Калисто

Първа част

Бялото кълбо

„Устата на премъдрите говорят нам: там има много и различни светове; с безброй слънца, които светят там, народи има и кръговрат на векове.“ М. В. Ломоносов

Първа глава

Една блестяща точка

Беше ясно утро в края на юли.

Високо в небето се разсейваха леките перести облаци. Бързо се изпаряваше нощната роса и отдалечените предмети сякаш трептяха в прозрачния въздух.

Слънцето току-що бе изгряло, а вече се чувствуваше, че денят ще бъде горещ. Курортното селище на Академията на науките още спеше. Никой не се виждаше по настланата с пясък улица. Дървените къщички зад разноцветните огради, сред гъстата зеленина на боровете и смърчовете, и те като че ли спяха. По отворените им прозорци се белееха спуснати пердета.

Беше онзи ранен час, когато дори въздухът не се е отърсил още от нощния сън, а къщите, дърветата, оградите са някак особено неподвижни и рязко очертани.

Леко скръцна отваряща се врата и на стъпалата пред една от вилите излезе мъж с раирана пижама.

Зарадван на прекрасното утро, той се протегна, подлагайки лице на слънцето. Малките му дълбоко поставени очи се присвиха от удоволствие.

Беше среден на ръст, пълен, но не дебел, с гладко избръснато лице и рядка прошарена коса, вчесана назад. Дълбоко врязаните плешивини правеха челото му много високо. Месестият нос и голямата уста придаваха на лицето му добродушен израз.

Той бавно слезе по стъпалата и тръгна по градинската пътека.

Надникна в пощенската кутия, повече по навик, тъй като вестниците не можеха да бъдат донесени толкова рано, и се разположи на пейката пред градинската врата.

Вдишвайки с наслада чистия утринен въздух, наситен с дъх на бор, той си мислеше, че на света няма и не може да има нищо по-хубаво от тези ранни часове. Ще минат час, два и напрегнатото ежедневие ще влезе в своите права. Ще се събуди жена му и ще го повика да закусват. После ще пристигне колата и ще трябва да върви в задушния и прашен град.

Едва късно вечерта, когато слънцето слезе ниско над хоризонта, той ще се върне и пак ще седи на любимата си пейка, докато стане време за лягане.

„Да живееш на такова място, е хубаво само ако можеш да прекарваш целия ден“ — помисли си той.

После хвърли поглед към отсрещната вила, боядисана в жълто, и неволно изпита някакво чувство, подобно на завист, към собственика й академик Щерн.

Съседът му беше в отпуска и по цели дни лежеше с книга в шезлонга.

Има и такива щастливци!…

Докторът по медицина професор Куприянов обикновено никога не завиждаше на хората, които нищо не вършат, но сега му се струваше, че няма нищо по-хубаво от безделието. Беше уморен и се намираше в лениво, предотпускно настроение.

До мечтания ден оставаше малко, но въпреки това отпуската не го радваше. Щеше да бъде напълно доволен, ако можеше да я прекара тук, на вилата, и като Щерн по цял ден да лежи и да чете; но това бе невъзможно. Сърцето му нещо се обаждаше и той трябваше да иде в санаториум. Картата бе вече в чекмеджето на бюрото му.

Скучният санаториален режим нямаше как да се избегне.

По улицата премина колоездач. Млад загорял момък въртеше с боси крака педалите, а краищата на хавлиена кърпа се развяваха зад гърба му като крила.

Куприянов познаваше младежа. Беше синът на биолога професор Лебедев, който живееше на другия край на селището.

Младежът вече не се виждаше, а Куприянов все още гледаше след него. Той знаеше, че младият Лебедев отива на езерото. След няколко минути ще бъде там и ще се хвърли в студената вода…

Професорът дори потрепери — така ясно си представи това усещане.

Облегнат на оградата, той се загледа нагоре. Облаците се бяха вече съвсем разсеяли. Ясната, прозрачно синя бездна едва забележимо трептеше. Нагрятият от слънцето въздух беше сякаш видим и физически осезаем.

Професорът се взираше напрегнато в бездънната дълбина и изведнаж му се стори, че точно над главата му в зенита внезапно блесна мъничка ярка точка.

За секунда затвори очи. Когато погледна пак, той се убеди, че не се е излъгал. Едва видимата блестяща точка святкаше на същото място. Но ето, като че ли угасна, после пак блесна и вече не изчезваше.

„Дали е самолет? — помисли си Куприянов. — Не, много е високо и не се вижда бялата следа, която летящите високо самолети винаги остават подире си. Звезда не може да се вижда през деня. Значи, е някаква планета.“

Блестящата точка беше толкова малка, че професорът няколко пъти я изгубваше от очи и после едва я намираше. Половин час вече я наблюдаваше, но тя не промени положението си на небето.

Градинската врата отсреща се отвори и на улицата излезе академик Щерн. Беше дребен на ръст, попрегърбен тромав старец с дълги побелели коси и огромна гъста брада, в която сега блещукаха капки вода (той току-що се беше умил), под брадата се виждаха голите му космати гърди. Беше със сандали и бели панталони.

Прочут астроном, директор на обсерваторията и действителен член на Академията на науките, Щерн винаги напомняше на Куприянов професор Челенджър — герой от роман на английския писател Конан Дойл.

— Добро ви утро! — каза той, като се приближи до пейката и седна тежко на нея.

— Късно ставате — каза Куприянов, стискайки подадената му ръка. — Аз седя тук вече цял час.

— Вие сте млад човек — засмя се академикът. — А ние, старците, обичаме да си поспим. Снощи си легнах късно — добави той.

Куприянов отново впери поглед в небето. Няколко секунди напразно търси блестящата точка и вече реши, че изобщо е изчезнала, но най-сетне я намери на същото място.

— Коя е тази планета, Семьон Борисович?

— Каква планета?

— Ей там, точно над главите ни.

Известно време Щерн напрегнато се взираше в небето, после сви рамене.

— Това не е планета. При такава ярка светлина може да се види само Венера, но на Московския паралел тя никога не е така високо над хоризонта. Самолет е!

— Не ми прилича на самолет. Цял час вече точката се намира на едно и също място.

— Сега ще видим — каза академикът и като се обърна към вилата си, викна: — Лида!

Внучката на Щерн, седемнадесет — осемнадесетгодишна девойка, се показа на вратата.

— Лидочка, я ми донеси далекогледа. Той е на бюрото ми.

Жената на Куприянов излезе до градинската врата и повика мъжа си да пият чай.

— Идвам!… Сигурно ще е аеростат — каза Куприянов.

Лида донесе голям далекоглед.

— Сега ще узнаем какво е — каза Щерн.

Той доближи далекогледа до окото си и цяла минута гледа през него.

— Не е нито самолет, нито аеростат — каза той, — не е и нов изкуствен спътник, както предположих отначало. Моят далекоглед е много силен. Погледнете сам.

В малкия кръгъл отвор на обектива Куприянов видя същата точка. Тя съвсем не беше увеличена и все тъй святкаше със златист блясък. Нямаше никакъв видим диаметър.

— Нито самолет, нито аеростат може да се намира извън пределите на атмосферата — каза Щерн. — А това нещо се намира именно там.

— Все пак може би е спътник или свръхвисочинна ракета?

— Никак не прилича — троснато отвърна Щерн.

Той взе далекогледа от Куприянов и отново започна да наблюдава точката.

Улицата постепенно се изпълваше с хора. Като видяха, че академикът разглежда нещо по небето, няколко съседи дойдоха при тях.

— Това е стратостат! — каза един.

— Не! — късо отсече Щерн, без да сваля далекогледа.

Колоездачът, който бе отишъл да се къпе, се връщаше. Спря и слезе от колелото. Мокрите му загорели рамене блестяха. Засенил очите си с длан, той също се загледа нагоре.

Куприянов си влезе да пие чай. Колата можеше да дойде всеки момент.

Той закуси, облече се и пак излезе пред вратата.

Щерн все още гледаше през далекогледа. Около него вече имаше много хора.

— Може да е нова комета — каза някой.

Академикът свали далекогледа и сви рамене.

— Комета! — каза той. — Аеростат… Стратостат… Самолет!… Ама че глупости!

Куприянов добре познаваше Щерн и виждаше, че старият астроном е много развълнуван.

— Какво ли ще е това? — попита той.

Академикът се запъти към вилата си, без да му отговори.

На Куприянов никак не му се искаше да тръгне за града, преди да се е изяснил заинтересувалият го въпрос.

— Какво ли ще е това, Семьон Борисович? — настойчиво повтори той.

— Ще се обадя в обсерваторията — отвърна му Щерн, без да се спира.

Иззад ъгъла безшумно се появи голяма синя кола. Плавно забави ход и спря пред градинската врата; шофьорът отвори вратичката на колата.

— Днес ще гледам да се освободя по-рано — каза Куприянов на жена си.

Жена му се усмихна и махна с ръка.

— Всеки ден чувам това!

Преди да влезе в колата, професорът още веднъж потърси с очи на небето светлата точка. Тя все така блестеше на същото място.

Много му се искаше да не тръгнат веднага и да разбере какво ще отговорят на Щерн от обсерваторията, но се страхуваше, че ще закъснее. Тридесет и пет години вече работеше в института и нито веднъж не беше закъснявал.

— Да вървим! — каза той, като сядаше до шофьора.

Колата леко потегли, бавно мина през вратата на високия стобор, който ограждаше селището, и полетя по шосето.

Професорът затвори очи и се замисли върху загадъчното явление на небето, което толкова развълнува академик Щерн. Куприянов знаеше, че старият учен не би се вълнувал без сериозна причина.

— Непременно ще се върна рано — произнесе той гласно.

Шофьорът се усмихна. Отдавна познаваше Куприянов и добре бе изучил неговите навици и дневната му програма.

— Днес ще тръгна за вкъщи точно в седем.

— Колата винаги е готова — със съмнение в гласа отговори шофьорът.

Професорът не знаеше и не можеше да знае, че тая година изобщо няма да се върне във вилата си, че няма да вземе дългоочакваната отпуска и че картата в чекмеджето на бюрото му ще остане неизползувана.

Разбира се, той в никакъв случай не би повярвал, ако някой му кажеше това и добавеше, че причина за всичките промени ще е именно онази блестяща точка, която той пръв в селището видя на небето и за която непрекъснато мислеше.

Той не знаеше, а и не можеше да знае, че тази мъничка, без видим диаметър, златисто блестяща точка рязко ще промени живота му, ще го накара да зареже работата си, да отпътува от Москва и да преживее много неща, каквито дори не бе сънувал.

Не знаеше, че през следващите месеци няма да се занимава с нищо друго освен с тази блестяща точка и че ще запомни завинаги деня, в който я съзря на утринното небе.

Той не знаеше какво представлява тази точка и не можеше да предвиди последиците от неочакваната й поява.

Пристигайте веднага!

— Сигурно нашият старец се е влюбил — каза шепнешком младият лаборант на девойката, която седеше до него. Тя се засмя, но като забеляза, че професорът ги погледна, бързо се наведе над микроскопа.

Този ден Куприянов наистина беше много разсеян. Често отговаряше не на място и забрави да провери важен за него резултат от един анализ, докато не го подсетиха, а като разглеждаше подадената му мензурка, я изтърва и тя се счупи. Такова нещо никога не бе се случвало в спокойната и акуратна работа на професора и затова сътрудниците от Института по експериментална медицина учудени гледаха шефа си — не можеха да разберат какво става с него.

Куприянов много често отиваше до прозорците и дълго гледаше някъде нагоре. Като се откъсваше от тези странни наблюдения, той въсеше чело — личеше, че някаква натрапчива мисъл не му дава покой.

Понякога дълго се замисляше и ако през това време му зададяха какъвто и да било въпрос, той се сепваше и молеше да повторят въпроса. Явно мислите му бяха далеч от института и от обикновената му работа.

— Да не би да е болен? — шепнеха си помощниците му.

Пьотър Широков, старши асистент и любим ученик на Куприянов, издебна минута, когато професорът беше сам в кабинета си, и най-предпазливо го посъветва да прекъсне работата и да се прибере у дома си, защото явно не се чувствува съвсем добре.

— Здрав съм — сухо му отговори Куприянов.

Младият човек се смути.

— Съвсем съм здрав — повтори професорът. — Наистина днес съм малко разсеян. През всичкото време ме занимава една мисъл. — Той втренчено погледна асистента в лицето и неочаквано попита: — Вие как мислите, Пьотър Аркадиевич, дали на Марс има разумни същества?

При този съвсем неочакван въпрос по лицето на младия учен се изписа тревога.

— Вижте какво… — запъвайки се, отговори той. — Аз всъщност… Досега… Аз изобщо не съм мислил върху това.

— И аз — каза Куприянов. — Но днес този въпрос не излиза от ума ми. Вие къде живеете? — зададе той пак неочакван въпрос.

— Обикновено в града, а сега ходя на вилата.

— Така. А тази сутрин гледахте ли небето?

— Не. — Младият асистент с всички сили се стараеше да скрие тревогата, която все повече го обземаше. — Днес май не съм гледал небето.

— А трябваше!

Куприянов стана и отиде до прозореца.

— На небето понякога стават интересни неща. Ето например днес…

Той разказа подробно за блестящата точка и за вълнението на академик Щерн.

— Когато идвах с колата насам — завърши той, — дойде ми на ум, че този малък блестящ предмет, който се намира, както каза Щерн, извън пределите на атмосферата, може да е космически кораб, летящ към Земята от друга планета. И просто не мога да се отърва от тази мисъл.

Младият човек се успокои и също се приближи до прозореца.

— Жалко, че в града не се вижда тази точка — каза Куприянов. — Тук въздухът не е така чист.

— Сериозно ли мислите, че може да е кораб от Марс? — попита Широков.

— А защо не? Хората съвсем неоснователно смятат, че непременно те първи ще полетят към Марс и към другите планети. Но ако там има разумни същества, защо да не се случи така, че не ние, а те първи да долетят при нас?

— Би било много интересно.

— Не само интересно, но и много, много важно. Та нали ние на Земята правим едва първите крачки в космоса. Ако при нас долети кораб от друга планета, хората ще узнаят много нови и полезни неща. И не само в областта на техниката, но и в другите науки.

— Би било много интересно — повтори Широков.

Той подаде глава през отворения прозорец и внимателно се взря нагоре.

— Нищо няма да видите — каза Куприянов. — Десет пъти опитвах. В града пречи прахът.

— Сега и аз все за това ще мисля — каза Широков. — Докато не науча каква е тази точка.

— И някой ще ви посъветва да се приберете у дома си, защото не сте напълно здрав — усмихна се Куприянов.

Широков се изчерви.

— Аз мислех…

— … че професор Куприянов се е побъркал — довърши вместо него събеседникът му.

— А, не, Михаил Михайлович! Кой може да помисли такова нещо!

— Най-напред вие. Нима не помислихте така, когато ви попитах дали на Марс има хора? — Куприянов се разсмя. — Успокойте се — каза той, като сложи ръка на рамото на асистента. — Ни най-малко не съм ви се обидил.

Зазвъня телефонът. Куприянов вдигна слушалката.

— Слушам!

— Кой е на телефона? — чу той гласа на Щерн.

Професорът внезапно усети, че се вълнува. Ръката му със слушалката затрепери.

— Аз съм, Семьон Борисович, Куприянов.

— Тъкмо вие ми трябвате. Веднага зарязвайте всичко и пристигайте при мен в обсерваторията. Само че колкото се може по-бързо!

— Сигурно във връзка с…

— Да, разбира се! Ама вие не слушате ли радиото?

— Нямаме радиоуредба. Пречи ни на работата.

— Цял свят вече знае. Само вие… Идвайте, без да губите нито минута!

Щерн затвори телефона.

— Да-а!… — Куприянов разпери ръце и тежко седна в креслото. — Академик Щерн ме моли да отида веднага при него. Изглежда, че е много развълнуван.

— Ще идете ли?

— Веднага. Сигурно е във връзка с нашия „космически кораб“.

— Михаил Михайлович — умолително произнесе Широков, — вземете ме с вас.

— Добре — каза Куприянов. — Повикайте колата ми.

Беше два часът по обед.

Куприянов извика при себе си старшите сътрудници на института и даде необходимите разпореждания.

Някакво смътно чувство му подсказваше, че днес няма да се върне тук.

Неотложните въпроси отнеха много време и едва в три часа Куприянов и Широков седнаха в колата.

— Към къщи ли? — попита шофьорът.

Професорът се намръщи.

— Не, вкъщи ще сме, както казах, в седем. Сега карайте в обсерваторията.

Както всички обсерватории в света, астрономическата резиденция на Щерн беше извън града. Но колата се носеше бързо и след четиридесет минути вече бяха пред нея.

И професорът, и асистентът му през целия път дума не продумаха. Бяха еднакво развълнувани и еднакво нетърпеливи. И двамата бяха уверени, че неочакваното повикване от Щерн потвърждава догадката на Куприянов. Но това изключително и поразително събитие с всичките си неизброими последици, които щеше да има, стана съвсем просто и те още не можеха да повярват, че наистина е станало. И двамата се мъчеха да убедят себе си, че грешат и че Щерн ги е повикал по някаква друга причина.

Та нали ако наистина на Земята е долетял космически кораб, това ще повлече след себе си пълно сгромолясване не само на старите идеалистични възгледи за света, но и на много научни „истини“ за обитаемостта на планетите от слънчевата система.

Колкото и да бяха неосведомени по въпросите на астрономията, Куприянов и Широков все пак знаеха, че науката смята Марс и Венера за необитаеми, още по-малко другите планети. Долитането на кораб с марсианци или жители на Венера ще докаже, че дори в други, съвсем различни от съществуващите на Земята природни условия може да се развие разумен живот и дори да изпревари земния.

И двамата мълчаха, отдадени на мислите си.

Пред главния вход на обсерваторията бяха спрели няколко коли. Куприянов позна по номера светлосивата кола на професор Лебедев. Значи, и той е пристигнал тук.

До входа плавно се приближи още една кола и от нея слезе добре познатият на Куприянов професор Лежнев — известен лингвист, чиито книги по история на езика се ползуваха с голяма популярност. Той беше много висок на ръст, дебел и тромав. Кимна, стисна ръка на Куприянов и като си поемаше дъх, каза:

— И вие ли сте тук?… Какво нещо!

Заедно с него бе пристигнал и един китаец на средна възраст, с големи рогови очила. Той бегло огледа Куприянов и Широков и мълчаливо тръгна нагоре по стълбата.

— И вас ли ви повика Щерн? — попита Куприянов.

— Не! Обадиха ми се… по телефона… от Министерския съвет. Помолиха ме незабавно да се явя… в обсерваторията… не зная защо.

След всеки две-три думи той шумно си поемаше дъх и бършеше лицето си с кърпа. Въпреки горещия ден беше с палто.

— Не ви ли е горещо? — съчувствено го попита Широков.

— Дори много горещо… но жена ми… се бои да не се простудя.

— Навличането е най-сигурният път към простудата — вметна Широков.

— Да, така казват… лекарите. Но жена ми… не им вярва.

Куприянов се засмя, а Широков само сви рамене.

Влязоха в просторно, облицовано с бял мрамор фоайе, покрай стените на което имаше ниски пейки, тапицирани с червено кадифе.

Един сътрудник на обсерваторията се приближи до тях и ги покани да се качат на третия етаж, в кабинета на директора.

— Можете да използувате асансьора — каза той.

Дори Лежнев се отказа от това предложение. Вътре в обсерваторията бе хладно и никой нямаше желание да влиза в задушната кабина. Бавно тръгнаха нагоре.

Куприянов нито веднъж досега не беше идвал тук и разкошната архитектура го смайваше на всяка крачка. Обсерваторията приличаше на дворец. Беше построена неотдавна и с нея заслужено се гордееше не само Москва, но и целият Съветски съюз.

— Манастирът не е според монаха — каза Лежнев.

Куприянов си спомни неугледната външност на Щерн и неволно се усмихна.

— А да погледнете телескопите, които са монтирани тук — каза Лежнев. — Астрономите от цял свят не са виждали подобно нещо. Най-хубавата обсерватория в света!

— Вие идвали ли сте тук? — попита Куприянов.

— Идвал съм отговори шишкото. — Имам слабост към астрономията, а Семьон Борисович поощрява моите „слабости“.

Когато влязоха в огромния директорски кабинет, облицован с байцван дъб, там вече имаше дванадесетина души. Бяха насядали около масата, покрита с тъмномалиново сукно. Академик Щерн бързо крачеше из кабинета, сложил ръце отзад. Тук беше и китаецът, който пристигна с Лежнев.

— Е, най-сетне се събрахме — каза Щерн. — Сядайте, нямаме време за губене.

Тук освен астрономи Куприянов с учудване видя големи учени от най-различни специалности, които нямаха пряко отношение към науката за небето. Имаше биолози, химици, енергетици и езиковеди. Видя дори един познат географ.

Куприянов седна на един свободен стол, недоумявайки какво съвещание ще става тук. Когато Щерн го повика по телефона, той предположи, че астрономът просто иска да му покаже през телескопа блестящата точка, която бяха наблюдавали сутринта. Дори ако точката наистина бе космически кораб, защо е все пак това съвещание?…

Щерн се приближи до масата и почука с молива си. Разговорите веднага секнаха и всички обърнаха глави към него. И младите, и старите лица еднакво изразяваха нетърпение и любопитство.

Съгласен!

Щерн с две ръце приглади огромната си брада („Нервничи старецът!“ — помисли си Куприянов) и заговори: — На всички ви е вече известно — започна той без каквото и да е обръщение, — че тази сутрин стана събитие, равно на което досега не е имало през цялата история на нашата планета. Впрочем не е точно така! По-правилно ще е, ако кажа, че такова събитие още не се е случвало през цялата история от съзнателния живот на човечеството. Тази сутрин на небето бе забелязана някаква странна блестяща точка. Нашата обсерватория изясни характера на тази точка. Оказа се, че „точката“ е металическо кълбо с диаметър около тридесет метра. С един от нашите рефрактори кълбото бе детайлно разгледано. Няма никакво съмнение, че то е изкуствено и има извънземен произход. Аз самият го видях. Това е космически кораб на обитатели от друга планета; и този кораб, както изглежда, има намерение да кацне на повърхността на нашата Земя. Такъв е нашият извод от анализа на наблюденията върху движението му, които успяхме да извършим, докато кълбото се виждаше. В шест часа сутринта то се намираше над Москва, почти в зенита. В девет корабът се отклони осемнадесет градуса западно и се намираше на височина четири хиляди километра. После постепенно започна да се спуска, като същевременно се движеше на запад. А понеже нашата Земя има навика да се върти около оста си, корабът към два часа през деня изчезна зад хоризонта. Данните от последното определяне на височината му показват три хиляди километра. Това означава, че корабът се спуска със скорост почти двеста и шест километра в час или петдесет и седем метра в секунда. Навярно той може съвсем да забави спускането си или, обратното, да го ускори. По този въпрос засега ние нищо не можем да кажем. Намеренията на екипажа му не са ни известни, но ако корабът започне да се спуска, нямаме никакви основания да смятаме, че ще преустанови спускането си и ще отлети от Земята, без да кацне на нея. Въпросът е къде ще кацне. Съобщих всичко това на председателя на Академията на науките, а той от своя страна го е съобщил на председателя на Министерския съвет. Сами разбирате, че такова събитие изисква да се вземат бързи мерки. Пред нас има две възможности. Корабът ще кацне или в границите на СССР и Китай, или в някоя капиталистическа страна. Но не бива да се забравя, че СССР и Китай заемат доста значителна площ от повърхността на Земята. Шансовете са приблизително равни. Аз дори смятам, че ние имаме повече шансове, ако се вземе под внимание скоростта, с която корабът се спуска. Продължи ли да се движи все така, той ще достигне Земята утре сутринта, и то тъкмо над наша територия. Не бива да се маем, нямаме време за предварителни разговори. Неверов, председателят на академията, беше незабавно повикан в Централния комитет на партията и получи там указание веднага да организира научна експедиция за посрещане на гостите. Корабът е близо до Земята и макар че сега лети съвсем бавно, ще кацне най-късно след двадесет часа. Съставих списък на членовете на експедицията и председателят утвърди девет души. За началник на експедицията е посочен член-кореспондентът на Академията на науките професор Куприянов, когото всички вие познавате. Той е тук.

Куприянов съвсем не очакваше подобен завършек и смаяно погледна Щерн. Старецът скри усмивката в брадата си.

— Да, да, Михаил Михайлович! Решихме да ви възложим посрещането на гостите, ако дойдат при нас, и вие да се погрижите да запазят добър спомен за хората на Земята. А най-важно — да се завърнат живи и здрави в родината си. Различните планети имат различни атмосфери, а в тях може да съществуват различни бактерии. Първата и главна роля принадлежи на медицината. Не бива да допуснем да пострада здравето на нашите гости дори в най-малка степен. Естествено и те самите разбират опасността и може би ще вземат мерки, но все пак ние сме длъжни да направим всичко, което е по силите ни. Затова решихме с председателя именно на вас, като на ръководител на Института по експериментална медицина, да възложим ръководството на цялата експедиция. Предполагам, че вие, както и останалите другари, включени в списъка, няма да се откажете.

Никой нищо не отговори. Развълнуваните учени мълчаливо се споглеждаха. Личеше, че неочакваното и така необикновено съобщение ги беше потресло. Лицето на Лежнев се бе покрило с алени петна и той нервно мачкаше с пръсти сукното на масата. Широков умолително гледаше Куприянов и щом срещна погледа му, професорът разбра, че младият човек умира от желание да бъде включен в състава на експедицията. Китаецът, който пристигна заедно с Лежнев, седеше неподвижно. Лебедев говореше нещо на съседа си, но съседът му явно не го слушаше и смутено се оглеждаше наоколо.

— Е, какво, другари? — попита Щерн. Хайде да решим въпроса. Имате думата, Михаил Михайлович.

Куприянов вдигна глава. Той вече бе успял да обмисли неочакваното предложение и разбра, че не бива да се отказва. Задачата, която искаха да му възложат, беше трудна и отговорна, но той много добре разбираше, че изборът на председателя е правилен.

Стана. Очите на всички се устремиха към него.

— Съгласен съм — каза той — и благодаря за доверието. Да участвуваш в подобна експедиция, е голяма чест…

— По-конкретно, Михаил Михайлович! — каза Щерн.

— Имам няколко въпроса — рече Куприянов. — Какво ще правим, ако корабът не кацне в Съветския съюз? По какъв начин ще узнаем мястото на приземяването му и как ще стигнем дотам? Кой е включен в състава на експедицията?

— Отговарям по реда на въпросите — каза Щерн. — Както вече споменах, цялата наша подготовка трябва да се извършва, като се предполага, че космическият кораб ще се приземи в СССР или в Китайската народна република. Ако се приземи в Китай… — Той млъкна за секунда. — По едно щастливо съвпадение сега в Москва се намира заместник-председателят на Китайската академия на науките професор Лао Сен.

Китаецът, който бе дошъл с Лежнев, стана.

— Китайското народно правителство, с което аз се свързах тази сутрин, ми възложи — каза той на чист руски език — в случай че корабът се приземи на китайска територия, да ви поканя у нас.

— Прекрасно! — каза Щерн. — Същото ще направят и всички страни от социалистическия лагер. Но естествено може да се случи космическият кораб да кацне в Африка, Америка или Австралия. Няма смисъл да се гадае. Остава само да се надяваме, че ще се случи така, както ние желаем. Повтарям, имаме шансове, и то не малки. Все пак, ако корабът не кацне у нас, тогава ще решаваме какво да правим. Ще видим. Отговарям на втория въпрос: в този момент по цялата територия на Съветския съюз и Китай се извършва подготовка. Авиационните съединения, военни и граждански, получиха заповед: щом корабът се появи, да излетят скоростни самолети, които да го посрещнат и да го придружат до мястото на приземяването, а после незабавно да съобщят в Москва. Ние с вас ще бъдем тук и веднага ще излетим. Самолетите ни чакат. Това е отговорът на третия въпрос.

Той си сложи очилата и взе от масата един лист.

— Състав на експедицията. — Той вдигна очилата си на челото и изгледа насядалите около масата. — Моля другарите, чиито имена назова, веднага да кажат съгласни ли са, или не. Всъщност аз съм уверен, но все пак… И така, началник на експедицията — член-кореспондентът на Академията на науките на СССР, действителен член на Академията на медицинските науки, доктор по медицина професор Куприянов Михаил Михайлович. Той вече даде съгласието си. Заместници или помощници на началника на експедицията: Щерн Семьон Борисович. Съгласен! — отговори той сам на себе си. — Заместник-председателят на Китайската академия на науките професор Лао Сен.

— Съгласен.

— Член-кореспондентът на Академията на науките на СССР, доктор по биологичните науки, професор Лебедев Семьон Павлович.

— Разбира се, съгласен съм! — каза висок младолик мъж с гладко вчесани прошарени коси.

— Членове на експедицията: професор Лежнев Анатолий Владимирович.

— Разбира се, аз много искам — каза шишкото. — Но има известни обстоятелства…

Щерн с досада замаха с ръка.

— Съгласен! — каза той. (Лежнев в комично недоумение разпери ръце.) — Следващият: доктор по химическите науки, професор Аверин Кондратий Поликарпович.

Седналият до Куприянов слаб човек, който в лицето много приличаше на Тимирязев, стана и отговори:

— Съгласен съм. Благодаря.

— Доктор по техническите науки, професор Смирнов Александър Александрович.

Професор Смирнов, дребен на ръст, подвижен, с фино нервно лице, се наведе напред и бързо отговори:

— Безусловно съгласен!

— Член-кореспондентът при Академията на науките на УССР, доктор по техническите науки, професор Манаенко Артьом Григориевич.

Манаенко, по лицето на когото можеше безпогрешно да се познае националността му, приглади с ръка мустаците си и каза басово:

— Съгласен.

Той погледна Куприянов и, кой знае защо, му смигна.

— И последният — каза Щерн, — доктор по географските науки, професор Степаненко Владимир Петрович.

— Не ще и дума! — отговори той.

— Назованите от мен другари — продължи Щерн — са основният състав на експедицията. Ако е необходимо, към нас ще се присъединяват учени и от други специалности. Моля да не се забравя, че всеки участник отговаря за работата с гостите по своята специалност.

— Позволете ми да попитам, на какъв език имате намерение да говорите с тези тъй наречени гости? — обади се Лежнев. — Ние не знаем какво представляват те. Може тези същества да са съвсем различни от нас.

— Подобни опасения ми се струват неоснователни — отговори професор Лебедев. — От това, което ни разказа Семьон Борисович за кораба на нашите гости, личи, че те са добре запознати с геометрията (корабът има формата на кълбо), с металургията (кълбото е металическо), с математиката, космографията и много други науки, без които е невъзможно да се извърши космически полет. А това доказва, че техният разум е сходен с нашия. Разбира се, възможно е тяхната външност, тялото им, да се отличава от нашата, но аз не се съмнявам, че ще успеем да намерим с тях общ език.

— Правилно! — каза Щерн. — А задачата да се намери този общ език стои тъкмо пред вас, Анатолий Владимирович, и пред другаря Лао Сен. Именно вие трябва да изучите езика на гостите или тях да научите на нашия. А що се отнася до мен, аз съм напълно съгласен с онова, което каза Семьон Павлович.

— И аз съм на същото мнение — вметна Куприянов.

— Предавам се — шеговито каза Лежнев.

— Имате ли други въпроси? — попита Щерн.

— Как да нямаме — каза Аверин. — Повикахте ни тук, без да ни предупредите. Може да се наложи след кратко време да бъдем в самолета. А в домовете ни нищо не знаят. Пък трябва и да вземем със себе си някои неща, предполагам, че всички са съгласни с това.

— Аз например нямам у себе си пари.

— Аз трябва да дам нареждания в института.

— Аз имам срочна работа, която не може тъй да се остави. Трябва да я възложа на някого.

— Вие решихте вместо мен, но може ли поне да предупредя жена си? — каза с усмивка Лежнев.

Щерн внимателно изслуша всички.

— Разбирам всичко това — каза той. — Но и вие трябва да разберете, че събитието стана тъй внезапно. Естествено ще има затруднения. Да чакаме и да отлагаме излитането си — не можем. Щом се получи известието за приземяване на кораба, трябва незабавно да излетим. Но нещо е направено. Специални хора вече са изпратени по домовете ви. Те ще донесат всичко, каквото изпратят жените ви. Можете да се обадите по телефона. Всичко необходимо, което няма да успеем да вземем сега, ще бъде доставено на мястото със самолет. А колкото за пари, всеки момент трябва да получим тук необходимите средства и документи, в случай, че се наложи да летим извън границите на СССР. Смятам, че Михаил Михайлович няма да откаже да раздаде необходимите суми на всеки, който има нужда. Нашата експедиция през цялото време ще бъде свързана с правителството и президиума на Академията на науките. Всичко ще бъде организирано. Имате ли други въпроси към мен? Нямате? В такъв случай моята задача за днес е приключена. Моля да се отнасяте към началника на експедицията.

— Има още един малък въпрос, Семьон Борисович — каза Куприянов. — Трябва да вземем със себе си кинооператор…

— Предвидено е — прекъсна го Щерн. — ТАСС командирова с нас кореспонденти, фоторепортери и кинооператори. Те ще пристигнат на летището едновременно с нас.

— А телевизията? — попита Степаненко.

— За това е рано да се говори. Не можем да сме сигурни, че корабът ще кацне близо до град, в който има телевизионен център.

— Аз искам да взема и моя асистент Пьотър Аркадиевич Широков. — Куприянов посочи спътника си, който радостно трепна, като чу тези думи. — Може ли?

— Това е вече ваша работа — отговори Щерн. — Обадете се на председателя.

— Може ли от вашия телефон? — попита Куприянов.

— Разбира се, само не от този. — Щерн посочи телефона на една малка масичка. — По него ще ни съобщават за космическия кораб. Този апарат трябва да бъде винаги свободен.

Очакване

Като получи съгласието на председателя на Академията на науките, Куприянов включи в състава на експедицията още двама души и така общият им брой стана единадесет. Бяха включени: кандидатът на медицинските науки Широков и сътрудникът при обсерваторията, младият астроном Синяев, който с радост се съгласи.

От ТАСС съобщиха, че представителите на печата ще бъдат петима. Куприянов се обади по телефона в летището и уточни, че за прехвърлянето на шестнадесет души до което и да е място, където би кацнал космическият кораб, са достатъчни четири малки скоростни самолета.

Един след друг пристигаха хората, изпратени по домовете на участниците в полета, и вече доста куфари бяха наредени долу във фоайето. Куприянов също получи своите вещи и писъмце от жена си, в което му пожелаваше успех.

Жената на Лежнев пристигна лично и за учудване на всички, които не я бяха виждали, тя се оказа дребна, слаба женица и изглеждаше някак странно до слоноподобния си съпруг.

А Широков и астрономът Синяев, които не бяха включени в първоначалния списък, трябваше сами да отидат за своите вещи.

— Не се бавете! — каза им Куприянов. — Щом получим съобщението за кораба, ние ще излетим. Ако вие все пак закъснеете, излитайте след нас.

Но въпреки това нареждане Куприянов сам даде на Широков допълнителна задача. Помоли го да се отбие в института и да вземе цял куп най-различни медикаменти. Ако се съди по списъка, даден на Широков, професорът имаше намерения да открие на мястото на кацането на кораба напълно обзаведен медицински пункт.

— Вземете и две сгъваеми легла — каза той. — Кой знае при какви условия ще трябва да живеем, а болните, ако се явят такива, не можем да оставим на земята. И, разбира се, необходимото бельо. Да не забравите престилките ни. По пътя сам ще се сетите: може да съм забравил нещо.

Никой не знаеше колко време ще трябва да чакат. Щерн предостави на участниците в експедицията няколко комфортно обзаведени стаи, които бяха предназначени за астрономите, пристигащи в обсерваторията от всички краища на Съветския съюз и от чужбина. Но нямаше кога да почиват.

Заседанието, което започна в кабинета на Щерн в четири часа, продължи без прекъсване до десет вечерта.

Все още нямаше никакви съобщения за космическия кораб и времето трябваше да се използува, за да се подготвят колкото се може по-добре за предстоящата работа. Председателят на академията лично дойде в обсерваторията и заедно с Куприянов и Щерн помагаше на всеки участник в експедицията да си състави план за работата по своята специалност.

Широков се върна и донесе толкова много материали за бъдещия медицински пункт, че дори Куприянов помърмори недоволно за това престараване.

Професор Аверин настояваше да вземе със себе си цяла химическа лаборатория. Смирнов и Манаенко представиха на съвещанието предълъг списък и ако се съди по него, на мястото на приземяването на кораба би трябвало да се уреди ако не музей, то поне богата изложба.

— Та нали трябва да запознаем гостите с техниката на Земята — възразяваха те на ръководителите на експедицията.

— За тази цел няма защо да носим модели на машини — отговориха им, — достатъчни са снимки, чертежи и рисунки.

Всяка сериозна експедиция изисква продължителна подготовка, а Куприянов и спътниците му трябваше да предприемат в „авариен срок“ едно изключително по значение и отговорност пътуване. Не е чудно, че много въпроси останаха просто неразрешени.

— Между експедицията и Москва ще се поддържа непрекъсната радиовръзка — казваше Неверов. — Всичко, което ви потрябва, ще получите незабавно.

Най-сетне в единадесет часа основните въпроси бяха съгласувани, материалите доставени и личните работи на участниците в експедицията уредени. Председателят си замина, като обеща да се върне, щом се получи известието за кораба.

— Къде се намира корабът сега? — попита той Щерн.

— Ако продължава да се движи така, както сутринта, сега ще е над Северна Америка.

— А утре сутринта?

— Ще бъде над европейската част на Съветския съюз. Но кой му пречи да измени скоростта си на спускане или да поеме в друга посока?

— Никой, разбира се. Но нека се надяваме, че ще имаме късмет.

Членовете на експедицията един след друг се събраха в кабинета на Щерн и се разположиха по креслата и диваните. Нервното състояние, в което се намираха всички, не им позволяваше да заспят, макар че Куприянов ги съветваше да направят това.

Щерн включи радиото.

Всички радиостанции предаваха на една тема — за космическия гост. Непрекъснато даваха сведения за полета му и противоречиви предвиждания за по-нататъшния му път и място на евентуалното приземяване. Явно бе, че целият свят се намира в огромно напрежение.

И как да не се вълнуват!

— Ако кацне в Америка, ще можем ли да заминем за там? — попита Синяев.

— За можене — ще можем — отговори му Куприянов, — но там няма да сме стопани, а гости.

— Да не говорим за това — подхвана Щерн, — че получаването на визите ще отнеме много време. А не е изключено и въобще да не ни разрешат да посетим Америка. Такива случаи за съжаление все още има. В капиталистическите страни науката невинаги получава поддръжката на управляващите класи. Главното е дали имат изгода монополистите, а тези господа отлично съзнават каква огромна полза ще могат да извлекат за себе си от подобна визита. Хората, или каквито и същества да са те, съумели да построят космически кораб и да извършат междузвезден полет, безспорно са изпреварили Земята в областта на техниката.

— Да, лошо! — каза Лебедев.

Настъпи кратко мълчание.

— Откъде ли може да е долетял? — тихо, без да се обръща към някого, попита Степаненко и сам си отговори: — От Марс.

— Отде накъде от Марс? — сопна му се Щерн. — Ама че глупости! На Марс няма разумен живот.

— Ами тогава откъде? От Венера ли?

— От Венера?!… От Юпитер, Уран, Нептун, Плутон. Запомнете! В слънчевата система само на Земята има разумни същества. Корабът е долетял от друга планетна система.

— Но в такъв случай той трябва да е летял…

— Най-малко четири и половина години, и то, ако е летял със скоростта на светлината.

— Виж ти! — каза Широков.

— А може ли да сме сигурни, че корабът не лети към Земята с враждебни намерения? — неочаквано попита Аверин.

— Уелсовщина! — пренебрежително му отвърна Щерн. — Борба на световете!

Разгоря се спор. Неколцина застанаха на страната на Аверин, други мислеха като Щерн.

Куприянов не слушаше спора. Седеше в дълбокото кресло със затворени очи и мислеше. Вероятността корабът да не кацне в Съветския съюз предизвикваше у него, кой знае защо, чувство на досада и раздразнение. „На тях — мислеше си той, — на тия същества, долетели на Земята от дълбините на световното пространство, им е напълно безразлично къде ще кацнат. Те нищо не знаят за Земята и човечеството. Ще кацнат там, където хрумне на началника им, ако имат такъв. А може би те дори не подозират, че Земята е населена с разумни същества, и като направят една обиколка около нея, ще се насочат към Венера или Марс.“

Той рязко вдигна глава, поразен от неочаквана мисъл.

„Като направят една обиколка около нея!… Ами да, разбира се, това е най-естественото, което трябва да извършат едни разумни същества, долетели за пръв път до неизвестна за тях планета. В такъв случай утре сутринта корабът отново ще се появи над Москва, над която той най-напред се доближи до Земята. Защо ще каца в Америка, когато, намирайки се над нея, екипажът му е видял едва половината от земното кълбо? Дори само любопитството ще ги накара да завършат обиколката си около Земята.“

Той погледна часовника си. Беше вече дванадесет.

— Вижте какво, другари! — каза той. — Ако корабът кацне в Америка, безполезно е да седим тук и да чакаме. А да кацне у нас през нощта, е невъзможно. Това може да стане едва утре сутринта или през деня. Затова настоятелно ви моля да се приберете по стаите и да легнете да спите.

Нареждането бе така логично, че никой не възрази. Участниците в експедицията се прибраха по стаите. В кабинета останаха само Куприянов, Лебедев и Щерн.

— Аз ще прекарам нощта тук — каза Куприянов. — Ще легна на дивана, по-близо до телефона.

— И ние ще останем с вас — обади се Щерн. — Има място.

Лебедев и Куприянов дълго не можаха да заспят. Старият академик вече спеше, а те все още лежаха с отворени очи и разговаряха.

Куприянов изказа предположенията си и биологът се съгласи напълно с него.

— Съвсем логично е. Как никой не се досети по-рано!

— Те случайно са долетели до Земята откъм нашата страна — продължи Куприянов. — Като направят обиколка около Земята, те ще кацнат именно тук, в европейската част на Съюза. Според мен това е безспорно. — Той седна на дивана. — Семьон Павлович, помните ли, Щерн казваше, че корабът лети много бавно. Неговото движение не зависи от въртенето на Земята около оста й. Той просто бавно се спуска, а Земята, въртейки се, минава под него.

— И когато Земята направи едно пълно завъртване, корабът ще кацне — подхвана Лебедев. — Точно тъй, Михаил Михайлович! Познахте.

— И знаете ли какво ще ви кажа… — Пълното лице на Куприянов грейна от усмивка. — Искате ли да бъда пророк? Ще получим съобщението за кораба в шест часа сутринта, когато той ще се появи над Владивосток.

— Ама че глупости! — чу се глас и една разрошена брада се надигна над дивана. — Обсерваторията в Петропавловск на Камчатка първа ще види кораба и това ще стане не в шест, а в два часа през нощта по московско време. От къде на къде тук Владивосток, Хабаровск, Биробиджан, Комсомолск?…

— Ние май ви събудихме, Семьон Борисович?

— Отдавна не спя и ви слушам — измърмори сърдито Щерн.

— Съгласен ли сте с мене, Семьон Борисович? — попита Куприянов.

— Логично е — кратко отвърна старецът.

Той се надигна, пъшкайки, от дивана, отиде до бюрото си и измърмори:

— Кой го знае какво е времето там!

Куприянов и Лебедев се спогледаха. Не бяха помислили за това. Ако времето е мъгливо, може всичко да се провали. Старият астроном, който бе свикнал винаги да мисли за времето, пръв се сети за това. Обади се в метеорологическия институт и дълго слуша отговора, като записваше нещо на лист.

— Слава богу, природата е гениална! — каза той, като оставяше слушалката. — Имаме късмет. По цялото трасе от Петропавловск до Москва небето е ясно.

Той се приближи до дивана, на който лежеше Куприянов, и седна в креслото до него. Извади от джоба си гребен и старателно вчеса косата и брадата си. После протегна доволен късите си крака и скръсти ръце на корема.

— Да! — каза той. — Жалко, че на вашия разговор не присъствува Владимир Петрович Степаненко! Щеше добре да се посмее! Академици!… Забравили сте всичко от географията, дето сте я учили в училище! Владивосток е толкова на юг, че там изобщо няма да видят кораба.

Куприянов се засмя.

— Виждам, вече сте се наспали.

— А вие пратихте всички да спят, пък сам…

— Сега, след това, което казахте, съвсем не може вече да се спи — рече Лебедев. — Два без двадесет е.

Вратата полека се отвори и на прага с виновно изражение се показа професор Смирнов. Зад гърба му се подаваха мустаците на Манаенко.

— Не спите ли? — попита той. — Може ли?

— Влизайте, влизайте. — Куприянов спусна крака от дивана и седна. — До спане ли ни е сега!

— Не можах да мигна — извиняваше се Смирнов. Финото му нервно лице на сангвиник излъчваше възбуда, очите му блестяха. — Като си помисля за тайните, които ни носи този кораб… за техническите тайни, обзема ме някакво смесено чувство на възторг и страх.

— Разбирам ви — каза Лебедев.

— Дълбоко ме поразиха думите на Семьон Борисович, че корабът е долетял от съседна планетна система. Летял е почти пет години сред пустотата и мрака на вселената с непостижима за нас скорост.

— Пет години — каза Щерн, — така е само в случай, че е долетял от системата на най-близката до нас звезда. На най-близката! — повтори той, като внушително вдигна пръст.

— Свят ми се завива, като си помисля за силите, които с такава скорост движат кораба. Та той е тридесет метра! Нали така казахте? Кълбо с диаметър тридесет метра. Значи, когато той се приземи, горната му част ще бъде на височината на десететажна сграда.

— Да! — обади се Манаенко. — Само за да се построи такова клъбце, е нужна фантастична техника.

— Още двама — каза Щерн.

Куприянов се обърна и видя, че в кабинета са влезли още двама от членовете на експедицията — Синяев и Степаненко. Почти веднага след тях влезе и Аверин.

— Ако продължава така — каза със смях Лебедев, — трябва да сменим началника на експедицията. Не искат да му се подчиняват.

— И няма да му се подчиняват, щом той самият не изпълнява своите разпореждания — каза Лежнев, влизайки с решителна крачка в кабинета.

Когато влезе и Широков, цялата експедиция с изключение на Лао Сен беше налице.

— Завидна издръжливост — рече Лежнев. — Спи си, сякаш нищо не е станало!

— Вие мислите, че той спи? — попита Лебедев.

Излезе и след половин минута се върна.

— Надникнах през ключалката — весело каза той. — Седи и чете. Исках…

Той не се доизказа и замря с отворена уста. Почти всички скочиха от местата си.

Най-сетне иззвъня телефонът на малката масичка.

Куприянов, стараейки се да бъде спокоен, вдигна слушалката. Всички с напрегнато внимание следяха израза на лицето му.

— Космическият кораб — каза той — се е появил над хоризонта на Петропавловск на Камчатка (Щерн доволно изхъмка) на височина около петстотин километра.

Към Воронеж!

Никой вече и не помисляше да спи. Нервното напрежение, изглежда, бе стигнало краен предел. Обикновено хладнокръвни и винаги уравновесени, сега учените безсмислено сновяха из кабинета, току излизаха и веднага се връщаха. Всяка минута възникваха кратки разговори и секваха недовършени. Гласовете звучаха по-силно от обикновено, но щом звъннеше телефонът, настъпваше гробно мълчание.

Телефоните бръмчаха почти непрекъснато. Обаждаха се от Академията на науките, от Министерския съвет, от ЦК на партията, от летището, от различни институти и научни учреждения. Като че ли тая нощ цяла Москва не спеше.

В три без двадесет дойде съобщение от Космодемянск. Там бяха видели кораба ниско над северния хоризонт и бяха определили височината му също на петстотин километра.

Означаваше ли това, че екипажът на кораба е преустановил спускането? Или наблюдателите са сбъркали? Отговорът на този въпрос бе от голямо значение.

Съобщението от Космодемянск смути мнозина. Някои съвсем се отчаяха и решиха, че всичко е загубено. Само Куприянов, Щерн и Лао Сен запазваха спокойствие. Китайският учен седеше неподвижно до бюрото на Щерн и от време на време изглеждаше, като че спи. Щерн нито веднъж не стана от креслото си — седеше все в същата поза: краката протегнати, ръцете — скръстени на корема. Куприянов сновеше от един телефон до друг, а между разговорите успокояваше най-нетърпеливите. Той бе непоколебимо уверен, че корабът ще кацне.

Обади се в летището, нареди да приготвят самолетите и изпрати там целия багаж.

— Ако нямаха намерение да кацват на повърхността на Земята — казваше той, — защо ще се спускат толкова ниско?

Професор Смирнов го поддържаше:

— Трябва да се има пред вид, че за отлитането на космическия кораб от една планета с размерите на Земята и следователно с твърде значителна сила на тежест ще е необходимо колосално количество енергия. Съществата, създали космическия кораб, безспорно са създали и първокласна оптична техника. Значи, те отдавна са видели, че пред тях се намира населена планета. Защо ще хабят запасите си от енергия, ако нямат намерение да кацнат?

— От височина четири хиляди километра те не са могли да забележат, че планетата е населена — отговаряха му съмняващите се.

— Ама че глупости! — намеси се Щерн. — За всяко разумно същество задачата на космическия рейс е да намери на другите планети живот, подобен на живота на неговата планета. Не забравяйте, че корабът е долетял от друга слънчева система. Това значи, че той е летял години наред. Безсмислено е някой да предприеме подобно пътешествие само за да хвърли бегъл поглед върху целта на своето пътуване и веднага да се върне.

— Може запасът им от енергия да е ограничен.

— Ех, дано да е така! — каза насмешливо Щерн.

— Но защо са престанали да се спускат?

— Това още не е установено. Наблюдателите може да грешат.

— Ех, дано да е така! — в тона на астронома се пошегува и Манаенко.

В четири часа пак дойде председателят на академията. Той разказа, че московчани наистина не спят. По многобройни настоятелни искания радиопредавателната мрежа е започнала да работи извън определеното време и предавала сведения за експедицията.

— Приблизително същото става из цялата страна — каза председателят. — И не само в нашата страна. Половината земно кълбо е в нервно напрежение.

— Не е чудно — намеси се Лебедев. — Такова събитие не може да не вълнува мислещите хора.

— За мнозина това събитие означава пълен провал на мирогледа им — каза Куприянов.

Телефонът отново иззвъня и Чита съобщи, че космическият кораб се намира точно над града, на височина четиристотин километра.

— Корабът се вижда добре — съобщиха оттам. — Той блести ярко на слънчевите лъчи, също като звезда. Целият град е излязъл навън.

Значи, корабът все пак се спуска!

— Те не летят по съвсем права линия — каза Степаненко, — но се придържат приблизително по петдесет и втория паралел.

— Откъде може да се чака следващото съобщение? — попита Неверов.

— От Иркутск — отвърна географът.

— А какво е времето там?

Щерн отговори, че сигурно е ясно, но председателят въпреки това се обади в метеорологичната станция.

— В Иркутск небето е безоблачно — каза той. — Времето ни благоприятствува.

Над хоризонта бавно се разгаряше утринната заря…

Настъпи денят, един от най-забележителните дни в историята на Земята.

Там, отвъд линията на хоризонта, обагрен от пурпура на зората, слънцето сипеше животворните си лъчи върху просторите на Сибир и в тези лъчи, високо в горните слоеве на атмосферата, летеше корабът.

Роден нейде в бездните на вселената, изобретен и построен от незнайни същества, той властно и неопровержимо доказваше, че всепобеждаващият разум съществува не само на Земята. Появата на този кораб нанасяше последен и окончателен удар на ония, които все още се опитваха да отхвърлят изводите на съвременната наука и да докажат изключителното положение на малката Земя в безкрайната вселена. В безграничните й простори, сред безбройните планетни системи съществуват светове, които носят върху себе си живот. Живот, а заедно с него могъщия творящ разум!

Хипотезата се бе превърнала в истина!

Космическият кораб, творение на извънземен разум, летеше над планетата ни и очите на загадъчни и незнайни засега още същества я гледаха оттам.

Какво представляват тези същества?… Какъв е техният външен облик?… Приличат ли на човека?… Ще може ли да се намери с тях общ език?…

Тези въпроси оставаха засега без отговор.

Но каквито и да са тези същества, каквато и да е тяхната външност, между тях и човечеството, населяващо Земята, вече бе възникнала и неусетно укрепваше връзка. Връзката на разума, обединяваща мислещите същества от цялата вселена. Връзка, която винаги е съществувала и винаги ще съществува, въпреки че разумните същества, населяващи различните планети, дори не знаят за нея.

Такива мисли занимаваха всички, които в този момент бяха в кабинета на Щерн.

От летището съобщиха, че сътрудниците на ТАСС, кореспондентите, фоторепортерите и кинорепортьорите вече са пристигнали и чакат пред самолета.

Куприянов реши да изчака телефонограмата от Иркутск и в зависимост от съдържанието й да продължат да чакат или и те да потеглят за летището.

Най-сетне Иркутск се обади; съобщението, предадено оттам, още повече ги развълнува.

Корабът вече беше на височина двеста километра.

— Увеличили са скоростта на снишаване! Корабът се спуска! Те ще кацнат в Сибир! Трябва незабавно да излитаме! — раздадоха се нетърпеливи гласове.

— Може да е грешка — невъзмутимо каза Щерн.

Никой не успя да отговори на тази забележка — получи се ново съобщение.

Абакан телефонираше, че космическият кораб се е появил на хоризонта и бързо лети на запад на височина сто и петдесет километра.

Вече нямаше съмнения. Гостите от дълбините на вселената са решили да кацнат. Като че ли колебанията им, ако са имали такива, са се разсеяли и те уверено са насочили кораба си към повърхността на планетата.

— Към летището! — кратко се разпореди Куприянов.

— Аз ще остана тук — каза председателят на академията. — Ще приемам съобщенията и незабавно ще ви ги предавам. Трябва поне приблизително да определим къде ще се приземят.

— Това ще може почти точно да се определи, когато получим съобщението от Целиноград — каза Степаненко. — Много важно е да знаем в каква посока и на каква височина ще прелетят над него.

— Незабавно ще ви съобщя това. Щастлив път, другари!

Цяла нощ колите бяха стояли пред входа. И шофьорите като участниците в експедицията не бяха мигнали, очаквайки пътниците си всяка минута.

Всички бързо се настаниха и четирите коли минаха през портала на обсерваторията и се понесоха към летището, до което имаше не повече от пет километра.

Куприянов и Степаненко останаха на аерогарата, а другите се отправиха към самолетите, чиито мотори работеха вече на малък газ.

Началникът на аерогарата въведе Куприянов и спътника му в кабинета си.

Не чакаха дълго. Председателят предаде телефонограмата от Целиноград, в която се съобщаваше, че корабът е прелетял право на запад на височина само четиридесет и пет километра.

— Излитайте веднага! Щастлив път!

Куприянов остави слушалката.

— Е, Владимир Петрович, решавайте.

Географът не мисли дълго.

— Корабът лети по петдесет и втория паралел — каза той. — Ако съдим по скоростта на снишаването и бързината на полета, той трябва да кацне отвъд Уралския хребет. Предполагам, че ще кацне някъде между Саратов и Курск. Ние трябва да летим към Воронеж.

— Така и ще направим — каза Куприянов.

Вече беше съвсем светло. Щом излязоха на бетонната писта, хората край самолетите се раздвижиха. Летците бързо заемаха местата си.

Равномерното боботене на моторите изведнъж се усили, преминавайки в оглушителен рев. Двумоторните сребристи птици нетърпеливо потреперваха, задържани от спирачките.

— Флагманският самолет е вторият отляво! — викна началникът на аерогарата, наведен досам ухото на Куприянов.

— Довиждане! — каза професорът, като му подаваше ръка.

— На добър път! Желая ви успех.

Куприянов и Степаненко се изкачиха на борда. В самолета бяха Щерн и Лао Сен.

Щурманът на ескадрилата посрещна на вратата началника на експедицията.

— Към Воронеж! — каза Куприянов.

Още по-силно изреваха моторите и флагманският самолет, леко поклащайки се, се устреми напред. Последваха го и другите три самолета.

Известно разстояние самолетите се плъзгаха по пистата, после се издигнаха във въздуха и без да правят прощален кръг над летището, поеха в курс.

Втора глава

„Не е светлосин, а съвсем бял!“

Предположението на Степаненко, че космическият кораб ще кацне между Саратов и Курск, изглежда, беше правилно.

Корабът задмина Целиноград, прелетя Уралския хребет, бързо снишавайки се, и в шест часа и тридесет минути сутринта се появи над Оренбург на височина два километра.

Очакващите го самолети от аероклуба се вдигнаха във въздуха и поздравявайки гостите, полетяха редом с тях от двете им страни.

Като предполагаше, че космическият кораб може би се движи по принципа на реактивното движение (макар че зад него не се виждаше никаква следа), инструкторът от аероклуба посъветва летците да не се приближават до задната част на кораба, за да не попаднат в мощната струя, която сигурно оставя след себе си това гигантско кълбо.

По неизвестна причина (тя завинаги остана в тайна) един самолет наруши това указание и навлезе в „килватера“ на госта.

Хилядите зрители, които наблюдаваха полета на кораба, а също и другите летци видяха как самолетът, сякаш подхванат от вихър, се понесе с опашката напред с огромна скорост в обратна посока, превъртя се няколко пъти и с пречупени криле се сгромоляса на земята.

Дали екипажът на кораба забеляза катастрофата, която неволно бе причинил, или не му хареса приближаването на непознатите апарати, но корабът рязко увеличи скоростта си и за няколко секунди остави самолетите далече зад себе си.

По същия начин той се измъкна от почетния конвой в Саратов, а после и във Воронеж.

Към тези градове корабът летеше с не много голяма скорост, но щом във въздуха се появяваха самолети, той увеличаваше скоростта си, като всеки път ги изпреварваше и не ги допускаше на близко разстояние.

Екипажът на космическия кораб сякаш искаше да каже с това, че моли да го оставят на спокойствие и да не му пречат.

Дали се страхуваше от неизвестните крилати апарати? Дали не очакваше враждебни действия от тяхна страна? Много вероятно.

— Те просто искат да не им пречим да си изберат място и да кацнат — каза Куприянов. — Може би се страхуват, че приземяването на огромния кораб ще причини също такива катастрофи като в Оренбург.

— Сигурно е така — съгласи се с него Щерн.

Ескадрилата с експедицията на Академията на науките се намираше във въздуха вече час и половина. Радистът непрекъснато приемаше радиограми и ги предаваше на Куприянов; така флагманският самолет през цялото време бе в течение на всичко, отнасящо се за космическия кораб.

Когато научиха, че на височина шестстотин метра той е прелетял над Воронеж, продължавайки полета си на запад, ескадрилата пое в посока Орел — Гомел.

Куприянов, Щерн, Лао Сен и Степаненко внимателно препрочитаха получаваните радиограми, като се стараеха по непълните и откъслечни описания да си съставят представа за външния вид на космическия кораб. В радиограмите се цитираха думите на летците, които го бяха видели от близко разстояние, и всеки посвоему разказваше за него.

Безспорно беше, че корабът е геометрично правилно кълбо, синкаво на цвят. (В някои радиограми го описваха бял, в други — светлосин. В едно описание се казваше, че кълбото е „бяло като сняг при лунна светлина“.) Летците бяха единодушни, че корабът е от метал, но никой не можеше да определи какъв е този метал. И всички твърдяха, че кълбото не е боядисано. Повърхността му била покрита с малки черни петна — от едната му страна четиридесет, а от другата — четиридесет и две.

Но най-чудното бе, че нямало дори помен от нещо подобно на прозорци. Всички наблюдатели единодушно отбелязваха тази подробност.

— Но все пак те трябва да виждат това, което ги заобикаля! — каза Лао Сен. — Може би тези черни петна…

— Не ми се вярва — отвърна Щерн. — Че те трябва да виждат наоколо, това е безспорно, но не мога да си представя защо са им били необходими толкова много на брой малки прозорци. Не бива да забравяме, че полетите вътре в планетните системи крият в себе си опасността от среща с безброй метеорити, които браздят междупланетните пространства във всички посоки. Затова, колкото по-малко отвори има космическият кораб, толкова е по-добре. Черните петна са нещо друго.

— Безполезно е да гадаем — каза Куприянов. — Корабът не е строен на Земята и ние не можем да разберем конструкцията му, докато не се запознаем с него отблизо.

— Може стените на кораба да са прозрачни за екипажа му — обади се Степаненко.

— Е, това вече е съвсем невероятно — каза Щерн. — Та корабът е металически.

— Това е възможно само ако зрителните органи на тези същества възприемат невидимата за нас част от спектъра — отвърна Куприянов на географа. — Ултракъсите вълни са десети и стотни части от ангстрьома1.

— Струва ми се, че случаят тук се отнася до телевизионна техника — каза Лао Сен.

— Това е най-вероятно.

Радистът влезе в кабината и подаде на Куприянов последната радиограма. Беше от Москва.

Председателят на академията съобщаваше, че правителството на СССР се е споразумяло с Полша и Германската демократична република. Ако космическият кораб кацне на тяхна територия, експедицията свободно може да се отправи за там.

— Навярно в Москва смятат, че корабът може да продължи полета си извън границите на страната — каза Куприянов, като прочете радиограмата. — Но нали те вече са се спуснали съвсем ниско.

— Изглежда, че са престанали да се спускат.

— Жалко ще е, ако корабът отлети по-нататък.

— Да, в такъв случай нашият полет ще се превърне в безцелна увеселителна разходка — ядосано завърши Куприянов.

Пътниците в самолета мълчаливо гледаха през прозорците разстилащия се под тях пейзаж и тревожните мисли еднакво ги измъчваха. На екипажа на кораба е абсолютно безразлично къде ще кацне. Той не може да знае сериозното различие, което съществува между двете половини на земното кълбо. Дори и не подозира, че ако корабът му пресече дванадесетия меридиан източно от Гринуич, приземяването му ще има съвсем други последици не само за хората, но и за него самия.

Какво знае екипажът на кораба за Земята и за живота на нея? Нищо!

Минаха обаче десет минути и настроението на пътниците във флагманския самолет се повиши.

Радистът бе приел поредната радиограма. От Тим съобщаваха, че корабът току-що е прелетял над града по посока към Шчигри.

— Какво е пък това Шчигри? — недоволно каза Куприянов. — Трябва да поискаме карта от летците.

— Вие уж сте географ, а не сте взели карта! — измърмори Щерн, обръщайки се към Степаненко.

— Нищо! — отвърна той. — И така ще се ориентираме. Шчигри се намира на тридесет километра северозападно от Тим. Следователно корабът рязко е изменил посоката, като се е отклонил на юг от петдесет и втория паралел, а после отново е завил на север.

— Сигурен ли сте? — с надежда в гласа попита Щерн, целият просиял.

— Да не грешите, драги? — каза Куприянов.

Надеждата оживи всички.

— За нас това е много добър признак — каза Лао Сен. — Щом корабът е почнал да мени посоката на полета си, това може да означава само едно: те избират място за кацане.

— Курската област — продължи Степаненко — е подходяща за приземяване на такъв огромен кораб. Там местността е равнинна. И залесената част е само около осем процента.

Куприянов помоли щурмана да завият по̀ на юг. Нареждането бе предадено по радиото и на другите самолети и ескадрилата измени курса си.

Скоро се получи още по-интересно съобщение. От Курск съобщиха по радиото, че от районния център Золотухино, който се намира четиридесет километра на север, е получена телефонограма, че корабът вече десетина минути бавно кръжи над града на височина двеста метра. Около Золотухино се била вдигнала истинска буря. Ураганният вятър, струящ от кораба право надолу, вдигнал облаци пръст и прах, които покрили целия хоризонт така, че градът се намирал в полумрак. Жителите се изпокрили и животът замрял. Вятърът повалял телеграфни стълбове, вдигал покривите на къщите в покрайнините. От курското летище са излетели самолети, понеже телефонната връзка със Золотухино внезапно била прекъсната.

— Повалили всички стълбове! — каза Щерн. — Весела историйка.

Ставаше ясно, че развръзката наближава. Космическият кораб е решил да кацне. Но защо кръжи над малкото градче? Нима екипажът му не разбира или не желае да се съобразява с това, че под тях е населен пункт? От двеста метра не може да не вижда къщите и улиците.

— Чужда психология… Чужд разум… — избърбори Щерн, като гневно гладеше с две ръце брадата си.

— Около града има пшенични, картофени и конопени ниви… — каза Степаненко.

Никой не отвърна на неговата забележка. Развълнувани и измъчвани от нетърпение, учените не се откъсваха от прозорците.

От височината, на която се намираха, им се струваше, че местността съвсем бавно се оттегля назад. Самолетите прелитаха край Орел, покрайнините му смътно се забелязваха на хоризонта. До Золотухино имаше още около сто километра.

От борда на самолет, излетял от Курск, предадоха чрез Москва дълга радиограма, която съобщаваше, че космическият кораб се е приземил на десет километра южно от Золотухино и на пет километра от железопътната линия Орел — Курск. Кацнал е сред конопена нива и е вдигнал грамаден, извишил се на цял километър облак пръст и изкоренени храсти.

Летецът на самолета знаеше, че към мястото на приземяването лети ескадрилата с научната експедиция и допълнително съобщи, че близо до насипа на железопътната линия в западна посока има хубав, равен терен, удобен за кацане, и че той и други три самолета веднага ще кацнат там и ще посрещнат ескадрилата.

— Браво! — каза щурманът, когато Куприянов му показа радиограмата. — Личи, че е опитен летец. Золотухино! — съобщи той, като погледна през прозореца.

Всички се спуснаха към левите прозорци. Самолетите почнаха да се снишават и малкият град се виждаше като на длан. Вляво от града бавно се слягаше грамаден черен облак.

— Предайте на самолета на ТАСС да направят снимки на облака — каза Куприянов.

— Снимаме го! — отговориха оттам.

Четиримата учени напрегнато се взираха, мъчейки се да съгледат кораба. Когато самолетите завиха малко встрани, насочвайки се към мястото за кацане, те го видяха. Едно малко, както им се стори в първата минута, бяло кълбо рязко изпъкваше на зелената нива. Вятърът вече бе отнесъл встрани вдигнатия от кораба облак.

— Не е светлосин, а съвсем бял — каза Куприянов.

— Според мене е малко синкав — отговори Щерн.

Самолетите правеха кръг. Долу се виждаха четирите самолета, кацнали в ъглите на обширен четириъгълник. В центъра на тази площ ясно личеше знакът за кацане „Т“.

— Бързо са се справили — каза Щурманът. — Всичко е по правилата.

Флагманският самолет пръв започна да се снишава. Той почти докосна знака за кацане, леко се плъзна по полето и зави встрани, за да направи място на следващия. Един подир друг кацнаха и останалите.

Отвориха се вратите и членовете на експедицията започнаха да скачат на земята. Като по команда всички се спуснаха към насипа на железопътната линия. Беловласите академици наравно с младежите тичаха като деца по полето. Заедно с тях натам се устремиха и екипажите на самолетите.

Високият насип скриваше хоризонта — и корабът не се виждаше. Едва когато дотича до насипа, Куприянов се сети, че корабът е кацнал на пет километра от железопътната линия. И наистина, когато те се изкачиха запъхтени на насипа, бяха разочаровани. Бялото кълбо едва се виждаше почти на самия хоризонт. Но въпреки това дълго стояха и мълчаливо гледаха малкото кълбо, на чиято повърхност слънцето бе запалило ярко блестяща точка.

„Никой няма да бъде пуснат да мине!“

Повече от половин час участниците в експедицията, кореспондентите и летците стояха на насипа и мълчаливо се взираха в малкото бяло кълбо, криещо в себе си великата тайна, донесена на Земята от силата на разума на един непознат свят.

Младите учени Широков и Синяев и някои от кореспондентите изявиха желание веднага да отидат при кораба. Куприянов категорично забрани подобна екскурзия.

— Всяко нещо си има времето — каза той.

И като се върна в самолета, изпрати дълга радиограма в Москва до председателя на Академията на науките.

Беше едва осем часът сутринта, но слънцето се бе вече издигнало високо. Членовете на експедицията насядаха направо на тревата и Куприянов се обърна към тях с кратка реч. Молеше да се въздържат от необмислени действия, подобни на възнамерявания поход до кораба, и предаде съдържанието на радиограмите, получени през време на полета.

— С пристигането си този кораб вече отне живота на един човек, причини големи щети на Золотухино и на населението му — каза той. — Ние не знаем какъв е моралният облик на нашите гости и как възнамеряват да се отнасят към нас. Вярвам, че съществата, съумели да построят такъв кораб и да извършат междупланетен полет…

— Междузвезден — поправи го Щерн.

— … междузвезден полет, се намират на високо стъпало в своето развитие. Може би нещастията станаха случайно и нашите гости нямат вина, но все пак смятам за необходимо да се проявява елементарна предпазливост. Моля ви да не напускате това летище и търпеливо да чакате. Самолетите — обърна се той към летците — засега ще останат тук. Не като ръководител на експедицията, а като лекар настоятелно препоръчвам на всички да подремнат след безсънната нощ. Това ще е най-добре.

Не последваха никакви възражения. Повечето от учените влязоха обратно в самолетите. Някои легнаха в сянката на крилете, направо на голата земя.

Нервното състояние, в което се намираха толкова дълго, премина естествено в умора и след малко от всички страни се чу хъркане.

И Куприянов бе уморен, но смяташе, че няма право да последва примера на другарите си. Той съзнаваше цялата отговорност, която пада върху ръководителя. Знаеше, че и без друго няма да заспи, докато не се убеди, че е направено всичко, за да могат участниците в експедицията спокойно и доколкото е възможно удобно да се настанят на новото място.

Реши да отлети до кораба и да види какво става около него. Военните самолети, които посрещнаха експедицията, още не бяха отлетели и Куприянов се обърна с молбата си към летците.

— Заповядайте, другарю професор — отговори му млад, румен летец с пагони на старши лейтенант. — Моят самолет е двуместен.

Куприянов доста трудничко вмъкна солидното си шкембенце в тясната кабина на военния самолет. Летецът с невъзмутимо сериозно лице (само очите му закачливо се смееха) помогна на професора да се настани на седалката и като докосна само с крак крилото, скочи на мястото си.

— На каква височина ще заповядате да водя самолета? — попита той.

— Бих искал да направим обиколка около кълбото, отначало по-високо, после ниско — отговори Куприянов. — Ако е възможно. И по-близо.

— Слушам! — отвърна летецът.

Перката стремително се завъртя. Самолетът трепна, понесе се напред и както се стори на професора, изведнаж се откъсна от земята.

Куприянов никога не бе летят на военен самолет, а още по-малко на съвременен скоростен. Не успя да съобрази какво става, когато видя, че бялото кълбо, бързо увеличавайки размерите си, се приближи до самолета, за миг изчезна някъде и изведнаж се оказа над главата му. Земята не беше долу, където се полага да бъде, а встрани. Всичко се сля в някаква вихрена въртележка. Самолетът описа кръг около кълбото (едното му крило бе към земята, другото към небето) и започна втори кръг, снишил се почти до земята. Куприянов не можеше нищичко да различи в този шеметен кръговрат, в който не се разбираше къде е небето, къде е земята и къде кълбото, затова затвори очи и като се отказа от всичко, чакаше края на този лудешки полет. Когато усети, че самолетът лети хоризонтално, отвори очи и видя — вече се спускаха над летището. Беше зашеметен и ядосан на неуместната шега, която (както смяташе той) му бяха изиграли. Но докато самолетът се връщаше на мястото си, Куприянов съобрази, че не летецът, а той сам си е виновен, защото се натика във военен самолет, без да помисли за скоростта му. Той разбра и оцени изкусния пилотаж, който му демонстрира младият момък, буквално изпълнил лекомислената му молба да направят „по-близо“ обиколка около кълбото. Ядът му се смени с възхищение от майсторството на летеца.

— Благодаря! — каза той, когато моторът бе изключен и настана тишина. — Наистина аз нищо не видях, но затова пък сега зная какво е военен самолет.

— Този самолет е изтребител, другарю професор — сякаш за да се извини, каза старши лейтенантът. — Не може да лети по-бавно. Не съобразих, че може би не сте свикнали да се ориентирате във въздуха. Моля ви, не ми се сърдете.

— Никак не ви се сърдя — каза Куприянов. — Само ме е яд, че не видях това, което исках да видя.

— Кълбото стои неподвижно — каза летецът — и около него никой не се виждаше. Тази грамада няма нито врата, нито прозорец. Най-внимателно я разгледах. Гладко металическо кълбо. На километър от него обаче видях голяма тълпа, която сигурно идва от Золотухино.

— И вие успяхте да забележите всичко това! — каза Куприянов.

Той се измъкна от самолета и едва тогава видя, че при летците на тревата седеше академик Щерн.

— Е, как мина разузнаването? — попита старецът и като не можа да се сдържи, високо се разсмя. — Много нещо ли видяхте?

Куприянов се усмихна, но понеже забеляза, че старши лейтенантът му намигна, отговори сериозно:

— Достатъчно. Край кълбото няма никой. Екипажът още не е излизал. Но мене ме безпокои друго. Към кораба се приближават жители на Золотухино. Не бива да ги допускаме до него.

— Брей! — учуди се Щерн. — Та вие сте бил опитен летец.

Куприянов погледна пилота и двамата се разсмяха.

— Не, Семьон Борисович, аз не съм опитен летец и нищо не видях. Всичко ми разказа другарят старши лейтенант. Но какво да правим с онези хора?

— Да бъдат спрени.

— Ще разрешите ли да изпълня нареждането? — каза старши лейтенантът.

— Ах, приятелю, разбира се! — зарадва се Куприянов. — Но как ще сторите това?

— Ще кацна със самолета на пътя и ще ги спра. Ще излетим с два самолета — добави той.

— Ще ви бъда много благодарен. Кажете им, че е опасно да доближават кълбото.

След няколко секунди два самолета се издигнаха във въздуха и изчезнаха зад високия насип на железопътната линия.

— Влак идва — каза Щерн.

Куприянов се обърна и видя дълга товарна влакова композиция. Когато се изравни с летището, влакът спря и от вагоните като от чувал се изсипаха войници. За минута вагоните се изпразниха и край насипа се построи войскова част. Двама души се отделиха от нея (Куприянов се досети, че са командирите) и тръгнаха към самолетите. Възрастният подполковник, който вървеше отпред, видя групичката хора, погледът му се спря на огромната брада на Щерн и той свърна към тях.

— Вие ли сте началникът на експедицията? — обърна се той към Щерн.

— Не, аз съм — каза Куприянов.

Подполковникът козирува енергично. Капитанът, застанал на половин крачка зад него, също козирува. Куприянов не знаеше как се отговаря на такова официално приветствие, но също вдигна ръка и я допря до меката си шапка. Зад гърба му се разнесе смехът на летците. (Тези млади, здрави момчета се смееха при всеки повод.)

— По заповед на министъра на отбраната — каза подполковникът — стрелковият полк пристигна на ваше разпореждане, другарю началник на експедицията. Командир на полка, подполковник Черепанов.

— Много, много хубаво — каза Куприянов. — Вие сте ни извънредно необходими. Трябва да се организира охрана на кораба. Да се направи така, че никой да не може да се приближи до него. Да се обкръжи с кордон от всички страни.

— Разбирам!

— Но и вие бъдете предпазливи. Не поставяйте хората си близо до кораба. Според мен на около двеста метра и по-добре хората ви да не стоят прави, а да седят или да лежат.

— Вие очаквате от кораба враждебни действия?

— Не, не допускам такова нещо, но за всеки случай…

— Ясно — каза подполковникът. — Другарю капитан, водете полка! — обърна се той към спътника си.

— Слушам!

Капитанът се обърна кръгом и тръгна към насипа.

Локомотивът изсвири и влакът потегли. Стрелковият полк в дълга лента започна да прекосява железопътния насип. Куприянов забеляза, че и кинооператорът тръгна с полка.

— Дано само не се навре при кораба! — каза той загрижено.

— Без ваше разрешение — рече подполковникът — никой няма да бъде пуснат да мине през веригата на караулните.

Бялото кълбо

Близо до импровизираното летище минаваше шосе и по него скоро се зададе дълга колона автомобили. Най-отпред се движеха няколко леки коли. Когато се изравниха с летището, колите спряха. Няколко души дойдоха при самолетите.

— Кой от вас е професор Куприянов? — попита висок, широкоплещест мъж с летен сив костюм. — Ах, вие ли сте? Здравейте, професоре! Аз съм секретарят на Курския областен партиен комитет, Козловски Николай Николаевич — представи се той. — Е, как върви работата? А, вие сте вече тук! — обърна се той към командира на полка. — А хората ви къде са?

— Изпратени са да охраняват космическия кораб.

— Добре! — Козловски се обърна към военните летци. — А вие какво правите тук?

— Бяхме изпратени от командуването да разузнаем мястото, където се е приземил космическият кораб — отговори старшият от летците. — После намерихме терен, за да кацнат самолетите на ескадрилата, и я посрещнахме.

— Юнаци! — каза секретарят на обкома. — Е, а вие, професоре? Какво мислите да правите? Така ли ще стоите насред полето? Ами ако завали?

Той бързо задаваше въпроси, внимателно слушаше отговорите, като гледаше право в лицето човека, с когото говори, и в същото време зорко обхващаше с очи всичко наоколо. (Като видя брадата на Щерн, той едва забележимо се усмихна.) Личеше, че е много доволен от прекрасния ден, от това, че е долетяла експедицията и че всичко се върши толкова бързо и добре. На Куприянов много допадна този енергичен човек.

— Чакам отговор на моята радиограма от председателя на Академията на науките — отвърна той.

— Вместо вас аз получих отговора — каза Козловски. — Ето — посочи той колоната камиони. — Докарахме ви всичко необходимо за построяването на лагера. Само посочете мястото и ние веднага ще направим каквото трябва. Изглеждате уморен, другарю Куприянов — добави той.

— Не е чудно! Не съм спал цяла нощ. Но това не е толкова важно.

— Как да не е важно? Всичко е важно, скъпи другарю. Впрочем и ние не сме спали тази нощ. Какво ти спане! Къде да построим лагера? Тук ли?

— Не. Лагерът трябва да бъде по-близо до кораба.

— В такъв случай да тръгваме! Самолетите пратете обратно в Москва. Вие — обърна се той към военните летци — се връщайте в частта си. Няма какво повече да правите тук. Вашите камиони, другарю подполковник, пристигнаха с нас. Ето ги в края на колоната. Кой завежда тук домакинството, другарю Куприянов?

— Засега още никой.

— Назначете някого. А къде са членовете на експедицията? Колко души са те?

Като слушаха тези сипещи се един след друг въпроси и разпореждания, Куприянов, Щерн, кореспондентите и летците се развеселиха. Секретарят се хареса на всички. Хората, които бяха дошли с него, стояха със сериозни лица и чакаха нарежданията му. Личеше, че те вече са свикнали с характера на ръководителя си.

— Членовете на експедицията спят, другарю Козловски — отговори Куприянов. — Ние сме единадесет души. И петима кореспонденти.

— Всичко шестнадесет. Добре! Багажът ви навярно не е много? Ще ви откараме с колите. Но все пак кой ще е завеждащ домакинството?

— По-добре да бъде комендант, другарю секретар — каза подполковникът.

— Добре, нека да е комендант. Кой ще е?

Куприянов се сети за асистента си.

— Пьотър Аркадиевич Широков — каза той.

— Нека дойде тук.

Куприянов се обърна към кореспондентите и ги помоли да събудят членовете на експедицията.

— Като отлетят самолетите — каза той на Козловски, — няма да имаме радиовръзка с Москва.

— С нас носим подвижна радиостанция — отговори му секретарят.

Участниците в експедицията един след друг идваха при тях. Куприянов ги представяше, а Козловски се ръкуваше с всеки.

Двата самолета, които бяха излетели, за да спрат жителите от Золотухино, се върнаха и старши лейтенантът доложи на Куприянов, че задачата е изпълнена.

— Полкът прегради пътя — каза той. — Никой няма да се доближи до кораба.

— Любопитните няма да ви оставят на мира — каза Козловски. — Всички жители на Курск, Золотухино, Свобода, Фатеж и Шчигри ще дойдат тук. Пък и от Орел ще пристигат. И от други места. Ще се наложи да се направи тук спирка. А-а, вие ли сте другарят Широков? — каза той, когато Куприянов му представи младия си асистент. — Назначен сте за комендант на лагера. Лагера ще ви построим ние, а вие трябва да се погрижите за всичко друго. Охрана, ред на пропуските — говореше той, без да обръща внимание на слисания израз на Широков, — дневна програма, настаняване на членовете на експедицията. Кухните и продуктите са на камионите. Готвачите също. Каква специалност имате?

— Лекар. Кандидат на медицинските науки.

— Много добре. Сполучлив избор — кимна той на Куприянов. — Най-напред се погрижете за храната. Сигурен съм, че всички са гладни. Василий Семьонович — обърна се той към един от спътниците си, — помогнете на първо време на младия човек. Той скоро ще свикне. А вие — обърна се той към друг — освободете всички леки коли за научните работници. До мястото на лагера ще отидете с камионите.

— Но защо? — каза Куприянов. — Ние прекрасно ще отидем с каквото и да е. Не е далеко.

— Ние сме домакините, вие гостите, а гостът не дава съвети. Автомобилите не могат да минат през насипа на железопътната линия, а прелезът е на шест километра оттук. Така че не е толкова близо. Младежите като вашия комендант ще тръгнат с камионите, а другите — с леките коли. Имаме само пет коли.

Военните самолети бяха вече отлетели, а онези, които докараха експедицията, заставаха на старт. Щурманът на флагманския самолет дойде при Куприянов и от името на личния състав на експедицията му пожела успех.

— Довиждане, приятелю! — каза професорът. — Много ви благодаря!

— Поздрав на Москва — каза Козловски.

Двумоторните сребристи хубавци един след друг се издигнаха във въздуха и като направиха кръг над летището, отлетяха на север. Полето опустя.

— Първият етап на вашата експедиция е завършен — каза Козловски.

Колите бавно се движеха по тесния и криволичещ междуселски път между две високи стени от зрееща пшеница. Тежките класове се удряха о капаците и зад колоната пътят бе посипан със сочни, едри зърна.

— Какво плодородие! Нали? Погледнете само тази красота! — говореше Козловски.

С широк жест той сочеше безкрайните простори на колхозните нивя.

— Това е колхозът-милионер „Път към комунизма“. В него само има осемнадесет души Герои на социалистическия труд.

Колата страшно подскачаше по трапчините и коловозите. Куприянов, Щерн и Лао Сен постоянно се поваляха един върху друг и затова не можеха с подобаващ ентусиазъм да откликнат на думите на секретаря на обкома.

— Тоя колхоз-милионер да беше поправил поне пътя! — гневеше се Щерн.

Козловски весело се разсмя.

— Който се е хванал на хорото — каза той, — ще го играе докрай! Вашият кораб можеше да кацне на такова място, дето изобщо няма пътища. Бъдете доволни, че се возите с кола, а не вървите пешком.

— Като ще ме друса толкова, по-добре… о, дявол да го вземе! — изруга Щерн, защото при едно ново разтърсване Куприянов и Лао Сен едновременно се повалиха върху него.

— Оттук не минават коли — каза шофьорът. — Наблизо има друг път, успореден на този.

— Тогава защо тръгнахме по тоя?

— Защото космическият кораб е кацнал тъкмо на този — отговори Козловски. И той ще ни изведе право при кораба.

Пшеничната нива нямаше край. Автомобилите като лодки плаваха сред жълтите вълни.

— Добре, че поне тук посевите не са пострадали — каза Козловски. — Край града са унищожени напълно повече от хиляда хектара.

В гласа му прозвуча такава искрена мъка, сякаш той бе председател на колхоза с унищожените посеви.

Внезапно след един остър завой жълтите стени се разтвориха и сякаш се отдръпнаха — пред погледа се откри широкият простор на равнината. Точно отпред, на километър разстояние, ясно се очертаваше на фона на небето исполинско бяло кълбо, леко синкаво и ярко осветено от слънцето. Странно и загадъчно изглеждаше то сред тази обикновена руска равнина.

Шофьорът спря колата.

— Мм-да! — каза Козловски, след като мълча няколко минути.

Зад тях се разнесоха нетърпеливи сигнали.

— Е, добре де, тръгваме! — Секретарят на обкома шумно въздъхна и поклати глава. — Такова нещо само насън може да се види.

Една след друга колите излизаха от пшеничното море и всяка като изумена спираше за няколко секунди. Хората мълчаливо гледаха кълбото, после преместваха поглед към нивите наоколо, сякаш искаха да се убедят, че все още ги заобикаля родната природа.

Бялото кълбо беше реална действителност, но всеки неволно си задаваше въпроса, дали не му се присънва тази картина.

В първата кола най-напред Лао Сен наруши мълчанието.

— Обърнахте ли внимание — каза той, — че корабът се е приземил на такова място, където чак до хоризонта не се вижда нито един населен пункт.

— Да, мястото е избрано съвсем не случайно — каза Куприянов.

Пътят стана много по-добър, но колоната все тъй бавно, сякаш дебнешком се приближаваше към кълбото. Оттук вече отчетливо се виждаха черните петна, за които се споменаваше в радиограмите. Те бяха разположени по повърхността на кълбото не как да е, а в строго определен ред. Думата „петно“ не подхождаше на външния им вид. Бяха с правилна кръгла форма и съвсем черни, затова ясно се открояваха върху белия корпус на кораба. Всяко „петно“, доколкото можеше да се съди от разстояние, имаше диаметър около един метър.

Когато колоната се приближи на петстотин метра, видяха, че чудовищната топка с една десета част от корпуса си е затънала в пръстта. Не можеше да се каже дали това е станало поради тежестта на кораба, или излизащият от него с огромна сила поток неизвестен газ (оня ураганен вятър, който бе причинил опустошенията в Золотухино), задържайки кораба да не падне, е изровил под него изкопа. Може би са действували и двата фактора.

— Да се установим тук — каза шепнешком, кой знае защо, Козловски. — Мястото е напълно подходящо.

Той посочи пет-шест брези, самотно извисяващи се сред конопената нива.

— Добре — отговори Куприянов.

И изведнъж от зеления коноп се подадоха стотици глави. Това беше така неочаквано, че опънатите нерви на хората не издържаха. В колоната се чуха викове. Някои неволно закриха лицето си с ръце.

Куприянов трепна, но веднага разбра, че това не са същества, излезли от космическия кораб, както в първата секунда помислиха мнозина, пък и той самият, а просто войниците от полка, разположил се тук. Войниците лежаха на земята и конопът ги скриваше. Когато колите приближиха, те по команда, която в колоната не се чу, се изправиха и едновременното им движение бе създало този театрален ефект.

Мястото наистина беше удобно. Оттук корабът се виждаше като на длан. Конопената нива свършваше до брезите, а нататък се простираше незасята, обрасла с трева ивица неразорана земя. На около двеста метра от дърветата течеше чист, бистър поток, бреговете на който бяха обрасли с малинак.

— Идеално място за лагер! — каза Козловски и като повика помощниците си, даде нареждане да разтоварват камионите и да почват работа. — До седем часа вечерта всичко трябва да е готово.

Подполковник Черепанов предложи и неговите момчета да помагат. Край кораба караулеше само един батальон.

— Много добре — каза Козловски.

— А как е там? — кимна към кълбото Куприянов, обръщайки се към познатия му вече капитан.

— Никакво движение. Все едно, че вътре няма никой — отговори офицерът.

При толкова много помагачи работата тръгна бързо. До седем имаше още два часа, а на полето бе изникнал вече цял брезентов град. Просторните палатки на експедицията бяха най-близко до кълбото, а зад тях опънаха в равни редици палатките на военния лагер. Край брега на потока задимяха походните кухни на полка; беше почти готова и кухнята на експедицията.

Свикналите на лагерен живот офицери бързо въведоха войскови ред. При традиционните „гъби“ застанаха часови. Навсякъде се мяркаше с червена лента на ръкава загрижената фигура на дежурния по полк.

Какво ли беше това?

Докато строяха лагера, Куприянов се посъветва със заместниците си и реши да изпълни настоятелното искане на кореспондентите и на мнозина от членовете на експедицията да отидат до кълбото и да го разгледат отблизо. Взе това решение със свито сърце. Някакво смътно чувство, което сам не можеше да определи, го възпираше. Не беше страх, а някакво друго; по-сложно усещане.

С него тръгнаха Лебедев, Лао Сен, Аверин, Смирнов и Манаенко. Кинооператорът и един кореспондент се присъединиха към тях. Щерн не пожела да участвува в екскурзията.

— Едва ходя — каза той. — Уморен съм.

На Куприянов се стори, че старият астроном рече така само за да намери някакъв предлог, а всъщност има друга по-сериозна причина. Отново го обзеха колебанията, но не му се искаше да променя взетото вече решение.

— Вървете. Няма никаква опасност — каза Щерн, сякаш отгатнал мислите му.

Малката група излезе на пътя и се отправи към кълбото. На двеста метра от целта я спря един часови, неочаквано изникнал пред тях. Той категорично отказа да ги пусне по-нататък. Трябваше да се спрат и да изпратят за караулния началник.

Офицерът провери документите на Куприянов и едва когато се увери, че пред него наистина е началникът на експедицията, заповяда на часовия да им даде път.

— Другарю професор — каза той, — когато трябва да отивате при кораба, взимайте пропуск.

— Добре — рече Куприянов.

Харесваше му, че тези хора така строго изпълняват молбата му никой да не се допуска до кълбото.

Часовият се отдръпна и отново се спусна в малкото, наскоро изкопано окопче. Куприянов знаеше, че часови са поставени около целия кораб на разстояние двадесет крачки един от друг, но колкото и да се озърташе, никого не видя. Офицерът се обърна и дори без да погледне кораба, тръгна обратно към лагера. Явно, че за тези няколко часа, които са прекарали тук, войниците и офицерите бяха успели да се нагледат на космическия кораб и сега вече той не будеше у тях интерес. Приемаха го като обикновен, наистина не съвсем понятен военен обект, който трябваше да бъде охраняван, и те вършеха това с присъщата им добросъвестност.

Докато чакаха офицера, кинооператорът нагласи апарата си и почна да прави снимки на кълбото. Засне на лентата и проверката на документите. Известно време правеше снимки зад групата учени, после вдигна апарата си на рамо и тичешком ги настигна.

Колкото повече се приближаваха до кораба, толкова той сякаш се извисяваше все по-нагоре, закривайки небето. По гладката му като че ли полирана повърхност не личеше нито един шев, сякаш на чудовищно голям струг бяха изработили исполинско гюлле от един цял къс бял метал и го бяха хвърлили на Земята.

Отблизо черните петна се оказаха кръгли отвори, покрити с дебела решетка. Зад нея беше мрак. Освен тези отвори не се виждаха никакви други: нито прозорци, нито врати.

Куприянов и спътниците му се спряха на двадесет метра от кълбото и мълчаливо го гледаха. Цареше пълна тишина. Колкото и да напрягаха слух, зад металическите стени не се чуваше нито един звук. Стените безспорно бяха металически, но такъв метал не съществуваше на Земята.

— Сплав е — тихо каза Смирнов.

— Какво? — попита, недочул добре, Куприянов.

— Казвам, че е някаква сплав.

— Възможно е.

И отново всички замълчаха.

Грамадното кълбо беше неподвижно и сякаш безжизнено. Но то не би могло да долети на Земята само̀ без живи същества. Вътре непременно има някой! Какво ли правят те сега и какво възнамеряват да предприемат по-нататък? Може би съществата, които са вътре, дори не мислят да излизат от кораба си и той, току-виж, се вдигне и напусне Земята, продължавайки своя път по трасетата на вселената?

Никой не се съмняваше, че екипажът на кораба вижда по някакъв начин какво има наоколо. Цялото му поведение при спускането на Земята доказваше това. Може би и сега нечии очи (или каквото да е там) внимателно наблюдават приближилите се до кълбото хора?

При тази мисъл тръпки побиха Куприянов. Той ясно си представи какво ще стане, ако корабът реши точно сега да се вдигне във въздуха, и разбра, че именно този подсъзнателен страх беше причина да се колебае дали да се приближат до кълбото, или не.

Екипажът на кораба безспорно вижда, че наоколо са се събрали много хора. Ако това не харесва на тези, които са вътре, и те решат да прелетят на друго място, дали ще вземат под внимание, че близо до кораба стоят осем души? Може подобна мисъл дори да не им дойде в главата („Ако изобщо имат глави“ — помисли си Куприянов) и просто ще издигнат кълбото си във въздуха, без да ги е грижа какво ще стане със стопаните на това място. Исполинският кораб навярно тежи стотици тонове и за да се издигне във въздуха, е необходима чудовищна сила. Всички, които са проявили непредпазливостта да се приближат до кораба, ще бъдат пометени от тази сила.

Професорът изпита желание незабавно да се махне оттук, дори да хукне и да избяга, но вместо това спокойно каза:

— Трябва да обиколим кълбото.

— От же бисова дитына!2 — неочаквано рече Манаенко. — Страшно!

Той се разсмя и тръгна напред. Другите тръгнаха след него.

Не бяха направили и тридесет крачки, когато професор Смирнов изведнаж сподавено викна и се спря.

— Гледайте! — прошепна той.

Но всички вече бяха видели…

Замрели на място, те не сваляха очи от онова, което ставаше пред тях…

На височина шест-седем метра от земята една част от повърхността на кораба се отмести и отначало бавно хлътна навътре, а после се плъзна встрани. Образува се тъмен кръгъл отвор, не по-голям от тридесет сантиметра в диаметър.

— Щоб я вмер…3 — прошепна Манаенко. (Той винаги говореше руски, но в тази минута на крайно напрежение неволно бе преминал на родния си език.)

Няколко секунди отворът на повърхността на кълбото зееше тъмен, после нещо се показа. Бавно се подаде навън дълъг, тънък лост. На края му имаше някакъв предмет с форма на цилиндър. Чу се металическо изщракване. После нещо силно тропна и лостът с цилиндъра също тъй бавно се дръпна назад. Отново се появи кръглият капак и закри отвора.

Всичко прие предишния си вид, но хората стояха, без да помръдват, и мълчаливо гледаха гладката повърхност на кълбото. Те не знаеха какво бе станало, не знаеха какво представлява видяният от тях цилиндър, но дълбоко ги потресе фактът на това безсъмнено разумно действие, първия признак на живот вътре в кораба.

Едва след няколко минути намериха сили да продължат обиколката си. Кореспондентът с киноапарата изведнаж започна да се ругае и се удари с юмрук по челото.

— Тъпак! — мърмореше той.

— Какво има? — попита Куприянов.

— Зазяпах се като глупак и не направих снимка на това… е, кой го знае какво беше то…

— Все ще я наредим някак — утеши го Куприянов.

Макар че казаното от него нямаше никакъв смисъл, думите му, кой знае защо, поуспокоиха кореспондента.

Като обиколиха кълбото, те се върнаха на мястото, от което видяха цилиндъра, и почти половин час стояха там, очаквайки да се повтори същото явление. Но нищо вече не се случи.

— Да тръгваме — каза най-сетне Куприянов.

Те се отдалечаваха от кълбото и възбудата им постепенно минаваше, а разговорите им ставаха по-оживени.

В ума на Куприянов упорито бе заседнал нерешеният (и засега явно неразрешим) въпрос, дали появата на цилиндъра бе някакъв сигнал, предназначен за тях? Дали случайно се появи точно когато те минаваха покрай кораба? Или екипажът му нарочно направи това, искайки да им покаже, че в кораба има разумни същества? И ако това беше сигнал, какво означава той?…

Обзет от тези мисли, той не слушаше какво си приказват спътниците му, но неочаквано няколко думи, казани от професор Аверин, стигнаха до съзнанието му.

— … да вземат проби от въздуха, разбира се, е наложително за тях — говореше химикът. — Те не могат да излязат от кълбото, без да знаят състава на нашата атмосфера.

Куприянов дори се спря.

— Е, добре! — каза той. — Съгласен съм с вас, че това беше вземане на проба от въздуха. Но защо го направиха тъкмо когато ние бяхме там?

Аверин учудено го погледна:

— Не ми дойде на ум, че този цилиндър може да е именно апарат за вземане на проба. Говорех изобщо. Може би вие сте прав, Михаил Михайлович.

— Те са ни видели, че сме там и направиха това. Защо?

— Може да е сигнал…

— Именно — прекъсна го Куприянов, — може да са искали да ни дадат знак.

— Ако е така — каза Смирнов, — те сигурно са си съставили лошо мнение за нас. Ние стояхме със зяпнали уста…

Манаенко се засмя. Куприянов недоволно го погледна. Навикът на този човек да се смее не на място го дразнеше. Не отговори на Смирнов и с бързи крачки тръгна към лагера.

Широков ги посрещна при първата палатка.

— Е, какво? — попита той. — Как беше?

Куприянов махна с ръка и се намръщи. Широков много добре познаваше и най-леките оттенъци в израза на лицето на професора си и веднага разбра, че той е недоволен от нещо и че най-добре ще е сега нищо да не го пита.

— Обедът е готов, другари! — Широков с жест на домакин посочи голямата палатка, опъната малко по-настрана. — Заповядайте, моля!

— Къде е Щерн? — попита Куприянов.

— Във вашата палатка. Но аз бих ви посъветвал да обядвате, Михаил Михайлович.

Многогодишният опит от съвместната им работа го бе научил, че когато професорът е в такова състояние, най-добре е да се преструваш, че нищо не забелязваш. Трябва само да не засягаш въпросите, които са му развалили настроението, и тогава всичко бързо ще мине.

— Моля, заповядайте — повтори той.

Куприянов мълчаливо се отправи към посочената палатка.

Докато вървяха към столовата, Широков подробно разпита Лао Сен какво са видели при кълбото. Китайският учен спокойно и изчерпателно удовлетвори любопитството му. Той говореше гладко, на правилен, дори прекалено правилен руски език. (Този забележителен лингвист свободно говореше осемнадесет езика.) Но от разказа му Широков просто не разбра защо началникът на експедицията се върна в такова лошо настроение.

В това време професорът влезе в палатката и с облекчение въздъхна, като видя, че там беше само Щерн. Просторната палатка изглеждаше много уютна. В средата имаше хубава маса и тапицирани столове. До всяко едно от четирите легла бе поставено нощно шкафче. Над масата висеше електрическа лампа с абажур. (Като идваше към палатката, Куприянов видя, че свързочниците на полка прокарват кабела.)

Щерн седеше до масата и при влизането на Куприянов вдигна глава от книгата.

— Е, какво?

Куприянов развълнувано му разказа всичко, което бяха видели, и какви мисли го бяха тревожили на връщане. Щерн внимателно го слушаше.

— Добре ли чухте изщракването? — попита той. — Може да е било глас на живо същество?

— Не, звукът съвсем не приличаше на глас. Ако вие бяхте с нас…

— Аз обаче не бях с вас — нетърпеливо го прекъсна Щерн. — Значи, вие мислите, че това е било сигнал? Може да е просто взимане на проба от въздуха.

— И Кондратий Поликарпович предположи същото. Но защо направиха това точно когато ние бяхме там? Те сигурно са ни наблюдавали!

— Да — каза Щерн. — Това е сериозен довод. Е, когато излязат от кораба, ще разберем.

— Вие сигурен ли сте, че няма да отлетят, без да излязат? Та ние никак не реагирахме на техния сигнал. С нито едно движение! Стояхме и гледахме… като тъпаци.

— Сигурен съм в едно — каза Щерн. — Съществата, построили подобен кораб, в умствено отношение не стоят по-ниско от мен и вас. А щом е така, те се разбрали вашето състояние. Приземили са се и ще излязат. Видели са ви — това е безспорно и са го доказали. От тяхна гледна точка появяването на цилиндрите е напълно достатъчно доказателство.

— Ех, дано е така! — въздъхна Куприянов. — Защо не дойдохте с нас, Семьон Борисович?

— А може да е било фотоапарат? — без да отговори на въпроса му, каза Щерн. — Може просто да са ви фотографирали.

— И това е възможно. Струва ми се, че ако бяхте дошли, вие щяхте да разберете нещо повече от нас.

Куприянов с учудване видя, че старият астроном изведнъж се изчерви.

— Вече три пъти ме питате за едно и също — каза той спокойно. — Смятам, че трябва да ви обясня, иначе може да си помислите, че стареца го е дострашало. Ето какво, аз бях уверен, че те ще ви видят. Вие сте първите хора, които те виждат отблизо. Струваше ми се, че не бива… Не исках да им показвам такъв образец на човешката раса като мене.

— О, господи! — възкликна Куприянов. — Каква нелепа мисъл!

— Всеки трябва правилно да преценява себе си — каза Щерн. — Те трябваше да видят такива хора, каквито са повечето на Земята. А пък аз… не съм съвсем обикновена фигура… Малко съм анахроничен.

Куприянов неволно се разсмя.

— Може ли такова нещо, Семьон Борисович! Та нали кога да е ще ви видят.

— По късно не е от значение — усмихна се астрономът. — Първото впечатление е най-важно.

Куприянов замълча. Обяснението на стария академик му се стори и смешно, и трогателно.

— Идете да обядвате! — каза Щерн. — И не се тревожете! Те ще излязат от кораба!

Той изрече тези думи така спокойно, че Куприянов не можеше да не му повярва.

Две плюс две е равно на четири

Секретарят на Курския обком на партията напусна лагера късно вечерта. Заедно с него потеглиха и камионите, които докараха палатките и всичко друго. Военните камиони останаха в лагера. Гарирани бяха зад палатките и край тях крачеше часови; оставиха и две леки коли. Козловски ги предостави на разпореждане на Куприянов.

— Всичко може да се случи — каза той.

Куприянов му благодари, трогнат от вниманието и предвидливостта, с която обграждаха експедицията им. Той все още не можеше да си представи огромния отзвук, който космическият кораб бе предизвикал по целия свят. В лагера още не бяха дошли днешните вестници.

— Довиждане, другари! — каза Козловски, сядайки в колата. — А, щях да забравя, Коменданте! — повика той Широков. — Попитайте всички членове на експедицията и научете кой от какво се нуждае. Имайте пред вид, че ако учените се лишават от нещо, вие няма да избегнете партийното наказание. (Той вече знаеше кой от пристигналите е член на партията и кой не е.) Обръщайте се направо към мене.

— Това се казва човек! — рече Широков, когато колата се скри в припадащия здрач. — Каква енергия!

— Колкото за трима — обади се Лебедев. — Съвсем не предполагах, че така комфортно ще се настаним тук.

— Представете си само! — с възхищение каза Лежнев. — В такава забутано място — меки кревати. Не походни легла, а истински кревати. Пружинени. И одеяла, и чаршафи.

— Да не забравите най-важното! — позасмя се Смирнов. — Пратете телеграма на жена си да не се тревожи.

— Лагерът наистина е уреден образцово — каза Куприянов. — Не предполагах, че всичко може да се направи толкова бързо.

— В Москва не са дремали, докато ние летяхме подир кораба — обади се някой.

Дрезгавината бързо преминаваше в мрак. Звездите като елмазена дантела покриха небето. Мирисът на коноп, пшеница и на окосеното от войниците сено се смесваше с едва доловимото нежно ухание на някакви цветя. Беше много топло.

— Курортът ни продължава — каза Щерн.

При Куприянов дойде подполковник Черепанов.

— Какво ще правим, другарю началник? — попита той. — Става тъмно: през нощта часовите няма да могат да наблюдават кораба. Разрешете да запалим прожекторите.

— Прожектори?… — учуди се Куприянов.

— Имаме дванадесет камиона с инсталирани прожектори — отговори Черепанов. — Разположих ги около кораба. Куприянов се замисли. Страхът, че корабът ще отлети, ако на екипажа му дотегне непрестанното наблюдение, го караше да се откаже от прожекторите, но той си спомни какво му беше казал Щерн. Ако тези същества наистина имат намерение да излязат от кораба си, те ще разберат защо ги осветяваме, а ако изобщо не смятат да излизат, ще отлетят и без светлина. Освен това трябваше да се наблюдава кълбото.

— Добре — каза той, — запалете ги!

— Да идем да погледаме — предложи Лебедев. — Навярно гледката ще е интересна.

Членовете на експедицията се събраха при крайната палатка, от която през деня добре се виждаше космическият гост. Беше вече толкова тъмно, че кълбото едва се забелязваше. Огромният му тъмен силует смътно се очертаваше на югоизток.

Подполковникът вдигна ръка, в която държеше ракетен пистолет…

И изведнъж блесна светлина.

Но не беше светлината на прожекторите. Те трябваше да светнат едва след сигнала.

Светлината идваше от кораба.

Яркият лъч се появи отначало встрани от лагера, после бързо се плъзна по полето — палатките сякаш пламнаха, осветени от силна бяла светлина.

Лъчът бавно се движеше по лагера, като че ли го опипваше. Личеше, че неотстъпно го следват очите на ония, които го направляват.

Какво означаваше той? Какво искаха да кажат на земните обитатели пришълците от дълбините на вселената с този лъч светлина?… Или го бяха запалили само за да видят лагера?… Но те можеха добре да го разгледат и през деня. Светлината бе запалена с някаква друга цел, но с каква?…

Лъчът бавно се приближаваше към групата хора, застанали неподвижно.

Никой не се опитваше да напусне мястото, което (както добре разбираха) след няколко секунди щеше да бъде ярко осветено. С дълбоко вълнение следяха приближаването на лъча…

Ето, вече е съвсем близо!

И изведнъж лъчът подскочи нагоре, плъзна се над главите им и угасна.

Минаха няколко секунди и той се появи отново, угасна, пак се появи и отново угасна.

Два пъти!

Това не бе случайно. Екипажът на кораба адресираше до хората тези два светлинни сигнала.

Защо? Какво, какво искаха да кажат с това?…

— По-бързо! — сподавено каза Щерн. — Къде е най-близкият прожектор?

— Тук, на няколко крачки — отговори подполковникът.

Куприянов разбра намерението на астронома и двамата с Щерн затичаха след Черепанов. Подир тях се спуснаха и другите.

— Запалете един прожектор и осветете кораба — каза Щерн. — Ето само този прожектор. Плъзнете лъча по цялото кълбо и го загасете, а после два пъти поред го запалете за две-три секунди.

Космическият кораб бе твърде близо и твърде голям, за да може прожекторът да го освети целия. Белият кръг светлина легна на повърхността на кълбото и бавно се плъзна по него.

Учените, застанали до камиона, с напрегнато внимание следяха лъча.

Всички едновременно забелязаха как на повърхността на кълбото блесна стъкло, но лъчът само за някаква част от секундата се отрази в него.

Подполковник Черепанов вдигна ръка, ала Щерн го спря.

— Недейте! — каза той.

Дали това беше прозорец или стъклото на техния прожектор?…

Светлината угасна — и всичко потъна в мрак. После, за секунда, светлината отново блесна… И подир малко още веднаж. Два пъти!

Всички мълчаливо чакаха. Ще им отговори ли екипажът на кораба?… Разбра ли ги той?

Миговете им се сториха много дълги…

Всички възкликнаха в един глас, когато стана онова, което толкова желаеха, което толкова очакваха.

Космическият кораб отговори! С кратки интервали замига лъчът в отговор. Четири пъти!

Две плюс две е равно на четири! Две по две е равно на четири! Две на квадрат е равно на четири!

Единственото и неповтарящо се при никое друго число равенство на резултата.

По-ясен отговор не можеше да се намери.

Светлината угасна и отново настана мрак. Хората чакаха. Космическият кораб отговори на Земята. Сега той трябваше да зададе въпрос.

— Запалете три пъти каза Щерн.

Заповедта му беше и изпълнена — и след няколко секунди дойде отговорът:

Четири!

Този отговор беше и въпрос. Всички добре разбираха това. Гостите от дълбините на вселената чакаха отговор!

— Аз мислех, че ще отговорят с пет — каза Щерн.

— Тогава ние щяхме да им отговорим: седем и единадесет — обади се Степаненко. — Редът на простите числа. Какво ли чакат те сега?

— Пет — каза Щерн. — Съотношението на страните на правоъгълния триъгълник. А още по-добре да им отговорим с двадесет и пет. Ще бъде по-ясно.

— Отговаряйте! — каза Куприянов на Черепанов.

Двадесет и пет пъти прожекторът светна и загасна.

Двадесет и пет кратки блясъка светлина пратиха отговора: сборът от квадратите на катетите е равен на квадрата на хипотенузата.

И отново мрак обви Земята и долетелия от друга планета космически кораб.

Това беше всичко!

Разумът на една неизвестна планета и разумът на Земята си размениха първите думи.

Тези думи бяха казани на единствения общ език, разбираем за всяко разумно същество, в която и точка на безграничната вселена да е живяло то! На езика на математиката!

Дълго, много дълго стояха участниците в експедицията край загасналия прожектор. Но лъчът на кораба вече не светна. Изглежда, екипажът му беше напълно доволен от постигнатия резултат.

— Ще осветяваме ли кораба? — пръв наруши мълчанието подполковник Черепанов.

— Не, не! — отговори Куприянов. — Запалете прожекторите, но не ги насочвайте към кораба. Осветете местността, та хората, които се намират в кораба, да могат да виждат наоколо.

„Хората, които се намират в кораба“…

Сега, когато първият успех бе постигнат, когато една вековна мечта стана реална действителност, той не се реши да нарече „същества“ пратениците от друг свят.

Трета глава

Кога най-после ще излязат?

Най-големите умове на човечеството са размишлявали много над проблемата дали има живот по другите светове. Остарялата хипотеза, че Земята е единствена носителка на разумен живот във вселената, отдавна вече беше отхвърлена от науката. Идеята, че има много обитаеми светове постепенно си извоюваше всеобщо признание. Но колкото и привлекателна да беше тази идея сама по себе си, тя си оставаше само хипотеза, изискваща доказателства.

И ето, долетелият на Земята космически кораб донесе най-после безспорното доказателство.

Корабът бе забелязан като малка блестяща точка на небето сутринта на 27 юли. Тогава той бе на повече от четири хиляди километра височина и се намираше далеко извън пределите на атмосферата.

Като намали космическата скорост, с която бе летял в междузвездното пространство, корабът в продължение на двадесет и шест часа все повече и повече се приближаваше към повърхността на планетата. На 28 юли сутринта, в седем часа и четиридесет минути (по московско време), той кацна почти в центъра на европейската част на СССР, тоест на същото място, над което най-напред се беше появил предния ден.

Движението на кораба се извършваше независимо от движението на Земята около нейната ос и за тези двадесет и шест часа екипажът му е могъл да разгледа неизвестната за него планета по цялата дължина на петдесет и втория паралел, над който се намираше. По една щастлива за гостите случайност цялото това пространство беше съвсем безоблачно и Земята се е разкрила пред очите на звездоплавателите с цялата си разнообразна природа.

Едновременно с въртенето на Земята под кораба бавно са проплавали равнините, горите и реките, градовете и селата на СССР, Полша, Германия и Холандия. Ако гостите са наблюдавали Земята с мощни оптически уреди, те са могли да видят Лондон в южната част на Британския остров, който от такава височина им се е открил целият. Панорамите на европейския материк са се сменили с просторите на Атлантическия океан. Екипажът на кораба е могъл да види на юг безкрайната водна равнина, а на север — ледовете на Арктика и Гренландия. След полуостров Лабрадор им се е открил материкът на Северна Америка. Корабът е бил вече толкова близо до Земята, че екипажът му е могъл ясно да различи Кордилерите и върха на планината Колумбия, висок 4300 метра, точно над който са прелетели. Тихият океан може да не им се е сторил особено голям, тъй като са го пресекли в северната му част над Алеутските острови. Над Камчатка те, без да знаят, отново са навлезли в страната, от която са започнали пътя си над Земята. И ето, след като прелетява над цял Сибир, прехвърля Уралските планини и преминава над Волга, корабът завършва полета си в равнинната част на Средноруското възвишение.

Безспорно екипажът на космическия кораб е разбрал, че са попаднали на гъсто населена, обработена от разумни същества планета. Когато решават да се спуснат, те избират място, където наблизо няма населен пункт. Може би това е сторено, за да се избягнат нови жертви при приземяването на огромния кораб. (Те не може да не са забелязали катастрофата на самолета край Оренбург.)

На 28 юли всички сутрешни вестници по света бяха изпълнени със съобщения за космическия кораб и кацането му. Съобщението на ТАСС за приземяването на кораба северно от Курск, за неговия външен вид и за експедицията на Съветската академия на науките беше напечатано с най-едър шрифт на първа страница. Вестниците поместваха портретите на участниците в експедицията и разказите на очевидци на полета на кораба, предимно летци.

Малкият районен център Золотухино, за чието съществуване малцина знаеха дори в СССР, за един ден се прочу по цял свят. Много западни вестници поместиха по страниците си картата на Курска област, на която бе означено мястото, където е кацнал корабът. Даваха се подробни сведения за град Золотухино и околността му, най-често съвсем несъответствуващи на действителността.

Краткото съобщение на ТАСС за урагана, образувал се при кацането на кораба, се бе превърнало под перото на дръзките журналисти в страшна катастрофа, при която били загинали хиляди жители.

„Град Золотухино изчезнал от лицето на земята!“

„Приземяването на космическия кораб е причинило смъртта на няколко хиляди души!“

„Европа и Америка имаха голямо щастие, че корабът не кацна у нас!“

„Долетелият космически кораб е нанесъл на СССР страшни опустошения“

Такива заглавия изпъстряха този ден страниците на европейските и американските вестници. Зад цялата тази шумотевица ясно прозираше желанието да скрият колко дълбоко са разочаровани авторите на статиите, че корабът не кацна там, където биха искали те.

Обедните вестници излязоха със статии, посветени на същото събитие. Съдържанието им беше най-разнообразно — от теориите за звездоплаването до новите видове оръжия, които може да се появят, когато съветските учени се запознаят с техниката на гостите от дълбините на вселената.

През следващите дни посолствата на СССР бяха отрупани от безброй молби за визи. Молби подаваха отделни учени, научни учреждения, обсерватории, редакции на вестници и списания, киностудии и просто частни лица. Да се удовлетворят всички тези молби, явно беше невъзможно, но за видните учени, за обсерваториите и за някои научни списания посолствата поискаха разрешение от Москва.

Хиляди хора, на които бяха отказани визи, вдигнаха шум, обвинявайки СССР, че иска да монополизира космическия кораб, да го скрие от другите страни. Отново запяха с пълен глас старата песен за „желязната завеса“. Най-сериозните вестници, опитвайки се да успокоят общественото мнение, изразиха увереност, че след посещението си в СССР екипажът на космическия кораб несъмнено ще поиска да се запознае и с други държави на Земята. „Потърпете! — пишеха тези вестници. — След престоя си в СССР корабът ще долети при нас. За да го видим, няма защо да отиваме в Съветския съюз.“

Милиони хора се трупаха край радиоапаратите и слушаха предаванията на московските станции за космическия кораб, които се излъчваха всеки три часа на различни езици. Имената на Куприянов, Щерн, Лебедев и Лао Сен не слизаха от устата на хората. Навсякъде вече знаеха всички подробности за пристигането на експедицията, за построяването на лагера и за първия опит да се води разговор чрез прожектор.

„Кога най-сетне ще излязат от кораба?“

„Как ли изглеждат тези същества?“

„Как ще можем да намерим общ език с тях?“

Тези въпроси еднакво интересуваха всички хора по земното кълбо.

