. Пък и отец Лафърти се е заел с това. А ако има свещеник в „Свети Алфонс“, на когото да вярвам, това е Тим Лафърти.

Но Рита отиде.

Това бе най-трудното нещо, което бе правила — да отиде в онази огромна къща и да позвъни на вратата, но го стори. И разбира се, отвори точно госпожица Карл, от която се страхуваше. По-късно Джери й каза, че ако е била госпожица Мили или госпожица Нанси, е щяло да бъде по-различно.

И все пак Рита влезе вътре, почти се набута покрай госпожица Карл. Е, тя бе открехнала мрежата все пак. А и госпожица Карл не изглеждаше чак толкова зла. Изглеждаше просто делова.

— Само искам да я видя, разбирате ли, тя ми беше най-добрата приятелка в „Света Роза“.

Всеки път, щом госпожица Карл казваше „не“ по нейния вежлив начин, Рита казваше „да“ по друг и обясняваше колко близка е била с Деидре.

Тогава чу гласът на Деидре от върха на стълбата.

— Рита Мей!

Лицето на Деидре бе мокро от сълзи, а косата й се спускаше безразборно по раменете. Тя изтича боса по стълбата към Рита, а госпожица Нанси, онази набитата, вървеше по петите й.

Мис Карл хвана здраво Рита за ръката и се опита да я избута през вратата.

— Чакайте малко! — възропта Рита.

— Рита Мей, те ще ми вземат бебето!

Мис Нанси хвана Деидре през кръста и я вдигна от земята, краката й се отлепиха от стълбището.

— Рита Мей! — пищеше Деидре. Държеше нещо в ръка — нещо като малка бяла картичка. — Рита Мей, обади се на този човек. Кажи му да ми помогне.

Мис Карл се изпречи пред Рита и каза:

— Отивай си у дома, Рита Мей Лониган.

Но Рита се стрелна покрай нея. Деидре се бореше да се освободи от госпожица Нанси, която се бе облегнала на колоната, за да запази равновесие. Деидре се опита да хвърли малката бяла картичка на Рита, но тя падна на стълбите. Госпожица Карл отиде да я вземе.

Онова, което последва, приличаше на борбата по време Марди Грас, когато тълпата се опитва да докопа дребните украшения, хвърляни от парадните платформи. Рита избута госпожица Карл настрани и сграбчи картичката точно както се сграбчва мънистото от паважа, преди някой друг да го е взел.

— Рита Мей, обади се на този човек! — пищеше Деидре. — Кажи му, че имам нужда от него!

— Ще се обадя, Диди!

Мис Нанси влачеше Деидре обратно по стълбите, голите крака на момичето се клатушкаха насам-натам, ръцете й деряха рамото на жената. Беше ужасно, просто ужасно.

И тогава госпожица Карл сграбчи Рита за китката и каза:

— Дай ми я, Рита Мей Лониган.

Рита се отскубна и изтича през вратата, като стискаше малката бяла картичка. Чу госпожица Карл да тича след нея по верандата.

Сърцето на Рита биеше силно, докато бягаше по пътеката. Исусе, Мария и Йосифе, тази къща беше същинска лудница! Джери щеше много да се разстрои. Какво ли щеше да каже Ред?

И тогава Рита усети остра, гадна болка — госпожица Карл я дърпаше за косата така, че почти я отлепи от земята.

— Не ме скуби, дърта вещице! — просъска Рита през зъби. Не можеше да се остави да я скубят така.

Мис Карл се опитваше да откопчи малката бяла картичка от пръстите й.

Това като че ли беше най-лошото нещо, което се бе случвало на Рита. Госпожица Карл извиваше и разкъсваше ъгълчето на картичката, която Рита продължаваше да стиска, а с другата си ръка дърпаше косата на момичето колкото сили имаше. Щеше да я изскубне от корен.

— Престани! — пищеше Рита. — Предупреждавам те, предупреждавам те! — Тя издърпа картичката от госпожица Карл и я смачка в юмрука си. Просто не можеше да удари старата дама.

Но тогава госпожица Карл отново я дръпна за косата и Рита я удари. Блъсна госпожица Карл в гърдите и тя падна в храстите. Ако нямаше толкова много храсти, щеше да се стовари на земята.

Рита изтича през портата.

Виеше вятър. Клоните на дърветата се люлееха. Рита виждаше огромните черни клони на дъбовете, които се извиваха под напора на вятъра, чуваше силния му рев. Клоните шибаха къщата, драскаха покрива на горната веранда. Чу се и звук от строшено стъкло.

Рита спря, обърна се и видя дъжд от малки зелени листа да се сипе по цялата къща и из градината. Валяха малки клончета и вейки. Беше като при ураган. Госпожица Карл стоеше на пътеката и се взираше в дърветата. Поне не й беше счупила крак или ръка.

Господи боже, щеше да завали всеки момент. Рита щеше да стане вир-вода още преди да е стигнала до Мегазин стрийт — и на всичко отгоре косата й бе ужасно разрошена, а по лицето й се стичаха сълзи. Голяма гледка беше, няма що.

Но не заваля. Тя стигна до „Лониган и синове“, без да се намокри. А когато седна в офиса на Джери, рухна съвсем.

— Не трябваше да ходиш там, не трябваше да стъпваш там! — рече той. В залата имаше погребение и той трябваше да иде да помогне на Ред. — Скъпа, те могат да настроят всички против нас, те са стара фамилия!

Рита само плачеше, не можеше да стори друго. И тогава погледна малката бяла картичка.

— Но виж това, Джери! Виж това!

Тя бе съвсем смачкана и подгизнала от потната й длан. Рита отново се разплака.

— Не мога да прочета цифрите, не мога!

— Чакай, Рита, чакай — опита се да я успокои Джери. Той винаги бе търпелив, винаги бе добър, такъв си беше. Стоеше до нея и изпъваше смачканата картичка на бюрото. После си сложи очилата.

Надписът в средата бе достатъчно ясен: ТАЛАМАСКА.

Но останалото не се четеше. Думите отдолу бяха просто малки петънца черно мастило. И каквото и да бе написано в долния край, то бе напълно съсипано. Нищо не се четеше.

— О, Диди! — плачеше Рита.

Джери притисна картичката между две тежки книги, но това нямаше да помогне. Баща му влезе и също я погледна, но и той не можа да разбере повече. Името Таламаска не му говореше нищо, а Ред познаваше почти всеки и всичко. Ако например беше някакъв стар клуб, щеше да го знае.

— Чакайте малко, вижте, тук на гърба има нещо, написано на ръка — каза Ред. — Вижте!

Аарън Лайтнър. Но нямаше телефон. Номерата сигурно бяха отпечатани на лицевата страна. Изгладиха картичката дори с ютия, но и това не помогна.

Рита стори всичко по силите си.

Провери в телефонния указател за Аарън Лайтнър и Таламаска, каквото и да означаваше. Обади се на услуги. Помоли оператора да й каже дали няма някой необявен номер. Дори пусна обяви в „Таймс-Пикаюн“ и в „Стейтс-Айтъм“.

— Картичката е била стара и замърсена още преди да попадне у теб — напомни й Джери. Петдесет долара за обяви бяха предостатъчно. Старият Ред каза, че според него е време да се откаже. Но едно трябваше да му се признае — не я упрекна нито веднъж.

— Скъпа, не отивай пак в онази къща — каза Ред. — Не ме е страх от госпожица Карлота и прочее, но просто не искам да си имаш вземане-даване с онези хора.

Рита видя как Джери погледна баща си и как баща му го погледна в отговор. Те знаеха нещо, което не искаха да кажат. „Лониган и синове“ бяха погребали майката на Деидре, когато бе паднала от онзи прозорец преди години, а Ред помнеше и баба й, която също „умряла млада“, както се бе изразила самата Деидре.

Но баща и син не обелваха и дума, както се и очакваше от погребални агенти. А Рита сега бе твърде нещастна, за да чуе и историята на онази ужасна стара къща и жените в нея.

Плачеше в леглото, както навремето в пансиона. Може би Деидре бе видяла обявите във вестниците и знаеше, че Рита се опитва да изпълни желанието й.

Той остана под душа цели десет минути, но все още беше мъртвопиян. Поряза се два пъти с бръснача. Нищо сериозно, само ясен признак, че ще трябва да играе много внимателно с жената, която щеше да дойде, с онази лекарка, с онази мистериозна непозната, която го бе извадила от морето.

Леля Вив му помогна за ризата. Той отпи още една бърза глътка кафе. Имаше ужасен вкус, макар че беше добро, беше го сварил лично. Всъщност имаше нужда от една бира. Да не пие бира сега за него беше като да не диша. Но рискът бе твърде голям.

— Какво ще правиш в Ню Орлиънс? — попита жално леля Вив. Малките й сини очички изглеждаха насълзени, възпалени. Тя изпъна реверите на сакото му със слабите си изкривени ръце. — Наистина ли смяташ, че няма да ти трябва по-дебело палто?

— Лельо Вив, това е Ню Орлиънс през август. — Целуна я по челото. — Не се тревожи за мен — каза той. — Всичко ще е наред.

— Майкъл, не разбирам защо…

— Лельо Вив, ще ти се обадя, щом пристигна, обещавам. А и ти имаш номера на „Пончартрейн“, ако поискаш да оставиш съобщение преди това.

Беше поискал същия апартамент, в който тя бе отседнала преди години — когато той бе единайсетгодишно момче и с майка му я посетиха — онзи голям апартамент над Сейнт Чарлз авеню с пианото. Да, те знаеха за кой апартамент говори. Да, можело да го наеме. И да, пианото още си било там.

След това от авиокомпанията потвърдиха — мястото му е в първа класа, до пътеката, в шест сутринта. Няма проблеми. Едно след друго всичко си идваше на мястото.

И то благодарение на доктор Морис и онази мистериозна доктор Мейфеър, която сега идваше насам.

Той се вбеси, когато разбра, че тя е лекар.

— О, значи затова била тази секретност — каза на Морис. — Не безпокоим колеги, така ли? Не даваме домашните им телефони. Знаеш, че това би трябвало да е общодостъпно, че трябва да…

Но Морис бързо го укроти.

— Майкъл, дамата идва да те вземе. Тя знае, че си пиян и че си луд. И все пак ще те отведе в дома си в Тибурон и ще ти позволи да полазиш из яхтата й.

— Добре — отвърна Майкъл. — Благодарен съм ти.

— Тогава ставай от леглото, вземи душ и се обръсни.

Дадено! И сега нищо вече нямаше да го спре да направи това пътуване. Щом излезеше от къщата на онази жена, щеше да тръгне направо към летището, където ако трябва щеше да дреме на някой пластмасов стол, докато самолетът за Ню Орлиънс не излети.

— Но Майкъл, защо правиш всичко това? — настояваше леля Вив. — Просто не мога да разбера. — Тя като че се рееше на фона на светлината от коридора — дребна женица с провиснала синя копринена рокля, от чиято сива коса бяха останали само кичури. Въпреки спретнатите къдрички и фибите, изглеждаше безплътна като онези стъклени нишки, с които навремето украсяваха коледните елфи — наричаха ги ангелска коса.

— Няма да остана дълго, обещавам — отвърна той нежно, но внезапно го обзе някакво лошо предчувствие. Имаше съвсем отчетливото усещане — някак телепатично разбра — че никога повече няма да живее в тази къща. Не, не можеше да е вярно. Просто алкохолът още кипеше в него и го подлудяваше, както и месеците изолация — това бе напълно достатъчно да подлуди всеки. Той я целуна по меката буза.

— Трябва да събера багажа си — каза той. Отпи още веднъж от кафето. Вече се чувстваше по-добре. Внимателно избърса очилата с рогови рамки, сложи си ги и провери дали е взел резервните в джоба на сакото.

— Аз събрах всичко — каза леля Вив с леко поклащане на главата. Стоеше до него на стълбището, а разкривеният й пръст сочеше спретнато сгънатите дрехи. — Летните ти костюми, и двата, принадлежности за бръснене. Всичко е там. О, и дъждобрана. Не забравяй дъждобрана, Майкъл. В Ню Орлиънс постоянно вали.

— Ще го взема, лельо Вив, не се притеснявай. — Той затвори куфара и щракна ключалките. Не си направи труда да й каже, че дъждобранът е съсипан, защото се бе удавил с него. Беше „Бърбъри“ и бе предназначен да устои дори в окопите на бойното поле, но не бе устоял на падане в океана. Вълнената вата бе напълно съсипана.

Той прокара гребена през косата си, мразеше тези ръкавици. Не изглеждаше пиян, освен, разбира се, ако не беше твърде пиян, за да го забележи. Погледна към кафето. Изпий го всичкото, идиот такъв. Тази жена ще те заведе в къщата си само за да угоди на един откачен. Най-малкото, което можеш да направиш, е да не се пребиеш на стълбите пред собствената си врата.

— Това звънецът ли беше? — Той взе куфара. Да, беше готов да тръгва.

И тогава отново усети онова предчувствие. Огледа стаята — тапетите на райета, лъскавите дървени мебели, които така търпеливо бе шкурил и боядисвал, малката камина, която сам бе облицовал с испански плочки. Никога вече нямаше да се наслаждава на всичко това. Никога вече нямаше да легне в това месингово легло. Или пък да погледне през завесите от шантунг към далечните светлини-фантоми на центъра.

Усещаше задушаваща мъка, сякаш скърбеше за някого. Всъщност това беше същата тъга, която бе изпитал за скъпите си покойници.

Леля Вив бързаше по коридора, глезените й бяха болезнено подути, ръцете й блуждаеха. Стигна до интеркома и бързо вдигна слушалката.

— Какво обичате?

— Аз съм доктор Роуан Мейфеър. Идвам при Майкъл Къри.

Боже, случи се. Той отново се надигаше от мъртвите.

— Идвам веднага — каза Майкъл. — Не слизай чак до долу с мен, лельо Вив. — Отново я целуна. Само да можеше да се отърси от това лошо предчувствие. Какво щеше да стане с нея, ако му се случеше нещо? — Ще се върна скоро, обещавам ти. — И импулсивно я притисна плътно към себе си.

После затича по стълбите, като си подсвиркваше леко. Беше прекрасно да се движи, да отива някъде. За малко да отвори вратата, без да провери за репортери, но спря и надникна през малкия кръгъл фасетъчен кристал в средата на правоъгълника от боядисано стъкло.

В подножието на стълбите стоеше висока жена, изящна като газела. Беше в профил, сякаш гледаше надолу към улицата. Имаше дълги крака, обути в сини джинси, вълниста руса коса, като на средновековен паж, която докосваше нежно бузата й.

Изглеждаше млада и свежа и съвършено прелъстителна в това прилепнало вталено моряшко яке, а яката на плетения й пуловер бе навита на врата.

Не беше нужно някой да му казва, че това е доктор Мейфеър. Почувства внезапно затопляне в слабините, което премина през цялото му тяло, и лицето му пламна. Щеше да я сметне за привлекателна и интересна, където и когато и да я бе срещнал. Но да знае, че тя е онази, която го беше спасила. Беше благодарен, че тя не гледа към вратата, и няма да види сянката му през стъклото.

Това е жената, която ме върна обратно, помисли си той. Почти буквално. Беше смътно развълнуван от топлината, която се трупаше в него, от примитивното чувство на подчинение, което се смесваше с почти бруталното желание да докосне, да разбере, вероятно да притежава. Много пъти му бяха обяснявали как точно е бил спасен — дишане уста в уста, редувано със сърдечен масаж. Сега си представи ръцете й на гърдите си, устата й прилепена до неговата. Внезапно му се стори брутално, че след подобна интимност двамата са били разделени за толкова дълго. Отново почувства възмущение. Но това вече нямаше значение.

Дори в профил той разпозна лицето, което помнеше — лице с изопната кожа и деликатна красота, с дълбоко поставени, почти светещи зелени очи. Колко привлекателна беше позата й, някак искрено небрежна и откровено мъжка — начина, по който се бе облегнала на перилата, с един крак на най-долното стъпало.

Усещането за безпомощност в него странно нарастваше и се изостряше, но също толкова силен ставаше и неизбежният инстинкт за завладяване. Нямаше време да го анализира, а и честно казано, не искаше. Знаеше само, че внезапно се е почувствал щастлив, за първи път след инцидента.

Пронизващият морски вятър се върна при него, светлини лумнаха в лицето му. Хората от бреговата охрана слизаха по стълбата като ангели от мъглив рай. Не, не им позволявай да ме отведат! И нейният глас: „Ще се оправиш“.

Да, излез. Говори с нея. Това е шансът ти. И колко прекрасно е това физическо привличане, предизвикано единствено от присъствието й. Сякаш някаква невидима ръка бе разкопчала панталоните му.

Той бързо огледа улицата. Нямаше никого, освен един мъж пред входа на една от къщите — всъщност именно в него доктор Мейфеър се взираше така упорито. Със сигурност не беше репортер, не и такъв белокос възрастен мъж с костюм от туид, стиснал чадъра си като бастунче.

И все пак беше странен начинът, по който тя продължаваше да се взира в него, както и начинът, по който той отвръщаше на погледа й. И двамата бяха почти неподвижни, сякаш това беше нормално, макар че, разбира се, не беше.

Майкъл си спомни нещо, което леля Вив бе казала преди часове, нещо за англичанин, който дошъл чак от Лондон да го види. А този мъж със сигурност изглеждаше като англичанин, англичанин без късмет, предприел дълго пътуване без успех.

Майкъл завъртя дръжката. Англичанинът не понечи да тръгне към него, вместо това се взря в Майкъл така настойчиво, както досега се бе взирал в доктор Мейфеър. Майкъл излезе и затвори вратата.

И напълно забрави за англичанина, защото доктор Мейфеър се обърна и лицето й се озари от красива усмивка. Като в проблясък, той разпозна красиво извитите пепеляворуси вежди и тъмните гъсти мигли, които караха очите й да изглеждат още по-искрящо сиви.

— Господин Къри — каза тя с дълбок, дрезгав и абсолютно прелестен глас, — ето че се срещаме отново. — Протегна дясната си ръка за поздрав, когато той тръгна по стълбите към нея. И сякаш начинът, по който го оглеждаше от глава до пети, бе напълно естествен.

— Доктор Мейфеър, благодаря ви, че дойдохте — каза той и стисна ръката й, но бързо я пусна, засрамен от ръкавиците. — Вие ме възкресявате отново. Вече умирах в онази стая горе.

— Зная — каза тя. — И носите този куфар, защото възнамерявате да се влюбите и да заживеете с мен?

Той се засмя. Дрезгавостта на гласа й бе черта, която обожаваше в жените, но бе твърде рядко срещана и винаги му действаше магически. А не беше запомнил този малък аспект от времето в лодката.

— О, не, съжалявам, доктор Мейфеър — каза той. — Исках да кажа… след това отивам на летището. Трябва да хвана полета в шест сутринта за Ню Орлиънс. Налага се. Мислех да хвана такси оттам, където отиваме де, защото ако се върна тук…

И ето отново; вече няма да живея в тази къща. Той вдигна очи към високите прозорци, към натруфените, така грижливо реставрирани, орнаменти. Тази тясна, жалка сграда, с прозорци, пълни с мътния блясък на безцветната нощ, вече не му изглеждаше като негова къща.

За момент се почувства странно, сякаш губеше нишката.

— Съжалявам — прошепна той. Беше изгубил нишката. Можеше да се закълне, че точно сега е в Ню Орлиънс. Беше замаян. Беше насред нещо, чувстваше някакво страхотно, прекрасно напрежение. Сега тук бе останала само влагата, само надвисналото небе, силното убеждение, че годините на очакване са свършили, че онова, за което се е подготвял, е на път да започне.

Той осъзна, че гледа доктор Мейфеър. Тя беше висока почти колкото него и го гледаше по някакъв напълно неегоистичен начин. Гледаше го така, сякаш му се радваше, сякаш го намираше за хубав или интересен, може би дори и двете. Той се усмихна, защото също му харесваше да я гледа и беше доволен, страшно доволен, че бе дръзнал да се свърже с нея, че тя бе дошла.

Тя го хвана за ръката.

— Хайде, господин Къри. — Обърна се и хвърли продължителен и донякъде суров поглед на англичанина, а после задърпа Майкъл след себе си към вратата на тъмнозелен ягуар седан. Отключи колата, взе куфара от него, преди той да успее да се възпротиви, и го хвърли на задната седалка.

— Качвай се — каза тя. После затвори вратата.

Светлокафява кожа. Красиво старомодно дървено табло.

Той се озърна през рамо. Англичанинът още ги гледаше.

— Това е странно — каза Майкъл.

Тя бе пъхнала ключа в стартера още преди да затвори вратата си.

— Кое е странно? Познаваш ли го?

— Не, но мисля, че е тук, за да се види с мен… Мисля, че е англичанин… но дори не помръдна, когато излязох.

Това я стресна. Изглеждаше объркана, но не й попречи да изкара колата от мястото за паркиране и да направи един почти невъзможен U-образен завой, преди да мине покрай англичанина и да му хвърли още един остър поглед.

Майкъл отново усети как страстта се надига у него. Тя шофираше с някаква привична енергичност. Харесваше му да гледа дългите й ръце на лоста за скоростите и кожения волан. Якето я обгръщаше плътно, а дългият рус бретон падаше над дясното й око.

— Мога да се закълна, че съм виждала този мъж и преди — каза тя под нос.

Той се засмя, не на думите й, а на начина, по който взе на скорост десния завой и полетя надолу по улица „Кастро“ през мъглата.

Чувстваше се като на слалом. Закопча предпазния колан, защото бе на път да излети през предното стъкло, и тогава, докато тя профучаваше покрай първия знак стоп, той усети, че му призлява.

— Сигурен ли сте, че искате да идете в Ню Орлиънс, господин Къри? — попита тя. — Като че ли не сте в състояние да пътувате. Кога ви е самолетът?

— Трябва да отида в Ню Орлиънс — отвърна той. — Трябва да си ида у дома. Съжалявам, знам, че ви изглежда нелепо. Но нали разбирате, това е едно от онези усещания, които просто ни връхлитат. Като обсебеност. Мислех, че всичко е свързано с ръцете ми, но не е така. Чухте ли за ръцете ми, доктор Мейфеър? Направо съм съсипан, напълно съсипан. Вижте, искам да направите нещо за мен. Ей там има магазин за алкохол, вляво, малко след Осемнайсета улица, бихте ли спрели?

— Господин Къри…

— Доктор Мейфеър, на път съм да оповръщам прекрасната ви кола.

Тя спря пред магазина за алкохол. Улица „Кастро“, изпълнена с обичайната петъчна вечерна тълпа, изглеждаше доста приветлива с множеството осветени врати на баровете, очакващи клиенти.

— Лошо ви е, така ли? — попита тя. Сложи ръка на рамото му, тежко и безмълвно. Дали чувстваше първичната вълна на чувственост, която премина през него? — Ако се напиете, няма да ви пуснат в самолета.

— От високите кутии — рече той. — „Милърс“. По шест в опаковка. Ще я разредя. Моля ви.

— И очаквате да ида и да ви купя тази отрова? — Тя се засмя, но не злобно. Дълбокият й глас беше като кадифе. Очите й бяха големи и перфектно сиви под неоновите светлини, като вода.

Но той щеше да умре.

— Не, разбира се, няма вие да ходите. Аз ще ида. Не знам какво ми стана. — Погледна кожените ръкавици. — Криех се от хората и леля Вив правеше всичко вместо мен. Съжалявам.

— „Милърс“, шест кутии — каза тя и отвори вратата.

— По-добре дванайсет.

— Дванайсет?

— Доктор Мейфеър, още е едва единайсет и половина, самолетът няма да тръгне преди шест. — Той зарови из джоба си за щипката с парите.

Тя му махна да се откаже и пресече улицата, заобиколи грациозно едно такси и потъна в магазина.

Господи, как посмях да искам от нея подобно нещо, помисли той, напълно съсипан. Ужасно начало, но не съвсем. Тя беше много мила с него, все още не беше провалил всичко. Вече усещаше вкуса на бирата. И стомахът му нямаше да приеме нищо друго.

Тътенът на музиката от близките барове изведнъж му се стори оглушителен, цветовете на улицата — твърде ярки. Младите минувачи сякаш минаваха твърде близо до колата. Е, така е след три месеца и половина изолация, помисли си. Приличаш на затворник, пуснат на свобода.

Та той дори не знаеше каква дата е днес, освен че е петък, защото самолетът му беше в събота, в шест сутринта. Зачуди се дали може да запали в колата.

Още щом тя остави торбата в скута му, той я отвори.

— Това е за акт за петдесет долара, господин Къри — рече тя и я издърпа от ръцете му. — Отворена бира в кола.

— Е, ако ви глобят, аз ще платя. — Сигурно бе изпил половината бира на една глътка. И за миг се почувства по-добре.

Тя пресече широкото кръстовище с шест платна на Маркет, като направи забранен ляв завой по Седемнайсета и потегли по хълма.

— Бирата притъпява нещата, нали? — попита тя.

— Не, не притъпява нищо — отвърна й. — То ме връхлита отвсякъде.

— И от мен ли?

— Не. Но аз искам да съм с вас. — Отпи още една глътка и изпъна ръка, за да не се полее, когато тя зави надолу по хълма и се насочи към Хейът. — Не ми е присъщо да се оплаквам, доктор Мейфеър. Просто от онзи инцидент насам живея без никаква защита. Не мога да се концентрирам. Не мога дори да чета или спя.

— Разбирам. Щом стигнем у дома, можете да се качите на яхтата и да правите каквото желаете. Но наистина бих се радвала, ако ми позволите да ви приготвя нещо за ядене.

— Няма да ми помогне, доктор Мейфеър. Може ли да ви попитам нещо? Колко мъртъв бях, когато ме извадихте от морето?

— Напълно клинично мъртъв, господин Къри. Не се забелязваха никакви признаци на живот. Без интервенция, скоро щеше да настъпи необратима биологична смърт. Значи не сте получили писмото ми?

— Вие сте ми писали?

— Трябваше да дойда в болницата — каза тя.

Кара като на рали, помисли си Майкъл, играе си с предавките, докато моторът не закрещи, и чак тогава ги сменя.

— Но аз не съм ви казал нищо, така ми каза доктор Морис…

— Казахте едно име, някаква дума, нещо такова, просто го промърморихте. Не можах да различа сричките. Но чух звука „Л“.

— Л… — Тишина погълна останалите й думи. Той пропадаше. Осъзнаваше, че е в колата, че тя му говори, че прекосяват Линкълн авеню и навлизат в Голдън Гейт Парк към Парк Президио Драйв, но все пак не беше наистина там. Беше на ръба на онова сънно пространство, където думата, започваща с „Л“, означаваше нещо съдбоносно, нещо изключително сложно и познато. Тълпа същества го заобикаляше, притискаха се към него, искаха да говорят. Порталът…

Той разтърси глава. Концентрира се, но видението вече изчезваше. Почувства паника.

Когато тя удари спирачките на светофара на Гиъри стрийт, той полетя назад към кожената облегалка.

— Нали не ровите в човешките мозъци така, както карате кола? — попита Майкъл. Лицето му гореше.

— Всъщност така правя — отвърна тя, но този път потегли малко по-бавно.

— Съжалявам — каза той отново. — Май съм пълен с извинения. От онзи ден постоянно се извинявам на хората. Шофирате си много добре. Проблемът е в мен. Свикнал съм да… бъда обикновен, допреди инцидента. Искам да кажа, че бях просто един от онези щастливи хора, нали се сещате…

Дали бе кимнала?

Изглеждаше разсеяна, потънала в мислите си. Намали скоростта, щом стигнаха до високия мост. Мъглата се стелеше тежко над него и трафикът като че изчезваше в нея.

— Искате ли да поговорите с мен? — попита тя, без да откъсва очи от движението, което се губеше пред тях. Извади банкнота от един долар от якето си и я подаде на пазача на моста. — Искате ли да ми разкажете какво е станало?

Той въздъхна. Това изглеждаше невъзможна задача. Но най-лошото беше, че ако започнеше, нямаше да спре.

— Нали знаете, ръцете ми, виждам неща, когато докосвам предмети, но виденията…

— Разкажете ми за тях.

— Зная какво си мислите. Вие сте невролог. Мислите, че е някакъв проблем с темпоралния лоб, или подобна глупост.

— Не, изобщо не си мисля това — отвърна тя.

Сега караше по-бързо. Пред тях се появи силуетът на огромен грозен камион, задните му светлини бяха като маяци. Тя се залепи сигурно за него и закова на петдесет и пет мили в час.

Майкъл изпи остатъка от бирата на три бързи глътки и пъхна празната кутия в торбата. После си свали ръкавиците. Вече бяха минали моста и мъглата бе изчезнала като по магия, както често се случва. Ясното чисто небе бе удивително. Тъмните хълмове се извисяваха като огромни плещи, които сякаш ги сбутваха с лакти, докато те се изкачваха по Уолдо Грейд.

Майкъл погледна едната си ръка. Изглеждаше отвратително влажна и сбръчкана. После потърка пръсти един в друг — усещането, което го прониза, бе смътно приятно.

Сега се движеха с шейсет мили в час. Той посегна към ръката на доктор Мейфеър, която почиваше на лоста за скоростите, дългите бледи пръсти бяха отпуснати.

Тя не направи опит да се отдръпне. Хвърли му поглед, после отново се вгледа в трафика, докато влизаха в тунела. Той вдигна ръката й от лоста и притисна палец към дланта й.

Някакъв тих шепот го погълна и зрението му се замъгли. Сякаш тялото й се бе разтворило и го бе обгърнало, завихрен облак от частици. Роуан. За миг той се уплаши, че ще излетят от пътя. Но не тя усещаше това, а той, той усещаше влажната й топла ръка и пулса, който се излъчваше от нея, и усещането за съществото в сърцевината на това огромно, безплътно присъствие, което го бе обгърнало и го галеше като падащ сняг. Еротичната възбуда бе твърде силна и той не можеше да направи нищо, за да я обуздае.

И тогава с един заличаващ всичко проблясък се озова в кухня, в объркващо модерна кухня с всякакви лъскави джаджи и уреди, а един мъж умираше на пода. Скандал, крясъци; но това се бе случило преди минути. Тези времеви интервали се плъзгаха един след друг и се скупчваха. Нямаше нито горе, нито долу, нито ляво, нито дясно. Майкъл беше в самия център на всичко. Роуан, с нейния стетоскоп, коленичи до умиращия мъж. Мразя те. Тя затвори очи и извади слушалките на стетоскопа от ушите си. Не можеше да повярва на късмета си — той умираше.

И тогава всичко свърши. Движението се бе забавило. Тя издърпа ръката си и смени скоростите с уверено, енергично движение.

Беше като да се пързаляш по лед — начинът, по който пътуваха, завивайки надясно и отново надясно, но това нямаше значение. Илюзия бе, че са в опасност, и сега фактите идваха, нещата, които той винаги бе знаел за тези видения, сега фактите просто бяха там, в ума му, сякаш винаги бяха си стояли там, като адреса му, като телефонния му номер, като датата му на раждане.

Това бе нейният осиновител и тя го презираше, защото се страхуваше, че е като него — критична, груба и арогантна. Целият й живот бе подчинен на усилието да не бъде като него, да бъде като втората си майка — сговорчиво, сантиментално същество със съвършено чувство за стил, жена, обичана от всички и неуважавана от никого.

— Е, какво видя? — попита тя. Лицето й бе удивително спокойно, озарено от преминаващите светлини.

— Не знаеш ли? Господи, искам тая сила да изчезне. Не искам да я почувствам никога повече. Не искам да узнавам подобни неща за хората.

— Кажи ми какво видя?

— Той умря на пода. Ти беше доволна. Той не се разведе с нея. Тя така и не разбра, че е смятал да го направи. Беше висок към метър и деветдесет, роден в Сан Рафаел, Калифорния, и тази кола е негова. — Но откъде се взе всичко това? А той можеше да продължи, още от първата нощ знаеше, че може да продължи, стига да поиска. — Това видях. Има ли някакво значение за теб? Искаш ли да говоря за него? Защо поиска да го видя, това би трябвало да те попитам. Каква полза да знам, че това е била твоята кухня и че когато се върна от болницата, където го откараха, което си беше пълна глупост, защото бе мъртъв още при пристигането им, ти седна и яде от храната, която той бе приготвил, преди да умре.

Тишина, а после:

— Бях гладна.

Той потрепери. Отвори си нова бира. Прекрасният аромат на малц изпълни колата.

— Сега вече не ме харесваш особено, нали? — попита той.

Тя не отговори. Просто се взираше в движението.

Светлините на колите го замайваха. Слава богу, че отбиха от магистралата по тесния път, който водеше към Тибурон.

— Много те харесвам — отговори тя накрая. Гласът й беше нисък, мъркащ, дрезгав.

— Радвам се — рече той. Вече беше изплашен… — Радвам се. Не знам защо говоря тия неща…

— Аз те попитах какво си видял — рече тя простичко.

Той се засмя и отпи голяма глътка от бирата.

— Почти пристигнахме — каза Роуан. — Ще забавиш ли темпото с бирата? Моля те като лекар.

Той отпи още една голяма глътка. Отново кухнята, миризма на печено от фурната, отворено червено вино, две чаши.

… изглежда грубо, но няма абсолютно никаква причина да обвинявам себе си, че тя умира, и ако ти искаш, стой си тук и я гледай как си отива от рак, но тогава ти ще трябва да се запиташ защо си искал да се подложиш на подобно нещо, защо обичаш подобно страдание, какво не ти е наред…

Не ми вменявай такова нещо обаче, не и на мен!

Ето още нещо, още нещо. За да видиш всичко, просто трябва да продължиш да мислиш за това.

Дадох ти всичко, което пожела, Роуан. Знаеш, че винаги си била онова, заради което оставахме заедно. Щях да си тръгна отдавна, ако не беше ти. Ели казвала ли ти е това? Тя ме лъжеше. Каза, че може да има деца, а знаеше, че не е вярно. Отдавна да съм си събрал багажа, ако не беше ти.

Направиха десен завой на запад, предположи той, към тъмна, обрасла с дървета улица, която се изкачваше по хълм и го преваляше. Отново проблясък на съвършено чисто тъмно небе, пълно с далечни равнодушни звезди, а отвъд черния среднощен залив — прекрасният спектакъл на Сосалито, спускащ се по хълмовете към претъпканото малко пристанище. Нямаше нужда да му казва, че почти са пристигнали.

— Може ли да ви питам нещо, доктор Мейфеър?

— Да?

— Страхувате ли се… да не ме нараните?

— Защо питаш?

— Просто ми хрумна нещо странно, че вие се опитвате… просто сега, когато хванах ръката ви… че се опитвате да ме… предупредите.

Тя не отговори. Той знаеше, че е потресена от думите му.

Започнаха да се спускат към крайбрежната улица. Малки морави, заострени покриви, едва видими зад високите огради, жестоко разкривени от западните ветрове кипариси. Анклав от милионерски владения. Той не бе виждал толкова прекрасни модерни къщи.

Усещаше дъха на водата дори по-силно, отколкото на Голдън Гейт.

Тя навлезе в една павирана алея и изгаси мотора. Светлините осветиха огромна двойна врата от секвоя. После изгаснаха. От къщата не се виждаше нищо — бе само тъмен силует на фона на по-светлото небе.

— Искам да те помоля за нещо — каза тя. Седеше тихо и се взираше напред. Косата й се залюля и закри профила й, когато тя наведе глава.

— Длъжник съм ти — каза той без колебание. Отпи още една голяма глътка от пенестата бира. — Какво искаш? — попита я. — Да вляза там и да докосна пода на кухнята и да ти кажа какво се е случило, когато той е умрял, какво точно го е убило?

Тя отново потрепери. В тъмната кола цареше тишина. Той усещаше съвсем ясно близостта й, сладкия чист аромат на кожата й. Тя обърна лице към него. Уличната лампа хвърляше светлината си на жълти кръпки през клоните на дървото. Отначало Майкъл си помисли, че тя притваря очи. Но после осъзна, че са отворени и го гледа.

— Да, това искам — отвърна тя. — Нещо такова.

— Ами добре — отговори той. — Лош късмет е, че се е случило, докато сте се карали. Сигурно се обвиняваш.

Коляното й докосна неговото. Отново тръпки.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ти не можеш да понесеш мисълта, че си наранила някого — отвърна Майкъл.

— Това е наивно.

— Може и да съм луд, докторе — засмя се той, — но не съм наивен. Къри никога не са отглеждали наивни деца. — Изпи остатъка от бирата на една дълга глътка. Усети, че се взира в бледото очертание на брадичката й, в леко вълнистата й коса. Долната й устна изглеждаше пълна и мека, прекрасна за целувки…

— Тогава е нещо друго — рече тя. — Наречи го невинност.

Той се изсмя, но не отговори. Само ако тя знаеше какво му е в ума точно сега, докато гледа устните й, сладките й пълни устни.

— Отговорът на въпроса ти е „да“ — каза тя. И излезе от колата.

Той отвори вратата и се изправи.

— Какъв въпрос? — попита. Беше се изчервил.

Тя извади куфара му от задната седалка.

— О, знаеш какъв.

— Не, не знам!

Тя сви рамене и тръгна към входа.

— Питаше се дали ще си легна с теб. Отговорът е „да“.

Той я настигна и минаха през портата. Широка бетонна пътека водеше към черна тикова двойна врата.

— Боже, чудя се защо изобщо си правим труда да говорим — каза Майкъл. Взе куфара си от нея, когато тя зарови, за да търси ключовете си.

Отново изглеждаше леко объркана. Направи му знак да влезе в къщата. Той дори не усети кога взе торбата с бирите от ръцете му.

Къщата определено бе по-красива от очакваното. Бе реставрирал безброй стари къщи. Но подобна къща, обзаведена с толкова вкус за модерното, бе нещо абсолютно непознато за него.

Първо видя огромния дъсчен под, който преливаше от дневната към хола и към стаята за игри, без никакво прекъсване. Стъклени стени се отваряха към широк дървен кей от юг, от запад и от север, дълбока веранда без покрив се озаряваше отгоре от приглушената светлина на прожектор. Отвъд залива беше напълно черен и невидим. Дребните примигващи светлинки на Сосалито на запад бяха деликатни и интимни в сравнение с далечната разкошна южна гледка на претъпкания и ярко оцветен хоризонт на Сан Франциско.

Сега мъглата се бе превърнала в тънка ивица на фона на разкошната нощ и изтъняваше все повече, изчезваше направо пред очите му.

Можеше да гледа това вечно, но къщата го порази не по-малко. Като въздъхна дълбоко, той прокара ръка по стената и се възхити на същата прекрасна инкрустация по високия таван отвъд тежките греди, които се издигаха стръмно към центъра. Всичко беше от дърво, красиво обработено дърво, идеално лакирано и консервирано. Дървени рамки на огромните стъклени врати. Дървени мебели, с неясни проблясъци на стъкло или кожа, краката на масите и столовете се отразяваха в блестящия под.

В източния ъгъл на къщата беше кухнята, която бе видял — голяма ниша с шкафове и плотове от тъмно дърво, където лъскави медни съдове висяха от високи куки. Кухнята бе едновременно красива и функционална. От другите стаи я разделяше само дълбокото каменно огнище с висока и широка пещ, върху която можеше да се седне.

— Не мислех, че ще ти хареса — каза тя.

— О, прекрасно е — въздъхна той. — Направено е като в кораб. Никога не съм виждал така майсторски направена модерна къща.

— Усещаш ли, че се движи. Построена е така, че се движи с водата.

Той закрачи бавно по дебелия килим в дневната. И чак тогава видя извитата метална стълба зад огнището. Мека кехлибарена светлина падаше от отворената врата на върха й.

Майкъл веднага се сети за спални, за стаи, отворени като тези, как лежи с нея в тъмното под сиянието на светлините на града. И лицето му отново пламна.

Погледна я. Дали бе доловила мисълта му както преди? За бога, всяка жена щеше да я долови.

Тя стоеше насред кухнята пред отворения хладилник, и тогава за първи път, на чистата бяла светлина, той видя лицето й. Кожата й бе почти по азиатски гладка, само дето беше твърде руса за азиатка. Беше така изпъната, че на бузите й се появиха трапчинки, когато му се усмихна.

Пристъпи към нея, отново усещаше болезнено силно присъствието й, начина, по който светлината озаряваше ръцете й, прекрасното движение на косата й. Когато жените оформят косите си така — бухнали и къси, колкото едва да докоснат якичката — когато ги развеят, те стават жизненоважна част от всеки техен жест, помисли той. Мислиш за тях и се сещаш за красивите им коси.

Но когато тя затвори вратата на хладилника и бялата светлина изгасна, той осъзна, че през северната стъклена стена на къщата, далече вляво от него и много близо до предната врата, се вижда закотвена огромна бяла яхта. Слабият прожектор осветяваше грамадния й нос, множеството илюминатори и тъмните прозорци на кокпита.

Изглеждаше чудовищно голяма и едновременно с това някак невъзможна — приличаше на изхвърлен на брега кит — гротескно близо до меките мебели и пръснатите килимчета, които го заобикаляха. Нещо подобно на паника се надигна в гърдите му. Странен страх, сякаш бе разбрал, че ужасът от нощта на спасяването му е част от онова, което бе забравил.

Нямаше какво да направи, освен да отиде там. Нямаше какво да направи, освен да докосне палубата. Усети, че вече крачи към стъклените врати; после спря объркан и загледа как тя дърпа резето и плъзга тежката стъклена врата.

Облъхна го студен солен порив. Чуваше проскърцването на огромната лодка и слабата лунна светлина на прожектора му се стори някак печална, определено неприятна. Издръжлив кораб, така бяха казали. Той не можеше да повярва на очите си. Та откривателите бяха прекосявали океани с много по-малки съдове от този. И яхтата отново му се стори гротескна, плашещо огромна.

Пристъпи на пристана, вятърът бе развял яката му и тя докосваше бузата му. Тръгна към края на кея. Водата бе съвършено черна, усещаше мириса й, усоен мирис на мъртвите твари в морето.

Далече отвъд залива се мяркаха светлините на Сосалито, но пронизващият студ му пречеше да види каквато и да било красота в момента. Осъзна, че всичко, което ненавижда в западния климат, се е смесило тук в този миг. Нито сурова зима, нито пък горещо лято. Само този вечен мраз, този вечен, негостоприемен, пронизващ мраз.

Беше толкова доволен, че скоро си отива у дома, толкова доволен, че августовската жега ще го чака там, като топло одеяло. Улиците в Гардън Дистрикт, дървета, превити от жега и безобиден вятър.

Но това беше яхтата и това беше моментът. Трябваше да се качи на това нещо, с многобройните му илюминатори и хлъзгави на вид палуби, което се полюшваше леко към черните гумени уплътнения, прикрепени по дългата страна на кея. Не му харесваше, това бе сигурно. И беше адски доволен, че си сложи ръкавиците.

Опитът му с плавателни съдове се ограничаваше изключително до големите такива — стари речни фериботи през детството му и големите мощни туристически круизъри, които превозваха хиляди напред-назад из залива на Сан Франциско. Когато видеше подобна яхта, единствената му мисъл беше, че може да падне от нея.

Заобиколи я, докато не стигна зад големия тромав кокпит, хвана се за перилата и подскочи странично — стреснат за миг от факта, че лодката потъна малко под тежестта му. Прехвърли се възможно най-бързо на задната палуба.

Роуан се качи веднага след него.

Той мразеше земята под краката му да се люлее! Господи, как изобщо издържаха хората на такива лодки! Но все пак яхтата изглеждаше достатъчно стабилна. Перилата бяха достатъчно високи, за да внушават чувство за сигурност. Дори донякъде предлагаше завет.

Той се вгледа за миг през стъклената врата на кокпита. Неясни очертания на циферблати и разни уреди. Приличаше на кабината на самолет. Може би вътре беше стълбата към каютите долу.

Е, това не го засягаше. Само палубата имаше значение, защото там бе лежал.

Вятърът над водата направо ревеше в ушите му. Той се обърна и погледна Роуан. Лицето й беше съвсем тъмно на фона на далечните светлини. Тя извади ръка от джоба на якето си и посочи дъските точно пред краката си.

— Ето тук.

— Когато отворих очи? Когато си поех въздух за първи път?

Тя кимна.

Той коленичи. Така движението на лодката се усещаше по-слабо, единственият звук беше слабото проскърцване, което сякаш не идваше от някакво определено място. Свали ръкавиците, натъпка ги в джобовете си и отпусна ръце.

После ги положи на дъските. Студ, влага. Видението дойде сякаш отникъде, както винаги, и го откъсна от реалността. Но той не видя своето спасяване, а само късчета, проблясъци за други хора, потънали в разговор, насред някакво движение, доктор Мейфеър, после омразния мъртъв мъж, а с тях и една красива възрастна жена, много по-обичана, жена на име Ели — но този образ отстъпи пред друг, после пред друг, а гласовете се смесваха в шум.

Той се изпъна напред на колене. Започваше да се замайва, но не спираше да опипва дъските. Търсеше като слепец.

— За Майкъл — повтаряше. — За Майкъл!

И внезапно гневът заради нещастието през това дълго, изгубено лято се надигна в него.

— За Майкъл! — шептеше той, като вътрешно тласкаше силата, опитваше се да я увеличи и фокусира, да достигне до видението, което желаеше.

— Господи, покажи ми мига, в който си поех дъх — прошепна той. Но това беше като да прелистиш хиляди томове, за да откриеш едно-едничко изречение. Греъм, Ели, извисяващи се, смесващи се гласове. Той не можеше да открие думи за видяното; отхвърли го. — Дай ми онзи момент. — Легна по корем и залепи буза за грубото дърво.

И тогава съвсем внезапно желаният момент като че избухна около него, сякаш дървото отдолу бе подхванато от пламък. По-студен от този, по-жесток вятър. Лодката се люлее. Тя се е навела над него и той вижда тялото си да лежи на палубата — мъртвец с бяло мокро лице. Тя му прави масаж на сърцето. Събуди се, по дяволите, събуди се!

Очите му се отвориха. Да, видях нея, Роуан, да. Жив съм, тук съм! Роуан, много неща… Болката в гърдите е непоносима. Той дори не чувства ръцете и краката си. Това неговата ръка ли е, вдига се, сграбчва нейната?

Трябва да обясни, да обясни какво стана преди… Преди какво? Опитва се да приближи до него, да навлезе в него. Преди какво? Но там няма нищо друго, освен нейното бледо овално лице, такова, каквото той го бе видял онази нощ, и косата й, смачкана под фуражката.

Внезапно отново в реалността, той удари с юмрук по палубата.

— Дай ми ръката си — изкрещя.

Тя коленичи до него.

— Мисли, мисли за случилото се в момента, когато съм си поел дъх.

Но той вече знаеше, че няма смисъл. Вече беше видял онова, което бе видяла тя. Себе си — мъртъв мъж, който се връща към живота. Мъртво мокро тяло, проснато на палубата, а тя не спира да натиска гърдите му, и после сребърния процеп между клепачите му, когато отваря очи.

Дълго време лежа неподвижно, диша накъсано. Знаеше, че отново премръзва, макар и не като в онази кошмарна нощ, и че тя е тук, до него, чака търпеливо. Можеше да изкрещи, но бе твърде уморен за това, твърде съсипан. Образите се блъскаха около него, прииждаха. А той искаше само покой. Ръцете му се свиват в юмруци. Не помръдва.

Но имаше и още нещо, нещо, което бе открил, нещо мъничко, което не знаеше. Беше за нея, защото в онези първи няколко секунди той бе разбрал коя е тя, беше я познал. Знаеше, че се казва Роуан.

Но как би могъл да се довери на това заключение? Господи, душата му се гърчеше от усилие. Лежеше съсипан, гневен, чувстваше се като глупак и все пак се опитваше. Може би щеше да се разкрещи, ако тя не беше там.

— Опитай отново — каза тя.

— Няма смисъл, това е друг език. Не зная как да го използвам.

— Опитай.

И той го направи. Но не се случи нищо по-различно. Проблясъци на слънчеви дни, образите на Ели и Греъм, на други хора, много други хора, лъчи светлина, които го блъскаха насам-натам, вратата на кокпита се удря от вятъра, висок мъж се качва по стълбите, мъж без риза, и Роуан. Да, Роуан, Роуан, Роуан, тя беше там с всеки от образите, които виждаше, винаги Роуан и понякога щастливата Роуан. Никой не се бе качвал на тази лодка, без Роуан да е с него.

Надигна се на колене, още по-объркан от този втори опит. Знанието, че я е познал в онази нощ, беше просто илюзия, тънък слой от плътното й присъствие на тази лодка, просто смесил се с останалите слоеве, до които бе достигнал. Познаваше я може би защото държеше ръката й, или пък защото преди да дойде тук, вече знаеше как бе протекло всичко. Никога нямаше да разбере със сигурност.

Но важното беше, че сега той не я познаваше и все още не можеше да си спомни! А тя беше просто една много търпелива и разбираща жена, и той трябваше да й благодари и да си тръгне.

Седна.

— Майната му — прошепна. Сложи си ръкавиците. Извади кърпичка и си издуха носа, а после вдигна яката си, за да се предпази от вятъра. Но какво щеше да помогне късата яка на сакото?

— Ела вътре — каза тя. Хвана го за ръката, сякаш беше малко дете. Той се изненада колко добре му подейства това. Щом слязоха от проклетата клатушкаща се и хлъзгава лодка на пристана, се почувства по-добре.

— Благодаря, докторе. Струваше си да опитам и ти ми позволи. Нямам думи да ти благодаря.

Тя го прегърна през кръста. Лицето й беше съвсем близо до неговото.

