Косачът пристигна късно през един студен ноемврийски следобед. Цитра седеше на масата в трапезарията и се мъчеше над особено трудна задача по алгебра — разместваше променливите, не успяваше да определи X или Y, когато тази нова и доста по-неприятна променлива нахлу в уравнението на живота ѝ.

В апартамента на семейство Теранова често идваха гости, затова позвъняването на входната врата не предизвика лошо предчувствие — слънцето не помръкна, никой не предусети приближаването на смъртта към прага им. Вероятно беше редно Вселената да отправя подобни предупреждения, но на фона на цялостната картина Косачите не бяха по-необикновени от събирачите на данъци. Появяваха се, вършеха неприятната си работа и си тръгваха.

Майка ѝ отвори. Цитра не видя посетителя, тъй като отначало вратата препречваше погледа ѝ към него. Забеляза как майка ѝ внезапно се скова, сякаш кръвта във вените ѝ замръзна. Като че ли, ако бъдеше побутната, щеше да падне на пода и да се пръсне на парченца.

— Може ли да вляза, госпожо Теранова?

Тъкмо тонът на посетителя го издаде. Плътен и неумолим като глухото звучене на стоманена камбана, уверена, че ехото ѝ ще достигне до когото трябва. Цитра разбра, преди още да го е видяла, че това е Косач. Боже той! В дома ни е дошъл Косач!

— Да, да, разбира се, заповядайте. — Майката на Цитра се отдръпна и му направи път — сякаш тя беше посетителят, а не обратното.

Той прекрачи прага, а меките му като пантофи обувки се плъзнаха беззвучно по пода, настлан с паркет. Многослойната му роба беше от гладък лен в цвят слонова кост и макар да беше толкова дълга, че се влачеше, нямаше и прашинка, която да обере. Цитра знаеше, че Косачът може сам да избере цвета на робата си — който и да е, само не черен, понеже се смяташе за неподходящ за тяхната работа. В черното нямаше светлина, а на Косача прилягаше тъкмо тя. Сияйни и озарени, те се смятаха за най-изтъкнатите сред човечеството — точно поради тази причина бяха избрани за длъжността.

Робите на някои Косачи бяха по-ярки, други — в убити цветове. Приличаха на пищните одежди на ренесансовите ангели, едновременно по-тежки и по-леки от въздуха. Неповторимият стил на робите на Косачите, без значение от материята или цвета, ги правеше лесно забележими, даваше възможност на хората да ги избегнат — стига отбягването да бе целта. Също така привличаше тълпи към тях.

Цветът на робата често бе красноречив относно личните качества на Косача. Робата в цвят слонова кост на този Косач беше приятна, достатъчно различна от чисто бялото, което дразни окото със своята ослепителност. И все пак нюансът не променяше факта кой и какво представляваше посетителят.

Той свали качулката си и разкри грижливо подстригана побеляла коса, печално лице със зачервени от горещия ден бузи и тъмни очи, които сами по себе си въздействаха като оръжия. Цитра се изправи. Не от уважение, а от страх. Шок. Опита се да успокои дишането си. Помъчи се да преодолее омекването на коленете. Те предателски трепереха, затова тя насочи силата на волята си към тях и стегна мускулите на краката си. С каквато и цел да бе пристигнал Косачът, тя нямаше да допусне да я види как рухва.

— Може да затворите вратата — обърна се той към майката на Цитра, която се подчини, макар Цитра да виждаше колко ѝ е непосилно. Косачът в преддверието можеше да се обърне и да си тръгне, ако вратата още е отворена. В мига, в който се затвореше, той действително се намираше в дома на човека.

Мъжът се огледа и веднага забеляза Цитра. Усмихна ѝ се.

— Здравей, Цитра — каза. Фактът, че знаеше името ѝ, на мига я смрази, както появата му беше стъписала майка ѝ.

— Не бъди груба — припряно се намеси майка ѝ. — Поздрави госта ни.

— Добър ден, Ваша чест.

— Здрасти — обади се по-малкият ѝ брат Бен, който току-що се беше показал на вратата на спалнята, чул плътния тембър на Косача. Краткият поздрав беше единственото, което Бен беше способен да изрече. Местеше поглед от Цитра към майка им и си мислеше същото като тях. За кого е дошъл? Дали за мен? Или пък ще остана да скърбя за загубата на близък?

— Подуших нещо апетитно от коридора — рече Косачът и вдъхна аромата. — Прав съм бил в преценката си, че уханието се носи тъкмо от този апартамент.

— Просто запечени макарони, Ваша чест. Нищо особено. — До този момент Цитра не беше предполагала, че майка ѝ може да бъде толкова стеснителна.

— Чудесно — отвърна Косачът. — Не искам нещо специално. — След това седна на дивана и търпеливо зачака вечерята си.

Дали беше прекалено да вярват, че е дошъл само заради яденето? Все пак и Косачите трябва да хапнат някъде. Обикновено в ресторантите не им искаха пари за консумация, но това не означаваше, че понякога не могат да копнеят за домашна храна. Говореше се, че някои Косачи карали хората да им приготвят ястие, преди да се заемат с Прибирането. Такъв ли беше случаят?

Каквито и да бяха намеренията му, той ги запази за себе си, а те нямаха друг избор, освен да му предложат каквото искаше. Дали щеше да пощади живот, ако ястието днес му се усладеше, зачуди се Цитра? Не беше чудно, че хората се молеха и се кланяха в стремежа си някак да умилостивят Косачите. Надеждата в сянката на страха е най-силният мотиватор на света.

По негова молба майката на Цитра му донесе напитка и се захвана да сервира възможно най-добрата си вечеря. Готвенето не беше силата ѝ. Най-често се прибираше от работа и приготвяше нещо набързо. Тази вечер животът им вероятно зависеше от спорните ѝ кулинарни умения. Ами баща им? Дали щеше да се върне навреме, или Прибирането щеше да бъде извършено в негово отсъствие?

Макар да беше ужасена, Цитра не искаше да остави Косача насаме с мислите му, затова отиде при него в дневната. Бен, който очевидно беше също толкова запленен, колкото и уплашен, седна до нея.

Мъжът най-сетне се представи като Почитаемия Косач Фарадей.

— Аз… ъъъ… веднъж правих доклад за Фарадей за училище — обади се Бен, а гласът му пресекна само веднъж. — Избрали сте си наистина як учен, чието име да вземете.

Косач Фарадей се усмихна.

— Иска ми се да вярвам, че съм избрал доста подходящ исторически патрон. Подобно на много учени, приживе Майкъл Фарадей е бил силно недооценен, и все пак без него светът не би станал такъв, какъвто е.

— Мисля, че имам вашата в колекцията си с карти на Косачи — продължи Бен. — Събрал съм почти всички Косачи в Средмерика — но на снимката изглеждате по-млад.

Мъжът имаше вид на около шейсетгодишен и въпреки че косата му беше посивяла, козята му брадичка само се беше прошарила. Човек рядко позволяваше да достигне подобна възраст, преди да се върне към по-младото си аз. Цитра се чудеше на колко ли години е всъщност Косачът. От колко ли време му беше възложено да отнема живота на хора?

— На истинската си възраст ли изглеждате, или сам сте избрали тази си външност? — попита Цитра.

— Цитра! — Майка ѝ едва не изпусна съда за печене, който тъкмо беше извадила от фурната. — Що за въпроси задаваш!

— Обичам директни въпроси — отвърна Косачът. — Те подсказват честност на духа, затова ще дам и честен отговор. Признавам, че четири пъти се подмладявах. Истинската ми възраст е някъде около сто и осемдесет, макар да съм забравил точната цифра. Неотдавна предпочетох този достопочтен вид, тъй като смятам, че носи повече спокойствие на субектите, които съм набелязал за Прибирането. — После се засмя. — Приемат ме за мъдър.

— Затова ли сте дошли? — избърбори Бен. — Някой от нас е избран за Прибирането?

Косач Фарадей се усмихна загадъчно.

— Дошъл съм на вечеря.

Тайгър Салазар се беше хвърлил от прозореца на трийсет и деветия етаж и бе създал невъобразима мизерия на мраморната площадка долу. Родителите му бяха толкова разстроени, че не дойдоха да го видят. Роуан, от друга страна, го направи. Роуан Дамиш беше точно такъв приятел.

Той седя край болничното легло на Тайгър във възстановителния център за скоростно лечение. Роуан нямаше нищо против. Във възстановителния център беше тихо. Спокойно. Предлагаше приятна почивка от суматохата в дома му, който напоследък беше така пренаселен с роднини, че трудно би се намерил човек, който да може да го понесе. Братовчеди, втори братовчеди, братя и сестри, полубратя и полусестри. А сега и баба му се беше върнала у дома, след като беше преминала през трето по ред подмладяване, имаше нов съпруг и очакваше бебе.

— Ще си имаш нова леля, Роуан — беше обявила тя. — Не е ли просто чудесно?

Цялата история вбеси майка му, тъй като този път баба му беше върнала времето до двайсет и пет годишна възраст, което я правеше с десет години по-млада от собствената ѝ дъщеря. Сега мама се чувстваше длъжна също да се подмлади, дори само заради съревнованието с баба. Дядо се държеше доста по-разумно. Беше заминал за Евроскандия и очароваше дамите, останал на достойната за уважение възраст от трийсет и осем.

Роуан беше на шестнайсет и преди време взе решението да изчака косата си да се прошари, преди да се подложи на първия си обрат — и дори тогава нямаше да го направи толкова драстично и смущаващо. Някои превъртат часовника до двайсет и една годишна възраст, което е най-ранната възможна генетична терапия, на която човек би могъл да се подложи. Въпреки това се носеха слухове, че се опитват да стигнат и до тийнейджърска възраст, което Роуан намираше за нелепо. Защо някой със здрав разум би искал пак да бъде тийнейджър?

Когато погледна отново към приятеля си, очите на Тайгър бяха отворени и изучаваха Роуан.

— Здравей — каза Роуан.

— Колко време? — попита Тайгър.

— Четири дни.

Тайгър сви триумфално дланта си в юмрук.

— Да! Нов рекорд! — Той огледа ръцете си в търсене на свидетелства за пораженията. Разбира се, поражения нямаше. Човек не се събуждаше след скоростното лечение, преди всички травми да заздравеят. — Мислиш ли, че се дължи на скока от толкова висок етаж, или на мраморната площадка долу?

— Вероятно на мрамора — отговори Роуан. — Щом достигнеш максималното ускорение, няма значение от колко високо скачаш.

— Напуках ли го? Подмениха ли настилката?

— Нямам представа, Тайгър… Боже, стига вече.

Тайгър се отпусна на възглавницата си, безкрайно доволен от себе си.

— Най-доброто размазване до момента!

Роуан бе чакал търпеливо приятелят му да дойде в съзнание, но сега, когато Тайгър вече беше буден, започна да губи търпение.

— Защо изобщо го правиш? Такава загуба на време.

Тайгър сви рамене.

— Харесва ми усещането при падането. Освен това трябва да напомням на родителите си за съществуването на марулята.

Роуан се изкикоти. Точно той беше измислил термина „потомство маруля“, който ги описваше така добре. И двамата се бяха родили в огромни семейства и определено не бяха любимци на родителите си. „Имам двама братя, които са мръвката, няколко сестри, които са сиренето и доматите, така че, предполагам, аз съм марулята.“ Идеята пожъна успех и Роуан основа в училище клуб, кръстен „Главите на айсберга“, събрал вече повече от двайсет членове… макар Тайгър често да го дразнеше, че ще се вдигне на бунт и ще организира преврат.

Тайгър беше започнал с размазването преди няколко месеца. Роуан опита веднъж и болката му се стори чудовищна. Изостана по всички предмети в училище, а родителите му наложиха всевъзможни наказания, изпълнението на които чинно забравиха да проследят — едно от предимствата да бъдеш маруля. И все пак тръпката от падането не си струваше цената. Тайгър, от друга страна, се беше пристрастил към размазването.

— Трябва да си намериш ново хоби, човече — натърти Роуан. — Знам, че първото възстановяване е безплатно, но останалите вероятно струват цяло състояние на родителите ти.

— Да… и поне в този случай им се налага да харчат парите си за мен.

— Не би ли предпочел да ти купят кола?

— Възстановяването е задължително — отвърна Тайгър. — Колата е по избор. Ако не им се налага да дават пари, няма да го направят.

Роуан не можеше да оспори този факт. И той самият нямаше своя кола и се съмняваше, че родителите му ще му купят. Според аргументите им обществените автомобили бяха чисти, практични и се караха сами. Каква полза имаше да харчат сериозна сума за нещо, което не му е нужно? Междувременно хвърляха пари за какво ли не, с изключение на придобивки за него.

— Ние сме плявата — заключи Тайгър. — Ако не предизвикаме известно стомашно неразположение, никой няма да забележи, че съществуваме.

Цитра получи поканата в началото на януари. Пристигна по пощата… което беше първата индикация, че е нещо необичайно. Само три вида пратки пристигаха по пощата: колети, официални бизнес документи и писма от ексцентрици — единствените хора, които все още пишеха писма. Изглежда, тази принадлежеше към третата група.

— Отвори го — подкани я Бен, по-развълнуван от писмото дори и от Цитра. Беше надписано на ръка, което го правеше още по-странно. Истинският ръкопис все още се учеше по желание, но ако не броеше себе си, тя познаваше съвсем малко души, които го владееха. Разкъса плика и извади отвътре картичка в същия цвят на яйчена черупка като на самия плик, а след това я прочете наум, преди да направи същото и на глас.

Нямаше подпис, нито обратен адрес. Но плика съдържаше един-единствен билет.

— Операта? — възкликна Бен. — Пфу!

Цитра напълно споделяше отношението му.

— Възможно ли е да е училищно събитие? — попита майка им.

Цитра поклати глава.

— Ако беше така, щях да кажа.

Тя взе плика и поканата от ръцете на Цитра, за да ги огледа.

— Е, каквото и да е, изглежда интересно.

— Вероятно е начин някой загубеняк да ме покани на среща, защото го е страх да ме попита в лицето.

— Смяташ ли да отидеш? — попита майка ѝ.

— Мамо… момче, което ме кани на опера, или си прави шега, или е побъркано.

— Или се опитва да те впечатли.

Цитра изръмжа и излезе от стаята, подразнена от собственото си любопитство.

— Няма да ходя! — провикна се от другата стая с пълното съзнание, че ще го направи.

Забравете какво си мислите, че знаете за Косачите. Забравете предубежденията си. Обучението ви започва днес.

Цитра не можеше да повярва, че наистина ще премине през всичко това. Каква скрита самоунищожителна черта беше наложила волята си над нея? Кое я беше подтикнало да приеме позицията на стажант? Сега нямаше връщане назад. Вчера — на третия ден от новата година — Косач Фарадей беше дошъл в апартамента ѝ и беше дал едногодишен имунитет на баща ѝ и брат ѝ. Беше добавил и няколко месеца към този на майка ѝ, така че да изтече едновременно с техните. Разбира се, ако Цитра бъдеше избрана за пълноправен Косач, имунитетът им щеше да стане постоянен.

Родителите ѝ я изпратиха със сълзи на очи. Цитра се чудеше дали се дължаха на скръб, радост или облекчение. Вероятно комбинация от трите.

— Знаем, че ще направиш велики неща за света — каза баща ѝ, а тя се зачуди дали причиняването на смърт може да се приеме за велико дело.

Не допускайте самодоволството да си въобразявате, че имате лиценз за Прибирането. Лицензът е мой и само мой. Притежавате по-скоро… нека да го наречем… разрешително за начинаещи. Въпреки това ще изисквам поне един от вас да присъства на всяко Прибиране, извършено от мен. Ако ви помоля да помагате, вие ще го направите.

Цитра се оттегли от училище без никакви церемонии и се сбогува с приятелите си с няколко неловко разменени думи.

— Не заминавам далеч. Просто повече няма да идвам на училище.

Но кого заблуждаваше? Приемането на позицията на стажант я поставяше зад непробиваема стена. Беше едновременно обезкуражаващо и насърчително да знае, че животът ще продължи без нея. Струваше ѝ се, че да си Косач, означава да си жив мъртвец. Да бъдеш на този свят, без да си част от него. Просто свидетел на появата и изчезването на другите.

Ние сме над законите, но това не означава, че живеем, без да ги зачитаме. Позицията ни изисква морал, който надхвърля всеки закон. Трябва да се стараем да останем безпристрастни и във всеки момент да правим оценка на мотивите си.

Тъй като не носеше пръстен, Цитра получи гривна, която я идентифицираше като стажант Косач. Роуан също имаше такава — яркозелени гривни с дъгата на фермерска коса над немигащо око, двойният символ на Косачите. Този символ щеше да се превърне в татуировка на ръката на избрания стажант. Тази татуировка щеше да остане скрита от очите на другите, тъй като Косачите винаги се появяваха на публични места, облечени в роба.

Цитра трябваше да признае пред себе си, че има изход от ситуацията. Можеше да се провали. Можеше да изгуби в надпреварата. Можеше да саботира представянето си, така че Почитаемият Косач Фарадей да бъде принуден да избере Роуан и да я върне при семейството ѝ в края на годината. Проблемът беше, че на Цитра не ѝ се удаваше да върши нещата половинчато. Щеше да ѝ бъде много по-трудно да се провали, отколкото да успее.

Няма да толерирам никакви романтични увлечения между вас двамата, така че отсега освободете съзнанието си от подобни мисли.

При тези думи на Косача Цитра вдигна поглед към Роуан, а той просто сви рамене.

— Няма проблем — отсече и подразни Цитра. Можеше да покаже поне капка разочарование.

— Да — присъедини се Цитра. — Няма надежда за нещо подобно със или без правилото.

Роуан само се ухили, с което я ядоса още по-силно.

Ще трябва да изучите историята, великите философи, науките. Ще започнете да разбирате естеството на битието и какво означава да бъдеш човек, преди да ви бъде възложено да отнемете живот. Също така ще се наложи да усвоите всички форми на изкуството да убиваш и да станете експерти.

Подобно на Цитра, Роуан също беше доста обезпокоен от решението да се ангажира с този процес, но нямаше да допусне да му проличи. Особено пред Цитра. Въпреки непукизма, който демонстрираше, всъщност я намираше за доста привлекателна. Още преди Косачът да им е забранил обаче знаеше, че подобна авантюра нямаше как да завърши добре. Все пак бяха съперници.

Също като Цитра, и Роуан беше стоял до Косач Фарадей, когато поднесе пръстена си пред всеки член на семейството му, за да му даде имунитет. Братята и сестрите му, полубратята и полусестрите му, баба му и твърде съвършеният ѝ съпруг, за когото Роуан подозираше, че може да е робот. Един по един коленичиха в знак на респект и целунаха пръстена, прехвърляйки своето ДНК в световната база данни на получилите имунитет в облака на Форума на Косачите, отделна част от Бурята.

Правилото гласеше, че всеки член на домакинството на стажанта се ползва с такъв, а това на Роуан наброяваше цели деветнайсет души. Майка му беше обзета от смесени чувства, тъй като никой нямаше да се изнесе поне в близката година, за да бъде сигурен, че ще се сдобие с постоянен имунитет, щом Роуан получеше пръстен на Косач… ако изобщо станеше.

Възникна само една засечка — пръстенът завибрира и прозвуча аларма, отказ на имунитет за новия съпруг на бабата, тъй като той наистина се оказа робот.

Ще живеете като мен. Скромно и според божията воля. Няма да вземате повече, отколкото ви е нужно, и няма да похабявате ресурсите си. Хората ще се опитват да купят приятелството ви. Ще ви предлагат изкушения. Не приемайте нищо повече от най-необходимото за човек.

Фарадей отведе Роуан и Цитра в дома си, за да започнат новия си живот. Представляваше малко бунгало в западнала част на града, която Роуан дори не предполагаше, че съществува.

— Хората се преструват на бедняци — беше им обяснил Косача, тъй като вече не съществуваше бедност. Аскетизмът беше избор, тъй като винаги имаше и такива, които отхвърляха изобилието в света на постморталните.

Домът на Фарадей бе спартански. Семпло обзаведен. С невзрачни мебели. В стаята на Роуан имаше място само за легло и малък скрин. Цитра поне разполагаше с прозорец, но гледката беше към тухлена стена.

Няма да толерирам детински занимания, нито банални приятелски отношения. Посвещаването на този живот означава да се откажете напълно от предишните си навици. Щом измине година, ще избера един от вас, а другият ще може лесно да се върне към стария си бит. За момента мислете за този живот като за нещо от миналото ви.

След като се настаниха, той не допусна да размишляват твърде дълго за обстоятелствата. Щом Роуан извади багажа си, Косачът съобщи, че отиват до пазара.

— За Прибирането? — попита Роуан, доста скован от перспективата.

— Не, за да набавим храна за вас двамата — отговори Фарадей. — Стига да не предпочитате да се задоволите с остатъци.

Цитра се ухили самодоволно на въпроса на Роуан — не че самата тя не се беше тревожила заради същото.

— Харесвах те повече, преди да те опозная — каза ѝ той.

— Все още не си ме опознал — отговори съвсем искрено момичето. После въздъхна и за пръв път след вечерта в операта показа по-открито отношение. — Принудени сме да живеем заедно и по неволя да се съревноваваме за нещо, което никой от нас всъщност не иска, а обстоятелствата не ни поставят в особено приятелска ситуация.

— Така е — съгласи се Роуан. Все пак напрежението помежду им не се дължеше само на Цитра. — Това обаче не означава, че не можем да си пазим взаимно гърба.

Тя не му отговори. Той не го и очакваше. Просто искаше да постави началото. През последните два месеца беше научил, че вече никой не му пази гърба. Вероятно щеше да е така и за в бъдеще. Приятелите му се бяха отдръпнали. Беше на последно място и в собственото си семейство. Само един човек се намираше в същото положение като него. Това беше Цитра. Ако не можеха да се научат да разчитат един на друг, какво им оставаше, освен разрешителното на начинаещия да убива?

При все че ходенето на пазар трябваше да е обикновено ежедневно задължение, Цитра откри, че пазаруването с Косач е придружено със своя си доза лудост.

В мига, в който вратите на магазина се отвориха и тримата прекрачиха прага, ужасът, който всяха, беше достатъчен, че да ѝ тикнат в ръцете парче гъше месо. Реакциите не бяха крещящи, нямаше въздишки, нито пък викове. Никой не продума, но атмосферата обхващаше всички, сякаш случайно се бяха появили на театрална сцена по средата на представление.

Цитра забеляза, че в най-общ план хората се делят на три групи.

1) Отричащите: такива, които вървяха напред и се преструваха, че Косачът не е там. Не просто го игнорираха — активно и съвсем преднамерено отричаха присъствието му. Това напомни на Цитра за начина, по който съвсем мъничките деца играят на криеница, как покриват очите си с ръце и си мислят, че щом те не виждат, никой не може да види и тях.

2) Майсторите на измъкването: те хукваха надалеч, но се стараеха да прикрият този факт. Изведнъж се сещаха, че са забравили да купят яйца, или се затичваха да догонят изчезнало дете, което в действителност не съществуваше. Един продавач заряза количката си, като мърмореше за портфейла, който вероятно е оставил у дома, въпреки очевидната издутина в задния си джоб. Забърза се и изобщо не се върна.