Времето минаваше и всеобщото вълнение все повече се усилваше. Бяха забравени всекидневните грижи и интереси. Спортните състезания се провеждаха при празни стадиони. В театрите и концертните зали идваше едва една четвърт от обикновения брой посетители. Затова пък аудиториите и лекционните зали бяха претъпкани от желаещи да чуят някоя лекция по астрономия. Пред кината, в които се прожектираха научно-популярни филми за вселената, се редяха страшни опашки. В книжарниците бе невъзможно да се намери книга, имаща дори най-отдалечено отношение към науката за небесните тела. Хора, които никога не се бяха интересували от небето (освен като от показател за лошо или хубаво време), жадно четяха книги по астрономия и се опитваха да отгатнат откъде е долетял корабът. През цялата си история астрономията, тази прекрасна наука, не бе имала толкова поклонници и усърдни ученици, както през тези дни. Сякаш човечеството за пръв път забеляза небето и милиони хора, щом настъпеше вечер, дълго стояха по улиците и площадите, загледани в звездите. Лошото време се посрещаше като най-голямо нещастие и хората проклинаха облаците, закрили от погледа им чудната красота на вселената, на която по-рано тъй рядко обръщаха внимание.

Интересът към кораба и желанието по-скоро да излезе екипажът му нарастваха все повече и повече.

В лагера не обръщаха никакво внимание на целия този шум. Учените дейно се готвеха за предстоящата работа. Смятаха, че през целия си престой на Земята корабът сигурно няма да промени мястото си, понеже запасите му от енергия едва ли са неограничени, а за да се откъсне от Земята, е необходимо чудовищно количество енергия. Поради тези съображения на едно съвещание ръководният състав реши да подготви тук всички материали за работата по всестранното запознаване на гостите с живота на Земята. Предполагаше се, че в състава на екипажа има учени от различни специалности и че тях ще ги интересуват всички области на човешката дейност. Лао Сен и Лежнев смятаха, че за да бъде изучен езикът на гостите или за да изучат те един от езиците на Земята (в зависимост от това, кой ще бъде за тях най-лесен), ще са необходими най-малко два месеца, и то ако тази задача изобщо се окаже осъществима. Това особено се подчертаваше от Лежнев, който почти не вярваше, че ще успеят.

— Не е изключено — казваше той — както те, така и ние да не можем да възпроизведем звуковете на единия или другия език.

Малцина споделяха това мнение, но между скептиците бяха и авторитети като Щерн и Манаенко. Старият академик припомняше случая с появата на цилиндъра при първото разглеждане на кораба и бе непоколебимо уверен, че металическото изщракване е било звук от гласа на някой от членовете на екипажа. „Те са ви поздравявали на своя език“ — казваше той. Професор Манаенко бе на същото мнение. Ако това действително е така, и другите трябваше да се съгласят с Лежнев. Тези звуци бяха непостижими за човешкия глас, а за съществата, които говорят с птичи звукове, ще са непостижими звуковете на човешката реч. В такъв случай рисунката остава единственият начин на общуване. Никой не се съмняваше, че екипажът на звездолета е донесъл книги, атласи, нагледни пособия и цветни рисунки (или може би снимки), за да покаже природата, населението и културата на непознатата планета, от която бе долетял. Не е възможно едни разумни същества да не са се погрижили за това, когато са се впускали в междузвезден рейс. Те сигурно са разчитали, че ще срещнат по пътя си населена планета, в противен случай пътешествието им не би имало никакъв смисъл.

От сутрин до късно вечер в лагера кипеше работа. Независимо от специалността си всеки член на експедицията вземаше участие в приготовленията, било по уреждането на химическа лаборатория за Аверин или на технически „музей“ за Смирнов и Манаенко. В палатката на Куприянов по няколко пъти на ден се свикваха съвещания, на които обсъждаха все нови и нови начини как да демонстрират пред гостите постиженията на Земята в областта на науката, изкуството и културата. Не само учените, но и много офицери и войници от полка с ентусиазъм се включиха в общата работа.

Всеки ден в лагера се получаваха стотици писма от всички краища на Съветския съюз и от чужбина. Космическият кораб и предстоящата среща с екипажа му бяха в центъра на вниманието на милиони хора и не е чудно, че експедицията намери хиляди доброволни помощници. Много често в писмата се срещаха ценни мисли, които по заведения ред веднага биваха обсъждани.

Разбира се, че сам Куприянов, а дори и целият състав на експедицията не би могъл да прочита тази грамада от писма. На помощ дойдоха кореспондентите на ТАСС. Те бяха сравнително по-свободни и доброволно се заеха с преглеждането на кореспонденцията, което съвсем не беше лека работа. Благодарение на тях нито едно писмо не остана непрочетено.

Два пъти на ден, винаги по едно и също време, Куприянов или Щерн даваха информации по микрофона на подвижната радиостанция. Техните съобщения се приемаха от Московската станция и се предаваха по цялата Земя. Стотици милиони слушатели с вълнение чакаха тези съобщения.

В лагера вече бе издигната антена за пряка връзка с Курския телевизионен център. Бързо се прокарваше ретранслационна линия за Москва.

Масови екскурзии до космическия кораб нямаше, но все пак всеки ден в лагера пристигаха стотици хора. Повечето от тях идваха, за да погледат звездолета, но мнозина се явяваха с някаква идея и настоятелно искаха да бъдат изслушани от началника на експедицията. Куприянов много добре разбираше, че тия хора имат искреното желание да помогнат, но физически му бе невъзможно да говори с всички. Широков и Синяев поеха това задължение.

Цялото човечество с нетърпение очакваше знаменателното събитие — излизането на екипажа на кораба. Но след светлинния разговор, състоял се първата вечер след пристигането на експедицията, космическият кораб не даваше никакви признаци на живот. Лъчът не се появяваше, а наблюдателите, които не сваляха очи от кораба, не забелязваха в него никакви признаци и на вътрешен живот. Кълбото изглеждаше мъртво.

Какво правеше екипажът на кораба? Ако гостите изобщо нямаха намерение да излизат, защо стояха толкова дълго на едно място? А ако възнамеряваха да излязат, защо се бавеха още? Сигурно звездоплавателите изпитват същото нетърпение да се запознаят със Земята, с каквото обитателите на Земята чакаха да се запознаят с тях.

Екипажът не излизаше от кълбото и тези въпроси оставаха без отговор.

През първите дни всички настояваха Куприянов поне приблизително, като предположение, да отговори на въпроса кога ще излезе екипажът, но професорът отказа да си губи времето с измислици.

— Нямам такъв навик — отговаряше той.

Вместо него други вършеха това. Хиляди предвиждания ежедневно се печатаха в чуждестранните вестници. В Англия дори бе открит своеобразен „тотализатор“, в който всеки желаещ можеше да участвува срещу определено заплащане. Онзи, който отгатне кога ще излезе екипажът, можеше да разчита на голяма печалба.

Научните среди по цял свят бяха на мнение, че екипажът ще излезе, след като старателно изследва състава на атмосферата. Без тази предпазна мярка звездоплавателите бяха застрашени от заразяване с микроби, неизвестни на тяхната планета.

Според Куприянов за такъв процес на „аклиматизация“ бе необходим най-малко един месец.

Втори разговор

Всичко тайнствено, загадъчно и непонятно има някаква притегателна сила за мислещите хора. Ученият от каквато и да е специалност е преди всичко любопитен. Това е едно хубаво, благородно любопитство, достойно за човека. То е извор на радост, но и причина за искрени и дълбоки страдания, когато загадката не може да бъде скоро отгатната с усилията на напрегнатото мислене. Учените по природа са активни. Затова никак не бе чудно, че очакването да се разкрие най-сетне тайната на кораба все по-силно опъваше нервите на участниците в експедицията. Дори само силуетът на звездолета, неподвижен и загадъчен, предизвикваше у тях чувство на досада и от ден на ден всички ставаха все по-мълчаливи и мрачни.

„Кога ще излязат?“ Този натрапчив въпрос не даваше покой не само на участниците в експедицията, но и на всички офицери и войници от полка, който охраняваше кълбото.

От приземяването на кораба бяха минали вече шест дни, а той все тъй не проявяваше никакви признаци на живот.

Никой не знаеше колко време ще остане на Земята космическият кораб. Шест месеца ли? Година ли? Нали за да преодолее разстоянието от най-близката планетна система до слънчевата, на звездолета са били необходими най-малко четири-пет години, и то ако е летял със скоростта на светлината. (Щерн и Смирнов не допускаха такава възможност.) За връщането ще им е необходимо също толкова време. Изглеждаше недопустимо екипажът на кораба, извършил толкова дълго пътуване, скоро да напусне Земята. Звездоплавателите непременно ще искат добре да се запознаят с населената планета, изпречила се на пътя им.

Да се зимува в набързо уредения лагер, беше невъзможно. Но дали екипажът на звездолета ще иска да напусне кораба си? Това не се знаеше.

Всичко щеше да се изясни, когато звездоплавателите излязат и хората успеят да намерят общ език с тях.

Звездоплавателите обаче не излизаха и от това цялата подготвителна работа, извършвана в лагера, ставаше някак „теоретична“ и лишена от ясна цел.

Щерн и Синяев употребиха много труд и време да подготвят чертежи и схеми, които трябваше да дадат представа на гостите за слънчевата система и за историята на планетата Земя. Дори ако не намерят общ език с домакините, гостите ще разберат тези материали, понеже несъмнено познават добре математиката.

Професор Лебедев се нагърби да запознае звездоплавателите с историята на животинския свят на Земята, а Степаненко подготвяше материали от етнографски характер.

Аверин и Лебедев положиха много усилия, за да обзаведат в лагера химическа и биологическа лаборатория.

Медиците — Куприянов и Широков — освен че обзаведоха медицински пункт, който се сля с медицинската служба на полка, се готвеха да изследват организма на жителите от другата планета. За тази цел Куприянов монтира в лагера дори рентгенов апарат.

Привечер на трети август Широков се отби в палатката на Куприянов, Щерн, Лебедев и Лао Сен и завари и четиримата там.

— Сядайте, Пьотър Аркадиевич — обърна се Щерн към младия комендант. — Какво ново?

— Но кога най-сетне ще излязат? — попита Широков, вместо да му отговори.

— Нов въпрос, няма що! — ядоса се Лебедев.

— Не разбирам — продължи Широков, без да обръща внимание на присмеха, — защо не попитаме екипажа на кораба?

— Попитайте го — сви рамене Лао Сен. — Ако имате възможност. Ще ви бъдем много благодарни за тази услуга.

Тази реплика на винаги спокойния и невъзмутим китайски учен ясно показваше до каква степен са напрегнати нервите на всички.

— Смятам, че това е напълно възможно — каза Широков.

— Още по-добре! — избоботи Лебедев.

— Какво сте намислили, Пьотър Аркадиевич? — попита Куприянов.

Гласът му прозвуча развълнувано. Всички вече сериозно гледаха Широков, очаквайки отговора му.

— Много просто. Трябва да ги попитаме с лъча на прожектора. Както първата вечер. Те сигурно разбират, че ние с нетърпение очакваме излизането им. Трябва да им изпратим седем сигнала, колкото денонощия са изминали. Те непременно ще разберат, че това е въпрос и ще отговорят.

Няколко секунди всички мълчаха.

— Това се казва идея! — рече Лебедев.

— И съвсем не е лоша! — одобри Щерн. — Браво, Пьотър Аркадиевич!

Куприянов погледна с обич любимия си ученик. Професорът се радваше, че тази отлична идея бе хрумнала именно на него.

— Намерете подполковника и го повикайте тук! — каза той.

Зарадван, Широков хукна да търси Черепанов.

Идеята да използуват прожектора, за да зададат на екипажа в звездолета въпроса, който измъчваше всички, му дойде на ум преди два-три часа. Той старателно я обмисли и едва след това се реши да я предложи на професорите, без да се страхува вече от подигравателен отказ. Широков беше много самолюбив и избягваше да изказва незрели мисли.

Космическият кораб и скритите в него тайни с непреодолима сила привличаха въображението на младия учен. Изглежда, че от всички в лагера той бе най-нетърпелив и търсеше начин да узнае кога екипажът ще излезе от кораба.

По цели часове гледаше загадъчното кълбо и смели мисли назряваха в главата му. Присвиваха се тъмносините му очи, сякаш се стремяха да проникнат през металическата обшивка на звездолета. Сам той се страхуваше от мислите, които все по-често и по-често се пораждаха в ума му, но упорито се връщаше към тях и те започнаха да му се струват осъществими. Сърцето му туптеше радостно и тревожно, нетърпението му ставаше по-силно, неизвестността — по-мъчителна.

Като мислеше постоянно все за това, той най-сетне намери, както му се струваше, сигурен начин да разреши загадката.

Щом получи одобрението на по-възрастните си другари, той като момче хукна из лагера да търси командира на полка.

Остроумната идея на Широков се хареса на всички.

— Браво! — още веднаж каза Щерн.

Десетте минути, през които учените чакаха подполковника, им се сториха много дълги.

— Как на никого досега не дойде на ум тази проста мисъл — вметна Лебедев.

— Простите мисли често се оказват най-трудни — обади се Лао Сен. Широков, отивайки при Черепанов, сигурно бе казал на някого за предстоящия опит и участниците в експедицията един след друг бързаха към палатката на Куприянов.

Скоро дойде и командирът на полка.

— Прожекторната уредба винаги е готова — отговори той на въпроса на професора.

— В такъв случай да вървим.

Както и първата вечер всички се струпаха около камиона.

Беше още съвсем светло, но Куприянов и Щерн разчитаха, че екипажът на звездолета все пак ще забележи лъча на прожектора. Нямаха търпение да чакат съвсем да се мръкне.

— Може би спят — предположи някой.

— Или не гледат насам!

— Сега ще разберем — каза Куприянов. — Започвайте!

Светна прожекторът — и седем кратки лъча се удариха в белия корпус на кораба.

Всички мълчаливо чакаха. Чуваше се само неспокойното им дишане. Минутите минаваха, но лъч в отговор не се появяваше.

— Не са забелязали — каза Щерн. — Трябва да повторим.

Едва изрече тези думи и от кораба дойде отговор. Блесна светлината на прожектора му и угасна.

— Един! — каза Куприянов. — Нима утре?

— Струва ми се, че това е само молба да повторим — рече Широков. — Не са успели да преброят сигналите.

— Да, сигурно е тъй — каза Щерн. — За тях е било съвсем неочаквано.

— Повторете — обърна се Куприянов към подполковника.

Отново седем пъти светна и угасна лъчът на прожектора. И тутакси космическият кораб отговори.

Дванадесет пъти!

— Дали това означава, че те ще излязат след дванадесет дни от приземяването си или след дванадесет дни, броени от днес? — попита Лебедев.

И сякаш чул въпросът му, лъчът замига пак.

Деветнадесет пъти!

— Ясно! — каза Куприянов. — Пратете им един лъч в знак, че сме разбрали.

Прожекторът постави кратка точка.

— Цялото земно кълбо ще ви бъде извънредно благодарно, Пьотър Аркадиевич — каза Щерн.

— Те ще излязат на петнадесети август. Трябва незабавно да съобщим на целия свят — каза Куприянов.

Нощно произшествие

На четвърти август около пладне в лагера пристигна колата на секретаря на обкома. Козловски идваше често и всеки път пристигането му внасяше нещо ново в живота на участниците в експедицията.

Всички бяха обикнали много секретаря на обкома за старанията му, за любовта към хората и за добрия му, отзивчив характер и се радваха, когато го виждаха в лагера. Само Широков с тревога посрещаше пристигането на познатата сива кола. Козловски безмилостно му се караше и за най-малката немарливост. Комендантът добре помнеше предупреждението на секретаря и не се съмняваше, че ще си получи заслуженото, ако не изпълнява добросъвестно задълженията си.

Щом видя пристигащата в лагера кола, Широков побърза да я посрещне, но отивайки към нея, загрижено проверяваше дали някъде няма нещо нередно. Лагерът обаче блестеше от чистота.

От другата страна към колата дотича дежурният по полк, който също като Широков зорко и тревожно оглеждаше наоколо. Той по военному отчетливо рапортува.

— Добре! — каза Козловски, като научи, че всичко е благополучно и че в лагера няма болни. — Ами при вас? — обърна се той към Широков.

— Всичко е в пълен ред, Николай Николаевич.

— Така ли? Значи, подготовката за работата с гостите е завършена?

— Още не е.

— Нали казвате, че всичко е в пълен ред — усмихна се Козловски. — Ама вие сте юнак! — неочаквано добави той, като силно стискаше ръката на коменданта. — Как ви хрумна?

Широков разбра, че секретарят на обкома говори за вчерашния разговор с кораба.

Козловски видя Куприянов и бързо се запъти към него.

— Професоре — каза той, ръкувайки се, — много съм ви сърдит. Защо не ми се обадихте, че сте получили такава важна телеграма?

— Каква важна телеграма? — учуди се Куприянов.

— Че в лагера ще пристигнат чужденци.

— Не съм получавал такава телеграма.

— Е, тогава добре. Смятайте се оправдан. А пък аз вече получих.

Козловски извади от джоба си и подаде на Куприянов телеграфна бланка. В същия момент дойде дежурният радист и даде на професора току-що получена радиограма.

— Ето я — каза Козловски.

Така и беше. Радиограмата съобщаваше, че скоро в лагера пристигат трима западни учени и петима журналисти от онези, на които правителството на СССР бе разрешило да посетят лагера. Чужденците щяха да пристигнат на дванадесети и началникът на експедицията трябваше да ги посрещне, да ги настани и да им осигури всичко необходимо.

Загрижен от това известие, Куприянов погледна мълком Козловски.

— Да се посрещнат, настанят и снабдят с необходимото, не е трудно — каза секретарят на обкома. — Ще опънем още две палатки и готово! Друго е трудното…

Той взе радиограмата от ръцете на Куприянов и внимателно я прочете.

— В телеграмата, която аз получих, няма имената им — каза той, — а тук ги има. Чарлз О’Кели, директор на Кеймбриджката обсерватория; действителният член на Френската академия на науките, професор по биология Линиел; Густав Матисен, професор в Стокхолмския университет…

— Също биолог — добави Куприянов.

— И петима кореспонденти: Лемарж — на агенция „Франспрес“, Дюпон — на агенция „Ройтер“, Браунъл — на агенция „Юнайтед прес“, Хелбах — на агенция АДН и Ю Син-чжоу — на агенция „Синхуа“. Това са първите лястовички. Ще долетят и други. Ю Син-чжоу, разбира се, не влиза в сметката — добави Козловски, — ама с останалите ще трябва да сме нащрек.

— Опасявате ли се от нещо, Николай Николаевич?

— Ами вие не се ли опасявате? — Козловски вдигна очи към професора. Изразът им беше твърд и студен. — Защо са сметнали за необходимо да пратят тази телеграма не само на вас, а и на мен, и то на мен дори по-рано, отколкото на вас?

— Тези хора сигурно са проверени.

— От кого и как са проверени?

— Но защо тогава са им разрешили да дойдат?

Козловски с досада сви рамене.

— Професоре, вие не сте ли чували за „желязната завеса“? — попита той. — Нима не разбирате, че не бива да затваряме вратите? Предоставете гостите на мен и аз ще имам грижата за тях във всяко отношение.

Той взе радиограмата и тръгна. Куприянов видя, че повика Черепанов и двамата дълго разговаряха.

Когато се срещна с Щерн, Куприянов му разказа всичко. Старият астроном посрещна много сериозно тази новина.

— Николай Николаевич, разбира се, има право. Ние често забравяме, че живеем в капиталистическо обкръжение.

— Нима може да се стигне до такава низост, че да се посегне на звездолета и на екипажа му? — натъжи се Куприянов.

— Помните ли защо именно вас назначихме за началник на експедицията? — вместо да му отговори, го попита Щерн. — Нали именно за това! Ние мислим за здравето на нашите гости, а някой друг може да мисли тъкмо обратното.

Куприянов седна до масата и подпря главата си с ръка:

— Безумна мисъл!

— Безумна, Михаил Михайлович, наистина безумна. Но за съжаление… Какво да се прави? След време подобни мисли няма да идват на никого в главата.

— Мерзост! Долетели са при нас като при братя, а пък ние…

— Да речем, не „ние“, а „те“. Защо да обобщаваме така понятията? Но вие не се безпокойте, Михаил Михайлович! Козловски ще направи всичко необходимо. Той е деен и умен човек. Всичко ще бъде благополучно.

— Аз ни най-малко не се съмнявам. Огорчава ме самата вероятност…

— Какво да се прави! — повтори Щерн.

В палатката надникна Широков.

— Довечера в осем часа закрито партийно събрание — каза той. — В палатката на червения кът. Дневен ред — бдителност при научната работа. Докладчик — другарят Козловски.

Куприянов и Щерн мълчаливо се спогледаха.

Цели два часа продължи докладът на секретаря на обкома. Сто и тридесет комунисти от полка и експедицията го слушаха с напрегнато внимание. На мнозина докладът отвори очите за опасността, застрашаваща космическия кораб от страна на ония, които се страхуват от пребиваването му на съветска земя и са готови на всичко, само съветските учени да не узнаят техническите тайни, донесени от него на Земята. Всички разбраха каква отговорност пред науката и човечеството лежи върху тях.

Козловски приключи с думите:

— Не се съмнявам, че междузвездният полет, осъществен от долетелите при нас хора (той наблегна на тази дума), е предприет с единствената цел да разшири научния им кръгозор, да обогати съкровищницата на знанията им и да разреши много въпроси, поставени пред науката им. А това доказва, че науката на тяхната планета е силна и че човечеството на тази планета не се плаши от трудностите. Грандиозното творение на тяхната техника, което е пред очите ни, е достатъчно доказателство. Не вярвам, че такова исполинско начинание, каквото е междузвездният полет, може да бъде осъществено в условия на вражда между народите, в условия на класова борба, в условия на капитализъм. Вярвам, че членовете на екипажа на кораба не само са хора също като нас, но са и наши другари по мироглед. Според мене е несъмнено, че на тяхната планета няма вражда между народите, няма класова борба, няма капитализъм. Може би това е една щастлива планета, чиито обитатели изобщо никога не са познавали подобни злини. Но в такъв случай те не знаят какво е това вражда, омраза, диверсия. Те няма сами да се защитят. Това е наша задача. В долетелия при нас кораб ние виждаме осъществена нашата собствена мечта на техниката, виждаме доказателство, че тази мечта не е утопия, не е фантазия. Долетелите при нас хора са ни изпреварили. Те вече са постигнали онова, за което ние все още само мечтаем. Тяхното долитане ще има огромен принос за делото на звездоплаването у нас на Земята, ще ни помогне да дойде по-скоро денят, когато нашият пръв междупланетен рейс ще бъде осъществен. В това ние виждаме огромното значение на факта, че при нас е долетял космически кораб от друга планета. Празните измислици на западноевропейските драскачи и на техните американски колеги, които всеки ден четем във вестниците, нека оставим да тежат на тяхната съвест. Безумната мисъл да се използуват знанията на нашите гости за увеличаване на военната мощ е чужда на съветския човек. Ние се радваме, че тоя кораб долетя и поздравяваме смелите звездоплаватели в името на науката, единна за всички населени светове, за всички разумни същества във вселената.

Сто и тридесет души с дружни аплодисменти посрещнаха тия думи. Събранието на комунистите от лагера завърши в един часа през нощта. Всички се разотидоха твърдо уверени, че ще съумеят да защитят звездолета от всяко посегателство.

Козловски не се върна в града, а остана да нощува в лагера. След събранието той дълго седя с Куприянов и Лебедев пред палатката им, откъдето добре се виждаше космическият кораб. И на тримата не им се спеше.

Нощта отдавна беше навлязла в правата си. Широко се бе разгърнал над лагера звездният купол, а ниско над хоризонта висеше сърпът на месеца. При мъжделивата му светлина матово блестеше повърхността на кълбото. След горещия ден нощният вятър лъхаше приятна прохлада.

— Дали времето ще се задържи все така хубаво? — замислено попита Куприянов. — Ами ако започнат дъждове?

— Едва ли — отговори Козловски. — По това време на годината в нашия край много рядко вали. Прогнозата на Метеорологичната станция е, че през целия август времето ще се задържи хубаво.

— Екипажът на кораба сякаш нарочно е избрал това място за кацане — каза Лебедев.

— Може би са изучили добре нашата Земя? — каза Козловски. — Може отдавна да знаят за нейното съществуване и да са я наблюдавали през телескопите си.

— Ама че глупости! — чу се гласът на Щерн, който се подаде от палатката. — Как може да се забележи такава малка планета от такова огромно разстояние? Това е абсолютно невъзможно. Сполучливият избор на мястото е просто случайност.

— Без да ще, човек започва да фантазира! — засмя се Козловски.

— Това са именно фантазии! — усмихна се Щерн. — Впрочем време е да спим — добави той.

— Напоследък никак не мога да спя! — въздъхна Куприянов. — Дано по-скоро…

— Най-скучно е да чакаш влак — каза Козловски, — а нашето положение съвсем не е по-добро. По-рано, когато още не знаехме в кой ден ще излязат, беше някак по-леко. Все си мислехме: може утре! А сега не ни остава нищо друго, освен да броим дните…

— Защо временно не излизат в някакви херметически костюми?

— Мога да ти отговоря с думите на Широков, с когото разговарях преди няколко дни на тази тема. Той предполага, че или нямат такива костюми, или пък не излизат, защото се страхуват да пропуснат в кораба си въздуха на Земята.

— Логично съображение — забеляза Щерн.

— Щем не щем, трябва да чакаме — каза Куприянов. — В случая нищо не можем да направим.

Забързан, при тях дойде Широков.

— Михаил Михайлович — развълнувано започна той, — спрете ги. Забранете им да правят това.

— Кого да спра? Какво да забраня?

— Аверин, Смирнов и Манаенко. Намислили са да идат при кораба и да отсекат късче метал от обшивката му, за да го подложат на анализ. Случайно чух разговора им.

— Може ли такова безобразие! — разгневи се Куприянов. — Като малките деца. Ще им кажа още утре сутринта.

— Как утре? Те са намислили да вървят сега.

— Сега ли? През нощта?

— Чух, когато Манаенко казваше, че вие в никакъв случай няма да им позволите, но че трябва да го направят и най-добре ще е през нощта. Интересува ги какъв е този метал.

— Възмутително! — каза Куприянов.

— Резултат от ненаситното любопитство на учените — обади се Козловски. — Но аз ги разбирам. Къде тръгнахте? — попита той, като видя, че Куприянов се запъти към лагера.

— При тях, разбира се!

— Не им пречете, Михаил Михайлович. От тая работа и тъй и тъй нищо няма да излезе. Забравихте ли, че има охрана?

— Наистина. Нека вървят! Ще им послужи за урок. Да идем в караулното помещение.

Когато началникът на експедицията и спътниците му влязоха, дежурният офицер стана на крака.

— Другарю лейтенант — обърна се към него Куприянов, — сигурен ли сте, че никой не може да мине през охраната и да стигне до кораба?

— Напълно съм сигурен, другарю Куприянов.

— А какво ще направи часовият, ако види, че някой иска да се приближи до кълбото?

— Ще го спре и ще даде светлинен сигнал — отговори лейтенантът.

В никакъв случай той не можеше да се сети какво е дало повод да го „изпитват“ така, но се чувствуваше задължен да отговаря на въпросите на професора.

— А часовият няма ли да употреби оръжие? — продължи Куприянов.

— Не, защо! Разбира се, ако не му се подчинят…

— Не се тревожете, Михаил Михайлович! — каза Козловски, като забеляза на лицето на Куприянов явно безпокойство. — Да не са деца!

— Не, не! По-добре да не допускаме това. Пьотър Аркадиевич — обърна се Куприянов към асистента си, — изтичайте, драги, при тях в палатката и им кажете, че забранявам. Чувате ли? Забранявам! Категорично!

След пет минути Широков се върна. През това време Козловски разказа на лейтенанта, че са решили, за да проверят бдителността на караула, да пратят при кораба трима души. Офицерът мълчаливо се усмихна.

— Аверин и Смирнов ги няма в палатката — каза Широков. — Манаенко не знае къде са. Когато му предадох вашата заповед, той отговори, че изобщо не е имал намерение да ходи при кораба. А ония двамата вече са отишли.

Куприянов изскочи от палатката.

Луната се беше скрила и наоколо бе непрогледен мрак. Професорът и другарите му напрегнато се ослушваха, но навред цареше ненарушавана от нищо тишина.

— Никога няма да си простя, че не ги задържах навреме — каза Куприянов.

— Нищо няма да им се случи — успокои го лейтенантът, който бе излязъл след тях. — Ще ги спрат и нищо повече. Ще трябва само да постоят с вдигнати ръце.

— Бих искал да видя тая картинка — засмя се Щерн.

Минаха десетина минути и откъм пътя като червена искра заблещука светлинка.

— Сигналът, другарю лейтенант! — доложи часовият, който стоеше на пост пред палатката.

— Виждам — отговори офицерът. — Отивам!

— И ние идваме — каза Куприянов.

— Не! — рязко отговори лейтенантът. — Не разрешавам!

Той изчезна в тъмнината.

— Обиди се — тихо прошепна Козловски на Щерн, — че се усъмнихме в бдителността им.

— А защо не му казахте истината?

— Защо ли? — сви рамене Козловски. — Не разбирате ли защо? Все пак излиза някак несолидно. Двама професори, пък…

След петнадесетина минути, лейтенантът се върна с двамата „диверсанти“, които изглеждаха съвсем обезкуражени. Козловски се страхуваше да не би Куприянов да почне да ги мъмри и така да издаде пред офицера малката му хитрост, затова високо и весело каза:

— Ето на! Нали ви казвах. Разбира се, веднага са ги задържали. Благодаря ви, другарю лейтенант! Караулната служба се поддържа образцово. Да вървим да спим!

— Ами те? — попита Куприянов, като сочеше Аверин и Смирнов.

— Задържаните ще останат тук до сутринта — сухо отговори офицерът.

На връщане из целия път Козловски се смееше до сълзи.

— Не мога да допусна такова нещо — каза Куприянов.

— Само Черепанов може да ги освободи — обясни му Козловски.

— В такъв случай да идем при него. Вие сте виновен! — неочаквано се ядоса Куприянов. — Защо трябваше да казвате, че искаме да проверим охраната? Такива шеги не са на добро.

— Ето ти на! — продължи да се смее Козловски. — Аз излязох виновен. Иди, че защищавай честта на науката…

— Не се сърдете, драги! — каза професорът. — Тази история ме разстрои. Пьотър Аркадиевич, къде е…

Младия комендант обаче го нямаше. Беше изчезнал някъде.

— Аз не зная къде е палатката на командира на полка.

— Затова пък аз зная — рече Козловски. — Да вървим!

Едва бяха изминали няколко крачки и насреща им се зададе Широков.

— Всичко е уредено, Михаил Михайлович — каза той. — Ето бележка от началник — щаба.

— Отлично — зарадва се Куприянов. — Домъквайте тук нашите ентусиасти.

Това заслужава внимание!

След два дни в лагера опънаха нови палатки: двете бяха по за трима души, а едната — за четирима.

— Тук ще живеят кореспондентите — каза Козловски.

— Но нали кореспондентите са петима, а не четирима — забеляза Куприянов.

— Вярно, петима са, но Ю Син-чжоу ще настаним с двамата московски журналисти, които ще дойдат заедно с тях. Иначе чуждестранните кореспонденти, току-виж, заподозрат, че Ю Син-чжоу ги следи. Естествено те знаят, че той е комунист. Не бива да им даваме повод да мислят така.

— Да! — въздъхна Куприянов. — Не бива!

След разговора си с Щерн професорът беше все мрачен и същевременно нервен. Гнетеше го мисълта, че животът на гостите на Земята, които той още не бе видял, е застрашен и че техният чудесен кораб може да стане жертва на диверсия. Много добре разбираше, че Козловски е прав, но не можеше да се помири с мисълта, че е възможна такава безмерна подлост.

— Нито един от пристигащите не говори руски — продължи Козловски. — Какви езици владее Широков?

— Английски и немски — отговори Куприянов. — Разбира и малко френски.

— Добре. А вие?

— Добре говоря френски, английски и немски. Зная латински и малко гръцки.

— И другите участници в експедицията навярно владеят езици?

— Да, всички. Един или друг език. А що се отнася до Лежнев…

— Ясно — прекъсна го Козловски. — За него и за Лао Сен няма защо да се говори. — Той помълча малко. — Смятам, че няма нужда да прикрепяме към тях преводачи. Освен към тримата учени, ако те пожелаят. Кореспондентите нека се чувствуват свободно. Така ще е най-добре. Вие вярвате ли, Михаил Михайлович, че те наистина не разбират руски?

— Ах, не зная! — Куприянов махна с ръка. — Всичко това така ме разстройва.

В деня, когато щяха да пристигнат чужденците, Козловски рано-рано повика при себе си Черепанов и парторга на полка — капитан Василиев.

— Днес — каза им той — в лагера пристигат чуждестранните учени и журналисти. Не е изключено под формата на журналист при нас да проникне човек, пратен от враждебни на Съветския съюз кръгове. Страхувайки се от засилването на военната мощ на СССР, тези хора са готови на всичко. Вече имаме някои сведения, че се готви диверсия. Може би ще се опитат да унищожат кораба и екипажа му, преди да сме намерили общ език с нашите гости. Правителството на СССР взима под внимание тази опасност. Тия, които ще пристигнат днес, са първата група. След нея ще пристигнат и други. Не искаме да затваряме вратите пред учените от другите страни. Долитането на космическия кораб интересува не само нас, а цялото човечество. Наша задача е зорко да наблюдаваме чужденците, но така, че те да не забелязват това. Разбира се, не ние — други са натоварени с охраната на гостите. Ще пристигнат още двама „кореспонденти“.

Черепанов и Василиев мълчаливо кимнаха.

— Трябва да им помогнем — продължи Козловски. — Настоятелно ви моля да не се издавате, че знаете чужди езици. Вие двамата владеете английски. Аз добре зная френски. И така, другари, внимание, внимание и още веднаж внимание. Вслушвайте се във всяка дума. Старайте се да доловите тайния смисъл и на най-незначителната фраза. На всяка цена трябва да се осуети злодейският замисъл, ако той наистина съществува. Да не се допусне нещастие. Това е наш партиен дълг. Разбира се, този наш разговор трябва да остане в тайна.

Куприянов, Щерн, Козловски и Лебедев тръгнаха да посрещат гостите. Полето, на което преди една седмица се бяха спуснали самолетите на експедицията, през тези седем дни се беше превърнало в истинско уредено летище. Край насипа на железопътната линия бе построен перон, а до него — сграда за персонала. Имаше и малка къщичка за началника на летището, и караулно помещение. Полето бе оградено; на висок пилон се развяваше знаме.

Козловски само се усмихваше, като видя учудването на спътниците си.

— Това място е историческо — каза той. — То е известно по цялата земя. Значи, трябва да му придадем подобаващ вид. А когато корабът отлети, ще издигнем на мястото на приземяването му паметник.

— И когато ние построим звездолет, той ще се отправи в първия си рейс оттук — подхвана Щерн.

— Точно така. Тук ще бъде ракетодрумът.

Началникът на аерогарата излезе да ги посрещне и те се учудиха, като видяха, че той бе щурманът на ескадрилата, с която долетяха.

— Как попаднахте тук, приятелю? — попита го Куприянов.

Летецът радостно поздрави професора и спътниците му.

— Сам пожелах да ме изпратят тук — каза той, — за да бъда по-близо до космическия кораб.

— А защо не дойдохте да се видим?

— Нямах време. Но сега, когато летището е готово, непременно ще дойда. Много ми се иска да видя кораба.

Не се наложи да чакат дълго. След двадесетина минути над полето се появиха два самолета и един след друг кацнаха на летището. Пръв излезе академик Неверов.

— Не можах да се стърпя! — ръкува се той с Куприянов. — Моля да ме приютите. Готово ли е всичко при вас за посрещането на гостите? — загрижено попита той.

— Според възможностите ни, Александър Николаевич. Нашият лагер не е курорт.

Освен председателя от самолетите излязоха още тринадесет души. Куприянов се намръщи.

— Съобщиха ми само за осем.

— Седем са кореспонденти. Трима са учени със секретарите си.

Астрономът Чарлз О’Кели се оказа висок човек. На лице и по фигура изглеждаше млад, но дългите му побелели коси издаваха възрастта му. Сивите му очи бяха умни и проницателни. Когато се ръкуваше с Щерн, той му каза няколко любезни думи.

Жорж Линиел, дребен, небрежно облечен старец с гладко избръснато сбръчкано лице, радостно поздрави професор Лебедев и тутакси подхвана с него оживен разговор. Те се бяха срещали и по-рано и се познаваха.

Професор Матисен бе типичен швед. Едър, с румени бузи, рус, стиснал лула със здравите си бели зъби. Той енергично се ръкуваше с всички и радостно се усмихваше.

Четиримата кореспонденти — Лемарж, Хелбах, Дюпон и Браунъл — бяха млади енергични мъже; на първо време човек трудно можеше да ги различи. Те незабавно се заеха с фотоапаратите и фотографираха всичко, каквото имаше на летището.

Ю Син-чжоу скромно стоеше настрана с двамата московски кореспонденти. След като се ръкува с всички, веднага пак се отдръпна настрана. Тесните му очи внимателно наблюдаваха хората наоколо.

От самолетите свалиха багажа, който се оказа доста обемист.

— Повиках двете коли — рече Козловски. — Нека тримата секретари и нашите кореспонденти да почакат тук, а вие с останалите отивайте в лагера. Аз ще се позабавя.

— Къде да настаним председателя? — попита Куприянов.

— В нашата палатка. Тя е достатъчно голяма. Казах на Широков да приготви всичко. Той има запасни легла.

— Я погледнете Семьон Борисович — каза Куприянов.

— Отдавна забелязах — отвърна Козловски.

Той се обърна и изведнаж срещна погледа на Дюпон, устремен към него. Англичанинът моментално се извърна, но Козловски можеше да се закълне, че кореспондентът е слушал разговора им.

Със стария астроном наистина ставаше нещо нередно. Той гневно се въсеше, мърмореше и с две ръце приглаждаше брадата си, което при него винаги беше признак на вълнение.

Куприянов покани гостите да седнат в колите.

Козловски внимателно наблюдаваше Щерн. Той видя как астрономът се запъти към едната кола, но се отказа и седна в другата. В колата, с която не пожела да пътува, бяха Куприянов, О’Кели, Матисен и Ю Син-чжоу.

„Така! — помисли си Козловски. — Това е интересно.“

Той влезе в кабинета на началника на аерогарата.

След две минути там се отби и един от пристигналите московски кореспонденти.

— Вие ли сте другарят Козловски? — попита той.

— Да. Ето паспорта ми. А вие сте полковник Артемиев?

— Тъй вярно. Разрешете да ви представя картата си.

Козловски прочете документа.

— Вървете! — каза той. — Не бива да ни виждат заедно.

Полковникът се обърна и излезе.

Докато чакаше да се върнат колите, Козловски крачеше из кабинета от вратата до прозореца и обратно. Походката му беше малко по-припряна от обикновено.

„И така — мислеше си той, — борбата започна. Кой ли е главният враг? Някой от учените? Едва ли. Те са твърде известни. Някой от секретарите им? Едва ли е и между тях. Значи, кореспондентите. Но кой? Ако е Дюпон — изборът е несполучлив. Той е твърде неопитен. Веднага го улових, че подслушва, издаде се, че знае руски. Дори ако той е враг, то е враг номер две, а не враг номер едно. Кой ли е главният? Браунъл, Лемарж или Хелбах? Ю Син-чжоу е вън от подозренията. Той е стар член на партията, участвувал е в гражданската война в Китай, ползува се с доверие. Значи, цялото си внимание трябва да съсредоточим върху тримата кореспонденти. И особено върху Браунъл.“

Всичко на пръв поглед беше ясно, но някакво смътно безпокойство не напускаше Козловски. Той се мъчеше да разбере какво го тревожи и изведнаж се сети — Щерн.

„Какво означава неговото държане? Защо се развълнува толкова? Защо не седна в колата, в която искаше да седне най-напред? Такъв умен човек няма да се вълнува без сериозна причина. Кой беше в колата? Куприянов. Не влиза в сметката! Ю Син-чжоу? Не влиза в сметката! О’Кели и Матисен… Да, причината се крие в един от тях. Още днес трябва да поговоря с Щерн.“

През целия ден обаче Козловски просто не успя да изпълни намерението си. Старият академик нито за минута не оставаше сам. Няколко пъти секретарят на обкома забеляза, че Щерн отново започва да се вълнува. Това винаги ставаше в присъствието на чуждестранните учени и Козловски окончателно се убеди, че именно един от тях е причината за това необяснимо вълнение. Но кой и защо? Това оставаше тайна.

От три дни Козловски окончателно се бе прехвърлил в лагера; обясни, че е в отпуск и иска да го прекара тук. Всички се зарадваха. Членовете на експедицията с удоволствие го приеха в своя колектив, той редовно присъствуваше на всички съвещания и дейно им помагаше в подготовката на предстоящата работа. Той не бе учен, но притежаваше организаторски талант и силно развит практически усет, какъвто липсваше на мнозина от професорите и академиците. Всички признаваха, че без него нямаше да съобразят много неща.

В действителност той живееше в лагера по нареждане на ЦК на партията, но смяташе, че няма защо да обявява това. Версията, че е в отпуск, у никого не пораждаше съмнение. Бе напълно естествено, че един човек, толкова много направил по посрещането на кораба, иска докрай да присъствува тук. Никой не подозираше, че може да има друга, много по-сериозна причина.

Той се настани в малка палатка, в която спеше сам; тя бе опъната в центъра на военния лагер, до палатката на Черепанов. „По-близо до масите“ — казваше той. Това място имаше предимството, че наблизо стоеше на пост часовият при знамето и следователно никой не можеше да се приближи незабелязан.

В деня, в който пристигнаха чужденците, Козловски се прибра рано в палатката си. Седна до масата, написа няколко писма и си легна, без да се съблича.

Той чакаше.

„Ако предположенията ми са правилни — мислеше си той — Щерн непременно ще дойде при мен.“

Както опитният ловец, без да вижда звяра, чувствува приближаването му по едва доловими признаци, така и той чувствуваше, че държането на стария астроном има някакво отношение към „звяра“, който искаше да проследи. Подозренията му бяха смътни и неясни дори на него самия, но бе убеден, че не греши.

И не сгреши.

Беше единадесет без четвърт, когато чу тежките стъпки на астронома. Щерн влезе в палатката и се извини за късното посещение.

— Влизайте, влизайте, Семьон Борисович! — каза Козловски, като стана от леглото и премести креслото. — Сядайте! Много се радвам, че дойдохте. Не ми се спи, лежа и скучая.

— А защо се прибрахте така рано?

— Уморен съм.

Щерн седна и разсеяно започна да прелиства книгите на масата. Козловски внимателно го наблюдаваше и забеляза, че ръцете на астронома треперят.

— Студено ли ви е, Семьон Борисович? — направо го попита той.

Старецът трепна.

— Да ми е студено? Не, от къде на къде!

— Ръцете ви треперят. — Козловски мина от другата страна на масата и седна срещу госта си. — Все исках да ви попитам защо така се вълнувахте на летището, после в лагера, пък и сега също се вълнувате.

— Не се вълнувам… — почна Щерн, но веднага сам се прекъсна: — Не, вълнувам се, дори много се вълнувам. — Той вдигна към Козловски очи, добри, уморени очи на човек, много живял и преживял. — Такова странно нещо!… Съвсем непонятно… Никак не мога да разбера в какво се състои работата. И се страхувам… Вие сте секретар на областния комитет на партията. Длъжен съм да ви кажа… Ще ми помогнете да се ориентирам. Не зная в какво се състои работата, но предчувствувам нещо лошо. Кой знае защо, струва ми се, че има нещо общо с онова, което ни говорихте на събранието.

Докато астрономът говореше така объркано и неясно, Козловски внимателно и сериозно го гледаше в очите.

— Добре сторихте, че дойдохте при мен — каза той. — Аз ви чаках. Не съм уморен, а нарочно се прибрах, за да ви дам възможност да дойдете при мен. Говорете! Тук никой няма да ни чуе.

— Чакали сте ме? Значи, и вие сте забелязали?

— Забелязах вашето вълнение и това ми е достатъчно.

— Много странно нещо. И съвсем непонятно. Те навярно знаят… Впрочем този много прилича на него…

— Драги Семьон Борисович! — каза Козловски. — Престанете да говорите със загадки.

— Ама много просто. — Гласът на Щерн изведнаж укрепна. — Този О’Кели изобщо не е О’Кели.

— Как така? — Козловски не очакваше такъв обрат.

— Ами точно така! Той може наистина да се казва О’Кели, но не е директорът на Кеймбриджката обсерватория, не е онзи О’Кели, за когото ни съобщиха предварително. Аз добре познавам Чарлз О’Кели. Този човек много прилича на него, но не е той.

— Уверен ли сте в това? — тихо попита Козловски.

Щерн изведнаж се разгневи.

— Ама че глупости! Извинете! — сепна се той. — Разбира се, че съм уверен. Те навярно мислят, че от старост съвсем съм оглупял. Аз имам снимката на Чарлз О’Кели и лично съм се срещал с него.

Ръката му отново затрепери.

— Но какво може да означава това, Николай Николаевич? Защо е тази измама? Какво търси тук този човек? Нима е вярно, че те искат да посегнат на кораба и на неговия екипаж? Преди два-три дни аз сам говорих за това с Куприянов, а ето че сега питам вас.

— Да се говори за евентуално посегателство, е едно — каза Козловски, — а да се сблъскаш непосредствено с него, е друго. Разбирам ви, Семьон Борисович, и ви уважавам за вашето вълнение. С този О’Кели ще се заема аз. Моля ви, на никого не казвайте нито дума, абсолютно на никого, дори на председателя или на Куприянов. Това е от най-голяма важност. С О’Кели се дръжте така, сякаш нищо не сте забелязали.

Щерн мълчаливо стисна ръка на Козловски и излезе от палатката.

Щом остана сам, секретарят на обкома веднага отиде при Артемиев и му разказа всичко.

— Ако Дюпон и О’Кели са хората, от които се опасявахме — отговори подполковникът, — те вече не са опасни. Но аз се страхувам, че това е само разузнаването. Във всеки случай ясно е, че нашите подозрения са основателни. Някой иска да ни попречи. Това е безспорно. Ала в какво се състои планът на врага? Ето това трябва да разгадаем на всяка цена.

Четвърта глава

Петнадесети август

На петнадесети август времето се случи чудно хубаво. Рано сутринта преваля краткотраен дъжд, но към осем часа небето напълно се разведри и умитата от праха земя блаженствуваше под горещите лъчи на слънцето. Палатките на лагера бързо изсъхнаха и изглеждаха някак особено чисти и празнични. Листата на брезите още блестяха от дъжда и също изглеждаха празнични. Сякаш и природата искаше да вземе участие в празника.

Настъпи решителният ден. С вълнение и трепет го очакваше цялото население на земното кълбо. Ако светлинният разговор на трети август бе разбран правилно, именно днес екипажът на космическия кораб трябваше най-сетне да се покаже пред хората.

Специално пристигналият от Москва радиокоментатор заедно с радистите от лагера монтираше и изпробваше преносимия микрофон, готвейки се за репортажа. Неговият разказ за срещата щеше да се предава по цялата Земя. Кореспондентите с най-голямо внимание проверяваха кинокамерите и фотоапаратите си. Четири телевизионни камери насочиха обективите си към космическия кораб.

Никой не знаеше часа, в който щеше да стане дългоочакваното събитие. Всички бързаха. В лагера очакваха излизането на екипажа около пладне. Това мнение беше изказал Щерн и то изглеждаше най-правилно. Между гостите сигурно имаше астрономи и за изтеклите деветнадесет дни те навярно са определили кога слънцето пресича меридиана на даденото място. Те безспорно разбираха, че им се готви тържествено посрещане и понеже не бяха имали възможност да се уговорят точно кога ще излязат, логично беше да сторят това около пладне.

Церемониалът по посрещането бе предизвикал дълги и горещи спорове. Не само обичаите, но дори възприятията на гостите бяха съвсем неизвестни. Как да постъпят, че те да разберат смисъла на посрещането? Например позната ли им е музиката? Намериха се горещи глави, които бяха измислили сложен церемониал с живи картини, пантомими и дори танци — едва ли не цяло цирково представление. Някой съвсем сериозно предложи да се обсъди дали да поднесат на гостите хляб и сол по руски обичай. В края на краищата бе решено да не мъдруват, а да ги посрещнат така, както обикновено се посрещат на Земята гости от друга страна.

— Не само ние се вълнуваме и чакаме — казваше Козловски. — Те със същото нетърпение са чакали този ден. И те се готвят за срещата с нас и може би също обсъждат как да постъпят, за да ги разберем.

— На тях им е много по-лесно — казваше Щерн. — Те ни виждат и през всичкото време са ни наблюдавали, а ние не знаем дори какво представляват.

Едва ли не в последния момент възникна въпросът от коя страна се намира изходът на кораба. Освен отвора, който видяха първия ден и който оттогава се бе отварял още четири пъти, в корпуса на звездолета не се забелязваха никакви други отвори.

— Ще ги чакаме откъм лагера — каза Куприянов. — И без това не можем да отгатнем къде е изходът им.

Към единадесет и половина всичко бе готово за посрещането. На сто метра от кълбото в прави редици се строиха батальоните на полка. Пред редиците им застанаха оркестърът и почетният караул. На петдесет метра от кораба бе поставен микрофонът, а край него се събраха всички членове на научната експедиция и чуждестранните гости. И кореспондентите с апаратите си бяха тук.

На радиус петстотин метра огромна тълпа като плътна стена обкръжаваше кораба. Никакви забрани не можаха да възпрат жителите от околните градове и села и те още от предния ден непрекъснато прииждаха към лагера — пешком или с превозни средства. Повече от половината от тези хора бяха прекарали тук цялата нощ и стоически издържаха сутринта под дъжда. По едно интересно съвпадение петнадесети август се случи неделя и това още повече допринесе да се увеличи броят на зрителите.

Кордонът на караулите се отдръпна от кълбото на половин километър и хората послушно спряха до тази линия, без да се опитват да се приближат повече.

Куприянов се ядосваше, че е допуснато „такова безобразие“, мърмореше на Черепанов, но в себе си беше доволен и одобряваше поведението на жителите.

— На тяхно място и аз бих постъпил така — казваше той на Козловски.

— Другояче не може и да бъде — отвръщаше му секретарят на обкома.

Денят бе много горещ. В неподвижния зноен въздух не се чувствуваше дори най-слаб полъх на вятър. Високо издигналото се слънце с ослепителен блясък се отразяваше в металните стени на космическия кораб, в тръбите на оркестъра и с огнени искри трептеше по щиковете на войниците.

Кълбото си стоеше все така неподвижно и загадъчно. Нищо не се беше променило във външния му вид. Белият корпус все така скриваше от хората онова, което се намираше вътре в него. Дали екипажът на кораба вижда всички тези приготовления? Дали разбира какво означават те? Или звездоплавателите си вършат своите работи, без да обръщат внимание на приготовленията на хората, които са им непонятни и чужди? Може би те дори нямат намерение да излизат от кораба си и всичките приготовления са напразни.

— Това е невъзможно — рече Неверов, когато застаналият до него Куприянов изказа тези мисли. — Ще излязат!

Председателят на Академията на науките, началникът на експедицията и Козловски бяха застанали отделно, малко по-напред от другите.

Минутите течаха и вълнението все повече нарастваше. Хората не сваляха очи от кораба. Не усещаха горещината, бяха готови да чакат безкрай. Времето бе спряло за тях.

Не се наложи обаче да чакат дълго.

Навярно и екипажът на космическия кораб нямаше вече търпение и чакаше кога ще бъдат привършени приготовленията.

Гостите от другата планета, както и хората, се бяха приготвили за срещата и бяха изработили свой церемониал.

Опасенията, че те няма да разберат смисъла на онова, което се вършеше край кораба, се оказаха напразни. Те добре разбраха всичко и доказаха това тържествено и просто.

Откъм кораба внезапно се раздаде ехтящ звук. Сякаш тежък чук удари силно по звънтящ метал. Мелодичен вибриращ акорд се разнесе над полето и заглъхна.

Всички го чуха. Огромният обръч на тълпата трепна от едновременното движение на устремилите се напред хора.

В тишината отчетливо прозвуча кратката команда на Черепанов.

Полкът се стегна и замря. Офицерите вдигнаха ръце до козирките на фуражките си.

Над лагера, над полето, над притихналата тълпа бавно и величествено се разнесоха звуците на непозната мелодия. Те идваха отгоре, от върха на кълбото. Някакъв много мощен инструмент с чист метален звук свиреше навярно химн, химн на неизвестен народ, от неизвестна планета. Звуците не напомняха нито един от музикалните инструменти на Земята. Сякаш грамаден хор пееше с металически гласове на непознат език непозната песен.

Тя звучеше с някаква необикновено мека сила и се чуваше добре на много километри наоколо.

Хората стояха, дълбоко покъртени от тази музика, прозвучала за пръв път на тяхната планета. Това бе творба на незнаен композитор, близка и скъпа на съществата, долетели на Земята, иначе те не биха я взели със себе си. Те показваха на земните хора най-хубавото произведение на своята музикална култура, зародила се безкрайно далече и пренесена от силата на разума тук, на Земята.

Стихна песента и отново над полето се разнесе тежкият удар на чук по звънтящ метал.

Настана тишина.

Оркестърът на полка мълчеше. Кой знае дали обитателите на кораба щяха да чуят музиката през стените на своето кълбо. Когато излязат, Земята ще им отговори.

Ей сега те трябва да излязат!

Напрежението достигна краен предел. Ей сега на някое още неизвестно място ще се отвори врата, може би до земята ще се спусне стълба и ще се появи… Кой? Какви същества ще се покажат пред хората?…

Дишането пресекваше в гърдите, сърцето биеше неравномерно и често, нервни тръпки разтърсваха хората. Навсякъде се виждаха бледи, напрегнати лица с очи, устремени към кораба…

Ей сега ще излязат… Кои?

Дали уродливи паяци с космати тела и неподвижни, свирепо втренчени огромни очи, очи на октопод?…

Дали някакво подобие на хора с по шест ръце и хобот на лицето?…

Дали исполински бръмбари с твърди, ципести крила и човешка глава?…

Или цялата фантазия на Земята няма сили да отгатне какъв е техният външен вид?

Ей сега ще се отвори врата…

Чакаха ги… чакаха ги с напрегнато внимание, без да свалят очи от кораба, но те се появиха най-внезапно. Никой не очакваше онова, което стана в действителност.

Изведнаж едновременно от всички страни се раздаде хилядогласен вик…

На самия връх на кълбото се показа живо същество.

Няколко секунди то стоя неподвижно, ясно очертало се на синия фон на небето.

После до него се появиха още седем.

На такава височина те изглеждаха съвсем малки в сравнение с исполинския размер на звездолета. Контурите на фигурите им бяха като на хора, облечени в дълги, меки дрехи. Отчетливо се виждаха главите им.

Защо излязоха отгоре? Или щяха само да се покажат на хората и отново да изчезнат в кораба, без да стъпят на земята? Може би се страхуват да се доближат до непознатите им същества?…

Но изведнаж диплите на дрехите им се размърдаха, разтвориха се и осем крилати фигури се издигнаха във въздуха…

Птици!… Птици с човешки глави!

Те плавно, свободно и красиво се спускаха надолу. Крилата им не помръдваха. Те управляваха полета си, както правят орлите и ястребите, наклонявайки тялото си и леко поклащайки се.

С вдигнати глави, застинали от изумление, хората следяха полета на гостите си.

Птици…

Разумни птици населяват незнайната планета, откъдето бе долетял корабът.

И това гигантско кълбо беше направено от птици. И музиката, прекрасната мелодия на химна-песен бе създадена от птици… С тези крилати звездоплаватели бяха разговаряли хората на езика на математиката… Птици бяха осъществили и великата мечта на човечеството — междузвездния полет!

Хората чакаха, но това, което видяха, никой не можеше да предвиди.

Гласът на професор Лебедев наруши тишината:

— Това е невъзможно!

— Изглежда, че е възможно — тъжно продума Щерн.

На пет крачки от групата на учените леко и плавно птиците се спуснаха на земята, прибраха криле и стъпиха на крака… на обикновени човешки крака… на два крака!

Всички едновременно направиха някакво движение пред гърдите си, крилата изведнаж се отделиха от телата им и се свлякоха на земята. Показаха се ръце — две! Летателните апарати лежаха при краката на притежателите си.

Това не бяха птици, а хора!

И осмината бяха облечени еднакво, в светлосиво облекло, приличащо на авиаторски комбинезон, с червена кожена яка и също такива маншети над китките. Всяка ръка имаше пет пръста, само че доста по-дълги в сравнение с пръстите на хората.

И бяха черни!

Всичко — ръцете им, шията, лицето, бе черно, черно като китайски туш.

Чертите на продълговатите им лица бяха също като на хората от бялата раса и дори красиви, красиви от земна гледна точка. Русите им златисти коси се къдреха на меки вълни. Бяха без шапки. На ръст бяха към два метра, а широките им рамене издаваха физическа сила. На пръв поглед изглеждаха млади. Очите им (две очи) бяха много удължени и тесни, от което изглеждаха присвити. Миглите им — златисти като косите. Не личеше да имат нито брада, нито мустаци.

Като свалиха крилете си, те застанаха рамо до рамо, вдигнаха глави и погледнаха с тесните си очи хората право в очите.

Няколко минути представителите на двата свята стояха неподвижно лице срещу лице.

Земните хора изпитваха мъчително вълнение, струваше им се, че ако то продължи още малко, сърцата им, разтуптени, няма да издържат и ще се пръснат. Нямаха сили дори да помръднат.

Какво изпитваха пришълците от дълбините на вселената, беше трудно да се каже, но тяхната неподвижност говореше много.

Цареше такава тишина, че ясно се чуваше учестено дишане…, дишането на двете групи…

И неочаквано пришълецът, който стоеше срещу Куприянов, направи няколко крачки напред и го прегърна. Прегърна го така, както би направил това земен човек, срещнал приятел след дълга раздяла.

И земният учен отвърна със силна прегръдка на учения от другата планета.

Тишината се разкъса.

Гръмна със закъснение оркестърът. (От вълнение музикантите свиреха страшно фалшиво.) Почетният караул наруши дисциплината и се втурна напред. Гостите бяха вдигнати на ръце.

И те се усмихваха.

Радиокоментаторът се опомни и се спусна към забравения микрофон. Кореспондентите със смутени лица се заеха с апаратите си. И те бяха забравили задълженията си и не снеха появата на гостите. Само операторите от телевизията запазиха спокойствие и стотици милиони хора по света можаха да видят всичко.

Няколко минути край кораба ставаше нещо невъобразимо. Не даваха възможност на звездоплавателите да стъпят на земята. Прехвърляха ги от ръце на ръце. Всеки искаше поне да се докосне до тях.

Пръв дойде на себе си Черепанов. Той каза нещо на офицера до него. Чу се гръмка команда, която надви шума. Със смутени и виновни лица войниците бегом се върнаха по местата си и със светкавична бързина се строиха.

Гостите възвърнаха свободата си.

През цялото време Куприянов държеше за ръка госта, който го бе прегърнал. Те често се поглеждаха и се усмихваха.

Радиокоментаторът дойде при тях и помоли професора да каже няколко думи по микрофона.

— Аз предадох всичко, което стана — смутено каза той. — Сега трябва вие да кажете няколко думи. Ох! Ще си изпатя аз! — въздъхна той.

Куприянов застана пред микрофона. Той знаеше, че цялата Земя ще го чуе и види, но беше съвсем спокоен. Преживените вълнения бяха така много, че за нови нямаше място.

Командирът на звездолета (навярно този беше командирът) тръгна след него. Той внимателно и сериозно наблюдаваше всичко, което ставаше пред очите му.

Сега, в спокойна обстановка, Куприянов по-добре го разгледа и се убеди, че този човек съвсем не е млад. По лицето му имаше дълбоки бръчки, а косите му бяха прошарени. Изпъкналото чело, енергичната гънка на устните и добре очертаната брада показваха силен, властен характер и проницателен ум. Неговите очи, устните (сиви на цвят) и пръстите на ръцете не приличаха на човешките очи, устни и пръсти и въпреки това пред Куприянов стоеше съвсем истински „човек“, само че черен, много по-черен дори от най-черния негър.

Когато завърши кратката си реч, Куприянов се поколеба за секунда и с леко трепнал глас каза в микрофона:

— А сега ще помолим командира на звездолета да ни каже няколко думи.

Той се отдръпна една крачка и с жест покани госта до микрофона.

Не би могъл да обясни какво го накара да направи това. Не знаеше дали съществото може да говори, дали ще разбере какво искат от него. Но като произнесе тази много задължаваща фраза, добре знаейки какво вълнение предизвиква по цялата планета, беше дълбоко убеден, че не прави грешка.

Членовете на научната експедиция, които бяха около микрофона, учудени погледнаха ръководителя си. Лебедев дори изпъшка от досада. Само Козловски одобрително се усмихна.

И изведнаж в настъпилата тишина се чу мек глас. Говореше звездоплавателят.

Звуковете на непознат език се понесоха по етера. Странни, чужди за земния слух, с отчетливи паузи между думите, те поразяваха с някаква необикновена мекота. Като че ли всяка съгласна бе силно омекчена независимо от следващата гласна.

Той не говори повече от минута. Като свърши, обърна се към Куприянов и се усмихна, сякаш с тази усмивка питаше: „Достатъчно ли е?“

Лежнев и Лао Сен особено внимателно слушаха говора на госта. Двамата доволни отбелязаха, че в този език няма нито един звук, който земните хора не биха могли да произнесат. Най-голямата трудност несъмнено се състоеше в мекотата на съгласните, която не бе свойствена на никой от езиците, познати на Земята, но тази трудност според тях не беше непреодолима. Да се изучи този език, да може да се разговаря с обитателите на неизвестната планета, беше трудно, но те решиха, че тази задача е по силите им.

И двамата запомниха последната дума от речта на госта.

Ако се напишеше тази дума, щеше да се получи странно, много омекчено съзвучие: „К-а-л-и-с-т-о“.

Не знаеха какво означава тази дума, но тя беше произнесена с такова дълбоко чувство, че се вряза в паметта им.

Крилата

— Кялистйо — повтори Лао Сен, като се стараеше да произнесе звуковете колкото се може по-меко.

Звездоплавателят отрицателно поклати глава.

Това движение, тъй понятно и привично на хората, бе посрещнато с удоволствие от всички. Между гостите и домакините се откриваше все по-голяма и по-голяма прилика.

— Калисто — каза той бавно и отчетливо, като някак странно и непредаваемо омекчаваше съгласните.

Лао Сен повтори, като вместо „я“ старателно произнесе „а“ и вместо „йо“ произнесе „о“. Излезе много по-добре.

Сивите устни се усмихнаха одобрително. Звездоплавателят посочи с ръка кораба, после себе си и своите спътници и най-после небето.

— Калисто! — повтори той още веднаж.

— Това е името на планетата, от която са долетели — каза Козловски.

— Странно съвпадение! — забеляза Щерн. — И ние имаме Калисто. Така се казва един от големите спътници на Юпитер, втората по големина „луна“ в слънчевата система.

— Дали не са долетели именно оттам? — попита някой.

— Ама че глупости! Първо, нашата Калисто е съвършено непригодна за живот и, второ, по никой начин не би могло да се случи тъй, че и ние, и те да наречем дадено небесно тяло с едно и също име. Звездолетът е долетял от друга планетна система. Запомнете това веднаж завинаги.

— Такова предположение наистина не издържа критика — каза Неверов. Той направи с ръка кръг наоколо, посочи надолу и произнесе на срички: — Зе-мя.

— Земиа — повтори гостът.

Той пак посочи кораба и спътниците си, после — хората и като вдигна ръка към небето, бързо я спусна надолу, сочейки земята.

— Калисто — Земиа! — каза той.

Смисълът на жеста и на думите беше напълно ясен. Корабът е долетял на Земята от планетата Калисто.

Лао Сен насочи пръст към гърдите си и каза:

— Човек!

После посочи Куприянов, Козловски и всеки път повтаряше: „Човек“.

Звездоплавателят отлично го разбра. Той направи същото, като посочваше себе си и своите другари и меко произнасяше:

— Миенк!

Лежнев реши да разшири асортимента на думи. Посочи командира на звездолета и повтори: „Менк“. После показа с жест всички звездоплаватели и попита:

— Менки?

— Дие! — отговори командирът. Явно той разбра и това. — Миенкк!

— „Дие“ значи „не“ — каза Лао Сен. — При тях множествено число се образува, като се удвои последната буква на думата.

— Така изглежда! — отговори Лежнев.

И звездоплавателят навярно реши да научи как се образува множествено число. Той посочи Лежнев и каза:

— Тиовиек!

После също като Лао Сен посочи с жест групата хора и каза:

— Тиовиекк?

— Не! — отговори му Лежнев. — Хора!

По движението на главата му пролича, че звездоплавателят остана учуден. Той посочи Лежнев и попита:

— Хориа?

— Не! — отговори Лежнев. — Човек! — Той отново посочи другите и повтори: — Хора!

Звездоплавателите започнаха да разговарят нещо помежду си. Беше ясно — те се учудваха защо тези думи са тъй различни.

— Техният език — каза Лао Сен — е по-прост от нашия.

— Това още не се знае — каза Лежнев. — По две думи не може да се съди за целия език.

Беше очевидно, че предстоящата работа по изучаване на езика ще завърши успешно. Началото бе положено, и то добре.

Още няколко думи, които означаваха нос, устни, коса, ръце и крака, бяха произнесени от двете страни. Широков извади бележник и започна старателно да записва всяка дума. Звездоплавателите не записваха. Те или запомняха думите, или бяха решили, че няма защо да записват още първия разговор.

Всяко съществително се произнасяше в единствено и множествено число. Стана съвсем ясно, че на езика на гостите множественото число се образува, като се удвои последната буква на думата.

Домакините останаха напълно доволни от първия разговор. И доколкото разбираха израза на лицата на своите гости, те също бяха доволни.

Командирът на кораба посочи с ръка тъмния обръч на тълпата, която все още стоеше на същото място и не се разотиваше.

— Хора! — каза Лежнев.

— Хориа! — кимна с глава звездоплавателят. Той посочи другарите си, после тълпата хора и с ръце изобрази крила.

— Искат да отлетят при хората — рече Козловски. — Да ги видят или пък да им се представят.

— Много хубаво! — каза председателят.

Куприянов с жестове показа, че разбират желанието на гостите и че нямат нищо против.

Седмина от гостите заедно с командира отидоха при крилете си, оставени на земята. Бързо и леко — личеше, че са свикнали с това — те се наметнаха с нещо, приличащо на дълга мека дреха. Сега всички забелязаха, че звездоплавателите носят на гръб продълговата кутия от тъмен метал. Крилата се прикрепваха към тялото с гъвкави металически „каишки“. Ръцете си пъхнаха в „ръкави“, поставени от вътрешната страна на крилата.

Звездоплавателят, който не тръгна с другарите си, вдигна от земята своите крила и се приближи към хората. Другите седем, вече готови за полет, стояха неподвижно и чакаха нещо.

Звездоплавателят бавно постави на гърба си летателния апарат. Явно той искаше да покаже на хората как се прави това. След като пъхна ръце в „ръкавите“, той посочи с очи една малка кутия, прикрепена под лявото крило. На капака на кутията имаше четири бутончета. Той постави пръстите си върху тях и натисна първото бутонче отдясно. С тихо шумолене крилата се разпериха. Разперени, те достигаха четири метра. Изглеждаха твърди и гъвкави. Скелетът, на който се опъваха, навярно бе монтиран вътре. По форма напомняха крилата на орел. Звездоплавателят почака минута, за да могат хората да ги разгледат, после пак с кимане на главата си посочи бутончетата и натисна второто. Зад гърба му от земята се вдигна стълб прах. Но той продължаваше да стои на мястото си. Като посочи пак така с очи дясната си ръка, той сякаш помоли да обърнат внимание на още една такава кутия — на капака й имаше малка ръчка. С леко докосване я завъртя и веднага я върна в предишното й положение. Въпреки че направи това светкавично бързо, звездоплавателят се издигна на цял метър от земята и се спусна обратно. Вихрушка от прах се вдигаше зад крилатата фигура. Натисна третото копче и — спря двигателя. (Сигурно кутията на гърба му бе двигател.) Натисна четвъртото и крилата се прибраха.

Всички с вълнение и интерес следяха това, което той им демонстрираше.

— Ясно и изглежда съвсем просто — каза Широков.

Звездоплавателят свали летателния си апарат и го подаде на Куприянов. Разбираше се, че го кани да лети заедно с другарите му, които още чакаха.

— А, не! Това не е за мене! — каза професорът.

Дюпон, кореспондентът на агенция „Ройтер“, смело прекрачи напред. Изглеждаше, че той иска да се възползува от предложението.

Широков срещна тревожния поглед на Козловски. Надви неволния си страх, изпревари англичанина и високо каза:

— Аз ще летя!

— Ще паднете и ще се пребиете — каза Щерн.

Дюпон, кореспондентът на агенция „Ройтер“, смело се отдръпна. По лицето на Козловски се плъзна усмивка. Кореспондентът за втори път се издаде, че знае руски.

— Разбира се, ще паднете — съгласи се Куприянов с Щерн.

— Аз не мисля така — каза председателят. — Тези хора са много разумни и не биха ни предлагали да летим, ако не са сигурни в устойчивостта на апарата. Те разбират, че ние нямаме и не можем да имаме опит.

— Аз ще летя — каза Широков. — Едно време мечтаех да стана летец на безмоторен самолет. Убеден съм, че те няма да ме оставят да падна.

Той решително посегна към крилата.

Звездоплавателят с усмивка изрази одобрението си. Тесните му очи гледаха младия човек право в очите и на него му се стори, че тези необикновено дълги черни очи изразяват нежност.

— Виели! — каза гостът.

По интонацията тази дума звучеше като „по-смело!“.

Широков с учудване забеляза, че ни най-малко не се вълнува. Сложи на гърба си апарата, който се оказа много лек, и пъхна ръце в „ръкавите“. Бутончетата и ръчката се намериха точно под пръстите му. Звездоплавателят грижливо му помагаше. Той още веднаж посочи бутончетата едно след друго и с жестове му обясни кое за какво служи.

Широков кимна с глава, за да покаже, че е разбрал.

— Пьотър Аркадиевич! — развълнувано каза Куприянов. — Не е ли по-добре да се откажете, а?

— Не — отговори му Широков. — Сега вече е късно.

Внимателно, като гледаше да не се спъне в краищата на крилата, той отиде при седмината звездоплаватели — те го посрещнаха с любезни и одобрителни усмивки.

Командирът каза нещо и другарите му разшириха редицата, като си правеха място един на друг, за да могат свободно да разперят крилата си. Широков стоеше до командира.

Все още не му се вярваше, че след няколко секунди наистина ще се превърне в птица и ще литне във въздуха с този чуден апарат. Стоеше и се усмихваше.

Чу се силно шумолене и седем чифта крила се разтвориха до него и зад него.

Широков стисна зъби и натисна бутончето. Апаратът се разтвори с такава сила, че ръцете му се вдигнаха от само себе си.

Командирът обърна лице към него и му кимна.

Широков натисна второто бутонче. Не усети нищо. Видя само, че при краката на командира се вдигна вихрушка прах. От кутията, която се намираше на гърба му, навярно излизаше силна струя въздух или някакъв газ.

Знаеше, че ръчката, намираща се отдясно, служи за усилване на тази струя и разбираше, че трябва да я завърти, но не можеше да го направи. Пръстите му изведнъж изтръпнаха.

Той видя как Куприянов бързо тръгна към него и разбра, че неговият учител иска да му забрани да лети. С отчаяно усилие надви слабостта си и рязко завъртя ръчката.

Земята се провали. Той усети еластичното съпротивление на въздуха. Мощна сила го носеше напред. Тялото му от само себе си взе хоризонтално положение. До него плаваше във въздуха командирът на звездолета и внимателно го наблюдаваше. Широков видя под себе си пътя и разбра, че летят към лагера. Командирът наклони тялото си и зави наляво. Широков вдигна дясната си ръка и отпусна лявата. Тялото му послушно зави в исканата посока. Той леко завъртя ръчката и полетя по-бързо, за да настигне командира. След тях летяха и другите шестима.

Чувството на страх изчезна. Апаратът му се подчиняваше и Широков вече не се страхуваше, че ще падне. Напълно се отдаде на необикновеното и приятно усещане на този свободен полет. Наклоняваше се надясно и наляво, спускаше се надолу и отново се издигаше. Спътниците му правеха след него същите движения, изглежда, не смееха да го оставят сам. Те не се отдалечаваха от него, сякаш бяха готови всяка секунда да му се притекат на помощ.

Не бяха минали дори две минути и Широков се почувствува така, като че ли десетки пъти бе летял с тези вълшебни крила.

Летяха към обръча на тълпата и като стигнаха над нея, се спуснаха съвсем ниско. Широков нарочно изостана, за да пусне спътниците си да минат пред него. Те приеха това, уверили се, че земният им другар се чувствува свободно.

Широков виждаше долу под себе си само на разстояние три-четири метра безброй вдигнати към него лица и чуваше оглушителния шум на приветствените викове. Шапки летяха нагоре и почти докосваха крилатите звездоплаватели. Няколко каскета и фуражки, хвърлени твърде високо, бяха запратени надалеко от струята на двигателите. Тогава Широков си спомни катастрофата край Оренбург и разбра, че апаратите се движат по същия принцип, както и космическият кораб — принципа на реактивното движение.

Спътниците му описваха във въздуха широк кръг. Явно, те искаха да направят обиколка над цялата тълпа.

Широков изведнаж усети, че ръцете му отмаляха и започнаха да го болят все по-силно и по-силно…

Групата учени, кореспондентите и няколко офицери от полка стояха на същото място и наблюдаваха полета. Куприянов много се тревожеше за асистента си, но като видя как леко и свободно лети, се успокои.

— Браво! — повтаряше Щерн.

— Жалко, че не литнах аз — пошегува се Козловски.

— Ето най-после стана забележителното събитие — говореше председателят. — И те излязоха обикновени хора! А какво ли не фантазирахме!

— Аз още отначало не повярвах, че са птици — каза Лебедев. — Организмът на високоразумните същества се формира от труда. За труда са необходими съответни органи на тялото — ръце или нещо подобно на ръце, но не крила. Забелязахте ли какви дълги и гъвкави са пръстите им? Ръката не е само орган за труд, тя е и негов продукт, както казва Фридрих Енгелс.

— Правилно — намеси се Аверин. — Ръцете им свидетелствуват, че на тяхната планета, както и на Земята, господствува трудът.

— Без труд не може да се построи такъв кораб — добави Неверов.

— Интересува ме дали ще можем да разгледаме кораба отвътре — каза Куприянов.

— Че защо не?

— Не зная дали те ще се съгласят.

— Не само ще се съгласят, но дори ще ни поканят — уверено каза Козловски.

— Ами как ще влезем в него? Аз категорично се отказвам да използувам крилата.

— Може долу да има друг вход, а ако няма, ще повикаме вертолет — отвърна Неверов.

— Добра идея — подхвана Щерн. — Щом Михаил Михайлович не иска да се превръща на птица, то аз изобщо няма и да мога.

Звездоплавателят, който мълчаливо стоеше до тях, побутна по рамото Куприянов и му посочи с ръка наляво.

Групата крилати фигури преди няколко минути се беше скрила зад кълбото. Всички видяха, че Широков лети най-отзад и разбираха защо. Сега, когато крилатите фигури се появиха от другата страна, те бяха само седем.

Няколко секунди хората още не разбираха какво значи това. Седемте фигури летяха напред. Осмата не се появяваше.

Изведнаж обаче спокойният ритъм на полета им бе нарушен. Седемте птици рязко завиха обратно. Личеше, че са забелязали изчезването на спътника си.

— Широков е! — уплаши се Куприянов. — Паднал е!

Всички се затичаха да заобиколят кълбото. Те видяха как звездоплавателите кацнаха на земята и се струпаха около нещо. Но тълпата стоеше спокойно. Ако наистина Широков бе паднал, нямаше да бъде така.

После една от фигурите се вдигна във въздуха и бързо полетя право към кълбото. Петте други също се вдигнаха и продължиха полета си.

— Изглежда, че всичко е благополучно — облекчено въздъхна Неверов. — Един от тях е останал при Широков. Сигурно нещо се е счупило.

Отправилият се към кораба звездоплавател бързо долетя при тях и се спусна на земята. Той кимаше с глава и се усмихваше, сякаш искаше да каже: „Всичко е благополучно!“

— Сетили са се, че ще се тревожим и са го пратили да ни успокои — каза Козловски. — Те не само че са хора, а са и много добри хора! — добави той.

След десетина минути петимата звездоплаватели се върнаха, завършили обиколката си над тълпата. Свалиха апаратите си и също се стараеха да успокоят групата. Сочеха ръцете си над лакътя и ги разтърсваха. Какво означава това, никой не можа да се сети, но всички напълно се успокоиха. Явно, че с Широков не се бе случило нищо лошо.

След няколко минути видяха как във въздуха се издигнаха двете изостанали фигури.

Широков и командирът на звездолета, здрави и невредими, кацнаха край кораба.

— Какво се случи, Пьотър Аркадиевич? — попита Куприянов.

— Уморих се — отвърна младият човек. — Усетих такава болка в ръцете, че бях принуден да се спусна на земята. За този апарат е нужна тренировка.

— Здравата ни изплашихте — каза председателят.

— Е, какво е впечатлението ви? — попита Козловски.

— Великолепно — отговори Широков. — Ако успеем да изработим такъв апарат, той ще направи цяла революция в спорта и във военното дело.

Козловски рязко се обърна и погледна Дюпон право в очите. Стреснат, журналистът не успя да си придаде равнодушен израз.

— Вас интересува ли ви такова приложение на крилата, мистер Дюпон? — на руски го запита секретарят на обкома.

— Интересува ме! — предизвикателно му отговори кореспондентът. (Той бе разбрал, че е разобличен и няма смисъл да упорствува.) — Не по-малко, отколкото вас.

— Добре говорите руски — с лека ирония го похвали Козловски. — После ще си поприказваме.

— С най-голямо удоволствие! — Дюпон се поклони и се отдалечи.

Куприянов, Щерн и Широков не чуха този кратък разговор, а онези, които го чуха, не му придадоха никакво значение.

„Единият е обезвреден — помисли си Козловски. — Но има нещо подозрително — прекалено лесно се издаде.“

През това време командирът на звездолета настоятелно ги канеше да посетят кораба. Той посочваше крилата, после Широков, усмихваше се, подканяше ги с жестове да сложат апарата и да се издигнат нагоре. Мимиката му беше много изразителна — понякога дори им се струваше, че ги моли с думи.

„Вашият другар летя — сякаш казваше той — и с него не се случи нищо лошо. Сложете крилата и аз ще ви покажа нашия кораб.“

Куприянов с всички сили се мъчеше да му обясни, че утре ще долети вертолет и тогава те ще се отзоват на поканата. Но от обясненията му нищо не излезе. Звездоплавателят не го разбираше.

Широков взе молив и нарисува на лист от бележника си кълбото, после постави деветнадесет чертички и отново нарисува кълбото, а над него — крилата фигура. Той посочи последната, деветнадесетата чертичка, а после посочи слънцето.

Звездоплавателят внимателно разгледа рисунката и му я върна, като кимна с глава. Изглежда, беше разбрал.

Тогава Широков постави още една чертичка и отново нарисува кълбото, като старателно изобрази над него вертолет със спусната стълба и човешки фигури. Командирът на кораба закима с глава. Той добре разбра всичко.

— Киатри — меко каза той.

— Кятри! — отвърна му Широков, като реши, че тази дума значи „утре“.

След това графическо обяснение командирът остави на мира Куприянов и цялото си внимание насочи към Широков, като го канеше поне той да посети кораба днес.

Предложението бе много съблазнително и Широков попита професора дали няма нещо против.

— Абсолютно нищо! — отвърна Куприянов. — Мога само да ви завиждам.

— Кажете му, че и аз искам да дойда с вас — каза Синяев, обръщайки се към Широков като към проявил се вече преводач.

— Ако е възможно, вземете и мене — каза Лао Сен.

— И мене! И мене! — чуха се от всички страни молбите на кореспондентите.

Широков се обърна към командира на звездолета. Той, изглежда, се досети за какво става дума и вдигна два пръста. Това означаваше, че едновременно само двама могат да посетят кораба.

— Нека на кораба да идат другарите Лао Сен и Широков — каза Куприянов. — Другите ще почакат до утре. А двамата от гостите, които ще ви дадат апаратите, ще заведем в лагера и ще им покажем как живеем ние. Кажете им, Пьотър Аркадиевич!

На такъв досетлив човек като командира на звездолета не бе трудно да се предадат с жестове думите на Куприянов. Двама от звездоплавателите дадоха апаратите си на Широков и Лао Сен и им помогнаха да ги сложат.

Излитането до върха на кораба не им създаде никаква трудност.

Когато осемте души изчезнаха вътре в кълбото, Куприянов покани останалите да идат до лагера. Те с явно удоволствие приеха поканата. Групата учени, гостите им и кореспондентите тръгнаха. След тях тръгна и полкът.

Тълпата, като видя, че посрещането свърши, започна постепенно да се разотива.

Звездолетът

Като се озоваха на върха на кълбото, Лао Сен и спътникът му видяха, че се намират върху малка плоска площадка. В средата й имаше кръгъл отвор с диаметър около метър и половина. Приличаше на кладенец или на шахта с металически стени.

Широков надникна вътре. Тръбата водеше дълбоко надолу. Дъното й се губеше в мрак.

Командирът на кораба си свали крилата. Всички направиха същото. Той се наведе и натисна едно малко бутонче до ръба на тръбата.

Минаха няколко секунди и отдолу безшумно се издигна кръгъл плосък капак. Той спря точно до ръба на кладенеца и така плътно затвори отвора, че неразличимо се сля с повърхността на кълбото. Ако не беше тясната синя линия по ръба на капака, беше невъзможно да се забележи.

Трима от звездоплавателите стъпиха на капака и с жестове поканиха Широков да се присъедини към тях. Изглежда, че подемникът можеше да спуска наведнаж само четирима. Тримата им другари и Лао Сен останаха горе.

Капакът трепна и бързо, плавно се спусна надолу.

Наоколо им бе непрогледен мрак. Високо над главите им се провиждаше светлият кръг на изхода. По това, колко малък изглеждаше той, Широков определи, че са се спуснали вече на десетина метра. Значи, бяха близо към центъра на кълбото.

Подемникът спря без всякакво раздрусване. Чу се слабо свистене, после металически звук и една черна вратичка захлупи кладенеца, както се стори на Широков, току над главите им. Късчето небе, което се виждаше горе, изчезна.

Мракът още повече се сгъсти. До преди малко Широков все пак различаваше, макар и слабо, черните сенки на спътниците си. Сега и тези сенки изчезнаха. Обкръжаваше го абсолютна тъмнина.

Внезапно той усети остър и неприятен мирис. Затворената от всички страни кабина се изпълваше с някакъв газ. Дишането му се затрудни.

Дали това е въздухът на Калисто?…

Не знаеше какво да предполага. Мярна му се тревожната мисъл: „Може би тези същества не разбират, че ние не можем да дишаме въздуха, с който са свикнали те.“

Ръката на един от звездоплавателите докосна ръката му и я стисна нежно, ласкаво, успокоявайки го…

И изведнаж мирисът изчезна. Въздухът отново стана чист.

Чу се мелодичен звън. Стените на кабината се отдръпнаха и ярка светлина за миг го ослепи.

Откри се вътрешността на кораба.

Първата мисъл, която, кой знае защо, хрумна на Широков, беше, че диша въздуха на чужда планета.

Цялата процедура на спускането доказваше, че звездоплавателите не допускат в кораба си земния въздух. Може би газът, който изпълни кабината, беше предназначен именно за да премахне по някакъв начин земния въздух в нея и да го замени със своя.

„Но ако е така — помисли си той, — може да се заразим от болест, неизвестна на Земята, да погълнем неизвестен микроб, с който нашият организъм няма да може да се справи.“

Тази мисъл само се мярна в главата му и веднага изчезна. Той изпитваше доверие към обитателите на непознатия свят и си помисли, че ако съществува такава опасност, те нямаше да ги допуснат на кораба.

Широков с любопитство се огледа наоколо.

Помещението, в което се намираха, представляваше нещо като вътрешността на сфера, пресечена отдолу от плоскостта на пода. Панели с форма на правилни осмоъгълници, направени от нещо като млечно стъкло, образуваха стените й. Приликата със стъкло се усилваше от тънките металически рамки или обкови, в които бяха поставени панелите. Помещението беше пет или шест метра в диаметър. Целият под бе металически и се състоеше от ясно видими отделни плоскости. В средата върху дълги и тънки металически подпори, които излизаха от степите, висеше нещо, прилично на голямо табло за управление, каквото Широков бе виждал в електроцентралите, цялото изпълнено със странни по форма уреди, тръбички, бутончета и ръчки. Пред таблото имаше меко кресло с напълно „земен вид“, което бе свързано с подпорите, поддържащи самото табло. Подът минаваше точно под таблото, но явно не му служеше за опора. Не се виждаха никакви врати или люкове (през които би могло да се мине в други помещения). Освен пулта и креслото в помещението нямаше никакви други мебели. То беше съвсем празно.

На няколко места високо горе и почти до самия под бяха разположени източниците на светлина, закрити с изпъкнали матови стъкла или нещо друго, приличащо на стъкло.

Като излязоха от кабината, те стъпиха на малка площадка с перила. Надолу водеше металическа стълба. Точно пред себе си Широков видя втора също такава площадка и стълба. Там навярно се намираше друг подемник, който водеше към повърхността на кълбото.

Командирът на кораба с жест посочи надолу. Широков слезе по стълбата. Последваха го домакините.

Те си съблякоха подплатените с кожа комбинезони и останаха по леки дрехи, през които прозираха черните им тела.

Едва сега Широков забеляза, че в кораба е много горещо. Спомни си едно обстоятелство, което по-рано се беше изплъзнало от вниманието му. Въпреки горещия августовски ден звездоплавателите бяха излезли топло облечени. Като съпостави това с черния цвят на кожата им, той дойде до извода, че непознатата планета Калисто, от която са долетели тези хора, има несравнимо по-горещ климат от Земята. (Това предположение по-късно се оказа правилно.)

Той чу как подемникът отново се спусна, явиха се Лао Сен и тримата звездоплаватели, които бяха останали с него горе.

Професорът без покана слезе по стълбата при Широков.

— Какъв е този газ? — попита той, като кимна с глава назад към подемника.

— И аз не зная — отговори Широков.

И тримата спътници на Лао Сен свалиха топлите си дрехи.

Всички бяха с меки панталони, приличащи на скиорски, с широки колани и леки, почти прозрачни ризи. Кройката на облеклото им беше еднаква, но на цвят то беше различно. Командирът и още двама звездоплаватели бяха със сини костюми, един с тъмносив, а други двама с червени.

Както вече споменахме, помещението бе сферично, но подът минаваше много по-ниско от центъра на тази сфера и страничните стени се спускаха към пода, наклонени под много тъп ъгъл.

Неочаквано един от осмоъгълниците непосредствено до пода се отмести, отдръпна се назад и после се плъзна встрани. Образува се люк. Отдолу се изкачиха още двама звездоплаватели, облечени също като останалите — единият в сиво, другият в зелено.

Значи, екипажът на кораба не се състоеше само от първите осем звездоплаватели, които излязоха от кълбото. Колко ли бяха те в огромния корпус на звездолета?…

Онзи, когото смятаха за командир, посочи единия от новодошлите и меко произнесе:

— Диен Сийнг!

После протегна ръката си към другия в зеления костюм и го представи:

— Рийг Диегон!

Той посочи с жест околното пространство, сякаш обхващаше целия кораб, после посочи същия човек и повтори:

— Рийг Диегон!

Широков и Лао Сен разбраха, че човекът, облечен в зелено, е командир на звездолета или негов конструктор.

Те се поклониха и казаха имената си. Китайският лингвист произнесе името си меко, с произношението на звездоплавателите — „Ляо Сиен“, от желание те да могат да го произнесат по-леко.

Широков, като каза името си, подаде ръка. Направи това несъзнателно и веднага разбра, че този обичай не им е познат.

Рийг Диегон се усмихна и без да поеме ръката на Широков, го прегърна, после прегърна и Лао Сен. Същото направи и другарят му със сивия костюм.

Та не бяха млади, а вече с побелели коси и явно по-възрастни от другите. Широков си помисли, че на тях навярно им е трудно да използуват крилата и именно затова не са излезли от кораба.

Рийг Диегон каза нещо, петима от звездоплавателите един след друг се спуснаха в люка и изчезнаха. Останаха двамата възрастни и онзи, когото смятаха за командир.

Широков поиска да научи името му. Един по един той посочи новодошлите и повтори имената им. После посочи него и въпросително замълча.

Звездоплавателят го разбра. Сложи ръка на гърдите си и каза:

— Диен Бияинин!

Първата дума очевидно беше собственото му име. То беше също като на възрастния въздухоплавател със сивия костюм.

— Те имат собствено име и презиме — каза Лао Сен.

Диегон се обърна към Широков и като го погали по рамото, с ръце изобрази крила. Младият учен разбра, че командирът на звездолета е видял неговия полет и хвали смелостта му. Тогава той си спомни, че тези хора виждат по някакъв начин през стените на кораба си и поиска да узнае как става това. Но не можеше да измисли по какъв начин да им изрази желанието си. Няколко пъти посочваше очите си и после стените на кораба, но звездоплавателите не го разбираха. Те внимателно и сериозно наблюдаваха мимиката му, но, изглежда, не се досещаха какво иска от тях земният човек.

Лао Сен на свой ред се опита да обясни, че молят да им покажат как виждат онова, което обкръжава кораба, но и неговите старания не се увенчаха с успех.

На черните лица на домакините се появи израз, който не можеше да се приеме другояче освен като съжаление. Те поговориха нещо помежду си и Диегон с жестове покани Широков и Лао Сен да вървят след него. Временно трябваше да отложат въпроса за „очите“ на звездолета и да изпълнят желанието на домакините.

— Ще научим после — каза Лао Сен.

Диегон се приближи до осмоъгълния люк и слезе по малка стълба само от четири стъпала. Широков, Лао Сен и останалите двама звездоплаватели тръгнаха след него.

Озоваха се в кръгъл коридор, който напомняше вътрешността на широка тръба. Коридорът, както се оказа, обкръжаваше като пръстен сферичната стая. Бияинин с жестове обясни, че такъв кръгъл коридор има и на горния етаж.

На всеки три-четири крачки коридорът бе осветен от също такива лампи, закрити с матови стъкла, каквито имаше и в централния пост. (Сферичната стая явно беше помещението, откъдето се управляваше космическият кораб при полет.) Подът бе постлан с нещо като каучукова пътека. Широков се наведе и я попипа. Не беше от каучук.

Изминаха двадесетина крачки. Диегон се спря и натисна едно бутонче. И тук се отвори врата, абсолютно незабележима преди.

Всички врати и люкове на космическия кораб така идеално пасваха, че човек не ги забелязваше. Това беше направено с някаква цел, но с каква — Широков не можеше да се сети.

Подемникът, летателните апарати, вратите — всичко се привеждаше в движение с бутончета. Те сигурно служеха за включването на електрически ток. Малко вероятно бе на кораба да има електростанция. Токът, изглежда, идваше от акумулатори.

„Тук има много интересни неща за Манаенко“ — помисли си Широков.

Вратата, отворила се пред тях, водеше към друг тесен коридор, който стръмно се изкачваше нагоре. Тази тръба вече нямаше под. Вместо под тук имаше стълба. Широков забеляза, че тя не бе прикрепена към стените, а изглеждаше като временно поставена. Той си спомни, че и в централния пост подът също изглеждаше „временен“.

Широков не беше добре запознат с въпросите на звездоплаването, но знанията му бяха достатъчни, за да се сети, че подът в централния пост и тази стълба не са постоянни части на кораба. Те бяха необходими само когато звездолетът се намира в условия на тегловност. През време на полет тези части не бяха нужни и сигурно ги прибираха.

Като се изкачиха по стълбата, те пак се озоваха пред херметически затворена врата, която се отвори, щом бе натиснато съответното бутонче.

Зад нея се откри малко, тясно помещение. То беше изпълнено с дебели металически тръби, които излизаха от всички страни от стените и се вливаха в един масивен цилиндър с диаметър около метър и половина. И цилиндърът, и тръбите бяха направени от същия синкавобял метал като корпуса на кораба. Цилиндърът влизаше в насрещната стена.

Бияинин взе от Широков бележника и молива и нарисува кълбото. Рисуваше бързо и много по-добре от младия медик. Около кълбото от всички страни изобрази звезди. Това явно представляваше корабът в полет. Зад кълбото нарисува няколко дълги опашки, които приличаха на пара. После посочи цилиндъра.

— Това е двигателят — каза Лао Сен.

— Да, това е един от двигателите — отвърна Широков. — Корабът се привежда в движение от реактивна сила.

Бияинин отново посочи цилиндъра и няколко пъти сви и изпъна пръстите на двете си ръце.

— Осемдесет — каза Широков. — Нима имат осемдесет двигателя?

— Не е чудно — отговори Лао Сен. — Корабът е толкова голям, че за полета му е необходима огромна сила. Той сигурно може да се движи на всички посоки. Спомнете си черните отвори, закрити с решетки. Това са външните отвори на дюзите.

По знак на Диегон те отново слязоха в кръглия коридор.

Този път вратата, по-точно люкът, се оказа долу, на пода. Бияинин отметна „каучуковата“ пътека и вече не с бутонче, а направо с ръка вдигна капака на люка. Тук имаше не временна, а постоянна витлообразна стълба. Тя се спускаше право надолу. Като слязоха по нея, те попаднаха в малка стая, цялата металическа, с правоъгълни стени, под и таван.

На една от стените в ниша имаше врата, която се отвори по обикновения начин, тоест с бутонче. Зад тази врата имаше още една. Двете врати бяха много дебели и масивни.

Зад тях се намираше помещение, заето от някаква голяма и сложна машина. Така поне се стори на Широков и Лао Сен. По вид този агрегат не приличаше на машина. Не се забелязваха никакви движещи се части. Тежки метални щитове, свързани с болтове, образуваха нещо като кожух, под който — през дебели, тесни стъкла се виждаха металически тръби. Две масивни ръчки на дълги лостове и някакви стъклени тръбички с металически топчета в тях се намираха отвън и бяха оградени с лека яркозелена решетка. Подът на това помещение съвсем не беше временен, а бе направен от разноцветни плочки, които наподобяваха керамика и образуваха красиви, но непонятни за земното око фигури.

Лао Сен искаше да се приближи до машината, но Диегон го спря и отрицателно поклати глава. Значи, не биваше да се приближават. Останаха до вратата.

Диегон протегна ръка към машината, после направи широк жест и накрая сложи длан на дясната страна на гърдите си. Широков и Лао Сен не разбраха какво иска да им каже.

Изглежда, звездоплавателите искаха гостите им да разгледат добре тази тайнствена машина и затова около пет минути те не помръдваха от мястото си.

Широков бе уверен, че пред тях е една от главните, а може би и най-главната част на космическия кораб. Изразът върху лицето на Диегон, доколкото Широков го разбираше, показваше, че той им демонстрира тази машина с чувство на гордост. Гордост от какво? Разбира се, от техниката на своята планета! От техниката на Калисто!

За секунда Широков си представи, че са си сменили ролите. Ето той, командирът на съветски звездолет, долетял на друга планета, показва на обитателите й едно чудно творение на човешкия гений, велика творба на мисълта, волята и техниката на човека от Земята. Какво чувство би изпитвал той тогава?…

Обърна се към командира на кораба (дали не бе той конструкторът на тази машина?), хвана ръката му и силно я стисна. Този жест беше непонятен на черния човек, но той добре разбра чувството, което го бе породило. Протегна ръка, докосна главата на Широков с дългите си черпи пръсти и го погали по челото. На сивите устни се появи усмивка.

По витлообразната стълба отново се качиха горе и пак влязоха в сферичната стая. (Широков мислено я наричаше централен пост.) Диегон отиде до пулта и седна на креслото пред него. Постави ръцете си върху ръчките, обърна се към гостите и пак се усмихна.

Широков и Лао Сен разбраха, че той им показва как се управлява космическият кораб при полет. Без думи домакините не можеха да им обяснят по-ясно. Но и така всичко се разбираше достатъчно. Показаха им двигателя, после машината, която имаше някаква връзка с него, и накрая мястото на командира на кораба. Но нима звездолетът се управлява слепешката?…

Диегон натисна някакво бутонче на пулта.

Широков и Лао Сен с учудване видяха, че един от осмоъгълниците, намиращи се над самия под, на равнището на очите им, изведнаж потъмня, после стана ослепително бял. По него една до друга се замяркаха черти и всичко изчезна. В стената имаше прозорец.

Те видяха целия лагер така ясно, сякаш наистина в стената имаше отвор. Изображението беше обемно, цветно и създаваше пълна илюзия на непосредствена видимост.

Това бе огромен телевизионен екран, а снимачната камера навярно се намираше в стената на кораба, зад екрана.

Виждаха хората в лагера, виждаха как се поклащат клоните на брезите.

Бияинин докосна ръката на Широков, сякаш го приканваше да внимава.

Изведнаж панорамата на лагера трепна и започна бавно да се приближава. Като че ли космическият кораб пое напред и заплава към лагера. Все по-близо и по-близо и ето на целия екран вече се вижда само върхът на една от брезите. Всяко клонче, всяко листче им се струваха толкова близки, сякаш можеха да ги докоснат.

И отново всичко заплува, но този път в обратна посока. Лагерът започна да се отдалечава, докато зае предишното си положение, отговарящо на действителното разстояние дотам.

— Бъдещето на нашата телевизия! — каза Лао Сен.

— Целият този кораб е нашето бъдеще — добави Широков. — Намираме се в света на бъдещето.

Диегон натисна друго бутонче и до първия екран се появи втори. Скоро всички осмоъгълни панели освен онези, които се намираха зад стълбите, и трите, които очевидно служеха за врати, се превърнаха в екрани.

Бияинин угаси светлината и образът стана още по-ясен. Сега вече Широков и Лао Сен не се съмняваха какво представляват тези „прозорци“. Това беше телевизия, отдавна познатата им телевизия, но несравнимо по-съвършена от земната.

Стените изчезнаха. Хората стояха на висящия във въздуха под. А наоколо се разстилаше пейзажът, обкръжаващ звездолета. Високо горе ярко се синееше небето и ослепително блестеше слънцето, а светлината му заливаше вътрешността на кораба. Лъчите му светеха, но не топлеха, преминали през оптическата система и през проводниците, съединяващи снимачните камери с екраните.

Тайната за „очите“ на кораба се разкри просто и естествено. Във външните стени бяха монтирани снимачните телевизионни камери, които работеха автоматично и бяха снабдени с телевизионни обективи, чиято сила можеше да се изменя по желание от централния пост.

— Артьом Григориевич ще се побърка от възторг — каза Широков, когато екраните угаснаха и всичко доби предишния си вид.

— А вие още ли не сте се побъркали? — усмихна се Лао Сен. — Аз вече не съм на себе си.

По покана на домакините те отново влязоха в кръглия коридор, спуснаха се по другата стълба и попаднаха в едно много странно помещение, което очевидно беше каюта за живеене.

Тя беше напълно сферична, като вътрешността на една топка. Но и тук като в централния пост имаше временен под, само че постлан със същата материя, от каквато бе пътеката в коридора. „Каютата“ беше мебелирана. Предметите, които се намираха тук, поразително приличаха на земните мебели, но същевременно бяха съвсем различни от тях. Общо беше тяхното предназначение, което лесно се отгатваше — маса, кресло, шкафове; но формата и най-важното — материалът на всяка крачка напомняха, че всичко това не е направено на Земята. Начинът, по който бяха извити краката на масата, причудливо „начупените“ линии на креслата, необичайната за окото шестостенна форма на вратичките на шкафовете, прозрачната дълбочина на плоскостите им — всичко това бе чуждо за Земята, във всичко се долавяше вкусът, навиците и високата култура на друг народ.

На стената имаше голямо табло с много уреди и това наведе Широков на мисълта, че се намират в каютата на командира на звездолета.

Диегон с жест ги покани да седнат в креслата. Чувствуваха се също като на Земята.

Книгата

Обстановката толкова приличаше на земната, че Широков се почувствува някак неудобно. Изведнаж си помисли — дали не сънува? Само черните лица на домакините, с техните странно удължени, съвсем не земни очи, му напомняха, че е на гости у обитатели на друга планета, в космически кораб, донесъл ги неизвестно откъде.

Диегон седна до него. Бияинин, който навярно беше един от помощниците на командира, и Сийнг извадиха от шкафа (как другояче можеше да се нарече този предмет, толкова приличащ на обикновен шкаф?) две големи книги, подвързани с кожа, както се стори на Широков, и ги сложиха на масата, а после и те седнаха.

Какво ли имаше в тези книги?… Рисунки на хора, на животни или пейзажи от планетата, от която са долетели? Или звездни карти, които ще разкрият откъде е долетял на Земята този кораб?…

Диегон взе едната книга и я сложи пред Широков. Сийнг сложи другата пред Лао Сен.

Дълбоко вълнение обзе младия учен. Сега той ще види нещо, което човешките очи никога не са виждали…

Какви ли тайни ще се разкрият пред него?

Той забеляза, че ръката на винаги невъзмутимия китайски учен силно трепереше, когато разгърна книгата.

И Широков разгърна книгата.

На първата страница (листовете бяха плътни и дебели) видя… изобразен космическия кораб, на който се намираха. Това, изглежда, беше снимка.

Корабът бе кацнал сред широко поле, обрасло с ниска оранжевочервена трева. В далечината се виждаха някакви сгради. Около кораба нямаше нито един човек. Над полето плаваха облаци, също такива като на Земята. Цветът на небето бе жълтеникав. Оранжевочервената трева и жълтото небе придаваха на пейзажа някакъв фантастичен, неправдоподобен вид.

Широков внимателно се взираше в пейзажа на чуждата планета, видян за пръв път от земен човек. Тревата беше червена може би поради горещия климат на Калисто, но защо небето имаше такъв странен цвят?… Каква бе причината за това?

Той обърна страницата.

Тук имаше схема… схема на „слънчевата“ система, към която принадлежеше планетата Калисто. Тя бе също като схемите, които Широков много пъти бе виждал в книгите по астрономия, където се изобразяваше нашата слънчева система. В центъра й също тъй се намираше „слънце“ и около него — орбитите на планети. Планетите бяха дванадесет. Четвъртата бе оградена с червено кръгче и Широков разбра, че това именно е Калисто. Седмата като малко слънце беше обкръжена от петте орбити на спътниците й и напомняше на Широков нашата планета Юпитер. По схемата имаше някакви неразбираеми знаци, които по всяка вероятност бяха цифри.

Следващата рисунка пак представляваше корабът, вече летящ сред звездите. Зелена пунктирана линия минаваше от една звезда до друга. Фигурите на съзвездията бяха съвсем непознати на Широков.

„Тази рисунка трябва да се покаже на Семьон Борисович“ — помисли си той.

На следващия лист отново бе изобразено звездно небе с кораб, летящ по нето. Но съзвездията бяха вече познати. Зелената пунктирана линия липсваше. Широков позна съзвездията Голямата мечка, Орион, Лебеда и някои други. Една от звездите бе обкръжена с червено кръгче. Това беше „Слънцето“ на Калисто, но каква беше тази звезда, Широков не знаеше. Той забеляза, че Лао Сен разглежда същата рисунка (двете книги бяха съвсем еднакви) и му зададе този въпрос, но китайският учен не можа да отговори. Той разбираше от астрономия колкото и Широков.

Колко жалко, че с тях не беше Щерн или Синяев! Вече щеше да бъде изяснен въпросът, откъде е долетял корабът — въпрос, от който се интересуваше целият свят.

Диегон посочи обиколената с кръгче звезда, после посочи себе си и Бияинин. Широков кимна.

Да, звездата беше централното светило на системата, от която е долетял звездолетът.

В тази минута Широков се проклинаше, че не се е интересувал достатъчно от астрономия. Колко глупав е бил! Сега щеше веднага да разбере!…

Загадката обаче си оставаше загадка и той, ще не ще, трябваше да премине към следващата страница, без да си изясни тъй важния въпрос.

Обърна листа и замря…

Това беше снимка… но каква!

Много пъти хората са се опитвали да си представят как изглежда планетата им отстрани, от световното пространство.

Във всяка книга по астрономия може да се срещне описание на фантастичната картина — Земята в пространството!

И ето пред очите на Широков бе неговата родна планета, снимана от много хиляди километри. На фона на звездния свят висеше синкав, белезникав диск, обвит сякаш в прозрачна лека мъгла, през която смътно прозираха очертанията на Северна Африка, Средиземно море и южните брегове на Европа. Характерният „ботуш“ на Италия, насочил носа си към футболната топка на Сицилия, потвърждаваше, че това е Земята, а не някоя друга планета.

Тази снимка, която без съмнение ще бъде размножена, ще стане уникално съкровище, докато хората сами не се научат да летят в междупланетните простори и не успеят да направят друга такава снимка.

Широков с усилие се принуди да обърне листа.

На следващата страница бе изобразен звездолетът, кацнал… край лагера!

Рисунката беше прекрасна. Палатките, самотните брези, пътят, на който бе кацнало кълбото, всички най-малки подробности на местността бяха предадени с багри от ръката на добър художник. Значи, на кораба имаше художник!

Тези пет страници отбелязваха пътя на звездолета от старта до финиша. Какво ли имаше на следната страница?

Тя беше изпълнена с математически формули. Знаците бяха чужди и неразбираеми, но това бе математика. Широков лесно позна характерните линии на геометричните фигури. Бяха същите както на Земята.

Нима можеше да бъде другояче? Математиката навсякъде е една и съща. Тя е наука, обща за цялата вселена.

„Нашите математици Щерн и Синяев лесно ще се ориентират в тези страници“ — помисли си Широков и неволно въздъхна. За него знаците бяха съвършено непонятни.

Следващите шестнадесет листа бяха посветени на математиката. Очевидно учените от Калисто възлагаха на нея надеждите си да намерят общ език с обитателите от други светове. Те са били уверени, че ще срещнат из пътя си обитаеми планети — доказателство бе тази книга.

Какво ли си мислеха звездоплавателите, като гледаха как гостите им равнодушно прелистват тези страници? Сигурно бяха дълбоко разочаровани…

Външно те с нищо не издадоха чувствата си.

След математическите, страници започваше… азбука!

Явно беше азбука! На всеки лист бяха едро изобразени по две букви.

Лао Сен се оживи и впи очи в непонятните знаци. Това беше неговата област!

Диегон стана и се облегна с лакти на масата. Позата му толкова много приличаше на позата на земен човек!…

Широков виждаше точно пред очите си лицето му — черно, набраздено от бръчки, със сиви устни и неестествено (ако в природата може да съществува нещо „неестествено“) удължени очи.

Бияинин посочи първата буква и произнесе съвсем меко звука „л“.

По дълбоко врязала се в съзнанието привичка Широков очакваше да чуе „а“, но азбуката на Калисто, изглежда, започваше със съгласна буква.

Той извади бележника си и искаше да нарисува знака, който означаваше буквата „л“, но Диегон спря ръката му. Посочи книгата, като му предлагаше да нарисува в нея земното обозначение на тази буква. Сийнг предложи същото на Лао Сен.

Земните хора разбраха, че домакините искат да обменят с тях азбуката. Това бе първият взаимен урок по езика. Сега стана ясно защо книгите бяха две. Едната бе предназначена за хората на Земята, а другата — за звездоплавателите.

Лао Сен предложи на Широков, който рисуваше хубаво, да се заеме с книгата на домакините. Младият медик старателно написа земното „л“ (руското) до „л“-то на Калисто.

След „л“ следваше „д“.

В езика на гостите имаше всичките букви на руската азбука с изключение на „ш“, „щ“ и „ч“. Непознати на Широков звуци нямаше.

Това щеше да ги улесни при изучаването на езика на Калисто, но затрудняваше звездоплавателите при изучаването на руски език.

Широков реши на всяка цена да научи езика на гостите.

Това намерение съвпадаше с тайните му мисли, които още по-упорито започнаха да го вълнуват, след като видя калистяните и се убеди, че те са също такива хора като земните, наистина с по-други черти на лицето, но все пак съвсем истински хора. В този момент той разбра, че неочакваната за него самия смелост, която прояви, когато му предложиха да лети с крилата, се дължеше на същото, за което той все още се боеше да мисли определено.

Книгата (по-точно албумът) завършваше с азбуката. Това беше само помагало за улеснение при първото общуване.

Когато последната буква („ж“) бе разгледана и „преведена“ на руски, Бияинин стана и тържествено подаде книгата на Лао Сен. Втората, с написаните руски букви, той притисна до гърдите си и се поклони.

Първият урок завърши.

Широков и Лао Сен много искаха да видят други книги и снимки, не с „учебен“ характер, но домакините очевидно решиха, че за първи път това е напълно достатъчно.

Всички отново минаха в централния пост. През „прозорците“ Широков видя, че при кораба стоят Куприянов, Щерн и двамата звездоплаватели, които бяха останали в лагера.

Трябваше вече да напуснат кораба.

Колко време прекараха тук, Широков не знаеше. Часовете бяха минали неусетно.

Този път кабината на подемника не се изпълни с никакъв газ. Изглежда, че той бе необходим само при влизане.

Диегон се раздели с тях в подножието на стълбата. Бияинин и Сийнг ги изпратиха догоре.

Когато отново се намери на върха на кълбото, Широков забеляза, че тълпата около кораба вече я нямаше. Хората бяха се разотишли. Дори от височина тридесет метра не се виждаше никой. Това показваше, че доста време са прекарали в кораба.

Лао Сен все държеше книгата в ръка. За да си сложи крилата, той я остави на площадката. Но когато пъхна ръцете си в „ръкавите“, вече не можеше нито да я вдигне, нито да я вземе. Бияинин вдигна книгата и я сложи в специален джоб на крилата.

Широков много искаше да се сбогува с домакините и да ги попита кога може пак да посети кораба, ала успя само да кимне и да се усмихне.

Страшничко беше да гледаш надолу и да си представяш, че трябва да скочиш от толкова високо. Куприянов и Щерн изглеждаха съвсем малки.

— Довиждане! — каза Лао Сен.

Той пръв разпери крилата.

Спускането мина напълно благополучно. Летателният апарат бе така просто устроен, че дори едно дете можеше да си служи с него. След няколко секунди вече бяха долу.

Втора част

Гости на земята

В нашата страна да бъдеш герой, е свещен дълг.

Н. Островски

Първа глава

Под светлината на Релиос

„Когато великата Сотис блести на небето, Нил излиза от бреговете си.“

Такъв надпис изсекли древните египтяни на фронтона на един от храмовете си.

Сотис — звездата на Нил!…

Тя имала огромно значение за Египет.

По онова време още не бил създаден календарът и хората не умеели да определят годишните времена. Ежегодните и винаги внезапни разливания на реката причинявали страшни бедствия, вземали десетки човешки жертви.

Векове наред разливането на Нил заварвало земеделците неподготвени. Египтяните не знаели как да отгатват кога ще почне разливането, как навреме да го предсказват.

Плодородието зависело от Нил. Той давал живот на Египет, но бил и коварен враг. Много важно било да може да се разбере кога ще почне разливането. Египет изпитвал голяма нужда от предсказател и в края на краищата го намерил… на небето!

Хората най-сетне забелязали, че появата на една и съща блестяща звезда винаги предшествува разливането на Нил. Тя блестяла в лъчите на утринната заря и сякаш предупреждавала за застрашаваща опасност. Египтяните нарекли тази звезда Сотис. Почитали я като божество, в нейна чест строели храмове, покланяли й се и й принасяли жертви.

Сотис — великата и добра покровителка на Египет!

В зората на цивилизацията звездата Сотис спомогнала за възникването на египетската астрономия.

Но не само в Египет знаели тази звезда. Древните гърци я наричали Сейриос, а римляните — Сириус, което значи блестящ.

Под това име — Сириус — тя е влязла и в съвременната астрономия.

Сириус е най-блестящата звезда на земния небосклон. В северното полукълбо, по-точно в СССР, тя се вижда през зимата на южната страна на хоризонта, в съзвездието Голямото куче. Дори Вега — красавицата на северното небе, която като светлосин брилянт блести почти в зенита, не може да съперничи по блясък на Сириус.

Сириус е един от най-близките съседи на нашето Слънце. От звездите, които се виждат с просто око, само Алфа на съзвездието Центавър се намира по-близо до нас.

Най-близкият ни съсед!…

В астрономията тези думи имат по-друго значение, отколкото в обикновения разговор. „Най-близкият ни съсед“ се намира от нас на разстояние 8,6 светлинни години!…

Това значи, че светлината на Сириус, изминавайки 300 000 километра в секунда, стига до Земята едва след осем години и седем месеца!

Трудно е да си представим такова „близко“ съседство!

Все пак Сириус има пълно право да бъде наричан „близък“. Другите звезди се намират несравнимо по-далече.

Слънцето е жълта звезда. Сириус — бяла. Температурата му е много по-висока от температурата на Слънцето. Той свети точно 17 пъти по-ярко от Слънцето, а диаметърът му е два пъти по-голям.

През 1862 година открили, че Сириус има спътник, предсказан осемнадесет години по-рано от астронома Бесел, който установил съществуването му, като математически изследвал движението на Сириус в пространството. Този спътник е много странен.

Известният популяризатор на науката Я. И. Перелман пише за него:

„… Когато вземем в ръка чаша с живак, учудва ни нейната тежест — тежи около три килограма. А какво бихме казали за чаша вещество, която тежи дванадесет тона и за превозването й е нужен товарен вагон?“

Този въпрос е уместен.

Спътникът на Сириус, наречен „Сириус B“, не е много голям. По размери той е само три пъти по-голям от Земята, но въпреки това оказва чувствително влияние върху движението на своето гигантско „слънце“. Под влиянието на притеглянето на малкия си спътник блестящият Сириус се отклонява от правилния път. Това е възможно само ако масата на спътника е много голяма.

Така и излязло.

Сириус B, чийто диаметър е само четиридесет хиляди километра, по маса е почти равен (0,8) на нашето Слънце. Това доказва невероятната плътност на веществото, от което се състои това небесно тяло. Преди да бъде открит Сириус B, физиците дори не предполагали, че в природата съществува вещество, петдесет хиляди пъти по-плътно от водата.

Отначало това им се струвало невероятно. Подобна плътност „противоречала на законите в природата“.

Нищо обаче не може да противоречи на законите в природата.

Хората проникнаха в тайните на атома и онова, което изглеждаше невероятно, стана лесно обяснимо. Загадката на Сириус B беше обяснена от науката.

И така Сириус има спътник. Но дали има и други спътници, други планети?

Астрономията не можеше да отговори на този въпрос. Планетите не светят сами. Те се осветяват от своето „слънце“. (Сириус B беше видян през телескоп само защото излъчва светлина.) На огромните разстояния, които отделят звездите една от друга, при съвременното състояние на оптическата техника не може да се види слабата отразена светлина на планетите.

Астрономията предполагаше, дори нещо повече — твърдеше, че не само нашето Слънце има планетна система, че планетите са обикновено явление в света на звездите.

А доказателство, което да убеди всички, липсваше.

Предположението, че има други планетни системи, и логичното заключение, че има и други обитаеми планети, оставаха примамлива, красива приказка. Но приказката стана действителност.

Долетя космически кораб. Обитатели на друг свят стъпиха на Земята. И те се оказаха хора, подобни на тези, които населяват нашата планета. За спорове и съмнения вече нямаше място. Не може да се спори с истината.