— Може би ще стане някой друг път. — Усещането, че я познава, че под палубата има малка кабина, в която тя често спи с неговата снимка, залепена на огледалото. Дали отново се беше изчервил?

— Ела вътре — каза тя отново и го задърпа напред.

В къщата беше уютно, но той беше твърде тъжен и уморен, за да мисли за това. Искаше да си почине, а не смееше. Трябваше да тръгва за летището, да вземе куфара си и да излезе оттук, а после да поспи на някой пластмасов стол. Това бе просто един път към откритието, който се бе оказал без изход; сега трябваше да поеме по другия възможно най-бързо.

Обърна се и погледна отново лодката, искаше му се да им каже, че не е изоставил целта си, а че просто не може да си я спомни. Дори не знаеше дали порталът е наистина портал. И номерът, имаше някакъв номер, нали така? Много важен номер. Той се облегна на стъклената врата и притисна чело в нея.

— Не искам да заминаваш — прошепна Роуан.

— И аз не искам — каза той, — но трябва. Разбираш ли, те наистина очакват нещо от мен. И ми казаха какво, а аз трябва да направя всичко по силите си, и зная, че завръщането там е част от това.

Тишина.

— Беше много мило, че ме доведе тук.

Тишина.

— Може би.

— Може би какво? — Той се обърна.

Тя стоеше с гръб към светлината. Беше свалила якето си и изглеждаше някак ъгловата и грациозна в огромния плетен пуловер, с тези дълги крака, с прекрасните скули, с фините тесни китки.

— А ако е трябвало да забравиш? — попита тя.

Това никога не му беше хрумвало. За миг не успя да отговори.

— Вярваш ли ми за виденията? — попита. — Искам да кажа — чела ли си статиите във вестниците? Истина е. Вестниците ме карат да звуча като глупак, като луд. Но важното е, че имаше нещо много повече и…

Искаше да може да види по-добре лицето й.

— Вярвам ти — каза тя простичко. Замълча, после добави: — Подобно, сякаш съвсем случайно нещо, което оказва толкова голямо въздействие, винаги е плашещо. Предпочитаме да смятаме, че е било предопределено…

— Предопределено!

— Искам да кажа, че случайността бе прекалено голяма, защото беше вече съвсем тъмно, когато те видях във водата. Пет минути по-късно може би изобщо нямаше да те забележа.

— Опитваш се да намериш някакво обяснение и това е много мило от твоя страна, наистина го оценявам. Но разбираш ли, онова, което помня, имам предвид онова впечатление, е толкова силно, че нищо подобно не би могло да го обясни. Те бяха там, доктор Мейфеър. И…

— Какво?

Той поклати глава.

— Просто един от онези моменти, от онези откачени моменти, когато уж ще си спомня, но после всичко си отива. Имаше един такъв и на палубата. Убеждението, че когато съм отворил очи, аз съм знаел какво се е случило… после изчезна…

— Думата, която промърмори.

— Не успях да я доловя. Не се видях да изричам нищо. Но знаеш ли, мисля, че тогава знаех името ти. Знаех коя си.

Тишина.

— Но не съм сигурен. — Обърна се смутен. Какво правеше? Къде му беше куфарът, наистина трябваше да тръгва, само дето беше толкова изморен, а и не искаше да заминава.

— Не искам да заминаваш — каза тя отново.

— Наистина ли? Мога да остана за малко. — Погледна я, тъмен силует на висока слаба фигура на фона на слабо осветеното стъкло. — О, ще ми се да те бях срещнал преди всичко това. Ще ми се… искам да кажа, толкова е глупаво, но ти си много…

Той пристъпи напред, за да я вижда по-добре. Вече различаваше очите й, изглеждаха много големи и издължени, а устата й бе така разкошна и мека. Но щом се приближи още, му се привидя нещо странно. На меката светлина, нахлуваща отвън, лицето й му се стори заплашително и зло. Със сигурност му се привиждаше. Не можеше да различи нищо ясно. Фигурата пред него като че бе свела глава и го гледаше изпод бретона на правата руса коса с откровена омраза.

Спря. Не можеше да е истина. И все пак тя още стоеше там, неподвижна, сякаш нехайна за ужаса, който той изпитваше сега.

После тръгна към него сред мътната светлина от северната врата.

Колко красива и тъжна изглеждаше! Как бе могъл да се обърка така? Тя бе на път да заплаче. Всъщност беше направо ужасно да вижда тази печал на лицето й, да вижда внезапния неизказан глад и изблик на емоция.

— Какво? — прошепна той и разтвори ръце. Тя веднага се притисна нежно към него. Гърдите й бяха големи и меки. Той я притисна плътно, обгърна я и прокара облечените си в ръкавици ръце през косата й. — Какво има? — прошепна отново, но не получи отговор. Получи повече от думи. Усещаше как бие сърцето й, беше затаила дъх. Той самият трепереше. В него се надигаше желание да я защити, което бързо се превръщаше в страст.

— Не зная — прошепна тя. — Не зная. — И заплака тихо. Погледна нагоре, отвори уста и се надигна да го целуне. Сякаш се страхуваше, да не би да го прави въпреки желанието му. Даде му цялото време на света да се отдръпне. Но, разбира се, той нямаше никакво намерение да го прави.

И отново се почувства обгърнат, както когато докосна ръката й в колата, но този път го прегръщаше нейната мека, чувствена и съвсем материална плът. Той я целуваше отново и отново, по врата, по бузите, по очите. Галеше лицето й с облечените си в ръкавици ръце, усещаше гладката й кожа под дебелия вълнен пуловер. Господи, само да можеше да махне тия ръкавици, но ако го стореше, щеше да е загубен и цялата страст щеше да се стопи в онзи смут. Отчаяно искаше да задържи този момент, отчаяно. Тя бе решила, че… така глупаво се бе уплашила, че…

— Да, да, искам — каза той, — как можа да си помислиш, че не искам, че не бих… как можа да си го помислиш? Прегърни ме, Роуан, прегърни ме силно. Аз съм тук. С теб съм, да.

Разплакана, тя се отпусна в прегръдката му. Ръката й се стрелна към колана му, към ципа на панталона, но това бяха непохватни, неуспешни жестове. От гърдите й се отрони тих стон. Чиста болка. Той не можеше да издържи това.

Целуна я отново, целуна врата й и главата й се отпусна назад. Той я вдигна и внимателно я пренесе през стаята и нагоре по металната стълба, изкачваше бавно извивка след извивка и после влезе в огромна и тъмна южна спалня. Свлякоха се на ниското легло. Той я целуна отново, приглади косата й назад, наслаждаваше се на допира й дори през ръкавиците, взираше се в затворените й очи, в безпомощно отворените й устни. Когато дръпна пуловера й, тя му помогна, и накрая успя да го изкара през главата. Косата й се разроши красиво.

Видя гърдите й през тънкото найлоново покритие и ги целуна направо през бельото. Нарочно отлагаше, езикът му галеше тъмните кръгове на зърната, преди да свали сутиена. Какво ли беше усещането да я докосват тези черни кожени ръкавици, да дразнят зърната й? Повдигна гърдите й и целуна топлата извивка под тях — обичаше точно тази сочна цепнатина — после засмука силно зърната й, едно след друго, търкаше и мачкаше трескаво плътта й.

Тя се извиваше под него, тялото й се движеше някак безпомощно, устните й хапеха неравно обръснатата му брадичка, после меки и сладки докоснаха устата му, ръцете й се промушиха под ризата му и се плъзнаха по гърдите му.

Тя ощипа неговите зърна, докато той смучеше нейните. Беше толкова възбуден, че щеше да избухне. Спря, надигна се на ръце и се опита да успокои дишането си, после се отпусна до нея. Усети, че тя сваля джинсите си. Придърпа я към себе си, усещаше гладката кожа на гърба й, после се спусна надолу към извивката на мекото й малко дупе.

Вече не можеше да чака. Изгарящ от нетърпение, той свали очилата си и ги хвърли на нощната масичка. Образът й се размаза пред очите му, но всички физически детайли, които бе видял, още бяха в ума му. Беше върху нея. Ръката й посегна към чатала му, разкопча панталона и извади грубо члена му, плесна го, като че да провери твърдостта му — малък жест, който за малко да го принуди да стигне кулминацията. Той усети бодливите къдрави косми по пубиса й, горещите вътрешни устни и накрая тясната, пулсираща обвивка, в която потъна.

Може би беше извикал. Не знаеше. Тя се надигна от възглавницата, устата й бе прилепена към неговата, ръцете й го придърпваха, тазът й се удряше в неговия.

— Чукай ме грубо — прошепна тя. Беше като плесница — остър остен, който нажежи потисканата му страст до точката на кипене. Крехкото й тяло, деликатната й кожа го възбуждаха още повече. Никакво въображаемо изнасилване от най-тайните му и необясними фантазии не можеше да е толкова брутално.

Бедрата й се блъскаха в неговите и той смътно виждаше, че лицето й и голите й гърди са пламнали в червено. Тя стенеше. Нахлуваше в нея отново и отново, видя как ръцете й политат настрани, като отсечени, точно в мига, преди той да затвори очи и да избухне в нея.

Накрая, изтощени, те се претърколиха по гръб на меките памучни чаршафи. Горещите й ръце бяха преплетени под неговата протегната ръка, лицето му бе заровено в уханната й коса. Тя се сгуши по-близо и дръпна смачкания чаршаф отгоре им; после се обърна към него и зарови лице до врата му.

Самолетът щеше да почака, целта му щеше да почака. Нека болката и тревогата си отидат. По всяко друго време и на всяко друго място той щеше да я намери за неотразима. Но сега тя беше повече от това, беше повече от желана, топла и изпълнена с мистериозен и сякаш перфектен пламък. Беше нещо божествено, от което той отчаяно се нуждаеше.

Нежната й копринена ръка се уви около врата му, когато той я притисна към себе си. Можеше да усети как бие сърцето й.

Много след това, почти потънал в дълбок сън, той скочи стреснат и замаяно започна да съблича топлите си дрехи. После легна гол до нея, само с ръкавици, крайниците му бяха преплетени с нейните, вдишваше топлината й, чуваше тихото й сънено дишане, като целувка. После започна да потъва в съня.

— Роуан — прошепна. Да, знаеше всичко за нея, познаваше я.

Накара таксиметровия шофьор да спре по пътя, за да си вземе още един стек от шест бири. Вече ликуваше от топлия летен въздух. Сега завиваха от автострадата и слизаха към познатата и незабравима мръсотия на долната част на Сейнт Чарлз авеню. Имаше чувството, че ще заплаче при гледката на чернокорите дъбове с тъмните им корони и на дългите тесни трамваи по Сейнт Чарлз, точно каквито ги помнеше ръмжащи и дрънчащи по дългите релси.

Дори тук, сред грозните будки за хамбургери и западнали дървени барове, сред новите жилищни сгради, които се извисяваха над фасадите на магазините и изоставените газови станции, това си беше неговият стар, злачен и нежно красив град. Обичаше дори плевелите, които избуяваха в пукнатините. Тревата растеше тучна и зелена на бозавия фон. Миртовите дървета бяха покрити с пухкави бели цветове.

Майкъл видя и розови миртови дървета, а после и лилави, и червени като вътрешността на диня.

— Боже, погледни! — каза той на шофьора, който не спираше да говори за престъпленията и нещастията тук. — Небето е виолетово, точно каквото го помня. По дяволите, толкова години си мислех, че съм си въобразил всичко това, мислех си, че просто съм го оцветил с моливи в паметта си, представяш ли си.

Имаше чувството, че ще заплаче. През цялото време бе прегръщал Роуан, докато тя плачеше, а самият той не бе проронил и сълза. Но сега му идеше да се разреве, о, как искаше тя да е тук.

Шофьорът се засмя.

— О, да, небето си е лилаво, може и така да се каже.

— Точно такова си е — рече Майкъл. — Ти си роден някъде между Мегазин и реката, нали? Този глас ми е познат.

— Ама какво говориш бе, момче, я си гледай твоя глас — подразни го шофьорът. — Роден съм на „Вашингтон“ и „Сейнт Томас“ за твое сведение, най-малкият съм от девет деца. Вече няма такива големи семейства. — Таксито сега пълзеше по булеварда, мекият влажен августовски бриз нахлуваше през отворените прозорци. Уличните лампи току-що бяха светнали.

Майкъл затвори очи. Дори безкрайната филипика на таксиметровия шофьор беше като музика за него. Но за тази ароматна и обгръщаща топлина той бе жадувал от дъното на душата си. Имаше ли друго място на света, където въздухът има толкова живо присъствие, където бризът те целува и те гали, където небето пулсира и е живо? О, господи, студът вече го нямаше!

— Казвам ти, никой няма право да бъде толкова щастлив, колкото мен — каза Майкъл. — Никой. Погледни само дърветата — каза той и отвори очи, за да се вгледа в черните извити клони.

— Къде, по дяволите, си бил, синко? — попита шофьорът. Беше нисък мъж с бейзболна шапка. Единият му лакът стърчеше наполовина през прозореца.

— О, бях в ада, братче, и мога да ти кажа нещо за него. Там не е горещо. Студено е. Хей, виж, това там е хотел „Пончартрейн“ и си е все същият, мамка му, все същият. — Всъщност хотелът изглеждаше малко по-елегантен и класен, отколкото в старите дни. Имаше спретната синя тента и старото допълнение от портиери и пиколи, които чакаха пред стъклените врати.

Майкъл едва се сдържаше на мястото си. Искаше да излезе от колата, да се разходи, да стъпи на стария паваж. Но беше казал на шофьора да го откара на Първа улица и после да се върнат в хотела, а до Първа улица имаше още време.

Довърши втората бира точно когато излязоха под светлините на Джаксън авеню и тогава всичко се промени. Майкъл не си спомняше преходът да е бил толкова драматичен, но дъбовете станаха по-високи и определено по-гъсти; жилищните сгради с апартаменти отстъпиха пред бели къщи с коринтски колони; целият някак задрямал здрачен свят изглеждаше внезапно забулен в меко, искрящо зелено.

— О, Роуан, само да беше тук — прошепна Майкъл. Ето там беше къщата на Джеймс Галиър, на ъгъла на „Сейнт Чарлз“ и „Филип“, великолепно реставрирана. А от другата страна на улицата къщата на Хенри Хоуард, издокарана с ново палтенце от боя. Железните огради пазеха морави и градини. — Господи, у дома съм!

Когато излезе от летището, той съжали, че бе пил толкова много — беше му ужасно трудно да се оправи с куфара и да намери такси — но сега всичко това бе минало. Когато таксито зави по Първа улица и навлезе в тъмното зелено сърце на Гардън Дистрикт, Майкъл беше в екстаз.

— Осъзнаваш ли, че тук всичко е както си е било! — обърна се той към шофьора. Изпълваше го някаква безмерна благодарност. Подаде му една бира, но шофьорът отказа със смях.

— По-късно, синко. А сега, казвай къде отиваме? — И бавно, като в сън, те се плъзнаха покрай огромните имения. Майкъл видя тротоарите с плочки, високите магнолии грандифлори с техните искрящи зелени листа.

— Просто карай, но много бавно, нека тоя там да ни задмине, много бавно, докато не ти кажа да спреш.

Бе избрал най-красивия час на вечерта за своето завръщане. Сега не мислеше нито за виденията, нито за загадъчната си мисия. Бе така изпълнен с щастие, че едва успяваше да мисли за онова, което виждаше, и за Роуан. Това беше тест за любовта, каза си той в унес, когато не можеш да понесеш да си толкова щастлив, без другият да е до теб. Беше наистина уплашен от сълзите, които всеки миг щяха да облеят лицето му.

Таксиметровият шофьор отново заговори. Всъщност изобщо не бе млъквал. Сега дърдореше за Църквата на изкуплението и как е било едно време, как всичко отивало към провал. Да, Майкъл искаше да види старата църква.

— Бях иподякон в нея — каза той.

Но това нямаше значение, то можеше да почака. Защото, като вдигна очи, Майкъл видя къщата.

Видя дългите и тъмни странични стени да се простират настрани от ъгъла; видя незабравимата метална ограда с ковани рози; видя дъбовете пазачи, прострели огромните си клони като мощни закрилящи ръце.

— Ето я — каза той и гласът му неусетно изгуби силата си и премина в шепот. — Завий надясно и спри там. — После взе бирата и излезе от колата. Стигна до ъгъла и застана диагонално срещу къщата.

Сякаш целият свят притихна. Сега се чуваха и цикадите — дълбоко жужене, което се надигаше сякаш отвсякъде и което караше самите сенки да изглеждат живи. И тогава чу още един, напълно забравен звук — пронизителният писък на птици.

„Горски звуци“, помисли той, докато се взираше в притъмняващите и запуснати веранди, сега покрити от булото на ранния здрач; нито светлинка не потрепваше иззад високите прозорци и множеството дървени капаци.

Небето сияеше и искреше над покрива, меко и опъстрено във виолетово и златно. То се разкриваше беззвездно и красиво зад далечната колона на високата втора веранда и под подпорния корниз, бугенвилията се спускаше буйно от покрива. Дори в мрака Майкъл виждаше пурпурните й цветове. Можеше да проследи и розите по желязната ограда. Виждаше капителите на колоните, странна италианска смесица от дорийски стил при страничните колони, йонийски при тези при входа и коринтски при горните.

Той изпусна дълга печална въздишка. Отново изпитваше онова неизразимо щастие, но сега то бе премесено и с непонятна тъга. „Всички тези дълги години“, помисли си дори насред радостта. Споменът му се беше променил само в един аспект. Къщата беше по-голяма, много по-голяма, отколкото я помнеше. Всички тези стари места бяха по-големи; самият мащаб на всичко тук за миг му се стори почти невъобразим.

И все пак присъстваше онова усещане за живителна, пулсираща близост спрямо всичко — меката избуяла зеленина зад ръждясалата метална ограда, която се смесваше с мрака, песента на цикадите, гъстите сенки под дъбовете.

— Рай — прошепна Майкъл. Вдигна поглед към фините зелени вейки, които покриваха клоните на дъбовете, и сълзите преляха от очите му. Споменът за виденията беше опасно близо. Докосваше го като с тъмни криле. Да, къщата, Майкъл.

Той стоеше като закован, бирата студенееше в дланта на облечената му в ръкавица ръка. Какво му говореше жената с тъмната коса?

Със сигурност знаеше само, че здрачът пееше. Жегата пееше. Остави погледа си да се зарее към другите къщи наоколо, нищо, нищо, освен може би стелещата се хармония на огради, колони и тухлени зидарии, дори мънички неукрепнали миртови дървета, които се бореха за живот по ивиците кадифена зеленина. В душата му нахлу топъл покой и за секунда споменът за виденията и тяхната ужасна заръка му се изплъзна. Посегна назад, назад към детството си, не за да открие спомен, а връзка. Моментът се разтегли, премина извън обсега на всяка мисъл, извън обсега на всички безпомощни и неадекватни думи.

Небето притъмняваше. Все още беше с цвета на аметист, сякаш се бореше с нощта чрез тлеещ, но неуморен огън. И все пак светлината си отиваше. И когато изви леко глава, за да погледне надолу по улицата, в посока към реката, Майкъл видя, че там небето е чисто злато.

Дълбоко, дълбоко в него бяха спомените, спомени за момче, което тръгва по тази улица от претъпканите малки къщички близо до реката, за момче, което стои на същото това място всяка привечер. Но настоящето продължаваше да затъмнява всичко и той не направи усилие да си припомни, защото не искаше да прекъсва тихия прилив на усещания от всичко наоколо, този момент на чист покой.

И едва сега, когато пак извърна бавно поглед, изпълнен с любов, към самата къща, към дълбокия й портал с формата на огромна ключалка, споменът за виденията отново се върна. Портал. Да, те му бяха казали за този портал! Но не ставаше дума буквално за портал. И все пак гледката на огромната ключалка и сенчестия вестибюл зад нея… Не, не можеше да става дума за истински портал. Той отново отвори очи и пак ги затвори. Усети, че се взира сякаш в транс в прозорците на северната стая на втория етаж и тогава, с внезапна тревога, видя зловещо сияние на огън.

Не, не може да бъде. В същия този миг осъзна, че това са само свещи. Потрепващото пламъче не се разрастваше и той се учуди защо човекът в къщата си свети така.

Градината сякаш се сгъстяваше и затваряше в мрака. Той трябваше да се съвземе, ако искаше да мине покрай оградата и да погледне и отзад, към страничния двор. Искаше да го направи, но високият северен прозорец го задържаше. Сега видя по дантелените завеси да се движи сянка на жена. И дори през тях успя да различи мръсните тапети на цветя в горния ъгъл на стената.

Внезапно погледна към краката си. Бирата бе паднала от ръката му и се пенеше в канавката. „Пиян съм“, помисли си той. „Прекалено пиян съм. Ти си идиот, Майкъл.“ Но това нямаше значение. Напротив, така се чувстваше някак по-могъщ, прекоси отривисто улицата с тежки и неравни стъпки и се озова пред портата.

Провря пръсти през желязната плетеница на оградата, взираше се в праха и наносите по олющените дъски на предната веранда. Камелиите бяха израснали като дървета, които надвисваха над перилата. Каменната пътека бе покрита с листа. Той промуши крак през металната ограда. Беше лесно да я прескочи.

— Хей, приятел!

Изумен, Майкъл се обърна и видя, че таксиметровият шофьор е до него. Беше много нисък. Дребен човечец с голям нос, очите му се губеха в сянката на бейзболната шапка, приличаше на превъзбуден горски трол.

— Какво се опитваш да правиш? Да не си си изгубил ключа?

— Не живея тук — отвърна Майкъл. — Нямам ключ. — И внезапно се разсмя на абсурдността на ситуацията. Чувстваше се замаян. Сладкият ветрец, който идваше откъм реката, бе прекрасен и тъмната къща бе точно отпред, почти на ръка разстояние.

— Хайде, нека те откарам в хотела, нали каза „Пончартрейн“? Нали така? Ще ти помогна да се качиш до стаята си.

— Не още — каза Майкъл, — само минутка. — Обърна се и тръгна надолу по улицата, внезапно объркан от потрошените и неравни, напълно лилави камъни, точно както ги помнеше. Нима нищо тук не беше избледняло? Избърса лицето си. Сълзи. Обърна се и погледна към страничния двор.

Миртовите дървета бяха пораснали неимоверно. Бледите им восъчни дънери бяха доста дебели. Огромната морава, която той помнеше, бе цялата в плевели, а старият чемшир бе расъл свободно и без поддръжка. И все пак беше прекрасно. Майкъл обичаше дори старите дървени решетки отзад, наклонени под тежкото бреме на преплетените увивни растения.

„И точно тук стоеше онзи мъж“, помисли си той, когато успя да различи далечното миртово дърво, онова, което се издигаше високо над стената на съседната къща.

— Къде си? — прошепна. Виденията отново надвиснаха плътно над него. Почувства, че полита към оградата и чу стона на железните й сухожилия. Някакъв тих шум се чу от зеленината встрани, точно вдясно от него. Той се обърна, зърна движение в листата. Цветовете на камелията падаха по меката земя. Майкъл коленичи, посегна през оградата и взе едно от тях — червено и прекършено. Говореше ли му нещо таксиметровият шофьор?

— Всичко е наред, приятел — каза Майкъл, вгледан в цветчето в ръката си, опитваше се да го види по-добре в мрака. Дали не бе мярнал проблясък на черна обувка точно пред себе си, отвъд оградата? И отново шумоленето. Боже, той се взираше в мъжки крак. Някой стоеше само на инч пред него. Изгуби равновесие, щом погледна нагоре, и когато коленете му се удариха в плочите, видя някаква фигура да се извисява над него, да се взира в него през оградата, а в очите й се отразяваше само искрица светлина. Непознатият първо изглеждаше като замръзнал, с разширени очи, втренчени в Майкъл с тревога и напрегнатост. После мъжът протегна ръка — бяло петно в тъмното. Майкъл пристъпи назад по плочите, в него се бе надигнала инстинктивна и някак необорима тревога. Но сега, щом се вгледа в избуялата зеленина, разбра, че там няма никого.

Празнотата бе така ужасяващо внезапна, както и изчезналата фигура.

— Боже, помогни ми — прошепна Майкъл. Сърцето му биеше силно в гърдите. Не можеше да се изправи. Шофьорът на таксито го дръпна за ръката.

— Хайде, синко, преди да е минала патрулката!

Беше издърпан и със силно олюляване стана на крака.

— Видя ли го? — прошепна. — Всемогъщи боже, това беше същият мъж! — Взря се в шофьора. — Казвам ти, беше същият мъж.

— Аз пък ти казвам, синко, че трябва да те закарам в хотела. Това е Гардън Дистрикт, момче, забрави ли? Не можеш да бродиш наквасен тук!

Майкъл отново залитна. Тежко запристъпва назад от камъните към тревата, после се обърна, посегна да се хване за дървото, но там нямаше дърво. И шофьорът отново го прихвана. После го задържа още един чифт ръце. Майкъл се извъртя. Ако беше мъжът, сигурно щеше да се разкрещи като откачен.

Но от всички хора на света той видя точно англичанина, онзи белокос тип с костюм от туид, който бе пътувал с него в самолета.

— Какво, по дяволите, правите тук? — прошепна Майкъл. Но дори през мътилката на алкохола видя благото изражение на мъжа, сдържаното му и изискано поведение.

— Искам да ти помогна, Майкъл — каза той с безмерна кротост. Имаше от онези богати и безкрайно любезни английски гласове. — Ще ти бъда много благодарен, ако ми позволиш да те отведа в хотела.

— Да, май това ще е най-умното в момента — каза Майкъл, като осъзнаваше ясно, че едва изговаря думите. Вгледа се обратно в градината, във високата фасада на къщата, сега почти напълно изгубена в мрака, макар че късчетата небе, надничащи през клоните на дъбовете, все още излъчваха меко сияние. Като че англичанинът и шофьорът си говореха нещо. Като че англичанинът плащаше сметката.

Майкъл се опита да бръкне в джоба на панталоните си за щипката с парите, но ръката му все се плъзгаше безрезултатно по плата. Той отстъпи от двамата мъже, политна напред и пак се притисна към оградата. Сега почти цялата светлина си бе отишла от моравата, от далечните буйни шубраци. Дървените решетки и тежките растения по тях бяха само някаква качулата форма в нощта.

И все пак под най-далечното миртово дърво Майкъл съвсем ясно различи слаба човешка фигура. Видя бледия овал на мъжкото лице и пред невярващия му взор се очертаха същата твърда бяла якичка от онова време, същата копринена вратовръзка.

Боже, сякаш е излязъл от роман. Беше видял същите детайли само преди миг в паниката си.

— Хайде, Майкъл, нека те отведа — каза англичанинът.

— Първо трябва да ми кажеш нещо — отвърна Майкъл. Беше започнал да трепери. — Виж, виждаш ли онзи мъж?

Но сега и той самият видя единствено сенки. Някъде от спомените долетя гласът на майка му, млад, отривист и болезнено близък:

— Майкъл, знаеш, че там няма никакъв мъж.

След като Майкъл си тръгна, Роуан седна на западния пристан и остави слънцето да я сгрява. Мислеше за всичко случило се някак несвързано и сънливо. Беше леко шокирана и наранена от него, някак прекрасно наранена.

Нищо не можеше да заличи срама и вината, които изпитваше, задето бе натоварила Майкъл със своите съмнения и печал. Но не това я тревожеше сега.

Нямаше да стане добър неврохирург, ако се задържаше задълго над грешките. Най-подходящото и най-инстинктивното за Роуан беше да оцени грешката и да реши как може да я избягва в бъдеще, а после да отмине нататък.

И тогава тя се замисли за самотата си, за тъгата си, за разкриването на собствената си нужда, която я бе накарала да падне в прегръдките на Майкъл, а също и за факта, че той я бе успокоявал с радост, че това ги бе привлякло един към друг, бе оцветило дълбоко новата им връзка по напълно непредвидим начин.

После започна да мисли за него.

Никога не бе обичала мъж на възрастта на Майкъл; никога не си бе представяла толкова безкористност и простота като тези, които личаха и в най-спонтанните му думи и жестове. Беше неподготвена за това и очарована от богатата му душа. А колкото до начина, по който правеше любов, е, той беше почти перфектен. Харесваше го груб и дързък, точно като нея; беше нещо като взаимно изнасилване. Искаше й се да можеха да го повторят сега.

А за Роуан, която толкова дълго бе държала духовната си и физическа жажда напълно разделени, като задоволяваше първата чрез медицината, а втората чрез почти анонимни сексуални партньори, внезапното събиране на двете в един добър, интелигентен, неустоимо гальовен и очарователно пленителен и красив човек със завладяващата комбинация от мистериозни психологически и психически проблеми, беше просто повече, отколкото можеше да понесе. Тя поклати глава и се изсмя тихичко на себе си, после отпи от кафето. „Дикенс и Вивалди — прошепна. — О, Майкъл, моля те, върни се при мен. Върни се скоро.“ Той беше дар от морето.

Но какво, за бога, щеше да се случи с него, дори и да се върнеше още сега? Тази фиксидея за виденията, къщата и предназначението го унищожаваше. И освен това Роуан имаше неясното усещане, че той няма да се върне.

Сега, докато седеше полузаспала под ясното следобедно слънце, тя ни най-малко не се съмняваше, че в момента Майкъл е пиян и че ще се напие още повече, преди дори да е стигнал онази мистериозна къща. За него щеше да е много по-добре, ако го беше придружила, за да се грижи за него, да се опитва да го успокоява при сътресенията по време на пътуването.

Сега й хрумна, че всъщност бе изоставила Майкъл два пъти — веднъж, когато го бе предала твърде бързо и твърде лесно на бреговата охрана, и тази сутрин, когато го пусна да замине за Ню Орлиънс сам.

Разбира се, никой не очакваше да тръгне с него. Но и никой не знаеше какво изпитва към Майкъл, нито какво Майкъл изпитва към нея.

А колкото до виденията му, тя бе мислила за тях надълго и нашироко и не бе стигнала до никакво заключение, освен че може би не се дължат на физиологична причина. Тяхната подробност — тяхната особеност — я стряскаше и някак я плашеше. И все онова усещане, че наивността на Майкъл е опасна, че е свързана изобщо с отношението му за злото. Той разбираше повече доброто.

Но защо, когато пътуваха насам от Сан Франциско, й бе задал онзи странен въпрос: дали не се опитваше да я предупреди за нещо?

Беше видял смъртта на Греъм, когато докосна ръката й, защото тя мислеше за нея. И това я измъчваше. Но как би могъл Майкъл да сметне това за нарочно предупреждение? Дали не бе усетил нещо, за което тя нямаше и представа?

Колкото по-дълго стоеше на слънцето, толкова повече установяваше, че не може да мисли ясно и че копнежът й по него е станал непоносим, вече достигаше точката на страданието.

Тръгна по стълбата към стаята си. Тъкмо пристъпи под душа, когато се сети нещо. Напълно бе забравила да използва контрацептиви с Майкъл. Не за първи път бе проявявала подобна глупост, но все пак не се бе случвало от много години.

Но вече беше сторено, нали така? Завъртя крана и пристъпи назад към плочките, като остави водата да я облива. Представи си, че има дете от него. Но това беше откачено. Тя не искаше деца. Никога не бе искала деца. Отново си спомни за ембриона в лабораторията, омотан с всичките онези жици и тръби. Не, нейната съдба бе да спасява живот, не да го създава. Какво значеше това? Сега щеше да се тревожи седмица-две; после щеше да разбере, че не е бременна, и всичко щеше да е наред.

Когато излезе от банята, толкова й се спеше, че едва осъзнаваше какво върши. Откри ризата на Майкъл захвърлена на леглото, онази, която бе свалил през нощта. Синя работна риза, но колосана и изгладена като официална. Това й хареса. Сгъна я грижливо и легна, като я притискаше в ръцете си — сякаш беше дете, гушнало любимото си одеялце или плюшена играчка.

Спа шест часа.

Когато се събуди, знаеше, че вече не може да остане сама в тази къща. Като че Майкъл бе оставил топлия си отпечатък върху всичко. Чуваше тембъра на гласа му, смеха му, виждаше огромните му сини очи, които се взират сериозно в нея през очилата с рогови рамки, усещаше облечените му в ръкавици пръсти да докосват зърната й, бузата й.

Беше твърде рано да очаква да се обади и сега къщата изглеждаше още по-празна след присъствието на неговата топлина.

Веднага се обади в болницата. Разбира се, имаха нужда от нея. Все пак беше събота вечер в Сан Франциско. Спешното на Общинската болница бе вече препълнено. Жертви прииждаха в центъра по травматология на Университетската от някаква верижна катастрофа на Магистрала 101, а в Мисионерската имаше няколко простреляни.

Майкъл се събуди внезапно, жаден и горещ под завивките, макар че в стаята бе доста хладно. Беше с шорти и с риза — ръкавите не бяха разкопчани, яката не беше свалена. Носеше и ръкавиците.

В края на малкия, застлан с пътека коридор, се виждаше слаба светлинка.

Над мекото всеобхватно жужене на климатика се дочуваше и някакъв шум, като от хартия.

„Мили боже, къде съм?“ — помисли си Майкъл. Седна. В края на малкия коридор имаше нещо като салон, а в него пиано от бяло, лъскаво дърво, зад което се виждаха диплите на драперия на цветя. Трябваше да е апартаментът му в хотел „Пончартрейн“.

Нямаше спомен да е идвал тук. И в същия миг се вбеси на себе си, задето се бе напил толкова. После еуфорията от предната вечер се върна, върна се и образът на къщата на Първа улица под виолетовото небе.

„Аз съм в Ню Орлиънс“, помисли той. И усети прилив на щастие, който разсея цялото му объркване и вина.

— Аз съм у дома — прошепна. — Каквото и да съм направил, аз съм у дома.

Но как бе успял да се добере до хотела? И кой беше в салона? Англичанинът. Последният му ясен спомен беше, че говори с него пред къщата на Първа улица. А след това си спомни и друго: отново видя тъмнокосия мъж зад черната метална ограда, който се взираше надолу към него. Видя искрящите очи само на няколко крачки от себе си и странно бледото и безстрастно лице. Обзе го някакво особено чувство. Не беше точно страх. Беше нещо по-дълбоко. Тялото му се напрегна, като при опасност.

Как бе възможно този мъж почти да не се е променил за толкова години? Как бе възможно преди миг да е там, а в следващия вече да го няма?

Струваше му се, че знае отговорите на тези въпроси, че винаги е знаел, че този мъж не е обикновен. Но внезапната поява на една толкова чужда мисъл почти го накара да се разсмее.

— Откачаш, мой човек — прошепна той.

Сега обаче трябваше да се вземе в ръце, на това странно място, и да разбере какво иска онзи англичанин.

Бързо огледа стаята. Да, това беше старият хотел. Почувства някаква сигурност, когато видя леко избелелия килим, боядисания климатик под прозорците и тежкия старомоден телефон на малкото резбовано писалище. Лампичката за съобщения мигаше в мрака.

Вратата на банята беше отворена и разкриваше малко от белите плочки.

Вляво от него беше дрешникът и отвореният му куфар, и — чудо на чудесата — на масичката до леглото имаше кофичка с лед, покрита с миниатюрни капчици влага — а в леда лежаха три дълги кутии „Милърс“.

— Боже, това е самото съвършенство!

Свали дясната си ръкавица и докосна една от кутиите. Проблесна образ на униформен сервитьор — същата стара вбесяваща и ненужна информация. Сложи си пак ръкавицата и отвори бирата. Изпи половината на големи глътки. После стана, отиде в банята и се изпика.

Дори в меката утринна светлина, която проникваше през летвите на капаците, успя да види, че комплектът му за бръснене е подреден на мраморната масичка. Взе четката за зъби и пастата и се изми.

Сега се чувстваше малко по-добре, главоболието като че поотслабна, отвратителното настроение също. Среса се, изпи остатъка от бирата и се почувства почти нормално.

Смени си ризата и обу панталоните. Взе още една бира от кофичката с лед, прекоси коридорчето и влезе в огромна, елегантно обзаведена стая.

Въпреки множеството кадифени канапета и столове, англичанинът седеше на малка дървена табуретка. Беше приведен над цял куп папки от кафяв картон и изписани на машина страници. Беше строен мъж, с осеяно с бръчки лице и разкошна бяла коса. Носеше сиво кадифено домашно сако с колан на кръста и сиви панталони от туид. Гледаше Майкъл със съвършено приятелско и мило изражение. Стана от мястото си.

— По-добре ли сте, господин Къри? — попита. Имаше един от онези изразителни английски гласове, които сякаш придаваха ново значение и на най-простите думи и те караха да си мислиш, че досега никой не ги е произнасял правилно. Очите му бяха малки и искрящо сини.

— Кой сте вие? — попита Майкъл. Англичанинът се приближи и протегна ръка. Майкъл не я пое, макар че не му се искаше да е толкова груб с човек, който изглежда така приятелски настроен, искрен и дори мил. Отпи още веднъж от бирата.

— Казвам се Аарън Лайтнър — каза англичанинът. — Дойдох от Лондон да се срещна с вас. — Съобщи го някак меко, ненатрапчиво. — Защото искам да поговорим, господин Къри — продължи мъжът внимателно, почти почтително. — Искам го толкова много, че съм готов да изтърпя всякакви неудобства и безпокойства. Затова и рискувах да си спечеля вашия гняв. Много съжалявам за това, наистина. Исках само да ви помогна, да ви доведа тук и позволете ми да отбележа, че вие бяхте напълно отзивчив.

— Нима? — Майкъл усети, че се наежва. И все пак този тип бе същински чаровник, трябваше да му го признае. Но още един поглед към папките, пръснати по масата, върна гнева му. За петдесет долара, а може би и по-малко, шофьорът на таксито щеше да му помогне и освен това сега нямаше да кисне тук.

— Съвсем вярно — каза Лайтнър тихо, някак кротко. — И вероятно аз трябваше да се оттегля в собствения си апартамент горе, но не бях сигурен дали не сте болен и, честно казано, се безпокоях.

Майкъл не отвърна нищо. Беше съвсем наясно, че човекът току-що бе прочел мислите му.

— Е, определено привлякохте вниманието ми с този малък трик — каза той. И си помисли: „Можеш ли да го направиш отново?“.

— Да, ако желаете — каза англичанинът. — Човек с вашия тип мислене, за нещастие, може твърде лесно да бъде прочетен. Вашата повишена сензитивност работи и в двете посоки, опасявам се. Но аз мога да ви покажа как да криете мислите си, как да издигате параван пред тях, ако пожелаете. От друга страна, това едва ли ще е нужно, защото наоколо няма много хора като мен.

Майкъл се усмихна въпреки волята си. Всичко това бе изречено с такава любезна смиреност, че той бе абсолютно победен и определено разколебан. Човекът изглеждаше напълно честен. Всъщност единственото емоционално впечатление, което получаваше от него, беше за доброта и това донякъде го изненадваше.

Мина покрай пианото към завесите на цветя и дръпна въжето. Мразеше да стои на изкуствено осветление сутрин. Отново се почувства щастлив, щом видя Сейнт Чарлз авеню, широките ивици трева, трамвайните релси и прашния листак на дъбовете. Не бе запомнил, че листата на дъбовете са толкова тъмнозелени. Сякаш всичко, което виждаше, бе някак изключително ярко. И когато трамваят мина под него, клатушкайки се бавно към горната част на града с познатия, неповторим рев, вълнението отново го завладя. Колко приспивно, колко прекрасно познато бе всичко тук.

Трябваше да излезе, да отиде отново до къщата на Първа улица, но усещаше, че англичанинът го гледа. И отново не долови нищо друго, освен честност и доброта.

— Добре, наистина ме заинтригувахте — каза Майкъл и се обърна. — И съм ви благодарен. Но всичко това не ми харесва. Наистина. Така че да оставим настрана интереса и благодарността, давам ви двайсет минути да ми обясните кой сте, защо сте тук и за какво е всичко това. — Седна на кадифеното канапе срещу мъжа и отрупаната с листове маса и изгаси лампата. — О, и благодаря за бирата. Наистина ми дойде добре.

— Има още в хладилника в кухнята — каза англичанинът, невъзмутимо любезен.

— Много мило — отвърна Майкъл. Чувстваше се удобно в тази стая. Не си я спомняше много добре от детството, но му допадаше — тъмните тапети на стените, с меките тапицирани мебели и ниските месингови лампи.

Мъжът се настани до масата и се обърна към него. Чак сега Майкъл забеляза малката бутилка бренди и чашата. Видя и сакото на мъжа на облегалката на другия стол. Едно куфарче, онова, което бе видял на летището, бе изправено до стола.

— Желаете ли малко коняк? — попита мъжът.

— Не. Защо сте наели апартамент тук? Какво става?

— Господин Къри, аз принадлежа към една стара организация. Нарича се Таламаска. Чували ли сте това име?

Майкъл се замисли за миг и отвърна:

— Не съм.

— Историята й датира още от единайсети век. Всъщност дори отпреди това. Но някъде през единайсети век сме приели името Таламаска, както и вид кодекс, да го наречем, определени правила. Казано със съвременни понятия, ние сме група историци, които се интересуват предимно от изследване на необичайни феномени. Вещерство, призраци, вампири, хора със забележителни психични способности — всички тези неща представляват интерес за нас и ние поддържаме огромен архив с информация по темата.

— И правите това от единайсети век?

— Да, дори отпреди това, както ви казах. В много отношения сме пасивна група; не обичаме да се намесваме. Но нека ви покажа нашата визитна картичка и нашето мото.

Англичанинът извади една картичка от джоба си, подаде я на Майкъл и се върна на мястото си. Майкъл я прочете:

Имаше и телефонни номера в Амстердам, Рим и Лондон.

— Имате центрове на всички тези места? — попита Майкъл.

— Наричаме ги метрополии — отвърна англичанинът. — Но да продължим — ние сме предимно пасивни, както казах. Събираме информация; съпоставяме, проследяваме препратките, съхраняваме записите. Но много активно предоставяме нашата информация на онези, които могат да имат нужда от нея. Научихме за вашето премеждие от лондонските вестници и чрез контакта ни в Сан Франциско. Мислим, че сме в състояние да… да ви бъдем от полза.

Майкъл махна дясната си ръкавица, изпъна бавно пръсти и я сложи встрани. Отново взе картичката. Ярък проблясък — Лайтнър поставя няколко такива картички в джоба си в някаква друга хотелска стая. Ню Йорк Сити. Миризма на цигари. Шум на коли. Някаква жена някъде говори нещо на Лайтнър с британски акцент…

— Защо не зададете определен въпрос, господин Къри?

Думите откъснаха Майкъл от образите.

— Добре тогава — отвърна той. „Този мъж казва ли ми истината?“ Потокът от образи продължи, изтощителен и обезкуражаващ, гласовете станаха по-високи, по-объркващи.

През глъчката Майкъл чу Лайтнър да казва:

— Концентрирайте се, господин Къри, извлечете онова, което искате да знаете. Научете дали сме добри хора.

Майкъл кимна и повтори тихо въпроса, но не можеше да издържа повече. Остави картичката на масата, като внимаваше да не докосне дървото. Трепереше леко. Отново си сложи ръкавицата. Зрението му се проясни.

— Е, какво узнахте? — попита Лайтнър.

— Нещо за рицарите тамплиери, откраднали сте парите им — отвърна Майкъл.

— Какво? — Лайтнър беше слисан.

— Откраднали сте парите им. Ето защо разполагате с всички тези метрополии из цялото кралство. Откраднали сте парите им, когато кралят на Франция ги е арестувал. Дали са ви ги да ги пазите и вие сте ги опазили. Вие сте богати. Червиви от пари. Срамувате се от случилото се с тамплиерите — че са били обвинени в магьосничество и са били убити. Това, разбира се, го знам от историческите книги. Завършил съм история. Знам всичко, случило се с тях. Кралят на Франция искал да прекърши мощта им. Очевидно не е знаел за вас. — Майкъл млъкна. — Малцина знаят за вас.

Лайтнър се взираше в него с откровено изумление. После лицето му се зачерви. Като че неудобството му се засилваше.

Майкъл се засмя, макар че се опита да се сдържи. Помръдна пръстите на дясната си ръка.

— Това ли имахте предвид, като казахте да се концентрирам и да извлека информация?

— Е, предполагам, че да. Но не съм си и помислял, че можете да извлечете толкова озадачаващо…

— Срамувате се от случилото се с рицарите тамплиери. Винаги сте се срамували. Понякога в Лондон слизате в подземието, където се пазят архивите, и четете старите документи. Не компютърни копия, а старите документи, написани върху пергамент с мастило. Опитвате се да се убедите, че орденът не е можел да направи нищо да помогне на тамплиерите.

— Много впечатляващо, господин Къри. Но ако знаехте нашата история, щяхте да разберете, че никой, освен папата не е можел да спаси рицарите тамплиери. Със сигурност не сме били в позиция да го направим, тъй като сме били малка и абсолютно тайна организация. И честно казано, когато гоненията са спрели, когато Жак дьо Моле и останалите били изгорени живи, не е имало на кого да върнем парите.

Майкъл отново се засмя.

— Не е нужно да ми обяснявате това, господин Лайтнър. Но вие като че наистина се срамувате заради нещо, случило се преди шестстотин години. Що за дълголетници сте се събрали там. Между другото, навремето написах доклад за рицарите тамплиери и съм съгласен с вас. Никой не е можел да им помогне, дори папата. Ако бяхте излезли на светло, щяха да изгорят и вас.

Лайтнър отново се изчерви.

— Без съмнение. Е, сега сигурен ли сте, че ви казвам истината?

— Сигурен? Аз съм впечатлен! — Майкъл го оглежда внимателно известно време. И отново се появи онова смътно усещане за почтено човешко същество, което споделя ценностите, които значеха много за самия него. — Значи вашата работа е причината да ме следите, въпреки безпокойствата, неудобствата и моето неблагоразположение? — Взе отново картичката и я пъхна в джоба на ризата си.

— Не съвсем — каза англичанинът. — Въпреки че наистина много искам да ви помогна и ако това ви звучи снизходително или обидно, моля да ме извините. Искрено съжалявам. Но истината е, че няма смисъл да лъжа човек като вас.

— Е, предполагам, че за вас няма да бъде никаква изненада, че през последните няколко седмици на няколко пъти съм се молил на глас някой да ми помогне. Сега съм малко по-добре, отколкото преди два дни, обаче. Доста по-добре. На път съм да направя онова… което чувствам, че трябва да направя.

— Вие притежавате огромна сила, а всъщност не я разбирате — каза Лайтнър.

— Но силата не е важна. Говоря за задачата. Четохте ли статиите за мен?

— Да, всичко, което успях да намеря.

— Е, тогава знаете за виденията, докато бях мъртъв, и че в тях се крие причината да се върна. И че по един или друг начин целият спомен за това бе изличен. Е, почти целият спомен.

— Да, разбирам.

— Тогава знаете, че феноменът с ръцете ми няма значение — каза Майкъл. — Неудобство. — Отпи още едно голяма глътка от бирата. — Никой не вярва на моята мисия. Но минаха повече от три месеца от инцидента и чувството си е същото. Върнах се тук заради задачата си. Тя има нещо общо с къщата, където бях снощи. Къщата на Първа улица. И ще продължавам да се опитвам да разбера каква точно е задачата ми.

Мъжът го гледаше напрегнато.

— Така ли? Къщата е свързана с виденията ви, докато сте били в безсъзнание?

— Да, но не ме питайте как. От месеци виждам все онази къща. Виждам я и насън. Свързана е. Изминах две хиляди километра, защото е свързана с тях. Но наистина не ме питайте как или защо.

— А Роуан Мейфеър, тя как е свързана с това?

Майкъл остави бавно бирата и погледна англичанина оценяващо.

— Вие познавате доктор Мейфеър?

— Не, но знам доста за нея и за семейството й — отвърна англичанинът.

— Така ли? За семейството й? Сигурно ще й е интересно да узнае това. Но откъде знаете за семейството й? Какво общо има то с вас? Мисля, че казахте, че сте чакали пред къщата ми в Сан Франциско, защото сте искали да говорите с мен.

Лицето на Лайтнър за миг потъмня.

— Много съм объркан, господин Къри. Вероятно вие ще ме осветлите. Но как така и доктор Мейфеър се озова там?

— Вижте, направо ми призлява от тия въпроси. Тя беше там, защото се опитваше да ми помогне. Нали е лекар.

— Значи е била там в качеството си на лекар? — попита Лайтнър почти шепнешком. — Значи просто съм работил с погрешни сведения. Не ви ли прати доктор Мейфеър тук?

— Да ме е пратила тук? Господи, не. Защо, по дяволите, ще го прави? Тя дори беше против моето идване тук. Истината е, че бях толкова пиян, когато тя ме взе от дома ми, че е истинско чудо, че не ме прати в болница. Иска ми се и сега да бях толкова пиян. Но откъде изобщо ви хрумна подобно нещо, господин Лайтнър? Защо Роуан Мейфеър да ме праща тук?

— Бихте ли ме извинили за момент?

— И аз не знам.

— Значи не сте познавали доктор Мейфеър преди виденията?

— Не. Както и пет минути след това.

— Не ви разбирам.

— Ами тя ме спаси, Лайтнър. Тя ме извади от морето. Видях я за първи път, когато ме извади на палубата на яхтата си.

— Боже господи, нямах представа!

— Е, нито пък аз, до петък вечерта. Искам да кажа, че и аз не знаех името й, нито коя е и въобще нищо за нея. Бреговата охрана мълчеше. Не бях открил нито името й, нито номера на лодката, когато дойде обаждането. Но точно тя ми спаси живота. Тя притежава някакво странно диагностично сетиво, нещо като шесто чувство дали пациентът ще оживее, или ще умре. Веднага започнала да се опитва да ме съживи. Понякога се чудя дали, ако ме бяха открили от бреговата охрана, щяха да се опитат да го направят.

