Най-подходящи бяха уикендите. Тогава беше лесно да избегне работните ангажименти. И съответно беше по-лесно да следи жените, които го интересуваха. В повечето случаи и те не отиваха на работа тогава, затова той имаше възможност да наблюдава ежедневните им навици и да обмисля най-добрия начин да ги убие.

Умееше да наблюдава. Учителите му, а по-късно и работодателите му винаги бяха отбелязвали вниманието, което той отделяше на детайлите. Това, че никога не би се заел с един проект, преди да претегли рисковете и възможностите, свързани с него. Той предполагаше, че първия път, когато уби, все още е бил в състояние на шок, но дори тогава бе съумял да си състави план и да се придържа към него. По-късно беше осъзнал, че това деяние му бе отворило вратите към неговата мисия. Сега тази мисия бе станала най-важното нещо в живота му.

Така беше и днес. Все още не беше решил твърдо коя ще е следващата. В списъка, който си водеше наум, имаше няколко имена, знаеше вече и начина, по който щеше да убие избраната. Оставаше най-вече да прецени дали е подбрал подходящо логистично осигуряване. Когато се готвиш да обесиш някого, трябва да бъдеш уверен, че има на какво да го обесиш. А и той не бързаше. Споменът за последния случай беше все още пресен в съзнанието му, като източник на дълбоко задоволство. Изпълнението беше съвършено.

Но пък тази… тя отговаряше на всички изисквания. Само че той нямаше намерение да взема припряно решение. Не като първия път, когато „се подчини на инстинкта си“ — така назоваваше пред себе си онзи случай. Сега, докато седеше и наблюдаваше една къща, около която не се случваше нищо, изпитваше вълнение при призоваването на спомена. Беше вълнуващо, но и будеше безпокойство. Като си помислеше по колко начина е можел да се провали.

Тя беше сама. Това беше толкова неочаквано, че той сякаш забрави как се върви и едва не се препъна в собствените си крака. Беше одраскал кокалчетата на пръстите си в една тухлена стена, пръските кръв по кожата му приличаха на обрив. Не можеше да повярва, но тя наистина беше сама. Нито охранители, нито шофьор, нито секретарка, нито една от неспирно дрънкащите кучки, от които тя черпеше самочувствието си. Беше сама, изтича по петте стъпала от входната врата до тясната чакълена алея, която отделяше несправедливо хубавия ѝ дом от улицата, на която бяха заточени такива като него. Той почти очакваше вратата да се отвори отново и някой от свитата ѝ да се затича тромаво подир нея, за да я настигне, преди тя да наближи градинската порта.

Но не, нямаше никой. Само тя.

Той се озърна трескаво, обичайното му желание да се слее с околния пейзаж се разпиля на късчета, поети от вмирисания на автомобилно гориво градски ветрец. Но абсолютно никой не му обръщаше и най-малко внимание. Беше късен следобед в северен Лондон; никой не забелязваше нищо и никого извън тесния фокус на собственото си внимание — най-малко пък биха забелязали нея. Не можеше да се твърди, че лицето ѝ е познато за всеки извън Туитър. За средностатистическия минувач тя беше просто една от многото трийсет и няколкогодишни жени в северен Лондон. Незабележителната ѝ фигура бе по-скоро подчертана, отколкото прикривана от дизайнерски джинси и модерна спортна блуза с качулка, кожена чанта — тип „ученическа“, последната мода на сезона, висеше до хълбока ѝ, боядисаната ѝ руса коса с по-светли кичури беше свободно прибрана в опашка.

С нищо не би привлякла погледа, още по-малко пък да предизвика повторен поглед. Трудно бе да се повярва, че някой някога е обърнал внимание на нещо, което бе казала или направила.

Без да подозира неговото объркване, тя отвори тежката желязна порта, чието скърцане, междувременно добре познато за него, създаваше готическа атмосфера. Затвори внимателно портата след себе си и тръгна по улицата.

Той не бе в състояние да повярва напълно, че това се случва. В продължение на три седмици я беше следил навсякъде, където му беше възможно. И тя нито веднъж не излезе сама. Страх я е, беше решил той. Не е уплашена дотолкова, че да си затвори устата, но достатъчно, за да се погрижи около нея да има постоянно някой, който да я пази.

След онова, което ѝ бяха казали предната вечер, тя би трябвало да се крие под завивката си, да е достатъчно сплашена, че да се е предала. А не да върви с широки крачки по тротоара, като че ли тя беше моралният победител, вместо да признае пред себе си истината — че е една опасна мръсница, сееща несигурност и разруха, и че заслужава всичко, което я чакаше.

Той не бе имал предвид да се справи с нея днес. Не беше очаквал такава златна възможност. Но нямаше намерение да я пропусне. Кой знае дали някога пак щеше да има такъв шанс? Пък и не можеше да се каже, че той не беше си представял всичко наум стотици пъти, че не беше проверявал всеки детайл за възможни слаби места и не беше преценявал как да избегне тези слабости.

— Стегни се — упрекна се той тихо и тръгна на няколко метра зад нея, така че между него и нея вървяха две момичета. Знаеше, че може да мине много време, преди отново да я види сама. — Стегни се.

Отвличането ѝ от улицата се оказа много по-лесно, отколкото бе очаквал. Жени като нея — от средната класа, уверени в социалния си статус, обикновено вярваха, че светът се подчинява на техните желания — бяха неоснователно убедени в собствената си безопасност. Доверяваха се на хората, докато някой не им дадеше повод за обратното. Тя му се довери, защото той се бе постарал да изглежда и говори като всички онези жалки типове, които се оставяха да бъдат управлявани от жените си — да ги строяват с камшика и да бъдат превръщани в покорни роби на някакви мръсници.

Беше направил необходимите проучвания. Знаеше кои имена ще накарат лъжите му да прозвучат достоверно. Тя беше повярвала на измислицата, че от радиото, в което работеше, имали нужда от нея, за да замества болен колега. Беше се качила безропотно в колата. И тогава той ѝ показа снимките, които имаше в телефона си.

Гордееше се с това хрумване. Знаеше как да прогнозира, да съставя планове, да се подготвя. Дъщеря ѝ, която посещаваше подготвителен курс в института за филмово изкуство, се хвана смешно лесно. Той се престори на фотограф, който уж работел по някакъв проект за протести и заложници. Беше успял да накара трима от курса да му помогнат, затова и не създаде впечатление на някакъв извратеняк, който си е харесал някое определено момиче. След това направи поредица снимки, в които те играеха ролята на инквизирани пленници. А сега, на телефона си, той притежаваше доста на брой внимателно редактирани кадри, които осигуряваха идеалното средство за упражняване на натиск.

В мига, когато ѝ показа първата снимка, тя застина. Изхлипа със стиснати устни. После се съвзе и каза с глас, който се мяташе в рамките на повече от една октава.

— Какво искате от мен?

— Въпросът по-скоро е какво искаш ти. Искаш дъщеря ти да оцелее, нали?

— Глупав въпрос — каза тя и припламналият гняв озари лицето ѝ.

Той нямаше намерение да търпи подобни неща. Пусна лоста за скоростите, който държеше с лявата си ръка, и я удари с опакото на ръката си през лицето. Тя извика и се отдръпна.

— Не ме карай да се обаждам на човека, който я пази. Обадя ли се, няма да ти хареса онова, което той ще направи с Мадисън — той изсумтя. — Мадисън. Що за шибано име е това? Ние нямаме никакви задръжки. Ще я режем с ножове, ще я изнасилваме, ще я оставим в такова състояние, че занапред никой няма да иска дори да я докосне — освен от съжаление. Така че прави това, което ти се казва.

Очите ѝ се разшириха, отворената ѝ уста оформи едно тревожно „О“. Той трябваше да си признае, че изпитва искрено удоволствие да я гледа как си плаща за досадните ѝ оплаквания, хленчове и жалби. Беше нарекла мъжете като него „женомразци“ А те всъщност бяха точно обратното. Мъжете като него обичаха жените. Разбираха какъв начин на живот бе най-подходящ за тях. Знаеха какво всъщност искат жените. Истинските жени не искаха да излизат в публичното пространство, да изказват непрестанно мнението си по всички въпроси. Искаха да свият семейно гнездо, да се грижат за семействата си, да правят забележителни неща и да упражняват власт в дома си. Да бъдат жени, а не имитация на мъже.

После всичко мина лесно. Върна я в дома ѝ, след като домашните помощници си бяха отишли. Вкара я в гаража. Прикова едната ѝ китка с белезници към седалката, за да създаде впечатление, че е искала да предотврати възможността да размисли. Маркучът — от ауспуха в колата. Книгата на седалката до нея — тя трябваше да напомня на него самия за корените на онова, което вършеше. Можеше да се откаже във всеки момент, можеше да я помилва. Но какъв би бил смисълът от това? Дори тя да се променеше, това не би променило нищо. Хвърли един последен поглед към нея и затвори вратата на гаража.

На сутринта я намериха.

Карол Джордан въртеше чашата си така, че последните инчове портвайн се плискаха в нея, и мислеше с копнеж за убийства. Надяваше се за небрежния наблюдател да изглежда така, сякаш просто си играе със столчето на чашата, но всъщност го беше стиснала така силно, че се страхуваше то да не се счупи в ръката ѝ. Мъжът, седнал от лявата ѝ страна, който на пръв поглед не създаваше впечатление за човек, на когото ти се иска да забиеш един, се приведе напред, за да подчертае значението на думите си.

— Съвсем не е трудно да намериш стойностни личности, ако насочваш правилно усилията си — каза той.

И веднага у нея се надигна механичния импулс да удари това тясно, самодоволно лице, да почувства как острият нос ще изхрущи под юмрука ѝ, да види как шокът ще накара малките му свински очички да се разтворят широко.

Вместо това тя изпи на един дъх остатъка от напитката си и побутна празната си чаша към щедрия домакин, който небрежно ѝ наля ново солидно количество „Даус“, реколта 2007-ма. Мъжът отляво вече го беше провъзгласил за „вероятно най-добрият портвайн на «Даус» изобщо“, докато прокарваше с глътка от виното ново парче сирене „стилтън“. Тя не разбираше от портвайн толкова, че да спори, но отчаяно ѝ се искаше да го направи.

— Убедена съм, че е така — измърмори отново Карол, опитвайки се в гласа ѝ да не прозвучи неучтиво несъгласие. Не помнеше кога за последен път е била на толкова официална вечеря, но не беше забравила ограниченията, наложени от приемането на покана да седнеш на една маса с някого. Те бяха набити в главата ѝ още по времето, когато сядаше на маса с майка си. Усмихвай се, кимай, съгласявай се, избягвай политически теми и в никакъв случай не подхващай остър спор.

За късмет на останалите хора около масата, годините, през които бе работила като старши полицейски служител, бяха затвърдили инструкциите на майка ѝ относно обсъждането на политически въпроси на трапезата. Когато бюджетът и самото съществуване на отдела ти зависят от щедростта на политиците, скоро се научаваш да не огласяваш мнения, които може в най-неподходящия момент да те захапят за шията с добронамереността на вампир. През годините Карол старателно бе изградила навика да не отстоява спорни позиции, за да не изтърси нещо точно когато не трябва. Беше оставила това занимание на по-младшите членове на екипа ѝ, които компенсираха повече от задоволително нейната въздържаност.

Не че ѝ се бе налагало да присъства често на подобни официални събития по време на кариерата си на ръководител на отдел, който се занимаваше с разследване на убийства. Изискванията на работата я поглъщаха, отнемаха ѝ повече от четиридесетте часа седмично, които тя бе длъжна съгласно трудовия си договор да посвещава на служебните си задължения. Карол скъпеше останалото ѝ свободно време, за да го посвещава на неща, които наистина искаше да върши. Не да прекарва безкрайни часове край масата в нечий дом, слушайки речите на богати досадници за безчинствата на някой, който се е изправил между тях и следващия милион в банковата им сметка.

Но сега тя вече имаше само свободно време. На кариерата, която предвиждаше за себе си, бе сложен край. В такива моменти ѝ се налагаше да си напомня, че това стана по неин избор. Ако бе пожелала, можеше все още да е главен инспектор от криминалната полиция Карол Джордан. Но тя бе предпочела да си остане просто Карол Джордан; просто една от новодошлите в долините на провинциален Йоркшър, където безмилостно нахлуваха хора, чиято единствена връзка със заобикалящия ги пейзаж беше фактът, че той им се нравеше повече от предградията, които бяха оставили зад себе си.

Домакинът ѝ, Джордж Никълъс, беше изключение. Семейството му бе издигнало голямата къща в джорджиански стил на входа към долината преди повече от двеста години и живееше там оттогава. Той произхождаше от онази среда, разчитаща на създадените от привилегии удобства, към която Карол обикновено се отнасяше с презрение. При първата им среща тя бе хвърлила един поглед към чистото му, румено лице, патрицианския му профил и дрехите, като извадени от каталог за облекло, подходящо за провинциални земевладелци, и реши, че трябва да не му се доверява и да не го харесва. Но в крайна сметка бе победена от чаровната невъзмутимост, с която той приемаше открито нейната враждебност и я игнорираше. Помогнаха му и проклетите кучета.

По-късно тя разбра причината, поради която Джордж смяташе, че е последният от неговия род, който ще обитава имението. Той бе овдовял преди три години — жена му бе загинала в катастрофа. Той не драматизираше скръбта си, но за човек като Карол, която добре знаеше какво е душевна травма, болката му беше ясна и постоянна.

Карол се покашля и избута стола си назад от масата.

— Най-добре ще е да си тръгвам, Джордж — каза тя. В думите ѝ нямаше помен от колебливост или неясен изговор, които да подсказват колко беше изпила.

Бръчиците от смях около очите му изчезнаха заедно с усмивката, която жената до него бе предизвикала с някаква иронична забележка, недочута от Карол.

— Трябва ли? — в гласа му се долавяше разочарование. Карол го разбираше. В продължение на седмици се беше опитвал да я убеди да му гостува на вечеря. А сега тя се измъкваше при първа възможност. — Дори не сме стигнали до кафето.

Карол реши да изрази съжаление.

— Флаш е още доста малка, за да я оставям сама толкова дълго.

Изкривените надолу ъгълчета на устата му отразиха съжалението, изписано на нейното лице.

— С моите камъни в моята градина.

— Коя е Флаш? — попита един по-възрастен мъж, седнал близо до другия край на масата, който с месестото си червендалесто лице и диплите тлъстина под брадичката си напомняше на илюстрация към някоя по-весела сцена от творчеството на Дикенс.

— Карол бе така мила да приеме едно от кученцата на Джес — отвърна Джордж, влязъл отново в ролята си на любезен домакин. — То се страхуваше от овце.

— Страхувало се от овце? — мъжът, който сякаш бе излязъл от страниците на „Клубът Пикуик“, явно отказваше да повярва.

— Случва се от време на време — каза меко Джордж. — Достатъчно е някоя овца да изблее и Флаш подвива опашка и хуква да бяга. Карол спаси кучето — иначе трябваше да я приспя, защото не вършеше работа тук.

— А тя е чудесен приятел — каза Карол. — Но все още си е недорасло кученце. И като всички колита не обича да остава дълго сама. Затова е време да си вървя.

Мъжът, когото Карол искаше да удари, изсумтя.

— Явно кучето ви е по-голям тиранин и от нашата детегледачка. А това означава много.

— Съвсем не е така, Чарли — каза Джордж. — Карол е напълно права. Ако се отнасяш добре с кутрето, докато расте, ще имаш възможно най-доброто куче — той се усмихна, черните му очи гледаха добросърдечно. — Ще кажа на Джаки да те закара. Ще можеш да си вземеш колата утре сутрин, когато излезете с Флаш на разходка.

Карол се намръщи. Значи бе забелязал колко е пила. Мисълта я подразни. Нейна работа си беше колко ще пие. От никого не би могло да се очаква да понесе без никаква опора онова, което бе понесла тя. Знаеше, че тя контролираше пиенето си, а не то нея, независимо от онова, което може би си мислеха хората. Или някое конкретно лице.

Тя пропъди тази мисъл и си наложи да говори с непринуден тон.

— Няма нужда. Джаки си има достатъчно работа в кухнята. Няма проблем да шофирам.

Мъжът, който седеше от лявата ѝ страна, издаде някакъв присмехулен звук.

— Ще кажа на шофьора си да ви откара — каза той и я потупа снизходително по ръката.

Карол се изправи и застана напълно стабилно на краката си.

— Много мило, но няма нужда. Живея само на няколко мили по-надолу по пътя. По това време на нощта тук е тихо като в гробища — говореше с авторитетния тон на жена, която е свикнала да ѝ се подчиняват.

Джордж припряно се изправи, издул устни.

— Ще те изпратя до колата — каза той с непоклатимата си учтивост.

— Беше ми много приятно да се запозная с всички вас — излъга Карол, отправяйки усмивки наред около масата, отрупана с обичайния за късна вечер хаос от кристал и сребро, порцелан и дъски за сирене. Осем души, които нямаше да види никога вече, ако имаше късмет. Осем души, които вероятно щяха да въздъхнат с облекчение, след като жената, чието място не беше тук, си тръгнеше. Джордж отвори вратата на трапезарията и отстъпи, за да я пропусне да мине пред него в настланото с каменни плочи преддверие. Цветовете на старинните килими сияеха благодарение на добре насоченото осветление; а може би така ѝ се струваше заради изпитото вино, мислеше си Карол, докато вървеше към широката външна врата.

Джордж спря пред прага, оглеждайки окачените на закачалки палта на гостите. Протегна ръка към дълго черно кашмирено палто, после спря и подхвърли с усмивка през рамо:

— Този „Барбър“, нали?

За миг Карол се почувства смутена. Умишлено бе избрала дългото яке, с което разхождаше кучето си, упорито отказвайки да се накипри докрай за събитие, на което не желаеше да присъства. Сега това ѝ изглеждаше като умишлено оскърбление, насочено към човека, който винаги досега се беше държал само мило и дружелюбно с нея.

— Отива повече на лендроувъра, отколкото на роклята — каза тя, сочейки черната копринена рокля, скроена по тялото, която ѝ стоеше сега по-добре отпреди. Фигурата ѝ вече беше по-различна от фигурата на жената, която бе купила някога роклята; тежкият физически труд беше разширил раменете ѝ и оформил ханша и бедрата ѝ.

Той ѝ подаде непромокаемото яке.

— Контрастът доста ми харесва — каза той. Тя не виждаше лицето му, но по гласа му личеше, че се усмихва. — Благодаря, че дойде, Карол. Надявам се да не е било прекалено тежко изпитание за теб. Следващия път ти обещавам по-непринудена вечер. Може би някоя спокойна вечеря в кухнята?

— Учудва ме упорството ти — тя се обърна с лице към него и сивите ѝ очи срещнаха неговите. — На твое място бих се отказала отдавна.

— Упорството е тайната на моя успех. Никога не съм бил най-умният или най-добрият сред хората около мен, но се научих, че ако не се отказвам от нещата, крайният резултат в повечето случаи е приемлив. Така успях да убедя Даяна да се омъжи за мен — той отвори вратата и нахлулият студен въздух ги накара да потръпнат. — И като си говорим за упорство, наистина ли си твърдо решена да шофираш? Няма никакъв проблем да помоля Джаки да те закара.

— Добре съм, Джордж. Наистина — тя стъпи на заскрежения чакъл, който захрущя под стъпките ѝ, а когато непривично високите токове я накараха да залитне на няколко ярда от колата, беше благодарна за близостта на ръката му. — Божичко, толкова отдавна не съм носила такива токове — каза тя с изкуствен смях.

— Една от многото причини да бъда доволен, че съм мъж — Джордж направи крачка назад, когато тя отвори вратата на лендроувъра и се качи със замах на високата седалка. — Внимавай. Може би ще се видим утре на хълма?

— Сигурно. Благодаря ти отново за чудесната вечеря — тя затвори рязко тежката врата и форсира шумния дизелов двигател. Предното стъкло беше леко замъглено от скреж, но чистачките се справиха с това с две движения. Карол включи парното на максимум, за да не се замъглява стъклото, включи на скорост и потегли надолу по входната алея. Това, че Джордж спомена покойната си жена — убита в катастрофа от пиян шофьор — прозвуча като укор към решението ѝ да седне зад волана, след като беше изпила няколко чаши вино. Но тя се чувстваше отлично, владееше изцяло реакциите и рефлексите си. Освен това пътят беше по-малко от три мили. А тя отчаяно много искаше да се измъкне.

Господи, каква вечер! Ако на вечерята не бяха присъствали такъв куп идиоти, тя щеше да се срамува, че се е проявила като толкова неучтива гостенка. Дори сега беше потисната, защото се бе отплатила толкова зле за великодушието на Джордж. Беше загубила умението да общува с хората. Преди време беше достатъчно близка с един мъж, за да го дразни за неговата непохватност в социалните контакти. Сега се бе превърнала в негово копие.

Тя излезе от алеята, завивайки по тесния път, който се простираше между имението на Джордж Никълъс и някогашната стопанска постройка, която през последните месеци тя бе оголила почти до основи, за да я преустрои съгласно собственото си виждане. Беше я очистила от всичко, което би могло да събужда спомени, но миналото на къщата я преследваше въпреки това.

Светлината на фаровете изцеждаше цветовете на крайпътните плетища и Карол забеляза с облекчение знаците, които подсказваха, че е близо до дома. Разкривеният дънер на един изсъхнал дъб; вратичката между пасбищата и пътепоказателя към туристическата пътека; мръсната жълта пластмасова кофа за пясък, която трябваше да компенсира факта, че общината никога нямаше да осигури опесъчаването на един път, който беше толкова незначителен, че нямаше дори осева линия по средата.

После изведнъж се появи нещо друго — от онези знаци, които никога не вещаят добро. В огледалото за обратно виждане се завихриха като в дискотека сини светлини.

Началникът на полицията Джеймс Блейк не беше търпелив по природа. През годините, докато си проправяше със зъби и нокти път към началническия пост, той се бе принудил да симулира търпеливост. Предполагаше, че започне ли той да командва парада, ще може да регулира темповете в съответствие със собствените си желания. За негово съжаление нищо подобно не се случи по време на първото му назначение на ръководен пост в югозападна Англия. Опитите му да събуди усещане за спешност у подчинените си създаваха у него усещането, че, както често бе споделял с жена си, се опитва да избутва буци пресечена сметана нагоре по склон. Беше отдал това на общото впечатление, че на тези места всичко се движи някак забавено. Затова и Блейк се реши да преглътне горчивия хап и да се възползва от първата отворила се възможност да си намери работа на място, където могат да превключват на по-висока скорост.

Смяташе, че полицията в Брадфийлд ще може да реагира достатъчно бързо, за да си върши работата в съвременна градска среда. Мястото щеше да е абсолютно подходящо за него. Суров северен град с приличен дял в тежката и организираната престъпност — идеалният вариант той да може да се представи така, че да остави трайно впечатление. Впечатление, което ще му гарантира няколко възможни позиции на изпълнителен директор, когато дойдеше време да свали униформата. Беше убедил в това висшите офицери, които водеха интервюто за работа, убеди и семейството си, че ще обикне живота в големия град, и отпътува за Брадфийлд уверен във възможностите си за нула време да организира нещата така, че всичко да функционира бързо и ефикасно.

Това, че той пристигна заедно с финансовите ограничения, наложени от правителството, не му беше от полза. В неговите очи тези ограничения не бяха извинение за заинатената съпротива, с която се сблъскваше на всяко ниво, докато се бореше да управлява полицията по-ефективно и ефикасно. Така и не му мина през ум, че причината, поради която повечето му подчинени не го уважаваха, беше неговата липса на опит в рискованата практическа полицейска работа, която изискваше Брадфийлд. Вместо това той хвърляше вината върху техните градски и северняшки предразсъдъци — нямаше начин той да не е безпомощен дръвник, щом идваше от провинцията в Югозапада. Беше разочарован и, от време на време се налагаше да си признае, обезкуражен. Именно затова бе дошъл на тази среща изпълнен с приятни очаквания. Работна вечеря с един от заместник-министрите от Министерство на вътрешните работи, двама висши служители на министерството и един специален консултант. Такова нещо не можеше да се пренебрегне, дори когато въпросният консултант беше пенсиониралият се началник на полицията, който бе заемал този пост преди него в Брадфийлд. Блейк нямаше много високо мнение за Джон Брандън — ако той си беше вършил работата както трябва, задачата на самия Блейк щеше да е много по-лека.

Каквото и да бяха наумили те, като че ли никой не бързаше особено да стигне до същината на въпроса. Вечеряха в тази самостоятелна зала вече от два часа, бяха минали от коктейлните хапки и аперитива към основните ястия и десерта. Храната беше в изобилие, дори в пищно изобилие. Виното се поднасяше не чак в такива количества, но беше също много добро. Разговорите се движеха в широк диапазон — от полицейската работа до политиката — изпъстрени със забавни анекдоти и няколко любопитни прояви на недискретност, но Блейк продължаваше да не разбира защо са се събрали. Гризеше го нетърпение, мъчително като лошо храносмилане.

Най-сетне сервитьорите поднесоха богато отрупана дъска с различни сирена, купа с плодове и кошничка с бисквити, и се оттеглиха, оставяйки петимата мъже насаме. Оттук нататък никой нямаше да ги прекъсва и очевидно беше време да се премине към деловите въпроси.

Кристофър Карвър, заместник-министърът, се приведе напред, за да си вземе парче сирене „Епоас“ — такова меко, че сякаш щеше да се разтече. Ако се съдеше по наченките на шкембенце, които разпъваха ризата му около копчетата, той не за първи път угаждаше на добрия си апетит на разноски на данъкоплатците. Карвър вдигна очи към Блейк и му отправи лукава усмивка.

— Вероятно се питаш каква е целта на всичко това, Джеймс.

С напредването на вечерта Блейк се беше убедил, че му предстои да бъде изстрелян в професионалната стратосфера. Толкова тежка вечеря, хора с такъв ранг; не можеше да става дума за обикновено потупване по рамото, задето бе извършил чудеса с бюджета на Брадфийлдската полиция.

— Зададох си вече този въпрос, господин заместник-министър.

— Сигурно си спомняш, че малко по-рано говорихме за принципа на споделени административни задължения между няколко местни полицейски централи?

Блейк кимна.

— Звучи разумно. Трудно е да се организира с по-големи подразделения като полицията на Брадфийлд например, но вече имахме известен успех със споделена работа по анализ на местопрестъпления.

— Някои от нас са на мнение, че можем да предприемем и по-радикални стъпки. Не само когато става въпрос за ефикасно разпределение на бюджета, но и с цел подобряване на реакциите на полицията при особено тежки престъпления. Джон, би ли обяснил идеята ни на Джеймс?

За разлика от Джеймс, Джон Брандън бе изградил цялата си кариера въз основа на пряко участие в активната работа на полицията. Никой никога не оспорваше решенията му, когато ставаше дума за операционна стратегия — нещо, което според Блейк беше прекаляване с уважението към ръководителя. Нали в крайна сметка никой не е съвършен. Но той се усмихна и кимна почтително на Брандън, който отпи вода от чашата си и се покашля. Блейк си каза, че с годините Брандън все повече заприличва на ловно куче от породата блъдхаунд. Дълго лице, тежка челюст, торбички под очите.

— Говорим за убийства — каза Брандън с провлечения си северняшки акцент. — Независимо от онова, което виждаме в полицейските сериали по телевизията, извън големите градове няма кой знае колко убийства, и те повечето са битови. Решаването на подобни случаи не би затруднило някоя маникюристка, да не говорим пък за професионални детективи. Но от време на време се натъкваме на случаи, в които не може да се говори за банално, обичайно убийство. Откриват торс, част от разчленено тяло, в някоя гора. Намират отвлечено дете, удушено в някой пустеещ парцел. Или някое момиче не се прибира у дома, след като е казала, че отива в клуб, а на другия ден човек, разхождащ кучето си, намира обезобразения ѝ труп край близкия канал. Трудни, сложни случаи. И тъй като те съществуват; а наша работа е да открием престъпниците, всяко полицейско разделение подбира най-добрите си детективи и ги включва в екип за разследване на особено тежки престъпления. Така ли е?

— Разбира се. Необходими са специализирани служители, обучени да се справят с тези сложни случаи. Но ние същевременно сме задължени и да използваме възможно най-ефективно персонала. Не можем просто да оставим тези хора да си седят и да чакат следващото убийство — заяви Блейк, опитвайки се да не говори така, сякаш се оправдава. — Освен това една реорганизация като тази в Брадфийлд означава, че ако имаме нужда, сме в състояние да свикаме специализиран екип за нуждите на някой конкретен случай.

Брандън му отправи уморена усмивка.

— Никой не те критикува за разпускането на Отдела за борба с особено тежки престъпления, Джеймс. Може да не сме съгласни с решението, но разбираме мотивите ти.

Заместник-министърът отметна един сребрист кичур, паднал на челото му, и каза:

— Всъщност, Джеймс, именно твоето радикално решение да разпилееш специалистите си по всички служби на подразделението ни накара да преосмислим цялостно политиката си в тази област. Ако едно подразделение като Брадфийлдската полиция преценява, че може да се справи без специален отдел за тежки престъпления, каква ще е логиката на други подобни подразделения? — той махна с месестата си ръка към Джон Брандън. — Затова помолих Джон да поразсъждава малко по-нестандартно. Кажи на Джеймс какво си измислил.

Брандън започна да троши една овесена бисквита с ръка.

— Отрицателната страна на свикването на импровизиран екип за тежки престъпления е в това, че той може да попречи на разследването, което вече е в ход и е водено от добре запознати със случая криминалисти. Да не говорим пък, че нямаме представа каква ще е вътрешната динамика на тази група, събирана оттук-оттам. Защото точно това би представлявал един подобен екип — сбирщина оттук-оттам. Това не може да бъде екип. Това не е сплотената група, която се създава, след като хората работят заедно известно време. Когато вече са прочистили от редиците си излишния, който кръшка от работа, копелето, което ги поставя в неудобни ситуации и сексиста, който дразни жените в екипа. Това вече е екип, това е полицейска работа в най-ефективния ѝ вид.

— Който е и най-скъп — отбеляза по-младият служител на министерството, изкривил неприязнено лице.

— Така че аз трябваше да измисля начин да постигна невъзможното — продължи невъзмутимо Брандън. — Тогава си казах: ако подразделенията могат да споделят административните си задължения, защо да не споделят и активни операции? Защо да не се създаде един екип за особено тежки престъпления, който да функционира като летяща бригада? Нещо като „ловци на духове“ в областта на тежките престъпления, така да се каже. Един екип, който не е част от нито едно конкретно подразделение и отива там, където е необходимо, когато е необходимо.

В настъпилото след думите на Брандън мълчание Блейк осъзна, че седи с отворена уста. Всички бяха вперили погледи в него и очакваха отговора му. Мозъкът му работеше трескаво, обмисляйки изводите от чутото. Щяха да му възложат да управлява продукта на това радикално предложение. Звучеше налудничаво. Звучеше като нещо, до което човек не би искал и да припари. Но от друга страна, ако започнеше да функционира както трябва… Единствено небето щеше да е граница в издигането на човека, променил облика на британската полиция и направил нужното, за да се случи подобно нещо. Той затърси някакъв разумен отговор.

— Ами ако в рамките на няколко дни има повече от едно заплетено убийство?

Опита се да се убеди, че въпросът не е глупав.

— Няма такива случаи — по-младият служител от министерството измъкна смартфона си и затърси нещо в него, после обърна екрана така, че Блейк да го види, макар че жестът нямаше особен смисъл. — Анализирахме данните от последните пет години. Има само един случай на много близка последователност, която би могла да ни създаде проблеми.

— А Джон проучи внимателно това съвпадение на събития — намеси се заместник-министърът.

— Точно така. И не открих непреодолими проблеми — каза Брандън. — В дигиталния свят вече съществуват начини за прехвърляне на работна сила, които бяха просто немислими дори само преди две години.

— Така че — продължи Карвър, — ще дадем ход на пилотния проект.

Той отново атакува сирената, отрязвайки си този път солидно парче „Осау-Ирати“, а после набоде две фурми с върха на ножа за сирене.

Блейк почувства как топла вълна на задоволство се надига в тялото му. Това беше удар по всеки, казвал някога, че той не е способен на нетрадиционно мислене.

— Това ми звучи като страхотно предизвикателство — каза той, демонстрирайки прямота.

Усмивката на Карвър беше хладна като острието на ножа, който той държеше.

— Така е. Затова е толкова важно начело на този екип да застане подходящият човек. Затова и те поканихме тук тази вечер, за да ни помогнеш да вземем правилното решение.

Блейк беше толкова погълнат от възторга си пред начина, по който според него се развиваше вечерта, че не отбеляза нюансите в казаното от заместник-министъра.

— На драго сърце — продължи той възторжено. — Готов съм да приема всичко, което ми възложите.

Карвър повдигна вежди и Блейк се почувства объркан.

Защо беше тази изненада?

— Радвам се да го чуя. Ние сме напълно наясно кого имаме предвид за тази роля. Но Джон много настояваше да не разчитаме единствено на неговата дума, когато става дума за назначаване на ръководител на новия регионален екип за разследване на особено тежки престъпления. Затова се обърнахме към вас като последният човек, който е работил пряко с избрания от нас служител.

В ушите на Блейк се надигна далечен звън, като от камбана, ударена някъде далеч оттук. Какво, по дяволите, говореше Карвър? Кого би могъл да има предвид? Блейк бе готов да се обзаложи, че сред подчинените му в Брадфийлд нямаше нито един човек, който би бил годен за такава работа.

— Моля? Не разбирам какво имате предвид — заекна той, чувствайки как губи самообладание.

Брандън се облакъти на масата и се приведе към Блейк, а бръчките, вдълбани от усмивката, сякаш поставиха устата му в скоби.

— Той говори за Карол Джордан. Заместник-министърът иска да чуе твоето мнение за Карол Джордан.

Тони Хил отвори смаяно уста. Но странното припукване продължаваше. Другите трима около масата се ухилиха, забавлявайки се с объркването му. Най-младият от тях, четиринайсетгодишният Торин Макандрю, избухна в толкова силен смях, че очите му се насълзиха. Пола Макинтайър, сержант от криминалната полиция, го смушка с пръст в ребрата.

— Прояви повече уважение към госта ни — упрекна го тя престорено.

Партньорката ѝ, доктор Елинор Блесинг, се смили над Тони.

— Това са пукащи бонбони — обясни тя. — Сложих малко в шоколадовата глазура, преди да я оставя да се стегне.

Тони затвори уста и се намръщи.

— И на хората им харесва това… това странно усещане в устата?

— На повечето хора им харесва — отвърна Елинор.

— Но Тони не е повечето хора — каза Торин, който продължаваше да се киска.

— Познава те само от няколко месеца, но вече ти е взел мярката, Тони — каза Пола.

Тони се усмихна.

— Очевидно — той поклати глава. — Това е извънредно странно усещане.

После си взе предпазливо още една лъжица от шоколадовия десерт на Елинор. Този път пукащите бонбони не го изненадаха, но и не можа да повярва, че усещането е приятно. Така или иначе, трябваше да признае, че беше нещо по-интересно от това, което сам би си приготвил за вечеря. А в неговия свят онова, което беше интересно, винаги имаше положителен знак.

— Елинор умираше от желание да използва тези бонбони, откакто ги видя в едно кулинарно предаване — каза Торин.

— Не отричам — обади се Елинор. — Рядко имам повод да поднасям вечеря с ордьовър, основно ястие и десерт, затова, когато все пак го правя, се опитвам да се възползвам максимално от възможността.

— Сигурно смените в спешното отделение пречат на кулинарните експерименти — каза Тони. — А това е жалко, като се вземе предвид какво ни поднесе току-що. Включително и странните преживявания.

— И още как пречат — въздъхна Елинор. — Как мислиш, защо мина толкова време, докато успеем да се съберем на вечеря?

Тони можеше да се сети за доста причини, поради които много хора биха избягвали идеята да го поканят на вечеря. Той никога не бе имал дарбата да си създава приятели. Като че ли генът, осигуряващ способност за социални контакти, липсваше при него. В професията си той беше познат и уважаван заради способността на съпреживяване, която проявяваше в отношенията си с пациентите. Между четирите стени на изолирано болнично заведение за психичноболни престъпници или в кабинета си за консултации той винаги се ориентираше правилно. Какво да каже, как да се държи. Но вън от тези места той беше стеснителен, недодялан и не умееше да се преструва. Дълги години, докато работеше за полицията, той бе заобиколен от непринуденото, приятелско общуване, което сближаваше хората там. Но така и не успя да го възприеме.

Но с Пола беше различно. Каза си, че с нея бяха станали приятели. Първоначално се чувстваха като съюзници, обединени от каузата за защита и подпомагане на Карол Джордан. Тони подозираше, че Пола беше малко влюбена в шефката си.

Но близостта им се разшири и задълбочи, всеки от двамата отговаряше на някаква нужда у другия. После Пола срещна Елинор, което я отърва от безсмисления копнеж по Карол. Между Тони и Пола останаха взаимните добри чувства, допълнително обогатени от неочакваната поява на Торин.

Момчето бе останало само след смъртта на майка си, единствените му роднини живееха далеч — бе заобиколено от чужди хора. Вкопчи се като удавник в Елинор, която бе приятелка на майка му. И въпреки че тежките им професии им оставяха малко свободно време, Елинор и Пола намериха в живота си място и за Торин. Емоционалната травма на момчето бе привлякла Тони като магнит; и за свое учудване той се почувства въвлечен в някакво подобие на семеен живот.

Пола прекъсна размислите му:

— Мога ли да те изкуша с малко десертно вино? Почти не се брои за алкохол.

Тони ѝ показа ръката си, чийто палец беше бинтован така, че изглеждаше двойно по-дебел. После кимна към Елинор:

— Твоите хора от спешното отделение всяха у мен смъртен ужас. Буквално — той придоби сериозно изражение и заговори с по-плътен глас: — „Отравянето на кръвта е много опасна инфекция, доктор Хил. Трябва ви пълен курс на лечение с антибиотик, и избягвайте алкохола.“ — Той се усмихна и заговори отново с обичайния си тон: — Така че като никога правя това, което ми е казано.

— И правилно постъпваш — каза Елинор.

Пола поклати глава.

— Не познавам друг човек, който да е способен да си причинява такива невероятни травми. Почти да откъснеш основата на палеца си, докато отваряш бутилка вино! Кой би предположил, че чаша „пино гриджо“ може да крие такива опасности?

Тони сведе поглед към масата.

— Не беше „пино гриджо“.

Настана кратко мълчание. Всички знаеха кой пие „пино гриджо“. Беше очевидно, че за миг Пола се ядоса на себе си.

— Разбира се. Съжалявам.

— Беше едно малко арогантно „примитиво“1 — отбеляза Тони, учудвайки се на собственото си умение да разведри настроението.

— Арогантно и още как — каза Елинор. — Как е пръстът?

— Когато си уморя ръката, чувствам болезнено пулсиране.

— Ще мине. Гадно нещо са инфектираните рани. Е, кой иска още десерт?

Когато забавлението с десерта отмина, Торин отново възприе естественото поведение на тийнейджър, извади мобилния си телефон от джоба и се поддаде на изкушението на екрана. Докато възрастните обсъждаха новините от седмицата, неговите пръсти танцуваха по екрана, а телефонът изписукваше от време на време. После изведнъж спря и зяпна екрана.

— Ти да видиш! — възкликна той. — Не очаквах това.

— Какво е станало? — Елинор хвърли поглед към него.

— Не ми казвай, че някой от тийнейджърските икони си е отрязал перчема — каза Пола и махна с ръка, сочейки старателно подредената прическа на Торин.

— Ха! Не, много по-лошо от това е — каза той. — Помниш ли онази жена, която гледахме преди няколко седмици по телевизията? Джазмин Бъртън?

— Името не ми говори нищо — каза Елинор.

Пола се намръщи.

— Не, спомни си — става дума за онази жена, която настояваше, че осъдени за изнасилване нямат право да работят на места, където могат да имат контакт с жени и деца, след като излежат присъдата си.

— И това е една възможна гледна точка — каза Тони. — Трябва да кажа, предвид опита си със серийни изнасилвачи, че съществуват основания за такава позиция. Но не виждам как такова нещо би било осъществимо, освен ако не бъде прегазено цялото законодателство, свързано със защитата на човешките права.

— Сега си спомням, тя защитаваше много убедено позицията си. Какво е станало с нея? — попита Елинор.

— Самоубила се е — отвърна Торин. — Превърнала се в постоянен прицел на тролове след появата си по телевизията. Нали знаете за какво става дума: „Толкова си грозна, че и за изнасилване не ставаш“, „Дано се разболееш от рак и умреш бавно и мъчително“, „Гадна феминистка, лесбийка, кастрираща кучка, трябва ти един истински мъж“ — ей такива неща — той се усмихна смутено, сякаш в опит да се извини. — Има и по-лошо.

— Но това е ужасно — каза Елинор.

— Постоянно се случва — каза Тони. — Напоследък това е първото, към което прибягват хората, чувстващи се ощетени по някакъв начин. Изпитват чувството, че някой ги ограничава, в повечето случаи имат нереалистично усещане за безсилие, защото не са научени да ценят онова, което имат и към какво да се стремят. Затова насочват енергията си към създаване на жертви винаги, когато имат такава възможност. Анонимността онлайн е естествената им среда.

— Боклуци — каза Пола. — Но аз ѝ станах последовател в Туитър след онова предаване. И тя съвсем не приемаше тези неща безропотно. Казват, че тези задници трябва да бъдат игнорирани. Съобщаваш за тях, блокираш ги и продължаваш нататък. Но тя не беше такава. Влизаше в директен сблъсък с тях.

Торин кимна.

— Точно така. Тя публикуваше във всякакви блогове като гостуващ автор. Като че ли разшири първоначалната си кауза и премина към свободата на словото, говореше за такива неща като Je Suis Charlie и че трябва да се противопоставяме на кибербандитите. Беше много категорична, все едно че им казваше: „Хайде, давайте, аз съм достатъчно силна, а вие сте едни жалки страхливци“.

— Но ето, че са успели. Докарали са я дотам, че да се самоубие — каза Елинор с равен тон, без да прикрива отвращението си.

Торин се намръщи.

— Струва ми се неразбираемо. Искам да кажа, това е голям скок, нали? Имаш сили да посрещнеш всичко, с което те обсипват хората, и изведнъж отиваш да се хвърлиш в реката.

— Предполагам, че подобно нещо наблюдаваме при тежко болните си пациенти — Елинор отметна дългата си черна коса от лицето си. Очите ѝ като че ли бяха изгубили блясъка си. — Те се убеждават, че има надежда. Говорят като за битка, която могат да спечелят. Но случаят е различен. Болестта е безмилостна. Не ги оставя. Не им дава покой. И един ден пациентът се събужда, повярвал в една друга история, история, в която от борбата няма смисъл, защото в края на тунела няма светлина. И много често, достигнат ли този етап на примирение, те умират само след дни или дори часове. Може би така се е почувствала и горката Джазмин Бъртън.

— Или пък просто по лош късмет някой е успял да засегне единственото нещо, с което тя не е можела да се бори. Някой е намерил пролука в бронята ѝ и ѝ е нанесъл удар в сърцето — каза Пола. — Всеки от нас има такива тайни места.

— Така ли? — попита Торин. — Аз, струва ми се, нямам. Тони не беше толкова сигурен в казаното. Убийството на майка му щеше да остави постоянен белег в психиката на Торин. Часове след смъртта на Бев Макандрю Пола беше поела отговорността за него, изтри всичките му профили в социалните мрежи и се погрижи първоначално само шепа доверени приятели да имат достъп до него. Докато повечето успеят да възстановят контактите си с него, фокусът на неприятните коментари се беше изместил от смъртта на майка му към факта, че той живееше с две лесбийки. А от това Торин имаше сили да се защити.

— Засега може би не — каза Тони. — Но рано или късно ще направиш нещо, за което ще ти се иска да не узнава никой.

Възползвайки се от подадената реплика, Пола се засмя.

— Това е специалитет на тийнейджърите.

— Има ли много случаи на такъв тормоз сред съучениците ти?

Елинор, постоянно загрижена в ролята си на заместник-родител, не беше забелязала опита на другите да сменят темата на разговора.

Торин се поразмърда смутено на мястото си и хвърли поглед към Тони, сякаш очакваше той да му подскаже нещо. Тони повдигна едното си рамо и му се усмихна окуражаващо.

— Не мисля, че познавам хора, които се занимават с подобни неща — каза Торин.

— Сигурно е така — отвърна Елинор. — Питах се просто дали някой от приятелите ти е ставал обект на такъв тормоз.

Торин направи гримаса.

— Никой не ми е казвал такова нещо — той въздъхна раздразнено. — Ние не говорим на такива теми, Елинор. Ако някой от приятелите ми е разстроен от нещо, може и да сподели. Но може и да не го направи. Освен това ние и сами ще видим какво става в Инстаграм, Снапчат, Фейсбук или някъде другаде.

Елинор се усмихна.

— Добре. Не забравяй, че твоят онлайн-свят е непозната територия за нас. Когато ние растяхме, комуникацията почти винаги се осъществяваше чрез личен контакт.

— Така е, и ако разговорът ми по телефона с някой приятел се проточеше повече от пет минути, баща ми се появяваше в антрето, почукваше с пръст по часовника си и започваше да мърмори за сметката за телефона — каза Пола. — Който искаше да тормози някого, му се налагаше да го направи отблизо. Нямаше ги тези анонимни тролове.

Тони си играеше с ножа.

— Така че в повечето случаи ние дори не знаем какви въпроси да задаваме — той вдигна очи и срещна ироничния поглед на Торин. — Трябва да разчитаме на теб да ни поправяш.

Торин потърка с пръстите на дясната си ръка късите косъмчета над ухото си.

— Ясно. Е, аз нямам представа какво се е случвало в главата на Джазмин Бъртън. Но често чуваме за хора на моята възраст, които превъртат просто защото няколко души ги тормозят в училище. Затова предполагам, че тя е била прицел на подобен тормоз, но многократно увеличен. А и не е можела да знае дали това идва от хора, които не е виждала дори на улицата, или от хора, до които седи на работното си място. Човек би си казал, че тъкмо това е ужасното. Фактът, че не знаеш. Когато те тормозят в училище, поне знаеш кой го прави, така че би могъл да кажеш: „Ти си тъпанар, не ме интересува какво мислиш за мен.“ Но да не знаеш откъде идва това — дали от човек, който се представя за най-добрият ти приятел или от някакъв напълно изтрещял непознат? Това може да бъде убийствено.

Вечерта се движеше по стръмно издигаща се крива на познанието. Едно от нещата, които тя междувременно бе научила, бе че килията в полицейския арест изглежда много по-различно, когато си заключен в нея, за разлика от случаите, когато самият ти заключваш вътре някого. Карол винаги бе намирала неудобствата на килиите за уместни; хората, които прибираше вътре, бяха там, защото бяха престъпници, задържани там, докато тя намереше начин да докаже недвусмислено вината им. Те не заслужаваха удобства.

Очевидно по същия начин се отнасяха сега към нея. Тя беше престъпник, който не заслужаваше нищо по-добро. Сиви циментови стени с кондензирана влага по тях, подобна на избила пот. Бетонна платформа, върху която имаше матрак с покритие от изкуствена материя, тънък като постелка за йога. Одеяло, по-тънко и от онези, които предлагаха в икономична класа по време на полетите на дълги разстояния. Тоалетна чиния от неръждаема стомана без седалка, половин ролка тоалетна хартия на пода до нея. Застоялият въздух вонеше на пот и урина. Ето докъде беше стигнала. Ето какво заслужаваше.

Сега, когато беше вътре в килията, започваше да разбира скритото ѝ въздействие. Беше потискаща, безспорно. Никой не се озоваваше случайно на това място. Това послание се криеше тук, обстановката имаше за цел да усилва отвращението от самия себе си, което съпровождаше осъзнаването на посланието.

Карол бе преминала през вихрушка от емоции, когато разбра, че въртящите се сини светлини са свързани с нея, а не с някакъв спешен случай далеч оттук. Този път мълнията не удари дома на някой друг; ураганът изтръгна самата нея от корените ѝ. Първо беше възмущението — какво търсеше пътна полиция на пуст междуселски път, след като в страната имаше предостатъчно главни пътища, по които се движеха възможни нарушители, представляващи опасност за останалите участници в движението? После дойде страхът — тя знаеше, че е надвишила допустимата граница, знаеше, че ако я подложат на тест с дрегер, я чакаха не само позор, но и ужасни неудобства. Тогава за миг я обзе желание да се разбунтува — съвсем доскоро бе несравнимо по-високо в йерархията от тези полицаи и знаеше отлично как да ги постави на мястото им. Но после, докато седеше в лендроувъра и ги чакаше да се появят до вратата ѝ, се почувства принудена да си признае, че се е прецакала напълно.

Нямаше как да разиграе номера със „стари приятели“. Тук бяха извън територията на Брадфийлдската полиция. Тя беше на чужд терен. През годините бе имала няколко сблъсъка с полицията на Западен Йоркшър и след нито един от тези конфликти участниците не оставаха с добри чувства един към друг. Неведнъж Карол бе натривала носовете на тукашните полицаи, показвайки им грешките, а това не бе ѝ спечелило приятели или възможност за влияние.

Така че, когато полицаят почука по стъклото на прозореца и ѝ направи знак да излезе от колата, не ѝ бе останало нищо друго освен уморено примирение.

— Мога ли да знам защо ме спряхте? — попита тя, вкопчила се в слабата надежда, че той може да формулира неправилно думите си, да каже нещо, което би ѝ помогнало да се измъкне. Беше пила, но не беше пияна, за Бога! Знаеше къде да търси минималните си шансове.

— Следим ви, откакто излязохте от онази входна алея — каза той с пълната увереност на човек, който може да ходи насън през следващия половин час и въпреки това да контролира всичко около себе си. — Шофирахте неуверено, взехте завоя в прекалено широка дъга, после прекалено рязко се коригирахте. Колата не се движеше по права линия, което ме накара да предположа, че сте употребили алкохол.

Карол изправи рамене, потръпна от хладния нощен въздух и наклони шава, за да го види по-ясно. Сигурно едва бе успял да покрие изискването за ръст, но за сметка на това се стараеше във фитнеса. Униформата със светлоотразяващите ленти беше изопната по тялото му, шията му приличаше на масивна колона от мускули. Под фуражката се виждаше тъмната му, подобна на четина коса. Не приличаше на човек, който би отстъпил дори с инч.

— Пила съм две чаши вино — каза тя. — Не съм пияна.

Полицаят разтегна устни така, че те заприличаха на тясна линия, и кимна. Беше чувал всичко това и преди.

— Дрегерът ще покаже — каза той и вдигна ръка, за да покаже устройството.

Тя знаеше, че няма как да надхитри машината. Единствената ѝ надежда беше, че когато ѝ направят повторен тест след около два часа, организмът ѝ ще е успял да преработи достатъчно алкохол, за да падне резултатът под границата на допустимото. Всъщност колко ли беше изпила? Не чак толкова много, не и по стандартите, обичайни за полицията. И Карол решително пристъпи, за да се подложи на унизителния крайпътен тест за алкохол.

Полицаят поднесе малката жълто-черна кутийка към лицето ѝ и тя постави тънката, бяла пластмасова тръбичка в устните си. Пое си дълбоко дъх, после издиша. Той беше наклонил апарата така, че тя да вижда как се отчита резултатът, и Карол наблюдаваше със свито сърце как цифрите надхвърлят магическото число трийсет и пет2. „Да му се не види, няма ли най-сетне да спре?!“ Четиридесет и девет, петдесет, петдесет и едно. И толкова. Петдесет и едно, по дяволите. Някъде между година и година и половина без книжка. Дори не можеше да си представи как ще се справя с това.

Карол осъзна, че полицаят ѝ говори нещо. Колегата му се беше изправил до патрулната кола и държеше вратата отворена.

— Ще ви качим в колата, а аз ще преместя лендроувъра ви по-нагоре, така че да не стои на пътя. На около половин миля оттук има една къща, там пътят се разширява.

— Знам — отвърна тя с горчивина. — Къщата е моята. Натам отивах. Само още няколко минути и щях да съм се прибрала. Нищо лошо нямаше да се случи.

— Моите уважения, но не можете да знаете дали ще се случи нещо лошо или не, когато сядате зад волана, след като сте употребили алкохол. Може да се окаже, че не сте единственият човек на тази отсечка от пътя. А сега трябва да се качите в колата.

— Арестувате ли ме?

— Ще ви арестуваме веднага след като вземем личните ви данни. Ще ви арестуваме и ще ви отведем в полицейския участък в Халифакс, където ще изчакате в килия втория тест. Имате право на едно обаждане по телефона, когато пристигнем там — и докато говореше, той протегна ръка към нея, за да я побутне към колата. Прииска ѝ се да бутне ръката му, да извика, че това е смешно, че тя е Карол Джордан, бич на убийците и изнасилвачите, кралицата на местопрестъпленията. Но се принуди да остане невъзмутима.

Толкова странно ѝ се стори да ѝ посочат място на задната седалка в патрулната кола, да приведат с ръка главата ѝ, за да се предпазят от евентуални обвинения в небрежност или умишлено насилие. Докато единият полицай откарваше лендроувъра ѝ, колегата му пусна регистрационния номер в националната база данни.

— Вие ли сте регистрирана като собственик на колата?

— Да.

— Следователно вие сте Карол Джордан?

— Да.

И така нататък. Дата на раждане. Адрес. Да, точно там. Малко по-нататък по пътя. През цялото време прехапваше устните си, за да не изтърве някоя заядлива забележка. След като необходимата проверка беше направена, потеглиха след лендроувъра. Само след три минути вече спираха във входната алея пред собствената ѝ къща.

— Кучето ми — каза тя, спомнила си извинението, с което се измъкна от вечерята в дома на Джордж Никълъс. — Не е излизала цяла вечер. Мога ли да я изведа да си свърши работата, преди да ме откарате?

Шофьорът се обърна и я изгледа внимателно, опитвайки се да разбере дали тя не крои нещо.

— Ще бъдете арестувана. Не ви се полагат такива луксове като право да си разходите кучето.

Докато той казваше това, колегата му отвори вратата и надникна вътре.

— За каква разходка става дума? Чувам отвътре лай.

— Това е кучето ми, има нужда да излезе.

— Казах ѝ, че няма да ѝ свалим нашийника, след като ще я арестуваме — каза другият, разсмивайки се на собствената си глуповата шега.

Първият полицай не му обърна внимание и погледна Карол.

— Как реагира кучето на непознати? Дружелюбно ли е?

— Да. Много.

— Има ли повод?

Карол кимна, съзнавайки какво има предвид полицаят. В края на краищата той не беше лош човек, просто си вършеше работата. Лош късмет за нея.

— Виси до вратата. Отдясно. Ключът за вратата е на същата халка като ключовете от колата, държите ги в ръката си. Ще я пуснете ли?

— Анди! — възрази другият.

— Кучето не е направило нищо лошо, не е редно то да страда — Анди се отдръпна от колата и тръгна към някогашния хамбар, където Флаш сигурно подскачаше зад масивната дървена врата. Това, че ги видя да излизат и да изминават около стотина ярда из полето, беше последният случай, когато изпита облекчение.

После я арестуваха, изпълниха обичайната процедура в ареста на мрачния, хаотичен, но извънредно оживен участък на Халифакс и я заключиха в килията, за да чака втория тест. Бяха ѝ предложили да се обади по телефона, но тя предпочете да изчака и да се обади след теста. Беше се вкопчила в надеждата, че може да не ѝ се наложи да уведомява когото и да било за позорния край на тази вечер.

Беше предприела само един ход с надеждата да се спаси. Когато сержантът в ареста записваше данните ѝ, тя му отправи най-хубавата си смутена усмивка и каза:

— Ще ви бъда благодарна, ако уведомите Джон Франклин, че съм тук. Главен инспектор Франклин от криминалния отдел.

Сержантът я изгледа ядосано.

— Защо? Какво общо има арестът за шофиране в нетрезво състояние с криминалистите?

Карол задържа усмивката на лицето си.

— По принцип нищо. Но аз съм убедена, че той ще предпочете да научи това от вас, а не от служебните клюки.

Той я беше изгледал подозрително, но не бе казал нищо повече. Тя нямаше представа дали се е обадил на Франклин и дали, ако се е обадил, ще има някаква реакция на това обаждане. Но това беше единственото хвърляне на зара, което ѝ бе останало.

Тя изрита обувките с високи токове и закрачи напред-назад из малката килия, надявайки се, че физическата активност ще помогне на организма ѝ да преработи алкохола. Ако нещата се развиеха зле, щеше да се наложи да потърси помощ. Беше излязла от къщи само с телефона и ключовете си. Нямаше пари за такси, нямаше нито една карта. А пито едно такси от Халифакс нямаше да потегли с нея към някакво място из пустошта, преди тя да размаха парите в брой под носа на шофьора.

Можеше да се обади на Бронуен Скот, в Брадфийлд нямаше по-добър адвокат от нея — някогашна нейна противница, превърнала се отскоро в някакво подобие на съюзник. Но Бронуен беше прекалено прагматична, за да се домъкне чак дотук заради някакъв обикновен случай на арест за шофиране в нетрезво състояние. Защото за нарушението на Карол не съществуваше защита. Тя не беше станала неволна жертва на напитка с опиат в нея. Не беше бягала, за да спасява живота си или защото се е чувствала изложена на сериозна физическа заплаха. Не беше получила травма, нито пък страдаше от нещо, изискващо спешна намеса на медицинско лице. Нито една от нестабилните опори на възможна защита не можеше да бъде ползвана в нейния случай. Тя беше просто още една от многото жени на определена възраст, които пийват повече в събота вечер. Случаят не представляваше професионален интерес за Бронуен. А личните им отношения не бяха толкова близки, че да я накарат да дойде въпреки това.

Но Пола щеше да дойде, нямаше нещо, в което Карол би могла да бъде по-уверена. Сега, когато тя вече не беше шеф на Пола, двете бяха свободни да поддържат приятелски отношения. Самата Пола бе изтъкнала неотдавна това, когато изигра картата с приятелството. Но ако Карол се обадеше на Пола, и Елинор щеше да научи за станалото. А мисълта за срама, който щеше да изпита следващия път, когато срещнеше спокойния ѝ, изпълнен с разбиране поглед, беше непоносима. Понякога най-непоносима от всичко беше добротата.

Можеше да се обади на Джордж Никълъс, който беше прекалено много джентълмен, за да откаже да дойде. Но той също беше пил. Щеше да се наложи да прехвърли тази задача на Джаки — или, което би било още по-лошо, на шофьора на някой от гостите. Това би било унизително. А още по-неприятно бе това, че клюката незабавно щеше да се разнесе из долината. Всички щяха да знаят как се е изложила, напивайки се на богатата трапеза на Джордж. Щеше да има остри забележки за жените, които не носят на пиене и не знаят как да се държат, да се казва, че тя е истинско разочарование в сравнение с предишните собственици на къщата.

Карол пропъди тази мисъл. Кървавата история на старата къща беше нещо, за което си позволяваше да мисли само когато се чувстваше много силна. Брат ѝ и жена му бяха заклани в собствения си дом, и то защото Карол не бе успяла да ги предпази. Тя беше оголила някогашния хамбар до кости и бе покрила тези кости с нова плът, но миналото все пак продължаваше да се просмуква в настоящето. Тази вечер споменът бе свързан пряко с единствения човек, на когото Карол можеше да разчита в кризисно положение. Единственият човек, на когото тя наистина не искаше да се обажда.

Преди да успее да отхвърли дори идеята, металният капак, изрязан в средата на вратата, се отвори с трясък. Тя спря да крачи и застана с лице към вратата, раздалечила босите си крака, отпуснала ръце с разтворени пръсти от двете страни на тялото си, изправила рамене. Готова да посрещне онова, което я очакваше.

Човекът, който влезе и бутна вратата, за да се затвори зад него, не ѝ беше непознат, макар да се беше променил, откакто тя го беше виждала за последен път. Гъстата черна коса, сресана назад от изпъкналото му чело, беше силно изпъстрена със сиви нишки, беше си пуснал смешна козя брадичка, която попадаше в сянката на големия му орлов нос. Беше дори още по-мършав в сравнение с времето, когато за последен път се бяха виждали, но си беше купил нови дрехи, подходящи за отслабналата му фигура. Ризата му вече не се въртеше на талията под сако, напомнящо за наметалото на супергерой. Сега носеше добре скроена риза под леко кожено яке, което беше учудващо стилно. Джон Франклин е открил вълшебен талисман, каза си Карол и почти се усмихна при тази мисъл.

— Карол — каза той и я поздрави с кимване.

— Главен инспектор Франклин. Благодаря, че дойде.

Той се облегна на вратата.

— Така или иначе бях в кабинета си. Този път оплеска сериозно работата, а?

— Така изглежда.

— Нищо не мога да направя за теб, нали ти е ясно? Дори да беше все още главен инспектор, нямаше да мога да залича това. Дори да исках. Съгласи се, твоят екип и моите хора никога не са били свързани от топли чувства.

Сърцето ѝ се сви, макар да не беше очаквала нещо по-различно.

— Винаги съм мислила, че между нас съществува взаимно уважение. Не можеш да ме виниш, че направих опит.

— О, мисля, че мога. Би трябвало да си по-съобразителна и да не се опитваш да ползваш връзки. Това, че от ареста ми се обаждат за някакви лица, които са прибрали, ме поставя в неудобно положение.

Карол вирна брадичка.

— Бих казала, че е необходимо нещо много по-сериозно, за да накара ченге с твоята звездна репутация да изглежда съмнително.

— Точно ти би трябвало да знаеш по-добре от всички какво е положението напоследък. Като една безкрайна „Нощ на дългите ножове“ — той се оттласна от вратата. — Съжалявам, но нищо не може да се направи. Няма да ти е лесно да живееш в онази пустош без кола. Предполагам, че ще можеш да си вземеш АТВ и да кръстосваш наоколо — отправи ѝ иронична усмивка и отвори вратата. — Момчетата, които те доведоха, ще дойдат след минута за втория тест. Сержантът от ареста ще те освободи под гаранция и тогава ще можеш да се обадиш по телефона — той се покашля. — Но всичко това ти е известно. Дано имаш късмет, Карол.

И той си тръгна, оставяйки я да се взира в безличната врата — като че ли само в продължение на няколко мига, преди тя да се отвори отново и пред нея да застане сержантът от ареста.

— Хайде да ви видим — каза той. — Време е отново да духате.

Брандън не можеше да не се наслаждава на гледката, която представляваше Джеймс Блейк, опитващ се да си възвърне самообладанието. Самовлюбеният глупак беше решил, че го готвят за работа, която беше смехотворно далеч от възможностите му. Блейк никога не беше ръководил разследване на убийство, да не говорим пък за отдел за тежки престъпления. Способността на хората да се самозаблуждават никога не бе преставала да забавлява Брандън.

— Интересно — успя да произнесе Блейк след една проточила се пауза. Той вдигна чашата с портвайн и отпи бавно. — Но, разбира се, тя вече не е служител на полицията.

Карвър махна лениво с ръка, като че ли ставаше дума за незначителна подробност.

— Достатъчно лесно ще я убедим да кандидатства за тази работа. Казват ми, че постоянно се случва напуснали служители да се връщат в полицията. В други подразделения, с други чинове. Подробностите не ме интересуват. Това, което искам да знам, е дали тази Карол Джордан е жената, която ни трябва за тази работа.

— Може би ще бъде по-лесно, ако изредим специалните изисквания — каза бързо Брандън, забелязал в очите на Блейк да проблясва нещо, което не му се понрави. — Какво е мнението ти за нея като криминалист?

Херувимските розови бузи на Блейк потъмняха до алено.

— Добра е — не можеше да се твърди, че го казва неохотно, но не се забелязваше и особен ентусиазъм.

— Умна? — попита Брандън.

— О, да, много е интелигентна.

— Би ли казал, че е съобразителна?

— Не се налага да ѝ се обяснява по два пъти — Блейк се взираше в масата, избягвайки погледите на останалите.

— И изобретателна, нали? Винаги съм мислил, че успя да направи много с малкото, което ѝ дадохме в отдела за борба с особено тежки престъпления.

Блейк издиша тежко през нос.

— Не може да се каже, че тя е икономичният вариант, но не разпилява онова, което ѝ е дадено на разположение. Бори се ожесточено за онова, което иска с крайната цел да свърши възложената ѝ работа.

— А какво ще кажеш за работата ѝ в екип? Умее ли да го прави?

— Тя изгради много здрав екип около себе си в Брадфийлд.

Така че, ако говорим за отношенията ѝ с подчинените, да, до голяма степен се държи като първа сред равни. Не се притесняват да ѝ представят каквото и да било, но същевременно тя им вдъхва и необходимата увереност да работят сами, ако имат теория, която подлежи на проследяване.

Това приличаше на вадене на зъби, но Брандън предполагаше, че в негово присъствие Блейк не смееше да прояви некоректност или пристрастие. Сигурно беше наясно, че Брандън ще го направи на пух и прах, ако се опита да представи Карол в лоша светлина, освен ако не бе способен да подкрепи твърдението си с необорими доказателства. Но преди Брандън да зададе нов въпрос, Блейк предприе нападение по фланга.

— Извън това обаче някогашният екип на главен инспектор Джордан не полагаше усилия в други насоки. Тя винаги поставяше интересите на собствения си екип, на собствените си разследвания над всичко останало. Не виждаше общата картина на онова, което беше в интерес на полицията като цяло — той вирна брадичка, връщайки се към естествената си агресивност. — Наскоро ѝ дадох възможност да се върне на служба, но тя беше категорична, че няма да промени решението си за напускане.

Брандън го изгледа проницателно. За първи път чуваше за това подаване на маслинена клонка. Преди да зададе допълнителен въпрос, заместник-министърът се намеси:

— Значи е своенравна, така ли? — ако се съдеше по тона му, Карвър не намираше нищо лошо в това. Обществеността обичаше такива черти у политиците, макар че партийните лидери ги ненавиждаха. Брандън се запита какви ли са отношенията на Карвър с радетелите за партийна дисциплина. — Можете ли да ми дадете пример за това, което имате предвид?

Блейк хвърли към Брандън поглед, в който се четеше злонамереност.

— Мога. Екипът за особено тежки престъпления разви тесен контакт с един специалист по психологическо профилиране. Доколкото знам, главен инспектор Джордан дори живя в дома му известно време.

— Искаш да кажеш, че е живяла с него? — Карвър се приведе напред като вълк, надушил следа. „Падат си по клюките нашите господари и командири.“ — Че е имало нещо повече от финансова договореност?

— Не мога да твърдя това — заяви надуто Блейк. — Но най-малкото той ѝ беше наемодател.

— Ако говориш за доктор Хил — прекъсна го Брандън, — отношенията им се свеждаха единствено до това. Когато тя се върна в Брадфийлд, не беше сигурна дали ще остане. Не искаше да продава апартамента си в Лондон за в случай, че реши да се върне, затова го даде под наем. Апартаментът, който нае, беше напълно самостоятелен. Тони и Карол никога не са били нещо повече от приятели. Познавам и двамата и знам, че не биха си позволили да продължат да работят заедно, ако отношенията им бяха преминали известна граница.

Карвър като че ли се изненада от тази негова категоричност, после се усмихна.

— С радост приемам уверенията ти, Джон.

— Аз нямах предвид това — намеси се твърдо Блейк. — Въпросът е там, че доктор Хил работеше в извънредно тясна близост с екипа. Той постоянно присъстваше в работното им помещение, когато течеше някакво разследване. Думата му беше закон. Главен инспектор Джордан предпочиташе да се вслушва в него, а не в по-високостоящите свои колеги. Заплащането на услугите му беше сред най-значителните разходи на екипа и честно казано, според мен резултатът не беше много повече от прилагането на обикновен здрав разум.

— Държа да подчертая, че в това отношение не съм съгласен с теб — изръмжа Брандън.

— Моите уважения, Джон, но е естествено да си на такова мнение, защото тъкмо ти доведе доктор Хил в Брадфийлдската полиция — каза Блейк с язвителен тон, стиснал превзето устни. — Така че, когато се наложи да правим сериозни икономии навсякъде, аз казах на Карол Джордан да се откаже от услугите на доктор Хил. И какво се случи по време на следващото им голямо разследване? Хил отново беше на водеща позиция. И нека не забравяме, че това е човек, който беше арестуван като заподозрян в първото знаково разследване на убийство, след като главен инспектор Джордан напусна полицията.

Думите му увиснаха между двамата, сякаш бяха ръкавица, хвърлена в предизвикателство за дуел. Брандън потърка едрата си брадичка, после поклати със съжаление глава.

— Има нещо вярно в това, което казваш, Джеймс. Но ето какво мисля аз. Мисля, че много, крайно малобройни са онези сред нас, които са били подлагани на такива изпитания като Карол Джордан. Не знам дали аз самият бих оцелял след нещо подобно на онова, което преживя тя. Намирам това, че тя не допусна някое от тези ужасни събития да я смаже, за достойно за уважение. Тя все още се държи, Джеймс. Въпреки всичко. Карол Джордан още се държи.

Когато вечерята отиваше към края си, Тони бе се почувствал спокоен и в добро настроение. Приятните разговори, вкусната храна и усещането, че е сред приятели за него все още бяха нещо ново, което постепенно се научаваше да приема с доверие. Но докато прекосяваше града, за да се прибере у дома, той се беше поразбудил, а после, когато се прибра, установи, че е забравил да настрои таймера на отоплението на излизане. Сега в лодката, която беше негов дом, беше прекалено студено, за да се съблече и да си легне. Мърморейки под нос, той включи термостата на максимум. Достатъчно щеше да е радиаторите да нагряват силно в продължение на половин час, за да се затопли и да му се доспи отново.

За да минава времето, той включи лаптопа си и отвори един новинарски сайт. Погледът му беше привлечен от материала за самоубийството на Джазмин Бъртън и той кликна върху него.

Тони се взираше невиждащо в екрана, докато обмисляше току-що прочетеното. Самоубийствата не бяха приоритет в неговата практика, но неминуемо му се бе налагало да работи с пациенти, които се бяха опитвали да посегнат на живота си. Повечето от тях бяха се самонаранявали, често в продължение на доста време. Той беше започнал да приема самонараняването като второстепенен спътник на самоубийството. Хората твърдяха, че самоубийството е вик за помощ, но той беше на мнение, че целта на такава постъпка е по-скоро да кажеш: „Сега разбрахте ли колко зле съм се чувствал?“ Когато хората стигнеха дотам, че да посегнат на живота си, те вече не вярваха, че може да им се помогне. Но когато бяха още на етап самонараняване, той знаеше, че има възможност за намеса, за връщане на пациента към състояние, в което да е относително безопасен за себе си.

Разбира се, хората се самоубиваха и без да минават през период на буквално кръвопускане като начин да облекчат мъката си. Но общо взето, винаги имаше други признаци. Самоубийството никога не се случваше току-така. В случаите, когато никой не беше забелязал нищо, това се дължеше на факта, че никой не е бил в достатъчно близък контакт с посегналия на живота си, за да забележи нещо. Но по нищо не личеше Джазмин Бъртън да е била лишена от подкрепа. А това го озадачаваше.

Смръщен, той започна да се рови из социалните мрежи, за да разбере какво има да каже светът за края на Джазмин Бъртън. Шокът бе накарал повечето от троловете да замълчат, но неколцина надигаха глави, за да злорадстват заради това, което вече приемаха като успех в борбата за правата на изнасилваните. Според тях се случваше често изнасилвачите да бъдат жертви, не по-малко от жените, които бяха нападали. За Тони прочетеното беше в еднаква степен увлекателно и отблъскващо.

— Как можахме да стигнем дотук? — измърмори той. Знаеше по-добре от повечето хора, че в тъмната психика на хората, които насилват, обезобразяват и убиват, под повърхността се насъбира отрова като застояла вода в локва. Беше посветил целия си професионален живот на борбата с резултатите от това. Но злостните атаки, провокирани от привидната анонимност, гарантирана от интернет, бяха достигнали далеч по-високо ниво, отколкото той би предвидил преди десет години.

Особено го безпокоеше фактът, че голям процент от нарастващите издевателства бяха насочени срещу жени. Да, и мъже бяха публично обиждани, бяха обект на присмех и омаловажаване. Но нападките, отправяни към жени за незначителни неща като например предложението портретът на Джейн Остин да бъде поставен на банкнота, бяха несравнимо по-тежки. Биваха заплашвани със сексуално насилие, унижавани и сплашвани. Ако някой от неговите пациенти заговореше с такива изрази за жените, той би препоръчал да го приберат в изолатор за психичноболни, които представляват опасност за обществото.

— Добре, ясно е, че си привлякла вниманието на хейтърите — каза той. — Но какво още се случва тук?

Освен хулите имаше и обич. Десетки хора — при това не само жени — бяха поствали коментари, в които изразяваха съжаление за смъртта на Джазмин, възхваляваха онова, което бе вършила приживе и дори предлагаха да се основе фондация в нейна памет. И в тези коментари се долавяше гняв — задето е била докарана дотам, че да приеме самоубийството като единствен изход.

Имаше и повече подробности за обстоятелствата около нейната смърт. Оказа се, че Джазмин отишла да прекара няколко дни във вилата на своя приятелка в Девън. Вечеряла с бивш колега и съпругата му в Ексетър, после си тръгнала обратно с колата. По някое време, в ранните часове на деня, влязла в устието на река Екс с джобове, пълни с камъни, и се удавила.

— Защо е избрала удавянето? — каза Тони. — Не е лесна смърт — да влезеш така в морето. Или в реката. Не е като да скочиш от мост, когато няма връщане назад, прехвърлиш ли се през парапета. Но да вървиш навътре? Неминуемо идва моментът, когато се задейства инстинктът за оцеляване, когато започваш да съжаляваш. Докато вървиш навътре, имаш възможност да промениш решението си. Да извадиш камъните от джобовете си. Да изгазиш обратно до брега. Да се поскараш сам на себе си. Но да продължиш да вървиш напред? За това се иска голяма душевна сила.

А може да не е било въпрос на избор. Може да е била застигната от непреодолимото желание да постави край на всичко на място, където не е имала други възможности. Повечето хора не носят в багажа си за една нощувка сънотворно или наркотик, достатъчни за самоубийство със свръхдоза. А не е и била по познати за нея места, така че може да не е знаела къде да намери висока сграда или мост над магистрала, откъдето да скочи. Що се отнася до извънградските вили, всеизвестно беше, че там трудно се намират остри ножове.

И все пак. Трябва да е била много твърдо решена. Тони почувства как сърцето му натежава при мисълта за тази жена, за това, че е могла да се почувства толкова уязвима и самотна, независимо от неоспоримото наличие на привързани към нея приятели и колеги. Че толкова обичан и уважаван човек може да сложи край на живота си, влизайки в ледените води на тъмната река посред нощ — това бе трудноразбираемо за него, човека, прекарал живота си, съпреживявайки усещанията на отчаяните, безумните и травматизираните. За онези, които са я познавали и обичали, това сигурно бе още по-трудно.

Тони стана и си направи горещ шоколад, поставяйки отгоре и сметана от спрея, който извади от малкия хладилник в кухнята. Това беше един от редките случаи, когато си угаждаше. Отпи глътка, но не можа да се наслади на вкуса. Имаше нещо около смъртта на Джазмин Бъртън, което дразнеше съзнанието му, но не можеше да разбере какво бе то.

Преди да успее да проследи по-нататък тази мисъл, телефонът му завибрира, танцувайки по масичката. Сърцето му се сви. По това време на нощта можеше да е почти сигурен, че повикването е от болницата за психичноболни престъпници „Брадфийлд Мур“. Някаква криза с някой от пациентите му. Или не можеха да се справят с някой новопостъпил.

Посегна бързо към телефона, голяма капка от разплискалия се горещ шоколад едва не падна върху него. „Скрит номер“, пишеше на екрана. Несъмнено беше „Брадфийлд Мур“. Посегна несръчно към бутона, но все пак успя да отговори, преди от другата страна да се откажат от повикването.

— Доктор Хил — каза той, надявайки се човекът в другия край на линията да долови умората в тона му.

— Тони? Обажда се Карол.

Като че ли беше необходимо да се представя, достатъчно беше само името му, произнесено с нейния глас.

— Здравей, Карол. Реших, че ме търсят по работа. Как си?

Не знаеше какво друго да каже. Напоследък и двамата се опитваха да изградят отново мостове през пропастта, която ги делеше. Разменяха си от време на време съобщения. Имаше една несигурна уговорка да вечерят заедно, но вечерята пропадна, защото се наложи той да замине за Нотингам, за да дава показания по едно дело в съда. Но пропастта между двамата продължаваше да зее въпреки усилията им да я преодолеят. Но може би в това, че тя му се обаждаше толкова късно вечерта, имаше нещо обнадеждаващо? Макар че най-вероятно обаждането ѝ се дължеше само на това, че беше пила. По-добре пиянска храброст, отколкото никаква.

Настана мълчание. После тя каза:

— Наистина съжалявам, но имам нужда от помощ — произнесе думите с усилие, почти гневно.

У Тони трепна плаха радост, защото се бе обърнала именно към него. Освен, разбира се, ако не ставаше дума за някоя от онези услуги, които можеше да осигури единствено той. Само че не можеше да си представи как може да ѝ трябва нещо подобно, след като тя вече не беше ченге.

— Няма проблем. Какво мога да направя за теб?

— Намирам се в полицейския участък в Халифакс. Няма как да се прибера у дома, излязох без пари. А не искат да ми върнат ключовете от колата. Знам, че е късно и…

— Разбира се, че ще дойда — прекъсна я той. Нямаше желание да я кара да му се моли. — Колата е отвън. Идвам веднага.

Не се чу облекчена въздишка, не последваха и възторжени благодарности. Само две прости думи, но в гласа ѝ вече се долавяше топлота.

— Благодаря ти.

— Добре ли си? Защо си в участъка?

— Добре съм. Ще ти обясня, когато дойдеш.

— До скоро.

Тя прекъсна разговора. Тони плъзна автоматично телефона в джоба си и тръгна към стълбата, която водеше нагоре към палубата. Вървешком взе палтото си от закачалката и ключовете, които бяха окачени на една кука. Всяко нещо имаше определено място. Така живееше вече той — промяна в навиците, наложена от средата. Мобилизация почти в буквалния смисъл на думата, в съответствие с емоционалната мобилизация, която се изискваше от него, за да се приспособи към живота без Карол.

Излезе навън, във влажния, хладен въздух на пристанището на канала „Минстър“. Макар че наближаваше полунощ, тук все още цареше оживление, последни посетители напускаха клубовете и ресторантите, стояха и бъбреха на групички, преди да се сбогуват и разделят. Шум от разговори и музика долитаха на приливи и отливи над водата, откъм други жилищни лодки. Един трамвай прокара светла линия в мрака, докато минаваше по викторианския виадукт, чийто смело очертан силует се издигаше с арките си в далечното сияние от градските светлини. В друг случай Тони би поспрял, за да се наслади на гледката, да си напомни колко невероятно бе това, че успя да намери убежище тук. Но не и тази вечер. Не и докато Карол го чакаше в участъка в Халифакс.

Тони се пъхна зад волана и потегли към пътя, който щеше да го изведе на магистралата М62, която прекосява Пенините и води към Халифакс. Опитваше се да не гадае каква е причината за обаждането на Карол. Подозираше, че по един или друг начин причината е свързана с нейното пиене. И че, каквато и да е причината, става дума за неприятности.

В крайна сметка неприятностите се намираха в сърцевината на техните отношения.

Тони не беше единственият човек, неспособен да разбере загадката на отношенията между него и Карол Джордан. Елинор повиши глас над бръмченето на електрическата четка за зъби на Пола и каза:

— Струва ми се, че Тони започва да се отпуска.

Пола изръмжа нещо през пяната от пастата за зъби.

Елинор се протегна в леглото и се прозя.

— Искам да кажа, че води истински разговори. Говори с Торин за електронни игри. И обсъжда с нас онази нещастна жена, която се е самоубила, Джазмин как-ѝ-беше-името.

Пола плю.

— Бъртън. Джазмин Бъртън. Да, той се справи добре. Срещу себе си имаме цял живот, през който не е успявал да установява социални контакти, но несъмнено отбелязваме напредък — тя излезе от банята и се мушна под завивката, притисна се до Елинор и я целуна, лъхайки на мента.

— Имаш ли някаква представа как се развиват нещата между него и Карол?

Елинор се обърна на една страна и притисна тялото си в тялото на Пола в удобната поза, в която обикновено заспиваха.

— Той всъщност не говори за нея. Струва ми се, че поддържат някакъв контакт. Чудя се как Тони продължава да упорства. Притисна Блейк към стената заради нея и го принуди да ѝ предложи работа със същия чин. А какво направи тя? Каза му да си завре новото назначение нали знаеш къде. Тони използва цялото си влияние заради нея, а тя плю отгоре му. На негово място бих си тръгнала.

Елинор се изкиска и разроши късата руса коса на Пола.

— Не, нямаше да си тръгнеш. Толкова приличаш на него, че понякога ме плашиш. Вие двамата бихте тръгнали срещу картечен огън заради Карол Джордан.

Пола издаде неясен звук, който трябваше да изразява протест.

— Е, може би не чак срещу картечен огън, но срещу нещо почти толкова страшно. Тя ти липсва, нали?

Пола се притисна по-силно към Елинор и я притегли към себе си.

— Тя е най-доброто ченге, с което съм работила някога. Гледам шефовете, с които си имам работа сега и се питам как, по дяволите, са се добрали до сегашните си постове. И наистина, Елинор, питам се дали не трябва да предложа уменията си някъде другаде, където ще бъдат оценени по достойнство.

Елинор се размърда и се облегна назад, за да вижда лицето на Пола. Знаеше, че тя се дразни от стеснения обхват на сегашната си работа, но за първи път споменаваше, че обмисля да я напусне.

— И къде ще стане това например?

— Съществуват възможности. Карол винаги е казвала, че не познава човек, който да умее да води разпит по-добре от мен. При контратерористите има много работа, както и в частните детективски агенции, а и към правителството. А може пък да премина изцяло на тъмната страна и да предложа услугите си на корпоративния бизнес, да провеждам интервюта с кандидати за работа.

— Е, това не очаквах — каза Елинор. — Мислех, че се чувстваш добре на мястото си.

— Така беше, докато Блейк не разформирова състава и не ни прати да свирим с хора без всякакво чувство за ритъм.

Елинор се усмихна.

— Охо, и разширени метафори.

— Следващия път очаквай псувня.

— Обичам да говориш мръсни думи — Елинор целуна Пола по бузата, по най-близкото място до устата, до което можа да стигне. — Обещай ми да не действаш прибързано.

Пола се засмя тихо.

— Защо пък да обещавам това, след като последното прибързано нещо, което направих, беше да те целуна в един асансьор?

— Защото вече имаш мен. Но ако си решила сериозно да направиш промяна, мисля, че трябва да поговориш за това с хора, чието мнение уважаваш.

— Тоест с теб.

Елинор чукна лекичко Пола по носа.

— Тоест с мен, но също и с Тони и Карол. Така ще улучим с един куршум два заека, защото може да поканим двамата на вечеря. Ще бъдат принудени да общуват, а пък ти ще можеш да споделиш с тях онова, което мислиш.

Пола потръпна престорено.

— Оххх, знаеш как да развълнуваш едно момиче — после въздъхна. — Добре, съгласна съм. Или ще започнат да разговарят, или няма. Умирам от нетърпение.

Лондонската нощ беше студена и влажна, в остър контраст с топлината и уюта в самостоятелната зала, където бяха вечеряли. Джеймс Блейк и Джон Брандън бяха настанени в един и същ хотел, затова бяха принудени да тръгнат към него заедно, когато излязоха от ресторанта. Дори някоя топла лятна вечер не би стопила ледената атмосфера, която явно се възцари помежду им, веднага щом се сбогуваха със заместник-министъра и спътниците му.

След като Брандън бе защитил Карол Джордан, изтъквайки, че тя е лоялен и упорит в работата си служител, Блейк се опита за последен път да нанесе удар срещу нея.

— Има един ключов момент, който не вземаш предвид, Джон — каза той с глас, преливащ от снизхождение. — Човекът, когото изберем за тази длъжност, ще бъде във фокуса на медийното внимание. А Карол Джордан просто не е подходящ обект за подобно задълбочено наблюдение.

— Тя има забележителна служебна биография — каза Карвър. — Списъкът на успешните ѝ разследвания включва разкриването на някои от най-прочутите убийци през последните десет и повече години. Дори само двата случая с Джако Ванс гарантират, че един анализ на работата ѝ ще я покрие със слава. Ще ми бъде много трудно да намеря друг служител на полицията, когото бихме могли по-успешно да представим пред медиите като звезда.

