Манхатън, Горен Уест Сайд

Почуках на зелената врата и осъзнах, че през следващите пет минути или ще съм мъртъв, или ще узная истината.

Мъжът отвори вратата точно когато вдигнах нетърпеливо юмрук да потропам още веднъж. Не приличаше на човек, който търгува с човешки живот. По-скоро напомняше счетоводител. Носеше тъмен костюм, разхлабена вратовръзка на сребристи и розови ивици, а по лицето му се четеше леко изтощение и раздразнение. Очилата му бяха със стоманени правоъгълни рамки. Устните му лъщяха мазно от тайландска храна, а остатъците от порцията му — сигурно последната — ароматизираха въздуха.

Погледна ме, погледна дребничката жена до мен и накрая си погледна часовника.

— Закъсняхте, господин и госпожо Дъруот — каза той. — С една минута.

Изявлението му съдържаше няколко неточности. Първо, името ми не е Дъруот. Второ, жената до мен, Мила, не ми е съпруга. Трето, дойдохме навреме; дори почаках малката стрелка да подмине дванайсет, преди да почукам. Все пак повдигнах отстъпчиво рамене, мъжът отвори вратата и с Мила влязохме. Той я огледа. Само за секунда, но го забелязах. Тя стрелна с очи двамата дебеловрати главорези, застанали до масата. После сведе поглед, сякаш уплашено.

Добро представление. Мила не би се стреснала и от гигантска бяла акула.

Протегнах ръка за поздрав към счетоводителя.

— Франк Дъруот. Това е съпругата ми Лилия.

— Господин Бел.

Той не пое ръката ми и аз я отпуснах. Позасмях се смутено, за да подсиля ефекта. Носех джинси и тъмносин блейзер с розово поло под него. Мила беше открила някаква ужасна пола с флорален десен, която сигурно отговаряше на представата й за стила на американска домакиня от предградията. Стискаше розова дамска чантичка. Изглеждахме по-скоро като кандидати за членство в провинциален клуб, отколкото като участници в нелегално осиновяване.

— Мислех, че срещата е поверителна — казах.

Мила пристъпи до мен, сякаш се страхува.

Счетоводителят избърса със салфетка следите от тайландска храна по устата си. Прииска ми се да го стисна за гушата, да го блъсна в стената и да го принудя да ми каже къде е синът ми. Но за да не убият момчето ми, трябваше да изиграя ролята си на нервен кандидат-родител от предградията.

— Обърнете се към стената — нареди един от здравеняците. Червената му коса стърчеше нагоре, лунички колкото речни камъчета осейваха лицето му. — И двамата.

Послушахме го. Оставих малкото платнено куфарче, което носех.

Не спорих. Предполагаше се да съм нервен — примерен гражданин, какъвто бях в далечното минало, но не и сега. Никакви микрофони, никакви оръжия. Само моето неповторимо „аз“ и гневът, стаен дълбоко в гърдите ми. Червенокосият щателно ме претърси. После повтори процедурата с Мила.

— Франк — обади се тя поуплашено. Добра актриса.

— Още малко търпение, скъпа. Само минутка — успокоих я. — После ще вземем нашето бебче.

Тя въздъхна примирено като жена, която копнее тази сделка да й открие пътя към щастието.

— Господин и госпожа Дъруот са чисти, господин Бел — каза червенокосият и отстъпи назад.

Стиснах за миг ръката на Мила.

— Седнете, господин Дъруот — каза счетоводителят. — Извинете ме за бъркотията. Решихме да вечеряме рано. Обикновено не се срещам с клиенти нощем.

Знаех, че по това време на денонощието счетоводителят вече пътува с влака към Ню Джърси. Бях претършувал всяко кътче от живота му — съпруга, едногодишно бебе, ипотека за уютен дом, многообещаващо бъдеще.

Всички сладостни подробности, които навремето имах и аз, но ги бях изгубил.

Счетоводителят и главорезите му ме огледаха. Нека си гледат, помислих си. Бях се подготвил.

Единият отвори куфарчето. Изсипа тухличките с банкноти върху масата и започна да ги сортира.

Господин Бел ме погледна.

— Със съпругата ми — излъгах — три години опитваме безуспешно да имаме дете. Бракът ни е разклатен. Изгарям от нетърпение да й подаря здраво и щастливо дете.

— Може да си осиновите.

— Да. Но… хмм… не искам добросъвестни социални работници да проверяват бизнеса ми. Искаме просто да се сдобием с дете.

Мила се премести по-близо до мен.

— Проверили сте ни, нали? Дошли сме да си изберем бебе.

— Не е толкова лесно, госпожо Дъруот.

— Донесох първоначалната вноска. Посочваме си дете и го вземаме.

Той примигна.

— Така се договорихме.

— Всички пари са тук, господин Бел.

Червенокосият ги бе преброил с прецизната бързина на човек, свикнал да борави с купища пачки.

— Двайсет хиляди долара.

— Открихме някои аномалии в биографията ви — каза господин Бел.

— Аномалии? Какво означава тази дума? — учуди се Мила. Източноевропейският й акцент прозвуча по-отчетливо.

— Хмм… нередности, госпожо Дъруот.

Затаих дъх. Много, много предпазливо бяхме фалшифицирали самоличностите си. Мила ги беше подготвила, докато се мъчехме да открием следа към единствената улика за местонахождението на сина ми — снимка на жена, излизаща от частна клиника в Страсбург, франция, малко след раждането на детето ми. Разбрах, че е продала сина ми. Все още не знаехме коя е жената, но благодарение на многобройните източници на Мила бяхме намерили нейна снимка от охранителна камера. Седмица след раждането на детето жената излизаше от терминала на нюйоркското летище с този мъж. Господин Бел, чието лице присъстваше в криминалните досиета на щата Ню Йорк. Преди шест години беше осъден за злоупотреба и освободен с подписка. Сравнихме го със снимката от летището. Открихме къде живее, къде работи и кои са съдружниците му. Тягостна, мудна детективска работа, но се отплати. Представихме се за потенциални осиновители на дете, осигурихме си биографии, уговорихме си тази среща, за да си вземем син или дъщеря.

Но сега…

— Не открихме достатъчно данни за госпожа Дъруот, преди да пристигне от Румъния.

Мила беше от Молдова, но езиците си приличат. Тя се обърна към мен и каза на молдовски:

— Ще трябва да ги убием.

Насилих се да се усмихна.

— Не разбира какво имате предвид — казах на господин Бел на английски.

— Обяснихте, че сте се запознали с госпожа Дъруот чрез брачна интернет агенция, която намира източноевропейски съпруги на мъже от западни държави.

— Да. Какво значение има? Донесохме парите. Искаме дете.

— Тя е румънка, защо не си осиновите оттам? — каза господин Бел. — Можете да отидете в Източна Европа и да си купите дете, както сте си купили съпруга — ухили се той.

Историята ни нещо не се връзваше. Или ни пробваха. Придадох си разярено изражение.

— Няма значение откъде е детето. Казах ви, че не мога да използвам редовни канали.

— Като повечето ни клиенти, господин Дъруот. Значи разбирате защо се налага да бъдем толкова предпазливи. Потенциалните ни родители са… опасни хора.

— Бизнесът ми засяга само мен. Предоставих ви необходимата информация. Всичко останало може да ни компрометира.

— Мен или вас? — попита господин Бел.

— Скъпа, да си приберем парите — казах на Мила. — Тръгваме си.

Продължих да разигравам гневната карта.

— Не пипайте парите, госпожо Дъруот — каза Бел.

— Сключихме сделка — посочих лаптопа върху масата. — Плащаме депозит, избираме си бебе от списък, взимаме го и плащаме останалото.

— Имаме право да откажем на всеки, който ни притеснява.

— Какъв е проблемът? — попита Мила. — Сигурно е недоразумение. Лесно ще го разрешим — опита се да му се усмихне лъчезарно тя.

— Твърдите, че сте Лилия Розан от Букурещ, емигрирала преди три години.

— Не твърдя. Наистина съм.

— Въпросната Лилия Розан понастоящем е в онкологично отделение в Ню Джърси.

Грешка. Бяхме използвали неподходяща самоличност. Господин Бел поизопна рамене. Беше нервен, но мускулите бяха на негова страна.

— Е, господин Дъруот, искаме да знаем кой сте и коя е чаровната ви госпожа?

— Полицията ни издирва — казах. — Затова излъгахме.

Господин Бел се усмихна.

— Подробности, моля.

Двамата главорези стояха от двете му страни. Не бяха извадили пистолетите си, но и не смятаха, че е необходимо; ние не бяхме въоръжени.

Погледнах към Мила.

— Вижте, парите ни са като на всички останали. Моля ви…

Плешивият застана зад Мила. Тя покри с длан ръчния си часовник.

— Кажете ни кои сте. Веднага. Или той ще се заеме със съпругата ви.

Мила се обърна, събрала длани като за молитва.

— О, не, моля ви, не ме наранявайте. Искаме само да си имаме бебе. Моля ви. Искаме само това.

Той я блъсна към стената. Тя се задържа на крака, но сълзи напълниха очите й.

— Моля ви…

Аз не помръднах. Плешивият ме изгледа и се намръщи погнусено, че му позволявам да блъска жена ми, и в същия миг Мила издърпа часовника от каишката. Свързваше ги тънка стоманена жица. Тя скочи зад гърба на плешивия и уви гаротата около врата му. Часовникът и каишката й служеха като ръкохватки, за да не си пореже пръстите. Викът му тутакси се превърна в гъргорене.

Аз забих юмрук в гърдите на господин Бел. Той се олюля и се приземи върху парите ми. Червенокосият посегна към оръжието си, но за една решителна секунда се поколеба дали да ме застреля, или да спаси приятелчето си, поморавяло зад жицата на Мила. Когато насочи беретата 92FS със заглушител отново към мен — привет, чувство за самосъхранение — аз се хвърлих към него. Блъснах дулото надолу точно когато стреля и той си уцели крака. Изрева и аз забих юмрук в слънчевия му сплит, а после в гърлото му. Той се олюля назад и се вкопчи в оръжието. Беше по-едър от мен. Извих пистолета към гърдите му. Очите му се разшириха, когато осъзна, че дулото ще се пъхне под брадичката му. Така и стана. Стиснах ръката му и собственият му показалец натисна спусъка, фонтан от кръв и плът плисна по лицето му. На него се изписа изненада, преди куршумът да го обезобрази.

Изтръгнах оръжието от пръстите му и се обърнах. Прицелих се в противника на Мила, но той вече беше мъртъв. Тя не е едра, но все пак петдесет килограма, увиснали върху жица, са си петдесет килограма. Гърлото не може да издържи натиска. Плешивият се беше проснал в краката й. Мила се надвеси задъхана над господин Бел.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя кимна. Усетих как в гърлото ми се надига горчилка и я преглътнах.

— Убихте ги — заекна смаяно господин Бел.

Хората констатират най-очевидните неща, когато са зашеметени.

— Те продават хора — казах. — По-лоши са от всичко, в което бих могъл да се превърна.

— Кой си ти?

Не отговорих. Аз съм мъж, който иска да си върне откраднатото дете. Синът, когото никога не съм виждал, освен на онзи запис, когато го отнася жената, търговка на човешки същества. Моето дете. Бях по-близо от всякога до възможността да го намеря. Спомних си как полагах длан върху корема на съпругата си и усещах мехурчетата движение под кожата й. Знаех, че е бебе, но не знаех, че ще бъде Даниъл, това неповторимо и специално дете, което нямаше да видя със собствените си очи, да прегърна със собствените си ръце.

„Идвам“, казах му.

Дъхът ми излетя като молитва във въздуха.

Господин Бел преглътна. Погледна мъртъвците и устните му потрепериха.

— Добре. Изберете си бебе. Което желаете.

— Искам да е родено на десети януари в частна клиника „Ле Санте“ в Страсбург. В удостоверението за раждане е записан като Жулиен Даниел Бесон, но истинското му име е Даниъл Капра. Тази жена го е изнесла от клиниката. Открихме само, че пътува с белгийски паспорт под името Ана Тримейн. Поразпитах и разбрах, че работиш с Ана Тримейн.

Той кимна немощно. Беше изплашен до смърт. Взираше се в труповете на главорезите и премигваше.

— Къде е синът ми? — попитах много тихо.

— Не е минавал през мен. Ана ще знае. За бога, не ме наранявайте!

— Не ни лъжи.

Мила вдигна часовника-гарота, поаленял от кръв.

— Не лъжа. Честна дума!

Приклекнах до него и притиснах заглушителя — все още топъл — до стилно необръснатата му брадичка.

— Знае ли Ана, че ме подозираш?

— Ннне. Отначало отказваме на всички осиновители. Твърдим, че не са подходящи, че биографиите им са съмнителни. Клиентите ни обикновено са толкова отчаяни, че са готови на всичко, за да не ги отхвърлим. Притискаме ги да споделят ценна информация — вътрешна информация за някоя компания — или да ни предложат услуга, от която после да извлечем полза.

Изнудване и шантаж, сякаш нелегалното осиновяване не е достатъчно. Какви мили хора.

— Така значи. Срещаме се. Минаваме теста ти. После какво?

— Обаждам се на Ана. Уговаряме среща. Давате й останалите пари. Тя се обажда по телефона и ви доставят детето.

— Продаден ли е синът ми?

— Казах ти, че не зная. Моля те. Умолявам те!

— Наглеждай го — казах на Мила.

Отворих лаптопа. На екрана се показа каталог в PDF формат. Снимки на бебета. Държави, където са родени. Описание на родителите, ако са известни, но без имена. Пролетният каталог съдържаше повече от две дузини деца. Прекрасни деца, изнесени на търг. Прегледах го набързо. Нямаше родени във франция и не виждах причина данните в каталога да са неверни.

— Ще се обадиш на Ана Тримейн и ще ни уредиш среща.

Устните на господин Бел потрепериха.

— Къде живее?

— Мобилният й телефон е с кода на Лас Вегас. Но невинаги се среща там с клиентите — излъга той малко прибързано.

— Лас Вегас ме устройва — реших да улесня Ана Тримейн. — Кажи й, че господин и госпожа Дъруот са си тръгнали и ще бъдат във Вегас утре вечер да вземат детето и да платят.

— Тогава трябва да си изберете.

— Какво?

— Дете. Трябва да си изберете дете.

— Това — посочих бебе, чиято снимка беше на отворената страница от дигиталния каталог.

— Добре — задиша той по-спокойно. — Ще го направя. Моля те, не ме убивай.

— Обади й се. Веднага. Чуя ли една сричка, която не ми харесва, наистина ще те убия.

Увих гаротата на Мила около гърлото му. Кървавата жица увисна върху ризата му и аз я пристегнах, за да усеща стоманата върху мекото си гърло. Дадох му адрес в Лас Вегас, където да се срещнем с Ана Тримейн. Той кимна.

Набра номера. Зачака. Наведох се напред, за да чувам.

— Да?

— Здрасти, Ана, Бел е. Днешната двойка — семейство Дъруот — е проверена. Избраха си.

— Кое?

— Номер четиринайсет.

Чух едва доловимо скрибуцане на писалка върху хартия.

— Добре.

— Не искат да се срещате в Ню Йорк. Мисля, че нямат нищо против да дойдат в Лас Вегас.

Тишина.

— Добре.

— Знаеш ли къде се намира бар „Каньон“? Близо до „Стрип“?

— Чудесно — каза тя. — Любители на джаза.

— Те предложиха мястото. Утре вечер в девет.

Помислих си, че сигурно ще предложи да се видим другаде. Но всяко обществено заведение може да бъде поставено под наблюдение. Нашият бар вършеше работа не по-зле от останалите.

— Добре — съгласи се тя.

— Ще им предам.

— Благодаря.

— Няма защо.

Разговорът замря. Усетих напрежение. Но нищо в думите му не ми се стори уречен знак.

— Добре ли са съпругата ти и децата?

— Да, Ана, благодаря, че попита — преглътна той под жицата. — Тази седмица Брент започва да тренира футбол. Джаред се включи в отбора по плуване.

— О, чудесно! Добре, ще се срещна с Дъруотови утре. Как ще ги позная?

— Тя е дребничка, тъмнокоса. Той е около метър и деветдесет, тъмнорус, със зелени очи. Представителна двойка.

— Кажи им да заемат маса, за предпочитане в дъното. Да ми поръчат мартини с три маслини и да го оставят на масата пред празен стол. Ако не ми хареса нещо в бара, срещата пропада и няма бебе.

— Ще им кажа.

— Много добре — каза Ана. — Дочуване.

Той изключи телефона и го изпусна на пода. Затрепери под жицата и зачака да го убия.

Мила коленичи и го погледна в очите.

— Няма да умреш. Ще говориш. Ще ми кажеш всичко, което знаеш за „Новем солес“.

— За какво?

— „Новем солес“, или „Девет слънца“.

— Какво? Не знам за какво говориш.

— Говоря за престъпната организация, за която работи Ана.

— Познавам само Ана. Тя работи сама.

Навих ръкавите на ризата му. Нямаше татуировка — огнена деветка, превърната в пламтящо слънце — собственическото клеймо на „Новем солес“. В Амстердам го бях видял върху десетки ръце. Проверих ръцете на двамата главорези. Единият имаше татуировка, но тя изобразяваше китайския йероглиф за сполука. Явно не действаше.

— Не работи сама — казах. — Работи за много опасна групировка. Преди месец планираха масово убийство. Прецакаш ли ги, умираш.

Устните на господин Бел затрепериха. Опитваше се да събере смелост. Безуспешно.

— Виждаш ли ги? — Мила посочи телата.

Той кимна.

— Няма да заприличаш на тях, стига да не създаваш неприятности. Ще те заключим някъде и ще почакаш, докато се погрижим за Ана. Ще разкажеш на хората ми всичко, което знаеш за Тримейн и за бизнеса й — каза Мила. — Всичко. После ще се върнеш при семейството си и ще стоиш далеч от нелегалните канали. Имаш деца, нали?

Той кимна.

— Обади се на съпругата си. Кажи й, че трябва да отпътуваш за няколко дни. После се обади в офиса си.

Той закима енергично, изпълнен с надежда, че ще живее.

Когато приключи, й подаде телефона. Тя взе белезници от единия мъртвец и го закопча. Забелязах как се разтрепери от облекчение. Щом му слага белезници, значи няма да го убие.

Най-сетне бях открил информацията, която ми трябваше. Щях да намеря сина си.

Кейбъл Бийч, Бахамите

Беше нарушение на правилата, което се наказва със смърт. Негов проект, негов провал. Единственият му щит беше фактът, че има достъп до множество тайни, които им осигуряват работа и печалби. Той приглади тънкия кичур руса коса, който разполовяваше скалпа му — къса мохиканска грива — и придърпа сакото на костюма „Армани“. Излезе на верандата на голямата къща и зачака другите осмина да пристигнат в сгъстяващия се мрак.

Дъжд се сипеше върху плажа, вятър шибаше вълните. Мълнии разкъсваха небето и светът изглеждаше боядисан в сиво. Край мокрия плаж се виеше също тъй мокро шосе със знак, че е затворено за ремонт. В рамките на два часа осем коли прекосиха потъмнелия от дъжда асфалт и заобиколиха обруления от вятъра знак без ни най-малко колебание. Всеки от осемте автомобила „Линкълн Навигатор“ е тъмни стъкла срещу любопитни очи беше нает от местна компания, която по принцип превозваше филмови актьори и рок звезди.

В този случай пътниците в колите не бяха известни и всеки харесваше анонимността си.

Къщата се гушеше в частен залив. Шофьорите помогнаха на пътниците си да влязат. Всички носеха малко багаж в една-единствена чанта. Шофьорите — до един бивши военни, а сега наемна охрана от различни англоезични държави — заеха позиции около къщата да бдят никой да не я доближи по море, суша или въздух. Скоро след като пристигна и последният гост, небето започна да се прояснява. Облаците се разпръснаха, сякаш завеса се вдига над сцената, а първите звезди грейнаха като зрители.

Къщата миришеше на италианска кухня — плътно ухание на риган, чесън, цвърчащо говеждо и червено вино. Домакинът на тази среща на „Девет слънца“, или „Новем солес“, както ги наричаха още, беше прекарал част от скиталческото си детство в Рим. Обичаше храната и дойката му го беше научила да готви. Затова за вечеря имаше салата, печена риба, сочна паста и изискани вина от Тоскана и Пиемонт.

Деветте мъже и жени се хранеха, отпиваха вино и обсъждаха световните новини — финансовата криза в Южна Америка, задълбочаващото се насилие между мюсюлмани и християни в Нигерия, най-пресния скандал в Американския конгрес и възможностите за експанзия, които трите събития предоставяха.

Мъжът с русия кичур приемаше комплименти за храната, усмихваше се и насърчаваше по-мълчаливите членове на групата — неми като кобри, които следят зорко кога да нападнат — да се включат в разговора. Мислеше да наеме проститутки за гостите, но го предупредиха строго, че последните събития не предразполагат към похот. Сексът му липсваше; напоследък се налагаше да се задоволи с ролята на зрител, но дори гледането — нищожен заместител — беше по-добро от нищо.

В тези стаи вместо имената използваха длъжностите си — Банкера, Генерала, Дипломата, Куриера. Титли, предавани през годините или запазени от първоначалните членове на „Новем солес“. Наричаха мъжа с русия кичур Наблюдателя; беше се борил с нокти и зъби за тази роля и не възнамеряваше дал изгуби.

Наблюдателя зачака Банкера и Генерала да започнат да си разменят обичайните остроти, но те мълчаха. Събеседниците говореха на английски, упражняваха руския си, шепнеха на кадифен арабски. Тези срещи винаги предоставяха златна възможност на всички да шлифоват езиковите си умения. Ала официалното разискване винаги се провеждаше на английски — възприетия в групата език за общуване.

След вечеря деветимата се настаниха в просторната дневна. Наблюдателя зае почетното място на дългата маса. За да се успокои, пое дълбоко дъх. Прикри жеста зад гостоприемна усмивка. Беше най-младият. Не бъди страхливец, момче. Играй твърдо.

— Винаги предпочитам да започвам с лошите новини — каза той. — Както знаете, планът ни за масово убийство в Съединените щати се провали.

Възцари се тишина. Изглежда цялото доброжелателство, породено от хубавата му храна и изисканото вино, се бе изпарило като лед върху зноен асфалт.

— Разбиха контрабандната групировка, под чието прикритие внасяхме експериментални оръжия в САЩ. Бивш агент на ЦРУ на име Сам Капра се внедри в групировката. Трябваше да загине, когато поставихме бомба в таения офис на ЦРУ в Лондон, основан да възпира незаконни международни операции. Офисът беше част от „Специални проекти“, чиято дейност, както знаете, не се обсъжда дори в ЦРУ. — Споменаването на „Специални проекти“ предизвика известно раздвижване в стаята; събеседниците размениха погледи, отпиха вода, повдигнаха вежди. — Тези дни „Специални проекти“ се занимава изрично с всякаква престъпна нетерористична дейност, застрашаваща националната сигурност на Съединените щати.

Наблюдателят замълча, те се втренчиха в него. Той натисна бутона на лаптопа и на екрана се появи снимка на Сам Капра. Тъмноруса коса, зелени очи, изпито лице на бегач в средата на двайсетте, с момчешко излъчване.

— Капра оцеля само защото излезе от офиса точно преди бомбата да избухне. ЦРУ го набеляза за евентуален предател заради финансови злоупотреби, извършени от съпругата му, и заради неудобния факт, че бременната му жена го предупреди да напусне офиса точно преди да го унищожат. Капра се измъкна от зоркото око на ЦРУ, тръгна да търси съпругата си, внедри се в групировката ни в Амстердам и подкопа плановете ни за масовото убийство.

Деветимата изгледаха безмълвно как Наблюдателя отпива дълга глътка вода. Той изучи изпитателно лицата им. Никой държавен служител, нито полицай, нито журналист или разузнавач не би ги разпознал. Повечето изглеждаха съвсем обикновено. Плашещо обикновено. Човекът, който седи до вас в метрото или зад вас на опашката в супермаркета или пък оставя детето си в училище по същото време като вас. Идваха от целия свят, ала се отличаваха с това, че всички имат вид на обитатели на предградия. Ненадминат камуфлаж, помисли си Наблюдателя. Но същевременно едва не нанесоха преломен исторически удар върху американската стабилност, едва не предизвикаха в страната хаос, който да срине законовия ред и в резултат да им донесе огромни печалби.

Колко далеч стигнахме, помисли си Наблюдателя. От сериозните провали се научават сериозни уроци. Те бяха непоклатими и недосегаеми.

— Знаете, че изгубихме основната си свръзка в ЦРУ. Капра го уби в акция. След това изгубихме още двама информатори от по-нисък ранг, които бях… наел в ЦРУ. Арестуваха ги. За щастие не сме се срещали лично и следователно не могат да ни предадат.

— Значи сега нямаме очи в ЦРУ? — попита Банкера.

— Имаме едно-две, които никога не мигват — усмихна се Наблюдателя. Нека разберат, че все още има достъп до Управлението, но без да уточнява източниците. — Не знам дали виждат и докъде — прочисти гърло. Би могъл да покаже на съратниците си пет сантиметра дебело досие за живота на Сам Капра, но реши да не преувеличава ролята му. — Разполагаме обаче със средство за влияние върху Сам Капра — невръстното му дете.

— Деца — изсумтя Банкера. Беше китайка, дребничка, слаба, с красиво лице, способно да продава козметика за милиони. Намръщи се, сякаш думата нагарча.

— Контрол — вметна Генерала.

— Контрол над марионетка без конци, които да дърпаме. Докато детето му е при нас, ЦРУ за нищо на света няма да го допусне до информация, която да ни е от полза — каза Дипломата, събрал пръсти пред лицето си. В дълбокия му баритон се долавяше южноафрикански акцент. — Според мен трябва да го убием. Да покажем, че не търпим предизвикателства.

— Сам Капра — продължи Наблюдателя — започна като буца глина. Не знае, че нашата организация го формира от шест години, че направляваме живота му със сигурна ръка. Ние го създадохме такъв, какъвто е, а не ЦРУ. Спънката със съпругата му беше… злополука. Той обаче ни познава само като име, което не означава нищо, просто смътна заплаха. Не знае кои сме, не знае как сме възникнали.

— Нанесе ни незапомнен удар — каза Генерала. — Предпочитам да е мъртъв.

— Не бива да убиваме агенти на ЦРУ, освен в случай на крайна необходимост — намеси се Историка. Беше едър руснак с обръсната глава и мускули, които се издуваха под черната материя на ръчно ушития му костюм. — Иначе ще привлечем внимание. Той вече не работи за ЦРУ, безполезен е за нас. Не може да ни навреди. Не може да ни открие. Убием ли го, ЦРУ ще започне разследване.

— Съгласен съм — измърмориха неколцина. Наблюдателя огледа внимателно лицата им, прецени реакциите им.

Банкера се втренчи в него. Той й кимна и каза:

— Искаш думата?

— Да. Настоя да финансираме операция за шпиониране на конкретни хора. Искам да знам доколко провалът е компрометирал начинанието.

— Успяхме да предприемем проект с такъв мащаб единствено благодарение на мен. Аз осигурих лесен достъп до жизненоважна информация, която би принудила изключително влиятелни хора да постъпят както пожелаем. Претърпяхме провал. Той не променя факта, че аз — искам да кажа, ние — сега притежаваме няколко души, заемащи ключови постове в правителствата и в деловите среди по света.

— Тоест искаш да прокараш нов проект, който да използва източниците ти? — попита подигравателно Банкера. Преди време би я зашлевил по лицето, би разкъсал коприната върху тялото й, би й показал кой е шефът. Челюстите му потрепериха. Тези времена бяха отминали. Той кимна сериозно.

— Да. Но първо искам да разчистя бъркотията, която Сам Капра ни остави. Държа обаче да разберете какви рискове ни дебнат.

Банкера кимна.

— В Амстердам имахме ценен наемник, компютърен хакер, който ми помагаше да се внедря в компютрите на мишените ни, за да разполагаме със свободен достъп до класифицираната информация, която получават. Ник тен Бум. Той е мъртъв. Уби го Сам Капра. Едва сега открихме, че сме оставили разхлабена брънка.

— Каква? Кой? — попита Генерала.

— Млад китайски студент, компютърен хакер на име Джън Мин. Присъствал на престрелката в ротердамския цех, собственост на контрабандната групировка, която използвахме в Амстердам. Бил, така да се каже, помощник-хакер на Ник тен Бум. Мин е в болницата, възстановява се от раните си.

— Възможно е да знае нещо.

— Възможно е и да не знае. Много ми се иска да разбера дали ще ни създаде неприятности. Знаем, че Ник тен Бум таеше огромни амбиции.

Сега трябваше да внимава.

— Когато умря, проверих собствения си компютър и открих, че Бум се е опитвал да научи повече за нас и за организацията ни. Наехме го да шпионира за нас, но се оказа, че е започнал да шпионира и нас.

— Значи съм доволна, че е мъртъв, а ти трябва да проверяваш по-предпазливо наемниците си — каза Банкера.

— Ник се блазнеше от успеха. Искаше да се изкачи по стълбата — повдигна рамене Наблюдателя. — Явно не е съзнавал, че при нас успехът предшества издигането.

— Днешните хлапета са мързеливи — констатира Генерала.

— Всички останали, въвлечени в амстердамската операция, са мъртви — или убити от Сам Капра, или от един наш човек, Едуард, който се постара да намали риска, елиминирайки хората, способни да го идентифицират. Едуард е мъртъв.

Смъртта на наемниците не предизвикваше излишна сантименталност.

— Едва сега разбрах, че този млад мъж, Мин, е жив. ЦРУ го заловило в интернет кафене, където вероятно им е дал ротердамския адрес. Взели го със себе си, когато нахлули в цеха и Мин бил прострелян. Очевидно и нашите хора, и ЦРУ са го сметнали за мъртъв. Намира се в амстердамска болница под полицейска охрана.

— Този Джън Мин сигурно знае нещо — обади се Генерала.

— Тогава го убийте — махна небрежно с ръка Банкера. — Уверявам ви, че ако в света има някакви излишества, това са китайските студенти.

— Непременно. Но ви казвам всичко това, защото е част от по-голямата картина. Ние формирахме Сам Капра години наред, сякаш е къс глина. И не възнамерявам да позволя на това колело да спре да се върти, след като е моделирано точно както ни е угодно. Моментът настъпи. Открих начин как Сам Капра да ни свърши безценна работа.

— Защото държиш детето му — вметна Банкера. — Просто си се сдобил с нова пионка върху шахматната си дъска, драги — възнагради го тя с непресторена усмивка.

Не му хареса, че променя метафората му.

— Трябва да използваме всичките си предимства — каза Наблюдателя.

Усети как напрежението в гърдите му започва да отслабва. Във всеки момент всеки от деветимата би могъл да поиска да гласуват дали да живее или да умре. Не го направиха.

— ЦРУ няма да му се довери, докато детето му е при нас. За нищо на света — каза Генерала.

— О, знам. Смятам да се възползвам в пълна степен от това. Съвършено шлифованите агенти на ЦРУ не се намират лесно на пазара. И повечето няма да се съгласят да работят за нас.

— Но той ще приеме — констатира Банкера. Наблюдателя кимна.

— Да. Ще приеме.

Реши, че ще доживее до утре.

Амстердам, Холандия

Жената, която носеше бяла престилка, но не беше медицинска сестра, влезе в болницата малко след единайсет вечерта амстердамско време, докато „Новем солес“ разговаряха на Бахамите, а Сам Капра попадна на най-добрата следа, която да го отведе до сина му. Тя се беше постарала да подготви грижливо документите си. По-рано през деня беше откраднала униформа на медицинска сестра от пералнята, после купи обувки, които изглеждаха сравнително подходящи. Истинският трик бе да се сдобие с пропуск за охранявания етаж, където спеше мишената й. Това й отне време — да пробие защитения сървър на болницата, да отпечата карта с необходимия код, да проникне в системата за гласова поща на полицейския участък и накрая да открие съобщението, което да й разкрие в коя стая лежи Джън Мин. Но се справи.

Зърнеше ли го, щеше да го убие.

Джак Мин играеше на мълчанка. Целта беше да не проговаряш възможно най-дълго. Играта продължаваше вече три седмици, три седмици на толкова предпазлива принудителна тишина, че се чудеше дали още има глас. Лежеше в болничното легло, придърпал плътно завивките като пробит пашкул. Върху гърлото му личеше пресен белег там, където куршумът беше пронизал кожата и плътта; върху слепоочието му синееше огромно петно — беше паднал върху някаква машинария. Раните го бяха държали в кома близо две седмици. Лекарите, сестрите и полицейските следователи го наричаха Джън Мин, което не беше истинското му име, и той не поправяше грешката им.

Да мълчи се превърна в упражнение — като да напише програма с възможно най-малко кодове или да проникне в база с данни с най-малко и най-елегантни стъпки. Колко дълго е възможно да играеш на мълчанка? Баща му и майка му го караха да я играе, когато беше малък и вдигаше шумотевица или задаваше някой от безкрайните си въпроси — защо небето е синьо например или защо се карат толкова често, или защо не може да си купи еди-коя си играчка. Те го поглеждаха ядосано, баща му вдигаше очи от книгите, които вечно четеше, а майка му — от бюрото, където сякаш живееше. „Млъкни, Джак. Пречиш ми. Хайде да поиграем. Да видим колко ще издържиш да мълчиш“. Играта обаче не струваше. Те никога не млъкваха. Истинската мълчанка изисква всички да спазват правилата. Неговите родители просто я използваха да го усмирят.

И така, той мълчеше.

Събуди се преди седмици, сигурен, че е мъртъв. Куршумът беше минал през гърлото му; един сантиметър по-навътре и кръвта му щеше да изтече за секунди, сънната му артерия щеше да се изпразни върху студения циментов под на свърталището на контрабандистите край ротердамското пристанище. Артерията обаче беше останала непокътната. Три дни след като се събуди, полицията го премести от ротердамската в амстердамската болница. Той спеше, но се случи нещо странно — докато го вкарваха вътре с носилката, го завиха с чаршаф. Все едно е тайна, която искат да запазят. Имаше собствена стая, не я делеше с друг пациент. Питаше се какво ли означава това; щеше му се да помоли за компютър, но не искаше да проговаря. Мълчанието, странно, го освобождаваше. Не се налагаше да казва истината, нито да лъже. След всичките тези месеци не трябваше да се преструва на някого, който не е.

Нощем сънуваше червения бележник. Ник се беше напил и му бе казал:

— Хората, за които работим, щяха да ни убият, ако знаеха, че съм разкрил всичките им тайни. И съм ги скътал. Това е застрахователната ми полица. Червеният бележник.

— Щом е тайна, защо ми казваш? Пиян си.

И глупав, помисли си Джак, но нямаше смисъл да изрича очевидното.

— Защото ако ми се случи нещо, искам да страдат — заяви завалено от бирата Ник. — Червеният бележник. Скрит е в моя апартамент. Умен си, ще го намериш. Той ще погуби Девет слънца.

Девет слънца. Ник го произнесе така, сякаш става дума за анимационни злодеи. Джак не подбели очи.

— Никой не иска да те убие, Ник — каза му той. — Не драматизирай.

Но в стругарския цех, където контрабандистите работеха за „Девет слънца“ пред очите му, а ЦРУ го следваше по петите, той видя Ник да лежи мъртъв на пода още преди стрелбата да започне.

За да се защити, трябваше да открие червения бележник на Ник. Трудно осъществимо от болнично легло.

По-рано през деня му бяха изпратили полицейски инспектор; сякаш разнообразието от разпитващи щеше да го накара да проговори.

— Докторът смята, че можеш да говориш — каза полицейският инспектор.

Името му беше Ван Бизен. Седеше до леглото на Джън Мин и го гледаше как го гледа. Държеше бележник в скута си и Джак виждаше написаното върху хартията: „Джън Мин. Студент по компютърни науки в Техническия университет в Делфт. Открит прострелян до телата на регистрирани престъпници, включително хакера Ник тен Бум. Отказва да говори. Няма медицинска причина да мълчи“.

Написаното в бележника на инспектора изглеждаше точно като компютърен шрифт. Прецизността му го стресна. Този човек беше като баща му — мъж, способен да изтръгва тайни.

Джак се втренчи в полицая.

— Разбрах, че за щастие раната в гърлото ви е плитка. Гласните ви струни не са увредени, господин Мин.

Джак не отговори.

— Искаме да знаем какво ви свързва с мъртвите мъже в стругарския цех. Ник тен Бум и близнаците Паудер.

Джак не продума.

— Уведомили са ви, че Ник тен Бум е известен компютърен измамник. Знаехте ли, че е заподозрян за интернет порнография?

Ван Бизен изрече последните думи отсечено, като лека експлозия сред тихото бръмчене в стаята.

— Детска порнография.

Горчилка се надигна в гърлото на Джак. Това беше нещо ново. Не го знаеше. Изненада се неприятно. Затвори очи и се постара да не потрепери. Когато ги отвори, Ван Бизен пак седеше до него.

— Снимал е тематични филми. Искате конкретен тип дете да прави точно определено нещо? Той ви го осигурява.

Джак стисна зъби. Затвори очи. Не, не, не. Смяташе да не продумва, но сега в гърлото му се надигна болезнено стенание — като мехур в бутилка. Първият истински звук, който издаваше от седмици.

— Информаторите ни твърдят, че Ник тен Бум се е радвал на международна клиентела. Какво ще ни кажете за това?

На Джак му се прииска да умре, да щракне с пръсти и сърцето му да спре. Всеки път става все по-лошо, помисли си. Смятам, че няма как да стане по-зле, но греша. Става по-зле. Но не отвори уста.

— Близнаците Паудер са известни наемници. Участвали са в множество престъпни операции. Е, господин Джън? Как, благовъзпитан студент по компютърни науки се оказва въвлечен в престрелка с толкова лоши хора?

Джак не продума.

— Мисля, че мълчиш, за да не се налага да лъжеш кой и какъв си — каза Ван Бизен. — Мисля, че те търпяхме твърде дълго. Не си склонен дори да пишеш. Но пред мен ще проговориш.

Джак повдигна вежда.

Ван Бизен разтвори папка.

— Да видим кое е вярно. Ти си Джън Мин, китайски гражданин, роден в Хонконг. Говориш отлично английски според колегите ти в Делфт. Това е всичко, което знаем. Очаквам да ми обясниш как си се озовал в престрелка в цех, пълен с фалшиви цигари и мъртви престъпници.

По време на принудителното мълчание Джак си беше представял как отговаря на този въпрос. Мнимата му самоличност, подкрепена от компютърно досие в университетската и в пекинската база с данни на всички студенти в чужбина, не беше разобличена. Щеше да оцелее и пак да изчезне. Затова изрече първите си думи от няколко седмици насам:

— Отвлякоха ме.

Гласът му прозвуча стържещо, като шкурка върху дърво.

Ван Бизен вдигна вежда, изненадан от неочаквания звук.

— Проговори. Много добре — прочисти гърло той. — Отвлечен…

— Да. Похитиха ме в интернет кафене на Зингел на дванайсети април. Кафене „Шпронг“. Питайте бармана. Влязоха трима мъже и се престориха на полицаи. Насочиха пистолети към всички и им заповядаха да не мърдат. После ме отведоха, биха ме и ме заведоха в цеха.

— Защо са те отвлекли?

— Сигурно заради компютърните ми умения.

— Хакер ли си?

— Точно обратното — придаде достойнство на тази полуистина той. — Проверете дипломната ми работа, говорете с научния ми ръководител.

— Говорихме.

— Тогава знаете, че темата ми е компютърната сигурност. Никой не познава по-добре слабостите в системата от експертите по сигурност. Специализирам програмиране на идентификационни чипове — монтират ги в продуктите, за да предотвратят фалшификации и да улеснят проследяването.

Той замълча.

— Може ли малко вода?

Ван Бизен му подаде чаша, от която стърчеше сламка. Джак отпи така, сякаш поглъщаше божествен еликсир.

— Проверете датата. Сигурен съм, че има полицейски рапорт. Барманът беше обезумял.

— Ще проверя. И как тези тримата се превърнаха в трупове?

Джак не отклони поглед от Ван Бизен. Ченгето не беше разбрало; сметна, че тримата мъртви — Ник и близнаците — са го похитили. Едва не се разплака от облекчение. Глупаво щеше да е да споменава, че го е отвлякъл отряд от трима агенти на ЦРУ, преследващ един от своите на име Сам Капра. Предпочиташе сам да се свърже с ЦРУ, когато е готов да поставя условия.

Защото вече беше решил, че ЦРУ ще му помогне да се измъкне от кашата. Преглътна и продължи:

— Други дойдоха и ги застреляха. Не знам защо. Освен… — Да?

— Имаше контейнери с цигари. Контрабанда, предполагам. Ако цигарите са били откраднати, може би са искали да препрограмирам идентификационните чипове на контейнерите, за да не ги проследят.

— Цигарите не са откраднати — каза Ван Бизен. — Били са фалшиви.

— Значи са ме похитили заради друго.

Ван Бизен очевидно не се впечатли.

— Тоест когато проверим телефонните ти разговори — каза той, — няма да открием обаждания до Ник тен Бум и близнаците Паудер. Не ги познаваш?

— Да. Не ги познавам.

Винаги внимаваше да използва предплатения телефон, който Ник му беше дал; собственият му телефон и имейлите му бяха чисти.

— Ще проверя версията ти. За твое добро се надявам да е вярна.

— Вярна е.

— Защо тогава отказваше да говориш толкова дълго?

Джак не каза нищо. Лепна си усмивката а ла Мона.

Лиза и се втренчи в детектива. Беше подновил играта на мълчанка.

Ван Бизен излезе и Джак се отпусна върху възглавниците. Заразмишлява. Агентите от ЦРУ бяха убили Ник и другите в цеха и го бяха оставили да умре. Или го бяха сметнали за мъртъв. Нямаше представа. Но… от доста време беше тук. В собствена болнична стая. Бяха го довели тук покрит и го бяха поставили под полицейска охрана.

Криеше ли го полицията?

Сигурно. Което навярно означаваше, че „Новем солес“ и ЦРУ не го търсят засега. Това му печелеше време, много ценно време, което не биваше да пропилява в болничното легло.

Бележникът му трябваше.

Нямаше да моли полицията за помощ или за закрила. Единствената закрила беше бележникът, пълен с тайните на „Новем солес“, и Ник го беше скрил някъде. Трябваше да се измъкне оттук и да го намери. Мъжете, отвели го от интернет кафенето, щяха да го поискат. ЦРУ издирваше групировката. „Новем солес“ сигурно беше по-специална международна организация, щом е заинтригувала ЦРУ. ЦРУ плащаше за информация. Защитаваше информаторите. Мин виждаше съвършено ясно единствения си шанс. Не можеше да се довери на полицията. Знаеше, че Ник е проникнал в сървърите на полицейското управление. Дори полицията да го криеше, „Новем солес“ щеше да го намери. Трябваше му най-могъщият съюзник. Тоест ЦРУ.

Джак Мин се втренчи в безупречната белота на тавана в болничната стая. Оставаше му само да офейка от проклетата болница и да намери червения бележник.

Вратата се отвори. Влезе медицинска сестра. Беше висока, тъмнокожа, с волеви черти и намръщено чело. Той примигна. Не сънуваше.

Тя затвори вратата и се обърна към него. Очите му се разшириха стреснато. Престилка на медицинска сестра?

— Е — каза Рики. Приближи до леглото и се приведе към ухото му. — Трудно те открих.

Джак реши да не нарушава мълчанието си, макар да не можеше да повярва, че тя стои пред него.

— Знаеш ли колко се притесних? Ще те убия, задето не ми съобщи, че си добре.

Джак изсумтя.

— Не знаеш в колко бази с данни се наложи да проникна, докато те открия.

Рики произхождаше от Сенегал в Западна Африка и акцентът й, подклаждан от гнева, изстрелваше думите като снаряди.

— Няма ли да кажеш нещо?

Той поклати глава и посочи хирургическия белег върху гърлото си. Помисли си, че тя не бива да узнава какво е вършил. Не биваше да я излага на опасност.

— Майтапиш ли се? Минавам през пъкъла да открия скрития ти задник, а ти отказваш да ми проговориш?

Сърцето му едва не се пръсна. Устните му оформиха начало на дума — толкова се радвам, че си тук, моля те, измъкни ме. Но после спря. Рики познаваше бегло Ник. Не биваше да я замесва в кашата с „Новем солес“. Трябваше да я държи настрани от тези безумци.

Затова поклати глава.

Тя се наведе рязко към него, изхлипа и го целуна по косата. Не по устните. Бяха скъсали преди седмици. Прегърна го и той едва не се разплака, едва сдържа чувствата, насъбрали се у него като дълго ехо от стаен вой.

Тя седна до леглото.

Той посочи бялата й престилка и повдигна вежди. Рики сви рамене.

— Изчаках нощната смяна. Хванат ли ме, ще ме арестуват. Промъкнах се тайно и придумах охранителя да ме пусне, защото не беше ме виждал.

Вратата се отвори и полицаят надникна вътре. Рики улови китката на Джак, все едно му мереше пулса. Джак кимна на мъжа. Той затвори вратата.

— Полицията те крие — прошепна му Рики, приведена над него.

Криеха го. Но тя беше успяла да го намери. Харесваше му колко е умна. Прииска му се да я улови за ръката, но си напомни, че са скъсали. Тя не пусна китката му.

— Мин…

Той се засрами, че не знае истинското му име.

— В какво си се замесил?

Джак поклати глава и посочи белега от хирургическия скалпел.

— Няма да ме надхитриш. Можеш да говориш. Бог знае, че устата ти не спира.

Той затвори очи.

— Не ме пази — каза Рики. — Нека ти помогна.

Полицаят отвън отвори вратата и Рики извиси глас:

— Е, всичко е наред. Съжалявам, че те събудих.

Тя се изправи и му кимна мило. Стрелна с очи полицая. И излезе, без да поглежда назад.

Нека ти помогна. Никой, помисли си той, не можеше да му помогне. Освен ако не намери червения бележник на Ник.

Горен Уест Сайд, Манхатън

Не е лесно да изнесеш телата на двама едри мъже от апартамент. Налагаше се да предположим, че жилището се води на името на Бел, а сега не искахме някой да го потърси или да го свърже с два трупа. Не искахме името му да се появи във вестниците.

Обадих се на Бъртранд за помощ. Той пристигна след един час. С ван на фирма за преместване и контейнери. Донесе на Мила униформа на фирмата и шапка, която закри почти цялото й лице. Повдигна вежди при вида на телата, измърмори нещо на френския си с хаитянски акцент и се залови за работа. Телата бяха натоварени и изчезнаха след петнайсет минути. Отведе и Бел, вече откопчан от трупа, натъпкан с успокоителни и напъхан в контейнер.

— Нали няма да го закараш в бара? — попитах.

— Искаш да пренеса мъж в безсъзнание покрай клиентите? — Мила винаги предполага, че съм малоумен. — Ще оставя Бел някъде, където няма да създава проблеми, и ще си поговоря с него. Семеен мъж е, сигурно държи на приятния си живот. Ще ни съдейства. Ти върви да уредиш пътуването до Лас Вегас.

Почаках да тръгнат. Наблюдавах улицата да проверя дали не ги следи някой. ЦРУ ме остави на мира, откакто отказах да се върна в лоното му, но смятах, че вероятно ме проверява. Не забелязах опашка след Мила и камиона.

Излязох на улицата. Огледах лицата на минувачите край мен и ги запомних. До Кълъмбъс Съркъл имаше осем пресечки. Усетих приятния повей на вечерния бриз върху лицето си. Нощта беше странно изпълнена с музика. Откъм сградите, покрай които минавах, долитаха тихо симфония на Малер, жежка кубинска салса и гръмовни ритми, заглушаващи хип-хоп балада. Хората, които живееха нормално, се наслаждаваха на музиката.

Когато детето ти е изчезнало, живееш в преддверието на ада. В чистилище без часовници. Стая без прозорци, без врати, с черни стени и ти остава само да се щураш в мрака и да се надяваш да откриеш бравата на вратата или перваза на прозореца. Това се нарича надежда. Че можеш да налучкаш изхода, светлината да нахлуе в затвора ти и пред теб да застане детето ти, живо и здраво.

Не смятах да се лутам дълго в пъкленото преддверие.

Забелязах първата опашка да се качва в метрото един вагон зад мен. Жена на около шейсет, късо подстригана, с фини сини обеци. Стоеше на ъгъла до сградата на господин Бел, когато излязох. Не гледаше към мен. Вървях бързо, но тя ме беше настигнала.

Останах във влака. Тя също.

Слязох на следващата спирка — Седмо авеню. Тя също, заедно с още неколцина. Забавих крачка, принуждавайки я да ме изпревари. Трябваше да предположа, че има поне още един партньор, някой, който ще продължи да ме следи, ако тя ме изпусне, някой, когото не бях забелязал, когато излязох от сградата.

Тълпата избута жената напред и тя изкачи стълбите към улицата. Трябваше да избира. Тръгна наляво решително и целеустремено. Аз поех надясно. Не погледнах назад да проверя дали ме последва.

Не бързах. Исках да видя дали ще се върне. Исках да видя и кой е по петите ми. Влязох в малка бакалия и обиколих щандовете. Купих бутилка червено вино, няколко ябълки и малко сирене „Чедър“. Помотах се да видя каква муха ще се лепне върху меда. Още седмина купувачи пазаруваха в тесните просеки между щандовете. Незабелязано огледах лицата и профилите им. Единият ми се стори познат. Беше в метрото с мен. Наближаваше трийсет, малко по-възрастен от мен, тъмнокос, с шапка с надпис „Янкис“, тъмна тениска и леко сако въпреки топлия ден. Саката променят вида, ако не си наблюдателен, и лесно се свалят. Както и шапките.

Платих покупките и тръгнах обратно към станцията на метрото. Не погледнах назад, но в огледалото за обратно виждане на паркирана кола забелязах шапката „Янкис“ да се движи след мен. Шмугнах се в магазина за дрехи на следващата пресечка.

Той ме последва от разстояние. В едно от високите огледала на охраната го видях да влиза в магазина. Грабнах от рафта ярка риза, която би посрамила и паун, и попитах продавача къде е пробната. Той кимна към дъното и ми каза, че не мога да взема пазарската чанта с мен, все едно смятам да открадна грозната дреха. Подадох му чантата да я сложи под щанда и тръгнах към пробните. Четири плъзгащи се врати, шивашки тезгях с три огледала. Влязох в една кабинка и се спотаих.

Ако ме беше видял да влизам само с една риза, вероятно щеше да почака. Сигурно още смяташе, че не съм го забелязал. Нито веднъж не бях погледнал право към него.

Затова реших много сериозно да обмисля достойнствата на тази калейдоскопична риза.

Пет минути. Десет. Продавачът още не идваше да ме провери. После го чух. Разбрах, че е той, защото плъзна предпазливо едната врата. После другата. Ако просто търсеше пробна, щеше да спре в първата.

Грешах ли, щях да се извиня.

Той бутна незаключената врата към моята кабинка и аз го сграбчих за ръката. Дръпнах го силно вътре и го притиснах към стената. Блъснах му лицето в стената и той изохка. Как да не заобичаш охкането! Блъснах главата му още веднъж.

Извих силно ръката му към лопатките. Проверих лявото му ухо. Празно. Дясното. О, ето я — като малка бежова капчица восък. Слушалките се смаляват с всяка изминала година. Протегнах се надолу и изхлузих микрофона под ризата му.

— Кой те изпрати? — попитах.

Не ми отговори.

— „Специални проекти“?

Това беше тайният клон на ЦРУ, за който работех. Сбогуването не им се удава.

Той не отговори. Опита се да ме блъсне назад и да си освободи ръката. Аз го стиснах над китката, за ръкава на ризата.

Не съм привърженик на дългото убеждение за съдействие. Ударих го два пъти по свивката между врата и рамото и той се преви. Взех микрофона и слушалката. Надянах ги и ги включих. Претърсих му джобовете. Оставих портфейла, но взех телескопа с размерите на човешка длан. Наместих припадналата сянка върху тясната седалка в пробната. Дишаше си както трябва.

— Гато, отговори!

Викаха го. Познах гласа и отговорих с кода на „Специални проекти“.

— Четири-девет.

Бях го чул да говори в супермаркета с лек бостънски акцент, когато касиерът го попита дали има купони. Наподобих интонацията му. Не се налагаше да се престаравам, а и умея да имитирам. „Четири-девет“ означаваше, че целта ме е заблудила в тълпата.

— Лъки, отговори!

Сега викаха другия агент — сигурно по-възрастната жена, която бях видял в метрото. Озърнах се за нея, докато оставях необлечената риза на продавача. Взех си чантата с покупки и бързо излязох на улицата.

— Не е в полезрението ми — каза тя. — Не се върна в станцията.

Беше останала край метрото, за да ме прихване, ако се появя отново.

— Прибирайте се в базата — нареди гласът. — Ще го потърсим с пътните камери.

Да, моля, прибирайте се в базата. Зачаках. Нямаше с какво да допринеса за разискването в ролята на Гато. Замълчах си. Ако откриеха припадналия мъж, щяха да вдигнат тревога. Трябваше да се надявам, че тези двамата са единствените по петите ми. Обикновено изпращаха екип от четирима. Или не ме смятаха за много ценен, или ресурсите бяха поизтънели. Причината не ме интересуваше. Трябваше да ги спра.

Смесих се с обичайната тълпа пешеходци по Седмо авеню и огледах улицата с длан, покрила телескопа, сякаш си засенчвам очите. Видях жената да се отдалечава. Отметна коса и зърнах в телескопа сините обеци, които бях забелязал по-рано. Последвах я от разстояние.

След няколко пресечки, по Западна 58-а улица, я видях да доближава паркиран ван. Купето рекламираше доставки на цветя по домовете. Стори ми се смешно заради стария виц, че Лангли се грижи цветарите и сладкарите да не фалират, понеже пренебрегваме съпругите си и често се налага да се реваншираме.

Вече нямам такива грижи.

Затичах. Настигнах я, обгърнах я през кръста и полека — и доста джентълменски според мен — я побутнах напред.

— Отвори вратата — наредих.

Послуша ме. Беше по-схватлива от Гато. Почука на вратата на вана три пъти и тя се отвори.

От другата страна седеше най-добрият ми приятел. Огъст Холдуайн е умно фермерско момче от Минесота — едър, широкоплещест, с херувимско лице, буйна руса коса, розови бузи и небесносини очи. Обичам го като брат. Той ми се намръщи.

— Е, изтрий усмивката на чешърски котарак. Къде е моят човек?

— Спи.

— Не ми казвай, че си го наранил.

— Синините оздравяват. Добре е и нищо чудно вече да се е събудил. Сигурно му е неловко да се обади. Оставих му мобилния телефон. Звънни му.

— Нападнал си агент на ЦРУ.

— А ти използваш имената на домашните си любимци от детинство за екипа си. Глупаво — погледнах към жената. — Лъки била мила котка. Поне така твърди Огъст.

— Влизай в колата, Сам — каза той. — Да поговорим.

— Законно ли действаш? Не се полага да работиш на американска земя.

— Върви да си вземеш кафе — каза Огъст Холдуайн на жената. — Ще поговорим по-късно в офиса.

— Обеците ти — казах й. — Синьото е прекалено ярко на фона на сивите сгради и улици. Помни се лесно. Но подчертават очите ти.

— Не ме занасяй — отвърна тя, обърна се и изчезна в човешкия поток.

— Влизай — каза Огъст. — Моля те.

— Би било глупаво, ако ме следите, за да ме заловите.

— Следим те, за да поговорим.

— Защо не дойде да кажеш „здрасти“?

— Защото беше с онази жена. Мила.

Той захвърли слушалките върху компютърната клавиатура в дъното на вана.

— Сами сме, Огъст. Не ме лъжи. Мислиш ли, че ще те заведа при нея?

Ала трябваше да разбера защо Огъст и ЦРУ се интересуват от Мила. При това веднага. Затова влязох във вана. Огъст се премести на шофьорската седалка.

— Накъде? — попита той.

— Ами твоят човек?

— Ще си намери пътя за вкъщи. Къде можем да поговорим насаме?

— Знам един бар.

Амстердам

Джак Мин не успя да заспи. Гледаше как часовникът отброява минутите до полунощ. Спомни си как навремето бе прочел някъде, че в Холандия има осемнайсет милиона мобилни телефони. Ужаси се, че той самият не разполага с нито един. С едно обаждане можеше да се измъкне от болницата, да уреди сметките си, да отиде на сигурно място. Трябваше да помоли Рики да му остави своя. Ала появата й го изненада и тя си тръгна, преди да се сети да й го поиска.

Огъст. Това беше името на милостивия агент от ЦРУ, който го бе отвел и беше възпрял другите да не го бият. Това име щеше да използва, когато се обади на ЦРУ. Ще се обади и ще помоли да го свържат с Огъст. Този билет щеше да му осигури безопасност, пари и свобода.

Десет минути след като Рики си тръгна, Ван Бизен се появи отново на прага. Изглеждаше изморен и раздърпан, готов да се прибере у дома.

— Версията ти, че са те отвлекли от интернет кафенето, се потвърди. Реших, че е добре да знаеш.

Повдигна вежда да провери дали Джак ще говори.

— Ще ме освободят ли?

— От болницата или от полицейската охрана?

— И двете.

— Не мога да говоря от името на лекарите. Но мисля, че трябва да внимаваш. Контрабандистите очевидно са част от по-голяма престъпна организация.

— Какво намекваш?