Лайтнър мълчеше, взираше се в килима. Изглеждаше дълбоко разтревожен.

— Да, тя е невероятен лекар — прошепна той, но като че това не изразяваше напълно мислите му в момента. Сякаш се опитваше да се концентрира. — И вие й казахте за онези видения?

— Исках да се върна на яхтата. Смятах, че ако докосна палубата, може нещо да премине през ръцете ми. Нещо, което да събуди паметта ми. И най-странното беше, че тя се съгласи. Тя изобщо не е обикновен лекар.

— Да, напълно съм съгласен с вас — каза Лайтнър. — И какво стана?

— Нищо, нищо, освен осъзнаването, че съм я познал. — Замълча. Чудеше се дали този човек се досеща какво бе станало между тях. Не смяташе да му го разказва.

— А сега, струва ми се, и вие ми дължите някои отговори — каза той. — Какво точно знаете за нея и семейството й и какво ви накара да мислите, че тя ме е изпратила тук? Точно мен. Защо, по дяволите, ще ме изпраща тук?

— Ами точно това се опитвах да разбера. Смятах, че може да има нещо общо със силата на ръцете ви, че ви е помолила да направите някакво тайно разследване за нея. Това бе единственото обяснение, което успях да измисля. Но господин Къри, как разбрахте за тази къща? Искам да кажа, как направихте връзката между виденията си и…

— Тук съм израснал. Обичах тази къща още когато бях хлапе. Постоянно минавах покрай нея. Никога не съм я забравял. Дори преди да се удавя, често си мислех за нея. Исках да разбера чия е и какво означава всичко това.

— Нима… — отново прошепна Лайтнър. — Нима не знаете чия е?

— Не, нали това ви казвам, искам да разбера.

— Значи изобщо не знаете…

— Нали това ви казвам!

— Но вие се опитахте да прескочите оградата снощи.

— Помня. А сега, ако обичате, вие ми кажете някои неща. Вие знаете за мен. Знаете и за Роуан Мейфеър. Знаете за тази къща. Знаете и за семейството на Роуан… — Майкъл спря и се втренчи в Лайтнър. — Семейството на Роуан! Къщата тяхна ли е?

Лайтнър кимна мрачно.

— Наистина ли?

— Да, тяхна е от векове — каза тихо Лайтнър. — И ако не греша, тя ще принадлежи на Роуан Мейфеър след смъртта на майка й.

— Не ви вярвам — прошепна Майкъл, но всъщност му вярваше. Атмосферата на видението отново го обгърна само за да се стопи веднага, както винаги. Вгледа се в Лайтнър, неспособен да формулира нито един от въпросите, които гъмжаха в главата му.

— Господин Къри, отново моля за извинение, но обяснете ми по-подробно как тази къща е свързана с виденията. Или в частност, как така сте я забелязали и запомнили още като дете.

— Не и преди вие да ми кажете всичко, което знаете по въпроса — отвърна Майкъл. — Осъзнавате ли, че Роуан…?

Лайтнър го прекъсна:

— Ще ви разкажа много за къщата и онова семейство, но ви моля в замяна вие да ми отговорите първи. Да ми кажете всичко, което можете да си спомните, всичко, което ви се струва от значение, дори и да не сте в състояние да го разберете. Може би аз ще успея. Разбирате ли мисълта ми?

— Добре, информация за информация. Но вие наистина ще ми кажете каквото знаете?

— Абсолютно.

Е, явно си струваше. Това беше най-вълнуващото нещо досега, като се изключи идването на Роуан до дома му. И той беше изненадан колко много иска да разкаже на този човек всичко, абсолютно всяка подробност.

— Е, добре — започна Майкъл. — Както казах, често минавах покрай тази къща като дете. Отклонявах се от пътя си, за да мина оттам. Израснах на улица „Благовещение“, до реката, на около шест пресечки от къщата. Често виждах един мъж в градината, същия, когото видях и снощи. Помните ли, че ви питах дали и вие сте го видели? Е, видях го снощи до оградата и после по-навътре в градината, и проклет да съм, ако той не изглеждаше по абсолютно същия начин, както когато бях дете. И като имате предвид, че бях едва на четири, когато го видях за първи път. Бях на шест, когато го видях в църквата.

— Видели сте го в църква? — Лайтнър отново се взираше в него, очите му като че опипваха лицето на Майкъл.

— Да, по Коледа, в „Свети Алфонс“. Не го забравих, защото беше в най-святото от всички места, разбирате ли за какво говоря? Яслата бе сложена зад парапета на олтара, а той беше зад нея на страничните стъпала.

Лайтнър кимна.

— И вие сте сигурен, че е бил той?

Майкъл се изсмя.

— Е, като се има предвид от коя част на града идвах, да, сигурен съм, че беше той. Но, да, сериозно, наистина беше той. Видях го още веднъж, почти съм сигурен, но не съм мислил за това от години. Беше в концертната зала в центъра. Никога няма да забравя онзи концерт, защото свиреше Исак Щерн. За първи път чувах подобно нещо на живо. Както и да е. Видях онзи мъж в публиката. Той ме гледаше.

Майкъл се поколеба, атмосферата на отдавна отминалия момент се завърна неканена, защото онова време бе толкова тъжно и мъчително. Отърси се от нея. Лайтнър отново четеше мислите му, знаеше го.

— Не са много ясни, когато сте разстроен — каза тихо мъжът. — Но най-важното е, господин Къри…

— Кое е то?! Всичко това има нещо общо с онова, което видях, докато бях мъртъв. Знам го, защото продължих да мисля за него след инцидента, когато не можех да се съсредоточа върху нищо друго. Искам да кажа, че се събуждах и виждах онази къща, мислех, че трябва да се върна там. Роуан Мейфеър го нарече фиксидея.

— Вие сте й разказали за това…

Майкъл кимна. Довърши бирата.

— До най-малката подробност. Тя ме изслуша търпеливо, но не можа да разбере какъв е смисълът. И все пак каза нещо много интересно. Каза, че е твърде специфично, за да е патологично. Мисля, че има логика.

— Нека първо да ви помоля за още малко търпение — каза Лайтнър. — Ще ми кажете ли какво точно си спомняте от виденията? Казахте, че не сте ги забравили изцяло…

Доверието на Майкъл в този мъж започваше да се засилва. Може би заради мекия авторитетен маниер. Но никой не го бе питал за виденията му с такава сериозност, дори Роуан. Усети, че е напълно обезоръжен. Англичанинът изглеждаше толкова съпричастен.

— О, да, така е — каза Лайтнър бързо. — Повярвайте ми, напълно съпричастен съм, не само към случилото се с вас, но и към вярата ви в него. Моля ви, разкажете ми.

Майкъл разказа накратко за жената с черната коса, че е станало дума и за някакво бижу, някаква смътна идея за врата или портал…

— Не портал на врата обаче, не може да е това. Но има нещо общо с къщата. — Имало и някакъв номер, но го забравил. Не, не адрес. Не бил дълъг номер, бил от две цифри и от голямо значение. И целта, разбира се, целта, целта била да спаси нещо. Имал и ясното усещане, че може да откаже да го направи.

— Не мога да повярвам, че щяха да ме оставят да умра, ако не бях приел. Те ми даваха избор за всичко. Аз избрах да се върна и да изпълня задачата. Събудих се с мисълта, че трябва да направя нещо много важно.

Виждаше, че думите му имат изумителен ефект върху Лайтнър. Той дори не направи опит да прикрие изненадата си.

— Спомняте ли си и нещо друго?

— Не. Понякога ми се струва, че съм на крачка от това да си спомня всичко, но после то ми се изплъзва. Започнах да мисля за къщата около денонощие след това. Не, може би даже малко по-късно. И веднага се появи усещането за връзка. Почувствах същото и снощи. Бях дошъл на точното място, за да открия всички отговори, но все още не можех да си спомня! Това е достатъчно да те подлуди.

— Да, мога да си представя — каза тихо Лайтнър, но все още бе потънал в собствената си изненада и изумление от чутото. — Нека ви предложа нещо. Не е ли възможно, когато сте възкръснали и сте стиснали ръката на Роуан, образът на къщата да е дошъл чрез нея?

— Да, възможно е, ако не беше нещо много важно. Роуан не знае абсолютно нищо за тази къща. Тя не знае нищо за Ню Орлиънс. Тя не знае нищо и за семейството си. Втората й майка е починала миналата година.

Лайтнър като че не можеше да повярва на това.

— Вижте — продължи Майкъл. Той вече искаше да зареже цялата тема. Да, харесваше му да говори с Лайтнър. Но нещата бяха стигнали твърде далече. — Трябва да ми кажете как разбрахте за Роуан. Петък вечерта, когато дойде да ме вземе в Сан Франциско, тя ви видя. Спомена, че ви е виждала и преди. Искам да бъдете откровен с мен, Лайтнър. Каква е тая история? Как разбрахте за нея!

— Ще ви кажа всичко — каза Лайтнър с характерната си любезност. — Но, моля ви, нека ви попитам отново — сигурен ли сте, че Роуан никога не е виждала снимка на тази къща?

— Не е. Говорихме точно за това. Тя е родена в Ню Орлиънс…

— Да.

— Но я отнесли оттук още в деня на раждането. После я накарали да подпише документ, че никога няма да се върне. Питах я дали не е виждала поне снимки на тукашните къщи. Тя каза, че не е. Не е успяла да открие и парченце информация за семейството си след смъртта на осиновителката й. Не разбирате ли? Това не е дошло от Роуан! Тя просто се оказва замесена в него, както и аз самият.

— Какво искате да кажете?

Майкъл се почувства замаян от усилието да обясни.

— Искам да кажа, че знаех, че са избрали мен, защото всичко, което ми се е случило… това, което съм бил, мястото, където съм живял, всичко е свързано. Не разбирате ли? Не аз съм центърът на всичко това. Може би Роуан е центърът. Но аз трябва да й се обадя. Трябва да й кажа. Трябва да й кажа, че това е къщата на майка й.

— Моля ви, не го правете.

— Какво?

— Моля ви, Майкъл, седнете.

— Но какво говорите? Не разбирате ли колко невероятно е всичко това! Тази къща принадлежи на семейството на Роуан, а тя не знае нищичко за тези хора. Тя дори не знае пълното име на майка си.

— Не искам да й се обаждате! — каза Лайтнър с внезапна тревога. — Моля ви, не съм изпълнил своята част от сделката. Не сте ме изслушали.

— Боже, нима не разбирате? Може би Роуан точно е излизала в морето със „Сладката Кристин“, когато аз съм бил повален от скалата! Били сме се отправили един към друг и тогава онези хора, онези хора, които знаят всичко, са решили да се намесят.

— Да, разбирам ви… просто ви моля да ми позволите и аз да ви кажа каквото знам, преди да се обадите на Роуан.

Англичанинът каза още нещо, но Майкъл вече не го чуваше. Почувства внезапна силна дезориентация, като че бе на път да изпадне в безсъзнание, и ако не се беше хванал за масата, щеше да се строполи. Но това не бе слабост на тялото; умът му пропадаше и за една ярка секунда видението отново блесна пред него, чернокосата жена му говореше, после от някаква точка високо, от някакво прекрасно и въздушно място, където беше безтегловен и свободен, той видя малка яхта в морето долу и каза: „Да, ще го направя“.

Задържа дъха си. Отчаян да не изгуби виденията отново, той не посегна мислено към тях. Не ги притесняваше. Остана заключен в неподвижността, усещаше ги как отново го оставят объркан, усещаше студа и материалността на собственото си тяло, усещаше стария познат копнеж, и болка, и гняв.

— О, господи — прошепна той. — А Роуан няма и най-малката представа…

Осъзна, че седи на дивана. Лайтнър го бе подкрепил и той му беше благодарен. Иначе може би щеше да падне. Отново затвори очи, но виденията ги нямаше. Видя само Роуан, мила, красива и прекрасно разрошена в големия хавлиен халат, свела глава, русата й коса падаше като воал над лицето й, тя плачеше.

Когато отвори очи, видя, че Лайтнър седи до него. Имаше ужасното чувство, че му се губят секунди, дори минути. Нямаше нищо против присъствието на англичанина, обаче. Той изглеждаше искрено добър, вярваше му, въпреки че му бе разказал толкова невероятни неща.

— Минаха само секунда-две — каза Лайтнър. (Пак четене на мисли!) — Бяхте замаян. Едва не паднахте.

— Да. Не знаете колко ужасно е да не си спомняш. А Роуан каза нещо странно.

— Какво?

— Че може би те не са искали да помня.

— И вие го намирате за странно?

— Те искаха да помня. Те искаха да сторя онова, което се очакваше от мен. Имаше нещо общо с портал, знам го. И с числото тринайсет. Роуан каза и още нещо, което наистина ме порази. Попита ме откъде съм сигурен, че тези хора са добри? Господи, тя ме попита дали не мисля, че може те да са отговорни за инцидента, нали разбирате — да падна от скалата в морето. Господи, казвам ви — полудявам.

— Това са много добри въпроси — каза мъжът с въздишка. — Не казахте ли номер тринайсет?

— Какво? Така ли казах? Не съм… но май наистина го казах. Да, беше номер тринайсет. Боже, сега си спомням. Да, беше номер тринайсет.

— Сега искам да ме чуете. Не се обаждайте на Роуан. Облечете се и елате с мен.

— Чакайте малко, приятелю. Вие сте много интересен човек. В домашно сако изглеждате по-добре от всички, които съм виждал по филмите, и притежавате много убедителен и очарователен маниер. Но аз съм тук, точно където искам да бъда. Ще се върна в онази къща, след като се обадя на Роуан…

— И какво точно ще правите там? Ще позвъните на звънеца?

— Е, ще чакам, докато Роуан пристигне. Роуан иска да дойде, знам го. Тя иска да види семейството си. Явно всичко е заради това.

— А мъжът, той какво общо има с всичко това, според вас? — попита Лайтнър.

Майкъл се сепна. Седеше и се взираше в англичанина.

— Вие видяхте ли го? — попита той.

— Не. Той не ми позволи. Искаше вие да го видите. И много бих искал да знам защо.

— Но вие знаете всичко за него, нали?

— Да.

— Е, добре, ваш ред е да говорите и бих искал да започнете веднага.

— Да, такава беше сделката — каза Лайтнър. — Струва ми се, че сега е много важно, повече отвсякога, да научите всичко. — Стана и тръгна бавно към масата, започна да събира разпръснатите по нея листове, сложи ги спретнато в една голяма кожена папка. — И всичко е тук, в тази папка.

Майкъл го последва. Вгледа се в невероятния брой листове, които мъжът бе натъпкал вътре. Повечето бяха изписани на машина, но имаше и някои ръкописни.

— Вижте, Лайтнър, дължите ми някои отговори — каза Майкъл.

— Това тук е цял компендиум от отговори. От нашите архиви е. Посветено е изцяло на семейство Мейфеър. Започва още от хиляда шестстотин шейсет и четвърта. Трябва да дойдете с мен. Не мога да ви го дам тук.

— А къде?

— Имаме уединена къща наблизо, една стара плантация, доста приятно място.

— Не! — отвърна Майкъл нетърпеливо.

Лайтнър вдигна ръка да замълчи.

— На по-малко от час и половина път е. Сега трябва да настоя да се облечете и да дойдете с мен, за да можете да прочетете тази папка на спокойствие и тишина в Оук Хейвън и да запазите въпросите си за после, когато всички аспекти на този случай ще са ви ясни. Щом прочетете тези архиви, ще разберете защо ви моля да отложите обаждането си до доктор Мейфеър. Мисля, че ще бъдете доволен, че сте ме послушали.

— Роуан трябва да види тези записки.

— Да, така е. И ако вие пожелаете да й ги предадете вместо нас, ние ще сме ви безкрайно благодарни. Наистина.

Майкъл го гледаше изучаващо, опитваше се да отдели очарователния му маниер от поразителния смисъл на онова, което казваше. Чувстваше се привлечен от този човек, някак сигурен в знанията му, от една страна, и някак подозрителен, от друга. Но преди всичко беше силно заинтригуван от парченцата на пъзела, които се нареждаха по местата си.

Още нещо му стана ясно. Причината да не харесва толкова много силата на ръцете си беше, че щом докоснеше някого, или нечие притежание, веднага възникваше някаква интимност. В случая с непознати тя бързо отшумяваше, но при Лайтнър постепенно се засилваше.

— Не мога да дойда с вас в провинцията — каза Майкъл. — Изобщо не се съмнявам във вашата искреност, но трябва да се обадя на Роуан и искам да ми дадете тези материали.

— Майкъл, тук има информация, която се отнася до всичко, което ми разказахте. Тя се отнася до жената с черната коса. Отнася се и до онова особено важно бижу. Колкото до портала, не мога да разбера какво е значението му. Но номера, тринайсети, разбирам. А колкото до мъжа, жената с черната коса и бижуто, са свързани с него. Но ще ви предам тази папка единствено при моите условия.

Майкъл присви очи.

— Искате да кажете, че това е жената, която срещнах във виденията?

— Само вие можете да кажете това със сигурност.

— Нали няма да ми изиграете някакъв номер.

— Не. Разбира се. Но недейте и вие да играете номера на самия себе си, Майкъл. Винаги сте знаели, че мъжът не е какъвто изглежда, нали? Какво почувствахте снощи, когато го видяхте?

— Да-а-а, знаех… — прошепна Майкъл. Отново се чувстваше замаян. И все пак през него пробягна някаква мрачна, разстройваща тръпка. Отново видя мъжа да се взира в него през оградата. — Господи! — прошепна и преди да се усети, стори нещо много странно — вдигна ръка и бързо направи кръстен знак.

Объркан, той погледна Лайтнър.

И тогава го споходи една съвършено ясна мисъл. Вълнението му се засилваше.

— А дали те не са искали да се срещна с вас? Жената с черната коса може би е искала тази среща да се състои?

— Само вие можете да прецените дали е така. Само вие знаете какво са ви казали онези създания. Само вие знаете кои всъщност са те.

— За бога, но аз не знам. — Майкъл стисна главата си с ръце. Усети, че се взира в кожената папка. Върху нея имаше надпис на английски. Големи букви, украсени с вече полуизтрита позлата. — „Вещиците Мейфеър“ — прошепна той. — Това ли пише там?

— Да. А сега ще се облечете ли, за да дойдете с мен? Може вече да са ни приготвили закуска в къщата. Моля ви.

— Но вие не може да вярвате във вещици! — възкликна Майкъл. Но те идваха. Стаята отново избледня. Гласът на Лайтнър стана някак далечен, думите му се изпразниха от съдържание — бяха просто слаби, безсмислени звуци, идещи някак отвъд. Майкъл се разтрепери. Чувстваше се зле. Отново видя стаята на прашната утринна светлина. Леля Вив седеше тук преди много години, тук беше и майка му. Но не, това беше сега. Да се обади на Роуан…

— Не още — каза Лайтнър. — Не сте прочели папката.

— Вие се страхувате от Роуан. Има нещо в нея самата, има някаква причина, поради която искате да ме защитите от Роуан… — Виждаше как прашинките се въртят около него. Как бе възможно нещо толкова материално да създава такова усещане за нереалност? Мислеше за момента, когато бе докоснал ръката на Роуан.

Предупреждение. Сетне помисли за Роуан след това, в прегръдките му.

— Вие знаете какво е то — каза Лайтнър. — Роуан ви е казала.

— О, но това е лудост. Тя си го е въобразила.

— Не, не е. Погледнете ме. Знаете, че ви казвам истината. Не ме карайте да чета мислите ви заради това. Помислихте си за него още когато прочетохте думата „вещици“.

— Не съм. Не можеш да убиеш човек само с мисълта си.

— Майкъл, моля ви за по-малко от двайсет и четири часа. Оказвам ви голямо доверие. Моля ви да уважите нашите методи, моля ви да ми дадете това време.

Майкъл го гледаше объркан, неспособен да продума. Гледаше как Лайтнър сваля домашното си сако и облича това от костюма си. После сгъна спретнато домашното и го прибра в куфара заедно с кожената папка.

Трябваше да прочете написаното в нея. Гледаше как Лайтнър закопчава ципа на куфара, вдига го и го задържа с две ръце.

— Не мога да приема това! — викна Майкъл. — Роуан не е вещица. Това е лудост. Роуан е лекар и ми спаси живота.

И като си помислеше само, че това е нейната къща, онази красива къща, къщата, която обичаше още от дете. Отново усети онази нощ, като че е било вчера, с виолетовото небе, надничащо през клоните, и крясъците на птиците, сякаш беше насред гората.

През всичките тези години бе знаел, че мъжът не е реален. През целия си живот го бе знаел. Знаеше го и в църквата…

— Майкъл, този мъж чака Роуан — каза Лайтнър.

— Какво? Но защо тогава се яви на мен?

— Чуйте ме, приятелю. — Англичанинът сложи ръка върху неговата и я потупа сърдечно. — Нямах намерение да ви тревожа или пък да използвам интереса ви. Но това създание е свързано със семейство Мейфеър от поколения. То може да убива. Но и доктор Мейфеър може това. Тя сигурно е първата от вида си, която е способна да убива без помощта на това същество. А те вървят заедно, създанието и Роуан. Само въпрос на време е да се срещнат. Сега, моля ви, облечете се и елате с мен. Ако решите да бъдете нашият посредник и да предадете тази папка за вещиците Мейфеър на Роуан, ще помогнете на най-висшата ни цел.

Майкъл мълчеше, опитваше се да възприеме всичко това, очите му се взираха неспокойно в Лайтнър, но виждаха още безброй неща.

Не беше много наясно какво изпитва към „онзи мъж“ сега. Винаги му се бе струвал някак смътно красив, въплъщение на елегантността; тъжна, сантиментална фигура, която като че притежаваше, дълбоко в своето градинско скривалище, някакъв покой, какъвто самият Майкъл искаше да притежава. Зад оградата предната нощ мъжът се бе опитал да го изплаши. Или пък не?

Само ако бе свалил ръкавиците си и го беше докоснал!

Не се съмняваше в думите на Лайтнър. Във всичко това имаше нещо страховито, нещо ужасно, нещо мрачно в сенките, които обгръщаха къщата. И все пак тя му изглеждаше близка. Отново се замисли за виденията, но не в опит да си припомни, а просто за да потъне отново в атмосферата им, и пак го завладя усещането за доброта, както преди.

— Явно е било писано да се намеся — каза той. — Със сигурност. И може би е трябвало да използвам и силата на ръцете си. Роуан каза…

— Какво?

— Роуан попита защо мисля, че силата на ръцете ми няма нищо общо с това, защо настоявам, че тя е нещо отделно… — Отново си помисли, че би могъл да докосне мъжа. — Може би тя е част от всичко, може би не е просто някакво малко проклятие, изпратено да ме подлуди.

— Така ли си мислехте?

Той кимна.

— Нещо такова. Заради това не успявах да дойда. Бях се затворил в къщата си на Либърти стрийт два месеца. Не успях да открия Роуан по-скоро… — Той погледна ръкавиците си. Колко ги мразеше. Караха ръцете му да изглеждат изкуствени.

Не можеше да мисли повече. Не можеше да обхване всички аспекти на случващото се. Усещането за нещо познато не го напускаше и притъпяваше шока от разкритията на Лайтнър.

— Е, добре — каза Майкъл накрая. — Ще дойда с вас. Ще прочета папката, цялата. Но искам да се върна възможно най-скоро. Ще й оставя съобщение, че ще се върна скоро, в случай че звънне. Тя е важна за мен. Тя е по-важна за мен от вас. И това няма нищо общо с виденията. Има общо с това коя е и колко много… значи за мен. И не може да бъде подчинена на нищо друго.

— Дори на самите видения ли? — попита Лайтнър внимателно.

— Не. Два пъти, най-много три пъти в живота си човек изпитва такива чувства, каквито аз изпитвам към Роуан. Това е само по себе си приоритет, ценност.

— Разбирам — каза Лайтнър. — Ще ви чакам долу след двайсет минути. И ми се ще да ме наричате Аарън. Ако нямате нищо против. Ще изминем дълъг път заедно. Страхувам се, че си позволих да ви наричам Майкъл от известно време. Ще ми се да сме приятели.

— Ние сме приятели — каза Майкъл. — Какво друго, по дяволите, можем да бъдем? — И се изсмя тихичко, може би трябваше да признае, че харесва този тип. Всъщност дори се чувстваше леко неспокоен, че изпуска Лайтнър и куфарчето му от поглед.

Когато се събуди към десет, Роуан започна да се съмнява какво всъщност е видяла. В потока слънчева светлина, която сгряваше къщата, призракът изглеждаше съвсем невероятен. Тя се опита да върне спомена — зловещите звуци на водата и вятъра. Сега всичко това изглеждаше невъзможно.

Дори почувства облекчение, че не се е свързала с Майкъл. Не искаше да изглежда глупава и най-вече не искаше отново да го натоварва. От друга страна, как би могла да си въобрази подобно нещо? Мъж отвън, опрял ръце на стъклото, вгледан в нея някак умолително.

Но нямаше никакво доказателство, че е бил тук. Тя излезе на пристана, извървя го до края, огледа перилата, водата. Никаква следа от нещо необичайно. Но пък и какви следи би могло да има? Стоеше при перилата, усещаше бързия вятър, беше благодарна за тъмносиньото небе. Няколко платноходки бавно и грациозно излизаха от яхтения клуб и се отправяха към открито море. Скоро заливът щеше да се изпълни с тях. Почти й се прииска да излезе със „Сладката Кристин“, но реши да не го прави. Влезе в къщата.

Още нямаше обаждане от Майкъл. Можеше да излезе с яхтата в морето или да иде на работа.

Вече бе облечена и тъкмо щеше да тръгне към болницата, когато телефонът иззвъня.

— Майкъл — прошепна тя. После осъзна, че това е старата линия на Ели.

— Моля, личен разговор с госпожица Ели Мейфеър.

— Съжалявам, тя не може да се обади — каза Роуан. — Вече не е тук. — Така ли трябваше да каже? Винаги бе ужасно да съобщава на хората, че Ели е мъртва.

От другата страна протече кратко обсъждане.

— Бихте ли ни казали къде можем да я намерим?

— А вие бихте ли ми казали кой се обажда, моля? — попита Роуан. Остави чантата си на плота в кухнята. Къщата беше сгрята от утринното слънце и на нея й бе малко топло с палтото. — С удоволствие ще приема разговора за своя сметка, ако отсреща желаят да разговарят с мен.

Пак обсъждане, после дрезгав глас на възрастна жена:

— Да, ще разговарям. Операторът се изключи.

— Аз съм Роуан Мейфеър, мога ли да ви помогна?

— Да, като ми кажете кога и как мога да намеря Ели — каза жената. Беше нетърпелива, вероятно дори гневна, но несъмнено студена.

— Вие нейна приятелка ли сте?

— Ако не мога да се свържа с нея веднага, бих искала да разговарям със съпруга й, Греъм Франклин. Вероятно имате номера му в службата?

„Боже, каква ужасна жена“, помисли си Роуан, но у нея започва да нараства подозрението, че може да е някаква роднина.

— И с Греъм не можете да се свържете. Но ако ми кажете коя сте, с удоволствие ще ви обясня ситуацията.

— Благодаря, но нямам такова намерение. — Гласът беше стоманен. — Много е важно да се свържа с Ели Мейфеър или с Греъм Франклин.

„Търпение“, каза си Роуан. Това очевидно е възрастна жена и ако е роднина, си струваше да я задържи на телефона.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но Ели Мейфеър почина миналата година. От рак. Греъм умря два месеца преди нея. Аз съм дъщеря им Роуан. Бих ли могла да ви помогна с нещо? Може би с някаква информация?

Тишина.

— Аз съм леля ти Карлота Мейфеър — отвърна жената. — Обаждам се от Ню Орлиънс. Защо, за бога, не съм уведомена за смъртта на Ели?

У Роуан започна да се заражда гняв.

— Не зная коя сте, госпожице Мейфеър — каза тя, като с усилие се опитваше да говори бавно и спокойно. — Нямам нито телефон, нито адрес на роднините на Ели в Ню Орлиънс. Тя не ми остави подобна информация. Изричните инструкции на адвоката й бяха никой да не бъде уведомяван, освен приятелите й тук.

Изведнъж усети, че трепери, слушалката започна да се хлъзга в ръката й. Не й се вярваше, че е била толкова груба, но беше късно да съжалява. Освен това осъзна, че е силно развълнувана. Не искаше жената да прекъсва връзката.

— Там ли сте, госпожице Мейфеър? — попита тя. — Съжалявам, но май ме хванахте малко неподготвена.

— Да — отвърна жената, — вероятно и двете бяхме малко неподготвени. Явно нямам избор, освен да говоря направо.

— Бих желала да го сторите.

— За нещастие мое задължение е да ви уведомя, че тази сутрин майка ви почина. Предполагам, разбирате какво искам да кажа. Вашата майка. Исках да го съобщя на Ели и да оставя нещата изцяло в нейни ръце — тя да прецени как и кога да ви поднесе тази информация. Съжалявам, че трябва да го научите по този начин. Майка ви почина тази сутрин в пет часа и пет минути.

Роуан бе твърде зашеметена, за да може да отговори. Все едно жената я беше ударила. Това не беше скръб. Беше твърде остро, твърде ужасно, за да е скръб. Като че майка й изведнъж бе оживяла, дишаща, съществуваща само за част от секундата, в изречените думи. И в същия миг това живо създание бе обявено за мъртво; тя вече не съществуваше.

Роуан дори не се опита да проговори. Отдръпна се в обичайното, естествено за нея мълчание. Видя мъртвата Ели в погребалното бюро, заобиколена от цветя, но в това нямаше нищо от сладкото ухапване на мъката. Това беше чист ужас. И документът, който лежеше в сейфа вече повече от година. „Ели, тя е била жива и аз трябваше да я познавам, а сега вече я няма.“

— Няма нужда да идвате тук — каза жената с едва доловимо променен тон. — Необходимо е обаче веднага да се обадите на адвоката си, за да се свърже с мен, защото има належащи въпроси около вашето наследство, които трябва да бъдат обсъдени.

— Но аз искам да дойда — каза Роуан без капка колебание. Гласът й бе станал по-дебел. — Искам да дойда веднага. Искам да видя майка си, преди да я погребат. — По дяволите документа и тази отвратителна жена, която и да беше тя.

— Това едва ли е уместно — каза изморено жената.

— Настоявам — отвърна Роуан. — Не ми се ще да ви безпокоя, но искам да видя майка си, преди да я заровят. Няма нужда никой да разбира коя съм. Просто искам да дойда.

— Това ще е безсмислено пътуване. И със сигурност Ели не би го одобрила. Ели ме увери, че…

— Ели е мъртва! — прошепна Роуан, гласът й бе дрезгав от усилието да не изгуби контрол. Цялата трепереше. — Вижте, за мен е важно да видя майка си. Ели и Греъм вече ги няма, казах ви. Аз… — Не можеше да го изрече. Звучеше твърде жалко и твърде лично да признае, че е самотна.

— Трябва да настоявам — каза жената със същия изморен, някак лишен от емоции глас — да останете там, където сте.

— Защо? — попита Роуан. — Какво значение има за вас дали ще дойда? Казах ви, не е нужно никой да разбира коя съм.

— Няма да има публично бдение, нито официално погребение — каза жената. — Няма значение кой ще разбере и кой не. Вашата майка ще бъде погребана веднага щом бъде възможно. Помолих това да стане утре следобед. Опитвам се да ви спестя мъката. Но ако не искате да ме послушате, правете каквото смятате за нужно.

— Идвам — каза Роуан. — По кое време утре следобед?

— Майка ви ще бъде погребана от „Лониган и синове“ на Мегазин стрийт. Погребалната меса ще е в църквата „Успение Богородично“ на Джозефин стрийт. Службата ще се състои веднага щом уредя всичко. Няма смисъл да биете толкова път, за да…

— Искам да видя майка си. Моля ви да изчакате, докато дойда.

— За подобно нещо не може да става въпрос — каза жената леко ядосано или пък нетърпеливо. — Съветвам ви да тръгнете веднага, ако сте решена да присъствате. И моля ви, не очаквайте да прекарате нощта под този покрив, нямам възможност да ви посрещна подобаващо. Къщата, разбира се, е ваша, и аз ще я освободя възможно най-скоро, ако така желаете. Но ви моля да отседнете в хотел, докато успея да се изнеса. И пак ви казвам, нямам възможност да ви осигуря удобства тук.

И със същия изморен глас жената даде на Роуан адреса.

— Първа улица ли казахте? — попита Роуан. Това бе улицата, която й бе описвал Майкъл, беше сигурна в това. — Там ли е къщата на майка ми?

— Не съм спала цяла нощ — каза жената, говореше бавно, някак апатично. — Щом ще идвате, ще ви обясня всичко тук.

Роуан понечи да я попита още нещо, но за нейно изумление тя прекъсна връзката.

Беше толкова ядосана, че за миг дори не почувства нищо. После обидата погълна всичко останало.

— Коя, по дяволите, си ти? — прошепна Роуан, докато очите й се пълнеха със сълзи. — И защо, за бога, ще ми говориш по този начин! — Тресна телефона, прехапа устна и се обгърна плътно с ръце. — Господи, каква отвратителна жена.

Но нямаше време за плач или мечти за Майкъл. Бързо извади кърпичка, издуха си носа, избърса си очите, взе бележника и химикалката от кухненския плот и написа адреса, който й бе дала жената.

„Първа улица“, помисли Роуан, докато гледаше написаното. Вероятно бе просто съвпадение. И „Лониган и синове“, името, което Ели бе споменала, докато бълнуваше за своето детство и дом. Бързо се обади на „Услуги“ в Ню Орлиънс и взе номера на погребалното бюро.

Обади се Джери Лониган.

— Казвам се доктор Роуан Мейфеър, обаждам се от Калифорния относно погребението.

— Да, доктор Мейфеър — отвърна мило мъжът и гласът му веднага й напомни за Майкъл. — Зная коя сте. Майка ви е при мен.

Слава богу, без увъртания, без нужда от излишни обяснения. И все пак тя се зачуди откъде мъжът знаеше за нея? Нима осиновяването не бе станало тайно?

— Господин Лониган — каза тя, като се опитваше да говори ясно и да не обръща внимание на странно надебелелия си глас, — за мен е много важно да присъствам на погребението. Искам да видя майка си, преди да я заровят.

— Разбира се, доктор Мейфеър. Разбирам ви. Но госпожица Карлота току-що се обади и каза, че ако не погребем майка ви утре… Е, да кажем просто, че настоя за това, доктор Мейфеър. Мога да насроча службата най-късно за три следобед. Мислите ли, че ще успеете да дойдете? Ще задържа всичко, колкото мога.

— Да, абсолютно, ще успея — каза Роуан. — Тръгвам тази нощ или най-късно рано сутринта. Но, господин Лониган, ако все пак закъснея…

— Доктор Мейфеър, ако знам, че сте на път, няма да затворя ковчега, преди да дойдете.

— Благодаря ви, господин Лониган. Но току-що разбрах, че…

— Доктор Мейфеър, простете, че ви го казвам, но то се случи току-що. Взех майка ви в шест тази сутрин. Мисля, че госпожица Карлота бърза да приключи с всичко. Но тя вече е толкова стара…

— Чуйте ме, нека ви дам телефона си в болницата. Ако нещо се случи, моля ви, обадете ми се.

Той си записа номерата.

— Не се притеснявайте, доктор Мейфеър. Майка ви ще е в „Лониган и синове“, когато дойдете.

Сълзите отново бяха на път да рукнат. Той звучеше така естествено, така безнадеждно прям.

— Господин Лониган, бихте ли ми казали още нещо? — попита тя, гласът й силно трепереше.

— Да, доктор Мейфеър.

— На колко години беше майка ми?

— На четирийсет и осем, доктор Мейфеър.

— Как се казва?

Това очевидно го изненада, но той бързо се съвзе.

— Казва се Деидре. Беше много красива жена. Със съпругата ми бяха приятелки. Жена ми обичаше Деидре, посещаваше я. Рита е тук до мен. Много се радва, че се обадихте.

По някаква причина това трогна Роуан почти толкова дълбоко, колкото и цялата останала поразяваща информация. Тя притисна силно кърпичката към очите си и преглътна.

— Можете ли да ми кажете от какво почина майка ми, господин Лониган? Какво пише в смъртния акт?

— Пише естествена смърт, доктор Мейфеър, но майка ви беше болна, наистина болна от много години. Мога да ви дам името на лекаря, който се грижеше за нея. Мисля, че би поговорил с вас, тъй като и вие сте лекар.

— Ще взема номера му, когато дойда — каза Роуан. Не можеше да продължава този разговор. Издуха си бързо и тихо носа. — Господин Лониган, знам един хотел. „Пончартрейн“. Той близо ли е до погребалното бюро и църквата?

— Ами можете да изминете разстоянието пеша, ако времето е хубаво.

— Ще ви се обадя веднага щом пристигна. Но моля ви отново, обещайте ми, че няма да заровите майка ми, преди да…

— Не се безпокойте за това, доктор Мейфеър. Има още нещо. Жена ми поиска да ви го кажа.

— Слушам ви.

— Вашата леля, Карлота Мейфеър, не иска да се пускат никакви обявления в сутрешния вестник, и честно казано, аз също не мисля, че сега е моментът за това. Но има толкова много Мейфеър, които биха желали да разберат за погребението. Имам предвид, че братовчедите ще бъдат недоволни, когато разберат колко набързо е станало всичко. Сега това зависи от вас, нали разбирате, ще сторя каквото кажете, но жена ми се чуди дали ще имате нещо против, ако се обади на братовчедите. Разбира се, тя ще се свърже само с един-двама, а те ще съобщят на останалите. Но ако не искате, няма да го прави. Рита Мей, жена ми, смята, че е срамота да погребем Деидре по този начин, без никой да разбере, пък и мисли, нали разбирате, че за вас може да е добре да се срещнете с роднините си. За бога, та те дойдоха на погребението на госпожица Нанси миналата година. И мис Ели дойде, мис Ели от Калифорния, сигурен съм, че знаете това…

Не, Роуан не знаеше. Още един тъп шок я порази при споменаването на Ели. Някак болезнено беше да си я представи там, сред всичките онези безименни братовчеди, които тя самата никога не бе виждала. Силата на гнева й и горчивината, която изпитваше, я изненадаха. Ели и братовчедите. А Роуан сам-сама в тази къща. И отново започна да се бори да запази самообладание. Зачуди се дали това не е един от най-трудните моменти в живота й след смъртта на Ели.

— Да, ще бъда благодарна, ако жена ви стори това, което сметне за нужно, господин Лониган. Бих искала да видя братовчедите… — Тя спря, защото не можеше да продължи. — И, господин Лониган, що се отнася до Ели Мейфеър, моята осиновителка — тя също почина. Миналата година. Ако мислите, че някой от тези братовчеди трябва да знае за това…

— О, разбира се, че ще им съобщим. Така ще ви спестим неудобството да им го кажете лично, когато пристигнете. Много съжалявам да го чуя. Нямах представа.

Звучеше така искрен. Бе готова да повярва, че той наистина съжалява. Беше прекрасен старомоден мъж. Сякаш герой на Деймън Ръниън.

— Доскоро, господин Лониган. Ще се видим утре сутрин.

За миг, след като затвори телефона, й се стори, че ако позволи на сълзите да потекат, никога няма да спрат. Вихърът от емоции бе така силен, че я замайваше, болката настояваше за някакво незабавно действие и най-странните, най-невероятните картини изпълваха ума й.

Тя преглътна сълзите и се видя как бърза към стаята на Ели. Видя се как вади дрехите й от чекмеджетата и закачалките, как ги разкъсва на парчета, обзета от почти неконтролируем гняв. Видя се как разбива огледалото й и дългата редичка шишенца, която все още стоеше на тоалетката й, всички онези парфюми, от които ароматът бе изветрял още преди месеци.

— Мъртва, мъртва, мъртва — шепнеше Роуан. — Била е жива вчера и онзи ден и по онзи ден, а аз съм била тук и не съм направила нищо! Мъртва! Мъртва! Мъртва!

И тогава странната сцена изчезна, като че трагедията на гнева й бе преминала в друго действие. Видя се да удря с юмруци дървените и стъклени стени, докато от ожулените й ръце не потече кръв. Ръцете, които бяха оперирали мнозина, които бяха изцерили мнозина, бяха спасили толкова много животи.

Но Роуан не направи нищо такова.

Седна на стола до кухненския плот, сви се, вдигна ръка да закрие лицето си и започна да плаче на глас в празната къща, а образите все още прелитаха през ума й. Накрая положи глава на свитите си ръце и плака, плака, докато не се задави и не се изтощи съвсем, и всичко, което можеше да направи, бе да шепне отново и отново:

— Деидре Мейфеър, на четирийсет и осем, мъртва, мъртва.

Накрая обърса лице с опакото на ръката си, отиде до постелката пред камината и легна на нея. Болеше я главата и целият свят изглеждаше някак пуст, враждебен и лишен от всяко обещание за топлина или светлина.

Това щеше да отмине. Трябваше да отмине. Бе изпитала тази мъка в деня, когато погребаха Ели. Бе я изпитвала и преди това, когато стоеше в болничния коридор, докато Ели викаше от болка. И все пак й се струваше, че не е възможно нещата да се оправят. Когато мислеше за документа в сейфа, за документа, който я спираше да отиде в Ню Орлиънс след смъртта на Ели, тя се презираше, задето го бе уважила. Презираше Ели, задето я бе накарала да го подпише.

Мислите й продължаваха така — бездънни, нещастни, изсмукващи духа й и вярата й в себе си.

Сигурно бе лежала там около час, слънцето бе сгряло дъските по пода, ръцете й и едната страна на лицето й. Срамуваше се от самотата си. Срамуваше се, че е жертва на такова страдание. Преди смъртта на Ели тя бе толкова щастлив човек, толкова безгрижна, изцяло отдадена на работата, идваше и си отиваше от къщата, сигурна в топлината и любовта, и даваше топлина и любов в замяна. Когато си помисли колко много бе възлагала на Майкъл, колко много имаше нужда от него сега, се почувства още по-изгубена.

Наистина, нямаше извинение за късното обаждане тази нощ и че сега толкова отчаяно се нуждаеше от него. Започна да се успокоява. После в главата й бавно се настани една мисъл — призракът бе дошъл миналата нощ, нощта, в която бе починала майка й.

Тя седна по турски и се опита да си спомни преживяването до най-малката подробност. Беше погледнала часовника само секунди преди нещото да се появи. Беше три и пет минути. А не каза ли онази жена, че майка й е умряла в пет и пет?

Точно по същото време в Ню Орлиънс. Но дали имаше някаква странна вероятност двете събития да са свързани.

Разбира се, ако майка й й се беше явила, тогава всичко щеше да е ясно. Това щеше да е един от онези тайнствени моменти, за които хората говорят до края на живота си. Тогава в употреба влизаха всички любими клишета — „преломен, свръхестествен, красив“ момент. Всъщност почти невъзможно е да се опише подобно нещо. Но не й се бе явила жена, а мъж, странен и чудновато елегантен мъж.

Само мисълта за случилото си, мисълта за умолителното изражение на това същество я накара да усети отново ужаса от предната нощ. Тя се обърна и се взря тревожно в стъклената стена. Разбира се, там нямаше нищо — само безкрайното чисто синьо небе над тъмните далечни хълмове и блещукащата и сияеща панорама на залива.

Каквото и да беше, то изглеждаше някак неясно, нематериално, дори незначително, като се имаше предвид, че майка й бе починала. А сега трябваше да мисли точно за това. И губеше ценно време.

Стана и отиде до телефона. Обади се в дома на доктор Ларкин.

— Ларк, налага се да замина — каза тя. — Неизбежно е. Може ли Слатъри да ме замести?

Колко студен звучеше гласът й, също като на старата Роуан. Но той не беше истински. Докато разговаряха, тя отново се вгледа в стъклената стена и празния пристан, където бе стоял високият строен мъж. Отново видя тъмните му очи, които търсеха лицето й. Едва разбираше какво й говори Ларк. „Няма начин да съм си въобразила такова нещо“, помисли си.

Пътуването до къщата на Таламаска отне по-малко от час и половина. Лимузината пое по някаква мрачна отбивка на междущатската магистрала и после продължи по пътя покрай реката, когато бяха вече само на пет минути от къщата.

Но пътят се стори доста по-кратък на Майкъл, който бе напълно погълнат от разговора с Аарън.

Когато стигнаха до къщата, той вече имаше доста добра представа какво точно представлява Таламаска и бе уверил Аарън, че никога няма да разгласява прочетеното в папката. Идеята за ордена му харесваше; харесваше му и внимателният, цивилизован начин, по който Аарън му представяше нещата; и на няколко пъти дори си помисли, че ако не бе толкова настървен по „целта“ си, сигурно с радост щеше да се присъедини към тях.

Но това бяха глупави мисли, защото удавянето му му беше дало усещането за цел и психическите му сили, а тези неща бяха довели Таламаска при него.

Всичко това бе изострило и любовта му към Роуан — да, сигурен беше, любов — като нещо отделно от виденията, въпреки че сега знаеше, че и тя има нещо общо с тях.

Опита се да обясни всичко това на Аарън, щом наближиха портата.

— Всичко, което ми казваш, ми звучи някак познато, както когато видях къщата снощи. Но ти, разбира се, знаеш, че няма как Таламаска да ми е позната, не е възможно да съм чувал за вас и да съм забравил, освен ако те не са ми казали, докато бях мъртъв. Опитвам се да ти обясня, че любовта ми към Роуан не ми се струва позната. Не звучи като нещо, което е било предопределено да стане. Тя е свежа; тя е свързана в съзнанието ми с нещо като бунт. Помня, че когато бяхме заедно и говорихме на закуска в къщата й в Тибурон, аз погледнах над водата и някак предизвикателно съобщих на онези същества, че ставащото с Роуан има значение за мен.

Аарън го слушаше внимателно, както винаги.

На Майкъл му се струваше, че и двамата усещат как познанията им един за друг се задълбочават все повече и се превръщат в нещо естествено за тях.

Беше пил само кафе, откакто напуснаха Ню Орлиънс. Възнамеряваше да запази положението, поне докато не прочетеше всичко, което Аарън му даде.

Освен това бе изморен от лимузината, от гладкия, брутален маниер, с който тя се носеше през стария мочурлив пейзаж. Искаше да подиша чист въздух.

Още щом влязоха през портата на къщата, като завиха вляво от пътя покрай реката и дигата остана зад тях, Майкъл позна мястото, защото го беше виждал в книгите. Алеята, покрай която растяха дъбове, бе фотографирана безброй пъти. Изглеждаше направо приказна в своето южняшко готическо съвършенство, огромните чернокори дървета протягаха закривените си тежки клони, за да формират непрекъснат свод — груба, неправилна арка, която продължаваше по целия път до верандата.

Големи ивици сив испански мъх висяха от възлестите лакти на тези клони. От всички страни се надигаха корени, които стесняваха чакълестата алея.

Майкъл беше възхитен. Гледката докосна тихо сърцето му точно както красотата на Гардън Дистрикт. В душата му се надигна тиха вяра, че без значение какво ще се случи с него, тук, на юг, той е у дома си и нещата някак си ще се оправят.

Колата навлизаше все по-навътре в зелената светлина на дълбокия тунел, накъсаните слънчеви лъчи пронизваха сенките, а отвъд се простираше ливада с висока трева и безформени храсти, които закриваха къщата.

Майкъл натисна бутона, за да свали прозореца.

— Господи, какъв въздух само! — прошепна той.

— Да, невероятно е — каза тихо Аарън, но всъщност се усмихваше снизходително. Жегата беше потискаща, но на Майкъл не му пукаше.

Сякаш целият свят се смълча, когато колата спря и те слязоха пред голяма двуетажна къща. Построена преди Гражданската война, тя беше една от онези прекрасни семпли постройки — масивна и все пак тропическа, куб, украсен с френски прозорци, и заобиколен от всички страни с дълбоки веранди и дебели гладки колони, които се издигаха, за да подкрепят покрива.

Изглеждаше така, сякаш бе изградена да улавя ветровете, да се взира към полето и реката — здрава тухлена постройка, направена да оцелява в бури и проливни дъждове.

Не е за вярване, помисли си Майкъл, че отвъд далечната дига е реката и безбройните лодки по нея, които бяха видели преди по-малко от час, докато пухтящият ферибот ги превозваше до южния бряг. Сега съществуваше единствено лекият вятър, който се прокрадваше над тухлената настилка, на която стояха. Широките двойни врати внезапно се отвориха, за да ги приемат, блуждаещото слънце блещукаше в стъклото на красиво извитите ветрилообразни прозорци на горния етаж.

Къде беше останалата част от света? Нямаше значение. Майкъл отново чу прекрасните звуци, които го успокояваха на Първа улица — жуженето на насекомите, вятъра, като че отчаяния писък на птици.

Аарън го хвана за ръката и го въведе в къщата, очевидно, без да обръща внимание на шока от хлада на климатиците.

— Ще пообиколим набързо — каза той.

Майкъл едва го чуваше. Къщата го бе завладяла изцяло. Той обичаше сградите в този стил, с техните широки централни фоайета, прости стълбища и огромни квадратни стаи в перфектна симетрия от двете им страни. Реставрацията и мебелировката бяха разкошни и изпипани до най-малкия детайл. И както е характерно за англичаните — с тъмнозелени килими и махагонови библиотечни шкафове и лавици, които се издигаха чак до таваните в основните стаи.

Само няколко орнаментирани огледала напомняха за предвоенния период, както и един малък клавесин, сложен в един от ъглите. Всичко останало си беше чисто викторианско, но в никакъв случай неприятно.

