Тиан бе прекарала значителна част от деня в блуждаене, понесла телцето на мъртвото дете, преди да осъзнае, че е преследвана. Следена в изоставен град.

Търсещият й поглед не откри движение. Огромното помещение със сводест таван, чиято празнота бе отнета директно от скалното сърце на планината, се извисяваше високо над нея. Пет прохода отвеждаха в различни посоки, обединени в сходството на тъмнина. Занаятчията се намираше някъде във вътрешността на Тиртракс, но нямаше точна представа за мястото.

Животът й бе руина. Младата жена бе прекосила континента Лауралин, за да помогне на своя бъдещ любим. А той се бе отрекъл от нея. Аахимите се бяха възползвали от доверчивостта й и бяха обезпечили спасението си за сметка на нейния собствен свят. И нея самата. Предателството на Тиан вече бе започнало да взема жертви: малката Хани, поверена на грижите й, бе мъртва — страхливо прибързана аахимска ръка бе отнела дъха й.

Тиан положи детето върху прашния под и сама приседна. Внезапно връхлетяла слабост я принуди да се отпусне изцяло, раздирана от тръпки. На известно разстояние от нея блестеше стълбище, изградено от кристал и жици. По време на произволното си лутане тя няколко пъти се бе натъквала на подобни архитектурни приспособления и винаги се бе изкачвала. Без причина. Краката й сами я бяха отнасяли в тази посока.

Страните на Хани бяха изгубили цвета си. Гледката на тази бледност, заобиколена от лимоненозелени коси, накара Тиан да повдигне юмрук и бързо да изтрие сълзата, започнала да се заражда в окото й. Разплачеше ли се сега, нямаше да е в състояние да се успокои.

Първо трябваше да открие подходящо място, където да положи малката си сестра. Приятно място, може би край прозорец — ако в този проклет град изобщо имаше големи прозорци. Тогава Тиан също щеше да легне край неподвижното тяло, чиито така грижовно подбрани дрехи понастоящем бяха покрити с мръсотия, и да се присъедини към вечния сън.

Ниш приличаше на генерал, успял с един замах да превърне очертаващо се поражение в победа. Самодоволството му я отвращаваше. Ала Тиан имаше сили единствено да мести очите си.

Този път механикът не допусна рискове — той грубо я обърна по корем и стъпи върху китката и врата й, за да й върже ръцете с парче връв.

— Само как ще си платиш! — изръмжа той. — Гнусна предателка. Ще плащаш до края на жалкия си живот. Изправи се!

Тиан бе прекалено изтощена, за да се подчини. И не каза нищо — тя действително беше предала света си.

Крил-Ниш я срита в ребрата с ботуша си.

— Изправи се, занаятчия.

Тя се напрегна в опит да се надигне, ала не успя. Но изтощението не й пречеше да види, че от някогашните му чувства към нея не е останала и следа. Те бяха изцяло заменени с презрение.

— Отвращаваш ме — изстреля Ниш през зъби. — Ненавиждам те с всяка костица на тялото си. Заради теб баща ми е осакатен.

Дори и да поискаше, Тиан не би могла да забрави отвратителната битка на ръба на платото, където перквизитор Джал-Ниш Хлар едва не бе разкъсан жив от лиринкс. Ноктите на иноземното създание бяха разсекли гърлото, гърдите, ръката и лицето му.

Със силно дръпване на въжето механикът я изправи на крака и я задържа с помощта на опъна. Пламнала от срам, Тиан осъзна, че през разкъсаната блуза се виждат гърдите й, ала Ниш не обърна никакво внимание на гледката. Именно това окончателно убеди занаятчията, че с нея е свършено.

— И не се опитвай да ми се умилкваш. — Той приближи лицето си до нейното. — След като видях гибелта, която ти доброволно покани в света ни, не се надявай на милосърдие. Върви! — Той я дръпна към стълбището.

— Не мога да сляза — залитна Тиан. — Ще падна.

Крил-Ниш Хлар се огледа и забеляза друго стълбище в далечината.

— Тогава върви натам. Ще си отпочинеш по пътя.

— Няма ли да е по-добре първо да предупредиш спътниците си? — хрипкаво попита младата жена, надявайки се да узнае числеността им.

— С мен е само Юлия… — Ниш замълча. — Дългът ми беше първото нещо, за което се сетих. Вече изпратих скит до фабриката, за да предупредя скрутатора за започващата инвазия. — Той започна да пресмята наум. — Това са двеста мили по въздух, а тези птици летят бързо. Тази вечер съобщението вече ще е пристигнало.

— Радвам се.

Тя не вярваше, че жителите на Сантенар биха могли да сторят нещо срещу превъзхождащите сили на аахимите. Но за момента главната й мисъл бе да избяга. Щом имаше насреща си само двама, задачата не беше неизпълнима.

Ниш само изсумтя и отново дръпна въжето.

Енергията й бе започнала да се възвръща, макар коленете й все още да трепереха.

— Как ме откри? — запита тя, разчитайки, че Ниш няма да пропусне възможността да изтъкне ума си.

— Юлия владее Тайното изкуство във всичките му форми. Аз и Иризис я научихме как да те проследява.

Иризис. Красивата й съперничка и някогашна колега от фабриката. Тиан трябваше да се досети и сама.

Тъй като й беше известна слабостта на Ниш към себеизтъкване, занаятчията реши да се възползва от нея, за да научи повече.

— Как се озовахте тук толкова бързо?

— Прелетяхме цялото разстояние с балон. Аз бях този, който предостави идеята за изработката му.

— Балон? — Дори говоренето причиняваше болка.

Механикът описа летателния апарат и принципа му на действие. Тиан слушаше с половин ухо. Тя бе посветила живота си на изработката на контролери за осмокраките бойни кланкери и веднага видя потенциала, предлаган от летенето. Но не можа да подмине и опасността, която въздухоплавите щяха да внесат в свят, където магичната технология бързо излиза извън контрол.

Кланкерите черпеха енергия от полето, силово излъчване, заобикалящо образували се по естествен начин възлови точки. Процесът на извличане биваше осъществяван с помощта на специални посредничещи кристали — хедрони. Работа на занаятчиите като Тиан беше да оформят, събуждат и настройват тези кристали. Но кланкерите изискваха чудовищни количества енергия, за да се задвижват, и непрекъснато биваха построявани нови машини. Случваше се многобройното им присъствие да изчерпи полето на даден възел. Подобен случай на изчезнало излъчване бе изникнал наскоро край фабриката на Тиан. Стотици бяха погинали.

И това не бе най-лошото. Неотдавна конвой движещи се с голяма скорост кланкери бе изтеглил толкова много енергия, че бе предизвикал обръщане на полето. Хиляда войници бяха изгубили съзнание вследствие на ефекта, а когато се бяха свестили, и кланкерите, и екипажите им бяха изчезнали. Сега бойните действия щяха да се пренесат и във въздуха. Колко енергия щеше да изисква тази промяна? И какви щяха да бъдат последствията? Дали полето щеше да оцелее? И ако не — щеше ли да оцелее човечеството?

— По-живо, занаятчия.

Тиан провлачи крак, опита да повтори движението, но коленете й не издържаха.

Юлия, която периодично бе изниквала и отново изчезвала в сенките, се приближи до нея.

— Тя е болна, Ниш — с кух, странен глас каза дребната жена.

— Преструва се. Ставай, занаятчия.

— Ти си груб, Ниш. Тя е много болна. — Юлия откачи манерка от колана си, отвори я и я доближи до устните на Тиан.

Няколко капки се разляха върху долната й устна. Занаятчията се опита да ги оближе, при което й се стори, че в устата си има парче шкурка. Юлия изля малко вода над устата й — половината течност, която попадна вътре, се понесе по трахеята и Тиан се задави. Следващата глътка успя да изпие. След дългото бягство из залите и стълбищата на обширен Тиртракс би могла да изпие цяло ведро.

Когато Юлия приключи с поенето, Ниш й подаде опакована дажба.

— Дай й да се нахрани. Гнус ме е дори да я докосвам, още по-малко да гледам как похабява запасите ни.

Дребната жена започна да троши някакъв сладък хляб на парчета, които поставяше в устата на пленницата. Тя бе събудила интереса на Тиан — над очите си носеше черна копринена маска, а ушите й бяха прикрити с антифони, но това не пречеше нито на ориентирането, нито на общуването й.

Механикът не я дочака да се нахрани, а с грубо движение я принуди да се изправи на крака. Тиан неволно проплака, защото стегнатото въже болезнено се впи в китките й. В отговор Ниш дръпна още по-силно. С оформили се върху миглите сълзи занаятчията започна да залита подире му. Тя побърза да стисне очи, за да ги прогони.

— Ти си жесток, Ниш — каза дребната жена.

— Не повече отколкото тя заслужава! — остро отвърна механикът и продължи.

Юлия застина, приклекна и започна да се свива, прикрила лице с ръцете си. Трябваше да минат няколко мига, преди Крил-Ниш да осъзнае, че тя не ги следва.

— Юлия? — каза той и погледна назад.

Отговор не последва. Тиан очакваше той да избухне, но вместо това Ниш забърза назад, повлякъл пленницата си, и коленичи до Юлия.

— Съжалявам — меко каза той. — Наистина съжалявам.

Юлия остана свита. Ниш свали раницата си. Тиан остана удивена от промяната у него. Тя винаги го бе смятала за развратник и лентяй, но по държанието му личеше, че той е искрено загрижен за дребната жена.

— Сега е девет сутринта. Ще останем тук до четири. — Механикът подхвърли наметалото си в краката на Тиан.

Тя се разположи върху него. На това ниво бе хладно, но не неприятно студено. Тиан бе ужасно уморена, ала всички тревоги и мъки, с които бе пълен умът й, не й позволяваха да заспи. Изминалият ден бе събрал в себе си мъчения, които биха стигнали за цял живот. Още й беше трудно да повярва в измяната на Минис.

Мъртвото тяло на Хани все още лежеше изоставено край ямата. Обещах, че никога няма да те изоставям, но бях прекалено уплашена, Хани. Имах шанса да постъпя достойно. Ако само…

Жената пристъпи отвъд спусналата се стъклена бариера. Тя бе по-висока от Тиан, може би колкото сантенарски мъж. Върху бледото й лице личаха бръчки, но и те не бяха в състояние да отнемат от суровата й красота. Големите сиви очи съдържаха и капчици зелено. Огненочервените вежди също бяха примесени със сивота. Малките й уши бяха съвършено кръгли.

— Какво правите тук? — попита тя на общия език. Гласът й бе мек, нисък и без следа от акцент.

Никой не отвърна. Тиан косо погледна към Ниш, който смръщен наблюдаваше непознатата.

— Коя си ти? — отвърна той.

Жената насочи ледните си очи към него.

— Аз съм матах. Аз съм Тиртракс.

— Какво правиш в това лиринкско гнездо?

Смехът й я накара отново да изглежда млада. Тиан потисна усмивката си. Ниш не беше толкова умен, колкото се опитваше да се покаже.

— Тиртракс е най-големият аахимски град на Сантенар. Той наброява повече от три хилядолетия. През цялото това време нито един лиринкс не е навлязъл зад вратите му. Нито някой непоканен човек. Аз съм матахът на Тиртракс. Обяснете присъствието си.

Ниш дръпна въжето тъй силно, че Тиан отново падна.

— Какво става тук? — Пръски от слюнката му заляха лицето на занаятчията. — На кого си ни предала, занаятчия?

— Освободи я. — Думите на матаха бяха остри и студени като късчета лед.

— Не се меси, дъртачке!

Юлия изпищя, когато непознатата разпери ръце и бавно доближи длани. От показалците й излетя златисто мехурче, понесло се към челото на механика. Ниш се вцепени и се тръшна на колене, прехапвайки езика си. Алена капчица кръв натежа върху долната му устна.

— Помолих те да я освободиш — меко каза жената. — Бъди така добър да го сториш.

Юлия сви пръсти, сякаш готова да се нахвърли отгоре й и да й издере очите. Макар все още да беше сърдита на Ниш, тя нямаше да търпи някой да го напада. Тиан се затрудняваше да осмисли начина, по който Крил-Ниш се бе сдобил с такава преданост.

Матахът се обърна към Юлия, протегна ръка и се усмихна.

— Няма да го нараня, малка моя.

Юлия утихна, объркана. Погледна към старицата, към Ниш, после обратно към нея.

— Помогни ми, Юлия — изхриптя механикът.

— Дай ми ръка — каза непознатата.

Дребната жена изглеждаше едновременно ужасена и възторжена, докато бавно протягаше мъничката си длан. Дългите пръсти се обвиха около нея и я задържаха дълго, преди да се отдръпнат. Юлия въздъхна и сведе глава, усмихвайки се загадъчно.

— Юлия! — кресна Ниш и напрегна сили срещу невидимите и неосезаеми окови, но тя не му обръщаше внимание.

Леко движение на дългите пръсти му върна свободата. Едно подканящо кимване на сиво-червени коси го накара да пристъпи към развързването на Тиан. По движенията на механика изглеждаше, че всяка кост го боли. Освен това изглеждаше много уплашен — което достави известно удовлетворение на занаятчията.

— За какво предателство ставаше дума? — попита матахът.

— Попитай нея! — процеди Крил-Ниш Хлар. — Тя продаде света ни. Отвори двер, през която нахлу армия конструкти.

За момент непознатата залитна и трябваше да протегне ръка към стената.

— Конструкти? Двер? Затова ли планината се разтърси вчера? Обяснете, човеци! Кои сте вие и откъде идвате?

Тиан представи себе си и останалите, а после със заекване опита да обясни:

— Аз бях занаятчия във фабриката близо до Тикси…

— Дошла си доста далеч от дома, занаятчия.

Тиан призна това.

— Аз изработвах контролери за нашите кланкери. Това са бронирани самоходни машини с осем крака и…

— Зная какво са кланкерите. Но какво общо имат контролерите ти?

— Моите контролери бяха най-добрите. — Тя го каза без никаква гордост. — Виждам полето особено ясно и това ми позволява да настройвам хедроните изключително фино. Неотдавна започнах да получавам странни кристални сънища. Присънваше ми се младеж, който отправяше зов за помощ, защото родният му свят загивал. Казваше се Минис.

— Минис! — остро я прекъсна матахът. — Това е аахимско име. При това древно.

— Аахан умираше — каза Тиан — и Минис загиваше заедно със света си.

— А сега ние също ще загинем заради глупостта ти — не се сдържа Ниш. — Ако беше изпълнила дълга си…

— Аз изпълнявах дълга си — студено отвърна тя. — Преди ти, побеснял от немислимия ми отказ да откажа да спя с теб, да се съюзиш с онази разгонена повлекана Иризис и двамата да осигурите изхвърлянето ми от фабриката.

Старицата отново насочи ледения си поглед към Ниш, който се опита да издържи на втренчването й, но не успя, изчерви се и сведе очи.

— Дълг на всеки един от нас е да си намери брачен партньор — изрецитира той, — за да бъдат заменени онези, които отдават живота си във войната.

— Дори и против волята на партньорите? — със скрежовит глас запита непознатата.

— Населението непрекъснато намалява — каза механикът. — Волята няма нищо общо.

— В размножителната палата записват родословието на децата така, сякаш става дума за домашни животни! — извика Тиан.

— В това ли се е превърнал светът? — каза непознатата. — Няма ли вече романтика?

— Романтиката няма нищо общо с чифтосването — поучително каза Ниш. — Чифтосването е дълг, любовта е единствено страст, неподдаваща се на контрол.

— Ти страст ли си изпитвал към Тиан? Или може би твоята похот е била единствено дълг? Продължи историята си, Тиан.

Занаятчията обясни как Джоейн открил странния кристал в мината — кристал, който самостоятелно изтеглял енергия от полето, без да трябва да бъде събуждан. После Тиан описа бягството си.

— Минис се свърза с мен, когато бях пленена по време на снежна буря и умирах от студ. Той ми разказа за геомантията, най-мощната магия от всички.

— Недобросъвестно наивен младеж — отбеляза непознатата. — Цяло чудо, че си оцеляла.

— Той ме научи как с помощта на кристала да използвам геомантията. Аахимите, които бяха с Минис, нарекоха кристала амплимет и…

— Амплимет? — Старицата отново се вкопчи в стената.

Тиан кимна.

— За благодарност им обещах помощта си. Те ме помолиха да отнеса кристала тук, в Тиртракс. Пътуването ми беше дълго и трудно. По пътя дори бях заловена от лиринксите, които ме принудиха да им помагам в…

Тук гласът й трепна. Самата Тиан също бе прободена от тръпки.

— Изпитвам ужасна абстиненция, когато кристалът ми бъде отнет. Поне така беше преди отварянето на портала. Врагът се възползва от тази слабост, за да си осигури съдействието ми в експериментите с плътоформиране.

Тя разказа за случилото се по време на пленничеството й, включително за нилатла.

— Накрая успях да избягам и да донеса кристала тук.

— Тук? — дрезгаво повтори непознатата.

— Минис ми каза да го предам на аахимите, които ще намеря, но градът се оказа изоставен.

— Не е изоставен — каза матахът. — Всички аахими се отправиха към другия ни град — Щасор. Войната се доближава все повече и бе организирана среща, касаеща това. Те няма да се върнат по-рано от догодина, пътуването е дълго и опасно.

— По времето, когато пристигнах — продължи Тиан, — аахимите в Аахан бяха прекалено слаби, за да използват кристала. — Тя погледна към Ниш, сетне извърна очи. — Трябваше да ги спася. Те ми казаха как да сглобя устройство, което да отвори двер между световете ни. С помощта на амплимета го задействах и отворих портала.

— Отворила си двер между Сантенар и Аахан? — възкликна възрастната жена. — Сама?

— Да — тихо потвърди Тиан.

— Къде е сега това устройство?

Тиан се приближи до нея и прошепна в ухото й, без да откъсва очи от Ниш.

— В залата край големия стъклен гонг.

Непознатата кимна и й направи знак да продължи.

— Извърших тестовете, които те ми казаха, и се свързах с Минис. Порталът се отвори, но от него започнаха да изникват конструкти.

Тя описа изящните метални машини и начина, по който се носят над земята.

— Зная всичко за конструктите — нетърпеливо я прекъсна матахът. — С очите си видях първия сглобен. Колко бяха?

— Не зная — рече Тиан. — Със сигурност бяха хиляди. Всеки от тях бе приютил поне по десетина души.

— Бяха над единадесет хиляди — обади се Крил-Ниш. — Броих редиците, когато излизаха от склона. Отправиха се към низините, за да започнат нашествието си срещу Сантенар. Ти предаде цял един свят, Тиан.

Непознатата изглеждаше пребледняла.

— Трябва да седна.

Тя се отпусна на пода, положила глава върху коленете си.

— Аз също бях предадена — горчиво каза Тиан. — Трябва да са планирали инвазията от дълго време, защото изграждането на подобна флотилия би отнело десетилетия. Те ме използваха и убиха малката Хани, която през живота си не бе наранила живо същество. — По бузите й потекоха сълзи. — А Витис ми предложи пари за компенсация! — Занаятчията се обърна към възрастната жена. — Това бе най-оскърбителното от всичко!

— Искал е да изплати репарации — отвърна матахът. — Как се случи? Заплашила си ги по някакъв начин?

— Как бих могла да застраша единадесет хиляди конструкта? — извика Тиан. — Хани умря, защото те бяха изплашени. Аахимите са лъжци и измамници, плашливи като зайци.

Възрастната жена присви устни.

— Може да ги наричаш страхливци, макар повече да ми звучи като инцидент. Но знай това, Тиан: да оспорваш честността ни е смъртна обида, която никой аахим не би се поколебал да оспори със сила.

— Те напълно умишлено и спокойно ме заблудиха за намеренията си и за дверта. Казаха ми, че са само няколко хиляди. Лъжа. Казаха…

— Трябва да има обяснение — бързо каза старицата. — Кажи ми, овладели ли са всички тайни на изчезналия конструкт на Рулке? Видя ли летящи машини?

— Не. — Тиан обърса сълзите си. — Всички конструкти се носеха ниско над пода. Витис ме нарече некомпетентна глупачка — след всичко, което бях сторила за тях. А Минис просто ми обърна гръб. И всички те си отидоха.

— Понякога сме арогантни — призна матахът, — но рядко груби. Единствено ако бъдем провокирани. Кои бяха предводителите?

— Срещнах само трима. Триор от клана Натаз, Луксор от клана Измак и Витис. Свързана ли си с тях?

— Аахимите на Сантенар не се делят на кланове. Иначе моят клан е Елѝнор. Носи името на най-известната ни предтеча. Мнозина от този клан имат червени коси.

— Видях червенокоси — рече Тиан.

— Това е добре. Отново ще видя родствениците си. Ами Витис? Той не посочи ли клана си?

Изглеждаше, че старицата вече знае отговора на питането си.

— Назова го Интис. Първи клан.

— Интис.

— Да. Но при отварянето на дверта целият му клан бе изгубен в празнотата. Останаха само той и Минис. Витис обвини мен за станалото. Той е зъл и жесток човек.

Очите на матаха блеснаха.

— Клан Интис винаги е бил на първо място във всяко едно отношение. Техни представители са ни повеждали най-често, понякога към бедствие. Тензор беше такъв: велик водител, но със склонност към безразсъдство. Значи казваш, че порталът се е объркал?

— Витис каза, че съм се объркала и съм била построила приспособлението огледално. Но аз последвах инструкциите точно. Образът все още е запечатан в паметта ми.

— Огледално? Доколкото помня, в Историите ни се споменава нещо подобно. Лявото в Аахан тук е дясно. На пръв поглед посоките на въртене е трудно да бъдат различени. Но този проблем е бил известен на древните. Витис е трябвало да прояви по-голяма предпазливост, докато ти е давал инструкции. Но дори и това ми се струва недостатъчно, за да предизвика подобна авария.

Тиан започна да преравя спомените си от този отвратителен ден. Струваше й се, че има и нещо друго, ала не можеше да определи какво точно. Дали в крайна сметка тя не бе сбъркалата, осъждайки хиляди на смърт?

— По-късно ще го погледна — тръсна глава непознатата. — Загубата на Първия клан трябва да е била съкрушителна за Витис и сериозен удар за останалите кланове, макар между тях да цари съревнование. Боя се, че не предстоят добри неща. Той взе ли амплимета?

— Не. Витис каза, че кристалът бил или покварен от мен, или от дверта. Мисля, че се страхуваше да го използва.

— Поне тук е демонстрирал разумност — каза възрастната жена, свивайки крайчетата на устните си. — И какво стана после?

— Витис каза, че им предстояло да завземат свят и поведе конструктите по склона на планината.

Матахът отново седна и се замисли.

— Над нас надвисва гибел, а само аз съм тук, за да я спра. Още преди планината да се разтърси, усетих набраздяването на полето. Опитах се да не му обръщам внимание. И бях толкова близо. Бях поела на път.

Последва мълчание. Ниш беше този, който зададе въпроса.

— Къде си отивала?

— Бях поела към Кладенеца.

— Към кладенеца? — повтори механикът.

— Кладенецът на живота и прераждането. Кладенецът на съдбата. Отивах към Кладенеца на ехото.

— Възнамерявала си се да се самоубиеш? — презрително каза Ниш. — Колко нищожно!

В яростната бързина, с която възрастната жена се изправи, нямаше и следа от старост.

— Как смееш да ми налагаш изкривените си ценности, проточовеко? Ние с теб дори не сме от един и същи вид.

Ниш се отдръпна назад.

Тиан неволно потръпна, защото беше много студено. Матахът допря длан до стъклото, което се плъзна обратно, за да затвори процепа.

— Уви, сега не мога да отида. Нито мога да бъда на три места едновременно. — Тя започна да обхожда полусферичната стая. — Как се озова тук?

Питането й бе насочено към Тиан.

— Дойдох пеша от Иципитси — отвърна занаятчията. — Преди това използвах платноходна шейна.

— Ами ти, механико?

— С балон — гордо обяви Крил-Ниш. — С него пропътувах цялото разстояние от фабриката в Тикси. Идеята за него беше моя.

— Балон?

— Огромна торба, пълна с нагорещен въздух.

— Все още ли разполагаш с него?

— На склона на планината е, точно под нас.

— Използвай го и се върни, за да предупредиш народа си.

— Още онзи ден изпратих скит.

— Може и да не е стигнал. Това не търпи отлагане, механико.

— Не мога да намеря изхода.

Възрастната жена извади парче хартия от джоба си и бързо започна да скицира.

— Тази точка е стълбището зад гърба ти.

— Първо ще трябва да събера гориво — каза Ниш. — На мястото, където балонът е скрит, няма дървета, а само храсти. Освен това вятърът…

— Сигурна съм, че ще откриеш начин. Все пак идеята за балона е била твоя. Хайде, върви!

Механикът не помръдна. Той все още обмисляше начин да отведе Тиан със себе си.

— Но…

— Върви! — кресна възрастната жена. — Ако малката ми неотдавнашна демонстрация ти се е сторила болезнена, то почакай да изпиташ същинската ми сила.

Тя отново доближи ръце по онзи начин, а около пръстите й затрептяха нови златисти мехурчета.

Но Ниш пак не помръдна. Тиан неохотно трябваше да признае решителността му.

— Вземи храна от складовете на долните нива, ако се налага — каза старицата.

— Аз…

— Отивай! — Тя запрати мехурчетата към него.

Едно го удари по бузата, където кожата просъска като обгорена. Ниш извика, избегна останалите магични снаряди и се втурна надолу по стълбите.

— Ами ти? — обърна се матахът към Юлия. — Какво ще правиш ти, дете?

Юлия се приближи до нея. Възрастната жена доближи пръсти към главата й. Сиянието им обгърна безцветните коси като ореол.

— Върви. Последвай приятеля си и се пази.

— Ниш никога няма да ме нарани — със спокойна увереност отвърна Юлия.

Старицата се вгледа в лицето й, сетне я докосна по рамото.

— Моля се да се окажеш права, макар да се боя за противното.

Юлия също пое надолу по стълбите и изчезна.

— Какво възнамеряваш да правиш с живота си, Тиан? — попита старицата, обръщайки се към единствената си събеседничка.

— Възнамерявам да го прекратя. Достатъчно зло причиних.

— Ти не знаеш нищо за злото. Дано и занапред продължи да бъде така.

Тиан не можа да издържи настоятелния й поглед и сведе очи.

Опряла длан върху стената, възрастната жена отново отвори стъклото и излезе навън, за да застане на ръба на платформата. Занаятчията я последва, потръпвайки от студ. Голите пръсти на краката започнаха да я болят. Планината се извисяваше над тях — дори не се намираха на половината й височина. Около тях се простираха върхове и ледници докъдето стигаше погледът — а в мразовитата чистота на въздуха това означаваше далече. Под тях ледът се разстилаше като острите вълни на замръзнал океан.

— Прекрасно е — промълви Тиан.

Събеседничката й се обърна към нея.

— Никога не се изморявам от тази гледка. Идвам тук всеки ден, ако времето е подходящо. Но ти трепериш — добави тя, свали тежкото си наметало и обгърна раменете й.

Занаятчията го прие с благодарност и се приближи до самия ръб, загледана към стръмнината. Острието на върха се извисяваше високо над нея. Тиан никога не се бе изкачвала толкова високо и редкият въздух затрудняваше дробовете й.

— Би било толкова лесно — разсъждаваше тя на глас. Очакваше да последва разубеждаване, но старицата безмълвно се настани в каменния си стол и не каза нищо.

Погледът й беше пронизващ, макар Тиан да не успя да разчете нищо в него.

— Нима не те интересува дали ще умра? — запита накрая занаятчията. Струваше й се странно, че възрастната жена я е спасила от Ниш, само за да престане да й обръща внимание.

— Интересува ме, защото виждам, че ти имаш много да предложиш. Но ако наистина възнамеряваш да прекратиш живота си и аз те убедя да не го правиш, ти би изпълнила замисъла си в мига, в който ти обърна гръб. — Тя се загледа в заледените склонове. Вятърът фучеше около платформата.

Тиан погледна към посинелите си пръсти. Най-добре беше да влезе вътре, преди те да са измръзнали. В крайна сметка бе решила да продължи да живее.

— Предстои ми да оправя много неща. — Занаятчията обърна гръб на пропастта.

— Надявах се да вземеш подобно решение — каза матахът, — тъй като предвиждам, че ти се очертава роля в предстоящата война. Да влезем вътре.

Тиан не отговори и все така мълчаливо последва възрастната жена надолу по стълбите. Ще отмъстя на Минис и подобните му. Ще ги унищожа, дори и ако трябва да посветя остатъка от живота си на това. Погледът й се спря върху сивеещата глава под нея. Тази старица също бе от народа на аахимите. И нея ли трябваше да унищожи?

Междувременно възрастната жена вече бе стигнала подножието на стълбището и я изчакваше.

— Има ли още нещо, което би искала да ми кажеш, Тиан?

Занаятчията се изчерви.

— Не — тихо каза тя. — Не разбирам какво става. Защо хората вършат тези неща?

— Защото трябва.

— Никога не съм успявала да ги разбирам. Машините са толкова по-разбираеми, на тях може да се разчита.

— Изглежда в това се състои проблемът ти.

Двете се спуснаха още едно ниво, сетне се отправиха към друго стълбище, което отново ги отведе нагоре до покои с оскъдна, но удобна мебелировка, тапицирана с нежна като коприна тъкан. Там се нахраниха заедно. Менюто беше оскъдно — черен хляб, сушено месо, чиято твърдост принуждаваше матаха да го реже на дребни късчета, сирене със семена от горчица и нещо жълтеникаво, което се отличаваше с хрупкавостта и силната миризма на лук. Към храната бе добавена и по чаша зелено вино.

Възрастната жена се надигна първа.

— Сега ще те помоля да ме извиниш. Благодарение на твоята поява имам неотложна работа.

Тиан допи виното си на големи глътки. В комбинация с умората й то бе достатъчно да я замае. Имаше смътни спомени как старицата й помага да легне и я завива.

Когато се събуди, слънцето надничаше през прозорец, разположен високо в западната стена. Беше късен следобед.

Тиан протегна все още болящите я крайници и се надигна. Храната вече я чакаше върху каменна масичка, а край леглото бяха оставени дрехи. Занаятчията определи нуждата от баня като най-наложителна и се отправи към съответното помещение. Там пусна водата и с резки движения започна да сваля окъсаните си дрехи — дрехите, които бе подбирала специално, за да се хареса на Минис и които с такова нетърпение бе облякла само преди два дни. Изпитваше убийствено презрение към тогавашното си аз на наивно треперещо момиченце. Точно така се бе държала, макар в същия ден да бе чествала навършването на двадесет и първата си годишнина. Но този живот бе приключил. Тази личност бе престанала да съществува.

Тиан отвратено захвърли дрехите в кошчето за боклук. Накрая свали гривната, която Хани й бе направила за рождения ден, и внимателно я положи върху леглото — това бе най-ценното й останало притежание. След това тя се върна в банята, за да застане под горещите струи. Самата тя също кипеше от гняв. Презираше Минис и за непостоянството и измяната, но най-вече заради слабостта, която бе демонстрирал — Тиан го бе обикнала с цялата си душа, а той не бе проявил и частица от подобна самопожертвователност. Изглежда любовта действително беше за глупци! Занаятчията се зарече, че никога няма да обикне отново.

На излизане тя спря, привлечена от металното огледало на стената. В обстановката, сред която бе израснала, огледалата бяха рядкост. До този момент тя никога не се бе оглеждала в цял ръст.

Нито висока, нито ниска, Тиан имаше стройна и женствена фигура, която матроната от размножителната палата бе оценила високо. Повече от всичко занаятчията харесваше кожата си — гладка и с привлекателния цвят на мед, капещ от току-що извадена пита.

Гарвановочерната коса, подрязана малко под ушите, обгръщаше овално лице, в което чифт тъмнокафяви очи най-напред грабваха вниманието. Някога в тях бе проблясвало оживление. Сега бяха мъртвовторачени. Устните, достатъчно пълни, за да бъдат наречени чувствени, бяха свити в гримаса, скриваща къпиновия им цвят.

Тиан рязко се отдръпна от образа си. Нито лицето, нито формите й бяха заинтересували Минис. Тя облече дрехите, които възрастната жена й бе оставила — блуза и широки панталони — и се насочи към храната. Хлябът, чието съдържание на сушени плодове, ядки, портокалови кори и семена позволяваше да бъде оприличен по-скоро на сладкиш, бе нарязан на съвсем тънки парчета. Сред останалите блюда присъстваха захаросани в мед цветя, до чиято крехкост занаятчията не посмя да се докосне, а също и непознати зеленчуци, плуващи в червена мазнина.

Заситила глада си, Тиан можа да се съсредоточи върху останалите си чувства. Желанието за мъст сега бе примесено с объркване и усещане за празнота. Армадата конструкти вече би трябвало да се намира на двадесет левги от нея. За да потисне усещането за гаснеща решителност, тя пое да търси матаха и я откри на мразовития балкон.

— Добро утро, Тиан — каза възрастната жена, без да се обръща.

Занаятчията колебливо застана край отместеното стъкло. Събеседничката й леко потупа каменния стол. Тиан приседна неловко, защото студът веднага захапа дъното на панталоните й.

— Какво ще правиш сега? — тихо попита матахът.

— Трябва да се погрижа за Хани.

— Къде е тя?

— Оставих я край дългата шахта, която пронизва сърцето на планината.

— Какво? — старицата скочи на крака. — Как си открила Кладенеца на ехото?

Тиан също се надигна.

— Н-Ниш ме преследваше. Не съм искала да…

— Спокойно, дете. Ти не би могла да навредиш, но мястото е могло да причини вреда на теб. Но как си попаднала там? Не би трябвало да е възможно.

Тиан описа какво бе сторила, обясни и причините. Възрастната жена се приближи до нея, повдигна хедрона, подържа го няколко мига и отново го пусна да увисне. Сетне обви с дългите си пръсти главата й, отпуснала длани върху бузите, с палци по протежение на носа. Тя дълго се взира в очите на занаятчията, преди да я пусне, поклащайки глава.

— У теб има нещо, Тиан…

— Какво? — с неспокойство запита другата.

— Не мога да кажа, макар да изпитвам тревога. Ти си в беда. Или самата ти носиш беда. Ела, ще те отведа до Кладенеца.

Ниш трополеше надолу по стълбите и стискаше зъби до болка — не само от яд, но и защото изпитваше колебания в самоконтрола: не искаше да си излее гнева върху Юлия. Противно на всички очаквания, бе постигнал успех и бе оправдал предишните си провали. А ето че в следващия миг всичко бе изгубено и единствената перспектива пред него оставаше заминаването за предните линии на безнадеждната война срещу лиринксите. Механикът бе горд и амбициозен младеж, който не бе свикнал да губи.

В дъното на стълбището той спря, за да изчака Юлия. Дребната му спътничка се движеше уверено, нито за миг забавяна от маската пред очите. Крил-Ниш не спираше да се удивлява на ловкостта й. Една грешна стъпка щеше да бъде достатъчна за подема на смъртоносен полет, но такава не последва.

— Ти си тъжен, Ниш — каза тя, когато слезе от последното стъпало. Дори не беше задъхана.

Още нещо, което го объркваше: как бе възможно човек, който не се упражнява, да бъде в по-добра форма от него? Сърцето на механика все още биеше ускорено от скорошното усилие.

— Какво ще кажа на скрутатора, Юлия? Той ще ме обезглави.

— Никой не би могъл да надвие матаха, Ниш.

Юлия бе перцептор — притежаваше способността да вижда всички прояви на Тайното изкуство. Те се появяваха като възли в решетъчния модел, чрез който тя възприемаше света. Този й талант я правеше удивително ценна. Юлия струваше колкото хиляда механици.

— Ти се държа много приятелски с нея — остро каза Крил-Ниш и веднага съжали. Следващите си думи произнесе с по-овладян тон. — Какво видя?

— Тя е стара. Тя е мъдра и добра, но и тъжна. Изгубила е цял свят.

Това му предоставяше доста неща, над които да мисли, но не и търсения отговор.

— Как изглежда нейният възел, Юлия? Тя могъща гадателка ли е?

— Много е силна, но не използва силата си срещу теб. Бъди внимателен, Ниш.

Механикът изсумтя и се отправи към следващото стълбище, този път изработено от алабастър. Той не беше страхливец, но умееше да подбира битките си.

На долната площадка, когато Ниш спря, за да се консултира с картата, Юлия каза:

— Виждам кристала на Тиан.

От изненада механикът изтърва парчето хартия и едва успя да го улови, преди да е отлетяло към долното ниво. Той бе сметнал, че аахимите са отнесли кристала със себе си.

— Искаш да кажеш, че е още тук?

— Виждам го.

В решетъчния си модел. Разбира се, че можеше да го види. Благодарение на Юлия Ниш бе проследил целия му път. А с него и Тиан, изчезнала с месеци.

— Къде е? Бързо, преди да са се сетили за него.

С помощта на картата им отне по-малко от час да достигнат нивото, на което бе отворена дверта. Ниш се огледа. Намираха се в овална зала, толкова обширна, че спокойно би могла да приюти малък град. Навсякъде се виждаха врати, отвеждащи в допълнителни помещения.

— Там — посочи перцепторът.

Крил-Ниш се затича, като не спираше да поглежда през рамо. Заради многобройните си разочарования вече не смееше да се надява. В посоченото от Юлия помещение го очакваше странна на вид машина, изработена от стъкло, кристал, керамика и жици. Изглеждаше призрачна под бледата светлина. Механикът бавно започна да я обикаля, опитвайки се да открие някакъв смисъл. Нямаше представа как изглежда амплиметът, а чудатото приспособление включваше в състава си десетки кристали.

— Юлия? — високо повика той. Звукът го връхлетя от всички посоки. Ехото породи у него неочакван страх.

Дребната му спътничка се приближи с прокрадващи се движения. Нищо необичайно, предвид живота й, състоял се в отбягване. Тя изглеждаше притеснена, може би очакваше, че Ниш отново ще й крещи.

— Не мога да намеря амплимета — меко каза той.

Юлия се приближи до машината, отвори стеатитовото гнездо и извади кристала. Ниш не можеше да повярва, че всичко е толкова лесно.

Дребната жена любопитно се загледа в находката си. Амплиметът приличаше на хедроните, които Ниш бе виждал във фабриката. С една малка разлика: до този момент механикът не бе виждал кристал, светещ със собствена светлина.

— Различен е — каза Юлия, прокарвайки пръсти по стените на бипирамидата.

Задави го тревога:

— Какво искаш да кажеш? Повреден ли е? Непотребен?

— Не — меко отвърна перцепторът. — Все така силен е, но възелът му е различен.

— Какво можеш да ми кажеш за него?

Тя издигна ръка пред очите си, сякаш светлината бе в състояние да премине през плата на маската.

— Древен е като времето. Бленува за сърцевината на света.

Понякога изказванията на Юлия граничеха с неразбираем мистицизъм, а опитите за извличане на по-подробни обяснения не се увенчаваха с успех — тя не можеше да пресъздаде усетеното с думи. Но в този случай това нямаше значение. Ниш разполагаше с амплимета, който бе по-важен от Тиан. Ако го отнесеше във фабриката, бягството й щеше да е без значение.

Той посегна да вземе кристала. Досегът му породи пукот и жилещо усещане. Ниш неволно изпусна амплимета, превърнал се в изгарящ бодил.

— Не! — отчаяно възкликна механикът, загледан в понеслия се към пода кристал.

Гъвкавата Юлия се приведе и го улови.

— Струва ми се, че ще е по-добре ти да го носиш — каза Ниш. Бе останал с впечатлението, че амплиметът го е отхвърлил.

Спътничката му прибра кристала в торбичката на гърдите си и пристегна вървите й.

Хвърляйки един последен поглед наоколо, Крил-Ниш я поведе вън от Тиртракс.

— Добре ли си? — напрегнато извика Тиан. Вторият лиринкс се хвърли към тях и тя го посрещна със замах, отстъпила под скалния нос. Създанието се отдръпна — не се страхуваше от нея, но стоеше нащрек заради Малиен.

Възрастната жена дишаше тежко.

— Повече от двеста години не бях използвала Изкуството за самозащита. Дай ми минутка.

Свела глава, Малиен бавно си пое дъх.

— След онзи случай се зарекох, че ще се отдам на мира. Ти унищожи заричането ми в рамките на ден.

— Съжалявам, не… — поде занаятчията.

— Мълчи. Не те обвинявам.

Матахът надникна изпод скалата. Първият лиринкс все още лежеше по гръб и слабо подритваше. Вторият се бе отдръпнал на около три крачки от тях и ги наблюдаваше с разперени криле. Масивно създание, многократно по-тежко от Тиан. Туловището му бе изцяло изградено от кости и мускули. Бронираните люспи бяха в състояние да отразят удар на метално острие. Огромната паст зееше, разкрила стотици сивкави зъби. Най-страховити бяха очите, в които сияеше интелект. По кожата му се разливаха вълни на синьо, зелено и червено. Лиринксите използваха това си умение за общуване, за сплашване на враговете си или просто за удоволствие.

— Дори и три лиринкси не биха ме притеснили, когато се намирах в разцвета на силите си — промърмори Малиен. — Но това беше отдавна. Освен това в тази позиция сме уязвими. Ако наоколо има и други, няма да сме в състояние да удържим. Трябва да влезем обратно в града.

— Те просто ще ни последват — каза Тиан.

— Тиртракс разполага със защита. Оглеждай се за третия лиринкс.

Занаятчията внимателно се приближи до ръба и се загледа в небето. Веднага видя летящото създание — то се бе понесло към балона, сведен до точица в западния небосвод.

— Виждаш ли го? — попита матахът.

Очертанията на лиринкса и балона се сляха. Въздухоплавът бързо се понесе надолу и изчезна отвъд хоризонта. А лиринксът пое обратно.

Тиан се почувства отвратително. Колкото и да мразеше Ниш, не искаше той да умира по такъв начин. Нито Юлия, която изглеждаше безобидна и се бе отнасяла добре с нея.

— Разкъса балона. Сега се връща.

— Полетът ги изтощава. Сега е най-подходящият момент. Дай ми жезъла.

Тиан й подаде металната пръчка. Малиен раздвижи пръсти около него, а младата жена почувства косъмчетата върху ръцете си да настръхват. Матахът пристъпи напред и насочи единия край на необичайното оръжие към лиринкса. Около метала започна да се образува сребриста сфера, нарастваща като раздухвано стъкло. Когато сферата придоби размерите на малък пъпеш, Малиен я тласна към лиринкса.

Създанието веднага долепи ръце в отговор. Мистичният снаряд започна да се разпада на сияещи късчета, макар и запазил формата си. Малиен вложи още по-голямо усилие. Вратните й жили се издуха. Тласкана от нашепванията на матаха, застиналата сфера поднови полета си и избухна върху целта си.

Вцепененият от усилие лиринкс бе блъснат назад по склона. Самата Малиен също рухна на колене и изтърва металния жезъл.

— Това болеше — задъхано промълви тя. — Какво е положението?

Тиан вдигна оръжието.

— Лиринксът лежи неподвижно, но не мисля, че е мъртъв. Летящият ще бъде тук след минута, най-много две.

— Не е мъртъв. Аз не съм убийца, Тиан. Подай ми ръка.

Двете се отправиха обратно нагоре. Малиен тежко се бе опряла върху рамото й.

Летящият лиринкс започна да кръжи над тях. Тиан спря рязко.

— Какво има? — попита възрастната жена.

Занаятчията се бе загледала в прозрачната кожа на летящото създание.

— Името на този лиринкс е Лиет. Тя беше една от учените в Калисин, под чието ръководство бях принудена да участвам в плътоформирането им.

Видът на женската бе породил неприятни спомени у Тиан.

— Значи имаш представа как ще постъпи?

— Не. Прекарах три месеца в техен плен, но не мога да кажа, че научих много за тях. Макар че…

— Да?

— В битка са смъртоносни същества, но когато ги опознаеш… те също притежават разбиране за честта.

— Това е окуражаващо — каза Малиен. — Но въпреки това не мога да кажа, че горя от желание да ги опознавам.

Лиет се обърна във въздуха и се насочи към повалените си другари.

— Отказа се.

— Те знаят къде сме. Във всеки един момент биха могли да се върнат. С армия.

Тиан и Малиен стояха нащрек през целия остатък от изкачването, но повече нападения не последваха. Занаятчията обаче два пъти зърна Лиет да ги следи от разстояние. Когато двете влязоха в Тиртракс, плътоформителката отлетя на изток.

— Какво ще правим сега? — попита Тиан. Двете останаха на прага, за да си починат.

Малиен разгърна дажба.

— Ще се подкрепим с малко флиувиор.

Младата жена също си взе парче от храната, напомняща зеленикаво и ронещо се сирене, което буквално се топеше в устата. Комбинацията от вкусовете му бе по-трудна за описване — остър, ароматен и млечист. Тя се задържа в устата й дълго след поглъщането, но я накара да се почувства по-добре.

— Какво е това, Малиен?

— Тоник против изтощаване. Подхранва и ума, и тялото.

Матахът си взе ново парче. Тиан стори същото.

— Това ниво на града не може да бъде отбранявано — продължи Малиен. — Което е жалко, защото тук има неща, които бих предпочела да не бъдат съзирани от лиринкски очи, не на последно място и повредените конструкти. Поне мога да запечатам горните и долните входове. Там се съхраняват още по-големи ценности. Чудя се какво ли е довело лиринксите тук? — Тя погледна въпросително към събеседничката си.

— Предполагам, че е амплиметът. Те умеят да проследяват подобни излъчвания.

— Откъде знаеш? — остро запита старицата.

— Във фабриката, когато бях занаятчия… — Спомените от някогашния живот нахлуха с непоносима сила и под напора на носталгията Тиан остана безмълвна за миг. — Враговете ни бяха започнали да откриват безпогрешно разположението на конструктите, което бе мистерия за нас. Открих, че лиринксите се ориентират по аурата, излъчвана от работещ кристал.

— Как? За пръв път чувам подобно нещо.

— Не съм сигурна за метода. Използваха нещо, напомнящо на голяма гъба. Нямам представа дали са го сглобявали, отгледали или…

— Плътоформирали — допълни Малиен с нетипично за нея потръпване. — Продължи.

— Открих и начин да прикривам излъчването.

— Какъв?

— Обгръщах хедроните в злато, запечатвах ги и ги покривах със смола. Това елиминираше издайническото излъчване, без по никакъв начин да се отразява на функционалността им. Освен това елиминираше и възможността за саботаж. — Тя сведе поглед. — Липсва ми работата.

— Ти си забележителна млада жена — каза Малиен. — Иска ми се…

Тя не довърши мисълта си и Тиан я погледна въпросително.

— Няма значение — додаде старицата.

Двете започнаха да обхождат нивата, където Малиен задейства стражи — сплескани черни конуси — край входовете им. Пътьом минаха край повредените конструкти, които отново привлякоха вниманието на Тиан със забележителната си изработка. Дали и те черпеха енергия от същото поле, захранващо кланкерите, или разчитаха на съвсем различен източник? Много й се искаше да огледа по-подробно някой от тях. Не бе излъгала, когато бе казала, че работата й липсва.

Приключили, двете се отправиха към покоите на матаха. Тиан вече знаеше пътя и той не й се струваше дълъг, само че трябваше да изкачат осем стълбища едно след друго. На върха на последното възрастната жена трепереше.

— Този ден определено ми дойде в повече. Ще се видим утре сутринта — извини се Малиен и се оттегли в стаята си.

Занаятчията си наля чаша вода и приседна, за да отпочине. Бе връхлетяна не само от умора, а и от потискаща меланхолия. Незначителното решение да помогне на Минис бе повлякло след себе си страховити последици. Може би аахимите вече бяха встъпили във война със Сантенар. Може би невинни хора погиваха, докато тя си седеше сред чуждоземен лукс.

Тиан не можа да издържи и скочи от стола. Изпитваше неустоимо желание да причини страдание на себе си, за да овъзмезди болката, която бе причинила на Хани. Тя се затича нагоре по стълбите към площадката, на която Малиен обичаше да седи. Пробождането в далака от пренапрежение само я изпълни с радост.

Достигнала пещерата, Тиан удари с длан по стъклото. То се плъзна встрани и младата жена получи достъп до балкона.

Каменната повърхност бе заледена. Занаятчията се подхлъзна и лошо си удари пищяла в каменния стол. Без да спира, тя докуца до ръба и се загледа в зейналата празнота. В съвършената чистота на въздуха съседните върхове се очертаваха с удивителен детайл. Спускащото се слънце заливаше с блясъка си ледената повърхност.

Гледката беше вълшебна, ала невиждащият поглед на Тиан не можеше да я оцени. Сигурно Малиен изпитваше същото при идванията си тук — за да използва усамотението като платно, върху което да нанесе спомените от завинаги отнетия й Аахан. От света, на който не бе могла да се върне. Дори и отварянето на двер между световете пак бе запазило тази невъзможност, защото Аахан загиваше. Аахимите бяха вечни изгнаници, без собствен дом.

Също като Тиан.

По времето, когато червеникавото слънце се потапяше сред езерото от мъгла, седналата в креслото занаятчия бе замръзнала, залепнала за камъка.

Тиан не можа да скрие тръпките, плъзнали по цялата й снага. От мига, в който бе зърнала конструктите за пръв път, не бе спряла да копнее да надникне под изящните им корпуси. Това беше намеса на самата съдба.

— Ще започна още сега. — Тя буквално скочи на крака. — Още този миг.

— Канех се да приготвям вечерята.

— Ами ако лиринксите се върнат? Не бих искала да рискувам.

Всъщност тя копнееше отново да усети метал в ръцете си. Устройствата бяха логични, предсказуеми, благонадеждни. Те не лъжеха, не мамеха, не предаваха.

Малиен се усмихна леко кисело.

— Храната скоро ще бъде готова.

Тиан забърза по стълбите с разтуптяно сърце. Новостите в механизмите винаги бяха представлявали интерес за нея. А сега й предстоеше среща с технологията на един различен свят. Конструктите бяха за нея по-ценни от съкровище.

Достигнала залата с трите машини, тя бавно започна да се разхожда около тях, смръщена в размисъл. Тъй като не разполагаше с никакво понятие за принципа им на действие, щеше да й бъде трудно да определи място, откъдето да започне. Конструктът, който беше обърнат върху покрива си, бе пострадал най-сериозно. Евентуалното му преобръщане щеше само да задълбочи щетите. Вторият бе със смазана предна част, третият бе смачкан странично и отгоре. Занаятчията се опита да огъне метала в правилната му форма, но дори не успя да го помръдне. Макар да бе тънък на вид, той не отстъпваше на дебелата броня, обгръщаща страните на кланкер.

Занаятчията се покатери върху конструкта със смазана предница и надникна през люка. Вътре бе по-просторно, отколкото изглеждаше, макар че натъпканите пътници надали бяха споделяли това впечатление. Над и зад люка бе разположена бойна кула с копиемет, подобен на този, който бе убил Хани. Тиан побърза да обърне гръб на оръжието.

Люкът отвеждаше до овално помещение, което можеше да побере дузина души. В задната част бяха разположени пътнически седалки. В срещуположния край блестяха бледозелените стъкла на навигационните инструменти. Под нактоуза бяха разположени превключватели и разноцветни копчета. Пред седалката се издигаше голям шестоъгълен лост, в средата на чийто фуниевиден край също имаше копче. Лостът можеше да се движи в четири посоки, но нищо не последва, когато Тиан опита. На пода край него се виждаха пет педала с извита форма.

Занаятчията последователно опита бутоните, превключвателите и педалите, но отново не последва никаква реакция. Може би механизмът бе повреден, а може би преди това трябваше да бъде задействан по някакъв непонятен за нея начин.

От лявата страна на лоста бе разположена овална дупка, предоставяща достъп до долното ниво. Тиан колебливо отпусна крака върху напречниците на метална стълба. Доловило присъствието й, осветлението се задейства само.

Вътрешността на това ниво притежаваше формата на яйце. Красяха го плетеници от благородни метали в типична аахимска последователност.

Стената пред нея бе покрита с различни дръжки. Тиан отмести една, за да открие хитроумна койка. Друга откри шкаф с чаши, чинии и прибори за хранене. Трета криеше шкаф с оръжия, понастоящем съдържащ единствено меч със закривена форма и арбалетни стрели. Четвърти шкаф бе пълен с неразбираеми инструменти.

В пода бе вложена удобна за хващане хлътнатина, под която занаятчията откри задвижващия механизъм. Някои от компонентите му приличаха на онези, които бе използвала за изграждането на зиксибюла: различни кристали, стъклени тръби във формата на тороиди и усуквантори, а също и елементи от метал и керамика. Успокои я фактът, че пред себе си има нещо поне отчасти познато. Сглобеното от нея приспособление бе отворило двер, следователно би могла да поправи и този конструкт.

Тиан отново се изкачи в кабината на оператора, за да я огледа по-обстойно. Сетне излезе отвън, за да огледа корпуса на машината. Конструктът не изглеждаше непоправимо увреден, освен ако последвалото падане не бе увредило някаква част от механизма. Но надали аахимите биха построили бойна машина, която да е толкова крехка.

Занаятчията се приближи към преобърнатата машина. Люкът не само бе затиснат — горната част бе премазана, така че бе невъзможно да се влезе. А и надали механизмът му бе преживял подобно падане. Третата машина, легнала на една страна, по вътрешността си приличаше на първата проверена, само че бе по-лошо увредена.

Затова Тиан се върна при първия конструкт и насочи вниманието си към повредения му нос. Работата й бе изморителна и изискваше огромна концентрация, защото налагаше разгадаването на предназначението на всеки от елементите и подбирането на правилния инструмент. Бе успяла да разглоби част от увредения корпус, когато осъзна със сепване, че Малиен стои зад нея.