В лаптопа на Ник тен Бум открихме улики, че е прониквал в полицейски бази с данни и е теглил класифицирани документи за мащабни разследвания. Информация, каквато престъпните мрежи охотно купуват.

— Не знам какво е правил този човек — каза Джак. — И ако ще ме разпитвате в този дух, искам среща с някого от посолството и с адвокат.

— Няма да те разпитвам. Просто те предупреждавам. Имаме си работа с опасни хора, господин Джън.

Гласът на Ван Бизен прозвуча отмерено и предпазливо, шлифовано като на дипломат. Като на майка му.

— В Хонконг ли възнамеряваш да се върнеш? Разбрах, че си отговорил уклончиво на лекарите — добави той с едва доловим сарказъм.

— Не съм решил. Вече изгубих този семестър. Чака ме много работа.

Джак замълча.

— Спомена, че ме предупреждаваш. Мислиш ли, че ме грози опасност?

— Пред стаята ти дежури полицай. Не разиграваме спектакъл.

Веднага след като Ван Бизен излезе от стаята, учтив служител от китайското посолство влезе при Джак. Да се увери, че е добре, след като вече е проговорил, и че няма да причини неудобство на родината, въвличайки я в полицейско разследване. Джак се уплаши, защото не изпитваше никакво желание да го отведат в Хонконг и появата на бюрократ по това време на денонощието го смути. Но фалшивата му самоличност устоя. Да, каза той в ролята на Джън Мин, родителите му и техните родители са покойници и няма роднини в Китай. Беше се погрижил мнимото му „аз“ да няма семейство. Китайският дипломат изрази тревога от състоянието му и Джак го увери, че е невинна жертва на престъпление. Благодари на посетителя от посолството и когато мъжът си тръгна, се взря през прозореца.

Запита се дали майка му го търси. Едва ли. Тя не го искаше. Беше извадил късмет, огромен късмет, и бе настъпил моментът да улови по-здраво юздите на собствената си съдба.

Не успя да заспи. Стана да се поразходи.

Всеки ден лекарите настояваха да раздвижва мускулите на краката си, дори само да направи пет мъчителни обиколки, кретайки край стаите и оборудването в коридора. Потънал в мисли за Рики и за скоротечно развиващите се събития, той тръгна обратно и когато сви край последния ъгъл, видя непознат мъж в униформа на санитар да влиза в стаята му.

Полицая го нямаше.

Джак спря. Мъжът беше нисък и набит. Затвори вратата към стаята му. Джак познаваше санитаря от нощната смяна, зърна го в другия край на коридора, докато се разхождаше.

Щом Рики можеше да открадне униформа…

Видял е, че не съм в леглото. Ще помисли, че съм в банята.

Притаи се зад ъгъла, без да отлепя очи от вратата на болничната стая.

След трийсет секунди мъжът излезе в коридора. Гъсти вежди, бледа кожа, месеста уста с долна устна, обезобразена в отдавнашен бой.

Ти си слаба брънка, рече си Джак. И сега някой познайник на Ник или на „Новем солес“ е дошъл да те потърси. Знаят, че си жив. Или са издебнали полицая да отиде до тоалетната, или са го елиминирали. Искат да са сигурни, че няма да проговориш.

Ако грешеше, нищо лошо нямаше да последва. Но ако беше прав…

Мъжът забеляза Джак. Разкривените устни се усмихнаха. Вдигна вежди, сякаш за поздрав. Все едно е приятел, дошъл да го посети.

Джак хукна.

Или по-скоро се запрепъва бързешката. Не беше се възстановил напълно от куршума, одраскал гръкляна му. Носеше халат, болнична пижама и леки чехли, които медицинските сестри му бяха дали. Видя стъпала и блъсна вратата. Втурна се в хладния и леко застоял въздух на циментовото стълбище. Умът му работеше бързо, както когато съчиняваше компютърна програма. Ако мъжът бе дошъл да го смълчи завинаги, сигурно очакваше Джак да се опита да избяга.

Най-прекият път беше надолу, към сутерена.

Затова Джак тръгна нагоре. Не беше свикнал да се натоварва физически и черни облачета закръжиха пред очите му. Дъхът му излиташе шумно. Блъсна следващата врата, отвори я, влезе в отделението. По коридора се редяха болнични стаи, но този етаж беше по-безлюден. Помещението на медицинските сестри беше в отсрещния му край.

Старец в кафява пижама го подмина като сомнамбул, тътрейки след себе си стоика за система на колелца. Джак пое в другата посока. Трябваше да се скрие. Да намери телефон, да помоли Рики да дойде и да го вземе от близко кафене или кръчма. Не можеше да се помайва по амстердамските улици в болнично облекло; дори в най-либералния град на света щеше да привлече твърде много внимание. Приличаше на беглец от болница, който се нуждае от помощ.

Отвори вратата на една стая. Вътре спеше възрастна жена. Джак затвори тихо.

Чу как зад него вратата към стълбището се отваря с безпощадно изскърцване. В същия миг влезе в друга стая. В нея имаше две легла, и двете — празни. Изключи лампата. До всяко легло стоеше стойка за система, а между тях висеше дръпната завеса. Нямаше къде да се скрие. Спусна завесата и се притаи зад нея. Стойката за системата се изправяше до стената отзад. До него имаше масичка на колелца за пациенти на легло.

Сключи длани около студената стомана на тръбата на стойката. Чу вратата да се отваря. Дали някоя медицинска сестра не е влязла да провери защо е нахълтал в стаята? Не виждаше през завесата.

Чу стъпки, после тишина.

Медицинска сестра не би стояла просто ей така, нали? Ненадейно го завладя страх и увереност, че този мъж е дошъл да го убие.

Джак блъсна масичката на колелца към завесата.

Изсвистяха два куршума, пробиха плата и се забиха в дървото. Ударът прозвуча по-силно от изстрелите.

Джак простена от страх, без да съзнава, че е попаднал в клопка.

Когато мъжът заобиколи завесата, той замахна с тръбата като с бейзболна бухалка и улучи лицето на онзи между гъстите вежди и разкривената уста.

— Уххх — изръмжа той.

Джак се изви назад, тръбата изписа нова зловеща дъга и заудря пак и пак. Накрая долетя странен влажен звук, който прозвуча… окончателно. Мъжът се строполи върху пода. Потрепери, загърчи се, пое пресеклив дъх. Изгледа Джак със сляпа изненада. После главата му се отпусна назад и тялото му се изопна.

Носът на мъжа беше раздробена каша. Джак не знаеше, че е толкова силен; сякаш цялата енергия, събирана през изминалите седмици, бе избухнала точно когато му е необходима. Мъжът лежеше съвсем неподвижно. Джак коленичи до него, пусна тръбата и тя изтрополи върху плочките. Провери за пулс, но в гърлото на падналия откри само топла и неочаквана тишина.

Отломка от кост, помисли си Джак. Първият удар бе счупил носа, а вторият беше изпратил куршум от кост в мозъка.

Той ужасено закри лице с длани. Беше убил човек. Беше го убил.

Защото той щеше да убие теб.

Джак взе пистолета и се изправи. Изрита тялото под леглото. Прибра оръжието в джоба на халата.

Излезе в коридора. Възрастната жена в съседната стая все още спеше. Заобиколи бюрото й и откри десет евро и мобилен телефон. Взе го и изпита чувство за вина, че краде. Засмя се, понеже не се бе почувствал виновен, че убива човек. Върна се бързо в коридора и заслиза по стълбището. След няколко минути беше в стаята си, седнал на ръба на леглото.

На кого да се обади?

Рики. Ще се обади на Рики. Все още бяха приятели. Харесваше я, въпреки че му се водеше любовница само пет кратки минути след като пристигна в Холандия, за да започне тайния живот, който си беше създал. Очевидно и тя държеше на него, щом си бе навлякла толкова главоболия да го открие. Убеди я да дойде да го вземе и да му донесе дрехи. Полицията беше прибрала като улика тези, с които го бяха простреляли, а и те бездруго бяха изцапани с кръв. Рики се съгласи и каза, че ще пристигне след час. Уговориха се да се срещнат в кафенето до болницата, което познаваше добре.

Джак изключи телефона и открадна чифт дънки от стаята в дъното на коридора, където лежеше мъж, упоен с обезболяващи. Задигна и пуловер за ръгби от шкафа му. Излезе, промъкна се покрай медицинските сестри, слезе долу с асансьора и пристъпи в хладната тишина на нощта. На ъгъла имаше старо кафене.

Джак тръгна по улицата.

Открили са, че си жив. Преследват те. Разполагаш само с едно-единствено оръжие да отвърнеш на удара. Мъртъв си, ако Ник те е излъгал за бележника.

Манхатън, близо до Брайънт Парк

Влязохме в „Последен миг“, моя бар до Брайънт Парк. „Последен миг“ е хубав бар. Елегантен, изискан, с джазова музика. Барплотът е от изящен мрамор от Конемара. Огледалото зад бара е огромно и антикварно, спомен от нюйоркско заведение отпреди Гражданската война. Понякога ни посещават туристи — всеки стилен бар в Ню Йорк рано или късно си спечелва добра слава и намира място в туристическите справочници — но повечето ни клиенти са офис служители, отегчени богаташи, редовни посетители, които разбират от добри коктейли. Тълпата, която пристигаше след работно време, беше започнала да се топи. Елоиз седеше зад пианото и свиреше тихо композиция от Телониъс Монк. Тя е постара от Бог, ала искриците джаз в тялото й очевидно й осигуряват вечен живот. Когато преди няколко седмици получих бара от Мила, той се наричаше „Синьо кадифе“, но аз го преименувах. „Последен миг“ беше щабквартирата ми при операцията по издирването на сина ми и въплъщаваше усещането ми за неотложност и решимостта никога да не се откажа.

Кимнах на бармана и посочих на Огъст висока табуретка. Той седна. Отидох зад бара да приготвя питиетата ни, което само по себе си говори красноречиво. Разбирах, че ще се наложи да споделя някои тайни, за да защитя други.

Огъст изглеждаше точно какъвто е — минесотско фермерско момче с шведско и германско потекло. Огледа красивите хора, изискания декор и ярките лампи. Преди няколко седмици бяхме идвали тук да пийнем и пет минути след като се разделихме, Мила се появи и ми прехвърли собствеността върху „Последен миг“ и върху още трийсет бара в градове из целия свят. Не бях му казал, защото досега не се налагаше да знае. Ала когато заобиколих от другата страна на огромния мраморен плот, той вдигна вежди.

— Откога си барман?

Махнах с ръка към разкоша наоколо.

— „Последен миг“ е мой.

— Барът е твой?

— Да.

Той пак огледа изяществото наоколо и обмисли новината.

— Е, смятах да си поръчам бира. Но щом бърлогата е твоя, ще пия мартини от хубав джин.

— Добре.

Разбърках питието му с цялото внимание, което заслужава добър приятел, дошъл да си изпие коктейла в моето заведение.

Плъзнах пред Огъст мартинито с джин „Плимут“ и две маслини. Не беше най-скъпият джин на света, но бе силен избор за мартини. Огъст отпи глътка и кимна одобрително. Сипах си едно и за мен.

— Да седнем в някое сепаре — каза той.

Кожени дивани в стар банкетен стил се редяха край стените и осигуряваха относителна тишина. Огъст ме последва.

— Защо си купил бар? — попита.

— Трябва да се прехранвам някак, докато търся сина си — отговорих.

Това далеч не изчерпваше историята, но не беше необходимо да узнава как съм станал собственик на „Последен миг“ и трийсетте му събратя по света. Шефовете на Мила − група, наречена „Кръглата маса“, която твърдеше, че върши добрини зад кулисите — ми бяха предложили баровете като прикритие, когато пътувам да издирвам сина си или да изпълнявам странните им поръчения, изискващи умения като моите.

— Защо не се върна на работа във фирмата?

— Едва ли предлагат охотно печеливши постове на хора, обвинени в предателство.

Миналото ми в ЦРУ беше болезнена тема за него; почти потрепери при тези думи. Озърна се към бара, за да прикрие смущението си, и го претегли също тъй внимателно, както бе отпил от мартинито. Що за шпионин! Не успя ни най − малко да прикрие изненадата, изписала се по лицето му.

— Много хубаво място, Сам.

— Е, вече знаеш къде да ме намериш. Защо ме следиш? Той завъртя клечката за зъби, върху която бяха нанизани маслините.

— Тази жена… Мила, която ти помогна да се изправиш срещу „Новем солес“ в Амстердам. Искам да разбера коя е.

— Няма нищо интересно.

— Не ме занасяй, Сам.

Добре, помислих си. Ще се включа в играта.

— Днес си ни проследил. С Мила.

— Да.

Обядвах рано в любим ресторант; сигурно там се бяха лепнали за мен хрътките на Огъст. После с Мила се срещнахме в Сентръл Парк и отидохме в апартамента, чийто адрес ни беше дал Бел. Тя не се беше появявала в „Последен миг“ от седмици. И си беше заминала с Бъртранд. С шапката, слънчевите очила и униформата на фирма за преместване преследвачите едва ли я бяха забелязали, иначе щяха да тръгнат след нея, а не след мен.

— Защо?

— Искам да разбера коя е.

— Попитай я, вместо да я следиш.

— Не смятам да я отвлека от улицата.

— Защото се предполага, че ЦРУ не действа на американска земя. И все пак ти си тук, следиш този-онзи. Сигурно трябва да съм ти благодарен, задето не си изпратил ФБР по петите ми.

Огъст отпи доволно от мартинито.

— Няма смисъл да я отвличам. Мисля, че ти ще ми кажеш каквото искам да знам.

Изхлузих маслината от клечката за зъби с устни и я оставих до чашата.

— Устата ми е пълна — рекох. − Не мога да говоря.

— Избрал си на чия страна да застанеш, нали, Сам? Избрал си Мила.

— Мога да разчитам на нея.

— А аз ти обещах, че ще ти помогнем да откриеш детето си.

— Казах ти, че ще се справя сам.

— Защото мислиш, че все още имаш врагове в „Специални проекти“?

— Да. Които ще използват детето ми срещу мен.

— Параноик си.

— Такъв ставаш, след като те натопят за предателство, Огъст.

Той отпи отново от мартинито.

— Опитваш се да намериш жената, която отнесе Даниъл.

— Още не съм извадил късмет.

— Обзалагам се, че си близо.

— Огъст. Върви си у дома. Остави ме да открия сина си.

— Напредваш ли? Можем ли да ти помогнем?

— Доверявам ти се. Но ако намериш детето ми и във фирмата е останал още някой предател, който работи за „Новем солес“, е… Даниъл ще умре. Сега не знаят какво правя и така трябва да бъде. Искам просто да си го върна. Не смятам да отмъщавам.

— Дори не знаем какво е „Новем солес“ − каза той.

— Някои умници в ЦРУ дори твърдят, че „Новем солес“ означава „нищо особено“. Неколцина, решили да спечелят малко пачки с корпоративен шпионаж и контрабанда на оръжия. Карат шайка долнопробни главорези да се татуират и да се перчат, че са част от голяма мрежа, но може би всичко е чисто и просто илюзия.

— Не мисля така − отвърнах. − Мисля, че са големи.

— Смятам, че си прав. Надявам се Мила да ми каже точно какво и кои са те.

— Ако знаеше, всички щяха да са мъртви.

— Радвам се, че с Мила сме от един отбор. Какво правехте днес в Уест Сайд?

— Хапвахме хотдог.

Огъст почука с показалец столчето на чашата с мартини.

— Виж, искам да си върнеш Даниъл. Искам го повече от всичко друго, Сам. Но няма как да го прибереш и просто да оставиш тези хора да продължават…

— Ще постъпя както е най-добре за детето ми и за мен − посочих мартинито му. − Искам да изляза от играта, Огъст. Искам нормален живот. Те ми го отнеха и аз ще си го върна.

— И какво? Ще станеш барман?

— Да.

— Сам, ти направи и на нас, и на нацията огромна услуга тук, в Ню Йорк.

— Награда ли се каниш да ми връчиш?

Той подмина сарказма.

— Няма да я забравя. Но постоянно се налага да споря да не те въвличаме отново. Защитавах те, защото сме приятели. Защото знам, че искаш да е така. Но „Новем солес“ са много, много по-големи от теб. Оглавявам екип в „Специални проекти“. Задачата ни е да търсим информация за тази мрежа, какво искат, кои са…

Той завъртя чашата с мартини.

— Те са нещо ново. Различно. Логично е терористична, а не престъпна групировка да предприеме опит за масово убийство. Каква полза са искали да извлекат? Кои са? Защо правят това, което правят? Не откривам очевиден смисъл.

— Желая ти успех.

— Нека ти помогна. Ще ги открием заедно.

Позволих за миг музиката от пианото да ме завладее.

— Преди няколко седмици видях редактиран документ от досие на фирмата. Според него мога да бъда контролиран чрез сина си. Във фирмата, Огъст, от твоята страна на оградата. Не търся помощ.

— Откъде взе документа?

— Няма значение.

— Е, аз никога не съм го виждал, Сам. Всеки може да фалшифицира документ.

— Този не беше фалшифициран. Защото е така. Мога да бъда контролиран чрез сина си. Затова аз и само аз ще си го върна.

— Не си сам. Мила е с теб. Няма и следа от нея в нито една държавна база с данни, до които имаме достъп. Наистина се казва Мила, нали?

— Значи ме следите само за да я намерите?

— Да.

— Тогава си губите времето. Не знам къде е сега и къде живее. Съжалявам. Искаш ли още едно мартини, преди да си тръгнеш?

— Не, благодаря. Видях я, мисля, в интернет кафенето в Амстердам, когато заловихме китайския хакер, свързан с „Новем солес“. Показах й снимка на някои хора в Европа, които от време на време ни снабдяват с информация срещу заплащане.

— Е, не съм бил с нея и не мога да кажа дали си я видял или не − рискувах да се усмихна.

Сцената се беше запечатала ярко в съзнанието ми. Пробвах да се внедря в престъпна групировка в Амстердам, а китайският хакер беше някакво нещастно колежанче, което те използваха да провери мнимата ми канадска самоличност, и после Огъст го пипна. Хакерът беше умрял в престрелката по-късно същия ден, когато повечето престъпници също загинаха, а аз едва оцелях. Мила ме наблюдаваше от същото интернет кафене от другата страна на канала.

— Цапаш си ръцете — каза Огъст. — Тя няма добра репутация.

Не продумах.

— За главата й има цена. Знаеше ли? — уведоми ме Огъст с тон на приятел, който поднася лоша новина. − Цял милион за твоята Мила, за предпочитане жива.

Думите увиснаха във въздуха. Някъде отдалеч долових джаза от пианото, подрънкване на кристал, пиянски кикот от човек, попрекалил с халбите.

— Искам да кажа… днес можеш да убиеш доста евтино някого, най-много за десетина хиляди. Тарифите на наемниците поевтиняват заради икономическата криза. Но цял милион за главата й, Сам… — подсвирна удивено Огъст. − Това означава неприятности. Някои много лоши хора я търсят да си приберат печалбата. Чудя се с какво е заслужила тази цена.

Възможно е вече да знаеше. Беше единственият ми истински приятел в ЦРУ и докато не докажеше противното, трябваше да го смятам за приятел. Една сервитьорка мина край нас. Посочих мартинито му и вдигнах два пръста. Мозъкът на Огъст се нуждаеше от поощрение.

— Можем да я защитим, Сам. В замяна ще разберем кой й има зъб и ще го елиминираме.

Отново не продумах. Нямах право да преговарям от името на Мила. Някой очевидно я мразеше не на шега. Не се изненадах.

— Чудя се кого ли е настъпила?

— Кой е пуснал обявата?

— Прихванахме я в онлайн форум − приведе се той напред. — Няма нужда да ми благодариш.

— Не помагаш на мен.

— Сам, тя може да ни даде необходимата информация. Очевидно е свързана с големи клечки. Въоръжила те е, финансирала те е, вкарала те е в Холандия, във Великобритания и в Съединените щати без никаква следа, че си преминал границата. Помогнала ти е да се внедриш в мащабна престъпна групировка, планирала най-големия заговор за убийство в американската история — поклати той глава. − Искаме да разберем за кого работи и какво знае за „Новем солес“, Сам. Дай ми я.

— Имаш много развинтено въображение. Възможно е аз да съм свършил цялата черна работа.

— Не и сам. Нямал си източници, пари.

— Следенето днес ми напомня как ме накара да живея в Бруклин, за да видиш дали някой от „Новем солес“ ще се опита да ме убие или да ме отвлече. Не работя за теб, Огъст. Напуснах фирмата. Грижи се за твоите работи и ме остави да се погрижа за моите.

— Нека поговоря с Мила, Сам. Можем да си помогнем.

— Няма да й се отблагодаря за оказаната помощ, като ти я предам за разпит. Ако поиска да говори с теб, ще го направи.

Между нас се възцари тишина като край маса за покер, когато картите все още крият всички възможности и единственият начин да ги претеглиш е лицето на опонента.

— Не искам да играя твърдо с теб.

— Огъст, ти дори не знаеш какво е твърда игра. Е, вече разбра, че не можеш да ме следиш, и пийна две отлични питиета — станах. — Чака ме работа.

— Прекрасно е, че имаш бар. Откъде намери пари?

— Лека нощ, Огъст.

— За кого работиш, Сам? В какво си се замесил? Как се сприятели с жена, за чиято глава дават един милион долара? И двамата знаем, че това се случва, когато се забъркаш с най-лошите.

— Ще намеря сина си, независимо какво ми струва. Запомни го.

Той се втренчи мълчаливо в чашата с мартини. Разбирах, че иска да ми помогне. Беше ми приятел. Но беше безсилен.

— Каза, че искаш да си върнеш живота. Ако това означава да заработиш отново за „Специални проекти“, както си му е редът, накарай приятелката си да поговори с мен. Разкрий ми кой ти помага. Дай ни ги и си върни каквото ти се полага.

— Фирмата не ми протегна ръка, когато имах нужда, Огъст. Нека позная − сега ще изтичаш при тях и ще им кажеш, че притежавам този бар. Въпреки че това не ги засяга и искам да ме оставят на мира.

Той мълча десет дълги секунди.

— Не е необходимо да им казвам с какво се занимаваш. Може и да не вярваш, Сам, но винаги съм ти бил приятел.

Той изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото обиден, и аз разбрах, че не ме подвежда. Втренчи се в мен.

— През безумните часове точно след като те обвиниха, че си избил всички в лондонския клон на „Специални проекти“, си мислех: „Познавам ли го? Познавам ли го наистина? Възможно ли е това, което твърдят, да е вярно?“. Би могъл да ме заблудиш, да заблудиш всекиго. Би могъл да си най-злият убиец и предател в историята на ЦРУ. После обаче си помислих: „Не, ако ги е убил, нямаше да сглупи да е там, когато бомбата избухна. Щеше да изчезне. Защото Сам не е глупав. Сам винаги действа прецизно“.

Огъст ми липсваше. Неприятно ми бе да го призная, но беше истина. Исках да му се доверя. Но не можех да се доверя на „Специални проекти“, не и след това, което ми сториха.

— Комплимент. Благодаря. Мога да насърча Мила да поговори с теб. Но не знам къде да я открия и това е истината.

— Да си върнеш детето е изключително важно за мен. Но ще намеря Мила, Сам, със или без твоята помощ, и ако ми пресечеш пътя, приятелството няма да засенчи дълга ми.

Той скръсти тежките си ръце. Играл бе колежански футбол в Минесота и е много по-едър от мен. Повече чисти мускули. Аз съм по-дребен и по-бърз и не толкова наивен.

Най-лошият враг е някогашният приятел. Знаех го.

— Не съм ти враг, Сам, и няма да бъда, освен ако ти не решиш да ми станеш враг.

При тези думи се почувствах така, сякаш е прочел мислите ми. Той взе мартинито и го изгълта наведнъж.

— Вече е прекалено топло, не е добро.

— Нищо добро не остава вечно — каза той и аз разбрах — нещо се беше случило.

Той беше хрътката по дирите на „Новем солес“ и сега беше сдъвкал по-голям кокал, с по-сочно месо. Иначе щеше да продължи да ме придумва и притиска.

— Надявам се да си върнеш Даниъл здрав и невредим. Знаеш, че го искам повече от всичко, Сам.

— Знам.

Навремето се счепквах с брат си Дани и неловката, ужас− на тишина помежду ни беше същата като тази сега между мен и Огъст. Горчилка, която думите могат да подсладят, но никой от нас не пожела да добави тази съставка. Той ми обърна гръб и излезе, а аз се извърнах и тръгнах нагоре да си събера багажа за Лас Вегас. „Кръглата маса“ имаше частен самолет, който щях да използвам, защото не исках да чакам нито миг повече. Щях да отлетя за Вегас още същата нощ.

Амстердам

Джак и Рики се бяха запознали при не особено благоприятни обстоятелства — тя се появи в хакерски форум, когато той все още беше в Ню Йорк и се опитваше да размени пиратски софтуер за фалшиви дискове. Джак не изпадаше във възторг от филмовото пиратство, знаеше, че е кражба, но постингите на Рики бяха забавни и очарователни и тя беше холандка − тоест той си падна по нея. Никой в хакерския форум не знаеше, че е Джак Мин, когото нюйоркската полиция издирва за разпит.

„Трябва да избягам и да се скрия. Родителите ми са толкова досадни“, написа той.

„Ела и се скрий в Холандия“, отговори му тя.

Така и стори, с един замах, и с Рики се срещнаха да пийнат кафе в Делфт, след като той пристигна с фалшивия паспорт, с който приятел от Ню Йорк му помогна да се сдобие. Вместо деликатната холандка от представите му Рики се оказа половин глава по-висока от него емигрантка от Сенегал. Беше забавна, умна, симпатична и странно неотстъпчива. В нейно присъствие се чувстваше смирен и смутен. Не знаеше какво да каже. Срещите им в кафенето се разредиха; Джак реши, че Рики се е разочаровала от него. Той беше особняк беглец. Има ли нещо по-непривлекателно?

Хакерската общност се придържаше към нещо, което Джак определяше като близост от разстояние. Поддържаха връзка онлайн, но не се виждаха често в реалния живот. Човек, социално обигран зад пашкула на екрана, понякога се оказваше напълно непохватен в кафенето или в бара. Рики беше от тези хора. Пристигна в кафенето с трийсет минути закъснение, стиснала пачка банкноти в едната си ръка и чанта евтини дрехи в другата.

— Длъжник си ми − каза.

— Откъде намери дрехите? Магазините са затворени.

Тя сви рамене.

— Един приятел преди теб ги остави, но май ще ти станат. Твоят размер е горе-долу същият.

Джак се опита да пропъди жегналата го ревност.

— Знам, че съм ти длъжник. Ще задлъжнея още. Трябва да отседна някъде. Само за тази вечер.

— Моля те — подбели очи Рики, подчертани с черна очна линия. − Неочаквано реши да проговориш?

— Само за една нощ.

Той надникна в чантата; дрехите бяха по-пъстри и по−стилни, отколкото би предпочел.

— В какви неприятности си се забъркал?

— Нищо съществено, просто ми трябва почивка.

— Знае ли полицията, че си напуснал болницата?

Информацията е пари.

— Виж, ще ти напиша програма, троянски кон, който ще ти изпраща информация от заразения компютър. Ценна е.

Рики докосна ъгълчето на устата си с върха на езика. „Прояви алчност, моля те − помисли си Джак. — Моля те“.

— Не е необходимо да ме подкупваш, за да ти помогна, Джак!

Изглеждаше обидена.

— Поех огромен риск, за да те намеря.

— О! − каза Джак. − Не. Не исках да… нямах това предвид. Исках да ти подаря програмата. Защото ми помогна — проточи гузно той.

Тя въздъхна.

— Толкова умен и толкова объркан. Купи ми кафе с парите, които ти донесох, и да вървим у дома. Радвам се, че си добре.

— Наистина ли?

— Пфу! Не. Непрекъснато си мечтая да умреш. Честно, ти си по-безчувствен от камък.

Но тя му се усмихна. Мимолетна сладка усмивка, която едва не го разплака, толкова щастлив беше, че вижда приятелско лице.

Преоблече се в тясната тоалетна в кафенето. Купи й кафе за вкъщи. Искаше да остави възможно най-голямо разстояние между себе си и болницата. Едва не полудя, докато я чакаше.

Първата мисъл, която му мина през ума, когато видя апартамента й, беше къде всъщност живее. Запремигва удивено, защото в стаите почти нямаше място за нея. Когато излизаха преди месеци, тя не го канеше в дома си. Живееше в Амстердам, а той − в Делфт, и Рики идваше при него, а не обратното. Апартаментът беше малък. Цяла стена беше запълнена с рафтове за книги, които съдържаха две дузини записвачки. На отсрещната стена се редяха спретнато опаковани дискове, повечето с филми, които се въртяха в момента в кината. Стотици филми. Той започна мислено да пресмята.

— Струват горе-долу петдесет хиляди долара − каза тя.

— Уха! И ги продаваш на улицата?

Тя не говореше много за „работата“ си.

— Навремето. Така пристигнах от Сенегал, фалшификаторите те карат първо да продаваш по улиците. Аз продавах дискове по-добре от всички останали. Повишиха ме. Сега си имам уличен екип.

— Не те ли хващат?

— Не и мен — засмя се тя.

Машините бръмчаха и произвеждаха нелегални продукти. Някои забипкаха, приключили записването, и тя заизважда дисковете.

Подхвърли му тениска от току-що отворена кутия — реклама за нов вампирски филм, който щеше да излезе по кината едва след три месеца. Отпред имаше щампа на главните герои в критичен момент от сценария.

— И какво, простреляха те и полицията ти разреши домашен отпуск? − попита тя.

Погледна пресния белег върху врата му. „Ще ми трябва шал“, напомни си Джак. Едва не избухна в смях при мисълта, че ще носи вампирска тениска с незаздравялата рана на шията.

— Да.

— Сега си опасно момче, Джак − докосна тя кожата под белега. — Кой те простреля?

В тъмните й очи просветна вълнение.

— Бях на погрешното място в погрешния момент. Извини ме за клишето, в моя случай е съвсем точно.

— Убили са Ник — рече тя. — Казаха го по новините.

— Да.

— Когато простреляха теб?

— Не. Преди това. Беше мъртъв, преди да отида там.

— Е, това не беше във вестниците — изтъня й гласът. — Защо не?

— Просто не е било.

— Защо? — прозвуча обвинително.

— Защото полицията ме е прикрила, предполагам.

— А сега вече не те пазят?

— Да.

Той претегли възможностите. Не бяха много.

— Тази нощ убих човек, Рики.

Тя се засмя. После млъкна. Седна и се втренчи в него.

Той се пребори с надигналите се тръпки.

— Може ли чай? − помоли.

— Да, но безкофеинов. Не се нуждаеш от повече стимули.

Тя стана, стопли в микровълновата фурна две чаши вода и пусна по едно пакетче английски сутрешен чай във всяка чаша. Той наблюдаваше как се вие парата и мълчеше, докато тя осмисляше признанието му. Рики извади бутилка бренди от шкафа. Повдигна вежди и той кимна. Тя отсипа по малко в двете чаши.

Джак реши, че Рики навярно няма да го издаде. Не би отишла в полицията за нищо на света. Но сега трябваше да спечели съчувствието й, за да продължи да му помага. „Дойде да те потърси − каза си той. — Сигурно няма да откаже да ти помогне. Поне докато не разбере колко е опасно“.

— Бяха изпратили мъжа да ме убие. Трябва да изчезна за известно време. Не се страхувам от ченгетата, но те не могат да ме защитят, а в затвора не ми се ходи. Там не дават компютри на хора като теб и мен. Никога.

Тя скръсти ръце, сякаш й стана студено от зловещото му предсказание. Джак разбра, че преценява какви възможности има. Не се поддаваше лесно на уплахата.

— Ще ми помогнеш ли? — попита я.

— Кой иска да умреш?

— Ник ме забърка. Работеше с организация, наречена „Новем солес“. Девет слънца.

Тя поклати глава.

— Някакви католически хакери?

— О, не. Страхуват се да не би да знам повече, отколкото трябва. Аз съм слабо звено. Уста, която може да проговори.

— Знаеш ли наистина нещо, което да им навреди?

— Не — каза той. Не беше точно лъжа. Нямаше смисъл да споменава пред Рики бележника — ядреното оръжие, както го беше описал Ник. Колкото по-малко знаеше, толкова по-малко рискуваше.

— И какво? Ще бягаш цял живот? Уби го при самозащита, нали? − извиси леко глас тя. − Няма да успееш да завършиш колежа.

— И без това ми беше скучно. Хора като мен и теб не са устроени за кабинетна работа.

Тя му се усмихна свенливо и отпи от чая.

— Значи ще избягаш и като начало аз трябва да те екипирам?

— Е, ако можеш. Ще ти платя, разбира се.

— Какво ти трябва?

— Лаптоп. За да си прехвърля парите в нова сметка. Трябват ми и документи, за да напусна страната под друго име. Познавам човек, способен да ме скрие от лошите момчета, и искам да се свържа с него, но без да може да ме открие, след като му се обадя. Важно е аз да определя условията на срещата.

— Мога да ти заема лаптоп − „Макбук Про“, на една година с най-новата операционна система. Има програма, която затруднява проследяването. Устройва ли те?

— Благодаря.

За хакерите компютрите бяха като състезателни коне; винаги предпочитаха най-мускулестите. Едногодишен лаптоп беше антика за Джак; той си купуваше нова система през шест месеца. Но тази щеше да му свърши работа.

Рики потупа с показалец по устата си.

— Паспорт и кредитни карти? Познавам един човек в Брюксел, който върши чудеса, но не взема евтино. Вероятно ще ти направи паспорт за три дни. Добави още един ден да го изпрати.

— Добре.

— За парите ти мога да помоля един познат в Русия. Често движи моите капитали. Но не обещавам. Няма ли как просто да изтеглиш всичко в брой?

— Възможно е, но предпочитам да стане по електронен път, за да не изгубя парите.

Не добави, че не иска да носи у себе си десетките хиляди евро, които беше спечелил от работата за престъпната организация на Ник. Искаше да прехвърли чисто парите и да ги скрие някъде, където да ги ползва под друго име. И да не се тревожи за митниците или че полицията ще замрази сметките му, ако разбере, че Джън Мин е лъжа. Вече го смятаха за потенциален убиец, всичко се бе променило. Трябваше да пази ревниво тайните си.

— Този човек, с когото искаш да се свържеш? Инкогнито ли живее?

— Той е част от бюрокрация, която може да ме скрие.

— Правителство?

— Да.

— Холандското?

— Не. Американското.

Рики се втренчи в него.

— Искаш да проникна в американска правителствена мрежа? Да не би да си се напушил, след като избяга от болницата?

— Не. Аз ще го направя. Но ако се натъкна на стена, ще ми трябват уменията ти.

Ласкателството беше най-могъщата валута в хакерския свят. Както и уважението, и признанието за способностите. Тя се усмихна едва когато вдигна чашата с чай, за да не забележи Джак задоволството й.

— Мислех, че сигурно имаш някакви програми, които да ми помогнат да се вмъкна.

— Може и да имам. Гладен ли си?

— Да. Много.

— Ще сваря паста. Ще отворя бутилка вино. О, не съобразих! Ако вземаш лекарства, не бива да пиеш алкохол.

— С удоволствие ще пийна чаша вино. Нямам лекарства.

— Е, това е истинско предизвикателство − каза тя. − Да поръчаш от онлайн аптека, без да оставяш следи.

Тя се засмя. Засмя се и той и за миг споменът, че е убил човек, макар и престъпник, се отмести от центъра на съзнанието му. Винаги се чувстваше по-щастлив, когато се изправяше през неразрешен проблем.

— Само това ли ти трябва?

— Да — каза той.

Но излъга. Знаеше къде живее Ник. И понеже Ник беше мъртъв, полицията сигурно бе конфискувала всичките му компютри, защото снимаше и търгуваше с мръснишки филми по интернет. Дали полицаите бяха открили и взели и бележника? Несъмнено щеше да е гореща новина, ако бележник на мъртвец изобличаваше международна престъпна групировка. Нищо чудно обаче полицията да пазеше в тайна разкритието, както не бяха споменали неговото име и мястото, където се възстановява.

Рики му донесе вино и седна до него. Близо до него. Усмихна му се топло. Да оцелееш в престрелка… дали беше секси? В Делфт Джак отбягваше повечето момичета, защото не искаше да рискува прикритието си. Момичетата винаги настояват да им разказваш за себе си, обичат да споделяш тайни. Рики обаче си имаше свои тайни. Едва ли щеше да задава още въпроси.

Изпиха виното и преди да се усети, преди да успее да размисли, той взе чашата й, остави я върху ниската масичка и целуна топлите й устни. Тя му отвърна. Беше жив. Забравил беше колко приятно е усещането. Затова направи всичко, което живите правят — целуна я, смя се с нея, нахраниха се, правиха любов. После легнаха и гледаха филм, който Рики беше откраднала от студиен лаптоп, филм, който щяха да излъчат по кината след три седмици.

Когато тя заспа и филмът свърши, Джак започна да размишлява. Трябваше да измисли къде Ник е скрил най− могъщата си и най-разрушителна тайна. Щеше да започне от къщата му. Още утре сутринта.

Лас Вегас

Паднах неправилно.

Изтърколих се твърде рязко и усетих придърпване в рамото. Застинах и утринното пустинно небе се облещи срещу мен. В Лондон практикувах паркур − екстремно тичане, изкачване по грапавините на стени и скачане от височини, без да си чупиш костите (желателно). Така разтоварвах напрежението от работата, изучавах изоставени места, превръщах стените в пътища, използвах прецизността да преодолявам пространството по по-ефективен начин. Но бях изгубил форма; когато детето ти е изчезнало, нямаш желание да се упражняваш. Снощи пристигнах във Вегас около полунощ и не успях да заспя, твърде развълнуван и напрегнат. Днес започваше играта на търпение; трябваше да убивам целия ден, преди Ана Тримейн да дойде на срещата ни. Затова станах рано да изпробвам късмета си срещу гравитацията. Беше пет призори − най-тихият час в Лас Вегас. Нямаше кой да ме види.

Реших да изкатеря недовършена сграда недалеч от бара ми. Последното, от което се нуждаех, преди да заловя Ана − а аз възнамерявах съвсем сериозно да я взема за заложничка − беше да се нараня и да не съм във върхова форма.

Паркурът обаче проясняваше ума ми. Когато трябваше да обмислям пробег, катерене или скок, които изглеждаха невъзможни, само тогава не мислех за Даниъл. Не мислех за Люси. Разсейването е сигурен начин да си счупиш крак или ръка. Станах, изтупах си панталона. Погледнах стената пред мен — пет стъпки висока, а отвъд ръба синееше небе.

Бях изморен от стените край мен, невидимите стени, предрешени като заплахи и насилие. Исках да си върна сина. Само тази стена трябваше да превзема. Засилих се, направих котешки скок − с главата напред, а ръцете ми се удариха в повърхността на стената. Краката ми прелетяха над ръцете и я прескочих. Приземих се добре и продължих да тичам.

Не бях се упражнявал от деня, в който взривиха бомбата и отведоха съпругата ми. Стана пред очите ми, на лондонска улица, и тогава паркурът ми помогна да избягам от сградата — разрушеното от бомбата скеле рухваше около мен, а аз тичах, както никога досега, да не я изпусна от поглед, да не я изгубя.

Но, разбира се, я изгубих. По по-страшен начин, отколкото ако я бяха отвлекли или убили.

Изкачих тясното стълбище в недовършения мотел. Отскачах от стените и усещах как потта експлодира от кожата ми. Пречиствах се от прекалено многото среднощни питиета, от тревогата за Даниъл, от безпокойството дали отрядът на Огъст няма да ме залови и арестува, за да ме принуди да кажа повече за Мила и за „Кръглата маса“.

Стигнах покрива и пустинният изгрев ме озари. Лас Вегас, дори в периферията, никога не стихва напълно. Прииска ми се наоколо да има други покриви. В Лондон тичах по общинските жилищни сгради и върху покривите им се чувствах окрилен. Тук се движех в кръг, трупах сили, подклаждах ги, спирах само да огледам балконите, издадени от едната страна на сградата, питайки се дали ще успея да изкача седем етажа с поредица контролирани скокове и прехвърляния от балкон на балкон. Кому са необходими стълби?

Прескачането от балкон на балкон привлича внимание, а полицаите рядко са фенове на паркура. Прецених по каква линия ще трябва да се придвижа, за да прекося балконите. Частица от съзнанието ми се обади: „Твърде рисковано“, но друга искаше да усети, че се издигам, че проверявам силите си преди последното изпитание − срещата с Ана Тримейн и завръщането на сина ми. Исках да се уверя, че не съм изгубил смелостта и дързостта си.

Спускане, превъртане, изкачване, пак спускане. Проиграх трасето в ума си.

Скочих на първия балкон и с крайчеца на окото си зърнах колата на шосето отсреща да спира рязко.

Трябваше да проверя, да се уверя, че няма свидетели, които да позвънят на 911 за лудия, който сърфира по балкони. Изправих се.

Шосето до недовършения мотел беше безлюдно. Освен една-единствена кола, спряла на светофара на пустото кръстовище.

Добре, помислих си, не е заради мен, спряла е на светофара. На зелено.

Зърнах двойния отблясък на бинокъл зад стъклото.

Сниших се.

Зачаках. Чух мъркане на двигател. Надникнах над ръба. Виждах шофьора долу, ръкав на пурпурно сако, плетена шапка, нахлупена ниско над челото.

Колата потегли бързо.

Сигурно бе спрял, защото ме е видял да скачам. Това беше. Да, нищо повече.

Ала вече не бях в настроение за паркур. Спуснах се по останалите балкони и хукнах към колата си.

Мила щеше да пристигне следобед, а след нея — Ана Тримейн. И се надявах до довечера синът ми да е при мен.

Амстердам

Кръглата брава на вратата на апартамента на Ник се превъртя в ръката му. Незаключена. Джак обаче почука за четвърти път. Сърцето му биеше като чук в гърдите. Ако Ник имаше съпруга или приятелка, която още живееше тук, тя вероятно също бе свързана с „Новем солес“. Но трябваше да разбере. И не можеше да чака. Полицията го издирваше. Бяха оперили мъртвия мъж в болницата. Вестниците бяха публикували снимка и на Джак, и на убития. Сайтът за онлайн новини разполагаше с най-прясна информация и до обяд амстердамско време полицията беше разкрила самоличността на наемния убиец − чешки емигрант на име Давел с еднометрово досие за арести, предимно в ролята му на главорез на източноевропейци, отвоюващи територии в западния престъпен свят.

Наемник, изпратен да убие Джак, който бе провалил плановете му да изчезне незабелязано.

Джак си спомни холивудски филм за беглец. Да бягаш изглеждаше като игра. Винаги можеш да изпревариш и да надхитриш преследвачите. Но в действителност не беше забавно. На Джак му прилошаваше при мисълта, че дори на улицата могат да го разпознаят като човека от първата страница на вестника.

Отвори вратата и извика:

— Ехо!

Никакъв отговор. Апартаментът беше малък и разхвърлян. Върху масичката за кафе лежеше купчина непрочете− ни вестници. Усещаше се мирис на престояла бира. В ъгъла телевизорът тихо оповестяваше световните новини, но никой не му обръщаше внимание.

Джак носеше в джоба си пистолета, който беше взел от наемния убиец.

Тръгна по коридора към полупритворена врата. В стаята лежеше възрастна жена. Спеше, а отпуснатата й ръка придържаше бутилка с водка. Позата й би могла да послужи като плакат, осветляващ злините, причинявани от алкохола. Джак погледна етикета − много евтина водка, каквато пиеха бедните колежани. Миризмата в стаята подсказваше, че жената не инвестира много средства и в сапун. Приличаше на обезобразена женска версия на Ник — червени кичури сред сивеещата коса, ниска, набита, с месеста уста.

На тези години Ник живееше с майка си? Джак не вярваше на очите си. Неговата майка не би го търпяла. Предположи, че спалнята в дъното е била на Ник. Големи бюра с тънък слой прахоляк и чисти места, където вероятно бяха стояли компютрите и мониторите.

Полицията, естествено, беше прибрала оборудването на Ник. Компютрите бяха улика − Ник беше хакер, автор на мръснишки филми и го бяха убили. Джак претърси стаята. Нямаше никаква електроника. Не видя нито вестници, нито записки. В стаята бяха останали само компютърните книги на Ник.

Нямаше и следа от бележник. Дори не знаеше какъв цвят е, колко е голям, което би му подсказало къде е скрит.

Джак огледа за последно стаята изключително внимателно и после се върна в спалнята на възрастната жена. Тя похъркваше.

Той седна на ръба на леглото и я побутна да я събуди. Помисли си, че ще изпищи от страх при вида на непознатия в стаята. Замъглените очи на жената се впериха в него и най-сетне се разшириха от ужас.

— Кой… Махни се от мен…

— Няма да ви нараня. Приятел на Ник съм.

— Приятел на Ник — просъска му тя и лицето й се сгърчи навъсено.

— Да. Той ми даде работа.

Тя се втренчи в него.

— Махай се от къщата ми!

Той посочи белега върху врата си.

— Причиниха ми го хората, които убиха Ник. Искам да им отмъстя.

Опита да се усмихне. Какво се казва в такива случаи?

— Наистина съм му приятел.

— Приятелите му го убиха. А полицаите наговориха сума ти лъжи за моя Ник. Че е вършил ужасни неща.

— Госпожо Тен Бум, моля ви, позволете да ви помогна.

Джак стана и сипа вода в чиста чаша. Подаде й я, тя я пресуши и погледна към бутилката с водка. Той наля колебливо на дъното на чашата. Тя отпи малка глътка, сякаш смутено, и после го погледна с подутите си очи.

— Няма да ви безпокоя — каза Джак, — но знам как да отмъстя на хората, които убиха Ник.

Все едно целеше това — да ги накара да платят за смъртта на Ник. Лъжеше скърбяща майка. Леле, колко се гордееше от себе си напоследък. Лека туптяща болка запулсира в слепоочията му. Погледна към бутилката с водка — добър ход, понеже и тя самата я гледаше.

— Как?

— Ник проучваше лошите хора, които го накараха да свърне от правия път. Научи тайните им. Аз му помогнах малко, но не знам къде е скрил информацията.

— Пазеше всичко в компютрите. Дори не знам как да ги включа. Не ги харесвам.

Тя плесна с ръце, все едно компютрите са комари, налетели към лицето й. В гласа й прозвуча раздразнение.

— Бележник е. С разпечатки от компютъра. Къде ли го държи?

Очите й просветнаха лукаво.

— Откъде да знам, че не си ченге или някой от хората, които убиха Ник?

— Ако бях ченге, щях да те арестувам и да те отведа в управлението — отвърна Джак. — Ако ти бях враг, нямаше да ти сипя водка.

— Доста време почака, докато дойдеш.

— Хората, които ме простреляха, убиха Ник — каза той. — Току-що излязох от болницата. Гледа ли новините снощи?

— Да.

Тя примигна и отпи от водката, сякаш щеше да проясни спомените й, вместо да ги замъгли. „Може и да ги проясни“, помисли си Джак.

— Да. Помня те. Приятелят на Ник. От кафенето. Умното момче от Хонконг.

— Да, госпожо.

— Да. Добре. Налей ми още.

Той отля в чашата, чувствайки се все по-виновен при всяко избълбукване на прозрачното питие. „Няма по-хубаво нещо от сутрешната водка“, помисли си. Тя я изпи и избърса устни с осеяната си със старчески петна ръка.

— Не мога да ти помогна. Полицаите идваха. Взеха всички машини. Казаха, че в тях имало мръсни снимки и че Ник проникнал в собствените им компютри — разпери ръце. — Той е мъртъв. Никого не го е грижа за доброто му име. Само мен.

— Мен също. Дали е имал бележник? Къде може да го е скрил?

Тя примигна, поразмисли, отпи още водка. Явно полицаите не й бяха задали тези въпроси. Изглежда ги чуваше за пръв път.

Той сипа още два пръста водка в чашата.

— Този бележник ще предпази и теб, и мен. Спомни си.

— Ти го познаваш. Всичко вършеше на компютър — примигна тя отново и отпи от отровата си. — Но веднъж ме помоли да отида до магазина и да купя червен бележник и тиксо. За да пише и да лепи снимки. Нямахме фотоалбуми. Не и след като бащата на Ник ни напусна. Не харесвам албуми.

Няколко снимки все още стояха в стаята на Ник, но и в тази и във външната Джак не беше забелязал нито една.

„Много болезнени спомени крие този апартамент“, рече си той. Позната история.

— Значи Ник те помоли да му купиш бележник.

— Да, голям бележник. Беше червен.

— Знаеш ли къде е?

— Не.

На Джак му се стори, че търпението му ще експлодира и ще разпръсне мозъка му из стаята. Пое успокоителен дъх. Жената беше възрастна, пияна, потънала в скръб. Беше и единствената му надежда.

— Целия апартамент ли претърсиха полицаите?

- Да.

— Дадоха ли ти списък с нещата, които взеха?

Тя поразмисли.

— Да. Дадоха ми.

— Къде е?

— Не знам.

След миг обаче умът й изненадващо се проясни.

— Подписах го върху кухненската маса.

Джак стана и затършува из остатъците по масата. Откри го — документ от Амстердамското полицейско управление, описващ всички иззети вещи. Четири лаптопа, два настолни компютъра, счетоводни папки, мобилни телефони. Джак се почуди дали някоя от уликите не сочи към него. Времето сякаш забърза. Побиха го тръпки. Но никъде не се споменаваше бележник. Полицаите не бяха го взели.

— Трябва да разбера къде е бележникът — постара се гласът му да не прозвучи паникьосано.

Тя го беше последвала в кухнята.

— Не знам къде е.

— Нямаш пари, нали? И никакви доходи?

Това беше жестоката истина.

Тя не го погледна.

— Ник печелеше много. Не се налагаше да работя.

Защото корпоративният шпионаж, хакерството и порното се отплащаха щедро. Джак я съжали. Ако продадеше бележника, щеше да се погрижи тя да получи част от парите.

— Помисли. Къде би скрил Ник нещо, което извънредно много цени? Ползваше ли склад? Имаше ли друг апартамент?

— Не, не.

— Казаха, че продавал филми — изтръгнаха се с мъка думите от устата му. — Хмм… незаконни. Трябва някъде да ги е заснемал.

Тя прехапа устни и той си каза, че е предпочела забравата, дори да е знаела какви отвратителни неща върши синът й. Жената седна.

— Госпожо Тен Бум, умолявам ви.

— Каза ми… че е спрял — присвиха се устните й в права линия. — Обеща ми.

— Къде?

— Имаше апартамент… плащаше наема в брой. Под друго име, мисля.

— Знаете ли къде се намира?

— Е, никога не ме е водил там — възмути се тя. — Но веднъж… много отдавна, го проследих. Каза ми, че ще престане, и исках да се уверя. Беше като зависимост, разбираш ли?

Иронията явно й убягна.

— Проследих го и видях друг мъж да води три тийнейджърки при него — примигна тя. — Върнах се вкъщи, сипах си питие и…

Изречението остана недовършено. Но той се досети, че от този болезнен момент нататък е започнала да пие сериозно.

Джак мълча дълго. Смяташе тази жена за глупава стара пияница, но сега прозря какво й е причинил фактът, че синът й е престъпник.

— Той беше моето бебче. Всички хора, които вършат злини на този свят, някога са били нечии деца. Изпълнени с надежда и светли очаквания. Той беше толкова умен. Къде сбърках? Кога го тласнах по грешния път?

— Не сте виновна за стореното от него — каза Джак. — Повярвайте ми.

Тя пое дълбоко дъх и думите се заоткъсваха мъчително от гърдите й:

— Ще те заведа там.

Стана и приближи до кухненския шкаф. Извади едно чекмедже и го обърна. Под него имаше ключ, залепен с тиксо.

— Този е — каза тя. — Имахме само един.

Понеже всички ежедневници бяха публикували снимката му, Джак не се бе осмелил да пътува с автобуса или с влака и беше взел назаем колата на Рики.

— Беше толкова умно момче. Като баща си. Биваше го по математика. Аз не се оправям с цифри. Само че компютърните компании все го уволняваха. Беше по-умен от шефовете си и не го харесваха.

Джак не отговори на тази празна хвалба. Сви в паркинга до няколко жилищни блока. Кварталът беше лош и графити на половин дузина езици покриваха стените. Призля му. Ник бе търгувал с порнография. Джак не искаше да е тук. Ако знаеше истината, никога нямаше да работи за Ник. Но станалото, станало. Сега трябваше да довърши играта.

Адресът ги отведе в апартамент в Де Пийп. Мястото бе запазило първоначалния суров облик на района, недосегнат от буржоазната атмосфера, завладяла тази част на Амстердам през последните години. Коридорите бяха чисти, но из тях се носеше миризма на цигарен дим и на силно подправена, изкусителна турска кухня. Джак и госпожа Тен Бум изкачиха стълбите и откриха вратата. Той пъхна ключа, отключи и влезе вътре. Тя го последва. От гърлото й долиташе леко бръмчене.

Страхуваше се да я видят тук.

Джак обиколи бързо малкия тесен апартамент. В кухнята имаше няколко бутилки с уиски, кутии с газирана вода и пликчета с бонбони. Примамки? Или подкупи? Кожата му настръхна от погнуса.

Наля на госпожа Тен Бум щедро количество уиски и пусна телевизора да я развлича. Телевизорът беше свързан с дисково устройство, на което вече бе заредено детско шоу — шарени танцуващи цветя и музика. На Джак му се доповръща. Бързо включи новинарски канал.

— Седнете, госпожо Тен Бум.

Реши, че е по-добре да търси сам.

Започна методично да претърсва апартамента. Започна от спалнята, където прегледа всяка дреха, всеки рафт в килера, всяка кутия под леглото. Ник беше скрил оръжия — деветмилиметров „Глок“, пистолет „Берета“ и ловен нож със зловещо острие. Джак ги прибра в отделна кутия.

Разряза матрака, разглоби леглото, отмести таблата настрани. В килера откри скъпа камера. Прерови чантите с оборудване. Нищо. Вдигна килима. Нищо.

Страх се надигна в гърдите му.

Приключи със спалнята. Влезе в банята и претърси всеки сантиметър. Намери хиляда евро, скрити в голямо пластмасово шише от аспирин. Пъхна парите в ръцете на госпожа Тен Бум; тя ги изгледа стъписано и ги прибра в джоба си.

Джак влезе в кухнята. В хладилника нямаше много храна — бутилки с бира, месо за сандвичи, мухлясало сирене, бурканче горчица. Затвори вратата да възпре надигналата се воня. После издърпа хладилника от стената. Слой прах и мръсотия покриваха пода. Започна да претърсва шкафовете и чекмеджетата, вадейки кърпи за съдове, кутии с подсладени овесени ядки, бутилки с твърд алкохол. Нищо. Разлепи прокъсаната облицовъчна хартия да провери дали нещо не е скрито под нея. Удари на камък. Когато изпразни шкафовете, започна да почуква по тях.

Най-горният отекна различно.

Джак почука отново. Откри нож и го прокара в процепа между дъските. Поддадоха леко. Пъхна цялото острие и дъските се отместиха назад; имаше скрита панта.

Вклинен в празното пространство, се гушеше червен бележник — голям, с кожена подвързия и ластични връзки.

Джак го издърпа. Седна на пода в кухнята и прелисти страниците. Чу как в дневната госпожа Тен Бум си сипва още уиски в чашата и простенва тихо и скръбно.

Първите няколко страници съдържаха числа. Само числа, в две колони. Код може би? Или пароли? Или номера на банкови сметки. Бяха четливи и спретнати, сякаш са внимателно преписани.

Прелисти до края на колоните с числа.

На следващата страница имаше снимка. Слабоват мъж, когото не беше виждал, възрастен, с кавказки черти, в сив костюм. Вървеше с друг мъж и жена. Жената беше азиатка, ослепителна, в средата на двайсетте. Другият мъж беше висок едър чернокож, също в изискан костюм, намръщен. Зад тях имаше голямо имение с просторна веранда и колони, с виеща се алея отпред.

Нямаше представа кои са тези хора. Трима от Девет слънца? Осъзна, че не знае дали „Девет слънца“ обозначава деветима души, или е просто кодово название. Под снимката с четлив почерк пишеше: „Първи ден в детската градина, 2001-ва“.

Детската градина. На снимката обаче нямаше деца.

Джак прелисти бележника докрай. Явно Ник беше принтирал снимки от компютъра и ги беше залепял върху страниците. Бележникът се издуваше от тях. Разгледа ги. Снимки на хора — понякога на пръв поглед семейни фотографии или на хора на делови срещи, които разговаряха на фона на различни декори — площади, тротоари, офис сгради. Не разпозна нито едно лице.

Следваха принтирани копия на имейли и стенограми от телефонни разговори, разговори, при които се сключват тайни незаконни сделки между конкурентни компании, деликатно се предлагат подкупи и се отправят заплахи. Имаше имейл адреси на държавни учреждения в Съединените щати, в Европа, Япония, Бразилия и Африка. И на някои от най-могъщите корпорации в света. Приличаха на пъзел на високопоставена престъпна мрежа — множество части от мозайка, които Джак не знаеше как да сглоби.

Следваха дузина паспортни снимки, а в горния ляв ъгъл кратка забележка — „елиминиран“ и дата.

Хора, които „Новем солес“ бяха убили? Джак разгледа лицата — не знаеше чии са. Нямаше имена.