Вижте, в отношението ми няма нищо лично. Смятам, че тя с отличен криминалист. В края на краищата, тъкмо аз ѝ предложих отново да заеме някогашния си пост. Вълнува ме въпросът кое ще е най-добре за полицията като институция. Защото нещата около Карол Джордан не са безпроблемни, нали така? Много трупове има зад гърба ѝ. Не на последно място е смъртта на брат ѝ и жена му. Един недобронамерен анализ може да я представи като някакъв ангел на смъртта.

Надвисна тежко мълчание, преди Брандън отново да се впусне в схватката.

— Сериозно ли твърдиш, че убийството на брат ѝ и жена му може по някакъв начин да се интерпретира като грозна тайна на Карол? Струва ми се, че никога не съм чувал нещо по-възмутително.

Карвър се облакъти на масата и се приведе напред.

— Струва ми се, че не си напълно наясно с характерните особености на британската преса, Джеймс. Не можеш ли да си представиш колко добре ще стои тази история в „Дейли Мейл“? Карол Джордан в ролята на кръстоносец с разбито сърце, повела борба за справедливост. Господи, та те ще предложат да бъде поставена нейна статуя на четвъртия пиедестал на Трафалгар Скуеър3!

— Това не означава, че няма да има много други, които ще се ровят за някоя мръсотия — възрази заинатено Блейк.

— Нека се опитат — каза Брандън с изражение, сурово като тона му.

— Тя има проблем с пиенето — очевидно Блейк можеше да бъде не по-малко упорит от жената, която се опитваше да компрометира.

— Не става дума за проблем — настоя Брандън. — Никой никога не я е виждал пияна в служебна обстановка. Никой не би могъл да каже, че алкохолът някога е повлиял на способността ѝ за професионална преценка.

Блейк изсумтя.

— Дори някой път да е била натряскана като момиче на моминско парти, онези от екипа ѝ пак биха успели да я прикрият. Виж какво, Джон. Аз знам, че тя има проблем с пиенето, колко ли са другите освен мен, които го знаят? И колко от тях са имали сблъсъци с нея през годините? Достатъчно е да има един, който да ѝ има зъб, за да я докара дотам, че да не може да вдигне глава.

Брандън поклати отвратено глава.

— Това не е широко известно. Не е дори една от клюките, които се повтарят в служебната столова. Знам отлично от кого черпиш сведенията си. И този човек е един от верните ѝ подчинени, за които говореше. Само че той е верен единствено на себе си. Забравяш, че аз ръководех Брадфийлдската полиция преди теб и знам на кого може да се вярва и на кого — не. Карол също знае. Твоето момче ще си държи устата затворена, защото е прекалено амбициозен, за да си позволи нещо друго. Тайните на Карол Джордан са в безопасност, можеш да ми вярваш.

— Въпросът е там — намеси се Карвър, — че медиите ще търсят не злодей, а герой. Ние ще представим това начинание като забележителна нова инициатива, която може да промени стила на работа на британската полиция. И докато те не се издънят, ще имат попътния вятър на общественото одобрение. Мисля, че можем да се справим с медиите, Джеймс. Струва ми се, че можем да ги накараме да я обикнат.

И така приключи всичко. Блейк най-сетне схвана, че е бил част от дългата игра, която бе водил Брандън, за да спечели ново назначение за Карол. Брандън знаеше отлично, че Блейк ще се опита да я очерни. Знаеше освен това, че ако Карол има някакви черни точки в миналото, Блейк не знае нищо за тях. В крайна сметка се оказа, че Блейк е бил само една пионка, поканен, защото Брандън е бил наясно, че може да се отърве от него с едно движение на ръката. Усещането беше унизително. Блейк ускори крачка, решен да се отдалечи от Брандън колкото може по-скоро.

Дългокракият Брандън с лекота успя да го настигне.

— Е, харесва ли ти в Брадфийлд? — попита той любезно.

— Никога не е скучно — отговори Блейк сухо и рязко.

— Точно това ми харесваше и на мен. Не ме оставяха да се отпусна.

— В сравнение с тази работа сигурно скучаеш като пенсионер.

Брандън не реагира на заяждането.

— Не ми липсват ангажименти. Министърът на вътрешните работи постоянно има интересни идеи, които трябва да се анализират и оценяват — той се усмихна. — Добре е човек да се чувства полезен.

Преди Блейк да успее да отговори, мобилният му телефон зазвъня със звука на едновремешен стационарен телефон. Той го извади от джоба си и загледа смръщено екрана.

— Проклетият номер е скрит. Но след като е по това време на нощта, по-добре да… — в друг случай би изразил с усмивка извинение, но този път избра тържествуващата усмивка на човек, който заема прекалено важен пост, за да си позволи да не отговори на повикване. — Блейк на телефона — каза той с делови тон. После: — Да, спомням си… — и се закова на място. Някаква трудно определима емоция трепна по лицето му, после то стана безизразно. Продължи да слуша, после каза: — И къде е това? — отново мълчание, но този път напрегнатите мускули на раменете му се отпуснаха. — Разбира се. Не, имате пълно право. Нищо. Но ви благодаря, че ме уведомихте.

Блейк приключи разговора и постави внимателно мобилния телефон в джоба си. После направи две крачки, за да се изравни с Брандън.

— Е — въздъхна той с глас и изражение, изпълнени с дълбоко задоволство, — това беше много интересен разговор. Кажи ми, Джон, познаваш ли някой си главен инспектор Джон Франклин от полицията на Западен Йоркшър?

Брандън го изгледа бдително.

— Джон Франклин ли? О, да. Не го познавам лично, но един-два пъти през годините се е случвало той да кръстоса оръжие с моите детективи. За теб ли работи сега?

Блейк поклати глава.

— Още си е в Западен Йоркшър. Но разполагаше със сведения, за които решил, че представляват интерес за мен. Като се вземе предвид тазвечершният ни разговор, бих казал, че представляват интерес и за теб.

Сега вече Брандън беше нащрек. Когато човек като Блейк позволеше на самодоволството си да надделее над по-добрите му инстинкти, това означаваше неприятности за някого. Той заби по-дълбоко ръце в джобовете на палтото си и ги сви в юмруци.

— Хайде, давай. Виждам, че умираш от нетърпение да го кажеш — той се завъртя настрана, така че застана с лице към профила на Блейк. Не можеше да не забележи как линията на челюстта на по-младия мъж е започнала да омеква, а скулите му да потъват в слой плът. Беше изгубил навика да поддържа форма, ако някога го бе притежавал. Това говори за човек, който дълбоко в себе си е ленив, каза си Брандън, обзет от желание Блейк да приключи със злорадото мълчание и да каже каквото имаше да казва.

— Главен инспектор Франклин искаше да ми съобщи за един арест на негова територия — Блейк замълча, но Брандън нямаше намерение да го моли да продължи. Най-сетне каза: — министерството ще трябва да промени плановете си за новия екип за разследване на особено тежки престъпления. Карол Джордан е била арестувана за шофиране в нетрезво състояние — той се обърна с лице към Брандън. — Е, това е. Надявам се да имаш първа резерва.

Карол никога не се беше чувствала по-сурово наказана. Унижението да приеме освобождаване под гаранция беше достатъчно неприятно, но да седи в ареста в очакване някой да се появи, за да поеме отговорността да я отведе у дома, я караше да се чувства опозорена. Беше виждала само откъслеци от обичайния съботен парад на мрачни сцени от ада, когато оставяше там хората, които сама бе арестувала. Никога не ѝ се бе случвало да изтърпява постоянната процесия от хора, обезумели от наркотици и пиене, хора, насинени и окървавени от травми, счетени за прекалено маловажни, за да налагат посещение в болницата, хора без задръжки и без желание да ги придобият в близкото бъдеще. Коктейлът от миризми беше отблъскващ — пот; алкохол, тютюнев дим, повърнато, урина, от време на време и с примеси на нещо неописуемо и за щастие трудно определимо.

И тя беше в центъра на всичко това. Нямаше къде да се скрие. Голата дървена пейка с крака, завинтени за пода, която минаваше по цялата стена, се намираше срещу преградата, която предпазваше сержанта от евентуални нападения. Онези, които чакаха следващия етап от преживяванията си в ареста, бяха оставени на пейката и седяха отпуснато на нея. Един-двама я огледаха така, сякаш я виждаха като неочаквана възможност в съсипаната им вечер, но повечето бяха прекалено пияни, надрусани, измъчвани от болка или ужасени, за да ѝ обърнат внимание. Тя настръхваше, ако някой от тях я докоснеше случайно.

И като че ли всичко това не беше достатъчно неприятно, а трябваше да преглътне и срама от необходимостта някой да я измъкне оттук. Всичко щеше да бъде търпимо, ако тя си оставаше господарка на собствената си съдба. Но не, и това ѝ бе отнето заедно с достойнството. Трябваше да се обади на Тони и да го повика тук посред нощ, за да я спасява от нея самата. Какво говореше за нея фактът, че той беше единственият човек, към когото можеше да се обърне с абсолютна увереност, че ще зареже всичко, за да ѝ помогне? Мъж, женен за работата си, в която се грижеше за хора с толкова разбита психика, че не им се позволяваше да общуват с останалата част от човечеството. Мъж, който упорстваше да не се отказва от нея, въпреки че тя го бе обвинявала за всички нещастия в собствения си живот.

Карол въздъхна толкова тежко, че наркоманът до нея трепна и подскочи, като че ли беше забравил, че в помещението има и други хора.

— К’во? — извика той, озъртайки се уплашено.

Тя се отдръпна леко и си каза да престане със самосъжалението. „Положението можеше да е по-тежко, ти самата можеше да си една от тези изгубени души.“ Вместо това трябваше да си напомни всички причини, поради които трябваше да приема Тони Хил като благословия. Не познаваше човек, който да разчита по-точно човешките същества и тяхното поведение. Той беше умен и пълен с изненади; приемеше ли те веднъж в своя свят, нямаше никаква опасност да се почувстваш отегчен. Беше верен и добър по свой специфичен начин, и умееше да я разсмива — макар и невинаги съзнателно. Отказа да я изостави напук на всичко, и надали друг би ѝ помогнал да се измъкне от ямата, в която се бе озовала, ако само тя му позволеше.

Навремето брат ѝ Майкъл я беше разобличил, че е влюбена в него. Тя не мислеше, че „любов“ е точната дума. Не мислеше дори, че съществува дума за сложната схема от чувства, която я обвързваше с Тони и него с нея. С когото и да било другиго такава степен на близост неминуемо би ги отвела в леглото.

Но въпреки съществуващото привличане, въпреки прелитащите искри и силата на чувствата, между двамата сякаш се издигаше ограда с пуснат по нея ток. И то в добрите дни.

А напоследък добри дни нямаше.

Тази вечер просто още един остър кол щеше да бъде забит в окопа, който ги разделяше. Още едно неоснователно искане щеше да бъде посрещнато с равнодушие, което бе по-лошо от гняв. Може би беше време тя да си признае, че тъгува за него повече, отколкото го обвинява.

Сержантът, който отговаряше за ареста, остави телефона и хвърли поглед към нея.

— Карол Джордан? В приемната чака някой, който е дошъл да ви вземе — той се озърна и се обърна към един полицай. — Шармън, бъди добро момче, отведи я в приемната. След ден-два ще получите потвърждение на датата, на която трябва да се явите в съда. Не забравяйте да се явите. Елате утре трезвена и ще си получите обратно ключовете на колата.

Тя мина след младия полицай през една врата, по коридора и после през друга врата, озовавайки се в приемна, която бе пълно копие на предната. Би могла да се намира в произволен полицейски участък където и да било в страната. Той беше там, седнал на пластмасов стол под един плакат с препоръки за безопасност на дома, съсредоточил се в някаква глупава игра на телефона си. Дори не вдигна глава, когато тя влезе в приемната.

Полицаят я остави и Карол прекоси стаята към мястото, където седеше Тони, чиито пръсти се движеха припряно по екрана.

— Благодаря, че дойде — каза тя.

Стреснат, Тони скочи от стола и едва не изпусна телефона.

— Карол — каза той и умореното му лице светна в усмивка. — Как си?

— Чувствам се напълно трезвена, но дрегерът не е съгласен с мен. Може ли да се махнем оттук?

Тони посочи вратата, която водеше към улицата и я последва мълчаливо навън, в лютия нощен студ.

— Паркирал съм зад ъгъла — каза той и тръгна напред, когато тя спря и го погледна въпросително.

Карол седеше сгушена на мястото до шофьора, докато Тони стържеше скрежта от предното стъкло с една кредитна карта. Тя не очакваше с нетърпение предстоящия разговор, но нямаше как да го избегне. Такава беше цената на спасяването ѝ, а разговорът не можеше да е по-неприятен от една нощ, прекарана в килия.

Най-сетне потеглиха в упорито мълчание. Когато стигнаха покрайнините на града, Тони каза:

— Ще трябва да ми показваш пътя. Не знам как достигна до вас от тази част на града.

— Оставаш на тази улица до моста Хебдън, после ще ти кажа къде да завиеш — за нея беше ново преживяване да пътува в кола, управлявана от Тони. По негласно споразумение досега винаги бе шофирала тя, независимо от това дали пътуваха по работа на полицията или не. В нейните очи Тони беше класически образец на лош шофьор. Лесно се разсейваше от присъствието на други участници в движението, да не говорим пък за собствените му мисли, натискаше колебливо спирачките, не беше уверен чие е предимството на кръстовищата и винаги караше с около четири мили под официално допустимата скорост, освен когато изцяло забравеше за съществуването ѝ. За щастие раздрънканото волво на Тони беше почти единственото превозно средство на пътя, така че щяха да ѝ бъдат спестени колебливите му опити за изпреварване по тесните пътища, по които предстоеше да минат.

— Казаха ли ти кога трябва да се явиш в съда?

— Сряда. Не си губят времето.

Той помълча за миг, после каза:

— Това е добре. Нямам никакъв ангажимент, който да не мога да отложа.

— Не е необходимо да присъстваш. Просто ми трябваше някой да ме откара до вкъщи, това е всичко.

Тя знаеше, че това прозвуча като неблагодарност, но трябваше да полага толкова голямо усилие, за да не се разплаче, че не смееше да предизвика прояви на доброта и съчувствие.

— Разбира се, че е необходимо. Някой трябва да те закара дотам и обратно до дома ти. Освен това не бива да шофираш преди изслушването ти в съда.

Вече нямаше крайпътни лампи и той се приведе напред, взирайки се в мрака.

— Напълно законно е да шофирам между днешния ден и изслушването — възрази тя, без да я е грижа дали не създава впечатление, че се цупи.

— В очите на магистратите ще изглежда по-добре, ако не шофираш.

Карол изсумтя присмехулно.

— Няма никакво значение дали те ме харесват или не. Чака ме отнемане на книжката за една година, глоба, ще ме прецакат със застраховката и ще имам криминално досие, и колкото и да се подмазвам, това няма да промени нищо.

— Може да повлияе на разликата между година и година и половина — каза той.

— Какво? Внезапно си станал експерт по присъдите за шофиране в нетрезво състояние?

Той не отговори.

Карол вдигна ръце, ядосана на себе си.

— Съжалявам, не исках да се заяждам. Благодарна съм, че направи това.

Той стисна устни, но продължи да мълчи.

— Знаеш ли, почти не мога да повярвам — каза тя в желанието си да запълни мълчанието. — Разстоянието от входната алея на Джордж Никълъс до моята къща е по-малко от три мили. Три мили по един път отникъде доникъде. И това ако не е лош късмет! Какъв ли е шансът да му се случи подобно нещо на човек?

— Тази вечер шансовете ти се изчерпаха, Карол — каза Тони.

— И това е, защото доста време вече залагаш на шанса си. По закона на вероятностите отдавна трябваше да ти се случи нещо от рода на това, което стана сега.

— Глупости, Тони. Това наистина са глупости. Познавам се, мога да преценя кога не е разумно да седна зад волана. Никога не шофирам, когато съм прекалила.

— Може да ти се струва, че не е опасно да шофираш, и въпреки това да си надхвърлила допустимата граница. Бъди честна. И двамата знаем, че през последните няколко години постоянно надхвърляш допустимата граница. И не говорим за някакъв единствен случай в събота вечер. Карол, това е сигналът да се опомниш.

— О, по дяволите! — избухна тя. — Това, че съм внимателен слушател, не ти дава право да изнасяш проповед.

— Това не е проповед, а намеса. Тази вечер стана причина да осъзная, че прекалено дълго съм си прехапвал езика, за да мълча. За мен вече стана непоносимо да гледам как се самоунищожаваш, Карол.

— Какво? Та аз почти не съм те виждала от месеци. Не може да се твърди, че изобщо си ме гледал да правя каквото и да било. При това аз не се самоунищожавам, опитвам се да се съвзема. И ако ти постъпваше като приятел, щеше да си наясно с това.

Отново се появиха улични светлини. Витрини и светофари. Карол се извъртя на седалката така, че да гледа през прозореца. Не искаше той да вижда лицето ѝ. Не искаше да прочете по него потвърждение на предположенията си.

— Знам — отвърна той. — Не се държах като приятел. Поддадох се на страха. Прекалено дълго се убеждавах, че ако ти кажа истината, може да те загубя завинаги. А не исках да поема такъв риск.

Тя почувства буца в гърлото си, сълзите заплашваха да пробият бронята ѝ.

На следващата улица вдясно, покрай заведението за риба и пържени картофи.

Тони зави от главния път и насочи колата между високи каменни редови къщи, чиито силуети тънеха в мрак с изключение на мътна светлина от стълбищно осветление или непрозрачен прозорец на баня тук-там. После излязоха извън града.

— Трябва да престанеш да пиеш, Карол. Така издигаш стена между себе си и нас, останалите, хората, които държат на теб, хората, които могат да те обичат, ако им дадеш поне малък шанс. Погледни се само. Ти си блестяща. Силна си, упорита си, красива си и си адски умна. А какво правиш с живота си? Изолира се. Използваш смъртта на Майкъл и Луси като извинение да се съсредоточиш върху своята любовна история с бялото вино и водката. И докъде те доведе това? До килията на ареста в една съботна вечер, заедно с други пияници, с наркоманите и непоправимо съсипаните хора.

— Не съм пияница! — извика тя. — Това, че обичам да си пийна, не ме превръща в пияница! Говориш съвсем неуместно.

— Не е така. Говоря уместно за първи път от много време насам. И този път няма да оставя нещата така — той спря на едно място, където пътят се разклоняваше. — Наляво или надясно?

— Наляво. После караш една миля по пътя и завиваш надясно. Всъщност не. Остави ме на ъгъла. Оттам до вкъщи е само около миля. Ще се прибера пеш.

Тони се изсмя иронично.

— С тези обувки? Очевидно присъствието ми ти е по-неприятно, отколкото предполагах. Ще те откарам до вкъщи, Карол. И ще остана да спя при теб.

— Какво? Как така ще оставаш да спиш при мен? Няма къде да спиш.

— Имам на разположение цял някогашен хамбар. Донесох си спалния чувал за в случай, че нямаш легло за гости.

— Не.

— Може ли да говорим за това, когато стигнем? Трябва да се съсредоточа.

— Няма за какво да говорим.

— Можеш да се преструваш, колкото си искаш, но знам, че не се чувстваш добре така. И не мога да пренебрегвам този факт повече. Независимо от това харесва ли ти или не, Карол, време е да вземеш живота си обратно от бутилката.

Отново следене. Отново чакане. Отново въпросите дали това е онази, която му трябва. В идеалния случай би трябвало да види как изглежда отвътре домът ѝ, преди да вземе окончателно решение. Трябваха му от онези стълби с парапет със струговани колонки. Не можеш да обесиш човек от стълба, чийто парапет е плътна стена.

Нямаше нищо против да чака. Имаше предостатъчно неща, които занимаваха съзнанието му. Това убиване на времето му напомни момента, когато бе поставено началото на дълга към него, чието изплащане той изискваше сега. Беше неделя вечер. Баща му му беше обещал, че майка му ще се прибере тази вечер. Той се развълнува от новината, но бе достатъчно разумен да не го покаже. Напоследък животът се беше променил по начин, който вбесяваше баща му и озадачаваше него самия.

Всичко започна, когато майка му обяви, че ще замине на еднодневно пътуване на юг, до някакво място, наречено Грийнъм Комън. Той никога дотогава не беше чувал това име. Беше само на осем години; светът му достигаше до границите на Брадфийлд, където живееше семейството му, и на Торемолинос, където отиваха всяко лято с чартърен полет от летището на Брадфийлд, за да посветят една седмица на слънчеви изгаряния и обичайните за туристите в Испания стомашни разстройства. Беше чувал за Лондон, за Манчестър и Лийдс, но никога не ги беше виждал и имаше съвсем смътна представа за разстоянията до тези места. Очевидно Грийнъм Комън налагаше да се стане в шест сутринта, защото пътят дотам бил поне три часа с автобус. И пътуването явно беше само за жени.

Беше я питал какво е това Грийнъм Комън. Някакъв хотел ли? Или може би там има плаж? Майка му се разсмя и каза не, имало американски ядрени ракети и лагер на жени, които защитават мира и протестират срещу ракетите. Той не разбираше защо хората протестират срещу ракетите. Ракетите бяха нещо хубаво, защото с тях можеш да се отбраняваш, ако някой те нападне.

— Никой няма да ни напада — бе казала майка му.

— Сигурна си в това, така ли? Имаш лични гаранции от руснаците, а? — беше попитал предизвикателно баща му, но в гласа му се долавяше умора.

— Никой няма да използва ядрени оръжия, Пийт, не ставай глупав. Всички знаят какво би представлявала ядрената зима. Това би бил краят на живота — такъв, какъвто го познаваме. Ще се върнем към първобитно съществуване, само че по-лошо, отколкото е било преди, заради всевъзможни мутации.

— След като никой няма да ги използва, какъв е проблемът? Могат да бъдат тук, също както където и да било другаде.

— Като изключим всичко останало, присъствието им е доказателство, че за Америка този остров не е нищо повече от един гигантски плаващ самолетоносач.

Някъде на този етап от разговора той престана да ги слуша. Не беше разбрал кой знае какво освен това, че майка му и приятелките ѝ щяха да правят жива верига около мястото, на което се намираха ракетите. Това му се струваше странно — все едно, че ще ги прегърнат.

Те двамата с баща му гледаха новините онази вечер и видяха репортажа за Грийнъм Комън с кадри, на които се виждаше как жени крещят към полицаите, които ги отнасят. Имаше и войници, които стояха и гледаха невиждащо пред себе си, като че ли полицаите и жените се намираха в друго измерение. Когато майка му се прибра, той вече си беше легнал, но на закуска на следния ден тя беше така развълнувана, както се вълнуваше той преди празненството по случай рождения му ден. Баща му само беше изръмжал нещо.

Оказа се, че в Грийнъм Комън имало цял лагер. Не като детския лагер, на който беше ходил той предното лято, когато спаха в дървени бараки и имаха различни занимания на терена на самия лагер и в горите около него. Според баща му там нямало дори истински палатки. Само найлонови платна, опънати на клони, а краищата им — забити с колчета в земята. Майка му обясни, че затова им казвали „забивки“, баща му каза нещо, което той не разбра, а майка му избухна и каза някаква непозната дума. После, когато той я попита какво е „лесбийка“, тя му каза, че бил прекалено малък, за да разбере, но че ставало дума за начин, по който хората показвали обичта си един към друг.

Така или иначе, лагеруването в Грийнъм Комън очевидно се харесваше на майка му, макар да не беше лято. Първоначално тя ходеше там само за по две нощи една след друга. После започна да ходи през седмица за по цяла седмица. Той не обичаше отсъствията ѝ. Всяка вечер ядяха някакви скучни неща. Препечени филийки с боб или яйца на очи с втвърден жълтък и загорели краища на белтъка. А и баща му беше постоянно в лошо настроение.

Но майка му непрекъснато говореше за спасяване на бъдещето на планетата, за значението на близостта между жените и как когато се обединят, жените могат да бъдат силни.

— Това май се говореше за миньорите — беше измърморил баща му.

— Важи и за тях. Става дума за солидарност. Ние водим война.

Което предизвика объркването му, защото, доколкото знаеше, цялата идея на Грийнъм беше в това, че е лагер за мир. Баща му ругаеше често, когато имаше предавания за лагера по новините. Казваше, че майката на момчето е била подведена от разни мръсни кучки, които искали да заразят нормалните жени с неестествените си пристрастия. Че е била напълно доволна от живота си, преди те да се били заели да наливат глупостите си в главата ѝ, да ѝ промиват мозъка с феминистки идеи. Майка му започна и да чете, и то много. По-късно, в училище, той попадна на някои от книгите, които тя четеше. Силвия Плат. Вирджиния Улф. Баща му се оплакваше, че като ходи в Грийнъм Комън, майка му се превръща в марионетка, в защитник на чужди интереси.

Онази неделна вечер двамата я чакаха да се прибере. Баща му се беше опитвал да спори, да вика, за да убеди майка му да си остане у дома, но този път беше решил да изпробва нещо различно. „Ще се подмазваме, ще бъдем меки като душ-гел, разбираш ли?“, беше казал той и момчето намери в това някаква логика, тъй като в Грийнъм нямаше бани и когато се прибереше у дома, майка му винаги беше закопняла за баня и чисти дрехи. Баща му беше приготвил и специална вечеря. Отиде в „Маркс енд Спенсър“ и купи две консерви с пилешки късчета в специален бял сос, които щяха да поднесат с печени картофи и размразен грах. Така майка му щеше да разбере колко се радват, че отново си е у дома.

Тя трябваше да се прибере към четири следобед. Когато стана пет, баща му беше вече много ядосан. Отвори си една бира и започна да пуши цигара след цигара, докато дневната не заприлича на газова камера. Той беше оставил баща си и се беше качил на горния етаж, в стаята си, откъдето можеше да гледа надолу към улицата и да чака кога ще се появи разнебитеният стар фолксваген-кемпер, с който Мюриъл, приятелката на мама, я отвеждаше от къщи. Седеше с кръстосани крака на леглото си и се опитваше да накара с усилия на волята бяло-оранжевия кемпер да се появи отнякъде, като че ли това можеше да стане по желание.

Затова и забеляза появата на полицаите преди баща си. Синьо-бялата полицейска кола спря пред входната врата на къщата им и от нея излязоха две ченгета, мъж и жена. Той хукна надолу и отвори вратата, преди те да стигнат до нея.

— Баща ти вкъщи ли е, синко? — попита мъжът.

Преди той да успее да каже каквото и да било, вълна лют дим отговори вместо него. Изведнъж баща му се появи и постави закрилнически ръка на рамото му.

— О, по дяволите — каза той с досада в гласа. — Да не би сега да е докарала нещата дотам, че да я арестуват?

— Може ли да влезем? — попита жената със съчувствена усмивка.

Сега, когато си спомняше онзи ден, знаеше, че това е бил последният миг от детството му, който е криел някаква надежда за щастие. Точно тогава в неговото съзнание майка му беше още жива. Още я имаше, съществуваше за него. Още беше някъде между Грийнъм Комън и неговата стая.

Оставал им около час път до вкъщи, когато се случило. Катастрофа с петролна цистерна. Разлято гориво. Кемперът, който се завърта на 360 градуса и се обръща между мантинелите в средата на магистралата. Загиват три жени. Но само една от тях имаше значение за него.

Баща му намери убежище в гнева. Като че ли искаше майката на момчето да се върне, за да започне да крещи и да ѝ обяснява колко глупаво е постъпила, като се е вслушала в тези шибани жени. И така, както той представяше нещата, в това имаше някакъв смисъл. Дори ако момчето пожелаеше да оспори твърдението му, нямаше как да обори логиката в него. Преди онези жени от лагера на мира да успеят да размътят главата на майка му, тя беше напълно щастлива, щастлив беше и той.

Някои от онези жени дойдоха на погребението ѝ. Той очакваше баща му да иска да ги убие. Вместо това той съхрани мъртвешко спокойствие — като нинджа. Отиде право при погребалния агент и му каза да ги уведоми, че не са добре дошли. После поведе момчето към крематориума — достолепно, с вдигната шава. Само леко заруменелите му бузи показваха колко е гневен.

Но когато погребението приключи, вече нямаше нужда той да владее гнева си. И гневът преливаше, просмукваше се в ежедневието им, сграбчваше всяка възможност за щастие и я смазваше. Онези жени отровиха целия му живот.

А сега кучки като тях имаше навсякъде, накъдето и да се обърнеш, месеха се в живота на хората, правеха нещастни други деца, както стана навремето с него. Стигна се до момент, в който той реши, че вече не може да търпи глупостите им. Трябваше да ги прекрати.

Но се налагаше да действа съобразително. Ако просто започнеше да ги избива, това би ги превърнало в мъченици. Трябваше да ги лиши от всички качества, които ги правеха достойни за възхищение. Да ги лиши от всякаква стойност. Да се постарае да създаде впечатлението, че собственото им поведение ги е тласнало към смъртта. Че най-сетне са изпитали срам и чувство за вина.

Сега, след като започна, се чувстваше много по-добре. След Кейт Ролинс в сърцето му се зароди мъничък източник на покой, какъвто не бе съществувал преди. Той укрепна след Дейзи Мортън и Джазмин Бъртън. Сега, с нарастването на броя на труповете, тези кучки би трябвало да забележат нещо. Можеше да отнеме време, но в крайна сметка щяха да започнат да замлъкват.

Или той щеше да продължи да прави необходимото, за да замлъкнат.

В крайна сметка Карал бе накарала Тони да спи в нейното легло.

— Аз трябва да стана рано, за да разходя кучето — бе настояла тя. — Така няма да се наложи да те будя.

Така че тя най-сетне намери приложение на надуваемия дюшек, който Майкъл и Луси държаха за децата на приятели, оставащи да преспят тук. „Делта е да ги накара да се откажат от преспиването“, беше казал веднъж Майкъл. Сега Карат откри, че брат ѝ не се е шегувал. За щастие спалният чувал на Тони беше добре уплътнен, та поне освен неудобствата, които изпитваше, не ѝ се налагаше и да мръзне. Беше се разположила в един ъгъл на просторното каменно помещение, което през последните шест месеца тя първо систематично оголваше, а после го възстановяваше. Флаш, привикнала да бъде сама тук нощем, изпадна във възторг пред възможността да сподели пространството с обожаваната си господарка, и незабавно се сви на кълбо до краката ѝ. Усетила допълнителната топлина, Карол неволно се запита защо досега не беше пускала кучето в леглото си.

Междувременно Тони беше в устроената като самостоятелен апартамент част на сградата, където живееше Карол. Беше доволен, че тя му се доверява дотолкова, че да му осигури свободен достъп в личната си територия. Надяваше се тя в края на краищата да осъзнае, че онова, което той имаше намерение да направи, не е злоупотреба с доверието ѝ.

Карол беше оставила своя отпечатък върху това пространство. Майкъл, който жънеше успехи като създател на софтуер за компютърни игри, сега не би познал мястото. То беше замислено като офис, който може да се превръща в спалня за гости. По продължение на едната стена бе монтиран работен плот, а над него, по цялата му дължина, бяха наредени контакти, сякаш по някакво странно дизайнерско решение. Там, където преди имаше всевъзможни монитори и периферия, сега се виждаше само един лаптоп и купчина спретнато сгънати тениски. Друга от стените беше покрита с лавици, на които сега бяха наредени книгите и дисковете на Карол. Имаше просторно легло, дрешник, в който можеше да се влиза, душ-кабина, а малко по-нататък, след като се минеше през един малък коридор, беше кухнята, с прилични размери, с бар-плот и две високи столчета. Цялото това пространство беше климатизирано и звукоизолирано; на Тони то напомняше най-вече на бункер.

Сънят не идваше, но за него това не беше нещо необичайно. Тони имаше проблеми със съня от години, рядко успяваше да проспи повече от четири-пет часа, преди да се събуди и да впери поглед в тавана, заслушан в хода на мислите си, като че ли чуваше поскърцването на колелцата в някакъв механизъм. Не помагаше и споменът за тона, с който двамата с Карол се бяха разделили за през нощта. Беше се надявал, че тя ще осъзнае основателността на думите му. Знаеше, че няма да капитулира веднага, че ще го принуди да я накара насила да се съгласи, но пък беше уверен, че тя вече е узряла за промяна и готова да се съгласи, че е време да се върне отново към живота си.

Но нещата не се бяха развили така. Той едва бе успял да се добере навреме до вратата на къщата, за да попречи на Карол да я хлопне под носа му. В очите му припламна гняв, когато нахълта вътре след нея.

— Казах ти, че това не е твоя работа! — бе казала тя и бе прекосила бързо къщата на път към обитаемата част. Когато той я настигна в кухнята, тя вече си наливаше голяма чаша бяло вино.

— Веднага се хвана за бутилката — отбеляза той. — През цялото време ми обясняваш как нямаш проблем, а каква е първата ти реакция на каквато и да било критика? Да си налееш едно голямо питие. Това е класика, Карол. Класическо поведение на алкохолик.

Тя отпи предизвикателно от чашата.

— Аз не съм алкохоличка. Пиенето ми доставя удоволствие. И честно казано, след преживяното тази нощ, мисля, че съм заслужила едно малко удоволствие.

— Не мисля, че в тази чаша се крие някакво удоволствие за теб — това е по-скоро облекчение. По-скоро избавление. Мисля също, че става дума за зависимост. Ти имаше нужда от това питие — независимо от това дали искаше да го изпиеш или не.

— Мислиш, че не мога да се справя без него? Никога не си изпадал в по-голяма заблуда. За мен не представлява никакъв проблем да карам и без пиене.

— Така ли? Защо тогава в чекмеджето на бюрото ти винаги има четвъртинка водка? Защо винаги носиш плоска бутилка в чантата си?

Тя издаде някакъв възмутен звук, нещо като „пфу“.

— Значи си ме шпионирал?

Тони поклати глава и я изгледа натъжено.

— Не аз, а твои подчинени. Хората, които държат на теб, които се обърнаха към мен, защото не са посмели да говорят с теб.

Това подейства. Той се почувства засрамен, задето бе нанесъл такъв удар под кръста. Но искаше да я заболи, искаше да почувства колко срамно е онова, което причинява на себе си. Тя избягваше погледа му.

— Никога не си ме виждал толкова пияна, че да залитам. Да повръщам. Да губя контрол. Винаги съм съумявала да изпълнявам служебните си задължения. Винаги съм можела да функционирам.

Тони сви рамене.

— Значи си функциониращ алкохолик. Не е необходимо да започнеш да падаш по улиците или да се напикаваш, или да спиш с неподходящи мъже, или да ти се губят цели дни, за да си алкохолик. Достатъчно е просто да си зависим от алкохола.

А ти си зависима. И двамата знаем, че е така.

Карол погледна Тони така, сякаш го мразеше.

— Нямам нужда от алкохола. Мога да спра да пия винаги, когато поискам.

Тогава той я бе загледал упорито и неотклонно. — Така ли мислиш? Докажи го. Позволи ми да остана тук до сряда. Това са само четири дни. Спираш да пиеш, а аз ще бъда тук, за да те подкрепям. Вярвай ми, Карол, бих бил щастлив, ако докажеш, че греша.

Тя го гледаше мрачно, на лицето ѝ се изписа смесица от раздразнение и тревога. Той не можеше да прецени кое я плаши повече — мисълта да спре алкохола или представата, че ще трябва да се примири с постоянното му присъствие.

— Добре — каза тя рязко, през стиснати устни. — Ако това е единственият начин да се отърва от теб, съгласна съм — и изля предизвикателно остатъка от виното в умивалника. — Ти ще спиш тук, аз ще ползвам спалния чувал. Трябва да стана рано, за да разходя кучето. Така няма да се наложи да те будя.

И беше излязла, вирнала нос. Сигурно мислеше, че е победила.

Само че грешеше. След като тя излезе, той се възползва от звукоизолацията, за да претърси целия апартамент за алкохол. Три бутилки малцово уиски, две бутилки водка от фризера, една бутилка джин, пет бутилки „пино гриджо“, две бутилки „кава“4, бутилка бренди и пет бутилки „занаятчийска“ бира. Тони потисна угризенията си, задето нарушаваше личното ѝ пространство, и прерови всичките ѝ чанти в гардероба, където откри три малки бутилчици с водка и една с уиски. После започна да отваря бутилките една по една и да ги излива в умивалника. Алкохолните пари дразнеха носа му. Утре сутрин, когато разбереше какво е направил, Карол щеше да побеснее. Но накрая щеше да му е благодарна.

На двайсет мили оттам, в покрайнините на Брадфийлд, Урсула Форман препрочиташе онова, което се надяваше да е окончателен вариант на ежемесечната и публикация в TellIt!, популярния новинарски сайт, за чието създаване бе помогнала преди две години. Тя зарови и двете си ръце в рижите си къдрици в опит да се ободри и да се съсредоточи. Докато четеше, гризеше несъзнателно ъгълчето на долната си устна и присвиваше очи, претегляйки думите.

Преди четири месеца беше написала материал за въздействието на лекомисления ежедневен сексизъм в сапунените сериали по телевизията върху младите момичета — според нея тонът беше въздържан и умерен.

Беше се стъписала от пороя от оскърбления, отключен от публикацията. Вълна от гняв и ненавист заливаше всички нейни публикации в социалните медии. Първоначално тя бе приела това с присмех, коментираше липсата на въображение, проявена от троловете. В отговор те започнаха да се стараят повече. Дотогава Урсула се бе придържала към общоприетото правило — не реагирай на троловете. Но ѝ беше трудно да запази мълчание пред такива грозни оскърбления. Следващата си публикация тя посвети на въпроса защо мъжете — беше убедена, че става дума почти изключително за мъже — хранят толкова крайно отрицателни чувства към жени, които изобщо не познават и чиито думи надали биха имали някакво пряко въздействие върху живота им.

Втората вълна на омразата беше дори по-лоша от първата. Урсула не се уплаши от атаките, но се стъписа малко, когато партньорите ѝ от сайта ѝ казаха да продължава с публикациите; злостните ѝ критици всъщност привличаха вниманието на много повече хора към сайта, което беше добре за бизнеса.

През следващия месец тя помести публикация за скрития страх, който подклажда обидите, които бе понесла, и неговото отражение върху живота на жените в по-общ план. По-слаб човек би се огънал пред потока гнусна помия, който беше вече ежедневие в онлайн съществуването ѝ. Но Урсула не отстъпваше. Единствената ѝ реакция на злобата беше молбата, която отправи към системния администратор на TellIt! да идентифицира най-изявените виновници с надеждата да могат да представят на полицията достатъчно доказателства, за да бъде повдигнато обвинение на тези страхливци.

Вратата на кабинета ѝ се отвори рязко и на прага застана едър мъж, облечен с тениска и карирани домашни панталони от мека тъкан. Той беше вдигнал две димящи порцеланови чаши високо във въздуха.

— Допи ми се горещ шоколад и реших да направя и на теб — каза Бил Форман, влизайки в стаята с учудващо лека походка за толкова набит мъж. — Сложих и по няколко капки ром. Реших, че имаш нужда от ободряване.

Урсула въздъхна доволно.

— Ти си моят герой. Мислех да изпратя това и да приключа за днес.

Бил ѝ подаде една от чашите и тя я обгърна с пръстите на двете си ръце, наслаждавайки се на топлината и на плътния аромат на шоколада и рома. Той се отпусна в едно кресло, покрито с излинял кретон, а Урсула се завъртя на офисния стол, за да застане с лице към него.

— Е, какво избра накрая?

Тъй като и той беше журналист, Бил знаеше колко често започнатият материал се отклонява от първоначалния замисъл.

— Тръгнах по една допирателна. Пиша за гениталното обрязване на жени. За това, че през последните години ние в Обединеното кралство сме научили повече за това и че трябва да създаваме сигурни убежища за жени, които да се осмеляват да проговорят, без да се страхуват от репресии.

Бил се усмихна.

— Много безобидна тема си избрала. Не е трудно да си представиш как ще се нахвърлят върху теб след тази публикация. Намерила си начин да вбесиш едновременно и мюсюлманите-фундаменталисти, и крайнодесните задници.

Урсула въздъхна.

— Потискащо е, нали? Много по-лесно беше да бъдем оптимисти по въпроса за равенството, когато не се налагаше да се сблъскваме ежедневно с неандерталци. Когато можеше да се повярва, че хората са започнали да се променят, защото мъжете са престанали да опипват секретарките край копирната машина.

Ъгълчетата на устата на Бил се извиха надолу.

— А през цялото време всичко това се е било заровило в хибернация под земята и е набирало сили. Удивен съм. Аз самият съм мъж, обичам футбол, бира и да играя компютърни игри с приятелите си. Но това не означава, че презирам жените. Не е задължително двете неща да се противопоставят. Искрено не разбирам мисловния процес, в резултат на който се стига до оскърбленията, с които те заливат.

— То е, защото те нямат кой знае каква връзка с мисловни процеси — Урсула се приведе напред, по лицето ѝ се изписа оживление. — По-скоро е въпрос на емоция. Струва ми се, че е свързано до голяма степен с факта, че естеството на работата, която извършват мъжете, се е променило драстично. Бащите и дядовците им са извършвали тежък физически труд. Да, било е тежка експлоатация, но обществото изгражда около това една идентичност — този вид труд прави от теб мъж. Така можеш да се себедокажеш.

Бил повъртя чашата си и кимна.

— Своеобразна индоктринация, а споменът от нея не се заличава лесно. Немалко са мъжете, които крият чувство за непълноценност. То е скрито толкова надълбоко, че и те самите не подозират за него, камо ли пък да знаят как да му противостоят. И когато навикват жени, това ги кара да се чувстват по-добре.

— Без значение дали става дума за навикване в буквалния или преносния смисъл. Съжалявах такива хора, преди да стана прицел на нападките им.

Бил се взираше в килима между краката си.

— Като стана дума за това, хвърляла ли си око на новините ши вечер?

— Не, отворих само разни неща, които ми трябваха за това, което пиша. Защо? Има ли нещо, което трябва да знам?

Бил въздъхна и се размърда в креслото.

— Става дума за жената, която харесахме, когато я гледахме в онова ток-шоу по телевизията — Джазмин Бъртън. На която ти прати мейл с предложение да напише нещо за TellIt!. Тя… — той обходи с поглед ъглите на стаята, като че ли се надяваше, че ще намери някъде там подходящите думи.

Стресната, Урсула се поизправи, очите ѝ се разшириха.

— Какво е станало с нея? Да не би някой да я е нападнал?

Бил поклати глава.

— Не… по-лошо е. Урсула, тя се е самоубила.

Думите затрептяха в главата на Урсула като звук от подръпната струна. Не можеше да осъзнае значението им. Усмихна се и поклати глава.

— Сигурно бъркаш, Бил. Не си разбрал правилно съобщението.

— Няма грешка, скъпа. Проверих на половин дузина други сайтове. Тялото ѝ било изхвърлено на брега на река Екс. Изглежда, че е влязла в реката, като преди това е напълнила джобовете си с камъни, за да я дърпат надолу.

— Река Екс? Но това е в Девън, там някъде, нали? — тя се изсмя пресилено. — Очевидно има някаква грешка. — Джазмин Бъртън живее в Бирмингам.

Бил поклати глава.

— Била отседнала във вилата на свои приятели. Изглежда, че е решила да сложи край на всичко. Нападките на троловете били започнали да я изнервят, така казва един от колегите ѝ. И когато е останала там съвсем сама, това я е довършило.

Урсула се извърна и остави чашата си така, че тя изтрака на масата.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам. Едва миналата седмица си разменихме имейли — пръстите ѝ затракаха по клавишите, докато тя отваряше сайтовете, които посещаваше най-често. Би Би Си, „Гардиън“, „Хъфингтън Поуст“, „Индипендънт“, „Дейли Мейл“ — всички съобщаваха същото, което бе казал Бил. — Горката жена — каза накрая Урсула, обикновено силният ѝ глас беше изтънял. — Изглеждаше толкова силна. Като че ли никога не би се предала и не би отстъпила. Ако тя е изчерпала издръжливостта си… е, това е плашеща мисъл.

Бил се надигна от креслото и постави ръка на рамото ѝ.

— Работата е там, че тя е била сама, любов моя. Поне ако се съди по това, което прочетох. Не е живеела с никого, нямала деца. А каквото и разбиране да проявяват колегите и приятелите ти, когато затвориш вечер вратата на дома зад гърба си и останеш сам с куп луди срещу себе си, е трудно да не изпиташ усещането, че стените те притискат. С теб нещата стоят по различен начин. Имаш мен, семейството ни, приятелите ни. Имаш достатъчно хора, чиято положителна оценка може да ти помогне, ако изпиташ несигурност пред цялата тази помия, която ти изпращат. Джазмин не е разполагала с такава предпазна мрежа.

Урсула протегна ръка и стисна неговата.

— Знам. Но все пак… имам чувството, че тези мръсници са спечелили победа.

— Напълно те разбирам. И съжалявам за онова, което е трябвало да преживее Джазмин. Но ти не си Джазмин и те няма да те сломят като нея.

По принцип неговата увереност трябваше да я накара да се почувства по-добре. Но докато седеше и се взираше в екрана, единственото, за което Урсула можеше да мисли, бе как студът е нахлувал в тялото на Джазмин, докато тя е влизала все по-надълбоко в реката, как тинята е всмуквала краката ѝ, как нивото на водата се е надигало постепенно, до устата ѝ, после до носа, после до очите, за инстинктивното поемане на въздух, давенето и боричкането, докато реката я е повличала, за ужасния момент, когато е осъзнала, че е късно да промени решението си.

А после — покой.

Утринната светлина смути съня на Карол. На прозорците в основната част на старата сграда нямаше завеси. Нямаше смисъл да поставя такива неща, докато вършеше вътре работа, от която постоянно хвърчаха прах и стърготини. Нямаше причина затова и защото и никой не оставаше да нощува при нея. Тя измърмори нещо в просъница и се обърна на другата страна. Това беше напълно достатъчно за Флаш. Кучето веднага скочи върху нея и се зае да отмива с дългия си розов език съня от лицето ѝ.

— О, по дяволите! — каза сърдито Карол, изпълзя от спалния чувал и потръпна от студа в неотопленото помещение.

Предната вечер беше проявила достатъчно съобразителност да вземе дрехите, с които обикновено разхождаше кучето, така че бързо навлече топлите непромокаеми дрехи, които ѝ помагаха да се слее с пейзажа и с местните жители. Измъчваше я тъпа болка в тила, организмът ѝ жадуваше за кафе. Но тя все още нямаше сили да се изправи лице в лице с госта си, който бе останал тук и през нощта. Свежият въздух и една бърза разходка из хълмовете зад къщата щяха да ѝ дадат сила, за да си осигури надмощие.

Тя умишлено тръгна в посока, обратна на онази, в която се намираше домът на Джордж Никълъс. Най-малко от всичко имаше желание да му обяснява как е приключила предната вечер. Разбира се, щеше да се наложи да му каже. Но все още не можеше да събере сили да се види с него.

Половин час по-късно тя слизаше надолу по хълма, крачейки бързо по полегналата, пожълтяла трева, от туфа на туфа, докато кучето се въртеше и подскачаше около нея. Хладният въздух беше заруменил бузите ѝ и пропъдил болката в тила. Толкова много подобни утрини имаше зад гърба ѝ — прелюдии към дни, които изпълваше с тежък труд, за да не мисли.

Светлината в кухненския прозорец я накара да трепне. Никога досега не бе виждала светлина там, докато слизаше по хълма. Къщата винаги тънеше в мрак. Светлината беше нежелано напомняне, че днешният ден няма да е като всички останали. Днес тя трябваше да се справи с Тони и неговото решение да се меси в живота ѝ. Беше склонна да му каже да се разкара още след първата чаша кафе, но го познаваше достатъчно, за да знае, че усилията ѝ ще бъдат напразни. За човек с такава способност за съпреживяване Тони можеше да се прави удивително добре на глух, когато това му изнасяше.

На прага Карол поспря, за да успокои дишането си и да се овладее. После влезе вътре с изправени рамене. Дванайсет стъпала я отведоха до вратата на апартамента, шито обитаваше. Влезе, без да почука. В края на краищата това беше неин дом. Не негов.

Стаята беше празна. Сакото на Тони беше окачено на облегалката на офисния стол; тук беше топло и уютно, благодарение на подовото отопление, което Майкъл бе инсталирал при първия ремонт на стария хамбар. Карол продължи, мина покрай банята и влезе в кухнята, където Тони седеше и се взираше намръщено в кафе машината. Когато я чу да влиза, той се обърна и ѝ се усмихна смутено.

— Мислех да ти направя кафе, но не съм достатъчно умен, за да разбера как функционира това животно.

— Не е толкова трудно — Карол смъкна ципа на непромокаемото си яке и го окачи на един стол. — Направи ми място, аз ще се заема.

И тогава видя празните бутилки, подредени върху дъската за сушене на съдове. За миг не повярва на очите си. После се обърна рязко към него:

— Какво, по дяволите…

— Много по-лесно е да не пиеш, когато в къщата няма пиене.

— Как смееш? За какъв се имаш, да му се не види?

— Аз съм приятелят, който е тук, за да ти спести нови унижения като онова, което преживя снощи — той разпери ръце в успокояващ жест.

Карол нямаше намерение да се успокоява.

— Това е някаква твоя измислица, не моя. Никога не съм казвала, че никога вече няма да пия. Окей, приех глупавото ти предизвикателство. Съгласих се да не пия, докато не мине изслушването ми. Но това е всичко. Кой ти дава право да изливаш в умивалника целия алкохол в къщата ми? Като изключим всичко останало, все едно че си изхвърлил на боклука няколкостотин паунда. Може би не си забелязал, но за разлика от пияниците, с които ме сравняваш, аз пия скъпи напитки. Пия заради вкуса, не просто за да се натряскам — тя поклати глава, стиснала горчиво устни. — Копеле такова!

— Ще ти върна парите — отвърна той с ангелска кротост.

— Не става дума за пари, а за принципа! — изкрещя тя. — Нямаш право!

Той се поизвърна от нея.

— Ако аз нямам това право, никой друг го няма.

— Точно така ми харесва.

Той стана.

— Добре, оставям те тогава. Следващия път, когато се накиснеш в лайната, се обади на някой друг — той отново се извърна с лице към Карол. Очите му бяха студени като камък, беше вирнал брадичка, сякаш за да посрещне удар. — Ако намериш някой, на когото да му пука.

Беше удар под кръста, затова пък си беше истината. Никога дотогава не беше говорил така с нея. Гордостта я караше да му каже да се разкара. Но страхът не ѝ го позволи.

— Я сядай, по дяволите, и престани да се перчиш! — изръмжа тя. — Ще направя кафе.

Обърна му гръб и се зае с ритуала по смилането на кафето, пълненето на цедката и пускането на машината. Не беше възможно той да си тръгне, нали?

И действително, когато тя се обърна, той беше все още там, стиснал така силно облегалката на стола, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Тя постави чашата с еспресо безмълвно на масата до него и се зае да прави второ кафе за себе си.

Пое си дълбоко дъх.

— Обикновено закусвам с боб, препечени филийки и бъркани яйца. Ще направя и за теб, ако искаш — това беше най-близкото подобие на извинение, на което беше способна.

— Чудесно. Развила си се в положителна насока в сравнение с чашата портокалов сок и пълнозърнестите бисквити.

Тя се усмихна сурово и пестеливо.

— Научих се по трудния начин. Не можеш да издържиш цял ден физическа работа, ако го започнеш с такива неща.

Тони седна и започна да пие кафето си, докато тя правеше закуска с ефикасните, икономични движения, на които се беше научила, откакто започна да ремонтира къщата. Всичко трябва да е подръка, планът за работа да е ясен. Никакво суетене, никакво объркване, никакво колебание. В кухнята също както при ремонта. И това бе научила по трудния начин.

Тя тръсна чиниите на масата и седна срещу него, с все още изопнато от гняв лице. Вбесяващото беше, че Тони като че ли не се беше впечатлил от реакцията ѝ. Той ѝ благодари, после попита:

— Какъв е планът за днес?

— За теб не знам, но сега, когато приключих с поставянето на кабелите, ще започна с облицовката на външната стена — чистият въздух беше ободрил Карол и тя се нахвърли на закуската, като че ли обилната вечеря у Джордж Никълъс се беше състояла преди седмица, а не предната вечер.

— Яйцата са хубави той преглътна още една хапка. — Трябва да напиша два доклада, които съдът да прегледа преди издаването на присъда, но съм си взел лаптопа, така че ще се справя. А когато приключа с тях… е, започнах да пиша книга.

— Книга? — попита удивено Карол. Една книга беше сериозен проект. А тя не знаеше нищо за това. Това бе едно от измеренията на отчуждението, което двамата бяха допуснали да се настани между тях. — Каква книга?

— А ти каква книга очакваш да пиша?

Тя се усмихна въпреки волята си.

— Предполагам, че би могъл да направиш миш-маш от интересите си и да съставиш илюстрован наръчник за начинаещи профайлъри.

Той направи иронична гримаса.

— С някой кръстоносец с наметало, който се появява накрая, за да спаси положението.

— Ти би изглеждал смешно в онези тесни средновековни панталони. Е, каква е тази книга?

— Темата е психологическо профилиране. Моят консултант — нали се сещаш, психологът, когото посещавам, за да си осигуря относителна психологическа стабилност, та той е на мнение, че ако в полицията искат да пестят пари, като се занимават сами с профилиране, вместо да плащат на хора като мен, не би трябвало да се цупим и да си измиваме ръцете, оставяйки ги да се оправят сами. Смята, че би трябвало да напиша книга, която да избягва професионалната терминология и теориите, и да изясни по възможно най-практичен начин онова, с което се занимавам. Да е пълна догоре с примери за реалното приложение на психологическото профилиране, от случаите, по шито съм работил.

Карол се намръщи.

— Това не напомня ли малко на човек, който оказва помощ на собствените си палачи?

Тони сви рамене.

— Ще стане едно от двете — или ще разберат за какво става дума и ще се научат да работят както трябва, което би било добре, защото дори когато ми плащаха, аз не можех да бъда на много места едновременно. Или няма да разберат и ще осъзнаят, че това е работа за експерти, което ще ги накара да се обърнат с подновено уважение към нас, професионалистите.

Тя избухна в смях.

— Не може да се поднови нещо, което не е съществувало, Тони. Никога не са се отнасяли към теб с уважението, което си заслужил с работата си.

— Има хора, които ценяха направеното от мен. Например Джон Брандън. Ти. Някой и друг от големите шефове в Министерството на вътрешните работи.

— Само че това не е достатъчно, за да бъдат принудени неграмотни задници като Джеймс Блейк да постъпват така, както е редно — тя натъпка последните остатъци от закуската в устата си и стана, бършейки уста с опакото на ръката си. Физическата работа я бе накарала по някакъв начин да придобие маниерите на работник. Някогашната Карол Джордан би използвала салфетка или поне парче домакинска хартия. На новата Карол Джордан ѝ беше все едно.

Оставен да се оправя както намери за добре, Тони се разположи удобно с лаптопа и бележника си. Можеше да се съсредоточи върху собствената си работа, без да трябва да бди над Карол. Освен ако тя не беше скрила алкохол някъде в общото помещение на къщата. Но нямаше причини да го е направила. Освен това според него тя щеше да гори от желание да опровергае думите му. Тази праведна целеустременост щеше да е достатъчна, за да я крепи известно време. Проблемите щяха да започнат в понеделник или вторник, когато пред нея се изправеше непосредствено предстоящата катастрофа, каквато би било гледането на делото ѝ в съда, когато щеше да загуби и доброто си име, и шофьорската си книжка. Точно тогава щеше да се наложи да бди над нея като квачка над пиленцата си. Онова, от което Карол се нуждаеше, беше нещо истинско, върху което да се съсредоточи. Физическият труд беше много хубаво нещо, и очевидно той бе задоволил някаква нейна необходимост. Но той се състоеше от повтарящи се действия; за продължителен период от време това не беше никакво предизвикателство към интелекта. А Карол беше жена, която се нуждаеше от нещо, което да ангажира съзнанието ѝ. Той трябваше да измисли нещо, което да задейства интелекта ѝ. Ако вече не можеше да работи като ченге, сигурно щеше да се намери нещо друго, което да може да върши, което да представлява за нея едновременно усилие и предизвикателство. Но може би с не толкова високи залози. Не със залози, които биха я тласнали обратно към бутилката.

Той се обърна с въздишка към бележките си и започна да съставя доклад за сериен изнасилвач, който се бе опитал да убеди съда, че е бил тласкан да изнасилва жени от гласове, които чувал в главата си. Според Тони нямаше такова нещо. Той бе преценил, че си има работа с отлично функциониращ психопат, който съзнателно се стреми да попадне в заведение за душевноболни, за да избегне онази част на затвора, която е отделена за провинили се в изнасилване.

Когато приключи, минаваше обед. Тони се изправи и се протегна, после отиде в общото помещение, където Карол прикрепяше летви към каменните стени с помощта на шестинчови гвоздеи.

— Искаш ли да приготвя набързо нещо за обед? — попита той. Тя спря да нанася удари с чука и се обърна, избутвайки с китка влажните кичури от челото си. Карираната риза беше прилепнала към контурите на тялото ѝ, джинсите бяха тесни и очертаваха добре оформени мускули. Беше мръсна и потна — и той съзнаваше, че това е клише, но не можа да потисне надигащото се у него вълнение при тази гледка.

— Има хляб, сирене, пастет и домати — каза тя. — Обикновено ям това, и някакви плодове.

Той кимна.

— Ще направя сандвичи.

— Добре — тя понечи отново да се заеме с работата си — Няма да се бавя, но искам да приключа с тази част, преди да прекъсна за обяд.

Когато се върна в кухнята, той скалъпи несръчно някакви сандвичи с евтин чедър от супермаркета и домати, който сигурно имаха вкус на памук и вода. Карол можеше и да пие заради вкуса на напитката, но той подозираше, че яде само заради горивото, което трябва да вкарва в организма си. Видя една купа с ябълки и круши и я премести на масата до чинията със сандвичите. Не беше точно пиршество, но щеше да е достатъчно. Наля две чаши вода и постави две чинии една срещу друга. Нямаше какво друго да направи, за да изглежда масата по-привлекателна, затова се зае отново с лаптопа си, за да убие времето до идването ѝ.

Тони не искаше да започне втория доклад, за да не се наложи да прекъсва работата си. Вместо това отвори един новинарски сайт и провери дали има някаква нова информация за смъртта на Джазмин Бъртън. Прерови няколко репортажа, но като че ли нямаше нищо ново.

— Камъни в джобовете — промърмори той под нос. Този детайл го смущаваше, но той не успяваше да долови ясно ехото, което вибрираше в дълбините на ума му.

— Какво каза?

Той беше толкова погълнат от онова, което четеше, че не я беше чул да влиза.

— Нищо важно. Просто нещо, което се обажда в някакво ъгълче на ума ми.

Тя се наведе над него, за да види какво чете. Лъхна го мирис на чиста пот. Каза си, че усещането можеше да е еротично, ако не беше острата нотка на застояло в дъха ѝ. Предположи, че организмът ѝ продължава да преработва и изхвърля алкохола. Дори да бяха на такъв етап във връзката си, че да могат да се целунат — а имаше и моменти на такава близост — дъхът ѝ щеше да го накара да се поколебае.

— Защо се интересуваш толкова от някакво самоубийство в Девън? — попита Карол.

— Не съм сигурен. Снощи вечерях у Пола и Елинор, и Торин го спомена. Говорехме за случаи на онлайн-тормоз, за троловете, и как по всичко личи, че именно те са тласнали Джазмин Бъртън към самоубийство. Но тук има нещо… — гласът му заглъхна.

Карол огледа публикацията в отворения прозорец.

— Медиите си падат по всичко, което може да послужи за основание да критикуват интернет — въздъхна тя. — Знам защо този случай е привлякъл вниманието ти и те озадачава.

— И ти ли го забеляза? Това е облекчение — той я загледа с очакване. По устните ѝ играеше познатата предизвикателна полуусмивка. — Е, ще ми кажеш ли какво имаш предвид?

— Не можеш да се овладееш, нали? Подсъзнанието ти постоянно открива някакви закономерности.

— Е, каква е закономерността в този случай? Какво е това, което ти виждаш, а аз не?

Усмивката ѝ стана по-широка.

— Тя не е първата, Тони. На някакво ниво умът ти е засякъл факта, че тя не е първата.

Детектив Сам Еванс се протегна с наслада, харесваше му, че леглото е толкова голямо, че ръцете и краката му не стигат до краищата. Наслади се и на контраста между млечнокафявата си кожа и белите чаршафи, порадва се на добре скулптираните очертания на мускулите си. Изглеждаше особено добре в светлината, която се процеждаше през полупрозрачните щори на капандурите, усмивката му бе породена от съзнанието, че Стейси ще ахне от задоволство, благодарна за присъствието му, когато се върнеше с кафето.

В другия край на таванския апартамент Стейси Чен сипваше с една ръка кафе на зърна в мелничката, а с другата почукваше по екрана на таблета. Не можеше да се промени. Дори силно осезаемото и завладяващо присъствие на мъжа, за когото не се беше надявала да примами в леглото си, не можеше да попречи на привличането, което упражняваше върху нея невидимият свят на киберпространството.

Стейси си знаеше, че е особнячка. Ако трябваше да бъде честна, дори свръх-особнячка. Родителите ѝ — имигранти се бяха надявали тя да тръгне по традиционния път — право, медицина или финанси. Но когато за първи път се озова пред компютърен екран, Стейси разбра, че се намира в естествената си среда. Искаше да разбере как функционира компютърът, за да го подчини на волята си, затова и се бе гмурнала в силициевия свят, сякаш беше незаконно дете на Стив Джобс или Бил Гейтс.

Още като студентка тя написа код за компютърни игри, а после го продаде на голям разработчик за зашеметяваща сума. Толкова години по-късно все още получаваше проценти от приходите. Състудентите ѝ очакваха, когато завърши, тя да постъпи в някоя фирма, занимаваща се с разработка на компютърни игри, или в някоя гигантска софтуерна компания. Никой не предполагаше, че ще постъпи в полицията. Сега Стейси беше водещ компютърен специалист в полицията на Брадфийлд. И на всяко друго полицейско подразделение, което успееше да се възползва от магическите ѝ умения. В свободното си време пишеше кодове; през последната година беше разработила две мобилни приложения, всяко от които ѝ донесе повече пари от годишната ѝ заплата.

Много малко хора бяха наясно с измеренията на успеха ѝ. Стейси не искаше хората да размишляват много-много върху въпроса защо продължава да работи в полицията, след като би могла да печели много повече пари другаде. Ако все пак някой зададеше подобен въпрос, тя казваше нещо в смисъл, че иска да се отплати на обществото, което бе приело така радушно родителите ѝ. Ако признаеше истината, това би я поставило в прекалено неудобно положение.

Стейси обичаше да си пъха носа в личните данни на хората. А положението на полицай ѝ даваше необходимия достъп и правото да постъпва така. Никой не познаваше света ѝ достатъчно, за да има представа колко надълбоко навлизаше тя и как се ровеше в тайните на хората. Беше успяла да се добере почти до всички важни бази данни в страната и имаше ключ към задните врати на всякакви места, чиито потребители ги имаха за секретни. Това ѝ беше от полза в работата. Но нищо не я вълнуваше повече от възможността да нахлуе през трудно преодолими защити в личното пространство на другите. Дори и Сам.

Стейси изсипа смляното кафе в пресата и наля отгоре врялата вода. Докато чакаше кафето да стане, тя си позволи кратко замечтаване. Изминалата нощ беше прекрасна. Бяха поръчали вечеря от скъп местен ресторант, който доставяше ордьоври, основни ястия и десерти, отвориха бутилка шампанско и свалиха филма, който Сам искаше да гледа, и накрая се озоваха в леглото, където прекараха дванайсет часа, изпълнени със секс и сън в дълбоко удовлетворяващо съчетание. Стейси за първи път се впускаше в сериозна връзка, и беше толкова влюбена в Сам, че на моменти чак стомахът ѝ се свиваше от вълнение. След такава нощ изводът можеше да бъде само един — той също я обичаше.

Бяха изминали няколко месеца, откакто тя бе събрала сили да признае чувствата си. Първоначално той беше малко предпазлив. Но все пак излязоха на вечеря, а после, когато тя го покани да пийнат по нещо в апартамента си, той най-сетне забрави задръжките си. Бяха застанали пред широките прозорци и гледаха разпилените светлини на нощния Брадфийлд, когато ръката му се плъзна по раменете ѝ.

В този миг имаше чисто вълшебство. Стейси потръпна при спомена, после прецеди кафето и хвърли отново поглед към таблета. Когато забеляза сигнала, който бе инсталирала още когато постъпи на работа в отдела за борба с особено тежки престъпления, устата ѝ се отвори, оформяйки едно беззвучно „О“.

Сам щеше да се слиса.

Когато Карол се зае отново с работата си, Тони се опита да бъде добросъвестен и да подготви втория доклад, който трябваше да представи в съда. Но казаното от нея бе раздразнило прекалено много любопитството му. Карол не успя да си спомни много подробности, но беше убедена, че е чела наскоро за някаква жена, която се самоубила, след като известно време била прицел на атаките на тролове за някакви феминистки изказвания, не помнеше точно какви.

— Старея — каза тя с мрачен хумор. — Не помня вече така, както преди.

Това беше сериозно признание от страна на жена, известна с ейдетичната си памет по отношение на нещата, казани пред нея. Карол беше в състояние да възпроизведе дума по дума всеки разговор или разпит — по памет. Тази дарба понякога ѝ бе причинявала и неприятности.

Без да се замисли, Тони отвърна:

— Годините и алкохолът. И двете унищожават плашещо бързо мозъчните клетки.

С което сложи край на всяка надежда, че Карол ще се опита да му помогне. Привършиха обяда си в мрачно мълчание, после тя избяга възможно най-бързо при работата си.

Тони се зае с безплодни търсения, помагайки си с най-различни съчетания от ключови думи. Искаше му се да можеше да разчита на някогашния екип на Карол. Стейси Чен щеше да намери за минути онова, което му трябваше. Годините, през които играеше на компютърни игри, му бяха създали умения да залавя зомбита, но от това не следваше, че умее да търси успешно в интернет.

Вече се канеше да се откаже, когато като че ли се добра до необходимото. Кейт Ролинс беше работила в частна радиостанция, като водеща на безлично забавно предаване, което се излъчваше по времето, когато хората се качваха в колите или в метрото, за да се приберат по домовете си. Тя се беше изказала в защита на анонимността на жертвите на изнасилване след предизвикалия много полемики случай с бивша звезда от телевизионни сапунени сериали — актьорът, излежал наказанието си за изнасилване, държеше да получи отново някогашната си работа. Феновете му цитираха името на жертвата му в публичното пространство и я подлагаха на тормоз, въпреки заключението на съда, че обвиняемият е виновен, и Кейт беше поставила начало на кампания за завеждане на дело срещу хората, нарушили личното пространство на жертвата.

Оскърбленията я затрупаха подобно на лавина. Страниците ѝ в социалните мрежи бяха заляни с отвратителен порой от обиди, заплахи и гняв. Успели бяха да открият дори дъщеря ѝ, студентка в института по филмово изкуство, и бяха поставили пред нея искане да се откаже от майка си заради позорната ѝ враждебност към мъжете.

Кейт, жена, която винаги дотогава бе разчитала на добросърдечие и чар, за да въздейства на публиката си, бе открила у себе си неподозирана твърдост и предизвикателност. Беше се възпротивила на онези, които я тормозеха, ползвайки присъствието си в ефир, за да ги предизвиква. Всичко това ги бе накарало да се ожесточат допълнително. На пръв поглед тя бе приела атаките невъзмутимо, печелейки широка подкрепа от водещи журналисти в радиото и телевизията, и последователи в социалните медии.

И тогава една сутрин секретарката ѝ беше дошла в дома ѝ в Северен Лондон и я беше открила в гаража, в колата, чийто двигател работел. За да не си позволи да размисли, Кейт се беше приковала с белезници за подлакътника на седалката — по този начин не е можела да изключи двигателя.

Беше се разразила истинска буря от потрес и възмущение. Сочеха с пръст звездата от сапунените сериали, който вдигаше ръце и отричаше някога да е окуражавал зверовете, които я бяха тормозили. Случаят бе отразяван с впечатляващи заглавия по вътрешните страници на вестниците в продължение на няколко дни, после всичко беше затихнало.

Подобни обстоятелства, много различна смърт. Беше интересно, но откриването на случая с Кейт Ролинс не уталожи вътрешното му безпокойство. Дразнеше го нещо, свързано със смъртта на Джазмин Бъртън.

Но и да се тревожеше от това, нямаше да постигне нищо. От опит знаеше, че най-добрият начин да се добере до онова, което се бе събудило в подсъзнанието му, беше да се съсредоточи върху нещо друго. Затова се принуди да се върне към работата си.

Когато излезе от другия край на тунела, в който го бе вкарало съсредоточаването, беше късен следобед. Ослуша се, но не чу далечното приглушено чукане, което бе долавял подсъзнателно по-рано през деня. Запита се дали Карол не е извела кучето. Надяваше се да е още тук; мислеше да ѝ предложи да излезе този път с тях. Имаше нужда от чист въздух, а открай време най-добрите идеи му идваха, когато ходеше — бяха му необходими и за книгата, и за Джазмин Бъртън.

Щом отвори вратата, Флаш се озова при него за секунди, и започна да се умилква около краката му. Явно Карол не беше я водила на разходка.

Но и не работеше. В далечния ъгъл на помещението Карол бе седнала на едно магаре за рязане на дърва, обгърнала с ръце тялото си, с присвити рамене. Дори от такова разстояние Тони мажеше да прецени, че тя трепери, макар че два големи радиатора поддържаха тук поносима температура. Той тръгна към нея, внимавайки да върви бавно, за да прикрие своята загриженост. Последното, което ѝ трябваше сега, бяха емоционални усложнения, които биха възникнали, ако той дадеше воля на чувствата си към нея.

Когато наближи, забеляза, че по лицето ѝ бе избил тънък слой пот. Тя видимо се стараеше да се овладее и да престане да трепери. Но тялото ѝ изневеряваше и тя трепереше като бито куче. Той седна до нея и обгърна с ръка раменете ѝ. Дълго време бяха избягвали всякакъв физически контакт, тъй като и двамата се бояха от това, към което можеше да ги тласне той. Близостта им, която навремето се беше превърнала в тяхна втора природа, бе разрушена от смъртта на Майкъл и Луси, и оттогава двамата приличаха на страна, разкъсана от гражданска война, в която противниците не знаят какво да предприемат, за да възстановят дипломатически отношения. Почувствал топлината на тялото ѝ, той се натъжи от обзелата го носталгия. Искаше му се тази прегръдка да бе породена от желание, а не от нужда.

— Съжалявам — каза тя с глас, който не бе много повече от шепот.

— Ще мине — каза той. Чувстваше тръпките, които разтърсваха тялото ѝ и се пренасяха на неговото, долавяше острия мирис на потта ѝ. — Искаш ли да се поразходим? Чистият въздух може да помогне.

Карол облегна глава на рамото му.

— Не може да стане много по-лошо от това. Дай ми една минута — тя притвори очи и потръпна. После измъкна от джоба си един мръсен парцал и изтри лицето си. Успя да се усмихне едва-едва. — Майка ми би припаднала, ако можеше да види на какво съм заприличала.

Тони се изсмя с усилие.

— Това не е нищо в сравнение с онова, което би казала моята майка.

Карол се насили да се изкиска.

— Тя никога не ме е харесвала — после стана с усилие, залитайки леко. — Хайде, тръгвай, ако ще идваш. Но те предупреждавам, че тази пустош не е за страхливци.

Той ѝ отправи крива усмивка.

— И след тази сутрин ли продължаваш да мислиш, че съм страхливец?

Стейси се върна забързано в спалнята, понесла кафето, толкова развълнувана, че на практика не забеляза демонстративната голота на Сам.

— Никога няма да повярваш — поде тя, остави кафетата, смъкна копринения си халат и се пъхна обратно в леглото до него.

— Решила си да се откажеш от мен? — подразни я той, протегна ръце и я притегли в прегръдките си. Тя почувства втвърдения му пенис до бедрото си, но точно в този момент това не беше единственото, което я вълнуваше.

— Не ставай глупав. Но новината е направо потресаваща — тя го целуна леко по носа. — Почакай малко, Сам. Наистина, няма да съжаляваш. Аз няма да избягам — тя се измъкна от ръцете му и посегна към таблета, който държеше до леглото си. Пръстите ѝ затанцуваха по екрана, докато намери маркираната новина, която я бе накарала да се закове на място в кухнята. — Виж това.

Сам се облегна с въздишка на лакът.

Не мога да си представя как е възможно да намираш нещо за по-вълнуващо от онова, което моят приятел тук ти е приготвил. Хайде, дай да видя — и той протегна ръка като древен римлянин на пир, очакващ да му подадат десерта.

Стейси го тупна с пръсти по рамото. Присъщата ѝ въздържаност така и не можеше да приеме вулгарностите, които той изтърсваше от време на време. В нейния свят не съществуваше необходимост от грубост — било то в поведението или в речта.

— Не ме заслужаваш.

Той ѝ се изплези и тя му подаде таблета.

За миг той не успя да разбере какво точно виждаше пред себе си. Беше качен в мрежата списък на арестите, направени от полицията в Западен Йоркшър — това беше ясно. Участъкът в Халифакс. Шофиране в нетрезво състояние. Защо Стейси се беше развълнувала толкова от ареста на някой, седнал пиян зад волана? После видя името и подсвирна тихичко.

— Карол Джордан, да му се не види! — Провери датата и часа. — Случило се е едва снощи. Как, по дяволите, се добра до тези данни?

Стейси сви рамене, опита се да си придаде скромно изражение, но не успя. Пък и защо да се опитва? Гордееше се с уменията си. Но същевременно съзнаваше смътно, че не всеки би се зарадвал да забележи следи от пръстите ѝ по личните си документи. — Лесно е. Инсталирала съм в системата си сигнал, който маркира всички нови споменавания на лица или други неща, които ме интересуват.

— И сред тях е Карол Джордан? — Сам се надигна в леглото и се пресегна покрай Стейси, за да си вземе кафето.

— Включих я в списъка на обектите, когато започнах работа в нейния отдел. Стори ми се… разумно може би?

— Да шпионираш шефа? — той се изкиска. — Това е блестяща идея. Вече не се учудвам, че винаги си с една крачка пред всички в играта. Можеш ли да направиш същото и за моя шеф? Почти нищо не знам за това копеле. А знанието е сила.

Стейси се намръщи престорено.

— А ти за какво би ползвал тази сила, Сам, за добро или за зло? Той се засмя и я целуна.

— Бих я използвал в наша полза, скъпа — после отново погледна таблета. — Това е направо изумително. Знаех, че тя пие. Казах на Блейк, но той така и не успя да я закове.

Стейси беше стъписана.

— Казал си на Блейк, че шефката пие? Защо ти е било да го правиш?

Той я погледна с невинно изражение.

— Защото се безпокоя за работата ни, разбира се. Не исках наши случаи да се провалят, защото тя е ударила някоя и друга водка в повече. Тя ми беше шеф, но не и приятел, Стейси.

Личеше си, че Стейси е неприятно изненадана.

— Тя беше добър шеф, Сам. Най-добрият, при когото съм работила някога. Работата ни беше интересна, тя се отнасяше коректно с нас и винаги защитаваше интересите ни срещу Блейк. Защо е трябвало да говориш зад гърба ѝ точно пред човека, който правеше всичко възможно да я унищожи?

Отчаяно ѝ се искаше той да представи някаква основателна причина; сега, в началото на тяхната връзка, не би могла да понесе мисълта, че той не е съвсем такъв, какъвто тя си го е представяла.

Той ѝ върна таблета.

— Представяш нещата като много по-мелодраматични от онова, което бяха всъщност. Както вече казах, редно бе да се постави справедливостта на първо място. Освен това исках Блейк да знае на чия страна съм, когато дойдеше краят на залаганията — той протегна ръка към Стейси и се опита да я придърпа съм себе си.

Стейси се опитваше да си изясни чувствата, които я вълнуваха. По нейна преценка Карол Джордан беше съвършеният шеф. Тя не се беше интересувала какво прави Стейси и къде е успяла да се промъкне незаконно, стига тя да успяваше да осигурява необходимото на екипа, когато беше заложен човешки живот. Карол я бе отървала от една доста скучна работа и ѝ беше дала възможност да прави нещо смислено, и беше оценила таланта на Стейси така, както никой друг от по-старшите криминалисти, с които бе работила преди или след това. Стейси подозираше, че причината се криеше във факта, че братът на Карол също беше компютърен специалист — това ѝ бе дало някакъв поглед към света, който Стейси обитаваше през повечето време, когато беше будна.

Но Сам беше мъжът, когото тя обичаше, мъжът, за когото копнееше и когото желаеше още от първия ден, когато той влезе в работните помещения на отдела и се огледа с тези свои проницателни кафяви очи, които сякаш проникваха в ума и сърцето ѝ. Трябваше да мине много време, преди тя да признае дори пред себе си какво изпитва, а най-сетне трябваше да се намеси и Пола, която я окуражи да покаже чувствата си. Стейси все още не беше в състояние да повярва докрай, че той е избрал нея, не беше напълно уверена в любовта му, за да я подложи на изпитание. Някаква част от нея се презираше, задето не се застъпи за Карол така, както самата Карол винаги се беше застъпвала за подчинените си.

— Но тя винаги е била на наша страна — това беше единственото, което съумя да каже.

Сам зарови лице в рамото ѝ и устните му се плъзнаха към гърдите ѝ.

— Остави сега Карол Джордан — каза той. — Имаме си по-интересни занимания.

И така Стейси си позволи да се поддаде на изкушението, без изобщо да подозира, че с част от съзнанието си любовникът ѝ пресмяташе как да употреби тази нова информация за своя изгода. Когато каза, че той не я заслужава, Стейси бе по-права, отколкото предполагаше.

Метал застърга в метал, докато Тони се опитваше да превключи на скорост.

— Тази кола ще ми трябва някой ден отново — измърмори Карол.

— Доста време е минало, откакто съм сядал зад волана на нещо толкова примитивно.

Тя изсумтя.

— Е, и ти не си точно Джеръми Кларксън, когото става дума за автомобили.

Тони направи гримаса.

— За което и двамата би трябвало да сме благодарни. Моето волво може и почти да се разпада, но поне е било произведено, след като е бил изобретен синхронизаторът на скоростите.

Непринудената размяна на заядливи реплики дойде като желано облекчение, докато минаваха с колата през пустите хълмисти земи към пътя, който щеше да ги отведе в Брадфийлд, особено след напрегнатата и изпълнена с раздразнение вечер, която бяха прекарали след разходката по хълма. Тони се опасяваше, че Карол може да избухне, но се постара да се въздържа, за да не я предизвика.

Тази сутрин тя изглеждаше по-спокойна. Сутринта бяха седяли край кухненската маса, а Флаш се бе свила в краката ѝ, и успяха да поговорят, без особени опити за постигане на надмощие и без разчопляне на прекалено много рани. Той бе нарушил мълчанието с въпрос, който се надяваше тя да не възприеме като предизвикателство.

— Какво правиш обикновено вечер?

Тя бе вдигнала глава и бе отметнала плътната завеса от сребрееща руса коса от челото си.

— Когато се почувствам толкова уморена, че не мога да работя повече, гледам телевизия. Всичко с изключение на криминални сериали, което ще рече, че често съм принудена да гледам някои много странни документални филми по Канал 4 на Би Би Си — завърши тя с иронична усмивка.

— Може би е време да започнеш с игрите?

Тя възкликна с присмехулен тон:

— Какво?! Да се правя на Лара Крофт като теб? Да се мотая насам-натам с някакви измислени цици и да трепя хора?

— Би трябвало да си достатъчно наясно, за да се откажеш от такива евтини заяждания. Игрите, които играя, изискват стратегическо мислене, бързи реакции, способност за планиране.

Те са евристични. Учиш се от грешките си и разработваш алтернативни подходи към проблемите.

Карол избухна в смях.

— И това е твоето оправдание, задето прекарваш часове пред екрана и се държиш като някоя от откачалките, които лекуваш през останалото време?

Тони поклати глава.

— Това е истината. Играта освобождава съзнанието ми от мисълта за откачалките. И оставя подсъзнанието ми свободно, за да решава проблемите, които откачалките са ми поставили.

— И мислиш, че това може да помогне на мен сега? — сиво-сините ѝ очи проблеснаха, сякаш му отправяше предизвикателство. Тя ядосано отпи дълбока глътка от кафето, което беше единствената ѝ закуска тази сутрин.

Той си пое дълбоко дъх. Разговорът не беше лесен.

— Струва ми се, че може да освободи съзнанието ти така, че да можеш да обмислиш какво смяташ да правиш с живота си оттук нататък. Рано или късно няма вече да имаш какво да ремонтираш по къщата и тогава ще ти се наложи да направиш някакъв избор. Познавам те, Карол. Ти няма да се примириш с варианта да се погребеш тук, на това забутано място, да разхождаш кучето, да се запишеш в Женския институт и да гледаш слаби предавания по телевизията.

Тя отклони очи пред прямия му поглед.

— И ти смяташ, че някаква компютърна игра ще замести онова, което ми липсва?

Ще отклони мислите ти от празнотата, докато не си изясниш с какво смяташ да я запълниш. Днес аз трябва да отида в Брадфийлд. Изчерпах цялото чисто бельо, което държа в чантата си за нощуване по спешност вън от дома, а освен това се налага да отида и до „Брадфийлд Мур“, за да се уговоря с друг специалист да ме замества до края на седмицата. Мислех си да взема и…

— До края на седмицата? — прекъсна го Карол, а по лицето ѝ се изписа смесица от учудване и възмущение. — Кой, по дяволите, те е канил да се пренасяш при мен?

Това бе един от моментите, в които той по принцип би отстъпил, за да избегне конфронтацията. Години наред беше избягвал челни сблъсъци с нея — отчасти и защото професионалните му познания го караха да не вярва във войната като средство за постигане на траен мир. Но най-вече защото мразеше онова присвиване на стомаха и усещането за пустота, които изпитваше всеки път, когато се караше с Карол. Но днес знаеше, че няма измъкване.

— Ти имаш нужда от мен, Карол.

— Майната ти, Тони. Нямам нужда от теб. Нямам нужда от никого — тя избута стола си така, че краката му изскърцаха остро по пода. Кучето скочи на крака и наостри уши, надушвайки неприятности. Карол махна с ръка, обхващайки с жеста си всичко наоколо. — Огледай се. Справям се отлично и сама.

— Не, не се справяш. Само си повтаряш, че е така, но от това твърдението ти не се превръща в истина. Страдаш и имаш нужда от изцеление. Имаш нужда от помощ, Карол. Имаш нужда да ти помогне някой, който вярва, че заслужаваш да ти се помогне. И аз няма да се махна оттук. Ще остана толкова, колкото е необходимо.

Той забеляза проблясъка на сълзи в очите ѝ, преди тя да обърне лице встрани.

— Господи, никога ли няма да намеря отново спокойствие? — Ако искрено искаш да си тръгна, ще го направя. Но няма да се върна вече.

— И кого ще тормозиш, ако не се върнеш? Погледни фактите в лицето, Тони. Ако аз си нямам приятелчета, както ти каза вчера, същото важи и за теб. Ти се нуждаеш от мен, за да знаеш, че някой има нужда от теб. Е, напоследък аз се справях съвсем добре без теб. И ще мога да го направя отново.

Тогава той повиши тон — нещо, което беше съвсем необичайно за него.

— Ще престанеш ли? Омръзна ми да се карам с теб. През всички тези години, всеки път, когато се доближим един до друг, позволяваме на нещо да застане между нас и един от нас се ядосва или си тръгва. Всичко това ми омръзна до смърт, Карол. Искам да се помирим. Ти си права. Нито един от нас няма друг близък човек, с когото да се разбира така, както се разбираме един друг. Ти не можеш да се справиш без мен и аз не мога да се справя без теб — той удари с юмрук разтворената длан на другата си ръка. — Просто те моля да престанеш.

Карол протегна невиждащо ръка към Флаш, която постави глава в скута на господарката си. Започна да чеше меките уши на кучето, печелейки време. Когато почувства, че отново може да разчита на гласа си, тя каза:

— Ако ще ходим в Брадфийлд, няма да е зле да минем и през строителния хипермаркет и магазина за мебели. Имам резервни ключове за лендроувъра, а може да минем и покрай участъка в Халифакс и да вземем другите ключове, ако ни остане време.

И това беше всичко. Нещата се уталожиха, доколкото такова нещо можеше да се случи между тях двамата.

Когато минаваха през най-високата част на възвишенията, той реши да рискува за втори път тази сутрин и каза:

— Между другото, уговорих се да се видим и да пием кафе с Пола.

— О, да му се не види — каза Карол. — Поредното унижение.

— Не е необходимо да ѝ казваш, ако не искаш — каза Тони. — Но е възможно тя вече да знае.

— Ще знае. Полицейският клюкарник е работил на пълни обороти.

— Независимо от това дали знае или не, тя няма да те укори. Не и Пола. Но не това е причината да искам да я видя.

