В продължение на четирийсет милиона години планетата изстиваше и изсъхваше и дойде време, когато на север ледените шапки започнаха да се врязват в континентите. Гористият пояс, който някога се простираше от Африка до Евразия и бе почти непрекъснат от Атлантическото крайбрежие до Далечния изток, се бе смалил до изолирани горски масиви. Животните, които доскоро обитаваха тази безбрежна зеленина, бяха изправени пред избора да се приспособяват или да напуснат.

Видът на Търсеща бе прибягнал и до двете.

Търсеща се бе притаила в края на останките от една горичка, с увиснало на шията бебе. Очите й, скрити под изпъкналите вежди, примижаваха срещу ярката светлина. Местността отвъд горичката беше равнинна, окъпана в слънчеви лъчи, нагорещена. Място, лишено от укрития, където смъртта може да те споходи мигновено. Земя на нови възможности, която в далечното бъдеще щеше да се превърне в граница между Афганистан и Пакистан и да се прочуе като Северозападната граница.

Днес недалеч от горичката на земята лежеше труп на антилопа. Животното бе издъхнало съвсем скоро — от раните му все още се стичаше лепкава кръв. Лъвовете вече бяха взели своето, но мършоядите от равнината, хиени и птици, не бяха открили новата плячка.

Търсеща се изправи и се огледа.

Търсеща беше маймуна. Плътно покритото й с гъста черна козина тяло едва надхвърляше метър. Лишената й от подкожна мазнина кожа бе увиснала. Лицето й бе издължено в муцуна, а крайниците й напомняха за времето, когато нейният вид все още живееше по дърветата — имаше дълги ръце и къси крака. Приличаше много на шимпанзе, но между нейния вид и горските шимпанзета се простираха близо три милиона години еволюция. Търсеща стоеше удобно на два крака и устройството на таза и хълбоците й бе по-скоро човешко.

Освен това видът на Търсеща бе месояден, макар и не особено усъвършенстван. Въпреки това ближните й разполагаха с някои преимущества спрямо останалите животни от този свят. Привикнали с уютното безгрижие на дълбоката гора, шимпанзетата не биха могли да изработят сечива, като брадвата в ръцете на Търсеща. А в очите й проблясваше искра, каквато нямаше в очите на обикновените маймуни.

На пръв поглед не се виждаха никакви признаци за дебнеща опасност. Тя излезе смело на откритото, притиснала малкото към гърдите си. Един по един я последваха и останалите членове на племето.

Бебето изплака и я оскуба. Заболя я. Съплеменниците на Търсеща нямаха имена — езикът им все още бе малко по-усъвършенстван от този на птиците, — но понякога тя мислеше за второто си бебе като за Вкопчващо, заради начина, по който се притискаше към нея.

Тъкмо заради тежестта на Вкопчващо тя бе последната, която стигна трупа на антилопата — останалите вече разсичаха месото със заострените си кремъци. Бързаха да разчленят животното на едри късове, които да отнесат в гората и чак там да се нахранят на спокойствие и в относителна безопасност. Търсеща се присъедини към тях. Чувстваше се беззащитна под ярките лъчи на слънцето. Щяха да изминат поне още един милион години, докато потомците й привикнат да живеят в равнините, а телата им да отделят влага и топлина, но да съхраняват мазнините.

Смаляването на горските масиви бе истинска катастрофа за маймуните, които ги обитаваха. Еволюционният зенит на това многолюдно семейство на бозайниците лежеше в далечното минало. Но някои от тях бяха успели да се приспособят. Видът на Търсеща все още се нуждаеше от сянката на гората и използваше високите клони за нощен подслон, но денем дръзваше да се появява на открито, особено когато го подмамваше подобна плячка. Рискован начин за препитание, но по-добър от гладуването. Още повече че горите продължаваха да изчезват и покрайнините им се превръщаха в места, където Търсеща и подобните й прекарваха все повече време. Само онези, които рискуваха да се изправят пред новите предизвикателства, имаха надежда да оцелеят в този променящ се свят.

Откъм равнината долетя приглушен тропот. Хиените най-сетне бяха доловили миризмата на кръв и се приближаваха, обгърнати в прашен облак.

Маймуните бяха успели да отделят само три от крайниците на животното. Но нямаше повече време. Притиснала бебето към гърдите си, Търсеща се втурна заедно с другите към мрака на древната гора.

В момента на Хроносрива Бисиса Дът беше във въздуха.

Видимостта й, от задната част на кабината на вертолета, бе силно ограничена — което бе най-малкото странно, като се имаше предвид, че целта на полета бе да извършва наземно наблюдение. Щом Птичката се издигна, пред погледа й се разкриха двата реда сглобяеми хангари, подредени с изопачената склонност към геометрични фигури, която притежаваха умовете на военните. Базата на ООН бе построена тук преди близо три десетилетия и с течение на времето тези „временни“ постройки бяха придобили известна архитектурна значимост, а макадамовият път, който се виеше между тях, бе отъпкан и равен.

Птичката продължаваше да се издига и базата постепенно се превърна в неясно петно под камуфлажните мрежи, изгубена сред гигантската равнина. Земята тук бе безводна, почти лишена от растителност, ако се изключеха разпръснатите горички и петната от тъмнозелени шубраци, които стигаха чак до хоризонта. В далечината, окъпани в блестящото сияние на снеговете, издигаха величествена снага високи планини.

Птичката се люшна настрани и Бисиса бе отхвърлена към извитата стена на кабината.

Пилотът на Птичката Кейси Отик премести плавно ръчката и изравни полета. Сега Птичката се носеше в бръснещ полет над каменистата равнина. Той се извърна и й се ухили.

— Извинявай. Излезе вятър, въпреки че прогнозата бе за тихо време. Нали не се удари?

Гласът му бумтеше, усилен в слушалките.

— Чувствам се, сякаш седя на задния капак на шевролет.

Той пак се ухили и се видяха два реда равни зъби.

— Не е необходимо да викаш. Чувам те в слушалките. — Чукна с пръст по шлема. — Ра-ди-о! Не го ли ползвате в британската армия?

Вторият пилот Абдикадир Омар, изтегнал се на седалката до Кейси, поклати неодобрително глава.

Птичката беше наблюдателен вертолет със сферична прозрачна кабина. Беше разработена на основата на стар боен хеликоптер, свален от употреба през последното десетилетие на миналия век. В много по-спокойната 2037-а година на Птичката бяха поставяни съвсем мирни задачи: наблюдение, издирване и спасяване. Кабината бе пригодена за трима души — двама пилоти и трети: в случая Бисиса.

Кейси Отик управляваше машината небрежно, с една ръка. Бе старши подофицер, прехвърлен в ООН от ВВС и Космическите сили на САЩ, едър и наглед гаден. На синята му каска неуставно беше изрисувано американското знаме. Тъмният визьор скриваше по-голямата част от лицето му и Бисиса виждаше само квадратната му челюст.

— Виждам, че ме зяпаш зад визьора — подхвърли тя.

Абдикадир, пущун с красиви черти, се облегна назад и се разсмя.

— Време е да свикнеш, ако искаш да търпиш компанията на този тип.

— Аз съм истински джентълмен — тросна се Кейси, наведе се и прочете табелката на гърдите й. — Бисиса Дът. Какво е това — пакистанско име?

— Индийско.

— Значи си от Индия? Акцентът ти мяза на австралийски.

Тя стисна устни. Американците изобщо не можеха да разпознават различните акценти.

— Манкунийка. От Манчестър, Англия. Трето поколение британка.

Кейси се опита да заговори като Кари Грант:

— Добре дошла на борда, лейди Дът.

Абдикадир го сръга в рамото.

— Човече, ти си изтъкан от клишета. Бисиса, това първата ти мисия ли е?

— Втората — отвърна тя.

— Летял съм с тоя задник сто пъти и си е все същият. Не му обръщай внимание.

— Няма — обеща тя. — Сигурно и на него му е скучно.

Кейси се изсмя сухо и подметна:

— А ти си един клюнонос муджахидин.

Абдикадир, изглежда, зърна наченки на тревога в лицето на Бисиса.

— О, не се безпокой. Вярно е, че съм муджахидин, или по-точно, бях. Но това не ни пречи да сме най-добрите приятели. Сега и двамата сме ойкуменци. Но не казвай на никого…

Изведнъж отново се озоваха в турбуленция. Вертолетът сякаш внезапно пропадна с няколко метра. Пилотите млъкнаха и се наведоха над приборите.

Бисиса познаваше Абдикадир от седмица. И той като Кейси имаше подофицерски чин, но бе местен. Имаше силно, волево лице и извит нос, а челюстите му бяха обрамчени от тънка брадичка. Очите му обаче бяха изненадващо сини, а косата — русолява. Твърдеше, че ги бил наследил от Александър Велики, който някога минал оттук. Беше кротък и спокоен човек, опитен пилот, свикнал с мисълта, че винаги ще е втори, заради пущунския си произход. Британските войници го бяха кръстили Джинджър.

Птичката продължаваше да се мята. Полетът не беше никак приятен — в кабината миришеше на масло и хидравлична течност, металните части бяха олющени от употреба, а седалката на Бисиса бе залепена със скоч. Шумът от перките, които се въртяха на метър над главата й, бе оглушителен, въпреки подплатения шлем. Тя за хиляден път си даде сметка, че правителствата на различни държави са готови да прахосват повече пари за война, отколкото за мир.

За Джош Уайт първият признак за странните събития, които предстояха да се случат, бе грубото събуждане: нечия настойчива ръка на рамото, бърборене и бяло лице, надвесено над него.

— Ей, Джош, събуди се бе, човек! Направо не мога да повярвам… ако не са проклетите руснаци… ще си глътнеш езика…

Това, разбира се, беше Ръди. Ризата на младия кореспондент беше разкопчана. Изглежда, и той току-що бе станал. Но широкото му лице бе покрито със ситни капчици пот, а очите му, изпъкнали зад кръглите очила, играеха възбудено.

Джош премигна и седна на леглото. През отворения прозорец нахлуваше слънчева светлина. Беше късен следобед, Джош бе спал почти час.

— За Бога, какво е толкова важно, че да ме лишиш от следобедна дрямка? Особено след снощи… остави ме поне да си измия лицето.

Ръди отстъпи назад.

— Добре де. Давам ти десет минути. Няма да си простиш до края на живота, ако пропуснеш това! Десет минути, човече! — Той изхвърча от стаята.

И Джош като Ръди беше журналист, репортер на „Бостън Глоуб“, пратен тук, за да осигурява свежи новини от Северозападната граница, този далечен край на Британската империя — далечен, но същевременно и вероятно крайно важен за бъдещето на Европа и по тази причина интересен за читателите от Масачузетс. Помещението, което обитаваха, бе тясна стая в ъгъла на форта, затрупана с книги, дрехи и всякакъв багаж, домъкнат тук от него и Ръди, който бе постоянен кореспондент на „Пионер — Граждански и военен вестник“. Всъщност трябваше да са доволни, че разполагат с някакъв покрив над главата си — повечето войници от гарнизона в Джамруд, независимо дали европейци, или индийци, живееха в палатки.

За разлика от тях, Джош беше свободен да спи когато си иска и стига да иска. Но сега вече чуваше съвсем ясно, че навън наистина става нещо: викове и топуркане на тежки обувки. Със сигурност не беше свързано с военни действия, нито пък бе поредната атака на размирните пущуни, защото тогава щеше да има и изстрели.

Чакаше го кана топла вода и до нея — бръснарските му принадлежности. Той си изми лицето и врата и се погледна в огледалото, което бяха окачили на стената. Лицето му бе подпухнало и торбичките под очите бяха доста по-забележими — спомен от многото бира, която бяха изпили снощи. Всъщност той де, защото Ръди предпочиташе да пуши опиум — навик, който поне засега, изглежда, не оставяше никакви странични ефекти върху деветнайсетгодишния кореспондент. На двайсет и три години Джош се чувстваше като истински военен ветеран.

Каната бе оставена от Нур Али, носача на Ръди. Джош изпитваше известно неудобство от Али, особено след като Ръди му бе поръчал да го бръсне, докато спи. Но Ръди беше „англоиндиец“, роден в Бомбай. Тук се чувстваше като у дома си, а Джош бе пратен, за да пише кореспонденции, а не да съди нравите и обичаите на тази страна. Пък и нямаше нищо лошо винаги да разполага с топла вода за миене и чай.

Избърса се и припряно навлече дрехите. Хвърли последен поглед в огледалото, приглади косата си с пръсти и по навик пъхна револвера в колана си. След това излезе.

Беше следобедът на 24 март 1885 година. Или поне така смяташе Джош.

— Почти над лагера сме — извика Кейси. — Спускам се за капак…

Вертолетът се снижи. Въпреки че бе летяла много пъти, Бисиса почувства, че стомахът й се свива.

Минаваха съвсем близо край селото. Пред погледа й се мяркаха покриви, ръждясали тенекиени варели, скупчени клони. Вертолетът се наклони и започна да се върти в обратна посока. „Капак“ на пилотския жаргон означаваше наблюдение от бръснещ полет. Но като се имаше предвид начинът, по който се бе свряла в задната част на кабината, Бисиса не виждаше нищо друго освен синьо небе. Въздъхна и погледна миниатюрното контролно табло, монтирано на стената до нея. Гайгеров брояч, термометър, радар и дори химично чувствителен „нос“, всичките в момента насочени към земята, към която се приближаваха стремително.

Птичката естествено не беше сама — в тези модерни времена тя бе само звено от обхващаща целия свят комуникационна мрежа. Някъде високо над главите им се рееше друг, по-голям вертолет, К2 — от командване и контрол, но и той бе само върхът на обърнатата наопаки пирамида от високи технологии, включваща стратосферни наблюдателни сонди, разузнавателни и патрулни самолети и дори фотографски и радарни спътници. Сега всички електронни сетива бяха съсредоточени върху този район. Потоците информация, събирани от Птичката, се анализираха мигновено от невероятно интелигентни системи и се предаваха директно в оперативния център в базата. Всяко отклонение от нормата щеше незабавно да бъде пратено за потвърждение до Бисиса, тъй като тя разполагаше с автономна връзка, независеща от тази на пилота.

На пръв поглед всичко изглеждаше сложно, но в действителност сборът и анализирането на информацията бяха напълно автоматизирани. При „капак“ машините вършеха цялата работа, а хората можеха да се отпуснат и да наблюдават.

Някои се дразнеха от това, но Бисиса бе на друго мнение. Тя самата бе получила подготовка за ОБК — оператор боен контрол, специалист по координацията на наземните и въздушни комуникации по време на конфликт. По принцип целта на подготовката й бе да бъде хвърлена в някое опасно място, откъдето да насочва огъня на далечните батареи и ракетните установки. Никога не й се бе налагало да използва наученото, но за щастие то й помагаше в текущата работа.

Бяха я пратили на тази мироопазваща мисия преди седмица, но й се струваше, че е минало много повече време. Войниците бяха настанени в хангари, предназначени за самолети. Високи и празни, вмирисани на керосин и смазочни материали, прекалено горещи през деня и твърде студени нощем, истински гигантски консервени кутии. Нищо чудно, че обитателите им наричаха базата „Клавиус“ — на името на международната станция на Луната.

Ежедневието се състоеше от патрулни обиколки, поддръжка на екипировката и други занимания. Личният състав бе разделен поравно — мъже и жени. Последното естествено бе предпоставка за буен сексуален живот. Мъжете особено се надпреварваха да си съперничат по завоювани бройки, хит от последната седмица бе да „чукнат“ някоя, докато скачат с парашут.

Нищо чудно, че в подобна атмосфера мъже като Кейси Отик губеха реална представа за света.

Бисиса се държеше настрана от другите. Не би се затруднила да се справи с Кейси, ако станеше твърде нахален. Всъщност дори се наложи да отклони вежливия интерес, проявен от Абдикадир. В края на краищата тя имаше дъщеря, Мира, осемгодишна сладурана, която обичаше повече от всичко на света. Не я интересуваха нито безразборните сексуални връзки, нито обърканата съвременна политика.

Пък и важността на мисията я мотивираше предостатъчно.

Също както много пъти по-рано, през 2037 година граничният регион между Пакистан и Афганистан представляваше епицентър на напрежение. От една страна, това място бе фокус на тлеещата из много други райони на света борба за надмощие между християнството и исляма. За облекчение на всички поне засега това „последно сражение на цивилизациите“ изглеждаше отложено в необозримото бъдеще. Но въпреки това тук и в други подобни райони войскови части, пратени предимно от християнски страни, извършваха полицейска дейност сред предимно мюсюлманско население, което бе достатъчно някой някъде да призовава за джихад, тоест свещена война.

Но освен това тук кипеше и местно напрежение. Съперничеството между Индия и Пакистан само преди 12 години бе довело до ядрената атака срещу град Лахор, въпреки че след това враждуващите фракции се бяха поуспокоили. Към всичко това трябваше, разбира се, да се добавят и местните племена — пущуните — с техните обичаи и разбирания, винаги готови да защитават земята си до последна капка кръв.

Накрая естествено, но не на последно място по важност, идваше и нефтът. Въпреки широкото навлизане в последно време на технологиите, базирани на студения синтез, светът все още разчиташе твърде много на черното злато и го гореше почти със същата скорост, с която го изсмукваше от недрата на планетата. Ето защо на същото място, където някога бяха мерели сили Британската империя и царска Русия, протягайки алчни ръце към богатствата на Индия, сега Съединените щати, Китай, Африканският и Евро-азиатският съюз се бяха вкопчили в мълчалива и засега безкръвна, но напрегната борба.

Целта на мисиите на ООН бе да се поддържа мирът чрез наблюдение и полицейски акции. По всеобщо мнение районът бе сред най-внимателно наблюдаваните от всички горещи точки на Земята. Миротворческите операции, според Бисиса, бяха тромави, управлявани от бюрократи и често сами по себе си причина за нарастване на напрежението. Но може би това бе най-доброто, което бе по силите на ООН.

Всички в „Клавиус“ разбираха важността на работата си. Но за младите войници едва ли имаше нещо по-досадно от това да участват в мироопазващи операции.

Изведнъж хеликоптерът се разтресе и Бисиса подскочи — изглежда, тази акция нямаше да е чак толкова рутинна, колкото си представяше.

За Коля Хроносривът бе почти неуловим. Всичко започна с изгубен сигнал, лоша видимост и тишина.

Беше дошъл моментът за разкачване на товарния кораб „Союз“ от Космическата станция. След прощалните ръкостискания затвориха люковете и макар „Союз“ все още да бе физически свързан със станцията, Коля вече чувстваше, че е напуснал орбиталния комплекс, където бе прекарал последните три месеца. Очакваше ги кратко пътуване до дома, някакви си четиристотин километра през земната атмосфера до повърхността, където щеше да се върне при младото си семейство.

Пълното име на Коля бе Николай Константинович Криволапов. Четиридесет и една годишен, за четвърти път на Международната космическа станция.

Коля, Муса и Сейбъл, екипажът на товарния кораб, се спуснаха надолу през жилищния отсек, под който се намираше спускателната капсула. Движеха се тромаво, заради тежките скафандри, които бяха облекли, и заради натъпканите в джобовете им сувенири, които се надяваха да скрият от неземния екип. Жилищният отсек щеше да бъде изхвърлен в атмосферата по време на навлизането в горните слоеве, където щеше да изгори, и затова бе зареден с отпадни продукти от станцията. Това включваше медицински отпадъци и мръсното бельо. Сейбъл Джоунс, единствената американка на борда, се движеше най-отпред и непрестанно мърмореше с южняшкия си акцент:

— Божичко, на какво мирише тук — на казашки ботуши ли?

Муса, командирът на „Союз“, метна многозначителен поглед на Коля.

Спускателната капсула бе съвсем миниатюрна и вътре едва бяха побрали три пилотски кресла. Сейбъл имаше подготовка за пилот на совалка, но тук, на борда на спускателната капсула, бе само пасажер. Влезе първа в капсулата и се намести в креслото отдясно на люка. Коля я последва и зае лявото кресло, където бе контролното табло на полетния инженер. Помещението бе толкова тясно, че докато се наместваше, без да иска, изрита Сейбъл и тя го стрелна с поглед.

Но ето че след тях влезе Муса — прикрепяше шлема си с ръка. Муса бе едър мъж и изглеждаше още по-огромен заради скафандъра. Креслата бяха така прилепени едно към друго, че се налагаше да си опират краката в гърдите на отсрещния и докато Муса се пристягаше с колана, побутваше ту Коля, ту Сейбъл.

Реакцията на Сейбъл беше напълно предсказуема.

— Къде, по дяволите, са сглобили тази кутия — в някой завод за трактори ли?

Това бе моментът, който Муса очакваше с нетърпение.

— Сейбъл, последните три месеца те слушах да си чешеш езика и тъй като там горе ти бе командирът, не можех да направя нищо. Но на „Союз“ командир съм аз, Муса Кироманович Иванов. И докато люкът не се отвори и не ни измъкнат, ти, мадам — както казвате вие, американците, — ще си затваряш шибаната уста.

Лицето на Сейбъл стана като камък. Муса бе опитен петдесетгодишен ветеран, дори бе летял до Луната, макар и само като член на екипаж на международната станция. И тримата знаеха, че разговорът им е достояние на целия наземен екип, както и на станцията. Сейбъл изскърца със зъби и едва успя да изпъшка:

— Муса, ще си платиш за това!

Муса се ухили и се обърна на другата страна.

Освен приборите за управление в капсулата бяха натъпкани всички други неща, които щяха да са им нужни, за да се върнат невредими на Земята: парашути, надуваеми пояси, неприкосновен запас, радиостанция. Притиснати с гумени ленти, на тесни рафтове покрай стените бяха подредени образци от биологични материали, включително и от тяхната собствена кръв и урина, а също от растенията, които Коля се бе опитвал да отглежда на станцията. Всичко това допълнително намаляваше и без това ограниченото свободно пространство.

Но сред целия този безпорядък се мъдреше малък илюминатор, разположен от лявата страна на Коля. А през него се виждаше черният космос, част от озарената повърхност на Земята, надстройките и покритата с вдлъбнатини от микрометеорити стена на станцията, която сияеше с ярка отразена светлина. „Союз“, който все още бе скачен със станцията, следваше бавното й въртеливо движение.

Муса плъзгаше пръст по листа за предстартова подготовка и разговаряше с наземния екип и станцията. Коля нямаше почти никаква работа, всъщност единствената му задача бе да провери херметичността на собствения си скафандър. Корабът беше руски и за разлика от американските космически кораби, където пилотът имаше много по-голяма свобода на действие, тук всичко бе напълно автоматизирано. Сейбъл продължаваше да мърмори, докато се пресягаше към различни копчета, разположени навсякъде по стените. Някои от тях бяха толкова неудобни за достъп, че по-опитните космонавти използваха за целта дървени показалки. Но Коля изпитваше някаква перверзна гордост от нискотехнологичната, утилизирана конструкция на кораба.

„Союз“ приличаше на тромава птица — с тънки разперени от слънчевите колектори криле и масивно цилиндрично тяло. По нищо не можеше да се сравни с елегантните американски кораби от по-ново поколение, но затова пък бе изпитан в боя ветеран. Беше построен още във времето на Студената война и на „Аполо“ и бе проектиран за далечни полети до Марс. Възрастта му надхвърляше дори тази на Коля. Ветеранът, разбира се, не можеше да разчита на полети до Луната, където вече съществуваше Международната станция, но въпреки това все още оставаше на орбита — благодарение на инерцията на мисленето и политическата конюнктура.

Най-сетне настъпи моментът, когато „Союз“ се разкачи от станцията. Чуха се няколко приглушени удара, корпусът едва забележимо се разтресе и изведнъж Коля почувства в сърцето си тъга. Междувременно Муса продължаваше да се обръща ту към станцията, ту към наземния екип.

— Стерео-едно, тук Стерео-едно… — „Стерео-едно“ естествено бяха позивните на „Союз“.

До началото на спускането оставаха цели три часа и вниманието на тримата бе съсредоточено върху външния изглед на станцията. Муса включи бордовия компютър и „Союз“, движен от маневрените двигатели, направи няколко пробни обиколки около нея. Запалването на всеки от ракетните двигатели звучеше като удар с чук по корпуса и Коля се забавляваше да наблюдава реактивната струя, която наподобяваше фонтан от кристали, бликащ в геометрически безупречна права линия. Земята и станцията се въртяха около тях в бавен танц. Но Коля почти нямаше време да се наслаждава на гледката — настанени до илюминатора, двамата със Сейбъл снимаха станцията ръчно, в случай че автоматичната камера на кораба не се справи със задачата. Доста неудобно упражнение, най-вече заради тежките тромави скафандри.

Всяка маневра отдалечаваше по малко „Союз“ от станцията. Пряката радиовръзка започна да се влошава и на прощаване от станцията им пуснаха музика. Под звуците на един от прочутите валсове на Щраус Коля си позволи малко носталгична тъга. Едва сега осъзна, че неусетно е обикнал станцията. Беше се научил да следи въртеливото й движение и вибрациите при настройката на големите соларни колектори, бе свикнал с равномерния шум на сложната вентилационна система. Станцията се бе превърнала в негов втори дом. Пък и в края на краищата има ли такъв дом, който да се грижи за живота ти денем и нощем, всеки миг?

Музиката секна.

Муса се намръщи.

— Стерео-едно, тук Стерео-едно. Земя, говори Стерео-едно. Обади се, Земя…

— Ей, Коля — подвикна му Сейбъл. — Виждаш ли станцията? Би трябвало вече да се е показала.

— Не — отвърна Коля и пак надзърна през илюминатора. От станцията нямаше и следа.

— Може да е скрита в сянката — каза Сейбъл.

— Не би трябвало. — Всъщност „Союз“ бе по-близо до сянката от станцията. — А и тогава пак щяхме да виждаме светлините. — Изведнъж го обзе неясно безпокойство.

— Няма ли да млъкнете вие двамата? — скастри ги Муса.

— Пуснал съм диагностичната програма и проверявам всички системи. Земя, тук Стерео-едно…

Сейбъл затвори очи.

— Вашите колхозници пак оплескаха работата.

— Млъквай! — сряза я заплашително Муса и продължи да търси ту станцията, ту Земята. Коля и Сейбъл го слушаха мълчаливо.

Заради бавното въртене на кораба вече имаха много по-добра възможност да се любуват на Земята. Летяха над Индия, в посока към залеза — сенките на планинските вериги на север от полуострова бяха издължени. Но нещо като че ли ставаше долу на повърхността: блещукаха странни светлини — като слънчеви отблясъци върху развълнувано езеро.

Джош и Ръди стигнаха свалената машина с първата група войници. Някои от тях държаха пушките готови за стрелба и обикаляха около машината, ококорили очи. Никой никога не бе виждал нещо подобно.

Зад прозрачното стъкло на кабината се виждаха трима души: двама мъже на седалките отпред и отзад една жена. Когато забелязаха войниците, и тримата вдигнаха ръце. После предпазливо си свалиха шлемовете. Жената и единият от мъжете имаха индийски черти, другият мъж беше бял. Джош виждаше съвсем ясно изкривеното му от болка лице.

Машината изглеждаше забележително запазена, като се имаше предвид с каква сила се бе ударила в земята. Стъкленият купол в предния й край бе съвсем здрав, ако се изключеха няколко пукнатини; острите перки все още бяха прикрепени към сложната желязна конструкция отгоре, при това не бяха нито изкривени, нито счупени. Но задната част, която наподобяваше опашка, бе пострадала сериозно. От отвора в разкривения метал струеше дим и изтичаше някаква черна течност. Нямаше съмнение, че механичната птица няма да може повече да се вдигне в небето.

— Нищо не ми говорят цветовете на каските им — прошепна му Джош. — Светлосини — коя армия е с такива? Руската?

— Може би. Но я погледни, раненият мъж отпред носи звездното знаме на шлема си!

Изведнъж се чу щракане на затвор.

— Не стреляйте! Не стреляйте! — извика жената, наведе се към предната част на прозрачния купол и закри ранения пилот с тяло.

Един от войниците — Джош се сети, че се казва Батсън, простодушен момък от Нюкасъл — се прицели в главата на жената.

— Говориш ли английски? — извикай той.

— Аз съм англичанка.

Батсън вдигна вежди.

— Кажи тогава на приятеля си да си вдигне ръцете така, че да ги виждам. Веднага!

— Послушай го, Кейси — прошепна тя. — Тази пушка може да е антика, но е заредена антика.

Кейси се подчини неохотно. В лявата си ръка държеше непознат предмет.

— Това оръжие ли е? — Батсън пристъпи напред. — Дай ми го.

Кейси се намести на седалката, потръпна от болка и изглежда, осъзна, че няма да може да се измъкне без чужда помощ. Подаде оръжието си на Батсън с дръжката напред.

— Вие, диваци, едва ли сте виждали подобно нещо — процеди той през стиснати зъби. — Това е МП-93, деветмилиметров картечен пистолет. Германците правят…

— Германците — повтори презрително Ръди. — Знаех си.

— Внимавай да не ти отнесе главата. — Кейси без съмнение бе американец, но говореше с непознат за Джош акцент.

Жената беше англичанка, личеше си по произношението, макар че и в него имаше нещо странно.

Жената се наведе и огледа краката на Кейси.

— Мисля, че ти е счупена тибията. Кракът ти се е заклещил под седалката… Знаеш ли, ако искаш, можеш да съдиш производителите.

— Майната ти, твое величество — изруга Кейси.

— Мога ли да сляза? — попита жената.

Батсън кимна, сложи „картечния пистолет“ на земята, отстъпи назад и я подкани с ръка. Действаше като истински войник — държеше и тримата на мушка и следеше хората му да правят същото.

Жената се измъчи доста, докато се измъкне от задната седалка, но най-сетне скочи на каменистия терен. Вторият пилот, също индиец, я последва. Кожата му бе мургава като на сепоите, но имаше изненадващо сини очи и руса коса. Дрехите и на тримата бяха широки и издути на разни места и им придаваха нечовешки вид, още повече заради странните устройства по лицата им.

— Е, можеше да е и по-лошо — промърмори жената. — Поне сме на крака след катастрофата.

— Но не и Кейси — отвърна мъжът. — Хубаво, че тези вертолетчета ги правят да издържат при падане, подът е подсилен, а седалките са снабдени с антишокови устройства. Ако не се бяхме завъртели в последния момент, и Кейси нямаше да пострада. Жалко, не извади късмет…

— Стига сте дрънкали — прекъсна ги безцеремонно Батсън. — Кой от вас е най-старши?

Жената огледа другите двама и повдигна рамене.