Много пъти писателите — фантасти са се опитвали да опишат жителите на други светове. Но, кой знае защо, всички, с редки изключения, рисуват същества, които нямат нищо общо с човека на Земята.

Кое е причината? Може би подсъзнателното, с векове вкоренявано убеждение, че такъв човек като земния няма никъде другаде, е пречило на тези писатели да разберат простата истина, че човекът е продукт от развитието на живото същество, приспособило се към труд. Формите на човешкото тяло са резултат на продължителна еволюция, протекла в борба с природните условия за живот, съществуващи на Земята, и че навсякъде, където тези условия са сходни със земните, навсякъде, където развитието на материята е довело до появата на разумно същество, този процес може да протича по сходен път и да доведе до появата на същество, добре приспособено за трудова дейност. Тялото на човека е създадено от природата, а природата върви винаги по най-естествения, по най-простия път.

И на четвъртия спътник на Сириус, наречен от неговите обитатели Калисто, природните условия бяха сходни със съществуващите на Земята и поради това човекът на Калисто се оказа почти също такъв като човека на Земята.

Еволюцията е вървяла по еднакъв път и резултатът бе еднакъв.

Трябва ли да се учудваме на това?

— Човекът мисли консервативно — каза Щерн (макар че в книгите си той винаги смайваше научния свят със смелите си съждения). — Убеден бях, че звездолетът е долетял от звездата Алфа на съзвездието Центавър, и то само защото тя е най-близката. За Сириус изобщо и на ум не ми идваше.

Бяха минали три дни от излизането на екипажа от кораба. През тези три дни всички членове на научната експедиция и чуждестранните учени се изредиха да посетят звездолета, а гостите, които бяха дванадесет души, много пъти ходиха в лагера. Извиканият от председателя на Академията на науките вертолет удобно и лесно отнасяше учените до върха на кълбото и ги връщаше обратно. Него използуваха и гостите.

В лагера свикнаха с тяхната външност и появата им вече не будеше любопитство.

Те бяха обикновени хора, само че черни. Но нима на Земята няма черни хора? Нима ако по улицата мине негър, това ще предизвика сензация? Всички някак забравяха или вече не чувствуваха тъй остро, че все пак пришълците не са земни хора, а жители на друг свят, същества, чужди на Земята, на нейното население.

С жестове и рисунки учените от двете планети бяха успели вече да научат някои неща едни за други. Разбра се, че сред екипажа на кораба има астрономи, медици, биолози и инженери. Успяха напълно да се споразумеят и по въпроса чий език ще се изучава — земният или езикът на Калисто. Бе решено земните хора да научат езика на гостите, понеже този език беше по-прост, пък и твърдите звукове никак не се удаваха на калистяните.

Работата с гостите, за която тъй дълго и старателно се бяха готвили обитателите на лагера, постепенно се разгръщаше. Засега липсата на общ език все още я забавяше, но калистяните бяха извънредно схватливи. Когато разговаряше с тях на „езика на мимиката“, Куприянов се убеждаваше, че и умственото им развитие е изпреварило развитието на земните хора, също както и техниката им. Калистяните не познаваха изобщо Земята и нямаха никакво понятие за живота на нея, а въпреки това сякаш разбираха всичко, каквото им се показваше и обясняваше с рисунка и мимика. Гостите явно долавяха същината на мисълта на своите събеседници и задаваха въпросите си така ясно и разбираемо, че понякога ти се струваше, че говорят с думи.

— Не правете прибързани заключения — охлаждаше Щерн възторжените отзиви на Куприянов. — Не трябва да забравяме, че в един такъв космически рейс навярно са включени само най-големите умове на Калисто. Ние не знаем какво е умственото равнище на обикновения калистянин.

Лежнев и Лао Сен по цели дни прекарваха в кораба и под ръководството на Бияинин и Виениян (така се казваше един от калистянските астрономи) енергично и упорито се стараеха колкото се може по-бързо да овладеят езика, за да могат обстойно да поговорят с гостите. Няма защо да казваме с какво нетърпение всички членове на научната експедиция, а и гостите чакаха края на тази работа.

За учудване на Куприянов Широков се присъедини към лингвистите и учеше езика на гостите с такова усърдие, че Лежнев беше във възторг от него.

— Имате големи способности към езика и отлична памет — казваше той на младия медик. — Трябвало е да станете лингвист.

— Жена ми не позволи — шегуваше се Широков; той изобщо не беше женен.

Дори за Лежнев и Лао Сен, които имаха голям опит при изучаването на езици, езикът на Калисто беше много труден главно поради съвсем необикновеното произношение. Граматиката беше твърде проста и успехът зависеше само от паметта, но всяка дума звучеше така чуждо за земния слух, така не приличаше на думите от който и да е земен език, че дори в началото, когато учеха само съществителните имена, понякога двамата учени мислеха, че задачата не е по силите им. Те не можеха да си представят какво ще бъде, когато преминат към понятията. Но на всяка цена трябваше да успеят. Само Широков нито за минутка не се съмняваше и със своята увереност ободряваше по-опитните си другари.

— Той ми действува като катализатор — казваше Лежнев на Куприянов. — Вашият Пьотър Аркадиевич е злато, а не човек! С него всичко изглежда лесно.

— Да, много е способен — отговаряше професорът.

Освен напълно понятното желание да могат по-скоро да разменят мисли имаше още една причина да бързат с изучаването на езика. Диегон успя да обясни на Куприянов, че звездолетът ще престои на Земята най-много сто дни.

През това време трябваше да покажат на гостите живота на Земята. Пък и не бе възможно да прекарат тези сто дни все в лагера. Тук в най-добрия случай можеха да останат до средата на септември, а да отведат гостите в Москва, без да могат да разговарят с тях, беше много неудобно.

— Просто искам от вас казваше Куприянов на Лао Сен и Лежнев за един месец да изучите дотолкова езика на Калисто, че да можем да се споразумеем с тях по всички въпроси, свързани с напускането на лагера.

— Тежка задача! — отговаряше Лежнев.

Китайският лингвист само въсеше чело.

Козловски официално съобщи на Широков, че го освобождава от задълженията на комендант. Секретарят пламенно подкрепяше желанието на Пьотър Аркадиевич да научи езика на гостите и се радваше на успехите му.

Широков всецяло се предаде на тази работа. Непрекъснато зубреше думи. Дори когато обядваше и вечеряше, слагаше пред себе си тетрадката и безспир повтаряше една и съща дума, стараейки се да постигне правилно произношение, и явно напредваше.

Книгата-албум, която Лао Сен донесе от кораба след първото им посещение, бе вече старателно проучена. Математическите й страници, непонятни на Широков и Лао Сен, бяха лесно разшифровани от Щерн и Синяев.

Те научиха не само че звездолетът е долетял от планетната система на Сириус, но и много други интересни подробности.

Научиха, че Сириус, или Релиос, както го наричаха калистяните, има дванадесет спътника, дванадесет планети се въртят около него. Четвъртата от тях е Калисто. Около нея се въртят две „луни“, по размери колкото спътника на Земята. Две луни! Можете да си представите колко светли и красиви са нощите на Калисто.

Дванадесетата планета е тъкмо онзи Сириус B, който пръв разкри на земните учени, че в природата съществуват свръхтежки вещества.

Узнаха, че Калисто е твърде гореща планета. По земно измерване средната температура на повърхността й е петдесет и пет градуса. Планетата е отдалечена от „слънцето“ си три пъти повече, отколкото Земята от своето, и „годината“ й е равна почти на две земни години. Ексцентрицитетът4 на Калисто е много малък — 0,0022, тоест планетата се движи по орбита, която почти не се различава от окръжност.

Това обстоятелство без съмнение допринася за постоянния й климат. Още по-голямо влияние оказва малкият ъгъл на наклон на оста й към плоскостта на еклиптиката. Той е само три градуса и двадесет минути.5

Това означаваше, че в родината на звездоплавателите не съществува смяна на годишните времена. На Калисто винаги е едно и също годишно време в зависимост от географската ширина на мястото.

По размери Калисто е почти равна на Земята. Диаметърът й е 12 900 земни километра и следователно само със 143 километра е по-дълъг от земния. И ускорението на силата на тежестта е почти като на Земята и се равнява на 10 м/сек2.

От многото книги, които се намираха на кораба, можеше да се види, че на планетата има богата растителност, която, общо взето, приличаше на растителността в тропическия пояс на Земята, само че бе червено-оранжева, както и трябваше да се очаква при такъв горещ климат. Но както на Земята се срещат червено-оранжеви растения, тъй и на Калисто имаше зелени растения (в умерения пояс) и дори светлосини (в полярните области).

Растителността на Калисто се отличава с малката си височина. Там няма дървета като секвоята, но дори няма и такива като палмата или високите ели. Средната височина на растенията не превишава четири-пет метра.

Животинският свят на Калисто е много разнообразен. Безброй живи същества обитават сушата, водата и въздуха. Цветните рисунки, които изобразяваха обитателите на планетата, изпълваха четири дебели албума.

Лебедев, Матисен и Линиел по цели дни прекарваха над тези книги.

Рибите и птиците поразително напомняха съответните обитатели на Земята. Това не учуди биолозите. Водата и въздухът на Калисто бяха същите като на Земята и природата бе създала именно такива същества, чиито телесни форми най-добре са приспособени за живот във въздушната и водната среда. Но „подобни“ не значи „точно същите“. Линиел, специалист по ихтиология, не намери нито една риба, която да може да се класифицира по земната класификация. Рибите само приличаха на земните. Това бяха риби и птици на Калисто, а не на Земята.

Най-голямо различие се забелязваше сред гръбначните животни. Между тях се срещаха много видове, които сякаш нямаха нищо общо със земните. Животните с дълга козина бяха рядкост. Такова беше едно малко животинче, което приличаше на много дълга лисица, и друго чудновато животно с яркочервена козина и шест крака, подобно на гущер, ала грамадно колкото хипопотам.

Най-голям интерес у всички предизвикаха снимките и рисунките на населените пунктове в Калисто. На планетата имаше много градове, разположени предимно по бреговете на моретата и океаните. Всички бяха големи и гъсто населени. Нещо подобно на села или малки градчета учените не видяха нито в книгите, нито по картите. Дали наистина нямаше села и малки градчета, или калистяните не смятаха за нужно да ги показват?…

Архитектурата на сградите напомняше архитектурата на древен Египет, но бе много-много по-разнообразна. Плоски покриви, украсени със статуи, просторни тераси и дълги, спускащи се към водата стълби бяха най-често срещаната украса на домовете.

Своеобразен вид придаваха на сградите много широките и високи прозорци, които нямаха нито рамки, нито стъкла. Обитателите на сградите не знаеха какво е студ. Нямаше и врати, които да се затварят. Заместваха ги меки завеси, най-различни по цвят.

Малко вероятно беше всички домове в Калисто да са дворци, но в албума нямаше по-скромни жилища.

Градовете тънеха сред гъста „зеленина“ (жълта, червена и оранжева).

Превозните средства бяха най-разнообразни — сухопътни, водни и въздушни. Летателните апарати, такива, каквито имаше на звездолета, се употребяваха от всички жители на Калисто. По снимките често се виждаха летящи фигури на калистяни. Реактивни самолети и огромни „дирижабли“ допълваха въздушния транспорт. Железопътни линии изобщо нямаше, но затова пък имаше извънредно много видове коли, нещо като автомобили.

Дали на планетата има различни народи, или цялото й население представлява един народ, засега оставаше неизвестно. Съществуваха два големи материка, разделени от морски проток, широк около 300 километра. И двата се намираха в екваториалния пояс. По площ всеки от материците бе голям приблизително колкото Африка. Останалото пространство заемаха океаните, сред които имаше пръснати няколко неголеми архипелага. Ракетодрумът, от който бе излетял корабът, се намираше на един от тях. В първия албум беше поместена снимката именно на този остров.

В звездолета имаше много технически книги, но за най-голямо съжаление на Смирнов и Манаенко човек не можеше да се ориентира в тях без обясненията на инженерите от кораба. В случая трябваше да се запасят с търпение.

От страниците на албума, изпълнени с математика, се изясни и още едно много важно обстоятелство.

Звездолетът бе летял от Релиос до Слънцето единадесет земни години!

Връщането щеше да им отнеме също толкова време. Двадесет и две години от живота си по земни часове или единадесет години според часовете на Калисто бяха отдали тези хора, за да си изяснят въпроса — има ли живот и на съседните им планетни системи!

Дванадесет герои — в истинския смисъл на тая дума — бяха долетели на Земята. Те не се бяха уплашили от опасностите на дългия път, не съжаляваха за дългите години, през които щяха да бъдат откъснати от живота на своята родина. Нищо не ги беше спряло. Жаждата за знания, желанието да разширят научния си кръгозор, ненаситната любознателност ги тласкаше напред.

И те бяха възнаградени за героизма си.

Всичко, за което се надяваха, всичко, което така страстно желаеха, се бе сбъднало — звездолетът срещна на пътя си планета, населена с разумни същества!

Трудно е да си представим какво са изпитали те, когато вече близо до Земята са се убедили, че целта е достигната. Чудесна награда!

Почти цяла година звездолетът е летял с ускорение. С ускорение десет метра, тоест колкото обикновеното ускорение на силата на тежестта на Калисто. Също толкова време е траяло и забавянето на скоростта при приближаването им към Слънцето. Останалите девет години корабът е летял по инерция със скорост двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда!

Чудовищна скорост, близка до скоростта на светлината.

Как, с какви средства бяха успели да постигнат това? Какво гориво използуваха двигателите на звездолета? Как са успявали да намират правилния път в пустотата на вселената, когато и Сириус, и Слънцето са изглеждали от борда на звездолета като еднакво малки звезди?…

Екипажът на кораба с огромен и напълно оправдан интерес разглеждаше всичко, каквото им показваха хората. По молба на звездоплавателите много от филмите, донесени в лагера, бяха прожектирани по няколко пъти. С часове седяха те пред телевизора. Специално за калистяните курският телевизионен център предаваше програми от всички страни на света.

Доколкото можеше да се съди по жестовете и мимиката на гостите, много от това, което виждаха на екрана, будеше у тях голям интерес. Професор Смирнов дори изказа предположението, че не само хората ще се поучат от постиженията на долетелите от другата планета, но и калистяните ще се обогатят с нови знания от посещението си на Земята.

Домакините и гостите еднакво искаха час по-скоро свободно да разговарят. И едните, и другите с нетърпение чакаха кога най-сетне ще могат да научат онова, което ги интересуваше. Вниманието на всички в лагера беше съсредоточено на Бияинин, Виениян, Лежнев, Лао Сен и Широков. От тях зависеше кога ще настъпи дългоочакваната минута и те правеха всичко, каквото можеха, за да я ускорят.

О’Кели

В края на август председателят на Академията на науките напусна лагера. Имаше неотложна работа в Москва.

— След две седмици трябва да заминете оттук — каза той на Куприянов. — Ще подготвя всичко необходимо за приемането на гостите.

— Работата на нашите лингвисти върви много бавно — отвърна професорът.

— Подканяйте ги! Карайте ги да бързат! Скоро ще почнат есенните дъждове.

— А какво ще направим за охраната на кораба, докато ни няма?

— Този въпрос ще уточня в Москва.

— Дали те ще се съгласят да напуснат звездолета си?

— Смятам, че ще се съгласят. Може би няма всички да тръгнат с вас, навярно ще поискат да оставят някого на кораба, но с другите трябва да бъдете в Москва най-късно на петнадесети.

— Разбирам — каза Куприянов. — Ама езикът… Може да ви се види странно, но аз най-много разчитам на Широков. Струва ми се, че при него работата върви много по-добре, отколкото при Лежнев и Лао Сен.

— Това не ме учудва. Първо, той е доста млад и, второ, желанието му да овладее езика е много голямо.

— Не мога да разбера от какво е породено то. Пьотър Аркадиевич учи така старателно, сякаш от това зависи нещо много важно за него лично.

— Може и така да е — замислено каза Неверов.

От чужденците Хелбах и Браунъл поискаха да си заминат. И двамата имали някакви неотложни работи в родината си.

В деня, в който заминаваха председателят и двамата чуждестранни учени, в лагера се получи телеграма, адресирана до Артемиев — викаха го незабавно в Москва. След дълъг разговор с Козловски „кореспондентът“ замина заедно с председателя.

Освободените палатки обаче не останаха дълго време празни. За изненада на Куприянов Диегон поиска да се пресели в лагера. Разговорът се състоя с помощта и на тримата преводачи, които с колективни усилия се справиха със задачата.

Стана ясно, че самите въздухоплаватели бяха решили да напуснат лагера. И затова искаха времето до заминаването да прекарат в палатките, за да привикнат със „земния живот“. Куприянов с радост се съгласи да изпълни желанието им.

От този ден на кораба оставаше само един член от екипажа. Другите през всичкото време бяха на земята. Заедно с някой от експедицията, най-често с Широков, гостите правеха излети из околностите на лагера и до съседните колхози, два пъти ходиха дори до Золотухино, където бяха посрещнати най-тържествено.

Бавно, но сигурно общуването между хората и калистяните ставаше все по-пълно. Не беше далеч денят, когато щяха съвсем добре да се разбират.

— Срам ме е да си призная — каза Лежнев на Куприянов, — но Пьотър Аркадиевич ще говори езика на калистяните много по-добре от мене. Той успя да се справи прекрасно с произношението.

И Куприянов забелязваше това. Макар че разговаряха рядко, и то само на най-обикновени теми, звездоплавателите предпочитаха да се обръщат към Широков. Явно, че него разбираха най-добре. Когато професорът слушаше как младият му асистент говори с някой от гостите, учудваше се с каква лекота възпроизвежда меките звукове на езика им. При него те звучаха съвсем естествено. Лао Сен също се справяше доста успешно с трудностите на произношението; Лежнев обаче не напредваше. Той не можеше да овладее преминаването от меката съгласна към следващата гласна. Това му пречеше да произнася добре думите, а и гостите не можеха да го разбират.

Късно вечерта на първи септември Артемиев се върна в лагера. На другия ден сутринта подполковник Черепанов се отби в палатката на началника на експедицията и от името на Козловски покани Куприянов, Щерн, Лао Сен и тримата чуждестранни учени, които бяха останали в лагера, да се съберат при Козловски. Вече няколкостотин чужденци бяха пристигнали на мястото, където се бе приземил корабът. За тях бе построен втори лагер на един километър от първия, от другата страна на звездолета. Но Матисен, Линиел и О’Кели продължаваха да живеят в същата палатка.

Професор Лебедев не беше в лагера. Точно този ден той замина за Курск, където бе свикана научна конференция на биолозите и всички участници в конференцията настойчиво го молеха да присъствува. При все че беше много зает, той не можа да откаже на поканата им.

В палатката на Козловски бяха двамата кореспонденти — Лемарж и Ю Син-чжоу. Артемиев седеше в ъгъла, на леглото на Козловски. Подполковникът още не смяташе за нужно да открива своето инкогнито и бе помолил секретаря на обкома да говори вместо него.

Тримата чужденци добре знаеха кой е Козловски. Неочакваната покана да се съберат при областния партиен ръководител събуди любопитството им. Лицето на О’Кели ясно изразяваше тревога.

— Моля, сядайте! — каза секретарят на обкома, когато поканените влязоха в палатката.

Лицето му бе необичайно мрачно. Гласът му звучеше сухо и рязко.

Всички седнаха около масата.

Няколко секунди Козловски мълча, взирайки се в лицата на гостите си. Погледът му се спря на О’Кели и американецът не издържа, сведе очи.

— Ще говоря на френски — каза Козловски. — Всички присъствуващи разбират френски. — Той погледна Лемарж и като видя, че кореспондентът е приготвил бележника си, продължи: — В СССР долитането на космическия кораб се възприема само от научно и хуманно (той наблегна на тази дума) гледище. Знанията на гостите ни интересуват дотолкова, доколкото могат да допринесат полза на човека, да помогнат за мирновременното развитие на човешката техника. Други цели нямаме и не можем да имаме нито ние, нито те!

Куприянов с учудване го слушаше. Той не разбираше защо Козловски говори тези всеизвестни истини. Щерн яростно дърпаше брадата си. Лицата на чуждестранните учени изразяваха вежливо внимание. Лемарж и Ю Син-чжоу записваха думите на секретаря.

— Известно ни е — продължи Козловски, — че в някои кръгове на капиталистическите страни долитането на кораба е предизвикало съвсем друга реакция. Военната психоза пречи на тези хора да видят научното значение на това събитие. Единственото нещо, за което мислят те, е, че ще нарасне военната мощ на Съветския съюз; според тях това щяло да стане, след като съветските учени се запознаят с техниката на Калисто. Нищо друго те не виждат и не искат да видят.

Той нервно размести книгите по масата.

— Няма да злоупотребявам с вашето търпение. Не е моя задача да преценявам моралната страна на подобни възгледи. Можеше изобщо да не обръщаме внимание на тези празни измислици, но за съжаление работата не се ограничава с тях. Зверската ненавист към прогреса, присъща на реакционните кръгове, ги тласка към такива изводи и към съответните действия. Страхът пред мнимата опасност от СССР кара тези кръгове да подготвят най-долното престъпление, което човек може да си представи. Няма съмнение, че техните подли намерения ще бъдат най-строго осъдени от всички народи, от всички честни хора. Накратко казано, те са решили, че щом звездолетът е кацнал в нашата страна, по-добре е да унищожат и него, и екипажа му, но да не дадат на СССР да възприеме знанията и техниката на другата планета. С тази цел са изпратили при нас диверсанти. Положително зная, че те се намират тук, в лагера.

При това неочаквано съобщение всички неволно се спогледаха.

В лагера!… Може някой от намиращите се в палатката да е тайният враг!

Само Щерн не вдигна глава и още по-яростно задърпа гъстата си брада.

Ю Син-чжоу погледна Козловски и тесните му очи блеснаха.

— Кой е? — през стиснати зъби попита Матисен. Неговото винаги добродушно лице сега беше сурово.

— Чудовищно! — прошепна Линиел.

— Вие питате кой е? — каза Козловски. — За съжаление не знаем с пълна достоверност. Но не бива да чакаме врагът сам да се разкрие. Това може да ни струва твърде скъпо. Двама души събудиха подозрението ни. Единият от тях е Дюпон — кореспондентът на агенция „Ройтер“…

Едва сега Куприянов разбра защо само Лемарж и Ю Син-чжоу бяха в палатката.

— Дюпон беше заявил — продължи секретарят, — че не знае руски, обаче се издаде, че добре го знае. Това още не е доказателство, че именно той е диверсантът, но е достатъчно, за да не му вярваме. Днес той ще напусне лагера, а след това и пределите на СССР. Знаем, че тази мярка ще предизвика шум и най-различни обвинения по адрес на нашата страна, но не можем да постъпим другояче. И гостоприемството има граници. Животът и безопасността на учените от Калисто са ни по-скъпи!

— Правилно! — каза Матисен. — А кой е вторият?

— С другия работата е по-сериозна. Именно за това ви поканих тук. Както знаете, съветското правителство не пречи на никой учен от западните страни да дойде тук и лично да се запознае с калистяните и техния звездолет. Ние не монополизираме кораба. За съжаление обаче с гостоприемството и добрите желания на СССР се злоупотребява. Под името на един известен учен при нас е проникнал друг човек.

Той се наведе напред и погледна О’Кели право в очите.

— Директорът на Кеймбриджката обсерватория — бавно каза той — професор Чарлз О’Кели сега се намира във вилата си в щата Флорида, той дори не е имал намерение да идва в СССР.

Американецът скочи прав.

— Седнете! — заповяда му Козловски. — Седнете, мистър Невинс!

Тежката ръка на Черепанов наблегна рамото на мнимия О’Кели и го принуди да седне.

— Играта е свършена, мистър Невинс — каза секретарят на обкома. — Ние знаем кой сте.

Внезапно Матисен се обърна (той седеше до О’Кели) и ръката му се стрелна във въздуха. Звук от силна плесница се разнесе из палатката.

— Мерзавец! — побледнял от ярост, изхриптя шведът.

Куприянов уплашено го хвана за ръката.

— Не бива така да се вълнувате, господин Матисен — каза с усмивка Козловски. — Той и без това ще си получи заслуженото.

Шведът дишаше тежко. Широките му гърди бурно се повдигаха. Цял трепереше от гняв.

— Мерзавец! — повтори той.

— Арестуван сте, мистър Невинс — каза Черепанов. — Моля да ме последвате.

„О’Кели“ мълчаливо се подчини. На бузата му пламтеше тъмночервено петно. Той стана, дълго, втренчено изгледа Матисен и излезе.

— Всичко се свърши много по-просто, отколкото предполагах — каза Козловски. — Очаквах, че той упорито ще поддържа лъжата си. В такъв случай щеше да се наложи Семьон Борисович да ми помогне да го разобличим.

— Аз познавам много добре Чарлз О’Кели — поясни Щерн.

— Значи, вие още от самото му пристигане сте знаели, че той не е О’Кели? — учудено попита Куприянов.

— Да, знаех — отговори неохотно астрономът.

— Всичко завърши щастливо — каза Лемарж. — Ще разрешите ли да пратя тази дописка във Франция?

— Разбира се! — отговори Козловски. — За това ви и поканих.

— Ала вие сигурен ли сте, че освен тоя Невинс няма и други? — загрижено попита професор Линиел.

— Не, засега още не съм сигурен.

— Разрешете ми да ви благодаря — каза Матисен, като стана и му протегна ръка. — Корабът и екипажът му трябва да бъдат в безопасност — това е въпрос на чест за учените от целия свят.

— И ние мислим така. — Козловски силно стисна ръката на шведския учен. — За охраната на гостите ще бъде направено всичко, което е по силите ни.

Чужденците излязоха. В палатката останаха Артемиев, Куприянов, Щерн и Лао Сен.

— Откъде научихте, че той се казва Невинс? — попита Куприянов.

— Не беше толкова трудно — отговори Козловски, — след като вече възникна подозрението, че той не е онзи, за когото се представя. Впрочем този Невинс е агент на едно чуждо разузнаване — агент от голям мащаб. Не им е досвидяло да го пратят. Според тях случаят заслужава. Много по-трудно беше да установим, че истинският О’Кели не е напускал Америка. Но както виждате…

Куприянов поклати глава.

— Хитро скроено — каза той.

— Вие смятате, че е хитро скроено? — Козловски учудено погледна професора. — Аз имам съвсем друго впечатление. Струва ми се, че съвсем не е хитро, а дори е наивно. Трябвало е да предположат, че все някой от експедицията на Академията на науките непременно ще познава един такъв голям учен като Чарлз О’Кели. Невинс е вървял, към сигурен провал.

— Той много прилича на истинския О’Кели — забеляза Щерн.

— Прилича, вярно е! — Козловски цял се обърна към стария академик. — Ако бяха имали време да го подготвят както трябва за ролята на астронома — тогава друго нещо. Нима вие нямаше да откриете измамата още след първия научен разговор с този човек?

Щерн нищо не отговори.

— Как може да се обясни изпращането при нас на този Невинс под името О’Кели? — обърна се секретарят на обкома към Артемиев, когато останаха сами в палатката.

— Може да се правят различни предположения — отговори му полковникът. — Те или са подценили нашата бдителност, което впрочем често се случва, или…

Той замълча и замислено погледна някъде над главата на събеседника си, към ъгъла на палатката.

— Или… — тихо повтори той.

Лицето му стана каменно неподвижно.

Тази тревожна мисъл минаваше през ума му вече много пъти. Току-виж, че излезе вярна. В Москва споделяха подозренията му. Но ако е така — борбата не е завършена. Тя едва сега започва!

Артемиев не се чувствуваше сам. Зад него невидимо стоеше мощна сила, винаги готова да му се притече на помощ. Той бе на челния пост, на най-трудния участък в тази борба, борбата на силите на мира и прогреса срещу тъмните сили на реакцията и мракобесието.

Около звездолета и екипажа му започваше схватка на живот и смърт.

Първата победа не радваше Артемиев; напротив, леката победа го тревожеше. Зад нея той предугаждаше хитро скроен и коварен замисъл на опитен враг.

Борбата продължаваше.

„Моля ви, никого не пускайте там“

Професор Аверин вече виждаше, че химическата наука на Земята ще се обогати много, като се запознае с химията на Калисто. Умението на калистяните да синтезират органични съединения бе на високо равнище. Те можеха да получават много хранителни вещества синтетично от неорганични съединения. Това разкриваше пред науката на Земята примамливи пътища. Но още по-голямо значение имаше фактът, че великата тайна на фотосинтезата у растенията вече не беше за тях тайна.6

В звездолета имаше отлично обзаведена химическа лаборатория и Аверин по цели дни прекарваше там. С неизчерпаемо търпение той изучаваше непознатите му знаци на калистянските химически формули, като ги съпоставяше с аналогичните формули на земната химия, и крачка по крачка напредваше.

Сийнг, който освен лекар бе и висококвалифициран химик, с явно удоволствие му помагаше. Двамата учени извършиха стотици опити, като почнаха от най-простите; те веднага си показваха съответните формули и така изучаването на „химическия език“ вървеше много по-успешно от изучаването на говоримия. Само в редки случаи трябваше да прибягват до помощта на Широков.

Своеобразният „колоквиум“7 обикновено даваше добри резултати и двамата химици от ден на ден все по-добре се разбираха. Но все пак нямаше и не можеше да има пълно разбиране, защото науката на Калисто бе дотолкова изпреварила науката на Земята, че за да се използуват на практика знанията на калистяните, трябваше да се измине дълъг път за постепенното им усвояване, път, вече изминат от учените на Калисто.

Така беше не само с химията, но и с всички други науки. Уверени, че около Слънцето ще срещнат населена планета, звездоплавателите бяха донесли много научни материали. За да бъдат проучени тези материали, бе необходима дългогодишна упорита работа. Пред участниците в експедицията на Съветската академия на науките и пред многобройните чуждестранни учени, пристигнали в лагера, стоеше задачата: да се ориентират с помощта на калистяните в донесените от тях научни материали и по такъв начин да се създаде основа за по-нататъшната успешна работа, когато корабът на калистяните напусне Земята.

В „чуждестранния лагер“ се бяха събрали много учени почти от всички страни на света. На кораба обаче беше невъзможно да работят всички. Научният съвет реши изучаването на калистянските материали на кораба да се извършва от съветските учени и от Матисен и Линиел, а те всеки ден да докладват наученото пред съвета, в който участвуваха повече от седемдесет учени. Лао Сен, отлично владеещ много езици, старателно изучаваше калистянски и успоредно с това се зае, каквото научи, да го преподава на всички, които желаеха. Желаещи се събраха повече от тридесет души и на китайския лингвист предстоеше тежка задача.

В двата лагера от ранно утро до късна нощ кипеше работа.

Оптиката на звездолета особено много заинтересува Щерн и Синяев. Системата на телескопите бе съвсем различна от телескопните системи, познати на Земята. Доколкото можаха да разберат от обясненията на Виениян, оптиката на калистяните бе изградена на амплитудното усилване на светлинните вълни — съвсем нов принцип, непознат на земните оптици.

И по външния си вид телескопите никак не приличаха на земните. Нямаше я обичайната тръба. Проводници съединяваха обективите с някакъв много сложен уред, откъдето пак така по проводници образът се предаваше в лещата на окуляра. Увеличението на тези „телескопи“ превъзхождаше много пъти увеличението дори и на най-мощните земни.

Занимавайки се с въпросите на оптиката, Синяев съвсем случайно се натъкна на извънредно важен и интересен факт; трицветната теория на зрението8 била открита от учените на Калисто преди около двеста години (по земното изчисляване), тоест по същото време, когато на Земята тази теория е била формулирана от Ломоносов.

Това показва, че в някои отношения науката на двете планети, намиращи се така далеко една от друга, е вървяла по един и същ път и поне в миналото едновременно е правила своите открития.

Съобщението на Синяев предизвика оживена дискусия по въпроса защо сега науката на Калисто е напреднала толкова много. Какво я бе тласнало към такова бързо развитие?

— Според мен — каза на едно от събранията на учените академик Щерн — на Калисто не само науката, но и общественото устройство в миналото е било също като на Земята или поне подобно. Съществували са класи и науката е била подчинена на класовите интереси — и това също като у нас е забавяло развитието й. Калистяните навярно са променили обществения си строй и са създали условия за свободно творчество, за да могат най-широките маси от населението на планетата свободно да се занимават с наука. И ние виждаме какви резултати е дало освобождаването на мисълта от класовите окови.

— Искате да кажете, че на Калисто е абсолютен комунизъм? — иронично го попита един от чуждестранните учени.

— Чрез уста ваши глаголит истина — отговори му Щерн.

В сравнение с другите учени инженерите срещнаха на звездолета още по-големи трудности. Космическият кораб бе същинска техническа загадка. Най-голямата загадка безспорно представляваха двигателите и горивото, което даваше силата. Смирнов и Манаенко дойдоха до извода, че принципът им на действие е реактивен, но първоначалното предположение, че двигателите са атомни, ставаше все по-малко вероятно, колкото повече вникваха в устройството им.

— Ако са атомни — казваше професор Смирнов, — атомната техника на Калисто е толкова напреднала, че е станала съвсем различна от онази, която ние знаем и можем да си представим.

Манаенко и другите инженери бяха съгласни с него.

В долната част на кораба (онази, на която се беше приземил) се намираше неговото „сърце“ — там беше разположен някакъв много сложен агрегат, който смътно напомняше атомен реактор. Оттук по специални тръби (тях само условно можехме да наречем така) тайнствената „енергия“ постъпваше във всеки от двигателите и при възпламеняването й ставаха експлозии с чудовищна сила. Те следваха една след друга по петдесет и пет в секунда и създаваха страшно налягане, което тласкаше кораба в посока, противоположна на открития отвор на дюзите.

Като се пускаха в ход отделни двигатели, равномерно разположени по цялата повърхност на звездолета, той можеше да се движи във всяка посока.

Както вече се знаеше, корабът бе летял с ускорение, тоест с работещи двигатели, почти цяла година след старта и също толкова със забавяне. През всичкото това време стените на дюзите е трябвало да издържат колосално налягане и невъобразимо висока температура. Те бяха от същия метал, от който беше направен и корпусът на кораба.

Това беше сплав, която по здравина превъзхождаше всички видове броня, познати на Земята. Смирнов и Манаенко бързо се убедиха, че тяхното лекомислено намерение да отсекат едно „парченце“ беше предварително обречено на провал. Не само секачът, с който имаха намерение да си служат, но и всеки друг режещ или сечащ инструмент щеше да бъде безсилен срещу този метал, притежаващ при това абсолютна изотропност9.

Освен с твърдостта си, в сравнение с която дори „победитът“10 би ни се сторил мек, той се отличаваше и с изключителна огнеустойчивост. Температурата на топене на този метал при нормално налягане беше единадесет хиляди градуса, тоест надвишаваше повече от три пъти температурата на топене на най-огнеустойчивия материал на Земята — волфрама.

Според Аверин волфрамът непременно влизаше като съставна част в тази сплав.

Диегон обясни, че твърдостта и якостта на метала (на езика на Калисто се наричаше „киясиинд“) са такива, че само най-бързите метеорити, чиято скорост надминава сто километра в секунда, могат да пробият стените на звездолета, а на калистянските астрономи бе известно, че дори близо до Сириус метеоритите изключително рядко достигат такава скорост.

Калистяните с най-голяма готовност показваха и обясняваха всичко, което интересуваше земните учени. Те изобщо не се и опитваха да скрият от тях някакви тайни и колкото можеха, им помагаха да разберат устройството на двигателите и принципа им на работа. Дори в помещението на „атомния котел“ (наричаха го така, защото не намериха друго подходящо название), който бе най-важната част на звездолета, те свободно пускаха да влизат всички желаещи.

Дали това беше поради увереността им, че агрегатът не може да бъде повреден, или такава възможност дори не им минаваше през ум, но те никак не се страхуваха и се отнасяха към хората с най-голямо доверие.

Те сигурно добре разбираха, че ако „сърцето“ на кораба излезе от строя, губят възможността да се върнат в родината си. И въпреки това не само не възпрепятствуваха стремежа на Смирнов и Манаенко да научат как работи „сърцето“, но дори често по цели часове ги оставяха сами в помещението.

Тази детска доверчивост, достигаща от земна гледна точка до нехайство, много тревожеше полковник Артемиев и той често молеше Козловски да ограничи броя на лицата, които посещаваха кораба. Секретарят на обкома споделяше тревогата му.

Досега не бяха успели да открият никакви следи от пребиваващи в лагера диверсанти, но че те бяха тук, Артемиев и Козловски не се съмняваха. Агентурните сведения, пратени им от Москва, бяха категорични, че врагът е в лагера. Но кой ще е този враг? Това не бяха успели да изяснят.

— Вие вече достатъчно добре сте се запознали с този тъй наречен „котел“ — каза Козловски на Смирнов, като изпитателно се взираше в лицето му. — Кажете ми, Александър Александрович, той може ли да бъде повреден?

— Може — беше отговорът.

Козловски нервно потърка длани.

— Но тогава, кажете ми, за бога, защо ви разрешават да се въртите край „котела“?

— Те ни вярват. Разбира се, погледнато отстрани, те са извънредно доверчиви, понякога дори изглеждат наивни. Семьон Борисович каза веднаж, че според него тези хора са свикнали с етиката и морала на комунистическото общество. Ако това е така, тогава за тях такива неща като диверсия са напълно непонятни.

— Затова пък тези „неща“, както вие се изразихте, трябва да са добре понятни на вас. Много ви моля, Александър Александрович, никого да не пускате при „котела“.

— Как, дори и Артьом Григориевич ли?

— Не, не говоря за Манаенко — отвърна Козловски. — Но ето например Ю Син-чжоу. Защо той постоянно е на кораба заедно с вас? Какво търси при „котела“?

— Същото, което и ние. Иска да го изследва. Нима не знаете, че Ю Син-чжоу по-рано не е бил журналист? По специалност той е инженер.

— Не знаех това — намръщи се Козловски.

— Той сам ми разказа биографията си — продължи Смирнов, — когато се заинтересувах къде е добил техническите си познания. Но ако настоявате, аз няма да го взимам.

— Да, недейте. Колкото по-малко хора имат достъп там, толкова по-добре.

Поглед назад

Дните се нижеха. Хората на Земята научаваха все повече подробности за родината на звездоплавателите и за тях самите, но и калистяните все повече и повече опознаваха Земята и живота на нея.

Пьотър Аркадиевич Широков постепенно стана незаменим преводач при всички разговори. Успехите му бяха тъй големи, че сега той учеше езика отделно от другарите си — толкова много ги беше изпреварил. Личеше, че скоро ще може свободно да говори с калистяните на всякаква тема. Лежнев и Лао Сен трябваше да признаят, че въпреки целия си опит не можеха да настигнат младия медик, който неочаквано дори за себе си откри, че езикът на Калисто не му създава почти никакви трудности.

— И аз не зная как да го обясня, но думите на този език ми се струват много лесни за запомняне — казваше той на Куприянов.

Неочакваните способности на Широков бяха извънредно полезни за всички. С негова помощ се изясниха много подробности за долитането на космическия кораб на Земята.

Докато планетната система на Слънцето имаше само една населена с разумни същества планета — Земята, системата на Сириус-Релиос имаше две. Освен на Калисто на още една планета живееха хора; наистина те се намираха на съвсем ниско равнище на развитие, но все пак бяха хора — разумни същества, познаващи огъня, оръдията на труда и притежаващи членоразделна реч.

Звездолетите на Калисто не много отдавна посетили за пръв път тази планета и направеното от тях откритие извършило цял преврат във възгледите на калистяните. Преди това смятали, че Калисто е изключително явление в природата. Повечето учени поддържали схващането, че животът е нещо като „болест“ на планетата, че нормалното състояние на небесното тяло изключва възможността за живот.

Този съвсем погрешен възглед (той бе разпространен и на Земята, негов привърженик е английският астроном Джинс) забавял развитието на научния мироглед на планетата и с него векове наред се борили най-добрите умове на Калисто. Всичко това твърде много напомняше непрекратяващата се и досега борба между идеализма и материализма тук, на Земята.

Откриването на населена планета близо до тях накарало калистяните да направят преоценка на възгледите си за същността на живота и дало мощен тласък за организиране на полет към Слънцето.

Рийг Диегон — инженер и най-изтъкнат теоретик на звездоплаването — бил страстен привърженик на полет към Слънцето още преди да открият разумен живот на съседната планета, и работел над проект за звездолет, но идеята му не намирала подкрепа и едва след като науката получила доказателство, че съществува живот и на други планети, той могъл най-сетне да осъществи дългогодишната си мечта.

Макар и вече стар (на Калисто продължителността на живота на човека е 80–100 години), той не се поколебал. Бил велик ентусиаст на науката.

Първата планета, която звездоплавателите открили в „околностите“ на Слънцето, била Венера. Корабът проникнал под обвивката й от облаци и екипажът видял, че на планетата има богата растителност със същия цвят като растителността на Калисто. Фауна на планетата нямало.

Това беше сензационна новина. Астрономите на Земята само предполагаха, че на Венера има растителност, а мнозина смятаха, че няма. Щерн и другите учени с най-голямо внимание разглеждаха снимките на пейзажа от Венера, донесени от звездоплавателите. Те представляваха такова съкровище за науката, значението на което бе трудно да се оцени.

След като се убедили, че на Венера няма разумен живот, калистяните започнали да търсят други планети. Скоро намерили планетата Юпитер, но като взели под внимание големината и отдалечеността й от Слънцето, решили, че на нея не може да има живот, и затова не я изследвали по-отблизо. Диегон и Виениян смятали, че няма смисъл да търсят разумен живот на голямо разстояние от Слънцето, и звездолетът три месеца изследвал пространството между орбитите на Венера и Земята, за съществуването на която те дълго не подозирали.

Като не намерили друга планета (Марс останал незабелязан), калистяните решили, че слънчевата система е много по-бедна на планети в сравнение със системата на Сириус.

Дълбоко разочаровани, те се готвели да поемат обратния път.

По една случайност намерили Земята.

Виениян искал точно да изчисли орбитата на Венера и затова я наблюдавал с телескоп и няколко пъти я снимал. Като разглеждал снимките, той забелязал едно чувствително отклонение на една от ярките звезди, на фона на които виждал Венера. Той се усъмнил да не би тази звезда да е планета, започнал да я изследва и скоро се убедил, че не греши. Като определил орбитата на открития от него спътник на Слънцето, разбрал, че са намерили търсеното.

Неизвестната планета се намирала на такова разстояние от Слънцето, че било много вероятно на нея да има живот, поне такъв като на Венера.

Звездоплавателите се събрали на съвет и решили да изследват откритата планета. Звездолетът се насочил към Земята.

Когато се приближили до нея, калистяните веднага разбрали, че тя се различава от Венера и че нейната природа е много по-богата от природата на съседката й. Едва когато звездолетът се приближил на петстотин километра от повърхността на планетата, установили, че на нея има разумно население. Първият признак, по който разбрали, че най-сетне са срещнали разум, бил един океански параход, видян през телескопа. Изкуственият му произход за тях бил несъмнен.

После видели още няколко кораба. Когато били над Сибир, те вече най-старателно търсили признаци на разумна дейност и ги намирали все повече и повече.

Радостта им била много голяма. Часовете от момента, в който видели парахода, до приземяването им в Курска област им се сторили като миг.

Само Диегон запазвал относително спокойствие и управлявал звездолета. Другите били обхванати от трескаво вълнение.

Когато се спуснали вече по-ниско и видели излетелите насреща им самолети, дори Диегон се откъснал от пулта за управление и отишъл при екрана. С огромен интерес калистяните разглеждали летателните машини.

Катастрофата със самолета, който непредпазливо бе влязъл в струята зад кораба, ги потресла. Калистяните били отчаяни, че тяхното пристигане е станало причина за смъртта на обитател на планетата. Диегон се втурнал обратно при пулта и рязко увеличил скоростта, страхувайки се да не последва и друго нещастие. Той смятал, че реактивното движение не е известно на обитателите на тази планета и че те не разбират колко е опасно да се приближават към задната част на звездолета.

Видели и другите ескадрили и разбрали, че жителите на планетата ги поздравяват, но сега те всеки път се откъсвали далече напред, избягвайки почетния ескорт.

Не им се искало да кацнат в пустините, които виждали при обиколката си над планетата, и започнали да търсят такова усамотено място, където никой да не присъствува при кацането им. Нашата Курска област им се сторила подходящо място за кацане. След като решил да се приземи в околностите на Золотухино, Диегон дълго кръжил на едно място, за да даде възможност на Виениян добре да разгледа местността — страхувал се да не кацнат на блато. Облаците прах, вдигнати от кораба, им попречили да видят, че под тях е населен пункт. Те дори не подозирали, че под тях се намирал град и само по една случайност звездолетът не кацнал върху къщите.

Когато корабът докоснал Земята и замрял неподвижно, членовете на екипажа се поздравявали с постигането на поставената цел. Всички били много щастливи.

Звездолетът се намирал на планета, подобна на тяхната, и тази планета била населена с разумни същества!

През „прозорците“ — екраните — калистяните наблюдавали пристигането на експедицията и построяването на лагера. Те разбрали много добре защо се прави всичко това: обитателите на планетата се готвят да ги посрещнат.

Светлинните разговори ги убедили, че ще могат да намерят общ език с населението на планетата.

Деветнадесетте денонощия, които трябвало да прекарат на кораба след кацането, им се сторили много дълги.11 Но трябвало да вземат проби от атмосферата и да уточнят какви болестотворни микроорганизми има в нея.

Сийнг, който също като другарите си проявявал голямо нетърпение, бързал, колкото можел. Установил, че съставът и плътността на атмосферата тук са също като на Калисто. Открил няколко микроба, неизвестни в тяхната родина, и намерил средство за имунизиране срещу тях. Сега вече калистяните могли да излязат от кораба без маски. Всички бактерии, които били известни на Сийнг, се оказали и в нашата атмосфера. Това откритие го зарадвало, защото в такъв случай нямало опасност те да пренесат зараза на населението тук. Той решил на първо време да не допуска в звездолета земния въздух и именно затова „дезинфекцирали“ кабината на подемника. Сийнг се надявал, че след време, когато по-добре изследва микроорганизмите на Земята, ще може да се мине и без тази неприятна процедура.

Първото появяване на хората близо до кораба развълнувало много калистяните. С жадно любопитство те разглеждали жителите на непознатата планета, които толкова приличали на тях самите, само че били бели. От желание да им дадат знак, че ги виждат, калистяните нарочно си послужили с апарата за вземане на проби от въздуха точно когато хората минавали оттам. Бияинин искал да излезе от кораба и да се покаже на жителите, толкова голямо било нетърпението му. Бил съгласен да се изложи дори на зараза, но Сийнг и Диегон не му позволили.

Петнадесети август (те, разбира се, не знаели, че е август и че е петнадесети) бил за тях също такъв празник, както и за хората. По техните изчисления този ден бил четиристотин тридесет и третият от 2392 година.

На Калисто, както и на Земята, времето за една пълна обиколка на планетата около централното й светило (Сириус) се смята за година. Но нейната орбита е по-дълга от орбитата на Земята, а и тя се движи по-бавно, затова там „годината“ се равнява почти на две земни години.

Годината на Калисто не се дели като земната на месеци. Това не е чудно, като си спомним, че там няма смяна на годишните времена. Калистяните не знаят какво е пролет, лято, есен и зима. В онази част на планетата, където са разположени материците, винаги е лято, много по-горещо от лятото при екватора на Земята. А на полюсите на Калисто винаги цари зима, но значително по-мека от зимата на земните полюси.

До заминаването от лагера оставаха три дни. Всички въпроси, свързани с преместването в Москва, бяха успешно съгласувани. Диегон сам предложи екипажът на кораба в пълен състав да напусне лагера.

Космическият кораб щеше да остане под охраната на войскови части.

Втора глава

В районната болница

Един часът през нощта.

Експресът Пекин — Москва току-що бе потеглил от една голяма гара и набирайки скорост, летеше напред. В едно двуместно купе на международния вагон до прозореца със спуснато перде седяха двама пътници. Единият бе възрастен китаец, другият, ако се съди по костюма и държането му — американец.

Разговаряха на английски.

— Какво друго можех да направя? — казваше американецът. — Не ми дадоха разрешение да посетя лагера. Не съм учен, нито съм журналист. Просто един любознателен човек. Искам да видя жителите от друга планета, марсианците… Много съм доволен, че успях да получа виза и че отивам в Москва. Може и марсианците да пристигнат там, а ако не дойдат, ще се постарая поне отдалеко да видя кораба.

— Професор Куприянов е разрешил екскурзии до звездолета — каза китаецът. — Трябва да заминете за град Курск, съветвам ви да бъдете там на петнадесети август.

— Мислите, че светлинният разговор е разбран правилно?

— Не се и съмнявам.

— Вие сте щастлив човек — каза американецът. — Без каквито и да било главоболия ще видите кораба и марсианците.

— Защо ги наричате марсианци? Според съвременната наука на Марс няма разумни същества.

— Какво е „съвременната наука“! Какво знае тя? Тайните на природата са недостъпни за слабия човешки ум.

— Я виж! — усмихна се иронично китаецът. — Нима не вярвате на науката? А тогава в какво вярвате?

— В човека. В силата на неговия ум и енергия.

— Ами че това именно е силата на науката.

— За човека са непостижими тайните на природата — повтори американецът.

— Непознаваемост на света! — Китаецът се засмя. — Вие сте фидеист?

— Как го казахте? Фидеист? А какво значи?

— Има такова философско учение. То оспорва научното опознаване на света и издига вярата над знанието. Фидеизмът е опора на реакцията.

— Вие говорите като комунист.

— Аз съм комунист — скромно му отвърна китаецът.

Американецът извади часовника си и го погледна.

— Искате ли да идем в ресторанта — предложи той. — Чашка водка преди лягане. Руската водка е по-хубава от джина.

— Не, благодаря ви — отвърна китаецът.

Американецът излезе от купето.

Останал сам, китаецът започна да се съблича. Спомни си разговора и се усмихна.

„Те всички са такива — мислеше си той. — Смятат се за висша раса и съчетават това с пълно научно невежество. Вярвал само в енергията на човека, тоест в могъществото на бизнеса.“

Едва бе свалил сакото си и спътникът му се върна.

— Елате по-скоро! — каза той. — В съседния вагон е станало убийство.

— Не може да бъде! — възкликна китаецът.

Той бързо облече сакото си и тръгна след американеца.

В коридора на вагона нямаше жива душа. Пътниците спяха.

Двамата излязоха на платформата, за да минат в другия вагон.

Влакът летеше през гора. Към железопътния насип напираше черната стена на дърветата. В слабата светлина на малката крушка на платформата смътно се тъмнееше фигурата на някакъв човек.

Ако придружителят на вагона би го видял, можеше да се закълне, че до преди малко този човек не е бил във влака.

Американецът се отдръпна крачка назад, за да пусне китаеца пред себе си.

Непознатият замахна. Звукът от силен удар се сля с тракането от колелата на стремително летящия експрес.

Тялото падна на платформата на вагона. Двамата се наведоха и бързо претършуваха убития. После отвориха вратата и в нощния мрак изхвърлиха трупа от летящия с пълна скорост експрес.

Доктор Казимбеков, главният лекар на една от районните болници в Омска област, винаги идваше на работа точно в осем часа. Обличаше престилката и заедно с дежурния лекар започваше сутрешната визитация.

— Чухте ли? — казваше той във всяка болнична стая. — Другарят Широков вече почти свободно разговарял с калистяните. Виждате ли какво значи медицински работник! Взето е решение да напуснат лагера и да заминат за Москва. Професор Аверин научил много нови неща по въпросите за синтеза на органичните съединения. Професор Смирнов изследвал двигателите.

Болните се усмихваха. Бяха свикнали всеки ден главният лекар да им съобщава новините от лагера край Курск, въпреки че те вече ги знаеха. Радиостанциите три пъти на ден включваха в програмата си съобщенията на Куприянов.

Казимбеков много се интересуваше от звездолета. Тюхкаше се, че няма да може да види гостите от Калисто и бе недоволен, че корабът не е кацнал нейде по-наблизо.

— Тясно ли им се е видяло в нашия Сибир? — мърмореше той.

Милиони сибирци бяха видели летящия звездолет. Но горкият Казимбеков нямаше и тази утеха. Корабът бе прелетял далеко от Омска област.

През тези дни не само Казимбеков бе недоволен от съдбата си. Надали можеше да се намери в Съветския съюз човек, който да не завижда на жителите от Курска област. Звездолетът, екипажът му, научната експедиция на Академията на науките бяха най-вълнуващата тема за разговор. Където и за каквото да заговореха хората, непременно ставаше дума и за Калисто.

И в малката районна болница мислеха и говореха за Калисто.

Болните не бяха много и Казимбеков скоро завърши визитацията си.

— А какво е състоянието на китаеца? — попита той дежурния лекар.

— Все същото — с въздишка отвърна лекарят.

Те говореха за човека, намерен край железопътната линия и докаран в болницата на девети август. Беше го намерил кантонерът рано сутринта край линията в своя участък.

Китаецът, добре облечен възрастен човек, бе с наранена глава и счупени крака. Той лежал край насипа и не давал никакви признаци на живот.

Въпреки че човекът изглеждал мъртъв, кантонерът го откарал в най-близката болница.

Китаецът обаче се оказал жив. („Само един процент“ — както се бе изразил Казимбеков.) Взеха най-енергични мерки и успяха ако не да предотвратят смъртта, поне да я отдалечат и да имат макар и слаба надежда за благополучен изход.

У пострадалия не намериха никакви документи или книжа, от които да узнаят кой е.

Кантонерът твърдеше, че когато последния път, преди да намери ранения, обиколил участъка си, край насипа нямало нищо, а след това бил минал само един пътнически влак — експресът Пекин — Москва.

Можеше да се предполага, че пострадалият е паднал именно от този влак. Чудно беше, че е останал жив, защото през този участък експресът минаваше с извънредно голяма скорост.

Но разследването не потвърди това предположение. На телефонограмата, изпратена до пътуващия влак, отговориха, че всички пътници в експреса са налице. Никой не бе изчезнал по пътя.

Малко вероятно беше човекът да е пътувал с някой товарен влак. Той бе така елегантно облечен, че непременно щеше да направи впечатление.

За случая бе уведомена прокуратурата. Експертът по съдебна медицина, специално дошъл от Омск, установи, че раната на темето (главата бе наранена на две места) е причинена от падане, а втората — от лявата страна на челото, е нанесена с някакъв тъп предмет.

„Падането от влака“ се превръщаше в опит за убийство, който само по една случайност не бе успял.

Според експерта пострадалият е бил изхвърлен от вагона на влака в движение, след като му е бил нанесен удар с бокс.

Счупванията на краката не бяха опасни, зарастването вървеше бързо. Но състоянието на главата бе обезпокоително. Раната на темето беше много дълбока и раненият вече пет седмици не идваше в съзнание. Хранеха го по изкуствен начин и надеждата да спасят живота му ставаше все по-слаба и по-слаба.

Да се установят обстоятелствата на престъплението и личността на убиеца, можеше само ако пострадалият дойде в съзнание. От Семипалатинск ежедневно питаха Казимбеков, но на въпроса за състоянието на болния той всеки път отговаряше, че няма промяна и пострадалият все още е в безсъзнание.

Състоянието на непознатия бе толкова тежко, че и дума не можеше да става да го пренасят в Омската хирургическа клиника, и той продължаваше да лежи в районната болница.

— Значи, без промени? — попита главният лекар.

— Без промени.

— Лошо — каза Казимбеков. — Такова продължително безсъзнание неизбежно завършва със смърт.

— И престъпникът ще остане неоткрит?

— Не ме интересува престъпникът! — троснато отвърна главният лекар. — Това е работа на следствените органи. Мене ме интересува болният.

Той влезе в болничната стая, където лежеше раненият. Тук имаше само едно легло, стол и малка масичка. Пердето на прозореца беше спуснато и в стаята цареше полумрак.

Китаецът лежеше по гръб. Бинтованата му глава се сливаше с бялата възглавница.

В първата минута Казимбеков не забеляза никакви промени в състоянието на пациента, но като се приближи, с учудване и радост видя, че очите на ранения са отворени.

— Веднага повикайте преводача и следователя — прошепна той на дежурния лекар.

Беше получил нареждане незабавно да съобщи, щом раненият дойде в съзнание. Следствените власти с нетърпение чакаха този момент.

Трябваше да се бърза. Може това да е последният проблясък на живота!

Колкото и тихо да бе казал думите, раненият ги чу и разбра.

— Няма нужда от преводач — съвсем тихо рече той. — Аз… говоря… руски.

Дежурният лекар бързо излезе. Казимбеков се наведе над леглото.

— Не говорете! — каза той.

— Какво… се е случило… с мене?

— Вие сте ранен. Моля ви, сега не говорете. Пестете силите си.

Китаецът послушно затвори очи. Казимбеков хвана китката му. Пулсът беше слаб, но равномерен. Лекарят позвъни, за да дойде при ранения дежурната сестра.

Внезапно китаецът се стресна и се опита да стане.

Казимбеков бързо, но все пак много внимателно го задържа за раменете.

— Спокойно! — каза той. — Не бива да мърдате!

Раненият му направи знак с ръка да се наведе.

Докторът чу пресеклив шепот.

— Спомних си… По-бързо следователя… Трябва да успея…

Разпитът продължи дълго. Раненият едва-едва даваше показанията си. Често трябваше да правят дълги почивки, за да може да събере сили.

Казимбеков негодуваше и настояваше да отложат разпита за другия ден, но китаецът не се съгласяваше.

— Трябва да успея — казваше той. — Много е важно. Може да умра.

— Сега вече няма да умрете — уверяваше го лекарят.

— Все пак не бива да се отлага.

— Постарайте се по-подробно да опишете външността на вашия спътник — рече следователят.

Раненият най-подробно разказа за американеца.

— А успяхте ли да видите как изглеждаше човекът на платформата?

— Не го видях добре… Стори ми се… че е китаец.

— Номерът на вагона и купето?

— Вагон осем. Купе пет.

— Според вас каква е причината за нападението?

— Предполагам, че са им трябвали моите документи… Това е и най-страшното… Той е искал да се промъкне в лагера… под моето име.

— В какъв лагер? — в един глас попитаха следователят и Казимбеков.

— В лагера при космическия кораб… Още не съм ви казал… Пътувах за там… Аз съм кореспондент на агенция „Синхуа“. Казвам се Ю Син-чжоу.

Те са отровени!

Стъпки на човек, приближаващ се до палатката, събудиха полковник Артемиев. Той винаги спеше много леко, а напоследък, измъчван от тревога, изобщо бе забравил какво е спокоен сън.

Никой в двата лагера не подозираше кой е той. Всички смятаха, че е кореспондент. Само Козловски знаеше, че е сътрудник на разузнаването.

Работата с калистяните и изучаването на донесените от тях научни материали като че ли вървяха гладко. Нищо не показваше, че някаква опасност застрашава гостите на Земята. Но съветското разузнаване знаеше, че опасността съществува.

Техниката на Калисто все още беше загадка. Двамата съветски учени Смирнов и Манаенко се занимаваха с изучаването на двигателите на звездолета. Определени среди в чужбина се опасяваха, че резултатите от техните изследвания ще останат в ръцете на СССР и няма да бъдат публикувани както другите материали от звездолета. Според тях съветските хора би трябвало да скрият „атомните тайни“ и да ги използуват за увеличаване на военната мощ на своята страна. Такава перспектива, разбира се, ги тревожеше. Те не можеха да си представят, че някой доброволно ще се откаже от една техническа тайна, при това толкова важна. Съдеха по себе си и правеха съответните изводи. По-добре никой нищо да не научи от техниката на Калисто, отколкото с нея да разполага СССР. По-добре да бъдат унищожени и „котелът“, и книгите на калистяните, а и звездоплавателите да бъдат убити… Това беше чудовищно, но логично.

Въпреки всички усилия Артемиев все още не можеше да попадне по следите на врага. Всички от лагера на Академията на науките и от лагера на чужденците бяха най-старателно проверени. Напразно. Можеше да се остане с впечатление, че няма никакъв таен враг, че сведенията, събрани от съветското разузнаване, не са верни, но полковник Артемиев дори не допускаше такава вероятност. Врагът съществува! Трябва да бъде намерен! Разобличаването на Дюпон и О’Кели подкрепяше неговата увереност. Противникът не можеше да бъде толкова наивен. Врагът, изглежда, е твърде предпазлив и много опитен.

„Още по-добре! — мислеше си Артемиев. — Когато го открием, ще бъдем уверени, че той е тъкмо онзи, когото търсим.“

Николай Николаевич Козловски не придаде никакво значение на това, което му каза професор Смирнов. Опитният разузнавач обаче не постъпи така. Като узна, че китайският журналист Ю Син-чжоу някога е бил инженер, Артемиев се заинтересува от това неочаквано откритие. Самоличността на Ю Син-чжоу досега не будеше у него съмнение. Сведенията, получени от агенция „Синхуа“, не оставяха място и за най-малко подозрение. Но ето че се появи ново, неизвестно досега обстоятелство. И Артемиев не го отмина.

„Защо Ю Син-чжоу не е казал, че е инженер? — мислеше си полковникът. — Случайно ли, или нарочно?“

Струваше му се странно един човек с диплом на инженер да замени професията си с журналистика. От друга страна обаче, много вероятно бе агенция „Синхуа“ да е пратила Ю Син-чжоу в лагера именно защото е инженер, човек с технически познания. В случая такъв кореспондент безспорно ще е по-полезен от професионален журналист. Но защо той е премълчавал това досега?…

Артемиев все още в нищо не подозираше Ю Син-чжоу, но в ума му се бе породило смътно недоверие и той искаше да провери всичко докрай. Още същия ден, когато научи за разговора между Козловски и професор Смирнов, той изпрати радиограма, с която искаше подробна биография на журналиста, а също и негова снимка.

Докато очакваше с нетърпение отговора, той с инстинкта на разузнавач чувствуваше, че е попаднал на следа. Но до какво можеше да го отведе тя, не му беше ясно. Лоялността на Ю Син-чжоу изглеждаше вън от съмнение.

Артемиев винаги всецяло се отдаваше на работата, която го занимаваше в даден момент, такъв бе характерът му. Дори насън не забравяше поставената пред него задача. Унесен в полудрямка, той продължаваше да чака отговор на радиограмата си и когато чу стъпките, веднага се събуди, седна на леглото и запали лампата.

Беше четири часът сутринта; лагерът спеше и само много сериозна работа можеше да доведе някого пред палатката му.

Той не се излъга.

Влезе един от помощниците му, който бе дежурен тази нощ при радиостанцията на подполковник Черепанов.

— Бърза телеграма, другарю полковник.

Радиограмата беше дълга. В нея се съобщаваше цялата биография на Ю Син-чжоу.

Артемиев прекара бегъл поглед по редовете.

Име… Година на раждане… Партийна принадлежност… Откога членува… Семейно положение… Образование…

Пръстите на Артемиев замряха на бланката.

Образование: завършил литературен институт в Москва.

Значи…

Значи, Ю Син-чжоу не е инженер. Но професор Смирнов е открил у него инженера и не можеше да греши. Пък и самият Ю Син-чжоу бе потвърдил, че е инженер.

Артемиев за секунда затвори очи. Замисълът на врага, изплъзващ му се досега, изведнаж изпъкна пред него с ослепителна яснота. Ето къде, значи, се е крила опасността, която той очакваше, приближаването на която предчувствуваше!… Всичко беше толкова ясно и просто и Артемиев с учудване забеляза, че измъчващата го тревога изведнаж изчезна.

Радиограмата не закъсня! Дойде навреме!

Той започна бързо да се облича.

— Врагът е открит! Истинският, действителният враг, който тъй дълго оставаше неразкрит!

Къде се е дянал истинският Ю Син-чжоу, другарят китаец, станал жертва на врага, ще се разбере после. Как са успели да го премахнат и да го заменят със свой човек? И това ще се разбере, когато му дойде времето. Най-главното е направено. Замисълът на врага е разкрит.

Дюпон и О’Кели, които бяха подставени, за да приспят бдителността на съветските разузнавачи, не можаха никого да заблудят. Истинският враг, заради успеха на когото ония пожертвуваха двама свои агенти, въпреки всичко е разобличен.

Артемиев тичешком се спусна към палатката на Козловски. Тя се намираше в центъра на лагера до палатката на Черепанов; и когато полковникът стигна пред нея, спря го часовоят. Освен един-двама души никой не знаеше кой е Артемиев — той ходеше цивилен и часовоят постъпи правилно, като не го пусна, но Артемиев скъпеше всяка минута. Той високо повика Козловски; секретарят на обкома излезе и го въведе в палатката.

Полковникът, без да продума, му подаде радиограмата. Козловски я прочете и веднага разбра всичко.

— Незабавно… — започна той, но в този миг платнището на палатката се разгърна и вътре се втурна Широков. Достатъчно бе само да зърнат лицето му, за да разберат, че се е случило нещастие.

— Добре, че не спите! — каза запъхтян той. — Калисто виести мианиино…

— Говорете на руски — прекъсна го Козловски.

Личеше, че се е случило нещо много сериозно.

— Звездоплавателите умират! — каза Широков.

Той се отпусна на стола и хвана главата си с ръце.

— Умират — повтори той. — Елате, Николай Николаевич! Трябва да се направи нещо. Не бива да допуснем такъв край.

— Къде е Куприянов?

— Там, при тях. Прати ме да ви извикам.

Козловски се обърна към Артемиев:

— Незабавно арестувайте човека, който се намира в лагера под името Ю Син-чжоу. И зорко го пазете. Да вървим, Пьотър Аркадиевич!

Широков бе толкова погълнат от мисълта за калистяните, че не обърна внимание на тази кратка реплика, която в друго време непременно щеше да го учуди. Заповедта на Козловски да бъде арестуван Ю Син-чжоу, дадена на онзи, когото всички смятаха за кореспондент, би трябвало да го смае. Ала той беше в такова състояние, че нищо не виждаше и не възприемаше събитията вън от онова, което бе погълнало цялото му съзнание.

Докато бързаха към калистяните, той разказа на Козловски подробностите на неочакваното произшествие.

Звездоплавателите напоследък нощуваха в лагера. Само Виениян оставаше на кораба. Широков се бе преместил при калистяните, за да слуша постоянно разговорите им и да се упражнява в езика.

Тази нощ Сийнг го събудил.

— Той едва се крепеше на крака — разказваше Широков. — Събуди ме и се строполи на пода. Другите лежаха в безсъзнание. Спуснах се да викам Михаил Михайлович и той, както си беше, без да се облича, хукна към палатката. Щерн, Лао Сен и Лебедев дотичаха с него, но той ги помоли да си отидат. Лебедев му донесе дрехите.

— Според вас какво е станало?

— Отравяне. И Михаил Михайлович мисли, че са се отровили с растителна отрова. Наша храна те не ядяха. Само своя…

— Състоянието им опасно ли е?

— Много. Най-лошото е, че не можем да върнем в съзнание Сийнг. Неговата помощ ни е необходима. Михаил Михайлович повика Аверин и му нареди веднага да анализира остатъците от вечерята им. Нищо не можем да предприемем, докато не знаем каква е отровата!

— Какви мерки взехте?

— В палатката е аптечката на Сийнг, но докато той не дойде в съзнание, не можем да я използуваме. Все пак Михаил Михайлович им инжектира един препарат, който аз му посочих. Сийнг ми беше казал, че се употребява при отравяния. Но не сме уверени, че именно това е нужното лекарство.

Пред палатката на калистяните се бяха струпали всички членове на експедицията и мнозина военни. Новината бързо се бе пръснала из лагера и вдигна всички на крак.

— Виениян знае ли? — попита Козловски.

— Не. Нямах време да му съобщя.

— Пратете Лежнев или Лао Сен. Дано той може с нещо да помогне.

Куприянов се бе навел над леглото, на което лежеше Сийнг. Когато Козловски влезе, той се обърна.

— Извинете, че ви събудих — каза професорът. (Странно и неуместно прозвуча тази фраза.) — Трябва да се обадите по телефона в Золотухино и спешно да бъдат доставени тук бомби с кислород. Нашият може да се окаже недостатъчен.

Изразът на лицето на Куприянов, гласът и движенията му бяха съвършено спокойни и Козловски разбра, че той е престанал да бъде началник на експедицията. Сега бе само лекар до леглото на болния.

— Постарайте се да намерите отнякъде прясно мляко — добави той.

Секретарят на обкома само кимна и бързо излезе. Видя как Куприянов и Широков отново се наведоха над Сийнг.

Макар Козловски да стоя в палатката само минута, той успя внимателно да огледа всичко наоколо. Звездоплавателите лежаха неподвижно със затворени очи. Поради черния цвят на кожата им не личеше дали лицата им са „бледи“, или не. Изглеждаха както обикновено. На пода се търкаляха парчета памук и счупени ампули. Една спринцовка, хвърлена навярно в бързината, се бе забила с иглата в облегалката на креслото. Миришеше силно на някакво лекарство.

Всичко говореше за отчаяната борба, водена тук до преди малко. Как ще завърши тя? Ще успеят ли да победят смъртта, внезапно явила се в лагера?…

Щом зад гърба му се спусна брезентът, той се намери плътно заобиколен от разтревожени хора.

— Как са?… Какво става?… Има ли надежда? — чуваха се от всички страни нетърпеливи въпроси.

— Нищо не зная, другари — отговори Козловски. — Край леглата на пострадалите е един от най-добрите лекари на Съветския съюз. Нека се надяваме на неговото умение. Направете ми път — добави той, като видя, че няма да може да се провре през тълпата. — Много бързам да изпълня едно нареждане на другаря Куприянов.

Тези думи оказаха вълшебно въздействие. Веднага му сториха път и той почти тичешком се спусна към палатката на началника на експедицията, където беше телефонът.

На първия изпречил се пред него офицер нареди незабавно да изпратят човек за мляко в близкия колхоз.

— Вземете колата ми! — викна той, без да се спира.

Козловски позвъни направо в квартирата на първия секретар на золотухинския райком и той му обеща, че исканият кислород ще бъде изпратен колкото се може най-бързо.

Козловски остави слушалката и излезе от палатката.

С оранжеви отблясъци се разгаряше утринната заря. Небето бледнееше. Една след друга угасваха звездите. Настъпваше ден, изпълнен с тревоги, ден, който можеше да бъде последен от живота на учените на Калисто, извършили велик научен подвиг. Затова ли бяха летели единадесет години през бездната на вселената, та когато вече достигнаха целта си, победили пространството и времето, тук, на Земята, на осемдесет и три трилиона километра от родината, да ги сполети такъв печален и безсмислен край?…

Всичко се случи така внезапно, че мислите на Козловски се уплитаха и той не можеше да се застави спокойно да прецени случилото се.

Имаше ли някаква връзка между това внезапно отравяне и разобличаването на Ю Син-чжоу? Наистина ли калистяните са се отровили от своите продукти (това изглеждаше просто невероятно), или бяха отровени?…

В звездолета имаше огромен запас от най-различни продукти, предвидени за полет, дълъг повече от двадесет години. По-голяма част от продуктите бяха от растителен произход, затворени херметически в големи кутии, нещо подобно на земните консерви. Запасите се съхраняваха в шестнадесет склада, в които изкуствено се поддържаше ниска температура. Да са се развалили по пътя, нямаше как, а беше невъзможно да се предположи, че при екипирането на звездолета за космическия полет в него са поставили развалени продукти. Калистяните бяха разказвали, че полетът им бил подготвян почти две години (по земно пресмятане) и че в тази подготовка взимала участие цялата планета…

Мислите на Козловски внезапно се прекъснаха — той видя Артемиев. Полковникът трябваше да бъде при арестувания „журналист“, а вместо това вървеше из лагера и явно търсеше някого.

Щом видя секретаря на обкома, Артемиев дотича при него.

— Ю Син-чжоу го няма в лагера — каза той.

— Как така го няма?

— Няма го никъде! Всички палатки са претърсени…

— Къде може да се е дянал? Снощи го видях — прекъсна го Козловски. — Охраната няма да пусне никого да излезе от лагера през нощта.

— Питах дежурния офицер — каза, кой знае защо, шепнешком Артемиев. — Часовите видели, че някой с крила отлетял към звездолета.

— Кога е било това?

— Около три часа през нощта.

Козловски конвулсивно вкопчи пръстите си в рамото на полковника.

— Вертолет! — изхриптя той. — Колкото може по-бързо извикайте професор Смирнов.

Нима… Нима радиограмата въпреки всичко дойде твърде късно?…

Звездоплавателите са отровени… Ю Син-чжоу е на кораба… Там е само Виениян, той няма да може да му попречи…

Нима въпреки всички наши усилия злодейският замисъл ще успее?

В тази страшна минута Козловски обвиняваше за всичко само себе си.

„Ю Син-чжоу — проверен китайски комунист! Вън от всякакво подозрение!“

Не бяха взели поука от случая с О’Кели!

Докато отиваха към вертолета, Козловски разказа на Смирнов за радиограмата и за подозренията си.

— Ю Син-чжоу е използувал крилата. Той е знаел, че през нощта вертолетът няма да го отнесе без разрешение на кораба.

— Той добре познава вътрешното устройство на кораба — добави професорът.

— На всяка цена трябва да му попречим! — възкликна Артемиев.

— Ако не сме закъснели — прошепна Козловски тъй тихо, че само полковникът го чу.

Те почти тичаха.

— Кондратий Поликарпович току-що е бил при Куприянов — каза Смирнов. — Намерил в храната на звездоплавателите кристали от соли на циановодородна киселина.

Колкото и да бързаше, при тия думи Козловски неволно се спря.

— Та това е сигурна смърт!

— Пьотър Аркадиевич каза, че дозата е смъртоносна за човека. Но той смята, че има надежда.

— Не разбирам.

— Дозата е смъртоносна за човека — повтори Смирнов. — Но щом калистяните не са умрели досега, значи, организмът им не е толкова уязвим от тази отрова като нашия. Вие знаете, че Широков е специалист в областта на токсикологията12.

— Той надява ли се?

— Да. И Михаил Михайлович се надява на същото.

— Това ще бъде истинско щастие! — каза Козловски.

Когато стигнаха на мястото на вертолета, него го нямаше там. Беше отлетял, за да отнесе на космическия кораб заместник-председателя на Китайската академия на науките професор Лао Сен.

Ако Козловски не беше толкова разтревожен, отдавна би се сетил, че той изпрати там Лао Сен.

Беше се вече почти съмнало и над кораба ясно се виждаше неподвижно висящият във въздуха вертолет. Навярно китайският учен бе наредил на летеца да го чака.

В лагера имаше само един летателен калистянски апарат. И диверсантът беше използувал него.

Козловски и спътниците му нямаше с какво да отлетят до върха на кълбото.

„Сърцето“ на кораба

Вертолетът увисна неподвижно два метра над кораба. Борд-механикът отвори вратичката и спусна стълбата.

— Чакайте ме — каза Лао Сен.

Той бързо слезе на площадката. До шахтата на подемника се чернееше някакъв предмет. Професорът учуден видя, че са крила. Странно и непонятно. Калистяните много се грижеха за летателните си апарати и никога не биха ги захвърлили да стоят цяла нощ на „покрива“ на звездолета. Но нямаше време да мисли защо е допуснато това необикновено нарушение на реда. Той бързаше да съобщи на Виениян за нещастието, сполетяло другарите му.

Подемникът се оказа долу. Още едно необяснимо обстоятелство. Винаги държаха затворен отвора на шахтата да не би случайно да завали дъжд.

„Някой ме е изпреварил“ — помисли си професорът.

Това му се струваше най-простото и естествено обяснение. Някой от обитателите на лагера е избързал да долети при Виениян и е използувал крилата.

Лао Сен запали джобното си фенерче и при светлината намери познатото бутонче. Както винаги подемникът безшумно се изкачи.

Като се спускаше, Лао Сен се сети, че не знае как да изпълни кабината с газ за дезинфекция. Когато идваха на звездолета, винаги ги придружаваше някой от калистяните. Той не можеше да си позволи да влезе в кораба без тази задължителна процедура.

Професорът знаеше, че кабината може да се изпълни с газ и отвътре. Сигнализацията, която свързваше подемника и вътрешните помещения, също му бе добре позната.

Но дали Виениян, когато чуе сигнала, ще разбере какво искат от него?

„Ще разбере — помисли си Лао Сен. — Нали не съм първият. И онзи, които е дошъл преди мене, се е обърнал за помощ към него.“

Когато подемникът спря, той натисна бутончето на сигнала.

Мина цяла минута. Отговор нямаше.

Ученият втори път натисна копчето и дълго го държа така.

Дори през металическите стени на шахтата той чуваше силното бръмчене (в звездолета нямаше звънци), но никой не се обади. Минаха пет-шест минути.

Какво да прави? Дали да се върне в лагера и да се посъветва с Куприянов? Ами ако това забавяне струва живота на учените от Калисто? Всяка минута бе скъпа. Но да отвори вратата и да влезе в звездолета без дезинфекция, значеше да унищожи резултата от предохранителните мерки, така акуратно спазвани от всички досега.

Може би на кораба няма никой? Може би онзи, който е долетял с крилата, вече е напуснал звездолета заедно с Виениян? В улисията и бързината те са забравили летателния апарат горе и са използували за връщане друг. Това беше съвсем правдоподобно.

Но защо тогава са спуснали подемника долу? Трябвало е да го оставят горе.

Лао Сен за последен път опита „да позвъни“ на Виениян. Напразно!

Професорът нищо не знаеше за получената радиограма и не можеше да предположи, че Ю Син-чжоу е на кораба. А съвсем не можеше да си представи, че журналистът, в самоличността на когото ни най-малко не се съмняваше, е тук с враждебни намерения.

Лао Сен бе сигурен, че Виениян не е напускал звездолета. Фактът, че подемникът беше долу, неопровержимо доказваше това. Невъзможно е да не чува сигнала. Бръмченето бе много силно и добре се чуваше във всички помещения на кораба освен в ония, които се намираха долу, при атомния „котел“. Тази част на кораба бе отделена от другите помещения с много дебели, двойни стени. Но Виениян нямаше какво да прави там.

Виениян чува, но не отговаря. Какво означава това?…

Професорът чувствуваше как тревогата го обзема все по-силно. В безмълвието на звездолета сякаш имаше нещо зловещо. Не биваше да се бави повече!

„Щом може да се дезинфекцира подемникът — реши той, — ще може да се дезинфекцира и целият кораб.“

Той пак запали фенерчето и решително натисна бутончето. Вратата се отвори.

Централният пост или „сферичната стая“ (както я наричаха) беше както винаги ярко осветена. В нея нямаше никой.

Лао Сен слезе по стълбата и се приближи до люка, водещ към кръглия коридор. Зоркият му поглед неочаквано забеляза до самата стена малък лъскав предмет. Наведе се и го взе.

Беше гилза, която още миришеше на барут…

Лао Сен, неподвижно застанал до отвора на люка, държеше на дланта си малкото медно цилиндърче — то неопровержимо доказваше, че преди малко в централния пост на звездолета се е раздал изстрел…

Кой е стрелял? Защо? Срещу кого?…

Калистяните нямаха пистолети като земните. Оръжието им беше от съвсем друг вид. Бе стрелял земен човек и бе стрелял именно срещу Виениян. Никого другиго нямаше на кораба.

Само няколко секунди трябваха на китайския учен, за да разбере всичко… Звездоплавателите не са се отровили, а са отровени… На кораба се намира враг… Той е стрелял срещу астронома от Калисто.

Целта на врага беше ясна. Да повреди „сърцето“ на кораба, за да не могат съветските учени да изучат механизма му, а после да унищожи техническите книги и другите материали, които биха могли да разкажат на земните хора за атомната техника на Калисто.

Къде е сега врагът? Ако е чул сигнала, той е разбрал, че някой иска да влезе. От коя ли страна ще дойде ненадейният изстрел?

Лао Сен не носеше никакво оръжие. Диверсантът няма да се поколебае да убие и него!

Дали да се качи горе и да предупреди летеца? Това изглеждаше най-разумно, но Лао Сен се тревожеше, че никъде не вижда тялото на Виениян. Може калистянинът да е само ранен? Може да се нуждае от помощ?

Лао Сен предпазливо се наведе и надникна в люка. В коридора нямаше никой. Там нямаше къде да се скрие човек.

Лао Сен слезе по стълбата.

До самото стъпало имаше втора гилза. На няколко крачки пред себе си професорът видя трета.

Диверсантът, стреляйки, е гонил Виениян. Как е завършило това преследване?…

Лао Сен знаеше къде са каютите на екипажа. Ето тук е каютата на командира на звездолета, малко по-нататък каютата на Сийнг. В коя ли се е скрил Виениян, ако е успял да се спаси от трите куршума?

Професорът съзнаваше, че всяка секунда може да се сблъска с диверсанта и тогава… но не можеше да се махне оттук, без да разбере какво е станало с астронома.

Натисна бутончето и отвори вратата на каютата на Диегон. Тук нямаше никой.

Лао Сен се канеше да влезе в другата, но в същата минута забеляза, че вратата на каютата на Бияинин е отворена. Забравил за опасността, той се спусна натам.

Виениян лежеше по очи на прага. Край главата му имаше локва кръв.

Нима е мъртъв?…

Професорът се наведе. Стори му се, че чува слаб стон. Коленичи и внимателно обърна калистянина на гръб.

Астрономът беше само ранен. Куршумът бе разкъсал кожата на челото му и от раната обилно течеше кръв. Той не само че беше жив, но бе и в пълно съзнание. Дългите му тесни очи гледаха Лао Сен с израз на страдание и недоумение. С немощен жест той посочи едно малко шкафче на стената.

Беше аптечка. В нея имаше непознати на Лао Сен лекарства и превързочни материали. Доколкото умееше, той превърза най-грижливо челото на ранения.

— Добре е! — каза Виениян. — Сега рамото.

Раната на главата не беше единствената. Двата куршума бяха попаднали в дясното му рамо.

Лао Сен с помощта на самия Виениян довърши превръзката и го настани на дивана.

— Какво значи това? — попита астрономът.

Едва сега, при този въпрос, професорът се сети за диверсанта и бързо затвори вратата. Врагът можеше да се върне. Защо не е доубил Виениян? Или е сметнал, че го е довършил?…

— Как се чувствувате? — попита Лао Сен, вместо да отговори.

Жалко, че сега на негово място не е Широков! Младият медик по-добре щеше да помогне на ранения и да му обясни какво е станало.

— Боли ме — каза Виениян. — Особено главата.

Той гледаше лингвиста въпросително и все така недоумяващо. Личеше, че не може да разбере каква е причината за това неочаквано нападение. За него то беше съвсем необяснимо.

— Нападна ме Ю Син-чжоу — каза астрономът.

Тези думи поразиха професора като гръм от ясно небе. Ю Син-чжоу! Нима той е врагът, когото Козловски търсеше?

— Къде е Ю Син-чжоу? — попита професорът.

— Не зная! Той стреля срещу мене и избяга. Аз загубих съзнание. Трябва да извикате Сийнг.

Да му каже ли, че и Сийнг е пред прага на смъртта? Да развълнува ранения, който едва диша и от слабост едва говори? Не, не бива!

— Ще повикам Сийнг — каза Лао Сей. — Ю Син-чжоу е полудял. Имате ли тук някакво оръжие?

Той съзнаваше, че говори много неправилно, че Виениян надали разбира думите му. Но това нямаше вече значение, защото калистянинът загуби съзнание.

Професорът безпомощно се озърна. Беше сам с ранения, когото не биваше да оставя. Вратата се заключваше само отвътре. Ако не я заключи, диверсантът може да се върне и да доубие жертвата си.

А на всяка цена трябваше да се опита да попречи на Ю Син-чжоу да извърши злодеянието си.

Положението изглеждаше безизходно. В лагера не знаят какво е станало на кораба. Никой няма да му се притече на помощ!

Вертолетът!… Трябва колкото се може по-бързо да съобщи на летеца и да се върне при Виениян. Може би ще се намери и някакво оръжие?

Рискът бе голям, но и най-малкото забавяне можеше да струва твърде скъпо. Друг изход обаче нямаше…

Лао Сен погледна Виениян. Калистянинът лежеше неподвижно; дишането му не се чуваше. Трябваше колкото се може по-бързо да извика лекар!…

Професорът изтича в коридора. Той не забрави да затвори след себе си вратата на каютата. Ако врагът дойде, докато го няма, дано не се сети веднага в коя каюта е раненият. Може би ще успее да се върне заедно с борд-механика от вертолета.

В кораба беше все така съвсем тихо. Огромният корпус сякаш бе празен. Къде ли е сега Ю Син-чжоу? Какво ли прави?

Лао Сен дотича до стълбата, която водеше към централния пост, и едва успя да стъпи на първото стъпало, когато чу, че се отваря вратата на подемника.

Кой ли е? Може би Ю Син-чжоу е извършил злодеянието си и вече се кани да напусне кораба? Ако досега е бил долу, навярно не е чул и не знае, че освен него има и друг човек на звездолета…

Чуха се стъпки. Те се приближаваха към люка. Стъпки на няколко души! Лао Сен още не бе решил какво да прави и видя Козловски, който бързо се спусна, по-точно скочи в люка. След него скочиха Артемиев, Смирнов и Широков.

— Къде е? — викна рязко Козловски.

И той, и Артемиев държаха в ръка пистолети.

— Не зная! Не съм го видял — отвърна Лао Сен, разбираше, че го питат за Ю Син-чжоу, но не знаеше как да си обясни откъде секретарят на обкома е научил, че журналистът е на кораба. — Виениян е тежко ранен. Елате по-бързо, Пьотър Аркадиевич.

— Идете при ранения — каза Козловски. После се обърна към Артемиев. — Вие стойте тук. Щом диверсантът се покаже, задръжте го. Ако се съпротивлява теглете куршума на тоя мерзавец.

Придружен от Смирнов, Козловски направи няколко крачки и се спусна в отворения люк.

Преди малко в лагера, когато видя, че са закъснели и че Лао Сен вече е отлетял на звездолета, той веднага разбра на каква опасност е изложен китайският учен, който нищо не знаеше за Ю Син-чжоу и нямаше никакво оръжие, за да се защити. Незабавно изпрати Артемиев да се свърже по радиото с вертолета и да нареди на летеца да се спусне. А понеже предполагаше, че на кораба има ранени, повика и Широков.

На стълбата към помещението на атомния „котел“ Козловски шепнешком заповяда на Смирнов да върви след него и предпазливо започна да слиза, като напрегнато се ослушваше. Беше уверен, че диверсантът е там, при „сърцето“ на кораба.

Тежката врата, зад която имаше втора, също такава, бе затворена. Ако Ю Син-чжоу се е сетил да изключи механизма на ключалката, щеше да бъде невъзможно да се проникне вътре.

Козловски застана пред вратата и насочи пистолета.

— Натиснете бутончето! — тихо каза той.

Професорът изпълни нареждането му. Вратата се отвори.

И втората врата, която се намираше на половин метър от първата, бе затворена. За да я отворят, трябваше да се приближат съвсем до нея.

— Отдръпнете се от вратата! Прикрийте се до стената! — каза Козловски.

Смирнов отвори уста да протестира, но Козловски, без да губи време за приказки, го бутна към стената и решително натисна второто бутонче.

Той знаеше, че вратата веднага ще се отвори. Ако Ю Син-чжоу е чул отварянето на първата врата, срещу Козловски ще излети куршум, изстрелян в упор. Но той не можеше да си позволи и най-малкото забавяне и съзнателно се излагаше на риск. Ако бъде убит или ранен, тогава професор Смирнов ще пресече пътя на диверсанта в коридора. (Беше дал на Смирнов пистолет, взет от караулния началник.) А ако и професорът го изпусне, Артемиев ще довърши работата. На всяка цена трябваше да попречат на Ю Син-чжоу да повреди най-важния механизъм на звездолета.

Вратата обаче не се отвори. Този път диверсантът не беше забравил да изключи бутончето.

Дали той знаеше, че след като изпълни замисъла си, по никакъв начин няма да успее да се скрие, или пък, чул отварянето на първата врата, беше заключил втората, за да не му попречат да довърши започнатото? Както и да е, но беше пресякъл достъпа към помещението на „котела“ и можеше да прави там, каквото си иска.

— Стойте на мястото си! — припряно каза Козловски на Смирнов. — Ако Ю Син-чжоу се покаже, стреляйте без колебание!

Той стремглаво се затича нагоре. Единствено Виениян може би знаеше някакъв изход от това положение.

Калистянинът бе вече дошъл в съзнание. Широков сменяше превръзката, несръчно направена от Лао Сен, и нещо бързо-бързо говореше на астронома.

— По-скоро! — викна Козловски, като се втурна в каютата. — Превеждайте! Диверсантът е в помещението на „котела“, вратата е заключена и няма как да му попречим да повреди механизма. Виениян не може ли да ни посъветва какво да правим?

Астрономът изслуша Широков и за секунда се замисли. После продума нещо.

— Виениян казва, че помещението има още една врата, но навярно и тя е затворена — преведе Широков. — Той предлага да се пусне в действие механизмът на „котела“, но това непременно ще причини смъртта на онзи, който се намира там.

— Ако по такъв начин може да се спаси агрегатът — рече Козловски, — трябва да го направим. Но попитайте го дали не е опасно и за Александър Александрович, който е до самата врата.

Виениян отговори, че не е опасно.

— Тогава нека каже какво трябва да се прави. Само че по-бързо! — рече Козловски.

Струваше му се, че губят скъпоценни минути. Ами ако диверсантът успее?

— Виениян казва, че ако Ю Син-чжоу се е добрал до някакви части на „котела“ — не мога да разбера точно какви, — от пускането му в действие може да последва експлозия — каза Широков. — Но въпреки всичко той ни съветва да направим това. Щом двете врати са затворени, другите помещения на кораба няма да пострадат.

— Аз затворих втората врата — каза Козловски.

Наистина той я беше затворил, за да защити донякъде Смирнов.

— Все пак повикайте тук Александър Александрович — посъветва ги Широков.

Да се изпълни този план, можеше само от каютата на Диегон или от централния пост. Каютата беше по-близо и там внимателно пренесоха ранения, а Лао Сен изтича за Смирнов.

Личеше, че Виениян се вълнува. Той разпалено говореше нещо на Широков.

— Страхува се да пусне „котела“ в действие — каза Широков. — И не защото се бои от експлозия, а само защото ще бъде убит човек.

— Кажете му, че онзи там не е човек, а бясно животно — отговори Козловски.

На стената в каютата на командира на звездолета имаше голямо табло с много бутончета, ръчки и уреди. Виениян им показа как да пуснат в действие „котела“.

Козловски отиде до таблото и хвана посочените ръчки.

— Смирнов тук ли е? — попита той.

— Тук съм — отговори професорът, показал се на вратата. — Може би не бива, Николай Николаевич?

Той веднага разбра какво иска да прави Козловски.

— Дори вероятността да е едно на хиляда — твърдо отговори секретарят на обкома, — ние сме длъжни да го направим.

При тези думи той дръпна двете ръчки.

Всички замряха, като напрегнато се ослушваха. Виениян закри лице с дългите пръсти на двете си ръце.

Нищо обаче не се промени. Нито един звук не се разнесе из кораба.

Само едно малко топче в тясна стъклена тръбичка трепна и започна да се издига нагоре.

— Не стана експлозия — каза Козловски. Лицето му беше много бледо, но съвсем спокойно. — Животът на човека е по-скъп от каквато и да било машина. Радвам се, че и на Калисто гледат на това като нас. Но понякога машината е по-ценна от човека. При това онзи там съвсем не е човек. — Той нервно се разсмя. — Онзи там не е човек, а отровно влечуго.

— Изключете „котела“ — с треперещ от вълнение глас каза Смирнов. — Там вече не е останало нищо живо.

Това се казва терапия!

За всичко случило се в лагера незабавно съобщиха в Москва. Същия ден следобед пристигна правителствена комисия да разследва диверсията и да реши какви мерки да се вземат за отстраняване на последиците. В комисията влизаха най-видни съветски специалисти. Председател бе академик Неверов.

По молба на Куприянов председателят доведе един много известен хирург, за да окаже помощ на Виениян, в рамото на когото бяха заседнали двата куршума. Състоянието на калистянския астроном не беше опасно, ала операцията бе наложителна.

Да го оперират в лагера, не се решиха и още същия ден със санитарен самолет Виениян бе отнесен в Курск и настанен в хирургическата клиника. С него отлетя и Лежнев, за да му бъде преводач. Широков бе необходим в лагера.

Куприянов подробно запозна хирурга с особеностите на калистянския организъм и показа рентгенови снимки, направени от него при изследванията му. Калистяните охотно позволяваха на Куприянов да ги изследва и той вече добре познаваше вътрешното устройство на телата им.

Те малко се различаваха от телата на земните хора. Мозъкът, нервната система, дихателният апарат, сърцето, кръвоносните съдове и стомахът бяха съвсем същи. Костите на скелета, общо взето, бяха разположени като у хората на Земята, но у калистяните те бяха значително по-дебели. Ребрата не бяха девет, а единадесет. Съществената разлика се състоеше в това, че организмът на калистяните бе негативен спрямо организма на земния човек. Сърцето и стомахът се намираха отдясно, а черният дроб — отляво.

Знаел ли е Ю Син-чжоу тази особеност? Сигурно я е знаел и нарочно се е целил така, че да улучи сърцето. Нямаше нищо чудно, че е бил добре осведомен, тъй като всички изследвания, правени в лагера, бяха известявани на цял свят. Съветските учени не се опитваха и не искаха да скриват нищо от това, което научаваха от калистяните.

— Сега — каза хирургът, след като получи тези сведения — мога да направя операцията съвсем спокойно и ви гарантирам благополучен изход.

Операция обаче не правиха. Виениян категорично отказа да легне на операционната маса, без да присъствува и Сийнг. Професор Стесенко — главният лекар на курската хирургическа клиника — веднага уведоми по телефона Куприянов:

— Операцията трябва да се извърши незабавно. Раната може да загнои. Температурата на ранения е четиридесет градуса и една десета.

— Това да не ви безпокои — отвърна му Куприянов. — Калистяните имат по-висока телесна температура от нас. Нормално тридесет и девет и седем десети. Така че нищо страшно няма. Аз веднага ще говоря със Сийнг.

За да не се тревожат калистяните, които още не се бяха напълно поправили от последиците на отравянето, не им казаха какво е станало през нощта на кораба. Само Сийнг знаеше за опита да бъдат отровени, но и на него не бяха казали за раняването на Виениян. Куприянов взе със себе си Широков и се отправи към палатката на калистяните.

Здравето на звездоплавателите вече не будеше никакви опасения, но те все още бяха слаби и по настояване на Куприянов и Сийнг пазеха леглото. Циановодородната киселина — страшна отрова за хората — не се оказа смъртоносна за калистяните. Причината за това щастливо обстоятелство се изясни веднага щом Сийнг разбра с каква отрова са искали да ги погубят. На Калисто имало едно растение, повсеместно употребявано в храната, а по химическия си състав сродно с нашия горчив бадем. Както и на Земята, плодовете на това растение (външно съвсем различно от бадема) съдържат циановодородна киселина и организмът на жителите на Калисто бе привикнал към нея. Имаха имунитет към цялата група земни отрови, получавани от солите на циановодородната киселина, и именно затова отровата не им бе подействувала смъртоносно.

Все пак дозата е била голяма и ако не бе енергичната намеса на Куприянов, случаят можеше да завърши много по-зле. Професорът постъпи правилно, като насочи цялото си внимание към Сийнг. Бързо върнаха в съзнание калистянския лекар и по неговите указания още веднаж направиха инжекция на пострадалите с лекарството — първата доза не бе достатъчна.

Звездоплавателите вече бяха вън от опасност и пълното им оздравяване се очакваше в най-скоро време.

Отровата, неминуемо смъртоносна за хората, не се оказа смъртоносна за калистяните. Това не беше предвидил диверсантът.

Сийнг не се учуди много, когато му казаха, че добре познатият му Ю Син-чжоу искал да ги отрови. Той достатъчно вече знаеше за Земята и за съществуващите на нея противоречия. Лесно разбра мотивите, от които се е ръководил „журналистът“.

Но когато Куприянов го повика от палатката и чрез Широков му разказа за Виениян, Сийнг много се разтревожи.

— Зле сте постъпили, като не сте ми казали веднага. Не е трябвало да откарвате Виениян другаде.

— Постъпихме така за по-добре — каза Широков. — Операцията е наложителна. Куршумите трябва да се извадят от тялото. Повикахме от Москва най-добрия хирург.

— Разбирам ви — отговори Сийнг. — Знаем, че се отнасяте добре към нас. Но операция не е нужна. Ние имаме други средства. Нашата медицина отдавна се е отказала от хирургията. Тя е била добра тогава, когато терапията още не е била така съвършена. Моля ви, отведете ме при Виениян колкото се може по-бързо.

— А вие как се чувствувате? — попита Куприянов.

Широков преведе въпроса.

— Достатъчно добре — отговори Сийнг. — Но дори да бях зле, пак щях да тръгна. Моят живот не е в опасност, а на Виениян незабавно трябва да се помогне.

Нямаше какво да възразят и Сийнг с кола замина за Курск. По негова настоятелна молба трябваше да пуснат и Широков, въпреки че присъствието му в лагера беше необходимо. Инженерите от комисията настояваха по-скоро да се свика техническо съвещание, а на него сам Лао Сен едва ли щеше да се справи като преводач.

— Необходим ми е преводач — медик — каза Сийнг.

Не можеха да пренебрегнат искането на калистянския лекар и Широков замина с него. Трябваше да се отложи техническото съвещание. Куприянов дори бе доволен от това, защото здравето на Миенион — главния инженер на звездолета още не бе укрепнало и не биваше да го тревожат.

По молба на Сийнг никой в Курск (освен професор Стесенко) не знаеше за пристигането му. Той не искаше жителите на града да го посрещат.

— Ако ще ни устройват тържествено посрещане — каза той на Широков, — нека да бъде в Москва, а сега не ми е до тържества.

Докато пътуваха, Сийнг разпитваше Широков за живота на Земята, за различните икономически системи и за различните народи. Учудваше го, че тук има толкова много различни националности. (На Калисто винаги бил съществувал само един народ.)

— Нима имате стотици различни езици? — питаше той. — А как говорите помежду си?

Когато влязоха в града, замълча. Курск беше първият голям град на Земята, който той виждаше не на екрана. Тесните тъмни очи на Сийнг бързо се устремяваха от къщите към хората, от автомобилите към трамваите и тролейбусите. По лицето му не можеше да се разбере какво е впечатлението му от всичко видяно, но когато той се обърна към Широков с някакъв въпрос, гласът му забележимо трепереше от вълнение.

Професор Стесенко посрещна любезно калистянския лекар. Той вече бе свикнал с външността на Виениян и поздрави Сийнг, без да проявява никакво любопитство. Персоналът на клиниката, предупреден от него, се държеше така, сякаш не забелязва необикновения гост.

Виениян лежеше в отделна стая. Когато влязоха, той разговаряше с облечения в бяла престилка Лежнев.

Астрономът бе в болнични дрехи и в тях би приличал на обикновен негър, ако чертите на лицето му, съвсем различни от чертите на негърската раса, не нарушаваха това впечатление.

Той много се зарадва на Сийнг и го отрупа с въпроси. Сийнг му отговаряше, но нито дума не спомена за отравянето. Като слушаше разговора им, Широков се радваше, че самият той, докато бе оказвал помощ на ранения Виениян в звездолета, нищо не спомена за отравянето. Ясно беше, че според Сийнг това известие щеше да разтревожи ранения, а той не биваше да се тревожи.

Прегледът бе продължителен и най-внимателен. Професор Стесенко изчерпателно отговаряше на въпросите на Сийнг. Обстоятелството, че преводачът — Широков — бе медик, извънредно улесняваше взаимното им разбиране.

— Утре сутрин — завърши Сийнг — Виениян ще се върне в лагера.

— Според мене — възрази Стесенко — след операцията раненият трябва да остане тук пет-шест дни.

— Той няма намерение да го оперира — каза Широков.

Московският хирург, който също беше тук, учудено вдигна вежди.

— А двата куршума? — попита той. — В тялото ли ще останат?

— Другарят Сийнг казва, че калистянската медицина има други средства — отвърна Широков.

— Ако е така, ще бъде много интересно.

— С какво хранихте ранения? — попита Сийнг.

— С ваши продукти — отговори Широков. — Изпратих ги заедно с Виениян.

— Добре сте направили.

Сийнг отвори донесената от него кутия, на капака й беше изобразена зелена звезда. Широков знаеше, че тази емблема е нещо като земния Червен кръст. Сийнг извади от кутията няколко шишенца и превързочни материали и помоли да му донесат гореща вода.

Лежнев и тримата лекари с вълнение, затаили дъх, наблюдаваха действията на калистянския лекар.

— Да почваме ли? — попита Сийнг.

— Почвайте! — отговори Виениян.

Само Широков и Лежнев разбраха тези две-три разменени думи.

Сийнг извади пет парчета тъмна материя и я намокри с някаква течност от малко шишенце. Едното парче остави за себе си, другите подаде на Широков.

— Нека всички да сложат това на носа и устата си — каза той.

Нареждането му бе незабавно изпълнено. Парчетата материя изпускаха слаб, но не неприятен мирис.

Сийнг взе другото шишенце и го поднесе към устата на Виениян. След като запуши устата и носа си, той бързо отвори и веднага затвори металическата запушалка.

Виениян дълбоко пое дъх и в същия миг главата му се отпусна на възглавницата. Очите му се затвориха. Впечатлението беше такова, сякаш той мигновено заспа.

Сийнг свали от лицето си парчето материя и го хвърли в съда с гореща вода. По негов знак всички направиха същото.

— Аз го приспах — каза Сийнг, — за да не усеща болка.

— Това средство е по-добро от нашия хлороформ — каза професор Стесенко.

— Помогнете ми да обърна ранения — помоли Сийнг.

Внимателно обърнаха Виениян по очи. Сийнг сръчно свали превръзката. Откриха се двете рани от куршумите. Калистянинът бързо и ловко наложи върху тях слой жълта мас и ги покри с парче бяла тъкан, много приличаща на обикновена марля.

От същата кутия извади някакъв малък уред с формата на портативен радиоприемник. На капака му имаше малки, на вид костени, кръгли ръчки и тясна скала с подвижна стрелка. Сийнг постави апарата на гърба на Виениян точно над раните. После внимателно и бавно започна да върти едната ръчка.

Всички видяха как тънката стрелка бавно се отклони вляво. Чу се съскане…

Сийнг бързо свали от гърба на ранения уреда и марлята. В слоя мас ясно личеше метален налеп, сякаш я бяха поръсили със стрито на прах парченце олово. Калистянинът внимателно, с умели движения отстрани маста и сложи чист слой. После превърза ранения и отново го обърна на гръб.

Цялата процедура продължи не повече от три минути.

— След пет минути ще се събуди — каза Сийнг. — До довечера от раните няма да има и следа. Утре Виениян може да се върне в лагера.

— Ами куршумите? — попита Широков.

— Те вече не са в тялото. Ето ги! — добави Сийнг, като посочи съда с водата, в който бе хвърлил парчетата марля със свалената от раните мас.

Професор Стесенко, Широков и московският хирург мълчаливо се спогледаха. Тази операция, извършена безкръвно и толкова бързо, ги смая.

— Това се казва терапия! — рече най-сетне Стесенко.

— Да, има какво да научим — въздъхна хирургът.

След пет минути, както каза Сийнг, Виениян отвори очи.

— Свърши ли? — попита той.

Сийнг му кимна.

— Как се чувствувате? — попита го Широков. — Боли ли ви глава?

— Не.

— А защо да го боли? — каза Сийнг, като прибираше в кутията медикаментите си.

— Другарю Широков — помоли Стесенко, — кажете му, че съветската медицина ще му бъде безкрайно благодарна, ако ни открие тайната на тази операция.

— Те нищо не скриват от нас — отвърна Широков. — Всичко, което знаят, е на наше разположение.

Сийнг пожела да остане при ранения си другар и Широков сам се върна в лагера.

Той подробно разказа на Куприянов всичко, което бе станало в клиниката. Професорът замислено поклати глава.

— Долитането на кораба — каза той — ще тласне далеко напред не само медицината.

Широков научи, че в негово отсъствие се е получила радиограма от Москва със заповед за арестуването на мнимия Ю Син-чжоу. Радиограмата бе закъсняла точно с дванадесет часа. Обитателите на лагера с радост научиха, че истинският Ю Син-чжоу е жив и вън от опасност. Значи, диверсията не бе взела нито една човешка жертва.

Засега още не се знаеше кой се бе представял в лагера под името на китайския журналист, ала това никого и не интересуваше особено много.

Престъпният план не бе осъществен така, както искаха неговите инициатори; врагът не успя да погуби набелязаните си жертви и това беше най-важното. А доколко диверсантът е повредил „сърцето“ на звездолета, щеше да се узнае в най-близко време. Пускането на „котела“ в действие, изглежда, бе минало нормално и всички се надяваха, че диверсантът не се е добрал до главните му части.

Помещението на „котела“ беше затворено. Втората врата също се оказа заключена отвътре. Значи, диверсантът е предвиждал вероятността да му попречат и е взел мерки на всяка цена да постигне целта си.

Какъв е бил първоначалният му план, никой не знаеше, но разбрал, че скоро ще бъде разобличен, той вече е действувал безогледно, без да мисли за по-нататъшната си съдба.

Сгрешил бе само в едно: не бе взел под внимание, че механизмът на „котела“ може да се приведе в действие от другите помещения (навярно не е знаел това или е смятал Виениян за убит, а другите калистяни — за умрели от отровата) и с тази грешка сам се бе осъдил на мъчителна смърт. В момента, когато се пуска в действие „котелът“, температурата в помещението достига хиляда градуса.

Предвидливостта на престъпника им създаде сериозно затруднение. За да проникнат в помещението, трябваше да намерят начин да отворят вратата. Това беше първата техническа проблема, с която се сблъскаха инженерите от комисията.

Механизмът на вратите се намираше вътре в стените. Бутончетата бяха устроени така, че когато се изключваха, бе невъзможно да се възстанови отвън електрическата верига.

Калистяните не се съмняваха в здравината на стените на кораба си, но бяха взели мерки и срещу непредвидени случайности. Всяко бутонче за отваряне на вратите освен ръчното изключване имаше и автоматично, което влизаше в действие при понижаване на температурата на въздуха вътре в помещението.

Ако случаен метеорит, притежаващ голяма скорост, въпреки всичко пробие стената на кораба, нахлулият през образувалото се отвърстие студ от вселената мигновено би изключил механизма на вратата и достъпът в помещението ще стане невъзможен. Наистина помещението на „котела“ бе така разположено, че в никакъв случай не го заплашваше подобна опасност, но вратите му бяха устроени като всички други.

Нима калистяните можеха да предвидят това, което се случи?

Трета глава

Не бива да се бавим!

Инженерите от комисията настойчиво атакуваха Куприянов и той най-после се предаде. Още същия ден, а не „утре“ се състоя техническото съвещание, в което взеха участие командирът на звездолета — Диегон, и главният инженер — Миенион. Преводачът, то се знае, беше Широков.

Куприянов разбираше, че е много важно да се изясни какви мерки трябва да се вземат, за да възстановят „сърцето“ на звездолета, ако то е сериозно повредено, и упорствуваше само защото се страхуваше за здравето на Миенион, който най-тежко понесе последиците от отравянето. Диегон бе вече напълно здрав. Преди да замине, Сийнг разказа на другарите си за диверсията и калистяните също молеха по-скоро да се свика съвещанието. Под този двустранен натиск Куприянов трябваше да отстъпи от „медицинските“ си позиции. Но все пак накара Широков да говори по телефона със Сийнг и едва след като получи съгласието на калистянския лекар, разреши на Миенион да стане от леглото.

Късно вечерта в палатката на Куприянов се събраха всички членове на експедицията, цялата правителствена комисия и двамата звездоплаватели.

Професор Смирнов подробно запозна присъствуващите с устройството на вратите на звездолета. Според него можеше да се направи само едно — да се прореже стената, но сплавта, от която бяха направени корпусът на кораба и всичките му преградни стени, беше толкова твърда, че никакъв инструмент не би могъл да се справи с нея.

— Електродъговите, оксиженните и термитните начини за рязане на метали не са приложими в случая — каза той. — Те могат да дадат температура най-много три-четири хиляди градуса, а за да бъде стопен металът от Калисто, са необходими най-малко единадесет хиляди градуса.

— Нямат ли те нещо като „калистянски“ оксижен? — попита Неверов.

— Доколкото зная, нямат — отвърна Смирнов. — Те са били сигурни в здравината на частите на звездолета и не са предполагали, че ще стане нужда от ремонт.

Широков седеше до калистяните и дума по дума им превеждаше всичко. Миенион потвърди, че на кораба си нямат апарат за заварка на метали.

— Колко време диверсантът е бил при агрегата? — попита той.

— Около час и половина.

— Другарят Миенион казва, че това време не е достатъчно, за да се разглоби дори горната част от кожуха на машината. А без да се разглоби кожухът, нищо не може да се повреди. Той смята, че последица от диверсията ще е само това, че трябва да се реже стената и отново да се запоява — преведе Широков.

— Кажете му, че нашите апарати за заварка не могат да дадат повече от четири хиляди градуса.

— Казах му вече.

— Може да се опитаме да омекотим метала с токове с ултрависока честота — каза един инженер от комисията. — Попитайте какво е мнението им за този начин.

Превеждането отне много време. Широков още не знаеше езика на калистяните дотолкова, че да преведе такава чисто техническа фраза. С помощта на професор Смирнов, който си послужи с рисунки и математика, задачата все пак беше решена.

— Това не бива да се прави — отговори Миенион. — Такава операция ще наруши изотропността на метала.

Думата „изотропност“ остана непреведена. По смисъла на фразата се досетиха какво значи тя.

Положението се оказа трудно. Трябваше колкото може по-скоро да се проникне в помещението на „котела“ и да се установи в каква степен ще е необходима помощта на земната техника. Но как да се направи това, като не намират начин да отворят вратата?

— Другарят Диегон пита — каза Широков — дали можем да направим апарат… — не разбирам добре какво казва той… Някакъв апарат по чертежи, които са в звездолета. Така ли е? — обърна се той към Лао Сен.

— Мисля, че е така — отговори китайският лингвист.

Инженерите от комисията се спогледаха.

— Всичко зависи от това какво ще е необходимо за направата му.

Съвещанието се протакаше, защото преводачите все повече и повече се объркваха в дебрите на техническите термини. Почти всяка дума трябваше да се превежда по много сложен начин. При превеждането помагаха Смирнов, Манаенко и Аверин.

Съвсем неочаквано трябваше да разкажат на калистяните за раняването на Виениян. Това се наложи, защото Миенион помоли Широков да отлети на звездолета и да донесе оттам една книга и някакви чертежи.

— Предайте на Виениян тази бележка. Той ще намери каквото трябва.

— Сийнг ни помоли нищо да не казваме за Виениян, преди той да се върне — рече Куприянов, когато Широков преведе молбата на Миенион. — Но сега няма как! Кажете им!

Както и трябваше да се очаква, вестта за раняването на другаря им много развълнува калистяните. Миенион скочи и нервно закрачи из палатката. Той каза нещо на Диегон, а в отговор командирът на звездолета само сви рамене.

Куприянов забеляза, че Широков и Лао Сен недоволно се намръщиха, но не преведоха какво каза калистянският инженер.

Миенион се приближи до Широков:

— Трябва аз да отлетя до звездолета. Придружете ме!

Те излязоха от палатката.

— Не ми се сърдете. — Миенион му подаде ръката си. (Калистяните бяха възприели този жест, необичаен в родината им.) Широков стисна ръката му.

— Защо ще ви се сърдя? — каза той. — Вие сте напълно прав. Но вашите думи не важат за всички хора на Земята.

— Зная — отвърна му Миенион.

— Ние се стремим именно към това, тези думи да изчезнат от съзнанието на хората — каза Широков.

— Това не е толкова просто. У нас, на Калисто, отдавна вече са се изменили отношенията между хората, но както виждате, аз мога да произнеса думите.

— Споменът за миналото се запазва дълго — каза Широков.

На кораба Миенион намери необходимите му материали. После слезе долу и внимателно огледа двете врати към помещението на „котела“.

— Ще мине много време, докато влезем там — каза той. — Тялото на другаря ви ще лежи…

— Там няма наш другар! — като ужилен възкликна Широков. — Там лежи трупът на враг и… и…

Искаше да каже „негодник“, но не знаеше тази дума на калистянски.

— Днес — каза Миенион — правя грешка след грешка. Извинете! Не изразих добре мисълта си. Диверсията на кораба, раняването на Виениян — всичко тъй ме разстрои. Ние сме много привързани един към друг — добави той сякаш за пояснение.

— Разбирам ви — каза Широков — и не се сърдя на „грешките“ ви.

„Какво ли мислят за нас дълбоко в душата си? — питаше се Широков, когато се връщаха с вертолета обратно в лагера. — Какво ли говорят за нас помежду си? Може би ни смятат за диваци и негодуват срещу злото, сторено им от земен човек? Тяхната любезност и приятелските чувства, които ни засвидетелствуват — всичко това може да е само маска на вежливост.“

Тези въпроси го измъчваха, но отговор засега не можеше да получи. С време всичко ще се изясни. Той искрено обикна тези чернокожи пришълци от друг свят и много го огорчаваше мисълта, че те не изпитват към хората същите чувства. В лагера всички вярваха в искреността на калистяните. Тяхната откровеност, явното желание да помогнат на учените да се ориентират в техниката на Калисто, пълното им доверие към хората, всичко това показваше, че имат братски чувства към своите домакини. Но Широков не го задоволяваха тези външни признаци на доброжелателство. Той искаше да знае съкровените мисли на калистяните. Защо? Не обичаше да си задава този въпрос.

Върнаха се в палатката, където участниците в съвещанието ги очакваха с нетърпение.

Миенион донесе книги с описание на калистянския апарат за заварка на метали и чертежите му.

Стана ясно, че за да се направи апаратът, трябва най-напред да се изготви сплавта, от която бе построен звездолетът, и да се намери начин да се получи от земни материали неизвестен досега газ. Калистянският апарат за заварка беше газов.

— Задача, която не може да се разреши за ден-два — каза един инженер от комисията. — Обаче не е неизпълнима. Не бива да се бавим. Когато отворим вратата, може да възникнат нови проблеми. Утре сутрин трябва да се върнем в Москва и да решим на кои заводи да възложим тази необикновена поръчка. Кой от калистяните ще ни бъде консултант? — обърна се той към Широков.

— Миенион и Ниянийнг — отговори Диегон.

— Ниянийнг — обясни Широков — е вторият инженер на кораба. Освен това той е химик.

— Ще ни е необходим преводач.

— Пьотър Аркадиевич е нужен тук — побърза да каже Куприянов.

Не му се щеше да пусне любимия си ученик. Намерението на Широков, което той дори пред себе си не искаше да признае, отдавна вече не беше тайна за професора. Далече от него това намерение можеше само да се затвърди. Той все се надяваше, че Широков ще се разколебае.

— Най-добре е с вас да замине Лежнев — каза Козловски.

Така и решиха. Утре Лежнев щеше да се върне в лагера заедно с Виениян и Сийнг.

— Не е лесно да се изготви сплав, която да издържа температура единадесет хиляди градуса — каза Неверов. — Ако не успеем да направим това, ще трябва да прибегнем до токове с висока честота. Тогава ще се оправим и с по-ниска температура.

— Вече казах, че това не е желателно — отговори Миенион. — Но ако не се намери друг изход, ще трябва да се помирим с това, че качеството на метала на вратата ще се влоши.

— Какво каза по едно време Миенион? — попита Куприянов, когато съвещанието свърши и останаха двамата с Широков. — Защо не преведохте думите му?

— Хомо хомини лупус ест13 — отговори Широков. — Такъв е смисълът на думите му. За съжаление той е напълно прав.