Карол се завъртя на седалката така, че да го гледа. Любопитството ѝ се беше събудило.

— Каква е причината тогава? Какво си намислил?

— Има нещо около самоубийството на Джазмин Бъртън, което ме дразни. И затова ми се иска да науча нещо повече за Кейт Ролинс.

Едното ъгълче на устата на Карол се повдигна в крива усмивка.

— Значи все още използваш Пола като изпълнител на тежки поръчения, а?

— Бих го направил сам, но тя е човекът с достъп до лостовете, които трябва да се натиснат. Освен това поддържа връзка със Стейси, която също няма нищо против да поработи извънредно за един стар приятел.

— Някой ден ще я накиснеш много зле. И този път тя няма да може да разчита на мен да я измъкна.

Тони се изсмя сухо.

— Това не беше честно. Ние с Пола винаги сме си сътрудничили добре в миналото. Ако тя не беше решила да се заеме с една извънредна задача и не те беше измъкнала изпод камъка, под който се беше завряла, сега щях да вехна в затвора.

Карол го изгледа кисело.

— Казваш го така, като че ли е нещо хубаво.

— От моя гледна точка е. Така или иначе, казах си, че ще е интересно да се види това, което тя ще успее да открие. Двамата с теб ще можем да се позабавляваме с това.

— Какво? Симулирано разследване? Мислиш, че имам нужда от нещо подобно на този етап от живота си?

Той сви рамене.

Може да не е симулирано — зависи какво ще открие Пола. Хайде де, Карол. Знам, че напоследък си придобила много нови умения, но разполагаш и с някои по-отдавнашни, които също трябва да се прилагат.

Тя изпъшка.

— Достатъчно. Значи още преди да сме говорили тази сутрин, ти си разчитал, че аз ще дойда с теб в Брадфийлд? Защо? Не смееш да ме оставиш сама, така ли? Мислиш, че щом обърнеш гръб, ще се обадя на Джордж Никълъс да ми донесе бутилка водка?

Тони се опита да придобие засегнато изражение.

— И през ум не ми е минавало — излъга той. — Просто си шах, че една промяна на обстановката може да ти се отрази добре. Както и общуването с някой друг освен мен.

Карол измърмори нещо под нос, но остави нещата така. Тони си каза, че е отбелязал известен напредък, макар че при всяка стъпка напред имаше чувството, че го дерат жив. Постоянно си напомняше онова, в което вярваше дълбоко в себе си. Никой не заслужаваше това повече от Карол Джордан.

Пола изми зъбите си в съблекалнята, опитвайки се да пропъди от устата си вкуса на кафето, което пиеха в офиса. Ако щеше да ходи в заведение, където поднасяха истинско кафе, искаше да почувства вкуса на това, което щеше да пие. Навремето, в отдела за борба с особено тежки престъпления, разполагаха с хубаво кафе, винаги прясно смляно, понякога печено на място в специални магазини, откъдето го купуваше някой, изпратен със задача навън. Начело на екипа, в който тя работеше сега, стоеше жена, която бе забила ноктите си с френски маникюр в своя пост и пиеше чай по йоркширски обичай — толкова силен, че би стреснал и строителни работници. Началото на отношенията между главен инспектор Фийлдинг и Пола беше лошо — Фийлдинг бе арестувала Тони по подозрение в убийство, а Пола, с доста голяма помощ от страна на Карол, успя да докаже по сензационен начин грешката на шефката си. Въпреки претърпяното унижение, Фийлдинг запази поста си. Но оттогава се стараеше с всички сили да усложнява живота на Пола. Което бе още една причина Пола да съжалява за разпадането на най-добрия екип, в който беше работила.

Предния ден, когато Тони ѝ прати съобщение, Пола бе стреснала Елинор, като изпищя от удоволствие при мисълта, че ще седи на една маса с него и Карол, че двамата наистина ще разговарят един с друг. Малко бяха нещата, по-неприятни от това да наблюдаваш как двама души, които очевидно се обичаха, унищожават онова, което ги свързва. За всеки, който държеше поне малко на Тони и Карол, изминалата година беше мъчителна. Тя не можеше да не се пита какво ги е върнало до тази точка.

Намери отговора на въпроса си още почти в мига, когато влезе в стаята на криминалния отдел. Дори не беше свалила палтото си, когато главен инспектор Фийлдинг се появи на прага на офиса си.

— Разбра ли какво е станало с Карол Джордан? — попита тя, неспособна да скрие доволната, хищна усмивка, която трептеше в ъгълчетата на устата ѝ.

— Какво е станало? — Пола се обърна под предлог, че закача палтото си. Нямаше намерение да достави на Фийлдинг удоволствието да наблюдава реакцията ѝ на лошите новини, които очевидно се канеше да ѝ сервира.

— Прибрали я за шофиране в нетрезво състояние. Спипали я хора на полицията на Западен Йоркшър в събота вечер. При това стойностите не били гранични. Доколкото разбирам, доста е била надхвърлила допустимото — каза Фийлдинг с неприкрито задоволство. Тя може да не беше способна да направи и половината от онова, което Карол вършеше като криминалист, но беше абсолютно сигурно, че никой никога не би я спипал да върши такава глупост: това беше идеята, която Пола разчете в тона ѝ.

Пола скри тревогата си и се обърна с лице към шефа си.

— Това сигурно е донесло облекчение на много хора — каза тя иронично.

Фийлдинг се намръщи.

— Какво искате да кажете с това, сержант Макинтайър?

— Ако вече има криминална регистрация, не съществува възможност да я върнат обратно на работа в полицията — ъгълчетата на устата ѝ се извиха надолу в саркастична гримаса. — Следователно няма да застрашава поста на никого.

И си тръгна, без да изчака реакцията на Фийлдинг. Въоръжи се с чаша отвратително нескафе и се упъти към стаята за разпити, без да хвърли поглед назад.

Когато седна да разпитва един арогантен арестант, заподозрян в изнасилване, тя пропъди мисълта за Фийлдииг от главата си. За тези неща щеше да има време по-късно. Точно в този момент трябваше да се съсредоточи върху задачата си — да накара този млад мъж да се откаже от перченето си и да го запознае с един свят, където царят несигурност и страх. Това беше смисълът на живота ѝ в професионално отношение. Ритуалният танц на разпита беше нейна естествена среда, където успяваше да ползва всички свои умения, за да измъква и изтръгва информация от мъже и жени, влезли в стаята за разпити с твърдото убеждение, че няма да се издадат. Никой не умееше по-добре от Пола да разбива това убеждение на късчета и да ги кара да застанат очи в очи със собствената си продажност и престъпност. Тя знаеше, че това бе и причината Карол Джордан да я избере за член на екипа си.

Когато приключи с изнасилвача, вече беше време да се измъкне, за да се види с онези двама души, чиито блестящи способности ѝ бяха помогнали да стане такова ченге, каквото беше сега. Не каза на никого къде отива, само спомена, че трябва да се види с един човек по работа. Това нямаше да се понрави на Фийлдииг, но пък можеше само да зарадва Пола, като се има предвид какви чувства изпитваше към шефката си напоследък.

Когато влезе в хипстърското кафене близо до университета, където Тони ѝ бе предложил да се срещнат, тя се запита за миг дали не е сбъркал с мястото на срещата. Но всъщност изборът му беше напълно разбираем. Нито един от редовните посетители на заведението нямаше да има представа кои са те тримата; щяха да ги имат за някакви трима дъртаци, влезли тук по някакво недоразумение.

Пола видя веднага Карол и Тони, привели рамене над една ъглова маса в дъното на помещението. Дори от това разстояние се виждаше, че под очите на Тони има тъмни кръгове от умора, а лицето му е изпито.

Пола си взе едно кафе американо от бара и отиде при тях. Карол беше бледа, кожата ѝ беше загрубяла, на петна. Косата ѝ се нуждаеше от истинско подстригване при добър стилист, не някакъв местен стригач, чиито услуги тя явно ползваше. През седмиците, изминали от последния път, когато Пола я бе видяла, Карол сякаш се бе оттеглила още по-навътре в себе си. Но Пола беше решена да не показва своята загриженост за бившата си шефка.

— Радвам се да ви видя — каза тя бодро, докато се настаняваше на третия стол, питайки се какво предвиждат правилата за добро поведение по въпроса за коментарите на обвинение в шофиране в нетрезво състояние.

И ние се радваме да те видим — отвърна Тони.

— Благодаря, че се измъкна, за да се срещнем — обади се Карол.

Пола се усмихна.

— Откъде знаеш, че става дума за измъкване?

Карол сви рамене.

— Не ми се вярва, че главен инспектор Фийлдинг щеше да те пусне да излезеш, ако знаеше къде отиваш. Особено в светлината на най-новите клюки.

Пола се взираше в кафето си, сякаш можеше да прочете нещо интересно в чашата.

— Разбрах вече — каза тя. После се засрами от себе си, задето не прояви никакво съчувствие. Вдигна очи и се опита да вложи повече чувство в гласа си. — Гадна работа.

Карол си играеше с лъжичката.

— Бях над допустимата граница.

— Дори да е така. Няма ли начин това да се поправи? Бих могла да поговоря с главен инспектор Франклин, винаги съм се разбирала с него по-добре от теб…

Карол вдигна ръка.

— Няма смисъл. Джон Франклин няма приятелски чувства към мен, но дори да ги имаше, предполагам, че щеше да се постарае да ги пропъди. Той е почтено ченге, Пола — тя поклати примирено глава. — Бях на междуселски път, на миля от вкъщи, владеех и колата, и себе си, поради което случаят изглежда като лош късмет и ти се иска да кажеш, че не е справедливо, но ако трябва да бъда честна, нямам основания да възразявам.

Пола не можеше да не се възхити на почтеността на Карол. Съмняваше се, че би приела нещата така безропотно на нейно място.

— Изглежда направо като заговор — измърмори тя. — Но те разбирам. Все пак, може би мога да помогна с нещо? Имам предвид някаква практическа помощ. Когато ти…

— Когато ми отнемат шофьорската книжка? Благодаря, може и да се възползвам от предложението ти. Няма да ми е лесно, като се има предвид къде живея.

— Можеш временно да се преместиш отново в града — каза Тони. — По канала „Минстър“ винаги има лодки, които се дават под наем. Може отново да станем съседи.

Пола имаше чувството, че Карол чува това предложение за първи път. Той вероятно бе чакал да го направи в присъствието на трети човек, за да не избухне тя веднага.

— Да, как не — отвърна Карол. — Кучето ще е във възторг. В теснотията, блъсканицата и ограниченията, налагани от големия град. Не, благодаря. Бих предпочела да се примиря с неудобствата. Освен това не върша цялата тази работа по къщата, за да може после някой друг да се възползва от резултата.

— Е, ако някога се нуждаеш от място за пренощуване, когато си в града, винаги можем да те подслоним, имаме разтегателен диван в дневната.

Карол потръпна неволно. Жена, по-малко склонна да проявява разбиране от Пола, би се обидила.

— Много мило от твоя страна, Пола, но не бих искала да се натрапвам. Мисля си, че ще напомням прекалено много на Торин за онова, което се случи с майка му.

— Като стана дума за смърт… — поде Тони с обичайния си талант да слага край на общите приказки.

— Не е ставало дума за смърт — възрази Карол.

— В известен смисъл стана — Пола вдигна примирено ръце.

— Да погледнем открито фактите, това е, което ни събира обикновено. Трябваше да предположа, че в програмата ще има нещо повече от една чаша прилично кафе. Казвайте — и тя вдигна чашата си като за тост.

Карол и Тони се спогледаха.

— Ти кажи — каза той. — Повече те бива да правиш брифинги на детективи от мен.

Карол поклати глава.

— О, не, няма да се измъкнеш толкова лесно. Това е твоята шибана, налудничава идея.

Тони се поразмести на обикновения дървен стол и преметна една ръка през облегалката му.

— Вероятно е просто фантазия. Помниш ли, че в събота вечерта говорихме за Джазмин Бъртън?

Пола кимна.

— Да, Торин се възмути от троловете. Вчера пак говореше за това.

— Има нещо, свързано с тази история, което се обажда в някакво ъгълче на съзнанието ми, но не мога да разбера какво е то. Нямам представа с какво е свързано, но има нещо, което ме смущава. Говорехме за това с Карол… — и той подкани Карол с жест да продължи.

— И аз си спомних за Кейт Ролинс. Това говори ли ти нещо?

Пола поклати глава.

— Съжалявам. А трябва ли?

— Онази радиоводеща, която се изказа в защита на анонимността на жертвите на изнасилване, след като онзи боклук от „Северняци“ вдигна патърдия, че бил невинен и че бил осъден, защото жената, която го обвинила, лъжела. Помниш ли?

Споменът се събуди у Пола заедно със съжалението, че е могла да забрави.

— Да, разбира се, извинявай. Бях забравила името. Възмутително, нали? Жената е била тласната към самоубийство от някакви тормозещи я копелета, а аз дори не мога да си спомня името ѝ — тя пламна от неудобство. — Но какво общо има това с Джазмин Бъртън? Двете дори не са се самоубили по един и същи начин. Кейт Ролинс се беше задушила с изгорелите газове от ауспуха в колата си, нали?

— Точно така — каза Тони. — И напълно съзнавам, че това изглежда крайно неубедително и че фактът, че не мога да си изясня какво е това, което ме смущава, не говори в полза на каузата ми, но моята работа е да виждам определен модел там, където повечето хора виждат произволна бъркотия. И според мен тук несъмнено съществува общ модел с повтарящи се мотиви. Две жени, силни, способни, радващи се на уважение в професията си, които нееднократно са се осмелявали да се изказват критично, но този път думите им са привлекли вниманието на троловете в интернет.

— Предпочитам да мисля за тези хора като за непълноценни чекиджии — каза Карол. — Троловете в романите на Тери Пратчет са доста симпатични. А тези боклуци не биха могли да събудят и най-слаба симпатия дори у родните си майки.

Тони се смръщи, като че ли думите ѝ го раздразниха.

— Е, ако трябва да бъдем точни, повечето такива хора се оказват доста будещи съчувствие и дори уязвими млади хора, чиито майки сигурно ги обичат — той вдигна ръце, за да възпре протеста на Карол, която понечи да каже нещо. — Но ти си права, че има някои, които са много по-опасни и коварни от останалите.

— Всичко това е много интересно, но… — намеси се Пола.

— Моделът. Да. Силни жени със собствено мнение, неотстъпчиви. Те се противопоставят на троловете — извинете, на мръсниците. Не са се скрили, не са отстъпили, държали на мнението си. Държали се смело. Държали се като хора, твърдо убедени в онова, което казват. И после, съвсем неочаквано, се самоубиват. Ето ви модел.

— Да не би да намекваш, че са били убити? — през годините Пола бе чувала не една ексцентрична теория на Тони, но рядко някоя от тях бе натоварвала повече способността ѝ да повярва в невероятното.

— Не точно — каза той колебливо. — Не в конвенционалния смисъл, че някой е посегнал пряко на живота им. Но нещо се е случило между периода, в който са били твърдо решени да не се поддават на онези копелета и момента на смъртта им. Ако беше само веднъж, би могло да бъде отхвърлено като странна случайност. Два пъти — това вече е повод да се замисля.

— Освен това той смята, че аз имам нужда от нещо, което да попречи на детективските ми способности да атрофират — каза сухо Карол. — Въпреки че за какво ще ги ползвам в бъдеще е друг въпрос. Следователно ще си играем на разследване.

Настана дълго мълчание, през което и тримата като че ли внезапно откриха много интересни неща в съдържанието на чашите си и в инди-рок парчето, изпълнявано от някакви брадати чешити, което течеше на фона. Пола проговори първа.

— И какво точно искате да направя аз?

— Може би ще се съгласиш да привлечеш и Стейси — каза Карол. — Имаме нужда от всякакви данни, до които можем да се доберем. Доклади от разследващите детективи, записи на интервюта, резултати от аутопсии, изобщо всичко.

— Търсим нещо, за което не сме сигурни, че съществува, и няма да разберем какво е, докато не попаднем на него — каза Тони. — Но ако то съществува, знаеш, че можеш да разчиташ на нас да го забележим — и той ѝ отправи най-чаровната си усмивка, онази, която караше и мъже, и жени да изпитват желанието да направят онова, което би я породило отново.

— А междувременно аз ще се ровя в старите новини по новинарските сайтове, да видим дали няма да открия още нещо, което ще се вмества в този модел — каза жизнерадостно Карол.

— Чудесно — каза Пола.

Тони ѝ смигна.

— Хайде, признай си. Липсвахме ти, нали?

Книгите бяха талисманите, които го свързваха с миналото. Те бяха физическият израз на пътя, който майка му бе изминала, отдалечавайки се от него, увлечена от онзи лагер на мира, който отне живота ѝ. Това бяха текстовете, на които бе разчитала да оправдаят отсъствието ѝ. Всеки път, когато той почувстваше, че се разколебава, можеше да се върне към тези книги и да си припомни урока, който се криеше в тях. Те бяха писани от жени, които проповядваха феминизъм и борба за правата на жените, и изискваха промяна, вместо нещата да останат така, както са си били открай време. До ден-днешен глупавите феминистки ги имаха за текстове, които сочат правилната посока, които хвърлят светлина върху пътя, по който трябва да тръгнат и други жени.

Но онова, което последователките им никога не споменаваха, бе че този път е пътят към гроба. Тези жени, чиито произведения майка му беше чела и им се беше възхищавала — Силвия Плат, Вирджиния Улф, както и останалите, които той бе открил междувременно, те бяха осъзнали, че онова, за което са се застъпвали така гръмогласно, не е идея за живот, а сочеше пътя към ада. Бяха съчинили нещастен живот за самите себе си. Бяха създали рецепта за злополучия. Тяхната феминистка революция ги бе повела по еднопосочен път към самоунищожение.

И те бяха направили онова, което можеше да се очаква, и се бяха самоубили. И тъй като посланието, което той искаше да разпрати, гласеше, че тези досадно гръмогласни жени тласкаха себе си и така наречените си „сестри“ по пътя към гибелта, книгите можеха да подчертаят това послание. Те щяха да изпълняват ролята на нещо като предсмъртни писма, да усилват въздействието на стореното, да разсейват всякакви съмнения у институциите, които се занимаваха със случаите. Те щяха да бъдат код, чието лесно решение гласеше, че тези жени сами са се довели до състояние, в което да пожелаят смъртта.

Това беше посланието, което той искаше да се разпространи навсякъде: ако не се реализираш като съпруга и майка, ще свършиш със самоубийство. Искаше да няма никакво недоразумение в очите на обществеността. Не искаше да замъглява ефекта с предположението, че тук може да има и нещо друго. Не искаше тези жени да добиват ореола на мъченици като жертви на убийства — затова трябваше да подчертае недвусмислената картина на самоубийството. Ако се беше опитал да фалшифицира предсмъртни писма, това само можеше да му създаде неприятности; книгите изпълняваха същата функция, а нямаше как да бъдат разобличени като фалшификати.

Освен това, след като първите две от трите станеха обществено достояние и хората започнеха да обръщат внимание, те щяха да се превърнат и в модна изява. Глупавите жени, тласнати към отчаяние и смърт, щяха да си избират текстове, с които да се сбогуват, така че книгите щяха да станат част от движението, което той създаваше. Онези, които го разбираха правилно, щяха да се присъединяват по своя собствена воля към това лично негово общество на сестри.

Книгите бяха елемент, който той добави впоследствие към плановете си. Затова пък този елемент беше блестящ. Наложи му се да бърза много, за да ги събере навреме. Но колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-голямо му се струваше тяхното значение. Малката купчинка на полицата в гаража му се беше превърнала в една от най-важните части от неговата кампания. Гласовете на самоубили се жени, защитавали другите жени, край техни последователки, които също се самоубиваха. В това имаше една почти поетична симетрия.

И, разбира се, те му показваха прекия път към следващата смърт.

Бяха започнали с един постапокалиптичен свят, възстановяващ се след опустошенията на някакъв смъртоносен вирус. Карол, която дори не беше поглеждала видео игра от деветдесетте години, времето на падащите многоъгълници, се впечатли от убедителното въздействие на анимацията от най-ново поколение в играта „The Last of Us“.

— Това е приключение, каквито са всички хубави книги и филми — каза Тони. — Гарантирам ти, че ще се вълнуваш точно толкова от съдбата на Джоел и Ели, колкото и от Скаут и Атикъс Финч. Е, може би не чак толкова много. Но ще ти влязат под кожата и ще събудят у теб емоции.

Първоначално имаше много ругатни и блъскане в стени. Мерникът на Карол беше ужасен, координацията ѝ — не много по-добра. Но Тони я окуражаваше, понякога поемаше джойстика, за да ѝ покаже как да преодолее някакво особено сложно препятствие. И постепенно тя започна да се ориентира. Докато я наблюдаваше как потъва в света на пикселите, Тони се ругаеше, че не е успял да я накара да направи това още преди години. Докато вниманието им беше съсредоточено в играта, между тях съвсем естествено се възстанови онази непринудена близост, която той мислеше за безвъзвратно изгубена. Заяждаха се един с друг, шегуваха се, пъшкаха, когато тя направеше грешка и ликуваха, когато победеше. Бяха опрели рамене като двама тийнейджъри, погълнати от онова, което тя се опитваше да постигне.

Когато той предложи да прекъснат, за да пият чай, Карол установи с учудване, че са играли повече от три часа.

— Нямах представа, мислех, че е около десет часа, а не полунощ. Утре трябва да ставам рано — каза тя удивено.

— Разходи кучето сега, тогава ще те остави на мира сутринта, нали? — той се прозя и посегна към таблета.

Карол го изгледа присмехулно.

— Очевидно е, че никога не си гледал куче. Ще имам късмет, ако изкопча от нея поне час.

— Поне тази нощ ще спиш в нормално легло.

По-рано същата вечер бяха отделили един час на сглобяването на едно голямо легло в далечния ъгъл на помещението. В магазина Карол бе настояла да купят възможно най-широкото.

— След като ще го деля с шибаното куче, имам нужда от възможно най-голямо пространство — изтъкна тя.

— Няма значение колко голямо легло ще купиш, тя така или иначе ще се сгуши в теб. Ти си водачът на глутницата, тя иска да бъде близо до теб.

Карол изсумтя, но въпреки всичко купи голямото легло. И сега, когато престана да играе, имаше намерение да се мушне в него колкото можеше по-бързо. Но когато се върна, след като бяха потичали малко с кучето по склона, Тони беше погълнат от 80 Days.

— Изглежда скучно — каза тя, след като надникна над рамото му.

— Опитай — каза той, подаде ѝ таблета и се премести. — Има повествование, което може да ти хареса. При това анимацията е добра.

Един час по-късно тя се върна към околния свят. Чувстваше се замаяна.

— Господи, това си е пристрастяване — изпъшка тя.

— Но не си се сещала за пиене цяла вечер, нали?

Тя го изгледа ядосано.

— Значи такъв е номерът? Да заместим една зависимост с друга?

— Стига да върши работа. При това не може да се каже, че си се чувствала зле, нали? Ако продължиш да играеш, това няма да превземе живота ти. Поне така ми се струва. Аз обичам компютърните игри. Те ми помагат да си изясня разни неща. Действително, има случаи, когато някоя нова игра ме е държала буден почти до сутринта. Но най-често играя само час-два, когато нямам никакви спешни ангажименти. После прекъсвам. Играта не е толкова властна любовница като алкохола или дрогата, вярвай ми.

За миг изглеждаше, че Карол ще възрази, но после тя само се прозя:

— Приемам думата ти на доверие. Но точно сега имам нужда от сън. Ако смяташ да се позадържиш тук, ще трябва да направя втора баня.

— Не бих имал нищо против да делим една — в тона му се долавяше дори нещо като копнеж.

— Може би, но аз имам. Живяла съм дълго време сама и не ми се иска дневният график на друг човек да се отразява на решението ми кога да се къпя. Освен това това така или иначе беше следваща точка в списъка ми след облицовката на външната стена. Може да ми помагаш при поставянето на тръбите — тя стана и го потупа по рамото. — Благодаря.

И си тръгна. Не беше много, но за него това беше повече от достатъчно.

По изключение Стейси беше почти облекчена, че е сама в таванския си апартамент. Сам и колегите му празнуваха някъде ареста на двама души по обвинение във въоръжен грабеж и упражняване на насилие, и двамата със Стейси бяха съгласни, че ако се прибере наквасен и залитащ в малките часове, това няма да достави удоволствие на нито един от двамата. Затова той щеше да нощува в собствения си апартамент в една модерна, подобна на кутия сграда в Кентън Вейл, с изглед към един жалък парк, за който строителната компания бе обещала да се погрижи. Без да уточни, че грижите ѝ ще влошат външния му вид. На Сам му беше все едно.

— Приличам ли на човек, който се разхожда из парковете? — беше казал той. Онова, което му харесваше най-много в сградата, беше фитнес-залата на приземния етаж, където можеше да оформя мускули в относително спокойна атмосфера. Стейси по-скоро би се застреляла, отколкото да отиде във фитнес-център. Харесваше ѝ това, че апартаментът ѝ е достатъчно голям, за да се намери в него място за топка за пилатес и постелка за йога, за да може тя да спазва личния си фитнес режим. Но ако цената на съвместния живот със Сам беше той да докара тук един от онези големи, мултифункционални тренажори, тя щеше да свикне и с това.

Не че двамата бяха обсъждали възможността да заживеят заедно. Е, поне засега не. И въпреки че Стейси често си позволяваше да фантазира колко прекрасно би било, ако споделяха още по-пълно живота си, тя трябваше да признае, че такава възможност имаше и отрицателни страни. Как щеше да намира време да нахлува незаконно в компютрите на хората, да не говорим пък за време да пише кодове? Как щеше да попречи на Сам да узнае до каква степен умее да се добира до всякакви данни, за които се предполагаше, че са на сигурно място зад компютърни защити и истински стени? Не можеше да се каже, че тя му няма доверие. Разбира се, че му вярваше. Но неговото желание да направи онова, което е редно — както в случая, когато бе казал на Блейк, че Карол пие редовно — можеше да бъде опасно, като се вземеше предвид до каква информация имаше достъп Стейси, когато се поддаваше на натрапчивото си желание да се рови в поверителни сведения.

Да вземем например тази вечер. Как би могла да обясни това на Сам? Той обичаше ясно очертани насоки в разследването, не такова неориентирано опипване в мрака по силата на някакъв каприз. Щеше да реши, че тя си губи времето. Нещо по-лошо, щеше да каже, че тя угажда на бившата си шефка, че е неспособна да загърби миналото и да продължи напред като него самия.

Той нямаше особена слабост и към Пола. Беше на мнение, че е била фаворитка на Карол Джордан, и че е получавала най-доброто, когато бяха раздавани задачите. Стейси се питаше дали той не завижда малко на Пола заради многото ѝ успехи. В края на краищата тя беше кралицата на разпитите, а разследването много често приключваше успешно именно в стаята за разпити. Всички те даваха своя принос, за да се стигне до онази точка в разследването, когато се провеждаше решаващият разпит, но тъй като Пола задаваше въпросите и успяваше да се сдобие с доказателствата, винаги тя изглеждаше като звезда.

Стейси нямаше нищо против. Беше ѝ дори приятно да се слива с фона, да потъва сред пикселите, докато не се превърнеше в „онази китайка“ в съзнанието на хората извън екипа. Това означаваше, че тези хора не обръщаха особено внимание на онова, което тя правеше, затова и на нея винаги ѝ се разминаваше. Това бе една от причините, поради шито ѝ харесваше да работи с Карол Джордан. Шефката оценяваше резултатите от работата ѝ и не се интересуваше от подробни описания как ги е постигнала, стига да нямаше опасност нещо от онова, което Стейси вършеше, да им причини неприятности на някой по-късен етап от работата. Понякога се налагаше да измислят алтернативни обяснения за това как са успели да стигнат привидно „на сляпо“ до някакво забележително заключение. Но това беше част от забавлението.

Само че тази вечер всичко беше по-различно. Нямаше я шапката-невидимка на отдела за борба с особено тежки престъпления, която да я предпази, ако нещо се объркаше. Стейси беше сама. И това, че е положителна версия на хакерите от тъмната страна, нямаше да ѝ помогне, ако я спипаха да се рови в секретната база данни на друго полицейско подразделение. За Стейси това беше предизвикателство, отправено към уменията ѝ. Пола ѝ беше дала възможност да направи онова, което вършеше най-добре, а напоследък такива възможности бяха рядкост. Работата, която ѝ беше възлагана официално, можеше да бъде свършена и от някой кандидат-студент. Тя би приела това като оскърбление, ако не съзнаваше, че самите висши служители, които издаваха тези нареждания, разбират толкова малко, че нямат представа колко под нивото на възможностите ѝ са подобни искания.

В друг случай тя би отказала на покана да се видят и пийнат по нещо в понеделник вечер. Винаги бързаше да се прибере при собствените си занимания след затъпяващия първи работен ден в седмицата. Но Пола подслади поканата с любопитната новина, че Карол и Тони имат нужда от помощта ѝ. Стейси не се вълнуваше от факта, че Карол е лишена от авторитета на своята длъжност. Онова, което я изкушаваше, беше обещанието за нещо различно, а вероятно и трудно постижимо. Затова се съгласи.

Видяха се в един мрачен бар в покрайнините на Темпъл Фийлдс, там, където се преливаха средището на гей-културата и кварталът на платената любов. Толкова рано вечерта тук беше почти пусто, ако се изключи някакъв бледен млад мъж, който се беше облегнал с потиснат вид на бара.

— Ама и ти знаеш къде са най-хубавите места — отбеляза Стейси, отпивайки от своята водка с тоник с крайно подозрително изражение.

— Знам как да ставам незабележима, без да се крия — Пола отпи дълбока глътка от прекалено скъпата светла бира. Започнаха да обменят новини, но това очевидно не вълнуваше Стейси. Тя имаше Пола за приятелка — за своята най-близка приятелка сред жените, но не мислеше, че затова трябва да се интересува и от партньорката ѝ или от странното им решение да приютят един тийнейджър, чиято майка бе станала жертва на убийство. Но така вървеше светът. Човек трябваше да се преструва, че се интересува.

— Предполагам, вече знаеш, че са прибрали Карол за шофиране в нетрезво състояние.

Стейси кимна.

— Засякох съобщението.

— Ако човек е параноичен, може да си помисли, че Франклин е изпратил момчетата си да свършат тази работа. Била е на една миля от къщата си, не е карала с превишена скорост, само леко пийнала, както ѝ е обичаят. А къщата ѝ се намира на някакъв междуселски път между Долно Нанагорнище в Йоркшър и Горно Нанадолнище в Ланкашър. Можеш да си седиш и да чакаш цяла нощ, ако ти трябва кола, в която да се блъснеш.

В гласа на Пола се долавяше гняв. Стейси познаваше признаците. Тя беше се навивала цял ден и сега беше готова да излее възмущението си.

А Стейси имаше намерение да среже цирея.

— И аз си помислих нещо подобно. Затова се поогледах. Не намерих в системата никакви следи, които биха подсказвали, че става дума за нечиста игра. Всъщност Франклин дори е пратил вчера имейл на полицая, който я е арестувал, с питане какво са правели на онзи път. Човекът отговаря, че го ползвали редовно за по-пряко, когато тръгвали от Тодмордън. И действително това е прекият път, ако се опитваш да избегнеш многото задръствания в събота вечер.

Пола въздъхна.

— Знам. Просто се гневя срещу съдбата. Така или иначе, в резултат на цялата история Тони се опитва да я откаже от пиенето…

Какво? Тя да спре пиенето? — Стейси не успя да прикрие скептицизма си.

— Е, никой друг няма дори малък шанс да я накара поне да се опита. Той като че ли вярва, че ако има с какво да се занимава, когато не спи, тя ще се пребори с най-тежкия период и ще успее да мине на другата страна.

— Пожелавам му успех — каза Стейси. — Но доколкото знам, тя разчиства из основи къщата на брат си?

— В момента вече ремонтира, така каза Тони. Но тъй като това е тежък физически труд, тя не може да работи денонощно. Остават вечерите, през които може само да седи и да се налива. Затова той решил, че трябва да намери нещо друго, което да отклонява мислите ѝ от следващата чаша — Пола погледна изпитателно Стейси над ръба на чашата си. — Смята да я научи да играе компютърни игри.

В повечето случаи Стейси се придържаше към стереотипното непроницаемо изражение на китайците. Дай на хората онова, което очакват да видят, и няма да се загледат по-подробно. Но сега очите ѝ се разшириха и тя притисна ръка към устата си.

— Карол Джордан и компютърни игри? Но тя ги презира!

Пола кимна.

— Само че той е успял да я убеди да опита.

— Подменили са я, като във филма „Нашествието на крадците на тела“. Ти сигурна ли си, че говорим за една и съща Карол Джордан?

— На нея приличаше тази сутрин. Освен това мисля, че разполагам с доказателства, за да подкрепя твърдението си. Другото, което той е измислил, за да ангажира вниманието ѝ, е класически номер в духа на Тони и Карол. Мислят, че са открили случай, който да разследват. Случай, който е останал незабелязан — дотолкова, че все още дори не съществува.

Стейси си възвърна невъзмутимото изражение.

— Виж, в това мога да повярвам. А тъй като се предполага, че целта е да се намери някакво занимание на Карол, е естествено той да е надминал себе си в търсенето на нещо озадачаващо. И тук, предполагам, на сцената излизам аз?

Пола се ухили.

— Сама знаеш, че го искаш.

— Трябвам ти само заради бодовата ми скорост.

— Дори не знам какво означава това, Стейс. Така или иначе, ето каква е работата. Две жени, и двете с изграден публичен профил, изразяват всяка по отделно мнения, които предизвикват реакцията на троловете. Следват злоба, злъч, заплахи и всякакви неприятности. Но нито една от двете не отстъпва. Поемат смело ударите и им отвръщат. И после изведнъж се самоубиват. Когато представям нещата така, това наистина звучи като един от прословутите модели на Тони. Но много неща говорят против подобно твърдение. Между двете самоубийства има период от около три месеца. Едната се е задушила в колата си с газовете от ауспуха, другата се е удавила. Не знаем дори дали са се виждали някога, камо ли пък да са се познавали по-отблизо.

Стейси автоматично посегна към таблета си и започна да пише.

— Имена? Адреси? — изреди обичайния си списък от въпроси и Пола отговаряше, когато можеше. — Някакви съмнения около самоубийствата?

— Нищо повече от обичайните твърдения на близки и приятели, че не могат да повярват. Тони мисли, че може да е имало някаква намеса. Нещо, което е надхвърлило границите им на поносимост. Но на този етап това са само предположения.

— Предполагам, че искат от мен всичко?

— И то за вчера. Утре ще преровя възможно най-голямо количество документация, за да видя какви оплаквания срещу тролове в интернет са постъпвали и да използвам тях за официално искане на информация по случаите. Но ти знаеш какво ще се случи. Някой претрупан с работа детектив ще прегледа бележките на друг човек, защото това по никакъв начин не може да се приеме като приоритет. Затова си ни необходима, трябва да се добереш до всичко, което наистина е от значение.

— Сигурно ще искате цялата им дигитална документация? Данните от телефони, харддискове, таблети?

Пола повдигна престорено небрежно едното си рамо.

— Само ако успееш.

Ето го и предизвикателството. Сега вече беше време Стейси да запретне ръкави. В буквалния смисъл на думата. Тя прегъна назад маншетите на съвършено скроената си блуза от египетски памук и пръстите ѝ литнаха по клавиатурата. „Само ако успееш“? За кого я имаше Пола?

Още преди Карол Джордан да влезе в съда в сряда, отговори щеше да има.

Изминалите няколко месеца бяха научили Карол, че съществува сериозно основание строителните работници винаги да работят на постоянния фон на включено радио. Работата се състоеше от досадни повторения — ако нямаше какво да я разсейва, мислите ѝ се въртяха в кръг като куче, което се опитва да захапе опашката си. Постоянният фон на радиопредаванията измъкваха мислите ѝ от коловозите, изкопани в мозъка ѝ, и позволяваха тя да се опита да ги насочи към нещо друго. Беше се опитала да слуша станции, по които по-често се говореше, но те бяха прекалено натрапчиви. Налагаше ѝ се да прекъсва работа, за да крещи, отговаряйки на онези, които се изказваха — арогантни, заблудени или направо побъркани. Класическата музика също не ѝ вършеше работа, защото имаше прекалено много тихи пиеси. И пееха прекалено много жени, били те дебели или не. Беше опитала с всевъзможни частни радиостанции, но рекламите я влудяваха. И тогава се научи да слуша музика по интернет. Сега плащаше смешно малка според нея сума, за да разполага със сякаш неизчерпаем запас от музика, която можеше да слуша винаги, когато поискаше. Беше си съставила плейлисти, сменяше ги периодично и редовно добавяше по нещо към тях. И това вършеше работа.

Но на сутринта, след като Тони се бе заел да отклонява вниманието ѝ с компютърни игри и криминални разследвания, нищо не беше същото като преди. Този път се налагаше да се съсредоточи върху онова, което вършеше. Прокарването на тръби за баня не беше работа, изпълнена със скучни повторения. Изискваше внимание и съсредоточаване, в противен случай щеше да е осъдена на студени душове и своенравно избликваща вода в тоалетната. С или без музика, тя като че ли беше неспособна да се съсредоточи задълго върху пряката си задача. Мислите ѝ постоянно се отклоняваха и се заемаха с въпроса защо една силна и самоуверена жена внезапно ще реши да посегне на живота си. И ако успееше да се откъсне от тези мисли, в главата ѝ незабавно започваха да се въртят различни стратегии за това как да се обиколи Земята за 80 дни.

Когато Тони се появи към обяд от стаята, която за Карол беше все още „кабинетът на Майкъл“, размахвайки списък с покупки, които трябвало да се направят, и обяви, че отива в супермаркета в долината, тя прие това като повод да смъкне колана с окачени по него сечива и да седне на свой ред на бюрото си. През ум не ѝ мина да се измъкне с лендроувъра, за да пазарува сама. Ако Тони очакваше тя да се провали, му предстоеше изненада. Въпреки че тялото ѝ напомняше за абстиненцията, на която го подлагаше, с болки, треперене и замайване, в главата си тя вече беше направила своя избор.

Дали щеше да успее да се придържа към този избор беше големият въпрос, който дори нямаше намерение да си задава.

Докато чакаше лаптопа да се включи, Карол установи, че се е загледала в ръцете си — нещо, което не беше правила дълго време. Кожата им беше суха и загрубяла, ноктите — нащърбени и неравни там, където се бяха чупили и тя направо ги бе отгризвала, вместо да ги пили, както щеше да направи навремето. Обърна ги, за да види дланите, и заоглежда със смесица от гордост и учудване мазолите и белезите — тя можеше да свърже произхода на всеки от тях с някоя точка на къщата. Не беше вече такава, каквато е била някога — във всяко отношение. Но дали щеше да успее да се върне към предишните си умения? Това беше най-важният въпрос.

Стейси несъмнено беше кралицата на търсенето в интернет. Но през годините и Карол беше научила някой и друг номер. Съществуваше един усет отвъд алгоритмите, и когато ставаше дума за ровене в интернет за онези следи, водещи до толкова обичаните от детективите съвпадения, тя беше на мнение, че се справя прилично.

Започна с основната тема — случаи на атаки на тролове в интернет. За секунди се появиха обезпокоително голям брой резултати — около половин милион. Това, че толкова нещо бе писано по въпроса, че толкова много хора са посегнали към клавиатурата, за да изразят протеста си, беше едновременно тревожно и потискащо. Карол се порови в няколко статии от вестници, блогове и академични изследвания, и колкото повече четеше, толкова повече се разгаряше гневът ѝ. Най-често жертвите бяха жени и момичета. Въпреки че в списъка имаше и уязвими момчета и млади мъже, явлението беше като че ли дело най-вече на женомразци.

Учудващо често, когато някой от виновниците биваше идентифициран, реакцията му беше стъписване, а отчаяно настояване, че не е имал предвид нищо сериозно. Наричаха писанията си „закачки“. Оправдаваха се с пиене, дрога или депресия. Майките, сестрите и приятелките им (когато ги имаха) се обявяваха в тяхна защита, твърдяха, че те всъщност не са такива, че жертвите не е трябвало да проявяват такава свръхчувствителност, че всичко е било просто шега.

— Сериозно ли го говорят? — каза на глас Карол. — Ако кажеш на една жена, че се надяваш някой черньо да изнасили малкото ѝ дете, това е смешно, така ли?

А когато жените се възпротивяха на онова, което се случваше, те просто привличаха нова порция обиди, заплахи и презрение. В такова отблъскващо тресавище беше трудно да се прецени с какво Кейт Ролинс и Джазмин Бъртън се отличаваха от другите. Карол продължаваше, чувствайки се омърсена дори само от четенето на всичко това.

След време ѝ хрумна, че е подхванала въпроса от погрешната страна. Анализираше причината, а трябваше да огледа отблизо ефекта. Онова, с което Кейт и Джазмин се отличаваха, не беше фактът, че са били обект на атаки от страна на тралове, а че в крайна сметка са загинали.

Затова тя стесни филтъра на търсенето и го започна от друга гледна точка. Кои от жените, тормозени онлайн, са се озовали в моргата? И при това търсене се появиха тревожно количество резултати. Но повечето случаи, открити от Карол, нямаха нищо общо с характеристиките на двете жени, събудили интереса на Тони. Самоубийствата на тийнейджърки смазани от оскърбления, бяха трагични, но не бяха последвани от шумно и предизвикателно поведение на хората, които ги бяха нападаш. Същото важеше и за жените, които бяха имали психични проблеми, преда да станат обект на атаките на безлики тролове.

Търсенето ѝ приличаше на дълъг път, но в края му Карол успя да открие нещо, което сякаш би могла да впише с известно усилие в обхвата на техния интерес. Дейзи Мортън беше работила като учителка на непълен работен ден и като градски съветник в Брадфийлд.

— Съвсем в наша територия — измърмори Карол. Дейзи беше поела яростна атака по отношение на бащите, които отказваха да помагат за отглеждането на децата си.

„Не говоря само за бащите, които изчезват след развода и правят всичко възможно, за да избегнат задълженията си“, бе казала Дейзи. „Имам предвид и онези симпатични мъже от средната класа, които никога не предлагат да сменят жена си, тръгвайки си по-рано от работа, за да отделят повече време на децата си. Които с радост дават четиридесет хиляди за нова кола, но не биха прекарали с децата си и четиридесет минути. Които са на мнение, че гледането на децата е женска работа, за да могат те да отидат в кръчмата. Именно тези безотговорни бащи носят вината за безотговорните си синове, които не уважават жените, защото никога не са виждали прояви на уважение към жена.“

Карол виждаше, че Дейзи Мортън се е постарала много, за да предизвика истински порой от помия. И беше успяла. Всичко бе започнало с обиди по интернет, но бе ескалирало до по-преки атаки, когато Дейзи бе отказала да се извини или да се отрече от думите си. Бяха счупили с тухла прозореца на дневната ѝ; бяха размазвали кучешки лайна по прозорците на кабинета, в който разговаряше с граждани; бяха рязали гумите на колата ѝ. И все пак Дейзи продължаваше да упреква мъжете, които според нея изоставяха децата си.

И после Дейзи Мортън бе загинала при драматични обстоятелства. Била в кухнята на дома си, когато там имало експлозия и къщата се запалила. Огънят бил толкова силен, че пожарникарите не могли да направят нищо, за да я спасят. При разследването на бял свят се появили необичайни детайли:

Дейзи била открита с глава във фурната на печката, но фурната била електрическа, газови били само котлоните. А патоанатомът казал, че смъртта не се дължала на задушаване отдам, а на вдишване на природен газ. Газовите котлони на печката били цитирани като причина за пожара. Нямало нищо, което да предполага външна намеса, но решението на съдия-следователя не било категорично формулирано. Това не попречило на някои блогъри и вестникари да изкажат предположения, че Дейзи е била тласната към самоубийство от тежкия тормоз, на който е била подложена.

Това далеч не беше задоволително, но Карол знаеше от опит, че когато не можеше да се намери място на някой елемент в пъзела, това не означаваше, че трябва да го набутваш насила, докато започне да изглежда така, че пасва. Съдия-следователят беше избрал най-удобното решение, за да спести на семейството допълнителната мъка — каквато би добавило едно заключение, че става дума за самоубийство, — към скръбта за загубата на съпруга и майка. Така всички се бяха отървали лесно.

Тя разпечата няколко от страниците, които представляваха интерес, и ги остави върху лаптопа на Тони. После взе телефона и се обади на Пола.

Стаята на криминалния отдел в участъка на Скенфрит Стрийт беше почти пуста, тук бяха само двама от служителите, които блъскаха ненужно шумно по клавиатурите. Нито един от двамата не вдигна поглед, когато Пола влезе.

— Къде са всички? — попита тя, докато сваляше якето и го окачаше на облегалката на стола си.

— Повикаха ги, докато ти беше навън — отвърна единият без да откъсва поглед от монитора. — Въоръжен грабеж на павилиона за кафе при входа на гарата.

— Въоръжен грабеж на павилион за кафе? Занасяш се.

Той вдигна очи към нея и сви рамене.

— Вероятно защото е имало доста пари в брой. Стотина клиенти на път за работа, сметни по петарка на всеки, и ето че се събират достатъчно. Две момчета с пистолет, на мотор. Вероятно са същите, които преобърнаха сергията за хотдог на булевард „Кампиън“ през уикенда. Фийлдинг взе със себе си всички, които бяха тук, и потегли.

Другият криминалист стана и се протегна.

— Каза като се върнеш, да се заемеш с всички постъпващи обаждания.

— И постъпи ли междувременно нещо?

Той поклати глава.

— Нищо, което налага да се реагира незабавно.

Точно на това се беше надявала. Както обикновено, ѝ бяха възложени солиден брой случаи, но нищо не беше толкова спешно, че Фийлдинг да забележи, ако поотложи работата си по тях. Тя се обърна към компютъра си и отвори списъка с нерешените случаи. Тук колегите ѝ от участъка класираха онези, които се брояха за загубена кауза: дребни, но трудни за разрешаване инциденти, чиито жертви до такава степен се бяха примирили, че няма да видят раздаване на правосъдие, че дори не вдигаха телефона да се оплачат; сложни случаи, които никой не бе успял да разплете дотам, че да се разбере има ли състав на престъпление или не; и от време на време по някоя мошеническа афера в интернет, чийто първоизточник не бяха успели да открият. Тя се надяваше някъде сред тези отломки от бурята да открие онова, което ѝ трябваше — оплакване за следене или тормоз онлайн, което би ѝ дало законно право на достъп до официалната документация по двата случая, от които се интересуваха Тони и Карол.

Търсенето беше уморително и потискащо. Толкова много истории, останали без финал, толкова много мъка и гняв, останали без утеха, толкова много проблеми, останали без достъпно решение. Пола скоро изгуби броя на случаите, които биха могли да бъдат разрешени, ако само засегнатият човек бе имал на кого да се довери, към кого да се обърне, човек, който да предотврати утежняването на проблема, преди той да се развие до етап, на който полицията беше единственото налично решение.

Някъде към средата на списъка тя откри онова, което ѝ трябваше. Млада азиатка на име Шакила Бейн, моден дизайнер, по време на интервю за новинарско предаване на местната телевизия бе казала, че макар да не подкрепя ислямския фундаментализъм, нито пък насилието и тероризма, било очевидно, че демонизирането на младите мюсюлмани в Обединеното кралство създава батальони млади джихадисти, търсещ кауза, за която да се сражават. В продължение на две седмици Шакила била засипана от съобщения, написани с езика на омразата и всевъзможни заплахи с насилие. Беше се оплакала за тормоза в полицията, но преди да се изпълнят тежките процедури по задвижване на разследване, троловете бяха изгубили интерес и се бяха прехвърлили към някой друг. Затова случаят беше класиран под надслов „да забравим за това“, тъй като никой никога не искаше да се занимава със случай, криещ такъв голям потенциал за усложнения.

Пола отвори досието по случая и се зачете. Бяха разпитвали Шакила два пъти — единия, когато бе внесла оплакването си и още веднъж, няколко дни по-късно, когато проследяването на случая било възложено на Тери Браунинг, един от детективите в отдела на Фийлдинг. На Браунинг му оставаха две години до пенсия; мързелът му беше пословичен сред криминалистите. По правило всеки случай, който главен инспектор Фийлдинг му възлагаше, беше случай, чието разрешаване изобщо не я вълнуваше. Връщането към този случай щеше да разгневи шефката, но от друга страна във всичко, по което беше работил Браунинг, неминуемо щеше да има толкова непроследени нишки, че Пола мажеше да ги превърне в нещо, което да си струва да се провери. И това щеше да бъде извинението ѝ да разговаря с криминалистите, които бяха работили по самоубийствата на Кейт Ролинс и Джазмин Бъртън.

Пола взе телефона и набра номера на Шакила Бейн. Не се учуди, когато беше препратена директно към гласовата поща. Ако на нея самата ѝ се бе случило да се почувства прицел на такава омраза, с каквато се бяха отнесли към Шакила, и тя щеше да отговаря само на проверени обаждания. Когато се разнесе сигналът, тя каза:

— Здравейте, Шакила. Аз съм Пола Макинтайър, сержант от криминалната полиция на Брадфийлд. Възложено ми е да проверя работата по вашето оплакване от тормоз, затова искам да се срещнем, за да коментираме случая. Удобно ли е да ми се обадите или да ми изпратите съобщение на мобилния телефон?

Тя изрецитира номера си, повтори го и затвори.

Не се наложи да търси много, за да открие криминалистите, които бяха работили по самоубийствата на Кейт Ролинс и Джазмин Бъртън. Обади се първо на един сержант от Лондонската полиция. Ако се съдеше по гласа, Лий Колинс беше млад и нахакан, говореше с акцент от Югоизточна Англия. Но държанието му не отговаряше на впечатлението, оставяно от гласа. Веднага щом Пола обясни от какво се интересува, той заговори по-меко:

— Ужасна история — каза той. — Трудно е да си представи човек в какъв стрес трябва да е била, за да извърши такова нещо.

— Именно. А аз държа да се уверя, че случаят няма да се повтори тук, при нас. Питах се дали ще имате нещо против да ми изпратите копие от докладите, с които разполагате, за да проверя дали няма някакви признаци, които да търсим и тук — още докато говореше, Пола съзнаваше, че аргументът е неубедителен. Но пък не беше и рядко срещано ченгета да отправят не особено аргументирани молби към свои колеги. Съществуваше негласното предположение, че нямаш желание да губиш времето на колега с обстойни описания.

— Разбира се, няма проблем. Мислите, че някои от тези задници се подвизава като трол на ваша територия?

— Възможно е. Как се справихте с издирването им?

Въздишката му беше толкова тежка, че се чу ясно в слушалката.

Данните по издирването са все още в компютърния отдел. Нали знаете колко време им отнема да идентифицират някого по дигитални следи.

— Напълно ви разбирам. Но все пак бих искала да видя това, с което разполагате.

— Разбира се, но не ми се вярва да откриете нещо. По нищо не е личало, че тя се е чувствала толкова зле. Очевидно е криела всичко. Но е очевидно, че не се е колебаела. Не е от онези самоубийства, които са замислени като вик за помощ. Било е извършено с почти клинична прецизност.

Пола долови съжаление в гласа му и прецени, че може да се възползва от това, за да изкопчи информация.

— Клинична ли? В какъв смисъл?

— Не беше оставила нищо на случайността. Беше се приковала с белезници за подлакътника на вратата, за да не може да се протегне и да изключи двигателя.

— Никога досега не съм попадала на такъв случай.

Той въздъхна.

— И аз не съм. Но съм имал случаи, в които самоубиецът е сядал на задната седалка. Някои хора са твърдо решени да не си позволят да се разколебаят.

— Щом казвате. Тази територия не ми е позната.

— Може да се каже, че всичко беше идеално планирано. Чантата ѝ с телефона беше заключена в багажника. Очевидно е била твърдо решена да го направи. Единственото нещо, което имаше при себе си, беше една книга с поезия.

— Поезия? — Поезията не беше сред нещата от които Пола би избирала какво да вземе за утеха, ако стигнеше някога дотам. — Каква поезия?

— Почакайте… — чу се тракане на ключове, после детектив Колинс заговори отново. — „Тетрадките на смъртта“. От Ан Секстън. Тя е американска поетеса, която се самоубила по същия начин. Заключила се в гаража и оставила двигателя да работи.

— Значи Кейт е била голяма почитателка на Ан Секстън, така ли?

— Дъщеря ѝ, Мадисън, твърдеше, че никога дотогава не е виждала тази книга. Оказва се, че майка ѝ поначало не е имала особена слабост към поезията. Струва ми се, че казваше истината. Огледах набързо лавиците с книги в къщата и там наистина нямаше никаква поезия.

— Това е малко странно, нали?

Нямаше нещо, което Пола да обича повече от тези странности. Годините, през които беше работила заедно с Тони, бяха насадили у нея убеждение, че там, където има някаква странност, често започват да се появяват отговорите.

— Не знам. Мисля си, че когато човек е стигнал дотам, че според него единственият изход е да се самоубие, той не разсъждава трезво. Нищо от това, което би направил, не би могло да се приема за странно, защото постъпката в своята цялост е повече от странна.

— Предполагам, че е така. Е, нали ще можете да ми пратите копие от документацията?

— Не знам с какво може да ви помогне тя, но няма проблем да ви я изпратя. Не може да се каже, че има и най-малко съмнение какво може да се е случило. Била е тормозена до смърт. И копелетата, които са я тласнали към това, вероятно ще продължават да се радват на свободата си. И това е всичко.

„Може да е така засега“, каза си Пола, след като приключи с разговора. Но нещата можеха да се променят, ако Карол Джордан се заемеше със случая. Докато тази мисъл прекосяваше съзнанието ѝ, телефонът ѝ иззвъня, и от написаното на екрана се разбра, че повикването е от бившата ѝ шефка.

— Здрасти, шефе — каза автоматично Пола.

— Струва ми се, че открих още една — каза Карол. — И тя е направо в задния ви двор.

Карол постави димяща чиния „пене путанеска“ на масата до салатата, която Тони вече беше разбъркал с пикантния френски сос, приготвен от него самия. Наоколо се носеше аромат на маслини и чесън.

— Не искам да говорим за утре — каза тя, когато седна.

Тони познаваше тези непреклонни нотки в гласа ѝ. Със същия успех можеше да се опита да спори с Ел Капитан5. И ако трябваше да бъде честен, не съжаляваше, че може да избегне обсъждането на представянето ѝ в съда — тема, която можеше да доведе само до напрежение и неловкост между двамата.

— Газирана вода? — попита той, размахвайки зелената пластмасова бутилка с помирителна усмивка.

Карол извърна глава и се загледа в масата.

— Защо не?

Гласът и прозвуча като ръмжене.

Сипаха си паста и салата в мълчание. След като изгълта три хапки, Тони попита:

— Е, Пола знаеше ли вече за тази история с Дейзи Мортън?

Карол поклати глава, дъвчейки салата. Преглътна, отпи малко вода и отвърна:

— Пола никога не е попадала на нея по професионална линия — Дейзи е живеела в центъра на града, на територията на северния полицейски участък. Но за наш късмет тя има добри контакти с колегите си там. Става дума за един сержант от криминалния отдел на име Франи Райли. На вид изглежда като липсващото звено между неандерталеца и играчите от ръгби лигата, но всъщност е доста проницателен в работата си. Тя ще поговори с него, да видим дали няма да ѝ каже нещо повече от официалните доклади.

— А тя съгласна ли е с теб, че може да става дума за още един случай, който се вписва в модела?

— Не е напълно убедена. При Кейт и Джазмин не е имало никакво съмнение, че става дума за самоубийство. Докато причината за смъртта на Дейзи не е толкова ясна.

Тони, който тъкмо поднасяше вилицата към устата си, прекъсна движението си.

— Не е задължително това да е проблем. Нещата в реалния живот никога не са точно очертани и недвусмислени. Понякога се случва нещо, което е извън контрола на престъпника и обърква старателно изградените му планове.

Карол кимна.

— Знам. И ако съм научила нещо от теб, то е, че извършителите на серийни престъпления не остават статични. Те се развиват. Променят онова, което вършат, и начина, по който го вършат, защото искат да откриват все подобри начини за постигане на онова, което виждат като своя цел в деформираното си, объркано въображение. Така че в известен смисъл би било по-учудващо, ако схемата всеки път е абсолютно идентична.

— Е, какво те смущава в смъртта на Дейзи?

Карол отпи още малко вода, после посегна към бутилката, за да напълни отново чашата си. Отказването от алкохола пораждаше у нея постоянна жажда. Имаше чувството, че е изпила галони чай, кафе и вода през последните два дни. И нито една от тези течности не я удовлетворяваше. Но точно сега доливането на чашата ѝ осигури едно кратко забавяне на отговора, през което можеше да подреди мислите си.

— Съгласно показанията на патоанатома на предварително то следствие, тя се е задушила, вдишвайки газ. Човек трябва да положи много сериозни усилия, за да се самоубие с природен газ. Нивото на концентрация трябва да е много високо. Проверих какво пише по въпроса, и се оказа, че за да си убеден, че ще умреш, трябва присъствието на газ във въздуха да е поне седемдесет и пет процента.

— Но нали това не е непостижимо? Искам да кажа, не е ли достатъчно просто да отвориш кранчето на газта и да чакаш, докато стаята се напълни?

— Не е толкова лесно. Природният газ е по-тежък от въздуха, така че се натрупва в един слой ниско долу, над пода. И се процежда навън през пролуки на вратите и пода.

— Но и тя се е намирала близо до пода, нали? Ти каза, че е била поставила главата си във фурната?

Карол кимна замислено.

— Само че фурната е била електрическа.

— Тогава защо… — Тони замлъкна и впери поглед някъде над рамото ѝ. Карол познаваше отдавна този поглед. Механизмът се беше задействал и насочваше Тони в някаква посока, за която повечето хора изобщо не биха се сетили. — Това не е сигурен начин да се самоубиеш, нали?

— Зависи как планираш самоубийството — отвърна Карол. — Ти си прав, не е много сигурно, че ще се стигне до задушаване, но от друга страна, ако си напълнил къщата с газ, е достатъчно човек да натисне някой от електрическите ключове или да звънне някой мобилен телефон, за да хвръкне всичко във въздуха. Така че, ако вече не си мъртъв от задушаване с газ, експлозията ще те убие.

Той се намръщи и загледа чинията си така, сякаш не я беше виждал никога досега.

Бодна с вилицата си парче черна маслина и каза бавно:

— Иска ми се да знаех дали просто е лежала с глава във ваната или се е била пъхнала колкото е възможно по-навътре.

— Има ли значение? Нали това, което ни интересува, е какво я е накарало да постъпи така?

— Има значение. Ако тя е знаела, че природният газ е по-тежък от въздуха, тогава има логика да се е постарала да бъде колкото може по-близо до пода — той взе паста с вилицата си и продължи да яде. — Какво друго те смущава във връзка с Дейзи?

— Съгласно представения на предварителното следствие доклад, тя не е оставила предсмъртно писмо — Карол вдигна ръка, за да предотврати възражението, което той се канеше да направи. — Знам, че може да е оставила нещо, което е било унищожено от експлозията, но си мисля, че би съобразила, че ще стане така. Има много начини да оставиш такова послание. Можела е да прати имейл или да пусне писмо по пощата. Можела е да остави записка в кабинета си в общината.

— Кейт и Джазмин оставили ли са предсмъртни писма?

— Все още не знам. Имам нужда от още информация.

— Бих очаквал, че ще оставят някаква записка, ако е имало нещо конкретно, което ги е тласнало към такова решение — каза замислено Тони. — Били са свикнали мненията им да достигат до широка публика. Дори да са били изпаднали в състояние, в което животът им се е струвал непоносим, не биха ли се постарали да направят нещо, за да спасят други жени от подобна съдба?

— Освен ако онова, което ги е тласнало към самоубийство, не е криело заплаха, отнасяща се не само до тях, но и до децата и близките им?

— Това би било едно възможно обяснение.

Нямаше какво повече да се каже, но те продължиха да обсъждат малкото факти, с които разполагаха, дълго след като бяха приключили с яденето. Той обичаше да я вижда оживена от онова, което винаги бе умеела да прави най-добре — да анализира и систематизира отделни късчета информация и да търси някакъв смисъл в тях. Докато наблюдаваше лицето ѝ, по което от време на време се изписваше преценяващо изражение, той отново осъзна с остра божа колко много му беше липсвала. Ако пак допуснеше тя да му се изплъзне, не би го понесъл.

Карол отвори имейла от Пола и те се заеха да го четат, но не намериха нещо значимо, което да добавят към малкото, с което вече разполагаха. В това, казваше си Тони, се криеше проблемът при опитите да изградиш нещо от почти нищо. Всичко това започна с някакво много смътно хрумване, а те се държаха така, като че ли това хрумване имаше солидна основа. Един детайл го беше заинтригувал, а той бе имал и желанието да създаде някакво занимание на Карол, което да отклонява мислите ѝ от пиенето, и ето докъде бяха стигнали. Сега вече бяха поискали от действителни служители на полицията да търсят тайно информация. Беше пратил всички по следите на някаква химера. Беше породил очаквания, но не знаеше дали може да ги оправдае. Един провал би създал повече неприятности от първоначалния проблем. И всичко това, защото така отчаяно му се искаше да си върне добрите чувства на Карол.

Тъкмо се канеше да отправи едно предпазливо предупреждение, когато кучето скочи и се стрелна като черно-бяла светкавица, с неистов лай, към вратата. Тони погледна часовника си, докато Карол ставаше.

— Малко е късно за гости.

— На мен не ми идват гости — каза тя, упътвайки се към общото помещение, като запали в движение една лампа. Тони я последва, защото, ако не идваха гости, бе редно тя да не посреща сама новодошлия, който и да беше той. Стоеше зад нея, когато тя отвори вратата и пред тях застана мъж с каскет от туид и яке от промазана материя, с небрежно увит около врата кариран шал. Брадата му напомни на Тони на образите на крал Едуард по кутиите с пури. Той си каза, че човекът сигурно си я е пуснал, за да прикрие странния контраст между тънките си устни и едрия си, месест нос. Когато се усмихнеше около очите му се очертаваха дълбоки бръчици. Кучето беше млъкнало и седеше на пода до тях.

— Извинявай, че идвам толкова късно, Карол, но просто минавах оттук.

Карол хвърли бърз поглед през рамо, за да види къде е Тони. После отстъпи и мъжът влезе. Той беше по-внушителен от Тони във всяко отношение — по-висок, с по-широки рамене, по-уверен в своето място в света.

— Тони, това е Джордж Никълъс, мой съсед. Джордж, това е Тони Хил. Тони е мой бивш колега.

Тони пое ръката, която Джордж протегна към него. Тя беше суха и стискаше здраво, точно както Тони бе очаквал. Джордж го огледа преценяващо.

— Значи работите в полицията?

Каза го почти развеселено.

— Не, аз съм клиничен психолог. Давам консултации в различни области — Тони срещна спокойно погледа на Джордж. Стоеше до Карол, така че двамата на практика пречеха на госта да влезе по-навътре в къщата.

— Опасявам се, че тези неща са трудноразбираеми за мен — каза Джордж. Той приклекна, за да погали кучето, почеса го по главата и потърка ушите му. После се изправи отново и се обърна към Карол.

— Не съм те виждал на хълма от няколко дни. Откакто беше на вечеря у нас в събота. Исках само да проверя дали всичко е наред.

Тони си представи смущението на Карол, но знаеше, че тя ще успее да го прикрие. Време беше да ѝ се притече на помощ.

— Вината за това е моя. Гостувам тук от няколко дни и явно съм объркал изцяло ежедневната програма на Карол — и той се усмихна весело.

— А пък аз съвсем съм забравила добрите си маниери, Джордж. Исках да ти напиша няколко реда, за да ти благодаря. Съжалявам — обади се Карол, поемайки репликата.

— О, нямаше нужда. Аз просто… се поразтревожих малко, това е всичко — той се усмихна сухо на Тони, признавайки поражението си. — Свикнал съм да виждам сутрин Карол и Флаш на хълма.

— Добре е да се знае, че някой се грижи за вас, когато мен ме няма — отбеляза Тони, съзнавайки, че думите му са прозвучали дразнещо снизходително за събеседниците му.

Джордж нахлупи каскета си и излезе обратно през вратата.

— Ще тръгвам. Радвам се, че те видях, Карол. И че се запознах с теб, Тони — и той се обърна и си тръгна, без да погледне назад. Карол затвори вратата и се облегна на нея, поклащайки глава със смесица от неразбиране и насмешка.

— Какво има? — попита той, макар да знаеше отлично отговора.

— Ти. Как защитаваше територията си — после лицето ѝ стана сериозно. — Благодаря ти, че ме отърва от необходимостта да му казвам.

Тони сви рамене.

— Той ще разбере достатъчно скоро. И без това ти предстоят доста унижения, за да търсиш допълнителни — той се обърна и се упъти обратно към кухнята. След няколко крачки спря и тръгна отново към нея. — Да не би да го харесваш?

Карол се закова на място.

— Джордж ли? Не, кое те накара да мислиш, че го харесвам.

— Не мисля, че го харесваш. Но ми се искаше да бъда сигурен.

— Може да се каже, че това не е твоя работа.

— Знам — Тони също спря. В остро очертаните от голата крушка светлини и сенки не беше в състояние да види очите ѝ. Не можеше да прецени дали в дълбините им се крие гняв или веселие. — Но ми се струва, че той те харесва.

— Така ли мислиш? — тонът ѝ несъмнено беше развеселен.

— Очевидно е. Е, поне за мен, но пък аз съм психолог. Исках да си изясня нещата, защото не знам дали забеляза, но онова, което правехме двамата сега, е обичайно за мъжете — аз малко или повече го предупредих да не ми се пречка. Така че ако все пак го харесваш, ще трябва да му се извиниш обяснявайки, че приятелят ти Тони не умее да се държи в общество.

Тя се разсмя.

— Е, поне последното е вярно — после заговори с по-мек тон. — Но няма нужда да се извинявам. Не проявявам романтичен интерес към Джордж.

Искаше му се да въздъхне облекчено. Вместо това едното ъгълче на устата му се повдигна в полуусмивка, той се обърна и тръгна отново към кухнята. Понякога си струваше да не държиш да имаш последната дума.

Стейси Чен започваше да изпитва усещането, че се дави. Не ѝ бе отнело много време да хакне официалните доклади за самоубийството на Кейт Ролинс, документацията за текущото разследване на предполагаемото самоубийство на Джазмин Бъртън и последното попълнение в списъка — материалите за газовата експлозия, станала причина за смъртта на Дейзи Мортън. Освен официалната документация тя бе намерила достъп и до електронната поща на различните служители на полицията, като така успя да си изясни от какво се бяха интересували те, и защо са се интересували от тези неща. Влизането в есемесите щеше да отнеме повече време и дори Стейси беше принудена да си признае, че може да не успее да се добере до тях. Беше препратила незабавно всичко на Пола, за да може тя да подготви доклад за Карол Джордан, избягвайки излишни повторения и ненужни подробности.

Сега вече идваше трудното. Което беше и по-интересно. Беше започнала с Кейт Ролинс, тъй като от гледна точка на хронологията тя беше първа. Не беше трудно да си осигури достъп до нейните профили в социалните мрежи. Паролата беше Мадисън, името на дъщеря ѝ, и годината на нейното раждане. Стейси не можеше да разбере защо хората избираха пароли, които не биха затруднили дори пиян тийнейджър. Когато изказваше това свое мнение, колегите ѝ обикновено възразяваха, че е трудно да се помнят произволни поредици от цифри и букви. „Ами тогава използвайте регистрационния номер на колата си за основа на паролата“, им казваше тя с неприкрито раздразнение. „Поне него би трябвало да го помните. Добавете например номера на къщата, в която сте живели, когато сте били на десет години и името на брата на баща ви.“

Но онова, което я потресе, беше обемът на оскърбителните текстове, които заляха страниците ѝ. Да се добере до всички, които ги бяха изпращали, беше тежка задача, независимо от автоматичните програми за търсене на индивидуални IP-адреси и свързаните с тях доставчици, с които Стейси разполагаше. Пробиването на защитите на доставчиците, за да стигне до имената на отделните личности, обикновено беше доста сложно, въпреки данните, които бе успяла да натрупа през годините. Питаше се дали да преравя изцяло постингите или да се съсредоточи само върху най-неприятното, но отхвърли втората идея. Нямаше как подборът ѝ да бъде обективен, а ако не беше обективен, цялата ѝ работа щеше да бъде напразно. Онова, което травматизираше един, можеше в очите на друг да не е чак толкова страшно, и обратно.

Веднага след като започна търсенето, тя се зае с имейлите. Адресът на Кейт не беше лесен за отгатване, затова Стейси не очакваше да открие в пощенската ѝ кутия имейли от хората, които я бяха тормозили, но ако тя бе имала някакви неприятни сблъсъци, възможно бе да е разказала за тях на приятели или колеги. Когато успя да влезе в пощата ѝ, тя препрати направо цялото ѝ съдържание на собствения си сървър, и го остави настрана, за да го обработи по-късно.

Повтори същата процедура с другите две жени, и чак тогава започна да преглежда имейлите за нещо, което би могло да бъде от значение. Едва беше започнала с досадното търсене, когато лицето на Сам изплува на екрана на домофона.

— Здрасти, скъпа — изскърца гласът му по високоговорителя. — Пристигам и нося трюфели със солен карамел.

На мястото на лицето му се появи целофаново пакетче с шоколадови бонбони.

— Не те очаквах — каза Стейси, докато натискаше копчето, за да му отвори вратата. Беше раздвоена; все още чувстваше как сърцето ѝ се свива при появата му, но същевременно беше под въздействието на ловната си страст и не ѝ се искаше да прекъсва работа.

Посрещна го на прага и колебанията ѝ бяха пометени от приливната вълна на хормоните, която се надигна у нея, когато той я притисна към себе си и я целуна, плъзвайки пръсти по тила ѝ така, че тя потръпна.

— Липсваше ми — каза той. Гласът му беше по-плътен от алкохола; тя почувства застоял лъх на вино в дъха му. Познаваше го достатъчно, за да е наясно, че е пийнал, но далеч не е пиян.

— Днес е вторник. Нали във вторник е вечерта на викторините в кръчмата, и тогава оставаш да спиш в твоя апартамент — каза Стейси, сгушвайки се в него, докато двамата влизаха заедно в апартамента.

— Пит и Рик са заминали нанякъде — отвърна той, затвори вратата зад тях и се отдръпна от нея, за да смъкне тъмносиньото кашмирено палто, което тя му беше купила, след като го видя да му се възхищава на витрината на „Харви Никълс“. — Нямаше смисъл да отидем само двамата с Мич. Затова реших да не те лишавам от удоволствието на общуването с мен.

— И наистина е чудесно, че дойде. Но ще трябва да се позабавляваш известно време сам, защото има нещо, върху което трябва да поработя.

Сам се нацупи и наподоби особено успешно изражението на ритнато кученце.

— А пък аз си мислех, че ще се зарадваш да ме видиш.

— Радвам се. Много — тя плъзна ръка по вътрешната страна на бедрото му и той потръпна. — Но трябва да ме оставиш да работя още известно време.

Той въздъхна театрално и тръгна към гигантския плазмен телевизор, който заемаше голяма част от стената в дъното на дневната, хвърляйки пътьом сакото си на един стол.

— Е, тогава ще погледам футбол.

„Идеално“, каза си Стейси. Наля му чаша вино и се върна отново на работното си място, слагайки си слушалки, за да елиминира истеричното бръщолевене на футболния коментатор. Зае се да пресява съдържанието на пощата на Кейт Ролинс, разчиствайки бързо всичко, което нямаше личен характер. След като свърши това, отхвърли всичко, което бе писано или получавано, преди Кейт Ролинс да направи своето изказване за изнасилваните, и после се посвети на досадната задача да чете останалото. Беше толкова погълната от работата си, че не забеляза Сам, който надничаше над рамото ѝ, докато той не докосна ръката ѝ. Тя смъкна слушалките и го изгледа намръщено.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Имам нужда от теб — каза той, наведе се и я целуна по ухото. — Мачовете свършиха, а аз съм по-интересен от пощата на някакъв непознат човек. Какво е това, което правиш всъщност? Няма ли в офиса редници, на които да възложиш тази работа? И защо работиш у дома?

Стейси въздъхна. На всеки друг би казала да се разкара и да гледа собствената си работа. Със Сам не би рискувала да го направи, дори да искаше.

— Защото е лична работа. Правя услуга на Пола — отвърна тя. Беше достатъчно съобразителна да не рискува да раздразни Сам, споменавайки Карол. — Ако беше нещо официално, разбира се, че щях да го дам на някой младши детектив, за да съм свободна да върша работа, отговаряща на уменията ми. Но в случая няма на кого да го прехвърля, затова го правя сама.

— А защо Пола не си върши сама черната работа? — измърмори той.

— Защото е заета с друго. — Стейси се опита да съсредоточи вниманието си върху екрана, но ѝ беше трудно, защото Сам си играеше с косата ѝ.

— Ти също.

Стейси въздъхна. Умееше да си признава, че е победена. Освен това Сам ѝ предлагаше нещо много по-привлекателно от клюките на една жена, която вече не беше между живите. В тази работа нямаше нищо спешно.

Докато другото несъмнено беше спешно.

Сградата на съда в Халифакс с високата, масивна камбанария, извисяваща се над входа, изглеждаше като злополучна смесица от викторианска община и италианска военна академия. Фасадата от светъл пясъчник като че ли грееше със собствена светлина в ранните лъчи на слънцето, когато Карол и Тони пристигнаха тук прекалено рано в сряда сутринта. Въпреки наслояванията на Тони, че ѝ трябва адвокат, който да иска смекчаване на присъдата, тя отказа.

— Няма смисъл. Би било чиста загуба на пари. Прецакана съм, Тони, и колкото и да се ядосвам от този факт, няма начин да бъда защитена — това беше последната ѝ дума по въпроса.

Тони намери паркинг на две улици по-нататък и двамата поседяха малко в мълчание, вперили очи в предното стъкло.

— Имаме време да пием кафе някъде — каза той. Това беше първата реплика, след като потеглиха от къщата на Карол, ако изключим няколко упътвания.

— Имам чувството, че ще повърна — тя стисна здраво устни, а мускулите на челюстта ѝ заиграха като възли под кожата ѝ. Беше направила чудеса с помощта на грима. Това го караше да се пита колко ли пъти е успявала да се прикрие през всички тези години, докато пиеше, когато рядко бе изглеждала толкова зле, колкото би могло да се очаква. Беше отделила внимание и на дрехите си. Свободно сако от тъмносин габардин върху блуза с висока яка, добре изгладен сив панталон от туид, ниски токове. Приличаше на жена, която изисква сериозно отношение, но пък не е толкова богата, че да бъде наказвана затова.

— Искаш ли да се поразходим? — попита Тони.

Карол се озърна. Мрачни, мръсни викториански сгради, подслонили на партерните си етажи малки бакалнички, магазини на благотворителни организации за продажба на употребявани дрехи и заведения, предлагащи храна за вкъщи. Тук-там по някоя потискаща бетонна фасада нарушаваше реда на сградите като стара пломба с амалгама в редица от гнили, потъмнели зъби.

— По-добре не — каза тя. — Няма шанс това да подобри настроението ми, а? Дори в слънчев ден всичко наоколо прилича на кадър от черно-бял филм.

И така, те зачакаха. Той не би могъл да каже нищо, с което да подобри положението. „Ама и ти си един психотерапевт!“, упрекна се той. Човекът, на когото плащаха да поправя разбитата психика на хората, разобличен като измамник, какъвто може и да беше. През целия му професионален живот го бяха изтъквали като експерт по емпатия, човек, който знае как да влезе в кожата на друг и после да обясни как се чувства другият и защо се чувства така. И всеки път с Карол Джордан той се проваляше в това отношение.

Минутите пълзяха бавно като паразитиращи под кожата му червеи, докато най-сетне дойде време за явяване в съда Карол притисна върховете на пръстите към челото си и затвори очи, стискайки силно клепачи. После се изправи и каза:

— Да вървим.

Изминаха краткото разстояние един до друг, стъпките им отекваха ритмично, сякаш се римуваха като в онази песен на Ленард Коен6. Тони се опитваше да не мисли за онова, което предстоеше, насочвайки вниманието си към останалите хора по улицата: млади мъже със спортни блузи с качулки, маратонки и джинси, смъкнати почти до горната част на бедрата им; възрастни жени с ондулирани коси и карирани колички за пазар; мъже с отпуснати шкембета и евтини джинси, които пушеха пред някой пункт за залагания; жени, скрили младостта си под тежък грим, бутащи бебешки колички; и навсякъде хора, които дърдореха по мобилните си телефони или натискаха нещо по тях, по-заинтересувани от някой, който не беше тук, от нещо, което не се случваше тук. Нямаше никой като него. Той никога не се бе чувствал на място където и да било и с минаването на времето това не се променяше. В продължение на години Карол беше единственият човек, който го караше да се чувства така, сякаш мястото му беше край нея. А после тя си беше тръгнала. Сега Пола се опитваше да го направи част от своето семейство и за него това беше важно. Но не толкова важно, колкото възможността да възобнови отношенията си с Карол.

Вътре в сградата на съда се оказа, че нито един от двамата не знае къде да отиде и какво да направи. Всеки път, когато се бяха озовавали в съдебна зала досега, и двамата бяха от другата страна на преградата. Винаги се бе намирал някой, който да ги преведе през непознатите места. Тони забеляза някаква жена, скрита зад високо, извито бюро и монитор. Той пристъпи към нея, следван от Карол.

— Извинете, приятелката ми трябва да се яви пред съда тази сутрин. Къде би трябвало да отиде?

Жената почти не го погледна. Изглеждаше като жертва на закона за гравитацията — всичко у нея беше провиснало надолу, от торбичките под очите, през провисналите бузи до отпуснатите рамене.

— Име?

— Карол Джордан.

Тя почука с пръсти по клавиатурата. Внезапно отношение, то ѝ се промени. Веждите ѝ се повдигнаха, очите ѝ се отвориха широко. Тя погледна към Карол, после отново към екрана.

— Тук пише, че трябва да отидете на първия етаж. В конферентна зала номер две. Не разбирам, там не заседава никой съдебен състав. Но ето, пише така: „Карол Джордан. Моля да бъде упътена към конферентна зала номер две.“ Е, такова нещо не бях виждала.

Тони и Карол се спогледаха обезпокоени. После тя просто сви рамене и тръгна към стълбите. Той я последва, още по-притеснен, отколкото беше досега.

Конферентна зала номер две беше близо до стълбищната площадка. Двамата спряха пред вратата. После Карол отново сви рамене и каза:

— Който не рискува, не печели.

Почука рязко и някакъв приглушен глас ги покани да влязат. Тя хвърли на Тони един последен тревожен поглед и завъртя дръжката.

Единственият човек в стаята, облицована с ламперия, се изправи на крака, когато влязоха. Той кимна първо на Карол, после на Тони.

— Радвам се да ви видя и двамата — каза Джон Брандън. Когато той седна отново на мястото си, единствената мисъл, която се появи в главата на Тони, беше че модерните пластмасови столове и скандинавската маса от светло дърво никак не съответстват на обстановката. Каза си, че това е реакция на шока, възвръщайки самообладанието си. Трябваше да се е досетил, докато се качваха. Ако се беше позамислил над въпроса кого ще открият в залата, името на Джон Брандън щеше да е сред първите три предположения. Хвърли поглед към Карол Лицето ѝ беше безизразно, непроницаемо.

— Не очаквах да те видя днес — каза тя с безцветен глас.

— Предполагам, че не си — отвърна Брандън и мрачното му лице грейна в усмивка.

— Не че не се радвам да те видя. Но защо си тук?

Карол придърпа един стол и седна срещу Брандън. Тони се поколеба за миг, после си избра място между двамата, на третата страна на масата. За в случай, че възникнеше нужда от рефер.

Брандън се облегна на стола си.

— Приеми ме за своята фея-кръстница. Ако рискуваш да приемеш онова, което ти предлагам, цялата тази неприятност може да изчезне.

— Какво искаш да кажеш с това „да изчезне“? Арестът беше основателен. Преминах през процедурите, системата ме обработи и изплю на другия край. Как може да се заличи това? Всичко е документирано.

Брандън си играеше с каишката на часовника си. Тони си каза, че не приема нещата толкова невъзмутимо, колкото би искал да мислят те.

— В това, което казва Карол, има логика — обади се той. — Не може да се каже, че никой не знае какво се е случило с нея. Полицейските участъци са централи за обмен на клюки, ти го знаеш.

Брандън кимна благосклонно.

— Разбира се, че знам. Затова и новината, че Карол е била подложена на тест с развален дрегер, също ще се разпространи като прериен пожар. Ще бъдат отменени арестите на Карол и още трима души, които са станали жертва на неправилно калибрирания дрегер. Срещу тях няма да се предприема нищо повече — той помълча, после допълни: — Ако се съгласиш с онова, което искаме от теб.

Тони предполагаше, че Карол е не по-малко слисана от него, но не ѝ личеше.

— Каквото и да е то, сигурно имате отчаяна нужда от него, за да сте склонни да въздействате на хода на правосъдието, Джон. Винаги съм те имала за почтено ченге.

Брандън направи гримаса.

— И аз предпочитам да мисля така за себе си, Карол. Но онова, което имаме предвид за теб, е по-важно от това да те превръщаме в престъпник заради тази история.

— Шофирах в нетрезво състояние. Можех да убия някого — в тона ѝ не се долавяше предизвикателство, тя просто констатираше факта.

— Карала си в продължение на по-малко от три мили по пуст междуселски път. Виждал съм те да пиеш, и предполагам, че при това ниво на алкохол в кръвта си шофирала напълно адекватно — Брандън сви рамене и разпери ръце. — Стойностите са в долната част на скалата.

— Въпреки всичко става дума за нарушаване на закона. Брандън въздъхна.

— Държиш ли да ставаш мъченица, Карол? Или би предпочела да изиграеш единствената карта, която ще ти гарантира безнаказаност.

— Казваш, че още трима души са замесени в това?

Брандън кимна.

— Арестувани от същите полицаи по време на смяната им.

— Следователно и те са били подложени на втори тест с дрегер, а може би и на кръвни тестове, които потвърждават резултата на пътя — изтъкна тя.

Брандън като че ли не разбираше накъде бие тя с думите си.

— Да.

— И мислите, че няма да изглежда малко странно, ако обвиненията бъдат свалени, защото първият дрегер е бил повреден? „Плодът на отровното дърво“ не е част от законите на тази страна, освен ако не са ги променили, откакто престанах да работя в полицията.

Брандън сви рамене.

— Знаеш, че практика на прокуратурата е да не се повдига дело, ако няма поне петдесет процента шанс за успех. А повреденият дрегер създава възможност защитата да прибегне до аргумента с плоската бутилка.

— Може ли да се върнем малко назад? — намеси се Тони. — Какъв е този плод на отровно дърво? И какъв е аргументът с плоската бутилка?

Карол махна с ръка към Брандън, показвайки, че му отстъпва правото да говори.

— „Плод на отровно дърво“ е името на правен принцип в Съединените щати, който най-често се прилага в случаи на претърсване. Ако претърсването не е законно, нищо, което е открито при провеждането му, не може да служи като доказателство. А за всички доказателства, свързани със същото провинение, трябва да се доказва, че са добити по друг път. Карол иска да каже, че дори ако първият тест е бил неточен, данните от втория все пак могат да бъдат взети под внимание в съда.

— А няма ли да стане така?

Карол поклати глава.

— Аргументът с плоската бутилка означава, че аз мога да кажа: „О, господин съдия, бях толкова шокирана и потресена от първия тест, че без да се замисля, отпих от плоската бутилка, която беше в чантата ми, докато седях на задната седалка на полицейската кола на път към ареста. Затова резултатът от втория тест е над допустимата граница.“

— Действително ли се случва някой да се измъкне по този начин?

Брандън кимна.

— Съществуват прецеденти. Така че от прокуратурата има основание да кажат, че в тези случаи обвинението може да рухне много лесно, което излиза скъпо и е по-добре да не се захващат. Ако някой реши да пита, можем да изтъкнем това като основателна причина.

Тони затаи дъх почти невъзможно дълго време, докато Карол отговори.

— И какво е това толкова важно нещо, което си струва всички тези хватки?

— Връщаш се на работа в полицията.

— Няма да работя отново за Джеймс Блейк — беше очевидно, че с тези думи тя казва нещо окончателно, не поставя начало на пазарлък.

Брандън изви устни в иронична усмивка.

— Няма да ти се наложи. Става дума за нещо малко по-различно.

Тя го прекъсна, преди той да успее да продължи.

— Последния път, когато ме накара да се върна, нещата не хе развиха добре. Загубих един подчинен и едва не загубих и втори.

Брандън въздъхна.