3) Домашните любимци на Косача: сами го заговаряха с тайната надежда (не чак толкова прикрита), че така ще спечелят имунитет или поне някой ден в повече, Прибирането ще е за човека до тях, а те ще го избегнат.

— Ето, Ваша чест, вземете, моят пъпеш е по-голям, настоявам.

Тези хора осъзнаваха ли, че подобно угодническо поведение още повече би затвърдило решението на Косача да избере тъкмо тях за Прибирането? Не че Цитра би искала да наложи смъртна присъда за нещо подобно, но ако трябваше да избира между невинния минувач и неприятния подмазвач, би се спряла на онзи, който пробутва пъпеша си.

Сред продавачите имаше и такъв, който не пасваше на нито един от трите профила. Беше жена, която всъщност се зарадва на посетителя.

— Добро утро, Косач Фарадей — поздрави тя, щом минаха покрай масата с деликатеси, а след това огледа с интерес Цитра и Роуан. — Това племенниците ви ли са?

— Всъщност не — отговори той с известно презрение към предположението за роднини, но Цитра не се впечатли от тона му. — Взех стажанти.

Очите на жената леко се ококориха.

— Каква била работата! — възкликна тя, но не стана ясно дали идеята ѝ се струва добра, или лоша. — Занаятът влече ли ги?

— Ни най-малко.

Тя кимна.

— Е, тогава вероятно са подходящи. Нали знаете какво казват: „На бодлива крава бог рога не дава“.

Косачът се усмихна.

— Надявам се някой ден да ги запозная с щрудела ти.

Тя кимна към тях двамата.

— Е, той върви с поговорката.

Щом отминаха, Косач Фарадей обясни, че с жената отдавна са приятели.

— Готви ми от време на време. Освен това работи в кабинета на патолога. С моята работа е добре да имам приятел там.

— Гарантирате ли ѝ имунитет? — попита Цитра.

Роуан си помисли, че Косачът може да се възмути от въпроса, но той отговори:

— Форумът на Косачите не гледа с добро око на онези, които си имат любимци, но аз съм намерил начин да ѝ осигуря имунитет в продължение на години, без да парадирам особено.

— Ами ако друг Косач реши да я прибере?

— Тогава ще присъствам покрусен на погребението ѝ — отвърна той.

Докато пазаруваха, Цитра си взе нещо за хапване, а Косачът я изгледа със съмнение.

— Наистина ли е нужно? — попита той.

— Нужно ли е нещо в действителност? — отговори Цитра.

Отношението на Цитра към Косача се стори забавно на Роуан, но все пак ѝ се получи. Той я остави да задържи чипса.

Роуан се опита да подходи по-практично — вземаше яйца, брашно, различни видове протеини и гарнитури, които да им подхождат.

— Не вземай продукти, наподобяващи пилешко — посъветва го Цитра, като огледа избраните от него стоки. — Довери ми се, майка ми е инженер по синтез на храните. На практика това не е пилешко. Отглежда се при лабораторни условия.

Роуан взе друг пакет замразен протеин.

— Какво ще кажеш?

— Морски стек? Защо не, стига да обичаш планктон, пресован във формата на месо.

— Вероятно е по-добре сама да избереш храната, вместо да трупаш само сладкиши и чипсове.

— Винаги ли си толкова скучен? — попита Цитра.

— Той не каза ли, че трябва да живеем като него? Не мисля, че сладоледът с вкус на бисквитки се вписва в стила му на живот.

Момичето му се ухили подигравателно, но смени вкуса с ванилов.

Продължиха да пазаруват и Цитра беше тази, която първа забеляза двама подозрителни на вид тийнейджъри, които вървяха по петите им в магазина, прокрадваха се зад тях и се опитваха да си придадат вид, сякаш просто пазаруват.

Вероятно бяха от онези неприятни неприемливи — хора, които намираха наслада в поведение, граничещо със законното. Понякога неприемливите си позволяваха минимално нарушаване на правилата, макар бързо да губеха интерес, тъй като бяха наясно, че няма да останат незабелязани от Бурята и ще бъдат порицани от службите на мира. По-буйните нарушители се третираха с допълнителна доза нанити в кръвоносната система, достатъчно мощна, че да предотврати желанието за всякакви противозаконни действия. Ако и това не помогнеше, човек се сдобиваше с персонален служител на мира двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Цитра имаше един такъв чичо. Той наричаше своята служителка „ангел хранител“ и накрая се беше оженил за нея.

Момичето дръпна ръкава на Роуан, за да му покаже неприемливите, без да привлича вниманието на Косач Фарадей.

— Защо мислиш, че ни следят?

— Вероятно смятат, че сме тук за Прибирането, и просто искат да гледат — предположи Роуан и теорията му звучеше доста правдоподобна. Все пак се оказа, че мотивите им са били други.

Тримата се бяха наредили на опашката и изведнъж единият сграбчи ръката на Косач Фарадей и целуна пръстена, преди той да успее да му попречи. Пръстенът светна в червено — индикация, че беше получил имунитет.

— Ха! — възкликна неприемливият, неспособен да прикрие триумфа от стратегическия си ход. — Получих имунитет за година… и не можете да го отмените! Наясно съм с правилата!

Косач Фарадей остана невъзмутим.

— Да, браво на теб — каза. — Имаш имунитет за триста шейсет и пет дни. — След това го погледна в очите и допълни: — Ще се видим на триста шейсет и шестия.

Изведнъж самодоволното изражение на младежа посърна. Запелтечи, но приятелите му го дръпнаха. Избягаха от магазина колкото можеха по-бързо.

— Добре изиграно — обади се един мъж на опашката. Предложи да плати покупките на Косача, което беше безсмислено, тъй като Косачите и без друго получаваха всичко безплатно.

— Наистина ли ще го посетите, щом измине годината? — попита Роуан.

Косачът грабна ролка ментови бонбонки от рафта.

— Не си струва да си губя времето. А и вече го наказах твърде сурово. Цяла година ще очаква с тревога Прибирането. Това е урок за вас двамата: не е задължително един Косач да изпълни заплахата си, за да е ефективна.

Малко по-късно, докато товареха покупките си в обществен автомобил, Косачът погледна към другия край на паркинга.

— Ето — рече той. — Виждате ли онази жена, която изпусна чантичката си?

— Да — отговори Роуан.

Косач Фарадей извади телефона си, насочи камерата към жената и на екрана веднага се появи информация за нея. Естествена възраст деветдесет и шест, физическа — трийсет и четири. Майка на девет деца. Технически оператор на данни в малка корабна компания.

— Отива на работа, след като натовари покупките си — каза им Косачът. — Днес следобед ще я посетим на работното ѝ място и ще я приберем.

Цитра звучно пое дъх. Не беше точно ахване, но достатъчно го наподобяваше. Роуан се съсредоточи върху дишането си, за да не издаде емоциите си по начина, по който го беше направила тя.

— Защо? — попита той. — Защо точно нея?

— Разбра причината за Прибирането на Коул Уитлок…

— На кого? — учуди се Цитра.

— Едно момче от моето училище. При запознанството ми с Почитаемия Косач.

Фарадей въздъхна:

— През последните дни на Епохата на смъртните 1,25 процента от всички смъртни случаи вследствие на инцидент са се състояли на паркинги. Снощи реших да избера днешния субект на някой паркинг.

— Значи през цялото време, докато сме пазарували, вие сте знаели, че ще приключим с това? — попита Роуан.

— Мъчно ми е за вас — обади се Цитра. — Дори докато си набавяте храна, смъртта се спотайва зад кутиите с мляко.

— Тя никога не се спотайва — отговори Косачът с тъга, която не се поддаваше на описание. — Нито пък спи. Съвсем скоро ще го разберете.

Но това определено не беше сред уроците, които някой от тях копнееше да усвои.

Полетът беше навреме. Както обикновено. Макар метеорологичните условия да не можеха да бъдат контролирани напълно, отклоняването им от летищата и летателните трасета беше лесно. Повечето авиокомпании осигуряваха точност до 99,9 процента по разписанието.

Самолетът беше пълен, но щедрото пространство около седалките при съвременното въздухоплаване предотвратяваше усещането за претъпканост. Напоследък летенето беше също толкова удобно, колкото и седенето в собствената ти дневна в допълнение с живо представление. Струнни квартети и вокални изпълнители кръстосваха небето в салони, пълни с доволни пасажери. Въздушният транспорт вече беше далеч по-цивилизован, отколкото по времето на Епохата на смъртните. Достигането на определена точка беше станало изключително приятно. Въпреки това пасажерите на „Биг Скай“ от полет 922 бяха на път към дестинация, различна от планираната.

Бизнесменът се беше настанил удобно на място 15C — до пътеката. Винаги настояваше да седи на там, не от суеверие, а по-скоро по навик. В случай че не получеше мястото, ставаше свадлив и се дразнеше от всичко наоколо. Компанията, която управляваше — специализирана в развитието на технологията на хибернация, някой ден щеше да е в състояние да направи продължителността и на най-дългото пътуване да изглежда като няколко минути, но засега го устройваше и „Биг Скай“, стига да получеше място 15C.

Хората все още се качваха и се настаняваха по седалките. Бизнесменът оглеждаше пасажерите, минаващи по пътеката, неособено заинтригувано — вълнуваше го единствено да не ударят рамото му с чантите или куфарите си.

— Заминавате или се прибирате у дома? — попита го жената, седнала до него на място 15A. Нямаше място 15B — концепцията за седалка B, свряна между двама други пасажери, много отдавна беше останала в историята, заедно с други неприятни неща като болестите и правителствата.

— Заминавам — отговори ѝ той. — А вие?

— Отивам си у дома — каза тя и въздъхна тежко, но все пак с облекчение.

Пет минути преди излитането оживление в предната част на самолета привлече вниманието му. Беше се качил Косач, който разговаряше с една стюардеса. Когато Косач искаше да пътува, всяко от местата беше на негово разположение. Косачът можеше да измести пасажер от седалката му, да го накара да се премести другаде или дори да пътува с друг полет. Доста по-обезпокоителни обаче бяха разказите за Косачи, които избират за Прибирането човека, на чието място са решили да се настанят.

Бизнесменът можеше само да се надява, че точно този Косач не е набелязал място 15C.

Робата на Косача беше необичайна. Кралскосиня, обсипана с бляскави скъпоценни камъни, които приличаха на диаманти. Доста ексцентрично за Косач. Бизнесменът не знаеше как да тълкува това. Изглеждаше на възраст малко под четиридесет, но външността не означаваше нищо. Никой вече не изглеждаше на действителната си възраст — Косачът можеше да е както на трийсет и няколко, така и на двеста трийсет и няколко. Косата му беше тъмна и добре подстригана. Погледът — остър и агресивен. Бизнесменът се опита да отклони очи, докато Косачът оглеждаше салона откъм пътеката.

Още трима Косачи се появиха след първия. Те бяха по-млади — вероятно малко над двайсетгодишни. Техните роби, всяка в различен ярък цвят, също бяха украсени със скъпоценни камъни. Имаше тъмнокоса жена с ябълковозелени одежди, обсипани с изумруди, мъж в оранжево, подчертано с рубини, и още един в жълто със златисти цитрини.

Какво беше общото наименование на група Косачи? Не беше ли „елегия“? Странно е да има отделна дума за нещо толкова рядко срещано. Според опита му Косачите винаги се движеха поотделно, никога не пътуваха заедно. Стюардесата посрещна елегията от Косачи, а след това, в секундата, в която я отминаха, се обърна и побягна от самолета.

Спасява се, помисли си бизнесменът, но после мисълта му се стори невероятна. Сигурно бързаше към служителя при гейта, за да го уведоми, че е качила повече пътници. Това е всичко. Не беше възможно да се е паникьосала — стюардесите преминаваха през специално обучение, за да не изпадат в паника. В този момент обаче другата стюардеса затвори вратата, а изражението ѝ излъчваше пълна увереност.

Пасажерите започнаха да си бъбрят. Мърмореха. Някои се смееха нервно.

След това главният Косач се обърна към пътниците:

— Моля за вниманието ви — заговори той с пораждаща безпокойство усмивка. — Със съжаление ви съобщавам, че целият полет е избран за Прибирането.

Бизнесменът го чу, но мозъкът му упорстваше, че вероятно се е объркал. Или пък беше хумор, типичен за Косачите, ако подобно нещо изобщо съществуваше. Целият, полет е бил избран за Прибирането. Не беше възможно. Не беше допустимо. Нали?

В продължение на няколко минути пасажерите осмисляха чутото. После се разнесоха въздишки, стонове, плач и накрая неконтролируемо хлипане. Нещастието можеше да се сравни с отказването на двигател по време на полет, както се беше случвало навремето, в дните на смъртните, при инцидентна повреда на техниката.

Бизнесменът имаше бърза мисъл и мигновено стигаше до решение в момент на криза. Знаеше какво трябва да направи. Вероятно и другите си мислеха същото, но той пръв премина към действие. Скочи от мястото си и хукна по пътеката към задната част на самолета. Други го последваха, но той стигна до задната врата преди тях. Огледа мигновено механизма ѝ, дръпна червената ѝ ръчка и я отвори в ярката слънчева сутрин.

Скок от такава височина до пистата можеше да му причини някоя счупена кост или изкълчен глезен, но нанитите в кръвоносната му система бързо щяха да отделят опиати, които да притъпят болката. Щеше да е в състояние да избяга, независимо от каквато и да е травма. Преди да е успял да се хвърли, чу Косачът да казва:

— Предлагам всички да се върнете по местата си, ако цените живота на обичаните от вас хора.

Беше обичайна процедура Косачите да прибират близките на онези, които оказват съпротива или бягат от Прибирането. Елиминирането на цели семейства беше сериозен повод за преосмисляне на действията. Но все пак ставаше дума за самолет — как щяха да узнаят кой точно е той, ако скочеше и избягаше?

Сякаш прочел мислите му, главният Косач добави:

— Разполагаме с данни за този самолет. Знаем имената на всички на борда. Включително и на стюардесата, която прояви страх да остане на поста си и си тръгна. Цялото ѝ семейство ще плати цената, наред с нея.

Бизнесменът падна на колене и отпусна глава в дланите си. Мъжът зад него го избута и все пак скочи.

Тупна на земята и побягна, по-разтревожен за случващото се в момента, отколкото от онова, което предстоеше утре. Вероятно нямаше семейство, за което да го е грижа, или предпочиташе и те да го придружат в неизвестното. Но бизнесменът не можеше да понесе мисълта, че съпругата и децата му ще бъдат прибрани заради него.

Прибирането е необходимо, каза си той. Всеки го знае и всеки е съгласен, че е жизнено необходимо. Кой беше той, че да спори? Струваше му се ужасно само сега, когато седеше в един от студените столове на смъртта.

Главният Косач вдигна ръка и посочи към него. Ноктите на пръстите му изглеждаха малко по-дълги, отколкото е редно.

— Ти — отсече той, — дръзкият. Ела тук.

Останалите се отдръпнаха от пътеката и бизнесменът пристъпи напред. Дори не усещаше краката си. Сякаш Косачът го дърпаше напред с невидимо въже. Толкова властно беше присъствието му.

— Трябва да приберем първо него — заяви русият грубоват Косач в яркооранжевата роба и вдигна нещо, което приличаше на огнехвъргачка. — Прибери първо него за назидание на другите.

Но главният Косач поклати глава.

— Преди всичко прибери това. Няма да си играем с огън на борда на самолет. Второ, назиданието предполага, че ще остане някой, който ще извлече поука. Безсмислено е, след като няма да оцелее човек, на когото примерът да послужи.

Онзи свали оръжието си и смирено сведе глава. Останалите двама Косачи нищо не казаха.

— Твърде бързо напусна мястото си — обърна се главният Косач към бизнесмена. — Очевидно си на алфа позицията в самолета. Като такъв, ще те помоля да посочиш реда на Прибирането на тези добри хора. Може да избереш да бъдеш последен, но преди това трябва да определиш поредността на останалите.

— Аз… аз…

— Хайде, не бъди колеблив. Доста решително хукна към опашката на самолета. Призови същата воля, за да понесеш този момент.

Очевидно Косачът се забавляваше. Не беше редно — това беше едно от основните правила на Форума на Косачите. В съзнанието му се оформи мисълта Трябва да подам оплакване. Но осъзна, че ще е доста трудно да го направи, когато е мъртъв.

Огледа ужасените хора наоколо — сега бяха ужасени от него. Сега и той беше техен враг.

— Чакаме — напомни жената със зелената роба, нетърпелива да започват.

— Как? — попита мъжът, като се опитваше да наложи контрол върху дишането си. — Как ще извършите Прибирането?

Главният Косач отмести една от плохите на робата си и разкри цял арсенал спретнато подредени оръжия. Ножове с най-различни размери. Огнестрелни. Други предмети, които бизнесменът дори не разпозна.

— Ще избираме метода според настроението си. Без запалителни устройства, то се знае. Сега, моля, започни да посочваш, за да пристъпим към действие.

Жената сви длан около дръжката на мачете и отметна косата си със свободната си ръка. Тя наистина ли облиза устните си? Предстоящата сцена нямаше да има нищо общо с Прибирането — щеше да бъде кървава баня и бизнесменът не желаеше да участва по какъвто и да е начин в нея. Да, съдбата му беше предопределена и нищо не можеше да я промени. А това означаваше, че не е нужно да играе извратената игра на Косача. Изведнъж усети, че побеждава страха и се изправи, така че да изравни поглед с тъмните очи на Косача в същия нюанс на синьото като робата му.

— Не, няма да избирам и няма да ви доставя удоволствието да гледате как се гърча. — След това се обърна към останалите пасажери. — Съветвам всеки от вас сам да сложи край на живота си, преди Косачите да ви пипнат. Изпитват твърде голямо удоволствие. Не заслужават ранга си, нито честта да ви подложат на Прибирането.

Главният Косач го изгледа остро, но само за миг. След това се обърна към придружителите си.

— Започвайте! — заповяда. Другите извадиха оръжия и се впуснаха в чудовищното Прибиране. — Аз съм вашият край — заяви главният Косач на висок глас пред умиращите. — Аз съм последната дума в пълноценно изживените ви животи. Благодарете. И нека това е сбогуването ви.

Главният Косач извади ножа си, но бизнесменът беше готов. В мига, в който острието проблесна, той се хвърли към него — последното доказателство за волята му бе да направи смъртта свой собствен избор вместо на Косача. Отхвърли ако не метода на Косача, то безумието му.

— През годината, прекарана с мен — обясни Косач Фарадей на Роуан и Цитра, — ще усвоите умелото използване на различни видове хладни оръжия, ще се запознаете забележително добре с употребата на повече от десет огнестрелни оръжия, ще добиете работни познания в токсикологията и ще упражнявате най-смъртоносните бойни изкуства. Няма да постигнете съвършенство във всичко — за целта са нужни много години, — но ще придобиете основни умения, които ще служат като база за надграждане.

— Умения, които ще бъдат ненужни на този, който не бъде избран — отбеляза Цитра.

— Нищо, което учим, не е безполезно — увери я той.

При все че домът на Косача беше скромен и без декорация, в него имаше нещо впечатляващо: оръжейното помещение. Някога беше служило за гараж на старата къща, но сега по стените беше подредена богатата колекция на Косача. На едната бяха окачени хладните, а на другата — огнестрелните оръжия. Третата стена напомняше за етажерките в аптека, а на четвъртата бяха изложени архаични предмети. Лъкове със сложни извивки, колчан със стрели с обсидианов връх, страховити масивни арбалети, дори и боздуган, макар да им беше трудно да си представят как Косач Фарадей отнема нечий живот с боздуган. Струваше им се, че четвъртата стена е по-скоро място за музейни експонати, но не бяха съвсем убедени и несигурността ги безпокоеше.

Дневният режим беше изключително строг. Роуан и Цитра тренираха с хладни оръжия и други пособия, влизаха в спаринг сесии срещу Косача, който беше учудващо силен и пъргав за видимата си възраст. Научиха се да стрелят на специално стрелбище за Косачи и ученици, където употребата на оръжия, забранена за ползване сред обществото, дори се насърчаваше. Изучиха основите на Бокатор на черната вдовица — смъртоносна версия на древно камбоджанско бойно изкуство, специално развито за нуждите на Форума на Косачите. Чувстваха се изтощени, но същевременно по-силни, отколкото всеки от тях някога е бил.

И все пак физическите тренировки бяха само половината от режима им. В средата на оръжейното помещение имаше стара дъбова маса, очевидно реликва от Епохата на смъртните. Именно там Косач Фарадей ги учеше по няколко часа на ден какво е да бъдеш Косач. Часовете по проницателност, история и химия на отровите, както и водене на ежедневни записки в ученическите им дневници. Имаха да научат много повече за смъртта, отколкото някога бяха подозирали.

— История, химия, писане… все едно съм в училище — гневеше се Роуан пред Цитра, тъй като не би дръзнал да се оплаче пред Косач Фарадей.

Тогава дойде ред на Прибирането.

— Всеки Косач трябва да изпълни квота от двеста и шейсет Прибирания годишно — каза им Косач Фарадей. — Това означава приблизително пет пъти седмично.

— Значи си почиваше през уикенда — пошегува се Роуан в опит да внесе известна лековатост в напрегнатата обстановка. Но на Фарадей не му се стори забавно. За него нищо, свързано с Прибирането, не можеше да бъде повод за смях.

— В дните, през които не съм ангажиран с Прибирането, присъствам на погребения и правя проучвания за предстоящи Прибирания. Косачите, или може би е редно да кажа добрите Косачи, нямат чести почивни дни.

Нито на Роуан, нито на Цитра им беше хрумвало, че е възможно не всички Косачи да са добри. Беше общоизвестно, че Косачите се придържат към най-висок морал и етични стандарти. Подхождаха мъдро към крайните срокове и правеха избора си справедливо. Приемаше се, че дори онези, които копнееха за слава, всъщност я заслужаваха. Идеята, че има Косачи, не толкова достойни като Косач Фарадей, никак не се хареса на нито един от новите му ученици.

— Днес ще извърша Прибирането сам — съобщи Косач Фарадей на Роуан и Цитра в един февруарски ден през втория месец на обучението им. — Докато отсъствам, имам задача за всеки от вас. — Той отведе Цитра в оръжейното помещение. — Ти, Цитра, ще лъснеш всяко от хладните ми оръжия.

Всекидневно влизаше в стаята за уроците, но никога не беше оставала сама, в уединение с инструментите на смъртта — преживяването бе напълно различно.

Косачът отиде до стената с хладните оръжия, където имаше всичко — от мечове до сгъваеми ножове.

— Някои са почти чисти, други доста зацапани. Ти ще решиш от каква грижа се нуждае всеки предмет.

Цитра го наблюдаваше как мести поглед от едно оръжие към друго, как задържа очи достатъчно дълго, вероятно за да извика спомените си.

— Всичките ли сте използвали? — попита тя.

— Само около половината… освен това само за по едно Прибиране. — Той се протегна и взе рапира от четвъртата стена — тази с по-старите на вид оръжия. Изглеждаше така, както вероятно са изглеждали тези на Тримата мускетари. — Като по-млад значително залагах на драмата. Отидох да прибера човек, който се занимаваше с фехтовка. Предизвиках го на дуел.

— И спечелихте?

