Сестра Торнтън влезе в отделението за пациенти с трайни увреждания малко преди осем часа. Носеше торбичка със затоплена кръв за Чарли Манкс.

Движеше се на автопилот, мислите ѝ не бяха свързани с работата. Най-накрая се бе навила да купи на сина си Джосая игра „Нинтендо DS“ и мислеше дали след края на смяната ще успее да стигне до „Нашите играчки“, преди да са затворили.

Беше отлагала решението няколко седмици по философски причини. Не ѝ пукаше дали всички негови приятели имат такава игра. Просто не ѝ харесваше, че децата могат да мъкнат малката джаджа със себе си. Елън Торнтън ненавиждаше начина, по който момченцата се потапяха в блестящия екран, заменяйки реалността с някакво въображаемо място, където забавлението заменяше мисленето, и се научаваха да се избиват артистично. Беше си мечтала да има дете, което обича книгите, играе скрабъл и иска да излиза с нея на разходки със снегоходки. Ама че смехория.

Елън дълго бе отлагала покупката, но вчера следобед видя, че Джосая седи в леглото си и се преструва, че старият портфейл в ръцете му е нинтендо. Беше изрязал една снимка на маймунката Донки Конг и я бе пъхнал в прозрачното джобче за снимки. Натискаше въображаемите бутони и издаваше звуци, наподобяващи експлозии, а на нея ѝ се сви сърцето, като го гледаше как си представя, че вече притежава нещото, което вероятно ще получи на Големия ден. Елън имаше свои си виждания за това кое е полезно за децата и кое не. Не бе задължително да са на едно мнение с Дядо Коледа.

Разсеяна бе и чак когато заобиколи леглото, за да стигне до стойката за системите, откри, че при Чарли Манкс е настъпила промяна. Точно тогава той въздъхна тежко, сякаш от отегчение, а сестрата погледна надолу и видя, че той се взира в нея. Толкова се стресна от факта, че очите му са отворени, че за малко не изтърва торбичката с кръв върху краката си.

Той беше ужасно стар, а и грозен. Огромната му плешива глава приличаше на далечна планета — континентите бяха червеникавокафявите петна и лилавеещите язви. От всички в Отделението за пациенти с трайни увреждания — известно още като Зеленчуковата леха — тъкмо Чарли Манкс бе отворил очи, и то точно по това време на годината. Манкс обичаше деца. През деветдесетте години бе направил така, че десетки деца да изчезнат. Той имал къща в полите на Флатайрънс, където правел с тях каквото си поиска, а после ги убивал и окачвал коледна украса в тяхна памет. Вестниците нарекоха мястото Шейната. Хо-хо-хо.

През повечето време, докато работеше, Елън успяваше да изключи майчинската страна на мозъка си и да не мисли какво бе направил Чарли Манкс с момиченцата и момченцата, изпречили се на пътя му; деца на възрастта на нейния Джосая. Елън гледаше да не се замисля какво са вършили пациентите ѝ. Човекът в другия край на стаята бе завързал приятелката си и двете ѝ деца, бе запалил къщата и ги бе оставил да изгорят. Бяха го арестували в един бар по-надолу на същата улица. Наливал се с уиски „Бушмилс“ и гледал мача между „Уайт Сокс“ и „Рейнджърс“. Елън не виждаше никакъв смисъл да разсъждава за подобни неща, затова се стараеше да възприема пациентите си като продължение на апаратите и капещите торбички, поддържащи живота им — някакво си месо.

Откакто работеше в лечебницата на затвора „Супермакс“ в Ингълууд, не бе виждала Чарли Манкс с отворени очи. Бе постъпила на работа преди три години и той все беше в кома. Той бе най-крехкият от пациентите ѝ, просто купчина кожа и кости. Сърдечният му монитор бипкаше с честотата на метроном, нагласен на най-ниската възможна скорост. Докторът казваше, че мозъчната му активност е колкото на консерва с мляна царевица. Никой не бе наясно на каква възраст е, но изглеждаше по-стар от Кийт Ричардс. Дори приличаше малко на Кийт Ричардс — плешив Кийт с остри покафенели зъбчета.

В отделението имаше още трима пациенти в кома, така наречените „зеленчуци“. Когато си край тях достатъчно дълго време, научаваш, че имат определени странности. Дон Хенри, мъжът, който изгори гаджето си и нейните деца, понякога тръгваше на „разходка“. Той не ставаше, естествено, само ходилата му помръдваха ритмично под чаршафите. Имаше един тип, на име Ленард Потс, който бе в кома от пет години и никога нямаше да се събуди — друг затворник бе пробил черепа му с отвертка. Но понякога той се прокашляше и извикваше: „Аз знам!“, сякаш бе ученик, който иска да отговори на зададения от учителя въпрос. Може би отварянето на очите бе номерът на Манкс и просто не се бе случвало тя да го хване.

— Здравейте, господин Манкс — каза като робот Елън. — Как сте днес?

Тя се усмихна насила и се поколеба, все още държеше торбичката със затоплена кръв. Не очакваше да получи отговор, но смяташе, че е добре да даде възможност на човека да събере несъществуващите си мисли. Понеже той не продума, тя протегна ръка, за да затвори клепачите му.

Той я сграбчи за китката. Сестрата изпищя, нямаше как да не изпищи, и изтърва торбичката, която се пръсна на пода. Червени струи окъпаха краката ѝ.

— Ъъъъх — извика тя. — Ъъъх! Ъъъх! О, боже!

Замириса на току-що излят чугун.

— Твоето момче, Джосая… — каза Чарли Манкс с дрезгав глас, — има място за него в Коледната земя… при другите деца. Мога да го даря с нов живот. Мога да го накарам да се усмихва. Мога да му дам прекрасни нови зъби.

Това, че чу името на сина си, бе къде-къде по-неприятно от ръката на Манкс върху китката ѝ и от кръвта по стъпалата ѝ (чиста кръв, каза си, чиста). Осъденият за блудство и убийства на деца човек бе споменал името на сина ѝ; направо ѝ се зави свят, чувстваше се като в стъклен асансьор, издигащ се бързо към небето. Светът под нея сякаш пропадна.

— Пусни ме — прошепна тя.

— Има място за Джосая Джон Торнтън в Коледната земя, а за тебе има място в Къщата на съня — продължи Чарли Манкс. — Човека с противогаза знае какво да прави с теб. Ще ти даде пара от джинджифилови сладки и ще те научи да го обичаш. Не мога да те взема с нас в Коледната земя. Всъщност мога, но Човека с противогаза е по-добър. Човека с противогаза е благодат.

— Помощ! — опита се да изпищи Елън, но вместо писък се чу шепот. — Помогнете ми!

Бе загубила гласа си.

— Виждал съм Джосая в гробището на Онова, което може да бъде. Джосая трябва да се повози на призрака. Той ще е много щастлив в Коледната земя. Светът не може да го разруши, ако е там, защото мястото не е в света. То е в главата ми. Всички те са в безопасност в главата ми. Сънувах я, да знаеш. Коледната земя. Сънувах я, но колкото и да вървя, не мога да стигна до края на тунела. Чувам песента на децата, но не мога да стигна до тях. Чувам как те ме викат, но тунелът е безкраен. Имам нужда от призрака. Трябва да се повозя.

Езикът му се показа навън — кафяв, блестящ и скверен — и навлажни сухите устни. Той пусна ръката на сестрата.

— Помощ! — изхриптя тя. — Помощ, помощ, помощ!

След още няколко опита гласът ѝ набра сила и вече можеше да бъде чут от другите. Мина като хала през вратите, излезе в коридора и зашляпа по него с меките си ниски обувки, като крещеше с пълно гърло. Оставяше зад себе си кървави следи.

Десет минути по-късно двама добре въоръжени охранители завързаха Манкс за леглото, за да не би той да се опита да стане, ако се свести отново. Но докторът, който го прегледа, каза да го развържат.

— Този човек е на легло от 2001 година. Трябва да бъде обръщан четири пъти на ден, за да не му се образуват рани. Дори и да не е зеленчук, не може да избяга, твърде слаб е. За тези седем години мускулите му толкова са атрофирали, че едва ли може сам да се изправи в седнало положение.

Елън стоеше до вратата и слушаше — смяташе да се изстреля навън, ако Манкс отново отвори очи — но когато докторът каза това, тя пристъпи вдървено напред, дръпна ръкава на престилката си и показа следите от пръстите на Манкс.

— Това прилича ли ви на дело на човек, който трудно може да се надигне? Имах чувството, че ще ми изтръгне ръката.

Краката я боляха почти толкова, колкото и натъртената китка. Бе събула напоения с кръв чорапогащник и си бе мила краката с вряла вода и сапун до протриване на кожата. Сега носеше гуменки. Другите обувки бяха отишли на боклука. Дори и да можеше да се почистят, тя едва ли би се престрашила да ги обуе отново.

Докторът, млад индиец, на име Пател, я изгледа смутено, наведе се и светна с фенерче в очите на Манкс. Зениците му не се разшириха. Пател мръдна фенерчето напред-назад, но очите на Манкс останаха фиксирани в точка, намираща се някъде зад лявото ухо на медика. Той плесна с ръце на няколко сантиметра от носа на Манкс. Манкс не мигна. Затвори внимателно очите му и разгледа направената току-що електрокардиограма.

— Няма нищо по-различно в сравнение с десетките предишни електрокардиограми — каза Пател. — Пациентът показва деветка по скалата на Глазгоу и постига слаба активност на алфа-вълните, което съответства на алфа-кома. Смятам, че само е говорил насън, сестро. Случва се, дори и при зеленчуци като него.

— Очите му бяха отворени — отвърна тя. — Гледаше право към мен. Знаеше името ми и това на сина ми.

Пател попита:

— Да сте разговаряли тук с някоя от другите сестри? Нищо чудно подсъзнателно да е схванал нещо. Може например да сте споменали на някоя от колежките ви, че синът ви е спечелил викторина по правопис. Манкс е възприел информацията и я е възпроизвел.

Тя кимна, но съмненията ѝ останаха. „Той знаеше второто име на Джосая, а съм сигурна, че не съм го споменавала пред никого от болницата. Чарли Манкс бе казал: «Има място за Джосая Джон Торнтън в Коледната земя, а за тебе има място в Къщата на съня».“

— Не му влях кръв — каза тя. — От няколко седмици има анемия. Получи инфекция на уринарния тракт заради катетъра. Ще отида да взема друга торбичка с кръв.

— Нямайте грижи. Аз ще дам кръв на стария вампир. Вижте какво… постреснали сте се малко. Опитайте се да забравите случката. Приберете се вкъщи. До края на смяната ви остава един час, нали? Вземете си почивка, утре също си почивайте. Предполагам, трябва да направите още покупки? Свършете заплануваното. Престанете да мислите за това и се отпуснете. Коледа е, сестра Торнтън — рече докторът и ѝ намигна. — Най-прекрасното време от годината, нали така?

Вик бе на осем години, когато за пръв път премина по покрития мост, свързващ Загубено и Намерено.

Стана така: току-що се бяха върнали от езерото и Хлапето, както я наричаха, слагаше на стената в стаята си плакат на Дейвид Хаселхоф — облечен в черно кожено яке, усмихнат така, че на бузите му да се образуват трапчинки, и застанал със скръстени ръце пред компютризирания си автомобил — когато чу, че някой плаче жално в стаята на родителите ѝ.

Хлапето бе стъпила с единия си крак върху лицевата дъска на леглото и притискаше плаката към стената с гърдите си, докато залепяше ъгълчетата с кафяво тиксо. Замръзна, наклони глава на една страна и се заслуша. Вик не бе разтревожена, просто се чудеше какво е разстроило този път майка ѝ. Изглежда, бе загубила нещо.

— … у мен беше, сигурна съм, че беше у мен! — плачеше тя. — Мислиш ли, че си я махнала и си я оставила на брега? Преди да влезеш в езерото? — попита Крис Маккуин. — Вчера следобед?

— Нали ти казах, не съм влизала да плувам.

— Може да си я свалила, когато си се мазала със слънцезащитен крем.

Те продължиха да разговарят в същия дух, но Хлапето реши засега да не им обръща внимание. Макар и деветгодишно, момичето отдавна не се впечатляваше от драмите на майка си. Изблиците на смях и плач на Линда Маккуин бяха част от ежедневието на Хлапето и обикновено не си струваше да им се обръща внимание.

Приглади плаката и след като приключи със залепването, се отдръпна назад, за да му се наслади. Дейвид Хаселхоф, толкова готин! Намръщи се, защото ѝ се стори, че го е залепила накриво, и тогава чу затръшване на врата, последвано от проплакването на майка ѝ и гласа на баща ѝ.

— Трябваше да се досетя, че ще стане така — каза той. — Точно навреме.

— Попитах те дали си търсил в банята и ти каза, че си. Каза, че си претърсил всичко. Търсил ли си в банята, или не?

— Не знам. Не. Вероятно не. Но това няма значение, защото не си я оставила в банята, Линда. Сигурно се чудиш откъде знам, че не си оставила гривната в банята? Знам, защото вчера си я оставила на брега. Двете с Реджина Роусън се пекохте на слънце и се наливахте с коктейли „Маргарита“, после ти така се отнесе, че забрави, че имаш дъщеря, и заспа. А когато се събуди, осъзна, че ще я вземеш от лагера с един час закъснение.

— Не закъснях с един час.

— Когато тръгна, се беше паникьосала. Забрави крема и кърпата, и гривната, а сега…

— Не съм била пияна, ако това намекваш. Никога не возя дъщеря ни пияна, Крис. Ти си по тази част.

— … а сега, както обикновено, се опитваш да изкараш друг виновен.

Хлапето инстинктивно се понесе натам, влезе в тъмния коридор и закрачи към спалнята на родителите си. Вратата бе открехната, виждаха се част от леглото и лежащия върху него куфар. Извадените дрехи бяха разхвърляни по пода. Хлапето знаеше, че майка ѝ в трескавото търсене на загубената гривна — златен обръч с пеперуда, направена от блестящи сини сапфири и късчета безцветни диаманти — е започнала да вади и да хвърля.

Майка ѝ крачеше напред-назад, така че Вик през няколко секунди я мярваше.

— Нищо не е станало вчера. Казах ти, че не съм я загубила на брега. Не съм и това е. Беше до мивката тази сутрин, точно до обеците ми. Щом я няма на рецепцията, значи някоя от камериерките я е взела. Така правят те, така допълват доходите си през лятото. Забърсват вещите на летовниците.

След кратко мълчание бащата на Хлапето каза:

— Боже! Колко прецакан отвътре човек си ти. А имам дете от теб.

Хлапето трепна. Усети парене и смъдене в очите, но не се разплака. Прехапа силно долната си устна и острата болка не позволи на сълзите да рукнат.

Майка ѝ нямаше подобни задръжки и се разрева. Когато се появи отново, едната ѝ ръка бе върху лицето, а раменете ѝ потреперваха. Хлапето се опасяваше да не я видят, затова отстъпи назад. Върна се по коридора, подмина стаята си и излезе на двора. Вече не ѝ се стоеше вкъщи. Въздухът вътре бе застоял. Климатикът не работеше от една седмица. Всички растения бяха изсъхнали и миришеха гадно.

Не знаеше къде отива, докато не стигна, макар че, след като баща ѝ се изхвърли така — колко прецакан отвътре човек си ти — можеше да отиде само на едно място. Влезе в гаража през страничната врата и взе велосипеда си.

Бе получила колелото „Ралей“ като подарък за рождения си ден през май — това бе най-хубавият подарък, който бе получавала някога. Когато станеше на трийсет и синът ѝ я попиташе кое е най-хубавото нещо, което са ѝ подарявали, тя веднага щеше да си представи синия ралей с жълта рамка и дебели гуми. Обичаше го повече от комплекта за гадаене чрез магическа топка и от този с цветните пластмасови форми, дори от видеоиграта „Колековижън“.

Беше го видяла на витрината на „Про Уийлз“ три седмици преди рождения си ден и бе ахнала. Баща ѝ се ухили, влезе в магазина и помоли продавача да ѝ позволи да го покара. Продавачът подхвърли, че е добре да се насочат към друг велосипед, защото смяташе, че този модел е твърде голям за нея, дори ако седалката бъде смъкната максимално. Тя не можеше да схване какви ги дрънка търговецът. Чувстваше се като омагьосана, сякаш бе Хелоуин и тя, яхнала метла, летеше в мрака на стотици метри над земята. Баща ѝ се престори, че е съгласен с доводите на човека, и каза на Вик, че ще получи такъв подарък, когато порасне.

Три седмици по-късно велосипедът стоеше на алеята, а на кормилото му бе завързана голяма сребриста панделка.

— Вече си пораснала, нали? — каза баща ѝ и ѝ смигна.

Тя влезе в гаража. Колелото бе подпряно на стената, отляво на мотора на баща ѝ — черния „Харли Дейвидсън“, модел 1979 г., с който през лятото ходеше на работа. Баща ѝ бе експерт по взривните работи и бе нает от една строителна фирма да проправя трасета за пътища. Работеше предимно с амониева селитра и тротил. Веднъж бе казал на Вик, че умният човек трябва да намери начин да печели от лошите си навици. Когато тя го попита какво има предвид, той каза, че онези, които си падат по гърмежите, или стават на парчета, или се озовават в затвора. Той обаче печелеше шейсет хилядарки годишно, а дори и да пострадаше, застраховката му бе солидна. Ако например загубеше малкия си пръст, щеше да получи двайсет хиляди долара. На мотоциклета бе изобразена секси блондинка с бикини с цветовете на американския флаг; бе яхнала бомба, а на заден план имаше пламъци. Бащата на Вик бе лошо момче. Другите бащи създаваха разни неща. Нейният взривяваше, караше мотор „Харли“ и пушеше цигари, с които палеше фитила. Ха пробвайте се и вие.

На Хлапето бе разрешено да кара велосипеда си по алеите на улица „Питман“ — неофициалното наименование на трийсетте акра с ниски борове и брези, които се простираха отвъд задния им двор. Имаше право да ходи до река Меримак и покрития мост, преди да се наложи да се връща.

Гори имаше и от другата страна на покрития мост, който бе известен като Прекия път, но на Вик бе забранено да ходи там. Прекият път бе на седемдесет години, бе дълъг стотина метра и бе започнал да увисва в средата. Стените му бяха под ъгъл спрямо реката, което пораждаше впечатлението, че силен порив на вятъра може да събори конструкцията. Входът бе преграден с телена ограда, макар че младежите и девойките бяха направили дупка в един от ъглите и влизаха вътре, за да пушат марихуана и да се натискат. На тенекиената табела върху оградата пишеше: „ОБЯВЕН ЗА ОПАСЕН ОТ ПОЛИЦЕЙСКОТО УПРАВЛЕНИЕ НА ХЕЙВРИЛ!“. Там се събираха престъпници, скитници и смахнати.

Вик бе влизала вътре, разбира се (няма да я причисляваме към нито една от горепосочените групи хора), въпреки забраната на баща си и предупредителната табела „НЕ Е БЕЗОПАСНО“. Бе се престрашила да се промуши под оградата и да направи десет крачки вътре. Тя не можеше да устоява на предизвикателства, особено на такива, които си е създала сама.

Вътре бе пет градуса по-хладно, а между подовите дъски имаше процепи, през които се виждаше набраздената от вятъра водна повърхност. През дупките в покрива от импрегнирана хартия минаваха колони от златна светлина, в които танцуваха прашинки. В мрака кряскаха прилепи.

Вик се бе задъхала, докато вървеше по дългия сенчест тунел, който прехвърляше не само реката, но и самата смърт. Беше на девет и вярваше, че е по-бърза от всичко, дори от срутващ се мост. Вярата ѝ понамаля, когато запристъпва по старите, протрити, скърцащи дъски. Не бе направила десет стъпки, а цели двайсет. Обаче при първото шумно изпукване побягна назад като изплашено зайче и се промуши под телетата ограда; сърцето ѝ биеше толкова бързо, че чак не ѝ достигаше въздух.

Сега тя прекоси с колелото си задния двор и се спусна надолу по хълма, минавайки през коренища и камънаци. Влезе в гората. Откъсна се от дома и навлезе в една от нейните патентовани измислици за Рицаря ездач.

Намираха се в черната кола и се плъзгаха елегантно покрай дърветата, докато летният ден преминаваше в лимонен здрач. Мисията им бе да намерят микрочип, съдържащ информация за местоположението на всички ракетни силози в Америка. Той бе скрит в гривната на майка ѝ, по-точно в пеперудата — на външен вид изглеждаше като диамант. Наемниците го бяха докопали и смятаха да го продадат на търг. На онзи, който даде най-много пари — Иран, руснаците, дори Канада. Вик и героят на Хаселхоф — Майкъл Найт — приближаваха скривалището им по заобиколен път. Майкъл настояваше Вик да му обещае, че няма да поема излишни рискове и че няма да се държи като неразумно хлапе, а тя се усмихна подигравателно и забели очи. Но и двамата бяха наясно, че в един момент сюжетът ще наложи тя да се държи като неразумно хлапе и да изложи и двамата на опасност, което щеше да ги принуди да предприемат отчаяни мерки, за да се спасят от лошите.

Само че този сюжет не бе достатъчно удовлетворителен. Първо, тя не се намираше в кола. Тя подскачаше с велосипеда си над коренищата, въртейки педалите толкова бързо, че комарите и мухите нямаха шанс да я достигнат. Освен това този път не можеше да се отпусне и да се размечтае. Онези тежки думи не излизаха от главата ѝ: „Боже! Колко прецакан отвътре човек си ти“. Изведнъж стомахът ѝ се сви при мисълта, че когато се прибере вкъщи, баща ѝ ще си е отишъл. Хлапето наведе глава и започна да върти педалите още по-бясно, само така можеше да остави тази ужасна идея зад себе си.

След това си представи, че не е на своя велосипед, а на бащиния харли. Държеше се за баща си с две ръце, носеше каската, която той ѝ бе купил — голямата черна каска, приличаща на част от космонавтски костюм. Връщаха се на езерото Уинипесоки, за да вземат гривната на майка ѝ. Смятаха да я изненадат приятно. Майка ѝ щеше да се разкрещи от радост, когато видеше гривната в ръката на баща ѝ, а той щеше да се усмихне, да прегърне Линда Маккуин през кръста и да я целуне по бузата. И кавгата щеше да бъде забравена.

Хлапето се плъзгаше през потрепващите слънчеви лъчи, под надвисналите клони. Вече бе близо до магистрала 495 — чуваше рева на осемнайсетколесни камиони, преминаващи на ниска предавка, бръмченето на автомобили и, да, бръмченето на мотоциклет, придвижващ се на юг.

Когато затвори очи, се озова на магистралата. Наслаждаваше се на усещането за безтегловност при накланянето на мотора на завоите. Не обърна внимание, че в представите си е сама на седалката, голямо момиче, което може да кара само.

Щеше да ги накара да замлъкнат. Щеше да намери гривната, да я занесе вкъщи и да я хвърли на леглото на родителите си, а после да си излезе, без да обели и дума. Те щяха да се взират смутено един в друг. Но си представяше предимно мотора, стремителното поглъщане на километрите, докато последната дневна светлина напускаше небето.

Тя се измъкна от миришещия на борова смола мрак и излезе на широкия черен път, който водеше към моста. Местните го знаеха като Прекия път.

Когато се приближи до моста, видя, че оградата е паднала. Телената мрежа бе смъкната от коловете и лежеше в калта. Входът, широк колкото да може да мине една кола, бе покрит с бръшлян, който се поклащаше леко от полъхващия откъм реката вятър. Вътре почваше правоъгълен тунел, който водеше към един невероятно ярък квадрат, сякаш от другата страна имаше ниви златна пшеница или истинско злато.

Тя намали скоростта за момент. Беше в нещо като колоездачен транс, толкова вглъбена, че без да му мисли много, реши да продължи през падналата мрежа, към мрака вътре. Да спре сега, би означавало да признае, че се страхува, а тя не можеше да си го позволи. Освен това имаше вяра в скоростта. Ако дъските почнеха да се трошат под тежестта ѝ, тя просто щеше да продължи напред, подминавайки изгнилите места, преди те да са пропаднали. Ако вътре имаше някой — например скитник, който иска да посегне на малко момиче — тя щеше да го подмине, преди той да е разбрал какво става.

Мисълта, че старата дървения може да се разпадне и че може да ѝ налети скитник, изпълни гърдите ѝ с възторжен ужас и вместо да се разколебае, тя се надигна от седалката и започна да върти педалите още по-бързо. Помисли си също, с известна доза задоволство, че ако мостът падне в намиращата се трийсет метра надолу река и тя се размаже на чакълестия бряг, виновни щяха да са родителите ѝ, задето се скараха и така я принудиха да избяга от къщи, а това щеше да ги научи. Щяха да тъгуват за нея, направо да се поболеят от скръб и вина; точно това заслужаваха. И двамата.

Телената ограда затрака под колелата. Тя навлезе в потайния мрак, където царуваха миризмите на прилепи и гнилоч.

Тогава видя, че на стената вляво със зелен спрей е написано нещо. Не намали скоростта, за да прочете надписа, но ѝ се стори, че бе „При Тери“, което бе интригуващо, защото бяха обядвали в заведение, наречено „При Тери“, в Хемптън, на трийсет мили от тук.

В покрития мост звуците бяха различни. Тя чу реката, но шумът не бе като от буйни води, а като от радио, което не е настроено на станция. Не погледна надолу, струваше ѝ се страшно да вижда реката през пролуките между дъските. Не погледна и настрани, беше вперила очи в другия край на моста.

Мина през потрепващи лъчи бяла светлина. Засече тънка ярка завеса с лявото си око и усети далечно пулсиране. Подът създаваше неприятно усещане за несигурност. В главата ѝ вече имаше само една мисъл: „Още малко, още малко“, която влизаше в ритъм с движенията на стъпалата ѝ.

Яркият квадрат в края на моста се уголеми и засия. Когато се приближи, тя усети жестоката жега, напираща откъм изхода. Незнайно как ѝ замириса на слънцезащитен крем и лучени кръгчета. Не се замисли защо в другия край на моста няма порта.

Вик Маккуин, известна още като Хлапето, си пое дълбоко въздух и изскочи от моста, наричан Прекият път. Огря я слънчева светлина, гумите на колелото стъпиха върху асфалт. Пращенето внезапно спря, сякаш там вътре наистина бе имало ненастроено радио и някой просто бе натиснал бутона за изключване.

Измина няколко метра, преди да осъзнае къде се намира. Сърцето ѝ се сви още преди да е дръпнала спирачките. Спря толкова рязко, че задната гума се хлъзна настрани, хвърляйки кал.

Намираше се на асфалтирана алея, зад едноетажна сграда. До тухлената стена вляво имаше контейнер и кофи за боклук. Единият край на алеята бе преграден от висока дървена ограда. Зад оградата имаше път. Вик чуваше жуженето на трафика, долови и откъс от песен, звучаща в една от колите. „Абра-абра-кадабра… искам да се пресегна и да те сграбча.“

Вик от пръв поглед разбра, че е излязла на грешното място. Много пъти бе идвала до Прекия път и неведнъж бе поглеждала над високите брегове на Меримак към отсрещната страна, така че знаеше какво има там — зелен, хладен и притихнал горист хълм. Нямаше път, нито магазин, нито алея. Извърна глава и едва не изкрещя.

Прекият път изпълваше началото на алеята зад нея. Беше втъкнат в нея, между едноетажната тухлена сграда и пететажна сграда от бетон и стъкло.

Мостът вече не бе над реката, а бе натикан в място, което едва го побираше. Вик се разтрепери неконтролируемо при тази гледка. Когато се взря в мрака, зърна изумрудените сенки на гората отсреща.

Слезе от велосипеда. Краката ѝ трепереха от напрежение. Избута колелото си до контейнера и го подпря на него. Осъзна, че няма кураж да мисли съсредоточено за Прекия път.

Алеята миришеше на разваляща се пържена храна. Вик се нуждаеше от свеж въздух. Мина покрай входа на шумната задимена кухня и отиде до дървената ограда. Отвори вратата и се озова на къс тротоарен участък, който познаваше добре. Бе стояла на него преди няколко часа.

Когато погледна наляво, видя дълга брегова ивица и океан зад нея. Пенливите зелени вълни блестяха с болезнена яркост на слънцето. Момчета с къси гащета си подаваха фризби, като при всяко улавяне плонжираха ефектно в пясъка. Движението по крайбрежния булевард бе оживено. Тя сви зад ъгъла и закрачи неуверено към витрината на…

Вик закрачи покрай наредените отпред мотори, чиито хромирани повърхности горяха на следобедното слънце. Зад щандовете имаше смеещи се звънливо момичета по горнище от бански и къси панталонки. Сега смехът им не се хареса на Вик, защото звучеше като трошащо се стъкло. Влезе вътре. Месинговата камбанка на вратата издрънча.

Прозорците бяха отворени и няколко бучащи вентилатора запращаха струи въздух към масите, но въпреки това вътре бе топло. От тавана висяха дълги ивици лепкава хартия за улавяне на мухи, които се поклащаха от вятъра. Хлапето не обичаше да гледа тази хартия и полепналите по нея насекоми, които бавно умираха, докато точно под тях хората тъпчеха хамбургери в устите си. Не бе забелязала мухоловките по-рано същия ден, когато бе обядвала тук с родителите си.

Чувстваше се леко замаяна, сякаш бе тичала с пълен стомах в августовската жега. Зад касата стоеше едър мъж с бял потник. Раменете му бяха космати, почервенели от слънцето, а по носа му имаше следи от слънцезащитен крем. На пластмасовата табелка, закачена за потника му, пишеше: ПИТ. Явно цял следобед бе на смяна. Два часа по-рано Вик стоеше до баща си, докато той плащаше хамбургерите и млечните шейкове. Двамата мъже си бяха поговорили за „Ред Сокс“, които бяха в добра серия и вероятно щяха да станат шампиони. Клемънс направо косеше. Беше „заключил“ наградата „Сай Йънг“ и разполагаше с цялото време на света.

Вик се приближи, не за друго, ами защото го познаваше. Но застина на място точно пред него; мигаше и не знаеше какво да каже. Духащият отзад вентилатор запращаше тежката влажна миризма на Пит в лицето ѝ. Да, тя определено не се чувстваше добре.

Обзета от непознатото чувство за безпомощност, тя бе на път да се разплаче. Беше тук, в Ню Хемпшир, а не трябваше да бъде. Прекият път бе до алеята отзад и изглежда, това бе по нейна вина. Родителите ѝ се караха помежду си и не знаеха колко далече вече е тя. Трябваше да се вземат мерки. Тя трябваше да се обади вкъщи и в полицията. Някой трябваше да се погрижи за моста. Мислите ѝ бяха ужасно объркани. Главата ѝ беше лошо място — тъмен тунел, в който ечат подлудяващи шумове и прелитат прилепи.

Но едрият мъж ѝ спести усилията да мисли откъде да започне. Веждите му се сключиха.

— Ето те и теб. Чудех се дали ще те видя отново. Върна се за нея, а?

Вик се взря неразбиращо в мъжа.

— Върнала съм се?

— За гривната. Онази с пеперудата отгоре.

Той мушна ключ в чекмеджето и то се отвори с трясък. Гривната на майка ѝ беше най-отзад.

Когато я видя, Вик въздъхна тихичко и през краката ѝ премина немощен трепет. За пръв път от излизането си от Прекия път и от невъзможното си озоваване в Хемптън Бийч тя започваше да си изяснява някои неща.

Във въображението си бе тръгнала да търси гривната и някак си бе успяла да я открие. Изобщо не бе излизала с велосипеда си. Родителите ѝ вероятно не се бяха карали. Само по един начин можеше да си обясни защо мостът води до алеята. Беше се прибрала вкъщи, изгоряла от слънцето и изморена, с надут от млечен шейк корем, и бе заспала в леглото си, а сега сънуваше. Имайки всичко това предвид, тя прецени, че ще е най-добре да вземе гривната и да се прибере, минавайки по моста. Вероятно тогава щеше да се събуди.

Зад лявото ѝ око запулсира тъпа болка. Там бавно се загнездваше главоболие. Силно главоболие. Не можеше да си спомни да е имала главоболие по време на сън.

— Благодаря! — каза Вик, когато Пит ѝ подаде гривната. — Майка ми много се разтревожи. Тя е доста скъпа.

— Много се е разтревожила? — Пит мушна малкия си пръст в ухото и го развъртя. — Предполагам, че има сантиментална стойност.

— Не, всъщност, да, била е на баба ми, а преди това на прабаба ми. А освен това е изключително скъпа.

— Аха — промърмори той.

— Антика е — каза Хлапето, макар че не бе наясно защо изпитва нужда да го убеди, че вещта е ценна.

— Обикновена антика е, ако изобщо струва нещо. Ако не струва, значи е стара дрънкулка.

— Тя има диаманти — отвърна Хлапето. — Има диаманти и е златна.

Пит се изсмя — кратко и подигравателно.

— Наистина.

Пит каза:

— Не. Евтино украшение. Тези неща приличат ли ти на диаманти? Цирконий. И виж вътрешната страна на обръча, избеляла е. Златото не се изтърква. Качественото си остава качествено, независимо колко е носено. — Сбърчи чело в израз на неочаквана проява на съчувствие. — Добре ли си?

— Добре съм — отвърна тя. — Пекох се дълго на слънце — каза тя, давайки си вид на възрастна.

Обаче не бе добре. Чувстваше се замаяна, а краката ѝ не спираха да треперят. Копнееше да излезе отвън, да е далече от коктейла миризми, образуван от потта на Пит, лучените кръгчета и врящата мазнина. Копнееше сънят да приключи.

— Сигурна ли си, че не искаш нещо студено за пийване? — попита Пит.

— Благодаря, но на обяд пих много млечен шейк тук.

— И да си пила млечен шейк, не е било тук — рече мъжът и се ухили. — „Макдоналдс“ може би. Тук имаме само фрапе.

— Трябва да тръгвам.

Тя се обърна и закрачи към вратата. Усещаше, че изгорелият от слънцето Пит я гледа с тревога, и му бе признателна за съпричастността. Смяташе, че е добър човек, въпреки че миришеше и нямаше добри маниери, от типа хора, които биха се разтревожили при вида на измъчено момиченце, което е само в Хемптън Бийч. Обаче не смееше да му каже нищо повече. Потта студенееше по слепоочията ѝ и горната ѝ устна, с мъка успяваше да обуздае тремора в краката си. Лявото ѝ око отново запулсира. Този път по-настойчиво. Убеждението, че си въобразява, че е в „При Тери“ и просто сънува ярък сън, отслабваше и се изплъзваше, както би се изплъзнала хлъзгава жаба, ако опиташ да я задържиш.

Вик излезе навън и мина с бърза крачка по нагорещения бетон, покрай наклонените на една страна мотоциклети. Отвори вратата в дървената ограда и стъпи на алеята зад „При Тери“.

Мостът не се бе преместил. Стените му почти опираха в сградите отстрани. Изпитваше болка, докато гледаше към него. В лявото око.

До един от контейнерите стоеше човек, работещ в кухнята — готвач или мияч на чинии. Престилката му бе мазна, с петна от кръв. Клиентите, видели тази престилка, вероятно биха се отказали да обядват в „При Тери“. Беше дребен мъж, небръснат, с татуирани предмишници, по които минаваха изпъкнали вени. Гледаше моста възмутено, но и със страх в очите.

— Шибана работа — измърмори той, после изгледа объркано Вик. — Виждаш ли това там, хлапе? Да му се не… Що за чудо е?

— Моят мост. Не се тревожи, ще го взема с мен — отвърна Вик.

Самата тя не разбираше какво има предвид с тези думи.

Хвана велосипеда си за кормилото, завъртя го и го забута към моста. Затича се и се метна на седалката.

Предното колело изтрополи върху дъските и тя се гмурна в съскащия мрак.

Звукът, онова идиотско пращене, се засили, когато велосипедът се понесе по моста. На идване бе сметнала, че чува реката отдолу, но не бе така. В стените имаше дълги пукнатини, чак сега ги забеляза. Зад тях проблясваше бяло сияние, сякаш там някъде работеше огромен телевизор, включен на канал, по който не се предава нищо. Буря бушуваше зад разкривения, грохнал мост, буря от светлина. Тя усещаше как мостът се поклаща леко, докато халата напира срещу стените.

Затвори очи, не искаше да вижда нищо. Надигна се от седалката и започна да върти педалите права. Отново наблегна на импровизираната си молитва — още малко, още малко — но бе твърде задъхана и замаяна, за да продължи да реди думите. В момента съществуваха само дъхът ѝ и беснеещото пращене, онзи безкраен водопад от звуци, който набираше сила, достигайки влудяващ интензитет, и на нея вече ѝ се искаше да му изкрещи да спре; думата напираше към устните ѝ — спри, спри — дробовете ѝ събираха въздух за вик и точно тогава гумите на велосипеда стъпиха обратно.

Пращенето прекъсна с меко електрическо изпукване, сякаш досега бе слушала голямо радио и Бог изведнъж бе изтръгнал кабела. Усещаше това специфично изпукване в главата си, по-точно в лявото си слепоочие — малка, но остра експлозия.

Още преди да отвори очи, разбра, че си е у дома, всъщност не у дома, а в своята гора. Разбра, че е там, по миризмата на боровете и качеството на въздуха, по усещането за хладина и чистота, което свързваше с река Меримак. Чуваше реката, нейното далечно, успокоително клокочене, което по нищо не приличаше на онова пращене.

Отвори очи, вдигна главата си и я тръсна, за да отмести кичурите коса от лицето си. Залязващото слънце примигваше ярко през листата на неравни интервали. Намали скоростта, дръпна спирачките и стъпи с един крак на земята.

Вик извърна глава назад, за да погледне за последно моста към Хемптън Бийч. Чудеше се дали ще успее да види готвача с мръсната престилка.

Нямаше как да го види, защото Прекият път бе изчезнал. Там, където преди бе входът, се издигаха перила. Зад тях имаше стръмен, буренясал склон, в дъното на който се виеха сините води на реката.

Три очукани бетонни пилона, чиито горни краища приличаха на скоби, стърчаха от разпенената повърхност. Нищо друго не бе останало от Прекия път.

Вик бе озадачена. Току-що бе минала по моста, бе усетила миризмата на старо, гниещо, напечено от слънцето дърво и тази на пикня на прилепи, бе чула как дъските тракат под гумите.

Лявото ѝ око пулсираше. Затвори го и го потърка с длан; когато го отвори, за момент ѝ се стори, че Прекият път все още е там. Видя, по-скоро ѝ се стори, че видя, бели отблясъци под формата на мост, които се простираха до отсрещния бряг.

Но остатъчният образ изчезна, лявото ѝ око се насълзи, а тя бе прекалено уморена, за да продължи да размишлява какво е станало с моста. Никога не ѝ се бе случвало толкова силно да копнее да е вкъщи, в стаята си, в леглото си, под завивките си.

Седна на седалката и завъртя педалите, но бързо се отказа. Забута велосипеда с наведена глава и полюшваща се пред очите коса. Гривната висеше на потната ѝ китка. Тя сякаш не я забелязваше.

Вик прекара колелото по пожълтялата трева на задния двор и заобиколи катерушката, на която вече не си играеше. Веригата на люлката бе покрита с ръжда. Остави велосипеда на алеята и влезе в къщата. Искаше да отиде в спалнята си и да легне на леглото, за да си почине. Но когато чу тракане в кухнята, сви натам, за да види кой вдига шум.

Беше баща ѝ, стоеше с гръб към нея и държеше кутийка бира в едната си ръка. Другата му ръка бе в мивката, въртеше я така, че студената струя вода да облива кокалчетата му.

Вик нямаше представа колко време я е нямало. Часовникът на малката печка за сандвичи не можа да я ориентира. Постоянно мигаше на 12:00, все едно някой току-що го е занулил. Лампите бяха изгасени, бе хладно заради сенките на отиващия си ден.

— Тате — каза тя с немощен гласец, който ѝ се стори някак непознат, — колко е часът?

Той погледна печката и поклати леко глава.

— Проклет да съм, ако знам. Токът спря преди пет минути. Мисля, че цялата улица е без… — Той я стрелна с поглед, веждите му се повдигнаха въпросително. — Какво има? Добре ли си? — Спря водата и взе кърпа, с която да подсуши ръцете си. — Не ми изглеждаш добре.

Тя се засмя, но насила, защото хич не ѝ беше весело.

— И Пит така каза.

Гласът ѝ сякаш идеше отдалече, от отсрещния край на дълъг тунел.

— Кой Пит?

— Онзи от Хемптън Бийч.

— Вик?

— Добре съм. — Опита се да преглътне, но не можа. Беше ужасно жадна, макар че разбра това чак когато видя баща си да държи студена напитка в ръката си. Притвори очи и си представи запотена стъклена чаша, пълна със сок от розов грейпфрут. Имаше чувството, че всяка клетка от тялото ѝ копнее до болка за такова нещо. — Само съм жадна. Имаме ли някакъв сок?

— Съжалявам, Хлапе. Хладилникът е почти празен. Майка ти не е ходила до бакалията.

— Тя легна ли си?

— Не знам — отвърна той.

По тона му личеше, че не му пука дали си е легнала, или не.

— О — изпъшка Вик, после измъкна гривната от китката си и я сложи на кухненската маса. — Когато се появи, кажи ѝ, че съм намерила гривната.

Той затръшна вратата на хладилника и се огледа. Погледът му се стрелна към гривната, после към Вик.

— Къде…

— В колата. Между седалките.

Помещението притъмня, сякаш слънцето се бе скрило зад гъсти облаци. Вик се олюля.

Баща ѝ допря опакото на дланта си в лицето ѝ, все още държеше кутийката с бира. Беше си ожулил кокалчетата.

— Боже, ти гориш, Хлапе. Хей, Лин?

— Нищо ми няма — каза Вик. — Но смятам да си полегна.

Нямаше намерение да ляга точно тук и точно сега. Смяташе да се качи в стаята си и да се излегне под страхотния нов плакат на Дейвид Хаселхоф, но краката ѝ омекнаха и тя се свлече. Баща ѝ я подхвана, преди да е паднала на пода. Вдигна я с едната ръка под коленете, а другата зад гърба и я изнесе в коридора.

— Лин? — провикна се отново Крис Маккуин.

Линда излезе от спалнята. Притискаше ъгъла на устата си с влажна кърпа. Меката ѝ кестенява коса бе разрошена, а очите ѝ гледаха отнесено, сякаш току-що бе станала от сън. Погледът ѝ се проясни, когато видя, че съпругът ѝ носи Хлапето на ръце.

Пресрещна ги на вратата на стаята на Вик. Пресегна се и с тънките си пръсти приглади назад косата на дъщеря си, задържа дланта си върху челото ѝ. Ръката ѝ бе хладна и мека, докосването носеше както приятно, така и неприятно усещане. Родителите ѝ вече не бяха сърдити един на друг; ако знаеше, че за да ги сдобри, трябва да се разболее, Хлапето нямаше да си прави труда да минава по моста, за да търси гривната, а щеше просто да завре пръст в гърлото си.

— Какво е станало?

— Припадна — отвърна Крис.

— Не, не съм — настоя Хлапето.

— Сигурно има четиресет градуса температура и не може да стои на краката си, но продължава да спори — каза баща ѝ, очевидно силно впечатлен.

Майка ѝ свали кърпата, с която притискаше ъгълчето на устата си.

— Топлинен удар. Три часа в колата, а после излизане с колелото. Не се е намазала с крем и цял ден не е пила нищо друго освен онзи гаден млечен шейк в „При Тери“.

— Фрапе. Там на шейка му викат фрапе — обясни Вик. — Ударила си си устата.

Майка ѝ облиза подутите си устни.

— Ще донеса чаша вода и ибупрофен. И двете ще пием това.

— Щом ще ходиш в кухнята, прибери гривната си — каза Крис. — На масата е.

Линда вече крачеше натам, когато осъзна какво е казал съпругът ѝ. Погледна през рамо. Крис Маккуин стоеше до вратата на стаята, държейки Вик в ръцете си. Вик се загледа в плаката на Дейвид Хаселхоф, който ѝ се усмихваше, аха-аха да ѝ намигне: справи се супер, хлапе.

— Била е в колата — рече Крис. — Хлапето я намери.

Вик спеше.

Сънят ѝ представляваше низ от несвързани образи: противогаз върху циментов под; куче със смачкана глава, лежащо край пътя; високи борови дървета, на които висят слепи бели ангели.

Последният образ бе толкова жив и мистериозно ужасен — огромните тъмни дървета се поклащаха като надрусани участници в езическа церемония, а ангелите проблясваха в клоните им — че ѝ се прииска да закрещи.

Опита се да извика, но не можа да изтръгне звук от гърлото си. Задушаваше се под лавина от сенки — чудовищна камара от мека, ефирна материя. Опитваше се да се измъкне, размахвайки ръце с всичка сила, впрегнала целия си гняв, докато изведнъж не осъзна, че лежи в леглото си и че цялата е плувнала в пот. Баща ѝ седеше на ръба на кревата и я държеше за китките.

— Вик! — каза той. — Вик, успокой се. Току-що така ме удари, че главата ми се завъртя на сто и осемдесет градуса. Отпусни се, татко е при теб.

— О — въздъхна тя. Той се отдръпна и тя отпусна ръцете си в скута. — Съжалявам.

Той стисна челюстта си с палеца и показалеца си и я размърда напред-назад.

— Няма проблем. Вероятно го заслужавам.

— Защо?

— Не знам. За всичко. Всеки си получава заслуженото.

Тя се приведе напред и го целуна по небръснатата брада. Той се усмихна.

— Вече нямаш треска — каза той. — По-добре ли си?

Тя сви рамене, не можеше да се оплаква, понеже не бе затисната от голямата купчина черни одеяла и гората от зловещи коледни дървета я нямаше.

— Не беше на себе си — рече той. — Да се беше чула само.

— Какво казах?

— По едно време крещеше, че прилепите излизат от моста. Вероятно си имала предвид камбанарията.

— Да. Всъщност… не. Не, сигурно съм говорела за моста. — Вик за момент бе забравила за Прекия път. — Какво е станало с моста, тате?

— Мост?

— Прекият път. Старият покрит мост. Изчезнал е.

— А, чух, че някакво тъпо копеле се е опитало да мине с колата си по него. Пропаднал и се претрепал, а по-голямата част от моста рухнала. Останалото било демонтирано. Затова ти казах да не ходиш там. Тази развалина трябваше да я махнат още преди двайсет години.

Тя потрепери.

— Виж се само — каза баща ѝ. — Толкова си болна!

Спомни си, че бе сънувала куче със смачкана глава, и пред очите ѝ първо просветна, после притъмня.

Когато зрението ѝ се избистри, видя, че баща ѝ е опрял пластмасова кофа в гърдите ѝ.

— Ако нещо те дави, опитай се да повърнеш. Никога повече няма да те водя в онова скапано заведение.

Спомни си миризмата на потния Пит и ивиците лепкава хартия, отрупани с мъртви насекоми, и повърна.

Баща ѝ изнесе кофата. На връщане донесе чаша ледена вода.

Тя изпи половината на три глътки. Беше толкова студена, че чак се разтрепери. Крис отново я зави с одеялата, положи длан върху рамото ѝ и зачака тръпките да преминат. Не помръдваше. Не говореше. Самото му присъствие, както и тишината ѝ действаха успокояващо и не след дълго тя се унесе. Унесе се в дрямка… или в препускане с велосипед. Както бе със затворени очи, имаше чувството, че кара колелото, плъзгайки се в тихия и спокоен мрак.

Макар и заспиваща, тя усети, че баща ѝ се изправя, и измърмори, протягайки ръце към него.

— Почивай си, Вик — прошепна той. — Скоро пак ще можеш да караш велосипед.

Тя потъваше в сън.

Гласът му идеше от много, много далече.

— Съжалявам, че събориха Прекия път — измърмори той.

— Мислех, че не го харесваш — каза тя, отдалечавайки се от него, разрешавайки му да си ходи. — Мислех, че те е страх да не мина с колелото по него.

— Точно така. Страх ме беше. Съжалявам, че го събориха без моя помощ. Щеше ми се аз да заложа експлозивите. Този мост винаги е бил смъртоносен капан. Всички бяха наясно, че някой ще загуби живота си там. Добре че мостът не уби теб. Заспивай, малката.

След няколко месеца случката със загубената гривна бе почти забравена, а когато си я спомняше, Вик си казваше, че е намерила гривната в колата. Гледаше да не мисли за Прекия път. Спомените ѝ от преминаването по моста бяха откъслечни и у нея се създаде усещането, че всичко е било или халюцинация, или нещо от рода на сънищата за тъмни дървета и мъртви кучета. Нямаше смисъл да се рови в миналото, затова скъта спомените в затворена кутия на съзнанието си, заключи ги и ги забрави.

И в други случаи постъпваше така.

Защото имаше и други случаи, други минавания с велосипеда по мост, който не съществува, в търсене на изчезнали вещи.

Веднъж приятелката ѝ Уила Лордс загуби Господин Пентак — късметлийския си пингвин от кадифе. Родителите на Уила почистили стаята ѝ, докато тя е спяла в къщата на Вик, и Уила смяташе, че Господин Пентак е отишъл на боклука заедно с играчката ѝ Тинкърбел и светещата мозайка „Лайт Брайт“, която не работеше. Уила бе толкова съкрушена, че не отиде на училище на следващия ден и на по-следващия.

Но Вик реши проблема. Оказа се, че Уила е донесла пингвина у тях. Вик го намери под леглото си, сред топките прах и един забравен чорап. Трагедията бе предотвратена.

Вик определено не вярваше, че е намерила Господин Пентак, като е яхнала велосипеда си, минала е през гората и е отишла на мястото, където някога се издигаше мостът, който наричаха Прекият път. Не вярваше, че мостът чака там и че е видяла на стената зелен надпис: „БОУЛИНГ ЗАЛА ФЕНУЕЙ“. Не вярваше, че вътре се е чувал статичен шум и че зад дъсчените стени са проблясвали мистериозни светлини.

Но имаше спомени, че е излязла от Прекия път и се е озовала на тъмна пътека за боулинг в седем сутринта, когато там няма никой. Покритият мост незнайно как бе минал през стената и зееше към пътеките. Мястото ѝ бе познато. Две седмици по-рано бе ходила там на парти по случай честване на рожден ден; Уила също присъстваше. Дървената настилка блестеше, явно бе намазана с нещо, и велосипедът се плъзна по нея като бучка масло в нагорещен тиган. Вик падна и си удари лакътя. Господин Пентак бе в коша за загубени вещи зад гишето, под рафтовете за обувки за боулинг.

Това просто бе историята, която си представи, след като една вечер откри Господин Пентак под леглото си. Беше ѝ лошо тогава, имаше температура, потеше се и ѝ се повдигаше, а сънищата ѝ бяха ярки и свръхестествени.

Раната на лакътя ѝ заздравя за няколко дена.

Когато беше на единайсет, намери портфейла на баща си между възглавниците на кушетката, а не на една строителна площадка в Атълбъро. След намирането на портфейла лявото ѝ око пулсира дни наред, сякаш някой я бе цапардосал.

Когато беше на дванайсет, семейство Де Зут, които живееха на отсрещната страна на улицата, загубиха котката си. Тейлър беше дърт, кльощав котарак, бял на черни петна. Беше се изнизал навън малко преди един летен порой и не се бе върнал. На следващата сутрин госпожа Де Зут се щураше напред-назад из улицата; чуруликаше като птичка или с подобен на мяукане глас викаше Тейлър. Приличащият на плашило господин Де Зут, който носеше папийонки и тиранти, стоеше на двора с гребло в ръце, без да има намерение да работи. В светлите му очи се четеше отчаяние.

Вик много харесваше господин Де Зут. Той говореше със смешен акцент, като този на Арнолд Шварценегер, и имаше миниатюрно бойно поле в кабинета си. Господин Де Зут миришеше на току-що сварено кафе и лула и позволяваше на Вик да боядисва малките му пластмасови пехотинци. Вик харесваше и котарака Тейлър, мъркането му наподобяваше потракване на ръждясала машинка, която се събужда към живот.

Никой повече не видя Тейлър… макар че Вик си представи, че минава по Прекия път и намира бедната стара животинка окървавена и накацана от мухи във влажните буренаци край магистралата. Беше успял да се довлече до канавката, след като една кола го бе прегазила. Хлапето все още можеше да види кървавите петна по асфалта.

Вик намрази статичния шум.

Рекламата беше на една от последните страници на „Люта заплаха“, в августовския брой от 1949 г., на чиято корица бе изобразена гола крещяща жена, затворена в леден блок („Тя се отнесе студено към него… затова той я смрази!“). Представляваше една колонка, разположена точно под доста по-голямата реклама на сутиени „Адола“ („Направете фигурата си уау!“). Бинг Партридж я забеляза чак след като успя да отдели съсредоточения си взор от дамата от рекламата на „Адола“, която имаше бледи майчински гърди, повдигнати от сутиен с конусовидни чашки, който блестеше с метален блясък. Очите ѝ бяха затворени, а устата — леко разтворена; сякаш спеше, сънувайки сладки сънища, и Бинг си представи как я събужда с целувка.

— Бинг и Адола, седнали на едно дърво — затананика си Бинг. — Мамка му, колко е хубаво!

Намираше се в своето закътано местенце в сутерена, беше си свалил панталона и седеше по гол задник на прашния цимент. Вероятно се сещате какво стискаше свободната му ръка, която обаче все още не се бе задействала. Той прелистваше списанието в търсене на най-доброто и накрая го намери — малко каре в долния десен ъгъл на страницата. Снежен човек с цилиндър на главата сочеше с кривата си ръка текст, поставен в рамка от снежинки:

Бинг харесваше рекламите на последните страници на долнопробните списания — на тенекиени кутии, пълни с войничета (за да пресъздадете вълнуващата битка при Вердюн), на първокласна екипировка от Втората световна война (щикове, пушки, противогази), на книги, които учат как да накараш жените да те пожелаят („Направи така, че тя да каже: «Обичам те!».“). Той често изрязваше формуляри за поръчка и пращаше по някоя монета или долар в опит да получи мравешки ферми или детектори за метал. Копнееше с цялото си сърце да впечатли приятелите си и да удиви роднините си… макар че единствените му приятели бяха тримата кретени, работници по поддръжката, на които бе началник в „Норкемфарм“, и че единствените му преки родственици лежаха в гробището зад храма „Нова американска вяра“. Бинг не предполагаше, че колекцията на баща му от евтини еротични списания, която плесенясваше в един кашон в стаята на Бинг, е по-стара от самия него и че повечето от компаниите, на които изпраща пари, отдавна не съществуват.

Но чувствата, които го изпълваха, когато четеше и препрочиташе рекламите за мястото, наречено Коледна земя, бяха емоционална реакция от различен порядък. Необрязаният му, леко намирисващ пенис омекна в лявата му ръка, вече напълно забравен. Душата му бе камбанария, в която всички камбани са зазвънели едновременно.

Нямаше представа къде е Коледната земя и какво представлява, досега не бе чувал за нея. Но изведнъж осъзна, че цял живот е копнял да иде там… да крачи по застланите ѝ с обли камъни улици, да минава под уличните лампи, наподобяващи коледни бастунчета, и да чува как децата, качили се на въртележката с елени, крещят.

Какво бихте направили, за да се сдобиете с доживотно разрешително за посещение на място, където всяка сутрин е коледна? Това крещеше рекламата.

Бинг имаше трийсет и три коледи в актива си, но когато се замислеше за коледна утрин, само една от тях му се струваше важна, по-важна от всички други, взети заедно. В този коледен спомен майка му вадеше от печката курабийки с формата на коледни елхи и цялата къща ухаеше на ванилия. Това бе години преди Джон Партридж да получи пирон в челото; той седеше на пода до Бинг и го гледаше как отваря подаръците си. Бинг си спомняше най-добре последния подарък — голяма кутия, съдържаща противогаз и нащърбена каска, под чиято люпеща се боя надничаше ръжда.

— Пред теб е снаряжението, благодарение на което оцелях в Корея — рече баща му. — Вече е твое. Този противогаз е последното нещо, което видяха трима от жълтурковците.

Бинг сложи противогаза на лицето си и се вторачи в баща си през прозорчетата от прозрачна пластмаса. Дневната приличаше на малък свят, затворен в машина за гумени топки. Баща му постави каската на главата на Бинг и отдаде чест. Бинг отговори на поздрава с тържествен жест.

— Супер си — заяви баща му. — Малкият войник, за когото всички мъже говорят. Господин Необуздаем. Редник Не се ебавайте с мен. Нали така?

— Редник Не се ебавайте с мен се явява по служба, сър, да, сър — отвърна Бинг.

Майка му се изсмя нервно и подхвърли:

— Джон, внимавай с езика. Коледа е все пак. Не е хубаво така. Днес приветстваме появяването на нашия Спасител на Земята.

— Майки — каза Джон Партридж на сина си, след като тя им донесе курабийки и отиде в кухнята да налее какао, — биха ти давали да цоцаш цял живот, ако не ги отрежеш. Разбира се, като се замисли човек… какво му е лошото? — попита, смигвайки.

А отвън падаха едри снежинки, същински гъши пух. Цял ден прекараха заедно вкъщи; Бинг носеше каската и противогаза и си играеше на война, като час по час „застрелваше“ баща си, а Джон Партридж „умираше“ отново и отново, падайки от креслото пред телевизора. Веднъж Бинг „уби“ майка си, която покорно затвори очи и се свлече, и остана мъртва, докато течеше рекламата. Свести се чак когато той свали противогаза и я целуна по челото. После се усмихна и каза: „Бог да те благослови, мъничък Бинг Партридж. Обичам те повече от всичко на света“.

Какво ли не би направил, за да се чувства така всеки ден? Да се чувства така, все едно е коледна утрин и под елхата го чака истински противогаз от войната в Корея? Да вижда как майка му бавно отваря очи и казва: „Обичам те повече от всичко на света“. Въпросът по-скоро бе какво не би направил.

Тръгна към вратата и чак след това се сети, че трябва да си вдигне панталона.

Майка му се бе захванала със секретарска работа в църквата, след като баща му вече не можеше да работи, и пишещата ѝ машина „Оливети“ все още бе в шкафа в коридора. Буквата „о“ липсваше, но той знаеше, че може да използва нула вместо нея. Бинг вкара лист в барабана и започна да пише:

Извади листа от машината и го прочете, като мърдаше устни. От усилията да се концентрира тялото му с форма на картоф се бе запотило. Смяташе, че е представил фактите, свързани с персоната му, ясно и авторитетно. Помисли си, че може би не биваше да споменава за младежките неблагоразумия и семейните проблеми, но онези вероятно тъй и тъй щяха да разберат за родителите му. Беше по-добре да е честен, защото иначе можеше да излезе, че крие нещо. Бяха минали много години оттогава и след излизането му от Центъра за младежи, известен още като Кофата за боклук, бе примерен работник и не бе отсъствал нито един ден от „Норкемфарм“.

Сгъна писмото и затърси плик в предния шкаф. Намери кутия с неизползвани коледни картички. Момче и момиче с дълго мъхесто бельо надничаха зад ъгъла, вторачили ококорени очи в Дядо Коледа, който стоеше в мрака пред елхата. Нощницата на момичето бе разкопчана и се виждаше заоблената буза на задника му. Джон Партридж понякога казваше, че Бинг не може да излее водата от ботуш, дори ако инструкцията е написана върху тока, и това може би бе така, но той умееше да разпознава хубавите неща. Мушна листа в коледната картичка и сложи картичката в плик, върху който бяха изобразени листа от зеленика и лъскави червени боровинки.

Преди да пусне писмото в пощенската кутия в края на улицата, го целуна, както свещеник би целунал Библията.

На следващия ден чакаше пред пощенската кутия в два и трийсет часа, когато пощальонът минаваше по улицата със смешния си бял пикап. Станиоловите цветя в предния двор се поклащаха мързеливо, издавайки съвсем тих бръмчащ звук.

— Бинг — подхвана пощальонът, — не си ли на работа?

— Нощна смяна — отвърна Бинг.

— Война ли почва? — попита човекът и кимна към дрехите на Бинг.

Бинг носеше бежовите си военни дрехи, винаги избираше тях, когато искаше да се почувства щастлив.

— Ако започва, ще съм подготвен — каза Бинг и му намигна. Нямаше нищо от Коледна земя. А и как би могло да има?

Беше изпратил картичката предния ден.

На следващия ден също не дойде отговор.

Или на по-следващия.

Беше сигурен, че в понеделник ще дойде нещо, затова чакаше на стълбите половин час преди графика за минаване на пощальона. Черни, грозни буреносни облаци се издигаха над хълма зад камбанарията на храма „Нова американска вяра“. Бурята, която Бинг бе почувствал във въздуха предния ден, най-накрая бе дошла. Глуха гръмотевица изтътна на две мили встрани, на височина над три. Не бе точно бумтене, а по-скоро вибрация, която разтресе костите на Бинг и обвивката му от мастна тъкан. Станиоловите цветя се замятаха лудо, потраквайки точно като велосипедите на групичка деца, спускащи се безразсъдно по склона на хълм.

Тътенът и трясъците обезпокоиха Бинг. Беше непоносимо топло и нейде далече ечаха гръмотевици в деня, когато пистолетът за пирони изгърмя (така възприемаше той нещата — не когато застреля баща си, а когато пистолетът изгърмя). Баща му бе усетил дулото върху лявото си слепоочие и бе хвърлил кос поглед към стоящия до него Бинг. Отпи от бирата си, примлясна и каза: „Щях да се уплаша, ако смятах, че имаш достатъчно кураж“.

След като дръпна спусъка, Бинг приседна до дъртия и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива на гаража. Джон Партридж се бе проснал на пода, единият му крак потрепваше, а петното от урина върху предната част на панталона му бавно се разрастваше. Бинг седя така, докато майка му не влезе в гаража и не се разпищя. После идеше нейният ред, макар и без пистолета за пирони.

Сега Бинг стоеше в двора и гледаше как облаците се надигат над църквата на хълма, в която майка му бе работила през последните дни от живота си… църквата, която бе посещавал всяка неделя още преди да е проходил и проговорил. Една от първите изречени от него думи бе „алуя“, защото му бе трудно да произнесе „алилуя“. Майка му години наред го бе наричала Алуя.

Никой вече не се молеше там. Пасторът Мичел бе избягал с омъжена жена, открадвайки църковните пари, а банката бе придобила собствеността върху имота. В неделните утрини в храма „Нова американска вяра“ се каеха единствено гълъбите, намерили убежище сред покривните греди. Напоследък Бинг се плашеше от това място… по-скоро от празнотата му. Втълпи си, че храмът изпитва омраза към него, задето е зарязал Бог, и че понякога се привежда напред, готов да изскочи от основите си, и се вторачва в него с прозорците си от цветно стъкло. Понякога, в дни като днешния, гората гъмжеше от бясно жужащи насекоми, въздухът трепереше от лепкавата жега, а църквата сякаш се надигаше застрашително.

Гръмотевица разтърси следобеда.

— Дъжд, дъжд, махай се — зашепна Бинг на себе си. — Ела друг ден.

Първата топла капка го плесна по челото. Последваха други капки, които блестяха ярко на косите слънчеви лъчи, спускащи се от зейналото синьо небе на запад. Дъждът бе топъл като кръв.

Пощата закъсня и Бинг, който се спотайваше под козирката над входната врата, се бе понамокрил. Изтича в пороя до пощенската кутия. Беше точно до нея, когато една гръмотевица проряза небето и падна с оглушителен трясък някъде зад църквата. Бинг изпищя, когато светът се обагри в синьо-бяла светлина. Беше сигурен, че ще изгори, докоснат от Божия пръст, заради това, че продупчи баща си с пистолета за пирони, и заради това, което направи после на майка си на кухненския под.

Имаше само сметка от компания за комунални услуги и брошура, рекламираща нов магазин за матраци, нищо друго.

Шест часа по-късно Бинг се събуди в леглото си от треперливия звук на цигулки и от песента на мъж, чийто глас бе гладък и мек като глазура на ванилова торта. Беше съименникът му Бинг Кросби. Господин Кросби мечтаеше за бяла Коледа, като тези, които той познаваше.

Бинг придърпа одеялата към брадичката си и се заслуша. Успя да долови нежното драскане на игла върху грамофонна плоча.

Измъкна се от леглото и закрачи плахо към вратата. Подът студенееше под босите му крака.

Родителите на Бинг танцуваха в хола. Баща му бе с гръб към него, носеше бежова униформа. Майка му бе положила глава върху рамото му, очите ѝ бяха затворени, устата — леко отворена, сякаш танцуваше насън.

Подаръците чакаха под нисичката, отрупана с гирлянди елха — три големи, зелени, очукани бутилки със севофлуран, които бяха украсени с алени панделки.

Родителите му бавно се завъртяха и тогава Бинг видя, че баща му носи противогаз, а майка му е гола. Тя наистина спеше. Стъпалата ѝ се влачеха по дюшемето. Баща му я държеше за талията, като облечените му в ръкавици длани лежаха върху извивката на белия ѝ задник — блед като луната, светещ с божествена светлина.

— Татко? — каза Бинг.

Баща му продължи да танцува, без да изпуска партньорката си.

— Слез долу, Бинг! — чу се дълбок, бумтящ глас, толкова мощен, че чашите в шкафа изтракаха.

Стреснат, Бинг залитна. Сърцето му за момент направи засечка. Иглата подскочи нагоре, после се сниши, за да възпроизведе края на песента. „Слез долу! Изглежда, че тази година Коледа е дошла по-рано, нали! Хо-хо-хо!“

На Бинг му се прииска да избяга в стаята си и да затръшне вратата. Прииска му се да покрие очите и ушите си, но не можа да събере нужната воля. Разтрепери се при мисълта, че трябва да пристъпи напред, но въпреки това краката му го понесоха покрай трите бутилки със севофлуран, покрай майка му и баща му, надолу по коридора, към входната врата. Тя се отвори още преди да е натиснал дръжката.

Станиоловите цветя се поклащаха в зимната нощ. Бе добавял по едно цвете за всяка година работа в „Норкемфарм“; подаръци за екипа по поддръжка, раздадени на годишното парти.

Коледната земя чакаше отвъд двора. Въртележката потракваше и децата в шейните крещяха и вдигаха ръце към изцъкленото от студ небе. Огромното виенско колело и Арктическото око се въртяха на фона на непознати звезди. Всички лампички на коледната елха, която бе висока колкото десететажна сграда и широка колкото къщата на Бинг, светеха.

— Весела шибана Коледа, Бинг, откачалко! — избумтя гласът и когато погледна към небето, Бинг видя, че луната има лице. Единственото кървясало око се блещеше от безплътната физиономия, пейзаж от кратери и кости. Лицето се усмихна. — Бинг, откачен шибаняко, готов ли си за пътуването на живота ти?!?

Бинг се надигна в леглото си, сърцето му препускаше — вече наистина бе буден. Толкова се беше изпотил, че пижамата му бе залепнала за кожата. Даде си сметка, че се е надървил и предницата на долнището му е издута.

Пое си дълбоко въздух, сякаш не просто се бе събудил, а бе изплувал на повърхността след дълго прекарване под вода.

Стаята бе обляна от светлината на хладната бледа луна с цвят на изсъхнала кост. Бинг бе дишал учестено почти половин минута, когато осъзна, че все още чува White Christmas. Песента бе излязла от съня му и го бе последвала. Чуваше се отдалече и като че ли постепенно заглъхваше и той осъзна, че ако не стане да погледне, звукът ще изчезне и на сутринта той ще е убеден, че всичко е било игра на съзнанието. Стана и закрачи вдървено към прозореца.

Една стара кола се отдалечаваше бавно, доближавайки следващата пресечка. Черен ролс-ройс със странични стъпенки и хромирана броня. Стоповете му просветнаха в червено и осветиха регистрационната табела — NOS4A21. Колата сви зад ъгъла и изчезна, отнасяйки екота на веселата коледна песен със себе си.

Бинг знаеше, че човекът от Коледната земя идва, още преди да се появи Чарли Манкс и да му предложи да се поразходят с колата. Знаеше също така, че човекът от Коледната земя не е като другите хора и че работата като охранител в Коледната земя няма да е обикновена работа, и това го уреждаше напълно.

Знаеше заради сънищата, които му се сториха по-живи и реални от всичко, случило се до момента в живота му. В тези сънища той не можеше да влезе в Коледната земя, но можеше да я види през прозорците и вратата. Можеше да подуши миризмата на мента и какао, да види лампичките, светещи на високата десет етажа елха и да чуе скърцането и тракането на старата дървена въртележка. Можеше да чуе и музиката, и виковете на децата. Някой непросветен би си помислил, че ги дерат живи.

Знаеше заради сънищата, но и заради колата. Следващия път, когато я видя, работеше на товарната рампа. Някакви хлапетии бяха изрисували със спрей на задната стена голям черен пенис с дрънкулки, пръскащ черна семенна течност върху две големи червени топки, които вероятно трябваше да са цици, но според Бинг приличаха повече на играчки за елха. Бинг носеше защитно облекло от гума и противогаз и с помощта на разтворена в кофа луга и телена четка отстраняваше боята от стената.

Бинг обичаше да работи с луга, харесваше му как тя стопява боята. Дон Лури, хлапето аутист, което бе поело сутрешната смяна, твърдеше, че с помощта на луга човешкото тяло може да се превърне в мас. Дон Лури и Бинг бяха сложили един мъртъв прилеп в кофа с луга, а на следващата сутрин от него бяха останали само полупрозрачни кости.

Отдръпна се назад, за да се наслади на работата си. Тестисите почти бяха изчезнали и червените тухли се виждаха. Оставаха само черният пенис и циците. Докато оглеждаше стената, изведнъж видя, че сянката му е очертана ясно върху грубите тухли.

Завъртя се на пети и погледна назад. Черният ролс бе там — паркиран зад телената ограда; разположените му близко един до друг фарове светеха.

Човек може цял живот да не разбере кое пиле е врабче и кое кос, но всеки разпознава лебеда, когато го види. Така е и при колите. Понякога не можеш да различиш понтиак от форд, но видиш ли ролс-ройс, знаеш, че си видял ролс-ройс.

Бинг се усмихна, сърцето му подрипна в гърдите. Помисли си: „Сега ще отвори вратата и ще каже: «Млади човече, ти ли си Бинг Партридж, който пита за работа в Коледната земя?», и моят живот ще започне, най-накрая ще започне“.

Вратата обаче не се отвори… не и тогава. Човекът зад волана — Бинг не можеше да види лицето му заради светещите ярко фарове — нито се провикна, нито свали прозореца. Присветна дружелюбно с фарове и направи широк обратен завой, така че към сградата на „Норкемфарм“ да гледат стоповете.

Бинг свали противогаза и го мушна под мишница. Беше се зачервил и хладният въздух галеше приятно кожата му. Бинг чуваше, че в колата звучи коледна музика, по-точно Joy to the World от Хендел. Да, това пасваше идеално на настроението му.

Зачуди се дали човекът зад волана иска той да дойде. Да зареже противогаза и кофата с луга, да заобиколи оградата и да се качи отпред на пасажерското място. Но веднага щом направи крачка напред, колата тръгна.

— Чакай! — изкрещя Бинг. — Не си тръгвай! Чакай!

Гледката на отдалечаващия се ролс-ройс и на смаляващия се номер NOS4A2 го потресе.

Смаян и почти паникьосан, Бинг изрева:

— Аз я видях! Видях Коледната земя! Моля те! Дай ми шанс! Моля те, върни се!

Стоповете примигнаха. Ролсът намали за момент, сякаш онзи бе чул Бинг, после се плъзна напред.

— Дай ми шанс! — изкрещя. — Просто ми дай шанс!

Ролсът сви зад ъгъла и изчезна, зарязвайки зачервения, потен и с разтуптяно сърце Бинг.

Все още стоеше като истукан, когато мениджърът, господин Паладин, излезе на рампата да изпуши една цигара.

— Хей, Бинг, на тази стена все още се мъдри кур — провикна се той. — На работа ли си тази сутрин, или в отпуск?

Бинг гледаше отчаяно към пътя.

— Коледна ваканция — каза той, но тихо, за да не го чуе господин Паладин.

Измина една седмица от появяването на ролса, когато промениха графика и Бинг трябваше да кара двойни смени в „Норкемфарм“, от шест до осемнайсет часа. В склада бе ужасно горещо, толкова горещо, че бутилките с газ под налягане можеха да ти оставят пришка, ако ги докоснеш. Както винаги, Бинг се прибра с автобуса, като по време на четиресет и пет минутното пътуване от вентилационните отвори лъхаше топъл смрадлив въздух, а едно бебе не спря да реве.

Слезе на улица „Феърфийлд“, останалите три пресечки измина пеш. Въздухът вече не бе газ, а течност, течност, наближаваща точката на кипене. От омекналия асфалт се надигаше пара, затова къщите в края на пресечката се разкривяваха като отражения в басейн с немирни води.

— Жега, жега, махай се — затананика си Бинг. — Свари ме някой друг…

Ролсът бе паркиран пред къщата му. Човекът зад волана показа главата си от десния прозорец, погледна Бинг и се усмихна така, все едно бе видял стар приятел. Махна с ръка, пръстите му бяха доста дълги. Явно го подканяше да побърза.

Бинг стреснато вдигна ръка, за да отвърне на поздрава, и се спусна напред в тромав тръс. Трудно му бе да повярва, че ролсът е там. Всъщност през главата му бе минавала мисълта, че човекът от Коледната земя ще дойде да го вземе. В същото време се бе тревожил, че сънищата и фактът, че вижда колата, са като гарвани, кръжащи над нещо болно, което всеки момент ще се строполи — неговия разсъдък. При всяка стъпка към колата с номер NOS4A2 имаше чувството, че тя ще се плъзне бавно напред и отново ще изчезне. Нищо подобно.

Човекът всъщност не седеше на пасажерската седалка, защото ролс-ройс са английски коли и воланът им е от дясната страна. Шофьорът се усмихна благо на Бинг Партридж. Бинг от пръв поглед разбра, че макар и да може да мине за четиресетгодишен, човекът не е на неговите години, а е много по-възрастен. Очите му имаха мекия и похабен вид на морско стъкло; бяха стари очи, безкрайно стари. Имаше издължено, изтерзано лице, мъдро и приветливо, макар че захапката му бе обратна, а зъбите — криви. Бинг си помисли, че някои хора биха определили подобно лице като порско, но пък в профил то би изглеждало добре върху банкнота.

— Ето го! — провикна се седящият зад волана мъж. — Ентусиазирания млад Бинг Партридж! Човека на деня! Още преди време трябваше да си поговорим, младежо Партридж! Да проведем най-важния разговор в живота ти!

— Вие от Коледната земя ли сте? — попита плахо Бинг.

Мъжът на неопределена възраст потърка с пръст страничната част на носа си.

— Чарлс Талънт Манкс Трети на твоите услуги, драги! Изпълнителен директор на „Коледна земя Ентърпрайзис“, директор на „Коледна земя Ентъртейнмънт“, президент на забавлението! Също така Негово Височество Голямата клечка, макар че това не го пише в картичката ми. — Щракна с пръсти и в ръката му изведнъж се появи визитна картичка. Бинг я взе и я погледна.

— Можеш да усетиш вкуса на тези бастунчета, ако оближеш картичката — обясни Чарли.

Бинг се поколеба за момент, после прокара грапавия си език по картичката. Имаше вкус на хартия.

— Пошегувах се! — провикна се Чарли и перна Бинг по ръката. — За кого ме мислиш, за Уили Уонка2? Хайде, влизай! Леле, синко, приличаш на човек, който всеки момент ще се превърне в локва! Имаш нужда от безалкохолно, ще те черпя. А и трябва да обсъдим нещо важно.

— Работа? — попита Бинг.

— Бъдеще — отвърна Чарли.

— Никога не съм се возил в толкова хубава кола — каза Бинг Партридж, докато се плъзгаха по магистрала 322. Ролсът минаваше по завоите като стоманено топче по улей.

— Това е „Ролс-Ройс Призрак“ от 1938 г., един от едва четиристотинте, произведени в Бристол, Англия. Рядка находка… като теб, Бинг Партридж!

Бинг прокара длан по шагреновата кожа. Таблото от черешово дърво и скоростният лост блестяха.

— Номерът означава ли нещо? — попита Бинг. — NOS4A2?

— Носферату — отвърна Чарли Манкс.

— Носфер… какво?

Манкс обясни:

— Това е една от малките ми шегички. Първата ми съпруга веднъж каза, че съм носферату. Не произнесе правилно думата, но бе близо. Парил ли си се от отровен бръшлян, Бинг?

— От дълго време не съм. Когато бях малък… баща ми беше още жив тогава… та той ме заведе на един лагер и аз…

— Ако те бе завел на лагер, след като е умрял, тогава щеше да имаш интересна история за разказване, момчето ми! Ето какво исках да кажа: първата ми жена бе като обрива, който се получава от отровен бръшлян. Не я харесвах, но не можех да отделя ръцете си от нея. Тя беше краста, която разчесвах, докато не се разкървавих… но продължих да разчесвам още известно време. Работата ти ми се вижда опасна, Партридж!

Бинг се изненада от бързата смяна на темата. Отне му известно време да схване, че е негов ред да говори.

— Така ли?

— В писмото си споменаваш, че работиш с газове под налягане — каза Манкс. — Бутилките с кислород и хелий не са ли взривоопасни?

— О, да. Преди години един тип запали цигара до бутилка с азот, чийто вентил бе отворен. Тя изсвистя и излетя като ракета. Така се тресна в пожарната врата, че ѝ изкърти пантите, а тази врата е желязна. Никой не загина обаче. С моя екип никога не са се случвали инциденти. Е, имало е проблеми. Дон Лури веднъж се надиша с джинджифилов газ, ама това не се брои. Дори не му стана лошо.

— Джинджифилов газ?

— Това е ароматизирана смес със севофлуран, която доставяме на зъболекарите. Може и да е без аромат, но хлапетата харесват миризмата на джинджифиловите сладки.

— О? Наркотик някакъв?

— Да, губиш представа какво се случва с теб. Но не заспиваш. Разбираш какво ти говорят, но не чувстваш нищо. — Бинг се подсмихна, не можа да се въздържи, а после каза почти извинително: — Казахме на Дон, че е време за дискотека, и той започна да се кълчи като Джон Траволта в онзи филм. Щеше да ни умори от смях.

Господин Манкс зяпна, показвайки малките си кафяви зъби, след което пусна неотразима усмивка.

— Обичам хората с чувство за хумор, господин Партридж.

— Можете да ме наричате Бинг, господин Манкс.

Зачака Манкс да каже, че може да се обръща към него с „Чарли“, но Манкс си затрая, като малко по-късно подхвърли:

— Предполагам, че повечето от хората, които танцуват на диско музика, са под влиянието на някакъв вид наркотици. Друго обяснение не мога да намеря. Не че подобно глупаво кандилкане може да се нарече танц. Пълна тъпотия!

Призракът сви към ресторант „Франклин“, чийто паркинг не бе асфалтиран. По асфалта призракът се плъзгаше като платноходка с надути от попътен вятър платна — леко и безшумно. Сега усещането бе друго — все едно бяха в танк, който мачка земята отдолу с веригите си.

— Какво ще кажеш да пийнем по кола, а после да обсъдим важните въпроси? — попита Чарли Манкс.

Извърна се настрани, дългата му ръка увисна върху волана.

Бинг отвори уста, за да отговори, и едва не се прозя. Дългото спокойно пътуване в късния слънчев следобед му бе подействало приспивно. От един месец насам не спеше добре, още в четири сутринта ококорваше очи. Ако Чарли Манкс не се бе появил пред къщата му, щеше да хапне пред телевизора и да си легне рано. Унесът го подсети за нещо.

— Сънувах я — рече простичко Бинг. — Постоянно сънувам Коледната земя.

Засмя се притеснено. Чарли Манкс сигурно щеше да го помисли за глупак.

Нищо подобно. Неговата усмивка се разшири.

— Сънува ли луната? Луната проговори ли ти?

Бинг издиша рязко въздуха в дробовете си. Впери учуден и леко разтревожен поглед в Манкс.

— Сънувал си такива неща, защото мястото ти е там, Бинг — продължи Манкс. — Но ако искаш да отидеш там, ще се наложи да се потрудиш. Мога да ти кажа какво трябва да направиш.

Господин Манкс излезе, върна се след няколко минути. Намести дългурестата си фигура зад волана и подаде на Бинг запотена бутилка кока-кола, чието гърло издаваше тихо свистене. Бинг си помисли, че това е най-впечатляващата бутилка, която е виждал.

Наклони глава назад и отпи бързо една глътка, втора, трета. Когато отдели бутилката от устните си, тя беше наполовина празна. Пое си дълбоко въздух и се оригна — остър, дрезгав звук, наподобяващ раздиране на чаршаф.

Бинг се изчерви, но Чарли Манкс само се подсмихна весело и каза:

— По-добре вътре, отколкото вън, все това им разправям на моите деца!

Поуспокоен, Бинг се усмихна засрамено. Оригнята му имаше неприятен вкус на кока-кола, но и изненадващо — на аспирин.

Манкс завъртя волана и насочи колата към пътя.

— Наблюдавали сте ме — каза Бинг.

— Да, точно така. Почнах малко след като отворих писмото ти. Доста се изненадах, че е дошло такова нещо, признавам си. От години не съм получавал отговор на моите реклами. Все пак, след като прочетох писмото, усетих, че ти си от моите хора. Човек, който би разбрал колко е важна работата ми. Да усетиш, е едно, но да знаеш със сигурност, е съвсем друго. Коледната земя е специално място и мнозина имат резерви по отношение на това, което правя там. Много внимавам какви служители назначавам. Понастоящем търся някой, който да изпълнява ролята на шеф на охраната. Търся мън, мън, мън за мън, мън, мън.

На Бинг му отне цяла минута да осъзнае, че не е чул последните думи на Чарли Манкс. Въпросните думи се загубиха в звука от търкалянето на гумите по асфалта. Бяха слезли от магистралата и се плъзгаха по сенките, оставени от високите ели край пътя. Когато хвърли поглед към розовеещото небе — слънцето неусетно се бе снишило и залезът наближаваше — Бинг видя луната, която бе бяла като лимонов лед и се носеше в ясната небесна пустош.

— Какво казахте? — попита Бинг и се насили да се надигне в седалката си, като бързо примигваше с очи.

Усещаше, че е на път да задреме. Кофеинът, захарта и свежото съскане на колата трябваше да го разсънят, но изглежда, ефектът им бе точно обратният. Допи колата и се намръщи — течността на дъното на бутилката бе горчива.

— Светът е пълен с брутални и глупави хора, Бинг — каза Чарли. — И знаеш ли кое е най-лошото? Някои от тях имат деца. Някои от тях се напиват и бият малчуганите. Бият ги и ги обиждат. Такива хора не заслужават да имат деца, поне така аз смятам! Ако ме питаш мен, такива трябва да бъдат застрелвани. Куршум в мозъка на всеки един от тях… или пирон.

Бинг имаше чувството, че вътрешностите му се преобръщат. Олюля се и протегна ръка, за да се подпре на таблото.

— Не си спомням нищо — излъга Бинг. Гласът му бе тих и потреперваше. — Беше много отдавна. Бих дал всичко, за да поправя нещата.

— Защо? За да има възможност баща ти да те убие? Във вестниците пише, че те е ударил толкова силно, че ти е счупил черепа. Пише, че целият си бил в синини, някои от които стари! Не мисля, че е нужно да ти обяснявам каква е разликата между убийство и самозащита!

— Нараних и майка си — прошепна Бинг. — В кухнята. Тя нищо не ми беше направила.

Господин Манкс като че ли изобщо не се впечатли.

— Къде беше тя, когато баща ти ти вкарваше серии крошета? Предполагам, не е проявила героизма да те защити с тялото си! Защо не е звъннала в полицията? Сигурно не е могла да намери номера на полицията в указателя? — Манкс въздъхна немощно. — Де да можеше някой да те защити тогава, Бинг. Огньовете на ада са недостатъчни за мъж или жена, които нараняват децата си! Но мен не ме интересува наказанието, а превенцията! Щеше да е най-добре, ако изобщо не се бе стигало до упражняване на насилие върху теб! Ако домът ти бе сигурно място. Ако всеки ден за теб бе Коледа, а не ад. Предполагам, че сме на едно мнение по този въпрос!

Бинг го изгледа със замъглените си очи. Имаше чувството, че не е спал дни наред, и се бореше да не „потъне“ в кожената седалка, губейки съзнание.

— Опасявам се, че заспивам — каза Бинг.

— Няма проблеми, Бинг — каза Чарли. — Пътят към Коледната земя е застлан със сънища!

Отнякъде долетяха бели цветове и минаха покрай предното стъкло. Бинг се взираше в тях с възторжен поглед. Беше му приятно топло, хубаво и спокойно и харесваше Чарли Манкс. Огньовете на ада са недостатъчни за мъж или жена, които нараняват децата си! Хубава мисъл, мисъл, пълна с морална убедителност. Чарли Манкс бе човек, който е наясно с нещата.

— Мън, мън, мън, мън — каза Чарли Манкс.

Бинг кимна — от това твърдение също лъхаше морална убедителност и мъдрост — после посочи цветчетата, падащи по предното стъкло.

— Вали сняг!

— Ха! — възкликна Чарли Манкс. — Това не е сняг. Очите ти имат нужда от почивка, Бинг Партридж. Нека очите ти отпочинат, тогава ще видиш нещо.

Бинг Партридж го послуша.

Очите му не стояха затворени дълго време, само мъничко може би. Но този момент сякаш се проточи, проточи се в спокойна вечност, в отморителен сънотворен мрак, в който единственият звук бе трополенето на гумите по настилката. Бинг издиша, после вдиша. Отвори очи и се надигна рязко, впервайки очи напред към…

Денят бе угаснал и фаровете на призрака пронизваха студения мрак. Бели прашинки прелитаха през блясъка на фаровете и кацаха меко върху предното стъкло.

— Това вече е сняг! — провикна се седящият зад волана Чарли Манкс.

Бинг за секунда се отърси от сънливостта, сякаш съзнанието му имаше прекъсвач, който някой току-що бе включил. Стори му се, че кръвта му кипва и нахлува в сърцето. Едва ли щеше да се стресне повече, ако след събуждането си бе видял граната в скута си.

Половината небе бе задушено от облаци. Но на другата половина грееха звезди, сред които се пъчеше луната, онази луна с кривия нос и широката усмивка. Тя оглеждаше пътя долу с присвитото си жълто око, което надничаше изпод издут клепач.

Край пътя растяха криви ели. Чак по-късно Бинг осъзна, че това не са никакви ели, а дървета от желатинови бонбони.

— Коледната земя — прошепна Бинг.

— Не — отвърна Чарли Манкс. — Далече сме още. Остават ни поне още двайсет часа път. Но е там, на запад. Веднъж годишно завеждам някого там.

— Мен? — попита Бинг с треперлив глас.

— Не, Бинг — отвърна спокойно Чарли. — Не тази година. Всички деца са добре дошли в Коледната земя, но за възрастните е друго. Първо трябва да докажеш, че те бива. Трябва да докажеш, че обичаш децата, готов си да ги защитаваш и да служиш на Коледната земя.

Подминаха снежен човек, който вдигна ръцете си от клони и им помаха. Бинг инстинктивно вдигна ръка, за да отговори на поздрава.

— Как? — прошепна той.

— Трябва да спасиш десет деца, Бинг. Да ги избавиш от чудовища.

— Чудовища? Какви чудовища?

— Техните родители — каза с важен тон Манкс.

Бинг отдръпна лицето си от леденото странично стъкло и се вторачи в Чарли Манкс. Преди малко, когато бе затворил очи, грееше слънце, а господин Манкс бе облечен в проста бяла риза и панталон с тиранти. Сега обаче носеше палто и тъмна шапка с периферия от черна кожа. Палтото бе двуредно, с месингови копчета и приличаше на тези на чуждестранните офицери и гвардейци. Когато сведе глава, Бинг видя, че и той е облечен различно — носеше бялата моряшка униформа на баща си и черни ботуши, излъскани до блясък.

— Сънувам ли? — попита Бинг.

— Казах ти — промърмори Манкс, — пътят към Коледната земя е застлан със сънища. Тази стара кола може да се измъква от обикновения свят и да излиза на тайните пътища на мисълта. Сънят е просто изходна рампа. Когато пътникът задреме, моят призрак напуска пътя, по който се е движил до момента, и тръгва по магистралата „Свети Ник“. Ние споделяме един и същи сън. Това е твоят сън, Бинг, но пътуването е моето. Ела. Искам да ти покажа нещо.

Още докато той говореше, колата намали и се насочи към банкета. Под гумите захрущяха буци сняг. Фаровете осветиха фигура, която стоеше вдясно от пътя. Отдалече приличаше на жена в бяла рокля. Тя не помръдваше, дори не погледна към фаровете на призрака.

Манкс се пресегна настрани и отвори жабката над коленете на Бинг. Вътре имаше купища пътни карти и вестници. Бинг забеляза там и фенерче с дълга хромирана дръжка.

От жабката се изтърколи оранжево шишенце. Бинг успя да го улови. На него пишеше ХЕНСЪМ ДЮИ — ВАЛИУМ 50 МГ.

Манкс извади фенерчето и открехна вратата си.

— Оттук нататък сме пеша.

Бинг вдигна шишенцето.

— Да не би да сте ми дали нещо… за да ме приспите, господин Манкс.

Манкс примигна.

— Не ми се сърди, Бинг. Знаех, че ще искаш възможно най-скоро да поемеш по пътя за Коледната земя и че можеш да я видиш само ако си заспал. Надявам се, няма проблем.

Бинг отвърна:

— Май няма. — Отново погледна шишенцето. — Кой е Дюи Хенсъм?

— Беше ти. Тоест беше моят предишен Бинг. Дюи Хенсъм бе филмов агент от Лос Анджелис и се занимаваше предимно с деца актьори. Помогна ми да спася десет деца и си осигури място в Коледната земя! О, децата от Коледната земя обичаха Дюи, Бинг. Направо го изядоха! Хайде, идвай!

Бинг отвори вратата и излезе отвън на студа. Нощта бе безветрена и снежинките танцуваха бавно, като от време на време целуваха бузите му. За човек на неговата възраст (Защо съм си втълпил, че е стар? — чудеше се Бинг. — Та той не изглежда стар.) Чарли Манкс крачеше изненадващо пъргаво по банкета; ботушите му шляпаха. Бинг го последва, като обви ръце около гърдите си, защото униформата бе тънка.

Там нямаше една жена, а две и стояха от двете страни на черна желязна порта. Приличаха си и сякаш бяха направени от мрамор. Те се приведоха напред и разпериха ръце, а белите им рокли се издуха, разтваряйки се като ангелски крила. Бяха красиви, с плътните устни и слепите очи на класическите статуи. Устите им бяха леко отворени, все едно пъшкаха, а извивката на устните им подсказваше, че се канят да се усмихнат… или да извикат от болка. Скулпторът ги бе изваял така, че гърдите им да издуват плата на роклите.

Манкс мина през черната порта. Бинг се поколеба, дясната му ръка се плъзна напред и погали горната част на една от гладките студени гърди. От сума време копнееше да докосне такава гърда — провокативна, твърда, стегната, гладка, майчинска.

Усмивката на каменната дама се разшири и Бинг отскочи назад, в гърлото му се надигаше вик.

— Побързай, Бинг! Да не се разсейваме! Облеклото ти не е подходящо за този студ! — провикна се Манкс.

Бинг понечи да тръгне, но се поколеба и погледна арката над отворената желязна порта.

Озадачен, Бинг се намръщи, но господин Манкс се провикна отново и той изприпка напред.

Четири каменни стъпала, леко поръсени със сняг, водеха към черна ледена равнина. Върху леда също имаше снежинки, но като ритна с ботуша си, отдолу се показа гладка повърхност. Беше направил две стъпки, когато забеляза, че в леда има нещо мъгливо, беше на десетина сантиметра под повърхността. В първия момент му заприлича на чиния.

Бинг се приведе и погледна през леда. Чарли Манкс, който беше само няколко крачки по-напред, се извърна и насочи фенерчето към мястото, в което се бе загледал Бинг.

Лъчът освети детско лице — на луничаво момиче с плитки. Уплашен, Бинг изкрещя и се отдръпна.

Тя беше бледа като мраморните статуи, пазещи входа към ГРОБИЩЕТО НА ВЕРОЯТНОСТИТЕ, но беше от плът и кръв, не от камък. Устата ѝ зееше в безмълвен крясък, а от устните ѝ се проточваха няколко замръзнали балончета. Ръцете ѝ сякаш се протягаха към него. В едната държеше навито въженце за скачане, червено на цвят.

— Там има момиченце! — провикна се той. — В леда има мъртво момиченце!

— Не е мъртво, Бинг — отвърна Манкс. — Все още. Вероятно ще минат години, преди да умре. — Манкс насочи лъча на фенерчето към белия каменен кръст, стърчащ от леда.

Манкс освети пространството, което Бинг бе сметнал за замръзнало езеро. Появиха се редици с кръстове, това гробище бе с размерите на националното гробище „Арлингтън“. Снежинките сновяха покрай паметниците и пиедесталите. На лунната светлина приличаха на сребърни стружки.

Бинг отново се вторачи в момичето в краката му. Тогава тя примигна, както си беше в мътния лед.

Той изкрещя отново и залитна. Спъна се в един кръст, завъртя се и падна на ръце.

Впери поглед в матовия лед. Манкс насочи фенерчето към лицето на друго дете — момче с чувствителни, умислени очи, надничащи изпод светъл бретон.

Бинг се надигна, но след една комична танцова стъпка се строполи отново, малко по-вляво. Светлината на фенерчето на Манкс му позволи да види друго дете, азиатско момиче, стиснало плюшено мече с елек от туид.

Бинг простена от ужас. Момичето, Сара Чо, се взираше в него с отворена, пищяща беззвучно уста. Беше погребана в леда с омотано около врата въже за простиране на пране.

Чарли Манкс го хвана за лакътя и му помогна да се изправи.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това, Бинг — рече Манкс. — Ще ми се да можех да ти спестя гледката. Но ти трябва да разбереш поради какви причини върша тази работа. Да се връщаме в колата. Имам термос с какао.

Докато минаваха по леда, господин Манкс стискаше Бинг здраво за подмишницата, за да не падне отново.

Разделиха се пред колата. Чарли се насочи към шофьорската врата, а Бинг се поколеба за момент, забелязвайки (чак сега) каква статуйка има на капака — усмихнала хромирана дама с разперени ръце и веещи се назад дипли на роклята, наподобяващи крила. Веднага разбра, че прилича на ангелите, които стояха на пост пред портата на гробището.

Когато влязоха в колата, Чарли Манкс бръкна под седалката си и извади сребърен термос. Махна капачката, напълни я с топъл шоколад и я подаде на Бинг. Той я стисна с две ръце и отпи от парещата сладост, докато Чарли Манкс правеше обратен завой. Подкара натам, откъдето бяха дошли.

— Разкажете ми за Коледната земя — помоли плахо Бинг.

— Тя е най-доброто място — каза Манкс. — При цялото ми уважение към господин Уолт Дисни, Коледната земя наистина е най-щастливото място на света. Макар че, ако погледнем от друга гледна точка, може да се каже, че е най-щастливото място, което не е на този свят. В Коледната земя всеки ден е Коледа, а децата там никога не се чувстват нещастни. Да, децата там дори не знаят какво е да си нещастен! Само забавления има. Като в рая е, само дето те не са мъртви, разбира се! Те живеят вечно, остават си деца завинаги и не им се налага да се мъчат и унижават като нас, бедните възрастни. Открих това място на мечтите преди много години и първите малчугани, които заживяха там, бяха моите деца. Така те намериха спасение от жалкото злобно същество, в което се бе превърнала майка им.

— Там невъзможното става реалност. Но мястото е за деца, само неколцина възрастни имат правото да живеят там. Само хората, които са доказали, че са предани на каузата. Само онези, които са готови да жертват всичко за добруването и щастието на малките душички. Такива като теб, Бинг.

След кратка пауза продължи:

— Копнея с цялото си сърце всички деца на света да намерят пътя за Коледната земя, където да познаят сигурността и безграничното щастие! О, това би било велико! Но малцина възрастни биха се съгласили да изпратят децата си при човек, когото не познават, на място, което не са посещавали. Биха си помислили, че отвличам децата и блудствам тях! Така че довеждам само едно-две деца годишно и това са все деца, които съм видял в Гробището на вероятностите, добри деца, измъчвани от собствените си родители. Като човек, към когото са се отнасяли ужасно като дете, вероятно разбираш колко важно е да им се помага. Гробището ми показва децата, чието детство би било ограбено от майките и бащите им, ако не се намеся. Щяха да бъдат бити с вериги, да бъдат принуждавани да ядат котешка храна и да бъдат продавани на перверзници. Щяха да станат студени, безчувствени хора, когато пораснат, и да рушат живота на децата си. Ние сме единственият им шанс, Бинг! Откакто стоя начело на Коледната земя, съм спасил около седемдесет деца и копнея да спася поне още сто, преди да си отида.

Колата летеше в мразовития мрак. Бинг помръдваше устни, смятайки наум.

— Седемдесет — промърмори той. — Мислех, че спасявате само едно дете годишно, най-много две.

— Да — отвърна Манкс. — Точно така.

— Ама… на колко години сте? — попита Бинг.

Манкс се ухили, показвайки острите си кафяви зъби.

— Работата ме поддържа млад. Допий си какаото, Бинг.

Бинг преглътна последната топла сладникава глътка, после разклати утайката, която беше жълта. Зачуди се дали току-що не бе погълнал нова доза от медикаментите за Дюи Хенсъм. Това име му звучеше като шега, като нещо, което можеш да прочетеш в хумористично стихотворение. Дюи Хенсъм, предшественикът на Бинг, който бе спасил десет деца и си бе заслужил място в Коледната земя. Щом Чарли Манкс е спасил седемдесет деца, значи… какво? Преди Бинг е имало седмина други? Късметлии.

Чу боботене, сякаш зад тях се бе появил камион с дванайсетцилиндров двигател. Погледна назад — шумът се засилваше с всяка изминала секунда — но не видя нищо.

— Чувате ли това? — попита Бинг. Не усети как празната капачка се изплъзна от изтръпналите му изведнъж пръсти. — Май нещо се приближава?

— Вероятно сутринта — отвърна Манкс. — Наближава бързо. Не гледай, Бинг, ето идва!

Боботенето се засили и внезапно започна да ехти от лявата страна на Бинг. Той впери очи в мрака и сравнително ясно видя страничната част на малък камион, беше на половин метър. Отстрани бяха изрисувани зелено поле, червена ферма, няколко крави и ярко, усмихнато слънце, показващо се над хълмове. Лъчите на слънцето осветяваха надписа: СЪНРАЙЗ ДЕЛИВЪРИ.

За момент камионът затули земята и небето. Надписът запълни цялото зрително поле на Бинг. После машината ги подмина с потракване, проточвайки опашка от прах зад себе си и Бинг потрепна при гледката на ослепително синьото утринно небе, небе без облаци и граници, и се загледа с присвити очи в…

Чарли Манкс отби вдясно и спря. Пътят беше селски, напукан и прашен. Край банкета растяха пожълтели бурени. Жужаха насекоми. Ниското слънце блестеше. Едва ли бе по-късно от седем сутринта, но Бинг вече усещаше как жестоката жега пропълзява през предното стъкло. Не след дълго всичко щеше да започне да се пържи.

— Леле! — възкликна Бинг. — Какво стана?

— Слънцето изгря — отвърна благо Манкс.

— Заспал съм? — попита Бинг.

— Всъщност, Бинг, мисля, че си бил буден. Вероятно за пръв път в живота си.

Манкс се засмя, а Бинг се изчерви и в отговор пусна несигурна усмивка. Невинаги разбираше Чарли Манкс, но пък така по-лесно можеше да го боготвори.

Над високите треви се стрелкаха водни кончета. Бинг не можа да разбере къде се намират. Определено не бяха в Шугъркрийк, а някъде в дълбоката провинция. Когато погледна през страничното стъкло към замъглената златна светлина, видя къща в колониален стил с черни капандури. Издигаше се на хълма отсреща. Момиче с тясна червена рокля на цветчета стоеше отпред на алеята, под едно акациево дърво, и се взираше в тях. В едната си ръка държеше въженце за скачане, но явно нямаше намерение да играе. Наблюдаваше ги някак озадачено. Бинг предположи, че тя никога не е виждала ролс-ройс.

Той присви очи към нея, после вдигна ръка и ѝ помаха. Тя не отговори на поздрава, само наклони глава на една страна, като продължи да го наблюдава. Плитката ѝ увисна върху дясното рамо и тогава той я разпозна. Подскочи като ужилен и удари коляното си в долната част на таблото.

— Тя е! — изкрещя. — Тя е!

— Коя е тя, Бинг? — попита Манкс, все едно не знаеше.

Бинг се вторачи в нея, тя — в него. Едва ли щеше да се изненада повече, ако бе видял мъртвец да възкръсва. Всъщност може би точно това бе видял.

— Лили Картър — каза Бинг. Имаше способността да запомня лесно стихчета. — Към грях от своята майка насочена, детството ѝ приключи, преди да започне. Ех, де да можеше към земята Коледна някой…

Замлъкна, когато вратата към верандата се отвори и отвън излезе фина жена с изцапана с брашно престилка.

— Лили! — провикна се жената. — Преди десет минути ти казах, че закуската е готова. Прибирай се!

Лили Картър не отговори, но започна да отстъпва бавно към къщата. Беше ококорила очи, не от страх, а от любопитство.

— Това вероятно е майката на Лили — каза Манкс. — Проучих малката Лили и майка ѝ. Майката работи като барманка в едно крайпътно заведение наблизо. Знаеш какви са жените, работещи в барове.

— Какви са? — попита Бинг.

— Курви. Почти всички са такива. Поне докато имат вид, а майката на Лили Картър определено има. После ще престане да проституира и ще се насочи към сводничеството. Ще стане сводница на дъщеря си. Никой трябва да изкарва пари за храна, а Еванджелин Картър няма съпруг. Не се е омъжвала. Вероятно дори не знае кой я е забременял. О, малката Лили е само на осем, но момичетата… момичетата растат бързо, много по-бързо от момчетата. Виж само каква прекрасна малка дама е. Убеден съм, че майка ѝ ще успее да изкара добри пари от нейната невинност!

— Откъде знаете? — прошепна Бинг. — Откъде знаете, че това ще се случи? Сигурен ли сте?

Чарли Манкс повдигна едната си вежда.

— Има само един начин да разберем. Като стоим настрана и оставим Лили на грижите на майка ѝ. Бихме могли да наминем след няколко години, за да видим колко пари ще ни поиска майката сводница за сеанс. Може да ни предложи специалитет две в едно!

Лили вече бе стигнала до верандата.

Майка ѝ изкрещя още веднъж отвътре. Гласът ѝ бе дрезгав, гневен и Бинг Партридж си помисли, че такъв глас имат пияниците с махмурлук, хората, на които не им пука за никого.

— Лили, идвай веднага, иначе ще дам яйцата на проклетото куче!

— Кучка — измърмори Бинг Партридж.

— Склонен съм да се съглася с теб, Бинг. Когато дъщерята дойде с мен в Коледната земя, ще трябва да се вземат мерки спрямо майката. Няма да е зле майката и дъщерята да изчезнат едновременно. Нямам намерение да водя госпожа Картър в Коледната земя, но вероятно ти би могъл да я използваш по някакъв начин. Макар че тя става само за едно-единствено нещо. Във всеки случай това мен не ме касае. Майката просто трябва да изчезне. А като се замислиш какво ще причини на дъщеря си някой ден, ако бъде оставена да прави каквото си знае… Е, не бих лял сълзи за нея!

Сърцето на Бинг туптеше забързано и леко. Устата му бе пресъхнала. Посегна да отвори вратата.

Чарли Манкс стисна ръката му по същия начин, както когато му помагаше да прекоси леда в ГРОБИЩЕТО НА ВЕРОЯТНОСТИТЕ.

— Къде отиваш, Бинг? — попита Чарли.

Бинг изгледа мъжа до себе си с див поглед.

— Какво чакаме! Да тръгваме! Да спасим момиченцето!

— Не — сряза го Чарли. — Не сега. Нужна е подготовка. Но ще дойде нашето време. Скоро.

Бинг гледаше Чарли Манкс учудено, но и с уважение.

— О — подхвана Чарли Манкс, — да знаеш, Бинг, майките понякога вдигат голяма врява, когато си мислят, че им отнемат дъщерите, дори и лошите майки като госпожа Картър.

Бинг кимна.

— Дали ще можеш да осигуриш малко севофлуран от твоята фирма? — попита Манкс. — Добре ще е да вземеш също пистолета и противогаза си. Смятам, че ще са от полза.

Майка ѝ ѝ каза да не прекрачва онази врата, но Вик не крачеше, а направо летеше, борейки се със сълзите. Преди да излезе, чу баща ѝ да казва на Линда: „О, я стига, достатъчно зле се чувства“, което влоши още повече нещата. Сграбчи велосипеда за кормилото и го забута към далечния край на двора, после се метна на седалката и се гмурна в студените, миришещи омайно сенки на гората.

Вик не се замисли къде отива. Инстинктивно водеше ралея надолу по стръмния склон; когато стигна пътеката долу, се движеше с над петдесет километра в час.

Стигна до реката. Реката беше там. Мостът също.

Този път загубеното нещо бе снимка, смачкана черно-бяла снимка на закръглено момче, стиснало за ръката млада жена с рокля на точки. Със свободната си ръка жената притискаше роклята си надолу, защото бурният вятър се опитваше да я повдигне. Поривите размятаха кичури руса коса върху строгото ѝ, но красиво лице. Момчето бе насочило играчка пистолет към фотоапарата. Това пухкаво гангстерче с празен поглед бе седемгодишният Кристофър Маккуин. Жената бе майка му, която в момента на заснемането вече страдаше от рак на яйчниците, който щеше да сложи край на живота ѝ на твърде млада възраст — трийсет и три години. Снимката бе единственото нещо, което му бе останало от нея, и когато Вик помоли да я занесе в училище, за да я използва в един артпроект, Линда отказа. Крис Маккуин обаче не се съобрази с решението на жена си. Каза: „Хей, искам Вик да я нарисува. Така ще се почувства близка с нея. Но да ми я върнеш, хлапе. Не искам да забравя как е изглеждала“.

На тринайсетгодишна възраст Вик бе звездата в класа по изкуство на господин Елис. Той бе избрал нейния акварел „Покрит мост“ за годишната училищна изложба в градския салон. Другите творби бяха на по-големи деца, седмокласници и осмокласници, като качеството им бе от лошо по-лошо. (Лошо — безбройни изображения на криви плодове и купи, по-лошо — портрет на подскачащ еднорог, от чийто задник излизаше дъга, същинска пъстроцветна пръдня). Когато „Хейврил Газет“ отрази изложбата на три страници, познайте коя картина поместиха? Не беше еднорогът. После картината „Покрит мост“ се прибра вкъщи и бащата на Вик ѝ поръча брезова рамка. Окачи я на стената, там, където преди висеше плакатът на Рицаря ездач. Вик бе разкарала Хаселхоф още преди години. Хаселхоф беше загубеняк, а понтиаците — трошки. Той изобщо не ѝ липсваше.

Последната им задача за срока бе „Рисуване на хора“, като трябваше да използват снимки, които са много специални за тях. Над бюрото на баща ѝ имаше място за картина, а Вик много искаше, когато той вдигне глава, да вижда майка си — в цвят.

Картината вече бе завършена. Предния ден, последния за срока, Вик изпразни шкафчето си и донесе картината вкъщи. И макар този акварел да не бе толкова добър, колкото „Покрит мост“, Вик смяташе, че е уловила нещо от жената на снимката — кокалестия ханш, опъващ плата на роклята, и умората и отнесеността в усмивката ѝ. Баща ѝ дълго време се взира в нея, хем доволен, хем малко тъжен. Когато Вик го попита какво му е мнението, той само рече: „Ти се усмихваш точно като нея, Хлапе. Чак сега забелязах“.

Картината бе дошла вкъщи, но снимката — не. Вик осъзна, че не е у нея, в петък следобед, когато майка ѝ започна да подпитва. Вик първо си помисли, че е в раницата ѝ, а после — че я е оставила в стаята си. Същата вечер ѝ се сви стомахът от притеснение, защото нито знаеше къде е снимката, нито си спомняше кога я е виждала за последно. В събота сутринта, в първия ден от лятната ваканция, майката на Вик стигна до извода, че снимката е безвъзвратно загубена, и както бе на път да изпадне в истерия, каза, че снимката е много по-важна от някаква си скапана мацаница на шестокласничка. И тогава Вик се чупи, просто трябваше да се махне, защото, ако бе останала там, и тя щеше да стане малко истерична, а това беше емоция, която не искаше да изпитва.

Боляха я гърдите, сякаш бе въртяла педалите часове, а не минути. Не ѝ стигаше въздух, въпреки че не изкачваше хълм, а се носеше по равен терен. Но когато видя моста, се почувства някак успокоена. Не, повече от успокоена. Имаше чувството, че съзнанието ѝ се отделя, оставяйки тялото ѝ и велосипеда да си свършат работата. Винаги бе така. Бе преминавала по моста десетина пъти за пет години и нещата винаги приличаха повече на чувство, отколкото на преживяване. Ставаше въпрос не за нещо, което прави, а за нещо, което чувства — плъзгане като в сън, далечно пращене. Не беше по-различно от усещането за бавно потъване в прегръдката на съня.

Когато гумите затрополяха по дървените дъски, тя вече пишеше наум истинската история на намирането на снимката. В последния учебен ден бе показала снимката на приятелката си Уила. Заприказваха се за други неща, а после Вик трябваше да тича, за да хване автобуса. Уила се усети, че снимката е останала у нея, и си каза, че трябва да я върне на приятелката си. Когато се прибереше вкъщи с колелото, Вик щеше да държи снимката в ръка и да има да разправя какво се е случило. Баща ѝ щеше да я прегърне и да каже, че това изобщо не го е тревожело, а майка ѝ щеше да изглежда така, все едно ѝ иде да се изплюе. Вик не можеше да прецени чия реакция би я зарадвала повече.

Само че този път бе по-различно. Този път, когато се върна, тя не можа да убеди един човек в истинската и не чак толкова истинска история за намирането на фотографията. Този човек бе самата Вик.

Вик излезе от тунела и се плъзна по широкия тъмен коридор на втория етаж на училището. Макар че едва ли имаше девет сутринта, мрачното ечащо пространство бе пусто, чак леко плашещо. Тя дръпна спирачката, велосипедът нададе протяжен вой и се закова на място.

Трябваше да погледне назад. Не можеше да се въздържи да не погледне. Никой не би могъл да се въздържи.

Прекият път минаваше през тухлената стена, навлизайки три метра навътре в коридора. Дали другата му част не висеше над паркинга? Вик се съмняваше в това, но ако не влезеше в някоя от класните стаи и не погледнеше през прозореца, нямаше как да разбере. Отпуснати зелени снопове бръшлян задушаваха входа на моста.

Догади ѝ се от вида на Прекия път и за момент училищният коридор се изду като капка вода, канеща се да падне от върха на клонче. Чувстваше се немощна и знаеше, че ако не се размърда, ще я налегнат мисли, а мисленето в случая не бе добра идея. Едно е да си фантазираш, че минаваш по отдавна демонтиран покрит мост, когато си на осем или девет години, а съвсем друго, когато наближаваш тринайсет. На девет всичко приличаше на сън. На тринайсет — на заблуда.

Знаеше, че ще дойде тук (така бе написано със зелена боя в другия край на моста), но си мислеше, че ще излезе на първия етаж, близо до ателието на господин Елис. Обаче бе изхвърлена на втория, на няколко крачки от собственото си шкафче. Предния ден, докато изпразваше шкафчето, тя бъбреше с приятели. Имаше и други разсейващи фактори — крясъци, смях, тичащи деца — но въпреки това бе огледала добре рафтовете, преди да затвори вратата, затова бе сигурна, доста сигурна, че вътре не е останало нищо. Да, но мостът я бе отвел тук, а той никога не грешеше.

„Няма никакъв мост — помисли си тя. — Снимката е останала у Уила. Тя смята да ми я върне, когато се видим.“

Вик подпря велосипеда на шкафчетата, отвори вратата на своето и впери очи в бежовите стени и ръждясалото дъно. Нищо. Опипа повърхността на рафта, който бе на трийсет сантиметра над главата ѝ. И там нищо.

Стомахът ѝ се сви от притеснение. Щеше ѝ се вече да е намерила снимката и да се е махнала от тук, за да може възможно най-бързо да забрави моста. Но шкафчето бе празно и сега тя не знаеше къде да търси. Понечи да затвори вратата, поколеба се, после се надигна на пръсти и отново прокара длан по горния рафт. За малко не я пропусна. Незнайно как ръбът на снимката бе влязъл в процепа в дъното и тя стърчеше права, притисната към задната стена. Наложи се да се разтегне максимално, за да може да я достигне.

Закачи я с нокти, разклати я напред-назад и не след дълго успя да я измъкне. Отпусна се на пети, зачервена от доволство.

— Да! — възкликна и затръшна вратичката на шкафчето.

Портиерът стоеше в средата на коридора. Господин Югли. Беше потопил мопа си в голяма жълта кофа на колелца и се пулеше във Вик, велосипеда и Прекия път.

Господин Югли бе стар и прегърбен и заради очилата си със златни рамки и папийонката си приличаше на учител повече, отколкото голяма част от учителите. В задълженията му влизаше и да помага на децата да пресичат улицата, а преди великденската ваканция раздаде пакетчета с желирани бонбони на всички, минали покрай него. Говореше се, че господин Югли е поел тази работа, за да се намира край деца, неговите били загинали при пожар преди много, много години. За съжаление, слуховете бяха верни, но пропускаха факта, че за пожара бе виновен той — беше заспал пиян, с горяща цигара в ръка. Сега имаше Исус, вместо деца, и ходеше на сбирки на „Анонимните алкохолици“, вместо по барове. Беше се привързал към религията и трезвеността в затвора.

Вик се вторачи в него. Устата му се отваряше и затваряше, сякаш бе златна рибка. Краката му трепереха неудържимо.

— Ти си момичето на Маккуин — каза той с акцента, характерен за крайбрежните части на Нова Англия. Дишаше тежко, притиснал гърлото си с длан. — Какво е това в стената? Май полудявам! Мяза ми на Прекия път, от години не съм го виждал.

Прокашля се няколко пъти. Звукът бе странен, гъргорещ и пораждаше ужасяващото усещане, че човекът се дави. Стресът му се бе отразил физически.

На колко ли години беше? Вик си помисли: „Деветдесет!“. Бъркаше с почти двайсет години, но седемдесет и една пак бе възраст, на която проблемите със сърцето не са рядкост.

— Няма страшно — каза Вик. — Недей да… — подхвана тя, но не знаеше как да продължи.

Недей какво? Недей да крещиш? Недей да умираш?

— Майчице! — възкликна той. — Майчице! — Всъщност се чу „майце“. Две срички. Дясната му ръка се тресеше, когато понечи да покрие очите си с нея. Устните му се размърдаха. — Леле! Леле! Бог е моят пастир. И това ми е достатъчно.

— Господин Югли? — опита още веднъж Вик.

— Махай се! — изпищя той. — Просто се разкарай, ти и този твой мост! Това не се случва! Ти не си тук!

Той задържа дланта си върху очите. Устните му отново се размърдаха. Вик не го чуваше, но по движението на устните му разбра, че казва: „Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води“3.

Вик завъртя велосипеда си на сто и осемдесет градуса. Метна се на седалката. Завъртя педалите. Усещаше, че и нейните крака не са особено стабилни, но секунди по-късно вече бе на моста, сред пращящата тъмнина и смрадта на прилепи.

Хвърли поглед назад. Господин Югли все още стоеше там, свел глава в молитва. С едната ръка затуляше очите си, с другата стискаше дръжката на мопа.

Вик излезе от моста, стиснала снимката в потната си длан, и се шмугна сред полюшващите се жизнени сенки на гората. Още преди да е погледнала през рамо, знаеше — заради мелодичното клокочене на реката долу и грациозното поклащане на елите под поривите на вятъра — че Прекият път се е изпарил.

В първия ден от ваканцията тя въртеше педалите, а сърцето ѝ биеше в странен ритъм. Съпътстваше я пронизващото болезнено чувство, че нещо не е наред.

Два дена по-късно Вик се канеше да излиза с колелото — искаше да се види за последно с Уила преди шестседмичната почивка край езерото Уинипесоки — когато чу майка си, която бе в кухнята, да споменава господин Югли. Внезапно ѝ прималя, прииска ѝ се да седне за момент. През уикенда изобщо не се бе сещала за господин Югли и за това си имаше основание — в събота вечерта страдаше от толкова жестоко главоболие, че чак ѝ се повръщаше. Най-силно я болеше някъде зад лявото око. Имаше чувството, че то всеки момент ще се пукне.

Изкачи се по предното стълбище, застана до кухнята и се заслуша. Майка ѝ разговаряше със своя приятелка. Вик не можа да прецени с коя. Цели пет минути подслушва, но Линда не спомена повече господин Югли. Каза: „О, лоша работа, горкият човечец“, но не стана ясно кого има предвид.

Вик чу как слушалката изчатка върху апарата. После шурна вода и чиниите в мивката загракаха.

Не искаше да знае какво е станало. Опасяваше се, че е нещо лошо. Обаче не можа да се въздържи. Такава си беше.

— Мамо? — каза, подавайки главата си зад ъгъла. — За господин Югли ли говорехте?

— Мм? — Линда беше с гръб към нея. Носеше овехтял розов халат и беше вързала косата си на кок. Когато се приведе напред, слънчевите лъчи огряха главата ѝ и светлокестенявата ѝ коса стана прозрачна като стъкло. — О, да. Пак е започнал да пие. Прибрали са го миналата вечер от училището, крещял като луд. От трийсет години не е близвал алкохол. Откакто… откакто решил, че не ще повече да е пияница. Горкият. Доди Евънс ми каза, че тази сутрин е бил в църквата, плачел като дете. Твърдял, че напуска работа, не искал да ходи повече там. Бил е засрамен, предполагам. — Линда стрелна с очи Вик и сбърчи вежди. — Как си, Вики? Пак не ми изглеждаш много добре. Не бива да излизаш тази сутрин.

— Не — отвърна Вик. Гласът ѝ бе глух, сякаш идеше от затворена кутия. — Искам да изляза да подишам свеж въздух. — След кратко колебание добави: — Надявам се, че не е напуснал. Свестен човек е.

— Така е. Освен това обича всички деца. Но хората остаряват, Вик, и започват да се нуждаят от грижи. Чарковете се изхабяват. И телесните, и мозъчните.

Нямаше смисъл да минава през гората, през парка „Бредбъри“ се стигаше по-бързо до къщата на Уила, но когато се метна на велосипеда си, Вик реши да пообикаля малко, да премисли някои неща, преди да се среща с когото и да било.

Даваше си сметка, че може би не е добра идея да се замисля за това, което е правила и което може да прави — невероятната си, притеснителна дарба. Но вече беше късно. С фантазиите си бе отворила дупка в света и можеше да минава с велосипеда си през нея, шантава работа. Само луд човек би си помислил, че това е възможно, обаче господин Югли я беше видял. Господин Юли беше станал свидетел на преминаването и нещо в душата му се бе прекършило. Той пак бе започнал да се налива и се страхуваше да се върне в училището, където работеше вече повече от десет години и където се чувстваше щастлив. Бедният старец Югли бе доказателство, че Прекият път съществува.

Тя не искаше доказателства. Искаше да забрави тези чудеса.

Обаче не можеше да ги забрави, затова копнееше да сподели проблемите си с някого, който да я увери, че не е луда. Искаше да срещне човек, способен да намери обяснеше, да проумее защо мостът се появява тогава, когато има нужда от него, и винаги я отвежда там, където иска да отиде.

Спусна се по склона на хълма и влезе в участък от хладен чист въздух.

Тя искаше и други неща. Искаше да открие моста, за да го разгледа отново. Просветна ѝ, чувстваше се уверена в себе си, здраво свързана с реалността. Усещаше всяко разтрисане при преминаването на ралея над коренища и камънаци. Осъзнаваше каква е разликата между истина и измислица и вярваше, че когато стигне до стария черен път и вдигне глава, Прекият път няма да е там…

… само че беше там.

— Ти не си истински — каза тя на моста, звучеше точно като господин Югли. — Ти падна в реката, когато бях на осем години.

Мостът упорито оставаше реален.

Наби спирачки и се вторачи в съоръжението. Река Меримак се пенеше долу.

— Помогни ми да намеря някого, който да ме убеди, че не съм луда — каза тя и настъпи педалите.

Бавно подкара към моста.

Когато се приближи до входа, видя добре познатия зелен надпис върху лявата стена.

Насочваше я към странно място. „Та нали вече съм тук!“

Предишните пъти бе минавала по моста като в транс; въртеше педалите инстинктивно, без да се замисля изобщо, сякаш бе съставна част от велосипеда, както скоростите и веригата.

Този път си наложи да кара бавно и да се оглежда, макар че с цялата си душа копнееше да мине светкавично от другата страна. Пребори се с импулса да кара така, все едно мостът ще рухне всеки момент.

Тя искаше да запише детайлите в мозъка си. Чудеше се дали ако се взре съсредоточено в Прекия път, той няма да се стопи.

А после какво? Къде ще се озове тя, ако мостът спреше да съществува? Нямаше значение. Мостът упорстваше, изобщо не се трогваше от вторачения ѝ поглед. Дъските бяха стари, протъркани и нацепени. Пироните в стените бяха съвсем ръждясали. Усещаше как настилката се огъва под тежестта на велосипеда. Прекият път не се поддаваше на внушението да се разкара.

Естествено, тя чуваше пращенето. Усещаше гръмкото му бучене със зъбите си. Виждаше го — виждаше бурята от статичен шум през пукнатините в стените.

Вик не смееше да спре, да слезе от велосипеда и да докосне стените. Бе убедена, че ако слезе от велосипеда, няма да може да се върне. Нещо ѝ подсказваше, че съществуването на моста зависи изцяло от това да се движи напред, без да се замисля много-много.

Мостът потрепна, застина, после потрепна отново. От гредите падаше прах. Беше ли мярвала гълъб да прелита горе?

Вдигна глава и видя, че покривът е отрупан с прилепи. Крилата им бяха свити и покриваха дребните им мъхести тела. Те постоянно мърдаха, намествайки крилата си. Няколко извърнаха глави към нея и я изгледаха с късогледите си очи.

Тези прилепи бяха еднакви и имаха лицето на Вик. Кожата бе розова, сбръчкана, но Вик се позна. Бяха същите като нея по физиономия, само дето в очите им блещукаха червени пламъчета, същински капки кръв. При тази гледка тя усети как тънката сребърна игла на болката премина през лявата ѝ очна ябълка и се заби в мозъка. Животинките издаваха пищящи звуци, които се извисяваха над съскането и пукането на бурята от статичен шум.

Едва издържаше. Искаше да крещи, но осъзнаваше, че ако го направи, прилепите ще излетят, ще се струпат върху нея и ще я убият. Затвори очи и се концентрира върху въртенето на педалите. Нещо се тресеше зверски. Не можеше да прецени дали това е мостът, велосипедът или самата тя.

Тъй като очите ѝ бяха затворени, разбра, че е стигнала края на моста, чак когато предната гума изтопурка върху прага. Посрещна я вълна от топлина и светлина — така и не погледна към какво се е запътила — после чу крясък:

— Внимавай!

Отвори очи точно когато велосипедът се удари в нисък циментов бордюр.

Тя се пльосна на тротоара и ожули дясното си коляно. Изтърколи се и остана по гръб. Стисна крака си с две ръце.

— Ау — проплака. — Ау, ау, ау!

Гласът ѝ минаваше в различни октави, както правят инструменталистите, когато се упражняват с гамите.

— О, милата, добре ли си? — чу се някъде откъм блясъка на обедното слънце. — Трябва повече да внимаваш, когато изскачаш така от нищото.

Вик присви очи към светлината и успя да различи силуета на кльощаво момиче. Вероятно беше към двайсетгодишна, върху искрящата ѝ алена коса бе кацнала мека шапка. Носеше гривна от уши на кенчета за бира и обеци от плочки за скрабъл. Беше обута във високи кецове „Конвърс“ без връзки. Приличаше на детектива Сам Спейд, ако Спейд бе момиче и през уикендите представяше ска групи.

— Добре съм. Само се охлузих малко — каза Вик, но момичето вече не я слушаше.

Беше вперила поглед в Прекия път.

— Знаеш ли, винаги съм искала там да има мост — каза пънкарката. — Няма по-подходящо място за мост.