— Прав е, но не и по отношение на цялото човечество — рече Куприянов.

— Това му казах и аз и той се съгласи с мене.

Зелената планета

Тази вечер Широков дълго говори с Диегон. Те продължиха разговора, започнат в палатката на звездоплавателите, когато научиха за раняването на калистянския астроном.

Миенион, на когото забравиха да предадат молбата на Сийнг, нищо не скри от другарите си.

Широков най-внимателно следеше всяка дума на инженера. Страхуваше се, че той ще изложи неправилно причините за покушението. Така и стана. Тогава Широков започна да говори. Изнесе пред калистяните цяла лекция и се учуди колко добре му се удаде това. Звездоплавателите отлично разбраха всичко, каквото им разказа, и го обсипаха с въпроси. Разговорът за съвременния живот на Земята продължи до полунощ.

Преди да си легне, Широков излезе от палатката да поседи малко на чист въздух. След няколко минути при него дойде Диегон.

— Колко бързо и добре овладяхте нашия език! — каза той.

— Още не е достатъчно добре — отговори Широков.

— Наистина ли Лао Сен знае осемнадесет езика?

— Сега вече деветнадесет.

— Нашия език той не владее така добре като вас. Струва ми се просто невероятно един човек да може да пази в паметта си деветнадесет различни езика. У нас винаги е имало само един език.

— Разкажете ми за вашата родина — помоли го Широков.

Диегон вдигна глава и впери поглед в звездите. Небето беше ведро и мъгливата ивица на Млечния път се открояваше ясно. Нощта бе топла, но Широков видя как калистянинът затвори догоре кожената си яка. Твърде студено беше за него.

— Релиос не се вижда от вас — каза той.

— През зимата се вижда.

— Да, зная. При вас топлото се сменя със студено и после отново става топло. „Лиато“ се сменя със „зийма“. (Той произнесе на руски тези две думи.) Просто не можем да си представим как живеете в такъв променлив климат. А и „лиатото“ при вас е хладно.

— Свикнали сме — отвърна му Широков.

— Да. И затова кожата ви е такава светла. Харесва ми вашата планета. Бих искал още веднаж да я посетя.

— Мислите ли, че полетът до нас ще бъде повторен?

— Разбира се. И вие ще долетите при нас. Общуването на двете планети, веднаж започнало, ще продължава. Ала аз, то се знае, няма да мога втори път да дойда на Земята.

— Защо?

Диегон обърна глава към Широков. Черното му лице едва се различаваше в мрака.

— Чудно ми е, че вие задавате такъв въпрос — каза той. — И на Калисто, както на Земята, съществува старост и хората не са вечни. Не забравяйте, че за полет дотук и обратно са необходими близо четири години по наше изчисление, а в това време на Калисто ще минат единадесет.

— Вие още не сте стар.

— На тридесет и шест години съм.

„Седемдесет и две земни години“ помисли си Широков.

— Аз не съм бил на вашата планета — каза той, — а много ми се иска да отлетя там.

— На вашата възраст това е напълно осъществимо. Не зная защо, но ми се струва, че вие ще обикнете нашата Калисто.

— Аз вече я обичам — каза Широков.

Диегон нежно сложи дланта си върху ръката на Широков.

— Да, виждаме. И именно затова обикнахме вас най-много. С радост бихме ви взели, когато се връщаме на Калисто.

Широков цял потрепери при тези думи, които отговаряха на съкровените му мисли. Той се смути, изчерви се и беше доволен, че в тъмнината събеседникът му не забелязва това.

— Разкажете ми за вашата родина — втори път помоли той.

— Вие вече много знаете за нея.

— Не, съвсем не е много. Дори е малко. Ние имаме твърде смътни представи за вашия живот. Как живеете сега? Как сте живели по-рано? Струва ни се, че калистяните са изминали същия път, по който вървят сега народите на Земята. Разказвал съм ви за това. Преживели ли сте вие такова време?

— Земята и Калисто са родни сестри — отговори Диегон. — Както природата и хората на Калисто си приличат с природата и хората на Земята, така и в историята на двете планети има много общи неща. Дали е имало при нас друг живот? Да, имало е и не е бил по-лек от този, за който говорихте днес. Векове наред на Калисто са съществували две класи. Вие видяхте снимки на нашите жилища. Тези прекрасни сгради са достойни да живее в тях човекът. Но не винаги е било така. Имало е време, когато огромно мнозинство от населението е живяло при невъобразима беднота. Помните ли, преди няколко дни ни представихте филм, „киино“, за живота на вашата черна раса в „Афирикя“. Там видяхме колиби от клони, а хората ходят почти голи. Точно така са живеели и калистяните. Робски труд и пълно безправие е била участта на стотици милиони калистяни. У нас винаги е имало само един народ. И за войни като вашите не е имало основания. Но въпреки това и на Калисто се е проливала човешка кръв. Класата на господарите, които се смятали за божества, насъсквала една част от населението срещу друга, като използувала заблудите и суеверията на съвсем невежото население. Но с течение на времето съзнанието, че съществуващият ред е несправедлив, все повече се пробуждало и укрепвало сред работниците. Те се сплотявали, а и развиващата се техника допринасяла за разпространяването на грамотността. Работникът трябвало да бъде образован. Историята на развоя на нашата революционна мисъл е твърде дълга и сложна, за да говорим сега за нея. Като му дойде времето, ще прочетете нашите книги и ще научите как е било. Нашата революция свалила класата на господарите. Двеста и петдесет години вече по ваше пресмятане тази класа не съществува. Калисто станала зелена… Сега у нас няма нито един човек, който да не е получил най-всестранно образование.

Диегон говореше бързо и разпалено. Широков не разбра всичко от разказа му, но нито веднаж не го прекъсна. Когато калистянинът млъкна, той го попита:

— Защо казахте, че Калисто е станала „зелена“?

— Обяснението на тази дума трябва да се търси в нашата история — отговори Диегон. — Хората, които се борили за свободата, се наричали „зелени“.

— А какъв е общественият строй сега у вас?

— Съвсем прост. Всеки се труди за всички и всички за всекиго. Богатствата на планетата принадлежат на всички. Всеки има възможност напълно да задоволява потребностите си.

— У нас такъв строй се нарича комунизъм — каза Широков.

— „Киомуниизм“ — едва повтори думата Диегон — Обяснете ми какво значи.

— Едно време — каза Широков — у нас хората живели в нищета, освен малка група господари. Потребностите на мнозинството не били задоволявани. Плодовете от труда на хората се използували от малцина, а онези, които създавали тези плодове, не могли да живеят човешки. Тази система още не е изчезнала от цялата Земя и се нарича „експлоататорска“. Не мога да преведа тази дума на вашия език.

— Разбирам — каза Диегон.

— Сега на половината планета господствува друг принцип — продължи Широков. — Ние искаме от всеки да даде всичко, на каквото е способен, и го възнаграждаваме според резултатите на неговия общополезен труд. Това е междинен стадий. Стремим се към друго. Всеки човек да отдава на обществото всичките си способности, а да получава всичко, каквото му е необходимо, независимо от резултатите на неговия труд. Това е, което ние наричаме комунизъм.

— В този смисъл нашата система е именно такава — каза Диегон. — Всеки взима, каквото му е нужно.

— Значи, вашето общество е комунистическо. А кой ръководи работите, кой съставя плановете и следи за тяхното изпълнение?

— Веднаж на десет години избираме съвет. Всички са длъжни да му се подчиняват.

— Ами ако някой не иска?

— Такива случаи никога не е имало.

— Ами ако все пак се яви такъв случай? Нали нямате апарат за принуда?

— Не мота да си представя такъв случай — каза Диегон. — Нали ние сами избираме съвета, а той действува в интерес на всички. Всички са заинтересовани от изпълнението на общите работи.

— У вас не съществува ли задължително работно време?

— Прието е да се работи четири-пет часа. Който е здрав, той работи.

— И никой ли не се опитва да се измъкне от труда?

— А защо? — искрено се учуди Диегон. — Ние никого не принуждаваме да работи. Ако човекът не участвува в някаква обществена работа, значи, е зает с някаква друга. Аз например години наред работех над проекта на звездолета. И през това време не съм участвувал в друга работа.

— Вие не ме разбирате — каза Широков. — Питам дали някой може нищо да не работи, а да живее от труда на другите.

— Сега ви разбрах — каза Диегон. — Виждате ли, Пиетя (Сийнг и Диегон по настояване на Широков се обръщаха към него по име), въпросът е там, че промяната на отношенията между хората изменя възгледите им за труда. През първите десетилетия на нашия „зелен живот“ такова явление, разбира се, е имало. И апарат за принуда е съществувал у нас — другояче не е могло да бъде. Хората са получавали според нуждите си, но само ако са работели определеното време и ако качеството на труда им е било каквото трябва. Но времето вървяло, новите отношения ставали привични, съзнанието на хората се променяло. И методът за принуда постепенно изчезнал от само себе си, защото не е имало срещу кого да се прилага. Сега, ако един човек нищо не работи, това значи, че той е болен или много уморен. И в единия, и в другия случай почивката му е необходима. Но това вече спада към областта на медицината.

Широков дълго мълча, после подхвана:

— У вас са изчезнали много понятия, които още съществуват на Земята. Вашето долитане ще докаже на хората какво настава, когато изчезне експлоатацията на човека от човек. Примерът на Калисто е мощен тласък за онези, които още не са поели пътя на нашата страна. Вашето долитане ще има огромни последици.

— Ще се радваме, ако посещението ни на вашата планета ви помогне в нещо. Ние виждаме от случая с Ю Син-чжоу, че у вас не всичко е благополучно.

— Много неща вие още не знаете — въздъхна Широков. — Нашата революция е по-трудна от вашата именно защото на Земята има не един, а много народи. Какво мислите вие за покушението, извършено от Ю Син-чжоу? Как го преценявате? — зададе той въпроса, който непрестанно го измъчваше.

— Също като вас — искрено му отвърна калистянинът.

Той произнесе думите така, че Широков веднага разбра колко неоснователни са опасенията му.

— Ние добре ви разбираме. — Диегон прекара пръсти по челото на Широков. Всички вече знаеха, че този жест у калистяните изразява нежност. — И винаги сме откровени към вас. Покушението, извършено от Ю Син-чжоу, за вас е тъй тежко, както и за нас. Ние знаем това.

„Дали пък не прочете мислите ми?“ — учуди се Широков.

Трудно му беше да води този разговор. Той още не владееше достатъчно добре езика. Беше ясно, че общественият строй на Калисто в много отношения прилича на онзи, към който се стремят комунистите, ала не всичко му беше ясно. Можеше да зададе още хиляди въпроси.

— Съществува ли у вас семейството? — попита той.

— Отговорът се съдържа в самия ви въпрос — отговори Диегон. — Щом в езика ни има думата семейство, следователно то съществува.

Той извади от вътрешния си джоб снимка. Широков запали фенерчето си. На снимката видя шестима калистяни, седнали на стъпалата на каменна стълба.

— Тази снимка — каза Диегон — е направена малко преди отлитането ни от Калисто. Това са моите шест деца. Както виждате, те са вече големи хора. Най-малкото ми дете е на петнадесет години, най-голямото — на двадесет и пет. Събраха се, за да се сбогуват с мене.

Широков внимателно разглеждаше снимката. Две от фигурите особено привлякоха вниманието му. Те бяха облечени в също такива костюми като другите, но от нежния овал на лицата им, от позата и от целия им външен облик се разбираше, че са жени; калистянки Широков виждаше за първи път. Въпреки особената им външност те му се сториха много красиви.

— Това вашите дъщери ли са? — попита той.

— Да. Лиетий и Миенио. Те са най-младите. Ще ги обикнете, когато дойдете на Калисто.

— Защо сте толкова уверен, че ще дойда на Калисто? — попита Широков.

Стори му се, че в мрака Диегон внимателно го погледна.

— За вас аз съм чужд човек — каза калистянинът, — но ако искате да чуете съвета на по-възрастен другар, престанете да скривате нещо, което за всички е ясно. Желанието ви да летите на Калисто за никого не е тайна. И доколкото разбирам, никой няма нищо против вашето желание. Говорихте ли с Куприянов?

— Ще поговоря — отвърна Широков.

— И добре ще направите. Професорът ви обича, той ще ви разбере и ще се съгласи.

— Вие обичате ли децата си? — попита Широков, за да промени темата на разговор.

— Както всеки човек — отговори му Диегон. — Децата са цветята на живота.

Широков трепна от изненада.

— Откъде знаете този израз?

— Той е от дълбока древност.

— Чудно нещо! — каза Широков. — Децата са цветята на живота! Това е най-прекрасната мисъл, която някога много отдавна е била изречена тук на Земята. И ето, вашата мисъл е изразена точно със същите думи! Изумително съвпадение.

В Москва

На другия ден, четиринадесети септември, инженерите от правителствената комисия, Лежнев и двамата калистянски инженери — Миенион и Ниянийнг — излетяха от лагера на път за Москва.

Възложената им задача беше извънредно отговорна и срочна. В съветските заводи от земни материали трябваше да се изработи апарат за рязане, а след това и за заваряване на метала, от който бе направен звездолетът.

Както вече казахме, за тази цел бе необходимо преди всичко да се получи сплав, издържаща температура единадесет хиляди градуса, а такива сплави никога досега не бяха получавани на Земята. Газът за апарата също беше непознат.

Всички разбираха, че ако не успеят, звездоплавателите ще бъдат обречени завинаги да останат на Земята и да не видят вече родината си. Няма защо да се казва, че хората бяха готови да направят и невъзможното, но да не допуснат да завърши така космическият полет.

Калистяните безспорно имаха представа колко сериозно е положението им и разбираха, че само техниката на Земята и силата на нейната промишленост могат да ги спасят. Естествено те много се тревожеха, но външно с нищо не издаваха тревогата си. Държането и отношението им към хората не се промениха.

Само веднъж Широков чу калистянските си приятели тревожно да разговарят. Той се постара, доколкото можа, да ги успокои и да им вдъхне вяра в благополучния изход.

Когато се сбогуваше с Миенион, Диегон му каза:

— Не забравяйте, че от вас зависи дали ще видим някога нашата Калисто.

— Аз не по-малко от вас искам да я видя — отговори му инженерът.

— Всичко зависи от това, какво ще могат да направят за нас — каза Ниянийнг.

— Всичко! — убедено възкликна Широков.

— Да искаш, още не значи, че можеш да изпълниш онова, което искаш — отговори му Миенион. — Ни най-малко не се съмняваме във вашата готовност да ни помогнете, но…

— На Земята имаме всичко необходимо — настойчиво повтори Широков. — Не се съмнявайте! Съветското правителство ще направи всичко, за да можете да се върнете в родината си.

— Да се надяваме — тъжно отговори калистянинът. — Нищо друго не ни остава.

— Анатолий Владимирович — обърна се Широков на руски към Лежнев, — не ги оставяйте да се отчайват. По-често разговаряйте с тях. На първо време може да има и несполуки. Вдъхвайте им бодрост и увереност в крайния успех.

— И на мен ми е много жал за тях — отговори Лежнев.

Този ден още от сутринта небето се навъси. От време на време ръмеше ситен есенен дъжд. Нощната мъгла по ниските места не се вдигна. Горната част на звездолета неясно се очертаваше в трептящата лека мъглица.

Настроението на обитателите на лагера съответствуваше на времето. Всички бяха навъсени и мълчаливи.

Куприянов предложи на калистяните да облекат „земни“ дрехи, но те предпочетоха да си останат в сивите комбинезони с червени яки.

Ходеха гологлави. На Калисто не се носели шапки. Широков поговори със Сийнг, който се бе върнал заедно с Виениян от Курск, и с негова помощ склони звездоплавателите да облекат мушами с качулки, за да не ги мокри дъждът.

Те се съгласиха с явно нежелание.

— Скоро ще настъпи зима — каза Широков — и ще стане много студено. Ако не облечете други дрехи, неминуемо ще се разболеете.

— Ще си помислим — отговориха му те.

Куприянов и Широков разбираха, че ако не бяха застрашени никога вече да не видят Калисто, звездоплавателите не биха имали нищо против „земните“ дрехи. Те искаха в чуждата обстановка, в която щяха да попаднат, да запазят поне дрехите на своята родина.

Този ден сутринта в лагера се получи писмо от Америка, адресирано до Диегон. То беше на английски и Диегон не можеше да го прочете без преводач, затова Козловски помоли Широков да го преведе. Писмото беше предадено от Ню Йорк по фототелеграфа и изпратено от Москва по фотопощата.

Американският крал на стоманата предлагаше на калистяните услугите си. Гарантираше, че в кратък срок ще изготви искания апарат за заварка на метал, ще синтезира необходимия за него газ и изобщо ще стори всичко нужно, за да бъде поправено „сърцето“ на звездолета. В писмото се криеше и лек намек, че диверсията е извършена със знанието на Съветския съюз.

— Много явна маневра — каза Козловски, като изслуша превода на писмото. — А и увереността му, че ще успее, е прибързана.

— Какво ще правим с писмото? — попита Широков.

— Незабавно ще го предадем на адресанта — отговори Козловски. — Добре, че Миенион и Ниянийнг още не са заминали.

— Ами ако… — искаше да каже нещо Широков, но Козловски го пресече.

— Ако приемат предложението — каза той, — ще направим всичко необходимо, за да ги отведем колкото се може по-скоро в Америка. И толкоз. — Неочаквано за Широков той се засмя. — Моля ви, Пьотър Аркадиевич, да предадете и преведете писмото в присъствието на Лемарж и професор Матисен. Те знаят английски. Искам това, за да могат да потвърдят, че писмото е получено от Диегон и той знае съдържанието му.

— Вие мислите, че…

— Нищо не мисля. Калистяните трябва да мислят.

— Ами намекът?

— Ако те не го схванат, вие им го подчертайте.

Широков съвсем точно изпълни поръчението. Той направи това, но в себе си се страхуваше. Ами ако калистяните приемат предложението? За Америка те знаеха достатъчно много.

— Е, какво? — попита го Козловски, когато след половин час се срещнаха.

— Диегон само се разсмя; а Миенион повтори с други думи онова, което казахте вие: „много явна маневра“.

Козловски сви рамене.

— Учудва ме — каза той, — че толкова малко ги разбирате. Как можехте да се съмнявате?

Писмото от Америка не бе единственото. Целия ден пристигаха подобни писма и телеграми от всички краища на света. Изглежда, че във всички страни изпитваха най-горещо желание да помогнат на калистяните в сполетялата ги беда. Широков добросъвестно четеше на Диегон всички послания, докато калистянинът сам не го помоли да прекрати четенето на писмата.

— Ние поверихме съдбата си на вас — каза той. — Вие сте наши братя. И без това ни дотегнаха вече вестниците, които ни четете.

В лагера се получаваха много чуждестранни вестници и Козловски настояваше калистяните да бъдат уведомявани за всичко, каквото пише в тях. Диверсията срещу звездолета и раняването на Виениян бяха в центъра на вниманието на световния печат. Повечето вестници осъждаха извършеното престъпление и поместваха на страниците си протести и изпълнени с възмущение писма от академии, научни институти и дружества, от учащата се младеж на всички страни и от мнозина видни учени. Покушението върху живота на гостите на Земята предизвика буря от негодувания в целия свят. Ала имаше и такива вестници, които използуваха съобщението за диверсията, за да отправят клеветнически нападки срещу Съветския съюз, и именно за тези вестници говореше Диегон.

Не биваше да стоят повече в лагера. Есента влизаше в правата си. „Чуждестранният лагер“ вече се вдигаше. Някои от обитателите му заминаха за Москва, за да продължат там работата си. Други се върнаха в родината си. Беше време всички да се вдигнат оттук.

Куприянов свика съвещание, на което присъствуваха всички калистяни и членовете на експедицията. Беше решено да заминат за Москва на шестнадесети сутринта.

— А вие, Николай Николаевич? — попита Широков, като се отби вечерта в палатката на секретаря на обкома. — Нима ще трябва да се разделим с вас?

— Ами че защо съм ви?

— Вие ще дойдете в Москва? — зарадва се Широков, като видя в очите на събеседника си лукави пламъчета.

— За съжаление да — пошегува се Козловски. — Такава е моята тежка участ. И жена ми все мърмори.

— Вие толкова обикнахте калистяните — каза Широков. — Много съжалявам, че сам не можете да разговаряте с тях. Защо не се заемете да учите езика им?

— Аз вече малко го зная — отговори му на калистянски Козловски и весело се разсмя, като видя учудването на Широков. — Този език ми се удава трудно. Не като на вас. Но непременно ще го науча. Искам да прочета книгите, които ще ни оставят, а когато втори път долети звездолет, вече ще говоря с тях. Твърдо съм решил да доживея дотогава.

— Ако знаех, щях да ви помагам — каза Широков.

— Помагаше ми Лежнев. И не само на мен. Още един член от нашата експедиция изучава езика на Калисто.

— Кой?

— Виж, това сега няма да ви кажа. Ще научите, когато му дойде редът.

На другия ден времето съвсем се развали. От сутринта до вечерта валя. Стана влажно, кално и звездоплавателите трябваше да обуят „земни“ обувки. Техните приличаха на сандали и бяха непригодни за такива условия.

Последните две нощи калистяните спаха на звездолета. Искаха да се простят с кораба си, на който бяха прекарали толкова години.

На шестнадесети сутринта вертолетът направи последния си рейс до кълбото. Корабът оставаше под охраната на Черепановия полк. Скоро други военни части щяха да ги сменят.

По нареждане на Куприянов около звездолета издигаха висока ограда. Още от предния ден камиони докарваха в лагера греди и дъски.

Не само калистяните, а всички гледаха с тъга самотния кораб. С него бяха свързани незабравими преживявания. Ала никой не се съмняваше, че обреченият на неподвижност звездолет рано или късно отново ще се устреми към звездните простори; че ще дойде време и хората ще изпратят гостите си обратно в родината им. Могъщата техника на Съветския съюз ще се справи с поставената задача.

Вътре в кораба зад дебелите двойни стени беше трупът на онзи, който се бе опитал да спре завинаги сърцето на металния гигант. Трупът щеше да лежи там, докато инженерите успеят да отворят вратите и го изхвърлят.

Неприятна беше мисълта, че звездолетът — забележителната творба на разума от далечната Калисто — сега е само временен ковчег, но трябваше да се помирят с тази мисъл. В момента нищо не можеше да се промени.

Лагерът представляваше тъжна картина. Мокрите палатки бяха като настръхнали. Навсякъде локви и кал до коляно.

Куприянов предложи да стигнат до летището с вертолета и предложението му бе прието с удоволствие от всички. Пътуването с автомобил по разкаляния път не обещаваше нищо приятно. Вертолетът за пет рейса можеше да пренесе всички.

Първи отлетяха чужденците с Широков и Щерн. Кинооператорът помоли да го вземат най-накрая, защото искаше да снеме заминаването на калистяните от лагера.

Последни отлетяха Куприянов, Козловски и кинооператорът.

Подполковник Черепанов и офицерите с тъга и завист ги изпращаха.

— Това бяха незабравими дни — каза капитан Василев.

Куприянов и този път не позна полето, на което бяха кацнали преди пет-шест седмици. Пред очите му се простираше съвременно, прекрасно уредено летище с бетонни писти.

Самолетите, долетели за тях от Москва, вече чакаха.

— Бихме искали още веднаж да погледнем кораба — каза Диегон.

— Непременно! — отговори Куприянов, когато му преведоха молбата. — Ще кажа на летците да прелетят над звездолета.

За Москва отлетяха двадесет и седем души: десетте калистяни, шестима чужденци, Козловски, кинооператорът и девет души от експедицията. Професор Смирнов бе отлетял предната вечер. Извикаха го с телефонограма от Москва.

Москва ги чакаше.

Столицата на Съветския съюз се готвеше да посрещне гостите на Земята.

В града бяха пристигнали безброй делегации от всички краища на света.

Преди отлитането им академик Неверов се беше обадил по телефона в лагера и съобщи на Куприянов, че щом звездоплавателите пристигнат в Москва, още същата вечер ще бъдат приети от председателя на Министерския съвет и секретаря на ЦК на КПСС.

Пьотър Широков

По предложение на Щерн настаниха калистяните в обсерваторията; това беше най-удобно в много отношения.

Широков и Лао Сен естествено бяха с тях.

Когато пристигнаха в Москва, вече не завариха там Миенион и Ниянийнг.

Лежнев, двамата калистянски инженери и придружаващите ги земни учени, щом пристигнаха, се събраха на съвещание при министъра на тежката промишленост и веднага след това отлетяха за Уралския металургичен комбинат.

Не искаха да губят нито час от скъпото за тях време. Калистяните не можеха да бъдат спокойни, докато окончателно не се разбере дали съветската техника ще успее да им помогне.

В Кремъл посрещнаха топло и сърдечно жителите на другата планета. Приятелският разговор продължи повече от три часа.

Лао Сен и особено Широков трябваше доста да се потрудят, но се справиха с мъчната задача — и домакини, и гости отлично се разбираха.

— Ще ви покажем всичко, каквото искате да видите — каза председателят на Министерския съвет. — Другарят Куприянов ще се погрижи за това.

По въпроса, който най-много вълнуваше гостите, секретарят на ЦК каза:

— Днес говорих по телефона с директора на комбината. Смятат, че за три-четири месеца ще изработят апарата. Вие не бива да се тревожите. Всичко необходимо ще бъде направено и вие ще се върнете на Калисто.

— Предайте нашата най-сърдечна благодарност — помоли Диегон.

— Да ви помогнем, е и в наш интерес — отговори секретарят на ЦК. — Ние искаме общуването между двете планети да продължава и занапред. Например много добре ще бъде да се намери начин за размяна на взаимна информация. Ще бъде много полезно и за нас и за вас.

— Изключително трудна проблема — намеси се Манаенко. (Всички членове на експедицията присъствуваха на приема.) — Такова исполинско разстояние…

— Общите усилия на техническата мисъл от двете планети могат да направят дори невъзможното — отговори на тази забележка секретарят на ЦК.

— Ще е полезно хора от Земята да дойдат при нас — каза Сийнг.

На Широков се стори, че при тези думи всички калистяни го погледнаха. Той се смути и се изчерви. Лао Сен преведе фразата вместо него.

Ръководителят на правителството се усмихна.

— Имаме основание да предполагаме, че желанието ви ще бъде изпълнено — отвърна той.

Приемът завърши към полунощ.

По молба на калистяните колите дълго обикаляха по улиците на Москва. Няколко пъти московчани познаваха кои са пътниците и в миг около колите се събираше огромна тълпа. Трябваше да спират, да превеждат на гостите приветствията и техните отговори. Дълго не можеха да продължат пътя си.

Едва в два часа след полунощ най-сетне стигнаха в обсерваторията.

— Умеете да посрещате приятели — каза Диегон. — Надявам се, че и ние ще имаме удоволствието да посрещаме на Калисто хора от Земята.

— Нали чухте какво ви отговори председателят — каза Лао Сен. — И това ще стане. Нали, Пьотър Аркадиевич?

Широков не му отговори и излезе от стаята.

Отиде да види Виениян. Калистянският астроном веднага след пристигането си беше легнал. Бе уморен от пътуването по въздуха, от дългата разходка из Москва, през време на която автомобилите бавно се движеха по улиците, задръстени с хора, излезли да посрещнат калистяните, и от вълнението при посрещането. Лечението на Сийнг даде просто вълшебни резултати, но все пак от скорошното раняване Виениян беше отпаднал и дори не отиде на приема в Кремъл.

„Имаме основание да предполагаме, че желанието ви ще бъде изпълнено“ — повтаряше си Широков думите на председателя на Министерския съвет. „Какво искаше да каже той? Нима дори там, в Кремъл, знаят моето желание?“

До леглото на Виениян седеше Сийнг. Той разказваше на другаря си за приема в Кремъл. Широков чу думите:

— Те са напълно уверени, че ще могат да ни помогнат.

— Така и ще бъде! — Широков седна на края на леглото. — Как се чувствувате?

— Утре Виениян ще е напълно здрав — отговори Сийнг. — Той е само уморен.

— Какво впечатление ви направи Москва? — попита Широков.

— Трудно ни е засега да отговорим на този въпрос. Не можахме да видим много нещо. Посрещането, устроено ни от хората, погълна цялото ни внимание. Но на мен лично Москва ми се стори красив град.

— Имате много малко растителност — каза Виениян. — Много от улиците ви от край до край са каменни. Няма да ми се разсърдите, ако бъда откровен, нали? Архитектурата не ми хареса. В нашите домове има повече светлина.

— Климатът не ни позволява да строим такива сгради като у вас — каза Широков. — Трябва да мислим и за предпазване от студа. Но ако отидете в южните страни, ще видите сгради, които приличат на вашите. Дали ще може скоро да се извърши втори полет до Земята? — попита той.

— Смятам, че няма да е много скоро — отговори Виениян. — За пътуването от Калисто до Земята и обратно са необходими единадесет години, или двадесет и две земни, но аз не се съмнявам, че то ще бъде предприето. Впрочем — добави той, като погледна ласкаво Широков, — ако не се лъжем, може да се случи така, че вторият полет да бъде предприет по-скоро. Ако правилно разбираме намеренията на един човек…

Сийнг се засмя.

— Мисля, че сме ги разбрали правилно — каза той, като сложи ръка на рамото на Широков.

— Ако е така — каза Виениян, — звездолетът ще дойде втори път на Земята след двадесет и пет земни години. Ние ще задържим нашия гост най-малко три години.

Тази нощ Широков дълго не можа да заспи. Лежеше с отворени очи в мрака и мислеше. Думите на калистянския астроном звучаха в ушите му.

Двадесет и пет години!

Половината от съзнателния живот на човека!

И от тях само три години ще бъде там, на Калисто. Останалите двадесет и две ще трябва да прекара на звездолета, в тайнствената вселена, страшна с безкрайните си простори.

„Нужно ли е това? — мислеше си той. — Има ли смисъл да загубя толкова скъпоценни години?“

Може би за първи път той си представи ясно какво го очаква, ако осъществи желанието си. Да се откаже от всичките си досегашни намерения, от всичките си планове в живота. Коренно да промени съдбата си…

Той стана, отиде до прозореца и вдигна пердето.

Като огромно зарево се разливаше необятното море на светлините от града. Като далечни червени точки блестяха звездите на Кремъл. Там чу той фразата, от която разбра, че ръководителите на страната одобряват намерението му. Не можеше да се изтълкуват другояче думите на председателя на Министерския съвет.

„Нужно е! — казваше му някакъв вътрешен глас. — Половината от живота ти няма да мине напразно. Живото слово за живота на другата планета, на другото човечество, всичко, което видиш и научиш, ще допринесе огромна полза на хората.“

„Но достоен ли съм аз да бъда избраник на човечеството? — изникна пред него тревожният въпрос. — Ще ми стигнат ли знанията, способностите и силите, за да се справя успешно с исполинската задача, която искам да поема? Може би някой друг на мое място ще бъде по-полезен?“

При тази мисъл сърцето му се сви. Чувствуваше, че вече не може да се откаже от мечтата, която тъй силно го бе завладяла. Далечната Калисто непреодолимо го привличаше.

Разсъмваше се и зората угаси всички звезди по небето, а Широков все още стоеше до прозореца. Знаеше, че днес съдбата му ще се реши окончателно. Днес той открито ще изрази намерението си и ще получи отговор.

Той преценяваше живота си, като се стараеше сам за себе си да реши въпроса — годен ли е да изпълни задачата, която си бе поставил?

Кое му дава право да се смята достоен за доверието на цялото човечество? Нима само това, че научи калистянски? А може би и неговата младост.

Това обаче е толкова малко!

През ум дори не му мина, че той е един талантлив учен и човек с широк кръгозор.

„От моя страна е твърде дръзко да мечтая за такова нещо. Има толкова много хора, които биха поискали да заемат моето място, хора, много по-заслужаващи. Кой съм аз? Един съвсем обикновен човек, а искам да взема такава почетна роля — земен представител на Калисто.“

Той заспа неспокоен, решил още на сутринта да говори с Куприянов. Професорът бе обещал да дойде в обсерваторията в девет часа.

Двама!

Безкрайно дълга се стори на Широков тази сутрин. Той почти не се откъсваше от прозореца, очаквайки да види познатата кола. А тя все не идваше.

Когато часовникът показа, че вече е минало девет, а професора още го нямаше, Широков не се стърпя и отиде при Щерн.

Завари директора на обсерваторията в кабинета му, същия, в който прекараха паметната нощ срещу двадесет и осми юли, когато тайнственият още космически кораб летеше над земята и не се знаеше къде ще кацне.

Цяла вечност сякаш бе изминала от онази нощ!

Щерн не беше сам. Той седеше в същото кресло и в същата поза като тогава, протегнал късите си крака и скръстил ръце на корема. Срещу него на дивана седеше Козловски.

— Може ли? — попита Широков, като се спря на вратата.

Щерн обърна глава.

— А, Пьотър Аркадиевич! Много се радвам, че ви виждам — каза той с такъв тон, като че ли не бяха се виждали няколко дни. — Сядайте.

— Знаете ли кога ще дойде Михаил Михайлович? — попита Широков.

— Вече домъчня ли ви за него? — усмихна се Козловски.

— Михаил Михайлович току-що се обади по телефона — отговори Щерн. — Ще се позабави. Ще бъде тук в два часа.

— Услужете ми се колата си. Ще отида при него.

— Колата е винаги на ваше разположение — отговори Щерн. — Но толкова ли е спешно?

— Не мога да чакам.

— Къде ще търсите Куприянов? — попита Козловски, който през целия разговор ласкаво и внимателно гледаше младия учен. — Не е ли по-добре да го почакате тук? Напразно се вълнувате. Михаил Михайлович знае какво искате да му кажете, а и ние също знаем. Сега вече той одобрява намерението ви.

— Сега?…

— Отначало беше против. Убедиха го обаче, че е необходимо…

— Вие не знаете какво ме измъчва — пресече го Широков.

— Не е чудно — меко каза Козловски. — Много неща могат да измъчват човека пред такава крачка. Но въпросът дали сте подходящ за земен представител на Калисто… — Широков смаяно погледна секретаря на обкома. Козловски се усмихна — отдавна е обсъден и решен положително — довърши той.

Щерн сложи ръката си върху ръката на Широков.

— Освободете се от тези съмнения — каза той. — Нашата планета може само да се гордее, че човек като вас ще бъде неин представител. Велика и почетна задача стои пред вас. Мило и драго бих дал да съм на ваше място, но годините… Вървете уверено напред!

— Е, ами сега ще идете ли да търсите Куприянов? — попита Козловски.

— Ще го почакам — каза Широков.

— Михаил Михайлович добре ви познава — каза Щерн. — Той пръв се досети. Е, отначало беше против вашето намерение, но после, както ви каза Николай Николаевич, разбра, че е разумно и необходимо. Въпросът бе разгледан от всички страни. Не ви казвахме, защото не искахме да влияем на решението ви. Бяхме уверени в него. А ако се разколебаете… Ама че глупости! Може ли човек да се откаже от такова велико дело! Питахме се само как ще се отрази на здравето ви пребиваването на Калисто. Куприянов се посъветва по този въпрос със Сийнг и дойдоха до заключение, че всичко ще е благополучно…

— Със Сийнг?

— Ами че с кого другиго? Калистяните много ви обичат и се радват, че тъкмо вие искате да посетите родината им.

— А защо не ми казахте по-рано?

— А вие защо мълчахте? Доскоро ни тревожеше само едно нещо — че ще летите сам.

— Доскоро?…

— Да, но сега вече не ни тревожи — каза Щерн. — Вие ще имате другар.

Широков поривисто се изправи.

— Кой е? — възкликна той.

За миг си спомни… Козловски учеше езика на калистяните… Нима е той?!

— Георгий Николаевич Синяев — отговори му Щерн. — Него го привлича онова, което вас навярно ви плаши — няколкото години летене с космическия кораб.

— Синяев…

— Вие като че ли сте разочарован? — попита Козловски.

— Не, но мислех… Стори ми се…

— Че съм аз? Да ви кажа откровено, имах такова намерение, но ми дадоха да разбера, че не бива. Нали не съм учен, не мога да принеса голяма полза.

— Георгий Николаевич ще извърши на звездолета огромна работа — каза Щерн. — На кораба има най-съвършени астрономически уреди и той ще има предостатъчно работа през време на целия полет. А вие ще имате другар и по-леко ще понесете дългата раздяла със Земята. Каквото и да казвате, ала е трудно. Двама ще ви бъде по-леко.

— Синяев не знае езика на калистяните.

— Знае го, само че още недостатъчно. Спомняте ли си, в лагера ви казвах, че освен мен и друг взима уроци при Лежнев.

— Той отдавна ли е намислил това?

— Навярно по същото време, когато и вие. Но сподели с нас желанието си, преди да напуснем лагера.

— Изненадан съм — каза Широков. — И съм много радостен. Георгий Николаевич има ли близки?

— Да. Той също не е женен, но родителите му са живи. Има сестра и двама братя. Изтъкнахме му това обстоятелство, но той не промени решението си. Бях у тях и той пред мен говори с близките си. — Козловски нервно потърка ръце. (Широков добре познаваше този негов жест, който изразяваше вълнение.) — На родителите му, разбира се, е много тежко. Може никога вече да не видят сина си. Двадесет и пет години не са малко. Баща му, стар комунист, участвувал в гражданската война, разбира, че синът му се решава на велик подвиг. Одобрява го. Сестрата… братята също, но майката… Какво обаче може да се направи? Той е непоколебим.

— На него навярно му е много по-тежко, отколкото на мен — замислено каза Широков.

Той нямаше близки. Родителите му бяха загинали през Великата отечествена война в обсадения Ленинград. Братя и сестри нямаше.

Сега бе вече съвсем спокоен. Всички посрещнаха желанието му с разбиране и съчувствие. Страхуваше се от разговора с Куприянов, но според Козловски и той не ще го разубеждава. Неочакваната новина, че няма да бъде сам на звездолета и на Калисто, беше нещо повече от една приятна новина. Когато му казаха, че ще има другар, той разбра защо се е колебал. Изпитвал е страх от пълната откъснатост от хората, от пълната самота сред калистяните, които все пак са му чужди и не съвсем разбираеми. Да летят към Калисто двама — той и младият астроном, — не е като да бъдеш сам.

— Решението му много ме радва — повтори Широков.

— Както и вашето него — каза Щерн.

— Той знае ли за мен?

— Засега още не, но когато научи, естествено много ще се радва. Ние и на вас нищо не казахме за него, докато сам не ни доверихте своето решение.

— Всъщност аз нищо не съм ви доверявал — засмя се Широков. — Казах само, че искам да говоря с Михаил Михайлович.

Въпреки уверението на Козловски, Широков с тревога очакваше идването на Куприянов. Знаеше какъв тежък удар е за професора неговото решение, знаеше как бащински го обича учителят му, но дори заради него Широков не можеше да се откаже от полета към Калисто.

Прибра се в стаята си. Не искаше с никого повече да говори, не искаше и никого да вижда, докато не приказва с Куприянов.

Професорът дойде, както беше обещал, в два часа. Сигурно Щерн или Козловски веднага са му разказали за сутрешния им разговор, защото Широков не успя да потисне вълнението си и да стигне до вратата, когато тя се отвори и професорът влезе в стаята.

Широков очакваше да види лицето му разстроено и да чуе упреци, задето нищо не му е казал, но не стана така. Лицето на Куприянов изглеждаше както обикновено. Поговориха си много по-спокойно, отколкото очакваше Широков. Едва по-късно, когато си спомняше подробностите и израза на лицето на Куприянов, той разбра, че привидното спокойствие е било само маска, зад която професорът е скривал истинското си състояние.

С нито една дума той не го упрекна, разпита го подробно за плановете му и ги одобри. Поговориха дори и за това, кого да поставят на мястото му в института.

— Довечера — приключи разговора Куприянов — ще свикам съвещание с участието на калистяните. Там ще уточним всички подробности.

Той стана, минутка сякаш се поколеба, после рязко се обърна и тръгна към вратата. Вече хванал дръжката, той за един дълъг миг погледна Широков право в очите и каза:

— Само че ние с вас, Петя, няма вече да се видим.

И излезе.

До съвещанието, което щеше да се състои в кабинета на Щерн в шест часа вечерта, Широков не излезе от стаята си. През тези часове преодоля и последните си колебания. И оттогава до старта на звездолета той уверено вървеше напред към поставената цел. Беше взел окончателно решение и нищо вече не можеше да го разколебае.

Когато видя, че пристигна председателят на академията, Широков тръгна към кабинета на Щерн. В коридора срещна Синяев. Младият астроном вече знаеше, че ще има спътник.

Лицето му с чисто руски черти, малко чип нос и буйна кестенява коса се стори на Широков променено. Сякаш бе състарено, посърнало и само очите му гледаха както винаги бодро. Личеше — не му е било леко да вземе решението.

Широков и Синяев не бяха другарували и дори малко се познаваха. Едва преди месец за пръв път се видяха, но сега, като се срещнаха пред кабинета на Щерн, приятелски се прегърнаха. Много години наред те щяха да бъдат повече от приятели.

— Докрай! — каза Синяев.

— Докрай! — отвърна му Широков.

Заедно влязоха в кабинета. Прекрачиха прага и едновременно, сякаш се бяха уговорили, погледнаха назад.

Зад гърба им оставаше предишният живот. Напред ги очакваше друг — неизвестен и малко страшен, но те смело вървяха към него.

И двамата знаеха — връщане назад няма. Но те и не искаха да има!

Четвърта глава

С колективни усилия

Отказът на калистяните да приемат помощта на западните фирми и решението им да поверят съдбата си на Съветския съюз бяха посрещнати от общественото мнение на всички страни по света като нещо закономерно и естествено. Само някои вестници и списания се опитаха да използуват отказа, за да възобновят клеветническата кампания, като отново обвиниха СССР, че иска да монополизира космическия кораб и дори „изразиха подозрението си“, че калистяните са действували „под натиска на русите“ и тяхното решение не е доброволно.

През тези дни вестниците бяха изпъстрени с най-противоречиви заглавия:

„Калистяните — пленници на Съветския съюз!“

Пишеха враждебно настроените журналисти.

„Калистяните — приятели на съветския народ!“

Отговаряха им други и те бяха повечето.

„Отказът на калистяните от помощта на западните фирми — машинация на СССР!“

„Отказът на калистяните от помощта на запада е напълно закономерен! Съветските хора спасиха калистяните, ще спасят и кораба им“

Един влиятелен английски вестник изрази съмнение, разбира се, съвсем предпазливо, че Широков едва ли е превел правилно пред Диегон писмата на западните фирми. На този намек трябваше да се отговори и професор Матисен направи това. И той като Козловски от научна любознателност старателно изучаваше калистянския език и вече доста добре можеше да чете. Не се опитваше дори да говори, защото не можеше да се справи с трудното произношение. Неговото желание беше да прочете калистянските научни книги.

По убеждения шведският биолог не беше комунист, но много ценеше науката на Съветския съюз и не бе негов враг. Възмутен от нелепата измислица, той издигна глас в защита на истината. По негова молба Широков съвсем точно преведе най-сериозните писма, между които и писмото на американския милиардер. Професор Матисен свери преведените писма с оригиналите и ги прочете на Диегон в присъствието на много чуждестранни кореспонденти, пребиваващи в Москва.

— Аз вече казах какво е мнението ми за тези писма — отговори командирът на звездолета. — Съдбата си ние поверихме на страната, близка на нас по дух, и няма да променим решението си. А колкото и да са могъщи, частните предприятия не могат да направят онова, което е по силите на цяла една страна.

Матисен преведе думите му. Бияинин, той също беше тук, ги повтори на завален руски език; всички кореспонденти разбираха руски.

Подробният отчет за тази „пресконференция“ литна по всички краища на света. Вече никой не се съмняваше, че съдържанието на писмата е известно на калистяните и че решението си са взели по своя воля.

Вниманието на читателите от всички страни се съсредоточи върху друг въпрос: ще успее ли техниката на СССР да помогне на калистяните, ще бъде ли разрешена тази извънредно трудна задача?

Десетки най-изтъкнати инженери от чужбина помолиха съветското правителство да им разреши да участвуват в работата. Тяхното предложение бе прието с благодарност. Съветските хора не отстъпваха от взетата веднаж позиция — космическият кораб е гост не само на СССР, а на цялата Земя. Тук, на Земята, той попадна в беда. Дълг на цялото човечество е да помогне на калистяните.

Най-способните инженери от цялата планета се събраха в Уралския металургичен комбинат, на който се падна честта да помогне на калистяните. Всеки ден светът научаваше новините от „полесражението“.

„Битката“ беше тежка. Десетки препятствия преграждаха пътя към победата. Армията от учени, инженери и работници щурмуваше препятствията едно след друго. Техническата и конструкторската мисъл упорито търсеше да открие ново оръжие за тази битка.

„Врагът“ дълго не се предаваше. „Армията“ търпеше поражение. Но отстъпеше ли пред непреодолимата преграда, отново се нахвърляше върху нея от другата й страна. Пред дружния напор на интернационалната армия едно след друго падаха „укрепленията“ на врага.

Врагът беше металът на Калисто. Той още не беше получен, но вече имаше име — „кесинд“ от калистянската дума киясиинд. Никой не се съмняваше, че рано или късно кесиндът ще бъде създаден от хората.

Битката започна от далечните подстъпи към целта.

Първото сражение беше за… тухлите!

Кесиндът притежаваше невероятна мъчнотопимост. За да го получат в течно състояние, трябваше да постигнат температура над единадесет хиляди градуса. Такива доменни пещи не съществуваха. Нещо повече — не съществуваха тухли, които да издържат такова нажежаване. Конструкцията на пещта, базираща се на съвсем нов принцип, даден от калистяните, бе разработена сравнително бързо. Но от какъв материал да построят пещта? Този въпрос дълго време изглеждаше неразрешим.

В случая калистяните с нищо не можеха да помогнат. В тяхната родина материалът за построяване на високотемпературни доменни пещи, по външни белези приличащ на земния кварц, се срещаше в природата. На Земята такъв „кварц“ нямаше, а с какво да го заменят, не знаеха. Десетки лаборатории се трудеха над тази задача. Стотици опити завършваха с несполука. Още в самото начало надвисваше реална заплаха от поражение.

Целият свят затаи дъх. Нито една фирма вече не се осмеляваше да предлага услугите си. Млъкнаха дори вестниците, които злорадо предричаха неуспех на Съветския съюз. Чрез печата и радиото напрежението на борбата се предаде по цялата Земя…

Задачата бе разрешена внезапно и съвсем не оттам, откъдето очакваха.

На десети октомври сутринта академик Неверов както винаги преглеждаше пощата. Той свикна да получава писма от всички краища на света. Напоследък потокът от писма беше необикновено нараснал. Всички искаха да вземат някакво участие в работата.

С привична бързина председателят четеше писмо след писмо и в зависимост от съдържанието ги поставяше в отделни папки. Между последните писма едно беше от Грузия. Пращаше го обикновен работник — стъклодухач в малка фабрика за стъклени изделия.

Академикът го четеше и веждите му все повече се сключваха. После сложи писмото настрана и се замисли.

— Да — произнесе той най-сетне. — Заслужава си да опитаме.

Натисна звънеца.

— Свържете ме по телефона с председателя на Грузинската академия на науките — каза той на влезлия секретар.

След три дни в кабинета на директора на Уралския комбинат влезе възрастен работник. Беше стъклодухачът Серго Ебралидзе. Министерството на Грузинската ССР го изпращаше да бъде в услуга на правителствената комисия за оказване помощ на звездолета от Калисто.

Освен директора в кабинета бяха Миенион, Ниянийнг с постоянно придружаващия ги Лежнев, Смирнов, Манаенко и други инженери. Писмото, получено от председателя на академията, беше на бюрото.

Ебралидзе най-напред се приближи до калистяните и им подаде ръка.

— Мечтаех да ви видя — каза той. — Сбъдна се мечтата ми. Здравейте, другари!

Лежнев преведе думите му.

Калистянските инженери, усмихнати, здраво стиснаха коравата ръка на работника. Те вече бяха свикнали да се ръкуват по земния обичай.

— А сега на работа — каза директорът.

Мина месец и в един от корпусите на комбината вече се издигаше малка, необикновена на вид „доменна пещ“. През прозрачните й стени се виждаха приготвените за топене съставки на бъдещата сплав кесинд.

Пещта беше… стъклена!

В това именно се състоеше идеята, предложена на академик Неверов от грузинския работник. В писмото си той пишеше:

„За построяване на доменни пещи винаги са се използували тухли. Но защо да не се откажем от този общоприет начин? Металът не е нужен в голямо количество. Може да го получите не в доменни пещи, а в стъклени колби. Огнеупорното стъкло е отдавна известно. Използуват го в лабораториите.“

В писмото си той оборваше възражението, че не съществува стъкло, което може да издържи необходимата за кесинда температура.

„Аз съм от стар род стъклодухачи — пишеше Ебралидзе. — Дядо ми и баща ми цял живот са издухвали стъкло. Вече много години работя над рецепта за свръхогнеупорно стъкло. Имам успехи. Исках в скоро време да го подаря на Съветския съюз. Случи се така, че трябва да побързам. Стъклото е нужно на калистяните. Аз се наемам да излея стъкло, което да издържи температура петнадесет хиляди градуса. Колби от такова стъкло могат лесно да се приготвят.“

Ебралидзе устоя на думата си. Неговото стъкло издържа всички пробни изпитания. В специална лаборатория подложиха приготвената от него стъклена пластинка на такова нагряване, каквото не можеше да издържи никое друго стъкло. Пластинката остана цяла. Тя дори не потъмня.

Първата битка можеше да се смята за спечелена.

Отказаха се да получават сплавта в колби. Не беше трудно да се конструира пещ. Конструкцията беше същата като предназначената за построяване на пещ от още несъздадените тухли. Трябваше само малко да я изменят съобразно с новия материал. Стъклените стени за по-голяма якост изляха върху волфрамов скелет. Според пресмятанията стъклото трябваше да предпази волфрама от стопяване.

Втората задача беше да се постигне равномерно нагряване на пещта до температура единадесет хиляди и петстотин градуса. Постигнаха това чрез свръхвисоко напрежение, за получаването на което трябваше да се изработи специален трансформатор.

Пещта монтираха върху гранитна поставка. Изливането на кесинда трябваше да се извърши автоматично, защото беше опасно в този момент да има хора наблизо. За целта конструираха и изработиха специална апаратура.

Към средата на ноември всичко беше готово за изливането на сплавта. Но оттук нататък се явиха нови трудности.

Кесиндът не им беше нужен само като сплав. От него трябваше да изработят апарат за заварка на метала по чертежи, направени на осемдесет трилиона километра от Земята. За обработката на метала бяха необходими и стругове. Такива стругове не съществуваха. Никакъв резец, дори направен от победит, не би могъл да се справи с твърдостта на кесинда.

Професор Смирнов намери изход. По негово предложение решиха да сглобят апарата от кесиндови части, като ги свържат с болтове също от кесинд. Частите и болтовете щяха да излеят във форми, направени от стъклото на Ебралидзе. Сплавта щяха да излеят от пещта направо във формите, които след изстиването й можеха просто да се счупят.

Въпреки че на пръв поглед този начин изглеждаше много лесен, за осъществяването му трябваше да положат огромни усилия. Не всички части можеха да се съединяват с болтове. На много места трябваше да има нарези. Да се получат нарези при отливката, без да се дообработят на струг, изглеждаше невъзможно. Нарези имаше и на самите болтове, и на гайките. Умелите съветски механици, стругари и гравьори обаче се справиха и с тази задача. Стъклените форми за всички части на бъдещия апарат за заварка бяха успешно изготвени. За да може добре да изпълва формите, разтопеният кесинд трябваше да постъпва в тях под значително налягане. За тази цел се наложи да изработят сложни механизми, които в нужния момент да вкарват в пещта сгъстен въздух. Преодоляха и това препятствие.

Но и то не беше последното.

Апаратът работеше по принципа на земните оксижени. Пламъкът се получаваше от газа неол. Съставът му досега не беше известен на Земята. Този газ трябваше да бъде създаден — синтезиран. Както елементите, които влизаха в състава на кесинда, така и елементите на неола се намираха на Земята и бяха добре известни на химиците.

Щастлива случайност ли беше това? Не, то беше закономерно. Цялата вселена се състои от ограничен брой елементи, подредени от великия Менделеев в неговата знаменита таблица. Всички тези елементи по различно време бяха вече открити на Земята, В природата не съществуват елементи, които нямат място в таблицата на Менделеев.

През тези дни мнозина си задаваха въпроса: защо кесиндът и неолът не са били открити от хората преди долитането на калистяните? На този въпрос можеше да се отговори, че макар елементите да не са особено много, съчетанията им са безбройни. Може да се предполага, дори със сигурност да се твърди, че кесиндът и неолът в края на краищата щяха да бъдат открити от земните учени и без помощта на калистяните. (Само че тогава щяха да получат друго име.) Долитането на звездоплавателите помогна по-скоро да се появят в техниката тези нови и много полезни вещества с необикновено широка област на приложение.

„На Калисто няма и не може да бъде създадено нищо, до което рано или късно не би достигнала и нашата земна научно-техническа мисъл — писа по това време в една своя статия академик Неверов. — Науката и техниката на двете планети вървят по един и същ път, но калистяните са ни изпреварили. Това е станало, защото на тяхната планета нищо не възпира буйния разцвет на научната мисъл. Много факти, които научихме от калистяните, показват, че само до преди триста години науката на Калисто е била на едно равнище с науката на Земята. Ала когато калистяните освободили науката от всички вериги на капиталистическото общество — потисничеството, безправието и невежеството сред широките народни маси, — те тръгнали напред с такива бързи темпове, че изпреварили много Земята във всички области на знанието. Естествено и закономерно явление. Докато човечеството не се сплоти в едно дружно трудещо се семейство, науката на Земята няма да може да достигне науката на Калисто. Отделният учен, а капитализмът винаги издига само отделни учени, не може да постигне онова, което за колектива е леснопостижимо. Сам воинът не е воин. Науката на Съветския съюз и на братските ни страни върви по същия път, по който е вървяла науката на Калисто. Калистяните обаче не ги заплашва война — това им дава огромно предимство пред нас.“

Науката и техниката на Земята все пак бяха достатъчно напреднали, за да могат, като имат формулата на неола, да го синтезират, както намериха и начин да получат кесинда.

Докато се строеше „доменната пещ“, Миенион, Ниянийнг, Лежнев и професор Аверин отпътуваха за химическия завод, на който бе възложено да синтезира новия газ, наречен неол.

Ниянийнг даде формулата на неола, а професор Аверин я „преведе“ на земния химически език.

Получаването на неола се оказа сравнително лесно. След няколко предварителни опита той бе получен, произведен в необходимото количество и затворен в стоманени резервоари.

Резервоарите трябваше да бъдат извънредно здрави, защото неолът в последния момент на синтезирането се разширяваше с огромна сила.

Появилото се затруднение преодоляха лесно. Синтезирането на газа не довеждаха докрай, а вкарваха с помпа почти готовия неол в резервоара и там ставаше последната реакция.

Самият неол не гореше. В чисто състояние не се възпламеняваше. Съединен обаче с озон, даваше ослепителен пламък с необикновено висока температура.

Да се приготвят няколко балона чист озон, не беше никак трудно.

След две седмици калистянските инженери и спътниците им се върнаха в комбината.

Първото изливане на кесинда бе определено за първи декември. За тържеството щяха да пристигнат много гости. Естествено калистяните всички до един искаха да присъствуват. Докато се водеше борбата за кесинда, те не напускаха Москва. Тревогата потискаше интереса им към живота на Земята.

Отново на кораба

На петнадесети януари, точно пет месеца, откакто калистяните бяха излезли от кълбото, на мястото на лагера отново се събраха всичките му предишни обитатели. Само Черепанов с полка му го нямаше тук. Сега други войскови части, разположени в Золотухино, охраняваха звездолета.

Дълбок сняг покриваше местата, където преди бяха опънати палатките. Заобиколен от високата ограда, бял като снега, космическият кораб изглеждаше още по-фантастичен и нереален, отколкото през лятото. Снежен калпак покриваше горната му част.

Една рота войници бързо разчисти площадка за вертолета и измете снега от „покрива“ на кораба. Участниците в експедицията и калистяните се настаниха в летището.

Предстоеше да бъде отворена вратата към помещението на атомния „котел“ и да се изясни доколко е повреден той от диверсията. От това зависеше по-нататъшната съдба на звездоплавателите и не беше чудно, че всички, които бяха участвували в събитията, свързани с пребиваването на кораба на Земята, искаха да присъствуват.

Един от тях за пръв път идваше на това историческо място, макар че името му беше тясно свързано с нещастието, сполетяло калистянския звездолет.

Това беше кореспондентът Ю Син-чжоу.

Двадесет и седем дни журналистът бе лежал в безсъзнание, но след като дойде на себе си, започна бързо да оздравява и след два месеца пристигна в Москва; там радостно го посрещнаха не само членовете на експедицията, но и калистяните, които знаеха всичко, случило се с него, и очакваха пристигането му.

С три месеца закъснение кореспондентът на агенция „Синхуа“ започна да изпълнява задълженията си.

Доктор Казимбеков не пусна сам своя пациент — пристигна в Москва заедно с него. Така неочаквано се осъществи мечтата му и той не само видя калистяните, но и името му влезе в историята на долетелия космически кораб.

Разкри се една интересна подробност, която показваше колко обмислено е действувал мнимият Ю Син-чжоу. Агенция „Синхуа“ редовно получавала от лагера радиограми от своя кореспондент и затова дори не подозирала, че се е случило нещо лошо.

И Серго Ебралидзе беше тук. Не можеше да не изпълнят желанието му да посети кораба. Без неговото стъкло може би щеше да се наложи да използуват токове с висока честота, а това би довело до нежелателни промени в качеството на метала. Калистяните бяха много благодарни на грузинския стъклодухач. Скромен и дори срамежлив, Ебралидзе никога не си беше представял, че неговото изобретение ще вдигне такъв шум и ще прослави името му по цял свят. Стъклото „Ебралидзе“ щеше да стане известно и на Калисто — такова стъкло там още нямаше. Златната звезда на Герой на социалистическия труд, която украси скромния костюм на Ебралидзе, беше за него неочаквано голяма награда.

В определения ден вертолетът пренесе всички на кълбото. Мнозина за пръв път влизаха в космическия кораб. Неговите помещения, своеобразните кръгли коридори и особено централният пост с чудните екрани предизвикаха най-искрен възторг и кореспондентите неуморно щракаха с апаратите си.

В най-тържествена обстановка, в присъствието на калистяните, на земни учени и журналисти Миенион, облечен в азбестов костюм, с маска на лицето, насочи към стената тесния, ослепително синкав пламък на апарата за заваряване.

Това беше велико тържество на техниката на Съветския съюз!

— Спомняте ли си как стояхме тогава пред тази врата? — обърна се Козловски към Смирнов.

— Никога няма да забравя оная нощ — отговори професорът.

Басовото бръмчене на апарата се сливаше със съскането на пламъка. Тесният процеп бавно пълзеше по метала. Миенион изрязваше малък кръгъл отвор, колкото да пъхне ръката си и да включи бутончето на механизма за отваряне на вратата.

Синкави искри като струите на водоскок безспирно излитаха изпод острието. Сенките на хората — синьо-черни фантастични силуети, се мятаха по стените и тавана. Всички бяха с тъмносини очила и въпреки това не можеха дълго да гледат непоносимо яркия пламък.

След пет минути Ниянийнг смени Миенион.

Болезнено беше за очите да се гледа пламъкът на волтовата дъга. Температурата на пламъка й достига четири хиляди градуса.14 Дори денем синкавата светлина на електрожените осветява значително пространство. Нощем блестящите им припламвания се виждат на няколко километра. А тук, в малкото помещение, между металните стени, които отразяваха светлината, гореше пламък, нажежен до единадесет хиляди градуса.

Но никой не искаше да излезе и едва когато Сийнг, поддържан от Куприянов, настоя да минат в другото помещение, всички освен двамата калистянски инженери отидоха в централния пост, където дочакаха да свърши рязането.

— Защо витата стълба, която води към „котела“, е постоянна? — обърна се един от кореспондентите към Смирнов. — При полет, когато в кораба цари безтегловност, е много неудобно да се използува стълба.

— Защото я използуват само когато двигателите са в действие — отговори професорът. — Тогава в кораба има нормални условия на тежест. Когато корабът лети по инерция, стълбата не е нужна. Двигателите не работят и долу няма какво да се прави.

В централния пост цареше сдържано вълнение. Разговорите възникваха и секваха недовършени. Мисълта на всички беше долу, където бръмчеше апаратът и острият пламък режеше стената. Оттам не долиташе нито звук.

Работата продължи тридесет и две минути, но на всички, които бяха горе, те се сториха безкрайно дълги. Широков казваше после, че тези тридесет минути му се видели по-дълги от три часа.

Към обед настъпи най-важният, най-напрегнатият момент от цялата операция. Пред вратата отново се събраха всички, които се намираха в звездолета. Вече се знаеше, че пресмятането на Миенион е излязло правилно. Отворът беше изрязан там, където трябваше. Прекъснатата от диверсанта електрическа верига на механизма за отваряне на вратата отново бе включена.

Диегон натисна бутончето. Както винаги безшумно, се отвори стоялата тъй дълго заключена врата, която криеше зад себе си съдбата на космическия кораб.

Три месеца непрекъснати усилия, напрегнато мислене и упорит труд бяха цената на тази победа.

Победа ли бе това? Или само пръв успех от дългата верига усилия, които ще трябва да се положат, ако „котелът“ — сърцето на кораба — е повреден сериозно?

Вратата е отворена.

Може би диверсантът бе заключил двете врати към помещението на „котела“ именно защото е смятал, че техниката на Съветския съюз няма да може да се справи с твърдостта на калистянския метал?

— Ако е така, това е неговата втора грешка — каза Щерн.

— И дори трета — обади се професор Смирнов. — И при отравянето на калистяните той допусна грешка.

Вратата бе отворена, но никой не помръдна. Само Диегон, Миенион и Смирнов влязоха вътре. Другите останаха да чакат в коридора.

Бавно течаха минутите. Никой не продума нито дума. Калистяните стояха вкупом и по черните им лица не можеше да се разбере какво мислят.

За тях нямаше по-страшен въпрос от този, който се решаваше сега. Ще се върнат ли в любимата си родина, или до края на живота си ще останат на чуждата Земя?

Синяев прегърна през раменете Виениян, като едва възпираше нервното си треперене.

Гласът на Широков наруши мъчителната тишина.

— Не се отчайвайте! — каза той на калистянски. — Ако агрегатът е повреден, ние ще построим нов. Звездолетът ще се върне на Калисто!

Застаналият до него Сийнг бавно прекара ръка по челото му, без да свали очи от вратата.

Когато най-сетне на вратата се показа Диегон, всички погледи се устремиха към него. Ако той беше човек от Земята, по израза на лицето му веднага щяха да разберат какъв е отговорът.

— Предайте на другаря Козловски нашата безкрайна благодарност — каза той.

— Аз само изпълних своя дълг — отговори секретарят на обкома, преди Широков да успее да преведе казаното от командира на звездолета.

Въпреки че и двете фрази бяха произнесени на калистянски, всички шумно и с облекчение въздъхнаха.

Агрегатът на атомния „котел“ не беше повреден. Диверсантът бе успял да разглоби само част от кожуха му.

И калистяните, и професор Смирнов веднага видяха какво е искал да направи „Ю Син-чжоу“, до какво се е мъчил да се добере. Врагът бе пресметнал вярно. Ако тогава, през нощта на диверсията, Козловски се бе забавил двадесетина минути, агрегатът — „сърцето“ на кораба — щеше да бъде безнадеждно повреден.

— Сега е съвсем очевидно, че негодникът е бил инженер — каза Смирнов, като излезе след Диегон в коридора. — Само още малко, и край!

— И какво щеше да стане тогава? — попита Куприянов.

— Тогава целият агрегат трябваше да се строи отново — отвърна му професор Смирнов.

Куприянов не посмя да попита осъществимо ли е това.

Напълно овъгленият труп на диверсанта лежеше до самата машина. Кой беше този човек? Какво го бе накарало да пожертвува живота си? Всички старания да се узнае истинското му име останаха безрезултатни.

Дървеният ковчег бе предварително приготвен.

— Закопайте го по-далеч от кораба — каза Козловски.

— Не е ли по-добре на гробищата… — плахо рече Куприянов.

— Не е ли по-добре да му поставим и паметник? — троснато отговори секретарят на обкома. — На кучето — кучешка смърт! Трябва да се извърши дезинфекция на помещението — каза той на калистянски, обръщайки се към Сийнг.

За петте месеца Козловски бе много напреднал в езика на калистяните.

Спокойно и радостно мина денят на кораба. Калистяните и земните хора най-сетне си отдъхнаха от мъчителната тревога и грижите, които цели четири месеца ги потискаха. Веднага поставиха на място свалените части от кожуха на машината. Последиците от диверсията бяха напълно премахнати.

Корабът беше готов всяка минута да поеме обратния път към далечния Релиос. Това калистянско название вече започна да се употребява и в земната астрономия. Все по-често и по-често в статиите, книгите и изказванията на астрономите, много популярни сега, древното име „Сириус“ се заменяше с думата „Релиос“. И много по-правилно беше да наричаме блестящата звезда с името, дадено й от онези, които, както ние от Слънцето, са получили от нея живота.

— Ние наричаме вашето Слънце „Миени“ — каза Виениян на Щерн. — Когато се върнем на Калисто, нашите астрономи ще наричат вашата звезда с истинското й име.

Той почти съвсем затвори тесния процеп на необикновено продълговатите си очи и повтори замислено:

— Сиолънцие!

По земята

Калистяните вече не се тревожеха за съдбата на кораба си. На другия ден всички — освен трима души — отлетяха обратно за Москва.

Миенион реши да остане на кораба, за да изпробва как работят двигателите, а някои от тях да разглоби и да отстрани образувалия се нагар. Той предложи на професор Смирнов да остане да му прави компания и професорът, разбира се, с радост се съгласи. Двигателите на звездолета извънредно много го интересуваха, а тъй като Миенион имаше намерение да ги пуска в действие, интересът му беше още по-голям. Професорът не искаше да пропусне такъв щастлив случай.

— Но как ще се разговаряте? — попита го Широков.

— Анатолий Владимирович се съгласи да остане с нас — отговори Смирнов.

Лежнев наистина бе поискал да остане на кораба. Причината беше ясна. Той знаеше, че калистяните ще предприемат пътешествие и преводачите трябваше да ги придружават. Перспективата за продължителни пътувания и свързаният с тях неспокоен живот никак не привличаха шишкото, свикнал на кабинетна работа. Той с радост се улови за открилата му се възможност да седи на едно място. В звездолета имаше необходимите му удобства и пълна възможност през свободното време да продължи работата си по изследване на източниците на тибетския език — още преди да долетят калистяните, той се занимаваше с това. И беше много доволен от стеклите се обстоятелства.

— Какво по-добро? Ще съчетая приятното с полезното — казваше той.

— Не забравяйте да пишете на жена си да дойде — пошегува се Степаненко.

Професор Смирнов предложи, докато той и Лежнев са на кораба, да се хранят само с калистянски продукти.

— Така ще проверим доколко тяхната храна е пригодна за земния човек — каза той. — Пьотър Аркадиевич и Георгий Николаевич ще са по-спокойни след тази проверка.

Лежнев се съгласи.

— Ако ние се разболеем, не е страшно. Лошо ще е, ако Широков и Синяев се разболеят по пътя.

Предложението на Смирнов бе прието. Най-големите специалисти по въпросите на храненето смятаха, че продуктите на калистяните не са вредни за хората от Земята. Трябва само да се привикне към тях. Все пак предварителната проверка не бе излишна.

Беше напълно възможно да снабдят отлитащите за Калисто земни учени с провизии за през цялото време на полета и пребиваването им на Калисто, но те самите категорично отказаха.

— Това ще ни пречи — казваше Широков. — Ще прекараме на Калисто цели три наши години. През това време трябва да разгледаме цялата планета. Да мъкнем със себе си провизии, е страшно неудобно. Най-добре ще е да живеем като калистяните.

— Погледнете звездоплавателите — добави Синяев. — Не пътешествуват из цялата Земя, а колко грижа им създава въпросът за храната.

Сийнг подкрепяше желанието на младите учени.

— Ако ние имахме намерение да прекараме на Земята по-дълго време, непременно щяхме да минем на вашата храна.

Преди заминаването Козловски поговори с Миенион.

— Не пускайте никого на кораба, ако не го придружавам аз или професор Куприянов. Ако някой дойде, предайте го на дежурния офицер. Не забравяйте случая с „Ю Син-чжоу“.

— О, не! — отговори Миенион. — Няма да го забравим.

Решено бе звездоплавателите да прекарат на Земята до май. През това време щяха да се запознаят с живота в Съветския съюз и другите страни.

Москва те вече добре познаваха. Два месеца и половина живяха в нея и разгледаха всичко, каквото ги интересуваше. Театри, музеи, картинни галерии, научни институти и учебни заведения — всичко бяха разгледали.

Най-интересна за гостите се оказа Московската зоологическа градина. Те ходиха там няколко дни наред и с най-голям и напълно оправдан интерес разглеждаха никога невижданите от тях животни.

Преди да посетят за пръв път зоологическата градина, Куприянов предложи да съобщи в дирекцията й за визитата на калистяните, та през това време да не пускат други посетители.

— В градината има винаги много деца — каза той. — Няма да ви оставят на спокойствие.

Широков преведе думите му и добави:

— Нашите деца са много любопитни.

— Всички деца са любопитни — отговори Сийнг. — Това е тяхна естествена черта. Не лишавайте вашите деца от удоволствието им. Нека всичко да си бъде както винаги. Ние ще гледаме животните, а децата — нас.

Калистяните както и преди ходеха със сивите си комбинезони, но отдолу обличаха земно вълнено бельо. Бяха обути с бели бурки15, а на главите си носеха кожени калпаци. В това комбинирано калистянско-земно облекло те приличаха на летци. Като тръгнаха за зоологическата градина, под червените си яки вързаха пионерските връзки, подарени им при едно посещение на Московския пионерски дворец.

Новината за идването на калистяните светкавично се разпространи из цялата градина. От всички страни към тях се устремиха деца. За няколко минути гостите бяха плътно обкръжени и трябваше да се спрат. Сийнг се обърна към децата с кратка реч.

— Ние дойдохме тук — завърши той, — за да се запознаем с животните на Земята. У нас на Калисто няма такива. Покажете ни вашите животни.

Едва Широков успя да преведе думите му и калистяните се видяха откъснати един от друг и поведени на различни страни. Всеки бе заобиколен от орляк деца и мнозина възрастни, проявяващи в случая не по-малко любопитство.

Куприянов, Широков, Лебедев и Лао Сен, които придружаваха гостите, останаха сами.

— Ами какво ще правим сега? — каза Широков. — Ние с другаря Лао Сен не можем да се разкъсаме.

— Ще се справят и без вас — засмя се Лебедев.

Денят беше ясен и слънчев. Повечето животни се разхождаха във волиерите си. Навсякъде се виждаха групички деца и сред тях високите фигури на калистяните. Доколкото можеше да се съди отдалеч, те се разбираха отлично. Малките московчани прекрасно се справяха без преводач и разпалено, прекъсвайки се, разказваха на гостите какво е това или онова животно. Калистяните внимателно слушаха екскурзоводите си и сякаш ги разбираха. Черните им лица изразяваха пълно задоволство.

За месеците, прекарани на Земята, калистяните се бяха научили да разбират малко руски, но само Бияинин можеше да говори.

Широков отиде при Виениян, когото в това време децата убеждаваха не толкова с думи, колкото с жестове да се повози в количката с впрегнато магаренце, и го попита дали не се нуждае от услугите му.

— О, не! — усмихнат отговори астрономът. — Ние добре се разбираме.

За най-голяма радост на децата той няколко пъти се повози, взел на ръце пет-шест деца. Онези, които не можаха да се повозят с него, много завиждаха на щастливците.

И другите калистяни последваха примера на Виениян. До мястото, където се возеха, просто не можеше да се стигне. Сякаш тук се бяха събрали всички посетители на зоологическата градина. Куприянов попита касиерката дали е платено за возенето.

— Може ли такова нещо! — учуди се тя. — Ами нали е за калистяните! Те са наши гости.

Професорът се засмя и плати колкото трябваше.

Това съвсем не беше първият случай, в който звездоплавателите постъпваха съвсем „безцеремонно“ от земна гледна точка. Преди няколко дни, когато разглеждаха ГУМ-а16, един калистянин взе от щанда харесал му се предмет, спокойно го сложи в джоба си и отмина нататък. Макар че паричната система на Земята им беше вече добре известна, те често я пренебрегваха и постъпваха „по калистянски“, тоест забравяха, че всичко трябва да се плаща. Интересното беше, че продавачът съвсем спокойно се отнесе към тази „кражба“ и дори не помисли да протестира.

В зоологическата градина прекараха до късно вечерта. Късно се прибираха оттам и през следващите дни.

Както вече казахме, калистяните не напускаха Москва, докато не се успокоиха за съдбата на кораба си. Сега решиха да се запознаят и с други градове и да пътешествуват по Земята. Понеже времето им беше съвсем малко, гостите се разделиха на две групи. Козловски, Лебедев и Широков щяха да придружават едната, Куприянов, Степаненко и Лао Сен — другата.

Звездоплавателите постоянно бяха охранявани, без те да забелязват това. Навсякъде невидимо ги следваха зорки очи.

Синяев, Щерн, Манаенко и професор Аверин останаха в Москва. Младият астроном искаше до отлитането на кораба да бъде със семейството си, а на по-старите му другари бе трудно да придружават гостите при дългото им пътуване.

На дванадесети януари от Ленинградската и от Курската гара калистяните напуснаха столицата. Изпращаха ги хиляди московчани. На локомотивите бяха най-добрите машинисти, спечелили в съревнование честта да возят гостите.

Влаковете потеглиха под звуците на калистянския химн, който за пръв път се бе разнесъл на Земята на петнадесети август. В лагера го бяха записали на магнетофонна лента.

Щерн изпращаше групата, заминаваща за Ленинград.

— Връщайте се по-скоро! — каза той на прощаване. В последната минута прегърна Диегон и му каза на калистянски: — Предайте поздрав на Калисто лично от мене.

— Нали пак ще се видим? — учуди се калистянинът.

Кой знае дали старият астроном разбра думите му, или не, но нищо не отговори, а само прокара пръсти по челото на Диегон.

Професор Матисен и професор Линиел се бяха сбогували с калистяните няколко дни преди заминаването им. Всеки отпътува за родината си, където ги очакваше неотложна работа. Сбогуването беше много сърдечно.

— Ние непременно ще се върнем да ви изпратим — казваха те.

Освен учените, участвували в експедицията, много кинооператори и кореспонденти на вестници придружаваха двете групи калистяни.

Според програмата калистяните трябваше да се върнат в Москва на 29 април, за да вземат участие в отпразнуването на Първи май. За десети бе определен стартът на отлитането им. Но едно неочаквано събитие наруши програмата и двете групи се върнаха много по-рано.

„Днес, в шест часа сутринта…“

Десетки градове, промишлени предприятия и най-големи колхози посрещнаха гостите на Земята. Калистяните обиколиха цялата европейска част на Съветския съюз, като внимателно се вглеждаха в живота, труда и бита на съветските хора. Заводи, фабрики, дворци на културата, театри, кина, училища, детски ясли и градини — всичко най-живо ги интересуваше. С помощта на Широков и Лао Сен те често дълго разговаряха с работниците, служителите и артистите или просто с минувачите. Интересуваха се от всичко в живота им: от работата, от семейните отношения и плановете им за бъдещето. Където и да пристигнеха, посрещаха ги най-тържествено. Вагоните, които прикачваха от един влак на друг, бяха пълни с подаръци, поднесени на калистяните. Макар във всеки вагон да пътуваха най-много по двадесет души, скоро не остана място, където да се обърне човек.

— Всичко ще си занесем на Калисто — казваха гостите.

— Няма да е само това — смееха се спътниците им. — Ще натоварим звездолета ви догоре.

Калистяните откровено изказваха впечатлението си от всичко видяно. Много неща не им се харесваха.

— Вашите големи градове са много прашни, в тях няма достатъчно зеленина. Защо строите заводи в чертите на града? Не е ли по-добре да бъдат на по-голямо разстояние? — казваха те. — Разбираме, че работниците трябва да живеят близо до завода, в който работят, но необходимо е все повече да автоматизирате производството и да дадете възможност на хората бързо и удобно да се придвижват на големи разстояния.

— Вашите училища, детски ясли и градини са добре уредени — казваха друг път, — но трябва да ги строите извън града, най-добре на морския бряг.

Забележките им бяха уместни, но на всяка крачка личеше, че те не разбират условията за живот на Земята, определяни от още недостатъчно развитата техника. Не може да се каже, че калистяните съвсем не разбираха тези условия. И у тях не толкова отдавна условията на живот са били дори по-лоши, но вече затвърдените им представи и навици често ги караха да възприемат всичко от гледна точка на Калисто. Те смятаха, че техниката на тяхната родина е най-обикновено нещо и може навсякъде да се прилага.

— Вие имате автомобили, които развиват голяма скорост — каза веднаж Виениян. — Защо не снабдите с автомобили всички работници? Тогава те ще могат да работят в заводи, построени далеко от града.

— Защо нямате самолети за лично ползуване?

— Защо децата ви учат десет години? За да се получи общо образование, са напълно достатъчни три-четири години.

— Защо, когато завършат училище, децата нямат никаква специалност и трябва отново да учат?

Трудно и сложно беше да се отговаря на тези въпроси. „Ние ще създадем всичко това в бъдеще“ — беше всъщност единственият, но съвсем незадоволителен отговор. Все по-очевидна ставаше разликата между Земята, едва-що поела пътя на социализма, и Калисто, която отдавна живее при условия на комунизма.

— Трябва по-бързо да напредвате — казваха калистяните. — Ще видите как ще разцъфти Земята и как хубаво ще се живее на нея.

— Сами знаем — отговаряха им. — Но…

За да се разясни това „но“, трябваше да се четат цели лекции.

— Като долетяхме на Земята, ние сякаш се пренесохме в миналото — каза Бияинин.

Обидно беше да се слушат такива думи, но те бяха верни.

В края на февруари двете групи се събраха. Срещата стана в Крим, в Артек.

— Виж, тук всичко прилича на нашите детски градчета. Така трябва да се строи за децата — каза Сийнг.

В Артек към пътешествениците се присъединиха Миенион, Смирнов и Лежнев, свършили вече работата си на кораба.

Александър Александрович разказваше:

— Мощността на двигателите им е колосална. Веднаж Миенион пусна в действие четири двигателя едновременно. На пет километра от кораба снежен ураган принуди бързия влак да спре. И най-забележителното е, че двигателите работят съвсем безшумно.

— Вълшебна техника! — пригласяше Лежнев.

В началото на март гостите отлетяха със самолет за Париж.

Посетиха много градове на Европа и Америка. Навсякъде ги посрещаха най-възторжено. Получените подаръци нямаха брой.

— Умеете да посрещате гости — казваше Диегон. — Калисто няма да ви остане длъжна.

Искрената радост и сърдечността, с които ги посрещаха във всички страни, и личните беседи с държавни ръководители, с дейци на науката, промишлеността и изкуството постепенно убедиха калистяните, че нито една от страните в капиталистическия свят не може да бъде обвинена за покушението в лагера. Диверсията е била подготвена и осъществена от отделни лица, загубили човешки образ. Световното обществено мнение единодушно осъждаше извършеното престъпление.

— Това много ни радва — казваха калистяните.

От Южна Америка трансатлантически въздушен лайнер ги пренесе в Египет. Калистяните отдавна искаха да видят тази страна, която приличаше на далечната им родина, и прекараха там повече от седмица, за да си починат в горещия й климат. По-нататък пътят им минаваше през родината на Лао Сен.

На четвърти април сутринта Куприянов излезе на терасата, където закусваше цялата група, и подаде на Широков разпечатана телеграма.

— Прочетете я на глас — каза той глухо.

Широков хвърли поглед на краткия текст и пребледня.

— Прочетете я на глас — повтори Куприянов.

Широков стана и в настъпилата тишина прочете полученото известие първо на калистянски, после на руски.

В телеграмата, изпратена от академик Неверов, пишеше: „Днес, в шест часа сутринта, на осемдесет и седем годишна възраст почина Семьон Борисович Щерн“.

Всички, които бяха на терасата, станаха прави.

Калистяните изведнъж коленичиха, бавно протегнаха ръце напред с дланите надолу и навели глави, замряха в тази скръбна поза, която напомняше изразяването на печал у източните народи.

Няколко минути на терасата цареше тъжно мълчание. Калистяните не помръдваха. Те по свой обичай се прекланяха пред паметта на учения. Той беше един от първите, които ги посрещнаха на Земята.

— Споменът за него ще се пази на Калисто — каза Диегон.

— Споменът за него ще се пази на Земята — като ехо се обади Козловски.

Не можеше и да се говори за продължаване на пътешествието. Калистяните искаха незабавно да се върнат в Москва.

— Искаме още веднъж да видим нашия приятел — каза Диегон от името на другарите си.

Неочакваното печално събитие промени набелязания маршрут. Вместо да заминат с параход за Китай, всички се качиха на самолет и той ги понесе на север.

— Семьон Борисович предчувствуваше близката си смърт — каза Степаненко. — Спомняте ли си как се сбогува с Диегон на гарата в Москва?

— Не предчувствуваше, а знаеше — намеси се Куприянов. — И аз знаех. Малко преди да заминем, Щерн получи силен пристъп на своята стара болест. Добре знаеше, че краят му е близо, но ме помоли нищо да не казвам, за да не осуетя пътуването на калистяните.

Докато летяха към Москва, калистяните нищо не ядоха. Такъв бил древният обичай на Калисто.

— От момента на смъртта, докато тялото бъде изгорено — каза Сийнг, — приятелите и близките на покойника нищо не ядат. Ние се чувствуваме негови приятели.

— У вас труповете изгарят ли ги? — попита Широков.

— Да, така е било винаги. На Калисто постъпваме само така.

В Москва пристигнаха сутринта на пети април. Само академик Неверов, Аверин и Синяев посрещнаха калистяните. Градът не знаеше за неочакваното връщане на гостите.

На следния ден беше погребението. На гробищата се стекоха хиляди хора. Калистяните носеха на раменете си ковчега от портала до гроба. При спускането в гроба калистяните пак коленичиха и протегнали ръце с длани надолу, навели глави, стояха така, докато гробът бе засипан. След прощалните речи на земните учени и Виениян произнесе кратко слово на калистянски.

— Хората от Калисто ще пазят в сърцата си вечен спомен за учения от Земята — преведе Лао Сен. — Ще издигнем у нас паметник на първия астроном на Земята, който посрещна обитатели от друга планета. Той не доживя до отлитането ни и не можа да ни изпрати, както искаше, но ние ще отнесем в сърцата си неговия образ към Релиос.

Куприянов предложи след няколко дни да продължат прекъснатото пътуване, но калистяните отказаха.

— Малко време ни остава — каза Диегон. — Единственото нещо, което искаме сега, е по-скоро да отлетим към Калисто.

След два дни обаче калистяните се съгласиха да излетят, както беше определено по-рано, на десети май.

— Те са много впечатлителни — казваше Куприянов на Широков. — И понеже обичат живота, тежко преживяват смъртта. Семьон Борисович за тях бе съвсем чужд човек.

— Те го бяха обикнали — отговори Широков.

Козловски, който присъствуваше на този разговор, сви рамене:

— Въпросът не е в обичта, нито във впечатлителността. Всичко идва от обществения строй на живота. Изчезването на борбата за съществуване, на конкуренцията между хората и на други подобни „прелести“ води до това, че принципът „Човек за човека е вълк“ естествено се заменя от друг — „Човек за човека е приятел“. А приятелите се обичат помежду си. Калистяните обичат всеки човек поотделно и цялото човечество изобщо.

Последните дни на април минаха в почти непрекъснати научни конференции, на които калистянските учени изнасяха обширни доклади за науката и техниката на тяхната родина. Сякаш с работа искаха да заглушат скръбта си по загубата на Щерн. Никой не очакваше, че неговата смърт така дълбоко ще ги покруси.

Вече не като чужди хора, а с топло братско чувство гледаха калистяните от трибуните пред мавзолея първомайския парад и манифестацията на московските трудещи се, които от своя страна радостно приветствуваха представителите на далечната планета. Здрави приятелски връзки навеки бяха свързали хората от двете планети.

Целият свят вече знаеше за героичния подвиг, който се готвеха да извършат двама от синовете на Земята. Манифестиращите по Червения площад приветствуваха и тях наравно с гостите.

Широков и Синяев стояха сред своите нови другари и се прощаваха със сънародниците си, с родината и Земята. Ще минат десет дни и звездолетът на калистяните ще ги отнесе в непознатата за земните хора бездна на междузвездното пространство, към далечната планета.

Те не се колебаеха и за нищо не съжаляваха. И Широков, и Синяев бяха уверени, че след двадесет и пет години ще се върнат на Земята, обогатени с нов опит и нови знания.

Спокойно и неотстъпно вървяха към онова, което ги очакваше.

За възтържествуването на науката!

На старт!

Отново опъна палатките си лагерът край брезите. Изпръхналата вече земя лежеше в нега и се зеленееше под ведрото небе. Като събуден от зимен сън, окъпан от пролетните дъждове, космическият кораб, готов за полет, отразяваше в шлифованите си кесиндови стени ослепителните лъчи на високо издигналото се слънце. Освободен от дървената ограда, звездолетът хвърляше трептящи слънчеви „зайчета“, сякаш нямаше търпение да дочака кога най-сетне ще му позволят да се откъсне от Земята и стремително да се понесе към далечната родина. Сякаш през дългата зима бе насъбрал неизмерима сила и чакаше заповедта на господарите си, за да я пусне на свобода.

На земята и във въздуха около кораба кипеше работа. Сребристи вертолети излитаха един след друг към върха на кораба, разтоварваха се и отново кацаха на земята. Като океански параход, спрял в пристанище, космическият кораб поемаше в огромния си корпус все нови и нови товари. Подемниците вече втори ден работеха без почивка и спускаха долу безбройните, здраво оковани сандъци, металически кутии и херметически запоени стоманени балони. Миенион, Ниянийнг и Диегон посочваха как да се подреждат подаръците от Земята в многобройните складове на звездолета и да се закрепват внимателно, за да изминат невредими дългия път.

Фини уреди, стъклени, порцеланови и кристални изделия, модели на машини, препарирани животни и птици, нежни семена от тропически растения, хербарии, сбирки от насекоми и минерали, творби на изкуството, произведения от всички страни и континенти, дори колекция пощенски марки — всичко беше опаковано най-старателно, за да може там, на Калисто, да бъде подредено по щандовете и витрините в „Музея на Земята“. Целият товар тежеше десетки тонове, но за мощните двигатели на кораба това нямаше никакво значение. Звездолетът можеше да приеме десет пъти повече.

Списъкът на експонатите за бъдещия музей съдържаше няколко хиляди названия. Специална комисия вече пет месеца работеше над списъка и подбора на експонатите. Почти всички страни на Земята изпратиха подаръци за калистяните.

Множество уникални предмети бяха подарени от частни лица от всички краища на света. Професор Лебедев подари на калистяните своя личен великолепен хербарий, с който се гордееше вече много години и продължаваше да го обогатява. Почти всички музеи отделиха за калистяните част от съкровищата си. Когато всичко това бъде подредено във витрини, Калисто ще притежава един прекрасно уреден музей, отразяващ целия сегашен и минал живот на Земята. На Широков и Синяев предстоеше по пътя огромна работа — да съставят на калистянски език описание на всеки предмет.

— Нищо! Времето ще ни стигне! — шегуваха се те.

— Земята е щедра към нас — казваше Диегон. — Но ние няма да останем длъжни. Ще видите какво ще донесат Широков и Синяев.

— Не се и съмняваме — отговори Неверов. — Дотогава ние ще построим специална сграда за „Музей на Калисто“.

Много труд и много изобретателност бяха вложени, за да се опаковат семената на тропическите растения така, че да стигнат невредими до Калисто. Корков дъб, мирта, ливански кедър, финикова палма и много други дървета щяха да израснат на чуждата планета около „Музея на Земята“. В звездолета натовариха за тях специално подбрани торове. Калистянските ботаници ще съумеят да отгледат чуждите растения, ръководени от подробните упътвания, които Широков щеше да преведе.

Изобщо нямаше опасност Пьотър Аркадиевич да скучае през време на полета. Около четиристотин книги, най-ценните произведения на художествената, научната и техническата литература, чакаха да бъдат преведени от него. Дори с помощта на Синяев, който сам имаше колосална програма за астрономически наблюдения, нямаше да му е леко да се справи с толкова много преводи.

Едва ли не цял тон хартия бе натоварена на кораба за тази работа. Направиха дори пишещи машини с калистянски шрифт.

— Намерих си белята! — шегуваше се Широков. — Върви сега, че се учи да ставаш машинописка. Как ще пиша на машина в състояние на безтегловност?

Но за учудване не само на него, а и на другите се оказа, че във всяка каюта на кораба освен в централния пост и в помещенията на двигателите можеше да се създадат условия на „изкуствена тежест“.

— Предполагахме — обясни Диегон, — че продължителното безтегловно състояние ще е непоносимо за човека, но се убедихме, че то никак не пречи. През време на полета ни към Земята нито веднаж не сме използували изкуствената тежест. Да се живее и работи в безтегловно състояние, е много лесно. Сигурен съм, че и вие няма да поискате „да тежите“ по пътя.

Широков недоверчиво поклати глава. И той, и Синяев не можеха да си представят очакващото ги необикновено усещане, когато ще липсва привичното тегло. Откровено казано, те се страхуваха от него. Но в сравнение с онова, което ги очакваше при пътуването, а и на чуждата планета, безтегловността беше такава дреболия, че не заслужаваше и да се говори за нея. Бяха готови да понесат всичко, само и само да стигнат на Калисто.

Освен книги на кораба бяха натоварени филми и прожекционни апарати.

То се знае, не забравиха и снимачни кинокамери с огромен запас ленти и най-различни фотоапарати с негативни материали. Широков и Синяев в кратък срок се научиха да боравят с тях.

На Калисто имаше и фотография, и кино, но двамата „междупланетни туристи“ решиха да си служат със земни апарати, първо, защото бяха свикнали с тях, и, второ, така проявяваха земния си патриотизъм.

Любовта към родината е присъщо чувство на всеки човек. Когато се намират в чужда страна, хората изпитват носталгия. Човек се гордее със своята страна и ревниво се отнася към всичко, което в чуждата му се струва по-съвършено. Но никой никога не е изпитвал чувство на патриотизъм към цялата Земя, каквото изпитваха Широков и Синяев. На Калисто това чувство навярно щеше да ги обземе още по-силно. Затова никак не е чудно, че те често се отказваха от калистянските вещи дори когато бяха по-висококачествени, и предпочитаха своите, земните. Каютите им в звездолета бяха пълни с най-разнообразни предмети — от самобръсначката до личната библиотека и шахматната дъска. Всичко това трябваше да поддържа невидимата връзка между тях и напуснатата Земя.

Тук му е мястото да кажем, че шахматът — това прекрасно изобретение на човешкия ум, естествено не беше познат на калистяните. Докато пътешествуваха по Земята, Широков — голям любител на шаха — научи Диегон и Виениян да играят тази игра, от която те много се заинтересуваха. Шахматът сигурно щеше да получи на Калисто широко разпространение.

Калистяните предоставиха на гостите отделни каюти. Вратите им бяха към стълбата за долния кръгъл коридор, около който се помещаваха каютите на екипажа. Горният коридор водеше към лабораториите и астрономическите наблюдателни пунктове. Около атомния „котел“ нямаше каюти за живеене.

На девети май привечер товаренето беше приключено. Корабът и екипажът му бяха готови за път. Стартът бе определен за дванадесет часа на другия ден.

Тази последна нощ на Земята дори калистяните прекараха в лагера. Не само Широков и Синяев, но и гостите от далечната планета не можеха без тъга да мислят за раздялата със Земята, към която се бяха привързали през тези десет месеца. А що се отнася до двамата учени, които се готвеха да напуснат родната планета, те дори не се вълнуваха. Състоянието, в което се намираха, най-добре можеше да се определи с думата „болест“. Те бяха тежко болни и дори изглеждаха като болни.

Тази нощ в лагера никой не заспа нито за минута.

Синяев бе в палатката със семейството си, дошло да го изпрати. Дали съжаляваше за взетото решение, разкайваше ли се, че напуска близките си и може би никога вече няма да ги види? Това никой не знаеше. Но когато на сутринта излезе от палатката, лицето му се беше разведрило.

Широков прекара цялата нощ с Куприянов и Лебедев. Двамата професори се стараеха да го отвличат от неспокойните мисли и за кой ли път вече му повтаряха какво и как трябва да научи на Калисто, макар че всичко беше вече уговорено.

Куприянов едва запазваше спокойствие. Той много обичаше Широков и му беше тежко да го гледа, като знаеше, че го вижда за последен път. Не се надяваше да доживее до връщането на звездолета. Но той нито веднаж не повтори фразата, която неволно беше изтървал пред Широков при първия им разговор за намерението му да лети към Калисто: „Ние с вас, Петя, няма вече да се видим…“ Той виждаше и знаеше, че Широков не е забравил тази фраза и споменът за нея ще го измъчва дълги години.

Другите участници в експедицията не се отделяха от калистяните. Калистяните също не спяха освен Диегон, който по настояване на Сийнг подремна няколко часа. Главата му трябваше да бъде бистра, когато утре седне пред пулта и поведе космическия кораб по далечния път.

Щом слънцето се показа над хоризонта, в лагера отново закипя работа. Вдигаха палатките, товареха камионите и полето постепенно опустяваше. После и хората започнаха да се разотиват.

Повече от тридесет хиляди души бяха дошли да изпратят калистяните. Летището и цялото поле, додето поглед стигаше, бе изпълнено със самолети, автобуси и леки коли. Делегации от всички краища на СССР и няколко хиляди чужденци чакаха край насипа на железопътната линия излитането на кораба. Беше забранено да се приближават до звездолета на разстояние, по-малко от пет километра. Този огромен кръг опасаха с кордон войниците от полка на Черепанов. Именно на неговия полк беше оказана честта да изпрати гостите. Подполковникът беше в лагера. На петстотин метра в кръг около кораба се издигаха стоманени дотове, през тесните амбразури на които надничаха обективите на автоматични киноапарати и телевизионни камери.

Към десет часа сутринта в лагера останаха само калистяните, академик Неверов и десетина земни учени, а след още половин час и последните леки коли напуснаха полето.

Прощалните минути бяха тежки и за онези, които напускаха Земята, и за тези, които оставаха на нея…

Щом пристигнаха на летището, Неверов, Куприянов и спътниците им се изкачиха на сигналната кула. Оттук добре се виждаше космическият кораб, самотен сред пустото поле. През силен бинокъл можеха да се забележат дребни фигурки и Куприянов се мъчеше да познае между тях Широков, но това не беше възможно.

— Прощавай, Петя! — беззвучно шепнеха устните му.

Самолетите, които цяла сутрин кръжаха над кораба, очистиха небето, сякаш му дадоха път към бездънната дълбина.

И изведнаж над звездолета се появиха четиринадесет точки. Те бързо полетяха към огромната тълпа, която ги посрещна с оглушителен залп от приветствия.

Дванадесетте калистяни, Широков и Синяев прелетяха ниско над цялото поле, като поклащаха криле за последен поздрав.

Куприянов още веднаж видя отблизо добре познатото лице, стори му се, че сините очи внимателно го погледнаха и че Широков кимна само на него.

Часовникът на аерогарата показваше дванадесет без две минути.

Хората, изпълнили полето, не виждаха космическия кораб. Скриваше го високият насип. Той щеше да се покаже, когато се издигне над Земята, за да поеме дългия си път по трасетата на вселената.

Всички знаеха, че стартът ще е безшумен. Няма да се чуят нито взривове, нито грохот. Заглушителите, монтирани към всеки двигател, не пропускаха нито звук.

Дванадесет часът…

Далеко, почти на хоризонта, се издигна над Земята тъмнокафяв облак. Нейде в средата на облака за секунда блесна ярка точка. Силен вятър премина над полето.

Там, където беше лагерът, бушуваше яростен вихър, надминаващ по сила и най-страшния ураган. Раздвиженият въздух със страшна многотонна тежест се стоварваше върху земята, като издигаше нагоре гигантски вихрушки пръст. Прекършените до корен самотни брези се търкаляха по земята със счупени клони.

Исполинското кълбо бавно и плавно се откъсна от земята и увисна във въздуха. Само киноапаратите, заредени с лента, чувствителна към инфрачервените лъчи, „виждаха“ през кафявия облак как корабът сякаш в колебание се спря за секунда. Още по-силно, още по-яростно се замятаха под него черните стълбове пръст. Разбушувалият се въздух хвърляше пръстта на всички страни и изравяше дълбока яма на мястото на кораба…

Полето беше тихо.

Огромната тълпа, затаила дъх, не сваляше очи от тъмния облак, който ставаше все по-голям и по-голям.

Но ето, като изплувал от морската дълбина, над облака се показа и заблестя на слънцето космическият кораб. Виждаше се как той все по-бързо и по-бързо се издига към сияещата бездна, докато се превърна в едва забележима сребриста точка.

Изчезна…

Дълго, в тържествено мълчание хората стояха и се взираха в синята безкрайност, в която се скри звездолетът от Калисто, понесъл двама от хората на Земята, дръзнали да я напуснат.

Ще се върнат ли те? Или ще изчезнат в непознатата на хората далечина и никога вече няма да стъпят на родната Земя, която ги бе отгледала и надарила с любознателен ум, с горещо и храбро сърце?

Трета част

Земя — Калисто

Откри се бездна, изпълнена с звезди; звездите брой нямат, бездната — дъно. М. Ломоносов

Първа глава

В пустото пространство

Хилядолетия наред разумът на човека е възприемал като неотменен факта за съществуването на Слънцето. Струвало му се невъзможно да си представи света без Слънцето. Нощта не дава тази представа, защото човек знае, че Слънцето съществува, макар временно да не се вижда.

После човекът научава, че във всемира има места, където Слънцето не свети, но той си ги представя съвсем отвлечено. На Земята такива места няма, а да се отдалечи от нея, човекът досега не е могъл. Светът без Слънцето е бил свят теоретичен, достъпен само за разума, а не и за възприятията на човека от Земята.

И ето че Слънцето изчезна! То стана като всички други звезди, които отвред заобикаляха звездолета на Калисто. Трудно беше дори да се намери на небето.

Така слабо светеше лъчезарното земно Слънце, че можеше да се гледа през оптическите уреди на кораба като всяка друга звезда.

Това беше така странно, така противоречеше на вековния човешки опит, че дори Георгий Николаевич Синяев, свикнал като астроном с мисълта, че Слънцето е обикновена звезда, трудно можеше да повярва, че слабо блещукащата звездичка, която вижда през окуляра, наистина е онова Слънце, край което някъде наблизо се намира неговата родна планета, невидима от такова разстояние.

Видът на небето поразително се измени. Не се виждаше нито едно познато от детството съзвездие. Всички звезди измениха положението си, „разбъркаха се“ и той се учудваше, че не може да намери нито една от тях. Така беше отначало. Постепенно с помощта на Виениян Синяев се научи да намира добре познатите му звезди в новото им положение една спрямо друга.

Но колкото и странно да е, от всички звезди той най-често губеше Слънцето. Беше му най-трудно да намери на небето именно него.

Това странно обстоятелство дълго време оставаше загадка за Синяев, но когато веднаж Виениян му разказа, че след отлитането им от Калисто и той също тъй трудно намирал Релиос, младият астроном разбра причината.

Когато търсеше която и да е друга звезда, той можеше да се ориентира донякъде по разположението на Млечния път, който от борда на кораба изглеждаше също тъй, както и от Земята, а никога дотогава не му се бе случвало да наблюдава Слънцето спрямо Млечния път. То винаги му се е струвало различно от другите звезди и нямащо с тях никаква връзка. Трябваше да свикне да възприема Слънцето като звезда.

Да намира Слънцето и звездите, беше трудно, но затова пък изпитваше истинска наслада да ги изучава с многобройните съвършени уреди от астрономическата обсерватория на звездолета. Пустотата зад борда създаваше идеални условия, за каквито астрономите на Земята можеха само да мечтаят.

Синяев работеше с увлечение, като до минимум намали часовете за почивка.

Той постъпваше така не само от научна любознателност. Работата му помагаше да надвива мислите си за Земята и за оставените там близки хора. Той разбираше колко малка е вероятността, когато се върне, да завари майка си и баща си живи и макар че нито за миг не се разкайваше за решението си да лети към Калисто, беше му мъчително и тежко да мисли за близките си.

И Широков преживяваше същото. Той беше сирак, не бе оставил на Земята любимо семейство, но може би още по-тежко понасяше раздялата с родната планета. Единственото, с което можеше да се заеме, беше да превежда на калистянски книгите, които носеше със себе си, ала в тях всичко, всеки ред, всяка дума му напомняше за напуснатата Земя, всичко му говореше все за нея.

И Пьотър Аркадиевич като другаря си работеше „от сутрин до вечер“.

Калистяните все тъй любезно и грижливо се отнасяха към гостите си и с всички сили се стараеха да им помогнат да преодолеят мъката; разбираха, че най-тежка е именно първата година от раздялата с родината. И те бяха преживели същото преди дванадесет земни години, когато корабът се отдалечаваше от Калисто.

Звездолетът летеше вече осем месеца по земно пресмятане. Почти два трилиона километра го отделяха от Слънцето и Земята. Бавно и постепенно увеличавайки скоростта, сега той летеше с невъобразима бързина — всяка секунда изминаваше повече от сто и деветдесет хиляди километра.

Безшумно и непрекъснато работеха мощните двигатели на кораба, като прибавяха към скоростта му по деветстотин шестдесет и четири километра в денонощие. (Тоест всеки двадесет и четири часа. Денонощие в обикновения смисъл на думата на кораба, разбира се, не съществуваше.) Ускорението, а следователно и силата на тежестта се равняваше на 10 м/сек2 и екипажът се чувствуваше също като на Земята или като на Калисто. Четири месеца още двигателите щяха да работят, а после звездолетът като небесно тяло щеше да се движи по инерция. Едва на разстояние три трилиона четиристотин тридесет и два милиарда километра от Релиос двигателите отново ще почнат да работят, за да намалят скоростта също тъй постепенно.

Широков и Синяев вече така добре бяха усвоили калистянския език, че можеха да разговарят с домакините на всяка тема. Най-сетне те зададоха въпроса, който най-много интересуваше учените и инженерите на Земята — какво дава сила на корабните двигатели, какво използуват те за „гориво“.

Отговорът не бе изненадващ.

Учените на Земята, макар засега и принципно, но вече си представяха конструкцията на мезонната ракета и възможностите, които тя ще разкрие пред астронавтиката. Не им беше ясно само как ще се получават струите античастици, къде ще се пази антивеществото, за да не става анихилация.

Всичко това калистяните знаеха. Но тяхната мезонна техника извънредно много бе изпреварила представите на хората и никак не беше чудно, че Смирнов и Манаенко, които на Земята изследваха двигателите на звездолета, не разбраха, че двигателят не е атомен, а мезонен. При това калистяните от напълно ясни съображения не допускаха земните учени там, където се съхраняваше антивеществото. Звездолетът на калистяните беше мезонен и атомен едновременно. При полет с малка скорост близо до Земята и в атмосферата й калистяните бяха използували атомна енергия, а в междузвездното пространство превключваха двигателите на мезонна. Но корабът нямаше отразяващ рефлектор. За Широков и Синяев просто остана неясно от какво се отразява мощното излъчване, създавано от анихилацията. Това бе техника, още недостъпна за разбирането на земния човек.

За седемте изминали месеца те свикнаха на кораба и се чувствуваха като у дома си. Живееха общ живот с домакините (по-право стараеха се да живеят).

Това не беше трудно. Калистяните проявяваха учудваща деликатност, сякаш разбираха и най-лекия оттенък в мислите и настроенията на земните си другари. Нито веднъж някой от калистяните не натрапи компанията си, когато по една или друга причина Широков и Синяев искаха да бъдат сами. Калистяните безпогрешно отгатваха тези минути, сякаш можеха да четат мислите им.

В самото начало, пък и през десетте месеца, докато звездолетът беше на Земята, хората мъчно различаваха калистяните един от друг. Струваха им се „еднакви“. Сега Широков и Синяев ги различаваха тъй лесно, както на Земята различаваха приятелите и познатите си. Чудно им се виждаше как по-рано не са забелязвали тъй очевидното им различие. Също като хората на Земята и калистяните се различаваха един от друг. И то не само по чертите на лицето. Невъзмутимият и дори флегматичен Миенион рязко се отличаваше от впечатлителния Сийнг, а съсредоточеният, рядко усмихващ се Диегон — от жизнерадостния, обичащ шегите и закачките Ленийнг. На пръв поглед между Бияинин и Виениян нямаше нищо общо — толкова различен беше характерът им и дори начинът им на говорене. Обединяваше ги само онова, което ги беше подтикнало да участвуват в космическия рейс — любовта им към знанието.

Широков и другарят му понякога забравяха, че не са калистяни, дотолкова се бяха сближили представителите на двете планети. И едните, и другите говореха и мислеха все за едно и също за времето, когато звездолетът ще ги е отнесъл вече на Калисто. И едните, и другите по различни причини, но с еднакво нетърпение очакваха този ден.

Широков прекарваше почти цялото време в каютата си и се занимаваше с преводите. Усърдно му помагаше Бияинин, който продължаваше да учи руски и бе значително напреднал. Наистина той говореше с много неправилно произношение, с неприсъща за руския език мекота на звука, но можеше да чете и да разбира почти всичко. В почивките между астрономическите си наблюдения към тях се присъединяваше и Синяев. Тримата водеха безкрайни разговори, в тях рядко споменаваха за Земята, а винаги ги насочваха към Калисто. На Широков и Синяев бе тежко да говорят за Земята и те се стараеха да не засягат тази тема. Бияинин също никога не започваше пръв да говори за планетата, останала далеко зад тях, и ако все пак се подхванеше разговор за Земята, това ставаше винаги по вина на Широков.

Така и днес, след като завърши страница от превода и я сложи настрана, Широков вдигна глава и се обърна към Синяев, който усърдно превеждаше описанието на един експонат за калистянския „Музей на Земята“.

— Превеждам роман от Лев Толстой. С какво чудно майсторство умее той с няколко думи да даде ярка картина от нашата природа! Но да се преведат тези описания, е извънредно трудно. Вземете например този откъс. Как да го преведа на калистянски, та и жителите на Калисто да почувствуват пейзажа тъй, както го чувствуваме ние? „В гората беше почти горещо, не полъхваше ветрец. Брезата, цяла отрупана със зелени лепкави листа, не потрепваше, а изпод ланшната шума, надигайки я, се подаваха зелената, първата трева и някакви лилави цветчета. Пръснати тук-там из брезовата гора, дребните смърчове с грубата си вечна зеленина неприятно напомняха за зимата.“ Какво да правя, когато те не знаят какво е бреза, смърч и зима?

— Да! — само това можа да му отговори Синяев. — А как се справяте с това затруднение?

— На Земята не взехме под внимание, че твърде много думи са непреводими на калистянски. Изходът е един. Сега правя чернови превод, а когато стигнем на Калисто и вече по-добре науча калистянски, ще го редактирам. Тогава Бияинин ще е овладял руския и ще можем да съставим руско-калистянски речник.

— А по-късно ще може да конструираме електронна машина-преводач — рече Синяев. — Все пак пълно покриване на текстовете няма да постигнем. Вие знаете ли — добави той, като променяше темата на разговора, — че Диегон е болен?

— Зная, но той скоро ще оздравее.

— Какво му е?

Широков сви рамене.

— Калистяните свеждат всички болести до разстройства на централната нервна система. И това, разбира се, е правилно. Но техните диагнози ми се струват някак еднообразни.

— С какво го лекува Сийнг?

— С почивка — отговори Широков. — С изкуствен сън. И у нас на Земята прилагат това средство, но не тъй често, както калистяните. При тях то е универсално.

— Значи, Диегон спи?

— Да, вече два дни.

— Исках да ви кажа, че и аз не се чувствувам съвсем добре.

— Трудно ви е да се движите? — бързо попита Широков.

— Да, някаква слабост. А как познахте?

— И аз имам чувството, че съм отмалял. Като че ли всичко е станало по-тежко от преди.

— И собственото ми тяло като че ли е натежало. Може би са увеличили ускорението.

— Не ми се вярва. Трябва да поговоря със Сийнг.

Синяев взе от масата една книга и я премери на ръка.

— Явно, че е по-тежка — каза той.

Някой почука на вратата.

— Влезте! — каза Широков по калистянски.

В каютата влезе Ниянийнг.

— Да не би да преча? — попита той с присъщата си вежливост.

— Ни най-малко — отговори Широков. — Седнете и вземете участие в нашия разговор.

Калистянинът премести едно кресло и седна.

— Току-що говорехме, че всички предмети на кораба сякаш са станали по-тежки — каза Синяев.

— И така е всъщност — отговори инженерът.

— Ускорението ли е увеличено?

— Не, то си е същото. Но вече летим със скорост над сто и деветдесет хиляди километра в секунда и следователно…17

— Ах, да! — възкликна Синяев. — Аз съвсем забравих за скоростта.

Широков го погледна въпросително.

— На звездолета дават своите отражения законите за относителността, по-конкретно увеличението на масата при скорости, близки до скоростта на светлината.

— Съвсем вярно — потвърди Ниянийнг. — Както корабът, така и всичко, което се намира на него, сега е приблизително едно цяло и тридесет и пет стотни пъти по-тежко, отколкото при старта. Когато достигнем скорост двеста и седемдесет хиляди километра в секунда, масата ще се увеличи точно два и половина пъти, а при максималната скорост на кораба, която, както ви е известно, е двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда, масата ще се увеличи две цяло и седемдесет и седем стотни пъти.18

— Такова тегло — каза Широков — може да се отрази вредно върху здравето на екипажа.

— От нашата наука е установено, че постепенното увеличаване на теглото до два и половина пъти не е вредно за човека — отговори му Ниянийнг. — Диегон довежда скоростта до двеста седемдесет и осем хиляди, а теглото, както казах, до две цяло и седемдесет и седем. Това вече не е безвредно, но ние взимаме мерки.

— Какви? — попита Широков.

— Когато корабът достигне скорост двеста и седемдесет хиляди километра в секунда, екипажът ще продължи пътуването в легнало положение до момента, в който ще настъпи безтегловност.

— Кога ще стане това?

— Седем хиляди и петстотин ваши часа след старта ни от Земята.

Синяев бързо пресметна върху едно листче.

— По нашия календар това ще бъде на петнадесети март.

— Почти след три месеца — каза Широков. — А колко време ще трябва да лежим?

— Двеста седемдесет и два часа. Но няма да скучаете. През всичкото време ще спите.

— Разбирам — каза Синяев, — звездолетът лети в пустото пространство и не се нуждае от управляване. Но все пак е рисковано.

— Не се изразих точно. Миенион и аз ще спим на смени, за всеки случай.

— Навярно именно поради увеличението на масата вие сте се спрели на скоростта двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда? — попита Широков.

— Донякъде затова, но има и други причини, свързани с двигателите. Много е съблазнително половината път да се лети с ускорение, а другата половина със забавяне, но засега това е недостъпно за нашата техника.

— В такъв случай обаче корабът ще надмине скоростта на светлината! — смая се Широков, който съвсем смътно знаеше изводите от теорията за относителността.

— Съществува предположение, че скоростта на светлината не е крайната граница — отговори Ниянийнг — и че тя може да бъде надмината. Но на практика това още не е проверено. Засега се смята, че при едно непрекъснато ускорение корабът все повече ще се приближава до скоростта на светлината, но никога няма да я достигне.

— Парадоксите на относителността — поясни Синяев. — Сега ние проверяваме на практика нейните изводи.

Тревожна мисъл мина през ума на Широков. Той си спомни, че за човека, който се движи със скорост, близка до скоростта на светлината, времето ще върви по-бавно, отколкото за онзи, който се намира на Земята. Докато те летят към Калисто и се връщат обратно, времето на Земята много ще изпревари времето на кораба.

— Е и какво — попита той, — съвпада ли теорията с практиката?

— Засега по всички точки.

— Значи, когато се върнем на Земята, няма да заварим никого от онези, които оставихме там? Ще се пренесем в бъдещето, а? Много неприятно.

— Не ви разбирам — каза Ниянийнг. — Вие нали знаехте, че се разделяте със Земята за двадесет и пет години. Какво ви разтревожи сега?

— Не бях взел пред вид, че на Земята ще изминат повече от двадесет и пет години.

— Но защо? — учуди се Синяев.

— Кога ще се върнем на Земята според земните часовници?

— След двадесет и пет години. Вие знаете това.

— Изглежда, че Пьотър Аркадиевич се е объркал в парадокса на времето — каза Синяев. — И не е никак чудно, защото той не е математик. Продължителността на полета е изчислена за земното време, а не за времето на кораба, както мислите вие. Ние ще летим към Калисто единадесет години според часовниците на Земята, ала много, много по-малко според часовниците на кораба. За нас полетът ще трае три години и няколко месеца. Вие ще се върнете остарял с десет години, а всичките ви близки и познати ще са остарели с двадесет и пет години. Това е своеобразна награда за скуката през време на полета.

— Наистина — каза Широков — аз не съм математик и подобни парадокси не са ми съвсем ясни. Ала много се радвам, че опасенията ми са напразни.

Синяев и Ниянийнг се засмяха.

През следващите дни те внимателно наблюдаваха как бавно, но непрекъснато на кораба се увеличава тежестта на всички предмети. Бялото кълбо летеше все по-бързо и по-бързо — наближаваше минутата, когато двигателите ще спрат и кълбото ще продължи да лети по инерция.

Тогава щеше да изчезне всякаква тежест и да настъпи странен, фантастичен живот без тегло. Той ще трае девет години според часовниците на Земята, но само три по часовниците на кораба. И през всичкото това време звездолетът стремително ще се носи с една и съща скорост към далечната Калисто през мрака и студа на вселената, от света на безмълвието към света на движението, живота и светлината.

Няма тежест!

Неусетно наближаваше петнадесети март, денят, в който екипажът на звездолета щеше да заспи дълбоко, за да може без вреда да понесе сравнително краткия период на прекомерното увеличение на тежестта. Широков вече едва вдигаше пишещата си машина. Креслата в каютата му бяха станали толкова тежки, че трябваше да напряга всичките си сили, за да ги помести. Да ходиш, особено да се качваш по стълбите, беше уморително. Пьотър Аркадиевич се чувствуваше така, сякаш бе остарял най-малко с четиридесет години.

По съвета на Сийнг сега той работеше полулегнал на мекия диван, като се стараеше колкото може по-малко да се движи.

— Като че ли ми е по-тежко дори и да мисля — забеляза Синяев.

Говореха бавно и неясно, едва движеха устните и езика си. Синяев беше бледен.

— Не се чувствувам добре — отговори той на въпроса на Широков.

Те млъкнаха, уморени от краткия разговор, и дълго лежаха неподвижно: Широков лежеше на нещо като диван, а Синяев — в креслото. Чуваше се само напрегнатото им дишане. Всяко вдъхване им струваше усилия, сякаш нещо тежеше на гърдите им и им пречеше да дишат.

— Няма да издържа дълго — каза Синяев.

— Днес — отговори му Широков.

Той извади часовника си — прекрасен хронометър, подарен му пред старта от професор Лебедев. „Вземете го — беше му казал Семьон Павлович. — Ще ви служи вярно през целите двадесет и пет години.“

— Спрял е — каза Широков. — Пружината няма сила да движи механизма, всичките му части са станали два и половина пъти по-тежки.