— Май съм аз. Този до мен е старши подофицер Абдикадир Омар, а във вертолета е старши подофицер Кейси Отик. Аз съм лейтенант Бисиса Дът от Британската армия, но в момента съм командирована към специалните сили на Обединените нации…

Ръди се разсмя.

— В името на Аллаха! Лейтенант от Британската армия! Ами че тя е бабу!

Бисиса Дът се извъртя и го смрази с поглед. Джош забеляза, че Ръди дори се изчерви. „Бабу“ беше презрително прозвище за англоиндиец, успял да получи известно образование и заемащ някакъв чиновнически пост.

— Трябва да измъкнем Кейси — каза Бисиса. — Имате ли лекар?

„Опитва се да вземе нещата в свои ръце — помисли си Джош — и го прави доста добре“. Като се имаше предвид, че току-що бе преживяла толкова необичайна катастрофа и стоеше под дулата на оръжия. Но въпреки това усети, че тя се страхува.

— Макнайт, изтичай да повикаш капитан Гроув — нареди Батсън.

Ръди побутна Джош.

— Ей, Джошуа, време е да се намесим. — Той пристъпи напред. — Госпожо, ако ми позволите, ще ви помогна.

Бисиса огледа Ръди от главата до петите, като не пропусна покритото му с прах чело, сламенорусите му вежди и едва наболите мустачки. Беше по-висока от него и го разглеждаше отгоре. Джош забеляза в погледа й нещо като презрение.

— Вие? Ще помогнете на една бабу?

Сега и Джош застана до него.

— Не бива да му придиряте на Ръди, госпожо. Пада си малко ексцентричен, но иначе е добро момче. Хайде, да се захващаме за работа. — Той закрачи към „вертолета“, като си навиваше ръкавите.

Абдикадир даде знак на Ръди и Джош.

— Помогнете ми да го вдигнем. — Той улови Кейси от едната страна, Ръди го повдигна отзад и тримата внимателно го измъкнаха от кабината. Кейси извика от болка, но само след минута вече лежеше на постланото от един войник одеяло.

Застанал до Абдикадир, Джош го разглеждаше. После попита:

— Индиец ли си?

— Афганистанец — отвърна безизразно Абдикадир. Забеляза изненадата на Джош и добави: — В действителност съм пущун. Предполагам, че нямате такива във вашата армия.

— Май нямаме — отвърна Джош. — Всъщност това не е „моята“ армия. — Абдикадир не каза нищо, но Джош подозря, че знае нещо или се досеща повече от другите за странното положение, в което се намираха.

Дотича редник Макнайт и спря да си поеме дъх.

— Капитан Гроув иска да ви види и двамата в канцеларията си — каза той на Бисиса и Абдикадир.

— Мърдайте! — нареди Батсън.

— Не! — спря ги Кейси. — Не бива да се отдалечавате от вертолета. Знаете какви са инструкциите. Абди, първо да изтрием всички записи. Не знаем кои са тези хора…

— Тези хора — прекъсна го заплашително Батсън — са насочили срещу вас оръжия! Мърдайте, казах!

— Май нямаме избор — въздъхна Бисиса.

— А ти, приятелче — обърна се Батсън към Кейси, — отиваш право в лазарета. — Джош забеляза, че Кейси е видимо разтревожен от това решение.

Бисиса последва Макнайт. Неколцина от войниците тръгнаха след тях.

— Ще се върнем при първа възможност, Кейси — подвикна тя през рамо.

— Да — каза Абдикадир. — Междувременно не им позволявай да свалят нищо от машината.

— Да бе, твойта мамица! — изръмжа Кейси.

— Виждам, че войнишкият хумор е универсален — прошепна Ръди. Двамата с Джош направиха опит да се присъединят към групата, но Батсън ги отстрани.

Отведоха Бисиса и Абдикадир в крепостта, която бяха зърнали от въздуха. Беше правоъгълна сграда със солидни каменни стени и с наблюдателници на ъглите. Изглеждаше добре поддържана.

— Не съм виждала нищо подобно на нито една от картите — оплака се Бисиса. Абдикадир не каза нищо.

По стените се разхождаха войници с яркочервени куртки и бричове. Някои носеха шотландски поли. Повечето бяха ниски, с жилести тела и голямо разнообразие от кожни инфекции. Някои дори имаха превръзки, които, изглежда, отдавна не бяха сменяни.

— Никакви жени… — промърмори Абдикадир. — Не им позволявай да ти досаждат.

— Няма — обеща тя. Беше преживяла твърде много за един ден, за да допусне някакви измършавели от недохранване войници с поли да й се натискат. Но истината бе, че се страхуваше. Даваше си сметка каква може да е съдбата на една пленена жена.

Портата се разтвори и отвътре излязоха няколко натоварени мулета — пренасяха нещо, което приличаше на части на допотопно оръдие. Яздеха ги индийски войници — същите, които белите наричаха сепои.

В крепостта цареше привидна суматоха, зад която се усещаше установен ред. Това, което направи впечатление на Бисиса обаче, бе пълната липса на каквито и да било моторизирани превозни средства, радиоантени или сателитни чинии.

Отведоха ги в централната сграда, в някакво помещение като преддверие, и Макнайт им нареди безцеремонно:

— Събличайте се! Няма да ви пусна при капитана, преди да проверя какво носите под тези широки дрехи.

— Аз пък си мисля, че искаш да ми видиш задника — засмя се пресилено Бисиса, но за нейна изненада Макнайт я погледна шашардисано. Тя кимна и започна да си изува обувките. След това свали комбинезона и бойната жилетка под него — в джобовете й бе натъпкала различни полезни вещи, като манерка с вода, карти, очила за нощно виждане, няколко пакетчета дъвка и малка аптечна, както и телефона, който имаше достатъчно здрав разум да не се обажда. Бисиса пъхна ненужния вечен микрофон в един от външните джобове на комбинезона. Скоро двамата с Абдикадир останаха по гащи и фланелки.

Не носеха оръжие, ако се изключеше ножът на Абдикадир, затъкнат в ботуша му. Афганистанецът се раздели с него с видима неохота. Макнайт взе очилата за нощно виждане, повъртя ги учудено в ръце, после ги остави. След това отвори всички кутийки и провери какво има вътре.

Накрая им позволи отново да се облекат и им върна почти всички вещи, с изключение на ножа и — за изненада на Бисиса — на дъвките. А после, за още по-голяма изненада и на двамата, капитан Гроув ги накара да чакат.

Седяха на една дървена скамейка, под охраната на въоръжен с пушка войник. Канцеларията на капитана се отличаваше с аскетичен и до известна степен елегантен комфорт. Стените бяха белосани, подът бе застлан с килим, още един килим, кашмирски, висеше на една от стените. Това очевидно бе канцелария на човек, отдаден на работата си. Върху масивното лакирано бюро бяха струпани документи и писма, а от мастилницата се подаваше перодръжка. Имаше и някои лични вещи, като топката за поло в единия край на бюрото и големия часовник с махало, който тиктакаше приспивно. Но нямаше електрическо осветление, само газени лампи, чиято светлина постепенно изместваше гаснещите лъчи на слънцето зад прозореца.

— Прилича ми на музей — прошепна Бисиса. — Къде е компютърът, радиото, телефонът? Няма нищо освен документи.

— Представяш ли си, че са управлявали по този начин цяла империя — отвърна загадъчно Абдикадир.

— Кои са я управлявали? Къде си мислиш, че сме попаднали?

— В Джамруд — отвърна без колебание афганистанецът. — Една крепост от деветнайсети век, построена от сикхите и поддържана от англичаните.

— Идвал ли си тук?

— Не, виждал съм картини. Изучавал съм историята на този район. Но в книгите крепостта изглеждаше като руина.

— Да, ама сега не е руина — каза тя намръщено.

— Обърна ли внимание на униформите им? — попита той.

— Кожени гети, червени мундири. И оръжията им — тези пушки са еднозарядни, „Мартини-Хенри“ и „Шнайдер“. Ужасно остарели. Били са използвани през деветнайсети век, преди да ги заменят с „Лий Метфорд“, „Гатлинг“ и „Максим“, които били по-надеждни.

— Кога горе-долу е било това?

Абдикадир сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен. Около хиляда осемстотин и деветдесета година.

— Хиляда осемстотин и деветдесета година?

— Направи ли опит да се свържеш чрез аварийния предавател? — И двамата носеха аварийни микропредаватели, а в жилетките им бяха зашити позициониращи радиофарове. Макнайт не им бе обърнал внимание.

— Не. Телефонът ми нали каза, че няма връзка. — Тя потрепери. — Никой не знае къде сме паднали. Не знаят дори, че сме живи. — Не я плашеше мисълта за катастрофата, а за изгубената връзка с останалия свят. За човек от двайсет и първи век мисълта за подобна пълна изолация бе трудно поносима.

Абдикадир я улови за ръката да я успокои и тя изпита благодарност за подкрепата му.

— Сигурно вече са започнали да ни издирват. Птичката е достатъчно голям обект. Жалко, че вече се стъмва.

По някаква причина тя бе забравила този странен факт.

— Не е ли рано да се стъмва?

— Така е. Да ти кажа, и аз съм малко объркан…

В този момент в канцеларията влезе капитан Гроув, придружен от своя адютант, и двамата се изправиха. Гроув бе нисък набит четирийсетгодишен мъж с насечено лице, облечен в униформа в цвят каки. Обувките и гетите му бяха покрити с прах. „Човек, който поставя работата над външния си вид“, помисли Бисиса. Капитанът имаше дълги увиснали мустаци и беше небръснат.

Той застана пред тях, опря ръце на кръста си и ги изгледа начумерено.

— Батсън ми каза имената ви и званията, които твърдите, че носите. — Говореше някак странно, като британски офицер във филм за Втората световна война. — Освен това ходих да огледам тази ваша машина.

— Ние сме членове на миротворчески разузнавателен отряд — обясни Бисиса.

— Видях и оръжията ви — рече Гроув. — Миротворци!

— Казваме ви истината — обади се Абдикадир.

— Добре, да говорим по същество — прекъсна го Гроув. — Но първо, искам да знаете, че съм наредил да се погрижат за вашия човек.

— Благодаря ви — отвърна Бисиса.

— И така — кои сте вие и какво правите в моята крепост?

Бисиса присви очи.

— Няма да ви кажем нищо повече от имената си, званията и номерата… — И млъкна, забелязала учудването на Гроув.

— Бисиса — взе думата Абдикадир, — имам съмнение, че ситуацията е малко необичайна. При подобно положение ще е най-добре да сме напълно откровени един с друг. — Последните думи бяха предназначени и за Гроув.

Капитанът кимна отривисто, настави се зад бюрото и им даде знак да седнат на скамейката.

— Ще ви призная, че съм готов да се откажа от най-достоверното обяснение — че сте руски шпиони, пратени да всяват смут в района. Казвате, че служите в британската армия и сте тук на временно назначение, за да „поддържате мира“. Добре де, и аз също, ако може така да се каже. Но обяснете ми, какво бихте могли да постигнете с тази ваша тракаща машина?

Бисиса си пое дъх и описа накратко геополитическата обстановка: интересът на великите сили към нефтените находища, сложните местни взаимоотношения. Гроув я слушаше внимателно, въпреки че както изглеждаше, всичко това му беше непознато и дори непонятно; на моменти на лицето му се четеше истинска изненада.

— И казвате, че Русия ви е съюзник? Нека ви обясня как аз виждам обстановката тук. Ние също сме на пресечната точка на различни интереси — в случая на Англия и Русия. От мен се иска да охранявам границата на империята и ако мога, да подпомагам сигурността на раджата. От вашето обяснение единственото, което съвпада, е проблемът с пущуните. Без да се обиждаш — допълни той към Абдикадир.

— Раджата? Империята? — повтори смаяно Бисиса. Изведнъж й се зави свят.

— Лейтенант Дът — продължи Гроув. — Изглежда, сме тук, за да водим различни войни.

Но Абдикадир кимаше, сякаш разбираше всичко.

— Капитан Гроув — не споменахте ли, че и вие сте изгубили средствата си за свръзка?

Гроув млъкна и го погледна. Очевидно се колебаеше дали да признае истината.

— Добре де — така е. Изгубихме както телеграфна връзка, така и сигналите от хелиографските станции. Някъде по обед стана. Още нямаме представа каква може да е причината. А вие?

Абдикадир въздъхна.

— И ние — но в различен смисъл. Нямаме радиовръзка от момента преди катастрофата — което е само преди няколко часа.

— Радио…? Няма значение — Гроув махна с ръка. — Значи имаме сходни проблеми, вие с вашата летяща машинария и аз в крепостта. И каква според вас е причината?

— Война — каза лаконично Бисиса. Обмисляше тази възможност от момента на катастрофата, въпреки преживяното. Обърна се към Абдикадир. — Силен електромагнитен импулс, какво друго би прекъснало всички комуникации — граждански и военни — едновременно? Помниш ли странните светлини, които видяхме в небето, внезапния вятър…

— Но не видяхме никаква инверсионна следа — отвърна спокойно Абдикадир.

— Нека ви напомня — намеси се Гроув, — че отново не разбирам за какво говорите.

— Ами… — запъна се Бисиса, — опасявам се, че е започнала термоядрена война. И заради нея са прекъснати комуникациите. В края на краищата само преди седемнайсет години Лахор бе унищожен при атаката на индийците.

— Унищожен? — повтори Гроув.

— Напълно — намръщено отвърна тя. — Не може да не го знаете.

Гроув се изправи, приближи се до вратата и даде кратко нареждане на адютанта. След няколко минути на вратата се появи младежът, който им се бе представил като „Ръди“. С него беше и вторият цивилен, Джош, който бе помогнал на Абдикадир да измъкнат Кейси от кабината. Гроув го стрелна с ядосан поглед.

— Трябваше да се досетя, че и вие ще се домъкнете, господин Уайт. Но както и да е. Вие… — Той посочи Ръди. — Кога за последен път бяхте в Лахор?

Ръди се замисли за миг.

— Преди три седмици.

— И как изглеждаше?

Ръди повдигна учудено вежди, но продължи:

— Старо селище, скрито зад стена. Жителите му са няколко хиляди души, повечето пенджабци, но има и европейци и мугали. След последното въстание Лахор е на път да се превърна в административен център на района и база за военни походи срещу руснаците. Но не разбирам, сър, защо трябва да ви казвам нещо, което знаете?

— Просто така. А дали Лахор е бил разрушаван? Преди седемнайсет години например?

— О, едва ли — отвърна Ръди. — Баща ми работеше там. Построи няколко къщи.

— Защо лъжете? — нахвърли се Гроув върху Бисиса.

Тя едва преглътна сълзите си. „Защо не ми вярват?“ Обърна се за помощ към Абдикадир, но той мълчеше.

— Абди? Подкрепи ме де.

— Изглежда, още не разбираш какво става — въздъхна той.

— Какво да става?

Той затвори очи.

— Не си виновна. Аз също нищо не разбирах отначало. — Той се обърна към Гроув. — Капитане, знаете ли кое бе най-странното нещо днес? Слънцето — беше на едно място в небето, сетне изведнъж се премести на друго. — Абдикадир погледна часовника. — Точен ли е?

— Предполагам. Сверявам го всяка сутрин.

Абдикадир вдигна ръка и погледна своя часовник.

— Но моят показва 15:27. Три и половина следобед. Бисиса, твоят как е?

Тя провери.

— Същото.

Ръди сбърчи вежди, приближи се до Абдикадир и го улови за ръката.

— Не съм виждал такъв часовник досега. Със сигурност не е „Уотърбъри“! Има цифри, вместо стрелки. Не виждам дори циферблат. И числата се топят едно в друго!

— Това е дигитален часовник — обясни търпеливо Абдикадир.

— А това тук какво е? — попита заинтригувано Ръди. — Осем, шест, две нула три седем.

— Това е датата — отвърна Абдикадир.

Ръди се намръщи още повече.

— Дата от двайсет и първи век?

— Да.

Ръди заобиколи капитана и се наведе над бюрото.

— Извинете, сър — подметна през рамо, докато се ровеше из документите. Гроув само въртеше глава объркано. — Отпреди няколко дни е, но ще свърши работа. — Той се върна при Абдикадир и Бисиса и им показа това, което бе взел. Беше вестник. — Нарича се „Пионер — Граждански и военен вестник“. Бихте ли погледнали датата?

Беше от март 1885 година. Настъпи продължителна и тягостна тишина.

— Знаете ли — обади се пръв Гроув, — мисля, че на всички ще ни дойде добре по чаша чай.

— Не! — възкликна неочаквано вторият младеж, Джош Уайт. Изглеждаше страшно възбуден. — Извинете, сър, но мисля, че всичко съвпада. Да, сега всичко се подрежда!

— Успокой се. — Гроув го погледна строго. — Какви ги дърдориш?

— Маймуночовекът — продължи задъхано Уайт. — По-късно ще пием чай. Покажете им маймуночовека!

След часове безплодни усилия да установи връзка Муса се отпусна в креслото.

Тримата космонавти лежаха един до друг като гигантски оранжеви насекоми в скафандрите. Но сега необходимостта да се притискат плътно не им се струваше толкова неприятна.

— Нищо не разбирам — въздъхна Муса.

— Това вече го каза — промърмори Сейбъл.

Настъпи мрачно мълчание. Откакто бяха изгубили връзка, атмосферата, която цареше между тях, бе взривоопасна.

Трите месеца, прекарани съвместно на станцията, бяха достатъчни на Коля, за да опознае Сейбъл. Четирийсетгодишна, произхождаща от бедно семейство в Ню Орлиънс, тя бе спечелила уважението на всички със силния си характер. Зад гърба й шушукаха, че ако била рускиня, никога нямало да й позволят да се издигне толкова високо. Самият Коля имаше малко по-различно мнение, а и се беше сближил с нея най-много от всички, може би защото имаха противоположни характери. Коля беше бивш пилот от ВВС със семейство в Москва. За него космическите полети бяха приключение, двигателната сила за тях бе предаността му към родината и към семейството, а кариерата го интересуваше само дотолкова, доколкото да продължи да прави това, което му харесва. За разлика от него, Сейбъл бе движена от неутолима амбиция да расте — амбиция, която нямаше да бъде задоволена, докато тя не достигнеше целите, които си бе поставила: командир на базата „Клавиус“ или може би дори място в експедицията до Марс. Може би Сейбъл го търпеше само защото не виждаше в него заплаха за своя бляскав прогрес.

Но той си даваше сметка, че трябва да внимава с нея. И сега, в тази напрегната обстановка, очакваше, че тя всеки миг ще избухне.

Муса плесна с ръце и отново пое командването.

— Ясно е, че за момента не можем да продължим с процедурата по навлизането в атмосферата. Но няма повод за тревоги. Навремето съветските космически кораби поддържаха връзка с наземния екип за не повече от петнайсет-двайсет минути, докато са на стабилна орбита, и „Союз“ е окомплектован да действа напълно самостоятелно…

— Може проблемът да не е в нас — прекъсна го Сейбъл. — Ами ако е на земята?

— И каква ще е тази причина, заради която да изчезнат от ефир цяла верига наземни станции? — попита намръщено Муса.

— Война — тихо каза Коля.

— Безсмислено е да си блъскаме главите над подобни предположения — отряза го Муса. — Каквато и да е причината, рано или късно наземният екип ще намери начин да се свърже с нас. Сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме. А междувременно имаме да вършим още много работа. — Той бръкна под креслото и извади папката с орбиталния контролен лист.

Беше прав, разбира се, поне според Коля. Какво толкова, ако направят още една или две обиколки? По-важното бе да проверят състоянието на кораба. Траектория, скорост, резерви от кислород, работа на животоподдържащата система.

Скоро и тримата бяха погълнати от вдъхващата увереност и добре позната процедура за проверка на всички бордови уреди. Така поне се изпълваха с вяра, че държат съдбата си в свои ръце.

Истината обаче беше, че нещо се е променило — нещо, което не можеха да пренебрегнат.

„Союз“ отново се носеше в сянката на Земята. Коля надзърна през илюминатора, за да види познатото сияние на големите градове.

Но долу цареше мрак.

Джош бе запленен от жената от бъдещето — ако наистина бе такава, Бисиса имаше красиво и волево лице, а очите й бяха светли и проницателни. В тялото й, във всички нейни движения се усещаше сила и целеустременост, каквато не бе виждал у нито една жена: изправена пред безпрецедентна ситуация, тя се държеше уверено, въпреки че очевидно бе капнала от умора.

Джош я следваше навсякъде като кученце.

Денят бе дълъг — най-дългият в живота на Бисиса, въпреки че бе изгубила няколко часа от него. По съвет на капитан Гроув на новодошлите бе позволено да си починат и да хапнат. Но двамата настояха първо да свършат работата. Абдикадир искаше да провери как е Кейси — другият пилот. Освен това възнамеряваше да се върне при машината, която наричаше „Птичката“.

— Трябва да изтрия всички записи от паметта — обясни той. — Там има важна информация, особено полетният маршрут… — Джош бе омагьосан от тези приказки за сложни и интелигенти машини; въображението му рисуваше невидими телеграфни жици, които изпълват въздуха и предават загадъчни и важни съобщения до всички краища на света.

Гроув обаче смяташе предпазливостта му за излишна.

— Не виждам кой може да се възползва от нещо, което не разбира — посочи той. — Но щом настоявате, склонен съм да се съглася. Разбирам, че става въпрос за дълг, който стои пред вас като старши подофицер.

От своя страна, Бисиса искаше да разузнаят района около мястото, където бе паднал вертолетът.

— Бяхме свалени, преди катастрофата. Струва ми се, че това стана след като слънцето се премести в небето. Разбирате ли? Ако по някакъв начин сме минали през някаква бариера във времето, тогава онзи, който е стрелял по нас, също трябва…

Гроув смяташе, че тази задача може да почака до сутринта. Той също виждаше колко е изморена Бисиса. Но жената от бъдещето не искаше да почива, сякаш се страхуваше, че ако спре дори за миг, ще трябва да се изправи пред реалността на положението. В края на краищата Гроув одобри експедицията. Джош се изпълни с уважение към него — капитанът явно не разбираше какво става, но очевидно полагаше усилия да се съобразява с обикновените човешки желания на хора, които буквално му се бяха изтърсили от небето.

Сформираха малък отряд, който включваше Бисиса, Джош, Ръди и още неколцина войници, под командването на Джорди Батсън, който, изглежда, бе направил впечатление на капитана с умелите си действия и сега се радваше на повишение.

Навън вече се спускаше мрак. Войниците носеха газени фенери и факли. Отправиха се право на изток, към мястото на катастрофата. Бисиса смяташе, че ще вървят не повече от миля.

Светлините на крепостта изчезнаха и ги заобиколи тъмнината на пустошта, още по-черна заради надвисналите отвсякъде облаци.

Джош се изравни с Бисиса.

— Ако е истина…

— Кое?

— Тази история, с преместването във времето — на вашата група и маймуночовека. Какво според вас може да е станало?

— Нямам представа. Пак ще е по-добре от термоядрена война. Но защо смятате, че само ние сме се преместили във времето, а не и вие?

— Виж, за това не бях помислил — призна Джош. — Честно казано, не мога да повярвам, че водя подобен разговор! Ако тази сутрин някой ми бе казал, че ще видя летяща машина, достатъчно мощна, за да носи трима души, и че тези хора ще твърдят, че идват от бъдещето, щях да му отвърна, че се е побъркал!

— Но е самата истина — намеси се Ръди. — Представяш ли си какви интересни неща могат да ни разкажат? Нашето бъдеще е тяхно минало.

Бисиса поклати глава.

— Виждала съм го на кино. Не сте ли чували за парадоксите на времето?

Джош и Ръди я погледнаха объркано.

— Имаше го в доста филми, но пък вие не сте гледали филми… Вижте — някои хора смятат, че ако се върнете във времето и промените нещо, така че бъдещето, от което идвате, да не може да съществува повече, ще предизвикате гигантска катастрофа.

— Не разбирам — призна Джош.

— Да речем, че ви кажа къде живее сега, през 1885 година, моята прапрапрапрабаба. А после вие отидете и я застреляте.

— Защо да я застрелям?

— Няма значение! Така или иначе го правите — тогава аз не мога да се родя и следователно не бих могла да се появя тук и да ви кажа къде живее прабаба ми, а вие не можете да я застреляте. В такъв случай…

— Това е парадокс на логиката — прекъсна я Ръди. — Наистина интересно! Но ако обещаем да не закачаме прабаба ви, ще ни разкажете ли все пак нещо за нас?

— Че тя откъде ще е чувала точно за нас, Ръди? — захили се Джош.

— Имам чувството, че е чувала — отвърна Ръди. — Поне за мен. Нещо ми подсказва, че ще стана известен!

Бисиса обаче мълчеше.

В тъмнината те неусетно се скупчиха един в друг, войниците престанаха да говорят и вдигнаха по-високо фенерите. Сякаш всички се досещаха, че се намират в нова и непозната страна, помисли си Джош. Изпита облекчение, след като подминаха един невисок хълм, зад който се подаде луната и озари с хладна светлина скалистата равнина. Но из въздуха се усещаха странни течения, а месечината бе оцветена в тъмнооранжев цвят.

— Тук е — каза неочаквано Бисиса и спря при една цепнатина в земята. Джош се приближи и вдигна фенера — почвата бе черна, прясно изкопана.

— Това е дупка — каза Ръди, приклекна, шмугна се в отвора и когато излезе, държеше дълга метална тръба. — С това зловещо оръжие ли ви свалиха от небето?

— Да, това е гранатомет. — Тя погледна на изток. — Там някъде имаше селце. На не повече от стотина метра. — Войниците вдигнаха фенерите. Не се виждаше никакво село, нищо освен скалиста равнина, чак до хоризонта. — Може би границата е някъде наблизо — продължи Бисиса. — Граница във времето. Каква странна мисъл! Какво ли е станало с нас? — Тя вдигна поглед към Луната. — А, „Клавиус“ го няма.

— Клавиус? — попита Джош.

— Базата „Клавиус“. — Тя посочи. — Построена е в един от големите кратери на Южното полукълбо.

— Имате градове и на Луната? — Джош се ококори.

Тя се усмихва.

— Не бих го нарекла „град“. Но светлината му се вижда, като мъждукаща звезда върху лунната повърхност. А сега я няма. На Марс също има експедиция и още една летеше натам… Какво ли е станало…

Един от войниците извика уплашено. Беше се свил на дъното на дупката и сега се подаде, стиснал нещо, от което капеше кръв.

— Ръка — безизразно каза Ръди. После се преви и повърна.

— Прилича ми да е работа на някой хищник — каза Джош.

За Бисиса първата сутрин бе най-тежка.

Предполагаше, че комбинацията от възбуда и последствията от шока й бяха позволили да издържи до края на първия ден след онова, което бяха нарекли Хроносрив. Но късно вечерта, след като ги настаниха в една стая, отделена им по нареждане на капитан Гроув, тя почти не можа да заспи. Все пак накрая се унесе — и на сутринта се събуди и осъзна, че все още е тук и случилото се не е само кошмарен сън. На втората нощ, по настояване на Абди, отвори пакета си с неприкосновен запас. Напъха си тапи в ушите, сложи си превръзка на очите и глътна цяла таблетка „Халцион“ — Кейси го наричаше „Синият бомбардировач“. След това спа непробудно цели десет часа.

Но дните се нижеха един след друг, а Бисиса, Абдикадир и Кейси продължаваха да стоят в крепостта Джамруд. Никой не отговаряше на повикванията им на военните радиочестоти, телефонът на Бисиса все така се оплакваше от липса на връзка с мрежата, не се появяваха спасителни екипи в отговор на автоматичните сигнали на радиофаровете, нямаше надежда Кейси да получи квалифицирана медицинска помощ. А и в небето не се виждаше зловещата гъба на радиоактивен облак.

През по-голямата част от времето тя тъгуваше за дъщеря си Мира. Нямаше с какво да запълни времето си, за да забрави болката.

А междувременно животът си течеше. През първите няколко дни, след като стана ясно, че екипажът на Птичката няма враждебни намерения, войниците престанаха да ги държат под наблюдение, но Бисиса подозираше, че капитан Гроув е твърде предпазлив, за да ги остави без надзор. Във всеки случай не им позволяваха да припарват до склада, където държаха всички техни оръжия — пистолетите, автоматите и сигналните ракети, взети от Птичката. Изглежда, помогна фактът, че Кейси е белокож американец, а те са от „съюзнически“ на Британия нации. Щеше да им е много по-трудно, ако бяха руснаци, китайци или германци, каквито имаше доста в базата на ООН. Не беше никак лесно непрестанно да се съобразява с всички тези странни противоречия, произхождащи от различията между хората от деветнайсети и от двайсет и първи век. Всичко това й се струваше нереално, имаше чувството, че се намира в някакъв гигантски мехур. Още по-странно бе как всички останали приемаха положението, сякаш е нещо естествено — дори присъствието на австралопитека и малкото.

Абдикадир обясни нещата така:

— Не смятам, че англичаните разбират какво става. Всъщност, в интерес на истината, ние също нямаме никаква представа. Знаеш ли, когато Хърбърт Уелс през 1895 година публикувал „Машина на времето“, което в тази времева зона ще стане след десет години, — му трябвали цели двайсет страници, за да обясни какво точно прави машината. Не как го прави, разбираш ли, а какво представлява. Ние имаме зад гърба си известен период на културизация. След век и половина научна фантастика двамата с теб сме добре запознати с идеята за пътуване във времето и можем веднага да приемем всички произхождащи от нея последствия, колкото и странни да са те. Но това не важи за тези англичани от Викторианската епоха. За тях дори „Модел Т2“ на форд ще е приказна машина от бъдещето.

— Сигурно си прав. Вероятно умовете им просто не са в състояние да схванат това разместване във времето… Но ако Уелс беше тук… чакай, той не е ли посещавал Индия? Та имам предвид, че сигурно щеше да приеме последствията, за които говориш.

Но и тези разговори не бяха в състояние да й помогнат. Може би и Абдикадир се чувстваше странно като нея, но умееше по-добре да го скрива.

От друга страна, Ръди й съчувстваше за обърканите мисли. Дори й призна, че понякога и той имал халюцинации.