Вик се надигна на лакът и извърна глава към моста, който сега висеше над бурни кафяви води. Реката бе широка почти колкото Меримак, обаче бреговете ѝ бяха доста по-ниски. От двете страни, досами високия няколко метра песъчлив насип, растяха брези и вековни дъбове.

— Така ли стана? Моят мост падна от небето? — Момичето продължаваше да гледа натам. Имаше немигащия, отнесен поглед на хората, които си падат по трева и банди като „Фиш“4. — Ммм, не. Приличаше по-скоро на проявяване на снимка на полароид. В-в-виждала ли си как се проявяват тези снимки?

Вик кимна и си представи как кафявият квадрат бавно избледнява, образите изплуват и се оформят, а цветовете добиват яркост.

— Твоят мост изникна там, където имаше няколко стари дъба. Чао, чао, дъбове.

— Мисля, че дърветата ще се появят отново, когато си тръгна — каза предпазливо Вик, защото не бе съвсем сигурна, че ще стане така. Базираше се единствено на логиката си. — Ти май не се изненада особено, че моят мост се появи от нищото.

Спомни си как господин Югли покри очите си с треперещи длани и ѝ изкрещя да се разкара.

— Очаквах те. Не предполагах обаче, че ще се появиш по такъв размазващ начин, освен това знаех, че ти може да н-н-не… — Изведнъж момичето с шапката замлъкна. Бе отворила уста, мъчеше се да изрече следващите думи, но не успяваше. Лицето ѝ се напрегна, сякаш се опитваше да вдигне нещо много тежко, пиано или кола. Ококори очи. По бузите ѝ изби червенина. Издиша рязко и също толкова изненадващо заговори: — … дойдеш тук като нормален човек. Извинявай, малко з-з-заеквам.

— Очаквала си ме?

Момичето кимна, без да отделя очи от моста. Рече с немощен глас:

— Твоят мост не води до другата страна на река Сийдър, нали?

— Да.

— А къде?

— Хейврил.

— Това в Айова ли е?

— Не, Масачузетс.

— Леле, голямо разстояние си прекосила. Вече си в Царевичния пояс. Намираш се на място, където всичко, с изключение на дамите, е плоско.

На Вик за момент ѝ се стори, че в очите ѝ проблясва яд.

— Чакай малко… как така си ме очаквала?

— О, да! От няколко месеца чакам да дойдеш. Но започнах да изпитвам съмнения. Ти си Хлапето, нали?

Вик отвори уста, но не можа да каже нищо.

Това мълчание бе красноречиво. Момичето явно се зарадва, че я е изненадало, защото се усмихна, докато затъкваше кичур от искрящата си коса зад ухото. Заради чипия нос и леко издължените уши малко приличаше на елф. Това впечатление вероятно се подсилваше от обстановката — стояха на тревист хълм, под сянката на разлистени дъбове, между реката и задната част на голяма сграда (църква или стар университет), чиито бели кули имаха тесни процепи, идеални да се стреля с лък от тях.

— Мислех, че ще дойде момче. От тези, които не ядат марули и си бъркат в носа. Как ти се струват марулите?

— Не съм им фен.

Тя стисна малките си длани в юмруци и ги размаха над главата си.

— Така и предполагах! — Свали юмруците си и се намръщи. — А в носа бъркаш ли си?

— Издухвам се — отвърна Вик. — Каза, че тука е Айова?

— Да, да.

— Къде в Айова сме?

— Хиър5 — рече момичето с шапката.

— Е, добре де — измърмори Вик, леко подразнена, — знам, че сме тук, ама къде е това тук?

— Хиър, Айова. Така се казва градът. Това са прекрасните бързеи на река Сийдър, а това е градската библиотека. Знам защо си дошла. Този твой мост те притеснява. Опитваш се да си изясниш нещата. Късметлийка си ти! — Тя плесна с ръце. — Попадна на библиотекар! Ще ти помогна да си решиш проблема, като същевременно ще ти препоръчам добра поезия. С това се занимавам.

Момичето побутна назад старовремската си шапка и каза:

— Аз съм Маргарет Лей. Точно както в „Там ли си, Боже. Аз съм, Маргарет!“6, само дето мразя хората да ме наричат така.

— Маргарет?

— Не, Бог. Бездруго егото ми е достатъчно голямо. — Тя се ухили. — Ти можеш да ми викаш Маги. Ако влезем вътре да ти сложа лепенка на раната и да те почерпя чаша чай, мостът дали няма да изчезне?

— Не, не мисля.

— Хубаво. Надявам се да не те изостави. Не че не бихме могли да уредим връщането ти чрез набиране на дарения например, но май ще е по-добре да се върнеш по моста. За да не се налага да обясняваш на родителите си как си се озовала в Айова. Всъщност… няма да е много лошо, ако п-п-поо-станеш! Имам легло долу в секцията за романтична поезия. Понякога спя там. Ти би могла да го използваш, а аз мога да се преместя в караваната на чичо ми, поне докато не съберем пари за автобусен билет.

— Романтична поезия?

— Рафтове 821.2 до 821.6. Не е позволено да се с-с-спи в библиотеката, но госпожа Хауърд не се сърди, щом не е за постоянно. Тя ме съжалява, защото съм сираче и особнячка. Няма проблеми. Не ми пука. Хората смятат, че да те съжаляват е ужасно! Обаче когато съм в библиотеката, мога да чета книги по цели нощи! Без съжалението какво щях да правя? Аз съм една жалка у-у-уличница.

Тя хвана Вик под мишница и ѝ помогна да се изправи. После вдигна велосипеда и го подпря на една пейка.

— Не е нужно да го заключваш. Съмнявам се в този град да има човек с толкова развито въображение, че да му хрумне да о-о-открадне нещо.

Вик тръгна след нея по пътеката. Прекосиха парка, намиращ се зад големия каменен храм на книгите. Основите на библиотеката стъпваха върху склона на хълма и една тежка метална врата водеше към сутерена. Маги завъртя ключа, стърчащ от ключалката, и бутна вратата. Вик влезе, без да се колебае. Не виждаше причини да не вярва на Маги, да подозира, че момичето я води към тъмно мазе с дебели стени, където никой няма да чуе виковете ѝ. Инстинктът на Вик ѝ подсказваше, че момиче, което носи обеци от плочки за скрабъл и нарича себе си жалка уличница, не представлява заплаха. Освен това Вик искаше да намери човек, който да ѝ каже дали е луда, а не човек, който е луд. Нямаше основания да се страхува от Маги, освен ако Прекият път нарочно не я бе завел на погрешно място, а това бе невъзможно.

Влязоха в помещение, в което бе с десет градуса по-хладно, отколкото в парка. Вик подуши книгите още преди да ги види — очите ѝ се нуждаеха от време, за да свикнат с тъмнината. Вдиша дълбоко аромата на гниеща проза, разпадаща се история и забравени стихове, после стигна до извода, че библиотеките миришат на десерт — лек десерт от смокини, ванилия, лепило и интелигентност. Желязната врата се затвори зад тях, изтраквайки тежко в касата.

Маги каза:

— Ако книгите бяха момичета, а четенето беше чукане, това щеше да най-големият публичен дом в страната, а аз щях да съм най-безскрупулната сводница, която си виждала. Пошляпвам момичетата по задниците и ги юркам да бачкат.

Вик се засмя, после покри устата си с длан, спомняйки си, че библиотекарите не обичат да се вдига шум.

Маги я поведе по мрачния лабиринт с тесни коридори, образуван от издигащите се високо рафтове.

— Ако се наложи да се изнасяш бързо — подхвана Маги, — например ако ченгетата са по петите ти, помни: върви все надясно и слез по стълбите. Така се излиза най-бързо.

— Мислиш, че ще се наложи да се изнасям бързо от библиотеката?

— Не и днес. Как се казваш? Не може хората да те наричат Хлапето.

— Виктория. Вик. Само баща ми се обръща към мен с Хлапе. Това е негова шега. Как така знаеш прякора ми, а името ми — не. И защо си ме очаквала? Че защо съм ти? Допреди десетина минути дори не предполагах, че ще се видим.

— Добре. Ще изясним всичко. Първо обаче ще се погрижа за раната ти. Въпросите и отговорите после.

— Мисля, че отговорите са по-важни от коляното ми — каза Вик. След кратко колебание с необичайна свенливост добави: — Изплаших един човек с моя мост. Мил старец, работещ в училището. Май тотално обърках живота му.

Маги я изгледа, очите ѝ сияеха в тъмнината.

— Това, което казваш, не е особено хлапашко. Имах съмнения относно прякора ти. — Ъгълчетата на устата ѝ се изтеглиха нагоре в тънка усмивка. — Разтревожила си някого, но едва ли е било нарочно. Съмнявам се, че последиците ще са трайни. Хората имат доста гъвкави мозъци. Могат да понесат немалко разтрисания. Хайде. Лепенки и чай. И отговори. Насам.

Влязоха в голяма хладна стая с каменен под, която приличаше на кабинет на детектив от черно-бял филм, не на кабинет на библиотекарка с пиърсинг на пъпа. Вътре присъстваха петте реквизита, от които се нуждае всеки частен детектив — тъмносиво бюро, стар календар със снимки на мадами, закачалка за палта, ръждясала мивка… и револвер 38-и калибър, положен върху вестниците на бюрото. Имаше и голям аквариум, запълващ ниша в стената с дължина метър и половина.

Маги свали сивата си шапка и я метна на закачалката. Светлината, идеща от аквариума, караше алената ѝ коса да блести — хиляди горящи неонови жички. Докато Маги пълнеше електрическата кана, Вик се приближи до бюрото, за да разгледа револвера, който се оказа просто бронзово преспапие. На гладката му дръжка пишеше: СОБСТВЕНОСТ А. ЧЕХОВ.

Маги донесе лепенки и с жест подкани Вик да седне на бюрото. Вик седна на указаното място и стъпи на един протъркан дървен стол. При сгъването на удареното коляно болката се стрелна към мозъка ѝ. После дойде мъчителното пулсиране в лявото око. Имаше чувството, че то е притиснато между стоманените зъбци на някакъв хирургически инструмент. Потърка го с длан.

Маги допря студена влажна кърпа в коляното на Вик и се зае да премахне пясъчните зрънца, останали в раната. Димът на цигарата ѝ бе сладък и приятен. Работеше със спокойната ефективност на механик, проверяващ маслото на автомобил.

Вик се загледа в големия аквариум в стената. Беше с размерите на ковчег. Един брокатен шаран със златна окраска и дълги мустаци, които му придаваха мъдър вид, се мотаеше небрежно сам-самичък. На Вик ѝ отне известно време да схване какво има на дъното. Нямаше камъни, а бели плочки за скрабъл само с буквите, образуващи Р И Б А.

През трептящата зеленикава разкривеност на аквариума Вик видя, че от другата страна има детска библиотека. Десетина малчугани и техните майки се бяха струпали в полукръг около жена със спретната пола от туид, седяща на стол, който бе твърде малък за нея. Тя показваше на хлапетата картинките на една книжка и им четеше, макар че Вик не можеше да чуе гласа ѝ заради каменната стена и бълбукането на въздушната помпа на аквариума.

— Точно навреме за Часа на разказите — каза Маги. — Ч-ч-ч-асът на разказите е най-хубавото време на деня. Другите занимания не ме интересуват.

— Хубав аквариум.

— Чистенето си е живо изнасилване — измърмори Маги, а Вик стисна устни, за да не избухне в смях.

Маги се усмихна и на лицето ѝ се появиха трапчинки. Заоблените бузи и изразителните очи ѝ придаваха чар. Пънк рок сладурана с черти на елф.

— Аз сложих вътре плочките от скрабъл. Луда съм по тази игра. Сега се налага два пъти месечно да ги вадя, за да мога да ги измия. По-мъчително е от рак на дебелото черво. Ти харесваш ли скрабъла?

Вик погледна обеците на Маги и видя, че на едната пише „F“, а на другата — „U“.

— Никога не съм играла. Обаче ми харесват обеците ти. Имала ли си проблеми заради тях?

— Не. Никой не се вторачва в библиотекарите. Хората се страхуват да не ослепеят от блясъка на т-т-толкова много компресирана мъдрост. Слушай сега… на двайсет години съм и съм сред петимата най-добри играчи на скрабъл в щата. Всъщност това май говори повече за Айова, отколкото за мен. — Тя залепи лейкопласта върху ожуленото място и го притисна. — Така е по-добре.

Маги смачка цигарата си в един тенекиен пепелник, чието дъно бе покрито с пясък, и отиде да налее чай. Малко по-късно се върна с две нащърбени порцеланови чаши в ръце. На едната пишеше „Библиотеките — мястото, където се случва шшшттт“, а на другата „Не ме карайте да използвам библиотекарския си глас“. Когато Вик взе чашата си, Маги се пресегна покрай нея, за да отвори чекмеджето. Това бе чекмеджето, където един уважаващ себе си частен детектив би държал пиячката. Маги извади стара торбичка от червено кадифе, на която с избледнели златисти букви бе написано „Скрабъл“.

— Попита ме как съм разбрала за теб. Откъде знам, че идваш. С-с-с-с… с-с-с…

От напрежението по бузите ѝ изби червенина.

— Скрабъл? С помощта на играта?

Маги кимна.

— Благодаря, че довърши мисълта ми. Повечето заекващи не обичат другите да довършват мислите им, но както вече уточнихме, аз нямам нищо против да съм обект на съжаление.

Вик усети, че се изчервява, макар че в гласа на Маги нямаше саркастична нотка. Така ситуацията стана още по-конфузна.

— Извинявай.

Маги се направи, че не я е чула. Настани се на стола с права облегалка до бюрото.

— Ти мина по моста с велосипеда си — подхвана Маги. — Без него можеш ли?

Вик поклати глава.

Маги кимна.

— Не. С помощта на велосипеда си ти… материализираш моста. А после, пак чрез моста, намираш разни предмети, нали? Предмети, които ти трябват? Независимо колко далече са всъщност, те винаги се озовават от другата с-с-с-трана на моста?

— Да, да. Обаче не знам защо го мога това и как става. Понякога ми се струва, че преминаванията са само във въображението ми. Понякога имам чувството, че полудявам.

— Не си луда. Ти си креативна! Свръхкреативна. Аз също. Ти имаш велосипед, аз — плочки с букви. Когато бях на дванайсет, видях на една гаражна разпродажба стар комплект за скрабъл. Беше отворен, първата дума беше изиграна. Когато го видях, разбрах, че ми е нужен, че на всяка цена трябва да стане мой. Бях готова да платя колкото ми поискат, а ако не бе за продан, щях да го грабна и да избягам. Дори простият факт, че бях близо до тази дъска за скрабъл, караше реалността да вибрира. Един електрически влак дерайлира. Алармата на една от паркираните по-надолу коли се включи. Когато видях комплекта за скрабъл, телевизорът, работещ в гаража, полудя. Започна да п-п-п…

— Да пращи? — каза Вик, забравяйки какво се бе зарекла малко по-рано: да не довършва изреченията на Маги, независимо колко силно заеква тя.

Маги като че ли не се обиди.

— Да.

— И при мен е така — каза Вик. — Когато минавам по моста, се чува статичен шум.

Маги кимна, сякаш това бе най-нормалното нещо на света.

— Преди малко всички лампи изгаснаха. Цялата библиотека нямаше ток. Така разбрах, че идваш. Твоят мост е късо съединение в реалността. Като моите плочки. Ти намираш предмети, моите плочки говорят. Те ми казаха, че ще дойдеш днес и че трябва да те чакам отзад. Казаха ми, че Хлапето ще мине по моста. От месеци все за теб говорят.

— Би ли ми показала? — попита Вик.

— Да, налага се. Мисля си, че това е една от причините да си тук. Може би моите плочки искат да споделят нещо с теб.

Тя развърза връзките на торбичката, бръкна вътре и извади шепа плочки. Метна ги на бюрото.

Вик извърна глава, за да ги огледа, но те представляваха просто бъркотия от букви.

— Това говори ли ти нещо?

— Все още не.

Маги се приведе и започна да ги побутва с малкия си пръст.

— Ще кажат ли нещо?

Маги кимна.

— Защото са магически?

— Не мисля, че са магически. При другите хора не действат. Плочките са моето острие. Чрез тях пробивам дупка в реалността. Непременно трябва да е нещо, което обичаш. Винаги съм обичала думите и скрабълът ми предоставя възможност да си играя с тях. Включиш ли ме в турнир по скрабъл, някой ще си тръгне с накърнено его.

До момента бе разбутала буквите така, че да изписват: ХЛАПЕТО ТРЯБВА ОБЯД ДА ФТВТ.

— Какво означава ФТВТ? — попита Вик, после извъртя глава, за да разгледа буквите от другата страна.

— Нищо. Още не мога да разбера.

Маги се намръщи, но продължи да мести плочките.

Вик отпи от чая си. Беше топъл и сладък, но веднага щом преглътна, по челото ѝ изби студена пот. Въображаемите щипки, обхванали лявата ѝ очна ябълка, затегнаха хватката си.

— Хората живеят в два свята — каза Маги с отнесен глас, като не спираше да оглежда буквите. — Има реален свят, изпълнен с дразнещи факти и правила. В реалния свят някои неща са истински, други не. Като цяло реалният свят е т-т-т-тъп. Но хората живеят и в света, намиращ се в собствените им глави. Проекция, свят на мисълта. В света на мисълта, в проекцията всяка идея е факт. Емоциите са също толкова реални, колкото гравитацията. Сънищата притежават мощта на историята. Креативните хора, като писателите и Хенри Ролинс7, прекарват много време в света на мисълта. С-с-свръхкреативните хора обаче могат да използват острие да прережат шевовете между двата свята и да обединят световете в единно цяло. Твоят велосипед. Моите плочки. Това са нашите остриета.

Тя наведе глава и размести решително плочките. Сега пишеше: ХЛАПЕТО НАМЕРИ ЗА НЕЙНОТО ДЕТЕ БОГАТ ТЪПАК.

— Не познавам богати тъпаци — рече Вик.

— Освен това си твърде малка, за да имаш деца — каза Маги. — Трудно е. Де да имах друг…

— Значи, моят мост е въображаем.

— Не и когато си с велосипеда. Тогава е реален. Проекция, издърпана в реалния свят.

— Ами твоя скрабъл? Той е просто една торбичка. Не е като велосипеда ми. Не прави нищо невъз…

Докато Вик говореше, Маги разхлаби връзките на торбата докрай и бръкна вътре. Плочките затракаха и зачаткаха, сякаш бяха хиляди. Китката ѝ изчезна, после и лакътят ѝ. Торбата бе дълбока не повече от педя, но за нула време ръката на Маги потъна до рамото, като кадифето дори не се изду. Вик чуваше тропота на безброй плочки.

— Ааа! — изкряска Вик.

Библиотекарката от другата страна на аквариума се огледа.

— Голяма дупка в реалността — обяви Маги. Лявата ѝ ръка сякаш бе отрязана при рамото, а чуканчето, незнайно защо, бе покрито с торба за скрабъл. — Бъркам в моята проекция, за да взема плочките, които ми трябват. Когато казах, че твоето колело и моите плочки са остриета, които правят процеп в реалността, не се изразявах метафорично.

На Вик ѝ се пригади от натиска в лявото око.

— Моля те, извади си ръката.

Маги дръпна надолу кадифената торба със свободната си ръка и лявата ѝ ръка се показа. Тя сложи торбичката на масата и Вик чу как плочките вътре изтракаха.

— Зловещо е, знам — промълви пънкарката.

— Как го правиш? — попита Вик.

Маги си пое дълбоко въздух.

— Защо някои хора говорят десет чужди езика? Защо Пеле може да прави задна ножица? Просто нещо им е дадено, така смятам. Малцина притежават таланта, красотата и късмета, нужни, за да станеш кинозвезда. Малцина знаят за думите толкова, колкото поета Джерард Менли Хопкинс. Той е знаел за проекциите! Той е въвел термина. Н-н-н-някои хора са кинозвезди, други са знаменити футболисти, а ти си свръхкреативна. Това е малко странно, но странно е и да се родиш с очи с различен цвят. А и ние не сме единствените. Има и други като нас. Срещала съм ги. Скрабълът ме насочи към тях. — Маги се приведе и отново започна да побутва плочките. — Веднъж се срещнах с едно момиче. То имаше красива стара инвалидна количка с гуми с бял кант. С помощта на количката изчезваше. Само трябваше да подкара назад към Кривата алея, така я наричаше. Това бе нейният начин за бягство. Излизаше на тази алея и изчезваше, но п-п-п-родължаваше да вижда какво става в нашия свят. Всички цивилизации имат истории за хора като теб и мен, хора, които с помощта на тотеми са правили гънки в реалността. Индианците от племето навахо…

Гласът ѝ загуби от силата си, започна да гасне.

Лицето на Маги придоби мрачно изражение. Тя се взираше в плочките. Вик също насочи погледа си натам. Едва успя да прочете изписаното, преди Маги да се пресегне и да разбута плочките.

— Какво означава това? Какъв е този призрак?

Маги изгледа Вик уплашено и в същото време някак извинително.

— О! — възкликна Маги.

— Загубила ли си нещо?

— Не.

— Обаче искаш да намеря нещо? Какво е то? Мога да ти помогна.

— Не, не. Вик, искам да ми обещаеш, че няма да тръгнеш да го търсиш.

— Някакъв човек?

— Проблемът е сериозен. Най-сериозният, който можеш да си представиш. На колко си? Дванайсет?

— Почти тринайсет.

— Добре. О-о-о… — Маги се запъна, не можеше да продължи. Пое си дълбоко въздух и прехапа долната си устна. Толкова дълбоко заби зъбите си в нея, че Вик едва не изпищя. Маги издиша и заговори, без изобщо да заеква. — Обещай!

— Ама защо твоят скрабъл държи да знаеш, че мога да намеря този човек? Защо каза това?

Маги поклати глава.

— Не, не става така. Плочките не искат нищо, както ножът не иска нищо. С помощта на плочките достигам до недосегаеми факти, все едно използваш ножче, за да отвориш писмо. А това… това е като да получиш писмо от Юнабомбър8. Като да се взривиш сам.

Маги засмука долната си устна и прокара езика си над нея.

— Ама защо да не трябва да го намеря? Самата ти спомена, че вероятно съм тук, за да ми кажат нещо плочките. Защо ще повдигат въпроса за този човек, Призрака, щом не бива да го търся?

Преди Маги да отговори, Вик се приведе напред и притисна с длан лявото си око. Въображаемите щипци стискаха толкова силно, че окото сякаш щеше да се пукне като презряло гроздово зърно. Изстена, не можа да се въздържи.

— Не изглеждаш добре. Какво ти е?

— Окото ми. Започва да ме боли, когато мина по моста. Може би причината е в това, че се застоях при теб. „Екскурзиите“ ми обикновено са кратки.

Като че ли разговорите не се отразяваха добре на окото на Вик и устната на Маги.

Маги каза:

— Момичето, за което ти споменах… когато започнало да ползва количката, било здраво. Количката била на баба му, а то просто обичало да си играе с нея. Обаче ако останело твърде дълго време на Кривата алея, краката му се схващали. Когато се срещнах с него, беше парализирано от кръста надолу. Прилагането на дарбата се заплаща. Това, че караш моста да стои на място, вероятно в момента ти се отразява. Трябва да използваш моста п-п-п-естеливо.

Вик попита:

— Плочките какво ти причиняват?

— Ще ти издам една тайна. Преди не з-з-з-аеквах!

Тя изви в усмивка окървавените си устни. На Вик ѝ отне секунда да схване, че този път Маги заеква нарочно.

— Хайде — каза Маги, — трябва да се връщаш. Ако се застоим тук, главата ти ще експлодира.

— Тогава ми разкажи за Призрака, че току-виж бюрото ти се напръскало с мозък. Няма да си тръгна, докато не ми разкажеш.

Маги отвори чекмеджето, прибра в него играта и с ненужно голяма сила го тласна навътре. Когато заговори, в гласа ѝ вече нямаше дори следа от доброжелателност.

— Не бъди такова…

Поколеба се. Или не можеше да избере точната дума, или я бе избрала, но не искаше да я каже.

— Хлапе? — предположи Вик. — Прякорът вече ми пасва по-добре, а?

Маги издиша бавно въздуха в дробовете си, ноздрите ѝ потрепваха.

— Не се шегувам, Вик. Трябва да стоиш далече от Призрака. Не всички, които притежават нашата дарба, са добри. За Призрака знам само, че е стар и има стара кола. Колата е неговото острие. Само че използва това негово острие, за да реже гърла. Извежда деца на разходка с колата и им прави нещо. Използва ги като вампир, за да се поддържа жив. Закарва ги в собствената си проекция, лошо място от сънищата му, и ги оставя там. Когато слязат от колата, те вече не са деца. Дори не са човеци. Те са същества, които могат да живеят единствено в студеното п-п-п-пространство на въображението на Призрака.

— Откъде знаеш това?

— Плочките. Те започнаха да ми разказват за Призрака преди няколко години, след като той отвлече едно момиче от Лос Анджелис. Тогава действаше на Западния бряг, но нещата се промениха и той насочи вниманието си на изток. Ч-ч-ч-увала ли си за русначето, което изчезна в Бостън? Беше преди няколко седмици. Изпари се заедно с майка си.

Вик беше чула за това. В нейния град тази новина бе водеща в продължение на няколко дена. Майка ѝ гледаше всички репортажи, омагьосана сякаш от ужаса. Изчезналото момиче беше на годините на Вик, тъмнокосо, кокалесто, с несигурна, но приятна усмивка. Тромава сладурана. „Как мислиш, дали е мъртва?“ — бе попитала майката на Вик съпруга си, а Крис Маккуин бе отговорил: „Ако е извадила късмет, е“.

— Фамилията ѝ е Грегорски — каза Вик.

— Точно така. Лимузина трябвало да я вземе от хотела, но някой пребил шофьора и отвлякъл Марта Грегорски и майка ѝ. Той трябва да е бил. Призрака. Изсмукал е момичето, а после го е захвърлил при другите използвани деца в някакъв негов фантастичен свят. Проекция, която никой не би желал да посети. Мястото е подобно на твоя мост, само дето е по-голямо, много по-голямо.

— Ами майката? И нея ли е изсмукал?

— Според мен не се храни с възрастни. Само с деца. Някой му помага при отвличанията и се погрижва за възрастните, някой като Ренфийлд. Знаеш ли кой е Ренфийлд?

— Оръженосец на Дракула, ако не се лъжа.

— Общо взето, да. Знам, че Призрака е много стар и има много ренфийлдовци. Лъже ги, въвежда ги в илюзорен свят, вероятно успява да ги убеди, че са герои, а не похитители. Накрая винаги ги принася в жертва. По този начин се възползва максимално от тях. Когато разкрият престъпленията му, той ще може да хвърли вината върху тъпите си помощници. Отвлича деца от дълго време и умее да се спотайва в сенките. Научих много подробности за Призрака, но въпреки това не мога да установя самоличността му.

— Защо просто не попиташ плочките как се казва?

Маги примигна, после с тъжен глас, в който се усещаше и нотка на изумление, рече:

— Такива са правилата. В с-с-с-крабъл не се използват собствени имена. Затова плочките казаха, че ще дойде Хлапето, а не Вик.

— Ако го намеря, науча името му и разбера как изглежда — подхвана Вик, — ще успеем ли да го спрем?

Маги плесна по бюрото толкова силно, че чашите с чай подскочиха. В очите ѝ се четяха ярост и… страх.

— А, не, Вик! Ти май не ме слушаш! Ако го намериш, може да загинеш, а тогава аз ще съм виновна! Да не мислиш, че искам такова нещо да тежи на съвестта ми!

— Но ако не предприемем нещо, той ще продължи да отвлича деца. Все едно обричаме децата на…

Вик замлъкна, стресната от изражението на Маги.

Физиономията ѝ се бе изкривила в болезнена гримаса. Обаче извади хартиена кърпичка от една кутия и я подаде на Вик.

— Лявото ти око — каза. — Ти плачеш, Вик.

— Трябва да се връщаш — настоя Маги. — И то бързо.

Вик не възрази, когато Маги я хвана за ръката и я изведе от библиотеката. Тръгнаха по пътеката, която бе застлана със сенките на дъбове.

Колибри пиеше нектар от полупрозрачните цветчета на едно дърво, пърпорейки като малко моторче. Водни кончета се издигаха от топлото течение, крилата им блестяха като злато на слънцето.

Ралеят бе там, където го оставиха, до пейката. По-долу имаше тесен асфалтов път, който свиваше зад библиотеката. Зад тревистите брегове на реката се показваше мостът.

Вик посегна към кормилото, но Маги я изпревари, хващайки я за китката.

— Безопасно ли е да влизаш там? Като се има предвид как се чувстваш в момента?

— Досега не е имало проблеми.

— Това не ми звучи много о-о-оптимистично. Нали се разбрахме за Призрака? Твърде малка си, за да се захващаш с издирването му.

— Добре — каза Вик, изправи велосипеда и преметна крака си над рамката. — Твърде малка съм.

Докато отговаряше, мислеше за ралея. Когато го видя за пръв път в магазина, продавачът каза, че е твърде голям за нея, но баща ѝ обеща да ѝ го купи, когато порасне. На рождения ѝ ден, три седмици по-късно, колелото стоеше на алеята, украсено с панделка, точно както тя бе очаквала. Вик дори за секунда не се бе усъмнила.

Баща ѝ бе казал: „Вече си пораснала, нали?“.

— Как да разбера дали си успяла да минеш по моста? — попита Маги.

— Винаги успявам — отвърна Вик.

Слънчевите лъчи бяха стоманени карфици, забити в лявата ѝ очна ябълка. Зави ѝ се свят. За момент образът на Маги Лей се раздвои. Когато отново стана един, пънкарката подаде на Вик сгънат на четири лист хартия.

— Ето — каза Маги. — Обяснено е от експерт по темата всичко за проекциите и защо имаш такава дарба.

Вик кимна и прибра листа в джоба си.

— О! — изписка Маги.

Подръпна едното си ухо, а после и другото и мушна нещо в дланта на Вик.

— Какво са тези? — каза Вик, докато гледаше обеците от плочки за скрабъл.

— Броня. Както и ръководство на заекващия за справяне със света. Когато някой те разочарова, сложи ги. Ще се почувстваш по-силна. Маги Лей гарантира.

— Благодаря ти, Маги. За всичко.

— Нали затова съм тук. Аз, изворът на знания. Заповядай пак, ако искаш да бъдеш н-н-н-апръскана с мъдрост.

Вик кимна отново, съмняваше се, че би могла да каже още нещо. Звукът на собствения ѝ глас заплашваше да пръсне главата ѝ, както дамско токче пръсва оставена на земята електрическа крушка. Протегна ръка и се ръкува с Маги.

Вик се приведе напред, завъртя педалите и се спусна в мрака, бълващ унищожителен статичен шум.

Следващото нещо, което си спомняше, бе, че върви нагоре по хълма в гората край улица „Питман“. Наболяваше я коремът, а лицето ѝ сякаш гореше. Излезе от гората и закрачи с неуверена крачка към двора.

Не виждаше с лявото си око. Имаше чувството, че някой го е извадил с лъжица. Бузата ѝ лепнеше, изглежда, окото ѝ наистина се бе пукнало като гроздово зърно и се бе стекло надолу.

Вик се блъсна в една от люлките и ръждясалите вериги затракаха.

Баща ѝ бе изкарал харлито на алеята и го бършеше с кърпа. Когато чу тракането на люлката, вдигна глава. Захвърли кърпата и отвори уста, готов да закрещи.

— Олеле! Вик, добре ли си! Какво е станало?

— Бях с колелото — каза, сякаш това обясняваше всичко.

— Къде е то? — попита той и погледна зад нея.

Очевидно очакваше да го види захвърлено на двора.

Чак тогава Вик осъзна, че не бута ралея. Нямаше представа какво е станало с него. Спомняше си, че се блъсна в стената на моста, когато бе на половината път, и падна от колелото. Прилепите се разпищяха в тъмното и захвърчаха, после започнаха да се удрят в нея с меките си, подобни на парчета филц тела. Тя се разтрепери неконтролируемо.

— Събориха ме — каза тя.

— Съборили са те? Някой те е блъснал с колата си? — Крис Маккуин я взе в прегръдките си. — Мили боже! Вик, цялата си в кръв! Лин!

Тогава стана както предишните пъти. Баща ѝ я вдигна и я понесе към стаята ѝ, а майка ѝ се спусна към тях, после изтича да донесе вода и парацетамол.

Само че не беше както предишните пъти, защото Вик бе в делириум двайсет и четири часа, а температурата ѝ достигна четиресет градуса. Навестяваше я Дейвид Хаселхоф, който имаше дребни монети върху очите и носеше черни кожени ръкавици. Хващаше я за краката и се опитваше да я извлече от къщата и да я вкара в колата си, която обаче не беше черен понтиак. Тя се съпротивляваше, пищеше и го удряше, а той говореше с гласа на баща ѝ, твърдейки, че всичко е наред, че трябва да спи, че не бива да се тревожи и че я обича. Но лицето му излъчваше омраза. Двигателят на колата работеше и тя осъзна, че това е Призрака.

От време на време осъзнаваше, че крещи, искайки си колелото.

— Къде е моят ралей? — викаше тя, докато някой я държеше за раменете. — Къде е? Трябва ми! Трябва ми! Не мога да намирам нищо без моя велосипед!

А някой я целуваше по лицето и шъткаше. Някой плачеше. Изглежда, майка ѝ.

Тя се напика в леглото. Няколко пъти.

На втория ден след прибирането си вкъщи тя излезе гола на двора и в продължение на пет минути търси велосипеда си, докато господин Де Зут, старецът, живеещ в къщата отсреща, не я забеляза и не изтича да я завие с одеяло. После той я занесе вкъщи. От дълго време тя не му бе ходила на гости, за да му помага в оцветяването на тенекиените войничета и да слуша стари записи. Напоследък тя гледаше на него като на смахнат дърт нацист и интригант — веднъж той извика полиция, защото Крис и Линда се караха шумно. Сега обаче тя си спомни, че го харесва, че харесва миризмата на прясно сварено кафе и странния му австрийски акцент. Веднъж той я похвали, че се справя добре с оцветяването. Каза ѝ, че може да стане художничка.

— Прилепите вече са се разшавали — довери с потаен глас Вик на Де Зут, докато той я слагаше в ръцете на майка ѝ. — Горкичките. Мисля, че някои от тях са излетели от моста и не могат да се приберат.

Тя спа през деня, а половината нощ будува. Сърцето ѝ биеше учестено, бяха я налегнали абсурдни тревоги. Когато покрай къщата минеше кола и фаровете осветяха тавана, притискаше кокалчетата на юмруците си към устата в опит да спре надигащия се вик. Звукът на затръшваща се врата на кола ѝ се струваше по-ужасен от изстрел.

На третата нощ излезе от състоянието си на променлива амнезия и чу, че родителите ѝ разговарят в съседната стая.

— Когато ѝ кажа, че не съм го намерил, тя ще се натъжи, Обичаше този велосипед — подхвърли баща ѝ.

— Хубаво, че с него е приключено — каза майка ѝ. — От цялата тази работа най-доброто е, че тя няма повече да го кара.

Баща ѝ се изсмя с дрезгав глас.

— Много си мила.

— Чу ли какви неща говореше, когато се прибра вкъщи? За карането към смъртта? Според мен точно това става в ума ѝ, когато е болна. Отдалечава се с велосипеда си от нас… кара към… рая, задгробния живот, знам ли и аз накъде. Изкара ми акъла с онези приказки, Крис. Да не съм видяла повече онова противно колело!

Баща ѝ помълча, после отвърна:

— Все пак смятам, че трябваше да подадем оплакване за пътнотранспортно произшествие.

— Такава треска не се получава от блъскане от кола.

— Значи вече е била болна. Ти каза, че си е легнала рано предната вечер. Че е била бледа. Може би проблемът е в това. Заради треската е кривнала и я е блъснал автомобил. Никога няма да забравя как изглеждаше, когато излезе на алеята. От едното ѝ око течеше кръв, сякаш плачеше.

Гласът му заглъхна. Когато заговори отново, в тона му се усещаше заплаха и раздразнение.

— Просто не мога да разбера защо имаше лепенка на коляното.

Чу се бърборене от телевизора. После майка ѝ каза:

— Ще ѝ вземем десетскоростен. Бездруго се нуждае от нов велосипед.

— Ще е розов — промърмори Вик на себе си. — По всичко личи, че ще ми купи розов.

Вик започваше да осъзнава, че загубата на ралея е краят на нещо чудесно; че е прекалила и е загубила най-хубавото в живота си. Той бе нейното острие и изглежда, че новият велосипед нямаше да може да пробива дупки в реалността и да я отвежда до Прекия път.

Вик плъзна ръката си между матрака и стената, бръкна под леглото и извади обеците и сгънатия лист хартия. Когато се прибра вкъщи, беше с акъла си дотолкова, че да се сети да ги скрие.

С нетипичен за тринайсетгодишно момиче проблясък на психологическо прозрение Вик осъзна, че не след дълго ще гледа на минаванията по моста като на обикновени фантазии на дете с развинтено въображение. Нещата, които бяха реални — Маги Лей, Пит от ресторанта „При Тери“, намирането на Господин Пентак в залата за боулинг — в крайна сметка ще започнат да приличат на сънища. Без велосипед, който от време на време да я отвежда по Прекия път, щеше да е невъзможно да поддържа убеждението си, че съществува мост, способен ту да се появява, ту да изчезва. При липсата на ралея, единственото доказателство за преминаванията бяха обеците и листът с поема на Джерард Менли Хопкинс.

Обеците казваха FU. Пет точки.

— Защо не можеш да дойдеш с нас на езерото? — чу се през стената гласът на майката на Вик. В него имаше фалцетна нотка. Линда и Крис обсъждаха варианта да се махнат от града през лятото. След разболяването на Вик Линда много настояваше за това. — Какво ще правиш тук?

— Имам си работа. Ако искаш да прекарам три седмици край езерото Уинипесоки, приготви се да спиш в палатка. На проклетото място човек трябва да разполага с хиляда и осемстотин долара на месец.

— Да не мислиш, че ще е почивка, ако бъда три седмици сама с Вик? Три седмици само двете, а ти ще стоиш тук, работейки три дена в седмицата. На практика ще правиш каквото си искаш; когато звънна в работата ти, хората ми казват, че си излязъл с инспектора. Двамата трябва да сте проучили всеки квадратен сантиметър от Нова Англия.

Баща ѝ отговори нещо с нисък, злобен тон, после увеличи звука на телевизора толкова много, че дори Де Зут отсреща вероятно го чуваха. Някой затръшна врата, чак чашите в кухнята издрънчаха.

Вик сложи новите си обеци и разгъна листа с поемата, която изобщо не разбираше, но въпреки това я харесваше. Прочете я на светлината, идеща иззад открехнатата врата. Повтаряше шепнешком строфите, сякаш това бе някаква молитва — май наистина бе молитва — и скоро мислите ѝ оставиха далече назад скандала на родителите ѝ.

Русначето, което бе споменала Маги Лей, се казваше Марта Грегорски и отвличането ѝ бе голямата новина в продължение на няколко седмици. Това се дължеше отчасти на факта, че Марта бе знаменитост в света на шаха — Каспаров бе я хвалил, а тя бе получила титлата „Гросмайстор“ на дванайсетгодишна възраст. Освен това след падането на Съветския съюз светът все още се нагаждаше към свободите на новите руснаци и се смяташе, че в изчезването на Марта Грегорски и майка ѝ са замесени външни сили, а това е основание за ново политическо конфронтиране. На хората им отне доста време да разберат, че бившият Съюз е зает изцяло с разпадането си и не му пука за такива дреболии. Борис Елцин обикаляше напред-назад с танк и крещеше, докато лицето му не почервенееше като домат. Бившите агенти на КГБ гледаха да си намерят добре платена работа в руската мафия. Изминаха седмици, преди някой да се сети да хвърли вината върху загниващия Запад, като обвиненията не бяха особено разпалени.

Рецепционистка в „Хилтън“ бе видяла Марта и майка ѝ да излизат през въртящата се врата малко преди шест часа една топла дъждовна вечер. Двете били поканени на вечеря в Харвард и чакали да ги вземе кола. През напръскания с дъждовни капки прозорец служителката в хотела видяла, че Марта и майка ѝ се качват в черен автомобил. Сторило ѝ се, че превозното средство има стъпало отстрани, защото момичето стъпило на нещо, преди да се шмугне на задната седалка. Но вън било тъмно, а и тя говорела по телефона с клиент, който беснеел, задето не може да отвори хладилника си, така че не забелязала нищо друго.

Само едно било сигурно — двете не се качили на правилната кола. Шофьорът на наетата лимузина, шейсет и две годишният Роджър Силман, нямало как да ги вземе — бил заспал зад волана и се разбудил чак към полунощ. Чувствал се зле, все едно има махмурлук, но предположил, че просто е задрямал, макар че досега подобно нещо не му се било случвало. Решил, че клиентките са взели такси. Не му минало през ума, че може да се е случило нещо лошо. Звъннал в полицията чак на следващия ден, защото не успял да се свърже с Грегорски в хотела им.

Силман бил разпитван от ФБР десет пъти за десет седмици, но показанията му не се променяли, така и не могъл да предостави полезна информация. Твърдял, че е слушал спортно радио, защото имал много време за убиване — бил подранил с четиресет минути — когато някой почукал на стъклото. В дъжда стоял дебел човек с черно палто. Силман свалил стъклото и после…

Нищо. Просто нищо. Нощта се стопила като снежинка на върха на езика му.

Силман имал дъщери и внучки и направо му призлявало при мисълта, че Марта и майка ѝ може да са попаднали в ръцете на някой откачен убиец като Чарлс Менсън, който ще ги чука, докато не умрат. Не спял добре, сънувал кошмар, че момичето играе шах със странни фигури — отсечените пръсти на майка му. Правел отчаяни опити да си спомни нещо, каквото и да е, но изникнал само един детайл.

— Джинджифилови сладки — казал той на федералния агент с надупчено от шарка лице Пийс.

— Джинджифилови сладки?

Силман погледнал разпитващия с поглед, пълен с отчаяние.

— Като че ли тогава сънувах джинджифиловите сладки на майка ми. Може би човекът, почукал на стъклото, бе ял такива.

— Хм — измънкал Пийс. — Добре. Това е от полза. Ще пуснем търсене за Джинджифиловия човек. Съмнявам се обаче, че ще има полза. Носят се слухове, че той е неуловим.

През ноември 1992 г. четиринайсетгодишният Рори Маккомбърс, първокурсник в гимназията „Гилмон“ в Балтимор, видял ролс-ройс на паркинга пред общежитието. Трябвало да отиде на летището, за да хване самолета за Кий Уест, където със семейството си смятал да отпразнува Деня на благодарността. Предположил, че колата е изпратена от баща му.

Всъщност шофьорът, когото бащата на Рори изпратил, бил в несвяст в лимузината си половин миля по-нагоре по пътя. Ханк Туловицки спрял в „Бухала“ да зареди гориво и да ползва тоалетната, но след като напълнил резервоара, изпаднал в безсъзнание. Събудил се в един сутринта в багажника на колата си, която била паркирана на обществен паркинг, намиращ се на стотина метра от „Бухала“. Ритал и викал в продължение на пет часа, докато тичащ за здраве ранобудник не го чул и не извикал полиция.

По-късно един балтиморски педофил заявил, че той е извършил престъплението, и описал с подробности как е блудствал с Рори, преди да го удуши. Обаче не си спомнял къде е заровил тялото, а и уликите не пасвали. Той не само нямал достъп до ролс-ройс, ами и шофьорска книжка. Когато ченгетата стигнали до извода, че този тип е невинен — просто скучаещ перверзник, който се признал за виновен, защото се възбуждал от описването на сексуално насилие срещу малолетни — се наложило да се работи по други отвличания и случаят „Маккомбърс“ останал на заден план.

На шофьора на Рори — Туловицки, и на този на Грегорски — Силман, били направени кръвни тестове дни след отвличанията, така че нямало как да бъдат открити следи от севофлуран.

Не била открита връзка между отвличанията на Рори и Марта. Никой не видял повече децата.

Крис Маккуин напусна семейството си през есента, след като Вик постъпи в гимназията.

Тя започна колебливо учението си. Оценките ѝ бяха предимно тройки, само по рисуване бяха високи. Учителят ѝ по рисуване надраска следния кратък коментар за края на срока: „Виктория е талантлива, трябва да е по-концентрирана“. Писа ѝ петица.

Вик се справяше някак си. Рисуваше по тялото си с перманентни маркери, за да подразни майка си и да впечатли момчетата. Бе направила доклад под формата на комикс за една книга, с който много развесели другите деца, седящи на задните чинове. Вик бе отличничка по забавляване на двойкаджии. Ралеят бе заменен от шуин9 със сребристи и розови пискюли на кормилото. Тя не се интересуваше от шуина, никога не го караше. Притесняваше се от него.

Когато се прибра вкъщи след задържане в училище за наказание, Вик видя, че майка ѝ се е свила на дивана в дневната с лакти, подпрени на коленете, и положена върху дланите брадичка. Плачеше. От ъгълчетата на кървясалите ѝ очи се стичаха сълзи. Заприличваше на грозна стара жена, когато плачеше.

— Мамо? Какво е станало?

— Баща ти се обади. Няма да се прибере вкъщи тази вечер.

— Мамо? — каза Вик и остави раницата си да се изхлузи от рамото ѝ и да падне на пода. — Какво означава това? Къде ще е?

— Не знам. Не знам къде, нито защо.

Озадачена, Вик се вторачи в нея.

— Как така не знаеш защо? — попита Вик. — Заради теб няма да се прибере, мамо. Защото не може да те търпи. Защото ти само се заяждаш, когато той е уморен и иска да го оставят на мира.

— Опитах. Нямаш представа колко усилия положих да се приспособя към него. Мога да държа бира в хладилника и да стоплям вечерята, когато той се прибере късно. Но не мога вечно да съм на двайсет и четири и точно това не му харесва. На толкова беше последната.

Не изглеждаше ядосана, а по-скоро уморена.

— Какво имаш предвид с… последната?

— Последното момиче, с което спеше — каза Линда. — Обаче не знам с коя е сега и защо е решил да си тръгне с нея. Никога не съм го карала да избира между дома и любовницата. Нямам представа защо сега е различно. Може би тя е страхотно парче.

Когато Вик заговори отново, гласът ѝ бе тих, треперещ.

— Лъжеш. Мразя те. И ако той наистина се маха, тръгвам с него.

— Но, Вики — проплака уморено и някак отнесено тя, — той не те иска. Той не просто напусна мен. Той напусна нас.

Вик се обърна и побягна, затръшвайки вратата зад себе си. Беше началото на октомври, следобедно време. Косите слънчеви лъчи минаваха през короните на дъбовете на отсрещната страна на улицата, които грееха в жълто и зелено. Тя много обичаше тази светлина, нищо не може да се сравни със слънчевата светлина на Нова Англия в началото на есента.

Тя се метна на неприятния розов велосипед. Плачеше, но не осъзнаваше, че плаче. Дишаше на пресекулки. Заобиколи къщата и подкара под дърветата, после се заспуска по хълма и вятърът засвири в ушите ѝ. Десетскоростният не беше като ралея и тя усещаше всяко камъче и коренче под тънките му гуми.

Вик се зарече да го намери, щеше да отиде веднага при него, защото баща ѝ я обичаше и ако тя искаше да остане при него, той щеше да се съгласи. Никога повече нямаше да се върне вкъщи, нямаше повече да ѝ се налага да слуша как майка ѝ ѝ опява, че носи черни дънки, облича се като момче и се шляе с отрепки. Просто трябваше да се спусне по хълма и мостът щеше да е там долу.

Само че не беше. В края на черния път се издигаше парапет, а под него в ниското течеше река Меримак. Нагоре по течението водите бяха черни и гладки като опушено стъкло. Долу обаче бяха буйни и се пенеха при сблъсъка с камъните. От Прекия път бяха останали само три мръсни бетонни пилона, над чиито ронещи се върхове стърчеше арматура.

Тя се засили към парапета, призовавайки моста да се появи. Малко преди сблъсъка скочи от велосипеда и се изтърколи по земята. Не си направи труда да провери дали се е ударила; скочи на крака, сграбчи велосипеда с две ръце и го метна долу. Той се удари в стръмния бряг, отскочи и се заби в плитчината, където и заседна. Едното колело стърчеше над водата, въртейки се бясно.

В здрача прехвърчаха прилепи.

Вик закуцука на север, като следваше извивките на реката. Нямаше никаква идея в главата си.

Когато стигна до един насип под магистрала 495, седна в острата трева, сред боклуците. Наболяваше я под дясното ребро. Коли летяха по огромния мост, бръмчейки в трептяща хармония. При преминаването им тя усещаше стабилни успокоителни вибрации в земята под краката си.

Не възнамеряваше да спи тук, но за около двайсет минути се унесе от рева на мотоциклетите, минаващи по двойки и по тройки — цяла банда мотористи бе излязла в последната топла нощ за есента и караше натам, накъдето ѝ видят очите.

Вечерта на 9 май 1993 г. в Чесапийк, Вирджиния, валеше като из ведро. Джеф Елис изведе своя английски спрингер шпаньол на традиционната разходка след вечеря. Нито на Елис му се излизаше, нито на кучето Гарбо. Капките се сипеха толкова тежко по булевард „Бетълфийлд“, че чак отскачаха от бетонните тротоари и калдъръмените алеи. Въздухът ухаеше на градински чай и зеленика. Джеф носеше голямо жълто пончо, което буйният вятър развяваше. Гарбо разкрачи задните си крака и гледайки нещастно, приклекна да се изпишка. Къдравата ѝ козина висеше на влажни кичури.

Елис и Гарбо минаха покрай огромната готическа къща на Нанси Лий Мартин — богата вдовица, която имаше дъщеря на девет години. Той каза на детективите от полицейското управление в Чесапийк, че е погледнал към алеята, защото е чул коледна музика, но това не бе съвсем вярно. Тогава не чу коледна музика, нямаше как, при положение че пороят предизвикваше бучене, просто винаги минаваше покрай нейната къща и винаги поглеждаше към алеята, защото си падаше по Нанси Лий Мартин. Тя бе на четиресет и две, с десет години по-възрастна от него, но все още доста приличаше на мажоретка от Вирджинския университет, каквато бе едно време.

Точно когато извърна глава към алеята, Нанси отвори входната врата и дъщеря ѝ Ейми изтича напред. Висок мъж с черно палто опъна чадър над главата ѝ. Двете носеха тесни рокли и копринени шалове и Джеф Елис си спомни, че жена му спомена, че Нанси Лий ще ходи на среща за набиране на средства за кампанията на Джордж Алън, който неотдавна обяви, че се кандидатира за губернатор.

Елис, който имаше фирма за дистрибуция на автомобили „Мерцедес“ и разбираше от коли, предположи, че чудото отпред е стар ролс-ройс от трийсетте години — моделът беше или „Фантом“, или „Призрак“.

Той се провикна и вдигна ръка за поздрав. Нанси Лий Мартин като че ли му махна. Шофьорът отвори вратата и се чу музика — Елис можеше да се закълне, че това е хорово изпълнение на Little Drummer Boy. Странна мелодия, като се има предвид, че бе пролет, Нанси Лий, изглежда, също се изненада, защото се поколеба, преди да се качи. Валеше здраво, тъй че не се колеба дълго.

Елис продължи нагоре, а когато се върна, колата я нямаше. Нанси Лий Мартин и дъщеря ѝ Ейми не пристигнаха на срещата на дарителите на Джордж Алън.

Шофьорът, който трябваше да я вземе, Малкълм Акройд, също изчезна. Колата му бе открита край Бейнбридж Роуд, точно до брега, с отворена шофьорска врата. Шапката му се търкаляше в буренаците, напоена с кръв.

В края на май 1994 г. десетгодишният Джейк Кристенсен от Бъфало, Ню Йорк, летял до Филаделфия, където учел в пансион. Трябвало да го вземе кола, но шофьорът, Бил Блек, получил сърдечен удар и бил открит мъртъв зад волана на лимузината си. Така и не станало ясно кой е посрещнал Джейк на летището и къде го е откарал.

Аутопсията показала, че сърцето на Бил Блек е спряло вследствие на поглъщане на голяма доза газ севофлуран — любимото обезболяващо на зъболекарите. От този химикал човек престава да усеща болка и става податлив на внушения, тоест превръща се в зомби. Севофлуран не се намира лесно — за да го получиш, трябва да предоставиш документ, че практикуваш медицина. Следата изглеждала обещаваща, но многобройните разпити на зъболекари не довели до никакъв резултат.

През 1995 г. Стив Конлън и дванайсетгодишната му дъщеря Чарли отивали на танци. Поръчали лимузина, а на алеята пред къщата се появил ролс-ройс. Майката на Чарли, Агата, целунала дъщеря си по челото, казала ѝ да се забавлява и никога повече не я видяла.

Обаче видяла съпруга си. Тялото му било открито с куршум в лявото око в храстите край едно място за почивка до междущатската магистрала 87. Агата веднага разпознала тялото, въпреки че лицето било доста обезобразено.

Месеци по-късно, през есента, малко след два и половина сутринта, телефонът в къщата на Конлън иззвънял и сънената Агата вдигнала. Чула свистене и пукане, сякаш връзката е междуградска, после няколко деца запели The First Noel. Високите им сладки гласчета трептели от надигащия се смях. На Агата ѝ се сторило, че чува гласа на дъщеря си, и се разкрещяла: „Чарли, Чарли, къде си?“. Но дъщеря ѝ не отговорила, а малко по-късно връзката прекъснала.

От телефонната компания казали, че по това време никой не се е обаждал в къщата, и полицаите стигнали до извода, че става въпрос за фантазии на поболяла се от скръб жена.

Всяка година в Америка стават 58 000 отвличания на деца (несвързани със семейни взаимоотношения) и в началото на деветдесетте години между изчезването на Марта Грегорски, Рори Маккомбърс, Ейми Мартин, Джейк Кристенсен, Чарли Конлън и възрастните им близки — заради малкото свидетели и различните щати и обстоятелства — не била направена връзка. Връзка била направена чак след случилото се с Вик Маккуин, която попаднала в ръцете на Чарлс Талънт Манкс III.

В края на март Линда завари Вик с Крейг Харисън в стаята ѝ в един през нощта. Не че се чукаха, дори не се целуваха, но Крейг държеше бутилка „Бакарди“, а Вик изглеждаше доста пияна.

Крейг сви рамене, усмихна се и на тръгване подхвърли: „Лека нощ, госпожо Маккуин, съжалявам, че ви събудихме“. На следващата сутрин Вик отиде да поеме съботната си смяна в „Тако Бел“, без да проговори на майка си. Не гореше от желание да се прибира вкъщи и определено не бе готова за това, което я очакваше, когато все пак се прибра.

Линда седеше на леглото на Вик, което бе старателно оправено, със сменени чаршафи и бухната възглавница, както в хотелите. Липсваха само ментовите бонбони върху калъфката.

Всичко друго бе изчезнало — скицникът, книгите, компютърът. На бюрото имаше някакви неща, но в първия момент Вик не им обърна внимание. При вида на разчистената си стая получи пристъп на задух.

— Какво си направила?

— Би могла да си възвърнеш вещите — каза Линда, — ако се съобразяваш с новите ми правила и новия вечерен час. От сега нататък аз ще те карам на училище, на работа, изобщо където се налага да отидеш.

— Ти… нямаш право… — промълви Вик, задъхвайки се.

— Намерих разни неща в едно от чекмеджетата ти — продължи майка ѝ, сякаш не бе чула казаното от Вик. — Бих желала да чуя обяснението ти.

Линда кимна към отсрещния ъгъл на стаята. Вик извърна глава и този път забеляза какво лежи на бюрото — пакет цигари; тенекиена кутийка, в която имаше нещо като червени и оранжеви бонбони за Свети Валентин; няколко малки бутилки от джин; два презерватива с аромат на банан в алени опаковки. Едната от опаковките бе разкъсана, празна.

Вик бе купила презервативите от автомат до хотела „Хауърд Джонсън“. Бе надула единия и бе изрисувала лице върху него. Бе кръстила човечето Пишльо и забавляваше с него децата в училище, като го прокарваше над чина си, когато учителят излезе. Щом се върна от тоалетната, господин Джафи усети миризмата на банани и попита кой е донесъл пай, при което всички прихнаха да се смеят.

Крейг забрави цигарите си след едно вечерно наминаване и Вик ги задържа. Тя не пушеше, но обичаше да изважда цигара от пакета, да я слага на леглото и да вдишва сладникавата миризма на тютюн — миризмата на Крейг.

Хапчетата екстази Вик вземаше, за да изкара нощите, в които не можеше да спи заради мислите, щуращи се из главата ѝ като ято пищящи, обезумели прилепи. Понякога тя затваряше очи нощем и виждаше Прекия път — разкривен правоъгълник, водещ към мрака. Тя усещаше амонячната смрад на урина от прилепи и миризмата на плесенясало дърво. Чифт фарове светваха в далечния край на моста, два кръга бледа светлина, разположени близо един до друг. Фаровете бяха ярки и ужасни и понякога тя продължаваше да ги вижда дори след като отвореше очи. От тях ѝ идеше да се разкрещи.

Хапчетата винаги оправяха нещата. Вземеше ли ги, имаше чувството, че се плъзга и в лицето ѝ духва вятър. Светът започваше да се движи гладко и елегантно, сякаш бе възседнала бащиния мотор и се накланяше при завой. Не ѝ се спеше, когато бе на екстази, тогава твърде много обичаше света, за да може да спи. Обаждаше се на приятелите си и им казваше, че ги обича. Рисуваше до късно през нощта проекти за татуировки, за да може да прекоси пропастта между обикновено момиче и похотлива стриптийзьорка. Искаше да има двигател на мотор над гърдите си, така момчетата щяха да разберат колко е печена, но макар и вече навършила седемнайсет, тя, за жалост, бе единствената девственица в класа.

Шишенцата с джин не бяха нищо. С джина тя просто преглъщаше екстазито.

— Мисли каквото си искаш — каза Вик. — Не ми пука.

— Май трябва да се радвам, че поне използваш предпазни средства. Ако родиш извънбрачно дете, не очаквай помощ от мен. Няма да се занимавам с такива работи. Нито с теб.

На Вик ѝ се прииска да ѝ каже, че това е добра причина да забременее възможно най-скоро, но каза единствено:

— Не спя с него.

— Лъжеш. 4 септември. Мислех, че си преспала в къщата на Уила. В дневника ти пише…

— Чела си ми дневника! — изрева Вик.

— … че за пръв път си спала цяла нощ с Крейг. Да не мислиш, че не знам какво означава това?

Означаваше, че бяха спали заедно… облечени, завити с юрган, в сутерена на дома на Уила, заедно с шест други деца. Но когато тя се събуди, той се бе сгушил до нея, с една ръка върху талията ѝ, дишащ в тила ѝ, и тя си помисли: „Моля те не се събуждай“. За момент бе толкова щастлива, че едвам издържаше.

— Да, това означава, че сме се изчукали, мамо — каза с мек глас Вик. — Защото ми писна да му духам. Това просто не ме задоволяваше.

Лицето на майка ѝ, което бездруго бе доста бледо, съвсем загуби цвета си.

— Държа вещите ти под ключ — каза тя. — Но ако следваш новата програма…

— Така ли постъпваше, когато баща ми те разочароваше? Заключваше си путката за няколко месеца, за да го накараш да следва програмата?

— Заклевам се, че ако в къщата имаше девствен пояс, щях да те накарам да го носиш — изсъска тя. — Устата ти е мръсна като на проститутка!

— Колко прецакан отвътре човек си ти — каза Вик. Нищо по-гадно не ѝ дойде на акъла. — Изнасям се.

— Ако си тръгнеш, вратата завинаги ще е заключена за теб — каза Линда, но Вик не я слушаше, вече излизаше от стаята.

Вик вървеше.

Валеше дъжд, примесен със суграшица; военното ѝ яке подгизна, а в косата ѝ хрущяха дребни зърна лед.

Баща ѝ и приятелката му живееха в Дърам, Ню Хемпшир, и можеше да стигне до там с влак, макар и с прекачване, но нямаше пари за билети.

Въпреки това отиде на гарата и се помота там известно време, защото поне бе сухо. Замисли се от кого би могла да поиска пари. После си рече: „Майната му, ще се обадя на татко и ще го помоля да дойде да ме вземе с колата“. Зачуди се защо не се бе сетила за този вариант по-рано.

Само веднъж, миналата година, бе ходила при него да се видят и срещата бе пълен провал. Вик се скара с приятелката му и метна по нея дистанционното, което за зла беда я уцели право в окото ѝ и го насини. Същата вечер баща ѝ я отпрати, дори не пожела да чуе нейната версия. Оттогава Вик не бе разговаряла с него.

Крис Маккуин вдигна на второто позвъняване и прие разговорът да е за негова сметка. Обаче не звучеше щастлив. Гласът му стържеше. Последния път, когато се видяха, косата му бе започнала да се прошарва. Бе чувала, че мъжете си вземат млади любовници, за да се чувстват млади. Явно в неговия случай номерът не действаше.

— Е — подхвана Вик и внезапно отново ѝ се приплака, — мама ме изхвърли, както изхвърли теб.

Не бе така, разбира се, но не виждаше по-подходящ начин да започне разговора.

— Хей, Хлапе — каза той, — къде си? Добре ли си? Майка ти звънна и ми каза, че си избягала.

— На гарата съм. Нямам пари. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?

— Ще извикам такси. Майка ти ще плати сметката, когато се прибереш вкъщи.

— Не мога да се прибера вкъщи.

— Вик. Ще ми отнеме час да стигна там, а и вече е полунощ. В пет сутринта съм на работа. Вече отдавна да съм си легнал, вместо това вися до телефона и се тревожа за теб.

Вик чу глас — беше приятелката на баща ѝ, Тифани.

— Не я искам тук, Криси!

— Трябва да се разбереш с майка си — каза той. — Не мога да вземам страна. Знаеш.

— Не я искам — повтори Тифани с рязък, гневен глас.

— Кажи на тъпата путка да си затваря устата! — изкрещя Вик.

Малко по-късно баща ѝ заговори отново, беше ядосан.

— Няма да ѝ кажа. А като се има предвид, че последния път я преби…

— Майната ѝ!

— … и не се извини…

— Не съм докосвала безмозъчната кучка.

— Добре. Затварям. Разговорът е приключен. Заслужаваш да прекараш нощта на дъжда.

— Ти избра нея пред мен — рече Вик. — Майната ти, татко. Почини си хубаво, за да можеш сутринта отново да рушиш. Най-добър си в рушенето.

Тя затвори.

Вик реши да спи на една пейка на гарата, но в два сутринта разбра, че няма да може. Бе твърде студено. Можеше да звънне на майка си и да я помоли да изпрати такси, но ѝ се догади при мисълта да иска помощ от нея, така че тръгна…

Дори не посегна към входната врата, бе убедена, че е заключена. Прозорецът на стаята ѝ бе на три метра от земята, затворен. Прозорците отзад също бяха затворени, както и плъзгащата се стъклена врата. Но прозорецът на сутерена не се затваряше, от шест години стоеше открехнат.

Намери ръждясала ножица за храсти и с нейна помощ разряза мрежата, после бутна прозореца и се промъкна вътре.

Сутеренът представляваше голямо помещение с тръби, минаващи под тавана. В единия край, до стълбите, имаше пералня и сушилня, а в другия — бойлер. Имаше много кашони и торби за боклук, в които бяха натъпкани старите дрехи на Вик, както и кресло, на чиято облегалка бе подпряна рамкирана картина на покрития мост. Вик имаше смътни спомени, че е рисувала такъв боклук. Беше адски грозна, а чувството за перспектива — кръгла нула. Вик се позабавлява, като с помощта на маркер изрисува ято летящи пениси в небето. После захвърли творбата и избута назад облегалката, за да може да легне. Намери чисти дрехи в сушилнята. Искаше да изсуши маратонките си, но знаеше, че майка ѝ ще довтаса на момента, ако чуе шум, така че ги подпря на долното стъпало.

В една торба намери няколко дебели зимни палта и се сви на креслото, завивайки се с тях. Не ѝ беше удобно и се съмняваше, че ще заспи, легнала в крива поза, но по едно време затвори очи, а когато ги отвори, през прозореца се показваше къс яркосиньо небе.

Бе се събудила от трополенето на стъпки горе и развълнуваното бърборене на майка ѝ. Тя говореше по телефона в кухнята. Вик разбра това от начина, по който отекваха стъпките.

— Обадих се в полицията, Крис. Казаха ми, че тя ще се прибере вкъщи, когато е готова за това. Не! Няма, защото тя не е дете. На седемнайсет е, Крис. На такава възраст те дори не ги броят за избягали.

Вик се надигна, канеше се да се качи горе, обаче си рече: „Майната ѝ. Майната им и на двамата“. Отпусна се в креслото.

Осъзнаваше, че не постъпва правилно, че дори е ужасно да се крие долу, докато майка ѝ се побърква от тревога. Но ужасно е и да претърсиш стаята на дъщеря си, да прочетеш дневника ѝ и да вземеш вещите, които тя е купила със собствени средства. А за това, че Вик от време на време вземаше екстази, вината също бе на родителите ѝ, защото се разведоха. Баща ѝ бе виновен, задето биеше майка ѝ. Вече знаеше за побоите. Не бе забравила как той си плакнеше ожулените кокалчета на мивката. Макар че устатата, склонна да раздава правосъдие кучка си го заслужаваше. На Вик ѝ се прииска малко екстази. Имаше едно хапче в раницата ѝ, по-точно в моливника, но тя беше горе. Дали майка ѝ нямаше да излезе да я търси?

— Ама не ти се занимаваш с възпитанието ѝ, Крис! Аз се занимавам. Всичко е на моите плещи! — говореше на висок глас Линда и като че ли плачеше.

Вик за момент бе на път да омекне. Отново се пребори с импулса. Сякаш суграшицата от предната нощ се бе просмукала в кръвта ѝ през кожата и я бе направила някак студена. Тя копнееше да е студена отвътре, толкова безчувствена, че да не се поддава на лоши чувства и мисли.

„Вие искахте да се загубя и аз го направих“ — помисли си Вик.

Майка ѝ тресна слушалката в апарата, после я вдигна и я тресна отново.

Вик се зави хубаво с палтата и се сгуши.

След пет минути отново заспа.

Когато се събуди, бе късен следобед и къщата бе празна. Разбра, че е празна, още щом отвори очи, личеше си по вида на тишината. Майка ѝ не можеше да търпи пълната тишина. Когато спеше, Линда пускаше вентилатор. Когато будуваше, включваше телевизор или бърбореше.

Вик се измъкна от креслото, прекоси помещението и се качи на един кашон, за да погледне през прозореца. Скапания датсун на майка ѝ го нямаше. Усети гадното пулсиране на вълнението. Надяваше се, че тя обикаля трескаво Хейврил и я търси — в мола, по улиците, в къщите на приятелите ѝ.

„Можеше да съм мъртва — помисли си, чувайки сякаш глухия си, прокобен глас, — изнасилена и захвърлена край реката… и вината щеше да е твоя, деспотична кучко.“ Вик знаеше много думички като „прокобен“ и „деспотична“. Макар да изкарваше само тройки в училище, обичаше да чете Джерард Менли Хопкинс и Уистън Хю Одън, така че бе светлинни години пред родителите си, и го знаеше.

Вик набута все още влажните си маратонки в сушилнята да се пораздрусат малко и се качи горе да хапне мюсли пред телевизора. Извади резервната си таблетка екстази от моливника и я глътна. След двайсет минути вече се чувстваше спокойна и отпусната. Когато притвори очи, изпита дълбоко усещане за движение, за плъзгане, все едно бе хартиено самолетче, подето от въздушно течение. Загледа се в канала „Пътешествия“ и всеки път, когато виждаше самолет, разперваше ръце, представяйки си, че лети. Екстазито бе движение под формата на хапче, пораждаше чувството, че се плъзгаш в тъмнината с кабриолет, само дето не ти се налага да ставаш от кушетката.

Изми купата и лъжицата си на мивката, подсуши ги и ги сложи на мястото им. Изключи телевизора. Скоро щеше да се стъмни, показваха го косите слънчеви лъчи, процеждащи се през короните на дърветата.

Вик се върна в сутерена, за да провери дали са изсъхнали обувките ѝ. Не бяха. Чудеше се какво да прави. Под стълбите откри старата си ракета за тенис и кутия с топки. Реши да поблъска малко в стената, но първо трябваше да освободи пространство, затова започна да размества кашоните и тогава го намери.

Ралеят бе облегнат на бетонната стена, скрит зад купчина кашони с печата на Армията на спасението. Вик бе озадачена, че вижда стария си велосипед тук. Беше претърпяла някакъв инцидент и го бе загубила. Спомни си, че родителите ѝ говореха за него, без да подозират, че тя ги чува.

Обаче… дали наистина бе чула това, което си мислеше, че е чула. Спомняше си, че баща ѝ спомена, че ще я натъжи, ако ѝ каже, че ралея го няма. По някаква причина бе решила, че колелото е изгубено, че баща ѝ не е могъл да го намери. Майка ѝ сподели, че е доволна, че с ралея е приключено, защото се е превърнал в идея фикс за Вик.

Да, наистина се бе превърнал в идея фикс за нея. Имаше множество фантазии за това как минава с ралея по несъществуващ мост и стига до далечни, измислени места. Бе отишла до скривалището на терористи и бе отмъкнала изчезналата гривна на майка ѝ. И до пълна с книги крипта, където един елф я почерпи с чай и я предупреди да се пази от призраци.

Вик прокара пръст по кормилото и събра сива топка прах. През цялото време той бе събирал прах тук, защото родителите ѝ не желаеха да го кара. Тя обичаше велосипеда, защото я бе дарил с хиляди истории, и родителите ѝ, естествено, ѝ го отнеха.

Липсваха ѝ историите, свързани с моста, липсваше ѝ момичето, което бе тогава. Тогава тя бе по-добър човек, и го знаеше.

Вик продължи да се взира във велосипеда, докато обуваше маратонките си — бяха спарени и миришеха.

Пролетта бе в почти перфектно равновесие. Приличаше на юли под слънчевите лъчи и на януари на сянка. Вик не искаше да минава по пътя, защото майка ѝ можеше да я види на връщане, така че прекара ралея зад къщата и го забута по горската пътека. Нямаше нищо по-естествено от това да се метне на седалката и да завърти педалите.

Засмя се. Беше твърде голяма за него и сигурно изглеждаше комично. Представи си клоун, който се намъква в много тясна клоунска кола. Коленете ѝ се удряха в кормилото, а задникът ѝ висеше над тясната седалка. Но когато се надигнеше на педалите, нещата изглеждаха нормални.

Спусна се по наклона и навлезе в сенките, където температурата бе с десетина градуса по-ниска, сякаш зимата дишаше в лицето ѝ. Удари едно коренище и подскочи във въздуха. Не очакваше да политне толкова високо и нададе писклив вик на възторжена изненада. За момент нямаше разлика между това, което беше в момента, и някогашната Вик. Усещането бе невероятно, копелетата се въртяха под нея, а вятърът подемаше косите ѝ.

Не се отправи директно към реката, а мина по тясната пътека, успоредна на основата на хълма. Изскочи от храсталаците и се озова сред групичка момчета, струпани около горяща кофа за боклук. Пушеха трева.

— Дайте да си дръпна! — провикна се тя, докато ги подминаваше, и посегна към цигарата.

Хлапето, което я държеше в момента — дангалак с фланелка на Ози Озбърн — така се стресна, че се задави от погълнатия дим. Вик ги отмина засмяна, а онзи изкашля дима и изрева:

— Само ако ни духаш, скапана курво!

Тя продължи да се движи в сенчестия хлад. Ято гарвани, накацали по клоните на голяма бреза, посрещнаха с грозен грак преминаването ѝ.

„Само ако ни духаш, скапана курво!“ — помисли си за секунда яхналата детски велосипед седемнайсетгодишна девойка и си представи как обръща, отива при тях и им казва: „Хубаво. Кой ще е пръв?“. И без това майка ѝ вече я смяташе за курва. Струваше ли си да я разочарова?

Чувстваше се щастлива, докато летеше по пътеката със стария си велосипед, но щастието бързо изгоря, оставяйки след себе си тънка следа студен гняв. Обаче не бе съвсем сигурна на кого е ядосана. Гневът ѝ не бе концентриран. Наподобяваше меко пърпорене, като това на спиците.

Зачуди се дали да не отскочи до мола, но не ѝ се щеше да разсмива продавачките на щандовете за храни. Не беше в настроение да се среща с познати хора, нито да слуша мъдри съвети. Нямаше цел или посока, знаеше само, че си търси белята. Беше убедена, че ако обикаля достатъчно дълго, ще я намери.

Ако питаха майка ѝ, Вик най-вероятно вече бе намерила белята и лежеше нейде мъртва, разсъблечена. Вик бе доволна, че е породила в главата ѝ такива мисли. Съжаляваше, че тази вечер забавлението ще приключи и майка ѝ ще разбере, че тя е жива. Прииска ѝ се Линда никога да не узнае какво ѝ се е случило; да изчезне от собствения си живот; да замине някъде и никога повече да не се върне. Колко хубаво би било родителите ѝ да не знаят дали е жива, или мъртва.

Изпитваше наслада при мисълта как те тъжат за нея, измъчвани от ужасни фантазии относно това, което ѝ се е случило. Те ще си представят как трепери на студа, а после се качва на първата кола, спряла да я вземе. Ще се чудят дали все още е жива, затворена в багажника на стара кола (без да го осъзнава, Вик определяше колата като стара, от неизвестна марка и модел). И те никога нямаше да разберат колко дълго я е държал в плен старецът (Вик реши, че той е стар, защото колата е стара), нито какво ѝ е сторил и къде е скрил тялото ѝ. Щеше да е по-ужасно от това те самите да са мъртви, защото вероятно ужасен човек я бе затворил в ужасно място, за да се гаври с нея по ужасен начин.

Вик вече караше по широкия черен път, водещ към река Меримак. Под гумите пукаха жълъди. Чу шума на водите, които бушуваха в каменистото корито. Това бяха едни от най-прекрасните звуци на света и тя вдигна глава, за да се наслади на гледката, но Прекият път се бе изпречил пред очите ѝ.

Вик натисна спирачките и ралеят плавно спря.

Мостът изглеждаше по-порутен отпреди, бе наклонен надясно и сякаш някой силен порив на вятъра можеше да го събори. Разкривеният вход бе обрасъл с бръшлян. Усещаше се миризма на прилепи. В далечния край се мержелееше светло петно.

Побиха я хладни тръпки, но в същото време изпита необяснимо удоволствие. Стигна до извода, че не е наред с главата. Досега не ѝ се бе случвало да халюцинира след употреба на екстази. Предположи, че за всяко нещо си има първи път.

Мостът я чакаше да тръгне към него. Когато тръгна, разбра, че ще пропадне в нищото. Хората щяха да я запомнят като надрусаната патка, която скочила в реката с велосипед и си счупила врата. Не се уплаши от тази перспектива. По-добре това, отколкото да бъде отвлечена и затрита от перверзен дъртак (Призрака).

В същото време, въпреки че осъзнаваше, че мостът не е там, ѝ се прииска да види какво има от другата страна този път. Вик настъпи педалите и се приближи още. Стигна до ръба, където дървената рамка лягаше върху пръстта.

На вътрешната стена отляво със зелен спрей бяха изписани три думи.

Вик се наведе, взе един камък и го метна към моста. Камъкът издумка върху дървената повърхност и отскочи. Нещо зашумоли горе. Прилепите.

Тази халюцинация изглеждаше доста реална. Да не би и камъкът да е въображаем?

Можеше да изпробва моста по два начина. Като се придвижеше с половин метър напред и предната гума стъпеше вътре. Ако беше въображаем, щеше да успее навреме да отскочи назад, избягвайки падането.

Другият вариант бе просто да подкара велосипеда. Можеше да затвори очи и да остави ралея да я отведе оттатък.

Беше на седемнайсет и не изпитваше страх, освен това ѝ харесваше шумоленето на вятъра във виещия се около входа бръшлян. Настъпи педалите. Чу как гумите трополят по дъските. Нямаше усещането, че пропада към леденостудените води на Меримак. Статичният шум се засилваше. Лявото ѝ око запулсира болезнено.

Плъзгаше се през добре познатия мрак, а бурята от статичен шум хвърляше отблясъци през процепите между дъските. Когато измина една трета от пътя, видя отсреща неприветлива бяла сграда с пристроен към нея гараж. Къщата на шейна, каквото и да означаваше това.

Наименованието не ѝ говореше нищо, а и не бе нужно. Някак си обаче разбра към какво се приближава, макар че нямаше представа за местоположението му.

Тя си бе търсила белята, а Прекият път досега не я бе подвеждал.

Насекомите в храсталаците издаваха стържещ звук. В Ню Хемпшир пролетта бе неприятно студена, но тук — където и да бе това тук — бе топло и ветровито. С периферното си зрение Вик мярна ярки проблясвания сред дърветата, но за момента не им обърна внимание.

Изскочи от моста и се озова върху твърда, спечена земя. Наби спирачки и стъпи с единия крак. Извърна глава назад, за да погледне моста.

Прекият път се бе сгушил сред дърветата край къщата. От другата му страна се виждаше Хейврил, зелен и сенчест на късната следобедна светлина.

Бялата къща се издигаше в края на дълга алея от отъпкана пръст. Тревата в двора бе избуяла и достигаше почти метър. Туфите смрадлика бяха високи колкото Вик.

Щорите зад прозорците бяха спуснати, а мрежите — ръждясали и издути. На алеята нямаше кола, така че в дома вероятно нямаше никой, но въпреки това Вик се изплаши — не ѝ се вярваше да няма жива душа. Мястото бе ужасно и първата ѝ мисъл бе, че ако полицията направи претърсване, ще открие в двора заровени трупове.

Когато навлезе в моста, имаше чувство, че се издига леко като ястреб, подет от въздушните течения. Имаше чувството, че се плъзга и че нищо лошо не може да ѝ се случи. Дори сега, както стоеше неподвижна, ѝ се струваше, че се носи напред, но усещането вече не бе приятно. Сега сякаш нещо, което не желаеше ни да вижда, ни да чува, я притегляше към себе си. Отнякъде долетя тихият звук на телевизор или радио.

Вик отново погледна моста. Беше само на няколко крачки от нея. Издиша бавно въздуха в дробовете си и си каза, че е в безопасност. Ако някой я забележеше, тя щеше да обърне велосипеда и да избяга по моста, преди онзи дори да е успял да извика.

Слезе от велосипеда и го забута напред. След всяка следваща стъпка убеждението ѝ, че всичко наоколо е реално, се задълбочаваше — това определено не бе някаква измислица, породена от екстазито. Радиото се чуваше все по-ясно.

Поглеждайки към дърветата, Вик отново съзря онези блещукащи светлинки. Отне ѝ секунда да разбере какво е това и се облещи. Елите около къщата бяха накичени с коледни играчки, стотици коледни играчки. Имаше големи сребърни и златни сфери, покрити с блестящи прашинки, полюшващи се на клоните. Тенекиени ангели бяха поднесли безмълвни тромпети към устните си. Дебели дядоколедовци, допрели тлъсти показалци до устните си, предупреждаваха Вик да не вдига шум.

Докато стоеше там и се оглеждаше, осъзна, че по радиото звучи баритонът на Бърл Айвс10, който подканяше целия свят да се наслаждава на Коледата, макар че беше третата седмица на март. Звукът идеше откъм гаража — неприветлива постройка, чиито четири прозореца бяха помътнели от мръсотия.

Тя пристъпи предпазливо към гаража, сякаш се намираше близо до ръба на пропаст. След третата крачка погледна назад, за да се убеди, че мостът е на мястото си и че ще може да избяга по него, ако се наложи. Там беше.

Четвърта крачка, пета и тя вече можеше да погледне през един от мръсните прозорци. Подпря ралея на стената, точно до гаражната врата.

Опря нос в прозореца. В гаража имаше стара черна кола с малко задно стъкло. Беше ролс-ройс, като тези, които е използвал Уинстън Чърчил (виждала бе на снимки и по филми той да излиза от такъв ролс-ройс). Номерът бе NOS4A2.

„Ето това е. Друго не ти трябва. Полицията може да го хване по номера — помисли си Вик. — А сега си тръгвай. Бягай.“

Но тъкмо когато се канеше да отстъпи от гаража, нещо помръдна зад задното стъкло на колата. Седящият на задната седалка се бе размърдал, вероятно за да се настани по-удобно. Вик успя да различи малка глава зад замъгленото стъкло.

Дете. В колата имаше дете.

Сърцето на Вик вече биеше толкова силно, че чак рамото ѝ се тресеше. Той държеше дете вътре и ако Вик се върнеше по Прекия път, властите може би щяха да заловят собственика на старата кола, но нямаше да могат да спасят детето, което вече щеше да е заровено в земята.

Вик нямаше представа защо детето не крещи, защо не се е измъкнало от колата и не е побягнало. Вероятно бе дрогирано или вързано. Тя нямаше как да знае. Тъй или иначе, само Вик можеше да го измъкне.

Отдръпна се от прозореца и отново погледна през рамо. Мостът я чакаше сред дърветата. Струваше ѝ се адски далече. Как се бе отдалечил толкова?

Вик заряза ралея и тръгна покрай стената на гаража. Очакваше страничната врата да е заключена, но когато натисна дръжката ѝ, тя се отвори. Разляха се високи, трептящи гласове — Алвин и чипоносковците пееха своята адска коледна песен.

Сърцето ѝ трепна при мисълта, че трябва да влезе. Стъпи много внимателно на прага, сякаш долу имаше езеро, покрито с неособено дебел лед. Лъскавата като обсидиан стара кола заемаше почти цялото пространство. Отстрани имаше кутии с боя, гребла, сгъваеми стълби и кашони.

Ролсът бе просторен отзад. Задната седалка бе от шевро с цвят на човешка кожа. На нея спеше момче. То бе облечено в яке с качулка. Имаше тъмна коса и кръгло, пълно лице; розовите бузи говореха за добро здраве. Като че ли сънуваше сладки сънища, например захарни бонбони. Не бе вързано и изобщо не изглеждаше нещастно, поради което през главата на Вик мина странна мисъл: „Той е добре. Трябва да се махаш. Може би е дошъл тук с баща си, просто е заспал в колата и баща му е решил да не го буди, а ти просто трябва да се разкараш“.

Вик потрепна, сякаш я бе ухапала конска муха. Нещо не бе наред в това предположение. То нямаше място в главата ѝ, беше се намъкнало там незнайно как.

Прекият път я бе довел тук да намери Призрака — лош човек, който причинява злини на другите. Тя бе тръгнала да си търси белята и мостът я бе отвел на подходящо място. През последните няколко минути неща, които бе потискала дълго време, излизаха на преден план. Маги Лей бе реална, не измислица. Вик наистина бе взела гривната на майка си от ресторанта „При Тери“, без никакво съмнение.

Тя почука по стъклото. Детето не се размърда. Беше по-малко от нея, на дванайсет може би. Горната му устна бе покрита с фин мъх.

— Хей! — викна тихо тя. — Хей, хлапе!

Той само се извърна настрани. Вик вече не можеше да вижда лицето му.

Опита се да отвори вратата, но тя бе заключена отвътре.

Воланът бе отдясно, близо до нея. Страничното стъкло бе свалено почти до долу. Вик се приближи. Нямаше много свободно пространство между колата и струпаните до стената боклуци.

Ключът бе в стартера, акумулаторът се изтощаваше. Панелът на радиото светеше в радиоактивен нюанс на зеленото. Вик не знаеше кой пее в момента, май беше оня дъртак от Вегас, но песента отново бе за Коледа. От Коледата бяха изминали почти четири месеца, имаше нещо ужасно в това да звучи коледна музика през пролетта. Все едно клоун вървеше в дъжда и гримът му се размазваше.

— Хей, малкият — изсъска тя, — събуди се!

Момчето се размърда, после се надигна и извърна глава към нея. Вик видя лицето му и прехапа устни, за да не извика.

Лицето му не бе такова, каквото ѝ се бе сторило. Момчето като че ли бе на умиране… или вече бе мъртво. Бе бледо като луна, а под очите му имаше лилави петна. Под кожата му пълзяха черни, отровени вени, сякаш в тях течеше не кръв, а мастило, които разцъфваха в грозни разклонения в ъглите на устата и очите, и на слепоочията. Косата му бе с цвят на заскрежено стъкло.

Той примигна. Очите му бяха лъскави и любопитни, изненадващо живи.

Издиша бяла пара, сякаш се намираше в хладилник.

— Коя си ти? — попита той. При всяка дума бълваше облаче пара. — Не бива да стоиш тук.

— Защо е толкова студено?

— Не е — отвърна той. — Махай се. Тук е опасно.

Продължаваше да издишва бели облачета.

— О, боже, хлапе! Ще те измъкна от тук. Хайде. Ела при мен.

— Не мога да отключа вратата.

— Прехвърли се на предната седалка — подкани го тя.

— Не мога. — Говореше като надрусан. Възможно ли бе наркотик да понижи телесната ти температура дотолкова, че от устата ти да започне да излиза пара? Вик се съмняваше. — Не мога да се преместя. Наистина не бива да стоиш тук. Той скоро ще се върне.

Мразовит бял въздух се изнизваше от ноздрите му.

Вик го чуваше доста ясно, но не го разбираше, като изключим последното изречение. Това „той скоро ще се върне“ изглеждаше съвсем логично. Разбира се, че щеше да се върне, който и да бе той, Призрака. Не би оставил колата с ключ в стартера, ако не смяташе да се върне скоро, така че тя трябваше да побърза. И двамата трябваше да побързат.

Тя копнееше да се изстреля към вратата, като преди това му каже, че ще извика полиция. Но не можеше да се махне. Да избяга, не значеше само да изостави едно отвлечено болно дете, ами и да се отрече от доброто в себе си.

Пресегна се през прозореца, отключи предната врата и я отвори.

— Хайде! — подкани го тя. — Дай ръка!

Протегна се над облегалката.

Той се взря за момент в дланта ѝ, сякаш се опитваше да предскаже бъдещето ѝ, сякаш тя му предлагаше шоколад, който той се чудеше дали да приеме. Това не бе нормална реакция на отвлечено дете и тя го знаеше, но въпреки това не отдръпна ръката си навреме.

Той я сграбчи за китката и тя изпищя. Усещането бе като опиране в нагорещен тиган. Отне ѝ секунда да осъзнае, че това не е топлина, а студ.

Клаксонът изпищя пронизително. В тясното пространство на гаража звукът бе направо нетърпим. Вик нямаше представа как стана това, дори не бе докоснала волана.

— Пусни ме! Причиняваш ми болка! — рече тя.

— Знам — отвърна той.

Когато той се усмихна, тя видя, че устата му е пълна с хиляди иглички. Редиците им като че ли стигаха чак до гърлото. Клаксонът екна отново.

Момчето надигна глас:

— Господин Манкс! Господин Манкс! Хванах едно момиче! Елате да видите!

Вик вклини стъпалото си в процепа под седалката и се оттласна силно назад. Момчето политна напред. Тя се съмняваше, че той ще я пусне, ръката му бе като заварена за китката ѝ. Но когато прокара китката си през преградата към предната седалка, той я пусна. Вик се стовари върху волана и клаксонът отново изпищя. Този път вината бе у нея.

Развълнувано, момчето подскачаше на задната седалка.

— Господин Манкс, господин Манкс, елате да видите хубавото момиче.

През устата и носа му бълваше пара.

Вик се измъкна през отворената врата и стъпи на циментовия под. Без да иска, закачи с рамото си няколко гребла и лопати за сняг и те изпопадаха с трясък върху нея.

Клаксонът продължаваше да надава оглушителни писъци.

Вик избута настрани инструментите. Надигна се на колене и погледна китката си. Грозна гледка — черната рана бе с форма на детска ръка.

Затръшна шофьорската врата и стрелна с очи момчето. Лицето му сияеше от въодушевление. Черният му език бе изскочил и се плъзгаше по устните му.

— Господин Манкс, тя ще избяга! — изврещя то. Дъхът му заскрежи страничното стъкло. — Елате да видите, елате да видите!

Тя се изправи на крака и се заклатушка към страничната врата.

Двигателят на електрическата гаражна врата забръмча и веригата отгоре се задвижи, тракайки. Вик застина за момент, после бързо заотстъпва. Гаражната врата се издигаше, показаха се черни ботуши и сребрист панталон и тя си помисли: „Призрака, това е Призрака!“.

Вик сви към предницата на колата. Две крачки я деляха от вратата, която очевидно водеше към къщата.

Топката се завъртя. Вратата се отвори и зад нея зейна мрак.

Вик прекрачи прага, затвори вратата зад себе си и влезе във…

Тръгна по мръсен линолеум, който се люпеше в единия ъгъл.

Никога не бе чувствала краката си толкова немощни, а ушите ѝ звънтяха от крясъка, заседнал в главата ѝ, защото тя знаеше, че ако изкрещи наистина, Призрака ще я намери и убие. По този въпрос нямаше съмнения — той щеше да я убие и да я зарови в задния двор и никой нямаше да разбере какво ѝ се е случило.

Мина през втората вътрешна врата и влезе в…

Който минаваше почти по цялото протежение на къщата и бе застлан със зелен килим.

Вътре миришеше на печена пуйка.

Вик побягна, без да се притеснява от вратите отстрани, защото знаеше, че водят към спални и бани. Стисна дясната си китка, задъхвайки се от болка.

Коридорът свършваше в малко фоайе. Вратата към предния двор бе вляво, точно зад тясното стълбище към втория етаж. На стената висяха картини с ловни сцени. Ухилени червендалести мъже показваха убитите от тях патици на голдън ретривъри с благородна осанка. Зад летящите врати вдясно се намираше кухнята. Тук миризмата на печена пуйка бе най-силна. И беше топло, изключително топло.

Тя видя своя шанс, видя го много ясно в съзнанието си. Мъжът, наречен Призрака, влезе през гаража. Щеше да я последва и да тръгне към къщата. Ако сега избягаше през предния двор, лесно щеше да се добере до Прекия път. Профуча през фоайето, удряйки бедрото си в някаква маса. Една лампа с покрит с мъниста абажур се разклати и едва не падна.

Тя сграбчи топката на вратата, завъртя я и тъкмо се канеше да излезе, когато видя нещо през прозореца.

Той стоеше на двора. Беше много висок, някъде към два метра. Имаше нещо противно в плешивата му глава, под чиято бледа кожа пълзяха сини вени. Носеше старинно двуредно палто с месингови копчета. Приличаше на военен, на полковник, служещ на чужда държава, армията на която всъщност не се нарича армия, а легион.

Беше се извърнал леко настрани и гледаше моста, така че Вик го виждаше в профил. Стоеше пред Прекия път, положил ръка върху кормилото на ралея.

Вик не можеше да помръдне. Сякаш някой ѝ бе инжектирал нервнопаралитично вещество. Дори не можеше да накара дробовете си да поемат въздух.

Призрака наклони глава и в този момент заприлича на любопитно куче. Въпреки че имаше голям череп, физиономията му бе като на невестулка — очите, устата и носът му бяха събрани в центъра на лицето. Имаше хлътнала брадичка и обратна захапка, които му придаваха вид на слабоумен. Приличаше на онези селяни, които могат да кажат думата „хомосексуалист“ само на срички. Тя предположи, че на възраст е някъде между четиресет и сто и четиресет години. Нямаше как да знае, че едната от тези граници е вярното число.

Той разгледа моста, който се губеше сред дърветата, после насочи вниманието си към къщата и Вик се отдръпна от прозореца, опирайки гръб във вратата.

— Хубав следобед, която и да си ти! — провикна се той. — Излез и кажи „здрасти“. Аз не хапя.

Вик се сети, че трябва да диша. Не беше лесно, имаше чувството, че гръдният ѝ кош е стегнат с колан.

Призрака изрева:

— Зарязала си велосипеда си в моя двор! Не го ли искаш? — След малко добави: — И покрития си мост си зарязала в моя двор! И него ще ти върна!

Той се засмя. Цвилеше като кон. Вик отново си помисли, че човекът може да не е наред с главата.

Тя притвори очи и се притисна вдървено към вратата. После си даде сметка, че онзи се е умълчал и е възможно да се приближава към къщата. Врътна ключа и сложи веригата, макар и с известни затруднения. Ръцете ѝ бяха хлъзгави от потта.

Тогава той заговори отново, по гласа му личеше, че все още стои насред буренясалия двор.

— Мисля, че знам какъв е този мост. Повечето хора биха се притеснили, ако в двора им изникне покрит мост, но не и господин Чарлс Талънт Манкс III. Господин Чарли Манкс е човек, който знае не едно или две неща за мостове и пътища, които се озовават на странни места. Аз лично съм карал по странни магистрали. От дълго време шофирам. Обзалагам се, че ще се изненадаш, ако ти кажа от колко дълго! Знам един път, на който мога да се кача само с моя призрак. Няма го на никоя карта, но се появява, когато имам нужда от него. Появява се, когато разполагам с пътник, готов да отиде в Коледната земя. Накъде води твоят мост? Излез де! Двамата с теб имаме много общи неща! Убеден съм, че ще станем добри приятели!

Вик взе решение. Нямаше смисъл да стои там и да го слуша. Отдръпна се от вратата, изтича през фоайето, мина през летящите врати и влезе в…

Която бе малка и мърлява. Вътре имаше маса с жълт плот, а на стената под избеляла от слънцето детска рисунка висеше черен телефон.

На тавана бяха закачени прашни жълти знаменца на точки, които не помръдваха поради липсата на вятър. Сякаш преди години някой бе организирал парти тук, но не си бе направил труда да почисти. Вдясно имаше отворена метална врата, зад която се виждаха пералня, сушилня, рафтове с консервирани храни и вграден в стената шкаф от неръждаема стомана. До вратата се издигаше голям стар хладилник, който приличаше на луксозните седани от петдесетте години.

В помещението бе топло, въздухът миришеше на застояло. Във фурната се печеше някакъв полуфабрикат. Вик си представи парчета месо от пуйка в една от преградките, картофено пюре в друга и десерт, покрит с фолио. В ъгъла бяха оставени две бутилки оранжада. Имаше врата към задния двор и Вик с три крачки се озова до нея.

Мъртвото момче охраняваше задната страна на къщата. Сигурна бе, че е мъртъв, даже по-лошо от мъртъв. Това бе едно от децата на Чарли Манкс.

Момчето стоеше там спокойно, облечено в палто от нещавена кожа и дънки; стъпалата му бяха боси. Качулката му бе дръпната назад и ясно се виждаха светлата му коса и разклонените черни вени на слепоочията. В зяпналата му уста имаше няколко редици тънки като игли зъби. То я забеляза и се ухили, но не помръдна, когато тя изписка и врътна ключалката. Бе оставило зад себе си бели следи — тревата бе замръзнала при допира със стъпалата му. Лицето му бе гладко и лъскаво като емайлиран съд. Очите му бяха замъглени от скреж.

— Излез! — каза той, изпускайки облаци пара. — Престани да се държиш като глупачка и излез. Всички ще отидем заедно в Коледната земя.

Тя се отдръпна от вратата. Бедрото ѝ се тресна в печката. Обърна се и започна да рови из чекмеджетата, търсеше нож. Първото чекмедже, което отвори, бе пълно с кърпи. Във второто имаше бъркалки, шпатули и мъртви мухи. Отново бръкна в първото чекмедже, взе оттам няколко кърпи, отвори печката и ги хвърли върху храната. Остави вратичката на печката открехната.

Върху котлона имаше тиган. Взе го и веднага се почувства по-добре, вече имаше с какво да удря.

— Господин Манкс, господин Манкс, видях я! Голяма тъпачка е! — провикна се детето. — Много е забавно!

Вик профуча през летящите врати и се насочи към предната част на къщата. Отново надникна през прозореца до вратата.

Манкс бе занесъл велосипеда близо до моста. Стоеше пред отвора и се взираше в мрака, наклонил глава на една страна. Заслушваше се може би. После като че ли взе някакво решение. Наведе се и тласна велосипеда силно към моста.

Ралеят премина през прага и потъна в мрака.

Невидима игла се заби в лявото ѝ око и достигна мозъка ѝ. Тя изхленчи — не можа да се въздържи — и се преви надве. Иглата се измъкна, после отново се плъзна напред. На Вик ѝ се прииска главата ѝ да експлодира, прииска ѝ се да умре.

Чу пукане, сякаш ушите ѝ бяха подложени на промяна в налягането, и къщата потрепери. Все едно отгоре изтребител бе преминал звуковата бариера.

В коридора замириса на дим.

Вик вдигна глава и се взря с присвити очи през прозореца. Прекия път го нямаше.

Още щом бе чула силното пукане, бе разбрала, че ще стане така. Мостът бе угаснал като умиращо слънце.

Чарли Манкс се отправи към къщата, полите на палтото му се поклащаха. Изражението върху изпитото му грозно лице подсказваше, че не е на кеф.

Приличаше на малоумник, който се кани да се развилнее.

Тя стрелна очи към стълбището, но осъзна, че ако се качи горе, ще бъде приклещена. Напусна кухнята.

Когато мина през летящите врати, момчето се появи на задната врата, беше долепило лице в прозореца ѝ. Усмихна се, за да покаже редиците криви иглички в устата си. Дъхът му оставяше сребрист скреж върху стъклото.

Телефонът иззвъня. Вик изпищя, сякаш някой я бе сграбчил, и впери поглед в него. Лицето ѝ бе сред жълтите знаменца, висящи от тавана.

Само че това не бяха никакви знаменца. Това бяха капани за мухи; стотици мъртви, изсъхнали насекоми бяха полепнали за хартията. В гърлото на Вик се надигна жлъч. Беше сладко-кисела като фрапето в „При Тери“, когато се е развалило.

Телефонът иззвъня отново. Тя сграбчи слушалката, но преди да я вдигне, погледът ѝ се спря на детската рисунка, залепена точно над апарата. Хартията бе суха, покафеняла и изтъняла от времето, а лепенката — пожълтяла. С пастели бяха изобразени гора от коледни дръвчета, Чарли Манкс с шапка на Дядо Коледа на главата и две момиченца, ухилени така, че да им се виждат острите зъби. Децата приличаха много на съществото в задния двор.

Вик допря слушалката до ухото си.

— Помогнете ми! — извика. — Помогнете ми, моля!

— Къде сте, госпожо? — каза някой с детски глас.

— Не знам! Нямам представа! Загубих се!

— Вече разполагаме с кола там. В гаража е. Седнете на задната седалка и шофьорът ще ви закара в Коледната земя. — Човекът от другата страна на линията се изкиска. — Ще се погрижим за вас, когато пристигнете. Ще закачим очните ви ябълки на нашето голямо коледно дърво.

Вик затвори.

Чу хрущене зад себе си, обърна се и видя, че момчето е ударило с чело прозореца. Бяха се образували пукнатини с формата на паяжина. На момчето като че ли му нямаше нищо.

Вик чу, че Манкс се мъчи да отвори предната врата, пречеше му веригата.

Детето отдръпна главата си назад, после нанесе нов удар с чело, след който от рамката изпаднаха няколко парченца стъкло. Засмя се.

Първите огнени езици се издигнаха над полуотворената печка. Звукът бе като от пърхащи крила на гълъб. Тапетът вдясно почерня и се набръчка. Вик вече не си спомняше защо искаше да запали пожар. Май се надяваше димът да ѝ помогне да избяга.

Детето промуши ръка през разбитото стъкло и заопипва отвътре, търсейки ключалката. Поряза си китката и от разкъсаната кожа прокапа черна кръв. Това, изглежда, изобщо не го смути.

Вик замахна с тигана към ръката му. Беше вложила всичката си сила, затова политна напред. Блъсна се във вратата, отскочи и падна по задник на пода. Момчето отдръпна ръката си и тогава Вик видя, че три от пръстите му са размазани, гротескно изкривени.

— Забавна си! — изкрещя то, после се засмя.

Вик зарита с крака и се плъзна назад по кремавите плочки. Момчето промуши главата си през счупеното стъкло и размърда черния си език.

Червени пламъци изригнаха от печката и косата от дясната страна на главата ѝ лумна, косъмчетата запукаха, почерняха и се сгърчиха. Тя започна да се тупа, захвърчаха искри.

Манкс блъсна предната врата. Веригата изтрака и се скъса. Вратата се удари силно в стената, чак къщата се разтресе.

Момчето отново се протегна през разбития прозорец и отключи задната врата. Горящите капани за мухи изпопадаха върху Вик.

Тя се надигна и извърна глава. Манкс бе зад летящите врати, всеки момент щеше да влезе в кухнята. Погледна към нея с широко отворени очи и хищно изражение на грозното си лице.

— Като видях велосипеда ти, си помислих, че си по-малка — отбеляза Манкс. — Обаче си съвсем пораснала. Лошо за теб. Коледната земя не е добро място за момичета, които са съвсем пораснали.

Вратата зад нея се отвори… и в този момент като че ли целият топъл въздух бе изсмукан от помещението, като че ли светът отвън вдишваше. Червена вихрушка от пламъци се завъртя над печката, понасяйки със себе си хиляди искрици. Блъвна черен дим.

Когато Манкс мина през летящите врати и се спусна към нея, Вик се метна зад обемистия хладилник, после пристъпи към единственото място, където можеше да се скрие.

Вик сграбчи металната дръжка и затръшна вратата зад себе си. Бе тежка и при затварянето застърга по пода. Досега не бе виждала толкова тежка врата.

Нямаше ключалка. Дръжката приличаше на буквата „U“ и бе заварена за металната повърхност. Вик я сграбчи, разкрачи се и стъпи върху касата. Секунда по-късно Манкс задърпа. Вик бе отместена напред, но изпъна коленете си и удържа.

Той пусна за момент, после изведнъж отново дръпна в опит да я изненада. Беше поне с трийсет килограма по-тежък от нея, освен това ръцете му бяха дълги като на орангутан, но тя бе стъпила здраво на касата и имаше чувството, че краката ѝ ще издържат за разлика от ставите на горните крайници.

Манкс спря да дърпа. Вик веднага се заоглежда. Видя моп с дълга синя метална дръжка. Беше отдясно, само на няколко педи от нея. Вик я промуши през металното ухо така, че да се опре в рамката.

Тя отстъпи и краката ѝ се огънаха. Наложи се да се подпре на пералнята, за да остане права.

Манкс задърпа вратата и дръжката на мопа се запъна в рамката.

Спря за момент. Когато задърпа отново, си личеше, че не влага всичката си сила, сякаш пробваше нещо.

Вик го чу да кашля. Стори ѝ се, че чува и детски шепот. Краката ѝ се разтрепериха. Толкова силно се разтрепериха, че ако пуснеше пералнята, вероятно щеше да се строполи.

— Май се озова на тясно, малка подпалвачке! — провикна се Манкс.

— Махай се!

— Каква наглост! Да влезеш в къщата на човек, а после да му кажеш да се маха! — каза той. Но не звучеше ядосан. — Предполагам, че те е страх да излезеш. Ако имаш поне малко акъл в главата, ще те е страх да стоиш там вътре.

— Махай се! — изкрещя отново тя.

Нищо друго не ѝ идеше наум, освен да крещи.

Той отново се закашля. Трескава червена светлина блещукаше под ръба на вратата, затъмняваха я сенките на краката на Манкс.

— Дете — подхвана той шепнешком, — ще оставя тази къща да изгори, без да ми мигне окото. Има къде да отида, бездруго това скривалище вече е компрометирано. Излез. Излез или ще се задушиш и после никой няма да може да идентифицира изгорелия ти труп. Отвори вратата. Няма да ти сторя нищо лошо.

Тя се облегна на пералнята, хващайки се за ръба с две ръце. Краката ѝ се гънеха по комичен начин.

— Жалко — каза той. — Щеше ми се да се запозная с момичето, притежаващо велосипед, който може да пътува по пътищата на мисълта. Малко са хората като нас. Трябва да се учим един от друг. Добре. Сега ще те поуча, макар че едва ли ще ти е до подобен урок. Бих останал да си поговорим още, но тук е малко топличко! Честно казано, аз съм от хората, които предпочитат студения климат. Толкова обичам зимата, че се чувствам като едно от джуджетата на Дядо Коледа! — изсмя се цвилещо, гадно. — Хиииииииииии!

Нещо се катурна в кухнята. Толкова силно изтряска, че тя изпищя и едва не скочи върху пералнята. Къщата се разтресе, зловещите вибрации преминаха през плочките под краката ѝ. За момент тя си помисли, че подът ще пропадне.

По звука разбра какво е направил онзи. Беше съборил пред вратата стария хладилник с форма на вана.

Вик дълго стоя подпряна на пералнята, изчаквайки краката ѝ да престанат да треперят.

Отначало ѝ бе трудно да повярва, че Манкс си е отишъл. Смяташе, че я чака да заблъска по вратата и да започне да се моли да я пусне.

Чуваше съскането на огъня. Чуваше как разни неща пукат от високата температура. Тапетите пращяха както борови иглички, хвърлени в лагерен огън.

Опря ухо във вратата, за да може да се ослуша по-добре. Но още щом го допря върху металната повърхност, отметна глава назад и изписка. Вратата се бе превърнала в нагорещен тиган.

От левия край на вратата започна да се надига тъмнокафяв дим.

Вик издърпа дръжката на мопа настрани и го захвърли. Сграбчи металното ухо с идеята да се опита да избута тежкия хладилник. Пусна го и отскочи. Ухото също се бе нагорещило. Размаха ръка, за да намали болката в опарените си пръсти.

В дробовете ѝ влезе дим, който миришеше на стопена пластмаса. Миризмата бе толкова гадна, че се закашля, сгъвайки се надве; имаше чувството, че всеки момент ще повърне.

Обърна се назад. Килерът бе съвсем тесен.

Рафтове. Пакет ориз. Кофа. Бутилка амоняк. Белина. Вграден в стената метален шкаф. Пералня и сушилня. Прозорци нямаше. Нито друга врата.

Нещо стъклено се пръсна в съседното помещение. Въздухът се задими, сякаш се намираше в сауна.

Вик вдигна глава и видя, че точно над касата на вратата белият гипсов таван потъмнява.

Отвори сушилнята и извади от нея един бял чаршаф. Метна го върху главата и раменете си, като уви част от плата около дланта си. Пробва отново вратата.

Макар и предпазена от чаршафа, едва успя да стисне металната дръжка; не можа да задържи задълго рамото си опряно в нагорещената повърхност. Метна се напред. Веднъж, втори път. Вратата потрепери и се открехна няколко сантиметра, колкото вътре да нахлуе облак отровен кафеникав дим. Оттатък бе толкова задимено, че не се виждаше нищо, дори пламъците не се виждаха.

Вик отстъпи и се метна към вратата за трети път. Удари се толкова силно, че залитна назад и глезените ѝ се оплетоха в чаршафа. Спъна се и падна. Изрева от разочарование и захвърли чаршафа настрани. Килерът се пълнеше с дим.

Хвана се с една ръка за пералнята, а с другата — за дръжката на металния шкаф. Но докато се изправяше на крака, вратата на шкафа се отвори със скърцане. Коленете ѝ се огънаха и тя отново падна.

Почина си за момент, като опря чело в хладната метална повърхност на пералнята. Когато затвори очи, имаше чувството, че майка ѝ е положила хладната си длан върху трескавото ѝ чело.

Вик се изправи, но не се чувстваше стабилна. Пусна дръжката на металния шкаф и той се затвори чрез пружините си. Отровният въздух щипеше очите ѝ.

Отвори отново шкафа. Водеше към тъмната тясна метална тръба за прането.

Мушна главата си в отвора и погледна нагоре. Видя друга метална вратичка на разстояние от около три-четири метра.

Знаеше, че той чака там.

Но това нямаше значение. Не можеше да остане в килера.

Седна върху отворената метална вратичка, която се държеше от чифт изпънати пружини. Намърда горната част на тялото си в отвора и се плъзна в…

Вик беше на седемнайсет години, само с двайсет килограма по-тежка и с осем сантиметра по-висока в сравнение с преди пет години — кльощаво момиче с дълги крака. Въпреки това тръбата бе твърде тясна за нея. Опря гръб в стената и коленете ѝ се забиха в лицето. Стъпалата ѝ бяха опрени в отсрещната страна на шахтата.

Започна да се промушва нагоре, като се изтласкваше с пръстите на краката си. Кафяв дим се виеше около нея и щипеше очите ѝ.

Ахилесовите ѝ сухожилия започнаха да трептят и да „горят“. Плъзна гърба си с десетина сантиметра по-нагоре, „ходеше“ в тръбата гротескно прегърбена и превита. Мускулите отзад на кръста ѝ пулсираха.

Беше преодоляла половината разстояние, когато лявото ѝ стъпало се хлъзна и задникът ѝ потъна надолу. Усети как дясното ѝ бедро се раздира и изпищя. За момент успя да се задържи на място, със забито в лицето дясно коляно и висящ право надолу ляв крак. Тежестта върху десния ѝ крак бе твърде голяма. И болката бе твърде голяма. Остави дясното си стъпало да се освободи и падна долу.

Беше болезнено, тежко падане. Удари се в алуминиевия под на шахтата, като прасна лицето си в дясното коляно. Другото ѝ стъпало изтласка вратичката и се показа в килера.

За момент Вик бе опасно близо до паниката. Разплака се и когато се надигна в тръбата, не направи опит да се изкатери отново, а започна да подрипва, въпреки че върхът бе твърде високо и нямаше за какво да се захване. Закрещя. Закрещя за помощ. Шахтата бе пълна с дим, който замъгляваше погледа ѝ. Гърдите ѝ се разтресоха в суха, мъчителна кашлица. Имаше чувството, че никога няма да може да спре да кашля. От непрестанната кашлица ѝ се догади, избълва струя слюнка с вкус на жлъч.

Ужасяваха я не димът или болката в задната част на бедрото, където определено имаше разтегнат мускул. Ужасяваше я неизбежната, отчайваща самота. Какво бе изкрещяла майка ѝ на баща ѝ? „Ама не ти се занимаваш с възпитанието ѝ, Крис! Аз се занимавам. Всичко е на моите плещи!“ Мъчително бе да е в дупка. Сама. Не можеше да си спомни кога за последно прегърна майка си, уплашената си, сприхава, нещастна майка, която опираше хладна длан върху челото на Вик, когато тя имаше треска. Щеше да е чудовищно да загине тук, оставяйки нещата в това положение.

Отново запълзя нагоре по шахтата с опрян в стената гръб и запънати отсреща ходила. От очите ѝ бликаха сълзи. Димът бе станал по-гъст и сякаш я обгръщаше цялата. Имаше сериозен проблем в задната част на дясното ѝ бедро. Всеки път, когато се оттласнеше нагоре, имаше чувството, че мускулът продължава да се разкъсва.

Примигваше и кашляше, докато се виеше нагоре по шахтата като червей. Металът зад гърба ѝ бе неприятно топъл. Помисли си, че много скоро кожата ѝ ще започне да полепва по стените. Вече не се намираше в шахта, а в комин, в дъното на който гори огън, а тя бе Дядо Коледа и отиваше при елените. В главата ѝ непрестанно се въртеше онази идиотска коледна песен за светите и весели Коледи. Не искаше да се опече, докато в съзнанието ѝ кънти коледна песен.

Когато се доближи до върха на тръбата, вече нищо не се виждаше от дима. Хленчеше и се стараеше да не вдишва много въздух. Големият мускул на дясното ѝ бедро се тресеше безпомощно.

Някъде отгоре проблесна бледа светлина — вратичката към горния етаж. Дробовете ѝ горяха. Без да иска, си пое дълбоко въздух и се закашля. Тази кашлица бе много мъчителна. Усещаше как меките тъкани зад ребрата ѝ се разкъсват. Десният ѝ крак поддаде без предупреждение. Протегна отчаяно ръце към затворената вратичка и си помисли: „Няма да се отвори. Той е сложил нещо пред нея и тя няма да се отвори“.

Ръцете ѝ се подадоха през вратичката, въздухът оттатък бе прекрасен, хладен. Задържа се и ръбът на отвора се озова под мишниците ѝ. Краката ѝ се отпуснаха надолу, коленете ѝ се чукнаха в стоманените стени.

Тъй като вратичката бе отворена, шахтата засмука въздух и Вик усети надигащия се отдолу топъл, смрадлив повей. Около главата ѝ се виеше дим. Не можеше да спре да кашля и да мига. Кашлицата бе толкова мъчителна, че цялото ѝ тяло се тресеше. Усети вкус на кръв, устните ѝ бяха изцапани с кръв. Зачуди се дали не е изкашляла нещо, което не бива да се изкашля.

Повися така известно време, нямаше сили да се прехвърли отвън. После започна да подритва, опитвайки се да намери опора за пръстите на краката си. При съприкосновението със стената се чуваше кънтене. Не можа да намери стабилна опора, но и не ѝ трябваше такава. Главата и ръцете ѝ вече бяха отвън и за да излезе, не се налагаше да се катери, а просто да се преметне напред. Измъкна се и полегна върху мъхестия килим в коридора на втория етаж. Въздухът бе свеж. Задиша като риба, останала на сухо. Хич не е лесна работа да запазиш живота си.

Подпря се на стената, за да се изправи. Очакваше цялата къща да е пълна с дим и обвита от бушуващи огнени езици, но не бе така. Коридорът на горния етаж бе задимен, но това бе нищо в сравнение с ужаса в тръбата. Мярна слънчева светлина отдясно и закуцука по дебелия вехт килим към стълбищната площадка. Заслиза, залитайки, по стълбите и димът отново я погълна.

Предната врата бе отворена. Веригата висеше на касата, заедно с резето и едно дълго парче дърво. Навлизащият въздух бе божествен, прииска ѝ се да изскочи навън, но се въздържа.

В кухнята се виждаха само дим и проблясващи светлинки. В дъното на коридора бе дневната. Тапетите в далечния край бяха изгорели и мазилката се бе показала. Килимът тлееше. В една от вазите имаше букет от пламъци. Потоци оранжев огън пълзяха по евтините бели, от изкуствена материя завеси. Предположи, че цялата задна част на къщата е опожарена, но тук отпред, в коридора и фоайето, имаше само дим.

Вик погледна през прозореца до вратата. Алеята отпред бе тънка и тясна и водеше към горичка. Не видя кола, но от това място нямаше видимост към гаража. Може би той се спотайваше там в очакване да разбере дали Вик ще излезе. Може би стоеше в засада в края на алеята.

Нещо изскърца протяжно отзад и се сгромоляса. Облаци дим изригнаха към нея. Една искра я ужили по ръката. Каза си, че няма какво толкова да му мисли. Той или я дебнеше, или не я дебнеше, но и в двата случая не ѝ оставаше нищо друго, освен да излезе…

Дворът бе толкова буренясал, че Вик имаше чувството, че тича през преплетени жици. Тревите се опитваха да впримчат глезените ѝ. Всъщност това не бе никакъв двор, а обширно пространство, покрито с храсталаци и бурени, зад което се простираше гора.

Дори не погледна към гаража и къщата. Отказа се да мине по алеята. Не смееше да излезе на дългия прав път, защото се страхуваше, че той е паркирал край него и я дебне. Затова се отправи към гората.

Видя насипа чак когато стъпи върху него. Основата му бе един метър по-надолу.

Пръстите ѝ се забиха в пръстта и тя усети болезнено стягане отзад в дясното бедро. Пльосна се върху купчина сухи клони, после ги разбута, за да се измъкне, и легна по гръб.

Елите се извисяваха над нея. Поклащаха се на вятъра. Накачените по тях играчки примигваха и правеха разноцветни дъги, така че за момент си помисли, че е получила леко мозъчно сътресение.

Когато дишането ѝ се нормализира, се надигна на колене и погледна към двора.

Гаражната врата бе отворена, но ролс-ройса го нямаше. Изненада се, дори леко се разочарова, че димът е толкова малко. Над задната част на къщата се издигаха сивкави облаци. През зейналата входна врата излизаше пушек. Обаче не се чуваше пукане и не се виждаха пламъци. Бе очаквала къщата да е напълно опожарена.

Вик се изправи и тръгна отново. Не можеше да тича, но можеше да подтичва, куцукайки. Чувстваше белите си дробове като опечени и при всяка крачка нещо я срязваше в задната част на бедрото. Почти не обръщаше внимание на безбройните други болежки, включително „изгарянето от студ“ на дясната китка и пронизващата болка в лявото око.

Движеше се успоредно на пътя, поддържайки дистанция от двайсетина метра, готова да се метне зад храст или дънер на дърво, ако мерне ролса. Обаче от старата кола, Чарли Манкс и мъртвото момче нямаше и следа.

Продължаваше да следва тесния черен път. Беше изгубила представа за времето, не знаеше колко дълго е вървяла през гората. Всеки следващ момент бе най-дългият в живота ѝ. По-късно ѝ се струваше, че бягството през гората е продължило колкото останалата част от детството ѝ. Когато забеляза магистралата, беше оставила детството далече зад себе си. То изгоря и изтля като Къщата на шейна.

Насипът, над който минаваше магистралата, бе доста висок и се наложи да пълзи на четири крака, захващайки се за туфи трева. Когато се изкачи горе, чу боботене на мотоциклет. Идеше отдясно, но докато тя се изправи на крака, мотористът — облечен в черно мъж с харли — я подмина.

Магистралата минаваше през гората, отгоре се мръщеха буреносни облаци. Отляво се издигаха високи синкави хълмове и у Вик за пръв път се породи усещането, че се намира някъде нависоко. В Хейврил, Масачузетс, рядко се замисляше за надморската височина, но сега осъзна, че не облаците са ниски, а тя се намира нависоко.

Стъпи на асфалта и хукна след харлито, викайки и размахвайки ръце. „Няма да ме чуе — помиеш си, — като се има предвид колко силно бръмчи двигателят.“ Но едрият мъж погледна през рамо и предното колело на харлито затанцува. Той веднага възстанови контрола и сви към банкета.

Беше дебел, с брада и не носеше каска. Гъстата му кестенява коса бе къдрава отзад на врата. Вик се затича към него, въпреки пронизващата болка в десния ѝ крак. Когато стигна до мотоциклета, без да се колебае или да дава обяснения, се метна на седалката и обви ръце около кръста на мъжа.

Той я гледаше учудено и леко уплашено. Носеше черни кожени ръкавици без пръсти и черно кожено яке, което бе разкопчано и отдолу се виждаше фланелка на Странния Ал11. Не бе възрастен, както ѝ се бе сторило отначало. Кожата му бе гладка и розова под брадата, а емоциите му бяха по детски прости. Възможно бе да е на нейната възраст.

— Човече! — рече той. — Добре ли си? Инцидент ли си претърпяла?

— Трябва ми полиция. Един човек… Той се опита да ме убие. Затвори ме в една стая и подпали къщата. Отвлякъл е момченце. Едва успях да се измъкна, а той отведе момченцето. Трябва да тръгваме. Той може да се върне.

Зачуди се дали е схванал нещо. Всичко бе вярно, но изглежда, не бе подредила информацията по правилен начин.

Той се облещи срещу нея, сякаш тя му говореше на чужд език — тагалогски или може би клингонски12. Впоследствие се оказа, че ако се бе обърнала към Луис Кармоди на клингонски, той вероятно щеше да я разбере.

— Огън! — изрева тя. — Огън! — посочи към алеята.

Къщата не се виждаше от магистралата, а тънката струйка дим, която се издигаше над гората, можеше да е от нечий комин или от купчина запалена шума. Но гледката го извади от транса и го накара да се размърда.

— Дръж се здраво! — извика той с писклив глас и даде толкова силно газ, че Вик си помисли, че предната гума ще се вдигне във въздуха.

Стомахът ѝ се сви и тя го прегърна през корема, пръстите на двете ѝ ръце за малко не се допряха. Помисли си, че той ще изтърве машината; моторът се заклати опасно, предницата тръгна на една страна, а задницата — на друга.

Той обаче се справи и бялата разделителна линия започна да се стрелка назад в ритъма на картечница.

Вик се осмели да погледне през рамо. Очакваше да види как старата черна кола излиза на магистралата, но нищо подобно не се случи. Обърна главата си напред и я опря в гърба на дебелото момче. Скоро къщата на дъртака остана далече назад. Движеха се към сините хълмове, бяха в безопасност, всичко бе приключило.

Тогава той намали скоростта.

— Какво правиш? — изкрещя тя.

Бяха изминали не повече от половин миля по магистралата. Черният път, водещ към онази ужасна къща, все още се виждаше.

— Човече — подхвана момчето, — нужна ни е помощ. Тези хора тук имат телефон.

Приближиха се към неравен черен път, водещ надясно. В началото на пресечката имаше магазин с няколко бензиноколонки отпред. Хлапакът докара мотоциклета до верандата.

В момента, в който младежът свали стъпенката, двигателят угасна; той не си бе направил труда да изключи от скорост. Вик искаше да му каже, че мястото не е подходящо, че са твърде близо до къщата на дъртака, но той вече бе слязъл и ѝ подаваше ръка като същински джентълмен.

Тя се спъна на първото стъпало към верандата и едва не падна. Той я подхвана. Тя се извърна към него и го погледна с насълзените си очи. Защо плачеше? Нямаше представа, знаеше само, че вдишва въздух на малки глътки, давейки се.

Незнайно защо, двайсетгодишният Луис Кармоди, който бе влязъл в полицейските регистри с редица глупави престъпления — вандализъм, кражби от магазини и пушене като малолетен, като че ли също бе на път да се разплаче. Тя научи името му чак по-късно.

— Хей — каза той, — няма да позволя да ти се случи нищо лошо. Всичко е наред. Ще те закрилям.

Искаше ѝ се да му вярва. Обаче вече схващаше разликата между децата и възрастните. Разликата е, че когато някой ти каже, че ще те закриля, ако си дете, му вярваш. Тя искаше да му вярва, но не можеше, така че реши да го целуне. Не сега, по-късно, по-късно щеше да го дари с най-хубавата си целувка. Той беше дебел и имаше лоша коса и тя предположи, че едва ли някога го е целувало красиво момиче. Вик никога нямаше да стане модел на бельо, но бе достатъчно хубава. По неохотния начин, по който пусна талията ѝ, усети, че той е на същото мнение.

— Да влезем вътре и да извикаме органите на реда. Какво ще кажеш? — предложи той.

— И пожарна.

— Естествено.

Лу я поведе по дъсчения под на бакалията. В един буркан с жълтеникава течност на тезгяха плуваха мариновани яйца с вид на кравешки очи.

Пред касата се бяха наредили няколко клиенти. От ъгъла на устата на касиера стърчеше лула. Заради лулата, присвитите очи и масивната челюст приличаше много на Попай Моряка.

Млад мъж с камуфлажни дрехи стоеше най-отпред, стиснал няколко банкноти. Жена му чакаше до него с бебе в ръце. Тя вероятно бе с около пет години по-възрастна от Вик, русата ѝ коса бе вързана на опашка. Рошавото бебе носеше комбинезонче с лика на Батман, което бе омазано отпред с доматен сок, явно бе хапнало някоя много хранителна консерва.

— Извинете — извиси пискливия си глас Лу.

Те дори не го погледнаха.

— Ти нали едно време имаше млечна крава, Сам? — попита мъжът с камуфлажните дрехи.

— Да — отвърна двойникът на Попай и чукна няколко пъти по клавишите. — Но едва ли ти се слуша пак за бившата ми съпруга.

Събралите се около тезгяха мъже прихнаха да се смеят. Блондинката с бебето се подсмихна снизходително и се огледа. Погледът ѝ се спря върху Лу и Вик. Сбърчи разтревожено чело.

— Я ме чуйте всички! — изкрещя Лу и този път те му обърнаха внимание, като се вторачиха в него. — Налага се да използваме телефона!

— Хей, сладурче — обърна се блондинката директно към Вик. Личеше си, че е сервитьорка, която има навика да се обръща към жените със „скъпа“, „сладурче“, „миличка“ или „кукло“. — Добре ли си? Какво е станало? Някакъв инцидент?

— Цяло чудо е, че е жива — каза Лу. — Някакъв я е заключил в къщата си. Опитал да я изгори жива. Къщата все още гори. Тя успяла да се измъкне. Мръсникът е отвлякъл един малчуган.

Вик поклати глава. Казаното от него не бе съвсем точно. Детето бе там по собствено желание. То дори вече не беше дете. Беше нещо друго, толкова студено, че причиняваше рани при докосване. Но не можа да измисли как да поправи Лу, затова си затрая.

Блондинката се вгледа в Лу Кармоди, докато той говореше, а когато върна погледа си върху Вик, нещо в него се бе променило. Тя сякаш спокойно правеше преценка. Вик познаваше много добре този поглед — така Линда определяше тежестта на нараняването и избираше подходящо лечение.

— Как се казваш, скъпа? — попита тя.

— Виктория — отвърна Вик.