— Никой не съзнава това по-добре от мен. Но вие двамата сте спасили и живота на много хора. И затова имате толкова добро име. Затова ти си единственият човек, подходящ за тази работа. Предлагам ти да поемеш управлението на независим екип за разследване на особено тежки престъпления. Можеш сама да избираш подчинените си. Екипът ви ще бъде на разположение да поема работата по убийства, тежки сексуални престъпления и други такива на територията на шест регионални звена на полицията тук, на Север — той се наведе и взе една чанта за лаптоп. От нея извади някаква папка. Отвори я и разгъна на масата една карта. На нея се виждаха зоните на действие на Брадфийлдската полиция и на още пет други подразделения в Северна Англия — от Западен Йоркшър до Къмбрия. — Министерство на вътрешните работи подбра тези полицейски подразделения за експериментална работа, защото вече им се е случвало да работят заедно по местопрестъпления и да обменят данни от съдебномедицински експертизи. Ти ще водиш разследвания по много сериозни случаи заедно с основния си състав, а ще можете да изисквате помощ и от местните детективи, както и от униформените полицаи.

— Тоест да им прехвърляме черната работа — каза Карол. — Което ще накара местните да заобичат особено много такъв екип.

Брандън сви рамене.

— Никога не си обръщала внимание на такива подробности — каза той със зле прикрит сарказъм.

Карол най-сетне съумя да се усмихне.

— Дръж приятелите си наблизо, а враговете още по-наблизо — това винаги е бил моят девиз.

— Къде е уловката? — попита Тони.

— Не мисля, че има уловка — отвърна Брандън. — Осигуряваме си един блестящ криминалист, когато тя започне отново да върши онова, което умее най-добре, създаваме възможността да изпробваме нов метод на работа в полицията, а Карол съумява да избегне една катастрофа в живота си. Продължаваш ли да мислиш, че това може да има отрицателна страна, Тони?

— Къде бихме могли да работим? — попита Карол.

Брандън се разсмя.

— Господи, Карол, не си изгубила нюха си. Веднага се насочи към единствения непривлекателен аспект на предложението. Ще работиш в офис в Брадфийлд. Това не подлежи на предоговаряне. От логистична гледна точка е най-доброто, а там има и свободно място. Но няма да бъдете в централата.

— А къде?

— В участъка на Скенфрит Стрийт. Там третият етаж е свободен, откакто извадиха отново участъка от нафталина. В офисите са прокарани необходимите кабели, но никога не са били ползвани — Брандън се усмихна окуражително.

— Скенфрит Стрийт — повтори Карол мрачно. — Където работи главен инспектор Алекс Фийлдинг, която ме мрази дори повече, отколкото ме мрази Блейк. Фантастично. За последен път бях на Скенфрит Стрийт, когато той — тя посочи с пръст Тони — беше арестуван по подозрение в убийство. Тя ще бъде във възторг от това да бъдем под един покрив с нея, за да ѝ напомняме за най-славния час в кариерата ѝ.

Тони възкликна стреснато:

— Ние?

— А как иначе — Карол извърна очи към тавана. — Изобщо не бих обмисляла това предложение, ако не ми позволят да събера екип на място.

Брандън кимна доволно.

— Да разбирам ли, че това означава „да“?

— Ще ми трябва време да помисля.

Брандън поклати шава.

— Няма такава възможност. На долния етаж съдът вече се подготвя за заседание. Ако ще те измъкваме, това трябва да стане сега.

— Не ти вярвам — каза Тони. — Ако имате достатъчно власт, за да накарате едно обвинение за шофиране в нетрезво състояние да се изпари, би трябвало да имате възможност и да накарате прокуратурата да поиска отлагане на делото — достатъчно дълго, за да може Карол да обмисли това предложение, както трябва.

— Както вече споменах, има още трима души, които ще се отърват от обвинение, за да може освобождаването на Карол от отговорност да изглежда убедително. Затова всичко трябва да стане тази сутрин. Няма време за губене — в гласа на Брандън се долавяха стоманени нотки, лицето му беше безизразно. Това напомни и на двамата, че въпреки своята радушност той беше способен да бъде крайно неотстъпчив. Бяха виждали тази неотстъпчивост да работи в тяхна полза; не беше приятно сега тя да е насочена към тях.

Карол умееше да прецени кога е победена.

— Само още нещо — каза тя, признавайки поражението си. — И това може да реши въпроса. Очевидно е, че над нас ще има някакво ръководство. Пред кого ще отговарям за решенията си?

— В крайна сметка пред Министерство на вътрешните работи. Засега, докато организираме нещата и наблюдаваме как всичко ще се развие на практика, аз ще бъда надзорник от тяхно име. Началниците на отделните полицейски подразделения ще трябва да се обръщат към мен.

Този път всички се усмихнаха. Облекчението беше осезаемо. Карол си пое дълбоко дъх и изправи рамене.

— Като се има предвид каква е алтернативата… кога започвам работа?

Брандън стана и ѝ протегна ръка през масата.

— Удобно ли ти е утре сутрин?

Карол стисна ръката му.

— В колко часа?

— Ще те чакам там в девет — каза Брандън. — Не ме разочаровай, Карол. Много неща зависят от това.

Бузите ѝ заруменяха.

— Вече няма да разочаровам никого, Джон — тя посочи с глава към Тони. — Той все говори за изкупление и реабилитация. Ще се опитам да докажа, че и двамата сте били прави.

След Кейт Ролинс той изпита странна смесица от триумф и нервно напрежение. Наслаждаваше се скришом на онова, което само той знаеше, доволен, че е предприел първата стъпка от мисионерското си начинание. Но вечер, когато затвореше очи, го обземаше тревога. Беше постъпил като властелин на живота и смъртта. Неговото лице беше последното, което бе видяла Кейт Ролинс. И все пак чувстваше как през тялото му преминава тръпка на тревога, подобна на тръпката, която чувстваш в ръцете си, когато работиш с бормашина. Щеше ли това да му се размине, беше ли успял да направи така, че да му се размине? Но с минаването на дните, когато стана ясно, че всички са убедени, че тя се е самоубила, той започна да се успокоява.

И подготовката за следващата му помагаше да си възвърне спокойствието. В краткия списък на номинираните от него бяха попаднали три жени и той започна да ги следи винаги, когато това беше възможно. Този път образецът беше Силвия Плат. Знаеше от самото начало, че задачата крие предизвикателство. Плат се беше задушила с газ, но това е било преди времето на природния газ. По онова време за печките и домашното отопление е бил ползван отровният въглищен газ. Хората слагали тавите си във фурните, пускали газта и умирали. Доколкото е известно, безболезнено. Но ги е убивал самият газ.

В неговия случай това нямаше да стане толкова лесно. Но той обмисляше въпроса от доста време, и след като изпробва редица различни идеи, най-сетне си беше изградил план. Дейзи Мортън беше публична личност. Затова той се престори на журналист от женско списание. Идеята беше, че щял да пише материал, озаглавен „У дома с Дейзи Мортън“. Винаги си струваше да се възползваш от суетата им.

После всичко мина смешно лесно. Той се беше появил в уговореното време и тя, разбира се, му предложи чай. Той беше успял да сипе малко ГХБ7 в нейната чаша. Докато чакаше да настъпи ефектът от наркотика, му се наложи да слуша глупостите, които тя дрънкаше. Щом започна да произнася неясно глупавите си думи, той ѝ даде и две хапчета валиум, за да е сигурен, че тя ще остане спокойна и ще се подчинява на нарежданията му; ако направеха токсикологичен анализ при аутопсията и откриеха валиум, щяха да предположат, че го е взела, за да се успокои и да е сигурна, че ще доведе заплануваното докрай.

Когато опиатите подействаха, останалото беше лесно. Найлонова торбичка на главата, газ от котлона, през маркуча от прахосмукачката, и търпение. Тя почти не трепна, когато в дробовете ѝ започна да нахлува газ, да измества въздуха и бавно да я задушава. Той наблюдаваше как найлонът се движи напред-назад като мембрана, докато тя вдишваше и издишваше, докато движението най-сетне спря. Както и при Кейт, той изпитваше удоволствие от съзнанието, че може да спре това, стига да поиска. Насладата беше почти сексуална. Но той беше по-силен, имаше цел и нямаше да допусне срам или съжаление да го отклонят от преследването ѝ.

Провери пулса ѝ, после още веднъж, няколко минути по-късно. Когато се убеди, че тя наистина е мъртва, смъкна торбичката, извади маркуча и отвори всички кранчета на газта. Донесе хавлиени кърпи от банята, намокри ги и ги натъпка около пролуката под задната врата. Постави още зад кухненската врата, преди да я затвори на излизане. Те нямаше да спрат изтичането на газ, но ако имаше такава експлозия, на каквато той се надяваше, останките им щяха да са на подходящо място. Ако пък не се стигнеше до експлозия, щяха да предположат, че са ги избутали при отварянето на кухненската врата.

Намери мобилния телефон на Дейзи в джоба на джинсите ѝ и го свърза със старомодния телефонен секретар, който беше донесъл, а после ги остави близо до печката.

Последното, което направи, преди да напусне къщата, беше да разкъса книгата на Силвия Плат на отделни страници и да ги разпилее в антрето. Не беше експерт, но предполагаше, че една експлозия би ги отвяла в градината. Някои от тях щяха да оцелеят.

После се приготви за дълго чакане. Ако всичко се развиеше според наблюдаваната вече четири пъти от него рутина, никой нямаше да се върне в къщата преди четири часа следобед. До това време къщата щеше да се е напълнила с газ. Когато се появяха децата ѝ, той щеше да набере мобилния телефон на Дейзи, когато те наближат вратата. Това щеше да задейства телефонния секретар, създавайки високоинтензивна волтова дъга, която щеше да е достатъчна, за да се взриви пълното с газ помещение.

Този ден чакането беше почти непоносимо. Можеше просто да остави Дейзи с глава в печката, но изпитваше нужда от нещо по-сензационно, нещо, което не може да бъде пренебрегнато. Тези самоубийства трябваше да бъдат забелязани. Целта беше жените да им обърнат внимание и да си вземат бележка.

Да разберат, че ако станат като Дейзи и Кейт, това няма да свърши добре.

Работата в отдела за борба с особено тежки престъпления под ръководството на Карол Джордан бе поставила Пола твърдо в първите редици на модерната полицейска работа. Но когато ѝ се налагаше да измъква информация от други ченгета, тя беше напълно способна да се връща назад във времето. Затова и беше се уговорила със сержанта от криминалната полиция Франи Райли да се срещнат в една мрачна кръчма, на две преки от сградата на северното подразделение на полицията в Брадфийлд. Кръчмата се състоеше от няколко малки стаички, обзаведени с маси от тъмно дърво и тежки столове. Въпреки че пушенето в кръчмите беше забранено още преди години, Пола можеше да се закълне, че долавя във въздуха острия мирис на застоял тютюнев дим. А мирисът не идваше от нея — преди месец и половина тя беше подменила упорития си навик с пушене на електронна цигара — за голяма радост и облекчение на Елинор.

Поръча си една пинта и седна да чака на една ъглова маса, с гръб към стената. След пет минути в стаичката нахлу един мъж, отговарящ на вид повече на стереотипния образ на злодей, отколкото на полицай. С бичи врат, с нос, белязан със следите от старо, зле зараснало счупване, с деформирани уши с различна големина, той пристъпваше така, сякаш бе постоянно нащрек и очакваше да се наложи да се бие или да бяга. Тъмните му очи проблеснаха, докато се озърташе, после, когато видя Пола, се присвиха в усмивка, придаваща добродушно изражение на пиратската му физиономия.

— Аз съм на „Гинес“ — обяви той, разполагайки се срещу нея.

— И аз се радвам да те видя, Франи — отвърна Пола, докато ставаше и се упътваше към бара. Когато се върна, той посмукваше дискретно собствената си електронна цигара. — Това не е ли нарушение? — осведоми се тя, поставяйки чашата му на масата.

— На собственика не му пука. Не позволява истинско пушене, но не възразява срещу електронни цигари. Така или иначе, ние, от полицията, сме половината му клиенти, които гарантират по-голямата част от приходите му, затова няма да създава проблеми — той отпи дълбока глътка от чашата си, после облиза пяната от горната си устна. — Бива си го питието. Е, какво, пак ще поискаш от мен да ти свърша работата, а?

Франи Райли предизвикателно подчертаваше принадлежността си към старата школа. Но той знаеше, че я бива в професията независимо от пола ѝ, както сам би се изразил. Пола беше доказала способностите си в предишните случаи, когато пътищата им се бяха пресичали, а тя от своя страна не обръщаше внимание на заядливостта му и се доверяваше на неговата проницателност и на сведенията, които ѝ даваше.

— По-скоро ми се иска да задоволиш любопитството ми, Франи — каза тя, вдигайки чашата си в безмълвна наздравица.

— Става дума за Дейзи Мортън, нали така ми каза по телефона?

— Точно така.

— Какво те интересува в този случай? Сега работиш на Скенфрит Стрийт, нали? Вече не си във великия отдел за борба с особено тежки престъпления? Какво общо може да има Скенфрит Стрийт с Дейзи Мортън? Да не би да си се заела с някаква допълнителна работа?

Тя си напомни отново, че той е доста по-проницателен, отколкото човек би очаквал от него.

— Помниш ли Тони Хил?

Франи изви устни в саркастична гримаса.

— Странен дребосък със синя пластмасова чанта, доста приказлив, вре се навсякъде в полицията? За този Тони Хил ли става дума?

— За същия. И той не е само странен, Франи, но и умен. Така или иначе, навил си е на пръста нещо във връзка с две самоубийства. Обещах му да ги поогледам като приятелска услуга.

Франи отново отпи дълбоко. Беше опразнил половината чаша на две глътки.

— Преди време го бяха арестували, нали? И накрая историята свърши с това, че главен инспектор Фийлдинг изглеждаше като пълна глупачка?

Пола се усмихна иронично.

— Което не подпомогна особено кариерата ми. Напоследък главен инспектор Фийлдинг не се числи сред приятелите ми.

— Не е като главен инспектор Джордан, а?

— О, Франи, ако само знаеше какви… Така или иначе, интересувам се от смъртта на Дейзи Мортън, защото Тони се интересува от нея.

— Самоубийство. Независимо от заключението на предварителното следствие, за нас беше ясно, че не може да е нещо друго. Разбирам, че не уточниха причината за смъртта, за да спестят това на семейството — случаят действително беше странен. Но не мисля, че има място за съмнение. Заливаха я с лайна от всички краища на мрежата и явно просто ѝ е дошло в повече.

— Разбираемо е. Но трябва да признаеш, че не е било абсолютно стандартно, средностатистическо самоубийство.

Той я изгледа замислено.

— А съществува ли изобщо такова нещо?

— Знаеш, че съществува. Свръхдоза, да се хвърлиш под влака, да се обесиш на парапета на стълбата. Да си пъхнеш главата във фурната на печката е било на мода навремето, но не и откакто сме минали на природен газ преди четиридесет години. Наистина е трудно да се отровиш с природен газ, защото той не е токсичен. Действа само ако успееш да заместиш кислорода с въглероден окис. Или уча стар тютюнджия как да пуши?

Сравнението напомни на Франи за електронната цигара и той си дръпна от нея.

— Но тя е успяла. Явно е била твърдо решена да го направи. Заключението от аутопсията гласи, че става дума за отравяне с въглероден окис. В белите дробове е нямало дим. Следователно тя е била мъртва преди експлозията и пожара — той повдигна едното си рамо. — Но ти си права, това не е първото, което би хрумнало на човек. Само че кой би могъл да каже какво се върти в главата на една жена, на която ѝ е омръзнал животът? И като стана дума за това, кой може да каже какво се върти в главата на една жена в какъвто и да било случай?

— Проверихте ли случаите на онлайн тормоз?

Франи кимна.

— Ужасна работа. Тези гадини заслужават хубаво да ги нариташ. Били са безмилостни. Били са десетки. Не може да се каже, че един-двама души са се заяждали с нея. Така че ако твоят Тони търси един-единствен мръсник, който да я е тласнал към това, греши.

Тя си знаеше, че той ще съобрази.

— Честно казано, не знам какво мисли Тони. Имаше ли нещо друго, което може да се приеме за необичайно?

Франи допи бирата.

— Трудно е да се каже.

— Какво ще рече това?

— Имаше едно нещо. Но и двамата знаем, че огънят и експлозиите понякога предизвикват странни неща.

— Например това, че при взрив дрехите на човек може да паднат?

— Такива неща, да. Така че онова, което имам предвид, може да е било направено от Дейзи, но може причината да е експлозията.

Пола почака, докато Франи издиша замислено облак дим.

— Из цялата градина пред къщата бяха разпилени страници от една книга с поезия. Бяха навсякъде.

— Поезия?

Той кимна.

— Нещо, озаглавено „Ариел“. От онова момиче, Силвия Плат, която е погребана в Хептънстол. Била е омъжена за Тед Хюз. Онзи, дето е бил поет-лауреат.

Пола се надяваше, че е успяла да скрие удивлението си пред обхвата на литературните му познания.

— Отровила се е с газ — каза тя и допълни: — Силвия Плат.

Франи кимна.

— Така е. И затова може би това е било последното послание на Дейзи Мортън към нас. Също като Силвия Плат, тя не е имала сили да продължи.

— Значи не е оставила предсмъртно писмо?

Той демонстративно изсмука последните капки от чашата си.

— Нито дума. Е, ще пием ли по още една пинта или ще духнеш като попарена котка, след като измъкна от мен всичко, което ти трябваше?

Пола се разсмя.

— Само по половинка. Защото всъщност изобщо не би трябвало да бъда тук.

Франи избухна в смях.

— Същото важи и за мен, скъпа. Същото важи и за мен.

Когато бяха деца, Карол и брат ѝ Майкъл бяха разработили начин да спират хълцането — запушваш си ушите с палците и ноздрите с показалците, затваряш плътно очи, за да не се разсейваш, поемаш възможно най-дълбоко дъх и го задържаш колкото можеш повече. Докато не почувстваш топлия прилив на кръвта в бузите си и не изпиташ чувството, че очните ти ябълки ще се пръснат. После изпускаш въздуха със силата на експлозия. И хълцането изчезваше, но за няколко мига потърпевшият залиташе, замаян и изгубил ориентация. Точно така се чувстваше Карол, докато се прибираше у дома. Беше се мобилизирала толкова силно, за да застане лице в лице с последиците от собствената си глупост, а после изведнъж цялото това напрежение я напусна.

Тя не каза почти нищо по обратния път. Тони от време на време започваше по някое изречение, но не го завършваше, гласът му затихваше, след като произнесеше няколко думи. Карол беше свикнала с обичая му да си говори сам, когато обмисляше някакъв проблем. Но не беше свикнала проблемът да е тя.

Още дори не беше станало обяд, когато влязоха отново в къщата. Карол затвори вратата зад тях и приклекна, за да приеме възторжените приветствия на Флаш. Докато кучето ближеше ръцете ѝ, тя зарови лице в черно-бялата козина на врата му и се опита да се успокои. Тони стоеше малко встрани и ги наблюдаваше с любопитство. Тя вдигна очи.

— Какво има? Никога ли не си виждал куче да посреща стопанина си?

— Това е един аспект на личността ти, който още не съм опознал. Очевидно става дума за някакъв вид прехвърляне на емоция, но не съм съвсем наясно какъв точно.

Карол го изгледа ядосано, но всъщност нямаше желание да протестира. Той действително беше способен на много смущаващи изявления, но това не означаваше, че няма желание да помогне. Тя се изправи и се облегна на стената. Господи, колко ѝ се искаше да пийне нещо! Беше твърдо решена да не пие, но желанието я изгаряше като електрически ток, пуснат по тялото ѝ. Водка с тоник, толкова студена, че влагата от запотената чаша да се стича по пръстите ѝ. Или гладкото плъзване на глътка „пино гриджо“ в гърлото, пропъждащо цялото ѝ напрежение. Няколко такива глътки и страхът щеше да изчезне.

Тъй като точно сега тя изпитваше именно страх. Страхът пулсираше във вените ѝ, караше сърцето ѝ да препуска и дланите ѝ да овлажняват. Тя чувстваше струйка студена пот да се стича по гърба ѝ. Какво беше това, което прие, за Бога? Клепачите ѝ потръпнаха и тя си пое дъх с усилие.

— Сега можеш да се прибереш у дома — каза на Тони, отблъсквайки се от стената, и тръгна към апартамента, който беше нейно лично пространство, преди Тони да реши да се нанесе тук. — Вече нямам нужда от шофьор.

Чу стъпките му по бетонния под, когато той я последва бавно.

— Искам да ти помогна — чу го да казва.

— Вече ми помогна — Карол остана с гръб към него, прекоси кухнята и напълни електрическата кана, заставайки така, че да скрие с тяло ръцете си, за да не може той да забележи треперенето им. — А сега е време да започна да се справям сама. Не пия и нямам намерение да започвам отново.

— Мислех си, че ще ти бъде от полза да обсъждаш идеите си с мен. Прие огромно предизвикателство. А Брандън очевидно очаква от теб летящ старт, въпреки че през последните шест месеца си се занимавала със строителни работи, а не с разследвания — той седна край масата, взе си една мандарина и започна да я бели. Горчиво-сладкият аромат на кората се разнесе във въздуха помежду им.

— Не може постоянно да вървиш до мен и да ме държиш за ръка — тя му отне възможността да отговори, като включи мелничната за кафе. Когато я спря, сипа смляното кафе в пресата и изля отгоре врялата вода.

— Знам, че нямаш нужда да те държа за ръка — отвърна той с глас, чиято мекота я вбеси почти толкова, колкото ако беше предложил обратното. — Освен това имам работа, към която трябва да се върна. Но ти каза на Брандън, че искаш да бъда част от новия ти екип. Ако реша да рискувам репутацията си с това налудничаво начинание, най-малкото, което ми дължиш, е възможността да ти помогна да го обмислиш. Не съм ли прав?

Умно копеле беше Тони — тя беше принудена да го признае. Представяйки въпроса така, като че ли засягаше него, а не нея, не ѝ оставяше възможност за избор. Тя наля две чаши кафе и застана с лице към него.

— Добре. Казвай какви са двете У.

Знаеше, че невинаги трябва да приема за чиста монета така добре познатото ѝ озадачено намръщване.

— Двете У?

— Условията и уговорките.

Изражението му се изясни, беше разбрал.

— Е, аз все пак си имам и друга работа и освен това се предполага, че пиша книга.

— Но ти нямаш ангажимент на пълен работен ден в „Брадфийлд Мур“. Винаги досега си успявал да намериш време за сътрудничество с полицията.

Той направи гримаса.

— Аз съм човекът без личен живот.

Карол извърна очи към тавана.

— „О, горката аз“.

— Не знаех, че си фен на Уорън Зевън.

Тя изпъшка.

— Линда Ронстад8. Казвам само, че съм наясно, че не можем да разполагаме постоянно с теб, и това не е проблем винаги досега сме се справяли, ще се справим и занапред. Така или иначе, това е по-добре от гледна точка на бюджета.

Тони отстъпи в престорен ужас.

— Боже мили! Станала си медиум и с устата ти говори Джеймс Блейк!

— Да бе, как позна.

— Та кого още имаш предвид за този елитен екип?

Той беше прав както винаги. Самото обсъждане на тези въпроси, коментирането на практическите аспекти разтоварваше част от напрежението, което тя чувстваше да се трупа в стегнатите мускули на врата и в главата ѝ.

— Пола, разбира се. И Стейси, защото способностите ѝ се похабяват на всяко друго място освен в екип за разследване на тежки престъпления. Освен това мисля и за Кевин.

— Но той наскоро се пенсионира, нали? Доколкото си спомням, дори ме беше поканил на купона по случай пенсионирането?

— Да, напусна, след като събра трийсет години трудов стаж в полицията. Но си мисля, че ще успея да го убедя да се върне. Имам една идея, която искам да предложа утре на Брандън.

— Много заинтригуващо.

— Ще разбереш достатъчно скоро. А мислиш ли, че Алвин Амброуз ще прояви интерес, ако му предложа да се премести тук?

Амброуз, талантлив и упорит сержант от криминалната полиция на Уест Мърсия, беше работил с екипа на Карол няколко пъти, когато обстоятелствата ги бяха свързвали. Беше останала с добри впечатления за него като съобразителен човек, на когото може да се разчита. А Тони, мислеше си тя, почти се беше сприятелил с него.

— Той се зарадва доста, когато имаше възможност ти да се преместиш в Уест Мърсия — съгласи се Тони. — Ще бъде добро попълнение за екипа. При това се разбира добре с Пола.

— Така или иначе, ще го поканя. Мисля, че е способен да се справи с нещо по-сериозно от работа по две убийства годишно. И това е всичко засега. Ще имам нужда от един-двама редови детективи, но това може да почака. Пола спомена едно момче, което работи при нея на Скенфрит Стрийт, Хусаин?

Тони поклати глава.

— Нямам представа. Ами Сам Еванс? Той още е редови детектив, нали?

Карол поклати глава, стиснала устни, така че те заприличаха на черта.

— Няма да взема Сам.

— Бива го да се рови тук-там.

— Да, но прекалено много обича да се рови на места, където няма работа. Не му вярвам, Тони. Да го взема в такъв малък екип, в който всички са толкова близки? И без това извън екипа ще има достатъчно хора, готови да ни нанесат удар в гърба, за да ни трябва някой сред нас, който да се разхожда с нож в ръкава.

— Не съм сигурен, че постъпваш правилно — той вдигна ръка, за да я накара да замълчи. — Знам, че не може да му се има доверие. Но при Сам трябва да се има предвид, че той се интересува единствено от Сам. А участието в такъв екип би било неговият път към звездите. Не би изложил принадлежността си към екипа на риск.

— Би го направил, и още как, стига да е сигурен, че ще излезе сух от водата. Той е склонен да приеме овациите, без да има заслуга за тях, също като „човекът, който застреля Либърти Валанс“. Само че, ако аз трябва да играя ролята на Джон Уейн, бих се простреляла в крака от яд, че изобщо съм се захванала с него.

Тони се намръщи в опитите си да се ориентира в усуканото ѝ сравнение.

— Щом казваш. Но това ще се отрази зле на Стейси.

Карол му отправи поглед, изпълнен с гневно предизвикателство.

— Стейси е голямо момиче. Тя обича работата си. Няма да пропусне такъв шанс, само защото гаджето ѝ се цупи — изражението на Тони беше скептично. — Казвам ти, Тони, Стейси обича базите данни повече, отколкото би могла да обикне някога човешко същество.

Той сви рамене с безизразно лице, премълчавайки онова, което мислеше.

— Екипът си е твой. И ми се струва, че съставът ще бъде добър.

— Значи ли това, че мога да разчитам на участието ти?

— Още ли не си разбрала? Разбира се, че ще участвам. Не ме разбирай погрешно, обичам и работата си в болницата. Няма нищо по-удовлетворяващо от това да помогнеш на някой да слепи отново разбитата си на късове психика. Но профилирането е нещо друго. То ме принуждава да гледам всичко от различен ъгъл. Задоволява у мен някаква необходимост, за чието съществуване дори не подозирах, преди да започна да се занимавам с тази работа — той се покашля, като че ли обзет от смущение. Тя никога не го беше чувала да говори толкова красноречиво за работата, която вършеше в помощ на правоохранителните органи. Обикновено коментираше единствено техниката на онова, което вършеше, не и какво означава за него тази работа. Това, което казваше, ѝ изясняваше неговия подход. Тя познаваше и други профайлъри, чието раздуто самочувствие объркваше разследването на което се очакваше да помагат. Както и такива, които съставяха профили, изпъстрени с толкова уговорки, че по-скоро пречеха, отколкото да помагат. Но смирението, което проявяваше Тони в работата си, винаги му помагаше да приеме с отворено съзнание възможности, които другите дори не поглеждаха. Не можеше да се каже, че му липсва увереност или убеденост в онова, което вършеше. По-скоро реагираше гъвкаво.

— Добре — каза тя.

— Е, с какво ще започнем?

— Струва ми се, че една малка тренировка ще ни се отрази добре. Затова може спокойно да продължим да се занимаваме с троловете в интернет.

Той поклати замислено глава.

— Това беше… е, не знам, по-скоро като на игра. Няма никакви реални доказателства за нещо съмнително.

— Ако изключиш това, че ние сме обучени да се съмняваме, а нещо в твоето съзнание те накара да застанеш нащрек. Виж какво, необходими са ни време и опит, за да се сработим отново. И не бих искала това да става по време на действително разследване, докато медиите не ни изпускат от поглед. Тези случаи са идеални за подготовка — тя прокара пръсти в косата си и задърпа кичур след кичур. — Бог знае кога ще имам време да отида на приличен фризьор. Брандън ще иска тази работа да получи широко медийно покритие. А аз не мога да се явя на пресконференция в този вид.

— На мен ми изглеждаш много добре — каза Тони. В устата на друг мъж това би прозвучало като комплимент. Докато при Тони това беше израз на изненада от твърдението ѝ, че изглежда по-различно от всеки друг път.

Карол отново подбели очи.

— Дали би забелязал, ако боядисам косата си розова? Това е единствената област, в която наблюдателността ти е нулева, Тони. Вярвай ми, налага се да се подстрижа — тя извади телефона си. — Питам се дали Уенди още си спомня каква прическа предпочитам? Може би ще успее да ме приеме в събота… Освен това трябва да занеса куп дрехи на химическо чистене — тя го погледна с просветнало лице, като че ли нещо ѝ беше хрумнало. — Можеш да свършиш това вместо мен, когато се прибираш. Има един приемен пункт за химическо чистене на пътя при влизането в Брадфийлд, там, където преди имаше бензиностанция. Нали знаеш кое място имам предвид? Точно след кръговото кръстовище при Мордън?

— Решила си твърдо да се отървеш от мен.

Карол не можеше да го отрече.

— Ти беше до мен, когато имах нужда от това — каза тя. — Не съм близвала алкохол от събота вечерта. Най-лошото е вече зад мен, а сега онова, от което се нуждая, е да повярвам на себе си. Трябва и да се подготвя за утре. Мина много време, а е необходимо да вляза отново в ролята на ченге — тя се стараеше да обясни поведението си, не искаше да го засегне. Но съзнаваше, че я чака тежка нощ; желанието да пийне нещо щеше да нараства заедно с надигането на страховете в малките часове. Не искаше той да я види в това състояние. Не искаше той да я съжалява. Постави ръка върху неговата.

— Искам да спя в собственото си легло, Тони. Трябва ми моето лично пространство.

Това подейства. По погледа му личеше, че думите ѝ са му прозвучали логично. Той кимна.

— Добре.

Усмивката му беше измъчена, но все пак беше усмивка. Стана и едва не се препъна в кучето.

— Не знам доколко моето мнение е важно, но се радвам че каза „да“ на Брандън. Ти не си строителен работник, Карол. Ти си детектив. Време е да се върнеш към онова, което вършиш най-добре.

След като Тони си тръгна с дрехите за химическо чистене, времето забави хода си и се заточи като струйка мътна вода. Карол приготви костюма си за сутринта — тъмносин плат от вълна и акрил, който не се мачкаше, но и не се наелектризираше така, че да хвърля искри. Докато се приготвяше за явяване в съда, беше осъзнала, че повечето от скроените ѝ по тяло сака няма да стоят добре на променената ѝ фигура — с по-широки рамене и по-мускулести ръце. Налагаше се пазаруване в сериозни мащаби. Тя въздъхна и си напомни, че трябва да се уговори с Елинор за една обиколка на някой мол. Партньорката на Пола имаше по-добър усет за стил от всички тях; заради драматичния ефект на дългата, тъмна коса, бледата кожа и фигурата ѝ, едновременно крехка и гъвкава, дрехите ѝ стояха по-добре, отколкото на повечето хора, а тя беше винаги готова да сподели точната си преценка. Карол добави една блуза в яркорозово, после я смени с друга, яркосиня, после с аленочервена. После се върна към първата. Забеляза у себе си неприсъща нерешителност и се наруга под нос.

Но след като успя да реши какво ще облече, установи, че не знае какво да прави. Как точно би могла да се подготви за завръщането си? Работата на едно ченге не е като работата на другите хора; не е като да работиш в рекламна агенция — в такъв случай можеш да провериш какво прави конкуренцията; или в добива на петрол, за да се запознаеш с новостите в работните процеси; или с преподаване, което предполага все някой нов аспект в организацията на учебния материал. Е, да може и да имаше някакви нововъведения в съдебномедицинските практики, но тя щеше да се запознае с тях, когато ѝ се наложеше в процеса на разследването. Като изключим това работата си вървеше както обикновено. Търси информация, търси връзки между отделни сведения, развий хипотеза, виж дали наличните доказателства я подкрепят или опровергават, арестувай и разпитвай заподозрените, докато един от тях не се превърне в извършител.

Съществуваше, разбира се, случаят със съмнителните самоубийства, за който можеше да помисли. Но това беше все едно да правиш кирпич без слама. Тя имаше нужда от повече информация, преди някой от хората ѝ да задвижи нещата по-нататък. Вероятно в тази работа нямаше нищо, а тя скоро щеше да има достатъчно реални случаи за разследване. Най-доброто, което можеше да направи сега, беше да се освежи, за да проясни мислите си.

— Хайде, Флаш — каза тя, нахлузи ботушите, с които ходеше на разходка, и облече непромокаемото яке. Слабо слънце огряваше пустите хълмисти земи, борейки се с тънък слой облаци, които нахлуваха от запад. Лек ветрец повяваше над долината, достатъчно силно, за да се почувстваш ободрен, без да премръзнеш. Идеалното време за разходка сред хълмовете. Жената и кучето се заизкачваха по диагонал — дълъг път, който накрая ги отведе до билото. Кучето, което тичаше напред-назад, трябва да бе изминало четири пъти повече път от Карол.

Когато беше горе-долу по средата на билото, тя забеляза някакво движение в ниското. Скоро разбра, че това са Джордж Никълъс и Джес, майката на Флаш. Толкова много неща се бяха случили, откакто той се появи в дома ѝ предния ден; тя имаше чувството, че са се видели много по-отдавна. Днес тя вече нямаше какво да крие. Вероятно беше време да се постарае да възвърне установилата се между тях близост след странната намеса на Тони. Затова му махна дружелюбно с ръка.

Джордж отговори на поздрава ѝ и промени посоката, в която се движеше, за да може да се озове на пътя ѝ. Когато стигна при нея, се беше задъхал малко, затова пък усмивката му беше съвсем непринудена.

— Твоят приятел, Тони, не си пада по разходките, така ли?

— Той се върна в Брадфийлд. Всъщност ходи много пеш, но го прави в града. Казва, че ходенето пеш му помагало да миели — както и компютърните игри — тя поклати глава със снизходителна усмивка, припомняйки си собственото си колебливо навлизане в този свят и шока, който изпита, когато осъзна неговата привлекателност.

Джордж тръгна редом с нея и двамата заслизаха по виещия се път надолу към къщата ѝ.

Научих, че си имала някакъв дребен сблъсък със закона — каза той сякаш между другото.

— Новините явно се разпространяват бързо.

Суровият ѝ тон би стреснал повечето хора, но Джордж беше учил в интернат; беше по-корав, отколкото изглеждаше.

— В долината има толкова малко истински новини, че ние се нахвърляме върху всичко като лешояди. Нима мислеше, че хората няма да научат?

Карол въздъхна шумно.

— Няма нищо за научаване. Спряха ме, когато се прибирах, дрегерът е бил повреден, делото е прекратено. Трудно е да си представиш нещо по-безинтересно.

— Като изключим факта, че ти беше пила.

Тя се усмихна, само че по начин, който би накарал подчинените ѝ да се сетят, че имат спешна работа някъде другаде.

— В рамките на допустимото по закон.

Веждите на Джордж отскочиха нагоре.

— Бих казал, че беше доста повече от това.

— Какво? Нима броиш чашите на гостите си? Колко буржоазно заучи, Джордж. Не бих очаквала това от теб — говореше шеговито, но очите ѝ бяха потъмнели от потискан гняв.

— Не, разбира се, че не. Човек забелязва, това е всичко. Особено ако гостите му ще шофират на връщане. Не ти се иска да обременяваш съвестта си — ако се случи нещо.

Погледът ѝ беше леден.

— Е, Джордж, съвестта ти е чиста. В очите на закона не е било извършено никакво нарушение. Нещо повече, каня се да се върна на работа.

— Връщаш се в полицията? Но нали беше напуснала?

Карол вдигна една пръчка и я хвърли колкото можеше по-надалеч. Двете кучета хукнаха подир нея през жълтеещата трева.

— Така е. Но ми направиха предложение, което не мога да отхвърля, затова се връщам.

— Към старата си работа?

Кучетата бяха захапали пръчката в двата ѝ края и всяко я дърпаше към себе си, игривото им ръмжене запълни мълчанието.

— Не съвсем — отвърна Карол. — Същата работа, но с много по-широк обхват. И под друго ръководство.

— Ами кучето? Как ще се справяш с Флаш? Няма да ѝ хареса да остава сама цял ден.

Карол не се беше замисляла за това. Но открай време я биваше да решава в движение.

— Ще я вземам със себе си. Може да седи при мен в офиса. Затова е добре сам да си си шеф.

Джордж като че ли прие отговора ѝ с известна потиснатост.

— Разбирам. Е, ако някога ти трябва някой да се погрижи за кучето, винаги можеш да я доведеш у нас. Както сама виждаш, Джес винаги ѝ се радва.

— Благодаря, може да се наложи да се възползвам от поканата.

— Ще бъдеш добре дошла.

Бяха стигнали пътеката, която минаваше в най-ниската част на хълма, почти в основата му. Естественият ход на нещата предполагаше Джордж да завие надясно към дома си, а Карол — наляво към своя. Той погледна с копнеж към нейната къща, която беше по-близо. Но Карол не се поддаде.

— Време е да се прибирам — каза тя. — Доста неща имам да приготвя за утре.

— Вече започваш работа?

Тя сви рамене.

— Взех решението си. Няма смисъл да се бавя. Ще се видим, Джордж. Скоро приключвам с ремонта и сигурно ще поканя гости да го отпразнувам. Най-късно тогава ще се видим.

Той изглеждаше стъписан. Тя го разбираше. С няколко кратки думи го беше лишила от много неща. Нямаше вече да има сутрешни разходки из хълмовете с кучетата, нямаше да има приятно бъбрене за времето, за миналото и за съседите. Карол се запита дали не беше допуснала той да храни неоснователни надежди за това докъде би могло да доведе приятелството им и за миг почувства угризение на съвестта — но не достатъчно силно, че да я накара да промени плановете си. Тя му махна леко с ръка и се обърна. Вече беше изминала стотина ярда, но чувстваше, че той продължава да я гледа, затова хвърли поглед назад.

Джордж стоеше там, където тя го беше оставила, приклекнал до кучето си, и рошеше козината на шията му, без да откъсва очи от нея. Карол продължи по пътя към дома си, без да се съмнява в решението си, но все пак си задаваше въпроса дали някога ще успее да се постави в такова положение, че да получи онова, което искаше в действителност.

А отговорът, както винаги, когато си зададеше въпроса какво иска, беше Тони. В цялата си обърканост и конфликтност, тази връзка беше мястото, на което тя се чувстваше най-истинска.

Карол влезе вкъщи и престана да мисли за мъже, насочвайки се към въпроса за гардероба си. Трябваше да облече тази блуза, за да се убеди, че ѝ става. Пет минути по-късно беше установила, че нито една от трите не ѝ стоеше така, както тя искаше. Ругаейки на глас, тя отново нахлузи пуловера си. Добре, че поне беше сряда. Молът на Брадфийлд работеше до късно. Щеше да има достатъчно време, за да намери нещо, с което да прилича на ченге, а не на реклама за сутиени.

Отиде в кухнята и посегна да вземе ключовете за лендроувъра. На кукичката нямаше нищо. Тя цъкна с език. Проклетият му Тони с типичната си разсеяност си беше тръгнал, без да върне ключовете. За щастие в чекмеджето с приборите имаше резервни ключове.

Само че нямаше. Тя прерови цялото чекмедже, но не намери нищо. И тогава разбра — страхувал се е, че тя няма да издържи и ще отиде да си купи пиене. Затова се е постарал това да бъде невъзможно.

— Копеле! — изкрещя тя, макар от това да нямаше никаква полза.

Ако отговорът за нея беше Тони Хил, очевидно задаваше погрешния въпрос.

Карол не беше единствената, на която наскоро ѝ се бе наложило да преустрои живота си. Поради обстоятелства извън контрола на когото и да било, Тони сега обитаваше една петдесетфутова жилищна лодка, закотвена в пристанището на канала „Минстър“ в самото сърце на Брадфийлд — беше я наследил от своя баща, когото не беше виждал никога през живота си. Беше изненадал сам себе си с лекотата, с която се адаптира към живота в такова ограничено пространство. Той открай време принадлежеше към хората, които затрупват всичко около себе си, всяка повърхност беше покрита с книги, документи, кутии с компютърни игри и списания, а тук-там сред купчините беше притисната по някоя мръсна чаша от кафе, и то така, че да остава недостъпна. Но сега, когато всеки инч от пространството, с което разполагаше, трябваше да оправдае съществуванието си, животът сред такава бъркотия би бил невъзможен. Отне му доста време да го разбере, но накрая действително осъзна, че хаосът се разраства в зависимост от наличното пространство.

Затова животът му на борда на лодката стана спретнат и подреден. Всяко нещо се прибираше след ползване; нищо не се допускаше в „Стийлър“, ако присъствието му не можеше да бъде оправдано. Не можеше да се каже, че се е променил изцяло — в кабинета му в болницата „Брадфийлд Мур“ цареше същият хаос като преди. Там продължаваше да съществува контрастът между двата полюса: онази част от кабинета, в която той работеше, и другата, където разговаряше с пациентите си — ъгъл с две удобни кресла, изолиран от хаоса с красив японски параван.

Но един проблем си оставаше. Половината от стените в предишния му дом бяха покрити с лавици, претъпкани от край до край с книги с изключително пъстра тематика — психология и философия, художествена литература, история и описания на действителни криминални случаи. И в кабинета му, и в новия му плаващ дом нямаше място за библиотека, а Тони страдаше за отсъстващите си книги с мъка, която човек обикновено изпитва по отсъстващ любим. Това, че те все още съществуваха, макар и подредени в кашони в нает склад, по никакъв начин не облекчаваше тъгата му.

Една от колегите му неволно разреши неговия проблем. Тя обмисляше възможността да инвестира в нов вид настаняване на студенти — превръщане на товарни контейнери в самостоятелни жилища, групирани на пустеещи терени в градовете. Тони си спомни, че компанията, от която бе наел склад за книгите си, напоследък също предлагаше товарни контейнери под наем. Беше отишъл там с молив, бележник и рулетка и установи, че може да си изгради спретнат малък лабиринт от рафтове с удобен стол по средата, само на пет минути път пеш от лодката. Своя лична библиотека.

През последните няколко седмици беше сглобил купените в кашони индустриални стелажи в контейнера, на който се беше спрял, и сега вече разопаковаше и подреждаше книгите си. Очевидно беше опаковал безредно, затова сега се опитваше да ги сортира в хода на подреждането — процес, който предполагаше много пререждане и ругаене. Към това се добавяха и постоянните отклонения, когато се зачиташе в книги, които не беше отварял от години, а сега си спомняше защо те навремето бяха привлекли интереса му. Това беше най-подходящата задача, с която да отклони вниманието си и да не се тормози за неща, които не можеше да промени.

Той беше се упътил право натам, след като остави дрехите на Карол за химическо чистене, съзнавайки, че няма да е в състояние да прави нищо по-смислено. Знаеше, че нуждата от алкохол ще я измъчва и не вярваше, че тя ще устои. Затова си бе позволил да вземе ключовете от колата ѝ. Питаше се колко ли време ще мине, докато тя открие какво е направил. Надяваше се да разбере чак утре, когато той се появеше в къщата ѝ, преструвайки се, че съжалява за глупостта си. Такъв сценарий не беше невъзможен.

Затова и изпита разочарование, когато телефонът му иззвъня два часа след като си беше тръгнал, и на екрана се изписа името на Карол. Тя започна в мига, когато той отговори:

— Как смееш? Кой те е назначил да заместваш Бог? Какво, да му се не види, си позволяваш — да си тръгнеш оттук с ключовете от колата ми?!

— Просто си помислих…

— Не, не си мислил. Взел си решение, свързано с мен, без да имаш това право. Решил си, че не можеш да разчиташ, че ще спазя думата си. Решил си да ме направиш затворница в собствения ми дом. Предполага се, че ти си човекът, особено способен на емпатия, къде тогава беше шибаната ти емпатия днес следобед? За частица от секундата не си помислил как ще се почувствам аз, когато установя, че се отнасяш с мен като с човек, на когото не може да се вярва.

— Помислих за това как ще се почувстваш, ако се провалиш.

Тя изсумтя.

— И мислиш, че това е оправдание? Да ми кажеш, че толкова малко ми вярваш? Че според теб е било по-вероятно да се предам, отколкото да издържа? Имаш ли някаква представа колко тежко е това за мен? И тялото, и умът ми крещят за една чашка, но аз категорично отказвам да ги чуя, това ме съсипва, но АЗ НЕ СЕ ПРЕДАВАМ. Майната ти, Тони.

— Опитвах се да помогна.

— Прекрасно. И ето ме сега, по средата на нищото без никакъв транспорт, а утре трябва да се явя на новото и назначение.

— Знам. Имах намерение да ти върна ключовете утре рано, за да можеш да отидеш на работа.

Сега гласът ѝ стана спокоен, но от него лъхна мъртвешки студ.

— И това би било идеално, ако имах какво да облека. Ще мога да отида с колата на работа, но под сакото ще трябва да съм само по сутиен. При това сутиен, който може да бъде определен единствено като практичен. Тони, блузите вече не ми стават. Имах намерение да отида да си купя няколко в мола. Не да отида с колата до супермаркета за евтина пиячка.

Той чувстваше стомаха си така, сякаш беше слязъл трийсет етажа с много бърз асансьор. Беше решил, че действа много съобразително; че тя първоначално може да се ядоса, но после ще му благодари. Предполагаше се, че умее да взема подобни решения, за да помага на пациентите си да разберат как сами да избират положителната алтернатива за в бъдеще. А се беше провалил катастрофално тъкмо с човека, който имаше най-голямо значение за него.

— Съжалявам — каза той, съзнавайки с гняв колко недостатъчна е думата. — Ако искаш, мога да донеса веднага ключовете.

— Няма време. Ще отида с такси до мола. Можеш да ме чакаш там с моите ключове, а после да ме откараш, когато приключа с пазара — тонът ѝ изобщо не омекна, но поне беше продължила да разговаря с него. В близкото минало имаше случаи, когато двамата не си бяха разменяли и дума в продължение на седмици, и това беше най-тежкото емоционално лишение, което той бе изживявал.

— Ще ти пратя есемес, когато стигна — каза той. Но вече никой не го чуваше. Как щеше да успее да я накара да му прости този път?

Последният етаж на полицейския участък на Скенфрит Стрийт имаше несравним изглед към многоетажния покрит паркинг отсреща. Това вероятно беше и най-добрата му страна. В момента етажът представляваше правоъгълно помещение със сив велтер и боядисани в бледосиво стени. Флуоресцентното осветление на окачения таван лишаваше от естествен облик всичко, включително и хората. Джон Брандън изду устни и отвърна със смръщване на въпроса на някакъв човек от строителното обслужване.

Човекът, енергичен хипстър със засукани мустаци, тесни джинси и брезентово яке, почука по таблета си и го поднесе на Брандън, представяйки му план на празното помещение.

— Предоставям на разположение хора, които ще го разпределят в желаната от вас конфигурация така, че да можете да започнете работа в понеделник — каза той, попипвайки перчема си със свободната ръка.

Карол се озърна замислено.

— Искам затворен офис в онзи ъгъл — каза тя. — С прозорец. Шест на шест метра.

Хипстърът начерта с пръст един квадрат върху плана. Появиха се черни линии.

— Такъв размер?

Карол кимна.

— Бюро, две шкафчета с по четири чекмеджета, истински ергономичен стол и два стола за посетители. И закачалка.

Последваха още почуквания по таблета и изведнъж всичко се появи на екрана, погледнато отгоре.

— Ще ви трябва и кошче за боклук — каза той.

И така продължиха да се развиват събитията. Отделен офис за Стейси с достатъчно контакти за една малка фабрика изолиран, за да нямат очите на любопитните достъп до някои незаконни действия, които тя би могла да извършва. Едно общо, открито работно помещение за всички останали с две малки приемни, където биха могли да бъдат водени разговори насаме, когато това се налагаше. Бели дъски, на които щеше да се отразява ходът на разследванията. Флипчарт. Редица бюра в средата на помещението и още няколко, разпилени по краищата. Разбира се, и компютри. И място за пиене на кафе.

— Ще ни трябва хубава кафе машина. От онези, които мелят и приготвят кафето. Ние, в отдела за борба с особено тежки престъпления, държим много на хубавото кафе. Не знам как ще го формулирате в официалното искане, но това е необходимост — Карол вирна предизвикателно брадичка, но поривът ѝ да се сражава с вятърни мелници се оказа напразен.

Младият човек се ухили и кимна.

— Отлична идея. Ще имате машината, при условие, че мога да се отбивам тук, когато съм в сградата — той понечи да каже още нещо, но се възпря.

— Продължавайте — каза Карол.

— На Белуедър Скуеър отвориха ново кафене, „Кофи Темпъл“. Навсякъде другаде правят кафето съгласно модерните изисквания, купено директно, от единствен източник, алтернативни методи на приготовление, но в това кафене са от старата школа, нали разбирате? Кафето е меко, вкусът му напомня вкуса на шоколад — той сви рамене. — Ако клоните към този вид, няма да намерите нищо по-добро. Може да си купувате кафето на зърна оттам.

Карол се усмихна и му благодари.

— Какво ще кажеш, Джон? Да оставим ли хората да си вършат работата, а ние да изпробваме това ново кафене?

— Добър план — каза той и тръгна първи към асансьорите. Когато вратите се затвориха, Брандън каза кисело:

— Доколкото мога да преценя, ти разбра всичко, което ти каза той? За кафето?

— До голяма степен. Когато става дума за моите хора, мога, струва ми се, да кажа със сигурност, че всички сме от старата школа. Вярвай ми, Джон, и ти не би избрал кисели вкусове и плодови аромати.

— Помня времето, когато кафето си беше просто кафе. Понякога с пяна — измърмори той, излизайки след нея от сградата. Мрачното небе беше надвиснало ниско, докато вървяха забързано по почти пустите улици към Белуедър Скуеър, въздухът беше влажен, с кисел мирис. Пет минути по-късно вече се бяха привели над напитките си на една ъглова масичка в „Кофи Темпъл“, а наоколо ароматът на печено кафе се смесваше с уханието на пресни кифлички. Карол си каза, че ще ѝ бъде трудно да устоява на изкушението да идва тук всеки път, когато успее да се измъкне.

— И така — каза Брандън. — Не си размислила?

Карол поклати глава.

— Не. За първи път от много дълго време съм приятно развълнувана при мисълта, че ще поема нови случаи — тя изкриви уста в иронична гримаса. — Честно казано, общуването с Блейк унищожаваше до голяма степен удовлетворението ми от работата. Очаквам с нетърпение да имам малко по-голям контрол върху начина, по който ще управляваме бюджета си.

— Това ще бъде твоя отговорност — отвърна той. — Имаш доста строги ограничения, но поне сама ще определяш приоритетите си. Е, кои са твоите избраници?

— Сержант Пола Макинтайър, сержант Стейси Чен и един млад детектив, Карим Хусаин, също от Брадфийлдската полиция. Бик искала да взема сержант Алвин Амброуз от Уест Мърсия. А също и да убедя Кевин Матюс, който се пенсионира, да се върне при нас.

Брандън се намръщи.

— Не виждам проблем с онези, които са на служба. Но защо Кевин би пожелал да се върне?

— Помислих по този въпрос. Нали помниш, че преди години го понижиха от инспектор обратно в сержант?

Лицето на Брандън помръкна.

— Помня. Беше издал информация на пресата. Имаше връзка с онази драскачка, Пени Бърджес, нали?

— Точно така. Но това беше отдавна.

— Това беше по време на първия случай, когато ползвахме услугите на Тони, нали?

Очите на Карол се замъглиха при спомена.

— Така или иначе, Кевин плати за стореното. Загуби чина си, а после така и не го повишиха. Можеше да се опита да стане отново инспектор, но държеше да остане в нашия отдел, а аз нямах бюджет за инспектор. Затова предлагам не само да го върнем на работа, но да го върнем с чин инспектор. Така или иначе, в идеалния случай всеки екип за работа по особено тежки престъпления трябва да включва и един инспектор. А Пола още не е готова за такова повишение.

— Тръгваш с много малко хора — каза Брандън.

— Ти ни обеща подкрепа от местните централи за рутинната работа, затова предпочитам екипът да е малоброен и хората да работят в тясно сътрудничество, така ще можем да си позволяваме разходи за важни неща. За наемане на експерти. Тони например.

Брандън се взираше в кафето си, размишлявайки. Планът беше смел, но те имаха нужда именно от смелост. Ако нещо се объркаше катастрофално, единственото, което можеше да загуби той сега, бяха някои добре платени задачи, възлагани му от Министерство на вътрешните работи. Той и Маги нямаше да мизерстват, ако им се наложеше да разчитат само на неговата пенсия на някогашен началник на полицията. Единственият човек, който рискуваше в случая, беше Карол, а това щеше да бъде великолепен стимул тя да направи така, че всичко да върви добре. Той вдигна глава и кимна рязко.

— Мисля, че ще можем да приемем такава организация — каза той. — Онзи, брадатият чешит, каза, че ще имаш на разположение функциониращ офис в понеделник. Аз ще се постарая да разполагаш дотогава с необходимата документация, за да сформираш екипа си. Трудно ще бъде, но не съм забравил как да прибягвам и до заплахи.

— Какво ще кажеш за утре? Ако успея да ги свикам?

Брандън не можа да скрие учудването си.

— За какво са ти утре? Все още не ви е възложено разследване. Ще имате някой и друг ден да се адаптирате, преди да ви прехвърлят нещо.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза тя. — Казах си, че ще имат нужда да потренират, за да си възвърнат формата, като се има предвид, че никой от тях не е работил по сериозни случаи.

— Да потренират? — Брандън изглеждаше озадачен. — Каква тренировка имаш предвид?

— Ние с Тони сме намерили нещо дребно, което ще възвърне навиците им да работят в този екип и ще ангажира мислите им — каза тя с равнодушие, което би заблудило само човек, който не я познаваше.

Брандън въздъхна. Знаеше, че няма право да се оплаква. Той беше човекът, които отприщи лавината.

Брандън се взираше в кафето си, размишлявайки. Планът беше смел, но те имаха нужда именно от смелост. Ако нещо се объркаше катастрофално, единственото, което можеше да загуби той сега, бяха някои добре платени задачи, възлагани му от Министерство на вътрешните работи. Той и Маги нямаше да мизерстват, ако им се наложеше да разчитат само на неговата пенсия на някогашен началник на полицията. Единственият човек, който рискуваше в случая, беше Карол, а това щеше да бъде великолепен стимул тя да направи така, че всичко да върви добре. Той вдигна глава и кимна рязко.

— Мисля, че ще можем да приемем такава организация — каза той. — Онзи, брадатият чешит, каза, че ще имаш на разположение функциониращ офис в понеделник. Аз ще се постарая да разполагаш дотогава с необходимата документация, за да сформираш екипа си. Трудно ще бъде, но не съм забравил как да прибягвам и до заплахи.

— Какво ще кажеш за утре? Ако успея да ги свикам?

Брандън не можа да скрие учудването си.

— За какво са ти утре? Все още не ви е възложено разследване. Ще имате някой и друг ден да се адаптирате, преди да ви прехвърлят нещо.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза тя. — Казах си, че ще имат нужда да потренират, за да си възвърнат формата, като се има предвид, че никой от тях не е работил по сериозни случаи.

— Да потренират? — Брандън изглеждаше озадачен. — Каква тренировка имаш предвид?

— Ние с Тони сме намерили нещо дребно, което ще възвърне навиците им да работят в този екип и ще ангажира мислите им — каза тя с равнодушие, което би заблудило само човек, който не я познаваше.

Брандън въздъхна. Знаеше, че няма право да се оплаква. Той беше човекът, който отприщи лавината.

— Защо не поговориш неофициално с тях, да разбереш какви ще бъдат отговорите им? Аз ще направя, каквото мога, за да се осъществят трансферите незабавно.

Отдавна не беше виждал лицето на Карол да грейва така.

— Благодаря ти, Джон. И ти благодаря също за доверието, което ми гласуваш, като ми даваш тази възможност. Имах нужда от нещо, което да даде нов начален тласък на живота ми след онова, което се случи с Майкъл. Просто не знаех какво може да бъде то.

Шакила Бейн бе обкръжена от онзи излъчван сякаш без усилие блясък, за който Пола знаеше, че никога не би могла да придобие. Лъскавата коса на Шакила падаше на тежки кичури, по които нямаше и помен от цъфтящи краища, гримът ѝ беше драматичен, без да преминава в гротеска, ноктите ѝ бяха идеално оформени, лакът по тях — без драскотина. Изглеждаше едновременно по-млада и по-зряла от двайсет и осемте години, цитирани на уебсайта ѝ. Носеше копринена туника с индийски мотиви над тесен черен панталон от някаква лъскава материя. Пола, която се беше постарала да сложи чисти черни джинси и две леки тениски една върху друга под пухеното си яке, забеляза, че не издържа теста, на който я подлагаше критичният поглед на събеседницата ѝ.

Тя беше поканила Пола в своето ателие в северната част на Манчестър. Пола отбеляза очевидния стремеж тази част от града да се представи за стилна и модерна, но явно трябваше да мине още време, преди тази цел да бъде постигната. Невзрачни магазини за търговия на едро с витрини, пълни с евтини дрехи, и магазинчета за евтина бижутерия се редуваха с фреш-барове и занаятчийски ателиета, предлагащи ръчно изработена продукция. Ателието на Шакила заемаше целия втори етаж на занемарена тухлена сграда в мърлява странична уличка. Вътре беше учудващо светло, което вероятно беше добре за зрението на дузината жени, приведени над индустриалните шевни машини сред изобилие от пъстроцветни тъкани. Окачените по стените големи скици на туники и ризи даваха своя принос към пъстротата.

Шакила я поведе към малка бяла приемна, в която тя беше единственото ярко петно. Когато затвори вратата, тракането на шевните машини затихна. Чуваше се само тихо бръмчене, по-тихо от обичайния шум в криминалния отдел, откъдето Пола бе излязла преди малко.

— Благодаря, че отделихте време да се видим. Очевидно е, че сте много заета — каза Пола, сядайки на бяла кожена отоманка.

Шакила сви рамене.

— Честно казано, посещението ви ме изненадва. Защото вашите хора не проявиха особен интерес към мен, когато ме заливаха с лайна. Не знам дали е защото съм мюсюлманка или защото съм жена, но не почувствах тяхната загриженост.

— Съжалявам. Единственото, което мога да кажа, е че тези престъпления са сравнително нови и колегите ми не могат да осъзнаят докрай колко сериозно може да бъде положението на жертвите. Съзнавам, че това не е извинение. Но именно затова съм тук сега. Преглеждах различни случаи и прецених, че заслужавате повече внимание от това, което са ви отделили от Брадфийлдската полиция. Пола говореше искрено. Измъчваше я съзнанието, че всъщност е тук само защото разследването на друг случай я интересува повече от онова, което се беше случило с Шакила. Ако не бяха Кейт, Джазмин и Дейзи, никой никога нямаше да обърне внимание на дизайнерката.

Шакила сви рамене.

— Благодарна съм ви за думите, но те не променят фактите. Бях заплашвана, страхувах се и отидох в полицията да търся помощ, а вашите хора не ми помогнаха. Ако престъпниците не бяха загубили интерес към мен заради нещо по-привлекателно, ако бяха изпълнили заплахите си, появата ви сега нямаше да бъде утеха за мен.

Пола си каза, че Шакила все пак не е толкова рязка, колкото самата тя би била на нейно място.

— Прочетох документацията по вашия случай и ви съчувствам. Имате ли нещо против да ми разкажете отново всичко, което се е случило?

— Един репортер от местната новинарска телевизия е мой съученик. Каза, че търсел жена, която да не отговаря на традиционните представи за мюсюлманка, за да разговаря с нея за алиенацията на младите мюсюлмани и причините, поради които те стават джихадисти — тя въздъхна. — Не предполагах, че темата е конфликтна. Искам да кажа, достатъчно е човек да се замисли за не повече от пет минути. Тийнейджърите винаги търсят някаква кауза. Ако средностатистическото бяло момче имаше някакъв еквивалент на джихада, към който да насочи идеализма си, този еквивалент би имал многобройни почитатели. Това е тъкмо такава глупост, която може да привлече момчетата в най-глупавата им възраст, не е задължително присъщо на мюсюлманите. По същата причина много млади мъже на тази възраст постъпват в армията.

— И после стана страшно?

По лицето на Шакила се изписа мрачна ирония.

— Може да се каже. През първите няколко дни беше по-скоро местен феномен. Но после онези медии, които аз приемам като антисоциални, се добраха до случая. И преди да разбера какво става, вече ме засипваха с оскърбления.

— Какво пишеха?

— Нищо оригинално. Трябвало да ме изнасилят, за да ми уври главата, била съм мръсна мюсюлманка, привърженица на тероризма, да съм вървяла там, откъдето съм дошла. Как пък не, отговорих тогава, нямам намерение да се връщам в Бингли — тя се усмихна насила. — Беше доста ужасно. Когато се стигна до „Знаем къде живееш и ще дойдем за теб“, брат ми ме убеди да отида при вашите хора.

— И какво стана тогава?

Тя разпери ръце.

— Нищо особено. Написах оплакване, някакъв човек ме разпита, записа си нещо и аз се прибрах у дома. А после онази жена, която е член на парламента, каза същото в предаването „Куесчън Тайм“, и всички те изгубиха интерес към мен — тя сви рамене. — Аз съм по-хубава от нея, но на нея медиите ѝ обръщат повече внимание, така че е по-ефективно да тероризират нея.

— И никой не е идвал до дома ви?

Шакила поклати глава.

— Това не означава, че не биха го сторили, ако нещо ново и по-лъскаво не беше привлякло погледа им. Тези хора са отрепки, нали знаете?

Пола знаеше.

— Това сигурно ви е разстроило много.

— Меко казано. Страхувах се за живота си. И за жените, които работят за мен. Ами ако някое от онези копелета беше запалило сградата? Ако някои от тях си бяха наумили да ме нападнат, когато се прибирам у дома? Не можех да спя, не можех да ям. Няколко седмици бях като в ада. Аз съм силна, жена, сержант Макинтайър. Трябва да си жилав, за да се пребориш за място в търговията с дрехи. Но бях започнала да се огъвам пред този стрес. Слава Богу, имам здраво семейство зад себе си — за момент хладнокръвието ѝ изневери и пред Пола се мернаха следи от рухването, което я е застрашавало.

— Въпросът ми може да ви се стори странен, но го задавам, защото разглеждаме случаи с други жени, които са преживяли нещо подобно. Имаше ли някакви опити да бъдете подтикната към самоубийство?

Шакила се засмя треперливо.

— Имаше какво ли не. Честно казано, след няколко дни престанах да ги чета. Реших, че няма да допускам тази помия в главата си. Не ги триех, за в случай, че нещо стане и вашите хора най-сетне решат да обърнат внимание. Но не съм ги чела. Ако искате да ги видите, пратете някой, за да прегледа лаптопа ми. Само че трябва да го направи тук. Животът ми, бизнесът ми, всичко е в тази машина, затова не го изпускам от ръце.

Пола се усмихна.

— Няма проблем. Моят колега може да направи копие на харддиска ви за нула време. После ще вземе копието, за да анализира целия този боклук. Но не си спомняте някой конкретно да ви е карал да се самоубиете?

— Много от тях ми казваха, че светът би бил по-добро място, ако умра, имаше и такива, които пишеха, че след като толкова си падам по джихад, би трябвало да стана атентатор-самоубиец. Но вие сами ще ги видите.

— Ще помоля детектив Чен да дойде да копира харддиска ви — каза Пола. — После ще се опитаме да се доберем до някои от хората, които са ви тормозили.

— Няма да оттегля оплакването си — каза Шакила. — Дори ако с това рискувам да ми се случи отново същото. Аз просто изразих едно мнение. Някой трябва да покаже на тези хора, че няма да ни накарат да замълчим, просто защото на тях не им харесва онова, което говорим.

Тони затвори вратата на кабинета си и се разположи пред монитора с мисълта, че явно всички с изключение на него харесват Скайп. Неговата неприязън беше и лична, и професионална. По Скайп всички изглеждаха странно. Честно казано, добиваха вид на негови потенциални пациенти. Имаше нещо много смущаващо в тези физиономии оцъклени като риби. Дори хората, които той харесваше, добиваха безумен вид. От професионална гледна точка го дразнеше това, че никога не можеш да видиш достатъчно от човека, с когото разговаряш, за да разтълкуваш езика на тялото му. Човекът отсреща може да дава всякакви сигнали, които биха били забелязани в онова, което шефът му бе започнал напоследък да нарича „среща виз-а-ви“, но интерфейсът на Скайп можеше да скрие немалко улики.

Понякога обаче нямаше как да го избегне. Както например тази сутрин. Пола беше в Манчестър, за да говори с Шакила Бейн, британската модна дизайнерка с азиатски произход, която наскоро бе станала обект на тормоз по интернет. Стейси се намираше в компютърния център на Брадфийлдската полиция, борейки се с рутинни анализи на харддисковете на хора, заподозрени във финансови злоупотреби. А той приемаше пациенти в „Брадфийлд Крос“. Бяха уговорили час; сега му оставаше само да включи Скайп.

Закъсня само с четири минути да се присъедини към другите, които вече обсъждаха задълбочено разговора на Пола с Шакила. Пола спря, за да го поздрави, и добави:

— Шакила беше невероятно добронамерена. Позволи ни да прегледаме харддиска ѝ и профилите ѝ в социалните медии, за да може Стейси да провери копелетата, които са я тормозили и да види дали някой от тях не върши същото и в нашите случаи.

— Чудесно — каза той. — Е, имаме ли дотук нещо, което навежда на мисълта, че има някаква връзка между трите жертви?

— Преди да стигнем до този въпрос, кажи какво стана вчера. Отложиха съдебното заседание или какво? Никоя от нас не откри нищо онлайн — каза Пола.

— Което, ако съдя по досегашния си опит, е много необичайно — отбеляза Стейси. — Като се има предвид, че заседанието е било при открити врата.

Тони се почеса по тила и направи гримаса.

— Трябваше да ви се обадя. Съжалявам. Стана малко сложно. Делото беше прекратено.

Настана стъписано мълчание.

— Прекратено? Как е възможно?

Стейси изглеждаше почти възмутена. Почти сякаш е била сигурна колко непоклатими са били аргументите на обвинението.

— Мислех, че е нямало никакви съмнения във вината ѝ? — това беше Пола. — Тя като че ли се беше примирила с мисълта, че ще ѝ отнемат шофьорската книжка. И изобщо с присъдата, която я очакваше.

По изключение Тони беше доволен, че Скайп няма да им даде възможност да разчетат езика на тялото му.

— Дрегерът е бил повреден. Затова прекратиха делата срещу Карол и още трима души.

Пола се ухили като дете на рождения си ден.

— Значи се отърва? Няма криминално досие и може да шофира?

— Искаш да кажеш, че все още може да шофира и може да се стигне до същото — каза мрачно Стейси. — Не че бих искала нещо лошо да се случи на Карол, но не е трябвало да го прави.

— Тя вече не пие — каза Тони. — Случилото се я стресна, Стейси — той се покашля. — Така или иначе, знам, че по-късно и тя ще ви се обади.

Пола му хвърли бърз, проницателен поглед.

— Какво е това, което не искаш да ни кажеш?

Ето на, каза си той, това е отрицателната страна на приятелската близост. Хората забелязват повече, отколкото ти искаш да покажеш.

— Каквото и да е, ще го узнаете по-късно от легитимен източник — каза той сухо. — Моля те, Пола, не настоявай.

— Значи Карол има да ни казва нещо, и то трябва да е нещо много важно, иначе досега да си го издрънкал.

— Стига си го тормозила — намеси се Стейси с фалшива строгост. — Няма смисъл. Нищо няма да ни каже, само ще го накараме да се чувства още по-неудобно.

Тони не помнеше Стейси някога да е говорила толкова много за неща, които нямаха пряка връзка с нейната дигитална вселена. Очевидно връзката ѝ със Сам я беше смекчила дотолкова, че да забелязва и другите около себе си. Беше му приятно, че хората все още имат способността да го изненадват приятно.

— Е, сега, след като приехме, че няма да ви кажа онова, което нямам право да ви кажа, може ли да преминем към целта на този конферентен разговор? — попита той.

Пола извърна очи към тавана.

— Стейси, ти си първа.

— Добре. Няма да ви отегчавам с коментари за броя на постинги от тролове, който е удивително висок във всички социални мрежи. Знаех, че това е проблем, но не бях осъзнала, че става дума за епидемия с размерите на разпространяването на еротични снимки на деца. Съзнавам, че съм компютърен маниак, но дори аз понякога съжалявам за някои неща, които станаха възможни благодарение на интернет.

— Да му се не види, дали не чувам как рухва небето? — беше коментарът на Пола.

— Не е смешно. Основните данни за нашите жертви са следните — само седем души са преследвали като тролове и трите жени. От тези седем само петима са го правили по няколко пъти. Така че, ако търсите изходна точка, бих предложила този факт като една възможност.

— А знаем ли кои са тези пет лица в действителност? Искам да кажа, като хора от плът и кръв? — прояви предпазлив интерес Тони.

— Разполагам с личните данни на трима от тях. Другите двама все още ми се изплъзват, но би трябвало да успея да спипам и тях.

— Удивително е това, което си свършила, Стейси. Радвам се да отбележа, че не си изгубила уменията си, въпреки че тази работа, която ти дават сега, е равносилна на това да ринеш въглища — каза Тони. — Свършеното от теб действително ни показва накъде да насочим усилията си.

— Има още нещо, което ми се струва малко странно — каза Пола. — При Кейт Ролинс до нея е имало книга със стихотворения. Според близките ѝ тя никога не четяла поезия, а и не разпознаха книгата като притежание на Кейт. Книгата е на една американска поетеса, Ан Секстън, която се е самоубила. Доколкото разбирам, е имала немалко психически проблеми. Но онова, което прави случая още по-интересен, е че страници от една книга със стихотворения на Силвия Плат са били разпилени из цялата градина около къщата на Дейзи Мортън след експлозията. Плат също е американка. Също с психически проблеми. И също се е самоубила. И като че ли това не са достатъчно съвпадения, Кейт и Дейзи са се самоубили по начин, който много напомня на самоубийствата на двете поетеси. Секстън се заключила в гаража, оставяйки двигателя на колата да работи, а Плат легнала с глава във фурната на газовата печка. Макар че при нея е нямало експлозия.

Тони изведнъж се плесна по челото.

— Разбира се! — възкликна той. — Понякога мога да бъда много глупав — разпери ръце и се ухили. — Дни наред ме гризеше нещо във връзка със смъртта на Джазмин. Това, че е влязла в реката с джобове, пълни с камъни. Знаех, че има нещо, което се обажда някъде в подсъзнанието ми — изражението му беше тържествуващо.

— Какво е то? — попита Пола. — Може би ще ни обясниш малко по-точно.

— Вирджиния Улф. Съгласен съм, не е американка, но също е жена, писателка, която се е самоубила. Тя се самоубива, влизайки в една река с джобове, пълни с камъни. Честно казано, понякога ми се струва, че почвам да откачам. Някъде споменава ли се нещо за намиране на книга на Вирджиния Улф?

Пола поклати глава.

— Не. Но те не са съвсем наясно къде тя е влязла в реката. Сигурно са решили, че не е толкова важно да намерят точното място. Доколкото знам, там има велоалея и туристическа пътека, която минава покрай устието на реката. Била е паркирала колата си до пътеката, но не знаят колко е вървяла по нея, преди да влезе в реката.

— Познаваме ли някой, който би могъл да провери вместо нас? — попита Тони.

Двете жени се спогледаха озадачени.

— Не се сещам за никой — каза Пола.

— Аз също. Поне в момента. Не знам къде точно се намират всички хора, с които поддържам връзка в мрежата.

Тони реши да не говори повече по въпроса. Ако Карол искаше да проследи тази възможност, тя щеше да намери контакт с местната полиция. Ако не се озовеше незабавно насред действително разследване. Което беше напълно възможно. Преди той да успее да каже още нещо, Пола трепна.

— Телефонът ми — каза тя и се извърна. После хвърли отново поглед към тях. — Трябва да прекъсвам. Обажда се Карол — и тя изчезна от екрана, оставяйки Тони и Стейси да се взират неуверено един в друг.

— Прати ми всичко, с което разполагаш за онези трима, които си идентифицирала — каза той. — Да видим дали няма да ми хрумне нещо.

— Нали тя беше написала „Собствена стая“? Вирджиния Улф?

— Да. Казва, че една жена има нужда да разполага със собствена стая и доход от петстотин лири годишно, ако иска да бъде писателка. Предполагам, че това е била своеобразна проява на феминизъм за жена от средната класа — каза той.

— Феминизмът на привилегированите — каза Стейси. Той чуваше лекото плъзгане на пръстите ѝ по клавишите. — Това е повече от двайсет и седем хиляди годишно в днешни пари. Не би се справила много добре, ако трябваше да живее от социални помощи.

— Но всички наши жертви са се издържали сами. Не са очаквали мъжете им или държавата да ги изхранват. Били са модерни феминистки — Тони въздъхна. — Питам се дали не си измисляме разни неща, докато се ровим в тези случаи?

Стейси се усмихна. Усмивката ѝ, която се оказа изненадващо чаровна, беше нещо ново за него.

— Има ли значение? Има достатъчно материал, за да си струва да се поровим в тях. А трябва да го направим, защото се налага да се справим с причината.

— И как ще направим това?

Настана дълго мълчание. После Стейси каза:

— Не съм сигурна. Но мисля, че ще разберем, когато стигнем дотам.

Трябваше да се постарае повече, това започваше да му става ясно. Тези жени бяха като някакво чудовище от фентъзи филм. Отрежеш ли една шава, се появяват две нови. Може би сега той долавяше по-ясно развитието на събитията във външния свят. Предполагаше, че докато е живял със Сара, преди тя да подпише собствената си смъртна присъда, не е обръщал чак толкова внимание на онова, което се случваше около него. А може би причината беше в социалните медии, които предоставяха трибуна на всеки, без значение колко откачено е посланието му.

Едно беше сигурно. Ако можеше да се съди по случилото се с Дейзи Мортън, явно щяха да бъдат полагани всякакви усилия, за да бъде случаят представен по начин, абсолютно противоположен на онова, което той искаше да постигне. Как възможно да включиш случайно котлоните на газовата печка и да пъхнеш главата и раменете си във фурната? Беше се вбесил, когато прочете онова интервю със съпруга ѝ. „Дейзи трябва да е ударила главата си, когато е проверявала дали фурната работи“. Просто да не повярваш.

Но в повечето от материалите се съдържаха намеци, че Дейзи Мортън е сложила умишлено край на живота си. Изтъкваше се колко активна е била онлайн и колко критики — напълно основателни според него — беше привлякла към себе си. Ако се четеше между редовете, позицията на медиите застъпваше онова, което той искаше да каже на света — че Дейзи Мортън се е самоубила поради укорите на хората, които ѝ бяха показали колко неправа и глупава е била.

Но той съзнаваше, че трябва да нагнети напрежението. Да предизвика надигането на вълна, която никой да не може да игнорира. И затова предприе следващия си ход малко по-рано, отколкото възнамеряваше, защото Джазмин Бъртън просто постави подходящите карти в ръцете му с този неин малък излет до Девън. Съвсем сама в изолираната си вила. Беше детска игра да изчака тя да се прибере вечерта и да я повали на земята с един удар на кожената палка, която беше купил преди няколко месеца от уебсайт, предлагащ военни принадлежности. Този път нямаше да има толкова голямо значение дали има травми по тялото или не; всякакви следи от удари и синини щяха да бъдат обяснени с това, което ѝ се е случило във водата. Тя беше паднала като отсечена и той преживя няколко напрегнати мига, обзет от опасения, че я е убил преждевременно. Това би провалило плана му; тя трябваше да диша, когато я пусне във водата; необходимо беше да се удави.

Вече беше събрал камъните от едно място по-нагоре по устието, където беше оставил и текста на образеца. Този път моделът беше Вирджиния Улф. Самоубила се, защото била бездетна, лишена от реализация, жертва на депресии, и нямала представа как да бъде истинска съпруга. Вероятно и лесбийка, което я правеше още по-подходяща.

После напълни джобовете на Джазмин Бъртън с камъни и я откара с колата до една отбивка при устието, където я остави да я повлече отливът. Хайде да видим как ще се преструват, че и това е нещастен случай. Падаше ѝ се, след като дрънкаше тези глупости за жени, които трябва да бъдат предпазвани от мъжете. Жените трябваше да се научат как да се държат.

Мислеше си, че онова, което върши, се отличава със своя красота. С елегантност. Никой не съчувстваше искрено на самоубийците, независимо от лигавите коментари, които се правеха публично, защото хората искаха да се представят като чувствителни и загрижени. Най-често чувствата, които те будеха у хората, бяха презрение или гняв. Презрение към хора, оказали се прекалено слаби, за да застанат лице в лице с проблемите си. Гняв заради егоизма, който им е попречил да помислят за мъката, която ще причинят на хората, които оставят след себе си. Затова, когато се стараеше заслужената им смърт да изглежда като самоубийство, той ги осъждаше да загубят окончателно уважението на хората. Да изгубят стойност. Никой нямаше да приема сериозно мненията им, след като тези жени бяха избрали такъв лесен и егоистичен изход.

Бавно, но сигурно той се доближаваше до целта си. Просто му се искаше да ускори процеса. Искаше да види свят, в който жените са научили урока си и се държат подходящо. Това беше единственото, което искаше. Свят, в който жени като Сара никога не биха…

Той си удари плесница. Трябваше да бъде по-силен. Нямаше да мисли за онова, което бе направила Сара. Мъката от нейната измяна си оставаше толкова силна, че сякаш нажежена до червено игла се забиваше в плътта му. Нямаше да мисли за извършеното от нея. Вместо това щеше да се съсредоточи върху онова, което деянието ѝ го бе накарало да разбере — че е крайно време някой да се противопостави на тези жени.

Да им се противопостави и да спечели.

Здравият разум трябваше да подтикне Пола да си затваря устата, докато Карол не отвори темата. Но за нея здравият разум никога не беше на първо място, когато ставаше дума за бившата ѝ шефка. Веднага щом отговори на повикването, Пола каза:

— Моите поздравления. Тони ни каза, че си се отървала вчера.

— Не се обаждам по този повод — тонът ѝ беше леден. Разговорът не започваше добре.

— Не, разбира се, съжалявам, аз…

— Би ли искала да работиш отново с мен?

Водовъртеж от всевъзможни мисли се завихри в тавата на Пола.

„Да! Как? Къде? Какво ще правим? Нещо съмнително има в тази работа…“

— Не разбирам — каза тя.

— Това не е подвеждащ въпрос, Пола — заговори по-меко Карол. — Би ли дошла да работим отново заедно?

— Разбира се, че бих дошла. Но как така? Искам да кажа, нали ти напусна работа. Вече не си ченге — искаше ѝ се да може да види лицето на Карол. Нали не беше възможно това да е някаква откачена шега? Или Карол беше решила да работи като частен детектив?

— От днес аз отново съм главен инспектор Карол Джордан. За да си наясно, в случай че си решила, че съм преминала към тъмната страна и ще работя частно.

— Какво? Връщаш се в Брадфийлдската полиция? — Пола чу как гласът ѝ се извисява до писък, но не можа да го овладее. Вчера сутринта Карол бе застрашена от опозоряване. Сега по някакъв начин звездата ѝ се беше издигнала на небосвода.

— Не. Става дума за нова инициатива. Ръководи я Джон Брандън от името на вътрешно министерство. Ще бъдем мобилен екип за разследване на тежки престъпления, на разположение на шест регионални звена, и ще се занимаваме само с убийства и тежки сексуални престъпления. Може и с някой въоръжен грабеж, ако местната полиция закъса, а ние имаме свободно време. Ще бъдем малък екип, работещ при пълно натоварване, като местните ще извършват рутинните операции.

Пола не можеше да си го обясни. „Със сигурност има нещо съмнително.“

— Значи, технически погледнато, аз ще продължа да бъда ченге?

— Цивилен служител на криминалната полиция. Стажът ти остава непрекъснат, годините ти за пенсия продължават да се броят. Просто те прехвърлят към друго подразделение. Нещо като регионален отдел за борба с особено тежки престъпления — засега няма по-подходящо название. Несъмнено някой от шефовете в Уайтхол напъва мозъка си да измисли някакво подходящо съкращение. РОБОТ или някаква подобна глупост. Но ще работим като на свободна практика, със собствен бюджет. Вече няма да имаме разправии с Джеймс Блейк.

— Или с главен инспектор Фийлдинг — измърмори Пола. — Това истина ли е, Карол? Нали не е някаква шега?

— Никога през живота си не съм била по-сериозна. Вчера сутринта мислех, че животът ми отива по дяволите. Сега пред мен се разкрива най-добрата перспектива от години. Какво има да не ѝ харесвам?

Пола долови ликуването в гласа ѝ. И същото ликуване започна да се надига и у нея. Щеше отново да работи за Карол, да върши сериозна, истинска детективска работа, щеше да прилага уменията си в разпити на престъпници, които трябваше да бъдат възможно най-здраво оплетени в мрежите им. О, да, за такова нещо си струваше да ставаш сутрин от леглото.

— И къде ще бъдем настанени?

— Очевидно е, че ще пътуваме доста. Когато работим по даден случай, ще отиваме на място. Но постоянният ни офис ще бъде тук, в Брадфийлд. В момента ремонтират последния етаж на Скенфрит Стрийт за нас.

— Ще има ли машина за кафе?

— Уредено е.

— В такъв случай съм готова. Кога започваме?

— Официално в понеделник. Но ако искаш да дойдеш утре, и това ще бъде добре. Още няма да имаме офис, но ще ти пратя есемес, за да ти кажа къде ще се съберем.

— Имаме ли вече възложени случаи?

Карол се разсмя.

— Спокойно. Още нямаме дори бяла дъска за офиса.

— Значи ще седим и ще пием кафе, докато ни я докарат?

— Не точно. Казах си, че ще ни трябва малко тренировка, за да настроим уменията си — в тона на Карол се долавяше престорена небрежност, която подготви Пола за следващите ѝ думи. — Бихме могли да продължаваме със случаите по самоубийствата в резултат на кибертормоз. Заради усещането, че започваме.

— Колкото и да е странно, надявах се да кажеш тъкмо това. Заета ли си тази вечер?

Алвин Амброуз придърпа кордата и загледа мрачно празната кукичка. Беше му се сторило, че там има нещо. Е, да, очевидно беше имало, само че въпросното нещо беше налапало стръвта, но не и кукичката. Нещо, което се угояваше на негова сметка. Предполагаше се, че въдичарството действа успокояващо. Затова и жена му му беше купила някои основни риболовни принадлежности за последния му рожден ден.

— Върви да седиш на брега на някой канал и да разпускаш — беше казала тя. Но в действителност той седеше на брега на канала, обзет от мрачни мисли. Което не беше същото. Съвсем не.

Той понамести масивното си тяло на миниатюрното столче, наниза нов червей на кукичката, потръпвайки отвратено, и хвърли отново въдицата. Рядко му се случваше да наблюдава работата на червеите. Не можеше да се каже, че в Уест Мърсия гъмжи от сцени на престъпления. Но все пак това му се беше случвало достатъчно често, за да не може да ги търпи, независимо от ползата от тях в съдебномедицинските изследвания. Топлата смрад, излъчвана от купищата червеи, гризящи някой труп, можеше да преобърне и най-здравия стомах.

Амброуз въздъхна и се загледа надолу по брега. На двеста ярда по-нататък друг мъж седеше изгърбен над въдицата си. Беше изгледал подозрително Амброуз, когато той мина покрай него, и не отвърна на дружелюбния поздрав на сержанта. Това беше друг проблем. Амброуз беше свикнал да бъде единственият чернокож мъж в помещението на много места — в кръчмата, на работа в криминалния отдел, в съдебната зала — въпреки че нещата се подобряваха с всяка изминала година. Но на всички тези места хората отбелязваха присъствието му. Нито веднъж досега не беше видял чернокож мъж да лови риба край някой канал, а и не беше се натъквал на друг въдичар, склонен да размени с него няколко думи извън възможно най-въздържания поздрав. Жена му се опитваше да го убеди, че въдичарството е самотно занимание и причината се крие в това. Но не беше успяла. Затова заниманието, което трябваше да отпусне нервите му и да го успокои, го беше превърнало в раздразнителен човек, убеден, че тук не му е мястото.