Тук-там квитанции за закупени стоки и платени цени — офис под наем в Лондон, покупка на С-4 за бомбата в Лондон, подкупи за полицейски инспектор в Осло. Стомахът на Джак се сви.

Ето какво бяха набавили скритите му програми на Ник — финансова информация, която може да подкопава или да унищожава пазари, корпоративни тайни, смъртоносна пътека, застлана с пари, лостове за изнудване. Ако „Новем солес“ контролираше хора на ключови постове по този начин и ако това бяха хората, които използваше като лостове за шантаж, значи намеренията и целите й се разкриваха ясно, както и следващият й грандиозен замисъл.

Той изчете всички частици от скъпоценната мозайка, но не успя да схване цялата картина. Може би това беше просто начин да контролират силните на деня и да ги манипулират чрез нелицеприятните им тайни. Други страници бяха пълни с кодове и с още числа, които не му говореха нищо.

Но това беше неговият щит; това беше неговият меч. Джак не можеше да го разгадае, но знаеше кой ще успее.

Откри телефон в апартамента. Вдигна слушалката и с облекчение чу сигнал. Още не бяха го прекъснали. Изключи телефона и го включи към лаптопа, който Рики му беше заела. Активира евтин интернет абонамент. Да се свърже с ЦРУ нямаше да е лесно. Трябваше да напише изразително съобщение, което да привлече вниманието им, да се прокрадне през всички смахнати, които съзират конспирация във всяка сянка и изпращат теориите си на Управлението. Трябваше да изскочи на предна линия сред входящите имейли. На уебсайта на ЦРУ откри стандартен имейл формуляр за споделяне на информация и коментари с Управлението.

В прозореца за съобщения напечата: „Разполагам с жизненоважни сведения за агент от ЦРУ на име Огъст, който преди няколко седмици беше в Амстердам. Предлагам сериозни улики за съдебен процес срещу групировка, наречена „Новем солес“. Предложението е валидно само три дни“.

Въведе номера на предплатения мобилен телефон, който бе купил, след като излезе от апартамента на Рики. Не написа името си.

Препрочете съобщението. Ако се впуснеше в подробности, Огъст вероятно щеше да се досети кой е.

Реши, че посланието му е достатъчно убедително. Щеше да говори с Огъст и само с Огъст. Огъст не беше позволил да го наранят лошо; Огъст беше предложил да го оставят на безопасно място, във вана.

Натисна „Изпрати“. Стана и затвори лаптопа.

— Госпожо Тен Бум, трябва да тръгваме.

— Не. Ник ще си дойде скоро, нали?

Пак беше пияна; разкривената усмивка отново се бе върнала на лицето й. Сипа си от бутилката с уиски.

— Ник ще си дойде всеки момент.

„О, божичко“, помисли си Джак. Не можеше да я остави. Но вече се беше свързал с ЦРУ и трябваше да действа бързо. Не биваше да се бави заради пияната стара жена. Ала не биваше и да я изоставя тук, на ужасното място, където синът й бе вършил гадните си престъпления.

— Да се връщаме в къщата ви, госпожо Тен Бум.

Тя надигна отново бутилката уиски и легна върху канапето.

— Искам да остана тук. Моля те.

Той я гледа дълго и после каза:

— Сбогом. Благодаря за помощта.

Тя беше заспала, прегърнала последната отломка от своя син.

Джак Мин се запрепъва по притъмнялото стълбище, притиснал най-важната книга на света към гърдите си.

Нолита, Манхатън

Огъст Холдуайн се качи в метрото до Нолита, квартала на север от Малката Италия. Тръгна под яркото утринно слънце. Убежището се намираше над бутик за облекло в съседство с Мот Стрийт. Влезе вътре и в кухнята откри следотърсачите му да го чакат. Мъжът, когото Сам беше извадил от строя, седеше до дървената маса и намусено пиеше капучино, без да посяга към кубинските сладкиши, които бяха купили от любимото кафене на Огъст. Вместо да яде, почукваше по компютърната клавиатура.

— Пишеш доклад как те надиграха снощи? — попита Огъст.

— Жалба срещу теб, че не арестува Сам Капра, задето ме нападна.

— Другия път действай по-умно — каза Огъст. — Изпрати жалбата до мен и до шефа ми, ако държиш, но те съветвам да премислиш.

— Трябваше да го заловиш — каза мъжът. — Донесохме ти закуска, между другото.

— Изплю ли се в нея?

— Изкушавах се. Мислех, че ще го накараш да дойде да поговорим.

— Арестите не му въздействаха навремето — каза Огъст.

— Е, какво ще правим сега, след като открихме Мила? — попита жената от проследяващия екип.

Огъст се замисли. Този въпрос го бе държал буден почти през цялата нощ. Бяха го натоварили да намери Мила; но ако въпреки възраженията на Сам тази Мила му помагаше да намери сина си? Да се намеси ли? Дългът и приятелството често си партнираха трудно. Ала дългът трябваше да е на първо място.

— Нима?

Телефонът му иззвъня. Вдигна, заслуша се и затвори. После се качи в импровизирания кабинет горе и заключи вратата. Обади се в щабквартирата на ЦРУ.

„Получихме съобщение — бяха му казали от Лангли по подсигурената линия. — Настоява лично ти да му се обадиш на този номер. Амстердамски предплатен телефон; няма данни за притежателя“. Това означаваше само, че телефонът е купен в Амстердам; собственикът можеше да е навсякъде.

Телефонът започна да звъни. Девет пъти. Девет. „Новем“. Значеше ли нещо това? Накрая отговори мъжки глас.

— Ало?

„Проследяването започва веднага“, помисли си Огъст. Телефонът му беше свързан с лаптоп, върху чийто екран имаше карта на света. Най-горе запроблясваха цифри. Софтуерът търсеше местоположението на обадилия се.

— Казвам се Огъст. Разбрах, че си поискал да се свържеш с мен.

— Да.

Мъж, американец. Без отличителен местен акцент.

— По въпрос от общ интерес.

— За бога, звучите като в долнопробен филм — каза гласът.

„Млад — помисли си Огъст, — по-млад от мен“. „Новем солес“. Търсиш ги, нали? — потрепери леко гласът.

— Да.

— Е, аз мога да ти ги дам.

— Как?

— Разполагам с информация за продан.

— Информация за продан — повтори Огъст.

Щеше да повтаря често думите на мъжа — стандартна процедура за протакане на обаждането, за да се улесни проследяването.

— Цената е десет милиона долара.

— Не мога да платя толкова.

Компютърният екран стесни търсенето. Европа. Западна Европа.

— Те имат марионетки в правителства из целия свят. Мисля, че цената е изгодна.

— Да речем, че се съглася. Какви са условията ти?

— Ще ти предоставя информацията, а ти ще внесеш средствата в няколко банкови сметки на Кайманите. Искам имунитет за всички престъпления, които може да съм извършил, и ЦРУ да ми даде нова самоличност. Искам убежище, където да не ме открият никога, в англоезична държава.

Огъст слушаше внимателно. Познаваше ли този глас? Интонацията задвижваше крехките струни на паметта му.

— Не мога да обещая толкова пари, ако не видя доказателството.

— У мен е.

— Какво представлява? Имена? Местоположения? Операции?

— Бележник.

— Бележник.

— Пълен с подробности за хора в правителства и в деловите среди, които „Новем солес“ притежават.

— Сканирай страниците и ми ги изпрати.

Програмата за издирване стесни още повече търсенето.

Холандия, Белгия и Люксембург засияха в яркозелено върху екрана.

— Ако го направя, Огъст, ще разполагаш с доказателството, а аз ще остана на произвола на съдбата. Без пари и без имунитет.

— Какво съдържа бележникът?

— Всичко необходимо да обезглавиш „Новем солес“. Те не са само престъпна организация. По-лоши са, много по-страшни. Десетте ти милиона няма да отидат на вятъра.

— Откъде знаеш името ми?

— Имам информацията и ще я продам или на теб, или на друг заинтересован купувач.

Това не беше отговор на въпроса му.

— Е, нали разбираш, че трябва да видя бележника?

— Ще се срещнем.

— Къде? Кога?

— Ще ти се обадя пак. Дай ми номер.

— Предпочитам аз да ти позвъня.

— О, не. Аз определям правилата на играта, Огъст. Дай ми номер или изчезвам.

Огъст му продиктува номера на мобилния си телефон.

— Не мога да ти предоставя нито средства, нито обещания, докато не разбера с какви улики разполагаш. Докато не ги видя. Кажи ми как се казваш.

— Опасно е за теб да узнаеш името ми, я понеже едва сега започваме да се опознаваме и ти ще ми осигуриш прекрасните ми десет милиона, не искам да те убият. Ще се сработим лесно, Огъст. Ти ще напреднеш в кариерата, а аз ще си купя безопасност и бъдеще. Ще се срещнем след два дни в Ню Йорк.

— Кога точно и къде в Ню Йорк?

— Ще ти кажа.

Линията заглъхна.

Огъст се взря в текста, изписал се върху екрана на лаптопа. Обаждането идваше от Амстердам. Градът, където Сам беше разбил на пух и прах плана на „Новем солес“.

„Новем солес“. Девет слънца. Названието на престъпната групировка, която стоеше зад бомбардировката в Лондон, белязала Сам Капра като предател. Докъде се простират пипалата им не беше ясно, но бяха вербували поне един високопоставен правителствен служител в САЩ и бяха опитали да нанесат гибелен удар върху американското общество. Според Сам амбициите им бяха безкрайни.

Престъпна организация, която не изповядва терористична идеология, но въпреки това се бе опитала да унищожи офис на ЦРУ и да посее политически хаос в Съединените щати.

Що за престъпници бяха?

Не знаеше отговора. Всички членове на „Новем солес“ в Амстердам бяха избити. Единствената оцеляла беше Луси Капра, попаднала в ничията безсъзнателна земя между живота и смъртта. Луси знаеше някои от тайните на групата. Но не можеше да му помогне.

Огъст пусна записа на обаждането.

„Кой е този мъж? — запита се. — Непрекъснато повтаряше името ми. Все едно се гордее, че го знае. Каза, че съм добър човек. Срещал ли съм го преди? Гласът ми се стори познат“. Но сега не беше сигурен.

Сам Капра страдаше от параноя. Смяташе, че лапите на престъпната мрежа са проникнали дълбоко в правителството. Огъст обаче не беше параноик.

Набра номера на шефа си. Трябваше да докладва за предложението. Знаеше обаче какво ще отговори бюрокрацията. Защо да плащат на информатор, след като могат да го пипнат и да го пораздрусат, за да проговори?

Маями, Флорида

Четиринайсет минути и трийсет и седем секунди след като Огъст Холдуайн произнесе фразата „Новем солес“ по телефона, върху екрана на друг смартфон се появи текстово съобщение. В базата с данни, проследяваща правителствените телефони и имейли, фразата не беше се появявала от седмици — откакто Сам Капра свидетелства за пръв и последен път пред ЦРУ. Обществеността не знаеше това име.

Огромен процент от световните комуникации се вливаше в информационните резервоари на Националната агенция за сигурност — за проучване и филтриране. Сред безкрайния поток от думи „Новем солес“ изпъкваше ярко. „Новем солес“ — две думи, толкова необичайни, толкова отчетливи, че малката компютърна програма, скрита в сървърите, успяваше за няколко часа да открие всяко нейно споменаване, да идентифицира подателя и получателя и да осигури стенограма на разговора, в който са били произнесени магическите думи. Стенограмата пристигаше в телефона на един човек; тоест той винаги разбираше кога някой в Съединените щати разисква „Новем солес“.

Това, както се изрази пред съмишлениците си Наблюдателя, беше окото, което никога не мигва.

Наблюдателя излезе от шумния ресторант в Саут Бийч — място, набедено, че сервира най-изтънчената закуска в Маями. Наблюдателя обаче не остана впечатлен. Знаеше, че щеше да се справи по-добре, ако заведението беше негово, и се замисли дали да не го купи. Прекрасно би било да притежава ресторант и нормална работа. Денят беше облачен и дъждовен и сред пелената от утринна мъгла във вътрешния двор той прочете текста — беше запис на цялото обаждане от Лангли до Огъст Холдуайн. Някой разполагаше с информация за „Новем солес“, която искаше да продаде. Човекът се беше обадил от амстердамски номер, за да отправи предложение на ЦРУ.

Наблюдателя усети как нервна вълна пробягва по костите му.

Затвори телефона. В ума му изникна едно име — Сам Капра. В същия момент телефонът иззвъня. Наблюдателя погледна името на дисплея и отговори.

— Бонжур — каза женски глас. — Имаме проблем.

Гринич Вилидж, Ню Йорк

Браун се върна от Лангли в Ню Йорк едва следобед. Кабинетът в „Специални проекти“ миришеше на изискани пури и качествено кафе. Огъст реши, че е по-добре да откаже кафето, и без него се чувстваше превъзбуден. Но не се случва често да кажеш „не“ на легенда, а Рикардо Браун беше легенда. Затова Огъст седна в тежкия кожен фотьойл, стиснал в ръка чаша с горещо, ароматно бразилско кафе. Беше стъпвал само още веднъж в кабинета. Рикардо Браун се беше пенсионирал рано от ЦРУ, но преди няколко седмици се бе върнал в гнездото, когато „Специални проекти“ се нуждаеше от зряла, силна ръка след бедствията през последните месеци. При вида му Огъст се почувства като слон; Браун беше строен, изтънчен мъж, плешив, с жилесто тяло на бегач на дълги разстояния. Наближаваше шейсет, имаше сиви очи и излъчваше непоклатима увереност. Носеше черни панталони и колосана бяла риза. На Огъст му се стори, че не е виждал по-натруфена кафе машина от неговата, и сега той отлепи поглед от нея, стиснал чаша с гъсто кафе с невероятно богато ухание. Над порцелана се виеше облак пара.

— Какво искаш да направя? — попита Огъст.

— Да напишеш чек на информатора, разбира се — каза Браун. — Само аз ли трябва да мисля?

Огъст разбра, че той се шегува, и се усмихна предпазливо.

— Мисленето надвишава заплатата ми. Но не и вашата.

— Няма да му платим десет милиона долара — каза Рикардо Браун. — Не и на човек, който не иска да се яви при нас. Не и на човек, който може да ни предаде непотребна информация и да изчезне, преди да я потвърдим.

Той отпи от кафето.

— Не може да изчезне. Каза, че иска закрила.

— Точно каквото бих казал и аз, ако възнамерявам да изчезна — повдигна вежда Браун.

— Едва ли смята, че ще успее да се скрие от нас.

— „Новем солес“ определено са се скрили добре. Какво всъщност знаем за тях? Нищо. Задънени улици и толкоз.

Браун погледна бърбъна в чашата си, но не го опита.

— Да разкрия ли досие на случая?

„Специални проекти“ действаше по уникални правила, извън бюрокрацията на ЦРУ. Но все пак трябваше да регистрират случаите за вътрешна информация на клона. „Специални проекти“ имаше достъп и използваше базите с данни на ЦРУ, но процесът не беше двупосочен. Клонът разполагаше със собствена компютърна мрежа и със собствени протоколи — някои от които нелегални — за достъп до полицейските досиета и корпоративните бази с данни. Именно нежеланието да се съобразява с правилата отличаваше „Специални проекти“ от обичайните операции на ЦРУ.

— Да. Но още няма да докладваме нищо на фирмата.

Браун стана и приближи до подсиленото стъкло на прозореца в кабинета.

— Знаем, че групировката вече е успяла веднъж да проникне във фирмата чрез подкупи. Е, не е станало под мое ръководство. Не се отказах от голфа и от океанския риболов, за да се върна и да се проваля.

Той се обърна и изгледа строго Огъст.

— Няма да заостряме вниманието на предатели, които дебнат някой да спомене „Новем солес“ в имейл, в доклад или в разговор. Засега ще действаме зад кулисите. Открий информатора и ще видим с какво разполага.

Браун замълча.

— Докъде стигна с Капра?

— Забеляза опашките ни, извади от строя единия, който се приближи прекалено много, и после ме почерпи с мартини в собствения си бар край Брайънт Парк. Нарича се „Последен миг“.

Браун се усмихна.

— Бар… Ако не му бях толкова ядосан, щях да го харесам.

— Отказа да ми даде информация за Мила и твърди, че не знае нищо повече за „Новем солес“. Оставам с усещането, че е продължил напред, загърбил ни е. Вече е бизнесмен, не иска да участва в играта.

— А детето му?

— Няма новини. Така казва Сам.

— Не вярвам, че безделничи — каза Браун. — Не скръстваш ръце, ако имаш шанс да откриеш детето си.

Огъст вдигна чашата и отпи от ароматната напитка. Най-доброто кафе. Беше толкова богато и съвършено изпечено, че езикът му почти изпадна в ступор. Браун му се усмихна.

„Този човек — помисли си Огъст — изпипва всеки детайл“.

Знаеше, че Браун е прочел досието на Сам.

— Нищо чудно да се е натъкнал на същите стени като нас.

— Дали информаторът ти знае нещо за бебето на Капра?

— Нямам представа. Не попитах.

Чувство за вина се надигна в гърдите му.

— Разговорът не предразполагаше към подробен разпит.

— Това дете може да се окаже силно средство за въздействие.

— Само до известна степен. Сам няма да се обърне срещу нас по нечия заповед. Ще ни съобщи, ако някой заплаши него или детето му.

Браун вдигна вежда.

— Обича ли те баща ти, Огъст?

— Да, сър.

— Би ли убил, за да те спаси, ако се наложи?

— Честно казано, да, ще го направи — отговори Огъст.

— Сам ще пререже гърлото ти, за да спаси детето си. Уговори среща. Но внимавай много — впи очи в него Браун. — Лангли казва, че информаторът е изискал теб. Тоест вероятно знае, че ти оглавяваш отряда. Възможно е да инсценира срещата, за да те убие, или да те похити, за да те разпита.

— Поощрихте ме да се залавям за работа — стана Огъст. — Може ли да ви попитам нещо? Изскочи в разговор. Тази Мила… — той плъзна снимката към Браун. — Беше със Сам снощи. Изгубихме я.

Браун разгледа снимката.

— Вече ти казах, че не я познавам. Все пак няколко години не бях на бойното поле.

— Прихванахме някакво съобщение. От три години предлагат един милион долара за главата й.

— Не съм чувал за толкова високо възнаграждение, предлагано от престъпна групировка. Как, за бога, е оцеляла три години?

— Много е добра или е голяма късметлийка.

— Може би никой не е успял да я открие.

Браун разгледа отново снимката.

— Прилича на елф. Честно! Сложи й заострени уши и ще се превърне в идеално джудже на Дядо Коледа. Възнаграждението е щедро, а никой не знае дори коя е тя? Невъзможно. Къде прихванахте съобщението?

— Появява се в няколко интернет форума — обикновено на екстремисти, търсещи спонсори.

— Кой го е изпратил?

— Отвежда до регистрация в „Гугъл мейл“, която никога не е използвана. Или по-скоро е използвана само от непроследим компютър.

— Ще опишеш ли подробностите в доклада си?

— Да, ще ви го изпратя тази вечер.

Браун му върна снимката.

— Действай, Огъст! Доведи ни този информатор. И жената. Мила.

„Или — помисли си горчиво Огъст — си търси нова работа“.

Интернет кафенето се намираше до Нюйоркския университет. Рикардо Браун влезе в него един час след като Огъст си тръгна; не искаше да използва компютър на ЦРУ. Но искаше да допие каната с изключително кафе, което беше сварил. Той влезе и поръча безкофеиново с бледа надежда, че ще задоволи изискванията на небцето му. После седна пред компютър, отдалечен от другите клиенти. Отвори имейл, който беше регистрирал преди шест години и проверяваше рядко — тайното му скривалище в мрежата. Спомни си съобщение, получено преди две години. В пощенската кутия имаше само няколко десетки съобщения, всичките стари, но скътани за момента, в който ще му влязат в работа. Молби за информация. Предложения за заплащане. Пенсиите на бившите служители на ЦРУ не бяха каквито трябва и макар да разполагаше с наследствени средства, Браун смяташе, че не бива да отказва свежи ресурси. Стига дребните му творчески странични занимания да не вредят на страната, която обича, не виждаше нищо нередно в тях. Просто внимаваше да изпира парите с инвестиции; ЦРУ следеше банковите сметки на бившите си агенти.

Съобщението съдържаше снимка на жената на име Мила. Беше виждал лицето й. Изящното елфическо лице.

Разгледа снимката, прикрепена към съобщението. Възможно беше да е същата жена. Прическата беше различна, но скулите, формата на устните и острият тревожен поглед изглеждаха същите. Мила. На снимката държеше пистолет, носеше кожено сако и кожени панталони и оглеждаше стаята. Снимка, сякаш открадната от частна охранителна камера.

Браун препрочете съобщението: „Пиши на 45899 относно подробности за задачата. Щедро финансиране“. Почуди се дали предложението още е актуално. Изпрати съобщение от телефон, който ЦРУ не знаеше, че притежава.

Получи автоматичен отговор, препращаш го към частен уебсайт с необходимата парола за достъп.

Браун превключи на страницата. Уебадресът беше несвързано съчетание от букви и цифри, на което никой не би се натъкнал случайно. Въведе паролата.

Сайтът се отвори. Имаше още снимки на Мила, заснети от същата камера. И текст на пет езика: „Един милион американски долара за тази кучка. Искам я жива“. Браун се втренчи в думите. Сумата беше златният стандарт за наемните убийци — възнаграждение, запазено обикновено за държавни глави и ръководители на организации. Самият Браун беше платил сто хиляди долара от авоарите на ЦРУ за убийството на военен диктатор от Руанда. Наркобос в Еквадор струваше на „Специални проекти“ два пъти повече. Браун разполагаше с личен бележник с полезни адреси, до който прибягваше, когато не можеше да използва редовите служители на ЦРУ.

Коя беше тази жена и чии бездънни джобове спонсорираха елиминирането й? Преди месец предложението бе потвърдено с лаконично съобщение: „Офертата все още важи“. Следваше имейл адрес — отново непроследим.

Браун изпрати отговор: „Още ли важи офертата? Имам следа към неин приятел, но искам да съм сигурен, че заплащането е гарантирано“.

Затвори имейла и уебсайта. Изтри историята на браузъра. Излезе от интернет кафенето и отиде да обядва, застанал прав в тясна студентска пицария. Дъвчеше дебелото парче и отпиваше „Кока-кола“.

Един милион долара. Предпочитаха я жива. Това усложняваше положението.

Браун изяде самотно пицата си, после се прибра у дома и седна в кожения си стол. Замисли се за „Новем солес“ и за Мила и как може да прибере един милион долара.

Лас Вегас

Не се случва всеки ден: да инспектирате нов бизнес, който притежавате, и да си уговаряте среща там с похитител. Доволни гуляйджии пълнеха бар „Каньон“, избягали от гъмжащите от туристи казина, търсейки нови начини да се повеселят и да ги забележат.

А аз планирах как да заловя жената, откраднала детето ми.

Бар „Каньон“ не беше туристически капан като повечето нощни заведения във Вегас. През първия си час там тази вечер установих, че сервитьорите и барманите са извънредно способни, внимателни, усърдни и съсредоточени. Когато дойдох и им казах кой съм, те, разбира се, се постараха да се представят възможно най-добре, но нехайството в първокласно питейно заведение няма как да се прикрие.

Забелязах как един сервитьор деликатно убеждава нерешителен клиент да си поръча шоколадово мартини и коктейл „Олд фешън“ — истинско питие за истински мъж. Декорът беше изискан — красиво резбовани дървени греди обрамчваха извитите стени, масите бяха от полиран гранит, а столовете — покрити с имитация на редки животински кожи. Бар „Каньон“ беше любимо място за онези, които намираха „Стрип“ за твърде посредствен и искаха да отдъхнат от нощите в казината и хипнотичното подрънкване на рулетки, зарове и чипове. Клиентите младееха — смесица от по-дръзки посетители и добре подплатени местни. Имаше малък дансинг и диджеят съчетаваше класически „Масив Атак“ с последните хип-хоп хитове и барабанен ритъм.

Наблюдавах всичко това от охранителните камери в кабинета си на втория етаж на бара.

Огледах множеството. Лицето на Ана ми беше познато — от снимката от охранителната камера и от паспортната фотография, която бях открил — висока, тъмнокоса, с бенка до извивката на устните. Но тези елементи лесно се променят. В препълнения бар не видях никого, който да отговаря на описанието.

Ала зърнах познато лице, очевидно новодошло. Мила седеше на маса в дъното. Сега косата й беше боядисана в светлокестеняво (или носеше качествена перука). Тя флиртуваше с някакъв дебеловрат младеж с добре скроен сив раиран костюм. Чертите му ми се сториха познати и това ме притесни, докато не се досетих — навремето момчето играеше в отбора на „Ню Йорк Джайънтс“. Сигурно си въобразяваше, че във Вегас ще му излезе късметът. Мила го заслепи с усмивка, сякаш лумнала от шампанското, въпреки че виното в тясната й чаша изглеждаше недокоснато. Неговата беше празна. Той я напълни и я гаврътна бързо. Предположих, че Мила провежда собствено проучване, наблюдавайки всяко лице, което влиза и излиза от бара. Трябваше да внимава, след като фирмата бе възобновила интереса си към мен.

Слязох в сепарето в ъгъла, което бяха запазил. Носех изряден костюм — раиран, бяла риза, сребристосива вратовръзка. В собствения си бар човек трябва да изглежда по-добре от адвокат. По-изискан. А и сакото криеше пистолета „Браунинг“, а панталоните — ножа, закопчан на прасеца ми.

Мила стана, шепнейки нещо (убеден съм) многообещаващо на мъжкия си камуфлаж, и седна до мен.

— Разбирам, че трябва да съм ти съпруга. Всеки път, когато играя тази роля, изникват неприятности.

Беше тръгнала с по-късен полет — решихме, че е по-добре да не пътуваме заедно — под мнима самоличност. Но на летището във Вегас никой не ме проследи; погрижих се изрично.

— Кестенявото ми харесва — казах.

— Благодаря.

Забелязах как мускулестият от „Джайънтс“ ме изпепелява с поглед и я чака да се върне.

— Защо седна с него?

— По принцип отбягвам американския ви футбол, но си рекох, че може да е бодигард на Ана. Разговарях с всички едри мъже в бара — огледа тя множеството. — Налучквам. Ана може да изпрати жена.

— Не се налага да гадаеш дълго. Трябва просто да я заведем горе в кабинета и да я принудим да ни каже къде е синът ми.

— Просто — рече Мила.

— Не виждам причина за усложнения.

— Ти си непоправим оптимист — кръстоса крака тя и огледа ноктите си. — Тази жена, Ана Тримейн, ще ти каже името на двойката, купила бебето ти. Страхотно. Какво ще правим после с нея? Ще я заключим горе за няколко дни, докато приберем сина ти?

Повдигнах вежди.

— Трябва да я убиеш, Сам.

— Кръвожадността ти не ми харесва.

— Истината често е грозна. Като оранжевата рокля на онази жена пред бара — каза Мила. — Кабинетът не е подходящ за дългосрочно задържане на заложник. А няма как да я пуснеш. Ще предупреди хората, които са купили Даниъл, и те ще избягат.

— Прибра ли господин Бел на сигурно място в Ню Йорк?

— Не. Миниатюрният му мозък се проясни. Върна се при семейството си и сега ни е в джоба, когато ни потрябва. Ще ми бъде вечна марионетка.

— Знае, че сме убили двама мъже.

— Да, затова иска да вижда само добрата ми страна.

Оставих шумотевицата от увеселението да ни обгърне.

— Имам план.

— С нетърпение очаквам да чуя брилянтната ти стратегия.

— Ще предам Ана на ЦРУ. Тя ще им разкаже всичко за работодателите си.

Определено беше по-добре, отколкото да им предам Мила.

Тя явно долови посоката на мислите ми.

— На какво си готов, за да върнеш сина си?

— На всичко.

— Всичко означава много.

Тя погледна към изоставеното си завоевание от другата страна на бара.

— О, футболистът тръпне в очакване! Но пък има хубав дебел врат. Обожавам дебелите вратове. Приятно е да ги прегръщаш.

— Този врат не крепи голям мозък.

— Ха! Мозък! — изгледа ме снизходително Мила. — Мозъкът не е по-важен от сърцето, Сам.

Тя потупа гърди с малкия си юмрук.

— Виж. Ще заведем Ана Тримейн горе да приключим със сделката — предложих — след като проговори, я натъпкваме с обезболяващи и я оставяме заключена в апартамента. Откриваме къде е Даниъл и аз заминавам да го взема, а ти я наглеждаш.

— И после какво?

— Даваме я на Огъст Холдуайн и на „Специални проекти“ и тя им казва всичко, което знае за „Новем солес“.

— Пропуснала съм вълнуващата новина, че пак си се върнал в Централното разблудно управление — констатира Мила. — Мислех, че работиш за мен.

— И какво ще направи с нея „Кръглата маса“, Мила? Току-що ми заяви, че трябва да я убия. Да не би да си промени мнението?

— Обидена съм.

— ЦРУ няма да я убият.

— О, да. Ще я изправят пред съда? Не. Ще сключат сделка с нея. Ще я защитят, за да проговори. Да им каже какво знае. Така се върти светът. Тя продава бебето ти и после я оправдават. С нов живот от другата страна на планетата. В Сидни например. Понякога си мисля, че половината граждани на Сидни са хора, които се укриват.

Тя вдигна бутилката ми с вода „Пелегрино“ и отпи.

— Предлагат възнаграждение за главата ти — казах.

Тя застина с надигната бутилка. Остави я върху масата. Погледна ме.

— Как ти се струват един милион долара? Понеже това е залогът. Огромен за човек, който твърди, че е никой.

— Заради инфлацията е — каза тя. — Общият интерес вдига цената — и се засмя. — Или общата омраза.

— Мила, кой иска да те убие?

— Освен теб?

— Не се шегувай. Темата не е смешна.

Тя отпи още една дълга глътка от бутилката „Пелегрино“.

— Няма значение, Сам.

— Според мен има значение, щом работя с теб.

Тя подбели очи.

— Трябва да знам кой иска да те убие.

— Защо? За да ми помогнеш да обезвредя врага си? Не възнамерявам да го убивам.

— Него?

— Някой отвъд обсега ми — каза тя. — Неудобен житейски факт. От рода на този, че най-хубавите обувки те убиват най-много.

Тя сви рамене, сякаш думите и загрижеността ми са просто мъгла във въздуха.

— Щом работим заедно, заслужавам да знам кой те преследва.

— Това, че предлагат възнаграждение за главата ми, не означава, че има кандидати.

— Убила ли си някого от преследвачите?

— Толкова жестока ме описваш!

— Знам, че си отрасла в Молдова и сигурно не познаваш капитализма.

Тя прие умозаключението ми с крива усмивка.

— Позволи ми да ти обясня. Един милион долара за главата ти ще поощрят цяла опашка от кандидати.

— Първо трябва да ме открият. После трябва да ме убият — сви рамене тя. — Като реклама за състезание: „Мнозина ще участват, малцина ще спечелят“. Мнозината се провалиха. Засега няма победители.

— Вече са се опитвали да те убият?

По кожата ми пролазиха тръпки.

Тревожех се ЦРУ да не я намери. Но те искаха само да поговорят с нея. Огъст не искаше да я убие.

Тя не сви отново рамене, защото май прочете мислите ми и разбра, че мнимото равнодушие ще ме разгневи.

— Виж. Един човек ми е много ядосан. Унизих го. Прие го по-тежко от смъртта.

— Кой?

— Не ти трябва да знаеш, Сам.

— Кой е той, Мила?

— Ще разрешаваме проблемите ми, след като си върнем Даниъл — усмихна се тя. — Знаем, че той е главната ти грижа. Поласкана съм, че се тревожиш и за мен.

Усетих болезнена смесица от гняв, раздразнение и страх за нея. Мила не ми е точно приятелка. Не знам какво точно е, но не исках да я вземат на мушка и да я убият. След като отказах да я предам на Огъст, как, по дяволите, щях да позволя на някой наемен убиец да се докопа до нея?

— След като си върнеш Даниъл, Сам, ще поискаш по-спокоен, по-тих живот. Съвсем естествено е.

— Няма начин да те изоставя.

— Животът е низ от сбогувания — допи тя бутилката „Пелегрино“. — Кажи ми сега как разбра, че някой е готов да плати за главата ми?

— Огъст ми каза, когато говорих с него в „Последен миг“.

— Поласкана съм, че съм попаднала в полезрението му. Сигурно вече имам досие в ЦРУ. Колко вълнуващо! Какъв процент от световното население може да се похвали с досие в Лангли? Нищожен. Чувствам се по-специална.

Тя си огледа ноктите пак.

— Да се сприятеля ли с Огъст във фейсбук?

— Иска да те дам на ЦРУ, за да им кажеш какво знаеш за „Новем солес“ и за кого работиш. Много са заинтригувани от теб.

— Аз съм заинтригувана от Огъст. И какво ще успее да открие? Колко е добър? И кой ще се опита да го убие, когато открие повече за „Новем солес“.

— Още ли смяташ, че в ЦРУ има марионетки на „Новем солес“?

— Несъмнено.

Тя изгледа едрия футболист; беше се сприятелил с две блондинки, които изглеждаха сякаш са объркали пътя към имението на „Плейбой“.

— Ако Огъст си върши добре работата, вероятно ще умре. Ако не го бива, ще се пенсионира и ще получи красив златен часовник, защото никога не е заплашвал никого.

— Знаеш ли кой е къртицата? — попитах.

— Не, разбира се. И ме обижда предположението ти, че не бих споделила такава сочна клюка. Освен това, ако знаех, щях да продам името му на ЦРУ. Обожавам свободния пазар.

— Когато се запознахме, ми каза, че си видяла записа от разпита ми в ЦРУ. И ти си имаш къртица.

Отново снизходителна усмивка.

— Е, не съм намерила записите в Ютюб, Сам. Щом толкова държиш да знаеш, откраднах ги от сървъра.

— Открадната информация от сървър на ЦРУ.

Повече не исках да научавам.

— Изнервям те — каза Мила. — Ще се кача горе и ще почакам приятелката ти да пристигне. Ще държа под око камерите.

Проследих с поглед как се изкачва по стълбите в дъното на бара.

Ала Тримейн трябваше да дойде всеки момент.

Тълпата се беше увеличила; барманите сновяха напред-назад. Музиката туптеше. Огледах множеството, търсейки подозрителни лица на вероятни партньори на Ана. Но тя може би не се нуждаеше или не искаше охрана. Може би този път щеше да е лесно. Тя не знаеше, че идва на моя територия. За мен барът беше и обществено, и лично място. Множеството потенциални свидетели наоколо щяха да й вържат ръцете, но аз щях да я кача горе и да изтръгна истината.

Преследваше ме обаче споменът за човека, който бе наблюдавал упражнението ми по паркур. Вероятно шофьорът просто беше полюбопитствал. Нищо повече. Може би не бях допуснал грешка.

На какво си готов, за да си върнеш сина?

Най-логичният въпрос на света с най-лесния отговор. Ала ако предприемех погрешен ход, нищо чудно да свършех мъртъв или в затвора, а Даниъл да бъде подложен на същите опасности като сега.

В този момент някъде съпруг и съпруга прегръщаха сина ми, наричаха го свое дете. Дали знаеха, че е откраднат? Дали ги беше грижа? Обичаха ли го колкото аз го обичах, макар никога да не го бях прегръщал?

Ето я и нея.

Ана Тримейн. Познах я от видеозаписа от френската клиника. Беше висока жена с широки рамене и фигура на атлет. Елегантна. Мъжете я забелязваха, измерваха я с поглед, докато си проправяше път през тълпата. Носеше черни прилепнали джинси и пъстра риза. Огърлица от аквамарин и сребро опасваше белия й като слонова кост врат. Идваше не откъм предната врата, а от дъното, където се намираха тоалетните. Сигурно се беше вмъкнала от някой заден вход. Изглеждаше на около трийсет, с мастиленочерна коса и застинало студено лице, красиво заради съвършените пропорции, а не защото излъчва топлота и доброта.

Не помръднах, когато тя седна срещу мен. Не станах.

Тази жена беше откраднала детето ми. Прииска ми се единствено да блъсна масата настрани, да сключа ръце около украсения й с огърлица врат и да я принудя да ми каже къде е Даниъл. И този момент щеше да настъпи. Сега трябваше да подготвя капана.

— Господин Дъруот?

— Да. Госпожица Тримейн?

— Да.

— Питието ти.

Посочих мартинито, което беше поискала да поръчам като знак. То стоеше върху масата, позатоплено, с три маслини. Щяха да й приседнат, когато я накарам да ми каже къде е Даниъл.

— Мартинито беше само за да те позная. Бутилка „Амстел Лайт“ и кажи на сервитьора да я отвори на масата.

Много предпазлива. Не искаше да рискува да пуснат приспивателно в питието й. Помахах на сервитьора и повторих поръчката. Гласът ми не трепна. Това беше делова среща, но тя я разглеждаше като потенциална клопка. Каквато беше, разбира се.

— Съпругата ти не е ли тук?

Имаше топъл глас. Жена, която краде и търгува с бебета, би трябвало да говори дрезгаво като вещиците от приказките. Тя обаче звучеше като образована интелектуалка. Френски акцент, едва доловим, сякаш през повечето време използва английски.

— Съпругата ми се притеснява много. Горе е. Иска да осиновим дете по традиционния начин, но… — свих рамене.

Усетих как по гръбнака и под мишниците ми се стича пот. Не се напрягах толкова срещу други противници. После съзнанието ми се проясни и разбрах какво трябва да направя. Беше по-лошо, отколкото да пресичаш минно поле, но тя беше тук, в моя бар, на моя територия и нямаше да й позволя да си тръгне, преди да ми каже къде е синът ми.

Сервитьорът се върна с бутилката й „Амстел Лайт“. Отвори я на масата и Ана му благодари. Той се отдалечи и тя отпи дълга глътка.

— Съпругата ти не е горе. Съпругата ти, или по-скоро бившата ти съпруга, е в болница на ЦРУ в Бетезда, Мериленд, в кома, от която едва ли ще се събуди. Тя ти е бивша съпруга не защото безсърдечно си зарязал критично болната си жена, а защото е предателка. Спасила ти е живота и после се е опитала да те убие, когато си тръгнал по петите й. Избрала е погрешния лагер и си е платила за това.

Не отлепих очи от нейните. Добре. Ана Тримейн не беше глупачка.

— Не се казваш Франк Дъруот, а Сам Капра — отпи малка глътка от бирата. — Обичаш да се правиш на маймуна в празни сгради, когато не ни създаваш неприятности.

Добре. Кому са нужни маски?

— Къде е синът ми, Ана?

— Виж, аз знам за теб повече, отколкото ти за мен. Ана не е истинското ми име.

— Къде е синът ми? — приведох се напред.

За една секунда можех да извадя браунинга от джоба си. Пет пари не давах, че ще всея паника в бар „Каньон“. Тя щеше да ми каже.

— Преди час един мой приятел остави килограм експлозив С-4 в дамската тоалетна — усмихна се лукаво Ана. Произнесе заплахата, все едно казва: „Харесва ми как си обзавел бара“. — Аз контролирам спусъка. Вдигнеш ли ръка срещу мен, барът изгаря с всички вътре — огледа развеселеното, подпийнало и в пълно неведение множество и светлините, пулсиращи в ритъма на музиката. — Загубата няма да е сериозна. Тези хора са нищо, не обслужват никаква кауза.

— Да продаваш деца е друго нещо.

Борех се с гнева, надигнал се в гърдите ми.

Усещах го като странна жега. Бях убивал преди — за пръв път преди няколко седмици — и при обичайни обстоятелства не бих повторил. Но нея, нея можех да убия.

Тя се усмихна като котка, под чиито лапи се гърчи мишка.

— Продавам щастие, господин Капра. Давам на отчаяни родители точно това, от което се нуждаят.

— Къде е синът ми?

Повтаряш, сякаш наистина очакваш да ти кажа.

Тя отпи отново от бирата и се премести по-близо до мен, все едно да ми разкаже интересна история или виц, докато си убиваме приятно времето в първокласния бар.

— Няма да ти кажа къде е синът ти. Ще ти кажа как да си го върнеш.

— Как?

— Искам да убиеш един човек.

Произнесе думите отчетливо, сякаш съм дементен.

Не отговорих и тя добави:

— Не че не си убивал преди…

— Не съм убивал хладнокръвно.

— По-лесно ли ще го преглътнеш, ако те уверя, че той го заслужава?

— Кой?

— Предаде работодателя ми. Искаме го мъртъв — усмихна се. — Синът ти е при нас, така че нашите желания са и твои желания.

— Убийте си го вие.

— В момента не е при нас. Мисля, че ти си съвършено подготвен да го откриеш и да се свържеш с него. Ще го убиеш, а ние ще ти върнем сина — жив и невредим.

— И защо да ти вярвам?

— Защо ли? Ако искахме ти и синът ти да сте мъртви, досега щяхте да сте мъртви.

Тя се усмихна и отпи нова глътка бира.

— Защото нямаш избор, Сам. Това е логиката според мен. Длъжен си да направиш каквото искаме. Ние те притежаваме.

Тя се приведе леко.

— Детето ти е много сладко. Взело е твоите очи и устата на майка си.

— Продала си го.

— Така са ти казали. Но не е вярно. Задържахме Даниъл, в случай че ни бъде от полза. Мисля, че ходът беше блестящ.

— Искаш да извърша убийство.

Съзнанието ми се замъгли. Този човек сигурно беше много специален. Труден за убиване или труден за откриване.

— Провалът не те устройва. Ако не го убиеш, ние вероятно няма да убием Даниъл — невъзможно е да узнаеш, — но и няма да го продадем на мило и любящо семейство. Има всякакви неприятни хора… готови да купят дете.

Прииска ми се да блъсна тежката маса в лицето й. Потуших гнева. Преглътнах го. Моментът не беше подходящ. Но се зарекох някой ден тези думи да й загорчат като пепел в устата.

— Хмм… — проточи Ана. — Гневът е разрушителен. Ето какво следва. Кимни, ако ме разбираш — омръзна ми да ти слушам гласа.

Кимнах бавно.

— Утре мишената ти ще бъде в Ню Йорк. Ще имаш партньор в лова; жена, магьосница в откриването на хора, които не искат да ги открият, много е талантлива. И мотивирана — също като теб — засмя се коварно. Прозвуча като чуруликане. — Та така. Заминаваш за Ню Йорк, намираш го и го убиваш.

— Искам гаранция, че ще ми дадеш Даниъл.

Тя извади снимка от джоба на сакото си и я плъзна към мен по масата.

Разбрах, че е Даниъл. Разбрах като войник, който след дълга раздяла с детето си и с нормалния живот получава негова снимка и вижда и себе си, и съпругата си в лицето му. Беше завит със синьо одеялце, зелените му очи се взираха в обектива, не се усмихваше, но и не плачеше, заинтригуван от машинарията над главата си, която го снима. Протегнал ръка нагоре, извил беззъба устица, с пълни бузки. Изглеждаше добре. Изглеждаше обичан. Рус пух обрамчваше главата му — като мен, преди косата ми да потъмнее.

Стиснах зъби.

— Когато убиеш мишената и Даниъл се върне при теб, сметките ни са чисти. Няма да ни преследваш. Няма да помагаш на ЦРУ, на ФБР или на когото и да било да ни издири. Оттегляш се от голямата игра и ставаш добър баща.

— Как ще стане размяната?

— Когато мишената умре, ще се обадиш на номер, който ще ти дам. Щом потвърдим, че си изпълнил своята част от сделката, ще оставим детето в някоя църква с бележка с твоите данни. ДНК тест ще потвърди, че детето е твое. Лесно е.

— Не. Искаш да ти се доверя прекалено много.

— Нямаш избор, Сам.

— Ами ако не успея да намеря или да убия мишената?

Тя махна бавно и елегантно с ръка.

— Тогава предполагам, че тази снимка ще остане единственият ти спомен за него. Искаш ли да я задържиш? Да си я сложиш под възглавницата?

— Ако нараниш или продадеш сина ми, ще те убия.

— Млъкни. Смяташ ли, че е редно да ме заплашваш точно сега? Дали девет пръста на краката няма да му служат по-добре от десет?

Пред очите ми се спусна черна пелена — не толкова от шок, колкото за да помисля. Не възнамерявах да сключвам примирие с тях. Никой не може да заплашва безнаказано детето ми. Но не позволих решението да се изпише по лицето ми.

— Кого искате да убиете?

Тя извади нова снимка и я плъзна към мен.

— Него. Казва се Джън Мин. Поне така се представя. Мисля, че е фалшива самоличност.

Разгледах лицето. Познах го, макар да го бях зърнал само за няколко секунди.

— Не мога да го убия. Вече е мъртъв. Преди няколко седмици видях да го прострелват смъртоносно в Ротердам.

— Видял си да го раняват — каза Ана. — Но не е мъртъв. Ако искаш сина си, този път се погрижи Джън Мин наистина да умре.

Лас Вегас

— Искаш да убия мъртвец — поклатих глава.

— Надявам се, че за убиец те бива повече, отколкото да напипаш пулс. Не е мъртъв.

Зърнах го само за миг. За жалост беше попаднал под кръстосания огън между Пит и главорезите му и отряда на Огъст и ми се стори достатъчно мъртъв. Но тогава аз бягах от ЦРУ и отчаяно се стремях да изтегля беше Пит, единствения оцелял контрабандист, на безопасно място, където да го разпитам — Пит беше единствената ми връзка с Едуард, похитителя на съпругата и сина ми. Затова бях сгрешил.

— Как му беше името?

— Джън Мин. Студент от Хонконг, записал магистратура по компютърни науки в Делфтския технологически университет.

— И това хлапе ви застрашава?

— Възрастта му няма значение. Ще го откриеш и ще го убиеш, преди да се предаде на ЦРУ. Разполагаш с два дни.

Джън Мин беше влязъл с Огъст и другите от отряда на ЦРУ. Ако пожелаеше да се обърне срещу „Новем солес“, дали щеше да се обърне към Огъст? Сигурно затова Ана искаше да ме използва. Аз имах достъп до Огъст и следователно — до Джън Мин.

— Защо досега не се е предал? — попитах.

— Не знам. Уговорил си е среща с ЦРУ след два дни. В Ню Йорк. Върви там и го убий.

— Държи ви натясно. Горкичките вие.

— А ние държим теб, Сам. Детето ти…

Млъкнах.

— Убий го преди срещата, за да не предаде информацията, с която разполага. Направиш ли го, ще си върнеш сина. Не го ли направиш, синът ти изчезва завинаги.

Тя плъзна един айфон към мен.

— Твой е. Не казвай на никого какво правиш. На никого.

Бомбената й заплаха и синът ми ми връзваха ръцете. Мразя да ми връзват ръцете. Наистина го мразя.

— Ще тръгвам — вдигна тя дистанционното — друг айфон, с избран телефонен номер. — Недей да ме следиш. Иначе ще набера клетъчния телефон, прикрепен към експлозива, и на паркинга ще завалят парчета от пияни танцьори. Сигналът е с обхват от пет километра.

Тя задържа палеца си точно над номера. Едно докосване и всички щяхме да изчезнем.

— Довиждане, Ана — казах. — Ще те видя много скоро.

— Не, няма да ме видиш повече. Свърши си работата, спечели си сина и поеми по своя път — изправи се тя. — Не пробвай дали блъфирам.

Тръгна към входа и един пиян мъж се блъсна в нея. За миг си помислих, че палецът й ще натисне екрана. Тя се съвзе и отблъсна грубо пияния. Видях я да минава край охранителя и да изчезва в студената пустинна нощ.

Хукнах към дъното на бара, докато Мила се спускаше тичешком по стълбите.

— Евакуирайте се — извиках й. — Веднага!

Ана не искаше да умра, но не биваше да рискувам, ако наистина беше поставила бомба в бара, пълен с невинни хора. Мила изтича до подиума на диджея и преди да стигна дамската тоалетна, лампите светнаха ярко, музиката стихна и гласът й прогърмя от високоговорителите:

— Внимание, моля! Придвижете се спокойно към изходите. Трябва да напуснем незабавно сградата. Няма опасност, няма пожар, но моля ви, излезте и застанете от другата страна на улицата.

Чух удивени възклицания, но персоналът тръгна бързо сред хората и започна да ги насочва навън.

Втурнах се в дамската тоалетна. Три жени стояха пред огледалата и се гримираха.

— Махай се оттук! — извика ми едната, явно попрекалила с коктейлите.

— Евакуираме сградата! Излизайте.

В тоалетната имаше общо шест жени и аз ги избутах бързо навън.

Къде ли го беше скрила?

Огледалото беше обрамчено с ласо като продължение на темата за каньона. Изкуствени звезди, имитиращи нощно небе, сияеха по плочника на тавана. Проверих всички кабини. Нищо. Вентилаторите? За две-три минути би могла да отвинти капаците и да сложи бомба вътре, но все някой от постоянния поток от клиенти щеше да я забележи.

Погледнах под мивката. Нищо. После се обърнах и застанах срещу контейнера с книжни кърпи. Под него имаше метално кошче за отпадъци, което се отваряше с ключ, за да се почисти. Надникнах сред купчините мръсни хартиени кърпи. Напъхах ръката си колкото е възможно по-навътре.

На дъното напипах пакет. Правоъгълен. Усетих тънки жици, прикрепени по ръбовете му.

Подпрях се на стената и бавно вдигнах ръка. Далечната шумотевица от евакуиращите се хора стихваше постепенно.

Издърпах пакета.

С-4. Увит в подаръчна хартия, на която пишеше: „За първия рожден ден на бебчо“. Четири жици излизаха от мобилен телефон — евтин предплатен модел — и се извиваха в пакета. Нямах представа коя да срежа. Нямах представа дали бомбата функционира.

Излязох тичешком през задния вход. Няколко клиенти бяха минали оттук. Видях хора да се качват в коли и да напускат бар „Каньон“, където партито беше приключило. Побягнах, стиснал пакета, да намеря безлюдно място, където да не излагам никого на риск. Вляво имаше малък търговски център и аз се стрелнах зад него. Магазините бяха тъмни.

Разопаковах предпазливо пакета, като внимавах да не докосвам жичките. Устройството беше просто. Три от жиците бяха за заблуда. Бяха залепени с тиксо под хартията и не отиваха никъде. Синята беше свързана към експлозива в мобилния телефон. Извадих джобното си ножче и я срязах.

Облегнах се на стената на сградата и след двайсет секунди телефонът бомба звънна.

Почаках сърцето ми да спре да бие като чук в гърдите и отговорих:

— Кучка!

— Не обичам да ме нагрубяват — каза Ана. — Видя колко сме сериозни. Не се отклонявай от плана. Не ни ядосвай.

— Идиотско е да ми възложиш задача и да рискуваш да ме вдигнеш във въздуха след няколко минути.

— Нямаше риск. Постъпи точно както очаквахме. Просто продължавай да действаш според указанията ни.

Ана прекъсна връзката.

Ръцете ми понечиха да затреперят, но аз ги възпрях. Потиснах страха. Върнах се в бара.

Някои клиенти си бяха тръгнали, но множество се тълпяха на паркинга, любопитни или оптимисти. Приех това, че са останали като комплимент за бар „Каньон“. Бях сигурен, че мнозина са прекалили с алкохола. Нямаше значение.

Мила ме посрещна пред входа.

— Наред ли е всичко?

— Да.

— Какво стана?

— Тя знаеше кой съм. Аз се хванах в клопката, не Ана.

— О, Сам, съжалявам. Какво ти каза?

Поех дълбоко дъх.

— Тежка нощ беше. Да поговорим утре. Има ли къде да отседнеш?

Очите й пламтяха като огън.

— Какво ми спестяваш, Самуел?

Гласът й пресекна от напрежение; използваше славянската форма на името ми само когато беше разстроена.

— Не можеш да ми помогнеш, Мила. Благодаря, че дойде. Проблемът вече е мой и само мой.

— Щом е знаела кой си, значи е дошла с конкретна цел. В очите й просветна разбиране.

— Даниъл. Иска да сключи сделка за Даниъл.

— Проблемът е само мой — повторих. — Благодаря ти за загрижеността.

— Не го прави сам. Какъв е откупът? За бога, нека ти помогна.

— Не мога да ти кажа. Ще го убие — едва успях да удържа гласа си да не затрепери.

— Сам…

Толкова много съдържаше тази сричка — болка за мен, отчаян порив да помогне, кипнал гняв.

— Ще играя по техните правила и това означава да не се помайваш тук. Върви, Мила. Съжалявам.

Приближаващ вой на полицейски сирени огласи нощта. В обезлюдения бар цареше тишина. Въздухът натежа като олово помежду ни.

— Трябва да тръгвам. След два часа се качвам в самолета. Ако искаш да ми помогнеш, оправи се с ченгетата. О, и зад контейнера за отпадъци до търговския център има един килограм експлозив С-4. Разчисти го. Не искам да се въргаля наоколо.

— Сам… — устните й най-сетне се раздвижиха. — Какво искат да направиш?

— Няма нищо общо с теб — казах с отънял глас. Лицето й беше каменно. Тази жена ми беше помогнала ЦРУ да не ме открие, докато търсех похитителите на съпругата си, беше ми оказвала безрезервна подкрепа в новия ми живот. Не заслужаваше мълчанието ми. — Искат да убия един човек.

— Кого?

— Някой, който е заплаха за тях.

— Извършиш ли едно убийство, за да спасиш сина си, ще поискат още хиляда. Ще ти наговорят хиляди лъжи, ще ти дадат хиляди обещания и хиляди заповеди и ще станеш роб, за да спасиш детето си.

Дъхът ми спря.

— Няма да споря с теб. Ще направя каквото трябва.

— Върви тогава, преди ченгетата да поискат да разговарят с теб.

Мила не дочака да й отговоря. Стрелна се край мен и излетя през вратата към пристигащите полицейски коли.

Аз стоях сред бъркотията от съборени столове, недопити коктейли и зловещото спокойствие на бар, обезлюден за минути. Машината за светлинни ефекти продължаваше да се върти и сияйни кръгове танцуваха по лицето и по кожата ми.

Ще отида на летището. Ще замина за Ню Йорк. Ще намеря и ще убия Джън Мин. Ще спася момчето си.

Обърнах се и излязох в нощта.

Хендерсън, Невада

Леони отвори очи. Примигна. Беше заспала върху бюрото и бузата й беше смачкана и влажна от слюнка. „Очарователно“, помисли си тя и избърса лицето си с пръсти. От компютъра продължаваше да се носи музиката от рок мюзикъла „Наем“, пусната тихо, включена на повторение. Напоследък предпочиташе песни със сюжет. Компютърът й беше пълен с мюзикъли и филмова музика. Натисна клавиша за разстояние и тънките гласове, умоляващи я да живее за мига, замлъкнаха. Леони примигна отново в ненадейната тишина, насилвайки се да остане будна.

„За бога, какво става с мен?“ Тази седмица заспиваше за четвърти или пети път, докато работи. Превръщаше се във вреден навик. Беше станала призори.

Погледна часовника. Беше задрямала, след като приспа бебето. Наближаваше десет. Изтощението я сломяваше. Още беше по тениска и джинси. Стана от бюрото в ъгъла на спалнята си, съблече се и сложи тънка памучна пижама. Изми си зъбите, изплакна съня от очите си. Сега сигурно щеше да й е трудно да заспи отново, а бебето щеше да спи непробудно цяла нощ. Е, няма да е зле да свърши малко работа. Леони отдавна бе разбрала, че самотните майки трябва да запълват ползотворно всяка секунда.

„Скъпа — повтаряше й добронамерената й осемдесетгодишна съседка госпожа Крафт, — защо не наемеш бавачка? Сигурна съм, че можеш да си го позволиш“. После госпожа Крафт оглеждаше гранитните плотове, сводестите тавани и плюшения персийски килим върху безупречния паркет.

— Не искам вкъщи да влизат непознати — отговаряше Леони.

— Бавачката не е непозната, щом я опознаеш.

Тогава Леони просто свиваше рамене, вместо да каже истината: „Не мога да рискувам бавачката да разбере какво правя“. Бремето на дългите самотни часове, отдадени на работа и грижи за Тейлър, й изглеждаше напълно поносимо. Тейлър заслужаваше всяка безсънна нощ.

Леони свари кана безкофеиново лешниково кафе и пусна музиката от „Чикаго“ на айпода си, свързан с малък чифт слушалки. Елегантна мелодия се запрокрадва тихо в спалнята. Тя отвори лаптопа и провери имейлите си; имаше няколко анонимни регистрации, с които контактуваше с клиентите си.

Нищо от Гунар. Въздъхна облекчено. Гунар беше сред най-трудните клиенти. Непрекъснато си променяше мнението. Първо искаше да се премести в Ню Орлиънс, после реши, че е прекалено близо до Атланта и може да види някой познат в баровете във Френския квартал. Твърде вероятно бе да го открият. Избра Канада. Не, осъзна, че в Монреал има истински зими с истински сняг. Сега искаше Панама, но бе започнал да протестира, че там няма какво да правиш, сякаш в цялата страна няма нито един нощен клуб или театър или плажове и книжарници. Не можеше да започне да създава мнимия му живот, преди да е решил къде ще се скрие.

Изкушаваше се да му каже: „Когато загърбваш предишния си живот, просто го зачеркваш. Трябва да избереш, защото търпението ми се изчерпа“. Но не биваше да хока нито Гунар, нито другите си отчаяни клиенти. Знаеше го прекалено добре. Трябваше да пипа с кадифени ръкавици, да го настани някъде, където повече няма да я безпокои и животът му да започне наново. Панама. Щеше да му каже, че Панама е разковничето да остане невредим. Тя беше експертът все пак; той просто ще я послуша. Двоумението трябваше да приключи.