Досега никога не се бе представяла с цялото си име.

— Няма страшно, Виктория — каза блондинката с толкова мил глас, че Вик се разплака.

На практика блондинката пое командването, без дори да повиши глас и да остави хлапето на пода. По-късно, когато си мислеше какво най-много харесва у жените, Вик винаги се сещаше за жената на военния, за нейната увереност и кротка любезност. Сещаше се за майчинството, което означаваше също да те е грижа за ближния. Искаше да притежава увереността и усета на съпругата на военния, искаше да стане като нея — майка с твърд женски усет за това какво трябва да се направи в кризисен момент. В известна степен синът на Вик, Брус, бе заченат в този момент, макар че тя щеше реално да забременее чак след две години.

Вик седна на някакви кашони до щанда. Мъжът, който приличаше на Попай, вече бе на телефона и молеше оператора да го свърже с полицията. Гласът му бе спокоен. Никой не се шашкаше, защото блондинката не се шашкаше — всички се съобразяваха с нейната емоционална реакция.

— Наблизо ли живееш? — попита жената.

— От Хейврил съм.

— Това в Колорадо ли е? — попита военният, чието име бе Том Прийст.

Беше в двуседмичен отпуск и трябваше да се връща довечера в Саудитска Арабия с полет от Форт Хууд.

Вик поклати глава.

— Масачузетс. Трябва да се обадя на мама. Не ме е виждала от няколко дена.

От този момент нататък Вик нямаше как да казва истината. Бе изчезнала от Масачузетс преди два дни. Сега се намираше в Колорадо и бе избягала от човек, който я бе държал заключена в къщата си и се бе опитал да я изгори жива. Дори без да споменава, че е била отвлечена, всички бяха наясно, че е станало точно това.

Ето така се оформи новата истина, дори за Вик. По същия начин тя можеше да си втълпи, че е намерила гривната на майка си в семейното комби, а не в ресторанта „При Тери“ в Хемптън Бийч. Лесно казваше лъжите, защото те изобщо не приличаха на лъжи. Когато я попитаха за пътуването до Колорадо, тя каза, че няма никакви спомени да е влизала в колата на Чарли Манкс и полицаите размениха тъжни, съчувствени погледи. Когато я понатиснаха, тя обясни, че е било тъмно. Дали не е била заключена в багажник? Да, вероятно. Друг човек написа показанията. Тя само ги подписа, и то без да ги прочете.

Военният запита:

— Къде е къщата му?

— Малко по-надолу по пътя — отговори Луис Кармоди вместо Вик, чийто глас съвсем бе паднал. — На половин миля от тук. Мога да ви заведа. В гората е. Ако пожарните се забавят, околните хълмове ще пламнат.

— Това е местенцето на Татко Коледа — обясни Попай и отмести устата си от слушалката.

— Татко Коледа? — възкликна военният.

Един мъж с тяло с форма на круша и риза на червено-бяло каре каза:

— Знам мястото. Ходил съм там на лов. Странно е. Елите край двора имат коледна украса през цялата година. Не съм виждал хора обаче.

— Запалил е собствената си къща и е избягал? — попита военният.

— И момчето все още е в лапите му — вметна Лу.

— Каква му е колата?

Вик отвори уста да отговори, но с периферното си зрение засече движение през прозорчето на входната врата и стрелна поглед покрай военния… и видя призрака. Колата спря пред бензиноколонките, сякаш призована от зададения въпрос. Въпреки че вратата бе затворена, ясно чу коледна музика.

Вик не можеше да извика, нито да проговори, но не се и налагаше. Войникът видя физиономията ѝ, както и накъде се е загледала и се извърна към входа.

Шофьорът слезе от колата и се запъти към бензиноколонките.

— Този ли е? — попита войникът. — Шофьорът на лимузината.

Вик кимна.

— Не виждам да има дете вътре — отбеляза Лу, докато проточваше врат, за да погледне през витрината.

Последва мъчителна тишина, всички се мъчеха да преценят ситуацията.

— Има ли пистолет? — попита войникът.

— Не знам — каза Вик. — Не съм го виждала с пистолет.

Войникът закрачи към вратата.

Жена му го изгледа остро.

— Какво смяташ да правиш?

Той отвърна:

— А ти как мислиш?

— Това е работа на полицаите, Том Прийст.

— Така е. Когато дойдат тук обаче. Няма да позволя да си тръгне, преди те да са дошли.

— Ще дойда с теб, Томи — каза едрият мъж с карираната риза. — Редно е да дойда с теб. От всички тук само аз имам значка в джоба си.

Попай свали слушалката, покривайки микрофона ѝ с длан, и каза:

— Дик, на значката ти пише „надзирател на играта“, а и изглежда, е от пакетче соленки.

— Не е от пакетче соленки — отбеляза Дик Уорнър, докато наместваше невидимата си вратовръзка, и вдигна гъстите си побелели вежди, за да покаже колко е ядосан. — Поръчах си я от една много уважавана институция. От същото място взех и водния пистолет, и пиратската превръзка.

— Щом настояваш да отидеш — каза Попай и бръкна под тезгяха, — на̀ ти това.

Сложи голям черен автоматичен пистолет до касата и го побутна към горския.

Дик Уорнър се смръщи и поклати леко глава.

— Не, не. Сума ти елени съм отстрелял, но не желая да насочвам оръжие към човек. Томи?

Войникът се поколеба, после отиде до касата и взе пистолета. Обърна го, за да види дали е сложен предпазителят.

— Томас — подхвана съпругата му, докато подрусваше детето, — имаш осемнайсетмесечен син. Какво ще направиш, ако онзи извади оръжие?

— Ще го гръмна — рече Том.

— По дяволите! — възкликна съвсем тихичко тя. — По дяволите!

Той се усмихна… и тогава заприлича на десетгодишен хлапак, канещ се да духне свещите на тортата за рождения му ден.

— Кейди. Трябва да го направя. Служа в Американската армия и имам право да прилагам закона. Току-що разбрахме, че този човек е отвлякъл малолетна. Налага се да го задържа и да го предам на властите. Но стига сме приказвали.

— Какво ще кажете да изчакаме да влезе да си плати бензина? — попита Попай.

Обаче Том и Дик се насочиха към вратата. Дик погледна през рамо.

— Ами ако си тръгне, без да плати? Не се притеснявайте. Ще е забавно. Не съм се счепквал с никого, откакто завърших гимназия.

Лу Кармоди преглътна тежко и подхвърли:

— Ще ви придружа.

Тръгна след двамата мъже.

Хубавата блондинка, Кейди, моментално го сграбчи за ръката. Вероятно спаси живота на Луис Кармоди.

— Ти свърши своята работа. Искам да стоиш тук. Може да се наложи да говориш с ченгетата по телефона.

По гласа ѝ личеше, че не ѝ е до спорове.

Лу въздъхна треперливо и раменете му увиснаха. Изглежда, изпита облекчение, изглежда, искаше да залегне на пода. Вик го разбираше напълно — героизмът е изтощително занимание.

— Дами! — каза Дик Уорнър и кимна на Кейди и Вик.

Том Прийст излезе, изчака Дик да прекрачи прага и затвори вратата. Камбанката издрънча. Вик и останалите наблюдаваха случващото се през витрината.

Вик видя как Прийст и Уорнър тръгват по асфалта — войникът водеше, допрял пистолета до дясното си бедро. Ролсът бе в далечния край на колонките и шофьорът му бе с гръб към двамата мъже. Той не поглеждаше към тях, продължаваше да пълни резервоара.

Том Прийст нямаше намерение да изчаква или да се обяснява. Бутна Манкс в гърба и го запрати към страничната част на колата. Опря дулото на пистолета в гръбнака му. Дик стоеше зад Том, между две от колонките, смяташе да остави войника да говори.

Чарли Манкс се поизправи и Прийст отново го тласна към призрака. Ролсът, направен през 1938 г. в Бристол от компания, която скоро щеше да започне да разработва танкове за Британската армия, само се полюшна на ресорите си. Загорялото от слънце лице на Том Прийст се бе превърнало в строга маска, от която лъхаше враждебност. Вече нямаше и следа от детската усмивка; той приличаше на кораво копеле от армията. С тих глас издаде заповед и бавно, много бавно Манкс вдигна ръцете си и ги постави на покрива на ролс-ройса.

Том мушна лявата си ръка в джоба на черното палто на Манкс и извади от там няколко монети, месингова запалка и сребрист портфейл. Остави вещите на покрива на колата.

В този момент нещо изтопурка в задния край на колата. Ударът беше доста силен и цялото купе се разтресе. Том Прийст стрелна с очи Дик Уорнър.

— Дик — каза Том. Вече говореше по-високо и всички в магазина го чуваха. — Извади ключовете от стартера. Да видим какво има в багажника.

Дик кимна и заобиколи предницата на колата, като междувременно измъкна носната си кърпичка, за да се издуха. Стигна до шофьорската врата, чието стъкло бе свалено надолу двайсетина сантиметра, и се пресегна за ключовете. Тъкмо тогава всичко тръгна на зле.

Стъклото се издигна. В колата нямаше никой, бе невъзможно врътката да се завърти, но стъклото се издигна плавно, притискайки ръката на Дик Уорнър. Дик изкрещя, отметна глава назад и затвори очи, беше се надигнал на пръсти от болка.

Том Прийст отмести очи от Чарли Манкс за секунда, само за секунда и пасажерската врата рязко се отвори. Тя удари войника отдясно и той отхвръкна към колонката, извъртайки се настрани. Пистолетът изтрака върху асфалта. Вратата, изглежда, сама се бе отворила. Вик не можеше да разбере как е възможно това. Тогава се сети за „Рицарят ездач“, филм, който не бе гледала от десет години, и за способността на лъскавия черен понтиак да се движи без шофьор, да мисли, да изхвърля от купето лошите и да пуска вътре добрите.

Манкс свали лявата си ръка и секунда по-късно в нея се озова маркучът. Удари Том в основата на носа с металната дюза, като едновременно с това дръпна лостчето. Струя бензин обля лицето на войника и предната част на камуфлажните му дрехи.

Том Прийст изрева задавено и покри очите си с длани. Манкс го удари отново по главата, сякаш искаше да му направи трепанация с дюзата. Бензинът се пенеше и хвърляше отблясъци над главата на Прийст. Дик не спираше да крещи. Колата запълзя напред и го повлече.

Прийст опита да се нахвърли върху Манкс, но Манкс вече отстъпваше и войникът падна на длани и колене на асфалта. Манкс го поля с бензин, както се полива градина.

Оставените на покрива предмети се хързулнаха, защото колата продължаваше да се придвижва бавно напред. Манкс се пресегна и с лекота улови месинговата запалка, сякаш имаше опит в бейзбола.

Някой блъсна Вик отляво — беше Луис Кармоди — и тя залитна към блондинката. Кейди викаше името на съпруга си толкова силно, че почти се бе превила надве. Бебето пищеше. Вратата се отвори. Хората се изсипаха на верандата и за момент Вик не виждаше какво става отвън.

Когато се отвори гледка към колонките, тя видя, че Манкс е отстъпил назад и е щракнал запалката си. Метна я върху гърба на Том Прийст, който лумна като факла. Синкавите пламъци бяха толкова мощни, че от топлинната вълна прозорците на магазина се разтресоха.

Призракът продължаваше да се движи, влачейки Дик Уорнър. Дебелият мъж мучеше и удряше вратата със свободната си ръка, сякаш можеше да я накара да го пусне. Върху страничната част на колата бе попаднал бензин. Задната лява гума бе в пламъци.

Чарли Манкс отстъпи още една крачка от горящия, гърчещ се войник и получи удар в гръб от един от другите клиенти — кльощав старец с панталон с тиранти. Двамата се строполиха едновременно на земята. Лу Кармоди ги прескочи, свали якето си и го метна върху печащия се Том Прийст.

Страничното стъкло изведнъж потъна, пускайки Дик Уорнър, който падна под колата. Ролсът подскочи леко, докато го прегазваше.

Сам Клиъри, приличащият на Попай магазинер, профуча покрай Вик с пожарогасител в ръце.

Лу Кармоди крещеше нещо и тупаше Том с якето си. Все едно налагаше връзка запалени вестници. Във въздуха се носеха черни снежинки. Чак по-късно Вик осъзна, че това са остатъци от изпечена кожа.

Бебето в ръцете на Кейди запляска витрината с пухкавата си ръчичка.

— Топло, топло!

Кейди изведнъж осъзна, че детето ѝ вижда всичко; завъртя се на пети и го отнесе в другия край на помещението, като не спираше да ридае.

Ролсът измина още десетина метра, преди бронята му да се удари в един телефонен стълб. Пламъците бяха обгърнали цялата задна част и ако в багажника имаше дете, то или щеше да се задуши, или да изгори, но в багажника нямаше дете. Имаше дамска чанта, принадлежаща на Синтия Маклийн, която преди три дни бе изчезнала заедно със сина си Брад от летище „Джон Кенеди“. Никой нямаше да види повече Синтия и Брад. Никой нямаше да може да даде обяснение за думкането, дошло сякаш от багажника на колата, нито за затварянето на прозореца, нито за рязкото отваряне на вратата, която удари Том Прийст. Изглежда, лимузината бе реагирала като живо същество.

Сам Клиъри стигна до биещите се на земята възрастни мъже. Използва пожарогасителя за пръв път, като го вдигна с две ръце и удари Чарли Манкс в лицето. Четиресет секунди по-късно щеше да го използва за втори път, върху Том Прийст, но тогава Том вече бе мъртъв.

И добре изпечен.

Когато за пръв път Вик Маккуин отговори на обаждане от Коледната земя, тя беше двайсет и една годишна неомъжена майка и живееше с приятеля си в две долепени една до друга мобилни къщички. В Колорадо валеше сняг.

Тя бе прекарала целия си живот в Нова Англия и си мислеше, че знае какво е сняг, но в Скалистите планини бе друго. Бурите бяха други. Възприемаше тукашните виелици като „синьо“ време. Снегът се сипеше бързо и непрестанно, светлината имаше синкав нюанс и тя се чувстваше като затворена в таен, сгушен под ледник свят — мразовито място, където всеки ден е Коледа.

Понякога Вик излизаше навън по мокасини, облякла някоя от огромните фланелки на Лу, които можеше да използва като нощници, заставаше в синкавия полумрак и се заслушваше в снеговалежа. Снежинките свистяха в клоните на елите — звук, който наподобяваше статичен шум. Стоеше там, вдишвайки сладкия аромат на дим от печки на дърва и борова смола, и се чудеше как се е озовала с подути цици и без работа на място, отстоящо на две хиляди мили от дома ѝ.

Най-доброто, което можеше да измисли, бе, че има мисия да отмъщава. Беше се върнала в Колорадо, след като завърши гимназията в Хейврил, за да се запише в художествено училище. Искаше да учи там, защото майка ѝ бе твърдо против, а баща ѝ отказваше да плати таксата. Имаше и други неща, които майка ѝ не приемаше и към които баща ѝ не проявяваше никакъв интерес — Вик пушеше трева, бягаше от лекции, за да кара ски, целуваше се с момичета, спеше с дебелия негодник, който я спаси от Чарли Манкс, забременя на деветнайсет и не си направи труда да се омъжи. Линда все повтаряше, че не ще да има нищо общо с извънбрачно дете, така че Вик не я покани да дойде след раждането, а когато Линда пожела да дойде, Вик ѝ каза, че не я иска. Тя дори не изпрати на баща си снимка на бебето.

Все още си спомняше колко приятно ѝ стана, когато, докато пиеха кафе в едно тузарско кафене в Парк Сити, погледна Лу Кармоди в лицето и безцеремонно му рече: „Май ще трябва да ти пусна, задето ми спаси живота, а? Това поне мога да направя. Ще си допиеш ли кафето, или се изнасяме?“.

След първия им път Лу призна, че досега не е имал сексуални контакти; беше се изчервил — от положените усилия и от притеснение. Двайсет и една годишен девственик в двайсет и първи век. Кой каза, че вече няма чудеса?

Понякога тя мразеше Луис, задето само сексът не му стигаше. Той искаше и да я обича. Искаше, освен да правят секс, и да разговарят; даже като че ли държеше повече на разговорите. Искаше да ѝ угажда, да ѝ купува разни неща, да си правят татуировки заедно, да ходят на екскурзии. Понякога тя мразеше себе си за това, че му позволява да я притиска така с приятелството си. В плановете ѝ, изглежда, влизаше да е по-силна — просто да го изчука няколко пъти, за да му покаже, че не е някоя неблагодарница, а после да си намери приятелка с розови кичури в косата и пиърсинг на езика. Проблемът бе, че харесваше момчетата повече от момичетата, освен това си падаше доста по Лу. Той миришеше на хубаво, вървеше бавно и много трудно нещо можеше да го ядоса, направо приличаше на герой от Голямата гора13. Дразнеше се, че ѝ харесва да го докосва и да се обляга на него. Тялото ѝ постоянно ѝ въртеше номера, водеше я в нежелана посока.

Лу работеше в сервиза, който отвори с пари, дадени от родителите му. Живееха на две мили от Гънберъл, на хиляди мили от цивилизацията. Вик не разполагаше с кола и прекарваше около сто и шейсет часа седмично у дома. Къщата миришеше на опикани памперси и резервни части, а мивката постоянно бе пълна.

Синът ѝ Брус Уейн Кармоди — Брус за свекъра и свекървата, Уейн за Вик и Бат за Лу — се бе научил да включва телевизора и да нагласява звука. Всъщност телевизорът винаги бе включен и винаги гърмеше. От истеричния смях на Спондж Боб чиниите в шкафовете тракаха. Когато не се взираше в екрана, Уейн пълзеше след котката, опитвайки се да я сграбчи за опашката. Котката Селина го отвеждаше под масичката за кафе, където той си удряше главата, докато се опитваше да стане, или до ъгловите маси, за да се прасне по бузата, или до кутийката с пясък, където Уейн замислено ровеше в котешките лайна и ги облизваше, за да провери дали стават за ядене.

Вик се изненадваше, че не е луднала по-рано. Изненадваше се, че на повечето млади майки не им хлопа дъската. Когато циците ти са станали млекоцентрали и саундтракът на живота ти включва само истеричен рев и лудешки смях, как да запазиш разсъдъка си?

Тя имаше една-единствена вратичка за бягство. Когато валеше сняг, оставяше Уейн на Лу, мяташе се на аварийната кола и казваше, че отива в града да пие еспресо и да си купи списание. Налагаше се да дава някакво обяснение. Не желаеше да им казва истината. Това, което в действителност правеше, бе съвсем лично и до известна степен срамно.

Случи се един ден, докато всички си бяха вкъщи — Уейн млатеше ксилофона си с лъжица, Лу правеше палачинки, а по телевизията даваха „Дора изследователката“. Вик излезе да пуши на двора. Навън бе синьо, снегът свистеше в дърветата и когато изгори пръстите си, Вик разбра, че трябва да излезе с пикапа.

Взе ключовете от Лу, облече якето с логото на хокейния отбор от Колорадо — „Лавините“, и се отправи към гаража, който в тази мразовита неделна утрин бе заключен. Вътре миришеше на метал и машинно масло, тоест горе-долу на кръв. Уейн също миришеше така през цялото време и това не ѝ харесваше. Купчината стари гуми, с които си играеше бебчето, бе до пикапа. Баща му бе човек, който притежава само два чифта долни гащи и татуировка на Жокера на бедрото си. Онова нещо над бедрата му я бе довело тук, при високите скали, неспирния снеговалеж и безнадеждността. Не беше съвсем наясно как е намерила пътя до тук. Преди бе много добра в откриването на места, където иска да отиде.

Тя се поспря за момент в гаража, положила крак върху страничната стъпенка на пикапа. Лу си бе намерил работа, боядисваше мотоциклета на един приятел. Току-що бе положил черен грунд върху резервоара. Сега резервоарът приличаше на бомба.

На пода до мотоциклета имаше шаблон с изображение на горящ череп, а отдолу — надпис ХАРД КОР. Вик хвърли едно око на изрисуваното от Лу върху щампата и разбра, че той ще прецака всичко.

Странна работа — нещо в грубата илюстрация и в очевидните ѝ недостатъци я караше да се чувства болна от любов към него. Болна и виновна. Дори сега усещаше, че някой ден ще го напусне. Дори сега усещаше, че Лу и Уейн заслужават много повече от това, което може да им даде Вик Маккуин.

Магистралата свиваше към Гънберъл, където имаше кафенета, магазини за свещи и спа хотел, в който правеха маски с крема сирене. Обаче Вик слезе от магистралата и подкара по черен път, цепещ право през гората.

Включи фаровете и настъпи педала на газта. Имаше чувството, че скача от скала, че се самоубива.

Големият форд прегазваше храсти и подскачаше над коловозите. Вик караше прекалено бързо, режеше завоите и хвърляше назад киша и камънаци.

Вик търсеше нещо. Гледаше право напред, към тунела от падащ сняг, прорязан от фаровете. Снежинките, бели точици статичен шум, отхвърчаха назад.

Усещаше, че Прекият път е близо, че я чака току отвъд обсега на фаровете. Усещаше, че всичко е въпрос на скорост. Ако се движеше достатъчно бързо, щеше да го принуди да се появи, после щеше да напусне коларския път и да стъпи върху старите дъски на моста. Но така и не се престрашаваше да подкара пикапа със скорост, при която няма да може да го контролира, затова не достигна Прекия път.

Ако велосипедът ѝ бе тук… Ако бе лято…

Ако не бе толкова глупава да роди… Беше я яд, че е родила. Сега беше прецакана. Обичаше Уейн твърде много, за да си позволи да даде газ до ламарината и да отлети в мрака.

Беше си мислила, че любовта е свързана с щастието, но се оказа, че между двете понятия няма нищо общо. Любовта бе по-близка до нуждата, не се различаваше от нуждата да се храниш и да дишаш. Когато Уейн изпищеше развълнувано: „Виж, мамо, хванах котката!“, усещането наподобяваше дишането. Изпълваше се с нещо, от което се нуждаеше, независимо дали то ѝ харесваше, или не.

Вероятно не можеше да призове моста, защото не търсеше нищо. Дали вече не бе открила всичко, което светът можеше да ѝ предложи. Това би било отчайващо.

Не е хубаво да си майка. Тя искаше да направи сайт, да проведе кампания, чрез която да разпространи идеята, че жените с деца губят всичко и стават заложници на любовта — този терорист, който е удовлетворен единствено когато му предадеш цялото си бъдеще.

В края на черния път имаше огромна дупка и Вик обърна. Както често се получаваше, на връщане към магистралата я заболя главата.

Не. Това не бе главоболие. Това бе болка в лявото око. Бавно, меко пулсиране.

Караше към къщи, пеейки заедно с Кърт Кобейн. Кърт Кобейн разбираше как се чувства тя, знаеше какво е да загубиш магическия си мост, който те отвежда до желаните от теб неща, знаеше, че усещането е като допир в дуло на оръжие… като Гънберъл14, Колорадо, може би.

Вкара пикапа в гаража, но остана зад волана. Гледаше как от устата ѝ излиза пара. Вероятно щеше да стои тук вечно, ако телефонът не бе звъннал.

Намираше се на стената, точно пред вратата на кабинета, който Лу никога не използваше. Беше от старите, с шайба, като този в къщата на Чарли Манкс. Звънът му бе остър, металически.

Вик се намръщи.

Телефонът бе на отделна линия. На шега го наричаха „служебния“. Никой не звънеше на неговия номер.

Измъкна се от седалката и скочи на бетонния под, метър и нещо по-долу. Вдигна слушалката на третото позвъняване.

— Фирма „Кар-карма“ — каза.

Телефонът бе болезнено студен. Дланта ѝ образува блед ореол от скреж върху пластмасата. Чуваше се съскане, сякаш обаждането идваше отдалече.

Вик долови хор от сладки детски гласчета — песента бе коледна.

А вече бе февруари.

Едно момче измънка:

— Хм.

— Ало! Мога ли да направя нещо за вас?

— Хм, да. Аз съм Брад, Брад Макколи. Обаждам се от Коледната земя.

Вик бе чувала това име и преди, но в момента не можеше да се сети по какъв повод.

— Брад? Мога ли да ти помогна? От къде каза, че се обаждаш?

— От Коледната земя, глупачке. Знаеш кой съм. Бях в колата, в къщата на господин Манкс. Знам, че помниш. Позабавлявахме се тогава.

Гърдите ѝ се сковаха. Трудно ѝ бе да си поеме въздух.

— О, майната ти, хлапе. На теб и на тъпите ти шеги.

— Обаждам се, защото — подхвана момчето — огладняваме. — От цяла вечност не сме яли, а каква е ползата от всичките тези зъби, ако не можем да ги използваме?

— Само звънни пак и ще пратя ченгетата по петите ти, тъпак смахнат! — изръмжа тя и тресна слушалката върху вилката.

Вик покри устата си с длан и издаде нещо средно между ридание и гневно възклицание. Преви се надве и потрепери в мразовития гараж.

Когато се поосвести, изправи снага, вдигна слушалката и спокойно набра оператора.

— Бихте ли ми дали номера, от който ми звъннаха? — попита Вик. — Връзката прекъсна. Искам да продължа разговора.

— Линията, на която сте в момента?

— Да, връзката прекъсна преди малко.

— Извинете. Има обаждане от петък следобед. Искате ли да ви свържа?

— Обаждането дойде преди мъничко. Искам да разбера кой се обади.

Последва кратка пауза, в която Вик чу гласовете на други оператори.

— Съжалявам, но от петък на този телефон не е звънял никой.

— Благодаря — отвърна Вик и затвори.

Седеше на пода под телефона, обвила ръце около гърдите си, когато Лу се появи.

— От доста време май седиш тук — каза той. — Да ти донеса ли одеяло, или мъртъв тонтон.

— Какво е тонтон?

— Нещо като камила. Или голяма коза. От „Междузвездни войни“. Няма значение.

— Какво прави Уейн?

— Четях на Бат комикс и той заспа, така че го занесох в легълцето му. Много е сладък. Какво правиш тук?

Той се огледа, сякаш мислеше, че в гаража можеше да има и друг човек освен тях двамата.

Трябваше да му каже нещо, да даде някакво обяснение по каква причина седи на пода на студения мрачен гараж, така че кимна към мотоциклета.

— Мислех си за мотора, върху който работиш.

Той я изгледа с присвити очи. Определено не ѝ вярваше. Но погледна мотора и лежащия до него шаблон и рече:

— Опасявам се да не го прецакам. Дали ще се получи добре?

— Не. Съжалявам.

Той я стрелна с очи. Изглеждаше стреснат.

— Наистина?

Тя се усмихна тънко и кимна.

Той въздъхна тежко.

— Би ли ми казала къде сбърках?

— „Хардкор“ е една дума, не две. Едната от буквите се е размазала. Освен това трябваше да пишеш на обратно. Когато залепиш хартията и направиш копието, „хардкор“ ще излезе наопаки.

— О! О, мамка му! Пълен идиот съм! — Лу ѝ хвърли поглед, пълен с надежда. — Но черепа харесваш, нали?

— Честно ли?

Лу сведе глава.

— Боже, надявах се Тони да ми метне поне петдесет долара за добра бояджийска работа. Ако не ме беше спряла, щеше да се наложи аз да му дам петдесетачка, задето съм му окепазил мотора. Защо не ме бива за нищо?

— Ти си добър баща.

— Това не е като да разбираш от квантова физика.

„Да — помисли си Вик, — по-сложно е.“

— Искаш ли да го оправя? — попита тя.

— Боядисвала ли си някога мотор?

— Не.

Той кимна.

— Е, добре, ако се провалиш, ще кажем, че аз съм виновен. Никой няма да се изненада. Но ако се справиш, ще кажем на хората, че ти си майсторът. Може да дойдат още поръчки. — Той я измери с поглед. — Наистина ли си добре? Не са те налегнали мрачни женски мисли, нали?

— Не са.

— Може би не трябваше да се отказваш от онази терапия. Преживяла си немалко. Дали не трябва да поговориш с някого? За него.

„Току-що поговорих — помисли си тя. — Побъбрих си сладко с последното дете, което Чарли Манкс отвлече. Превърнало се е в нещо като студен вампир и е в Коледната земя, и е гладно.“

— Стига сме дрънкали — каза тя и пое ръката на Лу. — По-добре да се захващам с боядисването.

Бинг беше на петдесет и три години и не бе слагал противогаза си от пет години, когато до него достигна информацията, че Чарли Манкс е тежко болен.

Разбра от една статия в Ей Оу Ел, където влезе чрез големия черен компютър, който получи от „Норкемфарм“ по случай двайсет и пет години служба във фирмата. Всеки ден проверяваше в Ей Оу Ел за новини за Чарли Манкс, но години наред нямаше нищо, докато не се появи това:

Бинг често се бе канил да пише на господин Манкс, да му каже, че все още му е верен, че го обича и винаги ще го обича и че е готов да му служи до сетния си ден. При все че не бе от схватливите, Бинг разбираше, че господин Манкс ще се ядоса, и то с право, ако Бинг му пише. Едно евентуално писмо би накарало хора с черни костюми, слънчеви очила и кобури под мишниците да почукат на вратата му. Здравейте, господин Партридж, бихте ли ни отговорили на няколко въпроса? Имате ли нещо против да поровим малко с лопати в мазето ви? Така че той не му писа, а сега вече бе твърде късно и само при мисълта за това му призляваше.

Веднъж господин Манкс бе пратил съобщение на Бинг, макар че Бинг не знаеше как точно. Два дена след като господин Манкс бе осъден, на прага се появи пакет, на който не бе посочен адресът на подателя. Вътре имаше две регистрационни табели — NOS4A2 и КАНЗАС — и малка картичка, на която бе изобразен коледен ангел и пишеше: ЗАДРЪЖ ТЕЗИ НЕЩА. ВЕРОЯТНО ЩЕ ОТСЪСТВАМ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ.

Бинг прибра регистрационните табели в мазето, където бе заровена останалата част от живота му с Чарли Манкс — празните бутилки от севофлуран, револверът на баща му и останките на жените, които Бинг бе довел вкъщи след деветте спасителни мисии.

Брад Макколи бе деветото спасено дете, а майка му Синтия — последната курва, за която Бинг се бе погрижил в тихата стаичка на долния етаж. Можеше да се приеме, че и тя е била спасена, преди да умре — Бинг ѝ бе показал какво е любовта.

Бинг и господин Манкс планираха да спасят още едно дете през лятото на 1997 г., а след това Бинг трябваше да отиде да живее в Коледната земя, мястото, където никой не остарява и нещастието е забранено със закон, където ще може да се вози на всички люлки, да пие горещо какао и да отваря коледни подаръци всяка сутрин. Когато се замислеше за тази чудовищна несправедливост — господин Манкс бе пострадал точно преди да отвори широко портите на Коледната земя за Бинг — той се чувстваше смазан отвътре, сякаш надеждата бе ваза, хвърлена от голяма височина… и… прас.

Най-лошото обаче бе не загубата на господин Манкс и на Коледната земя, а тази на любовта, тоест на мамчетата.

Последната, госпожа Макколи, бе най-добрата. Двамата разговаряха надълго и нашироко в сутерена. Тя беше гола, имаше слънчев загар и стегнато, жилаво тяло. На четиресет бе, но с отличен мускулен тонус, защото преподаваше волейбол. Кожата ѝ излъчваше топлина и здраве. Тя погали посивелите косми по гърдите на Бинг и му каза, че го обича повече от майка му и баща му, повече от Исус, повече от собствения си син, повече от малките котенца, повече от слънчевата светлина. Приятно му бе да я слуша как казва: „Обичам те, Бинг Партридж. Обичам те толкова много, че нещо ме изгаря отвътре. Сякаш ще изгоря жива“. Дъхът ѝ бе сладък и миришеше на джинджифилови сладки. Беше в толкова добра форма, толкова здрава, че се налагаше да я приспива с любимата си смес със севофлуран на всеки три часа. Тя го обичаше толкова много, че си сряза китките, когато той ѝ каза, че не може да живеят заедно. Когато правиха любов за последен път, кръвта ѝ изтичаше… и пръскаше Бинг.

— Боли ли? — попита я Бинг.

— О, Бинг, Бинг, глупачето ми! — отвърна тя. — Вече дни наред горя от любов. Тези малки драскотини не болят изобщо.

Беше толкова хубава, имаше толкова перфектни майчински цици, че Бинг я заля с луга чак когато тялото ѝ се размириса. Дори с мухи в косата бе красива, наистина.

Бинг бе ходил с господин Манкс в ГРОБИЩЕТО НА ВЕРОЯТНОСТИТЕ и знаеше, че ако бъде оставена да прави каквото си иска, Синтия Макколи ще убие сина си, луднала от стероиден гняв. Но долу в тихата стаичка Бинг я научи на доброта и любов и на лапане на патки, така че тя премина в отвъдното по хубав начин.

Ето такава бе хватката — вземаш нещо ужасно и правиш от него нещо добро. Господин Манкс спасяваше децата, а Бинг спасяваше майките.

С майките обаче вече бе приключено. Господин Манкс бе под ключ, а противогазът на Бинг висеше зад вратата, неизползван от 1996 година. Прочете за това как господин Манкс е заспал непробудно — храбрият воин бе станал жертва на лоша магия — после разпечата статията, сгъна я и реши да отправи няколко молитви.

Петдесет и три годишният Бинг Партридж отново започна да ходи на църква — в „Нова американска вяра“ — с надеждата, че Бог ще дари с някаква утеха едно от най-самотните си чеда. Молеше се един ден да чуе White Christmas и когато дръпне завесите, да види господин Манкс седнал зад волана на призрака. Копнееше добрият човечец да го погледне и да каже: „Ела, Бинг, откачалко! Да се поразходим! Номер десет ни чака! Ще хванем още едно дете, после ще те закарам в Коледната земя. Бог ми е свидетел, че си заслужил тази награда!“.

Той изкачваше стръмния хълм в адската юлска жега. Станиоловите цветя в предния двор, общо трийсет и три на брой, не помръдваха изобщо. О, колко ги мразеше. Колко мразеше синьото небе и мелодичната песен на цикадите. Бинг се изкачваше по склона, държейки в едната си ръка новата статия — „Рядка болест поразява убиец“, а в другата — последната бележка на господин Манкс. Канеше се да потърси отговори от Бог.

Църквата се издигаше върху един хектар асфалтирана площ, през пукнатините се подаваха бледи треви, чиито върхове се отъркваха в коленете на Бинг. Тежка, заключена с катинар верига, държеше входната врата затворена. От петнайсет години никой друг, освен Бинг, не се бе молил тук. Едно време храмът бе принадлежал на Бог, но сега бе собственост на заемодателите — така пишеше на залепения на една от вратите избелял лист.

Цикадите жужаха в главата на Бинг — същинска лудост.

В единия край на парцела имаше голяма табела, като тези пред ресторантите за бързо хранене и автокъщите. Пишеше кои химни ще пеят хората във въпросния ден — ONLY IN GOD, HE’S ALIVE AGAIN и THE LORD NEVER SLEEPS. За един следобед бе предвиден DEVOTIONS. Знакът посочваше едни и същи химни от първия мандат на Бил Клинтън.

Част от цветните стъкла бяха разбити от децата, но Бинг не виждаше пораженията от мястото, на което се намираше. До църквата бе долепена барака, върху която падаха сенките на тополи и смрадлики. Пред вратата на бараката лежеше изгнила изтривалка. Месинговият ключ бе скрит под нея.

Ключът отключи катинара на вратите на килера в задната част на сградата. Бинг се спусна долу. Прекоси хладното подземие, което миришеше на стар безир и плесенясали книги, и влезе в „религиозната“ част на църквата.

Бинг харесваше църквата още от времето, когато я посещаваше с майка си. Харесваше му как слънчевите лъчи осветяват прозорците от цветно стъкло горе, изпълвайки помещението с топли цветове; харесваше му облеклото на майките — белите дантели, обувките на висок ток, млечнобелите чорапи. Бинг обожаваше млечнобелите чорапи и пеенето на жените. Всички майки, които оставаха с него в Къщата на съня, пееха, преди да намерят вечен покой.

Но след като пасторът избяга с парите и банката заключи църквата, отношението му се промени. Не му харесваше, че в края на деня сянката на кулата се протягаше към къщата му. След като започна да води майки в къщата си, която господин Манкс нарече Къщата на съня, Бинг откри, че вече му е трудно да гледа към върха на хълма. Църквата сякаш се уголемяваше, а сянката на камбанарията се превръщаше в обвинителен пръст, забит в предния двор: ТАМ ЖИВЕЕ УБИЕЦ! В МАЗЕТО СА ЗАРОВЕНИ ТРУПОВЕТЕ НА ДЕВЕТ ЖЕНИ!

Бинг си каза, че това са глупости. Двамата с господин Манкс бяха герои; вършеха добри, християнски дела. Ако някой тръгнеше да пише книга за тях, трябваше да ги похвали. Нямаше никакво значение, че след надрусването със севофлуран повечето майки не признаваха, че възнамеряват да превърнат дъщерите си в курви и да бият синовете си, нито че вземат наркотици, прекаляват с пиенето и имат досиета в полицията. Тези неща бяха в бъдещето, в нещастното бъдеще, което Бинг и господин Манкс се опитваха с всички сили да предотвратят. Ако някога го арестуваха — властите, естествено, никога нямаше да разберат колко важна и хуманна е работата им — Бинг щеше да говори за стореното с гордост. Изобщо не се срамуваше от нещата, които двамата с господин Манкс правеха.

Въпреки това понякога му бе трудно да погледне към църквата.

Докато излизаше от сутерена, си каза, че се държи като мухльо, че всички са добре дошли в божия дом и че сега господин Манкс се нуждае от молитвите му… повече от когато и да било преди. Бинг никога не се бе чувствал толкова самотен и отчаян. Преди няколко седмици господин Паладин бе попитал Бинг какво ще прави, когато се пенсионира. Стреснат, Бинг обяви, че не желае да се пенсионира. Той обичаше работата си. Господин Паладин примигна и рече, че след четиресет години работа ще се наложи да се пенсионира. По този въпрос няма искам-не искам. Бинг бе смятал, че към настоящия момент ще пие кола в Коледната земя, ще отваря подаръци сутрин и ще пее коледни песни вечер.

Просторният празен храм не внесе мир в душата му. Тъкмо обратното. Всички пейки бяха по местата си, макар че не бяха подредени като по конец, а доста накриво, всъщност бяха криви като зъбите на господин Манкс. По пода имаше счупени стъкла и парчета мазилка, които хрущяха под краката му. Удари го миризма на амоняк, на птича урина. Някой бе пил тук. Върху пейките лежаха бутилки и кутийки от бира.

Той продължаваше да крачи. Преминаването му разтревожи накацалите по гредите лястовички. Чу се екот на пърхащи крила, сякаш невидим магьосник правеше розетка с тесте карти.

Минаващите през стъклата лъчи бяха студени и сини, в тях танцуваха безброй прашинки. Създаваше се усещането, че църквата се намира в снежна сфера.

Тийнейджъри или бездомници бяха направили нещо като олтар пред един прозорец с широк перваз. Разкривени червени свещи стояха във втвърдени локви восък, а отзад имаше няколко снимки на Майкъл Стайп от R.E.M., онзи кльощавия със светлата коса и сините очи. Върху една от снимките някой бе написал с вишневочервено червило LOSING MY RELIGION. Бинг бе на мнение, че от времето на Abbey Road на „Бийтълс“ не е излизала свястна рок музика.

Постави картичката на господин Манкс и разпечатката от „Денвър Таймс“ в средата на импровизирания олтар, после запали няколко свещи за Добрия човек. Поразчисти пода, като изрита настрани парчетата мазилка и едни мръсни гащички с щамповани върху тях сърчица — бяха толкова малки, че като нищо можеха да станат на десетгодишно момиче — и коленичи.

Прокашля се. Звукът отекна като изстрел в просторната вътрешност на църквата.

Една лястовица размаха крила и започна да прелита от греда на греда.

Той видя, че цяла редица гълъби са се навели напред и го наблюдават с яркочервените си очи. Птиците изглеждаха доста заинтригувани.

Притвори очи, допря дланите си една в друга и заговори на Господ:

— Хей, Господи! Бинг е, онзи дъртият тъпанар. О, Боже, Боже, помогни, моля те, на господин Манкс! Той е заспал, заспал е лошо и аз не знам какво да правя. Ако не оздравее и не се върне при мен, никога няма да отида в Коледната земя. Постарах се да върша добри дела. Спасявах деца, за да им осигуря какао, забавления на въртележките и други неща. Не беше лесно. Никой не искаше да ги спасяваме. Но дори когато майките крещяха и ни ругаеха, дори когато децата им плачеха и се подмокряха, аз ги обичах. Обичах децата. И майките също, дори лошите от тях. Най-много обичах господин Манкс. Всичко, което той прави, е за благото на хората. Нали няма нищо по-хубаво от това да даряваш щастие? Моля те, Боже, ако изобщо сме сторили някакво добро, помогни ми, дай ми знак, кажи ми какво да правя! Моля те, моля те, моля те…

Зяпаше нагоре, когато усети парване по бузата. Нещо с горчиво-солен вкус попадна върху устните му. Потрепна, имаше чувството, че някой се е изпразнил върху него. Обърса устата си и погледна пръстите си, върху които имаше рядко лайно със зеленикав цвят. Отне му няколко секунди да разбере, че е бил насран от гълъб.

Бинг изкрещя — един път, после и втори. В устата му се бе настанил гадният вкус на курешки. Изпражнението приличаше на слузеста храчка. Изкрещя за трети път и политна назад, изригвайки парчета стъкло и мазилка. Другата му ръка натисна нещо влажно и лепкаво, наподобяващо мек найлон на пипане. Погледна надолу и видя, че дланта му лежи върху използван презерватив, който е налазен от мравки.

Вдигна ръката си, погнусен; презервативът бе залепнал за пръстите му. Тръсна длан — веднъж, дваж — и той отхвърча нагоре и кацна върху косата му. Изпищя. Птиците размахаха яростно крила над гредите.

— Какво? — изкрещя Бинг на църквата. — Какво? Дойдох тук и коленичих! Коленичих! А ти какво? Какво?

Сграбчи парченцето гума и го изтръгна заедно с шепа посивели косми (кога бе посивяла косата му?). Прашинки кръжаха в осветеното от слънцето пространство.

Бинг Партридж заслиза по хълма, подтичвайки тромаво. Чувстваше се гадно, унизен и възмутен. Подмина, залитайки, станиоловите цветя на двора, влезе в къщата и затръшна вратата зад себе си.

Двайсет минути по-късно отвън излезе Човека с противогаза. В ръцете си държеше бутилки със запалителна течност.

Преди да запали църквата, закова дъски над дупките в прозорците, за да не могат птиците да избягат. Изля почти цяла бутилка върху пейките и купчините дъски и мазилка на пода — същински предварително подготвени клади. Втората бутилка отиде за статуята на Исус, който висеше на кръста си в една от нишите. Вероятно му бе студено с тази мижава препаска, така че Бинг драсна клечка кибрит и го облече в роба от пламъци. От стенописа горе Богородица гледаше тъжно как синът ѝ изтърпява поредното унижение. Бинг докосна с два пръста филтъра на противогаза си и ѝ прати въздушна целувка.

„Само да ми се удаде шанс да набарам десетото дете! — помисли си Бинг. — За това съм готов да подпаля и убия майката на Исус!“

Да не говорим, че нещата, които Светият дух бе направил с путката на Дева Мария, Бинг можеше да ги направи по-добре, трябваха му само три дена насаме с нея в Къщата на съня.

Децата никога не се обаждаха, когато Вик рисуваше.

Отне ѝ година, дори повече от година може би, за да осъзнае това, но на някакво подсъзнателно ниво бе наясно още от самото начало.

Когато не рисуваше, когато не бе заета с креативна дейност, започваше да се чувства напрегната, сякаш стоеше под кран, който е вдигнал пиано. Струваше ѝ се, че въжетата всеки момент ще се скъсат и огромната тежест ще се стовари върху нея и ще я размаже.

Така че поемаше колкото се може повече работа и прекарваше седемдесет часа седмично в гаража, където слушаше „Форинър“ и боядисваше мотоциклетите на хора с криминални досиета и расистки възгледи.

Вик рисуваше пламъци, оръжия, голи мацки, гранати, флагове на Конфедерацията, нацистки флагове, Исус Христос, бели тигри, разлагащи се вампири и още голи мацки. Не гледаше на себе си като на артист. Рисуването спираше обажданията от Коледната земя и осигуряваше пари за памперси. Всички други съображения не бяха от съществена важност.

Понякога обаче поръчките намаляваха. Понякога ѝ се струваше, че вече е боядисала всички мотоциклети в Скалистите планини и няма кой да ѝ предложи работа. Когато това се случеше, когато не бе рисувала повече от седмица-две, я налягаше мрачно предчувствие.

И някой ден телефонът звънваше.

Случи се през септември, във вторник сутринта, четири години след като Манкс влезе в затвора. Лу бе излязъл преди изгрев-слънце да извади някакъв от канавката и тя остана сама с Уейн, който искаше хотдог за закуска. Всичките онези години миришеха на запарени хотдози и запарени бебешки лайна.

Уейн се бе настанил пред телевизора, а Вик слагаше кетчуп върху евтините кренвирши, когато телефонът иззвъня.

Тя погледна слушалката. Беше твърде рано за телефонни обаждания и тя вече знаеше кой е, защото не бе рисувала почти месец.

Вик докосна слушалката. Бе студена.

— Уейн — каза тя.

Момчето вдигна глава, беше с пръст в устата и по предницата на тениската му с изображение на X-Мен капеха лиги.

— Чуваш ли телефона да звъни, Уейн? — попита тя.

Той я изгледа с празен поглед, неразбиращо, после поклати глава.

Телефонът звънна отново.

— Ето, чуваш ли? Чуваш ли звъненето?

— Не — отвърна, разклати старателно глава и отново насочи вниманието си към телевизора.

Вик вдигна слушалката.

Някакво дете, не Брадли Макколи, друго дете, момиче, каза:

— Кога тате ще се върне в Коледната земя? Какво направи с тате?

— Ти не си истинска — отвърна Вик.

Чуваше се детски хор:

— Напротив — каза момичето. Облаче мразовит въздух се процеди през дупчиците на говорителя. — Ние сме толкова истински, колкото случващото се в Ню Йорк тази сутрин. Трябва да видиш какво се случва в Ню Йорк. Много е вълнуващо! Хора скачат от високо! Вълнуващо е, а и забавно. Забавно е почти колкото Коледната земя.

— Ти не си истинска — прошепна отново Вик.

— Излъга за тате. Това е лошо. Лоша майка си. Уейн трябва да е при нас. За да си играем по цял ден. Ще го научим да играе „Ножица за скитника“.

Вик тресна слушалката. Вдигна я и я тресна отново. Уейн я изгледа с широко отворени, разтревожени очи.

Тя му махна, за да покаже, че всичко е наред, и се извърна. Дишаше на пресекулки и се бореше със сълзите.

Кренвиршите извряха, водата пръскаше синия пламък на газовата горелка. Вик не реагира, отпусна се върху кухненския под и покри очите си с длани.

Момчето се провикна и тя вдигна глава, мигайки на парцали.

— Нещо му стана на Оскар. — Така той наричаше „Улица Сезам“. — Нещо стана и Оскар чао-чао.

Вик избърса насълзените си очи, пое си дълбоко въздух и отиде да изключи газта. После се отправи с неуверена крачка към телевизора. „Улица Сезам“ бе прекъсната заради извънредни новини. Пътнически самолет се бе блъснал в една от кулите на Световния търговски център. Черен дим затуляше синьото небе.

Няколко седмици по-късно Вик разчисти втората спалня, която бе съвсем малка, подреди я и я помете. Сложи там статив и рисувателен картон.

— Какво правиш? — попита Лу в деня, когато тя приключи с преустройството.

— Смятам да направя книжка с картинки — отвърна Вик.

Вече бе скицирала първата страница със син молив и бе почти готова да положи цветовете.

Лу надникна над рамото ѝ.

— Фабрика за мотоциклети ли рисуваш? — попита той.

— Близо си. Фабрика за роботи. Главният герой е робот, на име Търсача. На всяка страница той трябва да минава през лабиринт и да открива разни важни неща. Енергийни центрове и секретни планове, такива ми ти работи.

— Много ме възбужда тази твоя книжка с картинки. Чудесно е, че правиш такива неща за Уейн. Ще се насере от кеф.

Вик кимна. Беше доволна, че Лу смята, че го прави за детето. Не таеше никакви илюзии обаче. Истината бе, че рисуваше за себе си.

По-добре книжка с картинки, отколкото мотори. Това бе стабилна, ежедневна работа.

След като започна да рисува Търсача, по телефона звъняха единствено от кредитни агенции.

След като продаде книжката, дори тези обаждания спряха.

Мишел Деметър бе на дванайсет, когато баща ѝ ѝ позволи да го покара. Дванайсетгодишно момиче зад волана на автомобил „Ролс-Ройс Призрак“ от 1938 г., в първите дни на лятото, със свалени прозорци и радио, от което звучеше коледна музика. Грейнала от щастие, Мишел припяваше, макар и доста фалшиво. Когато не можеше да се сети за думите, си измисляше.

— Елате! Всички вярващи, възторжени. Елате всички вярващи и пейте за Бог!

Колата плуваше в тревата, същинска черна акула, прорязваща развълнувания океан от зелено и жълто. Птиците изхвърчаваха пред нея и се устремяваха към лимоненото небе. Колелата топуркаха по невидимите коловози.

Баща ѝ, който вече се бе понасвяткал, седеше на съседната седалка и въртеше копчето на радиото. Между краката си стискаше кутийка топла бира „Корс“. Радиото минаваше на различни честоти, но навсякъде имаше само статичен шум. По единствената станция, която можеше да се хване, и то със силно пращене, звучеше проклетата празнична музика.

— Защо пускат такива тъпотии в средата на май — попита той и се оригна, чудовищно и гротескно.

Мишел се изкиска доволно.

Нямаше начин да се изключи или намали радиото. Копчето за силата на звука се въртеше хлабаво и нищо не променяше.

— Тази кола е като твоя дъртия — каза Нейтан и измъкна още една бира от стекчето в краката си. — Бледо подобие на предишната си същност.

Това бяха просто тъпи дрънканици. Иначе баща ѝ се справяше сравнително добре. Беше изобретил някаква клапа за „Боинг“ и с хонорара купи триста акра земя над река Охайо. В момента прекосяваха имота.

Колата наистина отдавна бе загърбила най-добрите си дни. Килимът бе сдал багажа и отдолу се показваше трептящ метал. Под педалите имаше дупки, през които Мишел виждаше тревите, шибащи купето. Кожата на таблото се лющеше. Едната от задните врати не пасваше добре, беше без боя, цялата ръждясала. Задният прозорец липсваше, както и задната седалка. Черните петна подсказваха, че преди време някой вероятно се бе опитал да запали лагерен огън там.

Боравеше умело със съединителя, газта и спирачката, както я бе учил баща ѝ. Бе седнала на възглавница, за да може да вижда арматурното табло и да следи какво става отвъд предното стъкло.

— Тези дни ще гледам да намеря време за работа по звяра. Само трябва да запретна ръкави и ще го накарам да живне. Ще бъде страхотно да е напълно реставриран, за да можеш да отидеш с него на абитуриентския си бал — каза баща ѝ, — когато пораснеш.

— Да, добра идея. На задната седалка има предостатъчно място за гушкане — рече тя и погледна през рамо.

— Става идеално и за закарване до родилния дом. Гледай пътя, моля те.

Той махна с кенчето към възвишенията и падините, към плетеницата от бурени, храсти и горски енчец; не се виждаше път, единствената следа от човешка дейност бе хамбарът отзад в далечината и дирята на самолет горе.

Тя натискаше педалите. Те пъшкаха и проскърцваха.

Единственото, което Мишел не харесваше в колата, бе статуйката на предния капак — зловеща сребърна дама със слепи очи и рокля на вълни. Бе се привела напред към люшкащите се буренаци и се усмихваше тайнствено, сякаш някой я шибаше с камшик. Сребърната дама можеше да е тайнствена и красива, но усмивката на лицето ѝ разваляше всичко. Хилеше се като малоумна, която току-що е блъснала любимия си в пропаст и се кани да се метне след него.

— Ужасна е — отбеляза Мишел и кимна с брадичка към капака. — Прилича ми на вампир.

— Кръвопийката — каза баща ѝ, спомняйки си нещо, което бе чел преди време.

— Коя? Не я наричат кръвопийка.

— Да. Името ѝ е Духът на екстаза. Тя е класика. Класическа статуя върху класическа кола.

— Екстаз? Като наркотика? — попита Мишел. — Еха, яко. Имало ли е екстази тогава?

— Не, не като дрогата. Има се предвид удоволствие. Тя е символ на безкрайното удоволствие. Намирам я за красива — каза той, макар че всъщност смяташе, че прилича на една от жертвите на Жокера — богата дама, която бе умряла с усмивка на уста.

— Цял ден карам към Коледната земя — пееше с мек глас Мишел. В този момент от радиото се чуваше само пращене и виене и тя не срещаше конкуренция при пеенето. — Карам към Коледната земя, за да се повозя на шейната на Дядо Коледа!

— Каква е тази? Не я знам — обади се баща ѝ.

— Там отиваме — отвърна тя. — В Коледната земя. Ей сега реших.

Небето пробваше различни цитрусови нюанси. Мишел се чувстваше напълно спокойна. Имаше чувството, че може да шофира цяла вечност.

Гласът ѝ бе мек, излъчващ въодушевление и удоволствие, и когато я стрелна с поглед, баща ѝ видя, че по челото ѝ е избила пот и очите ѝ изглеждат някак отнесени.

— Тя е там, тате. Там, в планините. Ако продължим в тази посока, довечера ще сме в Коледната земя.

Нейтан Деметър присви очи и погледна през мръсния прозорец. На запад се издигаше огромна бледа планинска верига, чиито покрити със сняг върхове бяха по-високи от Скалистите планини. Сутринта тази верига я нямаше, нямаше я и преди двайсет минути, когато тръгнаха на път.

Той се извърна настрани, примигна, за да проясни зрението си, и отново се вторачи напред. Планинската верига се разтвори в плътната маса буреносни облаци, затулящи западния хоризонт. Сърцето му продължи да подрипва неравномерно още няколко секунди.

— Жалко, че трябва да пишеш домашни. Няма Коледна земя за теб — каза той, въпреки че бе събота, а в събота никой баща не кара дъщеря си да учи алгебра. — Време е да се връщаме, мила. Татко има работа.

Той се отпусна в седалката си и отпи глътка бира, макар че вече не му се пиеше. Усети първия смътен пристъп на утрешния махмурлук в лявото си око. Джуди Гарланд прочувствено пожелаваше на всички весела Коледа. С какво ли се бе напушил водещият, та пускаше коледни песни през май?

Музиката спря, когато стигнаха буренясалия край на имота им, и Мишел обърна с мъка призрака и го подкара към къщата. Вече нямаше никакво покритие, по радиото се чуваше само ниско пращене, налудничав статичен шум.

Ето какво написаха за втората книга за Търсача в секцията за детски книги на „Ню Йорк Таймс“ на 8 юли 2007 г. — за пръв път излизаше ревю за книга на Вик Маккуин.

Сестра Торнтън влезе в отделението за пациенти с трайни увреждания малко преди осем часа. Носеше торбичка със затоплена кръв за Чарли Манкс.

В първата събота на октомври Лу каза на Виктория Маккуин, че смята да отиде на гости на майка си с детето. Говореше шепнешком, при затворена врата, за да не може Уейн, който бе в дневната, да го чуе. По кръглото лице на Лу бе избила нервна пот. Често облизваше устни, докато говореше.

Бяха в спалнята. Лу седеше на ръба на леглото; матракът бе провиснал доста и поскърцваше. Вик по принцип не се чувстваше комфортно в спалнята. Непрестанно поглеждаше към телефона, очаквайки той да звънне. Преди няколко дена се бе опитала да се отърве от него, като го извади от контакта и го набута в долното чекмедже, но Лу го намери и го включи отново.

Лу каза още някои неща — колко разтревожен бил, колко разтревожени били другите. Тя изобщо не го слушаше. Цялото ѝ внимание бе насочено към телефона, чакаше го да звънне. Знаеше, че ще звънне. Чакането бе мъчително. Гневеше се, че Лу я бе привикал вътре, преспокойно можеха да проведат този разговор вън на верандата. Вярата ѝ в него бе накърнена. Бе невъзможно да се води разговор в стая с телефон. Все едно да водиш разговор в помещение, от чийто таван виси прилеп. Дори и прилепът да спеше, как да мислиш за нещо друго или да гледаш към нещо друго. Ако телефонът звъннеше, тя щеше да го изскубне от стената и да го изхвърли навън. Изкушаваше се още сега да пристъпи към действие.

Изненада се, когато Лу подхвърли, че ще е добре и тя да отиде при своята майка. Майката на Вик бе на майната си в Масачузетс, а и Лу знаеше, че двете не се погаждат. Единственото, което щеше да е по-абсурдно, бе да я подкани да се види с баща си, с когото не бе разговаряла от три години.

— Бих предпочела да съм в затвора, отколкото при майка ми. Боже, Лу! Знаеш ли колко телефона има майка ми в къщата си?

Лу я изгледа някак смутено и изморено. Вик си помисли, че това е поглед на човек, който се е предал.

— Ако искаш да поговорим за каквото и да е, мобилният телефон е у мен — каза Лу.

Вик просто се засмя. Не си направи труда да му каже, че вчера е разглобила мобилния му телефон и го е натикала в кофата за боклук.

Той я взе в мечешката си прегръдка. Имаше наднормено тегло, но миришеше по-добре от другите мъже. Гърдите му имаха миризма на кедър, машинно масло и природа. Общо взето, ухаеше на отговорност. За момент, както се бе притиснала към него, Вик си припомни какво е да си щастлив.

— Трябва да тръгвам — каза той накрая. — Чака ме дълъг път.

— Къде отиваш? — попита стреснато тя.

Той примигна и рече:

— Ама, Вик… мила… ти слушаш ли изобщо?

— Много внимателно — отвърна Вик и това бе самата истина.

Слушаше внимателно, но не него. Ослушваше се за телефона. Чакаше го да звънне.

След като Луис и детето тръгнаха, тя обходи стаите на тухлената къща на Гарфийлд стрийт, която бе купила с парите от „Търсача“ — тогава все още рисуваше и децата от Коледната земя не се обаждаха всеки ден. Взе ножица и преряза кабелите на телефоните.

Събра телефонните апарати и ги занесе в кухнята. Сложи ги в печката, на горната решетка и завъртя копчето. Хей, номерът бе проработил, когато трябваше да се пребори с Чарли Манкс, нали?

След като печката започна да нагрява, тя отвори прозорците и включи аспиратора.

После Вик се настани пред телевизора в дневната, както си бе по бикини. Първо гледа „Хедлайн Нюз“. Но в студиото на Си Ен Ен имаше твърде много звънящи телефони и това я разстрои. Прехвърли на „Спондж Боб“. И там звънна телефон, така че отново смени канала. Намери програма за спортен риболов. Тук изглеждаше безопасно — в предавания от този род нямаше телефони — освен това мястото на действието бе езерото Уинипесоки, където Вик бе летувала като дете. Винаги бе харесвала как изглежда езерото малко след изгрев-слънце — гладко черно огледало, покрито с фината бяла коприна на утринната мъгла.

Отначало пи уиски с лед. После се наложи да пие уискито чисто, защото в кухнята миришеше много гадно и нямаше как да вземе лед. Всъщност цялата къща смърдеше на горяща пластмаса, въпреки аспиратора и отворените прозорци.

Вик Маккуин гледаше как някакъв рибар се бори с пъстърва, когато в краката ѝ изчурулика телефон. Погледна разхвърляните по пода играчки, предимно роботи, сред които Ар Ту-Ди Ту, Далек и разбира се, няколко фигурки на Търсача. Единият от роботите бе от „Трансформърс“, черен, с обемист гръден кош и червени лещи на главата. Той видимо потреперваше, докато издаваше чуруликащ звук.

Тя го вдигна и започна да сгъва ръцете и краката му навътре. Набута главата му в тялото. Събра двете части на торса му и внезапно се получи пластмасов джиесем играчка.

Пластмасовият телефон играчка звънна отново. Тя натисна бутона за отговор и доближи апарата до ухото си.

— Ти си дебела лъжкиня — каза Милисент Манкс. — И татко много ще ти се ядоса, когато излезе от онова място. Ще набучи очите ти с вилица и ще ги извади като коркови тапи.

Вик занесе играчката в кухнята и отвори печката. Изригна облак отровен черен дим. Телефоните се бяха изпекли и имаха черен цвят. Метна трансформъра върху разтопената материя и тресна вратичката.

Смрадта бе толкова ужасна, че се наложи да напусне къщата. Облече рокерското яке на Лу и ботушите си, взе чантичката си и бутилката уиски и излезе. Докато затръшваше вратата, детекторът за дим започна да пиука.

Чак когато сви зад ъгъла, осъзна, че е само с яке и ботуши. В два сутринта крачеше в покрайнините на Денвър по избелели розови бикини. Добре че се бе сетила да вземе уискито.

Смяташе да се върне вкъщи и да обуе дънки, но се загуби, което досега не ѝ се бе случвало. Озова се на хубава улица с триетажни тухлени постройки. Нощта ухаеше на есен и току-що намокрен асфалт. О, колко обичаше миризмата на пътищата — на омекналия от жегата асфалт в края на юли, черните пътища с техния парфюм от цветен прашец и пръст през юни, аромата на смачканите листа по селските друмища през спокойния октомври, миризмата на пясък и сол на магистралите, която през февруари е почти морска.

По това време на денонощието улицата бе почти изцяло нейна, макар че минаха трима мъже с харлита. Те намалиха скоростта, за да я огледат. Не бяха рокери обаче. Бяха юпита, които вероятно се прибираха вкъщи при женичките си, след като са си изкарали добре с приятели в някой скъп стриптийз клуб. По италианските им кожени якета, сините дънки марка „Гап“ и по моторите, излезли сякаш току-що от шоурума, тя разбра, че си падат повече по пицарии, отколкото по бруталности на пътя. Въпреки това я огледаха много добре. Тя вдигна бутилката си с уиски към тях и им свирна с пръсти, а те просто дадоха газ и отпрашиха.

Пред очите ѝ изникна книжарница. Затворена, естествено. Бе малка, от независимите, и на витрината бяха изложени нейните книги. Преди година бе направила представяне тук. Тогава си беше сложила панталон.

Вторачи се в мрачното пространство вътре, искаше да разбере коя от книгите ѝ промотират. Книга четири. Четвъртата книга вече бе излязла? На Вик ѝ се струваше, че все още работи по нея. Политна напред и лицето ѝ се лепна за стъклото. Задникът ѝ щръкна назад към улицата.

Беше доволна, че четвъртата книга е излязла. По едно време си мислеше, че няма да може да я завърши.

Когато Вик започна да рисува книжки, по телефона никога не идваха обаждания от Коледната земя. Това бе причината Вик да се захване с „Търсача“; когато рисуваше, телефоните мълчаха. Но докато работеше по третата книга, любимите ѝ радиостанции започнаха да излъчват коледна музика посред лято и отново заидваха обаждания. Бе опитала да се огради със защитен ров — ров, пълен с бърбън „Мейкърс Марк“, но единственото, което удави в него, бе работата си.

Вик се канеше да се отдръпне от прозореца, когато телефонът в книжарницата звънна.

Видя го как светна на бюрото в далечния край на помещението. В наситената топла тишина на нощта го чуваше доста ясно и знаеше, че това са те. Мили, Лори и другите деца на Манкс.

— Съжалявам — каза тя на книжарницата, — не съм склонна да поемам обажданията ти. Ако желаеш да оставиш съобщение, не си извадила късмет.

Оттласна се от витрината прекалено рязко и се заклатушка заднешком по тротоара. После тротоарът свърши, стъпалото ѝ мина над ръба на бордюра и тя падна тежко по задник на влажния асфалт.

Болеше, но вероятно не чак толкова, колкото се полагаше. Не бе сигурна дали уискито е притъпило болката, или бе следвала хранителния режим на Лу Кармоди достатъчно дълго, че да има добра подплата отзад. Страхуваше се бутилката да не се е счупила, но не, беше цяла-целеничка в ръката ѝ. Отпи глътка. Имаше вкус на дъбова бъчва и сладко самоунищожение.

Когато се изправи на крака, звънна друг телефон, в друго търговско помещение — в едно кафене. Телефонът в книжарницата продължаваше да дрънчи. После се намеси още един, беше на втория етаж в сградата отдясно. И четвърти, и пети. В апартаментите на горните етажи. От двете страни на улицата, в двете посоки.

В нощта заеча телефонен хор. Бе като жабите през пролетта, извънземна хармония, включваща крякане, чуруликане и свиркане. Бе като звъненето на камбанки в коледна утрин.

— Майната ви! — изкрещя тя и запрати бутилката към отражението си във витрината на магазина отсреща.

Стъклото се пръсна. Изведнъж всички телефони замлъкнаха, като бунтовници, стреснати от изстрел.

Секунда по-късно алармата се задейства — електронно пиукане и проблясване на сребърни лампички. Светлината освети изложената стока — велосипеди.

Нощта застина за един чувствен, нежен миг.

Велосипедът на витрината, естествено, беше марка „Ралей“, бял и обикновен. Вик се олюля. Усещането за невидима заплаха изведнъж изчезна, сякаш някой бе дръпнал прекъсвач.

Тя прекоси улицата и докато парчетата счупено стъкло хрущяха под краката ѝ, в главата ѝ се оформи план. Щеше да открадне колелото и да излезе с него извън града. Щеше да отиде в Дакота Ридж и щеше да върти педалите сред елите и нощния мрак, докато не открие Прекия път.

Мостът щеше да я прехвърли над стените на затвора и да я отведе в болничното отделение, където се намираше Чарли Манкс. Жестока гледка щеше да е, трийсетгодишна жена по бикини, плъзгаща се с десетскоростния си велосипед по коридорите на строго охранявана сграда в два сутринта. Представи си как минава покрай спящите на леглата си затворници. Щеше да отиде право при Манкс, да подпре велосипеда на стъпенката, да измъкне възглавницата изпод главата на гадния подпалвач на хора и да го задуши. Това щеше веднъж завинаги да сложи край на обажданията от Коледната земя. Бе убедена.

Вик протегна ръце през строшената витрина, вдигна ралея и го изнесе отвън на пътя. Някъде запищя сирена; топлата влажна нощ отнасяше този пълен със страстен копнеж звук надалече.

Изненада се. Алармата се бе задействала само преди половин минута. Не бе очаквала ченгетата да реагират толкова бързо.

Но сирената, която чуваше, не бе на полицейска кола. Бе на пожарната, извикана да гаси къщата, макар че до пристигането ѝ почти всичко бе изгоряло.

Полицейските коли пристигнаха няколко минути по-късно.

Нейтан Деметър остави най-трудната част за накрая. Малко след средата на април той извади двигателя на призрака с помощта на лебедка и го поправя два дена, като почисти клапаните и смени болтовете на главата с нови, купени от специален магазин за резервни части в Англия. Двигателят бе шестцилиндров с кубатура 4257 см³ и легнал на тезгяха, приличаше на огромно механично сърце… каквото вероятно беше. Голяма част от изобретенията на човека — спринцовката, мечът, писалката, пистолетът — са метафори на пенис, но двигателят с вътрешно горене вероятно бе измислен от някой, който е виждал човешко сърце.

— Ще е по-лесно да наемем лимузина — подхвърли Мишел. — Така няма да си цапаш ръцете.

— Ако си мислиш, че за мен е проблем да си изцапам ръцете, значи, през последните осемнайсет години си бляла.

— Намеквам за нервите, които изразходваш — поясни тя.

— Кой е нервен? — попита Нейтан, но тя само се усмихна и го целуна.

Понякога, след като бе работил по колата няколко часа, той се излягаше на предната седалка, с единия крак провесен над прага на отворената врата и бира в ръка, и си припомняше разни неща: следобедите, когато минаваха по западното поле; дъщеря му шофираше, вперила поглед през предното стъкло, докато тревите шибаха призрака отстрани.

Беше успяла да вземе книжка от първия път, едва шестнайсетгодишна. Сега бе на осемнайсет и имаше собствена кола — малка спортна джета — с която смяташе да отиде в „Дартмут“, след като завърши училище. При мисълта, че тя ще пътува сама, ще отсяда в скапани мотели и ще бъде заглеждана от регистраторите и шофьорите на камиони в баровете, изтръпваше и направо го хващаха нервите.

Мишел харесваше да се занимава с прането, а той харесваше да ѝ позволява, защото, когато минеше покрай бельото ѝ в сушилнята и видеше цветна дантела от „Виктория Сикрет“, започваше да се тревожи за неща като нежелана бременност и венерически болести. Той знаеше как да говори с нея за коли. Обичаше да я наблюдава как преценява кога да натисне съединителя и дали управлява правилно. Тогава се чувстваше като Грегъри Пек в „Да убиеш присмехулник“. Но нямаше подход при запознаването със сексуалния живот, а и се опасяваше, че тя не се нуждае от съвети на тази тема.

— Кой е нервен? — попита той една вечер празния гараж и вдигна бирата, поздравявайки сянката си.

Шест дена преди „големия танц“ той монтира двигателя, затвори капака и се отдръпна назад, за да се наслади на работата си. Приличаше на скулптор, взиращ се в статуя на гола жена, която някога е била обикновен мраморен блок. Сезон на разранените кокалчета, маслото под ноктите и прашинките ръжда в очите — свято време, което бе важно за него толкова, колкото за монах е важно да преведе божието слово. Бе дал всичко от себе си, за да поправи машината, и това си личеше.

Купето с цвят на абанос блестеше като торпедо, като полирана плоча вулканично стъкло. Задната врата, която бе ръждясала и не пасваше добре, бе заменена с оригинална, изпратена му от колекционер от една от бившите съветски републики. Претапицира седалките с ярешка кожа, замени сгъваемите табли и чекмеджета отзад с нови, от черешово дърво, направени на ръка от дърводелец от Нова Скотия. Всичко бе оригинално, дори радиото, макар че Нейтан се поколеба дали да не монтира сиди плейър и високоговорители в багажника. В крайна сметка отхвърли тази идея. Когато имаш Мона Лиза, не рисуваш бейзболна шапка върху главата ѝ със спрей.

Преди много време, в един задушен летен следобед, той бе обещал на дъщеря си, че ролсът ще е в изрядно състояние за завършването ѝ, и ето на̀, всичко вече бе готово само седмица преди крайния срок. След бала той щеше да продаде напълно възстановената кола, колекционери бяха готови да дадат за нея четвърт милион долара. Сумата не бе никак лоша, при положение че като нов призракът струваше 5000 долара. Да, никак не бе зле, още повече че бе платил за нея само десет хилядарки на търга, организиран от ФБР преди десет години.

— Знаеш ли кой е предишният собственик? — попита Мишел, когато той ѝ спомена как е придобил автомобила.

— Някой наркопласьор, предполагам — отвърна той.

— Леле! — възкликна тя. — Надявам се, че не са извършвани убийства в нея.

Колата изглеждаше добре, но това не бе достатъчно. Той искаше първо да я преслуша, смяташе, че не е редно Мишел да сяда зад волана, докато той не е навъртял десетина мили и не е проверил дали се държи добре на пътя.

— Хайде, красива кучко — каза той на колата. — Да те разбудим и да видим на какво си способна.

Деметър се настани зад волана, затвори вратата и завъртя ключа.

Моторът изръмжа някак диво, триумфално, но бързо премина към ниско боботене. Кремавата седалка бе много по-удобна от матрака, на който той спеше. По времето на излизането на призрака от фабриката, всичко се е правело така, че да издържа дълго. Бе сигурен, че тази кола ще го надживее.

Не грешеше.

Бе зарязал мобилния си телефон на тезгяха. Трябваше да го вземе, преди да излезе, защото не му се искаше да остава без връзка, ако призракът случайно се развали. Посегна да отвори вратата и тогава дойде първата изненада за следобеда. Бутончето се смъкна, изщраквайки толкова силно, че той едва не изпищя.

Деметър бе толкова стреснат, толкова изненадан, че не бе сигурен дали наистина видя това. Но после и другите бутони се смъкнаха гръмко, бам, бам, бам, все едно някой стреляше с пистолет, и той вече нямаше как да се самоубеди, че въображението му му играе номера.

— Какво става, по дяволите?

Дръпна лостчето за отваряне на вратата, но то не помръдна, сякаш бе заварено.

Колата трепереше, понеже моторът работеше на празен ход, а около страничните стъпенки се издигаха облаци отработени газове.

Деметър се приведе напред да изключи двигателя и тогава дойде втората изненада за деня. Ключът отказваше да се завърти. Размърда го напред-назад, после го натисна с длан, но той бе като закован и не можеше да излезе.

Радиото се включи и започна да свири Jingle Bell Rock толкова мощно, че чак ушите го заболяха. Песен, която не беше за април! Цялото му тяло се напрегна, косъмчетата на врата му настръхнаха. Натисна копчето за изключване. Вече бе свикнал на изненади, така че не се впечатли особено, когато то се запъна. Затърси друга станция; оказа се, че навсякъде звучи Jingle Bell Rock.

Газовете замъглиха въздуха в купето. От миризмата му се зави свят. Боби Хелмс16 го убеждаваше, че е време да се мята на шейната, дърпана от конче. Трябваше да го накара да млъкне, копнееше за тишина, но колкото и да въртеше копчето за регулиране на звука, резултатът бе нулев.

Около фаровете се виеше мъгла. При следващото си вдишване нагълта толкова отрова, че се закашля. От напъните имаше чувството, че гърлото му ще се разкъса. Мислите му прелитаха като конете на засилена въртележка. Мишел щеше да се прибере вкъщи след около час и половина. Съседите живееха на почти миля от тук, така че никой нямаше да чуе виковете му. Двигателят нямаше да изгасне, ключалките нямаше да се отключат, сякаш бе в някакъв скапан шпионски филм. Представи си как наемен убиец, с прякор от рода на Духача, управлява ролса дистанционно, но това бе лудост, той със собствените си ръце бе разглобил и сглобил призрака и знаеше, че няма устройства, които биха дали възможност на някого да контролира двигателя, ключалките и радиото.

Докато си мислеше такива неща, затърси дистанционното на гаражната врата. Ако не успееше да вкара свеж въздух в гаража, много скоро щеше да загуби съзнание. За момент се паникьоса, защото не можеше да го намери. Помисли си: „Не е тук, не е тук!“, и тогава го напипа зад издутината на таблото, в която влизаше воланът. Сключи пръстите си около дистанционното, после го насочи към гаражната врата и натисна бутона.

Вратата, тракайки, се заиздига нагоре. Скоростният лост включи на задна и призракът изскочи от гаража, въртейки бясно гуми.

Нейтан Деметър изпищя и сграбчи волана — не за да управлява колата, а просто за да се задържи. Тънките гуми с бял кант захапаха настилката на алеята и по шасито затракаха камъчета. Призракът се спусна право надолу по стръмния склон, сякаш бе една от люлките на движеща се на обратно страховита въртележка. Летеше право към пътя. Нейтан имаше чувството, че е крещял през цялото време, макар че всъщност спря още преди колата да е стигнала средата на хълма. Крясъкът, който чуваше, бе заключен в собствената му глава.

Призракът не намали скоростта, когато се доближи до пътя, даже сякаш я увеличи и ако имаше движение, вероятно щеше да бъде блъснат отстрани. Разбира се, дори и да не станеше катастрофа, призракът щеше да прекоси пътя и да се забие в дърветата отсреща, а Нейтан да бъде изхвърлен през стъклото. Призракът, както всички коли от онова време, нямаше предпазни колани.

Пътят бе пуст и когато задните гуми стъпиха на асфалта, воланът се завъртя толкова рязко, че опари дланите на Нейтан. Призракът зави надясно, Нейтан Деметър полетя към лявата врата и удари главата си в металната ѝ рамка.

Не можеше да определи колко тежко е пострадал. Лежеше на предната седалка и мигаше към тавана. През страничното стъкло се виждаха тъмносиньо следобедно небе и перести облачета. Докосна челото си, после се загледа в окървавените връхчета на пръстите си. В това време флейта засвири 12 Days of Christmas.

Колата не спираше, бе превключила сама чак до пета скорост. Той познаваше пътищата наоколо и бе сигурен, че сега се движат на изток по път 1638 към магистралата „Дикси“. След няколко минути щяха да стигнат до кръстовището и… тогава какво? Щеше да ги помете някой камион, движещ се в северна посока? Помисли си, че това е възможно, но малко вероятно; съмняваше се, че колата е камикадзе. Инстинктът му подсказваше, че призракът си е наумил нещо. Ролсът имаше задача и възнамеряваше да я изпълни. Нейтан не му трябваше, вероятно дори не го усещаше изобщо, както кучето не усеща кърлежа, лепнал се зад ухото му.

Нейтан се надигна на лакът, олюля се, но успя да се изправи в седнало положение. Погледна в огледалото за задно виждане.

Лицето му представляваше кървава маска. Когато отново докосна главата си, напипа петнайсетсантиметрова рана, минаваща през горната част на скалпа му. Изследва раната внимателно с пръсти и усети костта отдолу.

Призракът намали скоростта на знака „Стоп“ на кръстовището с магистрала 60. Нейтан гледаше втрещен как скоростният лост превключи на четвърта, после на трета и накрая на втора. Отново закрещя.

Отпред едно комби чакаше на знака „Стоп“. На задната седалка седяха три русоляви дечица с лица като месечинки. Те се извърнаха назад, за да разгледат призрака.

Нейтан плесна предното стъкло, оставяйки тъмночервени следи върху него.

— Помощ! — изрева той. По челото му се стичаше топла кръв. — Помощ, помощ, помогнете ми, помогнете ми.

Децата, незнайно защо, се ухилиха, може би го смятаха за идиот. Помахаха му. Той замуча като луд, като крава в кланица, която се хлъзга по горещата кръв на транжираните преди нея животни.

Комбито зави надясно и се включи в движението при първата отворила се възможност. Призракът зави наляво и ускори толкова бързо, че Нейтан Деметър имаше чувството, че невидима ръка го притиска към седалката.

Въпреки че стъклата бяха вдигнати, той усещаше миризмата на окосена трева, дима на запалените барбекюта и зеленото ухание на напъпили дървета.

Небето червенееше, сякаш и то бе наранено. Облаците приличаха на дрипи от златно фолио.

Нейтан Деметър си даде сметка, че призракът върви чудесно. Двигателят никога не бе звучал толкова добре, толкова мощно. Можеше да се каже, че красивата кучка е напълно възстановена.

Очевидно бе задрямал, седнал зад волана, но не си спомняше кога точно. Спомняше си само, че по едно време, преди да е станало съвсем тъмно, затвори очи, а когато ги отвори, призракът се придвижваше в тунел от падащ сняг. Предното стъкло бе зацапано с кръв, но се виждаше как по непознатия път започват да се образуват навявания. Снежни валма се носеха като копринени воали, като призраци.

Опита се да прецени дали е възможно, докато е спал, да са отишли много на север, където снежни бури има и през пролетта. Отхвърли това предположение като идиотско. Замисли се за студената нощ и за непознатия път и си каза, че сънува, но не си повярва. Множеството напълно реални усещания — пулсиращата глава, полепналата по лицето кръв, вдървеният от дългото седене зад волана гръб — подсказваха, че е буден. Колата бе стабилна като танк, не поднасяше, не кривваше и не намаляваше под шейсет мили в час.

По радиото звучаха All I Want For Christmas, Silver Bells, Joy to the World и It Came Upon A Midnight Clear. Деметър само от време на време чуваше музиката. Нямаше реклами, нямаше новини, само хорове, изказващи благодарности към Бог, и Ърта Кит17, която обещаваше, че ще бъде много добро момиче, ако Дядо Коледа изпълни всичките ѝ желания.

Когато притвори очи, си представи мобилния си телефон, лежащ на тезгяха в гаража. Дали Мишел вече го търсеше? Със сигурност, ако е видяла, че гаражната врата е отворена и че гаражът е празен. Вероятно бе страшно обезпокоена. Щеше му се телефонът да е у него не за да потърси помощ — смяташе, че никой вече не може да му помогне — а просто защото копнееше да чуе гласа ѝ. Искаше да ѝ каже, че настоява тя да отиде на бала и да опита да се позабавлява. Искаше да ѝ каже, че не се страхува от факта, че е пораснала, че единственото му притеснение е, че когато остарее, ще се чувства самотен без нея, макар че подобни притеснения бяха тъпи с оглед на настоящото положение. Искаше да ѝ каже, че тя е най-хубавото нещо в живота му. Не ѝ беше казвал това скоро, не беше ѝ го казвал достатъчно пъти.

След шест часа, прекарани в колата, паниката си бе отишла, чувстваше се просто озадачен. До известна степен съзнанието му приемаше ситуацията като естествена. Рано или късно, черна кола идваше за всеки. Идваше и те отвеждаше далече от любимите хора, и връщане назад нямаше.

Пери Комо18 предупреждаваше със сух глас Нейтан, че Коледата вече иде.

— Без майтап, Пери — каза Нейтан, после с дрезгав, припукващ глас добави: — Харесвам стария рокендрол. Тази музика е наслада за душата!

Изрече думите възможно най-силно, строфа подир строфа, а когато замлъкна, радиото се бе изключило.

Добре. Това бе същински коледен подарък. Вероятно последният, който щеше да получи.

Когато отново отвори очи, лицето му бе опряно в кормилото, колата работеше на празен ход, а в очите му светеше силна светлина.

Примижа, светът се бе смалил до яркосиньо петно. Главата го болеше още по-силно от преди. Толкова силно го болеше, че чак му се повръщаше. Болката бе точно зад очите му и сякаш блестеше с жълта светлина. Тази слънчева светлина бе адски несправедлива.

Примигна през сълзи и светът започна да идва на фокус, да се изостря.

Дебел мъж с противогаз и военни дрехи се взираше в него през зацапаното с кръв странично стъкло. Противогазът бе стар, вероятно от Втората световна война, и имаше цвят на горчица.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Нейтан.

Дебелакът сякаш се полюшваше, подскачайки развълнувано на пръсти. Нейтан не можеше да види лицето му.

Бутончето за отключване на вратата подскочи нагоре, като издрънча металически.

Дебелият държеше в ръката си някаква бутилка, може би с аерозол. Отстрани пишеше „Джинджифилов освежител за въздух“ и имаше старовремска рисунка на щастлива майка, вадеща от печката тава с курабии.

— Къде съм? — попита Нейтан Деметър. — Какво е това място, мамка му?

Човека с противогаза натисна дръжката и отвори вратата, зад която бе уханна пролетна утрин.

— Това е мястото, където излизаш — отвърна той.

Когато някой интересен умреше, Хикс се снимаше с него. Имаше една местна водеща на новини, трийсет и две годишна красавица с разкошна светлоруса коса и светлосини очи, която се бе насвяткала и се бе задушила от собственото си повръщано. Хикс се промъкна в моргата в един през нощта, извади я от чекмеджето ѝ и я изправи в седнало положение. Прегърна я с една ръка и се приведе, допирайки устни до зърното на гърдата ѝ, докато снимаше с мобилния си телефон. Не го засмука обаче. Това щеше да е грубо.

Имаше и една рок звезда, не особено голяма рок звезда. Точно той беше от бандата, която направи хит от филм със Сталоун. Рок звездата умря от рак и сега, с тази рядка кафява коса, дългите мигли и широките женствени устни, приличаше на изсъхнала старица. Хикс го извади от чекмеджето и сви пръстите му така, че да направи знака „дяволски рога“, после, за снимката, се облегна на него и също вдигна показалеца и малкия си пръст. Клепачите на рокаджията бяха притворени, така че той изглеждаше сънен и незаинтересован.

Хикс бе разбрал от гаджето си Саша, че в моргата има известен сериен убиец. Саша беше сестра в педиатрията, горе на осмия етаж. Тя харесваше снимките му с известни мъртъвци. Затова той винаги ги изпращаше първо на нея. Саша смяташе Хикс за забавен. Казваше, че трябва да го дават по „Дейли Шоу“. Хикс също харесваше Саша. Тя имаше ключ от шкафа с лекарствата и в съботните вечери отмъкваше по нещо хубавко — оксиконтин или медицинска кока — и по време на почивките те се намърдваха в някое празно родилно отделение, където тя сваляше широкия си униформен панталон и сядаше на гинекологичния стол.

Хикс не бе чувал за този човек, затова Саша, използвайки компютъра в сестринската стая, извади информация за него. Снимката беше доста лоша, но все пак се виждаше някакъв плешивец с тясно лице и криви, заострени зъби. Очите му бяха светли, кръгли, хлътнали дълбоко в очните кухини и излъчваха тъпота. Пишеше, че се казва Чарли Талънт Манкс и че бил пратен във федералния затвор преди повече от десет години, понеже запалил някакъв нещастник, и то пред десетки свидетели.

— Не е голяма работа — каза Хикс. — Убил е само един човек.

— Бъркаш. По-лош е от Джон Уейн Гейси. Убил е сума ти деца. Сума ти. В някаква къща. Окачвал на дърветата по едно ангелче за всяко погубено дете. Ужасия. Някаква зловеща символика. Коледни ангелчета. Нарекли мястото Къщата на шейна. Вдаваш ли? Вдяваш ли, Хикс?

— Не.

— Защото ги е убивал там. Но и заради шейната19 на Дядо Коледа. Сега разбираш ли?

— Не. — Той не можеше да разбере какво общо има Дядо Коледа с човек като Манкс.

— Къщата изгоряла, но играчките все още са там. Висят на дърветата, сякаш за спомен. — Тя подръпна връзките на панталона си. — Серийните убийци ме възбуждат. Мисля си за гадориите, които бих направила, за да запазя живота си. Отиди да се снимаш с него, после ми прати снимката на имейла. И ми кажи какво би направил, ако откажа да се чукаме.

Той не виждаше смисъл да оспорва подобни аргументи, бездруго трябваше да направи обиколките си. Ако онзи наистина бе убил много хора, значи си струваше да добави снимка с него към колекцията си. Хикс вече бе направил немалко забавни фотографии, но смяташе, че няма да е зле да се щракне и със сериен убиец. Така щеше да демонстрира по-мрачната си, по-сериозната си страна.

В асансьора Хикс извади пистолета, насочи го към отражението си и каза:

— Или това влиза в устата ти, или моята голяма патка.

Репетираше фразите, които щеше да отправи към Саша.

Всичко бе наред, докато уоки-токито му не звънна и чичо му не каза:

— Хей, задник, продължавай да си играеш с оръжието, та като се гръмнеш, да можем да наемем някого, който се справя със скапаната работа.

Бе забравил, че в асансьора има камера. За щастие, микрофон нямаше. Прибра пистолета в кобура и сведе глава, надявайки се, че периферията на шапката скрива лицето му. В продължение на десет секунди се бори с гнева и смущението, после натисна бутона на уоки-токито, канейки се да се изрепчи на дъртото копеле. Но вместо това промърмори с тънкия гласец, който много мразеше:

— Разбрано.

Чичо Джим му бе уредил работата като охранител, прикривайки преждевременното напускане на гимназията от страна на Хикс, както и ареста за пиянство на публично място. Хикс работеше в болницата от два месеца, но вече два пъти бе мъмрен — първия път за мудност, втория — задето не си вдига уоки-токито (тогава бе на гинекологичния стол). Чичо Джим бе казал, че ако за трети път бъде хванат в издънка, преди да е направил една година служба, уволнението не му мърда.

Чичо Джим имаше безупречно досие вероятно защото киснеше по шест часа дневно в офиса, като с едното око следеше мониторите, а с другото — някой порноканал. Трийсет години гледане на телевизия за четиринайсет долара на час, при пълни бонуси. Точно към това се стремеше и Хикс, но ако загубеше работата като охранител, може би щеше да се наложи да се върне в „Макдоналдс“, което нямаше да е хич добре. Когато започна в болницата, той се отказа от страхотна работа в ресторанта, а не му допадаше идеята да започва всичко отначало. Да не говорим, че едно евентуално уволнение вероятно би сложило край на връзката му със Саша, на чопването на лекарства от шкафа и на забавленията на гинекологичния стол. Саша харесваше униформата на Хикс, едва ли би се впечатлила от облеклото, което носят служителите на „Макдоналдс“.

Хикс стигна до нивото в сутерен едно и се измъкна от асансьора. Когато вратите се затвориха, той се обърна, хвана се за слабините и прати въздушна целувка.

— Да го духаш, педал дебелогъз — каза той. — Обзалагам се, че ще ти хареса.

В единайсет и трийсет през нощта в сутерена нямаше много движение. Повечето лампи бяха изгасени, светеха само флуоресцентните на тавана, и то нарядко — това бе една от мерките за икономии в болницата. От време на време по подземния тунел, свързващ сградата с паркинга от другата страна на улицата, минаваха хора.

Най-ценната придобивка на Хикс бе паркирана там — черен понтиак с раирана тапицерия и сини неонови фарове, монтирани ниско долу, който приличаше космически кораб, когато фучеше по пътя. Щеше да се наложи да го продаде, ако си загуби работата. Определено нямаше да може да плаща вноските с обръщане на бургери върху скарата. Саша обичаше да се чукат в понтиака. Тя беше луда по животните и от имитацията на кожа на зебра по седалките направо подивяваше.

Хикс смяташе, че серийният убиец ще е в моргата, но се оказа, че вече са го закарали в залата за аутопсии. Един от докторите бе започнал да го реже, но явно бе решил да довърши работата си утре. Хикс включи лампите над масите, оставяйки останалата част от залата да тъне в мрак. Дръпна завеската на прозорчето на вратата. Вратата нямаше ключалка, затова я заклини; опасяваше се да не се намъкне някой.

Патологът бе завил Чарли Манкс с чаршаф, преди да излезе. Нямаше други трупове в залата. Носилката бе паркирана под табелка, на която пишеше: hie locus est ubi mors gaudet succurrere vitae20. Хикс смяташе някой ден да провери в Гугъл какво означава това.

Смъкна чаршафа до глезените на Манкс и се загледа. Гръдният кош бе отварян. Сега бе зашит с груб черен конец. Разрезът с формата на буквата „Y“ стигаше до тазовите кости. Пенисът на Чарли Манкс бе тънък и дълъг като кренвирш. Мъжът имаше обратна захапка, така че кривите кафяви зъби бяха впити в долната му устна. Очите му бяха отворени и сякаш се взираха в Хикс с любопитство.

На Хикс това не му хареса особено. Той бе виждал немалко трупове, но повечето бяха със затворени очи. А онези, чиито очи бяха отворени, гледаха някак мътно, все едно нещо вътре се бе съсирило, самият живот може би. Но тези очи изглеждаха ясни и будни, бяха очи на жив човек, не на мъртвец. Изглеждаха изпълнени с хищно птиче любопитство. Не, на Хикс изобщо не му пукаше от тези неща.

По принцип Хикс не се притесняваше от труповете. Нямаше и страх от тъмното. Малко се плашеше от чичо си Джим, опасяваше се Саша да не бръкне с пръст в задника му (тя твърдеше, че това ще му хареса) и често сънуваше кошмара как е отишъл на работа без панталон и докато върви по коридорите, пенисът му се мандахерца между бедрата, а хората се извръщат, за да го огледат. С това се изчерпваха страховете и фобиите му.

Зачуди се защо не са прибрали Манкс в чекмеджето, при положение че бяха приключили с изследването на гръдния кош. Но когато го изправи в седнало положение и го подпря на стената — дългите му кльощави ръце се отпуснаха в скута — забеляза, че отзад на черепа с маркер са нанесени точици. Точно така. Хикс бе прочел във вестникарската статия, намерена от Саша, че през последните шест години Манкс често е излизал от комата, и не се изненада, че лекарите желаят да човъркат в главата му. Всъщност кой не би желал да надникне в главата на сериен убиец? Вероятно са правени проучвания на тази тема.

Инструментите за аутопсия — трионът, скалпелът, форцепсът, резачката за ребра и чукът — лежаха на метална количка до трупа. Първоначално Хикс смяташе да даде на Манкс скалпела, който му изглеждаше подходящ за сериен убиец. Но пък скалпелът бе твърде малък. Вероятно нямаше да излезе добре на снимка, защото камерата на телефона му бе скапана.

Чукът бе друга работа. Беше голям, сребрист, с глава с формата на тухла, само дето бе изтънен в единия край. Задният ръб бе остър като месарски сатър. На края на дръжката имаше кука, която мушкаха под ръба на черепа и го издърпваха като капачка на бутилка. Чукът бе як отвсякъде.

На Хикс му отне минута да го намести в ръката на Манкс. Направи гримаса при вида на гадните дълги нокти на Манкс, които бяха жълти като зъбите му и имаха цепнатини отпред. Манкс щеше да прилича на онзи актьор от „Пришълецът“, на Ланс Хенриксен, ако някой обръснеше главата на Хенриксен и я цапардосаше няколко пъти с тежък предмет. Освен това Манкс имаше увиснали, розовеещи гърди, които, за ужас на Хикс, много наподобяваха това, което майка му държеше под сутиена си.

Хикс взе триона и прегърна Манкс през раменете. Манкс се отпусна, голямата му плешива глава полегна върху гърдите на Хикс. Всичко бе наред. Сега приличаха на приятели по чашка, които са попрекалили с пиенето. Хикс извади мобилния си телефон от калъфа и изпъна ръка напред. Присви очи и направи заплашителна гримаса, преди да щракне.

Свали трупа и погледна екрана на телефона. Снимката не бе от най-хубавите. Хикс бе искал да изглежда опасен, но измъченото му изражение по-скоро подсказваше, че Саша най-накрая е успяла да набута пръстчето си в задника му. Канеше се да повтори процедурата, когато чу гръмки гласове точно зад вратата на залата. За един ужасяващ момент си помисли, че първият глас е на чичо му Джим:

— … о, онова копеленце е започнало. Той няма представа…

Хикс метна чаршаф върху трупа, сърцето му бумкаше като скорострелен глок. Гласовете бяха заглъхнали точно зад вратата и той бе убеден, че онези отвън ще се опитат да влязат. Приближи се до вратата, за да издърпа клина, когато осъзна, че трионът все още е в ръката му. Остави го с трепереща ръка върху количката.

Беше се поуспокоил, когато закрачи отново към вратата. Единият мъж се хилеше, другият каза:

— … четирите му кътника са извадени. Ще му дадат севофлуран и когато му разбият зъбите, няма да усети нищо. Но щом се събуди, ще има чувството, че са го чукали в устата с лопата…

Хикс нямаше представа на кого ще вадят зъбите, но когато се заслуша в гласа, разбра, че не е на чичо му Джим, а на някакво дърто копеле със скрибуцащ глас. Изчака двамата мъже да се отдалечат, после измъкна клина. Брои до пет и излезе тихомълком. Жаден бе и искаше да си измие ръцете. Все още се чувстваше нервен.

Закрачи с дълга крачка, дишайки дълбоко. Когато най-накрая стигна до тоалетната, осъзна, че освен че му се пие вода, му се и сере. Избра кабинката за инвалиди, защото там бе по-широчко. Докато мяташе бомби, прати на Саша селфито с Манкс и написа: „Навеждай се и сваляй гащите, татенцето идва. Да видим дали ще слушкаш, луда кучко. Чакай ме в стаята за наказания“.

Но когато Хикс се наведе над мивката и шумно засърба вода, в главата му заприиждаха тревожни мисли. Толкова се бе стреснал от гласовете в коридора, че не можеше да си спомни дали е оставил тялото така, както го е намерил. На всичкото отгоре му хрумна, че е зарязал чука в ръката на Чарли Манкс. Ако го намереха там сутринта, някой умник щеше да започне да си задава въпроси, а после чичо Джим щеше да погне всички охранители. Хикс не знаеш дали ще може да се справи с такова напрежение.

Реши да се върне в залата за аутопсии и да провери дали е разчистил както трябва.

Спря пред вратата и надникна през прозорчето, само дето бе оставил завеската спусната. Трябваше моментално да поправи тази грешка. Бутна вратата и се намръщи. В бързината бе изгасил всички лампи, не само тези над носилките, но и аварийните — в ъглите и над бюрото — които винаги трябваше да са включени. Залата миришеше на йод и бензалдехид. Остави вратата да се затвори зад него и бе обгърнат от непрогледен мрак.

Плъзгаше длани по покритите с плочки стени в търсене на някой от ключовете за осветлението, когато чу изскърцване на колело и тихо подрънкване на удрящи се един в друг метални предмети.

Хикс застина и се ослуша. В следващия момент усети, че някой се спуска към него. Не че видя или чу нещо, усети го с кожата си, с тъпанчетата си, които сякаш засякоха промяна в налягането. Призля му. Бе протегнал дясната си ръка към стената, където трябваше да има ключ. Сега я свали и затърси пистолета си. Почти го бе извадил, когато нещо изсвистя в мрака и го удари право в стомаха. Имаше чувството, че са го цапардосали с бейзболна бухалка. Преви се надве и изпъшка. Пистолетът се плъзна обратно в кобура.

Бухалката отново се стовари върху Хикс. Уцели го над лявото ухо и той се завъртя на пети и се свлече. Падаше сякаш от самолет, право надолу в мразовитото нощно небе, падаше ли, падаше и колкото и да се опитваше да изкрещи, от устата му не излизаше и звук, защото нямаше въздух в дробовете си.

Когато отвори очи, Ърнест Хикс видя, че над него се е надвесил мъж, усмихващ се притеснено. Хикс отвори уста, за да попита какво се е случило, тогава болката нахлу в главата му и той се извърна и повърна върху черните мокасини на човека. Стомахът му изхвърли цялата вечеря — пикантно пиле.

— Много съжалявам, човече — каза Хикс, когато спря да бълва.

— Няма проблем, синко — отвърна докторът. — Лежи си, не ставай. Ще те закараме в Спешното отделение. Имаш сътресение на мозъка. Искам да се убедя, че не ти е счупен черепът.

Хикс си спомни, че някой го бе цапардосал в тъмнината.

— Мамка му! — изрева той. — Мамка му! Пистолетът ми… някой да е виждал пистолета ми?

Лекарят — на значката му пишеше „Софър“ — положи длан върху гърдите на Хикс, за да му попречи да се изправи.

— Мисля, че е изчезнал, синко — каза Софър.

— Не се опитвай да станеш, Ърни — каза Саша, която стоеше на един метър от него. На лицето ѝ бе изписан ужас. Зад нея имаше други сестри, изглеждаха бледи и напрегнати.

— О, боже! О, боже! Откраднали са ми пистолета! Нещо друго да са взели?

— Само панталона ти — отвърна Софър.

— Панталона ми? Ама как…

Хикс помести глава, за да погледне надолу. Беше гол до кръста. Пенисът му бе на показ пред лекаря, Саша и другите сестри. На Хикс отново му се доповръща. Това приличаше на кошмара му, онзи, в който отива на работа без панталон и всички го гледат. Изведнъж му мина през акъла, че гаднярът, откраднал панталона, е бъркал с пръст в задника му, както Саша заплашваше, че ще направи.

— Той опипвал ли ме е? Опипвал ли ме е? — изкрещя Хикс.

— Не знаем — каза докторът. — Вероятно не. Вероятно е решил, че ако си гол, няма да тръгнеш да го гониш. Сигурно е взел пистолета ти, защото е бил в кобура, на колана ти.

Обаче онзи не бе взел ризата му. Якето бе взел, но ризата не.

Хикс се разплака. И пръдна — влажно и свирукащо. Никога не се бе чувствал толкова нещастен.

— О, боже! Мили боже! Какво им става на тези хора? — проплака Хикс.

Доктор Софър поклати глава.

— Кой го знае какъв е. Може да е някой наркоман. Може да е извратеняк, който се е нуждаел от уникален трофей. Ченгетата да се оправят. В момента ти ме интересуваш.

— Трофей? — изписка Хикс, представяйки си панталона, сложен в рамка и окачен на стената.

— Да, предполагам. — Софър погледна през рамо към другия край на залата. — Вижда ми се логично, като се има предвид, че откраднатото тяло е на сериен убиец.

Хикс помести главата си и в черепа му екна гонг. Видя, че носилката е избутана настрани и че трупът липсва. Простена отново и притвори очи.

Чу бързо потракване на токове в коридора и му се стори, че разпознава кривата походка на чичо си Джим, който е трябвало да напусне бюрото си и изобщо не е щастлив от този факт. Нямаше логична причина да се страхува от чичо си. Та нали Хикс бе жертвата, бяха го нападнали, за бога. Но както бе сам и нещастен в единственото си убежище — мрака зад клепачите му — логиката не му влияеше. Чичо Джим идваше и с него идваше третото мъмрене. Бяха хванали Хикс със свалени гащи, буквално, което означаваше, че никога повече нямаше да носи униформа на охранител.

Всичко бе загубено, бе се изпарило за секунда в залата за аутопсии — хубавата работа, чукането със Саша, благините от шкафа с лекарства, забавните снимки с трупове. Дори понтиакът с раирана тапицерия бе загубен, макар че това щеше да се разбере чак след няколко часа. Ненормалникът, който го бе пребил, бе взел ключовете и бе офейкал с колата.

Край. На всичко. На абсолютно всичко.

Нищо вече не можеше да върне и мъртвия Чарли Манкс.

Лу доведе момчето на свиждане в клиниката по Коледа — Вик трябваше да седи там двайсет и осем дена. Елхата в стаята бе изкуствена и тримата ядоха захаросани понички, купени от супермаркета.

— Тук всички ли са луди? — попита Уейн, без изобщо да се притеснява.

— Всички са пияници — отвърна Вик. — Смахнатите са оттатък.

— Значи има подобрение?

— Движение в правилната посока — каза му Лу Кармоди. — Цялото ни семейство се движи в правилната посока.

Пуснаха Вик (бе чиста за пръв път от тийнейджърските си години) в средата на януари и тя се прибра вкъщи, за да гледа как майка ѝ умира, да стане свидетел на героичните опити на Линда Маккуин да приключи със себе си.

Вик ѝ помагаше, купуваше цигари „Вирджиния Слимс“ и ги пушеше заедно с нея. Линда продължаваше да пуши, въпреки че бе останала само с един бял дроб. До леглото бе подпряна очукана зелена бутилка с кислород, на която над изрисуваните червени пламъци бе написано: „Силно запалимо“. Линда доближаваше маската до лицето си, за да глътне кислород, после я сваляше и дръпваше от цигарата си.

— Всичко е наред, нали? Не се притесняваш… — каза Линда, посочвайки бутилката с палец.

— Какво? Че може да ме гръмнеш? — попита Вик. — Твърде късно, мамо. Изпреварих те.

Вик не бе стояла цял ден в една и съща къща с майка си, откакто навърши деветнайсет. Като дете не бе осъзнавала колко тъмен е вътре родният ѝ дом. Той бе в сянката на високи ели и до него почти не достигаше естествена светлина, така че дори по обед човек трябваше да включва лампите, за да вижда къде стъпва. Миришеше на цигари и пикня. В края на януари тя вече копнееше да се махне. Мракът и липсата на достатъчно въздух я караха да си спомня тръбата за прането в къщата на Чарли Манкс.

— Трябва да се преместим през лятото. Можем да наемем имот край езерото, както правехме едно време. — Нямаше нужда да уточнява, че говори за езерото Уинипесоки. За тях то бе просто „езерото“, сякаш по света не съществуваха други езера, както под „града“ винаги се имаше предвид Бостън. — Имам пари.

Вече не бяха чак толкова много. Бе успяла да изпие значителна част от заработеното, а и съдебните такси и разходите за клиники не бяха хич малки. Все пак финансовото ѝ състояние бе по-добро от това на средния, преминал лечение алкохолик с татуировки и криминално досие. Щяха да постъпят свежи пари, ако успееше да завърши следващата част на „Търсача“. Понякога си мислеше, че е достатъчно с акъла си и ще може да се справи. С божията помощ. Книгата трябваше да е за сина ѝ, но всъщност не беше.

Линда се усмихна по лукавия, сънлив начин, който означаваше: „Много добре знаеш, че няма да изкарам до юни, че ще прекарам лятната си почивка на три пресечки от тук, в гробището, където са погребани по-големите ми сестри и родителите ми“. Но каза:

— Разбира се. Измъкни момчето от Лу, доведи го. Ще ми се да прекарам известно време с него… ако не се опасяваш, че ще го разваля.

Вик пусна тази забележка покрай ушите си. Тя работеше по осмата стъпка от програмата си и стоеше тук, в Хейврил, за да поправи грешките. Дълго време не желаеше Линда да общува с Уейн, да бъде част от неговия живот. Изпитваше задоволство от това, че ограничава контактите на майка си с момчето, смяташе, че е задължена да защитава Уейн от Линда. Сега ѝ се искаше да бе имало някой, който да защитава Уейн от самата нея. Имаше да се реваншира и на него.

— Би могла да запознаеш баща си с внука му — подхвърли Линда. — Той си е там, в Дувър. Съвсем близо е до езерото. Все още взривява разни неща. Убедена съм, че ще му е приятно да види момчето.

Вик пусна и това покрай ушите си. Дали не трябваше да се реваншира и на Кристофър Маккуин? Понякога си мислеше, че трябва… после си спомняше как той плакнеше разкървавените си кокалчета със студена вода и отхвърляше идеята.

Пролетта бе дъждовна и Вик бе принудена да стои в къщата при умиращата. Понякога валеше толкова силно, че имаше чувството, че се намира във вътрешността на барабан. Линда изхвърляше тлъсти кървави храчки в гумения леген и гледаше кулинарни предавания на прекалено силен звук. Махането от това ужасно място или просто излизането от него за Вик бе въпрос на оцеляване. Когато затвореше очи, виждаше гладкото езеро по залез-слънце и водни кончета с размери на лястовица, плъзгащи се над повърхността.

Но не се реши да наеме имот, докато една вечер Лу не се обади от Колорадо и не предложи Уейн да прекара лятото с Вик.

— Детето се нуждае от майка си — рече Лу. — Не смяташ ли, че вече е време?

— Би било чудесно — отговори тя, като се мъчеше да прикрие вълнението си.

Чак се задъхваше. Бяха се разделили с Лу преди четири години. Не можеше да понася да бъде обичана толкова всеотдайно от него, а от себе си да не дава нищо. Налагаше се да се отдръпне.

Но едно бе да се откаже от Лу, а съвсем друго — от момчето. Лу каза, че момчето се нуждае от майка, но Вик бе на мнение, че тя се нуждае повече от Уейн, отколкото той от нея. При мисълта да прекара лятото с него — да започне отначало, да се опита да бъде добра майка — Вик леко се паникьоса, но в същото време се обнадежди. Не ѝ харесваше, че се пали толкова, защото паленето ѝ напомняше за лудостта.

— Нямаш нищо против? Ще ми го повериш? След всичките простотии, които извърших?

— О, мила. Ако си готова да се качиш на ринга, и той е готов.

Вик не му спомена, че когато двама души се качат на ринга, обикновено започват да се млатят здраво. Може би метафората не бе чак толкова лоша. Уейн определено имаше основателни причини да ѝ забие няколко крошета. Ако Уейн се нуждаеше от боксова круша, Вик бе готова да се направи на такава. Така щеше да го компенсира.

О, колко обичаше тази дума! В нея сякаш имаше нещо божествено.

Започна трескаво да търси място, където да прекарат лятото. Място, отговарящо на картините в главата ѝ. Ако ралеят бе тук, щеше за нула време да открие перфектния имот, трябваше ѝ само едно бързо минаване по Прекия път. Естествено, сега бе наясно, че никога не е минавала по Прекия път. Бе научила истината за онези експедиции по време на престоя си в лудницата в Колорадо. Разумът ѝ бе крехък като пеперуда, която носи навсякъде в шепите си, страхувайки се какво ще стане, ако я пусне или ако, без да иска, я смачка.

Без Прекия път Вик бе принудена, както всички други хора, да разчита на Гугъл. Чак в края на април намери това, което търсеше — стара къща с трийсетина метра брегова ивица, собствен пристан, сал и допълнителна пристройка. Беше едноетажна, така че нямаше да се налага Линда да изкачва стълби. По онова време Вик почти си вярваше, че майка ѝ ще дойде с тях, че ще последва реванширане. Зад къщата дори имаше рампа за инвалидната количка на Линда.

Брокерът бе изпратил много рекламни материали и Вик се настани на леглото на майка си, за да ги разгледат заедно.

— Виж допълнителната постройка. Ще я почистя и ще си направя там ателие. Обзалагам се, че вътре мирише чудесно — каза Вик. — Обзалагам се, че мирише на слама и на коне. Чудя се защо и аз не минах през конската фаза. Смятам, че тя е задължителна за непослушни момиченца.

— Всъщност двамата с Крис не се изпотрепвахме да те „развалим“, Вики. Аз се страхувах. Сега дори не смятам, че това е по силите на един родител. Да развали детето, имам предвид. Схващах проблемите чак когато бе станало твърде късно. Изглежда, никога не съм имала нужния родителски усет. Твърде много се страхувах да не сбъркам, рядко постъпвах правилно.

Вик прехвърли в главата си няколко фрази. Едната бе „двете с теб“, втората — „направи каквото бе по силите ти, за разлика от мен“, третата — „ти ме обичаше по свой си начин, де да можех да върна времето назад и да откликна на чувствата ти“. Но не можа да каже нищо — имаше чувството, че някой я е стиснал за гърлото — а после моментът просто отмина.

— Няма значение — каза Линда. — Не ти бе нужен кон. Имаше си велосипед. Бързата машина на Вик Маккуин. Отвеждаше те по-надалече, отколкото би могъл да те отведе някакъв си кон. Търсих го, да знаеш. Преди няколко години. Мислех, че баща ти го е набутал в сутерена, дори ми хрумна да го дам на Уейн. Та нали е за момчета. Но го нямаше. Нямам представа къде се е затрил. — Лежеше спокойно, с полузатворени очи. Вик стана от леглото, но преди да стигне до вратата, Линда каза: — Не знаеш какво е станало с него, така ли, Вик? Бързата ти машина?

В гласа ѝ имаше лукава, заплашителна нотка.

— Няма го — отвърна Вик. — Само това знам.

Майка ѝ продължи:

— Харесва ми къщата. Твоята езерна къща. Намерила си добро местенце, Вик. Знаех, че ще се справиш. Винаги си била добра в тези работи. В намирането на разни неща.

Вик настръхна.

— Почивай си, мамо — каза тя и отново тръгна към вратата. — Радвам се, че имотът ти харесва. Скоро ще отидем там. Ще е наш цяло лято, след като подпиша документите. Трябва да го разгледаме. Да прекараме няколко дена там, само двете.

— Разбира се — каза майка ѝ. — А на връщане ще се отбием в „При Тери“ да пийнем млечни шейкове.

В и без това доста тъмната стая за момент притъмня още повече, сякаш облак бе закрил слънцето.

— Фрапета — каза Вик с подрезгавял заради емоциите глас. — Ако искаш млечен шейк, трябва да отидеш другаде.

Майка ѝ кимна.

— Точно така.

— Този уикенд — подхвърли Вик, — ще отидем този уикенд.

— Трябва да провериш каква е програмата ми — рече майка ѝ. — Може да имам други ангажименти.

На следващата сутрин спря да вали, а през уикенда, вместо да закара майка си на езерото Уинипесоки, я закара в гробището и я погреба под синьото майско небе в един от първите топли дни.

Тя се обади на Лу в един сутринта източно време и каза:

— Според теб какво ще иска да прави той? Това са два месеца. Не знам дали ще мога да забавлявам Уейн дори два дена.

Лу, изглежда, се озадачи от този въпрос.

— Той е на единайсет. Лесен е. Със сигурност ще му хареса това, което ти харесваш. Ти какво харесваш.

— Бърбън „Мейкърс Марк“.

Лу изхъмка.

— Ами… мислех си за неща от рода на тенис.

Вик купи ракети за тенис, макар че не знаеше дали Уейн може да играе. А самата тя не бе играла от толкова отдавна, че не си спомняше как се броят точките. Знаеше само, че дори да нямаш нищо, любов поне имаш.

Купи бански, джапанки, слънчеви очила, фризби. Купи и слънцезащитни кремове, надявайки се, че той ще предпочете да прекарва доста време на слънце. Между престоите в лудницата и в клиниката Вик приключи с покриването на ръцете и краката си с татуировки, а прекаленото излагане на слънчева светлина бе вредно за мастилото.

Предположи, че Лу ще го доведе със самолет на Източното крайбрежие, и се изненада, когато Лу ѝ даде номера на Уейн в самолета и я помоли да му се обади, когато той пристигне.

— Летял ли е някога сам?

Лу отвърна:

— Досега дори не се е качвал на самолет, но ти не се тревожи. Стабилно хлапе е и може да се грижи за себе си. Всъщност от известно време го прави. На дванайсет е, но се държи като петдесетгодишен. Мисля, че се вълнува повече от самия полет, отколкото да стигне там. — Последва неловко мълчание. — Съжалявам, това бе тъпо.

— Няма проблеми, Лу — каза тя.

Не се обиди. Нищо от казаното от Лу или Уейн не можеше да я обиди. Имаше нужната настройка. През всичките онези години на мразене на собствената си майка Вик не бе предполагала, че ще се справя дори по-зле.

— Освен това той няма да пътува сам. Идва с Хупър.

— Хубаво. Той какво яде?

— Обикновено това, което лежи на пода. Дистанционното, бельото, килима. Като тигровата акула от „Челюсти“ е. Онази, която Драйфус разпори. Затова го кръстихме Хупър21. Спомняш ли си тигровата акула? Имаше регистрационна табела на автомобил в стомаха си?

— Не съм гледала „Челюсти“. Е, хванах малко от едно от продълженията, докато бях в клиниката. Онова с Майкъл Кейн.

Последва ново мълчание. Лу, изглежда, бе потресен.

— Боже! Нищо чудно, че не изкарахме дълго заедно — промърмори той.

Три дена по-късно, в шест сутринта, Вик чакаше на летище „Логан“, гледайки как боингът 727 на Уейн рулира. Скоро пътниците заизлизаха от тунела, крачеха бързо, мълчаливо влачейки багажа си. Тълпата изтъняваше, а Вик се опитваше да не се тревожи. Къде, по дяволите, бе той? Да не би Лу да ѝ бе дал погрешна информация? Уейн все още не бе дошъл, а тя вече се проваляше.

Момчето се появи, беше прегърнало раницата си така, сякаш бе любимото му плюшено мече. То остави раницата, а тя го прегърна и завря лице във врата му, докато той през смях не я помоли да го пусне.

— Хареса ли ти полетът? — попита тя.

— Толкова ми хареса, че веднага след излитането заспах, пропускайки всичко. Преди десет минути бях в Колорадо, а сега съм тук. Пълна лудница! Стигаш толкова далече за нула време, просто така!

— Прав си. Пълна лудница.

Хупър бе в клетка с размерите на детска кошарка. Едва успяха да го свалят от лентата. От огромната му санбернарска уста капеха лиги, а в краката му лежаха жалките останки на един телефонен справочник.

— Какво е това? — попита Вик. — Обяд?

— Обича да гризе разни неща, когато е нервен. Като теб.

Отидоха с колата в къщата на Линда да хапнат сандвичи с пуешко. Хупър яде консерви, един от новите чифтове джапанки и ракетата за тенис на Вик, която все още бе в найлона си. Дори при отворени прозорци къщата миришеше на цигари, мента и кръв. Вик гореше от нетърпение да тръгват. Взе банските, стативите, боите, кучето и момчето, което обичаше, но се опасяваше, че не познава добре и не заслужава, и тръгна на север.

„Вик Маккуин се опитва да бъде майка, част II“ — помисли си тя.

Триумфът чакаше.

Сутринта, когато Уейн откри триумфа, Вик бе на пристана и се опитваше да разплете две въдици. Бе ги намерила в един шкаф в къщата — ръждясали реликви от осемдесетте години, чиито корди представляваха кълба с размерите на юмрук. В гаража бе мярнала кутия с такъми, така че прати Уейн да я потърси.

Седеше на края на пристана, шляпайки във водата с босите си крака, и се бореше с възлите. Когато бе на кокаин — да, и това бе употребявала — можеше да развързва възли часове наред и същевременно да изпитва удоволствие като при секс. Тогава можеше да си играе с възела така, както Слаш с китарата.

Сега обаче се отказа след пет минути. Нямаше смисъл да се мъчи. В кутията щеше да има нож. Човек трябва да знае кога си струва да вложи усилия за разплитането на нещо и кога е по-добре да кълца с нож.

Освен това слънчевите лъчи се отразяваха във водната повърхност и ѝ причиняваха болка в очите. Особено в лявото. Чувстваше лявото си око твърдо и тежко, сякаш бе от олово, а не от мека тъкан.

Вик полегна на слънце и зачака Уейн да се върне. Щеше ѝ се да поспи, но всеки път щом се унесеше, се стряскаше, чувайки песента на лудото момиче в главата си.

Чу я за пръв път в лудницата в Денвър, където бе пратена, след като запали къщата. Песента на лудото момиче имаше само четири стиха, но никой, нито Боб Дилън, нито Джон Ленън, нито Байрон, нито Кийтс бяха създавали толкова емоционална и проникновена творба.

Тази песен я бе събудила още първата нощ в клиниката. Пееше я жена, намираща се в някое от съседните отделения. И не я пееше просто за себе си, а се обръщаше директно към Вик.

Лудата изпяваше песента си три или четири пъти на нощ, обикновено тъкмо когато Вик се унасяше. Понякога избухваше в толкова бурен смях, че не успяваше я изкара докрай.

Вик закрещяваше. Настояваше някой да затвори устата на тъпата крава. И другите закрещяваха, цялото отделение закрещяваше — всички искаха тишина, да бъдат оставени да поспят. Вик пищеше, докато не ѝ паднеше гласът, после идваха черни мъже с бели униформи, поваляха я на леглото и ѝ биеха инжекция.

През деня Вик ядосано оглеждаше лицата на другите пациенти, търсейки издайнически следи на умора и виновност. Само че всички изглеждаха изморени и виновни. По време на терапевтичните групови сесии тя се заслушваше в другите, смятайки, че нощната певица ще се издаде сама чрез дрезгав глас. Само че всички имаха дрезгави гласове заради тежките нощи, лошото кафе и цигарите.

После Вик престана да чува песента. Предположи, че са преместили смахнатата в друго крило, показвайки най-накрая загриженост към останалите пациенти. Половин година след като излезе от болницата, Вик най-сетне разпозна гласа и разбра коя е била лудата певица.

— Моторът в гаража наш ли е? — попита Уейн, а после, още преди тя да е схванала какво я пита, добави: — Какво пееш?

Чак тогава осъзна, че си тананика. Сега звучеше много по-добре, отколкото когато се дереше истерично в лудницата.

Вик се надигна и потърка лицето си.

— Не знам. Нищо.

Уейн я изгледа мрачно, подозрително. Закрачи с неуверена крачка по пристана. Хупър се влачеше след него като опитомена мечка. Уейн носеше жълта очукана кутия за инструменти, бе стиснал дръжката ѝ с две ръце. Изтърва я и тя падна с трясък върху дъските. Целият пристан се разтресе.

— Намерих кутията с такъми — обяви Уейн.

— Не е тази.

— Каза ми да търся кафява кутия.

— Тази е жълта.

— На места е кафява.

— На места е ръждясала.

— Е, и? Ръждата е кафява.

Той отключи кутията и бутна капака настрани. Намръщи се.

— Случва се човек да сгреши — отбеляза тя.

— Това не служи ли за ловене на риба? — попита той и извади някакъв странен инструмент, приличаш на острието на миниатюрна коса. Можеше да се побере в човешка длан. — Има формата на кука.

Вик знаеше какво е, макар че от години не бе виждала такова нещо. Най-накрая стопли какво бе казал Уейн при излизането си на пристана.

— Дай да видя кутията — каза Вик.

Обърна я и се загледа в ръждясалите гаечни ключове, уреда за измерване на налягане и стария ключ с правоъгълна глава, на който пишеше ТРИУМФ.

— Къде намери това?

— Беше на седалката на стария мотоциклет. Той върви ли с къщата?

— Покажи ми!

Вик бе влизала в пристройката само веднъж, при първия си оглед на къщата. Беше казала на майка си, че смята да я разчисти и да я ползва като ателие. Досега обаче моливите и боите не бяха мърдали от шкафа в спалнята и в пристройката цареше същият безпорядък, както в деня на нанасянето им.

Дългото тясно помещение бе толкова претъпкано с боклуци, че не можеше да се стигне до отсрещната стена по права линия. Имаше няколко кабинки, където някога са били държани коне. Вик харесваше миризмата вътре — на бензин, прах, изсъхнала слама и дърво, което се е пекло на слънце поне осемдесет лета.

Ако беше на годините на Уейн, Вик щеше да кисне на гредите, сред гълъбите и летящите катерици. Това обаче, изглежда, не бе на сърцето на Уейн. Той не общуваше с природата. Правеше снимки с айфона си, после се навеждаше над екрана и ги преглеждаше. За него основното предимство на къщата бе, че има безжичен интернет.

Не че искаше да стои вътре. Искаше да стои вътре в телефона си. Устройството бе неговият мост за бягство от един свят, в който майка му е луда алкохоличка, а баща му — сто и четиресет килограмов механик, който ходи на сбирките на любителите на комикси облечен като Железния човек.

Моторът бе в задната част на гаража и бе завит с опръскан с боя брезент, но характерните форми се различаваха ясно. Вик го забеляза веднага и се зачуди как е убягнал от погледа ѝ.

Чуди се само секунда обаче. Никой не знаеше по-добре от Вик Маккуин колко лесно се губят важните неща сред визуалния безпорядък. Можеше преспокойно да пресъздаде мястото в някоя от книгите за Търсача. Намерете пътя към мотоциклета през лабиринта от боклуци — като внимавате да не се спънете в опънатите жици — и избягайте! Идеята хич не бе лоша, струваше си да я обмисли. Не можеше да си позволи да отхвърля с лека ръка нито една добра идея. Някой можеше ли?

Уейн хвана единия край на брезента, тя — другия. Отметнаха го назад.

Моторът бе покрит с дебел пласт прах и стърготини. Кормилото и контролните уреди едва се виждаха от паяжини. Фарът бе откачен и висеше на жиците си. Резервоарът с капковидна форма имаше цвят на червена боровинка и сребристи ивици. Отстрани с хромирани букви бе написано „Триумф“.

Машината сякаш бе излязла от стар филм за моторджии — не онези филми с многото цици, приглушените цветове и Питър Фонда, а по-старите, по-кротките, които са черно-бели, пълни със състезания и разговори за Човека. Вик вече се бе влюбила в нея.

Уейн прокара дланта си по седалката, после погледна полепналите по нея валма мръсотия.

— Можем ли да го задържим?

Сякаш говореше за изгубено коте.

Естествено, че не можеха да го задържат. Не беше техен. Принадлежеше на възрастната жена, която им бе дала къщата под наем.

Само че…

Само че на Вик нещо ѝ подсказваше, че той вече е неин.

— Съмнявам се, че е в движение — каза тя.

— Голяма работа — отвърна Уейн с небрежната увереност на дванайсетгодишно дете. — Поправи го. Татко ще ти каже как става.

— Твоят баща вече ми е казвал как става.

В продължение на седем години се бе опитвала да бъде момичето на Лу. Невинаги бе приятно и никога не бе лесно, но имаше и някои щастливи дни в гаража. Лу поправяше моторите, а Вик ги боядисваше; по радиото звучеше „Саундгардън“, а в хладилника имаше студена бира. Понякога тя се мотаеше край Лу и му задаваше въпроси. Той ѝ обясняваше за предпазителите, спирачките и ауспусите. Тогава ѝ харесваше да е в неговата компания, дори себе си харесваше до известна степен.

— Значи можем да го задържим, а? — попита отново Уейн.

— На нашата наемодателка е. Мога да я попитам дали се продава.

— Сигурен съм, че ще ни го даде. — Написа с пръст „наш“ върху прашната повърхност на резервоара. — Че коя старица би искала да фучи по пътищата с такова бебче?

— Тази, която стои до теб — отвърна тя, после се пресегна и избърса с длан написаното.

Сред лъчите на утринното слънце се изви вихрушка от златни прашинки.

Под мястото, където бе думата „наш“, Вик написа „мой“. Уейн извади айфона си и направи снимка.

Всеки ден, след като се наобядваше, Зигмунд де Зут отделяше един час за боядисване на войничета. Това бе любимото му занимание. Слушаше изпълнението на Берлинския симфоничен оркестър на „Облакът Атлас“ от Фробишър и боядисваше старинните шлемове и мундири на немците. Имаше малък макет върху парче шперплат с размери два на два метра, който представяше битката при Вердюн — окървавена кал, изгорели дървета, храсталаци, телени мрежи и трупове.