Телефонът му завибрира и наруши мрачните му мисли. Ако имаше късмет, можеше да го викат на работа. Нещо интересно, което да го накара да работи с ентусиазъм.

— Къде такъв късмет — измърмори той и се изправи, за да измъкне телефона от джоба на джинсите си, които винаги се опъваха докрай на мускулестите му бедра. На екрана пишеше „скрит номер“. Значи почти сигурно работа.

— Амброуз — каза той, стараейки се гласът му да прозвучи авторитетно.

— Алвин? Обажда се Карол Джордан. Помниш ли ме?

Като че ли би могъл да забрави. Карол Джордан, жената, която го беше въвлякла в най-тежкото разследване от цялата му кариера. Жена, която с един поглед можеше да те накара да изпиташ чувството, че ти изтръгват вътрешностите, но можеше и да те изпълни с гордост и самоувереност, когато усмивката ѝ достигнеше до очите.

— Карол Джордан, бивш главен инспектор — каза той. — Това е изненада.

— Почти позна — каза тя, а в таса ѝ се долавяше скрита усмивка. — Вече не съм бивша. Отново работя в полицията и събирам екип, Алвин.

Сърцето му подскочи, но той си нареди да се овладее. Тя го беше разочаровала веднъж преди, когато бе приела длъжност, на която би била негов шеф, а после шокира всички, когато обърна гръб на цялата работа, напускайки полицията. Беше чул, че е имала някакъв нервен срив. „Парен каша духа, Алвин.“

— Отново в полицията?

— Изкушиха ме с предложение, което не можех да отхвърля. Ще ръководя самостоятелен отдел за борба с особено тежки престъпления, който ще обслужва шест регионални звена тук, на север. Ние ще сме нещо като подвижна пожарна команда и ще разчитаме на помощ от местните. Това е нова инициатива. Може да се окаже, че ние сме бъдещето, Алвин. И аз бих искала да си част от екипа ми.

— Не съм сигурен — каза той. — Свикнал съм на тукашните ни методи.

Карол се разсмя.

— Но много ти се искаше аз да дойда там и да поразбутам нещата. Хайде, Алвин, сам знаеш, че способностите ти се похабяват в дебрите на Устършър. Ела и се присъедини към нас, за да бъдеш там, където се работи активно.

— Кой още ще участва?

— Пола — сержант Макинтайър. Познаваш я, няма по-добър специалист по разпитите от нея в полицията. И Стейси Чен, кралицата на компютърния анализ. Тони Хил, разбира се. Опитвам се да убедя Кевин Матюс да се върне с чин инспектор, въпреки че вече е пенсионер. Ще имаме още двама редови детективи. И може би още един сержант.

— Къде ще работи екипът?

Карол изреди шестте района, които щяха да покриват.

— Но ще бъдем базирани в Брадфийлд. Съзнавам, че като начало това ще те откъсне от семейството ти. Но ако всичко се развие както трябва, тук има много добри места за отглеждане на деца. Какво ще кажеш, Алвин? Какво решаваш? Караш постарому или посягаш към звездите?

Божичко, колко убедителна можеше да бъде! Алвин разбираше защо Тони Хил е неотлъчно в орбитата ѝ като пленен от привличането ѝ спътник.

— Кога започва работа това нещо?

— В понеделник.

— Този понеделник?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Джон Брандън, който някога беше началник на полицията при нас, сега ще осъществява връзката с Министерство на вътрешните работи. Той ще уред и трансфера ти.

— Не обичаш да отлагаш.

— Така е. В идеалния случай бих искала да те видя тук, в Брадфийлд, още утре. Трябва да се подготвим, а освен това съм задвижила една малка тренировка за нас.

— Утре? Това е… това е…

— … напълно възможно. Имаш цял следобед да разчистиш бюрото си и да разпределиш възложените ти случаи. Ако се съгласиш, вашият главен инспектор ще получи съобщението, преди да си намерил кашон, в който да си изпразниш чекмеджетата. Обещавам ти, че никой няма да се възпротиви.

Той изпитваше странното убеждение, че тя ще изпълни обещанието си. Карол Джордан винаги имаше усет за начина, по който се задвижват лостовете на властта. Той не можеше да разбере как тя успява да се пребори с бюрокрацията и формалностите, но явно имаше талант за това.

— Трябва да поговоря с жена си.

Карол въздъхна.

— Предполагам, че си прав. Добре, имаш един час. После ми трябва отговор — и тя прекъсна разговора. Той осъзна със закъснение, че не разполага с телефонния ѝ номер.

Но тя очевидно имаше неговия.

Карол си пое дълбоко дъх. Уморително беше да се стараеш да създаваш впечатлението, че държиш всичко под контрол. Беше се справила с Пола и Алвин, но не беше сигурна, че ще успее да изпълни същия номер със Стейси. Когато си имаш работа с човек, който не хаби прекалено много енергия за междуличностни отношения, понякога е трудно да го заблудиш, защото той не забелязва димната завеса, а само онова, което е зад нея. Карол си наложи да действа и натисна копчето за бързо набиране.

— Добро утро — поздрави Стейси. Никакво име, никакъв чин, никакви почетни обръщения. По обичая си не избързваше да взема страна.

— Как е работата? — попита Карол.

— Доста скучна — отвърна Стейси.

— Не като навремето.

— Не. Но ми беше интересно да проследявам кибертроловете.

— А би ли искала отново да се занимаваш единствено с интересна работа?

Пауза. Карол чуваше дишането на Стейси.

— Това има ли някаква връзка с прекратяването на делото срещу теб вчера?

Сега беше ред на Карол да замълчи. Не знаеше как да отговори на този въпрос и би предпочела да не отговаря. Но трябваше да измисли какво да каже, така че да задържи Стейси на своя страна. Безспорно, специалистката по информационни технологии изобщо не се притесняваше да прегазва законовите ограничения за защита на данни, когато това я устройваше, но Карол не беше сигурна дали би се отнесла със същата пренебрежителност и към нещо, което можеше да се определи като корупция в името на добра кауза.

— Само доколкото това прекратяване означава, че съм подходяща за една работа, която от Министерство на вътрешните работи държат да бъде свършена.

Отговорът ѝ беше усукан и уклончив, но тя се надяваше да отговаря на изискванията.

— Работата трябва да е нещо изключително, за да те изкуши да се върнеш.

И Карол обясни какво беше предложението на Брандън. Стейси изслуша търпеливо всичко, без да я прекъсва, после каза:

— Няма какво да обмислям. Брой ме и мен.

— Радвам се да го чуя. Ако беше отказала, щяхме да имаме голяма дупка за запълване.

Стейси се изкиска леко, съвсем по момичешки.

— Знам. Ами Сам? И той ли ще работи с нас?

Карол почувства как натежава мълчанието, възцарило се между тях. „Хвани копривата с голи ръце, скачай отвисоко!“

— Броят на сътрудниците ще е много ограничен, Стейси. Всеки от тях трябва да има изключителни способности, с които да допринася за работата. Разбирам, че това ти е неприятно, но Сам не е подходящ за екипа — измина един ужасен миг, в който у нея се надигна опасението, че Стейси ще се откаже.

— Той е добър детектив — каза тя.

— Не оспорвам това. Съжалявам, Стейси. Това не подлежи на преговори.

Чу се тежка въздишка.

— Разбирам. Това е твоят екип. И ще се радвам да бъда част от него. Разочарована съм, че няма отново да работя със Сам, това е всичко. Това ли е причината да не го вземеш? Не искаш хора, свързани с лични отношения, да работят заедно?

— Не, не е това. Искам този екип да е по-различен от предишния.

— Ти решаваш.

— Ще те уведомя къде ще се срещнем утре.

— Очаквам го с нетърпение.

Оставаше Кевин. Той беше решил да отпразнува пенсионирането си, като заведе жена си на едномесечно пътешествие с кораб. Пола беше казала, че никога не се бил чувствал толкова отегчен. Беше получил предложение от един бивш криминален инспектор да постъпи в ръководената от него частна детективска агенция в Манчестър, но — отново според казаното от Пола — нямал желание да навлезе в тази професия, тъй като отношението на хората към частните детективи беше още по-лошо от това към полицаите. Все пак, в едно отношение беше се подготвил за пенсионирането си — беше придобил половината от парцел общинска земя, давана за обработване, която дотогава бе стопанисвал един негов възрастен чичо, но сега артритът му пречеше да поддържа сам целия парцел. Представата как Кевин копае зеленчукова градина със запретнати ръкави се стори на Карол толкова забавна, че тя реши да го види лично по време на това занимание.

Градините не се виждаха от пътя. Те заемаха един акър земя, оградена от всички страни с къщи, чиито фасади гледаха към оживените улици на Харистаун, някогашен работнически квартал на Брадфийлд, който след идването на новите лейбъристи на Даунинг Стрийт бе започнал постепенно да придобива по-изискан вид. Всяка улица с редови къщи от червени тухли беше разделена от тесни входни алеи, на които едва се побираше една кола, завършващи с павирана площадка, достатъчна за още две-три коли, така че хората, обработващи градините, да могат да товарят продукцията си, когато имаха излишък от нея. Карол съобрази, че ще е по-добре да не отива дотам с колата си — всяка непозната кола незабавно би породила любопитство и коментари. Вместо това тя паркира по-настрани и тръгна по една алея, която я отведе до тесния бетонен път, който обикаляше градините. Сега, по обяд, тук нямаше почти никой. Виждаха се няколко фигури, които вършеха нещо неразбираемо около растенията и дърветата.

Карол веднага забеляза Кевин. Медночервените му къдрици приличаха на запален фар, сигнализиращ за присъствието му на петдесет ярда от нея. Тя спря в сянката на едно дърво и го загледа. Той копаеше, мускулите изпъкваха по жилестата му фигура. Потта беше очертала широка мокра ивица на гърба на избелялата му зеленикава тениска. Работеше ожесточено, сякаш приемаше дълбоко лично това, което вършеше. Спря, избърса челото си с опакото на ръката, после отново се наведе и продължи. Тя пристъпи и когато вече беше наблизо, го повика по име.

Той вдигна стреснато очи и се обърна рязко, надигнал лопатата. Карол отбеляза със задоволство, че не беше изгубил детективския си инстинкт. Когато я позна, по зачервеното му лице се изписа почти комично удивление.

— Какво правиш тук? — попита той. Каза го изненадано, не враждебно.

— Търся теб — каза тя. — Ще ме пуснеш ли да вляза? — и посочи заключената с катинар порта.

Кевин се ухили.

— Мога да го уредя — отиде до портата и измъкна връзка ключове от изпоцапаните си кадифени панталони. — Чудесно е да те видя отново — каза той и я поведе обратно към барачката в неговата градина. — Стела ли ти каза къде съм?

— Не, Пола.

Той ѝ посочи една разкривена пейка пред барачката.

— Заповядай. Нямам възможност да предложа нещо топло, но ако искаш, имам вътре две бири?

Карол поклати глава.

— Няма да пия, благодаря. Но това не бива да те възпира.

Той седна до нея.

— Обикновено чакам да привърша работата за деня.

Карол посочи зеленчуците.

— Това е малка изненада. Бих очаквала да те открия под капака на някоя стара спортна кола, не нагазил до коленете, в плодове и зеленчуци.

Кевин разпери ръце и ги отпусна върху облегалката на пейката.

— В известна степен беше изненадващо и за мен. Идвах тук няколко пъти да помагам на чичо Джо, и установих с изненада, че това ми доставя голямо удоволствие. Работата е тежка, но поне виждаш резултатите от нея — той ѝ хвърли кос поглед. — Но доколкото знам, не се налага да обяснявам това точно на теб.

— Има нещо вярно в това, което казваш — съгласи се Карол. — Но ми се струва, че за хора като нас привлекателността на такава работа избледнява с времето. Липсва ни онова, което вършехме преди. Искаме да сме такива, каквито бяхме преди.

Кевин се поизправи, измъкна от джоба си измачкан пакет цигари и запали една с познатото изщракване на очуканата му запалка „Зипо“.

— Така ли мислиш? — каза той, издишвайки дим.

— Аз почти приключих с къщата. И вече се питах какво ще върша после. Тогава получих предложение, на което не можех да кажа „не“.

Кевин се измести така, че да я вижда по-добре.

— Какво предложение? Не става дума за студени досиета, нали? Защото онзи мазник Ъпчър ми се обади преди две седмици по телефона, за да ме убеди да работя по някакво преразглеждане на студени досиета.

— Главният регионален началник на криминалната полиция Ъпчър? Искаш да кажеш, че го допускат до действителни случаи?

Кевин се усмихна.

— Бих казал, че става дума по-скоро за лека тренировка. Не останах с впечатлението, че става дума за сериозна операция. Казах му, че предпочитам да се съсредоточа върху лехата с аспержите.

Размениха си съзаклятнически усмивки.

— Но все пак би се замислил, ако някой ти направи друго предложение за работа?

— Искаш да кажеш, някой като теб?

Тя кимна.

Измина около минута, през която той продължи да пуши в мълчание.

— Харесвам живота си, Карол. Чопля си тук, възстановявам един стар „Фрейзър Наш“ с двама приятели, в понеделник отивам на разходка из хълмовете с момчетата, с които навремето играехме футбол на малки вратички. Три пъти в седмицата аз готвя вечеря.

Карол се прозя демонстративно.

— Не бих искала да бъда на твое място, Кев. Бих издържала на такава програма най-много месец. После бих се побъркала. Но щом ти харесва — тя вдигна ръце, — коя съм аз, че да те откъсвам от тези занимания?

Виждаше каква борба бушува в главата му, как задоволството се бори с любопитството.

— Да ме откъснеш с каква цел по-точно? — попита той.

И тя му разказа. Но знаеше, че това няма да е достатъчно. Трябваше да има някакъв бонус, нещо, което да представлява противовес на огорченията, на всичко в кариерата му, за което той съжаляваше. Нещо, което тъкмо тя трябваше да му предложи, тъй като пак тя беше станала причина за опозоряването му, защото беше разкрила предателството му и беше отказала да премълчи. Навремето Карол и Кевин бяха работили рамо до рамо като равни, двама криминални инспектори в един и същи екип. После той се влюби в една жена, пренебрегвайки съпругата си. И, което беше по-лошо, тази жена беше журналистка, която измъкваше тайните му в замяна на приятни емоции и лъжи.

Той бе имал късмет, че не изгуби работата си. Спаси го това, че шефът им мразеше Карол повече, отколкото мразеше онова, което бе вършил Кевин. Понижиха го в чин сержант и той така и не успя да се добере обратно до предишния си чин. Не беше само това — беше му се наложило да наблюдава издигането на Карол. По време на службата си в полицията изгуби най-добрия си приятел — животът му бе отнет от притиснат към стената убиец на деца. Тежестта на тези събития би породила горчивина у друг човек, деформирайки характера му. Друг на негово място би направил всичко по силите си, за да направи живота на Карол по-тежък. Вместо това той бе преглътнал позора, бе се справил със скръбта и се беше превърнал в съвестен и лоялен колега. Но тя все пак залагаше на предположението, че дълбоко в него са се свили на кълбо неосъществени желания.

Тя облегна лакти на коленете си и впери поглед в градината.

— Имам нужда от инспектор в екипа, Кевин. Пола още не е готова. Но ти? Ти знаеш какво е необходимо. Изпусна възможността да покажеш на какво си способен. Ако се върнеш при мен, ще те направя инспектор. Ще получиш чина, както и заплатата и пенсията, които вървят с него. А когато ти дойде до гуша, това място ще си е все още тук. Онзи там „Фрейзър еди-какво-си“ също ще те чака. Хълмовете няма да избягат. Стела ще те пусне отново в кухнята. Не те карам да се отказваш от тези неща. Само да ги отложиш.

Той сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Защо аз? Какво толкова има у мен? Защо не можа да ме оставиш на мира, вместо да ми размахваш под носа тези изкушения?

— Защото съм егоистична кучка. Защото тази работа е трудна, Кев. И ще се нуждая от цялата помощ, която успея да си осигуря — усмивката ѝ беше тъжна и уморена.

Той хвърли тлеещата угарка над градината и проследи огнената дъга, която тя очерта, преди да падне сред куп израсли нагъсто, жълтеещи стъбла. Въздишката му се изтръгна издълбоко.

— Имам ужасното чувство, че ще съжалявам за това. Но се боя, че бих съжалявал още повече, ако откажа. Ще го направя, Карол. Но ще остана само докато ти имаш нужда от мен. Убедя ли се, че всичко е наред и работи като по часовник, се махам. Съгласна ли си?

Тя протегна ръка и той я стисна. После се потупаха един друг по раменете със свободните си ръце.

— Решението ти ме радва много, Кев — каза тя, стана и тръгна към портичката. После се обърна и го изгледа с усмивка. — Най-добре е да се хващаш отново за лопатата. Споменах ли, че започваме утре?

Тони отбеляза с учудване колко невъзмутимо Флаш приемаше градската суматоха. Тя подтичваше покрай оживеното пристанище, на няколко ярда пред Карол, поспирайки от време на време, за да проучи някоя интересна миризма, но винаги хвърляше по някой поглед назад, за да се убеди, че вижда господарката си. Тони седеше на покрива на лодката си, провесил крака пред отворената врата на каютата, обгърнал с пръсти чаша чай, и гледаше как Карол разхожда кучето, което бе седяло дълго затворено в лендроувъра. Когато той се обади с предложение да се срещнат, тя бе тази, която спомена „Стийлър“ като възможно място на срещата. Той се беше стъписал; напоследък Карол обикновено предлагаше неутрална територия. Но после тя обясни, че трябва да разходи кучето, а алеята покрай канала беше подходящо място. Все така се случваше в последно време — моментно въодушевление, което биваше бързо попарено.

Докато те се върнат, Пола се беше обадила, за да се извини, че няма да успее да дойде; новината за напускането ѝ беше пристигнала в участъка и главен инспектор Фийлдинг настояваше тя да подреди цялата си документация, за да не бъдело пропуснато нещо при предаването ѝ. Но, както Тони обясни на Карол, на този етап той беше наясно с всичко, което бе свършила Пола, така че можеше да ѝ предаде сведенията.

Докато слизаха с трополене по стълбата към кухнята и салона долу, а ноктите на кучето драскаха по твърдите повърхности, Тони каза:

— Започвам да добивам впечатлението, че действително сме се натъкнали на нещо.

Притисна се към печката, за да пропусне Карол, после сложи чайника отново на газовия котлон.

— Е, троловете несъмнено са истински — каза тя, плъзвайки се на тапицираната с кожа пейка, която ограждаше масата. — Самоубийствата — също.

— Но на мен ми се струва, че има и истинска връзка между тях В той постави пликче чай в една чаша за Карол. — Нали си спомняш, когато ти казвах, че нещо ме смущава в случая с Джазмин Бъртън? И че не мога да преценя какво точно?

— Оттам тръгна всичко.

— Но преди да се върна към това… нали знаеш, че тази сутрин Пола е разговаряла с Шакила Бейн? Онази дизайнерка от азиатски произход, която била тормозена, защото казала, че демонизирането на младите мюсюлмани в медиите все едно, че направо набира нови джихадисти?

Карол кимна.

— Пола каза, че смята да използва случая като параван, за да получи необходимите ѝ сведения от криминалистите, които се занимават със самоубийствата.

Тони наля вряща вода в чашата и започна да разбърква ожесточено.

— Онова, което се е случило с Шакила, е противно и жестоко, няма спор. Но поне се е развило точно според Хобс.

Карол изпъшка.

— Престани да демонстрираш начетеност. Защо намесваш Хобс?

— Защото Томас Хобс е човекът, установил много от принципите на либералната мисъл в Европа. Правата на човека, такива неща. Той описва живота, лишен от такива принципи, като „противен, жесток и кратък“.

— А сега да видим дали съм те разбрала правилно. Искаш да кажеш, че онова, което е сполетяло Шакила, не е продължило много дълго?

— Именно. Видя ли? Започваш да загряваш. И това е доста интересно, защото в много отношения тя има общи черти с мъртвите жени, които ни интересуват. И какво ни говори това?

Карол подбели очи, докато той слагаше чашата с чай пред нея и се разполагаше от другата страна на масата — предпазливо, за да не смути Флаш.

— Не знам, Тони. Какво ни говори?

— Ако съществува някой — може да са и няколко души, защото когато става дума за интернет, не можеш да изключиш възможността група отрепки да се подстрекават взаимно, вдигайки постоянно мизата — но нека кажем „някой“ по презумпция. Та ако този някой съзнателно тласка жените в една посока, територията, която го интересува, е много строго определена. Не става дума просто за устати жени. Защото няма съмнение, че не липсват жени, които според троловете в интернет дрънкат много и би трябвало да си затварят устата. Интересното в случаите, които разглеждаме, е че тези жени са коментирали конкретно мъже, които са се държали зле с жени. Шакила не е представлявала интерес за него, защото той не е ислямофоб, нито пък расист. Е, може и да е, но това не го дразни така, както жени, които нападат публично мъжете.

Карол отпиваше от чая. Ако се съдеше по лекото отвращение, изписало се на лицето ѝ, Тони предполагаше, че всъщност би предпочела водка с тоник. Беше късен следобед, онова време на деня, когато е почти нормално да ти се иска да пийнеш нещо. Почти, но не съвсем.

— Това е много интересно — каза тя. — Не съм съвсем сигурна накъде ще ни отведе, но доколкото те познавам, ще е на място, което съвсем не сме очаквали. Според Хобс, да му се не види. И, каква е връзката с онова, което те е смущавало в самоубийството на Джазмин Бъртън?

— Е, засега не я виждам. Но наистина забелязах нещо странно. Нали знаеш как става. Така или иначе, ето за какво говоря: когато Кейт Ролинс се самоубива, до нея е имало книга с поезия — „Тетрадките на смъртта“ на Ан Секстън. Из цялата градина пред къщата на Дейзи Мортън са били разпилени страници от друга книга с поезия — „Ариел“ на Силвия Плат. И двете поетеси са се самоубили, при това по начин, много подобен на този, който са избрали жертвите в нашите случаи. И после най-сетне ми просветна — Вирджиния Улф — той се усмихна тържествуващо.

Карол го изгледа недоумяващо.

— Нали си спомняш филма, „Пасовете“? Онзи, в който разни писатели полудяват и се самоубиват?

— Смътно. Помня Мерил Стрийп и фалшивия нос на Никоя Кидман.

— А не помниш ли как започва? Вирджиния Улф влиза в реката с джобове, пълни с камъни. Джобове, пълни с камъни, Карол. Точно като Джазмин. Това е ехото, което не дочувах.

— Но нали при нея няма книга.

Тони вдигна раздразнено ръце.

— Не можем да бъдем сигурни. Ченгетата в Девън не намират нищо съмнително около смъртта на Джазмин Бъртън. Нямат представа дори къде точно е влязла във водата. Откъде да знаем, целият източен бряг на Екс може да е осеян със страници от „Госпожа Далауей“.

— Струва ми се, че ако беше така, те биха забелязали. Но има нещо в това, което казваш — той отвори уста, но тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи, докато мислеше. После погледна часовника си. — Повече от час — каза тя и извади телефона си. Чукна по екрана и вдигна телефона към ухото си. — Чакай малко — обърна се тя към Тони.

Той разбра кога от другата страна отговориха, защото лицето ѝ грейна в усмивка.

— Това е чудесна новина. Виж какво, имаме работа за теб. Не е необходимо да идваш утре в Брадфийлд. Искам да отидеш в Ексетър… — пауза. — Да, в Ексетър. Там преди седмица се е самоубила една жена на име Джазмин Браун. Влязла в река Екс с джобове, пълни с камъни. Била тормозена от тролове онлайн. Можеш да потърсиш името ѝ в Гугъл, а аз ще помоля Пола да ти изпрати повече информация довечера. Трябва ми да разбереш къде е влязла в реката. Трябва да провериш — знам, че звучи странно — дали близо до това място няма да намериш някоя книга на Вирджиния Улф… Не, нямам представа коя точно. Не ми се вярва това да има значение. Просто иди там и потърси, Алвин — пауза, от другата страна се дочуваше боботещ глас. После тя се засмя. — Не, наистина не си губим времето. Това може да е плод на въображението ни, но може и да не е. Има само един начин да разберем истината. Обади ми се утре — тя приключи разговора и усмивката огря цялото ѝ лице.

— Алвин се съгласи, така ли?

Тя кимна.

— Алвин се съгласи. Това заприличва на истински екип — тя взе отново телефона и започна да пише съобщение. — Трябва да помоля Пола да му прати информация.

— Това няма да се хареса на Фийлдинг.

— Чудесно. Тогава денят няма да е отишъл напразно — тя вдигна очи. — Никога няма да простя на Фийлдинг, задето се отнесе така с теб.

Той сви рамене.

— Нали ти уреди всичко накрая.

— Не трябваше изобщо да има нещо за уреждане.

Тони отново сви леко рамене.

— И така, китайска или индийска кухня за тържествената ни вечеря?

Стейси разбираше колко е важно да си подготвен. С колкото повече информация разполагаше специалист по разпитите от калибъра на Пола, толкова повече шансове имаше да убеди заподозрения — или свидетеля — да разкрие всичко, което знае. Затова се стараеше да насъбере възможно най-много информация за петимата, които се бяха подвизавали като тролове, тормозейки Кейт, Дейзи и Джазмин. Да разбере къде работят. Къде живеят. Кои са приятелите им. На кого са пращали съобщения и какво са съдържали тези съобщения. Задачата не беше от най-трудните, но изискваше внимание и съсредоточаване.

Тя беше изцяло погълната от заниманието си, когато Сам влезе с кутии храна от тайландски ресторант. Стейси прекъсна за миг работата си, за да отговори на целувката му, но го остави да се справя сам със съдовете и приборите. Забелязваше смътно, че Сам ходи напред-назад, докато той най-сетне наруши съсредоточаването ѝ, подвиквайки:

— Сервирано е, ела да вечеряш.

Стейси примигна бързо няколко пъти, запамети онова, което беше открила, и тръгна към масата. Сам беше подредил купички и пръчици за хранене, лъжици и вилици до пластмасовите кутии с отворени капаци. Смесицата от аромати пропъди мислите за работа от ума на Стейси, привличайки я като магнит към храната, като я накара да си припомни откога не беше яла.

Напълниха купичките с жасминов ориз и зелено къри.

— О, това е чудесно — каза Стейси. — Отишъл си чак до „Манго Тай“ в Кентън Вейл.

— Отидох, защото ти заслужаваш — той взе с пръчиците си късче пилешко месо и го пъхна в устата ѝ. — С какво си се захванала? Беше напълно погълната от работата си, когато влязох.

На Стейси ѝ се искаше Сам да не беше попитал. Знаеше, че той ще се разстрои, когато разбереше, че няма да бъде включен в екипа на Карол Джордан, и се надяваше да не ѝ се наложи да съобщава новината още тази вечер.

— Събирах пълна информация за Пола.

— Фийлдинг знае ли, че тя те е накарала да работиш за нея?

Главен инспектор Фийлдинг се беше опитала веднъж да вземе Стейси в своя екип, но шефът на компютърно-аналитичния отдел, който затрупваше Стейси с планини от рутинна дейност, попречи на намеренията ѝ.

— Това няма нищо общо с Фийлдинг — искаше ѝ се да може да лъже по-умело, но знаеше, че няма смисъл да се опитва да заблуди Сам. У него като че ли беше вграден детектор на лъжата, настроен на нейните честоти.

Сам се намръщил ръката му, с която поднасяше една кокосова скарида към устата си, застина на половин път.

— Моля? Да не би Пола да се е преместила в друг екип? Успяла е да се измъкне от Фийлдинг?

— Може да се каже — отвърна Стейси.

Нейната резервираност изостри непресъхващия му апетит за информация.

— Хайде де, Стейси, не ме измъчвай. Какво е станало? За кого работи Пола сега?

— Няма да повярваш — тя знаеше, че не може да отклони вниманието му, но може би все пак щеше да успее да го поразсее, за да облекчи оскърблението и разочарованието, които той щеше да изпита.

Той си сипа оризови спагети със скариди, без да откъсва очи от нея за повече от секунда-две.

— Интересно. Трябва да е съвсем прясна новина, не съм чул нищо.

— Предстои да се реализира нова инициатива на министерството. Мобилен отдел за борба с особено тежки престъпления, който ще покрива подобни случаи на територията на шест регионални звена в Севера, включително Брадфийлдската полиция. Крайно малоброен екип. Ще разчитат на хората ся местните полицейски подразделения за голяма част от работата на място.

Сам се оживи.

— И Пола се е хванала на тази въдица? На мен това ми прилича на рецепта за катастрофа. Местните момчета ще събират всички лаври, а пришълците ще перат пешкира за всичко, което се обърка. Не мога да повярвам, че Пола може да бъде толкова наивна.

Стейси не можа да потисне една тръпка на облекчение. По-добре да се отнесе с пренебрежение към новия отдел, отколкото да се почувства отхвърлен.

— Всъщност и аз приех да работя там — тя се опита да омаловажи решението си с усмивка.

Сам остави пръчиците на масата. Сега вече беше нащрек.

— Защо го направи? Как можа да ти хрумне нещо толкова шантаво? Знаеш, че е шантаво, нали?

Устата ѝ беше пълна с храна, но той чакаше, наострил уши като хищник, надушил плячка, която си струва усилието. Тя прокара хапката с глътка студена тайландска бира и му се усмихна, надявайки се да не ѝ проличи колко е притеснена.

— Всъщност не мисля, че е шантаво.

Той се приведе напред — хищникът беше готов за скок.

— И кое те кара да мислиш така, Стейси?

— Мисля, че екипът ще може да работи ефективно. В по-отдалечените подразделения рядко се случва да разследват убийства, така че те не могат да развият подходящи умения, а пък що се отнася до по-големите подразделения — те ще могат да използват детективите, с които разполагат, за други сериозни престъпления и за трупане на предварителна информация, която да спомогне за предотвратяване на разни неща.

Той наклони глава, като че ли слушаше как мозъкът му преработва получените сведения.

— Но може и да се провали много бързо. Предполагам, че всичко зависи от това кой ще ръководи екипа — каза той, симулирайки липса на интерес.

Стейси си пое дълбоко дъх. Вече нямаше как да се измъква.

— Ще го ръководи Карол Джордан — каза тя.

Сам доби напълно слисан вид. За миг устните му се размърдаха, но от устата му не излезе никакъв звук.

— Как така? — каза той най-сетне. — Миналия уикенд я арестуваха. За шофиране в нетрезво състояние. А сега я придърпват, въпреки че се беше оттеглила, и то за шеф на някакъв елитен отряд. Как, по дяволите, е станало това?

Тя се взираше в купата пред себе си. Рядко се случваше Стейси да не знае какво да отговори, но това беше един от случаите, в които незнанието ѝ я радваше.

— Обвинението е било оттеглено. Дрегерът не е бил в изправност.

— Шегуваш се.

— Оказва се, че се случват и такива неща. Били са оттеглени обвиненията срещу още трима души, не само срещу Карол.

Сам поклати невярващо глава.

— Значи, колкото и да е удивително, когато Карол Джордан им е необходима, цялата кал изчезва като по вълшебство? Кой ръководи всичко това?

— Карол е шеф на екипа. Но Джон Брандън осъществява връзката с министерството.

Той изсумтя.

— Разбира се, че ще е Джон Брандън. Карол винаги е била негова любимка. Би направил чудеса заради нея. Мамка му. Отървали са я. Затова, разбира се, тя се е съгласила да се върне и да поеме бокала с отровата. Все е по-добре, отколкото да те приковат на позорния стълб като пияница и провалил се човек, нали?

— Не мисля, че нещата стоят така, Сам. И двамата знаем колко добра е Карол в работата си. Тя е човекът, който и ти би избрал да ръководи такава операция, не можеш да отречеш.

Той изпухтя раздразнено.

— Както и да е, тази работа не е чиста. За да не опетняват сияйния образ на Карол Джордан, са допуснали да се отърват и трима други пияници. И всичко това, за да могат да осигурят на Карол Джордан лъскавото ѝ ново назначение.

— Нямаш право да говориш така, Сам. Не разполагаш с никакви доказателства, които да те наведат на мисълта, че Брандън е попречил на хода на правосъдието.

Той поклати шава.

— Не е възможно да си искрено убедена в това. Прекалено умна си. Е, поздравления, Стейси. Ще се отървеш от досадната, рутинна работа, която вършеше напоследък. Ще се върнеш към бляскавите си изпълнения, които оставят всички зяпнали от възторг. Блестящо. А да си забелязала нещо друго във връзка с всичко това, Стейси?

Тя трепна от тона му, но успя да се овладее, така че гласът ида не трепне.

— Какво искаш да кажеш, Сам?

Той се приведе напред с ясно изписала се по лицето му обида.

— Аз не се прибрах днес, преливащ от желание да споделя вълнуващи новини. Не са ме призовали да се присъединя към елита. Аз бях там, редом с теб, в самото сърце на някогашния ѝ екип. Но повика ли ме тя? — той помълча. — Е? Повикала ли ме е?

— Попитах я дали ще включи и теб.

— И какво отговори тя?

Стейси почувства някаква твърда буца в гърлото си. Не искаше да плаче, беше твърдо решена да не се разплаква, но наранената му гордост беше толкова очевидна. Беше ѝ тежко да го гледа как страда и да не е в състояние да му помогне.

— Броят на хората ще бъде много ограничен и на нея ѝ трябват специалисти.

Той поклати глава, отказвайки да приеме обяснението.

— Ти си специалист, съгласен съм. Но Пола? Тя си е обикновено ченге.

— Тя е най-добрият специалист по разпити, когото познавам — Стейси не искаше да го наскърбява допълнително, но не виждаше как да заобиколи истината. — Карол не каза, че не си достатъчно добър, просто че не си подходящ за тази работа. Това не е едно и също — тя постави успокояващо ръка върху неговата. — Моля те, Сам.

Сам като че ли щеше да избухне в сълзи. Никога досега не си беше позволявал такава слабост пред нея.

— Тя никога не ме е харесвала — каза той с горчивина. — Скъсах си задника от бачкане в нейния отдел, но в крайна сметка всичко опира до това, че тя не ме харесва.

— Е, ако е така, има много неточна преценка за хората — тя стана, изправи се зад него и обви раменете му с ръце. — Да си го кажем честно, всяка жена, която предпочита Тони Хил пред теб, има някакво объркване на хормоните. Не допускай това да те разстрои, Сам. Освен това, ако става дума за повишения, отделът за борба с особено тежки престъпления е загубена кауза. Там има много малко възможности. Ще се издигнеш много по-бързо на друго място.

Той се пресегна и стисна здраво ръката ѝ.

— Да — каза той. — Няма да се оставя да бъда победен от Карол Джордан. Не и докато имам теб.

Сержантът от криминалната полиция Алвин Амброуз не беше посещавал Девън от детските си години. Навремето родителите му бяха наели един мъничък апартамент в Торкий за една седмица — две тесни спални за тях и за четирите им деца. Баща му беше шофьор на автобус, а майка му — медицинска сестра, и двамата бяха твърдо решени децата им да се запознаят с морето и пясъка, както те самите през детството си на Карибите. Не бяха казали нищо, но когато слязоха от автобуса в Торкий, Алвин беше разчел разочарованието в погледите им и в отпуснатите им рамене. Крайбрежието на Девън беше зашеметяващо за едно шестгодишно момче от Сметик, място, толкова далеч от морето, колкото това е възможно в Англия. Но за родителите му, които бяха мечтали за белите пясъци на Барбадос, това беше още едно разочарование, което да прибавят към многото, преживяни след пристигането им тук през петдесетте години.

Децата не обърнаха внимание на това. Алвин и останалите се влюбиха в плажовете и хладните, солени води на Ламанша. Те дори не забелязаха, че са единствените чернокожи на пясъка, и че останалите се стараят да простират хавлиите си колкото е възможно по-надалеч от семейство Амброуз. Но родителите им забелязаха, и въпреки че през следващите години децата ги врънкаха, те никога не отидоха отново на английското крайбрежие.

Той си припомни онова летуване, когато прекоси границата на Девън по магистралата. Толкова много неволни прояви на расизъм бе наблюдавал, докато растеше. Съществуваха и откровените варианти, но повече го дразнеха нещата, казани без замисляне. Въпроси като „Но откъде сте всъщност?“, като че ли акцентът му не показваше, че е роден в някое от централните графства. Едно от нещата, които харесваше в екипа на Карол Джордан, беше, че от самото начало те бяха такава разнообразна смесица — хомо- и хетеросексуални, тъмнокожи, жълтокожи, рижави, а освен това в процеса на съвместната им работа ставаше ясно, че те искрено не забелязваха тези различия. Единственото, което имаше значение за тях, беше да решават възложените им случаи и да спасяват човешки живот. Това бе и една от причините той да се постарае толкова да убеди жена си да му позволи да направи тази рискована крачка. Това, че новата му работа щеше да изисква ежедневно пътуване до друг град, щеше да донесе трудности и за двамата, но ако всичко се развиеше добре, едно пренасяне в Брадфийлд не беше най-лошото, което можеше да се случи на тях и на децата им.

Още отсега работата започваше да изглежда по-интересна от повечето разследвания, по които беше работил в Уест Мърсия. Сведенията, получени от Пола, го бяха озадачили в известен смисъл; нямаше съобщение за извършено престъпление, и все пак тази сплотена групичка пристрастени криминалисти го бяха надушили и влагаха в проследяването му всички сили, които можеха да отделят. Алвин познаваше някои трудолюбиви ченгета, но не и такива, които сами да си търсят работа.

А и самото предполагаемо престъпление будеше интерес. Как бе възможно да накараш човек, който умее да се владее и е с видимо силен характер, да посегне на живота си? Какво би могло съвсем изненадващо да тласне една жена към такава постъпка? Той не можеше да си представи как някой би накарал собствената му съпруга да се самоубие. Единственото, което би мото да я докара дотам, би била загубата на децата им. Но Алвин си мислеше, че дори в такъв случай тя би продължавала да се бори заради другите хора, които я обичаха. Така че това действително си беше загадка.

Малко по-рано, докато шофираше, Алвин се обади на ченгето, което се бе занимавало със смъртта на Джазмин Бъртън. Сержант Пол Уестмакот говореше с подчертан акцент на човек от Югозапада, но Алвин беше достатъчно съобразителен, за да не приема това като доказателство за ограниченост. Уестмакот като че ли се изненада от интереса му, но Алвин се беше опитал да го омаловажи, споменавайки някаква връзка на Джазмин с друг случай, по който работел. Последното, което му трябваше, беше да настрои Уестмакот срещу себе си, намеквайки, че в случая може би има нещо повече от това, което са забелязали местните полицаи. Затова и говореше малко отегчено и небрежно, и се оживи едва когато стана дума за кифлички със сметана.

Уестмакот бе забелязал това и бе предложил да се срещнат в едно кафене извън града, разположено над самото устие на реката. Алвин се обади отново, за да го предупреди, че вече е наблизо, и двамата определиха час за срещата. Алвин подрани с пет минути и запълни времето, обаждайки се на Пола, за да я попита дали няма нещо ново, което би трябвало да знае.

— Не мисля. Стейси се опитва да проследи движенията на жертвите чрез мобилните им телефони, а ние с Карол потегляме да поговорим лично с някои хора. Един Бог знае какво прави Тони. Карол му е дала кучето, така че вероятно го разхожда на брега на някой канал.

Нямаше какво да се отговори на това и Алвин не искаше да си губи времето в излишни разговори. Тъкмо беше приключил разговора, когато мъжът, когото чакаше, спря с един „Форд Фокус“ маркиран със синьо-жълтата отличителна лента, така че появата му беше също толкова дискретна, както ако беше хвърлил някоя тухла в заведението. Появилият се от форда униформен офицер беше, учтиво казано, едър. С предпазната жилетка, опъната на шкембето му, той приличаше на черна топка с крака. Когато се насочи към Алвин, за да го поздрави, се видя, че ходи с поклащане заради дебелите си бедра. Алвин се имаше за доста пълен, но този човек сигурно преминаваше с големи усилия ежегодните медицински тестове. Главата му също беше кръгла като футболна топка, венец от късо подстригана черна коса я опасваше от ухо до ухо, темето беше голо. Трудно бе да се познае възрастта му; тлъстините бяха загладили бръчиците около студените сини очи. Нямаше нищо жизнерадостно у този тлъст мъж.

— Значи вие сте сержант Амброуз? — попита той, оглеждайки Алвин от горе до долу.

— Аз съм. Казвам се Алвин, наричай ме Алвин — запита се дали да му протегне ръка, но не беше сигурен как Уестмаког ще реагира на жеста.

— Добре тогава, хайде да влезем и да хапнем по нещо — каза Уестмакот и се упъти към кафенето, непривлекателна крайпътна кръчма, строена между двете войни и боядисана сега в розово в напразен опит да заприлича на селска къща. Отвътре обаче заведението изглеждаше значително по-добре. Имаше двайсетина маси, всички с хубави бели покривки, върху които бяха подредени различни старинни порцеланови чинии, чаши и чинийки. Около половината от масите бяха заети — клиентите бяха разнообразна смесица — възрастни двойки, облечени като туристи, и жени на средна възраст, обменящи клюки около каните с чай. Уестмакот тръгна към най-далечната ъглова маса и се тръсна на един изящен дървен стол, който изскърца леко.

Алвин седна по-предпазливо на стола срещу него и взе менюто.

— Не знам защо ми е да го чета, след като знам какво искам. Две кифлички с конфитюр и сметана и голяма кана силен чай.

Лека усмивка трепна по лицето на Уестмакот.

— Истински избор на ченге.

Кльощава руса сервитьорка с прекалено тежък грим щръкна до тях.

— Здрасти, Пол, за теб както обикновено, нали? — каза тя с несъмнено балтийски акцент.

Той кимна.

— Нека да е два пъти, Елена. Колегата ще поръча същото.

Тя се усмихна широко на Алвин.

— Обещавам, че ще ви хареса. Девън или Корнуол?

— Не съм оттук, а от Мидландс.

Уестмакот се позасмя.

— Не те пита откъде си, а дали слагаш първо сладкото или първо сметаната. В Корнуол го правят наопаки и слагат първо сладкото, но ние тук слагаме първо сметаната и после, отгоре, сладкото. Което е логично, така хапваш повечко сметана.

„Кой би предположил?“ Алвин се усмихна и Елена тръгна, проправяйки си бързо път между масите, внимавайки да не срещне погледа на някой, който би я задържал.

— Значи идваш редовно тук?

Опитваше се да гради мостове на нестабилен терен, но трябваше поне да опита.

— Обичам да следя отблизо събитията, нали разбираш, притиснал ухо към земята.

Алвин се опита да пропъди картината, която възникна в съзнанието му, но не успя. Ако това бяха резултатите от дипломацията му, щеше да е по-добре да се откаже от нея.

— Е, какво можеш да ми кажеш за Джазмин Бъртън?

— Защо тя те интересува толкова много? Знам, каза ми, че има някаква връзка с друг случай, по който работиш, но не виждам какво е основанието да идваш тук. Нямаше никакво съмнение, че е самоубийство.

— Нали знаеш какво е, когато шефът си науми нещо — отвърна Алвин с такъв тон, сякаш очакваше приятелско разбиране.

— Е, да, тя вероятно си мисли, че ние тук имаме плява вместо мозък в главите. Да му се не види, ти сигурно също си на това мнение.

— Не е така. Никой не казва, че не сте направили необходимото.

— Както и да е. Но ти казвам направо, нямаше никакво място за въпроси. Имаше необходимото количество вода в дробовете, имаше камъни в джобовете си. Е, да, имаше следи от удари тук-там по тялото, но така е винаги с трупове, прекарали известно време във водата. Патоанатомът каза, че травмите са послесмъртни — той сви небрежно рамене. — Както казах, съвсем ясен случай.

Алвин се усмихна и кимна.

— Разбирам. Но е малко странно все пак, че не е оставила никакво писмо за семейството си.

Горната устна на Уестмакот се присви в гримаса на неприязън.

— Невинаги го правят. Бих казал, че съм видял доста самоубийци, и около половината от тях не си бяха дали труда да пишат предсмъртни писма. Предполагам, че не мислят за друго освен за себе си, когато стигнат дотам. Не ги е грижа за нещастниците, които оставят след себе си, за да разчистват техните каши.

— Разговарял си с приятелите ѝ, на които е гостувала. С какво впечатление са останали те?

Трябваше да прекъснат разговора, защото Елена пристигна с отрупан поднос и сложи на масата чай и кифлички с конфитюр и сметана — количествата бяха достатъчни да нахранят цялото семейство на Алвин. При това никой в семейството му не страдаше от липса на апетит. Той огледа масата и се усмихна доволно. Тук нямаше да има свидетели на лакомията му, освен един човек, който беше по-дебел от него самия. И това беше резултат.

Двамата мъже започнаха да се хранят.

— Та питах за приятелите — подсказа Алвин.

— Бяха искрено потресени. Казаха, че им се сторила малко потисната, но предположили, че това се дължи на всичко, което била преживяла наскоро и на нахлуването в личното ѝ пространство. Твърдяха, че не изглеждала като човек, който би посегнал на себе си. Казаха, че ако са били забелязали и най-малък признак, че може да направи нещо такова, никога не биха я пуснали да си тръгне. Симпатични хора, бяха много разстроени. Все повтаряха, че обвиняват себе си, което всъщност е просто глупост. Тази Джазмин явно е скрила много умело колко разстроена е била — той натъпка още едно добре намазано парче от кифлата в устата си и задъвка усилено.

— И никой не я е видял, след като е тръгнала оттам? Никой не се е обаждал в полицията?

Уестмакот поклати глава.

— Абсолютно никой. А като се има предвид, че тя беше в известен смисъл прочута, ако някой беше забелязал нещо, със сигурност щеше да се обади.

— Имаше ли нещо на мястото, където се е удавила?

Уестмакот го погледна изкосо. Алвин чакаше, без да е сигурен, че ще узнае цялата истина.

— Не знаем точно къде е влязла в реката. Според полицая, който отиде да огледа, нямало нищо особено. По източния бряг на устието минава велоалея, има и туристическа пътека, и до нея, край Екстън, намерихме паркирана колата ѝ. Предполагаме, че трябва да е влязла във водата някъде между Екстън и Лимпстоун. Като се вземе предвид къде и кога се появи тялото, местната полиция е на мнение, че приливът вече се е бил надигнал доста, когато тя е влязла. Но брегът е скалист, пътеката е здраво отъпкана, а велоалеята е с дървена настилка, така че е нямало никакви следи.

„А и никой не е търсил особено старателно, защото никой не го е било грижа, защото е изглеждало, че със сигурност става дума за самоубийство. Което, ако трябва да бъдем честни, най-вероятно е и истината. Никой не твърди, че е била блъсната, за да падне в реката. Поне засега.“ Алвин насочи вниманието си към кифлата и каза:

— Освен това, както казваш, със сигурност е ставало дума за самоубийство. Предполагам, че сте огледали вилата, в която е била отседнала?

— Лично аз я огледах. Нямаше абсолютно нищо необичайно. Никакъв дневник, никакви писма, нищо. Само една малка пътна чанта с две смени дрехи, несесер, две-три списания и лаптопът ѝ. Той беше включен, нямаше парола. Огледах последните постъпления в електронната ѝ поща, нямаше нищо интересно. Повечето неща бяха по работа, един-два отговора на нейни писма до приятели. Но нищо, с което тя да казва: „А между другото, заминавам за Девън, за да се хвърля в реката.“ Както вече казах, ние тук не сме идиоти. Не сме пропуснали нещо значително, защото не е имало нещо значително, което да пропуснем — това бе произнесено с тон, който отхвърляше всякакви възражения.

Алвин си отбелязваше наум какво трябва да направи. „Да говоря с патоанатома. Къде е сега лаптопът? Как е преценила къде да отиде? Какви обувки е носела?“

— Върнахте ли лаптопа на семейството ѝ?

Уестмакот сви нетърпеливо устни, преди да отговори:

— Да, заедно с всичките ѝ вещи. Нямахме основание да ги задържаме.

Алвин се беше отбил в магазина на една бензиностанция и беше купил две карти. Сега ги извади от джоба си и каза:

— Просто за да задоволиш любопитството ми, би ли ми показал къде точно е била открита колата на Джазмин?

Уестмакот изтри уста с опакото на ръката си, оставяйки мазно пешо на едната си буза.

— Вие, момчетата от големия град, умеете да си губите времето, а?

После сграбчи картата, издадена от кралското картографско управление и я разтвори, а после плъзна пръст по очертанията на устието.

— Ето тук.

Алвин му подаде химикалка.

— Би ли го отбелязал? — той се усмихна заговорнически.

— За да покажа на шефката, че е било необходимо да я купя за работата.

Уестмакот повдигна вежди.

— Ясно — погледна отново картата и очерта с кръгче едно място на нея. — Колата беше ето тук.

— Може да отида дотам. Да направя няколко снимки, за да зарадвам шефката. Тя много държи на подробностите.

— Няма да ми кажеш какво става всъщност, нали?

Алвин се постара да добие невинно изражение.

— Нали ти казах, просто случаят има връзка с нещо друго. Шефката не обича да оставя неясноти.

Другият изсумтя.

— Да бе — изгълта остатъка от чая си, събра с върха на пръста си останалите трохички и ги облиза. — Плащаш ти — каза той и се изправи. — Пожелавам ти приятно губене на време.

И си тръгна с тежката си походка, без да хвърли поглед назад. Алвин въздъхна и потърси с поглед Елена. Поне чаят и кифличките със сметана си струваха пътуването.

Най-добрият начин да следиш някого беше да вървиш пред него. Първия път, когато прочете това, то му се стори нелогично. Но после продължи да чете и разбра какво се има предвид. Откриваш място, на което обектът на следенето трябва да отиде, и отиваш там преди него. Сливаш се с обстановката, така че изобщо да не те забележи. А после можеш да го наблюдаваш, без да се налага да намираш основание за присъствието си. Защото си бил там преди него. И ако имаш късмет, можеш да откриеш къде ще отиде обектът след това, за да не трябва да го следиш прекалено отблизо.

Чакането и наблюдението му помогнаха да установи, че Урсула Форман отделяше четвъртък следобед за своето добро дело на седмицата, помагайки в раздаването на храна в една хранителна банка. Ако не беше толкова елементарно, той би могъл да се разсмее. Дали тя наистина вярваше, че може да изкупи всички неприятности, които бе причинила, отделяйки няколко часа, за да се държи покровителствено с хора, които не можеха да изхранват семействата си? Ако не бяха жените като нея, които окуражаваха другите жени да зарязват семействата си заради така наречени кариери, щеше да има предостатъчно свободни работни места за всички. Но какъв смисъл щеше да има, така или иначе. Урсула и жените като нея веднага щяха да започнат да хленчат за стъклените тавани, ограничаващи полета им. В дома на едно семейство нямаше стъклени тавани. Когато се грижиш за хората, които обичаш, над теб е единствено небето.

Хранителната банка се намираше в изоставен магазин в Брусхил, потискащ жилищен комплекс, състоящ се от три високи блока и скупчени около тях двуетажни постройки, свързани с общи балкони, които даваха отлична възможност за бягство на всеки, преследван от местните бандити или от полицията. Според един от доброволците в хранителната банка, с когото той се заговори, около една трета от клиентелата идвала от Микълфийлд, лабиринт от частни къщички, подредени около вътрешни дворове, площадчета или зелени площи оттатък хълма; прилични семейства от средната класа, които не бяха успели да се справят с финансовите трудности и все още не бяха усетили обявеното от правителството възраждане на икономиката.

Според доброволеца търсенето на безплатна храна нараствало. Затова хората тук се радваха на всеки новодошъл като него, след като имаше желание да помогне. Излизаше, че раздаването на храна изисква сериозна организация. Той внимаваше да не се набива на очи, отваряше кутии, сортираше дарения. Съзнаваше инстинктивно, че Урсула няма да бъде на такова място. Скромният, ненатрапчив труд не беше за нея, о, не. Тя трябваше да е отпред, да раздава лично жалките подаяния, полагащи се на търсещите помощ през този ден. Колкото повече я наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше, че тя трябва да е следващата.

Когато той беше дете, не съществуваха хранителни банки. Дори бедняците знаеха как да изхранват децата си. Жените умееха да пестят. Умееха да готвят. Сегашните разбираха под „готвене“ поставяне на замразена пица във фурната или на готова храна в микровълновата печка. Ето какво бе дал феминизмът на страната. Поколение от жени, които нямаха представа как да поднесат на масата прилична храна. Преди да започне да прекарва толкова време в Грийнъм, майка му всеки ден му беше поднасяла хубава вечеря. Дори когато парите не стигаха и необходимите белтъчини се осигуряваха от леща, а не от месо, тя се беше справяла. Би се срамувала да приема подаяния. И в това отношение се беше променила; беше разказвала за посетители, които носели храна в лагера, като че ли намираше нещо хубаво в това жените, които се бореха за мир, да бъдат толкова зависими. Той би се обзаложил, че ако навремето имаше хранителни банки, жените от Грийнъм Комън щяха да са първи на опашката.

А Урсула и тези като нея биха ги подстрекавали. Тя сигурно щеше да пише в блога си за прекрасните жени, които разбиваха семействата си и оставяха децата си да плачат до прозореца на спалнята за една майка, която никога вече нямаше да се прибере у дома.

Е, тези неща скоро щяха да започнат да се променят. Урсула щеше да бъде още една крачка в тази посока. Нямаше да мине много време — не, не беше възможно да мине много време, докато някой започнеше да си прави изводи и да пише за многото самоубийства на жени, прозрели истината, осъзнали щетите, нанесени от техните борби, разбрали колко дълбоко са грешали.

Опитът му помагаше да усъвършенства подхода си. С Кейт Ролинс той се беше възползвал от предложилата се възможност. Беше позволил на обстоятелствата да го водят, вместо да бъде обратното. Сега вече нямаше да разчита за нищо на късмета си. Беше избрал модела за следващия път. Марина Цветаева беше руска поетеса. Един от блестящите избори, които бе направила в живота си, беше да остави дъщеря си в държавно сиропиталище по време на глада в Москва, вместо сама да се грижи за нея. Момичето беше умряло от глад, което беше още едно доказателство за онова, което се случваше, когато жените бягаха от своите задължения. В края на краищата Цветаева беше разбрала, че единственият начин да изкупи онова, което бе сторила през живота си, е да приеме смъртта и се беше обесила в собствения си дом.

Беше имал предвид няколко кандидатки. Но Урсула все повече го убеждаваше, че тя е следващата, която заслужава смърт. Сега му оставаше само да установи някаква връзка с нея. Да се сближат достатъчно, за да го покани тя у дома си, ако той се появеше на прага ѝ, докато мъжът ѝ отсъства. Тя със сигурност щеше да му предложи чай, а той щеше да налее ГХБ в нейната чаша. Съвсем скоро тя щеше да се почувства замаяна и да не се съпротивлява, докато той прави необходимото, за да я обеси на перилата на стълбата.

А междувременно щеше да се държи прилично, като изпълнителен доброволец. Нямаше да се набива на очи, докато не дойдеше моментът пътищата им да се пресекат. Тогава щеше да задейства чара си. Тя щеше да се поддаде. С всички ставаше така. Докато не станеше прекалено късно.

Тези жени бяха толкова твърдо убедени, че владеят положението. А всъщност бяха толкова лесни жертви.

Велоалеята беше впечатляваща, изградена както трябва, с дървена ограда и удивително добре подравнена. Алвин не беше виждал нищо подобно в района, където работеше. Тази алея можеше почти да го изкуши да се качи на колело. Но не съвсем. Представата за масивното му, мускулесто тяло на колело напомняше по-скоро на някакъв цирков номер. Вижте как плешивата мечка балансира на две колела! Колелата бяха за децата, той се задоволяваше със собствените си два крака.

Тръгна на север покрай велоалеята, оглеждайки всичко наоколо. С настъпването на прилива оттеглящата се вода беше оголила стръмен бряг, осеян с едри камъни, с полепнали по тях раковини и водорасли. Но Джазмин Бъртън не беше пълнила джобовете си с такива камъни. Те бяха прекалено големи; повечето от тях бяха такива, че трудно би ги вдигнала и с две ръце. А и някак не можеше да си я представи как прескача дъсчената ограда, за да се хвърли във водата. Според Алвин камъните в джобовете ѝ означаваха, че е търсела спокойна смърт. Не беше Тони Хил, но имаше достатъчно въображение, за да прецени, че ако човек иска да се раздели в покой с живота, не би тръгнал да прескача огради, ако малко по-нататък има много по-лесен достъп до реката. Дори оттук се виждаше как пътеката отстъпва място на обикновена отъпкана земя, оградена с жълтееща тръстика.

Той забърза, уверен, че е на прав път и в буквален, и в преносен смисъл. Веднага щом оградата свърши, Алвин се доближи до тръстиките, оглеждайки ги внимателно, като търсеше признаци, че някой е газил из тях. Беше изминала почти седмица, откакто Джазмин Бъртън бе влязла в тези сиви, студени води, но из тръстиката можеше все още да има огънати стъбла, които не са се изправили.

Само че не можа да види никакви следи, а на около половин миля оттук започваше нова ограда. Действително, тя не беше плътна, между всеки две отвесни дъски имаше само по две кръстосани летви. Независимо от това Алвин беше на мнение, че присъствието на бариера все пак би имало психологическо въздействие. Затова се върна обратно, като този път мина през тръстиките до самия кален бряг на устието, доволен, че държеше в багажника си високи гумени ботуши като част от онова, което той наричаше малко пресилено „екипировка за разследване на убийства“. Но може би сега, на новата си работа, наистина щеше да има нужда от тези неща. Почвата беше доста устойчива, макар от време на време да всмукваше петата на някой от ботушите. Оглеждайки се, той не вярваше да забележи някакви отпечатъци от стъпки, особено като се имаше предвид, че в началото на седмицата беше валяло силно. Но все пак се зае да кръстосва мястото, без да бърза, вървейки ту назад, ту напред, търсейки с поглед нещо, което би му се сторило не на място.

Разбира се, имаше боклуци. Пликчета от желирани бонбони и чиле, опаковки от шоколадови десерти „Марс“ и шоколади „Тоблерон“, пластмасови бутилки от енергийни напитки и метални кутийки от диетична кока-кола. Те привличаха за миг вниманието му, после той продължаваше. Беше стигнал почти до края на тръстиката, когато забеляза нещо, заплетено в голите клонки на нисък, вероятно изсъхнал трънлив храст. Някакво тъмнолилаво петно, цветът на чепките изкуствено грозде във фруктиерата върху салонния бюфет на майка му. Книга ли беше? Алвин пристъпи предпазливо, сякаш плячката му беше птица, която би се подплашила и отлетяла.

Ако това беше действително разследване, ако имаха основание да определят тази „репетиция“, както се изразяваше Пола, като разследване на убийство, той би останал на място и би се обадил на анализаторите на местопрестъпления. Но не беше действително разследване, те нямаха основание да твърдят, че е такова, и нямаше как той да се обади на анализаторите. Вместо това извади телефона си и се зае да снима всичко наоколо. Не че имаше кой знае какво за гледане. Независимо от това той спираше на всеки две крачки и правеше снимка.

Да, беше книга. Сега вече я виждаше ясно. Лилава корица с бели букви. Корицата се бе сгърчила от влагата и той не можеше да разчете буквите от разстояние. Наоколо нямаше нищо друго. Никакви отпечатъци от стъпки, никакви късчета плат, закачили се за негово удобство на тръните. Алвин измъкна чифт гумени ръкавици и посегна към книгата.

„Собствена стая“, Вирджиния Улф. Той я пусна в хартиен плик за съхраняване на улики. Този път не беше поезия. Но Пола беше казала, че според предсказанието на Тони тук трябва да има книга на Вирджиния Улф, която явно също се беше удавила, влизайки в река с пълни с камъни джобове. А това го наведе на друга мисъл. Камъни. Той се върна няколко крачки назад, обратно до самата вода. Твърдата речна кал на края на брега бе изпъстрена с по-дребни камъни, огладени от водата. Алвин си каза, че повечето са с размери на авокадо или манго, отчитайки факта, че после ще трябва да ги описва. Направи още снимки, поставяйки химикалката си до камъните за сравнение на размера. По нищо не личеше от калта да са били вадени камъни, но би било странно да личи толкова дълго време след събитието, при това на място, което бе покривано или поне плискано от речните води два пъти дневно.

Не можеше да се сети какво друго би могъл да прави тук, затова направи няколко последни снимки и се упъти обратно към колата си. Доста път беше бил, за да пие чай с кифлички със сметана и да вземе една подгизнала книга. Но след като така или иначе беше тук, мажеше поне да се възползва максимално от идването си. Набра номера на Пол Уестмакот, който отговори сопнато.

— Обажда се Алвин. Само един бърз въпрос. Кой проведе аутопсията на Джазмин Бъртън?

— Моля? Предполагаш, че може да е пропуснал нещо, такива работи ли ти минават през главата?

— Не, просто искам да изчистя всичко докрай. А и не съм казвал, че става дума за нещо пропуснато.

— Не е необходимо да го казваш. Така или иначе, няма да намериш повод за оплакване във връзка с аутопсията. Той е от най-добрите. Професор Джон Чилтън, от университета. Свърши работата сам, никакво прехвърляне на студенти.

— Значи там ще го намеря? В университета?

Уестмакот се изкиска.

— В петък вечер? Никакъв шанс. Той е на яхтата си, сигурно вече на половин път до Франция. Голям ветроходец е нашият професор. Няма да се мерне тук преди понеделник следобед.

— Да имаш номера му?

— Имам, но през ум не ми минава да го давам на човек, който ще му развали уикенда.

— О, по дяволите — Алвин изгуби търпение. — Аз съм детектив, да му се не види. Мислиш, че не мога да намеря номера на този човек за пет минути? Ако искаш да се държиш като копеле и да пречиш на работата ми, моля. Но можеш да заложиш пенсията си на едно. Когато се обадя на професор Чилтън, няма да пропусна да спомена, че имам номера от теб.

Настана кратко, стъписано мълчание. После Уестмакот изрецитира номера с мрачен тон и затвори. И защо беше всичко това, мислеше си Алвин. Единственото, което постигнах, беше да си вдигна кръвното и да затвърдя убеждението на Уестмакот, че съм някакъв фукльо, домъкнал се от големия град. Защо хората трябваше да бъдат толкова чувствителни на тема собствена територия? Той въздъхна и набра номера, получен от Уестмакот. Отговори му бодър и висок, почти женствен глас с изискан изговор. Алвин обясни кой е и какво му трябва.

— А, да, удавянето. Опасявам се, че записките ми са в моя кабинет в университета.

Алвин помръкна. Оказа се, че Уестмакот е бил прав.

— Кога ще можете да ги видите?

— Момент да помисля… трябва да взема колата си, която оставих в сервиза за профилактика… Можете ли да дойдете в университета до половин час?

„Майната ти, Пол Уестмакот.“

— Няма никакъв проблем — отвърна той. Чилтън му даде кратки и ясни упътвания и с това разговорът приключи. Алвин се върна в Ексетър, обади се на Пола и ѝ каза какво е открил.

— Кълна ти се, понякога се питам дали Тони не принася в жертва кози на върха на някой хълм — каза тя. — Как е успял да предположи, че ще бъде така?

— Просто умът му е настроен по-различно от нашите. Ще поговоря с патоанатома. Не очаквам нищо специално, но не искам да пропускам нищо. А с какво се занимавате вие?

— Чакам Карол да приключи със строителите на третия етаж и после ще отидем да поговорим със съпруга на Дейзи Мортън. Също като теб и ние не искаме да пропускаме нищо. Виж, знам, че ти предстои дълго шофиране, докато се прибереш, но искаш ли да се срещнем по-късно в Солихъл? Оказва се, че Джазмин Бъртън е била с моята ориентация, а Стейси е открила приятелката ѝ.

— И тя е от онези, които принасят в жертва кози по хълмовете — каза мрачно Алвин. — Мисля, че ще свърша тук след около час, да пътуваш по М5 през уикенда е ад, но предполагам, че ще може да се видим към седем, ако това ти е удобно.

— Добре. Подробности после. Приятно прекарване с патоанатома.

Думата „приятно“ рядко се съчетава с понятието „патоанатом“, но професор Чилтън се оказа учудващо жизнерадостен. Беше нисък, строен, с гъста, чуплива и разчорлена руса коса, изпъстрена със сребърни нишки, благодарение на която лесно можеше да се впише в стандартния образ на „лудия професор“. Имаше загорилата и загрубяла кожа на моряк, бръчиците очертаваха фина мрежа от бели линии около очите му.

— Заповядайте, седнете, приятно ми е да се запознаем, вие не сте оттук, нали?

Думите му се изливаха в непрестанен поток, съпроводени от дружелюбна усмивка и експанзивен жест, с който той посочи един от столовете за посетители, поставени пред бюрото му. Кабинетът беше спартански обзаведен, върху бюрото нямаше нищо. Единственият признак, че помещението не се ползва само временно, бяха фотографиите на състезателни яхти, окачени в рамки по стените. Където и да държеше библиотеката си професор Чилтън, тя със сигурност не беше тук.

— Работя в Брадфийлд — каза Алвин, като едва не обърка непривичното име. — Занимаваме се с няколко самоубийства на жени, които са били тормозени по интернет и искаме да елиминираме всякакви съмнителни обстоятелства.

Професорът потри ръце, като че ли ги миеше.

— Разбира се, че искате, защо да не искате? Но ако съдя по акцента ви, сте по-близо до Бирмингам, отколкото до Брадфийлд, а тъй като покойната е била оттам, се зачудих, нали разбирате? А сега да потърся бележките си… — той издърпа едно чекмедже на бюрото си и извади оттам зелена папка. — Ето — отвори папката и се смръщи съсредоточено. После вдигна поглед. — Мога да ви дам копие, ако искате да го вземете със себе си?

Алвин кимна.

— Но може ли все пак да ми кажете основното?

Отново последва жизнерадостна усмивка.

— Разбира се. Здрава, добре поддържана млада жена. Причината за смъртта е удавяне. В белите ѝ дробове имаше речна вода, затова сме сигурни, че не е била удавена във вана или басейн, а после хвърлена в реката. Знаем, че е вечеряла с приятелите си — тайландско къри с пиле, зелена салата, ябълков сладкиш и крем — и знаем, че са приключили с вечерята около девет часа. В кръвта ѝ нямаше алкохол. Съдейки по съдържанието на стомаха, бих казал, че смъртта е настъпила някъде между един и три часа след полунощ.

— А някакви наркотици?

— Докладът от токсикологията ще пристигне едва след седмица.

— Имаше ли някакви травми, които дават основание да се предположи, че е била удряна?

Чилтън го изгледа изпитателно с проницателните си очи — като кос, забелязал червей.

— Интересен въпрос, но е трудно да му се даде отговор. В морето труповете обикновено понасят удари. Вълни, скали, меки тъкани — няма начин да няма нещо. Ако тялото не е прекарало дълго във водата, може да изглежда така, като че ли човекът е бил бит; макар никой да не го е докосвал и с пръст. По тялото на Джазмин Бъртън нямаше следи, които да влизат в противоречие със заключението. Но някои от контузиите може да са били нанесени непосредствено преди смъртта. Дори да е така, те все пак може да са напълно невинни. Брегът там е каменист. Може да се е подхлъзнала, докато е вървяла към водата, и да се е наранила. Затова отговорът ми, сержант Амброуз, е че няма как да знаем.

Беше доста усукан начин да кажеш „нямам представа“.

— Разбирам. Благодаря, че ми изяснихте това. Имала ли е обувки на краката си, когато е била изхвърлена на брега?

— Една маратонка. „Ню Баланс“. Връзките се бяха заплели в здрав възел, затова беше останала на крака ѝ.

Алвин си каза, че трябва да провери с какво е била обута Джазмин по-рано вечерта. Може би щеше да е от полза да се разбере дали е стигнала до вилата си след вечерята и преди да влезе в Екс. Но това можеше да е и без значение.

— С какво е била облечена?

Чилтън прелисти страниците, за да се върне в началото.

— Нищо необичайно. Дрехите не бяха пострадали особено, защото тялото бе останало във водата само около двайсет и четири часа, преди да бъде изхвърлено на брега. Джинси, бикини, пуловер, блуза с дълъг ръкав, сутиен. Върху всичко това капитонирано яке с дължина до средата на бедрото. Джобовете са били напълнени с камъни, после циповете са били дръпнати. Допълнителното тегло не е било особено голямо… Ето — седем килограма и 930 грама. Но е било достатъчно, за да попречи на естествената склонност на тялото да изплува на повърхността. И, разбира се, дори да е поискала да се откаже, така би се уморила по-бързо и би престанала да се бори — той затвори папката и въздъхна. — Хората имат някаква романтична представа, че удавянето е спокойна смърт. Вярвайте ми, това изобщо не е така — и плъзна папката по бюрото към Алвин. — Заповядайте. Ще помоля секретарката ми да ви направи копие — той се изправи. — За мен беше удоволствие, сержант Амброуз, но имам други ангажименти, каквито, предполагам, имате и вие.

Алвин тръгна обратно към колата си, сбърчил чело в размисъл. Погледнато от една страна, нищо от онова, което бе научил, не хвърляше светлина върху последните часове от живота на Джазмин Бъртън. Но от гледната точка, предложена от Тони Хил, започваше да се очертава една съвсем различна картина. Един такъв случай би бил заинтригуващ; два можеха да минат за съвпадение; три пъти — това вече беше поредица. А правилото, утвърдено от практиката, гласеше: три плюс едно означава сериен убиец.

Имаше нещо странно успокояващо в така добре познатата картина. Пола шофираше, Карол седеше на мястото до нея, вперила поглед в пътя, но очевидно на съвсем друго място в мислите си. Беше разкъсвана от смесени чувства — радост, че отново върши това, което умееше най-добре; безпокойство, че е изгубила усета си; и глухото пулсиране на възбудата, породена от усещането, че отново е по следите на убиец. Защото дори ако един безпристрастен наблюдател отхвърлеше онова, което вършеха, като налудничава фантазия, изградена върху въображаема основа, Карол знаеше, че в това разследване има нещо истинско и опасно. Беше чувала свои колеги да отхвърлят убеждения от този тип като обикновено предположение или женска интуиция. Но Тони веднъж ѝ беше обяснил, че те се основават на цяла мрежа от незабележими, често скрити в подсъзнанието индикатори, свързвани в едно цяло от нишките на натрупания опит. „Може да не си в състояние да дадеш логично обяснение“, бе казал той. „Но това не означава, че такова не съществува. Вярвай си. Когато проявим склонност да избързваме със заключенията, това обикновено си има основателна причина.“

— Кажи ми всичко, което ни е известно за Дейзи Мортън — каза тя, докато Пола си проправяше път на север през уличното движение.

— Родена и израсла в Брадфийлд. В почтено семейство от работническата класа. Баща ѝ бил водопроводчик, майка ѝ — продавачка в кварталното магазинче за вестници и списания. Дейзи се омъжила млада — на двайсет и две години вече била родила две деца. Сега те са големи, студенти са. Единият в Единбург, другият — в Бристъл.

— Ще бъде тежко за тях — загубили са майка си, а са и толкова натоварени с учене. Такова нещо може да ти разбие психиката — каза Карал, спомняйки си колко уязвими са били през онези дни под привидната самоувереност, която носеха като броня.

— Всеки ден забелязвам у Торин следи от тази травма. Учудвам се, че дотук се справя толкова добре. На негово място бих отвъртяла напълно. Надявам се децата на Дейзи да проявят същата устойчивост.

— Дано в живота им има хора като теб и Елинор. И така, Дейзи е родила децата си рано? А после?

— Когато децата тръгнали на училище, тя започнала да работи като учителка. Работела на непълен работен ден още от момента, когато се дипломирала. Преподавала четири сутрини седмично в началното училище в Харистаун, същото, което посещавала и тя като дете. Съпругът ѝ, Джон, е профсъюзен работник, а когато започнала да преподава, тя навлязла и в политиката В продължение на малко повече от шест години е общинар от квотата на лейбъристите. Била харесвана, но не избягвала конфликтите.

— От хората, които държат да са в светлината на прожекторите?

Карол си каза, че познава този тип — хора на място, но държащи да са винаги в първите редици.

— Е, не може да се каже, че не се е появявала на първите страници на „Сентинъл Таймс“ — съгласи се Пола. — Но откакто е загинала, никой не е казал лоша дума за нея.

Кароя се покашля.

— Обикновено става така. Помисли само какво стана с Джими Савил. Тялото му вече беше изложено за поклонение в катедралата в Лийдс и чак след това истината започна да излиза на бял свят. Не че искам да кажа, че Дейзи Мортън е била подобна на него. Просто, както знаеш, смъртта поставя хората на пиедестал, който никога не са заемали приживе. Трябва да се изчака да затихне суматохата, за да се види по-ясно истината. Но кажи ми нещо повече за Дейзи.

— Не са се разделяли с Джон. От петнайсет години живеели в къщата, която се взриви. Купили са я с ипотека, сключена с помощта на работодателите на Джон, която ще изтече след пет години. По нищо не личи да са имали някакви проблеми в брака.

— Ако изключим факта, че не е имал представа за намерението ѝ да посегне на себе си.

— Именно — каза Пола.

— Което означава или че не са живеели в такава близост, каквато са представяли пред хората, или че тя изобщо не е имала намерение да се самоубива. А къде живее той сега, когато къщата му е разрушена?

— При брата на Дейзи, Фил, и семейството му. Фил Адамсън. Той притежава местна верига месарски магазини, успял е да се замогне. Има хубава къща близо до игрището за голф — просторна и предостатъчна за него, жена му и двете му деца, тийнейджъри, включително и за скърбящия вдовец. Всъщност, ако съдя по разказите на Франи, те всички скърбят. Били са сплотено семейство. Фил има апартамент в Испания, където всички ходели да летуват заедно.

Карол почувства как сърцето ѝ се сви болезнено. Разбираше какво представлява такава загуба; беше имала брат, двамата бяха много близки, бяха живели заедно и вече като зрели хора. Знаеше, че Джон Мортън и семейството му едва са направили първите крачки по пътя на скръбта. Ако това наистина е било самоубийство, той сигурно бе опознал бремето на вината, същото, каквото влачеше и тя, макар и по различни причини.

— Каза ли Франи нещо за заплахите към Дейзи? Тя свързвала ли се е с полицията?

— Не — Пола зави по широк булевард с дървета от двете му страни. През пролуките между дърветата се виждаха големи къщи-близнаци. Тук-там се забелязваше и неестествено ярката зеленина на голф-игрището. Ако живееш на такова място, лесно можеш да забравиш, че си част от многообразното гъмжило на голям град, където престъплението присъства като постоянно дебнеща сянка. Но зад тези добре поддържани предни градини и красиво боядисани входни врати истината често можеше да бъде не по-малко отблъскваща, отколкото онази, която можеш да откриеш на някоя тясна уличка в централната част на града. Пола намали скоростта, за да оглежда номерата на къщите, после спря пред къща с островърхи стрехи, имитираща стила от епохата на Тюдорите, с павирана входна алея.

— Казах, че нямаме нищо против да разговаряме с него и там, където работи, но Мортън каза, че предпочита да се види с нас тук.

Лъскавата черна входна врата се отвори и на прага застана добре поддържана жена на около четиридесет и пет години. Дискретният грим скриваше всякакви възможни следи от скръб, но изражението ѝ беше сериозно. Карол прецени, че дрехите ѝ не са нещо екстравагантно, вероятно купувани от „Маркс енд Спенсър“; черен панталон, блуза и жилетка в тъмносиньо, които стояха добре на не особено забележителната и фигура и говореха за практичност и здрав разум.

— Аз съм Триш Адамсън — отговори тя, когато те се представиха. — Снахата на Джон. Заповядайте, той е в зимната градина. Искате ли кафе? Или чай?

— Много мило от ваша страна. Кафе, моля — отвърна Карол.

— Всички сме още в шок — продължи Триш, водейки ги към задната част на къщата. — Всяка сутрин, когато се събуждам, трябва да си напомням, че Дейзи я няма вече. Беше толкова жизнерадостна, не е възможно… — гласът ѝ заглъхна, когато отвори вратата на малка, спретната зимна градина с панорамен изглед към игрището за голф. Едър мъж седеше изгърбен на ратаново кресло, сгушен като спяща птица. — Джон, дойдоха от полицията.

Карол отново представи себе си и Пола, а Триш се оттегли. Джон Мортън не каза нищо, само показа със сухо, кратко кимване, че е забелязал присъствието им. Карол седна срещу него, оглеждайки дългото му, изпито лице и тъмните сенки под очите му. И двудневната брада, набола по бузите му. Тъмната му коса беше прошарена с бели нишки, сплъстена и имаше нужда от миене.

— Благодаря ви, че се съгласихте да разговаряте с нас — каза Карол.

Той овлажни горната си устна с върха на езика.

— Единственото, което искам, е да получа отговор — гласът му звучеше хрипкаво, накъсано, като че ли нещо не беше наред с гърлото му.

Както се бяха споразумели, Пола пое инициативата.

— Разбирам ви. Ние сме тук, за да подновим разследването, да видим дали навремето нещо не е било пропуснато. Питам се дали Дейзи не е споменавала пред вас, че същия ден се е случило нещо напълно неочаквано?

Той въздъхна.

— Нито дума. Вижте, вероятно хората непрекъснато ви казват тези неща, когато някой се самоубие. Но Дейзи наистина не беше човек, който би посегнал на себе си. Тя обичаше живота. Обичаше децата си, обичаше работата си, обичаше мен.

— През последните няколко седмици от живота си тя е била в окото на бурята — каза Пола. Той се усмихна само с устни, но очите му се замъглиха от сълзи.

— Тя не беше победена, повярвайте ми. Конфликтите я радваха. Дейзи винаги е казвала, че благодарение на тях разбира, че е на прав път. Тоест, когато опозицията връхлиташе — той вдигна очи, когато Триш влезе с поднос. — Нали така беше, Триш? Дейзи обичаше да се противопоставя на хората, които я критикуваха.

Триш остави подноса и раздаде чашите с нескафе.

— Точно така. Тя защитаваше нещата, в които вярваше, и изобщо не ѝ пукаше срещу кого се изправя. Винаги е била такава, още от момиче. Никога не е позволявала да я разиграват.

— Но нали е била обект на особено долни оскърбления в социалните мрежи. Виждала съм онова, което са ѝ писали, а то е ужасно. Това не я ли разстрои?

Джон притискаше чашата към гърдите си, сякаш имаше нужда от топлината.

— Първоначално малко се шокира. А после се ядоса. Такава беше. Използваше чуждата враждебност, за да укрепва още повече духа си.

— Но нещо е успяло да нарани този дух — каза Пола. — Имате ли някаква представа какво може да е било то?

— Задаваме си този въпрос всеки ден, откакто това се случи — каза Триш. — И постоянно стигаме до един и същи отговор. Не е възможно да се е самоубила. Трябва да е била някаква странна злополука. Съдия-следователят беше съгласен с нас, не конкретизира причината за смъртта, разбираше, че не може да е самоубийство.

Джон се взираше в чашата си.

— Тя никога не би извършила нещо толкова егоистично. Единственото, което мога да си представя, че може би се е навела да почисти нещо във фурната и по някакъв начин изпаренията от препарата са я замаяли. А после къщата се е напълнила с газ, и когато някой е набрал мобилния ѝ телефон, искрата е предизвикала експлозия. Никакво друго обяснение не мога да намеря.

Стейси беше прегледала доклада от огледа на мястото на експлозията, така че Карол знаеше, че там не е имало и следа от препарат за почистване на фурна. Тя знаеше също, че Дейзи е починала от задушаване в резултат на вдишване на природен газ, и че това не е нещо, което може да е станало случайно.

— Как мислите, може би е била разсеяна повече от обикновено, защото е била разстроена от заплахите, отправяни по неин адрес? Защото те не са били отправяни само онлайн, нали? Предполагам, че някои от случилите се неща са били доста плашещи.

— Тухлата, с която ни счупиха прозореца, беше — каза Джон. — Накара ме да се уплаша за нея, но Дейзи упорито твърдеше, че това е постъпка на страхливец. Казваше, че хора, които хвърлят тухли, са прекалено слабохарактерни, за да направят нещо, когато застанат лице в лице с теб. И онова, което се случи, доказа правотата ѝ.

— Има още нещо, което ме озадачава — каза Пола. — Когато четях докладите, разбрах, че из цялата градина пред къщата са били разпилени страници от книга — Карол не можеше да не се възхищава от начина ѝ на работа. По някакъв начин успяваше да съчетае съчувствие и съгласие, като същевременно не оставяше разпита да замре.

— Тя четеше много — каза Триш. — Една от основните ѝ каузи беше борбата за обществените библиотеки.

— Сигурно напоследък борбата е била доста сериозна — каза Пола съчувствено.

— Тя разбираше, че книгите проправят пътя на работниците към подобряване на условията им на живот — каза Джон. Думите му прозвучаха така, сякаш ги беше казвал неведнъж.

— Значи е била почитателка на Силвия Плат?

Триш се смръщи.

— Никога не е споменавала такова нещо. Може би е считала предпочитанията в областта на поезията за нещо по-лично. Джон?

Той изглеждаше объркан.

— Не знам. Не си спомням да съм я виждал да чете поезия. Но тя четеше най-различни книги, които аз не четях. Лично аз предпочитам историята.

— Защо се интересувате от някаква книга с поезия? — попита Триш.

Пола се усмихна смутено.

— Аз самата много обичам Силвия Плат, затова просто ми стана любопитно, това е всичко — и веднага друг въпрос, за да отклони разговора от необичайното, за да не бъде то последното, което ще помнят от разговора. — А що се отнася до онази кампания на Дейзи — настояването на бащите да поемат отговорност за децата си, за първи път ли коментираше въпроса толкова публично?

Триш и Джон се спогледаха, като че ли в търсене на отговор. Джон поклати тава.

— Беше го споменавала пред мен, мимоходом. Но никога преди не беше го огласявала така публично. Обикновено говореше на теми от местен характер. Но от партията настояваха тя да обмисли кандидатурата си за парламента и тя искаше да покаже, че може да се справи и с по-голяма сцена.

— Но Дейзи ми каза, че шумът, който тя предизвика, им харесал. Харесало им това, че може да привлича вниманието към определени въпроси — допълни Триш. — Беше на път да направи кариера. Тежко е да се помисли. Особено като се има предвид, че става дума за такава трагична злополука.

Джон се поизправи на стола си.

— Както каза Триш, трябва да е било някаква странна злополука. Дейзи никога не би се самоубила. А ако някой е искал да я убие, щеше да го направи явно, нали? Иначе не би имало смисъл.

Един въпрос се въртеше неспирно в тавата на Тони Хил, докато той вървеше по пътеката покрай канала, вперил очи в земята, следван от кучето. Какъв е този сериен убиец, който държи никой да не узнае за престъпленията му? Беше участвал в разкриването на няколко такива убийци, беше разговарял с някои, беше чел за дузини други. Най-често те не искаха да бъдат заловени, поне не и в началото на изпълнението на своя проект. Но те държаха извършеното от тях да се отразява на първите страници на вестниците. Искаха да бъдат прочути, да вдъхват страх. Искаха да бъдат признати. А този убиеца междувременно Тони беше убеден, че убиец има — явно беше твърдо решен никой да не подозира за съществуванието му.

От опит знаеше, че нищо не вбесява един убиец повече от това някой друг да си приписва стореното от него. Малцина от тях биха могли да бъдат доволни, ако обвиняването на друг означаваше, че са оставени да си вършат спокойно работата, на която държаха толкова. Но много по-често срещана беше обидата, че някой друг жъне лаврите — както ги приемаха те — за техния успех. А човекът, който бе виновен за смъртта на тези жени, като че ли беше доволен от своята невидимост. Невидимост толкова съвършена, че в очите на обществеността той изобщо не съществуваше.

Флаш спря, за да проучи някаква особено интересна миризма и Тони също спря, намирайки пролука в потока на мислите си, за да отбележи с учудване, че наистина обръща внимание на кучето. Обикновено, когато се разхождаше, за да размишлява, беше така погълнат от мислите си, че нищо друго не можеше да достигне до съзнанието му. Но той регистрираше по някакъв начин кучето, което означаваше, че чувства някаква несъзнателна връзка с него. Запита се дали корените на това поведение не се крият в далечното му минало, дали нямат връзка с първия човек, който бе проявявал обич към него. Джоан, жената от столовата, която спасяваше кучета, а по-късно спаси и малкия Тони, който си беше за спасяване. Благодарение на Джоан на Тони не му се наложи да се справя с последиците от това да живееш в дом, където липсват обич, нежност и съчувствие — ако не беше тя, те биха били неизбежни. Тони беше станал познавач на болката и самотата, докато Джоан не го взе под крилото си под претекст, че има нужда от някой да ѝ помага с кучетата.