— Тук е като в частен клуб — прошепна Майкъл. Беше почти комично — някакъв случаен човек, настанен удобно в едно кресло, дори не вдигна очи от книгата или вестника, докато те минаваха безшумно покрай него. Но цялостната атмосфера бе несъмнено привлекателна. Чувстваше се добре тук. Хареса му мимолетната усмивка на жената, която ги подмина по стълбището. Искаше и той да седне в библиотеката по някое време. А през множеството френски прозорци се виждаше зеленината отвън, огромна пълзяща мрежа, която поглъщаше синьото небе.

— Ела, ще ти покажем стаята — каза Аарън.

— Аарън, няма да оставам. Къде е папката?

— Разбира се, но ти трябва спокойствие да я прочетеш.

Поведе Майкъл по коридора на втория етаж до предната спалня от източната страна на къщата. Високите до тавана прозорци гледаха и към предната и към страничните веранди. И въпреки че килимът беше тъмен и дебел, като в цялата къща, декорацията бе напълно в колониалната традиция, с две писалища с мраморни плотове и едно от онези съкрушителни легла с подпори, което изглеждаше като създадено за подобен род къщи. Няколко ръчно изработени завивки покриваха безформения пухен матрак. По високите метър и половина подпори нямаше никакви орнаменти.

Но в стаята имаше изненадващ набор от модерни уреди — включително и малък хладилник, телевизор върху резбован шкаф и стол и бюро, поставени в ъгъла, така че да гледат към предните и източните прозорци. Телефонът имаше много бутончета и миниатюрни, старателно написани вътрешни номера. Две кресла със странични облегалки в стил кралица Ана стояха като на пръсти пред камината. Вратата към прилежащата баня беше отворена.

— Добре, да действаме — каза Майкъл. — Къде е папката?

— Първо трябва да обядваме.

— Ти обядвай. Аз мога да си взема сандвич и да ям, докато чета. Моля те, ти ми обеща. Папката.

Аарън настоя да отидат на малка замрежена веранда в задната част на втория етаж и там, с изглед към градината с чакълести алеи и стари фонтани, да седнат и да похапнат. Това бе пищна южняшка закуска — с изобилие от препечени филийки, пшеничена каша и наденички, както и много кафе от цикория с мляко.

Майкъл бе ненаситен. Отново изпита онова усещане, което бе имал с Роуан — че е хубаво да не си пиян. Хубаво е да си с ясна глава, да гледаш зелената градина с надвисналите чак до самата трева клони на дъбовете. Божествено бе да усещаш отново топлия въздух.

— Всичко се случи толкова бързо — каза Аарън, докато му подаваше панера с препечени филийки. — Имам чувството, че трябва да кажа още нещо, но не знам какво. Искахме да подходим към теб бавно, да те опознаем и ти да опознаеш нас.

Майкъл отново се сети за Роуан. Мисълта, че не бе могъл да й се обади, го тормозеше. И все пак изглеждаше безсмислено да обяснява на Аарън колко се безпокои за нея.

— Само ако бях осъществил контакта както се надявах — каза Аарън, — щях да те поканя в нашата метрополия в Лондон и въвеждането ти в ордена там можеше да стане по-бавно и по-елегантно. Дори след години работа на терен от човек не се очаква да поеме толкова опасна задача, като това да се намеси в случая с вещиците Мейфеър. В ордена дори няма толкова квалифициран член, който да се заеме с нея, освен мен самия. Но ето че ти си замесен, ако трябва да използваме този толкова прост съвременен израз.

— Да, вътре съм чак до шията — каза Майкъл, като не спираше да яде. — Но разбирам какво искаш да кажеш. Щеше да е все едно Католическата църква да ме моли да участвам в екзорсизъм, без да съм ръкоположен за свещеник.

— Да, нещо такова. Понякога си мисля, че по отношение на липсата ни на догматизъм и ритуалност ние сме най-строги от всички. Нашата дефиниция за добро и зло е много по-фина, и ставаме още по-нетърпими към онези, които не я съблюдават.

— Виж, Аарън. Няма да кажа на никоя жива душа за тази папка, освен на Роуан. Съгласен ли си?

Аарън се замисли.

— Майкъл, когато прочетеш материалите, ще се наложи да поговорим отново за онова, което трябва да направиш. Изчакай, преди да кажеш „не“. Поне послушай съвета ми.

— Ти се страхуваш от Роуан, нали?

Аарън отпи малка глътка от кафето. Известно време се взира в чинийката. Не бе ял почти нищо, освен половин препечена филийка.

— Не съм сигурен. Единствената ми среща с нея беше доста странна. Бих могъл да се закълна, че…

— Какво?

— Че тя отчаяно искаше да говори с мен. Да поговори с някого. И все пак усетих някаква враждебност, някаква обща враждебност, като че ли тази жена е някакъв свръхчовек, който не може да понася общуването с чуждите й човешки същества. О, знам, че звучи откачено. Разбира се, тя не е свръхчовек. Но ако се замислим за психичните сили като за мутации, тогава можем да започнем да смятаме същество като Роуан за нещо различно, както един вид птици се отличава от друг. Иначе казано, усетих нейната различност. — Замълча. Като че за първи път забелязваше, че Майкъл не е свалил ръкавиците си, докато се храни. — Защо не опиташ без тях? Може пък да те науча как да блокираш образите. Не е толкова трудно…

— Искам папката — каза Майкъл. Обърса уста със салфетката и изпи остатъка от кафето си.

— Разбира се, и ще я имаш — каза Аарън с въздишка.

— Мога ли вече да ида в стаята си? О, и ако ми донесат още една каничка от това прекрасно черно сладко кафе и горещо мляко…

— Разбира се.

Аарън поведе Майкъл обратно, като спря само да поръча кафето, и продължи надолу през широкото централно фоайе, към предната спалня.

Тъмните драперии, които покриваха високите прозорци, бяха дръпнати и през стъклата грееше нежна лятна светлина, филтрирана от дърветата.

Куфарчето с дебелата кожена папка лежеше на леглото.

— Добре, приятелю — каза Аарън. — Ще ти донесат кафето, без да чукат, за да не те безпокоят. Седни на предната веранда, ако искаш. И, моля те, чети внимателно. Обади ми се по телефона, ако ти потрябвам. Набери оператора и питай за Аарън. Аз ще съм през две стаи по коридора, ще поспя малко.

Майкъл свали вратовръзката и сакото си, отиде в банята и си изми лицето. Точно вадеше цигарите от куфара, когато донесоха кафето.

Беше изненадан и леко притеснен да види Аарън отново с угрижено изражение. Бяха минали едва пет минути.

Аарън каза на младия сервитьор да остави таблата на бюрото в ъгъла и го изчака да излезе.

— Лоши новини, Майкъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що се обадих в Лондон да проверя съобщенията си. Изглежда, са се опитвали да се свържат с мен в Сан Франциско, за да ми кажат, че майката на Роуан умира. Но не са ме открили.

— Роуан трябва да знае за това, Аарън.

— Вече е късно, Майкъл. Деидре Мейфеър е починала тази сутрин, към пет часа. — Гласът му леко потрепна. — През това време двамата с теб сме разговаряли.

— Боже, това ще е ужасно за Роуан — каза Майкъл. — Не можеше да си представиш как ще й се отрази. Просто не можеш.

— Тя идва. Свързала се е с погребалното бюро, помолила ги е да отложат службата. Те са се съгласили. Питала е за хотел „Пончартрейн“. Разбира се, ще проверим дали е направила резервация. Но мисля, че можем да разчитаме, че ще пристигне съвсем скоро.

— Вие сте по-лоши от ФБР, знаеш ли? — каза Майкъл, но не беше ядосан. Това бе точно информацията, която искаше. С леко облекчение той отново прехвърли в ума си пристигането си, отиването до къщата и събуждането след това. Не, с нищо не бе могъл да предизвика среща между Роуан и майка й.

— Да, много сме акуратни — каза тъжно Аарън. — Мислим за всичко. Чудя се, дали и Господ е тъй равнодушен, както ние при нашите наблюдения. — Лицето му бе претърпяло осезаема промяна, сякаш той се обръщаше навътре към себе си. После тръгна да излиза, без да продума повече.

— Познавал си майка й, нали? — попита Майкъл.

— Да, познавах я — каза Аарън с горчивина — и никога не успях да направя каквото и да било, за да й помогна. Но при нас често става така. Вероятно този път нещата ще са различни. Или пък не. — Завъртя дръжката на вратата. — Всичко е там. — Посочи папката. — Вече няма време за приказки.

Майкъл гледаше безпомощно как си тръгва. Мимолетният израз на емоция го бе изненадал, но и някак му бе вдъхнал увереност. Усещаше такава тъга, че не бе успял да каже нищо успокояващо. А ако започнеше да мисли отново за Роуан, за това, че ще я види, че ще я прегърне и ще се опита да й обясни всичко това, щеше да полудее. Нямаше време за губене.

Взе кожената папка от леглото и я сложи на писалището. Събра си цигарите и седна в кожения стол. Почти разсеяно посегна към сребърната каничка за кафе и си наля, после добави и топло мляко.

Сладкият аромат изпълни стаята.

Сърцето го болеше за Роуан.

Започна да чете.

Час по-късно Роуан се обади в хотела. Бе опаковала малкото летни дрехи, които имаше. Всъщност събирането на багажа донякъде я изненада, защото тя като че ли се гледаше отстрани как избира и прибира нещата си. В куфара изчезнаха леки копринени дрехи, блузи и рокли, купени още преди години за ваканции, и никога неносени. Много бижута, изоставени още от колежа. Неотворени парфюми. Елегантни обувки с високи токове, които никога не бе вадила от кутията. Годините, отдадени на медицината, не й бяха оставили време за подобни неща. Същото беше и с ленените костюми, които бе носила само един или два пъти на Хавай. Е, сега щяха да й послужат добре. Сложи в куфара и козметичния комплект, който не бе отваряла повече от година.

Полетът й бе в полунощ. Щеше да отиде в болницата, за да въведе в работата Слатъри, а после да продължи за летището.

Сега трябваше да резервира стая в хотела и да остави съобщение на Майкъл, че идва.

На обаждането в хотела отговори мил южняшки глас. Да, имали свободен апартамент. Но не, господин Къри отсъствал. Оставил съобщение за нея, че няма да го има двайсет и четири часа. Не, не казал къде е, нито кога ще се върне.

— Добре — каза Роуан с много изморена въздишка. — Моля, предайте му, че идвам и че майка ми е починала; че погребението е утре в „Лониган и синове“. Записахте ли?

— Да, мадам. И позволете ми да изкажа съболезнованията си, всички чухме за майка ви. Често я виждах на верандата й.

Роуан беше изумена.

— Извинете, бихте ли ми казали, къщата й на Първа улица ли е?

— Да, докторе.

— И този квартал ли се казва Гардън Дистрикт?

— Да, докторе, точно така.

Тя измърмори някакви благодарности и затвори. Та това беше абсолютно същата улица, която Майкъл й описваше. И откъде всички знаят за майка ми, зачуди се тя. Та аз дори не казах на жената името й.

Но беше време да тръгва. Излезе на северния пристан да провери дали „Сладката Кристин“ е здраво завързана в случай на буря. После заключи кокпита и се върна в къщата. Включи многобройните алармени инсталации, които не бе използвала от смъртта на Ели насам.

Сега беше време да хвърли последен поглед.

Спомни си как Майкъл стоеше пред онази елегантна стара викторианска къща на Либърти стрийт и говореше за някаква поличба и че никога няма да се върне тук. Е, тя нямаше толкова ясно усещане, но самият последен оглед я натъжи. Къщата беше като изоставена, като ненужна. А когато погледна към „Сладката Кристин“, се почувства по същия начин.

Сякаш дългата вярна служба на „Сладката Кристин“ вече нямаше никакво значение. Всички мъже, с които се бе любила в кабината, вече нямаха значение. Всъщност самият факт, че не бе завела Майкъл надолу по стълбата към топлата кабина, си беше забележителен. Не се бе сетила за това досега. Майкъл изглеждаше като част от съвсем различен свят.

Изведнъж почувства силен порив да потопи „Сладката Кристин“ заедно с всички спомени, свързани с нея. Но това беше глупаво. Защото точно „Сладката Кристин“ я бе отвела при Майкъл. Сигурно полудяваше.

Слава богу, че заминаваше за Ню Орлиънс. Слава богу, че щеше да види майка си, преди да я заровят, и, слава богу, че скоро щеше да е с Майкъл и да му разкаже всичко и просто да бъде с него. Трябваше да вярва, че ще стане така, нищо че не й се беше обадил. Помисли си с горчивина за подписания документ в сейфа. Но той вече нямаше значение за нея, дори не си струваше да го вади оттам, за да го скъса.

Затвори вратата, без да поглежда назад.

Досие на вещиците Мейфеър

Предговор от преводача на части I-IV

Първите четири части на това досие съдържат материали, написани от Петир ван Абел специално за Таламаска — на латински, и предимно на нашия латински код, използван в ордена от XIV до XVIII век, за да се запази секретността на писмата и докладите. Огромно количество информация е написана и на английски, тъй като Петир ван Абел имал обичай да пише на този език, когато е сред французи, и на френски, когато е сред англичани, за да успее да изрази диалозите и определени мисли и чувства по-естествено, отколкото позволявал старият латински код.

Почти всички тези материали са в епистоларна форма, тъй като това е била, и все още е, основната форма, в която се изготвят докладите за архивите на Таламаска.

По това време глава на ордена е бил Стефан Франк и повечето от настоящите материали са адресирани до него в личен и понякога неофициален маниер. Но Петир ван Абел през цялото време е държал сметка, че пише именно доклад, и затова е положил огромни усилия да обяснява и изяснява нещата за неинформирания читател. По тази причина може би и описва канал в Амстердам, макар че адресатът живее точно там.

Преводачът не е съкратил нищо. Материалът е адаптиран само където оригиналните писма и записки в дневници са били повредени или пък вече са били нечетливи. Или пък където думите и фразите на стария латински код са непознати за сегашните членове на ордена, или където архаизмите на английския затрудняват прочита. Правописът, разбира се, е осъвременен.

Читателят трябва да има предвид, че английският по онова време — края на седемнайсети век — е бил вече езикът, който ние познаваме. Фрази като „много добре“ или пък „така ми се струва“, вече били в обръщение. Те не са добавяни към текста.

Ако светът на Петир изглежда изненадващо „екзистенциален“ за онова време, трябва само да препрочетете Шекспир, който пише почти седемдесет и пет години преди това, за да разберете колко атеистично, иронично и екзистенциално са били настроени мислителите тогава. Същото може да се каже и за отношението на Петир към сексуалността. Строгите ограничения през деветнайсети век понякога ни карат да забравяме колко либерални по въпросите на плътта са били седемнайсети и осемнайсети век.

Като стана дума за Шекспир — Петир е имал голяма слабост към него и е четял пиесите и сонетите му. Често нарича Шекспир „моя философ“.

Колкото до пълната история на Петир ван Абел, която е не по-малко интригуваща, тя е разказана в раздела, посветен на него, който съдържа седемнайсет тома, включващи пълните преводи на всеки негов доклад по всичките разследвани от него случаи, и то в реда на написването им.

Освен това притежаваме два негови портрета, рисувани в Амстердам от Франц Хале, и то специално за Ромер Франц, нашия директор през онзи период. От единия виждаме, че Петир е бил висок, светлокос младеж — почти скандинавски тип — с овално лице, възголям нос, високо чело и любопитен поглед; на другия портрет, датиран двайсет години по-късно и рисуван от Томас де Кайзер, се вижда по-едро и пълно лице, и все пак определено тясно, със спретнато оформени мустачки, брада и дълга къдрава руса коса, подаваща се изпод широкопола черна шапка. И на двата портрета Петир изглежда спокоен и някак ведър, което е типично за мъжете от холандските портрети от онова време.

Петир е бил член на Таламаска още от дете и чак до смъртта си, която срещнал, докато изпълнявал дълга си, на четирийсет и три години — последният му подробен доклад до Таламаска хвърля светлина по въпроса.

Той бил даровит разказвач, добър слушател и природно надарен писател, както и страстен и импулсивен мъж. Обичал артистичните среди на Амстердам и прекарвал много от свободното си време в компанията на художници. Никога обаче не изоставил своите разследвания и коментарите му са винаги многословни, детайлни и на места излишно емоционални.

Някои читатели могат да намерят това за дразнещо. Други могат да го сметнат за безценно, защото той ни предава не само колоритно описание на видяното от него, но и ни позволява да зърнем особеностите на собствения му характер.

Самият той до известна степен можел да чете мисли (признава, че не е особено добър в употребата на силата си, защото я ненавиждал и се отнасял с недоверие към нея) и освен това имал способността да премества дребни обекти с мисълта си, да спира часовници и прочее трикове.

Като сираче, бродещо по улиците на Амстердам, Петир влязъл в контакт с Таламаска още на осем години. Историята разказва, че като дочул, че метрополията подслонява „различни“ души като него, той все се навъртал около нея и накрая една зимна нощ заспал на прага й, където сигурно щял да измръзне, ако Ромер Франц не го открил и прибрал. По-късно се оказало, че момчето е образовано и може да пише както на латински, така и на холандски, а и френски разбирало доста добре.

Всичките му спомени от ранните години с родителите му били спорадични и ненадеждни, макар че той предприел разследване на собственото си минало и открил не само самоличността на баща си — Ян ван Абел, известния хирург от Лайден, но и многотомните му писания, съдържащи най-прочутите анатомични и медицински илюстрации за онова време.

Петир често казвал, че за него орденът е и майка, и баща. Нямало по-отдаден член на Таламаска от него.

Майкъл бе прочел първата папка. Придърпа втората манилова папка и остана доста дълго, положил длани върху нея. Молеше се като глупак Дебора някак да се е спасила от пламъците.

После, тъй като вече не можеше да седи неподвижен, вдигна телефона и набра оператора, помоли да го свържат с Аарън Лайтнър.

— Онази картина в Амстердам, Аарън, картината на Рембранд, още ли я пазите?

— Да, още е там, в метрополията в Амстердам. Вече се обадих да изпратят фотокопие от архивите. Ще отнеме малко време.

— Аарън, ти знаеш, че това е тъмнокосата жена! Знаеш го. И смарагдът — той трябва да е бил бижуто, което видях. Мога да се закълна, че разпознавам Дебора. Тя трябва да е жената, която дойде при мен, и тя имаше смарагд на врата си. И Лашър… Точно това име съм изрекъл, когато съм отворил очи на лодката.

— Наистина ли го помниш?

— Не, но съм сигурен… И Аарън…

— Майкъл, не се опитвай да тълкуваш или пък да анализираш. Просто продължавай да четеш. Няма много време.

— Имам нужда от лист и писалка да си водя бележки.

— Имаш нужда от бележник, в който да записваш мислите си и всичко, което успееш да си припомниш от виденията.

— Точно така, ще ми се да го бях правил досега.

— Ще ти изпратя един. Но ако мога да те посъветвам — отбелязвай датата на всеки запис, като в дневник. И продължавай да четеш. След малко ще ти донесат прясно кафе. Ако ти потрябва нещо друго, просто звънни.

— Това е достатъчно. Аарън, има толкова много неща…

— Зная, Майкъл. Опитай се да запазиш спокойствие. Просто чети.

Майкъл затвори слушалката, запали цигара, пийна малко от старото кафе и се втренчи в корицата на втората папка.

Още при първото почукване отиде до вратата.

Милата жена, която бе видял по-рано в коридора, носеше прясно кафе, няколко писалки и красив кожен бележник с много бели страници с редове. Тя остави таблата на писалището, взе старите прибори и тихо излезе от стаята.

Майкъл отново седна на мястото си, наля си прясно кафе и веднага отвори бележника. Вписа датата и първата си бележка:

Само да имах нещо от Дебора, което да докосна, помисли си той. Но знаеше, че няма нищо такова, иначе Аарън щеше да му го изпрати. Разгледа фотокопията на писмата на Петир ван Абел, но те си бяха просто фотокопия. Нямаше смисъл да ги докосва.

Замисли се за момент, ако подобен хаос в нечия глава може да се нарече мислене, и тогава извади една снимка на огърлица от бележника. На нея се виждаше правоъгълен камък с филигранен обков и верижка от злато. Прерисува я, както би прерисувал архитектурен дизайн, с много чисти, прави линии и нанесе леки светлосенки.

Огледа я, облечената му в ръкавица лява ръка рошеше нервно косата му, но след миг се сви на юмрук и легна на писалището. Беше на път да скъса скицата, но реши да не го прави, отвори втората папка и започна да чете.

Вече бе два и десет. Майкъл спря само защото се налагаше. Очите му се затваряха и не му оставаше друго, освен да поспи малко.

Остана неподвижен известно време, взираше се в папката, която току-що бе затворил. Стресна го почукване по вратата.

— Влез — каза той.

Аарън влезе тихо. Беше облечен с пижама и ватирана копринена роба, вързана с колан на кръста.

— Изглеждаш уморен — каза той. — Трябва да си лягаш.

— Да, така е — отвърна Майкъл. — Когато бях млад, можех дълго да стоя буден, като се наливам с кафе. Но вече не мога. Очите ми просто се затварят. — Облегна се в коженото кресло и зарови в джоба си, извади цигара и я запали. Нуждата от сън вече бе станала огромна. Той затвори очи и почти изпусна запалената цигара. Мери Бет, помисли си той, трябва да прочета и за Мери Бет. Има толкова много въпроси…

Аарън се настани в едно кресло със странични облегалки за главата.

— Роуан е отменила полета си в полунощ — каза той. — Отложила го е за утре, няма да пристигне в Ню Орлиънс преди следобед.

— Как разбра? — попита Майкъл сънливо. Но това бе последният въпрос, който сега занимаваше съзнанието му. Дръпна бавно от цигарата и се втренчи в чинията с недоядени сандвичи пред него. Бяха станали на камък. Не бе поискал вечеря. — Това е добре — рече той. — Ако стана в шест и веднага започна да чета, ще свърша до вечерта.

— И тогава ще поговорим — каза Аарън. — Трябва доста да поговорим, преди да се видиш с нея.

— Зная. Повярвай ми, зная. Аарън, защо, по дяволите, съм забъркан в това? Защо? Защо виждам този мъж още от дете? — Дръпна отново от цигарата. — Страхуваш ли се от това привидение?

— Да, разбира се — отвърна Аарън без капка колебание.

Майкъл беше изненадан.

— Значи вярваш във всичко това? И си го виждал с очите си?

Аарън кимна.

— Да, виждал съм го.

— Слава богу. Всяка дума от тази история придобива за нас значение, което не би разбрал човек, който не го е виждал! Някой, който не знае какво е да видиш такова привидение.

— Аз вярвах, преди да съм го видял — каза Аарън. — Мои колеги го бяха виждали. Докладваха за него. И като опитен член на Таламаска, аз приех тези свидетелства.

— Значи вярваш, че това същество може да убива.

Аарън се замисли за миг.

— Виж, вече мога да ти кажа нещо и те моля да го запомниш. Това същество може да навреди на човек, но ще му е дяволски трудно да го направи. — Усмихна се. — Получи се малко игра на думи. Искам да кажа само, че Лашър убива предимно чрез измама. Разбира се, може да въздейства и на физически обекти — да мести предмети, да поваля клони от дърветата, да кара камъните да летят — неща от този сорт. Но той не владее добре тази сила и често е непохватен. Коварството и илюзиите са най-силните му оръжия.

— Той е затворил Петир ван Абел в гробницата — каза Майкъл.

— Не, Петир е открит заровен в гробницата. Вероятно сам е влязъл там в пристъп на лудост, когато вече не е можел да различава илюзията от действителността.

— Но защо ще влиза там, след като толкова се е страхувал от…

— Стига, Майкъл, хората често биват привличани неустоимо именно от онова, от което се страхуват най-много.

Майкъл не каза нищо. Отново дръпна от цигарата, в ума си виждаше вълната, която се разбива в скалите над Оушън Бийч. Спомни си как стоеше там, шалът му се развяваше на вятъра, пръстите му бяха измръзнали.

— С две думи — обади се отново Аарън, — никога не надценявай този дух. Той е слаб. Ако не беше, нямаше да има нужда от семейство Мейфеър.

Майкъл вдигна поглед.

— Какво?

— Ако не беше слаб, нямаше да има нужда от семейство Мейфеър — повтори Аарън. — Той се нуждае от тяхната енергия. И когато напада някого, използва енергията на жертвата си.

— Току-що ми напомни нещо, което казах на Роуан. Тя ме попита дали съществата, които съм видял, не са ме накарали да падна от скалите. Казах й, че те не могат да сторят подобно нещо. Че не са толкова силни. Ако бяха достатъчно силни да блъснат човек в морето, сигурно нямаше да имат нужда да се явяват в нечии видения. Нямаше да има нужда да ме товарят с тази жизненоважна мисия.

Аарън не отговори.

— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита Майкъл.

— Да, разбирам. Разбирам и смисъла на нейния въпрос.

— Тя ме попита защо приемам, че те са добри. Бях направо шокиран. Но тя каза, че това е съвсем логичен въпрос.

— Може и така да е.

— Но аз зная, че те са добри — Майкъл смачка цигарата. — Зная. Зная, че видях Дебора. И че тя искаше да попреча на този дух, на Лашър. Зная го с такава сигурност, както… кой съм аз например. Помниш ли какво ти е казал Леуелин? Прочетох го току-що. Леуелин ти е казал, че когато му се е явил в съня, Жулиен е бил различен. Бил е по-мъдър, отколкото приживе. Е, такава беше и Дебора в моето видение. Дебора иска да спра това същество, което тя и Сузан са навлекли на света и на своето семейство!

— И тук стигаме до въпроса защо Лашър се е явил и на теб?

— Да, въртим се в кръг.

Аарън изгаси лампата в ъгъла и тази на бюрото. Остана да свети само лампата на нощното шкафче.

— Наредих да те събудят в осем. Мисля, че ще прочетеш всичко до късния следобед, или дори по-рано. Тогава ще можем да поговорим и ти ще стигнеш до нещо като… решение.

— Кажи да ме събудят в седем. Това е единственото хубаво на тази възраст. Бързо ми се доспива, но и се наспивам бързо. Нека се обадят към седем. И Аарън…

— Да?

— Не ми отговори дали видя онова същество, което стоеше от другата страна на оградата снощи? Видя ли го?

Аарън отвори вратата. Като че не искаше да отговори, но после каза:

— Да, Майкъл, видях го. Видях го съвсем ясно и отчетливо. По-ясно и отчетливо отпреди. И той ти се усмихваше. Дори изглеждаше сякаш… посяга към теб. Бих казал даже, че те приветстваше. Сега трябва да вървя, а ти да поспиш. Ще поговорим утре сутрин.

— Чакай малко.

— Лягай си, Майкъл.

Беше пет и половина сутринта, когато Роуан най-после тръгна за летището. Слатъри караше ягуара. Очите й бяха като стъклени, зачервени, докато тя инстинктивно и тревожно се взираше в трафика. Не се чувстваше добре, че е отстъпила контрола на колата на друг. Но Слатъри се съгласи да задържи ягуара, докато я няма, затова трябваше да свикне с него. Освен това всичко, което искаше в момента, бе да е в Ню Орлиънс. Останалото можеше да върви по дяволите.

Последната й вечер в болницата премина почти както бе планирано. Прекара часове в обиколки със Слатъри, запознаваше го с пациентите, сестрите, стажантите, щатните лекари, въобще правеше всичко възможно, за да бъде преходът най-безболезнен за всички. Нямаше да е лесно. Слатъри беше несигурен и завистлив човек. Постоянно правеше неодобрителни забележки под нос, подиграваше се на пациентите, сестрите и другите лекари по начин, който те караше да мислиш, че Роуан е напълно съгласна с него, когато всъщност не беше. Той се отнасяше с изконна нелюбезност към всички, които смяташе за по-нисши от себе си.

Но беше твърде амбициозен, за да е лош лекар. Беше внимателен и умен.

И въпреки че не й се нравеше да му предава работата си, Роуан все пак беше доволна, че той дойде. Сега усещането, че няма да се върне тук, ставаше все по-силно. Опитваше се да си припомня, че няма причина за него. И все пак не можеше да се отърси от чувството. Особеното сетиво й казваше да подготви Слатъри да я замести за неопределено време, и тя направи точно това.

В единайсет вечерта, когато бе решила да тръгне за летището, един от нейните пациенти — случай на аневризма — започна да се оплаква от жестоки болки в главата и получи внезапна слепота. Това можеше да означава единствено, че има нов кръвоизлив. Операцията, която бе насрочена за идния вторник и трябваше да бъде направена от Ларк, сега бе извършена от Роуан и Слатъри.

Никога не бе влизала в операционната така разсеяна. Дори докато й връзваха стерилната престилка, тя се тревожеше, че ще закъснее за полета за Ню Орлиънс, тревожеше се за погребението, че ще изгуби още няколко часа при прекачването в Далас и няма да види майка си, преди да я положат в земята.

Когато огледа операционната, си помисли, че това всъщност й е последният път. Че никога няма да влезе отново в тази зала, въпреки че не знаеше защо.

Накрая обичайната завеса падна и я отдели от миналото и бъдещето. Пет часа оперира заедно със Слатъри, като не му позволи да поеме нещата, макар да бе наясно, че той го иска.

Остана в реанимацията с пациента си още четирийсет и пет минути. Не й се искаше да го напуска. Няколко пъти полага длани на раменете му и се опита да види какво става в мозъка му. Дали наистина му помагаше, или просто се опитваше да успокои самата себе си? Нямаше представа. И все пак го направи, вложи повече усилия отвсякога, дори му прошепна на глас, че сега вече трябва да е добре, че слабостта в стената на артерията е поправена.

— Желая ви дълъг живот, господин Бенджамин — прошепна тя тихичко. Зад затворените си клепачи, виждаше как кръвта циркулира в мозъка му. През нея мина лека тръпка. После плъзна ръка върху неговата и разбра, че той ще се оправи.

Слатъри стоеше на прага, изкъпан и обръснат, готов да я закара до летището.

— Хайде, Роуан, излизай оттук, преди да се е случило още нещо.

Тя отиде в кабинета си, изкъпа се в малката баня и облече чист ленен костюм. Реши, че е твърде рано да се обажда в „Лониган и синове“, дори и при часовата разлика. Излезе от Университетската болница с буца в гърлото. Толкова много години от живота й бяха минали тук. В очите й заплуваха сълзи, но тя не им позволи да потекат.

— Добре ли си? — попита я Слатъри, когато изкарваше колата от паркинга.

— О, да — отвърна тя. — Просто съм уморена. — Ужасно й бе омръзнало да плаче. През последните няколко дни бе плакала повече, отколкото през целия си живот досега.

Когато направиха ляв завой и слязоха от магистралата към летището, тя се хвана, че мисли за Слатъри, за това, че не е по-амбициозен от останалите лекари, които познаваше. Знаеше почти със сигурност, че той я презира, и то по съвсем прости и отегчителни причини — защото беше изключителен хирург, защото имаше работата, която той искаше, и защото можеше скоро да се върне.

Някакъв обезсилващ хлад премина през нея. Знаеше, че долавя мислите му. Ако самолетът й се разбиеше, той щеше да заеме мястото й завинаги. Погледна го, очите им се срещнаха за секунда и тя долови мимолетно смущение в погледа му. Да, това бяха мислите му.

Колко ли пъти бе ставало така, и най-често, когато беше уморена? Може би сега защитите й бяха паднали, спеше й се и тази малка, омразна телепатична сила се активираше и й сервираше най-неприятното знание, което изобщо не искаше да получава. Беше й болно. Не искаше да бъде близо до Слатъри.

Но все пак бе добре, че той толкова много иска работата й, че е на разположение да я поеме, когато на нея й се налага да замине.

Сега с пълна яснота осъзна, че колкото и да обича Университетската болница, за нея нямаше голямо значение къде ще практикува медицина. Можеше да е във всеки добре оборудван медицински център, в който сестрите и техническият персонал можеха да й предоставят нужната подкрепа.

Тогава защо да не каже на Слатъри, че няма да се върне? Защо да не сложи край на вътрешния му конфликт, просто така, за негово добро? Причината беше проста. Не знаеше защо бе толкова уверена, че напуска завинаги. Сигурно имаше нещо общо с Майкъл, с майка й, но беше напълно ирационално, като всяко предчувствие.

Още преди колата да спре до тротоара, тя отвори вратата. Изскочи от колата и нарами чантата си.

И тогава осъзна, че се взира в Слатъри, който вадеше куфара й от багажника. През нея отново премина хладна тръпка, бавно, угнетяващо. Видя злоба в очите му. Какво ли мъчение бе тази нощ за него. Колко силно искаше тази работа! И толкова много мразеше Роуан. Нищо в маниера й, в личните й и професионални качества не успяваше да провокира у него доброжелателност. Той просто не я харесваше. Тя усети това почти осезаемо, когато пое куфара от ръката му.

— Е, всичко добро, Роуан — каза той с престорена сърдечност. — Надявам се да не се върнеш.

— Слат — каза тя, — благодаря ти за всичко. Искам да ти кажа и още нещо. Не мисля, че… Всъщност има голяма вероятност да не мога да се върна.

Той едва успя да скрие радостта си. Тя почти го съжали, докато гледаше напрегнатите движения на устните му, когато се опита да запази неутрално изражение. Сама усети радостта и топлината, която го сгря.

— Просто имам предчувствие — каза тя. (И то много силно!) — Разбира се, сама ще кажа това на Ларкин, когато му дойде времето, официално…

— Разбира се.

— Но ти спокойно можеш да окачваш картини в кабинета — продължи Роуан. — И ползвай колата. Предполагам, че по някое време ще изпратя да ми я докарат, но май няма да е скоро. Ако искаш да я купиш, ще ти дам много добра цена.

— Какво ще кажеш за десет хиляди в брой, знам, че е…

— Става. Напиши ми чек, когато ти изпратя новия си адрес. — Тя му помаха и тръгна към стъклените врати.

Някакво сладко вълнение я обля като слънчев лъч. Дори със зачервени от безсъние очи и много уморена, почувства огромното значение на момента. На бюрото за билети поиска първа класа, еднопосочен.

Влезе в един магазин за подаръци, за да купи чифт големи тъмни очила, които й се видяха разкошни, и една книжка — някаква абсурдна мъжка фантазия за невъзможен шпионаж и безкраен риск, която също й се видя разкошна.

В „Ню Йорк Таймс“ пишеше, че в Ню Орлиънс е горещо. Добре, че си бе облякла ленения костюм, пък и се чувстваше хубава с него. Забави се известно време в залата, среса си косата и дори си сложи бледо червило и крем-руж, които не бе докосвала от години. После нагласи черните очила.

Докато седеше в пластмасовия стол до входа, се чувстваше сякаш абсолютно безтегловна. Без работа, изоставила къщата в Тибурон. И без колата на Греъм, която сега Слат сигурно щастливо караше към Сан Франциско. Е, нека бъде твоя, докторе. Никакви съжаления, никакви тревоги. Беше свободна.

Но тогава се сети за майка си — мъртва и студена на масата в „Лониган и синове“, скалпелите вече не можеха да й помогнат — и старата тъмнина пролази към нея насред всичките тези зловещи луминесцентни светлини и стюардесите на ранните полети, които се събираха в залата, облечени в сини полусезонни костюми и с куфари в ръце. Сети се за онова, което Майкъл бе казал за смъртта. Че тя е единственото свръхестествено явление, което повечето от нас някога са изпитвали. И реши, че е истина.

Сълзите й тихо рукнаха отново. Радваше се, че бе сложила слънчевите очила. На погребението щеше да има много Мейфеър, много…

Заспа веднага щом седна в самолета.

Той я целуна, докато галеше гърдите й. Удоволствието беше толкова голямо. Парализиращо. Тя се опита да повдигне глава, но не можа да помръдне. Несекващият рев на самолетните двигатели я унасяше. Да, това беше сън. И все пак изглеждаше толкова реален. Тя отново потъна в него. Само след четирийсет и пет минути щяха да кацнат на международното летище на Ню Орлиънс. Трябваше да се опита да се събуди. Но тогава той я целуна отново, езикът му нежно се плъзна в устата й, а пръстите му докосваха зърната й, щипеха ги, сякаш беше гола под малкото вълнено одеяло. О, той знаеше как да го направи, щипеше ги бавно, но силно. Тя се извърна към прозореца, въздъхна и опря колене в стената на кабината. Никой не я забеляза. Първа класа беше почти празна. Почти пристигаха.

Той отново ощипа зърната й, само че малко по-силно, о, беше толкова прекрасно. Не можеш да си твърде груб, наистина. Притисни по-силно устни към моите. Изпълни ме с езика си. Тя отвори уста срещу неговата, а пръстите му докоснаха косата й и изпратиха ново, неочаквано усещане през нея, като леко изтръпване. Беше истинско чудо — усещанията й някак се смесваха, като меки и все пак ярки цветове, тръпки пълзяха по голия й гръб и по ръцете й, а плътта между краката й гореше и пулсираше. Ела в мен! Искам да ме изпълниш, да, с език, ела в мен целия, хайде! Той беше огромен и все пак гладък, окъпан от нейните сокове.

Тя свърши тихо, трепереше под одеялото, косата й бе паднала на лицето. Смътно осъзнаваше, че не е гола, че наоколо няма никой, който да я докосва, никой не би могъл да й достави такова удоволствие. И все пак то продължаваше, сърцето й щеше да замре, кръвта й пулсираше в лицето, по хълбоците и прасците й се разливаха вълни.

Ще умреш, ако това не престане, Роуан. Ръката му докосна бузата й. Той целуна клепачите й. Обичам те…

Тя внезапно отвори очи. В първия миг не можа да види нищо. После различи кабината. Малката завеска беше дръпната и всичко наоколо изглеждаше сияйно сиво и потънало в шума на двигателите. Вълните още минаваха през нея. Тя се облегна в голямото меко самолетно кресло и им се отдаде. Бяха като красиво модулирани електрошокове, погледът й се зарея в тавана, докато се опитваше да задържи очите си отворени, да се събуди.

Господи, как ли изглеждаше след такава оргия? Лицето й сигурно беше зачервено.

Седна много бавно и прибра назад косата си. Опита се да извика отново съня, но не заради усещанията, а заради информация, опитваше се да стигне до ядрото му, да разбере с кого бе правила любов. Не беше Майкъл. Не. И точно това бе най-лошото.

„Господи, помисли си. Изневерих му, и то с никого. Колко странно.“ Притисна бузите си с ръце. Горяха. Все още усещаше прекрасните омаломощаващи тръпки.

— Кога ще пристигнем в Ню Орлиънс? — попита тя минаващата стюардеса.

— След трийсет минути. Закопчахте ли колана си?

Тя се облегна назад и закопча колана. После се отпусна, прекрасно изтръпнала. Но как бе възможно един сън да стори това? Как можеше един сън да стигне толкова далече?

Когато беше на тринайсет, често сънуваше такива неща, преди да разбере, че са нещо естествено. Но винаги се събуждаше преди края. Винаги. Този път сънят просто бе поел свой собствен курс. И странното бе, че тя се чувстваше така, сякаш любовникът от съня й я беше изнасилил. Това вече беше истински абсурд. Но чувството беше неприятно и много силно.

Насилена…

Сложи ръце върху гърдите си под одеялото, сякаш да ги защити. Но това беше нелепо. Нямаше никакво изнасилване.

— Искате ли питие, преди да кацнем?

— Не, само кафе — отвърна Роуан и затвори очи. Кой можеше да е този любовник от сънищата? Нямаше лице, нямаше име. Само усещането за някой по-деликатен от Майкъл, някой почти безплътен, или поне само тази дума й дойде наум. Мъжът й бе говорил, в това беше сигурна, само дето беше забравила всичко. Остана само споменът за усещането.

Щом седна напред да изпие кафето, осъзна, че леко я боли между краката. Вероятно беше последствие от мощните мускулни контракции. Слава богу, че нямаше никой наблизо, нито на мястото до нея, нито от другата страна на пътечката. Но тя не би позволила да се стигне толкова далече, ако не беше скрита под одеялото. Ако можеше да се накара да се събуди, де. Ако имаше някакъв избор.

Толкова й се спеше!

Отпи бавно от кафето и вдигна белия пластмасов сенник.

Под нея се разкри зелена мочурлива земя под ярко следобедно слънце. И една подобна на змия тъмнокафява река, която се извиваше около далечния град. Усети някакво замайване. Ревът на двигателите като че стана по-силен със снижаването на самолета.

Не искаше да мисли повече за съня. Наистина й се щеше да не се беше случвало. Всъщност изведнъж той й се стори ужасно отвратителен, чувстваше се някак омърсена, изморена и гневна. Дори погнусена. Искаше да мисли за майка си, за това как ще види Майкъл.

Беше се обадила на Джери Лониган от Далас. Ритуалната зала била отворена. Братовчедите вече пристигали. Обаждали се цяла сутрин. Службата била насрочена за три следобед, затова да не се притеснява. Можела да дойде направо от хотел „Пончартрейн“, когато пристигне.

— Къде си, Майкъл? — прошепна тя, отново се отпусна назад и затвори очи.

През октомври и ноември 1929 година стоковият пазар претърпява срив и светът навлиза в Голямата депресия. Безумието на двайсетте е към края си. Богаташите губят състоянията си. Мултимилионери скачат от прозорците. Идва време на ново и нежелано пуританство, като неизбежна културна реакция срещу разгула на двайсетте. Късите поли и вечно пияните богаташи, както и наситените със сексуалност картини и книги излизат от мода.

В къщата на семейство Мейфеър на Първа улица в Ню Орлиънс светлините отслабнали след смъртта на Стела и никога вече не изгрели отново. Свещи озарявали отворения й ковчег в двойния салон. Когато скоро след това бил погребан и Лайънъл, брат й, който я бил прострелял с два куршума пред множество свидетели, в къщата нямало никакво поклонение — ковчегът бил поставен в стерилната погребална зала на Мегазин стрийт, няколко пресечки по-надолу.

Шест месеца след смъртта на Лайънъл мебелите на Стела в стил Ар деко, множеството модерни картини и безбройните плочи с джаз, рагтайм и блус, изчезнали от стаите на къщата. Онова, което не потънало в огромните тавански помещения, било изхвърлено на улицата.

Безброй старомодни викториански мебели, складирани след разрушаването на Ривърбенд, били извадени от тавана и подредени в стаите. На прозорците откъм Честнът стрийт били сложени капаци, които никога вече нямало да бъдат отворени.

Но тези промени имали малко общо с края на безумието през двайсетте, със срива на стоковия пазар или пък с Голямата депресия.

Семейната фирма „Мейфеър и Мейфеър“ отдавна била изтеглила огромните си инвестиции от железниците и от нестабилния стоков пазар. Още през 1924 година Мейфеър продавали всичките си земи във Флорида с невероятна печалба. Но все още държали земите в Калифорния, защото те тепърва щели да носят голяма печалба. С милиони, инвестирани в злато, швейцарски франкове, южноафрикански златни мини и безброй други печеливши инвестиции, семейството отново било в позиция да заема пари на приятели и далечни сродници, изгубили всичко.

То така и направило — заемало пари наляво-надясно, вливало свежа кръв в невъобразимо огромния организъм от политически и социални връзки, и все така се пазело от намеса от какъвто и да било характер в него.

Лайънъл Мейфеър така и не бил разпитан дори от един-единствен полицай защо е убил Стела. Два часа след смъртта й той вече бил пациент в частна психиатрия, където през следващите дни лекарите уморено слушали неговите безсмислици за демона, който бродел из стаите на къщата на Първа улица, и за малката Анта, която го пускала в леглото си.

„Той спеше с нея, сигурен съм. Правеше го през цялото време. А мама вече я нямаше, разбирате ли, вече нямаше никой. Само Карлота постоянно се караше със Стела. О, не можете да си представите крясъците, затръшването на врати. Бяхме като къща, пълна с изоставени от майка си деца. Голямата ми сестра Бел все стискаше куклата си и плачеше. Милата Мили, горката Мили, говореше на розите си на страничната веранда и клатеше глава. Карлота, която се опитваше да заема мястото на майка, и все не успяваше да го направи. Тя е твърде слаба в сравнение с нея. Стела я замеряше с разни неща. Крещеше истерично: «Искаш да ме заключиш в стаята ми!».

Същински деца, казвам ви, това бяхме ние. Аз чуках на вратата й, а Пиърс беше вътре с нея! Знаех го. И всичко това — посред бял ден. Тя лягаше до мен, а той с Анта, видях го. Виждах го през цялото време! Видях го! Видях ги заедно в градината. Но тя знаеше, знаеше през цялото време, че той е с Анта. Позволяваше това да се случва.

«Нима ще му позволиш да я има?» — питаше Карлота. Как, по дяволите, можех да я спра? Тя нямаше как да бъде спряна. Анта беше под дървото и пееше с него, хвърляше цветя във въздуха, а той ги караше да се реят. Видях го! Виждал съм го безброй пъти! Чувах я как се смее. Така се смееше Стела навремето! И какво направи майка, за бога! О, боже, нима не разбирате. Къща, пълна с деца. И защо бяхме деца? Защото не знаехме как да бъдем лоши. А майка знаеше ли? Жулиен знаеше ли?

Знаете ли защо Бел е идиот? Защото е дете на кръвосмешение! И Милата Мили не е по-различна! Боже, знаете ли, че Мили е дъщеря на Жулиен! О, да, така е! Господ ми е свидетел. И тя го вижда, но лъже. Зная, че го вижда.

«Остави я на мира — казваше ми Стела. — Това няма значение.» Зная, че Мили може да го вижда. Зная, че може да го вижда. Те носеха каси шампанско за нейното празненство. Каса след каса, а Стела все танцуваше на музиката от грамофона. «Просто се опитай да се държиш добре на празненството, нали, Лайънъл.» За бога! Никой ли не виждаше какво става?

А Карл все говореше, че ще изпрати Стела в Европа! Как можеше някой да накара Стела да направи каквото и да било! И какво значение щеше да има, ако Стела иде в Европа? Опитах се да кажа на Пиърс. Стиснах това момченце за гушата и му казах: «Ще те накарам да ме послушаш». Трябваше да застрелям и него, но не можах. Трябваше, за бога, защо ме спряха! «Не виждаш ли, че сега той превзема Анта! Сляп ли си?» Това му казах. Кажете ми, всички ли са слепи!“

И така нататък и така нататък, все в тоя дух дни наред. Горният фрагмент е записан дословно от лекаря в болничното досие, а след него има бележка, че „пациентът продължава да говори за «нея» и «него», като явно смята, че един от тях е демонът“. Или „отново започна да бълнува неразбираемо, настоява, че някой го е принудил да стигне до това, но не става ясно кой.“

В навечерието на погребението на Стела, три дни след убийството, Лайънъл се опитал да избяга, но го заловили и оттогава го държали постоянно в усмирителна риза.

— Не мога да разбера как успяха да закърпят Стела, но тя изглеждаше наистина прекрасно — казал един от братовчедите много по-късно.

— Това наистина беше последното празненство на Стела. Тя беше оставила подробни инструкции как точно да бъде организирано погребението. Знаете ли какво чух по-късно? Че е написала всичко, когато била на тринайсет. Представяте ли си, що за романтични идеи за едно тринайсетгодишно дете!

Юридическите слухове обаче говорят друго. Инструкциите на Стела за погребението й (които нямали никаква юридическа стойност) били включени към завещанието й, което тя написала през 1925 година след смъртта на Мери Бет. И въпреки целия им романтичен ефект те били съвсем прости. Поклонението да се извърши в къщата. Да се съобщи на цветарите, че „предпочитаните цветя“ са кала или някакъв друг вид бяла лилия. Приземният етаж да бъде осветен единствено със свещи. Да бъде сервирано вино. Бдението да продължи от момента на полагане на ковчега в салона до отнасянето му в църквата за погребалната служба.

Но по всички стандарти било романтично това, че Стела била облечена в бяло в отворен ковчег в предния край на дългия салон. А десетките восъчни свещи хвърляли доста живописна светлина.

— Знаете ли на какво приличаше? — казва един от братовчедите. — На майска процесия! Да, с всичките тези лилии, с този аромат, и Стела, като истинска Майска кралица в бяло.

Кортланд, Баркли и Гарланд посрещали братовчедите, които идвали със стотици. На Пиърс било позволено да изкаже съболезнованията си, но веднага след това бил изпратен при семейството на майка си в Ню Йорк. Огледалата били закрити по стара ирландска традиция, въпреки че никой така и не разбрал по чие нареждане.

На погребалната меса дошли дори още повече хора, защото братовчедите, които Стела не канела на Първа улица приживе, дошли директно в църквата. Тълпата на гробището била многолюдна като на погребението на Мери Бет.

— Сигурно разбирате, че скандалът беше огромен! — казва Ъруин Дандрич. — Това беше убийството на годината! А и Стела си беше Стела. За някои хора не съществуваше по-интересно нещо. Знаете ли, че в самата нощ на убийството двама различни млади мъже от моето обкръжение се влюбиха в нея! Можете ли да си представите? И двамата не я бяха виждали преди и онази нощ се скараха за нея. Единият настояваше, че другият трябва да му отстъпи шанса да си опита късмета, а онзи казваше, че първи заговорил за нея. Боже господи, партито бе започнало в седем, а до осем и половина тя вече беше мъртва!

Нощта след погребението на Стела Лайънъл се събудил с писъци в лудницата.