Без да почука, в каютата влезе Сийнг. Калистянският лекар едва се движеше. След него влезе Миенион. Инженерът беше по-млад от лекаря и затова вървеше по-леко и без видимо усилие носеше малък, плосък предмет, който приличаше на кутия за пергели.

— Дойдохме да ви пожелаем лека нощ — усмихна се той.

— Само вие и ние двамата сме още будни — добави Сийнг. — Целият екипаж на звездолета вече спи. Сега е ваш ред.

— Най-сетне! — облекчено въздъхна Синяев. — Нека първо аз.

— Във вашата каюта ли ще си легнете?

— Да, разбира се.

Той излезе с двамата калистяни.

— Съблечете се и легнете — каза Сийнг на Широков, като се спря за миг на вратата.

— Добре — отговори му той.

Останал сам, Широков отиде до стената и натисна едно бутонче. От нея безшумно се отдели, сякаш излезе оттам, широко меко легло.

Не се наложи да чака дълго. След седем-осем минути двамата калистяни се върнаха.

— Е, как мина? — попита Широков.

— Гиеоргий вече спи — отговори Сийнг.

Миенион отвори кутията. В нея имаше няколко прозрачни кубчета, пълни с безцветна течност, и стъкленичка с правоъгълна форма.

Широков знаеше какво е това.

— Първо храната — помоли той, — после сънят.

— Както искате — отговори му Сийнг.

Той постави четирите кубчета в лакътните свивки на Широков. След минута кубчетата бяха празни. Хранителният разтвор безболезнено се беше всмукал в тялото през стените на кубчетата и през кожата.

— Ще ме събудите ли, или сам ще се събудя? — попита Широков.

— Ще се събудите сам — отговори му Сийнг. Дозата е отмерена за двеста двадесет и пет часа сън.

— Толкова точно!?

Широков се обърна настрана. Сийнг грижливо сложи зад гърба му възглавница.

— Удобно ли ви е?

— Съвсем. Хайде!

Сийнг поднесе към устата му гъвкава тръбичка, съединена със стъкленичката. Краят на тръбичката бе разширен и плътно прилепваше към устните.

— Вдъхнете всичкото наведнъж — каза Сийнг. — С едно дълбоко вдишване.

Широков дълбоко вдъхна. За секунда му се стори, че фигурите на калистяните се заклатиха и някак странно се замъглиха. После всичко изчезна и той се унесе в сън, дълбок, без сънища.

Не усети как Сийнг нежно прокара ръка по челото и косата му.

— Не забравяйте — каза той на Миенион — от време на време да идвате при него, подсещайте и Ниянийнг. Ако забележите и най-малката промяна, веднага ме събудете.

— Разбира се! — отговори инженерът. — Ние добре знаем колко скъпи са за нас тези двама човека.

Сийнг замислено погледна спящия Широков.

— Странно — каза той. — На тяхната планета бях някак свикнал с цвета на кожата им, а сега пак ми се струва чудновата. Погледнете как своеобразно и нежно мургавината на лицето преминава в руменина по шията и раменете. А китките на ръцете са съвсем бели. Наистина фантазията на природата е неизчерпаема. А очите им! Каква странна форма имат те. На Гиеоргий са сиво-зелени, а на Пиетия — светлосини. Ако се бяхме върнали без тях, нямаше да ни повярват, че има такива чудни хора.

Бялото кълбо стремително се носеше през черната пустота.

Безшумно работеха двигателите, като отхвърляха назад невидимата за окото светлина. Постепенно увеличаващата се сила на реакцията с все по-голяма и по-голяма мощност тласкаше напред огромния кораб, който с всяка измината секунда ставаше по-тежък.

Екипажът спеше.

Миенион, легнал в каютата си, внимателно следеше уредите, намиращи се пред него на стената. В същата каюта спеше и Ниянийнг. След определено време той щеше да се събуди и да смени Миенион. Само те двамата ще бодърствуват през десетте дни, за да пазят кораба от непредвидени случайности.

Звездолетът стремително се носеше напред.

Всяка минута оставяше зад себе си стотици хиляди километри.

Пред тях беше Релиос, Калисто, родината!

Тази мисъл сгряваше сърцето на Миенион с най-топла обич.

Дълбока тишина цареше на кораба.

Широков не се разсъни изведнъж. Събуждаше се бавно и постепенно: сънища смениха дълбокия унес. Сънуваше, че си е у дома. До него седеше Куприянов и му бинтоваше крака. Навиваше бинта стегнато и кракът му изтръпваше. „По-хлабаво“ — помоли го Широков. „Не бива — отговори му професорът. — Ще летите до Калисто.“ — „Калисто? — попита Широков. — Чувал съм някъде тази дума.“ — „Ще летите двадесет и пет години — каза Куприянов. — А превръзката може да се разхлаби.“ И той още повече стегна бинта. „Сега ще ви поставя във вода“ — рече той, вдигна го на ръце и го понесе. После изчезна, а Широков усети, че е във вода и плава по гръб. „Сигурно това е пътят за Калисто“ — помисли си той и се събуди.

Преди да отвори очи, изведнаж си спомни всичко. Знаеше, че лежи в каютата си на калистянския звездолет и че навярно десетте дни вече са минали. Но, кой знае защо, още усещаше крака си стегнат с бинт и му се струваше, че наистина плува по гръб във вода.

И без да съзнава ясно причината, той отвори очи и видя точно пред себе си голям лист, на който с едри букви бе написано на руски:

„По-внимателно! Помнете, че няма тегло!“

Унесът на съня, който замъгляваше мозъка му, бързо се разсейваше. Разбра смисъла и значението на предупредителния надпис. Сигурно Бияинин го е написал.

Диегон подробно беше обяснил на Широков как трябва да постъпва при условията на безтегловност и той добре помнеше думите му. Предпазливо раздвижи ръцете си. Колкото и бавно да ги помръдна, стори му се, че цялата постеля под него се разлюля.

Като се стараеше да лежи съвсем мирно, започна да обмисля как да стане, за да се облече и да излезе от каютата. Левият му крак продължаваше да е „бинтован“. Навярно в съня си го е подвил неудобно и е изтръпнал. Съвсем предпазливо Широков опъна крака си. Веднага усети прилива на кръв и разбра, че кракът му отскоро е изтръпнал.

Чувствуваше се здрав и силен.

Бавно обърна главата си и се огледа наоколо.

Най-напред забеляза, че пода го няма. Каютата беше станала съвсем кръгла, като вътрешната повърхност на една топка. Леглото му, прикрепено за стената, висеше високо над онази част, която все още възприемаше като долна.

„Как ще стана, като няма на какво да стъпя!“ — помисли си той.

До леглото му във въздуха висеше креслото, на което беше оставил бельото и дрехите си.

Широков дълго го гледа. Разбираше, че креслото няма къде да падне, но не можеше да повярва, че гледката е реална.

Освен креслото цялата мебелировка на каютата бе изчезнала. Навярно калистяните са се събудили преди него и са привели каютата в състояние, отговарящо на новите условия.

Широков искаше да стане и да се облече, но не смееше да се помръдне и остана да лежи.

„Ама аз не лежа — казваше си той. — Няма тежест. Вися над леглото, без да се опирам на него, вися във въздуха. Точно така ще мога да вися на което и да е друго място.“

Той обаче не можеше да се застави да направи необходимото движение и да напусне леглото си.

Стана му срамно, като си помисли, че някой може да влезе и да види колко се страхува, затова преодоля малодушието си.

Внимателно повдигна одеялото и за миг го пусна. Одеялото не падна, а остана да виси над него. Неволно го хвана и веднага усети, че и той самият увисна над леглото. Прекара ръка под гърба си и се убеди, че наистина виси, не се опира на нищо.

Улови се за ръба на леглото и притегли тялото си обратно.

Пет-шест минути лежа така, като се мъчеше да преодолее вълнението си, и едва когато сърцето му престана да тупти лудо като картечница, той бавно се изправи и седна.

Ръцете не му се подчиняваха. Нямаха тегло, а мозъкът му още не беше свикнал да управлява безтегловни крайници. Координацията между мускулните усилия и предизвиканите от тях движения бе нарушена и трябваше да мине известно време, докато организмът се пригоди към новите, неизпитвани никога досега условия.

Като се стараеше точно да пресмята движенията си, Широков протегна ръка към креслото, за да си вземе оставеното там бельо. Но изглежда, че беше наблегнал твърде силно седалката, защото креслото изведнъж се залюля и плавно се спусна надолу (той все още смяташе, че онова, което се намира под леглото му, е долу, а противоположната посока е горе, макар че тези понятия нямат смисъл в света на безтегловността).

— Да! — произнесе Широков. — Ами сега? Как ще го вдигна обратно?

Чувствуваше се съвсем безпомощен и „седеше“ на края на леглото, хванал се за него, за да не падне.

„Но нали не мога да падна — убеждаваше се той. — Нямам тежест!“

Вече не се страхуваше, че може някой да влезе, а, напротив, искаше това. Нека видят, че се страхува, но да му помогнат. И изпита дълбоко облекчение, когато вратата се отвори.

На прага „стоеше“ Сийнг.

За миг Широков се уплаши, че калистянинът няма да забележи, че подът е махнат, и ще падне, щом прекрачи прага.

— Събудихте ли се? — попита го Сийнг. — Как се чувствувате?

Той се откъсна от вратата и увисна във въздуха.

Впечатлението беше още по-поразително, отколкото при висящото кресло. Сийнг плаваше към Широков като перушинка, гонена от слаб ветрец.

— Чувствувам се добре — отговори Широков, — но не мога да свикна.

— И ние изпитвахме същото, когато за пръв път останахме без тегло — каза Сийнг.

Той „стоеше“ до леглото съвсем спокойно и леко и на Широков му се стори, че никак не е страшно да напусне убежището си.

— Оставихме ви креслото каза Сийнг, като мислехме, че то ще ви помогне, но виждам, че неправилно сте си послужили с него.

Широков се засмя.

— Така е. Исках да взема дрехите си, но те ми избягаха!

Сийнг докосна с ръка края на леглото и това леко движение беше достатъчно — тялото му плавно се спусна. Той се улови за облегалото на креслото и като се отблъсна с крак, издигна се обратно заедно с креслото. При обикновени условия би било невъзможно тъй с една ръка да се държи във въздуха тежкото кресло.

— Обличайте се! Аз пък ще го държа, за да не ви избяга пак — пошегува се Сийнг.

Зад борда на кораба

Времето течеше.

Много събития бяха станали и на Земята, и на Калисто. Единадесет години не са малко.

А звездолетът все тъй бързо и равномерно се носеше през пустотата на вселената от едната планета към другата.

На Синяев и Широков животът на Земята им се струваше като призрачен сън. Сякаш се бе отдръпнал някъде далеко-далеко в мъгливата далечина на миналото.

Назад остана невидимата точка, където звездолетът се намираше на равно разстояние от Релиос и Слънцето. Космонавтите тържествено отпразнуваха преминаването на тази точка. И отново времето потече, изпълнено с работа, различна за всеки член от екипажа, но насочена към една и съща цел.

Зад борда цареше вечна нощ, нямаше и не можеше да има смяна на светлината и мрака, но някак от само себе си се бе установил постоянен „дневен“ режим. Последователното редуване на сън, работа и почивка се спазваше най-строго и това също помагаше по-бързо да тече времето.

Дните се натрупваха в седмица, седмиците — в месеци и Широков понякога с учудване забелязваше по дневника си, че е минало много повече време, отколкото предполагаше.

Планетата Калисто вече не бе така безкрайно далечна, както доскоро му се струваше, но продължаваше да го привлича със същата сила.

През оптическите уреди Релиос-Сириус се виждаше все като мъничка точка, но звездолетът беше вече много по близо до него, отколкото до Слънцето. Величествената звезда се приближаваше. Разстоянието пред тях вече не се струваше на Синяев непреодолима бездна. Бездната остана назад — между кораба и Слънцето.

Бяха към края на „десетата“ година от полета. Скоро отново щяха да заработят двигателите, да започне забавянето и да свърши безтегловният живот, с който бяха тъй свикнали.

Броенето на годините, наложително в условията на земния живот, на кораба загуби всякакво значение; времето, както посоката, се обърка и Широков трудно успяваше да води дневника си по земния календар. Не можеше да свикне с мисълта, че е живял около три години, а на Земята са минали почти цели десет, че дните и месеците на кораба не са равни на земните дни и месеци. „Спечеленото време“ създаваше трудно преодолимо объркване в съзнанието му.

Въпреки „спечеленото време“ струваше му се, че много, много отдавна са напуснали Земята.

— Обратният път ще ни се стори още по-дълъг — каза Широков.

— Обратният път винаги се струва на човека по-кратък — отговори Синяев. — И за мене, и за тебе той ще бъде още по-кратък, защото ще знаем, че се връщаме в родината си.

Отдавна вече си говореха на „ти“ и отношенията им бяха братски. Тук на кораба те наистина бяха братя в най-пълното значение на тази дума (а още повече щяха да се чувствуват братя през следващите години на Калисто в условията на чуждия за тях живот).

— Именно за това — възрази Широков — пътят ще ни се стори по-дълъг.

— Тогава ще видим! По-дълъг или по-къс, но още няколко години ще трябва да прекараме на звездолета. А може и да не искаме да се върнем.

— Да не искаме да се върнем?! — смая се Широков. — Нима допускаш, че може да се случи такова нещо?

— Не, разбира се усмихна се Синяев. — Казах го само тъй, примерно.

Бияинин — и той беше при тях — вдигна глава от книгата, която внимателно четеше, подготвяйки я за превод. Той вече съвсем добре владееше руски и само мекотата на произношението му го издаваше, че е калистянин.

— Пътят на връщане — каза Бияинин — изглежда по-кратък само до средата. А после става все по-дълъг и по-дълъг. Вярвайте ми, сам изпитвам това.

— Значи, и двамата сме прави — засмя се Синяев.

— Освен това… — започна Широков, но не се доизказа.

Нещо се случи.

Чуха едва доловим звук от удар.

Не ги порази обаче звукът и не беше той, който накара сърцата им да затуптят по-бързо.

Бяха свикнали полетът да не се усеща във вътрешността на кораба. Гигантското кълбо летеше съвсем плавно и равномерно и на тях винаги им се струваше, че стои на едно място. Но ето че сега тримата усетиха лек тласък. Звездолетът едва забележимо бе трепнал. Няколко секунди те мълчаливо се гледаха в очите и напрегнато се ослушваха. Но всичко беше тихо. Корабът, както и преди, им се струваше напълно неподвижен.

Беше ясно, че лети със същата скорост и в същата посока. Ако не беше така, ако звездолетът дори най-малко се е отклонил от пътя или е забавил скоростта си, хората в него щяха да бъдат мъртви. При скорост двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда дори най-малкото изменение в режима на полета не може да мине безнаказано за екипажа. Инерционните претоварвания щяха да бъдат чудовищно големи.

Какво ли се случи?

Пръв Бияинин се втурна към вратата. Широков и Синяев се спуснаха след него към кръглия коридор. Обикновено празен, сега той бързо се изпълваше с калистяни, устремили се към централния пост. Изглежда, че всички бяха чули удара и бяха усетили слабия, но страшен поради своята неизвестност тласък на космическия кораб.

Широков видя Миенион и се позабави, за да се изравни с него.

— Какво се случи? — попита той инженера, чисто лице не изразяваше ни най-малка тревога.

— Навярно сблъскване с метеоритна частица отговори Миенион.

— Но откъде се е взел тук метеорит?

— Не метеорит, а най-малка частица от метеорит. Междузвездното пространство не е абсолютно празно.

Те минаха последни през люка в помещението на централния пост.

Светлината се отразяваше в осмоъгълните панели на телевизионните екрани и сферичната стая сякаш цялата блестеше. Пултът за управляване висеше в центъра на сферата. Пред него нямаше кресло — то беше съвсем излишно при условията на безтегловност.

Миенион остави Широков и се насочи към пулта, пред който във въздуха висяха Диегон, Виениян и Ниянийнг. Широков се спря със Синяев и другите калистяни до входа.

Навярно нищо опасно не бе станало. Лицата на насъбралите се пред пулта бяха спокойни. Те разглеждаха многобройните уреди без онази припряност, която би показвала, че звездолетът е застрашен.

Широков чу, че Диегон каза:

— Никъде няма пробив. Да проверим екраните.

Светлината угасна и млечнобелите осмоъгълници един след друг сякаш премахнаха стените на кораба.

Пултът и хората, събрали се в централния пост, останаха увиснали в пустотата сред черния мрак на безпределното пространство.

Широков си спомни какво вълнение и дори страх изпита, когато за пръв път видя тази вълшебна гледка. Сега беше вече свикнал с нея и само се зарадва, като се убеди, че обективите на телевизионните апарати — очите на кораба — не са пострадали.

Чу се гласът на Миенион:

— Струва ми се, че всичко е благополучно.

— Трябва да проверим астрономическите пунктове — каза Виениян.

Отново блесна светлината в централния пост.

— Проверете апаратите си — каза Диегон, — а после трябва да излезем от кораба и да прегледаме целия звездолет отвън.

— Ей сега ще ги проверя — отговори Виениян на командира на кораба и се отправи към люка.

— Ще дойда с вас — каза Синяев.

Двамата астрономи се спуснаха в люка. Всички други останаха в централния пост да чакат резултатите от прегледа.

Широков доплува до Миенион.

— Вие казахте, че върху нас е връхлетяла метеоритна частица — рече той. — Нима една такава частица би могла да повреди корпуса на кораба?

— При обикновени условия дори голям къс, твърд като кесинда, не може да пробие стената на звездолета — отговори му инженерът. — Но не забравяйте, че летим със скорост двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда. Това променя положението. При такива обстоятелства и най-миниатюрната песъчинка е опасна.

— Изключително рядка случайност — каза Диегон. — В междузвездното пространство, далеч от планетните системи, срещата с метеорит се смята практически невъзможна, но… както виждате…

— Ами ако частицата беше пробила корпуса… — започна Широков.

— Но тя не го проби — пресече го Миенион. — А ако го беше пробила, щеше да заседне между стените на външната обвивка.

Виениян и Синяев се върнаха. И астрономическите уреди бяха в изправност.

— Аз ще изляза — каза Диегон.

— И аз ще дойда с вас. — Миенион погледна Широков и Синяев. — А вие не искате ли?

— Много ще се радваме, ако може.

В централния пост донесоха четири костюма. Широков очакваше да види нещо като водолазни скафандри, но се оказа, че калистянските костюми за движение в празното пространство съвсем не приличат на водолазни скафандри.

Помолиха го да се съблече. На голо му облякоха нещо като трико. Също като втора кожа то плътно прилепна по тялото и главата му. Лицето му беше покрито и той нищо не виждаше. После усети, че му опасаха широк колан и здраво го стегнаха.

Чу гласа на Ниянийнг:

— Ей сега ще виждате.

Нечия ръка докосна колана му и изведнъж материята пред лицето му стана прозрачна. Широков видя до себе си Синяев, Диегон и Миенион, облечени също като него.

Приличащата на трико материя върху лицата им беше невидима. Сякаш нищо не покриваше лицето. Но Широков усещаше наблягането на тъканта.

— Сега шлема — каза Ниянийнг.

Шлемът беше прозрачна маска, която поставиха пред лицето му и прикрепиха към тила. От маската излизаха гъвкави тръбички, свързани с малка металическа кутия на гърба му. Отгоре върху маската имаше някакви чудновати, тъмнозелени кълба, които приличаха на детска топка, колкото малък портокал.

— Това са източниците на светлина — каза Миенион, доловил погледа на Широков. — Енергията се съдържа в тях самите. За да ги запалите, трябва да натиснете това бутонче на колана. Запомнете къде е. В тъмното няма да го видите. Когато излезем от кораба, натиснете бутончето.

Гласът на калистянина се чуваше съвсем ясно. Но Широков не виждаше нищо, което поне малко да прилича на апаратура за свръзка.

— А как ще разговаряме в безвъздушното пространство? — попита Синяев. — Там няма звукове.

И Широков се тъкмеше да зададе същия въпрос.

— В шлемовете има звуко-слухово устройство — отговори Миенион. — То е съвсем миниатюрно и затова не се вижда. Ще разговаряме в безвъздушното пространство също като тук. И дори по-добре. Ще можем да се чуваме на разстояние до двеста метра. Въздухът постъпва и се изхвърля автоматично и вие няма защо да се грижите за това. Ще се чувствувате като на кораба. Налягането вътре в костюма ще бъде нормално.

— Не ми е съвсем ясно — каза Синяев. — Отвън няма да има въздух. А как стои въпросът с вътрешното налягане?

— Тъканта набляга кожата и заменя външното налягане. Тя е абсолютно непроницаема.

— А как ще се движим в безвъздушното пространство? — попита Широков.

— Ето, с помощта на това — отговори Миенион.

Той подаде на Широков и Синяев две малки тръби.

— Обикновена ракета — обясни той. — Като натиснете това лостче, вие я привеждате в действие. От предния й отвор ще изригне струя газ и тялото ви ще получи реактивен тласък в противоположната посока. С тази ракета можете да се движите в безвъздушното пространство във всяка посока. Тя е заредена за три часа непрекъснато действие.

Той внимателно погледна Широков, после Синяев.

— От нищо не се страхувайте. Ние ще бъдем до вас и ще ви помогнем при първите крачки.

Синяев вместо отговор само сви рамене.

— Никак не се страхувам — каза обидено Широков. — Никак!

Всъщност той малко се страхуваше, но за нищо на света не би признал това.

Маската беше така прозрачна, сякаш на главата му нямаше нищо. Дишаше се леко.

— Готови ли сте? — попита Диегон.

— Готови сме — отговориха Широков, Синяев и Миенион.

Те тръгнаха след командира на кораба към вратата на подемника.

Диегон натисна познатото бутонче.

Минаха няколко секунди, но сигналната лампичка над вратата не светваше. Значи, площадката не се беше спуснала.

— Ето къде е попаднал метеоритът — каза Миенион.

Диегон още веднъж натисна бутончето, но резултатът беше същият. Навярно механизмът на подемника бе повреден. Диегон се насочи към втория подемник. Всички го последваха.

„Ами ако и той не работи?“ — помисли си Широков.

Вторият подемник обаче работеше нормално. Светна лампичката и херметическата врата се отвори. Шахтата беше отделена от външния свят със също такъв херметично затварящ се капак и нито една молекула въздух не можеше да излезе от кораба.

„Ами студът? — сети се Широков. — Навън е чудовищен мраз.“

И сякаш в отговор на неговата мисъл Миенион каза:

— Да включим нагряването.

Той протегна ръка и завъртя една малка ръчка върху колана на Широковия костюм.

Широков веднага усети топлина. Материята, която плътно обгръщаше цялото му тяло, равномерно се нагряваше. След няколко секунди му стана горещо.

— Трябва да го намалите малко — каза той.

— Ей сега ще отворим шахтата — обади се Миенион.

Вратата към кораба се затвори. Широков не видя как се плъзна и скри капакът над главата му, но се досети за това по студа, който нахлу в кабината.

— Усилете нагряването — каза невидимият в тъмнината Миенион.

Широков напипа ръчката и я завъртя малко. Отново му стана топло.

Площадката на подемника бързо се издигна и те се озоваха на повърхността на кълбото.

Плътна, непроницаема тъма обкръжаваше кораба. Черната бездна започваше пред самите тях. Нищо не се виждаше — нито корабът, нито пространството, нито звездите. Само назад, там, откъдето идваше звездолетът, блещукаше мъглив пръстен, бял в средата, червен и виолетов по краищата. Пръстенът беше съставен от звезди, които се намираха не отзад, а встрани от кораба. Чудовищната скорост на звездолета караше лъчите на светлината им да „се изместват“ назад, към кърмата.

Тази картина не учуди Широков. Той я беше виждал и преди върху екраните на централния пост. Синяев подробно му беше обяснил причините на това явление. Колкото по-бързо лети корабът, толкова повече се скъсява дължината на светлинните вълни, идващи от звездите, които се намират пред тях, и толкова повече се удължава дължината на светлинните вълни от звездите, които остават зад звездолета. При скорост двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда и едните, и другите бяха станали невидими, светлината им беше „избягала“ в инфрачервената и ултравиолетовата част на спектъра, които човешкото око не възприема. Ако звездолетът достигнеше скоростта на светлината, многоцветният пръстен зад тях щеше да се превърне в точка.

— Ами вие с Виениян как правите наблюденията си? — беше попитал тогава Широков.

— През окуляри, снабдени с трансформатори на светлината — отговори му Синяев. — А също и чрез снимки. Виениян има ленти, чувствителни към лъчите от двете страни на видимия за нас участък от спектъра.

Ярко блеснаха кълбата върху шлемовете на калистяните. Светлината беше ослепително бяла. Като изтръгната от мрака се появи част от металния корпус на звездолета. Широков и Синяев включиха лампите си.

Мракът сякаш още по-плътно се сгъсти около тях. Сноповете светлина, ясно видими като лъчи на прожектори, мърдаха като живи при движенията на хората. Когато някой вдигнеше глава, лъчът от лампата му се плъзваше по кълбото и мигновено изчезваше, сякаш погълнат от околния мрак. Само лампата му се виждаше като ярко петно.

Фантастичните, със „стъклени“ глави фигури, които изглеждаха голи в плътно прилепналото о тялото им трико, ту се появяваха, осветени от лампата на съседа, ту изчезваха, стопявайки се в мрака, и ставаха невидими.

Широков с краката си докосваше повърхността на звездолета; усещаше под себе си твърдия и сигурен метал, но знаеше, че е достатъчно дори най-лекото движение и опората ще изчезне, той ще се откъсне от кораба и ще увисне в пустотата. Искаше му се да направи това движение, но не смееше.

Звездолетът продължаваше стремително да се носи напред. Неволно ти се струваше, че ако се откъснеш от него, в миг ще изостанеш и за няколко секунди ще се намериш на стотици хиляди километри от кораба. Разумът казваше на Широков, че това не може да се случи, че и той самият се носи напред със същата скорост като кораба, но инстинктивният страх беше по-силен от разума и волята.

Той видя как Диегон протегна ръката си с „ракетата“. Струята газ не се виждаше, но командирът на кораба се издигна над кълбото и бавно проплава край Широков.

Миенион и Синяев направиха същото.

— Следвайте ни — каза Диегон.

Едва сега Широков забеляза, че е изтървал тръбата си. Тя висеше в празното пространство до него и той ясно виждаше как бавно се приближава към повърхността на кораба.

Разбра, че тръбата пада към кораба, също тъй както на Земята изтърваните предмети падат надолу. Тя се подчиняваше на силата на притеглянето между нея и кълбото. Тази сила беше съвсем малка, но все пак съществуваше.

— Значи — каза Широков, без да забелязва, че говори на глас, — и аз ще се спусна надолу, ако се издигна от кълбото.

— Трудно е да се издигаш или да се спускаш, когато няма горе и долу — чу той гласа на Диегон.

Синяев и двамата калистяни бяха на няколко метра от Широков, но на него изведнъж му се стори, че са много далече. Той грабна тръбата и бързо натисна лостчето.

Силен тласък блъсна ръката му назад. В следния миг той се намери в пустотата и мрака на вселената. И тримата му другари, и кълбото — всичко изчезна. Не виждаше нито кораба, нито светлината на лампите. Не знаеше в коя посока е звездолетът.

При страшната мисъл, че е изостанал, сърцето му се сви от ужас. Искаше да изкрещи, да извика за помощ, но не можа да издаде нито звук. Законите на физиката, които му бяха добре известни, в миг изхвръкнаха от ума му.

„Край! — мислеше си той. — Звездолетът е отлетял напред и вече е на милиони километри от мене. Не може да се върне назад.“

Дори много години по-късно, винаги когато си спомнеше тези минути, Широков потреперваше.

Той беше сам в безпределния простор. Абстрактната дума „безкрайност“ внезапно се изпълни за него с реално съдържание. Безкрайността го обкръжаваше отвред. Той я виждаше.

И изведнъж спокойният глас на Диегон прозвуча в шлема му:

— Петя, къде изчезнахте?

Меко произнесеното от калистянина „Пиетия“ отекна като музика в ушите на Широков. Той не е сам! Другарите му са някъде тук, наблизо!

Искаше да отговори, но не можеше. Твърда буца заседна в гърлото му.

— Къде сте? — Гласът на Диегон прозвуча тревожно.

Широков напрегна волята си и преодоля вълнението, което стискаше гърлото му.

— И аз не зная — отговори той. — Корабът изчезна и не мога да го намеря. Навярно сте много далече от мене.

— Много силно сте наблегнали лоста и сте отлетели встрани. Но щом ни чувате, разстоянието не е повече от двеста метра. Няма нищо страшно. Сега ще запалят прожектора.

След няколко секунди ярък лъч блесна на стотина метра от Широков.

— Виждате ли го? — попита Диегон.

— Виждам.

— Обърнете тръбата си в противоположна на кораба посока и ще бъдете тласнат обратно. Но помнете: колкото по-силно наблягате лостчето, толкова по-бързо ще се движите.

Скоро Широков се присъедини към другарите си.

— Много се уплаших — откровено си призна той.

— Не е чудно — каза Миенион. — Всеки на ваше място би се уплашил.

След неволния си полет в пространството Широков вече много по-уверено си служеше с ракетата. Заедно с калистяните той се приближи към шахтата на повредения подемник.

Видяха, че метеоритът е попаднал точно на ръба на люка и го е деформирал. Металът беше сплескан и хлътнал навътре. Камъкът не се виждаше.

— Метеоритът се е разбил при удара и се е превърнал на прах, а може дори на газ, който се е разсеял в пространството — каза Диегон. — Но все пак е повредил подемника.

— Да! — Миенион поклати глава. — Ремонтът може да стане едва на Калисто. Но вижте каква чудовищна е била силата на удара! — добави той.

— Ами какво ще стане, ако втори метеорит повреди и другия подемник? — изрече Широков внезапно хрумналата му мисъл.

— На Калисто ще поправят повредата и ние ще излезем от кораба.

— Ами ако това стане сега, в тази минута?

При светлината на лампата си Широков видя, че Миенион се усмихна.

— Тогава звездолетът ще отнесе на Калисто нашите трупове. Но това не може да стане. Изключително рядка случайност е метеорит да попадне на космически кораб далече от звездите.

Пред финала

Последната година от полета се стори на екипажа на космическия кораб най-дълга.

Колкото по-близо беше желаната цел, толкова по-бавно течеше времето.

Все по-често и по-често калистяните и земните им другари проявяваха явно нетърпение — и в работата, и в разговорите помежду си, и просто в държането си. Все по-често Диегон трябваше да отговаря на въпроса: „Кога най-после?“

Всички знаеха, че звездолетът ще стигне на Калисто в определения, предварително пресметнат ден и че не е във властта на командира да ускори настъпването на този ден, но въпреки това питаха.

Единадесет години, тоест двадесет и две земни години калистяните не бяха видели родината си (за тях самите бяха минали по-малко години, но това не променяше същността на работата), не знаеха какво е станало през това време там, как са близките и приятелите им, дали са живи. Обзелото ги нетърпение сега, когато родната планета е толкова близо, беше естествено и понятно.

А що се отнася до Широков и Синяев, тяхното нетърпение имаше друга причина. Те бяха напуснали Земята от желание да видят и опознаят другата планета и с цялата си душа се стремяха към нея. Трите години, които щяха да прекарат на Калисто, бяха тяхната цел, за постигането на която търпеливо понасяха дългите години на пътуването.

И не биваше да се забравя, че докато за калистяните този междузвезден рейс беше последен в живота им (трудно можеше да се предположи, че някой от тях още веднъж ще се реши да лети към Земята), за Широков и Синяев той беше пръв. След три години им предстоеше да прекарат на звездолет още единадесет земни години.

През последната година мъката им по Земята изведнъж много се изостри. Досега те несъзнателно се залъгваха с мислите за Калисто. Сега, когато полетът завършваше, пред тях все по-ясно изпъкваше картината на връщането им към Земята. Нетърпеливо очаквайки финала, те, може би, без да съзнават, се стремяха вече не към деня, когато ще кацнат на Калисто, а към друг ден — когато звездолетът ще ги понесе към родината им.

И на тях последната година се стори безкрайна. Но когато годината се свършваше, те с учудване се увериха, че е минала много бързо.

Отдавна бяха включени двигателите. Сега те работеха със забавяне, намалявайки скоростта на кораба с десет метра в секунда.

Преминаването от безтегловно състояние към увеличена тежест беше по-осезаемо и по-болезнено, отколкото първия път, когато този процес ставаше обратно — от тежест към безтегловност. Вече не десет дни, а почти два месеца екипажът на кораба трябваше да прекара в легло. Изкуственият сън този път не мина без последици — няколко дни всички се чувствуваха зле и само благодарение на енергичните мерки на Сийнг възвърнаха нормалното си състояние. Понесоха съня по-зле, защото организмът (по-точно сърцето) бе свикнал да работи в условията на безтегловност и внезапно възникналата тежест, съчетана със значително повишилата се маса, беше тежко претоварване.

Когато всички напуснаха леглото, звездолетът вече бе забавил скоростта до двеста и двадесет хиляди километра в секунда и масата му, а също и масата на всичко, което се намираше в него, се бе увеличила само един път и половина.

Сега корабът летеше сякаш в противоположна посока. При отдалечаването от Земята цялата първа година относителната посока на полета му беше нагоре. Слънцето през всичкото време се намираше долу.

По-късно посока изобщо не съществуваше за екипажа. А сега силата на тежестта бе насочена към Релиос и звездолетът сякаш летеше право надолу. За да види Слънцето, Синяев трябваше да насочи телескопа си към зенита.

Отново свикнаха да ходят по под, да се изкачват и да слизат по стълби, да си служат с маси и кресла, да лягат в легло и да усещат как то хлътва от тежестта на тялото им.

Преходът към обикновени условия обаче не проникна изведнъж в съзнанието им. Мнозина дълго не можеха да свикнат да отмерват движенията си така автоматично като хората на Земята и на Калисто. Няколко дни Синяев дори трябваше да лежи, защото веднаж, влизайки, беше забравил, че има стълба, падна от доста високо и се удари зле.

— Не се ядосвайте! — шегуваше се Сийнг, давайки му първа помощ. — Когато летяхме към Земята, трима от нас също така пострадаха.

— При вас процентът е бил два пъти по-малък — намръщен от болка, неволно се усмихна Синяев. — Ние сме двама, а вие — дванадесет.

Най-сетне настана денят, когато Диегон събра в централния пост целия екипаж и тържествено обяви, че звездолетът е навлязъл в пределите на планетната система на Релиос.

— След четиристотин и осемдесет часа ще бъдем на Калисто — каза той.

Можете да си представите колко се зарадваха калистяните при тези думи. Черните им лица грейнаха като от вътрешна светлина. Дори винаги невъзмутимият Миенион се развесели.

Широков и Синяев от все сърце поздравиха скъпите си другари.

Дните потекоха много по-бързо.

Разговорите не преставаха, но ако до този ден темата им беше Калисто изобщо, сега разговорите добиха вече личен характер. Калистяните разказваха за близките си, за своите планове, за по-нататъшния си живот и известно време нямаха общ език с гостите си.

Широков и Синяев разбираха състоянието им и не се обиждаха.

Екипажът на звездолета вече можеше да вижда Калисто. През телескопа тя изглеждаше като малка звездичка, но всеки от калистяните беше способен по цели часове да я гледа.

Планетата видимо се приближаваше. От ден на ден ставаше по-ярка (разбира се, само през телескопа). Скоро можеха вече и да я различат — изглеждаше като тесен сърп. До нея се появиха две светли точки — спътниците й — двете луни на Калисто.

На четвъртия ден след тъй важното за всички съобщение командирът на кораба отново ги помоли да се съберат в централния пост.

Угасна светлината, „отвориха се“ екраните и познатата картина на звездния свят обкръжи кораба. Само че сега отдолу я закриваше плоскостта на пода.

Всичко беше както обикновено, но имаше някаква разлика, нещо се бе променило и събралите се в централния пост не разбраха веднага в какво именно се състои промяната.

Централният пост беше осветен отвън!

Нямаше го онзи черен мрак, който настъпваше винаги, когато загасяха светлината. Хората се виждаха помежду си.

— Релиос! — развълнуван каза Виениян, но колкото и тихо да бе произнесъл думата, всички я чуха.

През долния екран, който беше до самия под, проникваше слабата още, но ясно забележима светлина на Сириус-Релиос. Той изглеждаше като голяма звезда, но лъчите му достигаха и най-отдалечените граници на системата, където сега се намираше корабът.

Светлината идваше от слънцето на Калисто, но и Широков, и Синяев изпитаха същата радост като калистяните, за които тази светлина бе скъпа още от детството.

Дълго не включиха осветлението в централния пост. Звездоплавателите, които толкова отдавна не бяха виждали своето слънце, се наслаждаваха на лъчите му, още съвсем слаби, но напомнящи им за толкова много неща.

През следващите дни централният пост стана място, където се събираше целият екипаж. Калистяните без желание излизаха оттук и при първа възможност пак се връщаха. Те с радост наблюдаваха как светлината на Релиос става все по-ярка и по-ярка, колкото повече корабът се приближаваше към него.

Когато Релиос бе вече толкова близо, че не можеше да се гледа с незащитено око, Широков и Синяев узнаха още една техническа подробност в устройството на екраните. Единият, пред който се трупаха калистяните, потъмня, сякаш се покри със сивкава ципа. И от ден на ден тя ставаше все по-тъмна, намалявайки блясъка на слънцето. Но макар че видимостта се беше влошила, калистяните продължаваха наблюденията си.

Широков искрено споделяше преживяванията им и се радваше заедно с тях, но без да иска, някакво смътно чувство на огорчение не го напускаше. Като поговори със Синяев, разбра, че и той изпитва същото. Причината беше, че калистяните се приближават към Релиос, а Слънцето бе останало нейде безкрайно далече и щяха да минат много години, докато отново го видят. Радостта на калистяните сякаш подчертаваше това.

На кораба брояха вече не дните, а часовете. Всеки от звездоплавателите в който и да е момент можеше да каже колко часа има още до финала.

Ако неочаквано се разбереше, че звездолетът ще закъснее дори с един ден, това щеше да бъде тежък удар за екипажа му, толкова напрегнати бяха часовете на очакването. Но космическият кораб не можеше да закъснее. Той летеше по вечните и неизменни закони на механиката и движението му в пространството беше също тъй точно и безпогрешно, както движението на самата планета, към която той се стремеше.

Ала звездолетът все пак не беше небесно тяло. Управляваше го волята на човека, а не законите на природата. Законите на природата не се променят, а волята на човека може да се промени. Нито Диегон, нито някой от другарите му допускаха, че могат доброволно да променят пътя на кораба и да отложат тъй горещо очакваната минута, когато ще кацнат на Калисто. Не допускаха и дори не можеха да си представят такава вероятност. Но когато до края на полета оставаха по-малко от осемдесет часа, звездолетът рязко измени направлението на полета и се насочи встрани от Калисто. И нито един човек на борда му не се огорчи. Нетърпението им, стремежът по-скоро да видят скъпите си и близки хора — всичко изчезна, изместено от друго по-силно, по-властно чувство. С още по-голямо нетърпение екипажът на кораба броеше часовете, отделящи ги от новата цел, за която доскоро никой нямаше и представа.

Случайността в живота играе голяма роля. Понякога тя обърква плановете на хората, понякога им помага. Но онова, което се случи на звездолета, с еднакво основание можеше да се отнесе и към двата вида случайност.

— Да идем в централния пост — каза Виениян на Синяев, който подреждаше заедно с него многобройните материали от астрономическите наблюдения, направени през време на полета.

— А какво интересно има там? — попита Синяев; той не обичаше да прекъсва започнатата си работа.

— Ленийнг се опитва да приеме съобщение от Калисто.

— Съобщение от Калисто?

— Да. И вчера се опита, но напразно. Може днес да успее.

— Не разбирам — каза Синяев. — Нима на такова разстояние звездолетът може да влезе във връзка с Калисто?

— Звездолетът не може, неговата станция не е достатъчно мощна, но от Калисто могат да ни пратят съобщение и ние да го приемем. Преди да отлетим за Миении19, уговорихме се, че пет денонощия преди финала всеки ден по едно и също време ще изпращат съобщение.

— Но нали казахте, че вчера не е имало съобщение.

— Да, и това много учуди Ленийнг и Диегон. Станцията на Калисто е достатъчно мощна. Наистина по времето, когато отлетяхме към Земята, техниката на космическата връзка беше още неусъвършенствувана. Може би причината се крие в това. Вчерашното разстояние може да е било все още твърде голямо.

— За тези години вашите инженери може би са увеличили мощността на станцията, дори положително са я увеличили.

— Не. Тази връзка няма нищо общо с вашето… радио. (Виениян едва изговори руската дума.) Станцията на Калисто трябва да съответствува на станцията на кораба, иначе връзка няма да се получи. Тъй или иначе те са принудени да използуват същата апаратура.

— Виениян, вие ме учудвате! — усмихна се Синяев. — Никога не бих предположил, че калистяните могат да бъдат толкова консервативни. Вие просто подценявате възможностите на науката и техниката. Причината за мълчанието на Калисто е много по-проста. Звездолетът закъснява.

— Да, ние закъсняхме деветдесет и един ден. Но нима можете да помислите, че те са престанали да пращат съобщенията? Разбира се, не! Те са ги пращали и ще ги пращат, докато корабът се върне или докато минат всички допустими срокове.

— В случая вие, разбира се, сте прав — каза Синяев. — Сега аз пък подцених вашите съотечественици. Да вървим! Това е много интересно.

Пред централния пулт те завариха всички членове на екипажа. И Широков беше тук.

Ленийнг, най-младият от калистяните, седеше пред пулта и внимателно гледаше малък кръгъл екран. Широков, а и приятелят му не предполагаха, че на това място има нещо като „радиостанция“. Дори им се стори, че никога по-рано не са забелязали този екран.

Стъклото му (или нещо, приличащо на стъкло) беше тъмно, почти черно. То смътно напомняше екран на невключен телевизор. Може би наистина беше телевизор и ей сега ще започне телевизионно предаване от Калисто?…

— Не — отговори Миенион, когато Широков го попита за това. — На такова разстояние още не умеем да предаваме образ. До нашето отлитане поне не умееха — добави той.

Ленийнг предупредително вдигна ръка. Дългите му гъвкави пръсти забележимо трепереха.

Всички се приближиха до него.

И внезапно екранът просветля, стана почти бял.

— Предаване! — каза Ленийнг неестествено високо.

На екрана се появи черна линия. Тя ту се стесняваше, ту се разширяваше, после изчезна и отново се появи.

Ленийнг бавно и внимателно въртеше стъклото. Линията престана да се движи и застина неподвижно — черна и отчетлива.

— Готово! — каза Ленийнг тъй, сякаш далечният оператор, който водеше предаването, можеше да го чуе.

Екранът се очисти. После по него се появиха и затрептяха причудливо начупени линии. Те сякаш излизаха от левия край на екрана и изчезваха зад десния.

Ленийнг бавно четеше на глас:

— „За Диегон… за Диегон… Чакаме ви… Кацане… на същото място… където… беше даден… стартът… Семействата… на екипажа… са здрави… поздравяват ви… заедно с нас.“

Пробягаха последните линии и екранът отново стана чист. После „радиограмата“ започна да тече втори път, но Ленийнг пак така я четеше на висок глас, а всички други, все тъй внимателно притаили дъх, слушаха. Това беше първият глас от Калисто от много години насам и те бяха готови да го слушат безкрай.

Когато текстът беше предаден и приет за трети път, екранът „угасна“ и отново стана почти черен.

Възбудени възгласи смениха тишината. Калистяните говореха всички едновременно и се прекъсваха един друг от желание да изразят радостта си. Никога по-рано те не бяха приличали толкова на земните хора, както в тия минути, когато получиха известието, че близките им са живи и ги чакат. Черните лица на калистяните сияеха от щастие.

Само Ленийнг не вземаше участие в общото ликуване. Продължаваше да седи на мястото си, сякаш му беше жал да се раздели с апарата. Явно съвсем несъзнателно, той бавно въртеше „стъклото“.

И изведнъж екранът отново светна. По внезапно променилото се лице на Ленийнг пролича, че това стана неочаквано за него. Той сподавено възкликна и стремително се наведе към екрана.

В миг настъпи пълна тишина.

Нима Калисто ще предаде извънредно още една „телеграма“?…

Черната линия не се появи. По екрана направо затрептяха начупените линии на текста, и то не спокойно както преди, а бързо и някак нервно:

— „От експлозията… — четеше Ленийнг — са тежко ранени двама членове от експедицията. Необходима е бърза помощ. Нямам на разположение никакви средства. Най-малкото забавяне заплашва ранените със смърт. Чакам отговор“.

Линиите на странното предаване изчезнаха, но екранът остана светъл.

— Какво значи това? — попита Бияинин.

— Приехме съобщението от средата.

— Това е ясно, но откъде е предадено и до кого е адресирано?

— Съобщението е адресирано за Калисто — каза Виениян. — Няма за къде другаде.

— А може да е от един звездолет за друг или от някоя от планетите до летящ кораб.

— В съобщението се споменава за експедиция. Смятам, че нещастието се е случило или на Сетито, или на Кетио — каза Миенион.

— Но как ще научим къде точно? — попита Синяев.

Той знаеше какво означават наименованията, произнесени от Миенион. Те бяха на планети от системата на Релиос, до които калистяните много пъти вече са извършвали полети с космически кораби.

— Трябва да почакаме отговора — каза Диегон. — Къде се намират сега тези планети? — обърна се той към Виениян.

— Сетито е близо до нас — отговори му астрономът. — Приблизително на същото разстояние като Калисто, само че от другата ни страна. А Кетио е много далече, почти на два милиарда километра.

— Какво е приблизително разстоянието между Сетито и Калисто? — попита Диегон.

— Мога да ви отговоря не приблизително, а съвсем точно. Четиристотин милиона километра.

— Значи, ако техниката на предаването не се е изменила, докато ни е нямало, отговорът трябва да се очаква след двадесетина минути — каза Диегон.

— Да, след толкова. — Личеше, че Виениян е озадачен. — Защо можахме да уловим това предаване? Нима на Калисто космическата връзка е все на същото равнище?

— Не е възможно — каза Ленийнг. — Но фактът си е факт. Нашата апаратура прие предаването.

Четиринадесетте звездоплаватели бяха силно развълнувани.

Какво ли се е случило на Сетито или на Кетио? Защо и къде е станала експлозия?

— Аз мисля — каза Сийнг, — че експлозията е станала на кораб. В съобщението се казва, че има двама ранени, а участниците в експедицията нямат средства, за да им окажат помощ. Ако корабът не е разрушен, не би било така.

— Ако думите за помощта се отнасят за ранените, вие сте прав — намеси се Ниянийнг. — Но те могат да се отнасят и за самия кораб.

— За съжаление не — поклати глава Сийнг. — В съобщението се казваше: „Най-малкото забавяне застрашава ранените със смърт.“

Никой нищо не възрази на тези думи.

— А го уловихме съвсем случайно — каза Ленийнг.

В централния пост настъпи тежко мълчание.

Текстът на отговора се появи върху екрана след дванадесет минути.

Какво означаваше това? Дали Виениян е сгрешил и разстоянието между кораба и Калисто е много по-малко, или… трудно обаче можеше да се повярва, че предаването, на какъвто и принцип да се извършва то, е могло да дойде със скорост, по-голяма от скоростта на светлината!

Тъй или иначе, отговорът дойде по-рано, отколкото го очакваха, но в момента никой не обърна внимание на това странно обстоятелство.

„Спешно готвим кораб — гласеше съобщението. — Ще излетим след тридесет и шест часа. Ще пристигнем на Сетито сто и осемдесет часа след отлитането. Направете всичко възможно за спасяване на пострадалите“.

Значи, нещастието бе станало на Сетито, а не на Кетио.

— Трябва да почакаме и да чуем какво ще кажат те — пресипнал от вълнение, произнесе Сийнг.

— Ще узнаем след десет минути — каза Виениян. — Сетито е по-близо до нас от Калисто. — Той погледна с недоумение Диегон. — Но все пак как стана така, че толкова скоро приехме отговора на Калисто?

— Ще научим, когато завърши нашият полет — отговори Миенион вместо Диегон. — Това е нова техника и няма смисъл да гадаем.

Случилото се просто порази Синяев. Той не допускаше, че Диегон и Виениян са могли да сгрешат в разстоянията. Но в такъв случай калистянската техника е намерила начин за свръзка, извършваща се със скорост, по-голяма от скоростта на светлината. Наистина и на Земята някои учени смятаха, че скоростта на светлината не е крайният предел, но Синяев никога не бе споделял възгледите им. И ето че за един миг схващанията му бяха разбити на пух и прах от безспорния факт. Съобщението бе изминало своя път два пъти по-бързо, отколкото би го изминала радиовълната.

Един истински учен не може да не се вълнува от подобни „изненади“, а Синяев беше истински учен и сега, без да сваля поглед от стрелките на часовника си, с трепет очакваше дали следващото съобщение ще дойде със същата невероятна бързина. В тези минути той забрави всичко и навярно по-нетърпеливо от всички, които се намираха край пулта, очакваше отговора от Сетито.

Отговорът се появи на екрана след десет минути и половина!

Нямаше никакво съмнение!

Отговорът беше кратък и страшен:

— „Сто и осемдесет часа за нас са все едно триста — прочете Ленийнг. — Ще бъде късно! Ресиин“.

Екранът угасна.

Няколко секунди в централния пост никой не продума нито дума.

Диегон, дълбоко замислен, вдигна глава и погледна Миенион. В очите на командира на кораба се четеше ням въпрос. Той нищо не каза, но главният инженер на звездолета го разбра.

— Напълно е възможно — отговори той. — Натоварването е допустимо.

Диегон бавно плъзна поглед по лицето на всеки един от екипажа. Всички го гледаха право в очите и беше ясно, че от всекиго той получи безмълвен отговор на своя неизречен въпрос. После се обърна към двамата учени от Земята.

С шестото си чувство Широков и Синяев разбраха какво ги пита погледът на Диегон.

— Разбира се! — каза Синяев.

Широков само кимна в знак на съгласие.

— Много добре — каза Диегон.

Централният пост веднага се изпразни. Калистяните бързо го напуснаха и се разотидоха по каютите си.

— Елате! — каза Сийнг на Широков и Синяев. — Трябва да легнете в леглата си.

— Пак ли ще спим?

— Не, но трябва да легнете. Все пак скоростта е голяма. Завоят ще причини допълнително натоварване на организма.

— По-бързо! — каза Диегон. — Не губете време. Ще чакам само пет минути.

Втора глава

В гората

Дневното светило се спусна зад хоризонта и изведнаж, без да се здрачи, плътен мрак обви земята.

Ниско надвисна тежка пелена облаци, затули звездите и направи нощта още по-непрогледна.

Поривист вятър шумеше в короните на исполинските дървета сред гъстата гора, заобикаляща отвред малката полянка.

Въздухът беше влажен, с остър дъх на гора, цветя и гниещи растения. Навътре в гората нещо тежко се движеше и с пращене ломеше дърветата. От време на време се разнасяше нисък, дрезгав рев, следван от пронизителен вой. Веднага се откликваха други, също такива гласове, сякаш поляната бе обкръжена от огромни озъбени муцуни, които издаваха този отвратителен вой.

А когато воят заглъхваше, чуваше се ритмичен стържещ шум на крила. На фона на тъмните облаци се стрелкаха черните контури на крилати същества. Бяха три. В стремителни зигзази те се носеха над поляната, като ту се спускаха надолу, ту се извисяваха.

Едното изведнаж се стрелна надолу, сякаш искаше, тъй както се е засилило, да се забие в поляната. Като зелени пламъци светеха двете му очи. Разперените му ципести крила достигаха на дължина четири метра.

От поляната се надигна човек. Тънка огнена нишка безшумно проряза мрака по посока на зелените очи.

С глух шум грамадната птица падна долу. Двете други се стрелнаха встрани и изчезнаха.

Човекът отново се отпусна на тревата. Чу се мек глас, който произнесе на калистянски:

— Четвърта.

Отговори му друг мек и приятен глас:

— Ех, да бяха само те! Ами ако довтасат ония…

— Те няма да дойдат тук. Поляната е встрани от пътеката, по която отиват нощем на реката.

— Ако ни подушат, може и да дойдат.

— Да се надяваме, че това няма да се случи.20

Разговорът секна. Трима души седяха мълчаливо на поляната и напрегнато се ослушваха в звуците на гората. Други двама лежаха между тях.

Отново се чу стържещ шум, който се приближаваше. Над поляната се замяркаха два чифта огромни крила.

— Ама че упорити! Няма да се умирят, докато не убием и последната.

— А после ще довтасат други.

— Внимание! И двете нападат.

Двама от хората станаха. Крилатите сенки с пламтящите зелени очи се устремиха към тях. Две мълнии ги поразиха във въздуха.

— Засега няма други!

— Ще чакаме следващите.

Трясък от паднало дърво се раздаде съвсем наблизо, едва ли не на края на гората, на сто метра от тях. Чуха тежкия тропот на грамадни крака.

— Това вече не е на пътеката — шепнешком каза единият.

— Ослушвайте се по-внимателно! — също тъй шепнешком му отговори другият. — В тази непрогледна тъмнина може да се промъкне съвсем близо.

Оглушителен рев изпълни цялата поляна. Последвалият го вой беше толкова пронизителен, че хората се уловиха за главите и запушиха ушите си, за да се защитят от непоносимия, забиващ се в мозъка звук.

Земята потреперваше под стъпките на грамаден звяр, пращяха клони, с екот се късаха лиани.

— Изглежда, че не ни подуши.

Тежките стъпки се отдалечаваха от поляната.

— Весела нощ, няма що — каза човекът, който уби първата птица.

Той се наведе над двамата, които лежаха на тревата.

— В безсъзнание са. Този вой би ги събудил, колкото и дълбоко да са заспали.

В гласа му прозвуча тревога.

И другите двама се наведоха, взирайки се в лицата на лежащите.

— Дайте светлина!

— Много е опасно!

— Трябва! Светнете!

В ръцете на единия от калистяните блесна с бяла светлина малко кълбо. И тримата склониха глава до глава, за да закрият светлината.

— Прав сте, загубили са съзнание — каза човекът, който поиска да запалят фенерчето. — Това е много лошо.

Той извади от чантата си стъкленичка и я поднесе към устата първо на единия, после на другия безжизнено проснали се на земята калистяни.

Черните им лица със затворени очи не трепнаха.

— Но те са живи, нали?

— Засега още са живи — отговори онзи, който, изглежда, беше лекар, като наблегна на думата „засега“. — Ще приложа по-силно средство. Ако продължават да са в безсъзнание — това за тях е сигурна смърт.

Той разхлаби червените яки на сивите комбинезони на ранените и сложи върху голите им шии две малки кубчета. Намиращата се в тях течност почти мигновено изчезна. След половин минута леко трепване на клепките показа, че са дошли в съзнание.

— Загасете фенерчето.

Отново се прихлупи над тях черното покривало на нощта. Калистяните тревожно се ослушваха, но наоколо беше тихо.

— Ех, да бяхме на станцията! — със съжаление каза младежки глас, като че ли на четиринадесет-петнадесетгодишно момче.

— Утре ще сме там. Тази нощ е последната ни в гората. А другиден ще долети звездолетът на Калисто.

— Ще долети, но, уви, твърде късно.

— По-тихо!

— Те не чуват. Сега спят дълбоко.

— Може пък да доживеят до долитането на кораба, а?

— Не! Най-късно утре към обяд всичко ще бъде свършено.

— Нима не можеха да излетят веднага след съобщението ни?

— Щом не са излетели, значи, не са могли.

— Ужасно! Ще узнаем ли някога какво е причинило експлозията?

— Напълно положително никога няма да узнаем, но инженерите ще намерят обяснение.

— От това обаче няма да ни стане по-леко. Нима вие, Ресиин, нямате никакво средство, за да ги спасите?

— Всичко изчезна заедно с кораба — отговори лекарят. — В станцията намерих само тази чанта. В нея има средства за оказване на първа помощ, но няма с какво да спра разпространяването на изотопното обгаряне. Раните на краката не са опасни.

— Защо тъй дълго не се обажда Линг?

— Няма какво да ни съобщи, затова и мълчи.

— Добре, че оцеляха двата чифта крила. Какво щяхме да правим без тях?

— Резултатът щеше да бъде същият. Наистина щяхме да погладуваме, докато се доберем до станцията, но за ранените е безразлично дали сме изпратили съобщението вчера, или ще го пратим утре.

— Не е безразлично — каза Ресиин. — Те са живи, а без тази чанта щяха да бъдат вече мъртви.

— Не е ли все едно, щом не можем да ги спасим?

Някъде отдалеч пак долетя ревът и воят на горските обитатели.

— Не мога да понасям този ужасен вой — каза младежкият глас.

— Това са нерви, а един пътешественик по планетите не бива да проявява нерви. Не предполагах, че сте нервна Диени.

— Представете си, такава съм. Все пак аз съм момиче.

— Не съм забелязвал досега.

— Какво не сте забелязвали, Вииниин? Че Диени е момиче или че е нервна?

Тримата се разсмяха.

— Когато хората могат да се смеят — каза Ресиин, — положението не е толкова лошо.

— Вярно е — тъжно рече Диени. — Но ние се смеем през сълзи.

— Горкият Виенион — каза Ресиин. — Той така мечтаеше да посрещне звездолета на Диегон.

— Вие все още се надявате, че звездолетът ще се върне? — изрази съмнение Вииниин.

— Разбира се, ще се върне.

— Едва ли. Експедицията от Миени трябваше да се върне преди деветдесет и два дни, а не се върна.

— Все ми се струва, че са намерили населена планета — каза Диени — и затова са се забавили, да се запознаят с нея.

— Такова забавяне е предвидено в плана им. Преди деветдесет и два дни изтече последният срок за връщането им.

— Какво са деветдесет и два дни? Аз съм уверена, че ще се върнат. Толкова ми се иска да видя моя знаменит дядо!

— Да, аз съвсем забравих! Вие сте внучка на Диегон.

— Никога не съм виждала дядо си. Родена съм наскоро след отлитането на звездолета. Две години след отлитането му.

— Колко сте млада още, Диени!

Разговорът отново секна. Двамата мъже и девойката мълчаха и се ослушваха, като се взираха тревожно в мрака.

— Дано по-скоро се съмне!

Дълго време животните, които бродеха из гората, не се обаждаха. Само шумът на дърветата, люшкани от свирепите пориви на вятъра, нарушаваше тишината. Грамадните птици, които до преди малко упорито нападаха пътниците, не се появиха вече.

За миг блесна и угасна фенерчето.

— Докато съмне, има още три часа — каза Вииниин.

Нощта ставаше все по-студена. За калистяните, свикнали на топло, тя беше твърде студена.

Диени задряма, склопила глава на рамото на Ресиин. Той се стараеше да не мърда и внимателно се вслушваше в дишането на ранените. Тежко бе на душата на лекаря. Знаеше, че след няколко часа дори това пресекливо дишане ще спре завинаги. Да им помогне — не можеше, знаеше много добре, че смъртта им е неизбежна, но все пак беше готов в минутата да направи всичко, та поне малко да им продължи живота.

Случилото се в онзи страшен ден не излизаше от ума му.

Не бяха минали и тридесет часа от катастрофата, а му се струваше, че тя е станала отдавна, толкова много неща преживяха след нея.

В злополучното утро Ресиин, Линг — командирът на звездолета — и Диени се отдалечиха доста от мястото в гората, където беше кацнал корабът, с намерение да я прекосят и да излязат при планината; оттам извираше малката рекичка, която течеше край лагера им. Искаха да походят из планината и не бяха взели крила.

Вървяха по брега, като внимаваха дали няма да се появи някое от гигантските животни, които обитаваха Сетито. Линг мечтаеше да убие едно такова чудовище, да изгори тялото му, а скелета му да отнесе на Калисто. Досега всички опити на ловците да убият кетир завършваха с неуспех.

Бяха се отдалечили на седем-осем километра, когато се случи бедата.

Денят беше безоблачен. Ярко сияеше Релиос. И изведнаж странна синьо-зелена светлина озари цялата местност, затъмнявайки блясъка на слънцето. Източникът на светлината беше зад тях.

После се разнесе страшен тътен от експлозия.

Те се обърнаха и видяха над гората, там, където беше корабът, да се издига бързо грамаден разноцветен облак, подобен на исполински чадър.

Няколко секунди стояха неподвижни; не можеха да разберат нищо, но смътно чувствуваха, че се е случило най-страшното.

— Звездолетът! — ужасен извика Линг и се спусна назад, сякаш можеше да измине тичешком осемте километра, които ги отделяха от лагера.

Ресиин и Диени хукнаха след него.

… Час и половина те ту вървяха, ту тичаха, измъчвани от страх пред неизвестността. Действителността се оказа по-лоша и от най-мрачните предположения.

На два километра от лагера срещнаха Вииниин. Щурманът на звездолета бързо вървеше срещу тях, носейки в ръце чифт крила.

— Знаех накъде се бяхте запътили — задъхан каза той. — Тръгнах да ви посрещна, за да ви предупредя: не бива да се приближавате повече.

— Какво стана? — попита Линг и по лицето му личеше, че знае какъв ще бъде отговорът.

— Звездолетът вече не съществува.

Линг се хвана за главата. Но след минута се овладя и със спокоен глас попита:

— Къде бяхте в това време?

— На двадесет и пет километра южно от кораба. Летях към него на значителна височина и всичко видях. Чудя се как не ослепях от блясъка. Корабът експлодира. От него нищо не е останало, а също така и от лагера.

— Нищо не е останало — повтори Линг.

Ужасени, Ресиин и Диени не можеха да произнесат нито дума.

— А Лиети, Виенион, Синиян? — попита Линг. — Загинаха ли?

— Синиян излетя с крила заедно с мен, само че в друга посока — отговори щурманът. — А Виенион беше отишъл към голямата река. На кораба остана само Лиети. Казваше ми, че има намерение да провери подаването в централния двигател.

— От какво ли е станала експлозията? — Линг се замисли. — Трябва да намерим Синиян и Виенион — каза той.

— Ще ги потърся. — Вииниин си сложи крилата. — Не се приближавайте до мястото на кораба, излъчванията са още силни.

— Ще ви чакаме тук.

Щурманът се върна след един час. През цялото време тримата калистяни мълчаха. Мъката ги беше обзела така силно, че не можеха да говорят. Гибелта на другаря им и неизвестната участ на другите двама изместиха от съзнанието им мисълта, че звездолетът вече не съществува и че те самите се намират в твърде тежко положение.

Вииниин им съобщи, че е намерил двамата от екипажа на различни места, но на еднакво разстояние от унищожения при експлозията лагер.

— И двамата са получили обгаряния — каза той, — защото в момента на експлозията са били на разстояние, по-малко от половин километър. Синиян си е счупил краката. Паднал, съборила го на земята взривната вълна; добре поне, че е летял ниско. Виенион също е наранил крака си. И двамата не виждат.

— Къде са? — бързо попита Ресиин.

— Синиян е на един километър оттук, на края на гората. Виенион е на четири-пет километра, също на края на гората.

— Дайте ми вашите крила — каза Ресиин. — Аз ще отлетя, а вие идвайте след мен.

Той бързо намери пострадалите си другари и им даде първа помощ. В джоба си носеше кутия с необходимите средства, с която никога не се разделяше.

И двамата калистяни бяха ослепели. Но Ресиин не се тревожеше. На Калисто отдавна бе изчезнало дори понятието за сляп човек — медицината възвръщаше зрението при всички случаи. Опасността беше другаде. Като прегледа обгарянията, лекарят се убеди, че са смъртоносни. А със средствата, които имаше, не можеше да помогне. Зае се с краката на пострадалите.

Двамата звездоплаватели лежаха доста далеч един от друг и лекарят трябваше няколко пъти да прелита от единия до другия.

Когато дойдоха Линг, Вииниин и Диени, те пренесоха Синиян при Виенион и седнаха да обсъдят какво да правят по-нататък.

Нямаше никакъв смисъл да стоят тук. Лагерът с петте палатки, в които бяха изследователските им уреди, вече не съществуваше. На километър и половина зееше черна обгоряла яма. От огромния космически кораб нямаше и следа… Сякаш звездолетът се бе изпарил. Нямаше съмнение, че корабът е унищожен вследствие на съприкосновение на изотопните материали с антиизотопни вън от двигателя. Нищо друго не можеше така без остатък да унищожи звездолета и лагера. Но как е станало това съприкосновение? На този въпрос можеше да отговори само инженер Лиети, а той беше загинал.

Решиха да вървят към станцията, построена на Сетито от една по-раншна експедиция. По права линия дотам имаше двадесетина километра, но трябваше да минат през гората, а там се срещаха огромни хищни животни.

Пътят беше опасен, но друг изход нямаше. Трябваше да рискуват. Само от станцията можеха да съобщят на Калисто за катастрофата и да поискат помощ. Там имаше апарат за междупланетна свръзка — „биениета“.

Виенион можеше да ходи сам, като го подкрепят, но Синиян трябваше да го носят.

— По-бързо! — подканяше ги Линг. — Трябва колкото се може по-бързо да се махнем оттук. Местността може да е заразена вследствие на експлозията.

Като хвърлиха последен поглед към мястото, където бе загинал другарят им, четиримата мъже и девойката, носейки на носилка Синиян, навлязоха в гората.

Предстоеше им да си проправят път през непроходимата гора най-малко две денонощия. Нямаха дори ножове, за да си разчистват пътя, само едни голи ръце.

Виенион скоро се почувствува тъй зле, че не можеше да върви. Направиха още една носилка от клони и понесоха и двамата ранени. Вървяха само два часа, а трябваше да спрат да почиват. Бяха изминали едва километър и половина.

— Положението ни е извънредно лошо — заключи след краткото им съвещание Линг. — С такова темпо няма да стигнем и за две денонощия. През нощта не можем да вървим, а денят на Сетито е кратък. Някой от нас трябва да отлети до станцията. Може там да намери някакъв инструмент за разчистване на пътя. Трябва да вземе и продукти.

— А най-главното — да изпрати съобщение на Калисто — добави Вииниин.

Решиха двама да останат тук с ранените, а другите двама да отлетят на станцията, което нямаше да им отнеме много време.

Отлетяха Линг и Ресиин (крилата на Синиян за щастие не бяха повредени при падането).

Когато се издигнаха над гората и другарите им вече не можеха да ги чуват, Ресиин каза на командира на звездолета какво е истинското положение на ранените. Досега той криеше страшната истина най-вече заради Диени. Изотопното обгаряне се разпространява в организма и само бърза помощ можеше да предотврати смъртта.

Линг го изслуша външно спокоен.

— Колко време ще могат да живеят? — попита той.

— Ако на станцията намерим поне някое от средствата, които са необходими в случая — отговори му Ресиин, — пак няма да живеят повече от четиридесет и осем часа.

— Толкова бързо няма да могат да долетят от Калисто до Сетито — тъжно каза Линг.

Станцията за междупланетна свръзка беше една малка сграда, над която се извисяваха огромни металически концентрични пръстени. Линг знаеше, че на станцията на Калисто винаги има дежурен.

Той изпрати биениета и след четиридесет минути получи отговор.

Отговорът бе такъв, какъвто Линг очакваше. Помощта можеше да дойде едва след сто и осемдесет часа.

Това значеше, че Синиян и Виенион са обречени на смърт.

На станцията не намериха никакви инструменти, с които да си проправят път през гората. Линг и Ресиин взеха чантата с медикаменти, продукти и малка подвижна биениета и като се уговориха с Калисто за часа на следващата свръзка, полетяха обратно. Скоро се присъединиха към другарите си.

До вечерта извървяха още пет километра. Когато се стъмни, настаниха се да почиват. Бяха капнали от умора, но за спане и дума не можеше да става. През всичкото време трябваше да бъдат готови да отблъскват нападенията на хищниците и гигантските птици.

Щом Релиос изгря, тръгнаха на път.

Беше извънредно трудно да се върви, а още повече и с носилки. Повалени дървета, храсталаци и преплетени лиани на всяка крачка им препречваха пътя. Трябваше да ги заобикалят, а понякога да се връщат назад и да търсят нов път. До вечерта извървяха още седем километра. Приблизително толкова оставаха и до станцията.

Ако не беше Ресиин и неговите медикаменти, щяха съвсем да капнат от умора, особено Диени. Три пъти на ден лекарят на звездолета им даваше да гълтат някакви черни таблетки. Таблетките нямаха никакъв вкус, но добре подкрепяха силите и прогонваха съня.

Втората нощ в гората на случайно намерената широка поляна Линг не беше с тях. Той отлетя на станцията, за да следи сипналите на излетелия от Калисто звездолет.

Те все се надяваха, че по някакъв начин помощта ще дойде навреме.

Състоянието на ранените се влошаваше. За Ресиин беше ясно, че краят им е близък.

Нощта преваляше. При екватора на планетата разсъмването настъпваше бързо.

Ревът и воят на кетирите призори вече не се чуваха. Птиците не се появяваха. Шест бяха убили през нощта.

На Сетито калистяните не се разделяха със своите кию-диели21. Това оръжие беше сигурна защита срещу птиците, но дали ще е ефикасно и срещу гигантските кетири, още не беше проверено. Досега нито един от тези зверове не бе нападал пътниците.

През нощта Линг няколко пъти говори с другарите си по биениетосвръзката. Той им съобщи, че екипажът от идващия им на помощ кораб е довел ускорението до максимално възможната граница, но въпреки това най-рано на следващия ден призори ще може да кацне на Сетито.

— Напразно рискуват — каза Ресиин. — И без това ще бъде късно.

Преди да се зазори, стана още по-студено.

През нощта от предпазливост не запалиха огън, но сега, когато хищниците и птиците вече не се появяваха и не се чуваха, Вииниин, който в отсъствието на Линг оглавяваше групата, им разреши да накладат огън.

Сухи клони имаше колкото искаш и скоро на поляната весело затрептяха пламъци.

— Никога не съм предполагала, че ще ми се случи да се грея на накладен огън — каза Диени. — За такъв огън само съм чела в книгите.

— Скоро ще долети Линг — каза Вииниин. — И ще тръгнем в последния преход.

— Още не е сигурно дали ще е последен — обади се Ресиин. — Кой знае каква е гората пред нас.

Чу се мелодично бръмчене. Екранът на портативната биениета заблещука със синкава светлина. Появи се умалено, но съвсем ясно лицето на Линг. Всички веднага забелязаха, че командирът им е много развълнуван.

— Приятели! — каза той и гласът му звучеше възбудено и радостно. — Току-що говорих с Диегон!

Неочаквано спасение

Трудно е да си представим ефекта, предизвикан от това съобщение.

— С кой Диегон? — едновременно възкликнаха и тримата.

На Диени за миг се стори, че Линг говори за баща й.

— С командира на междузвездния кораб, с кой друг! — радостно отговори Линг. — Те летят към нас!

— Летят към нас?!

— Приближават се към Сетито. Диегон каза, че са уловили съобщението ни за катастрофата и са насочили звездолета си към Сетито. Чакайте там. Трябва да давам пеленг на Диегон.

— Далече ли са? — попита Ресиин, но екранът угасна и той не получи отговор.

— Изглежда, че са съвсем близо — каза Вииниин, — щом работата е стигнала до пеленг.

— Но, тогава, значи… — започна Диени.

— Да! — звънна гласът на Ресиин. — Да, Диени! Виенион и Синиян няма да умрат. На кораба на Диегон сигурно има медикаменти за даване на помощ при всички възможни случаи. Но дали ще долетят навреме? Ще успеят ли?

— Ще успеят — уверено каза Вииниин. — Помня много добре описанието на кораба на Диегон. Предавателната му станция е с много малка мощност. По онова време техниката на биениетосвръзката едва налучкваше пътя на междупланетните предавания. Екипажът на кораба може да приема биениети, но сам не може да ги изпраща надалече. Щом Линг е разговарял с Диегон, значи, звездолетът е съвсем наблизо.

Умората от безсънната нощ изведнаж изчезна. С нетърпение очакваха следващото съобщение на Линг. Ядосваха се, че не могат да слушат как дава пеленг на космическия кораб. Портативната им биениета имаше тясно ограничен диапазон.

Виенион и Синиян продължаваха да спят и още не знаеха каква радост изпълва сърцата на другарите им, не знаеха, че спасението им е близо.

Вече се разсъмваше. Облаците, които с плътна пелена застилаха небето, просветляваха и започнаха да се разпръсват. На изток се виждаше ясна светлосиня ивица, предвещаваща безоблачен ден. Поривистият вятър, който духа цяла нощ, почти утихна и в гората цареше пълна тишина. Дългоочакваното съобщение най-сетне дойде. Заблещука екранът и на него се появи лицето на Линг.

— Звездолетът на Диегон — каза той — се намира в атмосферата на Сетито. Лети направо към станцията, точно по пеленга. Гледайте на запад.

Бързо се съмваше, след миг на хоризонта щеше да се появи дискът на Релиос, но западната страна на небето, над върхарите на гората, бе още съвсем тъмна.

Дълбоко развълнувани, тримата калистяни чакаха появата на легендарния кораб. Единадесет години22 цялото население на Калисто мислеше и говореше за него, за дванадесетте смелчаци, които за пръв път в историята дръзнаха да напуснат планетната система на Релиос и да се насочат към съседна звезда, за да търсят живот. Единадесет години калистяните очакваха завръщането им и ето те се връщат, връщат се като спасители на изпаднали в беда другари.

Прекрасен завършък на подвига им!

Далече-далече над облаците се появи светлина. Отначало изглеждаше като точка и ако не я очакваха, нямаше да я забележат, после почна бързо да се приближава и да става все по-ярка. Кръглото светло петно се движеше точно към поляната.

— Звездолетът лети над облаците — каза Вииниин. — Прожекторът му ги осветлява отгоре.

Дълъг прав лъч ослепително блесна и се плъзна по земята. Космическият кораб се беше спуснал под облаците.

В този миг лъчите на изгряващия Релиос докоснаха небето над гората. Веднага стана съвсем светло и калистяните видяха как из облаците изплава и заблестя бялото кълбо.

Външният му вид им бе добре познат от безбройните описания, рисунки и снимки. Ярко осветен от Релиос, звездолетът летеше точно към тях, като постепенно се снишаваше. Прожекторът му угасна.

Чуха силен, стремително приближаващ се шум, сякаш свирепа буря внезапно се разрази над гората.

След минута ураганният вятър връхлетя върху поляната.

Повалени на земята, калистяните не успяха да видят как гигантският кораб прелетя над тях. Когато се изправиха, разлюлялата се гора шумеше вече далече на изток.

Още зашеметени от падането, те веднага се сетиха за ранените, които лежаха на земята, и се спуснаха към тях.

— Сега вече няма да умрете, мили приятели — говореше Ресиин, като внимателно махаше листата, полепили се по лицата на спящите.

Диени вдигна съборената биениета и я огледа.

— В ред е — успокоена, каза девойката.

— Добре, че не се повреди — обади се Вииниин, който тревожно я разглеждаше. — Линг веднага ще ни съобщи, щом корабът кацне.

Той още не беше довършил думата си и се чу мелодичното бръмчене на сигнала. Появи се лицето на Линг.

— Звездолетът кацна на километър от станцията — каза той. — Ей сега ще отлетя при него. Не напускайте поляната. Скоро ще бъдем при вас.

— Дано да е по-скоро! — въздъхна Ресиин, щом екранът загасна.

Сега, когато помощта беше тъй близко, все му се струваше, че тя ще закъснее. Той се взираше тревожно в лицата на ранените.

Денят вече бе настъпил. Половината небе се очисти от облаците, а лъчите на Релиос прогониха нощния студ.

Макар че в сравнение с Калисто Сетито се намираше много по-далече от Релиос, за облечените в кожени комбинезони калистяни бе достатъчно топло. Човек от Земята би се чувствувал съвсем добре; температурата на въздуха беше към двадесет градуса над нулата.

Но калистяните на поляната дори не подозираха за съществуването на Земята.

Чакаха само половин час.

Преди малко в очакване на звездолета гледаха на запад, а сега бяха устремили поглед на изток, откъдето щяха да се зададат Линг и смелите звездоплаватели, кацнали на Сетито, връщайки се от своя междузвезден полет.

— Кой ли ще долети при нас? — без да се обръща към някого, попита Диени.

— Навярно Диегон и, разбира се, Сийнг — отговори Ресиин. — А може и още някой. Скоро ще видите дядо си, Диени.

— Толкова много искам да го видя! — каза Диени.

Пет точки се появиха в далечината и бързо се приближаваха към полянката.

Долетяха и се спуснаха на двадесетина метра от угасналия огън, после свалиха крилата си и се отправиха към калистяните, които ги чакаха, развълнувани от необикновената среща на необитаемата планета.

Диени изведнаж сграбчи и стисна ръката на Ресиин.

— Кой е този? — прошепна тя така тихо, че лекарят едва я чу.

Но и Ресиин, и Вииниин вече го бяха видели и замряха от учудване и изненада.

Пръв заедно с Линг вървеше лекарят на звездолета Сийнг, а до него…

Облечен в лек, съвсем неподходящ за климата на Сетито костюм с чудновата кройка, към тях се приближаваше нисък човек с бледорозово, почти бяло лице. Косите му бяха светли и леко къдрави. Чертите на лицето му приличаха на чертите на калистяните, но изглеждаха по-дребни и не така резки. Широко отворените му очи, с необикновен разрез, бяха сини. Червените му устни се усмихваха. Ръцете му, които се подаваха от ръкавите на кафявата кожена дреха, бяха бели като лицето му.

Малко по-назад вървяха Миенион и Бияинин. Диегон не беше между дошлите.

Ресиин и другарите му, готови да посрещнат възторжено прославените звездоплаватели, вече губеха търпение. И ето членове от дългоочаквания легендарен екипаж са тук, пред тях, а те внезапно загубиха способност да говорят и да се движат. Появата на загадъчния непознат така ги порази, че те забравиха всичко на света и гледаха само него.

Гласът на Сийнг ги извади от вцепенението им.

— Хайде де, посрещайте ни — усмихна се той. — И прегърнете нашия гост. Казва се Пьотър Широков. Той е от една далечна прекрасна планета, която имахме щастието да открием. Другарят му остана на кораба и ви чака.

„Тези странни хора са двама — помисли си Диени. — Жители на друг свят!“

И тримата изведнаж разбраха смисъла на това, което чуха, цялото огромно значение на думите на Сийнг.

Калистяните отдавна вече се бяха отказали от мисълта, че само на тяхната планета съществува разумен живот. На планетата Кетио те видяха хора също като тях, само че още на много ниско стъпало от своето развитие. Нямаше съмнение, че из просторите на вселената съществуват безброй планети, на които има живот. Струваше им се обаче, а и науката потвърждаваше това, че Миени е твърде студена звезда, за да може на планетите й да се е развил живот, подобен на калистянския. Повечето калистянски учени смятаха, че експедицията на Диегон ще се върне без резултат. Само Диегон и единадесетте му другари вярваха, че край Миени ще намерят разумен живот и с тази увереност предприеха далечното си пътуване.

И ето че излязоха прави!

Под лъчите на Релиос, на поляната сред девствената гора на Сетито, пред тримата калистяни стоеше човек, който с нищо не напомняше дивите обитатели на Кетио.

Той беше друго същество, което по ръст, цвят на кожата, очите и устните не приличаше на калистяните, но беше умствено високо развит обитател на неизвестната планета, съществуваща под светлината на Миени.

Двамата калистяни и девойката почувствуваха дълбока радост, че имаха щастието първи да поздравят пратениците на планетата, дори името на която още не знаеха.

Те едновременно пристъпиха към синеокия гост от друга планета.

Той се усмихна — блеснаха белоснежните му зъби — и каза на чист калистянски език, само с малко твърд изговор:

— Здравейте, приятели! Приветствувам ви от името на човечеството на Земята, което ни изпрати при вас. Диегон и другарите му долетяха на Земята и се запознаха с нашия живот. Сега ние отиваме на Калисто да се запознаем с вашия. Зная, че ще ни приемете като другари. Още веднаж здравейте, приятели!

— Стиснете му ръка — каза Сийнг. — В тяхната родина обичаят е такъв.

— Защо? — рече Широков. — На Калисто обичаят е друг и аз ще се придържам към него.

Той прегърна Ресиин, който бе най-близо, и прекара пръсти по челото му. Развълнуван, лекарят му отвърна със същото.

Широков се обърна към Диени. Вече беше вдигнал ръце да я прегърне, но изведнаж ги отпусна и внимателно се взря в чертите на лицето на застаналия пред него строен млад калистянин, облечен като всички други в сив комбинезон с червена кожа на яката. Не можеше да каже защо, но лицето на Диени му се стори познато.

— Вие жена ли сте? — попита той.

— Да — учудено отговори Диени.

— Тогава — каза Широков — аз специално поздравявам вас, първата жена от Калисто, която виждам.

Диени го прегърна. Нежното докосване на пръстите й дълбоко го развълнува. Неочаквано дори за себе си хвана ръката й и я целуна.

— Имаме на Земята такъв обичай — поясни той, като видя учудването не само на новите, но и на старите си приятели.

Беше смутен от постъпката си. Облъхна го нещо далечно и почти забравено. Спомни си своята майка, единствената жена, чиято ръка бе целувал като дете. Лицето на Диени, чуждо за него — човека от Земята, изведнаж му се стори родно и мило.

— Вашето лице — каза той, за да скрие смущението си — ми напомня за някого.

— Казвам се Диени — рече девойката, — внучка съм на човек, когото добре познавате.

— На кого?

— На Рийг Диегон.

Този отговор смая не само Широков, но и Сийнг, Бияинин и Миенион.

— Внучка на Диегон? — едновременно повториха четиримата.

Широков разбра защо чертите на лицето й му се сториха познати. Той дори се учуди, че сам не се сети кой е пред него. Поразителната прилика сега биеше в очи.

— Диегон никога не ни е споменавал за вас — каза Миенион.

— Той не знае за моето съществуване — усмихна се Диени.

— Чия дъщеря сте?

— На Виег Диегон.

— Чудесна изненада за нашия командир — каза Бияинин.

Докато Широков се запознаваше с двамата калистяни и девойката, Сийнг не губеше време. Той извади малък апарат и го постави на земята до Синиян.

— Трябва да се оголи мястото на изгарянето — каза той.

Ресиин и Линг се заеха да му помагат. Разкопчаха кожения комбинезон, а дрехите под него разрязаха. Не посмяха да съблекат ранения, защото за калистяните въздухът беше твърде студен. Само на Широков не му беше студено.

На черните гърди на Синиян рязко се открояваха сиви петна.

— Обгарянето е проникнало много дълбоко — каза Сийнг. — Ако бяхме закъснели… А други изгаряния има ли? — сам се прекъсна той, обръщайки се към Ресиин.

— Има и на краката, но най-опасни са тези.

Сийнг включи апарата. Сивите петна изведнаж станаха зелени.

Широков, забравил новите си познати, внимателно наблюдаваше процедурата. Той вече знаеше достатъчно за медицината на Калисто и познаваше лечебните апарати, но не му се беше случвало да ги вижда в действие освен при онзи далечен случай, когато Сийнг пред очите му отстрани от тялото на Виениян куршумите на Ю Син-чжоу. Колко отдавна беше това! Какъв чуден се струваше тогава на земните медици апаратът на Сийнг, а колко прост се оказа той, когато Сийнг обясни неговото устройство и принципа на действие.

Застанала настрана заедно с другите калистяни, за да не пречи на лекарите, Диени не сваляше поглед от лицето на Широков.

„Ето как изглеждали те — мислеше си девойката. — Едновременно приличат и не приличат на нас. Бели калистяни. Колко е хубаво, че опасенията ми не се оправдаха.“

Диени беше млада, впечатлителна и склонна към мечтателност. Още като дете бе слушала от баща си безкрайни разкази за звездолета, отлетял към далечната звезда, и за неговия командир. Всички деца на Калисто знаеха имената на смелите звездоплаватели, а Диени се радваше и гордееше, че един от тях е нейният дядо. Тя обичаше да мечтае за времето, когато звездолетът ще се върне.

Често си представяше неизвестната планета, която дядо й ще намери, представяше си и нейните обитатели. В детското й въображение те по всичко приличаха на калистяните.

Годините минаваха; детето порасна, стана девойка, но мечтите й за хората от другата планета все тъй я вълнуваха. Свикна да мисли за тях.

И тя стана астронавт, видя обитателите на Кетио, но те съвсем не бяха олицетворението на нейната мечта.

Наивните детски фантазии се смениха със знанията на възрастния човек. Диени вече не си представяше, че жителите от другата планетна система непременно трябва да бъдат копие на калистяните. Знаеше, че формите на живот са безкрайно разнообразни. Но нейна съкровена мечта си оставаше да види с очите си „човека от Миени“.

Нека дори това същество да не прилича съвсем на калистяните, но да бъде разумно, следователно сродно на тях.

И ето съвсем неочаквано мечтата й се сбъдна. „Човекът от Миени“ е пред нея и формите на тялото му съвсем не са чудновати, а най-обикновени. И бялото му лице е дори посвоему красиво.

„Какви чудни очи има! Сини като небето на Сетито. И как широко са отворени… А устните му са червени. Колко странно! Навярно са червени, защото кожата им е тънка и кръвта прозира.“

Тя си спомни как тези устни докоснаха ръката й. Бяха нежни и меки.

„Чуден обичай — да докосват с устни ръцете на жената! Моята ръка сигурно му се е сторила груба.“

Тя погледна ръката на Широков. Беше съвсем бяла, едва ли не прозрачна.

На Диени изведнаж й се дощя да докосне тази ръка с устните си. Кръвта й като гореща вълна нахлу към лицето; бузите й посивяха.

Тя нищо не знаеше за целувката. В калистянския език дори нямаше такава дума.

Широков усети погледа на Диени. Искаше му се тя да отмести очи и да престане да го гледа. Той навярно й изглежда изрод. Нали е свикнала лицата да са черни и с резки черти.

През тези години Широков и Синяев толкова бяха свикнали с калистяните, че вече не забелязваха разликата между себе си и тях. Но помнеха какви чудновати им се струваха калистяните в първите дни от тяхното пребиваване на Земята.

На тази девойка от Калисто (щом Диегон не знае за съществуването й, значи, Диени е съвсем млада) цветът на кожата му сигурно й се струва странен. Бяло лице, червени устни, сини очи — Широков за пръв път си помисли, че това разнообразие от багри може да прави неприятно впечатление.

„Е, какво пък! — реши той. — Нека гледа. Трябва да свиквам. На Калисто всички ще ни разглеждат.“

Той свъси вежди и без да обръща повече внимание на Диени, съсредоточено наблюдаваше процедурата.

Сийнг бавно въртеше малък диск върху корпуса на апарата — Широков знаеше, че така той усилва невидимия поток неутронни частици. Зеленият цвят на мястото на обгарянето постепенно потъмняваше и преминаваше във виолетов. Всичко продължи около час.

— Сега другия — рече Сийнг.

Същата процедура беше извършена над Виенион.

Върху поразените места наложиха дебел слой силно миришещ мехлем и ги бинтоваха. Двамата ранени все още спяха.

— Сега всичко е наред — каза Сийнг, като се изправяше. — Последните манипулации ще направим на звездолета.

Без да се бавят, тръгнаха към станцията. Всички поред носеха ранените.

Миенион и Диени вървяха напред и проправяха път, като унищожаваха препятствията с „лъчите“ на ултразвук.

Хищниците и птиците не се показваха. Само веднаж се чу някъде отдалече рев и вой на кетир.

Най-сетне излязоха от гората и пред тях се откри равнина, простираща се до хоризонта. Видяха станцията, издигаща се на нисък хълм, а вдясно от нея — бялото кълбо на космическия кораб.

Над кълбото летяха няколко души от екипажа, които чакаха да се покажат от гората другарите им. Щом ги забелязаха, четирима се насочиха към тях, бързо ги пресрещнаха и кацнаха пред тях на земята. Бяха долетели Диегон, Виениян, Ленийнг и Синяев.

Преди да поздрави съотечествениците си, Диегон попита Сийнг как са ранените.

— Вън от опасност са — отговори корабният лекар.

Диени веднага позна Диегон. Гледаше само него, без да забелязва дори Синяев, към когото насочиха вниманието си спътниците й.

В техния дом на Калисто на много места бяха поставени бюстове на Диегон, затова тя познаваше добре строгите и резки черти на лицето му. Сега той е пред нея, остарял, още по-строг, отколкото на портретите, но с познатото, родно лице.

Тя стоеше малко настрана от другите и Диегон първо поздрави Ресиин и Вииниин, а после се приближи към нея.

— Драго ми е да видя една млада представителка на нашата наука — любезно каза той, като я прегръщаше.

Диени притисна лице към гърдите му. Ръцете й останаха отпуснати и Диегон усети как силно трепери тялото й от някакво дълбоко, непознато за него вълнение.

Той забеляза внезапно настъпилото мълчание и обърна глава към спътниците си.

Никой не гледаше към него и девойката. Калистяните и двамата земни хора сякаш нарочно се бяха обърнали настрана.

Без още да се досеща защо другарите му се държат така, Диегон внимателно, но смело повдигна с ръка лицето на девойката и се взря в чертите му.

— Как е името ви, девойко? — попита той, но вече не се съмняваше какъв ще бъде отговорът й. Тези черти му бяха много добре познати.

— Диени Диегон — отговори тя и още по-силно се притисна към него.

На междупланетната станция

Сградата бе построена на един хълм, със склонове, нарочно отрязани отвесно, навярно за да не могат огромните животни на Сетито да стигат до нея. Нагоре водеше тясна стълба, изсечена в каменистия терен.

Станцията имаше формата на куб, беше светлосиня и без каквато и да е украса. На всяка стена имаше по два прозореца, без рамки и стъкла, високи, но много тесни, поради което повече приличаха на пролуки, отколкото на прозорци.

Линг обясни, че прозорците нарочно са направени такива, защото, ако са широки, птиците ще проникват вътре и ще повредят апаратурата. „Тази станция — каза той — е построена отдавна и затова има прозорци. Станцията на Кетио, построена по-късно, няма никакви отвори.“ — „Значи, осветява се изкуствено?“ — попита Синяев. „Не, стените й са прозрачни.“

Огромните пръстени с диаметър не по-малък от петдесет метра мътно проблясваха, осветени от лъчите на Релиос, и не можеше да се разбере как са закрепени над плоския покрив.

Широков и Синяев с интерес разглеждаха пръстените и сградата. Това беше първата междупланетна „радиостанция“, която те виждаха, и не можеха да я гледат без вълнение, като си мислеха какви ли са тези свръхмощни „генератори“, които пращат „вълните“ си на такова исполинско разстояние и създават възможност за междупланетни разговори.

Отгоре на всичко това не беше и радио, а нещо съвсем различно, основаващо се на други принципи.

Биениетостанцията беше върхът на съвременната калистянска техника. Преди да отлети звездолетът на Диегон, тоест преди двадесет и две години (единадесет по калистянско пресмятане), такива станции още нямало на планетите, съседни на Калисто. Диегон, Миенион и другарите им, а също така и гостите от Земята виждаха такава станция за първи път.

— Навярно разговор може да се води само когато Калисто и Сетито се намират на най-малко разстояние една от друга? — попита Широков.

— Не, това няма значение — отговори му Линг. — Разговор може да се води винаги освен в случаите, когато Калисто и Сетито се намират на една линия с Релиос, от двете му страни. Тогава биениетите не могат да достигнат. Но ние взимаме пред вид това обстоятелство и организираме експедиции само когато връзката е непрекъсната.

— А защо тогава не достигат? — попита Синяев.

— Защото полето на Релиос е с много голяма мощност.

— Гравитационното ли поле?

— Да, разбира се.

Този отговор обясни много неща на Синяев. Той вече смътно се досещаше какъв е принципът за предаването на съобщения между планетите. Науката на Земята беше почти пред разкриването на тайната на притеглянето и сега положително знаеше, че енергията на гравитацията се разпространява мигновено, неизмеримо по-бързо от енергията на светлината.

— С каква скорост се извършва предаването? — попита той, като искаше окончателно да се убеди, че предположението му е вярно.

На лицето на Линг се появи странен израз. Той като че ли се смути. Изглежда, че се засрами от нещо.

— Знаем, че предаването трябва да става мигновено — отговори той с такъв тон, сякаш се извиняваше. — Но то, кой знае защо, се забавя. Най-вероятно е апаратите за свръзка да причиняват забавянето. Съобщението стига само два пъти по-бързо от лъча на светлината. А при вас как е? — попита той, като понижи глас.

„Ето защо се е смутил — помисли си Синяев. — Станало му е неловко, че техниката на Калисто е «изостанала». Той предполага, че ние сме по-напреднали.“

За малко не се разсмя. Техниката в неговата родина беше още далече от биениетата на калистяните.

Той нищо не отговори на въпроса на Линг, а му зададе нов въпрос:

— Какво допринасят експедициите ви до съседните планети?

— Всяка планета се развива по свой път и изучаването на тези пътища е благородна задача. Така по-лесно ще разберем пътя, по който се е развивала нашата планета. Този въпрос още не е напълно изяснен.

Линг, Ресиин, Вииниин и Диени след първото им напълно обяснимо и естествено учудване с нищо не проявяваха любопитството си към хората на Земята. Отношенията им веднага станаха сърдечни. На Широков му мина през ума, че деликатността не е присъща само на екипажа на звездолета, а е обща черта в характера на калистяните, придобита от комунистическия строй на живота им. Нахалното любопитство им беше чуждо.

„А Диени — спомни си той — така настойчиво ме разглеждаше в гората. Значи, жените на Калисто са по-любопитни от мъжете.“

Но той тутакси отхвърли този извод. За държането на Диени имаше някаква особена причина.

Широков бе вече свикнал калистяните винаги напълно откровено да изказват мислите си. Надяваше се, че и Диени ще му отговори със същата откровеност и реши да я попита при първия удобен случай.

Стигнаха до хълма и се спряха в подножието на стълбата.

От двете страни на входа имаше статуи — по-точно два барелефа, изсечени върху кръглите колони в началото на стълбата. Колоните бяха високи около три метра.

Широков и Синяев знаеха, че скулптурата е най-разпространеното изкуство на Калисто.

— Отдавна ли са поставени тук? — попита Диегон.

— Преди пет години.

— Вие били ли сте на Сетито по-рано? — попита Широков.

— Два пъти — отговори Диегон. — Но статуите, както и пръстените — той кимна с глава към покрива — тогава още ги нямаше.

— Какво се помещаваше тогава в тази сграда?

— Нищо. Беше просто място за почивка на екипажите.

Синяев внимателно разглеждаше барелефите. Каменните черти на един от калистяните му се сториха познати. Той се взря по-внимателно.

— Това като че ли сте вие? — обърна се той към Миенион.

— Познахте — отвърна инженерът. — Наистина съм аз. Бях един от четиримата от екипажа на звездолета, долетял пръв на тази планета. Кой е скулпторът? — обърна се той към Линг.

Линг произнесе едно име. Разбира се, то бе съвсем непознато за Широков и Синяев, но личеше, че е добре известно на калистяните.

— Виж ти! — рече Миенион. — Не знаех, че съм удостоен с такава чест.

— Не се знае кой е удостоеният — каза Диени, — дали вие или скулпторът.

Миенион се усмихна.

— Твърде високо ме поставяте — каза той.

— Надали може да бъдете поставен на по-високо, отколкото сте — възрази му Диени.

— Хайде да вдигаме ранените. — На Миенион не му се искаше да говорят повече на тази тема.

„Интересно, дали у калистяните се е запазило чувството за тщеславие? — помисли си Широков. — Общественият строй на живота им сякаш не е добра почва за развитието на такова чувство.“

Диегон нежно погледна внучката си.

— Ентусиастка! — каза той. — И вие би трябвало да отлетите на Земята.23

Диени нищо не му отговори.

Девойката все повече и повече се харесваше на Широков.

С нещо недоловимо тя му напомняше неговата годеница, която бе умряла, преди да му стане жена.

Внимателно понесоха нагоре по стълбата Синиян и Виенион. Те все още спяха, лицата им бяха неподвижни и безучастни.

След носилките се изкачиха и другите.

Стълбата свършваше пред самата врата. Наистина в първия момент Широков и Синяев не видяха никаква врата. Стената беше гладка като на всички други места. Но Линг натисна едно едва забележимо бутонче и част от стената се раздвижи, дръпна се малко назад и се издигна. Образува се проход, не по-широк от половин метър. Носилките от клони не можеха да минат през тази врата. Калистяните внесоха ранените на ръце. След тях влезе и Сийнг.

— Защо вратата е толкова тясна? — попита Широков.

— За да се запазим от летящите животни — отговори Вииниин. — На Сетито ги има много. Птицата може да връхлети върху вратата и случайно да натисне бутончето. Нали не идваме тук често.

— Внимание! — чу се гласът на Диени. — Гисели!

Всички бързо се обърнаха.

От гората към хълма се приближаваха огромни крилати същества. Бяха най-малко петнадесет.

— Стари познати! — каза Миенион.

Гиселите бързо се приближаваха. Ципестите им крила издаваха стържещ звук. Дори посред бял ден зелените очи на тъпите им муцуни святкаха. Уродливите им тела с дълги, няколко пъти сгънати крака, завършващи с остри нокти, достигаха три метра дължина. Полуживотни, полуптици, гиселите летяха не в права линия, а в поривисти зигзаги, конвулсивно мятайки се насам-натам.

— Тази нощ убихме шест — каза Диени.

Тя първа извади оръжието си. Широков я наблюдаваше, но не забеляза у нея ни най-малък признак на страх или вълнение. Тази девойка, едва излязла от детската възраст, се държеше спокойно като мъжете, току-що завършили междузвездния рейс.

Спокойствието й бе неприятно на Широков.

„Ако би проявила женска слабост — помисли си той, — щеше повече да прилича на девойките от Земята.“

След калистяните, които явно нямаха намерение да се крият от гиселите в станцията, и Широков, и Синяев извадиха пистолетите си.

Преди да излязат от кораба и да стъпят на Сетито, Диегон им предложи кию-диели, но те не ги взеха. Предпочетоха познатото земно оръжие, което се оказа в багажа им между другите вещи. Кой и защо бе сложил пистолети в куфарите им — не знаеха. Сега обаче те им влязоха в работа.

Гиселите вече бяха близо. След миг щяха да проехтят изстрелите и да се опънат към хищниците огнените нишки на калистянските кию-диели.

Ала птиците внезапно направиха остър завой и се устремиха към бялото кълбо на звездолета. Може би се изплашиха от многото хора.

— Не — отговори Миенион на въпроса на Синяев, — гиселите от нищо не се страхуват. Кой ги знае защо се отклониха.

На върха на кораба се виждаше малката фигура на някого от екипажа.

— Дали ги вижда? — тревожно каза Диегон.

— Сигурно ги вижда.

Гиселите вече се приближаваха към кълбото, където все така стоеше самотната фигура.

— Защо не се спусне вътре? — каза Диегон, като тропна с крак. — Те са твърде много. Той няма да се справи с всичките.

Синяев извади от калъфа силен бинокъл и го долепи до очите си.

— Май е Ниянийнг — рече той. — Разглежда нещо на другата страна и е гърбом към птиците.

Но ако не виждаше опасността, Ниянийнг би трябвало поне да чуе шума от крилата. Не се забелязваше да е чул птиците и да се готви да отбие нападението им.

— Слизайте долу! — викна Диени, сякаш инженерът можеше да я чуе от такова разстояние.

— Вашето безшумно оръжие тук няма да помогне — каза Широков. — Да опитаме нашето.

Той вдигна пистолета си и гръмна три пъти във въздуха.

— Обърна се — каза Синяев.

Видяха как Ниянийнг се спусна към люка на подемника. Едва се бе скрил, и гиселите прелетяха над самото кълбо. Синяев видя през бинокъла как една от птиците се удари о кесиндовата му повърхност.

— Още една секунда — каза той, като свали бинокъла — и тя щеше да го грабне.

— Благодаря, Петя — каза Диегон.

— Калистяните навсякъде избягват шума — засмя се Широков, — но някой път и той може да свърши работа.

— Кетир! — възкликна Диени.

— Ето какво е гледал той — каза Линг.

Животното се подаде иззад кораба. Навярно ходеше около него, разглеждайки непознатия предмет.

Понеже кетирът се движеше близо до кораба, чиито размери бяха добре известни на хората, те можаха да си създадат ясна представа колко огромно е животното.

— Чудовище — каза Синяев.

Не можеше да се намери по-подходяща дума. Кетирът — висок към шест метра и дълъг дванадесет — напълно заслужаваше да бъде наречен чудовище. Дори до звездолета той пак изглеждаше грамаден. Тъмносивото му туловище на прекомерно дебели къси крака сякаш не вървеше, а пълзеше по равнината. Раздвоена опашка се влачеше след него. Непропорционално тънката му шия завършваше с малка глава, която дори с бинокъла не се виждаше от такова разстояние. Голото му, без козина, тяло мътно пробляскваше.

— На всяка цена трябва да го видя отблизо и да го фотографирам — каза Широков. — Кога друг път ще имам случай да видя жив бронтозавър24.

Във възбудата си той дори не забеляза, че говори на руски. Бияинин преведе думите му.

— Откъде искате да го снимате? — попита Линг.

— От кораба — отвърна му Широков.

Той бързо започна да си слага крилата. Фотоапарата си носеше през рамо и за няколкото часа, прекарани на Сетито, беше направил вече много снимки.

— Няма да те пусна сам — каза Синяев.

— Да не сте помислили да слизате на земята — предупреди ги Диегон. — Кетирът е много опасен и въпреки че наглед е тромав, препуска много бързо.

— Няма да забравяме това — отговори Синяев.

— Не е ли по-добре да се откажете — рече Диени и Широков изведнаж си спомни, че точно същите думи му беше казал Куприянов в паметния ден, когато за пръв път се готвеше да лети с крила заедно с калистяните след излизането им от кълбото на полето край Курск.

„Къде ли е сега Михаил Михайлович? Жив ли е? Спомня ли си за мене?…“

— По-внимателно… — тихо добави Диени и в тесния прорез на тъмните й очи блесна пламъче, така поне се стори на Широков.

— Кетирът нали не лети — отговори й той. — Каква опасност може да има? А гиселите отдавна вече не се виждат.

Двамата веднага литнаха с най-голяма скорост, защото се страхуваха да не би животното да се отдалечи от звездолета и тогава на снимката нямаше да личи колко е грамадно. Километъра, който делеше кораба от хълма, те преодоляха за минута.

Отблизо кетирът изглеждаше още по-тромав, отколкото отдалеч. Те можаха да разгледат много добре сбръчканата му като на земния слон гола кожа и несъразмерно малката плоска глава.

— Истински бронтозавър! — възкликна Широков.

Синяев кимна.

Кетирът, изглежда, ги чу. Вдигна глава и те видяха свирепите му очи, които също като на гиселите святкаха със зелен пламък.

Широков кацна върху кълбото, бързо свали крилете и се зае с апарата. Оттук кетирът се виждаше като на длан.

Снимка след снимка, Широков изщрака цялата лента. Нямаше защо да я пести — такъв случай надали щеше да му се удаде втори път.

— Готово! — облекчено въздъхна той, като щракна за последен път, снимайки през телеобектива муцуната на животното. — Жалко, че не взехме кинокамерата.

Но когато се обърна, зад гърба му нямаше никой Синяев бе изчезнал. Видя, че крилата му лежат до люка на подемника.

„Слязъл е за камерата“ — зарадва се Широков.

Ала корабът, изглежда, беше омръзнал на кетира, защото той бавно се обърна и тръгна към гората, без да погледне назад.

— Не ни смята за опасни — каза Синяев, когато отново се появи горе, придружен от Ниянийнг. — Дръпни се малко!

Носеше кинокамерата.

Пет минути, докато кетирът не се отдалечи съвсем. Синяев непрекъснато го снимаше.

— На Земята ще могат да видят как ходи — каза доволен той. — Жалко, че не направихме снимки и на гиселите.

— Благодаря! — каза Ниянийнг, като прегърна Широков. — Вие ме спасихте.

— Как така не ги забелязахте?

— Смая ме появата на кетира — обясни инженерът. — За пръв път виждам това животно.

И тримата се върнаха на хълма.

Широков и Синяев още не бяха влизали в станцията. С интерес разглеждаха вътрешната наредба на първия калистянски дом, който виждаха не на рисунка. Но обстановката бе съвсем скромна и те не откриха нищо ново освен, разбира се, биениетоапаратурата.

В станцията имаше три стаи. Едната беше за живеене и там сега лежаха Виенион и Синиян. Във втората се помещаваха агрегатите, които произвеждаха биениетоенергията, а в третата — приемателните и предавателните инсталации.

Диегон помоли Линг да повика Калисто.

Докато установяваха връзката, а това щеше да отнеме около двадесет и пет минути, Ниянийнг успя да отлети на кораба и скоро целият екипаж се събра в станцията. Всички искаха да присъствуват при разговора.

Дойде отговорът. Далечната калистянска станция питаше за здравето на ранените. Там още не знаеха, че корабът на Диегон е кацнал на Сетито, и мислеха, че ги вика Линг.

Диегон погледна Миенион. Те двамата учудващо добре се разбираха без думи. Така и сега Миенион само с поглед отговори на безмълвния му въпрос.

— Да — каза Диегон. — Така ще е най-добре. Предавайте! — обърна се той към Линг.

Широков и Синяев се приближиха. С приемането на биениети бяха вече запознати, но как се извършва предаването, още не знаеха.

Пред креслото, в което седеше Линг, имаше голям наклонен диск, направен сякаш от черно стъкло. Линг завъртя малка ръчка и цветът на диска веднага стана син.

Линг взе дълга тръбичка с топче на единия край и металическо острие на другия. Топчето беше прозрачно и от него излизаше тънка гъвкава жица.

С острието Линг започна да чертае по диска начупените линии на биениетата. Няколко секунди те личаха по синята повърхност, после изчезваха. В топчето нещо пращеше и от време на време припламваше.

Всяка фраза предаваха по три пъти.

— „Космическият кораб — диктуваше Диегон — се завърна от Миени. Уловихме биениетата на Линг. Звездолетът се насочи към Сетито. Двамата ранени са спасени. Чакаме спасителната експедиция и с нея заедно ще излетим към Калисто. Членовете на нашия екипаж са здрави. Диегон.“

Широков ясно си представяше какво впечатление ще направи биениетограмата в родината на звездоплавателите. Виждаше колко много се вълнува Диегон, гласът му трепереше.

Калистяните не произнесоха нито дума и не помръднаха от мястото си през целите двадесет и пет минути от предаването до получаването на отговора от Калисто. И ето че бързо и нервно, както личеше по всичко, затрептяха линиите по екрана.

„Бързам да предам на всички радостната вест — казваше неизвестният оператор от станцията на Калисто. — Поздравяваме ви. Благодарим за спасяването на пострадалите.“

Текстът на биениетата мина по екрана само веднаж. Калистянинът, който я предаваше, явно толкова се вълнуваше, че забрави да я повтори и дори не каза името си.

Почти веднага екранът отново светна. Затрептяха линиите.

— „Екипажът на кораба четеше Линг — поздравява героите от вселената. Гесиян“. Това е името на командира на кораба, който ни идва на помощ — обясни той.

На спасителния кораб следяха за биениети от Сетито и „бяха чули“ разговора на Диегон с Калисто.

— „Разбрахме. Чакаме ви“ — отговори Линг.

Щом екранът угасна, веднага започна ново предаване от Калисто.

„Скъпи приятели — казваше се в биениетата. — Радвам се, че съм на станцията и мога пръв да ви поздравя със завръщането. Моля да предадете накратко: оправдаха ли се вашите предположения? Намерихте ли край Миени живот? Женсийнг“

Диегон отново погледна Миенион и се усмихна:

— Това трябваше да се очаква. Няма как, сега ще им кажем.

Широков разбра за какво се бяха споразумели безмълвно преди половин час Диегон и Миенион. Тогава те още не са искали да съобщават за хората от Земята.

— Предавайте! — решително каза Диегон. — „Скъпи приятелю! Предположенията ни напълно се потвърдиха. Край Миени намерихме населена планета. Обитателите й по всичко приличат на нас. Двама от тях дойдоха с нас, скоро ще ги видите. Прегръщам ви. Диегон“

След двадесет и пет минути дойде отговорът:

„Прегърнете вместо нас скъпите гости. Още с по-голямо нетърпение чакаме кораба ви. Женсийнг“

Почти същата биениетограма незабавно последва и от борда на спасителния кораб. От нея стана ясно, че Гесиян се надява да кацне на Сетито утре сутринта.

След това съобщение екранът повече не светна.

Наближаваше нощта. Всички освен Сийнг и Ресиин отидоха на кораба. Диени остана да дежури край леглото на ранените.

— И аз мога да остана — предложи Широков.

— Благодаря — отговори Сийнг, — но няма нужда. Ние тримата сме достатъчно. Вие сте уморен — починете си!

Гесиян

— Ние се отправихме на Калисто, за да видим бъдещето на нашата Земя — каза Синяев. — А по пътя видяхме нейното минало.

— Да, така е — съгласи се Широков. — Сетито може да се нарече миналото на Земята.

— И Релиос тук е също като Слънцето — продължи Синяев. — И небето е синьо. А гората прилича на картинка от учебниците, изобразяващи каменовъглената епоха. Такава е била планетата ни преди много милиони години. И по нея както тук са бродели гигантски бронтозаври и са летели птеродактили. И не е имало хора.

— На Калисто няма зелена трева — каза Широков.

Те седяха на „покрива“ на звездолета и се грееха на лъчите на високо издигналия се Релиос. И двамата се любуваха на природата на Сетито, на зелената гора, на тревата и небето. Всичко тук им напомняше природата на далечната родна Земя.

За калистяните Сетито беше студена планета, а за хората от Земята бе гореща. Широков дори свали ризата си.

— Хубаво е — каза той. — А на Калисто жегата ще ни измъчва.

— Ако ни стане много жежко — засмя се Синяев, — ще идем на почивка в полярните области.

Както винаги безшумно се издигна подемникът. Излезе Диегон, придружен от Миенион и Линг. Командирът на загиналия звездолет смаяно погледна Широков.

— Какво правите? — каза той. — Може ли да се съблича човек на такъв студ?

Диегон се усмихна.

— Свикнали са. На тяхната планета при такава температура на въздуха смятат, че е топло.

— Днес е горещо, а не топло — каза Широков.

Линг недоверчиво поклати глава. С нескривано любопитство той разглеждаше розовите гърди и ръце на Широков. Още не бе свикнал с външността на хората от Земята и откриваше у тях много чудновати неща, които на Диегон и Миенион вече отдавна не правеха впечатление.

— Погрейте се — ласкаво им каза Диегон. — На Сетито Релиос по нищо не се различава от вашето Слънце. На Калисто никъде няма да намерите такива условия.

— Ние току-що говорихме, че ако се уморим от горещината, ще идем в полярните области на Калисто — каза Синяев.

По лицето на Диегон се мярна загриженост.

— Напразно — каза той. — На нашата родина никъде няма условия, подобни на Земята.

— Как така? В полярните области сигурно е студено! Относително, разбира се.

— Така е, но все пак няма да се чувствувате тъй, както се чувствувате тук.

— Обяснете ни — помоли го Широков.

— Сийнг ще ви обясни. Сега той ще се качи тук и ще поговори с вас.

Тонът на Диегон беше някак необикновен. И двамата приятели забелязаха това.

— Случило ли се е нещо? — попита Широков.

— Случи се това, което трябваше да се случи. Ние сме виновни, че не го предвидихме.

— Нищо не разбирам — каза разтревожен Широков.

И той, и Синяев гледаха Диегон, очаквайки по-ясно обяснение, но командирът на звездолета нищо повече не им каза. Диегон и спътниците му си сложиха крилата и отлетяха към кораба на Гесиян, който беше кацнал край гората на километър и половина от звездолета.

Корабът долетя рано сутринта. Едва беше изгрял Релиос, и над гората се появи апарат с необикновена форма. Широков и Синяев бяха свикнали с представата, че космическите кораби трябва да имат вретеновидна форма или да са кръгли като звездолета на Диегон. Струваше им се, че аеродинамичната форма е задължителна. Нали при излитането и при кацането корабът трябва да прорязва плътните слоеве на атмосферата.

Гесияновият „кораб за вътрешни рейсове“, както се изразяваха калистяните, по форма съвсем не беше аеродинамичен, по-скоро обратното. Той беше един удължен правоъгълен летящ брус, двадесетина метра дълъг, а с напречно сечение приблизително три метра. Беше бледозелен и нямаше крила.

Странно впечатление правеше този бавно плаващ над равнината „сандък“; не се разбираше какви сили го поддържат във въздуха.

Синяев погледна Миенион и видя върху лицето му същия израз на учудване като на лицето на Широков. Беше ясно, че инженерът на звездолета за пръв път в живота си вижда такава конструкция.

Зеленият кораб прелетя съвсем ниско над кълбото, където стояха двамата земни хора и всички калистяни.

— Как се държи във въздуха? — попита Синяев.

— Антигравитационно поле — кратко и не много ясно му отговори Линг.

Пак гравитация! Долетелите на Земята калистяни не бяха споменавали нищо за такава техника. Значи, тя е създадена през време на тяхното отсъствие.

Двадесет и две години — огромен срок за една високо развита наука!

„Колкото по-напред, толкова по-интересно“ — помисли си Синяев.

Зеленият „сандък“ летеше все по-бавно и по-бавно. Ето че той се спря неподвижно над избраното място и увисна във въздуха.

Не се чуваше нито звук. Нищо не показваше, че на кораба има някакъв двигател. Вълшебен изглеждаше целият му „невъзмутим“ вид. Сякаш за него не съществуваха законите за всемирното привличане.

Бавно и предпазливо корабът се спусна отвесно на земята.

— Да! — обърна се Миенион към Ниянийнг. — За да станем отново инженери, трябва доста неща да научим.

Екипажът на долетелия кораб се състоеше от четирима калистяни. Трима от тях веднага след кацането долетяха на звездолета.

Служеха си с „обикновени“ крила и това учуди Синяев. По-естествено щеше да му се стори, ако летяха изобщо без крила.

Широков и приятелят му вече знаеха от Ресиин, че командирът на кораба Гесиян по специалност е лекар. Макар и млад, той беше много известен на Калисто с научните си трудове и се ползуваше с голям авторитет.

Щом кацна на кълбото, той бързо свали крилата си и прегърна един след друг хората от Земята.

Беше облечен в черен комбинезон с черна кожа на яката и маншетите.

В първия миг появата на тази странна, цялата в черно фигура смая Широков и Синяев. Сякаш герой от детска приказка, някакъв вълшебен „дявол“ беше долетял до тях. После се вгледаха в младото му приветливо лице; то им направи приятно впечатление.

Другите двама бяха облечени в обикновените за калистянските звездоплаватели сиви комбинезони с червена кожа на яката и маншетите.

— Много се зарадвахме — каза Гесиян, — като научихме, че корабът на Диегон се е завърнал и с него са долетели двама души от Миени. Поздравявам ви, скъпи гости! — Той се обърна към Диегон и като го прегръщаше, каза: — Вие сигурно знаете техния език. Преведете им моите думи.

— Те ви разбраха — отговори му Диегон.

— Разбрахме ви — каза Широков. — И ви благодарим за топлото приветствие.

— През време на полета нашите гости добре усвоиха калистянския език — обясни Миенион.

— Ами вие?

— Само Бияинин. Техният език е много труден за нас.

И другите двама от екипажа на свой ред прегърнаха хората от Земята. Единият от тях — Миесин — също беше млад лекар като командира им. Другият, значително по-стар, се оказа жена.