— Ти откъде изскочи? — възкликна занаятчията.

— Тананикаш си, докато работиш. Промяна в положителната посока.

— Работата страшно ми липсваше. Готова ли е вечерята?

— Изстина отдавна. Дойдох да те повикам да закусваш.

Тиан смаяно погледна към процепа в далечната стена. Действително навън се зазоряваше.

— Нямах представа. Съжалявам.

— Няма значение. Защо разглобяваш предницата?

— Възнамерявам да я заменя с части от останалите две машини.

Малиен приклекна до нея и пъхна ръка под корпуса. В отговор се разнесе тихо изщракване. Тя стори същото и с горната му част и страните.

— Издърпай това. — Матахът посочи към една подпора.

Двете задърпаха едновременно. Цялата предна част от корпуса се плъзна на пода.

— Как го направи? — високо възкликна Тиан.

— Познавам аахимската технология — отвърна Малиен.

Половин час по-късно конструктът бе получил нова предница. Тиан изтупа ръце и се отдръпна, за да погледне машината. Ако се изключеше прахта, конструктът изглеждаше като нов.

— Все още остава по-големият проблем: как да го задвижим.

— Най-добре да оставим това за по-късно. Залагането на капани е честа практика в нашите машини, а дори и експерт не би продължил работа след безсънна нощ. По-късно ще ти преподам някои думи от езика ни. За да разбираш какво правиш, трябва да знаеш наименованията.

Разрезът бе разсякъл две трети от платнището, но въздухът продължаваше да изхвърча със свистене. Балонът падаше — не като камък, но достатъчно бързо, за да бъде усещането ужасяващо. Лиринксът не изчака да види разбиването им, а веднага пое обратно към Тиан и вещицата.

Какво ли щеше да бъде усещането при сблъсъка със скалите? Ниш се надяваше болката да не трае дълго. Юлия изскимтя и понечи да се скрие в кутията си.

— Няма смисъл. Ела. — Крил-Ниш я взе в прегръдките си. Юлия се притисна съвсем плътно до него, сякаш се опитваше да влезе под кожата му. Той също стисна ръце около нея. Силният вятър ги бе отнесъл няколко левги западно от Тиртракс и отвъд пропастта. Сега се спускаха към подножието на глетчерите. Сблъсъкът с леда по нищо нямаше да отстъпва на камък.

Внезапно издигащо се течение улови балона и ги понесе отвъд ледените скали, към група морени, а после и отвъд тях — към остров сред замръзнала река. Ниш бе сигурен, че ще се разбият право в леда. Но вятърът продължи да ги носи към гората, скриваща средата на острова.

На вид дърветата приличаха на ели, макар игличките им да бяха сини. Един от клоните закачи торбата на балона и изтръгна малкото останал горещ въздух.

Ниш изпитваше изненадващо спокойствие. Той бе сторил всичко по силите си, ала подобно на мнозина други жертви на войната, обстоятелствата бяха срещу него. Съжаляваше единствено, че роднините му няма да знаят за случилото се с него. Семейните Истории щяха да споменават единствено „изчезнал в Мириладел“.

Балонът се носеше право към върха на едно от огромните дървета, за да се вреже в него с пълна скорост.

— Дръж се! — малко напразно се обърна той към Юлия.

Тя се притисна още по-силно към него, а механикът се вкопчи в коша. Балонът откърши върха и се наниза на ствола, който щръкна от дъното. Сини иглички и парчета кора заляха вътрешността на кошницата, от чийто под дървото изглеждаше, че израства. Иглолистното дърво се разклати силно и Ниш очакваше, че стволът ще се строши, но това не стана. Скоро дънерът престана да се тресе. По някакъв начин бяха оцелели.

Очистеният ствол беше блъснал встрани мангала и бе потънал дълбоко в торбата на балона. Отдалеч изглеждаше, че върху дървото се е нанизала черна гъба. Окончателното изхвърчане на топлия въздух донякъде развали това впечатление. Допринасяха и изкривените поддържащи жици.

Крил-Ниш погледна към Юлия.

— Поне сме живи.

— Знаех, че ще оцелеем — отвърна тя.

Тиан дълго не можа да заспи, потънала в мисли за конструкта. Сигурно на това се дължеше сънят й, включващ забранената книга на Нунар, „Гадателско изкуство“, която бе открила във фабриката. Притежаването на този труд в най-добрия случай би означавало край на кариерата й, но въпреки това занаятчията го бе запазила, отчасти заради тръпката от забраненото. Но не това бе главната причина — Тиан никога не бе гледала на себе си като на бунтовна личност. Бе я задържала, защото съдържанието я бе заинтригувало по необичаен начин.

Енергийното поле бе основата на Тайното изкуство. Макар занаятчиите да бяха обикновени работници, Тиан винаги бе изпитвала сродство с великите мистици. Но преди да започне да чете книгата на Рансибъл Нунар, тя бе извършвала работата си механично, без да разбира същината на това, което прави.

Полето бе само една от няколкото сили, за които говореха гадателите. Никой не знаеше как да използва по-силните излъчвания или дали те действително съществуват. А ако някой бе узнал, то не бе оживял, за да сподели откритията си.

Минис й бе преподал основните елементи на геомантията, най-силното и най-опасното от всички Тайни изкуства, което черпеше мощта си от самите планетни сили. Разбирането на Тиан бе съвсем повърхностно, ала аахимите бяха загатнали, че геомантията впряга употребата на някое от превъзхождащите полета.

Младата жена се изтръгна от унеса си и веднага посегна към раницата, където малкото томче бе престояло месеци. То бе изписано на ръка върху гладка оризова хартия. Тиан започна да разгръща страниците, дирейки нещо, свързано с геомантията. Не откри въпросното Изкуство, използвано с това му название, но часове по-късно, когато едва удържаше очите си отворени, откри нещо друго.

Последвалите теоретизации относно същината на превъзхождащите сили бяха написани на толкова сложен език, че уморената Тиан не можа да разбере нищо. Но следните три абзаца привлякоха вниманието й.

Може би аахимите бяха открили отговора? Тиан си припомни механизма на конструкта. Нима подредбата на контролиращите му елементи не бе в състояние да усеща мощните полета и да ги контролира? И възможно ли беше Нунар да е грешала в твърденията си? Не беше изключено — все пак книгата й бе написана преди столетие, преди изработването на първия контролер.

През остатъка от нощта Тиан сънува кристални сънища за пръв път от отварянето на дверта. Както обичайно, утрото заличи спомена за тях. Противно на обичайните си навици, този път занаятчията не скочи веднага, а остана да лежи, обмисляйки проблема. Може би ако разчетеше излъчването на конструкта, щеше да узнае повече за начините, по които той биваше контролиран.

На няколко пъти тя потъва в дрямка, а когато се разсъни окончателно, в съзнанието й вече се бе оформила груба схема. След още час идеята за сензора бе готова, но Тиан не стана, докато не чу Малиен да шуми из кухнята.

— Добро утро.

— Днес изглеждаш по-добре. Сънят трябва да ти е помогнал.

— Така е. Вече зная какво да правя.

— Не! — изплашено възкликна Тиан. — Не можеш да направиш това.

— Нима мислиш, че искам? Никой по-добре от мен не осъзнава ценността му. Зная и какво би ти причинило разрушаването му. Но ако Кладенецът се разтопи и разтроши ограниченията, които го задържат тук, последиците ще бъдат катастрофални.

— Колко катастрофални?

— Тиртракс ще престане да съществува — може би градът, а може би и самата планина.

— Колко време ми остава?

Малиен се поколеба.

— Изпратих скит до Щасор, но никой няма да може да се появи по-рано от два месеца. С конструкта не би било по-бързо, теренът е прекалено неравен. Но по въздух бих могла да стигна за седмица. Усещам, че сме близо до разкриването на тайната му. Ела горе. Трябва да помисля.

Двете жени се отправиха към балкона. Малиен прекрачи прага и застана загледана в ледника. Тиан остана отвъд стъклото, надявайки се, че възрастната жена ще измисли нещо. Унищожаването на амплимета несъмнено щеше да разруши разсъдъка й. Почти толкова лошо щеше да бъде да пропусне възможността да полети.

Малиен се обърна рязко и пое назад, развяла наметало. Занаятчията затаи дъх.

— Имаш време до утре. Вярвам, че ще мога да удържа Кладенеца толкова дълго. Ако дотогава не си открила отговора, ще трябва да решим: да отдалечим амплимета или да го унищожим. Във всеки случай е немислимо да остава тук, дори и ако не съществуваше рискът с Кладенеца.

— Аз ще го взема — каза Тиан. — Унищожаването му би унищожило и мен. Ще го отнеса, макар да нямам представа къде ще ида.

— В такъв случай може да дойда с теб. Да се захващаме за работа. Утре сутринта ще реша.

Хищникът бе голям колкото едро куче, но се държеше по-ниско до земята. Освен това целият бе покрит с назъбени люспи. Главата му беше масивна, увенчана с дълги шипове, които не отстъпваха по острота на многобройните зъби в зиналата зев. Опашката му приключваше със заострено удебеление. Но не тези характеристики вцепениха Ниш. Нито отвратителната му воня.

Най-страшно бе излъчването на необичайното създание — притаено коварство, съчетано с лудост в очите му. То приличаше на звяр, превърнал мъчението в единствена цел на съществуването си: да разкъсва и унищожава. Това трябва да беше нилатлът, за когото Тиан бе споменала. Очевидно създанието вървеше подире й и сега възнамеряваше да закуси пътьом.

Един поглед към ноктите му бе достатъчен на Ниш да разбере, че това създание може да се стрелне нагоре по ствола по-бързо, отколкото самият той би притичал по абсолютно равна земя. Ако скочеше долу, щеше да има по-голям шанс да използва меча си, но това щеше да остави Юлия беззащитна — и тогава чудовищното създание щеше да последва беззащитната й миризма и да я разкъса за предястие. Механикът си представи ужаса й и реши да остане на дървото.

Ниските клони бяха неудобна за защита позиция. Стволът беше прекалено голям и чудовището лесно можеше да заобиколи, за да го нападне в гръб, или дори направо да го прескочи.

Ниш сграбчи тежка зелена шишарка и я откъсна от клона. Прибра меча в колана, премести импровизирания снаряд в десницата си и го хвърли с все сила към немигащите очи. Мятането му се оказа успешно, уцелило нилатла точно върху лявото око. Съществото изквича и се стрелна в храстите.

Нараняването бе дребно (ако изобщо такова имаше) и нилатлът съвсем скоро щеше да се появи обратно. Крил-Ниш припряно се заизкачва обратно. През досегашния си живот никога не се бе катерил толкова бързо. Няколко клона по-нагоре кракът му се подхлъзна и механикът за малко не се озова в изходната си позиция. Хлар продължи по-внимателно, ала скоро след това усети, че създанието се е завърнало.

Той си избра място, където стволът бе не по-широк от кръста му, така че съществото трудно щеше да заобиколи. Тук клоните изникваха под прав ъгъл — най-добрата опора, която дървото можеше да предложи. Мечът му не беше особено дълъг, но пак щеше да бъде достатъчен, за да отрази нападението на засилващото се изпод него създание. Както несъмнено щеше да атакува то.

Нилатлът не оправда очакванията му. Ниш напразно претърсваше с поглед долните клони, проклинайки се умствено, че не бе прекарал повече време в тренировки, когато бе имал тази възможност. Усилията му да успокои бесните удари на сърцето си се увенчаха с частичен и краткотраен успех: частичен, защото бяха прекъснати, а краткотраен, защото за завършването им така и не остана време — той усети погледа на създанието върху тила си. Чудовището се взираше в него изсред клоните на съседното дърво. Безшумно като сянка, то се бе прехвърлило на другия ствол.

Нилатлът се намираше на малко повече от три дължини. Видимо беше тежък звяр, щеше ли да успее да прескочи разстоянието? Определено изглеждаше способен да го стори. Мускулите на задните му крака се напрегнаха. Ниш прилепи гръб към ствола, сграбчи меча и изкрещя пронизително.

В отговор нилатлът се изправи на задни крака. Крил-Ниш остана с впечатлението, че звукът го е наранил, затова повтори крясъка. Пастта на създанието рязко се разтвори, за да изплюе дълъг синкав език. Но тези действия на съществото не бяха породени от тревога — Ниш узна това късно, едва когато изхрачената отрова заля лицето му.

Макар и изненадан, механикът инстинктивно понечи да се дръпне, но не беше достатъчно бърз: ядовитата лига се разля по устата и брадичката му. Силната и противна миризма породи неволно гадене. Стомашните сокове бликнаха през ноздрите.

Отровата веднага започна да разяжда и прогаря кожата на Ниш, който изрева, този път от болка, и трескаво се обърса с ръкав, по който останаха парченца кожа. Усещаше как кървящите му устни започват да се подуват.

А агонията бе невероятна, съответстваща на чувство, породено от насилствено разпукване. Но той успя да се овладее и отново се втренчи в противника си. Нилатлът бе приклекнал, напрягащ и отпускащ мускулите на задните си лапи, може би за да изненада Ниш със скока си.

Механикът не го изчака и атакува пръв, размахал острие.

Създанието се дръпна назад. Само по себе си движението бе незначително, ала изпълни Ниш с надежда. Нилатлът не беше сигурен колко опасен противник има насреща си. Скочеше ли веднъж, нямаше да е в състояние да избегне острието на меча.

Съществото започна да се изкачва, хвърляйки погледи през рамо.

Ниш прибра меча си и също пое нагоре. Не можеше да позволи на нилатла да придобие височинно преимущество.

Няколко пъти чудовището преустановяваше движението си и приклякваше, загледано с коварни очи. Тогава Ниш размахваше оръжие, крещеше, дюдюкаше, правеше всичко по силите си да изглежда заплашителен — и нилатлът продължаваше. По този начин механикът достигна дъното на коша, където осъзна уязвимостта си. За да продължи, трябваше да се придвижи по клона в посока на съществото, после да се изкатери по въжената стълба, обърнат с гръб.

Нилатлът се покачи още един клон и спря, вторачен. Ниш се молеше чудовището да си остане там. Ако скочеше в кошницата, щеше на спокойствие да погълне Юлия и да го нападне, когато той се опиташе да се изкатери.

Крил-Ниш потупа по дъното на коша с меча си.

— Юлия — просъска той.

Тя не отговори. Механикът се надяваше, че си е сложила антифоните, защото ако бе изпаднала в едно от онези състояния на паника, нищо нямаше да може да я изтръгне от него.

— Юлия!

Пак никакъв отговор. Нилатлът впи нокти в кората и откъсна парчета. Задните му лапи се напрегнаха.

— Юлия! — пронизително изпищя механикът. Не се преструваше. — Помогни ми. То се кани да ме изяде.

Чудовището отново изви гръб. Кутията на девойката проскърца. Ниш можеше да чуе и как зъбите й тракат. Клетата Юлия.

— Ниш? — прошепна тя. — Къде си?

— Под коша.

— Много се страхувам, Ниш.

— Аз също се страхувам.

Трябваше да има някакъв начин, по който да я подтикне към действие. Заплахата, която нилатлът представляваше и за нея, нямаше да е от полза, защото обичайната й реакция в такива моменти се заключаваше в укриване. И тогава се досети.

— Погледни отвъд ръба, Юлия. — Не последва отговор. — То ме нарани, Юлия, и сега се кани да ме изяде.

Главата й изникна. Дребната жена видя окървавените, гротескно подути устни, и високо зарида:

— Ниш! Бедният Ниш!

— Юлия, виждаш ли меча на С’лоунд?

С’лоунд бе войник, който ги бе придружавал в началото на пътуването.

— Да — прошепна тя. — Под раницата му е.

— Вземи го и го протегни пред себе си.

Чу се металното простъргване на меч, изваден от ножницата.

— Добре. Сега не изпускай чудовището от очи, докато се изкатервам. Ще можеш ли?

— Страх ме е, Ниш.

— То ще ме изяде, Юлия.

Механикът пристъпи напред по клона към въжената стълба. Нилатлът приготви език. Ниш кресна и се хвърли напред, размахал меча си. Създанието се отдръпна, но малко, а в очите му изникна блясък. И то не блясък на страх. Бе разбрало с какъв противник си има работа.

Тъй като не се осмеляваше да прибере меча си, Ниш улови стълбата с една ръка и опита да се изтегли. Подхлъзна се, но успя да се закачи с лакът. Сега беше обърнат с гръб към нилатла и можеше да усети погледа му. Толкова се страхуваше, че почти можеше да надзърне в съзнанието на наблюдаващото го същество, да усети блаженството от предстоящата атака.

С усилие Ниш се издигна към следващия напречник. От мишниците му се стичаше пот. Още едно стъпало. Само още три. Две.

— Не! — писна Юлия. — Ниш! Ниш!

Нилатлът скочи. Механикът зърна атаката с периферното си зрение и опита да се извърне. Потните му пръсти се изхлузиха от напречника на стълбата. Инстинктивно Крил-Ниш посегна с другата си ръка, която пусна меча, за да подири опора. Не успя да задържи оръжието с крака.

Рязкото движение на механика тласна стълбата встрани и чудовищното създание с удар се озова върху страната на коша. Гърбът му беше точно над Ниш и ако последният не беше изгубил оръжието си, щеше да разполага с великолепна възможност за удар. В сегашното положение му оставаше една-единствена отчаяна маневра, тъй като не можеше нито да продължи, нито да се върне обратно. Ниш сграбчи една от задните лапи над шиповете и силно дръпна, за да отскубне съществото от гондолата.

Напразно. Невъзможно беше мощните нокти да бъдат откъснати от коша. Нилатлът замахна назад и единствено неудобната позиция, в която съществото се намираше за подобен удар, спаси Ниш, иначе ударът би откъснал ръката му под лакътя. Сега ноктите прекараха дълбока бразда по китката. Крил-Ниш не можа да сдържи вика си.

— Ниш! — изхленчи Юлия. — Добре ли си?

— Не — простена механикът и отново сграбчи лапата. Шип прободе дланта му, ала той не се осмели да пусне — тогава нилатлът просто щеше да се обърне, да скочи и да сключи челюсти около лицето му. Бе изпаднал в безизходно положение.

Случилото се сетне го накара да потръпне. Малката Юлия изникна върху ръба на коша, балансираща като въжеиграч с босите си нозе. Стиснала дългия меч с две ръце, тя погледна надолу, видя окървавения Ниш и изкрещя от ярост.

Нилатлът скочи към нея, но хватката на Крил-Ниш му попречи, а момичето реагира светкавично. Мечът заблестя. Първият замах разсече плътта под ноздрата, вторият удар едва не разряза окото му. Създанието рязко се дръпна назад, удряйки главата на механика. Един от шиповете се заби в скалпа на Ниш, прогаряйки отрова. Решавайки, че чудовището пада върху него, механикът изпищя.

Ужасената Юлия започна да вие и да размахва острието с цялата си сила. Профучалият режещ ръб откъсна три ноктести пръста и потъна в стената на кошницата. От ранения крайник бликна кръв, заляла лицето на Хлар.

Поредният удар на девойката бе насочен към окото на нилатла, само че той нямаше намерение да остава, за да бъде насичан. Един скок го отхвърли към долните клони, където съществото се закрепи с известна трудност заради ранената лапа, преди да се стрелне надолу по ствола.

Ниш го изгуби от поглед. Той остана да виси замаян върху стълбата, опръскан с кръвта на нилатла, докато Юлия не го хвана за ръцете и не го изтегли в коша.

Тя не каза нищо, докато не го почисти от кръвта и не откри, че не е ранен сериозно. Едва тогава Юлия се притисна към него и заплака. Рида дълго, а сълзите й очистиха лицето на Ниш.

— Толкова се страхувах — изхлипа тя и доближи меката си уста до долната му устна, подута като наденица.

Ниш я целуна.

— Ти си най-храбрата жена на света, Юлия — каза той. И наистина го мислеше.

Дървото потрепна от повей на вятъра, а механикът понечи да се надигне. Спътницата му отпусна длан върху гърдите му.

— Аз ще го усетя, Ниш — прошепна тя. — Ако се върне, ще го усетя.

Дребната жена навлажни кърпа и започна да го почиства с нежна загриженост, каквато би проявила към собствено дете. След това двамата останаха да лежат на пода, прегърнати, докато механикът не осъзна, че дрехите му вонят на нилатлова кръв. Той свали ризата си, захвърли я и посегна към раницата си, за да извади чиста.

— Моите дрехи също вонят — каза Юлия, загледана в гърдите му.

Ниш посегна към нейната раница, но след миг осъзна значението на думите й. Юлия повдигна ръце, за да му помогне да свали окървавената й дреха, последвана от панталоните (върху които нямаше и едно петънце) и бельото от паяжинена коприна, покриващо цялото й тяло. Допирът на нежните й форми се оказа толкова сладостен, колкото си бе представял.

— Какво ще правим? — извика Тиан. Можеше да преброи поне тридесет лиринкси.

— Ще запечатам това ниво — каза Малиен. — Бягай.

— Те ще те убият.

— Тази битка не е твоя. Освен това Тиртракс разполага със защити, аз също.

— Няма да те оставя да се сражаваш сама.

— Добре. Остани в конструкта. Аз ще настроя стражите. — Старицата бързо се отдалечи.

Тиан хвана контролния лост, но трябваше да отдръпне ръка, защото последната трепереше. Конструктът беше прекалено ценен, за да го излага на риск. Освен това тя си нямаше представа как би могла да се защити, освен да насочи машината право към тях, с което единствено би повалила не повече от един или двама. Не можеше да разчита и на изненада — лиринксите бяха привикнали към бойните машини. И бяха свикнали да ги унищожават.

Две едри женски летяха към нея, придружавани от по-дребен, но по-мускулест мъжки лиринкс. Високо над тях се рееше дребен и безцветен лиринкс — Лиет. Останалите се разпръснаха по пода. Бяха прекалено много. Тиан не можеше да стори нищо. Но ти се изправи срещу нилатла, опита се да се окуражи тя. Не си напълно безсилна.

Не успя да убеди дори себе си.

Тя се съсредоточи върху дишането си — дълбоки, бавни вдишвания. Сърцето й спря да кънти, ръцете й се успокоиха. Тиан завъртя конструкта ниско над земята. Не се осмеляваше да го издигне. В отговор на предпазливия допир до лоста машината се извърна с лице към врага.

Занаятчията изпитваше влудяващ подтик да се стрелне с пълна скорост към лиринксите, да ги разблъска встрани и да отлети през процепа. Къде се бавеше Малиен? Сред иноземното присъствие Тиан чувстваше подчертана самота. Тя насочи конструкта към стълбището — неуверено и колебливо заради притеснението си.

Отворът към горните нива бе затворен. Малиен се появи, понесла страж.

Тиан доближи конструкта към нея. Старицата повдигна глава, усмихна се напрегнато и каза:

— Този не функционираше правилно. Трябваше да го подновя.

— Наред ли е всичко?

— Смятам, че да. — Малиен се качи в конструкта.

— Какво правят? — попита занаятчията. Останалите във въздуха лиринкси кръжаха над приземените си събратя. — Мислиш ли, че се страхуват от нас?

— Не, предпазливи са. Сега си имат работа с могъща цивилизация, която е непозната за тях. Няма как да знаят дали в Тиртракс няма още хиляда такива конструкта, готови за битка.

— И дали ние не представляваме заложен капан.

Възрастната жена се изсмя.

— Де да беше така. И, разбира се, те трябва да знаят за огромната флотилия конструкти. Възможно е дори да са се сблъскали с нея.

— Колко дълго стражите ще са в състояние да отбраняват горните нива?

— В най-добрия случай дни. Те са проектирани за бдителни, а не военни цели, не са оръжия. И не са защита на празни градове.

— Тогава… ако не искаме Тиртракс да падне…

— Защо биха искали Тиртракс? — прекъсна я Малиен.

— Защото е ваш. И защото тук е разположена мощна възлова точка, която би могла да им бъде от полза за плътоформирането.

Старицата сви устни.

— В Сантенар има множество възли, но ако са решили, че искат точно този, ще се постарая да запомнят този си набег. Макар да се опасявам, че…

— Какво?

— Главно ще запомнят, че сме сами. — Тя се отправи към задната част на конструкта.

— Какво правиш?

Малиен отвори задния люк и се настани в бойната кула. С тихо жужене от корпуса изникна копиеметно оръжие, напомнящо голям арбалет. Старицата го раздвижи, зареди снаряд с каменен наконечник, сетне започна да опъва жиците.

— Мисля, че подобен изстрел не би оставил телата им безразлични. Тръгни към тях, бавно. И се постарай да не показваш страх.

Няколко изстрела с балиста не биха внесли особена разлика. Тиан се надяваше, че Малиен разполага с по-силна защита. Съсредоточавайки се, младата жена успя да насочи конструкта плавно, макар отвън несъмнено да личеше, че машината бива направлявана от неопитна ръка. Дали на борда имаше и други оръжия? Трябваше отдавна да е изяснила това.

На около петдесет крачки от процепа Тиан спря. Междувременно всички лиринкси се бяха приземили. Единствено Лиет продължаваше да кръжи във въздуха — постижение, изискващо значително напрежение и забележително владеене на Тайното изкуство. Лиет бе сред най-добрите летци на лиринксите и демонстрираше умение.

— Защо навлизате в града на аахимите? — разнесе се студен глас иззад Тиан. — Аз съм Малиен, матах на Тиртракс. Обяснете присъствието си, лиринкси!

Най-едрата женска пристъпи напред.

— Аз съм мъдра майка Кордион — прогърмя тя. — До този момент не сме влизали в стълкновения с аахимите. Вие не напускахте пределите на градовете си и не вземахте страна във войната.

— Това е така — каза Малиен, — но не е отговор на въпроса ми.

— Присъствието ни е свързано с единадесетте хиляди бойни машини като тази! Построени тайно и сега напредващи на половин дузина фронта. С каква цел, матахо?

Малиен не отговори веднага.

— Ти ги познаваш по-добре от мен, Тиан — прошепна тя. — Дали е по-добре да кажа, че сме построили машините тук, или че сме ги довели от друг свят?

— Не зная — тихо отвърна занаятчията. — И в двата случая бива разкрита ценността на Тиртракс.

— Тя вече им е известна. — Малиен повиши глас: — Тези конструкти не бяха построени тук, мъдра майко, макар това да е напълно във възможностите ни. Те идват от Аахан, прекосили празнината през двер. Пътниците им са бегълци от умиращ свят.

— В такъв случай ти не можеш да говориш от тяхно име.

— Те все още са част от моя народ — възрази старицата. — Сред тях има представители на моя клан Елинор.

— С мир ли идват, или за война?

— Подобно на вас — за да оцелеят. Ако бъдат приети от Сантенар, няма да има нужда от сражения.

— Значи война — каза мъдрата майка. — Както очаквах.

Тиан затаи дъх. По люспите на лиринксите проблясваха червени и черни ивици. Дали щяха да атакуват?

— Аахимите познават честта — каза Малиен. — Няма да последва война, без преди това да бъде обявена.

Цветовете проблясваха още по-ярко. Дори аахимата изглеждаше притеснена. Моментът се разтегли до вечност, сетне цветовете угаснаха.

— Ще бъде добре обявяването да не закъснее, защото отправянето на конструктите е акт на агресия. — По зеления гребен на мъдрата майка проблясваха жълти вълни, когато тя се поклони ниско. Малиен стори същото. Кордион разпери огромни криле и се издигна във въздуха. Останалите лиринкси я последваха.

Копиеметът на Малиен следеше полета им. Едва когато лиринксите се изгубиха отвъд отвора, тя си отдъхна.

— На косъм беше. Те не се заблудиха, Тиан. В продължение на седмици нищо в града не се е променило. Ако Тиртракс разполагаше с някаква мощ, тази пробойна отдавна щеше да е запълнена, а отломките да бъдат разчистени.

— Какво ще направят? — И какво ще правя аз, отчаяно си помисли Тиан. Не мога да разруша амплимета, а не мога да напусна, докато отвън чакат лиринкси.

— Ще наблюдават и изчакват. Ако бъде обявена война, ще се завърнат с далеч по-неизброима численост.

— Ами ти?

— Тиртракс разполага с достатъчно запаси за изхранването на армия и със скривалища, недостъпни за лиринксите. Не се притеснявай за мен. — Тя слезе от конструкта.

Тиан я последва.

— Малиен, аз…

— По-добре върви.

— Но те ще ме изядат.

— Ако летиш, никога не биха могли да те догонят.

Сърцето й трепна:

— Къде отиваме?

— Аз няма да отивам никъде. Не се осмелявам да напусна и да оставя Кладенеца в такова състояние.

Тиан не знаеше какво да каже.

— Но този конструкт не е мой.

А само как го искаше!

— Той бе изоставен в моя град. Давам ти го без каквито и да било условия.

Занаятчията трудно можеше да си представи по-великолепен подарък. Незаслужен дар.

— Благодаря ти — заекна Тиан. — Но защо ми го даваш? Защо не го задържиш за себе си?

Малиен сключи ръце в широките си ръкави.

— Трябва да отнесеш амплимета далеч. И то бързо. Как иначе би могла да го сториш? Без амплимета конструктът е неизползваем и не ми е нужен тук.

— Би могла да скриеш амплимета някъде извън Тиртракс, докато Кладенецът се стабилизира.

— Няма да е достатъчно далеч. Амплиметът трябва да бъде отнесен поне на сто левги. И тъй като аз не мога да го отнеса, ти си тази, която трябва да го стори. И освен това, Тиан, в сърцето си зная, че проточовеците и аахимите имат една съдба. Може би е имало причина Минис да те потърси. Може би той е в състояние да вижда бъдещето и ти си жизненоважна за това бъдеще. У теб има нещо.

Нещо дребно, ужасено и безпомощно, помисли си Тиан, но не каза нищо. Толкова дълго бе копняла за конструкта.

— Конструктът е зареден с провизии — продължи Малиен, — но ти пак си добре дошла да вземеш каквото си поискаш от складовете. Каквото и да е.

— Благодаря ти.

С какви ли условия щеше да бъде придружен този дар? Нищо не биваше подарявано абсолютно безвъзмездно.

Тиан беше изтощена, само че нямаше време за спане. Остатъка от деня тя прекара в упражняване и последни приготовления. Трудно й беше да привикне към употребата на превъзхождащите сили, защото тяхното излъчване или нахлуваше в еквивалента на необуздана струя, или изцяло отсъстваше. Овладяването изискваше далеч по-големи усилия и бе изморително както за съзнанието, така и за зрението. Имаше момент, в който пред очите й се спусна синя пелена, отказала да се отдръпне в продължение на минута. Друга проява на умората включваше раздвоено виждане, както и странна халюцинация, разделила възприятията на отделните й очи — струваше й се, че гледката на лявото око е с няколко секунди изоставаща. Тези проблеми като цяло се оправяха с няколко по-силни тръсвания на главата, но едно затруднение оставаше: погледът й към силното поле имаше склонност да се отклонява от плоскостта, което щеше да се окаже пагубно по време на полет. Ако не беше специфичната й способност да запомня и манипулира образи, Тиан не би се справила въобще.

Никога нямаше да успее да овладее конструкта навреме. Мощните излъчвания я ужасяваха — знаеше толкова малко за тях, а Малиен не можеше да й помогне, тъй като самата тя тепърва трябваше да ги разбере.

— Този дизайн ми изглежда малко примитивен за Рулке — същата вечер каза старицата. — Може би това е проблемът. Възможно е нещо от оригиналния конструкт да не е било възстановено. Сега върви да си починеш — добави тя.

— Но Кладенецът…

— Мога да издържа още малко. Поспи до сутринта, но не се увличай.

Това не звучеше окуражаващо. Тиан продължи да се упражнява и късно вечерта сметна, че вече владее конструкта сравнително добре, ако става дума за издигане над земята. Но с летенето беше различно. Тогава Тиан не можеше да определи скоростта си, а ако видимостта беше лоша, се затрудняваше да определи дали се издига, или се спуска. Но нямаше повече време.

Тя се оттегли за кратка почивка и още призори се върна при машината, където изключи оставените стражи (Малиен й бе показала как), наля си прясна вода и се зае с последните проверки преди отпътуването си.

Скоро след това се появи Малиен, понесла кошница, димящи чаши и навита на руло карта.

— Това може да ти е от полза при пътуването.

Картата бе озаглавена Част от Южното полукълбо на Сантенар и показваше земите между тропическия остров Банти на север и заледеното море Кара Агел на юг.

— Благодаря ти. Картата е красива. Трябва да е много стара.

— Много — сухо отвърна старицата. — Нарисувах я снощи.

Двете се настаниха край машината, за да закусят заедно за последен път.

— Желая ти леко пътуване с конструкта — каза Малиен.

Тиан се навъси.

— Това название не ми харесва. Студено е, като Витис. — Тя се замисли за момент. — Ще го нарека таптер.

— Добър избор — засмя се възрастната жена. — Накъде ще поемеш? Обратно сред народа си?

Половината нощ Тиан бе размишлявала точно над този въпрос, но така и не бе взела решение.

— Още не зная. Фабриката е много далеч. Може да поема на запад.

— Там ще се натъкнеш на много лиринкси. Войната бушува най-силно.

— Значи от таптера ще има нужда. — Занаятчията се изправи. Малиен отново се държеше тайнствено. — По-добре да вървя.

— Мразя дългите сбогувания. — Аахимата я прегърна и се отдръпна назад.

Тиан се покатери в кабината и посегна към контролния лост.

— Почакай! — каза Малиен. — Имам подарък за теб.

Тя подхвърли нещо във въздуха. Малък тъмен метален предмет, покрит със сребърни инкрустации и оформен в нагъваща се последователност, която бе трудна за проследяване, защото изглеждаше, че ивиците й се огъват назад, навътре, навън и отново навътре. Тиан и друг път бе виждала този символ в Тиртракс. Самият му вид беше успокояващ.

— Благодаря. Какво е това?

— Символизира Кладенеца на ехото — отвърна старицата. — Символ на безкрайността, вселената и нищото. Или другояче казано, важността и нищожността на човечеството сред необятния космос. Това е само знак, но аз вложих и сила в него. Тя може да ти помогне да намериш това, което търсиш.

Тиан прибави подаръка към верижката, на която носеше хедрона си. Знаеше какво търси: отмъщение! Макар дори и този мотив в последно време да бе изгубил силата си.

— Винаги ще го нося със себе си. Той ще ми напомня за теб.

Малиен се усмихна и повдигна ръка за сбогом.

— Ти така и не ми каза какво искаш в замяна — каза Тиан след известно мълчание.

— Не съм в правото си да изисквам каквото и да било.

— Ти ми даде най-големия подарък, за който бих могла да се надявам. Трябва да искаш нещо от мен.

— Таптерът може да се окаже покварен плод, Тиан. Може да разруши живота ти. Освен това ти го давам, защото, по случайност или орис, амплиметът е бил синхронизиран с теб. Ако ти не можеш да го използваш за доброто на човечеството, кой би могъл?

— Възможно е лиринксите да ме заловят.

— Съществуват десетки начини, по които всичко може да бъде изгубено. Дори и най-могъщият ясновидец съзира само фрагменти от бъдещето и никога не може да бъде сигурен във вещанието им. Затова не възлагам условия, освен да постъпваш според своята преценка за правота, спокойно, с ясна мисъл и никога под влиянието на пагубни страсти.

Това предупреждение ли беше? Изглежда.

— Страхувам се.

— Да живееш, означава да се страхуваш. По-добре върви, Тиан. Става все по-трудно да удържам Кладенеца.

Тиан стисна контролния лост. Дарът вече се бе превърнал в бреме. Той въобще не й принадлежеше, но пък и как би могъл?

— Чувствам се толкова самотна. Нямам нито един приятел.

— С изключение на мен — мимолетно се усмихна Малиен. — Ако някога имаш нужда от мен, върни се. Или прати послание.

— Ще го сторя — отвърна Тиан.

Тя вложи енергия и механизмът оживя, издигайки таптера над пода. Занаятчията го обърна към дупката в стената.

— И още нещо — провикна се Малиен.

— Да?

— Пази се. Каквото причиниш на Витис или Минис, ще ти се върне десетократно.

Тиан изстина. Малиен бе знаела замисъла й от самото начало, но въпреки това пак й бе дала това удивително приспособление. Младата жена махна сковано с ръка и раздвижи лоста. Таптерът се стрелна напред, далеч по-бързо от очакваното. С известно усилие тя го овладя и го издигна над отломките, но не прекалено високо, за да не задере назъбените скали в горната част. Изникването й сред слънчевата светлина блъсна встрани реещ се орел, залитнал от ударната вълна. Над ледника таптерът се обърна на изток и изчезна сред мъглите.

Таптерът остави застиналите ледени вълни зад себе си и пое на запад. Тогава започнаха неволите на Тиан. Контролният лост заяде и машината се обърна обратно към Тиртракс. Занаятчията насочи таптера във въздуха над синкавия лед и разкачи направляващия механизъм. Таптерът бавно се спусна към земята, породил облаци пара при приземяването си. Тиан провери лоста, но не откри дефекти. Пробно издигна машината — насочващият механизъм работеше. Сетне занаятчията провери връзките. Никакви неизправности.

Младата жена излетя отново и насочи таптера на запад. Машината повтори предишното си поведение. С настойчивото си обръщане към планината пораждаше впечатлението, че не иска да се отдалечава, макар че тази мисъл изглеждаше абсурдна. Докато изтегляше по-голяма мощност от полето, за момент Тиан зърна цветни ивици да се простират към Тиртракс и да потъват в скалата. Явно амплиметът се опитваше да я задържи тук.

Занаятчията се приземи повторно сред огромен облак, за да помисли как да се справи с този проблем. Кристалът не беше жив. Не можеше да се движи или да говори, така че Тиан не можеше да се разбере с него. Пък и какво би могло да иска парче минерал?

Джоейн бе намерил амплимета във вече събудено състояние, в което кристалът трябва да бе престоял милион години. Кой би могъл да каже каква разновидност на интелекта се е развила в него през това време? И защо бе искал да освободи Кладенеца? И какво би последвало? Тиан не смееше да си представя. Искаше й се да може да подири съвета на Малиен. За момент обмисли връщането си, ала това би имало катастрофални последици, ако Кладенецът се бе размразил още повече. Освен това тъкмо такива бяха желанията на бипирамидата, следователно Тиан трябваше да напредне в противоположна посока.

Когато се издигна във въздуха, този път тя събра цялата енергия, която можеше да задържи, преди силно да сграбчи лоста. От рязкото стрелване на таптера й причерня, но след това той за трети път се обърна.

Тиан насочи машината към подножието на скалата и я спусна. Там тя извади амплимета и го прибра в торбицата си. За всеки случай откачи и въглеродните нишки. Захранван единствено от хедрона й, таптерът не можеше да лети, само да се носи над земята подобно на останалите конструкти. Занаятчията го обърна на запад и се понесе напред.

Този път таптерът не се съпротивляваше по време на отдалечаването си. Тиан пътува цял ден. Напредваше бавно сред неравния терен в подножието на планините. Често й се налагаше да завива на юг, за да заобикаля канари, остри отронени ледени късове, пропасти и други препятствия. В това си състояние таптерът не можеше да се издигне достатъчно високо, за да ги преодолее.

Привечер Тиан се намираше на около десетина левги от Тиртракс. Тя вечеря, приседнала на върха на корпуса, загледана в залязващото слънце, после се прибра вътре, залости люка и легна да спи. На следващия ден напредна повече, защото пътуваше сред сняг и рехави гори. А на по-следващия прецени, че може да рискува да полети.

Амплиметът бе престанал да се съпротивлява — бяха се отдалечили от влиянието на Кладенеца. Тиан полетя без проблеми. Бе попаднала в незавидната ситуация да бъде зависима от амплимета, а да не може да му има доверие. Дали кристалът щеше да прояви подобно поведение при следващата мощна възлова точка? Или щеше да й измени в най-неподходящия момент?

Ниш провери балона, който почти се беше издул. Той наблъска колкото се може повече гориво и изцяло отвори регулатора. Пламъците подскочиха нагоре. Хлар се спусна обратно в коша и трескаво започна да сече дъното му, за да го освободи от ствола.

— Какво има, Ниш?

— Някой идва! — Механикът посочи към жълтия въздухоплав. — Усещаш ли нещо необичайно?

— Не, Ниш — отвърна Юлия и го погледна с обич.

Механикът беше прекалено наплашен, за да й отвърне със същото.

— Не може да са лиринкси, иначе щеше да ги видиш в решетката си.

— Не мога да видя нищо в решетката си.

— Какво?! — кресна Ниш.

Тя долепи ръце на ушите си и изкриви лице от болка. Механикът продължи по-тихо:

— Какво искаш да кажеш? Няма ли я вече?

Нима сливането им бе унищожило таланта й? Ниш бе чувал, че на сношението с девици биват приписвани подобни ефекти, но винаги ги бе смятал за глупости.

— Не е изчезнала. — Тя се усмихна загадъчно. — Просто не мога да я видя. Ще трябва да построя нова.

Ниш изруга мислено. Хубаво време да изгуби единствения си талант, който можеше да им е от полза.

Механикът повдигна глава — торбата се беше издула. Сега идваше следващата опасност — част от дървесния ствол изчезваше в гърлото на балона и при издигането му бе възможно някой остатъчен клон да разкъса плата.

Въздухоплавът се доближаваше непрекъснато. Ниш изскочи на дървото и тласна коша. Балонът се раздвижи, но отново спря. Крил-Ниш се покатери обратно и разлюля гондолата. Освободена, кошницата бързо се понесе нагоре. Наложи му се да забие меча на С’лоунд в дънера, за да забави издигането.

Балонът се изкачваше плавно, освобождавайки нанизания си мех. Скоро стволът остана под тях. На Ниш му идеше да заплаче от облекчение — поредното чудотворно оцеляване. Той затаи дъх, загледан в кръпката. Само вятърът да не се окаже прекалено силен. Само шевовете да издържат.

Кръпката издържа, а на тази височина нямаше силни вихри. Балонът просто се понесе над гората, бавно набиращ височина. А другият въздухоплав измени курс и се насочи право към тях. По какъв начин успяваше да променя посока?

Минутите се разтеглиха в мъчителна бавност. Балонът улови съвсем слаб ветрец и се понесе отвъд гората. А въздухоплавът се приближаваше. Ниш можеше да различи хуманоидни фигури в гондолата му. Човеци или аахими? И ако бяха човеци, приятели или врагове?

Механикът приготви меча на С’лоунд, макар че това оръжие нямаше да му е от голяма полза срещу арбалетчиците. Брадичката все още го болеше от отровата, с която го бе наплюл нилатлът.

Въздухоплавът се изравни с тях и се извъртя. Най-малко дузина войници, въоръжени с копия и арбалети, застанаха по протежение на борда му. Гърлото на Ниш пресъхна.

— Какво по дяволите правиш? — ревна познат глас.

Крил-Ниш се втренчи в лицата. Строен мъж с изпити черти разбута бойците.

— Не зяпай като малоумен. Спусни се.

Това беше Ксервиш Флид, скрутаторът.

Ниш дръпна освобождаващото въже и балонът се понесе надолу. Какво правеше тук скрутаторът? Крил-Ниш още не бе подготвил оправдание.

През целия път към земята механикът не спря да преговаря реплики. Скрутаторът бе най-могъщата фигура, срещу която някой можеше да се изправи. Съчетание от разузнавач, инквизитор и магистрат, той бе в състояние да прави всичко, каквото си поиска. Именно Флид бе изпратил Ниш на тази самоубийствена мисия, целяща залавянето на Тиан и донасянето на кристала. Механикът се бе провалил и в двете поръчения.

Въздухоплавът носеше на борда си шестнадесет войници (Ниш усърдно ги преброи), скрутатор Флид и механик М’ланти, която носеше обичайните си невзрачни и парцаливи дрехи, които не подхождаха на гениалността й. Само че в конкретния случай Ниш не можеше да си позволи да съди, защото самият той не бе особено елегантен в окъсаните си одежди — рядко явление за него. Крил-Ниш винаги се стараеше да се облича добре, за да компенсира ниския си ръст и грозноватия си външен вид.

Бръмченето, съпровождало приближаването на въздухоплава, утихна до тихо потракване. В задната част на летателната машина бе прикачено приспособление, захранващо ротор с дванадесет перки. Благодарение на него въздухоплавът можеше да изменя посоката си по избор и да върви дори срещу вятъра, стига последният да не бъдеше прекалено силен. Разположената под торбата кабина бе изградена предимно от плат, опънат около лека дървена рамка. Торби с пясък придаваха регулируема тежест.

— Е, механико? — попита Ксервиш Флид, докато слизаше на земята. Той бе дребен човек, видимо кожа и кости. На всичкото отгоре последните му пораждаха впечатление за строшаване и зарастване накриво, както всъщност си и беше. С чудатата си походка скрутаторът се приближи до Ниш, хвана го за ръката и го отведе встрани. — Имаш ли нещо, което да ми покажеш?

— Аз… — заекна Крил-Ниш.

— У теб ли е кристалът?

— Не… Искам да кажа… беше у мен, сър, намерих го в Тиртракс, но онази вещица ми го взе и го даде обратно на Тиан…

— Вещица? Що за плещеници? Говори по-ясно, механико.

Ниш почувства, че животът му е увиснал на косъм.

— Аахима, сър. Възрастна жена. Представи се като матах на Тиртракс.

— Матах? Как изглеждаше тя, момче?

— Толкова висока — Ниш показа, — със сива коса, която някога е била огненочервена. Личеше, че някога е била красива. Всъщност и сега беше красива, въпреки че беше стара… — Той подбра думите си внимателно, за да не наскърби скрутатора. — Изглеждаше на шестдесет, но говореше за времето на Забраната, сякаш е била там. Аз…

— Малиен! — процеди Флид през жълтеникавите си зъби. Той се поизвърна и започна да си мърмори сам, какъвто навик имаше. — Виж ти. Съветът ще намери това за интересно.

— Имате предвид онази Малиен, от Сказанието за огледалото? — удивено попита Ниш. — Но как е възможно да е още жива?

Флид не си направи труда да отговори.

— Тя не е вещица, механико, а изключително могъща гадателка. Не мога да те виня, че не си успял да задържиш кристала. Ти не би могъл да се изправиш срещу подобен противник. Предполагам не си могъл да заловиш и Тиан? — излая той.

— Два пъти я залавях, но тя два пъти успяваше да се измъкне.

— Два пъти? — Скрутаторът сбърчи единствената си вежда. — Два пъти, момче? Достатъчно лошо е, че си й позволил да избяга веднъж. Два пъти си е чиста…

— Тя беше… умна — неловко се оправда Ниш. — Успях да я заловя трети път. Тогава я завързах и бях решен, че няма да й позволя да избяга.

— Къде е? Не я виждам. — Флид иронично се огледа.

Ниш реши да продължи по план, макар да осъзнаваше колко зле може да свърши всичко.

— Вещ… Малиен, сър. Тя освободи Тиан и се сдружи с нея. Опитах — умоляващо каза механикът, — но Малиен използва магията си срещу мен.

— Достатъчно! — сопна се Ксервиш Флид. — Не се съмнявам, че си опитал, но си се провалил.

— Освен това Тиан и кристалът изчезнаха.

— Какво?

— Тази сутрин, сър. Юлия каза, че са поели на запад.

— Лиринксите или аахимите са я пленили — изръмжа скрутаторът. — Тя е вън от играта. Ти ме провали.

Неспособен да измисли друго оправдание, Ниш остана със сведена глава, изчакващ съдбата си.

— Така значи! — Флид го гледаше преценяващо. — Изглежда си съзрял за времето, в което те видях за последно.

— Наложи ми се да премина определени изпитания, сър — тихо каза Ниш.

— Убеден съм. По-късно ще ми разкажеш цялата история пред моя хроникьор. Надявам се, че поне перцептора не си изгубил?

— Не — едва доловимо отвърна механикът.

Флид се доближи до коша, поговори с Юлия и й подаде ръката си. По някаква неразбираема за Ниш причина тя се разбираше със скрутатора. Сега дребната жена бе сложила маската и антифоните си — за защита колкото от външния свят, толкова и от хората. Ксервиш метна раницата й на рамо и я поведе към въздухоплава.

Нахраниха се вътре в гондолата, защото сред кишавата земя нямаше нито едно сухо местенце. Ниш беше седнал до М’ланти, а Юлия се бе настанила редом до скрутатора. Крил-Ниш предаде случилото се след отпътуването от фабриката. Разказаното му спечели пълното внимание на присъстващите, както и няколко изръмжавания от страна на Флид, които можеха да минат и за одобрение. Накрая, когато описа приземяването сред дърветата, поправянето на балона и отчаяното сражение с нилатла, войниците изразиха шумно одобрение.

Дори Ксервиш Флид, който рядко отправяше похвали, се пресегна и го стисна за рамото.

— Може да си долнокачествен механик, момко, но не мога да не отбележа инициативността ти.

— Благодаря ви, сър — каза Ниш без никаква ирония.

Към Юлия Флид не се показа толкова скромен.

— Ако смелостта се измерва не спрямо делото, а според надвития ужас, то ти си най-храбра от всички ни. — Той пое дребната й ръка и продължи. — Ти си сред най-добрите ми хора, перцепторе.

Юлия свали маската си. Очите й бяха огромни, светли и влажни. Тя целуна съсухрената му ръка и бързо си сложи маската обратно, макар с това да не успя да прикрие руменината, плъзнала по бузите й.

— Наред ли е всичко? — попита скрутаторът.

— Юлия е изгубила модела си — намеси се Ниш.

— Не питах теб! Какво е станало, Юлия?

Младата жена се изчерви още по-силно.

— Случило ли се е нещо? Нещо, за което трябва да зная? — продължи Флид.

— Не, Ксервиш — тихо каза тя. — Ще си построя нова решетка.

— Скитът ми бързо ли пристигна? — попита Крил-Ниш, тъй като до момента разговорът не бе засягал тази тема. — Той ли ви доведе тук толкова бързо?

— Пристигна само след два дни. В това отношение си постъпил разумно, момче. За щастие във фабриката имаше и други птици, така че можах да разпратя съобщенията веднага. В рамките на три дни всеки град в Лауралин знаеше за инвазията. Макар да не зная каква полза ще ни донесе тази информираност.

— Как построихте този въздухоплав толкова бързо? — Машината беше много по-голяма от балона, чиято направа бе погълнала цялата коприна в Тикси и повече от месец.

— Конструирането му започна още след първия пробен полет с балон — обясни М’ланти. — Не бях сигурна дали тази идея ще проработи, затова наредих да бъде построен тайно в друга фабрика. По времето, когато ти замина, вече бяха провеждани изпитания с него.

Ниш изви глава към огромното издуто платнище и едва сега забеляза, че нещо липсва.

— Къде е пещта? Горивото?

— Не са необходими — доволно отвърна М’ланти. — Торбата е изпълнена с газ от планинска мина.

Крил-Ниш бе чувал за този газ.

— Не е ли… експлозивен?

— Ужасно. Освен това изтича бавно през насмолените шевове, така че ще трябва да поемем обратно скоро, иначе няма да остане достатъчно, за да ни издигне. При всички случаи завръщането ще бъде по-бавно от пристигането.

— А защо сте тук? — попита Ниш.

— За да видим какво може да открием — рече скрутаторът. — За да изпробваме новия въздухоплав. И за да отнесем това, което си открил. По това време на годината вятърът рядко духа на изток, така че дори и да беше успял да се сдобиеш с Тиан или кристала й, щеше да ти се наложи да се прибираш по земя. А това щеше да отнеме прекалено много време.

— И за да отведете обратно Юлия, разбира се — тихо каза Ниш.

— Уви, ти си заменим, но тя не е.

— Как е моята приятелка Иризис?

Юлия подскочи, стиснала юмручета.

Скрутаторът се втренчи в него.

— Откакто ти замина, тя е пристъпила сериозно към работата си. Надявам се, че повече глупости няма да има.

— Не, сър — промълви Ниш.

Заради неспирното си пищене и мятане се наложи Юлия да бъде упоена — иначе тя щеше да успее в опитите си да изскочи от въздухоплава, за да помогне на Ниш. Сякаш би могла да прелети разстоянието. Когато тя притихна, войниците й завързаха ръцете и я отнесоха в платнената кабина.

Скрутаторът бе застанал редом до М’ланти и със скръстени ръце наблюдаваше отчаяната битка на Ниш с нилатла.

— Можем ли да се доближим повече? — обърна се той към жената.

М’ланти не отговори веднага.

— Не. Не можем да се приближим достатъчно, за да го вземем, а дори и да се опитаме, има опасност пламъците на пещта да подпалят торбата ни. Експлозията ще бъде ефектна, но не я виждам като подходящ край.

— Възможно е той да убие звяра — каза Флид. — В такъв случай има ли риск да се приземим и да го вземем?

Събеседничката му погледна към трите лиринкси, кръжащи на известно разстояние.

— Не изглежда да възнамеряват да атакуват.

— Говорех за изтичащия газ.

— Ние вече сме поели риск — отвърна М’ланти.

Двамата отново замълчаха — до момента, в който Ниш започна да изсипва течност из коша.

— Какво има в този съд? — остро попита скрутаторът.

— Креозот. — М’ланти се обърна, но Флид беше по-бърз.

— Назад! — ревна Ксервиш. — Пълен назад!

Въздухоплавът се извъртя и започна да се отдалечава. Всички войници се бяха струпали от едната страна на гондолата, втренчени в разгръщащата се битка и стискащи палци на Ниш.

— По-бързо! — викна М’ланти. — Вие там, отдръпнете се. Нарушавате баланса.

— Какво прави той? — напрегнато запита Флид, защото вече се бяха отдалечили прекалено.