— Когато бях малък, веднъж ме завариха на двора да ритам едно дърво. Никой не можа да разбере защо го правя, а аз просто исках да проверя дали то не е баба ми! А когато бях в Лахор, пипнах малария и в пристъпите на треска ме спохождаха „сини дяволи“. Така че и аз като теб съм преследван от свръхестественото. Но ти — той се наведе напред и я погледна през кръглите си очила, — ти си напълно реална за мен. Ще ти кажа какво е спасението — работи! — Той вдигна изцапаните си в мастило пръсти. — Често работя по шестнайсет часа на ден. Работата е най-добрата защита от ударите на живота…

Какво по-странно от това — да получава съвети, като в кабинет на психотерапевт, но от самия Ръдиард Киплинг. Тази мисъл само я накара да се чувства още по-объркана.

— Ей, задник, пикае ми се. — Това беше Сейбъл, разбира се: викаше от спускателната капсула. Коля се събуди. Беше поредният ден на орбита.

Беше сънувал дома си, Надя и момчетата. Увиснал в спалния чувал като прилеп, заобиколен от мъждукащото сияние на аварийните светлини, той изгуби няколко секунди, преди да се ориентира. „Ох, още съм тук!“ В разпадащия се кораб на околоземна орбита, в полет, който сякаш никога нямаше да приключи. За един кратък миг му се дощя да се върне в съня.

Намираше се в жилищния отсек на кораба, където бяха струпали скафандрите, заедно с ненужните вещи и отпадъците от станцията, които така и не бяха изхвърлили. Нарочно се бе върнал тук, защото долу в капсулата бе твърде тясно и от това напрежението помежду им само нарастваше. Самотата бе известно удобство въпреки тежката миризма на „казашки ботуши“, както я бе определила Сейбъл.

Той изпъшка, извъртя се на една страна, измъкна се от спалния чувал и се придърпа до тоалетната. Отвори я от стената, където бе вградена, и включи помпата, която трябваше да изсмуче отходните продукти и да ги изхвърли в космоса. След като си дадоха сметка, че ще се наложи да останат на орбита по-дълго, отколкото предполагаха, първата им работа бе да изровят тази сгъваема тоалетна изпод купчината боклуци — спускането им до повърхността трябваше да продължи само няколко часа, в които не се предвиждаха почивки за прескачане по нужда. Но тази сутрин му отне малко повече време, за да свърши работата. Беше дехидратиран, урината му бе гъста, почти болезнено кисела и сякаш неохотно излизаше от тялото му.

Беше само по бельо и се разтрепери. За да спести от енергийните запаси на „Союз“, Муса бе наредил да изключат всички системи освен животоподдържащите, които също работеха в минимален режим. Ето защо корабът ставаше все по-студен и влажен, а по стените се отлагаше черна плесен. Въздухът бе тежък, изпълнен с непоносима смрад и множество микрочастици, които се рееха свободно и дразнеха очите и носа. Коля смъркаше непрестанно — веднъж преброи двайсет подсмърквания за една минута.

Десетият ден. Днес щяха да изпълнят поредните шестнайсет безсмислени завъртания около Земята, с което общият им брой, откакто бе замлъкнала станцията и наземният екип, щеше да достигне сто и шейсет.

Нагласи еластичните гривни върху глезените си. Целта им бе да забавят кръвотока към периферията и да компенсират някои нарушения в разпределението на телесните течности, дължащи се на липсата на гравитация. Пъхна се в комбинезона — не своя, а нечий чужд, който бе открил сред купчината изхвърлени отпадъци на борда.

Когато най-сетне се появи в спускателната капсула, нито Муса, нито Сейбъл го погледнаха. Обстановката си оставаше все така нажежена. Щом се настани в креслото си, Сейбъл се измъкна нагоре през люка и Коля я чу да тропа в жилищния отсек.

— Закуска — изръмжа Муса и побутна един поднос във въздуха към Коля. Върху подноса бяха подредени тубички и консерви с храна, някои отворени и полуизядени. Отдавна бяха привършили ограничените запаси, с които разполагаха на борда на капсулата, и бяха преминали на неприкосновения запас.

Всъщност никой от тримата не изпитваше особен глад. Една от причините беше безтегловността. Коля жадуваше за топла храна, каквато не бе вкусвал, откакто напуснаха станцията.

Муса отново се бе захванал с неуморните призиви по радиостанцията:

— Стерео-едно, тук Стерео-едно…

Естествено отговор нямаше, колкото и часове да отделяше за тази задача. Но какъв друг избор имаха?

Междувременно Сейбъл щъкаше на горния етаж. Беше открила частите на един стар радиопредавател, използван от някой от космонавтите за връзка с радиолюбители, най-вече младежи. Общественият интерес към станцията отдавна беше намалял до минимум и остарялата екипировка се демонтираше и сваляше на Земята. Сега обаче Сейбъл се опитваше да вдъхне живот на радиоапарата. Надяваше се да улови някакви сигнали, дори да може да излъчва на вълни, на каквито конвенционалните радиопредаватели не работеха. В началото Муса естествено взе да мърмори за необходимостта да се пести енергия, но после, изглежда, осъзна, че това е един от начините да се отърве поне за известно време от досадното присъствие на американката. А и Коля този път я подкрепи:

— Кой знае, може пък да се получи нещо.

Коля се наведе напред и натисна клапата на резервоара с питейна вода. Мехур с диаметър няколко сантиметра се отдели от крана и се понесе плавно към лицето му. Муса го следеше намръщено — със сигурност щеше да му се скара, ако похаби дори една-единствена капка, тъй като запасите им бяха ограничени. Коля отвори широко уста и мехурът се прилепи върху езика му и бързо започна да се топи. Тъй като бе предназначен за кратковременни полети, „Союз“ не разполагаше с инсталация за рециклиране на течностите. Сейбъл предложи да въведат воден режим, но Муса се възпротиви. „Дори когато си в пустинята, не пестиш водата. Пиеш толкова, колкото ти е нужно. Няма друг начин…“ Може да беше прав, може би не, но водата лека-полека привършваше.

След като утоли жаждата си, Коля размаза на върха на показалеца си няколко капки паста и почна да си почиства зъбите. Пастата беше сладникава и той я поглъщаше с удоволствие на малки порции. Единственото, което го измъчваше, бе, че не може да се измие. Не се съмняваше, че се е вмирисал като „казашките ботуши“ на горния етаж.

Муса продължаваше с напразните усилия да се свърже с наземния екип. Коля се върна към заниманието, което сам си бе измислил — да наблюдава и изучава Земята. Правеше го още докато бяха на станцията и това му помагаше да се бори с усещането за изолация. Нещо, на което не можеха да разчитат например членовете на Мароканската експедиция. За Коля Земята бе голяма… и почти пуста.

Половината на всяка обиколка ги откарваше над огромната водна шир на Тихия океан, наподобяваща небесна синева, но обърната наопаки, прекъсвана от малките точици на разпилени острови или зареяни кораби. Дори континентите не показваха признаци за човешка дейност — Азия и Северна Африка бяха покрити от пустини, сред които преди понякога мъждукаха пламъчетата на лагерни огньове. Човешките поселения бяха ограничени в крайбрежните райони или речните долини. Големите градове като Москва, Париж или Ню Йорк бяха изчезнали от лицето на Земята, на тяхно място се виждаха само гъсти непроходими гори.

Това, което го впечатли най-много, бе тази почти непозната планета, която сякаш очакваше да бъде завладяна и покорена отново. В сравнение с нея се чувстваше мъничък и нищожен.

Очертанията на континентите, такива, каквито ги виждаше от орбита, изглеждаха непроменени. На всеки деветдесет минути той можеше да наблюдава как слънцето се издига над извивката на планетата и лъчите му менят цветовете си от червени до оранжеви и накрая светложълти.

Но същите тези лъчи озаряваха много странни и необясними неща.

Имаше промяна във формата на полярните шапки. Виждаше съвсем ясно огромни глетчери, които се спускаха от Хималаите към околните долини, проправяйки си път през планините. Сахара, на свой ред, бе изгубила монолитността си. Тук-там се виждаха зеленикавожълтите петна на просторни оазиси, които може би достигаха до петдесет километра дължина и имаха почти прави страни. По същия начин Коля откри светложълти петна на пустинни участъци сред джунглите на Южна Америка. Светът изведнъж се бе преобразил в несръчно съшито палто. Но той скоро забеляза, че странните зеленикави петна в пустинята започват да избледняват и че с течение на дните растителността в тях повяхва.

И ако промените в природата бяха относително незабележими, въздействието, което същите тези промени оказваха върху човечеството, бе драматично.

И преди дневно време от орбита трудно се различаваха големите градове. Но сега не се виждаха дори пътищата, които прорязваха червения център на Австралия, а Англия и Европа бяха скрити от гъсти гори. Коля успя да разпознае устието на Темза — изглеждаше по-широко, но нямаше и следа от Лондон. Веднъж обаче мярна яркооранжево сияние насред Северно море, което можеше да е от пламъка на нефтена платформа. Димът от него се стелеше в посока към Западна Европа. Но най-потискащото бе пълното радиомълчание. Нямаше никакъв отговор на запитванията на Муса, нито следа от кораби или самолети.

И ако дневната страна на света изглеждаше променена до неузнаваемост, гледката на нощната бе направо потискаща. Изчезнали бяха заревата на мегаполисите, които обхващаха като сияещи огърлици по-голямата част от континентите. Сякаш нечия невидима, но гигантска ръка ги бе угасила в миг.

И все пак с времето Коля откри известни признаци на човешка дейност. Освен лагерните огньове в Сахара забеляза и други, по-гъсти, в Централна Азия, близо до границата с Монголия. Имаше дори някакъв град на територията на Ирак, но беше малък, изолиран и нощните му светлини едва се забелязваха, което сочеше, че са от фенери и огньове, а не от електричество. Сейбъл се кълнеше, че забелязала някакво селище в района на Чикаго, а веднъж целият екипаж на „Союз“ имаше възможност да наблюдава поредица от ярки проблясъци по западното крайбрежие на Щатите, но те се оказаха реки от лава, бликащи от тектоничен разлом, които скоро бяха скрити под огромни облаци пепел.

На пръв поглед изглеждаше, че човечеството е изчезнало, това бе всичко, което можеха да кажат, наблюдавайки Земята от орбита. За Коля това означаваше, че е изгубил семейството си.

Екипажът обсъждаше предпазливо причините, които биха могли да доведат до тази метаморфоза. Най-вероятната бе глобален военен конфликт, но ако беше така, трябваше да уловят предавани по радиото военни команди, да забележат блясъците на изстреляните в небето междуконтинентални ракети, да чуят призиви за помощ, да видят горящи градове. И каква бе тази сила, която би преместила гигантски ледени блокове или цели райони от джунгла и пустиня на други места?

Подобни разговори обикновено не стигаха доникъде, може би защото не им достигаше въображение да измислят други причини, или понеже се бояха, че като обсъждат промените, ще ги превърнат в реалност.

Коля полагаше усилия да мисли аналитично. Външните камери на „Союз“ работеха безупречно. Предназначението им бе да заснемат станцията, но с лека настройка Коля успя да ги извърти така, че да се обърнат към Земята. Орбитата на „Союз“ не покриваше цялата повърхност, но въпреки това обхващаше достатъчно голяма площ, която да бъде наблюдавана, изследвана и заснета. Коля се зае да създаде обширно фотографско досие на всичко, което ставаше там долу. Освен това работата му помагаше да забрави чувствата си. Въпреки това понякога му се струваше странно, че в електронната памет на „Союз“ се съдържат и снимки от станцията — същата тази станция, която бе изчезнала, изгубена сред странните промени, на които бяха свидетели.

Сейбъл настояваше да й каже какъв е смисълът на подобни детайлни проучвания. Тя например работеше върху радиото със съвсем практична цел — да открие долу някой, който да е оцелял. Но каква полза щяха да имат от снимките? Коля не намираше за нужно да й обяснява. Бе изпълнен с увереността, че това, което върши, е важно.

Пък и какво друго му оставаше да прави, след като бе изгубил жена си и децата?

Климатът също търпеше непрестанни промени — огромни циклони от ниско налягане развълнуваха океаните и ги вдигаха срещу бреговете, озарявани от блясъците на електрически бури. Тези бури също бяха малки чудеса, светкавиците им понякога се разпалваха като верижна реакция и обхващаха територията на цели континенти. Облаците, които нерядко закриваха екватора, се издигаха нагоре толкова високо, че на Коля му се струваше, че могат да стигнат до тях.

Когато гледката долу ставаше твърде непоносима или неразбираема, Коля се обръщаше към своето лимоново дръвче. С размери на бонзай, това дръвче бе един от малкото му успешни експерименти на „Союз“. Някой ден, мечтаеше си преди Коля, хората ще летят в космоса и ще се наслаждават на пресни плодове благодарение на неговите опити. Всъщност след промените подобни полети изглеждаха невъзможни, но дръвчето бе останало. Коля го повдигаше към илюминатора, за да го окъпе в лъчите на слънцето, а след това разпръскваше от скъпоценната вода върху листата му. Като се наведеше към тях, усещаше свежото им ухание и това го изпълваше със спомени за Земята.

Причудливият променил се свят под тях контрастираше с познатата до болка и по кухненски уютна вътрешност на „Союз“ и това пробуждаше в него неуловимото усещане, че гледката зад илюминатора е по-скоро представление, отколкото жестока реалност.

Бисиса трябваше да поеме на разузнавателен обход със своя малък отряд. Тръбата я разбуди още в ранни зори и тя се надигна сънено: тялото й все още не беше привикнало към промяната на тази времева зона.

След кратка закуска отрядът, който се бе снабдил само с най-необходимата екипировка, се строи на двора. Бяха двайсетина войници, повечето сепои, под командването на новоназначения капрал Батсън, които трябваше да придружават Бисиса, а също и Джош и Ръди — те бяха настояли да се присъединят към отряда. Всички бяха пешаци: капитан Гроув, изглежда, нямаше никакво намерение да излага на риск ограничения брой мулета, с които разполагаше в крепостта. Всъщност в началото Гроув не прояви особено желание да позволява на журналистите да тръгнат с отряда. Но от известно време нямаше никакви признаци от размирните пущуни, не се виждаха и селата им на изток. Накрая Гроув склони да пусне Ръди и Джош, но подчерта, че в отряда ще се спазва строга дисциплина.

И така, те тръгнаха. Не след дълго Джамруд изчезва зад хоризонта и отрядът се озова сред безжизнената пустош. Беше десетият ден от катастрофата на вертолета.

Местността бе трудно проходима. Налагаше се да катерят голи хълмове, които не бяха нищо повече от планински пустинни участъци. По обед жегата стана непоносима, въпреки че беше март — ако действително беше март, разбира се. Войниците казаха на Бисиса, че въпреки жегите нощите в пустинята са ужасно студени. Можеше да разчита единствено на своя летателен комбинезон, който бе пригоден за всякакви условия. За разлика от нея, войниците бяха зле екипирани, с техните шевиотни куртки, тропически шлемове и тежки шинели, на всичко отгоре натоварени с пушки, амуниции, храна и вода. Но мъжете не се оплакваха. Изглежда, бяха свикнали и с екипировката си, и с несгодите на природата.

Според предварително установения начин на действие Батсън изпращаше регулярни съгледвачески двойки, които разузнаваха местността напред и встрани. Това значително забавяше придвижването им на север, но Батсън бе твърдо убеден, че трябва да се пазят от набезите на пущуните.

Докато се придвижваха, се натъкнаха на още Очи. Имаше по едно на всеки няколко километра — висяха на еднакво разстояние над земята и поне на пръв поглед изглеждаха също като онова в Джамруд. Батсън отбелязваше грижливо положението им на картата. Никой освен Бисиса не им обръщаше внимание. Тя откри, че се чувства някак странно, когато се извръща с гръб към тях, сякаш наистина бяха очи, които я гледаха.

— Какво място само! — оплака се Ръди, когато пресичаха една особено потискаща местност. — А ние сме шепа нещастници, захвърлени на края на света. Не мога да разбера за какво й е на Империята да завладява подобни страни?

— Трябва да се научиш да мислиш като военните, Ръди — отвърна тя. — В армията дисциплината стои над всичко. По-важно е изпълнението на заповедта, отколкото онова, което тя ще донесе. Пък и британската армия винаги се е славила с добра дисциплина. Както и с напредничаво оборудване. Дори във ваше време сте разполагали с телеграфи и железници — все неща, необходими, за да може да се осъществява така нареченото „бързо реагиране“.

Той кимна.

— Нещо, което дълго е позволявало на обитателите на един малък остров да доминират над целия свят.

Ръди беше наистина приятен събеседник. Не беше войник, нито ставаше за войник. Непрестанно се оплакваше — че го болят краката, очите или сърцето, че го стяга гърбът, че го измъчват бъбреците. Но това не му пречеше всеки път, когато спираха за почивка, да си намери сянка и да продължи с нахвърлянето на записки или стихчета в джобния си бележник. Нерядко, когато съчиняваше стихове, си тананикаше някаква мелодия, която му служеше за ритъм.

Бисиса все още не можеше да повярва, че това е той. От своя страна, Ръди непрестанно упорстваше да научи повече за бъдещето си.

— Нали вече го водихме този разговор — отвръщаше уморено тя. — Защо трябва да ти обяснявам всичко отначало? Не разбираш ли, че и за мен е трудно да свикна с мисълта, че си тук — пред мен?

— Защо?

— Защото виждам двама души, Ръди. Единият си ти — от плът и кръв. А вторият е сянката на Ръдиард Киплинг, погледната от бъдещето.

— Божичко! — намеси се Джош. — Не бях помислял за това.

— А освен това — тя махна с ръка — сега всичко се е променило. Никой не знае какво бъдеще те очаква. И нас също.

— Така е — съгласи се Ръди. — Но ако моето бъдеще се е превърнало в химера, защо да не ми разкажеш какво е било?

Бисиса поклати глава.

— Ръди, не ти ли стига, че те познавам, макар да идвам от сто и петдесет години в бъдещето?

— Вярно, много хора биха дали мило и драго да им кажат същото и сигурно трябва да съм ти благодарен, задето ми го разкриваш.

— Знаеш ли, Ръди — намеси се Джош. — Не ти дава мира суетата, това е. Бисиса, откакто го познавам, той живее с дълбоката увереност, че е предопределен за велики дела. Сега просто иска да разбере какви са били тези дела. Няма да се учудя, ако си въобразява, че цялата тази грандиозна промяна е станала заради него.

Ръди обаче не му се разсърди.

По някое време през първия ден се натъкнаха на още едно странно явление. Стигнаха разлом, който прорязваше земята и наподобяваше стъпало, защото от другата страна теренът бе с около половин метър по-висок. Вертикалната стена на „стъпката“ бе идеално гладка и полирана, а разломът се простираше в права линия от хоризонт до хоризонт. Не беше никак трудно да се покатерят върху него, но войниците се колебаеха суеверно.

Джош застана до Бисиса и попита:

— Какво според теб е това? Изглежда, сякаш някой е залепил два различни свята един за друг.

— Мисля, че е точно това, Джош — промърмори тя и се наведе към стената на „стъпката“. — Намираме се в тектонично активен регион — Индия настъпва към Азия. Ако вземеш две късчета земя, отделени едно от друго с няколкостотин хиляди години във времето, ще се натъкнеш на точно такава разлика в нивата…

— Не те разбирам — призна Джош.

Тя се изправи и отърси прахта от панталоните си. След това, без никакво колебание, скочи върху следващия пласт и измина няколко крачки навътре — в бъдещето, или в миналото.

— А ти какво очакваше? — промърмори си под нос. — Да ги дели силово поле?

Джош и останалите я последваха.

Нищо не беше както преди. Вече почти нямаше ден, в който небето да не става арена на странни явления и вихрушки. Джамруд непрестанно беше заливан от поройни дъждове, които се появяваха сякаш изневиделица. Сепоите непрекъснато се оплакваха, че не били виждали такова време.

Британските офицери си имаха достатъчно други проблеми, за да се занимават с времето. Тревожеха ги докладите на съгледвачите, които съобщаваха за придвижване на грамадна армия на югозапад.

Ала въпреки затрудненията си изгнаниците в Джамруд непрестанно научаваха различни неща за този нов свят, благодарение на екипажа на „Союз“, който продължаваше да обикаля в орбита около планетата и да изпраща изображения до импровизираната от Кейси радиостанция. За преработката и подаването на изображенията Кейси бе разглобил половината от таблото на Птичката.

Снимките на този разкъсван от непрестанни бури свят въздействаха по различен начин на всички. За Бисиса, Кейси и Абдикадир, въпреки тревожната информация, те бяха нещо обичайно, още един начин да онагледят света, който обитаваха. Скоро обаче „Союз“ щеше да се приземи и този източник на информация щеше да бъде прекъснат.

Що се отнася до хората от 1885-а година, Ръди, Джош, капитан Гроув и останалите в началото не можеха да откъснат втрещени погледи от това поредно чудо на науката от бъдещето. Но след като попривикнаха, британците бяха запленени от красотата на света, който обитаваха, погледнат от космоса. Макар че „Союз“ се намираше само на няколкостотин километра над повърхността, някои познати гледки като дъгата на извития хоризонт, струпани пухкави облаци или източената линия на Индийския полуостров им подсказваха, че това, което виждат, наистина се предава от космоса.

— Никога не съм си представял, че е възможна подобна божествена перспектива — бе коментарът на Ръди. — О, аз си давах сметка колко е голям светът, но тази представа бе някак абстрактна, лишена от изображение. Никога обаче не съм я чувствал ей тук! — Той се тупна по корема. — Колко дребни и маловажни са хорските дела — колко мънички и незначими са нашите страсти и желания. Та ние сме като мравки!

Но хората от деветнайсети век скоро надмогнаха първоначалното си смущение и се научиха да интерпретират онова, което виждаха — дори скованият и резервиран на пръв поглед капитан Гроув изуми Бисиса с гъвкавостта си. Само след няколко дни възбудената и шашардисана тълпа около Кейси стана много по-спокойна и уравновесена.

Бисиса се постара да прехвърли по-интересните изображения в паметта на телефона си. Разбираше колко скъпоценна е подобна информация. Много дълго тези изображения щяха да са единственото, с което щяха да разполагат, за да знаят какво става отвъд хоризонта. Освен това бе съгласна с космонавта Коля, че трябва да разполагат с достоверни записи на онова, което става. В противен случай хората можеха да се усъмнят, че някога светът е бил различен.

Но телефонът си имаше своя програма.

— Искам да ми покажеш звездите — настояваше той с едва доловим шепот.

Ето защо всяка вечер тя го поставяше на една издатина, откъдето камерата му да следи нощното небе. Тези наблюдателни сеанси продължаваха дълги часове, през които телефонът очакваше търпеливо иззад скупчените облаци да надникнат звездите.

Една вечер, когато Бисиса седеше до телефона, откъм крепостта се приближиха Абдикадир, Джош и Ръди. Абдикадир носеше поднос с напитки, лимонада и подсладена вода.

Ръди вече беше свикнал с идеята за телефона и онова, което правеше той. Като сравняваше позициите на звездите спрямо астрономическите карти, които се съдържаха в паметта й, малката машинка беше в състояние да определи датата.

— Също като звездобройците от Вавилон — подметна той.

Джош седна близо до Бисиса. Очите му бяха черни като спускащата се нощ. Не беше красавец — имаше слабо лице, щръкнали уши и на бузите му излизаха трапчинки, когато се усмихваше, но устните му бяха пълни и чувствени. Бисиса го харесваше като мил и загрижен спътник, но същевременно я глождеше неясно чувство за вина пред Мира. Сякаш я предаваше с това, че поне за момента му отдаваше предпочитания.

— Как мислиш, дали и звездите в небето са си сменили местата? — попита той.

— Не зная, Джош — отвърна Бисиса. — Може би онова горе не е нашето небе, нито вашето. Може да не е ничие всъщност. Точно това се опитвам да разбера.

— Но сигурно през двайсет и първи век имате по-ясна представа за строежа на космоса — намеси се Ръди. — А също и за времето и пространството.

— Да — каза Джош. — Може да не знаете защо се е случило всичко това, но поне бихте могли да изясните как е станало.

— Прав си — съгласи се Абдикадир, — но ще ни е малко трудно да ви обясним доста неща, след като не сте чували за теорията за относителността, особено специалната й част.

— Специалната какво? — погледна го объркано Ръди.

Този път се намеси телефонът, с дрезгав глас:

— Опитай с преследването на светлинен лъч. Било е достатъчно дори за Айнщайн…

— Точно така — рече Бисиса. — Джош, помисли върху това. Когато те гледам, не те виждам точно такъв, какъвто си сега. Виждам те какъвто си бил в съвсем близкото минало, преди нищожни частици от секундата — времето, необходимо на лъча да достигне до мен.

— Дотук е съвсем ясно — отвърна Джош.

— Да предположим сега — продължи окуражено Бисиса, — че проследя светлинния лъч, който се отразява в лицето ти, и се понеса все по-бързо и по-бързо. Какво ще видя?

Джош сбърчи вежди.

— Ще бъде като два бързи влака, от които единият надминава другия. Само че от гледна точка на всеки от тях другият ще се движи бавно. — Той се усмихна. — Тогава щеше да видиш как устните ми се местят като глетчера горе в планината.

— Точно така — потвърди тя. — Дотук схвана всичко. И тъй, Айнщайн — той е бил физик от началото на двайсети век, при това велик — Айнщайн пръв е доказал, че това не е само оптически ефект. Светлината, Джош, е основен инструмент за измерване на времето. В конкретния случай колкото по-бързо летя аз, толкова по-бавно ще минава времето за теб.

— Защо? — попита Ръди и си помръдна мустака.

Абдикадир се засмя.

— Ръди, пет поколения учени след Айнщайн си блъскат главите над този въпрос, но така и не разполагат с подходящ отговор. Просто така е построена вселената.

Джош се ухили.

— Колко интересно — че светлината е вечно млада, неостаряваща. Значи е вярно, че Божиите ангели са създания от чиста светлина!

Ръди поклати глава.

— Ангели или не, всичко това ми се струва невероятно объркано. И какво общо има, ако смея да попитам, с нашето положение?

— Защото — продължи невъзмутимо Бисиса — в една вселена, където времето се нагласява към теб в зависимост от скоростта, с която пътуваш, представата за едновременност на събитията губи смисъл. Това, което е едновременно за Джош и Ръди например, може да не е за мен. Всичко зависи от това как се движим и как минава между нас светлината.

Джош кимна, но този път не изглеждаше толкова сигурен.

— И това не е само въпрос на време…

— Не на време, а на физика — прекъсна го Бисиса.

— Мисля, че разбирам — рече Джош. — С други думи, точно тази теория обяснява как две събития — едното да речем от 1885 година, а другото от 2037-а, могат да се случват едновременно, да се докоснат, да се сближат…

— Като целуващи се влюбени? — прекъсна го подигравателно Ръди.

Бедният Джош се изчерви до уши.

— Но всичко това — взе думата Ръди — се описва от гледна точка на единия или другия наблюдател. От каква гледна точка обаче трябва да бъде наблюдаван нашият нов свят? От тази на Бога или от тази на Окото на времето?

— Не зная — призна Бисиса.

— Трябва да съберем повече информация — заговори неочаквано разпалено Джош. — Ако искаме някога да оправим нещата…

— Да бе — изсмя се презрително Ръди. — Точно така. Да оправим нещата! А защо да не предположим нещо друго? Например, че вашите шумни машини са нарушили катедралното спокойствие на вечността. Че вашите ужасни, унищожителни войни са разтърсили устоите на света такъв, какъвто го познаваме.

— Нима смееш да твърдиш — погледна го стреснато Джош, — че всичко това не е дело на природата, а на някакви свръхмогъщи същества? Дори че е наша грешка?

— Не е изключено — рече Бисиса. — Но лично аз се съмнявам. Джош, знаем все още твърде малко неща за строежа на света. Тъй че отговорът на този въпрос ще бъде отложен за далечното бъдеще.

Ръди обаче все още не смяташе темата за приключена.

— Кой беше онзи учен — Айнщайн ли казахте? Прилича ми на германско име.

— Бил е немски евреин — уточни Абдикадир. — По ваше време е бил — чакай да пресметна — пет-шест годишно момче. Ученик в Мюнхен.

— Времето и пространството не могат да бъдат изкривявани — продължаваше да упорства Ръди. — В противен случай излиза, че на този свят няма нищо сигурно. Този Айнщайн влече света към разпадане. А сега ми казвате и че бил евреин, при това немски. Направо ще се пръсна от смях!

— Има едно нещо, Бисиса — обади се телефонът.

— Какво?

— Тау Кит.

— Какво е това? — подскочи Джош. — Аха, някаква звезда.

— Звезда, също като слънцето, на около дванайсет светлинни години от нас. Видях я да се превръща в свръхнова. Когато това стана обаче светлината й вече избледняваше, във всеки случай бе прехвърлила пика си. Продължи само няколко нощи, но…

Абдикадир дръпна замислено брадата си.

— И какво толкова странно намираш в това?

— Ами например, че е невъзможно — отвърна телефонът.

— Защо?

— Само двойните звезди се превръщат в свръхнови — необходима е допълнителна маса, за да бъде задействан процесът, който да доведе до избухване.

— А Тау Кит е единична звезда — каза Бисиса. — Как тогава се е превърнала в свръхнова?

— Ако искаш, провери в архивите — предложи телефонът.

Бисиса разглеждаше неуверено небето.

— Всичко това очевидно е отвъд нашите възможности в момента — заговори Ръди. — Затова ще е най-добре да се заемем с конкретните проблеми. Нали разчитахме този твой телефон да определи астрономическата дата? Кога ще се случи това чудно събитие?

— Ами попитай телефона. Той си има свои разбирания по въпроса.

Ръди се разсмя.

— Многоуважаема машино! Кажете ми, ако обичате, докъде ви доведоха изчисленията? Всъщност нареждам ви да го сторите!

— Бисиса… — промърмори телефонът.

Беше му въвела някои ограничения, за да не се раздрънка прекалено пред англичаните. Тя въздъхна.

— Ох, добре.

— Тринайсети век — отвърна телефонът.

— Какво? — Ръди подскочи.

— Не беше никак трудно да го изчисля. Измененията в позициите на звездите са почти незабележими, измъчваха ме само облаците, а очаквах някое лунно затъмнение, с което да определя точния ден.

— Тринайсети век, Бога ми — въздъхна Ръди и погледна към забуленото от облаци небе. — На шест века от къщи!

— А за нас — на осем — допълни мрачно Бисиса. — Но какво значение има това? Небето може да е от тринайсети век, но светът, в който се намираме, не отговаря на този период от историята на Земята. Джамруд например не би трябвало да го има тук.

— Може би — каза Джош — тринайсети век е само основата. Като долен пласт, върху който са подредени останалите фрагменти на времето.

— Съжалявам, че бях приносител на лоши новини — рече телефонът.