Той винаги бе мислил, че не се интересува особено от кучета. Че от значение е била само Джоан със своята жизненост и сърдечност. Но се оказваше, че може да не е бил прав. Така бързо, така неочаквано се беше привързал към Флаш. Може би уплашеният поглед на това коли беше проникнал до нещо толкова дълбоко в душата му, че самият той не го беше осъзнавал досега. Не за първи път Карол Джордан беше отворила пред него вратите към нещо ново.

Флаш се стрелна напред и той се върна към предишните си мисли. Та каква причина би мота да кара този убиец да крие по този начин престъпленията си и самото си съществуване? Отговорът би трябвало да се крие в самите престъпления. Това беше убиец, чието послание криеше нещо по-важно от просто удовлетворение на егото. Явно, ако той се появеше на сцената, това би замъглило по някакъв начин яснотата на посланието. Което беше точно обратното на това, което той искаше.

Следващата стъпка беше да се прецени какво можеше да е това послание. Ако Тони успееше да измъкне тази нишка от плетеницата, тя би могла да го отведе до самия убиец. Трябваше да има някаква връзка с жените-писателки, чиито произведения присъстваха на местопрестъпленията. Неминуемо трябваше да е и нещо свързано с власт и контрол. А това пък водеше до следващия въпрос, на който Тони трябваше да отговори преди предстоящата среща с новия екип на Карол. Дали човекът, когото преследваше, убиваше дистанционно, докарвайки жертвите си до състояние, в което да виждат смъртта като единствен изход? Или действаше пряко и ги убиваше по начин, който може да мине за самоубийство?

Когато намереше отговора на този въпрос, щеше да бъде доста по-близо до намирането на скритото обяснение на онова, което се случваше в действителност. Имаха ли вече обяснението, можеха да съчетаят забележителните си умения, за да открият убиеца, в чието съществуване не вярваше никой освен тях.

Пола с удоволствие установи, че Алвин бе избрал за разговора място, каквото би избрала и тя самата. Беше истинска кръчма, без шумна музика, предлагаща „занаятчийска“ бира, а клиентелата се състоеше от хора, достатъчно възрастни, за да са на етапа на втората сериозна връзка в живота си. Тя си достави удоволствието да поръча половин пинта „Хук Нортън“ и намери едно тихо ъгълче, където да прегледа бележките си от разговора с Джон Мортън. Това със Силвия Плат беше интересно. Интересен беше и фактът, че това е бил първият случай, когато предизвикващите полемика възгледи на Дейзи са били представени не на местна, а на по-широка аудитория. Другите две жертви вече са имали утвърден публичен профил; ако някой е търсел жертви, би попаднал на тях по-лесно, отколкото на Дейзи — такава, каквато е била преди. Но новата Дейзи, онази, която вече е имала политически амбиции, е влязла в общественото полезрение за разлика от преди. Това караше Пола да предполага, че човекът, когото търсят, е свикнал да кръстосва страната, не е навикнал да живее на едно място и не се чувства объркан, когато се озове някъде другаде.

Тя обмисляше заключеният от разсъжденията си, когато Алвин се появи. Той се отби до бара да си вземе напитка, вдигайки ръка в традиционния въпросителен жест към Пола, която поклати шава. Алвин отпусна тежкото си тяло на стола срещу нея и внимателно постави пинтата бира върху една подложка за чаша.

— Шофирах прекалено много днес — каза той, потискайки прозявката си.

— Но пък имаш резултат — отвърна Пола. Тя беше още заедно с Карол, когато Алвин се обади, за да съобщи новината. — Три е магическо число.

Той отпи предпазливо от бирата, наслаждавайки се на вкуса ѝ, със следващата глътка пресуши една четвърт от чашата и млясна доволно.

— Не съм напълно сигурен какво, по дяволите, върша. Това някаква суха тренировка ли е? Да не би просто да извършваме обичайните операции и да си играем с хората, за да си възвърнем формата? Защото ако нещата стоят така, това не ми харесва. Не би трябвало да си играем с истинска скръб.

Пола се почеса по едната вежда.

— Струва ми се, че всичко започна с нещо, което се стори малко странно на Тони. А той си пада по странностите. Но обикновено не споделя хрумванията си. Този път обаче споделил с Карол, когато му се сторило, че нещо започва да се оформя. А когато всички огледахме събитията по-отблизо, останахме с впечатлението, че действително става нещо.

Обяснението ѝ като че ли задоволи Алвин. Той отпи още малко бира и видимо се отпусна.

— Е, кажи ми с кого ще се видим.

— С партньорката на Джазмин Бъртън. Казва се Ема Котърил и е архитект. Работи в общината. Според секретарката на Джазмин, били заедно от около година и половина. Нямали общо жилище, но прекарвали доста време една с друга. Ако някой знае какво е ставало в тавата на Джазмин, това е Ема.

Алвин въздъхна.

— Горката жена. Достатъчно лошо е човекът, когото обичаш, да се самоубие, и без да трябва да се ровиш отново в станалото заради такива като нас.

— Само че може случаят да не е толкова ясен, колкото изглежда на пръв поглед. И онова, което може да открием, може да ѝ помогне да се почувства малко по-добре.

— Предполагам — той пресуши чашата си. — Хайде тогава, да свършим тази работа.

Къщата беше странно попълнение в улица с индивидуално проектирани сгради, строени между двете войни. Приличаше на миниатюрен презокеански кораб, фасадата наподобяваше носа, а прозорците имаха формата на люкове. Беше несъмнено модерна, с усещане за духа на „ар деко“. Когато Ема отвори вратата, Пола неволно си помисли, че като архитект е проектирала и себе си в тон с къщата. Гарвановочерната ѝ коса беше подстригана късо, в почти геометрична форма с бретон. Гримът ѝ напомняше на реклама от двайсетте години на XX век, носеше раиран пуловер с деколте тип „лодка“ над широки панталони, наподобяващи на онези, които обикновено носят моряците на сцената.

— Вие трябва да сте сержант Макинтайър — каза тя, без да отклонява очи, когато срещна погледа на Пола. Говореше като типична южнячка, в гласа ѝ нямаше и следа от акцент от Централните графства.

— Точно така. А това е сержант Амброуз.

Идеално оформените вежди се повдигнаха.

— Двама сержанти. Не знаех, че се движите по двойки. Може ли да видя полицейските ви карти? По „Краймуоч“9 винаги ни предупреждават да не приемаме нищо на доверие — усмивката ѝ беше язвителна като думите ѝ.

„Имитира Дороти Паркър10, за да бъде в стил с останалото“, каза си Пола, докато следваха Ема нагоре по стълбите, до дневна, завършваща със стъклена стена с изглед към градината. За щастие мебелите бяха съвсем съвременни — дълъг диван с червеникаволилава тапицерия и три бледосиви кресла, подредени около три ниски масички с капковидни очертания. Беше стая, която подхождаше на Ема, но не би подхождала на много други хора, помисли си Пола. Тук не би имало място за обутите в маратонки крака на Торин, обстановката не би подхождала на дискретната елегантност на Елинор.

Ема ги покани с жест да седнат и се разположи срещу тях. Никакви предложения за чай, кафе или нещо по-силно.

— Събудихте любопитството ми — каза тя. — Не съм роднина на Джазмин, така че научих какво се е случило от радиото, както повечето ѝ познати. Вие сте първите полицаи, които идват да ме посетят, а при това не сте и от местната полиция. — Тя забеляза учудването на Пола. — Проверих. Не съм глупачка, знам колко изобретателни могат да бъдат журналистите.

— Разследваме случаи на особено тежък онлайн тормоз — каза Пола.

— Опитваме се да идентифицираме извършителите, за да ги накараме да замълчат — добави Алвин.

— И си казахме, че Джазмин може да е разговаряла с вас за онова, което е преживявала — Пола се постара да постигне най-съчувственото си изражение.

Ема приглади с ръка косата си.

— Разбира се, че разговаряше с мен. Това беше малко или повече основното, за което тя говореше през последните две седмици от живота си. Толкова се стараеше да посреща смело онова, което се случваше, да защитава публично позициите си, но когато останехме насаме, започваше да губи присъствие на духа.

— Трябва да ви е било тежко — каза Алвин.

Ема въздъхна и извърна натъжено очи към мрака отвън. Пола не се почувства убедена докрай.

— Беше ужасно. Да наблюдавам как толкова силен и самоуверен човек рухва пред очите ми. Направих всичко по силите си, за да ѝ помогна, но атаките бяха безмилостни. Казвах ѝ да престане да влиза в интернет, да ги остави да се накрещят, докато пресипнат, и после да се прехвърлят на някой друг, но тя не можеше да преодолее изкушението, беше като пеперуда, привлечена от пламък на свещ.

— Обмисляла ли е да се обади в полицията?

Ема сведе поглед към пода.

— Мислеше, че няма да я приемат сериозно. Доколкото разбрах, обвинения срещу троловете се повдигат единствено в случаи, когато има унищожение на имущество, като при улични бунтове.

— Това не е съвсем вярно — отвърна Алвин. — Били са обвинявани и заради заплахи със смърт и подпалвачество.

— Но няма много подобни обвинения — възрази заядливо Ема. — Не са достатъчно, за да накарат гадните мръсници да замълчат. Настана неловко мълчание. После Пола попита:

— Имаше ли Джазмин някаква стратегия за борба с тях?

— Тя беше убедена, че това ще се размине. Те са като свраките. Покажи им нещо по-лъскаво и хукват след него. Тя мислеше, че е важно да издържи, докато положението се нормализира. И в действителност беше започнало да се успокоява, едва забележимо, но все повече с всеки изминал ден. Точно затова ми е толкова трудно да се примиря със смъртта ѝ.

— Какво се е случило според вас? — попита Пола. Нормален, открит въпрос, за ориентация.

— Тя замина, за да прекара няколко дни на тишина и спокойствие. Накарах я да обещае, че няма да влиза в социалните медии, но вероятно не е изпълнила обещанието си, ако се съди по развитието на събитията. Това са само предположения, защото през последния ден не разговарях с нея. Имах няколко срещи, а знаех и че тя ще вечеря с приятели. Очаквах да се обади, когато се прибере във вилата. Обикновено влизахме във видеочат вечер, преди да си легнем. Но когато тя не се обади, не се притесних особено. Предположих, че сее забавлявала добре и се е прибрала късно — маската се пропука и Пола видя за миг искрената ѝ мъка.

— А не е било така — каза тя меко.

— Не, не е било така.

— Бихте ли казали, че е била склонна да се самоубие? — попита Алвин.

— Дали мисля, че е била склонна да се самоубие? Нима ме имате за толкова коравосърдечна кучка? Мислите ли, че ако ми беше минало през ума дори за миг, че може да посегне на живота си, бих я изпуснала от очи? — гневът на Ема угасна също така бързо, както беше припламнал. — И все пак донякъде сте прав. Когато научих какво е станало, изпаднах в шок. Но… в известен смисъл не бях изненадана, ако това ви звучи логично? Казвах си, че може да е по-уязвима, отколкото е склонна да признае — тя въздъхна и сключи здраво ръце в скута си. — Но очевидно не съм довела тази мисъл докрай. Трябваше да осъзная, че е на ръба. Изоставих я, когато имаше нужда от мен.

— Доколкото се простира моят опит, не е възможно да спреш човек, който е решил да сложи край на живота си — каза Алвин. — Вината не е ваша, Ема. Мислите ли, че интернет троловете са я тласнали дотам?

Ема кимна.

— Сега вече вярвам, че е така. Не мислех, че е изпаднала в такова отчаяние, но очевидно съм грешала.

— Съжалявам — каза Пола. — Но сержант Амброуз е прав. Вината не е ваша. Но има още едно нещо, което ни озадачава. Джазмин не е оставила никакво писмо. Пращала ли ви е някакви съобщения? Есемеси? Имейл? Или дори писмо по пощата?

Ема поклати глава.

— Не. Нито дума. А това ми причинява голяма болка, можете да ми вярвате. Мислех си, че означавам нещо повече за нея.

— Много хора не оставят предсмъртни писма — каза Алвин, дълбокият му глас преливаше от съчувствие. — Предполагам, че изпадат в такова състояние, в което всички останали усещания са притъпени. Не виждат никого, не съзнават нищо освен болката си.

— И все пак имаме основание да мислим, че Джазмин е оставила някакво послание — намеси се Пола. — Дали случайно не е била почитателка на Вирджиния Улф?

Ема я погледна озадачено.

— Вирджиния Улф?

— Писателката.

Ема тръсна нетърпеливо шава.

— Знам коя е Вирджиния Улф, за Бога. Но не мисля, че Джазмин я е споменавала пред мен някога. Тя четеше доста, както и аз, но не такива неща. Аз предпочитам предимно биографии, а Джазмин беше голяма почитателка на криминалните романи. Какво общо би мота да има Вирджиния Улф с онова, което се случи с нея?

— Двете са избрали един и същи начин да се самоубият. Влезли са в река с джобове, пълни с камъни. А на мястото, където вероятно е влязла в реката, открихме на брега книга на Вирджиния Улф — поясни Пола.

— Книга ли? Коя книга?

— Заглавието е „Собствена стая“.

Ема се смръщи.

— Дори не съм чувала за нея, камо ли пък да съм я чела. За какво става дума в книгата? — тя се разсмя слабо, треперливо. — Със сигурност не за тормоз по интернет.

— Не е роман, есе е. Тя обяснява защо е толкова трудно за една жена да се развие като писател. Казва, че ако жената иска да стане писател, трябва да разполага със собствена стая и петстотин паунда годишен доход.

Видимо озадачена, Ема поклати глава.

— Всичко това е похвално, но няма нищо общо с Джазмин. Не мисля, че тя е имала някаква тайна амбиция да става писателка. Обичаше работата си и я вършеше добре. Но тези копелета подкопаха душевното ѝ равновесие дотолкова, че тя предпочете да обърне гръб на всички нас — и тя погледна Пола право в очите. — Вие трябва да си свършите работата. Открийте тези боклуци и направете необходимото, за да бъде повдигнато обвинение срещу тях. Унищожете техния живот така, както те унищожиха Джазмин.

Тя се почувства почти като едно време, прекосявайки Белуедър Скуеър рано в събота сутрин, преди площадът да се изпълни с тълпите, излезли на пазар, Карол не би могла да пресметне колко пъти бе минавала по тези изтъркани павета от йоркски камък, на път към някогашния офис на отдела за борба с особено тежки престъпления, през лабиринта от средновековни улички и вътрешни дворове, който се простира оттатък площада. Фризьорката ѝ, Уенди, имаше салон на един уличен ъгъл, срещу старомодно обущарско магазинче и магазин за дизайнерски дамски чанти, още откакто бе започнала самостоятелна работа преди двайсет години. Графикът ѝ беше винаги претъпкан; налягаше се първо да ползваш услугите на някои от по-младите стилисти, преди да се сдобиеш с шанса да влезеш в клиентския списък на Уенди.

Преди години Карол успя да се пререди на опашката благодарение на жената на Джон Брандън, Маги, която беше една от първите клиентки на Уенди. Оттогава беше ползвала услугите на друг фризьор единствено когато обстоятелствата налагаха да отсъства от Брадфийлд. Дори когато работеше в Източен Йоркшър, беше шофирала през Ленинските възвишения на всеки пет седмици, за да подложи косата си под летящите ножици на Уенди. Затова и днес, по повод връщането си на работа, Карол си беше запазила час при нея за подстригване.

Тя тръгна по най-късия път през уличките, обзета от леко притеснение. Не беше виждала Уенди от месеци. Когато косата ѝ започнеше да я дразни прекалено много, тя просто отиваше в селския фризьорски салон, където някаква незнайна обучаваща се фризьорка я орязваше до нещо, наподобяващо желаната форма. Непосредствено след смъртта на брат ѝ грижата за външния вид ѝ се струваше непоносима проява на суета. Уенди сигурно щеше да се възмути от крайния резултат.

Карол отвори вратата и Уенди надникна над очилата си от подиума, където се намираше книгата с графика.

— Съжалявам, но не приемаме пациенти без предварителна уговорка — заяви тя с хаплив тон.

— Много смешно — отвърна Карол. — Знам, че положението е лошо.

— Лошо ли? Виждала съм хора, преживели катастрофа, чиято коса е изглеждала по-добре. Кой ти причини това?

— Не ти трябва да знаеш — Карол смъкна палтото си и го остави на закачалката до вратата.

— Напротив, трябва да оглася името на този човек публично, задето позори професията — Уенди поклати глава, оглеждайки вече седналата Карол. — Карол, как си могла? Веднъж, в изключителен случай — това разбирам. Но такова нещо? Та това е съзнателен вандализъм. Имаш прекрасна коса и трябва да се отнасяш с уважение към нея.

— А как минаха за теб тези месеци, Уенди? — Карол се отпусна на стола, докато Уенди го смъкваше и завърташе така, че тя да може да отпусне главата си над умивалника.

— С много работа — отвърна тя, докато мокреше косата на Карол и разпенваше шампоана с бързи и ловки движения. — Прекалено много работа, все още не съм си вземала почивка за тази година. А пък казват, че Линкълн освободил робите — тя масажираше косата, плакнеше я. Двете жени мълчаха, докато Карол се наслаждаваше на грижите ѝ. Шампоан, масаж, изплакване. Балсам, изплакване.

Когато отново се изправи, Карол се опита да обясни отсъствието си.

— Ремонтирам една стара къща — каза тя. — В един пущинак.

— А какво става с работата в полицията? — Уенди срещна за миг погледа ѝ, после отново се зае с рязане и филиране.

— Мислех, че съм приключила с нея. Но очевидно полицията не е приключила с мен.

— Е, радвам се да те видя отново — не разговаряха много, докато Уенди продължаваше с работата си. — Мисля, че почти приключих — каза тя накрая, поставяйки малко гел по краищата на кичурите и оглеждайки резултата в огледалото. — Това може да се определи единствено като чудо.

Докато тя говореше, вратата се отвори и една млада жена с ужасяващо розово-рижа, чорлава коса, връхлетя в салона, стиснала в ръце вестник и чаша кафе.

— Никога няма да повярваш… — тя забеляза Карол и лицето ѝ поаленя, което никак не ѝ отиваше.

— Закъсняваш — каза Уенди.

— Мислех, че отваряме в десет.

— Здравей, Тамсин — каза Карол.

— Отворих по-рано заради Карол — каза Уенди. — Нали я помниш?

Тамсин избягваше да срещне погледа ѝ.

— Здравей, Карол.

Тя погледна умолително Уенди. Уенди прекъсна работата си. Карол не можеше да види ясно какво става зад гърба ѝ, но като че ли Тамсин показваше на Уенди вестника.

— Аххх — каза Уенди с дълбока въздишка. — Карол, предполагам, че не си видяла сутрешния вестник?

— Не, трябваше ли да съм го видяла?

Уенди изду устни.

— Мисля, че да — тя измъкна вестника от ръцете на Тамсин и го постави с учудващо мек жест в скута на Карол. На първа страница в сутрешното издание на „Сентинъл Таймс“ беше поместена голяма снимка на Карол, която се смееше, отметнала пива, с чаша в ръка. „Мистерия, свързана с шофиране в нетрезво състояние, около елитно ченге“ — тръбеше заглавието.

Стаята се разми пред погледа ѝ. Изпаднала в кратковременно объркване, тя почти повярва, че става дума за някаква безвкусна шега. Но никой не изскочи отнякъде, викайки „Изненада!“. Уенди и Тамсин я гледаха смутено в огледалото. Карол си наложи да продължи да чете.

„Мистерия обгръща прекратяването на делото за шофиране в нетрезво състояние, по обвинение, повдигнато срещу бивша служителка на полицията, което се случи само дни преди тя да бъде приета обратно на работа като ръководител на елитен отряд.

Карол Джордан доскоро беше главен инспектор в криминалния отдел на Брадфийлдската полиция, но напусна редовете ѝ.

Миналата събота тя е била спряна от полицията близо до дома си в Западен Йоркшър и подложена на тест за употреба на алкохол. Съгласно източник от полицията, резултатът бил «доста над допустимата граница». По-късно същата нощ в полицейския участък в Халифакс, срещу нея е било повдигнато обвинение за шофиране в нетрезво състояние.

Трябвало е да се яви в съда в Халифакс в сряда, но обвинението уведомило съда, че дрегерът, с който бил проведен теста, е бил повреден. В резултат делото срещу Джордан и още трима провинили се шофьори било прекратено.

Нашият източник заяви: «За нас това дойде като гръм от ясно небе. Не бяхме чули нищо за повреден дрегер, докато това не бе казано в съда. Освен това нито един от дрегерите ни не е бил изваждан от употреба. Тук има нещо много странно.»

Два дни след рухването на обвинението срещу Джордан, тя беше обявена за ръководител на нов регионален отдел за борба с особено тежки престъпления, съгласно инициатива на Министерство на вътрешните работи, която трябва да ограничи разноските и усъвършенства разследванията на убийства.

Говорител на министерството заяви: «Имаме пълно доверие в екипа на главен инспектор Джордан. Никой не е по-подходящ да оглави новия отдел от нея». Говорителят отказа да коментира случилото се в съда в Халифакс.

Джак Лоримър, един от другите шофьори, отървали се от съдебно преследване благодарение на повредения дрегер, каза: «Много се радвам, че се доказа, че не представлявам опасност зад волана. Полицаите отказваха да се вслушат в думите ми, когато настоявах, че не може да съм надхвърлил границата, а се оказа, че съм бил прав.»

Не можахме да се свържем с главен инспектор Джордан за коментар.“

Карол сгъна вестника и го подаде обратно на Уенди.

— Е, да си предупреден значи да си въоръжен — каза тя, съумявайки някак да овладее гласа си така, че да не трепери. — Благодаря, че ми го показахте.

— Написали са го да звучи така, като че ли има нещо съмнително — изтърси Тамсин.

— Така правят обикновено във вестниците — каза Уенди и хвърли вестника в кошчето за боклук. — Вземат нещо съвсем недвусмислено и го усукват така, че заприличва на нещо съвсем различно — тя изчетка кичурите, нападали по наметката, с която беше покрила Карол. — Никой, който те познава, не би приел сериозно това.

Карол стана и измъкна ръцете си изпод наметката.

— Много е мило, че го казваш, Уенди. Но има предостатъчно хора, които нямат никаква представа коя съм.

— Не откачай. Ти си местна героиня. Жената, която водеше лова на Джако Ванс. Да не споменаваме всички останали злодеи.

— Това са новини от вчерашни вестници, които стават вече само за увиване на пържени картофи.

Уенди постави ръка над лакътя ѝ.

— Не обръщай внимание на това, което пише във вестниците. Майната им, Карол. А сега тръгвай оттук с тази страхотна прическа и се хващай на работа, за да вкараш света в правия път — после се обърна към Тамсин. — А ти включи чайника. Следващата клиентка пристига след десет минути.

Карол тръгна към подиума, за да плати, но Уенди поклати тава.

— Днес няма да взема пари от теб. Радвам се да те видя отново.

— Не мога да приема това, Уенди.

— Има едно условие. Никога, при никакви обстоятелства да не допускаш отново тази дивачка до косата си. Причинява ми физическа болка да видя коса като твоята, изпорязана така — тя побутна ръката на Карол с портмонето, за да я пъхне обратно в чантата. — Пропъди черните мисли. До понеделник всичко ще бъде забравено.

Но Карол не успя да пропъди черните мисли. Докато се връщаше обратно към колата си, имаше чувството, че хората я зяпат. Намеците в сензационния материал бяха повече от ясни. В съда в Халифакс е имало случай на прикрита корупция. Което си беше чистата истина. Джон Брандън представи това като нещо добро, като постъпка с положителен знак; сега тя бе разкрита в цялата си грозота. И Карол беше влязла в новините по погрешна причина. Може би Уенди беше права. Може би в очите на хората е била героиня.

Но сега вече нямаше да я виждат така.

По нея щеше да лепне позорното катранено петно, бележещо корумпираното ченге. Пияница и корумпирана. Точно жената, на която някой би искал да поверят разследването на убийството на детето му, на жена му, на баща му. Във всеки участък, където влезеха в търсене на подкрепа, щяха да се сблъскат със съпротивата или презрението на местните полицаи, които щяха да се присмиват зад гърбовете им на впиянчената им шефка, която е трябвало да спасяват от съда. Такива като Блейк и Фийлдинг, а също и Джон Франклин, щяха да се наслаждават на всеки миг от срама и неудобството, които щеше да изпитва тя. Джон Франклин. Разбира се. Тя беше посрамявала и него, и подчинените му, в миналото, и сега той се беше възползвал от възможността да ѝ нанесе ответен удар. Кой друг от полицията на Западен Йоркшър можеше да е източникът на анонимните цитати? Не трябваше да ги моли да му се обадят. Беше показала своята слабост пред врага си, а новината за новото ѝ назначение сигурно му бе прозвучало като върховна обида. Това, че я беше предал на пресата, беше класическо отмъщение на ченге. Публично опозоряване, съчетано с трайно осуетяване на възможността да си върши работата.

Когато се добра до колата си, ръцете ѝ трепереха, а устата ѝ беше пресъхнала. Копнееше за едно питие повече, отколкото бе копняла за какаото и да било друго през живота си. Усещаше вкуса на една „маргарита“ по езика си, чувстваше пукането на мехурчетата във водката с тоник, долавяше как една хладна глътка „пино гриджо“ се хлъзва в гърлото ѝ. Ако трябваше да бъде заклеймена като пияница, можеше поне да се държи съответстващо. Какъв смисъл имаше да се мъчи да остане трезвена, след като всички вече бяха произнесли присъдата си над нея?

Карол завъртя рязко ключа, за да запали и форсира двигателя, потегляйки с лендроувъра. Можеше да отиде до супермаркета, да натовари колата с пиене и да продължи към къщи. Никой нямаше да разбере, че си е помогнала с някоя и друга чашка. Предстоеше ѝ да се види с подчинените си чак утре. Щеше да има достатъчно време да пийне и да изтрезнее, без някой да разбере. А щеше да се чувства толкова по-добре след едно питие. Едно бързо, за да я успокои, да отпусне нервите ѝ, да заличи страховете ѝ, и тогава щеше да може да се изправи срещу света.

Тя удари е юмрук по волана.

— Майната му! Майната му! Майната му!

Сигурно беше Франклин. Кой друг би могъл да бъде? Кой друг би я предал по такъв начин? Кой друг знаеше достатъчно, за да събере парчетата на пъзела? Не и местната драскачка, която се занимаваше с новините от залите на съда. Ако беше тя, новината щеше да е публикувана още преди дни. Не, трябваше да е Франклин, това копеле! Единственият друг възможен кандидат беше Блейк, но тя не вярваше, че бившият ѝ началник би поел риска това да рикошира, засягайки и него. Сигурно ѝ готвеше всякакви други дребни отмъщения, тя не се съмняваше нито за миг. Но точно това не беше в негов стил.

Господи, как щеше да си върши работата, ако трябваше да се озърта постоянно, за да не ѝ нанесат удар в гърба? Но вече не можеше да се откаже. Беше дала дума на Джон Брандън. Освен това беше накарала хората си да работят по няколко смъртни случая, които никой освен тях не приемаше за съмнителни. Не можеше просто да зареже всичко това. Някой трябваше да говори от името на мъртвите и да защитава живите.

И все пак, сред всички тези ангажименти можеше да се намери място за едно питие. Трябваше да прескочи до пристанището, за да вземе кучето от Тони. Но щеше да успее да се прикрие. Щеше да му каже, че има да върши някаква работа, да вземе набързо кучето и да си тръгне. Щеше да се прибере у дома само след час, с няколко бутилки, които да ѝ помогнат да издържи, докато болката от унижението премине. Всичко щеше да бъде наред. Тя отново владееше положението.

Карол включи на скорост и подкара лендроувъра надолу по рампата на паркинга. Продължи по улиците в центъра на града и десет минути по-късно вече паркираше в единия край на кея, на чийто друг край беше закотвена „Стийлър“. Тя изскочи от колата, без да си прави труда да я заключи, и затича по калдъръма към пристана на Тони. Скочи на борда и бутна вратата така, че тя се хлопна.

Той седеше на масата в салона пред отворения лаптоп, ръцете му бяха застинали над клавиатурата — беше го прекъснала, докато пише. Гледаше я смаяно.

— Какво е станало, по дяволите?

Цялата ѝ решителност се изпари, тя се отпусна на стълбичката към кухнята и изхлипа:

— Трябва да пийна нещо!

Пола се наслаждаваше на възможността да поспи до късно, която беше рядък лукс. Елинор беше отишла на работа, Торин беше останал за през нощта в дома на най-добрия си приятел, който беше празнувал рождения си ден, и Карол ѝ беше наредила да си вземе един почивен ден. Затова ѝ беше приятно да се рее между сън и будност, да потъва в дрямка и пак да изплува за миг на повърхността с ленива наслада. Вибрирането на телефона я изтръгна рязко от съня. За моментен каза, че още сънува, но ръката ѝ вече се протягаше към нощното шкафче.

Видя кой се обажда — беше Елинор — и отговори без замисляне.

— Ъхъ — изпъшка тя, все още сънена.

— Да си влизала вече в интернет? — попита Елинор без всякакви встъпления.

Пеша преглътна и седна.

— Не. Защо?

— Погледай какво има на първа страница на „Сентинъл Таймс“. Предполагам, че ще го има и в онлайн изданието. В противен случай ще ти се наложи да излезеш и да си купиш вестник. Не мога да продължавам, затънала съм до уши в работа, ще говорим по-късно — и тя затвори телефона.

Пола тръсна глава като куче, което излиза от водата. Дали всичко това не ѝ се беше присънило? Тя се прозя и се протегна, после заслиза надолу, за да вземе таблета си. Докато чакаше водата в електрическата кана да кипне, тя потри сънените си очи и отвори уебсайта на брадфийлдския вестник. И заглавието беше там, в цялото си великолепие: „Мистерия около елитно ченге, свързана с шофиране в нетрезво състояние“.

— О, по дяволите — измърмори тя и продължи да чете. В обичайния си опит да докаже, че постъпва не по-малко смело от националните таблоиди, вестникът се изказваше възможно най-рисковано, без директно да спомене фразата „корупция в полицията“. Но не беше необходима лупа, за да се прочете какво пише между редовете. Трудно беше да си представиш как би могло да бъде по-лошо.

Без да обръща внимание на включената кана, Пола се качи тичешком горе и се обади на Стейси.

— Вкъщи ли си? — попита тя.

— Да, вкъщи съм.

— Идвам при теб — каза Пола. — Трябва да обсъдим нещо.

Стейси каза нещо в смисъл, че Карол им е казала да си вземат почивен ден. Но Пола вече беше прекъснала разговора и бързаше да си вземе душ. След десет минути вече излизаше тичешком от къщи, с мокра коса и кипяща в гърдите ѝ ярост. Как смееха да постъпват така тези пошли отрепки? Нямаха ли представа какво беше направила Карол Джордан за този проклет град през годините? Колко хора можеха да са гушнали букета, ако тя не си беше свършила работата, а сега живееха безгрижно? Беше излагала живота си на опасност за тези неблагодарни копелета. И дори ако трябваше да погледнат напълно егоистично на въпроса, какъв тираж на проклетите му вестници беше продаден благодарение на Карол и хората ѝ?

Когато седна зад волана, тя се насили да се успокои и да кара внимателно. Само това им липсваше, още някой от тях да влезе в новините. Когато позвъни на домофона на Стейси, се беше поуспокоила, но не много — гневът ѝ вече не кипеше, а бълбукаше.

— Видя ли вестника? — изтърси тя, още преди да прекрачи прага.

Стресната, Стейси отстъпи малко назад.

— Само „Файненшъл Таймс“ — каза тя. — Какво се е случило?

Пола мина уверено покрай нея и се упъти към работното ѝ място.

— Кой от компютрите мога да ползвам?

— В идеалния случаи — пито един — каза Стейси, промъкна се покрай нея и седна на един стол. — Какво да търся?

— Страницата на шибания, гаден „Сентинъл Таймс“.

Пола започна да барабани с пръсти по бедрото си. Дори бързината на харддисковете на Стейси не удовлетворяваше нетърпението ѝ.

— О! — каза Стейси, прочела заглавието. После кликна, за да прочете материала. — О, не!

— Това не е станало случайно — ваза Пола. — Не е и някакъв техен рутинен ход. Ако беше работа на отговорника за съдебната хроника в този парцал, щеше да бъде публикувано много по-рано.

— Мхм. Репортажът трябваше да е излязъл на следващия ден, има си правила за тези неща — каза бавно Стейси, плъзгайки пръсти по клавиатурата, без да натиска клавишите. Пола я беше виждала често да прави така, когато обмисляше как да постъпи.

— Освен това — продължи Пола, — в съда тя не би била регистрирана като „Карол Джордан, бивш главен инспектор от полицията“, щеше да фигурира в списъка на обвиняемите само с име и адрес. А те не биха означавали нищо за човека, който следи съдебните заседания за „Халифакс Куриър“. Ако там бяха забелязали нещо, материалът по-скоро щеше да е нещо от рода на „повреден дрегер хвърля четирима шофьори сред ада на подозренията“.

— Ти си права, някой от полицията ги е осведомил — Стейси се изправи и леко избута Пола встрани от мониторите. — Кофеин и захар — каза тя. — Познавам, когато страдаш от недостиг на стимуланти. Върви да пушиш на балкона, докато аз се оправям тук с тези неща.

Стъписана, Пола се подчини. Силициевата Стейси беше вече друга жена. Любовта полека отмиваше хладната отчужденост от личността ѝ. Скоро вече щеше да бъде като силоните от „Бойна звезда: Галактика“, неразличима от истинските хора. Пола се облегна на перилата на малкия балкон и се загледа невиждащо в града. Кой държеше толкова много новият отдел за борба с особено тежки престъпления да се провали и защо искаха да ги препънат дори още преди да са почнали работа?

— Като че ли са малко — измърмори тя, вдигайки яката на якето си, за да се предпази от острия ветрец, който разклащаше върховете на дърветата.

Стейси я повика обратно вътре и двете седнаха край кухненската маса пред кана зелен чай и куп препечени кифлички с масло.

— Сам не е ли тук днес? — попита Пола, посягайки към кифличките и желето от ревен с джинджифил.

— Не, излезе с приятелите си — отвърна Стейси, вземайки каната с чая.

— И така, струва ми се, можем да приемем, че това е умишлено издадена информация от служител на полицията. Някой, който иска да ни прецака още преди старта.

Стейси започна да налива.

— Не може да се каже, че по този начин стесняваме много кръга на заподозрените. Блейк трябва да е бесен, че тя се връща и ще разследва убийствата на негова територия, без да е длъжна да се отчита на него. Главен инспектор Фийлдинг я мрази в червата, защото Карол направи така, че тя да изглежда още по-глупава, отколкото е в действителност. Ето ти двама кандидати, за които се сетих без замисляне.

— Главен инспектор Франклин също няма да е доволен. Отношенията между двамата имат предистория. Карала е през годините него и хората му да изглеждат като последни тиквеници. После служителите му извършват основателен арест — всъщност четири основателни ареста, а някакъв шеф в министерството решава, че в участъка на Франклин Карол Джордан е по-необходима, отколкото спазването на закона. На негово място щях да съм извън себе си от ярост.

Стейси се взираше в чая си.

— Той има основание. Не съм напълно уверена в правотата на начина, по който се събрахме.

— Въпрос на преценка, нали? Знаем колко добри дела е извършила Карол Джордан в миналото. Знаем, че е способна да извърши много добри дела и в бъдеще. А това е едно съвсем дребно провинение.

— Този път е било дребно — каза сурово Стейси. — Рискува доста от години, и ние и двете го знаем.

— Но нали тъкмо това я накара да спре да пие. Ето един крайно позитивен резултат от станалото. Знам, че от гледна точка на чистия морал е съмнително, но ми се струва, че ползата е много по-голяма от отрицателния ефект.

— Трябва да изчакаме. Тези тримата — Блейк, Фийлдинг и Франклин — са първите, за които се сетихме. Сигурно има и много други. Шест регионални звена са включени в този проект — сигурно и други ченгета ѝ имат зъб. Шефовете сигурно са вбесени, че им отнемат ефектните случаи. Главни инспектори, които мислят, че е трябвало да изберат тях вместо нея — тя сви несигурно рамене, сякаш за да покаже, че не е привикнала на толкова оживени дискусии.

Пола разбъркваше чая си и си взе нова кифличка. Бяха точно каквито ги харесваше. Малко хрускави, а маслото направо течеше от тях. Добре, че Елинор не можеше да я види.

— Трябва да открием кой се крие зад всичко това, защото този човек може да не се ограничи с един опит за саботаж. Вероятно няма да действа прибързано, но тук се чувства истинска злонамереност. Трябва да смажем тези опити, Стейси.

— Какво предлагаш да направим?

Стейси гризеше кифлата си, избягвайки погледа на Пола. В това нямаше нищо ново; беше изградила кариерата си благодарение на своята способност да се потапя дълбоко в себе си, когато трябваше да си изясни нещо.

— Можеш ли да влезеш в сървъра на вестника? Там трябва да има нещо. Имейл. Някакво плащане. Съобщение. Материалът е сериозен, не биха го пуснали без някои уточнения.

— Не е цитиран автор на статията — каза Стейси. — Забелязала съм, че така става напоследък с материали, които биха могли да създадат проблеми на издателите. Като че ли очакват да станат обект на атака и се опитват да затруднят всякакви опити да се проследи нещо през сайта.

— Не разбирам.

— Представи си, че имаш вестник, а аз пробия защитите ти и вляза в сървъра ти. Няма да искам да оставам там повече, отколкото е абсолютно необходимо, защото ти може да имаш някой мнителен ИТ-специалист, който поставя капани за натрапници като мен. Затова, ако разполагам с името на човека, който е написал материала, заради който се опитвам да вляза през задния вход, ще имам пряк изходен пункт. Мога да вляза в акаунта на журналиста на сървъра, и ако имам късмет, да се добера до всичките му бележки и документалната следа на материала. Но ако нямам такъв изходен пункт, ще трябва да тръгна назад от готовия материал, както се появява на екрана, и да търся информация по трудния начин. А това шиша време. Време, с което може да не разполагам, ако тях ги бива.

Пола кимна.

— Ясно. Разбирам какво имаш предвид.

Стейси плъзна ръка по косата си и я прибра зад ушите.

— А сега ще попиташ: „Ще се справиш ли с това, Стейси?“ — усмивката ѝ беше иронична и хладна. — Дали мога да го направя за Карол?

Пола се почувства объркана. Сценарият не се развиваше по предвижданията. Обикновено нямаше нещо, което да зарадва Стейси повече от някоя адска главоблъсканица. Дай ѝ „Мисията невъзможна“ и тя е на върха на щастието си.

— Е, ще се справиш ли с това, Стейси?

Пола повдигна ръце, свити в лактите, като куче, просещо храна, и я погледна с най-умолителното си изражение.

Стейси се усмихна, явно въпреки волята си.

— Ще видя какво мога да направя. Но те предупреждавам, вече имам купища работа около самоубийствата. Не би повярвала, ако ти кажа какво количество помия е била издиша върху тези жени. Всеки път, когато се махна от мониторите, изпитвам нужда да вляза под душа. Работата с журналисти ще бъде приятно разнообразие. С такива боклуци поне съм свикнала.

— Това е добре. Защото трябва да разберем кой се опитва да провали операцията. Не сложим ли край на това, не само Карол ще пострада, ако има пробойна под ватерлинията. Всички сме в една лодка, Стейси. Или ще плаваме, или ще потънем.

Неделната сутрин се разбуждаше бавно, докато най-сетне слънцето си проправи път през слоя облаци и заля града с розово и златно. На тази светлина дори един северен викториански град като Брадфийлд изглеждаше красив, а пристанището на канала „Минстър“ почти приличаше на изглед от пощенска картичка. Тони Хил стоеше на покрива на лодката си, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на якето си, вперил поглед в близкия хоризонт, очертан от покривите на някогашните фабрики и пещи за тухли, преустроени и превърнати в жилищни сгради.

Часовете, изминали след като Карол бе пристигнала тук, измъчена и отчаяна, бяха сериозно предизвикателство. Той се гордееше с нея, задето не беше скрила желанието, което я измъчваше, не беше отишла до супермаркета, за да напълни колата с пиене, не се беше свряла у дома, за да потисне гнева и унижението с пиене. Това, че дойде при него, беше смела постъпка. И тя ѝ струваше много. Не ѝ беше присъщо да признава каквато и да било своя слабост. Провалът за нея открай време беше просто подтик да се справи по-добре.

У Тони появата ѝ бе събудила смесица от щастие и тревога. Радваше се, че тя се обръща към него, когато чувства, че няма да може да понесе бремето сама. Но беше трудно да я гледа в това състояние, в което толкова малко приличаше на себе си. Беше привикнал да наблюдава чуждото страдание, виждаше го всеки ден в клиничната си практика, а способността му да съпреживява с пациентите си обикновено правеше възможна първата крачка по пътя към изцелението и възможното изкупление на вината им. Но когато не си емоционално обвързан със страдащия, е лесно да проявяващ емпатия. В случая с Карол не му се полагаше такъв лукс.

Но се бяха справили. Тя му беше показала материала ви вестника, който отключи емоционалната буря у нея, и той беше споделил гнева и отчаянието ѝ. Бяха говорили за това, което случилото се означава за нея и как то може да се отрази на мнението на другите. Бяха обсъдили и разиграли раната стратегии за справяне с възможните отрицателни резултати. Беше правил безброй чаши кафе и чай и беше поръчал къри от любимия им ресторант в Темпъл Фийлдс. Бяха вървели толкова дълго по пътеката край канала, че излязоха от града и после повикаха такси, за да се приберат.

Към десет часа бяха вече изтощени. Карол бе отпуснала глава върху ръцете си и беше казала:

— Време е да се прибирам.

— Какъв смисъл има? Нали утре срещата ни с екипа е тук, а ти си капнала от умора. Би било глупаво да шофираш чак до вкъщи, само да се върнеш пак тук сутринта. Остани тук, знаеш, че си добре дошла.

— Ами кучето?

— Тя също е добре дошла.

— Нямам предвид това. Никога не е прекарвала нощта вън от къщата ми. Освен това тук нямам храна за нея.

Тони демонстративно се наведе, за да провери какво прави Флаш, която се беше проснала под масата между тях двамата и спеше дълбоко.

— Да бе, като я гледам, очевидно е неспокойна. Ще прескача до денонощния магазин и ще ѝ купя една кутия с кучешка храна. Нищо няма да ѝ стане, ако един ден се храни като пролетариата.

Карол въздъхна.

— Има само една каюта. Която е твоята спалня.

— Имам спален чувал. Ти можеш да легнеш тук на пейката, тя е проектирана като второ легло.

Карол изгледа пейката със съмнение.

— Нещо не мога да си го представя.

— Възглавниците на облегалката са монтирани на релса. Можеш да ги избуташ назад и нагоре, така че да покрият прозореца и да ти осигурят по-голяма ширина. Половината джаджи в лодката са правени по проекти на Артур. Наистина функционира. Ако все още се съмняваш, аз мога да спя тук, а ти да отидеш в каютата.

Накрая се бяха споразумели. Карол на пейката, кучето в краката ѝ, Тони в своята каюта, само на метри от тях. Първоначално той си мислеше, че няма да може да се отпусне поради съзнанието, че тя е толкова близо, при това в собствения му дом. Но преживените през деня „буря и устрем“ на емоциите бяха изсмукали енергията му повече, отколкото съзнаваше, и само минути след като загаси светлината, той потъна в дълбок сън. Когато най-сетне се събуди, спал по-добре, отколкото му се беше случвало от месеци, той продължи да лежи, питайки се какво го беше събудило, докато осъзна, че е било хлопването на вратата.

Когато излезе от каютата няколко минута по-късно, той видя спретнато навития спален чувал. Пейката беше прибрана в обичайното си състояние, а салонът беше празен. На масата имаше бележка, надраскана на хартиена торбичка: „Отиваме да потичаме с Флаш. Ще се върнем скоро.“

Доволен, че тя не се е събудила, обзета от неудобство и желание да избяга, той нахлузи едно яке и се качи на покрива, вдишвайки дълбоко хладния утринен въздух, и се зае да оглежда околностите на пристанището с надеждата да види Карол и Флаш. Под косите слънчеви лъчи гледката към издигащите се наблизо руини на катедралата беше великолепна, но той не прояви интерес към тази красота. Винаги се бе вълнувал повече от човешките ѝ измерения.

Докато се оглеждаше за тях, той провери в телефона си дали темата на материала в „Сентинъл Таймс“ не е била подхваната в други медии. Сърцето му се сви, когато установи, че историята е намерила място в таблоидите, въпреки че нито един от тях не беше я представил особено драматично. Вероятно предпочитаха да избегнат обвинение в клевета. Той въздъхна и отново се върна към бдението си. В крайна сметка търпението му беше възнаградено. Два далечни силуета на пътеката край канала постепенно придобиха очертанията на криминалния инспектор и нейното куче. Щяха да успеят да се върнат навреме за закуска, преди да се появят останалите от екипа. Тога не беше съвсем сигурен как всички ще се съберат в лодката, но нали беше само за днес. Утре вече щяха да разполагат с нови, функциониращи работни помещения на Скенфрит Стрийт.

Те запристигаха един час по-късно. Пола дойде първа и прегърна за поздрав застаналия вдървено на кея Тони.

— Тя добре ли е?

— Държи се. Но беше на косъм.

— Бясна съм. Стейси издири къртицата. Бог да му е на помощ, когато разберем кой е.

— Да. Вътре има кафе. Карол вече е тук.

Кевин и Алвин спряха един след друг на близкия паркинг. Ако се съдеше по жестовете им, Кевин описваше на Алвин последната лайняна бомба, хвърлена от пресата. Ръцете на Алвин бяха свити в юмруци и той вървеше бързо по кея с изражението на човек, който иска да удари някого. — Знаем ли кой е направил това? — попита той.

— Не, още не. И днес няма да говорим на тази тема — отвърна твърдо Тони.

Стейси дойде последна, е лаптоп и таблет под мишница. Лицето ѝ остана напълно безизразно, когато Тони я попита има ли някакъв напредък.

— Нищо особено — отвърна тя и го подкани с жест да тръгне пред нея надолу по стълбата.

Беше тясно, но успяха да се наместят. Трите жени на пейката, Тони в кожения си офисен стол, Кевин и Алвин се бяха облегнали на работните плотове в кухнята. Флаш се беше оттеглила на кърмата, където наблюдаваше зорко и заинтригувано живота в пристанището.

Карол откри заседанието.

— Започнахме това разследване просто като упражнение. Умението на Тони да забелязва групиране на свързани събития привлече вниманието му към няколко малко неочаквани самоубийства на жени, които са били жертва на особено жесток тормоз по интернет. Огледахме по-внимателно случаите и открихме една много странна връзка. На мястото на всяко самоубийство е имало книга. Или по-скоро останки от книга. Два сборника с поезия и едно есе. Авторките и на трите книги са се самоубили, и то по начин, сходен с онзи, който са избрали жените, чиято смърт анализираме. Очевидно може да е имало и други, които още не сме открили. Това вече започва да прилича на закономерност.

— А ако има закономерност, значи това не са обикновени самоубийства — каза Тони. Като че ли не бе имало никакво прекъсване в равномерния поток на брифингите в отдела. Всички възприемаха естествено предишните модели на поведение.

Карол кимна.

— Благодарение на предварителните разговори с хора, близки на жертвите, можем да твърдим с известна сигурност, че нито една от тях не е била почитателка тъкмо на тези авторки. Следователно присъствието на тези текстове на мястото, където е настъпила смъртта, има някакво значение.

— Освен ако не предположим съществуването на някаква уговорка между самоубилите се жени — което звучи напълно безсмислено — оставянето на книгите предполага намесата на някой друг, нали? — Пола се насочи право към същността на онова, което всички мислеха.

— Именно — каза Тони. — Въпросът е дали става дума за пасивно или за активно участие.

Алвин се размърда и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Ще се наложи да се изразиш по-простичко, ако искаш да те разбера.

— Полека-лека ще привикнеш на тези коментари, които приличат на криптирани описания за кръстословица — каза Кевин. — Той обича да ни стъписва с научните си познания.

Тони доби обидено изражение.

— Нямах това за цел, съжалявам. Невинаги успявам да се изразя ясно.

— Толкова си свикнал нещата за теб да са повече от очевидни, че забравяш, че ние сме на няколко стъпки зад теб — каза Карол. — А сега ни обясни какво имаш предвид.

Тони потърка главата си с ръце и се смръщи, ядосан на себе си.

— Съжалявам. Въпросът е дали престъпникът действа дистанционно, тласкайки жените към състояние, в което те решават, че единственият изход е да посегнат на живота си, или той — или тя — предприема реални действия, водещи до тяхната смърт.

— Искаш да кажеш, дали в действителност ги убива? — попита Алвин.

— Е, на теория убеждаването да посегнат на живота си също би било убийство, мисля аз. Но да, това имам предвид, като говоря за активно участие.

— Как би успял да го направи? — намеси се Пола.

— Не съм сигурен — призна Тони. — Може би като използва някакъв наркотик от онези, които се ползват при изнасилване? Може да му се е разминало, ако е ползвал наркотик от рода на ГХБ, който няма да бъде регистриран при токсикологичния анализ, защото се разгражда прекалено бързо. Това би обяснило например как Дейзи Мортън се е задушила с природен газ. Защото ако човек се опитва сам да направи това, предполагам, че ще припадне, преди да успее, и тогава би умрял по-скоро от експлозията. А и изборът е бил много странен, при наличието на толкова много по-лесни и сигурни начини за извършване на самоубийство.

Алвин кимна бавно, отпусна ръце и отново се облегна на плота.

— Така може и да е влязъл с Джазмин Бъртън във водата, а после да е излязъл обратно. В това има някаква логика.

— Като се има предвид наличният доказателствен материал, това звучи по-логично от възможността да им е въздействал от разстояние — каза Стейси. — Прегледах повечето онлайн атаки, и макар че в някои от тях се казват неща от рода на „дано се разболееш от рак и умреш“ или „жени като теб не заслужават да са живи“, не попаднах на нищо, което да прилича на оркестрирана кампания за подкопаване на психиката на някого дотам, че той да стигне до самоубийство.

— Като че ли всички сме на мнение, че ако приемем наличието на връзка между тези смъртни случаи, би трябвало да работим, изхождайки от предположението, че извършителят е бил с тях, когато са умирали — обобщи Карол. — В такъв случай се налага да се върнем към всяко от тези самоубийства и да ги огледаме внимателно. Ще се наложи да се възползваме от предимствата на статута си, за да помолим всички разследвали самоубийствата екипи да прегледат наново документацията си, и да се опитаме да намерим очевидци, забелязали още някого на местата, които определяме като местопрестъпления. Тоест, някой забелязвал ли е човек с мокри дрехи около устието на реката през нощта, когато е умряла Джазмин? Бил ли е забелязан някой да излиза от къщата или гаража на Кейт Ролинс по времето, което ни интересува? Дали съседите са забелязали някой да се навърта около дома на Дейзи Мортън в деня на експлозията?

— Ще ни посрещнат с особена обич — каза Кевин. — Нашите права ни не се простират дотам, че да искаме помощ от Лондонската полиция или от полицията на Девън и Кориуозт?

— Ще помолим учтиво, както бихме постъпили, ако все още бяхме част от Брадфийлдската полиция. А ако започнат да се мотаят, ще помоля Брандън да предприеме необходимото.

Тони забеляза бързия, смутен поглед, който си размениха Стейси и Пола. Те явно бяха на мнение, че Джон Брандън вече е направил достатъчно, за да помогне на Карал.

— Сигурен съм, че няма да се стигне дотам — каза той категорично. — Ще бъде достатъчно да се помолите особено очарователно. Съществува, разбира се, и друг подход към разследването.

Карол го подкани с жест да поясни.

— Хайде, не ни дръж в напрежение.

Тони трябваше да признае, че се наслаждава на оживлението, изписало се по напрегнатите им лица, обърнати към него в очакване на някакво прозрение.

— Той няма да спре дотук. Не и когато е започнал да придобива опитност и преди да е успял да изясни публично посланието си — той се намръщи. — И това е още един въпрос, над който трябва да помисля. Какво е в крайна сметка това послание? Но междувременно трябва да сме наясно, че той търси други жертви. Ако успеем да преценим кои може да са те, ще можем да се намесим. Така ще спасим нечий живот и ще го спрем. Две в едно.

— Леене е да се каже — измърмори Пола. — Но как да го направим, след като не знаем каква е целта му?

— Трябва да си зададем един въпрос, защо точно тези жени? Какво у тях отговаря на неговите критерии?

— И така, какво знаем за тях? — попита Карол.

— Те всички са публични личности — каза Кевин. — Не в някакви големи мащаби, но все пак вече имат публика, която подкрепя изявленията им.

— Освен това са зрели жени, не тийнейджъри — каза Пола. — В известен смисъл не са лесни жертви. Предполага се, че са били успели да развият някаква психическа устойчивост, предвид онова, с което са се занимавали на този свят.

— Следователно са нещо като предизвикателство — каза Карол.

— Но за него е важно да ги накара да замълчат — Тони раздвижи пръсти, сякаш му трябваше бялата офисна дъска, за да надраска нещо на нея. — Това е идеята, нали? Да принудя тези жени, които говорят пред своята публика недопустими според него неща, да замълчат.

— А какво е това, което казват? Изказванията им са феминистки — намеси се Стейси, нещо необичайно на подобни обсъждания. Разгледах историята им онлайн и установих, че не става дума за произволни изрази на възмущение. Те критикуват поведението на някои мъже, но го правят от стриктно феминистки позиции. Така че човекът, който върши това, би трябвало да има някакъв проблем с жени, които защитават правата на жените.

— Основателно съображение — каза Тони.

— Бих казал, че става дума за мъж — каза Алвин. — Знам, че има много жени, които не поддържат феминистките, когато те огласяват възгледите си, но предприемането на такива действия ми се вижда много крайно за една жена, трябва да е откачила напълно. А тези убийства изискват толкова старателно планиране и изпълнение, че човек не би могъл да ги извърши, ако е толкова нестабилен психически. Докато един мъж би могъл да представи пред себе си този начин на мислене като разумно поведение — един вид, че постъпва правилно, постъпва като мъж.

Настана кратко мълчание, докато всички обмисляха казаното от новака, последвано от кимания и усмивка.

— Звучи логично — каза Тони.

— Така е — обади се Карол.

— Знаем ли нещо повече за писателките, чиито книги той оставя на местопрестъплението? В смисъл, защо е избрал точно тях? — попита Кевин.

— Порових се онлайн — каза Тони. — И разговарях с една от преподавателките по английска литература в университета. Според нея всички тези писателки са включени във феминисткото движение, дори ако самите те не са се приемали задължително като феминистки.

— Това е полезна информация — каза Карол. — Но големият въпрос си остава: как да се възползваме от това, което знаем, за да стигнем до следващата жертва? И как да съберем улики, с чиято помощ бихме могли да го спипаме?

Тежката желязна врата изкънтя като неумело ударена камбана. Тони посегна към електрическия ключ и влезе в библиотеката си. Затвори вратата, заключвайки се в товарния контейнер, сред лабиринта от лавици и купчините кашони, които още чакаха да бъдат разопаковани. Искаше да се опита да състави профил и имаше нужда от спокойствие, за да го обмисли. Дори след като всички от екипа си тръгнаха, за да изпълняват задачите си („Проверете кого атакуват троловете сега, разговаряйте с полицаите, разследвали самоубийствата, за да разберете има ли свидетели, търсете сведения за жени-писателки, които са се самоубили…“), в неделя „Стийлър“ не беше място, на което можеш да се усамотиш. Хората, живеещи на лодки, закотвени по канала, бяха много общителни; неделите бяха повод да организират партита и барбекюта, да посвирят и да попеят.

Би могъл да отиде в кабинета си в „Брадфийлд Мур“, но когато хората знаеха, че е в болницата, обикновено си намираха поводи да идват и да го разпитват, за да се възползват от познанията му. Сега вече разполагаше с алтернатива. Някои биха уподобили това място по-скоро на затворническа килия, отколкото на място, където се ражда вдъхновението, но Тони харесваше усещането за изолираност, което то пораждаше у него.

Той включи лаптопа и създаде нов файл, започвайки със стандартния увод:

Видът на тези думи на екрана му действаше почти успокояващо. Те го закотвяха в работната дисциплина, която спазваше от толкова много години. И той започна да нахвърля на екрана бележките си, шито щеше да оформи в психологически профил.

Тони се взираше в мрачното заключение и се опитваше да измисли начин да го представи така, че то да съдържа частица надежда. Но нищо не му идваше наум.

— Изгубил си усета си — каза си той, затвори лаптопа и го остави на една странична масичка. Малко неща можеха да бъдат по-потискащи от неспособността да си свършиш работата, защото въображението ти изневерява.

Когато всичко друго се проваляше, му оставаше един път, който често бе намирал за продуктивен. Ангажирането на мислите му с нещо друго като че ли освобождаваше подсъзнанието му. Оставено да действа на воля, то се въртеше като хамстер в колело, докато най-често накрая някакво решение изпълзяваше на повърхността и го караше да се усмихне доволно. Обикновено отклоняването на мислите се осъществяваше с някоя компютърна игра от онези, които изискваха пълна мобилизация на ръцете и ума. Създаване на нов свят, спасяване на човечеството, отклоняване на заплаха или строеж на железница. Всички те бяха помагали на съзнанието му да направи някой непредсказуем скок напред.

Но той умишлено не държеше игри в лаптопа си, а на телефона му нямаше нещо, което би погълнало вниманието му до необходимата степен. Единствената възможност да отклони мислите си предлагаха книгите. А тук нямаше недостиг на книги. Само че четенето не беше отговорът. То ангажираше мислите му по неподходящ начин, ползвайки същата част на съзнанието му, която беше заета със затрудняващия го проблем. Онова, което можеше да направи, беше да разопакова някои от останалите кашони и да подреди книгите по лавиците. Да прецени коя книга къде да сложи и как най-добре да подреди библиотеката беше тъкмо такова предизвикателство, което щеше да му свърши работа.

Той скочи на крака, смъкна сакото си и се упъти към най-близкия кашон. „История на сексуалността“ на Фуко беше бързо последвана от „Тестът за психопати“ на Джон Ронсън и „Карта на убийствата“ на Фиона Камерън. О, да, това беше идеалното занимание. Тони продължи да вади книги и да обмисля къде да ги постави. Работата беше изпълнена с повторения, предлагаше малки предизвикателства и моменти на разнообразие, когато нещо отдавна забравено привлечеше вниманието му.

Измина повече от час. Три кашона бяха опразнени и той обмисляше дали да отвори четвърти, когато изведнъж се закова на място. Плесна се по челото с отворена длан и обърна очи към тавана.

— Книги! — възкликна той. — Проклетите книги, глупак такъв!

Стейси бе задействала няколко рутинни операции и пишеше код, с който да осъществи още търсения. Такива занимания обикновено я изпълваха с дзен спокойствие. Но днес не беше така. Днес тя се чувстваше нестабилна като небалансирано колело. Сутрешната среща с колегите ѝ беше успокояваща и интересна, и ѝ припомни всички причини, поради които бе посрещнала с възторг възможността да работи отново в екип, оглавяван от Карол Джордан. Но после всички се бяха разпилели, всеки със своята задача, и тя остана сама, без възможност да се скрие от тревогата, която тлееше подмолно у нея още от сутринта, когато съобщи на Сам за екипа за разследване на тежки престъпления.

Същата вечер той беше потиснат, а по-късно, когато си легнаха, тя трябваше да го накара почти насила да я прегърне. „Знам, че тя не ми вярва, но заслужавам да ми се даде възможността да докажа, че греши по отношение на мен“, беше казал той. Не можеше да се отърси от тази мисъл, като дете, чоплещо коричка на рана. На Стейси ѝ се искаше да може да каже нещо, което би го накарало да се почувства по-добре. Знаеше, че той е добро ченге; искаше ѝ се да накара Карол Джордан също да приеме това.

Не го беше виждала от сутринта на следващия ден. Беше излязъл, след като ѝ каза, че ще се срещне с приятели и вероятно ще заминат за Лийдс, за да слушат някаква група. Стейси му беше пратила няколко есемеса, остави и съобщение на гласовата поща, но той не беше реагирал. Тя нямаше голям опит с мъжете, но знаеше, че когато достойнството им е засегнато, те имат нужда от време и свободно пространство, за да ближат раните си, затова се опитваше да не го притеснява.

Реши да прескочи до апартамента на Сам на прибиране след обсъждането. Той не отговори по интеркома, а тя нямаше ключ. Когато му беше дала ключ за своя апартамент, той беше казал: „Няма смисъл и аз да ти давам ключ от моето жилище. По каква причина бихме поискали да отидем там, след като имаме това място тук на свое разположение?“ Тя беше очарована от това, че той явно харесваше много дома ѝ, но сега ѝ се искаше да беше настояла. Не ѝ беше приятно да си представя как той седи сам у дома, обзет от тежки мисли за това, което приемаше като свой провал. Тя искаше да го успокои, да го убеди, че продължава да има големи възможности да направи кариера. Но сега не ѝ оставаше нищо друго, освен да се прибере у дома и да се върне към безкрайните рутинни операции, които можеха да отведат екипа по-близо до един безмилостен убиец.

Стейси разбираше колко важна е работата ѝ, но този път съзнанието за това не беше достатъчно, за да ѝ помогне да се съсредоточи. Проверяваше есемесите и електронната си поща на всеки пет минути и се дразнеше от това, че го прави. Чувстваше се не на място в собствената си кожа, непрекъснато напускаше стената от монитори и започваше да крачи из апартамента, отиваше да си налее още вода или започваше да се взира мрачно над покривите на къщите. Защо той не ѝ позволяваше да му помогне? Нали се предполагаше, че тъкмо това се случва между хора, които се обичат?

Когато телефонът ѝ иззвъня, тя едва не се препъна в бързината да стигне обратно до бюрото си. Когато видя, че на екрана се е изписало името на Тони, едва се насили да отговори. Но чувството ѝ за дълг надви над разочарованието и тя включи разговора на високоговорител.

— Книги — каза Тони без никакви встъпителни фрази. — Това е начинът да го намерим.

— В какъв смисъл книги? — Стейси беше работила достатъчно дълго с Тони, за да не го отписва като луд, когато започнеше да сипе подобни мъдрости.

— Работех по профила му и не ми идваха на ум никакви смислени препоръки, които биха могли да ви помогнат да го откриете. Беше много дразнещо, защото обикновено мога да предложа нещо, като в приложната математика — някакво практическо приложение на елемент от теорията. И тогава ми хрумна. Книги.

— Продължавам да не разбирам за какво говориш, Тони.

— Той е подготвял всичко това от известно време. Не се хвърля от убийство на убийство. Избира жертвите си сред жени, които привличат вниманието му, но не такъв е изборът на методите му. Подготвил е вече книгите. Това е единственото логично обяснение. Как в противен случай ще знае, че ще намери достатъчен брой за нуждите си? Разбираш ли? Ако беше започнал наслуки, не би могъл да знае със сигурност; че ще намери достатъчно прочути жени-писателки, които са се самоубили, за да му свършат работа за нуждите на цяла кампания. Това е като фаталният дефект в „Седем“, където убиецът очевидно се беше заел с подготовката на поредицата убийства поне година по-рано, но как би могъл да знае, че ще попадне на ченге, чийто грях е гневът? Полицаят би могъл да се окаже страхливец, да е завистлив или надменен. Това е случай на лошо планиране. Нашият човек също изготвя планове, и оставя у мен впечатлението, че ги изготвя добре. Убеден съм, че си е подготвил една малка, спретната купчинка книги, с които да отбелязва всяка смърт, така че светът в крайна сметка да забележи, че поредицата смъртни случаи имат една обща черта. Че жените се самоубиват, защото се срамуват от това, което са казали, и че копират една от друга, оставяйки книги вместо предсмъртни писма.

Разбиране проблесна в съзнанието на Стейси.

— И ти мислиш, че той е купил всички книги наведнъж?

— Именно — заяви тържествуващо Тони. — Знаех си, че ще се досетиш. И така, аз направих едно бързо и претупано търсене, в резултат на което знам, че трите досегашни книги не могат да се намерят накуп в някоя произволна книжарница на главната улица. Най-вероятно е да се е обърнал към онлайн книжарница. А когато става дума за книги, знаем кой е номер едно сред електронните книжарници, нали?

— Valhalla.co.uk — отвърна Стейси. — Империята на злото.

— Как мислиш, дали биха били склонни да преровят архивите си и да ни кажат дали през последните дванайсет месеца някой е купувал трите книги едновременно?

Стейси не можа да потисне присмехулното си изсумтяване.

— Шегуваш ли се? По-лесно би било да накараш в швейцарска банка да ти дадат достъп до сметките, чиито собственици са засекретени.

— Така си и мислех — отвърна Тони. — И всички са наясно с това, нали? Всички знаят, че във „Валхала“ са толкова параноични на тема търговска тайна, че не биха казали никому нищо за каквото и да било.

— Именно. Затова и няма смисъл да питаме. Дори да имаш съдебно решение, би ти отнело месеци или дори години да постигнеш изпълнението му.

— Идеално.

— В какъв смисъл „идеално“? Доколкото разбирам, тази информация ти трябва?

— Разбира се, че ми трябва. Но тя не би съществувала, ако нашият престъпник мислеше, че би могла да стане достъпна.

— Или съм много глупава, или ти говориш безсмислици.

— Съжалявам. Този тип е умен, Стейси. Знае как да замита следите си. Искам да кажа, че убиецът е можел спокойно да поръча книгите от „Валхала“, защото знае, както знаят и всички останали, че кредото на „Валхала“ е да не се разкрива никаква информация. Знаел е, че не бихме могли да се сдобием с тази информация по законен път. Но онова, което не е можел да знае, е че имаме теб — завърши възторжено Тони.

— Хайде да си изясним това. Ти искаш от мен да постъпя незаконно, като хакер, да пробия легендарните защити на Valhalla.co.uk, и да разбера дали има случай, в който един човек да е купил едновременно трите книги, свързани с нашите жертви? — тя дори не се опитваше да прикрие поверието си.

— Това е. Разбрала си ме точно. Можеш да го направиш, нали?

Стейси въздъхна. В това, че беше толкова добра в работата си, имаше един проблем — всеки очакваше от нея чудеса на конвейер. Тъй като нито един от тях нямаше представа какво се случва вътре в системите, които те приемаха за даденост, те си представяха работата ѝ като развиваща се на едно равно ниво на сложност. Представяха си, че е също толкова лесно да разбиеш защитата на вманиачена на тема сигурност мултинационална компания, колкото и да влезеш в акаунта на някой тийнейджър в социалните мрежи.

— Това е сериозна работа, Тони — каза тя. — И аз не съм убедена, че разполагам с всичко необходимо.

— Занасяш се, нали? Никога няма да престана да се удивлявам как успяваш да измъкнеш толкова много неща през задната врата. Имаш истински усет за това как функционират системите.

— Нямам предвид това. Говоря за инструменти във физическия смисъл на думата. Не съм убедена, че имам всичко, което ми трябва, за да направя нещо такова. Може да ми се наложи да сглобя нещо и със сигурност ще трябва да пиша кодове. Или да адаптирам нещо, което съм правила преди, в зависимост от това на какво ще попадна там. Може да е по-лесно и по-бързо да намеря някой друг, който да го направи — Стейси не разбираше защо прави това признание пред Тони. Стандартната ѝ работна процедура предполагаше да не обяснява нищо на колегите си и да върши онова, което искаха от нея. Да поддържа мистичния си ореол на хакер-положителен герой. Никога не изпадаше в подробности за това колко лесна или трудна можеше да бъде дадена задача. Просто представяше резултатите като фокусник, който показва номерата си, сякаш изпълнява някакво обичайно, ежедневно действие. Ако трябваше да бъде честна, искаше ѝ се да я имат за нещо изключително. Но връзката ѝ със Сам я беше променила в толкова много отношения. Може би беше възможно да си признаеш, че не си непогрешима и хората все пак да те имат за нещо изключително. Ако имаше човек, пред когото не рискуваше с такова признание, това бе именно Тони.

— Това не е ли рисковано? Правила ли си го и преди?

Стейси помълча, после си пое дълбоко дъх.

— Да. Има двама души, на които вярвам безусловно. Молила съм единия от тях за помощ и той изпълни молбата ми, без да задава въпроси. И това ни струва само една ответна услуга, която вече е изпълнена. С другия се познавам, откакто започнах да се занимавам с програмиране. Правили сме заедно различни неща, но никога нещо, свързано с местата, на които работим. Но… ти знаеш, че имам частен бизнес, нали?

Тони се засмя.

— Е, доста отдавна съм наясно, че или работиш нещо допълнително, или източваш пари от Банк ъв Ингланд. Начин на живот като твоя е непостижим със заплатата на детектив.

За миг Стейси почувства тръпка на тревога.

— Карол знае ли?

Той помълча за миг, за да помисли.

— Бих казал, че предпочита да не знае. Докато това не се отразява по никакъв начин на работата ти в отдела, тя няма да ти създава проблеми за онова, което вършиш в свободното си време. Та какво се канеше да кажеш за своята фирма?

— Само това, че този мой приятел е работил често за мен през годините и никога не ме е разочаровал. Много от онова, което вършим, е търговска тайна. Почти по всяко време през последните десет години той е имал възможност да направи така, че притокът ми на доходи да секне, но никога не ми е давал повод за притеснение. Затова, ако имам нужда от помощ, има хора, към които да се обърна.

— А такъв подход има допълнителното предимство, че ръцете ти остават чисти, ако всичко се разбере — допълни Тони със суха ирония.

— От това вреда няма — каза Стейси. — Не държа да отида в затвора. Но и те нямат такова желание. Затова шансовете да се стигне до ужасен провал са пренебрежимо малки. Те са умни момчета, Тони. Вършат тази работа от доста време и са напълно наясно с това, което могат и не могат да правят. Така че, ако трябва да прехвърля задачата, която искаш да ми възложиш… — тя помълча замислено, — мисля, че ще излезем сухи от водата. Съществува само един проблем.

— И какъв е той?

— Ако това се окаже ключова улика, с която можем да приковем нашия човек, ще се наложи да тръгнем по обратния път, за да си намерим различно обяснение за начина, по който сме се добрали до него. Няма как да представим в съда материал, до който нямаме право на достъп.

Тони се насили да отвърне с оптимистичен тон.

— Досега винаги сме намирали начин да те защитим. В хода на работата винаги се появява нещо, за което можем с основание да твърдим, че сме го забелязали по-рано в процеса на разследването. Не виждам защо сега случаят да е различен.

Само че досега никога не си бяха имали работа точно с такъв убиец.

Предполагаше се, че това ще е бодро, светло ново начало. Но благодарение на вестниците през уикенда нетърпеливото очакване, което изпитваше Карол, бе подменено от мъчителна тревога. Беше спала зле, съзнавайки всеки път, когато се събудеше, че ако в къщата имаше нещо за пиене, би го изгълтала без миг колебание. Макар че го мразеше, когато откри какво е направил, тя разбираше, че Тони е бил прав.

Когато се събуди за седми път няколко минути след шест, тя се предаде и стана. Облече дрехите, с които разхождаше кучето, и поведе Флаш сред хълмовете, тичайки с равномерно темпо. Когато стигнаха върха на едно възвишение, Карол забави крачка до бърз ход и се загледа надолу към долината, към бледото петно в далечината, което беше Брадфийлд. Опитваше се да се убеди, че всичко ще бъде наред. В края на краищата се беше справяла и с по-сериозни препятствия от някакви си журналисти. Новината можеше да е на първите страници днес, но до следващия уикенд щеше да е отминала в историята.

Само че всеки път, когато помолеше за помощ някое от шестте регионални звена, които обслужваха, щеше да забелязва въпросителен знак в погледите им. Възникнали бяха съмнения в почтеността ѝ, и тя можеше да обвинява за това единствено себе си. Беше се възползвала от възможността да се върне към предишния си живот по лесния начин, а трябваше да има смелостта да признае, че се е натикала сама в ъгъла. А сега беше прекалено късно да се откаже от решението си. Последиците бяха станали обществено достояние.

Единственото, което можеше да направи, беше да ги приеме открито. Може би някой ден щеше да успее да избяга от това ново минало. А дотогава можеше само да не се предава.

Докато пристигне на Скенфрит Стрийт, Карол бе изградила постепенно у себе си твърдост, която според нея можеше да устои на всичко, което щяха да ѝ подготвят медиите. Джон Брандън я чакаше в новото общо помещение на отдела, където двама електротехници монтираха последния ред контакти.

— Страхотна работа — бяха първите му думи. — Не вярвах, че ще успеят, но ме опровергаха.

— Благодаря, че осъществи това, Джон — каза Карол и протегна ръка, за да стисне неговата. — Съжалявам, че ти създадох допълнителни затруднения.

Той въздъхна.

— Няма да се преструвам, че не искам нещата да се бяха развили по друг начин. Всичко щеше да е наред, ако някакъв боклук не беше привлякъл вниманието на пресата — той стисна устни.

— Каква позиция ще заемем? Защото неминуемо ще стане дума за това — тя отметна с ръка разчорлените си кичури, но те отново паднаха на челото ѝ.

— Мислих за това през уикенда — каза Брандън. — Ще отричаме — той погледна часовника си. — Готова ли си? Долу чакат трима началника на полицейски подразделения и трима заместник-началници, готови да пришият усмивки на лицата си и да ти кажат колко са щастливи, че твоят отдел ще работи с техните посветени на работата си детективи, за да се довеждат разследванията на тежки престъпления до бърз и удовлетворителен завършек. Добре ли ти звучи?

Карол му се усмихна с облекчение и го последва надолу, към наскоро подновената зала за пресконференции в участъка на Скенфриг Стрийт. Установи със задоволство, че Джеймс Блейк беше прехвърлил задължението да приветства новия отдел на заместника си, някогашен шеф на отдел за борба с наркотиците, чието лице и облечената му в униформа фигура сякаш се състояха единствено от ъгли и прави линии.

— Добре е да те видим отново сред нас, Карол — каза той с отривистия, насечен говор, характерен за Северен Уелс. — Чакам с нетърпение да видя екипа ти в действие.

Тя беше почти убедена, че е искрен. Мина покрай останалите началници, които я посрещнаха с любезни усмивки и твърди ръкостискания.

И после изведнъж се озоваха на подиума, вперила очи в дулата на няколко десетки камери. Залата беше претъпкана; трябва да имаше около шейсет души, журналисти и снимачни екипи, в помещение, предвидено за максимум четиридесет души. Шумът от разговорите им секна незабавно, когато Брандън се покашля. Той се представи, после представи всички останали, заели местата си на подиума, а после описа в общи линии работата на новия Регионален отдел за борба с особено тежки престъпления, РОБОТ. Когато чу избраното съкращение, Карол не успя да възпре доволната усмивка, която потрепна в ъгълчетата на устата ѝ. Беше познала.

После Брандън се обърна към нея.

— За мен е особено удоволствие да представя главен инспектор от криминалната полиция Карол Джордан, която беше избрана да оглави този отдел от елитни специалисти. Главен инспектор Джордан има зад гърба си дълга и забележителна кариера, голяма част от която се е развивала тук, в Брадфийлд, където тя ръководи с огромен успех отдела за борба с особено тежки престъпления. Няма да ви отегчавам със списък на триумфите ѝ, защото всички можете да ги откриете в интернет. Достатъчно е да кажа, че не вярвам някъде в Обединеното кралство да има служител на полицията, който да разполага с опит и способности като нейните. Когато аз бях неин началник, я наричахме Терминатора заради удивително големия брой успешно приключени разследвания, които е водила.

За Карол това беше нещо ново. Предполагаше, че е новост и за подчинените ѝ. Попита се дали това не е хрумване на някой от чиновниците — не ѝ звучеше като идея на Брандън.

Когато отново се заслуша в думите му, той подчертаваше, че целият екип се състои от звезди в професията. Журналистите започваха да нервничат, очевидно им се искаше да докопат някоя по-сочна хапка от някакво стандартно, възторжено прес съобщение. Накрая Брандън приключи с будещото тревога:

— Някакви въпроси?

Няколко души заговориха едновременно.

— Един по един! — упрекна ги Брандън. Последваха няколко въпроса за структурата на новия отдел, питаха и началниците на регионалните звена за ефекта, който би имал новият елитен екип върху работата на техните криминални отдели. Всичко съвсем безобидно. После Брандън посочи следващия желаещ да зададе въпрос.

— Жената в синята блуза.

Жената се смръщи, за да подчертае сериозността на въпроса си.

— Главен инспектор Джордан, в пресата се появиха съобщения, че миналия уикенд сте попаднали в ареста за шофиране в нетрезво състояние. Мислите ли, че при това положение сте подходяща за ръководител на този елитен екип?

Карол се насили да извие устни в учтива усмивка. „Не се предавай“.

— Истината е, че бях арестувана по погрешка при рутинно спиране от полицейски патрул поради наличието на повредена апаратура. Не виждам защо това, че съм станала жертва на повреден дрегер, трябва да има някакво отношение към способността ми да си върша работата.

— Твърдите, че не сте пили, така ли? — репортерката все още не се предаваше.

— Казвам, че делото срещу мен беше прекратено. Излязох от съда без никакво петно в досието си.

— Отричате ли, че имате проблем с алкохола?

Карол почувства как гневът се надига като вълна в главата ѝ.

— Какво е това? Съзнателно опетняване на репутацията или просто пореден пример за обикновен сексизъм? Ако бях мъж, никой нямаше да обърне внимание на това съобщение. Защото ако си мъж, който си е пийнал, си готин пич. Но ако си жена, нарушаваш правилата. Тормозят те не за това, което си направила, а защото отказваш да се впишеш в спретнатите рамчици на представите за това каква трябва да бъде жената. Единствените проблеми, които имам в работата си, са свързани с хора, които не разбират нищо, а си въобразяват, че знаят всичко най-добре.

Брандън наруши стъписаното мълчание.

— Предлагам да продължим — каза той и посочи някакъв пълен, потен мъж в средата на първия ред. — Вие, господине?

— Кой откри, че дрегерът е повреден? И как се е стигнало до тази констатация?

Карол съхрани усмивката си.

— Нямам представа. Това е оперативен въпрос, намиращ се извън рамките на моята отговорност. Задайте този въпрос на някой представител на полицията на Западен Йоркшър.

— Господин Брандън, истина ли е, че Министерство на вътрешните работи се е намесило в случая?

Озадачената гримаса проряза лицето на Брандън с бръчки, така че той заприлича повече отвсякога на блъдхаунд.

— Случаят е от местен характер и беше решен на местно ниво. Нима си въобразявате, че хората в министерството имат толкова малко работа, че биха се занимавали с подобно нещо? Вижте какво, независимо от вашите инсинуации, тук няма да намерите материал за сензационни статии.

— Но фактите си остават, нали? — човекът беше настоятелен. — Този развой на събитията е много изгоден за главен инспектор Джордан.

Брандън се наежи.

— Напротив. Единственото, което иска главен инспектор Джордън, е да се хваща на работа, а вместо това трябва да се занимава с намеци, подхвърляни от страхливци, и неоснователни твърдения. Завистливи личности, провалили се в опитите си да изградят собствена империя в системата, ви използват, за да опетните името ѝ.

Сърцето на Карол се сви. Знаеше, че Брандън го прави за добро, но в крайна сметка беше налял още масло в огъня. Отново избухна какофония от въпроси.

— Може ли да се съсредоточим върху онова, което действително е от значение? — гласът ѝ преряза шумотевицата като острие на меч. — Екипът ми съществува с цел да спасява живота на хората. Сега, докато ние разговаряме тук, навън има убийци, за чието съществуване и не подозираме. Те чакат. А моята работа е да им попреча да извършат замисленото. Още не може да се каже, че сме започнали да работим истински, а вече сме по петите на убиец, за чиито деяния не знаеше никой, докато ние не разгледахме някои скорошни случаи. Така че може ли да изритаме дребнотемието в ъгъла? Тревожат ме по-важни неща от разни слухове и клюки, а ако искахте да си вършите работата както трябва, същото би трябвало да важи и за вас — приливът на адреналин ускори пулса ѝ, тя избута стола си назад и смъкна микрофона от ревера си.

Брандън реагира на подадения от нея сигнал и също се изправи.

— И това е всичко, дами и господа. Ако имате въпроси, свързани с работата на отдела, моля да се обърнете към Памела Джеймс в пресцентъра.

— Вярно ли е, че ще плащате отново за услугите на Тони Хил?

Гласът беше познат. Пени Бърджес, криминален кореспондент, беше преследвала Карол Джордан в продължение на години и явно още не се беше отказала.

— Питайте него — отвърна Карол, обърна се и поведе отстъплението от сцената. Облекчението ѝ, че се е справила с най-неприятните въпроси, беше помрачено от загризалата я тревога. Защо Пени Бърджес попита за Тони? Тя беше създавала повече неприятности на Карол и хората ѝ от всички останали представители на журналистическото братство, взети заедно. Когато тя проявеше интерес към нещо, не беше препоръчително да се пренебрегва този факт. Преди Карол да си изясни как да постъпи, Брандън вече я тупаше по гърба.

— Беше блестяща, Карол. Постави ги на място — поздравленията му бяха повторени от останалите полицейски началници, с изключение на заместник-началника на Брадфийлдската полиция.

Той я изгледа преценяващо.

— Споменахте, че вече работите по някакъв случай. И кой е той?

— Още сме в начален етап — отвърна тя уклончиво. — Не сме склонни да разговаряме на тази тема с хора извън екипа.

— Интересно. Мислех, че днес е първият ви работен ден.

Тя се усмихна мило.

— Не си губим времето. Благодаря за подкрепата ви. Очаквам сътрудничеството ни да е продуктивно — извърна се, поглеждайки демонстративно часовника си, и се обърна към Брандън: — Съжалявам, трябва да тръгвам, хората ми ме чакат.

Брандън кимна.

— Желая ви късмет.

— Благодаря, ще имаме нужда от късмет, ако се съди по онези там в залата.

— Цялата страна е насочила поглед към вас, в това няма съмнение — каза той. — Знам, че няма да ни разочароваш.

Тони се взираше внимателно в екрана, слепеше участниците в пресконференцията, заснемани от камерите за наблюдение в залата, свързани с офиса на новия отдел, и се опипаше да разчете значението на жестовете и мимиките им. Не обръщаше внимание на коментарите на останалите от екипа, вперил поглед в Карол, чието поведение показваше преход от тревожност към раздразнение от репликата на Брандън, лошо най-сетне премина към конфронтация. Беше краста гледка: като че ли цялата ѝ фигура промени формата и размера си, копито тя се върна към себе си. Мажеше да се разбере откъде създателите на компютърни игри вземат идеите си за трансформъри.

И все пак той не успя да потисне една тревожна тръпка. Гневната ѝ реакция, която дойде така спонтанно — и основателно — беше тъкмо от онези изявления, които провокираха троловете. А непосредствено след троновете идваше убиецът на жени, които не си знаеха мястото. Тони пропъди тези мисли. При толкова много уязвими мишени, този човек нямаше да избере жена, силна като Карол.

Останалите изразяваха шумно възмущението си от журналистите, и от реакциите на Брандън и другите шефове.

— Не бива изобщо да им отговарят, така само наливат вода във воденицата им — изръмжа Кевин. После, когато Карол се овладя и произнесе пламенната защита на мисията си, всички започнаха да реват възторжено и да размахват юмруци във въздуха. А Пола направи празнично кафе с новата им лъскава кафе-машина.

Когато Карол влезе, всички бяха в повишено настроение, готови да се насочат към следващия етап от разследването, какъвто и да беше той. Насядаха около голямата маса в средата на помещението и загледаха с очакване Карол.

— Е, сега вече знаете какво имаме срещу себе си — поде тя. — Не ни се полага меден месец, и причината за това съм аз. Бих се извинила, но всъщност съм доволна, че няма опасност да бъдем приспани от някакво измамно усещане за сигурност. Не ми трябва да ни обичат, преди действително да сме го заслужиш. И така, Стейси, какво си ни приготвила?

Стейси почука с пръсти по таблета и загледа екрана.

— Сега вече разполагам с реални лични данни на петимата мъже, които многократно са тормозили като тролове Кейт, Дейзи и Джазмин. Знам къде живеят и къде работят.

— Да ги почваме тогава — каза Алвин. — Да докараме тези злобни лайнари дотам, че да искат да не са се раждали.

— Хохо, на кого му дойде в повече кофеинът? — подразни го Пола.