— Изкачва се към огъня — отвърна жената, долепила далекоглед до окото си. — Сега бърка с голи ръце в него. Той…

Всички гледаха със затаен дъх как кошницата на балона бива обгърната от пламъци. Внезапно последва експлозия. Отломките от коша полетяха надолу, заедно с обгореното тяло на създанието. Балонът се изстреля нагоре, попадна във въздушно течение и изчезна на запад.

— А сега? — обърна се скрутаторът към М’ланти.

— Никакъв шанс. Нищо не би могло да го настигне сега.

Флид се извърна, отпуснал рамене.

— Жалко. Момчето имаше значително бъдеще пред себе си.

— Не сме сигурни, че е мъртъв.

— Ако още не е, то скоро ще бъде — когато балонът се приземи сред нищото. Да се прибираме.

Всеки ден Иризис посещаваше притъмнената стая на Юлия, отделяйки време, което не можеше да си позволи. Дребната жена не казваше нищо. Отново бе привикнала да хвърля дрехите си и през по-голямата част от времето клечеше гола в някой от ъглите, поклащаше се върху босите си крачка, невиждащо загледана в стената. Проговори едва на третия ден — една-единствена дума.

— Ниш!

— Какво има, Юлия? Виждаш го в решетката си?

— Ниш! — изпищя Юлия. — То напада Ниш! Гризе крака му! Нокти, нокти. — Тя захлипа. — Мюли, Мюли, Мюли.

— Кой е Мюли?

Юлия не отговори и отново се скри в мълчанието си. Иризис не можа да изтръгне нищо повече от нея. Затова тя се върна в работилницата си, където започна да оглежда подопечните си занаятчии. Само трима от двадесетте бяха подходящи да я придружат за предстоящата мисия: Гойс, шестдесетгодишна жена с брилянтни умения, но нестабилен характер; Зойл Аарп, не по-малко умен, но неопитен младеж, готов да се влюби във всяка жена, която му обърнеше и най-малкото внимание; и Оон-Ми, която компенсираше посредствеността си с разумна практичност и усърдието, което влагаше във всеки един аспект от работата си. Фистила Тир, неотдавна родила третата си дъщеря, също бе подходящ избор, само че тя задължително трябваше да остане — никой друг не бе в състояние да замени Иризис в обуздаването на трудните занаятчийски характери, налични в този екип.

Първият придружител бе ясен — това щеше да бъде Оон-Ми, защото Иризис се нуждаеше от човек, на когото да може да разчита. Оставаше й да избере между Зойл и Гойс, младост или опит. До този момент няколко екипа гадатели и занаятчии бяха работили върху проблема, с който й предстоеше да се заеме, без да отбележат напредък. Изискваше се оригинално мислене, а това попадаше в сферата на младостта. Зойл щеше да бъде. Оон-Ми щеше да го уравновесява.

Всичко бе готово и Иризис очакваше пристигането на въздухоплава, когато мълниеносно нападение над последната доставка към Тикси коства шест чисто нови контролера.

Скрутаторът не беше на себе си от гняв.

— Тези контролери бяха изключително нужни. Мисията с възловите точки ще трябва да почака. Колко бързо ще можеш да изработиш нова партида, майстор Иризис?

— Разполагаме с механизмите, сър. Но без кристали ръцете ни са вързани, а тази партида погълна последните ни запаси.

— Какво правят проклетите миньори?

— Мината е изцяло изчерпана, скрутаторе. Последната жила, намерена от Юлия преди заминаването й, съдържаше само три подходящи кристала, които вече използвахме.

— Все някъде трябва да има и още.

— Безспорно, само че миньорите ни не знаят къде.

— И Юлия не се подобрява?

— Не.

— Това е лошо. Не зная какво ще правим.

— Има нещо, което бихме могли да сторим, сър.

— Нима?

— Ако можехме да открием къде Тиан е намерила специалния си кристал, там може да има и други като него.

— Съмнявам се.

— Или поне друга жила с обикновени кристали, които да използваме.

— Някой знае ли къде го е намерила?

— Само тя и старият Джоейн, който умря при срутване малко преди бягството й.

— Значи можем да предположим, че е бил намерил кристала непосредствено преди това.

— Да, възможно е.

— Къде бе открито тялото му?

— На шесто ниво. — Иризис обви пръсти около седалката на стола си.

— Какво има? — попита Флид.

— Мислех си какво ли би било човек да се озове затрупан там.

— Нима се страхуваш от подземията?

— Не — тихо отвърна тя.

— Тогава вземи миньори и открий мястото.

— Шахтата е запълнена. Тялото на Джоейн остана там. Двама миньори погинаха при опита да го извадят.

— Някой оцелял ли е при срутването?

— Така мисля.

— Открий ги. Намери мястото колкото може по-точно и започни нов тунел.

— Достъпът до това ниво е забранен, сър — каза Иризис.

— Нима мислиш, че не зная? Аз поемам отговорност. Заеми се!

— Господарю, тръбите зоват!

Гилаелит, по-често наричан тетрарх заради слабостта си към числата на четвърта степен, скочи от леглото, стиснал очи.

— Къде е халатът ми?

Слугата го обви около издължената му снага. С резки дръпвания Гилаелит привърза широкия колан, върна се в леглото, този път седнал отгоре му, и повдигна чифт едри и неописуемо грозни крака. Стъпалата им се сдобиха с чифт кожени чехли. Сетне той протегна ръка, на сляпо, защото още не бе отворил очите си. В нея слугата постави чаша с размерите на купа. Жълтеникавата течност бе прекалено гъста, за да трепне. Дори парата се издигаше тромаво.

Гилаелит доближи чашата до носа си, вдишвайки зловонните пари на синапената вода, която повече приличаше на горчица, отколкото на течност. Главата му се отметна назад, очите се отвориха.

Той въздъхна и преполови чашата на големи глътки, предизвикали оживено раздвижване в гърлото му, подскоци от страна на адамовата ябълка. Последва нова въздишка.

Слугата, неизменно готов, обърса Гилаелитовия нос с кърпичка, притежаваща площта на покривка за маса. Гилаелит излочи остатъка и скочи на крака.

— Ааааааах! Много добре, Михаил. Станала е отлично тази сутрин. Преведи ме по алеята, ако обичаш.

— Не смея, господарю.

Гилаелит се усмихна. Този им ритуал беше отдавнашен. Доставяше му удоволствие да моли и получава отказ. Би се раздразнил, ако Михаил беше отговорил другояче.

— Тогава ме чакай в стаята с тръбите.

— Разбира се, Гилаелит.

Гилаелит се навъси от тази фамилиарност. Но пък Михаил му бе служил почти петдесет години, наследявайки баща си, който от своя страна бе отделил три десетилетия от живота си в служба.

— Бъди готов — каза той. — Тази сутрин съм гладен.

Тази реплика също бе част от ритуала. Гилаелит се отправи навън. Изцапаният с горчица халат, прикрил петната заради сходен оттенък, се развяваше около косматите му бутове.

Когато излезе на терасата, вън беше още тъмно. Дребният лунен сърп, светещ ниско в небето, почти не излъчваше светлина. Но това нямаше значение за Гилаелит — той бе прекосявал този път почти всеки ден в продължение на стоте години след завършването на Нириандиол. Резиденцията, най-значително постижение в живота му.

Нощта беше малко хладна за облекло като неговото, но стомахът му бе изпълнен с приятна топлина. Докато поемаше под пергола, около която бяха плъзнали лози, оригване с мирис на горчица се отправи нагоре по хранопровода му. С провлачване на чехли тетрархът пое надолу по пътеката.

Тя се виеше успоредно на външната стена на Нириандиол, която на свой ред правеше смели извивки. В далечината алеята започваше да лъкатуши надолу и се отправяше обратно, за да свърже осемте етажа на чудовищната постройка. Стъпала и перила отсъстваха, повърхността й бе неравна като океан. Колосална проява на дързост, защото под нея се простираха стотици дължини празнота. Много работници бяха погинали по време на изработването на тази пътека. Само един се осмеляваше да крачи по нея.

Гилаелит я познаваше не по-зле от собственото си тяло, но преходът продължаваше да представлява предизвикателство. Тази сутрин алеята бе хлъзгава, кондензирала влага от езерото далеч отдолу. Неочакваните коварни места бяха готови безразлично да отнемат живота му, ако отслабеше вниманието си. Прекосяването й бе добър начин за започване на деня. А и на нощта.

Съумял да достигне най-долното ниво, Гилаелит сграбчи дръжката на врата от червен яспис и я отвори. Тук нямаше нужда от ключалки. Коридорът беше тъмен. Тетрархът прекоси чернотата към малко помещение, откъм чийто праг се разливаше жълта светлина.

Вътре Михаил го очакваше със закуската — поднос с прясно осолени охлюви, покрити с жълтеникава и пенеста слуз. Гилаелит погълна деликатесите цели, по два наведнъж, сетне примлясна с устни и облиза пяната от пръстите си. Във всеки от ъглите на подноса бе поставена разрязана на четири глава маринован червен лук с размера на грейпфрут, с която господарят да прочисти небцето си. Тетрархът си избра парче, огледа го, откри дребен недостатък и го върна обратно. Останалите три глави също не издържаха проверката му. И шестнадесетте четвъртини бяха несъвършени. За щастие Михаил знаеше какво да прави. Слугата ловко отдели най-горния слой на една от четвъртините, предоставяйки на господаря си идеално парче.

— Прекалено е дребно — каза Гилаелит, за да поддържа формалността, но взе лука и шумно го задъвка.

Михаил му подложи полупълна купа със сериста вода, в която тетрархът да изплакне пръсти, след което собственоръчно ги обърса с оказалата се наблизо салфетка.

— Свободен си, Михаил.

Слугата се оттегли. Гилаелит взе фенера и прекрачи в съседното помещение, чиято обширност не позволяваше съзирането нито на тавана, нито на отсрещната стена. Там тетрархът остави лампата на пода, затвори капака й и напрегнато се вслуша в обградилата го тъмнина.

Тръбите наистина зовяха. Тетрархът различи ниска вибрация, която можеше да почувства през подметките на чехлите си, а сетне отдели и по-пронизително, стряскащо виене. Гилаелит наклони глава. Преди това не бе чувал нито един от тези звуци и източникът им му беше непознат.

Той отвори фенера и пое навътре в стаята. Понесеното сияние извикваше форми от мрака — тръби от дърво и метал, предимно групирани четири по четири, рядко девет по девет. Разположението им бе важно. Гилаелит би могъл да използва и по-големи числа, само че Нириандиол не бе достатъчно голям, за да ги побере. Срещаха се тръби, разположени хоризонтално, макар повечето от тях да се издигаха от земята. В края на помещението се издигаха още от безчетните тръби на органа, най-високите от които достигаха тавана — обхващащ всичките останали етажи. Гилаелит се настани на стол, около който в симетрични групи бяха струпани още тръби в различна големина, включително такива, по-тънки и от молив.

Този орган бе геомантично устройство, предназначено да се вслушва в хармонията на сферите и да я предава в звук. Макар да бе прекарал почти столетие в усъвършенстването му, Гилаелит все още не бе доволен. Почти неуловимите вибрации на планетите не можеха да бъдат засечени от неговата геомантия, дори и когато бъдеха насочени през най-големите тръби. Но органът улавяше други вибрации, други тонове. Повече от петдесет години тетрархът старателно ги бе записвал, стараейки се да разгадае съдържащата се в тях последователност. Много от вибрациите изглеждаха свързани с възловите точки или техните полета. В някои случаи възлите биваха изчерпани от сантенарските кланкери и други приспособления, захранващи се на принципа на Тайното изкуство. Още една загадка, която Гилаелит искаше да разреши.

Той бе построил модел на главните възлови точки, които му бяха известни, но и този модел не бе му донесъл желания успех. Органът му бе мощен, защото черпеше енергия от двойния възел на Бореа Нгурле. Но приспособлението не бе достатъчно чувствително. А може би това се отнасяше за тетрарха.

Звуците, които сега чуваше, бяха странни. Той трябваше да открие източника им. В другия край на помещението, върху абаносов пиедестал бе поставен стъклен глобус, представляващ модел на Сантенар — или поне на надеждно картографираните територии. Моделът показваше с изчерпателни подробности Лауралин и заобикалящите го острови. Образът, съдържащ и релеф, се намираше под стъклената повърхност.

Надявайки чифт копринени ръкавици, Гилаелит доближи пръсти до геомантичния глобус, без да го докосва. Нежни извивки пара последваха движенията му — за да бъде чувствителен, моделът трябваше да бъде изключително студен. Мразът биваше поддържан в сърцевината му.

Под пръстите на тетрарха заблестяха дребни точици светлина. Той си сложи очила с подвижни тройни лещи, които настрои, за да се загледа в изникналите означения. Гримасничейки, Гилаелит отново размести лещите, но пак нямаше успех.

Тетрархът се върна в стола си и се обърна към командното табло, изработено от цялостен кедров блок, широк две дължини. Този пулт съдържаше няколко клавиатури с триъгълни жълтеникави клавиши, а също и превключватели, педали и бутони. Гилаелит затвори някои от ограничителите, а други освободи, сетне доближи едрите си пръсти до клавишите и започна да свири, опитвайки се да пресъздаде ниския и потрепващ звук. Не успя, което усили раздразнението му, вече изострено от неуспеха с геомантичния глобус.

Гилаелит бе изключително могъщ геомант, макар могъществото само по себе си да не го интересуваше. Знанието беше всичко, което имаше значение за него. Беше богат, но богатството имаше една-единствена цел — позволяваше му да се отдава изцяло на изследванията си. Геомантията бе Изкуството, отнасящо се до небесните тела и контролиращите ги сили. Тетрархът целеше да я овладее до достъпното за него съвършенство, макар че рядко прибягваше до способностите си. Когато не му се налагаше да използва Изкуството, Гилаелит разчиташе на матемантията, която бе разработил самостоятелно и, доколкото му бе известно, единствен използваше. Използването на непозната наука си имаше предимства.

По-пронизителният звук също не можа да бъде точно пресъздаден, макар Гилаелит да разпознаваше тона и знаеше от кои тръби долита. Поне успя да забележи една отличителна черта на повика. Той се движеше.

Това беше странно. Органът бе в състояние да улавя звуците на онези сили, които оформяха и движеха света, само че последните бяха статични. Хармониите, асоциирани с планетите, луната, кометите и останалите небесни тела, оставаха незасечени. Случваше се някой достатъчно голям метеор да мине достатъчно близо, за да бъде песента му засечена — нарастваща пронизителност, която секваше внезапно. Но непознатите звуци, долавяни сега, не приличаха на нещо подобно.

Те се движеха бавно, което отхвърляше възможността за небесно тяло. Великолепна загадка. А Гилаелит обожаваше загадките. През по-голямата част от съзнателния си живот бе опитвал да разгадае света. Какво ли представляваше източникът? Органът не бе чувствителен към дребните излъчвания на сантенарските приспособления, захранвани чрез изкуството, защото те не представляваха интерес за него. Но това звучене бе различно. И носеше в себе си нещо раздразващо познато.

Тиан дойде на себе си още в гората. Помнеше всичко с изключение на падането. Хората, държащи носилката й, я отвеждаха по някакъв стръмен склон сред гора, където властваше аромат на гнило. Светлината на фенерите се олюляваше пред очите й. Нощта бе тиха, изпълнена единствено с шума на стъпки и моментни наставления за посоката. Мъжът, който я бе открил, вървеше далеч напред.

Приятел или враг бе Гилаелит? По-вероятно второто. По време на пътуването си Тиан често бе размишлявала как да се защити от нападатели. Но никога не си бе представяла, че може да се окаже в подобно безпомощно състояние. Гилаелит бе свободен да прави всичко, каквото си поиска с нея. Можеше да предаде таптера на лиринксите или да продаде самата нея на най-големия злодей в Сантенар. А тя не можеше да стори нищо. Искаше й се да бе умряла.

Часове по-късно, по зазоряване, те излязоха от гората и поеха по храстелива пътека, все така нагоре. Растителността ставаше все по-рядка, докато пътят им не ги отведе до ръба на кратера.

Върхът на Бореа Нгурле напомняше по форма бобово зърно. Състоеше се от голям кратер в западния край и по-малък, застъпващ, в източния. Нириандиол се намираше край северния ръб на по-големия кратер. Издължеността на постройката обхващаше няколкостотин крачки около ръба. Отдалеч изглеждаше, че се състои само от един етаж. Изключение правеше израстващата от нея кула.

Пътят умишлено бе оставен в лошо състояние. Той се извиваше по протежение на каменния ръб. Мястото пред предната част на резиденцията бе покрито с грубоват камък, за да оформи отчасти покрита тераса, върху която се виждаха маси и столове. Други участъци от нея бяха покрити със скали. Пейки бяха издълбани в самата планинска скала, оформяйки по-ниски тераси, спускащи се към кратера.

От това място изглеждаше, че Нириандиол е част от самата планина. Твърдта на последната бе всечена, за да освободи място за постройката. След приключването отломките бяха изградени обратно. Гледани отвън, само върхът и кулата бяха видими. Но от най-ниската тераса се откриваше гледка към пълното великолепие.

Синусоидни стени от тъмен камък се извиваха в още седем нива. Огромни прозорци от цветно стъкло оформяха мозайка, която можеше да бъде оценена единствено от отсрещната страна на кратера и с далекоглед. Стъклата, групирани девет по девет, бяха свързани с каменни очертания с геомантична тематика: спирали и арки, вложени в съответствие с тайните числа. Стръмният покрив бе покрит с плочи от червен яспис — дори те бяха подредени в числови мозайки. Нириандиол бе геомантичен шедьовър, проектиран да защитава стопанина си и да подхранва усилията му.

Главният вход, изработен от масивен къс халцедон, прикрепен на месингови панти, имаше овална форма. Обграждаше го жълт яспис.

Тиан бе въведена вътре. Вилата бе построена изцяло от камък. Долните етажи бяха специално проектирани да удържат тежестта на останалите. Ранената бе отнесена в голямо помещение, където бе положена да легне. Някой видя, че очите й са отворени, и й даде нова доза от успокояващия сироп. Занаятчията го изпи с благодарност.

Дойде на себе си, поставена в най-ужасяващото положение от живота си. Под нея бе поставен метален леген и някой силно натискаше мехура й. Тя силно се надяваше това да е жена, а не чудатото плашило Гилаелит. Във всеки случай притежателят на притискащата ръка изсумтяваше при всеки натиск. Тиан задържа очите си стиснати. Нима по такъв начин щеше да прекара остатъка от живота си, неспособна да извършва сама и най-елементарните функции? Ако беше така, то тя силно се надяваше въпросният остатък да не е дълъг.

Изглежда самият живот изпитваше удоволствие да я унижава. Всеки път, когато се сдобиеше с нещо, то й биваше отнето. Отхвърлянето от страна на Минис по-силно от всичко бе демонстрирало безполезността й.

Тиан винаги бе знаела, че някой ден ще трябва да се чифтоса, за да роди деца. Всяка жена бе длъжна да стори това. Тя често се бе впускала в мисли за това, макар и прекалено романтизирани. Но сега никога нямаше да се случи. И седнала можеше да продължи да върши занаятчийската си работа, но кой от мъжете би я избрал в подобно състояние?

Многобройните посетители я накараха да се почувства като циркова атракция. Неколцина от тях й заговориха, но тя не отвръщаше, замаяна от лекарството и случилото се. Освен това не бе свикнала да получава такова внимание.

Последва ново изсумтяване, по-силно, а сетне и отдалечаващи се стъпки. Тиан отвори очи. Гилаелит бе застанал близо до леглото и я гледаше. Тя не можа да не забележи странността на вида му. Носът му навяваше асоциации с диагонално отрязания ръб на дъска, устата привидно заемаше половината лице, а брадичката бе толкова голяма и ъгловата, че би се чувствала по̀ на място в някоя дърводелска работилница.

Косата му се отличаваше с цвета на речен пясък, с щръкнали във всички посоки косъмчета — не увенчание на скалп, а метла. Очите му имаха сив цвят, но не притежаваха онази суровост, често срещана при бледовината. Те носеха поглед на замисъл, дори философски. Те бяха единственото привлекателно у него.

Кой беше този Гилаелит? И какво искаше? Беше по-висок от Минис, което го правеше прекалено висок, и едър, но по-скоро заради големината на костите си. Бе въплътил в себе си странното съчетание на широки рамене и тясна гръд, а от краката му Тиан я напушваше смях.

Той се разхождаше из стаята, закрачил със скоклива походка. Ту се втренчваше в нея, която го наблюдаваше през полузатворени очи, ту се извръщаше. В момента се приближаваше към нея — нещо, което Тиан нямаше да е в състояние да върши до края на живота си. Тъй като занаятчията се чувстваше прекалено объркана, тя затвори очи и се престори на заспала. След като постоя край нея още няколко минути, Гилаелит излезе.

Най-сетне стаята бе празна. Тиан се огледа. Меки върви обгръщаха гърдите, кръста и бедрата й, привързали я към дъска. Можеше да движи единствено ръцете и главата си.

Покривните греди приличаха на огромни късове вкаменена дървесина. Помещението бе просторно, с формата на бъбрек, със стени от тъмна вулканична скала и фуги от блед хоросан. Подът също бе каменен, от различни по големина късове, слети в цялостна равнина с помощта на хоросан с цвета на бира. Стените бяха голи, покрити единствено с три акварела. И трите картини, дело на един и същи художник, описваха сцени от Историите.

В отсрещния ъгъл се издигаше библиотека, извита по формата на стената. Тя бе ръчно изработена от дебели дървени плоскости, видимо дело на любител, сътворено за удоволствие. Създателят й бе използвал естествените ивици на дървото, оформяйки ги единствено при нужда. За Тиан, свикнала с простовати и функционални мебели, този шкаф изглеждаше шокиращо разточителен.

В сегашното си състояние тя не можеше да достигне и едничка от онези книги, затова младата жена се извърна. Леглото й бе огромно, също изработено на ръка, макар и от по-тъмно дърво. Чаршафите бяха ленени, покриваше я одеяло от агнешка вълна, което нямаше нищо общо с бодливите завивки в завода. Пухът на заметнатия отгоре юрган бе лек като самия въздух.

Тиан не се чувстваше удобно сред подобен разкош. Дори самият простор я караше да изпитва неволна вина. Подобно помещение във фабриката би служило за обща спалня на поне двадесетина. Подът бе отчасти покрит с яркоцветни килими, сред които преобладаваха жълтото, оранжевото, червеното и кафявото. Недалеч от леглото й стоеше саксия, чието растение бе покрито с едри бели цветове. Нектарът им ухаеше тежко. Във фабриката никой не отглеждаше цветя по стаите си — нищо не би могло да расте сред тамошната мрачна и студена обстановка.

Стаята имаше три големи прозореца, чиито рамки групираха стъклото в групи по три. От опит Тиан знаеше, че единствено богатите могат да си позволят подобни прозорци. Изглежда Гилаелит бе не по-малко богат от легендарния туркадски магистър.

Тя се загледа през най-близкия прозорец, макар той да откриваше гледка единствено към стелещи се облачни ивици. Но за жена, прекарала почти целия си съзнателен живот във фабрика, тази гледка бе приятна новост. По време на дългото й зимно пътуване през Мириладел слънцето бе надничало рядко. Тиан копнееше да усети лъчите му върху лицето си.

Сянка пробяга по крайния прозорец — отново Гилаелит. Тя се надяваше, че той няма да влезе, само че на вратата се почука. Занаятчията не отговори, а домакинът влезе въпреки това. Сега беше облечен в дълга жълта роба, скриваща тялото му. Тиан реши, че е дошъл да я разпитва.

— Надявам се, че вече си по-добре? — каза той. Имаше акцента на човек, научил езика й от книги.

— Да, благодаря. С изключение на гърба!

— Съжалявам — отвърна домакинът и се загледа в очертанията под завивките.

— Вече няма какво да се направи. — Искаше й се той да си иде. Този разговор беше безсмислен.

— Има ли нещо, което би желала?

— Бих искала да изляза на слънце — изтърси Тиан, преди да се е усетила.

— Веднага ще се погрижа.

Той се приближи към вратата. Скоро двама слуги докараха малко легло на колела и я преместиха върху него. Гилаелит лично я избута извън прага, отвъд ъгъла и по неравна каменна пътека. Дъхът на Тиан секна от гледката и височината.

— Защо живееш на върха на вулкан?

— Бореа Нгурле, Пламтящата планина — отвърна Гилаелит, който не беше разбрал въпроса й. — Добре дошла в Нириандиол. Моят дом.

В движение младата жена преброи прозорците. Осемдесет и един. А под този етаж имаше още седем. „Дом“ не беше особено подходящо определение за това здание. То бе голямо почти колкото фабриката.

Гилаелит спря леглото сред малко павирано място зад гърба на постройката. Недалеч се издигаше каменен птичарник, от който долитаха грубите позиви на скитове. От дясно вътрешната страна на вулканичния склон се отправяше надолу, почти лишена от растителност. Жълтеникава и кафява пара се издигаше лениво. В далечината се виждаха работници, дребни като мравки. Далеч надолу, заело около една трета от дъното на големия кратер, езерото блестеше в лазурносиня яркост. Наблизо пълзеше гущер с дебела опашка. С величието си кратерът пораждаше удивление. Тиан никога не бе виждала нещо подобно.

— Какво прави онзи гущер? — запита тя, загледана във влечугото.

— Търси подходящо място, където да снесе яйцата си.

— Тук не е ли опасно?

— Така е. За нас също е опасно, макар да живея тук повече от век.

Тиан понечи да каже нещо, но затвори уста. В нейната земя нормалната продължителност на живота (за онези, които не участваха във войната) бе по-малко от шестдесет години. Очевидно Гилаелит не беше проточовек. Но пък и не беше аахим.

Слънцето заля лицето й с великолепна топлина.

— Може ли да погледна от другата страна?

Домакинът отведе леглото й отсреща, така че пред Тиан се откриваше гледка към гората. Пищният лес нямаше нищо общо с изпосечените гори около завода.

— Това ли е мястото, където… се разбих?

— Не. В онази посока. — Той посочи. — Конструктът е пострадал, но мисля, че може да бъде поправен.

Тиан не разполагаше със силата да попита за причината на аварията. Все още бе прекалено слаба дори за да се занимава с мисли по въпроса. Във всеки случай не искаше Гилаелит да знае за капризите на амплимета.

— Няма значение. Вече нищо няма значение…

Милувката на слънцето бързо се превръщаше в потискаща, не и без помощта на Гилаелитовото присъствие.

— Бих искала да се върна вътре.

Слугите я отведоха обратно в стаята, където и час по-късно Тиан не бе престанала да се поти. Гилаелит не я бе разпитвал. Очевидно искаше нещо от нея, иначе не би се отнасял толкова добре. Но какво? Безпомощността й я ужасяваше.

Балонът, обременен единствено с мангала и Ниш, се носеше високо и бързо. Силните въздушни течения го пренесоха отвъд планините на Филалор, които изникваха от западния край на Великите планини и отделяха мразовития Мириладел от по-умерените западни земи. Горите на централен Лауралин пробягаха под него. Ниш бе понесен на север от Бореа Нгурле. Преди часове огънят бе изгаснал и въздухът в балона изстиваше. Бавното му спускане го отведе отвъд широка и ленива река.

На разсъмване балонът премина отвъд оградата на огромен лагер, населен с възможно най-лошите обитатели — бежански лагер за част от милионите, подирили спасение след падането на заможния остров Мелдорин. В далечината можеше да се види Туркадско море.

Бе валяло цяла нощ и голата земя се бе превърнала в океан от кал. Ниш се понесе между две мизерни убежища. Там дългият му полет приключи — увисналите му ботуши се сблъскаха със земята, а торбата се спусна до него.

Сблъсъкът със земята накара механика да простене. Макар че отчасти бе замръзнал, тялото му пулсираше болезнено. Само след мигове се озова заобиколен от нарастваща тълпа мръсни и гладни хора. Без да му обръщат внимание, те се нахвърлиха върху балона и мангала, за да ги разфасоват с отчаяна ефикасност. Едва тогава се обърнаха и към пътника, за да изпразнят джобовете му. Палтото също бе дръпнато от раменете му. След това тълпата се разпръсна.

Ниш все още бе замаян от полета. Нямаше представа къде се намира, макар студът да не изключваше Мириладел. Мястото вонеше на застояла вода и отпадъци.

Някой изкрещя. Загърмяха барабани. Механикът се канеше да се провикне за помощ, когато нечий дребен силует изникна иззад най-близката колиба.

— Бързо! — просъска млад глас. Кльощаво момче на около единадесет. Говореше езика на западните територии, който Ниш бе придобил по време на щастливите си години като писар. — Пазачите идват.

— Още по-добре — отвърна Крил-Ниш. — Току-що бях обран и…

— Ела! — хлапето го задърпа за ръката. — Ако те открият, ще те съдерат от бой.

— Но аз не съм тукашен — поде възражения Ниш, сетне размисли и със залитане последва момчето. То го поведе между редиците колиби, за да се мушне под една от тях. Когато и механикът пролази, невръстният му спасител умело закри входа с парче дъска.

— Сега мълчи! — каза детето.

— Но…

— Изчакай!

Ниш надникна през пролуката. Барабаните звучаха все по-близо. Не след дълго изникна и отрядът стражи. Двама от тях отвориха с ритник вратата на близка колиба и нахлуха вътре, за да издърпат вън някакъв старец.

— Хващай се на работа, мързелива свиньо! Няма работа — няма дажба! — закрещяха те, стоварвайки сопите си отгоре му. Единият от тях очерта знак върху колибата, сетне двамата продължиха към останалите колиби, за да повторят процедурата.

— Какво е това място? — попита Ниш. Едва бе понесъл видяното.

— Би трябвало да е бежански лагер — отвърна момчето. — Но всъщност е лагер на роби. Работим по четиринадесет часа без почивен ден, а в отплата получаваме по черпак помия.

Маниерът му на изразяване не съответстваше на възрастта му. Изглежда тук децата бяха принудени да съзряват бързо — онези от тях, които оцелееха.

Стотици въпроси се мотаеха из главата на Ниш, ала той бе прекалено замаян, за да ги зададе.

— Аз съм Крил-Ниш Хлар, син на Джал-Ниш Хлар. Баща ми е перквизитор на Ейнунар. — Нямаше да е лошо да изтъкне това от самото начало.

— Перквизитор! — удивено прошепна момчето.

— Но аз съм само механик. Поправям оръжия и кланкери.

Това впечатли хлапето в още по-голяма степен.

— У дома обожавах да наблюдавам кланкери. Винаги съм искал да се кача в бойната кула на върха. Би ли могъл да ме качиш в някоя?

— Да, когато се махнем от това място. Можеш да ме наричаш Ниш. — Механикът подаде ръка, забравил изгарянето.

— Колм — представи се момчето и стисна здраво, спуквайки един мехур. Крил-Ниш потръпна. — Родом съм от Банадор, но вече нямам дом.

— Къде се намира Банадор?

— Отвъд морето, сред планините.

— Кое море? — попита механикът. Все още не бе установил къде е попаднал.

— Туркадско, разбира се — с превъзходство заяви момчето.

— Не съм тукашен.

— Откъде си?

— Ейнунар.

— Никога не съм чувал за него.

— Намира се на другия край на света. Значи този лагер се намира близо до морето?

Колм посочи:

— То се намира на около половин левга в тази посока.

— А наблизо има ли град?

Туркадско море бе дълго. Ниш се нуждаеше от по-конкретен ориентир.

— Малко по-нагоре по крайбрежието се намира Никеранд.

— Това име не ми говори нищо — призна Крил-Ниш. — Други градове?

— Отвъд морето, точно срещу Никеранд, се намира Туркад. Предполагам, че дори и ти си чувал за Туркад?

— Разбира се, че съм чувал. — В продължение на хилядолетия Туркад се бе славил като най-известния град в света, най-богатия и, за целомъдрените ейнунарци, най-покварения. — Ако не се лъжа, лиринксите неотдавна го завладяха?

— Миналата есен. Ти защо висеше за онзи… мехур?

— Прелетях Великите планини с него.

— Вкопчен така? — невярващо попита Колм.

— Под него беше закачен кош. Но бях нападнат от хищен звяр — нилатл — най-ужасяващото създание, което можеш да си представиш. Ноктите му бяха по-дълги от пръстите ми, а зъбите — почти колкото ноктите. Шиповете му бяха покрити с отрова, освен това можеше и да я плюе. Наложи се да подпаля коша, за да се отърва от него. Това беше единственият начин.

— Наистина?

Тонът на момчето загатваше, че то не вярва на нито една дума.

— Да! — Ниш дръпна крачола на панталона си, за да покаже жестоките следи върху прасеца си. Те бяха подути и зачервени. — А това — посочи към все още подпухналите си устни — е от отровата му. Целеше се в очите ми, но не успя.

Колм бе впечатлен.

— Никога не бях срещал истински герой. Обзалагам се, че би могъл да се изправиш срещу лиринкс и да го надвиеш.

— Обзалагам се, че не бих могъл. Един истински герой знае кога е време за битка и кога — за бягство.

— Като всички други — изсумтя момчето. — Това е лагер на страхливци. Дори и баща ми избяга, когато лиринксите дойдоха.

— Моят не избяга — отвърна Ниш, — макар да ми се искаше да го бе сторил. Един лиринкс разсече лицето му и засегна ръката му толкова зле, че се наложи да я отрежем. — Той стисна юмрук, трепна и разтвори пръсти, за да огледа ръката си под слабата светлина. Голям мехур бе скрил отчасти дланта му, друг се бе образувал по протежение на един от пръстите.

Колм го гледаше с благоговение.

— Това задето си обърсал отровата ли е?

— Не, защото бръкнах с голи ръце сред горивото, за да подпаля кошницата.

Колм утихна. Ниш отново се загледа навън през цепнатината. Виждаше единствено вбита земя и кал. Дори тревички не се подаваха. Всичко, което можеше да гори, бе изгорено. Всичко, което можеше да се яде, беше изядено.

— През цялото време не спрях да се моля за истински герой — тихо каза момчето. — Наистина ни е нужна помощ, Ниш. Останали сме без дом, без мястото, където сме живели повече от хиляда години. Дори изгубихме собствените си Истории, останало ни е само това, което мама и татко си спомнят, но те вече не искат да говорят за него. Те са се предали! Понякога ги мразя! Защо не искат да се бият? Ще ни помогнеш ли, Ниш?

— Поел съм на тайна мисия — отвърна механикът, разсъждаващ трескаво. Нуждаеше се от помощ, а само това момче и родителите му можеха да я предоставят. На остров Мелдорин гъмжеше от лиринкси. Всеки, отишъл там, щеше да бъде изяден. — За скрутатора. Съжалявам, Колм. Войната.

— Разбира се — мрачно отвърна момчето. — Къде отиваш?

— Не мога да ти кажа. Но ти би могъл да ми помогнеш.

Очите на Колм засияха.

— Но ти си герой.

— Изгубих балона си и бях обран. Трябва да се махна и да… продължа със задачата си.

— Разбира се, че ще ти помогна. Ще направя всичко необходимо. А в замяна… — С отчаяна искреност той се втренчи в Ниш. — В замяна, когато всичко свърши, ще ми помогнеш ли да си върна наследството?

Какво можеше да отвърне Ниш?

— Давам ти думата си, Колм. Когато войната приключи, ще ти помогна. — Механикът протегна ръка и момчето я пое, насълзено от благодарност. — Но първо трябва да избягам от този лагер.

— Пазачите не пускат никого.

— Ще им кажа кой съм. Ще им се наложи.

— Имаш ли документи, с които да го докажеш?

Механикът не разполагаше с нищо. По-голямата част от багажа му бе изгубена с все коша, малкото останали принадлежности му бяха откраднати.

— Не, но действам от името на скрутатора.

— Не нашия! Тук не харесват чужденци, освен това войниците са се наслушали на всякакви истории и вече не обръщат внимание. Просто ще те пребият и ще те захвърлят в калта. Те намират за жалко, че лиринксите не са се разправили с нас.

— В толкова голям лагер трябва да влизат и излизат хора.

— Само войниците. Понякога извеждат младите жени, но никога не ги връщат. Голямата ми сестра се крие.

Ниш добре разбираше защо. Войната опустошаваше обществото. В места като това властта бе единственото, което имаше значение. Придобиването и задържането й.

— Бих могъл да се преоблека като жена — полушеговито предложи Ниш.

Колм погледна към подпухналото лице и мускулестото тяло.

— Малко трудно ще вземат теб, Ниш.

Заслужих си го, помисли механикът.

— Ами ако прокопая тунел?

— Пръстта е само толкова дълбока — Колм показа педя, — а отдолу е скала.

— А ако прескоча стената?

— Войниците провесват телата от стената. След като приключат с тях.

Ниш потръпна. Възможностите за бягство бързо се изчерпваха.

— Родителите ти познават ли влиятелни хора?

— Не мисля. Ще те отведа при тях, когато се стъмни. През деня е рисковано. Ти нямаш знак.

— Знак?

Момчето протегна ръка. Върху опакото на дланта му личеше зачервен ъгловат белег.

— Войниците ли ти го направиха?

Колм кимна.

— Бележат всекиго, дори бебетата. С негасена вар!

— Трябва да е боляло.

— И все още боли понякога, макар да ме белязаха преди шест месеца.

— Бил си тук шест месеца?

— Да, но изгубихме дома си дълго преди това. Точно на деветия ми рожден ден.

— На колко години си сега, Колм?

— На дванадесет и половина. Ще мога да постъпя във войската на четиринадесет.

— Недей да бъдеш толкова нетърпелив — посъветва го Ниш.

— Ще се запиша още на рождения си ден — гордо каза момчето. — Трябва да отбраняваме онова, което ни принадлежи. Иначе не ни остава друго, освен да легнем и да зачакаме да ни убият.

Самият Крил-Ниш бе едва на двадесет, но се чувстваше невероятно стар. Само след символично обучение Колм щеше да бъде изпратен на фронта, където надали щеше да оцелее и месец. Тази трагедия се бе разигравала милиони пъти и нямаше да спре, докато човечеството не загинеше. Може би със знанието, което притежаваше, Ниш имаше възможност да промени нещата. Но за целта трябваше да избяга от лагера и да намери някой висшестоящ.

Недалеч се разнесе лай. Някой изпищя.

— Да вървим! — каза Колм. — Изкарват кучетата. Ако ни намерят, ще ни бият до смърт.

Ниш и момчето изпълзяха навън.

— Къде отиваме? — попита механикът.

Колм внимателно надничаше иззад ъгъла на колибата.

— Чисто е. Ела.

Двамата се затичаха между колибите. Ниш, престанал да задава въпроси, следваше напътствията на водача си. Обгръщаше ги смрад. Наложи им се да се спуснат в падина, по чието дъно се стичаха изпражнения. Малко по-надолу и от другата страна Колм приклекна в естествена вдлъбнатина, дело на някогашни наводнения.

— Това не е особено добро скривалище — със съмнение се обади Ниш.

Момчето откърти парче камък от стената, захвърли го и подбра друго.

— Тук ще останем за малко. Подай ми ръката си.

Механикът го стори. Колм обърна камъка с острия ръб напред и го прокара по опакото на дланта му.

Ниш изквича и рязко се отдръпна.

— Какво правиш?

— Трябва да имаш белег — отвърна момчето. — Без него си нищо!

Крил-Ниш отново посегна. Колм продължи да прокарва очертания, натискайки по-силно. Работникът трепна.

— Това е само драскотина — навъси се Колм.

— Героите също изпитват болка, Колм.

Когато приключи, момчето обра избликналата кръв и сравни делото си с очертанията върху собствената си ръка.

— Не е кой знае какво, но отдалече ще свърши работа.

— Ами ако се доближат и открият, че белегът не е истински?

— Би могъл да опиташ да побегнеш, но тогава ще бъде по-лошо, когато те заловят. Най-добре е да понесеш боя.

— Защо войниците ни мразят толкова? — Самият Ниш вече започваше да се чувства част от бежанците.

— Сега не става дума за войниците, а за главатарите. Те не искат нищо, което би могло да привлече внимание.

Двамата излязоха от вдлъбнатината и продължиха по протежение на смрадливата падина, а после се насочиха към паянтова постройка, видимо сглобена от останките на десетина колиби. Отпред стоеше часовой, облечен в същите парцаливи дрехи като Колм.

— Как ще влезем? — просъска Ниш.

Момчето не отговори. То напрегнато следеше постовия и подбра момент, когато той не гледаше, за да притича към страничната стена на постройката, отмести няколко разхлабени дъски и се промуши вътре.

За Крил-Ниш бе по-трудно да последва примера му, защото отворът и раменете му бяха еднакво широки. Той се озова в мрачно пространство, обградено от дъски. От двете страни се простираха десетки крака. Бяха се озовали под огромна работна маса, разположена по протежение на сградата.

Колм се обърна надясно и започна да лази, за да спре край чифт оцапани нозе. До тях почиваха по-малки стъпала, обути в раздрани сандали.

— Не излизай, докато не ти кажа — прошепна момчето в ухото на Ниш, а после се изви като набучена змиорка, за да се озове сред двете двойки стъпала.

— Къде беше, Колм? — попита изтощен и немощен женски глас. — Щях да полудея от притеснение.

— Наоколо — отвърна момчето. — На…

— Хващай се на работа, синко. — Гласът на мъжа бе също тъй безжизнен. — Изоставаме в квотата си и с твоята ленивост…

— Намерих го! — просъска Колм.

— Можеш ли да погледнеш този елемент? — попита майка му, без да обръща никакво внимание на думите му. — Не иска да се настави.

Последва мълчание, нарушавано единствено от щракване, потракване и понякога сдавена ругатня.

— Открих човека, който долетя с балона.

— Забрави го! В момента го търсят, а ние не искаме да привличаме внимание към себе си, момче. Колко пъти да ти го повтарям?

— Но…

— Опасно е, Колм — продължаваше мъртвият глас. — Не се набивай на очи. Върши си работата.

— Направо да умра!

— Той е шпионин! Или работи за врага. Ако бъде свързан с нас, всички може да умрем. Освен това трябва да мислим и за сестра ти, Колм. Не смятам, че трябва да ти напомням за това.

— Той е герой! — упорито отвърна момчето. — Той ще ни помогне да си върнем Готрайм.

— Това вече е невъзможно — тросна се мъжът. — Ние сме бежанци. Няма как да си върнем каквото и да било. Трябва да се радваме, че изобщо сме живи.

— Да се радваме? Какъв е смисълът да живеем, ако сме изгубили всичко, дори Историите си?

— Историята не може да се яде.

— Аз ще се върна, дори и ако ми се наложи да чакам цял живот. Готрайм е част от мен и аз няма да се откажа от него.

— Всичко, което не можеш да отнесеш със себе си, е безполезно. Каква е ползата да се оковаваш за скала?

— Вие дори вече не ни разказвате семейните Истории.

— Ако оставаш вкопчен в миналото, няма как да създадеш бъдеще.

— Този човек може да ни помогне. Трябва да чуеш какво е направил, татко. Той е герой.

Звучен шамар. Колм падна на колене. За момент погледът му срещна очите на Ниш, сетне момчето отново се изправи.

— Не искам да чувам и една думица повече — каза бащата. — Този човек е лъжец, а ти си глупак, задето си му обърнал внимание.

Ниш се отдръпна назад до стената, където беше най-тъмно. Джобовете му бяха празни. Дори един меден нид не му беше останал, така че вариантът с подкупването на пазач отпадаше. Можеше да разчита единствено на ума си. Ситуацията, в която беше попаднал, го отчайваше, но пък в последно време бе успял да открие изход и от по-мрачни условия. Той се облегна на дъските, затвори очи и се замисли. На практика разполагаше с три възможности.

Можеше да потърси пазачите, да им каже кой е и да обясни как е попаднал тук. Вероятен резултат: безмилостен побой, последван от запращане обратно в лагера, където щеше да бъде пребит отново, този път от бежанската мафия. Рискът беше неоправдано голям.

Можеше да се възползва от нощния мрак и да прескочи оградата. Подмятането на Колм за съдбата на кандидат-бегълците не правеше този вариант особено примамлив, но пък от друга страна Крил-Ниш знаеше, че пазачите рядко са тъй бдителни, колкото ги изкарват слуховете. В мрачна или дъждовна нощ щеше да има шанс.

Евентуалната помощ на момчето бе третият вариант. До този момент Колм бе показал, че може да му се има доверие, но Ниш не искаше да бъде прекалено настоятелен. Сам разбираше, че семейството винаги е на първо място.

Той прекара целия ден под масата. Вътре ставаше все по-задушно и влажно, което направи жаждата на механика особено мъчителна. За последно бе пил вчера със скрутатора. Нима бе прекосил цялото това разстояние само в рамките на ден? Нямаше представа колко дълго е бил в безсъзнание. Всички онези неща се бяха случили преди цяла година, може би дори в друг живот. Сигурно скрутаторът още не се бе върнал в завода, а Юлия… Бедната Юлия. Какво ли правеше тя? Ниш все още можеше да чуе писъците й.

Часовете се влачеха. Тежкият въздух се изпълни с миризмата на немити тела. Отникъде не долиташе свеж въздух. Крил-Ниш имаше усещането, че се задушава. Дървесните влакна върху плота на масата му напомняха на лиринкски гребен.

Предвид факта, че в това помещение работеха толкова много хора, вътре цареше необичайна тишина. Единствено се тътреха крака, тракаха сглобявани части, а на моменти някой прочистваше гърло. Механикът доближи око до една цепнатина между дъските, за да погледне по протежение на масата. Работниците сглобяваха малки механизми, вероятно за фронта.

Разнесе се удар, последван от бързо затихнал писък.

— Три дни полудажба! Работи по-усилено!

Гласът долетя някъде наблизо.

Ниш се постара да се свие колкото се може повече, макар да бе уверен, че ще бъде открит. Чифт космати прасци се приближиха, прикачени към най-мръсните стъпала, които бе съзирал през живота си. Те смърдяха на тор.

Краката спряха. Нещо удари по масата над главата на Ниш и металните предмети изтракаха. Механикът затаи дъх. Намираше се толкова близо до надзирателя, че можеше да чуе тежкото му дишане. Личеше, че и околните са застинали от страх. Носът на Крил-Ниш го засърбя, но той не смееше да помръдне.

— Продължавайте! — ревна мъжът и отнесе мърлявите си стъпала. Дрънченето се разнесе отново.

По някакъв начин Ниш успя да издържи остатъка от деня. Измъчваше го колебание: дали да се предаде, или да се довери на момчето? Засега той изчакваше. В ранния следобед работата спря за малко, докато бежанците се нахранят. По това време Ниш бе придобил кучешко обоняние от глад — можеше да подуши водата и се тресеше. Буквално бе започнал да припада, когато дребна ръка се подаде под плота, стиснала очукана дървена чаша.

Механикът я изпразни на един дъх и веднага съжали за лакомията си. Не му оставаше друго, освен да върне чашата в чакащата ръка. Последната скоро се подаде отново, този път с къшей черен хляб.

Сега Ниш се постара да прояви сдържаност, отгризвайки малки хапки — и още по-добре, защото сред трохите гъмжеше от боклуци, с които лесно би могъл да си строши зъбите. След като се нахрани, той положи глава върху ръцете си и заспа.

Когато се събуди, навън беше тъмно, но работата все още продължаваше. Какво го беше сепнало?

— Не започвай отново — просъска бащата на Колм. — Все още не си достатъчно голям, за да отървеш боя, момче!

— Той е тук — прошепна Колм.

— Какви ги говориш?

— Той е тук, под масата. Казва се Крил-Ниш Хлар и баща му е перквизитор.

Последвалото мълчание се проточи. Сетне мъжът изпусна дървения си гаечен ключ, приведе се да го вземе и се втренчи в Ниш.

Механикът удържа погледа му и тихо каза:

— Истина е. Баща ми е Джал-Ниш Хлар, перквизитор на Ейнунар. А аз съм тук по възложение на скрутатора. Моля за помощта ви от негово име.

Мъжът отново се изправи, забравил инструмента си. Ниш му го подаде.

— Кой скрутатор? — попита бащата на Колм, без да помръдва устни.

— Ксервиш Флид!

Мъжът възобнови работата си. Няколко минути цареше тишина.

— Ти ни довърши, Колм — промърмори майката. — Със семейството ти е свършено.

— Толкова ли не си могъл да не се намесваш? — каза бащата. В думите му нямаше гняв, само отчаяние. — Защо, Колм?

— Ти си ме учил да правя това, което смятам за правилно, без значение колко болезнено е.

— Тези правила вече не важат — покрусено рече баща му.

— Само го погледни, татко! Той целият е в рани, но това не го е спряло.

Този път и майката, и бащата се наведоха.

— Не можем да се отречем от него — каза майката, след като тя и съпругът й се изправиха. — Това също би привлякло внимание.

— Трябва — отвърна мъжът.

— Та той е още момче — възрази тя. — Дори още не му е поникнала истинска брада.

— Кажи му да си върви, Колм.

— Няма да го предам. Ти му кажи.

Отново последва плесница, но Колм остана неумолим.

— Ако той наистина е перквизиторски син, работещ по възложение на скрутатор, отказът ни би означавал смърт — с треперещ глас каза майката.

Метална пластина бе съборена от масата, предоставяйки оправдание на бащата да се приведе за пореден път. Лицето му изникна пред Ниш, съпроводено от майката и сина.

— Каква задача?

— Поверителна. Но нося информация, която е изключително важна за хода на войната. Трябва да открия начин да избягам и да се срещна със следовател или перквизитор. Или в краен случай висш офицер.

— Така да бъде — отстъпи бащата. — Зная дълга си. Скоро ще се оттегляме да спим. Когато ти дам знак, излез и тръгни между мен и Колм. Ще вървиш бавно, с наведена глава. Покажи ми ръката си.

Ниш го стори, а мъжът огледа кървавите драскотини.

— Може и да свърши работа, ако не се вглеждат прекалено. Тук нямаме приятели, но хората ни познават. В този лагер всеки е готов да предаде съседа си за допълнителна порция супа от рибешки глави.

Сигналът бе даден. Ниш изпълзя изпод масата и застана между Колм и баща му, който беше едър мъж, извисяващ се почти с една глава над Хлар.

Механикът незабелязано се огледа. Дървеното помещение бе приютило четири маси и по пътеките между тях се подреждаха хора. Тук трябваше да има стотици работници. Болшинството от тях бяха парцаливи, мръсни и недохранени като Колм. Малцина бяха онези с изправени глави.

Редицата бавно напредваше. Стомахът на Ниш трепереше от напрежение. Досега се бе справял, спасяван от благоразположението на съдбата. Но късметът можеше да му изневери със същата лекота, което щеше да означава гибел.

На излизане в чашата на всеки от работниците биваше шляпнат черпак овесена каша и му биваше връчен комат черен хляб. Ниш нямаше канче: щеше да се провали още при първото препятствие. Обзе го паника, която го напътстваше да бяга, ала младият Хлар потисна порива й. Той се обърна назад. Бащата бе осъзнал проблема, но не знаеше какво да прави. Ниш щеше да бъде разкрит със семейството и да пренесе наказанието си и върху останалите трима.

Беше и прекалено късно да се измъкне от редицата, оставаха не повече от шест крачки до изхода. Ниш се приведе напред.

— Нямам чаша — прошепна той в ухото на Колм.

Момчето му подаде своята, сетне взе парче метал от масата и с незабележимо движение го хвърли напред. Снарядът уцели един космат работник по ухото. Той се обърна и нанесе удар по вървящия след него, който не му остана длъжен.

Сервиращият се хвърли да ги разтървава с черпака си, което позволи на Колм да се сдобие с нова чаша.

Боят приключи бързо, защото никой не искаше да привлича вниманието на пазачите. Ниш получи дажбата си за деня и излезе успешно.

Вече бяха подминали пазачите и бяха прекосили двора наполовина, когато се разнесе вик:

— Хей, ти!

Ниш застина. Тежка ръка падна върху рамото му и стисна.

— Върви. Не се обръщай.

Механикът се вслуша в думите на бащата и отново закрачи, очакващ всеки момент войниците да дотърчат към тях. Но нищо подобно не се случи. Докато завиваха край ъгъла, с крайчеца на окото си Ниш можа да види как тримата смеещи се войници пребиват някакъв клетник.

— Всяка вечер се забавляват така — обясни бащата. — Неизменно се намира някой наивник, който се обръща при вика им.

Последвалите десет минути бяха изпълнени с нервност и лъкатушене сред лабиринта от различни по изработка колиби. Но накрая стигнаха безпрепятствено до мизерното свърталище, което Колм и семейството му наричаха свой дом. То бе изработено от дъски, платнища, треви и кал. Дори колибите на диваците го превъзхождаха.

Нищожността на колибата се простираше до всички отношения, включително и големината — вътре едва имаше място за бащата да легне. Пръстеният под бе покрит с папрат и тръстика. Стените бяха замазани на ръка с кал, а за покрив служеше парче платнище с големината на одеяло. Това изчерпваше всичките им принадлежности.

Вътре клечаха две момичета. По-голямото, може би на петнадесет, бе дребно, непривлекателно създание, от чиято коса определено капеше мазнина. Лицето на девойката бе покрито с петна и белези, а сред кривите й зъби чернееха празнини. По-малкото, на не повече от пет, беше красиво, с вълниста кестенява коса и зелени очи.

— Това е Крил-Ниш Хлар — представи го бащата, чието име Ниш бе узнал, че е Оинан. — Той е важен човек, който ще остане за известно време при нас. Никой не бива да говори за него. Крил-Ниш, запознай се със съпругата ми Тинкетил, голямата ми дъщеря Кетила и сестра й Франси.