Щом някой решеше да изчезне и потърсеше помощ от нея, нерешителността се превръщаше в кошмар. Рискът да ги разкрият нарастваше многократно. Неволно изречена дума, време, прекарано пред проследим компютър в търсене на вероятни местоположения и прочее — всяка подобна грешка може да се обърне срещу теб. Проверявал ли си от компютъра си що за градове са Сиатъл, Ванкувър или Париж, зачеркваш ги от списъка с възможности. Добре. Решението беше взето. Ще му разкрие банкови сметки в Панама, ще му намери подходяща къща в Манагуа, в добър квартал, където да не привлича внимание. Ще му наеме частен учител по испански, човек, на когото може да се има доверие. Ще го превърне в новозеландец. За два дни можеше да набави точно каквато хартия беше необходима за този паспорт и водните знаци. Щеше да разчита на своята мрежа да му даде ново име и нов свят. Реши да запретне ръкави още сега.

Донесе кафето, пренебрегна жаждата за цигара (не пушеше от шест месеца) и после чу боботенето на автомобилите отвън. По шосето профуча кола, усети полъха на нощния бриз. После изплющя завеса.

Звукът й се строи много по-силен, отколкото трябва. Спря пеещите убийци от „Чикаго“ по средата на затворническото танго. Чу как вятърът свисти.

Някъде имаше отворен прозорец.

Студена тръпка пролази между лопатките й. Тя стана от компютъра и тръгна по коридора. Спря пред вратата на детската стая и я отвори. Беше срещу прозореца, който гледаше към задния двор. Прозорецът беше отворен и завесите с Мечо Пух танцуваха на вятъра.

Сърцето й застина.

Втурна се напред в мрака. Лунното сияние й разкри, че люлката е празна. Бебето й го нямаше. Тя изкрещя кратко и остро. Грабна жълтото юрганче, сякаш детето може да се е смалило и да се е скрило сред гънките му. Писъкът й застина в гърлото.

Тя се запрепъва из къщата. „Тук си, тук си, тук си“, повтаряше си.

Ала къщата беше празна и страхът и шокът я разтърсваха като чук, биещ по кости.

Телефонът. Заолюлява се зашеметена към него. Взе го. Натисна 9, после 1. После спря.

Какво ще им каже? Детето ми го няма. Ще й задават въпроси. Коя сте вие, мадам? Кой е бащата? Откога живеете тук? Кой би могъл да открадне бебето ви? Ами ако въпросите им разкрият истината — че живее тук под фалшиво име и не е жената, за която се представя?

Изключи телефона. Трябваше да размисли, преди да се обади в полицията. Беше толкова предпазлива. Скри се толкова добре. Никой не знаеше къде да я намери. Освен…

Телефонът в ръката й иззвъня и тя едва не го изпусна, сякаш звукът ще се превърне в огън и ще изпепели кожата й. Взря се в екрана. Блокиран номер.

— Ало?

— Здравей, Леони. Как си?

Женски глас, кадифен и познат.

Ана Тримейн.

— Къде е? Къде е? — изхлипа Леони в телефона.

— О, някой го няма? Младите майки понякога са толкова небрежни.

— Къде е бебето ми? — изпищя тя. Сега страхът беше изчезнал. Като с магическа пръчка. Остана само гневът.

— Уверявам те, че детето ти е невредимо — отвърна спокойно Ана.

Пресекливо стенание се откъсна от гърлото на Леони.

— Чуваш ли ме, Леони? — попита Ана. — Досадно е да повтарям.

— Защо го направи? Защо?

— Защото, Леони, ти ще направиш нещо много важно за мен, и то веднага, без възражения.

Леони се насили да се успокои.

— Какво искаш?

— Ти прикриваш изключително добре хората ни, Леони, но можеш ли да направиш обратното? Да намериш някого, който се крие.

— Да — каза Леони.

Беше невъзможно да отговори другояче. За Тейлър беше готова на всичко.

— Добре. Ако в момента имаш клиент, отърви се от него.

Сети се за Гунар. Той се нуждаеше от убежище. Добре, както и да е, и без това не можеше да реши какво да прави и къде да отиде. Майната му. Ще се наложи да почака.

— Добре. Моля те, не наранявай Тейлър. Моля те.

— Овладей се. Искам да се успокоиш.

— Можеше просто да ме помолиш! Да ме помолиш за помощ! Знаеш, че щях… вече съм…

Гласът на жената прозвуча като лениво мъркане.

— Трябваше да бъда сигурна, че ще се съгласиш.

— Ще направя каквото пожелаеш.

— Ще работиш с един господин. И той като теб е много мотивиран да си изпълни задачата.

— Не работя с други хора.

— Сега ще работиш, Леони. Освен ако не искаш сама да дръпнеш спусъка и да убиеш хладнокръвно някого. Твоята работа е лесна. Трябва само да намериш мишената. Мъжът ще я убие. И после Тейлър се връща при теб. Лесно е.

Стомахът й се сгърчи паникьосано. Тя се отпусна тежко върху канапето. „Добре — помисли си, — такова е положението. Поеми дъх и сключвай сделката“.

— Хмм… кого трябва да намеря и с кого ще работя?

— Обичам аромата на сътрудничество призори — каза Ана Тримейн. — Много те бива да уреждаш пътувания в последния момент, скъпа. Ще се срещнете на летището. Казва се Сам Капра. Той ще ти разкаже подробностите.

— Ана, добре ли е Тейлър?

— Абсолютно. Спи върху чаршафче.

Леони усети как страх като ледени иглички пронизва кожата й. Насили се да слуша внимателно. Ана или някой от хората й бяха взели детето през последните два часа, докато тя е работела или е спяла върху бюрото. Значи Ана вероятно още беше в Лас Вегас, вероятно в някоя кола. Опита се да чуе в слушалката свистене на гуми по шосето. Не долови нищо. Ако Ана пътуваше, в телефона щеше да се чува шумът на трафика. Ориентир, който да й подскаже къде е. Боботенето на ТИР, ръмжене на двигател край автомобила на Ана. Не чуваше нищо. Наруга се мислено, че не се е вслушала по-рано. Но страхът я беше вледенил. Пробва да поощри паметта си, да се насили да повтори всяка дума от разговора. Всеки нюанс. Защото ако направеше каквото искат и ако не върнеха детето й, тя щеше да открие и да убие Ана Тримейн.

— И косъм няма да падне от главата на бебчето — изчурулика Ана, сякаш пееше детска песничка. — Винаги съм била мила с теб, нали? Провери имейла, който използвахме навремето. Подробностите и последните указания са там. Събери си багаж за няколко дни. Действай умно. Бъди смела. Свърши добра работа, Леони. Заради детето си.

При тези думи телефонът заглъхна в ръката й.

Последни указания? Леони стана и се втурна към лаптопа.

Лас Вегас

Бързах към билетния център в „Маккарън“, когато една жена ме спря. Беше крехка, с кестенява коса, пълни устни и с морави кръгове под очите. Беше в джинси и зелена блуза и носеше малък куфар и пътна чанта. Изглеждаше красива, но май бе прекарала тежка нощ като мен.

— Сам Капра? — потрепери леко гласът й.

Кимнах.

— Билетът ти е у мен. За полета за Ню Йорк. Току-що го купих.

— Добре — казах.

Тази жена трябваше да открие Джън Мин. Моят мотивиран партньор, както се бе изразила Ана Тримейн.

Подаде ми билета. Ръката й трепереше. После ме погледна и изучи изпитателно лицето ми, все едно е интересна карта. Накрая се извърна, отдалечи се и седна. Опашката пред охраната беше дълга, но се движеше.

Последвах жената. Бяхме принудени да действаме заедно и не исках друг да разбира плановете ми, особено когато те включват убийство.

— Коя си ти?

— Леони. Трябва да дойда с теб.

Тя избърса нос с хартиена кърпичка.

— Защо?

— Да ти помогна да намериш мишената.

— Не ми трябва помощ.

— Е, ще ти помагам, защото ми взеха детето. Нямаш избор — каза тя, втренчена право напред, без да ме поглежда.

Седнах до нея.

— Ана ли ти взе детето?

— Да. Дъщеря ми. Тейлър — не ме погледна Леони. — Трябва да минем през охраната, не бива да закъсняваме за полета.

— Защо не отиде в полицията?

— Няма начин.

Тя се взря в тълпата около нас. Хората изглеждаха странно щастливи и енергични в ласвегаското летище. Щастливи да си тръгнат, защото се бяха забавлявали чудесно, или щастливи, че пристигат пълни с пари и надежди и готови да завъртят рулетката.

— Защо?

— Личният ми живот не те засяга. Нито твоят — мен.

— Ще работя с теб. Искам да знам с какво, по дяволите, се захващам.

— Захващаш се със задачата, която Ана ти е поставила. Взела е и твоето дете, нали?

Не отговорих.

— Съжалявам. Аз трябва да ти помогна да намериш този човек. Джън Мин. Няма смисъл да обсъждаме друго освен него.

Една самотна сълза се стече по бузата й и тя я избърса с припряна решимост.

— Как ще го откриеш?

— Не може да се скрие от мен — стана тя. — Да минем през охраната. Трябва да пийна нещо. Мразя да летя.

Оставаха трийсет минути, докато започнат да викат пътниците за нашия полет. Последвах Леони в частна зала, където ни допуснаха благодарение на билетите ни за първа класа. Вътре изобилстваше от делови типажи и лъскави двойки. Някои довършваха ласвегаското си парти. Един мъж, окуражен от повечко джин с тоник, се оплакваше с боботещ глас, че е изгубил десет хиляди долара. Бях готов да си разменим проблемите.

Седнахме в отдалечен ъгъл. Пригладена стюардеса — истински пригладена, с късо подстригана, лъснала от гел коса, със сребриста рокля и с вид на жена, чиято ежедневна работа е да тества вятърни тунели — донесе на Леони голяма чаша с „Пино ноар“, а на мен — чисто уиски.

— Кога изчезна детето ти? — попитах.

Тя се подсили с глътка вино.

— Тази нощ. Ана или някой от хората й са я взели от люлката, докато работех в моята спалня. Заспах пред компютъра. Дори не съм ги чула да влизат.

Гласът й аха да затрепери, но тя се овладя.

— Слушай…

Тя ме погледна.

— За разлика от повечето родители на изчезнали деца ние знаем какво точно трябва да направим, за да си върнем нашите. Знаем и кой ги е отвлякъл. Не бива да хабим умствена енергия в самообвинения. Трябва да изпълним задачата. Децата ни се нуждаят от нас.

Тя кимна. Отпи отново от виното.

— Да не би през почивните дни да работиш като психотерапевт?

— Не. Къде е съпругът ти?

— Аз съм самотна майка — проследи тя с поглед над рамото ми как недоволният пияница поръчва ново питие. — Къде е съпругата ти?

— Бивша съпруга. В кома е.

— Кома…

— Да. Едно приятелче на Ана я простреля в главата преди няколко седмици.

Тя почака да изтекат пет секунди.

— Отврат.

Разбира се, какво друго да каже? После продължи:

— Тоест… наистина съжалявам. Тази нощ не съм на себе си.

Не беше, естествено. Сигурно преживяваше тежък шок.

— Какво те свързва с Ана?

— Не е твоя работа. Не те познавам, Сам. Искам само детето ми да се върне. Това е.

Тя потърка брадичка и вдигна очи към часовника. Стараеше се да не ме поглежда. Бяха отвлекли дъщеря й само преди няколко часа. Самообладанието й беше удивително. Протегнах се и докоснах ръката й с върха на пръстите си. Просто рефлекс. Тя трепна.

— В един отбор сме. В същото положение съм. Взеха и моя син.

— Така ми каза Ана — огледа тя чашата с вино. — Не може ли да обсъждаме само Джън Мин? Сериозно?

Хрумна ми, че може да е подставено лице; Ана я е изпратила да се увери, че ще убия Джън Мин и няма да се опитам да го използвам като оръжие срещу „Новем солес“. Не знаех дали наистина има дете и дали наистина са й го отнели тази нощ. Възможно беше да е просто убедителна актриса, обиграна лъжкиня. Но нямаше да стигнем доникъде, ако разбереше, че тая подозрения. Тя трябваше да е паникьосана майка, аз — отчаян баща. „Да изиграем — рекох си — отредените ни роли“.

— Не, не може. Знам, че си разстроена. Знам как се чувстваш, защото и аз се чувствам така. Ако не се доверяваме един на друг, няма да стигнем далеч.

Тя ме изгледа колебливо.

— Казвам ти къде е Джън Мин. Ти го убиваш. Какво друго да обсъждаме?

Отпи отново от пиното.

— Леони…

— Слушай! Това е най-лошият ден в живота ми. Ти си убиец. Не искам да те познавам. Не искам да ти бъда приятелка или да се включвам в групата ти за взаимопомощ на родители на похитени деца. Искам само Тейлър да се върне у дома.

Тя вдигна чашата с вино. Погледна през рамото ми към шумната компания в отсрещния ъгъл. Ако тези говеда са в нашия самолет, може да отнесат някое кроше.

Убиец. Изобщо не бях убиец. Но не беше моментът да я убеждавам, че не размахвам окървавени брадви. Да спечеля доверието й щеше да е бавен процес.

— Тази мишена. Какво знаеш за него? Какво знае той за „Новем солес“?

— Нямам представа.

Тя не трепна, когато споменах названието на групировката; беше го чувала и преди.

— Трябва да имаш. По тази диря ще го проследим, ще предвидим къде ще избяга, кого ще помоли за помощ…

— Трябва просто да го убиеш — остави рязко чашата с вино тя. — Ти си куршумът, аз съм мозъкът. Казвам ти накъде да стреляш. Куршумът не се нуждае от други подробности, освен от посока.

Добре…

— Заплаши ли Ана Тримейн дъщеря ти, ако ми кажеш нещо, което не трябва?

— Според мен самото отвличане е достатъчна заплаха. Аз… познавам Ана. За нея децата са просто стока. Продукти, които другите произвеждат и от които тя извлича печалба. Ще убие или ще продаде децата ни и никога няма да ги открием, ако не й се подчиняваме напълно.

Да ме провокира ли се опитваше? Да види как ще реагирам? В очите й светеше буден ум. Приведох се напред.

— Хрумвало ли ти е, че няма да ни върнат децата? Нямаме никаква гаранция, че тя ще спази своята част от сделката. Трябва да открием начин да се защитим, за да сме сигурни, че ще ни ги върне. Може да разменим нейния Мин, жив, за децата ни.

— Слушай! — Леони насочи показалец към лицето ми. — Чуй внимателно всяка дума. Не смей да помисляш да се опълчиш срещу Ана. Отклоним ли се от плана, тя ще убие децата — сниши глас до едва доловим шепот. — Ще направим точно каквото иска тя. Опиташ ли се да отвърнеш на удара… Не, няма да се опиташ.

— Ще ме убиеш?

— Готова съм на всичко за детето си. На всичко.

Изгледахме се втренчено.

— От един отбор сме — повторих.

— Стига, Сам. Принудени сме да постигнем някакво разбирателство.

Ударих на камък. Но защо? Къде се криеше основната причина? Станах и напълних две лъскави чинии с ордьоври, подредени върху лъскав бюфет от лъскави стюардеси. Леони ме наблюдаваше. Донесох й храната, оставих сребристата чиния пред нея.

— Благодаря.

Тя отхапа от кюфтенце, после лапна малко парченце морков само от учтивост.

— Владееш се забележително за човек, чието дете са похитили току-що — отбелязах. — Аз имам предимство. Отнеха ми детето преди седмици. Разполагах с време да… се приспособя.

— Бяла лъжа — констатира тя. — Не смятам, че си се приспособил. Просто си го скътал вътре.

Изядох един минисандвич и отпих от уискито.

Тя ме погледна.

— Отвътре съм развалина.

— Когато отведоха детето и съпругата ми… не можех да се храня и да спя дни наред.

Освен това ме набедиха за предател и ме подложиха на разпит в затвор на ЦРУ в Полша, но засега щях да спестя тази лавина от подробности на Леони.

— Похитили са съпругата ти? Не каза ли…

— Хората на Ана я заловиха, когато беше бременна в седмия месец. Не съм виждал сина си.

Тя се втренчи мълчаливо в мен.

— Звучи ужасно. Съжалявам.

— Нека позная защо не искаш да се обърнеш към полицията. Ана те е снабдила с дъщеря?

Тя хапна още малко морков. Не изглеждаше човек на импулсивните признания.

— Защо смяташ така?

— Каза, че укриваш хора, което ме навежда на мисълта, че нарушаваш закона, подправяш документи, вероятно си замесена и в кредитни измами. Познаваш Ана. Тя ти е доставила детето. Пито-платено.

Умееше да прикрива чувствата си — все пак натискът от моя страна не беше нищо в сравнение с терзанията, които изпитваше за детето си — и единственият издайнически знак по лицето й беше леко потрепване на устните.

— Не. Тейлър е моя. Но съм работила за Ана. Понякога децата, които настанява при родители — отбелязах, че не използва немислимата дума „продава“ — се нуждаят от удостоверения за раждане. Аз ги фалшифицирам. Помагала съм й да укрива хора, които изпраща при мен.

— Правила ли си свидетелство за раждане на Жулиен Даниъл Бесон?

Дъхът ми застина в дробовете. Приведох се към нея и тя се отдръпна. Улових ръцете й.

— Така е кръстен синът ми. Родил се е във франция. Жулиен Даниъл Бесон.

— Не съм. Но ако Ана използва детето ти, за да те изнудва, значи не му е намерила нови родители. Ще го настани някъде, ако вече не й е необходим.

Думите й сякаш ми прерязаха гърлото. Тя го забеляза.

— Съжалявам, Сам. Наистина съжалявам.

— Помагаш й да фалшифицира документи.

Стори ми се, че чувам как зъбите й изскърцват тихо.

— Нямах избор.

Втренчих се в нея.

— Знаят и друго за теб…

Още се колебаех дали да й вярвам. Притиснех ли я да сподели тайните си, нямаше да я спечеля на своя страна.

— Не съм в настроение за кръстосан разпит.

Тя стана.

— Не ми предлагай да се опълчим на Ана. Ще направим каквото иска и нищо повече. Няма да рискувам живота на Тейлър. Ти също не бива да застрашаваш живота на детето си.

Тя изстреля последните думи, сякаш съм нищожество, негодно за родител.

Нямаше смисъл да й напомням, че настоява да поверим децата си на убийци.

— Добре, Леони. Добре. Успокой се.

— Не възнамерявам да те опознавам. На теб също не ти трябва да ме опознаваш.

Тя допи виното на две бързи глътки и си взе чантата.

— Да се качваме в самолета.

Полет 903 от Лас Вегас до Ню Йорк

Седнахме един до друг в първа класа. Повечето пътници спяха, изтощени от разточителството в пустинята или предвкусващи с неохота утрешния работен ден в Ню Йорк. Аз гледах стар филм — „Пришълецът“ — на личния си екран на гърба на предната седалка и си мислех колко е подходящ за кандидат-спасител на деца. Бях гледал филма десетина пъти и можех да го следя, без да се замислям, без да се задълбочавам в историята. Очите на Леони бяха затворени. В самолета си бяхме разменили само няколко думи и сигурно никой не смяташе, че пътуваме заедно. Станах да си наплискам лицето с вода в тоалетната. Повечето ни спътници бяха потънали в собствените си дигитални пашкули — гледаха филми или бяха надянали слушалките на айподите и айпадовете си. Технологията ни улеснява да сме абсолютно сами в препълнена зала. Завиждах на онези, които спяха. И аз се нуждаех от сън, болезнено, но умът ми не намираше покой. Освен това не умеех да спя в самолети.

Седнах отново и Леони отвори очи. Взря се в мен и примигна, сякаш се чуди къде се събужда. Изненадах се, че успя да задреме. Адреналиновият шок от отвличането на дъщеря й стихваше и неизбежното изтощение вземаше връх. Изглеждаше гузна, че е проявила такава слабост и е заспала егоистично, но аз знаех, че това е естествената реакция на тялото да се справи с унищожителния стрес.

— Добре ли си? Искаш ли нещо за пиене?

Собственикът на бар проговори у мен. Винаги съм готов да предложа питие. Стюардесите трябва просто да ми поверят количката с напитки и да си пуснат филм.

Леони поклати глава. Тишината надвисна над нас като съсипващ въздуха смог.

Понечих да си сложа слушалките. Нямаше смисъл да говоря с нея.

Тя докосна с длан ръката ми.

— Кръстили са сина ти така. Какво име щеше да му дадеш ти?

— Даниъл. Бившата ми съпруга го избра. На покойния ми брат.

Устните й се раздвижиха, сякаш вкусва името.

— Кога… изчезна Даниъл?

— Веднага след раждането. Виждал съм го само на снимката, която Ана ми даде.

— И си сигурен, че ти е дала снимка на твоето дете? — Да.

— Покажи ми го.

Показах й снимката. Тя я разгледа, после погледна към мен.

— Красиво момче.

— Нито един от родителите му не го е прегръщал — казах. — Но тук се усмихва. Как се отразява това на едно дете — да е усещало допира само на хора, които искат да го използват?

Думите се изплъзнаха неволно. Никога не говорех за Даниъл. А и с кого да говоря? С безумната молдовка, за чиято глава даваха един милион долара? Или с някогашните ми приятели от ЦРУ, които вече не ми бяха приятели? С клиентите в бара? Не. Всяка болка, която изпитвах за Даниъл, се трупаше в гърдите ми. Млъкнах. Не исках да говоря за него.

— Бди зорко над него, когато си го върнеш — подаде ми снимката Леони. — Как ти и съпругата ти се изпречихте на пътя на Ана?

— „Новем солес“ купиха съпругата ми. Беше агент на ЦРУ. И предател.

Признанието прозвуча странно в тишината на самолетната кабина. Вдигнах очи от снимката. Стюардесите се бяха скупчили в кухнята. Пътниците или спяха, или бяха надянали слушалки, изолирани в свой свят. Да, да поговорим за съпругата ми. Любовта на моя живот, жената, на която се посветих, жената, която предаде и мен, и страната ни и после се опита да ме спаси. Да поговорим за най-неразгадаемата личност, която познавам, и как машините й помагат да диша, да храносмила и да живее като призрак, окован в плът.

— Отврат… Съжалявам.

Леони явно беше майстор на омаловажаването.

— Отвратително е. Вярно.

Тя извади снимка от портфейла си. Беше износена и прокъсана, сякаш е изживяла тежки мигове в портмонето й.

— Това е Тейлър.

Беше по-едро бебе от Даниъл, два-три месеца по-голяма, с по-закръглени бузки, с по-тъмна коса и меки, сладки кафяви очи.

— Мило момиченце.

— Да. Много.

— Нямаш съпруг?

— Вече не сме заедно. Предпочитам да общувам с истински човешки същества.

— Недружелюбна раздяла?

Тя взе снимката на Тейлър и внимателно я прибра в задното джобче на портмонето, далеч от кредитните карти. Забелязах петънце от мастило на гърба, докато я пъхаше на мястото й. Пусна портфейла в дамската си чанта.

— Да.

— Как ще му обясниш, че Тейлър е изчезнала?

— Тя му е безразлична. Пет пари не дава. Видя я веднъж и категорично заяви, че не желае да я вижда повече.

— На колко е Тейлър?

— Почти на година — пое дълбок, успокоителен дъх Леони. — Тейлър е целият ми живот, Сам. Всичко.

— Ще я върнем. Ще върнем и двамата.

— Ана трябва да ги доведе в Ню Йорк — гласът й беше недоловим шепот. — Ако спази уговорката. Чудя се как ще успее толкова бързо с дъщеря ми.

— Лъже ни — казах тихо.

Очите й се стрелнаха към мен.

— Може и да ни върнат децата, но няма да искат да се навъртаме наблизо, след като… се справим с мишената — добавих. — Телефонното обаждане и църквата са лъжи, Леони. Не искат да ни заловят. Не се помайваш наоколо, след като си изпълнил задачата. Отдалечаваш се.

Тя замълча. Напрегна се, когато произнесох думата „задача“, сякаш задрямалите бизнесмени и препили комарджии край нас ще я преведат като „убийство“.

— Насилието не ти е стихия — констатирах.

Тя не ме погледна.

— Прав си — потърка лице. Приведе се към мен. Усетих дъх на ментови бонбонки. — Не го тълкувай погрешно, но и ти не ми приличаш много на убиец.

Бях убивал. Не и преди да ми отнемат жената. Но бях убивал много пъти, за да спася себе си или други хора, откакто „Новем солес“ погуби живота ми. Бих искал да кажа, че жертвите тежат мъчително на съвестта ми, но ще излъжа. Те ми бяха отнели жената, детето. Бяха ми попречили да си ги върна. Опитаха се да ме убият. Защо да изпитвам вина? Смъртта не ми доставяше удоволствие и не исках да убивам отново. Понякога сънувах убийствата и се страхувах дори да помисля, че променят съзнанието ми като на войник, видял най-непоносимите ужаси на бойното поле.

Но това дете, този Джън Мин. ЦРУ го бяха заловили в Амстердам, бяха го принудили да им предостави достъп до стругарския цех, където избухна престрелката. А сега той се беше обърнал срещу „Новем солес“. Би трябвало да му се възхищавам, да го закрилям, да го спечеля за моята кауза. Да го включа в собствения си списък на защитени свидетели, за да ми разкаже какви прекрасни мръсни тайни знае, и после да започна да изтръгвам живеца на така наречените „Новем солес“.

С него можехме да си поговорим. Най-приятното разискване на света.

Ала аз щях да го убия. Затворих очи. Той беше на колко? Двайсет и две-двайсет и три? В началото на житейския си път. Заинтригува ме идеята, че е възможно човек, едва прекрачил прага на пълнолетието, да представлява смъртна заплаха за международна престъпна групировка (това беше моята теория за природата на „Новем солес“, независимо от префърцуненото им латинско име — сигурно някой от тях бе прочел популярна книга и беше решил да заложи на нещо по-готическо, древно и загадъчно).

Не биваше да мисля за него. Трябваше просто да го убия. Да бъда оръжие. Бях способен да го направя. По-късно щях да се тревожа за духовната цена, която ще платя. Или пък изобщо нямаше да се тревожа. Но направех ли го, какъв баща щяха да бъда на сина си?

— Не съм кой знае какъв убиец — казах на Леони. — Но ще стана.

Полет 903 от Лас Вегас до Ню Йорк

В първа класа ни сервираха прилична вечеря — салата със скариди, месни медальони, картофено пюре и нещо като крем брюле.

— Е, ти трябва да откриеш нашия човек. Откъде ще започнем? Знаем само, че е в Ню Йорк.

— Ако не възразяваш, ще запазя някои тайни.

— Мисля, че трябва да обсъдим варианти, ако ни предадат.

— Изгубя ли Тейлър, с мен и без това е свършено. Ще спра да дишам, Сам. Няма да съществувам.

Нямаше какво да се добави. Стюардесата спря до нас и ни попита искаме ли кафе. И двамата отказахме. Леони обяви, че ще проспи остатъка от полета. Аз затворих очи и се замислих какво ще правя.

Едно нещо наистина направих: тайно я снимах, докато спеше. Реших, незнайно защо, че ще е добре да имам нейна снимка. Тя беше жена с много тайни и можеше да се наложи да науча повече за нея.

Приземихме се на летище „Ла Гуардия“ късно. Забави ни ранна лятна буря, развилняла се над Кентъки и Охайо. Наехме кола — не исках да се доверявам на таксита и на метрото, когато ловувам хора — и подкарахме към манхатънския хотел „Клейбърн“, където Леони вече ни беше резервирала стаи. Намираха се една срещу друга от двете страни на коридора. Хотелът започваше да се разбужда, градът се раздвижваше, но краката вече не ме държаха. Силите ме бяха напуснали, защото не знаехме къде е Джън Мин.

— Лягай да спиш — каза Леони, застанала пред вратата на стаята си.

— Не мога.

— Не искам да се мотаеш около мен.

— Как ще го намериш?

Тя потупа лаптопа и вдигна мобилния си телефон.

— Това ми е работата, Куршуме — опита усмивка, но се получи ужасна отчаяна гримаса и тя го разбра. — Съжалявам. Просто се опитвам да запазя разсъдъка си.

— Джън Мин е изчезнал от Холандия. Безследно.

— Винаги остават следи — каза тя. — Винаги.

Ню Йорк

В полета от Брюксел Джак седеше до прозореца; нямаше как да излети от Амстердам, „Новем солес“ сигурно следеше железопътните гари и летищата. Рики го закара до Брюксел и го остави на летището. Той влезе в тоалетна кабинка и затвори вратата. Намаза с гел и приглади косата си надолу, за да заприлича на новата си паспортна снимка. Пъхна по една закръглена гумена подплънка в бузите си, за да промени незабележимо формата на лицето си. Сложи си фалшивите зъби, които прилягаха над неговите. Това означаваше, че няма да може да се храни по време на полета, но му беше все едно. Надяна очила с леко затъмнени стъкла. Нямаше да променят цвета на очите му, но Рики каза, че всичко, което го маскира или прикрива, е полезно. Едва не се разплака, когато му слагаше очилата.

Той излезе от кабинката и се погледна бързешком в огледалото. Не биваше да намества или да вади подплънките. Приличаше на Джак Мин, но не точно, и ако беше в списъка с издирвани лица в САЩ, щеше донякъде да заблуди биометричния скенер. Носеше бяла риза, джинси и гуменки и не биеше на очи.

На летището в Брюксел не му създадоха неприятности. Стараеше се да не се озърта. Страхуваше се да не изглежда параноично, но непрекъснато оглеждаше лицата и търсеше някое, втренчено в него. Зае мястото си. До него седна възрастна жена, която тутакси извади дебела книга с меч и дракон върху обложката и я отвори на първа страница, сякаш го предизвикваше да посмее да я заговори. Той въздъхна облекчено. Изолира се от света с айпода си и се потопи в музиката на „Бийтълс“. Затвори очи, но се събуди сепнато — едната от подплънките се подаваше почти наполовина от устата му. „Добре, че не я погълнах“. Нямаше да е приятно да се задави със собствената си дегизировка по време на презокеански полет. Напъха с език подплънката обратно на мястото й и погледна спътничката си. Потънала в своя свят, тя не го забелязваше.

Ню Йорк, обвит в облаци, се разкри под него и той се взря надолу. У дома. Мислеше, че повече няма да го види. Мислеше, че никога няма да се върне. Но имаше ли избор?

Мина през митницата и си напомни да диша, докато подаваше на служителката новия си тъмночервен паспорт, идентифициращ го като Филип Лин, белгийски гражданин. Жената го огледа, сканира го и го попита какво го води в страната. Отговори, че гостува на роднини. Тя го попита къде ще отседне; той й съобщи адреса, осигурен му от приятеля на Рики. Попита го дали ще пътува извън Ню Йорк. Той й каза, че ще посети само Ню Йорк, защото никой град не може да му съперничи. Тя се втренчи в него, сякаш дружелюбният му тон помрачава сериозния момент. Той си помисли: „Какво правиш, по дяволите? Майтапиш се?“. Сърцето му се сви и замря. Жената беше едра, по-възрастна и не изглеждаше никак отегчена от работата си.

Погледна екрана на компютъра, погледна и него. Той се насили да се успокои.

В Амстердам Рики седеше с ръце върху клавиатурата. Беше проникнала в главната база с данни от белгийските паспортни служби. При запитване за белгийски паспорт от приятелска държава извършваха проверка в базата с данни на международния отдел на федералните служби по гражданско състояние. Номерът се сверяваше или чрез сканиране на водния знак, или се вписваше в паспортната база с данни на приемната държава. Изпращаха потвърждението и страната домакин получаваше в отговор одобрителен звън.

След полунощ Рики се обади тук-там и откри хакер в Антверпен, който пожела да й помогне.

— Трябва ми само — каза му тя — да подлъжеш системата да одобрява всякакви белгийски паспорти за известно време.

— Най-много трийсет минути. Не искам да оставям отворена вратичка в системата по-дълго и не искам да оставям кодове — отвърна хакерът.

— Трийсет минути.

И ако Джън Мин не успееше да мине през митницата за трийсет минути…

— Сега — каза тя в телефона.

Хакерът натисна бутона.

Според уебсайта на въздушните линии самолетът от Брюксел се бе приземил. „Не заставай в края на опашката“, помисли си тя.

Чу някой да тропа по вратата й. Стана. Наведе се и въведе код в програмата. Системата се изключи и влезе в режим на изчакване.

Рики долепи око до шпионката да види кой е и вратата се отвори рязко навътре.

Митническата служителка погледна отново към екрана на компютъра.

„За бога — помисли си Джак, — свършено е с мен“. Порази го иронията, че е американец, опитващ се да влезе в Съединените щати под чуждо име и под чужда националност. „Лицето ми. Доколко лицето ми прилича на това, което е в базите им с данни?“ Ами ако планът на Рики не бе проработил? И ако го арестуват, каква сделка ще може да сключи? Тук съм да дам на ЦРУ доказателството, което им трябва, за да закопчаят престъпна групировка. Да, добре дошъл. Пусни ме да мина.

Митническата служителка подпечата паспорта и му го подаде.

— Благодаря, господин Лин, приятно прекарване в Съединените щати.

Той кимна и се отдалечи, а жената вече се обръщаше към следващия пристигнал на опашката.

Джак не извади подплънките. Митническите агенти претърсиха чантата му и му махнаха да минава. Той гледаше да държи главата си наведена, докато прекосява терминала, сигурен, че охранителните камерите снимат, както снимат всички останали. В „Новем солес“ вече бяха доказали, че умеят да извличат информация от полицията и правителството, и той знаеше от разпечатките в бележника, че имат свои хора в няколко правителства; нищо чудно да го търсеха дори тук. Качи се във влака до станция „Хауърд Стрийт“ и после — в метрото до Манхатън. Никой не го погледна. Никой не му обърна внимание. Докато метрото фучеше към Манхатън, Джак сведе глава и изплю зъбите и подплънките в дланта си. После ги пъхна в чантата.

Трябваше да се превърне отново в Джак Мин за десет минути. Колкото да се сбогува.

„Благодаря, Рики — помисли си той. — Доведе ме дотук. Нямаш равна“.

Амстердам

— Добре е да имаш приятели.

Наблюдателя се настани срещу разтрепераната Рики, приседнала на ръба на дивана. Беше се вмъкнал вътре, насочил пистолета си към нея.

— Не се страхувай — усмихна се той. — Искам само информация. После ще си тръгна. — За доказателство свали пистолета. — Имаме общ познат. Пиер в Брюксел, който току-що изготви документи за твой приятел. Китайско момче.

Тя не продума.

— Пиер разбра, че търсим приятеля ти, след като ти изпрати фалшивите паспорти.

— Пиер не работи за теб.

— Не се налага да работи за мен. Просто се страхува от мен.

Щом получи съобщението, че някой с амстердамски телефонен номер се е свързал с ЦРУ, предлагайки жизненоважна информация за „Новем солес“, Наблюдателя се досети, че е китайското момче, което наемникът им не бе успял да убие. Джън Мин беше единственото слабо звено, оцеляло след пролетната им офанзива. А сега ги изправяше пред истинска опасност.

— Не знам нищо за Мин.

Наблюдателя й се усмихна. Беше красива. Прекарал беше доста време в Нигерия и в Италия, където повечето жени от предишното му професионално поприще бяха африканки. Почти беше забравил колко ги бива. Е, отминалите удоволствия нямаше да се завърнат.

Разгледа стената със записващи машини.

— Познаваш и моя приятел Ник, нали?

— Да. Бегло.

— Разбира се. Ти работиш във филмовата индустрия. Той също работеше във филмовата индустрия. В наше време компютрите служат само за удоволствие. Помниш ли кога задачата им беше да разрешават проблеми? Да ни помагат да мислим по-творчески?

Рики го гледаше втренчено.

Наблюдателя надяна най-милата си усмивка. Получи се много студено изкривяване на устата, но той не го осъзна; мислеше, че прилича на истинска усмивка. Прокара длан по късата си коса.

— Значи ти крадеш и записваш филми, а той е снимал от онези, отвратителните.

— Не го знаех. Продаваше ми софтуер за пробиване на кодовете за авторски права.

— Ник е бил щедър. А сега ти си щедра с неговия приятел Мин.

Рики прокара длани по джинсите си.

— Мин искаше да напусне страната. Дадох му само няколко имена на хора, които могат да му помогнат.

Тя вдигна очи и го изгледа предизвикателно.

О, просветваха искрици. Той знаеше как да потушава пламъка на дързостта.

— Искам да знам къде е Джън Мин и какви доказателства има срещу хората, за които работеше Ник.

— Не мога да отговоря и на двата въпроса.

— Пътува за Ню Йорк. Един човек се опитва да пробие информационните бази с резервации и да открие дали лети от тук или от друг град. Но предполагам, че ти можеш да ми кажеш и да ми спестиш усилия и пари.

Стоманеносивите му очи се насочиха към нея, после към пистолета и накрая — отново към нея.

Тя не проговори.

— Добре ще е да ми помогнеш — изправи се той. — Колко струва оборудването ти?

Извади нещо тежко от джоба си. Магнит, голям магнит, като онези в заводите. Пиер в Брюксел му беше казал с какво се занимава Рики и той бе решил да й отнеме бизнеса. Понечи да прокара магнита покрай рафтовете.

— Спри! Ще ги съсипеш!

Тя се изправи с ужасено изражение.

— Да. Ще унищожа — и той се засмя при тази мисъл — около четирийсет хиляди евро за пет минути, ако не отговориш на въпроса ми.

Стори му се, че забелязва още една гневна искрица в тъмните очи. После тя се предаде.

— Отлетя за Дъблин — каза тихо. — После с директен полет за Бостън. После с влак до Ню Йорк. Предпочете заобиколен маршрут.

— Благодаря. Там ще се срещне с ЦРУ.

— Не знам. Не ми каза.

Той й повярва.

— Има някаква улика срещу мен? Каква е?

Сега страхът й — и той разбра, че е там, под повърхността на мнимата й самоувереност — пролича.

— Наистина не знам. Не ми е показвал никакви улики. Не ми обясни и аз не попитах. По-добре да не знам.

— По-добре е, разбира се. Имаше ли компютър?

— Нямаше. Аз му дадох мой лаптоп.

— А диск? Или флашка?

— Не видях, но може да я е скрил.

— Как да се свържа с него по телефона?

— Не взе телефон. Не мога да му се обадя. Не искаше да ме замесва, ако го заловят.

Той й повярва отново.

— Притежава улика, която ми трябва. Знаеш го.

Той плъзна дулото на пистолета по челюстта й.

— Овалът на лицето ти е прекрасен, Фредерик…

Тя заекна:

— Той… той…

— Какво?

Тя затрепери.

— Тръгна днес. Преди да тръгне, се облече… и докато си слагаше ризата, забелязах, че за гърба му е залепен плик. Той излъга и каза, че е превръзка, но разбрах, че не е.

— Колко голям плик?

Тя изобрази правоъгълник с ръцете си. Малко по-малък от лист хартия.

— Какво имаше вътре?

Тя прехапа устни. Така изглеждаше крехка, мила. „О — помисли си той, — гладът никога не стихва. Никога“.

— Рики! Ще се погрижа бизнесът ти да остане невредим, ако ми кажеш. Ще ти дам оборудване да го разшириш, млада госпожице. Или ще го унищожа. Ти решаваш.

Разбра по колебанието й, че знае. Знаеше. Може би го беше зърнала, докато Джън Мин е бил под душа или докато е спял.

— Беше бележник — каза тя. — Нещо като дневник. С червена кожена корица.

— И какво съдържаше този бележник?

— Снимки. Имейли. Компютърни разпечатки. Графики. Принтирани и залепени. Но нищо не разбрах. Нищичко. Каза, че Ник е откраднал материалите от хора, които сте изнудвали.

Наблюдателя присви устни.

— Дигитализира ли бележника?

— Не и тук. Щеше да отнеме време.

Оборудването й трябваше да бъде отнето или запазено, анализирано и проверено. Джън Мин сигурно беше оставил диря. Наблюдателя реши, че трябва да замине за Ню Йорк. Незабавно.

— Извини ме, моля те, Рики.

Той извади телефона си и нареди на човека, когото набра, да дойде в апартамента на Рики.

— Почакай малко — каза и закри с длан телефона. Обърна се към нея: — Ето какво мога да ти предложа, Рики, и съжалявам, че сделката не е по-добра. Моята групировка поема бизнеса ти. Ще продължиш да работиш, но ще вземаме петдесет процента от печалбите ти. Ако се справяш добре, ще ти помогнем да поемеш и други операции в Брюксел и в Антверпен. След малко моите хора ще дойдат тук да проверят компютрите ти и да се уверят, че ми казваш истината. После ще те оставим на мира.

— Не можеш… — заекна тя ужасено.

— Мога, разбира се. Ако откажеш или ни предадеш, ще накарам някой от подчинените ми да те натъпче с хероин и да те предаде на сводник, който ще те изнасили и ще те продаде вероятно на бордей в Нигерия, Мароко или Югоизточна Азия. Сигурно ще ти е по-леко в Азия; там смятат момичетата от Сенегал за по-екзотични и се отнасят по-добре с тях.

Тя се втренчи в него безмълвно, с разтреперана брадичка.

Той посочи телефона.

— Чакам.

— Махай се оттук, по дяволите!

Той стана и я зашлеви силно. Тя залитна и събори купчина пиратски дискове с играта „Спондж Боб“, които се разпиляха по пода.

— Приемаш условията на врага или ставаш уличница, кучко. Избирай! Няма да те чакам цял ден.

Тя го погледна с разтреперани устни.

— Приемам условията.

— Правилно решение! Ще видиш, че се отнасям много добре към служителите си. Освен ако не ме предадеш. Тогава ще мечтаеш за самоубийство, защото смъртта ще ти се струва най-малкото зло.

Наблюдателя отдръпна длан от телефона и набра друг номер.

— Доведи някого, който разбира от компютри. Искам да знам какви снимки са сканирали тук, какви имейли са изпращани, дори да са изтрити. Не позволявай на Рики да припарва до системите.

Той се заслуша.

— Не, човече, не я изнасилвай. Дръж се прилично с нея — намигна на Рики. — Вече е една от нас.

Прекъсна връзката.

— Мисля, че когато го открием, Джън Мин ще разбере, че си го изпяла. Дотогава го остави да мисли, че си загрижена за него. Обади ли ти се, не му казвай нищо. Предупредиш ли го, сделката ни пропада.

Той я потупа по темето; тя подскочи.

Наблюдателя пое към летище „Шипол“ да хване следващия полет до Ню Йорк.

Бележник. Кому би хрумнало да се страхува от бележник? Кому би хрумнало, че един бележник може да го унищожи?

Хотел „Клейбърн“ Манхатън

Разбудих се стреснато. Бях заспал с дрехите върху леглото. Изтощението бе надделяло над трескавата възбуда, завладяла ме през последните часове. Мразя да спя с дрехите; сънят сякаш винаги се пропива в материята. Тропането по вратата се повтори. Настойчиво. Бях сложил табелката „Не ме безпокойте“. Протегнах ръка за пистолета и после си спомних, че нямам. Да пътуваш с оръжие изисква много документи. Щях да си взема по-късно от моя бар „Последен миг“.

— Сам! Аз съм.

Леони.

Погледнах часовника. Десет сутринта. Скочих и отворих вратата.

— Искам да ни поръчаш кафе и закуска в твоята стая. Не искам камериерката да вижда моята.

— Защо?

Леони подбели очи.

— Прави каквото ти казвам. Кафе, две кани и препечени филийки. Поръчай повече, не знам кога ще ядем пак. Извикай ме, когато пристигне храната.

Тя се обърна и влезе в стаята си.

Послушах я и поръчах кафе и препечени филийки с масло. Изкъпах се надве-натри, обух джинси и чиста риза, която можех да нося разкопчана. Проверих личния си телефон, да не би Мила да се е обаждала. Нямаше съобщение. Сигурно беше решила да се държи на разстояние. Нямаше съобщения и в телефона, който Ана ми беше дала.

Храната пристигна — два омлета, бекон, понички, овесена каша, сок, кафе. Румсървисът в Ню Йорк струва горе-долу колкото един процент от националния дълг. Подписах чек и почуках на вратата на Леони.

— Донеси всичко тук, ще бъде работна закуска — каза тя.

Задържа вратата, докато внеса големите подноси.

Стените бяха покрити с бяла хартия, големи листове, откъснати сякаш от папка за презентации и надраскани с тъмен маркер. Върху екрана на лаптопа се виждаше отворен чатрум. До него имаше препълнен пепелник.

— Не знаех, че пушиш — казах.

— Бях спряла. Когато се роди Тейлър. Сега започнах отново и се ненавиждам за това.

Леони седна и започна да тъпче омлет с кашкавал и гъби в устата си.

— Мразя студена храна — заяви. Яде съсредоточено няколко минути, докато аз отпивах от чашата с кафе, от което се нуждаех като от кислород. — Добре. Едно по едно. Джън Мин не е съществувал, преди да пристигне в Делфт.

— Фалшива самоличност — повдигнах вежда аз и се пресегнах към моя поднос с храна.

— Оценките му са отлични.

— Проникнала си в университетския сървър?

Тя сви рамене.

— Лесна работа. Университетите поддържат огромни мрежи с множество неопитни потребители — дори в техническите. Колежът е като гигантско кафене, в което всеки има лаптоп. Не е трудно. — Тя задъвка отново, толкова бързо, че едва ли усещаше вкуса на храната. — Документите му сочат, че е от Хонконг. Това обяснява отличния му английски. Но аз поразрових по-дълбоко. Има Джън Мин от Хонконг, роден на същата дата, вписана в университетските архиви. Умрял е на пет години, удавил се е в залива.

— Нашата мишена е откраднала чужда самоличност.

— Да. И е попълнил липсващите подробности. Завършил Хонконгската международна гимназия — фалшива диплома. Училището няма данни за него.

— И в техните компютри ли се вмъкна?

— О, не, обадих се. От името на Нюйоркския университет.

— Защо Джън Мин се е представил за китаец, за да се запише в университета? Искам да кажа, хората фалшифицират документи за самоличност, за да изперат пари или да преминат граници. Кой, за бога, краде самоличност, за да го приемат в колеж в Холандия? И се преструва на китаец? Ами ако го депортират? Ще се прецака.

Леони се усмихна.

— Защото ако видиш някой с китайски паспорт, няма и да ти хрумне, че не е китаец. Невъзможно изглежда да е измамник.

— Брилянтно — казах тихо.

— Джън Мин означава „Златно име“. Легално име, да, но намирам, че е избрано нарочно. Златно име, съвършеното име, което да го прикрие.

Потърках чело.

— Необикновено хлапе, нали?

Лесно е да преследваш глупак; умните са истинско предизвикателство.

— Мисля, че е беглец — скръсти ръце Леони. — Някой, който се крие, но отчаяно иска да продължи образованието си, особено в престижен технически университет. Малцина ще дръзнат да фалшифицират китайски документи, защото се страхуват да не ги депортират в Китай и после да не успеят да се измъкнат. Всъщност е много хитър ход. Видя ли белгийски или костарикански паспорт, веднага се замислям дали не е подправен. Това са най-популярните националности сред хората, които искат да изчезнат. Мисля, че е избрал Хонконг, защото е бил там, сигурно може да мине за местен. Предполагам обаче, че е американец, канадец, англичанин или австралиец.

— Решил е да се предаде на ЦРУ в Ню Йорк. Трябва да е американец.

Тя сви рамене.

— Недей да градиш хипотези. При всичките си недостатъци ЦРУ все още е най-могъщата разузнавателна агенция в света и нашият загадъчен господин Мин навярно просто е искал да сключи сделка с най-добрите.

— При всичките си недостатъци? — повторих. — Звучиш като ветеран.

По страните й плъзна червенина и стигна чак до кестенявата й коса.

— Не съм. Нямам нищо общо с ЦРУ.

— И какво следва? Ще търсиш студенти по компютърни науки с китайско потекло, които са извършили престъпление и са изчезнали?

— Да, точно така — отвърна тя. — Но има и друго, Сам. Ню Йорк. Ако Джън Мин иска да се предаде на ЦРУ, защо не го е направил в Амстердам? Там има агенти. Лесно щяха да се свържат с него. Защо му трябва да бяга?

— Питаш, сякаш знаеш отговора.

— Знам го. В момента го издирват в Амстердам.

Тя отвори уебстраница на амстердамски вестник, излизащ на английски.

Напуснал е болницата, където е бил пациент. В стаята му открили мъртъв мъж, пребит до смърт с метален прът. Мъртвецът е познат на полицията като наемен главорез.

— Опитвали са се да го убият и преди?

— Да. И уж безпомощният хакер е убил главореза.

Гласът на Леони прозвуча, сякаш се гордееше с него.

— Полицията смята, че Джън е в опасност и бяга. Съветва го да се предаде.

— Но той би могъл да се предаде на ЦРУ там. След като го преследват, така всъщност е по-добре за него. Но не е отишъл в най-близкия офис на ЦРУ. Какво има тук? Защо е избрал Ню Йорк? — попитах. Не бях се сещал. Хлапето сигурно имаше сериозно основание да поеме риска да дойде в Ню Йорк.

— Поради две причини — продължих. — Познава агент на ЦРУ тук.

Огъст беше контактувал с него в Амстердам; може би Джън Мин беше дочул нещо, свързващо Огъст с Ню Йорк, и бе решил да разговаря лично с него. Не знаех какво точно се е случило между тях, когато Огъст го бе отвел от кафенето.

Леони мълчеше очаквателно.

— Или е оттук и бяга у дома.

— Защо ще се прибира у дома? — попита Леони. — Скрил се е много добре. Наистина много добре. Ако е избягал от тук, значи тук го издирват. Поема огромен риск.

— Вероятно има семейство, което иска да прибере и да защити. Или иска да се сбогува с тях, ако смята да изчезне.

— Предполагам, че щом е живял под прикритие в Холандия, вече е изчезвал веднъж.

Гласът й прозвуча изтощено. Не биваше да позволяваме убийственият коктейл от безсъние и емоционално напрежение да ни изкара от релсите.

— Ако вече се е скрил, защо ще се връща у дома? Изглежда ми по-голям риск, отколкото си струва да поеме.

Свих рамене.

— Чувал съм как защитени свидетели се прибират в родните си места. Просто се изморяват да живеят в лъжа.

— Моите клиенти не се връщат. Скрия ли ги, остават скрити.

Не знам какво ме прихвана.

— Браво. Укриваш престъпници и убийци. Измет, която „Новем солес“ иска да опази. Браво.

— Нямаш никаква представа какво правя и на кого помагам.

— Ами кажи ми!

Леони знаеше повече за мен, отколкото аз — за нея. И кого трябваше да виня?

Тя повдигна вежди и отпи дълга глътка от кафето, за да остави напрежението да се разсее. Порицах се мислено, че я провокирам. Сега имах нужда от нея; нравствените поучения трябваше да почакат.

— Ако е от Ню Йорк, кръгът от възможности се стеснява значително.

Приведох се напред и се взрях в екрана на компютъра й. Разгледах чатрума и отделните колонки с коментари, маркиращи различни разговори.

— Какъв е този сайт?

— „Даркхенд“. Хакерски форум.

Тя започна да пише.

— Така научих кой е Джън Мин. Намерих хакери с отворени задни вратички към системите, до които ми трябваше достъп. Между другото, времето им се заплаща.

— Колко?

— Ще изпереш малко пари за тях. И двамата са китайци. Искат да прехвърлят около петдесет хиляди долара в американски сметки. Ти ще им помогнеш.

— Как по-точно?

— През бара ти в Лас Вегас.

Знаеше за бар „Каньон“. Не само че там съм се срещал с Ана, но и че го притежавам.

— Твоите приятелчета няма да перат мръсните си хакерски пари през моя бар.

Бог знае как са спечелени. Пари в брой от банкомати с пробита защита или от компании, плащали, за да не блокират сайтовете им… Леони ме въвличаше в нови престъпления. Гневът ми сякаш я развесели.

— Не можеш да откажеш. Сделката е сключена. Заради децата.

Тя, разбира се, беше абсолютно права. „Заради децата“ — двете най-могъщи думи в езика. Добре, помислих си. По-късно ще разрешавам този проблем.

— Не давай обещания, които не можеш да спазиш.

— Искаш ли да намерим това момче или не? — стана тя. Очите й блестяха разярено. — Ще правиш каквото ти казвам. Няма да спорим!

— Успокой се — казах. — Имам право да знам когато замесваш мен и бизнеса ми в престъпна дейност.

— А аз имам право въобще да не ми пука.

Оставих пет секунди да отминат в тишина.

— Така… Да използваме за отправна точка предположението, че нещо лично го свързва с Ню Йорк.

Леони кимна.

— Открием ли какво е, откриваме и него — обърна се тя към лаптопа. — Ще се залавям за работа. Благодаря за закуската.

— И какво? Аз ще чакам? Не.

— Имаш ли идея как да си полезен? — Гласът й прозвуча рязко. — Аз ще го намеря, ти ще го убиеш, Куршуме. Твоята задача е по-лесна.

— Не се налага да моля изчанчените си приятелчета за помощ — казах.

Излъгах. Имах източници от средите на „Кръглата маса“, но не възнамерявах да споделям това с нея. Продиктувах й номера на мобилния си телефон. Вместо да го запише, тя го повтори на глас.

— Къде отиваш? — попита, когато тръгнах към вратата.

Не й отговорих. Нямаше смисъл. Нейният начин щеше да отнеме прекалено много време.

Челси, Ню Йорк

Повечето кодови имена във фирмата не са майтапчийски, но неговото беше — Фейджин, главатарят на крадците от Чарлс-Дикенсовия „Оливър Туист“, който прибира бездомните лондонски деца и ги превръща в джебчии. Моят познат Фейджин беше осъвременил литературния герой.

Отидох до Челси с метрото. Вече наближаваше пладне и по улиците се разхождаха купувачи и оглеждаха произведенията на изкуството, изложени по витрините на многото галерии. Тръгнах към последния известен ми адрес на Фейджин. Надявах се да не се е преместил. Изкачих се до последния етаж на сградата, почуках и се заслушах. Превъртях бравата и влязох.

Апартаментът беше просторен (не ми се и помисляше колко струва) и все още негов. На стената висеше снимка на Фейджин и съпругата му — усмихнати на фона на тропическа гора. Той беше кльощав и имаше червеникава брада и много тъмни кафяви очи. Мръсните чинии от закуската бяха натрупани в мивката. Каната с кафе беше пълна. Аз живеех в полупразни полуапартаменти-полуофиси над барове; започвах да забравям какво е да живееш в истински дом. С Луси имахме красив дом в Лондон, близо до Британския музей — уютно място, където да се връщаш вечер, изпълнено с повеи от живота, който си изграждахме. Но сега беше по-добре да не мисля за това. Предполагате навярно, че човек, избрал името на Фейджин от „Оливър Туист“, едва ли би откликнал на сантиментална молба да ми помогне да спася горкото си дете.

Апартаментът беше с четири спални. В едната имаше легло от „Икеа“. По мебелите и по пода се валяха мъжки и женски дрехи, Фейджин си падаше мърляч. Във втората спалня имаше шест компютъра върху дълга маса, стол с бобови шушулки и телевизор с модерна конзола за игри. Фейджин продължаваше да прилага старите си трикове.

Двама млади оливъртуистовци — около шестнайсетгодишни — седяха пред компютрите, надянали слушалки. Музикалният пашкул им попречи да ме забележат. Отидох в кухнята, извадих ябълка от хладилника на Фейджин и я измих. Взех нож от шкафа, защото не познавах шестнайсетгодишните, и се върнах в компютърната зала.

Захапах ябълката и застанах зад първия Оливър Туист. Той беше слабовато хлапе с кафява къдрава коса и осеяно с пъпки лице. Беше съсредоточен върху компютърния екран, а пръстите му чаткаха по клавишите.

Надникнах над рамото му. Екранът беше пълен с компютърни кодове, но с коментари на руски. Огледах ги. Интересна лудория замисляха оливъртуистовците.

Извадих едната му слушалка и казах:

— Здрасти! К’во прайш?

Той подскочи в стола. Очите му се разшириха при вида на ножа в ръката ми.

— Уф…

Другото хлапе — афроамериканец, малко по-голям, носеше блуза с щампа на „Ню Орлиънс Сейнтс“, джинси и най-грозните жълти гуменки, които някога бях зървал — се изстреля от стола. Показах му ножа и той спря.

— Какво правите? — попитах отново.

Не отговориха.

— Русия или Китай сте взели на мушка днес, момчета? — престорих се, че не съм чел над раменете им и отхапах отново от ябълката. — Или друга държава? Фейджин обича да прецаква Египет и Пакистан.

Отново не отговориха. Спогледаха се.

— Мълчанието ме отегчава — заявих. — Приисква ми се да си поиграя с ножа.

Нима не съм мил? Човек, който заплашва тийнейджъри.

— Русия — обади се фенът на „Сейнтс“ след малко. — Залагаме софтуерни бомби в електрическата им система.

— Звучи много патриотично — казах. — Скоро ли ще дойде Фейджин?

Фенът на „Сейнтс“ кимна.

— Да, отиде да донесе нещо за хапване.

— Да не ви свърши любимият „Ред Бул“?

— Хмм… всъщност останахме без „Пепси“ — каза хилавото хлапе.