— Казвам се Сети рече тя. — Аз съм виенити на Синиян.

Калистянската дума „виенити“ значеше „другарка“ и се употребяваше в смисъл на „съпруга“, но същевременно означаваше и дружба между жени. Когато дружеха мъж и жена, те се наричаха „виести“, тъй се наричаха и мъжете приятели.25

— Позволете ми да ви разгледам добре — каза Гесиян.

Той сложи ръце върху раменете на Широков и усмихнат го гледаше в лицето.

— На колко сте години, Гесиян? — попита го Широков.

— На четиринадесет.

— Двадесет и осем по нашему. Ние сме почти връстници.

— Чудесно — каза Гесиян. — Имаме повече основания да бъдем приятели.

Сийнг и Ресиин дойдоха при него.

— Да, да! — разбърза се Гесиян. — Да идем при ранените. Искам да ги видя. — Той пак се обърна към хората от Земята и спря върху тях внимателен поглед. — Много леко сте облечени — каза той със съвсем друг, професионален тон.

— За нас тук е достатъчно топло — отговори му Широков.

— Така, значи! — Гесиян свъси вежди. — Каква е средната температура на вашата планета?

Синяев му отговори.

— На какво разстояние е планетата ви от Миени?

Като получи отговор и на този въпрос, Гесиян се обърна към Сийнг.

— Вие, струва ми се, имахте намерение да отлетите направо на Калисто? — попита той.

— Да.

— Добре! После ще видим. Хайде, Сийнг.

Четиримата лекари си сложиха крилата и отлетяха към станцията.

Това беше първият намек, че отиването на земните хора на Калисто съвсем не е така просто, както мислеха. Но в този момент Широков и Синяев още не подозираха нищо тревожно.

След час Сийнг и Миесин се върнаха на звездолета.

— Как са ранените? — попита Диегон.

— С тях всичко е наред — отговори му Сийнг. — Зрението им обаче ще можем да възвърнем едва на Калисто.

— Гесиян при тях ли е?

— Да. Говори с Калисто. — Сийнг погледна Широков, който стоеше наблизо. Широков забеляза странното изражение на лицето на калистянския си приятел. Стори му се, че Сийнг е развълнуван и огорчен от нещо.

— Гесиян за нас ли говори с Калисто? — направо го попита Широков, като го гледаше в очите.

— Да. Искам да поговоря с вас — обърна се Сийнг към Диегон.

И те влязоха в звездолета.

Това беше втори намек, който вече будеше тревога.

И ето сега, няколко часа след долитането на Гесияновия кораб, Диегон вече трети път намеква за нещо неприятно, както личеше по всичко.

Какво ли се е случило?

Те с нетърпение чакаха Сийнг.

Лекарят на звездолета излезе горе при тях явно разстроен.

Седна до Широков и дълго мълча.

— Вижте какво, Петя — каза той най-сетне, — смятат ме за добър лекар, ала съвсем не е така.

— Нещо с ранените ли?

— Не, не. Не се отнася за ранените, а за вас.

— Ние нито веднаж не сме боледували.

Широков вече се досещаше от какво са разтревожени калистяните, но чакаше Сийнг да му разкаже всичко откровено.

„Добре, после ще видим“ — още звучаха в ушите му думите на Гесиян.

Дали не бе говорил с Калисто за това? Сигурно.

— Кажете ни направо — какво има? — помоли Синяев.

— Бях на Земята — сякаш сам на себе си каза Сийнг. — Познавам климата й, познавам организма на хората. И въпреки това не взех под внимание разликата между средната температура на Земята и на Калисто.

— Е, и? — попита Широков, разбрал всичко.

— Гесиян смята, че вие не бива да отлетите на Калисто. Засега поне не бива — поправи се Сийнг. — Трябва да свикнете с лъчите на Релиос.

— Тук?

— Не, тук нищо няма да се постигне. Сетито е твърде далече от Релиос. Гесиян се посъветва с лекарите и астрономите от Калисто. И решиха да ви изпратят на Кетио за аклиматизация. Кетио е по-близо до Релиос от Сетито, но по-далече, отколкото Калисто. Това ще е промеждутъчно пребиваване.

— И дълго ли смятат да ни държат там?

— Около петдесет дни.

Широков и Синяев размениха поглед. Петдесет дни! Не е чак толкова страшно. Те очакваха нещо по-лошо.

— Не заслужава да се тревожите за това — рече Широков.

— Как не ги разбираш? — на руски му каза Синяев. — Те не се тревожат от това. Въпросът не е там, че ние ще пристигнем на Калисто със закъснение.

— А в какво?

— Отнася се за тях самите.

Широков погледна тъжното лице на Сийнг, разбра всичко и каза:

— Отлетете на Калисто без нас. Ние с Гесиян ще се отправим за Кетио.

— Диегон не иска. Пък и другите не искат. Говорихме по този въпрос. Ние ще ви отведем на Кетио и ще останем там заедно с вас. Вие сте наши приятели, а приятели не се оставят.

Широков и Синяев знаеха много добре, че екипажът на звездолета ги обича, но такава самоотвержена проява на обичта им те не очакваха. Тези хора не бяха виждали родината си двадесет и две години. А Калисто беше толкова близо!

— Недейте постъпва така — каза Синяев.

— Решено е — отговори Сийнг. — Но, разбира се, мъчно ни е.

Широков прегърна калистянина, целуна го по сивите устни и каза развълнуван:

— Благодаря! Няма да забравим жертвата, която правите за нас.

Отново на път

Гесиян покани Широков и Синяев да посетят неговия кораб и да се запознаят с четвъртия член от екипажа. Тази вечер корабът напускаше Сетито, за да отнесе ранените колкото се може по-скоро на Калисто. До старта оставаха само няколко часа.

Няма защо да се казва, че двамата приятели с удоволствие приеха поканата.

Звездолетът на Диегон за тях беше разбираем. Конструкцията и двигателите му, макар още непостижими за техниката на Земята, не бяха загадка. Науката на Земята беше пред прага на откритията, направени от калистяните, преди корабът им да отлети към слънчевата система, тоест преди двадесет и две години. А корабът на Гесиян беше рожба на друга техника. Дори Миенион, един тъй изтъкнат калистянски инженер, не разбираше принципите на устройството му. Техника, основаваща се на гравитационните сили — нещо съвършено ново, загадъчно и затова особено интересно. Когато Широков и Синяев напускаха Земята, науката на родината им още не знаеше с положителност какво представлява физическата същност на притеглянето, науката още едва налучкваше разрешаването на тази загадка на природата.

Космическият кораб за „вътрешни рейсове“ нямаше нищо общо с кораба на Диегон не само по външен вид, но и по вътрешното си устройство.

Входът беше на единия край на „бруса“. През една обикновена плъзгаща се врата, която се затваряше херметически, направо се влизаше в коридор по продължението на целия кораб. Нищо подобно на изходна камера нямаше. Съставът на атмосферата на Сетито и на Кетио беше същият като на Калисто и нямаше нужда от камера.

Коридорът беше отляво край самата стена на кораба. Вдясно се помещаваха каютите. Бяха само четири, всяка дълга около пет метра, а широка и висока два и половина.

В сравнение със звездолета с многото просторни помещения Гесияновият кораб се стори на Широков и Синяев съвсем малък.

Веднага им направи впечатление, че на кораба сякаш няма нито помещение за двигатели, нито пулт за управляване.

— Има — обясни им Гесиян. — Апаратите, които създават движещата сила (той не каза „двигатели“), са под пода и са изолирани от другите помещения. Това е необходимо, за да се избегне опасността от анихилация. А апаратите, предназначени да изменят посоката на полета — или другояче казано, пултът за управляване, — са в предната част на кораба. Сега ще идем там. Но корабът изобщо няма предна и задна част в тесния смисъл на думата.

— Как така? — попита Синяев.

— Много просто. Корабът лети винаги нагоре. Подът си остава винаги под. Когато се движи в хоризонтална плоскост, а това става само близо до повърхността на планетите, той може да лети във всяко положение. Специално предна част не съществува.

— Ами в моментите на безтегловност?

— Такива моменти няма. Нашите кораби за вътрешни рейсове половината път летят с ускорение, а втората половина — със забавяне. Силата на тежестта винаги е нормална и е насочена надолу, към пода.

Стигнаха до края на коридора; Гесиян натисна бутонче и отвори една врата.

— Ето тук седи водачът на кораба, когато трябва да извършва маневрите при излитане или кацане — каза той.

Ако Широков и Синяев не бяха виждали командния пост на Диегоновия кораб при „отворени“ екрани, можеха да помислят, че са излезли навън. Но те бяха свикнали към привидното отсъствие на екраните и разбраха, че тук има стени, под и таван, само че абсолютно невидими. Наоколо се простираше пейзажът на Сетито, а под краката си на половин метър разстояние виждаха зелената трева на равнината. Щом стъпиха на пода, те сякаш „увиснаха“ във въздуха.

Пред малък кръгъл „пулт“ с множество бутончета стоеше нисичка млада жена, около дванадесетгодишна по калистянско пресмятане.

— Жена ми — представи я Гесиян. — Биеси. Ние с нея за пръв път се срещнахме именно на Сетито и затова особено обичаме тази планета.

— И ни е много приятно, че можем да ви поздравим именно тук — каза Биеси.

Тя погледна мъжа си; той разбра погледа й и побърза да каже, че гостите от далечната планета разбират калистянски.

— Те и двамата отлично владеят нашия език.

— Колко добре стана, че навреме се притекохте на помощ — продължи калистянката. — Ако не бяхте вие, Синиян и Виенион щяха да загинат. Ние страшно бързахме, но знаехме, че закъсняваме и се бяхме отчаяли. Особено Сети.

Тя говореше така, сякаш Широков и Синяев бяха членове от екипажа на междузвездния кораб. В държането й към тях не се забелязваше никакво любопитство, каквото беше естествено да проявява.

— Диегон и другарите му — отговори й Синяев — нито минута не се колебаха. Щом уловихме биениетата на Линг, звездолетът се насочи към Сетито.

— Чуден край на един чуден рейс! — каза Биеси. — А колко бързахме! — добави тя. — Беше трудно, много трудно.

— Тя доведе ускорението до такъв предел — намеси се Гесиян, — че лежахме почти в безсъзнание.

Двамата приятели погледнаха учудени Гесиян. Досега чуваха, че Гесиян е командирът на кораба, а изведнаж той казваше съвсем друго.

— Не ви разбрах — каза Синяев, който вече бе свикнал като калистяните да говори и пита за всичко направо. — Кой от вас е командирът на кораба?

— Аз съм ръководител на спасителната експедиция — отвърна Гесиян. — А Биеси управлява кораба. Тя е инженер-астронавт, а аз съм само лекар.

— В такъв случай — обърна се Синяев към Биеси — разрешете ми да ви задам няколко въпроса.

— С радост ще ви отговоря, стига да мога — съгласи се тя.

От по-нататъшния им разговор Широков почти нищо не разбра. Синяев и Биеси говореха за проблемите на гравитацията, за които той само беше чувал. Струваше му се, че приятелят му разбира всичко, а всъщност и той не проумя много неща. Калистянската наука в тази област бе извънредно напреднала.

На въпроса на Синяев какъв е принципът на движението на кораба Биеси му отговори, че преди десет години (двадесет по земно пресмятане) калистяните напълно разкрили загадката на гравитационните сили. И не само я разкрили, а я приложили за нуждите на техниката. Появили се апарати, използуващи енергията на гравитационните и антигравитационните полета. Неутрализацията на притеглянето отначало постигали с помощта на мощно електростатично поле със заряд, противоположен по знак на гравитационното поле. Но този метод бил сложен за осъществяване и изисквал огромни разходи на енергия. Калистянските учени съсредоточили вниманието си в търсене на антигравитация в чист вид, тъй да се каже, и решили тази задача.

Така се появили звездолетите без двигатели; те използували при полет само силите на взаимодействие на гравитационните полета: едното — създавано изкуствено в тях самите, а другото — външно, като при това двете полета са с противоположни знаци.

От обясненията на Биеси Синяев си изясни, че калистяните могат по желание да променят знака на полето на кораба си, което именно им даваше възможност да маневрират в широки предели. Но как правеха това, той не разбра, пък и не би могъл да разбере, защото не бе запознат с основите на гравитационната наука, за която говореше Биеси.

— Доколкото разбрах — каза той, — вие използувате притеглянето и отблъскването на небесните тела. Но ние видяхме, че вашият кораб лети над Сетито в хоризонтална плоскост…

— О! — усмихна се Биеси. — За това не заслужава и да се приказва. Теглото на кораба е неутрализирано и той може да се привежда в движение от двигател с нищожна мощност. Ние имаме такъв.

— Откъде се получава енергията за полета на кораба? Говоря за междупланетния полет.

— Нали ви казах — учуди се Биеси. — Енергията на гравитационните полета я има навсякъде. Корабът може да лети безкрайно дълго. Енергията за създаване на негово собствено поле се черпи от околното пространство. Само трябва съответно да се промени знакът й.

— Точно това ви питам. Как постигате превръщането на положителното поле в отрицателно?

— Това правят апаратите, разположени в долната част на кораба.

И Биеси започна да обяснява устройството и принципа за работа на апаратите. Но тук вече Синяев нищо не разбра. Слушаше нежния глас на калистянката, който говореше сякаш на съвсем непознат за него език, и мислеше: дали да си признае невежеството, или да я остави да довърши? Кой знае защо, той се срамуваше да си признае и я остави да довърши обяснението си.

— Сега ясно ли ви е? — попита Биеси.

Синяев не издържа при този прям въпрос.

— Нищо не разбрах — неочаквано за себе си отговори той, за голямо учудване на Широков.

Биеси явно се огорчи.

— Не можах добре да ви обясня — каза тя. — Извинете ме. На Калисто ще намерите хора, които ще направят това много по-добре.

— Да се надяваме.

Синяев се страхуваше, че този отговор може още повече да огорчи Биеси, но нищо друго не можа да каже. Струваше му се невъзможно още при първото запознаване да принизява в нейните очи науката на Земята.

Но калистянката, изглежда, ни най-малко не се обиди. Разговорът им продължи, като че ли нищо не е станало.

Те дълго разговаряха. Широков и Синяев се чувствуваха добре с младите съпрузи, които също явно изпитваха симпатия към тях.

— Жалко, че ще трябва да се разделим с вас — каза Биеси, когато решиха да си отиват в звездолета.

— Ще се видим на Калисто — отговори й Широков.

В тази минута той случайно погледна Гесиян и забеляза как на високото му чело се появи дълбока бръчка.

И Биеси погледна мъжа си.

— Щом толкова много искате… — започна тя.

— Не, не може — пресече я Гесиян.

— Но за какво става дума? — попита Широков.

— Не може — повтори Гесиян.

— Той много иска да дойде с вас на Кетио — обясни Биеси.

— А защо да не може? Ранените ще останат под наблюдението на двама лекари. Или не смеете да им ги доверите?

— Аз съм поел да ръководя спасителната експедиция и трябва да доведа работата докрай. Зная, че Миесин ще направи всичко не по-зле от мене.

— Тогава каква е пречката?

— Аз отговарям за ранените.

— Пред кого? — попита Широков.

— Пред своята съвест.

Този отговор бе напълно естествен.

Калистяните имаха право да постъпват както искат, нищо не ги ограничаваше. Но винаги и във всяко отношение те се ръководеха от повелята на съвестта си и на общочовешкия морал.

Широков и Синяев не взеха да увещават Гесиян — знаеха, че ще е напразно.

Когато излязоха от кораба, видяха Ленийнг, който току-що бе кацнал на земята.

— Диегон ме прати за вас — каза той. — Искате ли да идете заедно с него на мястото на катастрофата?

— Разбира се! С най-голяма готовност.

Отлетяха за там с крила. Освен Диегон, Широков и Синяев в екскурзията участвуваха Линг, Миенион и Гесиян.

Преди да се издигнат във въздуха, Диегон се обърна към Широков и Синяев:

— Ако срещнем гисели, веднага се спускайте на земята и лягайте. Ние ще отблъскваме нападението. А ако това се случи над гората, отдалечавайте се напред с пълна скорост. В никакъв случай не се намесвайте, каквото и да стане. Грижете се само за собствената си безопасност. — Като забеляза, че Широков иска да му възрази, Диегон добави много сериозно: — Калистяните са стотици милиони, а вие сте двама. Не забравяйте това.

— Добре — каза Широков. — Обещаваме.

— Обещаваме — повтори Синяев.

Те не можеха да не се съгласят с Диегон. Заслужаваше ли да прекарат толкова години на звездолета и в края на пътуването да излагат на риск резултатите от цялата си мисия? Достигнали планетната система на Релиос, Широков и Синяев вече нямаха право да разполагат със себе си. Тях нямаше кой да ги замести. Те принадлежаха не на себе си, а на земната и калистянската наука.

Двадесеткилометровият полет над гората мина благополучно. Само към края му, вече над полето, където беше станала катастрофата, видяха няколко гисели.

Широков и Синяев, както бяха обещали, веднага се спуснаха край гората и се скриха.

Хищните птици обаче не забелязаха хората. Отлетяха в друга посока и скоро изчезнаха.

Калистяните внимателно огледаха мястото, където бе стоял звездолетът. От него и от лагера не беше останало абсолютно нищо — една огромна яма с обгоряла пръст. Никаква останка, нито най-малко късче метал. Космическият кораб беше просто изчезнал.

— Тук нищо няма да изясним — каза Миенион. — Станала е анихилация, това е положително. Но защо и как — можем само да предполагаме.

Широков незабелязано наблюдаваше Линг. Според неговите разбирания командирът на загиналия кораб носеше отговорност за гибелта на звездолета и за смъртта на един от членовете на екипажа. В каква форма може да се изрази тази отговорност, щом на Калисто няма никакви следствени органи и съдебни учреждения, да не говорим за затвори или трудововъзпитателни лагери, никакъв апарат за наказване на виновните?

Лицето на Линг беше тъжно, но същата тъга се четеше по лицата и на другите. Те тъгуваха за загиналия калистянин, а не защото се чувствуваха виновни. Нима на Калисто провиненията остават ненаказани? Това вече не е свобода на личността, а анархия.

Гесиян се отдалечи малко от другите и Широков се възползува от това, за да му зададе въпросите си.

— Разбирам причината за вашето недоумение — отговори му Гесиян, като го изслуша. — Преди няколко века и у нас е имало онова, което вие наричате „съд“. Хора са съдили простъпките на другите хора. Сега гледаме на тези въпроси малко по-другояче. Най-добрият съдия на човека си е той самият. Присъдата на съвестта е най-страшна и безпощадна, много по-строга от присъдата на другите хора. Ние не знаем виновен ли е Линг, или не. Това той знае по-добре от нас. А ако е виновен, мене ми е много жал за него.

Той млъкна и замислено се загледа в далечината:

— Ще ви разкажа един случай, станал на Калисто преди шестдесет години. Това ще ви помогне да разберете нашия възглед. Чел съм за този случай. Тогава в бита ни току-що били навлезли олитите, летящи лодки — поясни той. — Още не били установени правила за движение във въздуха. И се случило така, че две олити се сблъскали. Единият калистянин останал жив, другият умрял. Никой не знаел по чия вина е станала катастрофата. Никой в нищо не обвинявал оцелелия. Той дори не познавал загиналия. Били съвсем чужди хора. Но ето че човекът се самоубил. Значи, е бил виновен и не е могъл да понесе това. Никакъв съд не би произнесъл такава присъда.

— Вие одобрявате ли постъпката му?

— Трудно е да се отговори на такъв въпрос. Самоубийството е извънредно рядко явление на Калисто. Ние не смятаме, че човек е автомат, но не му признаваме и правото доброволно да напуска живота. В известен смисъл това е малодушие. Но трудно е да си представим и как може да продължава да живее един човек, като знае, че е убил някого. Въпросът е много сложен.

— Навярно са се случвали и други катастрофи?

— Не, оттогава не е имало нито една. Нали са установени правила за движението във въздуха, как може да стават катастрофи?

Тези думи поразиха Широков, те бяха произнесени така, сякаш спазването на правилата за движение се подразбира от само себе си.

Нали и на Земята има правила. Въпреки тях обаче стават стотици катастрофи и по пътищата, и във въздуха. Защо при калистяните е било достатъчно да се въведат правила и вече не е станало нито едно нещастие?

Примерът, приведен от Гесиян, беше повече от красноречив. Присъщите на калистяните висока съзнателност и грижливо отношение помежду им, черти, добре известни на Широков, изпъкваха тук с особена релефност.

Той със съвсем други очи погледна Линг, като се мъчеше да отгатне по лицето му дали е виновен за смъртта на инженер Лиети. Погледна го с тревога, защото не се съмняваше, че ако командирът на загиналия кораб е виновен, то го очаква най-строгата присъда, която сам ще произнесе и сам ще изпълни.

Лицето на Линг изглеждаше спокойно. Не, сигурно в нищо не е виновен. Широков почувствува облекчение, макар да не можеше с положителност да твърди, че разбира израза на калистянските лица.

На връщане той мислеше все за това.

На върха на кълбото Ниянийнг посрещна групата.

— Вика ви Калисто — обърна се той към Гесиян.

Младият лекар веднага отлетя на станцията.

Виенион и Синиян вече бяха пренесени на кораба на Гесиян. След два часа той щеше да напусне Сетито.

— Ние ще отлетим едновременно с тях — каза Диегон. — Сега Кетио се намира приблизително в същата посока като Калисто, само че от другата страна на Релиос. Отначало пътят ни е общ.

— Значи, ще прелетим край Калисто? — попита Синяев.

— Не. — Диегон свъси вежди. — Можехме, но няма да минем край Калисто. Това е свръх силите ни.

Синяев съжаляваше, че зададе този въпрос. Сам трябваше да съобрази.

— Напразно идвате с нас на Кетио — каза той.

Диегон нищо не му отговори.

След един час Гесиян се върна. Лицето му изразяваше голяма радост.

— Ще летя с вас — каза той. — Така са решили на Калисто. Миесин ще придружава ранените.

Широков си помисли дали това решение няма да обиди Сийнг. Сякаш не му оказват доверие. И като че ли в отговор на мислите му Сийнг рече:

— Аз ги помолих за това. Радвам се, че желанието ми е подкрепено.

„Не — помисли си Широков, — калистяните не са обикновени хора. Те са по-чисти от нас. Ето защо и в езика им липсва думата «самолюбие».“

— Значи — каза Диегон, — сега екипажът на нашия кораб ще се състои от шестнадесет души.

— А кой е шестнадесетият? — попита Синяев.

— С нас ще лети и Диени — отговори му Диегон, — не й се иска да се разделя с мене.

Той беше доволен от решението на внучката си. И напълно обяснимо. Досега нямаше възможност да си поговори с нея, да я разпита за сина си и за другите техни близки. Докато летят за Кетио, ще имат много време.

— А защо не идва с нас и Биеси? — попита Широков.

— Бърза да се върне на Калисто — отговори му Гесиян. — Домъчняло й е за дъщеричката.

Мина още един час и Релиос се спусна ниско към западния хоризонт. Наближаваше нощта.

— Време е да тръгваме — каза Диегон.

Той погледна лицата на земните си приятели и ласкаво ги попита:

— Тъжно ли ви е, че се разделяте със Сетито? Тя толкова прилича на Земята. Когато за пръв път видяхме природата на Земята, ние веднага забелязахме тази прилика.

— Да, малко ни е тъжно — за себе си и за другаря си отговори Синяев.

— Вие можете пак да долетите тук. Вместо да почивате в полярните области на Калисто, много по-добре ще се чувствувате на Сетито. Нашите кораби винаги са на ваше разположение.

— Ще бъде много хубаво. Благодаря!

— Сетито е интересна планета. Вие видяхте само гиселите и един кетир, а животинският свят тук е много разнообразен и съвсем различен от животинския свят на Калисто.

— А Кетио?

— Кетио по всичко прилича на Калисто. Растителност, животни, птици, хора — всичко е като на Калисто.

— Ако не се смята културата и техниката.

— Разбира се, но това е въпрос на време.

— Интересно — обърна се Синяев към Широков, — как ли се отнасят калистяните към диваците на Кетио? Каква работа провеждат с тях? Всъщност Кетио е колония на Калисто.

— А-а, за колониализъм тук и дума не може да става. Но ти си прав, много е интересно. Аз дори се радвам, че не отиваме направо на Калисто.

Корабът на Биеси се издигна пръв. С него отлетяха за Калисто осем души: трима от неговия екипаж и петима от екипажа на загиналия кораб.

Синиян и Виенион все още се намираха в състояние на дълбок сън. Те нищо не знаеха за хората от Земята.

Екипажът на бялото кълбо се събра в централния пост и през екраните наблюдаваше старта.

Бледозеленият „сандък“ неусетно се откъсна от земята и се издигна отвесно на височина около един километър. За миг застана неподвижно, рязко очертаващ се на фона на вече потъмнялото небе, после със стремителна бързина се стрелна и изчезна. Никаква следа от полета му не остана във въздуха.

Диегон изчакваше.

След пет минути светна екранът и Биеси съобщи, че корабът й се намира извън пределите на атмосферата.

— Виели! — каза Диегон.

Тази дума, която Широков беше чул от Ленийнг много отдавна, в оня далечен ден, когато калистяните излязоха от кълбото, и която тогава той схвана като „по-смело“, значеше „напред“.

Калистяните бързо отидоха по местата си, където трябваше да се намират при старт. Широков, Синяев, Гесиян и Диени останаха при Диегон.

Двамата приятели с тъга гледаха зеления пейзаж около кораба. Обзе ги чувство, подобно на онова, което изпитваха при старта от Земята. Ще мине много време, докато отново видят тъй познатата и родна картина. Очакваха ги червените, жълтите и оранжевите багри на Кетио и Калисто.

Повтори се същото, което стана при старта от Земята. Облаци прах, смесени с изскубната трева, закриха екраните като плътна стена. Сред такъв облак звездолетът плавно се издигна. Двигателите работеха безшумно и това създаваше илюзия, че работата им е лека. Чудовищната сила, откъснала от земята исполинския кораб, не се чувствуваше.

След няколко минути облакът, образуван при старта, остана ниско долу.

Звездолетът се издигаше все по-бързо и по-бързо. Небето постепенно потъмняваше. Изчезна нежната синева, тънка мъгла скри повърхността на Сетито с нейните гори, равнини, реки и „изкопаеми“ стопани — гигантските кетири и уродливите гисели, и още много други представители на животинския свят, които не можаха да видят.

Не мина много време и познатата картина на звездния свят обкръжи кораба.

Диегон увеличи ускорението, за да настигне Биеси. След два часа видяха на екрана бързо летящата точка, блеснала от лъчите на Релиос; и скоро двата кораба вече летяха успоредно на няколко километра един от друг.

— Колко време ще продължи ускорението? — попита Синяев.

— Деветдесет и два часа ще летим с ускорение и още толкова със забавяне — отговори му Диегон. — Безтегловно състояние няма да има. Ако ви е домъчняло за него — пошегува се той, — трябва да потърпите до обратния рейс към Земята.

— Не се ли страхувате, че в празното пространство двата кораба ще се притеглят?

— Страхувах се — отговори му Диегон. — Но Биеси каза, че такава опасност не ни застрашава.

— Ах, да! — каза Синяев. — Забравих, че корабът им е обкръжен с антигравитационно поле.

Все по-бързо се носеха напред огромното кълбо и малкият му спътник. След тридесет и два часа те щяха да се разделят в пространството и всеки ще се насочи към своята цел.

Далеко назад блещукаше зеленикавият диск на Сетито, който ставаше все по-малък и по-малък.

Пред тях беше Кетио — последната спирка пред дългоочаквания финал.

Четвърта част

Калистяни

Нощта не крие тайните на битието, струи с лъчите на безброй звезди. Разказва тя, че други светове наоколо ни има и в тях — страни, където също ще намерим любов и нежност, смърт и живот… В. Брюсов

Първа глава

Калисто

Горещият ослепителен блясък от лъчите на Релиос пронизваше въздуха над огромна равнина с оранжевочервена трева. Безоблачното небе сияеше бледожълто. От белите стени на сградите лъхаше зной. За земен човек би било трудно да ги гледа — толкова ярко отразяваха те бялата светлина на Релиос. Но тесните, пропускащи малко светлина очи на калистяните бяха свикнали с този блясък.

Зад сградите се бе ширнал необятният син простор на океана. Не подухваше никакъв ветрец и океанът приличаше на огромно огледало, толкова неподвижна и гладка беше безкрайната му повърхност.

Близо до брега, почти до самия кей, иззидан от червен камък, бе спрял плавателен съд. Дългият му и тесен корпус, боядисан сребристо, беше покрит отгоре с прозрачен похлупак, през който се виждаше палуба без никакви надстройки. В плавателния съд имаше неколцина калистяни с леки, почти прозрачни дрехи; те се взираха напрегнато в морето.

Натам бяха устремени и погледите на калистяните, застанали пред входа на голямата сграда, предназначението на която се отгатваше по огромните пръстени, поставени сякаш един в друг — това беше биениетостанцията. В нея се влизаше през широка арка. Фронтонът й, направен от материал, подобен на мрамор, беше украсен отстрани с две скулптурни групи от по шест фигури, в които всеки лесно можеше да познае екипажа на звездолета, отлетял към далечната Миени. Строгото лице на Диегон се открояваше в скулптурната група отляво на входа. А отдясно — лицето на Миенион, на което художникът бе успял да придаде характерния за старшия инженер на кораба спокоен израз.

Скулптурните фигури бяха издялани от черен камък, а строгите пестеливи линии на рисунъка създаваха впечатление, че цялата група всеки миг може да се откъсне от постамента и да се устреми нагоре.

Над главите на статуите, високо във въздуха, на дълги и прозрачни стрели висяха две бели кълба. Дори при дневния блясък те слабо светеха отвътре. Сякаш именно към тях, като към символи на небесни тела, се стремяха фигурите на Диегон и спътниците му.

Сградата беше много висока, но имаше само един етаж. Огромните прозорци нямаха нито рамки, нито стъкла. Фронтонът на арката със скулптурните фигури и ниската вита оградка по края на плоския покрив бяха единствената й архитектурна украса.

Пръстените на биениетостанцията искряха в блясъка на Релиос, сякаш бяха от кристал, и изглеждаха почти нереални.

Пред арката стояха шестима калистяни — доста възрастни, с набръчкани лица и прошарени коси. Само на един от тях косите не бяха още побелели. Петимата бяха облечени съвсем леко — с панталони, подобни на клин, и с прозрачни разноцветни ризи. Единият — висок старец, беше облечен много по-топло с костюм от плътна материя с кожа на яката. Той се подпираше на дебел бастун.

И шестимата гледаха към изпълненото с блясък небе.

Като разтопено и до бяло нажежено злато се бе ширнала бездънната му дълбочина. Сякаш от доменна пещ върху Калисто се лееше жарката светлина на Релиос, увиснал сред небето като снежнобяло кълбо. От равнината и небето, от тревата и стените на сградата — отвсякъде лъхаше зной, но калистяните не го усещаха.

Високият старец изви главата си и се обърна към калистянина, застанал до него.

— Ако Диегон е пресметнал точно, звездолетът трябва вече да се появи.

— Как може да не е пресметнал точно?

Старецът се усмихна.

— Вие не допускате, че баща ви може да сгреши, нали?

— А нима вие, Женсийнг, допускате такова нещо? — вместо да му отговори, го попита Виег Диегон. — Баща ми винаги е бил точен. Той съобщи, че ще долетят в определеното време, значи, така ще бъде.

Изведнаж той се наведе напред и протегна ръка.

— Ето ги!

Какво можеше да види в разкалѐното, блеснало от безброй искрящи точки небе?…

Но, изглежда, не само той го беше видял.

— Летят, летят! — разнесоха се развълнувани гласове.

Далече-далече, на самия хоризонт, като ярка звезда блестеше приближаващият се междузвезден кораб.

Върху покрива на сградата настъпи оживление. Няколко калистяни припряно се суетяха край малък апарат.

— Готови ли сте? — викна им Женсийнг.

— Готови сме! — отговориха му оттам.

Гигантското кълбо бавно се приближаваше. В бялата светлина на Релиос изчезна синкавият му оттенък, който така добре личеше на Земята, и звездолетът изглеждаше ослепително бял.

— Преди единадесет години — каза Женсийнг — дванадесет герои отлетяха от Калисто. Малцина вярваха в техния успех. И ето че се връщат, връщат се победители. Сега ние сме свидетели на едно от най-забележителните събития в историята на нашата планета.

Звездолетът се спускаше.

И ето бялото кълбо докосна земята и застина неподвижно.

— Те кацнаха на същото място, където корабът стоеше преди единадесет години — каза Виег Диегон.

Цели три земни месеца, а не петдесет дни бяха прекарали на Кетио звездоплавателите.

На тази планета, отдалечена от Релиос осемдесет милиона километра повече, отколкото Калисто, Широков напълно оцени предвидливостта на калистянските учени. И той, и Синяев първите седмици се чувствуваха много зле. Макар не тъй горещи като на Калисто, и тук лъчите на Релиос-Сириус бяха твърде жарки за хората, привикнали с климата на северните области на земното кълбо. По пладне температурата на въздуха достигаше шестдесет градуса по Целзий, въпреки че звездолетът не беше кацнал на екватора, а в умерения пояс на планетата.

Сийнг и Гесиян постоянно се консултираха с учените от Калисто (на Кетио имаше няколко биениетостанции) и заставиха гостите от Земята да изпълняват подробно разработена програма за постепенна тренировка, която трябваше да ги приучи към калистянското „слънце“. Петдесетте дни се оказаха малко и екипажът на кораба безропотно остана на Кетио още един месец.

Широков и Синяев безпрекословно изпълняваха указанията на лекарите и търпеливо чакаха края на тази скучна процедура. Измъчваше ги мисълта, че заради тях страдат и приятелите им.

— Не бива да рискуваме — отговаряше Сийнг на молбите им да се ускори подготовката. — Иначе, като отлетите на Калисто, ще трябва веднага да я напуснете.

На молбите им Гесиян нищо не отговаряше и само въсеше вежди. Нещо не му харесваше; личеше, че някаква мисъл го тревожи.

Веднаж Широков направо попита младия калистянин, с когото вече го свързваше сърдечна дружба, какво го безпокои.

— Не се тревожа само аз — отговори му Гесиян. — И Сийнг се тревожи, но той умее по-добре от мене да скрива тревогата си. Не сме доволни от състоянието на вашия организъм. Нещо не е в ред. Изглежда, че между Релиос и Миени разликата не е само в количеството на топлината. За съжаление обаче ние знаем твърде малко за вашето слънце.

— Поговорете с Георгий — каза Широков. — Той добре познава Миени.

— Сега няма смисъл. Ще имаме такъв разговор, но чак на Калисто. Необходими ни са астрономи, които добре да познават особеностите на Релиос и да могат да определят в какво се състои разликата между него и Миени.

— Нали тук е Виениян?

— Науката не стои на едно място. За единадесетте години Виениян е изостанал в своята специалност, както и Сийнг — в медицината. Те самите знаят това. Нали искаха да ви заведат на Калисто без подготовка. Въпреки всичко не бива да допуснем вашият полет да остане безрезултатен. На всяка цена трябва да бъдете на Калисто.

— Готови сме да рискуваме.

— И ние. Това е необходимо за науката. Обаче трябва да направим всичко, за да намалим риска.

Много скучни се сториха на двамата земни хора и на калистяните тези три месеца.

Оказваше своето влияние сравнително близката вече цел — планетата Калисто.

Вечер тя блестеше ниско над хоризонта — привличаше, тревожеше и вълнуваше.

Колко бавно вървеше времето!

Трите месеца почти неотлъчно прекараха на звездолета. Огромните кетири и хищните гисели на Сетито бяха по-малко опасни от дивите обитатели на Кетио.

— Между тях е разпространено миенкоядството — каза веднаж Диегон. — Нужно е много време, за да ги отучим от тази привичка.26

— Давали ли са жертви калистяните? — попита Широков.

— Да, давали са — неохотно му отговори Диегон.

— И какво предприеха калистяните?

— Станаха по-предпазливи.

По-късно се изясни, че калистяните никога, нито веднаж, не са употребили оръжие. Те виждаха в жителите на Кетио хора също като тях самите. Упорито и търпеливо се стремяха да спечелят дружбата на туземците, като ги снабдяваха с предмети от първа необходимост в неограничено количество. Рано или късно това трябваше да даде резултати. Засега резултатите почти не се забелязваха, но не биваше да се забравя, че калистяните бяха дошли на Кетио сравнително отскоро. Те разбираха, че прибързаността в едно такова сложно начинание няма да доведе до нищо добро и своя план за цивилизоване на обитателите на Кетио щяха да провеждат в продължение на много години. Но срокът все пак беше нищожен в сравнение с времето, което би било необходимо, за да се измине този път без намесата на калистяните!

— Когато преодолеем последните остатъци от недоверие и спечелим дружбата им, работата ще тръгне много по-бързо — каза Гесиян.

Широков и Синяев няколко пъти виждаха кетияни. На тълпи от по сто-двеста души те идваха при кълбото, очевидно очаквайки подаръци. От звездолета никак не се страхуваха — знаеха, че екипажът няма да им причини нищо лошо.

За да не измамят очакванията на туземците, Диегон се разпореди да изнесат няколко тона най-различни неща, предимно продукти, вече ненужни на експедицията.

Широков и Синяев видяха с каква алчност се нахвърлиха на подаръците обитателите на Кетио, видяха и как те се сбиха за тях.

По ръст, дори по чертите на лицето кетияните много приличаха на калистяните. Само със силен бинокъл се забелязваха ниските им сплескани чела и злият поглед на дългите, но не толкова тесни като на калистяните очи.

На Синяев направи впечатление, че туземците нямат никакво оръжие от метал.

— Не им даваме — поясни му Гесиян. — Това само ще увеличи броя на убийствата. Имат си камъни и тояги. Дори и те за съжаление са им твърде много.

— А зверовете?

— Едри хищници на Кетио няма, унищожили сме ги. А с дребните те добре се справят и с това, което имат. Ловко си служат с камъните.

Широков можа реално да се убеди колко верни бяха тези думи.

Екипажът на кораба наблюдаваше кетияните от площадката на върха на звездолета. Първото появяване на Широков и Синяев предизвика сред туземците паника. Те се разтревожиха, нещо викаха и един на друг си сочеха странните бели хора, съвсем неприличащи на калистяните, с които бяха свикнали.

Но веднаж, когато Широков и Синяев бяха сами отгоре на кълбото и разглеждаха новодошлата група туземци, която се бе приближила до самия кораб, кетияните неочаквано ги нападнаха.

Каква беше причината за това неочаквано нападение? Нито двамата земни хора, нито калистяните можаха да разберат.

До този ден обитателите на Кетио се държаха дружелюбно. Може би белите хора им се бяха сторили врагове и само постоянното присъствие на калистяните беше възпирало диваците. Когато видяха, че странните същества са сами, кетияните проявиха омразата си към тях.

Градушка от камъни се изсипа отгоре на кълбото. Трябваше да притежаваш наистина исполинска сила, за да хвърлиш на такава височина камък, голям колкото юмрук.

Един камък улучи Широков по челото и ожули доста кожата му. Кръв обля лицето му.

— Слизай долу! — закрещя Синяев.

Той сграби Широков и се спусна към подемника. Няколко камъка улучиха и него, но не го нараниха.

Сийнг и Гесиян веднага сложиха Широков да легне. Макар че раната му беше нищожна, екипажът на кораба много се разтревожи.

Широков се смееше, но трябваше да лежи два дни. До леглото му дежуреха на смени калистяните като при тежко болен.

Именно през време на тази му болест, съществуваща само във въображението на Гесиян и Сийнг, с него се случи нещо, което той запомни завинаги.

Събуди се в полунощ и като отвори очи, видя Диени. Девойката, сменила някого, седеше до леглото му. Наведена, тя четеше книга при светлината на малко светещо глобусче, старателно засенчено откъм леглото. Широков вече познаваше тези лампи, съдържащи в себе си светлинната енергия, беше свикнал с тях през време на пътуването.

Книгата в ръцете на девойката, съвсем същата като книгите на Земята, й придаваше познат на Широков земен вид — на болногледачка в някоя болница. Той отдавна бе престанал да забелязва черния цвят и странно резките черти на калистянските лица.

Сигурно Диени долови движението му и се обърна. Широков успя да затвори очи, престори се на заспал.

Тя се приближи до него и той усети погледа й върху лицето си.

А после… тя се наведе и топлите й устни докоснаха ръката му, отпусната върху одеялото.

Калистяните не познаваха целувката. Такъв обичай никога не е имало у тях. Диени не целуна ръката на Широков, само я докосна с устните си.

Той целият пламна. Страхуваше се да помръдне, за да не разбере тя, че е буден. Добре, че Диени веднага се отдалечи.

Защо направи тя това? Широков се питаше и не можеше да си отговори. Пред никого, дори пред Синяев не спомена за тази случка.

Държането на Диени към него не се промени. Тя сякаш не правеше разлика между него и Синяев. На Широков понякога страшно много се искаше да я попита за причината на странната й постъпка, но някакво сложно чувство, може би страх от разочарование, го възпираше.

„Дали отношението й към мене ще се промени, ако узнае, че тогава бях буден?“ — мислеше си Широков.

И дори пред себе си не можеше да признае какъв отговор щеше да му е по-приятен.

Като спомен от Кетио на челото на Широков личеше малък белег, но според думите на Сийнг той скоро щеше да изчезне.

Настъпи най-сетне денят, в който щяха да отлетят от Кетио. Двамата приятели без тъга се разделиха с планетата. Тя никак не приличаше на Земята, а те предпочитаха да гледат оранжевочервената растителност на Калисто.

— На Сетито видяхме далечното минало на нашата родина — каза Синяев. — И Кетио е минало, но по-близко. Сега ни предстои да видим бъдещето. Какво ли ще бъде то?

— Няма съмнение, че ще е прекрасно — отговори Широков.

Рано сутринта, когато наоколо едва бе почнала да се разсейва нощната тъма, прогонвана от лъчите на току-що изгряващия Релиос, бялото кълбо бавно се издигна над равнината на Кетио.

Започна последният и най-кратък полет. До Калисто щяха да летят само пет земни денонощия.

И ето зад прозрачните екрани се разгърна панорамата на дългоочакваната планета.

От всички страни чак до хоризонта се простираше океан. Един оранжевочервен остров като ярко петно се открояваше върху тъмносинята му повърхност. Виждаха се тъничките нишки на пръстените на биениетостанцията и дребни бели точици — няколкото здания.

Целият екипаж беше в помещението на централния пост. Диегон седеше пред таблото за управление, другите се трупаха при „прозорците“.

Развълнувани и измъчвани от нетърпение, калистяните не сваляха очи от родната гледка. Дълги години бяха чакали тази минута и ето най-сетне тя настъпи. Назад останаха безкрайните простори на вселената, черната безвъздушна бездна. Звездолетът летеше в атмосферата на Калисто. Още малко и ще стъпят на планетата, ще вдъхнат родния въздух, ще прегърнат близките си. Струваше им се, че корабът едва-едва се движи и всяка минута насочваха нетърпеливи погледи към Диегон, сякаш го молеха да увеличи скоростта.

Широков и Синяев стояха прегърнати пред екрана. Те мълчаха, разбираха се без думи. Целта, за постигането на която дадоха толкова години от живота си, беше пред тях.

Калисто! Към нея се стремяха те, оставили на Земята всичко скъпо. За нея, за да видят бъдещето на своята Земя, се бяха съгласили да прекарат мъчителните години на звездолета. За нови знания, за полза на цялото човечество извършиха те дългото и тежко пътуване.

И ето Калисто е пред тях.

Очакваха ги три години тежка и напрегната работа.

Широков и Синяев бяха почивали повече, отколкото е нужно. Изпълваше ги енергия и желание да работят. И само нейде дълбоко в съзнанието им се таеше смътна тревога, предизвикана от опасенията на Гесиян. Те я отпъждаха, но тя упорито се връщаше, отравяше радостта от постигането на целта и будеше сега вече безполезни размисли.

С прямотата, присъща на калистяните, Гесиян не се опитваше да ги успокоява и открито им казваше, че според него отиването им на Калисто е преждевременно.

— Трябваше няколко месеца да прекарате на Сетито и най-малко година на Кетио. Още по-добре щеше да бъде да сте преминали съответната подготовка у вас, на Земята. И едва тогава да летите за Калисто. Направеното от нас не е достатъчно. Не мога да ви гарантирам, че в най-близко време няма да се наложи да се върнете на Сетито.

Като лекар, Широков много добре разбираше колко основателни са опасенията на Гесиян. Вече се беше убедил, че Релиос не е Слънцето. Лъчите му притежават други свойства, носеха в себе си много повече енергия. Те явно действуваха на организма другояче, не като лъчите на Слънцето.

— Е, какво пък! — казваше Синяев. — Ако Гесиян излезе прав, ще се върнем на Сетито, а после отново ще идем на Калисто. Трябва на всяка цена да изпълним задачата, която са ни поставили.

Първата, наистина не много съществена и отдавна предвидена разлика между Релиос и Слънцето те усетиха още на Кетио. Двамата земни хора трябваше да сложат очила със затъмнени стъкла. Широко отворените им очи не можеха да понасят ослепително ярката бяла светлина на Релиос. И трите години, които щяха да прекарат на Калисто, те трябваше да гледат света през тези стъкла. Очилата обаче бяха такива, че разнообразието на багрите и оттенъците не се губеше, само се смекчаваше, ставаше също като на земните багри и оттенъци. Те виждаха околните предмети такива, каквито ги виждаха калистяните с незащитени очи.

Звездолетът бавно се спускаше все по-ниско и по-ниско.

С жадно любопитство двамата приятели се взираха в оранжевия остров. Но нито на острова, нито около него забелязваха нещо, което да показва, че обитателите на планетата се готвят да посрещнат завръщащия се звездолет. А добре знаеха, че през всичките тези години калистяните с нетърпение са очаквали Диегон и неговите спътници, пък сега, когато вече са узнали, че на кораба има и двама човека от друг свят, тяхното нетърпение се е увеличило многократно.

Островът, морето и въздухът бяха безлюдни.

— Нима няма да ви посрещат? — обърна се Широков към Сийнг, който стоеше до него.

— Ще ни посрещат, но не тук — отговори Гесиян, чул въпроса. — На острова ще ни посрещнат само работниците от космическата станция.

Диегон протегна ръка и завъртя една ръчка на пулта. Образът върху екрана, пред който стояха Широков и Синяев, трепна и изведнаж целият остров със светкавична бързина се „устреми към тях“. След няколко мига се показаха сградите, дойдоха съвсем наблизо, изчезнаха извън екрана и ето пред тях, на две крачки е мраморна арка. Край арката видяха две скулптурни групи и неколцина калистяни, които ги гледаха сякаш право в очите.

— Ето го баща ми. — Широков чу зад гърба си гласа на Диени и тънката й ръка се протегна към екрана, сочеше човека, застанал до един висок старец, подпрял се на дебел бастун.

Широков трепна. Напоследък, винаги когато Диени беше наблизо, той се вълнуваше и изпитваше някаква необяснима тревога.

Диегон помоли Миенион да го смени и се приближи до екрана.

Всички се отдръпнаха, а командирът на кораба близо минута се взираше в лицето на сина си, когото не беше виждал толкова дълго.

Какво ставаше в душата му? Какво чувствуваше в тази минута? Строгото му лице с резките изразителни черти не се промени. Той се обърна и отиде при пулта.

— А този сигурно е Женсийнг? — попита Широков, когато отново се приближи до екрана.

— Да, това е именно Женсийнг — отговори му Диени, като наблегна на думата „именно“.

Широков и Синяев бяха слушали много за Женсийнг; всички калистяни говореха за него с дълбоко уважение. Те внимателно гледаха знаменития учен и виден инженер — първия калистянин, стъпил на съседните планети.

— Не изглежда много стар — забеляза Синяев.

— А вече е на седемдесет и една година — каза Сийнг.

„Сто четиридесет и две по нашему“ — помисли си Широков.

Образът трепна и със светкавична бързина се върна на предишното си място. Арката и групата посрещачи изчезнаха от погледа.

— Ще ви посреща цялото население на планетата — каза Гесиян.

Широков въпросително го погледна. Преди малко беше казал друго.

— Много просто — обясни му младият лекар. — На станцията има мощна биениета. По всички екрани, а у нас няма дом без екран, ще видят вашето пристигане.

— Ако вашите домашни екрани са така съвършени като тези… — каза Синяев.

— Съвсем не са по-лоши — каза Миенион.

— И сравнение не може да става — усмихнат го поправи Гесиян. — Вие все забравяте, че сте отсъствували единадесет години. На Калисто много неща са се изменили.

— Така е. Така е. Не ставаме за екскурзоводи. Ние самите ще трябва да се запознаваме с много неща.

Оранжевият остров, който отдалеч изглеждаше малък, бързо се уголемяваше. Звездолетът се спусна на височина сто метра. Пръстените на биениетостанцията, които бяха изчезнали зад хоризонта, когато корабът се приближаваше към планетата, отново се показаха.

Още няколко минути и бялото кълбо увисна над обширната писта на ракетодрума.

Космическият рейс завърши.

— През осемстотин и третия ден на 2387 година — тържествено произнесе Миенион — звездолетът стартира точно от това място, над което се намираме сега. В четиристотин тридесет и третия ден от 2392 година стъпихме на повърхността на Земята и прекарахме на нея двеста и деветдесет дни по наше изчисление. На двадесет и третия ден от 2393 година корабът ни напусна Земята и пое обратния път. И ето днес на четиристотин седемдесет и шестия ден от 2398 година ние се върнахме на Калисто. Звездолетът прекара в полет според времето, изминало на Калисто, единадесет години триста деветдесет и три дни, като прелетя за това време общо…

„Сто шестдесет и четири трилиона един милиард двеста и тридесет милиона километра“ — преведе на ум Синяев.

— От все сърце ви поздравяваме със завършването на вашия героичен полет — каза Широков.

— А ние — отговори му Миенион — ви поздравяваме със завършването на първата половина от вашия полет и с долитането ви на Калисто.

Корабът бавно и плавно се спускаше. Двигателите работеха с исполинска сила, като удържаха хилядатонната му тежест. Чудовищен ураган се развихряше под него, но въздухът наоколо остана чист и прозрачен. Пистата, на която звездолетът се спускаше, беше така чиста, че не се вдигна нито една прашинка.

Никой не почувствува тласък. Бялото кълбо докосна родната планета съвсем неусетно.

Диегон изключи двигателите, изпълнили своята служба, и се изправи. Всички се обърнаха към него. Няколко минути в централния пост цареше особена тържествена тишина.

Всички мълчаха.

Широков и Синяев се прегърнаха и разцелуваха. Целта е постигната! Звездолетът стоеше неподвижно на повърхността на Калисто!

Първият час в чуждия свят

От сградата на биениетостанцията към кораба, кацнал в средата на пистата, бързо се приближаваше превозно средство, просто по форма, но съвсем чудновато за непосветения в тайната на конструкцията му; вътре седяха шестима калистяни.

Беше нещо като лодка, направена от гофриран материал, светлосиня на цвят. Дъното й беше плоско, а бордовете — ниски. Отгоре „лодката“ бе покрита с прозрачен и почти невидим похлупак без никакви отвори, през които да се влиза и излиза.

Странното превозно средство се движеше почти до земята, без да я докосва. Летеше във въздуха на височина няколко сантиметра. Но крила нямаше.

Никой не управляваше апарата. Нямаше нито кормило, нито ръчки, нито педали, нито бутончета — нищо. Нямаше и двигател, поне никъде не се виждаше.

Отпред седяха Виег Диегон и Женсийнг. Другите четирима седяха зад тях.

„Лодката“ летеше бързо. От време на време, когато срещнеше неравност в терена, плавно се издигаше, но щом прелетеше препятствието, отново се спускаше почти до земята.

Пътниците мълчаха и не сваляха очи от нарастващата грамада на космическия кораб. На върха му се виждаха десет души. Шестима вече бяха долу.

„Лодката“ спря, но остана да виси във въздуха. Прозрачният й похлупак се издигна на четири тънки сребристи подпорки.

Пътниците излязоха.

„Лодката“ леко се заклати и отново застана хоризонтално, като продължи неподвижно да виси на невидимите нишки, с които сякаш беше окачена на нещо — неволно се получаваше такова впечатление.

Един от членовете на екипажа на звездолета кацна до самата „лодка“. Той свали крилата си и се обърна. Шестимата калистяни веднага видяха, че пред тях е един от обитателите на Земята; напоследък цялата планета Калисто говореше само за тях.

С ненаситен интерес Женсийнг и спътниците му разглеждаха гостенина. Човекът от Земята бе облечен в необикновен костюм, но освен по костюма и по цвета на кожата си по нищо друго не се различаваше от калистяните. Той беше истински „миенк“. Очите му бяха закрити с черни очила.

— Кой знае защо, винаги съм си представял, че обитателите на другите светове не може да приличат на нас — тихо каза Виег Диегон.

— Нали знаехте, че тези приличат на нас — отговори му Женсийнг.

Гостът от Миени се усмихна с червените си устни.

— Преди и ние мислехме така — каза той на калистянски. — Но долитането на вашия кораб на Земята доказа, че това предположение е погрешно. Аз се казвам Георгий Синяев. А ето го и моя приятел Пьотър Широков — добави той, като посочи някого зад тях.

Шестимата калистяни бързо се обърнаха. Съсредоточили вниманието си на Синяев, те не забелязаха как зад гърба им се бяха събрали всички членове от екипажа на звездолета. До Диегон стоеше другият жител на Земята, който отначало им се стори като копие на първия.

— Здравейте, приятели! — каза Широков. — Моля да ни приемете за гости на вашата планета.

Женсийнг пръв дойде на себе си.

— Поздравяваме ви с долитането — каза той, като прегърна един след друг гостите. — Щастливи сме, че ви виждаме.

И другите последваха примера му. Само Виег Диегон прегърна най-напред баща си, а после жителите на Земята. Обаче дъщеря си поздрави след тях.

На Широков и Синяев се мярна мисълта, че ако не бяха те, посрещането на Диегон и спътниците му щеше да бъде съвсем друго. Сега калистяните съсредоточаваха цялото си внимание върху гостите, а звездоплавателите, завърнали се от своя единствен по рода си рейс, оставаха на втори план. Това беше несправедливо.

Впечатлението им обаче беше погрешно. Ефектът от връщането на звездолета бе огромен, а тяхното присъствие само подчертаваше успеха на рейса.

Диегон и другарите му никак не изглеждаха обидени.

— Вие още сега трябва да кажете няколко думи пред калистяните — рече Женсийнг. — Цялата планета е развълнувана от вашето долитане. Сигурен съм, че на нощната половина на Калисто никой не спи.

— Готови сме — каза Диегон от името на всички.

— На покрива на станцията е поставена биенитеси.

— Какво е поставено? — попита Диегон, явно учуден.

— Забравих, че биенитесите са нещо ново — отговори му Женсийнг. — Това е разновидност на биениетата.

— Какво значи „теси“?

— Дълго трябва да се обяснява. Нека отложим за друг път.

— Добре — съгласи се Диегон. — Знаем, че на Калисто ни очакват много нови неща.

Думата „биени“, преведена, значеше предаване, а „ета“ — вълна. Следователно „биениета“ значеше предаване по вълна. Биенитеси можеше да се възприеме като предаване по „теси“, но не само Широков и Синяев, а и калистяните, завърнали се от Земята, не знаеха какво значи тази дума. Очевидно тя беше съвсем нова.

Синяев си спомни, че чу подобна дума от Биеси, когато му обясняваше устройството на своя кораб. Но тогава той не я попита какво значи.

— Да вървим! — каза Диегон. — Надяваме се — обърна се той към земните хора, — че и вие ще се съгласите да кажете няколко думи на калистяните.

— Разбира се — отговори Широков.

— Помниш ли — попита го Синяев на руски — как Бияинин говори пред микрофона на петнадесети август?

— На Земята! — В гласа на Широков трепна тъга.

— Тогава аз мислех — също на руски каза застаналият до тях Бияинин, — че вашето „радио“ е нещо като нашата биениета и смятах, че всички жители на Земята ме виждат, затова много се учудвах, че „биениетата“ е толкова малка.

Шегата на Бияинин разсея тъжното настроение, което за минута бе обзело двамата приятели. Земята беше далече; едва след три години ще полетят натам. Не беше време да тъгуват за нея.

— Сядайте! — каза Женсийнг.

Широков се обърна и трепна от изненада. Не по-малко учудени бяха и другите.

„Лодката“ пред тях висеше във въздуха.

Беше напълно ясно, че не я поддържа реактивна сила, а нещо друго.

Голямо насекомо, приличащо на паяк, пропълзя под летателния апарат на дългите си членести крачета. Значи, въздухът под „лодката“ е спокоен.

Широков по навик погледна Миенион, очаквайки обяснения. Но инженерът гледаше необикновения апарат с не по-малко учудване от другите.

— Обяснете ни, моля ви се, какво е това? — каза Ниянийнг. — Какъв е принципът?

Целият екипаж на звездолета се обърна към Женсийнг.

Вместо него обаче съвсем неочаквано за Широков отговори Синяев.

— Антигравитация — каза той. — Същият принцип, както и на корабите за вътрешни рейсове.

— Съвсем вярно — потвърди Женсийнг. — Сигурно вие на Земята сте добре запознати с антигравитацията? — попита той.

— Теоретично — усмихна се Синяев. — Практическо приложение още нямаме.

— Това е последното постижение на нашата техника. Олити — Женсийнг посочи лодката — има навсякъде. Вие много пъти ще ги срещате.

— Да отложим запознаването — каза Диегон. — Но думата „олити“ не е нова.

— Името остана предишното. Променен е само принципът. И то не на всички олити. Много от тях още са със старата конструкция.

Широков и Синяев първи влязоха в лодката. След тях се качиха Женсийнг, Диегон и Бияинин.

Когато някой стъпеше на борда, олитата леко се поклащаше, сякаш се намираше върху водите на невидимо езеро.

Миенион внимателно наблюдаваше качването на пътниците.

— Теглото на олитата се увеличи — каза той. — Защо това не влияе на положението й?

— Силата на антигравитационното поле се изменя автоматично — отговори му Женсийнг. — Ние скоро ще се върнем.

Прозрачният похлупак се спусна.

Широков и Синяев много се вълнуваха. От този момент започваше животът им на Калисто. Отсега нататък на всяка крачка ги очакваха изненади и загадки, неизвестна обстановка, чужд бит. „Автомобилът“, неподчиняващ се на законите на притеглянето, беше първо звено от дългата верига, която щяха да наблюдават в продължение на цели три години по земно пресмятане.

С чувство, подобно на онова, което изпита, когато зад гърба му се затвори вратата на подемника в деня на отлитането им от Земята, Широков седна в креслото, направено сякаш от стъкло. То леко хлътна и еластично като течност обгърна тялото му. Той престана да усеща теглото си. Така става, когато се потапяш във вода.

Никой не седна да управлява „лодката“ — кормило нямаше.

Щом прозрачният похлупак се спусна, олитата плавно направи завой и се понесе напред.

— Но все пак кой я управлява? Нима тя сама избира пътя с някакви необикновени усъвършенствувани „телеочи“, с „електронен мозък“ и създадени от калистяните механични „нерви“?

— И аз зная колкото вас — с неприсъща за него сдържаност отговори Диегон на въпроса на Синяев.

— От утре — каза Женсийнг — ще получавате отговор на всеки ваш въпрос. А сега не се отвличайте. За цялата Калисто днес е тържественият и радостен ден на вашето посрещане. После в Атили.

— Какво е това Атили? — попита Широков.

— Добре, че поне на това мога да ви отговоря — усмихна се Диегон. — Атили е име на град. Навярно са решили да ви настанят там.

— Точно така — каза Женсийнг. — Дълго мислихме къде ще ви бъде най-добре и се спряхме на Атили. От всички големи градове на Калисто той е най-отдалеченият от екватора.

— Правилно е — каза Синяев, — но само на първо време.

— Можете да живеете, където искате — побърза да го увери Женсийнг.

— А вие къде живеете? — обърна се Широков към Диегон и за първи път си помисли, че може би ще трябва да се разделят със спътниците си, с които тъй бяха свикнали.

— Никой от нас никога не е живял в Атили — отговори му Диегон. — Но ще ви придружим дотам и ще останем там, за да сме заедно.

Зарадван, Широков прекара пръсти по челото на Диегон. Земните хора бяха вече свикнали да изразяват благодарността си по калистянски. Този жест беше равносилен на здраво ръкостискане.

Олитата спря точно пред арката, която Широков и Синяев бяха видели преди малко на екрана в централния пост на звездолета.

Щом излязоха от „лодката“, те веднага забелязаха скулптурните фигури край входа и лесно познаха спътниците си.

— Групата ще трябва да се промени — каза Женсийнг. — От Миени се върнаха не дванадесет, а четиринадесет души.

— И думата „Миени“ трябва да се промени — добави Бияинин. — Звездата, която ние наричаме „Миени“, има друго име — Слънце.

— Слъ-нце — бавно, много трудно повтори Женсийнг. — Думата е мъчна. Но ние нямаме вече право да казваме „Миени“. А вие как наричате нашия Релиос?

— Сириус — отговори Синяев. — Разбирам, че ви е трудно да произнасяте думата „Слънце“. Наричайте нашата звезда Хелиос27.

— А защо имате няколко названия за едно и също нещо?

— Защото на Земята има много народи и много езици. „Слънце“ е на езика на народа, към който принадлежим ние двамата.

— Това, което ни казвате, е много интересно — рече Женсийнг, който внимателно и с явен интерес слушаше Синяев. — Но не ми е съвсем ясно.

— Временно се задоволете с това. А сега не се отвличайте — пошегува се Синяев, като повтори думите, казани преди малко от Женсийнг.

Старият калистянин се усмихна.

— Хелиос — повтори той. — Да, това е много по-лесно. Но във ваша чест, първите хора от друга планета, посетили Калисто, ще казваме „Слънце“, въпреки че думата е по-трудна.

— На Земята думата Релиос влезе във всеобща употреба — каза Синяев.

Най-напред Женсийнг, а след него и другите влязоха в сградата.

Стаите бяха просторни, много високи, но почти празни, с блестящи разноцветни подове и огромни прозорци.

Личеше, че сградата не е само биениетостанция. Навярно беше и „космическа гара“ — централна сграда на острова, който целият представляваше ракетодрум.

По-късно научиха, че сградата се нарича „Дом на небето“. Липсата на мебели, високите стени, статуите, които в огромните помещения изглеждаха съвсем малки, подчертаваха замисъла на архитекта.

Учуди ги необикновената чистота на въздуха вътре в сградата. Може би това бе от близостта на океана или пък действуваше специална вентилация.

Широков и Синяев помнеха молбата на Женсийнг и за нищо вече не питаха.

На пода в една от стаите се открояваше син кръг с диаметър около три метра, чиято повърхност лъщеше с метален блясък. В средата на тавана имаше отвор.

Когато по покана на Женсийнг всички застанаха върху кръга, той бързо се издигна и плътно легна в отвора на тавана.

Озоваха се върху покрива на сградата.

— Своеобразен асансьор — каза Синяев.

Плоският покрив бе постлан с жълти триъгълни плочки и обграден с ниска балюстрада.

Оттук много добре се виждаше бялото кълбо на звездолета, а край него можеха да се различат дребните фигурки на калистяните.

„Там е Диени!“ — Широков изведнаж разбра, че вече му е домъчняло за нея.

Високо над главата му, чак до небето, се губеха искрящите като кристал пръстени на междупланетната биениетостанция. Дори отблизо те изглеждаха въздушни, трудно се различаваха в блясъка на Релиос, въпреки че бяха направени от метал.

До подемника имаше малък апарат, който на пръв поглед приличаше на училищен телескоп.

Това именно беше тайнствената биенитеса. Край нея стояха в очакване трима млади калистяни.

Широков и Синяев вече почнаха да свикват с това, че появата им сред калистяните предизвиква голям интерес и не обърнаха внимание на смаяните погледи, с които ги посрещнаха. Най-много ги заинтересува апаратът. Знаеха, че цялата планета наблюдава пристигането на звездолета. Женсийнг казваше, че калистяните ги виждат на екраните си. Това значеше, че „телевизионната“ камера е снабдена с телескопно устройство, което позволява да се приближи сниманият обект дори когато се намира, както бе в случая, на разстояние два километра.

Като видя с какъв интерес гостите разглеждат биенитесата, един от калистяните се приближи и започна да им обяснява. Някой навярно бе успял да му каже, че пришълците от другата планета разбират калистянски. От неговите думи Широков и Синяев дойдоха до заключението, че камерата работи на съвсем друг принцип от този на земните телевизионни камери. Тя даваше цветен и обемен образ и предаването се извършваше направо от нея, без да минава през усилвателно устройство на мощна промеждутъчна станция. Не разбраха обаче как един толкова малък апарат притежава такава мощност, че предаванията му да се приемат от всички приемници на Калисто.

Думата „теси“ постоянно се срещаше в обясненията, ала смисълът й още не им беше ясен.

— Харесва ли ви? — попита калистянинът.

— Да — отговори Синяев. — Вашата биенитеса работи на друг принцип, не е като нашите. Бих искал да се запозная по-подробно с устройството й.

— После, после! — намеси се Женсийнг. — Калистяните чакат. — Той се приближи до апарата и застана точно срещу отвора на тръбата. Широков си представи как на екраните ще се появи лицето на Женсийнг. Колко ли милиона калистяни ще го слушат?

— Преди повече от единадесет години… — започна Женсийнг.

Той говореше точно срещу обектива. Тази малка апаратура по мощност се равняваше на най-големите земни радиостанции и чрез нея можеха да се предават по цялата планета цвят, обем и звук едновременно.

Женсийнг разказа как е бил организиран полетът към Миени, разказа за старта на звездолета и за многото различни предположения на калистянските учени, отнасящи се за резултата от полета.

— Как е преминал полетът и какво са видели край Миени нашите смели звездоплаватели, ще ви разкаже Рийг Диегон — командирът на кораба.

— Митинг, в който участвува цялото население на планетата — прошепна Синяев на ухото на Широков.

Диегон говорѝ малко за полета, цялото си изказване посвети на Земята. Подробно разказа за срещата с хората и за тях самите. Накратко описа природата и градовете на Земята. После се спря върху причините за закъснението на звездолета.

Широков го слушаше с тревога. Страхуваше се, че разказът за произшествието в лагера край Курск може да създаде у калистяните, непознаващи условията на земния живот, невярна представа за хората.

Диегон обаче не спомена нищо за диверсията.

— Вратата към помещението на централния агрегат беше повредена и не можеше да се отваря — само толкова каза той. — Техниката на Земята ни оказа неоценима помощ.

Широков и Синяев облекчено въздъхнаха. Калистяните ще научат истинската причина за повредата, но само да не е сега, по-късно това няма да е страшно.

— Всичко, което видяхме на тази далечна планета — приключи Диегон, — ни убеди, че земните хора и калистяните ще живеят дружно. След нашия полет ще последват и други. Искам да вярвам, че към съюза на Земята и Калисто ще се присъединят и обитателите на други светове, на спътници на звездите, които се намират не много далече от Миени — Слънцето — и от Релиос. Първата крачка е направена. Ние, дванадесет калистяни, посетихме Земята. Сега двама учени от Земята долетяха при нас. Щастливи сме, че се върнахме в родината, но още по-щастливи сме, че не се върнахме сами. Ще дадем думата на нашите скъпи гости. Не се учудвайте, че ще говорят на нашия език. През време на полета те добре го овладяха. Пред вас е представител на медицинската наука на Земята — Пьотър Широков.

— Говорете по-дълго — каза му Женсийнг. — Дайте време на калистяните добре да ви разгледат.

Широков за миг се поколеба, после решително свали очилата си и се приближи до апарата. Ярката светлина му беше много неприятна, трябваше силно да присвие очи, но му се струваше, че така е по-добре, отколкото да се покаже пред милионите зрители с очила, които загрозяваха лицето му. Като знаеше с какъв жаден интерес калистяните ще го разглеждат, той страшно се вълнуваше и няколко секунди не беше в състояние да почне да говори.

Точно пред себе си виждаше тъмния отвор на тръбата на предавателя. В дъното на отвора нещо блещукаше. На Широков изведнъж се стори, че пред него има прозорец, зад който се е ширнал целият простор на огромната планета, и безброй черни лица с дълги тесни очи, устремени в него.

Той въздъхна дълбоко и каза:

— Здравейте, другари калистяни!

Произнесе думите и едва тогава разбра, че говори на руски.

Всички, които стояха край апарата, го гледаха внимателно и сериозно. Никой сякаш не се учуди, че говори на земен език. Навярно всички си помислиха, че го е направил нарочно.

Трите думи, казани на родния език, някак изведнаж успокоиха Широков и той продължи да говори вече на калистянски и както му се струваше, съвсем спокойно. Но по-късно изобщо не можеше да си спомни какво е говорил на калистяните този ден. Думите сами излизаха от устата му без участието на неговата воля. Но когато след известно време попита Синяев какво е впечатлението му от речта, разбра, че е говорил добре и с чувство.

След Широков говори Синяев. Той не само привидно, а наистина беше напълно спокоен. След кратко приветствие той разви мисълта, изказана от Диегон, че към съюза между земните хора и калистяните в бъдеще ще се присъединят и жителите на други, засега още неизвестни планети.

Женсийнг закри своеобразния „митинг“ и всички пак с чудната олита се отправиха към звездолета.

Калистяните бързаха да напуснат острова.

— На звездолета носим безброй предмети, подарени ни от Земята — каза Диегон на Женсийнг. — Моля ви да не го разтоварвате без мене.

— Никой нищо няма да пипне във ваше отсъствие — отговори му Женсийнг.

Пътуване по океана

— С какво ще стигнем до континента? — попита Синяев.

— С кораб — отговори му Женсийнг.

— А защо не по въздуха? Ще бъде по-бързо.

— Разликата във време е незначителна. Корабът се движи бързо. Такова е желанието на Диегон и другарите му. Но ако вие имате нещо против…

— Съвсем не! Просто не понасям добре клатушкането.

— Клатушкане няма да има.

— Ами ако излезе буря?

— Изключено е. Докато пътувате по океана, вятърът няма да бъде допуснат в тази част на планетата.

— Вие управлявате вятъра? — смаян от думите му, попита Синяев.

Отговорът беше изненадващ.

— Времето се планира.

Широков и Синяев мълчаливо се спогледаха.

— Дори ако е бил предвиден вятър в тази част на океана — невъзмутимо продължи Женсийнг, — заради вас станциите са променили програмата. Охладените над океана въздушни маси ще бъдат насочени в друга посока.

— Но как… — започна Синяев и млъкна. Не си струваше труда да иска да му обясняват. Беше немислимо да научат и да разберат всичко наведнаж.

Приготвиха се бързо за път. Звездоплавателите имаха намерение да се върнат на острова и не взеха със себе си никакви вещи. Багажът на гостите се оказа обаче твърде обемист. Те щяха да останат на континента и взеха със себе си всичко, което носеха от Земята.

С тъга напускаха звездолета, на който бяха прекарали повече от три години.

— С този ли звездолет ще се върнем на Земята? — попита Широков.

— Разбира се, не — отговори му Миенион. — За вас ще построят нов, по последната дума на техниката. Нали на Сетито видяхте, че съвременните звездолети са много по-съвършени.

Олитата в три рейса откара всички на пристанището.

Всъщност това не беше пристанище, а просто кей. Една огромна площадка, построена от червени каменни плочи, нещо средно между гранит и мрамор, лъскави като огледало. Всяка плоча беше най-малко двадесет квадратни метра.

Щом калистяните и гостите им излязоха на кея, корабът, спрял на петдесет метра от брега, ги поздрави с протяжен, странно звънтящ звук. Въпреки голямата мощност на „сирената“ той не беше неприятен за слуха и притежаваше някаква своеобразна мекота.

— Мислех, че на Калисто няма сирени — каза Широков. — Нали те създават шум.

— Доскоро сирените бяха необходими при мореплаването — отговори му Гесиян. — Калисто е гореща планета и на нея често падат гъсти мъгли. Сега, разбира се, сирените не са вече нужни. Но морската традиция се е запазила.

Корабът се приближи.

Двамата приятели знаеха много неща за Калисто. Годините на полета не бяха минали за тях без полза. Те прочетоха всички книги, които имаше на звездолета, а и много неща научиха от разговорите с членовете на екипажа. Планетата вече не беше за тях загадъчна и непозната, но да четеш, е едно, а да се запознаеш непосредствено, е съвсем друго. И въпреки че бяха виждали такива кораби на рисунките и снимките, те с огромен интерес разглеждаха странния плавателен съд.

Той беше малък и много тесен. Ширината на палубата му не надминаваше четири метра. Нямаше нито мачти, нито комини. Корпусът му беше от сребрист метал и почти не се подаваше над водата. Цялата горна надводна част бе покрита с прозрачен похлупак със светлосинкав оттенък. Бордовете бяха съвсем ниски и затова изглеждаше, че по водата плува огромна стъклена лодка, обърната с кила нагоре.

Кеят беше значително по-нависоко от борда на кораба и хората, застанали там, гледаха кораба отгоре. Първото впечатление беше, че няма никакви палубни надстройки. А палубата представлявате гладка, тъмно оцветена повърхност, без никакъв ръб, сякаш беше покрита с линолеум. На три места се виждаха малки зелени кръгове.

Екипажът на кораба се състоеше от осем души. Моряците бяха облечени твърде своеобразно в костюми, каквито земните хора не бяха виждали досега. Панталоните им бяха къси до коленете, а мрежестите им фланелки — без ръкави. И панталоните им, и фланелките бяха светлосиви. Като всички калистяни, и те не носеха шапки.

— Същински деца — каза Синяев.

Наистина чудноватата униформа на моряците приличаше на лятно детско облекло. Отдалеч изглеждаше, като че ли на палубата са застанали черни момчета по гащета и фланелки.

— На този прозрачен похлупак не виждам никакъв отвор, през който да проникнем в кораба — каза Широков. — Или пък похлупакът се вдига като на олитата?

— Вгледайте се по-внимателно — отговори му Гесиян. — Входът е точно пред вас.

— Аз го виждам — каза Синяев.

Като се взря по-добре в повърхността на „стъклото“, и Широков забеляза тънка синя линия. Почти невидима на светлосиния фон, тя започваше от борда нагоре, извиваше се на дъга и отново се спускаше до борда, сякаш някой с тънка четка бе нарисувал арка.

В момента, когато Широков забеляза „вратата“, тя се дръпна навътре и се плъзна встрани. Образува се отвор. Край него се събраха осемте члена на екипажа.

Широков и Синяев очакваха, че от кораба ще прехвърлят до брега трап или някаква стълба, но стана нещо, което те съвсем не очакваха.

Каменната плоча, която изглеждаше така здраво и завинаги зазидана в кея, се помести и заедно с тях се спусна надолу. Кой и как бе привел в действие механизма на този оригинален подемник, те не забелязаха.

Входът към кораба се оказа точно пред тях, на същото равнище, и трябваше да направят само една крачка, за да стъпят на палубата.

Един от моряците излезе напред.

— Хората от Земята — каза той — са желани гости на кораба. Драго ни е да ви приемем. Моля, заповядайте.

Широков и Синяев трябваше първи да стъпят на борда на кораба. На Широков пак му мина през ума, че тяхното присъствие не е изгодно за Диегон и другите звездоплаватели — на тях почти не им обръщаха внимание; вниманието всецяло бе съсредоточено върху него и Синяев.

За тяхно учудване екипажът на кораба посрещна гостите твърде сдържано. Никой не се опита да ги прегърне. Моряците ги поздравяваха само с жест. Това беше резултат от няколкото думи, които Женсийнг каза така, че те не ги чуха. Още на звездолета Диегон беше изказал опасение, че едно прекалено възторжено посрещане може в края на краищата да бъде уморително за хората от Земята.

След тях на борда на кораба минаха всички членове от екипажа на звездолета. Женсийнг и другите калистяни останаха на брега.

— Скоро ще се видим — каза Женсийнг.

— Вие няма ли да дойдете с нас? — попита Широков, като неволно погледна Диени.

— Не. Корабът дойде за вас и за екипажа на звездолета. Населението на Атили ви очаква.

— Ще ми бъде много приятно, ако се настаните в моя дом — каза Гесиян. — Аз живея в Атили.

— Ние сме гости на Калисто — отговори Широков. — Благодаря за поканата, но ние ще живеем там, където ни настанят. Моето желание и желанието на другаря ми е да не се разделяме с нашите приятели и спътници от полета.

Диегон протегна ръка и нежно прекара пръсти по челото и косите на Широков.

— На всеки калистянин ще е приятно да му бъдете гости — каза той.

„Стъклената врата“ безшумно застана на мястото си. Каменната плоча с изпращачите се издигна и отново неразличимо се сля с кея. Корабът неусетно се отдели от пристана и бавно започна да се отдалечава.

Женсийнг и другите изпращачи вървяха по кея успоредно с кораба, но скоро изостанаха. Корабът се движеше все по-бързо и по-бързо. Дългият му тесен корпус леко пореше тъмната вода на океана, като оставяше след себе си разширяваща се бразда разпенени вълни. С почти недоловимо поклащане той се отдалечаваше от брега, увеличавайки скоростта си.

Минаха няколко минути и корабът се понесе така бързо, че гладката повърхност на водата край бордовете му се превърна в мяркащи се линии. Клатенето, което и без това почти не се усещаше, съвсем изчезна. Като стрела летеше той по водата; високи вълни се вдигаха пред острия му нос и със светкавична бързина оставаха далеко назад.

— Ако не е този похлупак — каза Синяев, — нямаше да може да се стои на палубата.

— Сигурно затова е и поставен — отговори Широков.

Но не мина много време и те разбраха, че капакът, който покриваше палубата, нямаше само това предназначение.

Оранжевият остров бързо се смаляваше. Все по-тънки ставаха пръстените на биениетостанцията.

Далече зад тях като малко клъбце се виждаше звездолетът.

Скоро островът съвсем изчезна. От всички страни се ширна равнината на океана. Корабът като исполинско торпедо се носеше стремително към вечно недостигаемата линия на хоризонта. Трудно беше дори да си представят колко силен щеше да бъде насрещният вятър при такава скорост, ако палубата беше открита.

От безоблачното небе се лееше ярката светлина на Релиос.

— Забеляза ли, че тук съвсем не е горещо? — попита Широков, застанал заедно със Синяев и другите на носа на кораба.

— Забелязах, но не зная как да си го обясня.

— Капакът, с който е покрита палубата, отслабва топлинните лъчи — обясни им един моряк.

— Значи — каза Широков, — и на калистяните е неприятна прекалената топлина?

— Съвсем не — отговори същият моряк. — Ние не намираме да е прекалено горещо на Калисто. А този похлупак е направен заради вас. По-рано имаше от друг материал. Смениха го. Ние се готвехме да ви посрещнем — поясни той — и знаехме, че на вашата планета не е така горещо като тук.

— И само затова ли са направили този огромен похлупак?

Морякът вдигна рамене.

— А защо не? — каза той. — Иначе трябваше да напуснете палубата и да стоите долу. Смятахме, че това няма да ви е приятно.

— Наистина — каза на руски Синяев и се разсмя, — какво по-просто! Чудя се, че не са построили специално за нас нов кораб.

Осведомеността на калистянина не ги учуди. Те знаеха, че докато бяха на Кетио, Калисто е получила много биениетограми, посветени на тях.

— Далеко ли е градът? — попита Широков.

— На две хиляди километра.28

— А колко време ще трае пътуването дотам?

— Четири часа?

— Охо! — каза Синяев. — Бързо се движи вашият кораб.

— Шестстотин километра в час.

— Та това е по-бързо от глисер. — Синяев каза думата „глисер“ на руски.

— Не ви разбрах.

— Моят другар казва — отговори му Широков, — че вашият кораб се движи по-бързо от най-бързоходните съдове на Земята. Вие ли сте командирът на кораба?

— В този рейс аз управлявам кораба — отговори му калистянинът.

Въпросът на Широков като че ли го учуди. Преди да отговори, той за минута се замисли.

Диегон се намеси в разговора.

— У нас няма командири и подчинени — каза той. — Всеки член от екипажа може да изпълнява еднакво добре длъжността на командира и всички други длъжности на кораба. Разпределянето на задълженията става по взаимно съгласие.

— Очаквах подобно нещо — каза Широков. — Бях уверен, че при вас е именно така — поясни той думите си.

— Обаче на звездолета — забеляза Синяев — работата стоеше малко по-другояче.

— Е, да, в един космически рейс. Там са необходими специални знания и опитност. Не всеки може да управлява звездолет.

Морякът предложи на гостите да разгледат кораба. Широков и Синяев с удоволствие се съгласиха. С тях тръгнаха и двама от екипажа — Диегон и Миенион. На кораба нямаше никакви стълби, които на Земята са тъй задължителен и характерен белег за корабите. За слизане във вътрешността си служеха с асансьори.

На три места — на носа, в средата и на кърмата — се виждаха кръглите площадки на подемниците, обградени с леко изпъкнали над палубата пръстеновидни ръбове, оцветени зелено. Шестимата свободно се събраха на едната от тях. Командирът на кораба натисна с крак пръстеновидния ръб там, където се намираше един почти незабележим педал, и площадката плавно се спусна надолу.

— Всичките им асансьори са направени по един принцип — каза Синяев. — Също такива бяха и на звездолета, и на кея.

— Нашите асансьори с кабинките повече ми харесват — отговори му Широков.

Те очакваха да видят каюти, но каюти нямаше. Нямаше и коридор. Вътрешността на кораба беше разделена с прегради на три отделения и всяко от тях имаше свой асансьор.

Корабът не беше пътнически. Широков и Синяев веднага научиха, че на Калисто отдавна не съществува морски транспорт. Всички превози се извършват по въздуха.

— За какво е предназначен този кораб? — попита Синяев.

— За научни изследвания в океана — отговори му морякът.

Носовото отделение, в което се спуснаха, беше командният пункт, откъдето се управляваше корабът. Подемникът се намираше в задната част на това помещение. Площадката се спусна до самия под и сякаш се сля с него. Пред тях имаше някаква машина, която закриваше вътрешността на помещението.

Когато я заобиколиха, пред очите на Широков и Синяев се разкри чудна гледка.

Стори им се, че по някакъв начин отново са се озовали на палубата. Пред тях и встрани се разстилаше равнината на океана. Над главите им беше небето с ослепително белия диск на Релиос.

Стените и таванът бяха абсолютно невидими.

Те обаче знаеха, че помещението се намира под ватерлинията и лесно се досетиха, че това е пак система от телевизионни екрани, само че по-съвършена от телевизионната система на звездолета. Липсваше решетката от рамките на отделните екрани, екранът беше един и обгръщаше цялото помещение освен пода и задната стена. Нещо подобно те бяха видели на звездолета за вътрешни рейсове.

Гостите на Калисто може би си помислиха, че тази гледка учудва само тях, но думите на Миенион показаха, че съвсем не е така.

— Поразително! — възкликна инженерът. — Виждам, че докато нас ни е нямало тук, техниката много е напреднала.

— Преди отлитането ни за Миени — обърна се Диегон към Широков — екраните на корабите по нищо не се различаваха от екраните, с които е снабден звездолетът. Този цял, ненасечен екран е новост за нас.

— Корабът е построен преди две години — обясни морякът.

— Има ли все още някъде екрани от стария тип? — попита Широков.

— Доколкото зная, няма. Защо са ни, щом новите са по-съвършени?

На командния пункт не стоеше никой. Нямаше дори кормчия, какъвто по навик очакваха да видят.

— Кой води сега кораба по курса? — попита Синяев.

Морякът посочи „машината“ зад гърба им. Това беше един гладък тъмносин куб, по който нямаше никакви уреди, бутончета и ръчки.

— Курсът е нанесен на картата. Корабът сам ще стигне до определеното място.

Морякът се приближи до поставения в средата на помещението втори куб, много по-малък по размери.

Гостите видяха, че в него имаше голям лист, на който със сини и червени цветове беше изобразена географска карта. Тя много приличаше на земните карти, имаше също такива меридиани и паралели.

— Това е участъкът от океана между Острова на небето и Атили — каза морякът. — А тази черна линия е нанесеният курс. Без намесата на командира корабът няма да се отклони.

— А подводните течения?

— Автоматът ги взема под внимание.

— Но щом корабът се управлява от автомат, защо е този голям екран?

— Корабът може да се управлява и ръчно. Ето гледайте!

Морякът натисна малко бутонче.

До този момент Широков и Синяев мислеха, че кубът е направен от прозрачен материал, но сега той изведнаж „угасна“ и те разбраха, че не е прозрачен. Сега стана тъмен на цвят и приличаше на пластмасов. Картата не се виждаше.

Предната му страна се отвори и се появи табло с множество бутончета.

— Това е пултът за ръчно управляване — каза морякът.

Усещаше се, че корабът забавя ход. Това се виждаше и на екрана.

— Когато картата е изключена, автоматът не може да работи. Двигателите спряха.

Морякът сложи пръсти върху бутончетата.

— Да направим кръг.

Ръцете на калистянина бяха извънредно гъвкави. Дългите им тънки пръсти можеха да извършват едновременно най-различни движения, непостижими за ръката на земния човек. Калистяните не правеха разлика между лява и дясна ръка, с двете си служеха еднакво.

Движенията на пръстите на командира, които бързо докосваха бутонче след бутонче, напомниха на Широков свирене на роял.

Двигателите отново заработиха. Леко наклонен на ляв борд, корабът описа по океана широк кръг.

— Следете какво ще правя — каза морякът. — Отклонявам кораба от курса. Насочвам носа му в противоположната посока. А сега отново включвам автомата. Внимавайте какво ще стане по-нататък.

Той говореше и привеждаше думите си в изпълнение.

Кубът отново стана прозрачен. Появи се картата. До черната линия на курса се виждаше малка точка, която бавно се движеше.

— Какво е това? — попита Широков.

— Сигурно е мястото на кораба — каза Синяев.

— Точно така. Тази точка е нашият кораб. Сега автоматът ще го изведе на верния път.

Широков и Синяев наблюдаваха движенията на малката точка, видяха как тя тръгна обратно, направи полукръг и после се сля с черната линия.

— Благодаря! — каза Широков. — Много е интересно.

— Ако нямате нищо против, да продължим разглеждането на кораба — предложи морякът.

Средното помещение се използуваше от екипажа за живеене и работа. Тук имаше много уреди и апарати с непонятно предназначение и непозната конструкция. Гостите не задаваха въпроси; беше им ясно, че това са съоръжения за научна работа.

— Не сте ли гладни? — попита морякът. — Тук има всичко необходимо.

Широков и Синяев отказаха. Те наистина не чувствуваха глад.

След като разгледаха помещението за живеене, минаха в третия отсек. Тук се намираха двигателите на кораба.

„Машинната зала“ беше малко помещение със стени, под и таван от метал. Един до друг стърчаха четири дълги, като че ли стоманени цилиндри. От тях излизаха гъвкави тръби, които се губеха под пода.

Командирът на кораба обясни, че всеки цилиндър е двигател. Тръбите ги свързват с агрегатите за управляване. Всеки е зареден за няколко години непрекъсната работа.

— Обслужващ персонал не е нужен — каза морякът. — Те не изискват никакви грижи.

Обясненията на калистяните винаги се отличаваха с яснота, но този път Широков и Синяев изобщо не разбраха на какъв принцип работят двигателите. Това не бяха нито турбини, нито реактивни мотори. Нещо, което се намираше зад кърмата, привеждаше цилиндрите в движение. Показаха им и чертежите, но пак не им стана по-ясно. На края на всеки цилиндър имаше по три удължени конуса, сякаш втикнати един в друг.

Някакво сложно чувство възпря Широков и Синяев да задават нови въпроси. И двамата се престориха, че всичко са разбрали. Синяев неочаквано заяви (на руски), че техниката на калистяните започва да го дразни.

— Просто сме уморени — отговори му Широков. — Твърде много впечатления наведнаж.

Задната стена на машинното отделение не беше от метал. Прозрачна и много тънка плоскост с размери два на три метра отделяше помещението от океана и служеше за кърма на кораба. Зад нея бурно кипеше бяла пяна. От време на време дълбоко сред „врящата“ пяна се мяркаха лъскави кръгове.

— През тази стена — поясни командирът — могат да се преглеждат външните краища на двигателите, когато не работят. Това правим при всеки престой на кораба в пристанището.

— Ами ако стената се счупи?

— Ако такава опасност съществуваше дори само теоретично — последва отговорът, — ние никога нямаше да ви позволим да влезете тук.

— От какво е направена?

— От особен вид стъкло.

— Струва ми се, че е твърде рисковано да се използува стъкло на такова място.

— То е повече от здраво. Практически е невъзможно да бъде счупено, без да се приложат специални методи.

„Релиос Витини“

— Знаеш ли какво ми харесва най-много? — попита Синяев, когато, след като разгледаха машинното отделение, отново се качиха на палубата. — Тишината. Всичките им машини работят безшумно.

— Отдавна е известно, че шумът е вреден — отговори Широков. — Но за съжаление нашата техника още не може да го премахне. В бъдеще това непременно ще стане. И машините на Земята ще работят безшумно както тук.

Стояха сами на носа на кораба. Както и по-рано на звездолета калистяните не им натрапваха своята компания. Те с удоволствие разговаряха с гостите, но инициативата предоставяха винаги на тях. Широков и Синяев отдавна бяха свикнали с естествената и непринудена деликатност на приятелите си. Затова, когато Миенион дойде при тях явно с желание да се намеси в разговора им, те разбраха, че има да им каже нещо важно.

— Наближаваме мястото, което вече двеста и петдесет години е свещено за калистяните — каза инженерът. — Ние предприехме пътуването по море именно за да се отбием най-напред тук. Ако нямате нищо против, с готовност ще ви покажем паметника на миналото.

— Как може да имаме нещо против? — каза Широков. — Ще бъдем дори много доволни.

— Паметникът навярно се намира на някой остров? — попита Синяев.

— Не, на дъното на океана. Тук не е много дълбоко. Калистяните често го посещават. Посещението е задължително и за нашите деца, когато започва обучението им.

— Готови сме.

— Корабът ще стигне на определения пункт след няколко минути.

— С водолазни костюми ли ще се спуснем на дъното, или на кораба има подводница? — попита Широков.

— Нито едното, нито другото — отговори му Миенион. — На това място дълбочината е седемстотин метра. Ще се спуснем с кораба.

Синяев кимна. Сякаш бе очаквал точно такъв отговор. Надводният кораб същевременно беше и подводен. Напълно естествено!

Корабът започна да забавя ход.

— Тук — каза Миенион.

Вълните, надигнати от стремителния ход на кораба, се успокоиха. Наоколо се простираше почти неподвижна гладка повърхност. Съвсем безоблачното в началото на пътуването им небе се покри с леки перести облаци. Широков забеляза няколко птици, които летяха много високо.

— На какво разстояние оттук е сушата? — попита той.

— На сто и двадесет километра. Сега сме в пролива, който разделя двата континента.

— Зная го — каза Синяев. — Виждал съм го на вашите карти.

— Разрешете да се спускаме — обърна се към него командирът на кораба.

— Не съм аз, който трябва да разрешавам — отговори Синяев и леко сви рамене. — Ние сме гости. Домакините тук сте вие.

— Не трябва ли да напуснем палубата? — попита Широков.

— Разбира се, не. Водата не може да проникне тук.

Корабът започна бавно да се потопява.

Широков с тревога гледаше как равнището на океана все по-високо се издига по борда. Той имаше доверие в техниката на калистяните, но не можеше да си наложи да бъде така невъзмутимо спокоен като другаря си. Похлупакът изглеждаше много крехък и тънък. На дълбочина седемстотин метра налягането трябва да е огромно.

— На каква дълбочина може да се спусне корабът? — попита той.

— На два километра. Материалът на похлупака и формата му могат да издържат налягане до двеста килограма на квадратен сантиметър.

Широков нищо не каза. Всецяло бе погълнат от предстоящата гледка. Никога не беше имал случай да се спуска под вода, а сега ще види и подводния свят на непознатата планета.

Повърхността на океана се сля над тях. Блясъкът на деня се превърна в син здрач. Широков и Синяев свалиха тъмните си очила.

Съвсем наблизо видяха плъзгащи се сенки, навярно бяха морски животни, но не можеха да ги разгледат.

Корабът се спускаше все по-дълбоко и мракът постепенно се сгъстяваше. Тънкият похлупак сякаш се разтопи във водата и стана невидим. На хората им се струваше, че между тях и бездната на океана няма никаква преграда.

— Защо не запалят прожектори? — попита Синяев. — Или тук няма?

— Разбира се, че има — отговори му Диегон, който стоеше до него на носа на кораба заедно с другите калистяни освен командира. — Но по традиция се приближаваме към паметника без светлина. Нищо не бива да нарушава покоя на това място.

— Интересно — каза Синяев. — Изглежда, че вие имате твърде много традиции. Тази е вече втора.

— А каква беше първата? — попита Широков.

— Ами че сирената на кораба. Не помниш ли какво ни разказа Гесиян на острова?

— Калистяните почитат паметта на предците си — каза Диегон. — Традициите ни свързват с тях.

Корабът се спускаше много бавно.

„Колко жалко, че не можем да разгледаме водните обитатели“ — помисли си Широков.

Беше ясно, че скоростта на потопяването напълно зависи от калистяните. Навярно и това бе една от традициите им. В бавното приближаване към загадъчния паметник имаше нещо тържествено.

Минаха десетина минути и светлината съвсем изчезна. Настана непрогледен мрак.

— Гледайте! — каза Диегон и Широков почувствува, че калистянинът протегна в тъмното ръката си.

Пред тях, дълбоко долу се показа смътно различим светещ облак. Не можеше да се определи какъв е източникът на тази светлина, но светлината като че ли беше електрическа. Сякаш в дълбината на океана горяха мощни лампи, осветявайки нещо, засега още невидимо.

Раздаде се гласът на Бияинин. Говореше на руски:

— Векове наред на Калисто господствували гнет, насилие и безправие. Трудещото се население, както на Земята, се борило срещу господарите за права и за по-добър живот. Многото въстания били жестоко потушавани. Преди петстотин години — по земно пресмятане — избухнало най-голямото, решаващо и последно въстание. Това било вече гражданска война, кръвопролитна, но кратка. Класата на господарите била заличена от лицето на планетата. Започнала епохата на свободно развитие на обществото. През време на войната господарите заловили двеста и десет най-видни революционери. Натоварили ги на един кораб и ги откарали сред океана. По онова време имало търговски кораби. Този кораб носел името „Диеси“. То съответствува на думата „Надежда“. На сто двадесет и третия ден от 2137 година на това място на океана, където се намираме сега, „Диеси“ бил потопен заедно с хората.

— Ще видим паметник на „Диеси“? — попита Широков.

— Не, тук е самият кораб. Калистяните са запазили историческия кораб. Но сега той не се нарича „Диеси“. На борда му е написано друго име.

— Какво?

— „Релиос Витини“.

— „Слънце на свободата“ — преведе Синяев. — Много красиво име.

— Гибелта на двеста и десетте най-добри синове на народа станала причина цялото население с изключение на господарите да премине на страната на въстаналите.

И войната завършила. Двеста и десетте били последните жертви.

Корабът все така бавно се приближаваше към сияещия облак, който ставаше все по-ярък. Когато стигна до целта и увисна неподвижно на триста и четиридесет метра над дъното, хората видяха поразителна гледка.

Под седемстотинметровия слой вода в правилен кръг на равно разстояние една от друга се извисяваха двадесет и две високи мачти. На всяка от тях висяха по две кълба, които изпускаха силна светлина. Виждаше се и най-малката подробност по дъното. То сякаш беше старателно почистено — нямаше нито камъни, нито растения — гладка, плоска равнина.

В средата на осветения кръг се виждаше дълъг кораб, вишнев на цвят, затънал в дъното до ватерлинията. По него не личаха никакви повреди, изглеждаше, като че ли току-що е спуснат от стапела на корабостроителния завод. На късата му предна мачта „се развяваше“ зелено знаме. Не на кърмата, както на земните кораби, а в средата на корпуса му със зелени букви блестеше гордото име на кораба „Релиос Витини“.

На дъното на океана той стоеше съвсем правилно и със своето някак странно вкаменено знаме изглеждаше толкова „жив“, че отсъствието на хора по палубата му беше някак неестествено. Неволно възникваше представата, че под кораба не е дъно, а водна повърхност, че ей сега той ще потегли и на палубата му ще се появят хора.

Но никой не се появяваше. Неподвижно стоеше славният паметник на трагедията, станала преди петстотин години, запазен от хората на дъното на океана — мавзолей на героите на калистянския народ.

Синяев пръв наруши мълчанието.

— Как сте успели да запазите всичко това толкова дълго време? — попита той, без да се обръща към някого.

— „Релиос Витини“ — отговори му един от калистяните — е потънал точно на това място и в това положение, в което го виждате. Ние не сме го премествали, а само сме го покрили със смес, която го предпазва от действието на водата и времето. Така той ще стои хиляди години. Вас навярно ви учудва видът на знамето? Това е истинското знаме на кораба и то си има своя история. Материята на знамето е напоена с вещество, което, съединено с водата, го е вкаменило. Мачтите и лампите са поставени по-късно, преди петдесет-шестдесет години.

— Как се захранват с енергия лампите?

— Източникът на енергия е в тях самите. Те могат да горят неограничен брой години.

Широков си представи исполинската работа, която са извършили калистяните, за да поставят мачтите, кълбата, пък и за да запазят самия кораб. Струваше му се, че би било по-лесно да издигнат „Релиос Витини“ на повърхността, но разбираше и величието на този паметник тук, на океанското дъно, и неволно се прекланяше пред хората, които не се бяха поколебали пред трудностите на своя план.

В този странен от земно гледище паметник имаше нещо трогателно и същевременно грандиозно.

И отново, както преди много години, в деня, в който бе умрял Щерн, калистяните коленичиха и протегнаха ръцете си напред с длани надолу. Сега прощалният им жест беше в памет на ония, които преди петстотин години са загинали на този кораб.

И без да се уговарят, Широков и Синяев едновременно коленичиха до своите приятели. Тук, на Калисто, те по калистянски изразиха уважението си към героите, чиято памет така свято се почиташе на планетата.

Корабът направи кръг над „Релиос Витини“ и пак така бавно започна да се издига. Всички, застанали на палубата, не откъсваха поглед от подводния паметник, докато той не изчезна в облака светлина, който постепенно потъмняваше.

Корабът увеличи скоростта на издигането си и след няколко минути излезе на повърхността на океана, от синята дрезгавина в белия блясък на деня. Лъчите на Релиос бързо изпариха водата по прозрачния му „покрив“ и той се понесе напред с предишната си скорост.

— Каквото и да видя на Калисто — каза Широков, — никога няма да забравя тази гледка.

— И аз също — обади се Синяев.

Втора глава

Атили

След ярката светлина и нажежения въздух на улицата прохладата и мекият полумрак в стаята действуваха успокоително върху възбудените им нерви.

Широките прозорци — арки, без рамки и стъкла, бяха закрити с нещо тъмножълто, което правеше светлината вътре в дома подобна на слънчевата. Очите, уморени от блясъка на Релиос, отпочиваха в тази приятна светлина.

Стаята беше много своеобразна.

Стените бяха високи шест-седем метра, бледозелени и изглеждаха порести. Почти до тавана, на половин метър от него, имаше широк корниз. Таванът като че ли беше от тъмно стъкло и в него ясно се отразяваше цялата обстановка на стаята.

Непостланият под, гладък и блестящ като идеално лъснат паркет, за разлика от тавана, не отразяваше нищо. Беше блестящ и същевременно изглеждаше матов. По равната му вишнево оцветена повърхност нямаше нито един ръб.

Ъглите на стаята не бяха прави, а заоблени.

В средата имаше малък неограден фонтан. „Водата“ му бе златистозелена. От фонтана лъхаше прохлада като от истинска вода, но струите му падаха съвсем безшумно.

Мебелите бяха удобни и своеобразно красиви, не със земна, а със своя, непривична за хората от Земята калистянска красота. Всеки предмет по изящната си изработка и подбрани багри изглеждаше като произведение на изкуството. Причудливо извитите крачета на „креслата“, панелите, вратичките — всичко беше от някакъв странен материал, който не приличаше на нищо земно, беше прозрачно дълбок, блестящ и матов едновременно.

Цветовете на мебелите хармонираха с цвета на стените. Преобладаваха зелените тонове.

Нито един от мебелите не бе поставен до самата стена, което също беше необичайно. Дълги ниски „саксии“ от зелено „стъкло“ с растения заемаха свободното пространство зад мебелите, широко почти метър и половина.

Тази калистянска флора повече от обстановката напомняше на хората, че не се намират на Земята. Те не видяха нито едно листче, нито едно цвете, които поне малко да приличат на земните.

Цветята имаха преливащи светлосини и странно златисти оттенъци. Листата, свити на тръбички, бяха зелени, което особено учудваше тук на Калисто, където растителният свят обикновено имаше червени и оранжеви тонове.

— Това са специално отгледани стайни растения — каза Сийнг. — И са поставени тук за вас.

В стаите цареше дълбока тишина. Нито звук не проникваше и отвън, макар че къщата беше в центъра на огромния град.

Тъмножълтата „завеса“ едва забележимо плавно се поклащаше и ритмичното й движение действуваше приспивно.

Широков съсредоточено гледаше това нещо, което закриваше прозореца, с надежда да заспи най-сетне, но сънят упорито не идваше.

И Синяев, който лежеше на другия диван, не можеше да заспи.

Пред мисления поглед на приятелите стояха картините, минали пред очите им за сравнително малкото часове от първия им ден, прекаран на Калисто. Впечатленията бяха толкова много, че споменът за тях щеше да им стигне за цял живот, а днес беше едва първият ден от многото, които им предстояха.

Чувствуваха се толкова уморени, че дори самото неподвижно лежане на меката постеля, тишината, която цареше в дома, и прохладният полумрак им доставяха физическа наслада.

Дано само по-скоро заспят!

Широков мечтаеше да дойде Сийнг и да им даде сънотворното средство, действието на което те два пъти бяха изпитали на звездолета, но нямаше никаква вероятност да дойде калистянският лекар. Гостите бяха изразили желание да си починат и тъй като вече добре познаваха калистяните, не се съмняваха, че желанието им ще бъде изпълнено като нещо свято. Докато те сами не повикат, никой няма да влезе при тях, а къде и как да намери Сийнг или друг лекар, Широков съвсем не знаеше. Освен това беше тъй уморен, че му се струваше невъзможно да стане и да излезе от стаята.

Те мълчаха, всеки в себе си преживяваше още веднаж събитията от този ден.

Приземяването на звездолета, посрещането им на острова, странният „автомобил“, който не се подчинява на законите на притеглянето, пътуването по океана с подводно-надводния кораб и особено приказното видение на „Релиос Витини“ на дъното на океана занимаваха мислите им и прогонваха съня.

И най-сетне Атили!

Те не можаха добре да разгледат града, но онова, което успяха да видят, им направи силно впечатление.

Атили бе град на дворците. Те не видяха нито една сграда, която да не може да се нарече дворец; всяка заслужаваше специално описание. А при това знаеха, че Атили съвсем не е най-големият и най-населеният град на Калисто. Той беше „покрайнина“, най-северният от градовете на континента, значи, нещо като провинция по земните представи. Повечето калистяни предпочитаха да живеят близо до екватора.

Градът се простираше като дълга лента по крайбрежието и в него навярно имаше не по-малко сгради, отколкото в Москва, Лондон или Нюйорк, но обширни пространства с оранжевочервена растителност отделяха къщите една от друга. Атили заемаше невероятно огромна площ.

Корабът, който ги докара от Острова на небето, наистина се движеше с малка скорост, но все пак цели три часа плува покрай застроения бряг, докато стигне центъра на Атили. Почти всички сгради имаха широки, украсени със статуи стълбища, които слизаха до самата вода. Тези стълбища и плоските покриви подчертаваха приликата на калистянската архитектура с древноегипетската, забелязана още при първото запознаване на земните хора с постройките на Калисто.

В центъра на града видяха червен каменен кей, до който спря корабът.

Посрещането, устроено им от жителите на Атили, бе наистина грандиозно. Много време, преди да се покаже градът, стотици плавателни съдове с най-различни размери и конструкции вече придружаваха кораба. Широков и Синяев се учудиха на големия брой кораби, понеже знаеха, че морският транспорт вече е излязъл от употреба. Но им обясниха, че това са плавателни съдове за разходка, нещо като яхтите на Земята.

Небето беше изпълнено с летящи с крила калистяни. Бяха хиляди. Над тях летяха безброй олити.

На кея се беше събрало неизброимо множество. Навярно цялото население на града, а може би и много калистяни от други градове бяха дошли за посрещането. Широков и Синяев запомниха само разноцветните дрехи и цветята, с които беше посипан целият път от пристанището до този дом.

Хората от Земята и дванадесетте калистянски звездоплаватели бяха изнесени на ръце от кораба до брега.

Широков и Синяев знаеха, че Женсийнг, Гесиян и другите, останали на острова, са излетели за Атили веднага след тях, но не видяха никого от своите „стари“ познати, които положително бяха сред тълпата. Ако това бе на Земята, познатите непременно биха дошли при героите на деня.

Повече от два часа ги носеха, като ги предаваха от ръце на ръце, и така бавно шествуваха сред неизброимата тълпа. Шествието беше радостно и вълнуващо, но за Широков и Синяев то се превърна в жестоко мъчение, което обаче не можаха да забележат дори обикновено много чувствителните и внимателни калистяни.

Когато пред къщата най-сетне ги оставиха да стъпят, двамата гости на Калисто бяха едва ли не припаднали. Но те намериха сили да скрият страданието, неволно причинено им от гостоприемните домакини. Не искаха да помрачават радостта им от посрещането, защото знаеха много добре, че калистяните ще изпаднат в отчаяние от своята непредвидливост.

Причина за мъченията им бяха лесно поносимите за калистяните лъчи на Релиос, който изливаше нетърпим зной върху планетата. В главата и на Широков, и на Синяев бучеше, мислите им се объркваха, тялото им се обливаше с гъста, лепкава пот. Почувствуваха се щастливи, когато, придружени от Диегон, Сийнг и един непознат калистянин, влязоха в прохладните стаи.

Едва тук, страхувайки се от топлинен удар, Широков каза на Сийнг в какво състояние се намират.

Думите му явно поразиха и огорчиха тримата калистяни, но те, без да губят време за извинения, веднага се заловиха за работа.

Отведоха гостите в едно помещение, в средата на което имаше голям басейн, бързо ги съблякоха и ги потопиха във водата с необикновен светлосин цвят. Сийнг донесе два съда, много приличащи на чаши за вино, пълни с безцветна течност, и помоли Широков и Синяев да я изпият. Мислите им веднага се проясниха.

После старателно избърсаха пациентите си и ги облякоха в леки калистянски дрехи, понеже техните бяха целите мокри от пот, а багажът им бе останал на кораба.

Всичко се извършваше бързо и мълчаливо.

Когато влязоха в стаята с фонтана, Сийнг настоя да легнат на „диваните“ и едва тогава мрачно каза:

— Никога няма да си простя това.

Диегон само го погледна и в погледа му се четеше горчив упрек.

— Сега ние се чувствуваме съвсем добре — каза Широков.

— Бяхте длъжни да ни предупредите много по-рано — рече калистянинът, името на когото още не знаеха. — Трябваше да се обърнете към когото и да било край вас. Един от двама ви е лекар, той знае на каква опасност е излагал себе си и другаря си.

— На кого е тази къща? — попита Широков, за да избегне необходимостта да признае, че именно той е лекарят.

Калистянинът учуден погледна Широков. Въпросът явно го озадачи.

— Къщите не могат да принадлежат на някого — отговори Диегон. — Те принадлежат на всички. Също както и всичко друго. Тази къща е подредена специално за вас по указанията на Гесиян и Сийнг. Хората, които са живели тук, са се преместили в друга. В Атили къщите са повече, отколкото са необходими на населението му.

— Ако къщата е била заета — каза Синяев, — по-удобно би било да обзаведете за нас някоя друга. Която и да е. Защо е трябвало да безпокоите хората?

— Не се тревожете. Калистяните често се преместват от една къща в друга или от един град в друг. Тук е удобно за вас дори само за това, че има фонтани, а фонтани няма във всяка къща. Не всички обичат прохладата.

— Ами личните вещи… — започна Широков, но млъкна, без да довърши фразата си.

Тук, на Калисто, земните представи и понятия бяха неприложими. Думите „частна собственост“ отдавна са изчезнали от съзнанието на калистяните. Въпросът, който искаше да зададе, щеше да им се стори безсмислен.

— Според мен най-добре ще е да заспим — каза Широков. — Днес ни се струпаха твърде много впечатления.

— Така е — съгласи се Сийнг. — Сега спете тук.

Донесоха чаршафи и възглавници. Те бяха също като земните. Материята им бе тънка и лъскава. Разбира се, от одеяла нямаше нужда при този свръхтропичен климат.

Беше следобед и на улицата бе още съвсем светло. Широков попита не може ли с нещо да се закрият двата огромни прозореца на стаята.

Непознатият калистянин отиде до единия прозорец. Широков и Синяев не забелязаха какво направи той там, но двата огромни прозореца изведнаж се покриха с нещо като мъгла, която бързо се сгъстяваше.

— Какъв цвят предпочитате? — попита калистянинът.

— Как какъв? — учуди се Синяев.

— С какъв цвят да закрия прозорците? Със зелен, син или жълт?

— Нека да е жълт.

„Завесата“, закрила прозореца, се обагри в жълто.

— Така добре ли е?

— Много добре, благодаря!

За кой ли път през този забележителен ден Широков и Синяев мълком се спогледаха. Станалото беше съвсем непонятно, но нито единият, нито другият зададоха някакъв въпрос. Бяха извънредно уморени. Имаха много време занапред.

— Ще спите до сутринта — усмихнат им каза Сийнг на излизане.

Ако знаеше, че тъй дълго няма да могат да заспят, той, разбира се, щеше да се върне и да им помогне да надвият безсънието. Но Сийнг не беше вече в къщата. Както и другите калистяни, завърнали се от космическия рейс, той бързаше да се види с близките си, които се бяха събрали в Атили и отдавна го очакваха.

Широков и Синяев бяха сами в просторния дворец, предоставен на тяхно разположение за цялото време, което щяха да прекарат в Атили.

Бяха им показали къде е „трапезарията“ и как да си послужат с апарата, от който можеха да получат каквито поискат ястия или напитки, без да излизат от дома.

До стаята, в която лежаха сега, видяха друга, доста по-малка, но пак така красиво наредена. В нея имаше няколко „шкафа“ със седмоъгълни вратички. „Шкафовете“ бяха пълни с най-различни вещи за домашна употреба, поставени и наредени безупречно; навярно тук имаше всичко, каквото би им потрябвало. Казаха им, че тези неща сега принадлежат на тях и могат да ги ползуват, както си искат.

— Всичко, каквото ви потрябва и не го намерите тук — рече калистянинът, — ще ви бъде доставено на минутата. Само трябва да кажете. Старахме се нищо да не пропуснем, но може нещо да не сме предвидили.

— Колко грижи ви създадохме — каза Широков.

— Ние сме ви задължени за гостоприемството, оказано на Земята на Диегон и другарите му.

— О, ние съвсем не ги посрещнахме така.

— Вие не сте знаели — каза Диегон. — Вас никой не ви беше предупредил за нашето долитане.

Освен трите стаи и стаята с басейна в къщата имаше още няколко помещения, но запознаването с тях трябваше да отложат за другия ден.

В края на краищата и двамата заспаха почти едновременно и спаха дълбоко, непробудно, чак до сутринта.

„Вълшебно царство!“

Когато на другия ден Широков се събуди, отначало му се стори, че изобщо не е спал. През жълтите „завеси“ проникваше същата светлина както и преди. Но като погледна часовника си, разбра, че не е вечер, а късно утро.

Синяев още спеше.

Широков стана и отиде до прозореца. Много го интересуваше загадъчната мъглица, която закриваше прозорците.

Отблизо видя, че е полупрозрачна и усети как въздухът отвън свободно минава през нея. „Завесата“ леко се поклащаше, смътно се провиждаха контурите на дърветата и дори можеше да се различи морето. Тя сякаш беше тънка тъкан или пък дебело тъмножълто стъкло.

Протегна ръка и усети еластична съпротива.

Как „да отвори“ прозореца?

Широков помнеше на кое място се приближи вчера непознатият калистянин, за да „затвори“ прозореца. Погледна натам и веднага видя четири малки бутончета, различни по цвят — бяло, синьо, зелено и жълто. Едното бутонче (жълтото) сякаш беше хлътнало малко в стената.

Широков го натисна.

Бутончето потъна още по-дълбоко и тутакси цветът на „завесата“ стана по-тъмен.

„Ясно! — помисли си той. — Колкото по-силно натискаш бутончето, толкова по-плътно става пердето. Трябва да върна бутончето в изходното му положение и прозорецът ще се «отвори».“

Той се опита да хване с пръсти копчето на бутончето, но не успя. Бутончето бе много малко.

„Навярно тук има бутонче за блокиране“ — помисли си Широков.

Натисна бялото. Жълтото тутакси изскочи навън. „Завесите“ бързо просветляха и изчезнаха. В стаята нахлуха лъчите на Релиос.

— Просто и удобно — гласно каза Широков.

Механизмът наистина бе много прост. Но онова, което той управляваше, беше съвсем непонятно. Какво закриваше прозорците? Газ ли?

Широков натисна бялото бутонче, без да сваля очи от прозореца.

Видя как огромният отвор се забули с полупрозрачна мъглива ципа. Тя се разстла изведнаж по целия отвор, сякаш тънък слой от въздуха загуби изведнаж чистотата и прозрачността си.

Сърцето на Широков затуптя по-бързо. Всичко, което е непонятно, вълнува.

Предпазливо започна да натиска синьото бутонче.

И колкото повече потъваше то в стената, толкова по-тъмносиня ставаше загадъчната ципа.

Широков за трети път натисна бялото. Прозорците „се отвориха“.

Той се върна към леглото си.

Не! Невъзможно беше да разгадае каква е същността тук! Това не му напомняше нищо познато. Ще трябва да попита.

Синяев още спеше. Широков нямаше търпение и реши да го събуди.

— Добро утро!

Георгий Николаевич отвори очи и в първия миг сякаш не разбираше къде се намира. Смаяно огледа стените, тавана и цялата обстановка в стаята, после седна в леглото и весело се усмихна:

— Добро калистянско утро! Нима наистина сме на Калисто?

— Ако обстановката не те убеждава, стани и погледни през прозореца. Аз тъкмо го отворих. Много интересно нещо.

Широков разказа за току-що направените експерименти.

Думите му обаче не направиха никакво впечатление на Синяев.

— Оранжевият остров — каза той. — „Релиос Витини“, Атили нали не бяха сън?… Преди да се събудя, сънувах, че съм на борда на звездолета. Дълго ли сме спали?

— Почти четиринадесет часа.

Синяев се озърна, сякаш търсеше нещо.

— Чудно, че още не са донесли вещите ни. Никак не ми се иска да обличам калистянския костюм, а нашите сигурно още не са изсъхнали.

— Калистяните не искат да ни безпокоят — каза Широков. — Докато сами не повикаме, никой няма да дойде.

— А как ще направим това?

Широков сви рамене:

— Не зная, ще видим.

— Не се обличай — каза Синяев. — Да идем първо в басейна. Тук все пак е твърде горещо.

Широков с удоволствие се съгласи. Той се чувствуваше малко отпаднал, главата му тежеше. Така се чувствува човек, прекарал нощта в прекалено затоплена стая.