„Той е тук, не иска да ме остави на мира.“

Останал в усмирителна риза до края на седмицата и накрая, на четвърти ноември, бил преместен в тапицирана килия. Докато лекарите спорели дали да му приложат електрошок, или просто да го държат упоен, Лайънъл клечал в ъгъла, неспособен да освободи ръцете си от усмирителната риза, скимтял и се опитвал да извръща глава от невидимия си мъчител.

Сестрите разказали на Ъруин Дандрич, че той крещял на Стела да му помогне.

„Той ще ме подлуди. О, защо, за бога, просто не ме убие? Стела, помогни ми. Стела, кажи му да ме убие.“

Коридорите кънтели от писъците му.

— Не исках да му слагам повече инжекции — казала на Дандрич една от сестрите. — Той като че никога не спеше. Непрестанно се бореше с демоните си, мърмореше и проклинаше. Така беше по-лошо за него, струва ми се.

„Той е обявен за напълно и неизлечимо луд — пише един от частните ни детективи. — Разбира се, ако беше излекуван, може би щеше да бъде изправен пред съда за убийството. Господ знае какво е казала Карлота на властите. Вероятно нищо. Вероятно никой нищо не е и питал.“

Сутринта на шести ноември, сам и оставен без наблюдение, Лайънъл очевидно получил гърч и умрял от задушаване, защото си глътнал езика. Нямало никакво бдение в погребалната зала на Мегазин стрийт. Братовчедите били върнати сутринта на погребението, като им било казано да идат направо на службата в „Свети Алфонс“. Там пък специално наетите организатори на погребението им казали да продължават към гробището, защото госпожица Карлота искала всичко да е по-тихо.

Въпреки това те се събрали пред портата на гробището откъм Притама стрийт и гледали отдалече как ковчегът на Лайънъл е положен до този на Стела.

Семейната легенда:

„Всичко беше свършило и всичко го знаеха. Горкият Пиърс все пак успя да преживее станалото. Учи малко в Колумбийския университет, а на следващата година влезе в Харвард, но чак до смъртта му никой не споменаваше Стела в негово присъствие. И как само мразеше Карлота. Единственият път, когато го чух да й проговаря, й каза, че тя е виновна. Трябвало да дръпне лично спусъка.“

Пиърс не само че се възстановил, но и станал много способен адвокат, като играл важна роля в управлението и увеличаването на богатството на Мейфеър в продължение на десетилетия. Той умрял през 1986 година. Синът му, Райън Мейфеър, роден през 1936 година, е гръбнакът на „Мейфеър и Мейфеър“ днес. Младият Пиърс, синът на Райън, в момента е най-обещаващият млад адвокат във фирмата.

Но братовчедите, които казали „Всичко свърши“, били прави.

Със смъртта на Стела силата на вещиците Мейфеър била напълно прекършена. Стела била първата от надарените наследници на Дебора, която умряла млада. Тя била и първата, която умряла от насилствена смърт. Никога вече след това вещица Мейфеър не управлявала в къщата на Първа улица, нито пък имала контрол върху управлението на завещанието. Всъщност сегашната наследница е просто безмълвен кататоник, а нейната дъщеря — Роуан Мейфеър — е млад неврохирург и живее на две хиляди мили от Първа улица. Освен това тя не знае нищо за майка си, за наследството си, за дарбите на предците си или за дома си.

Как се е стигнало дотук и кой може да бъде обвиняван? Това са въпроси, над които можем вечно да си блъскаме главите. Но преди да ги разгледаме по-подробно, нека се върнем малко назад и да видим каква позиция възприема Таламаска след смъртта на Артър Лангтри.

Пристигнах в Ню Орлиънс през юли 1958 година и веднага се регистрирах в малък обикновен хотел във Френския квартал. После започнах да се срещам с нашите най-способни професионални детективи и да преглеждам някои от публичните регистри, за да съгласувам собствената си гледна точка с техните.

През годините бяхме научили имената на неколцина близки до семейство Мейфеър хора. Опитах да се свържа с тях. При Ричард Леуелин постигнах доста голям успех, както вече бе описано, и само този доклад ми отне няколко дни.

Освен това успях да „разприказвам“ една млада послушница, която преподаваше в „Света Роза от Лима“ и познаваше Деидре. Тя до някаква степен изясни причините за изключването й. За жалост тази млада жена вярваше, че Деидре наистина е имала връзка с „по-възрастен мъж“ и е била отвратителна лъжкиня. И други момичета знаели за смарагда на Мейфеър. Заключението било, че Деидре го е откраднала от леля си. Защо иначе едно дете ще държи толкова ценно бижу в училище?

Колкото повече говорех с жената, толкова по-ясно разбирах, че чувственото излъчване на Деидре е правило впечатление на всички около нея. „Знаете ли, тя беше толкова… зряла. Не е редно едно младо момиче на шестнайсет да има толкова големи гърди.“

Горката Деидре. Улових се, че съм на ръба да я попитам дали един учител смята, че осакатяването е подходящо при тези обстоятелства, но после прекъснах разговора. Върнах се в хотела, изпих доста бренди и си изнесох една лекция за опасностите от емоционалното обвързване към обекта на разследване.

За нещастие не бях по-малко емоционален, когато на следващия ден посетих Гардън Дистрикт, и на по-следващия, когато бродих с часове из тихите улици и наблюдавах къщата от всички ъгли. След години на четене за това място и неговите обитатели това бе много вълнуващо за мен. Но ако някога е имало къща, която да излъчва зло, то това е тази.

Запитах се „защо“.

По това време сградата беше вече много запусната. Виолетовата боя бе избледняла напълно. Бурени и тънки папрати растяха от цепнатините по перилата. Цъфтящи пълзящи растения бяха покрили страничните веранди така, че орнаментираната решетка от ковано желязо едва се виждаше. Дивите лавровишни закриваха от погледа цялата градина.

И все пак изглеждаше някак романтично. Въпреки че жегата беше много тежка, а изгарящите лъчи на сънливото слънце се провираха на прашни снопове през дърветата, мястото изглеждаше някак влажно, мрачно и определено неприятно. В тези лениви часове, в които стоях и съзерцавах къщата, забелязах, че минувачите неизменно пресичат от другата страна на улицата, когато я наближат. Вярно, че каменният тротоар беше покрит с мъх и разцепен от корените на дъбовете, но и от другата страна положението беше същото.

Нещо зло живееше в тази къща, живееше и дишаше там, чакаше и вероятно скърбеше.

Отново се обвиних, и то основателно, че съм свръхемоционален, и се опитах да дефинирам по-ясно онова, което усещах. Това нещо беше зло, защото беше разрушително. То „живееше и дишаше“ в смисъл, че влиянието му върху средата и въобще присъствието му беше ясно доловимо. А смятах, че то „скърби“, защото нито един работник не бе успял да поправи нещо тук от смъртта на Стела насам. Оттогава разрухата бе станала постоянна и неизменна. Дали това нещо не искаше къщата да гние като тялото на Стела в гроба?

О, толкова много въпроси без отговор. Отидох до гробището „Лафайет“ и намерих гробницата на Мейфеър. Един любезен гробар с охота ме информира, че в каменните вази отпред винаги има свежи цветя, въпреки че никога не е виждал някой да ги носи и слага.

— Мислите ли, че е някой стар любовник на Стела Мейфеър? — попитах аз.

— О, не — отвърна старецът и се изсмя. — Господи боже, не. Той ги носи, призракът на Мейфеър. Точно той слага цветята във вазите. И да ви кажа ли още нещо? Понякога ги взима от олтара на параклиса. Нали го знаете, параклиса на Притания и Трета? Отец Морган дойде един следобед просто побеснял. Точно сложил гладиолите на олтара и след миг те се озовали пред гробницата на Мейфеър. Отиде и вдигна врява на Първа улица. Чух, че госпожица Карлота му казала да върви по дяволите. Той много се смя тогава… представяте ли си, някой да каже на свещеник да върви по дяволите.

Наех кола и потеглих надолу по шосето покрай реката към Ривърбенд, за да видя какво е останало от старата плантация. После се обадих на нашия агент под прикритие във висшето общество, Жулиет Милтън, и я поканих на обяд.

Тя беше повече от щастлива да ме представи на Беатрис Мейфеър. Беатрис се съгласи да се срещнем за обяд, като прие без никакви въпроси моето не особено съдържателно обяснение, че се интересувам от история на Юга и в частност от историята на семейство Мейфеър.

Беатрис Мейфеър беше към трийсет и пет годишна, красиво облечена тъмнокоса жена, която говореше с очарователна смесица от южняшки, нюорлиънски, бруклински и бостънски акцент, и беше доста „бунтарски“ настроена по отношение на семейството.

Разговаряхме три часа без прекъсване в „Галатоар“ и тя ме заля с всякакви истории за семейство Мейфеър, като потвърди онова, което вече подозирах — че сегашните Мейфеър знаят съвсем малко и дори нищо за далечното минало на семейството. Всичко това бяха някакви доста мъгляви легенди, в които имената бяха объркани, а скандалните елементи бяха станали почти абсурдни.

Беатрис не знаеше кой и кога е построил Ривърбенд. Нито дори кой е построил къщата на Първа улица. Смяташе, че е построена от Жулиен. Колкото до историите за духове и легендите за пълни с монети портмонета, тя вярвала в тях като малка, но вече не. Майка й била родена на Първа улица (тази жена, Алис Мейфеър, е втората дъщеря на Реми Мейфеър; Милата Мили, или госпожица Мили, е най-малкото дете на Реми и леля на Беатрис) и тя често разказвала някои ужасяващо странни неща за онази къща. Но я напуснала още седемнайсетгодишна, за да се омъжи за Олдрич Мейфеър, правнук на Морис Мейфеър, а той никак не обичал Алис да говори за това място.

— И двамата ми родители бяха много потайни — каза Беатрис. — Не мисля, че татко наистина помни нещо вече. Той минава осемдесетте, а мама просто не искаше да говори. Самата аз не се омъжих за Мейфеър, както знаете. Съпругът ми не знае нищо за семейството, наистина. — (Ще отбележим, че съпругът на Беатрис почина, прехвърлил седемдесетте, от рак на гърлото.) — Не си спомням Мери Бет. Била съм на две години, когато е починала. Но имам няколко снимки, на които съм до нея на семейните срещи, нали знаете, заедно с всички други деца от рода. Обаче си спомням Стела. О, много обичах Стела. Толкова я обичах.

Фактът, че не мога да ида там, просто ме убива. Преди години спрях да посещавам леля Мили. Тя е сладка, но всъщност не е съвсем наясно коя съм. Всеки път трябва да й обяснявам, че съм дъщеря на Алис и внучка на Реми. Тя помни известно време и после пак забравя. А Карлота не иска да ходя там, не иска никой да ходи там. Ужасна жена. Тя уби тази къща! Пропъди целия живот от нея. Не ми пука какво говорят останалите, тя е виновна.

— Вярвате ли, че тази къща е обитавана от духове, че в нея може би има нещо зло.

— Да — Карлота. Тя е злото! Но разбирам за какво ме питате и е твърде жалко, че не можете да разговаряте с Аманда Грейди Мейфеър. Тя беше съпруга на Кортланд, но е покойница от години. Вярваше в някои доста невероятни, но наистина много интересни неща. Е, поне до известна степен. Казват, че заради това напуснала Кортланд. Тя твърдеше, че той знае, че къщата е обитавана от духове, че дори ги вижда и разговаря с тях. Винаги ме е изумявало как е възможно възрастна жена да вярва в подобни глупости! Но тя бе напълно убедена в тези небивалици за сатанински заговор. Мисля, че Стела е причината за това, но съвсем неволно. Тогава бях твърде малка, за да зная със сигурност. Но Стела изобщо не беше лош човек! Никаква магьосница не беше. Просто си лягаше с всеки, но ако това е вещерство, то половината град трябва да бъде изгорен на кладата на часа.

И така нататък, и така нататък, клюките станаха по-интимни и дръзки, докато Беатрис продължаваше да рови храната си и да пуши „Пал Мал“.

— Деидре просто притежава повишена сексуалност — каза тя, — това е целият й проблем. Постоянно я държаха затворена. Нищо чудно, че се хвана с някакъв непознат мъж. Разчитам изцяло на Кортланд да се погрижи за нея. Той се превърна в уважавания старейшина на фамилията. А и със сигурност е единственият, който може да се противопостави на Карлота. Мен ако питате, точно тя е вещицата. Направо тръпки ме побиват от нея. Длъжни са да отърват Деидре.

Наистина, вече се говорело за някакво училище в Тексас, малък университет, където Деидре можела да постъпи през есента. Като че Ронда Мейфеър, правнучка на сестрата на Сузет, Мариан (лелята на Кортланд), бе омъжена за млад тексасец, който преподавал там. Всъщност това било малко щатско девическо училище, което получавало щедри дарения и се отличавало с добрата традиция и всички характеристики на скъпо частно училище. Въпросът бил обаче дали ужасната Карлота ще позволи на Деидре да иде там. „Карлота е вещицата!“

Беатрис отново се спря на темата за Карлота, критиките обхванаха дори начина й на обличане (деловите костюми) и начина й на говорене (деловия маниер). Но след малко дамата се наведе през масата и ми каза:

— И сигурно знаете, че тази вещица уби Ъруин Дандрич, нали?

Не само че не знаех подобно нещо, но и не бях чул и най-малкия намек в този смисъл. През 1952 година до нас достигна вест, че Дандрич е починал от сърдечен удар в апартамента си някъде след четири часа следобед. Всички знаеха, че той има проблеми със сърцето.

— Аз говорих с него — каза Беатрис надуто и с едва прикрита мелодраматичност. — Говорих с него в деня, когато умря. Той каза, че Карлота му се обадила. Обвинила го, че шпионира семейството й, и казала: „Е, щом толкова искате да знаете всичко за нас, елате на Първа улица. Ще ви кажа повече, отколкото ви се ще да разберете“. Казах му да не отива, рекох му точно това: „Тя ще те осъди. Ще ти направи нещо ужасно. Тя не е с всичкия си“. Но той не искаше да ме послуша. „Ще ида да видя къщата с очите си — отвърна ми. — Никой не е стъпвал там след смъртта на Стела.“ Накарах го да обещае да ми се обади, щом се прибере. Е, не успя да го направи. Умря същия следобед. Тя го е отровила. Сигурна съм. Отровила го е. Когато го намериха, казаха, че е било сърдечен удар. Тя го е отровила, но му е дала точно толкова, че да може да се прибере и да умре в дома си.

— И какво ви кара да мислите така? — попитах аз.

— Защото това не се случва за първи път. Деидре казала на Кортланд, че на тавана на къщата има труп. Да, труп!

— Кортланд ли ви каза?

Тя кимна печално.

— Горката Деидре. Наговорила всичко това на лекарите и те й направили електрошок! Кортланд мисли, че й се привиждат разни неща. — Поклати глава. — Този Кортланд! Вярва, че в къщата има духове, призраци, с които можеш да разговаряш… Но труп на тавана? О, не, това не може да повярва! — Тя се засмя тихо, после стана изключително сериозна. — Обзалагам се, че е истина. Помня, че някакъв млад мъж изчезнал точно преди Стела да умре. Чух за това след години. Леля Мили каза нещо такова на братовчедката Анжела. По-късно Дандрич също ми го спомена. Търсила го и полицията, и частни детективи. Ъруин каза, че бил някакъв тексасец от Англия, който всъщност бил прекарал една нощ със Стела и после просто изчезнал. Ще ви кажа кой още знаеше за това. Аманда. Последния път, когато я видях в Ню Йорк, обсъждахме случая и тя каза: „Ами онзи мъж, който изчезна така странно!“. Разбира се, тя го свързва с Корнел, нали се сещате, онзи, дето умря в хотела в центъра, след като посетил Карлота. Казвам ви, тя ги трови, те си отиват у дома и умират там. Сигурно е от отровите със забавен ефект. Този тексасец бил нещо като историк от Англия. Знаел доста за миналото на семейството…

Тя внезапно направи връзката. Аз също бях историк от Англия. Засмя се и рече:

— Господин Лайтнър, по-добре да внимавате! — Облегна се в стола и се засмя тихо.

— Предполагам, че имате право. Но наистина ли вярвате във всичко това, госпожице Мейфеър?

Тя се замисли за момент и отвърна:

— Е, и вярвам и не вярвам. — Отново се засмя. — Нищо за Карлота не би ме учудило. Но ако трябва да бъда искрена, смятам, че е твърде скучна, за да отрови някого. И все пак си го помислих. Помислих си го, когато Ъруин Дандрич умря. Много го обичах. А и все пак той умря точно след срещата с нея. Надявам се Деидре да иде в колежа в Тексас… Но все пак, господин Лайтнър, ако Карлота ви покани на чай, не отивайте!

— Ами за призраците? — попитах я аз. (По време на това интервю почти нямах възможност да кажа каквото и да било.)

— О, за кой точно! Там има призрак на Жулиен — всички са го виждали. Мисля, че и аз веднъж го видях. Има и един, дето събаря стълбите на хората. Той е най-обикновен невидим призрак.

— Но няма ли и такъв, когото наричат „мъжа“?

Тя никога не беше чувала точно този израз. Трябвало да говоря с Кортланд. Ако той пожелае, разбира се. Кортланд не обичал да го разпитват външни хора. Живеел в света на семейството.

Разделихме се на ъгъла, след като й помогнах да хване такси.

— Ако наистина се видите с Кортланд, моля ви, не му казвайте, че сте говорили с мен. Той мисли, че съм ужасна клюкарка. Но го питайте за тексасеца. Никога не се знае какво може да каже.

Щом таксито замина, аз се обадих на Жулиет Милтън, нашата шпионка във висшето общество.

— Изобщо не припарвайте до къщата — казах й. — Не бива да имате никакви лични контакти с Карлота Мейфеър и повече не обядвайте с Беатрис. Ще ви напиша чек за много добра сума. Просто излезте от играта.

— Но какво да направя? Какво да кажа? Беатрис е невероятна клюкарка. Тя разнася тези истории. Аз не съм казала нищо, което другите да не знаят.

— Свършихте отлична работа, но има някои опасности. Съвсем реални опасности. Просто ме послушайте.

— О, тя ви е казала, че Карлота убива хора. Това са глупости. Карлота е просто една надута старица. Беатрис може да ви каже и че Карлота е отишла в Ню Йорк и е убила Шон Лейси, бащата на Деидре. Стига, това са пълни глупости!

Аз повторих предупрежденията си, или по-скоро нарежданията си, и настоях да ги изпълни.

На следващия ден поех към Метаир, паркирах колата си и продължих пеша по тихите улици към къщата на Кортланд. Освен огромните дъбове и мекото зелено кадифе на тревата, кварталът не притежаваше нищо от атмосферата на Ню Орлиънс. Със същия успех това можеше да е и богато предградие на Хюстън в Тексас, или в Оклахома Сити. Много красиво, много спокойно, някак безопасно. Не видях Деидре. Надявах се да е щастлива на това прекрасно място.

Бях убеден, че първо трябва да я видя отдалече, преди да пробвам да поговоря с нея. Междувременно се опитах да се свържа с Кортланд, но той не отговори на обажданията ми. Накрая секретарят му ми каза, че не желае да разговаря с мен, че бил чул, че говоря с братовчедите му, и иска да оставя семейството на мира.

Не знаех дали да настоявам. Същите стари въпроси, които винаги ни тормозят в такива ситуации — какви са моите задължения, целите ми? Накрая оставих съобщение, че имам много информация за семейство Мейфеър, която започва още от седемнайсети век, и бих се радвал да поговорим. Така и не получих отговор.

Следващата седмица научих от Жулиет Милтън, че Деидре е отпътувала за Тексаския женски университет в Дентън, където съпругът на Ронда Мейфеър, Елис Клемент, преподавал английски на малки класове от момичета от добри семейства. Карлота била абсолютно против; направили го без нейно разрешение и тя вече не говорела с Кортланд.

Той закарал Деидре до Тексас и останал там известно време, за да се увери, че тя се чувства удобно в дома на Ронда Мейфеър и Елис Клемент, а после се върнал в Ню Орлиънс.

За нас не беше трудно да разберем, че Деидре е приета като „специална ученичка“, обучавана у дома. Беше получила самостоятелна стая в общежитието на първокурсниците и бе регистрирана за цялата учебна програма.

Пристигнах в Дентън след два дни. Тексаският женски университет беше красиво малко училище, разположено сред ниски зелени хълмове. Сградата бе покрита с лози, а около нея се простираха грижливо поддържани морави. Не беше за вярване, че това е държавна институция.

Тогава бях на трийсет и шест години, с почти посивяла коса и вече пристрастен към добре скроените ленени костюми. Не беше никакъв проблем да се разхождам около кампуса, вероятно защото всички ме смятаха за преподавател. Заседавах се дълго на някоя от пейките и пишех в бележника си. Порових в една малка отворена библиотека и поскитах из коридорите на старите сгради, като си разменях любезности с възрастни учителки и млади жени със свежи лица, облечени с блузи и плисирани поли.

Зърнах за първи път Деидре съвсем неочаквано, на втория ден от пристигането си. Тя излезе от общежитието на първокурсниците — много скромна сграда в стил крал Джордж — и около час се разхожда из кампуса. Вече беше се превърнала в красива млада жена с дълга черна коса. Скиташе се безцелно из малките виещи се под старите дървета пътечки. Беше облечена с памучна блуза и пола.

Тази дългоочаквана среща ме изпълни с объркване. За мен Деидре бе нещо като голяма знаменитост. Но когато я последвах, на разстояние, започнах да се измъчвам какво трябва да сторя. Да я оставя ли на мира? Да й разкажа ли каквото знам за ранната история на семейството й? Какво право имах изобщо да бъда тук?

Не направих нищо, само я гледах как се връща в сградата на първокурсниците. На следващата сутрин я последвах към първия й час, а после и до големия стол в безистена, където тя седна сама на една малка масичка, изпи чаша кафе и пъхаше монети в джубокса, за да слуша отново и отново някаква скръбна песен от Гершуин в изпълнение на Нина Симон.

Струваше ми се, че се наслаждава на свободата си. Почете малко, после започна да се оглежда наоколо. Изведнъж се почувствах напълно неспособен да стана от стола и да се приближа до нея. Страхувах се да не я изплаша. Колко ли ужасно е да разбереш, че си следен. Тръгнах си преди нея и се прибрах в малкия си хотел в центъра на града.

Същия следобед отново отидох в кампуса и тя се появи още щом наближих сградата на първокурсниците. Този път беше облечена с памучна рокля с къси ръкави, красиво ушито елече и доста свободна бухнала пола.

Отново тръгна да се разхожда без посока; обаче този път направи неочакван завой към задната част на кампуса, иначе казано — надалече от окосените морави и хората. Последвах я и скоро се озовах в голяма, много занемарена ботаническа градина — беше толкова сенчеста и дива, че започнах да се притеснявам за Деидре, която навлизаше все по-надълбоко в нея по една неравна пътека.

Най-накрая високите бамбукови дървета закриха изцяло гледката към далечните сгради и заглушиха дори шума от далечните улици. Въздухът бе някак душен, като в Ню Орлиънс, и все пак малко по-сух.

Тръгнах по една алейка към малко мостче и щом погледнах нагоре, видях, че Деидре стои неподвижно с лице към мен под огромните цъфнали дървета. Тя вдигна дясната си ръка и ми помаха да се приближа. Дали не ме лъжеха очите? Не. Взираше се право в мен.

— Мистър Лайтнър — каза тя, — какво искате от мен? — Гласът й беше нисък, леко треперлив. Не изглеждаше нито гневна, нито изплашена. Не бях в състояние да й отговоря. Внезапно осъзнах, че носи смарагда на Мейфеър на шията си. Сигурно го беше скрила под роклята си, когато излизаше от сградата, но сега той се виждаше съвсем ясно.

В мен се надигна тревога. Опитах се да кажа нещо просто и откровено, нещо смислено, но вместо това рекох:

— Следвах те, Деидре.

— Да, знам — каза тя.

Обърна се и ми направи знак да вървя след нея. Тръгна по една тясна, обрасла с треви стълба към тайно местенце наблизо, където няколко циментови пейки бяха наредени в кръг, напълно скрити от главната пътека. Бамбукът потракваше леко на бриза, от близкото езеро миришеше на гнило, но местенцето притежаваше неоспорима красота.

Тя се настани на една от пейките, роклята й блестеше като бяло петно в сенките, смарагдът сияеше на гърдите й.

„Опасност, Лайтнър“, казах си аз. „Ти си в опасност.“

— Господин Лайтнър — каза тя и погледна към мен, когато се настаних срещу нея, — просто ми кажете какво искате!

— Деидре, аз знам много неща — отвърнах. — Неща за теб, за майка ти и за майката на твоята майка, както и за нейната майка. История, тайни, слухове, генеалогии… всякакви неща. В една къща в Амстердам има портрет на жена, която е твоя предтеча. Казва се Дебора. Тя е купила този смарагд от един бижутер в Холандия преди стотици години.

Нищо от казаното не я изненада. Тя ме изучаваше, очевидно се опитваше да разбере дали лъжа и дали имам лоши намерения. Аз самият бях доста притеснен. Говорех с Деидре Мейфеър. Най-после седях до Деидре Мейфеър.

— Деидре — казах аз, — кажи ми, ако искаш да научиш това, което знам. Искаш ли да видиш писмата на един мъж, който е обичал твоята прародителка Дебора? Искаш ли да чуеш как тя е умряла във Франция и как нейната дъщеря е прекосила морето до Сан Доминго? В деня на нейната смърт Лашър е разразил ужасна буря над града…

Млъкнах. Като че думите пресъхнаха в устата ми. Лицето й бе претърпяло шокираща промяна. За миг си помислих, че я завладява гняв, но после осъзнах, че е някаква огромна вътрешна борба.

— Господин Лайтнър — прошепна тя, — не искам да знам нищо. Искам да забравя това, което вече знам. Дойдох тук, за да се махна.

— О — промълвих аз и замълчах.

Усещах как се успокоява. Изобщо не знаех какво да кажа. Но след малко тя рече:

— Господин Лайтнър — гласът й беше овладян, макар и преливащ от емоция, — леля ми казва, че вие ни изучавате, защото вярвате, че сме специални хора. Искате да помогнете на злото в нас, и то само от любопитство. Не, не ме разбирайте погрешно. Тя има предвид, че като говорите за злото, вие го подхранвате. Като го изучавате, му давате още живот. — Меките й сини очи молеха за моето разбиране. Колко невероятно спокойна изглеждаше, изненадващо спокойна.

— Разбирам какво има предвид леля ви — казах аз. Всъщност бях изумен. Изумен, че Карлота Мейфеър знае кои сме и дори разбира до известна степен каква е целта ни. Но после се сетих за Стюарт. Той сигурно бе разговарял с нея. Това беше доказателство. Тази и още хиляди мисли изпълваха главата ми.

— Това е като при спиритуалистите, господин Лайтнър — каза Деидре със същата любезност и благоразположеност. — Те искат да говорят с духовете на мъртвите си предци. И въпреки всичките си добри намерения, само увеличават силата на демони, за които не знаят нищо…

— Да, зная за какво говориш, но повярвай ми, искам само да ти дам информация, да ти позволя да научиш…

— Но не разбирате ли, аз не желая. Искам да оставя миналото зад гърба си. — Гласът й леко потрепна. — Не искам да се връщам у дома.

— Е, добре — отвърнах аз. — Разбирам те напълно. Но ще ми направиш ли една услуга? Запомни името ми. Вземи тази визитна картичка и запомни телефонните номера на нея. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

Тя взе картичката. Гледа я доста време, после я пъхна в джоба си.

Усетих се, че я гледам притихнал, гледах огромните й невинни сини очи и се опитвах да не се спирам на красотата на младото й тяло, на прекрасно изваяните й гърди в памучната рокля. Лицето й изглеждаше много тъжно в сенките.

— Той е дяволът, господин Лайтнър — прошепна тя. — Наистина.

— Но тогава защо носиш смарагда, скъпа моя? — попитах аз импулсивно.

Тя се усмихна. Посегна към камъка, стисна го и после го дръпна така силно, че верижката се скъса.

— По една определена причина, господин Лайтнър. Това беше най-лесният начин да го донеса тук, защото имам намерение да го дам на вас. — Тя протегна ръка и го пусна на дланта ми.

Аз се втренчих в него, не можех да повярвам, че държа това нещо.

Казах й напълно объркан:

— Нали знаеш, че той ще ме убие. Ще ме убие и ще ти го върне обратно.

— Не, не може да го направи! — рече тя. Гледаше ме невиждаща, ужасена.

— Разбира се, че може — казах аз. Но бях засрамен от думите си. — Деидре, нека ти кажа какво зная за този дух. Нека ти кажа какво зная за останалите, които са виждали подобни неща. Ти не си сама в това. Не е нужно да се бориш сама.

— О, господи — прошепна тя и затвори очи. — Той не може да го направи — повтори след малко, но не звучеше убедена. — Не вярвам, че може да направи такова нещо.

— Добре, ще рискувам — казах аз. — Ще взема смарагда. Някои хора също притежават известни оръжия, ако мога така да се изразя. Ще ти помогна да узнаеш кои са твоите. Леля ти направи ли това за теб? Кажи ми как да ти помогна.

— Искам да си тръгнете — каза тя нещастно. — И… и… никога да не говорите с мен за тези неща.

— Деидре, той явява ли ти се, когато ти не желаеш да го виждаш?

— Искам да престанете, господин Лайтнър. Ако не мисля за него, ако не говоря за него — тя вдигна ръце към слепоочията си, — ако отказвам да го виждам, може би…

— Какво искаш? За себе си.

— Живот, господин Лайтнър. Нормален живот. Не можете да си представите какво означават за мен тези думи. Нормален живот. Живот като техния, като на момичетата в университета, живот сред плюшени мечета, приятели и целувки на задните седалки на колите. Просто живот!

Беше толкова разстроена, че и аз се развълнувах. Ала всичко това беше толкова опасно, а тя все пак сложи онова нещо в ръката ми! Прокарах палец по камъка. Беше студен и много твърд.

„Съжалявам, Деидре. Толкова съжалявам, че те разстроих. Много съжалявам…“

— Господин Лайтнър, можете ли да го накарате да се махне! Никой ли не може да го накара? Моята леля казва, че само свещеникът може да го направи, но той не вярва в него, господин Лайтнър. Не можеш да прогониш демон, в когото не вярваш.

— Е, това не говори добре за свещеника, нали, Деидре?

— Не — каза тя с горчива усмивка. — Но и да вярваше, какво от това. Той не е някакъв нисш дух, който може да бъде прогонен със светена вода и „Аве Мария“. Той прави всички на глупаци.

Тя се разплака. Посегна към смарагда, издърпа го за верижката от ръката ми и го хвърли колкото можа по-далече през храстите. Чух го как пльосна във вода, неясен, мимолетен звук. Деидре трепереше силно.

— Но той ще се върне. Ще се върне! Винаги се връща.

— Може би ти можеш да го прогониш! — казах аз. — Ти и само ти.

— О, да, и тя казва същото, винаги това казва. „Не го гледай, не говори с него, не му позволявай да те докосва!“ Но той все се връща. Не ми иска разрешение! И…

— Да?

— Когато съм самотна и нещастна…

— Той е до теб.

— Да, той е до мен.

Момичето се тормозеше ужасно. Трябваше да се направи нещо!

— И какво като идва, Деидре? Искам да кажа, какво ще стане, ако спреш да се бориш с него и му позволяваш да идва и да става видим? Тогава какво?

Тя ме погледна с болка, беше като замаяна.

— Не знаете какво говорите.

— Но тази непрекъсната борба те подлудява. Какво ще стане, ако спреш да се бориш?

— Ще умра — отвърна тя. — И целият свят около мен ще умре, ще остане само той. — Избърса устата си с опакото на дланта си.

В този миг се зачудих от колко време живее в този ужас, колко силна трябва да е, колко беззащитна и колко уплашена.

— Да, господин Лайтнър, така е. Страхувам се, но няма да умра. Ще се боря с него. И ще победя. А вие трябва да ме оставите на мира. Никога не се приближавайте отново до мен. Аз вече няма да произнасям неговото име, няма да го гледам, няма да го викам да дойде. И той ще ме напусне. Ще си отиде. Ще намери някой друг, на когото да се явява. Някой друг, когото да… обича.

— Той обича ли те, Деидре?

— Да — прошепна тя. Вече се стъмваше и не виждах ясно лицето й.

— А какво иска той, Деидре? — попитах.

— Знаете какво иска! — отвърна тя. — Иска мен. Същото, което искате и вие! Защото той живее чрез мен.

Тя извади една смачкана кърпичка от джоба си и си избърса носа.

— Той ми каза за вас. Каза нещо много странно, нещо, което не можах да запомня добре. Беше като проклятие: „Ще пия вино, ще ям месо и ще познавам топлината на жена, когато от теб няма да са останали и кости“.

— Чувал съм тези думи и преди — отвърнах аз.

— Искам да си вървите — каза тя. — Вие сте добър човек. Харесвате ми. Не искам да ви нарани. Ще му кажа, че не бива да… — Тя спря объркана.

— Деидре, наистина мисля, че мога да ти помогна…

— Не!

— Мога да ти помогна да се бориш с него, ако това е твоето решение. Познавам хора в Англия, които…

— Не!

Изчаках малко, после добавих тихо:

— Ако някога имаш нужда от мен, обади ми се. — Тя не отговори. Усещах крайното й изтощение. Беше почти отчаяна. Казах й къде съм отседнал в Дентън и че ако до следващия ден не получа вест от нея, ще си тръгна. Имах чувството, че съм претърпял пълен провал, но не можех да я наранявам повече! Загледах се в шептящия бамбук. Ставаше все по-тъмно, а в тази градина нямаше никакво осветление.

— Но леля ти греши за нас — добавих, без да знам дали още ме слуша. Вдигнах очи към малкото парченце небе, което сега бе напълно бяло. — Ние искаме да ти кажем каквото знаем. Искаме да ти дадем каквото имаме. Наистина ни е грижа за теб, защото ти си специална, но ни е грижа за теб, а не за него. Можеш да дойдеш при нас в Лондон. Можеш да останеш, колкото пожелаеш. Ще те запознаем с хора, които също са виждали такива неща, борили са се с тях. Ще ти помогнем. И кой знае, вероятно ще успеем някак да го прогоним. И ще можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. — Тя не отговори. — Знаеш, че ти казвам истината.

Погледнах я, страхувах се да видя болката на лицето й. Тя се взираше в мен точно както преди, очите й бяха тъжни и блеснали от сълзи, ръцете й лежаха безжизнено в скута. А отзад, само на сантиметри от нея, стоеше той. Беше съвсем като жив, взираше се в мен с кафявите си очи.

Изкрещях, не можах да се сдържа, и скочих на крака, също като глупак.

— Какво има! — изпищя тя. Беше ужасена. Скочи от пейката и се хвърли в прегръдките ми. — Кажете ми! Какво има?

Той беше изчезнал. Порив на горещ ветрец разлюля извисяващите се издънки на бамбука. Но там бяха останали само сенки… и зловонната близост на градината. Стана осезаемо по-хладно. Сякаш вратата на някаква пещ внезапно бе захлопната.

Затворих очи, притисках силно Деидре и се опитвах да не треперя, да я успокоя, да запаметя видяното — заплашителен млад мъж, с официални тъмни дрехи, в които не се различаваше никакъв детайл — сякаш цялата енергия на съществото беше абсорбирана от лъскавите очи, от белите зъби и сияещата кожа. Иначе беше точно какъвто всички го описваха.

Деидре беше на ръба на истерията. Бе закрила устата си с ръка и преглъщаше риданията си. Отблъсна се грубо от мен и побягна към малката, обрасла с буренаци стълба, към пътеката.

— Деидре! — извиках аз след нея, но тя вече бе потънала в сенките. Видях бялата й рокля да се мярка сред далечните дървета, но скоро дори стъпките й заглъхнаха.

Останах сам в ботаническата градина, беше тъмно, бях уплашен до смърт — за първи път в живота си. Толкова ме беше страх, че чак се ядосах на себе си. Тръгнах след нея, или поне по пътеката, по която бе поела, и се насилих да не тичам, а да вървя със сигурна крачка, докато не видях далечните светлини на общежитията и локалното шосе зад тях, чух трафика и изведнъж се почувствах в безопасност.

Щом влязох в общежитието на първокурсниците, попитах една сивокоса жена на рецепцията дали Деидре е влязла току-що. Да, беше влязла. Е, значи е жива и здрава, рекох си.

— Но те сега вечерят, господине. Можете да й оставите бележка, ако желаете.

— Да, разбира се, ще я навестя друг път. — Взех един малък бял плик, написах на него името на Деидре, а после и бележка, с която още веднъж й обяснявах, че съм в хотела и ако реши, може да се свърже с мен. После сложих бележката заедно с една визитна картичка в плика, запечатах го, дадох го на жената и си тръгнах.

Стигнах до хотела без произшествия, влязох в стаята си и се обадих в Лондон. Мина цял час, докато ме свържат. През това време лежах на леглото с телефона до себе си и мислех единствено, че го бях видял. Бях видял мъжа. Бях видял мъжа с очите си. Бях видял онова, което Петир и Артър бяха видели. Бях видял Лашър.

Когато най-после се свързах, Скот Рейнолдс, нашият директор, беше спокоен, но непреклонен.

— Веднага се махай оттам. Ела си у дома.

— Моля те, Скот, успокой се. Не съм минал толкова път, за да се оставя да ме уплаши призрак, който изучаваме вече от триста години.

— Значи така смяташ да използваш своята проницателност, Аарън? Ти, който познаваш историята на вещиците Мейфеър от самото начало? Това нещо не се опитва да те изплаши. То иска да те подлъже. Иска да изтормозиш момичето с въпросите си. Губи я и ти си последната му надежда да си я върне. Лелята, каквато и да е, все пак е на верен път. Ти караш това момиче да говори с теб за онова, което е преживяло, и така даваш на призрака енергията, от която се нуждае.

— Не я карам да прави нищо, Скот. Но не мисля, че е на път да спечели тази битка. Връщам се в Ню Орлиънс. Искам да съм наблизо.

Скот беше на ръба да ми заповяда да се върна, но аз се позовах на ранга си. Бях по-възрастен от него и бях отказал поста, на който той се намираше. Нямаше да позволя да ме изтеглят от случая.

— Е, това е като да предложиш приспивателно на човек, когото ще изгорят жив, но все пак не шофирай до Ню Орлиънс. Вземи влака.

Това беше много добра идея. Няма да има мрачни безкрайни шосета през тресавищата на Луизиана, а прекрасен и ведър претъпкан влак.

На следващия ден оставих бележка за Деидре, че ще съм в „Роял Корт“ в Ню Орлиънс. Отидох с наетата кола до Далас и оттам взех влака за Ню Орлиънс. Пътуването продължи осем часа и аз писах в дневника си през цялото време.

Най-сетне имах възможност да обмисля случилото се. Момичето се бе отказало от историята си и от психичните си сили. Леля й я бе възпитала да отхвърля призрака, но с годините тя бе започнала да губи битката, това беше очевидно. Не можехме ли ние да й помогнем? Може би имаше начин наследствената верига да бъде разрушена? Дали призракът щеше да изостави семейството като дух, излитащ от горяща къща, която е обитавал с години?

Докато записвах тези мисли, отново бях завладян от спомена за привидението. Това нещо беше много мощно! Бе по-силно и по-способно да се въплъщава от всеки фантом, когото бях виждал. И все пак то бе само фрагментарен образ.

От опит знаех, че единствено духовете на хора, починали наскоро, могат да изглеждат така привидно материални. Например призракът на пилот, убит по време на битка, може да се появи в деня на смъртта на верандата на сестра си, която по-късно ще каже: „Но той изглеждаше толкова истински. Виждах дори калта по обувките му!“.

Призраци на отдавна починали хора почти никога не изглеждат така плътни и реални.

А бродещите духове? Те могат да обсебват телата на живите и на мъртвите, но не могат да се явяват сами в такъв плътен и интензивен образ?

Това същество обичаше да се появява, нали така? Разбира се. Затова толкова много хора го бяха виждали. Харесваше му да има тяло, та дори и за част от секундата. То не говореше на вещицата с беззвучен глас, нито се явяваше само в ума й. Не, то се материализираше така, че и другите го виждаха, дори го чуваха. И още нещо — макар и с огромно, вероятно с неистово усилие, успяваше да се усмихва или да плаче.

Така че каква беше целта му? Да събере сила, за да може да се явява за все по-дълги периоди и с все по-голямо съвършенство? И не на последно място: какво означаваше проклятието, за което бе писал Петир: „Ще пия вино, ще ям месо и ще познавам топлината на жена, когато от теб няма да са останали и кости“.

И накрая, защо Лашър не ме тормозеше сега? Дали бе използвал енергията на Деидре, или пък моята, за да се появи? (По това време бях виждал малко призраци и не бях силен медиум. Всъщност никога не бях виждал привидение, което да не може да бъде обяснено с някакъв вид илюзия, с игра на светлината, или пък с превъзбудено въображение.)

Вероятно е глупаво, но имах чувството, че ако съм далече от Деидре, то не може да ме нарани. Случилото се с Петир ван Абел трябваше да има нещо общо с неговите собствени способности на медиум и начина, по който това същество ги беше манипулирало. Аз самият притежавах съвсем малко от тази сила.

Но щеше да е много опасно да го подценявам. Оттук нататък трябваше вечно да бъда нащрек.

Пристигнах в Ню Орлиънс в осем вечерта и веднага започнаха да се случват странни и неприятни неща. Едно такси пред Юниън Стейшън едва не ме сгази. После таксито, на което се качих към хотела, едва не се сблъска с друга кола, докато спираше до тротоара.

В малкото фоайе на „Роял Корт“ един пиян турист се блъсна в мен и се опита да започне кавга. За щастие жена му го отведе, като на няколко пъти се извини, докато пиколата й помагаха да го качи по стълбите. Но при този малък инцидент рамото ми беше наранено. Бях доста разстроен и от скорошните премеждия с таксито.

„Просто превъзбудено въображение“ рекох си. Но докато се качвах по стълбите към стаята си на първия етаж, един по-разхлабен участък от старите дървени перила поддаде и едва не паднах. Едно пиколо веднага започна да се извинява. Час по-късно, докато записвах последните събития в дневника си, на третия етаж на хотела избухна огън.

Останах повече от час на малката улица във Френския квартал заедно с останалите недоволни гости. Стана ясно, че пламъкът е бил потушен без никакви последствия за останалите стаи. Когато попитах каква е причината за пожара, един объркан служител измърмори нещо за склада и ме увери, че вече всичко е наред.

Обмислях ситуацията доста време. Наистина всичко можеше да е просто съвпадение. Бях невредим, както и всички останали участници в тези малки инциденти, и сега от мен се искаше само да запазя хладния си разум. Реших да забавя малко темпото, да се оглеждам по-внимателно и да се опитам да разсъждавам трезво.

Нощта мина без повече произшествия, но въпреки това аз спах много неспокойно и често се будех. На сутринта, след закуска, се обадих на нашите разследващи детективи в Лондон и ги помолих да наемат в Тексас детектив, който да се опита да разбере възможно най-много за Деидре Мейфеър, но с голяма дискретност.

После седнах и написах дълго писмо на Кортланд. Обясних му кой съм, какво представлява Таламаска и как сме проследили историята на семейство Мейфеър още от седемнайсети век, когато един от нашите братя е спасил Дебора Мейфеър от много голяма опасност в родния й град Донелайт. Писах и за нейния портрет от Рембранд в Амстердам. Продължих с това, че се интересуваме от наследниците на Дебора, защото те очевидно притежават истински психични сили, които се проявяват във всяко поколение, че ние имаме голямо желание да осъществим контакт със семейството, за да предоставим нашите записи на онези, които се интересуват, и най-вече на Деидре Мейфеър, която като че ли е много обременена от своята способност да вижда призрак, наричан в миналото, а вероятно и днес, Лашър.

„Нашият представител Петир ван Абел първи вижда този призрак в Донелайт през седемнайсети век. Оттогава той е забелязван безброй пъти около вашия дом на Първа улица. Аз самият наскоро го видях със собствените си очи на съвсем друго място.“

После преписах това писмо и за Карлота Мейфеър, като след известен размисъл добавих адреса и телефонния номер на хотела си. В края на краищата, какъв смисъл имаше да се крия зад номера на някаква пощенска кутия?

Отидох на Първа улица и пуснах в кутията писмото до Карлота. После се отбих и в Метаир, където пуснах писмото до Кортланд в процепа на вратата на къщата му. След това обаче изведнъж се почувствах доста потиснат от проклятието и въпреки че се върнах в хотела, не се качих в стаята си. Казах на рецепцията, че ще бъда в бара на първия етаж и останах в него цяла вечер. Отпивах бавно от чаша с много добро уиски от Кентъки и описвах всичко в дневника си.

Барът беше малък и тих, отваряше се към очарователен заден двор. Аз седях с гръб към гледката и с лице към вратите на фоайето по причини, които не мога да обясня. Но все пак се чувствах много добре в това помещение. Усещането за проклятие малко по малко започна да се стопява.

Към осем часа вдигнах поглед от дневника си и видях, че някой стои много близо до масата ми. Беше Кортланд.

Както вече споменах, току-що бях завършил повествованието си за досието на Мейфеър и бях видял безброй фотографии на Кортланд. Но не се сетих за тях, когато погледите ни се срещнаха.

Високият чернокос мъж, който ми се усмихваше, сякаш беше самият Жулиен Мейфеър, починал през 1914 година. Разликите изглеждаха незначителни. Това беше Жулиен, но с по-големи очи, с по-тъмна коса и вероятно по-голяма уста. Но все пак Жулиен. Изведнъж усмивката му ми се стори гротескна. Като маска.

Отбелязах си наум тези странни впечатления и го поканих да седне при мен.

Беше облечен с ленен костюм, много подобен на моя, с бледожълта риза и светла вратовръзка.

„Слава богу, че не е Карлота“, рекох си аз и тогава той каза:

— Не смятам, че ще чуете вест от братовчедка ми Карлота. Но мисля, че е време ние двамата да си поговорим. — Много приятен и напълно неискрен глас. Звучеше южняшки, но същевременно с това някак специфично по нюорлиънски. Блясъкът на тъмните му очи бе очарователен, но и леко страховит.

Този мъж или ме мразеше, или ме смяташе за някаква отвратителна неприятност. Обърна се и даде знак на бармана.

— Още едно питие за господин Лайтнър, моля, и шери за мен.

После се настани срещу мен до малката мраморна масичка, кръстоса дългите си крака и се извъртя на една страна.

— Ще имате ли нещо против да запаля, господин Лайтнър? Благодаря. — Извади красива златна табакера от джоба си, сложи я на масата и ми предложи цигара. Аз отказах, но той запали. Сърдечното му отношение отново ми се стори напълно изкуствено. Чудех се как ли би изглеждало на някой съвсем обикновен човек.

— Много се радвам, че дойдохте, господин Мейфеър — казах аз.

— О, моля ви, наричайте ме Кортланд — отвърна той. — Все пак има твърде много господинмейфеъровци.

Усетих как от него се излъчва някаква опасност и направих съзнателно усилие да скрия мислите си.

— Ако вие се обръщате към мен с Аарън, ще ви наричам Кортланд с удоволствие.

Той кимна леко, дари младата жена, която ни донесе напитките, с хладна усмивка и веднага отпи от шерито си.

Беше изключително привлекателен човек. Черната му коса лъщеше, имаше и съвсем тънки мустачки, осеяни със сиво. Бръчките по лицето му като че служеха за украшение. Сетих се за Леуелин и неговото описание на Жулиен, което бях чул само дни по-рано. Но трябваше напълно да освободя съзнанието си от това. Бях в опасност. Интуицията ми нашепваше това много настоятелно и чарът на този човек бе част от опасността. Той се смяташе за много красив и за много умен. И беше точно такъв.

Втренчих се в чашата с бърбън, разреден с вода, и внезапно забелязах, че ръката му, която лежеше върху златната табакера, е само на сантиметри от питието ми. Знаех, бях абсолютно сигурен, че този мъж иска да ми навреди. Колко неочаквано. Мислех, че Карлота е по тези неща.

— О, извинете ме — каза той, изглеждаше леко изненадан, сякаш току-що си беше спомнил нещо. — Трябва да взема едно лекарство, ако успея да го открия. — Започна да тършува из джобовете си и накрая извади нещо от палтото си. Малко шишенце с таблетки. — Много досадно! — каза и поклати глава. — Е, как ви се струва в Ню Орлиънс? — Обърна се и помоли за чаша вода. — Разбира се, вие сте били и в Тексас, за да се видите с племенницата ми. Но без съмнение вече сте разгледали града. Какво мислите за тази градина? — И посочи вътрешния двор зад гърба си. — Има много интересна история за нея. Разказаха ли ви я вече?

Обърнах се на стола си и погледнах през рамо към градината. Видях някакви неравни плочи, стар фонтан и отвъд него, в сенките, един мъж стоеше пред ветрилообразна врата. Висок слаб мъж. Светлината падаше откъм гърба му. Не виждах лицето му. Стоеше абсолютно неподвижен. Хладните тръпки, които полазиха по гърба ми, бяха почти приятни. Аз продължих да гледам мъжа, докато той не се стопи бавно пред очите ми.

Зачаках да усетя топло течение, но такова нямаше. Вероятно бях твърде далече от призрака, или пък съвсем не бях видял него.

Сякаш мина цял век. Когато се обърнах, Кортланд каза:

— Една жена се е самоубила в тази малка градина. Казват, че цяла година след това от фонтана текла кръв.