— Е, няма да ви преча — казах. — Фейджин ми е стар приятел. Просто ще го почакам.

Тя седнаха сковано пред компютрите, а ръцете им затракаха по клавиатурата, макар и доста по-бавно. Но не си сложиха слушалките.

Аз си ядях ябълката, наблюдавах ги и чаках.

Фейджин се появи след десет минути, стиснал книжна кесия с покупки. Изпусна я при вида ми. Един портокал се изтърколи и спря до крака ми.

— По дяволите. Сам Капра!

— Здрасти, Фейджин.

Той стисна устни. Аз вдигнах портокала и му го подхвърлих. Улови го.

— Ще отидеш ли да затвориш вратата? — попитах.

Затвори я. Остави малкия плик с покупки върху плота.

Погледна да се увери, че оливъртуистовците са добре.

— Хайде, хайде! — казах. — Не бих наранил хлапетата ти.

— Открадна една ябълка — обади се фенът на „Сейнтс“.

— Нима? Попречи ли ви да работите?

— Не — отговориха в един глас.

— Запрятайте ръкави!

Като по даден знак оливъртуистовците си надянаха едновременно слушалките, Фейджин остави пред всеки по една студена кутийка „Кока-Кола“. Скоростта на тракане по клавиатурите се увеличи.

Фейджин скръсти ръце и каза:

— Каквото и да искаш, отговорът е „не“.

— Много недружелюбно посрещане.

Запознах се с Фейджин, когато работех в клона на ЦРУ за международни престъпления, тоест, когато изпълнявахме мръсни задачки, за които никой не биваше да узнава. В задълженията ни влизаше какво ли не — от трафик на хора до контрабанда на оръжия и корпоративен шпионаж, ако застрашават националната стратегия за сигурност. Престъпления на такова равнище, подобно на тероризма, заплашват стабилността на Запада. Те проникват надълбоко, тровят правителствата и подкопават фундаменталния социален договор чак до сърцевината на цивилизацията. В днешно време двайсет процента от икономиката е нелегална. Престъпниците навлизат във все повече сфери.

Но за да възпрем престъпленията, понякога самите ние вършехме престъпления, Фейджин беше пример за това. Четохте ли във вестниците как между Русия и далеч по-малката й съседка — Грузия — избухна война? Руснаците използваха не само куршуми и ракети срещу Грузия. Те сринаха интернет достъпа на цялата страна. С масивна кибератака срещу главните сървъри руснаците успяха да лишат цялата нация от четири милиона души от интернет. Вместо уебстраниците на Си Ен Ен или Би Би Си грузинците получаваха руска пропаганда. Опитваха ли се да изтеглят пари от грузинска банка, средствата им оставаха блокирани. Понечеха ли да изпратят имейл на сънародник, седяха и се взираха в неизпратеното съобщение в пощенската кутия. Руснаците твърдяха, че кибератаката не е осъществена от правителствени хакери, а от добронамерени кротки патриоти, действали независимо, за да помогнат в борбата срещу врага. След войната НАТО и ядосаните грузинци установиха, че някои хакери, замесени в интернет атаката, са свързани с най-известните престъпни групировки в Русия. Дори този „доброволен“ хакерски корпус да не беше официално част от правителството, то поне го закриляше, а присъствието му гарантираше на руските управници необходимите и достоверни оправдания.

Най-добрите хакери невинаги са на държавна заплата. Понякога хакерите не бива да са свързани с теб, когато нарушаваш закони и договори.

Фейджин беше нашият заден джоб, нашият воин, нашето прикритие. Той и неговите оливъртуистовци. Когато се наложеше да рушим или да крадем и действията ни не биваше да се свързват с ЦРУ, тогава „Специални проекти“ и Фейджин излизаха на сцената да пребъркват незабелязано джобове.

— Вече не работиш за „Специални проекти“, Сам — каза Фейджин. — Махай се.

— Сега съм консултант на свободна практика. Като теб. Неофициално.

— Наистина? — любимата дума на Фейджин, поднесена с ухилване. Веднъж броих колко пъти я произнася по време на разговор и спрях на петдесет.

— Дойдох да те помоля за услуга.

— Наистина? Повтарям — махай се.

— Времето ме притиска. Кажи ми каквото искам да знам или ще разкажа на севернокорейците за теб и екипа ти. И на руснаците. И на китайците. И на иранците.

Фейджин и хакерският му отряд шпионираха и създаваха неприятности на много врагове. Дори и на приятели. Ще спомена само, че французите, бразилците и японците също имат основания да го мразят. Просто са в неведение.

— Не би посмял.

— Животът на детето ми зависи от това, Фейджин. Ще посмея. Седни да поговорим.

Той седна. Още приличаше на учител по информатика, какъвто е бил навремето в нюйоркска гимназия. На стената висеше грамота „Учител на годината“ от дните, когато още е преподавал, миришел е на тебешир, на маркери и на задушни компютърни кабинети. Разбира се, Фейджин притежаваше неотразим талант да насърчава младите таланти и да формира съзнанията им. За жалост ги насърчавал да проникват в банкови и държавни бази с данни, обикновено като лудория. „Специални проекти“ го бяха наели, когато той и ловките му джебчии се опитали да се вмъкнат (неволно) в дъщерна компания на ЦРУ. Спестили на Фейджин и питомците му затвора и го насочили към по-ползотворни занимания. Пред външния свят Фейджин се водеше софтуерен консултант.

— Животът на детето ти? Не ставаш ли мелодраматичен?

Не знаеше нищо за живота ми. Доколкото ми беше известно.

— Търся млад хакер с китайско потекло, вероятно отрасъл тук, в Ню Йорк.

— О, това стеснява кръга — подбели очи той. — Наистина. Лявата или дясната колонка от телефонния указател предпочиташ?

— Познаваш ли хакер, изчезнал през последните една-две години?

— Не.

Забелязах скръстените му ръце да се стягат за миг. Налагаше се да задавам много точни въпроси, за да получа полезен отговор. Основният принцип на Фейджин е, че информацията и разузнаването са единствената валута. Наистина.

Отворих мобилния си телефон. Не казах нищо. Просто исках да го види. Сега той беше по-страшен от зареден пистолет.

— Мисля, че е от Ню Йорк и е извършил нещо лошо, принудило го да се скрие под фалшиво име, Джън Мин, в Делфтския технологичен университет. Върнал се е в Ню Йорк. Поел е огромен риск, макар да има всички основания да прокопае тунел под някой холандски канал и да се спотаи там през следващите десет години. Според мен причините са семейни.

— Много азиатски хлапета учат информатика, но малцина се посвещават на хакерство. Културни задръжки. Китайските деца повече уважават авторитета — огледа Фейджин върховете на пръстите си. — Не че си падам по стереотипи и генерализации. Наистина.

— Колко познаваш?

— Е, неколцина. Минавали са през моя… хмм… лагер. Пазя им данните.

— Защото не искаш да проговорят за работата ти, или защото пак ще ти потрябват?

— И двете. Ако ти ги покажа, ще си тръгнеш ли?

— Трябва ми име, Фейджин.

— И после какво?

— Няма да споменаваш на „Специални проекти“, че съм бил тук, а аз няма да дам домашния ти адрес и истинското ти име на многото ти врагове отвъд океана.

— Обиждаш ме. Не мисля, че ще го направиш, Сам.

— Става дума за детето ми. Правилата са зачеркнати.

Той стана. Последвах го до един от компютрите.

Приведох се към екрана. Исках да се уверя, че няма да изпрати имейл на Огъст или на другиго от „Специални проекти“. Хакерите са по-ловки и по-неуловими от джебчиите. С едно натискане на бутона Фейджин можеше да преформатира цялата мрежа. Да ги наблюдаваш пред клавиатурата е като да гледаш кобра да се надига бавно от плетена кошница.

— Имам досиета на всички оливъртуистовци — каза той.

Вписа парола за достъп — прекалено бързо и не успях да я разчета. После още една и още една. Видях файл на име ТУИСТ. Отвори я. Появиха се десетки имена. Той избра няколко и досиетата им се отвориха. Включително снимките. Едва ли Фейджин ги беше заснел лично; приличаха на откраднати от паспорти или шофьорски книжки. Дори от ученически бележници. Някои деца изглеждаха тринайсет-четиринайсетгодишни. Правителството ви в действие, дами и господа!

Той запрехвърля снимките, а аз ги оглеждах.

— Не, не, не — повтарях.

Беше прекалено да се надявам, че Джън Мин е работил за него; иначе щеше да дотърчи право тук, за да се предаде.

— Не са на Джън Мин.

— Джън Мин… Джън Мин… Помня един Джак Мин.

— Джак Мин. Твърде сходно е с Джън Мин. Не го бива за псевдоним.

— Не ставай глупав. Джън е фамилията, не Мин. Приятелите са го наричали Мин, а не Джън. И добрият псевдоним се помни лесно.

Той седна и потърси в Гугъл Джак Мин. Появиха се новинарски съобщения. Снимка.

— О, да — каза Фейджин. — Същият.

Беше младият китайски хакер.

— Той е. Какво е направил?

— Не го познавам лично. Говореха, че проникнал в лаптопа на Брус Спрингстийн. Откраднал албум, който още записвали.

— Какво безочие! И затова е беглец?

Фейджин се поколеба.

— Хмм… не. Много го бивало да пробива защитата на копирни машини.

— Копирни машини? — повдигнах вежди аз.

— Да. Служебни копирни машини. Повечето имат микрочипове и интернет връзка. Влизат в интернет, ако нещо се повреди. Смъкват програма, ако проблемът е софтуерен, или поръчват части.

— И Джак Мин… тършувал в копирни машини?

— Да. Пренаписвал софтуера им.

Фейджин облиза устни.

— Защо?

— Е, може да пренапишеш софтуера в чипа на машината, за да я блокираш, да я повредиш или да я унищожиш. Той опожарил копирната машина във фирмата, където майка му работела като консултант. Пожарогасителите се включили и причинили щети за няколко хиляди долара.

— Голяма пакост. Пренебрегва ли го майка му?

— Или — учтиво прочисти гърло Фейджин — може да програмираш копирната машина да запазва всичко сканирано и да ти го изпраща по имейла.

— Олеле.

Е, това беше сериозно. Помислете какво може да получите от компрометирана копирна машина — бизнес оферти, юридически документи, преди да са представени пред съда, проекти за продукти, поверителни меморандуми. Въпреки наличието на имейл, все още се използват хартиени копия на важни документи. Възможно е да научиш много за някоя компания или проект, преглеждайки всичко минало през копирната машина.

— Корпоративен шпионаж?

— Вероятно. Скромен опит.

— Затова ли Джак Мин е напуснал Ню Йорк?

Фейджин кимна бавно.

— Крадял е тайни от компании. Нищо чудно да се е опитал да ги продаде. Или някак си са го проследили. Умеел е да кара копирните машини да шпионират за него, възможно е да е използвал и друг шпионски софтуер.

Размислих. Сигурно така беше откраднал тайните на „Новем солес“.

Фейджин сви рамене.

— Не мисля, че ще се върне да види семейството си.

— Защо?

Фейджин се усмихна за пръв път.

— Е, носеха се слухове, че баща му умрял заради него.

Манхатън, Ню Йорк

Апартаментът на майка му се намираше на няколко пресечки от площад „Обединени нации“, на 59-а източна улица. Удобно местоположение, а майка му открай време ценеше утъпканите пътеки. Не обичаше да се препъва в неравности.

Джак Мин не позна портиера, а нямаше и ключ. Седна в малка елегантна чайна от другата страна на улицата и заотпива силен чай „Ърл Грей“. Протегна изтръпналите си от полета крака и зачака майка му да се прибере у дома. Небето громолеше по-силно от автомобилите по шосето. Облаците затъмниха яркото утринно слънце. Заваля топъл пороен дъжд. Джак видя как на уличния ъгъл ненадейно се появи продавач на чадъри, сякаш дъждът го е довел с магическа пръчица. В Ню Йорк му се струваше странно топло след необичайно студеното за сезона време в Амстердам.

Мислеше, че никога повече няма да се върне тук. Очакваше да го залее вълна от чувства. Вместо това — по-лошо — го завладяха угризения и тъга, които бавно го задушаваха.

Усещаше риска като влажна стомана върху езика си. Ами ако „Новем солес“ изпратят наемен убиец като онзи, когото уби в Амстердам, да следи майка му и да го ликвидира, ако се появи? Ами ако в ЦРУ бяха разбрали кой е, след като бяха чули предложението му? От всички ходове, които бе предприел, след като го простреляха, да се върне у дома беше най-опасният. Озърна се. Ако държаха под око апартамента, щяха да го заловят в мига, щом се появи от другата страна на улицата. Пъхна слушалката на айпода в ухото си, но не го пусна. Обади се вкъщи от предплатения телефон, който купи, когато пристигна в Манхатън. Включи се телефонният секретар на майка му и той затвори и реши просто да дойде. Баща му беше богат; семейство Мин инвестираше разумно още от времето в Хонконг, а майка му пак работеше като консултант.

„Мамо — помисли си той, — прибери се у дома“. Набра отново домашния й телефон. Никакъв отговор. Ако пътуваше по работа, можеше да е навсякъде — от Южна Америка до Хонконг и Канада. Възможно е да не приема обаждания от непознати номера. Можеше да опита да проникне в компютъра й; сигурността не я интересуваше особено. Но това му се струваше като да тършува из гардероба или любовните й писма от младини. Майките бяха забранена територия за хакерство.

Чакаше и наблюдаваше как топлият неспирен дъжд се стича по витрината. Сърцето му блъскаше в гърдите. Майка му можеше да го заплюе в лицето. Да извика полицията. Отново да го нарече отцеубиец. И той не беше сигурен, че е способен да понесе тази болка.

Свърталището на Фейджин, Ню Йорк

Фейджин си наля кафе. Не ми предложи.

— Сандра Мин е бивш служител в Държавния департамент. Познава влиятелни хора и в деловите, и в правителствените среди. Участва в борда на директорите на две компании от Топ 1000. Родена е в Америка, но е родственичка на изтъкната хонконгска фамилия. Името на съпруга й е Ръсел Мин. Инвеститор в недвижима собственост. Умира малко преди Джак да изчезне. Притежавал имоти в Ню Йорк и Ню Джърси. Получава сърдечен удар горе-долу по времето, когато Джак офейква.

За миг в очите на Фейджин просветнаха весели искрици.

— Сърдечен удар заради престъпленията на сина му? — попитах.

Такива слухове се носят — отвърна Фейджин.

— Тежък кръст за дете — казах.

Фейджин изсумтя. Като социален работник беше виждал много страдащи деца.

— Животът е пълен с тежки кръстове. Ако го бях наел, щях да го закрилям. Никога не залавят оливъртуистовците. Никога.

— Връзки в правителството и деловите среди… — повторих думите на Фейджин.

Дали майка му можеше да го укрие, или да му помогне да се свърже с ЦРУ, преди да го намеря? Нямах друг избор, освен да посетя дома й. Погледнах Фейджин.

— Дали Джак би потърсил хакерите в града? Познава ли някой от твоите туистовци?

— Не и ако иска да остане незабелязан. Ако за главата му има цена, бих се изкушил да прибера парите.

— Поне не изневеряваш на себе си, Фейджин.

— И колко ме ощастливява това!

— Но ти не би го предал в полицията. Не обичаш да разговаряш с полицаи.

— В своя защита отбелязвам, че и те не обичат да разговарят с мен.

— Къде живее госпожа Мин?

Фейджин провери в компютъра. Разгледах снимката на майката — елегантна жена, докоснала брадичка в странна поза като в художествена снимка. Беше красива по студен, кубически начин.

Фейджин ми продиктува адреса й.

— Благодаря.

— Само това? Благодаря?

— Няма да казваш на никого, че съм тук, Фейджин.

— За нищо на света.

— Защото иначе ще уведомя хората, които издирват Джак Мин, че вероятно знаеш къде е. А направя ли го, ще ми заповядат да изтръгна сведенията от теб и после да те убия.

— Намери си по-изискани сътрудници — каза Фейджин. — И наистина, не бива да се превръщаш в главорез.

— Кажи ми, Хакермен — рекох, — чувал ли си за хакерка от Лас Вегас на име Леони?

— Леони? Леле! Харесвам сладки имена.

— Просто ми отговори.

— Не. Но нали знаеш, че онлайн не се използват истински имена? — ококори се той. — Удивително, нали?

— Тя премества хора, които искат да изчезнат. Работи с хакери по цял свят. Набавят й информация или й помагат да създава мними самоличности.

— Значи не е хакер. Търгува с данни. Наема хакери да й вършат работата, после използва други хора. Така не става ясно какво точно работи и за какво.

— Знаеш ли нещо за нея?

Показах му снимката, която направих, докато Леони спеше.

— Отегчил си я до смърт, за да я снимаш, нали?

— Виждал ли си я?

— Не. Но е красавица, нали?

— Чувал ли си за жена на име Ана Тримейн?

Той размисли и поклати глава.

— Ами за „Новем солес“?

— Звучи като католически манастир.

— На латински означава „Девет слънца“. Чувал ли си за организация с такова название?

— Не.

Станах.

— Благодаря за информацията, Фейджин.

— Успех, Сам. Надявам се да намериш сина си.

Явно ми пролича, че съм изненадан.

— Какво? Забранено ли е да ти пожелая успех?

— Просто си дръж езика зад зъбите, Фейджин. Не споменавай, че съм тук.

— Не заставам между родители и деца, човече. Когато децата дойдат при мен, родителите им вече са ги прогонили.

Фейджин проследи с поглед как Сам излиза. После се пресегна към телефона. Сам Капра можеше да го заплашва колкото си иска, но не той плащаше сметката.

Фейджин докладва за разговора, изключи телефона и отиде да види дали оливъртуистовците са поставили електронните си капани в московската електрическа мрежа.

Манхатън, Ню Йорк

Час по-късно Джак я видя.

Майка му крачеше по тротоара с обичайната си стегната походка. Носеше светлосин дъждобран. Косата й беше с безупречна прическа и сивите кичури бяха повече, отколкото си спомняше. Носеше пликове от местната бакалия и найлонът се издуваше от покупките й. Той пресече улицата и тръгна към нея.

„Не се извръщай — помисли си. — Не ми обръщай гръб“.

Зачака да доближи до него.

— Здравей, мамо.

Тя спря и надникна изпод сводестото убежище на чадъра. Огледа го, сякаш е снимка, която е открила в чекмеджето и не се сеща кога и къде е заснета. Всеки миг от мълчанието й беше мъчение. Прииска му се циментът под краката му да се разтвори като бездна и да го погълне. Дъждовна пелена се сипеше от периферията на чадъра й.

— Здравей, Джак.

Всъщност не изглеждаше изненадана.

Той се протегна към плика с покупки.

— Тежък е.

Забеляза пиле и ориз, но също бисквити „Ореос“, ябълки и картофен чипс. Странно, още купуваше любимите му лакомства.

Позволи му да вземе плика.

— Да, тежи. Благодаря.

— Може ли да поговорим няколко минути?

— Само няколко минути? — попита тя и той долови едва чутата болка в гласа й.

— Не за дълго. Знам, че си заета, мамо.

Това беше рефренът от младостта му: „Не сега, Джак, заета съм. Да, скъпи. Ще видя рисунката ти след малко. Мама е заета. Мога да ти помогна за домашното по математика по-късно, Джак. Сега съм заета“. И накрая: „За какво искат да говорят с теб полицаите? Имам среща с посланика“. Спомни си как веднъж, когато беше на девет, заяви, че е посланикът на Кидония, детската държава, и тя се засмя и го прегърна, без да съзнава, че това е зов за внимание. Джак се поздрави мислено, че е прикрил горчивината в гласа си.

— Всъщност не съм заета и много се радвам да те видя.

Тя протегна ръце и го прегърна неловко. За последно го беше прегърнала, когато преди две години се дипломира предсрочно в Нюйоркския университет. Преди ФБР да се появи на прага им да го търси. Той устоя на изкушението да я прегърне, да я притисне силно, толкова силно, че да не може да му се изплъзне.

Тя го помилва по лицето. Той се опита да не затвори облекчено очи.

— Какво е това? Имаш хирургически белег на гърлото.

— Стана случайно.

„Простреляна ме, мамо. Раниха сина ти“.

Не, не можеше да го каже, призля му дори при мисълта как думите се надигат в гърлото му.

— Как?

— Няма значение.

— Има значение, разбира се. Защо не ми се обади, Джак? Къде беше?

— Няма значение.

Очебийната лъжа едва не го задави, но той просто я задържа в прегръдката си. След миг ръцете й го докоснаха по гърба и го притиснаха предпазливо.

— Добре ли си, Джак? Да влезем вътре? — попита сепнато тя.

Той се отдръпна от нея и усети по лицето си сълзи, смесени с дъждовната влага. Засрами се. Тя не каза нищо, докато той ги бършеше с опакото на дланта си. Нейното лице беше сухо. Както винаги.

Тя беше дипломат, затова той отговори дипломатично:

— Да. Омръзна ми да бягам, омръзна ми да се крия. Исках първо да те видя. Преди да отида в полицията.

Не, мамо, дойдох да се сбогувам — искаше му се да й каже. Сбогом завинаги. Не биваше да идвам. Толкова е трудно.

— Ще влезем вътре, ще пийнем кафе и ще се обадим на адвокат.

„Човек на действието както винаги“ — помисли си той.

— Нека първо да поговорим. Ти и аз. Преди адвокатите, нали?

Майка му мина бързо край портиера и те се изкачиха мълчаливо с асансьора. Искаше да види лицето й, но гледаше как от чадъра се стича вода върху пода. Джак влезе в жилището и въпреки задушната пролетна топлина усети хлад. Апартаментът беше същият, какъвто го помнеше — съвършен като от списание, декориран с колекцията й от китайско изкуство по червените стени и снимки на майка му с президенти, бизнесмени, дипломати и други знаменитости. Допълваха ги творби от различните й постове в Държавния департамент — Хонконг, Виетнам, Южна Корея, Перу, Люксембург. Беше събирала мозайка от целия свят, парченца красота от всяко място, за да украси гнездо, където никоя друга птица не желае да живее. В един ъгъл имаше семейна снимка на него и на баща му. В периферията на живота й, на границата на кръга.

— Искаш ли безкофеиново кафе? — попита тя.

— Имаш ли обикновено? Изморен съм.

— Хмм… не. Кофеинът вече ми действа разрушително.

„Само храната ти се отразява разрушително, мамо“, помисли си той. Чувстваше се разкъсан между копнежа и негодуванието — два края на едно и също въже, прерязващо сърцето му.

— Нека бъде безкофеиново тогава.

— Гладен ли си?

— Не.

Той я последва в кухнята, където тя се засуети около кафе машината.

— Как си, мамо?

„Не биваше да идвам тук“. Завладя го ненадейно изкушение да й разкаже всичко, да се впусне в обширно признание за опасността, която го дебне, да я помоли за помощ. „Сбогувай се и тръгвай. Не поглеждай назад. Иначе нищо добро не те чака“.

— Добре съм.

— Още ли работиш като консултант?

— Да, от време на време. Обмислям дали да не напиша нова книга.

— Радвам се.

Тя сипа вода в кафе машината.

— Къде се криеше, Джак?

— В Холандия.

— Трябваше да се досетя. Толкова много младежи от цял свят се тълпят край каналите. Заради дрогата си отишъл там, предполагам.

— Не, мамо, учех в университета. Пробвах марихуана, но предпочитам да прочета хубава книга или да отида на кино.

Тя примигна. Върху устните й затрептя усмивка.

— В университета. Бягаш от полицията и се връщаш в училище.

— Е, под чуждо име.

— Как се сдоби с нова самоличност? С дипломи? Как плащаше таксата за обучение?

Тя вдигна ръка, сякаш да се предпази от огнена искра.

— Няма значение. По-добре да не знам какви други престъпления си извършил. Ще разкажеш на адвоката. За бога, сега и холандците ще те изправят пред съда.

„Включително за убийство“, помисли си той. Най-добре да не се впуска в подробности.

— Искам да видя гроба на татко.

— Няма гроб. Кремирах го. В кабинета е.

— Той е тук?

Тя се обърна към кафе машината.

— Разбира се, да не мислиш, че съм го изхвърлила?

— Наричат го разпръскване на праха, мамо.

— Е, той е още тук.

Джак се върна в дневната. Върху широка полица с книги стоеше урната, точно до „История на изкуствата“. Беше красива. Сълзи се надигнаха в очите му, готови да бликнат. Той погледна бюрото, килима и усети скръбта като кладенец в сърцето си, дълбок и тъмен, и всички ужасни спомени го заляха като неканен прилив.

— Как е възможно да си постъпил толкова неразумно? — проехтя остро гласът на баща му, изпълнен с шок и срам.

— Полицията иска да те арестува. Извършил си углавно престъпление.

— Знам.

— Углавно престъпление! С какво сме заслужили това? Съсипа си живота, съзнаваш ли го? И защо? За да се поперчиш? Да докажеш, че си по-умен от другите? Единственото, което доказа, Джак, е, че си невъобразимо глупав.

— Да. Съжалявам. Много съжалявам.

— Съжаляваш, че си го направил или че те разкриха?

— Не знам. Просто го направих.

— Не си невинен? Не е грешка?

— Не, сър. Направих го.

— Защо? Защо? Продаде ли откраднатата информация?

— Не. Не знам защо го направих.

— Очакваш да… — баща му си пое дъх. — Очакваш да повярвам, че умно момче като теб е неспособно да прозре собствените си подбуди?

— Просто го направих. Това е. — Гласът на Джак пресекна. — Обичам те, татко, съжалявам. Обичам те.

— Обичаш ме? Защо тогава пропиля бъдещето си?

— Само това те интересува, нали, моето бъдеще?

— Да не би да намекваш, че си го направил, за да привлечеш внимание, Джак? О, моля те. Толкова повърхностно оправдание! Почти детинско.

— Не знам защо. Наистина не знам.

Болката в очите на баща му пресече Джак по-силно от брадва. Баща му седна зад бюрото си, придърпа жълт бележник и взе химикалка. Започна да пише.

— Трябва да обмислим какви възможности имаш. С майка ти…

После впи стъписано юмрук в плата на ризата върху гърдите си и сключи пръсти.

— Не е така… — отрони и се свлече върху килима.

Майка му влетя при тях и извика името на баща му.

Джак грабна телефона, набра 911 и помоли линейката да побърза.

— Остави слушалката и майка му произнесе много спокойно:

— Махай се.

— Линейката идва, мамо.

— Махай се.

— Не мога, не мога да го оставя.

— Ти си виновен. Причини му го с егоистичната си глупост. Искам да си вървиш.

Тя коленичи до съпруга си; не погледна сина си.

— Тръгвай или полицаите ще те арестуват.

— Мамо, не мога да оставя татко.

— В затвора няма компютри. Не знам какво ще правиш.

Странно беше спокойствието й.

— Не ми пука.

— Той е мъртъв.

Майка му го погледна с жестоки, изпепеляващи очи. Джак се уплаши, защото в тях съзря истинска омраза.

— Ти ми го отне. Върви! Махай се, Джак. Не искам да те виждам повече.

Той се извърна, затича се и когато излезе от сградата, линейката тъкмо спираше до бордюра с включена сирена. Твърде късно.

Майка му стоеше на прага и го наблюдаваше как се е втренчил в урната.

— Мисля, Джак, че от правна гледна точка трябва да се предадеш веднага на прокурора.

— Исках да остана тук една нощ, мамо. У дома. Моля те.

— Разбира се.

Ала тези две думи прозвучаха напрегнато. Сякаш неприятностите грозят нея. Върна се в кухнята и той я последва.

— Няма да ти се натрапвам. Помня какво каза. Но ако не си искала да ме видиш, защо ми позволи да дойда тук? Не искаш ли да прекараш малко време с мен?

Тя не отговори; премери съвършено точно водата в кафе машината, която заклокочи.

— Разбира се — повтори майка му.

Премисляше престъпленията му; съсредоточеното й изражение я издаваше. Стореното тук беше нищо в сравнение с простъпките му в Амстердам. „Бях хакер на едни лоши момчета. Не знаех колко са лоши, но сега искат да ме убият, имам бележник, заради който са готови на всичко да ме убият, защото ще ги извадя на светло, а аз дори не разбирам какво означава това, което знам, но ще го продам на ЦРУ и няма да ме видиш повече, мамо. Но ти така или иначе не искаше да ме виждаш“.

— Утре трябва да се обадим на адвокат.

— Имаш право, мамо. Утре, нали?

Майка му се обърна към него с колеблива усмивка.

— Имам право? За пръв път ми го казваш. Не знам как да отговоря.

— На твое място не бих казал: „Предупреждавах те“. Защо просто не се насладиш на правотата си? За разлика от друг път.

Смехът й го изненада.

— Добре, ще поликувам. Радвам се да те видя, Джак, наистина.

— Мамо…

Неловката тишина се спусна като завеса. И двамата сякаш не знаеха какво да кажат, как да хвърлят мост към другия.

— Ще ми се да не бях ходил в Амстердам, мамо.

Прииска му се да улови думите, увиснали във въздуха.

Какво го прихвана да си признае? Беше безсмислено. Дойде да се сбогува, преди да изчезне в Австралия, във Фиджи или Тайланд, или където щеше да отиде с парите от ЦРУ. На какво се надяваше? Тя не знаеше за какво е дошъл. Беше просто някой, с когото трябва да се сбогува.

— По-добре да бях избрал затвора. Все някога щях да изляза на свобода. Сега никога няма да бъда свободен.

Тя не продума. Само кафе машината бълбукаше в тишината.

— В какви нови неприятности си се забъркал, Джак?

Усети как клепачите му се сгорещяват. Примигна.

— Не съм се забърквал в неприятности, мамо. В нови неприятности.

Насили се да се успокои, но чувствата се надигаха в гърдите му.

— Не ме лъжи, Джак. Знам… че не ти помагах много — мачкаше тя кухненската кърпа. — Позволи ми да ти помогна сега.

— Не мога.

— Можеш.

— Аз… забърках се с много лоши хора… Наистина лоши, мамо. Не знам…

Тя пристъпи към него.

— Разкажи ми.

— Те… едва не ме убиха. Простреляха ме. Раниха ме тежко. После изпратиха в болницата човек да ме убие.

Видя как майка му пребледнява от ужас.

— О, божичко, Джак…

— Убих го. Убих го и избягах и мисля, че ще се опитат да ме убият отново.

Майка му смачка кърпата на топка. Не тръгна към него и той забеляза как обмисля следващите им ходове.

— Беше самозащита — каза той.

— Разкажи ми всичко.

Той й разказа.

— Видя ли пистолета, преди да го удариш?

Въпросът прозвуча като удар.

— Той стреля по мен, мамо. Не ми ли вярваш, за бога?

— Вярвам ти. Разбира се. И после побягна?

— Да.

— И сетне какво?

Не искаше да й казва за бележника, залепен за кръста му.

— После един приятел ми помогна да напусна Холандия. С белгийски паспорт.

Обясни го с тон на ученик, признаващ, че е избягал от училище.

— Влязъл си в Съединените щати под чужда самоличност, докато холандската полиция те издирва?

— Налагаше се.

— Джак, винаги ли правиш точно обратното на това, което трябва? — Тя остави кърпата върху плота. — Дали да не си сипем нещо по-силно с кафето?

— Съжалявам, мамо.

Тогава тя го изненада.

— Не се извинявай, Джак. Не се извинявай, че си оцелял. Че си останал жив.

— Разприказвах се повече, отколкото трябваше.

Тя бе тръгнала към плота и думите му я заковаха на място.

— Повече, отколкото трябваше? Не възнамеряваше да бъдеш откровен с мен?

— Щях да разкажа всичко на адвоката — излъга той. — Не исках да те тревожа.

— О, Джак. Мислиш ме за уязвима вдовица?

Два жегвания в едно.

— Не си уязвима, мамо. И няма нужда да ми напомняш, че си вдовица. Все още си майка.

Думите се разпиляха като живак, по-бързо, отколкото можеше да ги спре.

— Имаш право. Имаш право. Не биваше да ти говоря така, когато баща ти умря… Е, стореното — сторено. Но не съм виновна аз, че избяга и се забърка в още по-големи неприятности.

Той примигна.

— Не те виня, мамо.

— Нищо подобно. Виниш ме, че съм била лоша майка. Мислиш, че съм лоша майка.

— Не. Не мисля.

Не успя да я погледне в очите.

Тя смени милостиво темата.

— Защо точно те преследват тези хора?

— Дълга история.

— Ще отложа ангажиментите си този следобед — каза тя. — Ще измислим стратегия. Само ти и аз. Искат да те убият, защото знаеш нещо?

— Да.

— Какво знаеш?

— Всъщност не знам нищо. Но те смятат, че знам.

Да й каже истината означаваше да я изложи на опасност. Не биваше да го прави. Грешките му бяха погубили баща му; не искаше да губи и майка си.

— Добре. Но разполагаш с информация, която да предоставиш на полицията. Трябва да сключим сделка, Джак. Затова те питам. С какво разполагаш?

Както винаги дипломат, както винаги готова да преговаря. Прииска му се да й обърне гръб и да си тръгне. Просто да излезе пред вратата. Дали щеше да извика полицията, преди да е стигнал до асансьора? Или ще остави единствения си син да изчезне отново, защото в крайна сметка така ще си навлече по-малко главоболия?

— Мога да им дам няколко имена. Хора в Амстердам и Ню Йорк.

— Добре. Това е някакво начало. Но сигурно знаеш повече, щом искат да те убият.

— Не.

— Защо не… Знам, че си изморен. Защо не си вземеш душ? Дрехите ти сигурно още ти стават. Запазила съм ги всичките.

— Мамо…

— Знаех, че ще се върнеш у дома.

„Вярвала си повече от мен“, помисли си Джак. Внезапно идеята да влезе в старата си стая му се стори прекрасна. Пашкул, в който да се преобрази, където да стане отново някогашния безобиден Джак Мин, да забрави, че го преследват престъпници, че се е вмъкнал в собствената си родина под чуждо име, че е синът, който разочарова майка си и признава греховете си.

— Но до утре не искам да разговарям с адвоката, мамо. Разбираш ли? Ще му се обадим утре сутринта.

Щеше да вземе оттук необходимото за срещата с ЦРУ и да изчезне. Всеки миг от тук нататък беше сбогуване с майка му.

Тя му сипа чаша кафе и той я изпи мълчаливо. Беше вкусно. Майка му винаги правеше превъзходно кафе и той си помисли колко е смешно, че ще я запомни именно с него — не със сандвичи с фъстъчено масло или домашен сладолед или спагети, а с кафе. Позволи му да започне да пие отрано. Не възразяваше, когато отсипваше от каната с кафе в чашата си с мляко. Просто да провери как ще реагира тя.

— Гладен ли си? — попита го. Сега вече звучеше като майка.

— Да.

— Изкъпи се и се преоблечи, а аз ще приготвя обяда. После ще поговорим.

— Добре.

Тя отвори хладилника и надникна вътре, очевидно с надеждата да види необходимите съставки. Той влезе в стаята си. Сякаш долови ехо от предишния си живот — грамотата за отличен успех от математическата гимназия, окачена в рамка на стената, износените книги с тънки корици, които четеше като дете, спретната купчинка с видеоигри, разучени до най-малката подробност и до последното ниво. Редица дискове, които беше забравил, че притежава, групи, гневи групи, роптаещи срещу града. Спомни си как тогава си мислеше, че знае какво е да си уловен в капан, и, о, наистина знаеше.

Пусна душа и зачака. Прокара пръсти под струята. Искаше водата да е много гореща, за да изтрие амстердамската мръсотия от себе си. Мразеше да стои до душа и да чака да се затопли. Реши да отиде да вземе каквото му трябва, докато водата се сгрее. Майка му се суетеше в кухнята.

Излезе крадешком от стаята си и тръгна по коридора към кабинета на баща си. Осени го странна мисъл, че майка му живее тук, в апартамент, посветен по-скоро на напусналите я мъже, отколкото на нея самата. Шмугна се в кабинета. Заобиколи припряно бюрото — сърцето на баща му беше забавило ход и бе спряло пред това бюро и Джак не искаше да се взира дълго в него; тръпки го побиваха, все още чуваше как тялото тупва глухо върху пода.

Отвори чекмеджето. Ключовете за всичките седем сгради, които баща му притежаваше в Ню Йорк, си бяха на мястото. Майка му не беше ги продала, слава Богу, и той не смяташе да я разпитва защо. Седна пред компютъра и включи уебсайта на „Мин Пропъртис“.

Сградата в Уилямсбърг, Бруклин, все още пустееше. Баща му не искаше да инвестира сам в обновяването й. Почина, преди да намери партньор. Олекна му, че майка му също не е предприела нищо. Извади връзката с ключове и я прибра в джоба си. Нямаше да й хрумне да ги търси, не и докато предаването му в полицията (или изчезването му) обсебваше мислите й.

До ключовете видя пистолета на баща си. Взе си го, когато започна да купува сгради във все още необлагородени квартали. Джак вдигна оръжието и го разгледа. Провери пълнителя — три куршума. Пробва предпазителя и прибра пистолета в джоба си. Убиваше му. Реши да го прибере в раницата.

Тръгна към банята — сигурно вече беше топла и запарена — и тогава чу тихия й глас. Сигурно смяташе, че той е още под душа.

Стоеше вероятно с гръб към него и говореше тихо над тенджера с вряща вода.

— Да. Тук е. Къде искате да го доведа?

Той се отдръпна от вратата. Усети как бележникът се впива в кръста му.

— Не. Няма да го направя. Но искам да сключа сделка.

Завладя го ужас и стомахът му се сгърчи. Тя го беше излъгала. С кого, по дяволите, говореше? С адвокат?

— Къде да го доведа?

„Да го доведа“. Обеща ми, мамо. Заслуша се как майка му го предава.

— Изпратете кола да ни вземе. Той… може да окаже съпротива.

Тя пусна спагети в тенджерата. После добави нарязани зеленчуци и ги разбърка. Джак отстъпи назад.

— Не знам дали ще успея да го изведа от апартамента без чужда помощ.

Съпротива? По гръбнака му плъзнаха ледени тръпки.

— Не. Никой не го видя. Иска днес да остане тук.

Тишина.

— Радвам се, че ме предупредихте. Благодаря.

Джак Мин се отдалечи бавно от кухнята. Тръгна на пръсти към стаята си, към съскащите струи гореща вода.

Грабна раницата си. Остави душа да облива порцелана. Откъм банята се виеше пара като пръсти, махащи за сбогом. Той хвърли към стаята си последен скръбен поглед. После забърза към входната врата.

— Джак? — извиси се гласът на майка му.

Той погледна към нея.

— Сбогом, мамо — каза.

— Излъга ме! — извика тя.

И той разбра, че има предвид душа и че е разгневена, задето я е подвел.

— Сбогом. Завинаги. Обичам те въпреки всичко.

— Джак, чакай! Почакай! Те ще отменят обвиненията. Обадиха ми се. Първи се свързаха с мен…

Знаела е, че ще дойде? Завладя го страх. Втурна се напред. Не можеше да чака асансьора. Краката му затрополиха по стълбището.

Притича през фоайето и излетя на улицата. Тича по целия път до метростанцията на 59-а улица. Качи се в първия пристигнал влак. Присви се върху студената пластмасова седалка, притиснал раницата към гърдите си.

„Изпратете някого. Може да окаже съпротива“. С кого, по дяволите, говореше? Кой й се беше обадил, преди да пристигне?

Невъзможно. Майка му не би го направила.

Стигна станцията на Юниън Скуеър и после смени влака. Пое към Бруклин и слезе на станция „Бедфорд Авеню“ в Уилямсбърг. „Не се доверявай никому“, рече си. Видя какво убежище и помощ е склонна да му предостави майка му.

Излезе на Дригс Авеню, пресече улицата и огледа лицата на пътниците, слезли от влака с него. Дали майка му се беше обадила на някого? Дали са го проследили? Предателството й го порази до дъното на душата му.

„Ще отменят всички обвинения“. Кои, по дяволите, бяха те?

Трябваше да е много предпазлив. В ума му започна да се оформя план.

Манхатън

По пътя към метрото написах съобщение на Леони. Казах й, че истинското име на Джън Мин е Джак Мин, и й заръчах да тръгне с колата под наем и да ме чака на адреса на Източна 59-а улица. Бяхме съвсем близо до целта.

Ако не откриех Даниъл — е, такъв изход не можех да си представя. Суровите думи на Ана — „Няма да го продам на мили хора“ — вибрираха във вените ми като бодлива тел. Даниъл, с моите очи и с устните на майка си, продаден на човек, който ще го измъчва, ще го използва и в крайна сметка ще го убие, когато реши, че вече му е непотребен. Или ако оцелее, преживяният ужас ще го превърне в прекършена, объркана, сломена личност. Не бях прегръщал Даниъл, не бях го виждал със собствените си очи, но не можех да го обрека на такава участ. За нищо на света.

Странно беше усещането да пътувам с метрото, готов да извърша убийство. Мъж, който миришеше на ментови бонбони, застана твърде близо до мен, момиче с морава рядка коса се взря в обувките ми и през слушалките й в миг долових далечни Моцартови трели да се понасят из метрото като изгубени туристи. Двамина срещу мен разговаряха на португалски и аз се заслушах. Прекараш ли детството си, обикаляйки целия свят, усвояваш по нещичко от много езици. Разговаряха за приятел, обсъждаха предимствата и недостатъците му, усмивката му, скъперничеството му, когато избира ресторанти… Нормален ежедневен разговор, а аз седях и обмислях как да убия хладнокръвно един младеж.

Срещу сградата, в която се намираше апартаментът на Сандра Мин, имаше суши бар. Беше декориран в семпъл минималистичен стил. Озвучаваше го жалка японска попмузика, но поне я бяха пуснали тихо. Главният готвач изглеждаше много ядосан. Кълцаше намръщено змиорките, морските таралежи и безобидните сьомги. Мърмореше на японски и едва се сдържах да не го посъветвам на родния му език да се запише в курсове за овладяване на гнева. По лицето му се четеше колко обича да реже плът. Беше добре, че човек като него разполага със съзидателен отдушник.

Взех си обяда и седнах втренчен във витрината. Рибата, оризът и уасабито ми се струваха безвкусни. Силният утринен дъжд беше отслабнал. Сега денят сивееше, а вятърът носеше дъх на неразразила се буря. Не видях нито госпожа Мин, нито сина й да влизат или да излизат от сградата. Не исках да мисля за него като за Джак. Джак Мин звучеше като име на хлапе, което би могло да ми бъде съученик във всяко американско или англиканско училище в четиринайсетте различни държави, където изпращаха родителите ми — служители в благотворителна агенция — по време на скиталческото ми детство. Бяха добри хора, но по-загрижени да спасят света, отколкото да обърнат повече от пет минути внимание на собствените си деца. Обичах ги, а сякаш и те ме обичаха и това изчерпаше темата. Сигурен съм, че някой психолог би запълнил охотно цял ден с дисекция на младостта ми и връзката й с откраднатото ми дете. Но аз не бих оставил никое дете на произвола на съдбата. Независимо дали е мое или не. Има принципи, които си длъжен да отстояваш.

Леони седна до мен.

— Откри го?

— Да.

— Без база с данни.

Прозвуча, сякаш съм мамил.

— Да.

Тя отвори лаптопа.

— И сега какво? Ще седим тук, ще го чакаме да се появи и…? — сниши глас тя. — Ще го застреляш на улицата?

— Не.

Преглътнах последната хапка суши от чинията. Доставях си само храна, не удоволствие. Очакването да убиеш някого те убива отвътре.

— Ще направим само каквото иска Ана — каза тя и аз се почудих как ще реагира, ако взема клечката, оплескана със соев сос и уасаби, и я напъхам в ухото й.

— Досега свърших и моята работа, и голяма част от твоята — напомних й. — С всеки изминал миг губиш право на глас.

— Добре, Сам. Използвал си източници, с каквито не разполагам. Но аз открих за Джак Мин нещо, което не знаеш.

— Какво?

— Не мисля, че ще дойде да види майка си.

— Защо не?

— Тя го упреква за смъртта на баща му.

Погледнах я.

— Откъде разбра?

— Създадох мрежа от имена около Джак Мин — отвърна тя. — Наистина е учил в Нюйоркския университет и аз издирих хора, които са били във фейсбук профила му, преди да отмени регистрацията си. Реших да разширя търсенето, да видя колко връзки ще открия, да проверя при кого би могъл да се скрие.

Не попитах как е разкрила тази информация; беше вмъкнала крадливите си невидими пръсти в правилната база с данни или беше платила на други да го направят.

— И?

— Един от приятелите на Джак е написал блог за него. Баща му починал от сърдечен удар, когато разбрал, че ФБР издирва Джак, за да го разпита за незаконно манипулиране на копирни машини и кражба на поверителни данни от правни фирми и софтуерни компании. Умрял е тук… Пред очите на Джак.

— Негов приятел е писал за това?

Не е за вярване! Сега хората споделят в интернет неща, които навремето не биха казали на родителите си. Известна потайност не е излишна. Ще си призная, че не проумявам нуждата да споделяш в Туитър и фейсбук всеки трепет, предизвикан от телевизионен сериал, от лошо обслужване в ресторант или от безинтересна новина. Веднъж разглеждах пет минути Туитър и останах с усещането, че присъствам на партия покер, където всички веднага разкриват ръцете си върху хладната зелена покривка на масата. Предполагам, че всеки бивш шпионин е неспособен да превъзмогне необходимостта да не огласява мислите и тайните си. Но Джак Мин беше хлапе и следователно бе оставил електронни трохи пред нозете на приятелите си.

„Винаги остават следи“, беше казала тя и сега ги беше открила.

— Приятелят му е писал за майката на Джак.

Тя отвори лаптопа и го обърна към мен, за да прочета: „Мисля, че разбирам скръбта, защото баба и дядо починаха, когато бях малък, а кучето ми умря миналата година. Смъртта е част от живота. Не разбирам обаче обвиненията. Бащата на моя приятел Джак починал, защото изпаднал в шок от нещо, в което обвинили Джак, но не било доказано. И дори Джак да го е извършил, правилно ли е да го упрекнеш за смъртта на баща му? Що за майка би казала такова нещо на сина си? Благодарен съм, че моята майка не е такава“.

„Мили Боже“, помислих си. Какво сме правили, когато е нямало блогове? Дали някой би изпратил такова писмо до вестника? Или би обсъждал върху ораторска трибуна в ъгъла на парка личен семеен въпрос, поставяйки същевременно себе си в центъра на вниманието.

Погледнах отново към входа на сградата на госпожа Мин. Портиерът стоеше зад стъклото и наблюдаваше дъжда.

— Значи Джак и мама Мин не са близки.

— Но той е отчаян. Наистина отчаян.

— И какво…?

— Ако смята да се предаде на ЦРУ, значи възнамерява да изчезне. Може би иска майка му да замине с него. Или идва да се сбогува. Последно сбогом.

— Не знам.

Не исках да знам какви са подбудите на Джак Мин. Не исках да го възприемам като… личност. Исках да знам къде се намира в определен момент и къде ще успея да го убия, без да ме заловят. Затворих очи. „Новем солес“ щяха да ме превърнат в чудовище, както доктор Франкенщайн съшива останки от трупове и задвижва похабените вени и мускули с електричество. Не знаех какво ще бъде, когато стана от лабораторната маса. Надявах се само да бъда баща с дете.

Но не исках да вниквам в… проблемите на Джак Мин. Те скоро щяха да приключат.

Бащата на Джак Мин беше умрял пред очите му. Замислих се за Дани. За брат ми, не за сина ми.

Моят брат. Застигнат от ужасна, унизителна смърт. Беше се включил в миротворческа мисия в Афганистан. Загърби разума за сметка на порива си да помага на хората. С приятел от колежа се скиташе из обветрените хълмове отвъд Кандахар. Заловиха го. Три седмици нямахме вест от него и после видеозаписът разкри чудовищната истина в Ютюб: моят брат Дани, коленичил върху сух пръстен под, заобиколен от маскирани главорези, които го принуждават да бръщолеви безсмислици с разтреперан, неузнаваем глас. После те заизричаха собствените си ритуални скороговорки и му отрязаха главата, докато камерата отмерваше всяка последна секунда. Накрая прерязаха гърлото на приятеля му.

Мислите, че убийството разделя семейството или го сплотява? Не знам; зависи с колко дебел слой лепило е слепено. Екзекуцията обаче е по-различно убийство. Когато обезглавят брат ти с нож, дълъг един лакът, защото е отишъл да помага на хората, и всички в свободния свят могат да видят последните му мигове благодарение на безмозъчния равнодушен интернет, тогава най-ужасният ти семеен кошмар става увековечено обществено достояние и увеселение. Не можеш да възпреш спомена; от ужаса те делят само няколко натискания на мишката.

Ще, повярвате ли, че хората ми изпращаха линк към видеозаписа? Наистина. Не знам защо и какъв жесток импулс ги подтикваше, но го правеха.

— Мислиш ли, че ще отиде при някого от старите си приятели? — попитах.

— ФБР все още го издирва за разпит. Тоест ако не искат да ги обвинят в съучастничество, приятелите му едва ли ще го приемат с отворени обятия.

— Обвиненията ще отпаднат, ако се срещне с ЦРУ — казах. — Това несъмнено ще е част от сделката, за да се предаде.

— Но майка му сигурно е последният човек, който ще го издаде.

— Вярно. Тя е дипломат от кариерата. Ще изгуби много, ако той се появи. Ще й причини неудобство.

— Тогава? Седим тук, чакаме и дъвчем калифорнийски рулца като частни детективи на пост? Възможно е вече да е идвал и да си е тръгнал.

Гласът й издаваше отчаяние.

— Не — казах. — Ще влезем и ако той е там… хмм… ясно какво. Ако го няма, ще открием къде е.

Една лимузина спря до бордюра. Униформен мъж с едро телосложение излезе и заговори портиера.

След няколко минути Сандра Мин се появи отвън.

— Къде е колата под наем? — попитах.

— В гараж на една пресечка оттук.

— Искам да проследиш лимузината. Трябва да разбера къде отива.

Леони захлопна лаптопа. Госпожа Мин разговаряше с шофьора, който очевидно й показа някакъв документ за самоличност. Портиерът беше отстъпил дискретно назад и бе заел обичайното си място.

— Ще тръгнат, преди да ги настигна — каза Леони.

— Върви! Ще се погрижа да са тук.

— Не знам как се следи кола.

— Карай след нея и гледай да не те забележат. Детинска игра.

— Благодаря.

Леони излезе тичешком от суши бара и гневният главен готвач я изпепели с поглед, все едно офейква, без да си плати сметката. Аз хвърлих щедро няколко банкноти в купичката за уасаби.

Когато излязох на 59-а улица и ме обгърна влажната пелена на деня, шофьорът на лимузината тъкмо затвори вратата на госпожа Мин и седна зад волана. Трябваше да преценя времето точно като за изстрел. Да пресека улицата, без да ме блъсне кола, такси или велосипед. Да улуча момента така, че да си поговоря с шофьора.

Извадих телефона си от джоба и го вдигнах пред очите си — съвременния електронен наочник. Палците ми се защураха по тъчскрийна, сякаш пишех най-спешното съобщение в историята на човечеството. Не вдигах поглед, опитвах се да се придвижа бързо и същевременно да остана извън полезрението на шофьора. Рискувах да надникна. Към мен летеше такси, но все още имах място. Таксиметровият шофьор очевидно очакваше да се затичам, да побързам. Нюйоркските таксиджии са преродени камикадзета и се придържат към неоспоримата теория, че е най-добре да не им пресичате пътя. Хранителна верига в действие.

Лимузината се отлепи от бордюра и аз се изпречих точно пред нея. Дясната броня закачи крака ми — хубав, силен удар, усетен не само от собствените ми мозъчни центрове за болка, но и във вътрешността на колата. Изкрещях и паднах по гръб като футболист, решен да изпроси червен картон на противника. Таксито спря на около крачка от главата ми. Съзрях отражението на артистично разкривеното си лице в лъскавата му, прясно измита броня.

Шофьорът на лимузината и шофьорът на таксито изскочиха от автомобилите си. Шофьорът на лимузината не продума, което ми се стори крайно необичайно. Логично е да очакваш клетви в невинност или загриженост. А той просто ме гледаше с очи, излъчващи същото безразличие като бронята на таксито. Таксиметровият шофьор буквално ми се разкрещя на английски с натрапчив еврейски акцент.

Портиерът обаче беше златно момче. Спусна се напред и коленичи до мен.

— Сър? Добре ли сте?

— Ох — простенах. — Кракът ми.

— Изпречи се на пътя ми — каза шофьорът на лимузината. — Ти си виновен. Гледай къде ходиш.

Говореше с лек източноевропейски акцент.

Забелязах, че Сандра Мин остана в лимузината.

— Имаш право — съгласих се. Разтрепераният портиер ми помогна да се изправя на крака. — Аз… мисля, че съм добре.

Шофьорът на лимузината и портиерът се спогледаха. Неловко. Портиерът каза: „Според мен няма да ни съди, ако му помогнем“. Шофьорът на лимузината каза: „Не ми пука“. Изглеждаше така, сякаш му е все едно дали ще прегази мен или грапавина по шосето.

Шофьорът на таксито пристъпи несигурно от крак на крак.

— Добре е, че ти внимаваше — казах му. — За разлика от някои други.

Ето, хвърлих ръкавицата. Шофьорът на лимузината насочи стоманения си поглед отново към мен, докато портиерът ме побутваше към тротоара. Зад таксито започнаха да се трупат коли. Засвириха клаксони, израз на безкрайното търпение на нюйоркчани. Таксиметровият шофьор установи, че вече съм проблем на портиера. Реши да се прибере в таксито си.

И четири коли зад него аз забелязах Леони в сребристия „Приус“. По лицето й се четеше безпокойство, съчетано с решимост, каквато само родител може да излъчва.

Аз се заклатушках към тротоара, отказвайки помощ.

— Добре съм — заявих.

При нормални обстоятелства е редно да поискаш документите на шофьора или телефонния му номер, в случай че нараняванията се окажат по-сериозни. Обмислих го, но прецених, че така ще събудя подозрение. Никак не ми харесваше изражението му; наблюдаваше ме като хората, които ме разпитваха преди години, когато кандидатствах за „Специални проекти“. Претегляше ме — единствено като враг. Не знаех кой е и реших, че е по-добре да проявя сговорчивост, след като Леони вече е заела позиция. Вдигнах ръка.

— Имаш право. Аз съм виновен. Не гледах къде вървя. Съжалявам.

Изключих телефона и го прибрах.

Шофьорът ме изгледа изпитателно.

— Какво? Какво има сега? — възкликнах, печелейки „Оскар“ за ролята си на раздразнен нюйоркчанин.

Шофьорът на лимузината влезе в колата, без да продума, и се отлепи от бордюра. Други автомобили, впримчени в задръстването, го бяха заобиколили, но когато спря пред знака „Стоп“, за да навлезе в платното, Леони и приусът й под наем бяха на две коли зад него. Тя изглеждаше решена да се залепи за амортисьорите му. Забелязах, че си е надянала големи слънчеви очила с толкова тъмни стъкла, че можеше да заварява с тях, а буйната й кестенява коса бе прибрана назад и покрита с бейзболна шапка. Нещо у нея ми се стори познато.

Притеснявах се за Леони. Не беше обучена да следи, беше будувала почти цяла нощ и я движеха само възбудата и страхът. Шофьорът изглеждаше костелив орех. Тя очевидно беше умна, образована и ако беше свикнала да общува с престъпници, би трябвало да е обръгнала. Трябваше да го проследи.

— Наистина ли сте добре? — попита портиерът.

— Кракът ме боли и телефонът ми май е счупен. Просто искам да поседна малко.

Внимавах да не го помоля да ме пусне в сградата. По-добре сам да предложи.

— Елате, сър, защо не поседнете вътре? Или да си измиете ръцете? Искате ли да се обадя на някого?

Въздухът вътре ми се стори приятен след влажната задуха на следобеда. Портиерът посочи баня, където да изплакна окървавените си ръце, и аз му благодарих.

— Добре съм. Не искам да създавам неприятности. Само ще се измия и си тръгвам.

Закуцуках попресилено към мъжката тоалетна. Едър мъж, бутащ по-възрастна жена в инвалидна количка, излезе от асансьора и портиерът се устреми да им отвори вратата. Едрият мъж убеждаваше дамата в инвалидната количка, че да излезе на разходка, дори и да заръми, е добра идея, и думите му се извисяваха над възраженията на жената като бучащ водопад.

Измих си бързо ръцете. Надникнах иззад вратата на тоалетната. Портиерът се бе заел да извика такси на двойката. Откакто бременната ми съпруга изчезна, съдбата ми се усмихваше много рядко, но този път ме ощастливи. Шмугнах се в асансьора.

Сандра Мин живееше на четвъртия етаж.

Портиерът вероятно щеше да ме потърси или да предположи, че съм се измъкнал, докато е спирал таксита или е упътвал объркани туристи. Не разполагах с много време.

Почуках на вратата на семейство Мин. Никакъв отговор. Отпуснах се на колене и извадих шперцовете. Трийсет секунди по-късно вратата се отвори.

Затворих я и се вслушах в тишината. Нямаше никого. Не носех оръжие. Обиколих стаите. Дневна, декорирана с произведения на изкуството от Китай, Африка и Южна Америка. Маска на маите ми се мръщеше от стената. Кухня. Кафе машината беше включена, лек аромат на тъмно френско кафе витаеше във въздуха. Дълъг коридор и голяма спалня. Безупречна. Женска стая — с ухание на жена, фина смесица от ириси и парфюм на „Диор“. Съпругата ми използваше същия парфюм и за миг скръбта замъгли бдителността ми. Споменът за кожата на любимата жена е способен да отприщи цяла лавина. Аз го отпъдих.