Зиг се гордееше с прецизната си работа с четката. Изобразяваше дори златните нишки на еполетите, микроскопичните месингови копчета на мундирите и петната от ръжда по шлемовете. Имаше чувството, че когато са оцветени добре, войничетата едва ли не могат да оживеят и да се втурнат да атакуват отбранителната линия на французите.

Той работеше по тях в деня, в който това най-накрая се случи, в деня, в който те най-накрая започнаха да се движат сами.

Оцветяваше един ранен германец, който се бе хванал за гърдите, а устата му зееше в безмълвен вик. Зиг бе потопил четчицата в червената боя и се канеше да мацне пръстите на войника, но когато протегна ръка, той отстъпи.

Зигмунд се облещи срещу високия по-малко от три сантиметра войник, чиято ръка бе осветена от ярката лампа. Понечи отново да го мацне и той отново се люшна назад.

Зиг направи трети опит, като си помисли: „Не мърдай, копеленце“, но пропусна. Много далече бе от целта, направи резка върху козирката на металната лампа.

Освен това не се движеше само един войник. Всички се движеха, потрепвайки като пламъчета на свещи.

Зигмунд потърка челото си с длан. Потта му бе топла и мазна. Пое си дълбоко въздух и му замириса на джинджифилови сладки.

„Удар — помисли си. — Получил съм удар.“ Мислеше на холандски, защото в момента английският му убягваше, макар че говореше английски от петгодишен.

Протегна ръце към ръба на масата, за да се подпре, но не успя и падна. Падна върху паркета от орехово дърво върху дясната си страна и усети как нещо изщрака в бедрото му. Костта се счупи като суха клечка, настъпена от германски ботуш. Цялата къща се разтресе от падането му и той си помисли, пак на холандски: „Това ще накара Жизел да дойде“.

— Hulp — провикна се. — Ik heb een slag. Nr. Nr.

Думите не му звучаха нормално, но му отне време да разбере защо. „Холандски. Тя не знае холандски.“

— Жизел! Паднах!

Тя не се появи, нито отговори на виковете му. Замисли се какво ли прави, та не го чува. Предположи, че е излязла при техника, поправящ климатичната система. Облечен в мръсни работни дрехи трътлест мъж — Бинг някой си — бе дошъл да смени една кондензаторна намотка по заръка на производителя.

Долу на пода главата му като че ли се прочисти. Когато седеше на стола, въздухът му се бе сторил гъст, застоял и топъл и изведнъж му бе замирисало на джинджифилови сладки. Тук долу обаче бе по-хладно и светът не се въртеше толкова неприятно. Забеляза една отвертка, която бе загубил преди месеци. Беше се сгушила сред валмата прах под тезгяха.

Бедрото му бе счупено. Бе сигурен в това, усещаше костните отломки, сякаш под кожата му имаше нагорещена жица. Помисли си, че ако успее да се изправи, ще може да стигне до коридора, използвайки стола като проходилка.

Може би щеше да успее да се добере до вратата и да извика техника. Или живеещата от другата страна на улицата Вик Маккуин. Но не, Вики бе отишла някъде с момчето си. Не, ако успееше да се довлече до телефона в кухнята, щеше просто да извика „Бърза помощ“. Дали Жизел щеше да го намери, преди линейката да е цъфнала на алеята? Не искаше да я стряска повече от необходимото.

Зиг протегна кльощавата си ръка към стола, хвана се за него и се изправи, като внимаваше да не стъпи на левия си крак. Въпреки това болеше много. Чу как някаква кост изщрака.

— Жизел! — изрева той.

Приведе се над стола, стиснал с две ръце облегалката, и си пое треперливо дъх. Отново усети онази странна коледна миризма. Адски силна бе.

„Удар — помисли си той отново. — Случват се такива неща при удар. Мозъкът се обърква и човек усеща несъществуващи миризми, докато светът се топи като мръсен сняг под топъл пролетен дъжд.“

Извърна се към вратата, която бе на десетина крачки и зееше отворена. Струваше му се невъзможно Жизел да не е чула виковете му, ако е в къщата. Или бе отвън край бучащия климатик, или пазаруваше, или бе мъртва.

Замисли се върху тези възможности — при бучащия климатик, на пазар или мъртва — и със свито сърце стигна до извода, че третата не може да бъде отхвърлена.

Вдигна стола, премести го напред и подрипна леко. Сега, както бе в изправено положение, отново му се виеше свят. Мислите му се рееха като гъши пух, понесен от топъл ветрец.

Някаква песен се въртеше непрекъснато в главата му, зациклила по идиотски начин. „Една старица глътна мухата, защо ли глътна мухата, сега ще опъне петалата.“ Само че песента зазвуча по-силно и сякаш вече не бе в главата му, а във въздуха наоколо.

— Една старица паяк глътна и ся от гъдел ще се гътне — пееше гласът.

Беше висок, фалшив и изненадващо кух, идещ сякаш от вентилационна шахта.

Зиг вдигна глава и видя, че покрай вратата мина мъж с противогаз. Той влачеше Жизел за косата надолу по коридора. Жизел не се съпротивляваше. Беше облечена в спретната синя ленена рокля и обувки на висок ток със същия цвят. Едната обувка се изхлузи от стъпалото ѝ и падна. Човека с противогаза бе увил около китката си кестенявата ѝ прошарена коса. Очите ѝ бяха затворени, тясното ѝ изпито лице изглеждаше спокойно.

Човека с противогаза извърна глава и го погледна. Зиг никога не бе виждал толкова ужасно нещо. Сети се за онзи филм с Винсънт Прайс, в който ученият се кръстосва с насекомо. Главата му представляваше черна гумена круша с блестящи лещи вместо очи и гротескно изглеждаща клапа върху устата.

Дали не ставаше въпрос за нещо по-лошо дори от удар? Възможно ли бе вследствие на мозъчен удар човек да получи халюцинации? Един от неговите войници бе излязъл от макета, възпроизвеждащ битката при Вердюн, и влачеше жена му по коридора. Може би затова Зиг с мъка стоеше изправен. Немецът бе нападнал Хейврил, пускайки отровен газ. Чудно защо обаче газът не миришеше на горчица, както би трябвало, а на курабии.

Човека с противогаза вдигна пръст, за да покаже, че ще дойде скоро, и продължи да влачи Жизел по коридора. Отново се разпя.

— Имаше една старица — пееше той, — тя глътна коза. Просто си отвори устата и глътна козата. Каква лакома кучка!

Зиг се отпусна върху стола. Краката… не си чувстваше краката. Протегна ръка, за да избърше потта от лицето си, и си бръкна в окото.

По пода на кабинета трополяха ботуши.

Зиг с мъка вдигна глава. Имаше чувството, че върху темето му е сложена тежест, поне десет килограма желязо.

Онзи стоеше с ръце на кръста до макета и се взираше в кратерите, руините и телените заграждения. Зиг най-сетне успя да разпознае дрехите му — носеше изцапан със смазка костюм на техник по поддръжка на климатици.

— Човечета, човечета! — каза Човека с противогаза. — Обожавам човечетата! Нагоре по стръмните планини, надолу по тревистите долини, не смеем да ловуваме, защото от човечетата се страхуваме. — Погледна Зиг и добави: — Господин Манкс казва, че съм същински демон на римите. Аз смятам, че просто съм поет, но не съм го осъзнавал. На колко години е съпругата ви, господине?

Зиг нямаше намерение да отговаря. Искаше да попита техника какво е направил с Жизел, но вместо това каза:

— Ожених се за нея през 1976 година. Жена ми е на петдесет и девет. Петнайсет години по-млада е от мен.

— Хитряга! Толкова млада жена! Деца имате ли?

— Не. Имам мравки в мозъка.

— От севофлурана е — обясни Човека с противогаза. — Вкарах го през климатика. Личи си, че жена ти не е раждала. Такива твърди, стегнати гърди! Опипах ги и мога да ти кажа, че жените, които са раждали, нямат такива цици.

— Защо го направи? Защо си дошъл тук? — попита Зиг.

— Живеете точно срещу Вик Маккуин. Гаражът ви е за две коли, но имате само една кола — отбеляза Човека с противогаза. — Когато се върне, господин Манкс ще има къде да паркира. Колелата на призрака се въртят, въртят, въртят, въртят, въртят, колелата на призрака се въртят цял ден.

Зиг де Зут долови серия от звуци — съскане, драскане и тупкане — които се повтаряха непрекъснато. Не можеше да разбере какво е това. Звуците като че ли бяха в главата му, но за известно време и песента на Човека с противогаза сякаш бе в главата му. Сега вместо мисли Де Зут имаше там съскане, драскане и тупкане.

Човека с противогаза се вторачи в него.

— Виктория Маккуин май вече има майчински гърди. Трябва да си ги виждал. Как ти се струват циците ѝ?

Зиг го гледаше с празен поглед. Разбираше какво го питат, но не знаеше как да отговори на такъв въпрос. Вик Маккуин бе само на осем години; в съзнанието на Зиг тя отново бе дете — момиче с момчешки велосипед. Тя идваше от време на време да оцветява фигурките. Беше му приятно да я наблюдава как работи — оцветяваше съсредоточено, с присвити очи, сякаш се взираше в дълъг тунел, опитвайки се да види какво има в другия край.

— Тази къща отсреща е нейна, нали? — попита Човека с противогаза.

Зиг не искаше да му каже. Не искаше да му съдейства.

— Да — чу се да казва. — … Защо ти казах? Защо отговарям на въпросите ти? Аз не желая да ти съдействам.

— И това е от севофлурана. Нямаш представа какви неща ми казват хората, като им дам малко от добрия стар джинджифилов дим. Една баба, на шейсет и четири май беше, ми сподели, че единствения път, когато е получила оргазъм, са ѝ го вкарали отзад. Шейсет и четири! Гадно, нали? Ще се нуждаеш ли от мен все още, ще ме праскаш ли все още, когато стана на шейсет и четири!

Той се изкиска невинно като дете.

— Това да не би да е серум на истината? — попита Зиг.

Едва успя да зададе въпроса си. Всяка дума бе кофа с вода, която трябваше да бъде измъкната на ръка от дълбок кладенец.

— Не точно, но със сигурност, притъпява усещанията. Ставаш податлив на внушения. Чакай само да се събуди жена ти. Ще ми лапа оная работа така, сякаш обядва, след като е пропуснала закуската. Ще си мисли, че това е съвсем нормално! Не се безпокой. Нима да те карам да гледаш. Тогава вече ще си мъртъв. Слушай сега! Къде е Вик Маккуин? Наблюдавам къщата цял ден. Като че ли няма никой вътре. Не е отишла на почивка, нали? Би било неприятно. Много неприятно.

Зигмунд де Зут не отговори. Беше се разсеял. Най-накрая бе разбрал какво чуваше, какво издаваше онова съскане, драскане и тупкане.

То изобщо не бе в главата му. Беше записът, който слушаше — изпълнение на Берлинския оркестър.

Музиката бе спряла.

Когато Уейн бе записан на детски лагер, Вик започна да работи върху новата книга… и върху триумфа.

Редакторът бе подхвърлил, че е време за празнична тема в „Търсача“, според него коледните приключения биха станали бестселър. Първоначално идеята ѝ лъхна на вкиснало мляко — Вик трепна и се отдръпна, погнусена. Но след седмици, когато премисли, осъзна какъв брутално комерсиален продукт може да се получи. Представяше си колко симпатичен ще изглежда Търсача със захарно бастунче, шапка на райета и шал. Изобщо не ѝ минаваше през главата, че робот, базиран на двигателя на мотоциклет „Вулкан“, не се нуждае от шал. Щеше да изглежда готин. Тя бе художник, не инженер и реалността можеше да си го начука.

Разчисти задната част на пристройката, отваряйки място за статива, и започна. Първия ден в продължение на три часа рисува със син молив езеро, покрито с лед. Търсача и малката му приятелка Бони стояха прегърнати върху леден блок. Лудият Мобиус Стрип плаваше с подводница, която приличаше на октопод и пускаше пипалата си към двамата герои. Поне тя си представяше, че рисува пипала. Както винаги, Вик работеше при надута музика и изключен за страничните неща мозък, наклонила замислено глава на една страна. Когато рисуваше, лицето ѝ бе гладко и спокойно като на дете.

Спря чак когато ѝ се схвана ръката. После излезе навън, протегна се и чу как гръбнакът ѝ изпуква. Отиде в къщата да си налее студен чай — Вик почти не ядеше, когато работеше по книга — след което се върна в гаража да помисли какво да представи на втората страница. Реши, че нищо не пречи да почовърка триумфа, докато мисли.

Смяташе да отдели на мотора час-два, след това отново да се заеме с „Търсача“. Само че монтьорства цели три часа и закъсня да вземе Уейн от лагера с десет минути.

Впоследствие графикът се оформи така: сутринта — книгата, следобед — мотора. Вик си наложи да включва аларма, за да може да прибира Уейн навреме. В края на юни разполагаше с купчина скици за книгата и бе разглобила триумфа на части.

Пееше, докато работеше, макар че рядко осъзнаваше това.

— Никой не мигва нощем, когато тази песен запея! А ще я пея цяла нощ! — пееше тя, докато работеше по мотоциклета.

А когато работеше по книгата, пееше:

— Татко ни кара в Коледната земя, за да се повозим на шейната на Дядо Коледа. Кара ни в Коледната земя, за да мине денят.

Но това бяха части от една и съща песен.

На първи юли Вик и Уейн оставиха езерото Уинипесоки зад гърба си и се отправиха към къщата на Линда в Масачузетс. Всъщност къщата вече бе на Вик, която все още не можеше да свикне с този факт.

Лу летеше за Бостън, за да прекара Деня на независимостта с Уейн и той да се наслади на фойерверките в големия град, нещо, което досега не бе правил. Вик щеше да прекара уикенда в къщата на майка си — вече нейна къща — като се старае да не пие. Трябваше да прегледа вещите на починалата. Смяташе през есента да продаде къщата и да се премести в Колорадо. Разбира се, трябваше да обсъди тази идея с Лу. Можеше да работи по „Търсача“ навсякъде.

Движението на входа на Хейврил бе натоварено. Бяха в капан на пътя, който бе похлупен от потискащо ниски облаци. Вик бе на мнение, че никой не заслужава да търпи такова небе, ако е трезвен като репичка.

— Страх ли те е много от призраци? — попита Уейн, докато чакаха колите пред тях да се размърдат.

— Защо? Да не би да те е страх, че ще спиш в къщата на баба ти? Дори и да е все още там, духът ѝ няма да ти стори зло. Тя те обичаше.

— Не — отвърна равнодушно Уейн. — Помня, че едно време някакви призраци ти говореха.

— Вече не. — Колите най-накрая тръгнаха и Вик подкара по аварийното платно. — Вече не, хлапе. Майка ти не беше добре с главата, затова трябваше да отиде в болницата.

— Не са истински, значи?

— Разбира се, че не са. Мъртвите са си мъртви. Миналото си е минало.

Уейн кимна.

— Коя е тази? — попита той, когато свиха по алеята пред къщата.

Вик се бе замислила за призраците и не забеляза жената, която бе седнала на стълбите пред входа. Когато Вик паркира, жената се изправи на крака.

Носеше избелели, прокъсани на коленете и бедрата дънки, които не изглеждаха хич модни. В едната си ръка държеше запалена цигара, в другата — папка. Беше кльощава, с вид на наркоманка. Вик не можеше да се сети откъде я познава, но със сигурност я познаваше. Нямаше представа коя е, но сякаш бе чакала тази жена от години.

— Твоя позната? — попита Уейн.

Вик поклати глава. За момент бе загубила гласа си. Бе прекарала почти цялата минала година вкопчена в здравия разум и трезвеността, както стариците са вкопчени в чантите си със зеленчуци. Докато гледаше към двора, усети как дъното на чантата започва да се прокъсва и да поддава.

Наркоманката с развързаните кецове ѝ помаха нервно по начин, който ѝ се стори ужасно познат.

Вик отвори вратата на колата, излезе, заобиколи предницата и застана между жената и Уейн.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — изграчи Вик.

Нуждаеше се спешно от чаша вода.

— Надявам с-с-с… — Звучеше така, сякаш се кани да кихне. Лицето ѝ притъмня и тя изрече: — Се. Той е на свобода.

— Не ви разбирам.

— Призрака — каза Маги Лей. — Отново започва. Мисля, че ще т-т-трябва да използваш моста си, за да го намериш, Вик.

Тя чу, че Уейн излезе от колата и затръшва вратата. Малкият отвори задната врата и Хупър скочи на земята. Искаше да му каже да се върне в колата, но така щеше да покаже, че се страхува.

Жената се усмихна. Лицето ѝ излъчваше невинност и доброта, каквито Вик често асоциираше с лудост. Неведнъж бе виждала такива хора в лудницата.

— С-с-съжалявам — каза посетителката. — Не трябваше да з-з-з… — Сега сякаш се задушаваше. — … започвам така. Аз с-с-с… О, боже. Аз съм Маги. Заеквам силно. С-с-съжалявам. Преди доста време пихме чай. Ти си бе ожулила коляното. Сигурно си б-б-била к-к-колкото… — Тя замлъкна, пое си дъх и пробва отново: — Това момче. Но би т-т-трябвало да си спомняш.

Мъчително бе да я слуша как се опитва да говори, все едно гледаше как човек без крака се влачи по тротоара. Вик си помисли: „Преди не бе толкова зле“, докато в същото време бе убедена, че наркоманката е луда и вероятно представлява опасност. За момента тези две мисли не ѝ се виждаха противоречиви.

Наркоманката докосна Вик, дланта ѝ бе топла и влажна и Вик бързо се отдръпна. Вик погледна ръката ѝ и видя плетеница от лъскави белези — изгаряния от цигари. Бяха много, като скорошните розовееха.

Маги я изгледа объркано, почти обидено, но преди Вик да успее да каже нещо, Хупър се приближи и завря нос в слабините на Маги Лей. Маги се засмя и бутна муцуната му настрани.

— О, л-л-леле. Имаш си Йети. Супер. — После впери поглед в сина на Вик. — А това трябва да е Уейн.

— Откъде знаеш името му? — попита с дрезгав глас Вик и през главата ѝ мина смахната мисъл: „Плочките ѝ за скрабъл не могат да дават собствени имена“.

— Ти посвети първата си к-к-книга на него — каза Маги. — Имахме ги всички в библиотеката. Бях ти луда фенка.

Вик каза:

— Уейн, заведи Хупър в къщата.

Уейн подсвирна и мина покрай Маги, кучето го последва. Влязоха и Уейн затвори вратата.

Маги рече:

— Мислех, че ще ми пишеш. Ти обеща. Щеше ми се да се чуем с-с-след арестуването на Манкс, но после си помислих, че се опитваш да го забравиш. Канех се да ти пиша, н-н-но се опасявах, че р-р-р… вашите ще започнат да подпитват за мен, а после си помислих, че и м-м-мен се опитваш да забравиш.

Тя отново опита да се усмихне и Вик видя, че няколко от зъбите ѝ липсват.

— Госпожо Лей. Объркали сте се. Не ви познавам — каза Вик.

Вик най-много се уплаши от чувството си, че е тъкмо обратното. Не Маги се бе объркала — лицето ѝ сияеше от налудничава увереност. Ако някой се бе объркал, то това бе Вик. Виждаше всичко в съзнанието си — мрачната хладина на библиотеката, разпръснатите по бюрото плочки за скрабъл, бронзовото преспапие с формата на пистолет.

— Щом не ме познаваш, откъде знаеш фамилията ми? Не ти я споменах — възмути се Маги.

Отне ѝ почти половин минута да се изкаже, защото заекването се бе засилило.

Вик вдигна ръка, отхвърляйки това твърдение като абсурдно. Естествено, че Маги ѝ бе споменала фамилията си. Бе я споменала, когато се представи. Вик бе убедена в това.

— Виждам, че знаеш някои неща за мен — подхвана Вик. — Разбери, че синът ми не е чувал за Чарли Манкс. Не съм му разказвала за него. И не ми се ще той да разбира за него от… непозната.

Замалко не каза „някаква си откачалка“.

— Естествено. Не исках да те тревожа.

— Но го направи.

— Н-н-но, Вик.

— Престани да ме наричаш така. Не се познаваме!

— Ако искаш да те наричам Хлапе?

— Никак не искам да ме наричаш. Искам да се разкараш от тук.

— Н-н-но трябва да ти кажа за М-м-м…

Толкова се бе напрегнала, че почти стенеше.

— Манкс.

— Благодаря. Да. Трябва да р-р-решим как ще процедираме с него.

— Да процедираме? Какво имаш предвид? Манкс е излязъл? Присъдата му изтича през 2016 г., освен това разбрах, че е в кома. Дори и да се събуди и да го освободят… та той е на двеста години. Но не са го пуснали, щяха да ме уведомят, ако са го пуснали.

— Не е чак толкова стар. Вероятно е на сто и п-п-п… — Звучеше така, сякаш се опитва да имитира звука на горящ фитил. — … петдесет!

— Боже! Не ми се слушат такива глупости. Имаш три минути да се изнесеш! Ако не го направиш, ще извикам полиция.

Вик излезе от пътеката, смяташе да заобиколи Маги по тревата.

Не се получи.

— Не са те уведомили, защото не е пуснат. Помислили са го за мъртъв. Миналия м-м-май.

Вик замръзна на място.

— Какво означава това „помислили са го за мъртъв“?

Маги ѝ подаде папката.

Бе написала телефонен номер от вътрешната страна на корицата. Погледът на Вик се задържа върху него, защото първите три цифри след кода съответстваха на рождения ѝ ден, а следващите четири всъщност не бяха никакви цифри, а обозначението за „майната ти“ — FUFU.

Папката съдържаше десетина разпечатки от различни вестници. На листовете, които бяха лекьосани и с покафенели краища, стоеше печатът на библиотеката в Хиър, Айова.

Първата статия бе от „Денвър Поуст“:

Имаше малка снимка на физиономията му — тясно лице, изпъкнали очи и бледа уста, около която почти няма устни. Вик започна да чете статията, но очите ѝ се насълзиха.

Спомни си шахтата за прането и лютивия дим, който дразнеше очите ѝ и я задушаваше. Спомни си паниката и коледните песни.

Отделни фрази от статията достигнаха до съзнанието ѝ — дегенеративна болест, наподобяваща паркинсон… непостоянна кома… заподозрян в десетки отвличания… Томас Прийст… спрял да диша в два след полунощ.

— Не знаех — промърмори Вик. — Никой не ми каза.

Бе твърде разстроена, за да продължи да фокусира гнева си върху Маги. Мислеше си: „Той е мъртъв. Мъртъв е и сега можеш да го забравиш. С тази част от живота ти е приключено, защото той е мъртъв“.

Мислите не ѝ донесоха радост, но усети, че се задава нещо дори по-добро — облекчение.

— Не мога да разбера защо не са ми казали, че е умрял — измърмори Вик.

— П-п-предполагам, защото са били притеснени. Виж следващата страница.

Вик изгледа отегчено Маргарет Лей, спомняйки си, че тя бе казала, че Манкс е на свобода. Подозираше, че иде моментът Маги Лей да докаже лудостта си, да докаже безумието, което я бе подтикнало да дойде в Хейврил и да започне да размахва някаква си папка.

Вик отгърна страницата.

Вик прочете първия параграф, после затвори папката и я подаде на Маги.

— Някоя откачалка е откраднала трупа — отбеляза тя.

Маги каза:

— Н-н-не мисля така.

Не посегна да поеме папката.

В далечината забръмча косачка. В този момент Вик осъзна, че на двора е адски топло. Въпреки че бе закрито от облаци, слънцето нагорещяваше главата ѝ.

— Смяташ, че се е престорил на мъртъв. И е успял някак си да заблуди двама доктори. А аутопсията е била в ход. Не, чакай. Ти смяташ, че той наистина е умрял, но след четиресет и осем часа е възкръснал. Измъкнал се е от чекмеджето си в моргата, облякъл се е и си е тръгнал.

Лицето на Маги се отпусна в изражение на дълбоко облекчение.

— Да. Дойдох при т-т-теб, Вик, защото знаех, просто знаех, че ще ми п-п-повярваш. Сега виж следващата статия. Н-н-някакъв човек от Кентъки изчезнал от дома си, бил със стар ролс-ройс. Ролс-ройсът на Манкс. В с-с-статията не се посочва, че колата е принадлежала на Манкс, н-но виж само с-с-с-снимката…

— Не ме занимавай с глупости — изръмжа Вик и метна папката в лицето ѝ. — Разкарай се от тук, откачена кучко!

Маги отваряше и затваряше уста като голямата декоративна риба в аквариума в библиотеката в Хиър, която Вик помнеше много добре, въпреки че не бе ходила там.

Вик бе кипнала и искаше да изгори Маги с гнева си. Наркоманката не само ѝ препречваше пътя към вратата и с небивалиците си подкопаваше здравия ѝ разум, за който се беше борила с всички сили. Манкс бе мъртъв, наистина мъртъв, а откачената не позволяваше на Вик да се наслади на този факт. С Чарли Манкс, който бе отвлякъл сума ти деца, който бе отвлякъл, тормозил и опитал да убие самата нея, бе свършено. Вик най-накрая бе успяла да се отърве от него. Само че скапаната Маргарет Лей искаше да го върне, да накара Вик отново да се страхува от него.

— На тръгване вземи тези боклуци — каза ѝ Вик.

Тя стъпи върху няколко от листовете, докато заобикаляше Маги, за да се отправи към входната врата. Прекрачи внимателно мръсната избеляла шапка, която лежеше на долното стъпало.

— Той представлява з-з-заплаха, Вик — каза Маги. — Затова исках… надявах се, че ще се опиташ да го намериш. Да, наистина ти казах да не се месиш, когато се видяхме за пръв път. Но тогава ти бе твърде млада. Не беше готова. Сега мисля, че само ти можеш да го намериш. Че само ти можеш да го спреш. Ако знаеш как, разбира се. Опасявам се, че ако ти не го намериш, той ще намери теб.

— Единственото нещо, което смятам да намеря, е телефон, от който да звънна на полицията. Гледай да не си тук, когато те дойдат — каза Вик. После се извърна и изрева в лицето на Маги Лей: — Не те познавам! Отивай да бръщолевиш глупости някъде другаде!

— Н-н-но, Вик — подхвана Маги, вдигайки показалец. — Не помниш ли? Аз ти д-д-дадох едни обеци.

Вик влезе в къщата и затръшна вратата.

Уейн, който стоеше на метър от прага и който вероятно бе чул целия разговор, подскочи. Клечащият зад него Хупър се присви, изскимтя, после се обърна и се отдалечи, подтичвайки, явно за да търси по-добра компания.

Вик се обърна към вратата, подпря челото си на нея и вдиша дълбоко. Половин минута по-късно бе готова да отвори очи и да погледне през шпионката.

Маги тъкмо се надигаше от стълбите отпред. Внимателно, с достойнство, постави мръсната шапка върху главата си. Изгледа жално входната врата, после се обърна и закуцука по тревата. Нямаше кола, затова трябваше да върви цели шест пресечки в жегата, за да стигне до най-близката автобусна спирка. Вик я гледа, докато тя не изчезна от погледа ѝ, като през цялото време попипваше обеците си, любимите си обеци от детството — двете плочки за скрабъл, на които пишеше F и U.

Половин час по-късно, когато Уейн излезе да разходи Хупър — не, да се измъкне от изпадналата си в лошо настроение майка — папката все още лежеше на горното стъпало, като листовете бяха старателно подредени.

Той погледна през рамо към все още отворената врата, но майка му беше в кухнята, където пиеше чай и се чудеше дали да не пийне нещо по-силно. Поне той предполагаше, че през главата ѝ минават такива мисли. Тя се взираше в шкафа над хладилника, където баба му държеше джина, когато двете с Вик пиеха. Майка му не бе пила след излизането си от клиниката миналата зима, а баба му се отказа по лесния начин, като умря.

Уейн затвори вратата. Наведе се, вдигна папката и я отвори. Вторачи се в разпечатките. Сериен убиец. Вандали с болни мозъци. Изчезнал инженер на „Боинг“.

Сгъна листовете на четири и ги мушна в задния джоб на шортите си. Набута празната папка зад живия плет, растящ около предната част на къщата.

Уейн не бе сигурен дали иска да прочете материалите — тъй като бе едва на дванайсет и не се познаваше достатъчно, не знаеше, че е решил да ги прочете още в момента, в който скри папката зад плета. Прекоси двора и седна на тротоара. Имаше чувството, че носи нитроглицерин в задния си джоб.

Погледна към отсрещната страна на улицата, към моравата с увехнала, жълтееща трева. Старецът, който живееше там, не се грижеше добре за имота си. Той имаше странно име — Зиг де Зут — и едната от стаите бе пълна с войничета. Уейн се бе отбил при възрастния съсед в деня на погребението на баба му и той му бе показал макета. Мил човек. Беше му казал, че преди много години майка му Вик е оцветявала част от фигурките. „Още тогава майка ти боравеше добре с четката“ — бе казал той с акцент като този на нацистите по филмите. После милата му съпруга бе почерпила Уейн със студен чай с резенчета портокал, който имаше божествен вкус.

Уейн се зачуди дали да не посети стареца и да не го помоли пак да му покаже войничетата. Хем нямаше да се пече като гущер, хем нямаше да се налага да мисли за разпечатките в джоба си, които вероятно не трябваше да чете.

Стана от бордюра, канейки се да пресече улицата, после обаче погледна своя дом и отново седна. На майка му нямаше да ѝ стане приятно, ако разбереше, че е отишъл някъде, без да се обади, а не му се щеше да се връща да иска разрешение. Така че остана на тротоара, загледан в занемарения двор отсреща. Липсваха му планините.

Миналата зима Уейн бе видял лавина. Двамата с баща му бяха отишли над Лонгмаунт да издърпат един мерцедес, който бе поднесъл и бе паднал долу в ниското. Хората, пътували в колата, бяха стреснати, но нямаха наранявания. Бяха нормално семейство — майка, баща и две деца. Момиченцето даже имаше руси плитчици. Ето толкова нормални бяха те. Уейн от пръв поглед разбра, че майката никога не е влизала в лудница, а бащата не държи в гардероба си костюм на щурмовак от „Междузвездни войни“. Беше убеден, че децата имат нормални имена, като Джон и Сю например, а не са кръстени на комиксови герои. На покрива на мерцедеса имаше ски, а бащата попита Лу дали приема Ем Екс. Не „Американ Експрес“, а Ем Екс. Десет минути след като се запозна с тях, Уейн, незнайно защо, ги заобича всичките, и то с цялото си сърце. Лу прати Уейн долу с куката и въжето на лебедката, но докато момчето се промъкваше към колата, нещо изтрещя силно като пистолет. Всички погледнаха към заснежените върхове, които стърчаха над дърветата.

В същото време участък с размерите на футболно игрище започна да се свлича. Беше на половин миля на юг, така че опасност за тях нямаше. А и шумът вече не бе особено силен. Приличаше на далечен тътен на гръмотевица. Обаче Уейн усещаше как земята под краката му вибрира.

Снегът се свлече няколкостотин метра по-надолу и при сблъсъка с дърветата се надигна десетметрова бяла вълна.

Собственикът на картата Ем Екс вдигна момчето и го сложи на раменете си, за да може и то да вижда.

— Сега сме сред пустош, малкият — каза той, докато стотици тонове сняг затрупваха високопланинската гора.

— Не е ли страхотно — каза Лу и погледна Уейн, лицето му сияеше от щастие. — Представяш ли си какво е да си под нея? Представяш ли си цялото това нещо да се стовари върху теб?

Уейн много добре си го представяше. Смяташе, че подобна смърт — сред рева на падащия сняг и ярката светлина — би била прекрасна.

Брус Уейн Кармоди от толкова много време бе нещастен, че престана да обръща внимание на това си състояние. Понякога имаше чувството, че светът се е разпадал под краката му години наред. Все още очакваше да бъде завлечен надолу и погребан.

Майка му се бе чалнала, въобразяваше си, че телефонът звъни, и провеждаше разговори с мъртви деца. Понякога имаше чувството, че тя е разговаряла повече с мъртвите деца, отколкото с него. Тя бе изгорила къщата им. Прекара един месец в психиатрична болница и не се яви в съда, а после изчезна от живота на Уейн за почти две години. Известно време промотира книгите си — посещаваше книжарниците сутрин и местните барове вечер. Мота се шест месеца в Лос Анджелис, работейки по анимационна версия на „Търсача“, от която не излезе нищо, и по пристрастеността си към кокаина, от която излезе нещо. Известно време рисува покрити мостове за една галерия, която никой не посещаваше.

На Лу му писна от пиянските изцепки на Вик, от скиторенето ѝ и лудостта ѝ и се чупи с момичето, което бе направило повечето от татуировките му. Тя се казваше Карол, имаше буйна коса и се обличаше в стил осемдесетте. Само че тя имаше и друго гадже; двамата откраднаха документите на Лу и избягаха в Калифорния, където натрупаха десет хиляди долара дълг на името му. Лу все още си имаше разправии с кредиторите.

Брус Уейн Кармоди искаше да обича родителите си и да им се наслаждава. И понякога това се получаваше. Но те го затрудняваха. Тъкмо затова чувстваше листовете в задния си джоб като нитроглицерин, като бомба, която би могла да избухне.

Той смяташе, че ако съществува дори минимална вероятност тя да избухне, трябва да хвърли едно око, да прецени какви биха били щетите и да измисли подходяща защита. Извади листовете от джоба си и след като изгледа подозрително дома си, ги разгъна върху коляното си.

Първата статия включваше снимка на Чарлс Талънт Манкс, мъртвия сериен убиец. Лицето на Манкс бе издължено, сякаш бе почнало да се разтапя. Очите му бяха изпъкнали, захапката — обратна, черепът — голям, с формата на яйце на динозавър.

Този престъпник бе арестуван в Гънберъл преди почти петнайсет години. Обвинен бе в отвличания на деца и изгарянето на човек, опитал се да го спре.

Никой не знаел на каква възраст е той, когато го тикнали в затвора. Затворът не му се отразил добре. През 2001 г. изпаднал в кома и бил преместен в болничното крило на затвора в Денвър. Десет години по-късно, на първи май, починал.

Останалата част от статията съдържаше различни спекулации. Манкс имал ловна хижа в покрайнините на Гънберъл, като дърветата наоколо били накичени с коледна украса. Журналистите нарекли мястото Къщата на шейна в опит да се пошегуват. В статията се намекваше, че той е отвличал и убивал деца в продължение на години. Само между другото се споменаваше, че трупове не са открити.

Какво общо имаше всичко това с Виктория Маккуин, майката на Брус Уейн Кармоди? Нищо, доколкото виждаше Уейн. Щеше да се наложи да хвърли едно око и на другите статии, за да открие връзката.

Следващата бе: ТРУПЪТ НА СЕРИЕН УБИЕЦ Е ИЗЧЕЗНАЛ ОТ МОРГАТА. Някой бе проникнал в болницата „Сейнт Люк“ в Денвър, бе обезвредил един охранител и бе изнесъл тялото на Чарли Манкс. Крадецът бе забърсал и един понтиак от паркинга.

Имаше изрезка от вестник от Луисвил, Кентъки, където обаче не пишеше абсолютно нищо за Чарлс Манкс.

Заглавието бе: ИЗЧЕЗНАЛ ИНЖЕНЕР ОТ „БОИНГ“; МЕСТНАТА ПОЛИЦИЯ Е ОЗАДАЧЕНА; УКРИВАНЕ НА ДАНЪЦИ. На снимката един жилав мъж със слънчев загар и дебел черен мустак се бе облегнал на лакти върху предния капак на стар ролс-ройс.

Брус се смръщи, докато четеше материала. Дъщерята на Нейтан Деметър подала сигнал, че баща ѝ е изчезнал. Когато се върнала от училище, намерила къщата отключена; освен това гаражната врата била отворена, на масата имало недояден обяд, а ролсът липсвал. Данъчните били на мнение, че е възможно Деметър да се е укрил, за да избегне съдебно преследване, свързано с укриване на данъци. Дъщеря му отхвърлила тази версия. Казала, че той или е отвлечен, или е мъртъв. Не вярвала, че той би си тръгнал, без да ѝ каже къде отива и защо.

Уейн се чудеше какво общо има всичко това с Чарлс Талънт Манкс. Стигна до извода, че пропуска нещо. Каза си, че трябва да започне да чете отначало. Тъкмо се канеше да мине към първото копие, когато мярна Хупър. Беше приклекнал в отсрещния двор и пускаше лайна с размерите на банан върху пожълтялата трева. И цветът им бе като на банан, от онези зелените.

— О, не! — изкрещя Уейн. — Недей така, момче!

Остави листовете на тротоара и тръгна към кучето.

Първата му мисъл бе да го пропъди от двора, преди хората да са видели какво става. Но завесата на един от предните прозорци на къщата потрепна. Някой — или милият старец, или съпругата му — ги наблюдаваше.

Уейн реши, че най-добре ще е да отиде там и да опита да обърне нещата на шега. Можеше да им поиска торбичка, в която да събере акото. Старецът с холандски акцент като че ли бе от хората, които могат да се смеят на всичко.

Хупър се надигна. Уейн му изсъска:

— Лошо куче! Лошо куче!

Хупър размаха опашка, доволен, че е привлякъл вниманието на Уейн.

Момчето бе стигнало до стълбището, когато забеляза, че върху долния край на вратата мърдат сенки. Стори му се, че мярна цветни петна и потрепване зад шпионката. Някой стоеше на един метър от него от другата страна на вратата и го наблюдаваше.

— Здравейте! — провикна се от стълбището. — Господин Де Зут?

Сенките в долната част на вратата отново се размърдаха, но отговор не дойде. Уейн се разтревожи. Кожата на ръцете му настръхна.

„О, я стига. Шашкаш се, защото прочете страховитите истории за Чарли Манкс. Качи се по стълбите и натисни звънеца.“

Уейн се отърси от безпокойството си и стъпи на тухленото стълбище, протягайки ръка към звънеца. Не забеляза, че дръжката на вратата е помръднала. Човекът от другата страна се канеше да отвори.

Бинг Партридж гледаше през шпионката. Лявата му ръка лежеше върху дръжката на вратата. В дясната държеше пистолет.

— Момче, момче, махай се — прошепна Бинг с изтънял от напрежение глас. — Ела друг ден.

Бинг имаше план, който бе прост, но отчаян. Когато момчето стъпеше на площадката, той щеше да отвори вратата и да го завлече в къщата. После щеше да извади от джоба си флакона с джинджифилов газ и да обгази натрапника.

Ами ако момчето се развикаше? Ако се развикаше и се опиташе да се отскубне?

През няколко къщи някакви хора си правеха барбекю, децата си подаваха фризби на двора, възрастните се наливаха, смееха се гръмогласно и се печаха на слънце. Бинг не бе с ум като бръснач, но не бе и глупак. Наясно бе, че човек с противогаз и пистолет, който държи в ръцете си пищящо дете, би привлякъл внимание. А и това куче. Нищо чудно да го нападнеше. Беше санбернар и имаше внушителни размери. Ако то си мушнеше мечешката глава вътре, Бинг едва ли щеше да успее да го изтласка. Все едно да попречиш на стадо говеда да мине през отворена порта.

Господин Манкс щеше да знае какво да прави в такава ситуация, но… бе заспал. Спеше вече повече от денонощие в спалнята на Зигмунд де Зут. Когато бе буден, пак бе добрият стар господин Манкс, но когато заспеше, понякога изглеждаше така, сякаш никога повече няма да се събуди. Той казваше, че ще се оправи, когато тръгне към Коледната земя, и Бинг знаеше, че това е самата истина… но никога не бе виждал Манкс толкова стар — заспал, приличаше на мъртвец.

А и какъв бе смисълът да завлича момчето в къщата? Съмняваше се, че ще успее да събуди господин Манкс. Виктория Маккуин щеше да излезе на улицата и да започне да вика момчето, а после щяха да довтасат ченгетата. Намираше се на лошо място в лошо време. Господин Манкс бе дал ясно да се разбере, че за момента трябва само да наблюдават и дори глуповатият Бинг разбираше основанията му. Заспалата улица не бе чак толкова заспала и щяха да имат само една възможност да пипнат лъжливата курва с курвенските татуировки. Господин Манкс не му бе отправял заплахи, но Бинг осъзнаваше колко важна е задачата и какво ще е наказанието, ако се оплеска — нямаше да бъде заведен в Коледната земя. И край, край, край, край.

Момчето стъпи на първото стъпало, после на второто.

— Ето, ето, ще видя първата звезда в небето — прошепна Бинг и затвори очи, готвейки се за атака. — И само искам да се разкара копелето. Ние не сме готови.

Вдиша въздуха с мирис на гума и дръпна петлето на големия пистолет.

И тогава някой закрещя на момчето:

— Не! Уейн, не!

Нервните окончания на Бинг запулсираха и пистолетът за малко не се изхлузи от потната му длан. По пътя се зададе голяма сребриста кола, слънчевите лъчи се отразяваха в лъскавите повърхности. Прозорецът се спусна и шофьорът помаха на момчето с месестата си ръка.

— Ей! — изкрещя отново. — Ей, Уейн! — „Ей“, а не „не“. Бинг бе толкова напрегнат, че бе разбрал погрешно думите. — Какво става, пич? — изрева дебелият мъж.

— Татко! — викна момчето.

Забравило за първоначалните си намерения, то се обърна и мина тичешком по пътеката. Едрото куче тичаше редом до него.

Бинг усети как краката му омекват от облекчение. Опря челото си във вратата и притвори очи.

Отвори ги отново и погледна през шпионката. Момчето бе в прегръдките на онзи. Мъжът бе ужасно дебел, с бръсната глава и крака като бичмета. Това явно бе Луис Кармоди, бащата. Бинг бе чел за семейството в интернет и имаше някаква представа кой кой е, но не бе виждал снимка на мъжа. Изненада се. Трудно му бе да си представи Кармоди и Маккуин да правят секс — дебелакът като нищо можеше да я разпори. Бинг определено не бе фиданка, но ако застанеше до Кармоди, би приличал на бегач на дълги разстояния.

Зачуди се тя кое намира за привлекателно у него. Вероятно ги свързваха парите. Бинг много добре знаеше как изглежда жената. Всичките тези татуировки по тялото ѝ. Всяка жена можеше да си татуира каквото пожелае, но татуировките казваха едно-единствено нещо: „Дава се под наем“.

Вятърът понесе листовете, които момчето разглеждаше, и ги запрати под колата на дебелия мъж. Когато Кармоди остави момчето на земята, то ги видя, но не се наведе да ги вземе. Тези хартийки тревожеха Бинг. Те означаваха нещо. Бяха важни.

Една болезнено кльощава жена се бе опитала да връчи на Маккуин документите. Бинг бе наблюдавал срещата им, скрит зад завесата. Виктория Маккуин не харесваше наркоманката. Крещеше ѝ и се чумереше срещу нея. Дори запрати листовете в лицето ѝ. Бинг почти не чуваше какво си говорят, но все пак чу думата „Манкс“. Бе му се приискало да събуди господин Манкс, но как да го събуди, при положение че той бе в такова състояние.

„Той всъщност не спи“ — помисли си Бинг, но веднага отхвърли това неприятно заключение.

Преди време отиде да хвърли едно око на господин Манкс в спалнята. Лежеше върху чаршафите само по боксерки. На гърдите му имаше разрез с формата на буквата „Y“, който бе зашит с груб черен конец. Раната бе започнала да заздравява, но пускаше гной и розова кръв. Бинг стоя там и се ослушва няколко минути, но не чу дишане. Господин Манкс лежеше със зейнала уста, от която лъхаше гадно на формалдехид. Очите му също бяха отворени — мътни, празни, вторачени в тавана. Бинг докосна ръката му, която бе студена и вдървена като на труп, и бе обзет от мъчителното чувство, че господин Манкс си е отишъл, но очите му помръднаха съвсем лекичко и се фиксираха неразбиращо в Бинг, който побърза да излезе.

Сега, след като кризата вече бе отминала, Бинг остави треперещите си крака да го отведат в дневната. Махна противогаза и седна до господин и госпожа Де Зут да гледа телевизия. Нужно му бе малко време да се освести. Стисна ръката на дъртата.

Гледа разни игри, като от време на време хвърляше по едно око към улицата и къщата на Маккуин. Малко преди седем чу гласове и затръшване на врата. Отиде до входната врата и погледна през шпионката. Небето имаше цвят на праскова, а момчето и гротескно дебелият му баща пресичаха двора, за да отидат до наетата кола.

— В хотела сме, ако ти потрябваме — викна Кармоди на Маккуин, която стоеше отпред на стълбите.

На Бинг не му харесваше, че момчето заминава с баща си. Момчето и жената трябваше да са заедно. Манкс ги искаше заедно… Бинг също. Момчето бе за Манкс, а жената за Бинг, който щеше да се позабавлява с нея в Къщата на съня. Само като погледнеше фините ѝ голи крака, устата му пресъхваше. Едно последно забавление в Къщата на съня, а после дългоочакваното заминаване за Коледната земя, където щеше да остане завинаги.

Но не, нямаше причина да се коси. В пощенската кутия на Виктория Маккуин бе открил квитанция за детски лагер в Ню Хемпшир. Момчето бе записано за целия август. Да, наистина липсваха парченца от мозайката, но едва ли някой би записал детето си в лагер, струващ осемстотин долара на седмица, а после би се отказал. Утре бе 4 юли. Кармоди явно бе дошъл да отпразнува празника със сина си.

Бащата и синът си заминаха, оставяйки мръсницата Виктория сама. Листовете, които Бинг толкова силно желаеше да види, бяха засмукани от въздушната струя, образувала се зад потеглящия буик.

Виктория също тръгна нанякъде. Върна се в къщата, но остави входната врата отворена и три минути по-късно излезе, стиснала ключовете за колата си в едната ръка и пазарски чанти в другата.

Бинг изчака тя да се разкара, после огледа хубаво улицата и излезе. Слънцето бе залязло, оставяйки блестящо оранжево петно на хоризонта. Няколко звезди прогориха дупки в мрака отгоре.

— Имало едно време човек с противогаз и малък пистолет — затананика си Бинг тихичко, както винаги когато бе нервен. — А куршумите бяха оловни, оловни, оловни. Отиде на потока и в главата на Вик пълнителя изпразни.

Почна да обикаля покрай тротоара, но откри само един лист хартия — беше смачкан и доста изцапан.

Най-малко очакваше да види статия за човека от Тенеси, който пристигна с призрака в къщата на Бинг преди месец, два дена преди самия господин Манкс. Господин Манкс бе пристигнал блед, изпит и окървавен с понтиак с тапицерия на райета. На съседната седалка бе подпрян голям сребрист чук. По това време Бинг вече бе върнал регистрационните табели на мястото им и призракът бе готов за път.

Човекът от Тенеси, Нейтан Деметър, бе прекарал известно време в сутеренната стаичка в Къщата на съня, преди да си отиде. Бинг предпочиташе момичета, но Нейтан се справяше добре с уста и преди Бинг да приключи с него, двамата бяха провели пространни смислени „разговори“ за любовта.

Бинг се ужаси, като видя Нейтан Деметър на снимка към статия със заглавие: ИЗЧЕЗНАЛ ИНЖЕНЕР ОТ „БОИНГ“. Чак го заболя стомахът. Бе крайно изненадан, че наркоманката е донесла такова нещо на Виктория Маккуин.

— Майчице — прошепна потресеният Бинг. Инстинктивно започна да рецитира: — Имало едно време човек с противогаз и малък пистолет. А куршумите бяха оловни, оловни, оловни.

— Не е така — каза някой зад него с тънък гласец.

Бинг се обърна и видя русо момиченце, яхнало розов велосипед с помощни колелца. Беше се отделило от хората, които празнуваха в края на улицата. Дрезгав смях ехтеше в топлата влажна вечер.

— Татко ми чете тази — каза детето. — Имало едно време човек с малък пистолет. Той застрелял гъска, нали? Кой е Човека с противогаза?

— О! — възкликна Бинг. — Той е добър, всички го обичат.

— Е, аз не го обичам.

— Ще го заобичаш, ако го опознаеш.

Момиченцето сви рамене, обърна колелото си и тръгна надолу по улицата. Бинг го проследи с поглед, после се върна при семейство Де Зут, стиснал в ръка разпечатката, върху която стоеше печатът на някаква библиотека в Айова.

Час по-късно, докато Бинг гледаше телевизия в компанията на дъртаците, се появи господин Манкс. Беше облечен във фрак, копринена риза, а на краката му имаше ботуши с остри върхове. Изпитото му мъртвешко лице лъщеше на светлината от телевизора.

— Бинг — подхвана Манкс, — мисля, че ти казах да сложиш господин и госпожа Де Зут в другата стая.

— Е, не са опасни.

— Не са, разбира се, че не са. Защото са мъртви! Но трябва ли да ни се пречкат тук! За бога, защо седиш при тях?

Бинг се облещи. Господин Манкс бе най-умният и най-наблюдателният човек, когото познаваше, но понякога той не можеше да схване съвсем простички неща.

— По-добре ми е с компания — отвърна Бинг.

Лу и хлапето се бяха настанили в стая на най-горния етаж на хотел „Хилтън“ край летище „Логан“. Нощувката струваше колкото Лу изкарваше за седмица, но си заслужаваше, освен това си легнаха чак след шоуто на Летърман. Наближаваше един и Уейн трябваше да е заспал, така че Лу се изненада, когато хлапето заговори на висок глас в мрака. Каза няколко думи, но такива, от които сърцето на Лу подскочи и сякаш се запъна в гърлото му като труден за преглъщане къс храна.

— Този човек… Чарли Манкс… голяма клечка ли е?

Лу удари с юмрук гръдната си кост, край която се издигаха големи цици, и сърцето му се върна на мястото си. Лу и сърцето му не бяха в особено добри отношения. Сърцето му се мъчеше ужасно, когато той се изкачваше по стълби. Бяха обикаляли площад „Харвард“ и брега цяла вечер, а на Лу два пъти му се наложи да спира за почивка.

Каза си, че причината е, че не е свикнал да живее на толкова ниска надморска височина, че дробовете и сърцето му предпочитат планинския въздух. Но Лу не бе тъпак. Не бе надебелял по собствено желание. Баща му също бе дебел и прекара последните шест години от живота си, обикаляйки супермаркета с една от онези малки колички за голф, предназначени за хора с двигателни проблеми. Лу по-скоро би отрязал тлъстините си с верижен трион, отколкото да се качи на такова нещо.

— Майка ти ли ти каза за него? — попита Лу.

Уейн въздъхна и замлъкна, а Лу осъзна, че без да иска, е отговорил на въпроса на момчето.

— Не — отвърна накрая Уейн.

— Как разбра за него? — каза Лу.

— Днес при мама дойде една жена. Маги някоя си. Искаше да поговори с мама за Чарли Манкс, но мама побесня. Помислих си, че ще ѝ срита задника.

— О — измънка Лу.

Чудеше се коя е тази Маги и откъде знае за проблемите на Вик.

— Вкарали са го в затвора, защото е убил човек, нали?

— Тази Маги… тя ли каза, че Манкс е убил човек?

Уейн отново въздъхна. Завъртя се в леглото и впери поглед в баща си. Очите му проблясваха като мастилени петна в мрака.

— Ако ти кажа откъде знам какво е направил Манкс, ще загазя ли? — попита той.

— С мен няма да имаш проблеми. В Гугъл ли си проверявал?

Уейн се ококори и Лу разбра, че той дори не се е сетил да провери в интернет. Сега обаче щеше да го направи. На Лу му идеше да се плесне по челото. Хубава работа, Лу, хубава работа. Дебел и тъп.

— Жената остави една папка, в която имаше копия на статии. Прочетох ги. Мама сигурно ще се разсърди, ако разбере. Няма да ѝ кажеш, нали?

— Какви са тези статии?

— Пишеше как е умрял.

Лу кимна, вече започваше да схваща.

Манкс бе умрял три дена след майката на Вик. Лу бе чул за това по радиото в деня на събитието. Вик бе излязла от клиниката три месеца по-рано и през цялата пролет гледаше креещата си майка, затова Лу реши да не ѝ казва, опасяваше се да не я разстрои. Възнамеряваше да я информира в подходящ момент, но такъв така и не бе дошъл, а после стана твърде късно.

Тази Маги вероятно бе разбрала, че Вик е момичето, успяло да избяга от Чарли Манкс. Единственото спасило се дете. Може би Маги бе журналистка или авторка на криминалета. Тя бе поискала коментар от Вик и бе получила такъв — нещо нецензурно, вероятно свързано с гинекологията.

— Няма смисъл да се занимаваме с Манкс. Той няма нищо общо с нас.

— Тогава защо онази жена искаше да говори с мама за него?

— Питай майка си. Не бива да захващам тази тема. Ако го направя, ще загазя. Ясно?

Такава беше договорката му с Виктория Маккуин, сключиха я, след като се разбра, че тя е бременна и е решила да износи бебето. Тя остави Лу да избере името, каза му, че ще живее при него, че ще се грижи за бебето, а когато то спи, двамата ще се забавляват. Обеща да се държи като негова съпруга. Обаче момчето не трябваше да чува за Чарли Манкс, освен ако тя не решеше да му каже.

Лу се съгласи, всичко му се виждаше разумно. Но не бе очаквал, че заради тази договорка Уейн няма да разбере за най-доброто дело на собствения си баща. Няма да разбере, че баща му е превъзмогнал за момент страховете си и е проявил героизъм, какъвто проявява Капитан Америка. Бе качил красиво момиче на мотора си, за да му помогне да избяга от чудовището. А когато чудовището се появи отново и запали човек, Лу бе този, който изгаси пламъците, макар и твърде късно, но сърцето му бе на правилното място и той бе действал адекватно, без да се замисля за опасностите.

Лу се дразнеше, че синът му знае за него само кофти неща — че е лоена топка, че едва свързва двата края, като издърпва закъсали в преспите коли и поправя скоростни кутии, че не е успял да задържи Вик.

Щеше му се да получи още един шанс. Щеше му се да спаси още някого и Уейн да види това. С удоволствие би спрял летежа на куршум с тлъстото си тяло, стига Уейн да станеше свидетел на случката. После щеше да му изтече кръвта сред мъглата на славата.

Има ли нещо по-тъжно и по-мъчително от това да копнееш да получиш нов шанс?

Синът му въздъхна и се опъна по гръб.

— Разкажи ми как върви лятото — рече Лу. — Кое ти харесва най-много?

— Че никой не е в клиника — отвърна Уейн.

Лу тъкмо усети, че гърменето е на път да започне, когато Вик се приближи, мушнала ръце в джобовете на военното си яке, и каза:

— Този стол за мен ли е?

Той погледна жената, която, въпреки че не му бе съпруга, го бе дарила с дете и бе осмислила живота му. Фактът, че някога бе държал ръката ѝ, целувал устните ѝ и я бе любил, дори сега изглеждаше толкова невероятен, колкото да те ухапе радиоактивен паяк.

Честно казано, тя не бе наред с главата. Освен това никога не се знае пред кого шизофреникът ще си свали гащите.

Уейн беше на стената над пристанището с няколко други деца. Всички клиенти на хотела бяха излезли да гледат фойерверките. Някои седяха на столове от ковано желязо. Други обикаляха напред-назад с чаши с шампанско в ръце. Деца тичаха в мрака, размахвайки бенгалски огньове.

Вик гледаше дванайсетгодишния си син с любов и тъжен копнеж. Уейн все още не я бе забелязал, а тя не правеше нищо, с което да привлече вниманието му.

— Дойде точно навреме за пукотевицата — каза Лу.

Мотористкото му яке бе сгънато върху близкия стол. Той го взе и го сложи на коленете си, за да направи място за Вик.

Тя се усмихна, преди да седне, с онази типична за нея усмивка, при която само едното ъгълче на устата ѝ се вдигаше — от това изражение лъхаше повече съжаление, отколкото щастие.

— Баща ми правеше такива неща — каза тя. — Шоуто му с фойерверки за Четвърти юли бе добро.

— Защо не отскочите с Уейн до Дувър да го видите? На един час път е от езерото.

— Бих отишла при него само ако искам да гръмна нещо. Ако ми трябва амониева селитра.

— Селитра?

— Експлозив. С това баща ми взривява пънове, скали и мостове. Представлява голяма торба с фъшкии, чието предназначение е да руши.

— Кое? Селитрата или баща ти?

— И двете. Вече знам за какво искаш да говорим.

— Може пък да съм искал да прекараме заедно празника, като семейство — каза Лу. — Това изключваш ли го?

— Уейн каза ли ти нещо за жената, която се появи вчера?

— Пита ме за Чарли Манкс.

— Мамка му! Казах му да се прибира. Не предполагах, че ще ни чуе.

— Е, доста неща е чул.

— Колко? Какво знае?

— Достатъчно, че да гори от любопитство.

— Ти знаеше ли, че Манкс е мъртъв? — попита тя.

Лу избърса влажните си длани в шортите.

— О, недей така. Първо, ти бе в клиниката, второ, майка ти умираше, не исках да те натоварвам. Смятах да ти кажа по-късно. Честно. Не исках да те стресирам. Нали разбираш. Никой не би искал ти да…

Гласът му бавно заглъхна.

Тя отново пусна кривата си усмивка.

— Да откача?

Той се вторачи в сина им. Уейн току-що бе запалил два бенгалски огъня. Размаха ръце, за да се наслади на танца на искрите. Приличаше на Икар в момента, в който всичко започна да се обърква.

— Искам всичко да ти е наред. За да можеш да се грижиш за Уейн. Не че те обвинявам в нещо! — добави бързо той. — Няма как да ти се сърдя… задето си имала проблеми. Двамата с Уейн се справяме добре. Следя дали си мие зъбите и дали си пише домашните. Помага ми в работата, давам му да пуска лебедката. На него му харесва. Пада си по лебедките и разни други неща. Мисля, че знае как трябва да говори с теб. А може би ти знаеш как да го слушаш. Майките имат усет. — Той помълча, после добави: — Трябваше обаче да ти кажа за смъртта на Манкс. Просто за да знаеш, че може да заприиждат репортери.

— Репортери?

— Да. Жената, която дойде вчера… тя не беше ли репортерка?

Седяха под ниско дърво с розови цветове. Няколко венчелистчета паднаха и се заплетоха в косата на Вик. Лу сияеше от щастие, въпреки нещата, за които си говореха. Беше юли и той бе с Вик, а в косата ѝ имаше цветчета. Беше романтично, като песен на „Джърни“, от онези добрите.

— Не — рече Вик. — Тя е луда.

— Познавате се от болницата ли? — попита Лу.

Вик се намръщи, като че ли усети, че върху главата ѝ има нещо. Прокара длан през косата си и цветчетата паднаха. Дотук с романтиката. Всъщност тя бе толкова романтична, колкото торба с автомобилни свещи.

— Двамата с теб никога не сме говорили за Чарли Манкс — каза тя. — За това как се озовах при него.

Разговорът вървеше в посока, която не му харесваше. Не бяха говорили за това как се е озовала при Чарли Манкс, защото Лу не искаше да слуша истории за сексуално насилие и държане два дена в заключен багажник. От сериозните разговори Лу винаги получаваше пеперуди в стомаха. Предпочиташе непринуденото бърборене на тема супергерои.

— Реших, че ако имаш желание, ще говориш — каза той.

— Не съм говорила, защото не знам какво се случи.

— Не си спомняш. Да, да, разбирам. Аз също бих игнорирал гадостите.

— Не. Наистина не знам. Помня, но не знам.

— Но… щом си спомняш, тогава знаеш какво се е случило. Помненето и знаенето не са ли едно и също нещо?

— Не, ако си запомнил два различни варианта. В главата ми има две истории за случилото се, като и двете изглеждат истински. Искаш ли да ти ги разкажа?

Не, изобщо не искаше.

Въпреки това кимна.

— В едната версия, тази, която споделих с федералния прокурор, имах спречкване с майка си. После избягах и отидох на гарата. Беше късно вечерта. Обадих се на баща ми и го попитах дали може да отида при него, но той ми каза да се прибирам вкъщи. Когато затворих, усетих, че някой стои зад гърба ми. Обърнах се и погледът ми се замъгли. Попаднах в ръцете на Чарли Манкс, който ме набута в багажника на колата си. Вадеше ме само за да ме дрогира. При него имаше и друго дете, момченце, но той ни държеше разделени. Когато стигнахме в Колорадо, той ме остави в багажника и отиде да прави нещо с момченцето. Излязох. Напънах капака и излязох. Запалих къщата, за да отвлека вниманието му, и побягнах към магистралата. Минах през онази ужасна гора с коледната украса. Попаднах на теб, Лу. А останалото го знаеш. Това е едната версия, искаш ли да чуеш другата?

Той не бе сигурен, че иска, но кимна подканящо.

— Така. В другата версия за живота ми имах велосипед. Татко ми го подари, когато бях малка. С помощта на велосипеда можех да откривам загубени неща. Минавах по въображаем покрит мост, който винаги ме отвеждаше на желаното място. Веднъж майка ми загуби гривната си. Минах с колелото по моста и се озовах в Ню Хемпшир, на четиресет мили от дома. Гривната бе там, в ресторанта „При Тери“. Слушаш ли ме?

— Въображаем мост, свръхестествен велосипед. Ясно.

— В течение на времето използвах велосипеда и моста доста пъти. Намирах какво ли не, включително плюшени играчки и снимки. Експедициите не бяха чести. Веднъж или два пъти годишно тръгвах да търся. После, с израстването ми, честотата намаля. Започнах да се плаша, защото знаех, че това е невъзможно, че светът просто не е устроен така. Когато бях малка, бе почти като на игра. Но когато пораснах, нещата започнаха да ми изглеждат откачени. Страхувах се.

— Изненадвам се, че не си използвала свръхестествените си способности да намериш човек, който да потвърди, че си наред — каза Лу.

Очите ѝ се разшириха и в тях просветна изненада. Така Лу разбра, че тя е сторила точно това.

— Откъде… — подхвана тя.

— Чел съм много комикси. Тази стъпка е логична. Откриваш магически пръстен и издирваш пазителите на Вселената. Стандартна процедура. Кой беше?

— Мостът ме отведе при една библиотекарка от Айова.

— Естествено, библиотекарка.

— Това момиче, което не бе много по-голямо от мен, също имаше свръхестествени способности. Разкриваше тайни чрез плочки за скрабъл. Получаваше съобщения… от някакво отвъдно място. Нещо такова.

— Въображаема приятелка?

Тя се подсмихна притеснено и някак извинително и поклати глава.

— Не ми изглеждаше въображаема. Ама никак. Съвсем истинска изглеждаше.

— Ами самото пътуване с велосипед до Айова?

— Просто минах по моста, наречен Прекият път.

— Колко време ти отне да стигнеш от Масачузетс до царевичната столица на Америка?

— Нямам представа. Трийсет секунди, най-много минута.

— За трийсет секунди си стигнала до Айова? И това не ти изглежда измислица?

— Не. Все още го чувствам като реално.

— Добре. Разбрах. Продължавай.

— Както вече казах, момичето от Айова имаше чанта с плочки за скрабъл. Тя вадеше буквите и с тях оформяше съобщения. Буквите ѝ помагаха да разкрива тайни, както велосипедът помагаше на мен да намирам загубени вещи. Каза ми, че има и други като нас. Хора, които могат да вършат невъзможни неща, ако разполагат с нужното средство. Разказа ми за Чарли Манкс. Предупреди ме, че той е опасен. Бил лош човек с лоша кола. С помощта на колата си изсмуквал живота на невинни деца. Бил нещо като вампир, магистрален вампир.

— Искаш да кажеш, че си знаела за Чарли Манкс, преди той да те отвлече?

— Не, не. В тази версия на моя живот никой не ме е отвличал. В тази версия се скарах с майка ми, а после взех велосипеда си и тръгнах да го търся. Исках да се забъркам в неприятности и успях. Преминах по Прекия път и се озовах близо до къщата на Чарли Манкс. Той се опита да ме убие, но аз избягах и попаднах на теб. А историята, която разказах на полицаите, за заключването в багажника и изнасилването, си я съчиних, защото знаех, че никой няма да ми повярва, ако кажа истината. Можех да разправям каквото искам за Чарли Манкс, защото знаех, че стореното от него е по-лошо от която и да е измислена от мен лъжа. Запомни, в тази версия той не е гаден дърт похитител, а вампир.

Очите ѝ бяха влажни и лъщяха така, че бенгалските огньове направо бледнееха пред тях.

— Значи е изсмуквал живота на дечица — каза Лу. — А после какво? Какво ставаше с тях?

— Отиваха в място, наречено Коледна земя. Нямам представа къде се намира то, дори не съм сигурна дали е в нашия свят, но телефонното обслужване там е идеално. Децата ми се обаждаха непрекъснато. — Тя погледна стоящите на каменната стена малчугани, сред които бе и Уейн, и прошепна: — Те бяха съсипани още преди Манкс да им изсмуче живота. Нищо не бе останало от тях освен омраза и зъби.

Лу потрепери.

— Боже!

Няколко мъже и жени прихнаха да се смеят и Лу ги изгледа лошо. Точно в този момент му се струваше, че никой наблизо няма право да се забавлява.

Той я погледна и каза:

— Да обобщим. В едната версия Чарли Манкс е убиец на деца, който те е отвлякъл от гарата. А ти си успяла някак си да се измъкнеш. Това е официалният спомен. Но съществува и друга версия, при която си минала по въображаем мост, карайки магически велосипед, и си открила Манкс в Колорадо. А това е неофициалният спомен. Нещо като предаването „Зад сцената“.

— Да.

— Като и двата спомена ти се струват реални.

— Да.

— Трябва да знаеш — той я гледаше изпитателно, — че тази история за моста е менте. Дълбоко в себе си ти осъзнаваш, че си я скалъпила, за да не ти се налага да мислиш за това, което реално ти се е случило. За да не ти се налага да мислиш за… отвличането и другите гадости.

— Точно така. — Отвърна Вик. — До този извод стигнах и аз в клиниката. Историята за магическия мост е измишльотина. Не съм могла да понеса мисълта, че съм жертва, затова съм се самозаблуждавала, влизайки в ролята на герой. Изфабрикувала съм купища спомени за неща, които не са се случвали.

Той се отпусна в стола си, стиснал якето, и си пое дълбоко въздух. „Е, това не бе хич лошо.“ Сега разбираше какво иска да му обясни тя — че е преживяла нещо ужасно, вследствие на което е луднала за известно време. Тя се бе потопила в света на фантазиите — съвсем разбираемо — но вече бе готова да се обърне към истината.

— О — подхвана Лу. Беше се присетил за нещо. — Мамка му. Отклонихме се доста от първоначалната тема. Какво общо има всичко това с жената, която цъфна при теб вчера?

— Това бе Маги Лей — каза Вик.

— Маги Лей? Коя е тя, по дяволите?

— Библиотекарката. Момичето, с което се срещнах в Айова, когато бях на четиринайсет. Тя дойде в Хейврил да ми каже, че Чарли Манкс е възкръснал и е по петите ми.

Едрото кръгло лице на Лу придоби комичен вид. Очите му не просто се разшириха, когато Вик му каза, че се е срещнала с жената от фантазиите си, те сякаш бяха на път да изскочат. Лу приличаше на комиксов герой, който току-що е отпил от бутилка с надпис „XXX“. Ако от ушите му излизаше дим, картинката щеше да е пълна.

Вик обичаше да докосва лицето му и сега едва се сдържаше да не го направи. Привличаше я толкова, колкото гумена топка привлича дете.

Тя бе дете, когато го целуна за пръв път. Всъщност и той бе.

— Човече. Как така? Нали каза, че библиотекарката е измислена? Както и твоят покрит мост.

— Да. До тази извод стигнах в болницата. Реших, че всички онези спомени са въображаеми, че са сложна измислица, чиято цел е да ме предпази от истината.

— Но… тя няма как да е измислена. Тя дойде в дома ти. Уейн я видя. Остави папка. В нея Уейн чете за Чарли Манкс — каза Лу. Тогава голямото му изразително лице сякаш оживя от смайването. — О, човече. Не трябваше да ти казвам това. За папката де.

— Уейн я е разглеждал? Мамка му. Казах ѝ да я вземе със себе си. Не исках Уейн да я вижда.

— Не му казвай, че съм се изпуснал. — Лу сви ръката си в юмрук и се тупна по едрото коляно. — Хич не ме бива да пазя тайни.

— Ти си наивна душица, Лу. Това е една от причините да те обичам.

Той вдигна глава и я изгледа учудено.

— Наистина — продължи тя. — Не си виновен ти, че оплесках всичко. Не си виновен ти, че съм толкова прецакана.

Лу наведе глава и се замисли.

— Няма ли да ми кажеш, че не съм чак толкова лоша? — попита тя.

— Ами… Според мен всеки мъж харесва горещо маце, което има навика да допуска грешки. Защото винаги е възможно да допусне грешка и с него.

Тя се усмихна, протегна ръката си и я положи върху неговата.

— Често допускам грешки, Луис Кармоди, но ти не си една от тях. О, Лу. Толкова се изморявам от собствените си мисли. Прецакванията са кофти, а извиненията са още по-кофти. Това е общото между двете версии за живота ми. В първата версия съм пълна нещастница, защото майка ми не ме е гушкала достатъчно, а баща ми не ме е научил да пускам хвърчила например. Във втората версия ми е позволено да съм скапана откачалка.

— Шт. Спри.

— … и да проваля твоя живот и този на Уейн.

— Спри да се самообвиняваш.

— … защото онези преминавания по Прекия път ми се отразиха по някакъв начин. Защото това несигурно поначало съоръжение се скапваше още повече от минаванията ми. Защото това е мост, но и нещо в собствената ми глава. Не очаквам да ме разбереш. Аз самата трудно се разбирам. Много е фройдистко всичко.

— Фройдистко или не, ти говориш за него така, все едно е реално — каза Лу. Впери очи в мрака. Бавно вдиша, за да се успокои. — Реално ли е?

„Да“ — помисли си Вик с болезнена настойчивост.

— Не — каза. — Няма как да е. Искам да не е. Лу, помниш ли онзи, който застреля една членка на Конгреса в Аризона? Лафнър? Той смятал, че правителството се опитва да пороби гражданите. Нямал никакви съмнения, че това се случва. Доказателствата били пред очите му. Когато погледнел през прозореца и видел човек с куче, смятал, че това е шпионин, изпратен от ЦРУ. Шизофрениците непрекъснато си измислят спомени — срещи с известни хора, отвличания, героични постъпки. Такова е естеството на болестта. Химията обърква чувството ти за реалност. През онази нощ набутах всичките ни телефони в печката и изгорих къщата. Бях сигурна, че мъртви деца ми се обаждат от Коледната земя. Чувах звънене на телефони, което никой друг не чуваше. В главата ми ехтяха несъществуващи гласове.

— Но, Вик, Маги Лей беше в дома ти. Библиотекарката. Ти не си измислила това. Уейн също я е видял.

Вик се насили да се усмихне, въпреки че изобщо не бе на кеф.

— Добре. Ще се опитам да дам обяснение. Много по-просто е, отколкото си мислиш. Нищо магическо няма. Значи, имам спомени за моста и велосипеда. Само че това всъщност не са спомени, а заблуди, нали? В болницата провеждахме срещи, в които обсъждахме шантавите си идеи. Много от пациентите чуха историята ми за Чарли Манкс и Прекия път. Мисля, че е възможно Маги Лей да е една от тях — една от лудите, присъствали на срещите. Тя се е лепнала за моята фантазия и я е направила своя.

— Били ли сте заедно в болницата? Присъствала ли е на срещите, или не?

— Не си я спомням да е присъствала. Спомням си, че двете се срещнахме в библиотеката на едно градче в Айова. Но това е заблуда. Винаги си „спомням“ разни неща. — Вдигна пръст и „изрисува“ въпросителна във въздуха, за да покаже, че на такива спомени не може да се вярва. — Тези спомени просто идват изведнъж при мен, те са като глави от шантавата история, която написах във въображението си. Естествено, в тях няма грам истина. Те са измислени на момента. Въображението ми ги ражда и аз моментално ги приемам за факти. Маги Лей ми каза, че сме се срещнали, когато аз съм била малка, а моето заблудено съзнание веднага роди история, подкрепяща твърдението ѝ. Лу, та аз дори си спомням аквариума в кабинета ѝ. В него имаше декоративна рибка, а на дъното бяха нахвърляни плочки за скрабъл. Много смахнато звучи, нали.

— Мислех, че си пиеш лекарствата. Мислех, че вече си добре.

— Лекарствата, които приемам, са като преспапие. Те само натискат фантазиите надолу. Но фантазиите все още съществуват и при всеки силен повей на вятъра се размърдват и се опитват да се освободят. — Тя го погледна право в очите и добави: — Лу, можеш да ми имаш доверие. Ще се грижа за себе си. Не само за себе си, и за Уейн също. Добре съм. — Не му каза, че преди седмица ѝ бе свършил антипсихотикът — абилифай — и че се бе наложило да приема последните хапчета през по-дълги периоди, за да се справи с привикването. Не искаше да го тревожи повече от необходимото, освен това възнамеряваше утре сутринта да се зареди с хапчета. — Ще ти кажа и друго. Не помня да съм виждала Маги Лей в болницата, но може и да съм я виждала. Така ме бяха натъпкали с лекарства, че дори Барак Обама да ми бе дошъл на гости, нямаше да помня. А и Маги Лей, Бог да я пази, е луда. Разбрах го в момента, в който я видях. Миришеше на приют за бездомници и по ръцете ѝ имаше белези. Или се боцка, или се гори с цигари, или и двете.

Лу седеше с наведена глава, сбърчил умислено вежди.

— Ами ако тя се върне? Уейн доста се е стреснал.

— Утре заминаваме за Ню Хемпшир. Там няма как да ни намери.

— Би могла да дойдеш в Колорадо. Не е задължително да живееш при мен. Не е задължително да сме заедно. Не искам нищо от теб. Но можем да намерим местенце, където да работиш по „Търсача“. Момчето може да стои денем при мен, а нощем — при теб. В Колорадо също има дървета и вода, да знаеш.

Тя се отпусна в стола си. Небето бе ниско и опушено. Облаците отразяваха светлините на града, затова блестяха в мътен оттенък на розовото. В планините над Гънберъл, където бе заченат Уейн, нощем небето бе изпълнено със звезди, каквито не може да се видят на ниска надморска височина. Там бе друг свят. Всичко бе друго, включително пътищата.

— Добра идея, Лу — каза тя. — Той се връща в Колорадо през септември, защото е на училище. А аз ще дойда с него… ако няма проблем.

— Ама ти с всичкия ли си! Разбира се, че няма проблем.

За момент, в който в косата ѝ падна друго цветче, помълчаха. После се спогледаха и прихнаха да се смеят. Вик се смееше толкова силно, толкова освободено, че с мъка си поемаше въздух.

— Съжалявам — каза Лу. — Май не подбрах подходящите думи.

Уейн, който бе на десетина метра от тях, горе на стената, се извърна и ги погледна. В ръката си държеше изгоряла пръчка бенгалски огън, от който се точеха нишки черен дим. Помаха им.

— Връщай се в Колорадо и ми търси местенце — каза Вик на Лу. Махна на Уейн. — В края на август двамата пристигаме със самолет. Бих дошла още сега, но съм наела къщата край езерото до края на август, а и за лагера на Уейн съм платила.

— Освен това имаш още работа по мотоциклета — каза Лу.

— Уейн ти е казал?

— Не само ми каза. Прати ми и снимки по телефона. Ето.

Той ѝ метна якето си.

Мотористкото яке бе голямо и тежко, направено от някакъв черен синтетичен материал, и имаше плочки — тефлонова броня. Когато го видя за пръв път преди повече от десет години, тя си помисли, че това е най-готиното яке на света. Отпред имаше избелели, разръфани кръпки, на които пишеше: „Магистрала 66“ и, „Душа“, както и изображение на щита на Капитан Америка. Миришеше на Лу, на дом. На гори, пот и смазка, и чисти сладки ветрове, свирещи в планински проходи.

— Може би то ще ти опази живота — каза Лу. — Носи го.

В този момент небето над пристанището запулсира в червени проблясъци. Една ракета изгърмя оглушително. Започнаха да се сипят бели звезди.

Зарята започна.

Двайсет и четири часа по-късно Вик, Уейн и Хупър потеглиха към езерото Уинипесоки. Валеше като из ведро, едрите капки барабаняха по асфалта. Вик бе принудена да кара с под петдесет мили в час.

Пресякоха щатската граница и навлязоха в Ню Хемпшир, когато Вик осъзна, че е забравила да си купи хапчета.

Налагаше се да е пределно концентрирана и да гледа право напред, за да не кривне от пътя. Но дори и да поглеждаше в огледалото за обратно виждане, нямаше да види каква е колата, която ги следваше на дистанция от двеста метра. Вечерно време всички фарове си приличат.

Уейн се събуди в леглото на майка си твърде рано. Нещо го бе стреснало. В първия момент не разбра какво, но после чу меко туп, туп, туп. Звукът идеше откъм вратата на спалнята.

Очите му бяха отворени, но той не се чувстваше буден — състояние на съзнанието, което щеше да продължи цял ден, така че нещата, които видя и чу, приличаха много на сън. Всичко случило се изглеждаше свръхреално и натоварено с таен смисъл.

Нямаше спомени да е лягал в леглото на майка си, но не се изненада, че се намира в него. Тя често го местеше в леглото си, след като той задремеше. Той възприемаше присъствието си там като нещо необходимо, като допълнително одеяло в студена нощ. Тя не лежеше до него. Тя винаги ставаше по-рано от него.

— Хей? — провикна се той, докато търкаше очите си с юмруци. Тупкането заглъхна… после продължи по спънат, настоятелен начин: Туп? Туп? Туп?

— Какво е това? — попита Уейн.

Шумът спря. Вратата на спалнята изскърца и се открехна. На стената изпълзя сянка — профил на мъж. Уейн видя големия закривен нос и високото извито чело на Чарли Манкс.

Опита се да извика. Опита се да изкрещи името на майка си. Но единственият звук, който успя да издаде, бе смешно хриптене, наподобяващо тракане на счупен зъбец сред въртящите се чаркове на изморена машина.

На снимката Чарли Манкс гледаше право към обектива, а ококорените очи и кривите горни зъби, захапали долната устна, му придаваха вид на любопитен идиот. Уейн не познаваше профила му, но въпреки това разбра чия е сянката от пръв поглед.

Вратата отново помръдна. Отново се чу тупкане. Уейн изпитваше затруднения при дишането. Искаше му се да каже „моля ви, помогнете“, но сянката на стената го принуждаваше да мълчи, сякаш някой бе затиснал устата му с длан.

Уейн затвори очи, вдиша жадно глътка въздух и изкрещя:

— Махай се!

Чу как вратата изскърца на пантите си. Една ръка натисна ъгъла на леглото, точно до коляното му. Момчето изписка тихичко. Отвори очи и погледна. Беше Хупър.

Едрото куче се взираше настоятелно в лицето на Уейн, предните му лапи лежаха върху леглото. Влажните му очи гледаха тъжно, ужасено.

Уейн премести погледа си върху открехнатата врата. Сянката на Манкс вече я нямаше. На определено ниво от съзнанието си Уейн осъзнаваше, че никога не я е имало, че въображението му е сглобило образа от други сенки. На друго ниво обаче бе убеден, че е видял съвсем ясно профила. Вратата бе отворена дотолкова, че да може да вижда коридора. Нямаше никой там.

Все пак бе сигурен, че е чул тупкане, нямаше как да си е въобразил това. Докато се взираше към дъното на коридора, се появи същият шум. Извърна се и видя, че Хупър бие пода с късата си дебела опашка.

— Хей, момче — промърмори Уейн и зарови пръсти в меката козина зад ушите му. — Изплаши ме, да знаеш. Защо си дошъл?

Хупър продължаваше да се пули насреща му. Ако някой помолеше Уейн да опише с една дума изражението на голямото грозно лице на кучето, Уейн щеше да го опише като „виновно“. Но нищо чудно животинката да бе гладна.

— Ще ти донеса нещо за ядене. Искаш да ядеш, нали?

Хупър изхриптя като беззъба, неспособна да зацепи скоростна кутия, сякаш искаше да възрази.

Уейн бе чул този звук преди малко. Беше си помислил, че идва от него. Но не идваше нито от него, нито от Хупър. Идваше откъм тънещия в утринен мрак двор.

Хупър продължаваше да гледа Уейн с тъжни, молещи очи. „Много съжалявам — казваше с поглед той. — Исках да съм добро куче. Исках да съм твоето добро куче.“ Уейн чу тази мисъл в главата си, сякаш Хупър имаше свръхестествени способности, като кучетата в комиксите.

Уейн бутна Хупър настрани, стана и погледна през прозореца. Отвън бе толкова тъмно, че отначало не виждаше нищо друго освен собственото си неясно отражение в стъклото.

После циклопът отвори мътното си око, точно от другата страна на прозореца, на някакви си два метра от него.

Сърцето на Уейн трепна за втори път през последните три минути и той усети, че в гърлото му се надига вик.

Окото се бе отворило много бавно и много широко, сякаш циклопът току-що се събуждаше. Цветът му бе нещо средно между тези на напитка „Танг портокал“ и урина. Преди Уейн да е успял да извика, то започна да помътнява, докато накрая не остана само блещукащият ирис с меден оттенък. Малко по-късно всичко изчезна.

Уейн издиша треперливо въздуха в гърдите си. Фар. Това бе фарът на мотоциклета.

Майка му се надигна и отметна косата си назад. През старото некачествено стъкло приличаше на призрак. Носеше бял потник, стари памучни шорти и разбира се, татуировки. В тъмното детайлите на татуировките не се виждаха. Човек можеше да си помисли, че нощта е полепнала по кожата ѝ. Но Уейн бе наясно, че майка му е обвързана към своя личен мрак.

Хупър бе при нея, мотаеше се в краката ѝ. От козината му капеше вода. Явно току-що бе излязъл от езерото. На Уейн му отне известно време да осъзнае, че Хупър е отвън. В това нямаше никаква логика, защото Хупър стоеше до него. Обаче след като се огледа, разбра, че е сам в спалнята.

Не мисли дълго по въпроса. Все още бе твърде уморен. Може би го бе събудило куче от сънищата. Може би щеше да полудее като майка си.

Уейн обу късите си гащи и излезе в хладната утрин. Майка му работеше по мотоциклета. В едната си ръка държеше парцал, в другата — онзи специален ключ, който приличаше на кука, или по-скоро на закривена кама.

— Как се озовах в твоето легло? — попита той.

— Кошмар — отвърна тя.

— Нямам спомени да съм сънувал кошмар.

— Не беше ти, който го сънуваше.

Тъмни птици прелитаха през мъглата, която пълзеше по повърхността на езерото.

— Откри ли къде е счупеният зъбец? — попита Уейн.

— Откъде знаеш, че има счупен зъбец?

— Не съм сигурен, просто така ми се стори, като запали двигателя.

— Доста време ли прекарваш в сервиза? Помагаш на баща ти?

— Понякога. Той казва, че съм полезен, защото имам малки ръце. Мога да развивам гайки, които той не стига. Цар съм на разглобяването. Но в сглобяването не ме бе бива особено.

— Добре дошъл в клуба — каза тя.

Поработиха заедно. Уейн нямаше представа колко време се правиха на монтьори, но когато приключиха, беше топло и слънцето се бе издигнало високо над върховете на дърветата. По време на работата почти не разговаряха, което бе добре. Нямаше причини да развалят придружените с омазване и разраняване на кокалчетата усилия по поправяне на мотора с разговори за чувства, бащи и момичета.

В един момент Уейн се отпусна върху петите си и погледна Вик. Тя се бе изцапала със смазка до лактите, имаше петно на носа, а дясната ѝ ръка бе разкървавена. Момчето спря да шкури ръждясалия ауспух и се погледна. Беше мръсен колкото нея.

— Не знам как ще се измием — каза той.

— Разполагаме с цяло езеро. — Отметна косата си и кимна към езерото. — Предлагам следното: ако стигнеш пръв до сала, ще закусим в „Грийнбау“.

— А ако ти победиш, какво получаваш?

— Удоволствието, че макар и стара, мога да надделея над един малък лентяй.

— Какво е „лентяй“?

— Това е…

Той вече тичаше, като междувременно се опитваше да издърпа ризата си над главата. Метна дрехата в муцуната на Хупър. Движеше се бързо и гладко, босите му стъпала шляпаха в покритите с искряща роса треви.

Но тя го настигна и му се оплези. Стигнаха едновременно до пристана. Босите им крака задумкаха по дъските.

Тя протегна ръка и бутна Уейн по рамото. Той чу смеха ѝ, докато залиташе пиянски настрани, размахвайки ръце. Пльосна се в тъмнозелената вода и потъна. След секунда тя се метна от края на пристана и се чу едно глухо „пляк“.

Той се показа на повърхността, плюейки нагълтаната вода, и се понесе към сала, който бе на десетина метра от брега. Салът всъщност представляваше голяма платформа от груби сиви дъски, прикрепени към ръждясали варели. Проклетото нещо определено бе екологична заплаха. Хупър лаеше гневно, без да смее да скочи във водата. Той по принцип не одобряваше забавленията, в които не играе главна роля.

Уейн почти бе стигнал до сала, когато осъзна, че е сам в езерото. Водната повърхност бе гладка като стъкло. Майка му я нямаше.

— Мамо! — провикна се той. Не се страхуваше. — Мамо?

— Ти загуби — отговори Вик с дълбок, глух, ехтящ глас.

Той се гмурна, задържайки въздуха в дробовете си, и заплува под водата. Излезе точно под сала.

Тя бе там, в мрака; мокрото ѝ лице блестеше, косата ѝ сияеше. Ухили се, когато той изникна до нея.

— Виж! — каза тя. — Изгубено съкровище.

Сочеше трептяща паяжина с диаметър поне шейсет сантиметра. Бе накичена с хиляди блестящи капки, същински скъпоценни камъни.

— Няма ли да закусим все пак?

— Ще, ще. Трябва. Победите над лентяите са важни, но не и засищащи.

Майка му цял следобед работи по мотоциклета.

Небето бе потъмняло. Нейде в далечината отекна гръмотевица. Звукът бе като при преминаването на камион по железен мост. Уейн зачака да завали.

Не капна дори капка дъжд.

— Някога приисквало ли ти се е да осиновиш мотор „Харли Дейвидсън“, вместо да родиш дете? — попита я той.

— По-малко харчове за храна щеше да има — отвърна тя. — Подай ми онзи парцал.

Той ѝ го подаде.

Тя си избърса ръцете, намести кожената седалка върху чисто новия акумулатор и възседна мотора. С дънковите си шорти, големите черни мотористки ботуши и покритите си с татуировки ръце и крака приличаше на всичко друго, но не и на майка.

Завъртя ключа и щракна копчето. Циклопът отвори окото си.

Стъпи върху стартера, надигна се и натисна рязко. Моторът кихна.

— Наздраве! — каза Уейн.

Вик отново се надигна и ритна с всичка сила. Моторът изпухтя, хвърляйки прах и листа от ауспусите. На Уейн не му харесваше, че тя стоварва цялата си тежест върху стартера. Опасяваше се, че нещо може да се повреди. Като не бе задължително това да е мотоциклетът.

— Хайде! — каза тихичко тя. — И двамата знаем защо те намери Хлапето, така че не се опъвай.

Ритна още веднъж и още веднъж. Кичури коса паднаха върху лицето ѝ. Стартерът изтрака и моторът пусна една кратка гръмотевична пръдня.

— Нищо че не работи — измърмори Уейн. Не му харесваше случващото се. Внезапно реши, че цялото това нещо е лудост… лудост, каквато не бе виждал у майка си от малък. — Пробвай по-късно, а?

Тя не го чуваше. Изправи се и намести крака си върху стартера.

— Хайде да търсим, мръснико! — изръмжа тя и настъпи здраво. — Отговори ми!

Двигателят забумтя. От ауспусите изригнаха кълба мръсен синкав дим. Уейн едва не падна от оградата, на която бе седнал. Хупър се присви, после излая уплашено.

Вик даде газ и двигателят изръмжа. Шумът бе плашещ, но и вълнуващ също така.

— Работи! — извика момчето.

Тя кимна.

— Какво казва? — подвикна той.

Тя се смръщи насреща му.

— Ти настояваше да ти отговори. Какво казва той? Аз не говоря езика на мотоциклетите.

— О! — възкликна тя. — Хай-йо, Силвър.22

— Чакай да си взема каската! — провикна се Уейн.

— Ти оставаш тук!

Бяха принудени да крещят, за да надмогнат мощния рев на двигателя.

— Защо?

— Все още не е безопасно. Няма да ходя далече. Връщам се след пет минути.

— Чакай малко! — викна Уейн и вдигна пръст, след което се обърна и хукна към къщата.

Слънцето представляваше студена бяла точка, сияеща през ниските облаци.

Тя искаше да тръгва. Нуждата да излезе на пътя бе като влудяващия сърбеж, причинен от ухапване от комар. Искаше да излезе на пътя и да види какво може моторът, да види какво тя може да намери.

Входната врата се затръшна. Синът ѝ се връщаше тичешком, носейки каска и якето на Лу.

— Върни се жива, чу ли! — изкрещя той.

— Такъв ми е планът — каза тя. Докато обличаше якето, добави: — Веднага се връщам. Не се тревожи.

Той кимна.

Светът около нея вибрираше заради бумтенето на машината — дърветата, пътят, небето, къщата, всичко сякаш бе на път да се разпадне. Тя вече бе обърнала мотоциклета към пътя.

Сложи каската. Облече якето, но не дръпна ципа.

Малко преди да отпусне ръчната спирачка, синът ѝ се наведе пред мотоциклета и вдигна нещо от земята.

— Какво? — попита Вик.

Той ѝ подаде ключа, който приличаше на закривен нож. Тя благодари с кимване и го мушна в джоба на шортите си.

— Върни се — каза той.

— Бъди тук, когато се върна.

Тя стъпи на стъпенките, включи на първа и потегли.

В този момент всичко спря да трепери. Оградата се плъзгаше назад. При излизането на пътя Вик се наклони на една страна. Имаше чувството, че е в самолет, който прави вираж. Имаше чувството и че гумите не докосват асфалтовата настилка.

Включи на втора. Къщата чезнеше зад гърба ѝ. Погледна за последно през рамо. Уейн стоеше на алеята и ѝ махаше, Хупър бе излязъл на пътя и се пулеше отчаяно.

Вик даде газ, превключи на трета и триумфът се стрелна напред. Стисна здраво дръжките, за да не падне. Тогава си спомни за фланелката, която бе носила преди време. На гърба ѝ пишеше: „Ако виждате този надпис, значи кучката е паднала от мотора“.

Разкопчаното яке се наду като балон от вятъра. Тя се шмугна в мъглата.

Не забеляза чифта близко разположени един до друг фарове, които светнаха далече зад нея.

Уейн също не ги забеляза.

Неясните очертания на дървета, къщи и дворове отлитаха назад в мъглата.

В главата ѝ не се появяваше никаква мисъл. Мотоциклетът не позволяваше това. Още когато го видя в гаража, тя разбра, че е достатъчно бърз и мощен, за да я откъсне от най-лошата ѝ част — частта, която се опитваше да намери обяснение за всичко.

Пак смени скоростите с крак, и пак, и пак. Триумфът скачаше напред всеки път и поглъщаше пътя под себе си.

Мъглата стана плътна и облъхваше лицето ѝ. Беше перлена, непостоянна, слънцето я бе пробило някъде вляво и всичко наоколо сияеше. Вик бе убедена, че на света няма нищо по-красиво.

Влажният асфалт съскаше под гумите — звук, наподобяващ статичен шум.

Лека болка погали деликатно лявото ѝ око.

Видя хамбар в движещата се мъгла — дълга, висока, тясна постройка, леко наклонена на една страна. Заради кълбетата влага се създаваше усещането, че се издига насред пътя, а не на стотина метра встрани, макар че Вик много добре знаеше, че пътят ще свие наляво и ще я преведе покрай него. Усмихна се, беше ѝ заприличал на нейния стар въображаем мост.

Вик наведе глава и се заслуша в шепота на гумите, който толкова много наподобяваше шум на радио, което не е на станция. Бе чела някъде, че това е фоновата радиация, в която се къпе цялата Вселена.

Чакаше пътят да свие наляво и да я преведе покрай хамбара, но той продължаваше все направо. Високата ръбата постройка изникна пред нея и я погълна в сенките си. Това не бе никакъв хамбар. Разбра, че пътят води право към нещото, чак когато стана твърде късно за смяна на посоката. Мъглата притъмня и застудя, стана студена като езерните води.

Дъски затракаха като картечници под гумите.

Мъглата се стопи, когато моторът стъпи на моста. Вик усети миризмата на прилепи.

Натисна спирачката и затвори очи. „Това не е истина“ — каза си.

Педалът на спирачката потъна до долу, задържа се така за момент, после изпадна. Затъркаля се върху дъските, думкайки кухо. След него затракаха гайка и няколко шайби.

Една тръбичка се шибаше в крака ѝ и бълваше спирачна течност. Токът на ботуша ѝ докосна дъските, чувството бе като да стъпиш върху машина за вършеене от деветнайсети век. Струваше ѝ се, че халюцинира. Но в същото време усещаше как ботушът ѝ се удря в моста и си даваше сметка, че ако падне от мотора ще бъде прекършена надве от халюцинацията.

Имаше време да погледне надолу и назад, за да прецени какво се случва. Отнякъде изскочи въже, което описа дъга в сенките. Предната гума се разтресе. Светът се завъртя, задната гума се плъзна настрани, блъскайки лудо халтави дъски.

Вик се надигна от седалката и премести тежестта си наляво, удържаше мотоциклета повече с воля, отколкото със сила. Той се изпързаля встрани, тракайки по дъските. Гумите най-накрая захапаха и моторът се закова несигурно, като едва не се катурна. Вик стъпи долу и успя някак си да го задържи, макар че скърцаше със зъби заради тежестта, която падаше върху крака ѝ.

Тежкото дишане на Вик ехтеше остро във вътрешността на Прекия път, който не бе претърпял никаква промяна от последното ѝ идване преди петнайсет години.

Тя потрепери, потеше се в огромното мотористко яке.

— Не е истина — каза и затвори очи.

Чуваше шумоленето на крилата на прилепите.

— Не е истина — повтори.

Откъм стените идеше тих статичен шум.

Вик се концентрира върху дишането си. Вдишваше бавно и стабилно, после издишваше през изкривените си устни. Слезе от мотора и застана до него, стиснала кормилото.

Отвори очи, но заби поглед в стъпалата си. Дъските бяха стари, сивкавокафяви и изтъркани. През пролуките се процеждаше статичен шум.

— Не е истина — каза тя за трети път.

Отново затвори очи. Обърна мотоциклета и закрачи към входа. Усещаше как дъските се огъват под краката ѝ и под гумите на триумфа. Дробовете ѝ се бяха стегнали и не можеше да вдишва дълбоко, гадеше ѝ се. Налагаше се отново да постъпи в лудницата. Нямаше да може да изпълнява ролята на майка на Уейн. При тази мисъл гърлото ѝ се сви от мъка.

— Това не е истина. Няма никакъв мост. Не съм си пила лекарствата, затова ми се привиждат разни неща. Това е.

Тя направи една крачка, после още една и още една… Отвори очи. Стоеше с повредения мотоциклет на пътя.

Когато обърна глава и погледна през рамо, видя само път.

Следобедната мъгла се вдигна като завеса, за да даде път на Вик Маккуин и нейната гадна машина, после се спусна отново, поглъщайки дори шума на двигателя.

— Ела, Хупър — каза Уейн. — Прибираме се.

Хупър стоеше до пътя и се взираше учудено в момчето.

Когато влезе в къщата, Уейн се провикна отново. Задържа вратата отворена, изчаквайки кучето да влезе. Хупър обаче обърна голямата си рошава глава и се вторачи в пътя… не натам, накъдето бе тръгнала Вик, а в обратната посока.

Уейн се чудеше какво е привлякло вниманието на животното. Какво ли виждаха кучетата? Какво ли означаваха за тях сенките в мъглата? Какви ли суеверия имаха? Уейн вярваше, че кучетата са не по-малко суеверни от човеците. Нищо чудно дори по-суеверни да бяха.

— Прави каквото искаш — каза Уейн и затвори вратата.

Седна пред телевизора с айфона в ръка и в продължение на няколко минути чати с баща си.

На летището ли си вече?

Да. Отложиха полета ми за три часа, така че трябва да чакам.

Кофти. Какво ще правиш?

Ще нападна щандовете за храна. Мощна атака.

Майка поправи мотора. Сега обикаля с него.

Сложи ли си каска?

Да. Накарах я. И якето облече.

Хубаво. Якето е яка защита.

:-) Обичам те. Лек път.

Ако загина в самолетна катастрофа, помни, че трябва да се грижиш за комиксите си. И аз те обичам.

Нямаше какво повече да си кажат. Уейн взе дистанционното и включи телевизора. Намери „Спондж Боб“. Официалното му становище бе, че вече е твърде голям за „Спондж Боб“, но тъй като майка му я нямаше, можеше да пренебрегне официалното становище и да прави каквото си иска.

Хупър излая.

Уейн стана и отиде до прозореца. Не виждаше кучето, което явно бе навлязло дълбоко в мъглата.

Заслуша се, чудеше се дали майка му не се връща. Май бе отсъствала доста повече от пет минути.

Очите му смениха фокуса си и той видя отражението на телевизора върху прозореца. Спондж Боб се бе загърнал с шал и разговаряше с Дядо Коледа. Добрият старец заби стоманена кука в главата на Спондж Боб, дръпна го и го запрати в чувала с играчки.

Уейн извърна рязко глава. Спондж Боб разговаряше с Патрик и нямаше никакъв Дядо Коледа.

Отправи се към кушетката и тогава чу как Хупър тупа с опашката си пред входната врата. Туп, туп, туп, точно както сутринта.

— Идвам — каза той. — Задръж малко!

Но когато отвори вратата, отвън не стоеше Хупър, а нисък космат дебелак, облечен в сив анцуг на златни райета. Главата му бе на петна, сякаш имаше краста. Очите му се кокореха над широкия сплеснат нос.

— Здравей — каза той. — Мога ли да използвам телефона ти? Претърпяхме ужасен инцидент. Току-що блъснахме някакво куче.

Говореше със запъване, сякаш четеше нечетливо написан текст.

— Какво? — възкликна Уейн. — Какво казахте?

Грозният мъж го изгледа разтревожено и рече:

— Здрасти. Мога ли да използвам телефона ти? Стана ужасен инцидент. Блъснахме куче.

Този път интонацията му бе различна, сякаш не можеше да прецени кои изречения са въпросителни и кои обяснителни.

Уейн погледна зад грозния мъж. На пътя, пред някаква кола, лежеше нещо, което приличаше на навит на руло бял килим. Заради движещата се на талази мъгла не виждаше ясно нито колата, нито бялата купчина. Това не бе никакъв килим, естествено. Уейн знаеше много добре какво е.

— Не го видяхме, а и то стоеше насред пътя. Блъснахме го — каза мъжът и махна над рамото си.

До предната дясна гума стоеше висок мъж. Беше се привел, дланите му лежаха върху коленете. Взираше се замислено в кучето, все едно очакваше то да се надигне.

Ниският стрелна с поглед дланта си, после вдигна глава и каза:

— Ужасен инцидент. — Усмихна се очаквателно. — Мога ли да използвам телефона?

— Какво? — попита отново Уейн, въпреки че бе чул ясно думите му със звънтящите си уши. А и онзи вече за трети път повтаряше едно и също. — Хупър? Хупър!

Шмугна се покрай ниския. Не се затича, вървеше с бърза, вдървена крачка.

Хупър бе полегнал на една страна и приличаше на заспал. Краката му бяха изпънати. Лявото му око бе отворено, зареяно към небето, но когато Уейн се приближи, се фиксира върху него. Все още бе жив.

— О, момчето ми — каза Уейн и падна на колене. — Хупър!

На светлината на фаровете мъглата се виждаше като хиляди миниатюрни капчици вода, трептящи във въздуха. Твърде малки, за да паднат, те се носеха напред-назад — дъжд, който никога нямаше да завали.

Хупър изтласка с дебелия си език струйка кремави лиги. Дишането му бе учестено. Уейн не виждаше кръв.

— Мили боже — каза мъжът, който гледаше кучето. — На това му викат лош късмет! Много съжалявам. Горкичкото. Обзалагам се обаче, че не е разбрал какво го е сполетяло. Дано това ти носи някаква утеха!

Уейн погледна мъжа, стоящ до предницата на колата. Носеше черни ботуши, които стигаха до коленете му, и фрак с месингови копчета. Уейн обърна внимание и на колата. Беше стара. Стара, но златна, както казваше баща му.

В дясната си ръка високият държеше сребрист чук, като тези, които се използват в крикета. Под връхната му дреха имаше бяла копринена риза, гладка и лъскава като прясно мляко.

Уейн впери поглед в лицето му. Чарли Манкс го наблюдаваше с големите си хипнотични очи.

— Бог да благослови кучетата и децата — каза той. — Този свят им носи само беди. Светът е крадец, който обира детството ти и завлича най-добрите кучета. Но трябва да знаеш, че той се е запътил към по-хубаво място!

Чарли Манкс не изглеждаше много по-различно, отколкото на полицейската снимка, бе по-стар обаче, почти древен. Няколкото сребърни косъма бяха сресани назад върху покрития му с петна череп. Тънките му устни бяха отворени и зад тях се белееше гаден мъртвешки език. Беше висок колкото Линкълн и също толкова мъртъв. Уейн усещаше смъртта в него и смрадта на гниеща плът.

— Не ме докосвай — каза Уейн.

Изправи се на треперещите си крака и отстъпи назад, при което се блъсна в дебелия. Той го сграбчи за раменете, принуждавайки го да стои с лице към Манкс.

Уейн завъртя главата си в опит да погледне назад. Ако имаше въздух в дробовете си, щеше да изкрещи. Мъжът зад него имаше ново лице. Носеше черен гумен противогаз с гротесков филтър върху устата и лъскави прозорчета на мястото на очите. Ако очите бяха прозорци към душата, то Човека с противогаза предоставяше гледка към безкрайна пустош.

— Помощ! — изкрещя Уейн. — Помогнете ми!

— Точно това възнамерявам да направя — подхвърли Чарли Манкс.

— Помощ! — изкрещя отново Уейн.

— Аз викам, ти викаш, всички ние викаме, защото сладолед искаме — каза Човека с противогаза. — Викай си. Да видим какво ще стане. Но знай едно, приятелю, няма сладоледени изненади за оногова, който голям глас вади!

— Помощ! — ревна Уейн.

Чарли Манкс положи мършавите си пръсти върху ушите и направи болезнена гримаса.

— Какъв гаден шум само.

— Който вдига шум, не получава играчка, само голяма плачка — отбеляза Човека с противогаза. — Който вика с мощ, не получава помощ.

На Уейн му се повръщаше. Отвори уста, за да извика отново, и Манкс се протегна и опря пръст в устните му. Шт. Уейн трепна, усетил миризма на формалдехид и кръв.

— Няма да ти сторя нищо лошо. Никога не бих наранил дете. Престани с това мяукане. Искам да обсъдя нещо с майка ти. Убеден съм, че си свястно момче. Всички деца са свестни… за известно време. Тази лъжлива кранта майка ти лъжесвидетелства срещу мен. Но това не е краят. Аз имам деца, а тя ми попречи да съм с тях. Цяло десетилетие нямах възможност да видя сладките им усмихнати личица, макар че често чувах гласчетата им в сънищата си. Чувах ги как ме викат и знаех, че са огладнели. Нямаш представа какво е да знаеш, че децата ти са в нужда, а да не можеш да направиш нищо по въпроса. Всеки нормален човек би се побъркал. Разбира се, някои биха казали, че на мен не ми трябва много да стигна до това състояние!

Двамата мъже се засмяха.

— Моля ви — проплака Уейн. — Пуснете ме.

— Да му дам ли газ, господин Манкс? Време ли е за малко джинджифилов дим?

Манкс опря длани на кръста си и се намръщи.

— Кратката дрямка май ще е полезна в случая. Трудно се разговаря с толкова превъзбудено момче.

Човека с противогаза избута Уейн покрай предницата на колата. Уейн видя, че това е ролс-ройс и се сети за една от статиите, донесени от Маги Лей. В нея пишеше за човек, който е изчезнал в Тенеси заедно с ролс-ройс от 1938 година.

— Хупър! — викна Уейн.

Минаваха покрай кучето. Хупър извъртя глава, сякаш подразнен от муха, явно не бе чак толкова зле. Впи зъбите си в левия глезен на Човека с противогаза.

Човека с противогаза изписка и залитна. Уейн за момент си помисли, че ще успее да се измъкне, но ниският бе с дълги мускулести ръце като на павиан и сграбчи Уейн за гърлото.

— О, господин Манкс — проплака Човека с противогаза. — То хапе! Кучето хапе! Заби си зъбите в крака ми!

Манкс вдигна сребристия чук и го стовари върху главата на Хупър, също като мъжете по панаирите, които млатят целта в краката си в опит да накарат звънчето да звънне. Черепът на кучето изхрущя като настъпена електрическа крушка. Манкс го удари още веднъж за по-сигурно. Човека с противогаза освободи крака си, извърна се и срита Хупър.

— Мръсно куче! — ревна Човека с противогаза. — Дано да те е заболяло! Дано много да те е заболяло!

Когато Манкс се изправи, на копринената му риза блестеше кърваво петно с формата на буквата „Y“. Явно възрастният мъж имаше рана на гърдите си.

— Хупър — изхриптя Уейн.

Идеше му да вика, но можеше само да шепне. Едва чуваше собствения си глас.

По бялата козина на Хупър бяха избили кървави петна. Все едно виждаше кръв върху сняг. Уейн нямаше сили да погледне смазаната му глава.

Манкс се наведе над кучето, с мъка си поемаше въздух.

— Е, това кутре няма да гони повече гълъбите.

— Ти уби Хупър! — изстена Уейн.

Чарли Манкс отвърна:

— Да. Май така се получи. Горкичкият. Лоша работа. Винаги съм се опитвал да бъда приятел с кучетата и децата. Ще те компенсирам, момко. Приеми, че съм ти задължен. Вкарай го в колата, Бинг, и му дай нещо, което да заличи тревогите му.

Човека с противогаза избута Уейн напред. Куцаше, щадейки десния си глезен.

Задната врата на ролс-ройса изщрака и се отвори широко. Вътре нямаше никой. Никой не бе дръпнал лостчето. Уейн се озадачи, но бързо забрави това чудо. Нещата се развиваха светкавично и не можеше да си позволи да мисли за него.

Уейн осъзнаваше, че ако влезе, никога повече няма да излезе. Все едно да легне в гроб. Хупър обаче му бе показал какво трябва да прави. Хупър му бе показал, че дори когато изглеждаш победен, пак можеш да хапеш.

Уейн извърна глава и впи зъбите си в голата ръка на мъжа. Стисна здраво челюсти и усети вкуса на кръв.

Човека с противогаза изпищя:

— Боли! Той ме ухапа!

Ръката му се отвори, после се затвори. Уейн видя отблизо думите, изписани с черен маркер върху вътрешната страна на дланта.

— Бинг! — изсъска Манкс. — Тихо! Набутай го в колата и млъквай!

Бинг — Човека с противогаза — сграбчи Уейн за косата и дръпна рязко. Уейн имаше чувството, че скалпът му всеки момент ще се разпори като вехт килим. Въпреки това вдигна крака си и го запъна в прага на вратата. Човека с противогаза изпъшка и удари Уейн в слепоочието.

Сякаш светна светкавица. Само че вместо ярка бяла светлина, зад очите му проблесна мрак. Краката му омекнаха. Когато погледът му се проясни, видя, че се е проснал на пода.

— Бинг! — ревна Манкс. — Затвори вратата! Някой идва! Онази ужасна жена идва!

— Задникът ти е трева — каза Човека с противогаза на Уейн. — Задникът ти е трева, а аз съм косачката. Ще окося задника ти, после ще те чукам. Ще те скъсам направо.

— Бинг, чуваш ли ме!

— Мамо! — изкрещя Уейн.

— Идвам! — викна уморено тя.

Гласът ѝ идеше отдалече и изглеждаше вял.

Човека с противогаза затръшна вратата.

Уейн се надигна на колене. Лявото му ухо пулсираше от удара, бузата му гореше. Гадеше му се от вкуса на чуждата кръв.

Погледна над предната седалка през стъклото.

Тъмна фигура крачеше по пътя. Мъглата правеше странни оптически номера, изкривявайки и уголемявайки фигурата. На Уейн му се струваше, че вижда гърбушко, бутащ инвалидна количка.

— Мамо! — изкрещя отново Уейн.

Предната лява врата, тази към пасажерското място, се отвори. Човека с противогаза се намърда вътре и затвори вратата, после се извърна назад и насочи пистолет към лицето на Уейн.

— Дали ще благоволиш да млъкнеш — каза Човека с противогаза, — или да те надупча. Ще те напълня с олово, да знаеш. Дали ще ти е приятно? Не мисля.

Той погледна дясната си ръка, върху която имаше безформена синина, оградена от ярки ивици кръв — там зъбите на Уейн бяха пробили кожата.

Манкс се намести зад волана. Сложи сребристия чук върху кожената поставка между седалките. Двигателят мъркаше тихо. Усещаше се повече като нежна вибрация, отколкото като шум.

Гърбушкото с инвалидната количка излезе от мъглата и изведнъж се превърна в жена, бутаща с мъка мотоциклет.

Уейн отвори уста, канеше се да извика отново. Човека с противогаза поклати глава. Уейн се вторачи в черния отвор на дулото. Не бе ужасяващ, а очарователен — като гледката от висок планински връх, под който зее пропаст.

— Край с шегичките — обяви Човека с противогаза. — За веселие веч няма почва, срещата започва.

Чарли Манкс включи на скорост, при което се чу силно изщракване. Погледна още веднъж през рамо.

— Не му обръщай внимание — рече Манкс. — Той е от онези, които развалят всичко. Смятам обаче, че ще можем да се позабавляваме. Почти съм сигурен, че ще можем. Всъщност аз почвам още сега.

Мотоциклетът отказваше да запали. Дори не издаваше обнадеждаващи звуци. Тя скача върху стартера, докато не я заболяха краката, но така и не се чу ниското дълбоко кашляне, което подсказва, че двигателят има намерение да заработи. Чуваше се само пуфкане, наподобяващо презрителна въздишка.

Не ѝ оставаше нищо друго, освен да се прибере пеша.

Приведе се над кормилото и забута. След три крачки спря и погледна през рамо. Моста пак го нямаше. Никога не бе имало мост.

Вик вървеше и се чудеше как да започне разговора си с Уейн.

„Хей, хлапе, лоши новини. Някакъв чарк се разхлаби и моторът се счупи. А, и чарк в главата ми се разхлаби, та и аз дадох фира. Трябва да отида на поправка. Когато се настаня в лудницата, ще ти пратя пощенска картичка.“

Тя се засмя. Но този смях ѝ приличаше повече на ридание.

„Уейн. Копнея да съм майката, която заслужаваш. Но не се получава. Просто не се получава.“

Само при мисълта да каже такова нещо ѝ се догади. Дори и то да бе истина, нямаше да се почувства по-малко страхлива.

„Уейн, надявам се, че знаеш, че те обичам. Надявам се, че разбираш, че опитах.“

Мъглата се спусна над пътя, сякаш минаваше право през тялото ѝ. Денят се бе оказал необичайно студен за края на август.

Друг глас — силен, ясен, мъжествен, бащиният ѝ глас, заговори в главата ѝ:

„Не продавай краставици на краставичари, Хлапе. Ти искаше да намериш моста. Ти тръгна да го търсиш. Тъкмо затова спря да си пиеш лекарствата. Тъкмо затова ремонтира мотоциклета. Какво толкова те плаши? Страх те е, че си луда? Или те е страх, че не си?“

Вик често чуваше баща си да казва неща, които тя не искаше да знае, макар че през последните десет години бе разговаряла с него само няколко пъти. Чудеше се защо все още има нужда от гласа на човек, който я е изоставил.

Буташе мотоциклета през влажната студена мъгла. Върху гладката повърхност на якето се бе образувал конденз. Кой знае от какво бе направено. Сигурно от някаква смесица от брезент, тефлон и нищо чудно, драконова кожа.

Вик свали каската и я закачи на кормилото, но тя отказваше да стои там и все падаше на пътя. Накрая Вик се принуди да я сложи отново на главата си. Крачеше тежко по банкета. Зачуди се дали да не зареже мотора, а по-късно да мине да го вземе, но тази идея ѝ се видя неприемлива. Веднъж вече бе зарязала превозното си средство — ралея — и от това бе загубила много. Когато разполагаш с комплект колела, които могат да те отведат навсякъде, не бива да ги изоставяш.

На Вик ѝ се прииска, вероятно за пръв път в живота ѝ, да има мобилен телефон. Понякога ѝ се струваше, че е единственият човек в Америка, който няма мобилен телефон. Преструваше се, че това е начин да покаже, че не е зависима от технологичните капани на двайсет и първи век. Всъщност обаче не можеше да приеме идеята да държи подобна джаджа непрекъснато в себе си. За нея нямаше да има и миг спокойствие, ако знаеше, че е възможно да получи спешно обаждане от Коледната земя. Някое мъртво дете да каже: „Здравейте, госпожице Маккуин, липсвахме ли ви?“.

Тя буташе и крачеше, буташе и крачеше. Тананикаше си тихичко нещо. Дълго време дори не осъзнаваше, че си тананика. Представяше си Уейн застанал до прозореца, вперил очи в мъглата, пристъпващ нервно от крак на крак.

Вик се опитваше да потуши надигащата се, незнайно защо, паника. Усещаше, че Уейн има нужда от нея. Бе отсъствала твърде дълго време. Страхуваше се от сълзите и гнева на Уейн… но в същото време ги чакаше с нетърпение. Копнееше да види сина си, да се убеди, че всичко е наред. Буташе. Пееше.

— Тиха нощ — пееше тя. — Свята нощ.

Чу се и спря, но песента продължаваше да ехти в съзнанието ѝ — тъжно и фалшиво. „Всичко е наред. Всичко е наред.“

Главата ѝ се бе спарила заради каската и физическите усилия. Краката ѝ бяха мокри и студени. Искаше ѝ се да поседне, по-скоро да полегне в тревата край пътя и да погледа ниското небе с вид на пресечено мляко. Обаче видя наетата къща — тъмен правоъгълник с размити от мъглата очертания.

Бе паднал здрач и тя се изненада, че лампите в къщата не светят. Виждаше само бледото синкаво сияние на телевизора. Малко се изненада, че Уейн не я чака, вперил поглед през прозореца.

Тогава обаче го чу.

— Мамо — извика той.

Заради каската гласът му ѝ се стори глух и далечен.

Сведе глава. Той бе добре.

— Идвам — викна уморено тя.

Почти бе стигнала до алеята, когато чу бръмчене на кола. Вдигна глава. В мъглата блестяха фарове. Колата бе спряла на банкета, но в момента, в който Вик я забеляза, тя се плъзна напред.

Вик стоеше и се взираше напред, а когато тя се отърси от мъглата, не се изненада особено от видяното. Беше пратила Чарли Манкс в затвора и бе прочела некролога му, но с частица от съзнанието си бе очаквала да го види отново, него и ролс-ройса му.

Призракът се измъкна от мъглата като черна шейна, цепеща облак. Зад себе си влачеше опашка от декемврийски скреж. Декемврийски скреж през лятото. Белият дим се разнесе, разкривайки стария очукан, покрит с петна от ръжда номер — NOS4A2.

Вик се отдръпна от мотоциклета и той се стовари с трясък на асфалта. Лявото огледало се пръсна на хиляди сребърни парченца.

Тя се обърна и побягна.

Стигна до дървената ограда и скочи върху нея. Когато стъпи на най-горната пречка, чу как колата задрапа нагоре по насипа. Скочи в ливадата, но успя да направи само една крачка, преди призракът да помете оградата.

Едно парче дърво се завъртя като перка на хеликоптер и я прасна по раменете. Тя литна над ръба на света и падна в бездънна пропаст, в безкраен, студен, бушуващ океан от дим.

Призракът блъсна оградата от обелени колове и Уейн се плъзна по задната седалка и падна на пода. Челюстите му изтракаха като кастанети.

Разхвърчаха се дървени парчета. Едно от тях изтрополи върху предния капак. Уейн си помисли, че това е тялото на майка му, и се разкрещя.

Манкс наби спирачки и се извърна към Човека с противогаза.

— Не искам той да гледа такива неща — каза старецът. — Да видиш как кучето ти умира, е предостатъчно. Би ли го приспал, Бинг? Очевидно е, че се е изразходвал психически.

— Трябва да ти помогна за жената.

— Благодаря, Бинг, много си вежлив. Но не, тя е под контрол.

Колата се люшна при излизането на мъжете.

Уейн се надигна на колене и погледна над предната седалка.

Стиснал сребристия чук, Чарли Манкс заобикаляше предницата на колата. Майката на Уейн лежеше на тревата сред коловете на разбитата ограда.

Задната лява врата се отвори и Човека с противогаза влезе. Уейн се метна надясно в опит да стигне до дясната врата, но онзи го хвана за ръката и го придърпа към себе си.

Той държеше малък син флакон, на който пишеше: „Аромат на джинджифил, освежител за въздуха“, и бе изрисувана жена, вадеща тава с курабийки от фурна.

— Да ти кажа какво е това тук — подхвана Човека с противогаза. — Пише аромат на джинджифил, но всъщност мирише на сън. Вдишаш ли една глътка, спиш чак до следващата сряда.

— Не! — кресна Уейн. — Недей!

Запърха като птица със заковано за дъска крило. Нямаше къде да бяга.

— Няма, няма. Ти ме ухапа, лайно такова. Откъде знаеш, че нямам СПИН? Може да си се заразил. Може да си прихванал СПИН от мен.

Уейн погледна над предната седалка към двора. Манкс крачеше към майка му, която не помръдваше.

— Заслужаваш да те ухапя — каза Човека с противогаза. — Заслужаваш да те ухапя два пъти, веднъж заради стореното от теб и втори път заради тъпото ти куче. Мога да те ухапя по хубавото личице. Хубав си като момиченце, но няма да си толкова хубав, ако отхапя бузата ти и я изплюя на пода. Но двамата с теб само ще седим тук. Ще седим и ще гледаме шоуто. Ще видиш какво прави господин Манкс с мръсни курви, които лъжат мръснишки. А когато той приключи с нея, ще дойде моят ред. А аз не съм толкова мил, колкото господин Манкс.

Майка му мърдаше дясната си ръка, свивайки и изпъвайки пръстите си, които накрая останаха свити в хлабав юмрук. Уейн усети как нещо в него се отпуска. Сякаш някой бе стоял върху гърдите му, но в един момент бе отстъпил, давайки му възможност да си поеме дълбоко въздух. Не бе мъртва. Не бе мъртва. Тя не бе мъртва.

Тя движеше внимателно ръката си напред-назад, сякаш опипваше тревата в търсене на изтърван предмет. Помръдна десния си крак, после го сви в коляното. Като че ли се опитваше да стане.

Манкс се приведе, вдигна огромния си сребрист чук и го стовари върху нея. Уейн досега не бе чувал звука на чупещи се кости. Манкс я уцели в лявото рамо и Уейн чу пукане… като на сухи дърва в лагерен огън. От силния удар тя се пльосна по корем.

Той закрещя. Закрещя с всичка сила, после затвори очи и наведе глава.

Човека с противогаза го сграбчи за косата и дръпна главата му назад. Нещо метално прасна Уейн по устата. Дебелакът го бе ударил с флакона.

— Отвори си очите и гледай — изръмжа Човека с противогаза.

Майка му помръдна дясната си ръка, опитваше се да се надигне, да изпълзи настрани, но Манкс я удари отново. Гръбнакът ѝ се счупи. Звукът бе гаден, все едно някой бе скочил върху купчина чинии.

— Наслаждавай се! — каза Човека с противогаза. Дишаше толкова тежко, че противогазът му се бе запарил отвътре. — Стигнахме до най-интересното.

Вик плуваше.

Беше под водата, в езерото. Бе се гмурнала почти до дъното, където светът бе мрачен и бавен. Не изпитваше нужда от въздух, не задържаше дъха си. Открай време обичаше да е в дълбокото, в тихите сенчести обиталища на рибите.

Вик можеше да стои там вечно, бе готова да се превърне в пъстърва, но Уейн я викаше от горния свят. Гласът му идваше отдалече, но въпреки това тя усещаше настоятелността в него, усещаше, че момчето не просто крещи, а се дере. Изискваха се много усилия да стигне до повърхността. Ръцете и краката ѝ отказваха да се движат. Опита да се концентрира върху едната си ръка. Изпъна пръстите си. Сви ги. Изпъна ги отново.

Вик лежеше по корем в тревата. Усещането за подводност не бе изчезнало. Не можеше да разбере как се е озовала в двора. Не можеше да си спомни какво я бе ударило. Нещо я бе ударило. Трудно ѝ бе да си мръдне главата.

— Чувате ли ме, госпожо Умнице Виктория Маккуин? — каза някой.

Тя го чуваше, но не можеше да осмисли думите. Голяма работа. Уейн бе важният. Бе чула, че Уейн я вика, това бе вън от съмнение. Бе почувствала виковете му с костите си. Трябваше да стане и да провери дали той е добре.

Вик направи опит да се надигне и Манкс стовари лъскавия си сребрист чук върху рамото ѝ. Чу как костта изпука и усети как ръката ѝ потъна. Свлече се, забивайки брадичка в пръстта.

— Не съм ти разрешил да ставаш. Само попитах дали ме чуваш. Добре ще е да ме чуваш.

Манкс. Манкс бе тук, не бе мъртъв. Манкс и неговият ролс-ройс, а Уейн бе в ролс-ройса. Знаеше, че последното е факт, както знаеше първото си име, въпреки че не бе виждала момчето от повече от половин час. Уейн се намираше в онази кола и тя трябваше да го измъкне.

Тя отново се надигна и Чарли Манкс отново замахна с чука. Удари я в гърба и тя чу как прешлените ѝ се строшават със звук като от настъпена евтина играчка — сухо, пластмасово изхрущяване. Ударът ѝ изкара въздуха и я повали по корем.

Уейн пак крещеше, този път обаче, без да изрича думи.

Вик много искаше да се извърне и да го погледне, но главата ѝ сякаш тежеше цял тон. Цяло чудо бе, че тънкият ѝ врат издържаше огромното натоварване. „Каската — помисли си тя. — С каска съм и нося якето на Лу.“

Якето на Лу.

Вик бе поместила единия си крак, свивайки го в коляното — това бе първата част от плана ѝ да се изправи. Усещаше пръстта под коляното си, усещаше как мускулите в задната част на бедрото ѝ треперят. Бе чула Манкс да смазва гръбнака ѝ с втория си удар и не можеше да разбере защо все още усеща краката си. Не можеше да разбере и защо не изпитва чудовищна болка. Най-много я боляха сухожилията, които се бяха пренатоварили от дългото бутане на мотоциклета. Бе силно натъртена, но нямаше нищо счупено. Дори рамото ѝ бе здраво, макар че бе изпукало грозно. Тя си пое дълбоко въздух, но не я заболяха ребрата, въпреки че бяха пропукали като сухи съчки.

Не бе чула трошащи се кости. Бе чула пръсването на кевларените плочки в якето на Лу. Лу бе казал, че с такова яке дори да се блъснеш с двайсет мили в час в телефонен стълб, пак ще можеш да се изправиш.

При следващия удар на Манкс тя изкрещя повече от изненада, отколкото от болка, и отново чу пращене.

— Искам да отговаряш, когато ти приказвам — каза Манкс.

Удареното място запулсира, онзи не се шегуваше. Но пак бе пострадала само бронята. Главата ѝ се бе прочистила, което ѝ даде увереност, че ако положи върховни усилия, ще успее да се изправи на крака.

„Не, недей — каза баща ѝ. Вик имаше чувството, че шепне в ухото ѝ. — Лежи си и го остави да се позабавлява. Не е подходящ моментът, Хлапе.“

Тя се бе отрекла от баща си. Той не ѝ бе нужен и гледаше да прекъсва бързо редките им разговори по телефона. Не искаше да го чува. Но сега той бе тук и ѝ говореше със същия спокоен тон, с който преди много години ѝ обясняваше как да удря с бейзболната бухалка и защо певецът Ханк Уилямс е голяма работа.

„Той си мисли, че е те размазал, душко. Смята те за извадена от строя. Ако се опиташ да станеш, ще разбере, че не си чак толкова зле колкото си мисли, и ще ти разкаже играта. Изчакай. Изчакай подходящия момент. Ще усетиш кога е дошъл, убеден съм.“

Гласът на баща ѝ, якето на любовника ѝ. В един момент усети, че двамата важни мъже в живота ѝ се грижат за нея. Бе си мислила, че те са по-добре без нея и тя е по-добре без тях, но сега, тук, в калта, осъзна, че винаги е зависила от тях.