Бисиса повдигна рамене.

— Струва ми се, че всичко е много по-сложно, отколкото си го представяме.

Ръди се облегна на един камък, сплете пръсти зад тила си и погледна нагоре; облаците се отразяваха в кръглите му очила.

— Тринайсети век — повтори той замислено. — Какво чудесно пътешествие! Аз си мислех, че идвам на Северозападната граница и го смятах за голямо приключение, а се озовах в Средните векове! Признавам си обаче, че за момента не ми се струва чак толкова невероятно. Дори не ме е страх, че съм се изгубил. Като малък ме пратиха да прекарам лятото при настойници в Саутсий. Бях ужасно обиден, че родителите ми ме изоставят по такъв начин. Веднъж ме изоставиха родителите, а сега ме изостави Господ Бог! — завърши той огорчено.

За известно време се възцари тишина. Облаците постепенно изчезнаха и небето се покри с безброй звезди.

Абдикадир се обади пръв.

— Ръди, но ти сигурно си даваш сметка, че родителите ти са го направили за твое добро?

— Да не искаш да кажеш — сети се Джош, — че този, който е виновен за всичко това, Бог или някой друг, ни мисли доброто?

Абдикадир завъртя глава.

— Ние сме хора, а светът е променен от сили, които очевидно са свръхчовешки. Какъв смисъл да се опитваме да разберем мотивите, които се крият зад подобни сили?

— Е, добре! — Ръди махна с ръка. — И все пак има ли някой тук, който наистина вярва, че зад подобна промяна могат да се крият добри намерения?

Никой не отговори.

Изведнъж навлязоха в последната обиколка: може би последната обиколка около Земята, която въобще някога щяха да извършат човешки същества, помисли си Коля. Но беше време да се заемат с процедурите по подготовката за приземяване и тримата се захванаха за работа с такъв синхрон, с какъвто не бяха действали от началото на това странно пътешествие. Коля дори подозираше, че всички се радват на близкия край на полета.

Първата задача бе да натъпчат жилищния отсек с всичко, с което смятаха да се разделят — включително и почти изядените хранителни запаси. Сейбъл смъкна в спускателната камера малкия радиопредавател, тъй като можеше да им потрябва и след кацане.

След това дойде време да си сложат скафандрите. Коля нахлузи еластичните панталони, достатъчно плътни, за да ограничават кръвотока и да му попречат да изгуби съзнание, след като се приземят — неизбежен и крайно неудобен. След това дойде време на самия скафандър. Първо си пъхна краката през отвора в средата на предната част. Вътрешният гумиран пласт бе въздухонепроницаем, а външният, изработен от по-твърда материя, съдържаше множество джобове, ципове и копчета. В условия на земно притегляне би било почти невъзможно да си сложи всички тези закопчалки и подплънки, но в безтегловност задачата не се оказа толкова трудна. Беше свикнал със скафандъра, а и в случай на непредвиден инцидент той можеше да му спаси живота. Но след свободното реене из кораба сега му се струваше, че е прикован към вътрешността на тракторна гума.

След като нагласи скафандъра, той слезе в капсулата. Тримата отново заеха тесните кресла и се пристегнаха с коланите. Муса ги накара да нахлузят дори шлемовете и ръкавиците, след което направи проверка за херметичност на всички скафандри.

За последен път „Союз“ прелетя над Индия и се свързаха по радиото с Джамруд. Миниатюрният говорител, който Сейбъл бе прикачила към апарата, пропука и се оживи:

— … Отик вика „Союз“, обадете се. „Союз“, Отик, обадете се…

— Тук е „Союз“, Кейси — отвърна Муса. — Как е обстановката при вас?

— Вали проливно, но това няма значение. По-важното е как е при вас?

Муса огледа членовете на екипажа.

— Вързани сме като ярета за заколение. Проверката на системите приключи успешно. Готови сме за спускане.

— Не се тревожете. „Союз“ е стара бойна машина.

— Така си е. Ще ми е мъчно да се разделя с нея.

— Муса, сигурно знаете, че няма никакъв начин да ви проследим. Няма да знаем къде сте се приземили.

— Затова пък ние знаем къде сте — отвърна Муса. — Не се тревожи, приятелю, ще ви намерим.

— Ако Господ и Карл Маркс позволят.

На Коля изведнъж му се дощя връзката никога да не прекъсва. Те знаеха добре, че Кейси и останалите са изгнаници във времето също като тях и че са почти толкова безпомощни. Но Кейси поне беше човек от двайсет и първи век — гласът му сякаш идеше от дома.

— Трябва да кажа нещо — заговори Муса тържествено. — Кейси, Бисиса, Абдикадир — а също Сейбъл и Коля, — слушайте всички. Ние сме далеч от дома. Тръгнали сме на пътешествие, чийто характер ни е непонятен. За всички, струва ми се, е ясно, че този нов свят, съшит от различни парчета от времето и пространството, не е нашият свят. Той съдържа късчета от Земята, но това не е Земята, която познаваме. Така че е редно да го наречем с ново име.

— Какво например? — попита Кейси.

— Мислих за това — отвърна Муса. — Какво ще кажете за Мир? Да наречем тази планета Мир.

Сейбъл изпръхтя.

— Искаш да наречеш планетата на името на някаква стара руска станция?

Но Коля се намеси.

— Мисля, че разбирам. На руски „мир“ означава също и свят.

— Тук долу идеята се одобрява — рече Кейси.

— Тогава нека бъде Мир — каза Муса.

— Щом настояваш. — Сейбъл сви рамене. — Ето, че си кръстник на цял един свят. Какво значение има името, по дяволите?

— Знаете ли — промърмори Коля, — чудя се, къде ли щяхме да бъдем сега, ако не се намирахме високо в небето?

— Уф… — чуха гласа на Кейси, — стига сме… при… звали, че дъждът… ми… напълни яката.

— Губим сигнала — подхвърли Муса на Коля.

— Да… май… ви… губим…

— До скоро виждане, Кейси…

— … да ви посрещнем. Добре дошли във вашия нов… дом… добре… дошли на… Мир!

Сигналът прекъсна.

Малко след зазоряване Бисиса и Абдикадир се отправиха към лобното място на вертолета. Дъждът, започнал по някое време предната вечер, продължаваше да плющи — разравяше миниатюрни кратери в песъчливата почва. Абдикадир отметна качулката си, вдигна лице нагоре и си облиза устните.

— Солен е — рече той. — Някъде има голяма буря.

До една от стените на разбития вертолет бе построен платнен навес. Под платнището се бяха сгушили Кейси и неколцина англичани, които също бяха вир-вода. Единствено Сесил де Морган, който както обикновено бе издокаран в тъмнозеления си костюм, изглеждаше относително сух. Бисиса така и не се научи да го харесва, макар че понякога се възхищаваше на авантюристичната му натура.

Капитан Гроув бе поискал от Кейси да му докладва какво са открили до момента. Американецът бе надраскал върху стената на вертолета схематично изображение на света, а отпред, на един плетен стол, бе поставил екранчето на сваления от командното табло компютър.

— И така — поде той с делови тон на преподавател в колеж, — първо, голямата картина. — Десетината офицери и войници, които се бяха скупчили под платнището, не сваляха погледи от менящото се изображение на екранчето. Очертанията на континентите бяха сравнително познати. Но земята между тях беше истински пъзел от разноцветни парчета — от тъмнозелени, през кафяви и черни, до снежнобели, съответстващи на причудливата подредба на различните фрагменти от време, които се бяха появили върху повърхността на планетата. Съвсем малко хора бяха успели да преживеят Хроносрива. Нощната страна на Земята тънеше в почти пълен мрак и само тук-там мъждукаха слаби светлинни. Атмосферата пък не можеше да намери покой. Огромни въздушни маси се носеха над океаните, завихряха се около полюсите или се спускаха към вътрешността на континентите.

Кейси чукна с пръст по картата.

— Ние смятаме, че това тук са земни маси, които са били заменени, на фрагменти или отрязъци, от също такива земни маси, само че в друг период от времето. Доколкото можем да определим от тези изображения — „Союз“ за нещастие не е бил оборудван с апаратура за по-детайлно наблюдение, — почти няма промяна в разположението и формата на континентите. Въпреки това не е изключено в най-скоро време да станем свидетели на бурна вулканична активност от недрата на планетата.

Ръди вдигна ръка.

— Защо смяташ, че земните маси биха могли да се преместят?

— Уф, как да ти обясня. — Кейси поклати глава. — За теб германският учен Алфред Вегенер е още петгодишно момче. Тектонични плочи. Плъзгащи се континенти. Това е дълга история. Просто ми повярвай.

— А какъв период обхващат, Кейси? — попита Бисиса.

— Не повече от два милиона години.

Ръди се засмя.

— Само два милиона години — и това ако не звучи обнадеждаващо!

— Отрязъците — продължи невъзмутимо Кейси — включват както атмосферата над тях, така и подлежащите земни пластове на дълбочина, която за момента не можем да определим. Не е изключено да достигат до самия център.

— И всеки от тези отрязъци — обади се Гроув — е със съответстващата растителност, животни и дори въздух отгоре?

— Нещо такова. Резките промени във времето се получават от взаимодействието между тях. — Той чукна с пръст по екрана, на който се виждаше зараждането на огромна тропическа буря над Атлантика близо до Централна Америка. — Някои от тези отрязъци са от зимни периоди, други от летни. Земният климат е минавал през най-различни цикли — от ледени епохи до тропическо лято, — но сега всичко това е смесено. Топлият въздух се издига над студения и това поражда силни ветрове; освен това в него се съдържа по-голямо количество пара, която при охлаждането си се превръща в дъжд. И така нататък — все причини времето да се разваля непрестанно.

— На каква височина достигат промените? — попита Абдикадир.

— Това също не знаем — отвърна Кейси.

— Но не до Луната — подметна Батсън. — Инак тя отдавна щеше да се разпадне и да се разлети във всички посоки.

— Правилна мисъл. — Кейси учудено повдигна вежди. — Не бях помислял за това. Знаем обаче, че достигат ниската околоземна орбита.

— „Союз“ — обади се Бисиса.

— Точно така. Бис, техните часовници показват същото, каквото и нашите — с точност до секунда. Вероятно, по някаква случайност, са били точно над нас, когато ни е ударил Хроносривът, и затова сега сме заедно. — Той почеса месестия си нос. — Опитваме се да картографираме отделните фрагменти и на някои места вече можем да се похвалим с известен успех. Ето, Сахара например… — Той показа зеленикави петна насред жълтата пустиня, повечето с неравни очертания, но някои с геометрически правилни страни. — Някои парчета в пустинята си приличат ужасно, въпреки че датират от съвсем различни периоди. И все пак е възможно да се определи точната им възраст, ако се съди по геоложките промени.

Той се обърна и нарисува върху Централна Африка голяма тебеширена звезда.

— Това, изглежда, е най-старият от всички фрагменти. Личи си по ширината на Разломната долина… И вижте тук — Сахара не се простира толкова на юг, колкото по наше време, освен това има езера и зелени петна. — Заредиха се още изображения. — Изглежда, по-голямата част от Азия е от последните няколко хиляди години. Из степите се виждат разпръснати човешки поселения, но все от отминали епохи — само дим от лагерни огньове и никакви електрически светлини. Най-голямата концентрация на хора е тук. — Той чукна с тебешира върху един район северно от Китай, в Източна Азия. — Но не знаем кои са те.

Кейси продължи със странния урок по география пред смълчаната и объркана публика. Австралия имаше екзотичен изглед. Централната й част бе изгоряла червеникава пустош, също както във времето на Бисиса, а по крайбрежието и по долините на реките имаше гъста зеленина. Ала няколко снимки, направени с максимално увеличение, показваха странни обитатели на този откъснат континент — нещо подобно на хипопотам насред обрасла с храсти река, както и стадо непознати високи животни, които, изглежда, бягаха, подгонени от невидим хищник. „Дали пък не е някакво гигантско кенгуру?“, помисли си Бисиса. Австралия очевидно се бе върнала към девствения си период преди появата на хората. От своя страна, Южна Америка бе окъпана в зеленина — дъждовната гора, която във времето на Бисиса почти бе изчезнала, сега се простираше от единия бряг до другия.

В Северна Америка огромен леден къс захлупваше северната и източната част — от полюса до Големите езера.

— Ледът в този регион — обясни Кейси — произхожда от различни периоди. Ако се вгледате, ще видите цепнатините между отделните фрагменти. — Той им показа увеличени снимки на полярната шапка, която наподобяваше накъсан и смачкан лист хартия. Виждаха се глетчери, надвиснали над отвесни ръбове, езера от разтопени снегове и мътни реки — всичко това се спускаше неумолимо на юг. Нямаше и следа от човешка дейност, но Бисиса си спомни, че хората бяха заселили американския континент доста по-късно.

— А какво ще кажеш за Аляска? — попита Абдикадир. — Очертанията й ми се струват малко странни.

— Защото се простира през Берингово море. Нали знаете, че някога Азия и Америка са били свързани със суша. По такъв начин хората за първи път са попаднали в Северна Америка. Но сега провлакът е прекъснат — морето си е пробило отново път.

— А Европа? — сети се Ръди. — Къде е Англия?

Кейси им показа Европа. По-голямата част от континента бе покрита с гъста зелена гора. Само в по-откритите южни части на Франция, Испания и Италия се мяркаха селища, но това бяха само малки, разпръснати селца. Може би дори не бяха заселени от хора, а от техните далечни предци — неандерталците. И тук ледената шапка достигаше почти до средата на континента и отрязваше Шотландия от останалата част на британския остров.

— Няма я. — Ръди увеси нос. Бисиса се изненада, когато зърна в очите му сълзи.

— Стегни се, младежо — скастри го капитан Гроув. — Ще прочистим тази проклета гора и ако трябва, ще създадем нова история. Ще видиш.

Ръди кимна, но изглежда, не можеше да отрони нито дума повече.

Кейси наблюдаваше тази мелодрама с ококорени очи. След това продължи:

— Ще премина към най-същественото. По данни от „Союз“ има само три места върху цялата проклета планета, където се забелязват признаци за развита технологична цивилизация — и едното от тях е тук. Това е второто… — Той чукна с тебешира върху южната част на езерото Мичиган.

— Чикаго! — подскочи Джош.

— Точно така. Но не храни кой знае какви надежди. Вижда се плътно заселен град — доста дим, вероятно от заводи, дори нещо като параходи в езерото. Но никакъв отговор на сигналите от „Союз“.

— Може да са от някой период преди откриването на радиото — отбеляза Абдикадир. — Освен това си имат предостатъчно проблеми. Районът им е заобиколен от лед. Нямат плодородна земя, нито някой, с когото да търгуват.

— А къде — сети се Бисиса — е третото място?

Кейси извика на екрана изображение на Близкия изток.

— Тук. Това е малко градче и вероятно по-старо от Чикаго. Интересното обаче е, че точно от него „Союз“ е засякъл радиосигнали. Единственото място на планетата, освен нас. Сигналът е бил доста мощен, с периодичен характер.

— Радиофар може би? — рече Абдикадир.

— Може би. Но не от нашето време.

Бисиса се наведе към екрана. Градчето бе разположено сред зелена долина, вероятно обработена земя, защото бе нашарена от прави синкави канали.

— Мисля, че това е Ирак — рече тя.

— Това — намеси се Сесил де Морган — е Вавилон.

— Вавилон живее отново! — провикна се Ръди.

— И това е всичко — приключи Кейси. — Ние и сигналът от Вавилон.

Всички потънаха в мълчание. Вавилон — самото название се струваше на Бисиса странно. Зави й се свят от неизмеримите възможности на чутото.

Капитан Гроув реши, че е негов ред да вземе думата.

— Е, благодаря ви, господин Отик. Ето какво ще ви кажа аз. Трябва да се съсредоточим върху нашето положение, тъй като е повече от ясно, че няма кой да ни се притече на помощ. И не само това — трябва да си намерим някаква цел, нещо, което да се превърне в смисъл на съществуванието ни. Време е да престанем да питаме защо Бог е решил да ни постави пред това изпитание и да вземем нещата в свои ръце.

— Чуйте го само! — промърмори Ръди.

— Очаквам предложенията ви.

— Трябва да стигнем до Чикаго — рече Джош. — Там има хора, промишленост, потенциал…

— Те не знаят, че сме тук — прекъсна го Кейси. — Може да са видели преминаващия отгоре „Союз“, но дали осъзнават какво представлява?

— А и няма никакъв начин да стигнем до тях — подчерта капитан Гроув. — Все още не сме в положение да организираме трансатлантическа експедиция… Може би по-нататък. За момента Чикаго е извън нашите възможности.

— Вавилон — предложи Абдикадир. — Това е очевидната ни цел. А и там има радиопредавател — може би ще научим повече за онова, което ни сполетя.

Гроув кимна.

— Освен това обичам зеленината. Вавилон не беше ли център на ранната земеделска култура? Дали да не се преместим там? Експедицията ще е напълно по силите ни.

Абдикадир се засмя.

— Да не мислите да ставате фермер, капитане?

— Не бих го нарекъл мечтата на живота ми, но понякога нуждата ни налага какво ли не, господин Омар.

— Но там вече живее някой — рече Бисиса.

Лицето на Гроув се изпъна.

— Ще му мислим, като стигнем на място. — За миг Бисиса долови в тона му онази стоманена решителност, която вероятно бе помогнала на Британия да завладее почти половината свят.

Други предложения нямаше. Изборът падна на Вавилон.

Изригването на маневрените двигатели бе съвсем краткотрайно, като тласък в гърба. Но беше достатъчно да ги изведе от орбита.

И така, решението бе взето и първата стъпка бе направена. Оттук нататък животът им зависеше само от поредица случайности.

След изстрелването приземяването бе втората най-опасна маневра на космическия полет, тъй като огромната енергия, която бяха изразходвали, за да се озоват на орбита, сега предстоеше да се срещне с триенето на въздуха. Почти всички катастрофи в съветската космическа програма бяха ставали при приземяване. Но не им оставаше друго, освен да чакат. „Союз“ бе конструиран така, че да може да прибере екипажа долу и без поддръжка от Земята, в напълно автоматичен режим. Коля, като бивш пилот, предпочиташе да разполага поне с мъничка част от управлението, за да не е безпомощен пътник, като останалите.

Надзърна през илюминатора. Под тях бяха гъстите джунгли на Южна Америка, скрити от ниски стелещи се облаци. Зачуди се дали някой ги вижда. Скоро „Союз“ се озова над Атлантическия океан, където бушуваше буря, извита като огромна спирала — достигаше чак до Мексиканския залив. Други, по-малки бури се вихреха над Тексас и Мексико. Бяха като малки деца на чудовището от океана, но също толкова опасни и разрушителни.

Малко след това и точно според програмата, над главите им се чуха няколко приглушени трясъка. Корабът се разтресе и изведнъж олекна. Бяха се взривили част от експлозивните снадки, прекъсващи връзката на спускателната капсула с останалата част на кораба: сега ракетните двигатели и отпадъците от станцията щяха да изгорят в атмосферата — щяха да се превърнат в ярки метеори за всеки, който ги наблюдаваше от долу.

През следващите няколко минути се възцари почти пълна тишина, ако не се брояха слабите сигнали на уредите и свистенето на въздухоподаващата инсталация. Коля изведнъж осъзна, че е привикнал с тези шумове, както човек свиква с шумовете на къщата си, и че скоро те ще му липсват.

Колкото по-ниско се спускаха, толкова по-голямо ставаше съпротивлението на въздуха отвън. Скоро тялото му започва да усеща натоварването. Гърбът му се притисна по-плътно към облегалката и той стисна дръжките на креслото. Но покачването на налягането не беше равномерно — изглежда, в атмосферата имаше разредени участъци, защото от време на време капсулата потрепваше и променяше рязко скоростта си, като преминаващ през турбуленции пътнически самолет. Не за първи път Коля си даваше сметка колко крехка и неустойчива е металната капсула, с която се носеха към Земята.

Сега вече люкът бе обърнат нагоре и над тях се виждаше чернотата на космоса. Скоро обаче тя бе заменена от други цветове — първо кафяво, като засъхнала кръв, сетне нагоре през спектъра — червено, оранжево, жълто. Натоварването бързо достигна 1 g, после 2… 3… Светлината отвън, породена от сблъсъка на атоми, стана съвсем бяла — хвърляше ярки отблясъци през дебелото стъкло на илюминатора. Все едно че се намираха във вътрешността на флуоресцентна крушка, помисли си той. Но скоро стъклото потъмня от йонизирания въздух, който покри обшивката на капсулата, и светлината изчезна.

Ала клатушкането продължаваше. Капсулата се тресеше и ги подмяташе във всички посоки въпреки коланите, с които бяха пристегнати. Преживяването бе по-страшно дори от излитането и след три месеца в космоса Коля го понасяше по-трудно. Едва си поемаше въздух и сигурно щеше да е невъзможно да раздвижи пръсти, дори ако от това зависеше животът му.

Най-сетне полетът се поуспокои. Отвън се разнесе още един оглушителен трясък, който го изплаши, защото не беше предвиден. Беше се откъснал един от щитовете на илюминатора и зад него се видя удивително синьо небе. Не беше земното небе, а синевата на новия свят — на Мир.

Разтвори се първият парашут и ги дръпна рязко нагоре. Капсулата се разлюля няколко пъти, после се отвори и главният парашут и скоростта им рязко се забави. Коля не сваляше втренчен поглед от оранжевия купол на парашута. Трудно му беше да повярва, че само преди десет минути се бяха отделили от кораба, а преди пет бяха навлезли в атмосферата. Вече усещаше невидимите пипала на гравитацията с вътрешните си органи — дори главата му натежа, сякаш бе натъпкана с камъни и се полюшваше безпомощно на шията. Ала въпреки това изпитваше огромно облекчение — най-опасната част от спускането бе преминала.

С наближаване на повърхността въздушната система започна да повишава налягането в капсулата. Седалката на Коля се издигна нагоре от задействаната отдолу пружина на абсорбера.

— Божичко! — изсумтя Сейбъл, която също се бе издигнала. — Как ще се радвам, когато най-сетне напуснем този трактор.

— Който ти служи вярно и докрай — отбеляза почти равнодушно Муса.

Но Коля все още не можеше да се успокои — оставаха още няколко минути полет. Може би последните минути на живота му.

— Сигнал за приземяване — обяви Муса.

Коля се стегна. Чу се резкият рев на спирачните ракети, само на няколко метра над земята. После капсулата се удари в нея и подскочи нагоре. След няколко напрегнати секунди тупна повторно и пак се откъсна от земята. Коля се досети какво е станало — парашутът ги влачеше настрани.

— Майка му! — изруга Сейбъл. — Сигурно духа силен вятър…

— Ако се преобърнем — прекъсна я загрижено Муса, — ще ни е доста трудно да отворим люка и да излезем.

— Дали не трябваше да помислиш за това по-рано! — кресна му Сейбъл.

Още един сблъсък, после стържене от влаченето на металната капсула по камъни. Нищо не можеха да направят, освен да търпят и да се надяват, че капсулата най-сетне ще спре.

И тогава, с последен подскок, металната сфера най-сетне замря — при това с люка нагоре. Те се облегнаха назад; дишаха тежко. Муса побърза да натисне копчето за освобождаване на парашута и изстена:

— Всичко е наред. Кацнахме.

— Забелязах — обади се пресипнало Сейбъл. — Но къде?

Вкопчващо не преживяваше особено факта, че е пленник. Беше твърде малко и доста скоро забрави предишния живот, който бе водило. Забавляваше се, като се разхождаше из клетката, висеше по решетките или се люлееше на една ръка, а с другата изучаваше тялото си и най-вече ушите.

С времето хората зад мрежата, изглежда, ставаха все по-възбудени, но никога не забравяха да им донесат храна и вода. Вкопчващо се прилепяше за мрежата и протягаше ръце през решетките, като се опитваше да ги хване, а хората го окуражаваха с викове или й подаваха вкусни залъци. За разлика от нея, Търсеща изглеждаше все по-потисната. Тя ненавиждаше затвора и странните същества, които се бяха превърнали в техни тъмничари. Никой не й подхвърляше подаръци, нито допълнителни късчета от вкусни плодове — защото нямаше нищо привлекателно в нейната мрачна враждебност.

Стана още по-лошо, след като заваляха дъждовете.

Понякога капките бяха толкова тежки, че блъскаха по телата им като хиляди юмруци. Маймуночовеците бяха непрестанно мокри и унили и дори Вкопчващо забрави за неуморната си любознателност. Понякога водата пареше откритите части на телата им и лютеше на устните и очите.

Дъждът бе силно киселинен заради събития, които се случваха на другия край на света.

Новият свят бе съшит от парчета от стария — но тези парчета бяха изтръгнати от различни епохи, нерядко отделени една от друга с милиони години. Смесването на въздушните маси правеше климата крайно нестабилен. Невидими гигантски течения се срещаха в океаните и мереха сили, търсейки ново равновесие.

А земната повърхност се разкъсваше и пропукваше. На дъното на Атлантическия океан разцъфва цяла поредица вулкани, които се простираха на юг от Исландия, следвайки криволичещата граница на тектоничния разлом, и през гърловините им бълваха неизмерими потоци от лава. Тази зона също бе рожба на Хроносрива. Течението Гълфстрийм, което безброй хилядолетия бе доставяло топла вода до бреговете на Европа, сега се изправяше пред нова преграда — огромен вулканичен остров, който скоро щеше да надмине по размери Исландия.

Междувременно Огненият пръстен в Тихия океан, където си даваха среща други тектонични плочи, полагаше енергични усилия да си заслужи названието. Почти всичките двайсет и седем вулкана в Каскадите се бяха активизирали и кратерите им пушеха като комини на исполински фабрики.

Най-страшна от всички обаче бе експлозията на планината Рейниър. Грохотът й бе толкова силен, че обиколи цялата планета. В Индия той прозвуча като далечна артилерийска канонада и оцелелите представители на деветнайсети и двайсет и първи век се размърдаха неспокойно в съня си. Огромна гъба от прах и пепел се издигна чак до горните слоеве на атмосферата и започна да се разстила, носена от ветрове с ураганна сила. Повечето отломки бяха отмити от дъждовете, но по-ситните прашинки се задържаха, преграждайки пътя на слънчевите лъчи. Температурата бързо започна да се понижава.

Валеше над цялата планета. Валеше, валеше и продължаваше да вали.

До известна степен от дъжда имаше полза. Един истински Франкенщайнов свят полагаше отчаяни усилия да възстанови нарушената си цялост, да осигури ново равновесие във въздуха, морето и на сушата. Този болезнен процес обаче бе изключително унищожителен за голяма част от растенията и животните.

Търсеща нямаше представа за хода на времето. За нея съществуваше само настоящето и то бе подгизнало и студено, зад стените на клетката, в която я бяха натикали странните същества. Когато дъждът ставаше особено силен и пронизващ, Вкопчващо се сгушваше в скута на майка си и тя го притискаше към себе си и го криеше от потоците вода с гърба си.

Без да сваля сабята, монголският воин извика нещо през рамо. Откъм палатките — всъщност юрти, спомни си думата Коля — дотичаха още въоръжени мъже. Следваха ги жени и деца. Децата бяха като малки самодвижещи се пухкави вързопи, с ококорени от почуда очички.

Мъжете имаха класически азиатски черти — широки лица, малки тесни очи и лъскави коси, пристегнати на плитки. Някои бяха завързали парчета плат на челата си. Носеха широки пепелявокафяви панталони, бяха боси, или обути в ботуши, в които бяха затъкнали крачолите си. Едни бяха голи до кръста, други бяха навлекли тънки ризи от груб плат.

Лицата им бяха зли и страшни. Скупчиха се около космонавтите и ги загледаха заплашително. Коля трепереше, но се стараеше да скрие страха си. Обезглавеният труп на Муса лежеше почти до стената на капсулата.

Убиецът на Муса се доближи до Сейбъл и я стисна за гърдите.

Сейбъл дори не трепна.

— Майчице, как вони само този тип! — прошепна тя и Коля долови страха в гласа й. Но воинът отстъпи назад.

Мъжете разговаряха оживено и оглеждаха космонавтите и капсулата, както и парашута, който се разстилаше върху прашната степ.

— Знаеш ли какво си говорят според мен? — попита го шепнешком Сейбъл. — Обмислят как да те убият. Мен първо ще ме изнасилят и чак после ще ми видят сметката.

— Не мърдай — предупреди я Коля.

Натрупаното напрежение се пукна като мехур в мига, когато отекна детски вик. Едно малко момиченце, вероятно пет-шест годишно, бе докоснало нагорещената стена на капсулата и бе извикало от болка.

Мъжете започнаха да ръмжат като настървени хищници. Убиецът на Муса опря острието на сабята си в шията на Коля. После отвори разкривената си уста и отвътре лъхна миризмата на месо и мляко. Коля почувства, че му се завива свят. Дали това бе последното, което бе почувствал Муса преди смъртта си?

— Даругачи! — извика той. — Тенгри. Даругачи!

Очите на мъжа се разшириха. Той отстъпи назад, но без да сваля оръжието. Последва развълнуван разговор, но погледите на мъжете излъчваха все същата враждебност.

— Какво му каза? — попита Сейбъл.

— Спомени от училище — отвърна Коля, като се стараеше да говори тихо. — Може би са само предположения. Кой знае къде сме попаднали…

— На какъв език, Коля?

— На монголски.

— Знаех си! — изсумтя Сейбъл.

— Казах, че сме пратеници. Пратеници на небесата. Ако ми повярват, ще се отнасят към нас с уважение. Може би ще ни предадат на някой по-важен. Блъфирам… но какво ни остава?

— Чудесно хрумване, Батман — рече Сейбъл. — В края на краищата те ни видяха, че падаме от небето. „Отведете ме при вашия водач“. Във филмите този номер неизменно минава. — Тя дори се засмя, но смехът й бе сух и дрезгав.

Поне кръгът около космонавтите се поразшири и изглежда, никой не бързаше да ги убие. Един от мъжете си нахлузи елек и шапка, метна се на един неоседлан кон и препусна нанякъде в степта.

Завързаха им ръцете отзад и ги поведоха към юртите. Щеше да им е трудно да вървят и без завързани ръце, а сега бе почти невъзможно. Коля имаше усещането, че краката му са потопени в застинало олово. Ококорени дечица, които си чоплеха носовете, образуваха тържествен шпалир. Едно по-едричко и злобно хвърли камък и улучи Коля по рамото. Всичко това едва ли можеше да се нарече достойно завръщане на Земята, мислеше си тъжно той. Но поне бяха живи и бяха спечелили поне малко време.