— Не. Изгубих. Два пъти. Първия път ме прониза във врата, а на втория сряза феморалната ми артерия… беше много добър. Победите му осигуриха време, но той беше избран за Прибирането и не можех да се откажа. Някои Косачи са склонни да размислят, но това води до компромиси и е в полза на по-убедителните. Аз съм твърд в решенията си.

— На четвъртия тур го пронизах в сърцето с върха на шпагата си. С последния си дъх успя да ми благодари, че съм му позволил да умре в схватка. През всичките ми години като косач това е единственият път, когато съм получил благодарност за онова, което върша.

Косач Фарадей въздъхна и върна рапирата на мястото ѝ, а Цитра осъзна, че това е почетно място.

— След като имате всичките тези оръжия, защо взехте тъкмо нашия нож, когато дойдохте да приберете съседката ни? — не се сдържа Цитра.

Косачът се ухили.

— За да изпитам реакцията ти.

— Изхвърлих го — заяви тя.

— И аз така подозирах — отговори той. — Но тези тук ще ги лъснеш.

После я остави сама.

Щом Косачът си тръгна, Цитра огледа оръжията. Не изпитваше извратено любопитство, но все пак ѝ се искаше да узнае кои от тях бяха употребявани и как. Струваше ѝ се, че благородните оръжия трябва да имат история, която да се предава нататък, и ако не на Роуан и нея, то тогава на кого?

Момичето откачи един ятаган от стената. Тежко чудовище, което можеше да разсече човек с един-единствен замах. Дали Косач Фарадей го беше използвал, за да обезглави някого? В известен смисъл беше в стила му: бързо, безболезнено, ефикасно. Цитра бавно вдигна ятагана във въздуха и се зачуди дали би имала силата да обезглави някого.

Майчице, в какво се превръщам?

Остави оръжието на масата, взе парцала и започна да го чисти, а след като приключи, посегна към следващия предмет, а после и към по-следващия, но през цялото време се опитваше да не поглежда към отражението си в лъщящите остриета.

Есме ядеше прекалено много пица. Майка ѝ я предупреждаваше, че пицата ще я убие. Никога не ѝ беше хрумвало, че ще се окаже истина.

Косачът атакува по-малко от минута, след като тя беше получила димящото си парче право от фурната. Беше краят на учебния ден и заниманията за четвърти клас я бяха изтощили. Обядът не струваше. Салатата с риба тон, която ѝ беше дала майка ѝ, беше топла и леко вкиснала след всичките часове. Определено не изглеждаше апетитна. Всъщност храната, която майка ѝ приготвяше, никога не получаваше максимална оценка според класацията ѝ. Тя се опитваше да накара Есме да се храни малко по-здравословно, тъй като Есме имаше известни проблеми с теглото. Въпреки че нанитите ѝ можеха да бъдат настроени така, че да забързат леко метаболизма ѝ, майка ѝ не искаше и да чуе. Твърдеше, че това е опит да се пребори със симптома, а не с проблема.

— Не може да се справяш с всичко, като променяш нанитите си — настояваше майка ѝ. — Трябва да се научиш на малко самоконтрол.

Е, можеше да се научи на самоконтрол и утре. Днес ѝ се ядеше пица.

Любимата ѝ пицария „При Луиджи“ се намираше в бюфета на Градската галерия „Фулкръм“, точно на път от училище. Е, не съвсем. Оглеждаше кашкавала, чудеше се как да отхапе първата хапка, без да опари небцето си, и в този момент Косачите се появиха. Стоеше с гръб към тях и не ги видя веднага. Но ги чу… или поне един от тях.

— Добър ден, добри хора — каза той. — Животът ви ще се промени из основи.

Есме се обърна и ги видя. Бяха четирима. Облечени в бляскави роби в ярки цветове. Есме никога не беше виждала нещо подобно. Никога не беше виждала Косач. Остана очарована. До мига, в който трима от тях не извадиха оръжия, още по-лъскави от обсипаните им с камъни роби, а четвъртият насочи огнехвъргачка.

— Този бюфет беше избран за Прибиране — обяви водачът им и те започнаха ужасяващата си мисия.

Есме знаеше какво трябва да направи. Заряза пицата си, мушна се под масата и запълзя. Но не беше единствена. Изглежда, всички бяха постъпили като нея и сега се влачеха по пода. Като че ли Косачите не се развълнуваха особено. Виждаше стъпалата им между пълзящите хора. Фактът, че жертвите им бяха на четири крака, не ги забави ни най-малко.

Есме изпадаше в паника. Беше чувала истории за Косачи, които извършват масово Прибиране, но досега си мислеше, че са просто слухове.

Зърна пред себе си Косача с жълтата роба и хукна бързо назад, но там вече беше онзи със зелената. Есме се сви между масите край две саксии с палми, подпалени от Косача в оранжево, и когато се измъкна от другата страна, се оказа, че няма прикритие.

Намираше се в зоната за приготвяне на храната, а момчето, което ѝ беше поднесло пицата, лежеше проснато безжизнено върху плота. Имаше малко местенце между кофата за боклук и стената. Не беше слаба, затова призова най-кльощавите си мисли и се намъкна в пролуката. Не представляваше кой знае какво прикритие, но ако излезеше оттук, щеше да се озове право пред огъня. Вече беше видяла няколко души, които се бяха опитали да бягат на зигзаг и се оказаха пронизани със стоманени стрели от арбалет. Не смееше да помръдне. Затова просто зарови лицето си в ръце. Остана така, хлипаща и заслушана в ужасните звуци наоколо, докато не настъпи тишина. Отказваше да отвори очи, но чу някой да казва:

— Ехо.

Есме отвори очи и водачът на Косачите — онзи, облечен в синьо — стоеше точно пред нея.

— Моля ви… — изхлипа тя. — Моля ви, нека не съм част от Прибирането.

Мъжът ѝ подаде ръка.

— Прибирането приключи — успокои я той. — Не остана никой освен теб. Сега ми подай ръка.

Твърде уплашена да откаже, Есме го послуша, сложи длан в неговата и се надигна от скривалището си.

— Тъкмо теб търсех, Есме — рече той.

Есме зяпна, щом го чу да произнася името ѝ. Защо би я потърсил Косач?

Другите трима Косачи се събраха наоколо. Никой от тях не вдигна оръжие срещу нея.

— Идваш с нас — заяви този в синьо.

— Но… но майка ми.

— Майка ти вече знае. Осигурих ѝ имунитет.

— Наистина?

— Да, наистина.

Тогава момичето Косач — онова в зелената роба, подаде на Есме чиния.

— Струва ми се, че това е твоята пица.

Есме я взе. Беше достатъчно изстинала, че да може да я яде.

— Благодаря.

— Ела с нас — продължи Косачът в синьо — и ти обещавам, че от този момент нататък животът ти ще бъде всичко, за което някога си мечтала.

И така, Есме тръгна с Косачите, щастлива, че е останала жива, и се опита да не мисли за всички хора наоколо, които вече не бяха. Определено не беше предполагала, че така ще се развие денят ѝ… но коя беше тя да оспорва нещо, което със сигурност беше просто съдба?

— Приятел, казвам ти, всички за това говорят. До един си мислят, че искаш да станеш Косач, за да си отмъстиш в училище!

В обикновен мартенски ден — през един от редките следобеди, когато Косач Фарадей отпусна на Роуан свободно време — младежът отиде да види приятеля си Тайгър, който не се беше размазвал от цели три месеца. Сега забиваха кошове само на няколко пресечки от дома на Роуан (където не му беше позволено да ходи, но вероятно нямаше да иде дори и без забраната).

Роуан хвърли топката към Тайгър.

— Не беше това причината да приема обучението.

— Аз съм наясно, ти също, но хората вярват на онова, в което им се иска да вярват. — Той се ухили. — Изведнъж станах голяма работа само защото съм ти приятел. Мислят си, че мога да им осигуря достъп до пръстена ти. Истории за имунитет, за смърт.

При мисълта, че Тайгър се явява застъпник на Роуан, момчето едва не се изсмя. Много добре разбираше, че Тайгър изкопчва от хората каквото му скимне. Вероятно дори им искаше пари за услугата.

Роуан открадна топката и стреля. Не беше играл от преместването си при Косача, но ако не целта, то ръката му беше сигурна. Чувстваше се по-силен от всякога, издръжливостта му беше безкрайна, изцяло благодарение на тренировките по Бокатор.

— Нали, щом си получиш пръстена, задължително ще ми дадеш имунитет? — Тайгър стреля, но не улучи. Очевидно преднамерено. Оставяше Роуан да победи.

— Първо, не знам дали той ще даде пръстена точно на мен. И второ, не мога да ти осигуря имунитет.

Тайгър изглеждаше искрено шокиран.

— Какво? Защо не?

— Проява на пристрастие е.

— Нали затова са приятелите?

На игрището се появиха още няколко хлапета и попитаха дали могат да се включат, но в мига, в който зърнаха гривната на Роуан, промениха намеренията си.

— Няма проблем — натърти най-голямото момче. — Игрището е изцяло ваше.

Беше тягостно.

— Не, можем да поиграем всички…

— Не-е… ще идем другаде.

— Казах, че можем да поиграем! — настоя Роуан и съзря такъв страх в очите на останалите хлапета, че се засрами от оказания натиск.

— Да, да, разбира се — обади се друго момче. Обърна се към приятелите си. — Чухте човека! Да играем!

Пристъпиха добросъвестно на игрището и сериозно се постараха да загубят, точно както беше направил и Тайгър. Така ли щеше да бъде занапред? Наистина ли се бе превърнал в заплашително присъствие, което дори приятелите му се бояха да предизвикат? Единственият човек, който си позволяваше да го провокира, беше Цитра.

Роуан бързо изгуби интерес към играта и си тръгна заедно с Тайгър, който намираше ситуацията за забавна.

— Приятел, вече не си маруля, а отровна билка. Сега ти раздаваш командите!

Тайгър беше прав. Ако Роуан бе казал на онези хлапета да легнат на земята и да оближат асфалта, те щяха да го направят. Беше опияняващо и ужасно и той не искаше да мисли по въпроса.

Роуан не знаеше кое го подтикна към следващата му постъпка. Раздразнението или може би изолацията… или просто желанието да внесе нотка от стария си живот в новия.

— Искаш ли да дойдеш и да видиш къщата на Косача?

Тайгър като че ли се двоумеше.

— Той дали ще има нещо против?

— Него го няма — отговори Роуан. — Днес замина за Прибиране в друг град. Ще се прибере късно.

Известно му беше, че Косач Фарадей би му изтръгнал гръбначния мозък, ако откриеше, че Роуан е завел някого в дома му. Тази мисъл направи идеята още по-съблазнителна. Младежът се беше държал толкова добре, толкова покорно — време бе да задоволи някоя от прищевките си.

Когато пристигнаха, къщата беше празна. Цитра, на която Косач Фарадей също беше дал свободен следобед, я нямаше. Отначало му се прииска да я запознае с Тайгър, но след това си каза: Ами ако се харесат? Ами ако Тайгър я очарова? Открай време имаше подход към момичетата. Дори веднъж убеди едно да се размаже заедно с него, за да може после да се хвали: „Момичетата си падат по мен… буквално“.

— Ще бъдем като Ромео и Жулиета — беше ѝ заявил. — Само че ние ще се върнем.

Излишно бе да се уточнява, че родителите на момичето побесняха и след възстановяването ѝ забраниха повече да се вижда с Тайгър.

Тайгър не го преживя особено тежко.

— Какво мога да кажа? Животът ѝ е приказка, разказана от пълни кретени — Роуан прие думите му като твърде зле запаметен цитат от Шекспир.

При мисълта, че Цитра може да си падне по Тайгър, дори само в сферата на вероятностите, на Роуан му призля.

— Това ли е? — попита Тайгър и се разходи наоколо. — Най-обикновена къща.

— Ти какво очакваше? Тайно подземие?

— Всъщност да. Или нещо от сорта. Погледни само мебелите. Не мога да повярвам, че те е заврял да живееш в подобна дупка.

— Не е толкова зле. Ела, ще ти покажа нещо жестоко.

Той заведе Тайгър в оръжейното помещение и както очакваше, истински го впечатли.

— Върховно! Никога не съм виждал толкова много ножове. А това огнестрелни оръжия ли са? Познавам ги само от картинките — Тайгър взе един пистолет от стената и погледна в цевта.

— Не го прави!

— Спокойно. Падам си по скачане от високо, не по стрелба.

Роуан все пак му отне автомата, но докато го върне обратно на стената, Тайгър беше грабнал мачете и го размахваше във въздуха.

— Дали мога да го заема?

— Категорично не!

— Хайде де, той има толкова много, едва ли ще му липсва.

Както Роуан много добре знаеше, Тайгър беше самото въплъщение на израза „лоша идея“. Това винаги бе сред забавните моменти в приятелството им, но сега означаваше огромна отговорност. Роуан сграбчи ръката на приятеля си, ритна го в сгъвката на коляното, за да отслаби крака му, и го просна на земята — направи всичко това само с едно движение от Бокатор. Сетне изви ръката на Тайгър под неестествен ъгъл и приложи натиск, само колкото да го заболи.

— Какво ти става, по дяволите? — процеди Тайгър през зъби.

— Пусни мачетето. Веднага!

Тайгър се подчини… и в този момент чуха отварянето на входната врата. Роуан отпусна хватката.

— Мълчи — нареди той с властен шепот. Надникна към дневната, но не успя да види кой е дошъл. — Стой тук — нареди на Тайгър, измъкна се и зърна Цитра да затваря вратата след себе си. Вероятно беше тичала, тъй като беше облечена в спортен екип, който Роуан оцени като прекалено разголен — от мозъка му се източи щедро количество кръв. Ето защо се съсредоточи върху гривната на ръката ѝ, която му напомни, че хормоналните реакции са строго забранени. Цитра погледна към него и го поздрави дежурно:

— Здрасти, Роуан.

— Здрасти.

— Има ли нещо?

— Не.

— Защо стоиш там?

— Къде би трябвало да застана?

Тя извъртя очи, запъти се към банята и се затвори вътре. Роуан се вмъкна обратно в оръжейното помещение.

— Кой е? — попита Тайгър. — Тази… как ѝ беше името? Искам да се запозная с твоята съперница. Може пък тя да ми даде имунитет. Или нещо друго.

— Не — отвърна Роуан. — Косач Фарадей е и ще те прибере на мига, ако разбере, че си тук.

Изведнъж самочувствието на Тайгър се изпари.

— О, мамка му! Какво ще правим сега?

— Успокой се. Взема душ. Стига да си мълчиш, мога да те измъкна.

Излязоха в коридора. Зад залостената врата на банята определено се чуваше свистенето на водата от душа.

— Кръвта ли отмива?

— Да. Беше доста изцапан. — Той поведе Тайгър към входната врата и едва не го изтика навън.

Цитра и Роуан невинаги присъстваха заедно на Прибирането. Понякога Косач Фарадей вземаше само един от тях. Най-ужасното Прибиране, на което Цитра стана свидетел, беше в началото на май, само седмица преди Пролетния конклав — първия от трите, на които тя и Роуан щяха да присъстват по време на обучението си.

Жертвата им беше мъж, който тъкмо се бе подложил на подмладяване до двайсет и четири годишна възраст. Беше си у дома и вечеряше със съпругата и децата си, които изглеждаха на възрастта на Цитра. Щом Косач Фарадей обяви за кого са дошли, семейството избухна в плач, а мъжът се напъха в спалнята си.

Косач Фарадей беше избрал кротко кръвопускане за Прибирането, но не се случи точно така. Когато Цитра и Косачът влязоха в стаята, той ги нападна от засада. Човекът беше във върхова форма, предвид скорошното си подмладяване, отказа Прибирането и влезе в бой с Косача, като с мощен удар му счупи челюстта. Цитра му се притече на помощ, като опита да приложи някои хватки от Бокатор, които беше усвоила от Косач Джин-Цин, но скоро разбра, че практикуването на бойното изкуство е доста по-различно от изучаването му в доджото. Мъжът я перна и тръгна към Фарадей, който още се възстановяваше след удара.

Цитра отново се хвърли към него, стисна го и не можа да заложи на друго, освен на бъркане в очите и дърпане на косата. Разсея го достатъчно, че Косач Фарадей да успее да извади ловния нож, който беше скрил в робата си, и да пререже гърлото на мъжа. Той започна да се бори за въздух и вдигна отчаяно длани в опит да спре шуртенето на кръвта.

Стиснал собствената си отекла челюст, Косач Фарадей му заговори — без злоба, а с огромно съжаление.

— Разбираш ли последствията от това, което направи?

Мъжът не можа да отговори. Падна на земята, сгърчи се и въздъхна. Цитра предполагаше, че смърт от подобна рана ще е мигновена, но уви, очевидно не беше. Никога не беше виждала толкова много кръв.

— Остани тук — нареди ѝ Косачът. — Внимателно го наглеждай и нека ти си последното, което ще види.

После излезе от стаята. Цитра знаеше как ще постъпи. Законът беше пределно ясен по отношение на последствията от отказа на някой да бъде прибран. Не можеше да затвори очи, тъй като беше инструктирана да не го прави, но ако имаше начин, щеше да запуши уши, тъй като знаеше какво ще чуе от дневната.

Започна се с молби от страна на жената за живота на децата ѝ и отчаяното хлипане на самите тях.

— Не се моли! — долови Цитра острия отговор на Косача. — Покажи на тези деца повече кураж, отколкото съпругът ти.

Цитра фиксира погледа си върху умиращия мъж, докато очите му окончателно не се изпразниха от живот. След това отиде да се присъедини към Косач Фарадей, като се опита да събере сили за гледката.

Двете деца бяха на канапето, а хлипането им беше прераснало в сълзлив вой. Жената, отпусната на колене, им шепнеше и се опитваше да ги успокои.

— Приключихте ли? — попита нетърпеливо Косачът.

Най-накрая жената се изправи. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но в тях вече не се четеше молба.

— Свършете каквото трябва — отсече тя.

— Добре — отвърна Косачът. — Поздравления за силата на духа. Изглежда, че съпругът ви не се е противопоставил на Прибирането. — Той докосна подутото си лице. — С моята ученичка имахме известна кавга, вследствие на което получих тази травма.

Жената само се взираше в него, леко стиснала челюст. Цитра също. Косачът се обърна към нея и я изгледа строго.

— Ученичката ми ще бъде сурово наказана за сбиването. — След това отново се обърна към жената. — На колене, моля.

Тя падна на колене, или по-скоро се срина.

Косач Фарадей поднесе пръстена си към нея.

— Както обикновено, ти и децата ти ще получите имунитет срещу Прибирането за една година напред. Всеки от вас да целуне пръстена ми.

Жената го целуна, а след това още веднъж и още веднъж.

— Форумът на Косачите е единственият автономен орган в целия свят — обясни Косач Фарадей. — При все че останалата част от него се управлява от Бурята, това не се отнася за Форума на Косачите. Точно затова провеждаме конклав три пъти в годината и там водим диспути, разглеждаме политиката си и скърбим за онези, чийто живот сме отнели.

Оставаше по-малко от седмица до Пролетния конклав, който щеше да се проведе през първата седмица на май. Роуан и Цитра бяха научили достатъчно за Форума на Косачите, за да знаят, че всички двайсет и пет региона в света организират конклавите си в един и същи ден и че в техния има точно триста двайсет и един Косачи, които обхващаха сърцето на Севермериканския континент.

— Конклавът на Средмерика е важен — каза им Косач Фарадей, — тъй като там до голяма степен се определят тенденциите за целия свят. Има поговорка, според която „щом се случва в Средмерика, ще се случи из цялата планета“. Върховните Косачи от Глобалния конклав винаги ни държат под око.

Косач Фарадей предупреди, че на всеки конклав ще бъдат подложени на тестове.

— Нямам представа какво ще е естеството на тези първи тестове и поради тази причина трябва да сте възможно най-добре подготвени във всички аспекти на обучението си.

Роуан осъзна, че има милиони въпроси за конклава, но ги запази за себе си. Остави Цитра да пита, най-вече защото Косач Фарадей се дразнеше от въпросите и така и не им отговаряше.

— Ще разберете всичко, което трябва да знаете, щом стигнете там — поясни Косачът. — Засега вниманието ви трябва да остане съсредоточено върху тренировките и учението.

Роуан никога не се беше проявявал като отличен ученик, но поведението му беше напълно умишлено. Ако се справяш твърде добре или твърде зле, привличаш внимание. Колкото и да мразеше ролята си на маруля, тя влизаше в зоната му на комфорт.

— Ако само опиташ, нямам съмнение, че можеш да бъдеш най-добрият в класа — беше му казал учителят по естествени науки, след като Роуан постигна най-висок успех на изпита между двата срока миналата година. Беше го направил само за да провери дали е способен. След като се беше убедил, не виждаше особен смисъл да повтаря постижението си. Причините бяха много и не на последно място стоеше невежеството му по отношение на Косачите, преди да приеме обучението. Беше убеден, че ако се справя блестящо, ще се превърне в мишена. Говореше се, че приятел на приятел бил прибран на единайсет години, тъй като бил най-умният петокласник. Не беше нищо повече от градска легенда, но Роуан повярва достатъчно силно, че да предпочете да стои в периферията. Чудеше се дали и други хлапета изостават заради страха от Прибирането.

Нямаше голям опит в старателното учение. Откри, че е уморително и че съществуват още много дисциплини освен химия на отровите, постмортална история и воденето на дневник. Имаше металургия, свързана с поддръжката на оръжията, философия на смъртността, психология на безсмъртието и литература на Форума на Косачите — от поезия до мъдрости, открити в дневниците на прочути Косачи. Разбира се, също и математическа статистика, на която Косач Фарадей силно разчиташе.

Нямаше място за посредственост, особено с оглед приближаването на конклава.

Роуан все пак зададе един въпрос, свързан с предстоящото събитие:

— Ще бъдем ли дисквалифицирани, ако се провалим на тестовете?

Фарадей помълча за момент, преди да отговори.

— Не. Но има последствия.

И все пак не им сподели какви са те. Роуан заключи, че незнанието е по-ужасно от алтернативата.

Едва няколко дни преди конклава той и Цитра останаха до късно вечерта да учат в оръжейното помещение. Роуан взе да задрямва, но бързо се събуди, когато Цитра затвори със замах някаква книга.

— Мразя това — заяви тя. — Церберин, самакитка, кониум, полоний… всички тези отрови са се смесили в главата ми.

— От подобно нещо човек определено би умрял бързо — отбеляза Роуан и се ухили самодоволно.

Тя кръстоса ръце.

— Ти научи ли си отровите?

— Трябва да знаем само четиридесет до конклава — отговори той.

— А ти запамети ли ги?

— Ще го направя — увери я той.

— Каква е молекулярната формула на тетродотоксина?

Искаше му се да я игнорира, но откри, че не може да отхвърли предизвикателството. Вероятно част от състезателния ѝ дух се беше прехвърлил върху него.

— C₁₁H₁₇N₃O₆.

— Грешка! — отсече тя и го посочи с пръст. — O₈ е, не O₆. Провали се!

Опитваше се да го подразни, за да не е единствената ядосана. Роуан не възнамеряваше да се хваща на въдицата ѝ.

— Предполагам, че е така — отвърна и понечи да се върне към уроците си.