Тръгнах отново по коридора. Подминах кабинет, където надникнах през прага. Голямо бюро, мъжествено тежко, което не подхождаше на излъчването на останалата част от апартамента.

Влязох в спалня, застинала в постколежански кехлибар. Стаята на Джън Мин. Диплома в рамка от Нюйоркския университет. Сбирка от книги, но никакви учебници — само любими четива. Износена история на Хонконг — дали е бил щастлив там? Биографии на компютърни пионери като Чарлс Бабидж, Ада Лавлис и Стив Джобс. Епични фентъзита от Джордж P. Р. Мартин. Няколко комикса за Айрънмен, Спайдърмен и Авенджърс.

От стената ме наблюдаваше лицето на Джак Мин, заснет на колежански празници от професионален фотограф. Усмивката му изглеждаше измъчена, сякаш увеселенията не са му стихията. Косата му беше по-дълга, а лицето — по-закръглено. Приятелите му обикновено се усмихваха ослепително и прегръщаха закрилнически кльощавите му рамене. Усмивката му беше свенлива, но искрена.

Той беше просто хлапе, по дяволите, най-обикновено хлапе, което щях да убия.

Апартаментът беше хладен, но по гръбнака ми се процеди ручейче влага и аз влязох в банята. Погледнах ваната. Капчици вода още осейваха порцелана. Банята беше до неговата стая. Нямаше смисъл някой друг да се е къпал там.

Джак Мин беше идвал тук. Скоро. Най-много преди час. Бях го изпуснал на косъм, пристигайки в наблюдателницата си в суши бара само с няколко минути закъснение.

Даниъл можеше да умре, защото го бях изпуснал.

Тънък слой прах покриваше бюрото в стаята на Джак. Изглежда не беше оставял нищо върху него. Забелязах леката вдлъбнатина върху леглото, където беше седял.

Беше идвал тук и си бе тръгнал. Без майка си. Дали бе успял да се сбогува? Беше ли отказала тя да му помогне? Синът ти, когото полицията издирва, се завръща и след час семейната среща е приключила, той е побягнал, а мама е в лимузина с шофьор, който изглежда така, сякаш е тренирал боксьорите от руския олимпийски отбор.

Какво е търсил тук Джак Мин? Нещо повече от сбогуване с майка си?

Върнах се в спалнята й и я претърсих бързо, но старателно. Не открих нищо интересно — Сандра Мин беше свела живота си до най-необходимото. До леглото имаше малък елегантен телефон. Взех го и натиснах звездичка и 69. Телефонът иззвъня.

На четвъртия път някой вдигна. Но последва само тишина.

Зачаках. И от другата страна чакаха. Чувах тихо дишане.

Рискувах:

— Обаждам се от името на госпожа Мин.

Другият затвори.

На кого би се обадила, когато синът й се върне, изникне изневиделица за неочаквана среща? Той ли беше изпратил шофьора на лимузината?

Влязох в кабинета. Бащата на Джак Мин, Ръсел, беше започнал бизнеса си във врящото гърне на хонконгския пазар на недвижими имоти и после бе основал компания тук. По стените висяха негови снимки в рамка с други известни предприемачи, нюйоркски знаменитости, усмихнати политици. Имаше няколко снимки с Джак; прегръщаше сина си през рамо. Хората явно обичаха да прегръщат Джак. Навярно беше от онези младежи, които предизвикват желание да ги закриляш, да ги подслоняваш. Насилих се да не се заглеждам твърде дълго в снимките. Не биваше да го възприемам като нечий син, като Даниъл. Трябваше да остане просто мишена, безлика, неодушевена. Не исках да научавам нищо за него, трябваше да разбера само как да сложа край на живота му.

Нямаше снимки на госпожа и господин Мин заедно. По тънкия слой прах върху бюрото не личаха следи. Госпожа Мин очевидно не го използваше; нямаше папки и документи. Върху монитора танцуваше скрийнсейвър. Някой беше сядал пред отдавна недокосваната клавиатура. Джак.

Побутнах мишката и компютърът се събуди. Не беше защитен с парола, фон на екрана беше снимка на Джак и баща му. С едно кликване проверих наскоро използваните програми — „Уърд“, „Файърфокс“, „Ексел“. Включих ги, прегледах историята на всяка и отворих най-скорошните файлове. Папките в „Ексел“ бяха отпреди повече от година и Ръсел Мин ги беше използвал за делови цели. Документите в „Уърд“ бяха също на Ръсел Мин — предимно свързани с бизнеса му, но единият беше писмо до сина му Джак.

Зачетох го с чувството, че надничам в гроб. Не исках да го правя, но не успях да се сдържа; все едно се бях натъкнал на отворен дневник.

„Скъпи Джак. Първо — знаеш го, но трябва да го кажа — обичам те. Каквото и да направиш, сега или за в бъдеще, няма да помрачи любовта ми към теб. Искам да споделиш какво те тревожи. И искам истината, колкото и да е болезнена. Искам да знам какво мислиш, че си направил. Искам да ми кажеш. На мен, а не на майка си. Нека си остане между нас. Защото не мисля, че тя ще…“

Тук писмото прекъсваше, сякаш Ръсел Мин беше решил да не продължава с неизречени, стаени мисли. Какво бе решил да не изрича за прекрасната си съпруга дипломат? Дали сърдечният удар го бе поразил, преди да довърши изречението? Сверих датата на документа. Денят, когато беше умрял. Това сигурно беше последното послание на Ръсел Мин. Даниъл, ако те открия, обещавам ти последните ми думи до теб да не бъдат недовършено изречение.

Проверих историята на браузъра. Последният посетен уебсайт беше на собственост в Бруклин, Уилямсбърг. Уебсайтът на фирмата на Мин изброяваше седем търговски имота и само този беше празен и без наематели. Според браузъра предишните шест проверки бяха до една за имотите на Мин. Джак беше прегледал всички притежания на баща си и беше открил единственото неизползвано.

Добро място за укритие? Запомних адреса на безлюдната сграда.

Претърсих бюрото. Оказа се почти празно — изтеклият паспорт на Ръсел Мин, химикалки и моливи, бележник с избледнели записки: „Варианти за Джак — да се предаде на полицията, да го оставя…“. После — нищо, сякаш някой бе прекъснал мисълта му като документа в „Уърд“. В едно чекмедже имаше връзки с ключове с надписи — адреси, старателно отбелязани със синя химикалка. Прегледах ги. Ключовете за сградата в Бруклин ги нямаше.

Празна постройка, където той контролира достъпа. Съвършеното място да се предаде на ЦРУ и да сключи сделка с Огъст. Беше дошъл за ключовете.

Проучих набързо компютъра на Ръсел Мин. Джак Мин беше хакер, от онези хлапета, чиито пръсти се чувстваха самотни без клавиатура. Имаше доказателства срещу „Новем солес“ и вероятно ги беше скрил и тук. Но в историята на машината нямаше и следа от нови файлове, нито за свалени или записани документи, нито за изпратени имейли. Дори не си беше направил труда да изчисти историята на браузъра. Може би Леони щеше да разплете загадката. Изключих лаптопа от външната клавиатура и монитор.

Една идея закръжи в ума ми. Може би това, което има срещу „Новем солес“, не е в компютър. Навярно е действителна улика. Нещо, което носи. Вероятно хакер, който знае колко уязвими са повечето компютри, няма да повери информацията си на машина.

Трябваше да го открия. Веднага.

Беше взел ключовете от сградата в Бруклин. Може би там възнамеряваше да се скрие, може би натам се бе запътил в момента.

Морис Каунти, Ню Джърси

Ако има нещо по-лошо от това да се чувстваш безпомощен, то е да се чувстваш безполезен.

Леони стискаше трескаво волана и следваше лимузината. Сам беше открил Джън Мин, или по-скоро Джак Мин, а тя беше направила… какво? Пилееше си времето, като тършува в бази с данни и подкупва хакери да разбулват тайните на човека, промъкнал се в страната. Седеше пред клавиатурата, докато смахнатите убийци държаха в плен детето й и… Сега какво? Не знаеше как се преследва. Непрекъснато очакваше лимузината да отбие от шосето и шофьорът да я изгледа с многозначителна усмивка как го подминава. Измъчваше се, че може би е разбрал и злорадства как всеки миг може да се отърве от нея. Или по-лошо. Може би щеше да я убие, за да защити госпожа Мин.

Дали беше от ЦРУ? Или от „Новем солес“? Но защо тогава просто не предаде госпожа Мин на Сам?

Лимузината се насочи на запад, към предградията на Ню Джърси край Магистрала 80. После сви на север по 206-а към езерото Хопатконг. Дъждът се раздели като завеса; по небето се появиха сиво-сини пролуки, бледа слънчева светлина заструи от тях като шепа пясък, процеждаща се през пръсти. Леони спазваше дистанция от две коли между себе си и лимузината. Всеки път, когато друг автомобил се опиташе да се вклини пред нея, тя стисваше зъби, не отстъпваше и си мислеше: „Господи, помогни ми да не ги изгубя“. Докато пресичаха Парсипъни, едва не се сблъска на два пъти с коли, пресичащи лентите, които тя отказваше да пропусне. Ръцете й трепереха върху волана. Лимузината отби от магистралата към горист терен. Табели оповестяваха, че паркът е частна собственост, и предупреждаваха строго нарушителите. Тя поизостана; беше по-опасно да се приближи твърде много до лимузината. Копнееше за цигара.

Лимузината изчезна зад завой, заслонен от дъбови дървета. Тя продължи напред и ако шофьорът на преследваната кола я наблюдаваше, ако я подозираше, щеше да си помисли, че е сгрешил.

Така се надяваше.

Паркира приуса край шосето сред гъста дъбова горичка. Можеше да почака Сам. Така щеше да е най-добре.

Ами ако задачата на шофьора бе да елиминира госпожа Мин? Или да я разпита къде е Джак? Тогава всичко беше изгубено. Със Сам трябваше да го открият първи и да го ликвидират, преди да успее да издаде „Новем солес“. Тя потрепери.

Опита да се обади на Сам. Включи се гласовата поща. Каза му къде е и че ще тръгне пеш по пътя, по който беше поела лимузината. Постара се гласът й да не трепери.

„Останеш ли в колата, детето ти ще умре. Не се страхувай. Ще се справиш. Всичко зависи от теб“.

Усети прилив на сила. Щеше да се справи.

Леони излезе от колата и тръгна през гъстата гора. Виждаше тънката лента на павирания път, по който лимузината беше поела. Стигна ограда, висока над два метра. Още една табела „Преминаването забранено“. Тя се изкатери по оградата, използвайки табелата за опора. Изтърколи се в буйната трева.

Затича успоредно на пътя, без да напуска убежището на гъстите дървета. Кал полепна по обувките й; въздухът тежеше от влага. Капки дъжд, задържали се по листата, падаха по раменете и главата й.

Пътят зави отново. Останала без дъх, тя се изкатери върху хлъзгави от дъжда скали. Искаше да провери какво правят шофьорът и госпожа Мин. Успееше ли, щеше да отведе жената. Защото ако госпожа Мин беше ключът към следващия ход на Джак, значи тя трябваше да принадлежи само на нея и на Сам.

„Природа“, помисли си Леони. Въздухът миришеше натрапчиво на мъх и рохкава пръст. Не беше толкова зле тук. Трябваше по-често да се отделя от компютъра. Представи си как отива на дълъг излет — макар да не беше ходила на излет от малка — привързала Тейлър към гърба си, а топлите слънчеви лъчи озаряват лицата им. Не във Вегас. Там е твърде горещо. Щеше да заведе Тейлър на езерото Тахо. Скоро, когато всичко това свърши. Ще се разхождат под сянката на дърветата, ще показва на детето цветята, ще им останат прекрасни спомени. Ще прави нещата, които се заричаше, че ще прави, ако има дете… ако има още един шанс.

Скръб скова лицето й.

Ще се справиш…

В далечината Леони чу женски вик, кратък и пронизителен. Сякаш вятърът донесе звука и го положи в скута й като подарък.

Тя застина за миг. После хукна между дърветата. Хлъзгаше се и губеше равновесие по калния склон. Спусна се до пътя, който свиваше рязко и свършваше точно пред стара къща. Видя паркираната отпред лимузина и никаква друга кола. Къщата се нуждаеше от боядисване и от дърводелец; стари образи изплуваха в съзнанието й. Между нея и къщата се стелеше обширна морава, която трябваше да пресече.

Никаква следа от шофьора и от Сандра Мин.

Леони прекоси тичешком моравата. Изкачи се на верандата, стараейки се да не вдига шум. Дъските проскърцваха тихо и всяко стенание на дървото я пронизваше като нож. Очакваше всеки миг шофьорът да изскочи през вратата. Но тя не се отвори. Леони притисна ухо към прозореца. Заслуша се. Не чу нищо освен собственото си пресекливо дишане.

Сам, къде си, за бога? Ела тук, моля те. За секунда й хрумна, че може би този човек, агент на ЦРУ или не, е пипнал Сам. Оставили са някого в дома на семейство Мин да чака Джак и са убили Сам.

Ами ако трябва да спася сама детето си? Сам-самичка. „И по-лоши моменти си преодолявала“, помисли си.

Завеси, плътни, избледнели от годините, закриваха прозорците. Верандата беше гола. Не предлагаше почти никакво укритие.

„Странно — рече си Леони — разсъждавам като войник“.

Шмугна се зад ъгъла на верандата и тръгна към пристроения гараж. Снишаваше се и се придвижваше бързо. Толкова се възгордя от себе си, че за момент не усети как бодличките на електрошока се забиват в нея. Палката обаче я запрати с танцова стъпка в избуялите розови храсти край верандата. Цветята избодоха лицето й, а електрическият удар надигна в костите й болка като вода, нахлуваща в тръба.

Тя се обърна и видя как шофьорът на лимузината натиска с палци бутоните за нов удар.

Последното, което усети, беше ароматът на розовите цветчета, смачкани под тялото й. Той я обгърна като пелена, устните й се изкривиха и тя се опита да извика на Сам да й помогне.

Източна 59-а улица, Манхатън

Втурнах се тичешком към фоайето. Портиерът стоеше до стъкления вход и когато ме видя да излизам от асансьора, понесъл лаптоп, влетя през вратата. Е, влетя доста учтиво.

— Сър, знам, че трябваше да се възстановите, но това е частна сграда…

Аз го ударих с юмрук точно по нежното място между ръба на челюстта и устните. Той се олюля назад и забих юмрук и в корема му, а после в уязвимото сухожилие на врата му.

— Съжалявам — казах. — Наистина, господине.

Той се свлече. Аз коленичих, пребърках му джобовете и открих пропуск. Изправих се и тръгнах бързо по коридора. Видях врата с надпис „Охрана“. Отворих вратата с пропуска. Наемно ченге стоеше пред редица екрани. Хвърли се към мен, посягайки към кобура си. Аз го съборих и му взех оръжието. Казах му да седне. Той се подчини.

— Обърни се. И не, няма да те убия.

Блъснах го три пъти по тила с пистолета и той припадна. Застанах пред охранителната камера. Пренавих видеозаписа. Видях се да влизам, видях госпожа Мин да излиза. Видях хора да влизат и да излизат енергично, все едно във вените им тече еспресо. После се появи той.

Джак Мин. Тръгваше си, по-скоро бягаше от сградата. Пред входа сви наляво.

Върнах записа още по-назад и го видях да влиза в сградата с майка си. Този път го пуснах бавно.

На друг монитор една жена слезе от асансьора и изкрещя, когато видя падналия портиер. Добре, времето ми изтече, благодаря за филма.

Езикът на тялото на Джак Мин беше красноречив. Хлапето беше притеснено. Носеше два пазарски плика и непрекъснато ги заплиташе в краката си. Забелязах и малката раница върху гърба му, с която си беше тръгнал. Докато чакаха асансьора, непрекъснато се озърташе, без да поглежда към майка си.

А госпожа Мин… Личеше си, че срещата не е радостна. Не докосваше детето си. Не поглеждаше към детето си въпреки дългата раздяла. Взираше се в застлания с плочки под и в часовника си. Дали имаше уречена среща? Изглеждаше така, сякаш иска да се измъкне от собствената си кожа и да изчезне. Току изтръскваше дъждовните капки от чадъра си — действие, спасяващо я от необходимостта да гледа детето си.

Спрях дигиталния запис. Изтрих го от появата на Джак досега и после изключих камерите. Нямаше смисъл да запомнят и мен.

Излязох бързо покрай жената, привела се над припадналия портиер. Тя притискаше мобилен телефон до ухото си. Извика ми да й помогна, но аз не откликнах.

Влях се в тълпата минувачи. Исках да се измъкна възможно най-бързо от квартала. Стигнах в подземната станция на метрото, качих се на влака за Гранд Сентръл и там слязох. Открих магазин в подлеза и купих раница, за да прибера лаптопа.

Набрах мобилния телефон на Леони, но не ми отговори. Това никак не ми хареса. Вероятно не обичаше да говори, докато шофира, но за мен сигурно би направила изключение.

За миг се почувствах раздвоен. Знаех адреса на пустата сграда, където щеше да отиде мишената ми, а ако планираш убийство, празна постройка в Ню Йорк е най-удобното място за това. Но сега ми се стори, че сгреших, като накарах Леони да последва лимузината. Джак беше напуснал апартамента на майка си и тя може би знаеше къде е, а може и да не знаеше. Аз знаех адреса — действителна, туптяща диря — а Леони беше тръгнала с колата ни за зелен хайвер.

Вятърът разкъсваше дъждовните облаци като сиви дрипи; слънцето се появи на небето слабо като чай.

Айфонът иззвъня в джоба ми. Телефонът, който Ана ми беше дала.

— Да?

— Сам?

Леони. Гласът й беше напрегнат, скован, уплашен. Когато устните са подути, произношението се променя; не успяваш да оформиш думите правилно.

— Да?

— О, божичко, прецаках се, прецаках се, моля те…

После чух гласа на шофьора на лимузината:

— Изпратил си тази жена да ме следи. Кой си ти?

— Не я наранявай.

— Ако не искаш да я нараня, ела да си я прибереш.

Не. Не сега. Знаех адреса, където Джак най-вероятно щеше да се скрие. Джак Мин беше на една ръка разстояние.

„На какво си готов, за да спасиш детето си?“, беше ме попитала тя.

Избор. Какво бих направил, за да спася детето си? Щях ли да жертвам тази жена, която практически не познавах? Тъничък ужасен гласец ми прошепна: „Не се нуждаеш от нея. Ти откри Джак, не тя. За какво ти е, с какво ти помогна да спасиш детето си?“. Надигна се от тъмните дълбини на душата ми, но когато се бориш за живота на детето си, това е жестоката истина. Деветте слънца нямаше да ми върнат Даниъл, нямаше да върнат дъщерята на Леони, ако Джак Мин успееше да се предаде на ЦРУ.

— Препоръчвам ти да ме изслушаш внимателно, господине. Вземи си кучката. Или ще й прережа гърлото.

Чух как Леони поема рязко дъх и казва:

— Недей, не!

Не разбрах дали говори на мен или на шофьора. Последва пронизителен писък.

— Къде си? — успях да попитам.

Той ми каза адреса и ме упъти как да стигна до Морис Каунти в северен Ню Джърси, на около четирийсет и пет минути с кола оттук.

Изключих телефона. Вземех ли погрешно решение, щях или да изоставя на произвола на съдбата жена, която почти не познавах и която очевидно ме презираше, или детето си.

Ако бях на нейно място, какво бих искал да направи? Да ме остави да умра? Абсолютно. Върви и спаси детето ми, независимо какво ще се случи с мен. Върви!

Не подозирахме, че ни дебне друг враг освен „Социални проекти“, които не биха ни отвлекли и заплашили със смърт. Увлечен от трескавото издирване на Джак Мин, не бях обмислял такава възможност. Но се сблъсквах с нея.

Излязох навън и застанах на тротоара сред топлата влага. Затреперих. Все едно всички нерви в тялото ми бяха свързани с електрическата мрежа. Позволих си трийсет секунди слабост и после спрях да треперя. Отложих решението. Сега най-голяма опасност грозеше Леони. Не можех да я оставя да умре. Нито нея, нито другиго.

Тръгнах. Трябваше ми кола.

След няколко пресечки видях паркинг. Четирима мъже в костюми слизаха по рампата да се слеят с потока от минувачи. Предприех предпазлива маневра, блъскайки се точно в онзи, чиято ръка беше пъхната в десния преден джоб, докато се качваше на тротоара.

— Господи, гледай къде вървиш, смотаняко — озъби ми се той.

— Съжалявам — казах.

Поех по рампата към паркинга и изкачих бързо стълбите. Дори не погледнах какви ключове съм откраднал от джоба му, докато не стигнах до второто ниво. Ключодържателят беше с логото на „Мерцедес“. Обиколих тичешком паркираните коли, натискайки бутона за автоматично отключване, докато фаровете на един „Мерцедес СЕ“ не светнаха срещу мен.

След минута вече поемах към тунела „Линкълн“.

Ако я спасиш, а Джак Мин се измъкне…

Не биваше да се разсейвам. Трябваше да се съсредоточа. Да не губя време. Шофьорът на лимузината очевидно не си губеше времето и аз си помислих: „Дано да няма задръстване или някоя катастрофа. Дано мъжът, чиито ключове отмъкнах, да не разбере. Дано портиерът и охранителят да са добре след моите крошета. Прости ми всичко, което правя, за да спася сина си. Помогни ми да не се проваля“.

По магистрала 206, Ню Джърси

Щатът градина. Забравяме, че Ню Джърси напълно заслужава името си, когато пълзим в задръстванията по безкрайния лабиринт от улички в предградията. Карах с възможно най-висока скорост и дъждът, пристигнал бързешком от Атлантика, премина над мен. Беше като ръка, която мие чиния. Въздухът миришеше на влага, на свежест и на обновление.

Продължавах напред. Не използвах навигационната система в колата — ако вече беше обявена за открадната, не исках системата да издаде къде съм. Затова не я включих.

Добре. Основният въпрос сега беше — кой е похитил Леони и госпожа Мин. Майката на Джак се беше обадила на някого. После шофьорът на лимузината я беше взел. Не бих изключил „Специални проекти“. Ако и те като мен бяха разбрали, че Джак Мин е новото им най-добро приятелче (възможно е Фейджин да бе проговорил), нищо чудно да бяха прибрали госпожа Мин, за да я защитят от „Новем солес“. Вероятно дори биха опитали да ме примамят наблизо, преструвайки се, че застрашават живота на Леони. Ако в онази къща ме чакаше Огъст, добре, щяхме да поговорим и той навярно щеше да ми позволи да направя няколко снимки на уж мъртвия Джак Мин, ако хората му го бяха заловили.

Но… Но… Ако Огъст беше замесен в тази операция, с мен нямаше да разговаря шофьорът на лимузината. Щеше да ми се обади Огъст. Нали?

Не бях оптимист, че „Специални проекти“ са заловили Леони. Сигурно беше страшният „някой друг“. Враг, когото не познавам.

Телефонът, който Ана ми даде, позвъни отново, когато се насочих към адреса.

— Да? — казах припряно.

— Здрасти, Сам.

Ана Тримейн.

— Какво?

— Искам да знам докъде си стигнал.

— Ще ти се обадя, когато задачата е изпълнена.

— Леони откри ли информатора?

— Ще ти се обадя, когато задачата е изпълнена — изрекох отчетливо, рязко.

— Знаеш ли? — подхвана тя. — Не мисля, че си чувал как плаче детето ти. Днес е много нервно. Е, и двете бебета са тъжни. Питам се… дали усещат колко е… несигурно положението им?

Чудя се как да опиша тъмната пелена, обвила сърцето ми. Думите ми убягват. Беше просто чернота. И в най-лошите си мигове не бях го изпитвал — когато видях брат ми да умира на надрасканата видеолента, когато похитиха съпругата ми на опожарената улица, когато ме измъчваха и ме обвиниха в предателство, когато се задушавах до смърт, защото не можех да дам на фирмата отговори, които не знаех. Бях си получих дозата от наистина лоши моменти. Свръхдоза дори. Този миг беше още по-мрачен. Нахлуваше в мен и петнеше душата ми с нещо ужасно. Впрегнах цялата си воля да продължа да дишам равномерно.

— Правя каквото поиска. Не го наранявай. Не ги наранявай.

— Но задачата още не е изпълнена и ти отказваш да ми кажеш какво става — въздъхна тя. — Сега си играя с малките му пръстчета, Сам. По-крехки са от китайски порцелан.

Съобщих й накратко какво знам и какво правя в момента. Тя помълча няколко секунди. Накрая се обади:

— Слушай, Сам. Чуй сина си. Ще оставя телефона точно до него.

И аз чух в слушалката леко дихание, тихо гукане. Синът ми. За пръв път го чувах. Нежно „аххх“, бебешко възклицание, щастливо беззъбо гъргорене.

После пресеклив плачлив ропот. Не беше доволен. Отегчен или по дразнен от телефона до лицето му.

— Даниъл, Даниъл, татко е.

Все едно можеше да разбере. Сякаш гласът ми значеше нещо за него; мекият ми баритон му бе чужд като всеки друг звук, който не беше чувал. Думите ми, гласът ми не го успокояваха. Не бях мислил какво ще му кажа. Той беше бебе, какво би разбрал? Нямах опит с бебета. Бях най-малкият в семейството.

— Даниъл, татко е. Идвам да те взема.

Той запротестира, заплака. Сигурно искаше Ана да го вдигне отново. Искаше Ана. Догади ми се при тази мисъл. Искаше жена, готова да го нарани. Това се нарича истинска невинност.

— Скоро ще дойда, сине. Скоро ще бъдем заедно. Нали? Татко е, Даниъл. Обичам те. Обичам те.

Обичах го наистина, въпреки че не бях го виждал.

— Обичам те…

— Сам — отново гласът на Ана. — Чуй ме…

Морис Каунти, Ню Джърси

Леони отлепи очи от пода. Шофьорът явно не беше предвидил две жертви; имаше само един чифт белезници, с които беше привързал госпожа Мин към другия дървен стол. Беше завързал Леони с въже от килера в къщата. Дневната изглеждаше тясна, тапетите бяха стари, старомодни и плесенясали. Къщата приличаше на попътна спирка, място, използвано рядко. Леони седеше със сгънати под тялото й колене и следеше как шофьорът крачи напред-назад. Беше отишъл в предните стаи, за да наблюдава през прозорците кога ще пристигне Сам.

— Помогни ми — прошепна й госпожа Мин.

Леони я погледна.

— Интересно какво си представяш, че мога да направя. Госпожа Мин не очакваше такъв отговор.

— Той не е от ЦРУ. Не е. Казаха, че ще изпратят някого. — ЦРУ?

— Да! — каза госпожа Мин.

Леони се приведе към нея.

— ЦРУ издирва сина ти.

— Тази сутрин ми се обади мъж. Твърдеше, че е от ЦРУ. Каза, че Джак вероятно ще се върне у дома. Да им се обадя, ако дойде. Аз… не знаех дали да му повярвам, но отидох за всеки случай в магазина. Купих любимите лакомства на Джак.

Звучеше объркана.

Леони я погледна.

— Къде е синът ти?

— Не знам…

— Кажи ми.

— Тръгна си, не…

Леони се изви назад и удари с глава жената.

— Кажи ми къде е!

Госпожа Мин изкрещя от гняв и болка.

— Хей! Хей! — влетя шофьорът на лимузината в стаята и ритна Леони по гърба. — Стига!

Промърмори нещо в отворения си телефон, прекалено тихо, и го изключи.

— Не си от ЦРУ! — каза госпожа Мин. От ъгълчето на устата й се стичаше кръв, а по челото й личеше синина от удара с глава, който Леони й беше нанесла. — Нямаш право да ме държиш тук. Не си го и помисляй. Ще ме потърсят.

— Ти — обърна се шофьорът към Леони. — Ти действаш със Сам Капра.

Тя не отговори и той й изкрещя на английския си със силен акцент:

— Кучко! Търпението ми се изчерпа!

Започна да я рита. Силно. Първият удар я събори на земята.

Накрая й зададе въпрос, който мозъкът й регистрира смътно през пелената от болка. Абсолютно непонятен въпрос:

— Къде е жената на име Мила?

Морис Каунти, Ню Джърси

Видях приуса под наем, паркиран сред малка горичка. Завих, изкачих стената и тръгнах по дълъг павиран път. Видях табела с надпис: „Частна алея. Влизането забранено“. В края на виещия се път се изправяше къща от началото на двайсети век, която навремето е била великолепно имение или лятна вила. Леони беше пробвала да се промъкне незабелязано, но мен ме очакваха. Единствената възможност беше да се придвижа право към къщата.

Телефонът ми иззвъня отново.

— Мини през главния вход. Никакви игрички или кучката умира пред очите ти.

Кратко и сладко.

Изкачих просторната веранда, отворих вратата и влязох в широкото антре.

— Насам — извика ми глас.

Тръгнах напред и свих вляво. Озовах се в помещение, което някога е било библиотека или кабинет. Шофьорът на лимузината явно беше бивш бойскаут. Беше изключително добре подготвен. В колана на панталоните му беше затъкната електрошокова палка. Брадичката на Леони изглеждаше насинена.

— Добре дошъл — каза той. — Бързо оздравяваш след пътни произшествия.

— Витамини и мляко.

— Не подхранват мозъка — констатира той. Почука Леони по главата с пистолета, за да подчертае думите. — Мисля, че знаеш протокола.

— Не съм въоръжен — отговорих.

— Лъжец. Ако те проверя и се окаже, че имаш пистолет, ще пратя по един куршум в палците на кучката.

Извадих оръжието на охраната, затъкнато в колана на кръста ми, и го пуснах на пода.

— Ритни го насам.

Послушах го.

— С кого играеш? — попита ме.

— Със себе си и с моя милост — отвърнах.

Той притисна дулото на пистолета си към главата на госпожа Мин и тя изпищя.

— Не ти вярвам. Не знам кого поставяш на първо място — партньорката си тук или мишената си.

— Не искам никой да пострада.

— Тогава ми кажи с кого играеш?

— С никого — отговорих. — Търсим сина на госпожа Мин.

— И решихте, че я водя при него?

— Да. Но съм сгрешил.

Той се позасмя ехидно. Понеже вече не бях въоръжен, притисна двата пистолета към главите на жените. Предизвикваше ме.

— Колебая се коя предпочиташ да оживее — каза.

— И двете.

Деляха ни десет крачки — достатъчно време да ме застреля, ако помръдна.

Знаех, че блъфира поне с госпожа Мин. Някой му беше заповядал да я доведе тук като заложничка или за разпит.

— С „Новем солес“ ли си? Защото тогава сме от един отбор и е възникнало недоразумение.

Хрумна ми, че Ана може би е предложила възнаграждение за главата на Джак Мин. Искаха го мъртъв, независимо дали аз ще го убия.

— Новем… какво?

— „Девет слънца“.

— Звучи като префърцунен ресторант.

Измери ме с очи от главата до петите. Госпожа Мин го изгледа гневно.

— Ти отговаряш на въпросите, не аз. Коя е приятелката ти?

— Казва се Леони.

— И къде да намеря Мила? Пообработих тази тук, но тя не знае.

Не очаквах такъв въпрос. Какво, по дяволите, ставаше?

— Нямам представа.

Той плъзна пистолета към окото на Леони.

— Искам да ми кажеш как да открия Мила.

— Мила се свързва с мен, когато реши — отвърнах.

— Ще ми кажеш как да я открия или ще убия една от двете.

Той притисна дулата силно към черепите им; госпожа Мин простена, Леони прехапа устни и впери очи в моите.

— Не съм сигурен коя. Ще разберем, когато дръпна спусъка. На пет. Едно… Две… Три…

— Понякога се срещаме в бар — отговорих припряно. — Тя ми се обажда. Тя избира бара.

— Уточни какво означава „понякога“.

— Веднъж седмично, когато съм в Ню Йорк — излъгах. — Но зависи от нея, не от мен.

Той се втренчи изпитателно в лицето ми.

— Седни на пода. Дръж си ръцете зад гърба.

Подчиних се. Той отлепи пистолета от главата на Сандра Мин и го прибра в кобура. После извади мобилен телефон от джоба си. Натисна няколко бутона. И каза на руски:

— Да, сър. При мен е. Казва, че се среща с жената всяка седмица в някакъв бар, но тя му се обажда.

Заслуша се трийсетина секунди.

— Да. Добре.

Затвори телефона.

Трудно е да наглеждаш трима затворници, когато единият не е завързан. Сега искаше да говоря. Но не беше ме обезвредил; използваше жените като заложнички, но стоеше на разстояние от мен. Жените ме възпираха.

Но него го възпираше фактът, че не е господар на собствената си съдба. Обаждаше се някому. Наричаше го „сър“. Приемаше заповеди и за да не го разбера, разговаряше на руски по телефона. Не искаше да знам, че той не е… на върха на тотемния стълб.

Ала не извади отново втория пистолет. Чувстваше се сигурен. Наблюдавах го. Измина минута. После още една. Той не ни застреля, нито ни попита нещо, нито ни каза какво следва.

— Тишината ме смущава — отбелязах.

Той очевидно не споделяше скрупулите ми.

— Нека позная. Шефът ти нареди да не ни задаваш повече въпроси.

Той се втренчи в мен.

— Сигурен съм, че не иска да узнаеш колко струва информацията, с която разполагаме. За да не решиш да си отрежеш парче от пая.

— Млъкни — каза той. — Отегчаваш ме. Дори не се опита да се бориш. Страхливец.

— Каза ли ти колко дават за главата на Мила?

— Млъкни — повтори той, но след кратка пауза.

— Предполагам, че щом пристигне, ти ще изкопаеш гробовете. И толкова — заявих. — Обзалагам се, че няма да ти даде дори един процент от печалбата за Мила. На час ли ти плаща? Затова сигурно си дошъл в страната на безкрайните възможности — да чистиш пръстта от ръцете си, докато шефът ти прибира безумна сума, благодарение на твоята помощ.

Той се взря в мен. Устните му се разтвориха и забелязах тънка струйка слюнка да се процежда по тях.

— Каза ти да ни пазиш, докато дойде.

Помълчах една минута.

— Не ти каза колко струва и синът на госпожа Мин, нали?

Той продължаваше да се взира в мен. Преглътна.

Вече бях провесил примката през врата му, така да се каже. Реших да я пристегна.

— Понастоящем за главата на Мила е обявена най-високата цена в света. Толкова дават само за терористи и президенти. Аз знам как да я намеря, а ти ще предоставиш информацията на шефовете си и ще им позволиш да приберат печалбата. Е, няма проблем, сигурно за награда ще измиеш лимузината.

— Интересно коя, по дяволите, е Мила? — обади се Леони.

— Млъкни — нареди й шофьорът. Погледна отново към мен и се засмя. — Защо искаш аз да спечеля повече от шефа си? От това не зависи дали ще живееш или ще умреш.

— И мен са ме прецаквали босове — казах. — Много зле. Не харесвам шефовете, защото винаги върша трудната, опасната работа, а те обират овациите. Мила ми е шеф и не възнамерявам да умра за нея.

После изиграх коза:

— Един милион. Толкова дават. И познавам хора, които ще платят поне милион, а вероятно и двойно за сина на госпожа Мин. Откраднал им е нещо и те си го искат. Твоят шеф ще вложи и тези пари в банката.

Обърнете внимание колко ме бива да танцувам степ. Обичам да импровизирам.

Той не продума, само продължи да ме гледа втренчено.

Телефонът му иззвъня. Той го отвори и каза на руски:

— Да?

Заслуша се и рече:

— Да, мога да остана по-дълго. Разбира се. Искате ли… искате ли да ги разпитам?

Тишина.

— Да, сър.

Прекъсна връзката.

— Нека позная. Не иска да разговаряш с нас — обадих се аз. — Обичам да излизам прав.

— Ще се забави.

— И не желае да разбереш какво знаем. За да не решиш да извлечеш изгода.

— Не искам да го ядосам — заяви той.

— Разбира се — съгласих се. — Онзи дърпа юздите. Какво ти остава? Той ще прибере три милиона долара. Милион за Мила, милион за хлапето и милион за това, което е откраднало.

Онзи прехапа устни.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Леони. — Млъкни.

Тя се вторачи в мен. Цевта на пистолета на шофьора не се отлепяше от косата й.

— Защо да не сключим сделка? — предложих. — Пускаш тези двете и ти и аз прибираме парите. Заедно.

Той се засмя.

— И защо да ти се доверя?

— Защото ти казах истината и ти подозираш, че имам право, а босът ти не ти е казал нищичко. Само ти заповядва и те оставя да поемеш целия риск — подчертах последните думи. — Ти си момче за всичко. Не си играч. Не си готов, предполагам.

— Млъкни — каза Леони.

— Ти мълчи! — сряза я шофьорът. — Пусна ли ги, ще отидат в полицията.

Винаги е забавно, когато човек без много мозък започне да обмисля положението.

— Няма. Хората, които плащат премиите, държат децата им — казах. — Контролират ги. Ще се приберат у дома и ще плачат за децата си.

Понякога се случва неочакваното. Понякога думите са бомба. Очите на Леони се ококориха шокирано, брадичката й затрепери. Тя обърна глава и пистолетът на шофьора опря право в челото й. Тя се взря в лицето му, присви се. Той я погледна. После допусна грешка. Погледна към мен.

— Откъде да знам, че говориш истината?

Да лъжеш е лесно. Не знам защо психолозите твърдят, че е трудно. Лъжата е най-лесното нещо на света. Истините са далеч по-трудни.

— Обади се на шефа си и му обясни какво съм ти казал — рекох. — Кажи му, че знаеш къде е Мила точно в този момент и че струва един милион. Виж как ще реагира. Чуй какво ще ти нареди да направиш.

— Ами ако убия тези двете и с теб сключим сделка? — попита той.

Изпитваше ме.

— Сам, стига! — каза Леони с глас като бодлива тел.

Свих рамене. Той се усмихна.

Има два типа убийци. Едните не убиват, освен ако не е абсолютно наложително, а другите го правят с лекота. Шофьорът беше от вторите. Обичаше надмощието. Обичаше да контролира. По душа беше нищожество и убиването го караше да се чувства велик. Аз го бях принудил да осъзнае незначителността си, да види истината за себе си. Не е трудно. Реакцията издава дали си готов да убиеш без колебание. Вярвам в делата, така да се каже.

— Лесно я жертваш — каза ми той.

Погледна към Леони, сякаш обмисля размера на загубата. Тя срещна очите му. Пистолетът опираше в челото й и от десет крачки усещах какъв гняв излъчва, усещах искриците неприкрита ярост и безпомощност.

— Точно както постъпва твоят шеф с теб. Изхвърля те като непотребна вещ.

По-късно, когато го прехвърлях отново в ума си, реших, че тези думи преляха чашата. Отключиха нещо у Леони. Идеята, че изхвърлят някого. Едва по-късно разбрах каква тънка струна съм дръпнал. По онова време сметнах, че си е помислила за Даниъл и за дъщеря си. Не възнамерявах да й прехвърлям отговорността за битката.

Исках само да го разколебая, да пробудя алчността му и ако пристъпи към мен да поговорим, да го нападна. В този момент Леони атакува. Избра точно момента. Не спести сили. Ако човек е завързан за стол, атаката не е кой знае каква — по-скоро е тласък. Тя се възползва от факта, че шофьорът стоеше до нея, и стовари цялата си тежест и тежестта на стола върху него, подтиквана от разбушувалата се ярост.

Защото той щеше да се намеси и детето й да умре, да го изхвърлят като непотребна вещ заради него.

Леони се хвърли към шофьора като борец на тепиха; краката й го избутаха и той се олюля и се стовари върху Сандра Мин, която надлежно изпищя.

Аз се втурнах напред.

Времето не се забави. Във филмите винаги забавя ход, но в тази мръсна стара къща то сякаш забърза, ускори се необратимо. Пистолетът на шофьора изгърмя два пъти и аз чух вик. Скочих към тях със затворени очи. Шофьорът отблъсна Леони. Вдигна я заедно със стола и я хвърли към мен — разчиташе, че ще се смиля и ще я уловя. Сгреши. Сниших се и краката на стола остъргаха гърба ми. Тя се блъсна в стената зад мен, високо горе, и падна върху мръсния дървен под. За да я хвърли обаче, онзи беше пренесъл тежестта си назад и двете му ръце бяха заети. Хвърлих се върху него. Притиснах го към стената и забих лакът в гръкляна му да го счупя. Но го улучих малко по-нагоре и нараних по-скоро брадичката, отколкото гърлото.

Блъснахме се пак в стената и той изви крак около моя. Паднах и видях пистолета. Стискаше го здраво и китката му се насочваше към мен. Хванах цевта и я отблъснах. Той лежеше върху мен, в по-силната позиция, а аз държах пистолета му с дясната си ръка. С лявата нанесох удари върху всяко чувствително място — гърлото, слънчевия сплит, тестисите. Три бързи жестоки удара. Той изсъска от болка и лошият му дъх ме лъхна в лицето. Вкопчих се по-здраво в ръката му и му счупих китката. Чу се силно хрущене. Забих лакът в гърлото му и той се закашля и изплю кръв.

Пари срещу дете. Познайте кой се бори по-упорито.

Леони се приземи върху нас. Столът й се беше разцепил и я бе освободил от въжетата. Тя издърпа пистолета от пръстите му. Той се опита да я халоса с лакът по лицето, но пропусна.

Леони взе пистолета. Но вместо да го застреля, побягна, за да отдалечи оръжието от обсега му. Изстреля един куршум в белезниците на госпожа Мин, заключени за най-горната напречна дъска на стола, и издърпа жената извън стаята. Остави ме да се справя сам с шофьора.

Той ми нанесе едно кроше по лицето със здравата си ръка и аз паднах върху разбития стол на госпожа Мин. Облегалката беше с напречни дъски, разхлабени от старост. Импровизирано оръжие. Грабнах стола с една ръка и го стоварих върху него. После отново. Пак и пак, отбягвайки ударите, които той се опитваше да ми нанесе. Той извика — от болка и отчаяние.

Стисках здраво стола и го налагах с всички сили. Единият крак се счупи, откъсна се от разхлабените си гвоздеи и аз го хвърлих настрани. Шофьорът се претърколи и аз ударих пода. Седалката се разглоби и изтрополи настрани. Виждах кръвта, покрила лицето му и ръцете ми. Той изръмжа; разпадаше се като стола. Знаеше, че ще го пребия до смърт.

Заотстъпва назад към прозореца.

— Кажи ми кой е босът ти и ще те пощадя — казах му.

Той изломоти нещо и се прехвърли през прозореца. Вдигна ръце да опази пребитото си тяло и се търкулна върху тревистия хълм. Скочи едва от пет стъпки, но изглеждаше, сякаш пада от по-голяма височина.

Последната голяма част от стола, останала в ръката ми, беше дъска от облегалката, от която стърчаха трески. Отчупих ги. Сега държах тояга от твърдо дъбово дърво, дълга две педи и с връх, одялан като заострено копие.

Скочих през прозореца след него.

Той се препъваше между дърветата, пришпорван от инстинкта за оцеляване. Но аз му бях счупил китката — а сигурно и някое ребро — и скоростта му не бе на ниво. Беше изгубил контрол върху днешния ден и съдбата не му се усмихваше. Напредваше под сянката на дъбовете и когато се заспускахме надолу по хълма, кракът му се натъкна на оголена бяла скала и той падна тежко.

Приземих се върху него, забих колене в тялото му и вдигнах заостреното дърво над главата си.

— Говори — казах.

Той ме заплю.

— За кого работиш?

— Прецакан си. Дори не знаеш на кого подливаш вода.

— Кажи ми.

Той се усмихна изпод кървавата каша около устата си.

— Няма.

Показах му импровизираното копие и казах:

— Ще го забия между ребрата ти и ще го завъртя.

— Наредиха ми да взема госпожа Мин и сина й, ако е там. Да ги доведа тук. Да видя с какви улики разполага хлапето.

— И да ни заловиш.

— Да, за разпит.

— Но знаеш за Мила.

— Шефът ми знае. Знаеше, че сте свързани. За пръв път чух за нея снощи.

— За кого работиш?

— Не мога да ти кажа, защото не знам.

— Лъжеш. Сигурно има име.

— Мислиш ли, че ми е казвал истинското?

— Как те наема?

— Обажда ми се. Правя каквото поиска и в банковата ми сметка на Кайманите пристигат много пари.

— Ти си бивш какво?

— Работих за латвийското разузнаване.

Много дребна шпионска агенция.

— Не ти ли плащаха добре?

— Не. По-добри пари се вадят от свободната практика. Карам лимузината, правя каквото ми каже шефът. Беше ме проучил, преди да ми се обади. Моля те…

Разбираше, че ако забия копието, ще му пронижа гръкляна.

— Пусни ме — примоли се.

Знаех, че нямаше да се смили над мен или над Леони.

— Ставай — наредих му. — Дай ми портфейла си и ключовете за колата.

Подчини се. Дишаше хрипливо; бях му счупил ребрата със стола. Лицето му приличаше на кървава маска и ризата и панталоните му бяха разкъсани. Не ме погледна.

— Не ме оставяй тук, той ще ме убие. Сигурен съм, че ще ме убие.

Усещах тежестта на дървеното псевдокопие в ръката си. Но не можех да извърша хладнокръвно убийство.

— Тръгвай. Спри, когато стигнеш Пенсилвания. Видя ли те още веднъж, наистина ще те убия.

Той кимна. Препъна се. Падна на земята.

— Ставай — казах.

Той кимна отново, съгласен, че да се изправи е чудесна идея, и аз се приведох да го вдигна на крака.

Камъкът се стовари върху слепоочието ми и паднах на колене. Причерня ми от болка. Той се изви настрани и се опита да сграбчи импровизираното ми копие. Залепи ръката ми в пръстта. После вдигна пак камъка и ме удари по лицето. Извърнах глава и той пропусна носа ми, но улучи разраненото ми дясно око. Адски ме заболя.

Усетих как дървеното копие се забива в пръстта и го повдигнах. Стъпалата му се подхлъзнаха в калта и ми направиха услуга. Забих копието в него. Заболя го, той извика, но не успях да го пронижа под плешката. Изтърколи се настрани и аз се озовах върху него. Вдигнах копието и го забих силно в корема му.

Върнах се в къщата замаян от болка. В устата си усещах горчилка. Клепачите на подутото ми око бяха почти затворени. Болеше, но си беше чисто и просто насинено око, нямаше счупени кости. Олюлявах се, но продължавах да вървя.

Леони стоеше пред вратата. Трепереше. Със здравото си око видях как ръцете й стискат лактите.

— Госпожа Мин… — каза тя. — Бързо! Ела! Къде е шофьорът?

— Мъртъв е.

Не добавих, че не беше красива смърт.

— Убил си го?

— Обикновено това означава „мъртъв“. Благодаря за помощта. Благодаря, че го застреля, когато взе пистолета и прочее. Наистина го оценявам.

— Трябваше да помогна на госпожа Мин… — промърмори тя и аз се втурнах в къщата.

Куршумът на шофьора я беше улучил в гърдите. Кожата й беше бледа и сива като облачно небе. От устата и от носа й струеше кръв. Леони бе опитала да спре кървенето. Коленичих до нея.

— Госпожо Мин?

Клепачите й трепнаха и тя отвори очи.

— Госпожо Мин? Къде отиде Джак?

Окървавените й устни изтъняха.

— Няма да ти кажа… Искате да го убиете.

— В сградата на баща си в Бруклин ли ще отиде? Взел е ключовете от дома ви.

— Няма да ви кажа нищо… Искате да нараните сина ми.

— Мога да помогна на сина ви — казах.

— Лъжец.

О, божичко, моля те, дай й сили да поговори с мен.

— Госпожо Мин, работех за ЦРУ. Не искам да нараня сина ви. Погледнете ме.

Лицето й се насочи към синините ми.

— Убих мъжа, който ви отвлече. Опитвам се да ви помогна. Излъгах го. Аз съм единствената надежда на Джак. ЦРУ го издирва.

— Обадиха ми се от ЦРУ… — каза тя. — Лъжци. Всички сте лъжци.

Клепачите й запърхаха.

Думите й ме удариха като юмрук.

— Кой от ЦРУ ви се обади? Кой?

Устните й трепнаха и дъхът й прозвуча като последно затишие.

— Искаха сделка… да защитят Джак… и мен. Ако той дойде, трябваше да го задържа вкъщи, докато те пристигнат…

— С кого от ЦРУ разговаряхте, госпожо Мин?

Но тя не искаше да обсъжда това. Не и с последните дихания, които й оставаха. Госпожа Мин промълви:

— Синът ми… помогнете на сина ми. Умолявам ви. Какво да й обещая? Нали трябваше да убия сина й, за да спася моя? Улових ръката й.

— Джак няма да пострада — казах. — Обещавам ви. Обещавам ви.

— Обичах го — каза тя. — Простих му…

И думите, и диханието секнаха, удавени в кръвта, бликнала от устата й. Тя си отиде.

— Божичко… — отрони Леони.

— Добре ли си?

Тя кимна. Взря се в мъртвата жена. Притисна пръсти към шията й, за да се увери, че вече сме напълно безпомощни.

— Какво ще правим? Шефът му ще дойде…

— Знам. Ето какъв избор имаме. Знам къде се крие Джак Мин. Възможно е да го намерим там, ако тръгнем сега. Или да почакаме да видим дали шефът на шофьора ще се появи и да разберем срещу кого сме изправени. Не можем да направим и двете.

— Джак Мин — отсече тя. — Безспорно.

Манхатън

Леони шофираше, а аз седях присвит до нея. Тя пушеше цигара и издухваше дима през открехнатото стъкло. Отбелязах, че няма право да пали в кола под наем и тя ме изгледа смаяно, а после се засмя и продължи да пуши. Запалката й беше на свършване и тя се затюхка, че няма да може да успокоява нервите си занапред.

Телефонът иззвъня, когато навлизахме мълчаливо в Манхатън.

— Да? — казах.

Беше Ана.

— Имаме потвърждение, че Джак ще се срещне с агента от ЦРУ утре.

— Утре. Кога?

— Казал, че ще се обади по пладне, за да им даде указания.

Значи Ана имаше свой човек в ЦРУ.

— Знам къде иска да се срещнат. Наближава краят на тревогите ти, Ана.

— Кажи ми.

— Няма.

— Кажи ми.

— Изникна проблем. Мисля, че при теб изтича информация.

— Невъзможно.

— Похитиха майката на Джак Мин. Мъртва е. Както и похитителят й. Ако при теб не изтича информация, значи трета страна се меси в работата ни.

Сурово мълчание.

— Не ме лъжи.

— Ще ти се обадя, когато Джак Мин е мъртъв.

Ана затвори.

— Не я ядосвай — обади се Леони. — Тя държи всички козове.

— Не — казах. — Само си мисли така.

— Кой се опитва да ни прецака? ЦРУ?

— Всеки може да твърди, че е от ЦРУ — отвърнах. — Не знам. Но няма значение, стига да успеем първи да намерим Джак Мин.

— Коя е тази Мила?

Как да й обясня?

— Приятелка.

— Кой предлага премия за главата й? — попита Леони с равен глас.

— Неин интересен приятел.

— Опитваше се да паникьосаш шофьора.

— Не смятах да продавам никого. Благодаря за доверието.

— Аз ти благодаря. Ти ни измъкна живи.

— Заедно сме.

— Да — каза тя, но сега го вярвахме по по-различен начин отпреди.

Тя замълча. Аз размишлявах дали от „Специални проекти“ са идентифицирали информатора си Джак Мин пред последните няколко часа. Сетих се за Фейджин. Дали се беше обадил на шефовете си от „Специални проекти“ и дали някой от тях би наел бивш латвийски шпионин и настоящ шофьор на лимузина да свърши мръсната им работа.

Пристигнахме в Уилямсбърг, Бруклин, и спряхме пред сградата на Ръсел Мин — онази, чиито ключове беше взел Джак. Всички прозорци бяха тъмни. Постройката беше голяма, четириетажна, приличаше на бивша малка фабрика. Не беше преустроена на магазини, ателиета или апартаменти за млади претенциозни професионалисти и бивши манхатънчани, тълпящи се в Уилямсбърг. Върху прозорците бяха заковани греди. Табела отстрани оповестяваше: „Имоти Мин“.

— Ще влезем ли? — попита Леони с напрегнат глас.

— Да, възможно е той да е вътре.

Отключих и влязохме.

Включи се аларма.

— По дяволите! — възкликнах.

Втурнахме се обратно към колата. Свихме в странична уличка и зачакахме. Първа откликна кола на частна охранителна компания. Охранителят влезе вътре, застоя се там и изключи алармата.

— Не мисля, че Джак Мин е вътре — каза Леони.

След няколко минути охранителят излезе, заключи вратата, обиколи за последен път сградата и си тръгна.

— Никакъв Джак — каза тя.

Но по някаква причина той беше отнесъл ключовете. Ако сега го нямаше, скоро щеше да дойде. Отказвах да приема възможността да греша.

— Тук ли ще чакаме? Ще следим дали ще се появи? — попита тя.

Главата ми туптеше от болка. Окото ми почти се беше затворило; нямаше да се размина без синина, а не исках синини, защото се запомнят лесно. Трябваше да съм невидим.

— Нужен ни е наблюдателен пункт — казах, — откъдето да виждаме сградата. Да проследим кога идва частната охрана.

Подкарахме отново край сградата и фаровете ни затанцуваха по табелата. Обект, охраняван от „Проксима Систъмс“.

Тя ги потърси в айфона си. Извади телефона на госпожа Мин от джоба си, изслуша гласовата й поща и набра номера.

— „Проксима“, Ню Йорк.

— Обажда се Сандра Мин от „Имоти Мин“. Притежавам сграда в Уилямсбърг. Вие я охранявате.

Леони преправи гласа си. Звучеше по-рязко, по-плътно.

— Да, госпожо. Ще ми продиктувате ли паролата си?

Леони се поколеба около пет секунди.

— Джак.

Чу се трополене на клавиши и после:

— Благодаря, госпожо, как да ви съдействам?

Втренчих се в нея. Как беше познала?

— Искам да потвърдя графика за проверка на сградата. Разбрах от други собственици, че престъпленията в квартала са се увеличили и преди малко ми съобщиха за проникване с взлом.

— Да, госпожо — отново трополене на клавиши. — Охранителят минава в единайсет преди полунощ, в един, в четири и в шест след полунощ и после отново в дванайсет на обяд. Десетина минути плюс-минус. Ако закъснее повече, ви се обаждаме. Искате ли да патрулираме по-често?

— Засега не. Благодаря — каза Леони и прекъсна връзката.

— Трябваше да отмениш абонамента — констатирах сухо.

— Обикновено това изисква лична среща или друга парола — отвърна Леони. — Не исках да събуждам подозрения. Вече знаем графика.

— Как налучка паролата?

— Майка съм. В осемдесет процента от случаите майките използват имената на децата или на домашните си любимци или техни варианти. Струваше си да опитам.

— Значи знаем кога идва охраната. И има достатъчно време Джак и Огъст да се срещнат. — Размислих. — Не мисля, че Джак ще лагерува в сградата. Рискува охраната да го открие или да го забележи някой. За да сме сигурни обаче, трябва да намерим място, откъдето да наблюдаваме.

Огледах сградите.

— Ето! На две пресечки оттук има хотел.

Хотел „Еспер“ Уилямсбърг

/Бар „Последен миг“ Манхатън

Леони нае стая в уилямсбъргския хотел — изискано място с безсмисленото име „Еспер“ (дали беше съкращение от „есперанца“ — надежда, или намекваше, че гостите му могат да четат мисли?), само една стая с прозорец, който гледаше към сградата на Мин. Щяхме да будуваме на смени и ако някой друг — таен елемент от ЦРУ, да речем — ни издирваше, сигурно щеше да проверява за мъж и жена, настанени едновременно, но в отделни стаи. Върнах се с колата в манхатънския ни хотел и си измих лицето от мръсотията и кръвта. Изглеждах добре, с изключение на насиненото око. Не беше толкова зле. Събрах всички бележки и листове на Леони и ги натъпках в малкия й куфар. Облякох чисти дрехи, взех чантите ни и платих сметката.

После се качих в приуса и наминах край моя бар — „Последен миг“. Приличах на корабокрушенец и Бъртранд повдигна вежди, когато ме видя. Качих се направо горе. Имах апартамент там, но не смеех да доведа Леони. Тя вече знаеше, че съм собственик на бар „Каньон“ във Вегас, но не беше необходимо да научава повече за бизнеса ми. Освен това не исках Мила да разбира какво правя.

Но щом отворих вратата — ето я и нея! Седеше пред компютъра. До лакътя й се мъдреше спретната бутилка „Гленфидих“.

Пишеше нещо. Погледна ме и прокара опакото на дланта си по очите.

Нима плачеше? Никога не бях я виждал просълзена. Но всъщност и сега не видях нито една сълза.

— На нищо не приличаш — каза тя.

— Знам. Ти как си?

— Добре. Какво става?

— Трябва ми екипировка.

— Какво правиш, Сам?

— Връщам си сина. Не искам да задаваш въпроси.

Тя ме изгледа втренчено. Почувствах се неловко. Мила знаеше толкова много за мен, а аз — толкова малко за нея.

— Но ти ми зададе въпрос. И на мен ми се полага един — отвърна тя.