Кетила покри лицето си с длани, по гърлото й пролича изчервяване. Бедното момиче, помисли си Ниш. Сигурно се измъчва още повече, като гледа красивата си сестра. Той се здрависа с Оинан, с Тинкетил и със сериозната, вторачена Франси. Кетила отказваше да го погледне, закрила устата си с ръце.

— Кетила — строго каза баща й.

По-голямата сестра премести едната си ръка зад гърба, а другата протегна. Крил-Ниш се ръкува и с нея, при което девойката срамежливо се усмихна. Между устните й блестяха съвършени бели зъби. Изглежда грозотата й не бе естествена. Явно и белезите върху лицето й бяха преструвка.

— Зъбите, Кетила! — остро каза Оинан.

— От тях ме боли, татко — тихо и умоляващо отвърна девойката.

— Остави я — застъпи се майката. — Винаги може да си ги сложи отново, ако някой се появи.

Тинкетил свари шепа корени, прочисти раните на Ниш с отварата и ги покри с мазнина.

Родителите не казаха нищо повече за госта си, нито разговаряха с него. Скоро децата се оттеглиха да спят. Крил-Ниш легна с лице към входа. Оинан и Тинкетил си шепнаха дълго — разпален аргумент, от който механикът не долови нито дума. Не дочака и края му, защото заспа.

Юлия се намираше в мината с Иризис — единствената й приятелка, след като скрутаторът я беше предал, а Ниш я бе изоставил. Впрочем дребната жена изпитваше подозрения и към нея. Някогашната близост между Иризис и Ниш надделяваше над факта, че в миналото Иризис се бе застъпвала за нея. Юлия ненавиждаше това минало с цялото си ревниво сърчице. Доставяше й голямо удоволствие да се противопоставя на Иризис всеки път, когато това беше възможно.

Миньорите Дандри и Пита също бяха с тях, за да се уверят за безопасността им. И освен това защото не обичаха външни хора да се щурат из галериите им. Ескортът приключваха двама войници, въоръжени с тежки арбалети. Тайното изнасяне на кристалите през лиринкски тунел бе сложило край на усещането, че мините са убежище от света. То бе ги превърнало в място, където всеки миг зад тях можеше да изникне враг.

В момента провеждаха проучване на седмо ниво, в секцията под жилата, открита от Джоейн. Зоната бе опасна, с множество забранени заради нестабилност места. От началото на тази мъчителна седмица Юлия не бе открила никакви кристали.

Моля те, открий нещо, Юлия, молеше се Иризис. Каквото и да е! Няма да понеса да съобщя на скрутатора за пореден провал. Снощи в очите му видях, че се страхува.

— Нищо не виждам. — Юлия бе застанала край стената, долепила ръце до камъка. През целия ден бе казвала това.

— Добре — уморено каза Иризис. Кога за последно си бе отспивала човешки? — Сега накъде, Дандри?

Жената повдигна карта, върху която бе нанесла всички посетени от Юлия места.

— Приключихме с това ниво. Остава ни единствено осмо, ако скрутаторът разрешава.

— Вече имам позволението му — каза Иризис.

— В писмена форма — намеси се Пита. — Достъпът до осмо ниво бе изрично забранен от предишния отговорник.

Той имаше предвид отговорник Ги-Хад, неин втори братовчед, погинал в онази ужасна битка край лиринкските иглута. Иризис никога нямаше да забрави смъртта му. Ги-Хад бе добър човек, макар да бе уредил тежко наказание за нея. Гърбът й щеше да носи белезите от камшика до смъртта й.

Тя му подаде копие от писмото. Пита добави подпис и го прибра в джоба си.

— Тогава да вървим — каза миньорът.

— Уморена — каза Юлия, чиито думи ставаха все по-оскъдни с напредване на изтощението й. — Не мога повече.

— Моля те, Юлия — настоя Иризис. — Само един час. Скрутаторът… — Тя млъкна, осъзнала грешката си.

— Изгубих модела — рече дребната жена, доволна от възможността да откаже. — Отивам вкъщи.

Определено от скрутаторите има какво да се научи, помисли с усмивка Иризис, когато Флид заспа. Тя се измъкна от леглото и го погледна. Неотдавна сигурно биха изглеждали странна двойка, защото във физическо отношение Ксервиш бе нейна пълна противоположност. Иризис го зави по-добре, облече се и се отправи към банята, а после и към стаята си, но не за да спи.

Нейната стая бе дребна, тъмна и потискаща — като всяка друга стая във фабриката. Въпреки времето, прекарано тук, Иризис така и не можеше да свикне. Като представителка на заможния род Стирм бе раснала в стая, по-голяма от домовете на повечето хора, от която се бе откривала гледка към езеро, поляна и лес. По тази причина заводът й се струваше още по-противен с грозотата си. Същото се отнасяше и за работата й. От съвсем малка Иризис бе мечтала да изработва бижута, но семейството й не бе искало да чува за подобно нещо. В нейно лице роднините й бяха виждали възвръщането на поизгубената родова слава.

Иризис ги ненавиждаше за тази принуда, но всеобщата война не й оставяше друг избор. Семейството и Историите бяха всичко за нея и тя не можеше да се противопостави. Тя бе станала занаятчия, а сега и майстор, но за майка й това не беше достатъчно — нямаше да се успокои, докато дъщеря й не достигнеше най-горната степен на занаятчийската йерархия. И Иризис щеше да го стори. Но когато войната свършеше, тя възнамеряваше да се заеме с бижутерство.

Погледът й се плъзна по стените, украсени с неща, които тя изработваше в свободното си време, най-вече миниатюри от изобилстващото тук сребро и полускъпоценни камъни. Тяхната изработка й доставяше по-голямо удоволствие от всичко, което бе създала като занаятчия. И това измъчваше душата й. Много от жените в завода носеха изработени от нея бижута, които бяха забележителни. Но изработката на украшения нямаше да помогне на войната. А войната бе на първо място. Иризис разбираше това и го приемаше, но пак не беше достатъчно.

С въздишка тя насочи мислите си към работата. Планината несъмнено бе пълна с кристал, само че дори Юлия би се затруднила да усети находищата през левга скала. Но ако миньорите й проправеха път, това щеше да помогне.

Оставаше неразрешен и проблемът с изчезващите възлови точки. Установяването му бе жизненоважно за хода на войната. А възлагането на задачата на нея означаваше, че скрутаторът не е доволен от работата на останалите екипи.

Но аз не зная достатъчно. Не зная нищо за възлите, освен че те излъчват полето. Това е работа за мистик, не за занаятчия, а аз не съм нито едно от двете. Не мога да го направя.

Едновременно с приближаването на зората се проясняваше и единственият възможен път пред Иризис. Трябваше да отиде при скрутатора и да признае.

Гилаелит дойде да посети Тиан още няколко пъти, но тя винаги се преструваше на заспала. Тя криеше нещо. Той бе отложил разпита й, защото имаше много неща, над които да размишлява. Сега войната бушуваше в северната част на Алмадин, а това не беше далече. Лиринксите бяха унищожили армия и опустошили град. Нито обширността на Червейния лес, нито склоновете на вулкана можеха да спрат целенасочена атака. Освен това амплиметът терзаеше ума му. Тетрархът прекарваше часове, загледан в кристала и удивляващ се над образуването му. Все още не го беше докоснал — всеки път числата му бяха казвали да изчаква.

На четвъртия ден след катастрофата на вратата се почука и вестоносецът Нирд влезе с бърза крачка. Торбата му се издуваше от депеши, а в ръката си държеше кожен плик. Имаше заострен нос, също тъй заострена брадичка, длъгнести уши и дебела до сбръчкване кожа, които характеристики му придаваха сходност с едър гном.

— Какво има? — попита Гилаелит.

— Войната! — отвърна Нирд с изпитателен поглед. Очичките му бяха малки и черни като череши. — Най-добре погледнете първо това. — Той подаде плика. — Току-що пристигна по скит.

Гилаелит развърза червените нишки и измъкна запечатаното с восък писмо. Забелязвайки печата, той се вцепени.

— Благодаря ти, Нирд. Днес следобед няма да имам повече нужда от теб.

След като вестоносецът затвори вратата след себе си, тетрархът счупи печата. Писмото беше от неговия пълномощник в Салудит и носеше вчерашна дата.

Чиари, макар това да бе псевдоним, бе сред най-доверените му посредници. Гилаелит смачка писмото в шепа и нареди да му донесат кана с пиво. Самият той излезе на терасата, любимото му място за размишления. Там той се загледа в кратера.

Аахан! Това означаваше двер, а отварянето й бе свързано с онези етерни смущения, които бе усетил преди седмици. Дали това бележеше зараждането на война между световете? Защо, защо Тиан бе докарала летящия конструкт тук? Но пък нали самият Гилаелит бе сторил всичко по силите си да привлече тайнственото излъчване в нощта, когато тръбите на органа бяха зазвучали? Независимо дали усилията му бяха я довели тук, или появата й бе случайност, фактите си оставаха непроменени. Сега Тиан беше негова грижа.

Как бе успяла да открадне летящия конструкт? И защо бе нападнала аахимите по такъв безразсъден начин? Тази ситуация излизаше извън контрол. За пръв път от цял век Гилаелит изпитваше страх. Възможно беше рискът да се окаже неоправдано висок. Той отново се допита до числата, ала получената последователност бе двусмислена.

Най-разумно щеше да бъде да отведе Тиан обратно до мястото на катастрофата, да я положи до авариралата машина и да я остави да умре. По някакъв начин тя бе толкова тясно свързана с портала, амплимета и конструкта, че собственикът на машината трябваше да я търси.

Макар и неохотно, тетрархът се спря именно на това решение. Той нямаше намерение да рискува живота си за една саката крадла, без значение колко щеше да го измъчва споменът за очите й. И по-рано бе виждал този поглед, нищо добро не произтичаше от него.

Амплиметът беше нещо друго. Изкуството и Науката за земята бяха делото на живота му. Този бипирамидален кристал можеше да го отведе до онази сърцевина, която до този момент винаги бе убягвала на Гилаелит. От него нямаше да се откаже, освен ако не съществуваше риск да изгуби всичко. А този риск щеше да съществува, докато не откриеше по какъв начин Тиан е успяла да открадне летящия конструкт. И тук се криеше проблемът. Всеки компетентен гадател можеше да разчете аурата, излъчвана от амплимета. Ако тетрархът изоставеше конструкта, но задържеше кристала, в машината биха останали достатъчно следи, за да бъде кристалът проследен до Нириандиол.

Трябваше да вземе решение бързо. Дали амплиметът си струваше този риск? Ако не, решението ставаше елементарно. Той слезе при органа, за да прецени какво да прави с кристала.

Там тетрархът премести лоста, отварящ таванския прозорец високо над него. Слабите лъчи на лунния сърп се разляха върху работната му маса, скрежовития глобус и амплимета, положен върху парче разгърнато черно кадифе. Кристалът сияеше силно, а понякога в сърцевината му настъпваха изменения в интензивността. Странно и интригуващо.

Гилаелит протегна обвита в ръкавица ръка, но я отдръпна, когато една от големите тръби прозвуча почти недоловимо. Звукът напомняше далечното жужене на пчели. Предупреждение. Бе свидетелствал тази проява при всяко посягане към бипирамидата.

Това беше изнервящо. Кристалът бе мощен и чувствителен. Какви ли чудеса очакваха тетрарха, ако успееше да узнае как да си служи с него. Дребната крадла не би могла да използва и нищожна частица от амплиметния потенциал.

Взел внезапно решение, Гилаелит отново пови кристала и го отнесе отвъд клавиатурата: на място, където групи тръби — някои вертикални, други наклонени, повечето вертикални — се подреждаха около място с куха звезда с осемдесет и един лъча. Тетрархът постави кристала в кухината, намести го и издърпа кадифето.

Върнал се обратно при клавиатурата, Гилаелит внимателно започна да измества превключвател, който издърпваше златен предпазител от средата на звездата. Тетрархът затаи дъх, споходен от нетърпимо напрежение. Всичко можеше да се случи. Или по-лошо, нищо.

Сиянието на кристала започна да отслабва. Искрата изчезна. Изглежда в същия момент облак бе затулил луната, защото сребристите лъчи откъм тавана също се скриха. Всичко се обгърна със скреж. Когато Гилаелит отмести крака си, откъм пода долетя пукот.

Скрежът се задълбочи с изместването на превключвателя до крайна позиция. Сетне, с оглушителен рев, всички тръби на органа прозвучаха едновременно — звук с ярост, впила се в черепа му. Тетрархът притисна ръце над ушите си, но това не помогна — ревът долиташе право в съзнанието му. Една от дървените тръби се пръсна, отломък потъна в ръката на Гилаелит.

Тетрархът ритна превключвателя в изходно положение и ревът утихна, но не и преди още тръби да избухнат, а един метален ред да увисне като маджунен. Покрил дланта си с парчето кадифе, той посегна към звездовидното гнездо. Не би се изненадал, ако кристалът обгореше пръстите му до дим. Но амплиметът изглеждаше непроменен, дори леко по-хладен от преди. Сиянието се бе успокоило.

Гилаелит нямаше представа какво се е случило, но потръпваше от мисълта за настъпилото смущение в етера. Надяваше се, че останалите гадатели няма да разгадаят произхода. Кристалът се оказваше дори по-могъщ от очакваното. И по-опасен. Нещо го бе трансформирало, но тетрархът не можеше да определи какво. Искаше да задържи амплимета за себе си, но и нямаше намерение да рискува живота си, докато го изпитва. Това му оставяше една-единствена алтернатива.

Трябваше да се обърне към крадлата. Но първо трябваше да се погрижи за нещо по-неотложно. Той повика надзирателя си.

— Гъс, искам да събереш група от най-доверените си хора. Идете в гората и донесете машината. Отстранете следите и я донесете така, както е прикрита. Ще може ли всичко да е готово днес?

Надзирателят се замисли, потриващ лъскавото си чело.

— Ще взема двадесет души. Това трябва да е достатъчно. Недалеч има проход, който сме използвали и по-рано, ако си спомняте. Ще използваме него, а остатъка от разстоянието ще изминем под прикритието на нощта. До полунощ машината ще е в подземието ви.

— Нека хората ти се закълнат да пазят тайна, дори и от интимните си партньори.

— Малко е късно за тайни, господарю. Всички говорят единствено за това.

Гилаелит се навъси. Хората бяха толкова недисциплинирани.

— В такъв случай лично ще говоря с тях. Не бива да има повече приказки. Другите не бива да знаят, че машината е тук. Всъщност дори мисля да ги изпратя от другата страна на ръба. Смятам, че гланборинковите храсти вече цъфтят?

— Ранозреещите. Върху южния склон.

— Отлично. Установих, че тази вечер искам за десерт гланборинков пай. И още нещо.

— Да, Гилаелит?

— Не би било зле, ако ти и хората ти се оттеглите за известно време след тази задача.

— Не е като да няма какво да се прави долу — каза надзирателят. — Няма да се изкачваме, докато не ни наредите.

— Много добре. И заръчай на хората си да се сдържат от набези върху най-доброто ми пиво.

Гъс се засмя.

— Всеки човек си има слабости. Досещам се, че забележката ви се отнасяше по-скоро за мен, отколкото за тях. Ще я имам предвид, макар че работата ще отваря глътка, господарю.

Верността му заслужаваше да бъде възнаградена. И Гилаелит обеща, макар и с известно съжаление:

— Когато всичко приключи, ще получиш пълна бъчва.

Таптерът представляваше друга загадка, макар и по-податлива на логика. Ковачите на Гилаелит бяха свалили смачканата метална обвивка, за да я изправят. Самият той бе огледал целия механизъм на конструкта, но не бе открил принципа, на който машината се носи над земята и лети. Смущаваше го, че една лъжлива крадла бе съумяла да постигне нещо, което убягваше нему.

Два дни по-късно Гилаелит се бе отправил да нагледа Тиан, когато Михаил притича насреща му.

— Господарю, господарю! — извика слугата, нахлувайки.

— Какво има? — сопна се тетрархът, мразещ хаоса и емоциите.

— Кларм, сър. Джуджето скрутатор.

— Какво? Изкачва се по склона?

— Точно в този момент се намира на терасата.

Гилаелит подскочи. Как Кларм бе успял да се изкачи, без да бъде забелязан? Скрутаторска магия!

— Нека тази врата бъде залостена! — нареди тетрархът и се затича, забравил за Тиан.

Кларм бе скрутатор на Боргистри, земята на юг от Бореа Нгурле. Реално погледнато неговата власт не се простираше тук, защото Гилаелит разполагаше с древен документ, указващ, че тази дребна територия му принадлежи. Това състояние на нещата бе в угода на околните предводители и най-вече Съвета на скрутаторите, иначе Гилаелитовият документ отдавна щеше да бъде анулиран. Но войната непрекъснато променяше света и тетрархът болезнено ясно осъзнаваше уязвимостта си. Той трябваше да угажда на всички, да не раздразва никого, да бъде полезен на скрутаторите.

Тетрархът все още не бе направил избора си. Дали трябваше да даде таптера на Кларм, или да излъже и да се надява, че ще му се размине? Дори и да успееше, скоро щеше да му се наложи да изостави Нириандиол и всичките си тукашни постижения. Но ако скрутаторът заподозреше, че Гилаелит крие конструкта…

— Скрутатор Кларм! — каза тетрархът, докато излизаше през овалния вход. — Радвам се да ви видя. Заповядайте.

Пажът на Кларм притича с табуретка в ръка, за да я постави до стремето на джуджето, защото иначе дребният скрутатор не би могъл да слезе сам от седлото. Въпреки недостатъка си, той бе весел по природа. Но споделяше безкомпромисността, обединяваща онези, надянали скрутаторски роби.

Кларм се спусна на земята, кимвайки на слугата си. Походката му навяваше асоциации с човек, прекарал дълго време на борда на кораб. Ослепително усмихнат, скрутаторът протегна ръка. Бе красив, с прекрасна къдрава кестенява коса, която се спускаше по врата му. Очите му носеха цвета на езерото в кратера.

— За мен е удоволствие да бъда тук, Гилаелит.

Тетрархът се поклони ниско и прие предложената му ръка. Винаги бе харесвал Кларм, макар да не му се доверяваше. Най-напред скрутатор, далеч след това приятел.

— За мен е още по-голямо удоволствие да ви приема, приятелю. Колко време мина? Определено прекалено дълго.

— Днес стават единадесет месеца. — Кларм винаги знаеше подобни подробности.

— Заповядайте на сянка. Да заръчам ли да ни донесат кана от най-доброто си пиво?

— Нека бъде бъчва.

Слуга бе изпратен с поръчение, а домакинът отведе госта си под лозите, където седнаха да разговарят. Традицията изискваше първите приказки да засягат незначителни теми — прекрасното време и красотата на близкото езеро. Скоро прислужникът се върна, понесъл кана с размерите на кофа. Следваше го друг слуга, носещ поднос с деликатеси — мариновани вътрешности от езерна риба за Гилаелит и по-традиционни мезета за скрутатора.

Кларм сбърчи нос.

— Виждам, че вкусовете ти не са се променили. — Той си избра парче синьо сирене, добави резенчета корнишон и го погълна цяло.

— Нима има причина за обратното? — Гилаелит защипа два червеникавокафяви органа и с погледа на ценител се наслади на потеклите от тях капки, преди да ги погълне. Сетне напълни халбата на скрутатора, наля и в своята. След наздравицата Кларм изпразни на един дъх порцелановата си чаша, наля си втора, погълна и нея, а от третата отпи само глътка. Това се беше превърнало в негова традиция при посещенията му. Изпитото пиво никога не се отразяваше на разсъдъка му.

Гилаелит, познаващ ограниченията си, се задоволи с голяма глътка, преди да остави халбата върху масата и да погледне скрутатора в очите.

— Зная, че тъмното ми пиво е отлично. На него ли дължа посещението ви, или сте дошли във връзка със събитието, за което говорят всички?

Никой не минаваше край Бореа Нгурле просто така, защото вулканът се намираше на двадесет левги от Големия северен път и наоколо нямаше нищо забележително.

— Предположих, че шпионите ти са ти казали — отвърна Кларм. — Каквото и да е станало сега с този летящ конструкт, той спря напредъка на аахимите, а за нас това е благословия. Само за няколко седмици те прекосиха половината континент, но след изчезването на онази машина не са отмествали главния си лагер. Не е нужно да ти казвам колко ни шокира появата им. Те са дошли от Аахан, Гилаелит. През двер! Какво искат? Наистина ли са бежанци, или са преден отряд, дошъл да подготви настъпление? Дали ще се съюзят с нас срещу лиринксите, ще се присъединят към тях, или ще се сражават самостоятелно? От отговорите на тези въпроси зависи бъдещето ни.

— И бъдещето на аахимите. Радвам се, че дойдохте, Кларм, защото не съм спрял да разсъждавам над това откакто чух за него. Едно нещо ме обърква повече от всичко друго.

Скрутатор Кларм повдигна вежда.

— Най-ранните слухове гласяха, че те несъмнено се подготвят за война. Впоследствие всички доклади показват, че аахимите изглежда са изгубили целта си.

— Възможно е докладите да са покварени — отбеляза Кларм.

— Съмнявам се, че дори тези аахими са пресметливи колкото скрутаторите — възрази Гилаелит с престорена веселост. — Те кръстосват безцелно, а с всеки изминал ден предимството им намалява. Така не се печели война. Ако са възнамерявали да нападат нас или лиринксите, защо не са го сторили досега?

— Въпрос, който Съветът също си задава. След пристигането си аахимите са изпитали няколко сътресения. Забележи. — Скрутаторът обра капка от ръба на халбата си и я облиза с розовичък език. — Сантенар, който са познавали някога, е представлявал сбирщина от примитивни и войнствени нации, лесна плячка за завладяване. А сега се озовават сред свят, организиран за война, добре въоръжен и закален в поколения битки. Разполагаме с огромни флотилии кланкери, а също и с други оръжия, захранвани от Тайното изкуство. Какво друго, за което те не знаят?

Скрутаторът разпери втори пръст.

— Лиринксите са не по-малко страховит противник и са многобройни. Те също са разработили Изкуството, и то в неразбираеми за аахимите посоки. Справка: плътоформирането.

Трети пръст.

— Аахимите са очаквали сънародниците, които са живели тук в продължение на хиляди години, да ги подкрепят, защото те виждат себе си като истинските и неопетнени жители на Аахан. Но аз познавам сантенарските аахими и зная, че те гледат на тях по различен начин. Те ще гледат на нашествениците като на примитиви, които поставят клана пред вида; които в продължение на четири хилядолетия нито веднъж не са се обединили, за да отхвърлят ярема на хароните.

Четвърти пръст.

— Летящият конструкт е тайна, с която те не разполагат, въпреки факта, че са построили всички останали. Над десет хиляди, доколкото съм осведомен. Кой е този гений, който е преобразил работата им толкова бързо и толкова радикално? Съветът е готов да плати един милион златни тела за тайната на полета и по десет хиляди за конструкта и личността, която го е откраднала.

Гилаелит бе втрещен. Годишната войнишка заплата възлизаше на един златен тел. А скрутаторите бяха пословично стиснати.

— Освен това между самите нашественици има търкания — продължи Кларм. — Клановете ненавиждат Витис заради арогантността му и суровостта. А той, говори се, остро осъжда онези, които не следват нарежданията му. — Скрутаторът изпразни халбата си и я напълни отново. — Каквито и да са били замислите му, кражбата на този конструкт ги е забавило. За да се сдобие отново с него, Витис пожертва елемента на изненадата.

— Искате да кажете, че аахимите не могат да постигнат съгласие за последващите си ходове?

— Сред тях липсва единство. Тази липса представлява възможност за нас, но крехка, защото аахимските разногласия ще изчезнат в мига, в който бъде обявена война. Затова се нуждаем от отговори. Какво знаеш за жената, която е откраднала конструкта? — Очите на Кларм бяха необичайно ярки.

Последен шанс. Ако предадеше таптера и Тиан, дали скрутаторът щеше да му позволи да запази амплимета? Не, разбира се. Без бипирамидата таптерът не можеше да лети. Несъмнено този проблем можеше да бъде разрешен в течение на времето, само че човечеството не разполагаше с време. Не мога да се откажа от амплимета, реши тетрархът. Сто и петдесет години съм работил за това. Човечеството ще трябва да се оправя само.

Той погледна Кларм в очите.

— Нищо, с изключение на това, че тя е нападнала лагера им — излъга той. — Ами вие?

Вече нямаше връщане назад.

— Тя е родом от Сантенар, занаятчия от Тикси, изработвала отлични контролери. Името й е Тиан. — Скрутаторът обърса пяната от ръба на чашата си. — Отне ми известно време да открия коя е. Толкова депеши минават през мен… Избягала е от фабриката миналата година след… неприятен инцидент. За последно разбрах, че била отвлечена от лиринкси. Моят колега Ксервиш Флид се опитваше да я върне. Тук идва най-важният въпрос: дали самата тя е успяла да открие как да накара конструкта да лети? И ако не е била тя, тогава кой?

— Как би могла? Не би ли изисквало това контрол над Тайното изкуство? Вие загатнахте, че тя има криминална история. Тя е просто умна крадла. Аз бих насочил вниманието си към сантенарските аахими.

— Защо?

— Слуховете говорят, че дверта е била отворена в Тиртракс. Аахимите разполагат и с нужните ресурси, и с необходимото Изкуство. Кой друг отговаря на тези условия? Аз самият не съм способен, а се съмнявам, че дори Съветът…

— На твое място бих спрял с разсъжденията тук.

— Забърквай се в работата на скрутаторите на свой риск — цитира Гилаелит.

Кларм се изправи и се приближи до парапета, който бе почти на нивото на главата му. С един скок джуджето се настани отгоре. Тетрархът се облегна до него.

— Притеснен съм — каза Кларм. И наистина изглеждаше разтревожен, рядко изражение за един скрутатор. — Макар че ти си единственият, пред когото признавам. Ако аахимите се обединят, а аз съм сигурен, че това е неминуемо, техните конструкти ще ни унищожат. Превъзходството на въздуха е единственият възможен отговор, който можем да им дадем. Разсъжденията ти са логични, но ние на всяка цена трябва да намерим Тиан преди Витис. Бъдещето ни зависи от тази машина. Ще изпратя съобщенията веднага.

Всеки друг би се почувствал гузен. Гилаелит дори не трепна. Скрутаторът се зае да съставя писмата, сетне двамата се отправиха към постройката, където биваха отглеждани скитове. Тетрархът даде на Кларм пликове, в които джуджето прибра писмата.

— Къде трябва да пристигнат съобщенията? — попита домакинът.

Кларм му каза.

— Колко време ще е нужно, за да разберат птиците къде трябва да отидат?

Остра болка прободе Гилаелит в стомаха и той се преви.

— Добре ли си, приятелю?

— Стомашни болки.

— Нищо чудно, предвид отвратителните неща, които ядеш.

— С тяхна помощ станах това, което съм.

— Не се съмнявам — сухо каза Кларм. — Мога ли с нещо…

— Имам камък в жлъчката. Скоро ще ми мине.

— Не и достатъчно бързо. Моят аптекар разполага с прекрасно лекарство против камъни.

— Ако проблемът се заинати, непременно ще се обърна към него. — Гилаелит се насили да се изправи. — Колко време, питахте? Никакво. — Той се отправи към лавица с буркани, от които извади три монокристала и сложи по един във всеки плик. — Птицата се ориентира по излъчванията. Тези парчета са предварително синхронизирани със съответните дестинации.

— Хитроумно нововъведение. — Скрутаторът подаде пликовете на гледача. — То определено ще представлява интерес за нас. Изгубените съобщения са голям проблем.

— Ще получите колкото кристали пожелаете — каза Гилаелит. — Безплатно.

Кларм се поклони. Двамата изчакаха да видят как скитовете биват пускани — не едновременно, за да не се нападнат — после се върнаха на терасата. Гилаелит все още вървеше леко превит.

— Няма да ни бъде лесно да я открием — каза Кларм, — нито да пренесем нея и конструкта, ако го сторим. Шпионите и информаторите на Витис са навсякъде.

— Това не ме изненадва. Който открие летящата машина и разгадае тайните й, ще спечели войната.

— Който я открие и ми съобщи — каза скрутаторът, — ще се къпе в златна вана до края на живота си.

— Ще ми се конструктът да беше при мен — силом се усмихна Гилаелит. — Моята е от обикновен риолит.

— Не се справяш зле. — Кларм огледа вилата.

— Отне ми доста време.

— А всичко това може да бъде изгубено толкова бързо.

— Така е — въздъхна Гилаелит, избирайки да не обръща внимание на тънката заплаха. — За един миг.

— Като стана дума за това, не изтича ли срокът на договора ни за сярата?

— Да, но ако не желаете да го подновявате…

— Желаем, разбира се — отвърна скрутаторът, — макар че много неща трябва да бъдат взети предвид. Войната, други доставчици…

— Убеден съм, че ще постигнем съгласие, Кларм. Както знаете, аз съм изключително гъвкав. И ако има нещо друго, с което бих могъл да помогна на скрутаторите…

— Визираш ли нещо конкретно? — Кларм се престори на отегчен, но не напълно успешно. Гилаелит бе разработил рядкото умение да разчита хората, включително престорената апатичност на скрутаторите.

— Според един от слуховете конструктът е изчезнал в северната част на Червейния лес. Правя всичко по силите си да го открия. Ако го намеря… да кажем, че нямам нужда от подобна машина.

— Търговецът, който я получи, ще се сдобие с цяло състояние.

— Но не би задържал това състояние или конструкта за дълго — отбеляза тетрархът. — Нито главата си. Аз предпочитам да задържа своята. Ако разбера нещо, веднага ще изпратя скит.

— Благодаря ти — каза джуджето и изпразни халбата си. — Както винаги, удоволствие е да се работи с теб.

— Още една халба, приятелю?

— Друг път. Съветът ни пришпорва здравата. Трябва да вървя.

Ниш се вгледа в прорязваната от пламъци тъмнина. Самотен силует притичваше край стената, но никъде не се виждаше група. Той реши да рискува и се провикна.

— Колм! Оинан, Тинкетил! Кетила! Франси!

Никакъв отговор. Не беше изключено някой лиринкс да е заобиколил от тази страна на лагера и да ги е нападнал. Но по-вероятно бе да са избягали, неспособни да чакат дълго. Той не ги винеше. Бягството беше надпревара, в която изоставащите щяха да бъдат изядени. Механикът изпитваше единствено съжаление — те се бяха изложили на риск заради него и той искаше да им благодари.

Той стисна чука си и потъна в мрака. А сега накъде? В подобна обстановка никога не можеше да се определи. Дори и в началото да избереше правилна посока, час по-късно тя можеше да се окаже грешна.

Бе се отправил към долчинка, когато нещо прошумоля от лявата му страна. Вероятно това беше друг бежанец, но Крил-Ниш предпочете да не рискува и приклекна, за да скрие силуета си. Някой изскочи от гъсталака и се хвърли право към него. Механикът опита да отскочи, а мъжът — в полумрака се видя, че противникът е човек — замахна с нещо към него. Ниш реши, че това е меч, заплашващ да го обезглави.

В глупав инстинкт повдигна ръката си, в която за щастие на Ниш се строши неголям клон — противникът му не разполагаше с истинско оръжие. В отговор Крил-Ниш стовари чука в стомаха му. Онзи рухна беззвучно. Механикът се затича сред обраслата с тръстики долчинка, докато не надуши солена вода. Туркадско море се намираше пред него.

В такъв случай Никеранд бе разположен от дясната му страна. Тъй като от тази посока настъпваха лиринксите, а и самият град гореше, механикът се обърна наляво. Тук бреговата линия се извиваше на запад. Достигнал брега, Ниш видя пламъци да се отразяват във водата. Отдалече гледката беше много красива.

Напредването по проскърцващия пясък го отведе към по-светло място. Забелязал нос в далечината, Ниш се затича към него. Не искаше да остава дълго на плажа, защото тук лесно можеше да бъде забелязан от някой летящ лиринкс.

Достигна възвишението по изгрев-слънце. Изграждаше го сивкав като водата пясъчник. Около носа се издигаше скална платформа, която стихиите бяха захабили в ъгловатост. Бавни вълни се разплискваха сред скалите.

Пътьом Ниш забеляза стриди. Изгладнял, той стовари чука си върху една от черупките. Парченца се разхвърчаха навсякъде, едно от тях попадна в окото му. С помощта на заострен камък механикът нападна друга черупка, този път по-внимателно. Успя да я разполови и да погълне съдържанието, което не беше особено голямо, нито особено примамливо на вид, само че Крил-Ниш бе прекалено гладен, за да бъде придирчив.

Изяде около тридесет, преди соленият им вкус да го принуди да спре. Тъй като не носеше вода със себе си, механикът се отправи нагоре по скалите, за да потърси извор.

От върха можеше да види все още горящите кули на Никеранд. Западният вятър влачеше мазен кафеникав облак. Дим се издигаше и от няколко места в бежанския лагер, над който кръжаха лиринкси.

На юг се извиваше дълъг плаж. В далечината отвъд него се забелязваха дюни и мочурища — терен, труден за прекосяване, но в който е лесно да се изгубиш. Стотици плавателни съдове се бяха отделили от брега на Никеранд: от великолепни шлепове до черупки с чаршафени платна. Всички те се отправяха навътре в морето, където лиринксите нямаше да смеят да ги нападнат. Ниш размаха ръце със слабата надежда, че някоя от лодките може да поеме към него, за да го вземе на борда си. Но никой не се отклони.

На изток той видя път, отрупан от бежанци. По-голямата бройка означаваше известна защита срещу опасностите и възможност за измолване на храна. Отвъд в далечината се издигаха криволичещи дървета, които загатваха поток. Механикът се отправи в тази посока.

Ниш се опита да го изблъска, само че онзи притисна раменете му с колене. Заради неудобната си позиция механикът не успя и да изрита противника си в слабините. Оставаше му само да се гърчи. Което нямаше да продължи дълго, защото огромните палци притискаха трахеята му.

— Пусни ме — успя да изхрипти Крил-Ниш. Онзи го заплю в отговор. Пред очите на Хлар започна да причернява. Оставаха му сили за един последен опит да се отскубне, също оказал се безплоден.

Отекна месен пукот и скотът се стовари върху механика с цялата си тежест. Ниш се задави и се опита да избута тежкото туловище. Не успя, но поне съумя да освободи гърлото си от пръстите му. Лилиуен коленичи до него и му помогна да избута тялото встрани.

В първия миг Крил-Ниш не можа да се изправи. Той обърса лице и каза:

— Благодаря ти. Добре ли си?

Девойката кимна сковано, отбягвайки очите му.

— Какво стана?

— Ударих го по главата с чука ти — прошепна Лилиуен. — Съжалявам. Не знаех какво друго да сторя.

— Постъпи правилно — каза Ниш, притискайки ръката й в своята. — Ти ми спаси живота, Лилиуен. Никой не би се справил по-добре.

Сестра й стоеше до другия похитител, който бе застинал неподвижно. По ъгъла на главата му личеше, че вратът му е счупен.

— Нараниха ли ви? — обърна се механикът към нея.

— Не — почти недоловимо отвърна Мериуен. — Добре сме.

— По-добре да се махаме — каза Ниш, — преди да са дошли в съзнание.

— Да. — Лилиуен все още стоеше вторачена в жертвата си.

Вторият похитител също нямаше да се свести. Ударът й му бе строшил черепа и го бе убил на място. Ниш подозираше, че тя знае това. Трудна мисъл за едно дванадесетгодишно дете. Дори за самия него не беше лесно. Механикът се изправи и се приближи до първия нападател. Вратът му наистина беше счупен. Той, Ниш, беше убил човек.

— Да вървим — каза Крил-Ниш. — Може да има и други.

Механикът избра момент, когато Лилиуен се е обърнала, и обърса окървавения чук в тревата. Сетне тримата се отправиха обратно към пътя, където вървяха през целия ден. Лилиуен повече не се оплакваше от мехурите си. И двете момичета мълчаха. Що се отнася до Ниш, кракът го болеше мъчително, шията му бе подута и всяко вдишване му причиняваше болка, освен това на моменти погледът му се раздвояваше. Случилото се бе засегнало и него. Той беше убил — негодник, наистина, но какви обстоятелства бяха подтикнали онзи към подобна трансформация? Възможно ли беше самият Ниш някога да я претърпи?

— Много ли остава до Кундизанд? — привечер попита той. Не му се искаше да нощува на открито.

— Не е далеч — отвърна Мериуен.

Малко преди смрачаване тримата оставиха зад себе си пореден завой, за да се изправят пред светлините на града. Цял ден не бяха виждали лиринкс, но Ниш пак не се успокои, докато не достигнаха портите.

Бяха пропуснати веднага. Нормалните проверки бяха отменени — същината на човек бе достатъчен критерий за пропускане.

Кундизанд гъмжеше от хора. Осемхилядното му население се бе увеличило с най-малко тридесет хиляди отчаяни бежанци. Отдавна всички възможни легла бяха заети. Улиците бяха претъпкани, хората бяха налягали направо на земята.

Ниш не се отделяше от близначките — ако ги изгубеше в този хаос, никога нямаше да ги намери.

— Къде трябва да се чакате с родителите ви?

— На градския площад, до вятърния часовник.

Върху струпаните на площада хора можеше да се ходи — на тримата им отне петнадесет минути, за да го прекосят. Най-сетне достигнаха часовника, точно в мига, когато отброяваше седем часа. Алените му криле се въртяха жизнерадостно под вятъра, макар че самият площад бе задушен. Ниш и момичетата останаха там около час, без да открият познат.

Лилиуен избухна в сълзи.

— Мъртви са, знаех си.

— Татко каза, че ще бъдат тук — успокои я Мериуен. — Той никога не нарушава обещанията си, Лилиуен. Трябва да продължим да търсим.

На Ниш му се стори, че е видял Кетила и Франси. Механикът изкрещя имената им, но глъчката погълна вика му, а тълпата скри децата.

Когато часовникът отбеляза девет часа, Крил-Ниш почти не можеше да помръдне заради гъстотата на сганта.

— По-добре да намерим място за нощувка… — поде той, но бе прекъснат от писъка на висока жена, разблъскала хората, за да се приближи до близначките.

— Мериуен, Лилиуен! Къде бяхте? Смятахме, че сме ви изгубили.

Мериуен не можа да сдържи сълзите си.

— Върнахме се вкъщи, мамо, но вас ви нямаше. Толкова се страхувахме…

— Но сте изпълнили поръчението. Момичетата ми! — Жената прегърна Мериуен, после сестра й.

— Къде е татко? — неспокойно попита Лилиуен.

— И той е тук — каза жената. — Троист! Намерих ги!

Набит, красив мъж в лейтенантска униформа си проправи път през тълпата, сияещо усмихнат.

Той също прегърна дъщерите си и се накани да отведе семейството си, но Мериуен го спря:

— Почакай, татко. Трябва да благодаря на този човек…

Лейтенантът се извъртя, огледа Ниш и очевидно не остана особено доволен от видяното.

— Кой си ти? — остро попита той, сбърчил горна устна.

— Казвам се Крил-Ниш Хлар, сър, и…

— Щом си помогнал на дъщерите ми, благодаря ти. — Троист посегна към джоба с монетите си.

— Татко, той ни спаси! — намеси се Лилиуен. — Двама отвратителни мъже ни отвлякоха в гората, а…

— Какво? — Лейтенантът се вцепени и веднага се обърна към тях. — Добре ли сте? Направиха ли ви нещо? Кълна се в небесата, ако…

— И на двете ни няма нищо — спокойно каза Мериуен. — Но само защото Ниш ги нападна с чука си.

— Опиши ми ги — възкликна бащата, поглеждайки към механика. — Ще се погрижа да увиснат.

— Мъртви са — тихо каза Ниш. — Аз строших врата на единия от тях, а другият бе ударен по главата от дъщеря ви, докато ме удушаваше. — Крил-Ниш дръпна яката си надолу, за да покаже следите по гърлото си.

— Вечно ще съм ти задължен. Назови възнаграждението си — и ще го имаш.

— Не искам награда. Но… виждам, че вие сте офицер. Може би бихте могли да ми помогнете.

— Така ли? — предпазливо отвърна Троист.

Ниш отново снижи глас.

— Става въпрос за нещо изключително важно. Трябва да разговарям с някой от висшестоящите военни, градоначалника или представител на Съвета.

Троист отново го огледа.

— Ти не си тукашен.

— Идвам от Ейнунар.

Ниш не каза друго. Не знаеше кому може да се довери, а носените от него новини бяха изключително важни.

— Градоначалникът на Кундизанд не е тук. Същото важи и за представителите на Съвета. Перквизитор Унибас беше в Никеранд по време на нападението и до момента никой не знае нищо за него. Страхувам се, че и ние сме в същото положение като теб. — Лейтенантът уморено поклати глава.

— Ами войската? — попита механикът.

— Избита. Или пръсната във всички посоки. Лиринксите обожават най-напред да изпращат летци срещу командните шатри. Всички старши офицери са мъртви. Това е и причината за този хаос. Ако не бях в отпуск, аз също щях да бъда разкъсан.

Отчаянието отново сграбчи Ниш. Той нямаше пари, документи, приятели. Ако не се погрижеше за крака си, най-вероятно щеше да го изгуби. Трябваше да се довери някому, този лейтенант изглеждаше честен. Освен това по децата можеше да се определят много неща за родителите. Мериуен и Лилиуен бяха будни, находчиви и добре възпитани. Той погледна Троист в очите.

— Тогава ще трябва да се доверя на вас, сър. Изпратен съм по възложение от скрутатор Ксервиш Флид и нося изключително важни сведения.

— Това обяснява акцента ти. По-добре ела с нас, Крил-Ниш. Тук не бива да обсъждаме подобни неща.

Той запозна Ниш със съпругата си. Адвокатката Яра бе с половин глава по-висока от Троист, с издължено конско лице, едри зъби и преголеми ноздри, но имаше елегантно излъчване. Тъмната й коса бе сплетена на плитка, стигаща почти до кръста й.

Самият Троист бе нисък и мускулест, с малка глава, покрита с русоляви къдрици. Очите му бяха сини, плещите широки, пръстите къси и дебели. Излъчваше способност.

Отне им час да си проправят път до странноприемницата, макар тя да се намираше само на няколко пресечки. Дребна и прашна, стаята определено бе за предпочитане пред лагерната колиба, в която Ниш бе нощувал последните нощи. Механикът се настани на пода, отпуснал глава върху ръцете си, и не можеше да повярва, че е останал жив.

Не можеше да става дума за къпане, тъй като заради множеството бежанци водата не достигаше, но Яра обяви, че вечерята скоро ще пристигне. Не след дълго кльощаво хлапе донесе претъпкан поднос. На Ниш му потекоха лигите. За последно бе ял истинска храна преди повече от месец. А тези гозби миришеха значително по-вкусно от дажбите във фабриката.

Докато вечеряха близначките разказаха случилото се по време на бягството, сетне механикът представи своята история. Премълча амплимета и аахимската инвазия — за тях щеше да каже по-късно, когато момичетата си легнеха.

— Значи баща ти е перквизитор Джал-Ниш Хлар?

— Да. Познавате ли го.

— Не, но съм чувал много за него.

Какво означаваше това? Бащата на Ниш имаше много врагове.

Троист подробно разпита Ниш за баща му. Предпазливостта му бе оправдана, защото лиринксите отбелязваха изненадващ успех в набирането на предатели и шпиони. Останал доволен от получените отговори, лейтенантът отстъпи инициативата на Яра. Тя познаваше Тикси, защото преди години бе посещавала мястото. Съпругата също се увери в достоверността на думите на механика и направи знак на Троист, който кимна. След като погледна към заспалите си дъщери, той каза:

— Историята ти ме удивлява, Крил-Ниш, а това не се случва често. Дъщерите ни са имали късмет да те срещнат. Никога няма да забравя помощта ти.

— Благодаря ви, сър. Ако разрешите, бих искал вече да се оттегля, защото съм страшно уморен, а главата ме боли от ударите, които получих.

Яра се приближи със свещ и провери черепа му с дългите си хладни пръсти, а после провери и очите му.

— Нищо сериозно, само леко сътресение. Ще ти приготвя отвара.

Докато тя се занимаваше с билките, Крил-Ниш разказа на Троист за амплимета, за геомантическите способности на Тиан и за стореното от нея в Тиртракс.

— Наистина се говори за огромна флотилия от машини, напомнящи кланкери, дошла от запад — каза Троист. — Не се съмнявам, че нашите първенци са били уведомени от скрутаторите. Аз самият не зная нищо, но пък не съм и особено високо в йерархията.

— Но пък си великолепен офицер — каза Яра, подавайки чаша на Ниш. — Изпий това.

Троист се поклони към нея.

— Яра е геният в семейството — рече той. — Един ден тя ще стане адвокат-генерал. Аз просто изпълнявам дълга си.

Яра изсумтя добронамерено, докато оглеждаше крака на Ниш.

— Ти ще бъдеш главнокомандващ на силите ни още преди момичетата да са навършили пълнолетие.

— Не крия, че бих искал да бъда. Но усилената работа и връзките не са достатъчни. Човек трябва да притежава щастието да бъде на място, което има значение, и способността да се възползва от появилата се възможност.

— И победи! — добави съпругата.

— Бихме могли да си помогнем — каза Ниш.

— Възможно е — рече Троист с тон, който не обещаваше нищо. — Какво предлагаш, Крил-Ниш?

— Тъй като не съм способен да се прибера вкъщи, ще трябва да насоча усилията си да помогна на войната тук. Както ви казах, аз съм механик, но и съм участвал в сражения. Освен това познавам аахимските конструкти и бих могъл да помогна с изработването на план срещу тях, ако се стигне до сблъсък.

Последната надежда бе незначителна, понеже Ниш бе огледал конструктите съвсем бегло. Но пак бе по-добре от нищо.

— Така е. — Троист изглежда разсъждаваше бързо. — И какво мога да направя за теб?

— Вземете ме за свой адютант.

— Само главнокомандващият има адютант — каза лейтенантът и погледна към съпругата си за съвет. Извън семейните дела тя бе спокойна и разсъдлива жена. Нея Ниш трудно щеше да заблуди. Но тя кимна едва забележимо.

— Тогава тактически асистент. Наименованието е без значение. Бих искал да започна кариера в армията с ваша помощ. Възможно ли е това?

— Не виждам защо да не е — каза Троист. — Ти си образован, имаш добри връзки и притежаваш ценен опит. Ще се погрижа за това веднага щом се присъединим към частта ми. Което, за съжаление, може да се окаже по-трудно от очакваното.

— Защо, сър? — попита механикът.

— Както ти казах, силите ни са безнадеждно разпръснати. Надявам се да има достатъчно оцелели, за да се сформираме наново, но първо трябва да намеря въпросните. Тръгвам утре сутринта. Можеш да дойдеш с мен.

Иризис дойде на себе си сред оглушителен рев, прибавил се към пищенето в ушите й. Сблъсъкът със стената бе оставил върху челото й цицина с големината на малък картоф. Подземният мрак бе разкъсван от светлини, които се приближаваха. Иризис разтърка очи, но не можа да проясни поглед. Немощно се облегна на скалата, опитвайки се да подреди хаоса в главата си. С Юлия бяха слезли на осмо ниво в мината, където се бяха натъкнали на лиринкски тунел. Едно от създанията ги бе подгонило.

— Кой си ти? — обърна се Иризис към първата светлина, все още съзирана двойно.

Скрутаторът се засмя.

— Колко бързо забравят. — Той се приближи до нея и прошепна: — Твоят любим, Ксервиш Флид, е дошъл да те спаси.

— Но как…

— Възмутен, Пита изникна при мен, за да се оплаче как ти и Юлия сте навлезли в забранена част от мината, затова дойдох да проверя защо. Бяхме на път да се откажем и преустановим диренето си, когато самата Юлия изхвърча от тунел, който дори не е отбелязан, и започна да ридае да те спасим от ноктестите. И ето ни и нас.

— Как успяхте толкова бързо?

— Скрутаторски тайни, майсторе. Скрутаторски тайни.

Флид я хвана за ръката и я поведе към асансьора, който не се оказа далече. Не след дълго Иризис се намираше на легло, с хладен компрес върху челото и чаша брезов чай до себе си.

Скрутаторът взе картата, която през цялото си бягство Иризис бе стискала, и я разгърна.

— Перцепторът спомена нещо за хубав кристал. Голям кристал.

— Отбелязала съм го върху картата. С червен кръг.

— Това ли? — Ксервиш обърна хартията към нея.

— Това е мястото, където Юлия го усети. Но тя показа ъгъл. Ето така. — Жената повтори жеста й. — Девето или десето ниво.

Той се навъси.

— Надявам се да не е по-ниско от девето. Започваме утре сутринта.

Иризис понечи да поеме дъх и установи, че въздухът я задавя, внезапно оказал се гъст като кашата от заводската столова.

— Какво ще прави с нас? — промълви тя.

— Ще наблюдава, ще изчаква, ще дебне подходящ момент. Той обожава да разтегля тези неща, за да измъчва враговете си по-добре. Трябва да сляза да го посрещна. А ти най-добре се дръж настрана, нека не те вижда веднага.

Флид пое надолу по стълбите, приведен. Иризис изпита още по-голяма симпатия към него. Скрутаторът бе неумолим и закален човек, достоен и честен. Той бе сторил всичко по силите си, но то не се бе оказало достатъчно.

Тя понесе арбалета и болтовете си към задната част на фабриката. Повечето от работниците останаха на стената, за да посрещнат кланкерите. А Иризис излезе през задния вход и слезе в дефилето сред отпадъците. Това зловонно и отвратително място изглеждаше подходящо за настоящото й отчаяние.

Жената пое сред скалите. Не бе идвала тук след някогашния си неуспешен опит за самоубийство. Тогава я беше спасила единствено появата на Ниш, който за малко не бе намерил смъртта си, но за свой късмет бе паднал сред фермата за мъх на полуидиота Ейрин Мас.

Струваше й се, че това се е случило преди цяла вечност — тогавашната й личност й изглеждаше толкова непозната. А какво ли бе станало с Мас? Бе се оказало, че той не е никакъв полуидиот, а умел осведомител, работещ за скрутатора.

Ниш й липсваше. Възможно ли беше той да е още жив? Не изглеждаше вероятно, но пък дребничкият механик бе изобретателен. Ако някой можеше да оцелее, то това бе Ниш.

Иризис продължи да крачи по склона. Гладките скали бяха покрити с тъмнозелен пролетен мъх, подтикващ я да си свали ботушите и да тръгне боса. И защо не? Нека се наслаждава на дребните неща в живота, докато още го притежава.

Тук беше спокойно. От това място щетите върху фабриката почти не се виждаха. Определено приличаше на архитектурен кошмар, но не и на кърваво полесражение.

Иризис се настани край стръмнината и се загледа в лишеите. Цветовата им последователност на зелено, сиво, кафяво, жълто и (дори) червено й даде идея за брошка. Тя започна да обмисля изработката й в главата си, макар да знаеше, че никога няма да я направи.

По забавен начин се развиваше животът. Кой би могъл да си представи всичко това само преди няколко месеца? Иризис подметна камъче в дланта си и понечи да го хвърли отвъд ръба, но спря. Ниш бе сторил същото сред неприятни последици.

Мисълта за последиците я парализира за няколко секунди, сетне тя се усмихна, сви рамене и пусна камъчето си обратно на земята. Не можеше да живее по такъв начин. Изправи се, изтупа ръце и се отправи обратно.

Достигна чакълестата зона пред предната част на стената едновременно с първия кланкер. Машината спря със стържене. Стрелецът скочи долу и застана край задния люк, стиснал дръжката, без да го отваря. Останалите кланкери също се приближиха, с което почти изцяло запълниха пространството пред завода. От вътрешността им започнаха да изскачат въоръжени и закалени в битка бойци — по десет от машина — които се строяваха край механичните крака.

Ксервиш Флид изникна сам от разрушената порта. Изглеждаше дребен и съсухрен. Изгряващото слънце улови ъгловатостта на лицето му. Създаваше се впечатлението, че скрутаторът споделя разрушеността на фабриката.

Едва тогава стрелецът от първия кланкер отвори люка. Появилият се човек полагаше усилия да накара излизането си да изглежда лесно, но все пак неспособен да скрие болката си. Краката му се отпуснаха върху чакъла с изхрущяване. Той залитна, но се изправи.

Някога заоблен, понастоящем перквизиторът бе изграден единствено от мускули. Дясната му ръка бе отрязана при рамото, което му придаваше неравномерен вид. Иризис, извършила касапската операция, за да спаси живота му, щеше да помни писъците до края на живота си.

Лиринксът, атакувал Джал-Ниш, бе разсякъл лицето му. Ноктите бяха лишили перквизитора и от око. Иризис още помнеше увисналата топка желе, надничаща от очната кухина. Бе й се налагало да се грижи за бащата на Ниш по време на цялото пътуване обратно към фабриката.

Сега увредените части от лицето му бяха скрити под полирана платинова маска, покрила липсващото око, противния червен кратер, заменил носа, и изкривената буза. Металът се извиваше под другото ухо, където тънка ивица от същия материал заобикаляше главата му. Подобна ивица обкръжаваше челото. В долната част на маската бе изрязан малък отвор за устата във формата на полумесец със закривени надолу рога. Той бе достатъчен за пиене през сламка, но не и за хранене. Сигурно перквизиторът си сваляше маската, когато ядеше.

Иризис продължи по павираната пътека, опасваща фабриката. Тя трябваше да види сблъсъка между двамата — това щеше да покаже съдбата й. Оставаха й още десетина крачки, когато перквизиторът рязко се обърна. Единственото око се втренчи в нея. Иризис застина. Изражението на лицето не се промени, но погледът съдържаше неустоима ненавист.

Няколко секунди той не помръдна, а после се обърна по начин, указващ незначителността й, и закрачи към скрутатора. Иризис затаи дъх.