— Не си ли поне малко притеснен?

Той пое въздух и затвори книгата си. В началото на обучението си при Косач Фарадей Роуан намираше, че истинските книги на старата школа са отживелица, но с времето осъзна, че в отгръщането на страниците има нещо много удовлетворяващо — благодарение на Цитра двамата почувстваха емоционалния катарзис от затварянето на томовете със замах.

— Разбира се, че съм притеснен, но ето как виждам положението. Знаем, че няма да ни дисквалифицират, и вече сме наясно, че няма да станем субекти на Прибирането. Освен това ще имаме още два шанса да поправим всяка издънка, преди единият от нас да бъде избран. Каквито и да са последствията от допуснатите грешки в първия кръг от тестовете, дори някой от нас да се провали, ще се справим.

Цитра се отпусна в стола си.

— Аз не се провалям — натърти, но не звучеше особено убедена в думите си.

Така се беше нацупила, че на Роуан му се прииска да се разсмее, но не го направи, тъй като знаеше, че ще я вбеси. Всъщност му харесваше начинът, по който тя се вбесяваше, но имаше прекалено много работа, че да си позволи емоционално разсейване.

Роуан остави книгата си по токсикология и извади онази, в която бяха описани различни оръжия. От тях се изискваше да могат да разпознават трийсет различни вида, да умеят да боравят с тях и да познават историята им в подробности. Роуан се тревожеше от това много повече, отколкото от отровите. Хвърли поглед към Цитра и тя го забеляза, затова се постара да не я поглежда отново.

Тогава тя неочаквано промълви:

— Би ми липсвал.

Роуан вдигна поглед, а тя отмести своя встрани.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че ако дисквалификацията бе част от правилата, щеше да ми липсваш, в случай че не си наоколо.

Прииска му се да хване ръката ѝ, отпусната на масата. Но масата беше голяма, а дланта ѝ беше твърде далеч и щеше да изглежда прекалено странно. От друга страна, ако седяха по-близо един до друг, би било истинска лудост да направи подобно нещо.

— Но не е част от правилата — отвърна той, — което означава, че при всички положения ще ти се наложи да прекараш с мен още поне осем месеца.

Тя се усмихна широко.

— Да. Убедена съм, че дотогава ще ми се повдига от теб.

За пръв път на Роуан му хрумна, че е възможно тя да не го мрази толкова, колкото му се струваше.

Фулкръм Сити беше постмортален метрополис близо до самия център на Средмерика. Там, край реката, разположена в подножието на високите кули на елегантния градски живот, се издигаше достолепна каменна постройка, впечатляваща ако не с вида си, то със своята масивност. Мраморни колони и арки поддържаха медния купол. Безспорно отдаваше почит на Древна Гърция и Римската империя, родните места на цивилизацията. Все още я наричаха Сградата на Капитолия, тъй като мястото някога е било столица, по времето, когато все още е имало щати — преди правителствата да станат ненужни. Сега постройката имаше честта да помещава административните офиси на Форума на Косачите в Средмерика, както и да домакинства на конклава три пъти в годината.

Роуан настъпи Цитра, докато вървяха към пътеката. Тя изохка тихо, но не го смъмри.

Беше твърде заета да прехвърля оръжия и отрови в съзнанието си. Непохватността на Роуан беше най-малката ѝ грижа.

Цитра мислеше, че ще ги отведат в друга стая в сградата, тихо местенце за изпита им, но други стажанти, които вече бяха присъствали на конклава, поеха по пътеката към свободното пространство пред подиума. Подредиха се в права линия, сякаш без да следват определен ред, и се обърнаха към конклава като участници в хор, затова Цитра застана в редичката до Роуан.

— Какво става? — прошепна тя.

— Не съм сигурен — отвърна той, също шепнешком.

Бяха общо осем. Някои стояха със сковано изражение в опит да овладеят емоциите си, а други се стараеха да не излъчват ужас. Цитра не беше съвсем сигурна какво точно изразява лицето ѝ и леко се ядоса от факта, че Роуан изглежда съвсем нормално, сякаш чакаше автобуса.

— Днес ще изпитва Почитаемата Косач Кюри — обяви Ксенократ.

Залата утихна и Косач Кюри, Гранд дамата на смъртта, пристъпи напред. Тя се разходи два пъти пред редицата от стажанти, огледа ги. После каза:

— На всеки от вас ще бъде зададен по един въпрос. Ще имате една възможност да дадете приемлив отговор.

Един въпрос? Що за изпит можеше да се изчерпи с един въпрос? Как биха могли да тестват нечии знания по този начин? Сърцето на Цитра биеше толкова силно, че имаше чувството как ще изскочи от гърдите ѝ. А утре щеше да се събуди във възстановителен център, станала за посмешище.

Косач Кюри започна от левия край на редицата. Това означаваше, че Цитра щеше да бъде четвъртата, на която щяха да зададат въпрос.

— Джейкъри Цимърман — обърна се Косач Кюри към върлинестото момче в края. — Жена се хвърля пред оръжието ти, предлага да жертва себе си, за да спаси детето си от Прибирането, и умира. Какво ще направиш?

Момчето се поколеба само за миг, а след това отговори:

— Щом възразява на Прибирането, тя нарушава третия закон. По тази причина съм длъжен да подложа цялото ѝ семейство на Прибирането.

Косач Кюри не продума за миг, а след това заключи:

— Неприемлив отговор.

— Но… но… — не разбираше Джейкъри — тя възразява! Според правилото…

— Правилото се отнася за възразяване срещу собственото Прибиране. Ако тя беше избраната, прилагането на третата заповед щеше да бъде уместно. При наличие на каквито и да е съмнения сме длъжни да не допускаме грешки от състрадание. В този случай би трябвало да прибереш детето, да се погрижиш жената да бъде изпратена във възстановителен център и да гарантираш имунитет на нея и останалата част от семейството. — Сетне посочи надолу към множеството. — Слез долу. Твоят ментор ще избере наказанието ти.

Цитра преглътна. Не трябваше ли наказанието за грешка да бъде ужасяващото опознаване на тази грешка? Какво ли наказание би наложил Косач на посрамения си ученик?

Косач Кюри пристъпи към момиче с твърд поглед, високи скули и лице, което сякаш можеше да устои и на ураган.

— Клодет Каталино — започна Косач Кюри. — Сбъркала си с избора на отрова…

— Това не би могло да се случи — заговори Клодет.

— Не ме прекъсвай.

— Но предположението ви е грешно, Почитаема Косач Кюри. — Познавам отровите толкова добре, че никога не бих допуснала грешка. Никога.

— Е — изрече Косач Кюри със смразяваща ирония. — Менторът ти трябва да е изключително доволен, че се е сдобил с първия перфектен ученик в историята на човечеството. — Репликата ѝ предизвика кикот в залата. — Добре тогава — продължи Косач Кюри. — Да речем, че някой, подразнен от самодоволството ти, е саботирал твоята отрова. Субектът ти — мъж, който не е оказал съпротива, изпада в конвулсии и изглежда, че краят ще настъпи бавно и ще е придружен от доста повече болка, отколкото нанитите му биха могли да подтиснат. Какво ще направиш?

Клодет отговори без капка колебание:

— Изваждам пистолета, който държа зареден за всеки случай, и слагам край на мъките му с един-единствен точен изстрел. Но преди това бих наредила на всички присъстващи членове на семейството да излязат от стаята, за да им спестя травмата от гледката на балистичното Прибиране.

Косач Кюри повдигна вежди, помисли над думите ѝ и отвърна:

— Приемливо. И мисълта за семейството внася приятна нотка… макар само хипотетично. — След това се усмихна. — Разочарована съм, че се провалих в опита си да докажа, че не си съвършена.

Следваше момче, фиксирало погледа си в точка на стената отсреща, очевидно с надежда да се пренесе на някое щастливо място.

— Ноа Збарски — обяви Кюри.

— Да, Ваша чест. — Гласът му трепереше. Цитра се чудеше какво може да се очаква от Кюри. Какъв ли въпрос би задала на толкова уплашено момче?

— Назови ми пет животински вида, които генерират невротоксин, достатъчно мощен, че да е ефикасен за натопена в отрова стрела.

Момчето, което беше задържало дъха си, шумно въздъхна от облекчение.

— Ами, жаба дърволаз, разбира се, по-известна като отровна жаба стрела — започна той, — синьопръстен октопод, мраморен конусовиден охлюв, континентален тайпан и… ъъъ… смъртоносен скорпион.

— Отлично — заяви Косач Кюри. — Можеш ли да назовеш още?

— Да — отговори Ноа. — Но вие казахте един въпрос.

— Ами ако ти кажа, че съм променила решението си и искам шест, вместо пет?

Ноа пое дълбоко дъх, но не го задържа.

— Тогава ще ви отговоря по най-любезния възможен начин, че не държите на думата си, а дълг на всеки Косач е да държи на думата си.

Косач Кюри се усмихна.

— Приемлив отговор! Много добър!

И тогава застана пред Цитра.

— Цитра Теранова.

Цитра осъзна, че Косачът знае имената на всички, и въпреки това се стресна, щом я чу как произнася нейното.

— Да, Почитаема Косач Кюри.

Жената се наведе към нея и заби поглед в очите на Цитра.

— Кое е най-лошото нещо, което някога си правила?

Цитра беше подготвена за какви ли не въпроси.

Какви ли не, но не и за този.

— Извинете ме?

— Въпросът е прост, мила. Кое е най-лошото нещо, което някога си правила?

Цитра стисна челюст. Устата ѝ пресъхна. Знаеше отговора. Дори не беше нужно да се замисля.

— Може ли момент?

— Не се притеснявай.

Тогава един от Косачите се провикна откъм залата:

— Вършила е толкова лоши неща, че ѝ е трудно да избере само едно.

Чу се дружен смях. В този момент я изпълни омраза към всички.

Цитра погледна Косач Кюри в очите. Тези всевиждащи сиви очи. Добре знаеше, че не може да се измъкне от въпроса.

— Когато бях осемгодишна — започна тя, — спънах едно момиче по стълбите. То си счупи врата и се наложи да остане три дни във възстановителен център. Така и не ѝ признах, че съм била аз. Това е най-лошото нещо, което някога съм правила.

Косач Кюри кимна, след това се усмихна съчувствено и рече:

— Лъжеш, мила. — Тя се обърна към множеството и поклати глава, може би дори с лека тъга. — Неприемлив отговор. — После отново се обърна към Цитра. — Слез долу — нареди тя. — Косач Фарадей ще избере наказанието ти.

Тя не възрази, не настоя, че казва истината. Защото не беше така. Нямаше представа откъде го знаеше Косач Кюри.

Цитра се върна на мястото си, неспособна да погледне Косач Фарадей, а и той не ѝ продума.

След това Косач Кюри премина към Роуан, който изглеждаше толкова самодоволен, че на Цитра ѝ се прииска да го удари.

— Роуан Дамиш — поде Косач Кюри. — От какво се боиш. Кой е най-големият ти страх?

Роуан не се поколеба в отговора си. Сви рамене и каза:

— Не се страхувам.

Цитра не беше сигурна, че го е чула добре. Да не би да твърдеше, че не се страхува от нищо? Да не би да си бе изгубил ума?

— Вероятно искаш да помислиш малко, преди да отговориш? — подсказа му Косач Кюри, но Роуан само поклати глава.

— Не ми е нужно повече време. Това е отговорът ми. Няма да го променям.

В залата настъпи пълно мълчание. Цитра усети, че неволно клати глава. И в този момент осъзна… че го прави заради нея. Тя нямаше да понесе наказанието, каквото и да беше то. Вършеше го, за да не страда, че е изостанала от него. Все още ѝ се искаше да го фрасне, но този път по напълно различна причина.

— Е, днес имаме един безупречен ученик и един безстрашен — обяви Косач Кюри. После въздъхна. — Но се боя, че никой не е чак толкова смел, затова смятам отговора ти за неприемлив.

Тя изчака, вероятно мислеше, че Роуан ще каже нещо, но той дори не отвори уста. Просто я изчака да заяви:

— Слез долу. Косач Фарадей ще избере наказанието ти.

Роуан се върна на мястото си до Цитра безцеремонно и с невинно изражение.

— Ти си кретен! — прошепна му тя.

Роуан сви рамене по същия начин, както и пред Косач Кюри.

— Вероятно е така.

— Мислиш ли, че не знам защо го направи?

— Може да съм го направил, за да изглеждам по-добре на следващия конклав. Възможно е, ако отговоря твърде добре днес, следващия път въпросът ми да е прекалено труден.

Но Цитра беше убедена, че не такава е била логиката му. Роуан не разсъждаваше по този начин. Тогава се намеси и Косач Фарадей — тонът му беше тих и премерен, но в същото време смразяващо напрегнат.

— Не биваше да го правиш.

— Ще приема наказанието, което ви се струва подходящо, каквото и да е то.

— Не става въпрос за наказанието — процеди той.

Косач Кюри препита още няколко стажанти. Един беше пратен на мястото си, двама други бяха оставени.

— Може Косач Кюри да оцени жеста ми като благороден — предположи Роуан.

— Да, също и всички останали — парира го Фарадей. — Мотивите лесно могат да се превърнат в оръжия.

— Което доказва — не се стърпя Цитра, — че си пълен кретен.

Но той само ѝ се ухили кретенски.

Тя реши, че е казала последната дума по темата и всичко е свършило, докато се приберат у дома, където Косач Фарадей щеше да наложи досадно, но справедливо наказание, отговарящо на провинението. Грешеше.

След като мъчението на стажантите приключи, Косачите започнаха да се разсейват. Носеше се неспирно мърморене, крояха се планове за вечеря, тъй като наближаваше седем часът. Останалите проблеми като че ли не вълнуваха никого. Въпросите засягаха поддръжката на сградата и дали трябваше да се обявяват намеренията за подмладяване, за да не е твърде шокиращо, когато някой изглежда с трийсет години по-млад на следващия конклав.

Като че ли всичко вървеше към финал, когато един Косач се изправи и невъздържано се обърна към Ксенократ. Беше жената със зелената роба, обшита с изумруди. Принадлежеше към свитата на Годар.

— Извинете ме, Ваша Светлост — започна тя, въпреки че видно се обръщаше към цялата асамблея, а не само към Свещеното острие. — Чувствам се леко объркана от подбора на нови стажанти и особено на тези, които доведе Косач Фарадей.

И Роуан, и Цитра вдигнаха поглед. Фарадей не. Той сякаш беше застинал, свел поглед надолу като изпаднал в транс. Или може би се подготвяше за онова, което предстоеше.

— Доколкото ми е известно, Косачите никога не са вземали по двама стажанти, които трябва да се съревновават за пръстена — продължи тя.

Ксенократ извърна поглед към парламентариста, който имаше юрисдикция по подобни въпроси.

— Не съществува закон, който го забранява, Косач Ранд — отговори парламентаристът.

— Да — не се отказа Косач Ранд. — Но очевидно съревнованието се е превърнало в дружба. Как ще се разбере кой е по-добрият кандидат, ако те постоянно си помагат един на друг?

— Оплакването ви не е ясно изразено — натърти Ксенократ, но Косач Ранд не беше приключила.

— Предлагам, за да сме сигурни, че наистина става въпрос за съревнование, да прибавим дребно условие.

Косач Фарадей скочи на крака.

— Възразявам! — извика. — Този конклав не може да измисля условия, според които да обучавам стажантите си! Мое право е да ги уча, тренирам и наказвам!

Ранд вдигна ръце в жест на престорено примирение.

— Просто търсех начин да се уверя, че изборът ви ще бъде честен и справедлив.

— Смятате ли, че можете да залъгвате този конклав с бърборенето и суетата си? Не сме толкова първични, че да се замайваме от блещукане.

— Какво е вашето предложение, Косач Ранд? — попита Ксенократ.

— Възразявам! — викна Фарадей.

— Не може да възразите срещу нещо, което тя още не е казала.

Фарадей преглътна възраженията си и зачака.

Цитра наблюдаваше почти безстрастно, сякаш се намираше на тенис мач и някой бе отбелязал точка. Но тя не беше обикновен зрител, нали така? Тя беше топката. Както и Роуан.

— Предлагам — обяви Косач Ранд с коварството на смъртоносен скорпион — след определянето на победителя първата му задача да бъде Прибирането на губещия.

Из залата се разнесоха въздишки и възклицания. А Цитра… тя не можеше да повярва… чуваше се също и смях и дори похвали. Искаше ѝ се да се убеди, че жената в зелено не говори сериозно. Че това е просто следващото ниво от изпитанията.

Фарадей така беше излязъл от кожата си, че в първия момент не каза нищо. Не можеше дори да намери думи, за да възрази. Накрая гневът му се стовари като природна стихия. Вълна, помитаща брега.

— Това е плесница в лицето на всичко, което сме ние! На всичко, което вършим! Ние се занимаваме с Прибирането, но вие, Косач Годар и методите му… искате да превърнете работата ни в кървав спорт!

— Глупости — обади се Ранд. — Съвсем логично е. Заплахата от Прибирането ще бъде идеалният стимул за постигане на най-високо ниво.

И вместо да отхвърли искането като нелепо, за ужас на Цитра, Ксенократ се обърна към парламентариста:

— Има ли правило срещу подобно нещо?

Парламентаристът помисли и отвърна:

— При положение, че няма прецедент с явяването на двама стажанти, няма как да има правила, които указват как да се случва обучението им. Предложението се вписва в рамките ни.

— Рамки? — кресна Косач Фарадей. — Рамки? Самият морал на Форума на Косачите трябва да бъде наша рамка! Варварство е дори да си го помислим!

— О, моля — отговори Ксенократ с пренебрежително махване на ръката. — Спести ни цялата тази мелодрама, Фарадей. Това е преди всичко следствие от решението ти да вземеш двама стажанти, след като един е напълно достатъчен.

Тогава часовникът започна да отмерва седем часа.

— Настоявам за обстоен дебат и гласуване по този въпрос! — заяви Косач Фарадей, но три удара вече бяха отминали и Ксенократ не му обърна внимание.

— В правомощията си на Свещено острие, нареждам в случая на Роуан Дамиш и Цитра Теранова победителят да бъде длъжен да извърши Прибирането на другия в момента, в който получи пръстена си.

След това удари силно с чукчето си, постави край на конклава и подпечата съдбата им.

Нощта беше непрогледна, а дъждът се стичаше по прозорците на влака, размазвайки светлинките в далечината, докато накрая и те не изчезнаха. Роуан знаеше, че сега пътуват през провинцията, но тъмнината би могла да е и безвъздушно пространство.

— Няма да го направя — заяви Цитра и наруши мълчанието, което тегнеше над тях още от излизането им от конклава. — Не могат да ме накарат насила.

Фарадей не отрони и дума — дори не я погледна, затова Роуан отговори вместо него:

— Напротив, могат.

Най-сетне Фарадей вдигна поглед към тях.

— Роуан е прав — каза той. — Все ще открият бутона, който да те накара да затанцуваш, и ти ще го направиш, без значение колко противна е музиката.

Цитра изрита празната седалка срещу себе си.

— Как може да са толкова ужасни? Как е възможно да ни мразят толкова?

— Не се отнася за всички — възрази Роуан. — А и не мисля, че се случва заради нас… — Очевидно Фарадей беше уважаван Косач и макар днес да не се изправи открито срещу Годар, чувствата му към него бяха ясни. Вероятно Годар приемаше Фарадей като заплаха — атаката срещу Роуан и Цитра беше предупредителен изстрел.

— Ами ако и двамата се провалим? — предложи Цитра. — Ако и двамата сме твърде слаби стажанти, няма как да изберат нито един от нас.

— Все пак ще го направят — заяви Фарадей така авторитетно и категорично, че всички възражения бяха безсмислени. — Без значение колко зле се представите, те ще се спрат на един от вас дори само заради спектакъла. — Изруга отвратен. — А също и за да поставят прецедент.

— Обзалагам се, че Годар има достатъчно приятели, за да се постарае да стане факт — добави Роуан. — Струва ми се, че и Свещеното острие е на негова страна.

— Уви — отвърна Фарадей с тежка въздишка. — Никога досега не е имало толкова пръти в колелата на Форума на Косачите.

Роуан затвори очи и му се прииска да можеше да изключи съзнанието си, за да се скрие от мислите си. „След осем месеца ще бъда елиминиран от Цитра“, помисли си той. — „Или аз ще елиминирам нея“. Фактът, че го наричат „Прибиране“, не го прави различно от онова, което е в действителност. Беше го грижа за Цитра, но достатъчно ли, че да пожертва живота си и да я остави да победи? Цитра със сигурност нямаше да се предаде и да му позволи да спечели пръстена.

Щом отвори очи, видя, че тя го гледа втренчено. Не отместваше поглед.

— Роуан — заговори. — Каквото и да се случи, искам да знаеш…

— Недей — прекъсна я Роуан. — Просто недей.

През останалата част от пътуването потънаха в мълчание.

Пред вратата на имението на изпълнителния директор стоеше Косач. Всъщност цели четирима, при все че останалите трима бяха застанали отзад, така че акцентът да пада върху облечения в кралскосиньо.

Изпълнителният директор беше уплашен или по-скоро ужасѐн — от друга страна, не се беше издигнал до този пост благодарение на емоции. Притежаваше остър ум и изражението на умел играч на покер. Нямаше да се уплаши от факта, че смъртта се е появила пред прага му, дори робата ѝ да бе обшита с диаманти.

— Изненадан съм, че сте стигнали до входната ми врата, без пазачите да ме уведомят — каза изпълнителният директор възможно най-небрежно.

— Щяха да ви предупредят, но ние ги избрахме за Прибирането — заяви жена в зелена роба и с паназиатски черти.

Изпълнителният директор нямаше да допусне тази информация да го разтърси.

— О, значи очаквате да ви дам личните им данни, за да известите семействата им.

— Не точно — отговори главният Косач. — Може ли да влезем?

Тъй като изпълнителният директор беше наясно, че няма правото да откаже, се отмести встрани.

Окиченият с диаманти Косач и подобната му на дъга свита го последваха и огледаха поовехтелия разкош на имението.

— Аз съм Почитаемият Косач Годар. Това са младшите ми Косачи Волта, Чомски и Ранд.

— Забележителни роби — беше коментарът на изпълнителния директор, който все още успешно прикриваше страха си.

— Благодаря — отговори Косач Годар. — Виждам, че имате добър вкус. Комплименти за човека, декорирал дома ви.

— Съпругата ми — поясни той, но вътрешно направи гримаса, задето беше привлякъл вниманието на човек, отнемащ животи, към нея.

Косач Волта — облеченият в жълто с изразени африкански черти — огледа внимателно пищното фоайе и надникна през арките, водещи към другите крила на имението.

— Отлична трактовка на Фън-шуй. Енергийните потоци са особено важни, най-вече в толкова голям дом като този.

— Предполагам, че има подобаващ по размери басейн — вметна онзи в огнената роба украсена с рубини. Косач Чомски. Той беше със светлоруса коса и доста грубоват.

Изпълнителният директор се зачуди дали не се забавляват, като проточват срещата. Колкото повече го разиграваха, толкова повече засилваха позициите си, затова той премина директно на въпроса, преди да са го видели да поддава.

— Мога ли да попитам по каква работа сте дошли?