Лесно намериха помещението с басейна. Той беше напълнен с чиста и съвсем безцветна вода. Вчерашната, те добре помнеха, имаше светлосин оттенък.

Басейнът беше толкова голям, че можеха да плуват в него. Явно водата бе от друг „сорт“. Тя леко пощипваше тялото, напомняйки нарзанови бани29.

Като излязоха от басейна, се почувствуваха съвсем освежени. От отпадналостта и тежестта в главата нямаше и следа.

Не им се искаше да обличат калистянските дрехи, но трябваше да признаят, че те са много удобни. Бяха леки, почти без тегло, и никак не пречеха на движенията.

— Първото, което трябва да направим, е да извикаме Сийнг — каза Широков.

— Защо именно Сийнг? Може Гесиян или Диени.

Широков трепна и внимателно погледна приятеля си.

Дали случайно или нарочно спомена той това име?

Лицето на Синяев беше невъзмутимо.

„Случайно е“ — реши Широков.

— Защото температурните условия на Калисто — отвърна той — са така необичайни за нас, че докато свикнем, трябва постоянно да бъдем под лекарски надзор. Ако повикаме Гесиян, Сийнг може да се обиди.

— Калистяните никога и за нищо не се обиждат.

— Все пак по-добре да повикаме Сийнг.

— Да идем да търсим „телефон“. Те навярно не са забравили да ни оставят наставление как да си послужим с него.

От къпалнята излязоха през друга врата. На прага Синяев случайно се обърна и успя да забележи как водата от басейна със смайваща бързина изчезна. После със същата бързина отново се напълни.

Широков вървеше пред Синяев и не видя това.

Синяев му го разказа.

— Вероятно — рече Широков — автомат управлява водата в басейна. През точно определено време водата се сменя.

— Съмнявам се. Ако е така, водата можеше да се смени, докато бяхме в басейна. Не, не е автомат. Във всеки случай не е сляп автомат. Да се върнем. Искам да проверя едно мое предположение.

Тъй бързо се съблече и се хвърли във водата. После излезе от басейна и застана край него, като внимателно наблюдаваше водата. Широков не по-малко от Синяев се заинтересува от опита.

Минаха няколко минути, но водата не се сменяше.

— Виждаш ли! — каза Широков.

— Не, това не може да бъде. Уверен съм, че предположението ми е вярно. Моля ти се, изкъпи се и ти.

Широков не остави да го молят.

Той поплава малко, после излезе от водата и когато двамата се облякоха, водата изчезна. Новата вода беше тъмносиня, също като онази, която бяха видели вчера.

— Сега ясно ли ти е? — тържествуваше Синяев. — Автоматът е така настроен, че сменя водата, след като се изкъпят двама души. Освен това той чака, докато се облекат. Може да поискаме още веднаж да се окъпем.

— Да, явно е, автоматът „вижда“. Но къде е той?

Те внимателно огледаха помещението. В него нямаше нищо друго освен басейна и малък седмостенен шкаф само с чаршафи и пешкири. Стените и таванът, тъмносини на цвят, бяха сякаш от пластмаса, а подът и стените на басейна — от някакъв бял материал, полиран до блясък. Не видяха нищо, което да прилича на управляващ апарат. Светлина, идваща неизвестно откъде, осветяваше помещението.

— Изглежда, че автоматът е скрит в стената — каза Широков. — Мен повече ме интересува друго; защо водата е различна? Най-напред беше безцветна като обикновена вода, а сега е светлосиня, почти синя. Такава беше и вчера. Дали това не означава, че калистяните се къпят три пъти на ден и всеки път водата притежава различни свойства?

— Сигурно е така.

— Но нали на тях не им е горещо. Защо ще се къпят толкова често? Мисля, че това е направено специално за нас.

— Сега ние използувахме и водата за обедното къпане. Басейнът се напълни за вечерното.

— Добре! Ами ако поискаме да се окъпем за четвърти път?

Синяев отрицателно поклати глава.

— Не бива. Трябва да попитаме Сийнг.

— Да, прав си. Тук има нещо, свързано с медицината.

Те отново минаха през същата врата. Стаята зад нея беше малка — не повече от осем квадратни метра. Стените й бяха драпирани с плътна мъхеста материя — нещо като кадифе. Със същата материя бе облицован и таванът. Подът меко потъваше под стъпките им. Беше порест и приличаше на сюнгер.

От тавана на дълга верижка висеше някакво кълбо, на цвят стоманеносиво. На стената видяха малко табло с три бутончета.

— Какво е това? — попита Синяев.

— Въпросът ти не е отправен към когото трябва. И аз зная колкото тебе. Навярно е апарат за някакво облъчване. Разположението на стаята до къпалнята доказва това. Никак не ме учудва, че тук има апарат. Калистяните живеят почти два пъти по-дълго от нас. Без специални мерки за подкрепяне на организма не може да се постигне това. Четох, че по-рано продължителността на живота им била като нашата. Водата в басейна и този апарат имат една и съща цел.

Зад стаята за облъчване имаше просторна зала с много шкафове, още по-чудновати по форма от онези, които видяха досега. „Шкафовете“ бяха толкова прозрачни, че изглеждаха почти невидими. Бяха пълни с книги и някакви апарати. Край тях имаше ниски кресла и осмоъгълни маси.

Без да се бавят, продължиха нататък. Минаха през „трапезарията“, която бяха видели вчера. Тук имаше само маса и няколко кресла (столове калистяните изобщо нямаха). В ъгъла — голям апарат за доставянето на храната. Няколко черни статуи и своеобразни „саксии“ с цветя украсяваха стаята.

— Не си ли гладен? — попита Широков.

— Гладен съм, но после ще ядем. Нека да разгледаме цялата къща — отговори Синяев.

Той се приближи до следващата врата. Както всички врати в къщата и тя беше двукрила, без брава и се отваряше на двете страни.

Прекрачи прага, спря се и повика Широков:

— Гледай!

Стаята беше много голяма, по-голяма от другите. Едната й стена цялата беше прозорец, зад който се бе ширнал гладкият океан. Светлината на Релиос свободно проникваше вътре. Стените й бяха бледосини. Четири фонтана, заобиколени от жълто-оранжеви растения с дълги, свити на тръбичка листа, заемаха четирите заоблени ъгъла. Сред цветята имаше бели статуи. Подът беше пурпурен. И мебелите бяха пурпурни.

— Ама че чудновато съчетание на багри! — каза Широков.

— Гледай! — повтори Синяев.

И едва тогава Широков забеляза, че в стаята нещо се движи.

В първия миг му се стори, че е някакво животно с тънки, дълги пипалца.

Но това беше едно не много голямо кълбо, което се движеше на шест металически крачета. То ходеше от предмет до предмет и сякаш ги опипваше с гъвкавите си „ръце“. Една от „ръцете“ започна да се удължава и прекара по статуята края си, приличащ на голяма четка. Тънкият слой прах, който покриваше скулптурата, изчезна.

Кълбото се движеше безшумно и бързо, като се приближаваше към двамата мъже, застанали на прага на стаята, но на три-четири метра от тях се спря. „Ръката“ му се протегна към стената и натисна едно бутонче. Видяха как поставената наблизо статуя се поотмести и се откри ниша. Кълбото скръсти „ръце“ и влезе в нишата. Статуята се върна на мястото си, закривайки я.

— Обикновен андроид30 — каза Широков. — Аз очаквах да видя нещо подобно. Автоматизираното почистване на помещенията е напълно естествено при една толкова напреднала техника.

— Навярно във всяка стая има такъв апарат — добави Синяев. — Ще помоля да ми обяснят как е устроен.

Андроидът бе идеално изпълнил задачата си. Прашинка не беше останала по мебелите и статуите, подът бе толкова чист, че дори ти ставаше някак неудобно да стъпваш по него.

Тази стая се оказа последната. До нея беше спалнята.

— В къщата има седем стаи — каза Широков. — А ми се струваше, че има повече. Разпределението е рационално и ми харесва; три от помещенията — това с басейна, килерът и библиотеката, са разположени на задната половина и нямат прозорци. Другите четири са към фасадата.

— Благодаря — каза Синяев. — Сега имам представа за къщата.

Широков се засмя.

— За три години ще свикнем с тези домове — каза той. — А когато се върнем на Земята, ще ни се види тясно и неудобно.

И изведнъж смехът им секна. Далечната родина изникна пред тях и всичко, което бяха оставили там, им се стори желано и мило. Нищо, че там няма такива идеални удобства, нищо, че животът на Земята още не е подреден, след време той ще бъде друг, под светлината на родното Слънце, сред зелената растителност, близка и любима. Какво от това, че всичко на Калисто е тъй красиво направено — то е чуждо!

Страшно им се доиска да видят поне за секунда земна къща и земна обстановка, само да я зърнат, за миг.

— Ех, поне на ски да можехме да идем — ни в клин, ни в ръкав изтърси Синяев.

Ски, сняг! Няма скоро да видят всичко това!

Отидоха до прозореца. Пред него имаше тераса, постлана със светлосини плочки. Широка стълба се спускаше от терасата към водата. До най-долното стъпало се поклащаше малка лодка със стъклен похлупак. Изходът към терасата беше в един от ъглите на стаята зад фонтана.

От къщата до брега на океана по целия склон се простираше градина с безброй оранжеви, червени и тъмножълти растения. Сред гъстата „зеленина“ се криеха неизбежните статуи — черни, бели и златистосиви. Двамата приятели забелязаха няколко малки птички. Една кацна на перилата на терасата и можаха добре да я разгледат. Птичката беше колкото врабче, със сини перца и светлосиньо коремче. Тънкият й остър клюн беше по-дълъг от телцето, а опашката й раздвоена като на лястовичка.

Широков тихо подсвирна, птичката обърна главица, погледна ги със зелените си очички и хвръкна. За миг блесна в лъчите на Релиос като скъпоценен аметист и изчезна в оранжевия листак.

— Вълшебно царство! — каза Синяев, но някак вяло, без въодушевление. — Дали не сънуваме?

Широков се усмихна. Личеше, че мисълта за ските още не е напуснала приятеля му.

— Ако е сън, то двамата го сънуваме едновременно, а такова нещо никога не се случва.

Зад тях се разнесе тих звук, сякаш някой със стъклено чукче удари по сребърна пластинка.

Те се обърнаха, но в стаята както и преди нямаше никого.

Звукът се повтори и сега разбраха откъде идва.

На една от стените видяха голям екран, широк около два метра, обагрен в сребристосиньо и почти неразличим на фона на стената със същия цвят. Под екрана имаше ниска петоъгълна масичка с две пръстеновидни крачета, а върху нея — продълговата кутия с две бутончета и нещо като металическа решетка.

Мелодичният звук се раздаде за трети път.

— „Телефонът“ звъни — каза Синяев.

Приближиха се до екрана. Той не беше прозрачен, но, кой знае защо, изглеждаше бездънно дълбок. Отраженията си в него не видяха.

Широков съгледа на масичката една бележка и я взе. На руски с почерка на Бияинин беше написано:

„Чрез този екран може да говорите с всеки човек, който се намира на Калисто. За повикване натиснете бутончето отляво и високо назовете името и презимето на онзи, с когото желаете да говорите.

Ако чуете чуждо повикване и искате да му отговорите, натиснете дясното бутонче.“

— Това значи, че на Калисто няма двама души с еднакво име и презиме — каза Синяев.

— Нима ти не знаеш това? — попита Широков, като внимателно разглеждаше бутончетата и решетката, която навярно закриваше микрофона или заменящия го апарат. — Аз отдавна го зная. Но интересното е, че Бияинин вчера не беше тук. А кога е оставена бележката?

— Навярно, докато сме спали.

— Да, някой е влизал. Но не е там работата. Друго е интересното. Тук няма никакви ключалки. Входната врата винаги е отворена. Нима на Калисто няма любопитни?

— А, ти за това ли говориш? Да, изглежда, че те не страдат от този порок. У нас, на Земята, пред къщата, в която са отседнали хора от друга планета, би се трупала тълпа от сутрин до вечер.

— Да, точно така. А тук всеки калистянин би могъл да влезе при нас винаги, когато поиска.

— В това именно се състои тяхното превъзходство. Те винаги и във всичко мислят за другите, да не причинят на другия и най-малката неприятност. Това е влязло в плътта и кръвта им, станало е норма на поведение.

— Да, точно така — повтори Широков.

Звънът се раздаде още веднаж.

— Някой иска да говори с нас.

— А може да викат някой от предишните обитатели на къщата?

— Едва ли. Но все пак трябва да отговорим.

Широков натисна дясното бутонче.

Екранът мигновено просветля и стана бял. После изведнаж „изчезна“.

Образува се „прозорец“ и те видяха вътрешността на почти също такава стая, в каквато се намираха, само че без фонтани.

Буквално на „две крачки“ от другата страна на екрана стоеше Сийнг.

Ако не бяха видели как се появи образът му, можеха да се закълнат, че това не е образ, а самият Сийнг, толкова реална бе фигурата му.

— Викам ви вече четвърти път — каза калистянинът. — Спахте дълго и дълбоко. Как се чувствувате?

Ако той изведнаж им подадеше ръка, нямаше да се учудят. В този момент им се струваше, че на Калисто всичко е възможно.

Те знаеха много добре какво е телевизия, можеха да си представят телевизор, изпълняващ ролята на телефон — всичко това беше познато на Земята. Бяха видели и познаваха екраните на звездолета. Много неща научиха и от прочетените книги. Самата гледка на „живия“ Сийнг не ги учуди. Порази ги обаче съвършенството на техниката.

Без да отговорят на калистянина, те внимателно се взираха там, където до преди малко бе екранът, но не го виждаха. Сребристосиньото „стъкло“ бе станало абсолютно невидимо. Синяев дори протегна ръка със смътното опасение, че ръката му няма да срещне преграда и ще проникне по-навътре, отколкото би позволила стената, пръстите му обаче докоснаха твърда и гладка повърхност. Екранът, разбира се, си стоеше на мястото.

Но въпреки доказателството той не можеше да се отърси от впечатлението, че пред тях е отвор.

Стори им се, че паузата продължи дълго, но Сийнг отново заговори, без да изкаже учудване, че не му отговарят.

— Не ме ли чувате? — Той завъртя някаква ръчка на също такава кутия, каквато се намираше и пред техния екран. — Ами сега?

Въпросът му прозвуча оглушително гръмко.

— Ние ви чувахме добре и по-рано — каза Широков. — Не ви отговаряхме, защото бяхме смаяни.

Сийнг се усмихна и завъртя обратно ръчката.

— Какво има тук за смайване? — попита той нормално високо. — Това е обикновен екран. Как се чувствувате? Добре ли спахте?

— Отлично! — отговори Широков. — Спахме четиринадесет часа и чудесно си отпочинахме.

— Чакаме с нетърпение по-скоро да се запознаем с Атили — добави Синяев.

— Ако искате — каза Сийнг, — мога веднага да долетя при вас. Или предпочитате да дойде някой друг?

— Много ще ни е приятно, ако дойдете вие.

— Тогава чакайте ме. Пристигам след няколко минути. Ще кацна на терасата.

Ежедневието на Калисто

Наистина не се наложи да чакат дълго. Не минаха дори пет минути и над терасата се появи въздушно превозно средство. То много приличаше на лодката, спряла в подножието на стълбището, само че имаше къси крила. Но когато то се спусна почти съвсем отвесно, крилата му изчезнаха в корпуса и веднага се разбра, че и то е като лодката. Очевидно олитите бяха предназначени за разходка не само по въздуха, а и по вода.

Широков и Синяев внимателно наблюдаваха кацането. Олитата на Сийнг не увисна във въздуха, както на острова, а се спусна на терасата.

— Навярно това е стара конструкция — каза Синяев. — И наличието на крила потвърждава същото.

„Стъкленият“ похлупак се повдигна на тънки металически лостчета, Сийнг бързо излезе и влезе в дома, без да даде възможност на двамата да го посрещнат.

— Вие трябва колкото се може по-рядко да се излагате на прякото действие на лъчите на Релиос — каза той, като се ръкува с тях по земен обичай.

— Нима може цели три години да стоим вкъщи! — възрази Синяев.

— Не е и необходимо. Но докато организмът ви не е свикнал, трябва да бъдем предпазливи.

— Искаме да разгледаме Атили.

— Това може да стане от олитата. Помните ли похлупака на кораба? Под неговата защита можете да прекарате колкото искате, без да се страхувате.

— А нима и на олитите ви похлупакът е такъв? — попита Широков.

— Не. На нас не са ни нужни такива похлупаци.

— Е, тогава?

— Бяха допуснали малка грешка — каза Сийнг. — Приготвили похлупак на кораба, а не се сетили за олитата. Но всичко вече е направено. Вашата олита ще пристигне ей сега.

— Наша олита?

— Да, специално за вас. Похлупакът й вече е готов.

— Кажете, Сийнг — запита Синяев, — отношението ви към нас изключение ли е, или то е обикновена норма на поведение?

— Не ви разбирам напълно.

— Ако такъв специален похлупак бе необходим не за нас, а за някой калистянин, щяхте ли да го направите?

— Естествено. Сега ви разбрах. Не се безпокойте! Ние се отнасяме към вас така, както и помежду си. Мога да ви докажа това. Ето моята олита например. Такива апарати вече са излезли от употреба. Но аз не мога да управлявам новите, както не могат да правят това и всички ония, с които летях до Земята. Изостанали сме от живота. И по наша молба произведоха дванадесет олити от стария тип.

— Но нали пристигнахме на Калисто едва вчера?

— Какво от това? Направата на такъв апарат не изисква много време.

— Много искам да разгледам вашите заводи — каза Синяев.

— Никой няма да ви пречи.

— Да не бързаме — рече Широков. — И за това ще дойде ред. За днес ще бъде достатъчно да разгледаме града и да посетим Диегон. Той тук ли е?

— Да, всички отседнахме в Атили.

— Скоро ли ще пратят олитата ни? — нетърпеливо попита Синяев.

— Това може да научим. Но аз не ви съветвам да излизате точно сега, когато Релиос е в зенита.

— Сийнг е прав — каза Широков, забелязал недоволството по лицето на приятеля си. — Защо напразно да рискуваме? Един-два часа ще минат бързо. Аз например мога да задам много въпроси и тук. При това съм и гладен.

— Вие още не сте закусили?

— Просто забравихме. Пригответе се, Сийнг! Ще ви задам толкова въпроси, че ще ви отворят много работа.

Калистянинът се усмихна.

— Страхувам се — отговори той, — че ще бъда лош консултант. За единадесет години животът на Калисто чувствително се е променил. Много неща на мен самия са неясни. Съветвам ви да повикате някой от вашите нови познати.

— Но кого? — попита Синяев. — Да безпокоим Женсийнг, е неудобно.

— Защо пък? Ако е свободен, той с радост ще долети при вас. Но най-вероятно е да е зает. Повикайте Гесиян — той знае всичко. Или Виег Диегон.

— Гесиян и Биеси — реши Синяев.

— Добре — каза Сийнг. — Биеси е опитен инженер.

— Сега ще се свържа с тях. — На Широков се искаше сам да изпробва екранната връзка. — Чие име да назова?

— Което и да е.

— Впрочем аз не зная малкото име на Гесиян.

— Казва се Сиен.

— У нас, на Земята, имаме име Сеня — каза Синяев.

— Наричайте го така, ще му е много приятно.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Все пак попитай него самия — посъветва го Широков.

Синяев се приближи до екрана, натисна бутончето и високо произнесе:

— Сиен Гесиян.

Очакваше, че екранът, както и първия път, ще изчезне от погледа му, но той си остана „на мястото“.

— Докато виканият не натисне бутончето — поясни Сийнг, — екраните няма да се включат.

— А ако точно в този момент някой иска да ни повика? — заинтересува се Синяев.

— Екранът му за миг ще потъмнее, което означава „заето“.

— Сложна техника!

— О, не! Съвсем проста е.

След минута, минута и половина екранът „изчезна“. Пред тях се появи стая в дома на Гесиян. Пред екрана стоеше Биеси.

Широков и Синяев с интерес очакваха да видят още един калистянски дом, обстановката му, но като съзряха Биеси, моментално забравиха всичко. И двамата се смутиха, изчервиха се и не знаеха как да излязат от това положение, недопустимо според техните понятия.

Трудно е на човек да се отърси от дълбоко вкоренените понятия. Схващанията на хората, изграждани години наред в миналото, не могат изведнаж да бъдат сменени с други, макар и по-съвършени.

Биеси беше в светлосива съвсем прозрачна дреха. Тялото й сякаш бе обвито с лека мъгла.

Разбира се, на нея изобщо не й идваше на ум, че в облеклото й може да има нещо „нередно“. Тя радостно поздрави хората от Земята.

— Много се радвам, че ви виждам! Гесиян ей сега ще дойде, той е в басейна.

Широков и Синяев се стараеха да я гледат само в лицето. Биеси не забеляза смущението им, тя не познаваше земните хора и не можеше да тълкува израза на лицата им.

Сийнг обаче забеляза.

— Нашите гости ви молят да дойдете при тях — каза той.

— С най-голямо удоволствие.

— Знаете ли къде са настанени?

— Разбира се.

— Е, тогава чакаме ви — и след тези думи Сийнг изключи екрана, навярно за най-голямо учудване на Биеси.

— Какво има? — попита той, като се обърна към Широков. — Кръвта нахлу в лицето ви. Защо?

На такъв прям въпрос можеше да се отговори само също тъй прямо. Но дали Сийнг няма да сметне гостите на Калисто за диваци?

„Нали познава живота на Земята — помисли си Широков. — И при това е лекар.“

Синяев както винаги излезе по-смел от своя приятел. Той естествено и откровено обясни на Сийнг защо са се смутили.

— Добре! — каза калистянинът. — Напълно ви разбирам, ние трябваше сами да се сетим. Това няма да се повтори.

— Какво смятате да правите? — разтревожи се Широков.

Сийнг очевидно разбра мисълта му.

— Не се безпокойте — каза той. — Калистяните ще ви разберат. Вие още не ни познавате добре. Моля ви, излезте от стаята за две минути.

Широков и Синяев се спогледаха. Една и съща мисъл се мярна в главата им — дали не искат прекалено много от калистяните? Но не им оставаше нищо друго, освен да изпълнят молбата на Сийнг.

— Много неудобно се получи — каза Синяев, когато минаха в съседната стая. — Но аз съм доволен, че стана така. Ако тя дойде при нас в този си вид, ще ни бъде неловко да сме в нейната компания.

Широков си замълча.

С кого говорѝ Сийнг и какво точно каза, те не узнаха, но вече никога и на никого не видяха такава дреха, в каквато бе Биеси.

Младите съпрузи долетяха съвсем скоро. На Широков и Синяев беше приятно да видят Гесиян, когото искрено бяха обикнали. Те успяха да скрият неволното си смущение, когато влезе Биеси, облечена сега в съвсем лека дреха, но не и прозрачна. А колкото до младата калистянка, тя сякаш дори и не разбра каква е била „грешката“ й.

Олитата на Гесиян, както преди малко Сийнговата, кацна на терасата, а не остана да виси във въздуха, макар веднага да пролича, че има съвсем друга конструкция. Синяев тутакси попита защо кацна.

— О, просто за икономия — отговори му Биеси. — Аз изключих полето. Искаме да прекараме с вас по-дълго време, ако нямате нищо против. Колкото и малко, но все пак енергията се хаби. А освен това може би ще има вятър… не помня точно.

Тези думи напомниха на двамата земни хора, че на Калисто времето е подчинено на програма. Биеси не си спомняше дали за днес е определен вятър, или не.

— А какво ще ви попречи вятърът? — попита Синяев.

— Ако оставя олитата да виси във въздуха без надзор, вятърът може да я отнесе — засмя се Биеси. — Веднаж ми се случи такова нещо.

— Случи се, наистина! — подхвана Гесиян. — И аз трябваше дълго да търся нашата олита. Ние с Биеси бяхме в гората. Излизаме от гората — няма я! Изчезнала. Ами сега? Питам: „Да не би да сте забравили да изключите полето?“ — „Струва ми се, не.“ И таз хубава! Олитата ни се намери на три километра от гората. Добре, че прелетя един калистянин. Сниши се и пита: „Не е ли ваша онази олита, дето лети сама ей там?“ Цялата работа е, че с изключено поле олитата тежи точно толкова, колкото да не се издига от въздушното налягане. Всъщност тя нищо не тежи. Вятърът я беше понесъл като перушинка.

Сийнг се смееше. Широков и Синяев слушаха сериозно. Този шеговит разговор им разкриваше много неща от всекидневния делничен живот на калистяните. Колко се различаваше той от земния!

— Закусете с нас — покани ги Широков.

— С удоволствие — в един глас отговориха Гесиян и Биеси.

— Не може ли някак да ни бъде донесен багажът? — попита Синяев. — Искам да се преоблека.

— Това е съвсем лесно — каза Сийнг.

Той отиде до екрана. Скоро се появи стая, която нямаше нищо общо с видените досега. По стените й имаше много екрани, но с доста по-малки размери от техния. В средата — маса с наклонен плот, а пред нея кресло. Нищо друго нямаше в стаята. В креслото седеше млад калистянин.

— Още не съм дал сигнала за повикване — каза Сийнг. — Той не ни вижда.

— Кой е той?

— Дежурният по сектор. Пред вас е оперативният пост. Оттук се осъществява координацията на работите, извършващи се в дадения сектор. В Атили има осем такива сектора. Освен това има и централен градски пост, който обединява работата на секторните постове. Там има няколко дежурни. Централните градски постове съгласуват дейността си с постовете на уритите, нещо като вашите „области“. А постовете на уритите от своя страна постоянно са свързани с поста „Калисто“, който е централен за цялата планета. Така се осъществява у нас необходимият ред в работата.

— Тази система е остаряла — намеси се Гесиян. — Трябва да бъде заменена с някаква друга. Постът „Калисто“ едно време е бил пряко подчинен, на съвета на планетата и тази система е имала смисъл. Сега съветът фактически не съществува. Но както виждате, старата система съществува. Това е то консервативността на мисленето — прибави той и сви рамене.

Широков се усмихна. Всичко на този свят е относително и Гесиян, разбира се, е прав. Но странно звучеше думата консерватизъм, употребена за калистяните. Всичко, което Широков и Синяев знаеха за тях, не допускаше дори мисълта за закостенялост и привързаност към остарялото, отживялото.

— А кой пречи да се въведе нова система? — попита Синяев.

— Навикът — отвърна Гесиян. — Мнозина смятат, че и старата система напълно отговаря на предназначението си.

— Вие казахте, че съветът на планетата вече не съществува. Кой тогава трябва да каже решаващата дума?

— Всеки, който пожелае, може и аз. Но няма да я кажеш, като знаеш, че не всички са съгласни.

— А как ще се узнае това?

— На десет дни се провежда обсъждане. Всеки може да предложи нещо свое, ново. Ако няма възражения, предложението се осъществява.

— От кого?

— Как така „от кого“? От онези, за които се отнася.

— Не ми е ясно — каза Синяев. — Да предположим, че внеса предложение да се построи кула. Според мене тя ще украси града. Да предположим, че никой не възразява. А по-нататък? Кой ще направи техническия проект, кой ще даде материал и работна сила? Към кого да се обръщам?

Тримата калистяни се спогледаха. Като че ли не знаеха какво да отговорят на този странен за тях въпрос. Широков с интерес чакаше отговора.

— Сега аз мога да кажа като вас „не ми е ясно“! — рече Гесиян. — Предложението е внесено, възражения няма. Значи, се е харесало. Сега вече не само вие искате да се построи кулата. Като вас мислят мнозина. На Калисто има много архитекти, машини, строителни материали. Какво неясно има тук. Кулата ще се строи.

— От кого? — настойчиво попита Синяев.

Широков виждаше, че Гесиян просто не разбира другаря му.

— Георгий пита — намеси се той — кой ще включи работата в текущия план. Кой ще обяви почването на работите? Кой ще определи мястото на строежа и най-сетне кой ще състави проекта? Нали може да се случи така, че едновременно няколко души да почнат да работят над проекта на кулата.

— Това постоянно се случва. Рядко има един проект.

— Кой ще избере най-добрия?

— Самите архитекти. Те ще покажат един на друг своите работи и ще изберат.

— А няма ли да има спорове?

— Защо? Спорове винаги има. Но най-хубавото само говори за себе си. Ако аз съм направил по-хубав проект от вас, вие не можете да не признаете това.

Синяев погледна Широков.

— Безполезен разговор — каза той на руски.

— Когато проектът е готов — продължи Гесиян, — ще го включат в плана на сектора, ако работата е от малък мащаб; на уритата, ако е от по-голям мащаб, или на поста „Калисто“, ако е от общопланетен характер. След това всичко тръгва по обикновения път.

— Кой може да дежури на поста? — попита Широков, за да промени темата. — Това сигурно е много сложна работа.

— Не е чак толкова сложна. Трябва просто да се свикне с нея. Дежурен може да бъде всеки, който има склонност към такъв вид работа. Например аз не бих се съгласил, не ми допада. Но мнозина я обичат и дори се увличат в нея. Понякога след свършването на смяната дежурният отказва да отстъпи мястото си на друг. Желаещият да заеме мястото, а желаещи винаги има повече, отколкото е необходимо, е принуден да се обърне за подкрепа към дежурния на централния пост. — Гесиян се засмя. — Впрочем такива случаи има не само при дежурните, а навсякъде.

— Какъв е работният ден?

— Обикновен. Четири часа. Това е малко, за да се удовлетвори човек, когато той иска да работи. Но тук вече нищо не може да се направи. По въпросите за продължителността на работния ден решаващата дума принадлежи на медицината. А ние, медиците, смятаме, че четири часа са напълно достатъчни. Потребността от труд е задоволена, а организмът не изпитва вредна умора. Много често се внасят предложения за увеличаване на работния ден, но ние не се предаваме.

Докато водеха този разговор, дежурният по сектор няколко пъти се свързваше с различни пунктове на града. Виждаха как той повдига главата си, очевидно привлечен от звука на сигнала, и натиска някое от бутончетата върху наклонения плот на масата. В същия миг „изчезваше“ един от екраните и се появяваше вътрешност на дом, каюта на кораб или някакво странно помещение, може би заводски цех. Някакви калистяни говореха нещо на дежурния, а той повикваше други и говореше с тях. По едно време на един от екраните видяха втори също такъв пост и неговия дежурен.

Широков и Синяев не сваляха поглед от тази картина. Трудовият живот на Калисто минаваше пред очите им по екраните, които виждаха на своя екран. Така понякога на киноекрана се вижда друга кинозала, в която се представя друг филм.

— Защо ние виждаме дежурния пост, а оттам не ни виждат? — попита Синяев.

— Екранът е включен едностранно. Когато дадем сигнал, дежурният ще ни включи към един от екраните си. Това се прави, за да не му се пречи на работата. Щом желаещият да говори вижда, че дежурният е зает, ще почака, докато се освободи.

— Значи, ние можем по такъв начин да надникнем във всяка къща?

— Разбира се, не. Такава връзка има с постовете и освен това с дежурните медицински пунктове.

Сийнг за втори път натисна лявото бутонче. Видяха как дежурният протегна ръка към пулта.

В следващата секунда стаята на поста мигновено „се обърна“ към екрана. Видяха я вече от другата страна и разбраха, че са ги включили към екран, разположен на противоположната стена.

Спокойният израз върху лицето на младия калистянин се замени с учудване и радост. Той скочи от креслото и дотича сякаш съвсем до тях.

— Хората от Земята! — възкликна той. — Нашите гости!

— Здравейте! — каза Широков.

— Знаех, че сте настанени в моя сектор, но не се надявах, че ще поискате връзка с мен. Много се радвам, че ви виждам!

— Нашите гости имат молба към вас — каза Сийнг.

— Готов съм да изпълня всичко!

Дежурният просто не сваляше поглед от Широков и Синяев. Младото му лице изразяваше такъв възторг, че те неволно се засмяха.

— Не сте ли ни виждали досега? — попита Синяев.

— Виждах ви два пъти. Веднъж у дома, когато говорехте от Острова на небето, а после тук, в Атили. Но това е толкова малко!

— Нашите гости молят да им бъдат донесени вещите, оставени на кораба — каза Сийнг.

— Всичките ли?

— Не, те са твърде много. Засега само двата… — Синяев се запъна, не знаеше как да каже „куфар“, не можеше да преведе думата на калистянски. — Двете големи кафяви кутии с дръжки и металически ключалки.

Сийнг разбра за какво става дума и обясни по-подробно.

— Веднага ще бъде изпълнено — каза дежурният.

Той се върна към пулта и направи необходимото включване. „Изчезна“ един от екраните и се яви познатото им помещение на командния пункт в кораба. Видяха командира, който веднага ги забеляза и ги поздрави с махане на ръка. Дежурният ясно и разбрано предаде молбата им. Широков и Синяев чуваха всяка дума.

— Хората от Земята са настанени в четвърти сектор 4472.

— Колко съжалявам, че не мога сам да изпълня молбата ви — каза морякът. — Вещите ви обаче незабавно ще изпратя.

Дежурният изключи екрана на кораба и отново се приближи към тях.

— Съжалявам — каза той, — принуден съм да прекратя нашия разговор. Вече няколко пъти ме викат. Наистина свързалите се с мене са видели с кого разговарям, но все пак…

— Ще се видим друг път — каза Широков.

Сийнг изключи екрана:

— Вещите ви ей сега ще бъдат донесени.

— Право да си кажа, съжалявам, че ги поисках — каза Синяев. — Нямаше ли да е по-добре сами да отлетим на кораба?

— Не мислете за това. Всеки калистянин с радост ще изпълни вашето желание. Вие сте гости не на един човек, а на цялата планета.

— На кого ще бъде възложено донасянето? — попита Широков.

— На някой, който в този момент не е зает.

— Ами ако не се намери такъв?

— Хора има винаги предостатъчно.

Не минаха и петнадесет минути, когато на терасата кацна олита. От нея излезе калистянин и извади двата куфара.

— Трябва да му благодарим — каза Синяев.

Излязоха на терасата. Калистянинът ги поздрави радостно, но не така възторжено, както дежурният по сектор.

— Много сме ви благодарни за услугата — каза Широков. — Може ли да научим вашето име?

— Казвам се Жиес Дниин. Приятно ми е, че можах да ви видя отблизо.

— Не ви ли затруднихме, като ви помолихме да ни донесете вещите?

— Вие не сте ме молили. Но аз с удоволствие изпълних вашето желание. Трябва ли ви нещо друго?

— Не, благодаря, нищо не ни трябва.

— Тогава ще продължа полета си. Желая ви добре да поработите на Калисто.

— Знаете ли кой е този? — попита Гесиян, когато олитата се скри от погледа. — Един виден геолог. Той е много известен учен.

— Но защо именно на него са възложили да мъкне нашите вещи? — възмути се Широков. — Или не са знаели кой е той?

— Ами не е ли все едно — учуди се Биеси, — щом е могъл да го направи?

Широков и Синяев нищо не казаха. Струваше им се много странно, че са се обърнали към знаменития учен с молба да изпълни ролята на носач. Но явно калистяните не виждаха тук нищо особено. Човекът можел да свърши дадената работа — това според тях е напълно достатъчно да се обърнат към него.

— Защо той не остана да поговори с нас?

— Защото вие не изразихте такова желание — отговори Сийнг. — Вашите въпроси за нас са странни. Аз ви разбирам, защото съм свикнал с вас през годините, които прекарахме заедно. Другите няма да ви разберат. На Калисто схващанията не са като на Земята.

— Виждаме това — въздъхна Синяев.

Пренесоха куфарите в стаята, в която Широков и Синяев прекараха нощта. Тя бе старателно разтребена, но леглата не бяха побутнати. Широков каза, че са видели механичния чистач и попита дали всяка стая има такъв андроид.

— Всяка — отговори Гесиян. — Освен домашните машини има и машини, които почистват улиците и градините. „Андроидът“, както я наричате вие, е разтребил стаята, но не е побутнал леглата, защото той не умее да прави това. Навярно тук не е било спалня. Днес ще се направят преобразования в тази къща. Посочете къде искате да спите занапред и там ще поставят машина, която ще оправя и леглата.

— Впрочем защо ние спахте именно тук?

— Защото в тази стая е по-хладно, отколкото в другите. В къщата специално за вас направиха изкуствено охлаждане, но се оказа недостатъчно. Ще го усилят.

— Колко грижи! — възкликна Синяев.

— Разбира се, вие сте в по-особено положение — каза Биеси, — но който и да е калистянин може да помоли да направят промяна в дома му. Това е обикновено явление.

— А как ще научат, че някъде се нуждаят от услуги?

Широков и Синяев непрестанно задаваха въпроси.

Но все нови и нови възникваха на всяка крачка. На пръв поглед животът на Калисто и на Земята си приличаха, но всъщност по съдържанието си рязко се различаваха. И причината не беше само в по-напредналата техника. Основната разлика се състоеше в психиката на калистяните, в тяхното отношение към труда и един към друг. Тъй като напълно липсваше какъвто и да било държавен апарат, тази разлика имаше решаващо значение и определяше целия строй на живота. Никога и никъде не се прилагаше и най-малкото насилие. Всичко се вършеше доброволно, въз основа на личното желание на всеки калистянин да участвува в общите работи. Общественият строй на Калисто представляваше от себе си колектив, обединяващ цялото население на планетата, и всеки член от този многомилионен колектив отдаваше всичките си сили и знания за постигане на общата цел, поставяйки я над личното. Тази цел беше да се направи животът още по-хубав, още по-пълнокръвен, отколкото е в дадения момент, да се движи напред изкуството и науката, като се откриват и подчиняват все нови и нови природни сили. Прекрасен и безкраен път!

Земните хора искаха да научат колкото се може повече и колкото се може по-скоро абсолютно всичко. Сийнг, Гесиян и Биеси им отговаряха с явно желание. Това поощряваше Широков и Синяев и те не се стесняваха да питат.

Пьотър Аркадиевич си спомни как и калистяните на Земята го отрупваха с безбройни въпроси и колко трудно му беше тогава, защото още не знаеше добре езика. Така е! Това е в реда на нещата. Във всеки случай на калистяните е по-лесно, отколкото му беше на него.

— Затова са дежурните на постовете — отговори Биеси. — Ето, виждате ли този малък апарат? — Тя отиде до стената, на която видяха кутия, приличаща на високоговорител от радиоуредба, но направена от „кристал“ като пулта на „телефона“. — Той приема съобщенията на дежурния пост за необходимата работна сила. Когато искате да работите („искате“, а не „трябва“ — отбеляза си на ум Широков), включвате апарата и избирате, каквото ви подхожда, след което съобщавате на дежурния и работата се изключва от по-нататъшните съобщения като изпълнена.

Тя завъртя една малка ръчка и кутията заговори високо и отчетливо:

— В централния склад „В“ на четвърти сектор са необходими двама души за пренастройване на изчислителна машина тип „Гиир“. Корабът „Виери“ се нуждае от пет души екипаж, плава за Кусуди. В дом 289 и 2387 от втори сектор трябва да бъдат превключени приемните екрани на името на новите обитатели…

Гласът млъкна, понеже Биеси изключи апарата.

— Това са малки съобщения — каза тя. — Предават се непрекъснато, по реда на постъпването на молбите. Вечер съобщават за големите работи, набелязани за следващия ден.

— За тези работи, за които току-що чухме, сигурно вече са се явили желаещи? — попита Синяев.

— Разбира се. Никога не се налага съобщенията да се повтарят. Но онзи, който иска да се заеме с обявената работа, трябва много да бърза.

— Защо?

— Ще я вземат други.

— Нима работа не достига?

— Малко е в сравнение с броя на населението на Атили. Това са дребни, незапланувани работи. Те се извършват между другото, извън работното време.

Гесиян се разсмя.

— Тук се проявява нежеланието на калистяните да се подчиняват на медицинските изисквания — каза той. — Те уверяват, че тези дребни работи им служат за развлечение. Принудени сме да правим отстъпки.

— Но по-големите, плановите работи стигат за всички, нали?

Гесиян се намръщи.

— Общо взето, стигат. Но понякога се налага да измисляме работа.

— Коя е причината да се стигне до това положение?

— Автоматизацията. Основната част от работата се извършва без участието на хората.

— А какво ще стане в бъдеще?

— Смятам, че положението няма да се измени. И сега половината от населението на Калисто са работници на науката и изкуството. В бъдеще при още по-голямо развитие на техниката и на автоматиката броят на заетите с чисто умствен труд ще се увеличи — и това е.

— Излиза, че у вас още има разлика между умствения и физическия труд — каза Широков. — В какво се състои физическият труд?

— В управляване на машините и автоматите. Те могат да работят самостоятелно, но не във всички случаи. Нуждаят се от известно поддържане и настройка. А освен това и дребните работи, за които преди малко говорихме.

— Не питах това — усмихна се Широков. — Аз имах пред вид съвсем друг физически труд.

— Вие казахте — намеси се Синяев, — че половината от населението са работници на науката и изкуството. С какво се занимава другата половина?

— Струва ми се, че аз вече отговорих на този въпрос — учуди се Гесиян. — Освен учените и хората на изкуството на обществото са нужни лекари, инженери и много други специалисти. Ние имаме много и най-различни заводи; в тях работят хора. Изобилието не се създава от само себе си, то е резултат на огромен труд. Автоматизацията прави този труд незабележим, но той съществува. Впрочем вие се учудвахте, че един учен се зае да ви донесе багажа. В повечето случаи дребните работи се изпълняват именно от работниците на науката и изкуството.

— Но защо?

— Първо, защото на хората е необходим физически труд, само спортът не е достатъчен. А, второ, на работниците на умствения труд повече, отколкото на когото и да било е необходимо от време на време да се отвличат от своите занимания и да навлизат сред самия живот. Мнозина ежедневно се занимават с такъв труд в часовете на творчески съмнения и несполуки.

— Оставам с впечатлението, че всеки калистянин получава всестранно образование — забеляза Синяев.

— Донякъде това е вярно, но съществува и специализация. Аз например, както знаете, съм лекар, но познавам устройството на всички машини дотолкова, че мога да работя навсякъде.

— Колко години учат децата?

— За да получат общо образование, две години и половина. Изучаването на избраната специалност продължава неопределено време, но обикновено от две до три години.

— А от каква възраст започва обучението?

— От тригодишна31.

Пресметнато по земно време, това значи, че калистяните завършват висшето си образование на седемнадесет години. Сега им стана ясно как Гесиян и Диени, толкова млади, са вече учени.

— Нямаме търпение кога със собствените си очи ще видим всичко, за което ни разказвате — рече Синяев.

— Времето ви е достатъчно — отговори му Сийнг. — Днес е едва вторият ден от пребиваването ви на Калисто. Имате още година и половина, а по вашему — три.

— Ние обаче пак забравихме да закусим — каза Широков. — Така можем да умрем от глад на вашата планета.

На олитата

На Калисто нямаше ресторанти или столове. Всичко можеше да се получи по специално прекарани тръби, без да се излиза от къщи. В стаята, където трябваше да закусват, обядват и вечерят, в „трапезарията“, както я наричаха помежду си Широков и Синяев, на особена поставка имаше голям дебел „албум“. Страниците му бяха изпълнени с няколко хиляди названия и рисунки на различни ястия. След всяко название имаше номер.

До стената се намираше автомат с четири реда цифри върху петоъгълната вратичка. Всяка цифра можеше да се натиска като бутонче. За да се получи исканото ястие, трябваше само да се наберат нужните номера и да се завърти малка ръчка. След минута се чуваше сигнал. В апарата се оказваше всичко поръчано. Ястията бяха прекрасно приготвени, в красиви съдове, горещи, топли или студени — според желанието. Изпразнените чинии и чаши (те бяха многоъгълни, но не се различаваха много от земните) се поставяха обратно в автомата, завъртваше се друга ръчка — и това беше всичко. В калистянските домове не знаеха какво е да приготвяш обяд, да миеш съдове и други подобни.

Сийнг поръча закуска за пет души. Широков и Синяев още не можеха да се ориентират в названията на „менюто“, но през време на полета бяха свикнали с калистянската храна и можеха да ядат всичко.

— Колко души работят в… — Синяев пак се запъна, защото не знаеше думата „кухня“.

И Широков не знаеше тази дума. Очевидно тя просто липсваше в езика на калистяните.

— В продоволствения завод ли? Това ли искахте да попитате? — намеси се Биеси. — Обикновено нито един човек. Приготвянето на ястията и доставянето им по домовете се извършва автоматично.

— Ами снабдяването на завода с продукти? Месо, зеленчук, плодове?

— Зеленчукът и плодовете се доставят веднаж на десет дни. Складират се в приемните помещения и това е всичко. А що се отнася до месото, вие грешите, ако мислите, че това е месо от животни.

— Какво е тогава? — попита Широков. Има вкус на прясно месо, почти същото като у нас.

— Едно време и калистяните като хората на Земята са яли месо от убити животни — каза Сийнг, — но сега не се храним вече с животинско месо.

— Това, което ядете — добави Биеси, — е месо, само че синтезирано. То е по-хранително от естественото и не съдържа никакви вредни вещества.

— Значи, калистяните не убиват животните? Но в такъв случай броят им може да нарасне прекомерно.

— На нас не ни трябва месото им, но използуваме вълната и кожата им. Изобщо на Калисто животните не са толкова много. Някои видове са унищожени като вредни или безполезни.

— А зеленчуците и плодовете също ли се получават чрез синтезиране?

— Не, това не е необходимо. Разбира се, всичко може да се синтезира, но зеленчуците и плодовете у нас са напълно достатъчно.

— Къде ги отглеждате?

— Навсякъде. Всички калистяни не живеят в градове. Повечето учени и работниците на изкуството предпочитат да живеят сред природата. Всяка къща е заобиколена от градина или поле. Да се работи там, е полезно. Не бива непрекъснато да се седи на бюрото или в лабораторията.

— Може ли да посетим продоволствения завод или такава къща извън града? — попита Синяев.

— Разбира се. Може да посетите всичко, което пожелаете.

— Вие казахте, че в продоволствения завод обикновено няма никой. Значи, все пак понякога там има хора? Обяснете ни! Нали виждате колко внимателно слушаме всяка ваша дума — засмя се Синяев.

— Имах предвид специалистите-кулинари. Изкуството на храненето или, ако щете, техниката на храненето, е голямо и необходимо дело. В този списък — тя посочи албума-меню — има няколко хиляди названия. Но непрекъснато се измислят и добавят нови.

— Значи, това меню не е постоянно?

— Да, променя се. Приблизително два пъти в годината в домовете се доставят нови албуми.

След закуската минаха в спалнята. За учудване на Широков и Синяев някой беше оправил леглата.

— Не е кой знае каква работа! — отговори Гесиян на въпроса на Широков. — Не се тревожете за такива дреболии. Нали сте гости.

— Но все пак кой е оправил леглата ни?

— Е, да речем, че аз — засмя се Гесиян. — Не е ли все едно кой? Беше ми приятно. Няма да се повтори вече — бързо добави той. — Всичко ще върши домашната машина.

— Благодаря! — каза Широков. — Но ние можехме и сами.

Облякоха своите дрехи и изпитаха такова удоволствие, сякаш дълги години не бяха виждали земни вещи. Дори дъхът на плата, изтъкан на Земята, им беше приятен.

Сега те отново се сблъскаха с разликата в схващанията на хората от Земята и калистяните. За да се преоблекат, трябваше да свалят калистянските костюми, но Биеси, при все че знаеше какво искат да правят, не излизаше от стаята. Наложи се да се извинят и да я помолят да излезе.

— Нашето възпитание сигурно ви се струва смешно — каза Широков на Сийнг.

— Ни най-малко. Не е трудно да се разбере. Човек винаги може да разбере другия, колкото и да се различават един от друг. А вие се различавате твърде малко от нас.

— Вие сте любезен и вежлив както винаги — каза Синяев.

Когато отново влязоха в стаята, която имаше врата към терасата, там завариха няколко непознати калистяни. Те работеха нещо до една от стените. Гесиян обясни, че тези хора са се заели да усилят охладителната инсталация на дома, а ще свършат и някои други дребни работи.

— Когато се върнете, всичко ще бъде вече готово — каза той.

След обичайните приветствия един от „работниците“ („Кой ги знае какви са — помисли си Широков. — Нали възложиха на един голям учен да донесе куфарите ни!“) попита дали да превключи екраните на името на новите обитатели на къщата.

— Превключете ги — каза Синяев. — Да речем, на мое име.

— По-добре да направим другояче — предложи Сийнг. — Вашите имена са трудни за произнасяне. Настройте екрана на думата „Земя“.

— Вие нямате нищо против, нали? — попита калистянинът, който навярно ръководеше другарите си.

— Напротив! Ще ни бъде само приятно.

— Тогава така и ще направим. Зиемия — повтори той. — Правилно ли го произнасям?

— Горе-долу правилно — усмихна се Синяев.

— Да не забравите да съобщите това на поста „Калисто“ — каза Гесиян.

В тази минута на терасата се спусна голяма тъмносива олита. От нея излезе един калистянин и влезе в дома. Той вежливо поздрави и съобщи, че тази олита е предназначена за гостите.

— Тъкмо навреме — каза Синяев. — Благодаря!

— Да ви науча ли да я управлявате? — попита калистянинът.

— Аз ще ги науча — обади се Биеси.

— В такъв случай довиждане! Мога ли да използувам някоя от вашите олити?

— Вземете моята — каза Гесиян. — Ето онази.

Очевидно искайки да скрие любопитството си, калистянинът внимателно изгледа Широков и Синяев и излезе.

— Не го попитахте накъде ще отлети — каза Широков.

— А защо ми е да зная?

— Но нали взе вашата олита? Вие откъде ще вземете друга?

— Откъдето поискам.

„Отговор чисто по калистянски — помисли си Широков. — У тях това е много просто. Откъдето поиска и толкова.“

Като оставиха „работниците“ да си работят свободно в къщата, и петимата излязоха на терасата.

Олитата, построена специално за Широков и Синяев, беше шестместна. По изящната си външна и вътрешна украса тя приличаше на елегантна играчка и въпреки големината й неволно ти се искаше да я поставиш в кадифена кутийка като произведение на изкуството.

— Това е най-новата конструкция — каза Биеси. — Управляването й е много просто.

— Поразително е с какво внимание се отнасят към нас калистяните — каза Синяев на руски. — Да не мислиш, че олитата случайно е такъв цвят? Нищо подобно. Веднаж казах, не помня на кого, че най-много обичам тъмносивия цвят и както виждаш, запомнили са.

— Може и така да е — малко недоверчиво му отвърна Широков.

Веднага забелязаха, че небето, което сутринта беше съвсем ведро, се покри с облаци. Релиос не се виждаше.

— Дъжд ли очаквате?

— Не — Биеси погледна небето, — това не са дъждовни облаци. Според програмата трябва да е ясно. Навярно специално за вас са покрили небето с облаци. Калистяните се тревожат — поясни тя думите си, — че ви е твърде горещо. Особено след вчерашния случай.

— А какво е било вчера?

— Как какво? Нали ви е било лошо след обикалянето по улиците на Атили.

— Вие откъде знаете?

— Цялата Калисто знае.

Тези думи напомниха на гостите от Земята истинското положение на нещата. Те сякаш бяха забравили, че върху тях е съсредоточено вниманието на цялото население на планетата. Може би това беше станало, защото никой от калистяните не проявяваше явно любопитството си. Като че ли ги бяха оставили на спокойствие, свободни да постъпват както желаят. Никой калистянин не се приближаваше и не долиташе към техния дом, за да погледне жителите от другата планета.

Широков си спомни тълпите, които обсаждаха от сутрин до вечер обсерваторията на Щерн, а преди това лагера край Курск, където той, като комендант, често трябваше да се обръща за помощ към Черепанов, за да запази калистяните от хорското любопитство.

Жителите на Атили се държаха съвсем другояче.

Облаците над града, насочени насам специално за гостите, бяха ярка илюстрация на ненатрапчивите грижи и внимание от страна на калистяните.

Шестте кресла бяха направени от същия вече познат на Широков и Синяев материал, приличащ на стъкло, който хлътваше под тежестта на тялото и сякаш обгръщаше седналия в креслото човек, приемайки формата му.

Биеси седна да управлява олитата. В първия момент те изобщо не видяха никакви „уреди за управляване“. Нямаше нито кормило, нито бутончета, нито някакви ръчки. На Синяев дори му мина през ума да не би апаратът да се управлява мислено, чрез биотокове. Че на Калисто е напълно възможно да съществува биотехника, беше мислил още на Острова на небето, когато летяха към пристана с неуправлявания от никого апарат. През 19… година, преди да напуснат Земята, вече бяха изобретени биотехнически протези, които успешно заменяха на човека отрязаната ръка или крак. А на Синяев се струваше, че техниката на калистяните във всяко отношение е изпреварила земната.

Предположението му обаче не се потвърди. Биеси постави обутия си в сребрист сандал крак върху един малък педал, снабден с металическа скобка. Изглежда, че това именно бе „управлението“.

Синяев седна до младата калистянка и внимателно наблюдаваше действията й.

Леко движение на пръстите на стъпалото надолу.

Прозрачният похлупак се спусна и покри лодката.

— Накъде да се отправим? — попита Биеси.

— Искаме да разгледаме града.

— И да посетим Диегон — добави Широков. — Но най-напред нека полетим над Атили.

Биеси помръдна върха на сандала си. Олитата се отдели от терасата и се издигна право нагоре на четиридесет-петдесет метра.

Ново, едва забележимо движение на стъпалото, този път напред. Издигането се прекрати и олитата полетя хоризонтално.

Както и преди, на острова, не се чуваше никакъв звук, ни най-малък шум, който да показва, че работи двигател. Олитата летеше сякаш от само себе си, като приказното хвърчащо килимче.

Беше удобно да се седи. Широк кръгозор се откриваше през прозрачния похлупак. Бордовете на олитата едва достигаха до кръста на пътниците и те можеха да виждат наоколо и надолу без никакво усилие. Почти пълното отсъствие на чувство на тежест не можеше да се дължи само на действието на обгръщащата ги седалка, беше ясно, че теглото наистина е намалено, и това доказваше, че олитата се държи във въздуха от силата на антигравитацията. Двигател за постъпателното движение безспорно имаше, но никъде не се виждаше.

— Колко време е необходимо, за да се научи човек да управлява олитата? — попита Синяев.

— Никакво време не е необходимо — отговори Биеси. — Сядайте на моето място и карайте.

— Щом е така, защо Сийнг и другарите му, които летяха до Земята, помолили да произведат за тях олити от старата конструкция.

Биеси сви рамене.

— Питайте ги. Странно и почти необяснимо желание.

Широков погледна Сийнг, който седеше до него на втория ред седалки, и му се стори, че при думите на Биеси лекарят на звездолета се смути. Той дори се извърна, като се престори, че разглежда нещо долу.

„Интересна психическа проява — помисли си Широков. — Най-странно е, че такъв своеобразен консерватизъм проявява не само Сийнг, но и другите дванадесет звездоплаватели.“

Синяев също забеляза смущението на своя стар приятел и замълча.

— Олитата на острова нямаше такъв педал — обърна се той към Биеси.

— Навярно е била от типа на автоматизираните, като например товарните олити, които също летят без хора по определен маршрут. А тези са предназначени за свободен полет. Е, ще седнете ли на моето място?

— Страхувам се — отвърна Синяев. — Под моето управление рискуваме да се забием в земята.

— Това не може да се случи. Олитата никога няма да падне.

— От само себе си няма да падне, тава е ясно, но ако я насоча надолу с пълна скорост?

— Тя няма да ви се подчини. Не се страхувайте от нищо. Управляването е извънредно просто. Движение на стъпалото напред, назад, встрани, надолу и нагоре — това е цялата техника на управляване. Маневрите се извършват автоматично, без участието на водача. Само не наблягайте твърде рязко напред или назад. Ще се получи неприятен тласък.

— Е, какво пък — реши се Синяев, — да опитаме.

Размениха си местата.

— Наистина било съвсем просто — каза Синяев след минута. — Движенията, които трябва да се извършват, са толкова естествени, че е невъзможно да сгрешиш. Петя, искаш ли да опиташ?

— Друг път — отговори Широков. — Ти бъди по-внимателен!

Отгоре се виждаше, че Атили има само една, безкрайно дълга улица, която минаваше по брега на океана. Къщите бяха построени между нея и брега. От другата страна на улицата се редяха някакви сгради, много дълги, по три-четири километра, ниски и без прозорци. А зад тях, до хоризонта, се простираше цяло море от оранжевочервена растителност.

— Това са заводи — обясни Гесиян.

По улицата имаше много пешеходци. И никак не бе чудно — за човека е полезно да ходи пеша, калистяните не можеха все да летят.

Като видя толкова много летателни машини — олити с всякакви размери и какви ли не други видове, които се стрелкаха във всички посоки, Широков отначало се страхуваше, че под управлението на Синяев ще се сблъскат с някого, но после се успокои. Движението над града сякаш се подчиняваше на невидим регулировчик. Машините летяха на различна височина в зависимост от посоката и скоростта. Изпълнявайки указанията на Биеси, Синяев не нарушаваше реда. Въздухът, изглежда, бе разделен на зони. Най-високо летяха някакви големи машини с особена конструкция и като че ли без хора, по-долу беше зоната на олитите. Още по-ниско, почти над къщите и дърветата, често се виждаха калистяни с крила.

Широков си спомни грамадните въздушни кораби, приличащи на дирижабли, които бе видял в калистянските книги още на Земята, и попита защо не ги срещат.

— Те излязоха от употреба — отговори му Гесиян. — Конструкторите непрекъснато работят над нови модели и веднага заменят остарелите.

След като летяха близо половин час, Синяев каза, че според него е достатъчно.

— Градът трябва да се разгледа не отгоре, а отдолу, от земята. Къде е домът на Диегон?

— Ние отдавна прелетяхме над него.

— Да обърнем ли назад?

— Тук не бива да се обръща — каза Биеси. — Трябва да продължим още малко.

— Край нас няма никой.

— Въпреки това. Някоя олита може да излети тъкмо на това място. Има специални места за завой.

Скоро долу, точно по средата на улицата, видяха висок зелен стълб. Такива стълбове бяха срещали и преди това.

— Ето тук можете да обърнете.

Синяев леко отклони върха на стъпалото си вляво. Олитата послушно направи широк полукръг.

Олитите, които летяха зад тях и нямаше да завиват, се спускаха или издигаха, когато приближаваха стълба, за да освободят мястото.

— Тук няма да излети нито една олита — каза Биеси. — Забравих да ви предупредя, но вие правилно направихте завоя вляво.

— Ами ако все пак излети? — Синяев се усмихна. — Какво е наказанието за нарушаване на правилата?

— Не съм чувала да е имало такъв случай.

— Но все пак? Ако някой наруши правилата?

— Аз мисля, че такова нещо не може да се случи — спокойно каза Гесиян. — А ако се случи, лекарите ще изследват виновния, тъй като той сигурно ще се окаже болен.

— Защо трябва да се задават въпроси, отговорът на които се знае предварително? — обади се недоволен Широков.

Не се разбра дали думите на Гесиян убедиха Синяев, или той реши да послуша съвета на приятеля си, но замълча и с удвоено внимание управляваше олитата.

— Ето къщата, в която се е настанил Диегон — каза Биеси след няколко минути.

Внезапно в олитата се разнесе нечий непознат глас, който повтори няколко пъти:

— Геогий Синев!… Геогий Синев!

— Какво е това? — попита Синяев. — Като че ли викат мене.

— Да, вас ви викат — потвърди Гесиян. — Изглежда, че в олитата е монтиран дублиращ приемник от екрана на вашия дом, за да знаете, когато някой ви вика.

— Нашият екран е настроен на думата „Земя“.

— Когато са строили олитата, това още не е било известно.

— Геогий Синев!…

— Аз мога ли да отговоря?

— Право да си кажа, не зная — отвърна му Гесиян. — Обикновено в олитите няма такава връзка. Те често минават от едни ръце в други.

— Гласът е съвсем непознат — намеси се Широков.

— Неудобно е да не отговорим. Може би трябва да се върнем?

— Вече сме при дома на Диегон. Да се спуснем и да научим кой ви вика — предложи Биеси.

— Ако това може да се направи от всяка къща, тогава добре — съгласи се Синяев.

В този момент бяха тъкмо над терасата, на която трябваше да кацнат. Синяев дръпна педала назад. Олитата спря и увисна неподвижно на място.

— Натиснете педала — каза Биеси.

— Силно или слабо?

— Все едно. Спускането се извършва винаги с една и съща скорост.

Щом олитата докосна каменните плочи на терасата, насреща им изтича Диени.

До този момент Синяев смяташе, че калистяните, независимо от пола, се обличат еднакво. Но сега се убеди, че не е така. Диени бе облечена в бяла рокля с широк бледозелен колан. Златистите й коси, по-дълги, отколкото на мъжете, бяха вчесани в проста и строга прическа. Така тя се стори на Синяев много по-красива, отколкото в костюма на астронавт.

Широков дори не забеляза в какво е облечена Диени. Той я гледаше в лицето, изпитвайки не само радост, че я среща, но и нещо повече. И внезапно разбра, че през всичкото време е тъгувал за нея.

„Глупости! — помисли си той. — Само това ми липсваше — да се влюбя. Сякаш на Калисто нямам друга работа.“

След Диени излязоха Диегон и синът му.

— По-скоро влизайте вътре — каза Гесиян. — Не бива дълго да стоите под открито небе.

— Но нали Релиос не се вижда?

— Въпреки това. Лъчите му проникват и през облаците.

— Осъждате ни на доста скучен живот — каза Синяев. — Ако ще продължава така, няма да видим много нещо на Калисто.

— През първите дни това е необходимо. А по-нататък — ще видим.

Стаята с терасата много приличаше на стаята с терасата в техния дом, само че нямаше фонтани.

Сийнг каза, че някой много настоятелно вика Синяев.

— Сега ще научим кой е — рече Виег Диегон и се приближи до екрана.

— Повикванията регистрират ли се? — попита Синяев.

— Не, но ако разговорът е срочен и важен, чрез дежурния пост може да се определи часът, когато вие сам ще се свържете с този, който иска да ви види.

На екрана се появи централният пост на Атили. Той бе няколко пъти по-голям от секторния и в него имаше петима дежурни. Виег Диегон поговори с единия.

Широков и Синяев нарочно не се приближиха до екрана. Не искаха да забавят разговора, което неизбежно щеше да стане, ако дежурните от поста ги видеха.

Екранът „угасна“.

— С вас иска да говори Аин Зивиен — каза Диегон. — Моли ви да се свържете с него колкото се може по-скоро.

— Аин Зивиен! — възкликна Биеси. — Странно!

— Кой е той? — попита Синяев.

— Много голям учен. Ръководи всички работа по изучаване на гравитацията и антигравитацията. За какво ли му трябвате?

— Може би като астроном — предположи Широков.

— Астрономията на Калисто не е по-назад от нашата — възрази Синяев. Защо да гадаем! — Той отиде до екрана и като натисна бутончето за повикване, произнесе отчетливо: Аин Зивиен.

Екранът веднага „изчезна“. Откри се малка, скромно наредена стая с множество прозрачни, почти невидими шкафове, пълни с книги.

Пред екрана седеше възрастен калистянин, облечен в обичайните полупрозрачни дрехи от бяла материя.

— Геогий Синев? — попита той и млъкна в очакване.

— Аз съм.

— Извинете, че ви безпокоя. Един много важен въпрос изисква вашето присъствие. Той е важен не толкова за нас, колкото за вас двамата и вашата планета. Не бива да се отлага, тъй като може да се наложи да напуснете Калисто и да се върнете на Сетито.

— А защо? — неволно възкликна Синяев.

Зивиен се усмихна:

— Смятам, че ви е ясно защо. Ако не ви е ясно, попитайте Гесиян. Той е до вас. Или пък вашия другар, нали е лекар?

— Не смятам, че ще бъде наложително.

— Още по-добре. Но въпросът е толкова важен, че не искаме да рискуваме.

— Аз съм на ваше разположение — каза Синяев.

— Моля ви да дойдете в теси-станцията на гравиоинститута.

— Кога?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Готов съм, ако искате, и веднага.

— Много добре. В кой дом сте?

— Атили, втори сектор 8843 — отговори Диегон.

— Чакайте там. След половин час ще долети олита да ви вземе.

— Не позволявам — каза Гесиян. — Нашият гост засега не може да използува обикновените олити. Само своята.

— Тогава какво да пратим?

— Разрешете ми да го доведа при вас — каза Биеси. — Аз зная къде се намира гравиоинститутът.

— Прекрасно.

— Дълго ли ще ме задържите? — попита Синяев.

— Два-три дни.

— Сам ли да дойда или с моя приятел?

— Много ще ни е приятно да видим и него, но само вие сте ни необходим — с присъщата на калистяните прямота отговори Зивиен.

Синяев не попита защо е необходим на института. Беше ясно, че въпросът е много сериозен и че е неудобно да се говори по екрана.

— Чакаме ви — каза Зивиен.

Екранът „угасна“, тоест отново стана видим.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита Синяев.

— Като че ли няма нужда — отговори Широков. — Върви сам.

— Как ще се справиш без нашата олита?

— Петя ще остане тук — каза Диегон. — Ще бъде наш гост. Ние ще се постараем да не скучае.

Трета глава

Блясвания по небето

След отлитането на кораба за Калисто в живота на Николай Николаевич Козловски станаха големи промени. Калистяните, без да искат, рязко измениха съдбата му по най-непредвиден начин.

По инициатива на Съветската академия на науките бе създаден Международен комитет по изучаване и практическо овладяване на огромното количество научни и технически материали, оставени на Земята от калистяните. В него влязоха най-големи учени от двадесет и три страни, включително и всички членове от бившата експедиция на Куприянов.

На първото организационно заседание на новия комитет по предложение на академик Неверов, единодушно подкрепено от всички, Козловски бе избран за председател.

— Скъпи другари — каза Николай Николаевич, смаян от този избор (той присъствуваше на заседанието като гост), — аз не съм учен, а партиен работник. Как мога да ръководя такъв комитет?

— Необходим е човек, който да ни обедини в сплотен колектив — отговори му Неверов. — Вие сте именно такъв човек. Всички членове на комитета ви познават и уважават. Не ни отказвайте. Ото Юлиевич Шмид не е бил полярник, но под неговото ръководство съветските полярници удържаха редица блестящи победи в Арктика.

Секретарят на Централния комитет на КПСС, който присъствуваше на заседанието, поиска думата.

— Одобрявам избора ви — кратко каза той.

Козловски трябваше да се съгласи.

И ето минаха повече от единадесет години. Сравнително малкият отначало комитет се превърна в огромен научен институт, международен в пълния смисъл на думата. В него работеха учени с най-различни специалности — медици и астронавти, биолози и математици, химици и инженери-конструктори, астрономи и… езиковеди. Между стените му се чуваха езици от всички страни на света.

Напусна поста заместник-председател професор Куприянов, който оглавяваше медицинската секция, напуснаха и мнозина други, които положиха началото на комитета; на тяхно място идваха нови хора, разширяваха се рамките на работата, съвсем нови проблеми се разглеждаха в програмата на института, а Козловски все си стоеше на поста директор. Авторитетът му по всички въпроси, отнасящи се до предстоящите връзки с Калисто, се зачиташе в целия научен свят.

Човечеството от Земята се готвеше да върне посещението на калистяните.

Още преди да долетят гостите от Калисто, бяха пуснати първите изкуствени спътници на Земята, работеше се за осъществяването на една отдавнашна мечта — междупланетните полети. Изучаването на калистянските материали ускори работите на учените и инженерите. Естествено и закономерно беше всички сили, които работеха в областта на космонавтиката, да се влеят в института, ръководен от Козловски.

Пет години след старта на калистянския звездолет първият космически кораб вече посети Луната. Автоматични ракети без хора скоро щяха да бъдат пуснати към Венера и Марс. Вече се създаваше и голям звездолет за полет до Калисто.

Имената на двамата смелчаци, отлетели с калистяните за тяхната родина, не слизаха от страниците на световния печат. С предизвиканата сензация Широков и Синяев счупиха всички рекорди на продължителност.

През май 19… година, точно единадесет години след отлитането, портретите им се появиха на първите страници на всички вестници и списания с вълнуващото заглавие:

„Героите на Земята са стъпили на Калисто!“

Никой не можеше да знае, че през това време те се намираха на друга планета от системата на Релиос-Сириус.

Герои на Земята!

Това не беше звънък епитет, измислен от журналистите.

Званието Герои на Земята действително принадлежеше на тях.

Съветското правителство задочно награди двамата учени със Златната звезда на Герои на Съветския съюз. Всички очакваха това и никой не се учуди. Но академиите на науките, обществените организации и печатът от всички страни изразиха недоволство.

Защо Герои на Съветския съюз? Нима Широков и Синяев представляват на Калисто само Съветския съюз?

Професор Матисен пръв произнесе думите Герои на Земята.

И ето на специално свикана конференция бе учредено ново, първо в историята на човечеството международно звание. То щеше да се присъжда на онези, които в интересите на цялото човечество удържат победи над космоса. Бурните аплодисменти на делегатите, на многобройните гости и кореспонденти заглушиха четенето на указа, с който конференцията присъждаше званието Герой на Земята на Пьотър Аркадиевич Широков и Георгий Николаевич Синяев — първите хора, напуснали Земята, за да установят връзка с един далечен свят.

Ако те биха могли да научат това! Каква радост и заслужена гордост биха изпълнили сърцата им!

Но едва след четиринадесет години те щяха да научат за високата чест, с която ги бе удостоило човечеството.

Бяха минали единадесет години. До връщането на героите оставаха още четиринадесет.

— Страшно много време за човек на моята възраст — каза Куприянов. — Няма да доживея до връщането им. А колко ми се иска!

— Това зависи преди всичко от тебе самия — отговори му Козловски. — Възложено ти е да запазиш живота на всички, които искат да видят Пьотър и Георгий. Изпълнявай това поръчение не само по отношение на другите, но и към себе си. Не трябва да се съмняваш, че Широков много ще иска да те види.

Куприянов погледна портрета на Широков, който заедно с портретите на Синяев и покойния Щерн бе закачен в служебния кабинет на Козловски, и въздъхна.

— Лесно е да се каже.

— И да се направи, не е трудно. В краен случай последвай примера на Зинаида Александровна Синяева.

— Май че е още рано.

— Ето на̀, виждаш ли! Какво мърмориш тогава?

Куприянов се засмя.

— Много искам да видя Петя и да узная какво има на Калисто. А мърморенето е привилегия на старостта.

— Работѝ! — каза Козловски, като сви рамене.

Поръчението, за което спомена бившият секретар на Курския обком на партията, съществуваше напълно официално. На едно от заседанията на „калистянския комитет“ бе поставен въпросът да се подготви посрещането на звездолета, когато долети за втори път на Земята. Този въпрос бе повдигнат от професор Лебедев малко преждевременно, но Куприянов се възползува от случая и изказа отдавна измъчващата го мисъл, че когато Широков и Синяев се върнат, повечето от приятелите им няма да са живи.

— Но какво можем да направим? — попита го академик Неверов.

— Да се възползуваме от познанията, които ще почерпим от калистянските медицински книги. Известно е, че калистяните могат да преустановяват дейността на организма, да предизвикват изкуствена летаргия за неопределено време. Сийнг казваше, че по този начин може да се запази животът на човека за дълго време. Наистина това не продължава живота, а само създава престой. У тях самите този метод почти не се прилага.

— Но ние не умеем да го прилагаме.

— Скоро ще умеем.

— Ясно е, че калистяните не желаят такъв „престой“, както го наричате вие — забеляза един от членовете на комитета. — Нищо привлекателно няма в него.

— За близките на Широков и Синяев това е едно разрешение — възрази Куприянов.

— Значи, вие предлагате да приспите, да изключите от живота за двадесет и пет години…

— Не — прекъсна го Козловски. — Аз разбирам мисълта на Михаил Михайлович така: нашият комитет трябва да контролира здравето на определен кръг лица и само в краен случаи да се възползува от калистянската рецепта.

— Съвършено вярно — потвърди Куприянов.

Предложението бе прието единодушно. Веднага беше създадена „комисия за опазване живота на близките на Широков и Синяев“, а ръководенето й бе възложено лично на Куприянов.

Оттогава минаха девет години. Всички близки, животът на които трябваше „да бъде запазен на всяка цена“, се намираха под непрестанно наблюдение. Всички бяха живи, с изключение на Николай Емелянович Синяев, който почина внезапно от парализа на сърцето.

Преди една година се яви опасност за живота на майката на Синяев. Старицата беше много зле и сякаш нищо вече не можеше да спаси най-близкия човек на Синяев. Но по това време медицинските средства на калистяните бяха вече основно проучени, макар и непроверени още на практика. Куприянов предложи единствения изход — да приспят Синяева по начина, прилаган на Калисто.

Зинаида Александровна е радост се съгласи. Тя много искаше да види сина си.

Лекарите най-точно изпълниха всички указания на непознатия им автор, написал калистянската медицинска книга. Науката на далечната Калисто спаси живота на майката на своя гост.

Странни неща ставаха в тялото на старата жена, заспала „мъртвешки“ дълбок сън. То явно се подмладяваше — бръчките изчезваха, косите ставаха черни, кожата се освежаваше.

Мина около една година и човек трудно можеше да познае Зинаида Александровна Синяева. Седемдесетгодишната жена сякаш бе станала четиридесетгодишна. Под стъкления похлупак, около който един до друг бяха наредени някакви странни апарати, лежеше без признак на живот, но явно жива съвсем не стара жена. Децата й — сестрата и братята на Синяев — едва можеха да познаят майка си. Такава тя е била в годините на тяхното ранно детство.

Беше съвсем ясно, че Георгий Николаевич, като се върне на Земята, ще види майка си по-млада, отколкото я бе оставил.

Неотдавна повториха опита. Стареещият вече академик Лебедев също пожела да изпита върху себе си действието на подмладяващия сън. И отново всичко стана тъй, както трябваше. Рецептите на калистяните действуваха резултатно.

Новият начин за „подмладяване“ предизвика голямо вълнение сред учените по цял свят. Калистяните подчертаваха, че „летаргията“ не оказва влияние върху продължителността на съзнателния живот на човека, престоят не влияе върху нея. Но бе ясно, че именно тук трябва да се търси пълното разрешаване на проблемата да се даде на човека втора младост. Откриваха се грандиозни перспективи.

Куприянов и най-близките му сътрудници всецяло се отдадоха на изучаването на новия отрасъл в медицината. Но материалите, оставени от калистяните, бяха непълни. Много неща в механизма на летаргията не можеха да се изяснят. Колкото и силно да беше желанието на учените да подарят на човечеството мощно средство за борба със старостта, трябваше да чакат повторно долитане на калистянски кораб.

— След четиринадесет години — казваше Куприянов — ще имаме истински ръководител в нашата работа — Пьотър Аркадиевич Широков. За трите години, прекарани на Калисто, той добре ще изучи калистянската медицина, а освен това ще донесе и всички материали, които ни липсват сега.

И с още по-голямо нетърпение зачакаха повторното посещение на калистяните.

Ех, ако можеха да попитат калистяните и веднага да получат отговор. Уви! Това беше абсолютно невъзможно.

Какво може да е по-бързо от светлината? 300 000 километра прелита тя в секунда. Но дори и на нея са й необходими повече от осем години, за да преодолее исполинското разстояние между Земята и Калисто. Седемнадесет години оттук дотам и обратно! Трудно ще е да се разговаря при такива условия.

— Жалко, разбира се — казваха учените, — но в случая нищо не може да ни помогне.

И изведнаж стана нещо!…

Невероятно! Невъзможно! „Противоестествено“!…

На 12 септември 19… година (тази дата бе записана със златни букви в историята на човечеството) в Източен Сибир и над територията на Северен Китай бяха забелязани някакви странни блясвания, също като малки взривове високо в горните слоеве на атмосферата.

Ден след ден (за щастие времето беше ясно) те се появяваха с поразителна точност в един и същ час.

Двадесет и девет блясвания, петнадесетминутна пауза, отново двадесет и девет блясвания, отново пауза и още веднаж.

И тъй всеки ден.

С това загадъчно явление в атмосферата се заеха метеоролозите. Те определиха точно на каква височина се появяват блясванията; оказа се, че са на височина сто и тридесет километра над повърхността на Земята, тоест приблизително до горната граница на слоя на Хевисайд.

Редовното появяване и математическата правилност на блясванията изключваха вероятността да се смятат за природно явление.

Какво ли ще е тогава?…

На 16 септември целият свят узна сензационната новина.

Тайната бе разгадана. По-точно казано, тя стана още по-загадъчна, но най-важното — вече не беше загадка какво означават блясванията.

Хората узнаха кой ги предизвиква на небето!

Но как — все още беше тайна.

От загадъчното явление на небето в източната част на Азия се заинтересуваха всички страни. Десетки предположения се правеха и от учените, и от обикновените хора.

Безспорно беше само едно — блясванията имат извънземен произход.

Тайната успя да разгадае скромният телеграфист Николай Семьонович Кабанов от телеграфо-пощенската станция Албазин, разположена почти на границата между Китай и СССР. Той пръв забеляза, че блясванията не са еднакви: едни бяха по-дълги, други — по-кратки. Щом на Кабанов му хрумна мисълта, че блясванията приличат на морзова азбука, той лесно разбра смисъла им.

Високо в йоносферата на Земята всеки ден по едно и също време три пъти се явяваха двете думи: „Пьотър Широков“.

Сякаш бомба избухна над човечеството!

Блясванията бяха сигнали от Калисто!

По някакъв необясним начин калистяните ги изпращаха на Земята. В това нямаше съмнение. Морзовата азбука те са научили от Синяев и Широков, това също бе вън от съмнение. Избраните от тях две думи — името и презимето, известни на всички — трябваше да покажат откъде идват сигналите. Тяхното редовно, ежедневно повтаряне означаваше, че калистяните се страхуват да не би хората да не забележат и да не разберат веднага смисъла на небесното явление.

Това означаваше още, че блясванията са пратени от Калисто най-рано преди четири месеца. Едва през май тази година звездолетът би могъл да завърши рейса си.

Отново възникна въпросът — какво ли може да е това? Какво би могло да стигне от Калисто до Земята двеста и петдесет пъти по-бързо от светлинния лъч?

„Пьотър Широков“! Това безспорно бе само встъпление. Когато според пресмятанията на калистяните земните хора видят и разберат, че сигналите идват от Калисто, ще последват оттам някакви съобщения. И не бива да ги пропуснат.

Козловски действуваше бързо. Щом получиха известие за разшифроването на блясванията и отпаднаха съмненията за техния калистянски произход, експедиция от института отлетя за Източен Сибир.

Трябваше да се има пред вид, че времето може да се промени, да се появят облаци. В разпореждане на Козловски бяха дадени три свръхвисочинни самолета. За наблюдателен пункт избраха град Хабаровск, където блясванията се виждаха най-добре.

Освен Козловски в експедицията участвуваха Куприянов, Аверин, Смирнов, Лао Сен, Лежнев, Матисен и четирима опитни радисти, виртуозно владеещи приемането на сигнали по морзовата азбука.

На десетия ден след първото появяване блясванията се промениха. Сега предаваха името и презимето на Широков с латинската азбука. След още десет дни пак стана промяна — калистяните преминаха на английски правопис.

— Съвсем ясно и логично — каза Куприянов. — Те не са могли да насочат сигналите с абсолютна точност. Там не знаят на кое място ще ги видим.

— Изключително търпение — подчерта Аверин. — Цял месец предават едно и също.

— И това е напълно понятно — отговори Козловски. — Калистяните се готвят да предадат нещо много важно. Дават ни време да се подготвим за приемането. Но аз мисля, че един месец е крайният срок. Всеки ден трябва да очакваме основния текст.

— Трябва да се има и пред вид, че на Широков и Синяев е необходимо време, за да преведат на руски сложния може би текст на съобщението, а навярно и на латински, и на английски. И то по морзовата азбука. Това не е така просто — добави Куприянов.

Предсказанието на Козловски се сбъдна. На 12 октомври, точно след един месец, започна предаването на най-необичайния текст, приеман някога от земните телеграфисти.

Всеки ден, каквото и да бе времето, от хабаровския аеродрум излитаха трите самолета и като се издигаха над всяка възможна облачност, четири часа кръжаха над града.

Всеки ден четиримата радисти записваха предаването, което се извършваше с много бързо темпо.

Широков и Синяев точно бяха предвидили какво именно ще предприемат на Земята за приемане на съобщението. Ако на борда на самолетите радистите не бяха виртуози, не би било възможно да се запишат сигналите от Калисто, толкова бързо следваха те един след друг. Бързо и в същото време извънредно бавно. Всяка фраза се повтаряше по три пъти на три езика. За един ден успяваха да приемат текст само две-три страници от бележник. А на следващия ден се повтаряше същото предаване. Но и него старателно записваха.

Точността на предаването беше удивителна. Нито един пропуск, нито една неясна буква. Кратките и дългите блясвания се редуваха с математична правилност. Сякаш не осемдесет трилиона километра, а съвсем малко разстояние отделяше калистянските оператори от радистите, които приемаха на Земята. Целта на предаването се изясни още първия ден.

„Достигнахме Калисто на 15 септември 19… година, по земния календар — гласеше приетото съобщение. — И двамата сме здрави. Горещ поздрав на всички, на всички! Приемайте описание на начина, по който се извършва предаването, и на необходимата за това апаратура. Широков. Синяев“

Трудно е дори да си представим какво впечатление направи появата на тази телеграма по страниците на вестниците! Начинът на предаването! Устройството на апаратурата за него! Това значеше, че Земята ще може да говори с Калисто, без отговорът да се бави седемнадесет години!

Онова, което съвсем доскоро изглеждаше абсолютно невъзможно, стана действителност.

Но нима това не е обща съдба на всичко, което хората смятат за невъзможно, забравяйки, че не всички природни закони са им известни!

Като се върна в Хабаровск след приемането на първото съобщение, Козловски свика съвещание.

— Широков и Синяев са достигнали Калисто през септември — заяви пред събранието професор Смирнов. — Това значи, че предаването е започнало веднага след тяхното долитане, на 12 септември, по същото време, когато сигналите бяха забелязани за пръв път. Следователно те изминават пътя от Калисто до Земята фактически мигновено, а не за четири месеца, както предполагахме ние. Те не биха могли да се разпространяват с трептения като светлината и радиовълните. Тук има нещо ново. По-скоро всичко това е из областта на гравитацията. Необходимо е да се извикат физици, които работят над проблемите на гравитационните полета.

— Ще го направим — каза Козловски. — Днес ще дам нареждане, а утре нашите сътрудници от секцията по физика ще са тук. Но защо сигналите се появиха на 12-и, а Широков и Синяев съобщават, че са пристигнали на 15-ти?

— Най-вероятно е да е грешка — отговори Куприянов. — Никак не е чудно, като се вземе под внимание спецификата на междупланетния рейс, че за един многогодишен полет са сгрешили с няколко дни.

Ден след ден, седмица след седмица излитаха във въздуха самолетите на експедицията. Изпълваха се дебели тетрадки със стенографни записи.

Поразителното откритие на калистянската наука постепенно ставаше ясно на учените от Земята.

А когато завърши предаването и накрая бе написана думата „чакаме“, започна трудна и срочна работа. Целият свят, притаил дъх, я следеше. Установяваше се пряка мигновена телеграфна връзка между две планети, които се намираха на невъобразимо разстояние една от друга.

Дали ще успее земната техника да се справи с неимоверните трудности на тази грандиозна задача?

Калистяните бяха съобщили всичко необходимо за успеха. Сега той зависеше от инженерите и астрономите.

— Ще успеем на всяка цена — заяви в печата Козловски, директорът на „Института Калисто“. — Най-късно след три месеца нашето съобщение ще бъде изпратено. И тогава ще започне постоянно ежедневно общуване с калистяните.

— Е, сега аз окончателно се отказвам да последвам примера на Синяева и Лебедев — каза Куприянов.

— Не се знае — отговори му Николай Николаевич. — Може все пак да се наложи. И не само на теб, но и на мен. Мисля, че Широков и Синяев ще се зарадват, като ме видят.

„Ще говорим със Земята“

Синяев се върна едва на следващия ден привечер. Цялото време, докато той отсъствуваше, Широков прекара в семейството на Диегон. Не му се искаше да се връща сам в огромния празен дом. Едва сега Пьотър Аркадиевич разбра какво е станал за него земният му другар. С ужас си спомняше своето намерение да лети на Калисто без спътник, без приятел, с когото да споделя всичко — мисли, чувства и усилващата се тъга по родината.

През дългите години на полета те се бяха слели в едно същество, разбираха се без думи. За всеки от тях дори самото присъствие на другия бе огромно облекчение. Тук, на Калисто, всичко им бе чуждо — и слънцето, и природата, и хората, даже и въздухът, който дишаха. Никога нито един човек не беше се откъсвал от родината така безнадеждно далече. Но трябваше Синяев да се отдели за малко, та Широков да разбере колко е трудно без близък човек.

„Вие ще имате другар, с когото по-леко ще понасяте дългата раздяла със Земята. Каквото и да говорим, ала не е лесно. Двама ще ви бъде по-леко.“ Колко често Широков си спомняше през тези два дни мъдрите думи на Щерн! Старият учен по-добре от него разбираше тежестта на задачата, с която се бе наел. И колко прав беше!

Диегон, синът му и Диени като най-близки роднини обкръжаваха с внимание Широков. Вниманието им не се натрапваше, но се проявяваше във всяка дреболия. Всичко, което му беше необходимо, изникваше като от само себе си. Калистяните безпогрешно отгатваха и най-малките оттенъци в настроението му. Тяхната изтънчена чувствителност, развила се през вековете на истинско човешко общество, изпъкна пред Широков особено релефно. Той обичаше това семейство — то му беше близко и мило, но други калистяни, кой знае защо, не искаше да вижда. И дори това непонятно за него самия психическо състояние беше отгатнато по най-чуден начин. През тези два дни никой не посети дома на Диегон. Гесиян и Сийнг веднага след отлитането на Синяев изчезнаха някъде и не се вестяваха. Широков знаеше, че те с удоволствие ще дойдат, ако ги повика, но не му се искаше да прави това. Бе благодарен, че го оставиха сам. Диегонови не му пречеха.

Понякога Широков се ядосваше на приятеля си. Нима е толкова зает, че не може да намери време да му се обади по екрана, поне само за да му каже кога мисли да се върне? Или той не изпитва чувства като неговите? Не му е домъчняло и изобщо е забравил за съществуването му?

В един такъв момент той отиде при Рийг Диегон.

— Вашият приятел без съмнение е много зает — каза доскорошният командир на звездолета. — Повикването на Зивиен означава, че въпросът е за нещо важно, извънредно важно. Защо не отидохте с него?

— Защото Зивиен не изрази такова желание — отговори Широков, повтаряйки фразата, която често чуваше от калистяните.

— Скучно ли ви е при нас?

— Не. Но…

— Разбирам ви. Диегон нежно прекара пръсти по челото и косите на Широков. — Това е реакция. Твърде много впечатления получихте през последните дни. Организмът ви, имам пред вид нервната система, инстинктивно се стреми към почивка. Ако искате, можем да ви дадем сънотворно, докато Георгий се върне.

— Не, няма нужда. Към това средство може би ще трябва да прибегнем и двамата, но не сега. Защо не виждам жена ви и другите ви деца? — попита той, за да промени темата на разговора. — Помня, казвахте, че имате шест деца.

— Аз се видях с тях — отговори Диегон. — А не идват тук по същата причина, по която никой не идва, докато вие не пожелаете това.

— Обаче синът ви — Виег…

— Прав сте. Но ние смятахме, че бащата на Диени за вас е повече от другите.

Широков усети, че се изчервява. Само това липсваше! Нима Диегон намеква за чувството, което с всеки изминат ден все по-силно изпитваше в душата си? Мъчеше се да го потисне, но то ставаше все по-властно, може би именно защото той се бореше с него. Но как другояче можеха да се тълкуват тези думи?…

Широков мълчеше, тъй като не знаеше какво да отговори. Диегон му се притече на помощ.

— Дълго време прекарахте с моята внучка. Свикнали сте с нея почти както с нас. Мислехме, че вие и Георгий сте я обикнали. Нима сме сбъркали?

На Широков се стори, че Диегон нарочно подчерта думите: „вие и Георгий“.

— О, не! — отговори той. — Не сте сбъркали. Как ще сбъркате. Нима може някой да не обикне Диени?

Диегон се усмихна. Но усмивката почти тутакси изчезна от лицето му. Тихо, сякаш сам на себе си, той каза:

— Човек от Земята и човек от Калисто. Външно имат много общи неща. Но душевният строй…

Широков излезе от стаята му съвсем объркан. Нямаше никакво съмнение — Диегон се е досетил за всичко. Той мисли за евентуалния брак (Широков трепна при тази дума) между внучката му и него — човека от Земята. И мисли за това като учен, разглеждайки въпроса като научна физиологична проблема.

„Но защо му е хрумнала тази мисъл? — питаше се Широков. — Нима тя е могла да възникне, без Диени да е давала някакъв повод?“

Той обаче в нищо не можеше да намери потвърждение. Диени се отнасяше към него и Синяев съвсем еднакво. Но нали тогава, на Кетио, тя целуна ръката му!…

Думите на Диегон окончателно отвориха очите на Широков. Да, той обича Диени. За какво? Някой някога могъл ли е да отговори на този въпрос! Просто, защото тя е Диени и както му се струваше, най-хубавата девойка в цялата вселена.

Този разговор, едновременно приятен и неприятен за Широков, стана вечерта на първия ден от отсъствието на Синяев.

Пьотър Аркадиевич не спа добре през нощта. Мислеше си за своята първа любов там, на Земята, и сравняваше двете чувства — тогавашното и сегашното.

За какво бе обикнал Лена? Казват, че са нужни общи вкусове, интереси, стремежи. Имаха ли ги с Лена? Не, като че ли ги нямаха. А любов имаше.

Той и Диени безспорно имат едно нещо общо — стремежа към други светове. На Кетио му беше разказвала за живота си, за мечтите си да види човек от друга планета. Сега тя мечтаеше да види Земята.

Не беше ли предизвикало това първия порив? Не! Сега ясно разбираше, че я обикна още щом я срещна първия път, на Сетито.

От какво възниква това всемогъщо чувство — двигателят на Живота? Вечна и никога напълно неразгадана тайна на природата!

Широков вече не беше младеж. Той напусна родината двадесет и седем годишен. Според времето, изтекло на Земята, сега той трябваше да е на тридесет и осем. Но законите на субсветлинните скорости го бяха „подмладили“ почти с осем години. Беше тридесетгодишен мъж.

„Не е ли твърде голяма разликата? — мислеше си Широков. — Диени по земно пресмятане няма повече от деветнадесет, най-много двадесет години. А какво ли имаше пред вид Диегон, като говореше за разликата в душевното устройство? Калистяните гледат на брака само като на средство за продължаване живота на планетата. Очевидно Диегон е имал това пред вид.“

В края на краищата той съвсем се обърка в мислите и колебанията си. Като засипваше, реши, че още утре ще говори с Диегон направо и откровено. Простата мисъл, че ще е много по-добре да поговори със самата Диени, кой знае защо, не му дойде на ум.

Но и през целия следващ ден не изпълни намерението си. Причината, разбира се, дойде от само себе си: „Може всичко това да е плод на въображението ми? С какви очи ще ме погледне Диегон, ако аз му изтърся такава несериозна новина?“

И чак до вечерта, когато най-сетне Синяев се върна, Широков старателно избягваше компанията на Диени, като сега вече се преструваше, че търси усамотение. Страх го бе да срещне изпитателния поглед на Диегон или на сина му. И с още по-голямо нетърпение очакваше Синяев, за да напусне с него този дом, пребиваването му в който толкова се усложни.

Синяев долетя, когато бяха седнали да вечерят. С него дойдоха Биеси и Аин Зивиен.

Георгий Николаевич влезе в стаята радостно развълнуван и се хвърли на врата на Широков. Така силно го прегърна, че Пьотър Аркадиевич веднага разбра — и този път мислите и чувствата им са били еднакви.

— Да знаеш какво научих! — каза Синяев на руски. — Скоро ще разговаряме със Земята.

— Как така ще разговаряме?

— По телеграф.

Широков помисли, че приятелят му се е побъркал.

— По какъв телеграф? Я си помисли какво казваш! Възможно ли е такова нещо?

— Там е работата, че е възможно. — Синяев весело се засмя. — Не вярваш ли? Питай Зивиен. — Той се обърна към калистяните и продължи вече на техния език: — Моят приятел не ми вярва. Кажете му, че говоря самата истина.

Зивиен погледна Широков и съвсем сериозно каза:

— Ако става дума за свръзката със Земята, Синяев казва истината. С негова помощ ние се убедихме, че можем да осъществим тази идея. И за наше, и за ваше щастие той е опитен астроном. Ако с вас бе човек с друга специалност, нищо нямаше да излезе. Но за да успеем, е нужно много труд. Вие готов ли сте?

— Щом се отнася за свръзка със Земята, за която няма да са потребни дълги години…

— Нито дори минута — вметна Синяев.

— … разбира се, че съм готов на всичко за нейното осъществяване.

— Ти знаеш ли морзовата азбука? — попита Синяев.

— Не, никак.

— Така и предполагахме. Но все в някоя от книгите, които донесохме от Земята, ще я намерим. Иначе нищо няма да излезе.

— Но обясни ми най-сетне в какво се състои работата! Защо ме измъчваш? — помоли Широков.

— Лесно е да се каже „обясни ми“. И аз едва го разбрах, и то съвсем не всичко. Но това е дълъг разговор. Хайде да се прибираме.

Широков бе свикнал да чете мислите на Синяев. Разбра, че Георгий, кой знае защо, не иска да говори пред калистяните.

— Да се прибираме — каза той, ставайки.

Както винаги, никой не се опита да ги убеждава да останат, щом са пожелали да си отиват.

— Разрешете ми утре сутринта да ви посетя — помоли Зивиен. — Трябва да уговорим всичко подробно.

— Разбира се — отвърна Синяев. — Ако искате, елате да пренощувате у нас — с леко запъване, което само Широков забеляза, добави той.

— Не, аз ще остана тук. Да разкажа всичко на Диегон.

— Вие отдавна ли се познавате? — попита Широков, като искаше да си изясни какви са отношенията между Зивиен и семейството на неговия стар приятел. Той забеляза, че те се поздравиха, сякаш се бяха видели вчера.

— Познавам Диегон така, както го познават и всички калистяни — отговори Зивиен. — Но се виждаме за първи път.

Виег Диегон поиска да ги придружи.

— Ще ви бъдем много благодарни — отвърна Широков. — Сам исках да ви помоля.

Сбогуваха се и излязоха на терасата. Биеси седна в олитата на Диегон и отлетя у дома си. Виег Диегон щеше да се върне с олитата на Сийнг, която беше останала на терасата в дома на Широков и Синяев.

Мръкваше се и багрите на дърветата в градината загубиха яркостта си. Небето както и преди бе покрито с облаци, времето през тези дни не се променяше. Калистяните продължаваха да пазят гостите си от преките лъчи на Релиос. Изкуствено образуваната облачност беше достатъчно плътна, но дъжд не валеше.

— В Атили дъжд не е нужен — бе отговорил Диегон на въпроса на Широков. — Атмосферната влага се насочва за поливане на полетата и горите.

Олитата, управлявана от Виег Диегон, бързо ги отнесе в дома им. Калистянинът попита дали се нуждаят от нещо и като получи отрицателен отговор, се сбогува и отлетя обратно.

— Най-после! — облекчено въздъхна Синяев. — Уморих се в тяхната компания.

— И аз — не съвсем искрено каза Широков.

Щом напуснаха дома на Диегон, образът на Диени отново изпълни съзнанието му. „Ех, че магия!“ — помисли си той.

Стаята се освети, щом влязоха в нея. Светлината не блесна изведнаж, а постепенно, без да ги заслепява с внезапна яркост. Но източникът й никъде не се виждаше.

— А как ще я загасим? — попита Синяев.

— Има специални бутончета. Ти ще вечеряш ли?

— Не. Прехраниха ме през тези два дни. Гледаха ме като писано яйце.

— Къде беше?

— В теси-секцията. Ти вече знаеш. А нощувах у Зивиен.

— Хайде, разказвай!

— Много бих искал първо да се изкъпя в басейна.

— Ти да не би нарочно да изпитваш търпението ми? — засмя се Широков. — Е, добре, да идем!

След къпането се разположиха на един от диваните в голямата зала.

— Откъде да започна? — попита Синяев.

— От началото — пошегува се Широков. — Истина ли е, че ще можем да говорим със Земята? Все още не ми се вярва.

— Ах, Петя! — каза Синяев. — Това е така прекрасно, така радостно! Помисли си само! Скоро ще научим какво става там, ще научим как са нашите близки и приятели. Всичко!

— Разправяй по-скоро!

— Почакай, не е толкова просто. Не исках да говоря пред Диегон, защото мога само на руски. Старецът достатъчно добре разбира. Да знаеш как ми дотегна да се чувствувам глупак пред тях.

— Но защо говориш така! Те са по-напреднали, но разликата не е чак толкова голяма.

— През тези два дни бях буквално глупак. Изобщо не разбрах кое е основата на всичко това. Но аз откровено им признах и ги уверих, че учените на Земята ще се ориентират. Как мислиш?

— Ти забравяш, че аз още нищо не зная — усмихна се Широков. — Но на Земята непременно ще се ориентират, каквото и да е то.

— Нали видя олитата на острова?

— Да, разбира се!

— Калистяните са разкрили тайната на притеглянето. Не само са я разкрили, но са се научили и да я управляват. Олитата и звездолетът на Гесиян се държат във въздуха, защото между тях и планетата са отслабени нишките на притеглянето. Тези нишки могат да се усилват или отслабват по желание. Не е ли чудесно?

— Чудесно е. Но разказвай същината.

— Слушай една лекция. Наистина лекторът зле познава материала, върху който говори, но…

— Стига предисловия. Какво става с тебе днес?

— И аз не зная. Потресен съм от всичко, което чух и видях. — Синяев потърка слепоочията си. — И така, калистяните определят силата на притеглянето с думата „нишка“. Нишките на притеглянето пронизват цялата вселена. Те съществуват между всички тела, но с увеличаване на разстоянието отслабват. Между Земята и Калисто също ги има. Подчертавам, не само между Релиос и Слънцето, но и между Земята и Калисто. Двете планети, макар и много слабо, но се притеглят. Между тях постоянно са опънати нишки.

— Теси? — досети се Широков.

— Не съвсем точно, но в общи черти е така. Теси не е самата нишка, а само нейна съставна част, частица от ядрото на атома. Ядрата пулсират, като отделят теси, които мигновено пронизват цялата вселена и щом срещнат други, излизащи от друго тяло, те се съединяват с тях и образуват нишка. Така възниква гравитационното поле. Тук, доколкото разбрах, действува законът за привличането на противоположните знаци. Вече ти казах, че не разбрах добре обясненията им.

— Достатъчно — каза Широков. — Повече не ни е и нужно. Не сме физици. Значи, тесите летят по-бързо от светлината?

— Не, това е съвсем друго. Представи си много дълга връв, лека и идеално здрава. Ако дръпнеш единия й край, то дръпването мигновено ще се усети и на другия край, колкото и дълга да е връвта. Или друг пример: хора са наредени във верига един зад друг. Чува се команда и цялата верига едновременно прави крачка напред. Колкото и да е дълга веригата, първият и последният ще пристъпят напред в един и същ момент. Това е, по-ясно не мога да ти обясня — добави Синяев, като разпери ръце. — В този въпрос се ориентират малцина калистяни.

— Разбирам го, но смътно — каза Широков и двамата се разсмяха.

— Там е бедата, че го разбираме смътно. Но на Земята ще го разберат по-ясно. Важното е, че тесите свързват всички тела във вселената с нишките на притеглянето, както и да става то. И че съществува нишка, по-точно безброй нишки между Земята и Калисто. А калистяните могат да усилят или отслабят тези нишки. Могат, тъй да се каже, да дръпнат връвта или да дадат команда на веригата.

— Мисля, че се досещам — каза Широков.

— Недей мисли така. И аз отначало смятах, че съм се досетил. Слушай нататък. Сега започва най-трудното. Аз ги попитах: щом като можете произволно да отслабвате нишките на притеглянето, значи, възможно е и напълно да се унищожи притеглянето между Земята и Калисто? Зивиен ми отговори: „Не. Теоретично е възможно, но на практика — не. За тази цел би била нужна толкова енергия, колкото се съдържа в маса, много милиони пъти по-голяма от масата на Релиос. Да се управлява силата на притеглянето, може само в неголеми мащаби. Относително, разбира се. В нашия случай във властта на калистяните е само тясно, почти нереално снопче нишка между Земята и Калисто. Най-тънък теси-лъч. Но той може да се използува като проводник.“

— Нищо не разбирам.

— На, виждаш ли! А казваше „досещам се“. Като всички частици на атома, тесите също имат противоположно заредена частица — антитеси. Съприкосновението на тесите и антитесите предизвиква анихилация. Сега си представи, че изпращаме в пространството два лъча — лъч теси и лъч антитеси — под ъгъл един към друг. На едно определено място те ще се срещнат. И веднага ще се получи анихилация, блясък, светлина. Може да се пресметне така, че това блясване да стане близо до Земята, в атмосферата й.

— Почакай! Преди да достигне Земята, антилъчът ще измине огромно разстояние. Той веднага ще се сблъска с положителни частици. И ще стане анихилация…

— Точно така — прекъсна го Синяев. — И аз веднага попитах същото. Оказа се, че няма да се случи нищо подобно. Теси-лъчите няма да се насочат под ъгъл, те ще тръгнат паралелно. Това е само схема, нагледен пример. Калистяните са намерили друг начин. Научили са се да създават античастици от положителните частици; такива са и тесите. Чрез спомагателен лъч. Тук вече започват такива дебри, че и при най-голямо желание не мога нищо да разбера и да ти обясня. Интересно е, че Зивиен каза същото, което пише Ленин: „Атомът е неизчерпаем.“ И ето те са открили частици, които пренасят теси-частиците на каквото пожелаеш разстояние. И чрез тези частици (впрочем те дори нямат още название, толкова са нови) на границите на йонизирания слой на планетата възникват антитеси, става анихилация — блясване. То може да бъде по-силно или по-слабо — по желание.

— И тези блясвания могат да се виждат и да се четат като телеграфна лента?

— Сега вече се досети. Кратките и дългите блясвания ще се появят по небето на Земята в същия момент, когато бъдат изпратени от Калисто — по-точно от една от „луните“ й. Нали и Калисто има йонизиран слой. Апаратурата за изпращане на сигнали към Земята вече е готова — неочаквано съобщи Синяев.

— Готова?

— Да, на луната на Калисто. Те пристъпили към работа веднага щом научили за нас и това, че съм астроном. Докато сме били на Кетио, те работели за нас. Ето защо ме извикаха още първия ден.

— Не разбирам защо им трябва земен астроном.

— Абсолютно необходим е.

— Заради разстоянията ли?

— Именно. Калистянските телескопи са основани на друг принцип, не са като нашите, но и с тях не може да се види Земята от такова разстояние. Знаеш ли, че дори радиусът на земната орбита се вижда от Калисто под ъгъл триста седемдесет и пет хилядни от ъгловата секунда?

— Досега не знаех — усмихна се Широков. — Но сега вече зная.

— А пък диаметърът на Земята се вижда под толкова малък ъгъл, че ти е трудно дори да си го представиш. От порядъка на три стохилядни от ъгловата секунда. Калистяните и понятие нямат къде, в каква точка спрямо Слънцето се намира сега Земята. А теси-лъчите трябва да се насочат точно към нея. Лесно е да се сбърка и да се използува нишката на притегляне между Калисто и друга някоя планета от слънчевата система, дори Луната.

— Много убедително — каза Широков. — Оставам с впечатлението, че тая работа е безнадеждна.

— Трудна е, но не е безнадеждна. С най-новите уреди на калистянските астрономи се вижда Юпитер. Ще повярваш ли? Когато се убедих, че виждам именно него съвсем близо до Слънцето, изпитах такова чувство, сякаш виждах Земята. Странно, нали?

— Съвсем не. Напълно естествено е.

— Това коренно променя работата. Щом се вижда Юпитер, лесно е да се изчисли местонахождението на Земята. Изчислителните машини на калистяните са много точни и много просто устроени. Но калистяните сами нищо не могат да направят. Трябва добре да се знаят всички елементи от орбитите на Земята и Юпитер.

— И вие имате намерение с един почти неосезаем лъч от разстояние осемдесет трилиона километра да улучите точно Земята?

— Да, представи си. Апаратурата дава тази възможност. Теси-лъчът може да се насочи с точност до една двумилионна от ъгловата секунда.

— Какво представлява апаратурата?

— Не съм я видял, тя е на един от спътниците на Калисто. Но ми показваха чертежите. Много сложно нещо. Може би два пъти по-голяма от тази къща. Калистяните твърдят, че като получат всички данни, ще пратят теси-лъча едва ли не точно в Москва.

— Значи, картината е такава — след като мисли няколко минути, каза Широков. — Теси-лъчът, съпроводен от спомагателния лъч, достига Земята и на небето се появяват кратки и дълги блясвания. Точки и тирета. По морзовата азбука хората ще прочетат съобщението от Калисто. Да предполагаме, че небето ще е безоблачно и че ще обърнат внимание на блясванията. А после какво? Ти каза, че ще можем да разговаряме със Земята.

— Да. И това наистина е така. Калистяните ще предадат всичко, каквото трябва, та на Земята да научат устройството на апаратурата и принципите, на които тя е основана. Там ще построят такава апаратура и ще отговорят. Разбира се, възможно е да има облачност. Но ние решихме цял месец да изпращаме само две думи: „Пьотър Широков“. На едно и също място. Не е възможно цял месец нито веднаж да не се проясни. У нас в СССР сега е есен, септември е. Обикновено по това време небето е безоблачно. А когато те разберат, че това са сигнали от Калисто, облачността вече няма да пречи. Ще използуват самолети. А след месец ние ще започнем да предаваме принципите на работа на теси-апаратурата.

— Но нали дори за калистянските учени тези принципи са новост?

— Да се открие нещо, е трудно, а да се обясни вече откритото, е много лесно.

— А къде ще поставят теси-апаратурата? Ти каза, че на планета, която има йонизиран слой, няма да може да работи.

— На Луната.

— Какво?

— Ами да! На Луната. Нима ти не вярваш, че хората вече са достигнали Луната? Особено след онова, което са научили от калистяните. Аз съм уверен, че откакто сме напуснали Земята, звездоплаването е направило рязък скок напред.

— Ами ако не е?

— Не е възможно. Дори калистяните са уверени в това.

Широков недоверчиво поклати глава.

— Твърде много „ако“ каза той. — Шансовете да получим отговор според мен са съвсем малки. Но както и да е! Да се изпрати съобщение — и това е много нещо.

— Отговор ще получим — уверено каза Синяев. — Непременно ще получим. Аз твърдо вярвам в силата на техниката на нашата Земя. Там ще направят всичко, за да ни отговорят. Знаеш ли какво каза Миенион?

— Той беше ли там?

— Да, повикаха го. Направо заяви, че като има пред вид какъв е развоят на техниката на Земята, отговорът ще дойде след една година.

— Каква година: земна или калистянска?

— Земна. Работата е там, че апаратурата е много проста, щом се знае на какъв принцип е основана. Миенион дава срок една година, защото трябва да се строи не на Земята, а на Луната. Странно! Миенион и другите калистяни вярват, а ти се съмняваш.

Широков поривисто прегърна другаря си.

— Аз не се съмнявам, а се страхувам да вярвам. Това е повече от прекрасно! Ами морзова азбука?

— Уверен съм, че я имаме. Сигурно ще я намерим в някоя от книгите по радиотехника или за начините за свръзка на Земята. Струва ми се дори, че я виждах, когато се занимавахме с преводите.

— Трябва колкото се може по-скоро да се убедим — нетърпеливо каза Широков. — Впрочем къде е багажът ни? Нима е все още на кораба?

— Едва ли. През тези два дни сигурно са го пренесли тук.

Синяев излезе прав. Всички вещи, които бяха донесени от Земята, се оказаха в стаята до спалнята. Сандъците, куфарите, пакетите бяха старателно подредени в ъгъла.

— Ти нали си бил тук? — рече Синяев. — Как не знаеш, че вещите ни са донесени?

— Аз не съм напускал дома на Диегон. И никой не ми е казвал. Пък и защо? Къщата не е заключена.

Не си легнаха да спят, докато не намериха необходимата книга, каквато, разбира се, имаше в старателно подбраната библиотека. Нали библиотеката беше съставена да запознае калистяните с всички страни от живота на Земята.

— Страшно ми става, като си помисля, че можеше да я няма — каза Широков, като нежно поглади с ръка безценната страница.

На велда

Заредиха се дни на напрегната и трудна работа.

По молба на Широков и Синяев към тях се присъедини и Бияинин и те тримата превеждаха на руски извънредно сложния текст на „посланието от Калисто за Земята“.

Често си спомняха съвещанието на техническата комисия след диверсията на звездолета. Както и тогава, някои фрази трябваше да се превеждат по много сложен начин.

В дома, в който живееха гостите на Калисто, постоянни посетители станаха членовете на експедицията към Слънцето, те с всички сили се стараеха да помогнат на работата.

Една фраза се смяташе за правилно преведена, ако Синяев, който по-добре от Широков се ориентираше в тези въпроси, кажеше, че му е ясна.

— Следвам курс по най-нова ядрена физика — шегуваше се той.

През цялото това време земните хора почти не излизаха на „слънчева“ светлина и домашните им лекари — Гесиян и Сийнг — бяха много доволни от тази допълнителна карантина. Облачността над Атили постепенно намаляваше и към края на работата им небето над града отново беше безоблачно.

— Ако постоянно държим над вас облаците — казваше Гесиян, — никога няма да свикнете с лъчите на Релиос. А вие трябва да се запознаете с цялата Калисто.

— Никакви тревожни симптоми няма — отговаряше му Широков. — Струва ми се, че Релиос е безвреден за нас.

Той премълча, че няколко пъти двамата със Синяев чувствуваха отпадналост — смяташе, че е от преумора след напрегнатата работа. Добре познаваше изострената мнителност на калистянските лекари към тях, беше я изпитал лично след случая с камъка на Кетио.

„Ако им кажа, те току-виж, без да има нужда, ни върнат на Кетио или на Сетито“ — мислеше си той.

Докато работеха над превода, теси-апаратурата от спътника на Калисто всеки ден изпращаше сигнали на Земята. Всички, и земните хора, и калистяните, бяха дълбоко убедени, че думите „Пьотър Широков“ няма да останат незабелязани. Точността на изчисленията и сигурното автоматично насочване на лъча не оставяха място за съмнения.

— Блясванията ще се появят над Москва или пък близо край Москва — казваше Синяев, когато Широков отново започваше да се съмнява. — Между Релиос и Слънцето няма нито една звезда и лъчът не може да се отклони.

— Ами самото Слънце? — питаше Широков.

— Влиянието на гравитационното поле на Слънцето е взето пред вид при изчисленията.

— Но Земята се върти.

— И това е взето пред вид. Теси-лъчът се движи, наистина абсолютно незабележимо дори за най-точните уреди, по посока на въртенето на Земята. Сигналите блясват на едно и също място.

— И ти си уверен, че няма грешка?

— Уверен съм.

— А защо тогава предаваме сигналите на три езика?

— За това настояваха калистяните. Те искат да осигурят успеха си сто на сто. Може лъчът да не е насочен съвсем точно.

— Значи, това все пак е възможно? — разочаровано попита Широков.

— Само разумна предвидливост, не повече.

— А и основния ли текст ще предаваме на три езика?

— Да. По три пъти всяка фраза. На руски, английски и френски.

— Тогава по-добре не на френски, а на латински.

— Ти толкова добре ли го знаеш?

— Не по-зле от руския.

— Какъв си ми умен. — Синяев прекара пръсти по челото на Широков. — Значи, английски и латински. Ти ще превеждаш; това не е трудно, щом вече имаме руския текст. А аз ще го зашифровам на морзовата азбука. Латинските и френските букви са еднакви.

Въпреки всички усилия обаче за петнадесети октомври преводът не беше завършен. Синяев предложи на Зивиен, който ръководеше цялата работа, да отложат предаването на основния текст, като продължат да предават встъпителните думи.

— Ние смятаме, че можем да започнем — отговори Зивиен. — Защо да заставяме хората на Земята да чакат? За тях това навярно ще бъде тежко. Ние ще почнем, а вие продължавайте работата си. Уверен съм, че други затруднения няма да срещнете. В останалата част от текста няма непознати за вас думи.

Така и решиха.

И през ден дежурен звездолет извършваше рейс до спътника на Калисто, като отнасяше там следващата пратка металически пластинки, на които по специална система бяха нанесени знаците, съответствуващи на точките и тиретата от морзовата азбука, написани от Синяев на лист хартия.

Пластинките поставяха в теси-апаратурата, която автоматично изпращаше „телеграмата“ на Земята.

— Можете да предавате по триста знака в минута — каза Синяев на Зивиен. — На Земята има оператори, които могат да приемат текст с такава скорост.

— Това ще облекчи работата — отговори Зивиен. — Но ще бъдат ли използувани там такива оператори?

— Разбира се. Щом думите „Пьотър Широков“ бъдат видени и разбрани. Освен това на Земята могат да снимат блясванията и на кинолента.

Мина още един земен месец и работата по превода беше успешно завършена.

— Сега — каза Широков — няма да имам спокойствие, докато не получим отговор.

— Ще трябва да чакаме една година.

— А може би и по-малко?

— Миенион смята, че дванадесет наши месеца е най-краткият срок.

— Дали сме успели? — тъжно каза Широков.

— Решиха след половин година по наше пресмятане да повторят предаването.

— Колко хубаво ще е да получим думичка поне от Земята.

— Как няма да е хубаво! — каза Синяев.

За него и за Широков неуспехът би бил тежък удар. Колкото и странно да е, но надеждите си за положителен резултат възлагаха на… деликатното и внимателно отношение на калистяните към тях. Те едва ли биха предложили да се направи опитът, ако не бяха сигурни в успеха. Досега всичко доказваше, че калистяните прекрасно разбират психическото състояние на своите гости. А щом калистяните са сигурни… Широков и Синяев вярваха в тяхната техника и в знанията им.

Но все пак оставаше място и за съмнение. Ако техниката на Земята още не е в състояние да достави на Луната всичко, което е необходимо за теси-апаратурата, отговор няма да получат.

Искаше им се да съкратят времето на очакването. В такъв случай нищо не помага тъй сигурно, както напрегнатият труд.

Съставената още на Земята програма за работа бе толкова обширна, че и трите земни години, които Широков и Синяев имаха на разположение, можеше да не им стигнат. Те не бързаха, понеже разбираха, че прибързаността при една такава работа е вредна, но естественото любопитство ги караше през свободното време да продължават теоретичното запознаване с живота и науката на Калисто, започнато още на звездолета. Много четяха, цели часове разговаряха с калистяните, всеки ден гледаха и слушаха предаваните два пъти през деня „новини от планетата“ — своеобразен преглед по екраните, който на Калисто заместваше вестниците. Но всичко това не ги задоволяваше, искаше им се непосредствено да видят всичко.

— Прекарахме на Калисто достатъчно много време — каза Широков на Гесиян. — Струва ми се, че вече трябва да прекратим затворничеството. Дойде време свободно да се запознаем с вашата планета.

— А нима не сте свободни? — учуди се Гесиян.

— Разбира се, че не. Не ни позволявате дори да се разходим из града. Каква свобода е това?

— Чудно ми е, че чувам такива думи от вас. Вие сте лекар. А ние постъпваме така във ваш интерес. Впрочем — добави Гесиян, свивайки рамене — правете каквото искате. Вие бяхте, сте и винаги ще бъдете напълно свободни в своите постъпки.