Повдигнаха чергилото на една от юртите и ги натикаха вътре.

След като се нахрани, секретарят Евмений освободи прислужниците си, уви се по-плътно с виолетовото си наметало, повдигна тежкото кожено чергило на вратата и надзърна от шатрата.

Облаците се бяха разсеяли, небето беше яркосиньо. Макар да бе още рано, слънцето прежуряше. Поне дъждът бе спрял най-сетне. Но когато погледна на запад към морето, Евмений видя нова стена купести облаци, като предвестник на следващата задаваща се буря. Дори туземците, които се трупаха около военния лагер и се опитваха да продават амулети и безполезни дрънкулки, както и телата на невръстните си дечица, твърдяха, че времето по тези места никога не е било такова.

Евмений се отправи към шатрата на Хефестий. Придвижването беше доста трудно. Почвата бе мека и податлива, жълтеникавата кал бе размесена с човешки и животински изпражнения, които залепваха по ботушите му.

Към небето се издигаше дим от хиляди огньове. От шатрите се подаваха сънени войници, навличаха дрехи и мъкнеха във всички посоки тежко снаряжение. Някои се бръснеха с наточени ножове — още щом пое армията от баща си, младият цар бе издал заповед всички войници да са гладко избръснати. Както обикновено македонците мърмореха срещу този странен гръцки обичай, но повече се оплакваха от страната, в която ги бе довел техният повелител.

Войниците обичат да се оплакват. Но когато бяха влезли с корабите в делтата, самият Евмений бе отвратен от горещината, миризмата и облаците насекоми, които се издигаха над околните тресавища. Но той се гордееше с дисциплинирания си ум — мъдрият човек си върши работата независимо от времето. „Понякога и на боговете им вали“ — припомни си той старата поговорка.

Шатрата на Хефестий бе много по-просторна и разкошна от тази на Евмений — знак за уважението, с което се отнасяше царят към най-близкия си съратник. Жилищните помещения бяха заобиколени от поредица преддверия, в които стояха на пост щитоносците — отбрани войници, прочути като най-добрите воини в познатия свят.

Евмений беше съвсем близо до шатрата, когато го спряха. Пазачът, разбира се, беше македонец. Със сигурност го познаваше, ала въпреки това се изпречи на пътя му, вдигнал в ръката си къс меч. Евмений не отстъпи, а прободе стражника със суров поглед и накрая щитоносецът му направи път.

Враждебността на македонския войник към един гръцки чиновник беше неизбежна като времето — въпреки че се основаваше на невежество, защото как можеха тези варвари да разберат, че цялата тази сложна армейска машина няма да може да ги храни и пои, организира и насочва, ако не е неуморната и безупречна работа на секретариата на Евмений? Той влезе в шатрата, без да поглежда през рамо.

В преддверието цареше бъркотия. Прислужници подреждаха масите, събираха остатъци от натрошени сервизи и от храна и триеха петната от вино и повръщня по пода. Очевидно и снощи Хефестий се бе забавлявал добре с другари и гости.

Главният прислужник на Хефестий беше нисък и повратлив човечец с къдрава рижава коса. След като накара Евмений да почака подобаващо време в преддверието, за да си придаде допълнителна важност, той най-сетне му се поклони и го въведе в личните покои на господаря си.

Облечен в нощница и завит с чаршаф, Хефестий се изтягаше на един диван. Тук също кипеше трескава активност — слуги носеха различни блюда и кани с вода. Самият Хефестий, подпрян на лакът, похапваше апатично печено месо от един поднос.

Нещо се размърда под чаршафа. Отдолу се показа десетинагодишно момче, озърташе се сънено. Хефестий му се усмихна, докосна устните си с върховете на пръстите си, сетне ги опря до устните на момчето.

— Върви си вече — рече тихо и момчето напусна помещението. Беше съвсем голо. Един слуга го застигна с наметало.

Застанал при входа, Евмений се постара да прикрие отвращението си от тази сцена. Живееше от доста време сред македонци и бе започнал да ги разбира. Те бяха силни и дисциплинирани воини, но не можеха да се похвалят с кой знае каква история — само няколко поколения ги деляха от техните предци, скотовъдци от високите планини. Но все пак някои от тези прислужници бяха деца на благородници, пратени да се учат на военния занаят. Евмений не можеше да си представи какво впечатление може да оказва върху неукрепналите им умове гледката на тези останки от среднощната пиянска вакханалия и похотлива разюзданост.

Едва сега Хефестий го забеляза.

— Днес си подранил, секретарю.

— Не мисля. Освен ако слънцето пак не е започнало да скача из небето.

— В такъв случай аз трябва да съм закъснял. Ха! — Той размаха един шиш с още цвърчащо месо. — Трябва да опиташ от това. Нямах представа, че камилското може да е толкова вкусно!

— Причината, поради която индийците слагат толкова много подправки — обясни спокойно Евмений, — е, че най-често консумират полуразвалено месо. Предпочитам да се храня с плодове и овнешко.

— Голям си твърдоглавец, Евмений — намуси се Хефестий.

Евмений преглътна раздразнението си. Макар често да се караха с македонеца, напоследък го разбираше все по-добре.

— Притеснен си, задето няма и вест от царя, нали?

— Половината от съгледвачите ни още не са се върнали.

— Успокояваш ли се между краката на прислужника?

— Познаваш ме твърде добре, секретарю. — Хефестий захвърли шиша в подноса. — Може да си прав за подправките. Сигурно затуй си прокарват път през червата ми като македонска конница през персийски линии. — Той се надигна, свали си нощницата и навлече чиста риза.

Хефестий винаги го изненадваше с вида си. Не приличаше на останалите македонци — беше висок, с яркосини очи и къса черна коса. Умееше да се държи като благородник, ала без никакво съмнение бе роден за воин.

Всички знаеха, че Хефестий е близък приятел на царя още от времето, когато двамата са били момчета, и негов любовник в младежките години. Макар че след това царят се бе обкръжил с жени, наложници и любовници, последният от които бе онзи персийски червей, евнухът Багоас, веднъж, в състояние на дълбоко алкохолно опиянение, той бе признал на Евмений, че Хефестий си остава неговият единствен приятел, единствената истинска любов в живота му. Царят, който не беше глупак, дори когато ставаше въпрос за близки приятели, бе поверил на Хефестий командването на голяма част от армията и преди това го бе провъзгласил за хилиарх. Що се отнася до Хефестий, за него не съществуваше никой друг освен царя — прислужниците и малките любовници не бяха нищо повече от временна утеха в живота му.

След като се облече, Хефестий попита:

— Доставя ли ти удоволствие да ме виждаш как страдам по него?

— Не — отвърна Евмений. — Аз също се страхувам за него. И не само защото е мой цар — а задето е такъв, какъвто е. Не зная дали ще ми повярваш, но това е самата истина.

Хефестий го огледа втренчено.

— Не се съмнявам в думите ти, Евмений. След всичко, което преживяхме на този поход, под неговото вещо ръководство.

— До края на света.

— До края на света — точно така. А може би и отвъд него. Но, моля те, седни. Вземи си плодове, пий вино…

Евмений седна и си взе от сушените фурми. Пътуването им наистина бе продължило дълго. Колко странно и разочароващо щеше да е, ако трябваше да свърши тук — в този пущинак, наистина на края на света.

Призори, два дена след тяхното пленяване, монголският пратеник се завърна. Съдбата на космонавтите, изглежда, бе решена.

Коля положи доста усилия, докато събуди Сейбъл. Той самият бе буден от ранни зори, очите му бяха подпухнали и гурелясали от недоспиване. В мъждивия мрак на юртата, из който се носеха похъркванията на децата, космонавтите получиха закуска от безквасен хляб и купичка горещ чай. Чаят беше ароматен. Вероятно бе от билки и степни треви и бе неочаквано освежаващ.

Телата и на двамата бяха вкочанени. Макар че се възстановяваха доста бързо от орбиталното си приключение, Коля все още мечтаеше за горещ душ или поне за възможност да си измие лицето. Но тук водата беше рядкост.

Изведоха ги навън, за да удовлетворят и другите си нужди. Небето тъкмо просветляваше и обичайният похлупак от облаци и прах изглеждаше малко по-лек.

След като се облекчиха, ги отведоха при неголяма групичка мъже. Бяха оседлали десетина коня, а два бяха впрегнати в малка каручка с дървени колела. Конете бяха яки и имаха див, почти необуздан вид: оглеждаха се и подскачаха нетърпеливо.

— Поне ще се махнем оттук — въздъхна Сейбъл. — Цивилизацията ни очаква с разтворени обятия!

— Има една поговорка — промърмори Коля. — От трън, та на глог…

— Знам я.

Побутнаха ги към каручката. Доста се затрудниха, докато се покатерят вътре, а и ръцете им бяха завързани. Когато най-сетне седнаха, към тях се приближи един възрастен монголец и започна да им говори нещо неразбрано. Изглеждаше ядосан.

— Този пък какво иска? — попита Сейбъл.

— Нямам представа. Но съм го виждал тоя. Мисля, че им е водачът. Казва се Скакатай. — Беше идвал да ги наглежда в първите часове от пленничеството.

— Този дребен задник май се опитва да ни продаде. Как бяха онези думички?

— Даругачи. Тенгри.

Сейбъл изгледа строго Скакатай и каза високо:

— Не разбра ли бе? Тенгри, тенгри. Ние сме пратеници на боговете. Нямам никакво намерение да ме пращате в двореца със завързани ръце. Да ни отвържете по-скоро, че ще ти изпека със светкавица костеливия задник.

Скакатай, разбира се, не схвана и думичка, но жестовете на Сейбъл бяха достатъчно красноречиви. След като я изслуша внимателно, той кимна на един от синовете си, който им преряза вървите.

— Чудесно се справи — похвали я Коля, докато си масажираше китките.

— Нищо и половина — отвърна тя. — Продължаваме. — Тя посочи „Союз“ и струпания при една юрта парашут. — Искам си каквото си е мое. Донесете това в каручката. И нещата, дето ги взехте от „Союз“… — Този път се наложи да използва доста повече жестове, но в края на краищата, макар и с видимо неудоволствие, Скакатай нареди на хората си да натоварят парашута и останалите вещи, между които и двата скафандъра. Коля веднага провери дали аптечната и сигналният пистолет са на място — както и частите на любителското радио, единствената им възможност за връзка с Кейси и оставалия свят.

Сейбъл се зарови в багажа, извади един надуваем спасителен сал и го подаде церемониално на Скакатай.

— Това е за теб. Дар от небесата. Когато тръгнем, дръпни ей това. Разбра ли? — Тя му показа няколко пъти как трябва да издърпа шнура, докато не се увери, че монголецът я е разбрал. — След това се поклони, а Коля последва примера й.

Конниците потеглиха и каруцата ги последва.

— Благодаря за овнешкото, тъпако — извика Сейбъл.

Коля я наблюдаваше внимателно. Малко по малко, стартирайки от позиция на пълно подчинение и уязвимост, тя бе поела контрол върху ситуацията.

— Сейбъл, ти си била голяма куражлийка — не се сдържа той.

Тя се ухили.

— Как иначе мислиш щях да си наместя задника на тази работа? Пък и какво лошо да си тръгнем с малко повече стил, отколкото когато кацнахме от небето?

Чу се лек гръм, последван от уплашени викове. Скакатай бе дръпнал шнура на надуваемия сал. Монголите гледаха втрещено яркооранжевия предмет, който се бе появил сякаш от нищото и бързо нарастваше. Още преди групата да напусне селцето, децата вече скачаха върху издутите стени на сала.

На зазоряване Бисиса се събуди от звуците на медни тръби. Подаде глава от шатрата. Светът бе обгърнат в синьо-сива пелена. Звуците на тръбите огласяха цялата околност и отекваха в отсрещния бряг.

Това не беше сън — тя наистина се намираше в лагера на Александър Велики. Но утрините бяха времето, в което Мира й липсваше най-много.

Бяха ги настанили в една от шатрите, докато царят реши какво да прави с тях. Шатрата беше с кожени стени, пропити с тежката миризма на коне, подправки, дим и войнишка пот.

Де Морган не пророни нито дума през цялата нощ, въпреки че очите му бяха отворени. Бисиса предполагаше, че се опитва да прецени каква полза може да извлече от новата си роля на незаменим преводач. Но той продължаваше да се оплаква от „варварския“ гръцки, който говорели македонците.

По някое време през деня Евмений им прати вестоносец с царското разпореждане. Засега армията оставаше тук, но един отряд — само хиляда души! — щеше да поеме нагоре по долината на Инд и да стигне до Джамруд. Повечето войници щяха да са от елитната част, на която бе поверена охраната на Александър. С тях щеше да пътува царят, заедно с Евмений и Хефестий. Александър несъмнено изгаряше от любопитство да се срещне с войниците от бъдещето и да разгледа техния бастион.

Привикнали да са винаги на път, участниците в експедицията бяха готови за поход само след час.

Отпред се строи пехотата. Всеки отряд, наричан „декас“, макар че се състоеше от шестнайсет души, разполагаше с прислуга и товарни животни за багажа. Повечето животни бяха мулета, но имаше и няколко ужасно смрадливи камили. Пехотата беше подсилена и с няколкостотин македонски конници. Конете бяха дребни и изглеждаха невзрачни. Освен това бяха подковани с кожени подкови, които със сигурност щяха да се износят бързо върху каменистата почва. Нямаха и стремена — конниците притискаха хълбоците им с голите си колене и направляваха животните с къси камшици.

Бисиса и останалите британци бяха причислени към групата на офицерите, които вървяха пеш, редом с пехотата. Само царят разполагаше с колесница — вероятно заради раните, които още не бяха заздравели. Заедно с него пътуваше и личният му лекар, грък, казваше се Филип.

Но след като потеглиха, Бисиса си даде сметка, че тези хиляда войници, заедно със снаряжението, прислугата и товарните животни са само началото на колоната. След тях пое цяла тълпа жени, деца и търговци с каручки — и дори няколко стада измършавели овце.

След малко този парцалив керван се проточи на половин километър.

Придвижването на армията и най-вече на снаряжението през пресечена местност изискваше огромни усилия, от които никой не странеше. Макар и изморени след продължителните походи, войниците крачеха с равномерно темпо, привикнали да се подчиняват безпрекословно на командите. От време на време македонците подхващаха тъжни протяжни песни със странен ритъм. Тези хора от далечното минало й се струваха различни и чудни — ниски и набити, кипящи от жизненост и енергия, съвсем различни от хората от нейното време.

Когато имаше възможност, Бисиса изучаваше царя.

Седнал върху великолепен, инкрустиран със злато трон, който се поклащаше върху колесницата, Александър бе загърнат в богато извезано наметало, със златна диадема върху пурпурната македонска шапка. В ръцете си стискаше златен скиптър. Приличаше по-скоро на персийски велможа, отколкото на знатен грък — може би все още бе под впечатленията от разкоша и богатствата на царството, което току-що бе завладял.

В свитата на Александър бе и неговият гадател Аристандър, брадат старец с мръсно бяло наметало и проницателни, пресметливи очи. Бисиса предполагаше, че този човек, съсредоточил в ръцете си завидна власт, вероятно изпитва опасения за влиянието си върху царя след появата на хората от бъдещето. В подножието на трона бе седнал и персийският евнух Багоас, положил небрежно ръка върху краката на царя. Имаше хубаво лице и нежни момчешки черти. Бисиса забеляза, че Хефестий му хвърля злобни погледи.

Александър обаче не му обръщаше никакво внимание. Изглеждаше потънал в мисли — или погълнат от страданието си. За Бисиса не беше трудно с помощта на телефона да определи точно в кой момент от кариерата му го бяха срещнали. Знаеше, че е на трийсет и две, и макар че тялото му изглеждаше силно, явно беше изтощен. След дълги години на нескончаеми военни походи, при които неведнъж бе поемал в собствени ръце командването на решителната атака, Александър понасяше последствията от няколко сериозни наранявания. Изглежда, имаше затруднения с дишането и се надигаше с нечовешки усилия.

Странно бе да си представиш, че този още съвсем млад човек е покорил над два милиона квадратни километра земя и ще остави дълбока диря в човешката история. Още по-странно бе да знаеш, че от смъртта го делят само няколко месеца и че гордите и верни офицери, които пристъпват около него, ще разпокъсат и разграбят наследството му. Бисиса се питаше какво ли бъдеще го очаква сега, в този нов свят.

Колоната спря рано следобед и прислугата веднага се зае да опъва шатри. Приготвянето на храната се оказа дълъг и тромав процес — първо трябваше да се накладат огньове и да се донесе вода от реката. Междувременно търговците вдигнаха сергиите си и пратиха проститутките към войнишките палатки. Повечето от жените обаче бяха съпруги или любовници на войниците. Освен индийки, имаше македонки, гъркини, персийки и египтянки, както и жени от много други народности, които Бисиса не познаваше, може би скити и бактри. Много от тях бяха с деца — от пеленачета до пет-шест годишни момчета и момичета — и това изпълваше лагера с допълнителна глъчка.

Шумотевицата продължи през цялата нощ и Бисиса не можа да се наспи. Освен бебешки плач се чуваше смехът на любовните двойки и тъжните песни на пияниците. Бисиса бе свикнала с военни походи, при които придвижването продължаваше не повече от няколко часа, предимно по въздуха, а сега едва ли бяха изминали кой знае какво разстояние от главния лагер — и вече почиваха. От друга страна, не биваше да забравя, че тези войници бяха стигнали тук чак от далечната Македония. Опита се да си представи какво е да следваш един човек, почти младеж, през непознати и враждебно настроени страни. Със сигурност изискваше особена вяра в способностите му.

От всичко Коля най-много мразеше калта. След няколко дни в палатковия град се чувстваше мръсен като истински монголец и почти усещаше как по тялото му — извор на свежа кръв — пълзят хиляди гадинки. Ако не го довършеше някое хранително отравяне, сигурно щеше да издъхне от източване на кръв.

Но Сейбъл смяташе, че всичко това е необходимо за адаптацията им.

— Погледни Йе Лю — каза тя. — Той е цивилизован човек. Да не мислиш, че е израсъл в подобна помийна яма? Разбира се, че не. Но се налага да търпи.

Беше права естествено. Но от това животът му при монголите не ставаше по-лек.

Тръгнаха към шатрата на Александър: капитан Гроув и неговите офицери, Бисиса, Абдикадир, Сесил де Морган в ролята си на преводач и Ръди и Джош, които щяха да записват всички разговори в бележниците си. От македонска страна присъстваха самият Александър, Евмений, Хефестий, придворният доктор Филип и неясен брой съветници, помощници и слуги.

Обстановката в шатрата бе царствена. Помещението бе огромно, златни колони подпираха украсения с пайети покрив. За гостите пред трона на царя бяха подредени ниски среброкраки дивани. Но атмосферата беше напрегната: шатрата бе заобиколена най-малко от стотина въоръжени до зъби войници, сред които изпъкваха с едрото си телосложение щитоносците — членовете на личната гвардия на Александър, както и безсмъртните от Персия с техните дълги бродирани туники.

За да бъдат избегнати някои неприятни недоразумения, Евмений се бе постарал да ги въведе в дворцовия протокол. При влизането си гостите от бъдещето трябваше да отдадат уважението си пред царя, изпълнявайки така наречения „проскинезис“ — гръцко название за персийска форма на поздрав, която включваше изпращане на въздушна целувка и поклон. Както и следваше да се очаква, Абдикадир бе най-недоволен, но за учудване на Бисиса капитан Гроув и хората му приеха тази необходимост невъзмутимо. Очевидно британците, заобиколени от раджи, емири и местни велможи, бяха свикнали с най-различни местни обичаи.

Всъщност като се изключи този дребен факт, Абдикадир се забавляваше чудесно. По природа твърдоглав и упорит, той, изглежда, се ласкаеше от мисълта, че македонците са негови далечни предци.

След като се разположиха на диваните, прислугата им поднесе храна и напитки и съвещанието започна. Преводът, осъществяван от неколцина гръцки книжници и де Морган, беше бавен и на моменти мъчителен. Но все пак напредваха, нерядко с помощта на карти, рисунки и чертежи, които правеха върху македонски навосъчени плочки или на хартия, откъсната от бележниците на Джош и Ръди.

Започнаха с обмен на информация. Хората на Александър, оказа се, не бяха изненадани от присъствието на Злото око, което продължаваше да виси над площадката пред джамрудската крепост. След „деня, в който слънцето подскачаше“ съгледвачите им бяха виждали много подобни сияещи сфери, разпръснати из долината на Инд. Подобно на британците, те бяха свикнали с тези мълчаливи увиснали над земята наблюдатели и се отнасяха към тях пренебрежително.

Надменният секретар Евмений проявяваше много по-голям интерес към политическата обстановка на бъдещето, довела странниците на Границата между световете. В началото не можеше да разбере, че британците и Бисиса всъщност произхождат от два различни периода в бъдещето, макар че разликата между тях — само сто и петдесетина години — не можеше да се сравнява с вековете, делящи епохата на Александър от времето на Бисиса. Капитан Гроув се зае да скицира разположението на политическите сили от края на деветнайсети век, а Евмений го следеше с нарастващ интерес.

Бисиса предполагаше, че конфликтите от двайсет и първи век ще са съвсем неразбираеми за македонците, но когато Абдикадир заговори за нефтените находища в Централна Азия, Евмений го прекъсна: спомни си, че е виждал два извора на странна черна течност край бреговете на една река в Персия, на територията — както предположи Бисиса — на днешен Иран.

— На цвят бе като зехтин — обясняваше разпалено Евмений. — Но в онази страна нямаше маслинови дръвчета. — Още тогава двамата с Александър се чудели каква ли изгода може да се извлече от тази странна находка, но после Аристандър, царският пророк, я обявил за предзнаменование на трудни времена.

— Дошли сме тук от различни епохи и движени от различни амбиции — обобщи Евмений. — Но макар да ни делят хилядолетия, сега сме заедно, в тази люлка на новия свят.

Самият Александър почти не говореше. Седеше на трона, подпрял брадичка с юмрук, с полупритворени клепачи и от време на време ги поглеждаше с мътните си очи. Беше оставил на Евмений да ръководи срещата — и от време на време на Хефестий. Между тези двамата гореше нескрито съперничество, но царят сякаш не го виждаше, или се преструваше, че не го забелязва. Може би го предпочиташе, за да ги контролира по-лесно.

Постепенно разговорът се насочи към онова, което се бе случило със света и ги бе събрало заедно. За учудване на Бисиса македонците и тук проявиха особена гъвкавост на представите си за света. Те заявиха чистосърдечно, че всичко това е работа на боговете, част от нестихващата им борба за надмощие, в която хората са само пионки. Гръцките съветници ги подкрепиха напълно.

Едва сега чуха и гласа на Александър.

— Могат ли мъртвите да се съживят? — произнесе неочаквано той с гърлен баритон. — За вас аз съм мъртъв отдавна… Може ли миналото да се върне, да се поправи погрешното, да се изтрият сълзите?

— Царят бил и философ — прошепна й Абдикадир. — Нищо чудно, с толкова кръв по ръцете, да го измъчват угризения.

— Повечето философи — рече Хефестий — смятат, че времето е циклично. Астрономите във Вавилон са изработили космически календар, който се основава на движението на планетите с повторяемост от четиристотин хиляди години. Когато планетите се подредят по определен начин, се явява огромен пламък, последван от „зима“, сетне топеж и начало на нов цикъл… Някои дори твърдят, че следващият цикъл е точно повторение на предишния.

— Тази идея не даваше покой и на Аристотел — намеси се Александър и Бисиса изведнъж си спомни, че той е бил негов ученик.

— Може би доказателство за цикличността на времето — продължи Хефестий — ще открием в уменията на гадателите и пророците. Въпросът е само дали черпят познанията си от далечното минало, или от още несбъдналото се бъдеще? Ти какво смяташ, Аристандре?

Пророкът само поклати глава.

Дискусията продължи все тъй разпалено, водена от Евмений и Хефестий и подклаждана с умели реплики от самия Александър. Преводачите едва смогваха да се справят.

Ръди бе очарован.

— Тези хора са невероятни! — възкликна той.

— Стига философстване! — прекъсна ги неизменно прагматичният Евмений и попита има ли други идеи за обсъждане.

Капитан Гроув отвърна, че има едно предложение. Британският офицер беше донесъл атлас — доста стара книга, дори по неговите представи. Сега го отвори пред тях.

Македонците, разбира се, имаха доста добра представа от карти и картографиране. В лагера на Александър по негова заповед присъстваха гръцки картографи, за да изучават и описват новите владения на царя. Съвсем естествено атласът събуди невероятен интерес у македонците и те се струпаха около него. Бяха изумени от качеството на печата, подредбата на страниците и ярките цветове. Кой знае защо, не останаха изненадани от факта, че Средиземноморският район, който владееха, е само част от света и че този свят — както бе предсказал Питагор — има формата на сфера. Оказа се, че Аристотел — учителят на Александър — е написал цяла книга на тази тема. От своя страна, Бисиса бе изумена от грамадното розово петно, което обозначаваше владенията на Британската империя в зенита на Викторианската епоха.

Всичко това явно подразни Александър и той нареди с малко рязък глас да му отнесат атласа. Но и той не сдържа учудването си, когато поиска да изрисуват империята му върху картата на целия свят.

— Аз си мислех, че съм оставил отпечатъка си върху света, а има още толкова много земи, които не съм видял — бе коментарът му.

С помощта на атласа капитан Гроув обясни, че според него трябва да насочат силите си към Вавилон. Абдикадир се опита да им разкаже за сигналите, уловени от „Союз“, но както и следваше да се очаква, се натъкна на пълно неразбиране.

— Това е като звука на безшумни медни тръби — притекоха му се на помощ Ръди и Джош. — Като блясъка на невидими огледала…

— И единственият сигнал, който уловихме, идва от ето тук. — Абдикадир отново посочи Вавилон. — Може би тъкмо там ще открием истината за това, което се е случило със света — и с нас.

Думите му бяха преведени на Александър.

Идеята за Вавилон се хареса на македонците. От много дни не бяха получавали вест от Македония, нито от останалите земи отвъд поречието на Инд — също както британците бяха изгубили връзка със своя свят. Александър открай време мечтаеше да направи Вавилон столица на своята империя, център, в който да се обединят всички търговски пътища. Дали пък сега не беше време да осъществи мечтата си? Така че, изглежда, решението бе взето.

— Вавилон! — кипеше от ентусиазъм Ръди. — Боже мили, къде ли още ще ни отведе това невероятно приключение?

Срещата приключи с обсъждане на предстоящите задачи. В шатрата постепенно притъмняваше, прислугата поднесе още вино и разговорите постепенно се разпокъсаха.

Веднага щом намериха възможност, Абдикадир, Бисиса, Ръди и Джош се уединиха в единия край на помещението.

— Ще трябва да оставим някакво съобщение на Сейбъл и Коля — предложи Бисиса. Обсъдиха възможността да струпат неголяма каменна пирамида и да поставят вътре освен съобщението и някой от предавателите.

— Радвате ли се — попита ги Абдикадир, — че се присъединяваме към Александър и армията му?

— Аз — да — отвърна без забавяне Ръди. — Аристотел е научил тези хора да гледат на света с широко отворени очи и без предразсъдъци. Всъщност военният поход на Александър не е нищо друго освен завоевателна изследователска експедиция…

— Капитан Кук с петдесетхилядна армия — засмя се Абдикадир.

— Независимо от това — продължи Ръди — Александър и сподвижниците му са възприемали обичаите и традициите на народите, които са завладявали. Ако не беше ранната и неочаквана смърт на Александър, империята му щеше да просъществува хиляда години!

— Но тук — посочи Джош — той е още жив…

Бисиса забеляза, че Александър ги наблюдава и шепне нещо на своя евнух. Уплаши се, че може да е чул разговора им. Но пък как можеше да ги разбере?

— Не мога да си представя по-завладяваща идея — продължи Ръди — от установяването на „Британска империя“ в Азия и Европа хиляда години преди това да се е случило в нашето време!

— Само че — посочи Джош — империята на Александър няма нищо общо с демокрацията и гръцките ценности. Той е вършел чудовищни неща — заповядал например да опожарят Персеполис. Всяка миля от неговия поход е опръскана с кръв. Зад гърба си е оставил почти четвърт милион жертви на войната.

— Просто е бил човек на своето време — защитаваше го Ръди с циничност, която повече щеше да подхожда на някой дваж по-възрастен от него. — Какво друго да очакваме? В неговия свят редът се е постигал само с жестокост. Културата, цивилизацията, развитието са били възможни само в пределите на империята. Извън нея е царял хаос и са властвали варвари. Не забравяй, че постиженията му се ценят, въпреки че империята му не е просъществувала дълго. Благодарение на него гръцкият език се е разпространил от Александрия до Сирия. А когато римляните започнали да разширяват владенията си на изток, заварили в новите земи не варвари, а говорещо гръцки население. Ако не е било това наследство, християнството едва ли някога е щяло да излезе от Юдея и да се разпространи толкова широко.

— Може и да е така — засмя се Абдикадир. — Само че, Ръди, аз не съм християнин!

Капитан Гроув се присъедини към тях и каза:

— Мисля, че работата ни тук е на привършване. Радвам се, че успяхме да постигнем съгласие с нашите нови партньори и че имаме общи цели и възгледи. Изглежда, има неща, които не са се променили и след две хиляди години… Но вижте какво става. Съвещанието приключи и изглежда, предстои да започне една от онези оргии, за които съм чел в книгите. Боя се — капитанът се усмихна, — че ще е невъзпитано по отношение на новите ни приятели да си тръгна толкова бързо. О, не се безпокойте за мен, няма да ме напият с тяхното вино. Моите момчета, изглежда, също не възразяват да поостанат…

Бисиса прие извиненията му. Ръди и Джош също изразиха желание да си тръгнат, макар че младият писател хвърляше завистливи погледи, особено когато отнякъде се появи млада танцьорка с изкусителни форми, едва скрити от прозрачен воал.

Най-сетне дойде денят за батуе.

За място на лова бе определен обширен район на степта, като при военни маневри. Конницата бе разделена на многочислени отряди, всеки от които се командваше от прочут военачалник. Виканите и гоначите бяха събрани в центъра и всички потеглиха организирано като на военен поход — отпред вървяха съгледвачите, зад тях бе главната сила на армията, а отстрани имаше леки конни отряди. За връзка се използваха тръби и флагчета.