— Очарователно — казах под нос. Гледах го как вдига чашата с вода и я изпива наполовина. Дали беше глътнал таблетките? Малкото шишенце беше изчезнало. Хвърлих поглед към моя бърбън. За нищо на света нямаше да го докосна. Втренчих се невиждащо в писалката си, която лежеше до дневника ми, и после я прибрах в джоба си. Бях така погълнат от онова, което бях видял и чул, че не усещах и най-малката нужда да заговоря.

— Е, господин Лайтнър, нека минем на въпроса. — Отново усмивка, сияйна усмивка.

— Разбира се — казах аз. Какво беше това усещане? Бях някак странно развълнуван. Седях близо до сина на Жулиен, Кортланд, който без съмнение току-що бе пуснал смъртоносна таблетка в питието ми. Мислеше си, че така ще се измъкне. Цялата мрачна история изведнъж проблесна в ума ми. Аз бях част от нея. Вече не четях досието в Англия. Сега бях тук.

Вероятно съм му се усмихнал. Знаех, че чудатият изблик на емоция ще бъде последван от голяма злочестина. Този проклет кучи син се опитваше да ме убие.

— Запознах се с тази история, за Таламаска и прочие — каза той с жизнерадостен изкуствен глас, — но не можем да направим нищо. Не можем да ви принудим да не разкривате информацията за нашето семейство, защото очевидно тя е напълно поверителна и не е предназначена за публикуване или пък за зли цели. Не можем да ви накараме да спрете да събирате сведения за вас, тъй като не нарушавате законите.

— Да, предполагам, че е така.

— Но все пак можем да създадем доста неудобства на вас и вашите представители. И можем да направим юридически невъзможно да се приближавате до нас или до имуществото ни. Но това ще ни излезе доста скъпо и всъщност няма да ви спре, ако наистина сте такива, за каквито се представяте.

Замълча, дръпна от тъмната си тънка цигара и хвърли поглед към бърбъна и водата.

— Да не би да съм ви поръчал неподходящото питие, господин Лайтнър.

— Не сте ми поръчвали нищо — казах аз. — Просто сервитьорът донесе още едно от това, което пия цял следобед. Трябваше да ви спра. Вече пих достатъчно.

Погледът му стана някак по-твърд и усмихнатата му маска изчезна напълно. В този момент той изглеждаше объркан, безхитростен и почти млад.

— Не биваше да ходите в Тексас, господин Лайтнър — рече той студено. — Не биваше да безпокоите племенницата ми.

— Съгласен съм с вас. Не биваше да я безпокоя. Тревожех се за нея. Исках да й предложа помощта си.

— Това е доста арогантно от ваша страна, както и от страна на приятелите ви в Лондон. — У него започна да се заражда гняв. Или пък беше просто подразнен, че нямам намерение да изпия бърбъна. Гледах го доста време, съзнанието ми се изпразни напълно, докато вече не чувах нищо, не виждах нищо, освен това лице, и тънкото гласче в главата ми, нашепващо ми онова, което исках да узная.

— Да, самонадеяно е — отвърнах. — Но, виждате ли, нашият представител Петир ван Абел е баща на Шарлот Мейфеър, родена във Франция през 1664 година. Когато отишъл в Сан Доминго да види дъщеря си, той станал неин затворник. И преди вашият дух, Лашър, да го подгони към смъртта му на един пуст път извън Порт-о-Пренс, той е преспал със собствената си дъщеря и така е станал баща на нейната дъщеря, Жан-Луиз. Това означава, че е дядо на Анжелик и прадядо на Мари Клодет, която е построила Ривърбенд и е създала завещанието, което вие управлявате от името на Деидре. Следвате ли мисълта ми?

Той явно беше напълно неспособен да отговори. Седеше и ме гледаше, цигарата димеше в ръката му. Не долових никакъв гняв или злонамереност. Без да откъсвам очи от него, аз продължих:

— Вашите предци са наследници на нашия брат Петир ван Абел. Ние сме свързани, Таламаска и вещиците Мейфеър. И то не само чрез Петир, а и чрез Стюарт Таунсенд, нашият представител, който изчезна в Ню Орлиънс, след като е посетил Стела през 1929 година. Помните ли Стюарт Таунсенд? Случаят на неговото изчезване така и не беше разрешен.

— Вие сте луд — каза той без никаква доловима промяна в изражението. Дръпна от цигарата си и я смачка, въпреки че беше изпушена едва наполовина.

— Този ваш призрак, Лашър, е убил Петир ван Абел — казах аз. — Него ли видях преди малко? Ей там? — И направих жест към далечната градина. — Той е довел племенницата ви до лудост, нали?

Сега изражението на Кортланд претърпя значителна промяна. Лицето му, красиво обрамчено от тъмната му коса, изразяваше напълно искрено недоумение.

— Ама вие май наистина говорите сериозно? — попита той. Това бяха първите искрени думи, които бях чул да произнася, откакто влезе в бара.

— Разбира се — рекох аз. — Защо ще се опитвам да заблуждавам хора, които могат да четат чуждите мисли? Би било глупаво, не мислите ли? — Погледнах към чашата. — Както е глупаво, че очаквате да изпия този бърбън, заедно с лекарството, което сте пуснали в него, както при Стюарт Таунсенд, или пък при Корнел Мейфеър.

Той се опита да прикрие шока си зад безизразен поглед и каза под нос:

— Отправяте доста сериозни обвинения.

— През цялото време мислех, че е била Карлота. Но не е била тя, нали? Вие сте били.

— На кого му пука какво мислите! — прошепна той. — Как смеете да говорите такива неща. — После потисна гнева си, премести се леко на стола си и без да откъсва очи от мен, отвори табакерата и извади цигара. Цялото му поведение изведнъж се бе променило, като че бе готов да започне откровен разговор. — Какво, по дяволите, искате от мен, господин Лайтнър! — попита той тихо и настойчиво. — Не, сега вече сериозно — какво искате?

Аз помислих малко. Задавах си същия въпрос от седмици. Какво очаквах да постигна в Ню Орлиънс? Какво всъщност искахме аз и орденът?

— Искаме да ви опознаем! — казах аз, сам изненадан от това изявление. — Да ви познаваме, защото вече знаем толкова много за вас и все още не сме разбрали нищо. Искаме да ви покажем какво сме научили — цялата информация, която сме събрали, всичко, което знаем за далечното минало! Искаме да ви кажем всичко за мистерията около това кои сте вие и кой е той. И бихме искали да разговаряте с нас. Да ни се доверите и да ни приемете! И накрая, искаме да кажем на Деидре Мейфеър, че има и други като нея, хора, които виждат духове. Да й кажем, че знаем, че страда и можем да й помогнем. Че не е сама!

Той ме изучаваше, очите му гледаха непритворно, лицето му беше лишено от всякаква преструвка. После се отдръпна назад, хвърли поглед наоколо, изтръска цигарата си в пепелника и направи знак да му донесат още едно питие.

— Защо не изпиете бърбъна? — попитах аз. — Не съм го докоснал. — И отново се изненадах от себе си. Но изчаках да ми отговори.

Той ме погледна и рече:

— Не обичам бърбън, благодаря.

Като че потъна в мислите си. Изглеждаше дори някак нещастен. Гледаше как момчето му донесе питието. Отново шери, в кристална чаша.

— Истина ли е — започна той и ме погледна — онова, което сте написали в писмото, за портрета на Дебора Мейфеър в Амстердам?

Кимнах.

— Имаме портрети на Шарлот, Жан-Луиз, Анжелик, Мари Клодет, Маргьорит, Катерин, Мери Бет, Жулиен, Стела, Анта и Деидре…

Той ми направи нетърпелив жест да замълча.

— Вижте, дойдох тук заради Деидре — добавих аз, — защото тя е на път да полудее. Момичето, с което разговарях в Далас, е на ръба на лудостта.

— И мислите ли, че й помогнахте?

— Не, и дълбоко съжалявам, че не можах. Ако вие не желаете да контактувате с нас, ще ви разбера. Защо ще го правите. Но ние можем да помогнем на Деидре. Наистина.

Никакъв отговор. Отпиваше от шерито си. Опитах се да видя нещата от неговата гледна точка. Не можах. Никога не съм пробвал да отровя някого. Нямах и най-малката представа що за човек е, знаех само, че не е човекът, когото познавах от досието.

— Вашият баща Жулиен би ли разговарял с мен? — попитах аз.

— Изключено — каза той и ме погледна така, сякаш току-що го бях събудил от унеса му. За миг изглеждаше искрено потресен. — Нима не знаете от вашите наблюдения, че и той е един от тях! — Отново изглеждаше напълно искрен, очите му търсеха лицето ми, като че да се уверят, че и аз съм откровен.

— А вие не сте ли един от тях? — попитах.

— Не — натърти той, после бавно поклати глава. — Никога не съм бил един от тях! — Изведнъж ми се стори тъжен и по-стар. — Вижте, щом ви харесва, шпионирайте ни. Третирайте ни като някакво кралско семейство…

— Точно така.

— Вие сте историци, така ми казаха моите хора в Лондон. Историци, изследователи, напълно безобидни, напълно порядъчни…

— О, за мен е чест.

— Но оставете племенницата ми на мира. Сега тя има шанс да бъде щастлива и тази история трябва най-сетне да приключи. Трябва.

— Нима тя не е една от тях?! — попитах аз.

— Разбира се, че не е! — отвърна той. — Точно в това е въпросът! Днес не е останал никой от тях! Не разбирате ли? Какво точно проучвате за нас? Нима не виждате разпадането на силата? Стела също не беше една от тях! Последната беше Мери Бет. И Жулиен — баща ми — преди нея.

— Да, зная. Но какво ще кажете за вашия призрачен приятел? Той ще позволи ли да се сложи край?

— Нима вярвате в него? — Той вирна глава с лека усмивка, тъмните му очи се присвиха, сякаш се смееше безмълвно. — Наистина ли, господин Лайтнър? Вярвате ли в Лашър?

— Аз го видях — отвърнах простичко.

— Просто въображение. Моята племенница ми каза, че в градината е било много тъмно.

— О, моля ви. Нима стигнахме дотам да си говорим подобни нелепици? Видях го, Кортланд. Той ми се усмихна. Изглеждаше съвсем материален и като жив.

Усмивката на Кортланд започна да гасне, стана по-иронична. Той изви вежди и въздъхна леко.

— О, той би харесал вашето определение, господин Лайтнър.

— А Деидре може ли да го накара да се махне, да я остави на мира?

— Разбира се, че не. Но може да не му обръща внимание. Може да си живее живота, сякаш той не е там. Анта не можа. Стела не искаше. Но Деидре е по-силна от Анта, по-силна е дори от Стела. Деидре носи в себе си много от Мери Бет. Точно това не могат да осъзнаят другите… — Той замълча внезапно, сякаш изведнъж се бе хванал, че е казал повече, отколкото е възнамерявал.

Втренчи се в мен за дълго, после прибра табакерата и запалката си и бавно се изправи.

— Моля ви, не си тръгвайте — помолих го аз.

— Изпратете ми вашата история. Изпратете ми я и аз ще я прочета. Тогава може би отново ще разговаряме. Но вече не припарвайте до племенницата ми, господин Лайтнър. Разберете, че ще направя всичко, за да я защитя от онези, които се опитват да я използват или наранят. Всичко!

И се обърна да си тръгне.

— Ами питието? — попитах аз, докато ставах. Посочих бърбъна. — Предполагам, че трябва да се обадя в полицията и да го предложа за доказателство?

— Това е Ню Орлиънс, господин Лайтнър! — Той се усмихна и ми смигна чаровно. — А сега, моля ви, идете си у дома, във вашата наблюдателна кула, при вашия телескоп, и се взирайте в нас отдалече!

Гледах го как излиза. Вървеше грациозно, с широки, леки крачки. Хвърли поглед назад, когато стигна до прага, и ми помаха бързо и сърдечно с ръка.

Прибрах дневника и писалката си и тръгнах към стълбището, когато видях едно пиколо да стои точно до вратата на фоайето. Дойде до мен и каза:

— Господин Лайтнър, куфарите ви са готови. Колата ви чака. — Весело, сърдечно лице. Никой не му бе обяснил, че всъщност ме гони от града.

— О, така ли? — казах аз. — И вие сте събрали всичко? — Огледах двата си куфара. Дневникът ми беше в мен, разбира се. Тръгнах към фоайето и видях голяма черна лимузина да изпълва тясната улица като огромна коркова тапа. — Това ли е колата ми?

— Да, сър. Господин Кортланд каза да се погрижа да хванете полета в десет за Ню Йорк. Каза, че ще изпрати някой да ви посрещне на летището с билета. За да имате достатъчно време.

— О, колко е предвидлив — рекох аз и зарових в джоба си за банкноти, но момчето ги отказа.

— Господин Кортланд се погрижи за всичко, сър. Но по-добре да побързате. Не бива да изпускате самолета.

— Да, така е. Но съм суеверен, не се качвам в черна кола. Повикайте ми такси и моля ви, вземете парите.

Таксито ме откара не до летището, а на гарата. Успях да ангажирам спално купе за Сейнт Луис и оттам продължих за Ню Йорк. Когато се чух със Скот, той беше непреклонен. Новата информация трябва да бъде обмислена. Не предприемай повече разследвания в Ню Йорк. Ела си у дома.

На половината път през Атлантика ми стана лошо. Когато пристигнах в Лондон вече имах висока температура. Линейката ме чакаше, за да ме откара в болница. Скот ме придружи дотам. Ту идвах в съзнание, ту пак припадах.

— Търсете отрова — казах аз.

Това бяха последните ми думи за следващите осем часа. Когато най-после дойдох на себе си, още бях трескав и се чувствах зле, но все пак знаех, че ще живея и ще се възстановя. В стаята ми седяха Скот и още двама приятели.

— Наистина си бил отровен, но най-страшното мина. Помниш ли какво си пил последно, преди да се качиш на борда на самолета?

— Онази жена — казах аз.

— Разкажи ми.

— Бях в бара на летището в Ню Йорк, пих скоч със сода. Тя беше сама, едва влачеше огромна чанта. Помоли ме да й намеря количка. Кашляше като туберкулозна и имаше много нездрав вид. Седна на масата ми, докато аз търсех количка. Вероятно са я наели от улицата.

— Сипала ти е отрова, наречена рицин, прави се от рициново масло. Много силна и доста често срещана. Кортланд е сипал същото в бърбъна ти. Вече си вън от опасност, но ще се чувстваш зле още два дни.

— Господи боже. — Стомахът ми отново се свиваше.

— Те дори не пожелаха да говорят с нас, Аарън — каза Скот. — Как е възможно? Та те убиват хора. Край. Поне засега.

— Винаги са убивали, Скот — казах аз немощно. — Но Деидре Мейфеър не убива хора. Донесете ми дневника. — Спазмите станаха непоносими. Лекарят дойде и поиска да ми направи инжекция, но аз отказах.

— Аарън, той е шеф на токсикологията и има непоклатима репутация. Проверихме и сестрите. Хората ни са в стаята.

Чак в края на седмицата бях в състояние да се върна в метрополията. Почти не можех да се накарам да хапна. Бях убеден, че скоро може да се опитат да отровят цялата метрополия. Какво би ги спряло да наемат хора да сложат някакви съвсем обичайни отрови в храната ни? Та тя можеше да бъде отровена още преди да стигне до кухнята ни.

Въпреки че нищо подобно не се случи, мина цяла година, преди да се отърва от тази мисъл, толкова бях уплашен от случилото се.

През същата тази година до нас достигнаха доста шокиращи новини от Ню Орлиънс…

По време на възстановяването си аз прегледах отново цялата история на Мейфеър. Спрях се по-обстойно на някои части от нея, в това число на показанията на Ричард Леуелин и неколцина други хора, които бях срещнал, преди да отпътувам за Тексас, за да се видя с Деидре.

Заключих, че Кортланд се е разправил със Стюарт и вероятно с Корнел. Всичко си пасваше. И все пак оставаха толкова много мистерии. Кого точно е защитавал Кортланд с тези престъпления и защо е в постоянна война с Карлота?

Междувременно получихме вести и от нея — цял куп заплашителни юридически писма от фирмата й до нашата в Лондон. Настояваше, да „прекратим“ нашето „натрапване в личния й живот“, да направим „пълно разкритие“ на всяка лична информация, която сме събрали за нея и за семейството й, да не се приближаваме на повече от сто ярда от всеки член на семейството й и от всяка семейна собственост, както и да не правим никакви опити да осъществяваме контакт под никаква форма с Деидре Мейфеър, и прочие и прочие, до втръсване. И все пак нито една от тези юридически заплахи или претенции не притежаваха каквато и да било законна стойност.

Нашите юридически представители бяха инструктирани да не изпращат отговор.

Обсъдихме въпроса на общо събрание.

Отново бяхме опитали да осъществим контакт и пак бяхме отблъснати. Щяхме да продължим с разследването си и аз имах картбланш за това, но никой нямаше да припарва до семейството в обозримото бъдеще. „Или никога“, добави натъртено Рейнолд.

Не спорих. По това време не можех да изпия и чаша мляко, без да се запитам дали няма да умра от него. А и не можех да прогоня от ума си спомена за изкуствената усмивка на Кортланд.

Удвоих броя на детективите ни в Ню Орлиънс и в Тексас, като лично ги предупредих по телефона, че обектите на тяхното наблюдение са изключително неприятелски настроени и са потенциално много опасни. Дадох на всеки възможността да откаже работата, ако сметне за добре.

Никой обаче не се отказа, но неколцина вдигнаха цената.

Колкото до Жулиет Милтън, нашата клюкарка под прикритие — пенсионирахме я с неофициална пенсия въпреки протестите й. Направихме всичко възможно да я накараме да разбере, че някои от членовете на това семейство са способни на насилие. И накрая тя, макар и неохотно, спря да ни пише. В последното си писмо от 10 декември 1958 година ни умоляваше да й обясним къде е сбъркала. Все пак се чухме на няколко пъти след това. Тя все още живее (през настоящата 1989 година) в един луксозен старчески дом в Мобил, Алабама.

Хладът от климатиците й дойде добре след жегата на улицата. Но докато стоеше притихнала във фоайето на „Лониган и синове“, незабелязана от никого и затова анонимна, тя осъзна, че вече леко й призлява от жегата. Хладният полъх я връхлетя внезапно. Беше като студена тръпка, когато те изгаря треска. Само на няколко крачки от нея се бе скупчила невероятно огромна тълпа.

Когато тръгна от хотела, влажният летен следобед изглеждаше поносим. Но докато стигна до тъмната къща на Честнът и Първа, вече се чувстваше слаба и усещаше хладната тръпка, въпреки че въздухът беше много влажен, топъл и прилепчив, изпълнен с аромат на земя и зеленина.

Да, всичко беше като в сън — тази стая с облепени с бяла дамаска стени и малки кристални полилеи, и шумните, добре облечени хора, скупчени на групички. Като излязъл от сън изглеждаше и сенчестият свят на старите къщи и железни огради, покрай които беше минала.

От мястото си не можеше да види ковчега, защото беше поставен до стената на втората стая. Докато шумното множество се щураше насам-натам, тя успя да зърне лакираното дърво, сребърните дръжки и надипления сатен под отворения капак.

Усети, че неволно стяга лицевите си мускули. „Това е ковчегът“, каза си. Трябва да минеш през стаята, да влезеш в следващата и да погледнеш. Лицето й беше странно сковано. Чувстваше тялото си като вкочанено. Просто иди при ковчега. Нали така трябва да се направи?

Всичко го правеха. Приближаваха се един след друг до ковчега и поглеждаха жената вътре.

Рано или късно някой щеше да я забележи. Някой щеше да попита коя е. „Вие ми кажете. Кои са всички тези хора? Те знаят ли? Коя е Роуан Мейфеър?“

Но за момента беше невидима и гледаше присъстващите — мъже в строги костюми и жени с красиви рокли, много от които носеха шапки, дори ръкавици. Бяха минали години, откакто за последно беше видяла жени в ярки рокли, с колани на кръста и меки бухнали блузи. Сигурно се бяха събрали около двеста души от всички възрасти.

Видя един плешив старец с розово теме, облечен в бял ленен костюм и с бастун в ръка. Видя и млади момчета, които явно се чувстваха съвсем неудобно с тези твърди яки и вратовръзки. Тиловете и на стари, и на млади изглеждаха еднакво голи и уязвими. Имаше дори малки деца, които играеха наоколо, бебета в бели дантелени пелени, които възрастните люлееха в скута си, проходили деца, които лазеха по тъмночервения килим.

Видя и едно момиче, вероятно дванайсетгодишно, с панделка в червената коса, което се взираше в нея. Никога в Калифорния не бе виждала момиче на тази възраст — или каквото и да било дете — с панделка в косата, а тази беше голяма, от коприна с цвят на праскова.

„Всички са облекли най-хубавите си дрехи“, помисли си. Така ли беше изразът? А и разговорите бяха почти тържествени. Като на сватба, реши тя внезапно, въпреки че никога не бе присъствала на подобна сватба. Стаята беше без прозорци, но белите драперии, които висяха по всички стени, и без това биха ги закрили.

Тълпата се раздвижи, разкъса се и тя отново успя да види ковчега. Една крехка дребна старица в сив костюм от крепон на ивици стоеше сама и гледаше към мъртвата жена, а след малко коленичи с огромно усилие на кадифената молитвена възглавничка. Какво бе казала Ели за тези неща? Искам пред ковчега ми да има молитвен стол. Роуан не бе виждала човек, облечен в крепонен костюм на ивици, освен по филмите — старите черно-бели филми, в които вентилаторите се въртят, папагалът се обажда от своята пръчка, а Сидни Грийнстрийт казва нещо зловещо на Хъмфри Богарт.

Значи така е изглеждало всичко. Не беше зловещо, просто бе в друго време. Сякаш се беше плъзнала в миналото, в свят, който в Калифорния вече бе погребан дълбоко под земята. И може би точно затова беше някак неочаквано уютен, като в онзи епизод от „Зоната на здрача“, когато един бизнесмен слезе от влака в градче, щастливо застинало в деветнайсети век.

Погребението в Ню Орлиънс е точно каквото трябва да бъде едно погребение. Кажи на приятелите ми да дойдат. Но погребението на Ели нямаше нищо общо с това, с нейните кльощави, загорели от слънцето приятели, объркани от смъртта, седнали неохотно на ръба на столовете. Тя наистина не искаше да изпращаме цветя, нали? А Роуан бе казала: „Мисля, че щеше да е ужасно, ако нямаше цветя…“. Стоманен кръст, думи без значение, абсолютно непознат мъж, който произнася речта.

О, какви цветя само! Накъдето и да погледнеше, виждаше само цветя, огромни замайващи букети от рози, лилии, гладиоли. Дори не знаеше имената на всички. Бяха скупчени около малките столове с извити крака, имаше и огромни венци на телени крачка, подпрени и зад столовете, и по пет-шест в ъглите. По тях лъщяха капчици вода и листчетата потръпваха от хладната струя на климатиците. Бяха натруфени с бели панделки и фльонги, на някои от които със сребърни букви бе отпечатано името на Деидре. Деидре.

Внезапно това име като че ли бе навсякъде, накъдето погледнеше. Деидре, Деидре, Деидре. Панделките безмълвно прошепваха в ридание името на майка й, докато дамите с красивите рокли пиеха бяло вино от чашки със столчета, а малкото момиче с панделката в косата се взираше в нея. Една монахиня в тъмносиня дреха, бяла кърпа на главата и черни чорапи седеше на крайчеца на един стол, приведена над бастуна си. Някакъв мъж й говореше нещо в ухото и тя бе кривнала глава настрани. Малкият й заострен нос лъщеше на светлината, а около нея се бяха скупчили момичета.

Донесоха още цветя, малки телени дръвчета от червени и розови рози сред копия потрепваща папрат. Колко красиво. Едър рус мъж с голяма гуша остави разкошен малък букет съвсем близо до ковчега.

А какъв аромат се носеше от тези цветя. Ели често казваше, че цветята в Калифорния не ухаят. Цялата стая бе изпълнена със сладък парфюм. Сега Роуан разбра. Прекрасна беше жегата навън, прекрасен беше и влажният бриз. Като че всички цветове наоколо ставаха все по-ярки и по-живи.

Но отново й призля, силният аромат само влошаваше нещата. Ковчегът беше далече и тълпата сега го закриваше напълно. Роуан отново се замисли за онази къща, за високата мрачна къща на „ъгъла откъм реката“, както бе казал администраторът в хотела. Това трябва да бе къщата, която Майкъл непрекъснато виждаше. Освен ако нямаше хиляди като нея, хиляди с ограда от ковано желязо с рози по него, с огромна тъмна каскада от бугенвилия, която се излива по избелялата сива стена. Боже, каква красива къща!

Къщата на майка ми. Моята къща? Къде е Майкъл? Внезапно в тълпата се отвори пролука и Роуан отново видя дългата страна на ковчега. Дали не бе мярнала профила на жената на фона на сатенената възглавница? Ковчегът на Ели бе затворен. За Греъм не беше устроено погребение. Приятелите му се бяха събрали в един бар в центъра.

Трябва да идеш до този ковчег. Трябва да я видиш. Затова дойде, затова наруши обещанието си пред Ели, за да видиш с очите си лицето на майка си. Но наистина ли всичко това се случва, или просто сънувам? Виж как онова момиче прегръща старата жена през рамото. На роклята на момичето има широк сатенен колан! Дали носи и бели чорапи?

Само Майкъл да беше тук. Това беше неговият свят. Само да можеше да свали ръкавиците си и да положи ръка върху ръката на мъртвата. Но какво щеше да види? Дали погребалният агент беше инжектирал балсамираща течност във вените й, или пък кръвта й беше източена в улея на бялата маса за балсамиране? „Деидре.“ Това име беше написано със сребърни букви на бялата панделка, която висеше от близкия венец от хризантеми. „Деидре“ пишеше и на панделката, опасваща огромния букет розови рози…

Е, какво чакаш? Защо не помръдваш? Тя отстъпи назад, към рамката на вратата, гледаше как една старица с бледожълта коса отваря ръце, за да прегърне три малки деца.

Едно след друго те я целунаха по отпуснатите бузи и тя кимна. Тези хора ли са семейството на майка ми?

Отново си представи къщата, лишена от детайлност, тъмна и фантастично огромна. Разбра защо Майкъл я обичаше толкова, защо обичаше толкова този град. А той не знаеше, че това е къщата на майка й. Той не знаеше какво става. Майкъл го нямаше. И вероятно това бе всичко съществуващо, само този уикенд и това несвършващо усещане завинаги…

Трябва да си ида у дома, това не са просто видения. Мястото ми вече не е тук. Разбрах го още в деня, в който тръгнах към океана…

Вратата зад нея се отвори и тя тихо отстъпи встрани. Една стара двойка мина покрай нея, сякаш я нямаше. Величествена жена с красива металносива коса се завъртя рязко към тях. Беше облечена с прекрасна копринена рокля с шемизета. Някакъв дебеловрат мъж в омачкан бял костюм й заговори нещо тихо.

— Беатрис! — възкликна един хубав млад мъж и дойде да целуне красивата жена с металносивата коса.

— Скъпа, ела — каза женски глас. — Не, никой още не я е виждал, но трябва да пристигне по някое време.

Гласовете приличаха много на този на Майкъл, и все пак бяха различни. Двама мъже, които разговаряха шепнешком над чашите с вино, минаха между нея и двойката и тръгнаха към втората стая. Входната врата отново се отвори и пропусна жегата и шума от трафика.

Роуан тръгна към другия край на стаята. Сега вече виждаше съвсем ясно ковчега, виждаше, че от кръста надолу тялото на жената е закрито от половината на капака. Незнайно защо това й се стори много гротескно. Над главата на мъртвата в бухналата коприна бе сложено разпятие. Роуан всъщност не можеше да види главата на жената, но знаеше, че е там, дори успя да мерне късче плът на фона на сияещото бяло. Хайде, Роуан, иди.

Иди при ковчега. Нима е по-трудно, отколкото да влезеш в операционната? Разбира се, всички ще те видят, но те не знаят коя си. Отново започна да се сковава, мускулите на лицето и на гърлото й се свиха. Не можеше да помръдне.

И тогава някой й заговори. Тя знаеше, че трябва да обърне глава и да отвърне, но не можеше. Малкото момиче с панделката я гледаше. Сигурно се чудеше защо не отговаря.

— Джери Лониган, мога ли да ви помогна? Вие ли сте, доктор Мейфеър?

Тя го погледна тъпо. Пълен мъж с едра челюст и най-прекрасните порцелановосини очи. Не, не бяха като порцелан, а като мрамор, съвършено кръгли и сини.

— Доктор Мейфеър?

Тя сведе поглед към ръката му. Голяма, тежка, като лапа. Хвана я. „Отговори така, щом не можеш да продумаш.“ Лицето й се скова още повече, дори очите й като че се сковаваха. Какво ставаше? Тялото й бе замръзнало от тревога, въпреки че съзнанието й беше в някакъв транс, в някакъв ужасен транс. Тя килна леко глава към далечния ковчег. Искам да… Но думите пак не излизаха. „Хайде, Роуан, измина две хиляди мили заради това.“

Мъжът сложи внимателно ръка на гърба й. Съвсем лек натиск.

— Искате ли да я видите, доктор Мейфеър?

Да я видя, да й говоря, да я познавам, да я обичам, да бъда обичана от нея… Лицето й сякаш беше издялано от лед и очите й бяха неестествено разширени, знаеше го.

Тя погледна за миг към неговите малки сини очи и кимна. Тогава сякаш всички притихнаха. Дали го беше казала на глас? Не, не беше казвала нищо. Те със сигурност не знаеха коя е, но като че ли до един се бяха обърнали към нея, докато вървеше заедно с мъжа към другата стая. Между присъстващите прелетя шепот. Тя погледна отблизо червенокосото момиче с панделката, а после, без да иска, спря на прага на стаята, като заседнал кораб. Джери Лониган стоеше до нея.

Дори децата бяха престанали да играят. В стаята като че притъмня, всички се движеха безшумно и бавно, правеха само по няколко крачки. Господин Лониган каза:

— Искате ли да седнете, доктор Мейфеър?

Тя се взираше в килима. Ковчегът беше на двайсетина крачки. Не поглеждай нагоре, рече си, не поглеждай, докато не стигнеш до него. Защото може да видиш нещо ужасно отдалече. Но какво беше ужасното във всичко това, какво можеше да е по-страшно от масата за аутопсии, освен факта… че там лежи нейната майка.

Една жена пристъпи иззад малкото момиче и сложи ръка на рамото му.

— Роуан, аз съм Алисия Мейфеър, четвърта братовчедка на Деидре. Това е Мона, дъщеря ми.

— Роуан, аз съм Пиърс Мейфеър — каза един красив млад мъж вдясно от нея и внезапно й протегна ръката си. — Правнукът на Кортланд.

— Скъпа, аз съм Беатрис, твоя братовчедка. — Полъх на парфюм. Жената с металносивата коса. Мека кожа докосна бузата на Роуан. Огромни сиви очи.

— Сесилия Мейфеър, внучка на Баркли, моят дядо е вторият син на Жулиен и е роден в къщата на Първа улица. А това… ела, сестро, това е сестра Бриджит Мари. Сестро, това е Роуан, момичето на Деидре!

Дали не трябва да кажеш нещо уважително на монахинята, но тя и без това няма да те чуе, буквално крещят в ухото й. „Момичето на Деидре, Роуан!“

— Тимъти Мейфеър, твой четвърти братовчед, радваме се да те видим, Роуан…

— … радвам се да те видя, макар и на толкова тъжно…

— Питър Мейфеър, ще поговорим по-късно. Гарланд беше мой баща. Ели говорила ли ти е за Гарланд?

Мили боже, нима всички бяха Мейфеър. Поли Мейфеър, Агнес Мейфеър, момичетата на Филип и Южени Мейфеър и така нататък, и така нататък. Колко можеха да са? Не семейство, а цял легион. Тя стискаше една ръка след друга и в същото време не се отделяше от господин Лониган, който я придържаше здраво. Дали се беше разтреперила? Не, на това му казваха тресене, а не треперене.

Устни докоснаха бузата й.

— Кланси Мейфеър, правнучка на Клей. Той е роден на Първа улица преди Гражданската война. Майка ми е Труди Мейфеър, ето я. Мамо, ела, нека мама мине…

— … много се радвам да те видя, скъпа. Видя ли Карлота?

— Госпожица Карлота се чувства доста зле — каза господин Лониган. — Ще се видим с нея в църквата…

— … на деветдесет години е, нали знаеш.

— … искаш ли чаша вода? Боже, бяла е като платно. Пиърс, дай й чаша вода.

— Магдален Мейфеър, правнучка на Реми. Той е живял много години на Първа улица. Това е синът ми Гарви и дъщеря ми Линдзи. Ела, Дан, Дан, ела да поздравиш доктор Мейфеър. Дан е правнук на Винсент. Говорила ли ти е Ели за Клей и Винсент, и за…

Не, никога, за никого. Обещай ми да не се връщаш там и никога да не се опитваш да разбереш нещо за тях. Но защо, защо, за бога? Всички тези хора — за какво беше онзи документ, цялата потайност?

— … Джералд е с нея. Пиърс се отби. Видял я е. Тя е добре, ще дойде в църквата.

— Искаш ли да седнеш, скъпа?

— Добре ли си?

— Лили, скъпа, Лили Мейфеър, никога няма да запомниш имената на всички, не се и опитвай.

— Робърт, скъпа. Ще поговорим по-късно.

— … тук сме, ако имаш нужда от нас, Роуан. Добре ли си?

Добре съм. Добре съм. Просто не мога да говоря. Не мога да помръдна. Аз…

Лицето й отново се скова. Цялата се скова. Притисна се към ръката на господин Лониган и той им каза, че сега тя трябва да поднесе почитанията си на мъртвата. Дали не искаше да ги отпрати? Един мъж докосна лявата й ръка.

— Аз съм Гай Мейфеър. Син на Андреа. А това са жена ми Стефани и дъщеря ми Грейди. Тя е първа братовчедка на Ели.

Роуан искаше да отговори нещо, дали ръкостискането и кимането бяха достатъчни? Дали беше достатъчно, че отвърна на целувката на старата жена? Някакъв друг мъж й говореше нещо, но съвсем тихо. Беше стар, говореше за някакъв Шефилд. Ковчегът беше най-много на двайсетина крачки, но тя не смееше да вдигне поглед, нито да се извърне от тях, защото я беше страх да не би, без да иска, да го види.

Но нали затова дойде, трябва да го направиш. А те са тук, стотици са…

— Роуан — каза някой вляво от нея, — това е Фийлдинг Мейфеър, син на Клей. — Беше ужасно стар човек, толкова стар, че тя виждаше всичките кости на черепа му през бледата кожа, виждаше горните и долните зъби, и костните издатини около хлътналите очи. Задържаха го изправен; не можеше да стои сам. И всичко това само за да я види? Тя протегна ръка.

— Той иска да те целуне, скъпа.

Роуан докосна бузата му с устни.

Говореше тихо и очите му се жлътнаха, когато погледна нагоре към нея. Тя се опитваше да чуе какво й казва, нещо за Лестан Мейфеър и Ривърбенд. Какво беше Ривърбенд? Тя кимна. Беше много стар и заслужаваше уважение. Трябваше да му отговори нещо! Беше направил неимоверни усилия, за да й поднесе почитанията си. Стисна ръката му — беше толкова гладка, като коприна, възлеста и силна.

— Мисля, че тя ще припадне — прошепна някой. Сигурно не говореха за нея.

— Искаш ли да те заведа до ковчега? — Отново младият мъж, хубавецът, с чисто детско лице и искрящи очи. — Аз съм Пиърс, запознахме се преди секунди. — Съвършените му зъби проблеснаха. — Първи братовчед съм на Ели.

Да, до ковчега. Вече е време, нали така? Тя погледна към него и й се стори, че някой отстъпва назад, за да не й пречи. Очите й изведнъж се вдигнаха нагоре, над лицето на издигнатата възглавница. Видя цветята, струпани около вдигнатия капак, цяла джунгла от цветя, а далече вдясно, под ковчега, стоеше един белокос мъж, когото тя познаваше. До него една тъмнокоса жена плачеше и шептеше молитви. И двамата гледаха към нея. Откъде, за бога, можеше да познава този мъж, или когото и да било тук? И все пак го познаваше! Знаеше, че е англичанин, знаеше как ще прозвучи гласът му, когато й заговори.

Джери Лониган й помогна да пристъпи напред. Онзи, хубавият Пиърс, беше до нея.

— Зле й е, Монти — каза красивата стара жена. — Дайте й малко вода.

— Скъпа, може би трябва да поседнеш…

Тя поклати глава и успя да оформи с устни думата „не“. Гледаше към белокосия англичанин и жената, която се молеше до него. Ели също бе поискала броеница през последните си дни. Роуан трябваше да иде чак до Сан Франциско, за да й купи. Главата на жената се тресеше, тя плачеше и бършеше носа си. Белокосият мъж й шепнеше нещо, но очите му бяха фиксирани в Роуан. Познавам те. Гледаше, сякаш тя му говореше нещо. И тогава си спомни — гробището в Сонома Каунти, където бяха погребани Греъм и Ели. Това беше мъжът, когото срещна онзи ден до гроба. Познавам семейството ви в Ню Орлиънс. И тогава, съвсем неочаквано, още едно парченце от пъзела дойде на мястото си. Този мъж стоеше и пред къщата на Майкъл преди две нощи на Либърти стрийт.

— Скъпа, искаш ли чаша вода? — попита Джери Лониган.

Но как беше възможно? Как беше възможно този мъж да е и там, и тук, и какво общо имаше всичко това с Майкъл, който й бе описал собствената й къща с метална ограда с рози от ковано желязо?

Пиърс каза, че ще донесе стол.

— Оставете я да поседне малко.

Трябваше да се раздвижи. Не можеше просто да стои така, да се взира в белокосия англичанин и да очаква той да й обясни кой е и какво е правил на Либърти стрийт. А някъде извън полезрението й беше онова, което не можеше да се застави да погледне, жената в ковчега, която я очакваше.

— Ето, Роуан, хубаво е и е охладено. — Аромат на вино. — Пийни си, скъпа.

Иска ми се, наистина, но не мога да движа устните си. Поклати глава и се опита да се усмихне. Май не мога да помръдна и ръката си. А всички вие очаквате да помръдна, наистина трябва да го направя. Винаги бе смятала, че лекарите, които припадат при аутопсии, са глупаци. Наистина. Как бе възможно подобно нещо да се отрази на някого физически? Ако ме ударите с бейзболна топка, сигурно ще припадна. О, боже, всичко, което не знаеш за живота, като че започва да ти се открива тук, в тази стая. А в онзи ковчег там лежи твоята майка.

Какво си мислеше, че ще те чака жива, докато дойдеш? Докато накрая осъзнаеш, че… Тук, в тази странна земя! Защото това е някаква друга страна.

Белокосият англичанин вървеше към нея. Да, кой си ти? Защо си тук? Защо изглеждаш така драматично и гротескно не на място? Но не, всъщност не беше. Приличаше на тях, на обитателите на тази странна земя, така благоприличен и любезен. В милото му изражение не се долавяше и намек за ирония, смут или пък престорена скръб. Той се приближи до нея, като внимателно направи знак на хубавия млад мъж да се отдръпне.

Тя си спомни онези измъчени лица на погребението на Ели. Нито един под шейсет години и все пак нито една посивяла коса, нито един отпуснат мускул. Тук нямаше нищо подобно.

Сведе поглед. Около молитвения стол имаше купища цветя. Тя пристъпи напред и без да се усети, впи нокти в ръката на господин Лониган. Опита се да я отпусне и с голямо изумление установи, че е на път да припадне. Англичанинът я подхвана за лявата ръка, а господин Лониган я поддържаше отдясно.

— Роуан, чуй ме — прошепна в ухото й англичанинът със своя накъсан и все пак мелодичен акцент. — Майкъл щеше да дойде, но е възпрепятстван. Аз съм тук вместо него. Майкъл ще дойде довечера. Веднага щом може.

Тя го погледна изумена, почти потрепери от облекчение. Майкъл щеше да дойде. Майкъл беше някъде наблизо. Но как беше възможно?

— Да, съвсем наблизо, но наистина е възпрепятстван — каза той така искрено, сякаш сам бе изобретил тези думи — и просто се случи така, че не можа да дойде…

Пред очите й отново се появи неясната тъмна къща на Първа улица, къщата, за която Майкъл постоянно говореше. А когато го видя за първи път във водата, той приличаше на миниатюрно петно, дрехите му се носеха по повърхността. Това не можеше да е удавник, не и тук, не и на мили от сушата…

— Какво мога да направя за теб? — каза англичанинът, гласът му беше тих, потаен и изразяваше силна загриженост. — Искаш ли да идеш до ковчега?

Да, моля, заведи ме. Моля, помогни ми! Накарай краката ми да се раздвижат. Но те не искаха. Той я обгърна с ръка и започна да я води, съвсем лесно. Слава богу, разговорите бяха подновени. Въпреки че всички шепнеха уважително, можеше да долови най-различни нишки, ако пожелаеше.

„… тя не искаше да идва в погребалната зала, това е истината. Бясна е, че сме тук.“

„Престанете, тя е на деветдесет, а навън е близо четирийсет градуса.“

„Зная, зная. Е, след това всички ще дойдете на моята, казвам ви.“

Роуан все още не вдигаше поглед, гледаше сребърните дръжки, цветята, кадифената възглавничка, която сега беше точно пред нея. Отново й призля. Призля й от жегата, от този застоял хладен въздух, изпълнен с аромат на цветя, който висеше около нея като невидима мъгла. Но трябва да го направиш. Трябва да го направиш спокойно и тихо. Не можеш да се лишиш от това. Обещай ми никога да не се връщаш там, нито да се опитваш да се свържеш с тях.

Англичанинът я държеше, Майкъл щеше да дойде, усещаше дясната му ръка до своята. С лявата той подкрепи лявата й китка, когато тя докосна покритата с кадифе стена на ковчега.

Съвсем бавно вдигна очи и се насили да погледне лицето на мъртвата жена, която лежеше точно пред нея на сатенената възглавница. Устата й леко започна да се отваря, докато зина напълно и сковаността премина в спазъм. Впрегна всичките си сили, за да затвори уста. Стисна здраво зъби, но тръпката, която плъзна през нея, беше толкова силна, че англичанинът я стисна още по-здраво. Той също гледаше към Деидре. Беше я познавал!

Погледни я. Нищо друго няма значение сега. Няма защо да бързаш или да мислиш за нещо друго, или да се тревожиш. Просто я погледни, погледни лицето й с всичките му тайни, вече недостъпни за теб.

Стела беше толкова красива в ковчега. Имаше прекрасна черна коса…

— Тя ще припадне, хванете я! Пиърс, помогни й.

— Не, държим я, няма страшно — каза Джери Лониган. Боже, изглеждаше напълно, отвратително мъртва, и все пак толкова красива. Косата й беше сресана грижливо за вечността — на прекрасната й уста имаше розово червило, а на съвършените й момичешки бузи бе сложен руж. Черната й коса бе пръсната по коприната като на дете, свободна и красива. А мъниста от броеница, да, мъниста от броеница бяха вплетени между пръстите й, които изглеждаха като от тесто, отпуснати върху гърдите. Изобщо не приличаха на човешки ръце, а на някаква груба скулптура.

Роуан никога не бе виждала подобно нещо. Беше виждала удавници и промушени с нож, умрели след това в съня си. Беше ги виждала бледи, напомпани с химикали, разрязани след седмици, месеци, дори години, за урока по анатомия. Беше ги виждала при аутопсиите, когато лекарят вадеше червените от кръвта органи.

Но никога това. Никога не беше виждала красив мъртвец в синя коприна и дантела, ухаещ на пудра за лице, с ръце, сключени над мънистата на броеницата. Като че нямаше възраст, изглеждаше почти като голямо малко момиченце с тази невинна коса, с това лишено от бръчки лице, дори със сияещото червило с цвят на розови листенца.

О, само да можех да отворя очите й! Искам да видя очите на майка си! В тази стая, пълна със самата старост, тя е все още толкова млада…

Наведе се, отдръпна съвсем внимателно ръце от англичанина и ги положи върху бледите ръце, върху нежните восъчни ръце. Твърди! Твърди като мъниста на броеница. Студени и твърди. Тя затвори очи, притисна пръсти към тази неподатлива бяла плът, толкова мъртва, така далече от живота, така необратимо свършила.

Ако Майкъл беше тук, щеше ли да разбере от тези ръце дали тя е умряла без мъки и страх? Дали би разбрал за какво е цялата тази потайност? Дали би могъл да докосне тази ужасна безжизнена плът и да чуе песента на живота чрез нея? О, моля те, Господи, която и да е била и без значение защо се е отказала от мен, нека да е умряла без мъка и страх. В покоя, който е изписан на лицето й. Боже, виж само затворените й очи, гладкото чело.

Тя бавно вдигна ръка, избърса сълзите по бузата си и осъзна, че лицето й вече се е отпуснало, че може да говори, ако пожелае, и че останалите около нея също плачат — жената с металносивата коса плачеше, бедната чернокоса жена, която бе плакала през цялото време, сега ридаеше тихо, сгушена в мъжа до себе си, а лицата на останалите — тя се огледа като в мъгла около ковчега — бяха станали някак замислени, притихнали, много подобни на лицата по великите картини на флорентинските художници, на които замрели, леко тъжни души се взират отпаднало, само с ъгълчето на окото си в света отвъд рамката.

Отстъпи назад, но без да откъсва поглед от жената в ковчега. Отново остави англичанина да я води към някаква малка стая. Господин Лониган казваше, че сега е време да идват един по един, че свещеникът е тук и е готов.

Роуан с изненада видя как един възрастен мъж се наведе грациозно и целуна мъртвата по челото. Беатрис, хубавицата със сивата коса, пристъпи след него, прошепна нещо и също целуна Деидре. Едно дете беше повдигнато, за да стори същото, а плешивият стана и като пристъпваше тежко, дойде до ковчега, целуна мъртвата и прошепна хрипливо: „Довиждане, скъпа“.

Господин Лониган побутна внимателно Роуан да седне на един стол и когато се обърна, жената с черната коса внезапно се наведе към нея, погледна я в очите и рече със съвсем тънък гласец:

— Тя не искаше да те дава.

— Рита Мей — изсъска Лониган, обърна се, хвана я за ръката и я издърпа назад.

— Наистина ли? — прошепна Роуан и посегна да задържи отдръпващата се ръка. Лицето на Лониган пламтеше и челюстта му леко трепереше. Той изблъска тъмнокосата жена през вратата и по някакъв малък коридор.

Англичанинът гледаше към Роуан от вратата на голямата стая. Тя му кимна лекичко и той вдигна вежди, сякаш всичко това го изпълваше с тъга и почуда.

Роуан бавно откъсна поглед от него и започна да се взира в хората, които се редуваха пред ковчега — всеки коленичеше, сякаш за да отпие от студената струя на някоя ниска чешмичка. „Довиждане, Деидре, скъпа“. Дали всички знаеха? Дали всички си спомняха; поне старците, които първи бяха дошли при нея? Дали и децата не бяха разбрали по някое време? Хубавецът я гледаше отдалече.

— Довиждане, мила… — Следваха един след друг, сякаш нямаха край, стаята зад тях беше тъмна и претъпкана, а опашката от хора напираше напред.

Не искаше да те дава.

Какво ли е да целунеш гладката твърда кожа? Те го правеха сякаш бе най-естественото, най-простото нещо на света. Едно бебе е вдигнато нависоко, майката се навежда, мъж преминава бързо, а после друг, много стар, с петна по ръцете и оредяла коса казва: „Помогни ми, Сесил“. Дванайсетгодишното момиче с панделката в косата се вдига на пръсти.

— Роуан, искаш ли отново да останеш насаме с нея? — прозвуча гласът на Лониган. — Когато всички си отидат, ще имаш възможност. Свещеникът ще почака. Но не си длъжна да го правиш.

Тя погледна към меките сиви очи на англичанина. Не, не беше проговорил той, а Лониган с червеното лъскаво лице и сините очи. Жена му стоеше в малкия коридор и не смееше да се приближи.

— Да, сама, още веднъж — прошепна Роуан. Очите й търсеха очите на Рита Мей, която оформи с устни думите: „Истина е“, и кимна печално.

Да. Да я целуне за довиждане, както я целуваха те…

Виж поверителното досие „Роуан Мейфеър“ в Лондон за всички свързани материали

Роуан Мейфеър е осиновена законно от Елън Луиз Мейфеър и нейния съпруг Греъм Франклин в деня на раждането й — 7 ноември 1959 година.

Часове след това е отнесена със самолет в Лос Анджелис, където живее с осиновителите си, докато става на три години. След това семейството се мести в Сан Франциско, Калифорния, и се установява за две години в Пасифик Хейтс.

Когато Роуан навършва пет, семейството се мести за последно в къща на крайбрежието, в Тибурон, Калифорния — отвъд залива на Сан Франциско. Къщата е проектирана от архитектите Трамъл, Портър и Дейвис специално за Греъм, Ели и тяхната дъщеря. Тя е истинско произведение на изкуството, със стъклени стени, открити греди от секвоя, модерна водопроводна инсталация и всякакви удобства. Към нея има огромни пристани, собствен двайсет и петфутов кей и яхтен канал, който се чисти два пъти годишно. От къщата се разкрива гледка към Сосалито отвъд залива Ричардсън и към Сан Франциско на юг. Понастоящем Роуан живее там сама.

По време на написването на това повествование Роуан е почти на трийсет. Висока е сто седемдесет и седем сантиметра. Има къса, леко бухнала руса коса и големи бледосиви очи. Определено е привлекателна жена с изключително красива кожа, тъмни прави вежди, тъмни мигли и много красива уста. И все пак, ако трябва да направим сравнение, може да се каже, че не притежава нищо от блясъка на Стела, нито от сладката хубост на Анта, или пък от мрачната чувственост на Деидре. Роуан е нежна, но с доста момчешки вид. На някои снимки изражението й — може би заради правите тъмни вежди — напомня това на Мери Бет.