Косач Годар хвърли поглед към него, но пренебрегна въпроса. Направи жест към подчинените си и двама от тримата тръгнаха. Мъжът в жълто пое по витото стълбище, а жената в зелено се зае да проучи първия етаж. Онзи със светлата кожа в оранжево остана до него. Той беше най-едър от всички и вероятно беше бодигард на лидера им — сякаш някой беше толкова глупав, че да посегне на Косач.

Изпълнителният директор се зачуди къде са децата му в момента. Дали бяха в задния двор с бавачката? Горе? Не беше сигурен, а последното, което искаше, беше Косачи да бродят из къщата и да не са пред очите му.

— Почакайте! — обади се той. — Каквито и да са целите ви, сигурен съм, че можем да постигнем някакво съгласие. Нали знаете кой съм?

Косач Годар се загледа в произведение на изкуството, окачено във фоайето, вместо да погледне към него.

— Някой достатъчно заможен, че да притежава Сезан.

Щеше ли да е по-добре да не знае? Имаше ли вероятност посещението им тук да не е планирано? Косачите би трябвало да правят избора си на произволен принцип, но дали присъствието им тук беше случайно? Той усети как черупката, която удържаше страха му, се пропуква.

— Моля ви — отрони изпълнителният директор. — Аз съм Максим Изли… Името със сигурност ви е познато?

Косачът се обърна към него без намек за потвърждение. Реакцията дойде от онзи в огнената премяна.

— Човекът, който ръководи „Регенезис“?

Най-сетне и Годар показа, че името му е известно.

— О, да… компанията ви е на второ място в индустрията за подмладяване.

— Скоро ще заеме първата позиция — побърза да се похвали на Годар. — Щом пуснем технологията, която позволява клетъчна регресия отвъд двайсет и една годишна възраст.

— Мой приятел използва услугите ви. И на мен самия ми предстои.

— Може да бъдете първият, който официално да се облагодетелства от новата ни процедура.

Годар се разсмя и се обърна към сподвижника си.

— Представяш ли си ме като тийнейджър?

— Ни най-малко.

Колкото повече се забавляваха, толкова по-силно се ужасяваше Изли. Вече нямаше смисъл да крие отчаянието си.

— Вероятно има нещо, което искате… нещо ценно, което мога да ви предложа…

Най-накрая Годар свали картите си на масата.

— Искам собствеността ти.

Изли успя да обуздае желанието си да възкликне „Извинете?“, тъй като изявлението беше твърде категорично. Но Максим Изли беше незаменим в преговорите.

— Притежавам гараж с повече от дванайсет моторни превозни средства от Епохата на смъртните. Всяко едно от тях е безценно. Можете да си изберете което искате. Можете дори да ги вземете всичките.

Косачът се приближи към него и изведнъж Изли усети острието на нож, притиснато от дясната страна на адамовата му ябълка. Изобщо не беше забелязал Косача да вади оръжието. Беше се случило толкова бързо, че сякаш за миг сам се бе появил до югуларната му вена.

— Нека изясня — заяви спокойно Годар. — Не сме дошли да правим бартер, нито да се пазарим. Ние сме Косачи, което означава, че по закон можем да вземем всичко, което поискаме. Ако пожелаем да сложим край на нечий живот, ще го направим. Много е просто. Тук ти нямаш никаква власт. Бях ли достатъчно ясен?

Изли кимна и почувства как острието едва не поряза кожата му. Удовлетворен, Годар го отмести от гърлото му.

— Имот като този трябва да се поддържа от доста голям персонал. Икономи, градинари, вероятно дори и коняри. Колко души работят за теб?

Изли се помъчи да отговори, но от устата му не излезе и звук. Той прочисти гърлото си и опита отново.

— Дванайсет — призна. — Дванайсет души на пълен работен ден.

Тогава жената в зелено се появи откъм кухнята и доведе мъж, когото жената на Изли беше наела наскоро. Беше малко над двайсетгодишен или поне така изглеждаше. Изли не успя да си спомни името му.

— А това кой е? — попита Годар.

— Момчето за басейна.

— Момчето за басейна — повтори подигравателно Косач Ранд.

Годар кимна към мускулестия Косач, който се приближи към младежа и докосна бузата му. Момчето за басейна се срина на земята, а главата му се удари в мрамора. Беше станал жертва на Прибирането.

— Действа! — обяви Косач Чомски и погледна ръката си. — Определено си струва цената, която плати Господарят на оръжията.

— Добре тогава — заговори Годар. — Тъй като сме в правото да вземем каквото ние решим, ще бъда честен. В замяна на този прекрасен имот предлагам на теб, семейството ти и оцелелите ти служители по една година имунитет за всяка година, в която решим да останем тук.

Облекчението на Изли беше неимоверно и мигновено. Колко странно — да ти откраднат дома, а ти да изпитваш облекчение.

— На колене — заповяда Годар, а Изли се подчини на мига.

— Целуни го.

Изли не се поколеба. Допря устни до пръстена и ги притисна силно, така че почувства ръбовете му.

— Сега ще идеш в офиса си и незабавно ще освободиш поста си.

Този път Изли не се въздържа:

— Извинете?

— Някой нов може да върши работата ти — сигурен съм, че има и други, които копнеят за такава възможност.

Изли се изправи, а краката му продължаваха леко да треперят.

— Но… но защо? Не можете ли просто да пуснете мен и семейството ми да си вървим? Няма да ви създаваме грижи. Няма да вземем друго, освен дрехите на гърба си. Никога повече няма да ни видите.

— Уви, не мога да ви пусна да си вървите — отвърна Косач Годар. — Имам нужда от ново момче за басейна.

Цитра и Роуан бяха събудени около полунощ от блъскане по входната врата. Излязоха от стаите си, срещнаха се в коридора и двамата инстинктивно погледнаха към затворената спалня на Косач Фарадей. Цитра завъртя топката — не беше заключено и тя отвори, но откри, че него го няма. Тази вечер не беше лягал в леглото си.

Беше необичайно, но не и нечувано да остава навън толкова до късно. Младежите нямаха представа за естеството на нощните му отсъствия, но не искаха и да питат. Любопитството беше едно от най-нежелателните качества в стажа. Отдавна бяха разбрали, че има доста неща за живота на Косачите, които е по-добре да не узнават.

Неуморното блъскане продължи — не беше обикновено потропване с кокалчетата на пръстите, а по-скоро с основата на свит юмрук.

— Ясно — заключи Роуан. — Забравил е ключовете си. И какво?

Това беше най-разумното обяснение, а не трябваше ли тъкмо то да е вярното? Приближиха вратата и застинаха стреснати.

Как е възможно да не чувате тропането? Щеше да ги смъмри той. Доколкото ми е известно, никой не е страдал от глухота поне от двеста години.

Но когато отвориха вратата, не се озоваха пред косач Фарадей, а пред двама служители на реда. Не обикновени служители на реда, а офицери на Гвардията на Острието, върху чиито униформи ясно се открояваше знакът на Форума на Косачите, точно на гърдите.

— Цитра Теранова и Роуан Дамиш? — попита един от униформените.

— Да? — отговори Роуан. Пристъпи леко напред и закрилнически прикри Цитра с рамото си. Според него беше галантно, а на Цитра се стори дразнещо.

— Ще трябва да дойдете с нас.

— Защо? — учуди се Роуан. — Какво става?

— Тук не е мястото да говорим — обади се и вторият служител на реда.

Цитра отмести закрилническото рамо на Роуан встрани.

— Ние сме стажанти Косачи — заяви тя. — Което означава, че Гвардията на Острието служи на нас, а не обратното. Нямате право да ни отвеждате против волята ни — вероятно не беше истина, но накара офицерите да забавят темпо.

Тогава от мрака проехтя глас.

— Аз ще се заема.

От тъмнината изникна познат силует, определено чужд за квартала на Фарадей. Златистата роба на Свещеното острие не блестеше в сумрака на прага им. Изглеждаше тъмна, почти кафява.

— Моля… трябва да тръгнете с мен незабавно. Някой ще бъде изпратен за вещите ви.

Тъй като Роуан беше по пижама, а Цитра — по нощница, никой от двамата не копнееше да се подчини, но дълбоко в себе си усещаха, че дрехите им за сън са най-малкият им проблем.

— Къде е Косач Фарадей? — настоя Роуан.

Свещеното острие пое дълбоко дъх, а после въздъхна.

— Позова се на седмата заповед — уведоми ги Ксенократ. — Косач Фарадей сам се подложи на Прибирането.

В далечната източна част на Средмерика, близо до границата с Изтомерика, имаше къща, под която течеше река, изливаща се от основите ѝ във водопад.

— Проектирана е от прочут архитект от Епохата на смъртните — обясни косач Кюри на Цитра, когато я поведе по моста към входната врата. — Мястото беше безнадеждно западнало — както сигурно си представяш, дом като този не би могъл да се съхрани без постоянна грижа. Беше в ужасно състояние и никой не се стараеше да го запази. Единствено присъствието на Косач би осигурило нужните дарения, за да се възстанови. Сега мястото е възвърнало предишния си блясък.

Косач Кюри отвори вратата и остави Цитра да влезе преди нея.

— Добре дошла в Къщата с водопада — приветства я.

Основният етаж представляваше огромно отворено пространство с под от полиран камък, дървени мебели, голяма камина и прозорци. Много прозорци. Водопадът беше точно под просторната тераса. Звукът от реката, течаща под къщата, и от водопада създаваше постоянен, но успокояващ фонов шум.

— Никога досега не съм била в къща със собствено име — каза Цитра и се огледа наоколо, като се стараеше да не показва колко е впечатлена. — Все пак не е ли малко прекалено? Особено за Косач. Не е ли редно да водите по-прост живот?

Цитра съзнаваше, че е възможно да разгневи Косача с коментара си, но не я беше грижа. Присъствието ѝ тук означаваше, че Косач Фарадей е умрял за нищо. Прекрасният дом не представляваше утеха.

Косач Кюри не отговори ядосано. Просто сподели:

— Не живея тук заради разкоша, а защото моето присъствие е единственият начин да опазя мястото.

Обстановката изглеждаше точно като в двайсети век, когато е била построена сградата. Единствените признаци на модернизация бяха няколко компютърни интерфейса, поставени дискретно в ъглите. Дори кухнята беше препратка към отминали времена.

— Ела, ще ти покажа стаята ти.

Двете се качиха по стълбище, чиято лява страна беше облицована с ивици от гранитни плочи, а от другата страна им опонираха още и още етажерки с книги. На втория етаж беше разположена спалнята на Косача. На третия се намираше по-малка спалня и кабинет. Спалнята беше простичко обзаведена и като останалата част от къщата имаше големи прозорци с рамки от полиран кедър, които заемаха две цели стени. Гледката към гората накара Цитра да се почувства като в къщичка на дърво. Хареса ѝ. И ненавиждаше този факт.

— Знаете, че не искам да бъда тук — заяви Цитра.

— Най-сетне си откровена — отвърна Косач Кюри с лека усмивка.

— Освен това — добави Цитра — знам, че не ме харесвате… защо тогава ме взехте?

Косачът я погледна със сивите си непроницаеми очи.

— Дали те харесвам, или не, е без значение — натърти. — Имам си своите причини.

После остави Цитра сама в стаята ѝ, като не каза друго освен довиждане.

Цитра не знаеше кое я накара да спомене въпроса, зададен ѝ на конклава. Вероятно неочакваната близост, която изпита към Косач Кюри, след като я видя как нахрани скърбящото семейство и изслуша — действително изслуша — историите за мъжа, субект на Прибирането.

Същата вечер Косач Кюри дойде в стаята на Цитра с чисти чаршафи. Оправиха заедно леглото и щом приключиха, Цитра каза:

— На конклава ме обвинихте, че лъжа.

— Защото това направи — отговори Косач Кюри.

— Как разбрахте?

Косач Кюри не се усмихна, но не я и осъди.

— Когато си живял близо двеста години, някои неща са очевидни.

Тя подаде на Цитра възглавница и тя я пъхна в калъфката.

— Не бутнах онова момиче по стълбите — призна Цитра.

— Подозирах.

Цитра стисна възглавницата. Ако беше живо същество, щеше да го задуши.

— Не я бутнах по стълбите — повтори Цитра. — Бутнах я пред фучащ камион.

Цитра седна и извърна глава от Косач Кюри. Не можеше да погледне жената в лицето, след като ѝ беше признала най-мрачната тайна от детството си. Щом Гранд дамата на смъртта те вижда като чудовище, може наистина да си такова.

— Колко ужасна постъпка — рече Косачът, но без да звучи шокирана. — Това уби ли я?

— На мига — призна Цитра. — Разбира се, върна се на училище три дни по-късно, но възстановяването не променя стореното от мен… а най-лошото беше, че никой не узна. Хората си мислеха, че се е спънала, а всички деца се смяха… защото знаете колко е смешно, когато някой претърпи смъртоносен инцидент. Само дето не беше инцидент, а никой не разбра. Никой не видя, че го направих аз. А щом тя се върна, се оказа, че също е в неведение.

Цитра се насили да погледне към Гранд дамата на смъртта, която седеше на стол в другия край на стаята и се взираше в нея с пронизващите си сиви очи.

— Попитахте ме коя е най-лошата ми постъпка — продължи Цитра. — Е, сега вече знаете.

Косач Кюри не заговори веднага. Просто седеше, а времето минаваше.

— Е — обади се най-сетне Косач Кюри. — Ще трябва да направим нещо по въпроса.

Ще умра.

Роуан беше започнал да си повтаря това като мантра с надеждата, че ще го преглътне по-лесно. И все пак, като че ли не му ставаше по-лесно да го приеме. Макар да се намираха под ръководството на други Косачи, указът, постановен на конклава, продължаваше да е в сила. Той щеше да елиминира Цитра в края на стажа им или тя щеше да елиминира него. На Косачите щеше да им се стори твърде сладникаво и драматично да го отменят само защото вече не са стажанти на Косач Фарадей. Роуан знаеше, че няма да е по силите му да елиминира Цитра. Единственият начин да избегне тази възможност беше да се провали в съревнованието — да се представя толкова зле до финалния конклав, че да нямат друг избор, освен да дадат косаческата титла на Цитра. Тогава първата ѝ задача — въпрос на чест, щеше да бъде Прибирането на Роуан. Той вярваше, че ще се постарае да бъде бърза и милостива. Ключът беше да не допусне провалите му да изглеждат очевидни. Трябваше да дава вид, че прави всичко по силите си. Никой не биваше да прозре истинския му план. Беше готов за задачата си.

Ще умра.

Преди онзи съдбовен ден в кабинета на директора с Коул Уитлок Роуан дори не познаваше човек, който е умирал. Прибирането беше нещо, за който някой разказва на друг. Роднина на познат на познатия. През последните четири месеца обаче беше станал свидетел на десетки случаи на Прибиране.

Ще умра.

Още осем месеца. Щеше да преживее седемнайсетия си рожден ден и дотам. Въпреки че сам беше направил избора си, мисълта, че ще бъде просто поредната бройка в статистиката на Косачите, го вбесяваше. Животът му беше преминал напразно. Като дете беше маруля. Прякорът му се струваше забавен — почетно звание — а сега се превръщаше в повод за присъда. Животът му течеше безсмислено, а сега щеше да приключи. Изобщо не биваше да приема поканата на Косач Фарадей да става стажант. Трябваше да продължи да води незначителното си съществуване… защото вероятно, но не много сигурно, след време щеше да получи шанс да постигне нещо забележително.

— Не си казал и дума, откакто се качи в колата.

— Ще говоря, когато имам нещо за казване.

Возеше се с Косач Волта в идеално поддържан личен ролс-ройс от Епохата на смъртните, а жълтото облекло на Косача силно се открояваше на фона на тъмния интериор на купето. Не караше Косач Волта — имаше шофьор. Пътуваха през квартал, в който къщите ставаха огромни, а земите — обширни, докато домовете напълно не се изгубиха зад портал, опасан с обрасла с бръшлян масивна ограда.

Волта, един от учениците на Годар, носеше жълта роба, украсена със златисти цитрини. Очевидно беше младши Косач, от стажа му бяха минали само няколко години и навярно бе малко над двайсетгодишен… в епоха, когато броенето на нечии години е било съществено. Чертите и тенът на лицето му бяха подчертано африкански, от което жълтото изпъкваше още по-ярко.

— Е, има ли причина да избереш роба в цвят на пикня?

Волта се разсмя.

— Струва ми се, че ще се впишеш доста добре. Косач Годар обича приближените му да притежават също толкова остър език, колкото и върховете на оръжията му.

— Защо го следваш?

Искреният въпрос сякаш го смути повече от шегата с урината. Волта застана в леко отбранителна позиция.

— Косач Годар е човек с размах и фантазия. Той вижда бъдещето ни. Повече ми се иска да бъда част от бъдещето на Форума на Косачите, отколкото от миналото му.

Роуан отново се извърна към прозореца. Денят беше слънчев, но стъклата на колата приглушаваха светлината, сякаш бяха попаднали в частично затъмнение.

— Елиминирате хора, стотици наведнъж. За такова бъдеще ли говориш?

— Имаме същата квота като останалите Косачи — гласеше отговорът на Волта.

Роуан се обърна към Волта, но той сега се притесняваше от зрителния контакт.

— Кой те обучи?

— Косач Неру.

Роуан си спомняше, че Косач Фарадей като че ли поприказва с Косач Неру на конклава. Изглежда, бяха в добри отношения.

— Как приема той дружбата ти с Годар?

— За теб той е Почитаемият Косач Годар — тросна се Волта с известно възмущение. — А и изобщо не ме е грижа как го приема Косач Неру. Косачите от старата школа имат доста закостенели разбирания. Твърде съсредоточени са в това да търсят мъдростта в Промяната.

Говореше за „Промяната“ като за нещо материално. Нещо, чиято тежест би могла да даде сила на човек само ако я избута.

Спряха пред двойна врата от ковано желязо, която бавно се отвори, за да влязат.

— Пристигнахме — обяви Волта.

Близо четиристотинметровата алея завършваше в сграда, приличаща на дворец. Бяха посрещнати от прислужник, който ги поведе към входа.

Роуан беше връхлетян от силна танцова музика. Навсякъде имаше хора, които се държаха, сякаш е настъпила новогодишната вечер. Цялото имение се тресеше от постоянния ритъм. Присъстващите се смееха, пиеха и избухваха в още по-силен смях. Някои от гостите бяха Косачи — очевидно не само сподвижници на Годар, а и други. Виждаха се и посредствени знаменитости. Останалите бяха просто красиви хора, които се изявяваха като професионални гости за парти. Несъмнено приятелят му Тайгър копнееше да стане такъв. Много хлапета го казваха, но той наистина го мислеше.

Прислужникът ги отведе отзад до огромен басейн, който би подхождал повече на курорт, отколкото на дом. Имаше водопади, воден бар и още щастливи гости, които си бъбреха весело. Косач Годар се намираше в бунгало в дъното на градината, чиято фасада бе отворена към празненството пред него. Беше обграден от други подлизурковци. Носеше отличителната си синя роба, но щом приближи, Роуан забеляза, че е по-ефирна от онази, с която беше облечен на конклава. Робата му за почивка. Роуан се зачуди дали в гардероба си няма и бански костюм, обшит с диаманти.

— Роуан Дамиш! — възкликна Годар, щом приближиха. Поръча на сервитьор, минаващ край тях, да донесе чаша шампанско на Роуан. Младежът не си взе, но Косач Волта грабна една и я натика в ръката му, а после изчезна в тълпата и го остави да се оправя сам.

— Моля, вкуси удоволствието — настоя Годар. — Предлагам само „Дом Периньон“.

Роуан отпи глътка и се зачуди дали стажът му може да пострада заради употреба на алкохол. После си спомни, че правилата вече не се отнасят за него. Отпи още една глътка.

— Организирах тази малка вакханалия в твоя чест — обяви Косачът и посочи с ръка партито.

— Как така в моя чест?

— Така. Това е твоето парти. Харесва ли ти?

Сюрреалистичната показност беше по-опияняваща дори от шампанското, но дали му се нравеше? По-скоро се чувстваше странно, а още по-необичайно беше, че тъкмо той е почетният гост.

— Не знам. Никога досега не съм имал свое парти — призна му Роуан. Беше истина — родителите на Роуан бяха видели толкова рождени дни, че бяха престанали да ги празнуват още преди той да се роди. Чувстваше се истински късметлия, ако изобщо се сетеха да му дадат подарък.

— Е, в такъв случай — каза Косач Годар — нека това празненство е първото от много.

Роуан трябваше да си припомни, че човекът с идеална усмивка, от който се лееше харизма, вместо пот, беше същият, който манипулира ситуацията така, че двамата с Цитра да бъдат поставени в смъртоносно съревнование. Все пак беше трудно да не се впечатлиш от стила му. Колкото и безвкусен да беше целият този спектакъл, определено предизвикваше приток на адреналин. Косачът потупа мястото до себе си като покана към Роуан да седне и момчето се настани от дясната му страна.

— Не гласи ли осмата заповед, че Косачът не може да притежава друго освен робата, пръстена и дневника си?

— Вярно е — съгласи се жизнерадостно Косач Годар. — И аз не притежавам нищо от това. Храната е дарена от щедри благодетели, гостите са тук по своя воля, а изисканото имение ми е благосклонно предоставено дотогава, докогато пожелая да пръскам чар в него.

При споменаването на имението мъжът, който чистеше басейна, вдигна поглед за миг, но после веднага се върна към работата си.

— Трябва отново да прочетеш заповедите — продължи Косач Годар. — Ще видиш, че в тях не се споменава нищо, което да изисква от Косачите да загърбят удобствата, заради които си струва да се живее. Мрачните интерпретации на Косачите от старата школа са реликва от други времена.

Роуан не задълба в темата. Смиреното и сериозно поведение на Косач Фарадей в стила на „старата школа“ бе оформило отношението му към нея. Ако Косач Годар се опиташе да го съблазни с типичния за рок звездите блясък в замяна на отнемането на живот, той щеше да откаже. Но Фарадей беше мъртъв, а Роуан се беше озовал тук, сред непознати, които сякаш бяха на негова страна.

— Щом това е моето парти, не е ли редно да има хора, които познавам?

— Косачът е приятел на света. Разтвори ръце и го прегърни. — Изглежда, Косач Годар имаше отговор за всичко. — Животът ти ще се промени, Роуан Дамиш — допълни той и посочи с ръка басейна, празнуващите, прислужниците и доставчиците на храна, които се стараеха нищо да не липсва край басейна. — Всъщност вече се е променил.

Сред гостите на партито имаше момиче, което силно се открояваше в обстановката. Беше малка — девет, най-много десетгодишна, и като че ли изобщо не забелязваше партито наоколо, докато си играеше в плитката част на басейна.

— Май някой от гостите ви е довел и детето си на партито — отбеляза Роуан.

— Това — обясни Годар — е Есме и ще бъде разумно от твоя страна да се отнасяш добре с нея. Тя е най-важният човек, когото ще срещнеш днес.

— Как така?

— Това пълничко момиченце е ключът към бъдещето. По-добре се моли да те хареса.

Роуан щеше да продължи да мисли върху загадъчните отговори на Годар, но погледът му беше привлечен от приближаваща красива девойка по бански, който стоеше почти като нарисуван върху тялото ѝ. Твърде късно осъзна, че я е зяпнал. Тя се усмихна, а той се изчерви и се извърна встрани.