Когато гоначите започнаха да вдигат шум, самият Чингис хан поведе имперската свита към един нисък хълм, който щеше да служи за наблюдателен пункт. Присъстваха всички членове на Златната фамилия, заедно с жените, наложниците и слугите. Йе Лю също беше със свитата и беше взел със себе си Коля, Сейбъл и преводачите.

Мащабите на това упражнение бяха замайващи. Когато се изкатери на хълма, Коля видя само няколко военни отряда, подредени в боен строй и с развети знамена — останалата част от армията се беше скрила зад хоризонта. Докато чакаше да се затвори кръгът, Златната фамилия се развличаше с лов с птици. Един от орлите бе толкова голям, че размахът на крилете му надвишаваше ръста на водача му. Пуснаха в полето агне, орелът се стрелна към него и го повали, за радост на свитата на хана.

После обявиха началото на конни надбягвания. Разстоянията, на които се извършваше надпреварата, надхвърляха десетки километри и наблюдателите виждаха само финалната част. Ездачите — за изненада на Коля, това бяха седем-осем годишни деца — яздеха яките животни без седла и босоноги, като притискаха хълбоците им с пети. Състезанието бе крайно оспорвано и към края си надпреварващите се бяха скрити от огромен прашен облак. Членовете на Златната фамилия обсипаха победителите с накити и скъпоценни камъни.

Що се отнася до Коля, той бе уверен, че това е поредният пример за варварската, вулгарна показност на тези чергари. Дори коментарът на Сейбъл беше: „Тези хора нямат никакъв вкус“. Но и двамата не можеха да отрекат, че Чингис хан има царствено държане.

Надарен с дисциплиниран и проницателен ум, Чингис хан бе син на един от кленовите водачи. Нарекли го Темуджин, което означаваше „ковач“, а сегашното му име се превеждаше като „Всемирен управник“. Първите десет години от управлението си Темуджин посветил на обединението на монголите, които дотогава били разпокъсани и враждували помежду си. Нарекли го „царят на племената, които живеят в юрти“.

Монголската армия се състоеше почти само от конница — високо подвижна, дисциплинирана и бърза. Бойният й стил бил изкован от поколения ловци и обитатели на степта. За околните народи монголите се оказали опасни съседи, но в този регион на света не били единствени. В продължение на столетия безбрежният сухоземен океан на Централна Азия бил люлка на конни варвари, които се прехранвали от плячкосване на съседните страни — монголите били само последната и най-кръвожадна издънка на тази традиция. Но под предводителството на Чингис хан се превърнали в напаст.

След обединението Чингис хан насочил армията си срещу трите китайски царства. След като натрупали огромни богатства от завладените територии, монголите се отправили към Хорезъм, още по-богата страна с ислямско население, разположена на територията на съвременен Иран и по крайбрежието на Каспийско море. Сетне прехвърлили Кавказ и нахлули в Русия. Малко преди смъртта на Чингис хан империята му — построена за едно поколение — вече била четири пъти по-дълга от тази на Александър и два пъти по-обширна от Рим в дните на неговия възход.

Но Чингис хан си останал варварин и единствената му цел била обогатяването на неговата Златна фамилия. А монголите били родени убийци. Безкомпромисното и жестоко отношение към поробените народи произхождало от собствените им традиции и корени: неграмотни чергари, които не ценели земеделието, а в градовете виждали само извор на плячка. За тях човешкият живот нямал никаква стойност.

А ето че сега Коля се бе озовал в самия център на Монголската империя. Тук предимствата на новосъздадената гигантска държава бяха много по-очевидни, отколкото можеха да се открият в книгите по история. За първи път от заселването на Азия тази огромна територия бе обединена — от границите на Европа до Южнокитайско море; гоблените, които красяха стените в юртата на Чингис хан, комбинираха мотиви на китайски дракони и ирански феникси. И въпреки че контактът между тези отдалечени народи щеше да бъде изгубен след разпадането на империята, щеше да остане споменът и легендите за източните народи — споменът, който след време бе вдъхновил Христофор Колумб да прекоси Атлантическия океан, търсейки нов път към Катай.

Но населението в завладените земи бе подложено на ужасни страдания. Древни градове бяха изравнени със земята, избити бяха цели народи. В сравнение с това постиженията на Чингис хан — поне от гледна точка на Коля — не изглеждаха толкова величави.

Но Сейбъл, за разлика от него, бе запленена от алчното величие на монголите.

Най-сетне гоначите се появиха на хоризонта — надаваха пронизителни викове — и започнаха да се приближават към ловното поле. Между конните отряди бяха опънати въжета, за да затворят напълно кордона. Появиха се и първите изплашени животни, които се мятаха напред-назад, скрити от прашните облаци.

— Какво ли са хванали? — промърмори Коля и присви очи към прахоляка. — Виждам коне… или магарета… вълци, лисици, камили — и всички са подплашени.

— Погледни натам. — Сейбъл посочи.

От прашния облак се показа някаква огромна фигура.

Беше като подвижен хълм — на ръст далеч надвишаваше дребните човешки фигури. Движеше се енергично и яките рамене, скрити от червеникавокафява козина, се полюшваха. Когато вдигна глава, Коля видя, че има големи извити бивни. Малко след това прозвуча рев, като от орган.

— Това е мамут! — възкликна той. — Открили са го в някой от съседните отрязъци и са го подгонили насам. Ах, защо нямам фотоапарат!

Но Сейбъл не проявяваше особен интерес.

Чингис хан се качи малко вдървено на коня си. Подкара го право напред, следван само от неколцина телохранители. На него се падаше правото да удари първата плячка. Той зае позиция на двайсетина метра пред Коля и зачака някое от животните да тръгне към него.

Изведнъж се разнесоха писъци. Някои от телохранителите зарязаха постовете си и се стрелнаха назад, въпреки крясъците на началниците си. Между прашните талази за миг се мярна червен флаг — не, забеляза Коля, не беше червен флаг, а монголски воин, с разкъсани гърди, който полетя през облака и се строполи на земята. От зейналата рана се подадоха червата му.

Чингис хан не отстъпи, макар конят му да се местеше неспокойно. В ръцете си държеше копие и сабя.

От прашната завеса се подаде чудовището. Приличаше на лъв, но тялото му бе по-едро и мускулесто, а раменете му бяха яки като на мечка. Когато разтвори паст, се видяха зъбите — дълги почти колкото сабята на Чингис хан. В един кратък миг на мъртвешко спокойствие звярът и ханът се оглеждаха, изправени лице в лице.

Изведнъж в настъпилата тишина като гръм от ясно небе отекна изстрел. Беше толкова близо до Коля, че ушите му зазвъняха и той чу свистенето на куршума. Зад тях членовете на свитата нададоха уплашени викове. Едрата котка рухна в прахта с потръпващи крайници, а от устата й шурна кръв. Конят на хана заотстъпва, но самият Чингис хан не трепна.

Причината за всичко това, разбира се, беше Сейбъл. Но тя вече бе скрила пистолета.

Сейбъл разпери ръце.

— Тенгри! Аз съм посланица на Небесата, пратена, за да те спаси, о, велики, защото ти си предопределен да живееш вечно и да властваш над целия свят! — Тя се обърна към хленчещия Базил и му нареди на развален френски: — Превеждай, куче, инак твоята глава ще е следващата!

Чингис хан не сваляше поглед от нея.

Флотът на Александър, който се виждаше добре въпреки стелещата се пелена на проливния дъжд, се стори на Бисиса величествен. Имаше триреми с щръкнали отстрани редове гребла, коне цвилеха уплашено от товарни баржи, а най-впечатляващи от всички бяха зохруците — плоскодънни ладии, широко разпространени в Индия, които щяха да просъществуват чак до XXI век. Дъждът скриваше цветовете, омекотяваше линиите и премахваше перспективата, но беше топъл и гребците в триремите бяха голи и мургавите им тела лъщяха.

Бисиса не можа да се сдържи да не направи няколко снимки на тази незабравима сцена. Но телефонът й се оплакваше:

— Какво си мислиш, че е това — лунапарк? Ще ми запълниш паметта още преди да стигнем до Вавилон и после какво ще правиш? Пък и се измокрих…

Междувременно Александър очакваше божието благоволение, за да продължи пътуването си. Изправен на кърмата на своя кораб, той изсипа съдържанието на една позлатена купа във водата и призова Посейдон да пази и покровителства флота му. След това продължи с жертвоприношения за Херакъл, когото смяташе за свой прародител, и Амон, египетския бог, съответстващ на Зевс в гръцката митология.

Строените наблизо британски войници — общо няколкостотин заедно с офицерите, наблюдаваха тази сцени зяпнали от почуда и си разменяха насмешливи подвиквания. Всъщност би трябвало вече да привикват. От няколко дни се разхождаха свободно из лагера на Александър, а снощи бяха присъствали на церемониалното жертвоприношение, извършено по заповед на царя. На всяко от подразделенията бе отпуснато по едно животно — овца, крава или коза, след което — както каза Бисиса — последва най-страхотното барбекю в историята на новия свят.

Но Ръди Киплинг, изглежда, беше на друго мнение — сучеше подгизналия си мустак и мърмореше недоволно:

— С какви невероятни суеверия са пълни главите на тези хора! Знаеш ли, като малък, когато живеех в Парел, имах един съсед, който понякога ме водеше в индуския храм на хълма. Учеше ни на разни песни и ни разказваше истории от индийската митология. Техните богове са ми някак по-симпатични.

— Интересно ойкуменско детство — обади се Абдикадир.

— Може и да е така — съгласи се Ръди. — Само че историите, дето ги разказват на малки деца, са едно, а да го гледаш на живо, в изпълнение на самия Александър, съвсем друго. Нима наистина вярва, че е богоизбран, любимец на някой от боговете?

— Ръди, когато си в Рим, прави като римляните — посъветва го Джош.

— Но, Джош — възрази Ръди, — тук, където сме сега, Рим дори още не е бил построен. Какво да правя тогава? А?

Най-сетне церемонията приключи. Бисиса и останалите тръгнаха към лодките, с които щяха да ги откарат до корабите. Те и британците щяха да плават с флотата, а останалата част от армията щеше да ги следва по сушата.

Лагерът постепенно се превръщаше в безкраен керван. На сушата цареше истински хаос — хиляди мъже, жени и деца щъкаха във всички посоки под несекващото блеене и ревовете на изплашени животни. Огромни обсадни машини, катапулти и тарани се разглобяваха, за да бъдат прекарани надалеч. Суматохата беше невероятна, подсилвана от пронизителните звуци на тръбите и роговете и тропота на безброй крака и копита. Присъствието на маймуночовеците в клетката придаваше на сцената съвсем нелеп вид. Цареше атмосфера на вълнуващо очакване пред новите приключения.

— Не бях виждал нищо подобно! — възкликна Кейси.

Но постепенно хаосът се уталожваше. Викачите подхванаха равномерен ритъм и греблата на триремите зашляпаха по водата. Откъм сушата долетяха маршови песни.

— Наистина великолепна картина — съгласи се Абдикадир. — И бойната песен е чудесна — особено когато се изпълнява от хиляди гърла!

— Елате — подкани ги Кейси. — Да се качим на борда, преди сепоите да са заели най-добрите места.

Монголите се заеха да вдигат лагера. Първата им задача бе да съберат конете.

Монголските коне бяха полудиви и живееха на стада, които се скитаха из околните степи. След настъпилите промени монголите се безпокояха да не са изгубили голяма част от конете си и разпратиха конници във всички посоки, за да ги приберат. Скоро на хоризонта се вдигна прашен облак и към края на следващия ден в равнината около палатковия град се събра огромно стадо. Мъжете обикаляха около конете с дълги прътове, които завършваха с въжени примки. Животните сякаш се досещаха, че им предстои изморителен поход, и се дърпаха, но веднъж уловени, приемаха покорно участта си.

Всъщност останалата част от подготовката бе неочаквано бърза. По-малките юрти бяха съборени и натоварени на каруци или на гърбовете на камили, някои от по-големите, включително и павилионът на Чингис хан, разглобиха и подредиха върху широки платформи, теглени от волове. Дори капсулата на „Союз“ бе качена на една подобна платформа. Бяха я докарали тук от селището на Скакатай по изрична заповед на Чингис хан и за да я повдигнат, използваха преправена обсадна машина. Положена върху товарната платформа и пристегната с въжета, тя приличаше на голяма юрта.

По приблизителни изчисления на Коля в похода към Вавилон щяха да вземат участие около двайсет хиляди войници — повечето от тях конници, като всеки от тях се придружаваше от един до двама спътници. Чингис хан разпредели този огромен военен отряд на три групи — армия на лявото крило, центъра и на дясното. Централната част се командваше лично от хана и в нея беше включена елитната гвардия и телохранителите на Чингис хан, които наброяваха хиляда души. Сейбъл и Коля също щяха да пътуват с тази група.

Част от армията остава в лагера, за да охранява вътрешността на Монголия и да поддържа реда в империята. Командването на този вътрешен гарнизон бе поето от един от синовете на Чингис хан — Толуй. Другият му син, Йогодей, и неговият пълководец Субадай идваха с основната група. Като се имаше предвид, че един ден Йогодей щеше да наследи империята на баща си, а Субадай — да се прочуе в множество битки, това бе наистина страховита сила.

Коля присъства на момента, когато Чингис хан се разделяше със сина си. Чингис притегли лицето на Толуй към себе си, опря устни в бузата му и вдиша дълбоко. Сейбъл го нарече „целувката на първобитния човек“, но Коля бе трогнат от тази проява на нежност.

Най-сетне вдигнаха знамената на Чингис хан и под пронизителните звуци на тръбите огромната конна армия потегли. Трите колони, под командването на Чингис хан, Йогодей и Субадай щяха да се движат отделно, разделени на повече от сто километра, но щяха да поддържат ежедневна връзка чрез бързи пратеници, звукови и димни сигнали. Скоро почти цялата степ се скри под гигантски прашен облак.

След три седмици придвижване покрай брега на Залива Евмений съобщи на Бисиса и хората й, че съгледвачите са открили край брега обитавано селище.

Движена от любопитство и желание да си отдъхне от морето, Бисиса заедно с Абдикадир, Джош, Ръди и неколцина британски войници се присъедини към предния отряд в челото на разтегления на десетки километри керван, в какъвто се бе превърнала армията на Александър. Всички членове на групата й бяха с огнестрелни оръжия. Докато слизаха на брега, Кейси, чийто крак още не бе заздравял, ги изпроводи със завистлив поглед.

До селището бе около ден път през силно пресечен терен. Ръди пръв започна да се оплаква, но скоро към него се присъединиха и останалите. Крайбрежието беше скалисто, а вътрешността — покрита с пясъчни дюни, трудни за катерене, въпреки че валеше. Заради проливните дъждове всички бяха мокри до кости. В редките моменти, когато дъждът спираше, отнякъде се появяваха конски мухи, които не ги оставяха на мира.

Имаше и змии — огромно разнообразие от влечуги, вероятно от различни времеви периоди.

Бисиса хвърляше мрачни погледи на неподвижните Очи, които висяха над тази негостоприемна страна и сто на сто следяха мъчителното им придвижване.

Армията на Чингис хан заобикаляше северния край на пустинята Гоби.

Равнината беше обширна, като отражение на скритото от облаци небе. Понякога виждаха ерозирали хълмове, веднъж в далечината пробяга стадо камили. Когато излизаше вятър, хвърляше в лицата им жълтеникав прах с вкус на желязо. Прах, който може би съществуваше от милион години, или от няколко месеца. Омотали главите си с плат, монголите приличаха на бедуини.

Коля постепенно се унасяше в мисли. Сетивата му се притъпиха и той все по-малко обръщаше внимание на околния свят. Завистливо се възхищаваше на силата на монголите да издържат на всички тези страдания, за да покорят света. Понякога се чудеше дали наистина е летял в космоса, или това е само сън.

Стигнаха висока каменна могила, която наподобяваше някакво пленено хтонично чудовище. Коля си помисли, че може да е скитски храм, паметник, оставен от хората, живели преди Христа, хора, яздили коне и живели в юрти също като монголите.

Могилата изглеждаше почти нова, камъните не бяха захабени от времето, но беше разграбена.

А след това се натъкнаха на съвременни постройки. Коля ги забеляза отдалече — фермерски къщи с ламаринени покриви, силози и нещо, което наподобяваше конвой от ръждясали трактори. Но и те бяха изоставени, също като каменната могила. Въпреки това монголите огледаха помещенията, дръпнаха няколко ръждясали листа ламарина и после изгубиха интерес.

Постепенно местността се променяше. Прекосиха едно изсъхнало езеро, чието дъно бе покрито със сол. Из камънаците щъкаха гущери, които плашеха конете. Понякога дори чуваха крясъци на чайки, въпреки че никъде не се виждаше море. Може би и птиците като тях се бяха изгубили тук.

И все така на път.

Малко след като напуснаха пределите на Монголия, трябваше да прекосят планината Алтай. Теренът постепенно се издигаше, земята ставаше все по-плодородна. Имаше много цветя, а тревата бе сочна и висока. Прекосиха едно просторно блатисто плато — конете затъваха до колене. Малко по-нататък навлязоха в поредица тесни клисури. Монголите непрестанно се озъртаха — опасяваха се от засади.

Постепенно клисурите се разшириха. Влязоха в голям каньон, заобиколен от високи каменни стени — издигаха се чак до небето. Зад тях се виждаха само заснежените върхове на планината. Коля погледна назад. Армията се бе проточила на много километри. Тънката човешка нишка изглеждаше съвсем нищожна на фона на червеникавите скали.

Продължиха покрай северозападната граница на съвременен Китай и наближиха Киргизстан. Само няколко дни по-късно стигнаха един град.

Монголите — големи любители на разузнаването — изпратиха съгледвачи да видят каква е обстановката в града и когато събраха достатъчно информация, проводиха пратеници. Посрещнаха ги жители с каскети и вълнени палта, разперили ръце в знак на мир и дружелюбие.

Градът бе съвременен, или почти. Новината за това разтърси Коля и го изведе от хипнотичното състояние, в което бе изпаднал от началото на пътуването. Още по-шокираща бе новината, че са на път вече от три месеца.

И именно тук, както се оказа по-късно, започна последната част на неговото собствено пътешествие.

Отне им два месеца плаване, за да стигнат до дъното на Залива. Александър вече нямаше търпение да продължи към вътрешността и сформира челен отряд от хиляда воини, ръководен от Евмений и Хефестий. Бисиса и спътниците й също настояха да участват в експедицията.

Ден след като слязоха на брега, се отправиха към Суза — по времето на Александър административен център на завладяната Персийска империя. Александър все още бе твърде слаб, за да върви или да язди, и затова управляваше колесница, покрита с пурпурно чергило и заобиколена от неговите верни и страховити телохранители. Стигнаха до Суза без инциденти — но това не беше онази Суза, която Александър помнеше.

Съгледвачите не се съмняваха, че мястото е същото — в сърцето на една плодородна долина. Но от града нямаше и следа. Нищо чудно да бяха първите хора, стъпвали някога по тези места, мислеше си Бисиса.

Евмений се приближи към малката им група. Беше навъсен.

— Бях тук само преди няколко години. Имаше процъфтяващ град, богат и кипящ от живот. Един от малкото подобни градове в този район. А сега… — Изглеждаше потиснат и объркан.

Александър слезе от колесницата си и се огледа, заподритва камъчетата в краката си. След това се прибра в шатрата си и се появи едва привечер.

Нощта прекараха на мястото, където трябваше да е градът. На следващата сутрин, насочвани от картографите на Александър, поеха право на запад, през обширна и безлюдна страна, отвъд която трябваше да е Вавилон. След Суза всички бяха някак странно потиснати и объркани.

За облекчение на македонците след десетина километра стигнаха поредната права линия, обозначаваща границата между отделни времеви периоди, и отвъд нея изведнъж се показа широк път, на места дори покрит с каменни павета. Евмений им каза, че са стъпили на Царския път, който някога свързвал отдалечени райони на Персия и който Александър бе използвал за целите си, когато бе завладявал тази империя.

Дори по пътя походът им отне няколко дни. Движеха се из прашна местност, обрасла с оскъдна растителност. Тук-там се виждаха прави канавки, без никакво съмнение с изкуствен произход, (предназначението им оставаше загадка, а поддръжката им бе занемарена отдавна).

Всяка нощ, когато спираха, за да разпънат лагера, Кейси включваше радиото и прослушваше различни честоти за сигнали от екипажа на „Союз“, който бе изгубен някъде из просторите на Азия. Не ги беше чувал от мига, когато бяха навлезли в атмосферата. Освен това следеше сигналите, които се излъчваха от района на Вавилон. Съдържанието им оставаше неизменно — „чуруликалия“ на различни честоти, като някакъв инженерен тест-сигнал. Но се повтаряше — отново и отново. Изчисленията, които правеше Кейси, доказваха за пореден път, че сигналът се излъчва от Вавилон.

Случи се и друго странно нещо. Очите бяха изчезнали. В началото, колкото по на запад вървяха, толкова по-рядко ги виждаха и една вечер Бисиса осъзна, че не е мярвала Око от заранта. Никой нямаше представа какво може да означава това.

Скоро обаче приближиха още една линия — зелена черта, която се простираше от единия хоризонт до другия. Спряха в нерешителност на самата граница. На запад, отвъд зелената линия, се виждаше равно поле, насечено от водни канали. Из полето бяха разхвърляни колиби, прихлупени и жалки, като купчини изсъхнала кал. Имаха обитатели, защото над покривите им се виеше дим, а между тях се разхождаха домашни животни. Но хора не се виждаха.

Абдикадир се изправи до нея.

— Прочутите напоителни канали на Вавилон.

— Това трябва да е — съгласи се тя. Някои от каналите напомняха пресъхналите канавки, които бяха видели по-рано.

— Е, да видим какво ще стане. — Абдикадир вдигна крак и пресече невидимата линия между двата времеви отрязъка.

Останалите го последваха предпазливо.

Земята очевидно бе плодородна. В нивите растеше пшеница, класовете бяха едри, дълги и бели — Бисиса никога не бе виждала такива. Но имаше и просо, и ечемик, и високи, отрупани с фурми палми. Някога, обясни Сесил де Морган, вавилонците възпявали тези палми в песни, като изброявали триста и шейсетте начина, по които могат да употребяват плодовете им.

Въпреки че от селяните нямаше и следа, беше повече от ясно, че тази земя е заселена и обработвана — именно с продукцията от тези ниви възнамеряваше да се храни армията на Александър. Бисиса си даваше сметка, че предстоят важни дипломатически решения. Царят разполагаше с достатъчно сили да получи всичко, каквото пожелае, но местните жители познаваха земята, а огромната изгладняла армия се нуждаеше от храна. Може би сега бе моментът войниците на Александър да помогнат за разчистването и разширяването на изоставените напоителни канали…

— Знаеш ли — заговори Абдикадир, — направо не мога да повярвам, че това е Ирак и че сме само на стотина километра южно от Багдад. Тази житница е хранила народи и армии в продължение на столетия.

— Но къде са всички?

— Нима можеш да виниш селяните, че са се изпокрили? Тяхната богата земя изведнъж е била разделена на две и от другата страна се е появила пустиня. Половината от каналите им са затрупани. Жилещ дъжд унищожава реколтата. И какво се появява един ден на хоризонта? Най-голямата армия, позната в древния свят. Ах… — Той посочи. — Виж там.

Имаше някакви сгради на западния хоризонт — стена със сложна конструкция, постройка, наподобяваща пирамида, но всичко бе скрито от маранята.

— Вавилон — прошепна Абдикадир.

— А онова, което стърчи, трябва да е Вавилонската кула — допълни Джош.

— Божичко! — възкликна Кейси.

Доведоха пленника при Евмений. Беше изплашен и се оглеждаше, ококорил очи, между двамата яки войници, които го придружаваха. Носеше роба от фин плат, извезана със златисти конци, която обаче бе мръсна и смърдеше на урина. Беше брадясал и по бръснатото му теме бе поникнала гъста черна коса.

Един от войниците го сръга с меча си и той заговори на неразбираем език. Офицерът, който го бе довел, бе достатъчно предвидлив да доведе един войник, който говореше персийски, и така думите на вавилонеца преминаваха през античен гръцки, за да стигнат до съвременен английски.

Де Морган превеждаше, но се оплака, че не разбира всичко.

— Казва, че е жрец на една богиня… не й разбрах името. Другите напуснали храма, но той останал. Оттогава изминали шест дни и шест нощи — нямал нищо за ядене и съвсем малко вода, която черпел от свещения фонтан на богинята…

Евмений щракна нетърпеливо с пръсти.

— Дайте му храна и вода! И го накарайте да разкаже какво е станало тук!

Малко по малко, с препълнена уста, жрецът им разказа своята история. Всичко започнало, естествено, с Хроносрива.

Една нощ жреците и прислугата се събудили от ужасни крясъци. Неколцина изтичали навън. Било тъмно и звездите променили местата си. Виковете идвали откъм храма на астронома, който извършвал наблюдение на „планетите“ и звездите, както го правел всяка нощ от съвсем млад. Но изведнъж неговата планета изчезнала, а звездите се завъртели в небето. За астронома това бил такъв шок, че той изтичал с крясъци на улицата.

— Естествено — промърмори Абдикадир. — Вавилонците са наблюдавали небосвода в продължение на хилядолетия и са съставяли подробни карти. Дори философията и религията им се основават на големите небесни цикли. Други на тяхно място едва ли щяха да се изплашат толкова…

Но тази първа промяна, направила впечатление само на богоизбраните, била само началото. Защото когато наближила сутринта, слънцето не се показало и се забавило с цели шест часа. А когато най-сетне изгряло, странен горещ вятър повял над града и завалял дъжд — топъл и солен.

Жителите на града, повечето от които все още били по нощници, изтичали в храмовете. Някои настояли жреците да им докажат, че боговете не са ги изоставили в тази най-причудлива зора в историята на Вавилон. Други се изкатерили на Кулата, за да видят какви други промени ще им докарат небесата. Царят отсъствал — Бисиса така и не разбра дали жрецът имаше предвид Навуходоносор, или неговия наследник — и нямало кой да въдвори ред.

А после пристигнали първите страховити вести за участта на западната част на града. По-голямата част от гражданите всъщност живеели там, а за чиновниците, богаташите и управниците на източния бряг това било същински шок.

Изчезнали и последните признаци на ред. Тълпата нахлула в храма на Мардук и когато тези, които я водели, се озовали в свещената камера и видели какво е станало с Мардук, царя на всички вавилонски богове…

Жрецът не можа да завърши изречението.

След този последен удар из града плъзнал слух, че скоро и източната част ще последва съдбата на западната и изплашените жители се разбягали. Дори министрите, военачалниците и жреците ги последвали и скоро Вавилон опустял.

Докато продължаваше да нагъва лакомо, жрецът им описа последвалите нощи, през които градът бил подлаган на грабежи, опожаряване, по улиците му ехтели ужасени писъци и зловещ смях. Но през деня не се мяркала жива душа. Изглежда, вавилонци предпочитали да се преселят далеч от плодородните полета въпреки риска да умрат от глад и жажда.

Евмений нареди на хората си да измият и преоблекат жреца и да го представят на Александър. След това каза:

— Според жреца името на града се превежда като „Вратата към боговете“. Какво съвпадение — сега тази врата се е отворила… Последвайте ме. — И ги поведе.

— Къде отиваме? — попита Джош, докато подтичваше зад Бисиса.

— Не се ли досещаш? В храма на Мардук, разбира се.

В багажа, който монголите му бяха позволили да вземе за пътуването, Коля бе успял да скрие любителското радио от „Союз“. Някакво неясно предчувствие го бе накарало да запази този факт в тайна от Сейбъл, която отдавна бе изгубила интерес към всичко освен собствения си план, и сега се радваше, че е постъпил така. Веднага щом Чингис хан нареди да разположат главния лагер на няколко десетки километра от Вавилон, Коля извади радиото и го сглоби.

Това не беше никак трудно. По разпореждане на Йе Лю Коля бе под постоянно наблюдение, но пазачите му нямаха никаква представа за какво служат тези метални кутийки и разпъващата се антена. Много по-трудно — всъщност жизненоважно — бе да запази в тайна от Сейбъл това, което възнамеряваше да направи. В най-добрия случай щеше да разполага с час-два.

Коля си даваше сметка, че ще има само един шанс. Молеше се връзката да е добра и Кейси да е на линия. С първото нямаше особен късмет — след Хроносрива йоносферата на Мир беше пощуряла и сигналът непрестанно заглъхваше от статични шумове, пукот и пращене. Но за щастие Кейси беше на линия в уговорения час още от времето, когато бяха на орбита със „Союз“ — в невъзможно далечното минало. Коля не се изненада, когато научи, че Кейси и останалите също са се отправили към Вавилон — това бе логичната цел и те бяха обсъждали подобна възможност още докато бяха на орбита. Но остана изумен, когато узна с кого пътува Кейси — изумен и същевременно изпълнен с надежда, защото може би това бе единствената сила в този нов свят, която би могла да спре Чингис хан.

На Коля му се искаше да си говори за какво ли не с този човек от своето време. Имаше чувството, че Кейси — когото никога не бе срещал — е най-близкият му приятел.

Но по-късно щяха да имат време за това. Сега по-важно бе да предаде максимално количество информация. Коля говореше и говореше — описа подробно армията на Чингис хан, неговата тактика на водене на военни действия, разказа и за Сейбъл — какво е направила и на какво е способна.

В края на краищата успя да спечели само около половин час. След това се появи Сейбъл, придружена от двама намръщени телохранители, които го дръпнаха грубо настрана и разбиха предавателя с дръжките на копията си.

Съгледвачите на Александър донесоха вестта, че авангардът на монголската армия е само на няколко дни път. За изненада на съветниците си, македонският цар нареди да пратят посланици за преговори.

Всъщност Александър бе потресен от онова, което му бяха разказали хората от бъдещето за разрушенията, плячкосването и опустошенията, придружаващи монголското нашествие. Макар самият той да бе завоевател, имаше различни цели от тези на Чингис хан, от когото го деляха петнайсет века. Македонският цар бе твърдо решен да спре монголите, тъй като мечтаеше да изгради този нов свят като процъфтяваща империя, а не да го разрушава. Той се обърна към своите съветници:

— Ние, нашите червенодрехи другари отвъд морето и тези конници от степите на Азия сме единствените оцелели след големите промени, разтърсили света, ние сме единствените свидетели на тези необясними чудеса. Нима едничкото, което ще правим, е да се избиваме един друг? Няма ли да си вземем поука от промените в света, а ще продължаваме да се уповаваме на оръжията?