— Чуваш ли ме? Чуваш ли какво ти говоря? — попита Манкс.

Тя не отговори. Лежеше неподвижно.

— Я ме чуваш, я не — рече след кратък размисъл. Тя не бе чувала гласа му от повече от десетилетие, но това селяндурско провлачване ѝ бе добре познато. — Приличаш на курва, както се търкаляш в калта с тези възкъси дънкови шорти. Едно време, не чак толкова отдавна, дори курвите ги бе срам да се появяват на обществено място облечени така, а да разкрачат крака, яхвайки мотоциклет, в гротескна пародия на сексуален акт… — След кратко мълчание добави: — Предишния път дойде с колело, не съм забравил. Не съм забравил и моста. Този мотор също ли е специален? Аз съм наясно със специалните превозни средства, драга Виктория Маккуин, а също и с тайните пътища. Надявам се, че си се нафлиртувала на воля. Но вече край с флиртуването.

Той стовари чука в кръста ѝ. Сякаш я бяха праснали с бейзболна бухалка в бъбреците. Изписка през стиснатите си зъби. Имаше чувството, че вътрешностите ѝ са станали на желе.

Там долу нямаше броня. Предишните удари не бяха нищо в сравнение с този. Още едно такова цапардосване и щеше да има нужда от патерици, за да се изправи на крака. И вероятно щеше да пикае кръв.

— Вече няма да обикаляш баровете с мотора си, нито да ходиш до аптеката да си купуваш хапове за луди. О, аз знам всичко за теб, Виктория Маккуин, госпожице лъжкиня, госпожице Сърби ме путката. Знам каква жалка алкохоличка си, колко калпава си като майка и че си била в лудница. Знам, че синът ти е извънбрачен, в което няма нищо изненадващо, предвид факта, че си курва. Много жалко, че живеем в свят, в който такива като теб имат право да раждат деца. Е, момчето ти вече е при мен. С лъжите си ти отне моите деца. Сега аз ще отнема твоето.

Вик се стегна цялата. Това бе по-лошо от това да те млатят с чук. Имаше чувството, че ще повърне в каската. Бе опряла дясната си длан в свития си от ужас корем. Пръстите ѝ напипаха предмета, сложен в джоба на якето. Беше със сърповидна форма.

Манкс се наведе. Заговори с мек, нежен глас.

— Синът ти е при мен. И никога повече няма да го видиш. Не очаквам да ми повярваш, Виктория, но при мен ще му е по-хубаво. Ще го даря с щастие, каквото ти не можеш да му предложиш. В Коледната земя, заклевам се, той никога няма да се чувства нещастен. Ако имаш поне мъничко доблест, ще ми благодариш. — Той я побутна с чука и се наведе още по-ниско. — Хайде, Виктория. Кажи го. Кажи „благодаря“.

Тя мушна дясната си ръка в джоба. Напипа ключа със странна форма. Палецът ѝ попадна върху релефния надпис ТРИУМФ.

„Сега. Сега е моментът. Постарай се“ — каза баща ѝ.

Лу я целуна нежно по слепоочието.

Вик се надигна. Получи силен спазъм в гърба, някакво мускулче се бе вдървило и се опитваше да ѝ попречи, но тя не си позволи дори да изохка.

Виждаше го като тъмно петно в мъглата. Беше като отразен в криво огледало, с тънки като клечки крака и безкрайни ръце. Очите му бяха големи, ококорени и за втори път в продължение на няколко минути тя си представи риба. Той приличаше на препарирана риба. Горните му зъби бяха впити в долната устна, което му придаваше глуповато, учудено изражение. Незнайно защо, целият ѝ живот ѝ заприлича на съвкупност от нещастия, пиянстване, неспазени обещания и самота, въртящи се като във въртележка около срещата с този мъж.

Измъкна ключа от джоба. Едва не го изтърва, защото върхът му се закачи в подплатата. Стисна го здраво и замахна към очите на Манкс. Ударът не бе точен. Острият връх попадна в слепоочието му, направи десетсантиметрова рана, отпаряйки парче кожа, и застърга костта отдолу.

— Благодаря! — каза тя.

Манкс се плесна с кокалестата си длан по челото. Изражението му бе като на човек, връхлетян от смайваща мисъл. Залитна назад. Токът му се хлъзна по влажната трева. Тя замахна към гърлото му, но не можа да го достигне. Той се пльосна върху капака на призрака.

— Мамо, о, мамо! — крещеше отнякъде Уейн.

Вик не се чувстваше стабилна върху краката си. Но нямаше време да мисли за това. Заклатушка се към Манкс. Сега вече виждаше колко стар и грохнал е той. Мястото му бе в старчески дом, където да пие сокчета, покрил коленете си с одеяло. Можеше да се справи с него. Можеше да го притисне върху капака и да продупчи гадните му очи със заострения ключ.

Беше се надвесила над Манкс, когато сребристият чук изсвистя. Ударът попадна в страничната част на каската, при което Вик се завъртя на сто и осемдесет градуса и се свлече на коляно. В главата ѝ задрънчаха чинели, все едно бе героиня от анимационно филмче. Мръсникът изглеждаше почти древен, но от движенията му лъхаха гъвкавостта и силата на тийнейджър. Парченца стъкло от забралото западаха по тревата. Ако не бе с каска, Вик щеше да получи сериозна пробойна в черепа си.

— Оооо! — изпищя Чарли Манкс. — О, боже! Тази ме разпра като басма!

Вик бързо се изправи. Бе паднал здрач. А главата ѝ кънтеше. Все пак чу затръшване на врата.

Извъртя се, стиснала с две ръце каската. Опитваше се да спре ужасните вибрации, които създаваха усещането, че всичко ехти. Светът се тресеше, сякаш бе седнала на работещ на празни обороти мотор.

Манкс все още лежеше върху предния капак. Изтерзаната му тъпа физиономия лъщеше от кръвта. Обаче до задницата на колата бе изникнал друг мъж. Поне приличаше на мъж. Главата му бе като на насекомото от онзи черно-бял филм от петдесетте години — гумена, с изпъкнала уста и празни стъклени очи.

Човекът насекомо имаше пистолет. Вик се вторачи в черното дуло, чийто отвор бе изненадващо малък, не по-голям от човешки ирис.

— Бам, бам — каза насекомото.

Когато видя, че Манкс се е проснал върху капака на колата, Бинг се разтресе като от откат на оръжие. Същото чувство бе изпитал и в момента, когато гръмна баща си в слепоочието с пистолета за пирони, само че сегашният откат бе насочен не към ръката му, а към душата му. Кучката бе пробола в лицето добрия господин Манкс и продължаваше атаката си. Тя възнамеряваше да го убие — мисъл толкова невъобразима и ужасна, колкото тази слънцето да угасне. Кучката се приближаваше и господин Манкс имаше нужда от помощта му.

Бинг сграбчи флакона с джинджифиловата подправка, насочи дюзата в лицето на момчето и пръсна струя светъл газ в устата и очите му. Трябваше да стори това още преди минути, но бе твърде ядосан и му се бе приискало да накара момчето да гледа. Хлапакът трепна и опита да се извърне, но Бинг го хвана за косата и продължи да пръска. Уейн Кармоди затвори очи и престана да вдига шум.

— Бинг, Бинг! — крещеше Манкс.

Бинг също кресна. Гореше от нетърпение да излезе от колата и да се притече на помощ, в същото време осъзнаваше, че не е приспал правилно момчето. Нямаше време, а и копеленцето бе в колата и не можеше да избяга. Бинг го пусна и прибра флакона в джоба на якето си. Бръкна в десния си джоб, където бе пистолетът.

Изскочи навън, затръшвайки вратата зад себе си, и извади оръжието. Жената беше с черна мотористка каска и се виждаха само широко отворените ѝ от ужас очи, явно осъзнаваше какво я очаква. Три крачки го деляха от нея, а от такова разстояние смъртта е гарантирана.

„Бинг, Бинг, не се размотавай — каза си той, — а действай.“

Показалецът му вече бе побелял върху спусъка, когато господин Манкс се оттласна напред и застана пред оръжието. Пистолетът изгърмя и лявото ухо на Манкс се пръсна, превръщайки се в облак от кожа и кръв.

Манкс изпищя и покри с длан остатъците от ухото си.

Бинг също изпищя. Стреля отново, право в мъглата. Ехото на неочаквания втори изстрел така го стресна, че той се изпърдя остро в гащите си.

— Господин Манкс! О, боже! Господин Манкс, добре ли сте?

Възрастният човек се подпря на колата и извърна глава, за да погледне към Бинг. Огромните му немигащи очи се взираха стреснато в него.

— Е, какво ще кажеш? Наръгаха ме в лицето, а ухото ми стана на парчета! Май трябва да се радвам, че мозъкът ми не се е разтекъл по ризата, тъпако!

— О, боже! Какъв съм идиот! Без да искам! Господин Манкс, бих предпочел да умра пред това да ви нараня! Олеле какво направих! Майчице! Иде ми да се гръмна!

— Нея гръмни, друго не се иска от теб! — ревна Манкс и свали ръката си. Тънки червени ивици се поклащаха край бузата му. — Действай! Застреляй я! Свали я на земята и да приключваме!

Бинг отмести погледа си от добрия човек, сърцето му издаваше нехармонични звуци като от изтъркаляно по стълби пиано. Видя, че Маккуин се отдалечава бегом, правейки големи крачки с дългите си крака. Ушите му звънтяха толкова силно, че почти не чу повторния гърмеж на пистолета си. Пламъчето разцепи призрачната мъгла.

Лу мина проверката, но му оставаше още един час за убиване, затова се заби в „Макдоналдс“. Бе се зарекъл да си вземе само салата с пиле и вода, но във въздуха витаеше съблазнителната миризма на пържени картофки и когато стигна до касата, се чу да казва на пъпчивото хлапе, че иска два големи бургера, голяма порция пържени картофи и голям ванилов шейк… Откакто навърши деветнайсет, все това поръчваше.

Докато чакаше, погледна вдясно и видя момченце на не повече от осем години с тъмни очи като Уейн. Стоеше до майка си пред съседната каса. Момчето се вторачи в Лу — в двойната му брадичка и напращелите му гърди — но не с отвращение, а някак тъжно. Бащата на Лу бе толкова дебел, че когато умря, се наложи да поръчат специален ковчег, който, затворен, приличаше на огромна трапезна маса.

— Нека шейкът да е малък — каза Лу на касиера.

Нямаше сили да погледне отново момчето, опасяваше се, че то продължава да го наблюдава.

Притесняваше го не това, че е патологично пълен, както каза лекарят му (що за определение, все едно дебелаците са от един дол дренки с некрофилите). Най-много се тормозеше от неспособността да промени навиците си. Просто не можеше да каже нещата, които трябваше да каже, не можеше да поръча салата, при положение че се усеща миризма на пържени картофки. По време на последната си година с Вик той осъзнаваше, че тя има нужда от помощ — защото тя пиеше тайно и отговаряше на въображаеми телефонни обаждания — но не можеше да каже „край“, да постави изисквания и да отправи ултиматум. А ако тя бе насвяткана и искаше да се чукат, той не можеше да ѝ обясни, че се тревожи за нея; можеше само да я стисне за задника и да зарови лице в голите ѝ гърди. Той бе неин съучастник до деня, в който тя натъпка телефоните във фурната и изгори до основи къщата. Бе виновен за всичко, само дето не той бе драснал клечката.

Настани се на маса, проектирана за страдащо от анорексия джудже, и седна на стол, в който би се поместил само задникът на десетгодишно хлапе — тези от „Макдоналдс“ не можеха ли да разберат каква е клиентелата им? Защо мъчеха хора като него с такива столове? Извади лаптопа си и се закачи за безплатния интернет.

Провери дали има поща и хвърли едно око на сладураните, облечени в костюми на Пауър Гърл. Влезе във форума на компанията, издател на комикси „Милъруърлд“; неколцина приятели обсъждаха какъв цвят трябва да е следващият Хълк. Феновете на комиксите го шокираха с глупавите си разсъждения. Естествено, че трябваше да е сив или зелен. Другите цветове бяха тъпи.

Лу се чудеше дали би могъл незабелязано да разгледа лошите момичета в сайта „Суисайд Гърлс“, когато телефонът започна да мърка в шортите му. Надигна задника си, за да може да го извади.

Тъкмо го напипа и му направи впечатление каква музика звучи по аудиосистемата на летището. Чудно, но бе онази стара песен на Джони Матис, наречена Sleigh Ride. Чудно, защото в тази юлска утрин температурите в Бостън бяха като на Венера. Само като погледнеше навън, Лу се изпотяваше. Освен това, преди телефонът да звънне, по аудиосистемата звучеше друго. Лейди Гага или Аманда Палмър, или някоя друга симпатична откачалка с пиано.

Лу извади телефона си, но първо хвърли едно око на жената на съседната маса — ставаща за чукане майка, която малко приличаше на Сара Пейлин.

— Човече — каза Лу, — чуваш ли това? — Вдигна пръст към тавана. — Пуснали са коледна музика! А сега е лято!

Тя замръзна с поднесена към сочните ѝ устни вилица със зеле и впери в Лу поглед, издаващ объркване и неспокойство.

— Песента — каза Лу. — Чуваш ли тази песен?

Тя сбърчи чело. Изгледа го така, както се гледа локва повърнато.

Лу погледна телефона си и видя, че обаждането е от Уейн. Странна работа, само преди няколко минути си бяха писали. Може би Вик се бе върнала от разходката с триумфа и искаше да обсъди с него представянето му.

— Няма значение — каза Лу на приличащата на Сара Пейлин майка и махна с ръка.

Прие обаждането.

— Какво става, друже?

— Татко — прошепна дрезгаво Уейн. Той с мъка задържаше сълзите си. — Татко, в една кола съм. Не мога да изляза.

Лу усети лека, почти нежна болка зад гръдната си кост, във врата си и незнайно защо, зад лявото ухо.

— Как така? Каква кола?

— Те ще убият мама. Двамата мъже. Те ме набутаха в колата, на задната седалка и сега не мога да изляза. Единият е Чарли Манкс, тате. Другият е с противогаз. Не знам… — Той изпищя, а Лу чу някакво пукане. Първата му мисъл бе, че това са фойерверки. Но не бяха фойерверки. Уейн изкрещя: — Те стрелят, тате! Стрелят по мама!

— Излез от колата! — чу се да казва Лу. Гласът му бе странен, тънък и писклив. Беше се изправил на крака, без да се усети. — Просто отвори вратата и бягай!

— Не мога, не мога. Не става. А когато опитам да се прехвърля на предната седалка, просто отново се озовавам на задната.

Уейн се давеше от ридания.

Главата на Лу представляваше балон с нагорещен въздух, който го теглеше към тавана. Имаше опасност да отлети от реалния свят.

— Трябва да може да се отключи тази врата. Провери, Уейн!

— Трябва да затварям. Те се връщат. Ще ти звънна, когато мога. Не ми се обаждай, за да не чуят телефона. Може да чуят, дори ако изключа звука.

— Уейн! Уейн! — завика Лу.

Ушите му звънтяха по странен начин.

Връзката прекъсна.

Всички в ресторанта гледаха към него. Никой не казваше нищо. Приближиха се двама мъже от охраната. Единият бе положил дланта си върху дръжката на пистолет.

Лу си помисли: „Обади се в полицията. Обади се на щатската полиция в Ню Хемпшир. Веднага!“. Но когато свали телефона от ухото си, за да набере 911, той се изплъзна от ръката му. А когато се наведе да го вземе, ръката му се стрелна към гърдите. Болката внезапно се бе усилила, пронизваше го жестоко. Сякаш някой го дупчеше с телбод. Подпря се на масата, за да не падне, но лакътят му се огъна и той политна с главата напред. Удари зъбите си в ръба на масата и те изтракаха. Изстена и се свлече на пода. Шейкът също падна. Чашата се пръсна и той остана да лежи в студена сладка локва от ванилов сладолед.

Беше само на трийсет и шест. Твърде млад, за да получи инфаркт, при все лошия ген. Знаеше, че ще си плати, задето не поръча салата.

Когато Бинг се появи с пистолет в ръка, Вик се опита да отстъпи, но мозъкът ѝ не можа да изпрати сигнал до краката. Дулото на оръжието я закова на място, беше толкова пленително, колкото и ръчният часовник на хипнотизатор. Все едно бе заровена в земята до кръста.

После Манкс се изправи между нея и стрелеца и оръжието гръмна. Лявото ухо на Манкс стана на пихтия.

Манкс закрещя, по-скоро от гняв, отколкото от болка. Пистолетът гръмна още веднъж. Вик видя как мъглата отдясно се раздвижи, оформи се чист коридор, маркиращ пътя на куршума.

„Ако останеш тук още секунда, той ще те застреля пред очите на Уейн — каза баща ѝ и я побутна в кръста. — Махай се от тук, за да не гледа Уейн!“

Тя стрелна поглед към колата. Синът ѝ бе вътре, на задната седалка. Лицето му бе зачервено, изопнато. Махаше развълнувано с ръка към нея: „Бягай! Бягай!“.

Вик не искаше той да види, че тя бяга, оставяйки го в лапите на онези. Всичките ѝ предишни провали бяха нищо в сравнение с този.

В главата ѝ като куршум през мъгла профуча мисъл: „Ако загинеш сега, никой няма да може да намери Манкс“.

— Уейн! — кресна тя. — Ще се върна! Където и да те отведат, ще те намеря!

Нямаше представа дали той я е чул. Самата тя не се чуваше добре. Ушите ѝ кънтяха от изстрела. Едва успя да долови крясъците на Манкс: „Застреляй я, застреляй я“.

Тя се обърна и токът ѝ изскърца върху мократа трева. Най-сетне се бе задействала. Наведе глава и стисна с две ръце каската. Искаше да я махне, преди да побегне нанякъде. Чувстваше се комично бавна, като герой от анимационен филм, чиито крака се въртят бясно и тревата се навива като килим, но придвижване напред няма. На света нямаше други звуци освен тежкото тупкане на стъпалата ѝ по земята и усиленото от вътрешността на каската дихание.

Човека с противогаза щеше да пусне куршум в гърба ѝ, право в гръбнака. Надяваше се да умре веднага, защото не искаше да лежи парализирана в калта, чакайки довършването. „В гърба, в гърба, в гърба“ — мислеше си тя. Мозъкът ѝ успяваше да навърже само тези две думи. Целият ѝ речник се бе свел до тези две думи.

Спускаше се по склона на хълма.

Най-накрая успя да свали каската. Метна я настрани.

Пистолетът изгърмя.

Нещо цопна отдясно във водата, сякаш дете бе метнало плоско камъче към повърхността.

Вик стъпи върху дъските на пристана. Той се залюля. След три подскока тя скочи във водата.

Проби повърхността, мислейки за куршума, който бе разрязал мъглата, и потъна.

Стигна почти до дъното, където светът бе тъмен и бавен.

Струваше ѝ се, че само допреди няколко секунди е била в мрачния подводен свят на езерото, и отново изпада в спокойното състояние на безсъзнание.

Жената се плъзна в студената пустош.

Един куршум прониза езерото само на няколко сантиметра от Вик, оставяйки светла диря. После скоростта му бързо намаля. Вик се отдръпна и замахна сляпо, сякаш можеше да го пропъди. Дланта ѝ попадна върху нещо топло. Отвори я и се вторачи в предмета. Приличаше на оловна рибарска тежест. Теченията го понесоха и той потъна на дъното. Чак тогава Вик осъзна, че бе уловила куршум.

Извъртя се, размаха крака и погледна нагоре. Дробовете вече я боляха. Видя повърхността на езерото — ярък сребрист чаршаф високо над главата ѝ. Салът беше на десетина крачки встрани.

Вик заплува към повърхността.

Гърдите ѝ сякаш бяха пълни с жарава.

Тя риташе ли, риташе. После се озова под черния правоъгълник на сала.

Посегна към повърхността и си помисли за баща си и за хлъзгавите бели пакети взривно вещество, с което рушеше скали. Гърдите ѝ бяха пълни с готов да експлодира амониев нитрат.

Главата на Вик изскочи над повърхността. Дробовете ѝ поеха жадно въздух.

Тя бе скрита в сенките, под дъските на сала, между редиците ръждясали варели. Миришеше на креозот и гнилоч.

Вик се насили да диша по-кротко. Всяко дихание ехтеше в тясното пространство.

— Знам къде си! — ревна Човека с противогаза. — Не можеш да се скриеш от мен!

Гласът му бе висок, детски. Тогава Вик осъзна, че той е дете. Независимо дали бе на трийсет, четиресет или петдесет години, бе просто едно от отровените деца на Манкс.

И, да, вероятно знаеше къде се намира тя.

„Ела да ме хванеш, нещастнико“ — помисли си тя и избърса лицето си.

Тогава чу друг глас — Манкс. Той я викаше напевно.

— Виктория, Виктория, Виктория Маккуин!

Между два от варелите имаше пролука. Тя доплува до нея и погледна. Видя Манкс. Стоеше на края на пристана, Човека с противогаза бе зад него. Лицето на Манкс бе окървавено, сякаш се бе топнал в тиган с доматен сос.

— Леле, леле! Ти ме поряза много добре, Виктория Маккуин. Ти направи лицето ми на каша, а моят сътрудник успя да гръмне ухото ми. О, какви приятели имам! Е, целият съм в кръв. Никоя девойка няма да иска да танцува с мен на баловете! — Той се засмя, после добави: — Право казват хората. Животът се движи на малки кръгове. Ето ни пак заедно. Ти все се изплъзваш като риба. Езерото е подходящо за теб място. — Той замлъкна за момент. Когато заговори отново, в гласа му се усещаше весела нотка. — Няма проблеми. Ти не успя да ме убиеш. Просто ме отдалечи от децата ми. Сметките ни са чисти. Мога да си замина, оставяйки те тук сама. Трябва да си наясно, че синът ти е при мен и никога няма да си го върнеш. Обаче очаквам той да ти се обажда понякога от Коледната земя. Той ще е щастлив там. Няма да му причиня зло. Както и да се чувстваш в момента, когато чуеш гласа му отново, ще разбереш как стоят нещата. Ще се убедиш, че при мен му е по-хубаво.

Пристанът изскърца. Двигателят на ролс-ройса замърка. Тя свали с мъка подгизналото яке на Лу. Помисли си, че то ще потъне веднага, но не, остана на повърхността. Приличаше на петно мазут.

— Разбира се, може да ти щукне да тръгнеш да ни търсиш — подхвърли лукаво Манкс. — Та нали предния път успя да ме намериш. Години наред размишлявах за моста. За твоя невъзможен мост. Вече знам всичко за тези мостове. Знам всичко и за пътищата, които може да се открият само с помощта на съзнанието. По един от тях стигнах до Коледната земя. Има нощен път, релсова линия към Храма на сиротните, порти към Средния свят, старата пътека към Къщата на ума и разбира се, покрития мост на Виктория. Знаеш ли все още как се стига до него? Намери ме, ако можеш, Вик. Ще те чакам в Къщата на съня. Ще се отбия там, преди да замина за Коледната земя. Ела да ме намериш и ще си поговорим пак.

Той се обърна и закрачи по пристана.

Човека с противогаза въздъхна нещастно и вдигна пистолета си, при което от дулото му изригна пламък.

Една от чамовите дъски над главата ѝ се строши. Разхвърчаха се трески. Вторият куршум цопна във водата, отдясно на Вик, и направи бразда на повърхността на езерото. Вик се отдръпна от процепа, през който шпионираше. Третият куршум одра ръждясалата метална стълба. Последният пльосна тихичко точно пред сала.

Вик зарита силно.

Вратите на колата се затръшнаха.

Гумите изхрущяха върху алеята от чакъл, после изтрополяха върху падналите колове на оградата.

Вик си помисли, че това може да е номер — Манкс да е в колата, а другият да се крие някъде с пистолет в ръка. Притвори очи. Заслуша се.

Когато отново отвори очи, пред лицето ѝ се поклащаше голям космат паяк. Мрежата му бе доста пострадала. Нещо я бе разкъсало. Бе изгубил изградения от него свят, подобно на Вик.

Когато остана сам на задната седалка на призрака, Уейн направи единственото разумно нещо — опита да се измъкне.

Майка му се спусна по склона на хълма — сякаш не бягаше, а летеше — а Човека с противогаза се заклатушка след нея като пиян. После и Манкс се отправи към езерото, притиснал с длан раната на главата си.

Отдалечаването на Манкс даде за момент кураж на Уейн. Дневната светлина бе изместена от воднист синкав здрач, светът сякаш се бе разтекъл. Мъглата с цвят на езеро бе обгърнала здраво дърветата. Езерото с цвят на мъгла чакаше долу в ниското. От задната седалка на колата Уейн едва виждаше сала.

На фона на талазите влага Манкс приличаше на привидение, на нещо средно между скелет и ходещ на кокили циркаджия. Невъзможно висока и изпосталяла фигура, облечена в архаичен фрак. Безформената глава и кривият нос навяваха асоциация с лешояд. Мъглата си играеше със сянката му и се създаваше впечатлението, че той минава през поредица от тъмни врати с неговите очертания, като всяка следваща бе по-голяма от предишната.

Бе му адски трудно да отмести погледа си от него. „Джинджифилов дим“ — помисли си Уейн. Бе вдишал такова нещо и сега се чувстваше отпаднал. Разтърка лицето си с длани в опит да се разсъни и пристъпи към действие.

Вече се бе опитал да отвори задните врати, но лостчетата не помръдваха, независимо колко силно ги дърпаше. Стъклата също не помръдваха. Отпред обаче бе друго. Виждаше се, че шофьорската врата е отключена, а и стъклото бе свалено наполовина. Ако вратата случайно откажеше да се отвори, той преспокойно можеше да се промуши над стъклото.

Надигна се и пое по дългия, изнурителен път към предната част на колата. Хвана се за предната седалка и опита да се преметне над нея… но се стовари на пода отзад.

Чувстваше главата си странно, виеше му се свят. Стоя на четири крака няколко секунди, като дишаше дълбоко и се опитваше да успокои стомаха си, който се бе разбунтувал. Опитваше се и да определи какво се бе случило току-що.

Бе дезориентиран от нагълтания газ и му бе трудно да прецени къде е долу и къде горе. Следователно се бе объркал и затова сега пак лежеше на задната седалка. Точно така.

Приготви се за втори опит. Светът се люшна, така че се наложи да изчака малко. Пое си дълбоко въздух (миришеше на джинджифилов дим) и се надигна над преградата. Секунда по-късно отново се озова на пода отзад.

Стомахът му изпрати част от закуската му към устата. Уейн преглътна храната. Първия път бе имала по-добър вкус.

Долу край езерото Манкс говореше спокойно и без да бърза.

Уейн се огледа озадачено, не можеше да разбере защо пак е отзад. Сякаш задната седалка бе безкрайна. Сякаш нямаше нищо друго освен задна седалка. Беше замаян, както когато слезе от онази въртележка на панаира, в която се чувстваше като в центрофуга.

„Стани. Не се отказвай.“ Видя тези думи в съзнанието си съвсем ясно, все едно бяха изписани с черна боя върху белите дъски на ограда.

При следващия опит Уейн наведе глава и се засили. Метна се над преградата… и отново се пльосна на килима отзад. Айфонът му изскочи от джоба на шортите.

Надигна се на колене и лакти, но се наложи да се хване за килима, за да не се претърколи, толкова бе замаян. Имаше чувството, че колата се движи, че се плъзга по черен лед, правейки огромни кръгове. Усещането за изместване встрани бе много силно, така че се наложи да затвори очи, за да се пребори с него.

Когато се осмели да вдигне глава и да се огледа, видя телефона си. Лежеше на килима, току пред главата му.

Пресегна се с мудното движение на астронавт, който се опитва да улови летяща вафла.

Обади се на баща си, само неговият телефон бе записан в „любими“ — едно докосване и готово. Едва ли щеше да успее, ако се наложеше да прави нещо повече.

— Какво става, друже? — каза Луис Кармоди.

Гласът му бе толкова топъл, приятелски и необременен от тревоги, че в гърлото на Уейн се надигна хленч.

Чак сега осъзна, че е на път да се разплаче. Гърлото му бе ужасно стегнато. Трудно му бе да диша, камо ли да говори. Затвори очи и за момент си представи как докосва брадясалата мечешка буза на баща си.

— Татко. Татко, в една кола съм. Не мога да изляза.

Трябваше да обясни, но му бе много трудно. Не можеше да вдиша въздуха, необходим, за да говори, а и плачът допълнително влошаваше нещата. Очите му горяха. Зрението му бе замъглено. Трудно му бе да разкаже за Човека с противогаза, Чарли Манкс, Хупър, джинджифиловия дим и безкрайната задна седалка. Не бе сигурен какво каза. Май нещо за Манкс. И за колата.

Тогава Човека с противогаза започна отново да стреля. Бам, бам, бам, бам. Стреляше към сала. Автоматичният пистолет подскачаше в ръката му, бълвайки огън в мрака. Кога се бе стъмнило толкова?

— Те стрелят, тате! Стрелят по мама! — каза с дрезгав глас Уейн.

Имаше чувството, че говори друг човек.

Уейн погледна през предното стъкло. Не можа да прецени дали някой от куршумите е уцелил майка му. Не я виждаше. Тя бе част от езерото и от мрака. Колко лесно само бе избягала от него.

Манкс не остана да гледа как Човека с противогаза стреля към езерото. Вече се изкачваше по хълма. Притискаше ухото си с длан, сякаш там имаше слушалка, през която идваха заповеди от по-висшестоящите му. Само че кой би могъл да е шеф на Манкс?

Човека с противогаза изпразни пълнителя и се извърна. Заизкачва се по склона, като се олюляваше, сякаш върху раменете му бе легнала огромна тежест. Скоро щяха да стигнат до колата. Уейн нямаше представа какво ще се случи тогава, но бе дотолкова с ума си, че да разбира, че ако видят телефона, ще му го отнемат.

— Трябва да затварям. Те се връщат. Ще ти звънна, когато мога. Не ми се обаждай, за да не чуят телефона. Може да чуят, дори ако изключа звука.

Баща му викаше името му, но нямаше време за повече говорене. Прекъсна обаждането и изключи звука.

Затърси място, където да скрие телефона. Между седалките? Тогава забеляза чекмеджетата от орехово дърво със сребърни дръжки. Бяха между предните седалки. Издърпа едното и метна телефона вътре. Затвори го с ритник тъкмо когато Манкс отваряше шофьорската врата.

Манкс остави чука на предната седалка и понечи да влезе. Беше притиснал ухото си с копринена кърпичка, но когато видя, че Уейн е коленичил на килима, я свали. Уейн изписка ужасено при вида на лицето на стареца. Две ивици плът се поклащаха край бузата му. Издълженото му лице бе омазано с кръв. От челото му бе отпрано парче кожа, което сега висеше. Част от веждата бе останала върху него. Отдолу се белееше кост.

— Май представлявам страшна гледка — каза Манкс и се ухили, показвайки розовеещи зъби. Посочи ухото си. — Има ухо, няма ухо.

На Уейн му призля. В колата бе прекалено тъмно, сякаш отваряйки вратата, Манкс бе пуснал нощта вътре.

Високият мъж седна зад волана. Вратата се затвори сама, а стъклото се вдигна, също само. Манкс не бе пипнал нищо. Той притисна отново ухото си с едната ръка, а с другата внимателно повдигна парчето кожа, увиснало над челото му.

Човека с противогаза стигна до отсрещната врата и дръпна дръжката ѝ… и тогава копчето за заключване се плъзна надолу.

Скоростният лост се размърда и се включи на задна. Колата се стрелна назад и изпод гумите ѝ захвърчаха камъчета.

— Не! — изкрещя Човека с противогаза. Бе стиснал дръжката, когато колата тръгна назад, и едва не загуби равновесие. Закуцука подир ролса, опитвайки се да държи едната си ръка върху капака му, сякаш така можеше да го спре. — Не! Господин Манкс! Не си отивайте! Съжалявам! Без да искам! Погрешка стана!

Гласът му бе подрезгавял от ужас и мъка. Затича се, хвана отново дръжката и я дръпна.

Манкс се приведе към него. Каза през прозореца:

— Ти вече си в списъка ми с непослушните, Бинг Партридж. Трябва да си много самонадеян, за да си мислиш, че след бъркотията, която сътвори, ще те закарам в Коледната земя. Страх ме е да те пусна вътре. Как мога да съм сигурен, че няма да направиш колата на решето с пистолета си.

— Заклевам се, ще слушам! Ще бъда много послушен! Не си тръгвайте! Съжалявам! Много съжалявам! — Вътрешността на противогаза се бе запотила от хлиповете му. — Искам да се гръмна! Наистина! Ще ми се да бе пострадало моето ухо! Бинг, Бинг глупака, пак се наака!

— Стига си вдигал врява. Бездруго ме боли главата.

Копчето отскочи нагоре. Човека с противогаза дръпна вратата и влезе.

— Без да искам! Заклевам се, че стана без да искам! Готов съм да поправя грешката си! На всичко съм готов! — Ококори очи. — Мога да си отрежа ухото! Собственото си ухо! Не ми пука! Притрябвало ми е, имам две! Искате ли да си отрежа ухото?

— Искам да млъкнеш. Ако ще режеш нещо, отрежи езика си. Така поне ще има тишина.

Колата ускори на заден ход и излезе на асфалта, после сви надясно по посока на движението. Скоростният лост се помести и колата се стрелна напред.

Манкс не бе докоснал нито волана, нито скоростния лост, просто притискаше ухото си и гледаше Човека с противогаза.

„Джинджифиловият дим“ — помисли си Уейн и вдигна учудено вежди. От него му се привиждаха разни неща. Колите не се движат сами. Задните седалки не са безкрайни.

Човека с противогаза се хвана за главата и се заклати напред-назад, скимтейки жално.

— Глупак — каза той. — Толкова съм глупав!

Удари си челото в арматурното табло. Силно, два пъти.

— Веднага престани или те оставям на пътя! Няма причина да си изкарваш гнева върху красивия интериор на колата ми — заяви Манкс.

Колата бързо се отдалечаваше от къщата. Воланът се местеше лекичко наляво-надясно, за да може ролсът да държи пътя. Уейн присви очи и се опита да осмисли видяното. Ощипа се по бузата много силно, но болката не помогна за проясняването на зрението му. Колата продължаваше да се движи сама, така че или джинджифиловият дим предизвикваше халюцинации, или… но в тази линия на разсъждение нямаше никакво „или“. Не му се искаше да мисли в посока на „или“.

Извърна глава и погледна през овалното задно стъкло. Езерото чезнеше зад ниската завеса на мъглата. Повърхността му бе гладка като тепсия, като острие на нож. Нямаше и следа от майка му.

— Бинг, бръкни в жабката. Там трябва да има ножица и лепенки.

— Искате да си отрежа езика ли? — попита с надежда в гласа Бинг.

— Не. Искам да ме превържеш. Стига, разбира се, да не предпочиташ да гледаш как ми изтича кръвта. Предполагам, гледката би била забавна.

— Не! — извика Човека с противогаза.

— Добре тогава. Значи трябва да се погрижиш за ухото и челото ми. И свали този противогаз. Трудно се общува така.

Чу се пукащ звук при свалянето на противогаза, сякаш някой бе отворил бутилка вино. Лицето на Бинг бе зачервено, а по отпуснатите му треперещи бузи се стичаха сълзи. Разрови се в жабката и извади лейкопласт и малка сребърна ножица. Разкопча горнището на анцуга си и отдолу се показаха лекьосан бял потник и космати като на горила рамене. Свали потника и облече отново горнището.

Мигачът се включи. Колата намали скоростта на знака „Стоп“, после се качи на магистралата.

Бинг отряза няколко дълги ивици плат от потника. Сгъна старателно едната и я лепна върху ухото на Манкс.

— Дръжте това така — каза Бинг и хлъцна някак нещастно.

— Много бих искал да знам с какво ме поряза тя — рече Манкс. Извърна се назад и срещна погледа на Уейн. — С майка ти сме се спречквали и преди. Все едно се биех с побеснели котки.

Бинг подхвърли:

— Да я изядат червеите дано! Личинки очите ѝ да изгризат!

— У, каква гадост.

Бинг омота главата му с плат, като така притисна тампона върху ухото и покри разрязаното чело. Захвана се да залепи превръзката с парчета лейкопласт.

Манкс продължаваше да се взира в Уейн.

— Много си мълчалив. Няма ли да кажеш нещо?

— Пусни ме — каза Уейн.

— Така и ще направя.

Профучаха край „Грийнбау“, където Уейн и майка му бяха закусили със сандвичи сутринта. Сутринта му се виждаше далечна като полузабравен сън. Беше ли видял сянката на Чарли Манкс, когато се събуди? Явно, да.

— Знаех, че ще дойдете — каза Уейн. Изненада се, че споделя такова нещо. — Знаех от сутринта.

— Няма как едно дете да не мисли за подаръци преди Коледа — отбеляза Манкс.

Простена, когато Бинг залепи поредната лепенка.

Воланът се въртеше плавно, следвайки извивките на пътя.

— Тази кола сама ли се управлява? — попита Уейн. — Или виждам това, защото онзи пръсна нещо в лицето ми?

— Я да мълчиш! — ревна насреща му Човека с противогаза. — Стига смях и забавление, че ще ти резна езика без извинение!

— Би ли престанал да говориш за рязане на езици? — каза Манкс. — Започвам да си мисля, че имаш някаква мания. Разговарям с момчето. Нямам нужда от твоята неадекватна подкрепа.

Смутен, Човека с противогаза продължи с лепенето на лейкопласт.

— Не ти се привижда нищо и тя не се управлява сама — обясни Манкс. — Аз я управлявам. Аз съм колата и колата е мен. Това е автентичен „Ролс-Ройс Призрак“, който е сглобен в Бристол през 1937 г. и транспортиран до Америка през 1938 година. По-малко от петстотин такива са били докарани. Той е продължение на мислите ми и може да ме отвежда на пътища, които съществуват само във въображението.

— Ето — рече Бинг. — Всичко вече е наред.

Манкс се засмя.

— За да се оправи всичко, трябва да се върнеш в двора на онази къща и да изнамериш остатъка от ухото ми.

Лицето на Бинг се сбръчка, очите му се присвиха, раменете му се разтресоха от тихите ридания.

— Но той пръсна нещо в лицето ми — каза Уейн. — Нещо, миришещо на джинджифил.

— Искахме да те успокоим. Ако Бинг бе използвал правилно веществото, сега ти щеше да спиш сладко.

Манкс изгледа сътрудника си със студен, изпълнен с отвращение поглед.

Уейн потъна в размисъл. Бе му трудно да мисли, все едно мъкнеше тежка щайга и трябваше да влага много усилия.

— А защо вие двамата не спите сладко? — попита накрая Уейн.

— Хм? — Манкс се бе загледал в бялата си копринена риза, която всъщност вече не бе бяла, а кървавочервена. — О, там ти си в нещо като джоб. Не пускам никого отпред. — Въздъхна тежко. — Ризата няма как да се спаси! Предлагам да ѝ отдадем минута мълчание. Марката е „Ридъл Макинтайър“ — най-добрият производител на ризи на Западното крайбрежие от поне сто години. Джералд Форд е носел само такива. Сега става само за парцал. Коприната не може да се изчисти от кръв.

— Коприната не може да се изчисти от кръв — прошепна Уейн.

Това твърдение приличаше на максима, на важен факт.

Манкс се позамисли. Уейн се взря в променливата светлина. Сякаш облаци затуляха от време на време слънцето. Но не, днес нямаше слънце, а пулсиращата светлина бе в главата му, зад очите му. Момчето бе пред прага на шока — място, където времето течеше различно, тоест ту се забързваше, ту се забавяше.

Уейн чу далечен звук. Гневен, настоятелен вой. За момент си помисли, че някой пищи, и си спомни как Манкс удряше майка му със сребристия чук. Пригади му се. Но когато звукът се усили, му стана ясно, че това е полицейска сирена.

— Тя не си поплюва — каза Манкс. — Голяма работа е майка ти, признавам. Винаги е готова да ми създаде неприятности.

— Какво ще направиш, когато полицаите ни забележат? — попита Уейн.

— Съмнявам се, че ще ни обърнат внимание. Запътили са се към наетата от майка ти къща.

Колите пред тях започнаха да отбиват вдясно. На ниския хълм отпред изникна син буркан, който започна да се спуска. Призракът се изтегли вдясно и намали, но не спря.

Полицейската кола профуча край тях. Уейн извърна глава след нея. Шофьорът дори не бе погледнал към тях. Манкс даде газ. Или може би колата даде газ. Манкс все още не бе докоснал волана. Бе свалил сенника и се оглеждаше в огледалото.

Проблясванията вече идваха по-бавно, напомняха за въртяща се рулетка; топчето скоро щеше да застане на червено или черно. Уейн все още не се чувстваше ужасен. Ужасът бе останал в двора, при майка му. Стана от пода и се намести на седалката.

— Трябва да отидеш на лекар — каза Уейн. — Ако ме оставиш в някоя гора, ще можеш да се погрижиш за раните си, преди аз да стигна до населено място или някой да ме открие.

— Благодаря за загрижеността, но предпочитам да не получавам медицинска помощ с белезници на ръцете. Пътят ще ми помогне. Досега винаги ми е помагал.

— В Коледната земя ли ме водиш? — попита Уейн.

Имаше чувството, че гласът му идва отдалече. Бе сънлив, неясен глас.

— Накрая отиваме там — отвърна Манкс и го изгледа остро през огледалото за задно виждане.

— Мястото реално ли е? Или така наричате всички места, където убивате хора?

— Изненадвам се, че мислиш, че ще те убия. Какво ми пречеше да те убия в къщата? Не. Коледната земя е достатъчно реална. И не може да се открие лесно. Не можеш да стигнеш до нея по пътищата на този свят, но съществуват и пътища, които не са отбелязани на картите. Извън нашия свят е, но в същото време е само на няколко мили от Денвър. Но е и тук, в главата ми… — Той чукна дясното си слепоочие с пръст. — Вземам я със себе си, където и да отида. Никое от децата не е държано там насила. Те не желаят да напускат. Те копнеят да се запознаят с теб, Уейн Кармоди. Копнеят да се сприятелите. Скоро ще се срещнеш с тях… и когато това стане, ще се почувстваш като у дома си.

Асфалтът свистеше под гумите.

— Последният един час бе много вълнуващ — отбеляза Манкс. — Лягай долу. Ако се случи нещо интересно, ще те събудя.

Нямаше причина да изпълнява препоръките на Чарли Манкс, но не след дълго положи глава върху меката кожена седалка. Уейн се съмняваше, че на света има по-успокоителен звук от този на съприкосновението на гумите с асфалта при движение.

Рулетката защрака и накрая спря. Топчето застана на черно.

Вик се придвижваше с бруст в сенките. Няколко метра преди брега премина в кроул. Легна по гръб на пясъка с крака във водата. Тресеше се цялата от жестоките спазми и издаваше звуци, които бяха твърде гневни, за да са ридания. Може би плачеше, а може би не. Вътрешностите ѝ горяха, сякаш бе повръщала цяло денонощие.

„При отвличанията най-важни са първите трийсет минути“ — помисли си Вик. Бе извикала в съзнанието си чутото преди време по телевизията.

Вик се съмняваше, че има значение какво ще направи през следващите трийсет минути, съмняваше се, че е по силите на ченгетата да намерят Чарли Манкс и призрака. Все пак се надигна на крака просто защото трябваше да действа, независимо дали има полза от действането, или не.

Ходеше като блъскан от силни ветрове пияница по виещата се пътека към задната врата. Падна точно пред вратата и запълзя, после се хвана за перилата и се изправи. Телефонът зазвъня. Вик събра сили да тръгне напред, въпреки пронизващата болка, която затрудняваше дишането ѝ.

Мина през кухнята и докопа слушалката след третото позвъняване, тъкмо преди да се включи телефонният секретар.

— Нуждая се от помощ! — каза Вик. — Кой се обажда? Трябва да ми помогнете. Отвлякоха сина ми.

— О, няма проблеми, госпожо Маккуин — каза някакво момиченце. — Татко ще шофира внимателно и ще се погрижи на Уейн да му е забавно. Той скоро ще дойде при нас. Ще дойде в Коледната земя и ние ще му покажем игрите си. Чудесно, нали?

Вик затвори и набра 911.

Една жена обясни, че това е телефонът за спешни повиквания. Звучеше спокойно и незаинтересовано.

— Какво е естеството на спешния случай?

— Нападнаха ме. Отвлякоха сина ми. Мога да опиша колата. Току-що тръгнаха. Моля изпратете някого.

Диспечерката се опита да запази спокойния си тон, но не ѝ се удаде съвсем. Адреналинът променя всичко.

— Тежко ли сте ранена?

— Зарежете това. Да говорим за похитителя. Името му е Чарли Талънт Манкс. Той е… стар. — За малко не каза „мъртъв“. — На седемдесет и няколко години. Висок почти два метра, плешив, към деветдесет килограма. Има съучастник, който е по-млад. Не го видях добре. — „Защото по някаква причина носеше противогаз.“ — С автомобил „Ролс-Ройс Призрак“ са, стар, от трийсетте години на миналия век. Синът ми е на задната седалка. Той е на дванайсет. Казва се Брус, но това име не му харесва. — Вик не можа да се сдържи и се разплака. — С черна коса е, висок метър и петдесет и носи бяла фланелка без надписи.

— Полицаите вече пътуват към вас. Тези хора въоръжени ли са?

— Да, по-младият има пистолет. А Манкс има чук. Удари ме с него няколко пъти.

— Пращам и линейка. Случайно да забелязахте регистрационния номер?

— Това е адски стар ролс-ройс. Да не мислите, че е пълно е такива по пътищата! — Тя изхлипа и се задави. Изкашля се и каза номера: — NOS4A2. Това е немската дума „носферату“.

— Какво е това?

— Какво значение има! Издирете го, мамка му!

— Съжалявам. Разбирам, разтревожена сте. Сега изпращаме сигнал. Ще направим всичко възможно да намерим сина ви. Знам, че сте изплашена, но опитайте да се успокоите. Моля ви, успокойте се. — Вик имаше чувството, че диспечерката говори на себе си. Гласът ѝ потреперваше. — Помощта иде, Виктория…

— Просто Вик. Благодаря. Съжалявам, че ви наругах.

— Няма проблеми. Не се тревожете. Вик, добре е, че са с кола, която се забелязва лесно. Няма да стигнат далече с такова превозно средство. Щом са на пътя, все някой ще ги види.

Никой не ги видя.

Когато парамедиците я поведоха към линейката, тя ги изблъска с лакти и им каза да не я пипат.

Полицайката — ниска, пълничка индийка — се шмугна между Вик и мъжете.

— Можете да я прегледате тук — каза тя и посочи кушетката. Говореше с лек акцент, който бе някак напевен и придаваше въпросителна интонация на казаното. — По-добре да стои тук. Та нали може да се обадят похитителите?

Вик легна на кушетката. Мокрите ѝ панталонки се бяха усукали. Единият от парамедиците си сложи ръкавици и приседна до нея. Помоли я да махне одеялото и да си съблече ризата. Това привлече вниманието на полицаите в стаята, които стрелнаха погледи към Вик, но тя се подчини, без да обели и дума. Метна мократа риза на пода. Не носеше сутиен, така че прикри гърдите си с ръка. Сви се, за да може парамедикът да огледа гърба ѝ.

Той си пое рязко въздух.

Индийката — на баджа ѝ пишеше „Читра“ — стоеше от другата страна и се взираше в извивката на гръбнака на Вик. Простена тихичко в израз на съчувствие.

— Май споменахте, че се е опитал да ви прегази — отбеляза Читра. — Не казахте, че ви е прегазил.

— Тя трябва да подпише този формуляр — каза парамедикът. — В него пише, че пациентът отказва да влезе в линейката. Просто си пазя задника. Нищо чудно да има спукани ребра и разкъсан далак, а това няма как да го разбера тук. Искам да е записано, че според мен преглеждането тук не е в неин интерес.

— Може и да не е в мой интерес, но е във ваш интерес.

Някой от мъжете в стаята се изкиска. Бяха шест-седем души, мотаеха се и се преструваха, че не проявяват интерес към гърдите ѝ и към татуировката над тях, изобразяваща шестцилиндров двигател.

Срещу нея седеше цивилно ченге. Синьото му сако бе твърде късо на китките, върху червената му вратовръзка имаше петна от кафе, а лицето му преспокойно можеше да спечели конкурс за грозници — жълтеещи в краищата рунтави бели вежди, пожълтели от тютюн зъби, смешен нос с формата на патладжан и издадена напред долна челюст.

Той се разрови в джобовете си, но не откри каквото търсеше, затова надигна широкия си плосък задник и извади тефтер от задния джоб на панталона си. Отвори го и се вторачи озадачено в него, сякаш трябваше да напише есе до петстотин думи за картините на импресионистите.

Съдейки по празния му поглед, Вик разбра, че той не е Човекът. Той бе пионка. Важният човек, онзи, който щеше да се заеме с издирването на сина ѝ, който щеше да координира ресурсите и да събира информацията, все още не се бе появил.

Въпреки това тя отговори на въпросите му. Той започна от правилното място, от Уейн — възраст, височина, тегло, с какво е облечен и дали е налична негова снимка. По едно време Читра донесе голяма блуза, на която пишеше „Щатска полиция“. Вик я навлече и долният ръб стигна чак до коленете ѝ.

— Баща? — попита грозникът, чието име бе Долтри.

— Живее в Колорадо.

— Разведена?

— Не сме сключвали брак.

— Неприятно ли му е, че вие сте попечителят на детето?

— Не съм попечител. Уейн просто е… нямаме спорове относно сина ни. Няма проблем в това отношение.

— Имате ли телефонния му номер?

— Да, но в момента Лу пътува със самолет. Беше тук за празника. Излетя тази вечер.

— Сигурна ли сте? Откъде знаете, че се е качил на самолета?

— Сигурна съм, че няма нищо общо с престъплението, ако това ме питате. Не спорим за сина си. Бившият ми е невероятно кротък и спокоен човек.

— О, не знам. Срещал съм много кротки и спокойни хора. Имаше един от Мейн, будист, който учеше хората как да контролират гнева си и пристрастеността си към наркотици чрез медитация. Единственият път, когато загуби присъствие на духа, бе в деня, когато жена му си издейства ограничителна заповед. Тогава той загуби своя дзен и два куршума, които се озоваха в тила на жена му. Със сигурност в момента разпространява будистките си разбирания в „Шоушенк“. Там доста хора имат проблеми с гнева.

— Лу няма нищо общо. Казах ви, знам кой отвлече сина ми.

— Добре, добре. Длъжен бях да питам. Разкажете ми за човека, който обработи гърба ви. Не. Чакайте. Разкажете ми първо за колата.

Тя му разказа.

Долтри поклати глава и изпръхтя. Явно му бе трудно да повярва в думите ѝ.

— Този човек определено не е гений. Ако в момента пътува, давам му по-малко от половин час.

— А после какво?

— После ще се озове по корем на земята, а някой щатски полицай ще е стъпил на врата му с ботуша си. Тъпо е да отвличаш дете с такава кола. Както и с ван за сладолед. Много бие на очи. Хората виждат. Всеки би забелязал такъв ролс.

— Няма да бие на очи.

— Какво имате предвид?

Не знаеше какво има предвид, затова си затрая.

Долтри каза:

— Разпознали сте единия от нападателите. Я да видим… Чарлс… Манкс. Откъде го познавате?

— Отвлече ме, когато бях на седемнайсет. Държа ме при себе си два дена.

При тези думи стаята притихна.

— Направете проверка — каза тя. — Има досие. Чарлс Талънт Манкс. Все успява да се измъкне някак си. Бих желала да се преоблека. В моята спалня, ако нямате нищо против. Стига с голотиите за днес.

Вик бе запечатала в съзнанието си седящия на задната седалка на ролса Уейн. Той ѝ махва с ръка — бягай, махай се от тук — все едно ѝ бе ядосан. Вече изглеждаше блед като труп.

Виждаше отделни образи и имаше чувството, че чукът отново я удря, но този път в гърдите, не в гърба. Ето го, седи гол в пясъчника зад къщата в Денвър, пухкав тригодишен малчуган с черна коса, който заравя телефона си играчка с пластмасовата лопатка. Ето го на Коледа в клиниката, седи на очуканата кушетка и побутва подаръка си, после разкъсва опаковката и отдолу се показва айфон. Ето, мъкне по пристана кутията с инструменти, която е твърде тежка за него.

Образите я връхлетяха и контузените ѝ вътрешности отново се свиха. Бам, той е бебе и спи гол върху голата ѝ гърда. Бам, коленичил е до нея на чакъла, а ръцете му са до лактите в смазка; помага ѝ да закачи веригата на венеца. Понякога болката бе толкова силна, толкова изкристализирала, че стаята потъмняваше в краищата на зрителното ѝ поле и ѝ прималяваше.

Прииска ѝ се да се раздвижи, просто не можеше да седи повече на кушетката.

— Ако някой е гладен, мога да приготвя нещо — каза тя. Вече бе девет и половина вечерта. — Фризерът ми е пълен.

— Ще изпратим някого да напазарува — отвърна Долтри. — Не се притеснявайте.

Бяха включили телевизора на „Ню Ингланд Кейбъл Нюз“. Отвличането на Уейн бе обявено преди час. Вик бе гледала репортажа два пъти, нямаше сили да го гледа трети път.

Първо щяха да покажат снимката, която им бе дала. На нея Уейн бе с фланелка на „Аеросмит“ и вълнена шапка и бе присвил очи заради яркото пролетно слънце. Вик вече съжаляваше, защото шапката скриваше черната му коса и правеше ушите му да стърчат.

След това щяха да покажат снимката на Вик, онази от уебсайта на „Търсача“. Явно я бяха избрали, защото на нея Вик изглеждаше супер — бе с грим, черна риза и каубойски ботуши, и се смееше, отметнала глава назад. Дразнеща снимка, като се има предвид ситуацията.

Не показаха Манкс. Дори не споменаха името му. Описаха похитителите като двама бели мъже, пътуващи със стар черен ролс-ройс.

— Защо не казват на хората кои са издирваните? — попита Вик, когато гледа за пръв път репортажа.

Долтри сви рамене и каза, че ще провери. Стана от кушетката и излезе на двора, за да проведе телефонен разговор. Когато се върна обаче, не каза нищо, а при повторното излъчване на репортажа пак се говореше за двама бели мъже, сякаш в Нова Англия няма четиринайсет милиона бели мъже.

Ако изгледаше репортажа за трети път и онези пак не покажат снимка на Чарли Манкс, ако не споменат поне името му, тя вероятно щеше да метне стол към телевизора.

— Моля ви — каза Вик. — Имам зелева салата и шунка. И цял хляб. Мога да направя сандвичи.

Долтри се размърда нервно в стола си и стрелна поглед към колегите си, разкъсван между глада и благоприличието.

Полицай Читра каза:

— Добра идея. Ще дойда да ви помогна.

С удоволствие напусна дневната, която бе пълна с мотаещи се ченгета и грачещи радиостанции. Спря за момент и погледна към двора през отворената входна врата. Прожекторите бяха направили нощта ден. Видя парчета от разбитата ограда и един мъж с ръкавици, който измерваше следите от гуми върху меката глинеста почва.

Бурканите на полицейските коли пулсираха, въпреки че вече от три часа нямаше спешна ситуация. Уейн пулсираше по същия начин в мозъка ѝ и за момент главата ѝ опасно олекна.

Читра забеляза, че на Вик не ѝ е добре. Хвана я за лакътя и я поведе към кухнята. Там бе по-хубаво, защото останаха насаме.

Прозорците на кухнята гледаха към пристана, който бе осветен от прожектори, поставени на триноги. Едно ченге с фенерче, незнайно защо, бе нагазило във водата. Цивилният полицай стоеше на края на пристана и даваше напътствия, сочейки нещо.

На петнайсетина метра от брега плаваше лодка. Стоящото на носа момче бе прегърнало с една ръка кучето си и оглеждаше с интерес ченгетата, прожекторите и къщата. Когато видя кучето, Вик се сети за Хупър. Нито веднъж не си бе помислила за него, след като видя фаровете на призрака в мъглата.

— Някой трябва… да потърси кучето — каза Вик. — Сигурно се мотае някъде из двора.

През няколко думи спираше, за да си поеме дъх.

Читра я гледаше съчувствено.

— Не се тревожете за кучето сега, госпожо Маккуин. Пили ли сте вода? Хубаво е да пийнете, защото сте дехидратирана.

— Изненадвам се… че не се е… скъсал от лай. При цялата тази суматоха…

Читра плъзна дланта си по ръката на Вик, веднъж, втори път, после я стисна за лакътя.

— Имате предостатъчно тревоги — подхвана Читра.

— О, боже — промърмори Вик и отново се разплака.

Цялото ѝ тяло се тресеше.

— Не искахме да ви натоварваме допълнително.

Вик се олюля, свела глава към скръстените си на гърдите ръце. Не бе плакала така, откакто баща ѝ се изнесе. Облегна се на плота, защото нямаше много вяра на омекналите си крака. Читра протегна ръка и плахо я погали по гърба.

„Шт — каза майката на Вик, която бе мъртва от четири месеца. — Просто дишай, Вики. Просто дишай заради мен.“ Говореше с лек индийски акцент, но Вик нямаше как да сбърка гласа на майка си. Усети и ръката ѝ върху гърба си. Всички изгубени все още бяха тук, така че всъщност нямаше как да са изгубени.

Освен ако не отидеха при Чарли Манкс.

Вик седна на един от столовете и изпи чаша вода — на пет глътки, без да спира да си поеме въздух, защото бе адски жадна. Водата бе хладна, сладка, с вкус на езеро.

Читра отвори шкафовете, търсеше хартиени чинии. Вик се изправи и въпреки възраженията на полицайката се захвана да прави сандвичи. Нареди чиниите в редица и сложи във всяка от тях по две филии хляб. Сълзите се стичаха по носа ѝ и капеха върху хляба.

Надяваше се, че Уейн не е разбрал за смъртта на Хупър. Понякога си мислеше, че Уейн е по-близък с Хупър, отколкото с нея и Лу.

Извади шунката, зелето и пакетче чипс.

— Полицейските сандвичи си имат една тайна — каза жената, която бе изникнала зад гърба ѝ.

Вик я стрелна с поглед и веднага разбра, че това е чаканият от нея човек. Тя имаше къдрава кафява коса и леко чип нос. На пръв поглед изглеждаше обикновена, но всъщност бе удивително красива. Носеше сини дънки и сако от туид с кадифени кръпки на лактите и можеше да мине за студентка в либерален колеж по изкуствата, ако под лявата си мишница нямаше деветмилиметров пистолет.

— Каква е тайната? — попита Вик.

— Ще ви покажа — каза тя и се приближи. Взе лъжицата и сипа зеле върху един от сандвичите, над парчето шунка. Отгоре натрупа чипс, върху който пръсна горчица. Накрая намаза филия с масло и я лепна отгоре, натискайки. — Маслото е ключът.

— Действа като лепило, нали?

— Да, а и по принцип полицаите обичат холестерола.

— Мислех, че ФБР се занимават само с отвличанията, при които децата са прекарани през щатски граници — подхвърли Вик.

Къдравата жена се намръщи, после погледна ламинираната картичка, прикрепена към ревера на сакото ѝ. На нея пишеше:

На снимката жената гледаше строго.

— Все още не сме се заели със случая — рече Хътър. — Но вие се намирате на четиресет мили от три щатски граници и на по-малко от два часа път от Канада. Похитителите държат сина ви вече…

— Похитителите? — възкликна Вик. Усети, че по бузите ѝ избива червенина. — Защо всички казват „похитителите“, сякаш не знаем всичко за тях? Започвам лееееекичко да се дразня. Чарли Манкс го направи. Чарли Манкс и помощникът му отвлякоха моя син.

— Чарлс Манкс е мъртъв, госпожо Маккуин. Умря през май.

— А трупът къде е?

Хътър застина. Нацупи се и каза:

— Има смъртен акт. Сниман е в моргата. Направена му е аутопсия. Отварян му е гръдният кош. Патологът е изваждал сърцето му, за да го претегли. Всички тези факти ми дават основание да мисля, че не ви е нападнал той.

— А аз имам десетки основания да мисля, че беше той — каза Вик. — По целия ми гръб са. Да си сваля ли ризата, за да видите синините? Всички други ченгета ги видяха.

Хътър се взираше безмълвно в нея. В погледа ѝ грееше неподправено, детско любопитство. Вик се почувства некомфортно от това съсредоточено оглеждане. Малцина възрастни си позволяваха да оглеждат така.

Накрая Хътър отмести очи и насочи вниманието си към кухненската маса.

— Бихте ли седнали до мен?

Не изчака да получи отговор. Сложи на масата кожената си чанта и седна, после изгледа очаквателно Вик.

Вик погледна Читра, сякаш чакаше съвет от нея. Индийката бе успяла да я успокои и ѝ бе говорила като майка. Но в този момент тя приключи със сандвичите и ги изнесе.

Вик седна.

Хътър извади от чантата си айпад, чийто екран светна. Сега още повече приличаше на студентка, такава, която се готви да представи дисертация на тема „Сестрите Бронте“ например. Плъзна пръст по стъклото, за да прегледа някакъв файл, после вдигна глава.

— При последния извършен преглед възрастта на Чарли Манкс е определена на „около осемдесет и пет години“.

— Мислите, че той е твърде стар, за да ме пребие така?

— Мисля, че той е твърде мъртъв. Но ми разкажете какво се случи и аз ще направя преценка.

Вик не се оплака, че вече три пъти е разказвала историята, и то от началото до края. Предишните пъти не се брояха, защото само това ченге бе от значение. Ако изобщо някое ченге бе от значение. Чарли Манкс бе затривал деца дълго време, но никой не бе успял да го хване, въпреки многобройните опити. Колко ли деца се бяха качили в колата му, за да изчезнат после безследно.

„Стотици“ — дойде отговорът като шепот в главата ѝ.

Вик разказа частта от историята, която можеше да си позволи да разкаже. Пропусна Маги Лей. Не спомена и че е минала с мотоциклета си по въображаем покрит мост малко преди Чарли Манкс да направи опит да я прегази. Не каза и че не си е пила лекарствата.

Когато Вик започна да обяснява как Манкс я е удрял с чука, Хътър се намръщи. Помоли Вик да опише детайлно чука, като занатиска клавиатурата върху екрана на айпада. Прекъсна Вик отново, когато тя започна да обяснява как е ранила Манкс с ключа.

— Какъв е този ключ?

— Специален. Става само за мотори „Триумф“. Гаечен. Работех по мотоциклета и той остана в джоба ми.

— Къде е сега?

— Нямам представа. Беше в ръката ми, когато се наложи да бягам. Вероятно е бил у мен, когато скочих в езерото.

— Значи, когато другият мъж е започнал да стреля по вас. Разкажете ми за него.

Тя ѝ разказа.

— Той е гръмнал Манкс в лицето? — рече Хътър.

— Не, само закачи ухото му.

— Вик. Нуждая се от помощта ти. Този мъж, Чарли Манкс, е на около осемдесет и пет години. Десет години е бил в кома. На излезлите от кома им трябват месеци рехабилитация, за да проходят отново. Казваш, че си го порязала.

— Да, с гаечния ключ.

— После е получил куршум, но е успял да избяга.

Вик не можеше да ѝ каже, че Манкс не е обикновен човек. Той беше развъртял чука като младеж, а не като съсухрен старец. Хътър бе споменала, че при аутопсията сърцето на Манкс е било изваждано, и Вик не се съмняваше в това. За човек, чието сърце е било изваждано, одраскване на ухото не би било голям проблем.

Вик каза:

— Може другият да е шофирал. Искаш от мен обяснение? Не мога да дам такова. Мога да ти кажа само какво се случи. Накъде биеш? Манкс отвлече дванайсетгодишния ми син и вероятно ще го убие, за да ме накаже, но незнайно защо, сега обсъждаме пределите на въображението ти. Защо? — Вгледа се в лицето на Хътър и в меките ѝ спокойни очи и тогава разбра. — Боже! Не вярвате на нито една моя дума, нали?

Хътър се позамисли, а когато заговори, си личеше, че подбира внимателно думите.

— Вярвам, че детето ти е изчезнало и че си била пребита. Вярвам, че в момента се чувстваш ужасно. Всичко останало поставям под съмнение. Надявам се, че ще възприемеш скептичността ми като предимство и ще работиш с мен. И двете имаме една и съща цел: момчето ти да се прибере вкъщи живо и здраво. Готова съм веднага да тръгна да го търся, ако това ще помогне. Но аз не намирам лошите така. Намирам ги чрез събиране на информация и чрез отделяне на нужното от ненужното. Подходът е почти като в книгите ти. Поредицата за Търсача.

— Запозната си с нея! На колко си години?

Хътър се подсмихна.

— Не съм чак толкова малка. Спомената е в досието ти. Освен това един от инструкторите в Куонтико използваше картинки от „Търсача“ в лекциите си, за да ни покаже колко трудно е да се извлекат важните детайли от купищата визуална информация.

— Какво друго има в досието ми?

Усмивката на Хътър леко повехна. Погледът ѝ обаче не се промени.

— Че си извършила палеж през 2009 г. в Колорадо. Че си прекарала един месец в психиатрична клиника, където ти е била поставена диагноза шизофрения. Вземаш антипсихотици. Имала си проблеми с алкохола.

— Боже! Смяташ, че побоят е халюцинация? — каза Вик. Стомахът ѝ се бе свил. — Стрелбата по мен също ли е халюцинация?

— Още не е потвърдено, че е имало стрелба.

Вик ритна назад стола си.

— Той стреля по мен. Изстреля шест куршума. Изпразни пистолета си.

Замисли се. Нищо чудно всички куршуми, включително онзи, който бе отнесъл ухото на Манкс, да се бяха озовали във водата.

— Продължаваме да търсим куршуми.

— Раните ми… — промърмори Вик.

— Несъмнено някой те е пребил — каза агентът на ФБР. — По този въпрос няма спорове.

В това твърдение сякаш имаше някакво притеснително загатване, което обаче убягваше на Вик. Кой би могъл да е нападателят, ако не Манкс? Вик бе твърде изморена и емоционално изстискана, за да вникне в този въпрос. Не бе по силите ѝ да разбере накъде бие Хътър.

Вик отново погледна ламинирания бадж. „Психологически проучвания“.

— Чакай малко. Ама ти не си детектив. Ти си лекар.

— Хайде да хвърлим едно око на снимките — предложи Хътър.

— Не — отвърна Вик. — Това е чиста загуба на време. Няма смисъл да гледам физиономии на престъпници. Единият бе с противогаз. Другият бе Чарли Манкс. Много добре знам как изглежда Чарли Манкс. Защо ли изобщо разговарям с лекар? Искам да разговарям с детектив.

— Нямах намерение да ти показвам снимки на престъпници — каза Хътър. — Извадила съм снимки на чукове.

Вик загуби ума и дума, чак долното ѝ чене увисна.

Преди да се е освестила, в другата стая избухна спор. Читра повиши глас, личеше си, че е ядосана. Долтри отвърна нещо, а после се намеси трети човек, който говореше с акцент, характерен за Средния запад. Вик разпозна третия глас, но не можеше да разбере защо Лу е тук, в къщата, а не в самолета, че дори и в Денвър вече. Объркването я забави, така че тя едва се бе надигнала от стола, когато Лу влетя в кухнята, наобиколен от ченгета.

Не приличаше на себе си. Лицето му бе бледо, а очите — ококорени. Като че ли бе отслабнал с поне пет килограма от последната им среща преди два дена. Тя стана и протегна ръце към него. Той я прегърна.

— Какво ще правим? — попита Лу. — Какво ще правим сега, по дяволите, Вик?

Когато седнаха на масата, Вик стисна Лу за ръката — това ѝ се струваше най-естественото нещо на света. Изненада се колко топли са пръстите му и отново се вгледа в изтерзаното му, запотено лице. Изглеждаше ѝ тежко болен, но отдаде това на страха.

В кухнята се бяха събрали петима души. Лу, Вик и Хътър седяха на масата. Долтри се бе облегнал на плота и притискаше носна кърпичка към носа си на алкохолик. Читра стоеше на прага, бе разкарала другите ченгета по заповед на Хътър.

— Ти си Луис Кармоди — каза Хътър. Говореше като режисьор на ученическа пиеса, който разпределя ролите. — Бащата.

— Виноват — отвърна Лу.

— Я пак? — каза Хътър.

— Признаваме се за виновен по това обвинение. Аз съм таткото. Ти коя си? Социален работник?

— Агент на ФБР. Казвам се Табита Хътър. Много от колегите ме наричат Таби Хътянина — каза тя и се подсмихва.

— Много смешно. А много от моите колеги ме наричат Джаба Хътянина. Защото съм дебел.

— Мислех, че си в Денвър — подхвърли Хътър.

— Пропуснах си полета.

— Сериозно — каза Долтри. — Проблем някакъв?

Хътър каза:

— Детектив Долтри, аз ще проведа разпита, благодаря.

Долтри бръкна в джоба на сакото си.

— Някой против ли е да запаля цигара?

— Да — сряза го Хътър.

Долтри се вторачи в нея, после бавно прибра пакета. Очите му изглеждаха мътни, леко разфокусирани и Вик се сети за мембраната, която покрива очите на акулите, преди да захапят тюлен.

— Защо пропусна полета си, Кармоди? — попита Хътър.

— Защото ми се обади Уейн.

— Разговаряли сте?

— Обади ми се от колата от айфона си. Каза, че онези стрелят по Вик. Манкс и другият. Само минута разговаряхме. Той трябваше да затвори, защото те се връщаха в колата. Беше уплашен, много уплашен, но се държеше. Може да е малък, но е мъж. Винаги е бил мъж. — Лу сви ръцете си в юмруци на масата и сведе глава. Направи гримаса, сякаш бе пронизан от остра болка в стомаха. Примигна и по масата закапаха сълзи. Мъката го бе връхлетяла изведнъж, без предупреждение. — Бе принуден да се държи като възрастен, защото ние двамата с Вик не се справяхме добре като родители.

Вик положи дланите си върху юмруците му.

Хътър и Долтри се спогледаха, като че ли не забелязваха, че Лу плаче.

— Мислиш ли, че синът ти е изключил телефона си след разговора? — попита Хътър.

— Щом вътре има SIM карта, няма значение дали е изключен — отбеляза Долтри. — Вие, федералните, трябва да прибегнете към алтернативни методи.

— Можете да го намерите чрез телефона му! — каза Вик и усети как пулсът ѝ се ускорява.

Хътър се обърна към Долтри:

— Можем да свършим тази работа. Но ще отнеме време. Трябва да звънна в Бостън. Обаче ако има айфон и той е включен, можем чрез едно от приложенията да го локализираме веднага.

Тя вдигна лекичко айпада си.

— Точно така — каза Лу. — Веднага активирах „Намери айфона си“, защото се опасявах той да не загуби скъпата джаджа.

Лу стана, заобиколи масата и погледна над рамото на Хътър. Цветът на лицето му не се подобри от неестествения блясък на екрана.

— Какъв е имейл адресът и паролата? — попита Хътър и извръщайки глава, погледна Лу.

Той протегна ръка, за да ги напише, но агентката го хвана за китката — така, сякаш се канеше да му измери пулса. На едно място кожата му блестеше, виждаха се и следи от изсъхнал гел.

Хътър погледна Лу в лицето и каза:

— Правили са ти ЕКГ тази вечер?

— Припаднах. Много се разтревожих. Нещо като паническа атака беше. Защото някаква откачалка е отвлякла детенцето ми. На дебелаците им се случват такива неща.

До момента Вик бе мислила само за Уейн, въпреки че бе забелязала, че Лу не изглежда добре. Сърцето ѝ изведнъж се сви от притеснение.

— О, Лу! Припаднал си! Какво точно стана?

— Призля ми, след като Уейн затвори. След минута се оправих. Бях добре, но охраната на летището настоя да ми се направи ЕКГ. Страх ги бе да не се гътна.

— Каза ли им, че са отвлекли детето ти? — попита Долтри.

Хътър му хвърли предупредителен поглед, който той се направи, че не забелязва.

— Не си спомням какво точно им казах. В началото бях доста объркан. Замаян. Със сигурност им казах, че детето ми е в беда. Това го помня. Мислех само как да се добера до колата си. По едно време те искаха да ме качат в линейка, но аз ги разкарах. Станах и си тръгнах. Май повлякох за момент някакъв, който ме бе хванал за ръката. Просто бързах много.

— Значи не си говорил с полицията на летището относно отвличането? — попита Долтри. — Не ти ли мина през акъла, че можеш да стигнеш тук по-бързо, ако си с полицейски ескорт?

— Не, не се сетих. Исках първо да разговарям с Вик.

Долтри и Хътър отново се спогледаха.

— Защо първо с Вик? — попита Хътър.

— Какво значение има това? — кресна Вик. — Трябва да мислим за Уейн, не съм ли права?

— Да — отвърна Хътър и погледна айпада си. — Точно така. Нека се фокусираме върху Уейн. Каква е паролата?

Вик ритна назад стола си, когато Лу занатиска екрана с дебелия си пръст. Стана и се приближи, искаше да гледа. Дишаше плитко и учестено. Чак изпитваше болка от напрегнатото очакване.

Хътър зареди страницата „Намери айфона си“ и се появи карта на света — светлосини континенти на фона на тъмносини океани. В горния десен ъгъл изникна:

Безформено сиво поле закри изображението на земното кълбо. Насред сивото изникна синя точка. Започна да се появява релеф. След малко картата щеше да покаже къде се намира айфонът. Вик видя, че синята точка се движи по път, наречен „Свети Ник“.

Всички се бяха надвесили над устройството. Долтри се бе притиснал към задника на Вик и дъхът му, който миришеше на кафе и никотин, я гъделичкаше по врата.

— Увеличи — каза Долтри.

Хътър чукна няколко пъти по екрана.

Приложението изобрази континент, който доста приличаше на Америка. Сякаш някой бе направил копие на Съединените щати от тесто и го бе лепнал в средата. В тази версия Кейп Код бе с размерите на Флорида, а Скалистите планини приличаха на Андите — хиляди мили гротескно нагънати земи. Като цяло страната бе свита значително, прибрана към центъра.

Някои от щатите бяха разпознаваеми, Колорадо и Ню Йорк например, други бяха получили нови наименования — Безнадеждна глина, Кървав меридиан. Повечето от големите градове липсваха, но на тяхно място се бяха появили други географски обекти. Във Върмонт имаше гъста гора, обграждаща място, наречено Храмът на сиротните. В Ню Хемпшир бе Къщата на ума. На север от Бостън имаше нещо, наречено Ключалката на Лъвкрафт. То представляваше кратер с формата на катинар. В Мейн, в района на Люистън, Обърн и Дери се намираше цирк „Пениуайз“. Транспортна артерия, на име Нощен път, водеше на юг, като постепенно почервеняваше и заприличваше на кървава следа.

По пътя „Свети Ник“ имаше доста обекти. В Илинойс — Стражи снежни човеци. В Канзас — Гигантски играчки. В Пенсилвания — Къщата на съня и Гробището на вероятностите.

А във високите части на планините на Колорадо, там, където свършваше „Свети Ник“, бе Коледната земя.

Самият континент се носеше сред черна пустош, озарена от звезди. Над картата не пишеше „Съединени американски щати“, а „Съединени проекции в Америка“.

Синята точка примигваше, движейки се по подобието на Западен Масачузетс, към Коледната земя. Съединените проекции в Америка не бяха точно копие на Америка. Например разстоянието от Лакония, Ню Хемпшир, до Спрингфийлд, Масачузетс, по принцип е около сто и петдесет мили, но на тази карта изглеждаше почти наполовина.

Всички гледаха невярващо.

Долтри извади носната си кърпичка и се издуха многозначително.

— Някой да вижда Земята на бонбоните?

Издаде странен гърлен звук, нещо средно между кашлица и смях.

Вик имаше чувството, че кухнята се стопява. Краищата на зрителното ѝ поле представляваха разкривено петно. Айпадът и масата останаха на фокус, но незнайно защо, изглеждаха далечни.

Тя имаше нужда от котва, от нещо, което да я държи. Имаше чувството, че ще се отдели от кухненския под… като изпуснат от детска ръка балон. По тази причина стисна Лу за китката. Той винаги бе тежал на мястото си.

Когато го погледна обаче, видя отражение на собственото си объркване. Зениците му бяха като връхчета на карфици и очевидно изпитваше затруднения при дишането.

С изненадващо спокоен глас Хътър каза:

— Не мога да разбера какво е това. На някой от вас двамата говори ли му нещо? Много странна карта! Коледна земя? Път „Свети Ник“?

— Нещо да кажеш? — попита Лу и се вторачи безпомощно във Вик.

Вик бе наясно, че той всъщност питаше: „Да ѝ кажем ли за Коледната земя? За нещата, в които ти вярваше, когато бе полудяла?“.

— Не — каза Вик и по този начин отговори на всички въпроси, както на зададените, така и на незададените.

Вик каза, че има нужда от почивка и че много би искала да си полегне. Получи подкрепа от Хътър, която посочи, че за никого няма да е от полза, ако припадне от умора.

Само че човекът, който се просна на леглото в спалнята, бе Лу. Вик не можеше да почива. Отиде до прозореца, дръпна завесата и се загледа в цирка отвън. В нощта се чуваше гъгнене на радиостанции и бърборене на полицаи. Някой се засмя тихичко. Цяло чудо бе, че само на стотина крачки от къщата някой се чувстваше щастлив.

Ако някой от полицаите я бе забелязал, щеше да си помисли, че тя се взира с празен поглед в пътя, надявайки се отнякъде да изникне полицейска кола с надути сирени, на чиято задна седалка е синът ѝ. Жив и здрав. Копнеещ да се прибере вкъщи. С устни, порозовели от сладоледа, с който са го почерпили ченгетата.

Но тя не гледаше към пътя с надеждата, че някой ще ѝ върне Уейн. Само тя можеше да го върне. Вик се взираше в триумфа, който лежеше там, където го бе оставила.

Лу се бе проснал на леглото като тюлен. Когато заговори, главата му бе обърната към тавана.

— Защо не се опънеш до мен? Ще ми се да си до мен.

Тя спусна завесите и отиде до леглото. Преметна крак над неговите крака и се притисна към едрото му тяло. Не бе правила това от години.

— Онзи човек, който прилича на злия близнак на Мики Руни… Долтри, каза, че си пострадала.

Той не знаеше нищо. Никой не му бе казал какво се е случило.

Тя отново разказа всичко. Първоначално само повтаряше това, което бе споделила с Хътър и другите ченгета. Историята вече бе заприличала на сценарий за театрална постановка и Вик можеше да я рецитира, без да се замисля.

Но когато му разказа за излизането с триумфа, осъзна, че не бива да пропуска моста. Можеше и трябваше да му разкаже, че е попаднала на Прекия път в мъглата, защото точно това се бе случило. Наистина се бе случило.

— Видях моста — прошепна тя и се надигна, за да го погледне в лицето. — Подкарах по него, Лу. Търсех го и той се появи. Вярваш ли ми?

— Повярвах ти още първия път, когато ми разказа за него.

— Лъжец — каза тя, но с усмивка на уста.

Той протегна ръка и докосна лявата ѝ гърда.

— Защо да не ти вярвам? Мостът те описва по-добре от всичко друго. Аз съм като онзи плакат на стената на „Досиетата X“ — „Искам да повярвам“. Историята на живота ми, госпожо. Давай. Минала си по моста. После какво?

— Не минах по него. Уплаших се. Страшно се уплаших, Лу. Помислих го за халюцинация. Помислих, че пак съм се побъркала. Натиснах толкова рязко спирачката, че от мотора се разхвърчаха чаркове.

Разказа му как е обърнала триумфа и е излязла, бутайки го със затворени очи и треперещи крака. Описа му звуците в Прекия път и усещането, че зад стената има водопад. Каза му, че когато е престанала да чува пращенето, е разбрала, че е отвън. Описа му мъчителното придвижване до къщата.

После Вик разказа как Манкс и другият мъж са я причакали и как Манкс я е нападнал с чук. Лу не беше от желязо. Трепваше, простенваше и псуваше. Когато му каза, че е разпрала лицето на Манкс с гаечен ключ, той възкликна: „Де да му беше продупчила кратуната!“. Тя го увери, че е направила каквото ѝ е било по силите. Той тупна бедрото си с юмрук, когато разбра, че Човека с противогаза е гръмнал ухото на Манкс. Слушаше напрегнато, сякаш с цялото си тяло; бе като лък, чиято тетива е изпъната до краен предел.

Обади се повторно чак когато тя стигна до бягството към езерото.

— Значи, това се е случвало, когато Уейн ми звънна — каза той.

— Какво стана на летището? Истината ми кажи!

— Казах ти вече. Припаднах. — Разкърши врат, после добави: — Картата. С пътя до Коледната земя. Какво е това място?

— Не знам.

— Не е в нашия свят обаче, нали?

— Не знам. Мисля си… мисля си, че е нашият свят. Някакъв негов вариант поне. Вариантът, който Чарли Манкс носи в главата си. Всеки човек живее в два свята, не е ли така? Единият свят е физическият… но всеки от нас има и свой вътрешен свят, свят на мислите. Той е съставен от идеи, не от материя. Не по-малко реален е, просто е вътре в нас. Това е проекция. Всички притежават проекции, които се свързват по същия начин, както Ню Хемпшир се свързва с Върмонт. Може би някои хора успяват да влязат в този свят на мислите чрез специални средства. Ключ. Автомобил. Велосипед. Мотор. Какво ли още не.

— Как твоят мисловен свят може да се свърже с моя?

— Нямам представа. Но… но представи си, че Кийт Ричардс измисли песен, а ти после чуеш тази песен по радиото. На практика неговите мисли влизат в главата ти. Моите идеи могат да долетят при теб като птици.

Лу се намръщи и каза:

— Значи, Манкс някак си изважда децата от материалния свят и ги прехвърля в света на идеите. Добре. Това го схващам. Странно е, но го схващам. Да се върнем към атаката. Човекът, носещ противогаз, е бил въоръжен.

Вик му разказа, че се е хвърлила във водата, че Човека с противогаза е открил огън и че докато тя се е спотайвала под сала, Манкс е дръпнал една реч. Когато приключи, затвори очи и завря главата си във врата на Лу. Беше уморена, много уморена, направо скапана. Гравитацията в този нов свят на умората бе слаба. Ако не бе привързана към Лу, Вик щеше да отлети нанякъде.

— Той иска да тръгнеш да го търсиш — отбеляза Лу.

— Мога да го намеря. Мога да намеря тази Къща на съня. Казах ти. Преди да строша мотора, се качих с него на моста.

— Вероятно веригата се е измъкнала. Добре че не си се пребила.

Тя отвори очи и каза:

— Трябва да го поправиш, Лу. Трябва да го поправиш тази нощ. Възможно най-бързо. Кажи на Хътър и на полицаите, че не можеш да спиш. Кажи им, че като се занимаваш с нещо, не те връхлитат лоши мисли. Хората реагират на стреса по странни начини, а ти си механик. Едва ли ще ти задават много въпроси.

— Манкс ти е казал да го потърсиш. Какво мислиш, че ти е подготвил?

— Той да му мисли, защото аз съм му подготвила нещо.

— Ами ако не е в тази Къща на съня? Дали мотоциклетът ще те отведе при него, ако той е на път например?

— Не знам — каза Вик, но си помисли: „Не“.

Нямаше представа откъде идва тази нейна убеденост, как би могла да знае такова нещо, но убедеността бе факт. Спомни си, че преди много време бе търсила един изгубен котарак — Тейлър. Смяташе, че го е намерила, само защото бе мъртъв. Ако котаракът бе жив и се щураше някъде, мостът нямаше да има за какво да се захване. Мостът правеше връзка към търсения обект само ако въпросният обект стоеше на място. Лу усети колебанието ѝ, затова тя каза:

— Няма значение. Манкс все някога ще спре да се движи. За да се нахрани. Или да се наспи. Все някога ще спре и тогава ще го спипам.

— Ти ме пита дали те смятам за луда, поради факта че виждаш мост. И аз казах „не“. Но това? Това вече звучи съвсем налудничаво. Да откриеш Манкс с помощта на мотоциклета, за да може после той спокойно да те очисти, тоест да довърши започнатото тази сутрин!

— Няма други варианти. — Тя стрелна очи към вратата. — Лу, няма друг начин да си върнем Уейн. Тези хора не могат да го намерят. Аз мога. Ще го поправиш ли?

Той въздъхна тежко и каза:

— Ще опитам, Вик, ще опитам. При едно условие обаче.

— Казвай.

— Когато го поправя, вземаш ме с теб.

NOS4A2 цепеше като торпедо гъстия мрак. Изкачваха нисък хълм. Призракът вземаше завоите толкова гладко, че се създаваше усещането, че се движи по релси. Уейн отиваше към нещо добро и прекрасно.

Снегът падаше на едри снежинки, наподобяващи гъши пух. Издаващите лек скърцащ звук чистачки ги избутваха настрани.

Подминаха самотна улична лампа — четириметрово захарно бастунче с желиран бонбон отгоре. Лампата хвърляше червеникава светлина, която превръщаше падащите снежинки в пламъчета.

Призрака навлезе в участък, от който се виждаха просторна равнина, сребриста и гладка, а в далечината — планина. Уейн никога не бе виждал такава планина. В сравнение с нея Скалистите планини бяха обикновени хълмчета. Дори ниските върхове изглеждаха високи колкото Еверест. Закривените скални зъбери бяха толкова остри и огромни, че можеха да погълнат небето. Издигащите се на над десет хиляди метра височина скали пронизваха нощта, устремени към звездите.

Над всичко това се рееше сребристият сърп на луната. Уейн се вгледа в нея, отмести поглед за момент, после пак се вгледа. Луната имаше закривен нос, умислено извити устни и затворено, спящо око. Когато тя издиша, вятър подгони сребристите облаци над равнината. Уейн едва не запляска възторжено с ръце.

Не можеше да отдели за дълго погледа си от планината. Безмилостните върхове привличаха вниманието му, както магнит привлича стружки. Защото там, на склона на най-високата планина, грееше скъпоценен камък. Бе по-ярък от луната, по-ярък от която и да е звезда. Озаряваше нощта като факла.

Коледната земя.

— Можеш да свалиш стъклото и да се опиташ да хванеш някоя от тези захарни снежинки! — подхвърли Манкс.

За момент Уейн бе забравил кой седи зад волана. Просто бе престанал да се тревожи за това. Това не бе важно. Важното бе да стигнат там. Копнееше да е вече там, да мине през портите от захарни пръчици.

— Захарни снежинки? Как така захарни?

— Щом казвам, че са захарни, значи са захарни! От най-пречистена меласа са и ако бяхме със самолет, отзад щяха да се образуват облаци от захарен памук! Хайде! Свали стъклото! Улови някоя, за да провериш дали лъжа!

— Дали ще е студена? — попита Уейн.

Господин Манкс го погледна през огледалото за обратно виждане. От усмивката около ъгълчетата на очите му се бяха образували бръчици.

Вече не изглеждаше страшен. Беше млад и макар да не бе пръв красавец, имаше вид, може би заради черните кожени ръкавици и черното палто. Косата му вече бе черна, зализана назад и скрита под шапката с кожена периферия. Широкото му чело се виждаше ясно.

Човека с противогаза спеше, върху брадясалото му лице грееше усмивка. Носеше бяла военна униформа, накичена отпред със златни медали. Като се загледа обаче, Уейн разбра, че това не са медали, а шоколадови монети, обвити в златисто фолио. Бяха общо девет на брой.

Уейн осъзна, че Коледната земя е по-хубаво място от „Хогуортс“23, от шоколадената фабрика на Уили Уонка, от Облачния град от „Междузвездни войни“, от царството на елфите Ломидол от „Властелинът на пръстените“. Едно на милион деца получаваше правото да влезе в Коледната земя, и то само ако го желае много силно. Нямаше как да си нещастен на място, където всеки ден е Коледа, където сълзите са забранени и децата летят като ангели. Или се носят. Уейн не схващаше каква е разликата.

Той осъзнаваше и нещо друго — майка му мразеше господин Манкс, защото той не желаеше да я заведе в Коледната земя. Тя не можеше да отиде там, затова не искаше Уейн да отиде. Причината майка му да се налива бе в това, че пияна се чувстваше почти като в Коледната земя… Макар че бутилка джин се различаваше толкова от Коледната земя, колкото кучешка бисквитка от филе миньон.

Майка му открай време бе наясно, че някой ден Уейн ще трябва да отиде в Коледната земя. Тъкмо затова не се задържаше за дълго край него. Тъкмо затова го заряза и не се вясна дълги години.

Не искаше да мисли за това. Щеше да ѝ се обади, когато стигнеше в Коледната земя. Щеше да ѝ каже, че я обича и че всичко е наред. Щеше да ѝ се обажда всеки ден, ако се налага. Вярно, че тя понякога го мразеше и че не ѝ харесваше да влиза в ролята на майка, но той бе твърдо решен да продължи да я обича, да споделя щастието си с нея.

— Студени! — викна Манкс, връщайки мислите на Уейн към настоящето. — Тревожиш се както леля ми Матилда! Хайде. Свали стъклото. Познавам те, Брус Уейн Кармоди. В главата ти се въртят сериозни мисли, нали? Ти си сериозно дете! Трябва да те излекуваме от това! И ще го направим! Доктор Манкс предписва чаша горещо какао и разходка с Арктическия експрес в компанията на другите деца. Ако и след разходката си в лошо настроение, тогава за теб няма надежда. Хайде, свали проклетия прозорец! Нека нощният вятър издуха унинието! Не се дръж като баба! Сякаш возя бабичка, а не малко момче!

Уейн се обърна, за да свали прозореца, и тогава получи неприятна изненада. Баба му Линда седеше до него. Не бе я виждал от месеци. Няма как да посещаваш роднините, които са мъртви.

Тя продължаваше да е мъртва. Болничният ѝ халат бе разкопчан и когато тя се наведе, лъсна кльощавият ѝ гръб. Голият ѝ задник лежеше върху красивата бежова седалка. Краката ѝ бяха мършави, ужасни и се белееха в мрака. Бяха нашарени с черни варикозни вени. Очите ѝ бяха скрити зад две лъскави сребърни монети от половин долар.

Уейн отвори уста, за да изкрещи, но баба Линда опря показалец в устните си. Шшшт.

— Нещата забавиш ще обратно на мислиш да можеш ако. Уейн, истината от отдалечава те той — предупреди го тя със строг глас.

Манкс наклони глава, сякаш се бе заслушал в подозрителен звук, идещ откъм двигателя на колата. Линда говореше достатъчно ясно, че Манкс да може да я чуе, но той не се обърна назад, а изражението му подсказваше, че само си мисли, че е дочул нещо.

Баба му изглеждаше ужасно и говореше глупости — все пак бяха подлудяващо близо до някакъв смисъл — което му изкара акъла. Монетите върху очите ѝ проблеснаха.

— Махай се — прошепна Уейн.

— Си себе за ти младостта задържи ще и ти душата унищожи ще той. Скъсаш се не докато гума като разпъва те ще той. Душата извади ти ще той — обясни баба Линда, като от време на време опираше студения си пръст в гърдите му.

Той изскимтя и се отдръпна. В същото време се опитваше да схване бръщолевениците ѝ. Докато не се скъсаш — това ясно. Гума? Ами да! Тя говореше на обратно и вероятно затова господин Манкс не я чуваше. Не я чуваше, защото се движеше напред, а тя назад. Опита да си припомни какво друго бе казала тя, за да може да разплете нейния мъртвешки говор, но думите вече чезнеха от съзнанието му.

Господин Манкс каза:

— Свали прозореца, момченце! Действай! — Вече говореше строго, не приятелски, както преди. — Искам да задържиш част от тази сладост за себе си! Побързай! Наближаваме тунел!

Но Уейн не можеше да свали стъклото, защото го бе страх да се пресегне покрай Линда. Страхуваше се от нея, колкото от Манкс. Идеше му да покрие очите си с длани, за да не я вижда. Дишаше учестено, като бегач, навлязъл в последната обиколка, а от устата му излизаше пара, все едно в колата бе студено, макар че като че ли не беше.

Погледна към предната седалка, търсеше помощ. Обаче господин Манкс се бе променил. Лявото му ухо липсваше. Покрай бузата му се поклащаха червеникави ивици плът. Шапката бе изчезнала и сега се виждаше плешива, покрита със старчески петна глава. Няколкото сребърни косъма бяха сресани назад. От челото му бе отпрано парче кожа. Очите му ги нямаше, на тяхно място се бяха появили червени дупки, не окървавени кухини, а кратери, пълни с живи въглени.

Бинг продължаваше да спи, усмихнат като човек с пълен стомах и топли крака.

Уейн погледна през предното стъкло и видя, че се приближават към тунел, вкопан в каменната основа на хълма.

— Кой е отзад при теб? — попита Манкс с ужасяващ, жужащ глас.

Това не бе човешки глас. Бе звук като от хиляди бръмчащи вкупом мухи.

Уейн извърна глава настрани, към Линда, но тя си бе отишла.

Тунелът погълна призрака. В тъмнината се виждаха само червените дупки, появили се на мястото на очите на Манкс.

— Не искам да ходя в Коледната земя — обяви Уейн.

— Всички искат да отидат в Коледната земя — отвърна нещото на предната седалка, което някога, преди стотици години, вероятно е било човек.

Бързо приближаваха яркия кръг слънчева светлина в края на тунела. Бе нощ на влизане, но сега се движеха към летен блясък, от който Уейн го заболяха очите.

Покри лицето си с длани и простена. Светлината изгаряше пръстите му, ставаше все по-интензивна и вече проникваше през плътта му. Видя черните си кости сред мекото сияние на мускулите и сухожилията. Имаше чувството, че всеки момент ще се възпламени.

— Не ми харесва! Не ми харесва! — изкрещя той.

Колата се затресе по неравния път толкова силно, че дланите му се отместиха от лицето. Той примигна срещу утринното слънце.

Бинг Партридж, Човека с противогаза, се извърна и погледна Уейн. Униформата я нямаше. Сега бе облечен в мръсния анцуг.

— И на мен — каза, докато бъркаше с пръст в ухото си. — И аз не си падам много по утринното слънце.

— Слънце, слънце, махни се — изломоти, прозявайки се, Човека с противогаза. — Друг ден появи се. — Замълча за момент, после добави плахо: — Сънувах прекрасен сън. Сънувах Коледната земя.

— Дано да ти е харесал — подхвърли Манкс. — Като се има предвид, че оплеска всичко, ще си останеш само със сънищата!

Човека с противогаза се сви и запуши ушите си с ръце.

Движеха се под лятно небе, сред хълмове и високи треви. Долу вляво иззад високите ели издължено езеро проблесна като парче огледало. Долините задържаха кръпки утринна мъгла, които обаче бързо щяха да се стопят.

Уейн разтърка силно очите си, мозъкът му все още бе полузаспал. Въздъхна и тогава с изненада установи, че от ноздрите му излиза пара, точно както в съня. Учуди се, че отзад е толкова студено.

— Замръзвам — каза Уейн, макар че всъщност се чувстваше сгорещен.

— Утрините тук са хладни — отвърна Манкс. — Скоро ще се почувстваш по-добре.

— Къде се намираме?

Манкс го стрелна с поглед.

— Пенсилвания. Пътувахме цяла нощ, а ти спа като бебе.

Уейн примигна смутено и объркано срещу него. Остатъците от лявото ухо на Манкс все още бяха покрити с бял плат, но превръзката на челото бе махната. Раната, същински франкенщайнски белег, бе почерняла и завехнала, сякаш от нанасянето ѝ бе изминал половин месец, а не половин ден. Цветът на лицето на Манкс бе по-нормален, очите му — по-остри, светещи от настроение и добронамереност към човечеството.

— Лицето ти е по-добре — отбеляза Уейн.

— Пооправил съм се, да, ама скоро няма да ме поканят да участвам в конкурс за красота!

— Защо си по-добре? — попита Уейн.

Манкс се позамисли, после каза:

— Колата се грижи за мен. Ще се погрижи и за теб.

— Това е, защото пътуваме към Коледната земя — вметна Човека с противогаза, като погледна през рамо и се усмихна. — Намръщеното лице тя обръща и усмивката се връща, нали така, господин Манкс?

— Не съм в настроение да слушам идиотски рими, Бинг. Що не помълчим малко, а?

NOS4A2 се движеше на юг. Всички мълчаха. В тишината Уейн си направи равносметка.

Предният ден бе най-страшният в живота му. Гърлото му още дрезгавееше от цялото онова викане. Сега обаче се чувстваше като кана, от която са излети всички лоши чувства. Интериорът на ролс-ройса преливаше от златна светлина. Прашинките горяха в ярките лъчи и Уейн замахна към тях. Те се завъртяха като наноси на дъното на езеро…

Майка му се бе гмурнала във водата, за да се спаси от Човека с противогаза, спомни си той и потрепери. За секунда го връхлетя вчерашният страх. Сякаш бе докоснал оголена жица и бе получил токов удар. Не се ужасяваше от това, че е отвлечен от Чарли Манкс, а от това, че за момент е забравил, че е жертва. За момент се бе наслаждавал на светлината и се бе чувствал почти щастлив.

Загледа се в чекмеджето от орехово дърво под предната седалка, където бе скрил телефона си. Когато вдигна глава, откри, че Манкс се взира в него през огледалото за задно виждане, усмихвайки се тънко. Уейн се отпусна на седалката.

— Каза, че си ми задължен — подхвърли Уейн.

— Така е.

— Искам да се обадя на мама. Искам да ѝ кажа, че съм добре.

Манкс кимна. Гледаше напред, стиснал с една ръка волана.

„Вчера колата сама ли се управляваше?“ Уейн си спомняше, че кормилото се въртеше само, докато Манкс стенеше, а Човека с противогаза почистваше раната. Но този спомен бе някак неестествено реален, като сънищата на човек, повален от изключително тежък грип. Сега, в сияйното утро, Уейн не бе сигурен дали това наистина се бе случило — температурата се бе вдигнала и той вече не виждаше дъха си.

— Хубаво е, че желаеш да звъннеш на майка си, за да я успокоиш. Предполагам, че когато пристигнем, ще искаш да ѝ звъниш всеки ден! Така постъпват добрите деца! И тя, естествено, ще иска да знае как си. Ще ѝ се обадим при първа възможност. Но не гледам на това като на услуга от моя страна! Що за звяр трябва да си, за да не позволиш на едно дете да се обади на майка си! За съжаление, тук наблизо няма място с телефон, а ние двамата не се сетихме да вземем мобилен. — Манкс се обърна и изгледа Уейн през преградата. — Ти нямаш телефон, нали?

Усмихна се.

„Той знае“ — помисли си Уейн и стомахът му се сви. За момент бе опасно близо до това да се разплаче.

— Не — отвърна с почти нормален глас.

С мъка се сдържаше да не погледне към дървеното чекмедже в краката си.

Манкс насочи вниманието си към пътя.

— Е, нищо. И без това е твърде рано за обаждания. Още няма шест часът, а и вчера тя имаше тежък ден, нека я оставим да се наспи! — въздъхна и добави: — Майка ти има повече татуировки от моряк.

— От „Йейл“ една студентка млада — каза Човека с противогаза — си татуира стихове отзаде. А зарад слепите, за да не стават недоразумения, направи копие на брайлово писмо на тез стихотворения.

— Ама ти всичко римуваш — подхвърли Уейн.

Манкс се захили като хиена и плесна с длан по волана.

— Определено! Добрият стар Бинг Партридж е демон на римите! Ако хвърлиш едно око на твоята библия, ще видиш, че най-нисшите демони са такива, не че няма полза от тях.

Бинг опря челото си в стъклото и се загледа в пасящите край пътя овце.

— Чао, чао, черни овце — затананика си тихичко. — Вълна имате ли?

Манкс отново се обади:

— Тези татуировки на майка ти…

— Да? — отвърна Уейн.

Мислеше си, че ако отвори чекмеджето, вероятно няма да намери телефона вътре. Не би се изненадал те да са го взели, докато е спял.

— Сигурно съм старомоден, но ги възприемам като подканяне на мръсниците да зяпат. Според теб на нея приятен ли ѝ е такъв тип внимание?

— Имало една курва от Перу — прошепна Човека с противогаза и се изкиска.

— Те са красиви — каза Уейн.

— Заради тях ли баща ти се разведе с нея? Не му е харесвало, че привлича хорските погледи с голите си изрисувани крака?

— Не са се развеждали. Изобщо не са сключвали брак.

Манкс се засмя отново.

— Я, каква изненада.

Свиха към някакво заспало градче. Центърът имаше жалък, запуснат вид. Витрините на магазините бяха замъглени и накичени с табели, на които пишеше „Дава се под наем“. Вратите на киното бяха покрити с шперплатови плоскости, а на козирката се мъдреше надпис „Весела Коледа!“. Имаше и украса от шарени лампички, макар че бе средата на юли.

Уейн копнееше да разбере какво е станало с телефона му. Протегна крак към чекмеджето. Намести пръстите си под дръжката.

— Има вид на атлетка, признавам — каза Манкс. Уейн почти не го чуваше. — Предполагам, че си има гадже.

Уейн отвърна:

— Казва, че аз съм нейното гадже.

— Ха-ха. Всички майки казват така на синовете си. Баща ти по-възрастен ли е от нея?

— Не знам. Малко по-възрастен е вероятно.

Уейн изтегли чекмеджето с палеца си. Телефонът все още беше вътре. Затвори чекмеджето. По-късно. Ако се опиташе сега, просто щяха да му го отнемат.

— Тя гледа ли с добро око на по-възрастните мъже? — попита Манкс.

Уейн се изненада, че Манкс се интересува от тези неща. Нямаше да се изненада толкова, ако го бе заразпитвал за морски лъвове и спортни коли. Вече дори не си спомняше как разговорът бе тръгнал в тази посока. Замисли се как да я обърне.

„Ако мислиш на обратно… На обратно.“ Мъртвата баба Линда бе в съня му и говореше наопаки. Той бе забравил повечето от казаното, но точно тази част си я спомняше отлично, сякаш бе написано със симпатично мастило съобщение, което се появява след затопляне на хартията. Ако мислиш на обратно? Тогава какво? Нямаше представа.

Колата спря на кръстовище. На два метра от тях на тротоара стоеше жена на средна възраст. Беше с шорти и тенисистка лента на главата и подтичваше на място. Чакаше да светне зелено, въпреки че нямаше никакво движение.

Уейн реагира инстинктивно. Метна се към вратата и блъсна стъклото с глава.

— Помощ! — изкрещя. — Помогнете ми!

Жената се намръщи, после се огледа. Очите ѝ бяха вперени в ролс-ройса.

— Моля ви, помогнете! — викна Уейн, като заудря с длани по прозореца.

Тя се усмихна и му помаха.

Светна зелено. Манкс спокойно преведе колата през кръстовището.

От сладкарницата вляво излезе човек в униформа. Беше с шапка, която приличаше на полицейска, и синьо яке.

Уейн се хвърли към другата страна на колата и задумка с юмруци по стъклото. И тогава човекът дойде на фокус. Беше пощальон, не полицай. Тантурест мъж, прехвърлил петдесетте.

— Помогнете ми! Отвлякоха ме! Помощ, помощ, помощ! — викаше Уейн с гъгнещ глас.

— Не те чува — отбеляза Манкс. — По-скоро не чува това, което ти искаш да чуе.

Пощальонът погледна ролса. Усмихна се и вдигна два пръста към козирката на шапката си за поздрав. Манкс даде газ и го подмина.

— Спря ли с вдигането на врява?

— Те защо не ме чуват? — попита Уейн.

— Ако трябва да перифразирам поговорката за Лас Вегас… Каквото се случва в призрака, си остава в призрака.

Излезе от централната част на градчето и даде газ. Тухлените сгради и магазините с мръсни витрини останаха отзад.

— Не се тревожи — каза Манкс. — Ако този път ти е писнал, да знаеш, че скоро ще го напуснем. И на мен ми додея от него. Вече почти стигнахме.

— Коледната земя? — попита Уейн.

Манкс присви замислено устни.

— Не. Тя е далече все още.

— Къщата на съня — поясни Човека с противогаза.

Вик затвори очи за секунда, а когато ги отвори, погледът ѝ се спря върху часовника на нощната масичка. Показваше 5:59. Точно в 6:00 телефонът звънна.

В първия момент Вик си помисли, че се е задействала алармата, и се зачуди защо я е нагласила за толкова рано. Телефонът отново иззвъня и вратата на спалнята се отвори. Табита Хътър надникна вътре, очите ѝ проблеснаха зад очилата с кръгли рамки.

— Номерът започва с 603 — каза тя. — Добре ще е да вдигнеш. Може да е той.

Нямаше нужда да уточнява кого има предвид под „той“ и защо тъкмо Вик трябваше да поеме разговора. Вик не ги бе видяла да се закачат за телефонната линия, но бе гледала достатъчно филми с Томи Лий Джоунс, за да предположи, че са свършили тази работа.

Хвана слушалката. Беше топла, което означаваше, че обаждането не е от Коледната земя.

— Много късно разбрах — каза баща ѝ. — А и ми отне доста време да открия номера ти. Изчаках колкото можах, защото си помислих, че има някаква вероятност да спиш. Как си, Хлапе?

Вик отдръпна слушалката от устата си и каза:

— Баща ми. Обажда се от Дувър.

Табита Хътър отвърна:

— Кажи му, че разговорът се записва. Всички, които се обаждат на този номер, ще бъдат записвани.

— Чу ли това, Крис?

— Чух. Няма проблеми. Нека си вършат работата. Радвам се да чуя гласа ти, миличка.

— Какво искаш?

— Искам да знам как си. Искам ти да знаеш, че можеш да разчиташ на мен.

— Всяко нещо си има първи път.

Той издиша разочаровано.

— Знам колко ти е трудно. И аз съм минавал през същото преди много години. Обичам те, момиче. Кажи ми, ако мога да помогна с нещо.

— Не можеш — отвърна тя. — В момента няма нищо за гърмене. Всичко вече е изгърмяло. Не ми се обаждай повече, татко. Достатъчно зле ми е. Ти само влошаваш още повече нещата.

Вик затвори. Табита Хътър я гледаше, застанала на прага.

— Твоите експерти проследиха ли телефона на Уейн? Има ли някаква разлика в сравнение с опита ни с приложението „Намери айфона си“? Съмнявам се. Ако беше получила нова информация, щеше да ме събудиш.

— Не могат да локализират телефона му.

— Не могат? Или са го проследили до пътя „Свети Ник“, някъде на изток от Коледната земя?

— Това означава ли нещо за теб? Чарли Манкс е имал къща в Колорадо. Дърветата наоколо са имали коледна украса. Медиите са я кръстили Къщата на шейна. Това Коледната земя ли е?

„Не — помисли си Вик. — Тя е в нашия свят, а Коледната земя е проекция в главата на Манкс.“

Хътър я гледаше с кротък поглед, в който нямаше грам емоция. Вик си помисли, че ако ѝ каже, че Коледната земя се намира в четвъртото измерение и там мъртви деца пеят коледни песни и провеждат телефонни разговори, изражението ѝ няма изобщо да се промени. Тя щеше да продължи да я гледа невъзмутимо, докато полицаите я повалят на леглото, за да ѝ бие докторът инжекция.

— Не знам къде е Коледната земя и какво представлява тя — каза Вик. Общо взето, това бе истина. — Нямам представа защо излизат такива неща, когато търсите телефона на Уейн. Искаш ли да хвърля едно око на чуковете?

Къщата все още бе пълна с хора, но повечето от тях не приличаха на ченгета, а на техници. Трима млади мъже бяха отворили лаптопите си върху масичката в дневната — висок, татуиран азиатец; кльощаво хлапе с бухнала къдрава червена коса и почти милион лунички по лицето и чернокож с пуловер, взет сякаш от гардероба на Стив Джобс. Миришеше на кафе. В кухнята се вареше поредната кана. Хътър наля на Вик, после добави сметана и захар, сякаш знаеше как предпочита тя кафето.

— И това ли го има в досието ми? — попита Вик. — Какво слагам в кафето си?

— В хладилника имаше сметана. Значи я използваш за нещо. А в буркана със захар имаше кафена лъжичка.

— Елементарно, Уотсън — каза Вик.

— На Хелоуин се обличах като Холмс. Имах лула, ловджийска шапка, всичко. Ами ти? Какъв костюм носеше?

— Усмирителна риза — отвърна Вик. — За да приличам на избягала от лудницата. Така се подготвях за останалата част от живота си.

Усмивката на Хътър замръзна, после бавно се стопи.

Агентката седна до Вик и ѝ подаде айпада си. Показа ѝ как да сменя снимките на различните чукове.

— Какво значение има с какъв чук ме е удрял? — каза Вик.

— Никога не се знае кое ще се окаже важно. Така че ги разгледай всичките.

Имаше какво ли не — ковашки чукове, железарски чукове, стикове за крикет.

— Какво, по дяволите, е това? База данни към убийствата, извършени с чук?

— Да.

Вик я стрелна с поглед. Изражението на Хътър отново излъчваше невъзмутимост.

По едно време Вик спря да разглежда.

— Този. С такъв ме удряше.

Хътър погледна екрана. На снимката имаше дълъг трийсетина сантиметра чук с метална глава с формата на паралелепипед, нарязана дръжка и заострена кука в единия край.

— Сигурна ли си?

— Да. Заради куката. Този беше. Що за чук е това?

Хътър прехапа долната си устна, после ритна стола си назад и стана.

— Такива не се продават в железарските магазини. Трябва да проведа един телефонен разговор.

Поколеба се, положила длан върху облегалката на стола на Вик.

— Ще можеш ли да направиш изявление пред журналистите този следобед? Кабелните новинарски канали вършат работа. Всички знаят за поредицата „Търсача“, а това е плюс. Съжалявам, но голяма част от хората възприемат отвличането като игра на живот и смърт, подобна на тези в „Търсача“. Една лична молба за помощ би била полезна. Информираността е най-доброто ни оръжие.

— Медиите спомниха ли си, че Манкс ме отвлече, когато бях тийнейджърка?

Хътър сбърчи замислено чело.

— Хм. Не, не са извадили това още. Мисля, че не трябва да споменаваш този факт в изявлението си. Важно е медиите да са фокусирани в информацията, която е от значение. Искаме хората да започнат да търсят сина ти и онази кола. За това ще говорим. Всичко друго е маловажно, дори може да попречи.

— Колата, синът ми и Манкс — каза Вик. — Искаме всички да си отварят очите на четири за Манкс.

— Да, разбира се. — Направи две крачки към вратата, после се обърна и добави: — Справяш се чудесно, Виктория. Прояви сила в труден момент. Направи толкова много, че чак ми е неудобно да искам още. Но днес по някое време, когато си готова, ще се наложи да минем пак през цялата история. Искам да знам повече за това, което ти е сторил Манкс. Така шансовете да намерим сина ти ще се увеличат значително.

— Вече ти казах какво ми направи. Вчера ти споделих всичко. Би ме с чука, подгони ме към езерото, а накрая си тръгна със сина ми.

— Съжалявам. Не се изразих достатъчно ясно. Не говоря за стореното от Манкс вчера. Говоря за 1996 г., когато е отвлякъл теб.

Вик разбираше, че Хътър е старателна жена. Търпелива и благоразумна. Чрез своя внимателен, търпелив и благоразумен подход тя вървеше към заключението, че Вик се заблуждава относно Чарли Манкс. Обаче ако не вярваше, че Уейн е бил отвлечен от Манкс, тогава какво се бе случило според нея?

Вик имаше чувството, че я дебне някаква заплаха. Сякаш докато шофираше, бе усетила лед под гумите и бе осъзнала, че при всяко по-рязко завъртане на волана колата може да изхвърчи от пътя.

„Несъмнено някой те е пребил — бе казала Хътър. — По този въпрос няма спорове.“

И: „Прекарала си един месец в психиатрична клиника, където ти е била поставена диагноза шизофрения“.

Както си пиеше кафето в състояние на относително спокойствие, Вик най-накрая успя да прозре истината. Прозрението бе съпроводено със студенина на врата и изтръпване на скалпа — физическите индикатори за учудване и ужас. В еднаква степен чувстваше и двете. Глътна малко топло кафе, за да пропъди гадната студенина и съпътстващата я тревожност. Опита се да запази присъствие на духа.

Така. Хътър смяташе, че Вик е убила Уейн в изблик на лудост. Убила е и кучето, а после е метнала трупа на Уейн в езерото. Някой бил стрелял с пистолет? Но нямаше нито куршуми, нито гилзи. Куршумите явно бяха паднали на дъното. Оградата бе разбита, а по двора имаше следи от гуми — само за това все още не можеха да намерят обяснение. Рано или късно, обаче, щяха да намерят. Щяха да си измислят нещо и да го нагласят така, че да пасне на останалите факти.

Бяха я сложили в един кюп със Сюзан Смит от Южна Каролина, която издави децата си, а после излезе с опашатата лъжа, че са били отвлечени от чернокож. Цяла седмица страната се тресе от расистка истерия. Ето защо по телевизията не споменаваха Манкс. Полицаите не вярваха, че той е жив. Не вярваха и че е имало отвличане, но се правеха, че го приемат за факт, вероятно за да се покрият от законова гледна точка.

Вик допи кафето си, сложи чашата в мивката и излезе през задната врата.

В задния двор нямаше никой. Закрачи по росната трева. Стигна до гаража и погледна през прозореца му.

Лу спеше на пода, до мотоциклета, който бе на части. Бе подложил под главата си нагънат брезент. Ръцете му бяха целите в смазка. Бе се пипал по лицето насън — по бузите му имаше черни петна.

— Цяла нощ работи там вътре — каза някой зад нея.

Долтри я бе последвал. Както се хилеше, в устата му проблесна златен зъб. Държеше цигара.

— Запознат съм с това. Виждал съм го стотици пъти. Хората реагират по някакъв начин, когато се чувстват безпомощни. Нямаш представа колко много жени се занимават с плетене, докато чакат резултатите от животоспасяващите операции, на които са подложени децата им. Когато се чувстваш безпомощен, се опитваш да изключиш съзнанието си.

— Да — каза Вик. — Точно така. Той е механик. Ремонтите са неговото плетене. Ще ме почерпите ли цигара?

Надяваше се, че тютюнът ще успокои нервите ѝ.

— Не открих пепелници в къщата — каза той.

Извади пакет „Марлборо“ от мръсното си сако и тръсна една цигара навън.

— Отказах ги заради сина си.

Той кимна, но не отговори. Поднесе към нея голяма месингова запалка „Зипо“, отстрани на която бе залепена някаква картинка. Барабанчето се завъртя с хрущящ звук и блъвнаха искри.

— Почти е свършил бензинът — обясни той.

Тя взе запалката от ръката му и с рязко движение успя да изкара жълтеникаво пламъче. Запали цигарата си, притвори очи и вдиша дима. Имаше чувството, че се потапя в топла вана. После въздъхна и се загледа в картинката върху запалката. Попай, замахващ с юмрук. Надписът „Бам“ бе ограден с жълти линии — ударната вълна.

— Знаеш ли какво ме учудва? — попита той, докато тя дърпаше силно от цигарата, пълнейки дробовете си със сладък дим. — Че никой не е видял твоя голям стар ролс-ройс. Как са могли да пропуснат такава кола! Тебе това не те ли изненадва?

Той я наблюдаваше с хитрите си, изпълнени с доволство очи.

— Не — отвърна тя и бе напълно искрена.

— Не — повтори Долтри. — Не те изненадва. Защо така?

— Защото Манкс умее да се покрива.

Долтри извърна глава и се вторачи в езерото.

— Сериозна работа. Двама мъже с автомобил „Призрак“ от 1938 година. Направих проверка в мрежата. По света има по-малко от четиристотин такива коли. В нашата страна са стотина. Дяволски рядка кола. И само ти си видяла онзи. Сигурно имаш чувството, че полудяваш.

— Не съм луда — каза Вик. — Уплашена съм. Има разлика.

— Ти си знаеш.

Метна фаса си в тревата и го смачка с върха на обувката си.

Изчезна във вътрешността на къщата още преди Вик да осъзнае, че запалката му все още е в ръката ѝ.

В двора на Бинг бе пълно с разноцветни станиолови цветя. Въртяха се, огрени от сутрешното слънце.

Къщата беше кокетна, с бели первази и клюмнали лилии. Беше място, където блага старица би поканила дете да похапне джинджифилови курабии, а после би го затворила в клетка и би го угоявала седмици наред, за да го пъхне накрая във фурната. Това бе Къщата на съня. На Уейн му се приспа още като видя въртящите се цветя от станиол.

На хълма до къщата имаше изгоряла почти до основи църква. Бяха останали само фасадата и високата кула. Цветното стъкло на прозорците бе потъмняло от пепел. Задната част на църквата представляваше купчина изгорели греди и опушен бетон. Отпред имаше табела, от онези с преместваемите букви, на която бе посочен графикът на службите. Някой обаче бе разместил буквите, изписвайки съобщение, което вероятно не отговаряше съвсем точно на разбиранията на паството:

Вятърът задуха още по-силно в короните на старите дъбове, ограждащи паркинга пред опожарената църква. Уейн усети миризма на изгоряло, въпреки че стъклата на колата бяха вдигнати.

NOS4A2 зави по алеята и се насочи към гаража. Бинг бръкна в джоба си и извади дистанционно. Вратата се вдигна и колата се плъзна в мрака.

Гаражът бе бетонов, от него лъхаше на хлад и миризма на смазка и желязо. Миризмата на метал идеше от резервоарите, които бяха шест на брой, зелени, с цилиндрична форма, леко ръждясали. Върху тях с червени букви бе написано: „Запалимо“, „Газ под налягане“, „Севофлуран“. Приличаха на войници роботи на чуждоземна армия, чакащи вечерна проверка. Зад резервоарите имаше тясно стълбище, което водеше към таванското помещение.

— Олеле, време е за закуска — каза Бинг и погледна Чарли Манкс. — Ще ви приготвя най-прекрасната закуска на света. Честен кръст, да умра, ако лъжа. Най-прекрасната. Само кажете какво искате.

— Искам да остана сам — рече Манкс. — Главата ми се нуждае от почивка. Вероятно не съм гладен, защото се наситих с брътвежите ти.

Бинг сякаш се смали. Дланите му се плъзнаха към ушите.

— Не си запушвай ушите, преструвайки се, че не ме чуваш. Ти си същинско бедствие.

Лицето на Бинг се сгърчи. Очите му се затвориха. Разплака се.

— Можех да се застрелям! — ревна Бинг.

— О, свещена простота! — възкликна Манкс. — Вероятно щеше да пропуснеш целта, прострелвайки мен.

Уейн се засмя.

Така изненада всички, включително себе си. Смехът му бе напълно неволна реакция и приличаше на кихане. Манкс и Бинг извърнаха глави към него. Очите на Бинг бяха влажни, дебелото му грозно лице бе изкривено в нещастна физиономия. Манкс обаче изглеждаше приятно изненадан.

— Ти да мълчиш! — кресна Бинг. — Не ми се присмивай! Ще ти отпоря муцуната! Ей сега ще си взема ножицата и ще те накълцам на парчета!

Манкс вдигна сребристия чук и тупна Бинг по гърдите.

— Тихо — каза Манкс. — Всички деца се смеят на маймунджилъците на клоуните. Това е съвсем естествено.

На Уейн му мина през акъла, че щеше да е много забавно, ако Манкс бе разбил носа на Бинг с чука. Представи си как носът на Бинг се пръсва като балон, пълен с червено безалкохолно. Едва не се засмя отново.

Дълбоко в себе си Уейн се чудеше как изобщо е възможно при такава ситуация да намира нещо за смешно. Може би газът, с който го бе напръскал Бинг Партридж, все още действаше. Беше спал цяла нощ, но не се чувстваше отпочинал. Чувстваше се болен — изсмукан и трескав. Трескав преди всичко, сякаш се вареше в собствената си кожа. Копнееше за студен душ, за топване в студено езеро, за хапка сняг.

Манкс хвърли на Уейн още един кос поглед и смигна. Уейн трепна, стомахът му сякаш бавно се преобърна.

„Този човек е отрова — помисли си той, след което повтори наум думите си, само че на обратно: — Отрова е човек този.“ След като роди това странно звучащо, обърнато изречение, Уейн, незнайно защо, се почувства по-добре.

— Щом ти се върши домакинска работа, нарежи малко бекон за този младеж. Сигурен съм, че той ще се зарадва.

Бинг сведе глава, по бузите му се търкаляха сълзи.

— Действай. Ходи да ревеш в кухнята, за да не те чувам. Скоро ще си уредим сметките.

Бинг се изниза и затвори вратата. Докато минаваше покрай задните прозорци, хвърли към Уейн поглед, изпълнен с омраза. На Уейн никога не му се бе случвало да го гледат така — този човек определено гореше от желание да го убие. Беше забавно. Уейн едва се въздържаше да не се засмее.

Издиша бавно въздуха в дробовете си. Не искаше да мисли за нещата, за които мислеше. Някой бе развъртял капачката на буркан с черни пеперуди и сега те се щураха бясно в главата му — върволица от забавни идеи. Забавни като да се счупи носът на някого или някой да се гръмне в главата.

— Предпочитам да шофирам нощем — каза Чарли Манкс. — По принцип съм нощна птица. Това, което е добро денем, става още по-добро нощем. Въртележка, виенско колело, целувка на момиче. Всичко. А и когато чукнах осемдесет и пет, слънцето започна да дразни очите ми. Искаш ли да пуснеш една вода?

— Да се изпишкам?

— Или да направиш шоколадова торта? — попита Манкс.

Уейн прихна. Смехът му бе остър, гръмък. Покри устата си с длан в опит да се спре.

Манкс го наблюдаваше с грейналите си немигащи очи. Уейн бе почти сигурен, че откакто бяха заедно, не го бе виждал да мига.

— Какво правиш с мен? — попита Уейн.

— Отдалечавам те от нещата, които са те натъжавали. А когато стигнем, от твоята тъга няма да е останала следа. Ела. Тук в гаража има тоалетна.

Той излезе от колата и в този момент задната дясна врата се отключи. Изщракването бе толкова силно, че Уейн трепна.

Уейн бе възнамерявал да хукне да бяга веднага щом излезе от колата, но въздухът бе топъл и влажен и някак… уморителен. Той залепваше за Уейн или може би Уейн залепваше за него… като муха в хартиен капан. Още след първата крачка Манкс плъзна длан към врата му. Хватката му не бе болезнена или груба, а здрава. С лекота завъртя Уейн, така че той да не вижда отворената гаражна врата.

Погледът на Уейн се задържа върху редиците очукани зелени бутилки. Веждите му се смръщиха. Севофлуран.

Манкс забеляза накъде гледа Уейн и едното ъгълче на устата му се помести нагоре в тънка усмивка.

— Господин Партридж работи в отдела по поддръжка на едно химическо предприятие, намиращо се на три мили от тук. Севофлуранът е наркотик и анестетик, използва се често от зъболекарите. Едно време зъболекарите упояваха пациентите си, децата включително, с бренди, но се смята, че севофлуранът е по-хуманен и по-ефективен. Повредените бутилки биват изваждани от употреба. Бинг върши тази работа. Но понякога повредите не са сериозни.

Манкс повлече Уейн към стълбището, което водеше към втория етаж на гаража. Под стълбището имаше открехната врата.

— Мога ли да ти извия ухото за момент, Уейн? — попита Манкс.

Уейн си представи как Манкс сграбчва лявото му ухо и започва да го усуква, вследствие на което той запищява и пада на колене. Една ужасяваща, скрита част от съзнанието му намираше това за забавно. В същото време кожата на врата му под жилавата длан на Манкс изтръпна.

Преди да успее да отговори, Манкс добави:

— Озадачават ме някои неща. Надявам се да разбулиш мистерията.

Той мушна другата си ръка под палтото и извади сгънат на четири лист хартия. Беше доста зацапан. Разгъна го и го тикна пред лицето на Уейн. „Изчезнал инженер от «Боинг».“

— Онзи ден една жена с много странен цвят на косата е посетила майка ти. Сигурен съм, че си я спомняш. Носела е папка, пълна с истории за мен. Майка ти и въпросната дама са се сдърпали на двора. Бинг ми разказа. Сигурно ще се изненадаш, ако ти кажа, че Бинг е видял всичко от къщата отсреща.

Уейн се намръщи. Зачуди се как е възможно Бинг да шпионира от съседната къща. Та нали там живееше семейство Де Зут. Отговорът можеше да е само един. Не бе никак забавен.