— Перквизитор Хлар! — Ксервиш Флид протегна ръка. — Не мога да кажа, че някога сме виждали по-приятна гледка.

Джал-Ниш се поколеба за момент, сетне пое протегнатата му десница.

— Скрутаторе.

Някога гласът му бе звучал с топла плътност. Сега се отличаваше с пиянско завалване, породено от разрушената му уста. Перквизиторът се поклони, при което Иризис почти очакваше маската му да се изхлузи. Но нищо подобно не се случи.

— Изглежда пристигнахме точно навреме.

— Лиринксите бяха неумолими, Джал-Ниш. Те добре познават важността на това място и неговите работници.

— Нещата не се развиват добре след преместването ви тук — каза перквизиторът.

Тези му думи съдържаха заплаха и Иризис не бе единствената, която я забеляза.

— Наследих трудна ситуация.

— Това беше отдавна. След толкова време би трябвало да сте я стабилизирали.

Един перквизитор не би разговарял по подобен начин със скрутатор. Изглежда Джал-Ниш Хлар криеше нещо.

— Как се развива войната надолу по крайбрежието? — попита Флид.

Това беше удар по самодоволството на противника, само че неуспешен:

— Лошо. Макар че би могло да бъде и по-добре, ако разполагахме с кланкерите, които ръждясват тук без контролери.

— Не оглавявате ли вие проучването за гаснещите възлови точки? — поинтересува се скрутаторът. — Какъв напредък има там?

— Засега никакъв — неохотно призна Хлар. — Но възложих работата на нов екип. Много скоро очаквам резултати.

— Какъв екип?

— Предвождан от гадател Фламас.

Скрутаторът повдигна слятата си вежда.

— Дързък избор, перквизиторе. Не се съмнявам, че имате причини.

— Той няма да ме разочарова.

— Убеден съм. Но аз забравям, че сте пътували дълго и припряно. Трябва да сте не по-малко уморен от нас. Заповядайте вътре, закуската ни очаква.

— Предпочитам най-напред да огледам щетите, ако не възразявате, а после ще сляза в мината.

— Мината се намира във вражески ръце.

— Какво? — ревна Джал-Ниш. Войниците се извърнаха, вбили ботуши в чакъла. Перквизиторът снижи глас. — Това е много лошо, скрутаторе. Излишно е да ви напомням, че Съветът е изключително недоволен. Когато тези новини стигнат до членовете му… не зная как ще реагират, сър.

— Аз също съм недоволен, перквизиторе, но не мога да върша чудеса. Само армия би смогнала да защитава това място срещу сили като тези, които ни нападат, а членовете на Съвета до този момент не са сметнали за необходимо да ми предоставят командването на такава. Но имам план. Елате, ще ви разкажа подробности по пътя. — Той поведе перквизитора към портите.

Иризис се поотпусна. Сблъсъкът нямаше да бъде толкова яростен, колкото се бе опасявала. Ала положението пак беше лошо. Начинът, по който Хлар разговаряше със скрутатора, показваше, че перквизиторът разполага с подкрепата на Съвета. И показваше още, че точно обратното е в сила за скрутатор Флид.

Тя се върна в занаятчийския цех, където провери напредъка на хората си и огледа завършените контролери. Както очакваше, никъде не откри недостатъци в изработката. Занаятчиите й работеха добре. Все пак й се наложи да смъмри неколцина от чираците, започнали да се отнасят немарливо към уроците си.

Всъщност Иризис не ги винеше, самата тя трудно можеше да се съсредоточи. Перквизиторът бе изпитал антипатия към занаятчията още от първия момент, в който се бе сблъскал с нея, но по време на преследването на Тиан сред снежното плато това му чувство се бе превърнало в изгарящо презрение. Същото можеше да се каже и за нея. Тя дори си бе позволила да го зашлеви по лицето, строшавайки носа му, защото Джал-Ниш се беше държал грубо с придружавалата ги Юлия. В яростта си перквизиторът бе наредил смъртта й, само че сержантът бе отказал да изпълни заповедта. Още тогава бащата на Ниш я бе намразил силно.

Но същинската причина за ненавистта му се бе зародила впоследствие, когато, осакатен от лиринкска атака и молещ да бъде оставен да умре, Иризис вместо това се бе вслушала в настояването на Ниш и бе спасила живота на баща му. Опериран насред снежната пустош, сред виелици, Джал-Ниш Хлар действително бе оцелял — деформиран, еднорък, осъден на постоянна агония. Той бе решил да използва нежелания си живот, за да стовари същата агония върху Иризис. И разполагаше със силно оръжие, за да го стори: бе отгатнал тайната за занаятчийската й неспособност. А перквизиторът не обичаше внезапните и силни удари. В стила му беше да удължава болката до невъзможност.

Същата вечер Иризис си легна рано. В сънищата й отмъстителният Джал-Ниш я преследваше, за да свали маска и да излее върху ужасената жена жълтеникава гной от раните си…

Тя се сепна и с трескава неопитност запали фенера си. Стаята беше празна, разбира се. Вратата си оставаше залостена. Но дори и на светло Иризис не можа да заспи отново.

Юлия прекарваше цялото си време под земята. Перквизиторът бе оглавил проекта за намиране на нови кристали и тъй като той не се нуждаеше от сън, бе счел, че същото важи и за останалите.

Днес тя отиваше към мината с кланкера на Джал-Ниш.

— Какво става? — изръмжа той към оператора, безбрадо момче с удивително сини очи. — Защо се движим толкова бавно? Ако бях тръгнал пеш, щях да стигна по-бързо.

Операторът беше толкова втрещен, че дори не можеше да погледне към началника си. Кланкерът се разклати, спря, отново се разклати и продължи по-гладко.

— Полето, сър — изквича юношата.

— Какво за него?

— Днес е слабо. Много по-слабо от преди.

— Върви да говориш с операторите от фабриката. Открий в каква степен се променя.

Кланкерът продължи.

— Веднага! — ревна Джал-Ниш. — Ние ще продължим сами.

Юлия бе проследила източника на кристалното излъчване до място под отчасти наводненото девето ниво. Миньорите оградиха мястото, изпомпаха водата и започнаха да прокопават тунел. Още преди да са достигнали дълбочината на човешки бой, попаднаха на вода. Работниците побързаха да излязат от дупката.

— Невъзможно е — каза Клоор. — Водата…

— Майната й на водата! — изръмжа перквизиторът. — Продължавайте.

— Навлиза по-бързо, отколкото сме в състояние да я изпомпаме.

— Донесете още помпи.

Скоро мястото около шахтата бе изпълнено с винтови помпи и сумтенията на задвижващите ги работници. По-голямата част от водата бе отведена и копаенето продължи. На втория ден се случи отново — този път шахтата се изпълни още по-бързо, двама миньори се оказаха залети. Единият успя да улови въжето, подхвърлено му от Клоор, но вторият така и не изплува.

Клоор скочи веднага и се изгуби под разплискващата се вода. Юлия затаи дъх, очакваща най-лошото, сетне главата на старшия миньор разкъса повърхността. Той даде знак и бе изтеглен заедно със спасения работник.

Миньорът се бе нагълтал с мръсна вода и трябваше да бъде отнесен в лазарета. Сегашните помпи отново се оказаха недостатъчни. Докато чакаше новите да пристигнат, Джал-Ниш повика Туниз и започна разпалено да й говори. След миг тя започна да чертае нещо върху пода. Клоор също бе привикан за инструкции.

— Заеми се — каза накрая перквизиторът. — Не, чакай. Има и друго. С толкова помпи ще са ни нужни поне петдесет човека, които да ги задвижват. Погрижи се и за това.

— Имате ли нещо предвид, сър?

— Открий начин помпите да се задвижват от полето. И го реализирай.

— Ще говоря с Иризис. Тя…

— Иризис няма да бъде тук — със стържещ глас отвърна Джал-Ниш. — Възложи работата на компетентен занаятчия, отговорнико, ако разполагаш с такъв. Искам да е готово до сутринта.

— Невъзможно, сър.

— Ако не бъде изпълнено, ще чистиш отпадните тръби до края на живота си.

— Не разполагаме с кристал. Не…

— Това са помпи, а не кланкери. Искаш да ми кажеш, че кристалните отломки няма да свършат работа?

— Ще говоря със занаятчиите. — Туниз изтича.

Появи се операторът, когото Джал-Ниш бе отпратил по-рано днес.

— Е, какво научи? — излая перквизиторът. — Не стой като пън, момче.

Момъкът се приближи, вторачен в пода.

— В момента полето е необичайно слабо, сър. За пръв път от десетте години, в които са започнали да отбелязват промените, е в такова състояние.

— Некадърни глупаци. Когато аз застана начело, бързо ще се научат.

Следобед, когато шахтата най-сетне бе суха, един от кланкерите довлече две големи извити парчета желязо. Те бяха отнесени до девето ниво и спуснати в шахтата, където оформиха цилиндър две дължини в диаметър и също толкова висок. Сглобките бяха грижливо насмолени. Работата продължи, като миньорите сега копаеха под цилиндъра, а други работници го вбиваха надолу, за да добавят нов пръстен и предотвратят поредното избликване на вода.

На следващата сутрин малко преди обед Туниз и занаятчия Оон-Ми донесоха образец на механизма за помпите. Той представляваше странно устройство от метални тръби с оголен контролер. Приличаше на хаотична плетеница от жици и кристал.

— Какво по дяволите е това? — тросна се Джал-Ниш.

Двете бяха работили цяла нощ и Туниз нямаше намерение да търпи подобна грубост. Тя се изправи в цял ръст, с една глава по-висока от перквизитора, и оголи изпилените си зъби.

— Подлагате на съмнение способността ми, сър? — каза тя в мека заплаха. — Поискахте контролер за помпа, имате го.

За момент изглеждаше, че Джал-Ниш ще избухне, но той промени намерението си.

— Ако проработи, ще съм доволен. Ако не…

Туниз и занаятчията го монтираха към една от помпите. Оон-Ми вложи енергия в контролера и от изходната тръба потече вода.

— Добре — каза перквизиторът. — Отнесете демонтирания ръчен механизъм. И до утре искам всички помпи да бъдат модифицирани.

Миньорите работеха трескаво.

— Това не ми харесва — каза Клоор на следващия ден, докато трети пръстен биваше вложен в дупката, вече пет дължини дълбока. — Налягането е прекалено силно. Ако ударим лошо място, водата ще нахлуе и ще изпълни шахтата за секунди.

— Тогава нека хората ти влачат въжета след себе си, за да бъдат издърпани при нужда — каза Джал-Ниш, който намираше решение на всеки проблем. — Как изобщо си станал старши миньор? Перцепторе, готова ли си?

Юлия кимна сковано. Работниците й бяха приготвили въжен стол. Тя се покатери в него и двама миньори започнаха да я спускат в изкопа.

По принцип Юлия се чувстваше като у дома си в пещерите — харесваше влажната и тиха тъмнина. Само че сред ямата изпитваше нарастващо безпокойство. Усещаше водата, виеща се от другата страна на метала. Течният елемент приличаше на злонамерено създание, изчакващо най-мъчителен момент за нахлуването си. Юлия имаше навик да олицетворява силите на света и да им придава насочена към нея злонамереност.

Тогава тя го усети. Навсякъде имаше кристали, цяла жила недалеч под нея. Добри кристали. А сред или под тях имаше огромен кристал, пулсиращ като сърце. Той бе различен, той бе източникът на полето. Може би самата възлова точка.

Но ударите му не бяха постоянни. В решетъчния си модел Юлия го виждаше да редува слабо със силно излъчване, бавно с препърхващо. Сякаш огромният кристал (или възел) беше болен. Когато за пръв път го бе усетила на седмо ниво, допирът до него я бе изпълнил с екстаз. Тогава бе прекарала часове, заслушана в него. А сега изпитваше ужасна мъка, без да може да определи защо. По лицето й започнаха да се стичат сълзи.

— Издърпайте ме! — изхлипа тя.

Работниците я изтеглиха обратно.

— Какво има, перцепторе? — нетърпеливо попита Джал-Ниш. — Какво има?

— Кристалът!

— Не е там? Лиринксите и тези кристали ли са взели?

— Кристалът е тук. Добър кристал. Но възелът е болен… умира.

Рязкото раздвижване на Джал-Ниш Хлар едва не отмести маската му.

— Лиринксите са го увредили! Ето защо полето е толкова слабо. Онзи безполезен скрутатор…

Без дори да се доизкаже, той се затича към асансьора, размахал ръка.

— Продължавайте да копаете! — изкрещя през рамо перквизиторът. — Не спирайте, докато не достигнете кристалите. Тогава ме повикайте.

Ковачите на Гилаелит продължаваха с методичното възстановяване на таптера, без да докосват онези елементи, които бяха останали неразбрани от тетрарха. Всеки ден той разпитваше Тиан за машината, ала след случилото се с Кларм жената отказваше да му отговаря. Защо малката крадла си бе присвоила конструкта? И защо беше нападнала аахимския лагер? В това нямаше никаква логика. Освен ако тя не бе обикновена нещастно влюбена глупачка.

Един ден Гилаелитовата готвачка бе излязла на склона, за да наскубе планински магданоз. Това й позволи първа да зърне трите конструкта, плъзгащи се над пътеката. Те се движеха бавно, защото пътят беше тесен, а завоите трудни. Готвачката бе прекалено едра, за да се затича, денят бе горещ, а склонът бе стръмен. Но тя все пак се отправи обратно с бърза крачка, така че пак разполагаха с почти час, за да се приготвят.

Гилаелит се затича. Това го правеше да изглежда още по-нелеп, защото той повдигаше колене високо над кръста си и подскачаше като на невидими пружини. Нахълтал в стаята на Тиан, където тя лежеше само по нощница, тетрархът извика:

— Аахимите са тук.

— Не! — задави се тя. За момент в очите й изникна молба. Тя повдигна ръка, но се овладя. Лицето й отново стана безизразно.

— Приготвил съм ти скривалище. До такава степен е защитено с магия, че дори да претърсят целия Нириандиол, пак не биха могли да го открият.

— Витис сред тях ли е?

— Първият конструкт лети под неговия флаг.

Тиан изглеждаше разкъсана от мъчителна дилема.

— Трябва да ги видя! — изтърси тя. Бе се опитвала да унищожи чувствата си към Минис, но не бе успяла.

— Защо?

— За да зърна отново мъжа, който ме предаде!

— Готова си да рискуваш всичко за това?

— Да — прошепна жената.

Значи тя наистина беше нещастно влюбена глупачка. Ето една слабост, която Гилаелит можеше да използва. Дали да рискува? Ако тя го издадеше, всичко щеше да бъде изгубено. Но пък играта беше всичко за него, а този ход можеше да му предостави предимство.

— И след това ще съдействаш?

— Да — тихо каза тя.

— И ще ми помогнеш да поправя таптера?

— Да.

Думата на една лъжлива крадла не струваше много. Но нарушаването на обещанието щеше да предостави на Гилаелит оправдание да изтръгне истината. Той разполагаше с нужните методи.

— Ако се отметнеш, ще оплакваш деня, в който си се родила. — Погледът на тетрарха се впи в очите й и я накара да потръпне от съдържащата се вътре ярост. Тъкмо това бе желаният от него ефект. Гилаелит не беше жесток, но изискваше вярност и покорство.

Той пъхна едната си ръка под коленете й, а другата под дървения корсет. Повдигна я с лекота.

— Хвани се за врата ми.

Домакинът я отнесе до вратата, огледа се и с бърза крачка се отправи надолу по коридора. Там сви в един склад, задейства механизма на скритата врата, изкачи се по спусналата се от отворилия се таван стълба и положи Тиан.

— Какво е това място? — попита тя.

— В Нириандиол има много скривалища. Аз съм единственият, който знае за съществуването на това, освен това то е защитено с магия. От тази позиция ще можеш да наблюдаваш.

Гилаелит се отправи към ъгъла на скривалището, където отнесе (отвлачи) и Тиан. Пролука сред ясписовите плоскости предоставяше гледка навън.

— Не издавай нито звук — заръча той и се отправи обратно.

В рамките на минута всички следи от скривалището бяха изчезнали. Отворът в тавана вече не се виждаше. За да бъде сигурен, тетрархът си послужи с яйцевиден сканиращ кристал, сетне отупа прашните си ръце и отиде да се преоблече за посетителите си.

Избра най-екстравагантната магьосническа роба, която можа да намери — алено и черно със златни диагонални нишки. Към нея прибави широкопола шапка от същия материал с дъно от нагънат ален плат. Този тоалет му придаваше излъчване на въздигнатост и едновременно с това безобидна ексцентричност. Точно последното впечатление разчиташе да създаде.

Докато се закопчаваше, Гилаелит бе споходен от мисъл, накарала го да се затича чак до най-долното ниво, където бе скрит таптерът. По-голямата част от нощта бе преминала в смъкването му с помощта на две лебедки и вкарването му през прозореца. Впоследствие тетрархът бе изминал целия път до мястото на катастрофата, отстранявайки следите от аурата на таптера.

Сега той извади амплимета и останалите кристали, прибра ги в оловна кутия и я запечата. Искаше да се подсигури — не беше сигурен какви излъчвания са в състояние да откриват аахимите. Възможно беше да потърсят следи от бипирамидата.

Тетрархът отскочи до помещението с органа и след като избра кристал, притежаващ значително физическо сходство с амплимета, го прекара над мразовития стъклен глобус, дирейки следи. Не откри нищо. Нищо не последва и когато постави кристала в гнездото на звездата с осемдесет и един ъгъла. Това не означаваше, че абсолютно всички дири от амплимета са отстранени, но за откриването им щеше да е необходимо далеч по-силно взиране. И претърсване на целия Нириандиол — стая по стая. Гилаелит имаше готов план и за подобно събитие, но се надяваше, че няма да му се наложи да го използва, защото този замисъл включваше мъртви аахими, унищожен Нириандиол и оттегляне през потайни горски пътища в далечно убежище.

— Идват — изкрещя Никс.

Тетрархът го последва до предната тераса и остана да чака там. Сподави желанието си да извърне глава към фронтона, зад който се криеше Тиан.

Трите машини заобиколиха ъгъла и се отправиха към чакълестото пространство пред Нириандиол. Разположени в триъгълна формация, конструктите спряха като един. В задната част на всеки от тях се издигаше бойна кула с готов за стрелба копиемет. Изключително нелюбезно. Нищо не се случи в продължение на цяла минута (внимателно отброена от Гилаелит). Чакането сигурно бе понасяно по-тежко от пътуващите в черните машини. Изобщо бяха ли взели предвид по-топлия климат на Сантенар при сглобяването им?

Горната част на първата машина се разтвори. Строен мъж с остро лице и черни кръгове около очите се изправи. Облягаше се на бастун с дръжка от платина.

— Ти ли си господарят тук? — каза той. Говореше подчертано бавно. Арогантността струеше от всяка негова сричка, във всяко движение, из начина, по който накланяше главата си и извиваше горната си устна, докато се оглеждаше.

— Да — отвърна тетрархът, усмихнат весело. — Гилаелит е името ми. А кой сте вие, господине, с тези тъй лъскави кланкери?

Той умишлено използва неправилната дума.

— Не бъркай конструктите ни с примитивните ви каруци — остро каза мъжът. — Дори и в тази пустош вече би трябвало да се е разчуло за нас.

— Не, господине — отвърна Гилаелит. — Не съм чувал.

— Аз съм Витис от клан Интис, Първи аахански клан.

Гилаелит направи премерена крачка назад и изстреля ръце във въздуха.

— Аахан, господине? Вие си правите шега. Дори аз зная, че Пътят между световете е бил затворен преди повече от двеста години, ако не и повече, и не може да бъде отворен отново.

Още двама аахими изникнаха на платформата, хванали приспособление от жици и стъкло с големината и формата на голяма чиния. Те го движеха бавно, очевидно дирещи следи от таптера, а може би от амплимета. Опасен момент. Тетрархът се постара да остане спокоен.

Витис се обърна към тях и каза (несъмнено) умишлено високо:

— Този човек е идиот. — Сетне предводителят отново се озова с лице към Гилаелит, обръщайки се с военен маниер. — Аахан умира. Дойдох тук начело на могъща сила конструкти. В света ви не съществува нищо, което би могло да ме спре. За твое добро те съветвам да сътрудничиш.

— За мен ще бъде удоволствие да ви помогна — рече тетрархът и разпери длани, — стига да обявите с какво мога да ви бъда полезен. Не са нужни заплахи. Щом казвате, че сте от Аахан, разбира се, че ви вярвам. — Той вложи цялото съмнение, което можа да съсредоточи, в тези думи. — Заповядайте. Трябва да сте се сварили в тези метални кутии. Откакто се помня, не е имало толкова гореща пролет. Да отидем на терасата, ще накарам да донесат разхладителни напитки.

Той плесна с ръце и слуга се отзова веднага.

— Донеси пиво, човече, от най-дълбоката и най-хладна изба. И ако е останал лед, натроши няколко кофи. Донеси от любимите ми мезета. Живо!

— Тук съм си добре — каза Витис, макар по лицето му да се стичаше пот.

Спътниците му продължаваха да сканират сградата. Ако устройството им бе необичайно чувствително, то можеше да засече остатъци от аурата, които тетрархът бе пропуснал да отстрани. Гилаелит се хилеше като ряпа, но вътрешно бе скован от страх.

— Какво мога да направя за вас, господине? Изцяло съм на ваше разположение.

— Интересуват ме новини за конструкт като този — каза Витис и показа по-малката машина, спряла от лявата страна на неговата. — Сходството се простира във всяко отношение. С една разлика: въпросният конструкт лети!

— Лети? — Зяпнал от удивление, Гилаелит повтори последната дума. — Това е чудо! Как сте успели да направите летяща машина?

— Не е твоя работа — сгримасничи аахимът. — Този конструкт ни бе откраднат от млада жена. Името й е Тиан, дребно и подло създание с тъмна коса. Негодницата се опита да ме убие и трябва да бъде наказана. Ще платя добре за всяка информация, касаеща конструкта или нея.

Значи тя наистина беше крадла. Проболото го разочарование изненада Гилаелит.

— Млада жена? — възкликна той. — Трябва да е наистина коварна девойка, за да открадне най-скъпоценната ви машина.

— Откъде знаеш, че е ценна? — сопна се Витис.

— Вашите конструкти не прелетяха. Вие дойдохте, поглъщайки прахта на пътя, варящи се в жегата. Днес времето е наистина отвратително. — Гилаелит отстъпи под сянката на терасата. Двамата аахими бяха прибрали приспособлението си. Добър или лош знак? Нямаше как да определи. — Но след като питате, преди дни чух слухове за летяща машина.

Сега тетрархът се намираше в опасни води, особено след като бе избрал да се преструва, че не знае нищо за аахимите. По-добре да им каже веднага, вместо да отрича и да породи подозренията им.

— Тъй като добре познавам Историите, предположих важността му и помолих пълномощниците си да ми изпратят новини.

Това беше отчасти вярно. Той действително бе разпратил хора да търсят вести и разпространяват дезинформация, но само след като таптерът се бе озовал в подземието му.

— Така ли? — каза Витис. — И какво научи? По-бързо, човече, говори!

— Ще ви кажа — бавно отвърна Гилаелит, — ако ми предоставите възможност и не ме прекъсвате. Вие сте наистина нетърпелив млад мъж, господине!

Лицето на Витис потъмня, но някой от спътниците му го докосна по рамото, за да се овладее.

— Слушам те.

— От околността нямаше новини, което не е изненадващо. Гората, която ни заобикаля, е страшно гъста. Само ловци и събирачи на смола се навъртат там, а те са мълчаливи хора. — Гилаелит затаи дъх. Казаното сега също бе предимно истина, само че ако аахимите вече разполагаха с истински сведения, щяха да разпознаят лъжата в следващите му реплики. — Но на север и източно лесът проредява, особено близо до езерата Парнги и Уорд Ялок. Там има множество малки селца. В едно от тях местните видели машината да се отправя на север.

Витис подскочи.

— И двете езера се намират на повече от тридесет левги от този вулкан. Предвид леса, прекосяването би било още по-бавно. Невъзможно е да си отишъл там и да си се върнал за толкова кратко време. Откъде знаеш?

— Информацията ми пристигна по скит, разбира се — рече тетрархът. — Имам посредници в големите езерни градове. Търгувам с редица стоки.

— Какво е скит?

— Едра и жестока птица, която използваме за пренасяне на съобщения. Желаете ли да видите птичарника ми? Отзад е.

— Да — отвърна аахимът и слезе от платформата. Вероятно се възползва от поканата като предлог да се скрие от горещината. Той стъпи внимателно, потръпвайки при досега си със земята.

Гилаелит поведе гостите си по павираната пътека. Двадесетимата аахими бяха дискретно въоръжени, още една нелюбезност, която тетрархът се направи, че не забелязва. Неговите пазачи бяха прикрити на най-невероятни места. Техните тежки арбалети притежаваха достатъчна сила, за да пробият корпуса на някоя от машините. Но една разразила се битка би означавала край на Нириандиол, Гилаелит и тях самите.

Пътят се извиваше по ръба на кратера, преди отново да завие към вилата. Гилаелит не спря да говори през цялото време, посочвайки на посетителите различни забележителности от вулкана.

Тетрархът забеляза, че Витис внимателно оглежда мястото. Нириандиол лесно можеше да издържи обсада. Склоновете на вулкана бяха прекалено стръмни за кланкери и дори конструкти, а единственият път можеше да бъде блокиран при нужда. Терасите и стените на вилата бяха проектирани с мисъл за сигурността. Тук можеше да бъде отблъсната значителна сила, макар и не армия.

Помещението, в което биваха отглеждани скитовете, представляваше малка каменна постройка с две метални мрежи, разположени на известно разстояние от стените. Достигнал, Гилаелит забеляза, че само шестнадесет аахими следваха Витис. Изглежда останалите се бяха отделили, за да повторят проучването си. Макар да се престори, че не забелязва спадналата численост на гостите, вътрешно тетрархът се усмихна. Шестнадесет беше две на степен четвърта, мощно число в неговата матемантия. Бройката на отделилите се, четирима, също работеше за него. Те нямаше да открият нищо.

— Държим ги в отделни клетки — започна да обяснява Гилаелит, — защото са много свирепи и иначе биха се разкъсали взаимно. Ето тази птица все още носи торбицата за съобщения на левия си крак.

В първата клетка клечеше тъмнопереста граблива птица с крив клюн. В жълтото й око проблясваха червени петънца. Когато Гилаелит пъхна пръчка между решетките, скитът одра кората с едничък замах на ноктите си.

— Безчет са гледачите, изгубвали нос или око — продължи той. — Или дори живота си! Противни животни, но животът ни без тях би бил немислим.

— Или войната — каза Витис.

— Да. Макар войната да не влиза в сферата на търговията ми.

— Но ти търгуваш с определени стоки, които биха могли да променят хода на войната.

— Ако тези стоки се окажат достъпни за вас, но не за човечеството?

— Именно.

— Изключително силно държа на вече дадената дума. Надявам се, че вие, като предводител на благороден вид, оценявате това?

— Разбира се — отвърна Витис, леко престарал се в бързането си. — Но се съмнявам, че всичко, което предлагаш, е запазено за други.

— Прав сте. Да разбирам ли, че желаете да търгуваме?

— Всичко с времето си. Ще изпратя представител.

— Представителят ви ще бъде посрещнат с удоволствие.

Върнаха се на терасата, където Витис прие предложените напитки. Аахимите се разположиха под разлистващите се лози.

— Това е моят приемен син, Минис — каза предводителят, посочвайки към един младеж. — Ние с него сме единственото, останало от клана Интис.

— Съжалявам да го чуя.

— Един ден целият свят ще съжалява.

Тиан се сви от ужас при появата на аахимите. Видът на Витис, застанал арогантно върху платформата на конструкта си, неимоверно ускори сърцето й. Само как го мразеше! Ако имаше арбалет, щеше да се нуждае от целия си самоконтрол, за да се сдържи от изстрел.

Откъслеци от разговора долитаха до нея. Тя изтръпна още по-силно, когато Витис предложи награда в замяна на информация. Гилаелит сигурно осъзнаваше на каква опасност щеше да го изложи премълчаването на истината. Ако издадеше Тиан, щеше да получи несметно възнаграждение. Несъмнено щеше да я издаде.

Младата жена ясно виждаше лицето на Витис. Какво ли щеше да направи той, когато най-сетне се сдобиеше с нея? Ужасът се разля от стомаха й. Гилаелит играеше някаква игра с аахимите. Ама че глупак! Та Витис бе предводителят на един изгнан свят, а Гилаелит бе недодялан ексцентрик, който се бе оттеглил да живее на върха на вулкан, защото не би могъл да оцелее в истинския мир. Щом аахимите откриеха какво е сторил, щяха да го убият. После щяха да убият и нея.

Гилаелит не й се нравеше. Не можеше да го разбере, знаеше само, че я притеснява. Макар той винаги да се държеше учтиво, начинът му на взиране й напомняше на Ниш. Може би извън обществото не бе имал възможност да се научи. И все пак… Докато я бе отнасял към скривалището, за момент тя се бе почувствала в безопасност.

Гилаелит и аахимите изчезнаха от погледа й. Тиан остана да лежи, ослушваща се да чуе отварянето на скривалището. Но нищо не се случи. Изглежда той ги бе завел първо при таптера. Тя бе видяла, че машината вече е донесена тук. Една нощ я бе събудил шум. Поглед към прозореца й бе показал пренасянето на дълга, покрита с платнище форма. Четиринадесет мъже бяха пренасяли конструкта, привързан към дълги върлини. Други бяха опъвали въжета.

Сега Тиан си ги представяше в подземието. Гилаелит отдръпва платнището, за да открие красивата машина. В крайна сметка той беше търговец. Сигурно точно в този момент Витис му наброяваше първата част от възнаграждението, а онзи злорадо потриваше кльощавите си ръце. С колко късове платина те купиха, Гилаелит? И какво бе същинското желание на Витис: да си върне таптера или да се сдобие с жената, която бе открила как да приспособи машината към летеж?

Отчаяните й мисли бяха прекъснати от веселия смях на домакина. Аахимите се събираха на терасата. Притичаха слуги, надонесли пенести кани и отрупани подноси. Изглежда сделката бе сключена и сега биваше поливана. Всички се усмихваха, биваха разменяни ръкостискания.

В скривалището под покрива бе тясно и задушно. Измъчваше я нелепа жажда. Тиан започна да си вее с ръка пред лицето, само че това далеч не беше достатъчно, за да я охлади.

Сегашният събеседник на Гилаелит й изглеждаше много познат. И действително беше. Полазиха я тръпки. Минис! Домакинът го отведе до ръба на терасата, където двамата се облегнаха на парапета, разговарящи като отдавнашни приятели. Прилоша й. Сърцето й отново започна да бие учестено, очите й се насълзиха. Младият аахим изглеждаше смайващо, но отвътре бе прогнил. Тя го презираше заради безхарактерността му.

Ниш прекара буден нощта преди битката. Не се съмняваше, че и Троист и Яра не са склопили очи. Във въображението си механикът можеше ясно да види очакващата ги сутринта орис — кървава касапница! Лиринксите наброяваха най-малко осемстотин, повече от достоен противник за тяхната армия, дори подкрепяна от кланкери.

Войниците бяха събудени далеч преди зазоряване, защото се знаеше, че лиринксите обичат да нападат по това време. Но атака не последва. Слънцето изгря, прогорило мъглата, настлала се из хлътнатините и брега на ручея зад тях. Денят се очертаваше жежък, задушен.

— Но защо не нападат? — промърмори Троист, след като бе изминал час. Напрежението измъчваше всички. — Върви да говориш с часовоя, Ниш.

Хлар притича до високо дърво, впило корени в песъчливия бряг. На около една трета от върха се бе настанил войник с долепен до окото далекоглед. Неговата задача беше особено опасна, защото наблюдателите бяха сред първите цели на врага.

— Какво става, Кахва? — провикна се Ниш, отметнал глава назад.

— Движат се! — каза войникът.

— В коя посока, човече?

— Бавно се отправят на югозапад, далеч от нас.

— Трябва да е някаква заблуждаваща маневра. — Ниш се стрелна обратно към офицерската палатка. — Отдалечават се от нас, сър.

Троист изпрати войник при друг от постовете, за да получи още сведения. Скоро изпратеният се върна, задъхан.

— На север има голям облак. Трябва да са стотици от негодниците.

— Ето защо главната им сила се движи в такава посока — каза Троист. — Възнамеряват да ни притиснат. Дали да отстъпя, или да ги посрещна тук? Какво смяташ, Орбис?

Стратегът Орбис бе неопитен във всяко едно отношение, включително въздържане от заплитането в собствените си крака, но компенсираше с една ключова ценност: никога не забравяше нещо, свързано с работата му. В главата си пазеше подробно описание от всяка битка, водена между човеци и лиринкси през последните сто и петдесет години. Или поне всяка битка, в която бяха оцелели човеци, които да я опишат.

Стратегът се почеса по главата, разрошвайки редеещите си кичури коса. Сред тях лъщеше череп, покрит с неравни петна. Кожата по ръцете и краката му се люспеше. Като цяло той пораждаше впечатление на разпад.

— И в двете действия има ползи — не помогна той. — Зависи какво са замислили. Тукашната местност е равна като плот на маса, така че няма да откриете по-добро място да се защитавате. Или по-лошо!

— В такъв случай ще останем. — Троист предаде нарежданията си. Вестоносци непрекъснато сновяха между командната палатка и постовете и докладваха, че лиринксите продължават да заобикалят и в момента се намират на юг.

Едновременно с горещината на деня нарастваше и всеобщото напрежение. Потта на Ниш можеше да запълни цяла кофа. Той навлажняваше уста с глътки вода, по чийто вкус можеше да се съди, че нещо е умряло вътре. Но това бе единствената вода, с която разполагаха. Кръстосващата насам-натам Яра изглеждаше спокойна като лед, но кокалчетата й бяха побелели. Лилиуен плачеше, а Мериуен запазваше отчаяния си стоицизъм. На Хлар му се искаше да изглежда също толкова спокоен. Струваше му се, че ужасът се е врязал на челото му, за да се покаже пред всички.

— Това е Ромитс, сър! — дотича един от вестоносците.

Всички войници се обърнаха едновременно към него — парчета желязо, привлечени от магнетит.

— Какво? — промърмори Троист.

— От север доближава капитан Ромитс. Постовият е разпознал флага му върху кланкер.

Троист изтича към дървото и се покатери.

— Наистина е Ромитс! — ревна той, а възторгът му заплашваше с падане не само него, а и намиращия се в същото дърво наблюдател. — Води девет… не, десет… не, дванадесет кланкера, всеки накачулен с войници. Трябва да са поне двеста!

Скоро и намиращите се на земята бойци можеха да видят машините, изникващи от прахта.

— Това не е достатъчно — продължи Троист, вече слязъл. — Но пак са добре дошли.

Малко след присъединяването на Ромитс разузнавачите докладваха, че лиринксите бързо се отдалечават.

— Странно — каза Троист. — Орбис?

— Бих казал, че това се дължи на подкрепленията ни. Лиринксите не обичат да се бият на дневна светлина, освен ако не разполагат с голямо предимство.

— На мен ми изглежда, че и сега разполагат с него.

— Да, ако бяха нападнали призори. Но ярката слънчева светлина ги затруднява да виждат. Жегата също не им понася. В крайна сметка те идват от празнотата, която е тъмно и студено място. Поне според Сказанията.

— Възможно е тези условия да ги объркват — предположи Ниш.

— В малки групи представляват умни и коварни бойци, но не са добри тактици. — Орбис отстрани косъмче, затъкнало се под нокътя на показалеца му. — Ситуациите, в които сме ги побеждавали неочаквано, неизменно са големи, усложнени сражения, където нашите сили са били разпръснати, но са се придържали към изготвения план.

— Те разчитат на тъмнината, силата и бързината си. Това им отстъпление ме навежда на нови мисли — рече Троист. — Възнамерявах да поемем към Червейната гора, както знаете, само че това място би помагало повече на тях. Може би ще е по-добре да останем в равнините, където лиринксите няма да са в състояние да ни изненадат, а обстоятелствата са по-благоприятни за нас. А сега нека преговорим тактиката си отново. За момента те се оттеглиха, но все някога ще влезем в битка.

Останаха нащрек до средата на деня, когато наблюдателите докладваха, че лиринксите са изчезнали отвъд хоризонта. Придружаван от Ниш, Троист се зае да обиколи хората си, за да им предаде случилото се.

— Защо не останаха да се сражават? — попита един мършав войник, който не би оцелял и пет минути от сражението.

— Ще получиш шанса си, Мамберлин — отвърна Троист и го потупа по рамото, преди да се отдалечи.

Крил-Ниш не последва командира си веднага.

— Нима бързаш толкова да влезеш в битка? — попита механикът. — Един лиринкс би могъл да те убие за секунди.

— А може и аз да го убия — отвърна войникът. — Дошли сме тук, за да се бием, а не да чакаме.

Хлар не споделяше мнението му, но не сподели и възгледите си. Не искаше да създава лошо впечатление за себе си. Затова искрено пожела успех на войника и също се отдалечи.

Крил-Ниш се закова на място и бавно се обърна. Трябваше да реагира на мига.

— Сержант Маунс, понижавам те заради проявено неуважение. Значката и жезъла, ако обичаш.

Маунс приличаше на човек, блъснал се в дърво. Грубата му кожа почервеня, за да стане морава. Устата му започна да потрепва като риба на сухо.

— Н-не… Не можете да направите това, сър — задавено рече той.

— В качеството си на маршал смятам, че мога. — Механикът протегна ръка. Нужни му бяха големи усилия, за да не допусне треперенето й: поемаше огромен риск. Ако войникът не се подчинеше, Ниш направо можеше да прекрати мисията още сега.

Крил-Ниш често се бе изправял в подобна битка на воли срещу баща си — за да се окаже неизменно губещ. Но пък изпитанията от последните месеци бяха заякчили душата му. Беше се изправял срещу противници, далеч по-заплашителни от този. Мъжът насреща му беше обикновен войник, свикнал да изпълнява нареждания, без значение колко глупави. Предимството беше на страната на Ниш.

Той направи крачка напред и впери поглед в очите на сержанта. Това бе научил от скрутатора — един от най-лесните начини за налагане на волята, стига тя да беше достатъчно силна. Ниш вложи цялата си решителност. Нищо няма да ме надвие. Нищо! Троист получи шанса си и се възползва от него, аз ще сторя същото. Достатъчно дълго чаках за това.

Тази огнена ярост механикът вложи в очите си. Войникът удържа на погледа му в продължение на минута, после сведе глава, признавайки превъзходството на Ниш. Жезълът и значката се озоваха в протегнатата ръка.

— Когато се върна, с мен ще бъде свършено, сър. Никой войник няма да ме уважава — унило каза Маунс.

Ниш се канеше да отбележи, че бившият сержант си е виновен сам, когато бе споходен от рядко и неочаквано съчувствие. Самият той неведнъж се бе намирал в същата позиция. Бе му провървяло благодарение на снизхождението на отговорник Ги-Хад и впоследствие скрутатор Флид. Само на тях дължеше факта, че в настоящия момент не се намира на фронта — или в стомаха на някой лиринкс.

— По време на тази мисия ще имаш възможност да си върнеш жезъла. От теб зависи.

Войникът не се впусна в угодничество, за която постъпка Ниш му беше благодарен, но все пак се поклони.

— Благодаря ви, маршал Крил… Благодаря ви, Ниш.

Механикът кимна, а Маунс се обърна. Всички възобновиха задълженията си.

По времето, когато оставиха зад себе си и последната редица конструкти, яростта на Ниш беше отминала. Раня мълчеше, яздеща край войниците. Механикът насочи коня си в лек галоп, постепенно ускоряван, макар че изранените му нозе протестираха. Бе се оказал пълен глупак. Да се възползва от открилата му се възможност. Ха! Витис бе заложил капана и Ниш бе захапал стръвта с все сила.

Стъмваше се. Конят започваше да се уморява. Клетото животно бе препускало цял ден и не заслужаваше да бъде пришпорвано по такъв лудешки начин.

В равнината пред Ниш изникнаха редица дървета, към които той се насочи, забавяйки ход. Когато останалите трима го настигнаха, Хлар вече се бе настанил под най-голямото дърво край накладен огън.

През остатъка от пътуването Раня продължаваше да мълчи. Не беше и нужно да говори. Ниш знаеше какво щеше да каже тя на Троист. Несъмнено щеше да изтъкне правотата на за нещастие сбъдналите се нейни предричания: че неопитността на посланика, изпратен вместо нея, ще донесе единствено провал.

Войниците се движеха с мълчалива ефикасност, отбягвайки да го поглеждат в очите. Той наистина беше пале. Ходещ провал.

Вече наближаваха лагера на Троист, когато Маунс се приближи до него.

— Сър? — неспокойно каза той.

Ниш не бе в състояние повече да поддържа фарса. Той не беше маршал. Никоя негова заповед нямаше стойност.

— Да, сержант Маунс?

— Аз… Нищо, сър!

Войниците стискаха ръцете й. Иризис отчаяно се огледа, ала голите стени на фабриката и цистерната не съдържаха бягство. Нищо нямаше да попречи на Джал-Ниш да я осакати. Хлар замахна. Тя неволно се сгърчи. Но мечът спря, отпуснал ръб върху изпънатата ръка.

— Няма да бъде толкова лесно, Иризис — обясни с насмешка Джал-Ниш. — Още не си страдала достатъчно.

— Ако ще го правиш, прави го! — изпищя младата жена.

— О, бъди сигурна, че ще го сторя. Но няма да се съобразявам с теб.

Той отново повдигна оръжието. Щеше ли да отреже този път? Иризис не вярваше, но пък бащата на Ниш беше непредсказуем. Може би щеше да отсече само пръст, а може би носа й. Какво щеше да стане, ако той й причинеше това и я пуснеше? Иризис бе прекалено себелюбива, прекалено привикнала да бъде обожавана, за да свикне с такъв живот. Тя отново опита да се отскубне, само че беше безсилна срещу двама войници.

— Моля ви — гърлено прошепна тя. — Ще направя всичко, което поискате.

И действително би го сторила. Достойнството губеше значение пред заплахата от осакатяване. Тя наклони гърдите си към по-близкия войник.

Джал-Ниш изсумтя презрително.

— Нищо няма да постигнеш с това. Те проявяват интерес единствено един към друг.

С нов ужас Иризис погледна към войниците.

— Но това е престъпление! Как…?

Тя си припомни, че и самият Джал-Ниш предпочиташе собствения си пол.

— И двамата са изпълнили дълга си и са станали бащи. Не е моя работа какво правят в свободното си време. — Хлар притисна меча към рамото й. Острието разкъса слоевете дрехи, за да се вреже в кожата. — Да, мисля, че това е мястото.

Едноръкият издигна меча, но не можа да нанесе удар, защото бе спрян от крясък.

— Остави оръжието, Джал-Ниш, или ще забода болт в единственото ти око — ревна гласът на скрутатора откъм стената на фабриката.

— Стреляй и бъди проклет! — Хлар замахна.

Войниците бяха погледнали към гласа. Иризис се възползва от моментното им разсейване, за да се отскубне и хвърли към краката на Джал-Ниш. Силният му замах удари земята под нея.

Едноръкият понечи да нанесе втори удар в гърба й. В следващия миг залитна назад, тласнат от звучно изкънтяване. Той изпусна меча и се вкопчи в маската си. Арбалетният болт, изстрелян с половин мощност, бе пробил платинената буза на маската. Две трети от него бяха потънали в осакатената плът. Противна жълтеникава течност бликна изпод метала. Върху яката му бързо започна да нараства кърваво петно.

— Убийте я! — хрипна Джал-Ниш. — Убийте и скрутатора!

Иризис бе изтеглила ножа си, нищожна надежда срещу мечоносци. С един скок тя се озова зад Джал-Ниш и болезнено изви единствената му ръка. Едновременно допря острието до гърлото му и кресна:

— Кажи им да не се доближават, иначе ще ти отсека главата.

— Да не мислиш, че ме е грижа! — отвърна Хлар, треперещ от ярост. — Убийте я, дори ако трябва първо да убиете мен.

Войниците пристъпиха напред едновременно от две посоки. В тази ситуация Джал-Ниш само щеше да й пречи, затова тя го блъсна с крак в гърба. Той политна към земята. Леко присвила нозе, Иризис стисна ножа си, стараейки се да не изпуска от очи и двамата си противници.

Те се изсмяха. Знаеха, че тя няма шанс.

Първият атакува. Иризис отстъпи, а противникът й продължи устрема си, за да се озове на земята. Потъналият в гърба му болт предоставяше обяснение. Вторият меч също замахна към нея, но пропусна: по време на удара в слепоочието му потъна друг болт.

Иризис погледна към стената. Скрутаторът имаше трима спътници. Двама от тях бяха войници, въоръжени с арбалети.

Войниците метнаха въже през ръба и бързо се спуснаха долу. Последва ги мъж в роба на мистик. Флид слезе последен, преодолявайки последния участък от въжето с плъзване. Иризис изтича да му помогне.

Скрутаторът огледа ожулените си длани и задъхано каза:

— Бързо, изкачи се до цистерната и влез в акведукта.

Войниците почти бяха достигнали върха на стълбата, разположена в стената на цистерната, когато Джал-Ниш се изправи, извади малък златен рог от джоба си, вложи мундщука в устния отвор на маската си и наду. Последва нисък, минорен стон. Цистерната прогърмя като огромен барабан. Редици концентрични обръчи изникнаха около нея, напомнящи пръстени около планета.

Скрутаторът, който се намираше най-ниско, сграбчи лявата страна на гръдта си и падна. Войниците притиснаха длани над ушите си. Гадателят се вцепени като труп, от устата и носа му бликна кръв. Той също полетя надолу. Иризис усети писък да се натрупва в гърлото й, само че не бе свободна да го изрази. Въздухът се бе превърнал в памук, задръстил дробовете й.

Тя удари гръдната си кост в ръба на стълбата. Сблъсъкът бе достатъчен да отслаби задушаващото усещане и да й позволи да си поеме дъх.

— Продължавайте! — изкрещя Иризис към войниците. — Изкачете се и ме прикривайте. Вземете раницата ми!

По-долният войник пое протегнатата торба, а Иризис се спусна надолу и притича до скрутатора. Той все още дишаше, но мистикът бе мъртъв.

Единият от войниците, който също бе слязъл, взе кожената торба на скрутатора и пое обратно. Джал-Ниш се приближаваше към тях, размахал меча си. Той също не бе останал незасегнат от ефектите на проявата, която бе причинил.

— Няма да се измъкнете! — завалено обеща той. — След миг тук ще се стекат сто войника.

Иризис грабна тялото на скрутатора и го намести на рамото си. Той се оказа неочаквано лек, торба с кости. Жената хвана първия напречник на стълбата и започна да се изкачва, но осъзна, че няма да успее да се отдалечи достатъчно бързо. Джал-Ниш щеше да посече краката и гърба й.

Тя се спусна обратно, изтегли ножа от колана си и нанесе подвеждащ удар. Ответният замах на Хлар премина достатъчно близо до ръката й, за да отсече няколко косъмчета. Той сумтеше и кашляше като човек, в чието гърло е заседнало нещо. Ела по-близо, Джал-Ниш, и ще ти предложа да се задавиш с ботуша ми. Иризис рязко отстъпи назад, при което крайниците на нарамения Флид се залюляха. Дали не трябваше да го пусне? В това му състояние подобно захвърляме можеше да го убие. Но пък същото можеше да стори и мечът на Джал-Ниш Хлар.

— Стреляйте!

Пронизителният й писък към войниците, междувременно достигнали върха на цистерната, остана без отговор. Очевидно тя бе застанала на пътя на стрелите.

Поредният яростен замах отведе меча на Джал-Ниш край нея. Иризис получи възможност да нанесе удар и тъй като острието на ножа бе насочено към срещуположната страна, тя стовари дръжката върху слепоочието му. Хлар се свлече на земята, при което маската му се измести. Гледката едва не накара жената да повърне.

Залитайки към стълбата, тя прекрачи трупа на мистика и започна да се изкачва. Чувстваше се замаяна. По средата на пътя силите я напуснаха и тя остана вкопчена за стълбата. Един от войниците й се притече на помощ и издърпа скрутатора нагоре.

— Идват и други — каза той.

Под себе си Иризис можеше да види единствено идващия на себе си Джал-Ниш. Войникът й помогна да преодолее остатъка от стълбата.

— Какво става? — тя се опря на каменния ръб.

Войникът посочи. От портата на фабриката изскачаха бойци.

— Сега накъде? — задъхано попита Иризис.

— Насам. Аз съм Джим — представи се ратникът. — Онзи там е Йорми.

Сетне Джим, понесъл скрутатора, се затича по протежение на ръба на цистерната, широк само две крачки. Иризис го последва към края на акведукта. До улея отвеждаше стълба, отвъд която Йорми вече бе изчезнал. Войникът се затрудняваше, защото тялото на скрутатора му тежеше. Иризис го избута нагоре.

— Подай ми арбалета си — каза тя.

Войникът мълчаливо го стори и пое нагоре, сумтейки. Иризис вложи болт и опъна тетивата, а после се прицели към стълбата на цистерната.

Дълго време не се случи нищо. Тя съжали, че е останала да чака — по това време отдавна щеше да се е озовала в улея. Точно тогава с крайчеца на окото си зърна глава, изникваща над ръба. Някой се изкатерваше по ръба на самата цистерна. Иризис се канеше да стреля, но в този момент зърна друга глава да показва над стълбата. А бегълката разполагаше само с един болт.

Онзи на стълбата се издигна първи. Иризис насочи арбалета към него и стреля. Болтът потъна точно под ключицата му. Размахал ръце, простреляният залитна встрани и с шумен плисък падна във водата.

Другият продължи да се изкачва. Иризис се обърна към стълбата и пое нагоре, макар и затруднявана от оръжието. Преследвачът, бърз като мълния, достигна стълбата още преди Иризис да се е изкачила. Той подскочи и се хвана директно за третия напречник, за да продължи нагоре с ловкостта на акробат. Жената замахна с подметка към лицето му, ала войникът се отмести с лекота, сграбчи ботуша й и задърпа. Тя едва не падна. Вторият ритник уцели устата му. Преследвачът прелетя четири стъпала, преди да се залови отново.

На върха водният канал започваше с груб и наклонен камък. Войникът отново настигаше Иризис, прекалено изтощена да се възползва от малката си преднина. У себе си тя имаше единствено нож и арбалет без болтове. Срещу меч ножът бе безполезен. Незареден, арбалетът също бе безполезна тежест, но тя пак не искаше да го захвърля.

Без да изпуска войника от очи, Иризис пробно постави ножа в улея за болтове. Опитът се оказа като цяло успешен. Видял арбалета, преследвачът бе започнал да се приближава по-предпазливо, но сега се изсмя при вида на импровизациите й. Много вероятно беше изстрелът да запрати метални отломки в лицето на Иризис.

Тя постави тетивата над дръжката, макар да подозираше, че ножът ще се изхлузи при изстрела, сетне насочи арбалета към войника.

— Тръгни назад или ще стрелям — каза Иризис и сама се отврати от потрепващия си глас.

— Стреляй! — подсмихна се преследвачът.

Тя го стори. Ножът изхвърча, прекалено бърз, за да бъде проследен ясно, и потъна до дръжката в гърдите му. Противникът полетя надолу.

Иризис трескаво поднови изкачването си. Още войници изникнаха върху цистерната. Един от тях се отпусна на коляно, прицели се и стреля, но, както бе очаквала, изстрелът бе труден и не я уцели, отскачайки. Изстрелът на друг войник бе по-близо, а по времето, когато трети се канеше да стреля, жената вече беше изчезнала.

Джим изчакваше с другия арбалет и торба болтове. Иризис зареди оръжието си и се приготви за изстрел. Двамата се затичаха по лекия наклон.

— Върви напред — каза той. — Трябва ти почивка.

Хубава почивка. Иризис се затича по неравния път. Йорми се виждаше далеч напред, понесъл скрутатора и собствената си раница. Все още не го беше настигнала, когато зад нея се разнесе крясък.

Джим беше заел позиция, прицелен в изникналите преследвачи, от които го деляха двеста крачки. Той стреля и повали един от тях.

Иризис веднага забеляза слабата страна на замисъла му. Ако той останеше да презареди, междувременно онези щяха да са прекосили половината разстояние. В най-добрия случай щеше да успее да намали бройката им с още един. Макар да се намираха далече, преследвачите бяха много. Все някой техен изстрел щеше да го улучи. Някой случаен болт би могъл да достигне дори нея.

Тя прескочи канала, за да се сдобие с по-добра възможност за изстрел, прицели се и стреля. Преследвачите напредваха скупчени, невъзможно беше да не уцели поне един. Но за нейно огорчение стана точно така. Все пак те спряха, което предостави на Джим възможност да побегне.

Няколко болта просъскаха подире му, изтръгнали следи от стените на акведукта, само че нито един не уцели. Междувременно Иризис презареди арбалета. Следващият й изстрел бе по-точен. Тичащият начело на преследвачите бе повален.

Войниците на Джал-Ниш отново спряха. Иризис и Джим се затичаха от двете страни на канала. Вече се намираха на достатъчно разстояние, за да не се притесняват от изстрели — освен случайни.

— Колко ни остава? — изкрещя жената.

— Почти левга.

Иризис си наложи да продължи напред, макар да изоставаше. Преследвачите бяха започнали да смаляват разстоянието и по времето, когато тя достигна върха на склон, отново се намираха в обсег. Иризис поспря да си поеме дъх, при което болт профуча между коленете й. Това чудотворно бързо премахна умората й.