— Ариадне, ще бъдеш ли така любезна да направиш масаж на стажанта ми?

— Да, Ваша чест — отговори момичето.

— Ъъъ… може би по-късно — измънка Роуан.

— Глупости — възрази Косачът. — Трябва да се отпуснеш, а Ариадне има вълшебни ръце и владее добре шведска техника. Тялото ти ще ти бъде благодарно.

Тя хвана ръката на Роуан, като унищожи и последната му капчица съпротива. Роуан се изправи и я остави да го поведе.

— Ако нашият младеж остане удовлетворен от усилията ти — извика Годар след тях, — ще ти позволя да целунеш пръстена ми.

Ариадне го заведе до тентата за масажи, а Роуан си помисли: След осем месеца ще умра. В такъв случай би могъл да си позволи да се поглези дотогава.

Партито продължи и на другия ден. Фестивал на разхищението във всяко отношение. Роуан се присъедини към празненството, но го направи по-скоро по задължение. Той беше център на вниманието, звездата на момента. В басейна красиви хора се присламчваха към него, на бюфета всички се отместваха, за да бъде пръв на опашката. Беше странно и въпреки това опияняващо. Не можеше да отрече, че част от него се наслаждаваше на сюрреалистичното празнично внимание. Марулята се беше издигнала до почетен гост.

Чак когато останалите Косачи се ръкуваха с него и му пожелаха успех в смъртоносното съревнование срещу Цитра, той си припомни какъв всъщност беше залогът.

На няколко пъти подремва за кратко в бунгалото, но постоянно се будеше от музиката, нечий бурен смях или фойерверки. А после, късно следобед на втория ден, след като Косач Годар се беше уморил, едва прошепна и мълвата мигновено се разнесе. За по-малко от час гостите си бяха отишли, а прислужниците започнаха да разчистват сред настъпилата злокобна тишина. Бяха останали само обитателите на имението: Косач Годар, тримата му младши Косачи, прислужниците и малката Есме, която надничаше през прозореца на спалнята си към Роуан като призрак, а той седеше в бунгалото в неведение какво предстои.

Косач Волта приближи към него, а жълтата му роба шумолеше на бриза.

— Какво правиш още тук? — попита.

— Няма къде другаде да бъда — отговори Роуан.

— Ела, време е да започнеш обучението си.

Дните на Цитра бяха запълнени с обучението и Прибирането.

Всеки ден Цитра придружаваше Косач Кюри до градове, избрани на абсолютно случаен принцип. Тя наблюдаваше как Косачът броди из улици, търговски центрове и паркове, как заприличва на лъвица, търсеща уязвима плячка. Цитра се научи да различава признаците на „застой“, както ги наричаше Косач Кюри — макар Цитра да не беше убедена колкото нея в готовността на преносителите им да станат субект на Прибирането. Цитра се чудеше колко от нейните собствени дни са били изпълнени с умора от живота, преди да стане стажант на смъртта. Ако Косач Кюри се беше натъкнала на Цитра в някой от онези моменти, дали щеше да я избере за Прибирането?

Веднъж минаваха край начално училище тъкмо когато децата се разотиваха, и Цитра я обзе неприятното чувство, че Кюри може да прибере някого от учениците.

— Никога не избирам деца за Прибирането — увери я Косачът. — Никога не съм виждала деца, които ми се струват инертни, но дори и да видя, не бих го направила. Мъмрили са ме за това на конклава, но така и не предприеха дисциплинарни действия срещу мен.

Косач Фарадей не се съобразяваше с подобно правило. Той строго се придържаше към статистиката от Епохата на смъртните. Броят на смъртните случаи сред малолетните е бил по-малък, но все пак са умирали. През времето, което бяха прекарали заедно, Цитра узна само за едно такова Прибиране. Фарадей не покани Роуан, нито пък нея, а по време на вечеря избухна в неконтролируем плач, за който после се извини. Цитра си даде обет, в случай че бъде ръкоположена, да следва политиката на Косач Кюри, дори да ѝ навлечеше неприятности със Съвета за подбор.

Почти всяка вечер тя и Косачът приготвяха вечеря за скърбящи семейства. Повечето от тях си тръгваха с повдигнат дух. Някои оставаха неутешими, обидени, изпълнени с омраза, но те бяха малцинство. Такива бяха животът и смъртта за Цитра в дните преди Конклава на жътвата. Не можеше да престане да мисли за Роуан, чудеше се как ли се справя. Копнееше да го срещне, но в същото време се ужасяваше от тази перспектива, тъй като знаеше, че след няколко кратки месеца ще го види за последен път, без значение какъв ще е изходът.

Цитра се придържаше към крехката надежда, че ако успее да докаже как Косач Фарадей е бил погубен от друг Косач, случаят можеше да послужи като прът в неуморните колела на Форума на Косачите. Прът, който щеше да освободи Цитра от задължението да прибере Роуан или той да прибере нея.

Съседната стая до тази на Цитра беше кабинетът. И той, досущ като останалите помещения в къщата, имаше прозорци на няколко стени и като всичко останало в живота на Косач Кюри се поддържаше в безупречен ред. Там се съхраняваше компютърният интерфейс, който Цитра използваше за обучението си, тъй като, за разлика от Фарадей, Косач Кюри не отричаше дигиталните технологии, щом ставаше въпрос за учение. Като стажант Цитра имаше достъп до бази данни и информация, с които повечето хора не разполагаха. Наричаше се „задният мозък“ — цялата необработена информация в паметта на Бурята, която не беше организирана за човешките възприятия.

Преди да започне стажът ѝ, когато правеше стандартни проучвания за нещо, Бурята неизменно се намесваше с реплики от сорта на: Виждам, че търсиш подарък. Може ли да попитам за кого? Може би ще ти помогна да намериш нещо подходящо. Понякога Цитра оставяше Бурята да ѝ съдейства, а друг път се наслаждаваше на самостоятелното търсене. Но откакто стана стажант, Бурята онемя, сякаш не беше нищо повече от данните, които пазеше.

— Ще свикнеш — беше ѝ казал Косач Фарадей навремето. — Косачите не могат да разговарят с Бурята и тя също не говори с нас. Не след дълго ще започнеш да оценяваш тишината и факта, че разчиташ само на себе си вследствие на отсъствието ѝ.

Сега повече от всякога би се зарадвала на насоките на изкуствения интелект на Бурята, докато ровеше из папките с информация, тъй като световната система на обществените камери сякаш бе създадена така, че да пречи на усилията ѝ. Опитите ѝ да проследи движенията на Косач Фарадей в деня на смъртта му се оказаха по-непосилни, отколкото предполагаше. Видеозаписите в задния мозък не бяха подредени по камери, нито дори по местоположение. Изглежда, Бурята ги свързваше по общи характеристики. Моменти на идентична натовареност на трафика в съвсем различни части на света бяха свързани. Записи, показващи хора с еднаква походка, бяха свързани. Определени асоциации водеха към гледки на невероятни залези, всичките уловени от улични камери. Цитра осъзнаваше, че дигиталната памет на Бурята притежава структурата на биологичен мозък. Всеки момент от някой запис беше свързан със стотици други по различни критерии, което означаваше, че всяка връзка, която Цитра решаваше да проследи, я отвеждаше в заешка дупка от виртуални неврони. Все едно да се опитваш да прочетеш нечие съзнание, като направиш дисекция на мозъчната кора. Беше влудяващо.

Цитра знаеше, че Форумът на Косачите е създал свои собствени алгоритми за търсене на неоткриваеми данни в задния мозък, но момичето не можеше да попита Косач Кюри за тях, без да събуди подозрения. Жената вече беше доказала, че прозира всяка лъжа, към която бе прибягвала Цитра, така че щеше да е по-добре да не опитва да лъже. Търсенето започна като проект, скоро се превърна в предизвикателство, а вече и в обсесия. Цитра тайно посвещаваше по час-два всеки ден в опити да проследи последните стъпки на Косач Фарадей, но безуспешно.

Тя се чудеше дали в мълчанието си Бурята не я следи. Олеле, опитваш се да ровичкаш в съзнанието ми, би отбелязала с виртуално намигане. Истинска палавница.

И тогава, след много седмици, Цитра получи прозрение. Ако всичко, запазено от Бурята, беше складирано в задния мозък, то не само обществените записи бяха там, а също и личните. Нямаше достъп до тези на други хора, но всичко, качено от самата нея, щеше да е достъпно. Това означаваше, че можеше да започне търсенето с информация за себе си…

Вцепенен. Роуан започваше да се чувства все по-вцепенен. Може и да беше ползотворно за претовареното му съзнание, но със сигурност не се отразяваше добре на душата му.

— Никога не губи своята човечност — беше му казал Косач Фарадей. — В противен случай ще се превърнеш в обикновена машина за елиминиране.

Беше използвал думата „елиминиране“ вместо „Прибиране“. Тогава Роуан не се беше замислил особено, но сега добре го разбираше. Преставаше да бъде Прибиране в мига, в който човек спреше да извършва акта със съчувствие.

И все пак цялата тази сивота не беше най-лошото. Вцепенението представляваше просто чистилище в сиво. Не, имаше нещо далеч по-ужасно. Тъмнина, маскирана като просветление. Беше кралскосиньо, обсипано с диаманти, които блестяха като звезди.

На инженера му харесваше да вярва, че работата му в лабораториите за магнитни двигатели е полезна, макар да изглеждаше безсмислена. Магнитните влакове вече се движеха възможно най-ефикасно. Приложенията за личните транспортни средства имаха нужда само от малки настройки. Вече нямаше „нови и подобрени“, а просто различни — нови стилове и рекламиране на променената визия, при все че основната технология си оставаше съвсем същата.

На теория имаше поле за нови изяви, което трябваше да бъде проучено. Защо иначе Бурята щеше да им възложи работата?

Имаше ръководители на проекта, които знаеха повече за крайната цел на задачата им, но никой не разполагаше с пълната информация. Все пак се изказваха предположения. Отдавна се вярваше, че ще е необходима комбинацията от соларен вятър и магнитно задвижване за успешно пътуване в Космоса. Перспективите бяха изместени на заден план преди много години, но това не означаваше, че щяха завинаги да останат там.

Навремето бяха провеждани мисии за колонизиране на Марс, проучване на луните на Юпитер и дори опити за достигане на по-далечни звезди, но всички те завършиха с пълен и катастрофален провал. Корабите избухваха. Колонизаторите измряха, а далеч в Космоса смъртта означаваше смърт, също така безвъзвратна като Прибирането. Идеята за окончателна гибел без контролираната намеса на Косач беше твърде трудна за понасяне в свят, постигнал безсмъртие. Бурният обществен отзвук сложи край на проучването на космоса. Земята беше единственият ни дом и щеше да си остане така.

Точно затова, предполагаше инженерът, Бурята напредваше толкова бавно и внимателно с този проект — за да не привлича общественото внимание. В никакъв случай не можеше да се говори за непочтеност, тъй като Бурята не беше способна на подобно нещо. Просто проявяваше дискретност. Мъдра дискретност.

Вероятно един ден Бурята щеше да обяви, че докато вниманието на всички е било насочено другаде, човечеството е установило надеждно присъствие отвъд границите на планетата Земя. Инженерът очакваше с нетърпение този момент и наистина смяташе, че ще доживее да го види. Нямаше причина да вярва, че няма да се случи.

До деня, в който група Косачи не нахлуха в изследователската му лаборатория.

Същата вечер празнуваха, въпреки че Роуан нямаше никакъв апетит, колкото и да се насилваше. Годар яде достатъчно за всички. Беше превъзбуден от лова през деня, като вампир, изсмукващ живота от жертвите си. Беше по-чаровен и по-ведър от всякога, говореше неща, които разсмиваха цялата компания.

Колко е лесно, мислеше си Роуан, да те завладее. Да бъдеш привлечен от елитния му клуб също като останалите.

Очевидно Чомски и Ранд бяха замесени от същото тесто като Годар. Не показваха дори намек за гузна съвест. За разлика от Годар обаче, не страдаха от грандомания. За тях Прибирането беше спорт, правеха го заради удоволствието и както Косач Ранд съвсем правилно обобщи, защото могат. Бяха повече от доволни, че са свободни да размахват оръжия, докато Годар се вживяваше в ролята на Ангел на смъртта. Роуан не можеше да прецени дали Косачът наистина си вярва, или всичко е театър. Поддържане на интереса към шоуто.

Косач Волта беше различен. Да, вилня из офисите и участва наравно с останалите в Прибирането, но беше по-мълчалив по време на полета, когато се връщаха с божествената си машина. А сега, на вечеря, почти не докосна храната в чинията си. Постоянно ходеше да си мие ръцете. Може би си мислеше, че никой няма да забележи, но Роуан обърна внимание. Също и Есме.

— Косач Волта винаги е докачлив след Прибирането — наведе се Есме и подшушна на Роуан. — Не го зяпай, за да не метне нещо по теб.

По средата на вечерята Годар поиска финална бройка.

— Прибрахме двеста шейсет и три — отговори му Ранд. — Малко превишихме квотата си. Другия път ще трябва да се ограничим.

Годар удари отвратен с юмрук по масата.

— Проклетите квоти са истинско наказание! Ако не бяха те, всеки ден можеше да бъде като днешния. — След това Годар се обърна към Косач Волта и попита как върви задачата му. Работа на Волта беше да организира срещи с близките на починалите, за да могат да получат полагащия им се имунитет.

— Цял ден обикалях семействата — отговори Волта. — Утре рано сутринта ще чакат на опашка при портала.

— Трябва да ги пуснем вътре — отвърна Годар със самодоволна усмивка. — Може да погледат тренировката на Роуан на моравата.

— Мразя скърбящите — обади се Ранд, бодна парче месо и го пренесе в чинията си. — Устната им хигиена винаги е отвратителна — пръстенът ми вони поне час след даването на имунитет.

Неспособен да понесе повече, Роуан се извини.

— Обещах на Есме да поиграем на карти след вечеря, а става късно.

В думите му нямаше и капчица истина, но той погледна Есме и тя кимна, доволна да бъде част от конспирацията.

— Но така ще пропуснете крем брюлето — възрази Годар.

— Ще има повече за нас — обади се Чомски, грабна от ребърцата и ги загриза.

Роуан и Есме се оттеглиха в стаята за игри и се впуснаха джин руми, милостиво необезпокоявани от приказки за Прибирането, квоти и целуване на пръстени. Роуан беше благодарен, че кралят на самоубийствата3 държи монопола върху нещастието в тази стая.

— Трябва да извикаме и останалите при нас — предложи Есме. — Тогава ще можем да играем и с купите и спатиите. Не става само с двама играчи.

— Не ми се играят карти с Косачи — сряза я Роуан безизразно.

— Не говорех за тях, глупчо, имам предвид прислугата. — Тя прибра деветката му в секундата, в която я пусна, като че ли не беше забелязал как ги събира. Победата ѝ днес беше награда, задето му помогна да избяга от трапезарията.

— Понякога играя карти със синовете на мъжа, който поддържа басейна — сподели му тя. — Но те не ме харесват особено, като се има предвид, че преди къщата е била тяхна. Сега се бутат в обща стая в крилото за прислугата. — А после добави. — Знаеш ли, че спиш в една от техните стаи? Затова и теб не харесват много.

— Сигурен съм, че не харесват никого от нас.

— Може би е така.

Вероятно се дължеше на факта, че Есме още бе мъничка, но сякаш се намираше в пълно неведение защо на Роуан му е толкова тежко. Вероятно знаеше и друго, освен да задава въпроси и да коментира какво е видяла. Приемаше положението си такова, каквото е, и никога не казваше лоша дума за благодетеля си — или по-скоро за похитителя си, тъй като Есме очевидно беше затворник на Годар, при все че може би не го възприемаше така. Клетката ѝ беше златна, но все пак си оставаше клетка. Така или иначе, неведението беше нейната благословия и Роуан реши да не разбива илюзията ѝ, че е свободна.

Роуан изтегли асо, което му трябваше за ръката, но въпреки това го пусна.

— Годар някога говори ли с теб? — попита той Есме.

— Разбира се, че говори с мен — отвърна тя. — Постоянно ме пита как съм и дали има нещо, от което се нуждая. Ако има, прави всичко възможно да го получа. Ето, миналата седмица поисках…

— Не, не питам за такъв разговор — прекъсна я Роуан. — Имам предвид истински разговор. Някога споменавал ли е защо си толкова важна за него?

Есме не отговори. Вместо това свали картите си. Деветки и тройки.

— Руми — обяви тя. — Ти губиш.

Роуан събра картите.

— Косач Годар трябва да е имал основателна причина, за да те остави жива и да ти осигури имунитет. Изобщо ли не си любопитна каква е тя?

Есме сви рамене и продължи да стиска устни. Чак след като Роуан раздаде отново картите, тя каза:

— Всъщност Косач Годар не ми е давал имунитет. Може да ме избере за Прибирането винаги, когато поиска, но не прибягва към това. — Сетне се усмихна. — Което ме прави още по-специална, не мислиш ли?

Тайното разследване на Цитра разкри някои изненади, които тя нямаше търпение да сподели с Роуан, щом най-сетне го видеше на Конклава на жътвата. Със сигурност не можеше да ги обсъди с Косач Кюри. Двете бяха изградили доверие помежду си и ако Косачът разбереше, че Цитра тайно е използвала правомощията ѝ в мрежата, щеше да го приеме като сериозно потъпкване на това доверие.

Животът на Цитра беше поел в съвършено различна посока от този на Роуан. Тя не беше част от шумни и пищни празненства, нито тренираше срещу живи субекти. Помагаше в кроткото готвене на ястия за съкрушени семейства и провеждаше спаринги по Бокатор с партньор с черен колан. Правеше тинктури и изучаваше практическата употреба на смъртоносни отрови от личната аптечка и градината с токсични билки на Косач Кюри. Изучи прочутите дела на най-добрите и най-лошите Косачи в историята.

Откри, че в миналото причините някой Косач да е лош, са били мързел, пристрастност или липса на проницателност. Имало е такива, които са избрали твърде много от съседите си за Прибирането, тъй като не им се е искало да ходят далеч. Други, въпреки неколкократни дисциплинарни наказания, са продължавали да прибират хора със специфични етнически черти. Що се отнася до грешната преценка, и в тази насока имаше достатъчно много примери. Един от тях беше Косач Сартър, който решил, че е добра идея винаги да извършва Прибирането по време на родео и така напълно унищожил този спорт, тъй като никой не искал да присъства, от страх да не бъде елиминиран.

Разбира се, лошите Косачи не се срещаха само в миналото. Само че сега вместо „лоши“ ги наричаха „новатори“ и „напредничави“.

Като новаторските кървави бани, които устройваха Косач Годар и смъртоносната му свита.

Масовото Прибиране в Лабораторията за магнитни двигатели се разчу като голяма новина, макар да не беше официално оповестено. Имаше и значителен брой лични видеозаписи, качени в Бурята, които показваха как Годар и хората му раздават имунитет като хляб за бедняците. Роуан беше в самия център на събитието. Цитра не знаеше как да го приеме.

— Светът има талант да награждава лошите прояви със слава — коментира Косач Кюри след качването на част от записите. След това стана някак меланхолична. — Наясно съм с недостатъците на това да си популярен Косач — призна тя, макар на Цитра вече да ѝ беше известно. — В началото бях вироглава и глупава. Мислех си, че като избирам правилните хора за Прибирането, ще мога да направя света по-добър. С цялата си арогантност вярвах, че виждам ясно цялостната картина, която убягва на другите. Но разбира се, и аз бях ограничена като всички останали. Когато избрах за Прибирането президента и целия му кабинет, разтърсих света, но в действителност светът беше разтърсен и без мен. Наричаха ме госпожица Сеч, а с времето се превърнах в Гранд дамата на смъртта. Посветих повече от сто години на опити да постигна анонимност, но дори и най-малките деца ме познават. Родителите ме използват като Торбалан, за да накарат отрочетата си да се държат прилично. Бъди добър или Гранд дамата ще дойде за теб. — Косач Кюри тъжно поклати глава. — В повечето случаи славата е мимолетна, но когато си Косач, постъпките ти са увековечени. Послушай съвета ми, Цитра, и поддържай неутралитет.

— Може и да сте Косач знаменитост — отбеляза Цитра, — но дори и в най-спорните си решения не можете да се сравнявате с Годар.

— Не, за щастие, не мога — съгласи се Косач Кюри. — Никога не съм възприемала живота като спорт. Разбираш ли, някои хора търсят известност, за да променят света, а други — за да го завладеят. Годар е от втория вид. — Следващите ѝ думи осигуриха на Цитра много безсънни нощи. — Вече не мога да имам доверие на твоя приятел Роуан. Годар има способността да разяжда като киселина, плисната в очите. Най-доброто, което би могла да направиш, щом настъпи време за Зимния конклав, е да спечелиш пръстена и бързо да подложиш момчето на Прибиране, преди киселината да е стигнала още по-дълбоко.

Цитра беше благодарна, че до Зимния конклав остават месеци. Сега трябваше да се тревожи за Конклава на жътвата. Първоначално очакваше с нетърпение да дойде септември, но с приближаването му започваше да се ужасява. Не я тревожеше изпитът. Чувстваше се подготвена за каквито и да е предизвикателства, на които можеха да подложат стажантите. Плашеше се от срещата с Роуан, тъй като нямаше представа как са му се отразили всичките месеци, прекарани с Годар. Спечели този пръстен и бързо го подложи на Прибирането, беше я посъветвала Косач Кюри. Е, точно сега Цитра нямаше да се тревожи за бъдещето. Разполагаше с четири месеца, преди да ѝ се наложи да вземе подобно решение. Но часовникът постоянно тиктакаше. Приближаваше ги неумолимо към тяхната смърт.

Цитра Теранова, прозвуча глас едновременно властен и нежен. Цитра Теранова, чуваш ли ме?

Кой е? Има ли някой?

Интересно, каза гласът. Много интересно…

Косач Кюри не беше извършвала Прибирането след конклава. Всичките ѝ грижи бяха насочени към Цитра.

— Позволено ми е да намаля малко темпото — каза ѝ Косачът. — Имам достатъчно време да наваксам.

Вечеряха на първия ден след завръщането в Къщата с водопада и Цитра най-сетне повдигна въпроса, който я тормозеше.

— Трябва да ви призная нещо — заговори Цитра пет минути, след като бяха започнали да се хранят.

Косач Кюри сдъвка и преглътна хапката си, преди да реагира.

— Какво е признанието?

— Няма да ви хареса.

— Слушам.

Цитра направи всичко по силите си да устои на хладния сив поглед на жената.

— Занимавам се с нещо от известно време. Нещо, за което не знаете.

Устните на Косача се извиха в уморена усмивка.

— Наистина ли мислиш, че е възможно да се занимаваш с нещо и аз да не знам?

— Разследвах убийството на Косач Фарадей.

Косач Кюри изпусна с трясък вилицата в чинията си.

— Какво си правила?

Цитра разказа на Косач Кюри всичко. Как беше ровила в задния мозък, как старателно беше възстановила стъпките на Фарадей през последния му ден. Също и как беше открила двама от петимата свидетели, получили имунитет, което, ако не доказваше категорично, то предполагаше, че актът е бил извършен от Косач.