— Моля?

— Попита ме защо дават толкова висока премия за главата ми. Пиша ти подробен отговор.

— Не ми приличаш на есеист.

Мила използваше думите пестеливо.

— Е, знай, че в училище есетата ми печелеха награди.

Пръстите й се върнаха върху клавиатурата, но продължи да ме гледа.

— В Молдова сигурно награждават учениците с кози.

— Невинаги. Веднъж получих „Гънка във времето“. Завинаги запомних посланието на книгата. Никога не се огъвай пред тъмните сили.

— И любовта побеждава всичко.

— Да, Самуел. Любовта побеждава всичко. Или поне се опитва.

Сега тя погледна към екрана.

— И кога ще прочета изповедта ти?

— Сигурна съм, че издателите биха се сборичкали като гладиатори за историята ми. Но ти ще я прочетеш първи. Когато ми кажеш какво правиш и как да ти помогна.

— Помогни ми, като не се намесваш.

Влязох в килера. Прибрах в чантата си бинокъл, две фенерчета и един „Глок“. За Леони избрах „Берета“ — за самозащита. Взех амуниции. Сгънах и един костюм „Бърбъри Просрум“ и подходяща риза, вратовръзка и обувки. Нищо чудно да ми се наложи да изиграя роля, за да примамя Джак.

Мила застана на прага.

— Не е необходимо да водиш битката сам.

— Не съм сам.

— Отказваш да ти помогна?

— Защото си в опасност. Не се замесвай. Напусни Ню Йорк, Мила. Веднага.

— Не се страхувам от главорези.

— Говоря сериозно. Тази нощ убих един човек, който те търсеше, искаше да те издам. Шефът му те издирва. Някой от ЦРУ.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Искат да ме разпитат.

— Не смятам така. Мисля, че някой иска премията за главата ти.

— Тогава в името на собствената си безопасност — закашля се тя — трябва да остана до теб. Да ти помагам. Ще им се опълчим заедно.

— Не.

— Защо?

— Защото ти искаш информатора жив. Човекът, който ще ти поднесе „Новем солес“ на тепсия.

— Разбира се, че ще ни поднесе „Новем солес“ на тепсия. А може би човекът, обявил премията — каза тя.

Осмислих думите й.

— „Новем солес“ са обявили наградата за теб?

Тя кимна.

— Един от тях стои зад това. Убия ли човека, който иска да умра, никой няма да спонсорира отмъщението му. Ще им бъде все едно. Става дума за лична вендета.

— Защо тогава този човек от „Новем солес“ не поиска да разменя теб срещу сина си?

— Не знаят, че се познаваме — отвърна тя. — Никой от хората, които биха могли да им кажат, не е сред живите.

Тя помълча малко.

— Освен Огъст и човека от ЦРУ, когото е уведомил.

— Защо не ми каза?

— Защото трябва да убиеш информатора. Заради сина си.

— Ами ако информаторът не знае къде е човекът, който иска да умреш?

Тя сви рамене.

— Улавяш нишка, развиваш я и цялото одеяло се разплита. Леля го повтаря винаги и има право.

— Кой иска да умреш?

— Казва се Цвиман. Крие се от мен, както аз се скрия от него. И за неговата глава е обявена награда. Ще видим кой ще плати първи.

— Цвиман?

— Да.

— Защо иска да умреш?

— По-лесно е да прочетеш, отколкото да ти го разкажа. Разказвала съм историята си само на още един човек. Обикновено не я обсъждам.

Гласът на Мила прозвуча по-тихо.

— Не се шегувай.

— Накърних гордостта му — усмихна се тя. — Къде отиваш?

— Остави ме да действам сам. Ако Джак знае къде е Цвиман, непременно ще разбера.

— Сладка лъжа, Сам — вдигна Мила чашата с уиски. — Искаш ли да се погрижа за окото ти?

— Не.

— Успех тогава!

В този момент направи нещо, което не беше правила никога. Прегърна ме. Държах чантата с дрехите и раницата с оръжията. Не бях настроен точно за прегръдки. Ръцете й се плъзнаха по гърба ми и тя ме потупа по гърдите.

— Внимавай. Надявам се да намериш сина си.

— Благодаря — усмихнах се. — Защо си в Ню Йорк?

— За да си купя обувки — каза тя.

— О! Пази се, Мила. Ще ми липсваш.

— Пази се, Сам. И ти ще ми липсваш.

Тръгнах без нито дума повече. Сърцето ми се беше свило на топка. Излязох в облачната, беззвездна нощ.

Щях да си върна сина и никой, никой нямаше да убие Мила.

Големи надежди.

Потупах джоба на ризата си. Беше пъхнала вътре малък чип, тънък като лист, докато ме прегръщаше. Поднесох го към уличната лампа. Проследяващо устройство, като модифицирана СИМ карта. Тя ми пожела успех, но искаше и да разбере къде отивам. За да ми помогне или за да поведе собствената си битка? Не знаех. Опитах се да не го взимам присърце.

Двама клиенти излизаха от бара и аз услужливо им извиках такси. Леко позамаяни от отличните мартинита в „Последен миг“, те ми благодариха и когато им отварях вратата, аз пуснах проследяващото устройство на Мила върху пода на таксито.

Нека я отведе, накъдето пожелае, далеч от бойното поле, към безопасността.

Аз поех към Леони и към дългата нощ преди решителния ден.

Морис Каунти, Ню Джърси

„Светът е малък и става все по-малък“, помисли си той.

Рикардо Браун стоеше до пронизаното тяло на шофьора на лимузината. Изруга под нос. Извади пистолета си и внимателно простреля лицето на мъжа. Светеше си с фенерче в безлунната нощ и се стараеше да не изцапа с кръв обувките и джинсите си. Презареди и простреля десетте пръста. Щеше да си спечели най-много няколко дни, ако откриеха тялото, но навремето дори нищожна преднина го беше спасявала. Свали кабелите на лимузината и извади подправените документи за регистрация и застраховка. Идентификационният номер на автомобила отдавна беше заличен. Прибра трупа в багажника. После вкара и тялото на Сандра Мин.

До къщата имаше голямо езеро. Той намери голям камък и затисна педала за газта. После проследи как водата поглъща лимузината. Колата потъна изненадващо бързо. Изчака водата да се успокои и вълничките да се изгладят.

Качи се в мерцедеса си и се върна в апартамента си в Гринич Вилидж. Вече беше много късно и той седна да пийне кафе. Гледаше звездите и се питаше доколко е в опасност. Дали някой знае какво прави и защо.

Сам Капра. Щеше да го спре, ако не беше се наложило да се среща със задниците от Лангли за спешен рапорт. „Специални проекти“ беше като разбунен кошер и само той и Огъст знаеха за случая с Джак Мин. Е, вече и Фейджин, но Фейджин не би проговорил. Елиминираше ли Фейджин, щеше да предизвика твърде много въпроси; той беше златен, недосегаем. Но стабилен депозит в банковата му сметка щеше да осигури мълчанието му и по дяволите, почти никой във фирмата не знаеше, че Сам Капра е спасил ЦРУ от невъобразимо унижение при инцидента на стадион „Янкис“. Повечето, ако изобщо бяха чували кой е, го мислеха за подозрителен, незаслужаващ доверие субект.

Обзе го лек гняв, че е позволил положението да се изплъзне от контрол. Седна пред лаптопа си и включи личен уебсайт в рамките на компютърната мрежа на „Специални проекти“. Натисна икона с надпис „Изгнание“. С тази кодова дума Огъст беше обозначил случая „Джак Мин“. Единствените двама, които имаха достъп до файла, бяха Огъст и Браун.

Прочете: „Чух се с обекта по телефона. Ще ми се обади пак в 12 източно време утре с инструкции за среща“.

Значи утре всичко щеше да приключи. Ако Мин не умре преди срещата, той ще го арестува, ще му каже, че майка му вече е настанена на сигурно място в защитена къща на „Специални проекти“. После ще види с какви улики разполага и ще се погрижи Джак да изчезне завинаги. Единственият начин да е в безопасност, единственият начин да е сигурен.

Огъст можеше да създаде проблем, но бързо прехвърляне в друг отдел щеше да разреши дилемата. Огъст беше добър воин; щеше да изпълни заповедите му. След няколко месеца Браун щеше да го посети, да го изведе на вечеря и да му съобщи, че „Новем солес“ са обезвредени.

И никой няма да узнае.

Рикардо Браун обмисли единствената следа, с която разполагаше относно другото си начинание — Мила. Сам беше казал на шофьора, че понякога се среща с нея в бар. Не особено полезна информация за местонахождението й.

Освен ако Капра не желае да го проследят и да провери кой ще изскочи на светло.

Но това нямаше значение, ако Сам Капра умреше утре.

Целият инцидент беше срамен провал. Беше прегледал досието на Капра. Светът все още не знаеше, че бомбата в лондонския офис беше атака срещу екипа на „Специални проекти“; не знаеше, че агент на ЦРУ, бременна от колега, е извършила сериозно предателство; не знаеше, че повече от един предател, купен не от идеология или неприязън, а от пари, е бил отлъчен от фирмата. Не знаеше, че човек, когото фирмата презира като предател, е бил неин спасител. Капра беше изпълнил дълга си.

Дълг. Дългът багреше кръвта на Браун, дългът беше кислородът, който пълнеше дробовете му. Дългът е всичко. Кара те да прекрачваш граници, да поемаш рискове, да посвещаваш живота си на нещо и същевременно да събираш смелостта да жънеш плодовете от труда си.

Навремето Браун пишеше в дневника си поеми и есета за дълга. Опитваше се да проумее собствените си чувства, но накрая изгори всичко.

Ако Капра се бе върнал в „Специални проекти“, когато му предлагаха — ако беше продължил да изпълнява дълга си — това нямаше да се случи. Срамота! Не искаше Капра да умира. Поне нямаше да е враг, а жертва. „Звучи по-благородно“, помисли си Браун.

След като Андрис, шофьорът на лимузината, беше мъртъв и плуваше във вечната компания на госпожа Мин, някой друг трябваше да се заеме с Капра и Джак Мин. Най-хубавото в „Специални проекти“ беше това, че клонът действа отделно и не бива да го свързват с фирмата. Тоест при нужда имаше право да използва персонал извън фирмата. Без да регистрира наетите. Като Андрис и компанията му за превози с лимузина, основана с долари на фирмата, изпрани от „Специални проекти“.

Или сестрите. Да, сестрите бяха добър избор за утре. Те винаги разведряваха настроението му.

Бруклин

Джак Мин седеше в киносалон. Гледаше четвъртия филм за деня. Киносалоните бяха приятни, тъмни и тихи и той можеше да мисли. В момента на екрана се разиграваше романтична комедия — с равнодушен сценарий и равнодушни актьори. Не искаше да гледа нищо извратено или насилническо. Не обичаше филми със стрелба. Особено след Ротердам. Сега филмовият герой беше решил, че майката на приятелката му си пада по него, което не беше вярно, но изглеждаше забавно. Всъщност не беше. Вечерята му се състоеше от хотдог и кока-кола. Купи ги в киното и разклати леда в огромната чаша.

Предателството на майка му вече не го тормозеше. Не беше изненадан. Тя никога не се съобразяваше с желанията му; почувства се свободен едва когато избяга под чуждо име и в чужда държава. Сега същото щеше да се повтори; „мама ще се погрижи“, помисли си горчиво той. Ще се обади на приятелите си, ще ги пусне по дирите му. Майчина любов, няма що.

Бележникът беше залепен за гърба му. По-рано в „Старбъкс“ седна в самотен ъгъл и прелисти отново загадъчните му страници. Банкови сметки, снимки, имейл адреси. Разгледа снимката на тримата, под която пишеше „Детска градина“. Думите „Детска градина“ намекваха за място, където нещо се ражда или расте под закрила. Просто снимка на трима души. Но очевидно трима, чието присъствие един до друг само по себе си разкриваше тайна за тях. Ако девет слънца означаваше деветима души, значи те бяха една трета, а разполагаш ли с третината, може да откриеш и останалите шестима. И да ги обезвредиш.

Замисли се дали да опита да се свърже с някого от изнудваните, но се отказа. Ако ги уплашеше, щяха да изчезнат, а бележникът щеше да изгуби стойността си, щом подкупните марионетки се разбягат. Ако се укрият, нямаше да има полза от тях. На една страница откри един-единствен телефонен номер. Изкуши се да го набере и страхът и любопитството му поведоха битка.

Повече отвсякога бележникът беше билет към спасението му.

Но… Зачуди се защо, ако майка му се беше обадила на ЦРУ, те не го чакаха в апартамента, когато пристигна. Защо да не го заловят у дома? Да не би да бяха разбрали в последния момент, че е той. Ако го бяха причакали да се появи у дома, сигурно щяха да го задържат по-лесно и без много-много шум.

Не знаеше какво да мисли.

Трябваше да поспи някъде. Пансионите отпадаха; не знаеше кого ще изпрати майка му да го търси, камо ли „Новем солес“. Щом бездомниците можеха да спят на улицата, значи можеше и той. Само една нощ.

Излезе от киното и се шмугна в поредното кафене. Мнозина негови връстници седяха зад компютрите си и бръщолевеха по форумите. Преструваха се, че пишат следващия велик американски роман, а всъщност прахосваха най-съзидателните си години в социални сайтове. Взе си безкофеиново кафе, седна в ъгъла и разтвори бележника. Втренчи се в телефонния номер на последната страница.

Бар „Последен миг“ Манхатън

Мила поръча още един „Гленфидих“ от Бъртранд и сандвич с бекон от малката кухня в „Последен миг“. Затвори файла с признанията си за Сам, с историята, която досега беше разказвала само на един човек, и отвори проследяващия софтуер, който щеше да й покаже накъде отива той.

Разгледа маршрута. От „Последен миг“ до хотел в Гринич Вилидж. После в нощен клуб и пак в хотел. Сам едва ли обикаляше нощните клубове. Беше открил чипа и го беше оставил в такси. Тя се усмихна. Не беше глупак. И сега знаеше, че се е опитала до го надхитри. За миг се поколеба дали да не изтрие признанията. Ядоса му се; безпричинно, разбира се, но въпреки това му беше ядосана. Тя беше жива и бе сигурна, че бебето му вероятно е мъртво или никога няма да го види, независимо какво му обещава Ана. „Новем солес“ не разбираха какво е чест, справедливост, милосърдие. Никога нямаше да му върнат детето, тя го знаеше и й се искаше той също да го проумее. Но не можеше да му го обясни; не можеше да настоява да загърби надеждата.

Не можеше да му причини това, което бяха причинили на нея.

Отпи голяма глътка уиски и пръстите й се върнаха върху клавиатурата. Думите върху електронния екран затанцуваха пред очите й като дребни сгърчени призраци.

Летище „Дж. Ф. Кенеди“

Наблюдателя слезе от самолета. Устата му киселееше от дрямката. Костюмът му не беше изрядно чист. Изчака тълпата пътници от първа класа (за огромно свое раздразнение не бе успял да си купи билет за първа класа) и после покорно последва останалите по стълбите. Стюардесите му кимаха и му благодаряха като роботи.

Нареди се на опашката пред митницата за граждани на чужди държави и най-после представи холандския си паспорт. Пропуснаха го да премине без колебание и той дори успя да се усмихне на служителката, която му пожела приятен престой в Съединените щати.

Излезе в града, прочут с кулинарните си изкушения, и закопня за ваканция, през която само да яде и да разговаря с главните готвачи тук. Сега обаче не биваше да мисли за храна. В „Новем солес“ бяха открили, че Джак е отлетял от Брюксел; Рики го беше излъгала. Щеше да си плати, когато му остане време за нея. Сега Джак Мин и неговата книга с тайни бяха тук, в този град. Сам Капра и Леони Джоунс щяха да убият Джак Мин и после да умрат. Идентифицираше ли бившия си агент като убиец на Джак, ЦРУ щеше да прекрати случая „Новем солес“. Кръгът ще се затвори и те ще бъдат в безопасност.

Телефонът му иззвъня.

— Да?

Мълчание.

— Да — повтори нетърпеливо Наблюдателя.

— Здрасти — обади се глас, който беше чувал на запис от разговора с ЦРУ, глас, който познаваше до последната нотка. Джак Мин.

— Здрасти — повтори Джак Мин във внезапната тишина.

Наблюдателя застина.

— Кой е?

— Не ме познаваш — каза Джак Мин, — но телефонният ти номер е в бележник, който открих. Ти кой си?

— Не мога да ти кажа, защото не те познавам — каза Наблюдателя.

— Мисля, че те изнудват — каза Джак. — Прав ли съм? Защото ако е така, вероятно мога да спра хората, които те тормозят.

— Ти… ти… — заекна Наблюдателя. — Кой си ти?

— Понеже не отрече, ще приема, че наистина те изнудват.

Наблюдателя заобмисля трескаво възможностите. Какво точно съдържаше този бележник? Студени тръпки полазиха по гръбнака му.

— Слушай! Не знам кой си и дали не ме подвеждаш да кажа нещо, което не бива.

Изиграй ролята на жертвата, примами го да се издаде.

— Обясни ми как точно си намерил телефонния ми номер.

— Един приятел ми даде бележника. В него има номера на банкови сметки, имейли и снимки. Мисля, че съдържа тайни, с които са шантажирали хора от цял свят, хора на високи постове в деловите и правителствените среди.

Тишина.

— Отговаряш ли на тези критерии?

— Възможно е. О, божичко… — възкликна Наблюдателя.

Страхът в гласа му не беше напълно подправен. Той изруга. Стоеше до опашка за таксита край летището. Не разполагаше с оборудване да проследи обаждането; не можеше да алармира техническите сътрудници на „Новем солес“. Налагаше се сам да примами Джак Мин. И честно казано, ако му се изплъзнеше някакъв си студент, значи не заслужаваше работата си.

— Виж, ако това е тест, знай, че съм направил всичко, което пожела. Всичко. Умолявам те…

— Не е тест, опитвам се да ти помогна. Ако ми разкриеш кой си и какво те принуждават да вършиш…

— Няма да призная нищо. За бога, за бога… Ти ми кажи кой си, къде си. Убеди ме, че мога да ти се доверя — вмъкна в гласа си нотка неподправен ужас Наблюдателя.

— Ще предоставя тази информация на властите — уточни Джак. — Целият бележник. Сега. Ако искаш да обезвредят тези хора, аз съм насреща. Мога да скъсам листа с телефонния ти номер, преди да предам бележника на властите. Така няма да те разобличат.

„Ти, коварно копеленце — помисли си Наблюдателя. — Искам лично да те убия“.

— Спестяваш си неприятностите. Ще го направя, ще скъсам листа от бележника, ако ми разкажеш какво те карат да правиш.

— Трябва да размисля — каза Наблюдателя. Печелеше време.

— Е, разполагаш с една минута — отвърна Джак Мин, стараейки се гласът му да прозвучи твърдо.

— Не ме заплашвай, ще затворя.

— И тогава полицаите ще се появят на работното ти място или в дома ти и ще те попитат защо си сътрудничил на престъпна организация.

— Няма да разговарям с теб по телефона — каза Наблюдателя. — Може ли да се срещнем?

— Това е парижки номер, а аз не съм в Париж.

— И аз не съм. В Ню Йорк съм.

Рискува да признае, че е в същия град като Джак Мин. Джак замълча.

— Тук съм заради тях. Наредиха ми да дойда — обясни Наблюдателя, сякаш думите едва се изтръгват от гърдите му.

— Минутата ти изтече — констатира Джак.

Наблюдателя реши.

— Работя за голяма фирма в областта на финансовите услуги. Давам им данни от фирмата. Предоставям ги веднъж месечно, финансови отчети, вътрешна информация, инвестиционни планове. Поверителни сведения, които да използват на фондовите борси във Франция, Съединените щати и Хонконг.

— С какво те изнудват?

Наблюдателя размисли. Трябваше да пробва.

— Замесих се в търговия с вътрешна информация. Разкриха ме. Казаха, че ще ме разобличат, ако не им помогна. Вече не търгувам, просто им предоставям информация. Ако не им се подчиня, ще ме разобличат, ако ги разкрия, ще избият цялото ми семейство. Не казвай на никого, моля те. Умолявам те.

— Заради тях ли си дошъл в Ню Йорк?

— Поискаха информация за една сделка с акции.

— Чия сделка?

— Няма да кажа. Изтече ли, ще разберат, че аз съм източникът.

— Съжалявам — рече Джак. — Благодаря. Ще скъсам листа с телефонния ти номер.

— Не давай бележника на никого — каза Наблюдателя. Трябваше да опита. — Не бива. Ще унищожиш живота на десетки хора.

Тишина.

— Откъде знаеш, че изнудват десетки?

— Звучи логично, щом са напълнили цял бележник. Изтекоха десетте най-дълги секунди — поне откакто бе срещнал Мила — в живота на Наблюдателя.

— Не те изнудват — заяви Джак Мин. — Ти си един от тях, нали?

— Не.

— Според мен човек, когото изнудват, би прекъснал веднага връзката и не би казал нито дума. Откъде знаеш, че не съм полицай?

— Полицаите идват лично. Нямат право да изтръгват признания по заобиколен начин.

— Възможно е, ако ти подслушват телефона — каза Джак.

— Не им давай този бележник. Моля те.

— Телефонният номер няма да е в него. Защо се притесняваш? Загрижен си за другите жертви?

— Просто не искам да пострадат невинни хора. Нощният ветрец, понесъл мирис на керосин, лъхна в лицето му. Трябваше да спре този нищожен лунатик. Някак.

— Много милосърдно от твоя страна. Впечатлен съм — каза Джак Мин. — Благодаря ти…

Настана време за план „Б“.

— Знаят кой си, Джак — каза Наблюдателя. — Което означава, че знаят коя е Рики и коя е майка ти. Ще открият всеки, който ти е мил, и ще го сринат със земята. О, да. Нали знаеш защо съм тук? Ще те унищожа финансово, ще унищожа семейството ти и всичко, което ти е скъпо. Майка ти ще се продава в тъмни улички, когато приключа с нея.

Зашеметено мълчание от другата страна.

— Моля? — изрече най-сетне Джак.

— Предлагам ти и друг вариант. Ще купя бележника. Ще купя мълчанието ти.

— Не ти вярвам.

— Десет милиона. Хубаво, кръгло число, с което да живееш охолно до края на дните си.

— Не става — каза Джак. — Питай мъртвия главорез в амстердамската болница дали ще се срещна лично с теб.

— Направиха го без моето одобрение, от страх. Сглупиха. Да се разберем като зрели хора. Ще внеса половината в твоя банкова сметка. Ти ще ми изпратиш бележника по пощата и аз ще ти платя другата половина.

— И когато се появя в банката или прехвърля парите, ти ще ме намериш и ще ме убиеш. Не, благодаря. Освен това откъде знаеш, че не съм копирал бележника?

— Ще ти предложа следното — плащане в брой. Уговаряме място, където да оставиш бележника. И място, където аз да оставя парите.

— Десет милиона в дребни банкноти не се пренасят лесно от човек, който бърза — каза Джак. — Не ти вярвам.

— Ще ти дам два пъти повече от ЦРУ.

— И ще съм мъртъв два пъти по-бързо.

— Джак, ако не си сговорчив, ще те унищожа.

— Опитваш се да ме подмамиш на светло. Не. Знаеш кой съм. Аз знам кой си ти. И когато приключа с теб, кучи сине, ще се чудиш в коя миша дупка да се свреш.

Това нищожество се осмеляваше да го заплашва! Него! Наблюдателя долови колко рязко прозвуча собственият му глас:

— Ти си презряно нищожество. Когато умреш, а ти ще умреш, ще организирам тържество. Ще поканя гостите да пийнат по чаша и ще наблюдаваме как те подлагат на бавна смърт. Няма да е в тъмен склад или мазе. Край теб ще се тълпят хора и ще се смеят, докато смъкват кожата ти, избождат очите ти и изгарят ушите ти.

— Някой ще изгори — каза Джак. — Но няма да съм аз.

После прекъсна връзката.

Наблюдателя стоеше като истукан; нажежен гняв се надигаше бавно в очите му. Затвори телефона и с отмерени крачки тръгна напред към опашката от пътници, чакащи такси.

Хотел „Еспер“, Уилямсбърг

— Искам да разбера кой притежава къщата в Ню Джърси — казах.

Бяхме в хотелската стая; Леони седеше до масата, а аз стоях пред прозореца и се взирах към закованите с дъски прозорци на сградата на семейство Мин.

Тя отвори лаптопа.

— Щеше да е по-лесно, ако знаехме адреса. Мястото е посред нищото.

— На табелата пишеше „Ривър Рън Роуд“. Намери общинска карта на недвижимите имоти. Или потърси в Гугъл Мапс.

Тя започна да пише и затананика тихо. Пред компютъра Леони приличаше на съпругата ми Луси. На бившата ми съпруга. И Луси беше спец по компютрите. Взрях се в мрака навън и я оставих да работи. Тя натискаше клавишите, издирваше карти, сравняваше ги с маршрута ни.

— Къщата е собственост на „Обединени езикови училища“.

— Езикова школа?

Нищо чудно, че беше западнала. Нали напоследък хората учат чужди езици с помощта на софтуерни програми? А и се намираше в пустошта.

— Да не би да е методика за потапяне в езиковата среда?

Пръстите й пробягаха по клавишите; тя задъвка замислено устни.

— Уебсайтът им е съвсем скромен.

— Къде е централата им?

— В Ню Йорк. Предлагат интензивни курсове в околностите на Ню Йорк, във Флорида и в Орегон. Но пише, че следващите три курса са запълнени.

— Вероятно шофьорът е знаел, че къщата пустее.

— Да. Може би е откарвал курсисти дотам и е разбрал, че сега не се използва.

Но не звучеше логично.

— Щеше ли да пустее, ако бизнесът им процъфтяваше?

Взех телефона, седнах върху леглото и им се обадих.

„Свързахте се с офиса на „Обединени езикови училища“. Предлагаме обучение и преводачески услуги“. После записът заизброява отегчително всички основни езици, говорими на четири континента. Замислих се дали да не изключа. Вероятно това искаха. Най-сетне ме подканиха да оставя съобщение. Прекъснах връзката.

— Фирмата е фасада — заявих. — Никой не затруднява толкова клиентите си.

— Фасада за „Новем солес“?

— Вероятно. Ще намериш ли още нещо за тях?

— Да, но ще ни помогне ли това да открием Джак Мин? Да не се разсейваме, Сам. Ако се справим, утре децата ни ще бъдат при нас. Изчезваме и забравяме за „Новем солес“.

Станах и се взрях през прозореца. Тя занатиска клавишите, а аз съзерцавах мрака.

— Влязох в „Проксима Секюрити“ — каза тя. — През профила на Сандра Мин. Открих достъп до проследяващия монитор. Показва кога някой влиза в сградата и набира кода.

— Знаем, че охраната въвежда кода.

— И предполагаме, че Джак също го знае. Разбрахме графика на охраната. Ако някой дойде по друго време, вероятно ще е Джак.

— Можеш ли да изключиш алармата?

Тя поклати глава.

— Отделна система е.

— Е, поне ще знаем кога някой идва и си отива.

— Ще задам на лаптопа да включва звуков сигнал, ако някой набира кода — каза тя. — Искаш ли един съвет?

— Не.

— Не се изправяй срещу „Новем солес“, когато приключим. Отмъщението е най-безсмисленият мотив на света. Съпругата ти е направила своя избор, нали? Вземеш ли сина си, имаш всичко, което си струва. Нали? Не се опитвай да се бориш с тях. Заживей спокойно и сигурно.

— Да продължа напред и да забравя, че съм убил младеж, способен да ги срази?

— За да спасиш сина си? Да. Не мисли за Джак Мин като за човешко същество. Всички хора изтриват неприятните спомени от съзнанието си. Джак Мин е направил своя избор също като съпругата ти.

— И сега иска да го изкупи — казах. — Нищо ли не значи това?

Тя замълча.

— Опитва се да бъде добър човек. Ако се беше изправил срещу „Новем солес“ преди девет месеца, щеше да се предаде на мен и аз бих умрял, за да спася живота му.

Леони стана и седна пред прозореца. Втренчи се в сградата.

— Някои решения са необратими. Ще стоим ли на пост?

— Ако желаеш. Но сериозно се съмнявам, че ще рискува охраната да го открие. Трябва да се доверим на източника на Ана.

— Сигурен ли си?

— Така мисля. Той не е обучен оперативен агент. През деня е по-лесно. Вижда срещу какво се изправя. Смятам, че тази нощ ще лагерува другаде. И той трябва да поспи.

— Но защо вече не е отишъл в ЦРУ?

— Явно има основание. Държи да контролира срещата. Знаем, че е искал да се види с майка си, но тя го е изхвърлила на улицата и той е изгубил укритието си. Възможно е да се е срещнал с приятел или да осмисля уликите срещу „Новем солес“ и… не знам… да изгражда версията си. Сигурно решава в движение. Хакерите импровизират, нали?

Нямахме добра гледка към сградата на Мин. Виждахме задните улички, отвеждащи към нея, но не и главния вход. Ъгълът пречеше. Не откъсвах очи от закованите с дъски прозорци. Отникъде не се процеждаше светлина.

Отдалечих се от прозореца и легнах. Главата ме болеше. Окото — също. Да подремна. Само час-два.

— Когато отведе госпожа Мин…

— Не исках да те изоставя. Но само тя можеше да ни каже къде е Джак. Та си рекох…

— Решимостта ти е удивителна — казах.

— И твоята — тихо отрони Леони. — Уби онзи човек.

— Да.

Не отворих очи.

— Неприятно ли е?

— Надявай се да не е. Утре ще трябва да убия отново.

Заслушахме се в далечното боботене на автомобилите — диханието на Ню Йорк.

— Ако бяхме хванали Джак в дома на майка му…

— Видях стаята му. Той е просто едно хлапе. В много отношения.

— Няма значение. Недей да изпитваш съжаление към него.

— Ще изпитвам каквото пожелая, драга.

Трябваше да си държа устата затворена. Показвайки съчувствие към жертвата ни, подхранвах недоверие у Леони.

— Познавах човек, който убиваше. Окото му не трепваше. Никога.

Отворих едно око.

— И на него ли му помогна да изчезне? Нова самоличност ли му даде?

— Не. Аз си създадох нова самоличност, за да избягам от него.

Тя стоеше сгушена до прозореца, опряла колене в брадичката си.

— Напуснах го, защото не искаше деца. Работата му беше твърде… напрегната.

— Леони…

Почудих се дали това е истинското й име. Беше без значение. Нямаше да я видя повече, след като всичко приключеше.

— Искам да кажа… бях съгласна убиец да стане баща на децата ми. Мъдър избор. Голям смях щеше да пада в училище, когато обсъждат професиите на родителите си.

— Леони, не се тревожи…

Аз бях убивал и бях баща. Тя не говореше за същото. Или напротив? Да, утре щях да се превърна в хладнокръвен убиец. Но трябваше да бъда и баща. Ама че скапан свят!

Леони отметна кичур кестенява коса от лицето си. Приближи до леглото. Докосна с върховете на пръстите си скулата ми и огледа синината.

— Имаш драскотини от камъка.

— Ще заздравеят.

Тя не отдръпна ръце от лицето ми.

— Трябва да убиеш Джак, Сам. Не бива да го съжаляваш. Не бива да изпитваш чувства. Просто трябва да го убиеш. Ще бъде… лесно.

Лесно, защото не тя щеше да отнеме човешки живот. Затворих очи. Джак на снимките в своята стая. Приятелите, прегърнали го грижовно през крехките рамене. Книгите, които харесва, беззъбата детска усмивка.

Исках да е безлик непознат, но майка му стискаше ръката ми, когато умря.

— Каква глупачка съм — каза Леони. — Никога не е лесно, нали?

Тя плъзна длан от скулата към челото ми и сплете пръсти в косата ми.

„Какво?“, сепнах се. И аз съм един умник!

— Сигурно си обичал много съпругата си.

Странна забележка. Отворих очи.

— Не ми се говори за нея.

— Ана ми каза, че си се опитал да я откриеш… нейният начин да ме убеди, че си порядъчен човек. Ана не искаше да се уплаша, че ще работя с теб.

Да се уплаши? Нали бях от добрите? Възпитан от добротворци от християнска благотворителна организация, обикалящи по света, умно момче, завършило Харвард, без да кривва от правия път, разумният брат, който не замина за Афганистан, за да го убият заедно с най-добрия му приятел, момчето, което се издигна в ЦРУ, подтиквано от желание за мъст, смекчено (поне така се надявах) от чувство за справедливост. А сега? Кой бях сега? Обвинен в предателство, защото се бях оженил за погрешната жена (истински, буквален предател), отцепник от ЦРУ, живеещ в ужасното преддверие на ада, белязан като човек, комуто не може да се вярва, поне що се отнася до изтънчената фирма.

Смъртта е странно нещо. Смъртта на шофьора беше ужасна — никой не би избрал да свърши пронизан с кол. А в последните си мигове госпожа Мин беше обзета от страшна несигурност, замъгляваща съзнанието й, разяждаща сърцето й. С Леони едва не загинахме тази нощ. Смъртта поражда жажда за живот и за всичко, което животът предполага — утехата на храната, на диханието, надигащо се в гърдите ти, топлата прегръдка на човешка плът.

Леони се приведе и целуна ожулените ми устни.

Никоя жена не ме беше целувала след Луси. Замръзнах за миг. Пресичах границата, мярвала се за кратко единствено в полезрението ми, разбирах, че Луси я няма и никога няма да се върне, а дори да се върне, аз няма да я поискам. Усетих, че… ледът се топи.

Цялото лице ме болеше, но притиснах устни към нейните. Целувката не стана по-пламенна, а по-бавна, позамислена. Леони захапа леко долната ми устна.

— Сам… — промълви много тихо.

— Да.

— После ще бъдем добре, нали?

— Да.

Не знаех какво точно означава „добре“, но не исках да казвам „не“.

Тя ме целуна отново. Пламенно. Лицето ме болеше, но какво от това? Пожелах я с ненадейна, яростна увереност. Нямах опит с много жени преди Луси. Идеята, че всеки шпионин е донжуан, е чиста измислица. Шпионите обикновено държат хората на разстояние. Нямах време. Нямах време и сега, но това сякаш нямаше значение.

Целувките й бяха бързи, стрелкаха се настойчиво. Езикът и пръстите й бяха навсякъде. Не си спомням дори дали си съблякохме всички дрехи. Слях се с нея, тя простена — дрезгаво, гърлено стенание — и долепи лице до моето. След няколко сладостни минути потрепери, топлото й дихание досегна насиненото ми око. Леони се взря съсредоточено в лицето ми, все едно разглежда интересен пейзаж. После отпусна лице върху гърдите ми. Аз въздъхнах облекчено след минута, вслушан в ласкавия й глас. Тялото й беше страстно, топло и гладко.

Беше добре, но търсехме по-скоро утеха, отколкото утоляване. Съблякохме се и се прегърнахме. И двамата не искахме да говорим. Искахме просто да живеем.

— Обещай ми — каза тя, сгушена в мен, — обещай ми, че ще си върнем децата.

— Обещавам — казах.

Какво друго да отговоря?

Трябваше само да го изпълня. Обещанието ни свърза. Това обещание променяше всичко.

Хотел „Еспер“ Уилямсбърг

Спах до късно, по-късно, отколкото трябваше. Обикновено не се успивам в Ню Йорк, защото засилващото се боботене на трафика е като автоматичен будилник. Когато отворих очи, Леони се беше изкъпала и облякла.

Пишеше на лаптопа.

— Никой не е влизал в сградата освен охраната в обичайното време.

Тя ме погледна и ми се усмихна предпазливо.

Какво направих аз? Целунах я, прегърнах я, престорих се, че снощи не се е случило нищо? Бракът ми с Луси — изпълнен с измами, лъжи и собствената ми слепота — ме убеди, че не ме бива с жените, а и връзката ми с Леони едва ли имаше бъдеще. Щяхме да вземем децата си и пътищата ни се разделяха. Нямаше да се видим повече, освен в спомените си за най-лошия ден от живота ни.

Уебсайтовете на вестниците в Ню Йорк и Ню Джърси не споменаваха за два трупа, открити в запустялата езикова школа в Морис Каунти.

— Ще отида за закуска — казах.

Леони изсумтя като човек, обсебен от компютърния екран. Отново като Луси.

— Какво правиш?

— Сетих се какво каза снощи — отвърна тя. — Ще открия кой е шофьорът.

— Вече няма значение.

— Ти не работиш сам — каза тя. — Защо да смятаме, че той е сам? Не знаем каква преднина имаме. Възможно е да са открили Джак преди нас. Не възнамерявам да седя тук, да кърша ръце и да бездействам в очакване той да се появи.

Отидох в закусвалнята на ъгъла и купих закуска за двамата — омлети със спанак и гъби, курабийки с какао, плодове, бекон, кафе и портокалов сок. Ядеш, когато можеш, защото в дни като този никога не знаеш кога ще успееш да сложиш пак залък в устата си.

Върнах се и се нахранихме. Опитах се да завържа разговор.

— Откъде си? — попитах.

Тя явно претегли отговора, взирайки се в стиропорената си чаша с кафе.

— Знам, че истинското ти име не е Леони и живееш под фалшива самоличност.

— По-добре е, повярвай ми, да не знаеш много за мен. Аз съм изключително скучна.

— Знам, че не е вярно — усмихнах се.

Тя ми се усмихна в отговор, само за миг.

— А ти откъде си?

— Отвсякъде. Родителите ми работеха за благотворителна организация. Мама беше хирург педиатър, а татко — администратор. Обиколих над двайсет държави, преди да навърша осемнайсет.

Допих си кафето.

— Ако не оцелея и ти вземеш сина ми от Ана, заведи го при родителите ми. Живеят в Ню Орлиънс. Александър и Симон Капра. Има ги в телефонния указател.

— Близък ли си с тях?

— Не. Никак.

— Защо?

— Брат ми умря и разби сърцата им. Искат или да обсебят живота ми, или да ме изолират напълно. Смъртта му ги подлуди.

— Как умря?

— Замина за Афганистан, да помага на хората като тях. Талибаните заловиха него и най-добрия му приятел от колежа. Прерязаха гърлата им в пропаганден видеозапис.

— О, божичко… Съжалявам.

Какво друго да каже? Ужасно е наистина, шокира хората. Никой не може да си представи какво е да видиш брат ти да умира безпомощно. Да видиш приятеля му да умира. После да видиш как ги обсъждат по всички новинарски канали, сякаш са само имена — Дани Капра, Залмай Курейши — а не двама младежи, сякаш са далечни нещастници, само имена.

— Тогава постъпих в ЦРУ.

— Но вече не работиш за тях.

— Когато съпругата ти предаде ЦРУ, кариерата ти рухва.

— Ясно.

— Над теб надвисва постоянен облак от подозрения.

Станах и хвърлих стиропорената си чаша в кошчето за отпадъци.

— Пътищата ни се разделиха.

— И тя е родила бебето, когато вече не сте били заедно?

— Да.

— Що за човек беше? Съпругата ти?

— Защо те интересува?

— Просто любопитствам. Изглеждаш ми прекалено умен да те заблудят.

— Всички ослепяваме понякога. Пред нея бях истински слепец.

— Понякога не избираме мъдро.

— Да. И плащаме много тежка цена.

Леони се обърна към компютъра.

— Успя ли да откриеш нещо за шофьора?

— Не — каза тя. Не ме погледна.

— Нима? Никаква следа от шофьорската му книжка и от табелите на лимузината?

Тя ги беше запомнила наизуст, докато го следеше в Манхатън и Ню Джърси.

— Откраднати са, предполагам — отвърна.

Пак не ме погледна.

Станах и огледах сградата на семейство Мин с бинокъла. Не можех да дочакам два часа. Трябваше да вляза вътре — между последната проверка на охраната и (предполагаемата) среща на Джак с Огъст.

И тогава ми хрумна как.

Хотел „Еспер“, Уилямсбърг

Оставих Леони в стаята и слязох във фоайето. Обадих се в централата на фирмата на Ръсел Мин, понастоящем собственост на съпругата му.

— „Мин Пропъртис“ — каза жената, която вдигна телефона.

— Здравейте, може ли да говоря с… — погледнах пак името, което бях записал под телефонния номер, отбелязан върху табелата пред сградата на Мин — … Бет Марли?

— Аз съм.

Гласът й звучеше ведро и въодушевено, все едно моето обаждане е най-приятният момент от деня й. Сигурен съм, че беше.

— Казвам се Сам Капра и се интересувам от сградата в Уилямсбърг.

— О, чудесно!

— Собственик съм на бар „Последен миг“ до Брайънт Парк.

— Знам го! — възкликна тя.

— Прекрасно! Искам да купя част от имота ви в Бруклин, Уилямсбърг. Възможно ли е да го видя днес?

— Днес ще е трудно, сър. Какво ще кажете за утре?

— В града съм само за един ден. Всъщност ме интересува цялата сграда. Видях я и мисля, че е точно каквото ми трябва.

— Добре. Изчакайте да проверя това-онова — чух я да прелиства страници. — Разбира се. В единайсет часа?

— Много сте любезна. Чудесно! Ще ви чакам там.

— Благодаря, господин Капра.

Прекъснах връзката и се върнах в хотелската стая.

— Е, това беше лесно. Договорих среща.

Леони, приведена над компютъра, не отговори.

Централата на „Специални проекти“, Манхатън

Рикардо Браун поставяше на първо място не законността, а експедитивността — след като откри тялото на шофьора на лимузината, той нареди на Фейджин и оливъртуистовците му да поставят под електронно наблюдение всички нюйоркчани, свързани с Джак Мин. Инструктира ги да му докладват само лично, а не чрез Огъст Холдуайн или другиго в „Специални проекти“. Браун предпочиташе никой да не узнава самоличността на Джак Мин.

Фейджин и туистовците наблюдаваха приятелите на Джак Мин от занемарената му регистрация във фейсбук (те бяха малцина, предимно от годините в Нюйоркския университет), двама-трима близки на семейството и предприемаческата компания на баща му. Под прицел бяха главно страниците във фейсбук и личните им имейли. Подслушваха нелегално само телефоните на фирмата на баща му и мобилните телефони на двамата му най-близки приятели от колежа.

Мълчанието около Джак Мин беше оглушително. Никой не го споменаваше.

Докато едно предобедно телефонно обаждане не привлече вниманието на Браун. Не защото ставаше дума за Джак Мин. Нищо подобно. Беше свързано със Сам Капра.

Браун се обади на сестрите. Надяваше се да сдържат лудостта си достатъчно дълго, за да изпълнят задачата точно както иска. Отговори му Лизи. Предпочиташе Меги. Тя беше по-разумната. Но нямаше как да заобиколи Лизи. Щеше да я ядоса.

Лизи изслуша указанията му.

— Може ли да си поиграем с Мин и Капра?

Сестрите имаха вила в северната част на щата, където развличаха специални гости, когато нуждата завладееше Лизи или когато Браун им поръчаше да разпитат някого с гарантирани резултати.

— Ваши са, ако не се наложи да ги убиете веднага. Искам да разбера какво знаят. Изтръгнете сведенията и ми докладвайте.

— Ако има някой друг с тях?

Той се замисли за Огъст. Със съжаление.

— Убийте всички други, ако е необходимо. Ако с него има жена на име Мила, искам доказателство, че е мъртва.

Нямаше смисъл да уведомява сестрите за наградата. Щеше да я прибере сам, а на тях да подхвърли дребна премия.

Лизи се засмя.

— Благодаря за работата.

Тя затвори и погледна към сестра си.

— Обличай се. Имаме следа.

— Добре, но ми обеща да се обадиш за круиза.

Сестра й Меги се изправи от канапето. Четеше досието на „Специални проекти“ за Сам Капра, което Браун й беше изпратил по имейла. Опознай врага.

— Да, да — проточи Лизи. — Ще се занимая.

— Не го отлагай — каза Меги. — Резервират местата една година по-рано.

— Круизите са за сираци — каза Лизи.

— Не е вярно.

— В корабите има морги, защото много възрастни умират по време на плаването. Гледах го по телевизията — обясни Лизи.

Сестрите заобмисляха тази интересна подробност.

— Круизите не са забавни. Искам да кажа… не по този начин — уточни Меги. — Указания за днес?

— Залавяме ги, ако можем. Убиваме, ако се наложи. Капра е симпатяга, не мислиш ли?

— Не.

— В досието му пише, че се занимава с паркур. Като онези смелчаци, дето тичат и скачат от сграда на сграда — усмихна се ослепително Лизи. — Дали ще трябва да го преследвам? Най-добре да си приготвя оръжие, което ще ми помогне да го уловя.

— Недей — подбели очи Меги. — Няма да успее да избяга. Да се съсредоточим, Лизи.

— Стандартите ти са прекалено високи — укори я сестра й. — Дори някоя ябълка да не изглежда безупречна, трябва да я опиташ, за да усетиш вкуса й.

Тя погледна към екрана на лаптопа и към снимката на Сам Капра, втренчена в нея. Тъмноруса коса, зелени очи, високи скули, пълни устни.

— Лицето му ми харесва. Бавно и трудно ще реша как да го обезобразя. Наистина. За скулите сигурно ще трябва киселина. Ами това тяло на бегач — стройно и красиво! Браун ми разреши да си поиграя с тях, ако не сме принудени да ги убием веднага.

Маги не обърна внимание на напрегнатия тон на сестра си. Лизи си беше такава — идеята си проправяше път към повърхността на съзнанието й, разяждаше мозъка й с остри зъби и не преставаше, докато не бъде задоволена. Гладът й беше от черен по-черен.

— Пистолети?

— Естествено, но ако искаме да ги задържим за известно време, не бива да ги раняваме. Превръзките са истинско мъчение. Днес съм по-скоро в японско настроение.

— Добре, но не искам да се заиграваш цяла седмица. Обеща да потърсиш круиз и да резервираш места.

— Щом настояваш. Ще взема и брошурите.

Централният офис на „Мин Пропъртис“ Манхатън

„Моят щастлив ден“, помисли си Бет Марли. Вече беше извадила късмет — другите двама служители в офиса не бяха на работа, повалени от хранително отравяне, причинено от много съмнително пилешко къри, което бяха погълнали при непростимо дългия си обяд вчера. Бет не ги придружи, разбира се, защото трябваше да работи за трима.

А сега това. Тя подреди купчината документи върху бюрото и си рече: „Предвкусвам как ще кажа на Сандра, че ще продам цяла сграда. Тогава императрица Мин няма да ме гледа отвисоко“.

Бет отмени обяда с най-добрата си приятелка по имейла; извини се многословно и обеща да й се отплати по-късно, когато празнуват голямата сделка. Щеше да покаже на Сандра Мин колко е добра — госпожа Мин винаги я гледаше, сякаш се колебае дали Бет може да си връзва обувките, та камо ли да управлява недвижима собственост.

Бет седна пред компютъра и провери в Гугъл името Сам Капра. Излязоха много резултати за някакъв клетник, убит в Афганистан, с брат, дал няколко интервюта от името на семейството. Вероятно нямаха връзка с клиента й. Нямаше много за него. Хмм… Тя пусна търсене за „Последен миг“ и откри уебсайта на бара. Няколко пъти беше ходила там да пийне по чаша с приятелки. Е, ако смяташе да открие бар в сградата, сигурно щеше да е луксозен. „Последен миг“ беше изискано място, очевидно не бяха пестили пари. Посегна към телефона да се обади на Сандра, но реши, че е най-добре да изчака, докато има добри новини. Щеше да е свършено с нея, ако обяснеше на шефката, че на въдицата й се е уловила риба, но не успееше да я издърпа на брега.

Тъкмо взе дамската си чанта и телефона и понечи да излезе, когато на вратата на офиса се звънна. Странно, защото беше с електронен код за достъп и не можеше да се отвори просто ей така. „О — рече си Бет, когато две жени влязоха вътре. — Сигурно не съм я затворила“. И двете бяха ослепителни. Едната беше блондинка, с коса, стегната в кок, висока, със студено зелени очи и скули, за които Бет тутакси й завидя. Другата беше брюнетка, с красиви шоколадови очи и стилна къса прическа. На Бет й се прииска да я попита: „Кой е фризьорът ти?“. Учуди се, че двете жени са облечени еднакво — в прилепнали сиви раирани костюми и черни копринени блузи.

Според Бет не съществуваха жени, които доброволно биха се облекли еднакво. Мисионерки ли бяха?

— Здравейте. С какво да ви помогна? — попита тя.

Едната жена затвори вратата. Другата застана пред бюрото на Бет и се усмихна.

— Ти ли си госпожица Марли?

— Да.

— Чудесно — усмихна се тя отново. — Ето какво искаме от теб — мобилния ти телефон, ключовете за колата ти и ключовете за сградата в Уилямсбърг. И кодът на алармата. Има ли килер, където да те заключим?

Бет се засмя нервно, несигурно.

— Шегуваш ли се?

— Не. Ние ще се явим на срещата ти в сградата. Чакам за телефона. И ми посочи килера.

— Изчезвайте оттук!

Бет се протегна към телефона върху бюрото. Охраната беше на един бутон разстояние.

Брюнетката стовари юмрук в лицето й. Силно. Никога не бяха удряли Бет по лицето и болката я смая. Втори удар по гърлото прекъсна писъка й, трети взриви носа й. По-бързо, отколкото би могла да си представи, брюнетката прескочи бюрото и едната й ръка закри устните на Бет, а другата я стисна за гърлото.

— Чуй ме! Не искам да те убия. Подслушваме телефона ти и знаем, че имаш среща със Сам Капра. Безсмислено е да умреш заради един телефон и една среща, нали?

Бет кимна твърде зашеметена, за да се разплаче. Носът й кървеше, ръката на жената закриваше устата й. Натискът върху гръкляна й отслабна съвсем леко.

— Всъщност няма да умреш. Сестра ми ще убие седемгодишната ти дъщеря в Риджуд, а аз ще убия баща ти в Куинс. От опит знам, че хората често милеят повече за живота на близките си, отколкото за своя — сви тя рамене.

— Не са ли забавни?

Ужас обзе Бет.

— Ще бъдеш ли добричка?

Бет кимна. Много енергично.

— Не цапай костюма ми с кръв. Ще ми стане неприятно каза брюнетката, сякаш Бет е способна да спре кръвта, стичаща се от носа й.

Натикаха я в малката кухничка, която се използваше и като склад за канцеларски материали. Закопчаха я с белезници към розовия кран на мивката.

А сега — кодът за достъп. Излъжеш ли ме, дъщеря ти и баща ти умират. Но първо ще се върнем при теб и ще те понадупчим с куршуми тук-таме.

Бет не излъга. Каза им кода. Болката, изписана по лицето й, вече беше истинска агония. Опита се да преглътне сълзите.

— Много добре.

Брюнетката извади мобилния телефон от дамската й чанта.

— Къде са ключовете за сградата?

— В чекмеджето на бюрото ми. Означени са като „Уилямсбърг“.

Гласът й трепереше.

Блондинката излезе и се върна след миг, размахала ключовете.

— Не наранявайте близките ми… Умолявам ви…

— Успокой се, Бет. Всички сме тип-топ. Когато те открият, ще кажеш, че са те нападнали двама едри китайци. Опиши ги с няколко безсмислени, но правдоподобни подробности. Носели са червени ризи. Миришели са. Две неща и толкова. Гледай да си много убедителна. Не си ни виждала. Няма да споменаваш нито думичка за нас. Никога. Отклониш ли се от тази история, дъщеря ти и баща ти умират. Гарантирано, рано или късно. Заплахата важи до края на дните ти. Няма срок на годност. Проговориш ли обаче, срокът на годност на семейството ти изтича. Аз и сестра ми ще изпратим белите лилии за погребенията им. Ясно ли е?

Бет кимна. Сълзи се надигнаха в очите й. Двете жени извадиха кухненска кърпа от чекмеджето, натъпкаха я в устата й и залепиха устните й с тиксо.

— Приятен ден — пожела й брюнетката и си тръгнаха.

Хотел „Еспер“ Уилямсбърг

Реших да се издокарам за срещата. Исках да се представя като собственик на легален бизнес пред фирмата за управление на недвижими имоти и си помислих, че предвид насиненото око, ми е необходима всяка частица достолепие, която успея да си придам. И не исках Джак Мин, ако се криеше в сградата, да ме вземе за войнствен човек. Трябваше да изтъкна другата страна от живота си — собственик на наистина изтънчен бар. Когато работех под прикритие за „Специални проекти“, бързо научих, че най-могъщите криминални групировки залагат на стилния външен вид. Аз самият предпочитах да нося тениска и джинси, но светът изисква повече. Затова избирах — като продавач, консултиращ професионален убиец — костюми, подходящи за телосложението ми и позволяващи ми да се бия, макар и образцово наконтен.

Докато издирвах Даниъл, не отделях особено внимание на „Последен миг“, но въпреки това ми правеше впечатление, че изглеждам по-раздърпан от Бъртранд, който винаги беше дразнещо изтупан и прочее. Затова взех от апартамента си над бара тъмносиния костюм „Бърбъри Просрум“, който ми прилягаше безупречно. Сложих си светлосива риза и сребриста вратовръзка. Към опакото на вратовръзката прикрепих малък, тънък боен нож; прилепваше незабележимо, благодарение на импровизираната гайка, която бях пришил собственоръчно. Ръкохватката на ножа беше извънредно тънка и тежестта на острието придържаше вратовръзката плътно до ризата. Закопчах сакото; острието се забелязваше само при най-старателен оглед. Кобура с глока наместих върху колана на кръста. Друго тънко острие завързах за глезена си; надянах чифт обувки „Алън Едмъндс“ с леко удебелени подметки. Не се свеня да ритам, когато се наложи.

Леони продължаваше да трака по клавиатурата си.

— Вероятно не е тук, но ако е и ако го пипна, ще трябва да бягаме бързо.

Прибързаните решения са запазени само за краен случай. Трябваше да се подготвим за няколко възможности — че Джак Мин навярно някак си вече се е озовал в сградата и я е превърнал в крепост и че онези от ЦРУ може би също са тук. Ами ако Ана грешеше, че срещата е насрочена за утре? Вътрешният й източник можеше да греши и понеже децата ни бяха заложени на карта, нито аз, нито Леони възнамерявахме да влезем в капан. Заловяха ли ни, нямаше да ги видим повече.

Би ли се укрил Джак Мин там, където планира среща? Вероятно. Но ако аз бях на негово място, щях да се движа възможно най-много. Да се помайва на място, свързано с баща му, беше опасно, неприемливо рисковано.

Той, разбира се, беше двайсет и две годишен студент, а не трениран оперативен агент. Сигурно не мислеше като мен. Беше се завърнал у дома — най-опасния ход, ако са разобличили фалшивата му холандска самоличност, и нищо чудно да допусне още цял куп грешки. Ако не знаеше, че майка му е мъртва, вероятно си въобразяваше, че е на сигурно място в тази пустееща сграда.

Все пак едва ли беше взел ключовете случайно.

Сградата представляваше вражеска територия. Вероятно бойно поле. Бях я виждал само в тъмното снощи, а сега ми се стори трудно място за защита. Беше от червени тухли, а дъските върху прозорците бяха бариера срещу разрухата и вандализма. През две пресечки имаше многолюден открит пазар; пешеходци минаваха покрай сградата на път за сергиите.

Закъснях с няколко минути. Ако Джак беше вътре, исках да ме види в последния момент. Нямах представа дали ме е забелязал при ротердамската престрелка и дали ще разпознае лицето ми от онези ужасни няколко минути.

Когато застанах пред вратата, „Волво“ седан, чиито табели сочеха, че е регистрирано в Ню Джърси, спря пред мен. Слязоха две жени. „Чудесно“, помислих си. Ако Джак Мин се е спотаил вътре и се разяри, ще се наложи да защитавам двамина. Жените носеха еднакви раирани костюми. Може би госпожа Мин налагаше униформен служебен стил. И двете наближаваха трийсет. Едната беше тъмнокоса, тъмноока, с красиви черти и мила усмивка. Другата беше блондинка със стоманен поглед, малко по-висока, но нещо в лицето й не беше наред. Сякаш усмивката й бе напълно механична.

— Господин Капра? — попита брюнетката.

— Да.

— Бет Марли.

Здрависахме се.

— Това е сътрудничката ми Лизи.

Бет Марли протегна ръка, аз я улових и тя задържа дланта ми малко по-дълго от необходимото.

— О, какво се е случило с лицето ти?

Въпросът прозвуча странно — почти разочаровано. За момент си помислих, че ще се пресегне и ще ме докосне по насиненото око.

— Едва ли си се сбил в бара — констатира Бет.

— Напротив — казах. — И другият няма да стъпи повече там.

— О, колко жестоко! — възкликна Лизи.

Усмивката й не трепна. Предположих, че брокерите на недвижими имоти са виждали почти всичко на този свят.

— Ще ми покажеш ли документ за самоличност? — попита Бет.

Разбирах, че брокерите на недвижима собственост трябва да са предпазливи, когато влизат с непознати в запустели сгради. Подадох й и нюйоркската си шофьорска книжка, и бизнес картата си от „Последен миг“, която изглеждаше още по-изискана от мен. Тя ги разгледа и ми ги върна.

Посочи сградата.

— Ще я разгледаме ли?

Кимнах.

Бет отключи вратата с ключ с малка бележка, залепена върху него. Влезе вътре и въведе кода за охранителната система. Не прикри пръстите си и аз видях, че кодът е 49678. Поколеба се за момент, сякаш очакваше да се включи алармата, но предупредителното й звънтене секна и светлинният индикатор се обагри в зелено. Отстъпих встрани, преди да забележи, че я наблюдавам, и заоглеждах критично тавана, все едно очаквам да зърна съзвездие от течове. Лизи ме следваше неотлъчно. Твърде отблизо. Ненадейно ме обзе неприязън.