След това нареди да се изпратят посланици с дарове, които да започнат преговори с монголските водачи. Щеше да ги придружи внушителен военен отряд от хиляда души под командването на Птолемей.

Птолемей бе един от най-близките сподвижници на царя, приятел на Александър от детинство. Беше навъсен сериозен мъж с обгоряло от слънцето лице, надарен с проницателен ум. Със сигурност бе най-подходящият кандидат за подобна деликатна задача: телефонът на Бисиса й разказа, че в предишната реалност Птолемей щял да наследи една от провинциите след смъртта на Александър и да бъде провъзгласен за фараон на древното египетско царство. Но ако се съдеше по мрачното му лице, той хич не одобряваше идеята на Александър, или може би се безпокоеше, че е станал жертва на някакви дворцови интриги.

По предложение на Абдикадир капитан Гроув присъедини към отряда компетентния напрал Джорди Батсън и неколцина британски войници. Имаше идея с отряда да тръгне и някой от групата на Бисиса, тъй като се очакваше Сейбъл да създаде проблеми от другата страна. Но Александър заяви, че тримата пратеници от бъдещето са прекалено ценни, за да бъдат излагани на такъв риск. И все пак, по идея на Евмений, Бисиса написа кратка бележка за Коля, в случай че срещнат там космонавта.

Отрядът напусна Вавилон през източната порта. Македонските офицери бяха загърнати в пурпурни наметала, а войниците на капрал Батсън се открояваха с яркочервените си куртки. Изпроводиха ги с тромпети и барабани.

Александър Велики беше опитен воин и макар да се надяваше на мир, се готвеше за война. Във Вавилон Бисиса, Абдикадир и Кейси, заедно с капитан Гроув и офицерите му, бяха свикани на военен съвет.

След като прекара едно денонощие в мрак, Коля бе отведен при Йе Лю. Ръцете му бяха завързани отзад с въже от сплетени конски косми. Хвърлиха го грубо на земята.

Нямаше никакво желание да бъде подлаган на изтезания и затова започна да говори веднага и разказа всичко. След като приключи, Йе Лю излезе от юртата.

Над него се надвеси Сейбъл.

— Не трябваше да го правиш, Коля. Монголите знаят цената на информацията. Ти сам го видя в Бишкек. Едва ли щеше да извършиш по-голямо престъпление дори да бе зашлевил самия хан!

— Дай ми вода! — прошепна той. Не му бяха давали нито глътка, откакто го заловиха.

Тя не обърна внимание на молбата му.

— Сигурно разбираш, че може да има само едно наказание. Опитах се да ти облекча положението. Казах им, че си княз — княз от Небесата. Това малко ги стресна. Монголите никога не проливат свещена кръв…

Коля успя да събере достатъчно храчка, за да й се изплюе в лицето. Тя се разсмя.

Александър нареди на армията си да се упражнява денем и нощем. Освен ръкопашни схватки с притъпени мечове и форсирани маршове това включваше физически упражнения, като вдигане на тежести, подскоци и бягане.

На британците също бе предложено да се включат в подготовката. След няколко упражнения стана очевидно, че британските конници не могат да се сравняват по умения с македонците, но сепоите бяха приети без проблеми в македонската пехота. Затрудненията на езиковата бариера лесно се преодоляха, след като британците изучиха македонската система за сигнализиране с флагчета и тръби.

Както беше предвидил Евмений, първите опити на Абдикадир да въведе стремената сред конницата бяха посрещнати на нож. По-голямата част от ездачите произхождаха от аристократични семейства и бяха вироглави и упорити — просто прерязаха с мечовете си стремената и продължиха да яздят както преди. Наложи се един по-смел сур да се качи на един от най-яките македонски коне и да направи малка демонстрация, въпреки привидната си неопитност. След това — под натиска на самия Александър — стремената бяха прикачени отново и упражненията започнаха.

Дори без стремена уменията на македонските ездачи бяха забележителни. Те задържаха конете си, като ги дърпаха за гривите и ги насочваха, притискайки ги с колене. Това бе напълно достатъчно, за да правят остри и резки завои даже в разгара на битката — всъщност те бяха една от най-гъвкавите и бързи ударни сили на Александър. Но след като свикнаха със стремената, маневреността им се повиши още повече; освен това можеха да се подпират с крака, когато нанасяха удари с копие.

— Невероятни са — възкликна Абдикадир, докато наблюдаваше как един клин от сто конници маневрира в полето пред Вавилон. — Почти съжалявам, че им дадох стремената — само след няколко поколения тези умения ще бъдат забравени.

— Но все още ще ни трябват коне — възрази Кейси. — Помисли си само — конете ще си останат основната машина на войната още двайсет и три века — чак до Първата световна война.

— Може би тук ще е различно — подхвърли Бисиса.

— Сигурно — заради Хроносрива. Доскоро ни деляха векове, а сега се готвим рамо до рамо да срещнем монголите. — Кейси се разсмя.

По нареждане на Гроув македонците се обучаваха да свикват със звука от експлозии и стрелба. Подредени в карета от по хиляда души, те наблюдаваха как Кейси и Гроув демонстрират възможностите на съвременните оръжия — първо взрив на граната, после и стрелба с пушки по кози. Бисиса настоя за това упражнение, тъй като се безпокоеше от изненадите, които би могла да им поднесе Сейбъл. Македонците приеха добре огнестрелните оръжия — напомняха им за стрелбата с лък. Но първия път, когато пред тях се взриви една от сравнително безвредните шокови гранати, се разбягаха с ужасени викове. Щеше да е смешно, ако не беше тревожно.

Пак по предложение на Гроув Абдикадир убеди Бисиса, че не бива да участва пряко в сраженията. По неговите думи жена, попаднала в плен при един толкова примитивен противник, я очаквала „съдба, по-лоша дори от смъртта“.

След тези доводи Бисиса реши да се прехвърли на друго поприще — създаването на болница.

Първо реквизира една малка къща и се зае с осъществяването на тази нова задача с помощта на Филип — личния лекар на Александър, и британския полеви хирург. Не им достигаха медикаменти и превързочни материали, но липсата им можеше да се компенсира с нейните познания по медицина. Тя експериментира с различни видове вино: използваше го за антисептик. Събра отряд от дългокраки съгледвачи и ги обучи да изнасят ранени с носилки от бойното поле. Дори изобрети готови пакети с превързочни материали, които да се използват при различни прободни наранявания. Но най-трудно от всичко бе да научи бойците на хигиена. Нито македонците, нито британците от деветнайсети век бяха чували за невидимите същества, които нападат раните и ги инфектират — опитите да ги сравни с богове или демони само объркаха нещата. В края на краищата тя измисли няколко прости правила и заповяда да се спазват при всички обстоятелства.

След това преминаха и към практически занимания. По нейно нареждане пожертваха няколко кози, които македонците посякоха с мечовете си. В началото се отнасяха скептично към нововъведенията й, но когато им демонстрира предимствата на турникета при кръвоизливи от рана, спечели уважението им.

Още веднъж променяше хода на историята и това я безпокоеше. Питаше се, ако оцелеят след тази битка и продължат нататък, каква ли ще е еволюцията на медицината през следващите няколко хиляди години — може би крайният резултат щеше да е съвсем различен.

Ръдиард Киплинг настоя да бъде „приет на служба“ — както се изрази.

— Намираме се на кръстопътя на историята, където двамата най-велики пълководци на човечеството са изправени един срещу друг, и наградата ще е съдбата на цял един нов свят. Кръвта ми кипи, Бисиса! — Той се похвали, че е преминал обучение в Първи пенджабски доброволчески отряд, преди да бъде пратен на Северозападната граница. — Всъщност обучението не беше нищо особено. Дори написах една малка поема за това как сме насолили задниците на няколко говеда, които минаваха недалеч от стрелбището…

Британците намираха този бледен, но енергичен младеж за забавен, но най-често не му обръщаха внимание. Македонците го смятаха за малко налудничав, но и те го оставяха да прави каквото му хрумне.

След това встъпително слово Ръди извади и последния си коз:

— Някога мечтаех да стана доктор…

Но очевидно не бе готов за подобно нещо, защото припадна още първия път, когато видя кръв — макар и на козел. Въпреки това бе твърдо решен да продължи. В края на краищата успя да превърже една ранена коза, без да изгуби съзнание, но веднага след това повърна. Лицето му обаче грееше от щастие.

— Ръди — каза Бисиса, — храбростта на бойното поле е едно, но да се бориш със смъртта в болницата не е по-малък героизъм.

— Склонен съм да се съглася с теб — отвърна той и се изчерви от удоволствие.

Мисълта за смъртта обаче пробуди различни мисли в развълнуваното му въображение и той ги изказа в типичния си помпозен стил още същата вечер:

— Защо животът е толкова ценен, а същевременно може да се изгуби така лесно? Може би нещастното животинче, което погубихме днес, се е смятало за център на вселената? Защо Господ Бог ни е дарил с нещо толкова скъпоценно като живота, само за да ни го отнеме чрез смъртта?

— Може би — намеси се де Морган — не бива да питаме само Господ Бог за тези неща. Вече не сме върхът на Сътворението, над който е само Всевишният, защото сега между нас и него стоят едни други същества — тези, чието присъствие Бисиса долови в Очите. Защо Господ Бог да се вслушва в молбите ни, когато те са над нас, за да разговарят с Него?

Ръди го погледна ядосано.

— Колко типично за теб, де Морган! Да опростяваш нещата.

Де Морган се разсмя.

— А може би — обади се Джош — в Хроносрива няма Бог. — Изглеждаше обезпокоен. — Знаете ли, цялото това преживяване след промяната ми се струва като един безкраен кошмар. Бисиса, ти ми разказа за древните животни, от които сте намирали само скелети. Изчезнали много отдавна, без никакво обяснение. Може би и ние някога ще изчезнем от този свят — първата изчезнала разумна раса. — Той вдигна ръката си и я загледа. — Казват, че мигове преди смъртта целият живот преминава пред очите ти. Може би като раса сега преживяваме нещо подобно — последни ярки видения от миналото на човечеството, късове от кървавата ни история, изплували на повърхността, преди да потънем в забрава.

Ръди се изсмя.

— Джош, не те бях чувал да плещиш такива глупости!

Бисиса се пресегна и улови Джош за ръката.

— Млъквай, Ръди. Джош, чуй ме. Това не е кошмар. Мисля, че Очите са изкуствени предмети, а Хроносривът е съвсем целенасочен акт. Според мен зад всичко това стоят умове — по-развити от нашите, но умове, а не божества.

— Ако е така — изсумтя де Морган, — вашите същества от Очите могат да местят времето и пространството. И какво е това, ако не Божие деяние?

— О, те не са богове — въздъхна Бисиса. — Могъщи са — много по-могъщи от нас, — но не са богове.

— Защо си толкова сигурна? — попита Джош.

— Защото не изпитват състрадание.

Прах — това бе първото, което видя Джош. Грамадния прашен облак, вдигнат от копитата на конете.

Беше по пладне. Първият ясен безоблачен ден от доста време, като се изключеше прашната вълна, закрила хоризонта. Малко след това те се показаха иззад завесата от прах — първо сенки, но бързо придобиваха плът и кръв и се превръщаха във фигури на конници. На монголски войници.

Въпреки всичко, на което бе станал свидетел в последно време, Джош все още не можеше да повярва напълно, че се е изправил срещу цялата монголска орда под командването на самия Чингис хан и че е техен враг. Но беше точно така — виждаше го с очите си. Сърцето му заби по-бързо.

Беше се свил на тясната площадка на наблюдателницата до Вратата на Ищар и гледаше на изток, откъдето настъпваха монголите. Заедно с него бяха неколцина македонци и британци. Британците разполагаха със сравнително добри далекогледи, швейцарска изработка. Гроув ги бе предупредил да закрият лещите от слънцето — не знаеха с каква информация за обстановката във Вавилон разполага Чингис хан, но Сейбъл със сигурност щеше да се досети за причината за отблясъците. От всички най-добре екипиран бе Джош, на когото Абдикадир бе поверил безценния си прибор за нощно виждане, който освен това разполагаше с мощно увеличение. Абдикадир се бе присъединил към армията.

При първия знак за приближаването на монголите сред македонците и британците се долови напрежение и същевременно вълнение, като от отдавна чакано представление. Джош дори зърна ярката туника на Александър при съседната градска порта — владетелят бе дошъл веднага щом му бяха съобщили за приближаващата се армия.

Монголите прииждаха на дълги редове и изглежда, бяха разделени на групи от по десетима конници. Джош направи някои бързи изчисления — при двеста души дължина и двайсет дълбочина това означаваше четири или пет хиляди конници за първоначалната атака.

Александър бе строил пред стените на Вавилон десет хиляди души. Вятърът развяваше дългите им алени наметала, а златистите им шлемове лъщяха на слънцето. Офицерите се отличаваха по сините пера върху шлемовете.

Започна се.

Първото нападение бе със стрели. Предната редица на настъпващите монголи опъна лъкове и пусна залп към небето. Стрелите бяха със заострени кокалени върхове и на разстояние от сто стъпки удряха точно. Бързината на стрелбата зависеше само от скоростта, с която лъконосците вадеха стрелите от колчаните.

Македонците бяха строени в две дълги редици, като в средата бяха копиеносците, а фланговете пазеха елитните щитоносци. В мига, когато стрелите литнаха, откъм македонските редици се чу пронизителният сигнал на тръбите и бойците се прегрупираха в плътни карета, със страни от по осем души. Вдигнаха кожените си щитове над главите си и ги припокриха, образувайки онова, което римляните наричаха „костенурка“.

Стрелите затропаха върху щитовете. „Костенурките“ удържаха, но не без жертви. Тук-там отделни войници паднаха и закрещяха от болка и за миг, докато ги изнасяха назад, в бойния ред се образуваха пролуки.

„Ето че започнаха да умират хора“, помисли си Джош.

На четвърт миля от градските стени монголите внезапно преминаха в атака. Войниците нададоха гърлени ревове, барабаните задумкаха като тупкащи сърца, тропотът на копитата наподобяваше наближаваща буря. Шумът бе оглушителен.

Джош не се смяташе за страхливец, но трепна. Беше изумен от спокойствието, с което воините на Александър останаха по местата си. Отново екнаха тръби, размахаха се флагчета и при командата „Синаспизмос!“ те преминаха отново към първоначалния си боен ред, като държаха вдигнати щитовете, за да се пазят от стрелите. Четири редици пехота с копия, мечове и щитове бе всичко, което стоеше между монголската конница и Вавилон. Но войниците отново допряха щитовете си един в друг, забиха дръжките на копията в земята и насочиха остриетата им срещу монголите.

През последните няколко секунди Джош виждаше монголите съвсем ясно — виждаше дори очите на бронираните им коне. Животните изглеждаха като побеснели и той се зачуди с какви средства са ги докарали до това състояние, за да се нахвърлят яростно срещу плътния строй на пехотата.

Монголите се стовариха върху македонските линии. Ударът беше страховит.

Бронираните коне си проправиха път през предната линия и бойният ред се огъна в центъра. Но македонците от задните редове се нахвърлиха срещу животните, сечаха ги, режеха им сухожилията. Монголите и конете им започнаха да падат. Задните редици се удряха в тях и това забавяше напредъка.

Сега вече боят се водеше по цялото протежение на македонската линия. Въздухът се изпълни с мирис на кръв, метал и прах. Ехтяха гневни викове и викове на болка, метал дрънчеше върху метал. Нямаше изстрели, нито топовни гърмежи — шумове, така характерни за сраженията от по-късната епоха. Но хората гинеха със същата бързина, като в съвременна война.

Джош изведнъж осъзна, че над него е увиснала една сребърна сфера. Значи не само хора наблюдаваха това страшно представление днес.

Първото нападение продължи само броени минути. После, по сигнал на тръбите, монголите внезапно се оттеглиха. Тези, които все още бяха на коне, препуснаха назад в галоп. Зад себе си оставиха разкривена редица от окървавени и обезобразени тела, отсечени крайници и осакатени коне.

Конниците спряха, в привидно безредие, на стотина метра от македонската линия, започнаха да крещят на противниците си на неразбираем език, пуснаха няколко стрели и дори плюеха презрително. Един бе дръпнал на коня си ранен македонски войник и сега започна да го изтезава — разрязваше гърдите му с ножа си. Македонците също отвърнаха с обиди, но когато неколцина от тях понечиха да се втурнат на помощ на другаря си, офицерите ги спряха с резки викове.

Монголите продължаваха да отстъпват и да примамват македонците да ги последват, но войниците на Александър не се поддадоха. В този момент откъм Вратата на Ищар се зададоха санитари с носилки.

Хефестий беше мъртъв.

Александър бе спечелил още една велика битка при почти невъзможни обстоятелства — в съвършено нов свят, срещу противник, който имаше зад гърба си еволюция от почти хиляда и петстотин години повече от македонците. Но за да го направи, бе изгубил своя най-близък съратник, любовник и единствен приятел.

Александър знаеше какво е най-добре да направи в този момент. Смяташе да се прибере в шатрата си и да се напие до забрава. А после да нареди построяването на грандиозен монумент — може би някой гигантски каменен лъв.

Всъщност реши да не прави нито едно от тези неща. Най-добре бе да скърби за Хефестий насаме. Според Омир Ахил наредил да отрежат опашките и гривите на конете в памет на любимия си приятел Патрокъл. Дали да не постъпи и той по същия начин?

Не, първо го чакаше друга, по-важна работа.

Той прекоси покритото със засъхнала кръв бойно поле и навлезе между палатките и навесите, в които бяха настанени ранените. Следваше го развълнувана свита от съветници и помощници, между които и личният му доктор, защото Александър бе получил още няколко рани. Много от ранените искрено се зарадваха, че го виждат. Едни се хвалеха с подвизите си по време на битката и Александър ги изслушваше търпеливо, а сетне ги хвалеше за проявената храброст. Но други мълчаха, изпаднали в шок. Беше го виждал и преди. Щяха да останат така часове или да повтарят едни и същи думи отново и отново. Но накрая щяха да дойдат на себе си — както ставаше винаги. Както щеше да се изчисти от засъхналата кръв и бойното поле пред стените на Вавилон. Но нищо не можеше да успокои гнева и вината на онези, които бяха оцелели там, където другарите им бяха загинали — както техният цар не можеше да забрави Хефестий.

Трудно можеше да се нарече клетка.

Пет години след Хроносрива и залавянето им маймуночовеците все още бяха затворени зад мрежата, метната върху увисналото над земята Око и затисната с камъни. Никой не бе помислял за нещо по-подходящо — въпреки че по волята на нечие извратено началническо съзнание бяха боядисали камъните в бяло — по-скоро за да се създава работа на войниците.

Търсеща прекарваше дните си в усамотение — като се изключеше Вкопчващо, което скоро щеше да навърши шест години. Вкопчващо беше женска, с едва оформящ се ум, но бе напълно нагодена към околната действителност. Търсеща не можа да свикне с нея. Но трябваше да я приеме.

Войниците идваха веднъж дневно да им донесат храна и да измият фекалиите от пода на клетката. Понякога я натискаха на земята и пъхаха в тялото й дебелите си пениси. Търсеща не се интересуваше от това. Не я болеше, а и бе свикнала да позволява на своите тъмничари да правят с нея каквото искат — стига да не закачат Вкопчващо. Нямаше никаква представа защо войниците вършат едно или друго. Но дори да знаеше, това едва ли щеше да промени нещо.

Би могла да се измъкне, разбира се. Понякога дори й се приискваше да го направи. Беше по-силна от войниците. Можеше да разкъса мрежата със зъби, с ръце, дори с крака.

Но не бе виждала нито един друг маймуночовек, с изключение на Вкопчващо, от деня, когато ги заловиха. Нямаше нито едно дръвче, нито зеленинка, докъдето й стигаше погледът. Дори да избягаше, нямаше къде да иде, не я очакваше нищо друго освен тояги, ритници и викове. Вече бе получила на няколко пъти този жесток урок.

В полусъзнателното състояние между маймуна и човек тя имаше съвсем смътна представа за минало и бъдеще. Спомените й бяха като галерия с неясни изображения — лицето на майка й, топлината й, натрапчивата миризма на първия мъжки, който я бе обладал, сладката агония на раждането, ужасната безжизненост на мъртвороденото дете. А представата й за бъдещето се доминираше от недовършеното видение на нейната смърт и страха от мрака, който надзърташе иззад жълтеникавите очи на големите котки. Но в спомените и мислите й нямаше последователност, нито логика, нито ред — като повечето животни, тя живееше в настоящето, защото ако не оцелееше в него, за нея нямаше да има нито бъдеще, нито минало. А настоящето й бе това безпомощно пленничество, което почти винаги изпълваше цялото й съзнание.

Тя беше пленничка. Само това и нищо повече. Но поне имаше Вкопчващо.

После, една сутрин, нещо се промени.

Бисиса се бе преместила в храма на Мардук. Направи си тук легло, нареди да й носят храната, дори пренесе една портативна химическа тоалетна, която взе от Птичката. По-голямата част от времето си прекарваше в това помещение, съвсем сама, ако не се броеше компанията на телефона — и надвисналата маса на Окото.

Усещаше, че в него има нещо, постоянно присъствие зад непроницаемата бариера. Долавяше го със сетива отвъд нормалните, същите, които те насочват, когато се движиш из стая със завързани очи.

Но присъствието не произхождаше от конкретна личност. Понякога бе само внимателно наблюдение, сякаш Окото бе просто камера. Друг път й се струваше, че има нещо отвъд Окото. Дали не беше някакъв Наблюдател, който се намираше — в преносния смисъл на думата — зад всички Очи на света? На моменти имаше чувството, че съществува цяла сложна йерархия от разумни съзнания, ескалиращи от най-примитивните конструкции на Очите и Наблюдателите, които можеше да си представи, нагоре в някаква невъобразима посока, филтриращи и класифициращи всяко нейно действие, реакциите й, собствената й личност.

Напоследък прекарваше все повече време в изучаване на тези усещания. Избягваше всички — хората от своето време, дори Джош. От време на време, когато имаше нужда от човешка топлина, го търсеше, но после пак се връщаше при Окото, с угризенията, че го е използвала.

Стараеше се да потиска чувствата си, да не мисли за това дали обича Джош, или не. За нея сега Окото бе центърът на целия свят. Или поне трябваше да бъде. Не би го разделила с никого, дори с Джош.

След половингодишно изследователско пътуване из Южна Индия Абдикадир се върна във Вавилон.

Евмений го изведе на разходка из възстановяващия се град. Денят бе студен и ветровит, макар да бе средата на лятото — според изчисленията на вавилонските астрономи.

След няколкомесечно отсъствие Абдикадир бе поразен от промените — жителите на града бяха извършили огромна работа. Освен вавилонци в града се бяха настанили и част от ветераните от македонската армия, както и офицерите на Александър. Експериментът се оказа успешен — двете страни, изглежда, се разбираха добре.

Имаше доста спорове относно това как да постъпят с квартала на западния бряг, превърнат в руини от времето. За македонците той бе пустош, а съвременниците на Бисиса го смятаха за археологическа ценност, която може би криеше интригуващи сведения за миналото на Вавилон. Засега бе намерено компромисното решение да не го закачат.

Но от другата страна на градските стени армията на Александър бе разширила залива достатъчно, за да могат да акостират и по-големи кораби, каквито вече се строяха в набързо вдигнатите сухи докове. Имаше дори малък морски фар, оборудван с газена лампа и огромни полирани огледала, които хвърляха светлината надалеч.

— Това е великолепно! — не сдържа възхищението си Абдикадир. Стояха на стената на новото пристанище, от която се виждаха десетки малки кораби, щъкащи из залива.

Александър, обясни Евмений, оценявал необходимостта от бърз транспорт за поддържането и развитието на една империя.

— Царят изпита тези неща на гърба си — рече той сухо. През изминалите пет години Евмений бе понаучил английски, Абдикадир пък бе напреднал донякъде с гръцкия и двамата вече се разбираха добре и без преводачи. Евмений продължи:

— Напредването на Александър в Персия зависеше до голяма степен от състоянието на пътищата. Когато стигнахме края на пътя, при източната граница на Персия, си дадохме сметка, че не можем да продължим нататък, каквито и усилия да полагаме. Ето защо се наложи да спрем. Но океанът е пътят на боговете и не изисква робски труд, за да бъде прокарван или поддържан…

— И така да е, направо не мога да повярвам, че сте постигнали толкова неща за съвсем кратко време — рече Абдикадир, докато се любуваше на кипящата активност на пристанището. Струваше му се, че е отсъствал цяла вечност.

Затова пък имаше приятни спомени от пътешествието. В Индия групата му трябваше да си проправя път през гъсти джунгли, почти безлюдни, обитавани от странни животни и пълни с непознати растения. Подобни експедиции бяха пратени на изток, запад, север и юг, из Европа, Азия и Африка. Картографирането на новия свят попълваше донякъде огромната празнота в душата на Абдикадир, останала там след изчезването на стария.

Той обърна гръб на града и се загледа на юг — където из равнината блещукаха водите на напоителните канали. Ето я истинската, стойностна работа — отглеждането на храна. В края на краищата това бе люлката на света, центърът на ранното земеделие, осигурил величието на Персийската империя. Със сигурност нямаше по-подходящо място за възраждане на земеделските умения. Но Абдикадир бе инспектирал полетата около града и знаеше, че нещата не вървят на добре.

— Всичко е заради проклетите студове — оплака се Евмений. — Астрономите твърдят, че сме в средата на лятото, но ако това е лято… А и тези непрестанни нашествия на скакалци — истинска напаст.

Възстановителната програма бе наистина внушителна, макар началото и да бе доста трудно. Монголската заплаха срещу Вавилон бе само спомен от миналото и поне засега нямаше опасност да бъде подновена. Пратениците на Александър докладваха, че монголите били стреснати и уплашени от внезапното обезлюдяване на Китай — петдесетмилионно население, изпарило се в миг. Всъщност за Александър войната с монголите беше едно голямо приключение. Но след като я бе спечелил, трябваше да се справи с настроенията на хората си, тъй като това бе първият поход, от който никой нямаше да се завърне у дома. Същото естествено важеше и за британците, и за хората от бъдещето.

Трябваше да мине известно време, преди всички да се обединят около следващата цел: изграждането на новия свят. Със своята нескончаема енергия и несломима воля Александър застана начело на този процес.

— С какво се занимава царят сега?

— С това. — Евмений посочи с величествен жест церемониалния център на града.

Там бе разчистен просторен район и върху него вече се издигаха широките основи на нова пирамида.

— Тази май ще надмине старата — изхъмка Абдикадир.

— Възможно е. Всъщност това е паметник на Хефестий, но освен това ще е и паметник на света, който сме изгубили. Македонците винаги са разбирали от изящни изкуства! Само че сега голяма част от работната ръка е по нивите, та не им остава много време да градят величие.

Абдикадир втренчи поглед в лицето на гърка.

— Имам усещането, че се готвиш да ме попиташ нещо.

Евмений се засмя.

— А аз имам чувството, че някой от предците ти е бил грък. Абдикадир, въпреки че Роксана — съпругата на Александър — му роди момче, което вече е четиригодишно и следователно имаме наследник — през изминалите години здравето на Александър си остава наша първостепенна грижа.

— Естествено.

— Но това — натърти Евмений и посочи пристанището и нивите — не е достатъчно за него. Царят е сложен човек, Абдикадир. Аз поне го зная. Той е македонец, разбира се — и пие като македонец. Но е надарен с хладен и пресметлив ум като персийците и може да е прозорлив като истински грък! Ала въпреки мъдростта си Александър има сърце на воин и в него кипи постоянна борба между желанието да гради и жаждата да завоюва. Не смятам, че той разбира какво става в душата му. Той е създаден да се сражава с хора, а не със скакалци, нито да копае канали. А както сам виждаш, сега няма с кого да си премери силите. — Гъркът се наведе към Абдикадир. — Истината е, че е оставил управлението на Вавилон на най-близките си помощници. Това сме аз, Пердика и капитан Гроув. — Пердика бе един от старите офицери на Александър и един от най-близките му приятели. Беше наследил поста главен военачалник на пехотата след смъртта на Хефестий. Евмений му намигна. — Те, разбира се, се нуждаят от моята гръцка хитрост, но и аз имам нужда от тях, за да продължавам да работя. Държим се един за друг, но мисля си, че това е само защото Александър стои над нас. Имаме нужда от него — Нови Вавилон има нужда от цар.

— Обаче… не от цар, който стои тук от нямане какво да прави и използва скъпоценен човешки труд, за да вдига паметници, когато няма кой да обработва нивите. — Абдикадир се засмя. — Искаш от мен да му намеря занимание, нали?

— Не бих го казал по този начин. Но Александър открай време проявява любопитство какво става по широкия свят. А и ми се струва, че иска да навести баща си.

— Да навести баща си ли?

— Божествения си баща — Амон, наричан още Зевс — в неговото светилище в пустинята.

— Това ще е знаменателно пътуване.

Евмений се засмя.

— Толкова по-добре. Остава обаче и въпросът с Бисиса.

— Зная. Тя все още седи при онова проклето Око, нали?

— Сигурен съм, че изследванията й са полезни. Но не бихме искали да я изгубим — вие, „хората от бъдещето“, сте наистина много ценни. Чух, че Джош се завърнал от Юдея. Може би той би могъл да й отвлече вниманието…

— Голям хитрец си, Евмений.

— Всеки прави каквото може — въздъхна Евмений. — Ела да те разведа из корабостроителницата.

Пътешествието трябваше да започне от Александрия. Щяха да плават по посока обратна на часовниковата стрелка, следвайки извивките на Средиземноморския бряг — покрай Египет, покрай южния европейски бряг, през Гибралтарския проток и накрая покрай Северна Африка.

Александър бе страшно разочарован, когато разбра, че градът, който бе основал при устието на Нил, е унищожен от Хроносрива, но без да губи присъствие на духа, незабавно нареди войниците да започнат изграждането на нов град, придържайки се към плановете на изчезналия. Освен това постави пред инженерите си задачата да построят канал между Суецкия залив и Нил. Беше започнат и строежът на пристанище в залива на Александрия, а построените в Индия кораби бяха разглобени и пренесени тук по суша.

За изненада на Бисиса бяха необходими само няколко месеца да бъде прехвърлен целият флот. Когато обявиха работата за приключена, Александър заповяда да се организира голямо празненство с жертвоприношения. Веселбата продължи два дена, след което флотът отплава.