Стигнаха до вратата под стълбите. Манкс натисна дръжката. Оттатък имаше тоалетна с наклонен покрив.

Манкс хвана верижката, която висеше под голата крушка, и я дръпна, но помещението не се освети.

— Бинг съвсем е занемарил имота. Ще оставя вратата отворена, за да ти е светло.

Набута Уейн в сумрачната тоалетна. Вратата остана отворена една педя, но старецът се отдръпна, за да може Уейн да си свърши работата на спокойствие.

— Майка ти откъде познава тази странна дама и защо те двете са ме обсъждали?

— Нямам представа. Не съм я виждал преди.

— Обаче си прочел статиите, които донесе тя. Статиите, повечето от които са за мен. Трябва да ти кажа, че там е пълно с долни клевети. Никога не съм убивал дете! Ама никога. А и не съм перверзник. За такива хора дори адът не е достатъчно жежък. Посетителката на майка ти явно не смята, че съм мъртъв. Невероятна прозорливост, като се има предвид, че вестниците разтръбиха, че съм умрял и ми е направена аутопсия. Според теб тя защо вярва, че съм оцелял?

— Откъде да знам. — Уейн се бе надвесил над тоалетната чиния, но не можеше да се изпикае. — Мама каза, че тя е луда.

— Не ме будалкаш, нали, Уейн?

— Не, сър.

— Какво каза тази жена за мен?

— Мама ме накара да се прибера в къщата. Нищо не съм чул.

— О, ти говориш опашати лъжи, Брус Уейн Кармоди — каза Манкс, но не изглеждаше ядосан. — Чепчето не те слуша, а?

— Кое?

— Пишлето. Чурката.

— О, има нещо такова.

— Може би защото разговаряме. Не е лесно да се изпишка човек, когато има компания. Ще се отдръпна още малко назад.

Уейн чу тропането на токовете на Манкс по бетонния под. Почти веднага мехурът на Уейн се отпусна и бликна урина.

След като се изпика, той въздъхна с облекчение и отметна глава назад.

Над тоалетната чиния имаше плакат. Коленичила гола жена със завързани зад гърба ръце. Беше с противогаз и с нашийник. До нея стоеше облечен в нацистка униформа мъж, който държеше каишката.

Уейн затвори очи и прибра чепчето си, не, тази дума бе абсурдна, пениса в гащите си. Докато си миеше ръцете, видя, че по мивката пълзи хлебарка. После с радост установи, че не е открил нищо забавно в онзи ужасен плакат.

„Причината е в колата. Когато си в колата, всичко ти изглежда забавно, дори и да не е.“

Веднага разбра, че това съждение е вярно.

Излезе от тоалетната. Манкс вече бе отворил задната врата на призрака. Сребристият чук бе в ръката му. Ухили се, показвайки ситните си пожълтели зъби. Уейн си помисли, че би могъл да стигне до алеята, преди Манкс да му е разбил главата.

— Честно да ти кажа — подхвана Манкс, — много бих желал да науча повече за приятелката на майка ти. Вярвам, че ако се понапънеш, ще си спомниш някои подробности. Я по-добре седни в колата и си помисли. Аз ще ти донеса закуска. Нищо чудно, докато се върна, да си се сетил нещо. Какво ще кажеш?

Уейн сви рамене, но при мисълта, че ще остане сам в колата, сърцето му ускори ритъма си. Телефонът. Трябваше му само минутка да се свърже с баща си и да му разкаже всичко — Шугъркрийк, Пенсилвания, розова къща близо до хълм с изгоряла църква. Ченгетата щяха да цъфнат още преди Манкс да е донесъл бекона с яйца. Влезе охотно в колата.

Манкс затвори вратата и почука по стъклото.

— Връщам се след секундичка! Не бягай!

Засмя се, когато лостчето на ключалката се спусна.

Уейн коленичи на задната седалка и се загледа в отдалечаващия се Манкс. Когато старецът изчезна, Уейн се обърна, слезе на пода и сграбчи дръжката на чекмеджето от орехово дърво. Отвори чекмеджето.

Телефона го нямаше.

Някъде излая куче и забръмча косачка. Животът продължаваше, но тук, в ролс-ройса, всичко бе застинало, защото телефона го нямаше.

Уейн издърпа чекмеджето докрай и бръкна вътре, опипвайки платнената подплата, сякаш телефонът можеше да се е скрил под нея. Нямаше никакво съмнение, че го бе сложил точно в това чекмедже, но погледна и в другото, това зад пасажерската седалка. И то бе празно.

— Къде си? — кресна Уейн, макар че вече знаеше.

Докато той си бе мил ръцете, Манкс бе прибрал телефона, който сега вероятно бе в джоба на палтото му. На Уейн му се доплака. Бе изградил дълбоко в себе си фина катедрала от надежда, която Манкс бе стъпкал и впоследствие подпалил. ГОСПОД ИЗГОРЯ ЖИВ, ОСТАНАХА САМО ДЯВОЛИТЕ.

Беше глупаво и напълно безсмислено, но Уейн отвори отново първото чекмедже.

Вътре имаше коледни играчки.

Секунди по-рано не бяха там. Секунди по-рано чекмеджето бе абсолютно празно. Сега обаче вътре имаше емайлиран ангел с гледащи тъжно очи, голяма сребърна снежинка, покрита с лъскави прашинки, и спяща синя луна, мушната в коледна шапка.

— Какво е това? — каза Уейн, без да си дава сметка, че мисли на глас.

Извади един по един предметите и ги разгледа.

Ангелът висеше на златна халка. Поклащаше се лекичко и надуваше рога си.

Снежинката изглеждаше опасна, приличаше на шурикен на нинджа.

Луната се усмихваше умислено.

Уейн върна играчките в чекмеджето и внимателно го затвори.

Отново го отвори.

Бе празно.

Изпъшка разочаровано, издишвайки пара, ритна чекмеджето и изсъска:

— Искам си телефона.

Нещо изщрака отпред. Уейн вдигна глава точно навреме, за да види отварянето на жабката.

Телефонът му лежеше върху купчина пътни карти.

Уейн се надигна. Трябваше да се прегърби и темето му щеше да се опре в покрива, но шанс имаше. Чувстваше се така, сякаш е станал свидетел на ловък трик — фокусникът бе плъзнал дланта си над букет цветя и го бе превърнал в неговия айфон. Почудата му бе примесена е изнервящо смущение.

Призракът се опитваше да го дразни.

Призракът или Манкс. Уейн бе стигнал до извода, че двамата са едно и също нещо, по-скоро, че единият е продължение на другия. Призракът бе част от Манкс, както дясната ръка на Уейн бе част от Уейн.

Уейн се вторачи в телефона. Трябваше да се опита да си го прибере, въпреки съпротивата на колата.

Но какво значение имаше телефонът; шофьорската врата бе отключена, нищо не му пречеше да излезе от колата и да избяга. Като изключим факта, че три пъти се бе опитвал да се прехвърли на предната седалка и по някаква причина винаги бе падал отзад.

Тогава обаче бе упоен. Човека с противогаза го бе напръскал със севофлуран, при което съзнанието му се бе замъглило. Тогава едва успяваше да се надигне от пода. Нищо чудно, че все падаше на задната седалка. Направо не бе за вярване, че е останал толкова дълго време в съзнание.

Уейн вдигна дясната си ръка, канейки се да се пресегне над преградата, когато забеляза, че все още стиска играчката с форма на луна. Всъщност вече цяла минута плъзгаше палец по гладката извивка — несъзнателно движение, което бе адски успокоително. Примигна озадачено, сигурен бе, че прибра трите играчки в чекмеджето.

В този момент Уейн осъзна, че луната с дебелите си бузи, големия нос и дългите мигли прилича на баща му. Прибра я в джоба си, после отново вдигна ръка. Пресегна се над преградата към жабката.

Когато се озоваха над предната седалка, пръстите му се смалиха. Връхчетата се бяха преместили над долните стави. Когато видя какво се случва, раменете му подскочиха нервно, но той не отдръпна ръката си. Гледката бе гротескна, но в същото време и някак очарователна.

Все още чувстваше върховете на пръстите си. Можеше да ги потърка едни в други, да усети как възглавничката под палеца му се отрива в крайчеца на показалеца. Просто не ги виждаше.

Уейн се пресегна още по-напред и цялата му ръка мина през невидимата бариера. Ръката му се превърна в гладък розов чукан — безболезнена ампутация. Няколко пъти отвори и затвори невидимия си юмрук. Беше там, цялата му ръка бе там. Само дето не бе ясно къде е това „там“.

Протегна се към жабката и намиращия се в нея телефон.

Нещо го смушка в гърба. В същото време пръстите на невидимата му дясна ръка се удариха в твърд предмет.

Уейн погледна назад.

Една ръка — неговата ръка — стърчеше от задната седалка. Като че ли не бе пробила седалката, а бе израснала от нея. Дланта в края бе покрита с нормална кожа. Китката също. Обаче към рамото плътта потъмняваше и загрубяваше, и заприличваше на протъркана бежова тапицерия, която бе изтъняла, тъй като бе изтеглена от облегалката.

Нямаше нищо по-нормално от това да се разпищи, но вече се бе напищял. Сви дясната си длан в юмрук. Израсналата от задната седалка ръка също сви пръстите си. Стомахът му запротестира — стряскащо е да можеш да контролираш движенията на ръка, появила се от нищото.

— Трябва да поиграеш на борба с палци със себе си — подхвърли Манкс.

Уейн подскочи и веднага прибра дясната си ръка. Крайникът, подаващ се от задната седалка, се шмугна обратно в тапицерията и в следващия момент отново се прикачи към рамото на момчето, където му бе мястото. Уейн се хвана за гърдите. Сърцето му препускаше.

Манкс се наведе и надникна през страничното стъкло. Захили се, показвайки кривите си, стърчащи напред горни зъби.

— На задната седалка на тази кола човек може много да се забавлява! В никоя друга кола няма толкова интересни неща!

В едната си ръка държеше чиния. Бъркани яйца, бекон и препечени филийки. В другата имаше чаша с портокалов сок.

— За твоя радост в тази закуска няма нищо здравословно. Пълно е с масло, сол и холестерол. Дори портокаловият сок не е препоръчителен за теб. Всъщност това не е никакъв сок, ами гадно безалкохолно. Обаче аз никога не съм пил витамини, а съм си поживял доста. Щастието носи много повече ползи за здравето, отколкото който и да е чудодеен хап, измислен от аптекарите!

Уейн се отпусна на задната седалка. Манкс отвори вратата и му подаде чинията и чашата. Уейн забеляза, че няма вилица. Старецът може и да звучеше като селски полуидиот, но се бе сетил, че не трябва да дава на пасажера си остър предмет. Взе чинията и тогава Манкс седна на задната седалка.

Манкс бе казал, че адът не е достатъчно жежък за хората, които блудстват с деца, но Уейн се подготви да реагира, ако бъде опипан. Онзи вероятно щеше да бръкне между краката му и да го попита дали някога си е играл с чепчето.

Когато Манкс атакуваше, Уейн щеше да се бие, да загуби и да бъде насилен. Щеше да метне обаче закуската в лицето му. И да хапе като звяр.

Съпротивата бе безсмислена. Ако поискаше да свали гащите на Уейн и да направи… нещо си, Манкс щеше да го направи. Беше по-голям. Толкова просто понякога е всичко. Уейн щеше да се постарае да преживее унижението. Щеше да се преструва, че тялото му принадлежи на друг човек, и да мисли за лавината, която бяха видели с баща му. Щеше да си представи, че е затрупан под снега, и това щеше да му донесе облекчение. Някой ден щяха да го заровят някъде — по-скоро рано, отколкото късно — и повече нямаше да има значение какво му е сторил Манкс. Само се надяваше майка му да не разбере. Тя бе предостатъчно нещастна, беше се борила предостатъчно дълго с лудостта и алкохолизма си и той не биваше да става източник за още страдания за нея.

Но Манкс не го докосна. Той въздъхна и изпъна дългите си крака.

— Виждам, че вече си избрал играчката, която ще закачиш на елхата, когато стигнем в Коледната земя. Тя символизира преминаването ти в другия свят.

Уейн погледна дясната си ръка и с изненада установи, че спящата луна пак е в нея. Палецът му се плъзгаше по извивката. Нямаше спомен да я е изваждал от джоба си.

— Дъщерите ми донесоха ангелчета и с тях обявиха края на пътуването — промълви Манкс. Беше се отнесъл. — Грижи се за нея, Уейн. Пази я така, все едно е собственият ти живот!

Потупа Уейн по гърба и кимна към предницата на колата. Уейн проследи погледа му. Той гледаше към отворената жабка. Към телефона.

— Наистина ли си въобразяваше, че можеш да скриеш нещо от мен? — попита Манкс. — В тази кола?

Въпросът като че ли бе реторичен.

Манкс скръсти ръце на гърдите си, сякаш се прегръщаше. Подсмихваше се. Не изглеждаше ядосан.

— Да скриеш нещо в тази кола, е като да го пъхнеш в джоба на палтото ми. Няма как да не забележа. Не че те обвинявам, задето опита! Всяко момче би опитало. Яж тези яйца де. Ще изстинат.

Уейн се мъчеше да възпре сълзите си. Захвърли луната на пода.

— Ей! Ей! Не се натъжавай! Къса ми се сърцето, като видя нещастно дете! Ще се почувстваш ли по-добре, ако говориш с майка си?

Уейн примигна. Една сълза се изтърколи върху парчетата мазен бекон. При мисълта да чуе гласа на майка си Уейн се разтресе като от експлозия.

Кимна.

— Знаеш ли кое ще накара мен да се почувствам по-добре? Ако ми разкажеш за жената, донесла на майка ти онези статии. Услуга за услуга!

— Не ти вярвам — прошепна Уейн. — Няма да ѝ се обадиш, каквото и да направя.

Манкс погледна над преградата.

Жабката изтрака звучно и се затвори. Уейн така се стресна, че за малко не изтърва чинията.

Чекмеджето зад шофьорската седалка се плъзна назад, без да издаде почти никакъв звук.

Телефонът бе вътре.

Уейн се втренчи в него, едва си поемаше дъх.

— Досега не съм те лъгал — каза Манкс. — Но разбирам недоверчивостта ти. Ето как стоят нещата. Ти знаеш, че няма да ти дам телефона, ако не ми разкажеш за онази жена. Ще го сложа на пода на гаража и ще мина с колата през него. Много ще е забавно! Да ти кажа честно, смятам, че мобилните телефони са измислени от дявола. Сега си помисли дали ще ми кажеш. Със сигурност си успял да научиш нещо важно. Ако не ти позволя да се обадиш на майка си, ще знаеш, че съм долен лъжец и с право няма никога повече да ми вярваш. Но ако ти позволя да ѝ се обадиш, ще знаеш, че си държа на думата.

Уейн каза:

— Но аз не знам нищо за Маги Лей, което ти да не знаеш.

— Е, каза ми името ѝ. Виждаш ли! Процесът на обучение вече започна.

Уейн се сви. Осъзнаваше, че току-що е извършил непростимо предателство.

— Госпожа Лей е казала нещо, което е уплашило майка ти. Какво е то? Кажи ми и аз ще ти позволя да се обадиш на майка си!

Уейн отвори уста, но не бе сигурен какво точно ще каже. Манкс го спря, като го стисна внимателно за рамото.

— Не си измисляй, Уейн! Сделката отпада, ако не си честен с мен още от самото начало! Изкривиш ли истината дори мъничко, ще съжаляваш!

Манкс си взе парче бекон от чинията. Една от сълзите на Уейн блестеше върху него, ярка като скъпоценен камък. Захапа месото заедно със сълзата и задъвка.

— Е? — рече Манкс.

— Каза, че си се задействал. Че не си в затвора и майка ми трябва да внимава. Предполагам, че това е уплашило майка ми.

Манкс се намръщи. Дъвчеше бавно, мърдайки превзето челюстите си.

— Нищо друго не съм чул. Наистина.

— Как са се запознали двете?

Уейн сви рамене.

— Маги Лей каза, че майка ми е била малка, когато са се запознали, но мама твърдеше, че не я познава изобщо.

— Кой според теб казва истината? — попита Манкс.

Уейн се стресна от този въпрос. След кратко колебание отговори:

— Майка ми.

Манкс преглътна бекона. Очите му светнаха.

— Виждаш ли колко е лесно. Е, сигурен съм, че майка ти ще се зарадва да те чуе. — Понечи да се наведе, за да вземе телефона… после се отпусна в седалката. — О, има още нещо! Тази Маги Лей спомена ли за някакъв мост?

По тялото на Уейн премина тръпка вследствие този въпрос. „Не му казвай.“

— Не — рече той, без да се замисля.

Гласът му бе глух. Имаше чувство, че лъжата е парче храна, заседнало в гърлото му.

Манкс пусна една лукава, сънлива усмивка. Притвори очи. Стъпи върху циментовия под на гаража и се надигна. В същото време чекмеджето с телефона изтрака остро и се затвори.

— Исках да кажа „да“! — викна Уейн и го хвана за ръката. От рязкото движение чинията в скута му се обърна и яйцата и филиите започнаха да падат на пода. — Да, Да! Каза, че майка пак трябва да те намери! Попита майка дали ще може да те намери чрез моста!

Манкс застина на място, с единия крак в колата. Уейн продължаваше да стиска предмишницата му. Манкс изгледа умислено, леко изненадано ръката на Уейн.

— Мисля, че се разбрахме да не се лъжем.

— Да! Просто забравих за момент! Моля ви!

— О, забравил си. Забравил си, че трябва да говориш истината!

— Съжалявам!

Манкс изобщо не се трогна. Каза:

— Е, всеки бърка. Може и да дам разрешение за телефонен разговор. Но ще ти задам още един въпрос и искам хубаво да си помислиш, преди да ми отговориш. А когато отговориш, искам да ми кажеш истината, така че бог да ти е на помощ. Маги Лей каза ли нещо за това как майка ти би могла да стигне до този мост? Какво каза за средството?

— Тя… тя не каза нищо! Не, заклевам се! — Манкс се канеше да освободи ръката си. — Мисля, че не знаеше нищо за триумфа?

Манкс се поколеба.

— За триумфа?

— Това е мотоциклетът на майка ми. Нали си спомняте. Тя го буташе по пътя. От няколко седмици го ремонтира. Работи по него дори нощно време. Това ли превозно средство имате предвид?

Манкс бе зареял поглед в далечината. Чертите на лицето му омекнаха. Прехапа долната си устна със ситните си зъби. С такова изражение на лицето приличаше на идиот.

— Ха! Майка ти се опитва да се сдобие с ново средство. За да може пак да преминава. За да може да ме намери. Знаеш ли, веднага щом я видях да бута онзи мотоциклет, си помислих, че пак се е захванала със старите номера! А тази Маги Лей… сигурно и тя притежава някакво средство. Или поне е информирана за хората, които пътуват… по другите пътища. Хубаво. Имам и други въпроси, но тях по-добре да ги задам лично на госпожа Лей.

Манкс бръкна в джоба на палтото си и извади копието на статията за Нейтан Деметър. Погледна замислено листа, после го обърна към Уейн. Чукна с пръст върху името.

— Значи, трябва да я потърся в Хиър! — каза Манкс. — Добре че ни е на път!

Уейн дишаше учестено, сякаш бе пробягал няколко километра.

— Искам да се обадя на мама.

— Не — каза Манкс и се освободи от хватката на Уейн. — Имахме договорка. Истината, цялата истина и само истината. Още ми тръпнат ушите от лъжата, която се опита да ми пробуташ! Много лоша постъпка. Скоро ще разбереш, че на мен такива не ми минават!

— Не! — кресна Уейн. — Казах ти всичко, което искаше да знаеш! Ти обеща! Даде ми още един шанс!

— Казах „може и да дам разрешение за телефонен разговор“, ако ми кажеш истината за мотора на майка ти. Но ти не знаеше нищо, а и не съм споменавал, че ще ти позволя да се обадиш днес. Ще се наложи да изчакаме до утре. Благодарение на чакането ще научиш един много ценен урок. А именно че никой не обича да го лъжат, Уейн!

Той затвори вратата. Бутончето на ключалката се смъкна.

— Не! — изкрещя отново Уейн, но Манкс вече се отдалечаваше. Заобиколи зелените бутилки и се насочи към стълбището. — Не, не е честно!

Уейн се свлече на пода. Дръпна месинговата дръжка на чекмеджето, в което се намираше телефонът, но то не помръдна, сякаш бе заковано. Запъна крак в преградата, отделяща предната от задната част на колата, и задърпа с всичка сила. Дръжката се изплъзна от запотените му длани и той падна на седалката.

— Моля! — провикна се Уейн. — Моля!

Манкс, който вече бе пред стълбището, хвърли поглед към колата. Изражението му излъчваше тъга. Очите му се бяха навлажнили. Поклати глава, но дали в знак на отрицание, или просто на разочарование, никой не можеше да каже.

Натисна един бутон на стената. Автоматичната гаражна врата се спусна, тракайки. Преди да се качи горе, изключи осветлението, оставяйки Уейн сам в призрака.

След приключването на следобедния разпит от страна на Хътър, Вик се чувстваше изстискана, все едно бе хванала стомашен вирус. Ставите я боляха, а гърбът ѝ пулсираше. Бе гладна като вълк, но когато ѝ дадоха сандвич с пуешко, за малко не повърна. Дори препечената филийка не можа да преглътне.

Каза на Хътър всички стари лъжи относно Манкс — как той ѝ бил някаква инжекция, а после я набутал в колата си; как тя избягала, когато стигнали в Колорадо. Бяха в кухнята, Хътър задаваше въпроси, а Вик гледаше да отговаря възможно най-добре. Непрекъснато влизаха и излизаха ченгета.

След като Вик разказа за отвличането си, Хътър поиска да узнае какво се е случило впоследствие. Интересуваше се какво е довело до влизането на Вик в лудница и защо тя е подпалила собствената си къща.

— Нямах намерение да изгарям къщата — обясни Вик. — Просто исках да се отърва от телефоните. Набутах ги всичките във фурната. Това ми се струваше най-простият начин да спра телефонните обаждания.

— Телефоните обаждания от мъртъвци?

— От мъртви деца, да.

— Това ли е основната тема в самозаблудите ти? Нещата винаги ли се въртят около мъртви деца?

— Беше. Въртяха. Минало време.

Хътър изгледа Вик така, както укротителите на змии гледат отровна кобра. Вик си помисли: „Няма ли да ме питаш най-сетне. Да ме питаш дали не съм убила момченцето си. Изплюй камъчето де“. Срещна погледа на Хътър, без да мигне или да трепне. Вик бе преживяла какво ли не — нападение с чук, опити да бъде прегазена, застреляна и изгорена жива, вкарване в психиатрично заведение, наркотична зависимост, и на няколко пъти се бе измъквала на косъм от смъртта. Някакъв си враждебен поглед беше нищо.

Хътър каза:

— Може би желаеш да си починеш и да се освежиш. Пресконференцията е насрочена за пет и двайсет. Така ще влезем в праймтайма.

Вик отвърна:

— Де да знаех нещо, което да ти помогне да го намериш.

— Напротив, много ми помагаш. Благодаря ти. Вече разполагам с доста полезна информация.

Хътър отмести погледа си и Вик си помисли, че разпитът е приключил. Но когато Вик се надигна от стола, Хътър се пресегна към подпрените на стената листове рисувателен картон.

— Вик — подхвана Хътър, — има още нещо.

Вик застина с ръка върху облегалката на стола.

Хътър сложи листовете на масата така, че Вик да може да ги вижда добре. Нейните рисунки, страниците на новата книга — „Петата скорост на Търсача“, празничната история. Това, върху което работеше, когато не се занимаваше с триумфа. Хътър започна да прелиства, давайки възможност на Вик да разгледа изображенията. Първо бе рисувала със син молив, после бе минала всичко с туш, а довършването бе с водни бои. Хартията шумолеше по начин, който извика в съзнанието на Вик образа на гадател, който разбърква картите си таро, готов да предскаже нещо много лошо.

Хътър каза:

— Вече ти споменах, че в академията в Куонтико използваха загадките на Търсача за обучителни цели, по-точно за трениране на наблюдателността. Когато видях в гаража част от илюстрациите към новата книга, просто не можах да се въздържа. Впечатлена съм от работата ти. Дори Ешер би могъл да ти завиди. Като ги разгледах хубаво, започнах да се чудя. За коледна книга са, нали?

Внезапният импулс да избяга от купчината листове, да се скрие от собственото си творение, сякаш това бяха снимки на одрани животни, изчезна за секунди. Идеше ѝ да каже, че никога не е виждала тези илюстрации, да изкрещи, че не знае откъде са се появили. И двете твърдения биха били истина, но тя просто положи ръка върху листовете и заговори отегчено:

— Да, идея на издателя ми.

— А… мислиш ли… дали е възможно… това да е Коледната земя? Човекът, който отвлече сина ти, да е знаел върху какво работиш и да има някаква връзка между новата ти книга и това, което видяхме, когато се опитахме да проследим айфона на сина ти?

Тя впери поглед в първата илюстрация. На нея бяха изобразени Търсача и малката Бони, прегърнати, стоящи върху парче лед насред Северния ледовит океан. Вик имаше спомен, че е рисувала промъкващия се отдолу механичен калмар, управляван от откачалката Мобиус Стрип. Но под леда тук се виждаха деца с мъртви очи. Бяха промушили ръцете си с дълги бели нокти през пукнатините. Хилеха се, показвайки малките си закривени зъби.

На друга илюстрация Търсача се опитваше да намери път през лабиринт от високи захарни бастунчета. Вик си спомняше, че бе рисувала точно това — бе като в транс от музиката на „Блек Кийс“. Не си спомняше обаче да е рисувала въоръжени с ножица деца, криещи са зад ъглите и в тъмните алеи. Не си спомняше и да е рисувала малката Бони ослепена, залитаща, покрила очите си с длани. Помисли си: „Ножица за скитника“.

— Няма начин — отвърна Вик. — Никой не е виждал тези рисунки.

Хътър прокара пръст по ръба на купчината и каза:

— Стори ми се малко странно, че рисуваш коледни сцени по това време на годината. — Позамисли се. — Има ли вероятност работата ти да е свързана по някакъв начин с…

— С решението на Чарли Манкс да ми отмъсти, задето го пратих в затвора? — попита Вик. — Не мисля. Нещата са пределно ясни. Аз го прекарах и сега той иска да ми го върне тъпкано. Ако сме приключили, ще отида да полегна малко.

— Да. Сигурно си уморена. А и нищо чудно, като си починеш, да се сетиш за друго.

Тонът ѝ бе съвсем спокоен, но Вик усети намека. Агентката очевидно смяташе, че Вик крие нещо.

Вик не можеше да познае къщата. На кушетките в дневната бяха подпрени бели магнитни табла. На едно имаше карта на североизточната част на страната, на друго — написан с червен маркер график. Върху всички хоризонтални повърхности лежаха папки с разпечатки. Експертите на Хътър бяха насядали един до друг като студенти, захласнати по компютърна игра.

Единият говореше в слушалка с блутут, а другите щракаха по клавиатурите на лаптопите си. Никой от тях не я погледна. Тя нямаше значение.

Лу бе в спалнята, на люлеещия се стол в ъгъла. Тя затвори вратата зад себе си и се плъзна към него. Завесите бяха спуснати, в стаята бе сумрачно и задушно.

По ризата му имаше черни петна. Миришеше на мотоциклет и гараж — одеколон, който не бе неприятен. Върху гърдите му бе лепнат лист кафява хартия. Облото му месесто лице сивееше на оскъдната светлина и с този надпис отпред Лу предизвикваше асоциация със старите снимки на мъртви гангстери: „Така постъпваме ние с престъпниците“.

Вик го погледна, първо притеснено, после разтревожено. Тъкмо се пресягаше към пухкавата му предмишница, за да потърси пулс — опасяваше се, че няма да намери — когато той си пое въздух и едната му ноздра изсвири. Той просто спеше. Беше легнал да спи, без дори да си свали обувките.

Отдръпна ръката си. Никога не го бе виждала толкова изморен и с толкова болнав вид. В брадата му имаше бели косми. Не бе в реда на нещата Лу, който обичаше комикси, сина си, цици, бира и партита, да остарява.

Тя присви очи към бележката, на която пишеше:

Шестте думи „моторът все още не е наред“ звучаха почти толкова ужасно, колкото би звучало: „Уейн е намерен мъртъв“. Имаше чувството, че двете изречения са опасно близки по смисъл.

Не за пръв път ѝ се приискваше той да не я бе качил на мотора си в онзи ден, приискваше ѝ се да се бе изпързаляла по тръбата за прането и да бе умряла от задушаване. Така щеше да си спести мъките от сегашния жалък живот. Така нямаше да загуби Уейн, защото Уейн изобщо нямаше да се роди. Задушаването с отровен дим бе къде-къде по-добра съдба от сегашното мъчително раздиране отвътре. Тя бе чаршаф, който се късаше и който съвсем скоро щеше да стане на парцали.

Седна на ръба на леглото и впери празен поглед в мрака. Видя рисунките си, тези, които Табита Хътър ѝ бе показала. Не можеше да си представи, че човек, разгледал тези творби, ще я „заподозре“ в невинност. Всичките тези издавени деца, преспите сняг, захарните бастунчета, потресаващата безнадеждност. Скоро щяха да я опандизят и тогава нямаше да може да направи нищо за Уейн. Те щяха да я вкарат в затвора и тя нямаше да може да ги вини за абсолютно нищо. Бе проява на слабост от страна на Табита Хътър, че все още нямаше белезници на ръцете.

Тежестта на тялото ѝ огъна матрака. Лу бе захвърлил парите си и мобилния си телефон в средата на завивката и сега те се плъзнаха към нея, опирайки се в бедрото ѝ. Щеше ѝ се да има на кого да се обади, щеше ѝ се някой да ѝ каже какво да прави и да я успокои. После ѝ щукна, че такъв човек съществува.

Взе телефона на Лу, шмугна се в банята и затвори вратата. Имаше още една врата, тя водеше към спалнята на Уейн. Посегна да я затвори, но се разколеба.

Той беше там. Уейн беше там, в стаята си, под леглото, извърнал бледото си уплашено лице към нея. Вик имаше чувството, че магаре я е ритнало в гърдите. Сърцето ѝ подрипваше неритмично под гръдната кост. Погледна отново, но видя само плюшена маймуна, полегнала на една страна. Лъскавите кафяви очи на играчката гледаха отчаяно. Затвори вратата към неговата стая, после опря чело в касата и зачака дишането ѝ да се нормализира.

Както бе с притворени очи, видя телефонния номер на Маги: 888, след това рождения ден на Вик и буквите FUFU. Маги вероятно бе платила немалка сума за този номер с идеята… Вик да може да го запомни лесно. Тя може би знаеше, че на Вик ще ѝ потрябва този номер. Тя може би знаеше, че при втората им среща Вик ще реагира враждебно. Имаше много „може би“, но Вик я бе грижа само за едно от тях — синът ѝ може би бе жив.

Телефонът звъня дълго и Вик си помисли, че ако се включи гласовата поща, няма да успее да остави съобщение, няма да успее дори да издаде звук през стегнатото си гърло. След четвъртото позвъняване, когато Вик си помисли, че връзка няма да се осъществи, Маги вдигна.

— В-в-вик — каза Маги, преди Вик да успее да обели дума. На телефона на Маги вероятно се бе изписало „Кар-карма“ — фирмата на Лу, така че тя нямаше как да знае, че се обажда Вик, но въпреки това знаеше. — Исках да ти се обадя в-в-в-веднага щом научих, но реших, че идеята не е добра. Как си? По н-н-новините казаха, че си била нападната.

— Това няма значение. Искам да знам дали Уейн е добре. Предполагам, че ти можеш да разбереш.

— Вече разбрах. Нищо му няма.

Краката на Вик се разтрепериха и тя се подпря на шкафа, за да не загуби равновесие.

— Вик? В-в-вик?

Не можеше да отговори веднага. С върховни усилия спря напиращите сълзи.

— Да — каза накрая Вик. — Чувам те. С колко време разполагам? С колко време разполага Уейн?

— Нямам п-п-представа. Не знам. Какво каза на п-п-полицията?

— Каквото трябваше. Не съм споменавала за теб. Постарах се всичко да изглежда правдоподобно, но те едва ли ще се вържат.

— Вик. М-м-м-моля те. Искам да помогна. Кажи ми как мога да помогна.

— Вече ми помогна — отвърна Вик и затвори.

„Не е мъртъв. Все още има време.“ Мисълта се въртеше натрапчиво в главата ѝ: „Не е мъртъв, не е мъртъв, не е мъртъв“.

Искаше да събуди Лу и да му заяви, че на всяка цена трябва да ремонтира мотора, но той едва ли бе спал повече от няколко часа, а и лицето му бе толкова бледо… Глождеше я мисълта, че той не бе съвсем искрен относно припадъка на летище „Логан“.

Може би тя трябваше да хвърли едно око на мотора. Съмняваше се, че нещата са чак толкова зле, колкото казваше Лу. Вчера машината си работеше нормално.

Вик излезе от банята и метна телефона на леглото. Той се плъзна по завивката и изтрака при падането си на пода. Лу мръдна рамене, но не се събуди. Вик го гледаше, притаила дъх.

Отвори вратата на спалнята и подскочи от изненада. Табита Хътър стоеше отпред. Бе вдигнала ръката си, канейки се да почука.

Двете жени се вторачиха една в друга и Вик си помисли: „Нещо не е наред“. Следващата ѝ мисъл, естествено, беше: „Намерили са Уейн, захвърлен в канавка, със срязано от ухо до ухо гърло!“.

Но Маги бе казала, че той е жив, а Маги бе наясно с нещата, така че явно ставаше въпрос за друго.

Вик погледна зад Хътър към дъното на коридора и видя детектив Долтри и още един полицай.

— Виктория — каза спокойно Табита, — трябва да поговорим.

Вик излезе в коридора и затвори вратата на спалнята.

— Какво има?

— Къде можем да поговорим на спокойствие?

Вик отново погледна Долтри и униформения полицай. Полицаят бе висок над метър и осемдесет, със слънчев загар и дебел врат. Долтри бе кръстосал ръцете си на гърдите, устата му представляваше тънка бяла линия. В голямата си груба ръка държеше флакон, вероятно със сълзотворен газ.

Вик кимна към стаята на Уейн.

— Тук няма да пречим на никого.

Дребната жена влезе в стаичката, която Уейн бе използвал няколко седмици; Вик я последва. Чаршафите му — със сцени от „Островът на съкровищата“ — бяха отметнати настрани и сякаш подканяха детето да си легне. Вик седна на ръба на леглото.

„Върни се! — каза тя на Уейн с душата си. Идеше ѝ да сграбчи чаршафите му, да ги поднесе към лицето си и да ги подуши, да напълни носа си с миризмата на детето. — Върни се, Уейн!“

Хътър се облегна на скрина, при което сакото ѝ се разтвори и глокът под мишницата ѝ се показа. Вик забеляза, че младата жена си е сложила обеци — златни петоъгълници със знака на Супермен в средата.

— Само да не те види Лу с такива обеци — каза Вик. — Страшно ще му се прииска да те прегърне. Фенките са неговият криптонит24.

— Трябва да си изясним нещо — каза Хътър.

Вик се наведе, бръкна под леглото и извади плюшената маймуна. Беше дългоръка, със сива козина и носеше кожено яке и мотористка каска. От лявата страна на гърдите ѝ пишеше „Вълнена маймуна“. Вик нямаше спомен да е купувала такова нещо.

— Относно какво? — попита тя, без да поглежда Хътър.

Положи маймуната на леглото, там, където бе лежал Уейн.

— Ти не беше искрена с мен. Още от самото начало. Не знам защо. Може би има неща, за които те е страх да говориш. И такива, за които се срамуваш да говориш пред толкова много мъже. Вероятно си мислиш, че защитаваш сина си по някакъв начин. Възможно е да защитаваш някой друг. Не знам каква е причината, но е време да свалиш картите.

— Не съм те излъгала за нищо.

— Престани да се ебаваш с мен — каза със спокоен, лишен от всякакви емоции глас. — Коя е Маргарет Лей? Какво ви свързва? Тя откъде знае, че синът ти не е пострадал?

— Подслушвате телефона на Лу?

— Естествено. Доколкото знаем, той е замесен. Ти също. Ти каза, че си се опитала да представиш нещата правдоподобно, но се съмняваш, че ние ще се вържем. Права си. Аз не се вързах. Дори за момент.

Вик се зачуди дали ако се нахвърли върху Табита Хътър и я притисне към скрина, ще може да ѝ отнеме пистолета. Но отраканата кучка вероятно знаеше карате, а и каква полза щеше да има от атаката? После какво щеше да прави?

— Последен шанс, Вик. Искам да си наясно с едно. Ще те арестувам по подозрение в участие…

— В какво? В нападение върху мен самата?

— Не знам кой те е пребил. Може да е синът ти, докато се е отбранявал.

Така. Най-сетне. Вик установи, че изобщо не е изненадана. Изненадващото бе, че те чак сега стигнаха до този извод.

— Не ми се ще да вярвам, че си замесена в изчезването на сина ти. Но познаваш човек, който има информация за състоянието на Уейн. Укриваш факти от нас. Обясненията ти за случилото се звучат като бълнувания на параноик. Имаш последен шанс да кажеш истината, ако изобщо можеш. Помисли си, преди да отговориш. Защото, когато приключа с теб, почвам Лу. Той също крие доказателства, сигурна съм. Кой баща би отделил десет часа за ремонтиране на мотор, при положение че синът му е бил отвлечен предния ден. Задавам му въпроси, които не му харесват, и той веднага пали двигателя, за да ме заглуши. Като тийнейджър, който надува музиката, за да не чува майка си, която му опява да си почисти стаята.

— Какво имате предвид… той е запалил двигателя? Той е запалил триумфа? — попита Вик.

Хътър бавно издиша въздуха в гърдите си. Главата ѝ клюмна, раменете ѝ увиснаха. Най-накрая нещо бе успяло да накърни невъзмутимостта ѝ. Вече изглеждаше уморена и някак… съкрушена.

— Хубаво — промълви Хътър. — Вик. Съжалявам. Наистина. Ще ми се ние двете…

— Може ли да те попитам нещо?

Хътър вдигна глава.

— Чукът. Ти ме накара да разгледам петдесет типа чукове. Изненада се, че посочих онзи. Защо?

Очите на Хътър за момент сякаш потрепнаха от съмнение и колебание.

— Този чук е медицински. Използва се при аутопсии.

— Да не би да е изчезнал такъв от моргата в Колорадо, където бе тялото на Манкс?

Хътър мълчеше. Езикът ѝ обаче се плъзна по горната устна и я навлажни, което определено приличаше на нервна реакция. Това само по себе си бе отговор.

— Всяка една дума, която съм ти казала, е истина — настоя Вик. — Ако съм премълчала нещо, то е, защото съм знаела, че няма да ми повярваш. Щеше да ги зачеркнеш като шизофренични глупости и никой не би те винил.

— Трябва да тръгваме, Вик. Задължена съм да ти сложа белезници. Можем да ти вържем пуловер на кръста, за да си скриеш ръцете. Не е нужно да стряскаме хората. Ще се качим в моята кола. Никой няма да се впечатли от заминаването ни.

— Ами Лу?

— За съжаление, не мога да ти разреша да говориш с него сега. Той ще пътува в задната кола.

— Поне го оставете да се наспи! Не е добре, а и двайсет и четири часа е бил на крак.

— Съжалявам. Не ми влиза в работата да се грижа за добруването на Лу. Задължена съм да намеря сина ти. Стани, моля те.

Тя отмести назад дясната част на сакото си и се показаха белезниците, закачени на колана ѝ.

Вратата вдясно от скрина се отвори и Лу излезе със залитане от банята, попипвайки ципа си. Очите му бяха кървясали от недоспиване.

— Буден съм вече. Какво става? Казвай, Вик.

— Полицай! — провикна се Хътър, когато Лу пристъпи напред.

Туловището му, заемащо едва ли не една трета от помещението, се озова между Вик и Хътър. Вик се изправи на крака, заобиколи го и се насочи към отворената врата на банята.

— Трябва да тръгвам — обяви Вик.

— Ами тръгвай тогава — каза Лу, изправен като стена пред Табита Хътър.

— Полицай! — кресна отново Хътър.

Вик прекоси банята и влезе в спалнята. Затвори вратата зад себе си. Нямаше ключ, така че извлачи един шкаф по дюшемето, за да препречи вратата. Завтече се към прозореца, гледащ към задния двор.

Дръпна щорите и отключи прозореца.

Откъм хола долитаха крясъци.

Чу гневния рев на Лу:

— Какъв ти е проблемът бе, пич! Я го дай по-спокойно!

— Полицай! — изкрещя Хътър за трети път, като добави: — Прибери оръжието!

Вик вдигна прозореца, натисна мрежата с крак и забута. Рамката изпука и падна на двора. Тя седна на перваза, прехвърли краката си отвън и скочи от метър и половина височина върху тревата.

Беше с късите гащета от вчера, с фланелка на Брус Спрингстийн, без каска, без яке. Дори не знаеше дали ключовете са на мотора, или лежат на леглото до портфейла на Лу.

Чу се ясно как някой се строполи на пода на спалнята.

— Кротко! — извика Лу. — Пич, сериозно ти говоря!

Езерото приличаше на сребърна тава, отразяваща небето. И на разтопен хром. Въздухът бе пропит с тежка, мрачна влага.

В задния двор нямаше никой. Двама загорели от слънцето мъже, по шорти и със сламени шапки на главите, ловяха риба от алуминиевата си лодка на стотина метра от брега. Единият вдигна ръка за поздрав, сякаш нямаше нищо по-нормално от това да излизаш от къщата си през прозореца.

Вик се шмугна в гаража през страничната врата.

Триумфът стоеше изправен на стъпенката. Ключовете бяха на мястото си.

Портата бе отворена и Вик видя събралите се на алеята журналисти, чакащи да дойде време за пресконференцията, която тя никога нямаше да даде. Гората от камери в дъното на алеята бе насочена към разположените в ъгъла на двора микрофони. Кабелите се точеха като змии към репортерските микробуси. Трудно бе човек да се промуши през микробусите вляво, но пътят вдясно бе открит.

От гаража не се чуваше тупурдията в къщата. Витаеше усещането за тих, горещ септемврийски следобед. Беше времето на дремките, мързелуването и пльосналите се на верандата кучета. Дори на мухите им бе твърде топло.

Вик преметна крака си над седалката и завъртя ключа. Фарът светна, което бе добър знак.

„Моторът все още не е наред“ — спомни си тя. Нямаше да запали. Вик го знаеше. Когато Табита Хътър влезеше в гаража, Вик щеше трескаво, на сухо, да скача върху стартера. Хътър вече мислеше Вик за луда и тази прекрасна картинка щеше да потвърди подозренията ѝ.

Надигна се и натисна рязко стартера. Триумфът изрева така, че отзад се разхвърчаха листа и прах, а стъклата на прозорците се разтресоха.

Вик включи на първа и триумфът бавно се измъкна от гаража.

Когато излезе отвън, погледна вдясно, към задния двор. Табита Хътър стоеше насред пътя. Беше се зачервила, по бузите ѝ бяха полепнали кичури къдрава коса. Не бе извадила пистолета си, не го извади и сега. Дори не се провикна, просто стоеше и гледаше отдалечаващата се Вик. Вик кимна, сякаш двете имаха някаква договорка, и се зарадва, когато Хътър отговори с кимване. Отдалечи се, оставяйки агентката зад себе си.

Между края на двора и островчето от камери имаше половинметрова пролука. Вик се насочи към нея. Но когато се приближи до пътя, насред пролуката застана човек, който започна да снима с камерата си. Държеше камерата на нивото на кръста си и се взираше в издърпания настрани екран. Не отместваше погледа си от екрана, въпреки че гледката нямаше как да не е страховита — засилваща се сто и осемдесет килограмова машина, яхната от луда жена. Той нямаше да успее да се отмести навреме.

Вик натисна спирачката. Тя въздъхна, но не направи нищо.

„Моторът все още не е наред.“

Нещо я шляпна по лявото бедро и тя погледна надолу. Тръбичката на задната спирачка бе откачена.

Нямаше как да заобиколи малоумника с камерата, не и без да излезе от алеята. Даде газ и включи на втора.

Невидима ръка от нагорещен въздух натисна гърдите ѝ. Сякаш се бе засилила към отворена фурна.

Предната гума стъпи на тревата. Репортерът най-накрая чу грозния рев на мотора. Вдигна глава и осъзна, че има опасност да бъде премазан. Отскочи светкавично назад и залитна.

Вик профуча покрай него. Въздушната струя го завъртя като пумпал и той се строполи на пътя, като изтърва камерата си, която изхрущя при удара в асфалтовата настилка.

При излизането на пътя задната гума отметна назад чимове трева и Вик се сети как махаше засъхналото по дланите ѝ лепило в часовете по изкуства и занаяти в трети курс. Триумфът се наклони на една страна и тя усети, че има опасност да го изтърве, размазвайки крака си под тежестта му.

Но дясната ѝ ръка помнеше какво се прави в такива случаи. Вик даде още газ. Машината изръмжа и изскочи от завоя като коркова тапа, която е била потопена във вода и пусната изведнъж. Гумите захапаха пътя и триумфът остави зад себе си камерите, микрофоните, Табита Хътър, Лу, къщата и здравия разум.

Уейн не можеше да заспи и нямаше с какво да залъже измъченото си съзнание. Искаше му се да повърне, но стомахът му бе празен. Искаше му се да излезе от колата, но не виждаше как може да стане това.

Хрумна му да извади някое от дървените чекмеджета и да разбие с него стъклото. Но разбира се, чекмеджетата отказаха да се отворят. Сви ръката си в юмрук и замахна с всичка сила към страничното стъкло. Остра, разтрисаща болка се изстреля от кокалчетата му към китката.

Болката не го спря, дори засили отчаяното му безразсъдство. Отдръпна се назад и удари стъклото с глава. Имаше чувството, че някой е опрял триинчов релсов клин в челото му и го е праснал с чука на Чарли Манкс. Причерня му. Бе ужасно, като да се изтърколиш в мрака по дълго стълбище.

Секунда по-късно зрението му се възвърна. Така поне му се струваше, нищо чудно да бе изминал час. Или три часа. Колкото и време да бе изминало от удара обаче, когато зрението и мислите му се пречистиха, усещането за спокойствие се възвърна. Празнотата в главата му вибрираше, сякаш някой бе ударил як акорд на пиано вътре и сега последвалият екот бавно заглъхваше.

В тялото му се промъкна изтощение, а това не бе съвсем неприятно, защото го омайваше. Не изпитваше желание да се движи, да вика, да разсъждава, да плаче и да се тревожи за бъдещето. Езикът му внимателно опипваше един от предните долни зъби, който се бе разклатил и пускаше кръв от венеца си. Вероятно бе пострадал при удара. Небцето му дращеше езика като шкурка. Не че това го разтревожи особено, просто му направи впечатление.

По едно време се раздвижи, но само колкото да протегне ръка и да вдигне луната от пода. Бе гладка като зъб на акула, а формата ѝ го накара да си спомни специалния гаечен ключ, който майка му бе използвала при поправката на мотоциклета. „Тя е ключ — помисли си. — Луната е ключ за портите на Коледната земя.“ Идеята му се стори привлекателна. А човек трудно може да се пребори с привлекателните неща. Неща като красиво момиче с огрени от слънцето коси и чиния палачинки с топъл шоколад, поставена пред запалена камина. Удоволствието, подобно на гравитацията, е фундаментална сила.

Голяма бронзова пеперуда запълзя по външната страна на стъклото. Пухкавото ѝ тяло бе дебело колкото пръста на Уейн. Приятно му бе да я гледа как се тътрузи, размахвайки крила от време на време. Ако стъклото бе свалено поне мъничко, тя щеше да се присъедини към Уейн, за да му прави компания.

Уейн загали късметлийската си луна. Палецът му се плъзгаше напред-назад — просто, несъзнателно движение, приличащо на самозадоволяване. Майка му имаше колело, господин Манкс имаше призрака, а Уейн имаше цяла луна.

Замисли се какво би направил с пеперудата. Хареса му идеята да я научи да каца на пръста му като дресиран сокол. Виждаше я в съзнанието си как се настанява на върха на показалеца му и започва кротко да размахва крила. Добрата стара пеперуда. Уейн щеше да я кръсти Съни.

В далечината излая куче, както подобава на мързелив летен ден. Уейн извади клатещия се зъб и го прибра в шортите си. Избърса се в ризата си. Когато отново започна да гали луната, част от кръвта по пръстите му попадна върху нея.

Зачуди се какво ядат пеперудите. Бе почти сигурен, че похапват цветен прашец. Какво ли друго можеше да я научи да прави? Дали щеше да успее да я дресира да прелита през горящи гривни или да ходи по конец. Представи си, че е уличен фокусник с цилиндър и смешен черен мустак. Невероятният пеперуден цирк на капитан Брус Кармоди! Представи си и че носи луната на ревера си.

Зачуди се дали ще може да я научи да прави лупинги като самолет на авиошоу. Мина му през ума, че ако откъсне едното ѝ крило, лупингите със сигурност ще се получават. Крилото вероятно щеше да се откъсне като листче от лепящи се бележки, отначало щеше да има леко съпротивление, а после щеше да се чуе удовлетворителният звук на разпаряне.

Дръжката изскърца и стъклото се смъкна леко надолу. Уейн не помръдна. Пеперудата достигна върха на стъклото, махна с крила и се спусна към коляното му.

— Хей, Съни! — възкликна Уейн.

Посегна да я погали с пръст и тя се опита да отлети, което не бе забавно. Надигна се и я хвана.

Известно време се опитва да учи пеперудата на номера, но тя бързо се умори. Уейн я положи на пода и се опъна на седалката да си почине, защото и той бе уморен. Уморен, но в добро настроение. Бе успял да накара пеперудата да направи няколко добри лупинга, но после тя престана да се движи.

Притвори очи. Езикът му постоянно се стрелкаше към грапавото небце. Венецът му още кървеше, но това не бе проблем. Кръвта имаше приятен вкус. Дори след като задряма, палецът му продължи да гали малката луна, тази нейна прекрасна извивка.

Уейн отвори очи чак когато гаражната врата изтрака и се вдигна. Той с мъка се изправи в седнало положение, приятна летаргия се бе просмукала дълбоко в мускулите му.

Показа се горната част на тялото на Манкс. Той се наведе, наклони глава на една страна — в този момент приличаше на раздразнен пес — и се вторачи в Уейн.

— Какво стана с пеперудата? — попита той.

Уейн погледна към пода. Пеперудата не приличаше на нищо, крилата и краката ѝ бяха откъснати. Той се смръщи объркано. Нищо ѝ нямаше, когато започнаха да си играят.

Манкс заръка с език.

— Е, помотахме се достатъчно тук. Време е да тръгваме. Пишка ли ти се?

Уейн поклати глава. Погледна отново пеперудата, чувстваше се притеснен, дори леко засрамен. Спомняше си, че бе откъснал поне едното от крилата ѝ, но тогава всичко бе изглеждало… вълнуващо. Както да откъснеш панделката на старателно опакован коледен подарък.

„Ти уби Съни — помисли си Уейн. Инстинктивно стисна луната в юмрука си. — Обезобрази я.“

Не искаше да си спомня как изтръгваше краката ѝ. Изскубваше ги един по един, докато тя риташе безпомощно. Взе останките на Съни. На вратите имаше малки пепелници с капачета от орехово дърво. Уейн отвори един от тях, набута вътре пеперудата и го остави да се затвори. Така. Така бе по-добре.

Ключът се завъртя в стартера и двигателят забоботи. Радиото се включи. Елвис Пресли обещаваше да се прибере за Коледа. Манкс се настани зад волана.

— Голямо спане му удари — каза той. — Но това е нормално, като се имат предвид вчерашните вълнения! Опасявам се, че изтърва обяда. Мислех да те събудя, но прецених, че повече се нуждаеш от сън.

— Не съм гладен — каза Уейн.

Стомахът му се бе разбунтувал при вида на обезобразената Съни. Само като си помислеше за храна — незнайно защо, си представяше мазни наденички — започваше да му се повръща.

— Е, довечера ще сме в Индиана. Надявам се дотогава апетитът ти да се е върнал! Знам едно местенце на I-80, където предлагаха чипс от сладки картофи с канела и захар. Невероятно вкусово усещане! Не можеш да спреш да ядеш, докато купата не се е изпразнила. — Той въздъхна. — Както си падам по сладкото, цяло чудо е, че зъбите ми не са изгнили и изпопадали!

Извърна се и се ухили на Уейн през рамо и кривите му покафенели зъби излязоха на показ. Уейн бе виждал дърти кучета с по-чисти и здрави на вид зъби.

Манкс стискаше в ръката си листове хартия, прихванати с голям жълт кламер. Запрелиства ги небрежно. Бяха леко измачкани, явно вече бе чел написаното. Отдели им около половин минута, после се наведе и ги набута в жабката.

— Бинг поработи на компютъра си — сподели Манкс. — Помня времената, когато човек можеше да си загуби носа, ако го навира в чужда паница. Сега можеш да изровиш всичко с едно натисване на бутон. Няма зачитане на личното пространство, няма уважение, всеки се вре, където не му е работа. От интернет сигурно може да се разбере и с какъв цвят бельо съм днес. Все пак технологиите на тази безсрамна нова ера предлагат някои удобства! Нямаш си представа колко информация извади Бинг за тази Маги Лей. Съжалявам, но приятелката на майка ти е наркоманка с плебейски произход. Не че съм изненадан. Като се има предвид, че е татуирана и говори като хамалин, майка ти е нормално да се събере с такава измет. Ако искаш, ще ти дам да прочетеш за госпожица Лей. Не ми се ще да скучаеш, докато пътуваме.

Чекмеджето под шофьорската седалка се отвори. Разпечатката за Маги Лей беше вътре. Уейн бе ставал свидетел на този номер няколко пъти, но все още се стряскаше.

Наведе се и извади листовете, след което чекмеджето се затвори толкова рязко и с толкова силен звук, че Уейн извика и ги изтърва на пода. Чарли Манкс се изсмя гръмко като селяндур, който току-що е чул виц за евреин, негър и феминистка.

— Пръстите ти не пострадаха, нали? Днешните коли имат куп ненужни екстри. Хващат излъчвани от сателит радиостанции, имат затоплящи се седалки и джипиес, за да могат тъпанарите, които не знаят къде отиват и защо, да стигнат по-бързо! Но този ролс има екстра, която не можеш да намериш в модерните превозни средства: чувство за хумор! Хубаво е да си нащрек, когато си в призрака, Уейн! Старата дама едва не те сгащи!

Голямо пищене щеше да падне. Уейн осъзнаваше, че ако бе закъснял със секунда, чекмеджето вероятно щеше да натроши пръстите му. Остави листовете на пода.

Манкс положи ръката си върху преградата и извърна глава, за да погледне през задното стъкло на излизане от гаража. Белегът на челото му бе синкаворозов, все едно от нараняването бяха изминали два месеца. Дъртакът бе махнал превръзката на ухото си, което не бе пораснало, но поне раната бе заздравяла и гледката не бе чак толкова отвратителна.

NOS4A2 бе на средата на алеята, когато Манкс наби спирачка.

Бинг Партридж, Човека с противогаза, прекосяваше двора, стиснал куфар в ръката си. Носеше лекьосана бейзболна шапка с инициалите на Нюйоркската пожарна, не по-малко мръсна фланелка със същите инициали и гротескно момичешки розови слънчеви очила.

— А — измрънка Манкс. — Жалко, че се събуди. Опасявам се, че следващите минути няма да са особено приятни, млади Уейн. Децата страдат, когато възрастните се карат.

Бинг мина с бърза крачка зад колата, наведе се и се опита да отвори багажника. Само че багажникът се запъна. Бинг се намръщи и задърпа здраво. Манкс го наблюдаваше през задното стъкло. Макар да бе споменал, че скоро ще стане напечено, ъгълчетата на устата му потрепваха в усмивка.

— Господин Манкс! — провикна се Бинг. — Не мога да отворя багажника!

Манкс не отговори.

Бинг закуцука към предната врата, щадейки ухапания си от Хупър глезен. Куфарът се удряше в бедрото му при всяка крачка.

Когато хвана дръжката на вратата, бутончето за заключване изщрака и потъна.

Бинг сбърчи вежди и задърпа.

— Господин Манкс? — проплака той.

— Не мога да ти помогна, Бинг. Колата не те иска.

Призракът тръгна назад.

Бинг не пусна дръжката и бе повлечен. Дръпна я отново. Долната му челюст се тресеше.

— Господин Манкс! Не си отивайте! Почакайте! Казахте, че може да дойда!

— Това беше, преди да я оставиш да избяга, Бинг. Ти ни предаде. Бих могъл да ти простя. Знаеш, че винаги съм гледал на теб като на син. Но тук нямам думата. Ти я остави да се измъкне и сега призракът оставя теб да се измъкнеш. Призракът е като жена, нали разбираш! С жените не може да се спори! Те са по-различни от мъжете. Тях не ги движи разумът! Усещам, че колата ти е адски ядосана, задето прояви небрежност в боравенето с оръжие.

— Не! Господин Манкс! Дайте ми още един шанс! Моля! Искам още един шанс!

Той залитна, при което куфарът се тресна в крака му и се отвори. По алеята западаха потници, долни гащета и чорапи.

— Бинг — каза Манкс. — Бинг, Бинг, далече от мен! Ще дойда пак тук някой ден.

— Ще се старая повече! Ще направя каквото искате! Моля, моля ви, господин Манкс! Нуждая се от втори шанс!

Вече крещеше.

— Всички се нуждаем. Но единственият човек, който получи втори шанс, е Виктория Маккуин. А това просто не е добре, Бинг.

Колата зави към пътя. Бинг загуби равновесие и се строполи на земята, но не изпусна дръжката. Виеше. Призракът го влачи няколко метра.

— На всичко съм готов! На всичко! Господин Манкс! Бих дал живота си! За вас!

— Бедното ми момче — каза Манкс. — Бедното ми момченце. Не ме натъжавай. Караш ме да се чувствам ужасно! Пусни вратата, моля те! Бездруго ми е достатъчно тежко!

Бинг я пусна, но Уейн не можа да разбере дали защото така му бе казано, или защото бе изчерпал силите си. Падна по корем на пътя и се разтресе от плач.

Призракът се отдалечи от къщата на Бинг и от останките на изгорялата църква. Бинг се изправи на крака и хукна след колата, но след десетина метра се закова на място. Както стоеше насред пътя, започна да удря главата си с юмруци. Розовите му очила застанаха накриво, едното от стъклата се бе счупило. Широкото му грозно лице бе придобило цвят на домат.

— Готов съм на всичко! — ревна Бинг. — На всичко! Просто… ми дайте… още един… шанс!

Призракът спря на знака „Стоп“, после сви зад ъгъла. Бинг изчезна.

Уейн се обърна напред.

Манкс го изгледа през огледалото за обратно виждане.

— Съжалявам, че се наложи да станеш свидетел на това, Уейн — каза Манкс. — Ужасно е да виждаш как някой страда, особено когато този някой е добрякът Бинг. Просто ужасно. Но също така… също така нещата изглеждат тъпо, не мислиш ли? Видя ли как се бе вкопчил във вратата? Помислих си, че ще се наложи да го влача чак до Колорадо!

Манкс се засмя отново, и то доста сърдечно.

Уейн докосна устните си и тогава осъзна със свито сърце, че се усмихва.

Пътят миришеше на чисто — на вечнозелена растителност, на вода, на дървета.

Вик си мислеше, че всеки момент ще завият сирени, но когато погледна в лявото огледало, видя единствено половин миля пуст път. Не се чуваше нищо друго освен равномерното боботене на триумфа.

На осем хиляди метра над нея летеше пътнически самолет — ярка стрела светлина, насочена на запад.

След още един завой Вик напусна крайезерния път и пое на запад, към зелените хълмове над Уинипесоки.

Не знаеше как да стигне до следващия етап, как да накара нещата да проработят, на всичкото отгоре не разполагаше с много време. Предния ден бе успяла да стигне до моста, но това сякаш бе адски отдавна, сякаш въпросната случка бе от детството ѝ.

Сега бе твърде слънчево, за да се случи нещо невъзможно. Ясното време предполагаше свят, която се основава на разума и се подчинява на общоприетите закони. След всеки завой следваше още път, асфалтът изглеждаше свеж и контрастен на слънчевата светлина.

Вик следваше извивките на пътя, отдалечавайки се от езерото. Дланите ѝ се бяха запотили, а кракът я болеше от непрестанното сменяне на скоростите. Въпреки това даде още газ, сякаш, засилвайки се, можеше да пробие дупка в света.

Профуча през градче, което не бе нищо повече от жълта предупредителна светлина, висяща над кръстовище. Възнамеряваше да кара, докато не ѝ свърши бензинът, а после да зареже мотора и да тича в средата на пътя, докато скапаният Пряк път не се появи или краката ѝ не се схванат.

Само че мостът нямаше да се появи, защото не съществуваше. Прекият път бе само в съзнанието ѝ. С всяка изминала минута този факт ѝ се виждаше все по-трудно опровержим. Психиатърът ѝ бе напълно прав — мостът не бе нищо повече от авариен люк, през който тя минаваше, когато не можеше да се справи с реалността, даващата сили и спокойствие фантазия на жена в тежка депресия от преживените травми.

Увеличи скоростта, вече вземаше завоите с почти шейсет мили в час.

Караше толкова бързо, че можеше да се престори, че бликащите от очите ѝ сълзи са следствие от силния вятър.

Триумфът се залепи за склона на някакъв хълм и отново се заизкачва. След един завой близо до върха изникна полицейска кола. Движеше се в противоположната посока. Вик бе близо до двойната разделителна линия и за момент се олюля от въздушната вълна. Шофьорът бе свалил стъклото и лакътят му стърчеше навън. Полицай с едро, загоряло от слънцето лице и клечка за зъби в ъгъла на устата. Разминаха се толкова близко, че ако бе протегнала ръка, Вик можеше да му вземе клечката.

Секунда по-късно полицаят изчезна, а тя превали хълма. Той вероятно се бе запътил към кръстовището с жълтата предупредителна светлина, за да ѝ направи засада. Сега щеше да му се наложи да кара по криволичещия път чак до градчето, за да може да обърне и да се впусне в преследване. Вик имаше около минута преднина.

След един остър завой мярна долу в далечината залива Пагус, бе тъмносин и студен. Зачуди се кога ще я вкарат в затвора и кога ще може да види отново езерото. Немалко време от живота ѝ бе минало на места, където храната бе гадна и имаше строги правила. Гасене на лампите в осем и половина. Хапчета в хартиена чашка. Вода с вкус на ръжда заради старите водопроводи. Тоалетни чинии от неръждаема стомана, така че виждаш синя вода само когато пуснеш казанчето.

Пътят се издигна, после рязко се спусна надолу. В ниското, от лявата страна, имаше магазин — двуетажна постройка от белени трупи. На табелата над входната врата пишеше: „Видео“. По тези места хората все още гледаха видео, вземаха си под наем не само дивидита, но и видео касети. Вик почти бе подминала магазина, когато реши да свие към неасфалтирания паркинг. Можеше да се паркира и отзад, под сенките на боровете.

Настъпи задната спирачка, когато вече влизаше в завоя, и тогава се сети, че тя не работи. Натисна предната, като се зачуди дали е възможно и тя да не работи.

Работеше. Предната спирачка захапа толкова здраво, че Вик едва не се преметна над кормилото. Задната гума запищя остро и остави черна следа върху пътя. Моторът влетя в паркинга, плъзгайки се настрани. Колелата хвърляха облаци кафяв прах.

Триумфът профуча покрай знака „Видео“ и се закова чак в края на паркинга.

Под сенките на дърветата се бе настанил нощен мрак. Зад сградата една провиснала верига препречваше подхода към някаква пътека — за планинско колоездене или запуснат туристически маршрут. Вик не я бе забелязала от пътя, а и нямаше как, защото бе скрита от дърветата.

Чу полицейската кола, когато тя вече бе съвсем близо, защото ушите ѝ ехтяха от тежкото дишане и бясното препускане на сърцето. Колата подмина магазина, като шасито ѝ закачи една от неравностите на пътя.

Вик засече някакво движение с периферното си зрение. През един от прозорците, по който бяха налепени реклами за лотарията, надничаше човек — дебело момиче с халка на носа. Кокореше се тревожно и мърдаше устни, говорейки по телефона.

Вик погледна преградената от верига пътека. Тясната ивица земя бе покрита с изсъхнали борови иглички. Водеше право надолу. Какво ли имаше там долу? Дали там не минаваше път 111? Дори ако пътеката не водеше към пътя, пак можеше да я следва известно време, а после, когато свършеше, можеше да скрие мотора в гората. В гората щеше да е спокойно. Идеално място да поседиш, чакайки да дойде полицията.

Изключи от скорост и забута мотора покрай веригата. Вдигна ходилата си на стъпенките и остави гравитацията да си свърши работата.

Мракът бе наситен със сладката миризма на смола… и на Коледа — мисъл, от която потрепери. Спомни си горите край Хейврил, където бе минало детството ѝ. Мотоциклетът се поклащаше заради камънаците и коренищата. Изискваше се голяма концентрация да водиш машината по тясната пътека. Вик се надигна на стъпенките и погледна предната гума. Трябваше да престане да разсъждава, трябваше да изпразни съзнанието си, не можеше да си позволи да остави в главата си място за полицията, Лу, Манкс или дори Уейн. Не беше сега времето да търси решения, трябваше да се фокусира изцяло върху запазването на равновесие.

За щастие, не бе никак трудно да се отърси от тревогите си в този уханен сумрак, накърнен единствено от косите слънчеви лъчи високо горе в клоните и от плъзгащия се по небето бял облак. Кръстът ѝ се бе вдървил, но болката бе сладка и я караше да възприема по-добре собственото си тяло, което сега работеше в тясна връзка с мотора.

Вятърът разклати върховете на дърветата и се чу бучене като на придошла река.

Вик съжали, че не се бе отворила възможност да повози Уейн на мотоциклета. Ако можеше да му покаже тези гори, килима от борови иглички и прекрасното юлско небе, двамата щяха да запазят хубав спомен за цял живот. Чудно щеше Уейн да я е хванал здраво през кръста и да се плъзгат по сенчестата пътека в търсене на спокойно местенце, където да си починат. Щяха да хапнат домашно приготвена храна, да пийнат сода, а после да подремнат до мотора, в тази древна къща на съня с под от мъхеста земя и висок покрив от преплетени клони. Когато притвори очи, сякаш почувства ръцете на Уейн около кръста си.

Обаче не можеше да си позволи да остане със затворени очи повече от секунда. Пое си дълбоко въздух и погледна. В този момент мотоциклетът стигна до равното. Деляха го десетина метра от покрития мост.

Вик натисна инстинктивно задната спирачка. Резултат, естествено, нямаше. Мотоциклетът се стрелна към входа на Прекия път, но бе спрян от предната спирачка.

Дългият почти сто метра покрит мост бе странна гледка, защото лежеше насред гората, без да преминава над нещо. От премрежения от бръшлян вход надничаше ужасяващ мрак.

— Да! — каза Вик. — Чудно! Суперфройдистко!

Само че не беше. Мостът не символизираше вагина, нито моторът пенис, нямаше никаква метафора за сексуален акт. Това бе мост, който преодоляваше дистанцията между Загубено и Намерено, мост над Това, което бе възможно.

Нещо изпърха горе в гредите. Вик си пое дълбоко въздух и усети острата, дива, животинска миризма на прилепи.

Всички онези предишни преминавания по моста не бяха фантазии на жена с разстроена психика. Имаше объркване между причината и следствието. В определени етапи от живота си тя бе имала психически проблеми, защото бе минавала по моста. Мостът вероятно не бе символ, а израз на мисли, на нейните мисли, и при всяко нейно преминаване животът вътре се разбуждаше. Чупеха се дъски. Боклуците се разпиляваха. Прилепите се разхвърчаваха във всички посоки.

Точно зад входа със зелен спрей бе написано: „Къщата на съня“.

Тя включи на първа и секунда по-късно предната гума стъпи на моста. Вече не си задаваше въпроса дали Прекият път наистина съществува, не се чудеше дали психиката ѝ не ѝ играе номера. Всичко се бе изяснило.

Покривът бе покрит с прилепи, които криеха лицата си с крила, онези лица, които бяха копия на нейното. Животинките мърдаха неспокойно.

Дъските трополяха под гумите на мотора. Бяха хлабави, на места счупени.

Цялата конструкция се тресеше от мощта на движещата се машина. От гредите отгоре се проточваха криволичещи нишки прах. При предишното ѝ преминаване мостът не бе чак толкова грохнал. Сега бе пред разпадане. Стените се бяха наклонили надясно като коридор в увеселителен парк.

Подмина пролука в стената, дължаща се на паднала дъска. Оттатък като снежинки се сипеха искрящи точици. Вик намали скоростта, искаше ѝ се да огледа. Но тогава една от дъските под предната гума изтрещя като пистолет и моторът пропадна няколко сантиметра. Тя даде газ. Този път отзад се строши дъска.

Тежестта на мотора бе твърде голяма за старата дървения. Ако спреше, изгнилите дъски вероятно щяха да пропаднат, а това означаваше падане… незнайно къде. В бездната между Измислено и Реално, между Въображаемо и Може би.

Не виждаше накъде води тунелът. Отвъд изхода имаше сияйно петно, от което я заболяха очите. Извърна глава настрани и тогава видя стария си синьо-жълт велосипед. Лежеше подпрян на стената, целият в паяжини.

Предната гума на мотора издумка над дървения праг и стъпи върху асфалт.

Вик спря и спусна крака си. Заслони очите си с длан и се вторачи напред.

Бе се озовала до руина. До църква, разрушена от пожар. Само предната фасада бе оцеляла, което създаваше усещането, че това е филмов декор. Виждаха се няколко почернели пейки, както и поле от стъклени парчетии, накичено с ръждясали кутийки от бира. Обширният паркинг се простираше във всички посоки, самотен и запуснат.

Вик включи на първа и заобиколи фасадата на това, което бе взела за Къщата на съня. Спря. Моторът работеше неравномерно.

Отпред имаше табела, от тези с разместващите се букви, каквито може да се видят пред ресторантите за бързо хранене. Вик прочете написаното и по тялото ѝ премина тръпка.

По-нататък почваше уличка, която сякаш бе задрямала в смазващата следобедна жега. Вик се зачуди къде се намира. Едва ли бе в Ню Хемпшир, просто светлината не пасваше на Ню Хемпшир. Там бе ясно, синьо и свежо. Тук бе по-топло и потискащо тежки облаци затуляха небето. Като че ли се задаваше буря. Като потвърждение на предположението ѝ нейде в далечината отекна гръмотевица. Нищо чудно след минута-две да се изсипеше дъжд.

Огледа отново църквата. В бетонната основа имаше две скосени врати, които вероятно водеха към сутерена. Бяха заключени с помощта на тежка верига и лъскав месингов катинар.

По-надолу, в горичката, се издигаше бяла барака с покрив от сини плочи. Плочите бяха налазени от мъх, виждаха се дори бурени и глухарчета. През портата отпред преспокойно можеше да мине кола, имаше и странична врата, с прозорец. От вътрешната страна на стъклото бе залепен някакъв лист.

„Ето там — помисли си тя и преглътна, при което гърлото ѝ се сви. — Той е там.“

Пак се намираше в Колорадо. Призракът бе паркиран в бараката и Уейн и Манкс седяха вътре и чакаха.

Подухна топъл вятър и листата зашумоляха. Чуваше се и друг звук, някъде зад Вик — трескаво механично пърпорене, съпроводено с потракване на метал. Най-близката къща бе добре поддържана, с цвят на ягода и бели первази, така че приличаше на онези торти на веригата „Хостес“, дето са с кокос отгоре. „Май се наричаха «Снежни топки»“ — помисли си Вик. На двора имаше цветя от станиол, които в момента се въртяха бясно.

Стоящият на алеята нисък грозноват пенсионер се взираше във Вик, стиснал градинската си ножица. Вероятно бе от дъртаците шпионски тип, така че дори бурята да се разминеше, идването на ченгета нямаше да се размине.

Вик спря триумфа в края на паркинга и изключи двигателя, но не извади ключа, за да не губи време, ако се наложи да се изнася бързо. Отново стрелна с очи бараката. Устата ѝ съвсем бе пресъхнала, по-суха бе дори от шумолящите от вятъра листа.

Изпитваше натиск зад лявото си око, усещане, което помнеше от детството си.

Слезе от мотора и закрачи с несигурна походка към бараката. Насред пътя имаше парче асфалт с размерите на чиния. Наведе се и го взе. Въздухът завибрира от трясъка на поредната гръмотевица.

Знаеше, че не бива да вика сина си, но устните, езикът и гласните ѝ струни инстинктивно оформиха думите: „Уейн, Уейн!“.

Пулсът ѝ блъскаше зад очните ѝ ябълки, а това сякаш караше всичко наоколо да се люлее. Горещият вятър миришеше на стоманени стружки.

Когато се приближи на пет крачки от страничната врата, успя да прочете какво е написано на листчето:

Парчето асфалт профуча през стъклото и листчето отхвръкна сред трясъка на падащи отломки. Вик вече не мислеше, само действаше. Вече бе преживяла наум тази сцена и знаеше какво ще последва.

Щеше да се наложи да носи Уейн на ръце, ако на него му имаше нещо, както му имаше нещо на Брад Макколи. Ако Уейн бе като Макколи — същество, наподобяващо полузамръзнал вампир — тя щеше да го излекува. Щеше да му осигури най-добрите лекари. Щеше да го поправи, както бе поправила мотоциклета. Тя го бе изградила в тялото си. Манкс не можеше да го разгради просто хей така чрез колата си.

Протегна се през разбития прозорец и затърси резето, въпреки че видя, че призракът не е вътре. Място за кола имаше, но кола нямаше. Покрай стените бяха струпани торби с тор.

— Хей, какво правиш там? — провикна се някой с писклив глас. — Мога да се обадя на ченгетата! Веднага мога да им се обадя!

Вик дръпна резето и бутна вратата. Дишайки тежко, заоглежда хладната мрачна вътрешност на бараката.

— Вече трябваше да съм се обадил в полицията! Всички трябва да бъдете арестувани за поругаване на частна собственост! — крещеше човекът.

Вик се завъртя на пети и загледа ниския грозен мъж с фланелка с инициалите на Нюйоркската пожарна. Беше същият пенсионер, когото бе видяла преди малко в двора на къщата. Градинската ножица все още беше в ръцете му. Очите му се кокореха зад очилата с дебели черни пластмасови рамки. Беше се гелосал и сресал назад като Роналд Рейгън.

Вик му обърна гръб и заоглежда паркинга. Наведе се и взе един синкав камък, после се отправи към скосените врати, които водеха към сутерена на изгорялата църква. Застана на коляно и заудря месинговия катинар, който държеше вратите затворени. Щом Уейн и Манкс не бяха в бараката, значи трябваше да са тук. Нямаше представа къде е скатал колата Манкс, а и не я интересуваше. Ако го откриеше заспал долу, нямаше да го събуди, за да го разпитва, а директно щеше да го прасне с камъка по главата.

— Хайде! — каза на себе си тя. — Хайде, отвори проклетата врата!

Удари катинара и прехвръкнаха искри.

— Това е частна собственост! — кресна грозникът. — Ти и твоите приятелчета нямате право да влизате там! Край! Обаждам се в полицията!

Тогава тя обърна внимание на думите му. Не на заплахата да се обади в полицията. На другото.

Тя метна камъка настрани, избърса с длан запотеното си лице и се изправи. Той заотстъпва уплашено, като едва не се препъна. Беше насочил ножицата напред, за да се предпази.

— Недейте! Не ме докосвайте!

Вик предположи, че има вид на престъпница или на откачена. При това положение не можеше да се сърди на човека. Всъщност в определени етапи от живота си тя бе и двете.

Тя вдигна ръце в знак, че няма враждебни намерения.

— Нищо лошо няма да ви сторя. Не искам нищо от вас. Просто търся един човек. Помислих си, че е възможно вътре да има някой — каза, като кимна към вратата на сутерена. — Споменахте за някакви мои приятели. Какво имахте предвид?

Грозният гном преглътна звучно.

— Те не са тук. Хората, които търсите. Тръгнаха си. Преди малко, преди няма и половин час.

— Кои? Моля ви! Кои си тръгнаха? Да не би един човек със…

— Стара кола. Някаква антика. Беше я паркирал в бараката… и мисля, че прекара нощта там! — Сочеше сутеренните врати. — Мислех да звънна в полицията. Тук не за пръв път се събират наркомани. Но си тръгнаха! Разкараха се. Преди няма и половин час.

— А с него… — подхвана тя. Идеше ѝ да го сграбчи за дебелата гуша и да го раздруса. — … имаше ли дете? Отзад в колата?

— О, ами не знам! — Докосна устните си и се вторачи в небето, като лицето му придоби комично изражение. — Май имаше някой с него. На задната седалка. Да, да, в колата имаше дете! — Погледна Вик. — Добре ли сте?

— Не.

Тя се олюля, сякаш ѝ се бе завило свят от рязко ставане. „Той е бил тук. Уейн е бил тук само преди половин час.“

Мостът се бе заблудил. Нейният мост, който уж винаги я отвеждаше при загубените неща, този път се бе изложил. Може би тази изоставена църква, тази купчина овъглени греди и парчета стъкло, бе Къщата на съня и тя с цялото си сърце бе искала да намери това място, но само защото Уейн трябваше да е тук… а не да пътува за някъде с Чарли Манкс.

Да, точно така. Както плочките за скрабъл на Маги Лей не можеха да дават имена — Вик си бе припомнила доста неща тази сутрин — така мостът се нуждаеше от нещо солидно, на което да стъпи. Ако Манкс бе на път, мостът не можеше да осъществи връзка. Все едно да успееш да удариш куршум със стик. (Вик си спомни как предния ден посегна с ръка и улови забилия се във водата куршум.) Прекият път не можеше да я пренесе до нещо, което се движи, ето защо бе направил само това. Вместо да я отведе при Уейн, я бе отвел до мястото, където той е бил наскоро.

Покрай основите на тъмнорозовата къща растяха яркочервени цветя. Наблизо нямаше други постройки. Там сякаш живееше някоя вещица от приказките. Тревата бе окосена. Грозният човек я поведе към вратата, която водеше към кухнята.

— Ще ми се да получа втори шанс — каза той.

— За какво?

Отне му няколко секунди да обмисли въпроса.

— Да реагирам по някакъв начин. Да ги спра. Да спра онзи човек и сина ви.

— Нямаше как да знаете — отбеляза тя.

Той сви рамене.

— От далече ли идвате? — попита мъжът с тънкия си немелодичен глас.

— Да, може да се каже. Всъщност не чак толкова от далече.

— О, разбирам — каза той без сарказъм.

Ниският грозник отвори вратата и Вик влезе в кухнята. Въздухът бе свеж заради климатика и тя се почувства така, сякаш са ѝ поднесли чаша със студена вода, в която е топнато листче мента.

Кухнята подхождаше на възрастна жена, която умее да прави домашни бисквити и джинджифилови курабии. Като че ли дори леко намирисваше на джинджифил. По стените бяха накачени плочки със симпатични надписи в рима.

На един от столовете бе подпряна очукана зелена бутилка. Вик се сети за бутилките с кислород, които една фирма доставяше ежеседмично на умиращата Линда. Предположи, че съпругата на човека има здравословни проблеми.

— Моят телефон е и твой — каза с неприятния си глас мъжът.

Изтрещя гръмотевица, която разтресе пода.

Тя заобиколи кухненската маса и закрачи към стария черен телефон, който бе закачен до отворената врата към сутерена. Погледът ѝ се стрелна настрани. На масата лежеше отворен куфар, вътре имаше купчина бельо, фланелки, зимна шапка и ръкавици. Пощата бе съборена на пода, но Вик я видя чак когато нещо изхрущя под краката ѝ. Веднага отстъпи настрани.

— Извинете — каза тя.

— Не се притеснявайте — отвърна той. — Аз разхвърлях и аз ще подредя. — Наведе се и загреба пликовете с голямата си кокалеста ръка. — О, Бинг, Бинг, дърти чичко. Правиш бъркотия от всичко!

Песента ѝ се стори неприятна. Сякаш бе разпадащият се по краищата сън на изтормозен човек.

Тя се обърна към обемистия телефон с шайба. Вместо да вдигне слушалката, опря чело на стената и притвори очи. Бе ужасно уморена, а лявото ѝ око заплашваше да се пръсне от болка. Освен това не знаеше на кого да се обади. Искаше Табита Хътър да научи за църквата на хълма, за изгорелия Божи дом (Господ изгоря жив. Останаха само дяволите), където Манкс и синът ѝ бяха пренощували. Искаше Табита Хътър да дойде тук и да поговори с възрастния мъж, който ги бе видял, възрастния мъж, на име Бинг (Бинг?). Обаче все още не знаеше къде е това тук, а и не смяташе, че е в неин интерес да се обажда на полицията, преди да узнае.

Бинг. Името, незнайно защо, я смути.

— Как ви беше името? — попита тя, мислейки си, че е възможно да не е чула добре.

— Бинг.

— Като търсачката.

— Точно така. Но аз използвам Гугъл.

Тя се засмя, но от смеха ѝ лъхна повече на умора, отколкото на веселие. Хвърли кос поглед към мъжа. Беше се обърнал с гръб към нея и се мъчеше да откачи нещо от куката на стената. Нещо, което приличаше на смачкана черна шапка. Отново погледна нащърбената зелена бутилка. Не беше с кислород. Отстрани бе написано: „СЕВОФЛУРАН ЗАПАЛИМО“.

Извърна се към телефона. Вдигна слушалката, но все още не бе решила на кого да се обади.

— Интересно — каза тя. — Аз пък имам търсач. Може ли да ви задам един малко странен въпрос, Бинг?

— Разбира се.

Тя плъзна пръстите си по шайбата, без да я завърта.

Бинг. Бинг. Не приличаше на име, а на звук, който би се чул, когато сребърно чукче удари стъклено звънче.

— Преуморена съм и забравих името на този град. Бихте ли ми казали къде, по дяволите, се намирам?

Манкс имаше чук, а другият човек — пистолет. Бам, бам, бе казал той, преди да стреля. Но думите не бяха прозвучали като заплаха, а някак напевно.

— Естествено — отвърна Бинг.

Гласът му глъхнеше, сякаш си бе покрил носа с кърпичка.

Тогава тя разпозна гласа му. Последния път, когато го чу, звучеше глухо.

Вик се завъртя на пети, вече знаеше какво ще види. Бинг пак бе надянал противогаза от Втората световна война. Градинската ножица беше в дясната му ръка.

— Ти си в Къщата на съня — обяви той. — Свършено е с теб, кучко.

Удари я в лицето с ножицата и ѝ разби носа.

Вик заотстъпва назад и токовете ѝ закачиха праг на врата. Единствената отворена врата бе тази към сутерена. Поне това успя да си спомни. Краката ѝ омекнаха и тя политна назад така, сякаш се канеше да седне, само че отзад нямаше стол. Под също нямаше. Падането продължи дълго.

„Ще боли“ — помисли си тя. Мисълта не бе тревожна, а просто примиренческо приемане на факт.

За момент имаше чувството, че е в безтегловност. Вътрешностите ѝ придобиха странна еластичност. Край ушите ѝ фучеше вятър. Мярна голата крушка на тавана и шперплата между стърчащите греди.

Стовари се по задник на стълбите и се преметна някак небрежно, като хвърлена във въздуха възглавница. Спомни си как баща ѝ мяташе фасовете си през прозореца на колата и те пръскаха искри при удара в асфалта.

След това прасна дясното си рамо в стълбите и отново се преметна. Лявото ѝ коляно се заби в нещо. Лявата ѝ буза получи удар като от ритник.

Вик си помисли, че когато се стовари на площадката долу, ще се пръсне като ваза. Обаче се приземи върху нещо меко, опаковано в найлон. Заби се с главата напред, но долната част на тялото ѝ продължи движението си, краката ѝ ритаха бясно във въздуха. „Виж, мамо, мога да правя стойка на ръце!“ Спомни си как викаше преди години в Деня на независимостта и се взираше в свят, в който небето се бе превърнало в трева, а земята бе станала звездна. Най-накрая падането приключи. Сега лежеше по гръб върху завита с найлон купчина.

Впери объркан поглед в стръмното стълбище, което висеше на обратно. Не си чувстваше дясната ръка. Стягането в дясното коляно вероятно скоро щеше да се превърне в остра болка.

Човека с противогаза слизаше по стълбите, стиснал в ръката си зелена метална бутилка. Беше зарязал някъде градинската ножица. Ужасен бе начинът, по който противогазът заличаваше лицето му, замествайки устата с гротескна филтърна кутия, а очите — с прозорчета от прозрачна пластмаса. Идеше ѝ да се разкрещи, но бе твърде замаяна, за да издаде дори звук.

Той слезе на площадката и застана така, че главата ѝ да е между обувките му. Мина ѝ през акъла, макар и със закъснение, че той се кани отново да ѝ причини болка. Той вдигна бутилката с две ръце и я стовари в корема ѝ, като по този начин ѝ изкара въздуха. Вик се закашля и се претърколи настрани. Когато успя да си поеме въздух, имаше чувството, че всеки момент ще си изповръща червата.

Бутилката изтрака на пода. Човека с противогаза хвана Вик за косата и задърпа. Раздиращата болка я накара да изпищи, въпреки огромното ѝ желание да запази мълчание. Той искаше тя да застане на четири крака и тя се подчини, защото само така болката щеше да спре. Свободната му ръка се плъзна надолу и опипа гърдите ѝ. Застиска ги така, както се стискат грейпфрути, когато искаш да провериш дали са зрели. Хихикаше.

Тогава той я повлече. Вик запълзя, за да е болката по-поносима, а на него не му пукаше дали я боли, или не и когато ръцете ѝ отказаха, той продължи да я влачи за косата. Тя се потресе от виковете си за милост.

Вик не бе успяла да огледа добре сутерена, който като че ли приличаше на дълъг коридор. Мярна пералня, сушилня; дамски манекен с противогаз; ухилен бюст на Исус, под чиято роба се виждаше сърце и чието лице бе покафеняло и на мехури, вероятно заради подпалване. Чуваше се металическо потракване, което явно нямаше намерение да престане.

Човека с противогаза спря в края на коридора и дръпна някаква метална плъзгаща се врата. Възприятията на Вик не можеха да следват хода на събитията. Част от нея все още бе в коридора и се взираше в обгорелия Исус. Друга част бе в кухнята — при очуканата зелена бутилка, подпряна на стола. Севофлуран, запалимо. Виждаше и останките на църквата и как вдига камъка с две ръце и прасва лъскавия месингов катинар. Беше и в Ню Хемпшир и си просеше цигара от детектив Долтри, който ѝ подаде запалка с лепенка на Попай отстрани.

Човека с противогаза я принуди, като я дърпаше за косата, да пропълзи на колене над релсата. В другата си ръка държеше бутилката със севофлуран. Настойчивото подрънкване идеше от дъното ѝ, което Бинг влачеше по циментовия под. Звукът наподобяваше този на тибетска молитвена купа, в която монах върти чук.

Когато Вик мина над релсата, той я дръпна напред, принуждавайки я отново да застане на четири крака. Натисна задника ѝ с крак и я тласна, при което ръцете ѝ се огънаха.

Брадичката ѝ се заби в пода. Ченето ѝ изтрака и от всички предмети в стаята изригна тъма — лампата в ъгъла, леглото, мивката — сякаш те притежаваха тайни сенки, които можеше да бъдат разбудени и накарани да литнат като ято врабци.

За момент ятото от сенки заплашваше да се спусне върху нея. Тя го пропъди с крясък. Помещението миришеше на стари тръби, бетон, непрано бельо и изнасилване.

Вик се опитваше да стане, макар че ѝ бе трудно дори да остане в съзнание. Усещаше как трептящият жив мрак се кани да се разпростре около нея. Ако припаднеше сега, поне нямаше да усети как бива изнасилена. Или убита.

Вратата изтрака и се затвори с трясък, който отекна във въздуха. Човека с противогаза я сграбчи за рамото и я събори по гръб. Главата ѝ се люшкаше отпуснато, а черепът ѝ похлопваше по неравния бетон. Той коленичи до нея. Държеше прозрачна маска, която би паснала върху устата и носа ѝ. Хвана Вик за косата и дръпна главата ѝ нагоре, за да може да сложи маската. Задържа я с длан върху лицето ѝ. Една прозрачна тръбичка водеше към бутилката.

Тя посегна към ръката, притискаща маската към лицето ѝ, и се опита да я одраска, но Бинг си бе сложил брезентови градински ръкавици. Не успя да докопа незащитена кожа.

— Дишай дълбоко! — настоя той. — Ще се почувстваш по-добре. Просто се отпусни. Край за днес, слънцето залезе с чест. Господ изгоря, а аз го гръмнах с пистолета си.

Той продължаваше да притиска маската към лицето ѝ. Пресегна се със свободната си ръка и завъртя вентила на бутилката. Чу се свистене и нещо хладно, сладникаво, миришещо на джинджифил задуха в устата ѝ.

Вик сграбчи тръбичката, уви я около китката си и дръпна рязко. Тя се извади от вентила, изпуквайки като тапа. Бутилката избълва облак бяла пара. Човека с противогаза видя какво е станало, но не изглеждаше притеснен.

— Половината така правят — каза той. — Не ми харесва, защото се прахосва газ, но щом искаш нещата да са по трудния начин, така да бъде.

Махна маската от лицето ѝ и я захвърли в ъгъла. Тя понечи да се надигне на лакти, но той заби юмрук в корема ѝ. Тя се сгърчи и прегърна удареното място, сякаш то бе мило на сърцето ѝ същество. Вдиша шумно въздух, който бе наситен с омайната миризма на джинджифил.

Човека с противогаза бе петнайсетина сантиметра по-нисък от Вик и трътлест, но въпреки това се движеше пъргаво като уличен артист — човек, който може да свири на банджо, докато крачи на кокили. Той вдигна бутилката с две ръце, наклони я и насочи отворения вентил към Вик. Излизащият газ бе бял на цвят, но когато се разсея, стана невидим. Тя вдиша още една глътка въздух с вкус на десерт. Повлече задника си по пода, като се оттласкваше назад с длани и стъпала. Опитваше се да не вдишва, но не успяваше. Треперещите ѝ мускули копнееха за кислород.

— Къде си тръгнала? — попита той през противогаза. Следваше я, стиснал здраво бутилката. — Помещението е затворено херметически. Където и да отидеш, все ще трябва да дишаш. Тази бутилка побира триста литра. С такова количество мога да приспя стадо слонове, драга.

Той срита едното ѝ стъпало и краката ѝ се разкрачиха. Заби върха на лявата си маратонка в слабините ѝ. В гърдите ѝ се надигаше вик на отвращение, чувстваше се осквернена. За момент ѝ се прииска газът вече да я е приспал. Не можеше да приеме, че кракът му е там, не желаеше да знае какво ще се случи по-късно.

— Заспивай, кучко, заспивай — нареждаше Човека с противогаза. — Подремни си, докато те чукам — каза и се изкиска.

Вик се довлече до един от ъглите, главата ѝ се удари в измазаната стена. Той я следваше, като не спираше да пръска с газ.

Севофлуранът омекотяваше контурите на всички предмети. В другия край на стаята имаше едно легло, но тя виждаше три, припокриващи се почти напълно. В ставащата по-плътна мъгла Човека с противогаза се раздели на две, после отново се събра.

Подът под Вик бавно се накланяше и тя всеки момент щеше да се плъзне по наклона, напускайки реалността и изпадайки в безсъзнание. Зарита с крака в опит да се задържи в ъгъла на помещението. Задържаше дъха си, но дробовете ѝ не бяха пълни с въздух, а с болка, и сърцето ѝ блъскаше здраво като буталата на триумфа.

— Ти си тук и всичко е идеално! — вресна възторжено Човека с противогаза. — Ти си моят втори шанс. Ти си тук, така че господин Манкс ще дойде, за да ме отведе в Коледната земя! Ти си тук и аз най-накрая ще получа това, което ми се полага.

През съзнанието ѝ притичваха образи. Бяха като карти за игра, разбърквани от фокусник. Тя отново бе в задния двор, а Долтри щракаше със запалката си, но не можеше да изкара огънче, затова тя я взе… и запали от първия път. На запалката имаше снимка на Попай, замахващ с юмрук, и някакъв звуков ефект, не си спомняше точно какъв. В главата ѝ изникна надписът върху бутилката: „Запалимо“. След това дойде една проста мисъл, не образ, а решение: „Ще убия гадното копеле!“.

Запалката бе в задния ѝ джоб. Понечи да я извади, но имаше чувството, че бърка в бездънната торба с плочки за скрабъл на Маги. Ръката ѝ потъваше надолу, надолу, надолу…

Човека с противогаза бе застанал пред нея и я пръскаше с газ, стиснал бутилката с две ръце. Тя чуваше как бутилката нашепва своята протяжна, смъртоносна команда за мълчание: Шшшшшшшшшшшшшшшшш.

Пръстите ѝ докоснаха гладко парче метал и се обвиха около него. Измъкна ръката си от джоба и вдигна запалката пред себе си, сякаш тя бе кръстче, от което вампирите бягат.

— Не ме принуждавай — изсъска тя, вдишвайки нова порция джинджифилов дим.

Дръпна назад капачето на запалката. Човека с противогаза чу изщракването, погледна надолу и отстъпи крачка назад. Държеше бутилката като бебе.

— Недей! Опасно е! Да не си луда!

Вик плъзна палеца си по барабанчето. Чу се стържещ звук, след което блъвнаха бели искри и една лента синкав пламък се проточи във въздуха. Огънят се заизвива като змия, насочвайки се право към бутилката. Белият газ, излизащ от вентила, се превърна в див огнен език.

Бутилката със севофлуран за момент заприлича на огнехвъргачка. Човека с противогаза се отдръпна от Вик, като така, без да иска, спаси живота ѝ. На трептящата светлина Вик успя да види какво пише на запалката: Бам.

Човека с противогаза сякаш бе насочил ракетна установка към гърдите си и я бе задействал. Дъното на бутилката се пръсна сред канонада от горящ газ и шрапнели, които го запратиха към вратата. Триста литра севофлуран под налягане експлодираха, превръщайки бутилката в огромна огнена палка. Шумът бе невъобразим, Вик имаше чувството, че в тъпанчетата ѝ са се забили шивашки игли.

Човека с противогаза се стовари толкова силно върху металната врата, че я разкърти. Ослепителната бяла светлина за момент заличи половината стая. Вик инстинктивно вдигна ръце, за да предпази лицето си, и видя как косъмчетата по ръцете ѝ се накъдриха и свиха от топлината.

След експлозията всичко се промени. Стаята затуптя като сърце. Предметите вътре потрепваха в ритъма на пулса на Вик. Пространството бе изпълнено с виещ се златист дим.

Когато бе влязла в помещението, предметите вътре пускаха сенки. Сега пускаха ярки проблясъци. Подобно на бутилката с газ, те се опитваха да се издуят и пръснат.

Нещо влажно се търкулна по бузата ѝ и тя си помисли, че това са сълзи, но когато се пипна, върховете на пръстите ѝ бяха почервенели.

Време бе да се изнася. Стана и пристъпи към вратата, но стаята се килна наляво и тя отново се намери на пода.

Застана на коляно, както я бяха учили да прави в Малката лига при нараняване. Отгоре западаха горящи парченца. Стаята се наклони надясно, а с нея и Вик.

Ярка светлина бликаше от леглото, мивката и рамката на вратата. Вик не бе предполагала, че всички предмети съдържат тайна сърцевина от мрак и светлина, която при определени условия проявява едно от двете. При всеки удар на сърцето ѝ яркостта се засилваше. Не чуваше нищо друго освен хрипливото си дишане.

Вдиша дълбоко аромата на изгорели джинджифилови сладки. Светът представляваше ярък балон светлина, който бързо се уголемяваше, изпълвайки зрителното ѝ поле. Неминуемо щеше да се стигне до… пръсване.

Северно от Кълъмбъс Уейн притвори очи за момент, а когато ги отвори, коледната луна спеше в нощното небе и от двете страни на пътя имаше снежни човеци, които проследяваха преминаването на призрака, завъртайки глави.

Отпред се издигаха планини, чудовищни стени от черен камък, разположени сякаш в края на света. Върховете бяха толкова високи, че като че ли имаше опасност луната да се заклещи между тях.

В една от гънките на най-високата част на най-високата планина лежеше кош от светлина. Той се виждаше от стотици мили и грееше като коледна играчка. Гледката бе толкова вълнуваща, че на Уейн му идеше да скочи от седалката. Това бе чаша огън, черпак горещи въглени. Той пулсираше, а с него и Уейн.

Господин Манкс бе опрял едната си ръка върху волана. Пътят бе съвсем прав, изграден сякаш по конец. Радиото бе включено. Момчешки хор пееше O Come All Ye Faithful. Отговорът на тяхната свята покана бе в сърцето на Уейн. „Вече сме близо. Ще пристигнем съвсем скоро. Запазете малко Коледа за нас.“

Снежните човеци бяха на групи, на семейства, а създаденият от преминаването на колата вятър отмяташе раираните им шалове. Снежни бащи и снежни майки, и снежни деца, и снежни домашни любимци. Имаше изобилие от цилиндри, лули от царевични кочани и моркови. Те махаха с кривите си пръчки, поздравявайки господин Манкс, Уейн и NOS4A2. Очите им от въглени блестяха, по-тъмни от нощта, по-ярки от звездите. Едно от снежните кучета бе захапало кокал. Един от бащите държеше връзка имел над главата си, а майката целуваше заоблената му бяла буза. Едно от децата стоеше до обезглавените си родители, стиснало брадвичка. Уейн се засмя и плесна с ръце. Живите снежни човеци бяха най-хубавото нещо, което бе виждал. Колко глупави бяха само!

— Кое ще е първото нещо, което искаш да направиш, когато стигнем там? — попита господин Манкс от тънещата в сумрак предна седалка. — Когато стигнем в Коледната земя?

Възможностите бяха толкова вълнуващи, че бе трудно човек да ги степенува.

— Ще отида в захарната пещера да видя Лошия снежен човек. Не! Ще се кача на шейната на Дядо Коледа и ще му помогна да се справи с облачните пирати!

— Има план! — каза Манкс. — Първо въртележките! После игрите!

— Какви игри?

— Децата играят една игра, наречена „Ножица за скитника“. Много ще ти хареса! Има и друга — „Бодни слепия“. Синко, не знаеш какво е истинско забавление, ако не си играл „Бодни слепия“ с някой много чевръст. Виж! Ето там, отдясно! Снежен лъв отхапва главата на снежна овца!

Уейн се извърна, за да погледне през дясното стъкло, и тогава пред очите му изникна баба Линда.

Беше същата като предния път. По-ярка беше от всичко на задната седалка, по-ярка от сняг на лунна светлина. Очите ѝ бяха скрити зад сребърни монети от половин долар, които проблясваха. Тя му изпращаше такива монети за рождените дни, но никога не идваше, казваше, че не обича да лети.

— Небе фалшиво е това — каза Линда Маккуин. — Също и едно са не забавлението и любовта. Обратно на тръгнеш да опитваш се не. Съпротивляваш се да опитваш се не.

— Защо да е фалшиво небето? — попита Уейн.

Тя посочи навън и Уейн проточи врат и се загледа. Преди секунда в небето танцуваха снежинки. Сега имаше точки, милиарди черни, сиви и бели петънца, които жужаха яростно над планините. Нервните окончания зад очните ябълки на Уейн запулсираха при тази гледка. Петънцата не бяха много ярки, даже мътнееха, но мърдането им ги правеше трудни за наблюдаване. Той трепна, затвори очи и се отдръпна. Баба му го следеше с очите си от монети.

— Ако толкова ти се искаше да си играем, щеше да идваш при нас в Колорадо — отбеляза Уейн. — Можехме да си говорим на обратно колкото искаш. Дори направо не разговаряхме, докато беше жива. Не мога да разбера защо си се разприказвала сега.

— С кого разговаряш, Уейн? — попита Манкс.

— С никого — отвърна Уейн.

Протегна ръка, отвори вратата и избута баба си отвън.

Тя беше съвсем лека, като перце. Тупна върху асфалта и се пръсна със звук, който не бе лишен от мелодичност. В същия този момент Уейн се събуди в…

Погледна през задното стъкло. На пътя се бе пръснала бутилка. Парченцата се изтърколиха във всички посоки. Манкс бе изхвърлил нещо. Уейн и преди го бе виждал да прави така. Чарли Манкс като че ли не бе поддръжник на рециклирането на вторичните суровини.

Уейн се надигна и разтърка очите си. Снежните човеци бяха изчезнали. Спящата луна, планините и сияещата Коледна земя — също.

Видя царевично поле и крайпътно заведение с десетметрова неоновата табела, на която бе изобразена блондинка с къса пола и каубойски ботуши. Когато табелата примигна, мадамата ритна с крак, наклони глава назад, затвори очи и целуна мрака.

Манкс го оглеждаше през огледалото за обратно виждане. Уейн все още не се бе разсънил и вероятно поради тази причина не се стресна от факта, че Манкс изглежда подмладен и здрав.

Главата му пак бе плешива, но скалпът розовееше, а не беше бял и на петна. Само ден по-рано тя приличаше на глобус с континенти, които никой нормален човек не би пожелал да посети — Южна саркома и Северна язва. Очите му надничаха изпод заострени, извити вежди с цвят на скреж. Вече няколко дена бяха заедно, но Уейн не го бе виждал да мига. Този човек, изглежда, нямаше клепачи.

Вчера сутринта той приличаше на ходещ труп. Сега — на жизнен шейсет и няколко годишен дядо. Но в очите му грееше стръвната тъпота на птица, която е забелязала мърша на пътя и се чуди дали ще успее да си клъвне нещичко, без да рискува да бъде прегазена.

— Ти ядеш ли ме? — попита Уейн.

Манкс се засмя, смехът му наподобяваше дрезгавия грак на гарван.

— Щом досега не съм те захапал, значи няма страшно — подхвърли Манкс. — Съмнявам се, че си особено питателен. Нямаш много месо, а и това, което имаш, вече започва да понамирисва. Бих предпочел чипс от сладки картофи.

Уейн усещаше, че нещо не е наред с него. Но не можеше да определи къде е проблемът. Имаше болежки и лека треска, но това вероятно се дължеше на спането в колата. Струваше му се, че не реагира адекватно спрямо Манкс. За малко не се засмя, когато Манкс каза „понамирисва“. Тази дума рядко се използваше, затова му се видя забавна. Нормален човек обаче не би се засмял на странностите в говора на похитителя си.

— Ти си вампир — рече Уейн. — Вземаш нещо от мен и го вкарваш в себе си.

Манкс бе вперил очи в огледалото.

— Колата прави и двама ни по-добри. Тя е като онези превозни средства, които се наричат хибриди. Чувал ли си за хибридите? Карат на бензин и добри намерения. Но тази кола е оригинален хибрид! Използва бензин и лоши намерения! Мислите и чувствата са друг вид енергия, точно както е горивото. Този класически ролс-ройс се храни от лошите ти усещания и от нещата, които са ти причинявали болка и са те плашили. И не гледай на думите ми като опит да се правя на поетичен. Имаш ли белези по тялото си?

Уейн отвърна:

— Една шпакла за маджун се изплъзна от ръката ми и ме поряза ето тук.

Той вдигна дясната си длан и я погледна, но не видя в основата на палеца си белег. Озадачи се. Какво ли го бе заличило?

— Пътят до Коледната земя премахва тъгата, намалява болката и заличава белезите. Той унищожава нещата в теб, от които нямаш полза, а останалото пречиства. Когато пристигнем, ти не само няма да изпитваш болка, но и няма да помниш болката. Цялото ти нещастие е като кал по прозорец. Когато колата приключи с теб, ще светнеш от чистота. Аз също.

— О, ами ако не пътувах с теб? Ако ти пътуваше сам за Коледната земя? Колата щеше ли… да те подмлади? Щеше ли ти да светнеш от чистота?

— Еха, колко много въпроси! Обзалагам се, че си пълен отличник! Не. Не мога да стигна до Коледната земя сам. Не мога сам да намеря пътя. Без пътник колата е съвсем обикновена. Това ѝ е хубавото! Мога да се сдобия с щастие и здраве само когато дарявам другите с щастие и здраве. Оздравителният път до Коледната земя е само за невинните. Колата не би позволила да се облагодетелствам само аз. Трябва да правя добрини на другите, за да правят те добрини на мен. Ох, де да можеше този принцип да важи навсякъде!

— Това ли е оздравителният път към Коледната земя? — попита Уейн и погледна през прозореца. — Прилича ми на междущатската магистрала 80.

— Тя е… когато си буден. Но само преди минута ти сънуваше сладки сънища и пътувахме по „Свети Ник“, под погледа на стария господин Луна. Не си ли спомняш? Снежните човеци и планините в далечината?

Уейн се разтресе така, сякаш бяха минали през дълбока дупка. Не му харесваше мисълта, че Манкс е бил в съня му. В съзнанието му проблесна споменът за покритото с точици небе. Небе фалшиво е това. Уейн се досещаше, че баба Линда се опитва да го предпази от Манкс и неговата чудновата кола, но не разбираше смисъла на думите ѝ, а и нямаше желание да напряга мозъка си. Освен това вече бе малко късно да му дава съвети. Тя не си бе направила труда да му каже нещо полезно, когато бе жива, и изглежда, не харесваше баща му само защото е дебел.

— Когато се унесеш, пак ще го намерим — каза Манкс. — Колкото по-скоро стигнем там, толкова по-скоро ще се возиш на въртележката и ще играеш „Бодни слепия“ с дъщерите ми и техните приятели.

Пътят прорязваше царевично поле. Над редовете висяха черни греди, наподобяващи арки над сцена. Уейн си помисли, че това са пръскачки на отрова. Те щяха да залеят царевицата с вещество, което щеше да изтреби всички вредители. Думата „вредители“ се заби в съзнанието му. По-късно царевицата щеше да бъде позаплакната и дадена на хората за храна.

— Някой напускал ли е Коледната земя? — попита Уейн.

— Когато отидеш там, няма да искаш да си тръгнеш. Всичко, за което си мечтал, е там. Най-добрите игри. Най-хубавите въртележки. Има толкова захарен памук, колкото не би могъл да изядеш за сто години.

— Но ще мога ли да напусна Коледната земя? Ако поискам?

Манкс го изгледа кръвнишки през огледалото.

— Предполагам, че някои от учителите се дразнят от въпросите ти. Какви оценки получаваше?

— Не много добри.

— Е, за твоя радост, в Коледната земя няма училище. Аз също мразех ученето. Предпочитах да правя историята, отколкото да чета за нея. Говори се, че ученето е приключение. Дрън-дрън. Ученето си е учене. Приключението си е приключение. Научиш ли се да събираш и да изваждаш, и да четеш сравнително добре, нищо повече не ти трябва. Другото води само до неприятности.

Уейн стигна до извода, че няма да може да напусне Коледната земя.

— Един последен въпрос…

— Виж какво, държиш се така, все едно си осъден на смърт. Няма да те беся, гаранция. Ще пристигнеш в Коледната земя в идеално състояние!

— Но щом няма връщане назад, щом трябва да стоя вечно в Коледната земя, искам да свърша някои неща. Може ли последно ястие?

— Какво имаш предвид? Мислиш, че няма да получаваш храна в Коледната земя?

— Ами ако там няма каквото искам? В Коледната земя всякакво ядене ли има?

— Има захарен памук, какао, хотдог и близалки, от които винаги ме заболяват зъбите. Тоест всичко, което децата обичат.

— Искам царевица. С масло — обяви Уейн. — И бира.

— Царевица може да се осигури… И какво още каза? Безалкохолна бира? Тук в Средния запад има чудесна бира, ароматизирана с кора на лаврово дърво. Тази със сарсапарила е дори по-добра.

— Не говоря за безалкохолна бира, а за истинска. Искам „Корс Силвър Булит“.

— Защо искаш бира?

— Баща ми каза, че когато стана на осемнайсет, двамата ще изпием по една бира на верандата. Каза и че в Деня на независимостта, докато гледам фойерверките, също ще мога да пийна. Чаках тези моменти с нетърпение. Но вече май няма шанс… А ти спомена, че в Коледната земя всеки ден е Коледа. Значи няма да празнуваме Четвърти юли. В Коледната земя патриотизмът явно не е на мода. Искам и бенгалски огън. В Бостън палех бенгалски огън.

Качиха се на дълъг нисък мост. Металните елементи жужаха кротко под гумите. Манкс заговори чак когато преминаха от другата страна.

— Тази вечер си много бъбрив. Пропътувахме хиляди мили, но чак сега се разприказва. Да видим дали съм те разбрал правилно. Искаш да ти купя биричка, царевица и бенгалски огън, с който да отпразнуваш Деня на независимостта. Сигурен ли си, че е само това? Може би с майка ти сте планирали да хапнете гъши дроб и хайвер, когато станеш на двайсет и една?

— Не държа да празнувам Четвърти юли. Просто искам бенгалски огън. И евентуално няколко ракети. — След секунда добави: — Каза, че ми дължиш услуга. Задето уби кучето ми.

Последва тягостно мълчание.

— Така е — призна накрая Манкс. — Бях забравил. Не се гордея с тази постъпка. Квит ли ще сме, ако ти осигуря бира, царевица и фойерверки?

— Не. Но няма да искам нищо друго.

Погледна навън, към луната. Приличаше на нащърбено парче кост, безлично и отдалечено. Не можеше да се сравнява с луната в Коледната земя. В Коледната земя май всичко бе по-хубаво.

— Как разбра за Коледната земя?

— Закарах дъщерите си там. И първата си съпруга. — След кратко мълчание добави: — Първата ми жена бе неприятен човек. Трудно можеше да ѝ се угоди. Повечето червенокоси са такива. Беше изготвила дълъг списък с оплаквания срещу мен и направи така, че собствените ми деца да не ми вярват. Имаме две дъщери. Баща ѝ ми даде пари, с които да започна бизнес. Купих кола. Тази кола. Мислех, че жена ми, Каси, ще се зарадва. Но тя ме посрещна на нож, както винаги. Каза, че съм прахосал парите. Обясних ѝ, че смятам да стана шофьор. Тя отсече, че ще се докарам до просешка тояга, а те я подкрепиха. Беше злобна жена, унижи ме пред децата, което за един мъж е неприемливо. — Манкс стисна здраво кормилото, чак кокалчетата му побеляха. — Веднъж тя ме замери с газова лампа и най-хубавото ми палто се подпали. Как мислиш, дали ми се извини? Е, пак си помисли. Правеше ме за посмешище в Деня на благодарността и на роднинските срещи, като се преструваше на подпалена. Тичаше напред-назад, крякайки като пуйка, и размахваше ръце, и викаше: „Загасете ме, загасете ме“. Сестрите ѝ се пръсваха от смях. Да ти споделя нещо. Температурата на кръвта на червенокосите е с три градуса по-ниска от тази на нормалните жени. Проучванията го потвърждават. — Направи крива физиономия в огледалото. — Естествено, онова, което ги прави нетърпими, същевременно привлича мъжете, ако разбираш какво имам предвид.

Уейн не разбираше, но въпреки това кимна.

Манкс продължи:

— Е, добре тогава. Ще се разберем с тебе. Знам едно местенце, където може да се купят такива фойерверки, от които да оглушееш и ослепееш още преди да си ги изстрелял всичките! Утре вечер трябва да сме стигнали в библиотеката на Хиър. Можем да ги изгърмим там. Такава пукотевица ще настане, че хората ще си помислят, че е започнала трета световна война. — После добави с лукава нотка в гласа: — Дано госпожица Маргарет Лей се присъедини към нас за празненствата. С радост бих палнал един фитил под нея, за да ѝ покажа, че не бива да си вре носа, където не ѝ е работа.

— Защо да се занимаваме с нея? — попита Уейн. — Нека я оставим на мира.

Голяма зелена пеперуда се удари в предното стъкло, издавайки мек, сух звук, и остави петно с цвят на смарагд.

— Ти си умен младеж, Уейн Кармоди. Прочел си всичко за нея. Сигурен съм, че ако си понапънеш мозъка, ще разбереш защо тя е от значение за мен.

Когато бе светло, Уейн бе прегледал донесените от Манкс разпечатки — Бинг бе изровил от интернет много неща за Маргарет Лей. Цялостната картина включваше изоставяне, зависимости, самота… и притеснителни чудеса.

Първата статия бе от началото на деветдесетте години и бе излязла в „Сидър Рапидс Газет“ — „Медиум или късметлийка? Странното предчувствие на местна библиотекарка спасява деца“. Пишеше за човек, на име Хейес Арчър, от Сакраменто. Арчър качил двамата си синове на новата си чесна и поел на нощен полет покрай бреговете на Калифорния. Не само самолетът бил нов. Нова била и пилотската му книжка. Четиресет минути след излитането едномоторният самолет направил няколко странни маневри и изчезнал от радарите. Възникнали опасения, че заради мъглата Арчър е загуби ориентация и се е разбил в морето. Националните телевизии също споменали за случая, защото Арчър бил важна персона.

Маргарет Лей се обадила в полицията и казала, че Арчър и децата му не са мъртви и че самолетът не се е разбил в морето. Те се били приземили в някакъв пролом. Не можела да посочи местоположението, но настоявала полицията да претърси крайбрежието, по-точно местата, където има сол.

Открили чесната забита в една секвоя; висяла на десетина метра от земята, преобърната. Мястото се наричало Парк „Солниците“. Момчетата били невредими. Бащата бил със счупен гръбнак, но опасност за живота му нямало. Маги обяснила, че прозрението дошло, докато си играела на скрабъл. Към статията имаше снимки на разбития самолет и на Маги от един турнир по скрабъл. Заглавието под втората снимка гласеше: „Като се има предвид способността на Маги да вижда бъдещето, е жалко, че нейната любима игра е скрабъл, а не лотарията!“.

Маги още няколко пъти проявяваше способностите си — дете, открито в кладенец; информация за човек, който се загубил по време на околосветското си пътешествие. Но прозренията ставаха все по-редки. Последната статия бе от 2000 г. — Маги бе помогнала при намирането на избягало дете. Чак до 2008 г. нямаше нищо, а информацията от въпросната година не бе за чудеса, а за нещо съвсем различно.

В Хиър, Айова, станало наводнение. Щетите били големи, библиотеката била наводнена. Маги едва не се удавила, докато се опитвала да спаси някакви книги. Била приета в болница с хипотермия. От даренията не дошли много пари и библиотеката била затворена.

През 2009 г. Маги била обвинена в палеж на изоставена сграда и в притежание на средства за приготвяне на наркотични дози.

През 2010 г. била арестувана за навлизане в чужда собственост и притежание на хероин.

През 2011 г. била арестувана за подбудителство. Маги Лей вероятно умеела да предсказва бъдещето, но дарбата не ѝ помогнала да се предпази от ченгето под прикритие, което чакало във фоайето на един мотел в „Сидър Рапидс“. Била осъдена на трийсет дена затвор. По-късно същата година тя била прибрана отново, но не се озовала в затвора, а в болница. Била премръзнала, което се случвало често на бездомниците в Айова. Така Уейн разбра, че тя живее на улицата.

— Искаш да се срещнете, защото тя е знаела, че идваш, и е казала това на мама — рече накрая Уейн.

— Държа да се видим, защото тя знаеше, че съм на път, и смяташе да ми създава неприятности — поясни Манкс. — Ако не си поговоря с нея, тя ще продължи да ми се пречка. Не за пръв път се сблъсквам с такава пасмина. Много ме дразнят.

— Такава пасмина… имаш предвид другите библиотекари?

Манкс изпръхтя.

— Досега бе доста плах. Е, радвам се, че си възвърнал чувството си за хумор. Искам да кажа, че освен мен има и други хора, които могат да влизат в тайните светове на мисълта. — Вдигна ръка и се чукна с пръст по слепоочието. — Аз имам призрака и когато съм зад волана му, мога да стигна до тайните пътища, които водят към Коледната земя. Познавам хора, които с помощта на специфични тотеми обръщат реалността наопаки. Оформят я, сякаш е мека като глина. Например Крадък Макдермот твърди, че духът му витае в любимия му костюм. Ходещия назад притежава ужасен часовник, който върви назад. Само да не го срещнеш в някоя тъмна алея този, дете! Или където и да е другаде! Истинския възел живее на пътя и общо взето, е като мен. Аз не ги закачам и те не ме закачат. А нашата Маги Лей има нещо, чрез което шпионира. Вероятно това са споменатите от нея плочки за скрабъл. Е, тя като че ли проявява голям интерес към мен. Тъй и тъй минаваме оттам, няма да е вежливо да не я посетим. Ще ми се да опитам да излекувам любопитството ѝ!

Той поклати глава, после се изсмя. Смехът му бе дрезгав, старчески. Пътят към Коледната земя бе подмладил тялото му, но за граченето не се бе погрижил.

Той продължи да шофира. Жълтата разделителна линия притичваше отляво.

Манкс въздъхна и рече:

— Нищо не ми пречи да ти кажа, Уейн. Почти всички проблеми, с които съм се сблъсквал, са започвали от жена. Маргарет Лей, майка ти и първата ми съпруга са от един дол дренки, а има и много други като тях. Знаеш ли какво? В моментите, в които съм бил щастлив, върху мен не е тегнело женско влияние! Тогава не ми се е налагало да се приспособявам. Голяма част от живота на мъжете преминава в скачане от жена на жена и в принуда да служиш вярно като куче. Нямаш представа от какво те избавям! Мъжете не могат да спрат да мислят за жени. Захласват се като умиращ от глад по пържола. Когато си гладен и подушиш метната на скара пържола, нещо те стисва за гърлото и преставаш да мислиш. Жените са наясно с това. И се възползват. Поставят условия, както майките поставят условия преди вечеря. Ако не си почистиш стаята, не си смениш ризата и не си измиеш ръцете, нямаш право да седнеш на масата. Някои мъже смятат, че са голяма работа, ако могат да посрещат изискванията на жените си. Така се чувстват значими. Но когато жената бъде премахната, в душата на мъжа настава спокойствие. Няма с кого да се пазариш, освен със себе си, и почваш да се осъзнаваш. А това винаги е хубаво.

— Защо не си се развел? — попита Уейн. — Щом не си я харесвал?

— Тогава хората не се развеждаха. Дори не съм си помислял за такова нещо. Канех се да избягам. Всъщност бягах няколко пъти. Но се връщах.

— Защо?

— Прияждаше ми се пържола.

— Преди колко време си се оженил?

— Питаш ме на каква възраст съм?

— Да.

Манкс се подсмихна.

— Ще ти отговоря така. На първата ни среща двамата с Каси отидохме на кино. Гледахме ням филм! Толкова отдавна беше!

— Кой филм?

— Германски хорър. Но имаше субтитри на английски. По време на страшните моменти, Каси заравяше лице във врата ми. Баща ѝ присъстваше на прожекцията. Ако бяхме само двамата, тя със сигурност щеше да седне в скута ми. Тогава тя бе само на шестнайсет; мила, сладка и срамежлива. При повечето жени е така. Като млади са същински скъпоценни камъни. Трептят от жизненост и страст. После се получава нещо като смяната на оперението при птиците и стават злобни. Изхвърлят нежността си, както дете изхвърля млечните си зъби.

Уейн кимна и внимателно издърпа един от горните си зъби. Езикът му се плъзна към дупката и се обагри в кръв. Имаше нов зъб, никнещ на мястото на стария. Обаче го усещаше повече като рибарска кука, не като зъб.

Прибра извадения в джоба на шортите си, при другите. Бе загубил пет зъба за трийсет и шестте часа возене в призрака. Не се тревожеше за това. Та нали му никнеха нови.

— А по-късно жена ми ме обвини, че съм вампир, както ти направи — подхвана отново Манкс. — Каза, че съм като демона в онзи немски филм, който гледахме. Каза, че източвам живота на дъщерите ни, че се храня с тях. Но сега, след толкова много години, дъщерите ми са здрави, щастливи, млади и горящи от желание да се забавляват! Явно не съм източил качествено живота им. За няколко години жена ми ме направи толкова нещастен, че ми идеше да убия нея и децата, а после да приключа със себе си. Просто за да туря точка на мъчението. Но сега гледам на миналото с усмивка на уста. Хвърли едно око на регистрационната табела! Направих си шега с ужасните идеи на съпругата ми. Това е начинът за оцеляване! Трябва да се научиш да се смееш, Уейн. Трябва да търсиш начини да се забавляваш! Ще запомниш ли този съвет?

— Сигурно — каза Уейн.

— Хубаво е — продължи Манкс. — Двамата с теб пътуваме в нощта! Много приятно. Бих казал, че си по-добра компания от Бинг Партридж. Поне не се чувстваш задължен да превръщаш всичко в тъпа песен. — Манкс запя с фалцет. — Обичам те, обичам себе си, обичам да играя с чепчето си! — Поклати глава. — Пътувал съм доста с Бинг и всяко следващо пътуване бе по-трудно от предишното. Нямаш си представа колко е хубаво да си с човек, който не пее тъпи песни и не задава тъпи въпроси.

— Ще спрем ли да хапнем някъде? — попита Уейн.

Манкс плесна кормилото и се засмя.

— Явно говорих твърде прибързано… защото този въпрос клони към тъп, млади господарю Уейн! Обещах ти чипс и ще удържа на обещанието си. През миналото столетие заведох почти двеста деца в Коледната земя и никое от тях не е умряло от глад.

Прословутото ресторантче бе на двайсет минути път на запад и представляваше постройка от хром и стъкло с паркинг с размерите на футболно игрище. Качени върху десетметрови стълбове натриеви лампи обливаха асфалта с ярка светлина. На паркинга бе пълно с тирове, а всички места край бара бяха заети, сякаш бе пладне, а не полунощ.

Цялата страна търсеше възрастен мъж и дете, возещи се в стар ролс-ройс, но никой не ги забеляза. Уейн не се изненада от това. Бе стигнал до извода, че хората виждат колата, но не ѝ обръщат внимание. Тя бе като телевизионен канал със снежинки… който всички прескачат. Манкс паркира отпред, с предницата към сградата, а на Уейн дори не му дойде наум да скача, да вика или да удря по стъклото.

— Да не мърдаш от тук — каза Манкс и смигна на Уейн, преди да слезе от колата и да се отправи към ресторанта.

Манкс си проправи път през тълпата и застана пред бара. По телевизията даваха въртящи се в кръг автомобили; после президента, застанал на подиум и размахващ пръст; после блондинка, стиснала микрофон, зад която се виждаше езеро.

Уейн се смръщи. Езерото му изглеждаше познато. Картината се смени и Уейн видя наетата от майка му къща. Отпред бяха спрени полицейски коли. Манкс също бе вперил очи в качения високо над бара телевизор.

Картината отново се смени и Уейн видя как майка му излиза от гаража с триумфа. Не носеше каска и косата ѝ се вееше назад; беше се насочила право към камерата. Операторът нямаше как да се дръпне навреме, Вик го закачи, а падащата камера за момент даде небе, трева и чакъл, след което се удари в земята.

Чарли Манкс излезе с бърза крачка от ресторанта и седна зад волана, а колата се плъзна към изхода на паркинга.

Очите му бяха помътнели, ъгълчетата на устата — виснали надолу.

— Май яденето на чиле се отлага — подхвърли Уейн.

Чарли Манкс се направи, че не го чува.

Не изпитваше болка. Болката щеше да дойде по-късно. Нямаше впечатлението, че се събужда, че е на път да се свести. Струваше ѝ се, че всичко в нея започва неохотно да се намества. Процесът бе продължителен и бавен, толкова продължителен и бавен, колкото ремонтирането на триумфа.

Спомни си триумфа, преди да си спомни собственото си име. Нейде звънеше телефон. Чуваше го ясно, старовремско дрънкане, удряне на чукче върху камбанка. Веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти. Звукът разбуди съзнанието ѝ, но изчезна още преди тя да е осъзнала, че е будна.

Скулата ѝ бе влажна и студена. Вик лежеше по корем на пода, с топната в някаква локва буза. Устните ѝ бяха сухи и напукани, умираше от жажда. Близна водата и усети вкус на цимент, но локвата бе приятно хладна. Облиза устните си, за да ги навлажни.

До лицето ѝ имаше ботуш. Виждаше черните грайфери и висналата връзка. Той ѝ се мяркаше пред очите от един час. Тя го фиксираше за момент, после, щом затвореше очи, забравяше за него.

Вик не можеше да определи къде се намира. Казваше си, че трябва да стане да провери. Мислеше си, че има голяма вероятност внимателно наместилите се парченца от нея да се пръснат вследствие на усилието, но не виждаше друг вариант. Осъзнаваше, че скоро няма да дойде помощ.