Аз лично смятам, че тя прилича на Петир ван Абел, но все пак с някои доста важни отлики. Няма неговите дълбоко поставени очи, а русата й коса е по-скоро пепелява, отколкото златиста. Но лицето й е тясно като неговото и видът й е донякъде скандинавски, както и този на Петир на портретите.

Хората смятат Роуан за студена. И все пак гласът й е топъл, дълбок и леко дрезгав — това, което в Америка се нарича „уиски“ глас. Хората казват, че трябва да я познаваш наистина добре, за да я харесаш. Но това е странно, тъй като нашето разследване показа, че малцина всъщност я познават и все пак почти всички я харесват.

И така продължи всичко, екзотично и подобно на сън, и все пак толкова странно, като чуждоземски ритуал, старомоден и мрачно красив, сякаш цялата церемония се разливаше в топлия въздух и после във флотилията от лимузини, които ги понесоха безшумно по тесните, многолюдни и лишени от дървета улици.

Дългите бавни лъскави коли спряха една след друга пред висока тухлена църква — „Свето Успение Богородично“; като че никой не забелязваше запуснатите училищни сгради с изпотрошени прозорци и триумфиращо избуяли от всяка пролука плевели.

Карлота стоеше на стъпалата пред църквата — висока и скована, слабите й, осеяни с петна ръце бяха сключени върху дръжката на лъскавия й дървен бастун. До нея стоеше хубав мъж, с бяла коса и сини очи, не много по-възрастен от Майкъл. Старицата му направи рязък жест да се отдалечи и махна на Роуан да я последва.

Мъжът отстъпи назад с младия Пиърс, но преди това бързо стисна ръката на Роуан. Имаше нещо потайно в начина, по който произнесе името си: „Райън Мейфеър“, и се озърна към старицата. Роуан разбра, че той е бащата на Пиърс.

И тогава всички тръгнаха към огромния неф на църквата. Цялата процесия следваше ковчега, сложен на поставка с колелца. Стъпките отекваха меко под грациозните готически арки, а през великолепните стъклописи на прозорците струеше светлина и озаряваше прекрасно изрисуваните статуи на светци.

Дори в Европа рядко можеше да се види подобна елегантност и великолепие. Изведнъж Роуан си спомни думите на Майкъл за старата енория от детството му, за построените една до друга църкви, които били големи като катедрали. Дали това беше мястото?

Сигурно се бяха събрали поне хиляда души. Деца плачеха пискливо, а майките ги успокояваха. Думите на свещеника кънтяха в огромната църква и се превръщаха в мелодия.

Старицата с изправен гръб до нея не й продумваше. Държеше в отпуснатите си, крехки на вид ръце тежка книга, пълна с ярки и живи илюстрации на светци. Бялата й коса, опъната назад в кок, лежеше гъста и тежка върху малката й глава под черната филцова шапка без периферия. Аарън Лайтнър остана някъде назад в сенките, до предните врати, въпреки че на Роуан й се искаше да е до нея сега. Беатрис Мейфеър ридаеше тихо на втората пейка. Пиърс седна от другата страна на Роуан, събра ръце и се загледа замислено в статуите до олтара и в нарисуваните далече горе ангели. Баща му като че бе изпаднал в същия транс, въпреки че веднъж се обърна и острите му сини очи се втренчиха съвсем открито в Роуан.

Всички станаха да получат Светото причастие, стари, млади, малки деца. Карлота отказа помощ, когато тръгна напред и после се върна на мястото си. Бастунът й с гумен накрайник тупкаше глухо по пода. Тя седна на пейката със сведена глава и започна да мълви молитвите си. Беше толкова слаба, че тъмният габардинен костюм изглеждаше почти празен, сякаш бе окачен на телена закачалка.

От сребърната кадилница се издигна аромат на тамян, когато свещеникът започна да обикаля около ковчега. Накрая процесията се понесе към очакващата я флотилия от лимузини на лишената от дървета улица. Десетки малки чернокожи деца — някои боси, други без ризи — гледаха, насядали на напукания паваж пред буренясалия и порутен училищен салон. Черни жени, скръстили голи ръце, примижаваха на слънцето.

Това Америка ли беше всъщност?

И тогава процесията се понесе през гъстите сенки на Гардън Дистрикт, броня до броня. От двете й страни вървяха много хора, децата тичаха напред. Всички навлизаха в дълбоката зелена светлина.

Ограденото с висока стена гробище беше същински град от гробници със заострени покриви. Някои дори си имаха миниатюрни градинки. Пътеките лъкатушеха около порутена гробница или около огромен паметник, издигнат в чест на пожарникари от друг век, около гробовете на сираци от този или онзи приют, или покрай могилите на богаташи, които бяха имали време и пари да гравират надгробните камъни с поезия, чиито думи сега бяха изпълнени с прах и лека-полека се заличаваха.

Гробницата на Мейфеър беше огромна, оградена с цветя. Малка желязна оградка опасваше постройката, в четирите края на леко скосения перистилен покрив имаше мраморни вази. Трите свода съдържаха дванайсет ниши с размерите на ковчег, а от една от тях гладкият надгробен камък бе отместен и сега тя зееше тъмна и празна, очакваща ковчега на Деидре Мейфеър да бъде положен в нея като някакъв дълъг хляб.

Като си проправи внимателно път до предните редици, Роуан застана до старицата. Слънцето блестеше в малките кръгли посребрени очилца на Карлота, която се взираше мрачно в името „Мейфеър“, издълбано с огромни букви в ниския триъгълник на перистила.

Роуан също погледна към него, отново замаяна от цветята и лицата наоколо. Пиърс й обясняваше тихо и почтително, че макар нишите да са само дванайсет, в тези гробове са погребани много Мейфеър, както личи от камъните отпред. Старите ковчези се разпадали с времето и отстъпвали място за нови, а останките били премествани в една крипта под гроба.

Роуан си пое рязко дъх и прошепна изумена:

— Значи всички те са там долу? Просто така, един върху друг.

— Не, те са в ада и в рая — каза Карлота Мейфеър, гласът й беше твърд и без възраст, също като очите й. Тя дори не извърна глава.

Пиърс се отдалечи, сякаш се беше изплашил от Карлота. По лицето му пробяга неловка усмивка. Райън се взираше в старицата.

Вече придвижваха ковчега напред, носачите буквално го поддържаха на раменете си, лицата им бяха червени от усилието и пот течеше по челата им, когато го сложиха на поставката с колелца.

Дойде време за последните молитви. Свещеникът беше тук, заедно с дякона си. Изведнъж въздухът стана още по-горещ, неподвижен. Беатрис попиваше зачервените си бузи със сгъната носна кърпичка. Всички старци, с изключение на Карлота, бяха седнали където намерят по бордюрите около по-малките гробове.

Роуан остави погледът й да се зарее към върха на гробницата, към орнаментирания перистил с издълбаното име „Мейфеър“, над който се виждаше контурно изображение на дълга отворена врата. Или пък голяма ключалка? Не беше сигурна.

Тогава повя лек, влажен ветрец, който разклати неподвижните допреди миг листа на дърветата по пътеката. Изглеждаше като истинско чудо. Далече назад, през предните врати, се виждаха ярките петна на преминаващите коли. Аарън Лайтнър стоеше до Рита Мей Лониган, която плачеше и изглеждаше съсипана като хората, стояли до леглото на умиращ в болничните отделения цялата дълга нощ.

Последната мисъл порази Роуан като частица от цялата тази живописна лудост. Защото когато излязоха от портата на гробището, стана ясно, че неколцина от тях ще отидат в елегантния ресторант от другата страна на улицата!

Господин Лайтнър се сбогува шепнешком с нея и й обеща, че Майкъл ще дойде. Искаше й се да настоява за подробности, но старата жена се взираше студено и гневно в него, а той явно видя това и изгаряше от нетърпение да се оттегли. Изумената Роуан му помаха за довиждане, отново й прималяваше от жегата. Рита Мей Лониган прошепна някакви тъжни думи за сбогом. Стотици хора й казваха „довиждане“, докато минаваха бързо покрай нея; стотици дойдоха да прегърнат старицата. Сбогуването сякаш нямаше край, жегата стана още по-голяма, но скоро намаля, щом огромните дървета им предложиха шарената си сянка.

— Ще си поговорим отново, Роуан.

— Ще останеш ли, Роуан?

— Довиждане, лельо Карл. Пази се.

— Ще се видим скоро, лельо Карл. Трябва да дойдеш до Метаир.

— Ще ти се обадя следващата седмица, лельо Карл.

— Лельо Карл, добре ли си?

Накрая улицата се изпразни, остана да профучава само обичайният пъстър и безразличен трафик. Неколцина добре облечени хора излизаха от очевидно разкошния ресторант и примижваха на ярката светлина.

— Не искам да ходя там — каза старицата. Взираше се студено в синьо-бялата тента.

— О, хайде, лельо Карл, моля те, само за малко — каза Беатрис Мейфеър.

Някакъв строен млад мъж на име Джералд хвана старицата за ръката.

— Да идем само за няколко минутки, а? — каза той на Карлота. — После ще те заведа у дома.

— Искам да остана сама — отвърна тя. — Ще повървя до дома. — Очите й се спряха на Роуан и проблеснаха някак призрачно с неостаряващата си интелигентност на сбръчканото й лице. — Остани с тях колкото пожелаеш — каза тя, почти като заповед, — а после ела при мен. Ще те чакам. В къщата на Първа улица.

— А кога искаш да дойда? — попита Роуан плахо.

Студена иронична усмивка изкриви устните на старицата, и тя без възраст, като очите и гласът й.

— Ела, когато решиш. Все ще е твърде скоро. Имам да ти кажа някои неща. Ще те чакам.

— Иди с нея, Джералд.

— Ще се погрижа, лельо Беа.

— Ако искаш, можеш да караш до мен — каза Карлота, като наклони глава и заби бастуна пред себе си, — но аз ще вървя сама.

Изведнъж стъклените врати на ресторанта, на име „Мястото на командора“, се затвориха зад тях и Роуан осъзна, че вече е в смътно познатия свят на униформени сервитьори и маси с бели покривки. Озърна се назад през стъклените врати към белите стени на гробището и малките заострени покриви на гробниците, които стърчаха над тях.

„Мъртвите са толкова наблизо, че може да ни чуят“, помисли си.

— О, мила, в Ню Орлиънс ние никога не ги изоставяме — каза високият белокос Райън, сякаш беше прочел мислите й.

Над Оук Хейвън се спускаше пепеляв сумрак. Небето едва се различаваше.

Дъбовете изглеждаха черни и гъсти, сенките под тях се разширяваха, за да погълнат и последната частица лятна светлина, която висеше над чакълестия път.

Майкъл седеше на голямата предна веранда, килнал стола назад, с крака на дървения парапет и цигара в устата. Беше прочел историята на Мейфеър и се чувстваше някак див, оживен и изпълнен с тихо вълнение. Знаеше, че сега двамата с Роуан ще са героите на новата, още ненаписана глава в досието, те щяха да бъдат действащите лица на това повествование.

За един дълъг момент той се отдаде почти отчаяно на удоволствието от цигарата и гледаше как се променя здрачното небе. Тъмнината се събираше навсякъде по разпрострелия се ландшафт, далечната дига вече се стопяваше в мрака и той не можеше да различава колите, които минаваха по шосето. Виждаше само жълтите светлинки на фаровете им. Всеки звук, миризма, игра на цветовете, събуждаше у него прилив на сладки спомени, някои без дори да са свързани с определено място. Просто всичко му се струваше някак познато, като дом — там, където цикадите пеят така, както никъде другаде.

Но това беше агония, тази тишина, това очакване, тези хиляди мисли, тълпящи се в главата му.

Светнатите лампи в стаята зад него ставаха по-ярки с умирането на деня. Сега мекото им сияние падаше върху мукавените папки в скута му.

Защо Аарън не му се обаждаше? Сигурно погребението на Деидре Мейфеър вече беше приключило. Той трябваше да пътува насам и може би Роуан беше с него, може би на мига му бе простила, че не е бил там — но той все още не можеше да си прости — и идваше насам, за да бъде с него.

Щяха да поговорят тази нощ, да поговорят за всичко в това сигурно и благотворно място.

Но имаше да прочете още една папка, още един сноп листове, очевидно предназначени точно за неговите очи. По-добре беше да го свърши бързо. Той смачка цигарата в пепелника на малката сгъваема масичка до него, вдигна папката към жълтата светлина и я отвори.

Неподвързани листове, някои изписани на ръка, други на машина, трети разпечатани на принтер. Започна да чете.

Майкъл бързо разлисти останалото в последната папка. Бяха все статии за него, които вече беше чел. Две големи гланцирани негови снимки от „Юнайтед Прес Интернешънъл“. Негова биография, написана на машина и събрана предимно от приложените материали.

Е, той знаеше за случая на Майкъл Къри. Остави папката настрана, запали цигара и се върна към ръкописа за срещата на Аарън с лекаря в хотел „Паркър Меридиън“.

Красивият почерк на Аарън се разчиташе много лесно. Описанията на появите на Лашър бяха стриктно подчертани. Когато приключи, бе напълно съгласен с бележките на Лайтнър.

Стана от стола на верандата, взе папката и влезе вътре. Отиде до бюрото и взе кожения бележник. Седна и се втренчи невиждащо в стаята. Не забелязваше нито бриза откъм реката, който развяваше пердетата, нито чернотата на нощта отвън. Нито пък че вечерята му го чакаше на поднос до дивана пред люлеещия се стол. Явно току-що я бяха донесли, блюдата бяха покрити със сребърни капаци.

Взе химикалка и започна да пише:

Тя стоеше пред желязната ограда, когато таксито се отдалечи. Около нея като че се спусна ръждива тишина. Не можеше да си представи по-запустяла и страховита къща. Безжалостната светлина на уличните лампи струеше като сиянието на пълна луна през клоните на дърветата — падаше върху напуканите плочки и мраморните стъпала, покрити с мъртви листа, и по високите дебели колони с лющеща се бяла боя и черни петна мухъл, по изкривените дъски на верандата, които се простираха неравно чак до отворената врата и до мътната бледа светлина, която струеше слабо оттам.

Роуан остави погледа си да се вдигне към закепенчените прозорци, към гъсто обраслата градина. Беше започнало да ръми още когато напусна хотела. Сега дъждът бе така ситен, че се бе превърнал в мъгла, бе лъснал асфалта на улицата и кръжеше над блещукащите листа над оградата, като съвсем леко докосваше лицето и раменете й.

„Тук майка ми е прекарала целия си живот, помисли си. Тук се е родила и нейната майка, и баба й. В тази къща Ели е седяла до ковчега на Стела.“

Със сигурност е било така, въпреки че през целия следобед, по време на коктейлите, салатата и пикантната храна, бяха говорили съвсем повърхностно за тези неща. „Карлота ще иска да ти каже…“, „… след като поговориш с Карлота.“

Дали вратата беше отворена за нея? Дали портата бе отворена, за да я посрещне? Голямата дървена рамка на вратата изглеждаше като огромна ключалка, която се стесняваше нагоре. Къде беше виждала подобна форма на ключалка? Да, беше издълбана на гробницата в гробището „Лафайет“. Колко иронично, защото тази къща бе станала гробница за майка й.

Дори прелестният тих дъждец не успяваше да я разхлади. Но се беше появил и вятър, речен бриз, както го бяха нарекли, когато се сбогуваха само на няколко пресечки от хотела. Носеше мирис на дъжд и я обля като хладка вода. Какъв беше този аромат на цветя, така силен, така дълбок, така различен от всички цветни аромати, които бе усещала?

Не можеше да устои. Стоеше унесена, някак безтегловна и почти гола в леките копринени дрехи. Опитваше се да огледа тъмната къща, да си поеме дълбоко дъх, да забави потока на случващото се, на всичко видяно и не напълно разбрано.

„Животът ми е прекършен наполовина“, помисли си тя. Миналото ми си отива, отплава назад, като отвързана лодка, сякаш водата е времето и хоризонтът е границата на онова, което все още има значение.

Ели, защо? Защо бяхме откъснати от това? Защо, когато те всички знаят? Знаят моето име, знаят вашите имена, знаят, че съм нейна дъщеря! За какво е всичко това? Те са стотици и все повтарят това име — Мейфеър.

„Ела в офиса в центъра, след като си поговорите“ — беше й казал младият Пиърс, Пиърс с розовите бузи, вече съдружник във фирмата, основана преди много години от прадядо му. „Той е дядо и на Ели, нали знаеш“ — беше казал Райън, онзи с бялата коса и красиво издяланите черти, които се падаше първи братовчед на Ели. Не, тя не знаеше. Не знаеше кой на кого какъв се пада, нито какво означава това, нищо, нищо не й беше разказвано. Заля я горчивина. Кортланд това, Кортланд онова… и Жулиен, и Клей, и Винсент, и Мери Бет, и Стела, и Анта, и Катерин.

О, колко прекрасна южняшка музика, колко богати и дълбоки думи, като аромата, който вдишваше сега, като надвисналата наоколо жега, която караше дори меката й копринена риза да тежи.

Дали всички отговори се криеха зад тази отворена врата? Дали бъдещето беше зад тази врата? А защо да не се върнеше във външния свят, където бе пазена толкова години, отвъд заклинанията и очарованията, които я владееха сега, и всичко случило се днес да остане само един епизод от живота й, отбелязван и препрочитан често? О, нямаше да стане така. Защото, когато се чувстваш завладян от така силна магия, вече не си същият. Всеки момент в този непознат семеен свят, в този свят на Юга, изпълнен с история, роднински връзки и открита обич я дърпаше хиляда години надалече от всичко, което е била или което някога е искала да бъде.

Дали те знаят, дали се досещат дори за секунда колко притегателно е за нея всичко това? Техните покани, обещанията им за визити и разговори, за посвещаване в семейната история, в семейната лоялност, в семейната близост.

Роднинство. Дали предполагат колко невероятно екзотично е това за нея след онзи гол, егоистичен свят, в който бе прекарала живота си, подобно на растение в саксия, никога невидяло истинско слънце, нито пък истинска земя, нито чуло шепота на дъжда, освен барабаненето по двойните прозорци?

„Понякога се оглеждам наоколо и всичко ми изглежда стерилно“ — й беше казал Майкъл за Калифорния. И тя го бе разбрала. Беше го разбрала още преди да е мечтала за град като този, така цветен и живописен, където ароматът е като опиум и самият въздух е като живо, дишащо същество.

Захванах се с медицина, за да открия вътрешния свят, помисли си тя, и досега единствено в чакалните пред Спешното съм виждала цели семейства, които плачат, смеят се или си шепнат нещо, докато ангелът на смъртта кръжи над тях.

„Нима Ели никога не ти е казвала името на баща си? Никога не ти е говорила за Шефилд или за Райън, за Грейди или…?“ И тя отново и отново отговаряше с „не“.

Все пак Ели се бе връщала на същото това гробище, за да присъства на погребението на леля Нанси, която и да бе тя. А след това в същия онзи ресторант бе извадила снимка на Роуан и им я беше показала! Нашата дъщеря, тя е лекар! Докато умираше, унесена от морфина, бе казала на Роуан: „Ще ми се да ми бяха позволили да се върна у дома, но не могат. Не могат“.

След като я оставиха пред хотела и тя се качи в стаята си да си вземе душ и да смени дрехите си заради ужасната жега, я сполетя онази ужасна горчивина, която не можеше нито да определи, нито да осмисли, нито да изплаче. Разбира се, знаеше, беше напълно сигурна, че сред тях има и такива, които най-много от всичко искат да се измъкнат от тази невъобразима мрежа от кръвни връзки и спомени. И все пак не можеше да си го представи.

Е, станалото си имаше и приятна страна, завладяваща като аромата на цветята в мрака — всички бяха отворили прегръдките си за нея.

Но що за тайни лежаха зад тази врата, тайните за онази жена-дете в ковчега? Защото, докато разговаряха и гласовете им се плискаха като шампанско, тя си мислеше: Дали някой от вас знае името на баща ми!

„Карлота ще иска да… е, да ти каже някои неща.“

„… беше толкова млада, когато ти се роди.“

„Татко никога не ни е казвал…“

Оттук, от озарените от електрическата луна разцепени плочи, тя виждаше страничната веранда, която Райън и Беа й бяха описали, верандата, на която майка й бе седяла в своя люлеещ се стол цели тринайсет години. „Не мисля, че страдаше.“

Сега трябваше само да отвори желязната порта, да изкачи мраморните стъпала, да прекоси изгнилите дъски и да бутне открехнатата врата. Защо не? Искаше да вкуси мрака вътре, искаше го толкова отчаяно, че в момента дори Майкъл не й липсваше. Той не можеше да направи това заедно с нея.

Внезапно, като в сън, тя видя как светлината, струяща от вратата, става по-ярка. Самата врата се отвори навътре и крехката фигура на старицата се появи на прага, мъничка и слаба. Гласът й беше ясен и чист в мрака, с едва доловим ирландски акцент, мрачен и нисък:

— Ще влезеш ли, или не, Роуан Мейфеър?

Роуан бутна отворената порта на оградата, но тя не поддаде, затова просто мина покрай нея. Стъпалата бяха хлъзгави и тя ги изкачи бавно. Усещаше как меките дъски по дървената веранда поддават леко под краката й.

Карлота беше изчезнала, но Роуан влезе във фоайето и я видя — малка неясна фигурка до входа към голяма, смътно осветена от самотна лампа стая.

Тръгна бавно след старицата.

Мина покрай стълбище, което се извисяваше право нагоре, невероятно високо, към тъмен втори етаж, където не се виждаше нищо. После мина покрай вратите вдясно, отворени към огромна всекидневна. Светлините от улицата струяха през прозорците на стаята отвъд и я осветяваха като с мътна лунна светлина, разкриваха огромния блестящ под и няколко неясни мебели.

Накрая мина и покрай една затворена врата вляво и пристъпи в светлината. Видя, че се е озовала в огромна трапезария.

На овалната маса имаше две свещи и техните танцуващи пламъчета бяха единствената светлина в стаята. Изглеждаше изумително как се издигат тънко нагоре, за да озарят стенописите — великолепните селски пейзажи с покрити с мъх дъбове и изорани ниви. Вратите и прозорците се извисяваха на около двайсет стъпки над главата й. Когато погледна към дългия коридор, входната врата й се стори огромна, рамката й заемаше цялата стена, чак до мрачния таван.

Обърна се и се взря в жената, която седеше в единия край на масата. Гъстата й вълниста коса, искрящо бяла в тъмното, сега падаше малко по-свободно около лицето й. Двете свещи хвърляха зловещо отраженията си в кръглите й очилца.

— Седни, Роуан Мейфеър — каза тя. — Имам да ти казвам много неща.

Роуан си позволи да огледа съвсем бавно още веднъж всичко наоколо — дали просто от инат, или пък не можеше да се освободи от очарованието на момента? Видя, че кадифените завеси са почти разкъсани на няколко места, а подът е покрит с разнищен килим. От тапицираните седалки на резбованите столове се носеше миризма на прах и мухъл. Или пък идваше от килима, или от жалките драперии?

Нямаше значение. Носеше се отвсякъде. Но се долавяше и друга миризма, друга, прекрасна миризма, която я караше да мисли за дърво, за слънчева светлина, и, кой знае защо, за Майкъл. Харесваше й. А Майкъл, дърводелецът Майкъл, щеше да разбере тази миризма. Миризмата на дърво в старата къща, и на жегата, която се е просмуквала в нея през целия ден. И отвъд това, едва доловимата миризма на восъчните свещи.

Тъмният полилей на тавана улавяше сиянието на пламъчетата и ги отразяваше със стотиците си кристални сълзи.

— Работи със свещи — каза старицата. — Но вече съм твърде стара, за да се катеря да ги подменям. Еужения също не може. — И кимна леко към отсрещната страна на масата.

Стресната, Роуан осъзна, че там стои чернокожа жена, същински призрак, с рядка коса, жълти очи и скръстени ръце. Изглеждаше съвсем слаба, въпреки че беше трудно да се каже в тъмното. От дрехите й се виждаше само някаква лекьосана престилка.

— Вече можеш да си вървиш, скъпа — каза Карлота на жената. — Освен ако моята племенница не желае нещо за пиене. Но ти не желаеш, нали, Роуан?

— Не, благодаря, госпожице Мейфеър.

— Наричай ме Карлота, или Карл, ако предпочиташ. Няма значение. Има хиляди госпожици Мейфеър.

Старата чернокожа жена тръгна да излиза, мина покрай камината, заобиколи масата и се отправи към вратата, която извеждаше към дългия коридор. Карлота гледаше след нея, сякаш искаше да се увери, че са напълно сами, преди да изрече и дума.

Внезапно прозвуча някакъв особен звън, странно познат, но напълно неопределим за Роуан. После се чу затваряне на врата и откъм вътрешността на къщата се понесе някакъв дълбок тътен, подобен на рев на огромен мотор.

— Това е асансьор — прошепна Роуан.

Старицата като че внимателно се вслушваше в този рев. Лицето й изглеждаше съсухрено и дребно под гъстата корона на косата. Асансьорът спря с глухо изтракване и тя като че остана доволна. Погледна към Роуан, после й направи жест към единствения стол на дългата страна на масата.

Роуан се приближи и седна на стола с гръб към прозорците, които гледаха към двора. Обърна се така, че да може да вижда Карлота.

Вдигна очи и видя още селски пейзажи по стените. Някаква плантаторска къща с бели колони и ниски хълмове в далечината.

После погледна покрай свещите към старата жена и с облекчение видя, че пламъците вече не се отразяват в очилата й. Сега се виждаше само спаруженото лице и стъклата, които блестяха на светлината, тъмната рокля с дълги ръкави и слабите ръце, подаващи се от дантелата. Кокалестите пръсти държаха някаква кадифена кутия.

След малко Карлота рязко плъзна кутията към Роуан.

— Това е твое — каза тя. — Смарагдова огърлица. Твоя е, както и тази къща, и земята, на която стоим, и всичко на нея. Освен това, наследяваш и богатство по-голямо от това, което имаш сега около петдесет пъти, вероятно дори стотици пъти. Не мога да знам със сигурност. Но преди да влезеш в негово владение, чуй хубаво какво ще ти кажа.

Замълча и започна да изучава лицето й. Сега повече отвсякога Роуан бе поразена от начина, по който звучеше гласът на старицата, от цялото й поведение — те нямаха възраст. Беше почти зловещо, сякаш духът на млад човек обитаваше тази стара обвивка и я оживяваше по съвсем невероятен начин.

— Не — каза жената. — Стара съм. Много стара. Чаках само тя да умре и момента, от който най-много се страхувах — твоето идване тук. Молех се Ели да живее дълго, да те държи настрани дълги години, докато Деидре не изгние в гроба и веригата не се прекъсне, но съдбата ми поднесе още една малка изненада. Ели е мъртва. Ели е мъртва, а аз не знаех нищо за това.

— Тя искаше така — отвърна Роуан.

— Зная — въздъхна старицата. — Зная, че ми казваш истината. И страшното не е, че не съм била известена, а самата й смърт. Но вече е свършено и нищо не може да бъде предотвратено.

— Тя наистина искаше да ме държи настрани — каза простичко Роуан. — Настоя да подпиша документ, че никога няма да се върна тук, но аз реших да наруша това обещание.

Старицата мълчеше.

— Исках да дойда — каза Роуан. И след това, възможно най-внимателно и умоляващо, попита: — Защо сте искали да ме държите настрани? Колко ужасна може да е тази история?

Карлота седеше тихо и я гледаше; след малко каза:

— Ти си силна жена. Силна си като майка ми.

Роуан не отговори.

— Имаш нейните очи, казаха ли ти го вече? Чудя се дали някой от тях въобще я помни?

— Не зная — отвърна Роуан.

— И какво видя с тези твои очи? — попита старицата. — Видя ли нещо, което да те кара да мислиш, че не бива да си тук?

Роуан се сепна. Първо реши, че не е разбрала въпроса; после за част от секундата осъзна, че го е разбрала, и веднага се сети за призрака, който бе се появил в три часа през нощта. Споменът за това необяснимо се примеси със спомена за съня в самолета, когато някой невидим я докосваше и изнасилваше.

Съвсем объркана, тя видя как по лицето на старицата се разлива усмивка. Не беше нито горчива, нито триумфираща. Изразяваше само примирение. А после лицето й отново стана гладко, тъжно и замислено. На слабата светлина главата й за миг заприлича на оголен череп.

— Е, значи е дошъл при теб — каза Карлота и въздъхна тихо. — Вече се е добрал до теб.

— Не зная какво беше. Моля ви да ми го обясните.

Но жената просто я гледаше и чакаше.

— Беше мъж, слаб, елегантен. Дойде в три часа през нощта. Точно когато е починала майка ми. Видях го съвсем ясно, както виждам вас сега, но само за миг.

Жената сведе поглед. Роуан реши, че е затворила очи. После видя лек проблясък под клепачите й. Карлота скръсти ръце на масата пред себе си.

— Бил е мъжът — каза тя. — Това е мъжът, който докара майка ти до лудост, както и нейната майка. Мъжът, който служеше на моята майка и управляваше всички около нея. Останалите не ти ли казаха за него? Предупредиха ли те?

— Не са ми казвали нищо — отвърна Роуан.

— Това е защото те не знаят. Най-после са разбрали, че не знаят, и са оставили тайните на нас, както трябваше да сторят от самото начало.

— Но какво видях? Защо е дошъл при мен? — Отново се сети за съня в самолета, не разбираше каква може да е връзката с появата на онзи мъж.

— Защото смята, че сега си негова — каза жената. — Негова, за да те обича, да те докосва, да те управлява с обещания за робство.

Роуан не можеше да разбере нищо, лицето й пламтеше. За да те докосва. Натрапчивата атмосфера на съня отново я завладя.

— Той, разбира се, ще ти каже точно обратното — рече старицата. — Когато шепне в ухото ти, за да не го чуе никой друг, ще ти каже, че е твой роб и че досега е служил на Деидре. Но това не е вярно, скъпа моя, това е ужасна лъжа. Той ще те направи своя робиня и ще те подлуди, ако откажеш да му се подчиниш. Ето това стори с всички тях. — Замълча, набръчканото й чело се изопна, а очите й се зареяха по прашната повърхност на масата. — Не можа да го стори с онези, които бяха достатъчно силни, за да го впрегнат и направят свой роб, какъвто твърдеше, че ще бъде, да го използват за собствените си цели… — Гласът й заглъхна. — За целите на тяхната собствена поквара.

— Моля ви, обяснете ми — повтори Роуан.

— Той те е докоснал, нали?

— Не зная.

— О, знаеш. Бузите ти поруменяха, Роуан Мейфеър. Нека те попитам, момичето ми, мое независимо младо момиче, което е имало толкова много мъже, беше ли той добър колкото смъртен мъж? Помисли, преди да отговориш. Той ще ти каже, че никой смъртен не може да ти достави такова удоволствие. Но истина ли е? Защото това удоволствие има ужасно висока цена.

— Мислех, че е просто сън.

— Но ти си го видяла.

— Беше предната нощ. Случи се в съня ми. Това е различно.

— Той я докосваше до самия край — каза жената. — Без значение колко лекарства й даваха. Без значение колко глупаво се взираше тя с празния си поглед, колко безжизнено тътреше крака. Когато си лягаше нощем, той идваше при нея и я докосваше, а тя се извиваше като същинска курва в леглото… — Замълча и на устните й отново заигра усмивка. — Това ядосва ли те? Яд ли те е, че говоря така? Нима си мислиш, че е било много красива гледка?

— Мисля, че е била болна, че не е била на себе си и че това е съвсем човешко.

— Не, скъпа моя, в техните сношения никога не е имало нещо човешко.

— Нима искате да повярвам, че онзи призрак е докосвал майка ми. И че аз съм го получила някак по наследство.

— Да, и ако обичаш, обуздай гнева си. Твоят гняв е опасен.

Роуан направо замръзна. Заля я вълна от страх и объркване.

— Вие четете мислите ми още от началото на разговора.

— Да, доколкото мога. А ми се ще да можех по-добре. Майка ти не беше единствената с психични сили в тази къща. Преди три поколения тази огърлица беше предназначена за мен. Видях го още когато бях на три, така ясно и осезаемо, че той пъхна топлата си ръка в моята, дори ме вдигна във въздуха. Да, вдигна ме. Но аз го отблъснах. Обърнах му гръб. Казах му: „Върни се в ада, откъдето си дошъл“, и използвах всичката си сила, за да се боря с него.

— Значи тази огърлица сега се пада на мен, защото аз го виждам?

— Пада се на теб, защото ти си единственото момиче и няма друг избор. Тя ще стане твоя, без значение какви сили притежаваш. Но това не е важно, защото ти имаш огромна мощ. — Замълча и отново започна да оглежда Роуан. Лицето й беше неразгадаемо, по него не личеше никаква преценка. — Да, неясна сила, непоследователна и вероятно неконтролируема — но много голяма.

— Не я надценявайте — каза тихо Роуан. — Аз никога не го правя.

— Преди много време Ели ми разказа всичко. Каза ми, че можеш да караш цветята да залиняват. Каза, че можеш да накараш водата да заври. „Тя е по-силна вещица дори от Анта и Деидре.“ Да, това бяха думите й, плачеше, молеше ме за съвет какво да предприеме! „Дръж я настрани, казах й аз. Погрижи се никога да не се върне у дома, никога да не узнае! Погрижи се никога да не се научи да използва силата си.“

Роуан въздъхна. Преглътна тъпата болка от споменаването на Ели. Ели, която бе разговаряла с тези хора за нея. Тя — там сама, а всички те — тук. Дори тази отвратителна старица е била тук.

— Да, отново чувствам гнева ти, гняв против мен, гняв заради онова, което си мислиш, че съм причинила на майка ти!

— Не искам да ти се ядосвам — каза тихо Роуан. — Искам само да разбера за какво става дума. Искам да разбера защо бях отведена надалече…

Старата жена не продума. Пръстите й покръжиха над кутийката с огърлицата, после кацнаха на нея и замръзнаха неподвижно. Толкова много приличаха на отпуснатите ръце на Деидре в ковчега.

Роуан извърна поглед. Загледа се в отсрещната стена, към нарисуваното небе над камината.

— Нима това не ти носи никакво утешение? Нима през всичките тези години не си се чудила дали няма поне още някой на този свят, който може да чете мисли, който усеща кога някой ще умре? Още някой, който може да отблъсне човек само с гнева си? Виж тези свещи. Можеш да ги изгасиш и да ги запалиш отново. Направи го.

Но Роуан не направи нищо. Взираше се в малките пламъчета и усещаше как трепери. Само ако знаеше, само ако знаеше какво мога да ти сторя сега…

— Но аз знам. Усещам силата ти, защото и аз съм силна, по-силна съм от Анта и Деидре. Затова успях да го задържа в плен в тази къща, така му попречих да ме нарани. Така успях да го държа цели трийсет години далече от детето на Деидре. Накарай свещите да угаснат. Запали ги отново. Искам да видя как го правиш.

— Не, няма. И искам да спреш да си играеш с мен. Кажи ми каквото имаш да ми казваш, но спри с игричките. Спри да ме тормозиш. Нищо не съм ти направила. Кажи ми кой е той и защо си ме отделила от майка ми.

— Вече ти казах. Откъснах те от нея, за да те спася от него и от тази смарагдова огърлица, от това наследство от проклятия и богатство, натрупано чрез неговата намеса и сила. — Тя отново огледа Роуан, после продължи, а гласът й ставаше по-дълбок, но някак не толкова отчетлив. — Откъснах те от нея, за да прекърша волята й, за да я откъсна от патерицата, на която можеше да се опира, от ухото, в което можеше да излее измъчената си душа, от приятелката, която щеше да обгърне и измъчи със своята слабост и нещастие.

Вкаменена от гняв, Роуан не можеше да отговори нищо. Пред очите й се появи чернокосата жена в ковчега. А после и гробището „Лафайет“, само че сега под нощното небе. Притихнало и изоставено.

— За тези трийсет години ти си израснала силна и нормална, далече от тази къща, от тази история на злото. И ето, станала си лекар, какъвто повечето от колегите ти никога не са виждали, и когато си вършила зло, си се отдръпвала в истинско разкаяние, в срам, който те е карал да правиш още по-големи жертви за околните.

— Откъде знаеш това?

— Виждам го. Не съвсем ясно, но го виждам. Виждам злото, въпреки че не мога да видя самите действия, защото са покрити със слоеве вина, срам и отвращение.

— Какво искаш от мен? Признание? Сама каза, че съм обърнала гръб на злото, което съм сторила. Търся нещо друго, опитвам се да постигна нещо голямо, нещо, изискващо много усилия.

— Тогава не убивай — прошепна жената.

Вълна от свирепа болка премина през Роуан. Тя се вгледа съсредоточено в очите на старицата. Те ставаха все по-големи, присмиваха й се. Объркана, Роуан разбра, че Карлота просто я измъчва, и се почувства беззащитна. Тази старица бе прошепнала нещо, което бе събудило в съзнанието й точно образа, който Карлота търсеше.

Ти си убила. Отнела си живот от гняв и ярост. Направила си го съзнателно. Ето колко си силна.

Роуан потъна още по-дълбоко в себе си, взираше се в плоските кръгли очила, които улавяха светлината, а после я губеха; в тъмните очи, които едва се различаваха зад тях.

— Е, научих ли те на нещо? — попита старицата.

— Играеш си с търпението ми — отвърна Роуан. — Нека ти припомня, че не съм ти направила нищо лошо. Не дойдох тук, за да настоявам за отговори. Нито те обвинявам в нещо. Не искам нито тази огърлица, нито къщата, нито нищо. Дойдох да видя майка си и дойдох тук, защото ти ме покани. За да те изслушам. Но няма да позволя да си играеш повече с мен. Дори и за всички тайни в този ад. Не се страхувам от твоя призрак, дори и оная му работа да е като на архангел.

Старицата се взря в нея за миг, после вдигна вежди и се засмя — кратък, внезапен смях, в който се чу изненадващо женска нотка.

— Добре казано, скъпа моя. Преди седемдесет и пет години майка ми твърдеше, че той можел да накара гръцките богове да се разреват от завист, толкова бил красив, когато влизал в спалнята й. — Отпусна се в стола си, сви устни и отново се усмихна. — Но той така и не успя да я откъсне от любимите й смъртни мъже. Тя имаше точно твоя вкус за мъжете.

— Ели ли ти каза?

— О, тя ми каза доста неща, само дето ми спести факта, че е болна и умира.

— Когато умират, хората се страхуват — каза Роуан. — Тогава са сам-сами. Никой не може да умре вместо тях.

Старицата сведе очи. Остана неподвижна за момент, после отново посегна към меката издутина на кутията, стисна я и я отвори. Обърна я леко към светлината на свещите. В нея лежеше смарагд в златен обков и със златна верижка. Най-големият камък, който Роуан беше виждала.

— Често сънувам смъртта — каза Карлота, докато се взираше в камъка. — Моля се за нея. — Вдигна бавно поглед към Роуан, очите й отново се бяха разширили, меката фина кожа на челото й се сбръчка силно над сивите вежди. Като че душата й се давеше в тъга, която за момент бе забравила да скрие зад злобата и сарказма. Сега просто се взираше в Роуан.

— Ела — каза тя и се надигна от стола, — нека ти покажа. Мисля, че вече няма много време.

— Защо говориш така! — прошепна тревожно Роуан. Някаква промяна в поведението на старицата я беше ужасила. — Защо ме гледаш така?

Но Карлота само се усмихна.

— Ела. Вземи и свещ, ако искаш. Някои от лампите още работят, но други са изгорели, или пък жиците вече са прекъснати. Последвай ме.

Стана от стола и внимателно откачи дървения си бастун от облегалката. Тръгна с учудващо стабилна походка през стаята и мина покрай Роуан, която стоеше като закована и я гледаше, като в същото време пазеше мигащото пламъче на свещта с лявата си длан.

Малката светлинка заигра по стената, когато тръгнаха надолу по коридора. Блесна за миг по гладката повърхност на някакъв стар портрет на мъж, който като че внезапно оживя и се втренчи в Роуан. Тя се закова на място и извърна глава, за да се увери, че е било просто илюзия.

— Какво има? — попита Карлота.

— Нищо, просто ми се стори… — Гледаше майсторски нарисувания портрет на усмихващ се черноок мъж, който със сигурност вече не бе сред живите, покрит със слоевете крехък и напукан лак.

— Какво има?

— Няма значение — отвърна Роуан и продължи, като пазеше пламъчето. — Просто на тази светлина ми се стори, че той помръдна.

Карлота се обърна и се загледа в портрета, Роуан стоеше до нея.

— Ще видиш много странни неща в тази къща. Ще минаваш през празни стаи, но все ще се връщаш, защото ще ти се струва, че си видяла някой да се движи или да се взира в теб.

Роуан се вгледа в лицето й. Сега то не изглеждаше нито дяволито, нито злобно, само умислено и самотно.

— Не се ли страхуваш от тъмното? — попита Карлота.

— Не.

— Можеш да виждаш добре на тъмно.

— Да, по-добре от повечето хора.

Карлота се обърна, стигна до високата врата в подножието на стълбите и натисна бутона. Асансьорът започна да се спуска с приглушено тракане и спря с тежко поклащане. Старицата завъртя дръжката и отвори вратата, зад която се разкри решетка от месинг, която тя сгъна с усилие.

Пристъпиха на износения килим в кабина, чиито стени бяха покрити с тъмна дамаска, а от металния таван мътно светеше крушка.

— Затвори вратите — каза Карлота и Роуан се подчини, хвана дръжката и дръпна решетката.

— Пък и няма да ти е излишно да се научиш да използваш онова, което вече ти принадлежи — добави тя. От дрехите й се носеше лек дъх на парфюм, нещо сладникаво, като „Шанел“, смесено с аромата на пудра. Тя натисна малък черен гумен бутон вдясно и за изненада на Роуан асансьорът започна да се издига доста бързо.

Коридорът на втория етаж тънеше дори в още по-плътен мрак от този долу. Беше и по-топло. Нямаше нито една отворена врата или прозорец, през които да влезе светлина от улицата, сиянието на свещта се пръсна вяло по многобройните бели врати и по още някакво издигащо се нагоре стълбище.

— Влез в тази стая — каза старицата, отвори някаква врата вляво и поведе Роуан, докато бастунът й тупкаше глухо по дебелия килим с десен на цветя.

Драперии, мрачни и гниещи, както в трапезарията долу, тясно дървено легло с висок балдахин, на което бе резбовано нещо като орел. Същият контур на ключалка се виждаше издълбан на таблата за главата.

— В това легло умря майка ти — каза Карлота.

Роуан погледна към голия матрак и видя огромно тъмно петно, което блестеше странно в полумрака. Насекоми! Миниатюрни черни насекоми се щураха делово по петното. Тя пристъпи напред и те се разбягаха от светлината към четирите ъгъла на матрака. Роуан си пое рязко дъх и изпусна свещта.

Старицата бе потънала в мислите си и сякаш не забелязваше отвратителната гледка.

— Това е ужасно — каза Роуан под нос. — Никой ли не е чистил тази стая!

— Можеш ти да я изчистиш, ако желаеш. Вече е твоя.

На Роуан й призляваше от жегата и гледката на хлебарките. Пристъпи назад и облегна глава на рамката на вратата. Усети още някакви миризми и й се догади.

— Какво още искаш да ми покажеш? — попита тя спокойно. Преглътни гнева си, прошепна сама на себе си, очите й блуждаеха по избелелите стени, по малката нощна масичка, отрупана с гипсови статуи и свещи. Зловещо, грозно, мръсно. Да умреш в мръсотия. Да умреш тук. Занемарена.

— Не — рече старицата. — Не беше занемарена. Пък и към края вече не забелязваше нищо. Прочети медицинския картон.

Карлота се обърна, мина покрай нея и тръгна към коридора.

— Сега ще трябва да се изкачим по тези стълби, защото асансьорът е дотук — рече тя.

„Моли се да не се наложи да ти помагам“, помисли си Роуан. Призляваше й от самата мисъл, че може да докосне тази жена. Опита се да задържи дъха си и да успокои кипенето в себе си. Въздухът, тежък, застоял и изпълнен с остатъци от най-противни миризми, като че полепваше по нея, по дрехите й, по лицето й.

Гледаше как старицата се качва по стълбите, бавно, но стабилно.

— Ела с мен, Роуан Мейфеър — каза тя през рамо. — Вземи свещта. Старите газени лампи горе отдавна вече не работят.

Роуан я последва, ставаше все по-топло. Щом стигна малката площадка, видя, че нагоре има още няколко стъпала, а над тях — площадката на третия етаж. С изкачването й се струваше, че цялата жега в къщата се е концентрирала тук.

През един непокрит прозорец вдясно влизаше безцветната светлина на улична лампа. Имаше две врати, една вляво и една точно пред тях.

Старата жена отвори лявата.

— Виж, там на масата до вратата има газена лампа. Запали я.

Роуан остави свещта и вдигна стъклото на лампата. Миризмата на газта беше леко неприятна. Тя приближи пламъчето на свещта, за да запали фитила и когато сложи стъклото, пламъкът стана по-висок и ярък. Вдигна лампата и освети огромна стая с нисък таван, потънала в прах, влага и паяжини. Още хлебарки се разбягаха на светлината. Някакъв сух, ръждив звук я стресна. Но все пак тук въздухът бе някак по-добър, може би от топлината и миризмата на дърво, която надделяваше дори над вонята на гнил плат и мухъл.

Роуан видя, че до стените са наредени сандъци, още касетки се виждаха на старо месингово легло в отсрещния ъгъл под един от двата квадратни прозореца. Стъклото бе полузакрито от плътна плетеница пълзящи растения, чиито влажни от дъжда листа отразяваха светлината. Завесите отдавна бяха паднали и лежаха на купчини под первазите.

Покрай стената вляво бяха наредени книги, книги имаше и край камината с малка дървена поставка. Лавиците се издигаха чак до тавана. Книги лежаха разхвърляни и по старите тапицирани столове, които сега изглеждаха меки и гъбести от влагата и годините. Светлината на газената лампа блещукаше по матовия месинг на старото легло. Виждаха се и някакви стари кожени обувки, хвърлени до нещо като дълга дебела черга, навита на руло и подпряна до старата камина.

Имаше нещо странно в тези обувки и навитата черга. Май беше овързана с ръждясала верига. Не беше ли нормално да е вързана с въже?

Роуан осъзна, че старицата я гледа.

— Това беше стаята на чичо ми Жулиен — каза Карлота. — От този прозорец твоята баба Анта скочи на покрива на верандата и после падна долу на плочите.

Роуан стисна по-здраво лампата за месинговата основа. Не каза нищо.

— Отвори първия сандък вдясно от теб — каза старицата.

Роуан се поколеба за миг, без да знае защо. После коленичи на прашния гол под, остави лампата до сандъка и огледа капака му и строшената ключалка. Беше направен от платнище, закрепено с кожа и месингови гвоздеи. Капакът се вдигна съвсем лесно и тя го пусна леко назад, за да не одраска мазилката на стената.

— Виждаш ли какво има вътре?

— Кукли — отвърна Роуан. — Кукли, направени от… от коса и кости.

— Да, от човешки кости, човешка коса, човешка кожа и човешки нокти. Това са кукли на твоите предшественички. Някои са толкова стари, че вече никой не помни имената им. Ако се опиташ да ги вдигнеш, ще се разпаднат на прах.

Роуан ги оглеждаше. Бяха наредени в спретнати редици в стария платнен сандък. Всяка имаше внимателно изрисувани черти на лицето и дълга коса. Някои имаха кости за ръце и крака, а други бяха с меки, почти безформени тела. Най-новата и най-красивата беше направена от коприна, с красива малка рокличка с пришити перли. Лицето й беше от кост, с нос, очи и уста, нарисувани с тъмнокафяво мастило, вероятно дори с кръв.

— Да, кръв е — каза старата жена. — Това е прабаба ти, Стела.

Малката кукличка като че се хилеше на Роуан. Някой бе залепил кичур черна коса към главата от кост. От подгъвите на малката копринена рокля се подаваха кости.

— Откъде са костите?

— От Стела.

Роуан посегна към куклата, но отдръпна ръка, пръстите й се свиха. Не можеше да се застави да я докосне. Вдигна плахо крайчеца на тензуха и видя отдолу още един слой, където куклите вече се разпадаха на прах. Бяха потънали дълбоко в плата и вероятно нямаше начин да се извадят невредими.

— Дошли са дотук през целия път от Европа. Виж долу. Вземи най-старата.

— Няма начин. Ще се разпадне, ако я докосна. Освен това не знам коя е най-старата. — Тя върна тензуха на мястото му и приглади горния слой. Когато усети костите под пръстите си, цялото й тяло се разтресе. Сякаш някаква ярка светлина блесна пред очите й. Умът й веднага регистрира диагнози… разстройство в темпоралния лоб, пристъпи. И все пак тези диагнози изглеждаха нелепи, като че бяха свързани с някакво друго селение.

Вгледа се в миниатюрните лица.

— Но защо? Защо са ги направили?

— За да говориш с тях, да ги призоваваш, да ги вдигнеш от ада, за да изпълнят заповедите ти. — Жената стисна устни в саркастична усмивка, светлината се издигна и разкриви грозно лицето й. — Като че могат да се вдигнат от пламъците на ада, за да изпълнят нечия заповед.