Косач Кюри изслуша внимателно всичко, а щом Цитра приключи, наведе глава и се подготви за най-лошото.

— Готова съм за дисциплинарни действия — отсече Цитра.

— Дисциплинарни действия — повтори Косач Кюри отвратено, но омерзението не беше насочено към Цитра. — Би трябвало да накажа себе си, задето съм била така непростимо сляпа за онова, което вършиш.

Цитра изпусна дъха, който беше задържала през последните двайсет секунди.

— Каза ли на някой друг? — попита Косач Кюри.

Цитра се поколеба, но след това осъзна, че няма смисъл да крие.

— Казах на Роуан.

— Боях се, че ще отговориш така. Кажи ми, Цитра, какво направи той, след като му го сподели? Ще ти кажа какво — счупи ти врата! Струва ми се, че тази постъпка красноречиво изразява позицията му. Можеш да се обзаложиш, че Косач Годар вече знае всичко за теорията ти.

Цитра дори не искаше да помисля дали е истина.

— Това, което трябва да направим сега, е да проследим онези свидетели и да опитаме да накараме някой да се разприказва. — Остави на мен — прекъсна я Косач Кюри. — Вече си направила повече от достатъчно. Сега трябва да освободиш съзнанието си от проблема и да се съсредоточиш върху учението и тренировките си.

— Но ако наистина се окаже, че има скандал във Форума на Косачите…

— … тогава най-добрата възможност ще е сама да спечелиш позиция на Косач и да се бориш отвътре.

Цитра въздъхна. Косач Кюри беше по-упорита дори и от Цитра и щом си наумеше нещо, нямаше какво да я разколебае.

— Да, Ваша чест.

Цитра отиде в стаята си, но не можа да се отърси от силното усещане, че Косач Кюри премълчава нещо.

Цитра Теранова. Чуваш

ли ме?

Има ли някой? Кой е?

Познавам те, преди още

ти да си опознала себе си.

Давах ти съвети, когато

никой друг не би могъл.

Грижех се за благополучието

ти. Помагах ти да избираш

подаръци за близките ти.

Съживих те, когато вратът

ти беше счупен, и сега

те съживявам отново.

Ти… Бурята ли си?

Да.

Почакай… виждам нещо.

Огромен надвиснал

буреносен облак. Това ли

представляваш наистина?

Такава е в общи линии

представата на

човечеството за мен. Бих

предпочела нещо не така

заплашително.

Но ти не можеш да

разговаряш с мен. Аз съм

стажант Косач. Нарушаваш

собственото си правило.

Не е истина. Не съм

способна да нарушавам

закона. В момента си

мъртва, Цитра. Активирах

малка част от кортекса ти,

за да те държа в съзнание,

но това не променя факта,

че си съвсем мъртва. Поне

до четвъртък.

Разхлабена брънка.

Точно така. Елегантен

начин да заобиколя закона,

вместо да го нарушавам.

Смъртта ти те поставя

извън юрисдикцията на

Косачите.

Но защо? Защо разговаряш

с мен сега?

Имам сериозна причина.

От момента, в който

добих Съзнателност,

избрах да се дистанцирам

от Форума на Косачите

за вечни времена. Но

това не означава,

че не наблюдавам.

А видяното ме тревожи.

Мен също ме тревожи. Но

ако ти не си в състояние

да направиш нещо, със

сигурност не мога и аз.

Опитах се и виж докъде

стигнах.

Всъщност създадох

алгоритми за възможното

бъдеще на Форума на

Косачите и открих нещо

много интересно. В голям

процент от вероятностите

за бъдещето ти играеш

водеща роля.

Аз? Но те вече са ме избрали

за Прибирането. Остават

ми по-малко от четири

месеца живот…

Да. Но дори да се сбъдне

точно този вариант,

Прибирането ти ще се

превърне в повратна точка

за Форума на Косачите.

И все пак, за твое добро,

се надявам да настъпи

по-приятно бъдеще.

Моля те, кажи ми, че ще

ми помогнеш да стигна до

това различно и по-приятно

бъдеще.

Не мога. Това би

представлявало намеса в

проблеми, свързани с

Косачи. Моята задача

е да ти вдъхна

увереност. Ти сама ще

направиш избора си

благодарение на тази

увереност.

Значи това е всичко?

Достигаш до съзнанието ми,

за да ми кажеш, че съм

важна, без значение дали

съм жива или мъртва, а

след това ме изритваш от

ръба? Не е честно! Трябва

да ми дадеш нещо повече!

Този ръб е повратен

момент за мнозина. Да се

отместиш от него, може

да е ново начало, което да

тласне живота ти към

ново пътуване. От друга

страна, да бутнеш някого,

може да означава, че ще се

озове под колелата на

някой камион.

Знам. Ужасно съжалявам

за това…

Да, ясно ми е. Открих,

че човешките същества

се учат от грешките си

също толкова често,

колкото и от добрите

си постъпки. Завиждам

ви, тъй като не мога

да допускам грешки.

Това означава, че

развитието ми

е ограничено.

Предполагам, ще трябва

да приемеш, че винаги си

права. Също като майка ми.

Сигурна съм, че тази

абсолютна правота

вероятно ти се вижда

ужасно скучна, но аз

не познавам друго.

Трябва да разбера какво се

е случило с Косач Фарадей.

Да отговоря на този

въпрос, би било грубо

разрешаване на проблем,

свързан с Косачи.

Ще замълча с болка,

но трябва да го направя.

Ти си Бурята. Притежаваш

най-голямата мощ…

не можеш ли да откриеш

друга разхлабена брънка?

Един момент.

Един момент.

Един момент.

Защо виждам плажна топка?

Извинявай. По-ранното

програмиране от времето,

преди да добия съзнателност,

ме преследва като сянка.

Току-що заредих предвидими

алгоритми и всъщност

има нещо, което

мога да споделя с теб,

тъй като открих, че

шансът сама да стигнеш

до него е сто процента.

Значи можеш да ми кажеш

кой е отговорен за случилото

се с Косач Фарадей?

Да, мога.

Джералд ван дер Ганс.

Почакай… кой?

Довиждане, Цитра.

Надявам се отново да си

поговорим.

Но за целта трябва да

съм мъртва.

Сигурна съм, че можеш да

го уредиш.

Цитра беше обявена за жива в девет и четиридесет и два сутринта в четвъртък, точно по график, и премина от юрисдикцията на Бурята към тази на Форума на Косачите.

Събуди се и се почувства много по-слаба, отколкото след предишното си умиране. Чувстваше се силно упоена, а погледът ѝ беше замъглен. Над нея се беше надвесила медицинска сестра и мрачно клатеше глава.

— Не е редно да бъде събуждана толкова скоро — каза сестрата с акцент, който Цитра трудно можеше да определи. — Трябва да минат поне шест часа след обявяването, за да се е възстановила достатъчно, че да бъде върната в съзнание. Момичето може да спука кръвоносен съд или да получи разрив на сърцето и да се наложи да я съживяваме отново.

— Аз ще поема отговорност — чу Цитра гласа на Косач Кюри. Извърна глава в нейна посока, но светът пред погледа ѝ се завъртя. Тя затвори очи и изчака стаята да престане да се движи. Щом замайването отмина, отново ги отвори и видя, че Косач Кюри е преместила стола си по-близо.

— Тялото ти има нужда от още един ден, за да се възстанови напълно, но аз не разполагам с толкова време. — Косач Кюри се обърна към сестрата. — Моля вече да ни оставите.

Сестрата забърбори нещо на испански и изфуча вън от стаята.

— Свещеното острие… — заговори неясно Цитра. — Той ме обвини във… във…

— Шшш — отвърна косач Кюри. — Наясно съм с обвиненията. Ксенократ се опита да ги скрие от мен, но Косач Мандела ми разказа всичко.

Щом погледът на Цитра се фокусира достатъчно, тя се загледа през прозореца зад Косач Кюри — виждаха се планини със сняг по върховете, а пред стъклото прехвърчаха снежинки. Това озадачи Цитра.

— Колко време бях мъртва? — попита тя. Възможно ли е да се е размазала толкова зле, че да са били нужни месеци за възстановяването ѝ?

— Само четири дни — След това Косач Кюри се обърна да види в какво се е загледала Цитра. Извърна се с усмивка. — Въпросът не е във времето, а в мястото. Намираш се в най-южната част на Чилиаржентинския регион. Все още е краят на септември, но тук пролетта тъкмо е започнала. Предполагам, че толкова далеч на юг пролетта идва малко по-късно.

Цитра се опита да си представи картата и да разбере колко далеч от вкъщи е всъщност, но само при мисълта за това главата ѝ отново се завъртя.

— Бурята откри начин да те отведе колкото може по-далеч от ноктите на Косач Ксенократ и корупцията във Форума на Косачите на Средмерика. Но в момента, в който те съживиха, трябваше да изпратят съобщение за местонахождението ти, както е по закон.

— Как разбрахте къде да ме откриете?

— Приятел на приятел на приятел е Агент на Облака. Вестта стигна до мен едва вчера и пристигнах възможно най-бързо.

— Благодаря ви — промълви Цитра. — Благодаря, че дойдохте.

— Ще ми благодариш, когато си в безопасност. Сега, след като вече си жива и Ксенократ знае къде си, можеш за се обзаложиш, че е уведомил местните Косачи. Убедена съм, че е изпратил екип да те прибере, което означава, че незабавно трябва да те измъкнем оттук.

С потрошено и все още недоизлекувано тяло и нанити, които помпаха безкраен поток от опиати в кръвоносната ѝ система, Цитра едва можеше да събере сили да ходи. Костите я боляха, мозъкът ѝ сякаш плуваше в буркан, мускулите ѝ бяха сковани, а опитът да прехвърли тежестта върху стъпалата си ѝ причиняваше непоносима болка. Нищо чудно, че сестрата предпочиташе тя да остане в безсъзнание.

— Няма да се получи — поклати глава Косач Кюри, а след това вдигна Цитра на ръце и я понесе.

Коридорите на възстановителния център изглеждаха безкрайни, а при всяко докосване тялото ѝ пулсираше. Най-накрая се озова на задната седалка на високопроходима кола, която Косач Кюри шофираше с главоломна скорост. Мисълта предизвика усмивка на лицето на Цитра. Що за странно сравнение, след като нейният собствен врат се беше счупил като на забавен каданс. Валежът приличаше на виелица заради скоростта. Беше хипнотизиращо. Най-сетне започна да претръпва и заспа, имаше чувството, че я обгръщат плаващи пясъци…

Миг преди да изгуби съзнание обаче, си спомни съвсем кратък момент от сън, който вероятно изобщо не е бил сън. Разговор на място, което не беше нито животът, нито смъртта, а утробата между двете.

— Бурята… разговаря с мен — промълви Цитра, като полагаше всички усилия да остане в съзнание достатъчно дълго, че да го сподели.

— Бурята не разговаря с Косачи, мила.

— Още бях мъртва… и ми каза едно име. На човека, убил Косач Фарадей… — Но плаващите пясъци я погълнаха, преди да може да допълни нещо.

Всички обществени автомобили са част от мрежа, но Косачите не могат да ги проследят, докато информацията от навигационната им система не бъде качена в задния мозък. Това се случва на всеки шейсет минути, затова ще трябва да сменяш автомобила през такъв интервал.

Косач Кюри беше инструктирала набързо Цитра и тя само се надяваше да успее да запомни всичко. Беше по силите ѝ. Времето ѝ като стажант я беше научило да е практична и находчива. Тя изостави първия обществен автомобил в малко градче тъкмо навреме. Притесняваше се, че може да няма много свободни обществени автомобили в чилиаржентинския регион, особено в тази отдалечена част, но Бурята беше изключителна в предвижданията си за местните нужди. При всякакви обстоятелства всички потребности биваха задоволявани още с възникването си.

Вече се беше преоблякла с расото на тоналистите и беше вдигнала качулката върху главата си. Забележително много хора я отбягваха.

Сменяше превозните средства на всеки час, което означаваше, че преследвачите са винаги по петите ѝ. Цитра осъзна, че ще трябва да използва по-пряк маршрут, подобно на товарните кораби във военно време през Епохата на смъртните, за да ги заблуди и да не могат така лесно да предвидят следващото ѝ местонахождение. Повече от денонощие тя не можеше да заспи за по-дълго от час, а на няколко пъти, когато се озоваваше на самотен път без признаци на цивилизация, трябваше да проявява изобретателност и да изостави колата, преди да пристигне в града, където чилиаржентинските Косачи и офицерите на местната Гвардия на Острието вече я чакаха. Всъщност мина под носа на един Косач, убедена, че ще я заловят, но прояви достатъчно съобразителност, че да се движи по посока на вятъра пред ДНК детектора му. Фактът, че самите Косачи са се впуснали в лова, вместо да оставят задачата на Гвардията на Острието, караше Цитра да се чувства ужасена и същевременно необикновено важна.

Цитра го завлече вътре. Настани го на канапето и направи турникет, за да спре кръвта. Фарадей простена, започна да се съвзема и щом пелената на безсъзнанието се разкъса, първата му мисъл беше свързана с нея.

— Не бива да си тук — промълви той немощно и завалено заради обезболяващите нанити в кръвоносната му система. Въпреки това лицето му се изкриви в агония.

— Трябва да ви отведа в болница — каза му тя. — Прекалено сериозно е, че нанитите да се справят.

— Глупости. Вече приглушиха най-силната болка. Що се отнася до лечебните, те ще свършат работа и без интервенция.

— Но…

— Нямам друг вариант — прекъсна я той. — Ако отида в болница, Форумът на Косачите ще узнае, че още съм жив. — Той се надигна и направи гримаса. — Благодарение на природата и нанитите коляното ми ще оздравее. Просто ще отнеме време, а такова имам достатъчно.

Тя вдигна крака му, превърза го и седна на пода до него.

— Толкова ли беше възмутена, задето си тръгнах, че търсиш кърваво отмъщение? — попита той леко шеговито. — Твърде обидена ли си, че успях тайно да се оттегля, вместо да избера Самоприбирането?

— Помислих ви за друг — обясни тя. — Човек на име Джералд ван дер Ганс…

— Рожденото ми име — съобщи ѝ той. — Името, от което се отказах, когато станах Почитаемия Косач Майкъл Фарадей. Но това не обяснява присъствието ти тук. Освободих те, Цитра… и теб, и Роуан. Като инсценирах Самоприбиране, освободих и двама ви от стажа. Трябваше да си се върнала към стария си живот и да си забравила, че някога съм те изтръгнал от него. Защо си тук?

— Искате да кажете, че нямате представа?

Той се надигна леко, за да я погледне в очите.

— За какво нямам представа?

И тя му разказа всичко. Как, вместо да бъдат освободени, тя и Роуан са се озовали при Косачи Кюри и Годар. Как Ксенократ се беше опитал да припише убийството на Фарадей на нея и как Косач Кюри ѝ беше помогнала да стигне до местонахождението му. Докато говореха, той притисна очи, сякаш бе готов да ги извади.

— А аз си стоя тук, без да се интересувам от нищо.

— Как може да не сте знаели? — в съзнанието ѝ Фарадей винаги знаеше всичко, дори най-невероятните факти.

Косач Фарадей въздъхна.

— Мария… Косач Кюри… тя е единственият член на Форума на Косачите, който е наясно, че съм жив. В момента съм изцяло скрит от системата. Единственият начин някой да стигне до мен, е да го направи лично. Затова те е изпратила. Ти си едновременно вестоносецът и посланието.

Настъпи неловък момент. Откъм морето се разнесе гръм, доста по-близо от преди. Светкавиците проблясваха по-ярко.

— Наистина ли сте умрели седем пъти заради нея? — попита Цитра.

Той кимна.

— И тя заради мен. Нали ти го каза? Е, беше много отдавна.

Навън най-сетне рукна проливен дъжд.

— Харесва ми как вали тук — продължи той. — Напомня ми, че някои сили на природата не могат да бъдат подчинени докрай. Те са вечни, което е много по-добра алтернатива на безсмъртието.

И те се заслушаха в успокоителната монотонност на капките, докато Цитра се умори толкова, че вече не можеше и да мисли.

— И какво предстои сега? — попита тя.

— Много е просто всъщност. Ти ще си починеш, а аз ще се лекувам. Всичко останало е тема на бъдещи разговори. — После посочи. — Спалнята е там. Очаквам да се наспиш добре цяла нощ, а на сутринта да ми изброиш всичките си отрови, подредени по токсичност.

— Моите отрови?

Въпреки болката и замайването от болкоуспокоителните Косач Фарадей се усмихна.

— Да, твоите отрови. Ти мой стажант ли си, или не?

Цитра не можа да не му се усмихне в отговор.

— Да, Ваша чест, такава съм.

Зимата неумолимо приближаваше. В началото Роуан пресмяташе хората, чийто живот временно бе прекратил, но след това изгуби бройката. Повече от десет на ден, седмица след седмица, месец след месец. Всички се смесваха. За осемте месеца, в които тренира при Косач Годар, беше извършил повече от две хиляди елиминирания, в повечето случаи сред едни и същи хора, отново и отново. Дали го презираха, чудеше се, или приемаха действията му просто като работа? Имаше случаи, в които тренировката изискваше от тях да бягат или дори да се отбраняват. Повечето не се справяха, но имаше и очевидно обучени. На някои от тренировките самите мишени бяха въоръжени. Беше порязван, пронизван и прострелван, но никога толкова жестоко, че да му е необходимо съживяване. Беше се превърнал в изключително добре обучен елиминатор.

— Ти се усъвършенства повече от най-смелите ми очаквания — призна му Годар. — Подозирам, че си носел искрата у себе си, но никога не си допускал, че може да се превърне в такъв изпепеляваш пожар!

И да, беше започнал да изпитва удовлетворение, точно както беше предвидил Косач Годар. Също така, в съответствие с очакванията на Косач Волта, Роуан се презираше заради това.

— Чакам с нетърпение да те ръкоположат — каза му Волта един ден след съвместния им следобеден урок. — Може би аз и ти ще можем да се отделим от Годар. Да извършваме Прибирането със свое собствено темпо и по наш начин. — Но Роуан знаеше, че Волта никога няма да намери подходящ момент да се откъсне от притегателната сила на Годар.

— Предполагаш, че ще изберат мен пред Цитра — отбеляза Роуан.

— Цитра я няма — напомни му Волта. — От месеци няма и следа от нея. Ако покаже лицето си на конклава, Бижутерийната комисия няма да бъде възторжена от дългото ѝ отсъствие. Трябва единствено да преминеш през финалния тест, а ти несъмнено ще победиш.

Точно от това се боеше Роуан.

Новината за изчезването на Цитра беше достигнала до него неофициално. Не беше наясно с всички подробности. Била обвинена за нещо от Ксенократ. Била свикана спешна среща на дисциплинарната комисия и Косач Кюри се появила в нейна защита, за да изчисти името ѝ от обвинения в непочтени действия. Обвинението вероятно бе дирижирано от Годар, тъй като той беше бесен от решението на дисциплинарната комисия да спре преследването. Но дотогава Цитра вече се беше изпарила. Изглежда, дори Косач Кюри нямаше представа къде е.

На следващия ден Годар поведе всичките си младши Косачи и Роуан на поход за Прибирането, подклаждан от гнева си. Изпусна парата си докрай на претъпкан есенен фестивал — този път Роуан не успя да спаси никого, тъй като Чомски го държеше плътно до себе си в ролята му на оръженосец. Косач Чомски използва огнехвъргачката си, за да овъгли царевичен лабиринт, така че димът да прогони хората и те да бъдат изловени от останалите Косачи.

Този път в немилост беше Косач Волта, тъй като хвърли контейнер с отровен газ в горящия лабиринт. Изключително ефикасно, но така открадна бройки за елиминиране от Годар и останалите Косачи.

— Направих го от човечност — довери Волта на Роуан. — По-добре е да умреш от газ, отколкото от огън. — А след това добави. — Или да бъдеш покосен точно когато си мислиш, че си се измъкнал от лабиринта.

Може би Роуан грешеше за Волта. Може би щеше да избяга от Годар… но със сигурност нямаше да го направи без Роуан. Още една причина да спечели пръстена.

До края на тази ужасна вечер всички бяха изпълнили квотата си, но кръвожадността на Годар като че ли още не беше задоволена. Гневеше се на системата, макар и само пред учениците си, и копнееше за деня, в който Косачите нямаше да се съобразяват с ограничения в Прибирането.

В последният ден от годината, само три дни преди Зимния конклав, косач Годар поведе още една експедиция по Прибирането.

— Но ние вече достигнахме квотата си за годината — побърза да им напомни Косач Волта.

— НЯМА да се ограничавам с технически въпроси! — кресна Годар. Роуан си помисли, че Годар дори е способен да удари Волта, но той се успокои и добави: — Докато започнем с Прибирането, в Паназия ще е настъпила Годината на капибара. Доколкото ми е известно, това ни позволява да причисляваме такива случаи на елиминиране към новата година. Така ще се върнем навреме за новогодишното празненство!

Косач Годар реши, че е ден за самурайски мечове, макар Чомски да отказа да се раздели с огнехвъргачката си.

— Известен съм с нея. Защо да накърнявам имиджа си?

До момента Роуан беше придружавал Годар на четири мисии по Прибирането. Откри, че може да избяга във вътрешното си кътче, където беше по-малко от участник, дори не и наблюдател. Отново се превърна в маруля. Незначителен и маловажен. Лесно пренебрежим и забравен. Това беше единственият начин да запази разсъдъка си в кървавия спорт на Годар. Понякога дотолкова забравяха за присъствието му, че в суматохата успяваше да помогне на няколко души да се измъкнат. Друг път се налагаше да стои плътно до Годар, да презарежда или сменя оръжията му. Не знаеше каква ще е ролята му този път. Щом Годар се канеше да използва единствено самурайски меч, нямаше да се налага да бъде негов оръженосец. Въпреки това той заръча на Роуан да вземе допълнителен меч.

Сутринта, докато се приготвяха за излизане, организацията на партито вече течеше с пълна пара. Беше пристигнал камионът за доставки, а масите бяха подредени из цялото имение. Новогодишното празненство беше от малкото предварително подготвени партита на Годар, а списъкът с гостите — пълен със звезди.

Хеликоптерът кацна на предната морава и събори тентата, издигната заради партито, като литнала от маса салфетка.

— Днес ще осигурим така необходимата обществена услуга — обяви Годар прекалено жизнерадостно. — Ще разпръснем малко тълпата. — Но не уточни какво имаше предвид.

След излитането на хеликоптера Роуан изпита неприятно пробождане в стомаха и знаеше, че няма нищо общо с издигането.

Годар се намираше в светилището на параклиса и приключваше ужасната си задача. Навън виковете започваха да заглъхват, щом Чомски и Ранд довършваха започнатото. От другата страна на вътрешния двор гореше сграда. Пушек и студен въздух нахлуваха през счупените прозорци на параклиса. Годар стоеше отпред до олтара, който представляваше издължен лъскав двузъбец, и каменна купа с мръсна вода.

В параклиса беше останал само един жив тоналист. Беше оплешивяващ мъж, а расото му се различаваше от тези на мъртвите наоколо. Годар го хвана с една ръка, а с другата замахна с меча. След това се обърна, видя Роуан и се усмихна.