Отвъд тя срещна останалите. Флид беше на крака. От лявата му ноздра се стичаше струйка червенина. Скрутаторът успя да се усмихне — ужасна гримаса на смърт.

И нейната собствена усмивка не изглеждаше по-добре.

— Как сте, Ксервиш? — промълви тя.

— Мога да вървя — немощно отвърна Флид.

— Това не е достатъчно. Можете ли да бягате като подгонен от демони? Защото преследвачите ни напредват бързо.

— Не мога. Но може да успея да сторя нещо по-добро.

— Нямам търпение да го видя.

— Няма да го видиш. Върви напред и не се обръщай.

— Но, сър…

— Върви! — Гласът му бе загрубял от напрежение. — Веднага!

Тя се затътри зад Джим и Йорми, но след няколко минути спря. Войниците сигурно вече изникваха отвъд възвишението. Какво ли възнамеряваше да прави старият глупак?

Флид бе застанал като разкрачен скелет, разпрострял встрани лице. Отдалеч приличаше на костеливо „Х“, останало да измолва дъжд от небесата.

Войниците се появиха. Двама от тях веднага приклекнаха, насочвайки арбалети към него. Болтовете щяха да го разкъсат. Защо не правеше нищо? Или бе решил да се пожертва, за да позволи на останалите да избягат?

Кълбо мъгла изникна между него и войниците. Може би скрутаторът опитваше да създаде някаква илюзия, но защо чак сега? Те просто щяха да стрелят през разгръщащия се облак, както и направиха.

Ивиците на изстрелите се врязаха в мъглата и се обгърнаха с нажежен огън, прогорил очите й с яркостта си. Иризис премигна и разтърка клепачи, но зрението й не се възстанови. Тя залитна назад и падна в канала, за щастие съдържащ малко вода.

Слепешком жената се изправи на колене. Паниката й нарастваше. Не виждам нищо. Ослепяла съм! Тя се удари първо в единия край на акведукта, после в другия. Струваше й се, че се е лишила и от останалите си сетива.

— Проклета глупачка! — задъхано промърмори скрутаторът, помагайки й да се изправи. — Сякаш останалите тревоги са ми малко! Изправи се!

— Не мога — ридаеше Иризис. — Не виждам нищо.

Флид я зашлеви по лицето.

— Ти си идиотка, Иризис. Предупредих те да не поглеждаш. Хвани ме за ръка.

Тя се вкопчи до болка.

— Пак не слушаш. Казах да я хванеш, не да я смажеш.

Скрутаторът я повлече след себе си. Иризис не можеше да повярва колко е трудно вървенето със затворени очи. Непрекъснато се спъваше, а когато това станеше, не бе способна сама да възстанови равновесието си.

— Какво направихте, Ксервиш?

— Скрутаторска магия — хрипкаво се изсмя Флид. — Не ми е позволено да говоря за това. Върви.

— Не разбирам какво смешно има. Изгубих зрението си.

— Пада ти се, задето си толкова любопитна!

— Можехте да проявите малко съчувствие — отчаяно каза тя.

— Твоята глупост удвои проблемите, струпани на главата ми.

Тя млъкна. Сега имаше насреща си старата, по-позната страна на скрутатора, за която в последно време бе забравила.

Изравниха се с останалите двама.

— Добре ли сте, сър? — попита Йорми.

— Бил съм и по-добре. И също така по-зле, макар и не особено.

— Какво е станало с майстора, сър? — поинтересува се Джим.

— Не спирайте! — тросна се скрутаторът. — Глупавата крава погледна назад, макар че изрично я предупредих да не го прави, и изгуби зрението си.

Иризис не бе очаквала много състрадание, но не бе очаквала и подобна грубост.

— Опитвах се да ви помогна — изхлипа тя.

— Следващия път не си прави труда, а просто изпълнявай каквото ти е наредено.

— Няма да има следващ път! — проплака Иризис и залитна в поредно спъване. Флид я издърпа на крака и четиримата продължиха по-бързо.

— Така е. Продължават да ни преследват.

— Как са оцелели?

— Трябва да е имало и други по-назад. Те са останали незасегнати, само че ще им е необходимо известно време, за да преминат.

— Какво имате предвид?

— Нямат ли край кокошите ти въпроси? Изкуството ми е оставило мястото с известна промяна.

Продължиха мълчаливо. Иризис изненада сама себе си със задържането си на крака. Тя се съсредоточи върху стъпките си, върху неспирната последователност да отмества едното стъпало пред другото, а после да повтаря движението огледално. В главата й имаше една-единствена мисъл. И тя не бе свързана с преследващите ги войници или предстоящите събития. Искам да прогледна!

— Виждам ги, сър.

Гласът на Йорми беше по-плътен от този на Джим, бавен и гръмък.

— Колцина и на какво разстояние от нас? — попита скрутаторът.

— Трудно ми е да ги преброя… Поне четиридесет. На около триста крачки отзад.

— И от това разстояние могат да ни навредят — каза Флид, — ако го осъзнават.

— Мисля, че са го осъзнали, сър. Неколцина стрелят, но прекалено високо.

— Продължавайте.

Нещо отскочи от камъка недалеч.

— Това болт ли беше? — в паника изпищя Иризис. По-рано подобно попадение не би я притеснило, но сред кошмарната чернота звукът бе непоносим.

— Стрелят с парабола.

От известно време бяха вървели по нанагорнище. Сега то изчезна, заменено от лек наклон.

— Виждам въздухоплава! — възкликна Йорми. — Отвъд пролома, сред дърветата. Ще успеем.

— Не бързай с възторга — промърмори скрутаторът.

— Още много ли остава? — питаше Иризис. — Далече ли са войниците?

— На същото разстояние. Но не за тях трябва да се тревожим.

Стегнаха я ледени примки.

— А за какво?

— Не чуваш ли?

Тя чуваше единствено стъпките им върху камъка и ударите на собственото си сърце. Не, имаше и нещо друго — ритмично тропане, съчетано с метално стържене. Дори цяла симфония подобни звуци.

— Кланкерите на Джал-Ниш наближават по хълма. Отправили са се право към въздухоплава, за да го свалят.

Споменаването на Джал-Ниш тласна Иризис напред. Ужасното лице, което за момент бе зърнала под маската, още стоеше застинало в съзнанието й — кошмар на отказващо да зараства месо, обгърнато със слузеста гной. Но тя не изпитваше съжаление към него. Бащата на Ниш бе жесток и неприятен човек, някога съумявал да компенсира същината си с настойчив характер и външен вид. Сега чудовищната му външност съответстваше на сърцевината му.

— Какво става? — високо попита тя.

— Не ми крещи в ухото! До теб съм. Войниците се приближават, но бавно. Нащрек са заради мен.

— А кланкерите?

— Стопяват разстоянието. Отвъд хребета започва малка скалиста долчинка, по чието дъно се спуска поток. Той е плитък и няма да ги затрудни. Склонът от другата страна е стръмен, но не толкова, че да затрудни опитен оператор. Отвъд него започва равнина, която е идеална стрелкова позиция.

— Колко далече е мястото, от което въздухоплавът трябва да ни вземе?

— Около хиляда крачки.

— Дайте му знак да се приближи.

— Тук е прекалено ветровито. Трудно ще бъде да ни изтегли от акведукта.

— Ще си струва, ако това лиши кланкерите от време.

— Права си. Ще дам сигнал.

Иризис усети, че той започва да маха с другата си ръка. В следващия миг скрутаторът я пусна.

— Какво правите? — проплака тя, споходена от ужас. Нищо не им пречеше да избягат и да я изоставят беззащитна.

— Може да се наложи отново да използвам магията си. Войниците напредват.

— Способен сте да я използвате повторно толкова скоро?

— Вероятно не, макар че те няма как да знаят това. Поне се надявам, че не знаят. — Ксервиш Флид не звучеше особено убеден.

— Къде са кланкерите сега?

Паниката продължаваше да я дави. Тази задушаваща безпомощност не беше чувство, към което Иризис бе привикнала.

Флид не отговори. След известно мълчание Джим каза:

— Почти са достигнали потока, госпожице. Той преминава точно под нас, но те са по-нагоре по течението.

— Наричай ме Иризис. Въздухоплавът излетя ли?

— Не… Иризис. Екипажът все още развързва въжетата.

— Бавят се — промърмори тя.

Никой не отговори. Секундите се влачеха с непосилна бавност.

Тогава Флид нададе вик на болка.

— Какво има? — попита Иризис.

— Джал-Ниш води гадателка със себе си.

— С кланкерите?

— Не. В акведукта. Силна е. Не съм сигурен, че ще успея да я надвия в това си състояние.

— Какво прави тя?

Зъбите на скрутатора започнаха да тракат. Отговорът му представляваше неразбираеми срички.

— Добре ли сте, скрутаторе? — Не й се струваше уместно да използва малкото му име пред останалите.

— Не мисля, че той може да отговори, Иризис — каза гласът на Джим. — Лакът по лакът той бива изтласкван назад.

— Може би трябва да опитаме да го задържим — предложи Йорми.

— Не! — остро се възпротиви Иризис. — Не го докосвайте. Това само ще влоши нещата.

В съзнанието си тя започна да вижда образи на полето. Някой черпеше енергия от него. Не беше Флид. Не бяха и кланкерите. Изглежда непознатата мистичка бе изключително силна, за да срази скрутатор толкова бързо. Джал-Ниш определено бе дошъл подготвен.

Иризис обгърна с пръсти индикатора си. Полето изникна ясно пред нея, извиващо се като ротор сред захаросана яхния.

— Войниците идват — промърмори Джим.

Никога досега не бе съзирала полето толкова ясно. Дали това се дължеше на загубата на зрение, или по някакъв начин бе свързано с магията на скрутатора? Иризис се съсредоточи. Макар и неспособна да извлича енергия от полето, тя бе способна да я изменя недоловимо, скулптирайки теченията й в различна форма. Сега ослепената жена стори същото, насочена върху затворена извивка, която започна да наслоява многократно, докато не получи резултат от множество нива материал — или по-скоро нематериал.

Флид бе престанал да хъхри, свел звуците си до затихващо дишане през зъби. Иризис се чувстваше като пленена мишка, която ясно осъзнава приближаването на котка. Щом скрутаторът беше извън строя, единствено тя можеше да ги спаси. Войниците бяха безсилни срещу магия.

— Какво правят кланкерите сега? — тихо попита тя.

— Спряха в средата на долината. Най-близките опитват да насочат копиеметите си към въздухоплава. — Говорещият беше Джим.

— А той излетя ли най-сетне?

— Да. Идва към нас.

— Смяташ ли, че ще успеят да го прострелят?

— Възможно е, макар разстоянието да е голямо.

— А войниците в акведукта? — продължи с въпросите Иризис.

— Все още се промъкват напред.

— Предполагам скоро ще влязат в обсег.

— След няколко минути. В най-добрия случай.

— Изстреляйте няколко болта към тях, макар да се съмнявам, че това ще ги спре.

Тя чу излайването на арбалетите, последвано от презареждане.

— А скрутаторът?

Този път й отговори Йорми:

— Все още се държи на крака, но изглежда получава някакъв пристъп. Очите му се изцъклят.

Слънчевата светлина върху лицето на Иризис изчезна.

— Това въздухоплавът ли е?

— Да, високо над нас.

— А кланкерите стрелят ли?

Ако торбата с газ бъдеше улучена сега, експлозията щеше да се стовари право върху главите им.

— Не.

— Защо?

Джим се засмя.

— Защото копиеметите не са предназначени да стрелят под такъв ъгъл.

Облекчение блъсна коленете й.

— И не могат да направят нищо?

След известна пауза войникът отвърна:

— Стрелците ги демонтират. Изглежда ще ги насочват ръчно.

— Надали изстрелите ще бъдат особено точни — каза Иризис.

— Целта е голяма.

— Опитай се да ги простреляш.

Отново арбалетен изстрел.

— Никакъв шанс. Разстоянието е прекалено голямо.

— Което означава, че и те не могат да прострелят торбата на въздухоплава с арбалетите си?

— Не и от сегашната си позиция.

— Войниците почти навлязоха в обсег — предупреди Йорми.

— Стреляйте отново.

След отскочилата тетива Иризис различи писък.

— Съмнявам се, че това е била гадателката.

— Не, тя стои назад.

— Трябва да помогна на скрутатора — каза тя.

— Какво ще правиш? — попита Джим.

— Нямам представа.

Иризис отново потърси полето и различи две смущения сред него. Едното, по-близкото, трябваше да е Флид.

Тя блъсна нагънатото по-рано поле към него, но по всичко личеше, че скрутаторът не е в състояние да го използва. А може би не беше забелязал.

— Ксервиш?

— Не мисля, че той може да те чуе, Иризис.

Вражеската гадателка използваше друга част от полето. Иризис трескаво затърси начин да я нападне, само че трябваше да бъде индиректен: не би могла да удържи мистична атака. Може би да внесе изменения, които да лишат противничката от енергия? Непознатата черпеше чудовищни количества, за да поддържа атаката си срещу скрутатор Флид.

В ума си Иризис пресъздаде схема на местните излъчвания, оцветена в оттенъците на дъгата. Виолетовото и индиговото съответстваха на енергийните концентрации. Следващата стъпка бе да определи източника, от който гадателката консумираше енергия. Ето го: първоначално незабележимо оттичане, чийто виолетов цвят клонеше към непрогледност.

Всеки майстор — или дори занаятчия — би се включил към този източник, за да лиши гадателката от сила. Иризис не притежаваше тази способност, но бе развила умението да оформя полето, за да улеснява употребата му от страна на останалите.

Тя недоловимо изтъни полето около енергийния отвор, но противничката й компенсира веднага, променяйки начина на извличане, и продължи с реализацията на първоначалния си замисъл. Сега мистичката извличаше още по-голямо количество енергия с намерението да обездвижи скрутатора. За Иризис беше безнадеждно да се надява, че тя, обикновена работничка на контролери, би могла да надхитри гадателка, посветила живота си на усвояването на Тайното изкуство.

Какво щеше да стане, ако тласнеше енергийния пакет към мястото на оттичаща се енергия? Гледан отвън, той приличаше на тъмна буца. Ала концентрацията на приютената вътре енергия бе такава, че обикновен разсъдък не би могъл да я овладее. От друга страна, обикновеният разсъдък бе последното нещо, което можеше да бъде казано за един мистик. Освен това не се знаеше как тази постъпка ще се отрази на скрутатора, той беше прекалено слаб.

— Какво става сега? — провикна се тя.

— Войниците спряха — обяви Джим. — Въздухоплавът се опитва да заеме позиция, но ветровете непрекъснато го изтласкват обратно към долината. Два кланкера се приготвят да стрелят. Йорми, виждам перквизитора. Застанал е върху бойната платформа на една от машините.

— Иска да види как биваме пленени. Или убити. — Тя трябваше да действа веднага. Ако Флид умреше заради намесата й, това пак щеше да е лека смърт в сравнение с мъченията, които му бе подготвил Джал-Ниш Хлар.

Иризис откри нагънатата енергия, прикри я под формата на обикновено излъчване и я тласна към виолетовата вихрушка. Последната пулсираше в черно и бяло, защото гадателката черпеше все повече сила.

Иризис почти бе успяла, когато оттичането рязко увеличи яркостта си. Дали беше разкрита? Не, цветовата промяна продължи — черно, бяло, черно. Жената отправи един последен тласък. Компресията увисна над енергийния вихър и след миг потъна надолу. Иризис побърза да се изключи от полето. За всеки случай. И зачака, напрегната.

Нищо видимо не последва. Сетне скрутаторът започна да стене. Звукът премина в покъртителен и пронизващ вой, от който я побиха тръпки. Очевидно ходът й бе засегнал и Флид. Звученето му ставаше все по-пронизително, вбило се в тъпанчетата й. Нещо ужасно щеше да се случи. Тя напосоки посегна към него.

С последен писък скрутаторът подскочи и се стовари по гръб. Ботушите му стържеха по камъка. После настъпи тишина, накъсвана от вятъра и жуженето на въздухоплава.

— Какво стана? — провикна се Иризис. — Джим?

— Нещо избухна сред войниците. Всички те се затичаха в паника. Залива ги някаква червена пелена. О, това е…

Той повърна от отвращение.

— Ужасна смърт — простена скрутаторът. — Но по-добре тя, отколкото аз. — Флид взе ръката на Иризис. — Някой ден ще ти се отблагодаря подобаващо.

— По-добре да е някоя нощ — по навик отвърна тя. Нямаше представа какво е сторила.

— Въздухоплавът се спуска! — кресна Йорми. — Джим, хвани въжетата. Качвайте се по стълбата, сър, бързо.

— Първо ти, Иризис — каза скрутаторът. — За момента сме в безопасност. Тук във виадукта могат да виждат само върха на въздухоплава.

— Но когато излетим…

— Да, това е опасната част. Хайде.

Сляпото изкачване бе особено неприятно. Въжената стълба се поклащаше непрекъснато. Тежестта на Иризис отмести въжетата под кила на въздухоплава, създавайки впечатлението за изкачване край ъгъл. Тя нямаше представа колко е напреднала. Ами ако в момента висеше над дефилето? Потните й ръце започнаха да се изхлузват.

— По-живо! — кресна скрутаторът. — Не сме на забава.

Нечии силни ръце я хванаха под мишниците и я повдигнаха отвъд ръба на гондолата.

— Насам — рече дебел мъжки глас.

— Не виждам!

Някой я хвана за ръката и я поведе встрани, за да я настани върху платнена седалка. След миг друг приседна до нея.

— Всички са на борда — кресна дебелият глас. — Издигай.

— Не! — възрази скрутаторът. — Продължете напред по протежение на акведукта, после издигате рязко. Така ще имат по-малко време да се прицелят.

— Войниците са още живи — отбеляза непознатият мъж. — Почти са в обхват.

— Добре! Тръгвайте!

— Заеми позиция при баласта. Арбалетчиците да се подготвят. Пилот Хила, не им давай възможност за втори изстрел.

Въздухоплавът се стрелна.

— Освободи баласта.

Летящата машина отново се разтърси и се отправи нагоре. Скована от неочакван ужас, Иризис се вкопчи в ръката до нея, оказала се, че принадлежи на скрутатора. Флид я задържа, докато тя не се успокои. Арбалетите изсъскаха. Въртенето на ротора стана пронизително.

— Приближават се, за да стрелят сър. Обръщай!

Въздухоплавът навлезе в маневра, прекалено бавна за вкуса на Иризис.

— Внимавай! — ревна дебелият глас.

Разнесе се трясък, разпръснал дървени отломки. Няколко попаднаха в косата й.

— Какво става? — изпищя Иризис. — Ще се разбием ли?

— На косъм беше — спокойно отвърна скрутаторът. — За щастие уцелиха рамката на гондолата, а не балона. Снарядът не уцели никого. Няма ранени.

— Стрелят отново — обяви мъжът. — Прекалено ниско. Успяхме, сър. Вече сме извън обсег.

— Много добре — каза Флид. — Курс на север. И нека не е прекалено бързо. Не искам да пристигнем по светло.

Иризис надушваше себе си и скрутатора. И двамата миришеха на кръв, страх и пот.

— Не бих имала против да пийна нещо силно — дрезгаво каза тя и откри, че все още трепери.

— Ще ти донеса.

Седалката проскърца. Скоро Флид се върна и постави чаша в ръката й.

Жената внимателно я доближи до носа си. Пиво, но не това беше от значение — течното му състояние бе най-голямото предимство. Тя изпразни чашата на един дъх.

— Очите ме болят — оплака се Иризис. Все още бе обградена от мрак.

Скрутаторът ги огледа, отмествайки клепачите й, сетне постави парчета плат върху тях и ги превърза.

— Толкова съм уморена — продължи тя. — Направо заспивам.

— Първо да поговорим.

— Към Миниен ли сме се отправили, Ксервиш?

— Да. За да се заемеш с възложението, за което говорим от месец. Да откриеш какво се е случило с възловата точка.

— Ще се нуждая от помощ.

— Ще разполагаш с войниците, двама занаятчии и мистик.

Това й напомни за непознатия гадател, умрял на стълбата заради звука на рога.

— Кой беше човекът, когото Джал-Ниш уби?

— Гадател Тардс. Бедният Тардс — каза скрутаторът. — Никога не му вървеше.

— Значи ще ми е нужен друг мистик — замислено рече тя.

— Вече съм се погрижил за това.

— Кога ще го срещна? Или ще я срещна?

— В момента разговаряш с него.

— Вие? — Тя обърна невиждащата си глава към него.

— Толкова ли е зле?

— Не, разбира се. Но вие сте скрутатор!

— Не за дълго. Точно в този момент Джал-Ниш съставя доклада си, а няма кой да представи балансиращо мнение. До няколко дни Съветът ще научи. Ще бъде организирана среща, на която моите поддръжници ще бъдат принудени да гласуват срещу мен. Ще бъда зачеркнат, обявен за негражданин, а за главата ми ще бъде обявена награда — отделена или донесена заедно с тялото ми. Ще е добре да се държиш далеч от мен, за да не засегне падението ми и теб.

— С мен така или иначе е свършено. Твърде късно е да се направи каквото и да било.

— Съветвам те да помислиш отново.

— Съветът на един негражданин е безполезен като самия него — отбеляза тя. — Във всеки случай подобно бягство не е начинът, по който върша нещата.

— Да, започвам да се убеждавам. А какво точно направи в акведукта?

— Какво ви кара да мислите, че аз съм направила нещо?

— Може да съм изпаднал в немилост, но все още съм мистик, и то с изключително тънък усет, ако нямаш нищо против.

— И изключително скромен — пошегува се тя и отпусна глава върху костеливото му рамо.

— Слушам те — напомни въпроса си скрутаторът.

Тя му обясни, а Флид подсвирна.

— Това е нещо, което не мисля, че е било опитвано преди. Дори смятам, че никой не се е сещал да си послужи с подобно изпълнение. Възможно е дори само това обяснение пред Съвета да ми върне старото място.

— Наистина ли?

— Всъщност не. Но съм сигурен, че останалите скрутатори много биха искали да узнаят.

— Къде са занаятчиите ми?

— И те са на борда. Зойл Аарп и Оон-Ми.

Зойл Аарп бе шестнадесетгодишен, едър и мускулест, но с лицето на десетгодишно момче (заради което често отнасяше подигравки) и понякога сходно поведение. Понякога удовлетворяваше слабостта си към мрънкане и самосъжаление, но иначе бе брилянтен занаятчия със силна интуиция. Липсваха му практически умения и търпение — често не довършваше контролерите си. Но за тази задача бе идеален.

Оон-Ми представляваше негова противоположност, дребна с набито тяло, широко лице с плосък нос и оскубани вежди. Никой не би я нарекъл красива, но тя имаше дяволита усмивка. В яслите растяха три нейни деца, всяко от различен мъж. Умът й бе посветен главно на отношенията между половете, винаги добронамерен. Всички във фабриката я харесваха. Дори самото й присъствие донякъде облекчи Иризис.

Поне за момента тя можеше да се отпусне. Полагайки глава върху ръката си, Иризис заспа.

Оръжието на първия конструкт, напомнящо копиемет, се насочи към тях.

— Вдигнете ръце — каза Ниш. — И не мърдайте. Маунс?

— Застинал съм, сър — каза сержантът.

Яра насочи коня си по-близо до Мериуен и Лилиуен.

— Не бягайте — просъска механикът. — Няма как да се отскубнете.

— Ще правя това, което смятам, че е най-добре за децата ми — ядливо отвърна тя, като че вината беше негова.

В известен смисъл Ниш действително смяташе, че е така. Трябваше да проявява повече предпазливост, да язди на по-голямо разстояние от останалите. Така щеше да им предостави по-голям шанс за бягство.

Конструктът продължи напред. Машината зад тях остана на място. Нейното оръжие също бе готово за стрелба.

Горната част на първия конструкт се разтвори. Последва някакъв спор, чиито думи останаха неразбрани от Ниш и спътниците му. Сетне от люка изникна млад мъж, меко скочи на земята и направи няколко крачки напред. Беше протегнал ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

— Не му се доверявайте, сър — каза Маунс. — Аахимите са коварни.

— Не виждам да имаме друг избор.

Ниш накара коня си да пристъпи напред и на свой ред разпери ръце. Какво ли искаха аахимите? Едва отблизо разпозна младежа — той бе присъствал на дипломатическата среща и бе изглеждал притеснен.

Механикът протегна ръка.

— Крил-Ниш Хлар.

— Познавам ви. Поднасям поздрави, маршал Хлар! Аз съм Минис Уна Интис. Приятелите ме наричат Минис.

— След последната ни среща бях понижен и вече не съм маршал. Моите приятели ме наричат Ниш. В някои райони това прозвище не е особено похвално, но съм свикнал с него.

Двамата се здрависаха. Дългите пръсти на аахима се обвиха около ръката на Ниш.

— Бих желал да разговарям с вас, ако разрешите?

— При други обстоятелства с радост бих се отзовал — предпазливо отвърна механикът. И наистина, по всяко друго време би се вкопчил във възможността да научи повече за нашествениците. Беше му интересно да научи повече и за самия Минис, тъй като въпросният играеше значителна роля като мотивация за постъпката на Тиан — нещо толкова дребно с огромни последици. Но безопасността на Яра и децата стоеше над всичко останало. — За съжаление пътуването ни не търпи отлагане и не…

— Само няколко минути — каза Минис. — Моля ви.

Моля ви? Минис бе коренно различен от грубия си приемен баща. Ниш погледна към Яра, застанала пред децата си. Тя кимна съвсем леко.

— Тук е горещо, а двама от спътниците ми са деца. Какво ще кажете да се оттеглим на по чаша чай в сянката?

— С удоволствие. Мога да ви предложа разхладително, ако предпочитате.

— Нека се консултирам със спътниците си. — Хлар се върна при Яра. — Минис е приемен син и наследник на аахимския предводител Витис. Освен това е мъжът, когото Тиан… знаете историята. Не мисля, че ни мисли злото. Той е много любезен и има желание да разговаря с мен. Струва ми се, че ще имаме полза от тази среща.

Яра не изпускаше аахима от очи.

— Или това може да е капан, целящ да ни хване неподготвени — просъска тя в отговор. — Опитат ли се да сторят нещо подобно, той умира!

От погледа й го побиха тръпки.

— Нека видим какво има да каже — бързо каза Ниш. — Не правете нищо, което ще влоши нещата.

— Не смей да ми казваш какво да правя! Ти ни доведе в този капан!

— Тогава ми позволете да ви изведа от него. — Той обърна коня си и отново се приближи до Минис.

— Момичета! — рязко каза Яра. — Няма да се отделяте от мен, докато непознатите са тук.

— Не е нужно да ни казваш това, майко — каза Лилиуен, стараеща се да изглежда колкото се може по-зряла.

Минис се бе оттеглил сред дърветата, придружаван от друг мъж, по-млад и по-нисък от него, и жена, която изглеждаше на възрастта на Ниш — доколкото можеше да се определи. Тя беше стройна, с бледа кожа и права черна коса.

— Това са приятелите ми Вунио и Тиара — каза Минис, представил последователно мъжа и жената. Приятелите му изглеждаха неспокойни, като деца, измъкнали се без разрешение.

Ниш се ръкува и с тях. Той също беше притеснен. Ако нещата се объркаха, Яра щеше да убие и него. Въобще не се съмняваше в това.

— А вашите приятели? — попита Минис. — Или те са вашето семейство?

— Нито едно от двете. — Погрешните предположения на аахима успяха да развеселят Крил-Ниш. — Просто ги придружавам до дома им. Настоящите времена са неспокойни. Пътищата вече не притежават някогашната си безопасност.

— Неспокойни, наистина. А нашата поява още повече влоши нещата.

— Войната е променила света ни завинаги. Вече ни е трудно да си го представим без нея.

Вунио отвори кошницата, която бе оставил до себе си. Тя съдържаше деликатеси, а също и кутия, оказала се пълна с лед. В нея бяха оставени бутилки. Ниш се поуспокои. В крайна сметка той не знаеше достатъчно за аахимите, за да приеме, че всички те приличат на Витис.

— В конструктите става изключително задушно — обясни Минис, — затова поехме към върховете, за да натрошим лед. Сантенар е по-горещ свят от Аахан. Но прохладата в планините ни хареса.

— А пролетта дори още не е отминала — отвърна Ниш. — Чувал съм, че тези земи са изключително жежки през лятото.

— В такъв случай не сте тукашен?

— Домът ми се намира почти в западния край на света. Там също е хладно.

Тиара извади запушалката от една от бутилките, при което погледът й срещна този на Ниш. Очите й бяха големи, овални и с цвета на шоколад. Красиви очи.

— Ще желаете ли да пиете с нас? — предложи тя. — Това вино не е силно, но освежава.

Крил-Ниш побърза да откъсне поглед, за да не бъде сметнат за груб.

— Благодаря ви.

Тя му наля чаша. Течността имаше великолепен златист оттенък. И по прекрасен начин пречупваше здрачаващата се светлина. Ниш оцени аромата на виното, но изчака и останалите чаши да бъдат напълнени.

— Бих ли могъл да предложа тост? — попита той.

— Тост? — объркано повтори Минис.

Ниш обясни значението на думата и аахимите се усмихнаха.

— За нас ще бъде удоволствие — каза Тиара, сияеща.

— За добрата храна, прекрасното вино и приятелството между всички човешки видове — повдигна чашата си механикът, внимателно наблюдавайки останалите.

— За приятелството между световете — каза Минис. Аахимите повториха тоста му.

Изглеждаха искрени. Ниш изпразни чашата си. Тиара, встъпила в ролята на виночерпец, отново наля.

— Случващото се с Аахан е трагедия — каза Ниш. — Смъртта на един свят.

Минис се намръщи.

— Надяваме се… че няма да се стигне до това. Ние вече си мечтаем да се завърнем у дома, макар това да не е нещо, което предвиждам.

След известни незначителни приказки Минис остави чашата си.

— Ще желаете ли да се разходим в гората, приятелю?

Дали това не беше начин да го отдели от Яра? Каквото и да беше намерението им, Ниш не можеше да стори нищо. С ускорен пулс механикът се съгласи:

— С радост. Но после ще трябва да ви оставя, защото наистина бързаме.

Минис хвана Ниш под ръка и го поведе сред дърветата. Хлар не смяташе, че подобно поведение е уместно между мъже, но трябваше да се примири — разни светове, разни обичаи.

— Срещата ни не беше случайна — каза аахимът.

— Не съм си и помислял — сковано отвърна Ниш.

— Веднага щом разузнавачите ни докладваха, че сте напуснали лагера, реших да ви потърся.

— Разузнавачите ви трябва да имат отличен взор. Ние не сме видели и следа от тях.

— Наистина е така. Предполагам ви е известна и причината да ви потърся.

— Предпочитам да не предполагам. И да не гадая — отговори механикът.

— Тиан Лиз-Мар — каза Минис, въздъхвайки. — Отнесох се към нея чудовищно и никога няма да си го простя.

Ниш не отговори. След кратко мълчание събеседникът му продължи:

— Какво ще кажете да седнем край това дърво? — Ставаше дума за гигантски столетник с гладка бяла кора. Двамата се настаниха в подножието му, облегнати на ствола. — Видели сте я в Тиртракс, ако не греша?

— Да — каза Ниш. — Дълго я търсих.

— Значи я познавате?

— Разбира се. — Хлар бе изненадан, че аахимът не знае това. Но пък и защо би трябвало да го знае? — Три години бяхме колеги в една и съща фабрика.

— Вие сте щастливец — оживено възкликна Минис, взе ръцете на Ниш и ги стисна. — Тя е най-красивата жена на света.

Най-сетне механикът разбра. Минис не представляваше никаква опасност — той беше или голям глупец, или прекалено млад и наивен. И очевидно влюбен.

— Да, тя има определен чар.

— Приятели ли бяхте? — Аахимът продължаваше да стиска ръцете му.

— Не. Имаше време, когато изпитвах известна слабост към нея. Но това е минало. Двамата с нея сме прекалено различни, Минис.

— Разкажете ми повече за нея. Разкажете ми всичко. Трябва да зная.

Ниш му предаде всичко от самото начало, макар и в сбита форма и с известни премълчавания. За щастие Минис обръщаше внимание единствено на нещата, отнасящи се до красотата и гениалността на неговата любима, та напълно подмина ролята на Ниш.

— Бих дал всичко, за да я видя отново — каза аахимът, когато разказът приключи.

— Тя се чувства онеправдана — прямо заяви Ниш. — Чувства, че вие сте я предали, че е била използвана по студен и пресметлив начин.

— Тя наистина бе предадена, за което съм виновен аз. Никога няма да си простя, че не се опълчих на приемния си баща. Но ние току-що бяхме изгубили света си, а също и всички аахими, които не бяха успели да достигнат портала. Можете ли да си представите това, Ниш? Представете си тежестта на знанието, че дори и ако самият вие успеете да избягате, девет десети от човечеството ще останат обречени…

Минис замълча.

Не мога, помисли си механикът, и това трябва да ми е за урок, че не бива да съдя останалите. Но пък в тази ситуация не можеше да се въздържи от преценка. И да не си помисли, че самият той не би бил толкова слаб. Поне не в подобно отношение (защото въпреки недостатъците си Ниш поне бе способен на откровение пред себе си).

— В рамките на един миг приемният ми баща изгуби целия си клан. Всички представители на Интис — мъже, жени и деца — отнесени от страховита гибел. Дори за мен това беше изключително тежко преживяване. Мога само да си представя как се е почувствал той, отдал целия си живот на нашия клан! Как можех да се обърна против него в такъв момент? Аз, който съм негов наследник. Върху когото току-що бе преминала удесеторена отговорност? Не можех да го направя. Но въпреки това с нещастната Тиан бе постъпено несправедливо, и то сред нейна собствена трагедия.

— Разбираемо е — каза Ниш, макар мнението му за Минис да се беше развалило.

— Трябваше да открия начин. — Аахимът го прегърна през рамо. Може би в някакво странно развитие, познанството на Ниш с Тиан го правеше приятел на Минис. — Не спирам да мисля за нея. Животът ми е нищо без нея. Какво ще правя, Ниш?

— Не зная. — Механикът се размърда неспокойно. — Това е област, в която нямам голям опит.

— Имате ли представа къде би могла да е отишла с летящия конструкт?

Може би цялата тази среща бе проведена с мисълта за този въпрос? Дали бащата не бе изпратил Минис, за да се сдобие с информацията, която по-рано не бе могъл да получи? Младият аахим изглеждаше искрен, но това не изключваше възможността да бъде жертва на неосъзната манипулация, точно както бе използвана Тиан. За щастие Ниш можеше да отговори искрено.

— Нямам представа. След Тиртракс не съм я виждал, а това беше преди месеци.

Той разказа накратко случилото се след напускането на пещерата. В края на историята Минис въздъхна:

— Какъв живот сте водили, Крил-Ниш!

— Разказан звучи много по-примамливо — отвърна механикът. — Десетина пъти бях близко до смъртта. И хилядократно бях спохождан от отчаяние.

— За мен не може да се каже, че съм живял. Приемният ми баща ме държи в пашкул. И преди беше зле, когато Първият клан бе могъщ. Сега всичките му надежди се опират на мен и той не ми позволява да правя нищо, защото се страхува, че ще пострадам. Когато открие, че ме няма, ще тръгне да ме търси начело на стотица конструкти. Задушавам се, Ниш! Единствените щастливи мигове в живота ми бяха часовете, през които разговарях с Тиан с помощта на кристала, ум в ум. Без нея съм изгубен.

Какво можеше да каже Ниш на този непознат мъж от друг свят? Недалеч можеше да види как Яра крачи нервно. Вероятно жената смяташе, че Крил-Ниш в момента сключва сделка с аахимите да ги предаде. Трябваше да се извини и да поеме обратно, но… Минис беше наследникът на Витис и би представлявал могъщ приятел.

— Какво ще правите сега?

— Каквото приемният ми баща нареди, разбира се.

— Задължително ли е да му се подчинявате? Не можете ли да построите свой собствен живот?

— Ще ми се да можех, но зная, че той е прав. Той винаги се оказва прав. Не мога да се изправя срещу него.

— Освен това е гневен и безмилостен.

— Винаги е бил такъв, още преди отварянето на портала. Не може да понесе мисълта, че сме били поробени от хароните толкова дълго.

— А, да — каза Ниш. — Стоте.

— И макар че са били само сто, ние нито веднъж не сме се опълчили срещу тях. Някои казват, че сме имали желание да се подчиним на по-силен вид. Смятам, че Витис би пренаписал Историите ни, за да отстрани този срам.

Минис вече не му се струваше такъв наивник, въпреки боязънта му от приемния баща.

— Нима подменените Истории няма да представляват по-голям срам?

— Аз също мисля така, но приемният ми баща…

Ниш смени темата.

— Той възнамерява ли да започне война срещу нас? — Но веднага осъзна, че това питане не е твърде удачно. — Простете, Минис. Не трябваше да ви задавам подобен въпрос, но все пак вие сте ясновидец.

— Защо не? Вие искате най-доброто за вида си. Аз не съм от най-благонадеждните предсказатели, а близкото бъдеще е особено мъгливо. Но ще отговоря на въпроса ви — не като ясновидец, а като аахим и, надявам се, приятел.

— Витис вижда в свое лице най-страховития провал в целия си род. А говорим за потекло, простиращо се десет хиляди години назад в миналото. Той трябва да компенсира това — дори не можете да си представите какво отчаяние го тласка. Има само един начин, по който може да го стори. Да даде на аахимите нов дом, който да замени обичния Аахан.

— Нашият свят — каза Ниш. — Възнамерява да го завземе.

— Ако му се възпротивите. Макар да съм сигурен, че дълбоко в себе си той би предпочел да преговаря за част от Сантенар.

— Аз не видях подобна склонност. Само арогантност, подкрепена с ултиматум.

— Той… не е от най-разумните преговарящи, колкото и да ми е болно да го кажа. Болно ми е, защото той е цялото ми семейство.

— Мислите ли, че ще се съюзи с лиринксите?

— Не би го сторил с желание, но пък Витис винаги е бил непредсказуем.

— Учудва ме, че все още не е нападнал Сантенар.

Минис понечи да каже нещо, но замълча.

— Какво има?

— Сам видяхте, че между клановете ни има неразбирателство. Всеки клан се старае да придобие предимство. Това усложнява постигането на общи цели, освен ако някой могъщ предводител не поеме контрол над всички.

— А Витис не е такъв предводител.

— Би могъл да стане, ако ситуацията ни се превърне в безнадеждна.

— Има ли нещо, което бихме могли да сторим, за да предотвратим съюзяването му с лиринксите?

— Не зная. Може би има…

— Какво? — нетърпеливо възкликна механикът.

— Той иска Тиан и летящия конструкт.

— Какъв е този летящ конструкт, за който непрекъснато чувам?

Минис му разказа как Тиан изникнала от нищото, пилотираща машина, която не само не докосвала земята, а летяла.

— Трябва да го е изработила с части от трите повредени конструкта, които изоставихме в Тиртракс. За няколко седмици е успяла да разреши загадката, убягвала на най-добрите ни умове в течение на двеста години — тайната на полета. Тя прелетя право през нас, Ниш, насред шест хиляди конструкта, насред лагера на сто хиляди въоръжени аахими. Видях втренчения й поглед. Тиан пламтеше за мъст. Друга жена като нея няма в нито един от Трите свята.

Наистина няма, осъзна Крил-Ниш. Тиан бе уникална, гениална.

— Това не ми звучи като онази Тиан, която познавах. Тя никога не постъпваше глупаво.

Минис изглеждаше покрусен.

— Тя бе нападната първа, без предупреждение или провокация.

— Нима аахимите са толкова уплашени, че сто хиляди се страхуват от един човек?

— Може би е така. Бихме могли да изгубим всичко.

Скрутаторите биха намерили тези новини за много интересни. Само да имаше начин да се свърже с тях…

— Витис Тиан ли иска, или само летящата машина?

— Конструктът е толкова важен за него, че заради търсенето му той изостави всички останали наши планове. Полетът би ни предоставил света. Да можех да му го поднеса…

— А какво ще му поискате в замяна?

— Уважение. Той настоява да му се покорявам за всичко, а когато го сторя, ме ругае, че съм бил безгръбначно създание, лишено от смелостта да тръгне по свой път. Каквото и да направя, никога не е достатъчно. Това ме убива.

— Моят баща е същият. Войната вкоравява хората.

— Но вие сте толкова силен.

— Защото съм свободен от влиянието му.

— Как се освободихте, Ниш? — развълнувано попита аахимът. — Какво трябва да направя?

Точно в това се състои проблемът ти, помисли си механикът.

— Сам трябва да откриете отговора, Минис. Никой не може да ви напъти.

— Витис е убеден, че конструктът на Тиан е пострадал при атаката — замислено каза аахимът — и не би могъл да е далеч. Би дал всичко, за да го получи.

— Всичко? В буквален смисъл?

Ниш се приведе напред.

— Какво би станало, ако аз откриех конструкта? И поисках помощта на аахимите срещу лиринксите?

— Той би се съгласил — без колебание отвърна Минис.

— Това би ни донесло победата — бавно каза механикът. — Аз самият бих дал всичко за това.

— Тогава открийте конструкта!

— И Тиан, за вас — додаде Хлар.

— Да. В този случай приемният ми баща не би се възпротивил.

Ниш не каза нищо, макар да изпитваше жал за събеседника си. Как бе възможно Минис да се заблуждава по такъв начин? От собственото си впечатление и нещата, които бе чул, Крил-Ниш бе уверен, че Витис никога не би позволил на сина си да вземе проточовек за свой интимен партньор.

— Макар да не се заблуждавам, че моите проблеми могат да бъдат разрешени така лесно — продължи Минис. — Предателството ми беше прекалено голямо, за да очаквам прошката й. — Тъмните му очи срещнаха погледа на Ниш. — Но все още се надявам да я получа.

— А аз се надявам да откриете щастието си. — Крил-Ниш се изправи, неспокойно поглеждайки към лагера. — Ще тръгваме ли? Спътниците ми сигурно се чудят какво е станало с мен.

Това беше нова възможност със същински потенциал да се превърне в шанса на живота му, защото Троист не бе го натоварил с други задачи. Можеше ли Ниш да успее там, където аахимите се бяха провалили? Можеше ли да намери Тиан и конструкта? И ако успееше, дали трябваше да предаде машината на Витис в замяна на съюз? Може би щеше да е по-добре да я предостави на скрутаторите?

В последния вариант рискът беше, че човечеството можеше да се окаже неспособно да възпроизведе копия, докато за аахимите това надали щеше да представлява проблем. Освен това в подобен случай нашествениците от Аахан можеха да поемат на война, за да получат конструкта, а точно това не биваше да бъде допускано.

Но ако предадеше машината на Витис и аахимите прибавеха летеж към и без това превъзхождащите си конструкти, щяха да се превърнат в непобедими. Когато лиринксите бъдеха сразени, нищо нямаше да му попречи да се обърне срещу човечеството и да заграби Сантенар.

Ниш се затрудняваше да реши. Погрешното решение щеше да докара разгром, а самият механик щеше да изгуби главата си. Може би щеше да е най-добре, ако този конструкт изобщо не бе изниквал.

Потънал в трескави размисли, Хлар беше престанал да слуша събеседника си. Минис го хвана за ръката.

— Простете? — каза механикът.

— Вие сторихте толкова много, Ниш. Ако някой може да намери Тиан, това сте вие. Ще се заемете ли?

— Достатъчно бедствия преживях в последно време. Освен това — механикът се засмя — ми се струва, че мнението ви за мен е прекалено високо. Възможно е да съм внесъл известно преувеличение в думите си.

Минис сви рамене.

— Нашите съгледвачи не си губят времето. Зная повече за вас, отколкото си представяте. Освен това споделям таланта на баща си — на покойния си баща. Той отлично умееше да преценява характера. Вярвам във вас.

Оказаното доверие личеше в погледа му. Това беше нещо ново за Ниш. Минис му харесваше. Аахимът бе чудат и малко наивен, но у него нямаше притворство.

— Ще опитам — каза механикът, — когато отведа Яра и близначките. Този дълг…

— Познавам дълга. Не е нужно да обяснявате. — Минис протегна ръка и Ниш я пое. Странно бе ръкостискането сред дълги пръсти, но то затвърди вече създалото се у механика впечатление.

— Как да ви намеря впоследствие?

— Аз ще ви намеря, приятелю.

Яра стоеше нащрек недалеч от Тиара и Вунио. Застанала решително изправена, съпругата на Троист нито за миг не отдалечаваше ръка от оръжието в колана си. Минис се ръкува с нея, а също и с близначките, у които непознатото усещане породи кискане.

— Аз също трябва да вървя — каза Минис. — И моите задължения не търпят дълго отлагане.

Той и останалите аахими се поклониха и се оттеглиха в конструкта си, отдалечил се с тих вой. Втората машина, през цялото това време останала сред дърветата, ги последва на известно разстояние.

— И каква беше в крайна сметка причината за тази среща? — остро попита Яра. — Защо се измъкна с него, за да не чувам какво си говорите?

— Не съм се измъкнал. Той ме помоли да разговаряме насаме.

— Защо? — осведоми се тя с властен глас. — Какво толкова тайно е имал да ти каже?

— Клетникът е влюбен в Тиан. — Ниш я погледна в очите. — Надяваше се, че аз бих могъл да му кажа къде се крие тя в момента.

— Е, можа ли? — продължаваше разпитът.

— Не я познавам толкова добре. Тя ме ненавижда.

— И защо? — остро каза Яра.

— Някога постъпих зле с нея. Тогава бях незрял и себичен. Но това беше отдавна, вече не съм такъв.

— Наистина? Изглежда тогавашната ти незрялост трябва да е била неописуема.

— Съжалявам, че не намирате службата ми за задоволителна. Правя всичко по силите си.

— Не се съмнявам. Само че в чия угода е насочено старанието ти?

— Разкажете ми повече за това място — каза Ниш на следващия ден.

Той и Яра яздеха редом през леса. Дървесните корони бяха толкова високи и гъсти, че в подножието им почти нямаше растителност. Това улесняваше напредъка и осигуряваше приятна хладина. Единствените опасности, пред които се изправяха, се изчерпваха с прекосяването на реките. Но конете бързо привикнаха да преодоляват тромавите им течения.

Яра все още се държеше студено с него и продължаваше да го гледа с постоянно подозрение, сякаш имаше насреща си човек, изпратен да ги отведе в капан. Тя все така отказваше да му съобщи крайната цел на пътуването. Тази атмосфера на недоверие дразнеше Ниш. Механикът харесваше Мериуен и Лилиуен, към които се бе привързал особено след случилото се по пътя към Кундизанд, само че всеки път, когато се озовеше близо до тях, усещаше погледа на майка им върху себе си.

— Червейният лес е една от най-големите гори в Лауралин — каза Яра, докато се оглеждаше. — Може би дори най-голямата. Простира се сто и двадесет левги без прекъсване до ръба на Великите планини. На юг и на север се разстила на същото разстояние — изключение правят плодородните земи на Боргистри. В тази гора лежат множество цивилизации и много руини. В югозападната й част се издигат Боргските върхове, оформени от бяла скала. На няколко дни път от тих се намира още по-странно място: Бореа Нгурле, прословутата Пламтяща планина. Това е най-големият от многото вулкани, разположени от двете страни на Брънките.

— За тези езера съм чувал — каза Ниш.

— За тях се говори, че са достатъчно дълбоки и дълги, за да разделят света. Уорд Ялок например е дълго почти осемдесет левги и пет широко. Там преди повече от десет хиляди години е бил построен първият град на Сантенар, още преди началото на Историите. В другия край на леса лежи езерото Парнги, почти толкова дълго и дори още по-дълбоко. И определено по-странно от останалите Брънки — тъмно и диво място.

— А как се нарича мястото, към което сме се отправили?

— Моргадис.

— Там ли сте родена?

— Там живее сестра ми Мира. Тя е жена, която ще е по-добре да не наскърбяваш.

— Не искам да наскърбявам когото и да било — каза Ниш. — Какво й е?

— Изгубила е съпруга си и тримата си синове. Когато набиращите дойдоха за най-малкия й син, тя отказа да го предаде. Наложи се да го отведат насила. След смъртта му тя стана още по-ожесточена.

— Защо отвеждате дъщерите си при нея?

— Защото ми е сестра — отвърна Яра. — И защото Моргадис е най-безопасното място, където можем да се оттеглим. Мира умее да се грижи за себе си. Тя… Ще видиш сам. И в никакъв случай не споменавай войната.

Реката, главната защита на имението Моргадис, беше дълбока, а бързината й не позволяваше да бъде прекосена с кон. Нагоре по течението й бучаха водопади, а отвъд очакваха бързеи. Тези условия гарантираха, че никаква лодка не е в състояние да се доближи до острова. До него можеше да бъде достигнато единствено с помощта на въжен мост, увиснал ниско над водата — гледка, която никак не се хареса на Ниш. Как щеше да преведе коня си по тези дъски?

За щастие не му се наложи, защото от гората изникнаха хора, които отведоха животните. Маунс тръгна с тях. Последва размяна на сигнали с острова, след която четиримата продължиха.

Яра и момичетата не за пръв път прекосяваха моста и той не ги притесняваше. Механикът вървеше зад тях, стараейки се да крачи небрежно. Мостът се люлееше под краката му. Тежката раница на гърба също го притесняваше. При евентуално падане тя щеше да го повлече към дъното. Но впоследствие Крил-Ниш отхвърли опасенията си за нея, утешавайки се с мисълта, че не умее да плува и така или иначе би се удавил.

Но мостът удържа. От лявата страна на брега се издигаше дървен навес, под който бяха приютени две лодки. По-натам се виждаха купчини дървени трупи и недовършеният скелет на друга постройка. Жената и близначките продължиха нагоре по хълма и Ниш ги последва, копнеещ за охладено питие и, ако имаше късмет, дълга гореща вана.

Стръмните стълби ги отведоха до широка веранда. Там ги посрещна дребна жена, с една глава по-ниска от Яра, със запазена фигура и приятни, но всуровели черти. Около очите й личаха бръчици, говорещи за отдавнашното присъствие на смях. Косата й бе кестенява, започнала да сребрее, макар жената да не изглеждаше на повече от тридесет и пет. И изобщо не приличаше на Яра.

Двете се прегърнаха.

— Бях започнала да си мисля… — поде домакинята, но прехапа устна.

— Какво? — усмихна се Яра.

— Че никога повече няма да видя теб или близначките. Всички, които обичам, изчезват безвъзвратно.

— Винаги ще се връщам — каза съпругата на Троист. — Лилиуен, Мериуен?

Момичетата прегърнаха леля си. Когато близначките се отдръпнаха, тя погледна въпросително към Ниш.

— Мира, сестра ми — представи ги Яра. — Мира, това е Крил-Ниш Хлар, когото приятелите наричат Ниш. Той ни придружи по пътя.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, Мира — каза механикът, протягайки ръка.

Домакинята понечи да се здрависа с него, но внезапно задържа десницата си.

— Хлар? — Тя изпитателно се вгледа в лицето му. — Той има ли нещо общо с онзи войнолюбив перквизитор Джал-Ниш?

— Да, Джал-Ниш Хлар е негов баща, понастоящем временен скрутатор на Ейнунар.

Мира отпусна ръка.

— Съжалявам, Крил-Ниш Хлар. Не ме интересува каква помощ си оказал на сестра ми. Никой от рода Хлар не е добре дошъл в този дом.

Ниш се почувства като зашлевен. Но отстъпи назад, овладял се, и се поклони.

— Аз не съм баща си, Мира, но щом присъствието ми ви притеснява, ще си отида.

— Остани — каза Яра, махвайки с ръка към него. — Трябва да знаеш, Мира, че след падането на Никеранд Мериуен и Лилиуен се бяха изгубили и бяха поели сами. Ако не бяха срещнали Ниш, в момента щяха да лежат насилени и мъртви. Впоследствие той ги спаси още веднъж.

Мира се взираше в момичетата, притиснала длан над устата си. Очите й бяха сухи, но Ниш очакваше да чуе писък.

— Невредими са — продължи Яра, — но ще помнят случилото се до края на дните си.

Домакинята притисна близначките към себе си и започна да ридае. Това се проточи нетърпимо дълго и съдържаше значителна неловкост за Ниш. Най-сетне тя повдигна глава. Очите й се бяха зачервили.

Яра бе наклонила глава встрани.

— Така че — каза майката, когато Мира най-сетне пусна момичетата — ако Ниш не е добре дошъл в дома ти, то същото важи и за мен и дъщерите ми.

Механикът бе удивен. Яра бе започнала да се държи по-топло с него след случилото се в манастира, но никога не би очаквал тя да се застъпи за него пред сестра си.

Мира се отдръпна и обърса очи. Усилието да се овладее прогони бръчките от лицето й и за момент я накара да изглежда десет години по-млада. Някога трябва да е била смайващо красива, помисли си Ниш. Преди всичко това.

— Прости ми, Ниш — каза тя и протегна ръка, която носеше мъртвешка студенина. — Не се съмнявам, че сестра ми ти е разказала за сполетелите ме мъки. Войната изтръгна сърцето ми и го насече на късчета. Останах прокълната, единствено със собствения си живот. Но ти нямаш нищо общо с това. Сигурно си уморен. Заповядай вътре. Предоставям ти гостоприемството на дома си, макар да не мога да обещая забавление.

— Достатъчно ми е да открия гореща храна, нещо студено за пиене и евентуално легло. Дори и върху оградата да се облегна, веднага ще заспя.

Мира се усмихна слабо. Мимиката отново преобрази лицето й.

— Всички тези неща мога да ти предоставя. В къщата има множество празни легла, включително и моето.

За момент върху лика й пролази сянка на ново ридание, която тя сподави. С безизразна физиономия домакинята се обърна и пое напред.