На Широков се стори, че Гесиян се обиди. Нежно прокара пръсти по челото на калистянина.

— Много искам по-скоро да видя всичко — каза той за извинение. — Тежко е нищо да не правиш.

— Трудно е, разбира се. Но напоследък вие много работихте.

— Разбирам вашите опасения — продължи Широков. — Ще направим опит. Утре сутрин ще ни покажете както трябва Атили. Та ние почти не сме видели града. А после най-старателно ни прегледайте.

— Добре — явно без желание се съгласи Гесиян. — Нека да е утре. Рано или късно това ще трябва да се направи. Но не ви съветвам веднага да започнете разходка пеша. Най-добре е да отлетите някъде с обикновена олита, например на велда. Утре тъкмо има състезание по фетима.

— Какво е то?

— Спортно състезание. Финална среща за първенството на Калисто.

— Чудесно — възкликна Синяев.

Той бе голям запалянко по футбола и в Москва не пропускаше нито един мач. Но той изобщо обичаше спорта, не само футбола.

Калистянската дума „велд“ означаваше открит стадион.

— Защо финалната среща става в Атили? — попита Широков, предчувствувайки какъв ще бъде отговорът. Той знаеше, че градът, в който бяха настанени, съвсем не е от големите.

— Надявахме се, че вие ще поискате да видите срещата — отговори Гесиян точно тъй, както очакваше Широков.

Какво можеше да се каже? Безграничното гостоприемство на калистяните се проявяваше абсолютно във всичко.

— Ами ще има ли места? — попита Синяев. — Велдът навярно ще бъде препълнен.

— Да, тези състезания винаги предизвикват голям интерес. Но за вас…

— Колко места има велдът?

— Не зная точно. Струва ми се, че около двеста хиляди.

— Раздават ли се билети? — Синяев, увлечен, за малко не каза „продават ли се“.

— Не. Няма нужда от никакви билети. Който успее, влиза. Трябва да се обадите на дежурния от първи сектор, че искате да гледате състезанието и той ще каже номера на мястото ви. Когато всички места бъдат ангажирани, приемането на заявки се прекратява.

Синяев погледна Широков. Пьотър Аркадиевич видя в очите на приятеля си лукаво пламъче и разбра мисълта му.

— Такова нещо при тях не може да се случи — каза той на руски.

— Мога да си представя какво би станало, ако администрацията на нашите стадиони въведеше такъв ред — каза Синяев и се разсмя. — Ама че свят! Това е просто зашеметяваща честност.

Както винаги лицето на Гесиян не изрази ни най-малко любопитство. Той слушаше — по-точно не слушаше непонятния му разговор, загледал се през прозореца. Синяев побърза да му обясни защо се смее.

— При системата на заплащане това е още по-непонятно, отколкото ако би се случило при нас — каза калистянинът. — Да идем в голямата стая. Ще попитам дежурния за нашите места.

Дежурният на първи сектор, където навярно се намираше велдът, отговори, без да се замисли и без да погледне в някакъв бележник, че за хората от Земята е запазена кабина номер едно.

— В нея има десет места — предупреди ги той.

— Кого още да поканим? — каза Широков. — Предлагам Сийнг, Миенион и Ниянийнг. Разбира се, вас и Биеси — добави той, обръщайки се към Гесиян.

Синяев се усмихна. Споменатите от приятеля му калистяни и те двамата ставаха всичко седем души. Очевидно Широков смяташе, че присъствието на Диегон се подразбира.

И Гесиян го разбра така.

— С Диегон, сина му и Диени ставаме тъкмо десет души — каза той. — Не се съмнявам, че всички с удоволствие ще ви придружат.

На другата сутрин Синяев се събуди рано и разбуди Широков. Предстоящото състезание, първото, което щяха да видят на Калисто, където спортът беше широко разпространен, извънредно много го интересуваше.

Той знаеше, че калистяните нямат нищо подобно на футбола, но Гесиян каза, че срещата по фетима е за първенството на цялата планета и това бе достатъчно, за да пробуди у него запалянковеца.

По навик Синяев най-напред попита какво ще бъде времето: „Ами ако вали дъжд?“

Широков пренебрежително махна с ръка.

— Има да чакаш! — каза той. — Прелестта на ненадейния летен дъжд! Веселият писък на девойките, застигнати от дъжда и тичащи към първото изпречило им се прикритие! Много ти се иска! Те определят времето също така, както ние разписанието на влаковете.

Синяев натисна бутончето и „отвори“ прозорците. Небето беше съвсем безоблачно.

Изкъпаха се в басейна, облякоха се, закусиха, разположиха се в „голямата“ стая, както я нарече вчера Гесиян, и зачакаха да долетят приятелите им.

Синяев всяка минута поглеждаше часовника си.

— Да не закъснеем!

Мачът по фетима трябваше да започне точно по пладне.

Калистяните дойдоха всички заедно с една голяма олита, необичайно обагрена в бледорозово.

— Вие твърдо ли сте решили да направите опита? — попита Сийнг. — Не забравяйте, че сега е най-горещото време на деня.

— Искаме да видим фетимата — каза Синяев.

— Състезанията може да се гледат и на екрана. Поне до велда отлетете с вашата олита.

— Недейте така, Сийнг! — каза Широков. — Вече шестдесет дни сме на Калисто и е време да бъдем наясно. Всяка предпазливост трябва да има граница. Нали решихме, няма какво да говорим повече!

— Не е ли вече време? — попита Синяев. — Да не закъснеем.

Той не искаше да мисли за нищо друго освен за мача.

— Ами знаете ли в какво се състои играта? — попита го Диени.

Тя беше пак с бяла къса рокля без ръкави.

— Не зная — отговори Синяев. — Но и вие не ми казвайте. Искам сам да разбера.

Случайно или нарочно, но Широков седна до Диени в мекото „стъклено“ кресло на олитата. Системата на управляване тук беше същата като на тяхната въздушна лодка. Виег Диегон управляваше олитата.

Лъчите на Релиос свободно проникваха през прозрачния похлупак, който не намаляваше силата им. Беше повече от горещо. Широков и Синяев покриха главите си с носните кърпи. Макар че от Земята бяха взели бели шапки, каквито обикновено се носят в южните курорти, нито единият, нито другият искаше да си сложи шапката. Твърде нелепо щяха да изглеждат те на Калисто, където не се носеха никакви шапки.

Още не бяха прелетели и половината път, когато Широков почувствува отпадналост. От време на време сякаш мъгла забулваше съзнанието му, сърцето му започваше да тупти неравномерно. Нежният глас на Диени звучеше в тези мигове сякаш отдалече. Но той мълчеше, защото добре знаеше, че ако каже за състоянието си, Гесиян веднага ще го върне вкъщи. Синяев, разбира се, ще тръгне с него и ще се лиши от удоволствието. Така отдавна той не беше гледал спортно състезание, а толкова ги обичаше!

„Ще ми мине — мислеше си Широков. — Просто отдавна не съм бил на слънце.“

Олитата излезе извън града. Наоколо се простираше оранжева равнина. В далечината се показаха многобройни здания, разделени, както навсякъде, от жълтите петна на градините.

— Това е Геня — каза Диени, — спортното предградие на Атили. Аз много добре го познавам. Живях тук почти цяла година, когато се увличах по спорта.

— Какъв? — попита Широков. — Навярно гимнастика?

— Познахте. Но големи успехи не постигнах. Попречи ми моето увлечение в звездоплаването, а имах големи заложби.

Широков нито за секунда не си помисли, че Диени се хвали.

Въздухът пъстрееше от най-разноцветни олити с всякакви размери. Хиляди калистяни летяха с крила.

Олитата им кацна на обширен площад, вече изпълнен от десетки хиляди олити. Тълпи калистяни с разноцветни дрехи отиваха към велда. Въздухът кънтеше от гласове.

Диегон колебливо поклати глава и каза на сина си, който се готвеше да вдигне похлупака на олитата, за да излязат.

— Не беше ли по-добре да кацнем на самия велд? Ами да! — отговори той на недоумяващия поглед на Виег. — За такъв изключителен случай е позволено. А после вие ще се върнете тук и пешком ще се присъедините към нас. За тях — той посочи с очи Широков и Синяев — не е добре да вървят така бавно под лъчите на Релиос.

Намиращите се наблизо калистяни обаче вече бяха познали гостите на Калисто. Новината за тяхното долитане на велда мигновено се разпръсна сред тълпата. Движението към стадиона се прекрати и хиляди лица се обърнаха към тях.

— Закъсняхме! — каза Диегон. — Сега ще трябва да излезем тук.

Опасенията му се оказаха напразни. Когато излязоха от олитата, тълпата се раздели на две и се образува широка пътека към един от входовете на зданието.

Когато ставаше от креслото, Широков усети силно сърцебиене. Бе принуден да остане на мястото си няколко мига, хванал се за облегалото. Другарите му нищо не забелязаха и навярно помислиха, че просто иска да излезе последен. Пристъпът бе кратък и мина така внезапно, както и дойде. Широков излезе от олитата, разтревожен вече не на шега.

Калистяните приветствуваха хората от Земята, махайки с ръце, вдигнати над главата. Не се чуха никакви възгласи, тъй обикновени при подобни случаи на Земята. Между двете стени от калистяни те влязоха в зданието без каквото и да било затруднение.

— Докато сте летели към Слънцето, вие сте отвикнали от нас — пошегува се Диени над Диегон.

— Изглежда, че е така — усмихна се той.

Външният вид на велда край Атили приличаше на ленинградския стадион „Киров“. И тук имаше широки, украсени със статуи стълби, които водеха към горните входове. Приликата се допълваше от полегатите пътеки и многобройните лехи с цветя. Но общата архитектура на сградата бе съвсем друга.

Диегон и спътниците му влязоха през долния вход и се озоваха в дълъг коридор, които навярно заобикаляше целия стадион. Имаше много врати с номера на тях също като в театралните коридори.

Диегон отвори вратата с номер едно и те влязоха в кабината. Тя беше колкото голяма ложа в театър, открита отпред и отгоре. Само върху задната й част бе направен навес.

Велдът бе почти пълен. Той представляваше колосален спортен комплекс с губещи се далеко нагоре сектори за зрителите, по-стръмни от земните стадиони. Кабините като тази, в която се намираха, заемаха партера. Другите места бяха съвсем открити и облени от ослепителната светлина на Релиос. Те пъстрееха с всички цветове на дъгата и с линиите на черните лица над разноцветните костюми.

— За кого са предназначени тези кабини? — попита Синяев.

— За онези, които по някакви причини не могат да седят на откритите места — отговори Сийнг. — Например за болни.

— Значи, за да се ползуват от тези места, трябва свидетелство от лекар.

— Не, защо? Онзи, който е неразположен, моли да му се запази място в кабина — не разбра въпроса му Сийнг. — Ако има нужда от лекар, човек си седи вкъщи.

Широков седна почти до задната стена, под сянката на навеса. Но и оттук целият велд се виждаше като на длан.

Той приличаше на земните стадиони, но нито за минута не можеше да се забрави, че не е строен на Земята. Всичко беше съвсем друго, всичко носеше отпечатък на чужда за земните хора архитектура. Велдът не беше построен нито от камък, нито от метал, нито от дърво, нито от пластмаса. А бе пак от онзи чуден материал, който изглеждаше прозрачен и блестящ, но не е прозрачен, нито матов. Никъде нямаше слънчеви отблясъци, ярката светлина на Релиос не се отразяваше нито от гладките степи, нито от полираните панели, които сякаш поглъщаха лъчите му в прозрачната си дълбочина. Неволно ти се струваше, че всичко наоколо трябва да бъде нажежено, но стените и преградите бяха хладни при пипане.

Велдът имаше овална форма. Заобикаляше го навярно лекоатлетическа писта, странно бяла на цвят, сякаш постлана с трамбован сняг. В средата беше игрището, но то не беше правоъгълно, а елипсовидно, обрасло с яркооранжева трева.

Не се наложи да чакат дълго.

Раздаде се звънлив удар, който проехтя три пъти.

От четирите страни на игрището изтичаха отборите. Младежи и девойки. Групите бяха големи, във всяка имаше около тридесет души, облечени в плътно прилепнали по тялото костюми — бели, зелени, розови и светлосини. Всяка група изнесе по четири съответно оцветени големи обръча. Събраха се на средата, размениха обръчите си и се пръснаха по края на тревната площ.

Широков видя как излязоха отборите, успя да ги разгледа, но внезапно почувствува, че от сърцето към главата му нахлу студена вълна. Стадионът потъмня пред очите му и някак странно се люшна.

Спътниците му, които седяха пред него, се превърнаха в мъгливи петна…

Предупреждението

Широков отвори очи и веднага му мина мисълта, че този пристъп бе по-силен от предишните и че трябва още сега да каже на Гесиян, но не видя нито Гесиян, нито стадиона.

Лежеше в стаята си. Прозорците бяха покрити с тъмносиня завеса. Стаята бе осветена от слабо сияние, излъчващо се от тавана, и в нея беше сумрачно.

„Полетът с олитата… велдът… Диени с бялата рокля… — помисли си той. — Нима всичко това е било сън?“

Той погледна дивана насреща, мислеше, че ще види приятеля си, но Синяев не беше там. Нямаше го, а дори и леглото му не бе постлано. А той самият лежеше съблечен под лека завивка.

„Нещо лошо се е случило — помисли си той. — Какво ли е сега — ден или нощ?“

Обърна глава към прозореца и неочаквано видя Синяев, който седеше облечен в креслото. До него, в другото кресло, седеше Диени.

— Георгий! — тихо го повика Широков.

Синяев и Диени скочиха, щом чуха гласа му.

— Най-после! — възкликна Синяев. — Диени, повикайте Гесиян.

Девойката бързо излезе от стаята.

— Какво се е случило с мене?

— Нещо лошо. Изпадна в безсъзнание на стадиона.

— Отдавна ли?

— Около обед. Нима не помниш? А сега минава полунощ.

— И ти не спиш заради мене?

— Какво говориш, Петя! Как мога да спя? Тук са всичките ни приятели, членовете на екипажа от звездолета, Диени с баща си, Гесиян, Биеси, Женсийнг, Зивиен и много други. Припадъкът ти разтревожи цялата Калисто. Как се чувствуваш?

Широков не успя да му отговори. В стаята влязоха Гесиян, Сийнг и един непознат калистянин с дълбоки бръчки по лицето.

— Това е един прочут лекар — успя да прошепне Синяев на ухото на Широков. — Казва се Бийнг. Повикаха го от другия материк на Калисто.

Тримата лекари се приближиха до Широков. Сийнг седна на края на леглото. Гесиян учтиво премести едно кресло за Бийнг, а сам остана прав до главата на Широков.

— Много ни изплашихте вие, Петя — каза Сийнг, сякаш не знаеше откъде да почне разговора. — Как се чувствувате сега?

— Съвсем нормално, като че ли съм се събудил от дълбок сън.

— Много лошо! — неочаквано каза Бийнг.

— Тъкмо обратното — Широков не разбра за какво се отнася възклицанието на стария калистянин, — много добре.

— Това именно е лошото — последва отговорът на Бийнг. — Ако се бяхте събудили болен, щеше да е добре.

— Не ви разбирам.

— Опитът, за който вие така настоявахте, завърши плачевно — каза Гесиян. — Това и трябваше да се очаква. А че сега се чувствувате нормално, е още по-лошо. Излиза, че нашето предположение е вярно.

— Обяснете ми!

— Причината за вашия припадък е Релиос, неговите лъчи, към които не сте свикнали.

— Но нали у нас, на Земята, калистяните никак не страдаха от лъчите на Слънцето, към които също не бяха свикнали. Това, което ми се случи, не прилича на топлинен удар.

— Релиос и Миени — намеси се Бийнг — са различни звезди. Въпросът не е там, че лъчите на Релиос носят повече топлина, а че са по-активни. Ясно ли ви е какво значи това?

Той не говореше, а мърмореше и с нещо напомни на Широков за Щерн.

— Да речем, че ми е ясно.

— Трябвало е да послушате Гесиян и да останете на Сетито стотина дни, после на Кетио — двеста и едва тогава да долетите на Калисто. Необходимо е било добре да свикнете с лъчите на Релиос там, където те не са така силни.

— Но все пак какво се е случило с мене? — попита Широков.

— Случило се е това, че върху организма ви е оказала вредно влияние някаква съставна част от лъчите на Релиос, която според думите на другаря ви Миени я няма.

— Щом е така, защо това вредно влияние се проявява само върху мен?

— Изглежда, че организмът на вашия другар е по-малко податлив на това вредно влияние. Но и с него ще се случи същото, което се случи с вас. Неизбежно!

Широков си спомни, че няколко пъти Синяев му се оплакваше от отпадналост и симптомите й съвпадаха с онова, което той изпитваше. Отдавна трябваше да каже на Гесиян. Тук той допусна голяма грешка.

— А според вас какво трябва да се прави? — попита той. — И какви опасни последици би имал за нас престоят ни на Калисто?

Последната фраза Широков изтърва някак неволно и ужасен разбра, че и сам сякаш допуска необходимостта да напуснат планетата, с която те всъщност още не бяха почнали да се запознават.

Синяев, който седеше в креслото малко по-настрана и не вземаше участие в разговора, трепна, като чу тези думи.

Гесиян погледна Сийнг и върху лицето му, чийто израз Широков отдавна се бе научил да разбира, се мярна смущение.

— Много съжалявам — каза Гесиян, — но трябва да повторя онова, което ви казах и преди. Пребиваването на Калисто за вас е опасно. Вие трябва да се върнете обратно на Кетио или още по-добре — на Сетито и да прекарате там около двеста дни.

— Да загубим почти цяла година — каза на руски Синяев. — Немислимо.

— Каква е тази съставна част? — попита го Широков.

— Не зная точно. — Синяев скочи от креслото и се приближи до леглото на приятеля си. — Днес ми показаха спектрите на Релиос. Те са същите, каквито отдавна познаваме на Земята, но има няколко линии в повече. Казах им, че тези линии липсват в спектъра на Слънцето. И толкоз! А те направиха от мухата слон.

— Слон? — замислено рече Широков.

Синяев сви рамене:

— Ти си лекар, аз не съм. Освен това ти си болният. Аз съм напълно здрав.

— Така ли мислите? — попита го Сийнг.

— Поне засега. — Синяев се върна при креслото си и се отпусна в него, явно не желаеше да продължава разговора.

Широков се замисли. Синяев, разбира се, е прав. Трябва да решава именно той. Да решава за себе си и за другаря си. Всичко потвърждаваше, че съветът на калистянските лекари е правилен. Двеста дни! В края на краищата не е чак толкова голям срок. А после може да останат по-дълго на Калисто, нали сега има как да съобщят това на Земята. Трябва да се съгласят. Но колко е тежко да реши.

— Добре! — каза той след продължително мълчание. — Да допуснем, че сте прави. Вярвам на вашите знания и опитност. Но нали не познавате, не можете да познавате организма на земния човек. Дори Сийнг. Другарят ми е напълно здрав. Това ме заставя да се колебая. Може положението да не е толкова критично. Трябва да разберете, че всеки ден е скъп за нас. Да загубим двеста дни!

— Вие по-добре знаете — рече Бийнг. — Ние казахме нашето мнение. Постъпвайте, както искате.

— Трябва да помислите, Петя — меко каза Сийнг.

— Ще помисля.

С това свърши разговорът, но се наложи да го подновят много по-скоро, отколкото Широков предполагаше.

— Съветвам ви да не ставате до утре — каза Гесиян и като им пожела лека нощ, излезе заедно с колегите си.

— Иди при тях, Георгий — каза Широков. — Не е удобно да оставяме гостите сами.

Синяев излезе от стаята, но скоро се върна.

— Няма никой. Всички са отлетели. Тук е само Сийнг.

— Къде е той?

— В голямата зала. Каза, че за всеки случай ще нощува тук. Нареди да го повикам, ако не можеш да заспиш.

— Нареди? — усмихна се Широков.

— Помоли, разбира се. Но молбата на лекаря е заповед, нали?

Синяев се приближи и седна на края на леглото.

— Какво мислиш ти за всичко това? — попита той, като сложи ръката си върху ръката на Широков и почна нежно да гали пръстите му, които му се сториха много студени.

— А ти какво мислиш?

— Първа бука за поука. Но нашият опит ще бъде от голяма полза за ония, които ще долетят след нас на Калисто.

— Значи, смяташ, че тъй или иначе ще трябва да отлетим оттук?

— Не аз, а ти смяташ така. Нали затова си учил тая наука.

В гласа на Синяев звучеше дълбока тъга.

„Да — помисли си Широков, — въпросът е само отложен, но не и снет. И може моята днешна нерешителност да ни струва скъпо.“

— Ами фетима? — попита той, за да отвлече приятеля си от тъжните мисли. — И ти не можа да я видиш.

— Състезанието се отложи.

— Заради мене?

— Да беше видял какво стана на стадиона! Зрителите изпълниха цялото игрище, щом научиха, че си припаднал. Кой ти мислеше за състезанието! Когато те настаниха в специално повиканата олита, навярно санитарна, и тя полетя към Атили, всички калистяни напуснаха стадиона и ни придружаваха чак дотук. Цял живот няма да забравя тази гледка. Просто небето не се виждаше.

— Чудни хора! — каза Широков. — И много добри. Дори прекрасни.

— Особено Диени! — Синяев изведнъж прегърна Широков и силно го целуна по устните.

— Почакай! — усмихна се Широков. — Защо намесваш тук Диени? Какво бърбориш?

— Добре де — каза Синяев. — Защо да мълча? Тя те обича — добави той съвсем сериозно. — Днес разбрах това.

— Глупости!

— Е, както искаш! — Синяев стана и се приближи до прозореца. Тъмносинята завеса „се стопи“ и изчезна. В стаята нахлу странна, мъртвешки зеленикава светлина. Причудливи двойни сенки легнаха на пода. — Погледни! Такава гледка няма да видиш на Земята.

Небето беше безоблачно. Хиляди звезди в необикновените съчетания на калистянските съзвездия блещукаха в тъмната му дълбина. Точно срещу прозореца, близо една до друга, светеха на небето двете „луни“ на Калисто. Те бяха значително по-малки от спътника на Земята и почти с еднакъв диаметър (така изглеждаше). По-голямата беше жълта, по-малката — странно синкава. Светлината им поотделно беше много по-слаба от светлината на пълната Луна, но заедно светеха доста силно.

Широков стана и отиде до прозореца. Досега не му се бе случвало да види едновременно двата спътника на Калисто.

— Не бива да ставаш — каза Синяев.

— Ей сега ще легна — отговори Широков.

Той прегърна другаря си през раменете и те мълчаливо гледаха непривичната и чужда за тях картина в рамката на широкия прозорец.

Оранжевочервената градина изглеждаше кафява при зелената светлина, създавана от двойното осветление на калистянските „луни“. Черните статуи не се виждаха, белите бяха станали зелени. Океанът беше още по син, отколкото през деня. С ултрамаринов блясък искреше спокойната му повърхност. През гъстите клони на храстите и дърветата се мяркаха разноцветни светлинки. Сякаш хиляди светещи насекоми прелитаха от едно място на друго, въртейки се в нощен хоровод.

В океана и във въздуха се виждаха няколко плавателни съда и олити. Те се виждаха така ясно, сякаш ги осветяваше силен лъч на прожектор. Лъчът бе невидим и осветяваше кораба, без да осветява водата край бордовете му.

— Корабите и олитите навярно сами излъчват светлина — каза Широков.

— Да, за да се избягват сблъскванията в тъмнината. Гледай! — Синяев протегна ръка. — Виждаш ли, ето там, ниско над хоризонта, две едри звезди на една линия, паралелна на хоризонта?

— Виждам.

— Мислено продължи линията вляво. Тя ще стигне до малка звездичка приблизително от втора степен. Виждаш ли я? Тази звезда калистяните наричат Миени.

— Земята! — прошепна Широков.

Жълтеникавата звезда блещукаше често и силно. Сякаш там, на родното Слънце, бушуваше огнена буря. С блясъците си то изпращаше поздрав на своите синове, отлетели така безмерно далече от всевечната си майка.

— Не — тъжно отговори Синяев. — Не е Земята. Слънцето. Нашата Земя не може да се види от такова разстояние дори през най-силен телескоп; тя е така безкрайно малка в сравнение с мащабите на вселената. Впрочем и Калисто е малка — добави той, кой знае защо, ядосано.

— Там е Земята — каза Широков. — Може би ще я видим много скоро. По-скоро, отколкото предполагахме.

— Не — рече Синяев. — Не искам да отлитаме от Калисто по-рано от определения срок. Те грешат. И тук може да се привиква към лъчите на Релиос.

— Много бих искал да е така — тихо се обади Широков. — Ще опитаме.

Гласът му звучеше съвсем неуверено. Синяев забеляза това, но нищо не каза.

Широков дълбоко въздъхна.

— Да идем да спим каза той и без да чака отговор, се отдалечи от прозореца.

Синяев „спусна“ завесата.

Четвърта глава

Диени

Сутринта Синяев се събуди с чувство на голяма тежест. Нещо не го остави да спи добре през нощта. Какво? Мисълта за здравето на Широков? Или тревогата за него? Да, тревожеше се. Дори и като спеше, не забравяше това. Дали не бе от заплахата да напуснат Калисто, без да са завършили и дори без да са почнали работата? И това би могло да бъде причината.

Като отвори очи, той дълго лежа неподвижно, вниквайки в състоянието си. Сърцето му биеше неравномерно, прескачаше. От време на време студени тръпки на вълни преминаваха по тялото му, а съзнанието му се забулваше като в лека мъгла.

„Нима съм се разболял? — уплаши се той. — Само това липсваше!“

Често пъти, още на Земята, той се събуждаше с чувство, че ще се разболее. Тогава напрягаше воля и насила ставаше и се залавяше за обикновената си работа, без да мисли за неразположението си. В повечето случаи това помагаше, болестта биваше надвита още в зародиш.

Синяев реши и този път да прибегне до своето изпитано средство, за да надвие болестта. Отметна завивката — лека, почти прозрачна материя, и се опита бързо да стане от леглото, но с неволен стон се отпусна обратно. Сърцето му затуптя тъй лудо, че усети болка. Кървавочервена мъгла се спусна пред очите му.

Като през плътна стена той чу гласа на Широков:

— Какво ти е?

— Ела при мен — прошепна Синяев.

— Не мога да стана.

— И аз.

— Много ми е лошо. Ти какво усещаш?

Червената мъгла се разсея. Сърцето му сякаш се успокои, макар че продължаваше да тупти неравномерно. Ако не мърда, можеше да говори без неприятни усещания. Синяев шепнешком му разказа всичко.

— Същото става и с мен — отвърна Широков също шепнешком. — Веднага трябва да дойде лекар. Дали Сийнг ще се сети да влезе, без да го викаме?

В къщата бе тихо, а отвън не се чуваше никакъв звук. Сякаш всичко наоколо беше измряло. Учтивата деликатност на калистяните можеше да има лоши последици. Как да повикат Сийнг?

— Можеш ли да викаш? — попита Широков.

— Не. Повиша ли глас, получавам много силно сърцебиене, дори болезнено. Мога да говоря само шепнешком.

— И аз.

— Весела история.

Лежаха, без да помръдват, и с тревога очакваха нов пристъп на неизвестната болест.

Сийнг не идваше. Навярно смяташе, че гостите на планетата още не са се събудили и не искаше да ги безпокои.

— Ще ни уморят със своята деликатност — прошепна Синяев. — На Земята лекарят отдавна би дошъл да види болния си.

„Трябва да предприемем нещо“ — помисли си Широков.

Погледът му се спря на голям „кристален“ съд с формата на ваза, пълен със светлосиня течност. В съда имаше нариди — напитка с вкус, подобен на лимонов сок. Широков и Синяев често ожадняваха през нощта и затова на шкафчетата до главите им винаги имаше нариди. Много им харесваше.

— Георгий! — прошепна Широков. — Да взема да хвърля тази кана на пода, а? Трясъкът ще привлече вниманието на Сийнг и той ще дойде при нас да види какво става.

— Но тя ще се счупи.

— Кой я знае. Може би ще се счупи, а може би не. Ако не се счупи и нариди няма да се излее. Капакът се затваря плътно. Нали знаеш колко мъчно го отваряме.

— Ако каната се счупи и нариди се излее, някой трябва да почисти. Нашият андроид едва ли умее да прави това.

— Нима ще ни упрекнат?

— Не, разбира се, но някак си е неудобно.

— Не бива да чакаме. Сийнг може да дойде след час, а може и след два. Но как да бутна каната? Страх ме е да помръдна ръката си.

— И мене.

— Ще се опитам полекичка.

Широков започна бавно да вдига ръката си. Сърцето му веднага ускори ударите си, но нищо страшно не се случи.

— Спокойно, Петя! Не бързай!

Съдът беше лек за един здрав човек, но Широков с тревога мислеше дали ще има сили да го бутне на пода. Дали това движение няма да има лоши последици?…

И неочаквано чуха тих, мелодичен звук, който се разнесе из стаята, а след него ясния глас на Сийнг:

— Събудихте ли се? Да дойда ли при вас?

— Веднага! — колкото можеше високо му отговори Широков и внимателно отпусна ръката си.

— Отдавна ви чакаме — обади се и Синяев.

Не знаеха дали Сийнг ще чуе шепота им.

Калистянинът обаче го чу. Навярно стаите бяха свързани с някакви акустични апарати, досега неизвестни на Широков и Синяев. Почти веднага Сийнг влезе при тях.

Още от вратата той ги изгледа внимателно и веднага разбра, че се е случило нещо лошо.

— Какво ви е? — попита той явно развълнуван.

— Много ни е лошо, Сийнг — отвърна Широков. — Изглежда, че сме заболели сериозно.

— Пред прага сме на преждевременна смърт — добави Синяев, който с идването на Сийнг възвърна обичайното си настроение.

— Веднага ще се върна. — И като каза тези думи, калистянинът изчезна.

— Е, сега вече ще се заемат с нас — рече с усмивка Синяев. — Ще проявят любовта си към нас в пълен размер.

— А по какъв начин ни се обади? — попита Широков. Дори в това състояние той не можеше да не обърне внимание на новото за тях удобство от калистянската техника.

— Навярно е привел в действие някакъв апарат. Малко ли са те на Калисто! Но преди да се обади, той не ни е чувал, това е ясно. Иначе отдавна би дошъл.

Сийнг се върна скоро.

— След малко ще долетят Гесиян и Бийнг — каза той. — Не се тревожете за нищо. Всичко ще бъде наред. Почакайте! — добави той, като видя, че Широков иска да му каже как се чувствува. — Не говорете сега. По-добре мълчете.

— Не ни е трудно да говорим. Можем, но само тихо. Трудно ни е да се движим. Сърцето ни се разтуптява.

— Лежете съвсем спокойно.

— Принудени сме. Отдавна сме будни, Сийнг. Чакахме ви, а вие не идвахте. Тъкмях се да съборя върху пода съда с нариди и така да привлека вниманието ви. Но тъкмо в този миг вие ни се обадихте.

— Нима не знаете? — Сийнг показа малка издатина на крачето на осмоъгълната масичка. — Трябва да се натисне ето тук и ще влезе в действие връзката между всички стаи на дома.

— Не знаехме. И аз бях уверен, че няма да дойдете, докато не ви повикаме. А как се случи така, че се решихте да ни обезпокоите? — усмихна се Широков.

— Диени ме накара.

— Виждаш ли — на руски каза Синяев. — А ти не искаш да ми вярваш.

Широков почувствува приятно вълнение. Сърцето му ускори ударите си, но съвсем не тъй, както преди. В миг той прозря истината, за която бе мислил и по-рано, стараейки се да си изясни душевния мир на калистяните. Тяхната фина чувствителност, в която много пъти се беше уверил, неизбежно бе усилила у тях шестото чувство, несъзнателния, но безпогрешен инстинкт, който помага на човека да предусети бедата, заплашваща негов близък. И ако, както твърди Синяев, Диени обича Широков, няма нищо чудно в това, че тя бе предусетила заплашващата го опасност.

— Диени тук ли е? — попита той.

— Не — отговори Сийнг, — няма я. Тя се свърза с мен по екрана и ме помоли да вляза при вас. Сторило й се, че нещо ви се е случило.

„Правилно отгатнах — помисли си Широков. — И Георгий е прав. Колко е хубаво!“

— Калистянската медицина вярва ли в предчувствия? — попита Синяев.

— Зависи какви. Много често те са неверни. Във връзка са със състоянието на нервната система и с други фактори. Но когато една калистянка изпитва такова чувство, както Диени в дадения случай, то рядко бива лъжливо.

— Защо?

Широков разбра, че още малко и приятелят му ще получи от Сийнг оня отговор, за който той самият знаеше какъв ще бъде, но неизвестно защо не искаше да го чуе от калистянския лекар.

— Вашата наука обяснява ли откъде възникват тези предчувствия? — попита той, за да не даде възможност на Сийнг да отговори на Синяев.

— Засега само налучква пътищата за разрешаване на този въпрос. Но фактът не подлежи на никакво съмнение. Девойките са много чувствителни към всичко, което се отнася до онзи, когото обичат.

— Думата е изречена! — на руски каза Синяев.

Долитането на Гесиян и Бийнг избави Широков от неловкото положение.

Двамата лекари влязоха в стаята дори без да попитат може ли.

— Ето че се изпълни вашето желание — каза Широков, като се усмихна на Гесиян, когото винаги с радост срещаше. — Нали искахте да се разболея. Готово!

— Ех, да беше така! — въздъхна калистянинът. — За съжаление въпросът стои другояче. Днешното ви заболяване няма и не може да има никаква връзка с вчерашния ви припадък.

— Но вие още не сте ме прегледали — учуди се Широков. — Откъде знаете?

Бийнг нагласяваше на масичката до леглото на Широков някакъв апарат. Друг също такъв Гесиян постави до Синяев.

— Щом вчера сте се чувствували нормално — с все същия мърморещ, сякаш недоволен тон отговори Бийнг вместо Гесиян, — значи, днешното ви заболяване не е свързано с вчерашното. Астрономическите обсерватории — добави той — отбелязаха рязко усилване на активността на Релиос. Страхувам се, че вашата внезапна болест е свързана с това. Какво усещате?

Широков подробно описа симптомите на болестта.

— Вашият приятел същото ли усеща?

— Да.

— Още едно доказателство, че няма връзка с вчерашния ви припадък. Сийнг твърди, че вашето сърце никак не се различава от нашето. Да видим каква е работата!

Апаратът едва чуто забръмча. Сякаш невидима пчела започна да лети из стаята. Широков видя как на предната му страна заблещука малък екран. Такъв апарат той виждаше за пръв път, но не беше трудно да се досети какво представлява.

Бийнг извади малък плосък диск, несъединен с апарата, и го сложи върху гърдите на Широков.

— Ако искате да чуете сърцето ми, имайте пред вид, че у нас то е отляво.

Бийнг премести диска.

— Забравих — каза той.

На екрана се замяркаха линии.

— Помръднете ръката си! — заповяда Бийнг.

Широков се подчини и почувствува как сърцето му конвулсивно ускори ударите си. Линиите рязко се учестиха.

— Спрете! — явно изплашен, възкликна Бийнг. — Не мърдайте!

Той се обърна към Гесиян, който навярно бе направил същото изследване на Синяев, и двамата лекари са размениха кратки фрази, но ги произнесоха толкова бързо, че Широков и Синяев нищо не разбраха.

— Незабавно сън — каза Бийнг. — Десет дни.

Сийнг излезе от стаята.

— Вие дори не ни питате дали сме съгласни — обади се Синяев.

— При някои случаи това не е задължително. Щом аз казвам „трябва“, не бива да възразявате. Ние не признаваме на човека правото доброволно да умира.

— Какво, насила ли ще ни приспите?

— Да, ако се наложи — последва отговорът.

— Какво се перчиш, Георгий? — попита Широков. — Щом трябва — значи, трябва.

— Не е там въпросът. Аз нямам и намерение да протестирам. Просто исках да узная докъде стига у тях свободата на личността.

Сийнг се върна с двете добре познати им „стъклени“ шишенца.

— Непрекъснато дежурство край леглото им — успя да чуе Широков, преди чудното сънотворно лекарство на калистяните да го лиши от съзнание.

— Положението им е извънредно лошо — каза Бийнг, когато гостите на Калисто заспаха. — Вие и Сийнг сте допуснали голяма грешка, като сте се съгласили да отлетите от Кетио толкова скоро. Трябваше да ги държите там пет пъти повече.

В стаята, тихо стъпвайки, влезе Диени. Девойката, изглежда, чу думите на Бийнг.

— Какво ги заплашва? — попита тя, като се наведе над Широков.

— Невъзможност да се върнат на Земята — отговори й Бийнг. — Пребиваването на Калисто неизлечимо ще повреди сърцето, тъй като са долетели без специална подготовка. А в такъв случай не ще издържат обратния полет.

— Но няма да умрат, нали?

— Такова нещо, разбира се, няма да допуснем. Но да умрат или да не се върнат в родината си — за тях е равносилно.

Диени се усмихна, без да сваля очи от лицето на Широков.

— Само за единия — прошепна тя така тихо, че никой не я чу.

— Дежурството ще почна аз — каза Гесиян.

— Ако искате, и аз съм на ваше разположение — помоли Диени.

Широков се събуди след десет калистянски денонощия и видя седящата до леглото му Диени.

Веднага се разсъни, усмихна й се и й подаде ръка.

— Мила! — каза той на руски.

И сега Диени пак се наведе и докосна с устните си ръката му.

— Защо направихте това? — попита я Широков. — Сега и тогава на Кетио.

Бузите на девойката едва забележимо посивяха.

— Нали е такъв вашият земен обичай… — прошепна тя.

— Грешите, Диени. На Земята има обичай ръката на жената да се докосва с устни (той не можеше да каже „целува“, защото такава дума нямаше в калистянския език). Но към мъжете този обичай почти не се прилага.

— Почти? Значи, все пак…

— Само при особени случаи. У нас на Земята, ако един мъж и една жена се обичат, съединяват устните си — за своя изненада каза той, изпитвайки силно желание да осъществи на Калисто древния земен обичай. — Това ние наричаме „целувка“.

Едва чуто скръцна леглото на Синяев. Широков видя как приятелят му се обърна настрана, гърбом към тях. Явно Синяев също се бе събудил.

— Циелу… — опита се да повтори Диени, но от този опит нищо не излезе и тя се разсмя. — Колко е труден езикът ви! Струва ми се, че никога не ще мога да го науча така добре, както вие сте научили нашия. — Тя изведнъж скочи. — Колко съм невнимателна! Трябва да съобщя на Гесиян, че сте се събудили.

— Почакайте, Диени! — примоли се Широков. — Не е ли все едно дали ще му кажете сега или след малко. Зная, че няма нужда от лекар при пробуждането след съня, предизвикан от вашето средство. Поседете малко при мене.

— А как е сърцето ви?

— Бие съвсем нормално. Можете да ми вярвате. Нали съм лекар.

Най-естествено и непринудено Диени протегна ръка и я сложи върху гърдите на Широков точно над сърцето му. Тя не сбърка като Бийнг.

— О, не — каза тя, — сърцето ви бие много ускорено. Веднага ще повикам Гесиян.

И излезе.

— А пък моето бие съвсем спокойно — каза Синяев, като се обърна с лице към Широков. — Защо тя не провери моето?

— Не се смей, Георгий.

— Не се смея.

Диени се върна.

— Гесиян каза да лежите и по възможност да не мърдате. Той и Бийнг ей сега ще долетят.

— Ами Сийнг?

— Да, и той също.

За миг тя сякаш се поколеба, после седна до леглото на Синяев.

Скоро дойдоха лекарите. Старателният преглед, изглежда, ги удовлетвори и те разрешиха на Широков и Синяев да станат.

— Забранявам ви да излизате навън следващите няколко дни — каза Бийнг.

— Добре — отговори Широков. — Ще бъдем послушни.

Бийнг погледна Гесиян и младият калистянин, очевидно разбрал значението на погледа, помоли Синяев и Диени да излязат в съседната стая.

Синяев охотно ги последва. Той и Широков бяха спали в пижами и сега нямаше защо да се облича.

— Виж какво, Петя — каза Сийнг, когато останаха сами тримата. — Искаме да поговорим с вас като с лекар. Докато спяхте, ние изследвахме и вас, и вашия другар. Резултатите не са утешителни, макар че не установихме нищо, което пряко да застрашава живота ви. Но дойдохме до твърдото заключение, че пребиваването ви на Калисто е пагубно за вас.

Широков не се учуди, очакваше това.

— Настоявате да отлетим на Кетио?

— Засега не. Знаем, че не желаете. Търсим начин да ви запазим възможността да останете на Калисто. И ни се струва, че ще е от полза да направим един опит.

— Казвайте!

— Вие, разбира се, знаете какво е профилактична имунизация?

— Естествено.

— Бийнг предлага да направим опит да ви създадем имунитет към лъчите на Релиос.

— Нима имате такава ваксина? — зарадва се Широков.

— Не, разбира се. Досега не е ставало нужда. Пък и едва ли може да има такава ваксина.

— Тогава не разбирам.

— Сега ще разберете. Запазил съм анализа на вашата кръв. Помните ли, на звездолета ви взимах кръв. Сравнихме го с анализа, който получихме сега през време на съня ви. Оказа се, че има разлика. Гледайте. Това е анализът на кръвта ви, получен на звездолета, а това е сегашният. А ето и анализ на кръв, взета от калистянин. Сравнете ги и направете изводите си.

Широков внимателно разгледа подадените му от Сийнг листове с начертани по тях разноцветни криви.

Беше се вече научил да разбира медицинския „език“ на калистяните.

— Да — каза той, — виждам. В нашата кръв са се появили елементи, които преди са липсвали, но те винаги са съществували в кръвта на калистяните. Това е въздействието на Релиос и именно то е опасно за нас, тъй като нашият организъм не може да се бори с него.

— Вашият извод съвпада с нашия.

— Излиза, че сме започнали да привикваме, но на нашия организъм трябва да се помогне. Искате да ни прелеете кръв?

— Да. Бийнг смята, че това може да даде положителен резултат.

— А не се ли страхувате?

— Не. Нашата и вашата кръв са абсолютно идентични по състав.

— Но, Сийнг, нали знаете, че земните хора имат кръв от различни групи — каза Широков.

— Да — намеси се Бийнг, който досега мълчеше. — Знаем това. В миналото така е било и при калистяните. Сега всички имаме една група. Как се нарича тя у тях? — обърна се той към Сийнг.

— Нулева — почти на чист руски език отговори Сийнг.

— Да опитаме — каза Широков, — щом сте сигурни, че няма да има вреда…

— Изключено е. А дали ще има полза, ще видим.

— Във всеки случай това е един шанс. И много ли смятате да ни прелеете?

— Съвсем малко — отговори Бийнг. — Не повече от… — Той назова мярка, която съответствуваше на пет кубически сантиметра. — Ако резултатът е положителен, тогава ще повторим.

— Готов съм.

— А приятелят ви?

— Разбира се, че ще се съгласи. И той като мене не иска да напуска Калисто.

— На Георгий ще прелеем от Гесиян — каза Сийнг. — Той пожела.

— А на мен?

— Диени моли да вземем кръв от нея. Ако нямате нищо против.

С огромно усилие на волята Широков успя външно да запази спокойствие. Той веднага си спомни историята на Калисто, която бе чел на звездолета. На планетата в далечното минало съществувал обичай при сватбената церемония младоженците да си разменят кръв. Какво значеше това? Случайност? Или…

— Все ми е едно от кого — отговори той.

— Тогава да започнем — каза Бийнг.

Професионалното изкуство на калистянските медици беше на голяма висота. Не минаха дори пет минути и съвсем безболезнено операцията беше извършена.

— Сега ще лежите до утре — нареди Бийнг. — Утре ще ви прегледам.

— Диени, останете — помоли я Широков, когато девойката заедно с всички тръгна към вратата. — Искам да поговоря с вас. За малко — добави той.

Диени се върна и седна в креслото до леглото му.

Синяев излезе да изпрати лекарите.

— Диени… — започна Широков, твърдо решил да изясни всичко докрай. — Защо направихте това?

— Кое?

— Защо ми дадохте от своята кръв?

Беше съвсем уверен, че тя или ще замълчи, или ще му каже истината.

Всяка девойка на Земята би навела очи при този въпрос. Диени продължаваше открито да гледа Широков, но през тесния процеп на клепачите й очите не се виждаха. Какво можеше да се прочете в такива очи?…

— Дълго е за разказване…

— Нищо, говорете! Моля ви!

Диени погледна към вратата.

— Георгий няма да се върне скоро — каза Широков, уверен, че ще бъде именно така. — Ако не искате пред него…

— Искам само на вас. Мисля, че вие ще ме разберете.

— Ще се постарая, Диени.

— То е малко смешно. Но аз от дете съм такава. Нали Рийг Диегон ми е дядо. Неговата мечта в живота е била да стигне до Миени. Може би това ми се е предало по наследство, но аз още от малка мечтаех за вашето Слънце. Мечтаех за далечната звезда и за нейните планети, бях уверена, че дядо ми не греши и около Миени наистина има планети, населени с хора като нас. Още преди да съм ги видяла, преди да зная как изглеждат те, аз ги обичах. Странно, нали? Така е било през целия ми съзнателен живот. Кой знае защо, бях уверена, че ще видя хора оттам, от Миени. И ето че това се сбъдна. Колко е прекрасно да се осъществи мечтата ти!

— Но ние съвсем не сме такива, каквито сте си представяли, нали? — попита Широков.

— Не, не мога да кажа, че е така. Но сега вече и не помня какви сте били в представите ми преди. Когато ви видях, стори ми се, че сте именно такива, каквито си мечтаех. Навярно не е така. Но предишното съм забравила.

Тя млъкна. Широков лежеше неподвижно, развълнуван от нейната искреност.

— Обичам вашата Земя — скоро заговори Диени. — Винаги съм я обичала, въпреки че не съм я виждала, а доскоро дори не знаех дали наистина съществува. Обичам хората от Земята. Вашите девойки са мои сестри. Разправяхте ми, че у вас цялата растителност е зелена. Това ми се струва прекрасно. Зелено. Цветът на нашата свобода. Земя! — произнесе тя, като почти съвсем правилно изговори думата, но с неизразима прелест смекчавайки звуците. — Вие скоро ще се върнете там. Ще напуснете Калисто и кой знае дали друг път ще видя хора от Земята. И аз изпитах силно желание да отнесете със себе си, към вашето Слънце, нещо от мен. Така че винаги да бъде с вас, да не може да го загубите. Това е всичко. — Тя поривисто стана. — Смешно е, зная.

— Диени — каза Широков, — кой ви пречи да отлетите с нас на Земята? Бих искал винаги да сте с мене — изтръгна се от сърцето му.

Развълнуван, той чакаше отговора й. Това, което каза, бе признание.

— Не изричайте тези думи — прошепна Диени. — Може би у вас така е прието, но у нас първа трябва да каже девойката. Сама ще ви кажа, когато дойде време. Разберете ме!

И тя бързо излезе от стаята.

Широков затвори очи. Чувство за безгранично спокойствие изпълни цялото му същество. Знаеше, беше уверен, че правилно е разбрал отговора й.

Диени вече му беше казала.

Тържество на кибернетиката

Инжектирането на калистянска кръв не предизвика никакви усложнения. Широков и Синяев се чувствуваха на другия ден напълно здрави. Но въпреки това Бийнг повтори вчерашното си наставление — няколко дни да прекарат вкъщи, без да излизат.

— Повече от два месеца сме на Калисто, а още нищо не сме видели — каза Синяев. — За планетата знаем само онова, което знаехме и на Земята.

— Два месеца не е чак толкова много — отговори Широков. — Имаме още шестнадесет месеца. Но аз се страхувам, че изобщо няма да видим Калисто.

— Смяташ, че преливането…

— Това е само опит. С еднаква вероятност може и да успее, и да не успее.

— Тогава да не губим време. Калистяните твърдят, че има как да видим всичко, каквото искаме, без да излизаме навън. На екрана. Да се възползуваме от този начин. Да направим, тъй да се каже, предварително запознаване с Калисто. Ако всички опасения се окажат напразни, това няма да ни попречи, по-скоро тъкмо обратното.

— Нямам нищо против. Но кой ще ръководи тази екскурзия?

— Разбира се, нашите приятели — Гесиян, Биеси, Диегон, Диени…

— Ако не са заети.

— Струва ми се, че всички наши познати смятат за своя най-важна работа да ни обслужват — засмя се Синяев. — Колко е лесно у тях да получиш отпуск.

— Тук вече не си прав. А нима у нас, на Земята, не получихме отпуск, за да обслужваме калистяните? Ти с какво се занимаваше деветте месеца, докато калистяните бяха у нас?

— Упрекът ти е справедлив — рече Синяев. — Казах го, без да мисля. Включвай екрана!

Гесиян навярно говореше с някого. Когато Широков произнесе името му, екранът леко потъмня.

— Рийг Диегон! — каза Широков, като втори път натисна бутончето.

Към екрана се приближи Диени.

— Баща ми и дядо ми не са тук — каза тя. — Аз ей сега ще долетя при вас. С най-голямо удоволствие.

Връзка с Гесиян дълго не можаха да вземат.

— Хващам се на бас — рече Синяев, — че говори за нас с Бийнг или някой друг лекар. За нищо друго освен за нашето здраве не мисли сега Гесиян.

— Да се хванем — отвърна му Широков. — На къпането довечера. Който загуби баса, ще легне, без да се окъпе.

Синяев се намръщи.

— Няма да можеш да спиш добре — каза той.

— Аз ли? Нищо подобно. Без къпане ще легнеш ти.

— Много тежко условие.

— Аха! — засмя се Широков. — Отстъпваш! Е, добре. Ако загубиш, ще ти простя баса от медицински съображения.

Екранът на Гесиян най-после се освободи.

— Биеси я няма — каза младият лекар. — Отлетя в Кусуди, при дъщерята. Току-що говорих с нея.

Широков насмешливо погледна Синяев.

— А вие?

— О, разбира се, ще долетя при вас. Само че според мене трябва да поканите инженер. Ще ми е трудно да ви обяснявам техническите въпроси.

— Затова искахме да дойде Биеси — каза Синяев. — Тогава кого?

— Повикайте Линг — посъветва ги Гесиян. — Миенион и Ниянийнг не са в Атили. С Диегон заминаха за острова-ракетодрум, за да наблюдават разтоварването на звездолета. Помните ли Линг?

— Разбира се. Той в Атили ли е?

— Би трябвало да е тук. Сега ще науча. Почакайте до екрана.

— Линг! — каза Широков. — Радвам се, че с него всичко е благоприятно. Изглежда, не е бил виновен за смъртта на Лиети.

— Питах за това Зивиен — каза Синяев. — Смятат, че инженер Лиети е загинал поради собствената си непредпазливост. Най-интересното е, че този извод е направен въз основа на показанията на самия Линг, тоест на лице според нашите понятия заинтересовано и следователно неподходящо да бъде съдия.

— Те не знаят какво е лична заинтересованост. Психиката на калистяните е по-различна от нашата. Ако Линг беше виновен, той щеше да си признае.

— Много удобно за следователите. Впрочем у тях няма никакви съдебни органи.

— Ще дойде време и при нас няма да ги има.

Сигналът за повикване прекъсна разговора им.

— Ще е жалко, ако Линг не е в Атили — каза Широков, като натискаше нужното бутонче.

В „отвора“ на изчезналия екран обаче те не видяха, както очакваха, Гесиян, пред тях стоеше Линг.

— Поздравявам ви — каза калистянинът. — Гесиян ми предаде, че желаете да ме видите.

— Да — отговори Синяев. — Щяхме да ви помолим, ако не сте много зает, да дойдете при нас. Искаме да направим пътешествие из Калисто, без да излизаме от къщи. Лекарите ни забраниха…

— Зная. Всичко, което се отнася до вас, е известно на цялото население.

— Желанието ни е да се запознаем с някои неща по екрана. Но не можем да разберем всичко без обясненията на инженер.

— Благодаря ви, че сте се сетили за мен.

— Не се сетихме ние — отговори му Широков, без да иска, подражавайки на калистяните. — Гесиян се сети за вас.

— Но нали вие се съгласихте?

— И то с радост.

— В такъв случай идвам веднага.

— Как мислиш, дали не го обидих? — попита Широков, когато изключиха екрана.

— Разбира се, не. Те винаги говорят така.

— А, да — сети се Широков. — Ти загуби баса. Ще се къпеш само с мое разрешение.

— Нали ми прости?

— Мога да се отметна.

— Е, това вече не е по калистянски — каза Синяев и двамата се разсмяха.

Диени, Гесиян и Линг не ги накараха да чакат. Пристигнаха почти едновременно.

След взаимните поздравления петимата се настаниха удобно пред екрана.

— Откъде ще започнем нашето пътешествие из Калисто? — попита Гесиян.

— От Кусуди — отговори Диени. — Искам да ви покажа моята майка — добави тя, обръщайки се към Широков.

— Много ще ни бъде приятно.

— Иска да я покаже на тебе, не на мене — каза Синяев на руски. — А още по-точно — тебе да покаже на нея.

— Георгий! — закани му се Широков. — Ако продължаваш в този дух, няма да те пусна в басейна. Тя имаше пред вид нас двамата. — Какво е Кусуди? — попита той на калистянски. — Чувал съм това име.

— Кусуди е детският град — отговори Диени. — Далеко е оттук. Там съм пораснала. Майка ми е детска лекарка. Тя живее постоянно в Кусуди.

— Той единственият детски град ли е?

— О, не! Много имаме.

— Децата задължително ли живеят в тези градове?

— Разбира се, не е задължително, но всички деца живеят там. Тези градове са построени специално за децата и там има всичко, което им е необходимо. Запазила съм чудесни спомени от онова време.

— Ами ако родителите не могат да се заселят там заедно с децата си?

— Обикновено никой не постъпва така. Майка ми — това е изключение. В детските градове има много хора, които са се посветили на децата, обичат ги и умеят да работят с тях. Раздялата не измъчва никого. Майката и бащата, ако искат, могат дори всеки ден да виждат детето си и по всяко време да го посещават. Може за вас това да е странно, но ние сме свикнали към този ред и го намираме напълно естествен. Детето се нуждае от правилно възпитание.

— А-а, защо? Не е странно? — каза Широков, като си помисли, че малко майки на Земята биха се съгласили на дългогодишна раздяла с децата си.

Гесиян натисна бутончето и изрече няколко думи. Екранът „изчезна“ и пред тях се разкри просторна зала. По размерите на мебелите личеше, че е предназначена за малките калистяни. В залата нямаше никой.

— Сега е часът за къпане — каза Диени. — Децата са на брега на океана.

— Във вашите океани няма ли опасни хищници? — попита Широков.

— За съжаление още има, и то много и твърде опасни — отговори Линг. — Но местата за къпане са добре оградени.

— Сийнг ни разказваше, че не може да се гледа вътре в домовете, докато не е натиснато бутончето там — каза Синяев.

— Това не е частен дом.

В залата влезе някой. Беше жена в бяла рокля. Когато се приближи, Широков веднага разбра, че тя е именно майката на Диени. Приликата им потвърждаваше това.

„Защо влезе тъкмо тя? — помисли си той. — Защо не е на брега? Нима Диени я е предупредила?“

Жената се приближи до самия екран. Струваше му се, че ако протегне ръка, ще я докосне. Косите й бяха бели като роклята. Матовочерното й лице се открояваше странно в тази рамка.

— Здравейте — приветливо се усмихна тя. — Приятно ми е да ви видя. Благодаря ви, че се съгласихте да изпълните желанието на Диени.

„Така и предполагах“ — помисли си Широков.

— Искахме да видим децата — каза Синяев.

— Ще трябва да надникнете при нас малко по-късно. Децата са на брега. Диени, вие нали знаете реда? — обърна се тя към дъщеря си.

— Смятах, че в случая…

— Срещата с гостите на планетата ще развълнува децата и няма да заспят след къпането. Кой от двама ви е Широков? — неочаквано попита тя, като едва произнесе руското презиме.

Синяев посочи другаря си. Пьотър Аркадиевич се почувствува неловко, когато тесните очи на майката изпитателно се спряха на него.

„Георгий е прав — помисли си той, като мълчаливо се остави да го разглеждат. — Тя е говорила за мен с дъщеря си.“

Той не знаеше какво да каже. Всичко беше много особено от земна гледна точка.

— Вашето име е Пиетя?

— Пьотър — отговори Широков. — У нас, на Земята, имената често се произнасят различно в зависимост от отношенията между хората.

— Рийг Диегон ви нарича Пиетя.

— Да, той е мой приятел и е много по-възрастен от мен. Ще ми е приятно и вие да ме наричате така.

— Добре. А аз се казвам Миенио.

Широков си спомни, че бе чувал това име от Диегон преди няколко години, още на Земята.

— Ако не греша — каза той, — така се казва една от дъщерите на Рийг Диегон.

— Да, вярно. На Калисто имената често се повтарят. Презимената никога. — Тя още веднаж огледа Широков от краката до главата с внимателен, сякаш преценяващ поглед, после се обърна към дъщеря си. — Свържете се с мене, когато останете сама. Надявам се — добави тя, обръщайки се към всички, — че днес ще ви видя още веднаж. Децата ще се радват, ако могат да поговорят с вас. Сега трябва да бързам за брега.

— Дори прекалено откровено — каза Синяев, когато изключиха екрана от Кусуди. — Не предполагах, че съм отгатнал толкова точно.

— Няма защо да се обиждаме — отговори Широков. — Такива са разбиранията им.

Беше му неудобно от Гесиян и Линг, пред които стана тази сцена, но двамата калистяни сякаш нищо не бяха забелязали.

„Ще говорим откровено като тях“ — реши Широков и се обърна към Диени.

— Защо майка ви спря вниманието си специално на мене?

Диени му отговори с такава откровеност, каквато той не очакваше.

— Защото много съм й разказвала за вас. Трябва да се досещате защо.

Широков се смути.

— Какво да ви покажем сега? — дойде му на помощ Гесиян.

— Не зная.

— Може ли да се свържем с някоя станция за времето? — попита Синяев.

— Изобщо не, но за вас може. Включвам дежурната станция на Атили.

„Отвори се прозорец“ към голяма, скромно подредена стая. Няколко кресла и маса. Край стените имаше нещо подобно на шкафове или сандъци, наглед металически. Между тях се виждаха екрани. Синяев не видя нито един уред, нито един апарат, каквито по неговите представи непременно трябваше да има в една такава техническа станция. Обикновена стая с донякъде необичайна мебелировка — и толкова.

В нея видяха двама души. Единият стоеше наведен над масата и разглеждаше нещо като план или схема, другият работеше до шкафовете. Двамата се обърнаха, привлечени от сигнала за повикване, а когато разбраха кой ги вика, се приближиха до екрана.

— Нашите гости искат да се запознаят с вашата работа — каза Линг.

— С удоволствие ще им помогнем — отговори единият.

Те бяха инженери на времето — така се наричаше на Калисто тяхната специалност.

Разговорът продължи дълго, но говореше само Синяев. Широков не зададе нито един въпрос. Той внимателно следеше обясненията и демонстрираното повикване на дъжд, но след няколко часа помоли Синяев да му разкаже какво именно им бяха обяснявали.

Мислите на Пьотър Аркадиевич бяха далече от въпросите за времето.

Екранът ги пренесе в института по архитектура. Тук те се срещнаха с хората, проектиращи новите градове, които щяха да се появят на нови, сега още пусти места. Показаха им планове, макети, рисунки на сгради.

За Широков и Синяев Атили бе град на дворците, но в сравнение с онова, което щеше да бъде построено, той беше съвсем скромен.

— Защо проектирате предимно разкошни сгради? — попита Синяев. — Струва ми се, че и една по-скромна къща може да задоволи човека. И защо няма две еднакви?

— Всичко, което заобикаля човека, трябва да бъде красиво — отговориха му. — Това прави живота по-приятен. А хората имат различни вкусове. На Калисто още не всичко е красиво. Стремим се да преустроим градовете по нов начин. Колкото животът е по-хубав, толкова повече нарастват изискванията.

— А къде е техният предел?

— Засега не се вижда. Пък и едва ли може да бъде достигнат.

— Покажете ни и някои строежи — помоли Синяев. — Например на жилища.

Гесиян се свърза с дежурния по сектор и поговори с него.

— В Атили сега нищо не се строи — каза той. — Ще трябва да почакате малко. Ще ни свържат със строежа на един нов завод, недалече оттук.

— Защо трябва да чакаме?

— На строителната площадка няма екран. Но ще го монтират много бързо.

— Защо си правят такъв труд? Ние можем да погледаме нещо друго.

— Не е никакъв труд. С радост ще ви доставим това удоволствие. Няма да чакате дълго.

Линг започна да разказва за начините на производство. Разказът му бе толкова интересен, че Широков забрави своите мисли и слушаше тъй внимателно като Синяев, който нямаше причини да се замисля за странични неща.

Според разказа на Линг излизаше, че всичко, което се произвежда на планетата — предмети за бита, транспортни средства, облекло, хранителни продукти, самите машини, — се изработва без участието на човека.

Неволно се създаваше впечатлението, че човекът няма какво да прави на планетата, отдадена във властта на „умните“ машини.

Линг се усмихна, когато Широков гласно изрази тази мисъл.

— За да получите такова впечатление — каза той, — е виновен моят разказ. Аз говоря като инженер. Нищо подобно, разбира се, няма и не може да има. Колкото и могъща да е машинната техника, колкото и да сме автоматизирали производството, човекът е бил, е и ще бъде винаги главна движеща сила на напредъка. Никаква, дори „най-умната“ машина не може да замени творческия разум. Не е възможно да се създаде такова положение, при което човекът да няма какво да работи. Може да се създаде машина или цял завод, който да работи фактически безкрайно, без намесата на човека. Но този завод ще произвежда винаги едно и също. Много непривлекателен ще стане животът, ако всичко, което ви обкръжава, е винаги едно и също. Това няма да е живот. У нас всичко се променя, и то често. Твърде много неща в съвременния бит не ни задоволяват. Машината е помощник — нищо повече.

Не мина и половин час и се раздаде сигналът за повикване. Натиснаха бутончето и пред тях се разкри панорамата на строежа на завода.

Екранът бе монтиран на високо място, откъдето можеше добре да се види почти цялата строителна площ.

Строежът, изглежда, току-що започваше. Още нямаше стени. Надалече се простираха безкрайните линии на положените основи и по тях човек лесно можеше да си представи грандиозността на бъдещото здание.

Стотици машини със съвсем непонятна конструкция се движеха във всички посоки и работеха сякаш самостоятелно. Край тях нямаше нито един човек. Машините пренасяха строителния материал и градяха с него.

Картината се променяше буквално пред очите им. Тук-там вече израстваха стени. До преди малко се виждаше пръстта, но минаха няколко машини и вместо пръст — под от разноцветни плочи.

— Нима на строежа няма никой? — попита Синяев.

— Не зная как е в този случай — отговори Линг. — Обикновено, ако проектът е изработен от човек, тогава той ръководи работата, макар да не е задължително. Ако го е проектирала фитизели32, тя наблюдава другите машини.

— Фитизели самостоятелно ли проектира?

— Да, нали това е завод, и то, изглежда, най-обикновен.

— И целият строеж ще бъде завършен без участието на човека?

— Не. Вътрешната уредба и монтирането на механизмите се извършват от хора. Разбира се, с помощта на специални машини. Автоматично се изгражда само зданието. По проекта.

— Но кой следи изпълнението да отговаря на проекта?

— Това прави фитизели. В нея е заложен проектът и тя няма да допусне никакво отклонение. Всички машини — Линг посочи екрана — са подчинени на една и изпълняват нейните указания по-точно и по-добре, отколкото биха могли да правят това хората.

— Те са много разумни — каза Диени. — Добре се разбират помежду си.

— Пълно тържество на кибернетиката — обади се Синяев.

— Непрекъснато ли строят? — попита Широков.

— Разбира се, денонощно. Машините нямат нужда от почивка.

Стига!

— Навярно няма да можем да видим полската работа? — попита Синяев. — Доколкото разбрах, на Калисто зеленчуците и плодовете не се синтезират, а се отглеждат при естествени условия.

— Да — отговори Линг, — на полето няма екрани. Но общата картина на полската работа би напомнила току-що видения строеж. Само че на полето има значително по-малко машини.

— Защо?

— Само защото калистяните обичат да работят на полето или в градината — засмя се инженерът. — Тази работа ни доставя удоволствие. Затова много неща, които може да прави машината, ние вършим със собствените си ръце.

— Впрочем имате ли малки градове със селскостопанско население? — попита Широков.

— Имаме, разбира се. Но повечето градове са разположени по бреговете на океана. До всеки пункт във вътрешността на материка може да се отлети за кратко време. Морският въздух е по-полезен за човека. Мнозина обаче живеят далеко от морето. Вкусовете на хората са безкрайно разнообразни.

— А може ли да се свържем с някой от тях?

— Сигурно може. Екрани има във всеки дом, където и да се намира той. Ей сега ще проверя.

— Мога да ви предложа да се свържем с Лийн Диегон, брата на моя баща — каза Диени. — Той живее в центъра на този материк, сред голяма гора.

— Чудесно — рече Широков. — Ще ни бъде много приятно да се запознаем с ваш роднина, Диени. Какъв е той? Питам за специалността му.

— Художник и скулптор. Той е човек, който обича самотата, но ще се радва да ви види.

Тя се наведе към екрана, натисна бутончето и произнесе името.

Екранът бе зает.

— Скоро ще се освободи — каза Диени. — Чичо ми не обича да разговаря дълго. За вас това не се отнася — добави тя. — Всеки калистянин с удоволствие ще говори с вас.

— Обяснете ми едно нещо — каза Синяев. — Помня, че на Калисто не може да има двама души с еднакво име и презиме. Но вашата майка, Диени, има същото име и презиме като вашата леля. Как да разбирам това?

— Грешите. Презимето на майка ми е Елиян.

— Тя обаче каза, че имената могат да се повтарят, а презимената — никога. Но аз виждам, че мнозина носят презимето Диегон.

— Тя е имала пред вид, че името и презимето на двама души никога не съвпадат. Това никога не се случва освен след смъртта на някого, когато негов близък получи името му.

— Жените никога ли не променят презимето си?

— Нито жените, нито мъжете. Защо да го променят? Какъв смисъл има?

— У нас е другояче.

— Зная. Време е обаче да повторим повикването.

Екранът на Лийн Диегон беше вече свободен. Пред тях се появи стая в дома на калистянина „отшелник“. Пред екрана стоеше човек, които удивително приличаше на Рийг Диегон. Същият ръст, същите черти на лицето. Ако Широков и Синяев не знаеха кой е пред тях, лесно можеха да сгрешат и да го вземат за своя стар приятел.

— Извинете ни — каза Широков, — че нарушихме спокойствието ви. Но Диени каза, че няма да ни се сърдите.

— И е съвсем права — отговори Лийн Диегон. — Доставихте ми голяма радост. Сигурно ви е подбудило желанието да видите човек, който живее далеч от градовете, и Диени ви е посочила мен.

— Отгатнахте.

— Имам само един екран. Освен тази стая няма да можете да видите нищо друго. А тя — той посочи с ръка наоколо — с нищо не е забележителна. Това е моето ателие.

Нямаше защо да казва това. Обстановката ясно показваше какви са заниманията на собственика. Навсякъде имаше скулптурни фигури — едни завършени, други още в процес на работа. По стените бяха окачени маски, също като в ателието на земен ваятел. Имаше и много картини. От това, което можаха да видят, Широков и Синяев разбраха, че Лийн Диегон е художник-пейзажист.

— Впрочем къщата не представлява за вас никакъв интерес, тя не се отличава особено от къщите в Атили. Само е по-малка.

— Навярно ви откъснахме от работата? — попита Широков, като забеляза, че ръцете на Диегон са изцапани с бои.

— Няма значение. — Той премести към екрана едно кресло и седна. — Ако имате въпроси, готов съм да ви отговарям.

— Казахте, че къщата ви не се отличава особено от къщите в Атили. Но вие навярно нямахте пред вид например доставянето на продукти? — попита Синяев.

— Какви продукти?

— За хранене. Закуски, обеди, вечери.

— Но защо? Всичко ми се доставя също като на вас.

— Откъде?

— От най-близкия град. Само че трябва да чакам малко повече.

— Какво е разстоянието до най-близкия град?

— Не зная точно. Към осемстотин километра.

— С олити ли се извършва доставянето?

— Не. Също като на вас, по обикновената автоматична мрежа. Виждам, че ви озадачава разстоянието. Но то няма значение. Когато построих тази къща, прекараха ми всичко необходимо за доставяне на храна, на морска вода за басейна и всичко, каквото може да ми потрябва. Нямам време да летя до града. Доставящите механизми са достатъчно мощни и разстоянието не им пречи.

— Не — каза Синяев, — мислех за друго. Но това не е важно. С какво се занимавате през свободното си време?

— Имам голяма овощна градина. Работя в нея. Физическият труд е добра отмора.

— С машини, нали?

— Не, нямам машини.

— Голяма ли е градината ви?

Лийн Диегон назова цифра, която съответствуваше на един квадратен километър.

— Тази толкова голяма площ сигурно ви отнема много време. Например поливането…

— С него няма защо да се занимавам. Когато градината трябва да се полее, обаждам се на станцията и ми пращат дъжд.

— Да, забравих — каза Синяев. — Но грижите за дърветата?

— Справям се — кратко отговори калистянинът.

— Ами беритбата на плодовете?

— Други я извършват. Откарват плодовете.

— Кой?

— Не зная. Моя грижа е да съобщя, че е настъпило време за бране, а защо да се интересувам кой ще долети за плодовете?

Диегон говореше, като че ли беше недоволен от нещо. Въпросите сякаш му бяха неприятни. Но нито Широков, нито Синяев не помислиха такова нещо. Те много добре знаеха, че ако Диегон не иска да говори с тях, ще им каже направо.

— Как работите? — попита го Широков. — Говоря за вашата главна работа.

При този въпрос изразът върху лицето на домакина се промени като по вълшебен начин. Той се оживи и в тона на отговора му вече не можеше да се забележи скука.

— Навярно искате да кажете не как, а над какво работя? Ето вижте!

Той се приближи до нещо, поставено в средата на ателието, и отметна тъмното покривало.

— Обикновено не показвам творбата си, преди да я завърша. Но на вас ще я покажа.

Беше една огромна картина, изработена не с четка, а с резец върху материал, приличащ на бледорозов мрамор. Скулптурата изобразяваше гора на брега на река. Навярно Диегон бе използувал бои или нещо друго, защото водата в реката беше обагрена в естествен цвят и бе така прозрачна, че се виждаха камъните по дъното. Дърветата бяха още само набелязани. Майсторството на изпълнението беше високо.

— За къде е предназначена тази скулптура? — попита Синяев.

— Засега още за никъде. Но ако се хареса, ще украсят някоя сграда или стая в детски град.

— Мисля, че не може да не се хареса — каза Широков. — Много е красива.

— Благодаря ви — каза Диегон. — Но още е рано да се преценява.

Той отново покри картината си и се приближи до екрана.

— Правите ли скулптурни портрети?

— Понякога. Но това не ми е специалност. Аз обичам да изобразявам природата. — Той се обърна, сякаш търсеше нещо. — Ето един портрет например.

Пред екрана се появи малък бюст от черен камък. Без съмнение това беше Диени, но само че като дете.

— Познавате ли кой е? — попита Диегон.

— Да, разбира се. Много добре е изработен.

Художникът пренебрежително махна с ръка.

— Това не е изкуство — каза той. — Такъв портрет може да се направи за един час. Ако искате, ще ви покажа как става.

Разбира се, Широков и Синяев веднага се съгласиха.

Диегон премести до екрана малка машина. Тя беше на колелца и леко се местеше. Приличаше на правоъгълен сандък.

Художникът внимателно се взря в лицата на гостите на Калисто.

— Вашата глава — обърна се той към Синяев — е по-трудна, отколкото на другаря ви. Затова, ако нямате нищо против, ще направя вашия портрет.

— Разбира се, нямам нищо против — отвърна Синяев.

И ето — за по-малко от час от бял камък беше създадена главата на Синяев. Калистянският скулптор съвсем не действуваше така, както обикновено работят скулпторите. Той сложи един каменен къс в машината, после на плътни листове нарисува главата на Георгий Николаевич от три страни и сложи листовете в машината. Не минаха десет минути и бюстът беше вече готов. Машината по рисунките го бе издялала от камъка. Но първият портрет не задоволи Диегон. Той сложи камъка обратно и започна да поправя рисунките. Така постъпи няколко пъти. В края на краищата се получи точен портрет, който учудваше с прецизната си изработка.

— Подарете ми тази скулптура — помоли Синяев.

— По-добре елате при мен и аз ще ви направи истински портрет — отговори Диегон. — Трябва да ви опозная отблизо. Този бюст е мъртъв. В него няма израз. Не познавам вашия характер, вкусовете ви. Вие за мене сте непознат човек. Сравнете го с портрета на Диени, той е изработен по същия начин.

Наистина разликата правеше впечатление дори на един несведущ човек. Портретът на Синяев беше маска, наистина имаше голяма прилика, но беше само маска, а лицето на малката Диени изразяваше мечтателност, която художникът смяташе за характерна черта на своята племенница. Лицето й беше живо.

— Все пак — каза Синяев — аз отново ви моля. Бих искал да имам този бюст за спомен от нашата среща.

— Щом искате — отговори Диегон, — ще го получите. Ще ви го изпратя. А сега извинявайте. Чака ме работа. Ако пак се свържете с мен, ще ми бъде много приятно.

Гесиян изключи екрана.

— Едно ме учудва — каза Синяев, — че… Да предположим — обърна се той към Линг, като сам се прекъсна, — че ми хрумне да се заселя в най-затънтеното място, някъде в планините…

— И там е населено.

— Нима само заради мене ще вземат да прокарат цяла система тръби за снабдяване?

— Разбира се.

— А не ви ли се струва, че не е рационално да се извършва такава огромна работа за един човек?

Четиримата калистяни се спогледаха. Явно не можаха да разберат въпроса.

— Нали не ви учудва, че в дома, в който живеете, всичко това го има? — меко попита Линг.

— Тук е град. В него живеят милиони хора, нека да са дори хиляди.

— Но в тази къща не живеят нито милиони, нито хиляди. Бихте могли да живеете тук и сам.

— Наистина не зная как да ви обясня моята мисъл. Тук, в Атили, има много къщи. Да се прекарат тръбите в една или в десет, или в сто не е голяма разликата. Имам пред вид изразходването на време и материали. Но да се прокарват тръбите на стотици километри заради един човек, е съвсем друго нещо. В една къща…

— Но нали в тази къща живеят хора? — попита Гесиян с такъв тон, с какъвто се говори на човек, който не иска да разбере очевидна истина. — Тези хора нямат ли право на онова, което притежават другите?

— Ние сме свикнали всичко да оценяваме в пари — каза Широков. — При тях материалите не струват нищо. Потребностите на човека са единственото мерило.

— Прищявката на един човек — продължи Синяев, без да слуша Широков — не може да е причина да се извърши такава огромна работа. Ако човек иска да живее далече от колектива, нека сам да си доставя каквото му е нужно.

— Работата, доколкото зная, съвсем не е толкова голяма — каза Диени.

— Извършват я машини — добави Линг. — А материали на Калисто има колкото искате.

— А какво ще гледаме по-нататък? — попита Георгий Николаевич, като се убеди, че по този въпрос няма да се разберат.

— Според мен време е да обядваме — каза Диени. — Гладна съм.

— Да, вярно и аз съм гладен — подкрепи я Широков. — Да идем в басейна, трябва да се освежим и да си починем.

— Може би най-добре ще е да ви оставим? — попита Гесиян. — Ако искате, пак ще дойдем по-късно.

„Бийнг молеше да не ги уморяваме — помисли си той. — Но как да позная доколко са уморени? Все още не мога да разбирам израза на белите им лица.“

— Не, моля ви, останете с нас — помоли Широков.

Никак не му се искаше Диени да си отиде. Той през цялото време се любуваше на девойката, като се мъчеше да прави това незабелязано. В нейно присъствие се чувствуваше някак особено добре.

— С удоволствие ще останем — отговори Гесиян. — Но смятам, че трябва да си починете.

— Вие няма да ни попречите.

След къпането, което както винаги им вля нови сили, всички минаха в столовата.

Гесиян ги посъветва след обяда да полежат час-два, но Широков и Синяев отказаха. Искаха да продължат „пътешествието“. Екранът даваше толкова пълна и реална картина, че се създаваше илюзия за действително пътешествие. За един ден те научиха за Калисто повече, отколкото през двата изтекли месеца.

— Какво искате да видите? — попита Гесиян, когато всички отново се настаниха край вълшебния „прозорец“.

— Ако е възможно, завод — отговори Синяев.

Бутончето бе натиснато, произнесени бяха необходимите думи и ето пред тях се появи заводски цех.

Идеална чистота, пълна тишина, не се вижда нито един човек.

Гигантската зала е пълна с машини. Но къде са те? Далече навътре се проточват редици тръби, виждат се някакви кубове или ръбести сфери със странна форма.

— Това са машините — каза Линг.

Никакво движение.

— Какво произвежда този завод?

Гесиян превключи екрана.

Голямо и много високо помещение, без покрив. Вижда се небето. То както винаги е безоблачно. В Атили рядко има нужда от дъжд. На пода са кацнали големи олити. Движещи се машини товарят в тях пакети с изобразена зелена звезда. Натоварените олити излитат, а на тяхно място кацат нови. Работата не спира нито за минута. И тук не се вижда нито един човек.

— Завод за медикаменти — каза Линг. На цялата Калисто има само два.

— Продукцията им достатъчна ли е за цялото население? — с професионален интерес попита Широков.

— Дори е в повече. От време на време се налага да спираме завода, а понякога и двата едновременно.

— Кой прави това?

— Дежурният по сектор по нареждане от поста Калисто.

— Защо на олитите няма хора? — попита Синяев.

— Това са товарни машини. Те превозват продукцията от завода в складовете. Хора не са нужни, автомати управляват. Маршрутът винаги е един и същ.

— В завода никакви хора ли няма?

— Има дежурни механици. Може нещо да се повреди.

Гесиян отново превключи екрана. Появи се малка, добре мебелирана стая също като в жилище. До масата в меки кресла седяха шестима калистяни. Пред тях имаше екрани, на които се виждаха цеховете на завода. Но преди Широков и Синяев да успеят да разгледат стаята на дежурните, екранът „угасна“, тоест отново се появи пред тях.

— Не бива да се отвлича вниманието им — каза Линг. — Като ви показахме това помещение, ние нарушихме правилото. Само дежурният по сектор има право да свързва механиците.

— Те дори не ни забелязаха.

— Не са и могли — каза Гесиян. — Аз не дадох сигнал.

— А как ще научат, че някъде е станала повреда? — попита Синяев.

— Машините сами ще повикат механика. Бихме могли да видим как става това, но се страхувам, че ще трябва да седим пред екрана дни наред, тъй като повреди се случват рядко. Повечето малки неизправности машината отстранява сама в движение, без да прекратява работата. Освен това има автоматични „механици“, подобни на онези, които разтребват стаите. Те могат да поправят определени повреди без участието на човека.

„Пътешествието“ продължаваше.

Един след друг на екрана се появяваха заводи — за облекло, за обувки, за мебели, за олити.

Навсякъде все същата картина.

Дълги зали, блестящи от идеална чистота, тръби, машини с непонятна форма, пълна тишина.

Автоматични конвейери непрекъснато изливат поток от предмети. Товарни, от никого неуправлявани олити излитат, кацат и отново излитат.

Мощна река ден и нощ „залива“ планетата с огромно количество най-разнообразна продукция.

— Стига! — каза най-сетне Синяев. — Нагледахме се на заводи. От всичко видяно главата ми се замая.

— Да, стига — с въздишка повтори Широков.

„Далече сме ние от такова развитие на автоматиката и от такова изобилие. Но и ние ще имаме всичко това.“

— Може би изобщо стига толкова, а? — попита Гесиян. — Утре ще продължим гледането.

— Покажете ни някакво представление — помоли Широков. — Трябва да разнообразим впечатленията си.

— Имате ли театри? — попита Синяев.

— Имали сме някога. Но сега такива като у вас нямаме. Всички представления се фиксират на лента.

Линг не каза „лента“. Такава дума калистяните нямаха. Образите и звукът се записваха на дискове, които донейде приличаха на грамофонни плочи с много малки размери.

— Значи, може да видим всяко представление независимо кога е било изпълнено?

— Общо взето, да. Станциите обаче предават определена програма. Тя е достатъчно разнообразна. Ако искате да видите нещо, което днес не се представя, трябва само да се свържете с архивата.

Появи се и „програмата“. Като огромна страница от вестник тя застана неподвижно и отчетливо на мястото на екрана. Имаше повече от двеста заглавия.

— Изобщо ли нямате вестници? — попита Синяев.

— Вестници като вашите вече отдавна нямаме. Но всеки момент можете да научите всички новини на планетата чрез този екран. Той ни замества вестниците. Всеки номер може да прочетете, когато поискате, дори след няколко дни.

— Твърде удобно — каза Широков.

Той и Синяев не се учудваха, че Линг е тъй добре осведомен за Земята, където никога не е бил. Те знаеха, че по цялата Калисто бяха научили буквално наизуст книгата на Бияинин „Планетата Земя“, издадена неотдавна във фантастично голям тираж. Те самите му бяха помагали да я пише още по време на полета им.

По съвета на Диени слушаха един музикален спектакъл, нещо като опера. Но артистите не пееха, а говореха под акомпанимента на инструментална музика. За Широков и Синяев музиката звучеше странно, а сюжета не разбраха добре.

След вечеря, когато Релиос залезе и нощта разпростря над Атили звездната си дантела, те изнесоха креслата на терасата.

Широков седна до Диени.

„Луните“ още ги нямаше. Те щяха да изгреят по-късно. В тъмнината лицето на Диени почти не се виждаше.

Широков изведнъж си спомни как преди четири години (но единадесет и половина по земното пресмятане) също тъй една нощ той седеше с Диегон, дядото на Диени, пред входа на палатката в лагера край Курск и слушаше разказа му за Калисто. Можеше ли да предположи тогава…

Искаше да й разкаже за тази далечна случка, затова се обърна, но никого не видя.

Диени бе изчезнала…

Изчезнаха всички, които бяха на терасата, и дори терасата…

От сърцето му нагоре, към главата, нахлу студена вълна…

Повелята на родината

Равнина, покрита със зелена трева.

На хоризонта зелена гора.

Синьо небе, на което далечният Релиос сияе също като Слънцето.

Всичко е като на Земята, всичко гали окото с привичното, познато от детинство съчетание на багрите.

Купестите облаци над гората, прохладният вятър, който нахлува през отворения прозорец, нормалната температура на въздуха — всичко е „земно“…

Защо тогава острото чувство на копнеж не напуска Широков?…

Някъде далеко, в небесните бездни, остана Калисто — чудната планета, светът на бъдещето!

Съвсем различна от Земята, сега тя го привличаше с още по-голяма сила.

Два кратки месеца и вратата на прекрасния свят се затвори пред него, преди да успее да влезе там. Остана само споменът, който будеше копнеж и мъка от неосъщественото желание.

Когато отбилият се на Сетито космически кораб го напускаше, Широков съжаляваше, че вече няма да види тази планета, така приличаща на Земята, а сега, когато отново се намираше на нея, проклинаше неочакваната и непредвидена болест, която го застави да напусне Калисто.

Въпреки че приличаше на Земята, Сетито му се струваше отвратителна като подигравка.

С тежка въздишка той извърна лице от тесния прозорец и се отпусна в креслото.

Беше сам в сградата на хълма, същата, която те със Синяев само преди два месеца разглеждаха с огромен интерес като първа калистянска постройка, видяна от тях.

Сега, след като бяха видели дворците на Атили, тази сграда му се струваше до немай-къде жалка.

Синяев беше отишъл с Гесиян и Биеси да снима околностите на хълма и реката, а ако му се удадеше, и някое от влечугите.

„Колкото и да се перчеше Георгий, ала все пак и той дойде тук. Объркаха се работите ни. Но може би още не е загубено всичко — опитваше се да се утеши Широков, — може би някак ще се оправи? Ще се върнем на Калисто и ще довършим запознаването си с нея. Защо да не може да стане и така?“

Случилото се в онази съдбоносна нощ се бе врязало в паметта му и той си спомняше за нея с чувство на обреченост.

Като лекар знаеше, че всичко е загубено, но като човек се възмущаваше и негодуваше срещу подлата шега, която му изигра съдбата.

Тогава, след като припадна втори път, край леглото му се състоя консулт. Той самият вземаше участие в него, като осведомяваше калистянските лекари по въпросите за нормалната дейност на човешкия организъм.

Петима лекари, ръководени от Бийнг, го подложиха на най-старателен и всестранен преглед.

Съдбовното решение бе единодушно.

— Единственото, което може да ви спаси, е незабавното връщане на Земята — произнесе Бийнг решението на консулта. — Инжектирането на калистянска кръв не даде очаквания резултат, а може би дори ви е навредило.

— Значи, за земните хора е невъзможно пребиваването на Калисто?

— Съвсем не. Ще се споразумеем с медиците на Земята. Преди да отлетят към нас, звездоплавателите ще бъдат подлагани на специална подготовка, а след това ще прекарват продължителна карантина на Сетито или Кетио. И едва тогава ще долитат на Калисто. С вас това не е било направено. Сега вече е късно.

— Но аз съм напълно здрав! — отчаян възкликна Синяев.

— Вие мислите така, но грешите. Просто сте по-издръжлив от приятеля си. Съблечете се! Ще ви прегледаме заедно и нека той ви каже какво сме видели.

Това бе урок по калистянска медицина и Широков с професионален интерес си спомняше многобройните уреди, с които под ръководството на Бийнг той провери как работят всички вътрешни органи в тялото на Синяев. Отличителната особеност на тези уреди беше, че с тях можеха да се видят процесите, които лекарите обикновено само чуват или усещат.

Резултатът от прегледа порази Широков. Въпреки че Синяев външно изглеждаше здрав, той безспорно беше болен. Особено засегнати бяха сърцето, периферните нерви и бъбреците. Широков откри всички признаци на нефрит, с изключение на отоци по лицето. Сякаш в организма на приятеля му (а следователно и в неговия собствен) бе проникнала някаква отрова. Той добре знаеше, че Синяев никога не е боледувал от нефрит. Съставът на кръвта му и кръвното налягане също будеха тревога.

— Не е отрова — обясни Бийнг, — а резултат от въздействието на лъчите на Релиос. Виждате до какво доведе едно пребиваване на Калисто без предварителна подготовка. Това не са предвидили нито вашите, нито нашите учени. По-нататък ще бъде още по-лошо. Връщайте се на Земята.

— Нека да направим още един, последен опит — помоли ги Широков. — Изпратете ни на Сетито. Едно продължително пребиваване там може да ни излекува.

— И без това трябва да ви изпратим на Сетито. Звездолетът не е готов за полет към Земята. Повярвайте ни, ние не по-малко от вас искаме да се върнете тук. Но ще видим!

— Не! — внезапно се обади Синяев. — Чувствувам се здрав и никъде няма да отлетя. Дойдох на Калисто, за да изуча живота тук, и ще продължа да го изучавам, докато мога. Много ми е мъчно, че Петя се разболя и ще трябва временно да се разделим. Нека той да отлети на Сетито, а после да се върне. Аз ще го чакам тук.

— Неразумно е, Георгий — каза Широков. — На Сетито ще оздравеем и ще се върнем.

— Не вярвам в целебната й сила.

— Ами ако се наложи да отлетя на Земята?

— Това е друго нещо. На Земята ще се върнем заедно.

Бийнг, Гесиян и Широков се опитваха да убедят упорития астроном, но напразно. Синяев категорично отказа да отлети с Широков.

— Разберете — рече той. — Аз нямам право да отлетя, докато се държа на краката си. Петя говори така, защото е лекар, а на мое място и той би постъпил като мене.

— Както искате — каза най-сетне Бийнг. — Останете тук.

— Нищо няма да ми се случи. Около пладне няма да излизам навън. И толкоз.

Щом решението бе взето, Биеси предложи да отведе Широков със своя звездолет на Сетито.

— Корабът и екипажът му са готови за старт.

Състоянието на Широков все още беше тежко, затова решиха незабавно да отлети на ракетодрума, за да бъде там преди изгряването на Релиос.

— Не се сърди, че те пускам сам — каза Синяев, като прегръщаше Широков — Не мога да постъпя другояче.

— Не ти се сърдя, но постъпваш неправилно, като оставаш на Калисто.

— Ще видим.

— Не се натъжавайте, че се разделяте с приятеля си — каза Бийнг, сбогувайки се с Широков. — Много скоро и той ще дойде при вас.

Скоростната олита за тридесет и пет минути преодоля разстоянието от Атили до ракетодрума.

Още не беше изгрял Релиос, когато управляваният от Биеси звездолет се откъсна от оранжевия остров и се устреми в далечния си път. Освен Широков и четиримата членове на екипажа на борда му бяха Сийнг, Ленийнг и Ресиин. По такъв начин Широков се намираше под наблюдението на четирима лекари.

До Сетито стигнаха без произшествия.

А предсказанието на Бийнг се сбъдна по-скоро, отколкото очакваше Широков. Призори те кацнаха на хълма, на който се издигаше биениетостанцията, а още вечерта същия ден долетя втори звездолет, с който пристигнаха Линг, Виениян, Гедиониинг — лекар, непознат на Широков, и… Синяев.

Той сам разказа на Широков, че почти веднага след изгряването на Релиос се почувствувал зле, скоро загубил съзнание и решили да го изпратят на Сетито, без да го питат. Дошъл в съзнание вече на борда на кораба, на много милиони километри от Калисто.

— Страшно ми е съвестно — завърши той разказа си, — че заради моето упорство трябваше да изпращат на Сетито втори кораб.

— Упорството не води до добро — пошегува се Широков, радостен, че отново са заедно.

— Най-много съжалявам, че няма да видим отговора от Земята. Това историческо събитие ще стане без нас.

— Докато дойде отговорът, има още много време. Или ти не вярваш, че ще се върнем на Калисто?

— А ти вярваш ли? Не, Петя, Бийнг е прав, ние с тебе няма да видим вече Калисто.

— Да, изглежда, че е така — въздъхна Широков.

И Диени като член от екипажа на кораба на Линг беше тук. Постоянното й присъствие радваше и същевременно измъчваше Широков. Той знаеше, че скоро ще напусне Сетито, ще отлети на Земята.

Нито една девойка не беше обичал така, както Диени. Но нима тя ще се съгласи да напусне Калисто, майка си, баща си и да тръгне с него? Разбира се, не!

Обещанието й „да му каже“ беше дадено тогава, когато всички смятаха, че той и Синяев ще прекарат на Калисто няколко години. А сега…

Сега Широков не се надяваше вече.

Настаниха се в малката сграда на биениетостанцията заедно със Сийнг и Ленийнг. Другите живееха на звездолетите, които останаха на Сетито. Екипажите им твърдо бяха решили, че ще стоят тук с другарите си докрай.

Занизаха се дните мъчително бавно.

Всеки ден Широков и Синяев бяха подлагани на специални процедури. Сложните апарати за процедурите бяха донесени на Сетито от Линг.

Биениетостанцията от оранжевия остров по два пъти на ден питаше за здравето на гостите на Калисто и предаваше безброй поздрави. Често с посредничеството на Ленийнг разговаряха с Диегон, Миенион и Женсийнг.

Вълни на сърдечна дружба летяха от Калисто до Сетито и обратно.

Така минаха три земни месеца. Тук те представляваха сто и четиринадесет денонощия.

Здравословното състояние на Широков и Синяев не се влошаваше, но не се и подобряваше. Лекарите не скриваха тревогата си. Макар и по-слаби поради разстоянието, лъчите на Релиос си оставаха лъчи на Релиос, не бяха като слънчевите, които единствено биха могли да ги излекуват напълно. Надеждите за аклиматизиране явно не се оправдаваха.

— Според мен вашето по-нататъшно стоене тук само ще ви навреди — каза Гесиян. — Позволете ни да съобщим на Калисто, че сте съгласни да отлетите на Земята. Звездолетът и екипажът му отдавна са готови.

— Да почакаме още малко — отговори му Широков.

Той изпадаше в отчаяние при мисълта, че ще се раздели с Диени, ще се раздели завинаги.

А що се отнася до Синяев, той би се съгласил не само да чака, но дори да се върне на Калисто въпреки явната опасност.

— Може да настъпи прелом — подкрепи той другаря си. — Нашият организъм ще се справи и всичко ще се нареди. Не искаме да пропуснем нито един шанс.

— Вие нямате никакви шансове — намеси се Гесиян. — Но постъпвайте, както искате. Аз съм длъжен само да ви предупредя, че рискувате изобщо да не се върнете на Земята и завинаги да останете тук.

— Тук или на Калисто?

— Именно тук. На Калисто ви очаква бърза смърт.

Тези думи накараха Синяев да се замисли.

Широков съзнаваше, че върху него пада голяма отговорност. По този въпрос приятелят му се осланя на него. Той трябваше да каже решаващата дума. Думата неизбежно щеше да бъде произнесена, но Широков отлагаше от днес за утре, надявайки се неизвестно на какво.

Опасните им колебания обаче се прекратиха най-неочаквано.

Сякаш нищо вече не можеше да учуди Широков и Синяев след всичко видяно и преживяно. Но онова, което се случи, порази и тях, и калистяните на двете планети. То се случи три дни след като корабът на Линг бе отлетял от Сетито. Той отлетя, за да попълни продоволствените запаси, които бяха на привършване. Никой не предполагаше, че пребиваването им на Сетито ще продължи толкова много.

За голямо учудване на Синяев и за огорчение на Широков Диени отлетя с Линг. Не каза защо отлита, а Широков, дори и Синяев не се решиха да я попитат.

Тя се сбогува с тях така, както обикновено се сбогуваше на Калисто.

— Ще се върне — каза Синяев. Но Широков не му вярваше.

Минаха три дни.

И изведнаж — биениетостанцията от оранжевия остров предаде неочаквана и радостна новина: на Калисто е получен отговор от Земята!

„Предайте на нашите скъпи приятели — гласеше съобщението, — че от Земята е получена първата тесиграма на руски език. Първият опит за пряка връзка — се увенча с пълен успех. Всички знаци са приети и записани. Бияинин се е заел с разшифроването им. Щом завърши работата, незабавно ще предадем на Сетито пълния текст. Горещо поздравяваме Широков и Синяев с поразителния успех на техниката и науката на тяхната родина. На Земята са построили тесиапаратурата в невероятно кратък срок.“

Гесиян, сияещ от радост, буквално се втурна при Широков и Синяев с това съобщение. Той поривисто ги прегърна — явно, че от все сърце се радваше заедно с тях.

След Гесиян в стаята дойдоха всички калистяни, които бяха на Сетито. Те така искрено се радваха на огромния успех на земната наука, сякаш беше успех на Калисто.

И в тази така ясно изразена атмосфера на сърдечна дружба и всеобща радост Синяев не се стърпя. Той лудешки заигра, заприкляка, като представи на калистяните бурната стремителност на руската пляска.

— Дали Бияинин ще може да свърши скоро разшифроването? — обърна се Широков към Лениинг. — Как мислите?

— Следващото предаване е определено за след четири часа — отговори инженерът.

И може да се каже без преувеличение, че тези четири часа им се сториха по-дълги от трите месеца, прекарани на Сетито.

От деня, в който калистянският звездолет отлетя от Земята, там бяха минали почти дванадесет години. Много неща са могли да се случат през това време. Мнозина от онези, които Широков и Синяев обичаха, може би вече не са живи — това ги безпокоеше най-много.

За цял живот запомниха те мъчително-тревожните двеста шестдесет и четири земни минути.

Точно в определеното време по екрана затрептяха дългоочакваните ивици на биениетограмата.

Лениинг записваше текста. Широков и Синяев, застанали зад гърба му, четяха това, което той пишеше.

Бяха твърдо уверени, че в тази първа тесиграма, адресирана до тях от Земята, ще им съобщят онова, което най-много ги интересуваше, и не сгрешиха.

Началото на тесиграмата — „До Героите на Земята Широков и Синяев“ — мина някак покрай съзнанието им. Не обърнаха никакво внимание на тези думи, очаквайки следващото.

„Съобщавам ви, че всички, които присъствуваха при отлитането ви за Калисто, са живи.“

Широков чу как Синяев пресекливо въздъхна, но не се обърна.

„Всички в семейството на Георгий Николаевич също са живи и здрави. Очакват своя син и брат…“

Пръстите на Синяев до болка стиснаха рамото на Широков, но и това не можа да го накара да отмести поглед от ръцете на Лениинг.

„Животът на Земята върви така, както когато бяхте тук. Спокойно работете и знайте, че всички, които обичате, ще ви посрещнат на Земята. Предайте нашата благодарност на науката на Калисто, която спаси живота на майката на Синяев. Подробности в следващите съобщения. Ще повтаряме тази телеграма през следващите два дни. С обич ви прегръщам. Козловски — директор на института «Калисто».“

Ленийнг записа последната дума и предаде листа на Широков. После стана и излезе заедно с всички калистяни, които присъствуваха при приемането.

Хората от Земята останаха сами.

— Това е! — смутено каза Широков.

— Да — отговори му Синяев.

И само толкова можаха да си кажат, потресени от безмерното щастие.

— Защо той пише, че науката на Калисто е спасила живота на майка ми? — попита Синяев, след като дълго мълчаха.

— Смятам, че това трябва да се разбира така: Зинаида Александровна е била тежко болна и те са използували някои методи, посочени в калистянските медицински книги.

— Всички са живи! — прошепна Синяев.

— Нещо повече — каза Широков. — Николай Николаевич съобщава, че всички ще бъдат живи до нашето завръщане. А той не е човек, който говори празни приказки.

— Как може да е сигурен в това?

— Не знам, но съм уверен, че той има основания да говори така.

Защо ли Козловски не им съобщи, че бащата на Синяев е умрял? Дали постъпи правилно? Не беше ли по-добре да им каже истината? За Синяев няма ли да бъде още по-тежко да научи истината, след като са го уверили, че на Земята ще го посрещнат всички? Трудно е да се отговори на такъв въпрос. Може би Козловски смяташе, че радостта от посрещането ще намали скръбта? Възможно е!

Приятелите десетки пъти препрочитаха скъпите редове. Но едва от следващите съобщения разбраха, че „Герои на Земята“ не са случайни думи, че наистина бяха удостоени с това високо звание. Лесно е да се досети човек какво изпитаха те.

Всеки ден биениетостанцията от оранжевия остров предаваше на Сетито поредния разговор между Калисто и Земята. Първата тесиграма, то се знае, нямаше защо да се повтаря. Калистяните веднага отговориха на Земята и съобщиха, че целият текст е приет напълно.

Широков и Синяев научиха всичко, което бе станало на Земята през време на тяхното отсъствие. Като че ли дългата раздяла изобщо не съществуваше.

Стана ясно, че бързината на отговора, които така учуди калистяните, бе постигната, защото земните учени, веднага щом разбрали принципа, открили възможност да се опрости апаратурата и дори да се извършва предаването не от Луната, а направо от Земята. Миенион и Зивиен съобщиха на Широков и Синяев, че на Калисто с нетърпение очакват да получат техническия текст, защото начинът на предаването, използуван на Земята, им е съвсем непознат.

„Вашата наука ни възхити“ — „писа“ Зивиен.

Двамата приятели безкрайно съжаляваха, че не могат да видят на небето на Калисто блясванията, изпратени от родна ръка.

Калистяните се досетиха и за това.

Когато се върна корабът на Линг, той им донесе серия снимки, на които ясно се виждаха блясванията — гласът на Земята.

Широков нито за минута не бе престанал да чака долитането на Линг. Дълбоко в сърцето си той таеше надеждата, че Диени ще се върне.

И ето корабът кацна на равнината пред хълма. Излязоха Линг и членовете на екипажа. Диени я нямаше.

— Тя остана на Калисто — отговори Линг на въпроса на Синяев.

— Това трябваше да се очаква — огорчен, каза на руски Широков. — Какво ще прави тя тук? Какво сме ние за нея?

— Все пак, струва ми се някак странно — отговори Синяев. — Диени е член от екипажа на кораба. А корабът е тук.

— Донесох ви тесиграма от Козловски — каза Линг, като с голям труд произнесе презимето.

Текстът й беше кратък:

„Заповядвам ви да се подчинявате на всички изисквания на Бийнг. Козловски“.

— Отде накъде той ще ни заповядва! — ядоса се Синяев.

— Това е повеля на партията — рече Широков.

— Бийнг ме помоли да ви предам, че ще бъде направено всичко възможно, за да останете — каза Линг.

— И за това сме благодарни — отвърна Широков. — Нямам нищо против да отлетя на Земята дори веднага.

Цялата прелест на Калисто бе помръкнала за него.

Епилог

Среща в пространството

И неизбежното настъпи.

Една сутрин, когато станаха от леглото, Широков и Синяев видяха кацнало сред равнината бялото кълбо на космическия кораб.

Зловещият смисъл на неговото появяване нямаше нужда от обяснения. Те веднага разбраха какво означава то. За обикновения рейс от Калисто до Сетито нямаше защо да се използува исполинският звездолет. За тази цел бяха напълно достатъчни „корабите за вътрешни рейсове“, такива като корабите на Биеси и Линг.

Бе настъпил денят, с мисълта за който през цялото време те се стараеха да свикнат и тя, както им се струваше, вече не будеше у тях нито тъга, нито съжаления.

Но когато видяха така добре познатия им кораб и разбраха, че е настъпил краят, усетиха как сърцето се сви и в гърлото припариха сълзи. В този миг те почувствуваха остро съжаление към себе си. Обидно до болка беше съзнанието, че напразно са загубени дългите години и че самоотверженият им опит да проникнат в живота на друг свят е завършил с фатален неуспех.

Няколко минути те мълчаливо гледаха белия звездолет, ясно открояващ се на фона на зелената равнина и далечната гора. После извърнаха лица от прозореца и се погледнаха в очите.

— Това е! — каза Широков.

— Край! — обади се Синяев.

И те се прегърнаха, сякаш искаха един на друг да влеят мъжество, каквото и на двамата сега така липсваше.

— Нищо! — каза Широков. — Нашият полет все пак не ще бъде напразен. Натрупан е опит, който ще послужи на ония, които след нас ще посетят Калисто с по голям успех.

— Ще се утешаваме с това — вече спокойно, с обикновения си тон отговори Синяев.

Звездолетът очевидно току-що бе долетял. Видяха как от него започнаха да се спускат с крила членовете на екипажа.

Бяха необикновено много.

— Сигурно са изпращачи — каза Синяев. Той погледна Широков и в очите му прочете мъчителна тревога. — И тя е долетяла — добави той, колкото се може по-уверено. — Жестокостта не е присъща на калистянина. Нали тя знае…

— Може от съжаление — прошепна Широков.

Синяев се намръщи. Мисълта, че Диени е долетяла от съжаление към другаря му, го оскърби.

— Ще отида там — ти стой тук. Ако я няма, ще ти е трудно да се овладееш. Аз ще ти направя знак. Гледай през бинокъла.

Широков остана сам.

Той не би могъл да каже какво щеше да е по-леко за него: дали ако Диени е долетяла, или ако е останала на Калисто. Най-късно утре звездолетът ще стартира. Заслужава ли да страда за една толкова кратка среща? Струваше му се, че и Диени сигурно е разсъждавала така и е останала на Калисто.

Седеше, отдаден всецяло на мислите си, забравил какво му бе поръчал Синяев. Ненужният бинокъл лежеше на масата.

Леки стъпки се чуха от съседната стая.

Диени! Той позна, че е тя, преди да я види.

Диени се приближи до него, сърдечно и естествено го прегърна. Той усети нежното докосване на пръстите й. Не, не на пръстите… Устните й докоснаха челото му.

— Не можех да постъпя иначе — каза тя. — Исках да проверя себе си. И да се простя с майка си. Сега съм готова да летя с вас към Земята.

Със звездолета бяха долетели четиридесет и двама души. Дойдоха всички, които бяха летели с този кораб до Земята, и още много други.

— Цялото население на Калисто ме помоли да ви предам дълбокото съжаление, че вашето пребиваване на Калисто бе толкова кратко — каза Женсийнг. — Но този неуспех ще послужи за урок в бъдеще.

— Неизбежно ли е? — попита Широков.

— Според наблюденията на Гесиян е неизбежно и наложително — отговори му Бийнг. — Но и ние сега ще проверим така ли е.

Освен Бийнг на Сетито бяха долетели няколко най-известни калистянски лекари. Тази блестяща комисия, състояща се от светилата на медицинската наука, имаше за задача да произнесе окончателното решение.

Калистяните горещо желаеха да намерят дори най-малката възможност, за да върнат гостите си на Калисто, но всички надежди се оказаха напразни. Непредпазливото долитане почти без каквато и да било подготовка бе нанесло своите поражения.

Стартът бе определен за сутринта на следващия ден.

— Донесох ви радостна новина — каза Рийг Диегон. — Малко преди отлитането ни от Калисто се получи съобщение от Земята, че точно след две години по земно пресмятане към нас ще полети експедиция в състав от шестнадесет души.

— Щастливци! — въздъхна Синяев.

— А тях няма ли да ги сполети нашата участ? — попита Широков.

— Не. Ние съобщихме на Земята всичко, което се случи с вас, и вашите учени са предупредени. В съобщението се казва, че шестнадесетте участници са започнали подготовка, която ще отстрани опасността. Спектрите на Релиос са предадени на Земята. На вас двамата нищо няма да ви пречи още веднаж да долетите при нас — добави той, като видя колко помрачняха лицата на Широков и Синяев.

Както винаги той бе отгатнал мислите им.

Наистина им стана много мъчно. Имало е възможност да се подготви човекът, за да може да издържа на лъчите на Релиос и да не се допусне станалото с тях. Защо никой не беше помислил за това по-рано?…

Наистина никой не знаеше, че между Релиос и Слънцето има такава значителна разлика.

— Не! — отговори Синяев на Диегон. — Такива пътешествия два пъти не се правят. Нашата песен е изпята. Значи, ние ще се срещнем с този кораб по пътя — рязко промени той темата.

— Да — отговори Миенион. — Козловски съобщи точния ден и час на старта. Ние направихме изчисления. Командирът на нашия звездолет знае кога ще стане срещата.

Екипажът на кораба бе изцяло нов. Десет калистяни изказаха желание да отлетят на Земята. И се стремяха към нея, както някога Широков и Синяев се стремяха към Калисто.

Всички двигатели на звездолета бяха заменени с нови, по-мощни и съвършени. Командир този път беше един съвсем млад учен на име Гедион.

— На звездолета е натоварено всички необходимо, за да могат на Земята да си съставят пълна картина за живота и историята ни — каза той на Широков. — Така ние й се отплащаме за подаръците, които тя ни изпрати. „Музеят на Земята“ вече е построен. А вие ще можете да уредите там „Музей на Калисто“. Списъкът ще ви предам през време на полета.

Като бяла мълния се носеше звездолетът на Калисто през черните бездни на вселената от Релиос към Слънцето с тринадесетте души на борда, нетърпеливо очакващи края на дългия път.

Между кесиндовите му стени, в каютите, в централния пост, навсякъде се чуваше руска реч. Калистяните упорито изучаваха трудния за тях език.

Месеците минаваха един след друг. Неуморният кораб оставяше зад себе си трилиони километри, неотклонно приближавайки се към целта.

Широков и Синяев все по-рядко си спомняха своя фатален неуспех. Мислите им летяха по-бързо от звездолета напред, към Родината.

Настъпи най-сетне денят, когато според изчисленията трябваше да стане знаменателната среща на двата кораба.

Още от „сутринта“ Широков и Синяев, пък и не само те, бяха във възбудено, приповдигнато настроение.

— Човек просто не може да си представи — каза Широков, — че някъде наблизо се намират наши братя — хора от Земята.

— Близо ли? — усмихна се Синяев. — О, не! Те са невъобразимо далече. И най-развихреното въображение не би стигнало, за да си представим това разстояние.

— А няма ли опасност да се сблъскаме?

— Какво говориш! Два куршума, изстреляни един срещу друг от разстояние три километра, имат милиони пъти повече шансове да се сблъскат, отколкото два звездолета в световното пространство. Това е абсолютно немислимо.

Когато наближи определеният час, целият екипаж се събра пред централния пулт.

С никакъв телескоп не би могъл да се види идващият срещу тях космически кораб, дори и да се знаеше точно местонахождението му. Сборът от скоростите на двата звездолета, летящи един срещу друг, почти двойно надвишаваше скоростта на светлината.

Калистяните се бяха уговорили със Земята, че в момента на срещата на двата кораба с пълна мощност ще пуснат радиопредавателите. Но никой не можеше да каже дали ще могат да чуят поне за миг радиосигнала. Подобни опити досега никога и от никого не бяха правени.

Гедион, не разчитайки, че сигналът ще бъде чут, включи самопишещия апарат. Тънката права линия бавно се движеше по екрана. Тринадесет души — земните хора и калистяните — не сваляха очи от тази линия.

Широков си помисли за онези шестнадесет души, които в тази минута са се събрали в командния пункт на своя кораб и със същото напрегнато внимание следят показанията на апарата си. Кои ли са те? Сигурно екипажът на земния звездолет се състои от млади учени. По времето, когато Широков и Синяев отлитаха към Калисто, тези хора са били още деца. Сега те летяха по пътя, проправен от двамата им по-големи братя, за да продължат и развият по-нататък започнатото от тях дело.

„Жалко — помисли си Широков, — че не можем да ги видим, да разменим поне един поглед, една усмивка и да им пожелаем щастлив път.“

— Дали ще чуем поне една дума? — попита той.

— Разбира се, не — отговори му Гедион. — Най-дългата фраза ще прозвучи за част от секундата. Нали летим срещу тях със скорост, почти равна на скоростта на радиовълната? А ако вземем пред вид и тяхната скорост…

И едва бе успял да произнесе последната дума, когато всички разбраха, че дългоочакваната среща е вече в миналото.

— Кога стана това?

Никакъв секундомер не би могъл да зафиксира този неуловим миг.

Само видяха, че на екрана изведнаж се появи тънка отвесна чертичка като острие, драснато от свръхчувствителен електронен лъч. И едновременно прозвуча някакъв звук. Никой не би го чул (така кратък беше той), ако слухът на хората не го очакваше толкова напрегнато. Като мигновен възглас прозвуча той неизвестно откъде и изчезна неизвестно накъде в бездната на безкрайната вселена, поздрав, произнесен не на човешки език…

И двамата земни хора усетиха как с мъчителна и сладка болка се откликна този звук в сърцата им. Това беше гласът на Земята, гласът на Родината, първият поздрав, отправен към тях, завръщащите се на Земята. И за миг им се стори, че виждат микроскопичната точка на космическия кораб, който отнасяше техните братя натам, откъдето самите те отлетяха към Земята, макар че в тази минута той се намираше вече на милиони километри далече от тях.

— Срещата се състоя с поразителна точност — каза Гедион.

И отново стремително се понесе бързокрилото време.

Колкото по-близо бе Земята, която не се виждаше още и с най-мощните „телескопи“ на кораба, толкова повече ги вълнуваше въпросът — какво ще заварят те на нея?

През време на полета не беше възможна никаква връзка, дори тесивръзка. От старта им на Сетито до финала на Земята ще минат цели единадесет години. Какво ще се случи през тези години? Какви събития ще станат в живота на хората? Кой ще ги посрещне? Кого вече няма да видят?

Широков и Синяев изпитваха същото, което бяха изпитвали калистяните, когато звездолетът на Диегон се приближаваше към Релиос. И макар да вярваха в казаното от Козловски, безпокойството въпреки волята им растеше.

Диени споделяше чувствата им. Земята щеше да стане нейна втора родина.

Гедион имаше намерение да прекара на Земята пет години. Диени не знаеше дали ще полети с него обратно, или ще остане на Земята.

— Ако искам да се върна — казваше тя, като смешно изопачаваше руските думи, — ние ще се върнем заедно.

И Широков знаеше, че ако Диени каже, той отново ще полети за Калисто.

Калисто!

Планетата остана далеко зад тях, скрила се в необятните простори като мимолетен призрак, породен от мечтата за живот, достоен за човека.

Широков и Синяев бяха уверени, че разказът им за Калисто, за всичко, което успяха да видят там, у всеки, който го чуе, ще предизвика желание и на Земята да бъде построен такъв живот.

— Не — казваше Синяев, — не точно такъв, а много, много по-хубав.

— Да — отговаряше Широков, — много, много по-хубав.

Те бяха синове на Земята и вярваха в творческите сили на човечеството.

Слънчев, прекрасен живот се рисуваше пред погледа им. Той можеше да бъде осъществен и всичко зависеше само от хората. Зад тях остана доказателството, че това е възможно — Калисто, „светът на бъдещето“, където те първи от хората надникнаха само за миг, но завинаги запазиха в сърцето си спомена за него.

Земята беше все по-близо и по-близо!

Родината, желана и любима!

Ленинград 1955–1960 г.

Е. Дорошинская

Георгий Мартинов

Произведенията на ленинградския писател-фантаст Георгий Мартинов са много известни в Съветския съюз. Издават ги и в Германската демократична република, Унгария, Япония и други страни.

Георгий Мартинов е роден в Ленинград, в семейството на инженер, през 1906 година. Започва да работи още като юноша. Бил е електромонтьор в Ленинградския завод за каучуково-технически изделия, след това майстор, а по-късно началник на цех. Завършва задочно Промишления институт. Още от първите дни на войната заминава като доброволец за фронта, а след завръщането си отново постъпва на работа в завода.

Как Мартинов е станал писател-фантаст? Авторът сам признава, че увлекателните творби на Хърбърт Уелс и Александър Беляев са му оказали голямо влияние. И у него се появява желание да помечтае за дръзки космически полети, да се опита да нахвърли някакви лично свои контури на бъдещето. Често вечер, след работа, той изучава внимателно книги по астрономия, физика и биология. После започва да пише повест. Първите читатели и критици на тези ръкописи са синът и дъщерята му, тогава още ученици. Повестта „220 дни със звездолет“ излиза на бял свят през 1955 година и е приета топло от читателите. Този писателски дебют се посреща добре и от пресата.

Така след тридесет и пет годишна дейност като инженер Георгий Мартинов става професионален писател. Написва седем интересни научнофантастични произведения — жанр, будещ винаги у читателя стремеж към знания, към размисъл, към мечти…

Осмата книга — „Спирала на времето“ — скоро ще се появи на страниците на списание „Нева“.

Най-известният роман на Г. Мартинов е дилогията „Калисто“, отпечатана през 1957–1960 година. Авторът не очаквал голям успех с нея, защото я смятал само като „подстъп“ към съвсем друга, отдавна замислена от него книга за живота на човечеството след две хиляди години. Впрочем той написва произведението — „Гост от бездната“ — именно затова, но то не може да затъмни популярността на „Калисто“ с нейния зноен въздух, с прекрасните й обитатели, в които сякаш е концентрирано всичко най-хубаво, което може да притежава едно разумно същество. И затова неслучайно критиката, давайки висока оценка на тази книга, отбелязва, че „авторът увлича читателя със своята вяра в стремителния възход на човека към върховете на научния прогрес“.

Сега Георгий Мартинов работи над нов роман. Този път място на действие ще бъде земята, а не междупланетното пространство и не загадъчните планети, създадени от учените. Ново за творчеството на писателя ще бъде и времето на действие: не далечното бъдеще, а неотдавнашното минало — четиридесетте години на нашия век. Но и в това произведение ще преобладава фантастичният елемент. „Искам да разкажа за неща, които не станаха през онези дни, но които можеха действително да се случат“ — така с известна загадъчност авторът говори за съдържанието на бъдещата си книга.

Е. Дорошинская