— Той не е един от тях — намеси се Тони. — Ако изобщо е тормозил жените като трол, трябва да го е правил не повече от един-два пъти, а вероятно и не е отправял никакви смъртни заплахи. Прекалено лесно е да заплашваш онлайн, когато се имаш за анонимен. Това е от нещата, които някой може да направи, ако е прекалил с бирата или се е скарал с гаджето си, или шефът му е натрил носа — особено ако шефът е жена. Навремето заплашването със смърт изискваше доста усилия. Да си дадеш труда да изрязваш думите от вестници и да ги лепиш на хартия, а после да намериш начин да изпратиш резултата — всичко това предполага, че си се посветил сериозно на тази задача, В такъв случай не може да става дума за някаква случайна, спонтанна реакция.

— А защо това да изключва нашия убиец? Това, че всеки може да го направи, не означава, че и той не го е правил — ако разбирате какво искам да кажа — каза Пола.

— Защото той е предпазлив. Обича да съставя планове. Обмисля ходовете си. И не е глупав. Сигурно е наясно, че разберем ли веднъж какво става, ние ще насочим всичките си усилия към идентифициране на троловете. Ако беше от старомодните съставители на смъртни заплахи, сигурно щеше да изрязва думи от списания, извадени от някоя кофа за боклук. За да нямат абсолютно никаква връзка с него. Сигурно би носил ръкавици по време на всеки етап от работата си. Би купувал хартия за писма и лепило от различни магазини в различни градове. Би пропътувал петдесет мили, за да пусне писмото в пощата. Прекалено умен е, за да отправя оскърбления към жена, която има намерение да убие. Той е от онези, които стоят на страничната линия и наблюдават как други хора се закопават сами. Би могъл дори да подстрекава някого да действа още по-грубо. Но основното е, че той съзнава колко е важно да остане невидим — Тони сви леко рамене и разпери ръце. — Съжалявам, че коментарът ми е толкова негативен, особено като се има предвид каква удивителна работа е свършила Стейси.

— Тя действително е удивителна — намеси се Карол. — Няма да питам как си се добрала до сведения, до които се предполага, че нямаме достъп.

— По-добре е да не знаеш — каза Пола.

— Точно така. И разбирам съображенията на Тони, но на този етап не разполагаме с никакви други улики. Затова мисля да разпитаме тези мизерници. Да ги поразтърсим и да проверим дали, както предполага Тони, някой не ги е подстрекавал.

Тони срещна погледа на Стейси. Тя повдигна вежди и кимна леко.

— Всъщност — поде той — може да има и още нещо.

Карол се облегна на стола си с вида на човек, чиито очаквания са се оправдали. Тя се усмихна.

— Разбира се, че може и да има. Какви сте ги вършиш зад гърба ми?

— Единственото нещо, от което следите може да водят право към него, са книгите — отвърна Тони. — Те ни разкриха закономерността. Те доказват, че той не е обикновен женомразец. Това, което при него е движеща сила, го кара да насочва ударите си към жени, които публично се противопоставят на традиционно мъжки позиции и поведение. Използва писателките като пример — и той очерта със свити пръсти знака за кавички във въздуха, без да обръща внимание на неприязнената гримаса, която направи Карол. — „Когато ви идват такива лоши мисли, когато се държите така, както жените не би трябвало да се държат, ето какво ви чака. Ще разберете, че животът ви е станал непоносим.“ Това казва той и това е ключът към всичко, което се е случило.

Карол кимна нетърпеливо.

— Да, всичко това е логично, но как можем да се възползваме от него?

— Той обича да планира, нали така каза ти? — обади се тихо Пола. — Следователно е разработил всичко, преди да премине към действие, нали?

Тони я посочи с пръст.

— Момичето печели кокосов орех. И това означава, че…

Пола смръщи вежди, докато подреждаше мислите си.

— Купил е книгите, преди да започне да убива — лицето ѝ се проясни, защото бе стигнала до заключение. — Може да е купил всички книги едновременно, от едно и също място.

— Това е почти сигурно — каза Тони. — Защото няма как да влезеш в произволна книжарница и да намериш по лавиците всичко, което му е трябвало. Като начало, произведенията на Ан Секстън са изчерпани. Ако потърсите трите книги заедно, ще видите, че се предлагат онлайн само от един търговец.

— Не казвай името, нека позная — каза Кевин. — Valhalla.co.uk.

— Сега разбирам защо си ги избрала, Карол — каза Тони иронично. — Прав си, Кевин. „Валхала“.

Кевин изпъшка.

— Е, в такъв случай нямаме никаква полза от това. Те никога не дават никаква информация. Освен това — моите уважения, Стейси — дори хакерите не могат да проникнат в системата им, те се гордеят с това.

— За всяко нещо си има първи път — каза Стейси. — Не съществува абсолютно непробиваема система.

Карол погледна първо Тони, после Стейси.

— Вече сте се заели с това, нали?

— Поговорих със Стейси вчера, когато ми дойде тази идея — каза Тони. — Предположих, че имаш достатъчно грижи от предстоящата пресконференция, за да трябва да се притесняваш от още едно нарушение на закона.

Карол закри ушите си с длани.

— Достатъчно. Не искам да знам нищо. Просто ми представете отговорите. А междувременно да видим кои са троновете, които са отправяли оскърбленията. Какво е географското им местоположение, Стейси?

— Двама в Лондон, един в Съндърланд, един в Рочдейл и едни в Челтнъм.

Карол се замисли за миг.

— Пола, ти вече имаш някакъв контакт със служител в Лондонската полиция във връзка с този случай, нали?

— Сержант Лий Колинс, той е работил по самоубийството на Кейт Ролинс.

— Какви са впечатленията ти от него?

— Проявя готовност да помогне, Не се нацупи, задето се обадих, за да му кажа всъщност, че не си е свършил работата както трябва. Останах и с впечатлението, че не е глупав.

— Добре. Ще говоря с инспектора, който му е началник и ще предам необходимите сведения, за да разпита той онези типове за нас. Алвин — Челтнъм не е толкова далече от предишния ти район, нали? Какво ще кажеш, имаш ли нещо против да свиеш сармите на някого на път за вкъщи?

Алвин се ухили. Тази сутрин беше излязъл от дома си, без да има представа кога ще се прибере. Карол като че ли беше решила да прояви разбиране към него през първия ден на новото му работно място. Ако имаше късмет, щеше да успее да се прибере навреме, за да сложи децата да спят. А това щеше да е нещо ново.

— С удоволствие, шефе.

Карол се изкиска.

— Правилен отговор. Пола — ти си в Рочдейл. Кевин, ти изтегли късата сламка — Съндърланд. Знаем, че обичаш да шофираш. Да ги открием на работните им места, ако успеем, и да ги притиснем максимално. Стейси, ти продължавай с онова, което правиш, докато не откриеш нещо, което можеш да ми съобщиш — и тя започна да събира вещите си.

— Вече имам какво да съобщя — каза Стейси, пресичайки така приготовленията на всички да напуснат стаята.

— Да чуем — каза Карол, прекъсна заниманията си и насочи цялото си внимание към Стейси.

— Говорихме за възможността да се предскаже коя ще бъде следващата жертва. Създадох алгоритъм за търсене, основан на характеристиките на трите жени, за които вече знаем. Не е толкова рафиниран, колкото бих искала, но все пак е бърз, макар и тромав начин за идентифициране на възможни кандидатки. Имам шест жени, които със сигурност покриват всички показатели.

— О, Стейси — въздъхна Карол. — Шефовете ти в Брадфийлдската полиция сигурно са били обезумели, за да ти възлагат рутинни задачи. Ти си гений. Тони, някакви идеи какво да предприемем по въпроса?

— Бих предложил ти да отидеш в Рочдейл, за да сплашиш трола, а Пола да поговори по телефона с тези жени — каза той, без да прави опит да смекчи предложението си. — Теб те бива да сплашваш хората, а Пола е по-добра в това да ги накара да се разприказват от всички други, които познавам.

Ако се съдеше по изражението ѝ, Карол не беше очаквала това. Но го прие без възражения.

— Идеята ми беше по-скоро да дадеш съвет какъв подход да изберем — каза тя.

— Установете фактите — какво са казали тези жени, за да предизвикат подобна реакция, колко дълго време е продължавал тормозът, какво е казано, колко са били тези, които са го казвали. После преминете към емоционалния аспект — как реагират на тормоза, каква подкрепа им се оказва, имат ли желание да се свържете с местната полиция от тяхно име. И приключете с въпросите, свързани с практически подозрения — забелязвали ли са някой да се навърта около тях? Да ги следи? Някакви необяснени или необясними събития напоследък? — погледът, който той отправи към Пола, издаваше желание да се извини. — Това са само предложения. Ти сигурно имаш свои идеи.

Пола драскаше в бележника си.

— Радвам се на всеки нов принос — измърмори тя.

— Добре тогава. Ще се видим отново тук утре, освен ако не получите междувременно други инструкции — Карол се изправи. — Да тръгваме.

— Ами аз? — попита нажалено Тони.

— Продължавай да мислиш, Тони — отвърна Карол. — В това те бива най-много.

Той усети убождането на ответната стреличка, но нямаше нищо против да премълчи.

Докато вървяха към асансьорите, Пола придърпа Кевин настрана.

— Трябва да поговорим. Да се срещнем в кафенето след пет минути.

Кевин незабавно придоби тревожно изражение. Знаеше от опит, че когато Пола тръгнеше по своите отклонения, времената ставаха интересни в онзи смисъл, които старата китайска поговорка придаваше на думата. Тя действаше като магнит на усложненията, а Кевин се беше надявал да е оставил зад гърба си всякакви усложнения. Беше се отказал временно от спокойния живот, но това не означаваше, че е готов да посрещне веднага нови удари.

Когато се появи в кафенето, Пола вече седеше в един тих ъгъл с кутия диетична кола пред себе си и купчинка десерти „КитКат“.

— Четирите основни хранителни групи — каза тя, докато той сядаше. — Шоколад, шоколад, шоколад и диетична кола. Искаш ли и ти?

— Не, нито едното, нито другото — каза той. — Винаги ли правиш така, когато Елинор не те вижда?

Пола отвърна с гримаса:

— В повечето случаи. Да не споменавам, че Торин омита всички случайно озовали се в къщата бисквити, кейкове и шоколад.

— Това са тийнейджърите — каза той с уморения тон на човек с опит. — Е, за какво трябва да говорим?

Пола доби предпазливо изражение, което го обезпокои още повече.

— Някой от полицията е съобщил за Карол на пресата.

Той се изчерви така, че по лицето му избиха тъмноалени петна, както става понякога с червенокосите. Именно това, че се беше разбъбрил пред представител на пресата, му беше струвало чина преди години. Възможно ли беше Пола да намеква, че той е толкова глупав, та да повтори провинението си?

— Дори не знаех подробностите — отвърна той бързо. — Няма защо да гледаш мен, Пола.

Изражението ѝ беше ужасено.

— Божичко, не, Кевин, наистина това е последното, което би ми минало през ума — тя притисна с ръка устата си, като че ли ѝ се искаше да глътне обратно думите, които го бяха разстроили толкова. — Не, и през ум не ми е минавало.

В продължение на един дълъг миг погледът му срещна преценяващо нейния.

— Разбирам. Дори след толкова време съм свръхчувствителен на тази тема. Какво всъщност искаше да кажеш?

— Както вече казах, някой се е раздрънкал. Ние със Стейси решихме, че трябва да разберем кой е той. Винаги е по-лесно да се разправиш с враговете си, ако знаеш кои са те. Освен това е необходимо да се знае дали е някой от отдела или е външен човек.

Кевин се усмихна мрачно.

— Следователно Стейси се е поразходила из сървъра на „Сентинъл Таймс“

Това не беше въпрос.

— И не можа да открие нищо — отвърна Пола със съжаление. — Нито една електронна следа. Никакви паметни бележки, никаква вътрешна размяна на имейли, никакво плащане, свързано със случая. Няма и никакви плащания на нечие име, което да ни е познато.

— Защо тогава водим този разговор?

Обзе го ужасното чувство, че го чака нещо много лошо. Някой беше споменал, че това бил един от признаците на предстоящ инфаркт. А в момента той се чувстваше така, че би предпочел да получи инфаркт, вместо да стигне дотам, накъдето се боеше, че го тласка Пола.

— Когато електронното разузнаване ти изневери, се връщаш към човешкия фактор — изречението увисна във въздуха между двамата. Кевин знаеше, че думите на Пола изразяват точно обратното на убежденията на Стейси. Машината има своите ограничения; човешките отношения са по-гъвкави, по-подлежащи на промяна. Това звучеше възмутително за всеки, посветил живота си на машините. Но за него и Пола беше напълно разбираемо. Сега вече Кевин знаеше защо са тук.

— О, не — каза той. — Не мога да се върна отново към това.

— Не те моля да правиш това. Трябва ни само да зададеш един въпрос.

Той поклати глава. Опита се да потисне всякакви чувства, защото знаеше, че безчувствеността осигурява безопасност.

— Тя почти унищожи брака ми. Почти унищожи мен самия.

— Знам. Но някой се опитва да унищожи Карол, а ние ѝ дължим достатъчно, за да се опитаме да му попречим. Оттогава минаха години, Кевин. Несъмнено и за теб, и за нея това е стара история?

Той се изсмя горчиво. Смехът му прозвуча като излайване.

— Срещала ли си любов, която е като болест? Като навлязъл в кръвта ти вирус, срещу който няма лекарство? Мислиш си, че си я надмогнал, че си се съвзел, а после я виждаш и бам! Връщаш се в първи клас. Подлудяваш.

— О, да — каза тихо Пола. — Демоничната любима. Онази, от която никога не можеш да избягаш. Онази, която винаги има твоя телефонен номер. Алисън Йънг. Продължавам да я следя и сега, за да бъда сигурна, че пътищата ни няма да се пресекат, защото се страхувам, че няма да ѝ устоя. Колко ли безумно звучи това? Абсолютно обожавам Елинор. Не съм се усъмнила дори за частица от секундата в любовта, която ни свързва. Но досега нямам достатъчно вяра в себе си, за да се убедя, че мога да подмина Алисън Йънг. Така че — да, знам точно какво имаш предвид. Моля те да поканиш твоята Алисън Йънг на едно питие някъде.

Кевин затвори очи, вдиша и издиша бавно. После ги отвори рязко и взе един „КитКат“. Смъкна опаковката и го натъпка в устата си. Изгълта го на две хапки.

— Искаш от мен… — говореше с уста, пълна с шоколадова вафла, — да се свържа… с Пени Бърджес?

Пола въздъхна.

— Ако вече не знае кой е източникът на материала, ще може да го открие. А Бог ни е свидетел, че тя ти е длъжница.

Кевин покри лицето си с длани и го потърка, като че ли се миеше.

— Почти разбих брака си. И семейството си. Двамата със Стела изградихме отново съвместния си живот.

— И това трябва да бъде твоята опора.

— Така ли мислиш?

Пола кимна, посегна и взе треперещата ръка на Кевин в своята.

— Не мисля, а знам. Наблюдавах те как градиш отново живота си, стъпка по стъпка, и ти се възхищавам за това, Кевин. Не мисля, че вече имаш основание да се боиш от Пени Бърджес.

Той се усмихна неуверено.

— Казваш го само защото искаш да открия кой прецака Карал.

Пола поклати глава.

— Не отричам, че това е важно. Не само за мен, но за всички нас. Но като седя тук и те гледам, не мога да не си кажа, че за теб също е важно да пропъдиш завинаги призрака на Пени Бърджес. Казвам го искрено, Кев. Никога няма да бъдеш свободен от нея в мислите си, ако не се изправиш срещу нея и не разбереш, че тя вече няма власт над теб. Ако не искаш да го направиш заради Карол, ако не искаш да го направиш заради всички нас, направи го заради Стела.

Урсула Форман се взираше обезсърчено в колата си. Една спукана гума беше нещо достатъчно неприятно. Но по всичко личеше, че са я рязали с нож. Почти беше успяла да развие пренебрежително отношение към безкрайния поток от злословия, който се лееше към нея по интернет, присмиваше се публично, а в себе си презираше авторите му. Но ако в случая ставаше дума за това, за което си мислеше, това би означавало обезпокоителна ескалация. Не беше кой знае какво да сипеш оскърбления по нечий адрес в мрежата. Докато рязането на гумите на колата ѝ беше агресия от по-различно естество. Тя се озърна, почти като че ли очакваше извършителят да се крие в сенките на паркинга на хранителната банка.

Но тук нямаше място, където някой би могъл да се скрие, а и не се виждаше никой. Бяха паркирани няколко коли, предимно на доброволци; повечето им клиенти не можеха да си позволят да идват тук с коли. Който и да бе направил това, беше изчезнал отдавна. Тя не можеше дори да бъде сигурна, че атаката е насочена конкретно към нея. Наоколо живееха някакви откачени противници на хранителните банки, които твърдяха, че те привличат хора, които в техните очи бяха просто паразити: имигранти, бедняци, хора с психически проблеми, чието лечение не налагаше изолация.

Урсула измърмори нещо под нос и отключи колата си. Най-малко от всичко ѝ се искаше да сменя гума. Искаше вече да се е прибрала у дома и да яде вкусната вечеря, която Бил сигурно беше приготвил. Утре сутринта щеше да отиде за два дни до Лондон, а в такива случаи винаги държеше да сготви нещо специално в навечерието на заминаването си. Като че ли искаше с ароматите, които щяха да останат след него в кухнята и хладилника, да ѝ напомня за себе си.

Докато тя отваряше багажника, някаква друга кола навлезе в паркинга и спря до нея. Урсула погледна към нея и разпозна новия доброволец, с когото беше разговаряла миналата седмица. Как ли му беше името? Майк? Мат? Мартин? Тя избута настрана купчината екологични пазарски торби и вдигна капака на резервната гума. Мат, да, така беше.

Преди тя да разбере какво става, той вече стоеше между двете коли. На лицето му бе изписана загриженост.

— Нещо не е наред, така ли, Урсула?

— Някой е срязал една от гумите ми — каза тя, привеждайки се напред, за да освободи скобата, която придържаше резервната гума.

— Шегуваш се. Това е ужасно.

Тя помълча, после въздъхна.

— Доста обезпокоително е, Мат. Свикнала съм да оспорват онова, което пиша, но никога не се е стигало до директни атаки като тази.

Той пристъпи напред.

— Позволи ми да ти помогна. Доста съм сръчен — и той се усмихна, с открито, обезоръжаващо изражение.

Тя се поколеба, но само за миг. Като съвестна феминистка съзнаваше, че трябва сама да поеме отговорност за себе си. Но имаше и по-лоши неща от това да приемеш нечия помощ, дори ако този, който ти я предлага, е мъж. В края на краищата, не можеше да се каже, че тя разиграва ролята на безпомощна малка женичка. Беше напълно способна да смени гумата сама, но честно казано, не би възразила да се отърве от тежката работа и свързаната с нея мръсотия.

— Благодаря. Много съм ти задължена — тя отстъпи, за да му даде достъп до резервната гума и инструментите.

— Ще се справя за нула време — каза той. — Обичам да си цапам ръцете. А напоследък рядко ми се удава такава възможност.

По време на предишния им разговор ѝ беше обяснил, че е системен анализатор и че работи със средни и малки фирми, които го наемат да рационализира дейностите им. Затова пътувал из цялата страна и програмата му била непредсказуема. Тя предполагаше, че е добър в работата си. В хранителната банка работеше прецизно и организирано. Иначе беше доста безличен с кестенявата си коса, подстригана спретнато, но не в някакъв изразен стил, с правилните си черти и средния си ръст. Нямаше нищо драматично или заплашително у него, нищо, което би мото да притесни жените, които идваха при тях, или да накара мъжете да почувстват някакво предизвикателство.

Такъв беше и сега. Без суетене извади резервната гума и крика, скрит под шасито.

— Права си, някой я е рязал с нож — каза той, като приклекна, за да огледа другата гума. — Създава усещане за много лично отношение.

— Така е — отвърна Урсула, неспособна да възпре тръпката, която премина по тялото ѝ. — Но може колата да е избрана произволно. Може да е някой, който е против хранителната банка.

Той поклати глава.

— Не мисля така. Ако е някой, който се дразни толкова много от хранителната банка, би счупил с тухла някой прозорец или щеше да хвърли кучешки лайна в пощенската кутия.

— Това наистина ме плаши. Получавам много хейтърски имейли — не знам дали споменах пред теб, че работя в едно онлайн списание? Някои хора — честно казано, някои мъже — не харесват онова, което пиша в него. Но за първи път се сблъсквам с такава директна, лична атака.

Той изпухтя, докато се опитваше да развинти гайките, придържащи скобата на колелото.

— Човек не мисли за тези неща, когато прави полемично изказване. За хората, които ще се възмутят дотолкова, че може да те нападнат директно.

— Колко си прав — въздъхна Урсула. — Но не бих направила нищо по-различно. Човек трябва да защитава убежденията си. Какъв би бил иначе смисълът да ги има?

Последната гайка поддаде пред силата му и той изтръгна гумата от гнездото ѝ.

— Съгласен съм. Проблемите започват, когато се наложи да се справиш с факта, че другите имат различни убеждения, понякога несъвместими с твоите. И те биха изтъкнали също толкова аргументи в тяхна защита, колкото и ти, когото защитаваш своите.

— Много правилно становище. Но не е ли най-разумното в такъв случай да разговаряме? Да приемем факта, че мислим различно? Вместо да пълним входящата поща на хората е оскърбления и да им режем гумите?

Той повъртя резервното колело в опит да изравни отворите на джантата с болтовете.

— Някои хора не са в състояние да водят разумен спор. Те не биха помръднали от позициите си дори ако им представиш убедителни доказателства, че грешат — гумата застана с изтракване на мястото си. — Уф, почти приключих. Никаква специална уговорка ли имаш?

— Не, прибирам се у дома. Мъжът ми заминава утре за Лондон по работа и тази вечер е приготвил специална вечеря.

— Само за семейството?

— Само за нас двамата. Нямаме деца.

— Жалко — той започна да затяга на ръка гайките.

— Не, не съжаляваме за това. Решихме, че на земята ѝ без това има достатъчно много деца, а и двамата обичаме работата си и държим на кариерите си, а щеше да е трудно да ги градим, ако имаме деца. Никой от нас не се е почувствал особено потиснат от това — тя сви рамене. — Това ни устройва. А ти?

Той се приведе над колелото.

— Не съм срещнал подходящата жена.

Урсула, която след четиринайсет години, преживени заедно, все още считаше срещата си с Бил за благословия, изпита мигновено съжаление към него.

— Не е прекалено късно — каза тя. — Много кора намират любовта на по-късен етап от живота си.

Той се позасмя сухо.

— А много така и не я срещат. Струва ми се, че изискванията ми са прекалено високи — той затегна с ключа докрай гайките. — И като стана дума за високи изисквания, бих те помолил за съвет.

— Разбира се — отвърна Урсула, без да е сигурна какъв точно ангажимент поема, но съзнавайки, че е редно да му върне услугата.

— Занимавам се с моята работа от доста време, и бих казал, че съм развил индивидуален подход в преценяването на онова, което фирмите могат да предприемат, за да работят по-ефективно. Мислех, че е възможно да се направят пари с някакъв наръчник, който би могъл да служи на шефовете сами да разработват стратегии за ефективност.

— Вероятно си прав. В края на краищата, няма как да бъдеш навсякъде.

— Именно. Може ли да се отбия у вас някой път, за да поговорим какво точно трябва да направя? От практическа гледна точка? Мислех си, че тъй като работиш в Telllt!, може да ми дадеш някои полезни съвети.

Урсула си каза, че това не би ѝ струвало кой знае какво усилие. Един час край кухненската маса щеше да е достатъчен, за да се отплати за любезността му.

— Да, разбира се — отвърна тя. — Ще ми бъде удобно да наминеш сутрин, когато и да било сутрин през тази седмица. Ще работя у дома. Винаги се радвам на някоя възможност да прекъсна работа и да изпия едно кафе.

Той се усмихна.

— Нямаш представа колко ме зарадва. Ще очаквам с нетърпение срещата ни.

От време на време на Стейси ѝ се налагаше да напусне бюрото си и да влезе ролята на Джеймс Бонд в рокля. Старанията, които полагаше, за да защити източниците си и себе си, можеха да изглеждат параноични на страничен наблюдател. Но Стейси знаеше отлично колко много следи оставят хората след себе си всеки ден, просто докато извършват ежедневната си работа. Да не оставиш следа в ерата на електронното наблюдение и камерите, поставени навсякъде, беше извънредно трудно, почти невъзможно. Но Стейси беше изградила у себе си необходимите умения; мажеше да се счита за специалист в изкуството да се укрива, оставайки видима В едно чекмедже на бюрото си тя пазеше куп СИМ-карти с предплатени минути, купени с пари в брой от най-различни магазини навсякъде из страната. Когато се наложеше да замине за друг град по работа, тя попълваше колекцията си. Сега взе произволно една от картите и я постави в телефон, от какъвто всеки тийнейджър би се срамувал и надали би използвал. Изпрати съобщение, което се състоеше от поредица цифри, с две повече от действителния номер, който изпращаше, който пък принадлежеше на обществен телефон в чакалнята на централната гара, на десет минути път пеш от апартамента ѝ.

Знаеше, че когато получеше съобщението ѝ, познатият ѝ щеше да излезе от апартамента си и да изтича до един ред телефонни кабини в търговския център. Петнайсет минути след получаване на съобщението той щеше да набере изпратения от нея номер. Стейси съзнаваше иронията в това, че след целия този напредък в технологиите най-сигурният начин за комуникация си оставаше практически праисторическата система на стационарните телефони. Тези обаждания не можеха да бъдат сканирани или проверени посредством някаква правителствена система за сигурност. Бяха доста солидни по отношение на сигурността, особено ако се ползваха обществени, а не домашни телефони, които теоретично биха могли да бъдат подслушвани.

Точно четвърт час по-късно телефонът до Стейси иззвъня рязко. Тя вдигна слушалката и каза:

— Валхала.

Настана кратко мълчание. Чуваше дишането на мъжа в другия край на линията. После той каза:

— Шофьорски книжки и регистрационни номера.

— Готово. Десет. К.

След като трансакцията бе уговорена, тя остави телефона. Уговорката беше проста. В замяна на кодовете за достъп до сървъра на „Валхала“ тя щеше да осигури достъп до базата данни на агенцията, която издаваше шофьорски книжки и регистрационни номера на превозни средства. И в двата случая достъпът щеше да бъде ограничен във времето, естествено. Всяка система, която държеше на името си, променяше редовно кодовете си. Което ще рече ежедневно или всяка седмица. Размяната щеше да се състои на ред К в зала десет в киното в мола, в началото на следващия филм, който щеше да бъде прожектиран там. Подборът беше прелестно произволен, а трансакцията щеше да остане невидима за камерите за наблюдение, защото щеше да се осъществи на тъмно.

Стейси погледна екрана на собствения си телефон. Имаше четиридесет и седем минути до следващата прожекция. Тя изпъшка. Романтична комедия, развиваща се в някакъв колеж в Средния Запад. А щеше и да се наложи да изгледа известна част от нея, за да не си тръгва подозрително рано. Какво ли не правеше заради Карол Джордан.

Избра пряк път през центъра на града до мола и тръгна бавно, като от време на време се връщаше и се бавеше пред витрини с изложени на тях чанти и обувки. След като се убеди, че никой не върви подир нея, се упъти към киното, купи си билет с пари в брой и седна на място в средата на празния ред К. В салона имаше не повече от дузина зрители — пенсионери, възползващи се от евтините дневни билети. Браво на тях, каза си Стейси. По-добре, отколкото да седят в студения апартамент и да гледат сапунени сериали по телевизията.

Светлините изгаснаха, но тя още беше сама. Заредиха се реклами на леки коли, туристически дестинации и вериги ресторанти за бързо хранене; трейлъри на филми, които тя се закле да не гледа никога; и най-сетне се появи сертификатът от Британския съвет за класификация на филмите, според който „Кейкове, за които да умреш“ не биваше да бъде гледан от деца на по-малко от дванайсет години, ако не са придружени от възрастни. Докато минаваха надписите, някакъв висок, слаб силует се преви и седна на мястото до нея. Миришеше на кокос и ананас. Какво ставаше с шампоаните в наши дни? Половината свят миришеше на салата от тропически плодове.

— Здрасти, Стейс, как е? — избоботи плътен басов глас в ухото ѝ.

— Върви някак, Харви.

Той се засмя.

— Все се оказва по-късно, отколкото сме си мислели, нали? — после пъхна ръка в джоба си и извади касова бележка от таксиметрова фирма. На светлината от екрана Стейси успя да различи редица надраскани цифри, букви, тирета и отвесни черти. — Важи до полунощ. Най-доброто, което можех да направя.

Тя му подаде пощенска картичка от художествената галерия в Лийдс със скулптура на Хенри Мур.

— Това ще ти върши работа до полунощ в събота.

— Аха, сделката е добра. Рядко получавам такива бонуси от теб. Сигурно ти е много необходимо да влезеш във „Валхала“.

— Нали знаеш каква работа върша, Харви. Спасяването на човешки живот не може да има определена цена.

— Когато ти правя някаква услуга, това винаги ми стопля сърцето. Рядко имам възможността да се почувствам не само умен, но и добродетелен — той пак се изсмя тихо. — Ще останеш ли да страдаш до края?

Стейси въздъхна.

— Един от нас трябва да го направи.

— Виж какво, я тръгвай да спасяваш живота на хората. Аз разполагам с цели пет дни, за да измъкна онова, което ми трябва, но ти имаш време до полунощ, преди да се превърнеш в тиква, а ботушите ти от „Джими Чу“ — в „Ъгс“.

Стейси не успя да скрие изненадата си.

— Благодаря, Харви.

— Следващия път ще те оставя да гледаш „Бързи и яростни“. И тогава наистина ще съжаляваш — той стана, за да я пропусне да мине. — Успех в животоспасяващата дейност.

Пет минути по-късно Стейси примигваше на дневната светлина, а сърцето ѝ биеше бързо при мисълта, че скоро ще се добере до забранения плод. Изгаряше от нетърпение да се прибере вкъщи. Докато прекосяваше забързано мола, ѝ хрумна, че не е изпитвала такова приятно вълнение от дни. Прониза я чувство за вина. Явно не струваше и пет пари като приятелка, щом беше в състояние да се радва така въпреки очевидната потиснатост на мъжа, когото обичаше.

Карол изчака останалите да си тръгнат и повика обратно Тони, тъкмо когато той отиваше към вратата.

— Какво е искреното ти мнение? — попита тя, облягайки се на масата, а умореният ѝ поглед издаваше колко неистинска е била увереността, която бе проявила по време на брифинга.

— Мисля, че се справяш добре, като се вземат предвид всички обстоятелства.

Тя поклати глава с уморена усмивка.

— Нямах предвид себе си, а случая — ако такъв съществува. Ако не сме се впуснали да преследваме сенки, защото имаме нужда да вършим нещо, за да не се побъркаме.

— Каквато и да е стойността на мнението ми, аз мисля, че случай съществува. Но мисля също така, че трябва да действаме бързо, защото всеки момент някое от регионалните звена, които обслужваме, може да ни поднесе повод за официално разследване. И тогава ще ни припари под краката. Трябва да решим този случай и за да покажем, че разполагаме с необходимите умения да забелязваме онова, което се случва под носа ни. Но и за да си припомним колко ни бива.

Карол прокара ръка по косата си.

— Прав си — тя затвори очи за миг, присвивайки клепачи. — Господи, колко добре би ми се отразило едно питие! Все ми се налага да се хвана здраво за нещо, за да не личи, че ръцете ми треперят — погледна го право в очите. — Нямах представа, наистина нямах представа колко тежко е положението с моето пиене. Искрено вярвах, че го държа под контрол.

Той постави ръка над лакътя и.

— Никога не е лесно да бъдем обективни, когато става дума за нас самите. Затова аз имам нужда от консултанта си. Джейкъб невинаги е прав, както и аз не съм винаги прав. Но той винаги ми помага да видя нещата в различен ракурс. Ти имаше нужда само от това, Карол. Справяш се много добре. Можеш да ми вярваш за това.

Вратата зад тях се отвори и двамата се обърнаха, заставайки лице в лице с висок, кокалест млад мъж с големи кафяви очи, фино очертани вежди и смешно дълги мигли. Той беше облечен в тъмносин костюм, който може би щеше да изпълни някой ден, ако се хранеше редовно в полицейския стол. Усмихна се неуверено.

— Главен инспектор Джордан? Аз съм детектив Хусаин. Казаха ми, че ме местят във вашия отдел.

Карол го огледа от горе до долу.

— Нали знаете какво представляваме?

Той кимна, но изражението му си остана неуверено.

— Отдел за борба с особено тежки престъпления. Като летящия отряд на Лондонската полиция, само че не се занимавате с въоръжени грабежи, а с убийства.

— И сме неподкупни за разлика от тях — каза Тони. — Не забравяй неподкупността.

Хусаин явно не беше наясно дали това е шега или не. Той като че ли се засегна.

— Да, сър.

— Не съм „сър“. Дори не съм ченге. Аз съм Тони Хил. Доктор Тони Хил, клиничен психолог.

— Не питай какво търси той тук — каза Карол. — Трудно е за обяснение, преди да го видиш на практика. Радвам се, че се присъединяваш към нас. Сержант Макинтайър говори много възторжено за теб.

— Благодаря, мадам — облекчението му, че вече е стъпил на здрава почва, се изпари, когато забеляза смръщването ѝ.

— Не ме наричай мадам. Шефе, бос, дори главен инспектор Джордан, но не и мадам. Такова обръщение ме кара да се чувствам на сто и четири години.

— Да, ма… шефе — той почти се усмихна.

— А какво е малкото ти име? Ние тук не държим на формалностите.

— Карим, шефе.

— Добре, Карим. В този екип ще носиш значителна отговорност. Ще трябва да се учиш бързо и добре. Намираме се на такъв етап, че трябва или да плуваме, или да потънем.

— Няма проблем, шефе. Аз съм добър плувец — той се усмихна, самоуверено, но не нагло.

— Е, тогава ще те накараме да скочиш в дълбокото. Тръгваш с мен. Може да шофираш. Отиваме в Рочдейл.

— Ще обикаляме основните забележителности, така ли, шефе?

Карол погледна измъчено Тони.

— Бог да ми е на помощ, още един, който се има за шегобиец. Хайде, Карим. Ще ти обясня по пътя за какво става дума.

Според сведенията на Стейси Стив Фишър работеше за една застрахователна компания. Беше един от хората, които звънят по вратите на нищо неподозиращи хора, готвещи се да вечерят, за да им отправят страховити предупреждения колко много ще се повишат вноските им, ако не видят къде е правият път и не започнат незабавно да се застраховат в компанията, представлявана от посетителя. Представата, че човек може да се издържа с такава работа, подейства ужасно потискащо на Карол. Лесно беше да се отнесеш с пренебрежение към такива амбулантни застрахователи, но тя предполагаше, че повечето от тях са почтени млади хора, опитващи се отчаяно да се издържат със законно придобити средства, приемайки подобни жалки назначения, тъй като не са могли да намерят нищо друго. Сред тях сигурно имаше и боклуци като Стив Фишър, но такива като него имаше навсякъде. Дори в полицията.

Тя изрази това свое мнение пред Карим, докато пътуваха по магистралата към Рочдейл.

— Нали знаете колко тежка е работата на униформените полицаи през уикенда? Безпросветното напиване, побоищата, изпотрошените хора в спешно отделение? — каза той.

— Каква е връзката? — попита Карол, питайки се как от амбулантни застрахователи са стигнали до безпросветно напиване.

— Струва ми се, че това до голяма степен се дължи и на факта, че повечето млади хора на моите години са принудени да приемат подобни жалки назначения. Всеки ден едно и също, шефовете те мразят и не им пука, че ти го знаеш, самата ти работа те кара да се чувстваш като кучешко лайно, залепнало за нечия подметка. Така че, когато дойде уикендът, не искаш нищо друго, освен да се отрежеш тотално и да забравиш колко отвратителен живот водиш.

— Значи това е начинът, по който ти би решил проблема? Като осигуриш на хората стойностна работа?

— Да, така мисля.

— Но навремето, когато аз бях млада, пак имаше много непрестижни работни места. Да работиш в мина или във фабрика — това не е ли също толкова лошо?

Карим навлезе в отклонението, което щеше да ги отведе в индустриалната зона, където работеше Стив.

— Работата е била тежка, да. И е била опасна. Но хората са били заедно, били са приятели, били са готови да си помагат. А и са имали сигурност — такива работни места са били доживотни, стига да ги искаш. Първата работа на баща ми, след като пристигнал тук, била в една фабрика в Блакбърн, и той ми е разказвал, че е имал съвсем ясното чувство, че може да се издигне и да постигне нещо за себе си. А хората от моето поколение не се чувстват така. Повечето момчета, които познавам, не изпитват никакъв оптимизъм. Аз съм кажи-речи единственият, който мисли, че има шансове за добро бъдеще. Ако работех в кол-център, вероятно при всяка възможност щях да отивам да се натряскам някъде.

Казаното от него звучеше смислено. Карол се усмихна с лека ирония. Щеше да се впише добре сред устатите, своеволни представители на екипа, който сега щеше да се превърне в негов втори дом.

— Склонна съм да се съглася.

Завиха по широка улица, оградена от двете страни с безлични блокове с тухлени фасади и тесни прозорци. Мястото, накъдето се бяха насочили, беше окичено за тяхно удобство с табели, на които бяха изписани името на компанията и предлаганите от нея услуги. Карим спря пред едно място на паркинга, запазено за финансовия директор и погледна въпросително Карол.

— О, да — каза тя. — Не бих се отказала да ги настъпим по мазолите.

Влязоха в толкова миниатюрна приемна, че само тяхната поява беше достатъчна тя да изглежда претъпкана. Карол извади картата си.

— Тук съм, за да разговарям с един от вашите служители, Стив Фишър.

Рецепционистката, двайсет и няколко годишна пълна жена с идеално фризирана коса, безукорен грим и маникюр, почти не им обърна внимание.

— Имате ли уговорена среща? — това дори не звучеше като въпрос.

Карол ѝ отправи най-опасната си усмивка и заговори тихо. Съчетанието беше плашещо.

— Аз нямам нужда от предварителна уговорка. Ръководя регионалния отдел за борба с особено тежки престъпления и съм дошла, за да говоря със Став Филтър. А сега, ако вие не сте в състояние да ми осигурите тази среща, ви предлагам да се свържете с някой, който ще го направи.

Рецепционистката успя да подбели очи като последна проява на предизвикателство. Но вдигна телефонната слушалка и натисна едно копче.

— Тук едно ченге иска да разговаря с някой си Став Фишър… Не, не каза… Добре — и тя остави слушалката със замах. — Господин Ласкаровиц ще дойде след минута.

— А той е… — обади се Карим.

— Отговаря за тези неща.

Още докато тя говореше, една врата зад нея се отвори и някакъв набит мъж с бръсната глава и петна от пот под мишниците връхлетя в приемната.

— От полицията ли сте? — попита той недоверчиво. — Какво търсите тук?

„Хайде пак.“ Карол представи себе си и Карим и обясни причината за идването им.

— За какво искате да разговаряте със Став?

Карол хвърли поглед към рецепционистката.

— Може ли да говорим на не толкова публично място?

Ласкаровиц измърмори под нос „О, да му се не види“ и ги поведе по един мрачен коридор. Първата врата, до която стигнаха, беше на кабинета му. Стаята беше малка, но спретната, стените покрити със снимки, на всяка от които се виждаше той — или как се ръкува с други също толкова непривлекателни мъже, или позиращ с още няколко души във футболни екипи. Вътре миришеше на пържен лук, мокетът беше същинска мозайка от кафяви петна. Нямаше къде да седнат, затова Карим се облегна на една стена, а Карол приседна на единия ъгъл на бюрото, развеселена от притеснението, изписано по лицето на Ласкаровиц.

— Моментът е много неподходящ. Сега е средата на неговата смяна. Защо не се обадихте предварително, за да се уговорите да се видите с него през свободното му време, а не през това, за което му плащам?

— Трябва да разговарям със Стив Фишър във връзка с поредица заплашителни и оскърбителни постинги в Туитър, които са пуснати от неговия акаунт.

Мениджърът беше искрено стъписан.

— Стив? Та той и на мравката прави път. Не би заплашвал никого.

— Ако това е така, аз съм убедена, че той ще успее да ни разясни случая. Бихте ли ми казали дали е с нормално работно време или е винаги на смени?

— Защо ви е да знаете? — Карол чакаше търпеливо, без да откъсва настоятелния си поглед от него. Той въздъхна театрално. — Той е координатор на дневните смени, затова работи от шест сутринта до два следобед, от неделя до четвъртък. Защо?

— В такъв случай изглежда, че е пращал някои от оскърбленията в Туитър, докато е бил на работа.

— Не мога да повярвам. Сигурно става дума за шега, а някой, лишен от чувство за хумор, е решил да прави скандали?

Карол кимна на Карим, който извади един лист от джоба си.

— „Искам да те видя как гориш, кучко.“ Това е една от шегите. „Време е някой да те изнасили, за да ти вкара ума в главата“. Това е друг пример.

Ласкаровиц беше пребледнял. По горната му устна беше избила пот.

— И той е изпращал тези заплахи оттук?

— Това е едно от нещата, които се надяваме да узнаем от господин Фишър. Бихме ли могли да използваме за тази цел вашия офис, стига да ни намерите два стола?

Той избърса горната си устна и посегна към телефона.

— Имаме конферентна зала. Там е по-просторно — плъзна пръст по един лист, залепен за плота на бюрото му, после започна да натиска ожесточено копчетата на телефона. — Стив, Рей е на телефона. Трябва да говоря с теб незабавно, в конферентната зала. Какаото и да правиш, остави го и слез веднага — той трясна телефонната слушалка и издиша шумно през нос. — Господи, само това ми трябваше.

Последваха го по коридора до едно малко по-голямо помещение, обзаведено с маса и половин дузина пластмасови столове. Цялата мебелировка изглеждаше като извадена от контейнер за отпадъци.

Ласкаровиц загриза кожичката на един от ноктите си, полюлявайки се на пети. Изминаха няколко минути, преди вратата да се отвори и на прага да застане млад мъж, зле подстриган и с пъпчиво лице.

— Викаш сте ме?

Гласът му звучеше така, сякаш беше видял как адът се разтваря пред него. Когато пристъпи навътре в стаята, Карим се измести незабележимо така, че да препречва пътя му към вратата.

— Не аз — каза мрачно Ласкаровиц. — Хората са от полицията. Ще трябва да дадеш някои обяснения, Стив.

Очите на Фишър се разшириха, той хвърли поглед зад гърба си. Изражението му разкри всичко; мимолетната мисъл за бягство, осъзнаването, че пътят му е преграден, ужасът пред онова, което го очакваше.

— Никога не съм правил нищо лошо.

Карол фокусира вниманието си върху него, сякаш насочваше лъча на прожектор.

— Ела тук и седни, Стив. Трябва да поговорим. Благодаря ви, господин Ласкаровиц, ще разговаряме с вас, преди да си тръгнем.

Тя почака мениджърът да напусне с нежелание стаята, без да откъсва очи от уплашения млад мъж, чиято адамова ябълка подскачаше нагоре-надолу, докато той преглъщаше трескаво. После каза:

— Стив Фишър, трябва да ви разпитам във връзка с изпращането на заплашителни и оскърбителни съобщения. Не сте длъжен да отговаряте, но ви предупреждавам, че ако не споменете нещо, на което после искате да разчитате пред съда, това може да се отрази на защитата ви. Всичко, което кажете, може да бъде ползвано като доказателство. Разбирате ли ме?

— Какво? Арестувате ли ме? Трябва ли ми адвокат? — гласът му се извиси до писък.

— На този етап просто се опитвам да установя фактите. Ако държите да присъства адвокат, това, разбира се, е ваше право. Ще ви отведем в полицейския участък и ще изчакаме с вас, докато се намери служебен адвокат; който да се заеме с вашия случай. Макар че не съм сигурна, че ще имате право на служебна защита…

— Иначе може да си поговорим спокойно и приятелски тук — намеси се Карим, приближи се и издърпа един стол.

Филтър изду тънките си устни, докато обмисляше.

— Добре, съгласен съм да говоря с вас.

Карол взе листовете, които държеше Карим, и започна да ги прелиства, докато откри онзи, който ѝ трябваше. Постави го пред Филтър.

— Това ли са вашите онлайн профили? В Туитър, Инстаграм и останалите?

Той преглътна с усилие.

— Как сте получили тази информация? Това са лични данни.

— Лични, докато не нарушиш закона — каза сурово Карим. — Твоите ли са?

Филтър кимна.

— Да — и отпусна рамене. Знаеше какво следва.

— Изпращал ли си тези съобщения на Дейзи Мортън? — Карол постави два листа пред него. — „Ще гориш, кучко. Прекали с презрението си към мъжете. Ще те побъркаме.“ Ами това? „Надявам се децата ти да измрат бавно от рак, за да си получиш заслуженото.“ Това твое дело ли е?

Фишър гледаше отчаяно ту към единия, ту към другия.

— Изобщо не се опитвай да ни пробутваш някакви жалки оправдания от рода на това, че някой приятел е свил телефона ти — изръмжа Карим. Всеки път, когато отвореше уста, той ставаше все по-симпатичен на Карол.

Фишър се покашля и пъхна ръцете си под бедрата.

— Да. Аз ги писах.

— Как се почувства, когато Дейзи Мортън наистина изгоря? Когато къщата ѝ се взриви, тя загина, а семейството ѝ загуби дома си? Зарадва ли се?

Той поклати глава, гледайки я умолително.

— Не съм го мислил наистина, аз просто… ами не знам, говорех на едро.

— Правил си се на голям мъжага — каза с присмех Карим. — И къде беше, когато загина Дейзи Мортън?

Фишър буквално подскочи на мястото си.

— Какво?!

— Чу какво казах.

— Какво общо има това с мен? Тя се е самоубила. Нямам абсолютно нищо общо с това.

— Мислиш, че това, че си я заливал с такава помия, няма отношение към решението, което е взела?

Фишър избута стола си назад от масата, сякаш физическото разстояние между него и думите му можеше да прекъсне връзката му с тях.

— Дума дупка не прави, човече. Просто думи, това е всичко, просто думи.

Карол се приведе напред.

— Къде беше през онзи ден, Стив? Може би си отишъл в дома на Дейзи, за да ѝ кажеш в лицето какво мислиш за нея?

— Не! — изскимтя той. — Не съм припарвал до нея. Вижте, аз не съм единственият, който е изпращал такива съобщения. Много бяха. Аз просто започнах да правя това, което правеха всички останали.

— Но тя не е била единствената, към която си отправял подобни заплахи — Карол постави на масата разпечатки на други съобщения. — Кейт Ролинс. „Трябва да те изнасилят, за да ти влезе умът в главата.“ „Прекалено си грозна, за да те изпукаме. За разлика от готината си дъщеря. Ще накараме нея да плати за мръсната ти уста.“ Кейт също се е самоубила. Къде си бил в деня на смъртта ѝ? Може би в Лондон, убеждавайки я да се отрови с изгорелите газове в гаража си? Ами Джазмин Бъртън? — още листове се трупаха на масата. — Какво ще кажеш за това? „Някой да те намушка с нож и да те изчука в дупката.“ Какво си представяше, като пишеше това, Стив? Къде си бил през нощта, когато Джазмин е влязла в Екс и се е удавила?

Сега вече той трепереше с цялото си тяло, зъбите му тракаха като в пристъп на треска.

— Никога. Никога не съм припарвал до тях. Никога.

— Изпращал си им тези оскърбителни съобщения, а сега те са мъртви. Връзката е пряка, Стив — Карол побутна листата към него и се облегна назад със скръстени ръце и непроницаемо изражение.

Филтър се разплака, едри сълзи се зарониха по бузите му.

— Никога — изхлипа той.

Карол бързо се спогледа с Карим. И двамата бяха наясно, че нямат пред себе си убиец. Но инстинктивното убеждение не можеше да послужи като доказателство. За да вдигнат подозренията от Филтър, им трябваха доказателства.

— Успокой се, Стив — каза Карол. — Необходимо е да ни докажеш, че нямаш нищо общо с тези смъртни случаи. Трябва ни работният ти график. Трябва да ни представиш алиби за датите, на които са умрели тези жени. И тогава, може би, всичко това ще остане в миналото.

Той преглътна, пое си дъх с усилие и я погледна жалостиво.

— Нали няма да ме изпратите в затвора?

— Аз не вземам тези решения. Но имай предвид едно, Стив. Ако ме излъжеш и за най-незначителната подробност, си вътре. А когато излезеш, ще можеш да се броиш за късметлия, ако се уредиш за чистач на тоалетни. Сега да започваме, става ли?

Шофирането до Съндърланд и обратно осигури на Кевин достатъчно време, за да обмисли какво да предприеме с Пени Бърджес. Междувременно съществуваше дребният ангажимент с разпита на потенциален заподозрян, но само миг след като видя Роби Пърси, вече му беше ясно, че ако спомене пред него Силвия Плат, той вероятно щеше да реши, че става дума за топмодел. Пърси извършваше някаква механична работа на конвейер в автомобилен завод и беше по-глупав от машините, с които работеше. Изключено беше да има достатъчно ум и характер, за да успее да докара някого до самоубийство, освен ако човекът не предпочетеше смъртта пред опасността да прекара известно време с него. Кевин вся у него страх Божи, унизи го пред колегите му и потегли с колата обратно към Брадфийлд, продължавайки да обмисля трескаво къде да се срещне с Пени.

Трябваше да е на някакво обществено място. Най-малко от всичко искаше да рискува да остане с нея насаме. Да, наистина бяха минали години от времето, когато бяха любовници. Оттогава я беше виждал само на местопрестъпления и пресконференции, където служебното му положение и присъствието на други хора му служеха като защита, но дори в тези случаи се беше чувствал постарому привлечен от нея. За него тя винаги щеше да представлява проблем, затова не можеше да си позволи риска да се види с нея в отсъствието на други хора.

Но пък не можеше и да бъде такова обществено място, където можеше да ги види някой, който да ги разпознае. Можеше по някаква ирония на съдбата да ги види някой негов колега и да реши, че се е върнал към старите си навици, и то точно когато той се опитваше да противодейства на изтичането на информация. Следователно се изключваха баровете и кафенетата в центъра.

На половината път към дома, докато още шофираше по А1, най-сетне намери решение на проблема. Спря на следващата бензиностанция и изгуби половин час, за да съчини един есемес.

„Здравей, Пени. Да пием ли по едно кафе? Аз черпя, без ангажименти. Ще те чакам в кафенето на «Добсън Гардън Уърлд» в четири следобед. Кевин М.“

Тя живееше в апартамент. Нямаше никаква причина да посещава често огромния градински център, който се намираше на около миля от мястото, където живееше. Кевин го посещаваше от време на време, откакто започна да работи в градината, но когато двамата със Стела купуваха нещо, което му трябваше за работата там, отиваха в друг градински център, който беше по-близо до дома им. Когато се беше отбивал там, никога не беше срещал свой познат, а кафето беше в един закътан ъгъл, далеч от централното хале. Какво би могло да бъде по-далеч от представите за изневяра от някакъв градински център в предградията?

Кевин пристигна първи. Порови се нервно в секцията за градински сечива, избра си нова ножица и различна розетка за лейката. В четири без пет си купи кола и избра маса, доста отдалечена от шепата други посетители в кафенето. Не се безпокоеше от това, че тя не отговори на съобщението му. Беше ненадмината в изкуството да държи другите в напрежение. Разбира се, че нямаше да му достави удоволствието да изпрати някакъв безличен, но успокояващ отговор.

Той отпи от чашата и незабавно почувства как стомахът му се разбунтува. Тя винаги беше имала такъв ефект върху него, сега си го спомни. Не можеше нито да яде, нито да пие преди срещите им.

И после Пени изведнъж се появи. Подмина бара и се упъти направо към масата.

— Виж ти, наистина Кевин Матюс — въздъхна тя. Като че ли не беше остаряла и с ден в сравнение с онова време, когато се запознаха. Тъмната ѝ коса все така падаше като водопад в различни нюанси на кестенявото, кожата ѝ изглеждаше чиста и мека, устните — полуотворени в онази нейна лукава и подканваща усмивка. Имаше малко нови бръчици около очите, но те само я правеха още по-интересна. Както винаги, тоалетът ѝ се отличаваше с простотата на скъпите дрехи, които подчертаваха тези извивки, които трябваше, и маскираха онова, което тя искаше да скрие. Пени Бърджес може и да работеше в провинциален вестник, но в никакъв случай нямаше вид на провинциалистка.

Кевин се изправи несръчно.

— Пени. Благодаря, че дойде. Изглеждаш чудесно — намрази се за тези думи в мига, в който те излетяха от устата му. Дотук с опитите да се прави на невъзмутим. — Да ти взема ли кафе?

Тя се потърси отвратено и седна.

— Господи, не. Тук го правят с една от онези отвратителни машини. Натискаш едно копче и потича някаква противна млекоподобна пяна и гадно, горчиво кафе. Нали ме познаваш, Кевин, задоволявам се само с най-доброто — не говореше с онзи глас, който пазеше за пресконференциите. Там беше властна и силна, не допускаше да бъде игнорирана. Тук също не можеше да бъде игнорирана, но по съвсем различни причини. Гласът ѝ беше нисък и топъл, със скрити интимни нотки.

Той също седна, благодарен, че тя не му поднесе бузата си за целувка. Устата му беше пресъхнала, устните като че ли не му се подчиняваха.

— Постоянно срещам името ти във вестника. Явно си вършила доста интересна работа.

Тя се усмихна.

— Успях да разширя обхвата на криминалните репортажи, така че да покриват всякакви варианти на злото и порока — тя се приведе напред и постави ръка върху ръката на Кевин. Той изпита чувството, че го е ударил ток, но се насили да погледне ръката ѝ. Сега вече видя признаците на стареене, които Пени бе успяла да задържи надалеч от лицето си. — И ти ми липсваше, мое малко рижаво прасенце.

— Е, така е, понякога не можем да имаме това, което искаме. Пени, не мисли, че се опитвам да възстановя отношенията ни. Искам да те помоля за една услуга.

Тя повдигна пресметливо едната си вежда.

— И защо бих ти правила услуга?

Кевин отдръпна ръцете си.

— Заради старите времена? Защото знам, че въпреки онова, което държиш да мислят за теб хората, си почтено човешко същество? Защото никога не вреди някой да ти дължи услуга? А може би по всички изредени причини?

Тя се усмихна иронично и поклати глава.

— Учудвам се, че изобщо се обръщаш към мен след онова, което се случи с кариерата ти, когато се свърза с мен във всеки смисъл на думата.

Той се насили да срещне погледа ѝ.

— Вярвай ми, ако съществуваше някакъв друг изход, нямаше да бъда тук. Но навремето ние означавахме много един за друг. Затова си казах, че си струва да опитам.

— Ах, Кевин, ти винаги си бил толкова сериозен. Понякога ми беше трудно да се забавлявам с теб. Все държеше да е нещо с голямо значение…

Той поклати глава.

— Ако искаш да представяш нещата така, нямам нищо против. Но знам, че и аз означавах нещо за теб.

— Колко мило — изражението ѝ беше всичко друго, само не и мило.

— Става дума за отдела за борба с особено тежки престъпления. За това искам да говоря с теб.

— О, да, светият Граал, заради който работиш отново, въпреки че си пенсиониран, и който ти върна чина.

— Това е важно събитие, Пени, при това в твоя ресор. Ще има много интересни новини, свързани с отдела, а тъй като седалището ни е в Брадфийлд, ти ще си на първа линия сред онези, които ще отразяват работата ни.

— Е, то е ясно, Кевин. Всичко това съм го преценила сама. Но не ми се вярва да предлагаш услугите си като източник, нали съм права?

Той поклати глава с тъжна усмивка.

— Не съм толкова глупав, Пени. Няма да унищожа новата възможност, която ми се предоставя. И ми се струва, че точно тук се пресичат интересите ни. И ти, и аз имаме интерес новият регионален отдел да заработи добре. Аз — защото това е моята работа. Ти — защото ще можеш да публикуваш интересни материали.

Пени кръстоса стройните си крака и се облегна на стола.

— Сега вече събуди интереса ми, Кевин. И докъде ще ни отведе този общ интерес?

— Нали видя статията през уикенда? За Карол Джордан?

Тя се изсмя презрително.

— О, да. Пълна каша от неподкрепени с нищо намеци, и сведения, които не са били свързани както трябва в едно цяло. Трябваше да си дадат повече труд и да осигурят солидна база на написаното. Имало е шанс да стане добър вестникарски материал. Вероятно.

— Но тази статия едва не ни провали още преди да започнем — каза Кевин. — Очевидно е, че имаме врагове. Но тук става дума за един конкретен човек, който се е възползвал от достъпа си до информация и е изтърсил някаква набързо скалъпена история на пресата.

— И ти искаш да узнаеш кой е този човек.

— Разбира се, че искам. А, откровено казано, и ти би трябвало да се интересуваш. Защото явно изтеклата информация не стига до теб, а до някой друг, който няма представа как се прави добра публикация. Нещо повече, това е опит да бъде провален един отдел, който може да ти осигурява материал за чудесни статии в продължение на години.

Пени се разсмя.

— Това вече звучи по-добре, Кевин. Харесва ми, когато престанеш да се обръщаш към добрата ми страна и решаваш да се възползваш от откровения ми егоизъм — тя го изгледа продължително, замислено. — Да предположим, че открия това, което искаш да узнаеш. Нали няма да забравиш услугата?

— Нямам намерение да издавам информация, Пени. Но когато разполагаме с нещо, което подлежи на свободен достъп, ти ще си първата, която ще го узнава — беше обещание, което не би могъл да спазва, но му беше все едно. Нямаше да има връщане назад. Защото онова, което осъзна в процеса на този разговор, беше че макар тя все още да караше сърцето му да бие по-силно и дланите му да се изпотяват, той вече не беше безпомощен пред нея. По някакъв начин беше започнал да гледа като зрял човек на нещата, които имаха истинско значение. Да, искаше я. Но знаеше, че няма никакво намерение да се поддава на желанието си.

Тя сви устни, а после ги издаде напред като за целувка.

— Делова уговорка, значи. Добре, Кевин. Ще видя какво мога да направя — после стана. — Беше чудесно да те видя. Хубаво ще е да се видим отново някой път.

И си тръгна също така бързо, както беше дошла. Кевин почувства как тялото му се отпуска, изпита замайване. Всичко щеше да бъде наред. Наистина, щеше да бъде наред.

Пола беше окупирала една от малките стаи за разпити на етажа на новия отдел за борба с особено тежки престъпления. Тук миришеше на рязано дърво и нов мокет, с много слаб примес на боя. Струваше ѝ се малко странно да се намира в офис на полицията, където да не се усеща застояла миризма на никотин и пот. Вътрешното обзавеждане открай време се намираше в самия край на списъка в предвидените в бюджета разходи; тя предполагаше, че в общото работно помещение на участъка на Скенфрит Стрийт обзавеждането е било обновявано някъде в началото на деветдесетте години. И все пак в познатата ѝ запуснатост имаше някакъв уют. Тук по стените нямаше никакви листовки и паметни бележки с подвити и жълтеещи от старост краища; нямаше окачени графици за работата на екипите, изпъстрени със задрасквания и бележки. Дори мебелите бяха нови, неожулени и чисти. Тази стая нямаше минало; бяха обърнали нова страница.

Време беше да започнат да пишат на нея. Пола отвори един нов бележник и извади телефона си. Включи таблета си и отвори сведенията, подготвени от Стейси. Първата жена в списъка беше Максин Силвърс, преуспяваща бизнесдама, получила място в борда на директорите на отбор от Висшата лига и осмелила се да направи полемично изказване за хомофобията във футбола. Стейси беше включила и образци от оскърбленията, които тя бе получила в социалните мрежи. Пола се питаше дали съпругите, майките и приятелките на тези мъже имат някаква представа от гадостите, които се леят от компютрите им. Съмняваше се. Нямаше смисъл да се обажда по телефона на Максин; тя никога нямаше да отговори на непознат номер, като се вземе предвид срещу какви неприятности е трябвало да се изправи. Вместо това Пола ѝ изпрати съобщение, в което я молеше да ѝ се обади през централата на Брадфийлдската полиция, за да се убеди в достоверността на обаждането.

Беше минала през същия процес с документацията за следващите три жени, когато Максин Силвърс се обади по стационарния телефон.

— Благодаря, че отговорихте на обаждането ми — каза Пола.

— Няма проблем, радвам се, че някой се е заел да направи нещо по въпроса за тези дебили — каза събеседницата ѝ е напевност, която издаваше уелския ѝ произход.

— Доколкото знам, сте се оплакали от тормоза в местната полиция? — благодареше на това Стейси беше открила Максин.

— Да, и те проявиха голямо съчувствие. Но ако трябва да бъда честна, не ми се вярваше, че знаят какво точно да предприемат по въпроса. Различно е, когато става дума за популярна личност, тогава се размърдват заради свързаната с това публичност, но ако не си на първите места в списъка на знаменитостите, случаят няма особен приоритет. На такива като мен не се полага ВИП — обслужване,

— Съжалявам, че приемете нещата така. В нашия отдел не се интересуваме от общественото положение на жертвата, искаме да направим всичко по силите си, за да прекратим този вид тормоз — не беше съвсем вярно, но пък не беше и лъжа. — Можете ли да ми кажете кога започнахте да получавате хейтърските съобщения?

— Беше преди около три седмици — Момент, да проверя. — Да, утре ще се навършат три седмици от получаването на първото. Беше непосредствено след като си позволих да се възмутя публично, че мъжкият футбол се притеснява толкова да признае съществуването на хомосексуални играчи. Жените започват да приемат тази мисъл, а мъжете още се страхуват. Горе-долу това казах. И само минути след публикуването на изказването ми троловете се появиха. Мога да ви пратя копия от онова, което съм получила.

— Това ще ни бъде от полза. Мога ли да попитам каква беше реакцията ви?

— Е, честно казано, бях шокирана. Шокирана и малко притеснена. Знаех за съществуването на такъв тормоз, но наистина не мислех, че съм казала нещо кой знае колко ново. Във футбола се води цяла кампания срещу хомофобията, за Бога! Изглежда, проблемът е в това, че в качеството си на жена нямам право да участвам в такава дискусия.

— Предприехте ли нещо? Например да сте затворили профилите си в Туитър или Фейсбук, или нещо подобно?

Максин се разсмя.

— Божичко, не. Та напоследък целият ми живот протича онлайн. Не, след като се съвзех от първоначалния шок, се заех да блокирам копелетата. Посегнеш ли ми и изчезваш завинаги от живота ми.

— Не сте се уплашили от тях? — Пола надраска „не се страхува“ в бележника си.

Тя изцъка с език.

— Не са идвали в къщата ми. Хората, които прибягват до обиди онлайн не са онези, от които трябва да се боим. Те са като глупави малки момчета, които подвикват обиди на игрището. Ако тръгна да обикалям домовете им и поискам обяснение за извършеното, ще се напикаят от страх.

— И все пак сте се оплакали в полицията?

— Това е противозаконно, нали? Да заплашваш хората? Отвратително е. Надявах се да бъдат сплашени така, както те стреснаха мен. Някой голям лош полицай — или полицайка, редно е да се каже — да се появи на прага им и да им съсипе деня, както те съсипаха моя. Но оплакването ми не доведе до нищо, нали? — в гласа на Максин се долавяше по-скоро разочарование, отколкото гняв.

— Важното е, че не се чувствате застрашена.

— Не застрашена, скъпа. Само вбесена. Когато видят какво се случва на хора като мен, които казват откровено мнението си, други хора се отказват да огласяват своето. А това не е хубаво, вярвайте ми.

— Забелязвали ли сте някакви признаци, че някой от онези, които са ви отправяли заплахи, се кани да ги осъществи?

— Никакви. Никой не е чупил с тухли прозорците ми, по колата ми няма одрасквания — тя се разсмя с хрипкав глас, издаващ много изпушени цигари. — Е, с изключение на онези, за които сама съм си виновна.

— По нищо не личи някой да ви следи? Не сте забелязвали непознати да се навъртат около дома ви или местоработата си?

— Не съм обръщала внимание. Трябваше ли?

— Не, няма основание да мислим така. Но съм длъжна да попитам.

— Разбирам. Е, какво ще предприемете срещу тези кретени?

„Добър въпрос.“

— Иска ми се да можех да ви кажа нещо конкретно. Опитваме се да разработим обща стратегия, за да се справим с тях. Но няма да крия проблема, с който постоянно се сблъскваме — компаниите, които управляват социалните мрежи, се крият зад законите за защита на личните данни.

Максин изсумтя.

— Няма какво да ми го обяснявате. Е, желая ви успех. Ако има още нещо, с което мога да ви помогна, обадете ми се. Но можете да ми вярвате, че не преживявам безсънни нощи заради тези копелета.

Пола затвори телефона и се облегна на стола си. Не намираше особен смисъл в тези разговори. Доколкото можеше да прецени, трите мъртви жени бяха реагирали по различен начин. Кейт Ролинс беше се подравнила, но се беше държала пренебрежително, Джазмин Бъртън е била уплашена и разстроена, а Дейзи Мортън им беше показала среден пръст, образно казано. Пола си мислеше, че в случая техните реакции не бяха от значение. Важно беше онова, което бяха казали. А от тази гледна точка Максин Силвърс не отговаряше на изискванията.

Тя въздъхна. Това не означаваше, че не бива да се съсредоточава върху изпълнението на задачата си. Кой знае, предположението ѝ би могло да е и напълно погрешно. Може би нещо се беше спотаило в сенките. А колегите ѝ вярваха, че ако има нещо за измъкване, тя е човекът, който може да го направи.

След още три часа и пет разговора тя беше готова да си признае поражението. От шестте възможни жертви, които бе идентифицирала Стейси, според Пола само две отговаряха на модела — Урсула Форман, блогър и журналист от Брадфийлд, и една писателка от Норич на име Зуи Брустър. И двете бяха изразявали мнения, сходни с онези на мъртвите, и двете имаха сравнително изявен публичен профил.

Въпросът беше какво да предприемат по този въпрос? Не разполагаха с никакви солидни доказателства, подкрепящи теорията им, а дори да разполагаха с такива и да имаха достатъчно хора, за да осигурят наблюдение над жените, не беше ясно какво точно трябва да забележат.

Този случай приличаше на битка с мъгла. Въпреки че се ядосваше на себе си за това чувство, Пола неволно изпитваше желание да си има работа с някой побъркан убиец, чиито деяния да са осезаеми и лесни за забелязване, да можеш да кажеш: „Ето, това върши той. Той е такъв. И ето как можем да го намерим.“

Бяха ли загубили правия път? Възможно ли беше нещо да се е объркало катастрофално? Може би Карол е била прекалено дълго вън от играта? Възможно ли бе Тони и Карол най-накрая да са излезли от релсите и да са пратили всички тях за зелен хайвер? Пола отпусна глава в ръцете си и изпъшка тихо. Чувстваше се замаяна; нямаше никаква представа какво да предприеме оттук нататък. Такова ли беше усещането, когато всичко започнеше да се руши?

Нищо никога не се оказваше толкова ясно и категорично, колкото си предполагал, напомни си с упрек Стейси. Досега трябваше да е научила това. Въоръжена с кодовете за достъп до Valhalla.co.uk, тя се беше промъкнала през задната врата на гигантския онлайн магазин. Предполагайки, че ще има капани за непредпазливите, тя се беше промъквала внимателно през началните нива на защита, изпълнявайки дигиталния еквивалент на надничане иззад ъглите, преди да завие. Накрая, след няколко спиращи дъха мигове, когато екраните застиваха или пък започваха да се сменят с шеметна скорост, тя стигна до място, на което беше почти напълно уверена, че може да действа в безопасност.

Направи един опит с надеждата да може да вкара трите заглавия в едно търсене. Очевидно, това беше възможно, но също толкова очевидно беше, че ще трябва да мине време, преди системата да изплюе резултата. Съзнавайки, че времето ѝ изтича, Стейси барабанеше с пръсти по ръба на клавиатурата, чувствайки как мускулите на гърба и врата ѝ се стягат от напрежение. След няколко минути дори стана, опря ръце на стената и направи няколко разтягания за раменния пояс.

Когато седна отново пред монитора, изживя миг на смазващо разочарование. Според резултата от търсенето нито един клиент не беше купувал трите книги едновременно. Когато и да било. Тя отпусна рамене. Идеята на Тони беше чудесна, но по всичко личеше, че този път е прекалил с играта на сляпо.

Тъй като все още беше в системата и ѝ оставаше още малко време, тя пусна търсене за възможни общи покупки на някои от трите заглавия. Системата почти незабавно представи 1279 резултата на Улф и Плат заедно. Стейси копира списъка и го разпечата, за по-сигурно, какъвто ѝ беше обичаят. Може би книгите бяха включени в учебни програми? Стейси имаше смътен спомен, че Плат беше идол за някои нейни съученички. Какво беше това странно привличане, което самоубийството упражняваше върху подрастващите? Тя самата нито за миг не беше обмисляла подобно нещо, дори когато се беше чувствала най-зле. Винаги съществуваше обещанието, че идват подобри дни. Нови програми, нови възможности, нови трикове за научаване.

Предвид този резултат, беше още по-учудващо, че нямаше абсолютно никакви резултати за всякакви други съчетания. Никой, купил „Ариел“ и „Собствена стая“, не беше купил и „Тетрадки на смъртта“ — нито по същото време, нито в друг случай. Изглежда убиецът се беше снабдил от другаде с книгата на Ан Секстън. Освен, разбира се, ако вече не я е притежавал. Нея, а и останалите заглавия.

Стейси въздъхна. Неприятно ѝ беше да се признае за победена, но може би все пак този път победата се дължеше на стечение на обстоятелствата, а не на нейна некомпетентност. Но нямаше намерение да се предаде, преди да е изчерпала всички възможности за търсене. Реши да пусне едно последно търсене, само за Ан Секстън. И резултатите се появиха веднага. През последната година „Валхала“ бяха продали единайсет броя от изчерпаната книга на втора ръка, което се стори учудващо на Стейси. Единайсет души, които държаха толкова много да притежават книга от една мъртва американска поетеса, за която тя дори не беше чувала. Огледа данните и установи, че когато книгата се продаваше на втора ръка, тя попадаше в категория, различна от тази на новите книги. Дали отговорът не се криеше тук?

Копира отново списъка с резултатите, после се обърна към друг от мониторите, където беше пуснала сравнение между имената на купилите Улф и Плат и на онези, които бяха купили книгата на Секстън. Три имена бяха маркирани от компютъра. И трите на жени.

— Да му се не види — измърмори Стейси. И тъй като не можеше да устои, ги потърси в клиентската база данни на „Валхала“. Едната беше дала адрес в катедрата по английска филология в един шотландски университет; втората явно живееше във Франция, а третата беше купувала книги с поезия с дузини, като сред авторите имаше и мъже. Следващо търсене показа, че третата клиентка е поетеса с публикувани произведения. Дори да не бяха приели мнението на Тони и Алвин, че търсеният убиец е мъж, нито една от трите не беше подходяща да бъде заподозряна. Като че ли вдъхновеното хрумване на Тони ги беше отвело в задънена улица.

Освен ако… освен ако нямаше начин базата за сравнение да се разшири? Тя беше търсила само точни съвпадения? Ами ако имаше вариации? Понякога хората си правеха нови акаунти, когато сменяха адреса на електронната си поща или кредитната карта, от която искаха да платят покупката. Оставаше и още време. Нима не си струваше да опита?

Този път тя свали и разпечата списъците на купувачите на всяка една от трите книги поотделно. Реши да предостави сравнението на собствените си системи, вместо на системата на „Валхала“. Това вече бяха цели страници с имена. Невъзможно беше за човешки мозък да ги обхване. Но за програмист като Стейси не беше проблем да състави рутинно търсене, което да открие сродни вариации.

Отново поиска сравнение, включвайки този път вариациите, и пусна за обработване трите пълни списъка. И този път откри още едно съвпадение. Купувачът беше несъмнено мъж. Матю Мартин беше купил едновременно Улф и Секстън. А М. Дж. Мартин беше сред купувачите на Плат. Колко прекрасно беше, когато машините осигуряваха това, което не би било по силите на човешко същество.

Намирането на личните акаунти на двамата с фамилно име Мартин беше въпрос на няколко мига. Няколко натискания на клавишите, няколко плъзвания на пръсти по мишката и готово. Данните от кредитните карти бяха различни. Но адресът на лицето, от чието име са били извършени плащанията и в двата случая беше същият, и за още по-голямо удобство същият адрес бе даден и за получаване на доставката. Едни и същи инструкции го съпровождаха — ако получателят не си е у дома, пакетите можели спокойно да бъдат оставени под навеса в градината зад къщата. Имаше и списък с всички други покупки, извършени от двата акаунта.

Той беше купувал от „Валхала“ какво ли не. Компютърна периферия. Телефони с предплатени минути. Хранителни добавки с витамини. Джинси. СИМ-карти. Ножовка. MP3 песни. И книги. Трите, които беше търсила Стейси, плюс още четири. Сборници с поезия на Марина Цветаева, Мей Аим11 и Алехандра Писарник12. Както и роман на Пинелопи Делта13. Стейси не беше чувала за нито една от тях, но петминутно ровене в Гугъл разкри, че и четирите са се самоубили. Едната се беше обесила, другата скочила от висока сграда, третата взема свръхдоза барбитурат, четвъртата се отровила. По всичко личеше, че Матю Мартин е подготвил обширна кампания.

За повечето хора това би било достатъчна информация за утрешния брифинг. Но според Стейси това беше само основата, която трябваше да надгражда. Сега, когато разполагаше с името и адреса, тя имаше възможност да извлече и биографията. На първо място беше LinkUp, сайтът, на който хората можеха да публикуват разкрасените си биографии и да се свързват с всички, шито биха искали да впечатлят. Ето го и Матю Мартин, строителен инженер. Специалист по мостовете. Очевидно, ако някой искаше да строи или ремонтира мост, можеше да се обърне към Мартин. Беше работил по най-различни проекти в Обединеното кралство и в чужбина. Очевидно последният му работен ангажимент го беше отвел в планинските области на Шотландия. Стейси проследи линка за проекта и установи, че ръководител на строежа е била жена. Тя маркира информацията. Не че това я заинтригува особено, но можеше да прецени, че такова нещо би направило впечатление на Тони.

От страницата му във Фейсбук нямаше особена полза. Имаше по-малко от дузина приятели, повечето също инженери. Не обявяваше никакви интереси или връзки, дори бе устоял да не спомене любима музика, филми или телевизионни предавания. Последният пост на страницата беше отпреди три месеца, и представляваше излъчваща меланхолия снимка на моста над река Хъмбър на зазоряване.

Съгласно данните на пътна полиция той нямаше никакви провинения зад волана и притежаваше петгодишен пикал „Нисан Навара“ 4x4, както и двегодишен „Фолксваген Пасат“. И двете коли бяха регистрирани на същия адрес като кредитната карта.

Стейси се запита дали няма да може да влезе в системата на камерите за наблюдение, които регистрираха в реално време номерата на повечето превозни средства по пътищата на страната. Последния път, когато опита, времето ѝ беше свършило, преди да успее да се добере до необходимото ѝ място. Междувременно беше усъвършенствала софтуера си за пробиване на защити, приспособявайки го към особеностите на сайта, но досега не беше имала повод да го изпробва.

Влезе предпазливо в системата. За своя радост се шмугна бързо и чисто, все едно че разполагаше с универсален комплект ключове. Ако можеше да намери онова, което ѝ трябваше, нямаше да си губи време да го анализира, само щеше да го разпечата и да го оглежда, след като излезе от системата. Първо опита с пикала, изписвайки регистрационния номер. Ако той беше местил жертвите си от едно място на друго, сигурно му е било много по-лесно да ги вкарва и вади от такава голяма кола. Не знаеше колко данни ще се появят в отговор на търсенето, затова настрои филтъра за период от два дни преди нощта, когато Джазмин Бъртън беше влязла в Екс. Но не се появиха никакви резултати. Или тя не търсеше правилно, или той не беше минавал с нисана по места, където са поставени камери, което ѝ се стори трудно осъществимо, като се вземе — предвид, че напоследък камери имаше по всички основни пътища в страната. Другата възможност беше да е замазал част от регистрационния номер с кал или светлоотразяващ спрей. Понякога по този начин беше възможно да се измамят камерите. А Тони беше подчертал, че си имат работа с човек, който подготвя старателно плановете си.

Тя опита отново, този път с регистрационния номер на пасата. И този път излязоха цяла поредица резултати. Колата беше засичана десетки пъти през последните десет дни. Стейси разпечата резултатите, после разшири филтъра до седмицата, когато беше умряла Кейт Ролинс. Резултатите се занизаха на екрана. Докато хартията падаше на виеща се лента от принтера, Стейси си каза, че той е обикалял къде ли не. Сега, когато разполагаха с цялата тази информация, те можеха да се обърнат към компаниите за мобилни телефони и да очертаят регионите, в които страната. Последния път, когато опита, времето ѝ беше свършило, преди да успее да се добере до необходимото ѝ място. Междувременно беше усъвършенствала софтуера си за пробиване на защити, приспособявайки го към особеностите на сайта, но досега не беше имала повод да го изпробва.

Влезе предпазливо в системата. За своя радост се шмугна бързо и чисто, все едно че разполагаше с универсален комплект ключове. Ако можеше да намери онова, което ѝ трябваше, нямаше да си губи време да го анализира, само щеше да го разпечата и да го оглежда, след като излезе от системата. Първо опита с пикала, изписвайки регистрационния номер. Ако той беше местил жертвите си от едно място на друго, сигурно му е било много по-лесно да ги вкарва и вади от такава голяма кола. Не знаеше колко данни ще се появят в отговор на търсенето, затова настрои филтъра за период от два дни преди нощта, когато Джазмин Бъртън беше влязла в Екс. Но не се появиха никакви резултати. Или тя не търсеше правилно, или той не беше минавал с нисана по места, където са поставени камери, което ѝ се стори трудно осъществимо, като се вземе предвид, че напоследък камери имаше по всички основни пътища в страната. Другата възможност беше да е замазал част от регистрационния номер с кал или светлоотразяващ спрей. Понякога по този начин беше възможно да се измамят камерите. А Тони беше подчертал, че си имат работа с човек, който подготвя старателно плановете си.

Тя опита отново, този път с регистрационния номер на пасата. И този път излязоха цяла поредица резултати. Колата беше засичана десетки пъти през последните десет дни. Стейси разпечата резултатите, после разшири филтъра до седмицата, когато беше умряла Кейт Ролинс. Резултатите се занизаха на екрана. Докато хартията падаше на виеща се лента от принтера, Стейси си каза, че той е обикалял къде ли не. Сега, когато разполагаха с цялата тази информация, те можеха да се обърнат към компаниите за мобилни телефони и да очертаят регионите, в които да поискат застане на телефоните и мобилните карти, за които вече знаеха, че са били ползвани от Матю Мартин. Сигурно е имал и други. Но можеха да започнат с тези. А въпреки уменията, присъщи на тъмната страна, на Стейси не ѝ оставаше време да осъществи и това търсене. Засега беше направила всичко по силите си и беше готова да се обзаложи, че никой друг няма да представи толкова много сведения на утрешната среща.

Тя се изправи и отново направи няколко упражнения за разтягане на мускулатурата. Изминалият работен ден беше дълъг, а не ѝ се искаше утре да се събуди схваната. За миг се запита къде ли е Сам и какво ли прави. Може би трябваше да му прати още едно съобщение? За да знае, че тя не е престанала да мисли за него? Но Стейси отхвърли тази мисъл. Достатъчно дълго го беше гонила. Той знаеше какви са чувствата ѝ към него. От него зависеше да прекрати детинщините. Ако досега не я беше опознал достатъчно, за да е наясно, че тя не би очаквала от него да пълзи пред нея на колене, значи просто не беше обръщал достатъчно внимание. Щеше да го остави да се поизпоти още ден-два, а после щеше да прати едно непринудено предложение да вечерят някъде.

И тогава вече топката щеше да бъде у него.

Това решение я измъчваше. Отчаяно ѝ се искаше той да се върне. Чувстваше физическа болка в гърдите си; като че ли сърцето ѝ беше наранено в буквалния смисъл на думата. А вкопчването в последните останки от достойнство я караше да изпитва чувството, че се задържа със сетни усилия на въже, обтегнато над бездна. Кого се опитваше да заблуди? Ако някой щеше да пълзи на колене, това беше тя. Щеше да се посрами, това беше очевидно.

Единственото, което я задържаше, беше работата. Не беше изпитвала такова вълнение, откакто старият отдел за борба с особено тежки престъпления беше разформирован. Би се отказала от достойнството, от самоуважението, от гордостта си заради Сам. Но не и от работата си.

Тони побутна подозрително чилито в тенджерата с една дървена лъжица. Никога не можеше да си припомни в каква пропорция е слагал подправките последния път. Понякога лютивината беше зашеметяваща, понякога едва се долавяше. Количеството канела беше непредсказуемо, а се случваше и да забрави напълно ригана и кориандъра. Тази практика придаваше съвсем нови измерения на израза „да хапнем каквото дал Господ“. Опита сместа и изохка, защото си беше опарил езика.

— Ох, боли!

Стресната от тона му, Флаш се измъкна изпод масата и наклони глава на една страна, наострила уши. Огледа го, реши, че му няма нищо, и отиде да се облегне отново на краката на господарката си.

— Сега изобщо няма да му усетиш вкуса — въздъхна Карол. — По-добре да беше взел пица.

— Пресилваш, защото се намираш в града, където поръчването на пица е възможно. В моето готвене няма нищо лошо. Е, или поне нищо нетърпимо — Тони остави тенджерата на печката и седна срещу нея. — Ще ти се наложи да си признаеш какво си намислила.

Карол подбели очи.

— Откога си станал застъпник на игра по правилата? Всичко е наред. Радарът не ни е засякъл, всички си мислят, че си се организираме кротко и се подготвяме да започнем работа, когато се появи първият значителен случай.

— И кога ще се случи това? Може да стане утре. Може би нещо се случва дори в настоящия момент. И какво ще правим тогава? Вече сме максимално натоварени, а още не сме гоели нормалния обем случаи — докато говореше, той запретна ръкави. Винаги ставаше така, когато започнеше да готви в лодката. Температурата бързо се качваше над зоната на комфорта.

— Ще се заемем с този проблем, когато ни се наложи — каза тя твърдо. — Достатъчни са няколко пробива на Стейси и може да приключим със сегашната си работа за нула време.

— Ако не успеем, ще трябва да организираш официално обсъждане.

Карол се засмя.

— Защо, да не би да ти липсват белите дъски?

— Въпросът не е в белите дъски — ще ти трябват достатъчно хора, които да поемат рутинните задължения, произтичащи от работата на отдела. Знаеш отлично, че ако разполагаше с пълна стая детективи, които да загреят телефоните, щяхме да сме напреднали повече.

Тя издаде брадичка в познатия упорит жест.

— Всъщност не знам нищо подобно. Това не е конвенционално разследване. Толкова малко са нещата, за които можем да се захванем. Няма съдебномедицински анализи, няма никакви неизяснени улики за проследяване…

— Ако екипът ти беше по-голям, можеше да осигуриш детайлно оглеждане на местопрестъпленията. Хората ти можеха да проверяват безброй записи от камери за наблюдение, да разговарят с възможни свидетели, да се заровят по-надълбоко в живота на жертвите и да проследят в подробности движенията им в деня на тяхната смърт — той стана и отново се зае да разбърква чилито. — Нямаше да ни се налага да разчитаме на уменията на Стейси да нарушава закона.

— Но аз не разполагам с толкова хора, и честно казано, Тони, не бих имала и оправдание да ги ангажирам. Доказателствата ни все още са крайно оскъдни.

Той отвори фурната и измъкна купчината тортили, които топлеше. Постави ги в панерче и ги сложи на масата до бурканче със заквасена сметана и пликче настъргано сирене „чедър“.

— Знам. Вярвай ми, има моменти, когато ми се иска да си би държал устата затворена.

— Сам не си вярваш. Никога не би обърнал гръб на жертва. Той сипа чилито в купи.

— Знам. Но това, което правим в момента, е да се хващаме за сламки. Съставям профил, без да разполагам с нищо сериозно.

— Като изключим дългогодишния ти опит и изключителната ти способност да проявяваш емпатия — каза Карол тихо, поемайки купата. Загреба малко от храната и заразмахва вилицата, за да я охлади. Опита я. — Ммм, това несъмнено е един от по-добрите ти опити — сложи си сирене и сметана и ги разбърка. — Благодаря, че ме храниш.

— По-приятно е, отколкото да се храня сам — той сипа чили върху тортилата и отхапа една хапка. — Карол, в случая се налага да си пазим гърбовете. Онази статия през уикенда доказва онова, което и без това ни беше ясно: имаме врагове, които само чакат — не, направо копнеят — да ни провалят. Нали не искаме да ши поднесем на тепсия възможността да направят именно това — да ни посочат с пръст и да кажат: „Ето, нали ви казвахме, това е сборище от опасни и непокорни хора.“ Какво да правим?