Погледът на Яра съдържаше някакво предупреждение, което Ниш не можа да разгадае.

Къщата бе огромна, добре поддържана и ефикасна. Крил-Ниш получи красива стая, облицована с дъски, от която се откриваше гледка към реката. Над струите бе започнала да се вие мъгла, нарастваща със свечеряването. Мръсните му дрехи бяха отнесени, а не след дълго на вратата почука слугиня.

— Ваната ви е готова — каза тя. — Вратата в края на коридора.

С въздишка на блаженство механикът се отпусна сред топлата вода. След като изтърка кожата си до блясък, той провеси ръце от двете страни на ваната и затвори очи.

Сепна го деликатно почукване.

— Вечерята е готова, господин Ниш — обяви същата прислужница.

В края на леглото му бяха оставени чисти дрехи. Крил-Ниш побърза да се облече и се отправи към стълбището, където лакей го упъти към трапезарията. Помещението бе дълго, със стени от тъмно дърво и островръх покрив. В камината пращеше огън. Масата бе сервирана за петима.

Домакинята се появи. Беше облечена в прилепнала рокля, подчертаваща запазена фигура. Тя се настани на централното място и посочи стола от дясната си страна.

— Заповядай.

Ниш се поколеба — Яра и момичетата още не бяха дошли.

— Не съм привърженичка на безполезните церемонии — продължи Мира.

Механикът седна на посоченото му място, погледна към нея, сетне смутено сведе поглед. Какво можеше да й каже?

— Моите съболезнования за…

— Ти не си познавал нито съпруга ми, нито синовете ми — прекъсна го тя, но не грубо. — Нека говорим за друго.

Като цяло Ниш се чувстваше спокоен в компанията на по-възрастни жени, а Мира бе почти на възрастта на майка му. Само че нещо в присъствието й го смущаваше.

— За какво желаете да говорим?

— Всичко без войната! И ти ли си същият войнолюбец като баща си, Ниш?

— Не. Откъде го познавате?

— Майка ми водеше кореспонденция с всички значими личности от континента. Аз продължих тази традиция. А името Джал-Ниш Хлар съумява да изпъква дори сред чудовищата на настоящия ни свят. Но синът не е задължително да прилича на бащата.

— Много ли пътувате?

— Изобщо не пътувам. За пръв път скитовете са били опитомени в тези планини, от рода ми, преди повече от хиляда и сто години. Оттогава не сме спирали да ги отглеждаме. Това е единственото удоволствие, което ми е останало. То ми позволява да общувам със съмишленици от целия свят, както родът ми е правил в продължение на тридесет и пет поколения.

— Никога не бих си представил подобно нещо — каза Ниш.

— Онези от Съвета на скрутаторите си мислят, че притежават света — отвърна Мира, — но съществуват множество сили, древни сили, за които те не знаят.

— Какво имате предвид под съмишленици?

— Синът на скрутатора ли задава този въпрос?

— Не, разбира се. — Механикът се изчерви.

— Имам предвид онези, които предпочитат мира пред безкрайната война.

— Но лиринксите…

— Не те са започнали войната. А миролюбивото им първоначално предложение е било жестоко отхвърлено.

Ниш бе поразен.

— Искате да кажете, че скрутаторите искат войната да продължава?

Още една плочка от пъзела.

— Някои искат. Или поне искаха. Онези на върха. В началото войната благоприятствала целите им, защото им предоставяла контрол над света. Но сега този контрол се изплъзва от ръцете им. Не могат да направят компромис, а и лиринксите вече не биха се съгласили. Така че не им остава друго, освен да продължат конфликта до самия му край — до пълното унищожение на едната от двете воюващи страни. Аз правя всичко по нищожните си сили, за да предотвратя това. Каква е твоята професия?

— На шестнадесет бях принуден да стана механик — внимателно отвърна Крил-Ниш. Виждайки как лицето й се изопва, той побърза да добави: — Но преди това бях писар на един фасафарнски търговец…

— Как се казваше той? — прекъсна го тя.

— Игърти Тисайър. Познавате ли го?

— Само по име. Честен човек, доколкото може да бъде честен един търговец.

— Тогавашната работа много ми харесваше — с копнеж каза той. — Освен това бях добър писар.

— Предполагам механичеството е било работа на майка ти, за да те спаси от набор.

— Така изглежда, макар че тогава не го осъзнавах. Ненавиждах работата в завода. Работех усилено — бързо добави той. — Изпълнявах дълга си, макар да ми липсваше нужният талант.

Появата на Яра и близначките насочи разговора в друга посока. Вечерята беше напрегната, накъсвана от дълги мълчания. Когато момичетата започнаха да се прозяват, майка им се изправи с оправданието:

— Ще се оттегля за днес, сестро, защото съм не по-малко уморена от тях. Лека нощ.

Ниш също се надигна, но Мира го спря:

— Остани още малко, освен ако не си изморен. Още няма девет.

— Дрямката във ваната ме освежи.

— Вино? — Отпушената бутилка бе стояла на масата по време на цялата вечеря, но, тъй като Яра бе отказала, от учтивост Ниш също не беше пил.

— С удоволствие. Рядко имам възможността да пия хубаво вино.

— Съпругът ми беше голям ценител. — Тя потръпна. — Ела, да седнем до камината.

На Ниш не му беше студено, но взе чашата си и се настани в другия стол.

— Вече десет години живея без него — продължи Мира. — Без съпруг, без синове. — Стопанката на дома попи очи с ръкава си.

— Как се е казвал съпругът ви?

— Чамфри. На галено го наричах Чам. Двамата не страняхме от дълга си. Родих първия си син, когато бях на петнадесет, а последния — три години по-късно. На двадесет и две останах вдовица. След седем години ми отнеха първия син. Отнеха ми го, щом навърши четиринадесет, също както и братята му. Те бяха още деца. Това е животът ми, Ниш. А какъв е твоят?

Ниш започна да разказва историята си от момента на пристигането във фабриката. Разказа й всичко, за пръв път в живота си изцяло откровено. Не можеше да лъже човек, страдал като нея. Разказа й за трудностите, които изпитваше с жените на своята възраст. Разказа неумелия си опит да ухажва Тиан, за отказа й и всичко, което бе произтекло впоследствие. Чак до Тиртракс.

Междувременно бутилката се оказа празна. Мира отвори друга.

— Аз съм лош човек — каза той леко завалено.

Тя се приведе и допълни чашата му.

— Продължи, Ниш. Историята ти ме кара да забравя собствените си тревоги.

Механикът поднови повествованието си, описващ случилото се в Тиртракс и насетне, без да пести недостатъците си. За него разговорът се превърна в изповед. С отстранени от виното задръжки, той се разкри изцяло пред нея. Разказа и за майка си, Раня, полагала грижи без нито една похвала, без значение колко се стараел.

— Тя беше грижовна майка, но напълно безразлична. Студена.

— Аз не бях такава — тихо каза тя, загледана в огъня. — Не гледах на децата си като на задължение. Обожавах ги.

Ниш дълго говори и за баща си.

— За него ние бяхме просто инструменти, стъпала от плана му към върха. Нужни му бяха послушни и похвални деца, затова той ги бе създал. Но не го беше грижа за самите нас. Сега научих, че е станал скрутатор, но надали и това ще му се струва достатъчно.

— И все пак — продължи Ниш — той ми е баща и го обичам. Не можах да не заплача, когато го видях да лежи повален върху скалите, с разкъсано лице и смазана ръка. Той ме умоляваше да го оставя да умре, но аз не можех. Клетият. Как страда сега.

— Толкова обичах съпруга и децата си. — Тя продължаваше да се взира в пламъците. — Тях вече ги няма, но аз не мога да продължа. Не искам! — изхлипа Мира и протегна ръка, докосвайки огъня. — Войната не спира да ме прогаря. И не мога да се примиря. Как може да има война? Как може да раждаме децата си сред обич и болка, да ги отглеждаме с цялата си любов, а сетне, докато са още деца, да ги изпращаме в кланицата? Какъв е смисълът в това? Аз не откривам никакъв.

— Сигурно ме презирате.

— Не. Ти също си страдал, Ниш, но си го превъзмогнал. А аз не мога. Не мога да разкъсам този омагьосан кръг на смърт. И знаеш ли защо? Не искам, защото това би означавало да загърбя всичко, което обичам.

Тя се отдръпна назад.

— Сестра ми ми казва да продължа. Казва ми, че съм още млада и че трябва да живея. Защо, казвам аз? Ти какво би ме посъветвал, Ниш?

— Не бих могъл. Не зная от какво се нуждаете.

— А ти от какво се нуждаеш?

— Бих разменил всичко, което някога съм имал, за една прегръдка от родителите си.

— Аз прегръщах момчетата си! Това не им помогна.

Мира се приведе напред. Предницата на роклята й увисна надолу и Крил-Ниш неволно се загледа в извивката между гърдите й. По-рано би задържал поглед, но сега извърна очи веднага щом се усети. Беше неуважително.

Реакцията му не бе убягнала на Мира, но за негова изненада тя протегна ръка към него.

— Прегърни ме.

Механикът я взе в обятията си, само че неспокойните мисли отказваха да го оставят. Кога за последно бе прегръщал жена? Преди месеци — Юлия, в балона. Във въображението си виждаше какво прикрива роклята на Мира. Тя не беше момиче, а зряла жена, петнадесет години по-възрастна от него, но пак я желаеше. Интересно дали желанието бе споделено.

Съпругът й бе мъртъв от дванадесет години и тя все още беше в траур. Но виното съдържаше истина, а тя бе пила много.

Прекалено много. Ниш искаше да я има, но не по такъв начин. Затова той се отдръпна и взе чашата си. Мира намести роклята си.

— Ти ми разказа за миналото си, Ниш. Ами бъдещето? Ще се върнеш ли в армията, за да убиваш отново и отново?

Огорченият й глас развали настроението му.

— Както научихте, Мира, аз съм амбициозен. И себичен. Но искам да спра войната. И зная как това може да бъде постигнато.

Тя взе дланта му и я придърпа към себе си, за да я огледа под светлината на камината. Ниш имаше силна и ъгловата ръка, която не бе елегантна, но съдържаше загатването за умение.

— Харесвам те, Ниш. Не защото си красив, висок или сладкодумен. Не притежаваш нито едно от тези качества. Но ти си честен. Не лъжеш нито себе си, нито за себе си.

Думите й го накараха да се замисли за Юлия. Тя бе харесала добротата му, само че Ниш не се смяташе за такъв. Не се смяташе и за особено честен. В действителност се считаше за студен, пресметлив и дребнав.

— Честен? — възкликна Хлар.

— Познаваш недостатъците си и не се страхуваш да ги признаеш. Познавам мнозина, честни в делата си, но неспособни да бъдат откровени със самите себе си.

Той не отговори.

— Как може да бъде постигнато?

— Кое? — Ниш се беше разсеял.

— Спирането на войната.

— Витис иска Тиан и особено летящия й конструкт. Ако успеех да ги намеря, бих му ги предложил в замяна на съюз срещу лиринксите. Войната би приключила за седмици.

— Значи би сложил край на войната, като я направиш по-жестока?

— За кратко.

— И би пожертвал Тиан, предавайки я на врага й?

— Не би се стигнало до…

Той замлъкна, защото продължаването щеше да бъде самозаблуда. Витис нямаше да преговаря. И нямаше да прости нападението на Тиан. Ако тя попаднеше в ръцете му, биваше обречена.

— Права сте. Вие виждате нещата много по-ясно от мен, Мира.

— Защото не се надявам и не вярвам. — Езикът й бе леко заплетен от алкохола. — Значи съм по-зле от теб.

— В такъв случай ще се огранича до, конструкта. Стига първо да го намеря.

— И наистина вярваш, че това ще сложи край на войната? Ще се довериш на аахим, който е заявил, че възнамерява да завладее света ни?

— Тогава какво да направя? — възкликна Ниш. — Вие отхвърляте всяка моя идея. Ако се вслушвам във вас, в крайна сметка няма да предприема нищо заради опасения.

— Тогава не ме слушай, Ниш. Довери се на собствената си преценка. Стори онова, което смяташ за правилно. А ако се провалиш, поне ще ти остане утехата, че си опитал. Аз дори и това не мога.

Той я гледаше безстрастно. Разсейващите го мисли си бяха отишли. Трептящата светлина пренасяше червенината си върху бледите й страни и прибавяше блясък към очите, на дневна светлина изглеждащи угаснали. Тогава тя отново се приведе към него.

Отново уловен да зяпа в деколтето й, Ниш се изчерви.

— Простете, Мира. Никога не съм успявал да контролирам скотските си желания, а от дълго време не съм…

— Защо скотски, Ниш? — Тя се намести в стола си. — Това е нещо нормално, за което не бива да се извиняваш. За мен също мина дълго време. Ела.

Мира го придърпа към себе си. Механикът осъзнаваше, че идеята не е добра, само че бе пил почти колкото нея, а и като цяло волята му не беше особено силна. Жената постави ръката му върху гръдта си, а самата тя се зае да разкопчава роклята си, удивително бързо озовала се на земята.

Възрастта бе оставила известни дири върху тялото й, но в момента това нямаше значение. С едната си ръка Мира притисна главата му към себе си, а другата хлъзна под ризата. Ниш леко захапваше ухото, шията и долната й устна, а после доближи устни до клепачите й. С въздишка, озовала се върху кожата му, тя дръпна бельото си надолу.

Крил-Ниш започна да разкопчава колана си, но в припряността си се затрудни. Мира услужливо му помогна да си свали панталоните. Вече нищо не стоеше между допира им. Младежът искаше да продължи да я милва и прегръща, но тя бе станала нетърпелива и обви ръце около него, за да го придърпа към себе си.

— Ето сега, Чам — промълви тя.

Ниш изстина, а от желанието му не остана и следа. Мира мислеше за мъртвия си партньор, не за него. Първата му мисъл беше да се отдръпне веднага, само че това щеше да я нарани повече. Може би трябваше да се престори, че не е чул?

Все пак той се притисна към нея. Жената го обгърна с бедра, но в мига, в който я докосна, тя изпищя:

— Не! Ти си мъртъв, Чам!

Ниш се дръпна назад. Не знаеше дали да се опита да я успокои, или да побърза с оттеглянето си.

— Мъртъв! — изпищя Мира с цяло гърло. — Мъртъв си, Чам! Махни се! Не, не, не!

Откъм коридора вече долитаха виковете на слугите и затичаните им стъпки. Ниш тръсна глава, за да прогони винената мъгла. Ако го завареха събут край голата Мира, въргаляща се по пода и крещяща, щяха да го обесят на най-близкото дърво, без да му дадат възможност да се оправдае.

Механикът рязко дръпна панталоните си нагоре и се хвърли през отворения прозорец в мига, в който първите лакеи нахлуваха през вратата. Три скока го отведоха отвъд верандата и надолу по тревистия склон, където Ниш побягна, за да спаси живота си.

Защо все се стигаше дотам, че нему се налагаше да бяга? Ниш се отправи към реката. Въженият мост не беше далеч, но пък отпадаше като вариант, защото до него стоеше пазач, обърнат към къщата, а и самото място беше добре осветено. С един вик онзи можеше да призове още слуги, а Хлар не искаше да напада прислугата.

Поне островът не беше затвор, тук имаше лодки. Приклекнал заради ниската трева, механикът започна да обхожда брега. Но не откри лодка. Очевидно всички те биваха съхранявани под навеса. Крил-Ниш не се осмеляваше да се отправи натам, за да издърпа някоя, защото лесно щеше да бъде видян. Затова той се оттегли в сянката между навеса и реката и пое към купчините дърва от другата страна. Реката беше бърза и студена. Дори и добър плувец би се затруднил в тъмното. А Ниш определено не беше добър плувец. Не можеше и да остане на острова. Трябваше да намери нещо, с чиято помощ да преодолее реката.

Някой тичаше по пътеката. Не оставаше време. Ниш сграбчи най-горното дърво, отнесе го до реката и го пусна вътре. То потъна веднага.

Механикът изруга мислено. Трупите бяха още зелени. За всеки случай опита с още няколко парчета, но и те постигнаха същия ефект. Една недалечна купчина съдържаше по-стар материал, само че с недостатъчна големина.

Поне дузина слуги тичаха из брега с фенери и едри сопи. Дори и да не го убиеха, в най-добрия случай го чакаше здрав бой.

Е, той бе изпълнил поръчението на Троист. Ниш повдигна най-голямото парче, което напипа, дълго и широко колкото торса му, и влезе в реката. Студът грабна дъха му.

Механикът се оттласна от брега и бе понесен от течението към средата на реката. Парчето дърво не потъваше, но бе прекалено дребно, за да послужи като сал. Ниш отпусна тежестта си върху него, при което дървото потъна и се преобърна. Паникьосаният младеж се нагълта с вода. Но все пак успя да изплува и да изплюе по-голямата част от течността, нахлула в гърлото и ноздрите му. Започваше да се уморява бързо.

— Ето го! Проклетият глупак е във водата.

— Пуснете лодките.

Ужасѐн от евентуално залавяне, Ниш потъна, подавайки единствено носа и очите си. Слугите тичаха по брега, окачили фенерите си на дълги пръти. Течението продължаваше да го отнася.

Механикът откри, че е по-лесно да си удържа главата над водата, когато останалата част от тялото му е потопена. Парчето дърво, което държеше пред гърдите си, не му позволяваше да потъне. Ниш се отпусна във водата и й се остави да го носи.

Виковете утихнаха, а светлините останаха зад него. Сега можеха да го открият единствено по невероятно стечение на обстоятелствата. Речната студенина прерязваше пръстите му, освен това течението го отнасяше към бързеи. Трябваше да излезе — и то бързо.

Крил-Ниш се обърна по гръб и започна да се оттласква с крака към отсрещния бряг. Заради ботушите му това се оказа неуспешно, но при един завой течението го тласна към брега. Макар тук да нямаше нищо, за което механикът да се захване, той успя да се оттласне към по-спокойните води.

Тук от брега стърчаха корени. Самият Ниш не успя да се залови — бе спрян от ризата си, закачила се за друг израстък. Той пусна парчето дърво и се вкопчи с две ръце.

Луната бе изчезнала зад облаци и наоколо цареше почти непрогледен мрак. Механикът се издърпа върху корена и подири друга опора. Такава нямаше. Не можеше да види колко високо се намира брегът. Ако това място се окажеше непреодолимо, с Ниш беше свършено — без парчето дърво не можеше да се потопи отново. В тъмното той не се осмеляваше да се изправи, за да не изгуби равновесие.

Затова остана вкопчен в корена, треперещ. Дори и да излезеше, какво щеше да прави? До конете имаше поне левга обратно, а и те надали щяха да са останали неохранявани. Налагаше се да продължи пеш и да се уповава на разсъдъка си.

Тази мисъл трябваше да го е посетила по-рано вечерта, но в настоящия момент нямаше полза от укори. Ниш провери джобовете си. Намери единствено документите, дадени му от Троист, несъмнено вече подгизнали и разпадащи се, и кесията с монети. Нищо от тези неща нямаше да му помогне в гората. С готовност би разменил всичките пари за нож или парче кремък, с което да наклажда огън.

Луната се появи и Ниш можа да види, че горната част на брега е достижима — достатъчно беше да се изправи, за да я достигне. Щом го стори, коренът се подви под тежестта му, но механикът вече бе впил пръсти в земята. Макар в очите му да се отрони мръсотия, твърдта издържа. С усилие Хлар се повдигна, оттласна се с крак и се озова горе, където легна, за да отдъхне.

Когато си пое дъх, Ниш изля водата от ботушите си, изцеди чорапите и с шляпащи стъпки се отправи към гората. Определи посоката си по луната — приблизително на юг. Не се отправяше към някакво конкретно място, просто се отдалечаваше от Моргадис.

На следващия ден, бележещ почти месец от престоя й в Нириандиол, на Тиан й бе разрешено да седне в леглото, макар че за целта тялото й трябваше да бъде премествано. Заедно с Гилаелит модифицираха дизайна на инвалидния стол, с чиято помощ тя щеше да се придвижва. За Тиан това бяха най-приятните моменти от Тиртракс насам. В тези мигове тя можеше да забрави Минис, а веднъж (за свой срам) дори престана да се измъчва от оловните мисли за Хани.

Сглобяването на стола отне няколко дни. Но недостатъците му станаха очевадни веднага след монтирането на колелата. Тази количка бе безполезна и върху неравната земя навън, и заради многобройните стъпала вътре.

— Така няма да стане. — Гилаелит се опитваше да преодолее единственото стъпало, отвеждащо до стаята й.

Тиан неспокойно се размърда на седалката — корсетът я притискаше.

— Какво ще кажеш за стол с крака, като четирикрак кланкер? Убедена съм, че мога да изготвя проекта. Стотици пъти съм виждала схемите и самото сглобяване на елементите, а каквото видя, запомням до най-малък детайл.

Тетрархът я гледаше замислено.

— Нищо чудно, че толкова бързо си напреднала в геомантията.

— Какво имаш предвид?

— Това Изкуство се основава върху последователностите и силите на природата. Запомнянето и разпознаването им осигурява първата стъпка.

— А работата ми като занаятчия е била втората…

— Да. Геомантията не прилича на останалите форми на Тайното изкуство. Може би това е причината за затрудненията, които мистиците са изпитвали с овладяването й. Тя е напълно чужда за начина им на мислене. Кажи ми, как ще задвижваш този тетрапод, Тиан? Не виждам…

— С контролер. Хедронът ми ще го захранва с енергия, изтеглена от полето.

Лицето му просия.

— Понякога самият аз се чудех…

Без да се доизкаже, той я остави под лозята и изтича обратно в къщата, за да донесе хартия и парче въглен.

Тиан започна да скицира. След няколко неуспешни опита се спря на нещо като миниатюрен кланкер, разполагащ с два дебели крака в предната част и още два отзад.

— Не мисля, че ще можем да изработим подобно нещо тук — каза Гилаелит. — Какво ще кажеш да го направим така? — Той очерта различна подредба.

Жената я задвижи в мисловна симулация.

— Краката ще се застъпват. Но ако променим…

Работиха до късно вечерта. И макар че Гъртис и нейните застъпници мърмореха и се мръщеха, денят беше ползотворен. Гилаелит също изглеждаше удовлетворен, защото не изчезна веднага, когато схемата беше готова. След като бе разкрил част от себе си, той вече не изглеждаше толкова странен.

Крайният вариант изобщо не съдържаше кланкерни сходства. Металните нозе приличаха на паякови и бяха разположени в ъглите на дървената рамка. Над рамката бе монтирана седалка. Когато краката бъдеха изпънати, седналата Тиан щеше да разполага с изправения си ръст. Задвижващият механизъм, опростена версия на вътрешностите, които можеха да бъдат открити в кланкер, бе монтиран под стола. Ковачите на Гилаелит щяха да се заемат с изработката на самия тетрапод, докато тя приготви контролера. Последната работа бе сложна. Беше вероятно работниците да приключат първи.

Тиан работеше в стаята си. Трудно й беше да свикне след последните шест месеца, прекарани на открито. Но аахимските шпиони не й оставяха алтернатива.

Първоначално тя можеше да работи само за кратко, защото мускулите й бяха изгубили значителна част от силата си. Но скоро започна да напредва по-бързо. Гилаелит прекарваше повечето си време в залата с органа, където работеше над някакъв неназован проект. Дребният вестоносец Нирд непрекъснато сновеше. През прозореца си занаятчията често виждаше прелитащи скитове.

Вечерта на деня, навършващ един месец от престоя й тук, Гилаелит вечеря заедно с Тиан в стаята й.

— Аахимските шпиони си отидоха, а Витис е преместил силите си от двете страни на Уорд Ялок. Сигурно смятат, че таптерът се е разбил някъде в тамошната пустош.

— Защо им е да мислят така?

Гилаелит само се усмихна и продължи:

— Но, разбира се, това няма да ги задържи вечно. Рано или късно нещо ще ги накара да се стрелнат обратно. — Той я погледна в очите.

— Изкуството ти може ли да ме скрие отново?

Нейното мнение за способностите му също се бе повишило.

— Не и от директно претърсване, затова трябва да сме готови да побегнем.

— Но те ще ни наблюдават.

— Ако е готов, ще използваме таптера. Ако не, разполагам и с друг път за бягство, макар и не толкова сигурен.

— И просто би изоставил Нириандиол? С всичко, което имаш тук?

— След като предадох скрутатор Кларм и излъгах Витис, нямам избор.

— Къде ще отидеш?

Гилаелит извърна поглед.

— Ще реша, когато настъпи времето. Дотогава ни предстои много работа. Продължаваме ли?

Знае, само че не ми се доверява достатъчно, за да ми каже. Недоверието е взаимно.

Едва след напускането на Гилаелит Тиан осъзна с пълна сила, че се намира в крепост, пълна с непознати. А те действително бяха непознати, защото през досегашния си престой тя бе разговаряла единствено с домакина, без да им обръща внимание. Сега й се искаше да не бе постъпвала така — досега несъмнено щеше да се е сприятелила с неколцина. С изключение на Никс, Гъртис, Флей, Михаил и Али, тя дори не знаеше имената им. Може би това беше част от проблема.

Занаятчията възнамеряваше да наблюдава поведението на амплимета по време на Гилаелитовото отсъствие, само че не можа да го намери. Изглежда домакинът не се доверяваше — на нея или на кристала.

На първата утрин Тиан бе потънала изцяло в работата си върху таптера и дори не забеляза отсъствието на слугите. След обяд, подтикната от спешна необходимост да използва тоалетната, тя удари камбаната до вратата. Но никой не се отзова, дори след двадесетото позвъняване.

Тиан вече бе свикнала с тетрапода и самото отиване до нужното помещение не представляваше проблем. Но излизането от машината се оказа кошмар. В крайна сметка тя се озова на земята и се удари лошо. Тоалетната представляваше обикновена дупка в земята, над която в сегашното си състояние Тиан нямаше как да приклекне. Тя прокара парче връв между стенна кука и дръжката на вратата и се опита да се увеси на нея. В крайна сметка падна два пъти и се изцапа в такава степен, че й се наложи да използва половината вода от бъчвата, за да се измие.

Поне никой не видя унижението й. Ридаеща, Тиан отново се намести в тетрапода и се отправи към стаята си. Там също не успя да слезе по желания начин и отново падна. Прекалено изморена и измъчена, за да се изтегли до леглото, занаятчията спа на пода и се зарече, че ще надвие недъга си. Никога вече нямаше да допуска подобна безпомощност.

На другата сутрин тя успя да се облече сама, а малко след това Флей мина покрай стаята й и й помогна да се качи в тетрапода. Тиан нямаше намерение да слиза от машината до завръщането на Гилаелит.

Както винаги, тя подири убежище в работата си. Не спря да се занимава с таптера през целия ден, цялата нощ и следващата сутрин. По обед се прибра в стаята си, заключи вратата и спа в тетрапода. Повече не отиде в тоалетната. Когато й се наложеше да уринира, излизаше навън.

Една нощ, събудена от естествена нужда, Тиан бе насочила тетрапода към неравната алея. Тя винаги се отправяше натам, защото знаеше, че няма да срещне никого. Докато излизаше през предната врата, долови гласове, пренесени по коридора.

— … хвърля и нея, и проклетия таптер в езерото.

Гласът й беше познат, но не можеше да го асоциира с физиономия.

— Тъй, там им е мястото! — Това звучеше като Гъртис.

— Няма да слушам подобни приказки — тросна се трети. — Гилаелит се е грижил за семейството ми в продължение на четири поколения. Не…

— Това няма да значи нищо, ако скрутаторите ги открият. Тогава ни чака мъчителна смърт.

— Господарят винаги се е отнасял добре към нас.

— А аз бих рискувала живота си за него — отвърна Гъртис. — Бих рискувала и близките си, ако се наложи. Но и малкото пръстче на крака си няма да пожертвам за нея.

— А ако рискуваме? — обади се непознат глас. — Каква е наградата?

— Десет хиляди златни тела за нея и същото за летящата й машина. По две хиляди на всеки! — каза Гъртис.

Сетне някой остро възкликна, тропна се врата и гласовете изчезнаха. Тиан се отдалечи. Десет хиляди тела представляваха огромно богатство, на чието изкушение никой не би могъл да устои. Тъй като за спане вече не можеше да става и дума, тя се спусна в мазето, за да продължи работата си върху таптера. И през цялото време внимаваше да има нож край себе си.

Скрутаторът бе разположил лагера в пещера под стръмния двоен връх. Иризис и екипът й не бяха спирали да работят от дни — картографираха излъчванията на полето и се опитваха да разберат какво му се беше случило. И освен това изготвяха приспособление, което да разчете аурата на възловата точка и — надяваха се — да им предостави достъп до историята й. То бе изработено от златни и сребърни листове, платинени проводници и разнообразни кристали. В изящната си деликатност напомняше бижу, а на външен вид смътно наподобяваше водно конче. Разбира се, тази форма не бе задължителна — Иризис бе открила в тази работа единствено утешение и се бе постарала да изработи приспособление колкото се може по-красиво и екстравагантно. Работата беше изключително трудоемка, в още по-голяма степен заради слепотата, но младата жена бе непримирима.

Повече не видяха лиринкса. Иризис бе сигурна, че посещението му е свързано с възстановяването на полето, което ставаше все по-силно всеки ден.

— Вече е почти достатъчно силно, за да захрани кланкер — обърна се тя към Флид на четвъртото утро.

Скрутаторът се надигна от спалния си чувал и почеса безвласата си гръд.

— Първите добри новини. Как върви изработването на прибора?

— Почти е готов. Едно нещо ме обърква, Ксервиш. Защо Съветът не е пристъпил отдавна към изработването на подобно приспособление?

— Късогледство — отвърна той. — Ние смятаме своята магия за самия връх на Тайното изкуство. И по отношение на могъщество несъмнено е така. Но нашият начин на употреба не е особено изтънчен. Освен това ние не притежаваме способността да виждаме полето. Черпим енергия интуитивно, почти сляпо. И когато нашето Изкуство не успя да разбере причината за рухването на възела, не се замислихме, че по-долните способности биха отбелязали успех.

— Все още не е сигурно, че нашите незначителни умения ще успеят.

— Скромността ти е похвална — каза Флид със зачатъците на кисела усмивка.

— Уча се от най-добрите.

Тя пристъпи към подготовката на пореден кристал. За тази работа не й се налагаше да вижда. По време на чиракуването си често бе изработвала бижута на тъмно в спалното помещение. Тази работа й доставяше най-голямо удоволствие, но заради войната не й оставаше време.

— Какво точно търсим? — попита тя. — Или това е друга от вашите скрутаторски тайни, които не бива да бъдат разкривани никому?

— Няколко неща. — Флид я докосна над лакътя с изкривения си пръст. — Първо, с моята груба мощ и твоето фино приспособление ще опитаме да извлечем аура от самата възлова точка. Това може да ни позволи да надникнем в неотдавнашната й история, макар че тези излъчвания са трудни за разчитане и още по-трудни за тълкуване. Тиан бе успяла да постигне това с повреден кристал. Но пък тя… — Скрутаторът въздъхна тежко.

На Иризис й бе писнало да слуша за Тиан.

— Не е ли опасно? — раздразнено попита тя.

— Много. Процесът ще изисква голямо количество енергия, а единственото място, от което мога да я изтегля, е самата възлова точка. На практика това означава да насоча собственото й излъчване към нея. Да не говорим, че опитът да се предизвика аура в нещо толкова мощно… Ще има трудности, които ще се наложи да преодолеем.

— И други излъчвания?

— Щях да стигна и до това. Полето, обграждащо възлова точка, се заражда от слабата сила, която Нунар е описала преди век. Но ние вярваме, а и самата тя е отбелязала в своето Гадателско изкуство, че съществуват и излъчвания с превъзхождаща мощност. Не знаем как да ги откриваме или да черпим енергия от тях, макар някои мистици да са успявали по случайност. Но никой от тях не е останал жив, за да опише откритието си.

— И ако по случайност попаднете на тези сили…

— Краят на екзистенцията ми ще бъде далеч по-зрелищен от кончината на онази клета гадателка в акведукта. Ти също ще ме последваш, ако се намираш наблизо — додаде с кикот Флид.

— Не се надявайте — тросна се Иризис. — Откакто ме ослепихте, нямам никакво намерение да се доближавам до вас.

— Предупредих те, но ти не можеше да не си завреш носа.

— Опитвах се да ти помогна!

— Което говори още по-лошо за теб! — весело каза скрутаторът.

— Вървете си. Повече не искам да ви виждам.

Осъзнала иронията на думите си в настоящия контекст, Иризис се засмя. Трябваше да избухне или в смях, или в сълзи. Ксервиш Флид се присъедини към веселието й.

И последният кристал беше готов. Иризис го инсталира и провери устройството с пръстите си. Завършено, то притежаваше изострена прилика с водно конче, макар и само с един чифт криле.

— Харесва ми да гледам как работиш. Ръцете ти са толкова красиви. А опитната увереност, с която се движат, обогатява красотата им.

Иризис издигна пръсти пред невиждащите си очи.

— Харесва ви онова, което правих с тях снощи, и искате да си заслужите още.

— Признавам. След онези мъчения преди тридесет години бях престанал да се надявам, че някога отново ще изпитам това удоволствие.

Думите му я изненадаха.

— Тридесет години? Дори и човек като вас би трябвало да е обграждан със значително женско внимание. Все пак вие сте скрутатор, а много жени намират властта за… привлекателна.

— И ти си една от тях.

— Така изглежда.

— Преди теб ми липсваше храбростта да се разголя.

— Наистина ли? Дори един скрутатор трябва да признава слабостите си.

— Бивш скрутатор. Освен това ти рискуваш живота си с близостта си до мен.

— Смятам, че в настоящия момент наградата за главата ми е почти колкото вашата.

— Не е, но те очаква мъчителна смърт, когато те заловят.

— Когато?

Побиха я тръпки. По-рано никога не го бе чувала да говори по такъв начин.

— Скрутаторите не биха си позволили унижение. Те ще ни заловят и изправят на съд, дори и ако им се наложи да ни преследват цял живот. Никога няма да се предадат.

— В такъв случай ние не можем да направим нищо — каза тя, стараейки се да звучи небрежно. — Нека продължим със своята си работа. Приборът е готов.

— Ще повикам останалите.

След като скрутаторът се отдалечи, Иризис започна да диша дълбоко, за да се успокои и подготви съзнанието си за предстоящата процедура. Това, което скоро щеше да опита, щеше да бъде по-трудно от всичко, което бе правила досега. Грешките бяха недопустими, животът на Флид зависеше от това. Тя се бе вкопчила в надеждата, че по някакъв начин скрутаторът ще успее да ги спаси, въпреки нещата, които й бе казал току-що. Но ако той умреше, с тях щеше да е свършено.

Хрущене по склона оповести приближаването на групата. Флид раздаваше нареждания.

— Зойл, застани там. Оон-Ми, премести се. Ти, Иризис, остани където си и се постарай да се настаниш удобно. Процедурата може да се проточи.

Заеха местата си.

— Започваме ли? — попита скрутаторът. Макар че официално той вече не заемаше тази длъжност, Иризис не можеше да мисли за него по друг начин.

— Готова съм. — Сляпата протегна прибора напред.

— Аз ще го взема.

Флид го издърпа от ръцете й.

— Какво правите? — Тя напразно опипа въздуха около себе си.

— Знаеш какво правя. И защо. — Ксервиш се отправи навътре в пещерата. — И твоят ред ще дойде.

— Какво трябва да правя?

— Просто дръж нещата под око. За всеки случай.

Той подхвърли водното конче във въздуха. То се завъртя, а когато се отпусна, Зойл се провикна:

— Очите сияят!

— Успокой се, момче — изръмжа Флид. — Не се намираш в цирка. Открий полето, Иризис.

Тя хвана индикатора си с две ръце и извика образа. За тази цел не й беше нужно зрение.

— Виждам го.

— Кажи ми как изглежда?

— Отделните ивици се движат по-бързо и са повече. Сега оформят почти пълна осмица, като две долепени корони.

— По-добре, но все още далеч от пълно възстановяване. Задръж образа. Оон-Ми?

— Готова и нетърпелива, сър — отвърна занаятчията. Иризис почти можа да види усмивката й.

Гласът на Флид бе придобил пълна сериозност.

— Ще контролираш притока на енергия много внимателно. Ако се включи обратно във възела и образува затворен кръг, много бързо ще излезе от контрол, а аз ще съм безсилен да го спра. Поддържай слаб прилив. Усетиш ли рязко изменение, прекъсни веднага.

— Разбрано, сър.

— Аарп, на теб се пада най-трудната част. Надявам се, че ще се справиш.

Момчето се изду от гордост.

— Няма да ви разочаровам, скрутаторе.

— Постарай се да е така, иначе лично ще те предам за закуска на онзи лиринкс.

Флид отново се раздвижи. Докато минаваше край Иризис, скрутаторът доближи устни до ухото й:

— Наглеждай момчето.

— Бих, ако не бяхте унищожили очите ми.

— Знаеш какво имам предвид — изръмжа той.

— Все още не сте ми казали какво да правя, сър — изписка Зойл Аарп. Макар и едър на вид, той все още говореше с юношески неукрепнал глас.

— Не съм ли? С този прибор ще насоча енергия обратно във възловата точка. Надявам се, че това ще породи слаба аура. Ти трябва да се съсредоточиш върху тази аура — тя е ключът към разрешаването на проблема с гаснещите възли. Започни!

Иризис чу слабото дрънчене на сребърно и златно фолио. Полето стана по-ярко — не бе увеличило силата си, тя просто го виждаше по-ясно.

— Започни да подаваш енергия, Оон-Ми.

Съвсем елементарно умение, ключово за един занаятчия, а непостижимо за Иризис. В мига преди излъчването да потече, тя завиждаше на Оон-Ми, може би дори я мразеше.

— Не виждам нищо — обади се Зойл. — Сигурен ли сте…

— Млъкни, хлапако! — прекъсна го скрутаторът. — Още не сме започнали. Ще ти кажа…

Зойл изхлипа. Иризис тактично прочисти гърло, с което накара Флид да замълчи. Младежът бе особено чувствителен и определено не бе свикнал с грубия изказ на скрутатора.

— Увеличи съвсем малко, Оон-Ми.

Процесът се проточи. Ксервиш Флид продължаваше да изисква по-силно излъчване, което да подхранва странната му магия, а Зойл Аарп не спираше да се вглежда и да обявява, че аура не се забелязва.

— Няма да издържа още дълго — оплака се Оон-Ми след половин час. Гласът й бе напрегнат и глух. — Става все по-трудно да удържам прилива.

— Ще трябва — каза Флид. — Още не сме открили нищо.

— Може би няма нищо за откриване — промърмори Иризис. — А може би ще е необходима повече енергия, отколкото тази точка е в състояние да предостави. Какво ще стане тогава?

— Не ми казвай как да си върша работата! Не съм идиот!

Оон-Ми предостави по-силно излъчване.

— Виждате ли нещо? — промълви тя.

— Не. Зойл?

— Нищо, сър.

— Не мога да увеличавам повече — каза Оон-Ми. — С цялото ми уважение, сър, намирам се на предела на силите си.

— Надмини го! — кресна скрутаторът. — Не забравяй, че всички ни грози смъртна присъда.

Зойл изхъхри уплашено.

— Какво искате да кажете? — възкликна Оон-Ми.

— Джал-Ниш ни търси — бързо се намеси Иризис. — Ако успеем да изпълним задачата си, той няма да може да ни докосне и с пръст. Но ако се провалим, всички ни чака съдбата на скрутатор Флид. — Тя отпусна ръка върху рамото на момчето.

— Нека се погрижим да не се проваляме! — заяви Ксервиш Флид. — Мога ли да разчитам на теб, Зойл?

Макар и с потрепващ глас, юношата отговори:

— Да, сър.

— Ще опиташ ли още веднъж, Оон-Ми? — продължи с въпросите си скрутаторът. — Трябва да изтъкна, че аз съм този, който поема най-голям риск.

— Ще опитам, сър — тихо отвърна запитаната.

Това не се хареса на Иризис. Оон-Ми беше най-доверената й занаятчия, защото тя познаваше способностите си и никога не ги надхвърляше.

— Не спирай да ми подаваш енергия, докато не ти кажа.

Тези думи на скрутатора я притесниха още повече. В такива обстоятелства можеше да се случи всичко.

Силата се стрелна в увеличен поток.

— Виждаш ли нещо, Аарп? — попита през зъби скрутаторът.

— Не… Засякох съвсем слаба аура, но тя изчезна почти веднага.

— Продължавай, Оон-Ми.

Занаятчията не каза нищо, ала Иризис усещаше как напрежението изкривява полето. Усещането не й се нравеше.

— Увеличи. Увеличи, мътните да те вземат!

Излъчването се увеличи отново. Вече в него ясно се усещаше треперене. По челото на Иризис изникнаха капки пот.

— Достатъчно, сър — просъска тя.

— Не спирайте!

Лошото предчувствие още по-силно захапа Иризис. Треперенето се превърна в разтърсваща вибрация, която би могла да разкъса кланкер.

— Главата ми! Спрете! Спрете! — простена Зойл.

Иризис отново го докосна.

— Всичко е наред, Зойл. Скрутаторът няма да допусне да ни се случи нещо.

Неочаквано вибрацията придоби увеличение в гигантски пропорции. Оон-Ми опита да спре излъчването, ала то бе затворило веригата, излизайки извън контрол. Тя изхриптя. Зойл Аарп рухна на земята, сгърчен. Иризис можеше да усети яркостта на излъчването върху кожата си.

Скрутаторът се намираше от лявата й страна — тя можеше да види изкривяването в полето. Дъхът му излизаше с накъсано съскане. Иризис долови миризмата на опърлена коса.

— Флид?

Той не отговори. Не можеше. Енергията се обвиваше около него подобно на змия. И в него. Ако Иризис не направеше нещо, всички те щяха да умрат.

Размахът на ръцете й уцели нажежения прибор и го изтръгна от скрутатора. Захвърленото приспособление се удари в стената на пещерата със звън. Деликатните метални нишки се разкъсаха. Кристалите се разпиляха по пода.

Притокът секна моментално, сиянието изчезна. Останаха да се чуват единствено сподавените стенания на Зойл.

— Оон-Ми? — провикна се Иризис.

— Добре съм — отвърна занаятчията между изхрачванията си.

— Скрутаторе?

Първите звуци, отронили се от устата му, бяха неразбираеми.

— Ще оживея — промърмори сетне Флид.

— Зойл? Зойл!

Иризис пролази до младежа. Той лежеше на една страна, свит.

— Изглежда е получил пристъп — каза Оон-Ми.

— Точно от каквото имахме нужда. — Скрутаторът отново бе възвърнал обичайната си хапливост.

— Вие го предизвикахте — остро каза Иризис.

— Провалим ли се, умираме — рязко заяви Ксервиш Флид. — Успеем ли, може и да оцелеем. Това е най-ясният начин, по който мога да ти го кажа. Устройва ли те?

— Но вие му наредихте да рискува живота си. Сторихте същото и с Оон-Ми.

— Е, и? Момчета на неговата възраст всеки ден рискуват живота си в армията.

— Но Зойл не е в армията.

— Само защото разполага с умение, което ни е нужно. Ако се провалим, на всички ще се наложи да се сражават, за да оцелеят, включително на хора като теб и Оон-Ми. И като мен!

— Идва на себе си — каза Оон-Ми.

— Крайно време беше! Изправи се, момче, и ни кажи какво си видял.

— Аура, сър — дрезгаво рече занаятчията. — Не се задържа дълго, но образът беше ясен.

— И какво представляваше той?

— Полето. И нещо друго. Две плоскости лежаха в центъра, пресичащи се под прав ъгъл.

— Плоскости?

— Да. По повърхността им се разливаха вълни.

Скрутаторът слушаше изключително напрегнато.

— А сърцевината на аурата?

— Беше странна, сър. За миг видях сянката на лиринкс, обградена от светлина. Зад нея полето изчезваше в някаква дупка. Изтичаше като изтеглено от водовъртеж.

— Полето? — възкликна скрутаторът.

— Виждам движение — провикна се един от останалите на пост войници.

— По-точно? — Флид се обърна по посока на звука.

— Лиринкс. Не, не е сам. Трима са. Отправили са се право насам.

Скрутаторът изруга.

— Напълно очаквано, като се вземе предвид енергията, която използвахме току-що. Колко остава до здрач?

— Почти час — отвърна войникът.

— В такъв случай не можем да сигнализираме на въздухоплава. Мястото подходящо ли е за отбрана?

— Не и срещу трима лиринкси, освен ако не сте в състояние да използвате силата си отново.

— В момента не съм в състояние да прогоня и пеперуда — отвърна Флид. — Ще се отправим към върха. Те ще трябва да напреднат към нас отдолу.

— Освен ако някой от тях не умее да лети — вметна Иризис.

— Това е най-доброто, което можем да направим.

Отправиха се към върха. Оон-Ми водеше Иризис за ръка.

— Постъпи храбро — обърна се последната към занаятчията си.

— Вече ми се струваше, че мозъкът ще изтече през ушите ми.

— Но ти запази самообладание. И издържа.

— Ако не беше намесата ти…

— Нека не говорим за това. Какво правят лиринксите?

Оон-Ми спря, за да се обърне.

— Напредват към пещерата ни.

— Убеден ли сте, че изследването ни ги е привлякло насам, скрураторе? — попита Иризис.

Гласът му дойде иззад нея:

— Да.

— Но как?

— Те бяха открили начин да намират кланкерите ни по аурата, зараждаща се от контролера. Тиан откри брилянтен начин да заглуши това излъчване.

— Отново проклетата Тиан — промърмори Иризис.

— Но въпросът ти ме учудва, Иризис — ледено продължи скрутаторът. — Та нали след кристалната й треска ти се опита да си припишеш откритието.

Тя почувства червенина да плъзва по страните й. Какво я бе прихванало тогава, за да постъпи така?

— Смятам, че някъде тук са оставили наблюдателно устройство, което да засече евентуална наша поява — заключи Флид.

Изкачването беше трудно. Слънцето залезе преди да са достигнали върха. За последния отрязък от ронливия път Иризис бе издърпана с въже. Влажен вятър вееше в тила й.

— Не се движи — каза й Флид. — Този връх не е по-широк от разстлан чаршаф. Направиш ли три крачки в която и да е посока, политаш. Зойл, какво си мислиш, че правиш? Остави камъка.

Изтрополяване.

— Проклет глупак! Не върху крака ми!

— Опитвах се да помогна, сър.

— Остави това на онези, които знаят как.

Иризис можеше да усети пропастта. Зъбите й започнаха да тракат.

Един от войниците запали сигнален фенер. Обърнат към долината, скрутаторът го повдигна високо. Той изпрати поредица проблясвания, за момент го затвори отново, сетне повтори последователността. Иризис можа да я разбере по потракването на капака.

— Няма отговор — каза той след дълго чакане. — Къде са лиринксите?

— Продължават да ни следват — каза Оон-Ми. — Почти са на разстояние един арбалетен изстрел.

— Пригответе оръжия.

Изстъргаха мечове. Някой започна да зарежда арбалет. Иризис се чувстваше безполезна — особено когато враговете се намираха достатъчно близо, та потракването на ноктите им да бъде чуто. Само да можеше да вижда… От тази позиция щеше да им даде да се разберат.

Арбалет стреля.

— Пропуснах! — изруга войникът.

— Колко близо искаш да дойдат? — презрително каза скрутаторът. — От упор да им простреляш носа?

— Светлината подвежда, сър.

— Тогава изчакай да видиш ноздрите им и тогава стреляй.

— Не искам никога да виждам лиринкски ноздри — каза Иризис. — Сред тях има ли летци, Ксервиш?

— Изглежда не, но когато се стъмни напълно, ще могат да се изкачат спокойно, без да ги забележим. И тогава, приятели, идва време за вечеря.

Никой не се присъедини към горчивия му смях.

— Внимавайте! — извика Оон-Ми. — Хвърлят скални късове!

Нечии ръце повалиха Иризис на земята. Разнесе се звучен удар, последван от вик на болка. Някой полетя надолу. Сблъсъците на тялото с острия склон долитаха дълго.

— Кой…? — уплашено рече тя.

— Ярл — отвърна Флид. — Беше добър човек. Не поглеждай натам, Зойл.

Последва звук от трошене на кости и шумно хранене. Големи късове месо биваха поглъщани лакомо.

— Клетият — каза Оон-Ми.

— Поне бе умрял преди това — мрачно отвърна скрутаторът. — Не се надигайте. Те ще опитат отново.

Почти се бе смрачило. Лиринксите скоро щяха да нападнат. Войниците все още стреляха, но това не спираше враговете. Ноктите им стържеха върху скалата съвсем близо.

Оон-Ми хвърляше камъни надолу, мърморейки злостно. На върха нямаше достатъчно големи късове, но Иризис пак долови няколко болезнени възклицания.

— Не можете ли да направите нещо, Ксервиш? — попита тя. — Какво стана с прословутата ви скрутаторска магия?

— Изхабих я по-рано.

Самият той също звучеше изчерпан.

— И то напразно.

— Всичко си има цена. Освен това скрутаторската магия има болезнени последици, макар да не обичаме да говорим за това.

— Защо? За да поддържате мита за скрутаторската неуязвимост пред нас, простосмъртните?

— Ти го каза. Какво е това?

Иризис също го чуваше — жуженето на ротор. Появата на въздухоплава породи повей.

— По-живо — кресна Флид. — Лиринксите се хвърлят напред.

Той и спътниците му бързо се заизкачваха по въжената стълба. Иризис бе привързана с въже. Въздухоплавът се отдалечи с по-голяма бързина от пристигането си — това бе показателно за укрепването на полето.

— Ето че научихме нещо — рече скрутаторът, докато помагаше на Иризис да седне в края на каютата.

— Че не е трябвало да се раждаме!

Думите й звучаха горчиво, но не съдържаха такова чувство. Напротив, отдавна не се бе чувствала толкова добре, макар да не можеше да си изясни причината.

— Какво смятате за видяното от Зойл? — продължи тя.

— Че лиринксите са открили начин да източват възловите точки.

— Как?

— Не зная. Известно ни е много малко за начина им на разсъждаване и методите им на работа. Сред тях има мистици, които са не по-малко могъщи от скрутаторите, макар да използват силата си по различен начин.

— Но пак използват полето?

— Да, ала не чрез кристали и контролери.

— Чувала съм за някакви шпиониращи гъбовидни устройства.

— През последните няколко години успяхме да пленим няколко, но не и да научим как функционират.

— Защо не?

— Те са отгледани — или плътоформирани — с определена цел, например наблюдение. Но щом ги пленим, те умират, ако изобщо са живи. Като цвете, откъснато от градината му.

— И смятате, че са успели да създадат устройство, което поглъща излъчването на възловите точки?

— Така изглежда. Възможно е кланкерите ни да са претоварили този възел и да са го пресушили, а после лиринксите да са сътворили устройство, което да прави същото. Няма значение. От значение е единствено фактът, че те притежават тази способност.

— Не може да е толкова лесно, иначе щяха да го правят навсякъде. Колко възлови точки угаснаха? Четири в рамките на година?

— Пет, ако броиш възловата точка край фабриката. Макар че нейното излъчване още не е изчезнало напълно.

— Има нещо, което не разбирам — каза Иризис. — Как така въздухоплавът успя да ни отнесе до възловата точка, след като тя бе на практика мъртва?

— Въздухоплавите са построени с максимално олекотена конструкция — роторът консумира изключително малко енергия, хиляди пъти по-малко от нужната на един кланкер. Освен това явно си забравила, че ние използвахме друго поле.

— Какво ще правим сега?

— Продължаваме надолу по крайбрежието, към следващия угаснал възел.

— Далече ли е?

— Ще пристигнем още преди зазоряване.

— Хубаво. — Тя се сви в седалката, но отново се размърда. — Скрутаторе?

— Казах ти, че не е нужно да ме наричаш така, когато сме сами.

— На мен ми харесва. Кара ме да се чувствам… — Иризис замълча многозначително. — Знаете.

— Не искам да зная, защото това не зависи от мен. Какво искаше да ме питаш?

— Как така разполагате с този въздухоплав, след като вече се намирате извън закона?

Той не отговори.

— Ксервиш?

— Все още имам приятели на ключови места. Те полагат усилия за мен.

— Кои са те?

— За теб би било нездравословно да узнаеш.

Искаше й се да умре. И още по-добре, помисли си Иризис, защото точно това ми предстои.

Флид се засмя сухо.

— Временен скрутатор Хлар. Радвам се да ви видя отново. Изглеждате добре.

— Никога не съм се чувствал по-добре. Защо се върна?

— За да се убедя в причината за отслабването на възловите точки.

Единственото око на Джал-Ниш се присви.

— И каква е тя?

Не му казвай, молеше се Иризис. Това е единственият ти коз.

— Лиринксите източват полето от тях.

Смехът на Хлар я накара да настръхне.

— Вярвам, че вече отхвърлихме тази възможност, Ксервиш. Вече е прекалено късно. Сега ти не си скрутатор, не си дори и гражданин. Ти си нищо! Никой не се интересува от думите ти. Как ти се струва това? Оскърбително? Ти си невидим, Ксервиш.

— Предвид нещата, които скрутаторите ми причиниха като млад, нямам никакво желание да остарявам сред тях.

— Виж ти. Не бях останал с подобно впечатление.

— Не е трудно да бъдете заблуден, Джал-Ниш. Несъмнено сте брилянтен, но виждате само нещата, които се намират право пред вас.

Хлар се прозина.

— Все същите псевдоостроумни и беззъби подмятания. В един момент става отегчително, Ксервиш.