През първите дни, откъсната най-сетне от постоянното присъствие на Окото, Бисиса намираше пътешествието за приятно развлечение. По-голямата част от времето си прекарваше на палубата — наблюдаваше брега, покрай който се движеха, или слушаше разговорите между хора, принадлежали към различни култури. А морето бе наистина интересно. В нейно време то едва се възстановяваше след десетилетия на замърсяване с промишлени отпадъци. А това море бе диво и кипящо от живот. В него имаше делфини и китове, на няколко пъти дори зърна издълженото тяло на акула, по-голяма от тези, които се срещаха в бъдещето.

Само дето топлите дни си бяха отишли. Почти всяка сутрин палубата бе покрита със скреж. С всяка година климатът като че ли захладняваше, макар че не можеха да определят със сигурност дали е така — никой не бе извършвал обстойни метеорологични наблюдения. Ала въпреки студа тя откри, че трябва да се пази от слънцето. Британците завързваха носни кърпи на лицата си и дори загорелите македонци предпочитаха да се крият на сянка. Лекарите раздаваха мехлеми от животинска мас. Бурите от първите дни на Хроносрива бяха отминали, но времето продължаваше да е объркано.

Нощите бяха не по-малко интересни. Съзвездията бяха сменили, макар и едва забележимо, местоположенията си. Доста често се появяваха северни сияния, каквито по нейно време бе изключено да се наблюдават на подобни ширини. Всичко това според нея бе доказателство за дълбоките промени, които Хроносривът бе извършил с тъканта на света.

Понякога Джош сядаше до нея. А в по-късни часове, когато македонците се унасяха в сън, двамата се сгушваха в някой тъмен ъгъл, за да се любят.

Но през по-голямата част от времето Бисиса предпочиташе да е сама. Изглежда, наистина бе останала твърде дълго време в компанията на Окото. Имаше нужда от опорна точка, от здрави връзки с този нов свят и дори Джош понякога я дразнеше със своята наивност.

Италия беше безлюдна като Гърция. Не намериха и следа от градовете държави, за които знаеха македонците, нито от съвременни градове от времето на Бисиса. Нямаше го и пристанището в устието на Тибър, където римските корабостроители бяха създали могъщия имперски флот.

Александър бе заинтригуван, когато му разказаха, че Рим — по негово време само един амбициозен град държава — ще се превърне в империя, която да съперничи на неговата. После нареди да сковат няколко лодки, с които се отправиха нагоре по реката.

Седемте хълма на града се виждаха отдалеч. Но районът беше пуст, ако се изключеха няколко паянтови укрепления на един от хълмовете — там, където щяха да се издигнат дворците на цезарите. Александър сметна всичко това за шега на историята и реши великодушно да подари живота на бъдещите си съперници.

Прекараха нощта на лагер край едно тресавище, на мястото, където трябваше да се издига Римският форум. Същата нощ видяха още едно ужасно красиво северно сияние, което накара македонците да зяпнат от възхищение.

Бисиса не разбираше много от геология. Понякога се чудеше дали промените на повърхността на планетата засягат и вътрешността й. Земното ядро представляваше кипящ котел от желязо с размерите на Луната. Ако отделните фрагменти бяха променени навътре чак до сърцевината, сега под кората кипеше трескава активност, същата като в атмосферата. Образуваха се нови могъщи течения, огъваше се мантията, бликаха фонтани от лава, дълги стотици километри, и се блъскаха един в друг.

Магнитното поле на планетата, генерирано от това гигантско желязно динамо, навярно също бе нарушено. Може би това обясняваше сиянията и проблемите с компасите. Освен това магнитното поле бе сигурна защита за крехките животински форми, обитаващи планетата — то бе като щит за космическите прашинки и по-тежките слънчеви частици. Ако бе разрушен и озоновият слой, това щеше да доведе до тежки радиационни поражения — ракови заболявалия, мутации.

Но имаше и едно друго изложено на риск животинско царство. Обитателите на морските дълбини и подземните пластове също страдаха от нарушенията в околната среда. Дали и там сега не загиваха цели видове? Имаше ли в недрата на планетата Очи, които да наблюдават този ужасяващ процес?

Флотът продължи покрай бреговете на Южна Франция, след това изви към Испания и се насочи към Гибралтар.

Едва тук разузнавачите се натъкнаха на обитатели. Бяха ниски, с малки черепи и големи носове. Бисиса си спомни, че някога тези земи били населявани от неандерталци — след като първите сапиенси се отправили към Западна Европа. Във всеки случай тези същества бяха ужасно страхливи — навярно вече бяха научили горчивия урок да не пресичат пътищата на човеците.

Александър остана очарован от Гибралтарския проток, който гърците наричаха Херкулесовите стълбове. Океанът отвъд него не бе напълно непознат за съвременниците на македонския цар. Двеста години преди неговото време картагенецът Хано бе дръзнал да отплава на север от атлантическия бряг на Африка. Беше се завърнал с чудни разкази за нетопящи се ледове и сковани от студ страни. Александър като че ли едва сега започваше да схваща размерите на света, който обитаваше. Дори бе готов да продължат през океана. Джош също жадуваше да узнае каква е била съдбата на индустриалната цивилизация в околностите на Чикаго, която вероятно съвпадаше с неговото време. Освен това бяха заинтригувани от новия остров, образуван насред Атлантическия океан, който бяха наблюдавали от „Союз“. Но дори царят осъзнаваше, че на този свят съществуват ограничения. Корабите му бяха твърде малки и слаби, а и трябваше да се отбиват през няколко дни до брега, за да попълват ограничените си запаси. Съветниците му побързаха да го уверят, че новият свят може да почака още известно време, преди да бъде завладян, и Александър се съгласи.

Продължиха покрай бреговете на Африка, които бяха също толкова безлюдни.

Бисиса бе потънала в мислите си. Първите няколко седмици от морската експедиция я бяха накарали да забрави напрегнатите месеци, прекарани в едно помещение с Окото, но сега тя най-сетне имаше възможност да преосмисли всичко, което бе научила.

Абдикадир и Джош бяха разтревожени от вглъбеното й състояние и непрестанно се опитваха да я развличат. Една вечер, докато стояха на палубата, Джош я попита:

— Все още не мога да разбера откъде знаеш, че зад Окото се крие някой или нещо. Когато го гледам, не усещам нищо. Готов съм да се съглася, че всеки от нас има свой вътрешен космос — че умовете, самотници сред големия тъмен океан на времето, притежават и други, невидими способности да се търсят и намират. Но за мен Окото си остава една голяма загадка. То несъмнено е средоточие на огромна сила — но това е силата на машина, а не на разумно същество.

— Това не е разум — отвърна Бисиса, — а проводник на разуми. Те са като сенки в дъното на тъмен коридор. Но те присъстват. — Нямаше точна дума, с която да обясни онова, което чувстваше. Сигурно защото хората досега не се бяха натъквали на подобно явление. — Просто трябва да ми повярваш, Джош.

Той я прегърна през раменете.

— Вярвам ти, успокой се. Иначе нямаше да съм тук…

— Знаеш ли, понякога тези различни отрязъци от времето ми се струват като рожба на собственото ми въображение. Като несвързан сън.

Абдикадир извърна глава и я погледна. Лицето му беше намръщено и съсредоточено.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се поколеба, търсеше най-точните изрази.

— Мисля, че по някакъв начин ние се намираме в Окото. Спомнете си какво ви говорех. Фундаменталната структура на нашата реалност се състои от…

— От невидими нишки — довърши Джош.

— Точно така. Или струни. Но не като струните на цигулка, защото има много начини, по които тези струни да се изпъват върху корпуса на междинния слой. Едни ще се движат свободно върху горната му повърхност, а други ще обгръщат корпуса. Ако променим размерите на междинния слой — ако например го направим по-дълбок, — обгръщащата енергия на струните, които го обвиват, ще нарасне, но успоредно с това ще намалее силата на тяхното трептене. И това неминуемо ще окаже някакво въздействие върху обозримата вселена. Ако задържим струните достатъчно дълго в това състояние, двете измерения, късото и дълбокото, ще си разменят местата… Между тях съществува обратна връзка…

— Тук вече изгубих нишката — изсумтя Джош.

— Струва ми се — заговори Абдикадир, — тя се опитва да ни каже, че в този модел твърде големите и твърде малките разстояния са еквивалентни.

— Да — кимна Бисиса. — Точно така. Космосът и невидимите частици на атомно ниво — всеки един от тези светове е инверсия на другия, ако ги гледаме по този начин.

— А Окото…

— В Окото се съдържа моето изображение — рече тя, — също както ретината ми, Джош, проектира твоя образ. Само че в случая с Окото реалността на това изображение, и на целия свят, е много по-сложна от една обикновена проекция.

Абдикадир сбърчи вежди.

— В такъв случай изкривените отражения в Окото не са само сенки на нашата реалност. И като манипулира тези „изображения“, Окото по някакъв начин контролира онова, което става във външния свят. Може би по такъв начин е предизвикало и Хроносрива. Това ли си мислеше?

— Като вуду кукли — подскочи развълнувано Джош. — В Окото се съдържа цял един вуду свят… Но Абдикадир греши, нали, Бисиса? Окото не прави нищо, то е само инструмент и нищо повече. Играчка в ръцете на онези, чието присъствие долавяш зад него. Нещо като… нещо като…

— Команден пулт — прошепна Бисиса. — Джош, знаех си, че ти сече пипето.

— Ах — въздъхна Абдикадир. — Сега вече разбирам. Ти се надяваш, че би могла да си осигуриш някакъв достъп до командния пулт. Че можеш да въздействаш на Окото. И това те плаши, нали?

Тя не посмя да срещне погледа му.

— Ако можеш да въздействаш на Окото — продължи зашеметено Джош, — какво би поискала от него?

Тя скри лицето си в шепи и прошепна:

— Да ни върне у дома. И струва ми се…

— Да?

— Струва ми се, че може.

Настъпи мълчание. Най-сетне им го бе казала. Сега оставаше да се върне и да се изправи срещу Окото. Или щеше да успее, или… да загине.

Седмица след завръщането им във Вавилон Бисиса обяви, че според нея Окото на Мардук може да я върне у дома.

Думите й бяха посрещнати скептично дори от най-близките й приятели. Тя знаеше какво си мислят — че си въобразява. Че е прекарала твърде дълго време затворена с Окото и сега живее в някакъв свой свят на фантазии.

— Защо точно теб? — попита я някак замислено Джош.

— Защото аз го помолих — отвърна тя.

Той само кимна.

Въпреки скептичното си отношение всички нейни приятели се стекоха да й помагат в приготовленията за заминаването. Дори приеха на сериозно датата, която им каза. Бисиса все още нямаше доказателства, че ще успее, а и не беше сигурна дали правилно възприема онова, което според нея се излъчваше от Окото. Но останалите постепенно се запалиха и тя бе поласкана от внезапната промяна в настроенията им — въпреки че някои от тях може би си шушукаха зад гърба й.

Една вечер, няколко дни преди насрочената дата, Бисиса и Джош седяха в криптата под огромното мълчаливо Око. Бяха се прегърнали, но сега ги владееше не страстта, а тъгата от раздялата.

— Как мислиш, дали ги е грижа за онова, което са направили — цял един свят, разкъсан на парчета? За онези, които трябваше да умрат?

— Не. О, със сигурност изпитват научен интерес към нашите чувства. Но нищо повече от това.

— В такъв случай те стоят по-долу от мен. Защото когато видя убито животно, изпитвам към него жалост, състрадание към мъките му.

— Така е — съгласи се тя. — Но, Джош, грижа ли те е за милионите бактерии, които умират в червата ти всяка секунда? Ние не сме бактерии, много по-сложни сме от тях, освен това сме независими и надарени със съзнание. Но те са толкова по-развити от нас, че в сравнение с тях ние сме нищо.

— Тогава защо ще те пращат у дома?

— Не зная. Защото им е забавно, предполагам.

— Няма значение какво искат те. Бисиса, по-важното е ти какво искаш. Представи си, че наистина се прибереш у дома. Ами ако Мира не желае да те види?

— Това е нелепо! — Тя го погледна стреснато.

— Така ли? Бисиса, коя си ти? Коя е тя? След Хроносрива всички сме корабокрушенци, разхвърляни из различни светове. Може би частица от теб ще се върне при частица от Мира.

Думите му я разгневиха. Не разбираше защо Джош трябва да говори за това.

— Ти чуваш ли се какво приказваш?

Той въздъхна.

— Не можеш да се върнеш, Бисиса. Това няма да промени нищо. Остани тук. — Той я хвана за ръцете. — Ще строим къщи, ще отглеждаме посеви — ще имаме деца. Остани с мен, Бисиса, стани майка на моите деца. Този свят вече не ни е чужд, той е наш дом.

Тя изведнъж омекна.

— О, Джош! — Притегли го към себе си. — Мили Джош. Искам да остана, повярвай ми. Но не мога. Не е само заради Мира. Джош, разбери, това е може би единствената възможност. Предложиха я само на мен и на никой друг. Длъжна съм да я приема.

— Защо?

— Заради онова, което може би ще науча. Защо се случи всичко това. Каква е тяхната роля. Какво можем да направим за в бъдеще.

— Ах — въздъхна той завистливо. — Трябваше да се сетя. Бих могъл да споря с майката за любовта на нейното дете, но не и с войника за неговия дълг.

— О, Джош…

— Вземи ме с теб.

Тя се дръпна стреснато.

— Не очаквах да го кажеш.

— Бисиса, ти си всичко за мен. Не искам да оставам тук без теб. Искам да съм с теб, където и да отидеш.

— Но там може да загина.

— Ако умра с теб, ще умра щастлив. Какво е животът без щастие?

— Джош… не зная какво да кажа. Каквото и да бъде, все ще те заболи.

— Да — отвърна той. — Мира винаги ще присъства — ако не между нас, то ще стои до теб. Разбирам те.

— И така да е — никой не ме е обичал като теб.

Прегърнаха се и известно време мълчаха.

— Знаеш ли, те си нямат име — проговори първи той.

— Кои?

— Пакостливите разумни създания, които организираха всичко това. Не са Господ Бог, нито други богове…

— Така е. — Тя затвори очи. Усещаше присъствието им дори сега — като слаб полъх от сърцевината на старо умиращо дърво, сухо и напукано. — Те не са богове. И са от тази вселена — родили са се в нея, също като нас. Но са стари — толкова стари, че не можеш да си представиш.

— Живели са твърде дълго.

— Може би.

— Тогава така ще ги наречем. — Той хвърли преценяващ поглед на Окото и вирна брадичка. — Първородните. И нека гният в ада.

Когато на следващата сутрин Бисиса се появи в храма на Мардук, там вече я очакваха Абдикадир и Кейси. Беше трогната от вярата им в нея и успокоена от увереността им. Окото висеше във въздуха — безразлично, както винаги. Джош също беше тук. Бисиса бе облякла летателния си комбинезон, доста опърпан и позакърпен, а той носеше вълнено сако и чиста риза. „Защо пък не? — помисли си тя. — След като не знаем какво ни очаква, поне да изглеждаме добре“.

Но лицето му бе пребледняло и под очите му имаше сенки.

— Представяш ли си — ще пътувам в безкрая, а имам махмурлук! Каквото и да се случи, по-лошо от това няма.

— Да приключваме с това — въздъхна Бисиса. — Вземи. — И му подаде малък пакет.

Той го огледа подозрително, но не го взе.

— Какво има вътре?

— Вода. Суха храна. Лекарства.

— Мислиш ли, че ще ни потрябват? Бисиса, ще влизаме в Окото на Мардук, не в някаква пустиня.

— Тя е права — намеси се Абдикадир. — Трябва да сте готови за всичко. — Той взе пакета и го тикна в ръцете на Джош.

— Прибери го.

— Ако ще мрънкаш през целия път — скастри го Бисиса, — по-добре остани тук.

Джош се нацупи и измърмори:

— Обещавам да слушам.

Бисиса се огледа.

— Казах на Евмений и Гроув да не допускат никого от останалите тук. Бих предпочела да евакуират целия град, но пък това ще създаде доста затруднения… Нещо да сме забравили? Ах, да, Абди — погрижи се за телефона ми.

— Нали ти обещах — отвърна Абдикадир. — А, и още нещо. — Той й подаде два пергамента, пристегнати с шнурче. — Ако не възразяваш…

— От теб?

— От мен и от Кейси. Ако е възможно, предай ги на семействата ни…

Бисиса взе свитъците и ги пъхна в комбинезона си.

— Обещавам да ги потърся.

Кейси кимна, после извика:

— Нещо става! — Нагласи си слушалките и посочи един електромагнитен датчик, изтръгнат от разбитото радио на вертолета. След това погледна към Окото. — Не виждам никаква промяна в това нещо. Но сигналът се усилва. Изглежда, те очакват, Бисиса.

Бисиса улови Джош за ръката и каза:

— Най-добре да заемем позиция.

— Къде? — Един кичур на челото му трепна.

— Проклета да съм, ако знам — отвърна тя. След това вдигна ръка и му разроши нежно косата. Полъхът се усили и този път усетиха, че духа право към центъра на криптата.

— Окото е — каза Абдикадир. Из въздуха се носеха дребни късчета хартия и прах.

Полъхът прерасна във вятър, който духаше право към центъра на помещението и бе достатъчно силен да премести Бисиса. Тя дръпна Джош до себе си и пристъпи към Окото. Хартийките и прашинките бяха полепнали по огледалната му повърхност.

Кейси си смъкна слушалките.

— Мамка му! Нещо изпука и датчиците замряха. Изглежда, стана късо. Не знам какъв сигнал подава това чудо…

— Време е — заяви Джош.

Така беше, наистина. Някъде дълбоко в себе си Бисиса все още не можеше да повярва, че ще се случи. Но ето, че ставаше. Стомахът й се сви, сърцето й думкаше, тя изпита благодарност, че ръката й е в ръката на Джош.

— Вижте! — извика Абдикадир.

За първи път, откакто го бяха открили, Окото се променяше.

Дългото очакване приключи. На още един свят се бе родил разум, който се готвеше да напусне своята люлка.

Тези, които бяха наблюдавали Земята от незапомнени времена, не приличаха по нищо на хората. Но някога те също бяха същества от плът и кръв.

Бяха се родили на планета, обикаляща около една от първите звезди във вселената — кипящо водородно чудовище, самотен маяк сред черния космос. Тези първи създания бяха енергични в своята млада, богата на енергия вселена. Но планетите, тези огнища на органичния живот, все още бяха рядкост, тъй като тежките елементи, необходими за оформянето им, още не бяха произведени от сърцевините на звездите. Когато надничаха в тъмнината на космоса, те не виждаха никой друг като тях — нямаше Разум, с който да общуват.

Първите звезди сияеха ярко, но отмираха бързо. Малките им отломъци обогатиха газовите облаци на галактиката и скоро се появи ново поколение от звезди-дълголетници. Но за онези, които бяха запокитени между издъхващите протозвезди, това бе ужасно преживяване. Заобикаляше ги мрак, в който от време на време проблясваше някоя далечна звезда, сътворена с невероятни трудности от останките на няколко угаснали. Щеше да дойде време, в което в галактиката нямаше да има достатъчно материал за създаването и на една-единствена звезда, и тогава и последната светлинка щеше да угасне. Но дори след това процесът щеше да продължи, защото такива бяха вечните закони на космоса и ентропията.

Въпреки могъществото, което притежаваха, те не можеха да победят времето.

Когато най-сетне го осъзнаха, това предизвика епоха на безумие. Възникваха и рухваха странни и красиви империи, водеха се страховити войни между същества от плът и метал, деца на един и същи забравен свят. Тези войни изчерпваха и без това ограничените енергийни ресурси на галактиката и не водеха до нищо освен до изтощение.

Опечалени и помъдрели, оцелелите се заеха да се готвят за неизбежното бъдеще, в което ги очакваше студ и мрак.

Извадиха изоставените военни машини. Но този път им поставиха нова задача — да елиминират отпадните продукти, ако е необходимо дори да ги изгорят. За да може поне една тъничка нишка от съзнанието им да достигне до далечното бъдеще, първородните трябваше да се научат да пестят и последната капчица енергия, да не я пилеят, да не допускат вълни върху хода на времето.

Машините бяха усъвършенствани в продължение на милиони години войни и изпълниха задачата си перфектно — и щяха да продължават да я изпълняват до края на времето.

Те чакаха, без да се променят, посветени на една-едничка цел, докато от останките на стария свят възникваха нови планети и нови органични същества.

Зад всичко това стояха най-добри намерения. Родени в една пуста вселена, първородните ценяха живота над всичко. Но за да го съхранят, понякога се налагаше да го унищожават.

Не беше пристъпване, по-скоро внезапна поява, сред звън на чинели. Тя отвори очи, но бе заслепена от ярка светлина. Пое въздух с пълни гърди и се надигна.

Лежеше по гръб. Над нея сияеше огромно ярко тяло — слънцето. Бе някъде навън. Ръцете й бяха разперени, пръстите — заровени в пръстта.

Претърколи се по корем. Ръцете, краката и гърдите й постепенно възвръщаха усещанията си. Тя се огледа примижала, заслепена от слънцето.

Намираше се насред равнина. Червеникав пясък. Голи хълмове в далечината. Дори небето изглеждаше червено, макар че слънцето бе почти в зенита си.

До нея лежеше Джош — проснат по гръб, задъхан. Тя изпълзя до него.

— Къде сме? — попита той замаяно. — Това двайсет и първи век ли е?

— Надявам се, че не — рече пресипнало тя. Гърлото й бе сухо. Бисиса бръкна в пакета и извади манерката. — Пий.

Той отпи от манерката. На челото му вече бяха избили едри капки пот.

Бисиса зарови пръсти в почвата. Беше суха, безжизнена, бледа. Но нещо блестеше между пръстите й — неравни парченца, които отразяваха слънчевите лъчи. Тя ги пресипа на дланта си. Бяха късчета стъкло, помътнели, с нащърбени краища. Бисиса разтвори пръсти и ги изсипа на земята. Но когато отново зарови пръсти в почвата, намери още парченца, цял подземен слой.

Надигна се внимателно — ушите й бучаха, но имаше достатъчно сили. Изправена виждаше по-надалече. Намираха се насред просторна равнина, цялата покрита с този размесен със стъкло пясък; едва далече на хоризонта се забелязваха невисоки хълмове. Двамата с Джош бяха на дъното на плитка падина, чиито стени се издигаха плавно до ръба, на около километър от тях.

Това беше кратер.

„Като от ядрен взрив“, помисли си тя. Стъклените парчета вероятно се бяха образували при самата експлозия и последвалото разтопяване на пясъка и камъните. Ако беше така, не би трябвало да оцелее нищо — дори да бе имало град на това място, той щеше да е изпепелен до основи. Кратерът изглеждаше стар, посипан с пясък, със заоблени стени. Ако тук бе имало война, беше свършила отдавна.

Хрумна й, че може да има остатъчна радиация. Но ако първородните смятаха да й причинят зло, щяха просто да я убият — в противен случай щяха да я защитят от подобни елементарни рискове.

Тя си пое дъх и почувства, че гърдите я наболяват. Дали въздухът не беше разреден? Ниско съдържание на кислород? Или напротив — твърде високо?

Внезапно се смрачи, макар че небето беше безоблачно. Тя вдигна глава. Нещо не беше наред със слънцето. Дискът му беше деформиран. Приличаше на филия, от която някой е отхапал.

— Божичко! — прошепна Джош, който вече се бе изправил до нея.

Слънчевото затъмнение напредваше бързо. Захладя и Бисиса зърна бягаща из равнината сянка. Едва сега дишането й се поуспокои, а също и бесният ритъм на сърцето й. Сякаш тялото й, отговаряйки на някаква отдавна заложена програма, се готвеше за настъпването на нощта.

Мракът бързо се сгъстяваше. Настъпи кратък миг на абсолютно затишие.

Слънцето се превърна в пламтящ пръстен. Централният тъмен диск имаше нащърбени краища, през които се процеждаха слънчеви лъчи. Това вероятно бе Луната, все още обикаляща между Земята и Слънцето. Сиянието на Слънцето бе достатъчно отслабено, за да може да се различава короната му над краищата на тъмния диск.

Но затъмнението не беше пълно. Луната не беше достатъчно голяма, за да закрие Слънцето. Дебелият огнен пръстен в небето бе потискаща и страховита гледка.

— Нещо не е наред — промърмори Джош.

— Съотношението — каза Бисиса. — Разстоянието между Земята и Луната. То се променя с времето. — Също както Луната предизвикваше приливите на Земния океан, така и Земята оказваше въздействие върху лунната повърхност. От самото начало на създаването на тази двойна система участниците в нея бяха започнали бавно да се разделят — по няколко сантиметра на година.

Джош изведнъж схвана какво е станало.

— Значи сме в бъдещето. Не сме в двайсет и първи век, а много по-напред… Може би с милиони години.

Бисиса тръгна към ръба на падината, без да сваля поглед от небето.

— Опитваш се да ми кажеш нещо, нали? Тази опустошена, изровена от войните земя, къде съм сега — в Лондон? Ню Йорк, Москва, Пекин, Лахор? Защо реши да ме доведеш точно на това място и в този момент — на затъмнение? Има ли нещо общо това със слънцето? — Разгорещена, задъхана, тя изведнъж избухна: — Не ми пробутвай тези гатанки със специални ефекти! Говори ми, дявол те взел! Какво ще се случи?

Сякаш в отговор на въпросите й точно пред нея се появи едно Око — голямо колкото Окото на Мардук. Бисиса дори почувства повея на изместения въздух при възникването на сферата в тази реалност и побърза да улови Джош за ръката.

— Пак потегляме… Не ме пускай!

Но той я гледаше с разширени очи и по челото му се стичаха едри капки пот.

— Бисиса!

Тя разбра веднага. „Той не вижда Окото“. Този път бе дошло само за нея — не и за Джош.

— Не! — Тя го стисна още по-силно. — Не можеш да постъпиш така с мен, жестока гадино!

Джош също разбра.

— Бисиса, успокой се. — Той я погали по бузата, сетне се наведе и я целуна. — Преместихме се толкова напред във времето, колкото не бях и мечтал. Може би нашата любов ще просъществува в някой друг свят и когато всички вероятности се съберат в края на времето, ще се съединим отново… — Той се усмихна. — И това ми стига.

Окото в небето се превърна в тунел, в коридор, водещ право нагоре. Над равнината вече се вдигаха искри, завихряха се, преди да се понесат право към тунела.

Тя се притисна към Джош и затвори очи. „Чуй ме. Направих всичко, което поиска. Дай ми само това. Не го оставяй тук, не го оставяй да умре сам. Върни го у дома — прати го при Абди. Само за това те моля…“

Изви се горещ вятър и се понесе право към зейналия отвор на тунела. Нещо я задърпа и я изтръгна от обятията на Джош. Тя се опита да го задържи, но той се освободи сам.

Невидимата сила я повдигна от земята. Сега вече витаеше над него.

Той продължаваше да й се усмихва.

— Приличаш на възнасящ се ангел. Сбогом, сбогом… — Светлината я обгърна като пашкул. В последния миг, когато го зърна, той се олюля назад и се озова в стая, чийто под бе покрит с жици и останки от електронни инструменти — и един мургав мъж се втурна да го улови.

„Благодаря ти“.

Звън на чинели.

Една сутрин Търсеща установи, че мрежата я няма. Извика уплашено и притисна дъщеря си към себе си.

След това отново отвори очи. И този път нищо не я делеше от голата земя наоколо. Войниците бяха изчезнали. Бяха отнесли и мрежата.

Тя беше свободна.

Търсеща се надигна. Вкопчващо се събуди със сумтене и разтърка очи. Докъдето им стигаше погледът, виждаха само безжизнена скалиста равнина. Само далеч на хоризонта блестяха върховете на заснежени планини, а в подножията им нещо тъмнееше. Гора. Ако можеха да стигнат до нея…

Но вятърът внезапно смени посоката си, задуха от север и тя подуши нещо. Миришеше на студено и на лед. Търсеща изплака. Изведнъж й домъчня за познатите ухания на сготвена храна, за тракането на машините, за неразбираемите гласове на войниците. Беше прекарала твърде дълго в клетка и сега тя й липсваше.

Бисиса изстена и се олюля. Беше права.

Зазвуча музика.

Тя се извърна към стената, която показваше увеличеното изображение на невероятно красив млад мъж, стиснал в ръка старомоден микрофон. Невъзможно, но истина: виждаше синтетична поп звезда, дестилирана от най-съкровените желания на момичетата.

— Божичко, прилича на Александър Велики! — въздъхна Бисиса. Не можеше да откъсне поглед от шарената стена. Едва сега осъзна колко сивкав и неугледен свят бе Мир.

— Добро утро, Бисиса — поздрави я стената. — Закуската е сервирана. Днешните водещи новини са…

— Млъквай! — Гласът й бе пресипнал.

— Разбира се. — Синтетичното момче запя по-тихо.

Бисиса се огледа. Намираше се в своята спалня, в лондонския си апартамент. Изглеждаше й някак смален, прихлупен. Леглото бе голямо, меко, оправено.

Отиде до прозореца. Напуканите й военни обуща тропаха по пода и оставяха прашни следи. Небето бе сиво, на хоризонта се виждаше светлата черта на задаващия се изгрев, върху който се отпечатваше градският силует.

— Стена.

— Бисиса?

— Коя дата сме днес?

— Вторник.

— Питах за датата.

— Ох. Девети юни 2037 година.

Денят след вертолетната катастрофа.

— Трябваше да съм в Афганистан.

Стената се покашля многозначително.

— Бисиса, с времето започнах да привиквам с навиците ти внезапно да променяш плановете си. Помня, как веднъж…

— Мамо?

Тъничък сънен гласец. Бисиса се обърна.

Беше боса, с разчорлени коси, и си търкаше очите — пухкаво осемгодишно момиченце. Носеше любимата си пижамка, изрисувана с герои от комикси, въпреки че отдавна й бе станала малка.

— Не знаех, че ще се прибереш толкова скоро.

Нещо се скъса в нея. Бисиса протегна ръце.

— Мира, миличката ми…

Мира се отдръпна.

— И миришеш странно.

Бисиса се огледа стреснато. Носеше оранжевия комбинезон, дрипав и покрит с кръпки, прашен и мръсен. Едва ли щеше да изглежда по-странно в апартамента си дори със скафандър.

Тя се усмихна насила.

— Май ще е добре да взема един душ. После ще закусваме и ще ти разкажа…

Изведнъж светлината се промени. Тя се обърна към прозореца. Над града бе увиснало Око — като противовъздушен балон през Втората световна война. Не можеше да определи на какво разстояние е, нито колко е голямо.

И в този момент първите лъчи на слънцето огряха покривите на Лондон.