— Ще се постараем да направим най-доброто в тази ситуация. Ще отидем утре да видим какви кокали са изровили кучетата. А после, Тони, ще заловим един убиец.

Никога не беше преставал да се възхищава на стремежа ѝ към справедливост. Колкото и мрачни да бяха времената, той я тласкаше напред. Спомни си как един шотландец, негов приятел, описваше собствения си народ като „хора, които вместо да бягат от пушките, тичат право към тях.“ Ако това беше така, кръвта, която течеше в жилите на Карол, трябваше да е с десен на шотландско каре. Но той се надяваше тя освен това да е и недосегаема за куршумите.

От пръв поглед си личеше, че това е новосъздаден отдел, мислеше Карол. Бяха познати лица, но по тях беше изписана нова решителност. Въпреки годините, прекарани в служба, те излъчваха някаква бодрост и готовност, като че ли мускулите им бяха напрегнати като на атлети пред старт. Изглеждаха така, като че си бяха отспали, свежи след душа, сменили сутринта дрехите си — беше ѝ ясно, че това състояние няма да се задържи дълго, когато случаите започнат да се трупат. Като изключим Карим Хусаин, тя познаваше и силните им страни, и слабостите им; знаеше как да извлече най-доброто от онова, което те предлагаха с участието си в екипа. Тони беше прав, като твърдеше, че има хора, които искаха да ги видят да се провалят. Но тя вярваше, че тези хора тук имаха достатъчно способности, за да не допускат провал.

Пола беше последната, която се откъсна от лъскавата, нова кафе машина.

— Ако всичко се издъни, можем да отворим кафене — каза тя, като се тръсна на един стол край масата.

— Добре е да се знае, че имаме алтернатива — каза Карол. — Е, кой ще започне?

Заговори Кевин, описвайки накратко пътуването си до Съндърланд.

— Категорично отпада — беше заключението му. Историята на Алвин беше почти същата, с малки вариации, и Карол помоли Карим да опише разпита, който бяха провели в Рочдейл. Момчето трябваше да свикне да се справя само. След това всички изглеждаха малко разочаровани, но Карол се насили да говори бодро, обръщайки се към Пола.

— Как се справи ти?

— Добрата новина е, че не личеше нито една от жените, с които разговарях, да има суицидни мисли — отвърна тя. — Но пък и онези, които вече са мъртви, сигурно също не са имали, след като в действителност не са се самоубили. Както и да е, когато разговарях с тях в по-големи подробности за повода, довел до пороя от гадости, който ги е залял, ми се стори, че само две от тях отговарят на модела в съответствие с поясненията на Тони. Искам да кажа, ако се вземе предвид естеството на нещата, които са казали и които са предизвикали охулването. Трите жени, чиято смърт разглеждаме, са застанали открито на феминистки позиции и директно са критикували мъже за тяхното поведение. Изказванията на някои от жените, с които разговарях, като Шакила и Максин, не са били дотолкова фокусирани в тази насока. Затова и те не са събудили интереса на нашия човек.

Тя отвори бележника си.

— От друга страна, Зуи Брустър, която живее в Норич, е писателка, проявила неблагоразумието да заяви, че някои компютърни игри насаждат у момчетата омраза и презрение към жените. Урсула Ферман е блогър, журналист и дизайнер на уебсайтове, и напоследък пише за обичайния сексизъм в сапунените сериали и вредата, която той нанася на самооценката на младите жени и на начина на мислене на младите мъже. И двете са станали обект на атаки от тролове, които по характер и обем са подобни на тези, които са понесли нашите жертви. Ако той се придържа постоянно към един и същи критерий, както, честно казано, правим и ние, мисля, че това са най-вероятните мишени понастоящем. Но какво можем да направим в случая — това вече е друг въпрос. Тъй като не знаем как той стига до жертвите си, не виждам как бихме могли да ги защитим.

— Не можем — каза Тони. — Дори ако им кажем, че са изложени на опасност. Защото, както сама казваш, нямаме представа по какъв начин успява да се добере до тях. И въпросите, към които постоянно се връщам, са: защо точно това, защо сега, защо тук? А отговори нямам. Нито един.

Лицата на всички помръкнаха. Карол забеляза, че изключение правеше единствено Стейси. Лицето ѝ беше непроницаемо, както често се случваше, но в никакъв случай не изглеждаше потисната.

— Стейси, имаш ли какво да ни кажеш?

Стейси отвори лаптопа си и огледа насядалите около масата. По всичко личеше, че едва се удържа да каже нещо, което би привлякло вниманието на всички.

— Името му е Матю Мартин — тя направи някакви сложни движения с мишката и интерактивната бяла дъска на стената зад гърба ѝ оживя. На нея се виждаше шофьорска книжка със снимка на светлокестеняв мъж с голяма брада. — Роден е през 1975 година в Брадфийлд. Строителен инженер е, специализиран в строеж на мостове и живее тук — едно кликване и образът на стената се смени; сега се виждаше малка тухлена къща, издигаща се самотно на края на някакво стърнище — в Лестършър. Къщата се намира много близо до магистралата, така че той лесно може да тръгне на път из страната.

— Дявол да го вземе, Стейси! — възкликна Кевин. — Откъде намери всичко това?

— Идеята беше на Тони. Да се движим по следите на книгите. Така и направих.

— По начин, който можем официално да обявим? — осведоми се Карол.

Стейси я загледа продължително и неотклонно.

— Не бих казала.

— Добре, ще намерим начин да решим този въпрос. Остави го на мен. Това е изключително впечатляващо, Стейси.

Карим зяпаше Стейси така, като че ли досега не беше виждал жена — с отворена уста и ококорени очи.

— Как го направи? — заекна той.

— Не питай — каза Пола. — Просто приемай нещата такива, каквито са. Ще свикнеш.

Тони се усмихваше.

— Прекрасно, Стейси.

Тя сведе учтиво глава.

— Не съм свършила.

— Знаех си аз — отбеляза Пола.

— На негово име са регистрирани две коли. Един пикал „Нисан Навара“ и един „Фолксваген Пасат“. Пасатът е колата, която успях да свържа с мъртвите жени. Мартин е отишъл с нея в Лондон един ден преди смъртта на Кейт Ролинс и си е заминал обратно през нощта, когато се предполага, че тя се е самоубила. Мога да докажа присъствието му на А1, на по-малко от километър от нейната къща същия следобед — на бялата дъска се появи карта, на която позициите на колата и къщата бяха маркирани с червени кръстчета.

Като че ли всички бяха затаили дъх, вперили погледи в дъската, за да видят какво следва.

— Подобен модел се очертава и около Дейзи Моргън. Той се появява в Брадфийлд четири пъти през двете седмици преди смъртта ѝ. Всеки път е минавал по главния път, който се намира на около петстотин метра от улицата, на която е била къщата на Дейзи. Появява се там сутринта, когато тя е загинала и е засечен да се движи в обратна посока половин час след експлозията — на дъската се появи сателитна снимка, на която две улици бяха маркирани в червено. — Мисля, че там може да има камери за наблюдение — наблизо има бензиностанция с магазин, те обикновено имат камери, които регистрират и уличното движение. Но камерите са частни, затова не мога да вляза дистанционно в тях.

— Това има много убедителен вид — каза Карол. — Удивена съм от всичко, което си успяла да откриеш, Стейси.

— Ами Джазмин Бъртън? — попита Алвин. — Намери ли нещо във връзка с нея?

Стейси кимна.

— Последно и най-хубаво — на дъската се появи графика с поредица от червени точки, които започваха на главен път М69, минаваха към М6, оттам по М42 и после по М5. — Ако съедините точките, виждате, че нашият човек е отишъл с колата си до Ексетър два дни преди смъртта на Джазмин — разпилени точки се появиха по пътя, маркиран като А376, който минаваше покрай източната страна на устието на Екс. Стейси натисна един клавиш и след линията, очертаваща пътуването по магистралите, се оформи нещо като драсканица, описваща разнопосочни движения. — Минавал е нагоре-надолу по този път пет или шест пъти. И последния път това е станало през нощта, когато Джазмин е влязла в реката.

— Да му се не види — каза Пола. — Това е страхотно впечатляващо. Казвам ви, както се развиват нещата, скоро няма да има нужда от детективи на улицата, всички сериозни случаи ще се решават от деца-чудо като Стейси, седнали в някаква стаичка пред половин дузина екрани, и анализиращи данни.

— Но не е съвсем достатъчно — каза Карол. — Всички тези улики са косвени.

— Но са повече от красноречиви — възрази Алвин. — Разполагаме ли с телефона на това копеле?

Стейси кимна.

— Имаме го, но аз не мога да проникна до регистрите на системата за проследяване на телефони. Но сега, когато имаме представа къде се е намирал в някои конкретни региони, там би трябвало да ни помогнат. Имам данните на мобилния му телефон, плюс тези на няколко телефона с предплатени минути и СИМ-карти, които с цялата си глупост е купил от „Валхала“.

Тони поклати глава с невярваща усмивка.

— Удивително е, нали? Този тип планира всичко толкова старателно, а същевременно вярва на „Валхала“, които претендират да са непроницаеми за хакери и че твърдо отстояват секретността на данните на клиентите си от разни нагли и досадни представители на закона.

— Никой не е съвършен — отбеляза сухо Стейси. — Въпреки че, разбира се, може да му е дошъл умът в главата и да се е отказал да ползва нещата, които е купил онлайн. Такива карти и телефони можеш да купиш от всяка будка за вестници. Не бих възлагала особени надежди на телефоните.

— Да бъдем благодарни за това, с което вече разполагаме — каза Карол. — Мисля, че е време да приберем Матю Мартин. Преди да успее да стори още зло. Кевин, Пола, Карим — да потегляме към Лестършър и да видим дали ще успеем да го спипаме.

— Няма смисъл — обади се Стейси. — Съжалявам, но не съм свършила. Той не е в Лестършър, а тук. В Брадфийлд.

Матю Мартин седеше в колата си на мястото до шофьорското. Това беше още едно от нещата, които бе научил във връзка със следенето — ако седиш зад волана и се задържиш там дълго време, това буди подозрения. Ако си спрял в тих жилищен квартал, съседите започват да те заглеждат. Може дори да повикат полиция. Но ако седиш на мястото до шофьорското и четеш книга или вестник, хората предполагат, че чакаш шофьора, който е отишъл да свърши някаква работа. Такова обяснение изглеждаше логично и те повече не се замисляха по въпроса.

Дошъл беше денят. Нищо неподозиращата Урсула му беше казала, че тази сутрин ще си бъде у дома, и тъй като съпругът ѝ заминаваше за Лондон, значи след като напуснеше веднъж къщата, вече нямаше да се връща. Мартин смучеше ментов бонбон; устата му беше пресъхнала, но не искаше да пие вода от бутилката, която носеше със себе си. Последното, което му трябваше, беше пълният пикочен мехур да му напомни колко дълго е чакал и наблюдавал.

Потупа джоба на сакото си, за да се убеди, че книгата със стихотворения на Марина Цветаева е там. После прелисти страница от романа, който се преструваше, че чете, като същевременно следеше неотклонно с периферното си зрение входната врата на дома на семейство Форман.

Минаха още пет минути. Той пъхна ръка в джоба на панталоните си и провери отново, че пакетчето с ГХБ е все още на мястото си. Гамахидроксибутират, вълшебното прахче, което щеше да постави Урсула изпяло в негова власт. Дори нямаше да му се наложи да я носи нагоре по стълбите. Тя с радост щеше да се качи сама, ако той го поискаше от нея. В един идеален свят тя би трябвало да е готова да му се подчинява без помощта на фармацевтични препарати, но той познаваше Урсула достатъчно добре, за да знае, че това е напразна надежда. Представяше си, че съпругът ѝ се превръща в покорна жертва на домашен тормоз, когато се озовеше зад лъскавата черна врата, обратно на образа, който създаваше самоувереният и напорист тон, с който интервюираше хора за новинарското предаване на радиото.

И ето, че той се появи, отвори входната врата, обърна се да каже нещо през рамо. Бил Форман тръгваше на работа, заминаваше за Лондон — жалък нещастник, който не беше успял да убеди жена си да се държи така, както се полага на истинска съпруга. Е, днес той изпълняваше тези обичайни действия за последен път. Следващия път, когато се прибереше у дома, щеше да се озове в един съвсем различен свят, свят, отървал се от поредната гадна мъжемразка, опитваща се да преобърне естествения ход на нещата. Мартин не успя да възпре една потайна усмивчица, плъзнала по лицето му. Докато Бил Форман вървеше към колата му, той се преструваше, че е погълнат от книгата и дори не вдигна поглед от страницата, когато заблуденият съпруг мина покрай него. Нямаше представа дали Форман го е забелязал, но това не го интересуваше особено. Форман нямаше да се занимава с някакъв човек, седнал в кола, явно в очакване шофьорът да се върне.

Мартин остана на мястото си още половин час. После, няколко минути преди десет, той нахлузи ръкавици от тънка кожа, излезе от колата и се упъти към входната врата на Урсула Форман. Натисна звънеца и отстъпи назад, тъй като не искаше появата му да изглежда заплашителна. Все още не.

Вратата се отвори и пред него застана Урсула — медночервените ѝ къдрици бяха разчорлени, носеше джинси и тениска с кръгло деколте.

— О, ти ли си — тя се усмихна, когато го видя. — Здравей.

— Реших да се отбия, за да побъбрим, каквато беше уговорката — той ѝ отправи най-добрата си фалшиво-наивна усмивка. — Ако моментът не е подходящ…

— Не, не, разбира се, че е подходящ. Заповядай, влез, ще пием чай и ти ще ми разкажеш за идеята си — тя отвори широко вратата и отстъпи, за да го пусне да влезе. Просто така.

Всички те бяха толкова лековерни.

Настана кратко мълчание, след това четири гласа заговориха едновременно.

— Кога е дошъл? — попита Карол.

— Къде е? — осведоми се Кевин. — Сигурно има причина за идването му.

— Нов удар ли подготвя? — попита Алвин.

— Трябва да се свържем с телефонната компания, за да проследим основния му телефон — каза категорично Пола.

— Пола е права — каза Карол. — Карим, заеми се с това.

Той я изгледа за миг объркано, но после веднага тръгна към най-близкия свободен компютър.

— Започвам, шефе.

Стейси ги оглеждаше един по един.

— Пристигнал е снощи. Според данните от кредитната му карта е отседнал в мотела зад гарата. Проверих сведенията, които имам за него, и установих, че това отговаря на досегашния му модел на действие. Предполагам, че при първите си пътувания до местата, където са живели жертвите, преда убийствата, ги е следил. И всеки път е нощувал в някой евтин мотел. Доколкото мога да преценя, спи на такива места и когато пътува по работа. Не е екстравагантен, въпреки че печели достатъчно, за да си позволи нещо по-добро.

— Има ли нещо, което да не знаеш за този тип? — попита Алвин.

Стейси хвърли поглед към Тони.

— Не знам единствено най-важното — отвърна тя и за първи път тази сутрин гласът ѝ прозвуча неуверено. — Не знам защо той прави това, не знам какви са плановете му и не знам как да го спрем.

Тони кимна леко в знак на одобрение.

— Никой от нас не знае тези неща, а ти правилно подчерта, че в случая те са ключови. Но ето какво ще можем да направим благодарение на работата, която Пола е свършила вчера. Знаем, че тук, в Брадфийлд, живее една жена, която отговаря на същите показатели, на които са отговаряли жените, които вече е убил. Наясно ли сме дали вече е предприел нещо, Стейси?

Пръстите ѝ вече летяха по клавишите, погледът ѝ се плъзгаше по екрана. Тялото ѝ оставаше абсолютно неподвижно; сякаш ръцете ѝ бяха отделни живи същества, прикрепени, но не и неразривно свързани с нея.

— Ако се съди по това, което виждам, все още не — каза тя бавно. — Но това не означава, че не се е активирал. Може да се придържа към странични улички, където няма камери за автоматично разпознаване на регистрационни номера. А може част от номера му да е замазан с нещо и затова камерите да не го разпознават.

— Добре — каза решително Карол. — Кевин, ти си с мен. Отиваме в мотела. Ако е там, прибираме го и го довеждаме тук. Стейси, оставаш при мониторите и ни уведомяваш, ако се покаже някъде. Карим, натискаш онези от телефонната компания — тя замълча и се смръщи, вниманието ѝ се отклони за миг поради надигналата се остра нужда от алкохол.

— Урсула Форман — подсказа Пола.

— Да, разбира се. Пола, вчера си разговаряла с нея, тя познава гласа ти. Вземи Алвин със себе си. Разговаряйте с нея, останете при нея, докато не го заловим. О, Карим, още нещо. Веднага щом можеш, се свържи с местната полиция и им кажи да наминат покрай дома му, за да не се окаже, че той си е вкъщи и играе компютърна игра, а най-добрият му приятел е взел назаем колата, за да дойде в Брадфийлд. Да не го сплашват, просто да хвърлят набързо едно око, нали?

— Ами аз? — попита жално Тони.

Карол го изгледа объркано, почти като че ли беше забравила, че е тук.

— Можеш да останеш тук със Стейси и Карим или да дойдеш с мен и Кевин — отвърна тя, вземайки палтото си. — Да тръгваме, вече не можем да си позволим да рискуваме. Разполагаме само с косвени улики, затова си дръжте очите отворени за всяко нещо, което можете да определите като „несъответствие“ — тя направи няколко крачки, после отново се обърна. — И още нещо, Стейси…

— Да?

— Изпрати снимката от шофьорската книжка на всички от екипа, може ли?

Всички се раздвижиха, разменяха откъслечни фрази, насочиха се към вратата и изчезнаха, както се разпиляват птици, когато чуят изстрел. В помещението отново се възцари мълчание, като изключим тихия шепот от пръстите на Стейси, танцуващи по клавиатурата. Карим се покашля. Тя вдигна очи към него. Лицето ѝ беше безизразно.

— Никога не са ми възлагали такава задача. Кош да търся в Лестър?

Стейси се позамисли. Не ѝ се искаше да издава собствената си неопитност в тази област.

— Бих избрала номера на централата и бих потърсила дежурния инспектор за района, в който живее нашият човек — каза тя бавно. — Мисля, че няма проблем да помолим някой от униформените колеги да свърши тази работа. Не искаме от тях да извършат арест. Просто да почукат на вратата и когато той отвори, да измислят някаква история, че в района е бил извършен обир или нещо подобно.

Той се ухили, видимо облекчен.

— Благодаря. Наистина, тук е все едно те хвърлят да плуваш в дълбокото.

„Бог да му е на помощ, ако мисли, че това е дълбокото.“

— Ще се научиш — каза тя и се обърна отново към мониторите. Къде, по дяволите, беше Матю Мартин?

— Включваш лампата и сирената — каза Пола, докато закопчаваше предпазния колан. — И не ги изключваш, докато не ти кажа — тя форсира двигателя и се упъти към изхода, докато Алвин се занимаваше с лампата и сирената на немаркираната полицейска кола.

— Мислиш ли, че е чак толкова спешно?

— Както каза Кевин, той има причина да бъде тук — светлините започнаха да примигват, сирената зави, а Пола навлезе в движението по Скенфрит Стрийт. Шест минути по-късно тя каза: — Изключи ги, не искам да плаша никого.

Намали скоростта и зави по една улица със скромни къщи близнаци от червени тухли, където се намираше домът на семейство Форман. Спретнатите градинки и добре поддържаните дървета бяха единствените форми на живот сега, в късната утрин. Където и да бяха майките с малки деца, не бяха тук. Алвин четеше номерата на къщите, покрай които минаваха.

— Наблизо сме, а тук има и място за паркиране — каза Пола, паркира умело и двамата тръгнаха един до друг по тротоара. Точно когато се канеха да завият по входната алея, вратата на къщата се отвори и навън излезе един мъж. Без брада, с ниско подстригана, редееща коса, посребрена на слепоочията, с чисти джинси и карирана риза под спортно сако от туид. У него нямаше нищо, което да обезпокои ченгетата: външният му вид напълно отговаряше на къщата. Той като че ли се стъписа, когато ги видя, и спря с ръка на дръжката, оставяйки вратата полуотворена.

— Господин Форман? — попита Алвин.

— Да — той изглеждаше обезпокоен. Повечето хора реагираха така, когато пред тях се изправеше едър чернокож мъж в костюм, съпроводен от още някой. Гангстерите неизменно усещаха, че Алвин е представител на закона; законопослушните граждани не бяха винаги толкова уверени. — Извинете, не мисля, че ви познавам?

— Аз съм Алвин Амброуз, сержант от криминалната полиция, а това е сержант Макинтайър. Жена ви у дома ли е, господине?

Мъжът отново ги изгледа учудено.

— Урсула? Не, тя отиде в хранителната банка в Брусхил, на Рамилийс Роуд. Работи там на доброволни начала. Да не би идването да е по повод на тези отвратителни съобщения, които тя получава по интернет?

— Бих предпочел да обясня всичко лично на съпругата ви, ако не възразявате — отвърна Алвин. — Рамилийс Роуд, така ли казахте?

— Да, точно така. В частта с магазините — мъжът дръпна вратата и я затвори зад гърба си. — А, сега, ако ме извините, аз самият малко закъснявам.

Алвин направи крачка встрани, за да го пусне да мине.

— Съжалявам, че ви обезпокоихме — каза той.

Мъжът им хвърли усмивка през рамо, тръгвайки забързано по улицата.

— Няма проблем, сержант.

Тръгнаха обратно и когато излязоха през портата, едва не се сблъскаха с една възрастна жена, която креташе по улицата, вкопчила се с разкривените си от артрита ръце в проходилата, палтото изглеждаше с един размер по-голямо на стопеното ѝ от старостта тяло.

— Извинете — каза Пола и хвана жената за ръката, за да я задържи. Имаше чувството, че е стиснала две клечки, увити надве-натри в чувал.

Старицата впери поглед в тях, дебелите стъкла на очилата увеличаваха очите ѝ, сини като зюмбюли.

— Всички все на гости при Урсула ли бяхте? — попита тя.

— Надявахме се да се видим с нея, но мъжът ѝ каза, че сега не си е у дома.

Старата жена ги изгледа озадачено.

— Не е възможно. Бил тръгна на работа преди около час, както обикновено. Видях го да излиза — Алвин хвърли към Пола поглед, който казваше „Да не си губим времето с това“. Но инстинктът ѝ подсказваше, че тук нещо не е наред. Дори Карол да не им го беше казала, тя беше наясно, че тъкмо тези моменти обикновено се оказват решаващи. Затова продължи разговора със старицата.

— Трябва да грешите, скъпа. Господин Форман тръгна оттук само преди минути. Не го ли видяхте да излиза от къщата? Тръгна по улицата преди нас.

Старицата поклати глава и изду упорито долната си устна.

— Това не беше Бил Форман. Може да съм на осемдесет и три, млада госпожо, но не съм напълно изкукала. Предполагам, че е бил някой от приятелите на Урсула от списанието.

— А разпознахте ли го по физиономия? — попита Пола. — Идвал ли е тук и преди?

— Ако е идвал, аз не съм го виждала. Когато пристигна тази сутрин, го видях за първи път през живота си.

Този път двамата се спогледаха уплашено.

— Сигурна ли сте? Напълно сигурна ли сте, че човекът, който излезе от къщата току-що, не е Бил Форман?

Старата жена закима настоятелно.

— Разбира се, че съм сигурна. Освен това Урсула си е у дома. Тя отвори на този човек, а после изобщо не е излизала.

„О, по дяволите!“ Пола се завъртя на пети, но Алвин вече беше изминал половината път по алеята, тичайки с все сили към вратата. Защото, ако този човек не беше Бил Форман, в къщата ставаше нещо много, много лошо.

Кевин направи една бавна обиколка из паркинга на „Слийпинг Ин“.

— Колата му не е тук — каза Карол. — Което, разбира се, не означава, че и той не е тук — тя въздъхна. — Никога не е лесно, нали? Хайде да паркираме, да влезем и да поговорим с рецепциониста, който няма да е видял нищо и няма да знае нищо.

— Кой знае — отвърна Кевин. — Може да имаме късмет и да попаднем на някой от онези източноевропейци, които никога не пропускат нищо.

Тони вървеше по-бавно зад тях, оглеждаше паркинга и мрачната каменна фасада на сградата с редици еднакви прозорци.

— Не си угаждаш, нали? — той говореше едва чуто. — Като че ли не си позволяваш да се отпускаш превалено? Защото, ако го направиш, кой би могъл да каже какво би се случило? Както се казва в песента, точно когато не очакваш, ти се случва онова, което най-малко очакваш14. Далеч по-добре е да се задържат на скромно ниво, където всичко ти е познато.

Той настигна другите точно когато се изправиха пред рецепцията. Тъмнокос млад мъж с бледа кожа на затворник и тъмни, хлътнали очи ги погледна, размърдвайки рамене в сакото на униформения костюм, който му стоеше зле.

— Добро утро, с какво мога да ви помогна? — попита той с акцент, който подсказваше, че е дошъл някъде от източното поречие на Дунав.

Карол показа полицейската си карта и се облегна на плота, който стигаше до гърдите ѝ.

— Снощи при вас е отседнал клиент, който представлява интерес за нас. Името му е Матю Мартин. Напуснал ли е вече хотела?

В очите на човека пред нея припламна паника.

— Не ми е позволено да давам сведения за гости на хотела.

— Ние сме от полицията, приятел — намеси се Кевин. — Каквито и да са правилата, наложени от шефа ти, ние сме над тях. А сега ни кажи онова, което искаме да знаем. Името е Матю Мартин.

Рецепционистът се изчерви.

— Нямам право. Трябва да разговаряте с мениджъра.

— Доведи го тогава. Или нея — Тони си спомни, че Кевин открай време се справяше добре с ролята на лошото ченге. Което често го учудваше, защото му беше ясно, че Кевин е не само добросърдечен, но и мекосърдечен в много отношения.

Рецепционистът хлътна през вратата в някакъв офис отзад.

— Проклетата защита на личните данни. На бас, че ще излязат с този номер — каза Карол. — Всички се крият зад това, а никой няма никаква шибана идея какво точно пише в закона.

Минаха няколко минути и от офиса се появи набит мъж с учудващо широки бедра. Безцветната му коса беше нисш избръсната отстрани, а отгоре на главата му имаше сложно завит перчем, наподобяващ на еклер в скъпа сладкарница.

— Вие сте от полицията, така ли? — говорът му го поставяше недвусмислено в групата на по-женствените северняци. — Димитри каза, че сте питали за един от гостите ни? На име Матю Мартин?

— Точно така — отвърна Карол. — Той тук ли е?

Мениджърът поклати глава с вбесяващо самодоволство.

— О, не, изтървахте го.

— Кога напусна хотела?

— Нямам представа — отвърна той надуто. — Използвал е експресния чекаут. Когато опразниха кутията в десет, ключът му и формулярът за напускане бяха вътре заедно с още десетина. Нали знаете, на хората вече не им се налага да се явяват лично на рецепцията — той говореше със снизходителния тон на човек, който смята, че си има работа с толкова по-нископоставени личности, че те нямат и най-бледа представа как живее висшата класа. Ако не беше толкова жалка, надменността му би била смешна.

— Почистена ли е вече стаята му? — попита Тони.

— Предполагам, тук, при нас, стаите се заемат много бързо, нали разбирате. Момент, сега ще проверя — продължи той все така наперено. Отиде до един монитор зад гишето и започна да натиска несръчно клавишите. — Мартин, Мартин… Да, стая номер 302. Съгласно написаното тук почистването е било извършено в девет и четвърт. Което очевидно означава, че по това време той вече си е бил тръгнал — и той въздъхна тежко, така че двойната му брадичка потрепери. — Вижте, нямам намерение да преча на работата ви. Той е направил резервация онлайн. Нямаме никаква представа какво е правил, къде е ходил и колко време е прекарал в стаята си.

— Би трябвало да имате все някаква идея — настоя Кевин. — Тези електронни карти-ключове изпращат сигнал, когато притежателят ги ползва, за да влезе в стаята.

Мениджърът се ухили самодоволно.

— Защита на личните данни, господа. Това влиза в категорията дигитална информация. Законът не ми позволява да я разкривам. Върнете се със съдебно решение и с радост ще ви кажа всичко.

— Нали ви казах — измърмори Карол. — Хайде, момчета. Само си губим времето на това място. Той не е тук и няма да се върне — тя се обърна и тръгна първа обратно към паркинга. — Най-доброто, на което можем да се надяваме, е той да се появи край дома на Урсула Форман, когато Пола и Алвин са там.

Сякаш по поръчка телефонът иззвъня.

— Алвин — каза Карол. — Кажи ми, че имаш добра новина.

Алвин се заби във вратата като контролиран взрив. Дървото се изду, поддаде около ключалката и се разцепи от тежестта на удара, вратата се отвори рязко и той залитна вътре, полагайки усилия да се задържи прав.

Пола, която тичаше зад него, за миг се обърка — на нивото на очите си видя два боси крака, подаващи се от крачоли от деним. После мозъкът ѝ направи връзката. Жена с разчорлени рижи къдрици висеше, провесена за врата, от парапета на първия етаж. Лицето ѝ беше мораво, езикът ѝ беше излязъл от устата, очите — почти изскочили от орбитите си.

— Господи! — изпъшка Пола и хукна нагоре по стълбите.

Алвин стъпи здраво на краката си, потривайки лявото си рамо. Достатъчно му беше да погледне само за миг сцената. Озърна се почти панически, после видя през отворената кухненска врата онова, което му трябваше. Взе един масивен дървен стол, който стоеше до кухненската маса, изнесе го в антрето и го постави под тялото на Урсула. Забеляза, че на пода се търкаля някаква книга, но реши да не си губи времето с нея. Стъпи на стола, присви колене и обгърна с ръце тялото ѝ.

— Аз ще поема тежестта ѝ — каза той, докато се изправяше. — Смъкни това от врата ѝ. Трябва да го прережеш, по възела може да се открият следи от ДНК.

— Мамка му, прав си — Пола изтича обратно надолу по стълбите до кухнята, измъквайки телефона от джоба си и набра в движение номера на спешна помощ. Започна да отваря рязко чекмеджетата едно след друго, търсейки нож, като успоредно с това говореше по телефона.

— Сержант Макинтайър, регионален отдел за борба с особено тежки престъпления. Трябва ми линейка и подкрепления — каза тя. — Тук има жертва на опит за обесване — вече тичаше обратно нагоре по стълбите. — Хакстън Гроув номер двайсет и седем.

Хвърли телефона и се приведе над перилата. Сега, когато Алвин беше поел тежестта на тялото, не беше трудно да пререже здравото найлоново въже, което се беше врязало силно в шията на Урсула.

Когато това, което го задържаше, изчезна, тялото ѝ се отпусна на рамото на Алвин като зле натъпкан чувал. Той изсумтя и залитна леко на стола, но по някакъв начин успя да се задържи. Пола изтича надолу по стълбите, викайки:

— Дръж се, идвам!

Двамата успяха да смъкнат несръчно Урсула на пода. Алвин внимателно нагласи тялото в препоръчителната за първа помощ поза, докато Пола се бореше с остатъка от въжето около шията. Примката отказваше да се отпусне, затова ѝ се наложи да пъхне ножа между въжето и врата на Урсула. Беше се впило толкова дълбоко, че Пола трябваше да го издърпа от подпухналата плът. Затърси пулс без особена надежда. Голямо, шибано закъснение. Бяха закъснели прекалено много.

Линейката потегляше от Хакстън Гроув с въртящи се сини светлини и виеща сирена, когато колата на Кевин се появи иззад ъгъла.

— Това е добър признак, нали? — попита Тони. — Искам да кажа, ако човекът е мъртъв, не бързат особено.

Нито един от криминалистите не удостои коментара му с отговор. Внезапно Кевин заби спирачки.

— Това е неговата кола — каза той, сочейки пасата, паркиран старателно така, че от него да се вижда къщата на семейство Форман.

— Бинго — каза Карол. — Ако имаме малко късмет, това ще бъде златна мина за съдебномедицинската лаборатория.

Кевин продължи и паркира двойно зад двете полицейски коли с карирани ленти; Карол изскочи от колата, още преди тя да беше спряла окончателно. Един от униформените полицаи прокарваше лентата за ограждане на местопрестъпление по храстите, които растяха край стената в дъното на градината.

— Оставете това сега — каза Карол. — Излезте на улицата и обезопасете онзи „Фолксваген Пасат“, който е паркиран малко по-надолу на отсрещния тротоар. Чакайте до него, докато пристигнат специалистите по оглед на местопрестъпления.

Алвин седеше на ниската ограда, провесил глава, сключил ръце между коленете си. Изглеждаше изтощен. Вдигна глава, когато те наближиха, и кимна едва забележимо.

— Пола тръгна с линейката. Жертвата беше идентифицирана от една съседка. Урсула Форман е. Може и да оцелее. Сплескал е обесването. Ако се бесиш както трябва, си счупваш врата. Ако не се справиш, умираш бавно от задушаване.

— Добра работа свършихте — каза Карол.

— Недостатъчно добра. Оставихме го да си тръгне — Алвин поклати глава, устните му се свиха в израз на отвращение. — Държеше се така, като че ли мястото му е тук. Като собственик на къщата. Просто предположихме, че е Бил Форман — и той изцъка с език, ядосан на себе си.

— Това е напълно достатъчно — каза Тони. — Ако се държиш така, като че ли присъствието ти на дадено място е напълно естествено, обикновено хората също решават, че е така.

Алвин въздъхна.

— Изглежда много по-различно, отколкото на шофьорската си книжка. Обръснал си е брадата и е подстригал косата си по-късо. И косата му вече е прошарена. Видът му изобщо не отговаряше на онова, което очаквахме. Няма нищо общо с онази снимка. А и не забелязахме колата му, защото дойдохме от другия край на улицата. Съжалявам — той отново провеси глава.

— Няма смисъл да се самообвиняваш — каза Карол. — Върни се на Скенфрит Стрийт и намери някой от художниците на фотороботи да поработи с теб, за да наподоби сегашния му вид, и да можем да пуснем нещо в медиите и по интернет колкото е възможно по-бързо — тя го потупа по рамото. — Погледни станалото и от добрата му страна. Вие с Пола най-вероятно сте спасили живота на Урсула Форман.

— Има и нещо още по-важно — намеси се Тони. — С почти пълна сигурност сте спасили живота и на доста други жени. Всички тези книги, които е купил — имал е списък, но сега планът му се провали.

— Това ми напомня — каза Алвин, изправи се на крака и при ставането присви очи от болка в лявото рамо. — На пода под краката на Урсула Форман имаше една книга. Беше от онази рускиня, която Стейси спомена — и той закуца към колата си като ранена мечка в момента, в който пристигна миниванът със специалистите за оглед на местопрестъплението.

— Отивам да поговоря с тях — каза Карол. — Да ги зарадвам, че имат да обработват не само местопрестъплението, но и колата.

Тони, който седеше на ниската ограда, понечи да каже нещо на Кевин, но телефонът на детектива иззвъня и отклони вниманието му. Когато видя кой се обажда, той изкриви уста в кисела гримаса и каза:

— Извинявай, Тони, трябва да отговоря.

После се отстрани, притиснал телефона до ухото си, озъртайки се, за да се убеди, че никой не е достатъчно близо, за да чуе разговора.

— Благодаря, че се обаждаш — каза той.

— Има защо да ми благодариш — отвърна Пени Бърджес. — Наложи ми се да се държа мило с човек, когото на драго сърце бих удушила.

Кевин почувства как нещо трепна в гърдите му.

— Какво откри?

— Информацията е дошла от много сигурен източник.

— Престани да ме дразниш, просто ми кажи — беше му приятно, че е в състояние да се подразни от нея.

— Изобщо не си забавен вече, Кевин. Няма защо да се гордееш с това.

— Може и да не съм, но ще го преживея. Името, Пени. Името.

— Според заместник-началника на новинарската секция, който отговаря за безотчетните плащания, сме платили на жена на име Сузана Дийн.

Името не говореше нищо на Кевин. За миг през ума му мина радостната мисъл, че може пък да нямат никакъв враг, а просто някой от администрацията в полицията на Западен Йоркшър се е възползвал от възможността да спечели пари.

— Никога не съм чувал за нея — каза той.

— Така е, защото тя служи за маскировка. Работи като зъболекар в Макълсфийлд.

— И откъде знае тайните ни? — Кевин полека се завъртя на 360 градуса, за да се увери, че Тони все още седи на зиданата ограда, а Карол е прекалено заета с анализаторите на местопрестъплението, за да му обърне внимание.

— Тя има брат.

— Който е… кой по-точно?

— Един от вас, Кевин. Сам Еванс. От предишния отдел за борба с тежки престъпления. Карол трябва да е направила нещо, което да го е вбесило.

Името подейства на Кевин като удар в корема. Сам? Той винаги беше харесвал Сам, когато работеха заедно, макар да не бяха чак такива приятели, че да ходят заедно на кръчма. Основната причина за това беше, че нямаха много общи интереси.

— Сигурна ли си?

Не му се искаше да повярва, че някой, който е седял на бюрото до него, би причинил това на Карол. Да, безспорно и той самият се беше посрамил преди години, когато изтърси някои неща пред Пени Бърджес. Но не го беше направил, за да компрометира колега или дори да причини зло на враг. Беше казвал само неща, които рано или късно щяха да бъдат огласени на някоя пресконференция. Шефовете го бяха обвинили, че е изложил на риск разследването, но това бяха глупости. Обвинението срещу него беше демонстративен ход, чиято цел беше да се отклони вниманието от факта, че опитите им да идентифицират един сериен убиец не водеха до никъде. Стореното от Сам беше едно съвсем различно предателство. Беше долно и дълбоко лично. Беше отмъщение на капризно дете, което не е получило онова, което е искало. Кевин облиза устни.

— Напълно ли си сигурна?

— Той не за първи път изпълнява функциите на поверителен източник — каза Пени. — Затова системата за плащане вече е била утвърдена. Съжалявам, Кевин. Знам, че не това искаше да чуеш.

Кевин се взираше невиждащо надолу по улицата.

— Благодаря, че намери това сведение за мен. Освен това, Пени… не обичам дълго да се чувствам длъжник на някого, затова веднага ще ти се отплатя. Знаеш ли коя е Урсула Форман?

— Блогърката? Която е омъжена за Бил Форман от „Брадфийлд Саунд“?

— Същата. Току-що я откараха в спешното отделение на „Брадфийлд Крос“. Може би ще ти е от полза да провериш какъв е случаят.

— Катастрофирала ли е?

— Нали си разследващ журналист? — и той прекъсна разговора, когато Карол го повика по име. Забърза към нея, опитвайки се да асимилира това, което беше чул току-що.

— Връщаме се в офиса — каза Карол. — Няма какво да правим тук. Специалистите си правят огледа на местопрестъплението. Наредих да се разпитат съседите и помолих някой от Скенфрит Стрийт да вземе Бил Форман и да го закара в болницата. Доколкото разбирам, в момента той все още е в ефир, но ще прехвърлят остатъка от предаването на някой друг. Трябва незабавно да обявим Матю Мартин за издирване, а аз трябва да подготвя брифинг за случая, който да представя на Джон Брандън. Сега вече действително разполагаме с преки доказателства.

Карол се опитваше да напише кратко обобщение на всичко, което знаеха за Матю Мартин, но Тони ѝ пречеше. Той крачеше напред-назад, както винаги, когато се опитваше да подреди мислите си. Минаваше покрай едната стена на кабинета ѝ, завиваше на деветдесет градуса и се упътваше към следващия ъгъл, после пак се обръщаше и тръгваше обратно по стъпките си, монотонно като репетитивните модели в музиката на Стив Райк.

— Той знае, че ние знаем — каза Тони. — Направил е всичко това, за да създаде определена картина за пред очите на света. От нас се очаква да мислим, че тези жени са били тласнати към самоубийство, защото ответната реакция на изказванията им ги е накарала да осъзнаят колко са грешили. Но когато Пола и Алвин са се появили пред къщата на Урсула Форман, той трябва да е осъзнал, че е разкрит — крачка, две, три, четири.

— А може и да не мисли така — каза Карол. — Може би изчаква да види какво ще предприемем сега. В края на краищата, съществуват много причини, поради които хора от полицията може да са отишли в дома ѝ. Алвин каза, че е споменал нещо за тормоза онлайн. Възможно е да е решил, че сме се хванали и сме решили, че Урсула наистина се е самоубила — приятно ѝ беше да влезе отново в традиционната си роля и да подлага на изпитание теориите му, опитвайки се да ги разбие.

Тони поклати глава.

— Знае, че се е издънил. Че сме по следите му. Никой не изпраща двама сержанти от криминалния отдел, за да разследват кой се е забавлявал с кибертормоз. И какво ще направи той в такъв случай?

— Ще се опита да избяга. Всички правят така — отвърна Карол, довършвайки ново изречение.

Той стигна до ъгъла и отново се завъртя.

— Не, не може да го направи. Защото тогава рискът да се разкрие скритият му план нараства значително. Ето какъв е проблемът му, Карол. Така, както стоят нещата сега, все още важат решенията на предварителното следствие, че в трите случая става дума за самоубийство. Ние може да твърдим, че това са убийства, докато посинеем, но без неговото присъствие не разполагаме с никакво доказателство. Ако обаче бъде заловен, шансовете големият му проект да остане тайна са минимални. Защото тогава ще можем да се ровим по-подробно и да открием следи от присъствието му. А ако успеем да докажем, че самоубийствата всъщност са убийства, пропада целият му проект. Докато самоубийствата все още са считани за такива, продължава да съществува шансът планът му да проработи и всички вие, устатите жени, да замълчите.

— Как пък не — измърмори Карол.

Крачка, шест, седем, осем.

— Все се връщам към тези въпроси — защо точно това, защо сега, защо тук? Знам прекалено малко за него, и това е дразнещо, когато се опитвам да си изясня тези неща. Но има едно нещо, което ми се струва логично.

— И какво е то? — попита тя все така разсеяно.

— Той ще се самоубие.

Стресната, Карол откъсна очи от екрана.

— В това няма никаква логика.

— Именно. Което по някакъв парадоксален начин е и най-доброто основание да го направи. Не може да си позволи да бъде заловен жив или целият му план да бъде представен открито в съда, защото тогава идеята, че жени, които се държат зле, а говорят така, като че ли се гордеят с поведението си, в крайна сметка се самоубиват, напълно пропада. Сега знае, че единствената възможност да представи нещата все пак така, както той ги вижда, зависи от това самият той да изчезне от картината.

— Но нали истината ще бъде разгласена навсякъде, точно ако го направи? Тогава ще можем да казваме, каквото искаме, няма да бъдем ограничени по никакъв начин от закона, няма да рискуваме обвинения в клевета и злепоставяне. А ако Урсула оживее, тя също може да каже истината.

Тони сви рамене.

— Но интернет винаги ще предлага една алтернативна реалност. А привържениците на конспиративните теории често имат най-широка публика. Не, той е умен. Знае как ще се разиграят нещата, ако той загине.

Разнесе се почукване и Стейси надникна през вратата, като едва не блъсна Тони, докато я отваряше.

— Имам малко биографични данни за Мартин — каза тя. — Не знам дали ще ви бъдат от полза.

— На този етап всичко може да бъде от полза — отвърна Тони. — Влез и ни разкажи какво знаеш.

— Мога ли да попитам чий е този кабинет всъщност? — измърмори Карол.

— Сама знаеш, че искаш да чуеш това — каза Тони и подкани с жест колебаещата се Стейси да влезе.

Тя седя на един от столовете за посетители и се вгледа в таблета си.

— Израснал е тук, в Брадфийлд.

Карол изпъшка.

— Значи е на позната територия. Знае как може да изчезне. Има ли роднини тук? Родители?

— Порових се малко в семейните регистри. Той е единствено дете. Баща му се е пенсионирал преди три години, продал къщата си в Харистаун и се пренесъл да живее в апартамент в един от морските курорти в България. Майка му починала, когато бил осемгодишен. Намерих статия за събитието в архивите на „Сентинъл Таймс“ Загинала в катастрофа на магистралата, когато се прибирала след престой в лагера в Грийнъм Комън.

— Това е! — възкликна Тони категорично и заби юмрук във въздуха. — Разбира се. Това е скритата движеща сила — Грийнъм Комън. Тези зли феминистки са го лишили от майка. Трябвало е да си седи у дома, да се грижи за него, а не да хукне към Грийнъм с разни… как се бяха изразили в „Дейли Мейл“? „Жени с плетени шапки и оплетени мисли“ или нещо подобно. Но тя не го направила и загинала. Всичко, което той прави сега, има за цел да убеди жените да си стоят у дома и да се спасят. Ето причината да избере точно това. Ето и отговора на въпроса защо тук — той прекъсна възторжения си монолог. — Но защо сега? На този въпрос все още не мога да отговоря? Какво го е предизвикало да започне? Винаги има нещо, което отключва реакция, което…

Стейси се покашля.

— Не съм сигурна, но може би съм попаднала на нещо.

— Давай, Стейси — каза Карол. — Дотук се справи блестящо.

— Порових се в разни сайтове в социалните медии. Реших, че след като е толкова ориентиран в тази област, не може да няма някакво присъствие там. Така или иначе, намерих негова, страница в РигМароул, която е изтрил преди около година, и проследих нишките, на които попаднах там. Имал е приятелка, Сара Бел. Живели заедно малко повече от година. Проследих заличена размяна на съобщения между Сара и една нейна приятелка, която работи в Австралия. Оказа се, че Сара забременяла, докато живеела с Мартин, и решила да абортира.

— Няма как това да му се е харесало — каза Тони. — Никак не му се е харесало.

— Има и още — каза търпеливо Стейси. Годините, през които бяха работили заедно с Тони, я бяха научили, че трябва да бъде упорита. — Седемнайсет дни след аборта Мартин се прибрал вкъщи от командировка и открил Сара мъртва във ваната. Нагълтала се със сънотворни, прокарвала ги с водка, и прерязала вените си — така гласи докладът, представен на предварителното следствие. В показанията си Мартин заявил, че тя била измъчвана от чувство на вина заради аборта. В постингите си онлайн приятелите ѝ твърдят, че не могат да повярват…

— Винаги се казва така — отбеляза Тони. — Това е един от начините да се оневиниш. „Ако ми се струва невероятно, че го е направила, значи е нямало как да направя нещо, за да предотвратя станалото.“

— Една нейна приятелка особено настоява, че Сара не била потисната или измъчвана от вина заради аборта, била облекчена. И това е приятелката, която отишла с нея в клиниката. Тя пратила съобщение на тяхна обща приятелка вечерта преди аборта, в което пише, че Сара била категорична в твърденията си, че сега не е подходящо време за нея да има дете, че искала да се утвърди повече в професията си, а и не била достатъчно уверена във връзката си, за да иска деца. Това е казала седемнайсет дни преди предполагаемото си самоубийство.

— Може да е променила мнението си — каза Карол. — Странно нещо са хормоните.

— А може той да я е убил — каза Тони. — Това, че тя е убила детето му, в очите му е било равностойно на деянието на феминистките от Грийнъм Комън, които са го лишили от майка. Лоши неща се случват, когато жените отхвърлят ролята си в семейната структура. Това го е тласнало по този път, очевидно е, когато изложиш фактите така, както го направи Стейси. Той убива Сара, като се постарава това да изглежда като самоубийство, и вижда в смъртта ѝ идеалния модел, който да приложи и към други жени. Той вижда себе си като човек, който възвръща нещата към естествения им ред. Връщането на жените насила там, където трябва да бъдат, за него не е ограничаване или потискане. Това е възстановяване на естественото равновесие.

— Сигурна ли си, че баща му е продал семейната къща? — попита Карол.

— Така е съгласно данните в поземления регистър.

— И не я е продал на сина си?

Стейси поклати глава и почука с пръсти по екрана.

— Продал я е на някой си Харвиндер Синг Халса.

— Просто исках да бъда сигурна.

— Имаме ли възможност за контакт с баща му? — попита Тони.

— Данните са изписани на бялата дъска.

— Благодаря, Стейси, всичко това е много полезно — Карол се замисли за миг, после продължи: — Личи ли по нещо той да поддържа връзка с някой от съучениците си от Брадфийлд? Ако се крие някъде, не е зле да започнем оттам.

— Заемам се с това — Стейси излезе и Тони поднови краченето из кабинета.

— Карол, мисля, че той ще се самоубие — настоя той. — Не е в състояние да завърши мисията си. Единственото, което му остава, е да съхрани стойността на стореното дотук. А може да бъде сигурен, че ще постигне това, ако отиде там, където никой няма да може да му иска сметка. Тоест ако умре.

— Съжалявам, но не те разбирам — Карол въздъхна раздразнено. — Вложил е цялото си въображение и енергия, за да осъществи тази своя фантазия. Защо му е да се самоубива, след като може просто да изчезне?

Преди Тони да успее да отговори, мобилният телефон на Карол иззвъня.

— Пола е — каза тя и включи високоговорителя на телефона. — Здравей, Пола. Слушаме те с Тони.

Той пристъпи по-наблизо, за да чува Пола.

— Добрата новина е, че Елинор е на смяна и казва, че Урсула ще оцелее. Лошата новина е, че е поела някакъв наркотик, рохипнол, ГХБ или нещо подобно, и най-вероятно няма да може да си спомни нищо, което да ни бъде от полза. Разбира се, взели са кръвни проби за токсикологичен анализ, което може да ни свърши работа.

— Пак тези проклети наркотици на изнасилваните — каза Карол. — Но щом е жива, това е добре. И поне знаем със сигурност по какъв начин е успявал да ги накара да му се подчинят. Съпругът ѝ там ли е?

— Да, но е в шок. Нищо не знае, нищо не е видял, единственото, което го интересува, е Урсула да се оправи.

— Разбираемо.

— Между другото, представителите на медиите вече са тук. Пени Бърджес от „Сентинъл Таймс“ и някакво хлапе от „Брадфийлд Саунд“.

— Униформеният полицай, който е довел Бил Форман, още ли е там?

— Да, навърта се тук някъде.

— Добре, остави го на пост пред стаята на Урсула — осигури ѝ самостоятелна стая; Елинор би трябвало да успее да се справи с това. Никой да не влиза и излиза, с изключение на медицинския персонал, и то след като се идентифицират с документ със снимка, и съпругът ѝ. А после се прибирай тук.

— Добре, шефе.

— Добра работа свършихте вие с Алвин. Свалихте я от въжето и спасихте живота ѝ.

— Благодаря. Но не биваше да изпускаме него.

— По-добре е, че изпуснахте него, отколкото ако бяхте оставили Урсула да умре — каза Тони. — Ако бяхте разбрали, че е той и го бяхте подгонили, можеше да се върнете прекалено късно, за да я спасите.

Не за първи път Тони изваждаше на преден план добрата страна.

— Прав е — каза Карол. — До скоро — и приключи разговора. После допълни: — Радвам се, че тя ще оживее.

— Да — отвърна разсеяно Тони. После отново закрачи. — И така, ако той реши да го направи, мисля, че ще се придържа към предварителната програма. Струва ми се, че ще избере смърт, която ще е отражение на онази, която вече е бил избрал за следващата жена. Но тъй като няма как да се върне в дома си, за да си осигури дрога или отрова, мисля, че ще копира смъртта на Мей Аим и ще скочи от тринайсетия етаж.

— Мисля, че се изсипваш — каза Карол. — Знам, че умееш да предвиждаш хода на мислите на психопати, параноици и всякакви откачалки, но този път вече ми се струва, че започваш да си измисляш в движение.

Тони отвърна с крива усмивка:

— В този случай и без това през цялото време измислям разни неща в движение. Понякога човек трябва да има доверие в себе си.

— Аз ти имам доверие. Но не съм сигурна в предположенията ти.

Той кимна.

— Няма проблем. Ще отида да помисля още малко — той размаха пръсти за поздрав и излезе в общото помещение на екипа, където огледа всичко, което беше окачено на дъската, а после намери свободен компютър и се разположи пред него. Порови се няколко минути в интернет, после стана и излезе навън, на слънце. Време беше да се заеме с онова, което можеше да прави най-добре.

Кевин вдигна глава, когато Пола влезе, и я повика при себе си. Докато тя идваше към него, той повика и Стейси.

— Можеш ли да отделиш една минута, Стейс?

Тя вдигна глава и примигна, като че ли се събуждаше.

— Моля?

— Да дойдеш за минута?

Тя кимна, стана от мястото си зад мониторите и се протегна. Кевин се постара да не обръща внимание на начина, по който блузата се обтегна на гърдите ѝ. Години наред се беше приучавал да не проявява сексизъм, но беше трудно, когато женските тела бяха толкова близо, толкова привлекателни, толкова изкусителни.

Пола и Стейси седнаха в края на масата, на която той седеше, зает с издирването на стари приятели на Матю Мартин.

— Преди малко разговарях с Пени — каза той и хвърли тревожен поглед към отворената врата на Карол.

— Ще ни зарадваш ли? — попита Пола.

Той се почеса по ухото.

— Не бих употребил думата радост, но имам отговор.

— Кой е бил? — попита Стейси.

Гласът на Кевин преливаше от презрение.

— Бившият ни колега, детектив Сам Еванс.

Лицето на Стейси застина, клепачите ѝ не трепваха, устните ѝ бяха полуотворени. Пола си пое рязко дъх.

— Сигурен ли си?

— Пени е сигурна, а аз нямам причина да се съмнявам в думите ѝ. Тя знае, че ако ме прецака, занапред няма да научи нищичко за работата на отдела.

Докато той говореше, Стейси се обърна, влезе обратно в стаичката си и затвори вратата след себе си. Пола я изпрати с поглед.

— О, по дяволите — каза тя.

— Какво ѝ става на Стейси? — попита Кевин. — Искам да кажа, знам, че получаването на информация от органични форми на живот е извън нейната сфера на интереси, но поне разполагаме с необходимата информация.

— Тя излиза с него. Ти не знаеше ли?

Кевин я изгледа шокирано.

— Нямах представа. Изобщо не мислех, че Стейси се вижда с някого.

— По принцип е така. Точно затова новината я потресе толкова. Това ще разбие сърцето ѝ.

— Е, наистина съжалявам за това. Що се отнася до мен, аз смятам да го потроша от бой.

— Не, Кевин. Мисля, че не бива да вдигаме шум около тази история. Ако не е със Стейси, той няма откъде да черпи информация, която да изнася след това. Би трябвало да намерим начин да му покажем, че знаем, но нищо повече.

Кевин изсумтя.

— Стига да го направим публично — каза той. — Хората, с които работи сега, трябва да знаят, че е неспособен на лоялност мръсник.

— Съгласна съм. Ще измислим нещо веднага след като арестуваме Матю Мартин, обещавам. Но да няма счупени крака и разкървавени носове.

Кевин притвори очи и кимна уморено.

— Добре, ти печелиш. А сега запретвай ръкави и ми помогни да намеря някой, който още поддържа връзка с Матю Мартин.

Тони, застанал във фоайето на участъка на Скенф Стрийт, извади телефона си. Понякога, когато действаше по внезапно хрумване, не искаше да го прави пред свидетели. Никой не иска да изглежда като глупак, когато идеята му се окаже неоснователна. Набра един номер, после зачака. Отсреща отговориха при третото позвъняване. Гласът беше рязък и властен.

— Да? Кой се обажда?

— Господин Мартин ли е?

— Вие се обаждате, приятелю. Би трябвало да сте наясно чий номер избирате.

— Името ми е Тони Хил — каза Тони. — Трябва да ви задам един въпрос, който може да ви се стори малко откачен.

— Защо тогава трябва да отговарям? И кой, по дяволите, сте вие, Тони Хил?

— Аз съм човекът, който се опитва да попречи на Матю да направи глупост. Нямам време за обяснения, но можете да ми вярвате, не му мисля злото.

— Не разбирам. Говорите някакви небивалици — каза с по-прикрито раздразнение Пийт Мартин. — Какво разбирате под „глупост“?

— Само един въпрос, моля ви. Има ли една от тези две сгради някакво специално значение за Матю — „Кулата“ на Брадфийлдското застрахователно дружество или хотел „Ексчейндж“?

— Да не сте някаква откачалка?

— Въпросът е съвсем безобиден. Моля ви, господин Мартин.

— Това да не е някакъв номер? Затварям телефона.

— Не! — извика Тони. — Не съм луд и никой не ви крои номер. Това е жизненоважно. Говоря честно. Какво ви пречи да отговорите?

Човекът отсреща помълча.

— Сватбеният ни прием беше в „Ексчейндж“. Доволен ли сте сега, побъркан тип такъв? — и затвори телефона, но Тони не се впечатли от това. Вече знаеше къде трябва да отиде. Целта му се намираше в другия край на градския център, на около десет минути път. Щеше да му е по-лесно да стигне дотам пеш, отколкото да убеждава Карол да му даде кола и шофьор. Освен това, ако Матю Мартин беше още жив, можеше да го подплашат и да скочи, ако видеше полицейска кола да лети с пълна газ към хотел „Брадфийлд Ексчейндж“.

Преди да излезе от стаята на отдела, Тони беше проверил какво може да открие в Гугъл, ако напише „най-високи сгради в Брадфийлд“, и с благодарност прочете поместения в Уикипедия списък на сградите, подредени по височина и брой на етажите. И което беше още по-полезно, бяха поместени и годините, в които са били построени. В града имаше двайсет и шест сгради с тринайсет и повече етажи. Но само две от тях бяха съществували, когато Матю Мартин бе живял тук. Територията, из която се движеше Тони, беше във властта на вероятностите; мислеше, че за Матю изборът на сграда, която помни от детските си години, ще бъде символичен жест. А сега баща му беше потвърдил, че за него една от тези сгради има емоционална връзка с деня, когато семейният живот на родителите му е представлявал едно красиво обещание за бъдещето.

„Ексчейндж“ беше най-луксозният хотел в града. Сградата беше построена първоначално като борса15 за памучни тъкани, където богати мъже са залагали на вдигането и падането на цените на стоката, която в продължение на почти двеста години е била източник на богатства за собствениците на текстилните фабрики в Ланкашър. Над високия таван на борсовата зала се издигаха още дванайсет етажа, заети сега от офиси на фирми. При построяването си сградата е била една от най-високите в Северна Англия. Но в началото на Първата световна война била надмината от сградата на Кралската борса в Манчестър, и затворила врати през пролетта на 1915 година, когато станало ясно, че войната няма да свърши до Коледа. Десет години по-късно един съобразителен бизнесмен я купил за нищожна сума и се възползвал от евтината работна ръка по време на депресията, за да възстанови фасадата и да преустрои вътрешността като пищен, луксозен хотел.

Тони беше влизал два пъти в хотела. Един път на прежалено помпозната сватба на своя колега, която се омъжи за борсов агент от Чешър, и втори път на конференция, организирана от богата швейцарска фармацевтична компания. Според него интериорът беше потискащ и пораждаше притеснение, но може би целта беше да въздейства именно така на такива като него. Днес щеше да се наложи да пренебрегне ефекта на вътрешното обзавеждане и да се съсредоточи върху човека, когото бе дошъл да спасява. Почти не му мина през ум, че може да греши. Не би могъл да обясни защо е толкова сигурен в себе си. Но беше сигурен.

Когато наближи до хотела, той забави крачка и изви врат, за да погледне нагоре. Знаеше, че високите прозорци в основата на сградата създават оптическа измама, защото всъщност покриват два етажа. От Уикипедия бе научил, че хотелът има четиринайсет етажа. Това означаваше, че Мартин би трябвало да бъде някъде на втория, като се брои отгоре надолу. Трудно беше да се прецени дали горе, зад купичките и декоративните парапети, имаше някой. Тони присви очи и се вгледа по-внимателно, но не можа да забележи движение.

Мина покрай фасадата и зави зад единия ъгъл. „Ексчейндж“ заемаше едно цяло каре между четири улици, така че щеше да може да обиколи цялата сграда без проблеми. Мина на отсрещния тротоар, за да огледа по-добре, но пак не видя никого.

Но когато зави зад следващия ъгъл, Тони видя някаква фигура, очертаваща се високо над улицата. Той беше излязъл пред третия прозорец от края, и се беше облегнал на каменния парапет, който стигаше до кръста му. Тони почти не забави цинка и сведе поглед, за да не може Мартин да прецени, че е бил забелязан. Щом стигна до следващия ъгъл, спря и извади телефона си. Когато Карол отговори, той каза:

— Мисля, че го открих. Трябва да дойдете с Пола тук и да го арестувате, когато го сваля долу. А вероятно и да уредите да остана с него. Ще успеете ли?

— Занасяш се — каза невярващо Карол. После, примирено, допълни: — Не, не се занасяш. Къде си?

— Пред хотел „Ексчейндж“. Откъм Мидланд Стрийт. Виждам го на тринайсетия етаж, точно както предвидих.

— Тръгваме. Ще дойдем пред централния вход. Ще се видим там.

Тони продължи да върви, заобикаляйки, за да се върне към централния вход. Изгаряше от нетърпение да стигне до Матю Мартин, но знаеше, че ако се опита да го направи сам, това може да завърши катастрофално. Щеше да подплаши някоя камериерка или да стресне някой невинен гост на хотела, или да предизвика скандал. Полека-лека се учеше от опита си да овладява своята импулсивност, когато си имаше работа с хора, неспособни да разберат терапевтичните му амбиции. Беше рискувал вече веднъж, когато се обади на бащата на Мартин, а би било прекалено да се надява, че ще успее два пъти един след друг.

Не му се наложи да чака дълго. Карол и Пола пристигнаха с колата пред хотела само седем минути след обаждането му. Карол не губеше време; връхлетя в хотела, Пола и Тони тичаха по петите ѝ. Тя размаха полицейската си карта, отправи най-непреклонния си поглед към рецепциониста и само след мигове те бяха вече в офиса зад рецепцията, и разговаряха с дежурния мениджър, елегантен млад мъж с френски акцент.

— На корниза около тринайсетия етаж има човек — каза Карол.

Мениджърът се намръщи.

— При нас няма тринайсети етаж.

Що за странен отговор, помисли си Тони. Това, че мениджърът се вълнуваше повече от номерацията на етажите, отколкото от възможно самоубийство, доказваше сериозно объркване на приоритетите.

— Имам предвид предпоследния етаж.

— Той е четиринайсети.

— Но всъщност е тринайсети — настоя Тони. — Просто нямате етаж, който да се нарича тринайсети, нали? Заради суеверията на хората?

Мениджърът направи гримаса.

— Щом казвате. Но така е, етажът над дванайсетия се води четиринайсети.

— Радвам се, че успяхме да изясним това — отбеляза Карол с неприкрит сарказъм. — Къде точно е той, Тони?

— Пред третия прозорец, като се брои от ъгъла с Мидланд Стрийт.

Мениджърът вдигна очи нагоре, като че ли се опитваше да си представи конфигурацията на етажите над себе си.

— Това е спалнята — каза той. — На апартамент 1447, струва ми се.

— Какво точно има пред прозореца? — попита Карол.

— Корниз и пред него парапет. Корнизът обикаля целия етаж. Но на него не може да се излиза от стаите, прозорците не се отварят достатъчно широко.

— Как тогава е успял да стигне дотам? — попита Пола.

— Трябва да е излязъл през вратата, предвидена за хората, които се занимават с поддръжката на сградата. Тя е точно зад ъгъла.

Тони въздъхна раздразнено.

— Откъдето и да е излязъл, налага се и аз да мина оттам, и то трябва да стигна бързо до това място, преди той да успее да събере сили да се хвърли — забелязал шокираното изражение на мениджъра, той продължи: — А вие какво мислите, че е излязъл, за да се наслаждава на гледката ли? Ще се самоубие, ако не намеря начин да го спра.

Мениджърът се зачерви.

— Но това е ужасно! Трябва да го спрете! — той мина пред тях и тръгна да излиза от стаята, подхвърляйки през рамо: — Елате с мен, ще ви отведа там веднага.

В асансьора мениджърът не можеше да си намери място, въртеше се и нервничеше като малко дете, прекалило със захарта. — Защо този човек иска да направи това? Защо е дошъл тук? Има нещо против нас ли?

— Не става дума за някакво лично отмъщение, насочено към хотела — каза Тони. — Просто сградата има някакво значение за него, това е всичко. Свързана е с миналото на семейството му.

На четиринайсетия етаж те забързаха по постлания с плътен мокет коридор, докато стигнаха една немаркирана врата, която почти не се открояваше от тъмните стени. Мениджърът пъхна карта-ключ в ключалката. Чу се жужене и вратата се отвори. Той я открехна леко.

— Не знам как е влязъл тук. По принцип би трябвало да не може.

— Аз поемам оттук — каза Тони.

Мениджърът като че ли се накани да протестира, но Пола постави твърдо ръка на рамото му.

— Той знае какво прави. Трябва да чакате тук — говореше с мекия тон на майка, която се обръща към неспокойно дете. Тони ѝ кимна в знак на благодарност и се промъкна през открехнатата врата.

Първото, което му направи впечатлеше, беше вятърът. Долу, на земята, той се чувстваше като лек повей, но на тринайсетия етаж силното въздушно течение дърпаше тялото му, рошеше косата и вледеняваше ушите му. Шумът от уличното движение се издигаше до него на вълни. Тони се огледа. Корнизът беше широк около два фута, мръсен бордюр от грапав бетон; тук, където никой не виждаше, бяха ползваш евтин материал, за разлика от пищния червен варовик и тухлите на видимата част от фасадата. Корнизът беше ограден с балюстрада от ваян камък, с приблизителна височина половин човешки ръст, перилото беше широко около един фут. Тони прецени, че е достатъчно широко, за да се седне удобно на него. Тръгна предпазливо към ъгъла, убеждавайки се, че се намира в пълна безопасност.

Зави, внимавайки да не стресне Мартин. Оказа се, че не е трябвало да се безпокои. Другият човек не помръдна. Седеше на парапета, провесил крака в празното пространство и хванал леко края на каменното перило. Лицето му беше изпито, присвиваше очи, като че ли му беше трудно да фокусира погледа си.

— Не идвай по-наблизо — каза той с натежал от напрежение глас.

— Добре — каза Тони. — Само ще заобиколя, защото не мога да стоя на самия ъгъл, неудобно е. Може ли?

— Не доближавай до мен.

— Не се притеснявай за това. Ако смяташ да скачаш, не ми е притрябвало да ме повлечеш със себе си. Ти си Матю, нали? Или може би предпочиташ Мат? Казвам се Тони. Тони Хил. Не съм полицай. Психолог съм.

— Губиш си времето — тонът му съответстваше напълно на резкостта на думите.

— Не мисля, че си премислил решението си. Не и както трябва.

Той му хвърли бърз поглед изкосо.

— Ти не знаеш нищо.

Тони въздъхна.

— Всъщност знам доста неща. Знам какво е станало с майка ти. Предполагам, че това е било много мъчително за теб.

— Не намесвай майка ми.

— С радост не бих я намесил, Матю, но сам знаеш, че се налага. Тя е причината за всичко, което се е случило.

— Не знам за какво говориш.

— Знам, че ако тя се беше отказала да ходи в Грийнъм, нямаше да се случи нито едно от нещата, станали след това. Ако не беше слушала онези жени, можеше още да е жива. Онези жени, които не разбират какво означава да бъдеш съпруга и майка. А това е най-хубавото, което може да бъде една жена, нали? — той помълча. Никакъв отговор. Време беше да промени леко тона на неподправено съчувствие.

Тони се облегна на парапета и пъхна ръце в джобовете си, за да ги стопли.

— Разбирам позицията ти, която се опитваш да огласиш. Тези жени трябва да замлъкнат. Трябва да престанат да карат мъжете да се притесняват, когато искат от тях да бъдат истински съпруги и майки. Трябва да си затварят устата, нали?

Мартин обърна глава към него.

— Могат да правят каквото искат. Но нямат право да се опитват да убеждават останалите жени да мислят като тях. Ако една жена иска да бъде добра майка и съпруга и да се грижи за семейството си, никой няма право да ѝ казва да не го прави. Никой няма право да се опитва да ги настрои срещу мъжа, който се грижи за тях — предвид обстоятелствата, това беше доста продължително изказване, което зарадва Тони.

— Когато майка ти и баща ти са дошли тук на приема по случай сватбата им, те просто са искали да живеят като щастливо семейство.

— Точно така. И ние бяхме щастливи. Тя беше щастлива. Докато онези жени ни я отнеха.

— И ти самият си искал същото, нали? Да създадеш семейство със Сара?

Матю трепна.

— Не искам да разговарям за Сара.

— А тя е провалила всичко.

— Онези така наречени нейни приятелки, които ѝ пълнеха главата с глупостите си, казваха ѝ, че е прекалено рано да ражда, казваха ѝ, че не съм достатъчно добър, за да обвързва живота си с мен. Не трябваше да се вслушва в тях. Но те успяха да я убедят. Не я оставиха на мира, за да помисли сама за тези неща — той се попремести на задните си част малко по-напред на перилото.

— Не мога да си представя как бих се чувствал, ако жена, която обичам, убие детето ми — поде Тони. Сега вече беше време да забие иглата. Да предизвика реакция. Докато все още разговаряха, имаше надежда. — Предполагам, че бих бил съсипан от скръб. И бих се разгневил. Тя нямаше право да постъпи така, нали? — ударът му не срещна ответен удар. Мартин не каза нищо; продължаваше да се взира надолу, към улицата. — Всеки мъж би изпитал необходимост да предприеме нещо по въпроса. Проблемът е, че Сара е била само върхът на айсберга. Накъдето и да погледнеш онлайн, си виждал как други жени тласкат други момичета като Сара да направят същото.

Този път Мартин проговори.

— Нямаш представа — каза той с хрипкав глас, който застърга в гърлото му.

— Всъщност имам. Те са навсякъде. Мога да разбера защо си решил, че е добра идея да представиш нещата така, като челите са се осъзнали и са се самоубили от срам, след като са разбрали в какво са се превърнали. Много добра идея. При това е имала ефект. Постигнал си желаното — на предварителното следствие да ги обявят за самоубийци.

Тони видя как едното ъгълче на устата на Мартин потрепна леко. Едва забележима усмивка. Този човек се гордееше със стореното, въпреки че му се беше наложило да прекрати изпълнението на мисията си, преди да я доведе до успешен кран.

— Само че се оказа малко прекалено умен. Книгите като пътепоказатели са били добра идея, но в момента, в който някой като мен забележеше, че не става дума за самостоятелен случай, щеше така или иначе да стане очевидно, че някой контролира събитията.

Мартин отново изсумтя.

— Лесни са за подвеждане. Всяка следваща би могла да е копирала постъпката на предишната.

— Възможно би било, само че ченгетата не бяха забелязали нищо, съответно медиите не отбелязаха случаите, и как биха могли в такъв случай да разберат една за друга? Но така или иначе, ти постигна най-важното — решенията на предварителните следствия. Има само един проблем — продължи Тони. — Ако скочиш, тези решения ще бъдат обявени за невалидни.

Той хвърли бърз поглед към Тони.

— Какво каза? Как така невалидни? Във всеки случай решението е издадено от съдия-следовател.

— Такива решения винаги може да бъдат променяни. Жената, която води следствието, Карол Джордан, е истинска кучка. Тя те ненавижда, побесняла е от гняв заради мнението ти, към което си искал да привлечеш вниманието на хората. Тя ще направи всичко по силите си, за да промени тези заключения. А ако умреш, тя ще може свободно да говори каквото пожелае за теб и за всичко, което си направил. Ще оплюе онова, което си искал да кажеш на хората. Ще те представи като някакъв интернет трол, тъп грубиян, който мрази жените.

Този път Мартин се обърна, заставайки с лице към Тони, на когото му се стори, че по лицето на другия се мерна стъписване.

— Не може да го направи.

Тони му отправи усмивка, изпълнена със съжаление.

— Разбира се, че може. Ако теб те няма, всичко остава в ръцете ѝ. А тя не се бои да се възползва от властта, с която разполага. Както вече казах, тя е кучка. Има само един начин да разчиташ, че мнението ти ще бъде чуто.

Мартин се засмя с горчивина.

— Знам какво ще кажеш. „Не скачай, възползвай се от възможността да говориш в съда“ — той силно потърка с ръка горната си устна. Тони забеляза, че пръстите му треперят. Това усещане, че в известен смисъл седи на края на света, явно беше започнало да му въздейства. Той вече едва издържаше. Разумът му казваше, че единственото смислено нещо би било да скочи, но дълбоко в него нещо властно се вкопчваше в живота.

— До голяма степен идеята е такава, да — каза Тони. Готвеше се за последното хвърляне на зара, апела към суетата и желанието да се обърне към потомците, ахилесовата пета на толкова много убийци. — Защото това е логичният ход. В противен случай ще се окаже, че всичко е било безсмислено. Имал си какво да кажеш на хората. Очевадно си вярвал, че е нещо, за което си струва да се умре, в противен случай нямаше да бъдеш тук сега. Но ако се предадеш и избягаш преди развръзката, всичко ще е било просто губене на време. Защото тя ще представи нещата такива, каквито не са били. Ще изгради една жалка, изкривена и безсмислена картина. И ще се окаже, че със същия успех си можел да не си даваш труда — Мартин му обърна гръб и Тони се възползва от това, за да пристъпи малко по-близо до него. Сега вече почти можеше да го докосне.

Продължи да настоява.

— Можеше със същия успех да позволиш на Сара и на онези, другите жени, да те тъпчат, защото Карол Джордан ще те стъпче в калта, когато вече си мъртъв. Ако това ти се струва добра идея, нямам нищо против. Тръгвам си и те оставям да правиш, каквото искаш. Но ако държиш посланието ти да бъде огласено — силно, ясно и недвусмислено, тогава се обърни и ела с мен. Не допускай онази кучка да победи.

Разчете несигурността на Мартин по езика на тялото му. Раменете му се отпуснаха, пръстите трепереха, главата му се приведе, като че ли някаква тежест го притискаше надолу.

— Обещаваш, че ще имам възможност да говоря публично, но това са глупости. Не съм толкова тъп, че да се хвана на приказките ти.

Тони кимна.

— Изправиш ли се да даваш показания пред съда, това е единственото място, на което можеш да кажеш каквото искаш и тя няма да може да те спре. Хайде, Матю, не постъпвай така, че всичко да се окаже безсмислено. Ти си умен човек. Знаеш, че това, което казвам, е разумно.

Той се изправи, изпъна рамене и вдигна глава. Очите му гледаха право напред, беше вирнал брадичка. Понечи да се оттласне с ръце от парапета. В този ужасен момент Тони разбра, че е загубил. Но не искаше да се предава. Хвърли се напред и се вкопчи в лявата ръка на Мартин над лакътя, точно когато той вече политаше в празното пространство. Тялото на Тони се блъсна в парапета, силният удар премина като ток през него. Но той не отпусна пръсти, въпреки силата на гравитацията и решимостта на Мартин. Времето се рееше като семенце, падащо от голяма височина към земята. От Мартин лъхаше кисела миризма на пот, Тони чувстваше как собственото му сърце бие като парен чук в гърдите му.

После Карол се изправи до него, силните ѝ ръце се протегнаха покрай неговите, и тя подхвана Матю Мартин под мишницата.

— О, не, няма да го направиш — изръмжа тя. — Няма да си тръгнеш, без да платиш сметката.

Много по-късно Карол и Тони седяха на една пейка до денонощното кафене на гарата, черно-бялото коли се беше свило в краката им, в ръцете си държаха димящи картонени чаши. Това беше неутрална територия, приета от двамата преди доста време.

— Добра работа свърши там горе — каза Карол.

— Съжалих го. След онова, което се е случило с майка му, той във всеки случай е щял да носи следи от психическа травма. Въпросът е бил само какъв израз ще имат тези следи. Ако животът с приятелката му се беше развил по различен начин…

— Тя можеше още да е жива — заяви Карол без капка съчувствие в гласа. — Нямам твоята способност за съпреживяване.

Поседяха така, в приятелско мълчание, още няколко минути. После Карол проговори:

— Ти не мислиш наистина, че съм кучка, нали?

— Чула си?

Тя кимна.

— Двете с Пола направо се катерехме една през друга, за да се доберем колкото може по-бързо до ъгъла. Каза го толкова убедително… — добави тя малко натъжено.

— Разбира се, че не те мисля за кучка. Опитвах се да спася живота на този човек. Бих казал, че се занимаваш с трафик на хора или че си тори, ако се налагаше.

Карол изпръхтя.

— Не говори такива неща, когато имам кафе в устата! — възмути се тя. — Освен това, като се смея, ме боли рамото.

— Добре, че успя да го задържиш, докато пожарникарите разгънаха стълбата. Гърчеше се като малко дете.

— Излиза, че строителните работи са ме направили по-добро ченге.

Последва ново мълчание. Кучето се понамести върху краката на Карол. Безкрайно дълъг товарен влак минаваше с громолене по моста.

— Мислех си… — поде Карол.

— Мхм?

— Къщата е почти готова.

— Да, свършила си страхотна работа. Не мислех, че ще се справиш, но се оказа, че греша.

Тя въздъхна.

— Има предостатъчно място, нали знаеш. Прокарах тръбите на втората баня, тази седмица ще докарат и параваните, които ще обособяват второто място за спане.

— Значи малко или повече всичко приключва?

Карол прокара ръка през гъстата си руса коса.

— Освен ако не реша да сложа лавици за книги на едната стена.

— Не искам това да прозвучи грубо, но не мислех, че имаш толкова много книги.

— Аз не, но ти имаш. И мястото ще бъде толкова по-подходящо от някакъв товарен контейнер.

Тони се смръщи. Не чувстваше твърда почва под краката си и беше уверен, че една погрешна крачка би била нещо, което би изплащал вечно.

— Предлагаш да приютиш книгите ми?

Карол се покашля.

— И не само книгите, ако искаш. Мисля, че ми беше приятно да бъдеш там. Разбира се, без никакви ангажименти. Не бих очаквала от теб да се откажеш от „Стийлър“, сигурно ще искаш да прекарваш известно време и там.

В другия край на града Сам Еванс излезе от един нощен клуб, залитайки едва забележимо. Беше прекарал приятна вечер с момчетата, с които понякога играеше футбол на малки врати. Излизаше из града всяка вечер, откакто беше напуснал жилището на Стейси, наслаждаваше се на живота на необвързан мъж, без нито една грижа на този свят. Но сега вече беше време да сложи край на това. Беше установил с изненада, че тя му липсва.

Утре щеше да ѝ прати есемес. Да ѝ предложи да вечерят на някое изискано място. Изборът на заведение трябваше да ѝ покаже, че държи на нея, въпреки че го беше вбесила, защото не се беше застъпила за него пред онази кучка Джордан.

Сам се прозя. Във въздуха се усещаше далечна влага, като че ли дъждът дебнеше да изненада непредпазливите. Реши да не рискува и да вземе такси. Беше свършил парите в брой, но малко след пряката имаше банкомат.

Той се приведе напред в синята светлина на банкомата и остави машината да всмуче картата в своята паст. Набра ПИН-кода си и зачака. „Неправилен ПИН-код“, се изписа на екрана. Сам реши, че трябва да е по-пиян, отколкото е предполагал. Отново набра кода и машината отново го отхвърли. Тръсна глава, сякаш за да я прочисти от алкохолните пари, и опита още веднъж. „Картата ви е конфискувана по нареждане на издалата я банка. Моля, посетете местния клон на банката, за да решите проблема.“

— Какво, мамка му… — ставаше нещо напълно безсмислено. Да не би да е променил ПИН-кода си, а после да е получил пристъп на амнезия? Е, поне имаше и друга карта, с която щеше да изтегли пари в брой, без да се вкарва в излишни разходи. Пъхна картата в процепа и този път банкоматът я прие. Проблемът беше, че отказа да му даде пари. Поиска баланса си и не можа да повярва на онова, което се беше изписало на екрана. По сметката му нямаше пукната пара. Два дни след заплата. Невъзможно. По някакъв начин го бяха обрали. Бил е обран от собствената си банка.

Зачуди се дали да не използва някоя от кредитните си карти, за да изтегли пари. Вбесяваше се, когато трябваше да плаща таксите, но от друга страна, не му се искаше да върви пеш в студа, а вероятно и в дъжда. Но нещо не беше наред и с кредитните карти. И в двата случая на екрана се изписа, че по картата е достигнат лимитът и от нея вече не могат да бъдат теглени нови суми.

— Мамка му, не мога да повярвам! — изкрещя той, обръщайки се към машината. — А аз, между другото, работя в шибаната полиция! Ще ви го върна!

Победен от технологиите, Сам разбра, че няма друг избор и трябва да се прибере у дома пеш. Вдигна яката на сакото си и се сгуши в него, правейки първите стъпки в новия си, разбит от електрониката живот.

Не бяха повикали главен инспектор Джон Франклин на мястото, където се беше случила катастрофата; връщаше се в участъка след обедната си почивка, когато видя трите коли — разкривени, смазани, ужасяващо преплетени с мантинелата там, където отклонението от магистралата се извиваше надолу по стръмния хълм, за да навлезе в Халифакс.

Но той беше от онези ченгета, които са винаги готови да помогнат. Затова отби, спря колата и се насочи към мястото, където трите коли се бяха ударили една в друга.

— Какво е станало? — обърна се Франклин към един от пътните полицаи, мъж, когото беше виждал нерядко в собствения си участък.

— Същинска касапница — отвърна той. — Гаменът, който е карал воксхола, е завил, навлизайки в насрещното платно със скорост, много по-висока от допустимата. Забил се е челно в минито, а после двете коли се завъртяли и се блъснали в този форд галакси. Двамата във воксхола са загинали, откараха шофьора на минито в болница в тежко състояние. Два трупа и във форда. Едната жена умря, докато пожарникарите се опитваха да срежат ламарините, за да я извадят — той тръсна силно глава. — Още дълго време ще чувам писъците ѝ.

Франклин погледна към воксхола с характерния спойлер и раздутите калници. Беше го виждал съвсем наскоро, паркиран пред полицейския участък. Отиде до колата, в която шофьорът и спътникът му все още седяха на местата си. Незабавно разпозна шофьора и почувства надигането на яростта, подобно на киселини в стомаха му.

Не помнеше името на момчето, но обстоятелствата, при които го беше видял, се бяха запечатали в паметта му. Беше миналата събота. Той беше един от няколкото пияни шофьори, напълно основателно арестувани, но после освободени, след като един от дрегерите беше обявен за развален.

Момчето във воксхола, което бе отнело още три живота, отивайки към небитието, беше сред хората, освободени поради по-важната от всичко необходимост да не се петни досието на Карол Джордан. Франклин се извърна отвратено. Изпитваше някаква дивашка наслада при мисълта за обаждането, с което щеше да уведоми Джордан за действителната цена на нейния нов отдел. Каквото и да постигнеха, то щеше да бъде опетнено с кръвта на невинни хора.

— Мамка му, надявам се да си е струвало да направят това заради нея — каза той, без да се обръща към никого, съзнавайки, че такова уравнение няма решение.

— Мислиш ли, че е осъществимо? — попита Тони.

Карол отпи глътка кафе. Групичка пийнали млади мъже се дотътриха, полюшвайки се, до будката за кафе, и продължиха да се побутват и блъскат, докато си поръчваха кафета и горещ шоколад. Карол ги гледаше, а Тони чакаше. Накрая тя каза:

— Ще ми направиш услуга. Много по-лесно ще ми бъде да не пия, ако ти си наблизо. Освен това ще ми помагаш с кучето.

Той се опита да прикрие радостта си, но не успя.

— Стига твоето приятелче Джордж да не ме погне с някоя ловна пушка.

Сведе поглед към кафето си и се усмихна. Само преди две седмици изобщо не би могъл да си представи подобен сценарий. Щеше да изглежда невъзможно те двамата с Карол да изминат толкова голяма част от пътя към помирението. Започваше поредният етап от един път, чието начало бе поставено преди много време, едно пътуване, белязано с кръв и трудности, пътуване, от което не би се лишил за нищо на света.

— Благодаря за поканата.

Думите му бяха заглушени от иззвъняването на телефона на Карол. Двамата се спогледаха и размениха натъжени усмивки.

— И всичко започва отново — каза Тони.

Хубавото на това да си измислиш полицейско подразделение е, че никой не може да ти каже, че си объркал някакви процедурни въпроси.

Но, разбира се, съществуват много други възможности за грешки. И за това, че ми помагаха да избягвам капаните, съм благодарна на Ангъс Маршъл, гуру на съдебномедицинския анализ, както и на Нийв Ник Дейд, специалист по противопожарна охрана и експлозиви. Благодаря на Саймън Вайт-Уилсън, от когото узнах за новото приложение на товарните контейнери.

Хората, които работиха усилено, за да поставят тази книга в ръцете ви, са цял отбор — сред тях Джейн Грегъри и нейният екип; Дейвид Шели, Луси Малагони, Тейлия Проктър и всички останали от „Литъл Браун“, които ме подкрепят така ентусиазирано; Ан О’Брайън, на която съм безкрайно благодарна, че се отказа от обещаващата кариера на джедай, за да стане мой редактор; и на многострадалното си семейство, защото благодарение на тях всичко става възможно.