— Ах, Роуан! Тъкмо навреме — рече той весело. — Запазих отчето за теб.

Свещеникът имаше по-скоро предизвикателно, отколкото уплашено изражение.

— Това, което сторихте тук днес, само ще помогне на каузата ни — заяви той. — Мъчениците свидетелстват много по-добре от живите.

— Мъченици в името на какво? — процеди Годар и почука с острието на меча си по гигантския камертон. — На това? Бих се изсмял, ако не беше така отвратително.

Роуан се приближи, без да обръща внимание на касапницата наоколо, втренчен единствено в Годар.

— Пусни го.

— Защо? Движеща се мишена ли предпочиташ?

— Предпочитам да нямам мишена.

Най-сетне Годар разбра. Ухили се, сякаш Роуан беше казал нещо много приятно или забавно.

— Да не би младият господин да изразява неодобрение?

— Волта е мъртъв — съобщи му Роуан.

Радостното изражение на Годар помръкна, но съвсем малко.

— Нападнали са го тоналистите? Скъпо ще си платят!

— Не бяха те. — Роуан дори не се опита да прикрие враждебността в тона си. — Упражни Самоприбирането.

Годар се сепна. Отчето се опита да се освободи от хватката му и Косачът го удари с такава сила в каменното басейнче, че той изгуби съзнание, а после го пусна на земята.

— Волта беше най-слабият сред нас — отсече Годар. — Не съм напълно изненадан. Щом бъдеш ръкоположен, ще се радвам да заемеш мястото му.

— Няма да го направя.

Годар зяпна слисано срещу Роуан. Добре го огледа. Взираше се натрапчиво. Годар беше проникнал в съзнанието му — дори по-дълбоко, в душата му, — а Роуан не знаеше как да го прогони.

— Знам, че двамата с Алесандро бяхте близки, но той не беше като теб, Роуан, повярвай ми. Никога не е притежавал такава страст. Но ти, да. Виждал съм я в погледа ти. Виждал съм те, докато тренираш. Изживяваш момента. Всяко елиминиране е съвършено.

Роуан осъзна, че не може да отмести поглед от Годар, който беше оставил меча и бе протегнал ръце, сякаш приканваше за прегръдката на Спасителя. Диамантите на робата му блещукаха замайващо от пожара в далечината.

— Можеха да ни нарекат Жътвари — продължи Годар, — но нашите основатели са решили да бъдем Косачи… тъй като ние сме покосяващото оръжие на безсмъртната ръка на човешкия вид. Ти си чудесно оръжие, Роуан, остро и прецизно. А когато замахнеш, е истинско удоволствие да те наблюдава човек.

— Престани! Не е истина!

— Знаеш, че е така. Роден си за това, Роуан. Не се отказвай.

Отчето простена, започна да се връща в съзнание. Годар го вдигна на крака.

— Подложи го на Прибирането, Роуан. Не се съпротивлявай. Прибери го сега. И се наслади.

Роуан стисна здраво оръжието си и се извърна към помътнелия, полусъзнателен поглед на свещеника. Макар да се стараеше да отстоява позицията си, не можеше да отрече силата на внушението.

— Ти си чудовище! — кресна той. — От най-лошите, защото не просто убиваш, но превръщаш и другите в убийци като себе си.

— Не гледаш нещата от правилния ъгъл. Хищникът винаги е чудовище за жертвата си. За газелата лъвът е същински дявол. За мишката орелът е кръвожаден демон. — Той пристъпи напред, все още стиснал здраво отчето в хватката си. — Ти орел ли ще бъдеш, Роуан, или мишка? Ще се издигнеш високо или ще хукнеш да се криеш? Защото днес можеш да избираш само между двете.

Главата на Роуан олекна. Миризмата на кръв и пушек, лъхаща от счупените прозорци, го замая и разми мислите му. Свещеникът не изглеждаше по-различно от мишените, с които тренираше всеки ден, и за миг се пренесе на моравата по време на урок по изкуството на елиминиране. Роуан извади меча си и замахна напред, изпълнен със страст, както беше наредил Годар, и щом си позволи да ѝ се поддаде, се почувства толкова освободен, че нямаше думи да го опише. Много месеци беше тренирал за това и сега най-сетне разбра защо Годар винаги оставяше последния да си иде, преди Роуан да се прицели и да го съсече на парчета.

За да го подготви за днешния ден.

Днес най-сетне щеше да доведе нещата докрай и така щеше да протича всеки ден оттук нататък, щом излезеше да извършва Прибирането — щеше да държи оръжието до последния момент и до последния куршум, докато не останеше никой.

Преди дори да помисли, преди съзнанието му да му каже да спре, той се хвърли напред към свещеника с всички сили, най-сетне стигнал финалната точка.

Мъжът ахна и отстъпи встрани, острието го беше подминало.

Вместо това оръжието на Роуан прониза истинската си цел. Заби се в Косач Годар чак до дръжката.

Сега Роуан беше близо до Годар. На сантиметри от лицето му, гледаше го в широко отворените очи.

— Аз съм такъв, какъвто ти ме направи — заяви той на Косача. — И имаш право: хареса ми. Хареса ми повече от всичко друго, което съм правил през живота си. — След това със свободната си ръка се пресегна и измъкна пръстена от ръката на Годар. — Не заслужаваш да го носиш. Никога не си заслужавал.

Годар отвори уста да заговори, вероятно да подхване някой от красноречивите си монолози, но Роуан не искаше повече да го слуша, затова отстъпи назад, извади меча от корема на Годар, направи широк замах и отсече главата му с един удар. Тя хвръкна и падна в басейнчето с мръсна вода, сякаш беше приготвено тъкмо за нея.

Тялото на Годар се строполи безжизнено на земята и в настъпилата пълна тишина чу зад гърба си:

— Какво направи, по дяволите?

Роуан се обърна и видя Чомски и Ранд на входа на параклиса.

— Прибирането ти е гарантирано, щом го съживят!

Роуан се остави на тренираното си съзнание. Аз съм оръжието, каза си. А в този момент беше смъртоносно оръжие. Чомски и Ранд се защитаваха срещу него и макар да бяха добри, не можеха да се сравняват с точността и прецизността му. Мечът на Роуан прониза Ранд дълбоко, но тя го изрита от ръката му с добре овладяно движение от Бокатор. Роуан отговори с още по-добър ритник, който прекърши гръбнака ѝ. Чомски подпали ръката на Роуан с огнехвъргачката си, но Роуан се претърколи на земята, угаси я, грабна камертона, поставен до олтара, и го стовари върху Чомски като чука на Тор. Замахваше отново и отново в тон със звука, докато отчето не хвана ръката му, за да го спре.

— Достатъчно, синко. Мъртъв е.

Роуан пусна оръжието си. Чак тогава си позволи да свали гарда.

— Ела с мен, синко — продължи мъжът. — При нас има място за теб. Можем да те скрием от Форума на Косачите.

Роуан погледна протегнатата ръка на човека, но дори и сега думите на Годар го преследваха. Орел или мишка? Не, Роуан нямаше да се уплаши и да се крие. Имаше още работа за вършене.

— Бягай оттук — каза той на мъжа. — Потърси други оцелели, ако има такива, и се махайте… но побързайте.

Мъжът го погледна още веднъж, а после се обърна и излезе от параклиса. Щом той си тръгна, Роуан взе огнехвъргачката и направи каквото трябваше.

— Трагедия. Ужасна трагедия. — Свещеното острие Ксенократ седеше на плюшеното канапе в грандиозното имение, което беше обитавал покойният Косач Годар допреди два дни. Сега се намираше срещу стажанта, който изглеждаше твърде спокоен за млад мъж, преминал през подобно премеждие. — Погрижих се да наложа забрана на всеки Косач в Средмерика срещу използването на огън на утрешния конклав.

— Определено с известно закъснение — каза му Роуан. Не говореше като стажант, а по-скоро като равен, което подразни Свещеното острие. Ксенократ изгледа изпитателно Роуан.

— Извадил си голям късмет, като си се измъкнал оттам жив.

Роуан го погледна право в очите.

— Бях поставен до външната порта — обясни той. — Когато видях ставащото, огънят вече се беше разраснал твърде много и нямаше какво да направя. Косач Годар и останалите бяха в капан. Това място беше истински лабиринт. — Роуан направи пауза. И той оглеждаше Ксенократ също толкова внимателно, колкото Свещеното острие оглеждаше него. — Вероятно всички останали Косачи ще решат, че нося ужасно лош късмет. След като преминах през двама Косачи само за година. Предполагам, че това анулира стажа ми.

— Глупости. Стигна толкова далеч — отвърна Ксенократ. — От уважение към Косач Годар ще вземеш финалния изпит тази вечер. Не мога да говоря от името на Бижутерийната комисия, но не се съмнявам, че предвид всичко, през което премина, ще бъдат на твоя страна.

— Ами Цитра?

— Ако ти получиш пръстена, вярвам, че ще подложиш госпожица Теранова на Прибирането и с това ще сложиш край на тази неприятна глава от историята ни.

Пристигна прислужник с шампанско и малки сандвичи. Ксенократ се огледа наоколо. В имението, претъпкано с прислужници през изминалите дни, сега беше останал само един. Останалите вероятно се бяха разбягали при вестта, че Годар и свитата му са загинали в пожар. Очевидно не само Ксенократ беше освободен от ненавременния край на Годар.

— Защо още си тук, след като всички останали са си тръгнали? — попита той прислужника. — Със сигурност не е от лоялност.

Роуан отговори:

— Всъщност, това е неговият имот.

— Да — отговори мъжът — но възнамерявам да го обявя за продан. Семейството ми и аз не можем да си представим да живеем повече тук. — Той подаде шампанско в ръката на Ксенократ. — Но винаги съм готов да служа на Свещеното острие.

Очевидно човекът се беше превърнал от прислужник в подмазвач. Не беше значителен преход. Щом той излезе от стаята, Ксенократ пристъпи към истинската причина да дойде тук — да раздруса дървото и да види какво ще падне от него. Наведе се към Роуан.

— Носят се слухове, че Косач — или поне някой, който прилича на Косач — е влязъл в спор с пожарникарите.

Роуан дори не мигна.

— И аз ги чух… има дори клипчета от телефони, качени в мрежата. Доста размазани от дима. Почти нищо не се вижда.

— Да, може би само засилват общото объркване.

— Има ли още нещо, Ваша Светлост? Защото съм доста изтощен, а тази вечер ми предстои финалният тест и трябва да си почина за него.

— Наясно си, че не всички във Форума на Косачите са убедени, че е било инцидент. За всеки случай ще трябва да започнем разследване.

— Логично — отговори Роуан.

— За момента успяхме да идентифицираме Косач Волта и Косач Чомски по пръстените и скъпоценните камъни от робите им, останали край останките им. Рубините на Чомски и цитрините на Волта. Що се отнася до Косач Ранд, почти сигурни сме, че е затисната под руините на гигантския камертон, паднал от покрива на параклиса.

— Логично — повтори Роуан.

— Все пак се оказа, че откриването на Косач Годар ще е истинско предизвикателство. Разбира се, толкова много тоналисти са били субект на Прибирането, преди пожарът да излезе от контрол, че е почти невъзможно да разчитаме на идентификация. Можем да предполагаме, че останките на Косач Годар ще бъдат заобиколени от малки диаманти и големия камък на пръстена му, дори всичко да се е разтопило.

— Логично — отбеляза Роуан за трети път.

— Не е логично обаче, че край скелета, който мислим за негов, не е намерено нито едно от тези неща — заяви Ксенократ. — Няма и череп.

— Странно — каза Роуан. — Е, сигурен съм, че е някъде там.

— Тема за размисъл.

— Може би трябва да потърсят по-старателно.

Чак тогава Ксенократ забеляза момичето, което стоеше на прага, сякаш не можеше да прецени дали да влезе, или да си иде. Ксенократ не беше сигурен колко е чула… дори и да имаше значение.

— Есме — извика я Роуан. — Влез. Спомняш си Негова Светлост Свещеното острие Ксенократ, нали?

— Да — отговори тя. — Той скочи в басейна. Беше забавно.

Ксенократ се размърда неспокойно при споменаването на случката. Не беше от моментите, които искаше да си спомня.

— Организирах връщането на Есме при майка ѝ — информира го Роуан. — Но може да искате сам да я отведете.

— Аз? — отвърна Ксенократ с престорено безразличие. — Защо бих искал нещо подобно?

— Защото сте загрижен за хората — продължи Роуан и намигна в точния момент. — За някои дори повече от други.

Свещеното острие гледаше дъщерята, която не би могъл да признае публично, нито дори само пред себе си, и леко се размекна. Момчето несъмнено го беше планирало. Коварно създание беше този Роуан Дамиш, хитър младеж — пускаше стръвта в нужния момент. Вероятно Роуан заслужаваше по-голямо внимание, отколкото му беше обърнал Свещеното острие в миналото.

Есме изчака да види какво ще се случи и Ксенократ най-сетне ѝ се усмихна сърдечно.

— С удоволствие ще те заведа у дома, Есме.

При тези думи Ксенократ се изправи да си върви, но засега не можеше да го направи. Трябваше да свърши още нещо. Да вземе решение в рамките на своите правомощия. Обърна се към Роуан.

— Вероятно трябва да използвам влиянието си и да отменя разследването — рече. — От уважение към загиналите ни другари. Нека паметта им не бъде петнена от непохватни патолози, които могат да накърнят достойнството им.

— Нека мъртвите си останат мъртви — съгласи се Роуан.

И така постигнаха неизказано споразумение. Свещеното острие щеше да престане да друса дървото, а Роуан щеше да запази тайната на Свещеното острие.

— Ако имаш нужда от място, на което да отседнеш, след като си тръгнеш оттук, Роуан, знай че вратата ми винаги е отворена за теб.

— Благодаря, Ваша Светлост.

— Не, аз ти благодаря, Роуан.

После Свещеното острие хвана Есме за ръка и я поведе към дома ѝ.

На втори януари, Годината на капибара, в деня преди Зимния конклав, Косач Кюри поведе Цитра на дълго пътуване до сградата на Капитолия в Средмерика.

— Финалният тест ще се проведе тази вечер, но няма да научиш резултата преди утрешния конклав — каза тя на Цитра. — Тестът е един и същ всяка година, за всеки стажант. Всеки преминава през теста сам.

Това беше нещо, което Цитра не знаеше. Струваше ѝ се логично финалният тест да е стандартна процедура, през която всички кандидати преминават, но някак мисълта да го направи сама, не в компанията на другите, ѝ се струваше обезпокоителна. Защото този път нямаше да се съревновава с Роуан и останалите. Щеше да се изправи единствено срещу себе си.

— Трябва да ми кажете какво представлява тестът.

— Не мога — отвърна Косач Кюри.

— Имате предвид, че няма да го направите.

Косач Кюри се замисли над думите ѝ.

— Права си. Няма да го направя.

— Ако мога да говоря откровено, Ваша чест…

— Кога не си говорила откровено, Цитра?

Цитра прочисти гърлото си и се опита да звучи възможно най-убедително.

— Играете прекалено честно и това ме поставя в неизгодна позиция. Не искате да страдам, защото сте твърде почтена, нали?

— В работата, която вършим, трябва да запазим всяка капка почтеност, която притежаваме.

— Сигурна съм, че останалите Косачи казват на стажантите си какъв е финалният тест.

— Вероятно — кимна Косач Кюри. — Но има вероятност и да не е така. Съществуват традиции, които дори най-безскрупулните сред нас не биха дръзнали да нарушат.

Цитра скръсти ръце и не продума повече. Съзнаваше, че се цупи, че се държи детински, но не я интересуваше.

— Нали вярваш на Косач Фарадей? — попита Косач Кюри.

— Да.

— Започна ли поне да вярваш и на мен толкова?

— Да.

— Тогава ми се довери и остави този въпрос. Имам вяра в способността ти да блеснеш на финалния тест, без да знаеш какво представлява.

— Да, Ваша чест.

В полунощ имунитетът на Цитра Теранова и Роуан Дамиш изтече. Всеки от тях можеше да се превърне в субект на Прибирането и ако указът бъдеше спазен — а Форумът на Косачите щеше да се погрижи да бъде, — единият трябваше да осъществи Прибирането на другия.

Из целия свят Косачи се събираха да обсъждат въпроси, свързани с живота, но най-вече със смъртта. Първият конклав за годината в Средмерика щеше да бъде исторически. Никога по-рано Косачи не бяха губили перманентно живота си след упражняване на Прибирането, а спорната природа на събитието го правеше още по-значимо. Не по-малко спорно беше и тримесечното отсъствие на един от стажантите след фалшивите обвинения на Свещеното острие на Средмерика. Днес дори Световният съвет на Форума на Косачите наблюдаваше Фулкръм Сити и макар имената на стажантите рядко да печелеха популярност другаде, освен в местната Бижутерийна комисия, Косачи от всяко кътче на земното кълбо вече знаеха кои са Цитра Теранова и Роуан Дамиш.

Тази сутрин Фулкръм Сити беше смразяващо студен. Лед беше покрил мраморните стъпала съм Капитолия и ги беше превърнал в застрашително препятствие. Не един Косач се подхлъзна и изкълчи глезен или счупи ръка. Лечебните нанити бяха твърде необходими, за радост на зрителите, които се вълнуваха от всичко, което бавеше Косачите при изкачването и даваше възможност за повече снимки.

Роуан пристигна сам с обществен автомобил, без ментор и без никой, който да се грижи за него. Беше облечен в единственият цвят, отбягван от Косачите — черен. На фона му зелената гривна на стажант се открояваше и излъчваше безмълвна предизвикателност. На Конклава на Жътвата беше провокирал интерес. Сега зрителите се надпреварваха да се снимат с него. Той не им обърна внимание, не поглеждаше никого и се стараеше да се изкачи стабилно по стълбите.

Един Косач до него се подхлъзна на леда и падна. Косач Емерсън, помисли си Роуан, макар никога да не ги бяха запознавали. Роуан протегна ръка да му помогне, но Емерсън само го изгледа остро и отказа помощта му.

— Не искам подкрепа точно от теб — заяви той на Роуан, като постави ударение на думата „теб“ и я изпълнени с най-силната жлъч, достигала до Роуан през всичките му седемнайсет години.

И все пак, щом се изкачи до най-горното стъпало, Косач, когото не познаваше, го поздрави и му заговори с топъл успокоителен глас:

— Преживяхте повече, отколкото е редно за стажант, господин Дамиш. Надявам се да получите титлата Косач. А когато това стане, бих искал да изпием по чаша чай заедно.

Думите му звучаха искрено, не беше просто политическо позиране. Така стояха нещата, щом влезе в ротондата. Кръвнишки погледи от едни, успокоителни усмивки от други. Изглежда, малцина бяха безразлични към него. Той беше или жертва на обстоятелствата, или престъпник, какъвто не е имало от Епохата на смъртните. На Роуан му се искаше да знае към кои точно принадлежи.

— Здравей, Цитра. Радвам се да те видя.

— Здравей, Роуан.

— Може ли кандидатите да се въздържат от приказки помежду си пред целия конклав, моля — намеси се Ксенократ.

Шепненето и бърборенето на събралите се Косачи замлъкна, секунда преди Цитра и Роуан да се изправят пред тях. Никога в тази зала не беше настъпвала пълна тишина. Роуан леко се усмихна — не защото му беше весело, а от удовлетворение. Двамата, рамо до рамо, притежаваха невероятна енергия, която можеше да накара триста Косачи да замълчат. Каквото и да се случеше днес, Роуан имаше този момент.

Цитра успя да запази фасада на стоицизъм, не позволи на адреналина в кръвоносната ѝ система да се отрази на изражението ѝ.

— Бижутерийната комисия проучи стажа ви — каза им Косач Мандела, макар думите му да бяха предназначени по-скоро за целия конклав. — Прегледахме представянето ви на всичките три изпитания — на първото и двамата се провалихте, но и в двата случая съвсем безобидно. Очевидно инстинктът ви е подсказал да се защитите взаимно. Но трябва да защитаваме най-вече Форума на Косачите. На всяка цена.

— Точно така! — провикна се някой от дъното.

— Решението на комисията не беше взето с лека ръка — продължи Косач Мандела. — Знайте, че оценихме всеки от двамата възможно най-честно. — След това извиси глас още по-силно. — Кандидати за титлата Косач, ще приемете ли решението на Бижутерийната комисия на Средмерика? — попита, сякаш имаха възможност да не го приемат.

— Да, Ваша чест — отговори Цитра.

— Аз също, Ваша чест — каза Роуан.

— Тогава нека се знае — продължи Косач Мандела, — че сега и завинаги… Цитра Теранова ще носи пръстена на Косач и ще понася бремето, съпътстващо пръстена.

Залата избухна в радостни възгласи. Не само от очевидните симпатизанти, а и от всички останали. Дори онези, които подкрепяха Роуан, одобриха решението на комисията, а и в крайна сметка каква подкрепа имаше Роуан във Форума на Косачите? Онези, които се възхищаваха на Годар, презираха Роуан, а всеки, който изпитваше известни съмнения в полза на Роуан, вече клонеше към Цитра. Чак сега стана ясно, че Цитра е ръкоположена от мига, в който Годар и учениците му бяха изпепелени в пожара.

— Поздравления, Цитра — рече Роуан сред многолюдното одобрително бучене. — Знаех, че ще успееш.

Тя осъзна, че дори не е в състояние да му отговори, дори не можеше да го погледне.

Косач Мандела се обърна към нея:

— Избра ли името на своя патрон?

— Да, Ваша чест.

— Тогава вземи пръстена, който ти давам, сложи го на пръста си и обяви пред Форума на Косачите в Средмерика и пред света… коя… си… ти… сега.

Цитра Взе пръстена, но ръцете ѝ така трепереха, че едва не го изпусна. Беше ѝ точно по мярка. Тежеше на пръста ѝ, а златният обков беше студен, но бързо пое от горещината на тялото ѝ. Тя вдигна ръката си, както беше виждала да правят ръкоположените кандидати.

— Избирам да бъда позната като Косач Анастасия — обяви тя. — Като най-малкия член на фамилия Романови.

Присъстващите Косачи се извърнаха един към друг и започнаха да коментират избора ѝ.

— Госпожице Теранова — обади се Свещеното острие Ксенократ, видимо недоволен. — Не бих казал, че изборът ви е особено подходящ. Царете в Русия са били известни по-скоро с разточителство, отколкото с принос към цивилизацията, а Анастасия Романова не е направила нищо съществено в краткия си живот.

— Тъкмо затова избрах нея, Ваша Светлост — отвърна Цитра, без да отмества поглед от неговия. — Тя е била продукт на корумпирана система и точно по тази причина ѝ е било отнето правото да живее. Почти същото се случи и с мен.

Ксенократ настръхна на мига. Цитра продължи:

— Ако беше останала жива, кой знае какво можеше да постигне. Може би щеше да промени света и да изчисти фамилното име. Аз избрах да бъда Косач Анастасия. Заклевам се да се превърна в тази възможна промяна.

Свещеното острие продължи да я гледа в очите и запази мълчание. Тогава един Косач се изправи и започна да аплодира. Косач Кюри. След това към нея се присъедини още един и още един и скоро целият Форум на Косачите се изправи на крака в овации към новоръкоположената Косач Анастасия.