Роуан изсумтя подигравателно, погледна отново към куклите, към ужасното, сякаш живо лице на Стела.

— Кой ги е направил?

— Всички те. Кортланд се промъкна тук през нощта и отряза крака на майка ми, Мери Бет, която лежеше в ковчега. Пак той взе кости от Стела. Стела искаше поклонението да бъде извършено у дома. Знаеше, че той ще го направи, защото тогава баба ти Анта бе твърде малка, за да свърши тая работа.

Роуан потрепери, затвори капака и вдигна внимателно лампата. Стана на крака и изтупа праха от коленете си.

— А кой е този Кортланд? Да не е дядото на Райън от погребението?

— Да, скъпа моя, същият — отвърна старицата. — Красивият Кортланд, порочният Кортланд. Той беше инструментът на онзи, който владее това семейство от векове. Той изнасили майка ти, когато тя се обърна към него за помощ. Той си легна и със Стела, за да стане баща на Анта, която пък роди Деидре, също негово дете, негова дъщеря и правнучка.

Роуан мълчеше, опитваше се да си представи обърканата схема на тези връзки.

— А кой е направил кукла на майка ми? — попита тя, като се взираше в лицето на старицата, което сега изглеждаше съвсем призрачно на светлината на играещото пламъче.

— Никой. Освен ако ти не се вдигнеш до гробището, не отместиш камъка и не откраднеш ръцете й от ковчега. Мислиш ли, че си способна на подобно нещо? Той ще ти помогне, нали знаеш. Мъжът, когото вече си видяла. Ще дойде, ако сложиш огърлицата и го повикаш.

— Не разбирам защо ми говориш така — отвърна Роуан. — Аз нямам нищо общо с всичко това.

— Казвам ти само каквото зная. Всички те се занимаваха с черна магия. През цялото време. Казвам ти каквото трябва да знаеш, а ти ще направиш избора си. Искаш ли да се включиш в тази гадост? Ще я продължиш ли? Ще вземеш ли в ръце тези отвратителни гадости и ще призовеш ли призраците на мъртвите, за да можеш да си поиграеш на кукли с дяволите в ада?

— Изобщо не вярвам на тези глупости — каза Роуан. — Не вярвам, че и ти вярваш.

— Вярвам на онова, което съм видяла. Вярвам на онова, което чувствам, когато ги докосна. Те са пропити със зло, както реликвите са пропити със святост. Но гласовете, които говорят чрез тях, са все негови гласове, гласове на дявола. Нима не повярва на очите си, когато той ти се яви?

— Видях някакъв тъмнокос мъж. Не беше човешко същество, а нещо като халюцинация.

— Бил е Сатаната. Той ще ти каже, че не е така. Ще ти даде красиво име. Ще ти рецитира поезия. Но той е дявол от ада поради една проста причина — той лъже и унищожава, ще унищожи и теб, и потомството ти, ако може, защото за него имат значение само собствените му цели.

— Но какви са те?

— Да бъде жив като нас. Да бъде жив, да вижда и чувства, както ние виждаме и чувстваме. — Карлота се обърна и като се подпираше на бастуна си, тръгна към стената вляво, към камината. Спря пред навитата черга и после вдигна поглед към книгите по лавиците на стените, които се издигаха от двете страни на облицования комин.

— Тук е историята на този род, написана от Жулиен. Това беше неговата стая. Неговото убежище. Тук той написа своята изповед. Как е спал със сестра си Катерин, за да бъде зачената моята майка, Мери Бет, а после легнал и с нея, за да се роди моята сестра Стела. А когато поиска да легне и с мен, аз се изплюх в лицето му. Издрах очите му. Заплаших, че ще го убия. — Обърна се и се втренчи в Роуан. — Черна магия, зли заклинания, записи на неговите жалки триумфи, когато е наказвал враговете си и е прелъстявал любовниците си. Всички серафими на небето не биха могли да удовлетворят неговата похот, не и неговата.

— Нима всичко е записано тук?

— Всичко, даже и повече. Но аз никога не съм чела тези книги и няма да ги прочета. Достатъчно ми беше да чета мислите му, докато седеше в библиотеката долу, топеше писалката в мастилото и се смееше под нос, отдавайки се на фантазиите си. Това продължи с десетилетия. О, толкова дълго чаках този момент.

— А защо тези книги са още тук? Защо не си ги изгорила?

— Защото знаех, че ако някога дойдеш, ще искаш да видиш това с очите си. Няма по-силна книга от изгорената книга! Не… Сама трябва да прочетеш всичко, защото всяка негова дума го осъжда и проклина. — Тя замълча, после прошепна: — Прочети го и реши сама. Анта не можа да направи избор. Деидре също. Но ти можеш. Ти си силна, умна и мъдра въпреки младостта си. Да, виждам това в теб.

Тя положи двете си ръце на извивката на бастуна и се загледа настрани, извила очи, замислена. Шапката от бяла коса като че притискаше малкото й лице.

— Аз избрах — каза тя тихо, почти тъжно. — Отидох на църква, след като Жулиен ме докосна, след като ми изпя своите песни и ми каза лъжите си. Той наистина мислеше, че чарът му може да ме победи. Отидох в параклиса „Богородица на безкрайната благодат“, коленичих и започнах да се моля. И тогава в мен се вля най-силната вяра. Няма значение дали Господ в небето е католически, протестантски или пък индуистки. Беше нещо по-дълбоко, по-старо и помощно от това — беше като ядрото на доброто, поддържащо живота, отхвърлящо разрушението, перверзните, насилието над ближния. Онова, което утвърждава човешкото, естеството на този свят. — Вдигна очи към Роуан. — И казах: „Господи, застани до мен. Света Майко, застани до мен. Дайте ми сила да се боря с тях, да ги победя, да надделея“.

Тя отново извъртя очи, като че се взря назад в миналото. Погледът й дълго блужда по пристегнатата от ръждясалата верига черга.

— Още тогава знаех какво ме чака. След години се научих на онова, което ми беше необходимо. Научих същите заклинания, същите тайни, които използваха и те. Научих се да призовавам същите нисши духове, които командваха и те. Научих се да се боря с него въпреки огромната му сила, с подкрепата на духове, които след това можех да отпратя отново само с щракане на пръсти. С две думи, борех се срещу него с неговите оръжия.

Изглеждаше мрачна, някак далечна, като че очакваше реакцията на Роуан, но същевременно не се интересуваше от нея.

— Казах на Жулиен, че няма да родя дете от него. Че няма смисъл вече да ме прелъстява с фантазиите си. Че няма смисъл да играе игрички, да се превръща в млад мъж, за да попадна в прегръдките му, защото аз щях да знам, че това всъщност е неговата старческа плът. „Нима мислиш, че ще легна с теб, дори да си най-красивият мъж на света? Ти или твоят дяволски познайник? Нима мислиш, че съм подвластна на подобна суета и похот?“ Ето това му казах. Обещах му, че ако ме докосне отново, ще използвам силата си, за да го отблъсна. Нямах нужда от смъртен помощник. И тогава видях страх в очите му, голям страх. Тогава още не се бях научила как да изпълня подобна заплаха. Но той се страхуваше от силата в мен, защото я виждаше, макар че самата аз още не бях съвсем наясно с нея. Може и да е било просто страх от човек, когото не е в състояние да прелъсти, да обърка, да заблуди. — Тя се усмихна, тънките й устни разкриха два реда равни изкуствени зъби. — А това беше нещо ужасно за човек, който живее единствено чрез прелъстяването.

Тя замлъкна, вероятно потъна в спомена.

Роуан си пое дълбоко дъх, не обръщаше внимание на потта, която се стичаше по лицето й, и на топлината от лампата. Чувстваше единствено нещастие, нещастие и загуба, и усещането за дълги самотни години. Празни години, години на ужасяваща рутина, на горчивина и сляпа вяра, вяра, че може да убие…

— Да, да убия — въздъхна жената. — Правила съм го. За да защитя живите от онзи, който не беше жив и щеше да ги обсеби.

— Но защо ние? — настоя Роуан. — Защо ние сме играчките на този дух, защо точно ние от всички хора по света? Не сме единствените, които можем да виждаме призраци.

Старицата въздъхна тежко.

— Говорила ли си някога с него? — попита Роуан. — Каза, че е дошъл при теб, когато си била дете, че е говорил в ухото ти, без друг да го чуе. Питала ли си го кой е и какво всъщност иска?

— Нима смяташ, че щеше да ми каже истината? Помни ми думите, той никога не говори истината. А ако започнеш да го питаш, само ще подхранваш силата му. Само ще налееш масло в неговия пламък.

Карлота внезапно пристъпи към нея.

— Той ще измъкне от собственото ти съзнание отговора, който най-добре ще те устрои, който ще те очарова. Ще изтъче цяла мрежа от заблуди, и то така плътна, че вече няма да можеш да виждаш света през нея. Той иска твоята сила и ще ти каже всичко, за да я получи. Прекъсни веригата, дете! Ти си по-силна от всички тях! Прекъсни веригата и го върни отново в ада, защото той няма къде другаде да иде по белия свят, за да открие сила като твоята. Не разбираш ли? Той я е създал. Той е принуждавал брат да легне със сестра си, чичо с племенницата си, син с майка си, да, и това също, и то само за да създаде още по-силна вещица. Е, понякога не е успявал. Но в следващото поколение все пак е постигал целите си. Анта и Деидре са малка цена за него, ако това ще му донесе Роуан!

— Вещица? Нима каза вещица? — попита Роуан.

— Всички те бяха вещици, всички, не разбираш ли? — Очите на Карлота трескаво оглеждаха лицето на Роуан. — Майка ти, нейната майка, а преди това и баба й, и Жулиен, злият, презрян Жулиен, бащата на Кортланд, който пък е твоят баща. И аз щях да съм една от тях, ако не се бях разбунтувала. Да, скъпа моя, кръвосмешение. Това е най-малкият от техните грехове и все пак най-грандиозният им план. Кръвосмешения, за да се продължи рода, като се удвоят силите, като се пречисти кръвта, за да се ражда по една могъща и ужасна вещица във всяко поколение. Започнало много отдавна, още в стара Европа. Нека англичанинът да ти разкаже за това. Англичанинът, който дойде с теб в църквата и ти държеше ръката. Нека той ти каже имената на жените, чиито кукли лежат в този кашон. Той знае. Ще ти пробута неговата черна магия, неговата генеалогия.

— Искам да се махна от тази стая — прошепна Роуан. Обърна се и лампата хвърли светлината си върху стълбищната площадка.

— Знаеш, че е истина — каза старицата зад нея. — Винаги си знаела, че дълбоко в теб дреме зло.

— Не ми харесва изборът ти на думи. Говориш за потенциал за зло.

— Но ти можеш да приключиш всичко това! Това може да стане голямото ти предназначение — да направиш като мен и да се обърнеш срещу му. Обърни се срещу всички тях!

Карлота мина покрай Роуан, крайчецът на роклята й бръсна глезена й, бастунът й тропаше леко. Излезе на площадката и помаха на Роуан да я последва.

Влязоха през другата врата на третия етаж и веднага ги блъсна отвратителна смрад. Роуан се отдръпна, не можеше да си поеме дъх, но после направи онова, което бе длъжна да стори. Вдиша вонята и я преглътна, защото нямаше друг начин да я понесе.

Като вдигна високо лампата, видя, че се намират в тесен склад. Беше пълен с буркани и бутилки, наредени по импровизирани рафтове. Всички бяха пълни с някаква черна мътна течност, в която плаваха гниещи и разложени неща. Смрадта на спирт и други химикали се примесваше със силната воня на разлагаща се плът. Мисълта, че някой от тези буркани може да се счупи и ужасната воня от него да избухне с пълна сила, беше непоносима.

— Бяха на Маргьорит — каза старицата. — Тя е майка на Жулиен и Катерин, моята баба. Не очаквам да запомниш тези имена. Можеш да ги откриеш в книгите в другата стая и в старите записи долу в библиотеката. Но запомни какво ще ти кажа — Маргьорит напълни тези буркани с ужаси. Ще видиш с очите си, когато излееш съдържанието им. И не забравяй, направи го сама, ако не искаш неприятности. Да, в тях има големи гадости… а тя, тя беше лечителка! — Карлота почти изплю последната дума с отвращение. — Притежаваше същата сила като теб. Можеше да положи ръце върху болен и да накара раните да се затворят или да стопи тумор. Но какво направи тя с тази дарба… Приближи лампата.

— Не искам да гледам тези неща.

— О? Нали уж беше лекар? Не си ли правила дисекции на мъртви на всякаква възраст? Режеш и живи, нали така?

— Аз съм хирург. Оперирам, за да спася или удължа живот. Не искам да гледам тези…

Но докато говореше, тя се взираше в бурканите, в най-големия от тях, чиято течност бе достатъчно бистра, за да се види, че вътре плува нещо меко и кръгло. Не, не можеше да го погледне на светлината. Приличаше на човешка глава. Отдръпна се като опарена.

— Е, какво видя?

— Защо ми причиняваш това? — прошепна Роуан, втренчена в буркана, в тъмните изгнили очи, които плуваха из течността, в развятата коса. Извърна се и погледна старицата. — Днес бях на погребението на майка си. Какво искаш от мен?

— Казах ти вече.

— Не, ти ме наказваш, задето се върнах, наказваш ме, защото исках да знам, защото наруших твоите планове.

Не се ли появи усмивка на лицето й?

— Нима не разбираш, че сега съм съвсем сама? Искам да познавам роднините си. Не можеш да ме принудиш да се подчиня на волята ти.

Тишина. Беше ужасно задушно. Роуан не знаеше колко още ще издържи.

— Това ли стори на майка ми? — попита тя, в гласа й се усещаше изгарящ гняв. — Подчини я на волята си?

Пристъпи назад, сякаш гневът й я караше да се отдръпне от старицата. Ръката й стисна още по-силно лампата, която вече бе гореща от догарящия фитил, почти непоносимо гореща.

— Тук ми става лошо.

— Мило дете — каза жената, — в този буркан ти видя човешка глава. Да, ще я погледнеш по-отблизо, когато му дойде времето. Както и останалото в тази стая.

— Но те са разложени. Толкова са стари, че не биха могли да служат за нищо, ако въобще могат да послужат за каквото и да било. Искам да се махна оттук.

И все пак тя продължаваше да се взира в буркана, вцепенена от ужас. Вдигна лявата си ръка към устата, сякаш искаше някак да я защити, и се втренчи в мътната течност, в която видя дупката на уста с вече изгнили устни. Белите зъби блеснаха в тъмното. Видя блещукащата пихтия на очите. Не, не гледай това. Но какво имаше в буркана до него? Нещо в течността се движеше, червеи. Печатът беше счупен.

Обърна се и излезе от стаята. Облегна се на стената и затвори очи. Лампата изгаряше ръката й. Сърцето й бумтеше в ушите. Всеки миг щеше да припадне. Щеше да повърне на площадката на тези отвратителни стълби, пред очите на тази извратена зла старица. Смътно чу, че Карлота минава покрай нея. Чу я как слиза по стълбите, стъпало по стъпало, по-бавно отпреди.

— Ела долу, Роуан Мейфеър — каза Карлота. — Изгаси лампата, но преди това запали свещта и я вземи със себе си.

Роуан бавно се изправи. Прекара лявата си ръка през косата и като потисна още един пристъп на гадене, тръгна бавно към спалнята. Остави лампата на малката масичка до вратата, откъдето я беше взела. Точно навреме, защото усещаше, че вече не може да издържа на горещината. Допря дясната си ръка към устните, за да облекчи паренето, после бавно вдигна свещта и я натика в отвора на стъкления капак — знаеше, че е твърде горещ, за да може да го свали. Свещта се запали, по фитила на лампата закапа восък. Роуан изгаси пламъка на лампата и постоя неподвижна за миг. Очите й отново се спряха на навитата черга и на мъжките обувки захвърлени пред нея.

Не, не бяха захвърлени, каза си, и тръгна бавно към тях. Протегна левия си крак и докосна с него една от обувките. Ритна я леко и установи, че всъщност се крепи на нещо. Тогава видя сияещата в тъмното бяла кост на човешки крак да се подава изпод крачола на панталон от увитата на руло черга.

Втренчи се като парализирана в ужасното си откритие. Мина до другия край на чергата и видя нещо, което не бе забелязала досега. Тъмнокестенява коса. В чергата имаше увит човек. Беше мъртъв, от много време. Ето, на пода имаше тъмно петно, точно до долния край на чергата. Там беше изтекла гнилата плът, а после беше изсъхнала. По петното бяха залепнали хлебарки, и то много отдавна.

Роуан, обещай ми, че никога няма да се върнеш там, обещай ми.

Някъде далече отдолу се чу слабо гласът на старата жена:

— Ела долу, Роуан Мейфеър.

Роуан Мейфеър, Роуан Мейфеър, Роуан Мейфеър…

Тя излезе бавно от стаята, но преди това се обърна още веднъж към мъртвеца, към тънката бяла кост, която се подаваше от чергата. После затвори вратата и тръгна съвсем бавно по стълбите.

Старицата стоеше пред отворения асансьор и я гледаше, озарена от грозната златиста светлина на крушката в кабината.

— Знаеш какво видях, нали? — рече Роуан и протегна ръка да се облегне на колоната на стълбището. Малкото пламъче на свещта заигра и хвърли бледи полупрозрачни сенки по тавана.

— Открила си мъртвец, увит в чергата.

— Какво, за бога, става в тази къща! — изпъшка Роуан. — Всички ли сте луди?

Колко студена и овладяна изглеждаше старицата, някак напълно чужда. Тя посочи към отворения асансьор.

— Ела с мен — каза тя. — Тук вече няма какво да се види, нито пък какво да се каже…

— О, не, има много за казване — отвърна Роуан. — Ти разказа ли на майка ми всичко това? Показа ли й тези ужасни буркани и кукли?

— Не аз я подлудих, ако това имаш предвид.

— Мисля, че всеки израснал в тази къща, ще полудее.

— И аз така мисля. Затова те изпратих надалече. Сега ела.

— Кажи ми какво стана с майка ми.

Тя пристъпи след Карлота в прашната малка кабинка и затвори гневно вратата и решетката. Докато се спускаха, се обърна и се втренчи в профила на старицата. Стара, да, много стара. Кожата й бе жълта като пергамент, вратът й беше съвсем тънък и крехък, вените изпъкваха. Да, беше съвсем крехка.

— Какво стана с майка ми? — повтори Роуан и се втренчи в пода, не смееше да погледне Карлота. — Не ми казвай как той я е докосвал в съня й, кажи ми какво се случи, какво се случи наистина!

Асансьорът спря с поклащане. Карлота отвори решетката, бутна вратата и тръгна по коридора.

Роуан затвори след нея и светлината от самотната крушка отмря, сякаш никога не бе съществувала. Беше тъмно и хладно, от отворената предна врата ухаеше на дъжд. Нощта блещукаше, огласяна от песента на щурците.

— Кажи какво стана — повтори Роуан, по-тихо и по-горчиво.

Тръгнаха през дългия преден салон, старицата водеше. Подпираше се на бастуна си, леко наклонена наляво. Роуан вървеше търпеливо след нея.

Бледата светлина на свещта бавно запълзя през стаята, като я осветяваше смътно чак до тавана. Дори и в този запуснат вид помещението беше красиво. Мраморните камини и високите огледала над тях искряха зловещо в сенките. Всички прозорци стигаха чак до пода. На срещуположните стени имаше огледала. Роуан видя как полилеите се отразяват в тях до безкрайност. Малката й фигурка също се виждаше, повторена безброй пъти, докато накрая не се стапяше в тъмнината.

— Да — каза старицата. — Завладяваща илюзия. Дарси Монахан ги е купил за Катерин. Дарси Монахан се е опитал да я откъсне от злото, но умрял в тази къща от жълта треска. Катерин плака за него до края на живота си. Но огледалата са още тук, ето, тук на стените, и над камините, където ги е сложил Дарси.

Тя въздъхна и отново скръсти ръце върху извивката на бастуна си.

— Всички ние… през времето… сме били отразявани от тези огледала. И сега ти се виждаш в тях, хваната в същата рамка.

Роуан не отговори. Изведнъж я обзе тъга, прииска й се да види тази стая на слънчева светлина, да разгледа украсите по камините, дългите копринени драперии, гипсовите орнаменти по високия таван.

Старата жена тръгна към по-близкия от двата странични прозореца.

— Моля те, вдигни го. Плъзга се нагоре. Ти си силна. — Взе свещта от Роуан и я сложи на малката масичка до камината.

Роуан отключи прозореца и после вдигна тежкото стъкло почти на нивото на главата си.

Отвън се виждаше закрита с мрежа веранда. Въздухът бе топъл и изпълнен с аромат на дъжд. Роуан с благодарност остави свежестта да целуне ръцете и лицето й. После се отмести, защото старицата мина покрай нея и излезе навън.

Пламъчето на свещта започна да се бори с течението, но накрая бе победено. Роуан пристъпи навън в тъмнина и отново я обля силният, омайващо сладък аромат на бриза.

— Това е нощният жасмин — каза старицата. Перилата на верандата бяха обрасли с растения, филизите танцуваха на вятъра, мъничките листа пърхаха по мрежата като пеперуди. Цветята блещукаха в тъмното — бели, деликатни и красиви.

— Ето тук седеше майка ти ден след ден — каза Карлота. — А там, на онези плочи, умря нейната майка. Падна от прозореца в стаята на Жулиен. Аз я принудих да го направи. Мисля, че щях да я бутна със собствените си ръце, ако не беше скочила. Издрах й очите, както издрах и очите на Жулиен.

Замълча. Гледаше през ръждясалата мрежа към нощта и вероятно към високите върхове на дърветата, които се открояваха на фона на небето. Студената светлина на уличната лампа озаряваше предната част на градината и избуялата трева. Огряваше дори високата облегалка на белия люлеещ се стол.

Нощта се стори на Роуан враждебна и дори зловеща. Тази къща беше кошмарно, отвратително място, погълнато от злото. Какво ли беше да живееш и умреш тук, да прекараш целия си живот в тези печални стаи, да умреш в онази мръсотия горе. Беше невъобразимо. Ужасът се надигна като нещо черно и плътно в нея, заплашващо да спре дъха й. Нямаше думи да опише как се чувства. Нямаше думи да опише омразата към тази старица, която се трупаше в нея.

— Аз убих Анта — каза Карлота. Стоеше с гръб към Роуан, думите й бяха тихи и неясни. — Убих я, нищо че не аз я блъснах през прозореца. Исках да умре. Тя люлееше Деидре в кошчето, а той беше до нея, гледаше бебето и го разсмиваше! И тя му позволяваше това, говореше му с превзетото си тънко гласче, казваше му, че е единственият й приятел след смъртта на съпруга й, единственият й приятел в целия свят. Каза ми: „Това е моя къща и ако искам, мога да те изгоня от нея“. Каза това на мен! А аз й отвърнах: „Ще ти изтръгна очите, ако не го прогониш. Няма да можеш да го виждаш без очи. Няма да караш и бебето да го вижда“.

Старицата замълча. Роуан чакаше прималяла в потискащата тишина, нарушавана единствено от звуците на нощта, от създания, които се щураха и пееха в тъмното.

— Виждала ли си изтръгнато човешко око, което виси над бузата на кървавите си жили? Аз изтръгнах нейното. Тя пищеше и ридаеше като дете, но аз все пак го направих. Направих го и я подгоних по стълбите. Тя тичаше и се опитваше да задържи скъпоценното си око с ръце. Как мислиш, той опита ли се да ме спре?

— Аз бих те спряла — каза Роуан с горчивина. — Защо ми разказваш това?

— Защото поиска да знаеш! А за да разбереш какво е станало с една от тях, трябва да знаеш и случилото се с онази преди нея. И най-вече, че точно затова се опитвам да прекъсна веригата.

Карлота се обърна и се втренчи в Роуан. Студената бяла светлина се отразяваше в очилата й и сега те приличаха на слепи огледала.

— Направих го заради теб, заради мен, заради Господ, ако изобщо го има. Принудих я да скочи от онзи прозорец. „Да видим сега как ще го виждаш без очи“, крещях аз. „Как ще го караш да идва!“ А майка ти пищеше в люлката си ето в тази стая. Трябваше да убия и нея. Трябваше да я задуша, докато Анта лежеше отвън на плочите. Само дето нямах този кураж. — Отново замълча, вдигна леко брадичка и тънките й устни се разляха в усмивка. — Чувствам гнева ти. Чувствам, че ме осъждаш.

— Нима би могло да е иначе? — прошепна Роуан.

Старицата наведе глава. Сега светлината падаше върху бялата й коса, а лицето й оставаше в сянка.

— Но не можех да убия бебе — каза тя уморено. — Не можех да се накарам да взема възглавницата и да я притисна към лицето на Деидре. Мислех за старите истории за вещици, които принасяли в жертва на дявола бебета и после разбърквали маста им в котли. Ние сме вещици, да, ние — Мейфеър. Трябваше ли да пренеса в жертва това малко създание, както бяха правили те? Не, не можех да извърша подобно нещо.

Отново тишина.

— Той, разбира се, знаеше, че не мога! Щеше да разруши цялата къща, за да ме спре, ако се бях опитала.

Роуан чакаше, но накрая не издържа, накрая омразата и гневът започнаха да я давят и тя попита с надебелял глас:

— А какво й стори след това — на майка ми — за да прекъснеш веригата, както се изрази?

Тишина.

— Кажи ми.

Старицата въздъхна. Обърна леко глава и се загледа през ръждясалата мрежа.

— Още от малка, когато си играеше в градината, аз я умолявах да се бори с него. Казвах й да не го поглежда. Учех я да го отблъсква! И наистина спечелих тази борба, преборих се дори с меланхолията й, с лудостта, с плача й, с отвратителните й признания, че пак е изгубила битката и го е пуснала в леглото си. Бях спечелила. Но после Кортланд я изнасили! И тогава аз направих всичко възможно, за да те отделя от нея и тя никога да не те потърси. Направих всичко възможно никога да не събере сила да избяга, да те намери, да те призове и да те потопи в своята лудост, в своята вина и истерия. Когато не искаха да й направят електрошок в една болница, аз я водех в друга. Ако искаха да й спрат лекарствата в една болница, аз я водех в друга. Казвах им каквото трябваше, за да я държат вързана за леглото, да й дават лекарства и да й правят електрошок. Казвах й каквото трябваше, за да я карам да пищи и те да я връзват!

— Не, не ми казвай повече.

— Защо? Нали искаше да знаеш? Да, когато тя се извиваше под завивките като котка, аз им казвах да й сложат инжекциите, да й…

— Спри!

— … ги слагат два или три пъти на ден. Не ми пукаше дали ще я убия. Не исках да лежи там, като неговата играчка, и да…

— Спри. Спри.

— Защо? Беше негова до последния си ден. Последната й дума беше неговото име. Направих всичко това единствено заради теб, заради теб, Роуан!

— Спри! — изсъска Роуан, а ръцете й се вдигнаха във въздуха с разперени пръсти. — Спри! Мога да те убия заради това! Как смееш да говориш за Господ и за живота, когато си причинила това на едно младо момиче, като си го затворила в тази отвратителна къща. Ти си виновна. Ти си я направила беззащитна, болна и… Господ да ти е на помощ, ти си вещицата, ти си болна и жестока старица. Господ да ти е на помощ, проклета да си!

Карлота я гледаше потресена. Но след миг, на слабата светлина, лицето й отново стана непроницаемо, очите й зад кръглите стъкла на очилата светеха като копчета, а долната й челюст увисна.

Роуан изстена, ръцете й се вдигнаха към главата, заровиха се в косата, устните й се стиснаха, за да спрат думите, да спрат гнева, да спрат болката.

— Да се продъниш в ада дано! — изпищя тя, а тялото й се преви от яростта, която не можеше да потисне.

Старицата се намръщи, посегна напред и бастунът падна от ръката й. Направи една неуверена крачка, после дясната й ръка полетя към лявата подпора на люлеещия се стол. Крехкото й тяло се изви бавно и потъна в стола. Главата й се отпусна на високите летви.

Карлота не помръдна повече. Ръката й се плъзна от подлакътника и увисна встрани.

В нощта се чуваше само смътното и безспирно жужене на насекомите и песента на жабите, а далечният рев на колите се сливаше с техния хор. Като че ли наблизо премина влак, отмервайки с тракане ритъма на нощната мелодия. Някъде далече се чу свирка, подобна на гърлено ридаене в мрака.

Роуан стоеше неподвижно, ръцете й бяха отпуснати. Гледаше невиждащо през ръждясалата мрежа към тихото лениво движение на короните на дърветата. Изведнъж солото на жабите се извиси над останалите звуци на нощта и замря. Някаква кола мина по пустата улица отвъд желязната ограда, а светлината на фаровете й прониза плътния саван на растенията.

Роуан буквално почувства светлината по кожата си. Видя я как озари дървения бастун на пода на верандата, после черната обувка на Карлота, извита болезнено навътре, сякаш тънкият глезен беше изкълчен.

Дали някой виждаше през гъстите храсти мъртвата жена в стола и високата блондинка зад нея?

Роуан потрепери от глава до пети. Изви гръб, вдигна лявата си ръка и стисна кичур от косата си. Задърпа го, докато болката не стана непоносима.

Гневът си бе отишъл. Дори и последните горчиви остатъци от него бяха отмрели. Сега тя стоеше сама в хладния мрак, концентрирана върху болката в скалпа си. Беше толкова студено, сякаш не бе лятна нощ. Стоеше сам-сама, като в тъмна пропаст, в която не проникваше и лъч светлина, от която нямаше измъкване, без надежда за помощ или щастие. Светът бе изчезнал. Светът с цялата му история, с празната му логика, с мечтите и постиженията.

Бавно обърса уста с опакото на ръката си като дете. Взираше се в безжизнената ръка на мъртвата старица и зъбите й затракаха, когато студът се запромъква все по-надълбоко в нея, за да я вледени. После се свлече на коляно, вдигна ръката и потърси пулс, но знаеше, че няма да го долови. Сложи я в скута на старицата и видя как струйка кръв се стича от ухото й, плъзва се по врата и влиза в яката й.

— Но аз не исках… — прошепна Роуан, като едва изговаряше думите.

Зад нея мрачната къща зееше, очакваше я. Не можеше да се накара да се обърне. Стресна я някакъв далечен, неопределен звук. Смрази я от страх; изпълни я с най-силния и истински ужас, който бе изпитвала през живота си. Не можеше да се обърне и да се върне в онези мрачни стаи. Не можеше. Закритата веранда я държеше като в капан.

Изправи се бавно и се загледа над гъстата трева, над плетеницата от растения, които се бяха вкопчили в мрежата и сега потрепваха по нея с мъничките си листа. Вдигна очи към облаците, които прелитаха над дърветата. И тогава разбра, че ужасният тих звук излиза от собствените й устни — страховит отчаян стон.

— Не исках… — прошепна тя отново.

Така е, когато се молиш, помисли си тя с ужас. Така е, когато се молиш на никого и нищо да изличи ужаса на стореното от теб, да оправи нещата, да направи така, че това никога, никога да не се е случвало.

Видя лицето на Ели в болницата. Обещай ми, че никога, никога…

— Не исках да го направя! — прошепна тя съвсем тихо, така че никой освен Господ да не може да я чуе. — Боже, не исках да го направя. Кълна се. Не исках да го правя отново.

Някъде далече, в някакво друго селение, бяха останалите. Майкъл и англичанинът, Рита Мей Лониган и всички Мейфеър, събрани около масата в ресторанта. Дори Еужения, изгубена някъде в къщата, заспала и вероятно сънуваща. Всички останали.

А тя стоеше тук съвсем сама. Тя, която бе убила тази зла, жестока старица. Беше я убила така жестоко, както бе убивала и тя самата. Господ да я накаже за това. Да се продъни в ада дано. Господ да я накаже. Но не исках да го сторя, кълна се…

Отново обърса устата си. Скръсти ръце пред гърдите си, преви рамене и затрепери. Трябваше да се обърне и да влезе в тъмната къща. Да стигне до вратата и да се махне оттук.

Боже, не биваше да прави това, трябваше да се обади на някого, трябваше да каже, да извика онази Еужения и въобще всичко останало, което се правеше в такъв случай.

И все пак нямаше да понесе агонията да разговаря сега с непознати, да съчинява обичайните лъжи.

Остави главата си да се килне бавно на една страна и се взря в безжизненото тяло, прекършено и сгърчено в подобната на чувал рокля. Бялата коса бе така чиста, така мека на вид. Ето, това беше краят на един нещастен, ужасен живот в горчивина.

Затвори очи, вдигна немощно ръце към лицето си и започна да се моли.

„Помогни ми, защото не зная какво да направя, не зная какво направих, не мога да го поправя. А тя ми каза единствено истината. Винаги съм знаела, че в мен има нещо зло, и в тях също, затова Ели ме е отвела далече. Зло.“

Отново видя слабия блед призрак пред стъклената стена в Тибурон. Усети докосването на невидимите ръце в самолета.

Зло.

— Е, къде си? — прошепна тя в мрака. — Защо трябва да се страхувам да мина през тази къща?

Вдигна глава. Откъм дългия салон зад нея долетя още едно слабо проскърцване. Сякаш стара дъска се огъваше под нечии стъпки. Или пък къщата просто се слягаше? Беше тихо скърцане, сякаш по дъските тича плъх с малките си отвратителни крачета. Но тя знаеше, че не е плъх. С цялата си същност усещаше, че там има някой, някой стои в тъмното, в салона. И не беше старата Еужения.

— Покажи се — прошепна тя и последните частици от страха й се превърнаха в гняв. — Покажи се!

И отново го чу. Обърна се бавно. Тишина. Погледна за последно към старата жена и после тръгна към дългата предна стая. Високите тесни огледала се взираха едно в друго в сумрака. Прашните полилеи събираха мътно цялата светлина от помещението.

Не се страхувам от теб. Не се страхувам от нищо тук. Покажи се!

За един ужасен миг сякаш самите мебели оживяха, сякаш малките столове с извити крачета се взираха в нея, сякаш библиотечните шкафове със стъклените си врати бяха чули тихото й предизвикателство и бяха готови да станат свидетели на онова, което щеше да последва.

— Защо не идваш? — прошепна тя отново. — Страхуваш ли се от мен? — Пустота. Тихо изскърцване някъде горе.

Тя тръгна по коридора с тихи, равни стъпки. Чуваше собственото си тежко дишане. Взираше се безмълвно в отворената предна врата, в млечната светлина от улицата, в блещукащите листа на мокрите дъбове. От устата й се изтръгна дълга, почти неволна въздишка. Обърна се и се отдалечи от тази успокояваща светлина, върна се по коридора и тръгна през мрака към празната трапезария, където смарагдът лежеше и чакаше в своята кадифена кутия.

Той беше тук. Трябваше да е тук.

— Защо не идваш? — прошепна тя, изненадана колко слаб е гласът й. Нещо в сенките като че се раздвижи, но не се виждаше никаква фигура. Може би просто лек полъх бе разлюлял прашните драперии. От дъските под краката й долетя слабо поскърцване.

На масата лежеше кутията със смарагда. Миришеше на восък. Пръстите й трепереха, когато вдигна капака и докосна камъка.

— Ела, дяволе — прошепна отново. Взе смарагда, смутена от тежестта му. Вдигна го високо, за да го види на светлината, а после си го сложи, като се оправи съвсем лесно със стегнатата закопчалка.

После, за един много странен миг, се видя как го прави. Видя Роуан Мейфеър, откъсната от миналото си, което бе така далече от всичко това, да стои като изгубена в тази мрачна и някак позната къща.

Да, позната. Високите заострени врати й бяха познати. Като че очите й се бяха спирали хиляди пъти на тях. Ели бе идвала тук. Майка й бе живяла и умряла тук. Колко отвъдна и далечна изглеждаше сега къщата от стъкло и дърво в далечната Калифорния. Защо бе чакала толкова дълго, за да се върне?

Беше предприела обиколка по мрачната блещукаща пътека на своята съдба. Какво бяха всичките й победи в миналото пред тази мистерия, която й се падаше по право в целия си мрачен блясък. Мистерия, която бе чакала тук всички тези години, за да я призове, и ето, тя най-после беше при нея.

Смарагдът лежеше тежко на меката коприна на блузата й. Пръстите й като че не можеха да се откъснат от него.

— Е, това ли искаше? — прошепна тя.

Зад нея, в коридора, долетя познат звук. Цялата къща го почувства, отрази го, както най-слабото докосване на струна отеква в корпуса на пианото. И ето, пак се чу. Тихо, но се чу. Там имаше някой.

Сърцето й биеше почти болезнено. Тя стоеше безпомощна, навела глава, сякаш задрямала. Обърна се и вдигна очи. Само на няколко стъпки от нея стоеше някаква смътна, трудно различима фигура на висок мъж.

Изведнъж сякаш всички тихи звуци на нощта заглъхнаха напълно и я оставиха в пустота. Тя се опитваше да различи обгърнатата от мрак неясна фигура. Очите ли я лъжеха, или това беше лице? Като че две тъмни очи се взираха в нея, и все пак не можеше да различи контурите на главата. Може би все пак зърна бялата извивка на твърда якичка.

— Не си играй с мен — прошепна тя. И отново цялата къща отрази гласа й с неясно проскърцване и въздишки. А после като по чудо фигурата стана по-светла, като че магически се втвърдяваше. Но в мига, в който Роуан въздъхна силно, тя отново започна да чезне.

— Не, не си отивай! — замоли тя, вече се съмняваше дали изобщо е видяла нещо.

И докато се взираше объркано и отчаяно в играта на светлината и сенките, някакъв тъмен силует внезапно се появи на мътното сияние, струящо от предната врата. Приближаваше се през облаците прах. Стъпките му бяха тежки, чуваха се ясно. Да, тя видя широки рамене, черна къдрава коса.

— Роуан? Ти ли си, Роуан?

Плътен глас, познат глас, човешки глас.

— О, Майкъл — изстена тя, собственият й глас беше тих и продран. Хвърли се към очакващата я прегръдка. — Майкъл… Благодаря ти, Боже!

Тя седеше тихо, прегърбена до голямата маса, жертва на ужасите в тази мрачна къща. „Е, превърнах се в една от онези жени, които просто се отпускат в прегръдките на някой мъж и оставят той да се погрижи за всичко.“

Но беше прекрасно да гледа Майкъл в действие. Той се обади на Райън Мейфеър, в полицията и в „Лониган и синове“. Говореше езика на униформените мъже, които започнаха да пристигат в къщата. Дори и да бяха забелязали черните му ръкавици, никой не ги спомена, защото той говореше твърде бързо, обясняваше всичко, за да предотврати всякакви недоразумения.

— Ето, тя седи там. Няма никаква представа кой е онзи мъж на тавана. Старицатане й е казала. Сега е в шок. Карлота е умряла пред очите й, на верандата. Трупът е на тавана от доста време, но ви моля да не пипате нищо друго в стаята, ако може само да отнесете останките. Тя не по-малко от вас иска да разбере кой е този човек.

— А, ето, идва Райън Мейфеър. Райън, Роуан е там. В ужасно състояние е. Преди да умре, Карлота й показала труп на тавана.

— Труп ли? Какво говорите?

— Трябва да го изнесат. Дали ще може вие или Пиърс да се качите горе, за да се погрижите да не пипат другите неща, записите и прочие? Роуан е ей там. Напълно изтощена е. Може би на сутринта ще е в състояние да говори.

Пиърс веднага се зае с мисията. Старото стълбище закънтя от стъпките на много хора.

Райън и Майкъл разговаряха шепнешком. В коридора се разнесе цигарен дим. Райън влезе в трапезарията и прошепна на Роуан:

— Утре ще ти се обадя в хотела. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас в Метаир.

— Трябва да съм наблизо — отвърна тя. — Искам да намина пак сутринта.

— Твоят приятел от Калифорния е прекрасен човек, местен е.

— Да, така е.

Майкъл се прояви като защитник дори на старата Еужения. Той сложи ръка на рамото й и я поведе да види „старата госпожица Карлота“, преди Лониган да свали тялото от стола. Горката Еужения плачеше беззвучно.

— Скъпа, искаш ли да се обадя на някой да дойде да те вземе? — попита Майкъл. — Сигурно не бива да оставаш сама тази нощ. Кажи ми какво искаш да направя. Мога да доведа някой тук, да остане с теб.

А с Лониган, стария си приятел, се държеше съвсем свойски. Всякакъв калифорнийски акцент бе изчезнал от речта му. Сега говореше точно като Джери, като Рита, която бе дошла с мъжа си в „камионетката“. Били стари приятели, Джери пиел бира с бащата на Майкъл на предните стълби на къщата им преди трийсет и пет години, а Рита излизала два пъти с Майкъл по време на Дните на Елвис Пресли. Тя дори го прегърна и възкликна: „Майкъл Къри!“.

Роуан тръгна бавно към предната врата. Сега всичко тънеше в светлина. Пиърс говореше по телефона в библиотеката. Още не беше видяла библиотеката. Слаба електрическа светлина озаряваше стари кожени мебели и китайски килим.

— Е, Майк… — започна Лониган. — Трябва да кажеш на доктор Мейфеър, че тази жена беше на деветдесет и живееше единствено заради Деидре. Искам да кажа, че всички знаехме, че е само въпрос на време Деидре да си иде. Тъй че доктор Мейфеър не бива да се обвинява за случилото се тази нощ. Все пак, Майк, тя е лекар, а не чудотворец.

„Не, не съм“, помисли си Роуан.

— Майк Къри? Не си ли момчето на Тим Къри? — попита един униформен полицай. — Казаха, че си бил ти. По дяволите, бащите ни бяха трети братовчеди, знаеш ли? О, да, татко познаваше баща ти много добре, често пиеха по бира в „Корона“.

Най-сетне мъртвецът от тавана беше отнесен, опакован и овързан. Малкото сухо тяло на старицата бе положено на меката бяла носилка, за да бъде откарано с камионетката на погребалния агент — и да легне на същата маса за балсамиране, на която бе лежала Деидре ден по-рано.

— Не, никакво поклонение, никаква церемония — каза Райън. Самата тя му го казала предния ден. На Лониган също. — През седмицата ще отслужим панихида. Нали ще си още тук?

„Къде ще ходя? Защо? Това вече е моят дом. Аз съм вещица. Аз съм убийца. И този път го направих умишлено.“

— … знам колко ужасно е било за теб.

Докато се връщаше към трапезарията, чу Пиърс до вратата на библиотеката:

— Тя няма намерение да остава тук тази нощ, нали?

— Не, ще се върнем в хотела — отвърна Майкъл.

— Просто не бива да остава сама тук. Тази къща действа доста разстройващо. Може да изнерви всеки. Ще ме помислиш ли за откачен, ако ти кажа, че преди малко, когато влизах в библиотеката, над камината имаше портрет на някакъв мъж, а сега е просто огледало?

— Пиърс! — сопна му се Райън.

— Съжалявам, татко, но…

— Хайде, стига, синко.

— Вярвам ти — отвърна Майкъл със смях. — Аз ще бъда с нея.

— Роуан? — Райън се приближи внимателно до нея — всички я мислеха за жертва, за опечалена, когато всъщност тя беше убийцата. Съвсем по Агата Кристи. Но тогава вероятно оръжието на убийството щеше да е някой свещник.

— Да, Райън.

Той седна до масата, като много внимаваше да не докосне прашната й повърхност с ръкава на великолепно скроеното си сако. Траурно сако. Светлината падна върху аристократичното му лице и върху студените му сини очи, по-светли от тези на Майкъл.

— Знаеш, че тази къща е твоя.

— Тя ми каза.

Младият Пиърс стоеше уважително на прага.

— Е, има и още нещо — продължи Райън.

— Какво — залог, ипотека?

Той поклати глава.

— Не, не мисля, че ще ти се наложи да се притесняваш за подобни неща. Въпросът е там, че когато пожелаеш, можеш да дойдеш в кантората в центъра, за да обсъдим нещата.

— Мили боже, това смарагдът ли е? — възкликна Пиърс. Взираше се в кутийката за бижута. — А тук е пълно с чужди хора.

Баща му го изгледа търпеливо.

— Никой няма да открадне този смарагд, синко — каза той с въздишка и погледна тревожно към Роуан. После взе кутията и я загледа, все едно не знаеше какво да прави с нея.

— Какво има? — попита Роуан.

— Тя каза ли ти за смарагда?

— А на теб какво са ти казвали? — попита тихо и спокойно тя.

— Разни истории — отвърна той с пресилена усмивка. Остави кутията пред нея, потупа капака и се изправи.

— А кой е мъжът на тавана, знаят ли? — попита тя.

— Скоро ще разберат. В него има паспорт и други документи.

— Къде е Майкъл?

— Тук съм, скъпа, тук съм. Искаш ли да останеш сама? — В тъмното ръцете му в черни ръкавици бяха почти невидими.

— Уморена съм, не може ли да се прибираме? Райън, ще ти се обадя утре.

— Когато пожелаеш.

Райън се поколеба на прага. Погледна към Майкъл и той се обърна да излезе. Роуан обаче посегна и го хвана за ръката.

— Роуан, чуй ме — каза Райън. — Не знам какво ти е наговорила леля Карл, не знам и откъде се е взел онзи труп на тавана, нито какво ти е разказала за завещанието. Но трябва да разчистиш тази стара къща, да изгориш всичкия боклук, да пуснеш хора тук, може би Майкъл ще ти помогне. Изхвърли всичко, онези стари книги, бурканите. Трябва да пуснеш въздух в тази къща. Не е нужно да бродиш из нея и да се взираш във всяка прашинка и грозна вещ. Това е наследство, а не проклятие. Поне не бива да бъде.

— Зная — рече тя.

Дочу се шум от предната врата.

Двама млади чернокожи мъже бяха дошли, за да приберат баба Еужения, и сега стояха в коридора. Майкъл се качи горе да й помогне. Райън и Пиърс се наведоха да целунат Роуан по бузата. Изведнъж й хрумна, че сякаш целуваха мъртвец. После реши, че е точно обратното — те целуваха мъртвите така, както целуваха и живите.

Топло ръкостискане и усмивка за сбогом от Пиърс. Утре ще се чуем за обяд, ще поговорим и прочие.

Чу се адското скърцане на спускащия се асансьор. По филмите хората наистина слизаха с асансьори в ада.

— Нали имаш ключ, Еужения. Утре можеш да дойдеш, както винаги, ако ти трябва нещо. А сега, скъпа, трябват ли ти пари.

— Не, мистър Майк, платено ми е. Благодаря.

— Благодаря, мистър Къри — каза по-младият от внуците й с глас на образован човек.

Възрастният полицай отново дойде. Сигурно бе в самото начало на коридора, защото тя едва го чуваше.

— Да, Таунсенд.

— … паспорт, портфейл, всичко беше в ризата.

Затвори се врата. Тъмнина. Тишина.

Майкъл се връща по коридора.

Сега сме само двамата, къщата е празна.

Той стоеше на прага на трапезарията и я гледаше.

Тишина. Той извади цигара от джоба си и натъпка пакета обратно. Сигурно не беше лесно с ръкавици, но те като че не му пречеха особено.

— Та какво каза? — попита той. — Да вземем да се махнем оттук тази вечер. — Потупа циферблата на часовника си с цигарата. Пламък на кибритена клечка, светлина озари сините му очи, когато той погледна нагоре към картините.

Сини очи. Възможно ли бе черната му коса да е пораснала толкова много за тъй кратко време? Дали влагата във въздуха я бе направила така плътна и къдрава?

Тишината кънтеше в ушите й. Всички си бяха тръгнали.

Сега всичко бе пусто и уязвимо от нейното докосване. Всички тези чекмеджета, шкафове, килери, буркани, кутии. И все пак мисълта да ги отвори я отвращаваше. Те не бяха нейни, а на старата жена. Усойни, спарени, ужасни, като самата нея. Роуан нямаше сили нито да помръдне, нито да се изкачи отново по онези стълби, и изобщо да види каквото и да било.

— Значи се е казвал Таунсенд? — попита тя.

— Да. Стюарт Таунсенд.

— Кой е, имат ли представа?

Майкъл се замисли, махна малко парченце тютюн от устната си и пристъпи от крак на крак. „О, страхотен е — помисли си тя. — Какво парче. Ужасно секси, направо еротичен.“

— Аз знам кой е бил — рече той с въздишка. — Помниш ли Аарън Лайтнър? Той знае всичко за него.

— За какво говориш?

— Тук ли искаш да говорим? — Очите му отново пробягаха по тавана, като радари. — Отвън чака колата на Аарън. Можем да се върнем в хотела или пък да идем някъде в центъра.

Погледът му се зарея с възхита към гипсовите орнаменти около полилея. Като че беше гузен, задето се захласва по тях насред такава ужасна ситуация. Но не биваше да се притеснява от нея.

— Значи това е къщата, нали? — попита тя. — Къщата, за която ми разказа в Калифорния.

Очите му се заковаха на нея.

— Да, това е. — Усмихна се тъжно и поклати глава. — Точно тя е. — Изтръска пепелта в шепата си и тръгна бавно към камината. Тежката му походка, всяко негово движение, бяха страхотно еротични. Тя го гледа как изтърси пепелта в празната камина — невидими прашинки, които вероятно нямаше да направят стария под по-мръсен.

— Какво искаш да кажеш, откъде Лайтнър ще знае за този мъж?

Той като че се почувства неудобно. Изглеждаше ужасно секси и ужасно смутен. Дръпна още веднъж от цигарата и се огледа наоколо, мислеше.

— Лайтнър е член на една организация — каза най-после. Зарови в джоба на ризата си и извади малка картичка. Остави я на масата. — Наричат я орден. Като религиозен орден, само дето не е религиозен. Казва се Таламаска.