Последва дълго мълчание, по време на което Иризис бе сигурна, че чува някакво цъкане. Дали не идваше от кристала? Тя се опита да узнае повече, но индикаторът не й показа нищо.

— Но на теб, Иризис, съм готов да предоставя втори шанс. Едва при последното ти бягство осъзнах същинската ти талантливост. Нужни са ни хора като теб.

За какво говореше той? Сигурно за начина, по който бе използвала полето срещу онази гадателка.

— Приеми, Иризис — с привиден шепот заяви Флид. — Това е единственият ти шанс.

— Зная що за човек си, Джал-Ниш — каза тя. — Мислиш ли, че бих се оставила в ръцете ти?

— Но ти вече се намираш в тях. Не съм дошъл сам. Как смяташ, че ви открих толкова бързо?

— Не се съмнявам, че предстои да обясните — подметна Ксервиш Флид. — Вие никога не пропускате да демонстрирате замислите си.

— Нещо, което ти никога не правиш! — изръмжа Хлар. — Нямаш избор, Иризис. Така или иначе ще дойдеш с мен. Но за теб ще е по-леко, ако се съгласиш доброволно.

— Няма да си правя труда — отвърна Иризис колкото се може по-небрежно, следваща примера на Флид. — Все пак благодаря.

Джал-Ниш сигурно бе очаквал подобен отговор. Той щракна с пръсти. Разнесоха се стъпки.

— Шестима войници, въоръжени с арбалети — прошепна Флид в ухото й. — И Юлия е зад тях.

Разбира се. Юлия можеше да открива хора, притежаващи талант за Изкуството. Достатъчно бе Джал-Ниш да й нареди да следи за тях. Защо Флид не беше осъзнал това? Защо тя самата не се бе досетила?

— Това е грешка — каза Флид. В гласа му се долавяше отчаяние, което Иризис никога не бе чувала преди. Надяваше се то да е преструвка. Не й се вярваше той да е слязъл тук без план за бягство. Дано да беше така, защото на нея не й хрумваше нищо.

— Трябва да призная, че съм изненадан — рече Джал-Ниш. — Великият скрутатор си позволил да попадне в ситуация, от която няма измъкване. Това не е типично за теб, Ксервиш.

— Само приятелите ми ме наричат Ксервиш — отвърна Флид, отново овладял гласа си.

— А аз никога не съм бил част от тях, нали, Флид? Още от момента, в който станах перквизитор, ти правеше всичко по силите си, за да ми попречиш.

— Това е част от изпитанието. Всички онези, които се стремят към скрутаторския пост, трябва да го преминат. Благосклонността на Съвета не може да бъде купена. Знаех, че ще се издигнете до настоящото си ниво на некадърност и без моята подкрепа.

Джал-Ниш не показа да се е раздразнил.

— Очаквах повече от теб, Флид. Но пък не всички съумяват да продължат нагоре. Други политат обратно към дъното.

— Здравей, Юлия — каза Ксервиш Флид, обръщайки се към дребната жена.

Изглежда тя не бе осъзнала, че ги е предала, защото без никакво притеснение отвърна:

— Здравей, Ксервиш. Къде беше?

— На много места. Посетих няколко възлови точки, които бяха угаснали. Знаеш ли какво е възлова точка?

— Разбира се. Място в земята, от което идва енергия, като това тук. От него се разгръщат всякакви полета…

— Как така всякакви полета? — прекъсна я Джал-Ниш.

Юлия направи крачка назад. И сляпа, Иризис можеше да усети паниката й. Джал-Ниш бе ужасявал Юлия още преди деформацията си.

— Т-тази възлова точка има четири — каза тя. — Слабото, което вие наричате полето. То сега е мъртво — ноктестите са го източили. Но има още три, много по-могъщи. Те са като стени, преминаващи една през друга.

Джал-Ниш изрева от гняв.

— Превъзхождащите излъчвания! Търсим ги в продължение на сто години! Защо не си ми казала досега?

Флид се изкиска. Юлия мълчеше. Вече бе научила по трудния начин, че отговорът „Защото никой не ме е питал“ не се приема.

— Виждаш ли тези три полета и сега? — продължи Хлар.

— Да! Те са много ярки.

— Ами ти, Иризис? И какво е станало с очите ти?

— Глупавата крава се ослепи в акведукта — каза Флид.

Джал-Ниш се засмя презрително.

— Слепец води сляпа. Е, Иризис?

— Никога не съм виждала друго излъчване, освен полето.

Но тогава тя си припомни думите на Зойл Аарп за аурата на възела в Миниен.

— Флид?

— Изкушавам се да отвърна положително, за да ви подразня. И аз никога не съм ги виждал. Но щом Юлия казва…

— Зная, че на нея може да се разчита — прекъсна го Хлар.

— Юлия — каза Флид, — виждаш ли възлопресушител някъде наблизо?

Мълчание.

— Говори, перцепторе! — викна Джал-Ниш Хлар. — Има ли?

— Да — прошепна тя.

— Къде? — Хлар звучеше изненадан.

— Нагоре по тунела, отвъд срутването.

— Войници! — гръмко нареди бащата на Ниш. — Вържете ги.

Иризис очакваше Флид да атакува, но скрутаторът не направи нищо, така че тя протегна ръце. Грубо въже стегна китките й.

— Доведете ги!

Двамата бяха поведени по тунела. Рачешките стъпки на Флид трополяха до нея.

— Стигнахме срутването — каза скоро той.

Иризис приклекна на земята. Стори й се, че войниците отместват скалите в продължение на цяла вечност.

— Почти е готово — прошепна Флид в ухото й.

Част от скалния таван се срути с пукот, разклащайки земята под нозете им.

— Никое от парчетата не падна върху главата му — със съжаление съобщи Ксервиш.

Войниците отместиха и тези отломки. След ново безкрайно чакане Флид съобщи:

— Продължаваме.

— По-живо! — кресна Хлар.

— Таванът ми изглежда малко нестабилен — с насмешка отбеляза Ксервиш Флид. — На ваше място не бих бързал толкова.

— В такъв случай вие двамата ще преминете първи. Войници, бъдете нащрек. Наоколо може да има лиринкси.

Флид закрачи през разчистения проход, последван от войниците. Тъй като нищо не се случи, Хлар ги разбута и сам пое напред:

— Махни се от пътя ми, дъртако.

Вървяха още двадесет минути, поне доколкото Иризис можеше да прецени, когато се разнесе нечие възклицание.

— Какво е това? — промърмори Джал-Ниш. — Бан и Морд, вървете да проверите.

Ръката на Флид сграбчи Иризис болезнено силно.

— Какво има, Ксервиш?

— Да изчакаме Джал-Ниш да ни каже — тихо отвърна той.

Иризис изпитваше странно усещане, непознато до този момент: месните слоеве под кожата й бяха изпълнени с вибрация. Ако докоснеше ръката си, можеше да усети раздвижването под кожата. Червата й започнаха да къркорят.

— Самата скала се движи — удивено каза Джал-Ниш. — Сякаш тече, разтяга се и кипи много бавно. Никога досега не бях чувал за подобно нещо.

— Съветът също — вметна Флид. — Скрутаторите ще искат да знаят какво го причинява. Жалко, че ви липсва смелостта да се сдобиете с това знание.

— Ще видим! — изсумтя Хлар.

— Какво правите? — прошепна Иризис.

— Опитвам се да спася старите си кости. И твоята кожа — отвърна й Флид.

— Притежавате изключително красноречие.

— Вие елате с мен — обърна се Джал-Ниш Хлар към четирима от войниците. — А вие двамата не изпускайте затворниците от очи, особено ходещия труп. Ако се опита да шавне, тропнете го по главата.

— Джал-Ниш и войниците се отдалечават — каза Флид.

— Виждате ли възлопресушителя?

— Не.

Вибрирането под кожата й изчезна, а после се появи отново, в друга посока. Усещането бе неприятно с необичайността си. Пред очите й блеснаха искри. Около синусите се разтече сърбеж. Вътрешностите й отново се разместиха с къркорене. По хранопровода й плъзна стомашен сок. Вероятно това бяха ефекти от нереалността на възлопресушителя, оказващ и върху нея влияние като върху скалата.

— Какво ще се случи сега, Ксервиш? — Гласът й звучеше накъсано.

— Нямам представа — отвърна скрутаторът, макар Иризис да бе сигурна, че това е лъжа. — Джал-Ниш се отдалечи на около тридесет крачки. Там е мъгливо, но мъглата прилича на гранит. Почти не мога да го различа.

— Виждам възлопресушителя! — долетя викът на Хлар. Накъсано ехо се нахвърли върху думите му.

— Как изглежда? — провикна се Ксервиш Флид.

Подобно на развълнувано дете, Джал-Ниш трябваше да сподели откритието си с някого, пък дори и враг.

— Прилича на… на сияеща гъба с дупка в горната част. През нея прелитат течения, в които проблясват искри. Като искрите на огън.

— На ваше място не бих се приближавал прекалено — предупреди Флид.

— Не се съмнявам! — презрително отвърна Хлар. — Войници…

Той млъкна.

— Какво стана? — попита Иризис.

— Не зная.

Отново се разнесе викът на скрутатор Хлар:

— Удивително!

— Какво виждате? — провикна се Флид.

— Това…

За втори път Джал-Ниш не се доизказа. Но този път паузата бе заменена с виковете му за помощ.

— А сега какво стана? — поинтересува се жената.

— Джал-Ниш пропадна през пода. Или в пода.

— В скалата?

— Ти се чудеше къде възлопресушителят насочва извлечената енергия. Сега вече знаем. Създава се изменение в закономерностите на самия свят.

Други гласове се присъединиха към призива за помощ на Хлар.

— Вървете да им помогнете — обърна се Флид към двамата войници.

Разнесе се писък, секнал по средата.

— По-живо! — тросна се скрутаторът.

Войниците се затичаха.

— Да вървим — каза Флид. — Води, Юлия.

Тримата се впуснаха в обратна посока. Теглената Иризис непрекъснато залиташе и се препъваше. Пътят бе дълъг. Докато стигнат разчистеното срутване, сляпата жена бе цялата в синини.

— Почакайте — задъхано рече тя. Сърцето й биеше лудо. — Трябва да спра за миг.

— Чуваш ли това? — Въпросният звук бе далечен рев. — Той ни следва. Върви!

Продължиха. Коленете на Иризис се подгъваха като желирани, но поне чудатото треперене бе спряло.

— Още колко остава до асансьора? — попита тя.

— Прекалено много.

— Дали ни настигат, как мислите?

— Не мога да преценя — изсумтя скрутаторът. — Просто върви!

И Иризис продължи да тича сред празнота. При един завой си удари коляното в скала и проплака от болка.

— Какво има?

— Нищо, само счупена капачка! — процеди през зъби тя.

— Изкачвал съм планини и в по-лошо състояние. Стегни се.

— Противен човек. Когато излезем, ще ви хвърля най-големия пердах, който някога сте яли.

— Пердах? — Флид се усмихна. — Звучи обещаващо.

След известно време той каза:

— Асансьорът не е далече.

— Къде е Юлия?

— Пред нас. Не се притеснявай за нея. Тя знае как да се грижи за себе си.

— Но знае ли как да се грижи за нас?

— Какво искаш да кажеш?

Преодоляваха последния ъгъл. Флид започна да се смее.

— Какво е толкова смешно?

— Стигнахме асансьорната шахта. Не мърдай. Смешното е, че асансьорът не е тук. Юлия се е качила без нас.

— Повикайте я обратно.

— Юлия? — ревна скрутаторът. — Спусни асансьора веднага!

Мълчание, накъсвано от тичащи крака.

— Юлия?

Тя отново не отговори, но въжето започна да се движи надолу. Иризис чуваше как то разсича водата, почти достигаща входа на нивото им.

— По-бързо!

Юлия изскимтя. Стъпките звучаха все по-близо. Ослепялата жена можа да различи хрипливия дъх на Джал-Ниш. Проклятие. Значи все пак бе успял да се измъкне.

— Кошът е тук — рече Флид, освободил ръцете си. Той помогна на Иризис да се прекачи през ръба, сряза вървите й и постави ръцете й върху манивелата. — Щом ти кажа, започваш да навиваш с все сила.

— Спрете! — задъхано кресна Хлар. — Спрете или ще стреляме!

Кошницата се залюля под скока на Флид.

— Върти! Само двама са, Джал-Ниш и един от войниците.

Иризис напрегна сили и кошът полетя нагоре.

— Застреляй ги! — ревна Джал-Ниш. — Застре… Къде е арбалетът ти, войнико?

— Пропадна, сър, докато ви изтегляхме. Простете, сър…

— Безполезен глупак! — изпищя Хлар. — Те се измъкват!

Ксервиш Флид се пръскаше от смях.

— Сбогом, Джал-Ниш. Не забравяйте да споменете за това в следващия си доклад до Съвета. Аз със сигурност няма да пропусна.

Гилаелит чу как Тиан се провиква, когато тетраподът й политна назад. Чу и тътнежа на свличаща се скала. Сетне лиринксите го повдигнаха рязко — звукът на крилете им изцяло узурпира слуха му. Тетрархът напразно се опита да се измъкне, притеснен от представата за окървавената Тиан, лежаща върху склона на кратера. Заради нахлузената му качулка не виждаше нищо.

Дълго време летяха сред облаците — можеше да усети профучаващата край него студена влага. Дрехите му прилепнаха, от качулката покапаха капчици върху врата му. Огромните криле не спираха да разсичат въздуха. Един от лиринксите се провикна и запитаният му отвърна остро. Размяната протече на лиринкския език, непознат за Гилаелит. Но по тона личеше, че се разразява спор, в чийто край създанията започнаха да се спускат. Въздушното течение изтръгна качулката от лицето на тетрарха и той можа да види кръгло плато от тъмна скала, израстващо сред гората. Възползващи се от термалите, лиринксите се приземиха близо до ръба.

Едно от създанията остана да държи въжето на Гилаелит, а останалите три продължиха спора си. Скоро женски лиринкс стисна китките му и го погледна в очите.

— Докато се издигахме, ти изкрещя име, „Тиа…“. Занаятчията Тиан от Тикси ли имаше предвид? Онази, напуснала Тиртракс с летящ конструкт? Не лъжи. Аз умея да разчитам истината.

Гилаелит се поколеба прекалено дълго, преди да отговори:

— Не. Зовях Тиауни, сакатата ми дъщеря.

Оранжеви петънца се появиха върху ръцете й.

— Той лъже — провикна се тя към останалите. — Наистина е била занаятчията, която търсим. Мунанд, върни се да я вземеш.

Най-едрият от лиринксите, мъжки с яркочервен гребен, се издигна с помощта на течението и се отправи на север. Женската отново дръпна качулката на Гилаелит и я завърза. Полетът продължи още много часове, отново през влажните облаци.

Несъмнено лиринксите го бяха отвлекли, за да използват Изкуството му. У Гилаелит се зараждаше определен интерес. С какво точно бе привлякъл вниманието им? И ако получеха исканото, какво щяха да направят после? Може би щяха да го изядат. Но първо щеше да им се наложи да го надхитрят. Тетрархът не можеше да си представи по-голямо предизвикателство. А той обожаваше предизвикателствата, макар че конкретно това касаеше самия него.

Лиринксите продължиха да летят и след смрачаване. Едва около среднощ се настаниха на една планинска скала. Гилаелит получи храна и му бе позволено да легне, като преди това въжетата му бяха прилежно проверени. Тетрархът почти не спа. С известна насмешка над себе си осъзна, че изпитва притеснение за Тиан, породено не само от евентуалната й полезност. Не беше и притеснението, което би изпитвал за добруването на верен слуга. Беше нещо по-силно и по-дълбоко. Той наистина бе загрижен за нея.

Гилаелит изследва странното усещане през всички часове на мрака, но на разсъмване бе все така объркан. Лиринксите отново се издигнаха в полет, продължил цял ден. В определен момент тетрархът задряма, за да се събуди сред мрак. Долови миризмата на асфалт, усети излъчването на превъзхождащи сили. По заобикалящия го въздух можа да определи, че се намира в пещера или подземие.

Защо лиринксите търсеха Тиан? Може би във връзка с плътоформирането, а може би с таптера. Ако тя бе оцеляла при падането, в момента сигурно лежеше безпомощна върху склона, очакваща да умре от глад и жажда. За предпочитане беше лиринксите да я доведат тук, каквато и да бе целта им.

Гилаелит беше безпомощен, защото матемантията не можеше да бъде използвана офанзивно. Геомантията би могла да му бъде от полза, но не и без помощта на определени кристали или артефакти. А тетрархът не разполагаше с тях.

В скалите около него имаше кристали, но те не притежаваха нужните геомантични свойства. Все пак съществуваше един начин: сред множеството измъчващи го болежки се подреждаха и камъните в жлъчката. Те трудно можеха да бъдат наречени кристали, но пък намираха известна употреба в Тайното изкуство. Освен това нищо не би било синхронизирано по-пълно с него от образувание, сформирало се в собственото му тяло.

Гилаелит откри най-големия камък и го събуди. Образуванието не бе подходящо за целта, тъй като не съдържаше никаква сила, но пак спомогна за усилване на възприятията.

В самото му съзнание се образуваха образи на течения, разливащи се като огромен червен фонтан, а също и формата на яма. Тук имаше възлова точка, силна и нестабилна. Но в сегашното си състояние Гилаелит не можеше да научи повече. Сигурно бе доведен в Снизорт, място, прословуто със смолните си ями.

Бе поведен надолу през множество стъпала, по протежението на тунели, вонящи на битум, а накрая през поредица тежки врати, отвъд които миризмата ставаше все по-слаба. Тук въжетата и качулката бяха свалени. Светлината на фенер за момент го заслепи.

— Какво желаете от мен? — любезно попита той. Гилаелит бе винаги любезен, когато не знаеше с какво си има работа.

Възрастен женски лиринкс отвърна:

— Аз съм Гирил, матриарх на Снизорт.

Гласът й бе необичайно мек за лиринкски. Освен това тя говореше езика удивително добре, макар и с известна безизразност.

— Матриарх! В такъв случай вие сте върховната владетелка на лиринксите?

— Ние нямаме върховни владетели, тетрархо. Работим задружно, за да постигнем целите си.

— Откъде ме познавате? — сепна се той.

— Срещата ни бе неизбежна.

— Защо сте се настанили в такова противно място?

— То заема жизненоважна част от цикъла ни на живот. Историите, както ги наричате вие.

Това беше безсмислено. Как бе възможно Снизорт да бъде част от Историите на лиринксите? Освен ако Гирил не визираше нещо, случило се в близкото минало.

— Ти познаваш земята и силите, които я подхранват, тетрархо — продължи тя. — Ние искаме да узнаем повече за това място.

— И какво общо има това с мен?

Тя погледна към гърба му. Четирима лиринкси стояха зад него, извадили нокти, готови да реагират при най-малка необходимост.

— Изгубихме нещо в Голямата сълзевина. Много бихме искали да си го върнем.

— Голямата сълзевина?

— Да. Източникът на асфалта в Снизорт.

— Какво е то?

— Не мога да кажа.

— Голямо или малко?

— Достатъчно голямо.

Гилаелит потърка ъгловатата си брадичка, стараещ се да осмисли случващото се.

— Какви са размерите на тази сълзевина?

Гирил размени няколко думи с останалите лиринкси. Дребна женска пристъпи напред.

— Голямата сълзевина притежава следната форма. — Тя очерта неравен овал на пода, сетне в единия край на очертанията прибави втори, по-малък. — Дълга е левга и четвърт, седем осми широка.

— А каква е дълбочината?

— Не знаем. Може би левга, може би повече.

— Какво и къде е било изгубено?

Женската понечи да отговори, но млъкна. Гирил я избута встрани.

— Не можем да ти кажем това.

— Няма значение — отвърна Гилаелит. — Важното е да зная къде е било изгубено. И кога.

— Доколкото съм в състояние да преценя, близо до центъра. — Гирил посочи с чупливия си жълтеникав нокът. — Някъде в тази зона.

— Колко голямо е било? Ако е било дребно, шансовете за евентуално откриване са нищожни.

— По-голямо от селска колиба.

— Преди колко време?

Сега самата Гирил се поколеба. Какво ли са изгубили? Трябва да е нещо, което им трябва страшно много, за да замесят външен в търсенето. Гилаелит определено бе заинтригуван.

— Няма как да сме сигурни — накрая каза тя. — Може би ти би могъл да ни помогнеш. Чували сме, че разполагаш с най-добрата библиотека в югозападните земи.

Още по-объркващо. Лиринксите бяха дошли на Сантенар по времето, в което Пътят между световете бе отворен, преди двеста и седем години. Войната се бе разразила около шестдесет години по-късно. Но в продължение на първите сто години след пристигането си лиринксите бяха останали в границите на остров Мелдорин.

— Не разбирам — каза Гилаелит. — Историите в библиотеката ми касаят предимно отминали времена. Как…

— Възможно е то да е било изгубено преди седем хиляди години, а може би и десет хиляди. Ние не разполагаме с Истории от тези времена. Повече не мога да ти кажа. Доведохме те тук, за да ни помогнеш.

Ако думите й бяха истина, излизаше, че лиринксите са посещавали Сантенар и преди. Гилаелит се затрудняваше да повярва. Преди времето на Забраната създания от празнотата бяха идвали на Сантенар. Но хрониките показваха, че тези посещения са били плод на случайност, а попадналите тук създания — избивани. Ако лиринксите бяха идвали тук преди хиляди години, а после бяха напуснали, това пораждаше много въпроси. Но какво основание би имала Гирил да го лъже?

— Защо да ви помагам? Вие сте врагове на човечеството.

— Търгувал си с нас и преди — каза Гирил. В очите й светлината блестеше двойно отразена. — Какво е различното сега? Ще ти платим добре, в каквато валута поискаш.

Погледът й съдържаше въпрос.

— Ще обмисля цената си.

Трудно щеше да се измъкне, невъоръжен и заобиколен от пазачи, но не това бе най-нетърпимата тревога. Така или иначе скоро щеше да му се наложи да изостави Нириандиол. Само че амплиметът беше останал там, неохраняван. Гилаелит трябваше да го има — прекалено много бе рискувал заради този кристал, за да се откаже сега. Трябваше да убеди лиринксите да го отведат обратно.

Освен това се притесняваше за Тиан. Молеше се тя да е преживяла падането. А може би щеше да е по-добре, ако тя бе умряла? Не! Тя му липсваше. Удивително. През целия си престой в Нириандиол не бе изпитвал притеснение за друг. Сега трябваше да узнае какво се е случило с нея.

— Първо трябва да ме отведете до дома.

— Защо?

Жълти и черни ивици прелитаха по кожата й: подозрение.

— Повече от сто години не съм чел древните Истории. Трябва да направя справка. Тогава ще ви кажа цената си.

Тиан остана да лежи в поваления тетрапод, загледана в отнасящите Гилаелит лиринкси. За момент крилете им изтласкаха мъглата встрани, преди облаците да ги обгърнат отново. Защо го бяха отвлекли? И какво бе възнамерявал да й каже за нараняването? Тя не смееше да се надява на изцеление, но и не можеше да спре надеждата си.

За щастие не беше паднала далеч, иначе не би оцеляла. Отломките бързо бяха забавили и спрели спускането й. Беше се натъртила на няколко места, но не изглеждаше да си е счупила нещо.

Хедронът бе изпаднал от гнездото на контролера. Тиан го постави обратно и внимателно се опита да раздвижи един от механичните крака. Нищо не се случи. Същото беше и с останалите три — и те на свой ред отказаха да функционират.

— Помощ!

Мъглата сподави вика й, прозвучал жалък. Слугите на Гилаелит бяха вътре, нямаше да я чуят. А и да я чуеха, никой от тях нямаше да си направи труда да дойде. Трябваше да се оправи сама.

Тя внимателно откачи контролера и започна да го разглобява. Работеше много предпазливо, защото знаеше, че изтърваването дори на един елемент би било пагубно.

Хедронът не беше увреден, но един от контактите се беше изкривил. Тиан го изправи със зъби, отново сглоби контролера и го инсталира. Един от краката се раздвижи рязко. Тетраподът се отмести сред стържене. Тиан затаи дъх, но падане не последва. Дали щеше да успее да се изправи? И ако да, дали щеше да се справи с изкачването? Тетраподът бе проектиран за равен терен.

Младата жена извика в съзнанието си образа на полето и си избра ивица, съдържаща съвсем малко енергия. Нея насочи в контролера и разпери краката на тетрапода до краен предел. Дотук беше лесно, но тепърва идваше същинският проблем. Кракът под нея беше ключов. Тя го раздвижи леко, с което предизвика миниатюрно свличане. Повтори процедурата — тетраподът се претърколи встрани. Сега кракът бе изгубил опора. Трябваше да използва два едновременно.

Тиан ги сви, за да ги скъси, и внимателно оттласна. Тетраподът се наклони, само че един от краката се подхлъзна. Машината отново падна в изходна позиция.

Жената повтори опита си. Този път успя да изправи тетрапода почти до две трети, макар че тежестта й заплашваше да го преобърне. Ако продължеше със същата стратегия, можеше да полети надолу към дъното на кратера. Нито тя, нито машината щяха да оцелеят.

Тиан протегна успоредните на склона крака и изправи другия чифт. Тетраподът почти придоби вертикална позиция. Скалата проскърца под един от краката. Сега идваше най-трудната част. Съвсем внимателно занаятчията оттласна задния чифт. Машината се раздвижи и спря — бе поставена в ситуацията на животно, опитващо се да върви на задните си крака. Тиан огледа склона, преценявайки пътя си. Невъзможно беше да продължи право напред, но под ъгъл можеше и да успее.

Тя отново оттласна. Тетраподът се залюля и Тиан бе сигурна, че ще полети надолу. Но успя да го стабилизира, модулирайки дължината на предните крака. Това се оказа достатъчно. Открила ритъм, жената успя да достигне върха на склона, макар че последният участък се оказа по-труден.

Този успех не смали разочарованията й. Тя не таеше надежда за Гилаелит — малцина се бяха измъквали от ръцете на лиринксите. Ето че отново оставаше сама. Ако таптерът бе готов, веднага щеше да отлети с него. Но тъй като не беше, оставаше й да се моли за достатъчно време, през което да довърши поправките.

Тиан прекоси терасата и прекрачи прага.

— Никс! — изкрещя тя. — Никс, ела бързо!

Появилият се сенешал все още стискаше капещо перо в едната си ръка и лист в другата.

— Какво има? Зает съм.

— Гилаелит беше отвлечен!

— Какво? — гръмко възкликна слугата. — Как?

— Четирима лиринкси се спуснаха от мъглата и го отнесоха. Бяха толкова бързи, че той нямаше никакъв шанс.

Перото, изпуснато, оплиска плочките с черно мастило.

— Кога се случи това?

— Преди около час.

— Час?

Едва сега Тиан осъзна омърляното си лице и рошавата коса.

— Тетраподът ми падна от ръба. Виках, но никой не ме чу. А лиринксите изчезнаха в мъглата.

— Покажи ми мястото — мрачно каза той.

Тиан го отведе и остана встрани, докато Никс се оглеждаше. Тя бе започнала да трепери, едва сега споходена от нервното напрежение.

— Големи лиринкси? — със съмнение попита сенешалът.

— Не по-малки от всички онези, които съм виждала.

— Не откривам следи. Казваш, че си паднала?

Съмнението не го напускаше. Нима Никс смяташе, че тя е убила Гилаелит?

— Да, там. — Тя посочи.

Никс огледа следите със същото внимание. Подозрението му я наскърби.

Той разпрати слугите да претърсят склона на кратера на стотина крачки от ръба. Всяка диря и всяко разместено камъче бяха прегледани. Това отне по-голямата част от утрото. Прибраха Гилаелитовия кристален жезъл, който не изглеждаше повреден. Накрая те се върнаха при Тиан, останала на терасата под лозите.

— Наистина е така, както каза — рече Никс. — Следите са категорични. Отвлечен е от лиринкси.

— Но защо?

— Не зная.

Никс седеше на масата, загледан в пергамента си. Широките му пръсти бяха оцапани с мастило. Изглеждаше объркан. Останалите слуги стояха край вратата, също тъй смутени и уплашени. Тиан ясно можеше да види мислите им.

Без Гилаелит те нямаха нищо. До този момент не им се бе налагало да се изправят пред проблем, свързан с отсъствието му — някои семейства му бяха служили поколения наред. Сега него го нямаше и Нириандиол оставаше незащитен.

Донесеният кристален жезъл лежеше положен на масата. Той представляваше удължена призма, полупрозрачна и тежка, завършваща в единия край с лъскава метална дръжка и розетка от лимонит в другия. В обучението си Тиан още не бе достигнала до тези устройства; но тя пак разбираше, че в правилните ръце това би могло да бъде опасно оръжие.

Тя го прибра у себе си.

— Какво ще правим сега, Никс?

— Аз не мога да направя нищо! — оплака се той, кършещ пухкави ръце. — Лиринксите може да са го пренесли през половината континент.

Ниш изпитваше неудържимо желание да побегне, само че бе лишен от посока, в която да избяга. Конниците вече изчезваха сред дърветата. На поляната бяха останали само той и Витис.

— Слизай — каза аахимът. — Отпрати откраднатия си кон. Вече няма да ти е нужен.

Механикът го стори. Останалото без ездач животно препусна.

— Приближи се. — Витис скочи на земята.

Младият Хлар се приближи на два лакътя от заплашително високия аахим, който бе повдигнал ръка. Витис вече не носеше бастун, от накуцването нямаше и следа. Освен това изглеждаше по-спокоен.

— Смееш да се завръщаш в земите ми, предвид поведението си при последната ни среща?

— Това не са твои земи. Ти си нашественик.

— Силата ги прави мое притежание — каза Витис, гледащ отвисоко във всеки един смисъл. — Никой не се е осмелил да ми се противопостави.

Подобни опити за сплашване не бяха чужди на Ниш. В живота с баща му те бяха всекидневие. Но механикът си бе разработил и метод, с който да ги преодолява — представяше си как Джал-Ниш се проваля в най-голямото си начинание. Какво бе нещото, което Витис желаеше най-силно, и съответно най-силно се опасяваше от провал? Нов дом за аахимите? Това даде сила на Ниш.

— Ще се осмелим, ако се наложи! Но ние знаем, че аахимите също са човеци.

— Посещението ти не ме остави с това впечатление, маршал Хлар.

— Не съм маршал — отвърна Крил-Ниш.

— Така е! Думите ти показаха, че си най-обикновен човек.

— Просто влязох в тона, който получавах насреща си — студено каза Ниш. — Ако не ти е харесало чутото, сърди се на себе си.

Знаеше, че поставя живота си на риск с тези думи, но пък и нямаше намерение да се преструва, че казаното тогава от Витис не е било лъжа и провокация.

Аахимът създаде впечатлението за още по-превъзхождащ ръст.

— Бих могъл да те разкъсам с голи ръце.

Той повдигна въпросните. Невъзможно дългите пръсти с лекота биха обгърнали врата на Ниш, за да го смачкат като сламка.

— Така няма да прогониш горчилката от душата си.

Витис рязко се обърна и започна да се отдалечава. Защо изобщо бе дошъл? Ниш по никакъв начин не можеше да му е полезен. Или може би търсеше сина си? В конструкта имаше и други аахими, включително един в бойната кула, но оръжието беше насочено към земята. Ставаше дума за нещо между Витис и самия него.

— Защо искаш да поквариш приемния ми син? — попита предводителят през рамо.

Колко ли знаеше Витис? Може би всичко. Ниш не виждаше смисъл да лъже, макар че не беше наложително да разкрива цялата истина.

— Минис ме потърси — изтъкна той. — Разговаряхме. Той ми допадна. И двамата искаме едно и също.

— И кое е то? — заплашително се осведоми Витис.

— Да предотвратим нова война и да прекратим старата, продължаваща поколения наред.

— Войната не е наша грижа.

— Само едни варвари биха останали безразлични към страданието ни.

Ниш очакваше тук да последва изригване, но не позна. Аахимът го гледаше замислено. Може би с решителността си механикът бе спечелил известно уважение.

— Страданието ви бледнее пред изпитаното от нас. Ние изгубихме родния си свят. Двамата с Минис останахме и без целия си клан. Погинаха двадесет хиляди от Интис. От Първия клан.

— Защо се нарича Първи?

— Защото ние сме основата на цивилизацията. Ние сме построили първия град. Открили сме писмеността, колелото, първи сме използвали Изкуството. Ние сме повдигнали останалите кланове от прахта.

Интересно дали останалите кланове щяха да се съгласят с тази версия. Също така Ниш много би искал да узнае същинската дълбочина на неразбирателството между тях. Може би човечеството щеше да съумее да използва това.

— Ами клан Елинор? Чувал съм, че той също има знатна история.

— Нямам какво да кажа за тях. Те не са част от Единадесетте. Някои от нас се съмняват, че те изобщо са истински аахими.

— Минис също е изгубил клана си, но пак е намерил място в сърцето си за страданието на човечеството.

— Минис иска да служи на баща си и да изпълни дълга си към клана. Никой аахим не би могъл да иска друго.

Ниш небрежно сви рамене.

— Предполагам, че е така. Тогава какво искаш от мен?

Аахимът отново се приближи до него. Дългите пръсти се вкопчиха в раменете на механика с устрема на метални нокти.

— Какво искаше синът ми от теб?

— След като му разказах за себе си, той прецени, че аз имам най-голям шанс да открия летящия конструкт. Защото познавам Тиан добре. И защото съм храбър и изобретателен.

— Аз бих казал, че си некадърен самохвалко! Каза ли ти какво възнамерява да прави с летящия конструкт, след като се сдобие с него?

— Да го предаде на приемния си баща, разбира се.

Пръстите го пуснаха.

— Минис е прилежен син. Не зная достатъчно за теб, Крил-Ниш Хлар, макар да разпитвах много. Ела. Да седнем.

Витис се обърна към конструкта и направи знак. Появи се друг аахим, носещ покривка и кошница.

Ниш приседна в сянката на едно дърво, където ускореният му пулс постепенно се успокои. Може би Витис не възнамеряваше да му навреди.

Аахимският предводител го разпита подробно за случилото се през последните месеци, без да отделя тъмните си очи от лицето му. Механикът имаше усещането, че събеседникът му го разчита.

Крил-Ниш отговаряше откровено, макар и не по изповедния начин, по който се бе разкрил пред Мира. Бедната Мира. Той не можеше да прогони онази нощ от съзнанието си. Не можеше и да вини вдовицата.

Изслушал историята, аахимът изсумтя и каза:

— Дори и ако половината от нещата, които ми каза, са истина, у теб има хляб. Освен това те се припокриват с вече чутото. Ти си изобретателен и имаш известно плъше коварство. Смятам, че все пак ще допринесеш полза.

Думата „полза“ никак не се хареса на Ниш.

— За какво? — попита механикът с неволно изквичаване.

Витис го погледна развеселено.

— Ще те взема със себе си.

— В качеството на какъв? Питомен човек?

— Минис не е сбъркал в преценката си за теб. Ти познаваш Тиан много по-добре от нас. Ще ни помогнеш да открием нея и летящия конструкт. Ставай.

Ниш се покатери в конструкта, удивлявайки се на изработката, далеч превъзхождаща рожбите на сантенарските заводи. Корпусното покритие от черен метал сияеше като огледало, в него човек можеше да се огледа. Подобни елегантни извивки не биха напуснали никоя фабрика. Почти не се виждаха местата, където отделните парчета метал се сливаха.

Вътре Ниш можа да хвърли бегъл поглед върху насочващия механизъм, който нямаше нищо общо с кланкерните приспособления. Върху стъклените индикатори на навигационния ствол проблясваха цветови последователности. Механикът предположи, че те показват полето.

— Слез долу — каза Витис.

Долното ниво на конструкта бе оформено яйцевидно. Десет пътника можеха да се настанят на седалките, които в момента бяха празни.

Тихото жужене, до момента оставало почти недоловимо, рязко усили настойчивостта си. Конструктът плавно ускори ход. Ниш се настани на една от пейките и затвори очи. За пореден път се бе измъкнал от безнадеждна ситуация. Изглежда съдбата бе благосклонна към него.

— През цялото време сте знаели, че очите ми ще се възстановят — с укор каза Иризис. — Ето защо бяхте толкова груб.

— Не знаех, затова и не ти казах нищо. Действително се случва зрението да се възвърне след подобно изгаряне, но не по-малко са и случаите, в които ослепяването остава постоянно.

— Тогава защо бяхте толкова груб?

— Може би съм смятал, че този урок ще бъде полезен за теб.

— Не беше! — изфуча жената.

— Успя да превъзмогнеш този недъг — многозначително каза Флид. — Ако не беше ти, нямаше да узнаем нищо за възловите точки.

Известно време двамата мълчаха, облегнати на въжения парапет. Накрая скрутаторът добави.

— От друга страна, може би просто съм жлъчен старец.

— Може би наистина е така.

Юлия бе отведена в отделна стая, далеч от помещението на Иризис. Стаята бе малка и неприветлива, подходяща единствено за най-нищожни слуги. Но това не притесняваше дребната жена, която не бе претенциозна към мебелировката. За нея бе достатъчно наличието на врата, оставила шумовете отвън. Това й позволи да свали антифоните, които носеше навсякъде. Те притежаваха цялото удобство, което човешката изобретателност можеше да вложи, но пак я дразнеха.

Тя се съблече и се уми с кофа студена вода. Сетне изплакна бельото си от паяжинена коприна, внимателно разстла чист комплект върху кревата и легна отгоре. Не можеше да търпи друга материя върху кожата си. Накрая затвори очи и се оттегли в безопасността на мисловния си модел, през който пречупваше света, за да го осмисли.

Но усещането за сигурност не идваше. Ненифър не беше приятно място. Цял етаж от крепостта бе изпълнен с мистици, занаятчии и механици, които изработваха приспособления за шпиониране, контрол, надвластие или разрушаване. Техните прояви в модела й бяха прекалено агресивни. Наложи й са да ги изолира, за да запази съзнанието си.

И освен това скрутаторът биваше отпратен. Макар че Юлия още му се сърдеше заради това, че преди месеци я бе накарал да търси кристал, тя разчиташе на него. Преди да започне да се държи зле с нея, Ксервиш се бе държал мило, по-мило от всеки друг. С изключение на любимия й Ниш. Но Ниш беше изчезнал. Сега и скрутаторът щеше да изчезне.

Юлия разчиташе и на Иризис, само че Иризис бе попаднала в ръцете на отвратителния скрутатор Гор, който несъмнено щеше да й причини нещо ужасно. И кой щеше да остане да се грижи за Юлия?

А нима някой бе проявявал загриженост за нея? По-голямата част от живота си Юлия бе прекарала в тъмницата на мистика Фламас, който в един момент бе забравил за нея. Дребната жена все още му беше благодарна за тази постъпка. Хладният мрак за нея бе представлявал приветствано облекчение сред шума, вида и миризмата на човечеството; от света, който в такава степен я бе измъчвал. В тъмницата никой не я бе безпокоил. Бяха й давали храна и вода, периодично бяха почиствали килията и не я безпокояха.

Но това се бе променило след навършването на шестнадесетата й година. Бе забелязала нещо неприятно в решетката си и беше започнала да пищи. Старият Фламас се бе сетил за нея. Сетне Джал-Ниш Хлар я бе отвел, подновявайки кошмара на враждебен свят. В началото перквизиторът се бе отнасял мило с нея, но само защото бе искал да се възползва от таланта й. Още от самото начало Юлия бе видяла същинската му сърцевина в решетъчния си модел.

Мислите й се насочиха към годините, предшестващи заточението й в тъмницата на мистика: онова ужасно време, малко преди четвъртата й година, когато нещо бе разбудило повишената й чувствителност. Животът й се бе превърнал в такъв кошмар, че близките й, неспособни да разберат какво й е — или да я излекуват с бой — я бяха прогонили.

Винаги бе отбягвала да си припомня тези моменти. Семейството й я бе прогонило. А дори и преди това тя бе изоставена…

Дребната жена започна да се унася, все още замислена за детството си. Някога бе изпитвала щастие, в самото начало на живота си, ала семейна криза бе сложила край на това щастие. Юлия така и не бе разбрала какво бе породило неразбирателството, помнеше само последствията. Бе се случило точно преди четвъртия й рожден ден. Тогава обичният й близнак Мюли бе изчезнал, заедно с баща й. Бе изгубила и двамата завинаги. И докато мъката по изчезналия родител бе остра, мъчението, породено от липсата на брат й, бе неописуемо. Като загубата на крайник.

Седмица по-късно цялото й тяло се бе покрило с нетърпим обрив. Юлия бе пищяла от болка, след което бе изпаднала в кома, продължила две седмици. След свестяването си бе изгубила способността да говори и да се движи — бе учила всичко това наново, като новородено. Още преди да се е възстановила, чувствителността бе започнала да се проявява. Юлия и до днес си спомняше момента с кристална яснота. Нетърпимо гръмките гласове бяха поставили началото. Бе й се струвало, че всички около нея крещят. До този момент не бе осъзнавала, че звукът може да причинява болка. Всеки път, когато някой заговореше, тя бе започвала да пищи. Майка й я биеше, братята, сестрите и лелите я бяха гълчали, но всичко това само я бе карало да крещи още по-силно.

Бе последвало мъчително изостряне на осезанието. Дрехите бяха започнали да рендосват новоразбудената й кожа. С постоянното разсъбличане също си бе навличала побои от майка си и от лелите, но бе предпочитала тази болка пред сковаващото мъчение на грубата тъкан.

Вкусът бе следващото разгърнало се сетиво. Маринованата риба и пушените меса, изграждащи семейното меню, се бяха превърнали в нетърпима гозба. Тя не бе могла да яде неща, различни от плодове, сурови зеленчуци, овесена каша без никакви подправки, сурова риба или крехко агнешко.

Собственото й обоняние също се бе обърнало срещу нея. Миризмата на останалите, дори и онези, които се къпеха редовно, бе станала нетърпима. А нейните близки не бяха от тези хора — в студената земя, където живееха, къпането бе рядък обичай. Макар с отчаян копнеж да бе желаела да бъде прегръщана, Юлия не бе могла да изтърпява майчиния скут.

Зрението бе допринесло в най-голяма степен за агонията й. В началото тя не бе могла да излиза навън — яркото слънце бе прогаряло очите й, а светлината му бе наранявала чувствителната й кожа. Сетне и изкуствената светлина бе започнала да поражда раздразнение. Юлия бе започнала да прекарва дните си в мрака под собственото си легло. Майка й и лелите й бяха продължили да я бият. А Юлия бе могла единствено да пищи, тласната сред свят, изграден единствено от мъчение.

Тя не бе спирала да плаче за Мюли и да моли майка си да го върне, само че Мюли бе отведен далеч и никой не знаеше къде. В един момент близките на Юлия, неспособни да издържат неспирните й викове, я бяха прогонили.

Сега тя сънуваше брат си, но не като четиригодишен, какъвто го бе видяла за последно, а като младия мъж, какъвто сега би трябвало да бъде, почти на осемнадесет. В съня й той изглеждаше досущ като нея, макар че неговата безцветна коса беше по-къса и свършваше точно над ушите. Той беше една педя по-висок от нея, с по-широки рамене и по-тесни бедра, но безбрадото му лице приличаше на нейното.

Мюли, въздъхна тя, защото знаеше, че това е само сън. Тя никога нямаше да го намери, без значение колко се опитваше. Когато бе започнала да построява решетъчния си модел в тъмницата на Фламас, то бе с цел да потърси брат си. Би разпознала проявата му навсякъде, но до този момент така и не го бе открила.

Може би той не притежаваше талант за Изкуството, макар че Юлия не вярваше в това. Тя и брат й представляваха двете страни на монета — еднакви и срещуположни. Двамата се допълваха взаимно.

Юлия отказваше да повярва, че той е мъртъв. В такъв случай тя също би трябвало вече да не е жива. Не можеше да продължи да живее, знаейки, че Мюли си е отишъл завинаги. Най-вероятно брат й се намираше някъде далеч, отвъд обхвата на модела й. Юлия щеше да продължи да се надява. Щеше да продължи да дири.

Решетъчният модел много често й бе предоставял спокойствие и убежище. Тя бе започнала да гледа на него като на даденост и част от нея самата, за която понякога дори не се сещаше. Не се бе вглеждала дълбоко в него от дни, откакто бе напуснала фабриката с въздухоплава. Сега, в съня си, Юлия се вгледа.

Тук решетката бе съвсем различна от онази матрица, с която бе свикнала. Тук беше почти непозната, доминирана от геомантичните сили, създали огромните планини околовръст и потъналата земя на север. Странността й бе такава, че щяха да са необходими дни, дори седмици, за да може Юлия да я разгадае.

После идваше самата магия на Ненифър, място, отдадено на скрутаторската магия. Навсякъде, където погледнеше, Юлия виждаше тъмни петна, показващи магически артефакти, приспособления и уреди, донасящи смърт, болка и потайна информация. Съзираше и проявите, представляващи потребителите на Изкуството. Те я ужасяваха. Бе страдала в ръцете на такива хора и преди.

Щяха да са й необходими дни, за да открие Мюли в този лабиринт от очертания и прояви. Тя започна веднага. През цялата нощ го търси в съня си. Продължи диренето и на следващия ден. А вечерта си легна рано. По-лесно й беше да търси насън.

Мюли?

Юлия, къде беше? Търсих те.

Изгубена съм без теб, Мюли. Едва не умрях, когато те изгубих.

Аз също. Плаках с години.

Известно време Юлия мълча, просто извличаща спокойствие от присъствието му. Времето течеше. Тя се опияняваше от щастието си.

И ти ли си като мен, Мюли? Можеш ли да излизаш под слънцето незащитен?

Разбира се. Ти не можеш ли?

Юлия се почувства странно предадена. Тя бе искала двамата да си приличат във всяко едно отношение, включително страданието. Особено страданието. Разказа му за мъките си.

Да можеше да съм бил до теб в онези моменти, Юлия…

Тя го изгуби. Прекара остатъка от нощта в претърсване на модела си, но не откри и следа от Мюли. Може би разговорът й се бе присънил.

Ниш и Минис прекараха почти седмица в преглеждане на шпионските доклади и изучаване на карти от маршрута, по който Тиан се бе отправила след нападението си над аахимския лагер. Впоследствие се отправиха на търсене с конструкта на Минис, придружаван от още три машини. В продължение на друга седмица следваха западния ръб на огромния Червеен лес, за да проучват твърденията на очевидци. Повечето от тези твърдения се оказаха лъжливи или погрешни. Не откриха нищо, но за Ниш имаше известна полза: благодарение на повреди и затруднения, той можа да научи малко повече за механизма на конструктите. Лъчението, на което разчитаха, тук бе по-слабо от ааханското, и това създаваше множество проблеми.

Върнаха се в главния лагер, понастоящем разположен в северната част на Алмадин, за да признаят провала си. Вече два пъти изправял се на доклад пред побеснелия Витис, Крил-Ниш никак не бе нетърпелив за предстоящата среща. Когато вестоносец го призова да се яви в командната палатка, механикът бе убеден, че го очакват страдания, но аахимският предводител като никога се оказа в добро настроение.

— Гилаелит, търгуващият мистик, който живее на върха на Бореа Нгурле, е бил отвлечен от лиринкси — каза Витис, без да уточнява източника на информацията си. — Имаш ли представа защо?

— Никога не съм чувал за него — отвърна Хлар.

— Отвличането може да не е свързано с летящия конструкт — внимателно продължи предводителят. — Възможно е лиринксите да възнамеряват да го използват в подкрепа на проучванията си.

— Плътоформиране — потръпна Ниш. От самата мисъл го побиваха тръпки.

— Искам отново да посетите Бореа Нгурле. Дръжте ме в течение. И не се приближавайте до Нириандиол.

Вулканичният връх не можеше да бъде достигнат директно от запад, защото гората бе прекалено гъста и неравна за конструктите. Затова последваха криволичещ път успоредно на Уорд Ялок, сред стръмнини и пропукани долини. Значителна част от тукашната територия бе достъпна единствено за придвижващи се пеш. Десетки хиляди войници биха били необходими за пълното й претърсване. След като отминаха източния край на езерото, те се отправиха по Големия северен път и продължиха по него на юг, докато не достигнаха отклонението към Пламтящата планина.

Ниш и Минис оставиха конструкта в подножието на планината и продължиха пеш, поверявайки машината на придружаващия ги аахим. Някъде следобед Минис спря край превит встрани храст, видимо премазан от нещо тежко. По-нагоре по склона друг храст бе смачкан изцяло.

— Интересно — каза младият аахим. — Но може да ги е смачкал кон или някакво диво животно.

— Животното просто би заобиколило. Виж, там има счупен клон. — Ниш посочи още по-нагоре по склона.

Дирята ги отведе до входа на пещера, някога прорязана от напора на лава. Върху една стърчаща скала механикът откри ясни следи от остъргване.

— Това също би могло да е дело на животно — каза Минис.

— Трябва да е имало изключително твърда кожа. Не, нещо е било пренесено по този маршрут преди седмици. Да видим откъде е дошло.

Поеха обратно сред гората и след часове търсене откриха дълбоки врязвания в чифт рухнали дървета.

— Има само един начин, по който нещо би могло да се озове тук — каза Ниш. — Нещо голямо и тежко е паднало от небето и е имало формата на конструкт. Гилаелит ви е излъгал. Той го е пренесъл горе. Само че като пленник на лиринксите машината няма да му е от полза.

— Надявам се Тиан да е добре. — Очите на Минис пламтяха.

Ниш се измъчваше от колебание. Той вече не искаше Витис да получи летящия конструкт, но тъй като вече бе прекалено късно да направи нещо, поне можеше да си припише известна заслуга.

— Да отидем и да проверим.

— Първо трябва да кажем на приемния ми баща.

— Заради това забавяне ще я изгубиш — каза механикът.

Аахимът потръпна, но само за момент.

— Татко изрично ми забрани да отивам в Нириандиол. Не мога да му се опълча.

— Докато се върнем, конструктът ще е изчезнал. Тиан също.

Тиан летя през цялата нощ и през последвалия ден, стараеща се да се прикрива сред облаците. Продължаваше да се опасява, че амплиметът ще промени курса или ще прекрати достъпа на енергия, само че повече проблеми с него не възникнаха. Еуфорията от бягството й отдавна бе изчезнала, заменена от нетърпима тревога — как щеше да намери Гилаелит, когато пристигнеше? Към това притеснение се прибавяше и виновната й съвест: отново бе поставила себе си преди дълга.

Беше почти привечер, когато достигна Снизорт. От тази височина цялата територия, разположена насред Талтид, приличаше на лунна повърхност със смолните си ями. Върху земята и из въздуха Тиан можеше да види движение — лиринкси. Изглежда Снизорт се намираше под контрола на врага. Никс не й бе казал това. Занаятчията можеше да види, че стени обгръщат около квадратна левга земя, но никъде върху тази площ не се виждаха постройки. Преди смрачаване тя не се осмеляваше да се спусне по-ниско.

Талтид се оказа хълмиста земя, чиито солени почви допускаха единствено оскъдна трева, ниски храсталаци и шипеста растителност. Личеше, че някога сред тези дюни се е виела река, виждаха се и белезите от някогашни обработваеми земи. Но сега цялата земя бе пустош. Обитателите или я бяха напуснали, или бяха погинали, изядени. Върху много от хълмовете се виждаха достатъчно големи канари, които можеха да послужат като скривалище, стига занаятчията да успееше да се спусне незабелязана до някоя от тях. Земята около Снизорт бе обсипана с петна на просмукване, които веднага се забелязваха на фона на всеобщата сухота и оскъдна сиво-синя растителност.

Младата жена се постара да сравни гледката под себе си с прочетеното в бележките от дома на Гилаелит. Трябваше да знае срещу какво се изправя, а й оставаха само минути дневна светлина.

В зоната на просмукванията почвата и пясъчникът под нея бяха изпълнени с асфалта, избликващ от огромни подземни находища. С течение на времето черната, зловонна гъстота се бе разпръсквала и втвърдявала, макар и не в такава степен, че да не може да бъде разсечена с лопата — а през студените месеци с помощта на чук и длето. Снизорт бе представлявал източник на асфалт в продължение на осем хилядолетия — до появата на лиринксите. За този период в земята бяха зейнали редица ями, най-дълбоката от които надвишаваше деветдесет дължини. Една такава яма се простираше точно под нея. Дори и от тази височина битуминозната воня дразнеше обонянието на Тиан.

В центъра на тази яма, разположена в стените на Снизорт, занаятчията можа да различи огромна бляскава чернота — Голямата сълзевина. Повърхността й бе покрита с прах и излъчваше заплаха с вискозитета си. Стелеха се лениви изпарения. На вид изглеждаше студена, но Тиан знаеше, че асфалтът е достатъчно топъл, за да тече.

По-дребни сълзящи цепнатини, ями и блата обгръщаха Голямата сълзевина в рамките на левга. В тъмното те щяха да представляват значително препятствие за Тиан. Топлият асфалт се простираше на разстояние още няколко левги, за да превърне земята в безплодна пуста. Стичаше се и по склоновете, макар и с ленив напредък. През зимата не помръдваше, но и не се отдръпваше — веднъж достигнал определена позиция, оставаше там, увеличавайки единствено крехкостта си. Поне докато изобретателните човеци не протегнеха ръце към него. Най-достъпните източници бяха отдавна изчерпани.

А много други оставаха недостъпни. По-големите източници оформяха езера, от чиито брегове можеше да бъде черпен материал. Тяхното ниво никога не се променяше, защото изпод земята продължаваха да извират нови запаси. Жадни животни, понякога и непослушни деца, се случваше да поемат сред повърхността им. Телата им никога не биваха открити. Те бавно потъваха в гъстата течност, за да бъдат запазени завинаги…