Бе претърпяла злополука. С мотора? Не. Намираше се в мазе. Виждаше лющещата се мазилка на стените. И миризмата, общо взето, бе като на мазе, но имаше и други миризми — на обгорен метал и на фекалии, сякаш наблизо имаше непочистен кенеф. Опря дланите си в пода и се надигна на колене.

Не я заболя толкова, колкото очакваше. Имаше болежки в ставите, кръста и задника, но те бяха като при грип, не като от счупени кости.

Когато го забеляза, изведнъж си припомни всичко. Бягството от езерото Уинипесоки, моста, рухналата църква и човека, на име Бинг, който се опита да я напръска с газ и да я изнасили.

Човека с противогаза бе на две части, свързани от няколко преплетени черва. Горната част от тялото му бе в коридора. Краката му бяха точно пред вратата, а ботушите — до мястото, където допреди малко бе лежала Вик.

Бутилката със севофлуран се бе пръснала, но дюзата все още си стоеше на мястото, а част от парчетата се бяха лепнали върху… нещо като каска от метални шипове. Тъкмо човекът миришеше на септична яма вероятно защото червата му се бяха разкъсали.

Помещението изглеждаше разкривено. При вида му на Вик ѝ се зави свят, както когато станеше твърде рязко. Леглото бе преобърнато, виждаха се пружината и краката. Мивката се бе отделила от стената и висеше наклонена под ъгъл. Държаха я две тръби, излезли от скобите си. От една спукана връзка бликаше вода, която се събираше в локвата на пода. Вик си помисли, че ако не се бе свестила, можеше да се удави.

Отне ѝ доста време да се изправи. Левият ѝ крак отказваше да се изпъне в коляното, а когато го направи, болката бе толкова остра, че Вик си пое рязко въздух през зъби. Капачката бе придобила синьо-зелен цвят. Не смееше да стъпи здраво на този крак, защото не го чувстваше стабилен.

Вик огледа отново помещението, сякаш бе посетител в музей на страданието. Нямаше какво повече да прави тук. „Да тръгваме, приятели. В съседната изложбена зала има още по-интересни експонати.“

Тя стъпи между краката на Човека с противогаза, после го прескочи, като много внимаваше да не се препъне в изпънатите черва. Гледката бе толкова нереална, че дори не ѝ се догади.

Заобиколи горната част на тялото му. Не искаше да вижда лицето му, затова се извърна. Но не можа да се въздържи и след две крачки погледна през рамо.

Главата му бе извърната настрани. Очите му се взираха учудено в нищото. Зейналата му уста бе пълна с разтопена пластмаса и обгорял плат.

Тръгна по коридора. Беше като да прекосиш палубата на лодка, която започва да се преобръща. Носеше я надясно, така че се налагаше да се подпира на стената. На коридора всичко му бе наред. Вик бе лодката, която бе пред преобръщане, пред гмурване в разпенена бездна. За момент се разсея и натовари повечко левия си крак. Коляното моментално се огъна и тя посегна да се хване за нещо. Ръката ѝ попадна върху бюста на Исус Христос, чието лице бе обгорено и на мехури от едната страна. Бюстът лежеше върху рафт, натъпкан с порнографски списания. Исус ѝ се хилеше похотливо, а когато отдръпна ръката си, Вик видя, че по нея е полепнала пепел. „Господ изгоря жив. Останаха само дяволите.“

Не биваше да се осланя много на левия си крак. В главата ѝ се появи странна, не особено ясна мисъл: „Благодаря на Господ, че моторът е английски“.

Точно пред стълбището се спъна в купчината торби за боклук и падна. За втори път падаше тук. Първия път торбите бяха омекотили падането ѝ и вероятно ѝ бяха „спестили“ счупване на врата или черепа.

Предметите вътре бяха студени и тежки, но не много твърди. Вик напипа едно нещо, което подозрително приличаше на ханш, а после и друго, с форма на гръден кош. Не искаше да се занимава с това, но ръцете ѝ започнаха да късат найлона, който бе пристегнат с тиксо.

Изригналата миризма не бе на мърша, а дори по-гадна — на джинджифил. Мъжът отдолу бе слаб и още си личеше, че някога е бил хубав. По-скоро бе мумифициран, отколкото разложен. Кожата му бе сбръчкана и пожълтяла, очите му бяха потънали в очните ямки. Бе отворил уста в безмълвен вик. Но впечатлението за викане може би се дължеше на оголване на зъбите вследствие на свиване на кожата.

Вик пусна въздишка, която прозвуча като ридание. Положи длан върху студеното лице на мъжа.

— Съжалявам — каза на мъртвеца.

Не можа да се въздържи, разплака се. По принцип не бе от плачливите, но в определени моменти сълзите бяха единствената смислена реакция. Плаченето бе нещо като лукс; мъртвите не тъжат, не ридаят за никого и нищо.

Погали отново бузата на мъжа. Когато палецът ѝ се допря до устните му, видя натъпкания в устата му лист хартия.

Мъртвецът я гледаше умолително.

Вик каза:

— Добре, приятелю.

Извади листа от устата му, без изобщо да се погнуси. Човекът бе посрещнал смъртта сам, а после бе изхвърлен като боклук. Независимо какво бе искал да каже, Вик бе готова да го изслуша, въпреки че вече нямаше как да му помогне.

Бележката бе написана с молив, с разкривен почерк. Бе използвал парче от опаковка на коледен подарък.

Вик прочете написаното веднъж, докато седеше до мъртвеца, и втори път — на долната стълбищна площадка. Гледаше да не се разплаче.

Малко по-късно избърса лицето си с длани. Погледна стълбите. Причерня ѝ за момент, като си спомни как се бе изтърколила по тях. Цяло чудо бе, че е жива. Бе слязла долу бързо, но щеше да ѝ отнеме много време да се качи. Лявото ѝ коляно пулсираше, пробождано от остра болка при всеки удар на сърцето ѝ.

Мислеше си, че разполага с цялото време на света да изкачи стълбите, но на средата на пътя телефонът отново зазвъня. Вик се поколеба, заслушана в ударите на чукчето върху камбанката. Заподскача нагоре, подпирайки се на парапета и почти без да стъпва на левия си крак. „Холандче в рокличка синя съм знайте, елате с мен на много неща да играете“ — пееше в главата ѝ момиченце с писклив глас. Вик от десетилетия не се бе сещала за тази свързана с играта на дама песничка.

Стигна до горната площадка, мина през вратата и тогава бе обляна от силна слънчева светлина. Чак ѝ прималя от яркото сияние. Телефонът продължаваше да звъни. Много скоро, който и да звънеше, щеше да се откаже.

Вик сграбчи слушалката на черния телефон, който бе сложен на стената, вдясно от вратата към сутерена. Подпря се на касата с лявата си ръка, като отбеляза, че все още стиска бележката от Нейтан Деметър. Допря слушалката до ухото си.

— Господи, Бинг! — каза Чарли Манкс. — Къде беше? Звъня като луд от сума ти време! Започнах да се тревожа да не си направил някоя щуротия. Няма нищо фатално в това, че не си с мен. Ще се отворят и други шансове, а междувременно възникнаха задачки за теб. Но първо ми кажи последните новини за нашата добра приятелка госпожица Маккуин. От телевизията разбрах, че е избягала от къщата в Ню Хемпшир. Чувал ли си нещо за нея? Какви ги върши тя според теб?

Вик вдиша и после бавно издиша.

— О, беше много заета — каза Вик. — Преди малко помогна на Бинг да освежи мазето си. Цветовете бяха адски скучни, така че боядисах стените в бинговочервено.

Последва дълго мълчание и Вик се зачуди дали Манкс не е затворил. Тъкмо се канеше да викне името му, когато той заговори отново:

— Опа! Да не би да намекваш, че бедният Бинг е мъртъв? Съжалявам, ако е така. Раздялата ни бе доста неприятна. Сега се чувствам виновен. Той бе едно голямо дете. Предполагам, правил е лоши неща, но няма как да го виним! Животът го направи такъв!

— Престани да дрънкаш за него. И ме чуй много добре! Идвам да взема сина си, Манкс! Гледай да не си наблизо, когато го намеря. Отбий. Където и да си, отбий. И пусни момчето ми да слезе от колата. Живо и здраво го искам. Кажи му да ме чака там и че ще дойда скоро. Изпълниш ли желанието ми, няма да се занимавам с теб. Ще те оставя да се измъкнеш. Така ще сме квит.

Не бе съвсем искрена, просто трябваше да говори такива неща.

— Как откри Бинг Партридж, Виктория? Много искам да разбера това. Както в Колорадо ли беше? По твоя мост ли мина?

— Уейн невредим ли е? Как е? Искам да говоря с него. Дай ми го!

— Пържещите се в ада искат ледена вода. Отговори на въпросите ми и ще видим… може и аз да отговоря на твоите. Кажи ми как се добра до Бинг.

Вик цялата трепереше.

— Кажи ми първо дали е жив. Ако не е, Господ да ти е на помощ. Ако не е, ако не е, Манкс, ще те сполети нещо много по-лошо от това, което се случи на Бинг!

— Добре е. Той е прекрасен мъничък лъч светлина! Засега това ти стига. Кажи ми как намери Бинг. Чрез мотоциклета ли? В Колорадо използва велосипед. Е, вече явно имаш ново превозно средство. То ли те отвежда при моста? Кажи ми и ще ти разреша да говориш с момчето.

Никаква лъжа не ѝ идваше наум, а и едва ли нещо щеше да се промени, ако той научеше истината.

— Да. Минах по моста. Той ме доведе тук.

— Така — подхвана Манкс, — сдобила си се с ново превозно средство. С мотор с допълнителна скорост, нали? Но той не те закара при мен. Закара те в Къщата на съня. Мисля си, че има причина за това. Притежавам кола с няколко допълнителни скорости, така че разбирам туй-онуй. Въпросните средства имат някои особености. — След кратка пауза добави: — Ти настоя да отбия и да пусна сина ти. Щяла си да стигнеш бързо до мястото. Мостът може да те отвежда до конкретни точки, нали? Логично изглежда. За мост става дума все пак. Двата края трябва да почиват върху нещо, дори ако въпросното нещо са идеи.

— Синът ми. Моят син. Искам да чуя гласа му. Ти обеща.

— Няма да се лъжем, я — каза Манкс. — Ето ти го, Вик. Чуй се с малчугана.

В прашния слънчев следобед Манкс отби от пътя и насочи призрака към двора на магазин за фойерверки. На рекламната табела бе изобразена страховито издута луна, в едното око на която бе забита ракета, хвърляща огън. Уейн се засмя и стисна играчката си луна.

Магазинът представляваше продълговата сграда с дървен стълб за връзване на коне отпред. Тогава Уейн предположи, че са стигнали Запада, където бе преминала по-голямата част от живота му. На север също можеше да се видят такива стълбове, ако целта на собствениците бе селският вид, но на запад покрай тях понякога имаше конски тор, а това означаваше, че си в страната на каубоите. Макар че в днешно време много каубои караха АТВ и слушаха Еминем.

— В Коледната земя има ли коне? — попита Уейн.

— Елени — отвърна Манкс. — Опитомени бели елени.

— За яздене стават ли?

— Не, но вземат храна от ръката ти!

— Какво ядат?

— Каквото им дадеш. Сено. Захар. Ябълки. Не са придирчиви.

— И всичките са бели?

— Да. Обаче е трудно да ги забележиш в снега. В Коледната земя винаги е снежно.

— Можем да ги боядисаме! — възкликна ентусиазирано Уейн. — Така ще се виждат.

Напоследък му идваха вълнуващи идеи, и то много.

— Да — отвърна Манкс. — Това звучи забавно.

— Да ги боядисаме червени. Червени елени. Червени като пожарникарски камиони.

— Голяма веселба.

Уейн се усмихна при мисълта как опитоменият елен чака кротко да го боядисат в яркочервено. Прокара език по острите си нови зъби и започна да обмисля възможностите. Смяташе, когато пристигне в Коледната земя, да пробие старите си зъби, да ги наниже и да ги носи като огърлица.

Манкс посегна към жабката, отвори я и извади телефона на Уейн. Беше го използвал няколко пъти сутринта. Беше търсил Бинг Партридж, който обаче не бе вдигнал. Господин Манкс не остави съобщение.

Уейн погледна през стъклото. От магазина излезе човек, стиснал торба в едната си ръка. С другата бе хванал русо момиченце, което подскачаше като агънце. Щеше да е забавно да боядиса момиченцето в яркочервено. Да съблече дрехите ѝ, да я притисне на земята и да боядиса стегнатото ѝ гърчещо се телце. Цялата да я боядиса. Но за тази цел трябваше да ѝ обръсне главата. Уейн се зачуди за какво би могла да послужи торба с руса коса. Можеше да се измисли нещо забавно, със сигурност.

— Господи, Бинг! — възкликна Манкс. — Къде беше?

Отвори вратата и излезе от колата.

Момиченцето и баща му се качиха в един пикап и потеглиха. Уейн им помаха. Момиченцето го видя и отвърна на поздрава му. Еха, каква страхотна коса имаше само! Мека и златна. От нея можеше да се направи въже. С клуп, на който тя да бъде обесена. Адски шантава идея. Уейн се зачуди дали някога се е случвало човек да бъде обесен на собствената си коса.

Манкс говореше по телефона отвън. Крачеше напред-назад и изпод ботушите му се надигаха бели облачета прах.

Ключалката на задната дясна врата изщрака. Манкс отвори вратата и се наведе.

— Уейн? Спомняш ли си, че вчера се разбрахме, че ако слушаш, ще ти позволя да разговаряш с майка си. Не искам да си мислиш, че Чарли Манкс не си държи на думата! Ето ти я. Иска да разбере как си.

Уейн взе телефона.

— Мамо? Аз съм. Как си?

Чу се свистене и пукане, а после и глъхнещият от вълнение глас на майка му.

— Уейн!

— Тук съм. Чуваш ли ме?

— Уейн! — повтори тя. — Уейн, добре ли си?

— Да! Спряхме да купим фойерверки. Господин Манкс ми е обещал бенгалски огън и ракети. Ти как си? Да не би да плачеш?

— Липсваш ми. Мама иска да си при нея, Уейн. Идвам да те взема!

— О, добре. Падна ми зъб. Всъщност няколко паднаха! Мамо, обичам те! Всичко е наред. Добре съм. Забавляваме се!

— Уейн, не си добре. Той ти причинява нещо. Влиза в главата ти. Трябва да го спреш. Трябва да се пребориш с него. Той не е добър човек.

В стомаха на Уейн запърхаха пеперуди. Прокара език над новите си остри зъби.

— Ще ми купи фойерверки — отвърна мрачно.

Цяла сутрин бе мислил за това как ще надупчи нощта с ракети, подпалвайки небето. Искаше му се и облаците да пламнат. Хубава гледка щеше да е! Горящи облаци да падат от небето, оставяйки черен дим след себе си.

— Той уби Хупър, Уейн — каза тя и думите ѝ сякаш му зашлевиха шамар. Уейн трепна. — Хупър загина, защитавайки те. Ти също трябва да се бориш.

Хупър. Имаше чувството, че от години не е мислил за Хупър. Сега си го спомни — големите тъжни очи, рошавата глава, лошия дъх, топлата мека козина и глупашкото въодушевление… и как бе умрял. Беше захапал Човека с противогаза за глезена, след което господин Манкс… господин Манкс…

— Мамо! — възкликна Уейн. — Мисля, че съм болен, мамо. Мисля, че съм отровен отвътре.

— О, миличък — Тя отново се разплака. — О, миличък, дръж се. Остани себе си. Идвам.

Очите на Уейн смъдяха и за момент всичко се размаза и раздвои. Изненада се, че му се е доплакало. Все пак не се чувстваше тъжен; по-скоро имаше тъжни спомени.

„Кажи ѝ нещо, което би могла да използва — помисли си той. После мисълта дойде отново, но по-бавно и на обратно. — Да използва. Нещо. Кажи.“

— Видях баба Линда — промърмори той. — В съня си. Говореше объркано, но разбрах, че иска да му се опълча. Само че е трудно. Все едно да се опитваш да вдигнеш канара с лъжица.

— Направи каквото е поискала — настоя майка му. — Опитай поне.

— Да. Да, така да бъде. Мамо. Мамо, и нещо друго — избърбори припряно той. — Той кара към…

Манкс се пресегна и измъкна телефона от ръката му. Издълженото му кльощаво лице се бе зачервило, а очите му проблясваха гневно, като на картоиграч, който е очаквал да спечели ръка, но е изпуснал.

— Е, стига дрънканици — каза той с веселяшки глас, който не пасваше на блясъка в очите му, и затръшна вратата в лицето на Уейн.

След затварянето на вратата, сякаш се прекъсна някаква електрическа верига. Уейн се отпусна в кожената седалка. Чувстваше се уморен, вратът му бе схванат, а слепоочията му пулсираха. Някои неща го тревожеха. Гласът на майка му, плачът ѝ, Хупър, който умря заради ухапването — от всичко това му се свиваше стомахът.

„Отровен съм — каза си. — Съм отровен.“ Потупа предния си джоб, където бяха изпадалите му зъби, и се замисли за лъчевата болест. „Облъчен съм. Каква смешна дума. Навява асоциации с гигантските мравки от черно-белите филми, които гледахме с баща ми.“

Зачуди се какво ще стане, ако сложи мравки в микровълнова печка. Предположи, че просто ще се изпържат, изглеждаше му невероятно да пораснат. Но как да разбере, без да е опитал! Погали малката луна и си представи как те пукат като пуканки. Нейде дълбоко в съзнанието му се прокрадна странна мисъл — дали не трябва да се опита да разсъждава наопаки — която той обаче не успя да задържи. Не беше забавна.

Когато Манкс влезе в колата, Уейн отново се усмихваше. Нямаше представа колко време е минало, но Манкс бе приключил телефонния си разговор и дори бе напазарувал. Носеше тънка хартиена торба, от която стърчеше тръба със зелен цвят, обвита в целофан. На етикета на тръбата пишеше: „Лавина от звезди — прекрасен завършек за една прекрасна нощ!“.

Манкс погледна над предната седалка. Кокореше се, а устните му бяха изкривени в недоволна гримаса.

— Купих ти бенгалски огън и ракета — обяви Манкс. — Друг въпрос е дали ще ги използваме. Сигурен съм, че се канеше да кажеш на майка си, че отиваме при госпожица Маги Лей. За малко да ми развалиш забавлението. Аз правя всичко възможно да ти е хубаво, а ти все гледаш да ме прецакаш.

Уейн отвърна:

— Имам ужасно главоболие.

Манкс поклати гневно глава, затръшна вратата и отпраши към пътя. Цупеше се в продължение на няколко мили, но недалече от границата с Айова един дебел таралеж се опита да пресече пътя и бе пометен от призрака. Тупването бе толкова силно и неочаквано, че Уейн нямаше как да не зацвили от кеф. Манкс погледна назад и му се усмихна топло. После включи радиото и двамата запяха O Little Town of Bethlehem, и всичко се оправи.

— Мамо, мамо, той кара към… — каза Уейн, а после нещо изтрака, чу се и звук от затръшване на врата.

— Е, стига дрънканици — викна Манкс с приповдигнатия тон на цирков глашатай. — На добрия малчуган му се събра доста напоследък. Не бива да го натоварваме излишно!

Вик заплака. Подпряна на кухненския плот, се олюляваше, ронейки сълзи в телефонната слушалка.

Момчето от другата страна на линията говореше с гласа на Уейн… но не беше Уейн. Усещаше се някаква сънлива резервираност, която не пасваше на ситуацията и не бе характерна за такова сериозно и самостоятелно момче като него. Звучеше нормално само в края на разговора, когато тя му бе напомнила за Хупър. За секунди, макар объркан и уплашен, бе себе си. Освен това звучеше като дрогиран, като човек, който излиза от дълбока упойка.

Колата успяваше да го упои по някакъв начин. Упояваше го и същевременно изсмукваше същността му, оставяйки след себе си щастливо безмозъчно… нещо. Вампир като Брад Макколи — студеното момченце, което се бе опитало да я убие преди много, много години в Гънберъл. Тези мисли бяха нетърпими, трябваше да се отърси от тях, иначе нищо чудно да се разкрещеше.

— Добре ли си, Виктория? Ако искаш да се чуем друг път?

— Ти го убиваш. Той умира.

— Никога не е бил по-жизнен! Прекрасно момче е! Разбираме се добре. Като Буч Касиди и Сънданс Кид. Бъди спокойна, държа се добре с него. Никога не съм наранявал дете. Но след всичките лъжи, които ти изрече по мой адрес, едва ли някой ще ми повярва. Цял живот съм се грижил за деца, но ти разтръби, че съм перверзник. В правото съм, може да се каже, да сторя ужасни неща на сина ти. Така бих направил измислиците ти истина. Свикнал съм да оправдавам очакванията. Но сърце не ми дава да се отнасям лошо с деца. — След кратко колебание добави: — Възрастните обаче са друго нещо.

— Пусни го. Моля те, пусни го. Той няма нищо общо. Знаеш. Искаш да ми отмъстиш. Разбирам те. Спри някъде. Просто спри и ме изчакай. Ще използвам моста си. Ще те намеря. Можем да се договорим. Ти го пускаш да излезе от колата, аз влизам на негово място. Ще можеш да правиш каквото си искаш с мен.

— Имаш много вини да чистиш. Разтръби навсякъде, че съм издевателствал сексуално над теб. Гадно ми е, че ме обвиняват в нещо, което не съм имал дори удоволствието да опитам.

— Искаш ли? Това ще те ощастливи ли?

— Да те изнасиля? Боже, не! Само се заяждам. Подобна низост ми е чужда. Знам, че много жени обичат да бъдат пляскани по задника по време на сексуален акт и да бъдат обиждани, но това е просто спорт. Да взема жена против волята ѝ? Не съм такъв човек! Сигурно няма да ми повярваш, но аз имам дъщери. Понякога си мисля, че още от самото начало отношенията ни тръгнаха в погрешна посока! За което много съжалявам. Така и не се отвори възможност да се опознаем. Убеден съм, че щеше да ме харесаш, ако се бяхме срещнали при други обстоятелства.

— Ох — изпъшка тя.

— Не е толкова невероятно! Женил съм се два пъти и рядко съм оставал без женска компания. Всеки си харесва нещичко.

— Какво намекваш? По дяволите, искаш да излизаш с мен?

Той подсвирна.

— Ах, тази твоя уста! Можеш да накараш хамалин да се изчерви! Имайки предвид как мина първата ти среща с Бинг Партридж, ми се струва, че за здравето ми ще е най-добре само да си бъбрим. Досегашните ни отношения не бяха изпълнени с много романтика. Ти изтощаваш мъжете, Виктория. — Засмя се. — Поряза ме, наговори сума ти лъжи за мен и ме прати в затвора. По-гадна си от първата ми жена. Все пак… имаш нещо, което мъжете ценят! Караш ги да се замислят!

— Ще ти дам една тема за размисъл. Хубаво си помисли. Не можеш вечно да си в движение. Рано или късно ще се наложи да спреш. Рано или късно ще се наложи да поспиш. И тогава, когато отвориш очи, ще съм надвесена над теб. Лесно се справих с приятелчето ти Бинг, Чарли. Опасна кучка съм и смятам да те изгоря в колата ти и да си върна сина.

— Сигурен съм, че ще се опиташ, Виктория, но замисляла ли си се какво ще правиш, ако той не пожелае да се прибере при теб?

Връзката прекъсна.

След като Манкс затвори, Вик се приведе и задиша тежко като маратонец, който току-що е пресякъл финалната линия. Беше плакала от гняв, което я бе изтощило адски. Идеше ѝ да вземе слушалката и да я заудря в стената, но кротката част от съзнанието ѝ я накара да се въздържи.

„Щом си решила да се гневиш — чу тя гласа на баща си, — използвай гнева, а не се оставяй той да използва теб.“

Наистина ли бе казал такова нещо? Нямаше представа, но чуваше гласа му в главата си.

Когато се нарева, очите ѝ смъдяха, а лицето ѝ гореше. Тръгна към мивката, но нещо я дръпна назад — бе забравила, че слушалката е все още в ръката ѝ. Навитият на спирала черен кабел се бе изпънал.

Вик сложи слушалката на мястото ѝ, после се вторачи в шайбата. Чувстваше се празна и пребита, но след изплакването на мъката — и някак умиротворена, както когато работеше по илюстрациите за „Търсача“.

Трябваше да проведе няколко телефонни разговора. Трябваше да вземе решения.

В загадките в „Търсача“ винаги имаше голямо количество разсейваща визуална информация, много шум. Кулминацията в първата книга бе във вътрешността на чуждоземен космически кораб. Търсача трябваше да намери пътя до аварийната капсула, като междувременно изключи редица копчета за самовзривяване. Между него и свободата имаше лазери, заключени врати, контейнери с радиоактивни материали и гневни извънземни с вид на кубчета кокосово желе. Възрастните по-трудно се справяха със задачата. Вик стигна до извода, че причината е в това, че те се опитват да видят целия път, но ги затруднява многото информация. Много неща трябваше да се забележат, много неща трябваше да се обмислят. Децата обаче не влизаха в ролята на странични наблюдатели и не се концентрираха върху цялостната картина. Те си представяха, че са Търсача, героят в историята, и следяха какво той вижда във всеки един момент. Вик вярваше, че разликата между децата и възрастните е разликата между въображението и примирението. Смениш ли едното с другото, губиш пътя.

Вик осъзна, че не е нужно да намира Манкс. Беше толкова безнадеждно, като да уцелиш със своята стрела друга летяща стрела. Бе дала да се разбере, че ще използва моста си. Но това не бе необходимо. Тя знаеше къде отива той. Къде трябва да отиде. Можеше да се отправи натам, когато си поиска.

Но това би било изхвърляне. Коледната земя бе далече както метафорично, така и в действителност.

Трябваше да е готова за битка, когато се появи Манкс. Вероятно щеше да се наложи да го убие и трябваше да притежава подходящото за това средство. Имаше и друг проблем — какво ставаше с Уейн. Дали при пристигането си в Коледната земя той все още щеше да е себе си и дали сполитащото го бе обратимо.

Вик знаеше кой може да ѝ отговори за Уейн и кой за това как трябва да се бие. Щеше да си осигури средствата, нужни ѝ да удари Манкс право в сърцето. Обаче тези хора също бяха на път. Трябваше да се види с тях. Скоро.

Първо, Мишел Деметър бе загубила баща си и искаше да знае какво му се е случило. Предостатъчно бе стояла в неведение.

Съдейки по наклона на слънчевите лъчи, минаващи през кухненския прозорец, прецени, че е късен следобед. Небето представляваше тъмносин купол. Бурята явно бе отминала. Онези, които бяха чули избухването на бутилката със севофлуран, едва ли щяха да си помислят, че става въпрос за гръмотевица. Предположи, че е била в безсъзнание три или четири часа. Трябваше да прегледа купчината пликове, лежащи на кухненския плот. Адресът на Човека с противогаза бе:

Това щеше да е трудно за обясняване. Човек не може да се придвижи от Ню Хемпшир до Пенсилвания за четири часа, дори да дава газ до дупка. Помисли си, че не е нужно да обяснява. „Нека другите да си блъскат главата.“

Набра. Бе запомнила номера.

— Да? — каза Лу.

Не бе очаквала да вдигне Лу, а Хътър. Или онзи грозен полицай с рунтавите бели вежди, Долтри. Можеше да му каже къде да търси запалката си.

Като чу гласа на Лу, омекна и за момент увереността ѝ спадна. Осъзнаваше, че никога не го е обичала толкова, колкото той заслужава, и че той винаги я е обичал повече, отколкото тя заслужава.

— Аз съм — каза тя. — Подслушват ли?

— О, мамка му, Вик! А ти как мислиш?

Табита Хътър се включи в разговора:

— Тук съм, Вик. Успя да разтревожиш доста хора. Би ли ми казала защо избяга?

— Тръгнах да търся сина си.

— Знам, че криеш доста неща от мен. Изглежда, се страхуваш да ги споделиш. Но аз трябва да знам, Вик. Каквото и да си правила през последните двайсет и четири часа. Явно смяташ, че си постъпила правилно. Явно смяташ за нормално…

— Двайсет и четири часа? Как така… двайсет и четири часа?

— От толкова време те издирваме. Добре се справи с изчезването. Някой път трябва да го обсъдим. Би ли ми казала къде…

— Цели двайсет и четири часа! — възкликна Вик.

Фактът, че е изгубила цял ден, ѝ се струваше толкова невероятен, колкото кола да използва за гориво човешки души вместо безоловен бензин.

Хътър промълви:

— Вик, искам да не мърдаш от там, където и да си.

— Няма начин.

— Трябва…

— Не. Млъкни и ме слушай. Трябва да намериш едно момиче, казва се Мишел Деметър. Живее в Бранденбург, Кентъки. Баща ѝ е изчезнал в края на май и тя сигурно много се тревожи. Той е тук долу, в мазето. Мъртъв е. От доста време. Разбра ли?

— Да, аз…

— Погрижи се за него, по дяволите. Да не го тикнете веднага в някоя скапана морга. Нека някой поседи при него, докато не дойде дъщеря му. Дълго време е бил сам.

— Какво се е случило с него?

— Убил го е човек на име Бинг Партридж. Той е онзи с противогаза, който стреля по мен. Онзи, който според вас не съществува. Работеше за Манкс. Дълго време са били сподвижници.

— Вик, Чарли Манкс е мъртъв.

— Не. Не е. Видях го, видял го е и Нейтан Деметър. Деметър потвърждава казаното от мен.

— Вик, току-що ми каза, че той е мъртъв. Как го потвърждава? Успокой топката. Много ти се струпа на главата напоследък. Мисля, че имаш…

— Добре съм с главата. Не провеждам въображаеми разговори с мъртви хора. Деметър е оставил бележка, разбра ли сега? В нея се споменава Манкс. Лу! Лу, чуваш ли ме?

— Да, Вик. Ти добре ли си?

— Говорих с Уейн тази сутрин, Лу. Ще го намеря.

— О, боже — каза той с разтреперан глас. Като че ли всеки момент щеше да се разплаче. — О, боже! Той какво ти каза?

— Не е пострадал.

— Виктория — намеси се Табита Хътър, — ти кога…

— Чакай! — кресна Лу. — Не можеш да се справиш сама. Не можеш да минеш по моста сама.

Вик се съсредоточи, сякаш се прицелваше с пушка в далечна мишена. С възможно най-ясен и спокоен глас каза:

— Чуй ме, Лу. Ще се отбия до едно място, а после ще се видя с един човек. Той може да ми осигури нещо, с което да излича света на Манкс.

— Информация ли ще ти даде? — попита Табита Хътър. — Виктория, Лу е прав. Не можеш да се справиш сама. Върни се. Върни се да поговорим. С кого ще се срещнеш? От каква информация имаш нужда?

Лу заговори бавно и с подрезгавял от вълнение глас:

— Махай се от там, Вик. Друг път ще обсъждаме фъшкии. Тръгнали са към теб. Махай се и отиди да правиш каквото трябва!

— Господин Кармоди? — подхвана Табита. В гласа ѝ се усещаше напрежение. — Господин Кармоди?

— Тръгвам, Лу. Обичам те.

— Аз също.

Личеше си, че той прелива от емоции.

Тя внимателно положи слушалката върху вилката.

Надяваше се, че Лу я е разбрал. Бе отвърнал: „Друг път ще обсъждаме фъшкии“, което бе обнадеждаващо. Думата имаше значение, което само Вик можеше да схване. Конските фъшкии бяха основна съставка на експлозива, с който баща ѝ от десетилетия взривяваше скали.

Докуцука до мивката и пусна студената вода. Изми си ръцете и наплиска лицето си. Кръв и мръсотия потекоха към канала под формата на красиви розови струйки. По цялото ѝ тяло, вероятно и в косата ѝ имаше парченца от Човека с противогаза. В далечината зави полицейска сирена. Хвана я яд, че не взе душ, преди да се обади на Лу. Не се бе сетила и да потърси оръжие. Вероятно се нуждаеше повече от оръжие, отколкото от шампоан.

Отвори задната врата и слезе внимателно по стълбите, като гледаше да не натоварва лявото си коляно. Трябваше да го държи изпънато, докато кара. Притесни се, че няма да може да сменя скоростите, после си спомни, че моторът е английски. Скоростният лост бе от дясната страна, нещо, което бе забранено в Съединените щати още преди тя да се роди.

Излезе от сенките на къщата и бе обляна от слънчева светлина. Светлината не бе ярка като през лятото, а чиста, мека и хладна, както подобава на сезона, когато се берат ябълки, играе се футбол и листата стават крехки, придобивайки есенни цветове. Много обичаше тази светлина. Винаги я бе обичала.

Заизкачва се по хълма с извърнато към слънцето лице. Затвори очи, за да може да концентрира сетивата си върху приятната топлина, разливаща се по кожата ѝ.

Воят на сирените се засилваше, доплеровият ефект го правеше променлив. Щяха да хвърчат глави, когато Табита Хътър разбереше, че са приближили къщата с надути сирени, предупреждавайки по този начин Вик.

Стигна върха на хълма и се заклатушка по паркинга. Погледна през рамо. Една полицейска кола мина по „Блок Лейн“ и спря пред къщата на Бинг. Ченгето дори не сви по алеята, а блокира пътя, паркирайки косо. Той се изстреля навън толкова рязко, че си удари главата в покрива и шапката му падна. Беше много млад. Вик не можеше да си представи да излиза с него, камо ли пък да бъде арестувана от него.

След нови три крачки къщата долу вече не се виждаше. Мина ѝ през ума, че е възможно мотоциклета да го няма, че е възможно деца да са видели, че ключът е в стартера, и да са решили да направят няколко кръгчета. Триумфът обаче бе на мястото си, полегнал върху ръждясалата си стойка.

С мъка го изправи във вертикално положение. Заскимтя от болка, когато се наложи да напъне с левия си крак.

Завъртя ключа и настъпи газта.

Моторът бе мокър от дъжда и нямаше да е изненадващо, ако откажеше да запали. Всичко бе наред — забоботи веднага, сякаш копнееше да излезе на пътя.

— Радвам се, че поне ти си добре — каза тя.

Направи обратен завой и излезе от сенките. Докато се плъзгаше покрай изгорялата църква, заваля. Студени блещукащи капки западаха от слънчевото небе. Цопваха приятно върху кожата ѝ и сухата ѝ, окървавена, мръсна коса.

— Дъжд, дъжд — промълви нежно тя. — Ела отново и отмий тази гадост.

Триумфът и възседналата го жена заобиколиха обгорените дъски и камъни, които някога са били молитвен дом.

Когато стигна до мястото, където се бе озовала вчера, видя моста, сгушен сред дърветата. Единствената разлика бе, че бе обърнат, така че Вик влезе от страната, която възприемаше като източна. На стената вляво със зелен спрей бе написано: „Хиър“.

Старите изгнили дъски затракаха под гумите. Когато шумът на двигателя заглъхна в далечината, един гарван кацна пред входа и се вторачи в мрака.

Две минути по-късно мостът изведнъж изчезна, както балон, прободен от игла. Дори изпука като балон, а ударната вълна помете гарвана, изскубвайки половината му пера и отхвърляйки го на десетина метра. Птицата падна на земята, беше мъртва — поредната жертва на пътнотранспортно произшествие.

Хътър разбра първа какво се случва, макар че помещението бе пълно с хора. Лу Кармоди залитна. Дясното му коляно се подгъна и той се подпря с длан на голямата овална маса.

— Господин Кармоди! — извика тя.

Той се свлече в един от столовете на колелца. Широкото му лице бе пребледняло, над веждите му бе избила пот. Опря китката си в челото, сякаш за да провери дали няма температура.

— Господин Кармоди? — повтори Хътър, която бе от другата страна на масата.

Край Лу имаше много хора, които обаче явно не разбираха, че той има проблеми със сърцето.

— Тръгвам, Лу — каза Вик Маккуин. Хътър я чу през слушалките си с блутут. — Обичам те.

— Аз също — отвърна Кармоди.

Той носеше устройство, подобно на това на Хътър. Всъщност почти всички имаха такива и слушаха разговора.

Намираха се в една от конферентните зали на полицейската централа край Лакония. Мястото по нищо не се различаваше от залите в големите хотели — скучна обстановка, голяма овална маса в средата и прозорци, гледащи към паркинг.

Маккуин затвори. Хътър свали слушалките си.

Кънди, главният ѝ експерт, беше отворил лаптопа си и се ровеше в Гугъл Мапс. На екрана се виждаше „Блок Лейн“ в Шугъркрийк, Пенсилвания. Кънди стрелна с очи Хътър.

— След три минути ще има коли там. Може и по-скоро. Току-що говорих с местните, тръгнали са с надути сирени.

Хътър отвори уста, за да каже: „Кажи им да изключат скапаните сирени!“. Нима не се досещаха, че беглецът не бива да бъде предупреждаван?

Тогава Лу Кармоди заби носа си в плота на масата. Изсумтя и сграбчи масата като корабокрушенец, който се опитва да се задържи за блъскана от вълните отломка.

Така че Хътър каза:

— Викай линейка, бързо!

— Искаш… линейка за „Блок Лейн“? — попита Кънди.

— Не, за тук. — Скокна от мястото си и се спусна покрай масата. Викна: — Господа, отдръпнете се от Кармоди, моля. Бързо, отдръпнете се, моля!

Столът на колелца на Лу Кармоди бавно се плъзна назад и едрият мъже се строполи на пода, сякаш бе хвърлен през тавански капак.

Долтри бе най-близо до него, точно зад стола. Стискаше чаша с надпис: „Най-добрият дядо на света“. Отскочи рязко настрани, заливайки розовата си риза с кафе.

— Удар ли получи? — попита.

Хътър застана на коляно до Кармоди, чиято горна част на тялото бе под масата. Хвана го за месестото рамо и забута. Все едно се опитваше да обърне матрак. Той се озова по гръб. Дясната му ръка бе увила на възел фланелката му с Железния човек точно между обемистите гърди. Бузите му бяха отпуснати, устните — посивели. Изпъшка тежко, хриптейки. Очите му се стрелкаха в различни посоки, сякаш правеше опит да се ориентира в обстановката.

— Не ни напускай, Лу — каза тя. — Скоро ще дойде помощ.

Тя щракна с пръсти и погледът му регистрира присъствието ѝ. Лу примигна и се усмихна плахо.

— Харесвам обеците ти, Супергърл. Не те възприемах като Супергърл.

— Така ли? А като кого? — попита тя, за да го накара да говори.

Пръстите ѝ се спряха върху китката му. Дълго време не усещаше нищо, после дойде силно изтупване и нова порция тишина, и накрая поредица от бързи удари.

— Велма — каза той. — Нали се сещаш? От „Скуби Ду“.

— Защо? Защото и двете сме трътлести? — попита Хътър.

— Не, защото сте умни. Страх ме е. Би ли ми подържала ръката?

Тя му стисна ръката. Той нежно прокара палец по кокалчетата ѝ.

— Знам, че не вярваш на думите на Вик за Манкс — изтърси той със съскащ шепот. — Знам, че я смяташ за луда. Не можеш да позволиш фактите да застанат на пътя на истината.

— Ти да видиш — отвърна тя. — Каква е разликата?

Той я изненада със смеха си — припрян, безпомощен, глъхнещ.

Наложи се тя да се качи в линейката. Той отказваше да пусне ръката ѝ.

На излизане от моста Вик изключи от скорост и наби спирачка. Спомняше си много добре как при предишното си посещение на библиотеката в Хиър се бе изтърсила на циментовата алея и си бе ожулила коляното. Съмняваше се, че в състоянието, в което бе в момента, би понесла падане. На мотора обаче не му пукаше за изключването от скорост и когато излезе на пътя зад библиотеката, двигателят просто угасна с обезсърчително хриптене.

Предния път паркът бе поддържан, сенчест и приятен — място, където да разпънеш одеяло и да легнеш да четеш. Сега имотът от половин акър представляваше кална нива, набраздена от гумите на булдозери и самосвали. Вековните дъбове и брези бяха изкоренени и струпани на купчина в единия край.

Една от пейките с чугунени крака бе оцеляла. Преди бе тъмнозелена, но сега боята се лющеше, а дъските бяха нацепени и избелели от слънцето. Маги дремеше на нея, отпуснала брадичка върху гърдите си, а слънцето я обливаше с безмилостните си лъчи. В едната си ръка държеше кутия с лимонада, около гърлото на която жужеше муха. От фланелката без ръкави стърчаха кльощави ръце, които бяха покрити с белези от изгаряния. Бе боядисала косата си в оранжево, но се виждаха прошарени кафяви корени. Майката на Вик не изглеждаше толкова стара, когато умря.

При вида на изнемощялата, съсухрена и самотна Маги Вик изпита болка, която бе по-остра от тази в лявото ѝ коляно. Спомни си в детайли как в изблик на гняв и паника бе замерила жената с папка и я бе заплашила с полиция. Чувството за вина я измъчваше, но тя не си позволи да го отхвърли. Остави го да гори — връхче на цигара, забито в кожата.

При спирането предната спирачка изпищя. Маги вдигна глава, отметна кичур изтъняла коса от очите си и се усмихна сънливо. Вик подпря мотора на стъпенката.

Усмивката изчезна така внезапно, както се бе появила. Маги се изправи тромаво на крака.

— О, В-в-вик. Какво е станало? Цялата си в кръв.

— Ако това ще те успокои, повечето не е моя.

— Ами не. Призлява ми. Предния път май сложих лепенка на коляното ти?

— Да, така беше. — Вик погледна към библиотеката. Прозорците на първия етаж бяха покрити с шперплатови плоскости. Пред желязната врата отзад бе изпъната жълта полицейска лента. — Какво се е случило с твоята библиотека, Маги?

— Е, определено е в-в-в-в-иждала и по-добри дни. Това важи и за м-м-м-ен — каза Маги и пусна една беззъба усмивка.

— О, Маги — измънка Вик и усети как в очите ѝ напират сълзи. Заради небрежно положеното червило на Маги. Заради струпаните на купчина мъртви дървета. Заради твърде яркото изгарящо слънце. Маги заслужаваше да има сенчесто място, където да си почива. — Чудя се коя от двете ни се нуждае повече от лекар.

— О, аз съм добре! Само дето з-з-з-аеквам повечко.

— А ръцете ти?

Маги изгледа някак учудено, с присвити очи съзвездията от изгаряния, после вдигна глава.

— Това ми помага да говоря нормално. Помага ми и за други н-н-н-неща.

— Кое ти помага?

— Б-б-олката. Хайде! Да влизаме! Мама Маги ще се п-п-п-о-грижи за теб.

— Нуждая се и от друго, Маги. Имам няколко въпроса към плочките ти.

— М-м-м-оже и да не отговорят — каза Маги и тръгна по пътеката. — Вече не се представят о-о-о-собено добре. Вече и те з-з-аекват. Но ще опитам. След като те почистя и о-о-обгрижа.

— Нямам време за обгрижване.

— Имаш, имаш. Той още не е п-п-пристигнал в Коледната земя. И двете знаем, че няма как да го хванеш, преди да е стигнал. Все едно да се опитваш да уловиш м-м-м-ъглата.

Вик внимателно слезе от мотоциклета. Подрипваше на един крак, за да не натоварва болното си коляно. Маги я подхвана през кръста. Вик понечи да ѝ каже, че не се нуждае от патерица, но истината бе, че се нуждаеше. Едва ли можеше да се добере до библиотеката без чужда помощ, така че инстинктивно преметна ръката си над раменете на Маги. След няколко крачки Маги спря и извърна глава назад към Прекия път, който отново минаваше над река Сийдър. Реката бе по-широка от преди, водите ѝ се пенеха край тесния път, простиращ се зад библиотеката. Храсталаците, които едно време растяха по брега, ги нямаше.

— Какво има от другата страна на моста този път?

— Двама мъртъвци.

— Дали някой няма да те п-п-п-оследва?

— Съмнявам се. Там ме търсеше полиция, но мостът ще изчезне, преди те да са го открили.

— И тук идва п-п-олиция.

— Мен ли търсеха?

— Не знам! Може би! На връщане от аптеката видях п-п-о-лицейска кола отпред. Така че си бих камшика. Понякога п-п-преспивам тук, но използвам и други м-м-еста.

— Къде? Ако не се лъжа, предния път спомена, че живееш при роднини… някакъв твой чичо?

Маги поклати глава.

— Отиде си. Всички каравани бяха отнесени.

Двете жени се заклатушкаха към задната врата.

— Вероятно те търсят, защото ти се обадих. Сигурно проследяват мобилния ти телефон.

— Сетих се за това. Изхвърлих го, след като се обади. Знаех, че няма да ти се наложи да ми з-з-въниш отново. Няма проблеми!

На жълтата лента пред ръждясалата врата пишеше „Опасност“. В залепения на вратата лист се посочваше, че сградата се руши. Вратата не бе заключена; парче бетон я държеше открехната. Маги се мушна под лентата, бутна вратата и влезе. Вик я последва.

Преди галерията ухаеше на хиляди книги, стареещи спокойно в сенките. Лавиците се бяха катурнали като четириметрови железни плочки домино. Повечето от книгите липсваха, но тук-там се виждаха купчини, от които лъхаше на плесен и гнилоч.

— Голямото н-н-аводнение бе през 2008 г., но стените в-в-се още са влажни.

Вик прокара длан по бетонната стена и се убеди в правотата на думите ѝ.

Маги я придържаше, докато внимателно си проправяха път покрай боклуците. Вик, без да иска, срита няколко ръждясали кутийки от бира. Когато очите ѝ свикнаха с мрака, видя, че стените са изрисувани с графити — обичайните огромни пениси и заоблени цици. Имаше и съобщение, чиито червени букви се бяха разтекли: МОЛИМ ПЪЗИ ТИХУ ЧЕ ХОРЪТА СЕ ОПИТВАТ ДА СЕ ДРУСЪТ!

— Съжалявам, Маги — каза Вик. — Знам, че обичаше това място. Някой не помага ли? Книгите не бяха ли преместени на сигурно място?

— О, да.

— Наблизо?

— Да. Градското сметище е на една миля надолу по реката.

— Сградата не можеше ли да се ремонтира? — попита Вик. — Изглежда ми стара. На повече от сто години? Не представлява ли архитектурна ценност?

— Усещаш ги нещата — отвърна Маги. За момент заекването бе изчезнало. — Мястото е историческо, мила.

Вик мярна изражението ѝ сред сенките. Истина бе — болката наистина помагаше на Маги да контролира заекването.

Кабинетът на Маги Лей пак си бе там, зад аквариума… общо взето. Аквариумът бе празен, купчини мръсни плочки за скрабъл лежаха на дъното, през замъглените стъклени стени се виждаше някогашната детска библиотека. Бронзовото бюро на Маги Лей бе нащърбено и издраскано, някой бе изрисувал отстрани зейнала червена вулва. Една незапалена свещ стърчеше над локвичка виолетов восък. Преспапието — револверът на Чехов (Вик схвана шегата)25 — затискаше „Измислици“ на Борхес. Канапето с тапицерия от туид, което преди липсваше, носеше номер на гаражна разпродажба. Някои от дупките му бяха залепени с тиксо, други не, но поне не бе влажно и не миришеше на плесен.

— Какво стана с рибката? — попита Вик.

— Не знам със сигурност. Май н-н-някой я изяде — отвърна Маги. — Дано да се е заситил. Не е хубаво да се гладува.

На пода се търкаляха спринцовки и гумени тръбички. Вик внимаваше да не настъпи някоя от иглите, докато вървеше към канапето.

— Не са м-м-мои — обясни Маги, кимвайки към спринцовките, и отиде да вземе подпряната в ъгъла метла с дръжка.

Закачалката я нямаше и сега Маги закачваше мръсната си стара шапка на метлата.

— Не съм се б-б-оцкала от миналата г-г-одина. Твърде скъпо е. Учудвам се, че някой може да си позволи да се друса при такава икономика.

Маги нагласи шапката върху оранжевата си коса внимателно и с достойнство, сякаш бе пияно конте, канещо се да излезе в дъждовна парижка нощ. Взе метлата и се захвана да мете. Спринцовките задрънчаха по цимента.

— Мога да ти превържа крака и да ти дам малко окси — каза Маги.

— Окси?

— Оксиконтин. Доста по-евтин е от хероина.

Наведе се, измъкна отнякъде ключ и отключи долното чекмедже. Бръкна вътре и извади оранжево шишенце, кутия цигари и червената торба с плочките за скрабъл.

— Въздържанието е дори по-евтино от оксиконтин — рече Вик. — От мен да го знаеш.

Маги сви рамене и отвърна:

— Само при нужда вземам.

Мушна цигара в ъгълчето на устата си и запали клечка кибрит от нокътя си — хубав трик.

— При нужда?

— Това е обезболяващо. С него преборвам болката. — Запали, вдиша дим и загаси клечката. — Това е. Какво ти има, Вик?

Вик полегна върху канапето. Трудно ѝ бе да свива и изпъва лявото си коляно, всяко помръдване бе мъка. Мъка бе и да го гледа, защото се бе издуло двойно и бе покрито с гадни лилави и кафеникави петна.

Заразказва за последните два дена каквото си спомняше от тях, като даваше обяснения, по-смущаващи дори от това, което трябваше да обяснят. Маги не я прекъсна нито веднъж, за да иска уточнения. Кранчето тече половин минута, после спря. Вик простена, когато Маги зави коляното ѝ със студена влажна кърпа и го притисна.

Маги отвори шишенцето и изтръска две бели хапчета. Ароматният синкав дим от цигарата я обгръщаше като призрачен воал.

— Не мога да ги взема — каза Вик.

— Можеш, можеш. Не е нужно да ги гълташ на сухо. Имам лимонада. Топла е, но е вкусна!

— Не, ще ми се приспи. Спала съм предостатъчно.

— Върху циментовия п-п-под? След като онзи те е напръскал с газ? Това не е никакъв с-с-сън. — Подаде ѝ таблетките. — Това е припадък.

— Може би след като поговорим.

— Ако ти помогна да събереш информация, обещаваш ли да си починеш, преди да отпрашиш с мотора?

Вик се пресегна и стисна ръката ѝ.

— Обещавам. — Маги се усмихна и потупа кокалчетата на Вик, но Вик не я пусна. Каза: — Благодаря ти, Маги. За всичко. За това, че се опита да ме предупредиш. За помощта. А се държах толкова лошо с теб в Хейврил. Съжалявам. Уплаших се. Това не е извинение. Нямам извинение. Иска ми се да върна времето назад. Нямаш си представа колко съжалявам. Но това са просто думи, ще ми се да направя нещо за теб.

Лицето на Маги засия като на дете, виждащо как хвърчило се издига в синьо, прекрасно синьо небе.

— О, недей, Вик. Ще се разплача! Нима на този свят има по-хубаво от думите? Освен това вече правиш нещо? Ти си тук. Радвам се, че има с кого да си поговоря! Не че е м-м-много забавно да се говори с м-м-м-ен!

— Шт! Тихо! Заекването ти хич не ме притеснява, то притеснява само теб. Предния път каза, че плочките ти и моят велосипед са ножове за разрязване на шевовете между реалността и въображението. Правилно съждение. Но могат да разрязват и други неща. Оказа се, че разрязват самите нас. Знам, че моят мост — Прекият път — ми нанася вреди. Ето тук. — Тя вдигна ръка и почука лявото си слепоочие. — Минавах по него прекалено често и съзнанието ми се „изкълчи“. Не съм наред. Изгорих собствения си дом. Изгорих живота си. Избягах от моите момчета, защото ме бе страх да не им навредя или да не ги разочаровам. Това ми причини моят нож. А ти имаш проблеми с говора…

— Д-д-де да м-м-ожех да си отрежа с него езика!

— Изглежда, че само Манкс не кърви, като използва психическия си нож.

— О, не! Б-б-бъркаш, Вик! При М-м-анкс е най-лошо! Цялата му кръв е изтекла!

Маги притвори очи и дръпна силно. Връхчето на цигарата затрепка в мрака. Тя свали цигарата, изгледа я замислено и я заби в голото си бедро през една от дупките в дънките си.

— Боже! — изкрещя Вик.

Надигна се толкова рязко, че стаята политна на една страна, а стомахът ѝ — на друга. Отпусна глава върху поставката за ръце, виеше ѝ се свят.

— За добро е — изсъска Маги през зъби. — Искам да мога да разговарям с теб. А не само да те пръскам с лайна. — Заради болката дишаше учестено. — Само така успявам, понякога, да накарам плочките да кажат нещо. Налагаше се. За какво говорехме?

— О, Маги!

— Чудо голямо. Хайде да започваме, иначе ще се наложи да го направя отново. А колкото по-често го правя, толкова по-слаб е ефектът.

— Каза, че на Манкс му е изтекла кръвта.

— Точно така. Призракът го прави млад и силен. С-съхранява го. Но накърнява способността му да изпитва съжаление и да съчувства. Знаеш ли какво е изрязал неговият нож? Човечността му.

— Да. Само че ще изреже и тази на сина ми. Колата променя децата, които Манкс вози към Коледната земя. Превръща ги във вампири или нещо подобно. Нали?

— Може да се каже — отвърна Маги. Олюля се, болката в крака я накара да затвори очи. — Коледната земя е проекция, нали? Място, което Манкс е създал чрез мислите си.

— Измислено място.

— О, съвсем реално е. Идеите са не по-малко реални от камъните. Твоят мост е истински. Не е точно покрит мост, разбира се. Гредите, покривът и дъските са просто декор, зад който се крие същината. Когато си дошла тук от къщата на Човека с противогаза, не си прекосила мост. Прекосила си идея, която прилича на мост. А когато М-м-манкс стигне в Коледната земя, ще е стигнал в идея за щастие, която прилича на… не знам… работилницата на Дядо Коледа?

— Мисля, че е увеселителен парк.

— Увеселителен п-парк. Това звучи логично. За Манкс вече няма щастие. Само забавление. Идеята е за безкрайно забавление и вечна младост, облечени във форма, която ограниченият му мозък може да разбере. Колата е инструментът, който отваря пътя. Страданията и нещастията са енергията, която задвижва колата и ѝ позволява да стигне до онова м-м-ясто. Ето защо той трябва да взема деца със себе си. Призракът се нуждае от нещо, което той вече не притежава. Смуче нещастие от децата, както вампир от нискобюджетен филм смуче кръв.

— А когато той ги употреби, те стават чудовища.

— Продължават да са деца, мисля си. Те са просто деца, които не разбират от нищо друго освен от забавления. Превръщат се в идеята на Манкс за детско съвършенство. Той иска децата в-в-ечно да са невинни. Невинността има своите недостатъци. Невинни дечица късат крилата на мухи, защото никой не им е обяснил, че това е лошо. Това е невинността. Колата взема исканото от Манкс и променя децата така, че да могат да живеят в света на мислите. Заостря зъбите им и им отнема нуждата от топлина. Предполагам, че в света на мислите е доста студено. А сега си вземи хапчето, Вик. Нужна ти е почивка, щом си решила да се изправиш срещу н-н-его.

Протегна ръка, за да ѝ подаде таблетката.

— Обаче ще отговориш на въпросите ми. Чрез плочките.

— Не си ме питала нищо досега.

— Искам да знам как мога да го убия наистина. Той уж умря в затвора, но…

— Мисля си, че знаеш отговора.

Вик взе оксиконтина и кутията с лимонада, подадени ѝ от Маги. Напитката беше топла и сладка, хубава. Глътна хапчето, което леко нагарчаше.

— Колата — каза Вик. — Призракът.

— Да. Когато колата се разпадне, и той се разпада. Изглежда, че някой е извадил двигателя ѝ, вследствие на което Манкс е умрял. Но когато при ремонта двигателят е бил върнат на мястото му, е станало страшно. Щом колата е в движение, и той е.

— Значи, ако унищожа колата, унищожавам него.

Маги дръпна жадно от цигарата си. Връхчето ѝ засвети като звезда.

— Определено.

— Добре — каза Вик.

Бяха изминали едва няколко минути, откакто глътна хапчето, но то вече действаше. Когато затвори очи, имаше чувството, че възседнала стария си ралей се плъзга през мрачна гора…

— Вик — прошепна Маги.

Вик вдигна глава и запримигва. Усещаше, че всеки момент ще заспи.

— Силно хапче — измънка тя.

— Какво искаш да питаш плочките ми? Сега е моментът да ми кажеш.

— Детето ми. Ще се наложи да отида в Коледната земя, за да си го прибера. Ще стигнат там тази вечер вероятно или утре сутринта. И аз ще бъда там. Но дотогава Уейн… ще се е променил. Усетих промяната по гласа му. Той се съпротивлява, но колата непрестанно го обработва. Мога ли да го възстановя? Това искам да знам. Има ли начин да бъде излекуван?

— Не знам. Досега никое дете не се е връщало от Коледната земя.

— Ами питай. Плочките ще помогнат, нали?

Маги приседна на пода. Раздруса леко прокъсаната торба. Плочките затракаха.

— Да видим какво ще излезе — каза тя и мушна ръката си вътре.

Поразбърка плочките, извади шепа от тях и ги метна на пода.

Маги ги изгледа разочаровано.

— Напоследък само това получавам. Прегръдки и целувки за самотното заекващо момиче.

Събра плочките и ги върна обратно в кадифената торба.

— Добре. Нищо. Струваше си да опитаме. Няма как да знаеш всичко. Няма как да разбереш всичко.

— Не — промърмори Маги. — Когато човек търси нещо в библиотека, трябва да може да го намери.

Бръкна в торбичката и извади нова шепа плочки. Хвърли ги на пода.

— Я не ми се плезете! — каза тя.

Събра плочките и ги върна в чантата, после отново бръкна. Този път ръката ѝ изчезна почти до лакътя и Вик чу звука на стотици стържещи и тракащи плочки. Маги повтори упражнението.

— Майната ми? Майната ми? — изплака Маги. — Хвърляте моите обеци в лицето ми? М-м-м-майната ви!

Измъкна цигарата от устата си, но преди да успее да я забие в ръката си, Вик се надигна и сграбчи китката ѝ.

— Недей — каза Вик. Стаята се залюля, все едно бе качена на люлка. Вик продължаваше да стиска китката на Маги. Маги я погледна, очите ѝ, хлътнали дълбоко в очните кухини, бяха ярки, но и изморени и уплашени. — Ще пробваме друг път, Маги. Май не само аз имам нужда от почивка. Преди десетина дена ти дойде в Масачузетс. С автобус ли се прибра?

— На стоп — отвърна Маги.

— Откога не си яла?

— Вчера ядох с-с-с-андвич…

И тук Маги запъна здраво. Лицето ѝ се зачерви, после придоби гротесков нюанс на лилавото, сякаш тя се задушаваше. В ъгълчетата на устните ѝ изби пяна.

— Спокойно — рече Вик. — Тихо. Трябва да хапнеш нещо.

Маги издиша дима и се огледа. Чудеше се къде да изгаси цигарата си. Изгаси я в подлакътника. Чу се съскане и нишка черен дим се проточи към тавана.

— След като се наспиш, В-в-вик.

Вик кимна и се отпусна на канапето. Нямаше сили да спори с Маги.

— И двете ще дремнем — каза Вик, — а после ще намерим нещо за ядене. Имаш нужда и от дрехи. Ще спасим Уейн. Ще спасим библиотеката. Всичко ще е наред. Всичко. Ние сме като близначки. Лягай!

— Добре. Канапето е за теб. Аз имам едно хубаво старо одеяло. Ще се изпъна на н-н-него.

— При мен, Маги. Можем да се съберем двете на канапето.

Вик бе будна, но нямаше сили да отвори очите си.

— Нямаш нищо против?

— Не, мила — каза Вик, сякаш говореше на сина си.

Маги се настани до нея. Кокалестият ѝ задник се опря в корема на Вик, а кокалестият лакът — в ребрата ѝ.

— Би ли ме прегърнала, Вик? — попита с треперещ глас Маги. — Отдавна не ме е прегръщал добър ч-ч-човек. Знам, че не си падаш по момичета, та нали имаш дете, но…

Вик плъзна ръката си около кръста на Маги. Притисна се към крехката трепереща жена.

— Замълчи — каза Вик.

— О! О, добре. С удоволствие.

Не позволиха на Лу да ходи, защото имаше опасност да му се завие свят и да падне, така че след прегледа един мъж, работещ като медицинска сестра, го върна с инвалидна количка в отделението.

Човекът беше на годините на Лу, с тъмни кръгове под сънените очи и изпъкнало кроманьонско чело. На баджа му пишеше „Билбо“, а на космата му предмишница бе татуиран космически кораб — „Серенити“ от сериала „Файърфлай“.

— Аз съм листо, носено от вятъра26 — обяви Лу.

Човекът отвърна:

— Пич, не говори такива неща. Не искам да плача на работното си място.

След тях вървеше детектив, носещ хартиената торба с дрехите на Лу. На Лу не му харесваше, че детективът мирише на тютюн и мента, най-вече на тютюн, и че дрехите му стоят като на чучело — и ризата, и бежовият панталон, и вехтото сако. Долтри попита:

— За какво си бъбрите вие двамата?

— За „Файърфлай“ — отвърна медицинското лице, без да извръща глава назад. — Ние сме Кафявите шинели.

— Какво е това? Ще сключвате гей брак? — попита Долтри и се засмя на шегата си.

Билбо измърмори съвсем тихичко:

— Олеле. Абе ти си дошъл от петдесетте години.

Долтри, естествено, не го чу.

В отделението имаше две редици легла, всяко от които бе оградено със светлозелени завеси. Билбо забута Лу към далечния край на помещението, после сви вдясно към едно от празните легла.

— Будоарът ви, монсеньор — каза той.

Лу се премести върху леглото, а Билбо окачи торбичка с безцветна течност на стойка. Лу все още имаше абокат на дясната си ръка. Веднага усети течността, мощният леден поток сякаш свали температурата на тялото му.

— Трябва ли да се страхувам? — попита Лу.

— От ангиопластиката? Не. От гледна точка на медицинската сложност това е почти като да ти извадят мъдрец. Подложи се. Няма страшно.

— Ъъъ — измънка Лу. — Не говоря за ангиопластиката, а за това, което пусна във вената ми. Какво е?

— О, нищо особено. Няма да лягаш под ножа днес, така че хубавото лекарство се отлага. Това разрежда кръвта. Освен това успокоява. Трябва да си спокоен.

— Ще ме приспи?

— По-бързо от епизод на „Тера Нова“.

Долтри метна хартиената торба на стола до леглото. Вътре бяха дрехите на Лу, като най-отгоре на купчината лежаха широките колкото калъфка за възглавница боксерки.

— Колко време трябва да стои тук? — попита Долтри.

— Ще го задържим за наблюдение през нощта.

— Моментът не е много подходящ.

— Артериалната стеноза е доста коварно нещо — обясни Билбо. — Не предупреждава. Просто удря, когато си иска.

Долтри измъкна мобилния си телефон.

— Тук не е позволено да се използват телефони.

— Къде е позволено?

— Трябва да минете през Спешното отделение и да излезете отвън.

Долтри кимна и изгледа неодобрително Лу.

— Не мърдайте от тук, господин Кармоди.

Обърна се и закрачи към вратата.

— И тъпакът си би камшика — прошепна Билбо.

— А ако аз искам да проведа разговор? — попита Лу. — Може ли да звънна, преди да ме е хванало приспивателното? Става въпрос за сина ми, човече. Чу ли за сина ми? Трябва да се обадя на родителите си. Няма да могат да мигнат цяла нощ, ако не ги информирам за случващото се.

Това бе лъжа. Ако се свържеше с майка си по телефона и започнеше да ѝ говори за Уейн, тя нямаше да има представа за какво ѝ говори. Дори Лу не разпознаваше понякога, беше на система, поддържаща живота ѝ. Баща му още по-малко се интересуваше от новините. Беше умрял преди четири години.

— Мога да ти осигуря телефон — каза Билбо. — Ще го включим в контакта до леглото. Ти си почивай. Връщам се след пет минути.

Спусна завесата и тръгна нанякъде.

Лу нямаше намерение да се мотае. Отново бе момчето с мотор, което качи кльощавата Вик Маккуин. Помнеше как ръцете ѝ трепереха, обвити около кръста му.

Спусна краката си на пода и извади абоката. От дупката на иглата се надигна кърваво балонче.

Когато бе чул гласа на Вик в слушалката, усети как в главата му нахлува кръв и слепоочията му започват да пулсират. Главата му натежа, сякаш бе пълна с течен метал, а не с мозъчна материя. Най-лошото обаче бе, че периферното му зрение даваше да се разбере, че стаята се движи. Догади му се от усещането за въртене и трябваше да се взре право в масата, за да го тушира. Но тогава главата му стана толкова тежка, че той се катурна и столът, на който седеше, отхвръкна назад.

— Това не е сърдечен удар, нали? — бе попитал той лекарката, която преслушваше гърлото му. — Защото, ако е, не ми се стори чак толкова страшно.

— Не. Не е сърдечен удар. Най-вероятно става въпрос за исхемична криза — каза младоликата чернокожа жена.

— Да. Така си и мислех. Че или е сърдечен удар, или схематична криза.

— Исхемична. Това е нещо като малък удар. Чувам кухо свистене в сънната ти артерия.

— А, това си слушала, значи. Щото тъкмо се канех да ти кажа, че сърцето ми е по-надолу.

Тя се усмихна. Човек би си помислил, че ѝ иде да го щипне по бузата и да му даде курабийка.

— Чувам сериозно натрупване на плака.

— Наистина? Мия си зъбите два пъти дневно.

— За друг вид плака говоря. По кръвоносните ти съдове. Твърде много бекон. — Потупа го по корема. — Твърде много масло в пуканките. Нужна ти е ангиопластика. Вероятно и стент. Иначе може да получиш масивен инфаркт.

— Поръчвам си салати, когато ходя в „Макдоналдс“ — отвърна той и с изненада установи, че очите му се насълзяват.

Добре че симпатичната агентка от ФБР нямаше да го види разплакан отново!

Сега Лу измъкна боксерките и дънките си от хартиената торба и ги навлече под болничния халат.

Беше припаднал след разговора с Вик. Светът бе станал мазен и хлъзгав, така че не бе успял да се задържи за него; просто се бе изхлузил покрай пръстите му. Но до момента на припадъка я бе слушал внимателно. По интонацията ѝ бе разбрал, че иска нещо от него, че се опитва да му подскаже нещо. „Чуй ме, Лу. Ще се отбия до едно място, а после ще се видя с един човек. Той може да ми осигури нещо, с което да излича света на Манкс.“

Табита Хътър и другите ченгета, слушащи разговора, си помислиха това, което Вик искаше да си помислят — че става въпрос за информация. Получи се същото като в илюстрациите на Вик към „Търсача“, само дето картината бе от звуци, не от цветове. Не виждаш това, което е пред очите ти, защото не знаеш как да гледаш… или, в този случай, да слушаш. Но Лу винаги бе знаел как да я слуша.

Лу свали халата и облече ризата.

Баща ѝ се занимаваше с взривяване на канари, пънове и стари мостове, бе взривил и отношенията си с Вик, и то без да му мигне окото. Не бе виждал Уейн на живо, а с Вик се чуваше по телефона веднъж годишно. Лу по-често разговаряше с него и му пращаше по имейла снимки и видеа с Уейн. Вик казваше, че баща ѝ не е стока — посягал на жена си и кръшкал. Но се усещаше, че го обича — вероятно почти колкото сина си.

Лу не се бе срещал с него, но знаеше къде живее, кой е телефонният му номер… и че Вик ще отиде при него. Лу щеше да я чака там. Тя бе намекнала, че го иска там.

Надникна покрай завесата и погледна към коридора между редиците легла.

Видя лекар и медицинска сестра. Бяха с гръб към него и пишеха на някакви листове. Лу излезе, стиснал маратонките си в ръка, зави надясно и мина през летящите врати.

Отправи се натам, накъдето предполагаше, че е входът на Спешното отделение. Поспря за малко, колкото да нахлузи маратонките си марка „Ванс“.

Таванът на фоайето бе висок над десет метра и от него висяха плочи от розов кристал, същинска крепост на самотата. Имаше фонтанче от черен мрамор. Ехтяха гласове. Миризмите на кафе и мъфини, които идеха откъм „Дънкин Донътс“, накараха стомаха му да закопнее за храна. Помисли си, че сега за него хапването на поръсени със захар понички е като да мушне дулото на зареден револвер в устата си.

„Не ми трябва да живея вечно — помисли си. — Само се моля да ми стигнат дните да спася сина си.“

Пред входа спря такси и от него слязоха две монахини. Това си бе същинска Божия намеса, доколкото можеше да прецени Лу. Той задържа вратата отворена, за да могат да минат, после се отправи към таксито. Задната седалка изскърца жално под тежестта му.

— Къде отиваме? — попита шофьорът.

„В затвора“ — помисли си Лу, но каза:

— Гарата.

Билбо Принс видя как таксито се отлепя от тротоара, изпускайки синкав дим. Запомни номерата му. После мина по доста коридори и стълбища, преди да стигне до другия вход на болницата. Дъртото ченге Долтри чакаше там с димяща цигара в ръка.

— Тръгна си — каза Билбо. — Както предположихте. Излезе през фоайето и хвана такси.

— Номера на таксито запомни ли?

— И него, и регистрационния — отвърна Билбо и му ги каза.

Долтри кимна и извади мобилния си телефон. Натисна някакъв бутон и се извърна настрани.

— Да. Тръгна — каза на човека отсреща. — Хътър каза само да го следим, така че го следим. Виж къде ще отиде дебелото копеле и бъди готов да се намесиш, ако пак му се задръсти нещо.

Долтри затвори, метна фаса на земята и тръгна към паркинга. Билбо го догони и го потупа по рамото. Онзи се обърна. Сбърчи чело, сякаш се чудеше откъде познава Билбо.

— Това ли е всичко? — попита Билбо. — Ами възнаграждението?

— О, о, да. — Долтри бръкна в джоба си, извади десетачка и я пъхна в ръката на Билбо. — Ето ти. Живей дълго и просперирай. Нали така казват тези от „Стар Трек“?

Билбо отмести поглед от мръсната десетдоларова банкнота — беше очаквал поне двайсетачка — и се загледа в татуировката си на „Серенити“.

— Да, предполагам. Но аз не съм фен на „Стар Трек“. Това е „Серенити“, не „Ентърпрайз“. Аз съм Кафяво палто, човече.

— Какъвто цвят ти кажат, такъв ще носиш — изсмя се Долтри.

Част от пръските попаднаха върху лицето на Билбо.

На Билбо му се прииска да метне банкнотата в краката му и да му обърне гръб, но реши да не се прави на обиден. Събираше пари за татуировка на Бъфи на рамото. А мастилото хич не бе евтино.

Маги се събуди с ръка, преметната над талията на Вик, главата на Вик бе подпряна на гръдната ѝ кост. Маги никога не бе лягала с толкова красива жена и искаше да я целуне, но не смееше. Всъщност по-скоро искаше да разреши сплетената и разрошена от вятъра коса на Вик и да я накара да заблести. Искаше да измие стъпалата на Вик и да ги намаже с крем. Щеше да е хубаво да разполагат с повече време, за да поговорят и за други неща освен за Чарли Манкс. Не че на Маги ѝ се говореше. Тя искаше да слуша. Изпитваше ужас, когато се налагаше да отвори голямата си т-т-тъпа уста.

Маги разбра, макар да не се бе наспала, че няма да може да заспи скоро. Отдръпна се от Вик, приглади назад косата си и стана. При положение че Вик спеше, Маги можеше да направи нужното плочките да проговорят.

Запали цигара. Запали и свещ. Сложи си шапката. Придърпа торбата с плочките и развърза златните ѝ връзки. Загледа се в мрака и дръпна жадно от цигарата си. Беше късно и ѝ се искаше да натроши малко окси и да посмърка, но първо трябваше да свърши работа на Вик. Дръпна надолу яката на бялата си риза, оголвайки лявата си гърда. Затвори очи и забоде цигарата в нежната кожа в горната част на гърдата, като простена тихо през зъби. Усети мирис на изгоряла плът.

Метна цигарата и се надвеси над бюрото, стиснала здраво ръба му. Сълзи пареха очите ѝ. Болката бе остра, силна… Прекрасна. Свещена.

„Сега — помисли си, — сега е моментът.“ Разполагаше с минута-две да накара плочките да дават смислени отговори. Понякога ѝ се струваше, че само тази битка е важна — да извлечеш смисъл от световния хаос. Във вид на думи.

Започна да разбърква плочките. Беше играла тази игра много дълго време и бързо, и без никакви проблеми постигна резултат.

Когато видя, че се е получило, въздъхна доволно, все едно от раменете ѝ бе паднала огромна тежест. Нямаше представа какво означава съобщението. В него имаше нещо енигматично, сякаш не представяше факт, а стихче от приспивна песен. Но Маги бе сигурна, че е уцелила. Винаги усещаше кога е уцелила. Беше ясно и просто като ключ, изщракващ в ключалка. Вик вероятно щеше да схване смисъла, но нека първо се наспи.

Преписа съобщението на плочките върху лист с печата на библиотеката. Прочете го. Добро беше. За пръв път от много време се чувстваше доволна от себе си.

Събра плочките една по една и ги върна в кадифената торба. Болката в гърдата бе намаляла до неприятно пулсиране. Извади цигарите си не за да се гори, а просто за да попуши.

Едно момче влезе в детската библиотека. Носеше пръчица бенгалски огън.

Тя го видя през замъгленото стъкло на стария аквариум — тъмна фигура на фона на по-ненаситения мрак на помещението. Детето размаха дясната си ръка и звездички с цвят на мед зачертаха линии в тъмнината. Секунда по-късно то изчезна заедно с искрящата си пръчица.

Маги се наведе към аквариума, смяташе да почука по стъклото и да изкара акъла на момчето, пропъждайки го, обаче се сети, че Вик спи, и се отказа. Децата идваха в библиотеката да палят фойерверки, да пушат и да рисуват графити по стените, а това хич не ѝ харесваше. Веднъж бе попаднала на група тийнейджъри, които пушеха трева край купчина горящи книги, и направо полудя. Взе един крак от стол и ги погна, осъзнаваше, че ако тапетите се подпалят, ще загуби последното си убежище. Закрещя, без изобщо да заеква: „Подпалвачи на книги! Ще ви отрежа топките и ще изнасиля майките ви!“. Бяха петима, но побягнаха така, сякаш са видели призрак. Понякога самата тя се възприемаше като призрак, мислеше си, че е загинала при наводнението заедно с библиотеката.

Стрелна очи към Вик, която се бе сгушила на канапето със свити под брадичката юмруци. Този път Маги не можа да се въздържи. Наведе се и я целуна нежно по слепоочието, после закрачи към вратата. Устните на спящата се извиха в кисела усмивка.

Маги тръгна да търси хлапето. Влезе в детската библиотека и внимателно затвори вратата зад себе си. Килимът бе прокъсан, плесенясал и набран по краищата. Отдолу се показваше влажен бетон. Горната половина на огромния глобус в ъгъла бе обърната. В насъбралата се вътре вода плаваха гълъбови пера, а отстрани имаше курешки. Осрана Америка, обърната наопаки. Тогава осъзна, че торбичката с плочки за скрабъл все още е в ръката ѝ. Бе забравила да я остави на бюрото. „Каква съм тъпачка само.“

Отдясно долетя звук, наподобяващ цвърчене на бучка масло в тиган. Маги заобиколи бюрото от орехово дърво, където бе давала книги като „Коралайн“, „Мистерията на къщата с часовника“ и „Хари Потър“. Когато приближи каменния коридор, който водеше към основната сграда, видя подскачащо жълто сияние.

Момчето стоеше в края на коридора с бенгалски огън в ръка. Малка тъмна фигура със скрито от качулка лице. Стоеше и се взираше, а насочената към пода пръчица пръскаше искри през облачета дим. В другата си ръка държеше продълговат сребрист флакон. На Маги ѝ замириса на прясна боя.

— Спра да мога не — каза той с неестествено дрезгав глас и се засмя.

— Какво? — каза тя. — Хей, хлапе, я се разкарай от тук!

Той поклати глава, обърна се и се отдалечи — дете сянка, движещо се като в сън, осветяващо пътека към пещера на безсъзнателното. Клатушкаше се, за малко не се блъсна в стената. Беше пиян. Маги все още не усещаше миризма на бира.

— Хей! — викна тя.

Той изчезна. Нейде отпред заехтя смях. В мрака на залата за периодични издания мудно се проточваха огнени езици.

Маги се затича, изританите от нея спринцовки и бутилки затракаха по бетонния под. Мина покрай покрити с дъски прозорци. Някой, вероятно момчето, бе написал с червена боя на стената отдясно: „Господ изгоря жив. Останаха само дяволите“. Боята се стичаше, сякаш стените кървяха.

Влетя в залата за периодика, която приличаше на параклис заради високия си таван. По време на наводнението всичко тук бе залято и по водната повърхност се носеха купчини списания. Сега тази циментова камера бе облепена с изсъхнали вестници, купища хартия гниеше в ъглите, а тук-там се мяркаха спалните чували на бездомниците. Една телена кофа за боклук изпускаше мазен дим. Малкият пияница бе хвърлил бенгалския си огън върху струпаните вътре книги и списания. Основата на кладата пръскаше зелени и оранжеви искри. Маги видя как едно копие на „451 градуса по Фаренхайт“ се загърни и почерня.

Скрито под каменния свод в далечния край на помещението, момчето я наблюдаваше.

— Хей! — изкрещя тя отново. — Хей, копеленце!

— Късно твърде е вече но, сили всички с се съпротивлявам — каза той и се заклати като матрьошка. — Мен след върви не, моля, моля, моля.

— Хей!

Не го слушаше, не можеше да го слуша, а и бездруго той дрънкаше безсмислици.

Огледа се за нещо, с което да загаси огъня. Наведе се и взе един от спалните чували, беше синкав, хлъзгав, миришещ на повръщано. Мушна торбата с плочките под мишницата си, набута чувала в кошчето и го натисна силно, задушавайки огъня. Топлината и гадната миризма на горящ найлон и опърлен метал я накараха да се отдръпне.

Когато вдигна глава, момчето го нямаше.

— Да се махаш веднага от моята библиотека! Махай се, че ако те хвана, лошо ти се пише!

Той се изсмя отнякъде. Маги не можа да определи къде се е скрил. Смехът му бе ефирен, ехтящ, непроследим, същинско пърхане на крила високо сред покривните греди на изоставена църква. Спомни си надписа: „Господ изгоря жив. Останаха само дяволите“.

Треперещите ѝ крака я понесоха към фоайето. Ако хванеше откаченото пияно копеленце, то щеше да престане да си мисли, че Господ е изгорял жив. Щеше да си помисли, че Господ е страховита библиотекарка с лесбийски наклонности.

Маги прекосяваше залата с периодика, когато изсвистя ракета. Звукът сякаш разтресе нервните ѝ окончания, идеше ѝ да се разпищи и да се скрие някъде. Вместо това се затича, пухтейки, приведена като войник, който е подложен на вражески огън.

Стигна до централната зала, чийто покрив бе висок двайсет метра, точно навреме, за да види как ракетата се удря горе, рикошира и се понася към мраморния под сред вълна от изумрудени пламъци и пропукващи искри. Миришещият на химикали дим се виеше из цялото помещение. Западаха петънца странна зелена светлина — радиоактивен адски снеговалеж. Смахнатият дребосък бе дошъл да изгори библиотеката, да, да я изгори! Ракетата се блъсна в стената вдясно и експлодира, просветвайки ярко, а Маги писна и се приведе, като прикри лицето си с длан. Една искра парна голата ѝ предмишница и я накара да подскочи.

Момчето се захили идиотски в читалнята и побягна.

Ракетата бе изгаснала, но димът блещукаше с неземен нефритен оттенък.

Маги се втурна след хлапака, без да се замисля, движена изцяло от гняв и страх. Той не можеше да избяга през предната врата, която бе заключена отвън с катинар, но читалнята имаше авариен изход, чиято врата скитниците постоянно държаха отворена. Зад нея бе източният паркинг. Можеше да залови злосторника там. Не знаеше какво ще направи, когато го докопа, а и я бе страх да мисли по въпроса. Когато влезе в читалнята, видя как външната врата се затваря.

— Мръсник! — изсъска тя. — Мръсник!

Бутна вратата и излезе на паркинга. В далечния край единствената оцеляла улична лампа сияеше сред блед ореол. Средата на паркинга бе ярко осветена, но краищата тънеха в мрак. Копелето чакаше до стълба на лампата. Бе запалило бенгалски огън, наблизо имаше контейнер с книги.

— Ти да не си полудял бе! — кресна Маги.

Момчето се провикна:

— Виждам те през моя магически прозорец! — Очерта огнен кръг във въздуха на нивото на лицето си. — Сега главата ти гори!

— А̀ си запалил огън там, а̀ е загинал някой, ти например, задник!

Маги се задъхваше, крайниците ѝ трепереха и настръхваха странно. Стисна торбата с потната си длан. Закрачи по паркинга. Вратата на аварийния изход изщрака и се затвори. „По дяволите, момчето е ритнало камъка, който не ѝ позволяваше да се самозаключи.“ Сега, за да влезе, трябваше да заобиколи сградата.

— Виж! — провикна се детето. — Виж! Мога да пиша с огън!

Той размаха пръчицата и ярката бяла светлина остави послеобрази върху зрителния нерв на Маги, създавайки илюзия за пулсиращи букви.

— Кой си ти? — попита тя и се олюля.

Стоеше насред паркинга и се чудеше дали очите ѝ не ѝ играят някакви номера. Той наистина ли бе изписал дума?

— Виж! Мога да направя снежинка! Мога да създам Коледа през юли!

Той изрисува снежинка във въздуха.

Косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха.

— Уейн?

— Да?

— О, Уейн! Мили боже!

Чифт фарове блеснаха в сенките зад контейнера. Бяха разположени близко един до друг, като при старите коли. Машината бе черна, затова не бе успяла да я забележи.

— Здравейте! — провикна се някой. Седеше на пасажерската седалка, всъщност не, зад волана, колата бе английска. — Чудесна нощ за шофиране! Елате насам, госпожице Маргарет Лей! Вие сте, нали? Изглеждате точно като на снимката във вестника!

Маги присви очи срещу фаровете. Каза си, че трябва да се размърда, че не бива да стои насред паркинга, но стъпалата ѝ сякаш бяха залепнали за асфалта. Вратата на аварийния изход бе недостижима. Дали бе на десетина крачки, или на десет хиляди, все тая, освен това бе чула как ключалката ѝ изщрака при затварянето.

Помисли си, че ѝ остават минута-две живот. Запита се дали е готова. Мислите ѝ се стрелкаха като уплашени врабчета, а точно в този момент бе от първостепенна важност да запази самообладание.

„Той не знае, че Вик е тук“ — рече си тя.

„Прибери момчето! Спаси го!“

„А Уейн защо не бяга?“

„Защото вече не може. Защото не знае, че трябва да бяга. Или знае, но не може да се контролира.“

Но той се бе опитал да я предупреди, бе написал „бягай“ с огън. Може би дори и в библиотеката се бе опитвал по някакъв особен начин да покаже, че я грози опасност.

— Господин Манкс? — провикна се Маги.

Все още не можеше да помръдне.

— Цял живот ме търсихте, госпожице Лей! — отговори на висок глас той. — Е, ето ме! Кой казва, че сънищата не се сбъдват! Елате, сигурен съм, че имате много въпроси към мен. Аз също имам много въпроси към вас! Елате да седнете при нас. Ще ви почерпя с царевица!

— О-о-оставете м-м-м-м… — подхвана Маги, но се запъна.

Езикът ѝ бе също толкова безпомощен, колкото краката. Искаше да каже: „Оставете момчето“, но заекването я бе провалило.

— Н-н-н-не т-те р-р-азбирам — изкрещя Манкс.

— Майната ти! — каза.

Най-сетне се бе получило. Въпреки че този израз винаги я бе затруднявал.

— Ела тук, кльощава кучко! Влизай в колата. Или се качваш при нас, или ще те прегазя. Последен шанс.

Пое си дълбоко въздух и ѝ замириса на… парфюм от гниещи хартии, изсъхнали на силното юлско слънце. Това вдишване можеше да обобщи цял един живот. Моментът идеше.

Тогава си помисли, че няма какво повече да каже на Манкс. Бе казала всичко. Извърна глава и се вторачи в Уейн.

— Трябва да избягаш, Уейн! Бягай и се скрий!

Бенгалският огън бе изгаснал. Струйка сивкав дим се виеше към небето.

— Защо да бягам? — отвърна той. — Съжалявам толкова. — Закашля се. Крехките му рамене подскочиха. — Отиваме в Коледната земя! Там ще е забавно! Съжалявам толкова. — Закашля се отново и викна: — Ти бягай! Играта ще е интересна! Контролирам се да мога не!

Гумите изсвириха остро по асфалта. Парализата я пусна. Или може би никога не я бе хващала. Може би мускулите и нервите ѝ още от самото начало са били наясно, за разлика от съзнанието, че няма измъкване. Спусна се към Уейн. Абсурдната идея се състоеше в това да скрие момчето в гората. Мина пред призрака. Обля я ледена светлина. Двигателят ръмжеше. Никога не бе чувала толкова шумен двигател, толкова победоносен рев.

Стрелна очи настрани и си помисли: „Дано съм подготвена“. Предната решетка бе толкова близо, че от страх сърцето ѝ подскочи към гърлото. Той не бе насочил ролса към нея, смяташе да се плъзне покрай нея. С едната си ръка стискаше волана и беше изнесъл горната половина на тялото си през отворения прозорец. Вятърът зализваше черната му коса назад, оголвайки високото му чело. Ококорените му очи гледаха хищно, изражението на лицето му излъчваше доволство. В дясната си ръка държеше сребрист чук… голям колкото Господ.

Тя не усети кога чукът се стовари върху врата ѝ. Чу се изпукване като от настъпена електрическа крушка. Пред очите ѝ проблесна ярка светлина. Шапката ѝ хвръкна настрани като фризби. Краката ѝ уж продължиха да препускат по асфалта, но когато погледна надолу, видя, че са във въздуха. Бе полетяла.

Маги се блъсна в страничната част на колата. Завъртя се, падна и се затъркаля, размахвайки безпомощно ръце. Премята се дълго, преди да застине по гръб до далечния бордюр. Бузата ѝ бе опряна в грубата асфалтова настилка. „Бедната Маги!“ — помисли си тя, изпълнена с искрено, но някак примиренческо самосъжаление.

Не можеше да си вдигне главата, нито да я извърне. С периферното си зрение видя, че левият ѝ крак се е извил навътре в коляното по изключително неестествен начин.

Кадифената торба лежеше наблизо, бе блъвнала плочки. Видя буквите У и Ф, и някои други. От тях се получаваше „Уф“. „Знаете ли, че умирате, госпожице Лей? Не, но охнете и ще се коригирам — помисли си тя и се изкашля по начин, който бегло приличаше на смях. На устните ѝ изникна розово балонче. Кога се бе напълнила с кръв устата ѝ?

Уейн се приближи, поклащайки небрежно ръце. Бледото му лице бе придобило нездрава лъскавина, но бе усмихнато — новите му зъбчета сияеха. По лицето му се стичаха сълзи.

— Изглеждаш смешно — обяви той. — Супер забавно!

Примигна през сълзи. Избърса се с опакото на дланта си, оставяйки лъскави следи по нежните си бузи.

Колата бе спряла наблизо, работеше на празни обороти. Вратата се отвори. Ботуши изскърцаха върху асфалта.

— Нима нищо забавно в това, че се удари в призрака! — каза Манкс. — Леле, каква гадна вдлъбнатина се е появила! Честно казано обаче, кльощавата кучка повече се е вдлъбнала. Влизай в колата, Уейн. Доста път ни чака, ако искаме да стигнем в Коледната земя преди изгрев-слънце.

Уейн се отпусна на коляно до нея. Сълзите бяха оставили по бледото му лице червени следи.

«Майка ти те обича — представи си Маги, че му казва. От устата ѝ излизаха само хъхрене и кръв. Опита се да му обясни с очи. — Иска да си при нея.» Маги протегна ръката си, Уейн я пое и я стисна.

— Съжалявам толкова. Направя да можах не нищо.

— Нищо — прошепна тя едва чуто, помръдвайки леко устни.

Уейн пусна ръката ѝ.

— Почивай си — каза той. — Почивай си тук. Сънувай нещо хубаво. Сънувай Коледната земя!

Той се изправи и тръгна нанякъде. Отвори се врата, затвори се врата.

Погледът на Маги се спря върху ботушите на Манкс. Той бе застанал точно до разпръснатите плочки. Сега тя видя и други букви — М, Р, Т, И. Сглоби «Мир». «Мисля, че той ми счупи врата — мир на твоята душа!» — помисли си и се усмихна отново.

— Защо се смееш? — попита Манкс с треперещ от омраза глас. — Нищо смешно няма! Ти ще умреш, аз ще живея. Е, можеше да поживееш още малко. Още ден-два. Щеше ми се да разбера някои неща… като например на кои хора си казала за мен. Исках… не извръщай поглед, когато ти говоря!

Тя бе затворила очи. Не искаше да гледа обърнатото му наопаки лице, и то от земята. Не заради грозотата му, а заради тъпашкото изражение. Долната му челюст бе виснала и ясно се виждаха обратната захапка и кривите покафенели зъби. Очите му изпъкваха от черепа.

Той стъпи върху корема ѝ. Ако животът бе справедлив, тя нямаше да усети нищо, но справедливост нямаше и никога не бе имало, и тя запищя. Как е възможно да имаш толкова тежки наранявания, а да не си изпаднал в безсъзнание!

— Слушай сега! Не бе нужно да умираш така! Не съм чак толкова лош човек! Приятел съм с децата и не желая никому зло, като изключим онези, които ми пречат на работата! Нямаше смисъл да ми се опълчваш. Но ти го направи и виж докъде се докара. Аз ще живея вечно, момчето също. Животът ни ще е хубав, а ти ще се превърнеш в прах и…

Тогава тя разбра. Навърза буквите и разбра какво е значението. Изпухтя и изцапа ботушите на Манкс с кръв. Този звук нямаше как да се сбърка — смях.

Манкс се отдръпна, сякаш тя се бе опитала да го ухапе.

— Кое му е смешното? Кое му е смешното ти да умираш, а аз да продължавам да живея? Ще си тръгна и никой не може да ме спре, а на теб ще ти изтече кръвта и ще умреш. Това ти се струва весело?

Тя се опита да му каже. Размърда устни в опит да произнесе думата. Но само хриптеше и пръскаше кръв. Напълно бе загубила дар слово и при мисълта за това изпита дълбоко облекчение. Край на заекването. Край на отчаяните опити да се изкаже, борейки се с кьопавия език.

Манкс се изправи в цял ръст и изрита плочките, които при правилно подреждане изписваха думата «триумф».

Той се отдалечи с бърза крачка. Поспря се, колкото да вземе шапката на Маги, да я изтупа и да я сложи на главата си. Чу се затръшване на врата. Радиото се включи. Тя се заслуша в дрънченето на коледни камбанки и в топлия мъжки глас, който пееше: «Тичайки в снега…».

Колата включи на скорост и потегли. Маги притвори очи.

Триумф — 45 точки, ако успееш да нагласиш тройната дума и двойна буква. «Триумф» — помисли си Маги. — Вик печели.“

Вик бутна вратата и влезе в ресторанта „При Тери“. Въздухът бе топъл и влажен, натежал от миризмата на лучените кръгчета, пържещи се в огромния фритюрник.

Пит работеше на щанда — добрият стар Пит, чието лице бе изгоряло от слънцето и по чийто нос имаше следи от крем.

— Знам защо си дошла — обяви Пит и бръкна под щанда. — Имам нещо за теб.

— Не — каза Вик. — Не ми пука за гривната на майка ми. Търся Уейн. Виждал ли си Уейн?

Смути се, че отново се е озовала в „При Тери“, под гадните лепкави ленти за ловене на мухи. Пит не можеше да ѝ помогне да намери Уейн. Яд я хвана, че си губи времето тук, вместо да търси момчето си.

По булеварда мина полицейска кола с надута сирена. Може би някой бе видял призрака. Може би бяха намерили сина ѝ.

— Не — рече Пит. — Не е гривна. Друго е.

Бръкна под касата и извади сребрист чук. Постави го на плота. В единия му край имаше кръв и косми.

Вик имаше чувството, че в съня ѝ светът е гигантска найлонова торба, която изведнъж се набръчква и свива около нея.

— Не — каза Вик. — Не го искам. Не съм дошла за това. Това не е хубаво.

Отвън полицейската сирена замлъкна, надавайки еднократен пиукащ звук.

— Смятам, че е хубаво — каза стисналият дръжката Чарли Манкс. През цялото време Чарли Манкс бе зад щанда, Чарли Манкс, облечен като готвач, с окървавена престилка, накривена бяла шапка и петънце крем върху кокалестия нос. — А което е хубаво, си остава хубаво, независимо колко глави си разбил с него.

Той вдигна чука, а Вик изпищя и се отдръпна обратно в…

Вик се събуди с усещането, че се е успала и че нещо не е наред.

Чуваше приглушени от каменните стени гласове, мъжки гласове. Не можеше да долови думите. Замириса ѝ на изгоряло. Помисли си, че е пропуснала някакво събитие, затворена в звуконепроницаемия саркофаг на медикаментите на Маги.

Надигна се в седнало положение. Трябваше да се облече и да се маха от тук.

След няколко секунди осъзна, че е облечена. Дори не си бе свалила маратонките, преди да легне да спи. Лявото ѝ коляно имаше отровнолилав цвят и беше дебело, колкото коленете на Лу.

Горящата червена свещ се отразяваше в стъклото на аквариума. На бюрото имаше бележка; Маги ѝ бе оставила съобщение, преди да си тръгне. Мъдра постъпка. Вик стрелна с очи револвера преспапие, който затискаше листа. Вик копнееше за наставления, които да ѝ помогнат да спаси Уейн, да подобри състоянието на крака и главата си и да улесни живота си. Но дори бележка, посочваща къде е отишла Маги, би я задоволила: „Отивам в нощния магазин за храна и лекарства, ще се върна скоро“.

Вик отново чу гласовете. Някой срита празно кенче наблизо. Хората се приближаваха и когато влезеха в детското крило, щяха да видят свещта, ако не я загасеше. Осъзнаваше, че може би вече е твърде късно. Чу хрущене на стъкла под тежки обувки.

Тя скочи. Коляното ѝ се огъна. Падна и прехапа устни, за да спре надигащия се писък.

Вик се опита да стане, но кракът ѝ отказваше да ѝ съдейства. Изпъна го внимателно, притвори очи, борейки се с болката, и се повлече по пода, като се изтласкваше напред с длани и с дясното си стъпало. Така спести болка, но се натовари с унижение.

Дясната ѝ ръка сграбчи облегалката на стола на колелца. Лявата легна върху ръба на бюрото. Вик се набра и се изтласка над бюрото. Мъжете бяха в другото помещение, точно зад стената. Фенерчетата им все още не се бяха насочили към аквариума и тя си помисли, че е възможно да не са забелязали мътното жълтеникаво сияние на свещта. Наведе се да я духне, но застина, вторачена в листа с печат на библиотеката.

„Когато ангелите паднат, децата се прибират вкъщи.“

Хартията имаше петна, сякаш някой бе плакал, четейки съобщението.

Отсреща един мъж каза:

— Ханк, там свети нещо.

Секунди по-късно се чу бърборене по радиостанция, а диспечерът предаде кодирано с цифри съобщение.

— Десет-петдесет и седем в библиотеката, шестима полицаи на местопрестъплението, загинал човек.

Вик се бе навела да духне свещта, но това „загинал човек“ я спря. Мислите ѝ се насочиха в друга посока.

Вратата зад нея се открехна, чу се звук от търкане на дърво в камък, после парче стъкло се изтърколи настрани.

— Извинете — каза човекът. — Госпожо, бихте ли дошли насам? Държа да виждам ръцете ви.

Вик вдигна пистолета на Чехов, извърна се и го насочи към гърдите му.

— Не.

Бяха двама. Не бяха извадили пистолетите си, което не я изненада. Съмняваше се, че по време на служба полицаите разкопчават кобурите си по-често от веднъж годишно. Дебелички бяха. Единият насочи мощно фенерче към нея. Другият бе замръзнал на прага.

— Ау! — изписка момчето с фенерчето. — Пистолет! Пистолет!

— Млъквай! Не мърдай от там! — изръмжа тя. — Ръцете ви да не доближават коланите. И хвърли скапаното фенерче! Заслепява ме.

Ченгето го хвърли и светлината веднага угасна.

Луничавите уплашени дебеланковци стояха неподвижно, а свещта хвърляше отблясъци върху лицата им. Единият вероятно тренираше отбора от Малката лига на сина си. Другият вероятно бе станал полицай заради безплатните млечни шейкове в „Макдоналдс“. Приличаха ѝ на хлапета, които си играят на стражари и апаши.

— Кой е умрял? — попита тя.

— Госпожо, трябва да свалите този пистолет. Може да пострада някой.

Гласът му потреперваше.

— Кой? — попита тя, идеше ѝ да се разкрещи. — По радиото казаха, че някой е загинал. Кой? Казвайте веднага!

— Някаква жена — отвърна момчето, което стоеше отзад на прага. Този отпред бе вдигнал ръце. Вик не виждаше ръцете на задния, нищо чудно той да се канеше да извади пистолет. — Нямаше документи у нея.

— Какъв цвят е косата ѝ? — изкрещя Вик.

Другият отвърна:

— Познавате ли я?

— Какъв цвят е косата ѝ, попитах!

— Оранжева. Познавате ли я? — попита стоящият на прага, който вероятно бе извадил пистолета си.

Трудно ѝ бе да приеме, че Маги е мъртва. Както е трудно да умножаваш дроби, когато си настинал — твърде много и тежка работа. Само допреди малко двете лежаха на канапето, допрени една до друга. Топлината на Маги бе приспала Вик. Потресаващо бе, че Маги се е измъкнала и е умряла някъде, а Вик е продължила да спи. На всичкото отгоре само преди няколко дена Вик се бе разкрещяла на Маги, бе я наругала и заплашила. Това бе къде-къде по-грубо и осъдително от това да си спи кротко, докато тя умира на улицата.

— Как? — попита Вик.

— Кола може би. Изглежда, я е прегазила кола. Боже! Свалете този пистолет. Свалете го и ще поговорим на спокойствие.

— Ще се въздържа — каза Вик, извърна глава и духна свещта.

Мракът ги погълна.

Вик не се опита да побегне; със същия успех можеше да се опита да литне.

Отскочи бързо назад, заобиколи бюрото и се подпря на стената. Мракът бе непрогледен, същинска география на слепотата. Едното от ченгетата изкрещя и се запрепъва. Токове застъргаха по пода. Вик реши, че този отзад е изблъскал настрани колегата си.

Захвърли преспапието. То тупна на пода и се изтърколи, тракайки. Ето нещо, което можеше да ги заблуди относно местоположението ѝ. Вик закуцука, държеше левия си крак изпънат и се опитваше да не го натоварва много. Досети се, че отляво има железен шкаф, и се мушна зад него. Едно от момчетата се спъна в подпряната на стената метла и я събори. Тя падна с трясък на пода, след което някой изскимтя уплашено.

Кракът ѝ попадна върху ръба на стъпало. „Ако искаш да се измъкнеш бързо, свий надясно и слез по стълбите“ — бе ѝ казала Маги, но кога, Вик не помнеше. Имаше изход от този всепоглъщащ мрак, нейде долу, в края на стълбището. Вик заслиза.

Тя се придвижваше с подрипване и когато настъпи една книга, заприличала от влагата на гъба, едва не падна по задник. Блъсна се в стената, задържа се и продължи. Отзад ехтяха викове — на повече от двама души:

— Беглец, имаме беглец, въоръжен, не се отдалечавайте от мен!

Дъхът ѝ скрибуцаше в гърлото, мисълта за смъртта на Маги отново се настани в главата ѝ. Искаше ѝ се да поплаче за нея, но очите ѝ бяха болезнено сухи. Искаше ѝ се нейната смърт да възцари спокойствие и тишина, подобаващи за библиотека, но вместо това имаше ревящи ченгета, свистящ дъх и блъскане на стресирано сърце. Нейното.

Мина по още едно стълбищно рамо и видя отрязък нощна тъма, който изпъкваше на фона на по-наситената вътрешна тъма. Един камък държеше задната врата открехната.

Вик забави крачка, очакваше на калното поле зад библиотеката да има стълпотворение от ченгета, но не, нямаше нито едно. Всички бяха от другата страна на сградата. Мотоциклетът стоеше сам-самичък до пейката, където го бе оставила. Река Сийдър бълбукаше и се пенеше. Прекия път го нямаше, но тя не бе и очаквала друго.

Бутна вратата и излезе. Заподскача, пухтейки, като се кривеше гротескно заради изпънатия си в коляното ляв крак. Звукът на полицейските радиостанции се носеше в топлата влажна нощ. Не можеше да види полицейските коли, а само примигващия буркан на една от тях, който разпръскваше мрака над библиотеката.

Вик възседна триумфа, ритна стъпенката назад и настъпи стартера.

Триумфът забумтя.

Задната врата на библиотеката се отвори. Ченгето, което излезе, държеше пистолета си с две ръце, насочен към земята. Имаше широко, побледняло от страх лице, определено не приличаше на корав тип.

Вик направи обратен завой. Искаше ѝ се Прекият път да е там, над реката, но не бе. Тя се движеше с по-малко от пет мили в час — скорост, която изобщо не бе достатъчна. Никога не бе откривала Прекия път, движейки се толкова бавно. Всичко бе въпрос на скорост и изключване на съзнанието.

— Хей, ти! Слизай от мотора! — провикна се ченгето.

Затича се след нея, насочил пистолета настрани.

Вик подкара по тесния път, минаващ зад библиотеката. Включи на втора и се заизкачва по хълма. Вятърът подхвана окървавената ѝ сплъстена коса.

Мина пред библиотеката. Широкият път бе задръстен с полицейски коли, чиито буркани просветваха в мрака. Чули звука на двигателя, мъжете в сини униформи извърнаха глави към Вик. Зад жълтите ограничителни ленти се бе струпала малка групичка сеирджии. Те проточваха вратове, надявайки се да видят поне мъничко кръв. Една от колите препречваше тесния заобиколен път.

„Сгащиха те, глупачке“ — помисли си тя.

Обърна и подкара натам, откъдето бе дошла. Триумфът се заспуска. Тя включи на трета и даде газ. Профуча край библиотеката. Заби се в калната нива, където я бе чакала Маги. До пейката на Маги сега стоеше полицай.

Вик вече бе ускорила до почти четиресет мили в час. Насочи триумфа към реката.

— Бачкай си, скапаняко — промърмори тя, — нямам време за тъпотиите ти.

Включи на четвърта. Самотният фар се блещеше над асфалта, към мътната кафява маса на реката. Вик летеше към водата. Ако извадеше голям късмет, щеше да се удави. Така щеше да е по-добре, отколкото да я измъкнат и тикнат в затвора, лишавайки я от възможността да помогне по някакъв начин на Уейн.

Тя затвори очи и си помисли: „Мамка му, мамка му, мамка му!“. Това бе единствената молитва, която бе способна да изрече с открито сърце. Ушите ѝ бучаха от мощния прилив на кръв.

Моторът задрапа по калната земя, ревейки срещу реката, после Вик чу тропане на дъски и усети как триумфът занася. Отвори очи и видя, че се носи по тресящата се изгнила настилка на Прекия път. В другия край имаше само мрак. Бученето в ушите не се дължеше на кръвта, а на статичния шум. Буря от бяла светлина вилнееше зад процепите в стената. Разкривеният мост като че ли трепереше под тежестта на мотора.

Подмина покрития с паяжини ралей и навлезе в наситен с миризма на ели и влага мрак. Задната гума заръфа мека пръст. Вик настъпи неизправната спирачка и сграбчи инстинктивно изправната. Моторът се заплъзга настрани. Земята бе покрита с мек мъх, който се набра като килим под гумите.

Вик бе излязла върху насип, насред елова гора. От клоните капеше вода, макар че не валеше дъжд. Кара още малко нагоре, но моторът се хлъзгаше, така че изключи двигателя и свали стъпенката.

Погледна към моста. От другия край се показваха библиотеката и луничавото, мъртвешки бледо ченге. Той се канеше да влезе в Прекия път.

Вик притвори очи и сведе глава. Болеше я лявото око, чувстваше го като болт, завит в очната кухина.

— Махай се! — викна, като скърцаше със зъби.

Чу се силно думкане, сякаш някой бе затръшнал огромна врата, и ударната вълна от топъл, наситен с миризма на озон и нагорещен метал въздух едва не събори мотора и нея самата.

Тя вдигна глава. В първия момент почти не виждаше с лявото си око. Зрението му бе затруднено от мътни петна, приличащи на пръски кална вода по стъкло. Но с другото ясно видя как мостът изчезна, като остави след себе си високи ели с блеснали от влагата червеникави стволове.

А какво ли бе станало с онова полицайче? Вик се чудеше дали не е прекрачил прага или надникнал в тунела. Ако дори част от тялото му бе в моста…

Представи си дете, мушнало пръсти в отворена ножица. Остриетата се затварят и…

— Нищо не можеш да направиш по въпроса — промълви тя и потрепери.

Извърна се и се огледа наоколо. Намираше се зад едноетажна дървена къща, чийто кухненски прозорец светеше. От другата ѝ страна тръгваше чакълеста алея, водеща вероятно към път. Никога не бе виждала това място, но се досещаше къде се намира. Задната врата се отвори и се показа дребен, слабоват човек. Държеше чаша кафе в ръката си. Вик не виждаше лицето му, но силуетът му и това специфично накланяне на главата ѝ бяха добре познати. Нямаше как да го сбърка, въпреки че не го бе виждала от повече от десет години.

Бе пристигнала в дома на баща си, най-сетне. Бе се измъкнала от ченгетата и бе дошла при Крис Маккуин.

Бумтеж като затръшване на най-голямата врата на света; електрически вой; оглушителен статичен пукот.

Табита Хътър изпищя и захвърли слушалките си. Застаналият от дясната ѝ страна Долтри трепна, но задържа своите слушалки още няколко секунди — лицето му бе изкривено от болка.

— Какво стана? — попита Хътър Кънди.

Бяха се наблъскали в задната част на камион, на който пишеше „Кралски глиган — деликатеси“. Камионът бе паркиран до бензиностанция, на петдесетина метра от алеята, която водеше към къщата на Крис Маккуин.

В горите наоколо имаше екипи, които снимаха с камери и подслушваха с параболични микрофони. Видеата и звуковите файлове се изпращаха в камиона. Допреди малко Хътър можеше да види алеята на два от мониторите — свръхестествено зелена заради уредите за нощно виждане. Сега обаче на тях имаше само буря от зелен сняг.

Едновременно бяха загубили картина и звук. В един момент Хътър чуваше как Крис Маккуин и Луис Кармоди си бъбрят тихичко в кухнята, Маккуин бе попитал Лу дали иска кафе. А в следващия гласовете изчезнаха, заменени от бясно свистене.

— Не знам — отвърна Кънди. — Просто всичко се разпадна. — Той забарабани по клавиатурата на малкия си лаптоп, но екранът си остана черен. — Някакво шибано електромагнитно смущение.

Кънди бе много смешен, когато псуваше — правещ се на уличен бабаит хилав чернокож мъж с писклив глас, в който се усещаха следи от английски акцент.

Долтри свали слушалките си. Погледна часовника си и се засмя. Смехът му бе сух, лишен от каквато и да е веселост.

— Какво? — попита Хътър.

Долтри завъртя китката си, за да може тя да види циферблата. Часовникът изглеждаше почти толкова стар, колкото собственикът му — позлатата се бе олющила. Секундната стрелка се въртеше на обратно. Голямата и малката стрелка изобщо не помръдваха.

— Нещо уби часовника ми — обяви той. Засмя се отново и погледна Кънди. — Заради тези електронни джаджи ли е? Те ли ми повредиха часовника?

— Нямам представа какво го е скапало — отвърна Кънди. — Може да ни е ударила светкавица.

— Да бе, светкавица! Да си чул гръм?

— Аз чух — каза Хътър. — Точно когато всичко се прецака.

Долтри бръкна в джоба на сакото си и извади пакет цигари, после явно се сети за седящата до него Хътър и ѝ хвърли кос, разочарован поглед. Остави пакета да се плъзне обратно в джоба му.

— Колко време ще отнеме да възстановим картината и звука? — попита Хътър.

— Може причината да е в слънчево петно — каза Кънди, като че ли не бе чул въпроса ѝ. — Казаха, че имало магнитна буря.

— Слънчево петно — промърмори Долтри. Допря дланите си една в друга, сякаш за да се помоли. — Слънчево петно казваш, а? Сигурно си учил шест години в колеж и имаш степен по невробиология или нещо такова, защото само някой с надарен ум може да говори такива абсолютни тъпотии. Навън е тъмно, смотаняко аутистичен.

— Кънди? — изсъска Хътър, за да пресече възможността двамата да започнат да мерят на кого му е по-голям. — Кога ще се оправят нещата?

Той сви рамене.

— Не знам. Пет минути? Десет? Докато не се рестартира системата? А ако е започнала ядрена война, може и повече време да отнеме.

— Ще изляза да видя дали няма облак във формата на гъба — каза Табита Хътър, после стана от пейката и се запромъква странично към задната врата.

— Да — промърмори Долтри. — Аз също. Ако са се разлетели ракети, държа да се възползвам от правото си на последна цигара.

Хътър дръпна резето и отвори тежката метална врата. Беше дребничка — ако ръстът ѝ бе само с два сантиметра по-нисък, нямаше да я приемат във ФБР заради непокриване на стандартите — и ѝ се наложи да слезе със скок.

Под уличните лампи се виеше хладна пара. Нощта пулсираше от жуженето на насекомите. На отсрещната страна на улицата светулки хвърляха зеленикави отблясъци върху папратите и бурените.

Долтри стъпи на земята, коленете му изпукаха.

— Исусе — каза той. — Мислех, че със сигурност на тази възраст вече ще съм мъртъв.

Компанията му не ѝ действаше добре, само я караше да усеща по-силно собствената си самота. Хътър бе вярвала, че на този етап от живота си ще има повече приятели. Последното ѝ гадже малко преди да се разделят, ѝ бе казал:

— Може би съм адски отегчителен, но когато вечеряме в ресторант, имам чувството, че не си с мен. Ти живееш в главата си. Аз не мога така. Там няма място за мен. Чудя се дали нямаше да съм ти по-интересен, ако бях книга.

Тогава тя се бе възмутила от него, от себе си също, малко, но после стигна до извода, че ако това гадже бе книга, щеше да е от секция „Бизнес и финанси“ и тя щеше да го подмине, за да потърси нещо от „Научна фантастика и фентъзи“.

Хътър и Долтри стояха един до друг на почти пустия паркинг. Тя погледна към витрината на бензиностанцията. Пакистанецът на касата не спираше да им хвърля нервни погледи. Хътър му бе казала, че не е под наблюдение и че федералното правителство му благодари за съдействието, но той вероятно бе убеден, че телефонът му се подслушва и че всички гледат на него като на потенциален терорист.

— Мислиш ли, че трябваше да отидеш в Пенсилвания? — попита Долтри.

— Може да отида утре, но зависи как ще се развият нещата тук.

— Скапан хорър филм — каза Долтри.

Хътър цяла нощ бе получавала гласови съобщения и имейли относно къщата на „Блок Лейн“ в Шугъркрийк. Бяха я покрили с брезент и се влизаше само със защитно облекло, сякаш вътре бе плъзнала ебола. Десетки съдебни медици, както щатски, така и федерални, оглеждаха всеки квадратен сантиметър от мястото. Цял следобед бяха събирали кости в мазето. Живелият в къщата мъж, Бинг Партридж, бе разтопил повечето от останките с луга; онова, което не бе успял да унищожи, бе съхранявал старателно като пчеличка — в малки камери, покрити с кал.

Не бе успял да разтопи последната си жертва — Нейтан Деметър от Кентъки, за когото Вик Маккуин бе споменала по телефона. Деметър бе изчезнал преди три седмици заедно със стария си автомобил „Ролс-Ройс Призрак“. Той бе придобил колата на търг преди повече от десетилетие.

Предишният собственик бе някой си Чарлс Талънт Манкс, лежал в затвора Ингълууд, Колорадо.

Деметър бе споменал Манкс в бележка, написана от него малко преди да бъде удушен. Той бе изписал погрешно името, но нямаше съмнения кого има предвид. Хътър бе прочела сканираното копие десетина пъти.

Табита Хътър бе изучила десетичната класификация на Дюи и бе подредила книгите в апартамента си в Бостън съобразно нея. Агентката имаше пластмасова кутия с написани на ръка рецепти, подредени по регион и вид на храната (основно ястие, предястие, десерт, дори „храни за след секс“). Срам не срам, но за нея бе огромно удоволствие да подрежда информацията в компютъра си.

Понякога си представяше мозъка си като футуристичен апартамент със стени и стълби от прозрачно стъкло и с мебели от прозрачна пластмаса, където всичко е видимо, чисто и подредено.

Но сега нещата бяха съвсем други и когато се замислеше за случилото се през последните седемдесет и два часа, тя започваше да се чувства потисната и объркана. Бе свикнала информацията да носи яснота. Не за пръв път в живота си обаче стигаше до извода, че често се получава тъкмо обратното. Информацията е буркан с мухи и когато човек отвие капачката, те се разлетяват навсякъде — иди ги събирай, ако си нямаш друга работа.

Хътър вдиша нощния въздух с миризма на мъх, затвори очи и каталогизира мухите:

Виктория Маккуин била отвлечена на седемнайсетгодишна възраст от Чарли Манкс, човек, отвличал вероятно и други хора. Тогава той карал призрак от 1938 година. Вик избягала, а Манкс бил вкаран в затвора за отвличане и за убийство на военнослужещ. Можеше да се каже, че Вик не се е отървала от него. Подобно на много други жертви на насилие, тя се бе превърнала в затворник на зависимостите и лудостта си. Тя бе крала, вземала наркотици, родила извънбрачно дете, имала безразборни връзки. Бе се опитала да довърши започнатото от Чарли Манкс.

Манкс прекарал в затвора повече от десет години. След пет години в кома, миналата пролет той умрял. Патологът бе изказал мнение, че е на около деветдесет години. Манкс твърдял, че е на сто и шестнайсет. Трупът бе откраднат от моргата, при което бе избухнал скандал, но съмнения относно смъртта на Манкс нямаше. Сърцето му тежало под триста грама, твърде малко за човек с неговото телосложение. Хътър бе видяла снимка на сърцето.

Преди три дена Маккуин заяви, че е била нападната от Чарли Манкс и някакъв човек с противогаз. Двамата отвлекли дванайсетгодишния ѝ син със стар ролс-ройс.

Показанията ѝ не бяха убедителни. Тя бе пребита, но вероятно от сина си, който се е опитвал да се спаси. По двора имаше следи от гуми, но не бе ясно от какво превозно средство. Тя твърдеше, че са стреляли по нея, но не бе открит нито един куршум.

И нещо още по-странно. Маккуин се бе свързала с жена, на име Маргарет Лей — проститутка, зависима от наркотици — която, изглежда, имаше информация за изчезналото дете. Маккуин бе избягала с мотор, без да каже нищо за тази Лей. И бе изчезнала, пропадайки сякаш вдън земя.

Лей бе неоткриваема. Тя се бе мярвала в различни приюти в Айова и Илинойс, но не плащаше данъци и не работеше от 2008 година. Животът ѝ очевидно бе поел в трагична посока. Тя бе работила като библиотекарка и бе спечелила уважението на местните с представянето си на състезанията по скрабъл. Освен това Лей имаше репутацията на медиум, дори полицията бе прибягвала до услугите ѝ. Какво означаваше всичко това?

А и онзи чук. Чукът не излизаше от главата на Хътър. Колкото повече научаваше тя, толкова повече той натежаваше в мислите ѝ. Ако Вик си е измислила историята за нападението, защо не каза, че Манкс е използвал бейзболна бухалка или лопата, или лост? Тя описа медицински чук, като този, който бе изчезнал с тялото на Манкс… а този факт не бе излизал в медиите.

Накрая Луис Кармоди, любовник на Вик и баща на детето ѝ. Той я бе спасил от Чарли Манкс преди много години. Стенозата на Кармоди не бе измислица. Хътър бе разговаряла с лекаря му и той бе потвърдил, че става въпрос за едно или две прединфарктни състояния в рамките на седмица.

— Той не трябваше да напуска болницата — бе казал лекарят, сякаш тя бе виновна за напускането му. А дали не бе виновна? — Без ангиопластика всяко натоварване на сърцето може да доведе до удар. Разбираш ли? Нещо като лавина в мозъка. Масивен инфаркт.

— Може да получи удар? — бе попитала Хътър.

— Всеки момент. Все едно е легнал насред път. Рано или късно, ще се появи кола.

И въпреки това Кармоди бе избягал от болницата. Бе отишъл с такси на гарата и си бе купил билет за Бостън, вероятно в опит да заблуди полицията, после се бе обадил в Дувър, Ню Хемпшир. Четиресет минути по-късно Кристофър Маккуин бе пристигнал с пикапа си, за да вземе Кармоди. И ето ги сега двамата тук.

— Е, какво според теб си е наумила Вик Маккуин? — попита Долтри.

Върхът на цигарата му проблесна в мрака, хвърляйки адска светлина върху грозното му сбръчкано лице:

— Наумила?

— Отиде право при този Бинг Партридж, за да търси информация за сина си. И явно е намерила, нали така каза? Сигурно има контакти с какви ли не отрепки. Затова детето е било отвлечено, не мислиш ли? Бизнес партньорите ѝ са решили да ѝ дадат урок.

— Не знам — отвърна Хътър. — Ще я питам, когато се появи.

Долтри вдигна глава и издуха облаче дим към мъглата.

— Залагам на трафик на хора. Или детска порнография. Хей, това звучи логично, нали?

— Не — отвърна Хътър и закрачи.

Първоначално само се раздвижваше. Ходенето ѝ помагаше да мисли. Мушна ръце в джобовете на якето си и заобиколи камиона. Приближи се до пътя и погледна оттатък. Виждаха се светлините на къщата на Кристофър Маккуин.

Докторът бе казал, че Кармоди лежи на пътя и чака да го сгази някоя кола, но това не бе съвсем вярно. Той вървеше срещу трафика. Защото в тази къща имаше нещо, от което той се нуждаеше. Не, поправка, от което Уейн се нуждаеше. То бе по-важно дори от собствения му живот. То бе там, в къщата. На няма и сто метра разстояние.

Долтри я настигна, когато тя пресичаше пътя.

— Какво ще правим сега?

— Искам да се присъединя към някоя от групите за следене. Ако ще идваш, загаси цигарата.

Долтри я хвърли на пътя и я настъпи.

Тръгнаха по банкета. Бяха на десет метра от алеята, водеща към къщата, когато някой подвикна с мек глас.

— Госпожо?

Дребна, пълничка жена със синьо яке излезе изпод клоните на един смърч. Беше индийката Читра. Държеше дълго метално фенерче, но не се престраши да го включи.

— Аз съм Хътър. Кои сте тук?

— Аз, Пол Хувър и Гибран Пелтие. — Това бе единият от двата екипа, наблюдаващи къщата. — Има проблем с оборудването. Микрофонът се скапа. Камерата не ще да се включи.

— Знаем — отвърна Долтри.

— Какво стана? — попита Читра.

— Слънчево петно — обясни полицаят.

Вик остави триумфа край дърветата, на едно възвишение до къщата на баща ѝ. Когато се надигна от седалката, светът се люшна. Тя се чувстваше като фигурка в топка от стъкло, попаднала в ръцете на пакостлив хлапак.

Пое надолу по склона и тогава с изненада установи, че не може да се придвижва по права линия. Всеки полицай би я помислил за пияна, въпреки че не бе близвала алкохол. После си помисли, че ако попадне на ченге, вероятно ще бъде окована в белезници и като допълнение ще получи няколко удара с палка.

До баща ѝ се появи широкоплещест мъж с огромен корем и бръсната глава, която бе по-тясна от врата му. Лу. Можеше да го разпознае от двеста метра разстояние. Двама от тримата души, чиято обич към нея бе безрезервна, я гледаха как се влачи надолу по склона; единственият липсващ бе Уейн.

Мъжете бяха една от малкото утехи в живота — сравними с огън в студена октомврийска нощ, чаша какао и омачкани от дълга употреба чехли. Тяхната непохватна привързаност, четинестите им лица и готовността им да направят каквото трябва да се направи — да приготвят омлет, да сменят изгоряла крушка, да гушкат — понякога правеха ролята ѝ на жена забавна.

Щеше ѝ се да не чувства толкова силно пропастта между мненията за нея на мъжете в живота ѝ и нейната реална стойност. Струваше ѝ се, че винаги е искала и очаквала твърде много и е давала твърде малко. Тя сякаш изпитваше перверзно желание да накара всички, които я обичат, да съжалят за това, да намери нещото, което ги ужасява най-много, а после да върши въпросното нещо, докато те не потърсят спасение в бяг.

Чувстваше лявото си око като голям винт, който бавно се навива и пристяга към гайка.

Известно време лявото ѝ коляно отказваше да се свие. После, насред двора, се сгъна без предупреждение и тя падна на него. Сякаш Манкс го удряше с чука си.

Лу и баща ѝ се спуснаха към нея. Тя им махна с ръка, за да им покаже, че е добре. Осъзна обаче, че не може да се изправи. Сега, както бе застанала на коляно, кракът не можеше да се изпъне.

Баща ѝ я подхвана през кръста. С другата си ръка докосна бузата ѝ.

— Гориш — каза той. — Боже, да влизаме бързо вътре.

Хванаха я под мишниците и я изправиха на крака. Тя извърна глава към Лу и вдиша дълбоко. Облото му лице бе бледо и влажно, голият му череп бе покрит с дъждовни капки. Отново ѝ мина през ума, че той се е родил на погрешно място и в погрешно време. От него би излязъл чудесен Литъл Джон, който би се чувствал идеално в Шеруудската гора.

Помисли си: „Много ще се радвам, ако си намериш някоя, която си струва да бъде обичана, Лу Кармоди“.

Баща ѝ бе обвил ръката си около кръста ѝ. В мрака, далече от дървената къщурка, той бе като в детството ѝ… човек, който се шегуваше, докато слагаше лепенки на раничките ѝ и който я возеше на харлито си. Но когато бе облян от светлината, бликаща от отворената задна врата, тя видя побелял мъж с изпито от напредналата възраст лице. Имаше опърпан мустак и загрубяла от дългото пушене кожа. Дълбоки бръчки прорязваха бузите му. Краката и задникът му бяха съвсем измършавели, затова дънките му стояха като на плашило.

— Какво прави на лицето ти тази четка за катерички, татко? — попита тя.

Изненадан, той я изгледа косо и поклати глава. Отвори уста, затвори уста. Поклати отново глава.

Нито Лу, нито баща ѝ имаха намерение да я пуснат, така че минаха странично през вратата. Крис влезе пръв, като ѝ помогна да прекрачи прага.

Поспряха се в коридора. От едната страна имаше пералня и сушилня, от другата — шкафове. Баща ѝ отново я погледна.

— О, Вик, какво са ти сторили? — каза той и избухна в плач, което потресе Вик.

Плачът му бе шумен, гъгнив, грозен и разтрисаше раменете му. В дъното на зейналата му уста се виждаха пломбирани зъби. И на нея ѝ се доплака, трудно ѝ бе да повярва, че изглежда по-зле от него. Имаше чувството, че го е видяла за последно едва ли не преди седмица — здрав, гъвкав, със спокойни светли очи, подсказващи, че не е от хората, които бягат. Само че той бе избягал. И какво от това? Не бе ли постъпила и тя по същия начин. В много отношения тя бе по-кофти човек от него.

— Да можеше да видиш другия — каза тя.

Баща ѝ издаде звук, който бе нещо средно между ридание и смях.

Лу погледна навън. Нощта миришеше на комари, малко на оголена жица, малко на дъжд.

— Чухме странен шум — обяви Лу. — Бумтеж някакъв.

— Помислих, че е от изгоряло гърне на автомобил или изстрел — каза баща ѝ.

Сълзите се стичаха по загрубелите му бузи и застиваха върху рунтавия, пожълтял от тютюна мустак. Трябваха му само златна звезда на гърдите и чифт револвери „Колт“.

— Твоят мост ли бе това? — попита Лу. От изненадата гласът му бе омекнал. — Преди малко ли дойде?

— Да, преди малко.

Помогнаха ѝ да се довлече до кухничката. Само една лампа светеше — висяща над масата опушена стъклена чиния. Помещението бе в изряден вид, само фасовете в пепелника подсказваха, че тук живее някой. Всъщност и цигареният дим, и селитрата.

На масата лежеше отворена ученическа раница с експлозиви. Найлоновите торби бяха бели, лъскави, покрити с предупредителни надписи. Бяха подредени много старателно, а на големина бяха колкото самун хляб. Вик знаеше, че са тежки.

Настаниха я на стол от черешово дърво. Тя изпъна левия си крак. По бузите и челото ѝ бе избила мазна пот, която не можеше да се избърше. Лампата над масата бе твърде силна и Вик имаше чувството, че някой бавно набутва в лявото ѝ око заострен молив, който всеки момент ще стигне до мозъка.

— Може ли да я изключим? — попита тя.

Лу се пресегна и щракна ключа. До тях достигаше само кафеникавата светлина на лампата в дъното на коридора. Вик нямаше нищо против нея.

Вън писукаха разни животинки, звук, който предизвика у Вик асоциации с работещ генератор.

— Накарах го да изчезне — каза тя. — Моста. За да не ме последва някой. Затова съм се сгорещила. Минавах няколко пъти по него през последните два дена. Втриса ме малко от това, но няма проблеми, нищо работа.

Лу се намести на стола отсреща, при което се чу изскърцване. Изглеждаше смешно до масичката — като мечка с балетна поличка.

Баща ѝ се облегна на кухненския плот и кръстоса ръце над мършавите си гърди. Вик си помисли, че тъмнината носи облекчение и на двама им. Сега те бяха просто сенки. Той можеше отново да е себе си, човекът, който седеше до леглото ѝ, когато тя бе болна, и ѝ разказваше къде е ходил с мотора си и в какви каши се е забърквал. Тя можеше да бъде момичето, което беше, когато живееха в една къща, момичето, което много харесваше и с което, за съжаление, вече нямаше много общи неща.

— Когато беше малка, се поболяваше така — каза баща ѝ. Неговите мисли вероятно вървяха в същата посока. — Понякога донасяше разни неща след обиколките си из града с колелото. Изгубена кукла, изгубена гривна. Вдигаше температура и започваше да лъжеш. Двамата с майка ти често обсъждахме проблема. Къде си ходила, имам предвид. Чудехме се дали не крадеш разни предмети, а после, когато собствениците им разберат за липсата, ги връщаш.

— Не си бил на това мнение — каза тя. — Не си смятал, че крада.

— Да. Като цяло тази теория бе на майка ти.

— А твоята теория каква беше?

— Че използваш велосипеда като пръчица за откриване на вода. Едно време хората са определяли къде да копаят кладенци чрез клонки от тис или леска. Звучи малко шантаво, но по местата, където съм отраснал, никой не копае кладенец, без да се е консултирал с търсач на вода.

— Не си далече от истината. Помниш ли моста, който наричаха Прекия път?

Той сведе замислено глава. В профил изглеждаше почти по същия начин, както на трийсетгодишна възраст.

— Покритият мост. Ти и другите деца смятахте минаването по него за голямо геройство. Изправят ми се косите, като си спомня. Беше пред разпадане. В крайна сметка го бутнаха. През 1985 година?

— Да. Само че за мен той си остана. Когато трябваше да намеря нещо, той се появяваше и ме отвеждаше на правилното място. Като дете използвах ралея. Помниш ли колелото, което ми купи за един рожден ден?

— Беше твърде голямо за теб — отвърна той.

— После ми стана точно. Както ти каза. — Вик кимна към вратата. — Сега си имам мотоциклет. При следващото ми преминаване Прекият път ще ме отведе при Чарли Манкс. Уейн е при него.

Баща ѝ не отговори. Главата му остана сведена.

— Не знам дали съм прав, господин Маккуин, но вярвам на всяка една нейна дума — рече Лу.

— Преди малко си минала по него? — попита баща ѝ. — По твоя мост?

— Преди три минути бях в Айова. При една жена, която е наясно… беше наясно за Манкс. — Лу се намръщи, когато чу, че се говори в минало време за Маги, но Вик продължи, защото не желаеше да получава въпроси, на които е мъчително да се отговаря. — Не е задължително да ми вярваш. Когато ми кажеш как се борави с експлозива, ще накарам моста да се появи и заминавам. Ще го видиш. По-голям е от къщата ти. Помниш ли Снъфи от „Улица Сезам“?

— Въображаемият приятел на Голямото пиле? — попита баща ѝ и като че ли се усмихна в мрака.

— При моста не е така. Той не е някаква измислица, която само аз виждам. Ако държиш да го видиш, бих могла да го извикам веднага, но предпочитам това да стане на тръгване. — Протегна инстинктивно ръка и потърка лявата си скула. — Ще е като избухване на бомба в главата ми.

— Бездруго е рано за тръгване — промърмори той. — Та ти току-що дойде. Виж се само! Зле си. Имаш нужда от почивка. И от лекар вероятно.

— Отпочинах колкото ми трябваше, а и ако отида в болница, лекарите ще ми предпишат белезници и екскурзия до затвора. Федералните си мислят… знам ли и аз какво. Че съм убила Уейн може би. Или че съм се забъркала в нещо незаконно и отвличането на Уейн е за сплашване. Не ми вярват за Чарли Манкс. Не мога да им се сърдя. Манкс умря. Дори са му направили аутопсия. Сигурно звуча като пълна откачалка. — Потърси го с поглед в мрака. — Ти защо ми вярваш?

— Защото си моето момиченце.

Каза го по толкова простичък и мил начин, че нямаше как да не изпита лоши чувства към него. В гърдите ѝ внезапно се надигна омраза. Наложи се да извърне глава. Наложи се и да си поема дълбоко въздух, за да не затрепери гласът ѝ от силните емоции.

— Ти ме изостави, татко. Не само мама заряза. Заряза и двете ни. Бях закъсала, а ти си отиде.

Той отговори:

— Когато разбрах, че съм сгрешил, вече нямаше връщане назад. Обикновено така се получава. Помолих майка ти да ме приеме отново, но тя отказа, и бе в правото си.

— Все пак можеше да останем близки. Можех да идвам при теб през уикендите.

— Срамувах се. Не исках да се срещаш с жената, с която живеех. Още първия път, когато ви видях заедно, разбрах, че тя не е за мен. — След кратко мълчание добави: — От друга страна, не бях щастлив с майка ти. Тя все ми намираше кусури, цели петнайсет години.

— Ти май изразяваше възмущението си чрез шамари, а? — изсъска тя.

— Така е — отвърна той. — Когато бях пиян. Малко преди смъртта ѝ я помолих да ми прости и тя ми прости. Това е хубаво, макар че аз не съм си простил. Тъпо е сега да ти казвам, че искам да върна времето назад.

— Кога ти прости?

— Всеки път ми даваше прошка. През последните шест месеца разговаряхме всеки ден. Обаждаше се, когато ти бе на срещите на анонимните алкохолици. Бъбрехме си за сума ти неща. Тя ми разправяше как са при теб нещата, какво рисуваш, как е Уейн, с Лу разбирате ли се. Пращаше ми по имейл снимки на Уейн. — Загледа се в нея. — Не очаквам да получа прошка от теб. Направих редица грешки. Имаш пълно право да ме мразиш. Но те обичам и винаги съм те обичал, и ако сега мога да ти помогна с нещо, ще го направя.

Тя сведе глава. Виеше ѝ се свят и не ѝ достигаше въздух. Тъмнината наоколо сякаш се издуваше и свиваше като течност, като повърхност на черно езеро.

— Нямам намерение да се оправдавам. И не мога да се оправдая. Направих някои добри неща, но не много.

Тя не можа да се сдържи. Засмя се. Заболяха я бузите и леко ѝ се пригади, но когато вдигна глава, разбра, че може да го погледне.

— Аз съм същата. Направих някои добри неща, но не съм прекалявала. Бива ме най-много в рушенето. Бащичко.

— Като стана въпрос за разрушаване — подхвана Лу, — какво ще правим с това? — Той махна към пълната с експлозиви раница.

Към китката му бе привързано картонче. Вик се вторачи в него. Той забеляза накъде гледа тя и се изчерви; мушна картончето в ръкава на фланелата си.

Лу продължи:

— Това са експлозиви, нали? Не е ли опасно да пушиш толкова близо до тях?

Крис дръпна силно от цигарата си, после се приближи и демонстративно загаси фаса в пепелника до раницата.

— Няма проблеми, само не бива да се хвърлят в огън. Детонаторите са в чантата, дето виси на стола на Вик. — Вик извърна глава и погледна пазарската чанта. — С една такава торбичка със селитра може да се взриви цял затвор. Което се надявам, че не планираш.

— Не — каза Вик. — Чарли Манкс се е отправил към място, наречено Коледна земя. Това е нещо като малко царство, в което той се чувства недосегаем. Ще отида там, ще спася Уейн и ще изравня всичко със земята. Откаченото копеле иска всеки ден да е Коледа, но аз ще му предоставя Деня на независимостта.

Когато Табита Хътър престанеше да мърда, комарите се завръщаха и започваха да жужат край ушите ѝ. Бръсвайки бузата си, тя пропъди няколко от тях. Наложеше ли се да участва в следене, тя предпочиташе да е в кола, в климатизирана среда и айпадът да ѝ е подръка.

Бе въпрос на принципи обаче да не се оплаква. По-скоро би умряла от кръвозагуба, изсмукана от скапаните вампирчета. Нямаше никакво намерение да се излага пред Долтри, който клечеше при другите, застинал неподвижно като статуя, с усмивка на уста и леко притворени очи. Когато някой комар си позволеше да кацне, тя го плясваше, оставяйки кърваво петънце върху кожата си. Той се размърда и кимна одобрително.

— Те те обичат — рече. — Комарите. Обичат нежна женска плът, маринована в средата на висше учебно заведение. Вероятно имаш вкус на младо телешко.

Другите трима, включително Читра, бяха навлекли черни дъждобрани над бронежилетките си. Единият от агентите държеше устройство за подслушване — нещо като пистолет с прикрепен отпред мегафон. Навитият на спирала черен кабел водеше към слушалката на ухото му.

Хътър се приведе и го потупа по рамото. Прошепна:

— Хващаш ли нещо?

Мъжът с подслушвателното устройство поклати глава.

— Надявам се колегите отсреща да нямат проблеми. Аз чувам само статичен шум. След онази гръмотевица е все така.

— Не е гръмотевица — обяви Долтри. — Гръмотевиците звучат различно.

Агентът сви рамене.

Къщата бе дървена, едноетажна. Отпред бе паркиран пикап. Мъждива лампа светеше в дневната отпред. Един от кепенците бе вдигнат и Хътър виждаше изключен телевизор, канапе и картина с ловна сцена на стената. Зад единия от предните прозорци висяха бели дантелени завеси, явно там бе спалнята. Едва ли имаше много други помещения: кухня отзад, баня и вероятно втора спалня. Това означаваше, че Кармоди и Кристофър Маккуин бяха в задната част на постройката.

— Възможно ли е да разговарят шепнешком? — попита Хътър. — И уредът да няма нужната чувствителност, за да ги хване?

— Когато работи, може да засича дори шумни мисли — каза мъжът със слушалката. — Проблемът е, че е твърде чувствителен. Нещо го е пренатоварило и може да е заминал някой кондензатор.

Читра бръкна в една торба и извади флакон с репелент.

— Благодаря — каза Хътър, докато го вземаше. Погледна Долтри. — Ти искаш ли?

Изправиха се, за да може тя да го напръска.

Както бе изправена в цял ръст, тя видя склона зад къщата, отвъд който почваше гора. Два кехлибарени квадрата се простираха в тревата — светлината от задните прозорци на хижата.

Тя натисна бутончето и започна да пръска Долтри. Той притвори очи.

— Знаеш ли какво си мисля? Че бумтежът е предизвикан от падане на онова дебело копеле. Благодаря, достатъчно. — Тя престана да пръска. Той отвори очи. — Проблем ли ще е за теб, ако той вземе, та се гътне?

— Да не е бягал — отвърна тя.

— А ти да не си го пускала да бяга. — Долтри се ухили. — Ти подкокороса бедния дебеланко.

На Хътър ѝ идеше да пръсне репелент в очите му.

Той бе напипал източника на притесненията ѝ. Луис Кармоди изглеждаше твърде доверчив, твърде добродушен и твърде благоразположен към бившата си, за да има нещо общо с изчезването на Уейн. Хътър го смяташе за невинен, но го бе пуснала, за да види къде ще я отведе, въпреки че той всеки момент можеше да бъде покосен от удар. Ако голямото момче умреше, тя ли щеше да е виновна? Май, да.

— Трябваше да разберем какво ще направи. Ако си спомняш. Тук не става въпрос за неговото добро, а за доброто на момчето.

Долтри каза:

— Знаеш ли защо те харесвам, Хътър? Защо много те харесвам? Ти си по-голяма гад от мен.

Хътър си помисли, не ѝ бе за пръв път, че повечето ченгета са мръсна пасмина. Грозни пияници, които виждат само лошото.

Тя затвори очи и напръска главата, лицето и врата си. Когато отвори очи и издиша, за да изхвърли отровата, видя, че лампите, осветяващи задния двор, са изгаснали. Нямаше да забележи това, ако бе приклекнала.

Хътър впери поглед в предното помещение. Видя коридора, водещ към задната част на къщата. Беше пуст. Погледна предната спалня и зачака някой да включи там лампа. Нищо такова не се случи.

Долтри се бе снишил до другите, но тя остана права. Минута по-късно той проточи врат, за да я вижда по-добре.

— На дърво ли се правиш?

— Кой наблюдава другата страна на къщата? — попита тя.

Вторият щатски полицай, мъжът, който досега не бе обелил дума, я погледна. Имаше бледо луничаво лице и червена коса, приличаше на комика Конан О’Брайън.

— Никой. Но там няма нищо. Само гора, без пътеки. Дори и да са ни забелязали, няма да тръгнат…

Хътър вече крачеше, с протегнати напред ръце, за да се предпазва от клоните.

Читра я настигна. Белезниците на колана ѝ потракваха.

— Тревожи ли ви нещо? — попита тя.

Чу как отзад изпука суха клонка, чу и хрущене на обувки върху чакъл. Това вероятно бе Долтри, който я следваше, без да си дава много зор. Той беше като комарите, само репелент можеше да го пропъди.

— Не — каза Хътър. — Имате си позиция. Няма причини да я напускате. Ако ще се изнасят, ще минат през предната врата. Това е съвсем логично.

— Но?

— Озадачена съм.

— Относно?

— Защо стоят на тъмно? Изключиха лампата отзад, но не се преместиха. А това означава, че стоят на тъмно. Не ти ли се струва странно това?

На следващата крачка кракът ѝ потъна в студена черна локва, дълбока десетина сантиметра. Хвана се за тънкия ствол на една млада бреза, за да не падне. Няколко метра по-нататък Хътър затъна до коленете. В тъмницата не се виждаше къде има вода и къде твърда земя, повърхността на локвите бе покрита с листа и клони.

Когато стигна до тях, Долтри също затъна. Залитна и едва не падна.

— Можем да използваме фенерче — каза Читра.

— Или шнорхел — измънка Долтри.

— Никакви фенерчета — сряза ги Хътър. — А ти се връщай, ако те е страх да се мокриш.

— Какво? И да пропусна забавлението? Бих предпочел да се удавя.

— Не пораждай у нас напразни надежди — отвърна му Хътър.

Тримата седяха на тъмно в кухнята. Чантата с детонаторите лежаха в скута на Маккуин. Той извади един детонатор и Лу се притесни от факта, че джаджата не изглежда високотехнологична като използваните в „Мисията невъзможна“. Представляваше малък черен таймер, от който стърчат жици. Такова нещо човек можеше да си купи от всяка железария.

— О, господин Маккуин! — възкликна Лу. — Това прилича на таймерите, с които включвах коледните лампички, когато падне мрак.

— Същото е. За толкова кратко време нищо по-добро не може да се намери. Торбичките са подготвени, което означава, че съставките вътре са накиснати в нафта и е сложен малък взривател. Просто свързваш жицата, както при коледните лампички. Черната стрелка показва настоящото време. Червената стрелка показва кога ще се включат светлинките. Или, в този случай, кога е голямото бум. При правилно поставяне това може да събори фасадата на триетажна сграда. — Той замлъкна и погледна Вик. — Не ги свързвай, докато не стигнеш там. Не е здравословно да са включени, когато моторът подскача по пътя.

Лу не бе сигурен кое го плаши повече — чантата с експлозиви или начинът, по който Крис гледаше дъщеря си (воднистите му очи бяха студени и бледи, без почти никакъв цвят).

— Процедирам простичко, като „Ал Кайда“ — каза Маккуин и пусна таймера в чантата. — Това не отговаря на тукашните стандарти, но за Багдад е идеално. Казано с други думи, десетгодишни хлапаци прикачват такива неща към телата си и се самовзривяват безпроблемно. Нищо не може да те отведе по-бързо при Аллах. Гаранция.

Вик каза:

— Разбрах. — Протегна ръка към раницата и се изправи. — Татко, трябва да тръгвам. Тук не е безопасно за мен.

— Сигурен съм, че не би дошла тук, ако не е крайно наложително.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Знаех, че ще ми помогнеш.

— Винаги можеш да разчиташ на мен.

Той я подхвана през кръста. Лу си помисли, че очите му приличат на онези кристалночисти на вид планински езера, които са отровени от киселинен дъжд.

— Минималната безопасна дистанция при взрив на открито, тоест при поставена върху терена бомба, е трийсет метра. Всичко, което е по-близо, ще бъде изтърбушено от ударната вълна. Познаваш ли онова място? Коледната земя? Наясно ли си къде трябва да се поставят експлозивите? За подготовката са нужни поне час-два.

— Ще имам време — каза тя, но по погледа ѝ и по спокойното изражение на лицето ѝ Лу разбра, че сама не вярва в думите си.

— Няма да ѝ позволя да се убие, господин Маккуин — каза Лу и посегна към чантата с таймерите. Измъкна я от скута на Кристофър Маккуин. — Можете да ми имате доверие.

Вик пребледня.

— Какви ги дрънкаш?

— Идвам с теб — обяви той. — Уейн е и мое дете. Сключихме сделка, не си ли спомняш? Аз оправям мотора, ти ме вземаш със себе си. Без мен няма да можеш да се справиш, ще съм ти нужен. Не се тревожи. Ти ще караш.

— Ами аз? — попита Крис Маккуин. — Дали ще мога да мина по този магически мост с пикапа?

Вик въздъхна.

— Не, разберете. Никой от вас няма да идва. Знам, че искате да помогнете, но просто не може да дойдете. Вижте какво, този мост… е истински, ще го видите. Ще бъде тук, при нас, в нашия свят. Но в същото време по необяснима за мен причина съществува най-вече в главата ми. Освен това конструкцията му е в много лошо състояние. Беше опасен още когото бях тийнейджърка. Може да се разпадне под тежестта на чуждо съзнание. И друго, на връщане вероятно Уейн ще се вози отзад. Ако той се качи на мотора, с теб какво става, Лу?

— Мога да премина пеш. Не ти ли е хрумвал този вариант?

— Идеята не е добра. Ако го видиш, ще разбереш защо.

— Е — каза Лу. — Да отидем да видим тогава.

Тя му хвърли измъчен, умолителен поглед. Сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Трябва да го видя — настоя Лу. — Трябва да се убедя, че е истински, не защото се тревожа дали си наред с главата, а защото искам да знам, че има шанс Уейн да се върне.

Вик закима усърдно с глава. После се завъртя на пета и закуцука към задната врата.

След няколко крачки залитна. Лу я хвана за ръката.

— Виж се само. Едва се държиш на краката си.

Лъхащата от нея топлина го стресна. Преди години Уейн бе така. Бе го повалил грип и спа цели осемнайсет часа. Температурата му бе толкова висока, че сякаш загряваше стаята.

— Добре съм. Скоро всичко ще приключи.

Но в очите ѝ се виждаше матовото сияние на нещо по-лошо от страх — отчаяние може би. Баща ѝ бе казал, че дори дете може да се овърже с експлозиви и да се взриви, и Лу си помисли, че нейният план също е самоубийствен.

Отвориха вратата и излязоха в хладната нощ. Лу бе забелязал, че Вик от време на време се потърква под лявото око. То непрекъснато сълзеше. Бе ставал свидетел на подобно нещо и преди, в лошите дни в Колорадо, когато тя вдигаше незвънящи телефони и разговаряше с несъществуващи хора.

Всъщност хората съществуваха. Той изненадващо бързо бе припознал тази идея, без почти никаква съпротива бе приел лудостта за факт. А може би нямаше нищо изненадващо. Той отдавна бе стигнал до извода, че всеки човек притежава свой вътрешен свят, който е уникален и затворен за външен достъп. Тя бе казала, че може да извика моста в общоприетия свят, но и че мостът съществува само в нейната глава. Пълни глупости, биха възразили някои, но нали хората непрестанно правят въображаемото реално — изваждат звучащата в главата им музика и я записват; виждат къща в съзнанието си, после я построяват. Фантазията винаги е била реалност, чакаща да бъде задействана.

Минаха покрай купчината дърва под стрехата и бяха поети от фината трептяща мъгла. Вратата се затвори, Кристофър Маккуин също бе излязъл. Той щракна запалката си и запали цигара, после загледа мотора с присвити заради дима очи.

— Ивъл Книвъл27 караше мотори „Триумф“ — каза той и тогава ченгетата излязоха от гората.

— Ф… Б… Р — отекна един познат глас. — Не мърдайте. Горе ръцете, горе ръцете, всички до един!

Тъпа болка се разпростря по лявата страна на врата на Лу, усещаше я с челюстта си, със зъбите си. Мина му през ума, че не само Вик притежава експлозив — в главата му сега имаше граната.

От тримата като че ли само Лу разбра, че „горе ръцете“ не е обикновено пожелание. Той понечи да вдигне ръце; дръжката на чантата с детонаторите висеше на палеца му. С периферното си зрение мярна Крис Маккуин, застанал до купчината цепеници. Все още държеше запалката, връхчето на цигарата му сияеше.

Още при първия крясък младата жена се отскубна от Лу и заподскача тромаво по двора, неспособна да свие вдървения си ляв крак. Лу свали ръцете си и посегна към нея, но тя вече се бе отдалечила на няколко метра. Докато излязлата от гората жена викаше: „всички до един“, Вик вече се бе метнала на седалката на триумфа. Ритна силно стартера. Мотоциклетът изръмжа гневно, оглушително.

— Не, Вик. Не. Вик! Ще трябва да те застрелям, ако не спреш! — провикна се Табита Хътър.

Дребната жена подтичваше странично по влажната трева, стиснала пистолета си с две ръце, както правят ченгетата по филмите. Вече бе близо, на десетина метра, и Лу забеляза, че очилата ѝ са нашарени от дъждовни капки. Задаваха се още двама души — детективът Долтри и полицайката от индийски произход. Панталонът на Долтри беше целият мокър, по крачолите бяха полепнали сухи листа. Не изглеждаше в добро настроение. Държеше пистолета си насочен настрани, към земята. Лу стигна до извода, отчасти инстинктивно, че само един от тях представлява непосредствена заплаха. Пистолетът на Долтри бе насочен настрани, а Хътър не виждаше добре заради капките по очилата. Индийката обаче се бе прицелила във Вик, очите ѝ умоляваха: „Моля те, моля те, не ме принуждавай да стрелям!“.

— Отивам да спася Уейн, Табита! — кресна Вик. — Ако ме убиеш, убиваш и него. Само аз мога да го измъкна от там.

— Чакай! — намеси се Лу. — Чакай! Не стреляй!

— Не мърдай! — викна Хътър.

Лу не знаеше към кого се обръща тя — Вик седеше на седалката на мотора си, а Крис бе застинал неподвижно до купчината дърва. Явно самият той бе мръднал, защото тя насочи пистолета си към него. Без да се замисля и с вдигнати ръце той закрачи по двора, до секунди щеше да застане между Вик и полицаите.

Хътър бе само на няколко крачки от него. Примижа и се прицели в огромния корем на Лу. Дори и да не виждаше много добре, щеше да е цяло чудо, ако не успееше да го уцели.

Долтри се бе извърнал към Кристофър Маккуин и го гледаше апатично, дори не си направи труда да го вземе на мушка.

Лу каза:

— Чакай! Тук всички сме от добрите. Лошият е Чарли Манкс.

— Чарли Манкс е мъртъв — каза Табита Хътър.

— Кажи това на Маги Лей — изсъска Вик. — Чарли преди малко я уби в Айова, в библиотеката на град Хиър. Преди час. Можеш да провериш. Бях там.

— Била си… — подхвана Хътър, после поклати глава, сякаш за да пропъди комар от лицето си. — Слез от мотора и легни по лице на земята, Вик!

Лу чу викове и трошене на сухи клонки. Шумът идеше откъм другата страна на къщата, което означаваше, че вероятно след около двайсетина секунди щяха да бъдат обкръжени.

Вик каза:

— Трябва да тръгвам.

Включи на първа скорост.

— Тръгвам с нея — заяви Лу.

Хътър се приближи още. Цевта на оръжието ѝ бе почти на една ръка разстояние от Лу.

— Полицай Суринам, сложи белезници на този човек — каза Хътър.

Читра Суринам заобиколи Хътър. Свали пистолета си и посегна към белезниците, висящи на колана ѝ. Лу открай време мечтаеше да има колан като на Батман, с пистолет за мятане на куки и няколко шокови гранати. Ако сега бе с такъв колан, щеше да заслепи ченгетата с бомбичка и двамата с Вик щяха безпроблемно да се измъкнат. Но подръка му бе само чанта с таймери за коледни лампички.

Лу отстъпи крачка назад, заставайки до мотоциклета. Лъхна го топлината на потреперващите ауспуси.

— Дай ми чантата, Лу — каза Вик.

Лу заговори:

— Госпожице Хътър! Госпожице Хътър, моля ви, моля, свържете се с вашите хора и ги попитайте за Маги Лей. Попитайте какво се е случило в Айова. Вие се каните да арестувате единствения човек, който може да спаси детето ми. Ако искате да помогнете на сина ни, трябва да ни пуснете.

— Стига приказки, Лу — измърмори Вик. — Трябва да тръгвам.

Хътър присви очи, май наистина не виждаше добре през очилата.

Читра Суринам се приближи към Лу. Той вдигна ръка, за да я отблъсне. Чу се металическо изщракване и китката му бе закопчана с едната от гривните на белезниците. Случи се бързо като при фокусите — от копринения шал изведнъж изхвърча бял гълъб.

— Ей! Ей!

Хътър извади телефон от джоба си — сребрист правоъгълник с размерите на хотелски сапун. Не набра номер, просто натисна някакво копче. Джаджата избипка и се чу мъжки глас:

— Кънди е. Спипахте ли вече лошите?

Хътър отвърна:

— Кънди, нещо ново за Маги Лей?

Телефонът засвистя.

Читра каза на Лу:

— Другата ръка, моля, господин Кармоди. Другата ръка.

Той не ѝ я подаде. Вместо това отмести лявата си ръка назад, сякаш в чантата, висяща на палеца му, имаше откраднати бонбони, а той бе хулиган, който отказва да върне плячката.

Гласът на Кънди надви свистенето, звучеше тъжен.

— Случайно да се чувстваш като медиум днес? Току-що научихме. По-точно преди пет минути. Смятах да ти кажа, като се върнеш.

Шумът от другата страна на къщата се засилваше, другите полицаи приближаваха.

— Кажи ми!

— Сега пък какво? — попита Долтри.

Кънди рече:

— Тя е мъртва. Маргарет Лей е била убита. Тамошните ченгета мислят, че го е сторила Маккуин. Видели са я да напуска местопрестъплението с мотоциклета си.

— Не. Не, това е… това е невъзможно. Къде се е случило?

— В Хиър, Айова. Преди малко повече от час. Защо да е невъз…

Хътър натисна отново бутона, прекъсвайки връзката. Стрелна с очи Вик. Възседнала треперещата под нея машина, Вик се бе извърнала настрани. Погледите им се срещнаха.

— Не бях аз — обясни Вик. — Манкс го направи. Скоро ще стане ясно, че е била пребита с чук.

Хътър бе свалила пистолета. Прибра телефона в джоба на якето си и позабърса с длан мокрото си лице.

— С медицинския чук — каза Хътър. — Онзи, който е взел от моргата в Колорадо. Няма как… не мога… да разбера това. Опитвам се, Вик, но е адски нелогично. Как така той е извършителят? Как може ти да си тук, при положение че допреди малко си била в Айова?

— Нямам време за обяснения. Но ако искаш да знаеш как дойдох тук от Айова, почакай малко, ще ти покажа.

Хътър каза на Читра:

— Полицай, би ли… махнала белезниците на господин Кармоди? Не са необходими. Може би трябва да си поговорим. Може би просто трябва да си поговорим.

— Нямам време да… — подхвана Вик, но никой не чу останалото.

— О, какви са тези работи! — възкликна Долтри, отмести очи от Крис Маккуин, вдигна пистолета си и го насочи към Вик. — Слизай от мотора!

— Полицай, прибери оръжието в кобура! — изкрещя Хътър.

— Ще го прибера друг път — изсъска Долтри. — Ти си се побъркала, Хътър. Изключи двигателя, Маккуин. Веднага го изключи.

— Полицай! — изрева Хътър. — Аз командвам тук и казвам…

— Лягайте на земята! — провикна се агентът на ФБР, появил се иззад източната страна на къщата. Държеше автомат. На Лу му заприлича на М-16. — Лягайте на шибаната земя!

От цялото това крещене Лу отново го заболя слепоочието и лявата страна на врата. Читра не гледаше към него, взираше се в Хътър, със смесица от тревога и удивление.

Крис Маккуин метна фаса си в лицето на Долтри. Уцели го под дясното око, при което се разхвърчаха червени искри. Долтри трепна, трепна и пистолетът му. Свободната ръка на Крис се стрелна към купчината дърва. Секунда по-късно една цепеница се стовари върху рамото на детектива.

— Изчезвай от тук, Хлапе! — извика Крис.

Долтри се заклатушка назад в калта, а когато възстанови равновесието си, вдигна пистолета си и пусна два куршума в Маккуин — в корема и в шията му.

Вик изпищя. Лу се извърна към нея, като помете с рамо Читра Суринам. Полицайката се подхлъзна и глезенът ѝ се огъна. Тя падна по задник на мократа трева.

— Всички да свалят оръжията! — изкрещя Хътър. — По дяволите, прекратете огъня!

Лу се втурна към Вик. Преметна крак над седалката на мотора.

— Слез от мотора, слез от мотора! — развика се един мъж с бронежилетка и автомат.

Задаваха се още двама.

Вик се бе вторачила в баща си. Устата ѝ бе зейнала, очите — помътнели от шока. Лу целуна трескавата ѝ буза.

— Да тръгваме! — каза той. — Давай, давай!

Той я хвана през кръста и в следващия момент триумфът се понесе напред, а нощта бе озарена от бумтящи автомати.

Гърмежите сякаш разтресоха мрака. Вик усети, че нещо премина през нея, но това не бе картечен откос, а звукова вълна; включи инстинктивно на скорост. Задната гума се плъзна по мокрия терен, разпръсквайки стръкове трева. Триумфът подскочи и се потопи в мрака.

Част от нея все още гледаше назад, гледаше как баща ѝ се превива и посяга към окървавеното си гърло, а кичур коса закрива очите му. Беше зяпнал, сякаш се канеше да повърне.

Част от нея го подхвана, преди да е паднал на колене, и го задържа в обятията си.

Част от нея целуваше лицето му. „Тук съм, татко — каза му тя. — При теб съм.“ Беше толкова близо до него, че усещаше металната миризма на кръвта.

Лу бе подпрял меката си брадясала буза отстрани на врата ѝ. Раницата с експлозивите бе притисната между телата им.

— Просто карай — каза той. — Отведи ни на онова място. Не гледай, просто карай.

Отдясно се разхвърчаха буци пръст, докато Вик обръщаше мотора и го насочваше нагоре, към гората. Ушите ѝ регистрираха звука на куршуми, забиващи се в мека почва. Сред трещенето на автоматите долови гласа на Табита Хътър, който трепереше от напрежение:

— Спрете стрелбата! Спрете стрелбата!

Вик не можеше да мисли, а и нямаше нужда. Ръцете и краката ѝ знаеха какво да правят. Дясното ѝ стъпало превключи на втора, после на трета. Моторът се катереше по склона. Елите се издигаха като стена пред тях. Вик наведе глава, когато се запровираха между стволовете. Един клон я перна през устата. Минаха през гората и тогава изведнъж гумите затрополиха по дъските на Прекия път.

— А стига бе! — изкрещя Лу.

Бе влязла косо и с наведена глава, затова рамото ѝ се блъсна в стената. Ръката ѝ веднага изтръпна, а гърбът ѝ се удари в Лу.

Нейде в мислите ѝ баща ѝ се свличаше отново в обятията ѝ.

Вик завъртя кормилото наляво, за да избегне по-сериозен удар в стената.

Каза си: „Тук съм“, докато двамата падаха на земята.

Една дъска изпука под предната гума и кормилото се изскубна от ръцете ѝ.

Целуна баща си по челото. „Тук съм, татко.“

Триумфът се наклони към лявата стена. Лу удари ръката си в нея и изпъшка. От сблъсъка целият мост се разтресе.

Вик усети мириса на косата на баща си. Искаше да го попита от колко време е сам, защо в къщата няма жена. Искаше да знае как я кара той, как убива времето вечер. Искаше да му каже, че съжалява и че все още го обича, въпреки всички лоши неща.

После Крис Маккуин изчезна. Тя трябваше да го остави да се изплъзне от ръцете ѝ. Тя трябваше да продължи без него.

Прилепи запищяха в мрака. Звукът бе като от разбъркване на карти, само че усилен многократно. Лу вдигна глава към гредите горе. Големият, мил, невъзмутим Лу дори не се развика, просто си пое рязко въздух, когато десетки, може би дори стотици уплашени прилепи се разхвърчаха във всички посоки. Те бяха навсякъде, блъскаха се в ръцете и краката им. Един перна с крилото си Вик по бузата и тя мярна лицето му — малко, розово, изродско, но в същото време и някак човешко. Тя видя собственото си лице, разбира се. Каза си, че не трябва да се паникьосва, а да се опита да овладее триумфа.

Почти бяха стигнали другия край на моста. Няколко прилепа се стрелнаха навън в нощта и Вик си помисли: „Част от разсъдъка ми си отиде с тях“.

Пред очите ѝ изникна старият ралей. Сякаш се бе спуснал към нея, огрян от фара. Осъзна, с миг закъснение, че ще го помете и че последиците от това ще са тежки. Предната гума се заби право във велосипеда.

Ръждясалият, покрит с паяжини велосипед отхвърча, а триумфът се завъртя странично при излизането си от покрития мост. Изхвърчаха от Прекия път като тапа от бутилка шампанско. След тях изходът избълва и десетки прилепи.

Гумите задрапаха по пръст, после по трева. Вик видя, че теренът се снишава и че ще се изтъркалят надолу. Мярна ели, украсени с ангелчета и снежинки.

Полетяха надолу по склона. Моторът се врътна рязко и ги изхвърли. Последва ги и се стовари върху тях като лавина от нагорещено желязо. Светът се пропука и настана мрак.

Лу бе буден вече почти час, когато чу сухо, тихо пропукване и видя как по шумата наоколо западаха малки бели снежинки. Погледна нощното небе с присвити очи. Валеше сняг.

— Лу? — каза Вик.

Вратът му се вдървяваше, изпитваше болка в брадичката при накланяне на главата напред. Погледна надясно, към лежащата на земята Вик. Тя бе заспала преди малко, но отново се бе върнала при него — очите ѝ бяха широко отворени.

— Да.

— Майка ми още ли е тук?

— Майка ти е при ангелите, бебчо — отвърна той.

— Ангелите. По дърветата има ангели. — После добави. — Вали сняг.

— Да. През юли. Животът ми е минал из тези планини. Знам места, където снегът не се стопява напълно през лятото, но никога не съм виждал да вали сняг по това време на годината. Дори тук.

— Къде? — попита тя.

— Над Гънберъл. Където започна всичко.

— Започна в „При Тери“, когато майка ми забрави гривната си в тоалетната. Тя къде отиде?

— Не е идвала тук. Тя е мъртва, Вик. Забрави ли?

— Поседя малко при нас. Ето там беше. — Вик вдигна дясната си ръка и посочи близкото възвишение. Гумите на мотоциклета бяха оставили дълбоки бразди по калния склон. — Тя каза нещо за Уейн. Каза, че за него няма да е твърде късно дори когато стигне в Коледната земя, защото се изтегля назад. Две стъпки назад за всеки две мили напред. Няма да стане като онези неща. Все още не.

Тя се бе излегнала по гръб, с отпуснати покрай тялото ръце и прибрани крака. Лу я бе покрил с фланелата си, която бе с размери на детско одеяло и стигаше до коленете ѝ. Извърна глава и се взря в него. Лу се изплаши от празния ѝ поглед.

— О, Лу — промълви тя. — Лицето ти!

Той докосна дясната си буза, която бе отекла от ъгъла на устата до очната кухина. Нямаше спомен къде се е ударил. Лявата му длан бе изгорена лошо отгоре, затисната от ауспуха след падането. Трудно му бе да гледа раната. Кожата бе черна, напукана, лъщяща. Държеше ръката си отстрани до тялото, за да не я види Вик.

Не му пукаше за ръката. Съмняваше се, че му остава още много време. Болезненото усещане за натиск в гърлото и лявото слепоочие вече бе постоянно. Кръвта му бе тежка като разтопено желязо. Той се мотаеше с опрян в челото пистолет, който навярно щеше да гръмне още преди изгрев-слънце. Искаше да види Уейн, преди това да се случи.

Когато полетяха надолу, той я бе издърпал от мотоциклета и я бе покрил с тялото си. Триумфът отскочи от гърба му. Ако бе ударил Вик, която тежеше петдесет килограма с мокри дрехи, вероятно щеше да ѝ строши гръбнака като суха клонка.

— Този сняг истински ли е? — попита Лу.

Тя примигна, размърда долната си челюст и се втренчи в мрака. По лицето ѝ западаха снежинки.

— Това означава, че той е близо.

Лу кимна. Споделяше мнението ѝ.

— Част от прилепите изхвърчаха навън — каза тя. — Излязоха от моста заедно с нас.

Въздържа се да не потрепери, но кожата му настръхна. Щеше му се Вик да не бе споменавала прилепите. Той бе видял един, който профуча наблизо със зейнала в безмълвен вик уста. Жалко, че го бе видял, де да можеше да го изличи от спомените си. Сбръчканото лице на прилепа носеше ужасяваща прилика с това на Вик.

— Да, май така се получи.

— Тези животинки са… мен. Нещата в главата ми. Когато използвам моста, се отваря възможност някои от тях да избягат. — Извърна глава към приятеля си. — Това е данъкът. За всичко се плаща. Заекването на Маги се засилваше след всяка следваща употреба на плочките за скрабъл. Манкс вероятно някога е имал душа, но колата му я е използвала. Разбираш ли?

Той кимна.

— Общо взето.

— Ако заговоря неща, които ти се струват нелогични, кажи ми. Ако ти се видя объркана, поправи ме. Разбра ли, Лу Кармоди? Чарли Манкс скоро ще бъде тук. Искам да съм сигурна, че ще ми покриваш гърба.

— Винаги готов — отвърна той.

Тя облиза устните си, преглътна.

— Хубаво. Това е хубаво. Хубаво като злато. Хубавото си е хубаво, нали? Затова и с Уейн всичко ще е наред.

Една снежинка се закачи за миглата ѝ. Гледката се стори на Лу смайващо красива. Съмняваше се, че пак ще види нещо толкова прекрасно. Всъщност съмняваше се дори, че ще доживее да види утрото.

— Моторът — каза тя и примигна. Тревога изостри чертите на лицето ѝ. Тя се надигна на лакти. — Моторът трябва да е наред.

Лу го бе измъкнал от калта и го бе подпрял на ствола на една ела. Фарът висеше на жиците си. Дясното огледало се бе откъснало и вече нямаше огледала.

— О, наред е — каза тя.

— Е, не знам. Не съм опитвал да го запаля. Нищо чудно да се е скапал. Искаш ли да…

— Не. Ще запали.

Вятърът понесе дребните снежинки настрани. Нощта се изпълни с меко кънтене.

Вик погледна към клоните над тях, бяха отрупани с ангелчета, дядоколедовци, снежинки и сребристи и златисти топки.

— Чудя се защо не се чупят — подхвърли Лу.

— Те са хоркрукси28 — каза Вик.

Лу я изгледа притеснено.

— Като в „Хари Потър“?

Тя се изсмя нервно.

— Виж ги само. По тези дървета има повече злато и рубини, отколкото в целия Офир29. А тук ще се случи същото като там.

— Офир? — попита той. — Какви ги дрънкаш, Вик? Ела при мен.

Тя поклати главата си, сякаш за да я прочисти, после опипа врата си и направи болезнена гримаса.

Вик го погледна през кичурите коса, паднали върху лицето ѝ. За огромна негова изненада, тя отново приличаше на себе си. Това бе ухилената Вик с палави пламъчета в очите, която винаги го бе възбуждала.

Тя каза:

— Ти си добър човек, Лу Кармоди. Може да съм луда кучка, но те обичам. Съжалявам, че ти докарах толкова главоболия и адски ми се иска да си вземеш някоя по-добра от мен. Но не съжалявам, че направихме дете. Той има моя външен вид и твоето сърце. Ясно е кое от двете струва повече.

Той опря юмруците си в земята и се плъзна по задник към Вик. Взе я в прегръдките си и я притисна към гърдите си. Завря лице в косата ѝ.

— Кой е казал, че има по-добра от теб? Говориш за себе си такива неща, каквито не бих позволил на никого другиго да изрече. — Целуна я по темето. — Направихме добро момче. Време е да си го върнем.

Тя се дръпна малко, за да може да го погледне в лицето.

— Какво стана с таймерите? А с експлозивите?

Лу се пресегна към раницата, която лежеше на няколко метра от него. Беше отворена.

— Започнах работа по тях. Преди малко. Просто ми се щеше да се занимавам с нещо, докато те чакам да се събудиш.

Той кимна към ръцете си, сякаш за да покаже, че са безполезни, когато са празни. Бързо свали лявата си длан, надяваше се тя да не е видяла раната от изгаряне.

На китката на другата му ръка висяха белезници. Вик се усмихна отново и ги побутна.

— Ще направим нещо перверзно с тях по-късно — каза тя, но в гласа ѝ се усещаше тревога и не загатваше за секс, а бе по-скоро като далечен спомен за червено вино и мързеливи целувки.

Той се изчерви. Открай време се изчервяваше лесно. Тя се засмя и го млясна по бузата.

— Я да видя какво си направил.

— Е, не е много. Част от таймерите са се прецакали при падането. Привързах четири. — Бръкна в раницата и извади един от пакетите с експлозиви. Черният таймер лежеше отгоре. Излизащите от него две жици, едната червена, другата зелена, бяха вкарани в торбичката с бяло вещество. — Таймерите на практика са часовничета с аларма. Едната стрелка показва часа, а другата кога ще се задейства бомбата. Разбра ли? Натискаш тук и часовникът тръгва.

Само като докоснеше експлозивите, започваше да се поти. Един обикновен таймер за коледни лампички ги делеше от експлозия, след която не биха останали дори късчета плът.

— Не разбирам само едно нещо — подхвана той. — Кога ще ги сложиш и къде?

Той се изправи на крака и се огледа като дете, канещо се да пресече натоварен булевард.

Намираха се на полянка, разположена в ниската част на гората. Алеята, водеща към Къщата на шейна, бе точно зад гърба му. Бе чакълеста и тясна — не можеше да се разминават коли на нея.

От лявата му страна бе пътят, където преди петнайсет години едно слабичко момиче с крака като клечки бе изскочило цялото омазано със сажди от шубраците, за да потърси помощ от двайсет и една годишен дебеланко, възседнал харли. По онова време Лу се прибираше от неприятна среща с баща си. Бе поискал пари, за да може да кандидатства в колеж и да следва книгоиздаване. Баща му бе попитал каква е идеята му, а Лу бе отговорил, че иска да основе компания за издаване на комикси. Баща му се бе нацупил и бе казал, че това е все едно да използваш парите за тоалетна хартия. Бе заявил на Лу, че щом иска да се образова, да постъпи в армията — като него на младини. Така поне щял да поотслабне и да се сдобие с прилична прическа.

Лу се качи на мотора си и отпраши, за да не види майка му, че се е разплакал. Имаше намерение да отиде в Денвър и да се запише войник — щеше да служи няколко години в чужбина, изчезвайки от живота на баща си. Щеше да се върне различен човек — слаб, жилав и хладнокръвен — човек, който би позволил на баща си да го прегърне, но не би откликнал на прегръдката. Щеше да се обръща към баща си със „сър“ и да стои мирно до стола му, без да се усмихва. Харесвате ли прическата ми, сър? Отговаря ли тя на високите ви изисквания? Такива неща щеше да го пита. Искаше да се върне преобразен, чак родителите му да не могат да го познаят. Общо взето, така се и получи, макар че той не стигна до Денвър.

Отдясно бе къщата, където Вик едва не изгоря. Не че това бе къща по общоприетите разбирания. Бяха останали само почерняла бетонна плоча и изгорели дъски. Насред руините лежаха лющещ се хладилник със заоблени ъгли и опушена, разкривена табла на легло. Виждаха се и останки от стълбище. Оцеляла бе едната стена на гаража. Вратата в нея бе отворена, сякаш подканяше да влезеш. Сред парчетиите по плочата се търкаляха хиляди парченца стъкло.

— Това не е Коледната земя, нали?

— Не е. Това е порталът. На него вероятно не му се налага да идва винаги тук, когато иска да премине, но оттук му е по-лесно.

Ангелите бяха опрели тромпети до устните си и се поклащаха сред фината пелена от снежинки.

— Твоя портал… моста… го няма. Изчезна още преди да се изтърколим в ниското.

— Мога да го извикам когато си поискам — каза тя.

— Де да можехме и ченгетата да вземем. Да ги преведем до тук. Вероятно щяха да насочат пушкалата си към правилния човек.

— Колкото по-малко се натоварва мостът, толкова по-добре. Той трябва да се използва само в краен случай. Аз дори теб не исках да взема.

— Е, вече съм тук. — Пакетът с експлозив все още бе в ръката му. Той го върна при другите и вдигна раницата. — Какъв е планът?

— Първата част от плана е да ми дадеш тези нещица.

Тя хвана една от презрамките на раницата. Лу се поколеба за момент, но не ѝ попречи да вземе експлозивите. Бе постигнал своето — бе тук, при нея, и тя нямаше как да се отърве от него. Вик метна раницата на рамото си.

— Втората част от плана е… — започна тя, но извърна глава към пътя.

Една кола се плъзгаше в мрака. Светлината на фаровете ѝ се прокрадваше покрай стволовете на дърветата и хвърляше дълги сенки по алеята. Тъпа болка запулсира зад лявото ухо на Лу. Падащите снежинки вече приличаха на гъши пух и започваха да се задържат върху чакъла.

— Майчице! — възкликна стреснато Лу. — Той е. Не сме готови.

— Ела тук!

Хвана го за ръкава и заотстъпва по килима от суха шума и елови иглички. Скриха се в една брезова горичка. Чак сега Лу забеляза, че от устата им излиза пара.

Призракът сви по алеята. Отражението на луната с цвят на изсъхнала кост се плъзна по предното стъкло, сред плетеницата от черни сенки на клони.

Наблюдаваха приближаващия ролс-ройс. Лу усети, че дебелите му крака се тресат. Каза си: „Трябва да бъда смел още мъничко“. Той вярваше с цялото си сърце в Бог, вярваше още от малък, когато гледа Джордж Бърнс в „О, Боже“ на видео. Затова сега отправи молитва към кльощавия, сбръчкан Бърнс: „Моля те! Бях смел, нека пак да бъда! Нека бъда смел заради Уейн и Вик! Тъй и тъй ще умра, нека поне умра смислено!“. Тогава се сети, че често бе мечтал за това — да има още един шанс да покаже, че може да се пребори със страха, и да направи каквото трябва да се направи. И ето че получи своя последен шанс.

Ролсът се приближи. Чакълът хрущеше под гумите му. Като че ли намали скоростта си, докато минаваше покрай тях, на няма и пет метра от скривалището им. Дали шофьорът не ги бе забелязал. Но колата не спря, а продължи уверено по пътя си.

— Втората част? — прошепна Лу, изтръпнал от болезненото пулсиране в гърлото.

Надяваше се да не получи удар, преди да е приключило всичко.

— Какво? — попита Вик, без да отделя очи от колата.

— Каква е втората част от плана?

— О! — възкликна тя, после взе свободната гривна на белезниците и я щракна около тънкия ствол на една бреза. — Втората част е, че ти оставаш тук.

Върху симпатичното, обло, брадясало лице на Лу се изписа огромен потрес — сега той приличаше на дете, което е видяло кола да премазва любимата му играчка. От очите му бликнаха сълзи, които заблестяха в мрака. Стана ѝ мъчно, че го е разплакала, че го е стресирала по такъв начин, но звукът на заключването на белезниците — острото изщракване, което екна в студената нощ — символизираше крайното решение, направения неотменим избор.

— Лу — прошепна тя и го погали. — Лу, не плачи, всичко е наред.

— Не искам да отиваш сама — проплака той. — Исках да дойда с теб. Зарекох се да ти помогна.

— Ти си с мен. И винаги ще бъдеш. Ще бъдеш с мен навсякъде, защото си част от моята проекция. — Целуна го по устата и усети вкус на сълзи, но не разбра негови или нейни. Отдръпна се от него и каза: — Тъй или иначе, Уейн се изнася тази вечер, а ако не съм с него, ще се нуждае от теб.

Той запримигва, плачеше без срам, че се излага. Не дръпна белезниците. Брезата бе дебела петнайсетина сантиметра и висока десет метра. Гривната на белезниците едва се захващаше за ствола. Лу се вторачи тъжно във Вик. Отвори уста да каже нещо, но не намери подходящи думи.

Призракът спря до руината, точно до единствената оцеляла стена. Остана да работи на празни обороти. Вик го загледа. Долови гласа на Бърл Айвс30.

— Не разбирам — каза Лу.

Тя се пресегна покрай белезниците и подръпна картоненото етикетче, привързано към китката му; онова, което му бяха сложили в болницата, което бе видяла за пръв път в къщата на баща си.

— Какво е това, Лу?

— О, това ли? — каза той и издаде странен звук, нещо средно между ридание и нервен смях. — Припаднах за втори път. Но не е сериозно.

— Не ти вярвам. Загубих баща си тази вечер. Нямам намерение да загубя и теб. Ако си мислиш, че ще подложа на риск живота ти, значи си по-луд от мен. Уейн се нуждае от баща.

— Нуждае се и от майка. Аз също не мога без теб.

Вик пусна усмивка — старата си усмивка, малко закачлива, малко опасна.

— Не мога да обещая нищо. Ти си най-добрият, Лу Кармоди. Ти не си просто добър човек. Ти си същински герой. И не защото ме качи на мотора си и ме измъкна от това ужасно място. Спасяването е лесната част. А ти се грижеше за Уейн всеки ден. Приготвяше му обяд. Водеше го на зъболекар. Четеше му приказки вечер. Затова те обичам, благородни господине.

Тя отново стрелна с очи алеята. Манкс бе излязъл от колата. Когато мина пред фаровете, тя го огледа. Носеше старомодно двуредно палто с месингови копчета. Косата му бе черна и лъскава, зализана назад. Приличаше на трийсетгодишен. В едната си ръка държеше огромния сребрист чук. В другата имаше нещо дребно. Подмина осветеното място и изчезна за момент в сенките на гората.

— Трябва да тръгвам — каза тя.

Наведе се и целуна Лу по бузата.

Той посегна да я хване, но тя се измъкна и закрачи към триумфа. Разгледа го внимателно. Върху резервоара с капковидна форма имаше десетсантиметрова вдлъбнатина, а едната от изпускателните тръби се бе откачила и вероятно при движение щеше да се влачи по земята. Но моторът щеше да запали. Усещаше, че той я очаква.

Манкс излезе от гората и застана между светещите габарити на призрака. Като че ли гледаше право към нея, макар че едва ли бе възможно да я вижда в тъмата и през пелената от сняг.

— Хей! — провикна се той. — При нас ли си, Виктория? Дойде ли с тази твоя гадна машина?

— Пусни го, Чарли! — изкрещя тя. — Пусни го, ако искаш да останеш жив!

Дори от над петдесет метра разстояние видя злобата в очите му.

— Мисля, че вече разбра, че не съм лесен за убиване! Но ти ела, Виктория! Последвай ме до Коледната земя! Да отидем в Коледната земя и да приключим там спора! Синът ти ще се радва да те види!

Без да изчака отговора той се настани зад волана на призрака. Стоповете присветнаха и колата отново тръгна.

— О, боже, Вик! — изстена Лу. — Това е грешка. Той е подготвен за теб. Трябва да има друг начин. Не му се връзвай. Не тръгвай след него. Остани при мен и ще измислим нещо друго.

— Тръгвам, Лу. Очаквай Уейн. Той ще се появи скоро.

Вик преметна крак над седалката и завъртя ключа. Фарът светна и угасна. Тя трепереше, защото бе по къси панталонки. Натисна рязко стартера. Моторът изхъхри. Ритна още веднъж, при което се чу нещо като протяжна пръдня.

— Хайде, миличък — каза с мек глас тя. — Последно пътуване. Нека освободим нашето момче.

Изправи се в цял ръст. Снежинките се закачаха за фините косъмчета на ръцете ѝ. Стовари цялата си тежест върху стартера. Триумфът забоботи.

— Вик! — провикна се Лу, но сега тя не можеше да му обърне внимание. Ако го погледнеше и видеше сълзите в очите му, щеше да ѝ се прииска да го прегърне, а това можеше да доведе до загуба на самообладание. Включи на скорост. — Вик! — кресна отново той.

Изкачи на първа стръмния, но къс склон. Задната гума криволичеше по заснежената трева и се налагаше Вик да стъпва и да се оттласква с крак.

Вече не виждаше призрака. Той бе заобиколил останките на къщата и се бе шмугнал в една просека. Включи на втора, после на трета и увеличи скоростта. Изпод гумите хвърчаха камъни. Моторът не се държеше добре върху заснежения чакъл.

Заобиколи руината, прекоси отсечка, покрита с висока трева, и пое по черен горски път, който едва ли бе подходящ за призрака. Пътят представляваше чифт тесни бразди с туфи папрат по средата.

Надвисналите клони на елите оформяха тъмен коридор. Призракът бе намалил скоростта, за да може Вик да го настигне, и сега бе на двайсетина метра пред нея. Тя следваше габаритите на NOS4A2. Леденият въздух я режеше през тънката фланелка, изпълвайки мъчително дробовете ѝ.

Гората отстъпи място на камениста поляна. Отпред се издигаше каменна стена, в която се чернееше отворът на стар тухлен тунел, тунел, който едва ли бе достатъчно широк да поеме призрака. Вик се замисли за моста си. После си каза: „Това е неговият мост“. Отстрани на входа бе сложена бяла метална табела: ПАРКЪТ Е ОТВОРЕН ВСЕКИ ДЕН ОТ ГОДИНАТА! ДЕЦА, ПРИГОТВЕТЕ СЕ ДА ВИКАТЕ „ДА ЖИВЕЕ СНЕГЪТ!“.

Призракът се шмугна в тунела. Гласът на Бърн Айвс ечеше в тясното пространство. Тази дупка едва ли съществуваше преди десет минути.

Вик влезе с мотоциклета си. Дясната изпускателна тръба се влачеше по камънака, хвърляйки искри. Каменните стени отразяваха мощния рев на двигателя.

Призракът излезе от тунела. Вик го следваше плътно. Тя мина през отворена порта с пречки от захарни бастунчета, заобиколи триметровия пазител лешникотрошач и влезе в Коледната земя.

Призракът я поведе по главния булевард — авеню „Желирани бонбони“. Чарли Манкс занатиска клаксона; чуха се три бипкания, после още три. Тън-тън-тън, тън-тън-тън — началните тактове на Jingle Bells.

Вик го следваше, треперейки неконтролируемо от студ. Едва успяваше да накара зъбите си да не тракат. Когато вятърът се засили, тя имаше усещането, че е без дрехи. Ситните снежинки дращеха кожата ѝ като парченца натрошено стъкло.

Гумите нямаха добро сцепление върху заснежения паваж. Булевардът бе тъмен и пуст, приличаше на занемарена главна улица на градче от деветнайсети век — железни улични лампи, тесни сгради с фронтони и тъмни капандури, вдадени във фасадите входове.

Само че при преминаването на призрака уличните лампи, които бяха на газ, светнаха, бълвайки сини пламъци от заскрежените си чашки. Засветиха и витрините на магазините. Вик подмина сладкарница, наречена „Льо Шоколатие“. На витрината бяха изложени шоколадови шейни, шоколадов елен, голяма шоколадова муха и шоколадово бебе с козя глава. На витрината на „Пънч и Джуди“ висяха дървени кукли. Момиченце в синя рокличка бе вдигнало дървените си ръце към лицето и зяпаше от изненада. Момченце с къси панталонки държеше омазана с кръв брадва. В краката му се търкаляха отрязани дървени глави и ръце.

Зад търговската част на градчето се издигаха атракционите, също толкова безжизнени и тъмни, колкото булеварда при излизането им на него. Вик се загледа във въртележка с шейни, която се издигаше в нощта като скелет на праисторическо чудовище. Видя и голямо виенско колело. Зад увеселителния парк имаше планина, почти вертикална каменна стена, покрита с хиляди тонове сняг.

Безкрайният простор отгоре привлече вниманието на Вик. Половината небе бе затулено от сребърни облаци и тлъсти снежинки се носеха мързеливо надолу. Безоблачната част бе изпълнена с тъма и звезди, а в средата висеше гигантският сребърен сърп на луната, която… имаше лице.

Устните ѝ бяха извити, носът — гърбав, а очите — огромни. Луната спеше, огромните ѝ очи бяха затворени. Посинялата уста потрепваше, издавайки хъркащ звук, който бе с децибелите на излитащ боинг. Диханието люшкаше облаците. В профил луната над Коледната земя доста приличаше на Чарли Манкс.

Вик от дълго време не бе наред с главата, но никога не бе сънувала, нито виждала подобно нещо. Ако някой бе изскочил на пътя, тя щеше да го блъсне; отмести погледа си от тази чудесия чак когато периферното ѝ зрение засече движение.

Насред тънещата в сенки уличка между часовникарски магазин и „Лимонадата на господин Манкс“ стоеше дете. Часовниците забиха при преминаването на призрака. Секунда по-късно лъскавата медна джаджа, сложена на витрината на лимонададжийницата, започна да пухти и да хвърля пара.

Детето носеше опърпано кожено палто и имаше дълга рошава коса, но дали бе момиче, или момче, Вик не можа да определи. Пръстите му бяха кокалести, с пожълтели нокти. Бледото му лице бе гладко и безизразно, приличаше на маска. Детето, нещото, я наблюдаваше безмълвно. Очите му проблеснаха в червено на светлината на фара.

Вик погледна през рамо и видя, че на улицата отзад са излезли още три деца. Едното като че ли държеше коса; две бяха боси. Боси в снега.

„Това е лошо — помисли си тя. — Вече са те обградили.“

Когато се извърна напред, видя насред площадче огромно коледно дърво. Беше високо над четиресет метра, а в основата си стволът му бе широк колкото малка къща.

От площадчето тръгваха два пътя, а отзад се издигаше висока до кръста каменна ограда, зад която… нямаше нищо. Сякаш тук бе краят на света. Призракът тръгна да обикаля, Вик го последва. Повърхността на стената блестеше от скоро навалял сняг. Мазният мрак отвъд бе наръсен със звезди, които имаха доста импресионистичен вид и сякаш се носеха в замръзнали потоци. Небето бе впечатляващо, но и също толкова фалшиво, колкото небесата, рисувани от Вик за „Търсача“. Светът свършваше тук. Сега тя се взираше в студената бездна отвъд въображението на Чарли Манкс.

Коледното дърво изведнъж засия. Хиляди електрически свещи осветиха събралите се около него деца.

Неколцина седяха на ниските клони, но повечето, вероятно трийсет на брой, бяха застанали под клоните, облечени в нощници, палта, старинни бални рокли, траперски дрехи, комбинезони и полицейски униформи. Човек можеше да си помисли, че са с маски от фино бяло стъкло — устите бяха гротескно ухилени, устните — неестествено пълни и червени. После маските се разтвориха в лица. Под прозрачната им кожа криволичеха сини вени, грозните им усмивки изваждаха на показ заострени зъбчета. На Вик ѝ заприличаха на старинни керамични кукли. Децата на Чарли Манкс всъщност не бяха деца, а студени кукли със зъби.

Едно от момченцата на клоните държеше назъбен отгоре ловджийски нож.

Едно от момиченцата поклащаше верига с кука накрая.

Друго дете — трудно можеше да се определи дали е момче, или е момиче — стискаше касапски сатър, а на врата му имаше гривна от окървавени пръсти.

Вик вече се бе приближила и виждаше добре украсата на елхата. Гледката я накара да изохка стреснато. Глави, почернели, но не разложени — студът ги бе запазил. На местата на очите зееха дупки. Устите бяха зяпнали в безмълвни писъци. На една от главите — на теснолик мъж с руса козя брадичка — се мъдреха очила с рамки от зелен кристал с форма на сърца. Всички лица бяха на възрастни хора.

Призракът сви и спря, запречвайки пътя. Вик превключи на първа скорост, стисна спирачката и също спря, на десет метра от него.

Децата наизлизаха изпод дървото. Повечето се насочиха към призрака, но част наобиколиха Вик, оформяйки нещо като човешка, или може би нечовешка, барикада.

— Пусни го, Манкс! — изкрещя Вик.

С мъка успяваше да удържи треперенето в краката си, причинено от студ и страх. Нощният мраз щипеше ноздрите ѝ и глождеше очите ѝ. Гледката навсякъде бе противна. Елхата бе накичена с останките на възрастни хора, имали нещастието да се озоват в Коледната земя. Ограждаха я безжизнените кукли на Манкс, с безжизнени очи и безжизнени усмивки.

Вратата на призрака се отвори и Чарли Манкс излезе.

Когато се изправи в цял ръст, той положи шапка на главата си — шапката на Маги. Намести периферията ѝ и я кривна леко на една страна. Вече бе по-млад от Вик и изглеждаше сравнително добре с високите си скули и острата брадичка. Част от лявото му ухо все още липсваше, но белегът бе розов, лъскав, гладък. Горната му челюст бе издадена напред, което му придаваше вид на дебил. Поклащаше небрежно сребристия чук в ръката си — махало на часовник, който отмерва времето на място, където цари безвремие.

Луната изхърка. Земята се разтресе.

Той се усмихна на Вик и сне шапката на Маги за поздрав, после се извърна към приближилите го деца. Дългите поли на палтото се увиваха около краката му.

— Здравейте, мъничета — каза той. — Много ми липсвахте! Да светнем, за да мога да ви огледам.

Той вдигна свободната си ръка и дръпна въображаема връвчица.

Сините лампички на въртележката с шейните засветиха, виенското колело засия. Някъде наблизо се завъртя люлка, а от невидими говорители зазвуча музика. Ърта Кит31 запя с мръснишко-сладкия си и палаво-послушен глас, обяснявайки на Дядо Коледа колко добро момиче е била с тон, който навяваше мисъл за тъкмо обратното.

На ярката карнавална светлина Вик видя, че дрехите на децата са изцапани с кал и кръв. Едно момиченце се затича към Манкс с протегнати ръце. По дрипавата му бяла нощница имаше кървави следи от пръсти. То обви ръчичките си около крака на Манкс. Той го погали по темето.

— О, малка Лори — прошепна Манкс.

Друго момиче, по-височко, с коса до коленете, притича от другата страна да прегърне Манкс.

— Моята сладка Мили.

Момиченцето носеше червено-синя униформа на лешникотрошач с кръстосани отпред на хилавите гърди патрондаши. В златния му колан бе затъкнат нож, чието острие лъщеше като планинско езеро.

Чарли Манкс се изправи, но не отдръпна ръцете си от момичетата. Извърна глава към Вик, на лицето му грееше доволно изражение.

— Всичко, което съм правил, Виктория, съм го правил за моите деца — обяви Чарли Манкс. — На това място няма тъга, нито вина. Тук всеки ден е Коледа и винаги ще бъде така. Всеки ден има какао и подаръци. Виж какво съм дал на моите две дъщери — плът от моята плът и кръв от моята кръв — и на всичките тези щастливи, съвършени деца! Можеш ли да предложиш на сина си нещо по-хубаво?

— Тя е красива — каза стоящото зад Вик момченце. Беше дребничко, с тънък гласец. — Тя е хубава като майка ми.

— Чудя се как би изглеждала без нос — подхвърли друго момче и се изкиска.

— Какво друго, освен нещастие, можеш да дадеш на Уейн, Виктория? Можеш ли да му дадеш звезди, луна, увеселителен парк, който непрекъснато се усъвършенства и уголемява, и магазин за шоколад, чиято стока никога не свършва? Приятели, игри, забавления, свобода от заболявания, свобода от смърт?

— Не съм дошла да се пазаря с теб, Чарли — изкрещя Вик. Трудно ѝ бе да задържи очите си върху него. Непрекъснато хвърляше погледи настрани и едва се удържаше да не погледне през рамо. Усещаше, че децата се промъкват към нея, стиснали ножовете, сатърите и веригите си. — Дойдох да те убия. Ако не ми върнеш момчето, всичко тук изчезва. Ти, твоите деца и цялата тази идиотска фантазия. Давам ти последен шанс.

— Тя е най-хубавото момиче на света — каза момченцето с тънкия гласец. — Има прекрасни очи. Очите ѝ са като на майка ми.

— Добре — измърмори другият. — Ти вземаш очите, аз — носа.

В мрака някой запя с истеричен глас:

Дребничкият се закиска.

Другите деца мълчаха. Вик никога не бе чувала толкова ужасяваща тишина.

Манкс опря малкия си пръст в устните в странна демонстрация на замисленост. Свали ръката си, после се наведе и прошепна на по-голямото си чедо:

— Не мислиш ли, че трябва да попитаме Уейн какво иска?

Момичето в униформа, Мили, зашляпа с босите си крачета към призрака.

Вик чу тътрузене вляво и извърна рязко глава. Едно дете се бе приближило на две крачки от нея. Беше дебело момиченце с проскубано бяло кожено палто. Отдолу носеше само мръсни гащета като тези на Жената чудо. Когато Вик го погледна, то замръзна на място, сякаш играеха на някакъв извратен вариант на играта „Замръзванка“. В ръката му имаше сатър. Устата му бе отворена и Вик видя в нея три реда зъби, стигащи до гърлото.

Вик погледна към колата тъкмо когато Мили отваряше вратата.

В първия момент нищо не се случи. Вратата зееше, показвайки само плътен мрак.

Една малка ръка хвана ръба на вратата, показаха се крака. Уейн се измъкна от задната седалка и стъпи на паважа.

Гледаше със зяпнала уста светлините. Беше чист и красив, тъмната му коса бе зализана назад и ужасно бледото му чело се виждаше цялото. Зад червените, изкривени в усмивка устни имаше няколко редици заострени зъбчета.

— Уейн! — проплака задавено тя.

Той я погледна и на лицето му се изписа радост и учудване.

— Мамо! Хей, мамо, невероятно е, нали? Истинско е! Наистина е истинско!

Той погледна над каменната стена към небето и огромната ниска луна със спящо сребърно лице. Засмя се при вида на луната. Вик не си спомняше кога за последно го бе чувала да се смее толкова чистосърдечно.

— Мамо! Луната има лице!

— Ела тук, Уейн. Веднага. Ела при мен. Трябва да тръгваме.

Той я погледна объркано и сбърчи тъмните си вежди.

— Защо, та ние току-що пристигнахме?

Мили го прихвана отзад през кръста и се притисна към него, сякаш бяха любовници. Той трепна и я изгледа изненадано през рамо, но застина, когато тя зашепна в ухото му. Тя бе много красива, с високи скули, плътни устни и хлътнали слепоочия. Уейн я слушаше съсредоточено, с ококорени очи. Пълната му с остри зъби уста се отвори широко.

— О, ти сигурно се шегуваш! — Уейн погледна учудено Вик. — Тя казва, че не можем да си тръгнем! Не можем да си тръгнем, защото трябва да отворя коледния си подарък!

Момичето продължи да шепне разгорещено.

— Махни се от нея, Уейн! — настоя Вик.

Дебелото момиче се приближи още. Кракът на Вик може би вече бе в обхвата на сатъра му. Вик чу стъпки зад себе си, децата се готвеха за атака.

Уейн изгледа озадачено момичето, намръщи се и каза:

— Разбира се, можеш да ми помогнеш да разопаковам подаръка си! И другите могат да ми помогнат! Къде е той? Да го вземем и да почнем да късаме!

Момичето извади ножа си и посочи Вик.

— Какво каза преди малко, Виктория? — попита Манкс. — Последен шанс? Ти имаш последен шанс. Обръщай мотора и се изнасяй, докато не е станало късно.

— Уейн! — провикна се тя, без да обръща внимание на думите на Манкс, и потърси погледа на сина си. — Хей, продължаваш ли да мислиш на обратно, както ти заръча баба ти? Потвърди, че все още мислиш на обратно.

Той се вторачи в нея с празен поглед, сякаш тя говореше на чужд език. Долната му челюст бе виснала. След кратко колебание каза:

— Мамо, трудно адски е, опитвам но.

Манкс се усмихваше; горната му устна се бе отдръпнала назад, оголвайки грозните криви зъби. Обаче като че ли в изражението му имаше следи от раздразнение.

— Какви са тези щуротии? Игричка ли някаква играеш, Уейн? Защото аз много си падам по игричките… и много държа да ме вземат за участник. Какво каза преди малко?

— Нищо! — Уейн изглеждаше объркан и като че ли бе отговорил искрено на зададения му въпрос. — Защо? Какво си помисли, че съм казал?

— Каза, че е мой, Манкс — заяви Вик. — Каза, че ти не го владееш.

— Напротив, владея го, Виктория. Владея го и нямам намерение да го пусна.

Вик свали раницата от рамото си и я сложи в скута си. Дръпна ципа и извади една от торбичките с експлозив.

— Ако не го пуснеш, край с Коледната земя за всички! Ще гръмна цялото място!

Манкс намести шапката на главата си.

— Леле, какви груби думи! Не отива на млада жена да говори така. Всички ще си помислят, че си пълен боклук!

Дебелото момиче направи нова крачка напред. Очите му, втъкнати дълбоко в прасешкото лице, хвърляха червеникави отблясъци и Вик се сети за болестта бяс. Вик даде малко газ и моторът се дръпна леко напред. Искаше да увеличи дистанцията между себе си и децата. Обърна торбата с експлозив, нагласи таймера на закъснение от пет минути и натисна копчето. В този момент си помисли, че е възможно веднага да последва експлозия. Стегна се в очакване на последна пронизваща болка. Нищо не се случи. Вик даже не бе сигурна дали е задействала таймера. Той не издаваше никакъв звук.

Вдигна пакета над главата си.

— Това нещо тук има таймер, Манкс. Мисля, че ще гръмне след три минути, но може и да бъркам с минута-две. В раницата има още много такива. Дай ми Уейн. Веднага ми го дай. Когато той седне зад мен, изключвам механизма.

Манкс каза:

— Това пък какво е? Прилича ми на малка възглавничка, като тези, дето ги раздават в самолетите. Летял съм веднъж, от Сейнт Луис до Батън Руж. Нямам намерение да повтарям! Едва не умрях. Голямо друсане падна, сякаш самолетът бе на връвчица и Бог го ползваше вместо йо-йо.

— Това е торба с лайна — каза Вик. — Като теб.

— Какво… какво каза?

— Амониева селитра. Изкуствен тор. Накисваш го в нафта и се превръща в мощен експлозив. Тимъти Маквей32 взриви с такова нещо дванайсететажна сграда. Мога да излича за секунди този твой измислен свят.

Вик беше на десет метра от него, но усети напрежението в погледа му. После усмивката му се разшири.

— Не вярвам да го направиш. Да гръмнеш себе си и детето си, не, не. Трябва да си луда.

— О, човече! Това ли измъдри?

Усмивката му повехна леко. Притвори очи и загледа с мътен, разочарован поглед.

Закрещя, а луната отвори едното си око и се включи в крещенето.

Окото на луната бе кървясало, облещено, приличаше на гнойна пъпка с ирис. Устата ѝ бе като назъбена цепнатина в нощния мрак. Гласът ѝ бе гласът на Манкс, усилен до оглушителна височина.

— СПРЕТЕ Я! УБИЙТЕ Я! ТЯ Е ДОШЛА ТУК ДА СЛОЖИ КРАЙ НА КОЛЕДАТА! ВЕДНАГА Я УБИЙТЕ!

Земята се тресеше. Клоните на коледната елха се размахваха в мрака. Вик изпусна спирачката и триумфът подскочи леко напред. Раницата с експлозиви се изхлузи от скута ѝ и падна на паважа.

Сградите се люшкаха от рева на луната. Вик досега не бе преживявала земетресение и се задъхваше от стреса. Неописуемият ужас се бе вкопчил в нея на подсъзнателно ниво. Луната запищя неистово, при което падащите снежинки се завъртяха, понесени сякаш от вихрушка.

Дебелото момиче направи крачка напред и метна сатъра като индианец от филмите за Дивия запад. Тъпият връх на острието попадна точно в болното коляно на Вик. Болката бе чудовищна.

Спирачката отново се изплъзна от ръката на Вик, а триумфът отново подрипна. Раницата се повлече след мотора, защото презрамката ѝ се бе закачила за задната стъпенка, която бе свалена от возещия се допреди малко отзад Лу. Както винаги, Лу Кармоди спасяваше положението. Все още разполагаше с експлозиви, макар в момента да не ѝ бяха подръка.

Експлозив! Беше притиснала извадения пакет към гърдите си, а таймерът вероятно тиктакаше. Всъщност не се чуваше никакъв звук, подсказващ, че устройството е задействано.

„Отърви се от него — помисли си тя. — Направи така, че той да разбере какви поразии могат да правят тези пакети с тор.“

Децата се приближаваха. Излизаха изпод клоните на дървото и пристъпваха напред към паважа. Тя чу меки стъпки зад себе си. Видя, че високото момиче все още държи Уейн. Двамата стояха до призрака, момичето го бе подхванало с една ръка изотзад, през гърдите. В другата си ръка то държеше крив нож, който вероятно нямаше да се поколебае да използва… срещу Уейн.

Тогава едно от децата се хвърли към нея. Вик даде газ. Моторът се стрелна напред и детето се пльосна по корем на пътя. Раницата бе направила няколко подскока по заснежените павета.

Вик насочи мотора право към ролс-ройса, сякаш възнамеряваше да се блъсне в него. Манкс сграбчи малкото момиче — Лори — и се отдръпна към отворената врата в опит да го предпази. Благодарение на тази бащинска постъпка Вик разбра всичко. В каквото и да се бяха превърнали децата, каквото и да им бе направил той, целта му бе да ги защити, да не позволи да бъдат прегазени от света. Той вярваше с цялото си сърце в своята почтеност, подобно на всички психопати.

Натисна спирачката, стисна зъби заради острата болка в лявото коляно и завъртя кормилото. Моторът се завъртя на почти сто и осемдесет градуса. Към нея тичаха десетки деца. Даде отново газ, триумфът изрева срещу тях и те се разпръснаха като суха шума от ураганен вятър.

Едно от тях обаче — височко момиче с розова нощница — приклекна, оставайки на пътя на Вик. Вик се канеше да го прегази, но в последния момент завъртя кормилото и го заобиколи. Сърце не ѝ даваше да блъсне дете.

Моторът се люшна по хлъзгавата настилка и загуби скорост, а момиченцето изведнъж се метна към него. При качването си на задната седалка то заби ноктите си, които бяха дълги и нащърбени като на стара вещица, в крака на Вик.

Вик отново даде газ и моторът се понесе около елхата.

Лепналото се на гърба ѝ момиченце ръмжеше като куче. Едната му ръка се обви около кръста на Вик, която едва не изпищя от пронизалия я студ.

Момиченцето вдигна веригата, която държеше в другата си ръка, и я стовари върху лявото коляно на Вик, сякаш знаеше как може да причини голяма болка. Под капачката на младата жена избухна пиратка. Тя застена и замахна назад с лакът, уцелвайки момиченцето право в бледото кукленско лице.

То изврещя задавено, а Вик се извърна назад, като в този момент усети как сърцето ѝ подрипна в гърдите, и загуби контрол над триумфа.

Красивото лице на момичето се бе изкривило. Устните му се бяха изопнали в нещо като нащърбена розова дупка, под която се точеха редици остри зъби. Езикът му бе черен, а дъхът му миришеше на гниещо месо. Зяпна още по-широко, после впи зъбите си в рамото на Вик.

Сякаш я бе закачил верижен трион. Ръкавът и кожата под него се разпраха, рукна кръв.

Моторът падна на дясната си страна сред струя от златни звезди и се плъзна със стъргане по паважа. Вик така и не разбра дали бе скочила, или бе изхвърлена, разбра само, че вече не е на седалката, а се търкаля по пътя.

— СВАЛИХМЕ Я, СВАЛИХМЕ Я! НАРЕЖЕТЕ Я, УБИЙТЕ Я!

Луната разтрисаше всичко с виковете си, сякаш наблизо минаваше колона от тежкотоварни автомобили.

Вик лежеше по гръб с разперени ръце и отпусната на паважа глава. Взираше се в приличащите на сребърни галеони облаци (размърдай се).

Опита се да определи колко тежко е пострадала. Вече изобщо не чувстваше левия си крак (размърдай се).

Дясното ѝ бедро като че ли бе силно охлузено. Надигна леко глава и светът внезапно се завъртя. Догади ѝ се (размърдай се).

Примигна и за момент облаците изчезнаха, изместени от статичен шум — буря от черни и бели частици (РАЗМЪРДАЙ СЕ).

Надигна се на лакти и погледна наляво. Беше се изтърколила чак до единия от пътищата, водещи към увеселителния парк. Стрелна очи към площада. Около петдесет деца тичаха безмълвно към нея. Зад тях се издигаше високата колкото десететажна сграда елха, а някъде зад нея бяха призракът и Уейн.

Луната я гледаше свирепо от небето с ужасяващото си кървясало око.

— НОЖИЦА ЗА СКИТНИКА! НОЖИЦА ЗА КУЧКАТА! — виеше луната, която за момент изчезна сред вихър от искрящи частици.

Небето представляваше хаос от бял шум. Вик дори чуваше свистенето.

„РАЗМЪРДАЙ СЕ“ — помисли си тя, после внезапно се видя изправена. Хвана кормилото и задърпа с всичка сила, като крещеше, защото нова вълна смразяваща болка премина през коляното и бедрото ѝ.

Момиченцето с уста като на извънземно чудовище бе отхвърчало до вратата на един магазин — „Карнавалните костюми на Чарли“. Клатеше глава, сякаш в опит да избистри мислите си. Вик забеляза, че бялата торбичка с експлозив се е озовала между глезените му.

„Експлозив!“ — мисълта кънтеше настойчиво в главата ѝ. Наведе се и сграбчи раницата, която при падането не се бе откачила от задната стъпенка. Откачи я, метна я на рамо и се намести на седалката.

Тичащите към нея деца бе нормално да надават някакви викове, но не, придвижваха се мълчаливо по паважа. Вик скочи върху стартера.

Триумфът само се изкашля.

Скочи отново. Едната от откачилите се тръби изхвърли малко бял дим, но двигателят изпъшка уморено и заглъхна.

Камък се стовари в тила ѝ и зад очите ѝ избухна черна светкавица. Когато зрението ѝ се възвърна, небето отново се изпълни със статичен шум за момент, после се замъгли и изникнаха облаци и тъмнина. Ритна здраво стартера.

Нещо се завъртя, но двигателят не се запали.

Най-бързото дете стигна до нея. То не носеше никакво оръжие — може би тъкмо то я бе уцелило с камък — но в зейналата му грозно розова уста имаше няколко реда остри зъби. Зъбите се забиха в голия ѝ крак.

Вик изпищя от болка и зарита с десния си крак в опит да се отскубне от момчето. Петата ѝ удари стартера, при което двигателят забоботи. Даде газ и моторът полетя напред. Момчето отхвърча настрани.

Вик погледна над лявото си рамо, докато насочваше мотора към страничния път, водещ към въртележките с шейни и елени.

Двайсет, трийсет, може би дори четиресет деца спринтираха след нея. Част от тях бяха боси, ясно се чуваше шляпането на стъпалата им.

Момичето, което се бе изтърколило до вратата на „Карнавалните костюми на Чарли“, седна, приведе се напред и посегна към торбичката в краката си.

Проблесна бяла светлина.

Вълната топъл въздух от експлозията разкриви всичко и Вик за момент си помисли, че мотоциклетът ще се отлепи от пътя и ще полети.

Всички прозорци и витрини на улицата се пръснаха. Белият проблясък се превърна в гигантска топка от пламъци. „Карнавалните костюми на Чарли“ се разпадна сред лавината от пламтящи тухли и блестящи парченца натрошено стъкло. Огнен език се стрелна по улицата и размята десетина деца като клечки. Камъни от пътната настилка се разхвърчаха във въздуха.

Луната отвори уста, за да изкрещи, единственото ѝ око се блещеше гневно. Тогава ударната вълна помете измисленото небе и всичко се усука гротескно като отражение в криво огледало. Луната, звездите и облаците се разтвориха в поле от бял електрически сняг. Тътенът се понесе надолу по улицата. Сградите се тресяха. Вик вдиша въздух с мирис на изгоряла нафта и натрошени тухли. Когато тътнежите затихнаха, небето отново се появи.

Луната крещеше като разпрана, настигайки по децибели експлозията.

Нито едно от децата не изпищя. Вик не погледна назад, не искаше да гледа назад. Те твърде много приличаха на истински деца. „Някога наистина са били деца, но човешкото в тях вече си е отишло.“

Мина покрай криви огледала, восъчни фигури и ярко осветена въртележка с дървени елени. Дръпна спирачката, моторът закриволичи и спря. Въздухът бе гаден. Косата ѝ се бе накъдрила от горещата взривна вълна. Сърцето ѝ обаче възвърна нормалния си ритъм.

Погледна към разрушената търговска улица. Отне ѝ известно време да осмисли и приеме това, което виждаха очите ѝ. Иззад димната завеса изникна дете, после още едно и още едно. Косата на едното бе опърлена и пушеше. Вик забеляза момче, което замислено изтръскваше парченцата стъкло от косата си. Трябваше да е мъртво, с десетки потрошени кости, защото експлозията го бе запратила в една тухлена стена, но ето на̀, изправи се на крака. Умореният мозък на Вик не се изненада особено от това развитие на нещата. Децата, естествено, бяха умрели много преди избухването на бомбата. Сега нямаше как да са по̀ умрели, нито по-малко склонни да престанат да я преследват.

Свали раницата и погледна в нея. Торбите със селитра бяха на мястото си. Лу бе монтирал таймери на четири от тях. Тези на дъното нямаха таймери.

Вик метна раницата на рамото си и потегли, подминавайки въртележката с елените. Няколкостотин метра по-надолу бе тази с шейните, която се въртеше празна.

Шейните бяха червени, дървени, старовремски, като използваните през трийсетте години на миналия век. Входът представляваше глава на Дядо Коледа — качващите се трябваше да минат през устата му.

Вик извади една торбичка, нагласи таймера ѝ на забавяне от пет минути и я хвърли в зяпналата уста на Дядо Коледа. Канеше се да потегли, когато погледът ѝ се плъзна към вътрешността на въртележката. Там имаше мумифицирани тела — десетки приковани на кръст мъже и жени с почерняла, изсъхнала кожа, изгнили очи и разпадащи се дрехи. Видя жена с розово долнище на грейка, като тези, които са били модерни през осемдесетте години. Бе гола до кръста, на гърдите ѝ висяха коледни играчки. Видя и изсъхнал мъж с дънки, дебело палто и брада като на Исус. Вместо трънен венец на главата му имаше такъв от бодлива зеленика.

Вик все още се взираше в труповете, когато едно дете изплува от мрака и заби кухненски нож в кръста ѝ.

Едва ли бе на повече от десет години. Устните му бяха извити в мила усмивка. Носеше комбинезон и карирана риза, но краката му бяха боси. Заради златния бретон и ведрите очи приличаше на Том Сойер. Ножът бе забит до дръжката, пробил бе мускулите, а вероятно и вътрешни органи. Тя никога не бе изпитвала толкова силна болка, имаше чувството, че вътрешностите ѝ са раздрани. С огромна изненада установи: „Този ме уби! Умирам!“.

Том Сойер извади ножа и се засмя звънко. Никога не бе чувала сина си да се смее по такъв сладък начин. Нямаше представа откъде изникна това момче. Сякаш нощта се бе сгъстила и го бе създала собственоръчно.

— Искам да играя с теб — каза то. — Остани да поиграем „Ножица за скитника“.

Можеше да го удари с лакът или да го срита, но се отказа. Просто даде газ и го остави зад гърба си. То стоеше и я гледаше, стиснало окървавения нож. Продължаваше да се усмихва, но в очите му се четеше объркване и учудване. „Къде сбърках?“, сякаш си мислеше то.

Таймерите не бяха прецизни. Първата торбичка уж трябваше да гръмне след пет минути, но гръмна след почти десет. Вик бе нагласила таймера на предназначения за въртележката с шейните експлозив по същия начин, следваше да има предостатъчно време да се отдалечи на безопасно разстояние. Но бомбата гръмна, когато тя бе на не повече от сто метра. Земята се люшна като вълна. Въздухът сякаш гореше и вдишвайки, тя опари дробовете си. Моторът отхвръкна напред, огненият вятър блъскаше раменете и гърба ѝ. Остра болка прониза корема ѝ, сякаш отново я бяха намушкали.

Въртележката се разпадна в огъня като купчина подпалки. Една от шейните полетя в нощното небе, после се заби в другата въртележка, правейки белите елени на трески. Чу се стоманено пищене. Вик погледна назад точно навреме, за да види гъбата от огън и черен дим, поглъщаща шейните.

Отново подкара мотора, заобикаляйки пушещата дървена глава на един от елените и плетеницата от натрошени рога. Подкара по една пряка, която вероятно водеше към площада. Имаше гаден вкус в устата. Изплю кървава храчка.

„Умирам“ — помисли си изненадващо спокойно.

Едва успя да намали пред огромното виенско колело. Беше хубава атракция, с хиляди светлинки по дългите петдесет метра спици. Въртящите се хипнотично кабинки бяха просторни и в тях светеха газени лампи.

Вик извади нова торбичка с експлозив, нагласи таймера ѝ на приблизително пет минути и я метна. Тя попадна в една от спиците, близо до оста. Вик си спомни за ралея, за пърпорещите му колела и за това колко прекрасна е есенната светлина в Нова Англия. Нямаше връщане назад. Никога повече нямаше да види тази светлина. Устата ѝ продължаваше да се пълни с кръв. Вече седеше в локва кръв. Нещо непрекъснато я режеше в кръста. Само че болката не бе обикновена. Спазмите бяха по-скоро като при раждане, всепоглъщащи, сякаш нещо невъзможно е преминало в сферата на възможното и я чака особено мъчителен процес.

Не след дълго стигна до централния площад.

Сградата на „Карнавалните костюми на Чарли“ представляваше огнен куб. Ролс-ройсът бе паркиран от другата страна на коледната елха. Вик виждаше как високо разположените му фарове блестят под клоните. Не намали скоростта, насочи се право към дървото. Свали раницата от рамото си. Бръкна вътре и извади единствената останала торбичка с таймер; нагласи времето и натисна бутона за включване.

Гумите подрипнаха над ниския бордюр и стъпиха върху поръсената със сняг трева. Тъмнината кристализира в силуети. Децата. Тя не знаеше дали ще се отместят, нищо чудно да я принудят да заоре през тях.

Тогава нещо засия в червено около Вик. За секунда сянката ѝ се проточи на десетки метри напред. Кривата редица от деца вече се виждаше ясно — студени кукли с окървавени нощници, същества, въоръжени със счупени дъски, ножове, чукове и ножици.

Светът се изпълни с рева и писъка на страдащ метал. Разхвърчаха се снежинки и децата изпопадаха от ударната вълна. Зад нея виенското колело подскочи сред две огнени струи и се откачи от подпорите си. Земята се разтресе и небето над Коледната земя отново бе завзето от статичен шум. Клоните на елхата задраскаха ожесточено небосклона — дърво великан, борещо се за живота си.

Вик се плъзна под размахващите се бясно клони. Запрати раницата към дънера — това щеше да е специалният ѝ коледен подарък за Чарлс Талънт Манкс.

Виенското колело се затъркаля зад нея с трептящия звук на търкащи се едни в други железа и камъни. После, подобно на търкулната по маса монета, загуби скорост и се наклони на една страна. При падането си премаза няколко сгради.

Отвъд събореното виенско колело, отвъд руините на въртележката с шейните, от високите тъмни върхове на планината тръгна лавина, която се понесе към задната част на Коледната земя. Звукът не можеше да се сравнява с оглушителните експлозии и грохота на падащи сгради — по-мощен беше. Но това не бе просто звук, а вибрация, която човек можеше да усети в костите си. Снегът помете кулите и старинните магазини в задната част на парка. Стените от цветен камък се издуваха под напора на лавината и изчезваха. Крайната част на градчето пропадна сред снежни вихрушки. Вълната бе толкова широка и висока, че можеше да погълне цялата Коледна земя. Земята се разтресе и Вик се зачуди къде ще се озове, ако цялото това място потъне. В празнотата, която чакаше отвъд перверзното въображение на Чарли Манкс? Тесните улици се напълниха със сняг. Лавината не просто преминаваше през Коледната земя, а я заличаваше.

Когато триумфът прекоси площада, призракът се показа целият. Стоеше, покрит с фин слой тухлен прах, и боботеше. Фаровете му осветяваха виещите се във въздуха милиарди частици прах и снежинки. Вик зърна на задната седалка малкото момиче на Манкс — Лори. Взираше се в мрака през страничното стъкло. Всички лампи в Коледната земя бяха изгаснали, светеше само статичният шум горе.

Уейн бе до отворения багажник на колата, въртеше се в опит да се измъкне от другото момиче — Мили. Мили бе плъзнала едната си ръка около гърдите му и стискаше усуканата му мръсна бяла фланелка. В другата ѝ ръка бе онзи странен крив нож. Опитваше се да го вдигне и да прободе Уейн в гърлото, но той бе хванал китката ѝ и държеше лицето си далече от гладното острие.

— Трябва да направиш каквото иска татко! — крещеше му тя. — Трябва да влезеш в багажника! Стига си се мотал!

А Манкс? Манкс действаше. След като набута своята скъпа Лори в колата, закрачи по неравната земя, размахвайки сребристия си чук. Изглеждаше боен в легионерското си палто, което бе закопчано догоре. Челюстните му мускули се бяха стегнали.

— Остави го, Мили! Няма време! — кресна ѝ Манкс. — Остави го, тръгваме!

Мили впи чудовищните си зъби в ухото на Уейн. Уейн изпищя и дръпна главата си, при което ухото му се отдели. Наведе се и се извъртя, изскубвайки се от Мили, в чиито ръце остана само прокъсаната му, окървавена фланелка.

— О, мамо! О, мамо! — пищеше Уейн.

Затича се, но се подхлъзна и падна по ръце на пътя.

Във въздуха се виеха прашинки.

Нощта се тресеше от канонадата. Камъни се преобръщаха и падаха върху други камъни. Сто и петдесет хиляди тона сняг — всичкият сняг, който Чарли Манкс бе виждал и можеше да си представи — се носеха към тях, помитайки всичко пред себе си.

Манкс беше на няколко крачки от Уейн. Вече вдигаше ръка, за да стовари чука върху наведената глава на момчето. Инструментът бе създаден да чупи черепи и нямаше начин този на Уейн да му се опре.

— Разкарай се, Чарли — изрева Вик.

Вик профуча покрай Манкс, който политна назад и се завъртя, подет от въздушната струя.

Тогава последните торбички, тези в раницата, експлодираха под дървото и като че ли заличиха целия свят.

Пронизителен вой.

Вихрушка от прахоляк и огнени частици.

Светът потъна в обвивка от тишина, в която се чуваше само меко бръмчене.

Времето омекна и се разтече като гъст сироп по външната част на бутилка.

Вик се плъзгаше през руините. Едно горящо парче дърво с размерите на лимузина подскочи пред нея като на забавен кадър.

В тихата буря от отломки Вик изгуби от поглед Чарли Манкс и колата му. Мярна стоящият на четири крака Уейн, който в този момент приличаше на застанал на старта спринтьор. Момичето с червената коса бе точно зад него, държеше ножа си с две ръце. Тресящата се земя го извади от равновесие. То политна назад към каменната стена, отделяща света на Манкс от безкрая.

Вик заобиколи детето, Мили, което се обърна и я проследи с поглед. Безбройните зъби в зейналата му гневно уста потрепваха. Оттласна се от стената, която обаче поддаде и я отнесе със себе си. Вик видя как Мили пада в бялата буря от светлина.

Ушите на Вик пищяха. Струваше ѝ се, че вика Уейн по име. Ослепял и оглушал, той се отдалечаваше, тичайки, без да поглежда назад.

Триумфът я понесе след него. Тя извъртя горната част на тялото си, пресегна се, хвана го за шортите и го издърпа отзад на седалката, без да намалява скоростта. Бе разполагала с предостатъчно време за това. Всичко се движеше толкова тихо и бавно, че тя можеше да преброи въгленчетата, носещи се във въздуха. Продупченият ѝ бъбрек протестираше срещу рязкото движение в кръста, но Вик, която вече бързо гаснеше, не се трогна изобщо.

От небето падаше огън.

Някъде зад нея снегът от стотици зими задушаваше Коледната земя — беше като възглавница, притискаща лицето на умиращ човек.

Беше ѝ хубаво, когато миришещият на борова смола и машинно масло Лу се возеше отзад, сега ѝ бе още по-хубаво, защото синът ѝ я стискаше през кръста.

В апокалиптичната тъма, за щастие, не звучеше коледна музика. О, колко мразеше коледната музика! Винаги я бе мразила.

Парче горящо дърво падна вдясно от тях и експлодира на паважа, хвърляйки въглени, колкото чинии. Огнена стрела, дълга половин метър, изсвистя във въздуха и разпори челото ѝ над дясната вежда. Тя не усети нищо, само констатира профучаването ѝ.

Превключи безпроблемно на четвърта скорост.

Синът ѝ я стискаше силно. Бъбрекът ѝ гореше. Уейн на практика изстискваше живота от тялото ѝ, но чувството бе прекрасно.

Тя погали дланите му, които бяха вплетени една в друга над пъпа ѝ. Потърка малките му бели кокалчета. Той все още бе неин. Да, защото кожата му бе топла, а не мъртвешки студена като тази на вампирчетата на Чарли Манкс. Той винаги щеше да бъде неин. Той бе злато, а златото не се разваля.

Призракът изскочи от облаците дим зад нея. Вик го чу през бръмчащата тишина, чу животински вой, същинско въплъщение на омразата. Гумите му тропаха върху разбитата настилка. Фаровете му караха милиардите прашинки във въздуха да сияят като диаманти. Манкс се бе надвесил над волана, страничното стъкло бе свалено.

— Ще те заколя, мръсна кучко! — изкрещя той, а тя чу заплахата глухо, сякаш идеше от дупка на рапан. — Ще те прегазя! Ще ви размажа и двамата! Ти уби децата ми, ще ти върна това тъпкано!

Бронята удари задната гума на триумфа, който подскокна напред. Кормилото се разтресе, опитвайки да се изскубне от ръцете ѝ. Тя го овладя. Ако не бе успяла да го направи, предната гума щеше да се завърти рязко и моторът щеше да ги изхвърли от седалката — в този случай щяха да станат лесна плячка на призрака.

Бронята отново се заби в задната гума. Вик за малко не падна.

Когато вдигна глава, видя Прекия път. Входът на моста бе изплувал от мъглата с цвят на захарен памук. Тя въздъхна и едва не потрепери от облекчение. Мостът се бе появил и щеше да ги изведе от това място. Стаените вътре сенки ѝ носеха утеха, сякаш бяха майчина ръка, положена върху трескавото чело. Липсваха ѝ майка ѝ и баща ѝ, и Лу. Съжаляваше, че не бе прекарала повече време с тях. Имаше чувството, че всички те, не само Лу, ще я чакат от другата страна на моста, ще я чакат да слезе от мотора и да се сгуши в прегръдките им.

Триумфът прескочи дървения праг и затрака по дъските. Отляво със зелена боя бе написано „Лу“.

Призракът влезе в моста и помете стария ръждясал велосипед. Радеят профуча от дясната страна на Вик. Снежната лавина ревеше отзад, запушвайки моста като коркова тапа бутилка.

— Ах, ти, татуирана курво! — крещеше Чарли Манкс. Виковете му ехтяха в тясното пространство. — Татуирана мръсница!

Бронята отново удари триумфа. Той се наклони надясно и Вик се блъсна с рамо в стената толкова силно, че едва не падна от седалката. Една дъска се счупи и отдолу се показа бушуващият бял шум. Прекият път тътнеше и трепереше.

— Прилепи, мамо — каза Уейн с тънък като на малко дете гласец. — Виж прилепите.

Пространството се изпълни с пляскащи крила. Животинките се щураха панически и Вик наведе инстинктивно глава. Един се удари в гърдите ѝ и падна в скута ѝ, после изпърха и отлетя. Друг я перна по бузата с мъхестото си крило. Беше меко, тайнствено, женствено топло.

— Не се страхувай — каза Вик. — Няма да те наранят. Ти си Брус Уейн! Всички прилепи тук са на твоя страна, дечко!

— Да — съгласи се Уейн. — Да. Аз съм Брус Уейн.

Сякаш за известно време бе забравил името си. Може би наистина го бе забравил.

Вик погледна през рамо и видя как един прилеп се блъсна в предното стъкло на призрака и остави пукнатини с формата на паяжина точно пред лицето на Чарли Манкс. Втори се размаза, пръскайки кръв, като остана закачен на чистачките, а счупеното му крило продължи да се размахва френетично. Трети рикошира и продължи летежа си в мрака.

Манкс крещеше ли, крещеше, но не от страх, а от възмущение. Вик не искаше да чува другия глас в колата, детския глас: „Не, татко, твърде бързо караш, татко!“, но го чу, и то усилен в тясното пространство на моста.

Призракът свърна наляво и се блъсна в стената, отваряйки еднометрова дупка, зад която свистеше белият статичен шум на немислимата празнота.

Манкс завъртя волана, призракът сви надясно и се блъсна в другата стена. Чупещите се дъски тракаха като картечница. Градушка от прилепи забарабани по предното стъкло и го пръсна. Влетелите в купето прилепи заудряха Манкс и детето по главите. Момиченцето се разпищя. Манкс пусна волана и размаха ръце.

— Махайте се! Махайте се, адски създания! — изкрещя той.

После думите се изгубиха и останаха безсловесните крясъци.

Вик дръпна газта и моторът се стрелна напред, цепейки през наситената с прилепи тъмнина. Летеше към изхода с петдесет, шейсет, седемдесет километра в час. Предницата на призрака проби дървената настилка и потъна, задницата се вдигна нагоре. Манкс се свлече върху волана, надавайки викове на отчаяние.

„Не“ — викаше като че ли той, или може би: „Сняг“.

Призракът се заби в снега, в белия рев, като същевременно разкъсваше моста. Прекият път се сгъна в средата и Вик вече трябваше да се изкачва. Краищата се вдигнаха, сякаш мостът опитваше да се затвори като прочетена книга, която вече не представлява интерес за читателя.

NOS4A2 пропадна през гниещия под на моста в бясната бяла светлина и свистящия шум. Озова се стотици метри по-надолу и двайсет и пет години назад във времето, в река Меримак през 1986 г., където се смачка като празна кутийка от бира. Двестакилограмовият двигател мина през арматурното табло и премаза гръдния кош на Манкс. Той умря с пълна с машинно масло уста. Трупът на момичето бе завлечен от течението чак до пристанището на Бостън. Когато го откриха четири дена по-късно, в косата му бяха заплетени няколко удавени прилепа.

Вик увеличи още скоростта. Прилепите изхвърчаха от моста, отнасяйки със себе си всичките ѝ мисли, спомени, фантазии и вини — целувките по мощния гръден кош на Лу, след като за пръв път свали ризата му; карането на велосипеда в зелените сенки на августовски следобед; ожулването на кокалчетата при опитите да затегне един от винтовете на карбуратора на триумфа. Приятно ѝ стана, че отлетяха, че са свободни. Вече бе загърбила всичките си мисли. Триумфът профуча през изхода. Няколко секунди летя в мразовитата нощ. Синът ѝ я стискаше здраво.

Гумите се стовариха на земята. Вик политна към кормилото и режещата болка в бъбрека стана нетърпима. „Дръж се!“ — помисли си тя и намали скоростта. Предната гума се клатушкаше и тресеше по неравния терен, двигателят виеше — мотоциклетът заплашваше да ги изхвърли. Бяха се озовали на полянката, от която Чарли Манкс ги бе повел към Коледната земя. Тревата шибаше яростно мотора отстрани.

Намали съвсем скоростта, моторът изхъхри и угасна. Спряха до гората. Вик погледна назад, Уейн също погледна, но продължи да стиска майка си здраво през кръста, сякаш се движеха с над сто километра в час.

Вик видя Прекия път и рояците прилепи, щуращи се в звездната нощ. После входът на моста бавно отстъпи назад — зад него нямаше нищо — и изчезна, издавайки лек пукот. Немощна вълна разлюля високата трева.

Момчето и майка му седяха на мъртвия мотоциклет и наблюдаваха. Прилепите правеха лупинги в мрака. Вик чувстваше съзнанието си много освободено. Едва ли в него бе останало нещо друго освен любов, но друго не ѝ трябваше. Прекрасно бе, че се бе отърсила от ненужното.

Заби пета в стартера. Триумфът въздъхна тъжно. Опита още веднъж и усети как нещо в нея се разкъса. Плю кръв. Трети опит. Стартерът едва помръдна, а двигателят не издаде никакъв звук.

— Какво му стана, мамо? — попита Уейн с новия си мек глас на малко момченце.

Тя люшна мотора напред-назад, който само изскърца тихичко. Тогава разбра и ѝ стана смешно. Засмя се сухо, немощно, но искрено.

— Свърши бензинът — каза.

В първата неделя на октомври Уейн се събуди от звънене на църковни камбани. Баща му седеше на ръба на леглото.

— Какво сънува? — попита неговият нов, доста поотслабнал баща.

Уейн поклати глава.

— Не знам. Не помня — излъга той.

— Помислих си, че може да си сънувал мама — каза новият Лу. — Усмихваше се.

— Сигурно съм мислел за нещо забавно.

— Нещо забавно? Или нещо хубаво? — попита новият Лу, като се взираше в него с любопитните си нови очи — недоволни, ярки, интересни.

— Вече не помня — отвърна Уейн.

По-добре бе да излъже, отколкото да признае, че е сънувал Брад Макколи, Марта Грегорски и другите деца от Коледната земя. Не че тя още съществуваше. Сега тя бе просто Белотата. Бушуващ бял шум на изместен телевизионен канал. Там играеха сега децата. Миналата вечер играта се казваше „Ухапи най-малкия“. Уейн все още усещаше вкуса на кръв. Прокара няколко пъти езика си из устната кухина. В съня си имаше много повече зъби.

— Е, аз тръгвам. Трябва да свърша една работа. Искаш ли да дойдеш с мен? Не си длъжен. Табита може да постои при теб.

— Тя тук ли е? Тук ли спа?

— Не, не! — каза Лу. Изглеждаше искрено изненадан от въпросите. — Исках да кажа, че мога да ѝ се обадя и да я помоля да дойде. — Сбърчи замислено чело и предпазливо добави: — Струва ми се, че за момента това не е окей. Да спи тук. Би било странно… за всички.

Уейн си помисли, че най-интересната част от отговора е изразът „за момента“, който предполагаше, че след време баща му може да си промени мнението.

Преди три вечери, на излизане от киното — напоследък често ходеха на кино заедно — Уейн извърна глава тъкмо когато баща му хвана Табита Хътър за лакътя и я целуна по ъгълчето на устата. По начина, по който тя наклони глава и се подсмихна, Уейн разбра, че са се целували и друг път. Просто от жеста лъхаше непринуденост. После Табита забеляза, че Уейн ги гледа, и отдръпна ръката си.

— Мен това не ме притеснява! — каза Уейн. — Знам, че я харесваш. Аз също я харесвам!

Лу каза:

— Уейн, майка ти… майка ти беше… това, че беше най-добрият ми приятел, не означава…

— Но вече не е сред живите. А ти трябва да си щастлив. Трябва да се забавляваш! — каза Уейн.

Лу го изгледа тъжно.

— Е, исках да кажа, че не си длъжен да дойдеш. Табита е наблизо. Може да дойде тук за три минути. Сигурно те радва бавачка, която има глок.

— Не. Ще ти правя компания. Къде каза, че отиваме?

— Нищо не съм казал.

Табита Хътър се появи, без никой да я вика. Когато звънна на вратата, Уейн бе още по пижама. Тя правеше така понякога, донасяше понички и казваше, че иска да ги размени за кафе. Можеше да купи и кафе, но твърдеше, че предпочита кафето на Лу. Уейн бе наясно, че това е претекст. В кафето на Лу нямаше нищо специално, освен ако човек не харесва отварата да лъха леко на препарат за защита на метални повърхности.

Тя се бе преместила в денвърския офис, за да се включи в разследванията по случая „Маккуин“. Не бяха повдигнати обвинения и никога нямаше да бъдат повдигнати. Бе наела апартамент в Гънберъл и обикновено веднъж дневно хапваше в компанията на Лу и Уейн, уж за да събира информация от Лу. Обаче повече говореха за „Игра на тронове“. Лу бе прочел първата книга малко преди ангиопластиката и операцията по смаляване на стомаха. Табита Хътър бе до леглото му, когато той се събуди след операцията. Каза, че иска да се убеди, че той ще има възможност да прочете цялата поредица.

— Хей, хлапаци — викна Табита, — измъквате ли се от мен?

— Имаме работа — обяви Лу.

— В неделя сутринта?

— Хората си трошат колите и тогава.

Тя се прозя, закривайки уста с опакото на дланта си. Дребната къдрокоса жена носеше избеляла фланелка на Жената чудо и сини дънки, без каквито и да е бижута, ако изключим деветмилиметровия пистолет на кръста.

— Добре, тръгваме. Ще ми направиш ли кафе преди това?

Лу се подсмихна.

— Не си длъжна да идваш. Доста време ще отнеме.

Тя сви рамене.

— А какво друго да правя? Престъпниците обичат да поспиват до късно. От осем години съм във ФБР и досега не ми се е налагало да застрелям човек преди единайсет часа сутринта. Не и преди да съм си изпила кафето.

Лу сложи кафето да се вари и отиде да запали пикапа, Табита тръгна след него. Уейн обуваше маратонките си, когато телефонът звънна.

Той погледна черния апарат, лежащ на масичката вдясно. Нямаше още седем часът, твърде рано бе за обаждания, но това може би бе свързано с чакащата ги работа. Може би собственикът на повредената кола бе получил помощ от друг монтьор. Случваха се такива неща.

Уейн вдигна.

Телефонът свистеше — силен статичен шум.

— Уейн! — изрече задъхан момичешки глас с руски акцент. — Кога се връщаш? Кога ще дойдеш да си играем?

Уейн не можеше да отговори, езикът му бе залепнал за небцето, а пулсът му цъкаше в гърлото. Те и преди се бяха обаждали.

— Нуждаем се от теб. Можем да възстановим Коледната земя. Можеш да върнеш всичко с въображението си. Въртележките. Магазините. Игрите. Тук няма с какво да си играем. Трябва да ни помогнеш. Господин Манкс го няма вече, само ти остана.

Входната врата се тресна. Уейн прекъсна връзката. Когато Табита Хътър влезе в коридора, той постави слушалката върху апарата.

— Някой е звънял? — попита тя.

В сиво-зелените ѝ очи се четеше спокойна невинност.

— Грешка — отвърна Уейн. — Кафето май е готово.

Уейн не бе добре и го знаеше. Децата, които са добре, не получават обаждания от мъртъвци. Децата, които са добре, не сънуват такива сънища. Но тези две неща — телефонните обаждания и сънищата — не бяха най-ясните индикатори, че не е добре. Съвсем не. Онова, което го правеше да е „не добре“, бе начинът, по който се чувстваше, щом видеше снимка на самолетна катастрофа — наелектризиран, треперещ от вълнение и вина, сякаш пред очите му имаше порнографски снимки.

Предната седмица, докато шофираше в компанията на баща си, една катерица изскочи на пътя и бе премазана. Той се изсмя, а баща му го изгледа учудено и присви устни, канейки се да каже нещо, но си замълча… може би заради страдалческото изражение на лицето на Уейн. Уейн не искаше да си мисли, че случилото се — катеричка да попадне под гумите — е забавно. На такива неща се смееше Чарли Манкс. Обаче не можа да се въздържи.

Веднъж, докато гледаше в ютюб клип за геноцида в Судан, усети, че на лицето му е цъфнала усмивка.

Когато по новините дадоха репортаж за отвлечено в Солт Лейк Сити момиченце — красива дванайсетгодишна блондинка с ослепителна усмивка, Уейн се разтрепери от вълнение… и ѝ завидя.

Постоянно имаше чувството, че зъбите в устата му са много повече от нормалното. Прокараше ли езика си по небцето, му се струваше, че ги усеща — редици малки издатини под лигавицата. Вече знаеше, че си е въобразявал, че му падат зъбите. Това бе халюцинация вследствие на севофлурана, халюцинация бе и Коледната земя. Но споменът за другите зъби бе по-реален, по-жив от нещата от ежедневието — училището, посещенията при психиатъра, обедите с баща му и Табита Хътър.

Понякога си представяше, че е чиния, която е била счупена в средата и е била залепена, но не добре, с леко разминаване на двете части. Едната част — тази, която символизираше живота му преди Чарли Манкс — не пасваше съвсем точно на другата. Когато се отдръпнеше назад и погледнеше кривата чиния, си казваше, че на никого не му трябва такъв съд. Уейн не изпадаше в отчаяние от тези мисли… и това бе част от проблема. Бе изминало много време, откакто бе изпитвал нещо подобно на отчаяние. На погребението на майка му например се бе наслаждавал на църковните песнопения.

За последно видя майка си жива, когато я качваха в линейка. Парамедиците бързаха. Тя бе загубила много кръв. Впоследствие ѝ преляха три литра, които трябваше да ѝ стигнат да преживее нощта, но не знаеха за продупчените бъбрек и черва, не знаеха, че организмът ѝ е отровен от собствените си отрови.

Той бе подтичвал до майка си, стискайки ръката ѝ. Бяха на паркинга на близкия до къщата на Манкс магазин. По-късно Уейн щеше да научи, че на това място майка му и баща му са се видели за пръв път.

— Ти си добре, дечко — каза му Вик. Усмихваше се, въпреки че лицето ѝ бе опръскано с кръв и кал. Над дясната ѝ вежда имаше рана, а в носа ѝ бе навряна тръбичка. — Златото не се разваля. Което е добро, си остава добро, независимо колко удари е понесло. Ти си добре. И винаги ще си добре.

Той разбираше какво има предвид тя. Тя намекваше, че той не е като децата от Коледната земя. Намекваше, че той все още е себе си.

Но Чарли Манкс бе казал друго. Чарли Манкс бе казал, че коприната не може да се изчисти от кръв.

Табита Хътър отпи от кафето си и погледна през прозореца над кухненската мивка.

— Баща ти е изкарал пикапа отпред. Облечи яке, студено е. Да тръгваме.

— Да тръгваме — каза Уейн.

Настаниха се в кабината на пикапа, Уейн бе по средата. Преди време нямаше да могат да се съберат, но новият Лу заемаше по-малко място от стария. Новият Лу приличаше на Борис Карлоф във „Франкенщайн“ с дългите си ръце и обемистия гръден кош, надвиснал над свит стомах. Имаше и франкенщайнски белези — от ангиопластиката, от врата чак до дясното ухо. Тлъстините му просто се бяха стопили като оставен на слънце сладолед. Най-впечатляващата промяна обаче бе в очите. Нямаше логика отслабването да доведе до промяна в очите, но сега Уейн ги усещаше по-силно с тяхното любопитство и проницателност.

Уейн седна до баща си, после се надигна, защото нещо се заби в гърба му. Чук — не за аутопсии, а обикновен дърводелски чук с протъркана дървена дръжка. Уейн го сложи до бедрото на баща си.

Пикапът се заизкачва по пътя, криволичейки покрай старите ели, забили върхове в безоблачното небе. Долу в Гънберъл, на слънце, бе топло, но тук подухваше студен вятър, който свистеше тихичко в клоните и разпространяваше миризмата на трепетлика. По склоновете имаше златни шарки.

— А златото не се разваля — прошепна Уейн и се загледа в откъсналите се листа, които прелитаха над пътя, подети от вятъра.

— Какво каза? — попита Табита.

Той поклати глава.

— Да пуснем радио? — подхвърли Табита и посегна към таблото.

Уейн не знаеше защо предпочита тишината, защо се изнервя от музиката.

На фона на тих шум Боб Сийгър разясняваше колко готин е старият рокендрол. Твърдеше, че ако му пуснат диско, ще се махне.

— Къде е станал инцидент? — попита Табита Хътър и Уейн усети в гласа ѝ нотка на подозрителност.

— Почти стигнахме — обяви Лу.

— Има ли ранени?

— Този инцидент е станал преди доста време.

Уейн нямаше представа къде отиват, докато от лявата им страна не се появи магазин. Всъщност вече не бе магазин, от десет години поне. Едната от бензиноколонките бе почерняла, с лющеща се боя — тук някога Чарли Манкс бе зареждал с гориво. Над Гънберъл имаше доста изоставени мини и призрачни градчета, така че никой не се учудваше от гледката на дървена къща с разбити прозорци и вътрешност, пълна единствено със сенки и паяжини.

— Какво си си наумил, господин Кармоди? — попита Табита Хътър.

— Вик искаше да свърша една работа.

— Може би не трябваше да вземаш Уейн.

— По-скоро теб не трябваше да вземам. Смятам да посегна на едни улики.

Табита отвърна:

— Е, днес не съм на работа.

Той подмина магазина. Половин миля по-нагоре намали скоростта. Алеята, водеща към Къщата на шейна, се падаше отдясно. Когато свърна, радиото зашумя по-силно и дрезгавият, приветлив глас на Боб Сийгър започна да се губи. Тази къща не посрещаше никого добре. Дори от линейката имаха затруднения да изпратят съобщение до болницата долу. Проблемът, изглежда, беше в разположението на скалните масиви наоколо. В клисурите на Скалистите планини човек губеше връзка със света долу… и сред скалите, дърветата и пронизващите ветрове двайсет и първи век изглеждаше измислен. Хората били завладели целия свят — глупости на търкалета.

Лу спря и слезе да премести ограждението, поставено от полицията. После продължиха.

Пикапът подскачаше по неподдържания път, който стигаше почти до предния двор на разрушената постройка. Смрадликите бяха почервенели от есенния студ. Някъде наблизо кълвач блъскаше здраво с клюн. Когато новият Лу спря, по радиото се чуваше единствено бученето на статичен шум.

Щом затвори очи, Уейн си представи децата на шума, децата, изгубени в пространството между реалност и въображение. Бяха толкова близо, че той сякаш чуваше смеха им да блика изпод свистенето на радиото. Потрепери.

Лу положи дланта си върху крака му, Уейн отвори очи и го погледна. Баща му бе слязъл от пикапа, но бе протегнал ръка в кабината, за да стисне коляното му.

— Всичко е наред — каза баща му. — Няма проблеми, Уейн. В безопасност си.

Уейн кимна… но баща му не го бе разбрал. Той не изпитваше страх. Треперенето се дължеше на вълнение. Другите деца бяха съвсем близо, чакаха го да се върне и да създаде с въображението си нов свят, нова Коледна земя с въртележки, лакомства и игри. Бе способен на това. Всички бяха способни на това. Нуждаеше се обаче от инструмент, някакво средство за създаване на удоволствие и забавления, с което да пробие дупка в този свят и да навлезе в тайния си мисловен пейзаж.

Металната глава на чука студенееше, опряна на бедрото му. Погледна я и си помисли: „Може би“. Вземаш чука и го стоварваш върху темето на баща ти. Когато си представи звука, кухото бумкане при съприкосновението на стомана с кост, Уейн потрепери от удоволствие. Стоварваш го право в хубавичкото, кръгло, умно, самодоволно, лолитско лице на Табита Хътър и разбиваш очилата и зъбите ѝ. Адски забавно би било! Мисълта как по сочните ѝ устни избива кръв му подейства възбуждащо. След като приключеше с тях, щеше да се отправи към тунела, водещ към Коледната земя. Удряй с чука камъните, докато те не се разцепят, докато не се отвори пролука, през която да минеш. Блъскай, докато реалният свят не се продъни, за да можеш да пропълзиш в света на мисълта, където те чакат децата!

Докато Уейн фантазираше, баща му сграбчи чука, неговия чук.

— О, това пък за какво ти е? — промърмори Табита Хътър, после разкопча колана си и слезе от пикапа.

Вятърът свистеше сред клоните на елите. Ангелите се полюшваха. Сребърните топки отразяваха светлината, хвърляйки ярки многоцветни отблясъци.

Лу се заспуска по склона. Вдигна глава — вече имаше само една брадичка, и то изглеждаща добре — и впери мъдрите си очи нагоре, към играчките по клоните. Малко по-късно откачи една от тях — бял ангел, надуващ златен тромпет — сложи я върху камък и я размаза с чука.

За секунда статичният шум от радиото се изостри.

— Лу? — подвикна Табита и заобиколи пикапа отпред.

Уейн си помисли, че ако се метне зад волана и включи на скорост, ще може да я прегази. Представи си звука, който би издал черепът ѝ при удара в решетката, и се подсмихна. Идеята бе супер, обаче агентката се спусна към дърветата. Той запримигва бързо, за да пропъди това ужасно, зловещо, чудесно видение, и изскочи от пикапа.

Порив на вятъра разроши косата му.

Лу хвана едно сребристо кълбо с размерите на топка за софтбол, подхвърли го във въздуха и замахна с чука като с бухалка. Проблясващата в различни цветове сфера се пръсна сред водопад от стъкло и медни жички.

Уейн стоеше до пикапа и наблюдаваше. Зад него, през свистенето на статичния шум, детски хор пееше коледна песен. В текста се споменаваха вярващите. Гласовете бяха далечни, но ясни и сладки.

Лу натроши керамична коледна елха, поръсена със златен прашец, слива и няколко тънки снежинки. Бе започнал да се поти, затова съблече фланелата си.

— Лу — подхвана Табита, която стоеше на върха на склона, — защо ги трошиш?

— Защото една от тези е негова — обясни Лу и кимна към Уейн. — Вик върна по-голямата част от него, но аз искам и останалата.

Вятърът виеше. Дърветата се люшкаха. Имаше нещо плашещо в това тяхно движение. Разлетяха се иглички и изсъхнали листа.

— Искаш ли нещо от мен? — попита Табита.

— Задължителното е да не ме арестуваш.

Той ѝ обърна гръб и взе следващата играчка. Тя се строши с напевно кънтене.

Табита погледна Уейн.

— Никога не съм се ограничавала до задължителните неща. Ще помагаш ли? Изглежда забавно, не мислиш ли?

Уейн нямаше как да не се съгласи.

Тя използваше дръжката на пистолета си, Уейн — камък. Звучащата по радиото коледна песен набра сила. Табита я чу и хвърли притеснен, учуден поглед към пикапа. Лу си правеше оглушки, трошеше стъклени листа и телени клоуни. За момент статичният шум се засили, заглушавайки песента.

Уейн трошеше ангели с тромпети, ангели с арфи, ангели с вдигнати молитвено ръце. Разби един Дядо Коледа и елена му, и джуджетата. Отначало се смееше, но бързо престана да му е забавно. Заболяха го зъбите. Лицето му се сгорещи, после изстина и дори се смрази. Нямаше представа защо става така, а и не го интересуваше особено.

Вдигна камъка, за да размаже една керамична лампа, и тогава мярна нещо с периферното си зрение. До Къщата на шейна стоеше момиченце, чиято мръсна нощница бе покрита почти цялата с петна изсъхнала кръв. Косата му бе сплъстена, стъпалата — окървавени. Бе сбърчило красивото си бледо лице и плачеше безмълвно.

— Помагите — прошепна то. Звуците почти се загубиха в свистящия вятър. — Помагите.

Уейн не знаеше, че това на руски означава „помогнете“, но разбра какво иска момиченцето.

Табита забеляза, че Уейн се е отплеснал, извърна глава и се вторачи в момиченцето.

— О, боже! — промълви тя. — Лу, Лу!

Лу Кармоди впери очи в Марта Грегорски, която бе в неизвестност от 1992 година. Тя бе на дванайсет, когато изчезна от хотел в Бостън; сега, двайсет години по-късно, пак бе на дванайсет. Лу не изглеждаше особено изненадан от появяването ѝ. Бе посърнал, по отпуснатите му бузи се стичаше пот.

— Трябва да се погрижа за останалите, Таби — каза Лу. — Би ли ѝ помогнала?

Табита го изгледа уплашено. Прибра пистолета си в кобура, извърна се и закрачи вдървено по килима от мъртви листа.

Иззад храсталаците зад Марта изскочи чернокосо момче на около десет години. Бе облечено в мръсна червено-синя униформа на дворцов страж. Брад Макколи гледаше едновременно стреснато, учудено и ужасено. Извърна глава към Марта и се разтресе от ридания.

Уейн се поклащаше на пети, вторачен в двете деца. В съня му предната нощ Брад носеше същата униформа. Зави му се свят и залитна, но баща му го подхвана отзад и положи тежката си ръка върху рамото му. Ръцете му не пасваха на тялото на новия Лу, стояха малко като пришити.

— Хей, Уейн — подвикна Лу. — Можеш да си избършеш лицето в ризата ми, ако искаш.

— Какво?

— Плачеш, малкият — каза Лу и протегна другата си ръка, в която имаше раздробена луна. — От известно време плачеш. Това май беше твое, а?

Раменете на Уейн трепнаха конвулсивно. Опита се да отговори, но през стегнатото му гърло не излезе никакъв звук. Сълзите по бузите му щипеха на студения вятър. Покрусен, зарови лице в гърдите на Лу, за момент изпита нужда от стария Лу, пухкавия великан.

— Съжалявам — прошепна със задавен глас той. Прокара език из устната си кухина, но не усети тайните зъби. Изпита такова огромно облекчение, че се наложи да се хване за баща си, за да не се свлече. — Съжалявам. Татко. О, татко. Съжалявам.

Уейн изхълцваше при всяко вдишване.

— За какво?

— Не знам. Задето плача. Осополивих те.

— Човек не трябва да се извинява за сълзите, друже.

— Гади ми се.

— Да, да, знам. Няма проблеми. Мисля, че страдаш от човешки синдром.

— От него умира ли се?

— Да — каза Лу. — Изходът винаги е летален.

Уейн кимна.

— Е, предполагам, че това е хубаво.

Нейде зад тях Табита Хътър с ясен, кротък глас питаше децата как се казват, после ги успокояваше и им обещаваше да се погрижи за тях. Уейн си каза, че ако в този момент се извърне, ще види десетки деца да се задават от гората, загърбили статичния шум. Чу, че някои от тях плачат. Човешки синдром — тази болест явно бе заразна.

— Татко, имаш ли нещо против тази година да не празнуваме Коледа?

— Ако Дядо Коледа се опита да се спусне в комина ни, ще го изстрелям нагоре с ритник. Обещавам.

Уейн се засмя, но някак треперливо, все едно ридаеше.

Откъм пътя долетя ревът на приближаващ се мотоциклет. Уейн се вкопчи отчаяно в ужасната идея, че това е майка му. Децата бяха възкръснали, може би сега бе неин ред да го направи. Но, не, някакъв моторист бе излязъл да се поразходи. Машината профуча с оглушителен рев, хвърляйки слънчеви отблясъци от хромираните си части. Беше началото на октомври, но на слънце все още бе топло. Задаваше се есен, зад нея дебнеше зимата, оставаше още малко време за каране на мотор.

Започната на 4 юли 2009 г.

Завършена по празниците през 2011 г.

Джо Хил, Екзитър, Ню Хемпшир