На първия етаж имаше недостроена стена с хоросанова мазилка.

— Някой е започнал преустройство и е забравил да го довърши?

— Очевидно. Ако наемете цялата сграда, ще разчистим, разбира се, всички следи от недовършена ремонтна дейност.

Бет започна да ми описва всички предимства на сградата. Наброяваха общо три. Тя ги разкраси като вещ търговски агент. Оставях я да ме води, но аз влизах пръв през вратите. Не смятах, че Джак Мин — ако се криеше вътре е от хората, които стрелят без предупреждение; не знаех дори дали има оръжие. Но не исках да рискувам живота на жените.

Обиколихме сградата. Първите два етажа бяха предвидени за офиси. Бет бърбореше възторжено. От последния етаж — предимно голо бетонно пространство — се виждаха покривите на съседната триетажна постройка.

— Искаш да отвориш бар на сутерена?

— Да. И зали за частни партита на втория и третия етаж добавих. — На четвъртия ще са офисите.

— О, зали за парти! Ще ни поканиш ли? — попита Лизи.

— Няма да се налага да се редим на опашка, нали? Ще сме на първо място в списъка?

Усмихнах й се, но се направих, че не забелязвам нейната усмивка. Тя продължаваше да стои прекалено близо до мен, стиснала обемистата си дамска чанта.

— Непременно ще ви включа в списъка със специални гости.

— Ремонтират съседната сграда. Ще отварят ресторант обясни Бет. — Мисля, че горният етаж ще бъде суши бар. Откриват го следващата седмица. Възможно е да се кооперирате и да набирате съвместно клиентела.

— С две ръце съм за кооперирането — казах.

По дяволите! Как се съставя изречение с „кооперирам“?

Четвъртият етаж представляваше предимно открито пространство. Ръсел Мин го използваше за склад. Кашони с всякакви форми и размери, китайски картини, редица кръгли маси, покрити с лек слой прах. От помещението се откриваше изглед към съседния покрив с нови мансардни прозорци. Суши барът, предположих, се радваше на естествена светлина.

В дъното имаше врата.

Тръгнах към нея и завъртях кръглата брава. Заключена.

— Какво има вътре? — попитах.

Гласът ми прозвуча малко по-силно, отколкото възнамерявах.

— Склад, предполагам. Не знам защо е заключен.

Тя пристъпи напред. Отвори вратата с друг ключ. Опасявах се да не би Джак Мин да се е установил там. Оказа се, че няма никого. Постарах се да не поема облекчено дъх. Джак Мин не беше в сградата. Вече знаех кода за достъп, а ключалките можех да разбия. Бет и Лизи не ми трябваха. Време беше да ги изпратя, да се върна и да почакам Джак Мин.

— Стори ми се… че очакваш да видиш някого тук — каза Лизи, когато отстъпих от вратата.

Беше се облегнала на една от квадратните маси.

— Просто пресмятах квадратурата наум — отвърнах.

— Обичам математиката — констатира Лизи. — Обичам събирането.

— Е… — прекъсна я спокойно Бет. — Как намирате имота, господин Капра?

— Смятам, че ще ми свърши работа. Подлежи ли на коментар цената?

— Не мисля. Собственикът е починал преди няколко години. Наследила го е съпругата му и тя предпочита да почака, вместо да продава на безценица.

Стоях с гръб към тях и оглеждах съседния покрив. Би ли могъл да влезе в сградата оттам? Реших, че няма начин.

— Мисля, че видях достатъчно — казах.

— И разбра, че Джак Мин не е тук? — попита Лизи.

Обърнах се. Бет беше насочила към мен деветмилиметров „Глок“. Лизи изваждаше от обемистата си дамска чанта верига с желязна тежест в единия край и стоманено острие в другия. Суруджин. Оръжие, което бях виждал в Япония. Понастоящем го използваха предимно хора, занимаващи се с бойни изкуства. Тежестта се задвижи като махало. Лизи го залюля леко точно над стъпалата си.

— Дръж си ръцете така, че да ги виждам, Сам — предупреди ме Бет.

— Майтапиш ли се с мен? — кимнах към играчката на Лизи.

— Казаха, че си обигран бегач. Донесох го, за да те спра, ако побегнеш. Не ме принуждавай да те преследвам.

Усмивката й вече не изглеждаше просто нелепа; беше направо жестока.

— Не бих си го и помислил — казах.

— Искаме само да поговорим — обясни Бет. Е, вече знаех, че не се казва така, но името й нямаше значение.

Тя взе на прицел гърдите ми.

— Остави пистолета си на земята, моля — нареди.

Подчиних се. Пуснах го на дървения под и го ритнах към нея. Държах ръцете си леко повдигнати пред мен, за да ги вижда.

— Ръцете на главата. Лизи, претърси го.

Тя изпълни нареждането с готовност. Пръстите й затанцуваха по мен, изучавайки ме повече от необходимото, докато Бет държеше пистолета, насочен към главата ми. Лизи опипа ръцете, слабините, гърба ми. Прокара ръце по ребрата и краката ми. Откри тънкото острие, прикрепено към глезена ми. Плъзна нокти по кожата на крака ми. Играта й толкова я погълна, че не ме претърси както трябва. Не се сети да ме потупа по вратовръзката.

— Момчетата и техните играчки — заяви тя и замахна с ножа към лицето ми. Не мигнах; тя спря на сантиметър от врата ми.

Явно остана недоволна, че не реагирах според очакванията й.

— Мога да те накарам да затрепериш — каза тя. — И ще го направя.

— Лизи, отдръпни се — нареди Бет.

Лизи се подчини.

— Предпочитам да стреляме по теб — каза тя. — Става голяма каша.

Отстъпи назад и затъкна ножа ми в колана си. Взе суруджина и го залюля бавно. Има цял разред смахнати убийци, прекалили с хонконгските и токийските гангстерски филми и решили да разнообразят репертоара си. Мислят си, че изглеждат по-заплашително. Повечето са по-възрастни от мен и честно казано, би трябвало да знаят по-добре. Сблъсках се с един такъв в Амстердам. Размахваше японски меч и сега беше мъртъв.

Лизи продължаваше да ми се усмихва. Все едно ме насърчаваше да я поканя на среща.

— Майтапиш ли се с мен? — повторих. — Остави това.

Не ме послуша. Засмя се. Малката тежест се въртеше ли, въртеше, порейки въздуха; звучеше като нож.

— С това няма да те убия. Ще те пораздрусам, ще те поохлузя, вярно, ще те порежа, но раните зарастват без много грижи. Ще си поиграя повечко с теб. Раните от куршуми заздравяват цяла вечност. Отвратително е, честна дума. И миризливо.

За миг другата — Бет — сякаш се смути.

— Къде е Джак Мин?

— Не знам. Мислех, че е тук.

Наистина.

— Затова исках да надникна в заключената стая.

— И се опита да ме защитиш, в случай че е въоръжен. Колко мило — каза Бет.

— Повече няма да те пазя.

Лизи залюля по-силно и по-високо суруджина. Около главата й се очерта стоманен ореол.

— Защо го търсиш? — попита Бет.

Честно казано, не очаквах този въпрос. Но в такива моменти предпочитам картите да са на масата.

— А ти защо го търсиш?

Лизи метна суруджина. Тежестта се блъсна в рамото ми като жестоко кроше. Тя придърпа рязко веригата към себе си и я завъртя. Наистина знаеше как да използва проклетията. Къде провеждат курсове по суруджин?

— Може да ти счупи носа, да ти разбие зъбите и да ти разкъса ушите с него — обясни Бет. — Предлагам ти да ни кажеш каквото искаме да знаем.

— Говори, говори — просъска Лизи.

— Защото хората, които похитиха детето ми, искат да умре.

— Трогателно!

Лизи застана от едната ми страна. Тежестта се въртеше над главата й. Издаваше ужасяващо свистене. Моментът, когато я мяташе, беше и най-силният й, и най-слабият, ако успеех да й попреча да си го върне. Острието пронизваше жертвата, след като тежестта и веригата я усучеха и зашеметяха. Оръжието приличаше на швейцарско армейско ножче.

— Тези хора искат просто Джак да умре? — попита Бет.

— Да. Ако го убия, ще ми върнат детето.

— Толкова сладко — проточи Лизи. — Ти ще си най-добрият баща на всички времена.

— Джак Мин ще умре — каза Бет. — Може да гледаш, ако пожелаеш. Но ще го направим ние. Не ти.

Нещо у мен се пречупи. Държаха ме на прицел, вярно, а онази, която си играеше на самурай, беше луда за връзване. Но чашата преля.

— Простете, но не ви се доверявам, че ще го направите както трябва.

— Поемаме задачата ти, човече — каза Лизи.

— И после какво?

— После ще си поговорим.

— Не. Ще си прибера сина само ако Джак Мин умре.

— Няма да стане, съжалявам — каза Лизи. Не бях сигурен какво й доставяше повече удоволствие — острието или тежестта.

— Бих искала да знам къде е приятелката ти Мила — вметна Бет.

— Нямам представа.

— Мисля, че лъжеш — заключи Лизи. — Но на страничните ти занимания им се вижда краят.

— На страничните ми занимания?

— Извън „Специални проекти“ — каза Лизи. — В един отбор сме, скъпи — изплющя като отровна стрела последната дума. — Ще слезеш от сцената и ще ни оставиш да разчистим кашата.

О, тези двете щяха да ликвидират Джак Мин, несъмнено, но щяха да убият и Огъст, и който дойдеше с него, и мен, след като им кажех къде е Мила.

Някой от „Специални проекти“ закриляше „Новем солес“, знаеше за възнаграждението за Мила и беше решил да удари два заека с един изстрел. И този някой не даваше и пет пари дали аз или детето ми ще оцелеем. Огъст знаеше. Кой друг?

— Добре — казах. — Ще убиете Джак Мин. После си връщам детето и си тръгвам.

— Ще си тръгнеш, ако ни кажеш къде е Мила — уточни Лизи.

Кимнах едва след двайсет секунди и си придадох измъчено изражение.

— Къде е тя? — попита Бет.

— Ще дойде тук. След час. Да ми помогне да изнеса тялото на Джак Мин. Информираха я, че той ще бъде тук. Обади се на приятел по телефона.

— Тя преследва Джак Мин?

— Да.

— Защо не е с теб?

— Защото да го убия е моя задача. Не нейна.

Суруджинът, извил се във въздуха, докато говорех, връхлетя върху мен.

Уцели ме отстрани по врата, все едно в плътта ми се заби бейзболна бухалка. Залитнах назад, останал без дъх.

— Лъже — каза Лизи. — Познавам кога някой лъже. Няма да издаде Мила.

Замахна отново към мен и този път аз се пресегнах и улових тежестта — сякаш чук се заби в дланта ми — но успях да дръпна веригата и Лизи залитна към мен.

Стоварих юмрук в лицето й, но тя не пусна веригата. Метнах я към Бет, която не стреляше, за да не рани партньорката си.

Двете жени се строполиха на пода. Къде беше пистолетът ми? Бет го ритна някъде. Не го виждах.

Едно по едно. Първо, да не ме застрелят. Лизи се изправи. Завъртях се и я ритнах по гърдите, запращайки я отново към Бет. Куршумът се заби в пода и отломки и трески се разлетяха край стъпалата на Лизи. Тя изкрещя. Не разбрах дали от ярост или от болка.

Сега най-голямата заплаха беше пистолетът. Лизи замахна три пъти в стил муай-тай и улучи челюстта, носа и устата ми. После ме ритна в гърдите. Много силно. Олюлях се назад и тя завъртя тежестта на суруджина надолу. Веригата прикова китките ми. Този път обаче Лизи не се опита да ме дръпне; бях обезвреден, другият край на веригата беше в нея. Острието просветна в ръката й.

Тя се стрелна към мен и прониза рамото ми точно когато Бет се втурна към нас, стиснала пистолета. Смяташе да постъпи с мен така, както аз бих постъпил със заложник с безполезни ръце — да опре дуло в челото ми и да ми нареди да остана на пода. Е, не. Отбягнах два удара на Лизи и понеже бях вързан за нея, тя също беше вързана за мен. Бет се спусна към мен и аз забих лакът в носа й. Счупих го и тя се люшна назад за секунда.

Това беше предимството ми — не искаха да ме наранят сериозно, за да мога да говоря, да издам Мила. Аз пък исках да не застават между мен и сина ми — независимо дали ще ги нараня или убия. Беше ми все едно.

Улових с две ръце дланта на Лизи, стиснала острието, и я извих нагоре. Трябваше да се освободя от нея; без да обръща внимание на кръвта, шурнала от носа й, Бет се изправи и се подготви за стрелба. Двете бяха близки — бяха партньори, а не просто двама души, наети да убият Джак Мин заедно. Бет не би рискувала да улучи главата на Лизи. Надявах се.

Блъснах силно Лизи и ръцете й се забиха в лицето на Бет. Тя се строполи и аз дръпнах отново Лизи. Стоварихме се върху Бет и аз бутнах отново Лизи, която се препъна и стъпка Бет. Кракът ми улучи пистолета и аз го ритнах към натрупаните боклуци на Ръсел Мин.

— Мамка му! — изпищя Лизи.

Лесно губи самообладание.

Стиснах тежестта, понеже тя не пускаше острието. Насочи го право към центъра на гърдите ми и улучи вратовръзката. Заби се в метала на ножа ми, а не в плътта.

Аз блъснах тежестта в слепоочието й. Тя се строполи.

Освободих се от суруджина точно когато Бет понечи да ми среже гърлото.

Беше се докопала до ножа, който Лизи бе открила прикрепен към глезена ми. Аз се сниших, когато замахна към мен; пропусна само със сантиметър.

Заотстъпвах назад като балетист и тя се спусна след мен. Острието се стрелна към предницата на сакото ми и сряза ревера. Бет замахна твърде силно, аз я улових и я блъснах настрани. Посегнах към ножа, скрит зад вратовръзката ми. Нея я нямаше. Бет беше прерязала коприната, оставяйки тънка цепнатина в ризата. Къде, по дяволите, беше отхвръкнала?

Бет се изправи отново. Острието се беше забило в ръката й и раната кървеше. Лизи размотаваше смъртоносната си японска псевдоиграчка. Срязаната ми вратовръзка лежеше върху пода между тях.

Спуснах се, грабнах я и усетих успокоителната тежест на ножа под коприната. Шмугнах се под редицата маси до кашоните с боклуците на Ръсел Мин. Измъкнах ножа и стиснах дръжката.

Тежестта на суруджина разби плота на масата на трески.

Щитът ми — масата, под която се криех — отлетя. Двете я бяха вдигнали. Което означаваше, че имат по една заета ръка.

Замахнах с ножа към коленете им. Улучих Лизи, но не и Бет. Лизи изкрещя, но заби тежестта в кръста ми. Болка избухна в гръбнака ми. Ножът ми срещна ножа на Бет — удар, париране, удар. Тя сряза ръкава на костюма ми. Моето острие се плъзна по кокалчетата на пръстите й.

Отстъпих. Бет не помръдна, вдигнала ножа. Знаеше какво прави. До нея Лизи се изправи и завъртя суруджина. Тогава видях тежестта в ръката й.

Тя въртеше края с острието.

Метна го към мен и пропусна на косъм. Острието се заби в една щайга. Лизи изпухтя и го дръпна, но то се заклещи в отвора в дървото. Бет приклекна пред мен, защитавайки партньорката си. Важното беше, че в този момент силите се изравниха.

— Няма да ти мине номерът, куче! — каза ми Бет. — Ние ще победим. Ще те сломим.

Фактът, че говори, ми подсказа, че съм се съпротивлявал по-ожесточено и съм ги наранил повече, отколкото са очаквали.

— Заставате между мен и детето ми. Или си вървете и не се връщайте, или сте мъртви — казах.

— Когато те пипна в кошарката… — изпищя Лизи — няма да посмееш да ни заплашваш.

— Ще видим. Заменям бележника за сина си — извиках.

За миг Бет се стъписа.

— Какъв бележник?

— Онзи, който Джак Мин е напълнил с мръсни тайни.

Тя се втурна към мен и ножовете ни се сблъскаха със звучен звън. Зад нея Лизи освободи острието от щайгата. Завъртя отново проклетия суруджин и се спусна към нас.

— Ние сме от един отбор — каза Бет.

— Кой ви е шефът? — попитах.

Лизи метна острието с всичка сила към мен. Парирах го с моя нож и то се отплесна към главата на Бет. Улучи мекото на слепоочието й. Чу се влажен пукот и Бет се строполи настрани с окървавена глава.

За миг и двамата застинахме. Острието беше счупило ножа ми. Държах го, защото нямах друго оръжие.

После Лизи започна да пищи — отприщена ярост, надигнала се като тайфун в душата. Изкрещя:

— Меги!

Сграбчи веригата и придърпа острието. Завъртя го вихрено.

Аз хвърлих счупения нож и издърпах този от дланта на Бет. Изправих се и тежестта на суруджина се занавива около врата ми. Инстинктът за самосъхранение си каза думата и вдигнах ръка. Тежестта и веригата я уловиха и я притиснаха към лицето ми. Острието стърчеше над главата ми — вклинено и непотребно. Лизи ме дръпна към себе си, вдигнала шипа на суруджина. Въртенето го беше прочистило от полепналия мозък и кръв на Бет.

Лизи вече не искаше да си играе с мен. Не й трябвах жив. Сега в очите й светеше само могъщ, ужасяващ, празен гняв.

Полетях с инерцията на веригата и се блъснах в нея.

Строполихме се на пода. Тя ме удари по главата с шипа и с тежестта едновременно. Черепът ми изкънтя. Не успях да се освободя от веригата, приклещила ръката ми, и Лизи ме отблъсна и ме ритна жестоко в лицето. Паднах назад, тя пристегна здраво веригата и започна да ме души, забила колене в гърба ми.

Пред очите ми закръжиха цветни петна, разпръснаха се и преляха в сиво. Стиснах зъби. Острието беше извън обсега ми. Отдръпнах се от нея като впрегатен вол, влачещ невъзможна тежест. Пресегнах се към ножа. Тя изкрещя и заби крак в гръбнака ми.

Даниъл. Тази мисъл ми вдъхна сили. Пръстите ми уловиха ножа.

Тя ме прескочи и се протегна към него. И падна право в пастта на смъртта.

Веригата охлаби натиска си.

И двамата се вкопчихме в ножа.

Едва дишах. Тя понечи да го дръпне и аз не й попречих. Само го насочих към нея и със замах, който изненада и двама ни, острието прониза гърдите й.

Тя ахна — много тих звук за толкова шумна надута глупачка. Лежах до нея. Нямаше много кръв, защото ножът се беше забил в сърцето й със съвършена точност.

Лизи не умря толкова бързо, колкото Бет, но все пак умря. Отблъснах я от себе си.

„Специални проекти“ беше групировка на ръба на закона. Какво се случва, когато в групировка на ръба на закона се включат истински престъпници? Знаят за Мила, знаят за сина ми. Ще направя каквото искат и после те ще поискат Мила. Няма да има край. Никога.

Изправих се несигурно на крака. Свалих веригата от врата си като човек, едва избягнал гилотината. Застанах до прозореца и изплюх кръв.

Милси… Бръкнах в джоба и намерих мобилния си телефон. Надявах се да ми е останал глас.

Централата на „Специални проекти“ Манхатън

Телефонът иззвъня рано, в единайсет предобед, и Огъст беше сменил мелодията с по-подходяща песен — класическия кавър на Арета Франклин на „Докато дойдеш при мен“.

— Ало — каза информаторът.

— Да — отговори Огъст.

— Ето какво ще направим. Един час по-рано. Съжалявам за промяната в плана.

Огъст не се изненада; информаторът се опитваше да го дезориентира. Навярно това му вдъхваше сигурност, че контролира положението.

— Добре.

— Искам да се видя само и единствено с теб.

— Защо?

— Хората, които поразтърсих, заплашват да ме убият и казват, че ще го направят още щом се предам. Твърдят, че имат очи и уши в екипа ти, готови да им поднесат главата ми на тепсия.

— Това се нарича тактика за сплашване, приятелю.

— Не си ми приятел.

— Опитвам се да ти спася живота.

— Да, както и да е…

— Гарантирам, че си в безопасност.

— Успя да ме успокоиш, Огъст.

— Не си ми казал откъде знаеш името ми.

— Ще ти кажа, когато ме отведеш на сигурно място.

Огъст замълча.

— Не споменавай пред никого къде отиваш. Ела сам. Ясно?

— И когато видя уликите, ще те отведа в защитено убежище и ще ти дам парите.

— Струва си, Огъст, повярвай ми. Обезумели са, че е у мен. Обезумели.

— Ясно.

— Не ме лъжи. Прекарах ужасна седмица. Искам всичко да протече гладко и да разказваш за този ден, когато ти връчват златния часовник.

— Споделям мнението ти.

— Отиди на площад „Обединени нации“. Имаш трийсет минути. Ела сам, както обеща. Ще ти се обадя.

Той прекъсна връзката.

Огъст прибра телефона. Излезе. Не каза на никого къде отива. Но двама мъже на улицата го последваха.

Туристите вероятно очакват площад „Обединени нации“ да грее в пъстроцветни носии, но в днешно време тук властват еднотипните тъмни костюми. И сякаш всички говорят на английски. Огъст почака четири минути на края на площада, преди телефонът да звънне.

— Сам си.

— Както обещах. Къде си ти?

— Не съм тук. Отиди в търговския център „Шварц“ на Пето авеню. Ще ти се обадя там. Ела сам. Наблюдавам те.

„Как?“, помисли си Огъст. Прибра раздразнено телефона в джоба си. Разбираше предпазливостта на информатора, но тя изглеждаше почти театрална. Дали този човек го следи сега? Той се озърна и приглади светлата си коса. Тръгна и после се върна по стъпките си. Не забеляза опашка.

Двамата, които го следяха, поизостанаха. Смениха ги други двама — единият застана пред Огъст, а вторият — зад него, намръщен.

В търговския център „Шварц“ децата на туристите танцуваха върху светлинни синтезатори и Огъст си помисли: още ли ги произвеждат? Между щандовете гъмжеше от хлапета и застанал там самотен, без деца, Огъст си рече — не искам да привличам внимание. Една майка с четиригодишни близнаци, кръжащи около нея, му хвърли подозрителен поглед. Той си каза, че е бизнесмен в командировка, тръгнал да купи подарък на детето си, и реши да изиграе достойно ролята.

Телефонът звънна, докато разглеждаше удивителна колекция от марионетки. Трябва и мен да ме направят куклен герой, помисли си Огъст. Смръщеният нюйоркски шпионин. Натисна зеления бутон на телефона.

— Обеща да си сам, Огъст — каза информаторът. — Малкото ми оченце забеляза двамина, които те прихванаха на площада и още са по петите ти.

Огъст запази невъзмутимото си изражение. Как беше разбрал за агентите, които го следяха, за да му помогнат да прибере информатора?

— Тези момчета може да са твои хора, подкрепление. Или пък са ги изпратили „Новем солес“ да ни хванат натясно и да ме убият. Отърви се от тях.

Огъст замълча. Шокирано.

— Знаеш ли как изглеждат?

— Не — излъга Огъст.

— Единият е черен, носи син костюм и тъмни очила с правоъгълни рамки. Другият е мургав, с въздълга коса, в джинси и тъмна риза. Заблуди ги. Когато се отървеш от тях, ще ти се обадя.

Той прекъсна връзката.

Огъст се помая малко между щандовете, потресен, но решен да не го показва. Излезе и прокара два пъти длан по гъстата си руса коса. Беше сигнал — срещата се отлага. Преследвачите щяха да се върнат в офиса на „Специални проекти“. Не очакваше да забележат опашките му, камо ли да ги види дете. Спря пред магазина, извика такси и влезе в колата.

Телефонът звънна, преди да успее да затвори вратата.

— Отиди в Бруклин. Откритият пазар в Уилямсбърг. Гледай да не те проследят.

Огъст се сети по пътя за Бруклин. Умният хлапак беше проникнал в системата на крайпътните камери. И в охранителните камери в магазина за играчки. Местата, където го пращаше, гъмжаха от хора и камери. Ето как го беше наблюдавал. Сигурно се беше вмъкнал и в охранителните камери на пазара.

Обади се в офиса на „Специални проекти“.

— Следи ни чрез охранителните камери. Пробвайте да го откриете през сървърите в „Шварц“ и в уилямсбъргския пазар. Вмъкнал се е нелегално в системите. Изпратете екип в Бруклин. Трябва да го приберем веднага щом ми даде място за среща.

— Разбрано.

Огъст се облегна назад. Телефонът иззвъня.

— Да.

— Промених си мнението. Ето къде искам да отидеш.

Сградата на „Мин Пропъртис“ в Бруклин

Леони се взираше в Бет и Лизи. Устните й трепереха.

— Познавам ги — отрони тя.

Аз седях на пода и оглеждах раните си. Всичко ме болеше и бях изтощен, но нямах време да хленча. На пръв поглед нямах нищо счупено. Развързах срязаната си вратовръзка и я хвърлих на пода.

— Откъде ги познаваш?

Устните й се раздвижиха с мъка.

— Направих им фалшиви документи.

— Като Лизи и… — спомних си името, което Лизи беше изкрещяла — Меги?

— Не. Това бяха истинските им имена. Лизи и Меги Пиърсън. Бяха от Орегон. Баща им… убил майка им пред тях и после казал на всички, че съпругата и децата му са го напуснали, но заключил сестрите в клетка. Държал ги три години в мазето. Накрая приближил до клетката и момичетата го притиснали към решетката и го удушили. Били на около десет и девет. Не си ли чувал? Една от онези истории, които се превръщат в гореща новина и след пет минути ги забравят.

— Отраснах в чужбина. Не съм чувал за тях.

— Настанили ги в приемно семейство, но… явно не са успели да го преодолеят. Не се задържали в нито едно семейство. Меги била студена и пресметлива, а Лизи — луда и зла. Често си навличали проблеми с блюстителите на реда. Говорело се, че са убили колежанин, който бегло познавал Лизи. Не доказали нищо, но го открили мъртъв в клетка в изоставена каравана.

Клетка. Кошарка.

— Наложило се да изчезнат… — секна гласът на Леони. — Божичко, божичко, трябва да се измъкваме оттук.

— Защо?

Леони се отдалечи от тялото на Лизи. Трепереше.

— Защото… един човек, когото познавах, искаше да работят за него, след като се сдобият с нова самоличност. Нова-новеничка. Нови имена. Нови биографии. За да работят за него… безпрепятствено.

— Като наемни убийци.

— Да убиват и да разпитват. Лизи умее да измъква информация.

— И ти ги скри.

— Да. Три години криех хора за него. После се скрих от него.

— От кого?

— Мъжът, от когото се крия, Сам.

— Кой е той, Леони?

— Казва се Рей Брустър. Сигурно стои зад това. Несъмнено.

— Кой е той?

Тя се взря през процепите на щорите. Притискаше юмрук към устните си.

— Те са тук.

Сградата на „Мин Пропъртис“, Бруклин

Застанах до Леони и погледнах през процепа. Огъст Холдуайн крачеше по тротоара към задния вход на сградата. Сам. Носеше джинси, тъмна разкопчана риза и лятно сако, навярно за да прикрива оръжието му.

Щом Огъст беше тук, къде беше Джак Мин?

Огъст прекоси алеята, пъхнал предпазливо ръка под сакото. Ако му махна през прозореца, нищо чудно да ми помаха в отговор. Дали да не го поканя при мен, при Леони и мъртвите сестри. Все пак всички търсехме един и същ човек.

— Стой тук — казах на Леони.

Тя чу как поех стъписано дъх и приближи до прозореца.

— Какво има? Мин ли дойде?

— Не. Някой друг.

— Кой, по дяволите?

— ЦРУ.

Тя затаи дъх.

— Проследил го е дотук?

— Или са си уговорили среща, което означава, че източникът на Ана има право.

Ана имаше човек в „Специални проекти“. Дали беше този Рей Брустър? Не бях сигурен, че тази теория е смислена.

Надявах се да заловя Джак Мин преди срещата, преди Огъст или някой друг да се появи. Сега буквално нямах време. Къде беше Мин? Навярно някъде наблизо. Наблюдава Огъст, за да се увери, че ще дойде сам. Несъмнено беше поставил условия за срещата.

— Стой тук. Не се показвай. Аз ще действам — казах. — Ако нещо се обърка и ни разделят или ме заловят, отиди в бар „Последен миг“. Точно до Брайънт Парк в Манхатън. Питай за Бъртранд, кажи му, че си ми приятелка. Той ще те защити.

Тя кимна.

— Познаваш този човек — посочи надолу към Огъст.

— Да.

Леони ме стисна за ръката.

— Няма да преговаряш с него, Сам. Трябва да убиеш Джак Мин. Точка. Трябва.

— Аз…

— Ще си тръгне ли твоят приятел доброволно?

— Казва се Огъст. Не. Познавам го прекалено добре. Няма.

— Ще го убиеш ли тогава? Кой значи повече за теб — приятелят или детето ти?

Не, никога, помислих си. „На какво си готов, за да спасиш детето си?“ Думите на Леони отекнаха в съзнанието ми.

— Не бъди толкова кръвожадна. Той не е твой приятел и не твоят пръст ще натисне спусъка. Твоята съвест няма да те измъчва.

Тя трепна.

— Не съм кръвожадна. Просто си искам детето. А ти?

После, преди да успея да отговоря, гласът й прозвуча по-остро от нож:

— Може би не. Защото не си го виждал. Не го обичаш истински.

Издърпах си ръката от нейната.

По лицето ми очевидно се изписа неподправен ужас.

— О, Божичко, Сам, много съжалявам… Не знам защо го казах… Моля те…

— Слушай — казах. — Набери номера на мобилния ми телефон. Аз ще те чувам в слушалката. Ще задържа Огъст долу. Ще го заговоря. Но искам да знам кога ще се появи Мин. Искам да разбера веднага щом го зърнеш.

Тя кимна.

— Не прекъсвай връзката и не се паникьосвай.

Сградата на „Мин Пропъртис“ Бруклин

Заслизах бързо по стълбите към втория етаж. Отключени ли бяха вратите? Зачаках на площадката пред стълбището, отвеждащо към приземния етаж.

Огъст отвори вратата. Влезе с изваден пистолет, с протегната напред ръка — класическата поза за проверка на помещението. Замръзна, когато ме видя. Държах дланите си високо над главата, празни.

— Здрасти.

Не знаех какво друго да кажа.

Най-добрият ми приятел се втренчи шокирано в мен. Трепна за миг. Отминаха пет дълги секунди. Но пистолетът му продължаваше да ме държи на мушка.

— Изглеждаш пребит, човече.

— Да — кимнах.

— Какво правиш тук, Сам?

— Искам да те помоля за услуга. Най-голямата.

— Слез долу.

Не помръднах.

— Ето какво искам да направиш. Тръгни си. Чуеш ли отново Джак Мин, не му обръщай внимание. Забрави го.

— Джак Мин. Така ли се казва новият ми приятел? Защо искаш да го отритна?

— Млъквай и си тръгвай.

— Не. Защо си тук, Сам?

Гласът на Огъст прозвуча по-остро.

Заслизах по стълбите. Пистолетът ми беше в кобура на кръста. Ръцете ми — във въздуха.

Знаех, че в „Специални проекти“ има шпионин. Поредният подкупен предател. Вероятно онзи Рей Брустър. Кажех ли на Огъст истината, предателят щеше да научи, независимо колко внимаваше Огъст. Възможно бе да е партньорът му, шефът му. Никога нямаше да ми върнат Даниъл, ако извадех на светло техния човек.

Затова излъгах:

— Това е капан. „Новем солес“ искат да те заловят. Мисли бързо.

— Какво правиш тук?

В гласа му долових нещо, което не исках да чувам — подозрение.

— Как разбра, че съм тук?

Сега смяташе, че съм един от тях.

— О, божичко, Джак Мин е тук — чух гласа на Леони в слушалката. — Изтича към вратата от отсрещната сграда. Влиза…

Нямаше време. Никакво време да реагирам.

Вратата се отвори рязко и блъсна Огъст. Той се олюля. Видях как Джак Мин насочва пистолет към главата на Огъст.

— Хвърли оръжието — изкрещя младежът.

Огъст се подчини и Джак погледна към мен. Бях извадил пистолета си, а той още държеше на мушка Огъст.

— Хвърли го! — изкрещя той. — Веднага!

„Застреляй го“, помислих си. Просто го застреляй и всичко свършва. Но пистолетът му беше толкова близо до главата на Огъст… Не можех. Хвърлих оръжието.

— Ти… — каза Джак Мин и аз не разбрах дали говори на мен или на Огъст. Но гледаше мен. Аз бях изненадата, не Огъст.

— Китайският хакер от Амстердам — пребледня Огъст. — Нали те застреляха…

— Нали те убиха — додадох. — Така сметнахме.

Не трябваше да разбира, че го преследвам. Исках да си помисли, че и аз като Огъст съм изненадан от самоличността му. Забележете колко хитро използвах множествено число.

Щом иска да се предаде на ЦРУ, нека мисли, че и аз съм част от ЦРУ. Дори това да ми спечели само десет секунди объркване.

Налагаше се да го убия пред Огъст. Нямаше начин. После щях да побягна като страхливец с бледата надежда „Новем солес“ да ми върнат детето.

— Миналото е минало — обади се Огъст — и щом идваш при мен, значи си ми простил.

Спомних си, че хората от ЦРУ бяха поступали момчето.

Джак сви рамене.

— Сключихме сделка. Готов съм да изпълня условията. Свали оръжието. Да поговорим за „Новем солес“ — каза Огъст.

Младежът погледна към мен. Аз не помръдвах. Посегнех ли към оръжието си, можеше да пръсне мозъка на Огъст.

Той обаче насочи дулото към мен.

— Не още. Защо е тук този? Той е един от тях.

— Не, не съм.

Всичко се обърка. Не можех да се хвърля срещу него и да рискувам живота на Огъст. Но за да живее Даниъл, Джак Мин трябваше да умре.

— Видях те в Амстердам — каза ми той. — Работеше с Ник.

— Не. Работех с него — кимнах към Огъст.

Огъст, слава богу, не обори лъжата ми.

— Не. ЦРУ те издирваха. Бягаше от тях. Говореха за теб пред мен, когато мислеха, че не разбирам — присви устни Джак Мин. — Какво, по дяволите, става? Какво прави този тук, Огъст?

След дълъг, предълъг миг Огъст каза:

— Отговори му, Сам.

Аз не продумах.

Огъст каза:

— Слушай, Сам работеше за ЦРУ, бореше се срещу „Новем солес“ и не те заплашва. Уверявам те.

Той се втренчи в мен.

Ръката на Джак, която стискаше пистолета, потрепери леко. Хакерът не знаеше какво да прави. Някакво странно кътче в душата ми поиска да се обади: „Майка ти е мъртва. Съжалявам. Съжалявам, че всичко е толкова ужасно. Съжалявам, че трябва да те убия“.

Не можех да използвам Огъст като съучастник.

— Казах да дойдеш само ти — обърна се Джак към Огъст.

— Не съм го канил — отвърна Огъст.

О, не.

Изиграх коза си.

— Слушай. Горе има две мъртви жени. Чакаха те, Джак. „Новем солес“ те издирват. Аз… го разбрах.

— И разбра, че ще се срещнем тук? Как?

— Досетих се кой си. Кой си наистина. Не си китайски студент от Хонконг, а Джак Мин. Нюйоркчанин и хакер беглец.

Трябваха ми три секунди да го застрелям. И да не държи на прицел главата на Огъст.

— Знам, защото успях да те открия.

— Кои са тези жени, Сам? Ти ли ги уби? — попита Огъст.

— Убий Джак, какво чакаш! — просъска Леони в ухото ми. — Какво чакаш?

Чаках, защото, ако не го убиех, исках да открия начин да срина „Новем солес“ със земята и същевременно да си върна детето. Тази идея се беше спотаила дълбоко в съзнанието ми — натрапчиво присъствие, на което не обръщах внимание.

Но вижте какво стана със сестрите. Те се опитаха да ме заловят, без да ме убиват, и не се получи. Не биваше да свърша като тях.

Мин отмести дулото от главата на Огъст и го насочи право към гърдите ми. Стисна пистолета с две ръце и понеже беше аматьор, това сигурно означаваше, че се кани да стреля. Огъст се хвърли към него и куршумът се заби на сантиметри от главата ми. Прескочих стълбите и ги разделих. Изтръгнах оръжието от ръката на Мин и го съборих на пода. Пистолетът му падна върху бетона. Джак го ритна, докато се боричкахме, и той се плъзна към сенките отвъд бледата светлина, долитаща откъм входа.

Огъст се изправи и вдигна своето оръжие. О, не исках това.

— Благодаря — казах и забих юмрук в слепоочието на приятеля си.

Той се олюля и аз го ударих отново — силно, по китката. Оръжието се изплъзна от безчувствените му пръсти.

— По дяволите! — извика той и парира следващия ми удар. — Какво правиш?

Леони, която се беше смълчала, започна да крещи в ухото ми, настоявайки да разбере какво става. Не можех да застрелям Огъст. Не исках. Трябваше просто да го обезвредя, за да убия Джак Мин. По-късно щях да му обясня, ако ми позволи. Ако не ме застреля на място.

Ударих го — силно дясно кроше, което го извади от равновесие и той падна. Но когато се стовари върху бетона, ритна краката ми. Аз също се строполих. Доядя ме. Постъпихме в „Специални проекти“ заедно, тренирахме заедно, изучавахме бойни техники заедно. Огъст беше по-едър от мен, с тежки, поддържани мускули, натрупани в минесотската ферма и на футболното игрище в колежа. Сега ми се беше ядосал, че провалям кулминацията в кариерата му. Насочи ритник към гърдите ми и аз му хванах крака.

С ъгълчето на окото си зърнах как Джак Мин пълзи към пистолета си.

Дали щеше да ни застреля и двамата? На негово място нямаше да се колебая.

Дръпнах крака на Огъст и се извъртях. Той изгуби равновесие. Беше по-едър от мен, но аз бях по-жилав и по-подвижен. Не биваше да мисля, че ми е приятел. Не биваше. Не сега.

Той се освободи от хватката ми — въпреки впечатляващото му телосложение бях подценил силата му — и ме ритна по лицето. Подметките му уцелиха в челюстта. Заболя ме жестоко, защото сестрите ме бяха обработили предварително. Усетих кръв по устните си. Огъст ме заобиколи. По лицето му се четеше смесица от отвращение и объркване. Нанесе три бързи силни удара с юмрук по гърдите ми. Аз се блъснах в стената; усетих как копчетата на контактите за лампите се забиват в гръбнака ми. Той изкрещя нещо на Мин. Аз се извърнах и го видях да побягва. Стискаше пистолета, но бягаше. Бягаше от двама ни.

— Хвани го! — извика Огъст и не разбрах дали говори на мен или на партньор, който го слуша, както Леони чуваше мен.

Изкрещях:

— Мин излиза!

Но вече чувах стъпки да трополят по стъпалата. Леони профуча край мен и Огъст. Той посегна да я улови, но тя го избегна, най-вече защото аз го ритнах с всички сили в гърдите.

Огъст падна, но когато се обърнах да хукна след Мин, се спънах в раницата му. Беше я захвърлил в суматохата. Паднах. Пуфтейки, Огъст сключи ръце около врата ми и ме притисна към съседната недовършена стена, от която се бях оплакал на Меги, когато се преструваше на Бет Марли.

Тухлите поддадоха и аз се прекатурих от другата страна. Кашляйки, се борех да се освободя от хватката му. Той не ме пускаше и тези проклети, дебели като наденички пръсти започнаха да източват живеца от мен. Не искаше да ме убие, искаше да ме обезвреди. Отпуснах се, сякаш припадам. Огъст ме пусна и вдигна юмрук да ме удари по лицето.

Улових ръката му и я задържах.

— Защо? — извика той.

— Ще убият детето ми, ако не го направя — изплъзна се от устата ми.

— Евакуирайте информатора, ако е при вас — извика Огъст.

Мамка му! Говореше на някого. Носеше микрофон. Екипът му беше тук.

Аз го отблъснах и изтръгнах разклатена тухла от стената. Ударих го по темето. Той се строполи.

За една ужасна секунда помислих, че съм го убил. Проверих. Дишаше.

Запрепъвах се тичешком към алеята след Леони и Джак. Към неведомото бъдеще.

Улиците на Уилямсбърг

Джак Мин излетя от сградата в хладината на алеята. Червеният бележник, затъкнат в колана на панталоните му, скрит под сакото, триеше кожата на гърба му. Едва си поемаше дъх.

Попадна в клопка. Или Огъст му беше поставил капан, или агентът сам се беше уловил в капана. Днес нямаше да се предаде. Този Капра го преследваше. Препъна се.

Трябваше да избяга от квартала. Сигурно и Огъст, и Капра не бяха сами.

Чу пукот от малък пистолет. Звукът му се стори почти кадифен във влажния въздух. Усети горещината на куршума току до ухото си.

Някой стреляше по него. Залитна, обърна се и видя жена да тича след него. Беше дребничка, червенокоса, със стиснати устни. Носеше джинси, гуменки и синя тениска и приличаше на млада майка от покрайнините. Тя спря и се втренчи в него. Отстъпи уплашено назад и в миг той изкрещя:

— Бягай! Някой стреля!

Но тя вдигна пистолет. Той потрепери в ръката й.

— Прости ми — каза тя. — Трябва да умреш. Съжалявам.

И стреля точно когато Джак се извърна и хукна към края на алеята. Черен „Линкълн Навигатор“ закова спирачки на трийсетина крачки и се насочи право към него.

Нямаше изход.

Чух далечни изстрели. Паузите между тях ми подсказаха, че стрелецът е неуверен. Блъснах вратата и се втурнах по алеята към шумотевицата.

Битка на хакери, които не умеят да стрелят. Леони беше насочила пистолета към тичащия Мин. Не беше го ранила, доколкото успях да видя.

Двама мъже в костюми излязоха от „Линкълн Навигатор“, паркиран в алеята. Разпознавам „Специални проекти“ от пръв поглед — тези двамата бяха хора на Огъст.

Профучах край Леони и й казах да бяга и да се скрие.

Джак спря и се олюля, приклещен между двете заплахи. Единият от мъжете го сграбчи, когато се извърна към Леони — точно когато я подминах тичешком — и го повлече към линкълна. Другият — набит, нисък, с дебел, мускулест врат — се втурна към нас, насочил оръжието си към мен.

— Не стреляй! — изкрещях. — Холдуайн е в опасност.

И той се поколеба. Познаваше ме — за кратко бяхме работили заедно в Ню Йорк, преди с Луси да се преместим в Лондон. Казваше се Грифит. И времето, за което ме разпозна и се подвоуми, ми спечели три секунди, които иначе нямаше да имам.

— Това хлапе го простреля! — извиках.

— Лъже! — изпищя Мин.

— Спри! — изкрещя Грифит. Твърде късно — аз плонжирах към него; ако бях понечил да му посегна с юмрук, щеше да осъзнае, че не съм на страната на Огъст.

Извадих му въздуха от гърдите, строполих се на паважа и се блъснах в контейнер за боклук. Другият агент — когото не познавах — тикаше Джак към линкълна и ме държеше на прицел над бронята на автомобила. Джак се съпротивляваше и той отклони вниманието си към него, за да го вкара в колата. Използвах момента и хукнах към тях.

Агентът блъсна Джак на мястото до шофьора и го последва.

Завъртя рязко волана и излезе от алеята. Вля се в движението с надут клаксон. Наложи се да изчака няколко секунди за обратния завой. Изоставил бе Грифит и Огъст. Което означаваше, че им е наредено да закрилят Джак Мин на всяка цена.

Хукнах с всички сили. Надявах се адреналинът да компенсира липсата на елегантност, която проявих при нескопосаното си катерене в Лас Вегас. Не се втурнах по шосето след тях. Огледах пътя, прецених посоката, накъдето бяха поели — гъстотата на автомобилите, препятствията, зигзаговидната върволица автомобили в лентите. Паркурът изисква да познаваш терена и затова обикновено се избира проучено място, където си се разхождал. Нарушавах основно правило.

Той пътуваше по шосето. Не можех да го настигна. Но… съзрях един шанс. Безумен, но не се поколебах.

Затичах с всички сили и скочих върху багажника и покрива на автомобил, паркиран в алеята. Оттласнах се към градски автобус, който настигаше линкълна. Улових се за страничното помощно перило на автобуса и се изкатерих — пред удивените погледи на пътниците — на покрива.

Всичко ме болеше. Пръсти, ръце, гърди, крака. Мозък.

Шофьорът на автобуса, учуден какво е ударило автобуса му, забави ход. Несъмнено пътниците вече му докладваха за лудия на борда. Прекосих покрива на забавилия скорост автобус и скочих върху покрива на линкълна.

Един точен изстрел и синът ми щеше да е в безопасност.

Обучението ми диктуваше да елиминирам първо по-голямата заплаха — агента от „Специални проекти“. Той можеше да ме убие, преди да се добера до Джак. И макар да бях готов да застрелям момчето, не изгарях от желание да убия невинен човек.

Линкълнът налетя върху паркирана кола откъм мястото на пътника.

Аз се плъзнах от покрива върху капака, коленичих и вдигнах пистолета. Изпразних пълнителя в прозореца. Бронираното стъкло се напука, но не поддаде. Насочвах куршумите точно към Джак Мин и се кълна, че през бученето на колите и виенето на клаксоните чувах писъците на младежа.

Стъклото обаче не се счупи. През мрежата от пукнатини виждах как Джак Мин се провира към задната седалка на колата. Мъчеше се да достигне задната врата. Беше паникьосан.

Агентът беше смел. Реши да прикрие бягството на Джак Мин. Добро момче, върши си съвестно работата. В гърлото ми заседна топка при мисълта какво ще трябва да направя. Мъжът свали стъклото и изви ръка край предното стъкло, за да стреля по мен.

Аз се смъкнах от капака и чух как първия куршум облиза боята. Бях приклещен в теснината между паркираната кола и линкълна. Паважът беше топъл. Гумите се извъртяха към мен и аз едва успях да се извия и да се вмъкна между колите, за да се наместя под линкълна.

Запълзях към задната му част. Лъхна ме горещината на двигателя.

Вратата на шофьора се отвори и видях крак да стъпва на земята.

Прострелях агента в месестата част на глезена. Той извика и кракът се прибра в колата.

Пред мен червени гуменки удариха асфалта. Тичаха. Измъкнах се изпод колата и хукнах между спрелите и забавящите ход автомобили. Тротоарите бяха опустели още при първите изстрели. Благодаря ви, разумни, уплашени пешеходци. Но трябваше да заобикалям колите, а Джак, свеж и непокътнат, се носеше с пълна скорост по празните тротоари.

Сви зад ъгъла и изчезна.

Последвах го. Той се извърна назад с ужасено изражение. Болка проряза ребрата и гърдите ми, пострадали от юмруците и ритниците на Огъст. И от удара с автобуса. И от каскадата върху покривите на автомобилите.

Евтин уличен базар се появи отпред — по сергиите продаваха предплатени мобилни телефони, портфейли от изкуствена кожа и какво ли още не: от бельо до дискове в оригинални опаковки, но не и на оригинални цени. Край сергиите се тълпяха хора. Старци, деца, бебета в колички, цели семейства.

Не можех да рискувам да стрелям. Не и тук. Твърде пренаселено беше.

Джак тичаше на зигзаг между сергиите и будките. Шумен китайски поп и надвикващо го реге бумтяха във въздуха. Рискувах да погледна назад и видях Леони да тича след нас няколко пресечки по-назад. Беше проявила достатъчно здрав разум да скрие пистолета. Не виждах нито Огъст, нито някого от хората му. Но те или щяха да се появят много скоро, или викаха подкрепления.

Следвах Джак Мин по петите през базара. Той надничаше назад през десет секунди да провери дали съм след него. Намирахме се на няколко пресечки от отправната ни точка. Тук тълпата беше спокойна и той не искаше да я разбунва. Искаше множеството да служи като буфер между мен и него. Не викаше за помощ. Нито полицията. Беше решен да избяга. И да остане сред хората.

Страхът на лицето му ме разтърси. Не исках да убия това момче.

Огъст отвори очи. Лицето го болеше. Всичко го болеше. По темето му имаше кръв. Лепнеше. Изправи се.

Чу металната врата да се отваря със скърцане и чу стъпки да трополят по циментовия под. Потърси оръжието си. Нямаше го. Чувстваше главата си подута, замаяна и замъглена. Вероятно мозъчно сътресение.

Жена. Дребна, с червени коси, вързани на опашка, в джинси и тениска. Втренчи се в него и вдигна пистолета.

— Не мърдай — каза. — Стой на място.

Той не помръдна.

Видя как очите й се стрелкат из помещението. Изтича до раницата на Джак Мин и я хвана почти нежно. Преди да я вдигне, той видя през отвора на ципа малък лаптоп. Тя грабна раницата и я метна през рамо. Държеше пистолета насочен към Огъст.

— Не мърдай — нареди му.

— Коя си ти? — попита я.

Не му отговори, разбира се. Без да отклонява поглед от него, стисна по-здраво пистолета.

Излезе и изчезна по алеята.

Огъст се заклатушка към вратата. Коя, по дяволите, беше? С Мин ли беше или със Сам?

Излезе на алеята и тя стреля по него. Недостатъчно близо, за да го улучи, но така де, куршум в твоята посока винаги те кара да отстъпиш.

— Казах ти да не мърдаш! — извика жената.

Един от подкреплението — Грифит — лежеше на алеята, стенеше и притискаше ребрата си. Никаква следа от линкълна. Огъст преброи до двайсет и рискува да излезе отново през вратата. Червенокосата я нямаше.

Той включи слушалката.

— Две, тук е Едно, докладвай.

— Отвеждам информатора, преследват ни. Въоръжен мъж, знаеше името ти, каза, че си прострелян…

После настана хаос. Далечен удар на метал в метал, бумтене на куршуми, забиващи се в бронирано стъкло. Ругатните на Граймс, който крещеше на някого да залегне и да не става, гласът на Джак Мин: „Мамка му! Измъквам се оттук!“.

— Врагът се опитва да убие хлапето — каза Граймс.

Последваха нови изстрели. Граймс изкрещя и изруга пак. Огъст затича.

— Къде си?

Врагът. Сам Капра. Най-близкият му приятел, който би трябвало да е доволен, че имат информатор от „Новем солес“, се опитваше да унищожи най-добрия им шанс да разбудят тайните на престъпната групировка.

Огъст се втурна напред.

Тичах.

Пред мен Джак Мин заобиколи сергия с дискове от Боливуд и Хонконг. Прескочи сгъваемите маси, разпиля кашони и си спечели гневен вик от страна на възрастния продавач. Мъжът го изпроводи със сочна смесица от нецензурен английски и мандарин. Мин се препъна и тениската му се запретна нагоре. Посегна към нещо на гърба си. Помислих, че е пистолет и трябва да му попреча да застреля стареца, но се оказа червена подвързия. Книга или дневник, затъкнат здраво в панталоните му. Той дръпна тениската над него.

Просто проверяваше дали е там.

Бележникът. Тайните на „Новем солес“.

Изкрещях на мандарин:

— Той ми открадна портфейла!

Има категорични предимства родителите ти да са живели като номади и да са те разхождали по цял свят като малък. Мога да използвам цял набор откъслечни фрази на две дузини езици. Тази я знаех, защото я бяха крещели по мен неведнъж в Пекин, когато бях на петнайсет. Лесно се отегчавах.

Търговецът сграбчи Джак, който извика:

— Лъже! Той иска да ме убие!

На коя версия е по-вероятно да повярват в Ню Йорк?

Търговецът стисна по-силно Джак, който започна да рита и нанесе непохватно кроше в лицето на мъжа. Старецът се стовари върху купчина боливудски саги, които се разпиляха по асфалта като съборена кула от карти.

Прескочих масата точно когато Джак доказа на какво е способен.

На следващата сергия продаваха пържен ориз с месо и зеленчуци и Джак улови горещия тиган и го метна към мен.

Сниших се и отскочих и вряща мазнина и парченца месо се приземиха върху сакото и косата ми. Истинска, неподправена болка. Отърсих месния напалм от главата и раменете си и изгорих дланите и пръстите си. Мехурчетата мазнина шипяха върху пластмасовите обложки на дисковете. Няколко пръски попаднаха върху ръката на търговеца и той извика от болка.

Аз стиснах зъби, най-после почистен от парещата каша, и заобиколих сергията.

Джак го нямаше.

Петнайсет секунди се равняват на човешки живот при градско преследване. Горе-долу толкова бях изгубил. Бягай. Хвани го. Толкова ли е трудно да убиеш компютърен маниак?

Видях го да излиза на кръстовището и да се качва в такси. Седна отзад и таксито забоботи напред. Стигнах кръстовището и се втурнах по средната лента да видя фирмата на таксито и табелата. Мъж с мотоциклет „Дукати“ едва не ме връхлетя. Наруга ме на цветист испански, профучавайки край мен. Изкрещя порой от неприлични думи по адрес на майка ми.

Хукнах след него. Дукатито забави ход на пресечката; таксито беше няколко автомобила по-напред. Застанах на три стъпки зад Господин Дукати, колкото да остана извън полезрението му, и когато спря, забих лакът в гърлото му — между предпазната каска и сакото му.

Удрям ли, не се шегувам. Здраво удрям. По-здраво, отколкото изглежда, че умея. Мъжът беше широкоплещест, набит и седеше върху дукатито, все едно е подвижен трон. Беше ме наругал и после бе забравил глупака, изпречил се на кръстовището, търсейки с поглед следващото препятствие.

Съборих го от мотоциклета. Той не извика, само се прекатури и издаде хриплив звук. Знаех, че ще се оправи; бях отмерил точно крошето.

— Не забравяй добрите обноски — казах му на испански и се качих с грохот на тротоара.

Хората се разбягаха с писъци от пътя ми. Виждах таксито — четири-пет коли вдясно пред мен. Бях заобиколен от очевидци, но той беше тук. Беше тук и трябваше да сложа край. Усещах тежестта на пистолета на гърба на съсипаното ми сако. Оставих го там.

Свих рязко с мотоциклета покрай паркирания камион между мен и таксито.

Видях, че задната врата на таксито зейва. Шофьорът удари спирачка. Джак беше скочил някъде по улицата. Беше забелязал, че го следвам.

Огледах тълпата. Алеи, улици, врати.

После го зърнах. Тичаше в далечината.

Засилих мотоциклета и се врязах сред върволицата от коли.

Той изкачи стъпалата пред изискана модерна кубична сграда от кафяв камък и стъкло. Видях го и как изважда несръчно малък пистолет от джоба си.

Вратата се отвори. Излезе млада жена. Джак размаха пистолета пред лицето й. Тя изпищя и се наведе, изпълнявайки нареждането му. Той изчезна вътре. Замръзнала от страх, привела рамене, жената задържа вратата отворена.

Аз подкарах мотоциклета нагоре по стълбите, през отворената врата. Исках да го уплаша. Исках да изгуби ума и дума. Исках да не спира, за да се прицели в мен.

Той се втурна нагоре по стълбите към апартаментите, докато аз громолях по плочника във фоайето. Гледаше напред, решен да избяга. Хвърли ми само бегъл поглед.

Ударих крачната спирачка, направих кръг с оглушително свистящи гуми и подкарах по гладките стоманени стълби. Мотоциклетът ръмжеше и бучеше, непригоден за такова наказание, но аз давах газ. Грохотът накара Джак да побегне още по-бързо, да ми направи път, така да се каже. Аз се завъртях на площадката и превзех и следващите стъпала. Гръбнакът ми сякаш се канеше да се отлепи от тялото.

Той изкачи последните стъпала. Последвах го. Двигателят ревеше недоволно. Той ме погледна, но понеже се бях привел върху мотоциклета, когато стреля, куршумът прелетя край мен. Джак Мин губеше самообладание.

Трябваше да е уплашен, за да успея.

Стигнах площадката и той се втурна по коридора в посока към улицата, към стъклената стена в дъното.

Страхът е странен съветник. Може да те умъртви и да те обезобрази, но може и да ти вдъхне кураж.

Джак Мин усети прилив на храброст през тези последни секунди.

Извърна се и стреля. Дулото припламна ярко и горещо в мрачината на коридора.

Аз се претърколих от мотоциклета и той продължи напред през няколкото крачки, които ни деляха. Джак Мин отскочи от пътя му. Мотоциклетът профуча край него и разби стъклената стена. Излетя в ненадейно блесналата светлина на деня и чух как се стоварва върху паважа три етажа по-долу.

Лежах на хълбок и за секунда времето сякаш спря. Джак насочи пистолета към мен с лице, разкривено от шок и ужас — едва не го бях прегазил с мотоциклета; повеите на вятъра от прозореца рошеха косата му.

Сега различавах всяка подробност от лицето му. Той беше почти дете. Завъртя непохватно дръжката на вратата, маркирана с червен знак „Изход“. Тя не помръдна.

Аз заопипвах гърба си, пръстите ми затърсиха, изрекох с одрезгавял глас:

— Съжалявам.

Но пистолетът ми беше паднал от кобура.

Джак въртеше бравата и ме гледаше.

О, божичко, бях изгубил пистолета — или когато скачах към колата, или по коридора, докато пришпорвах мотоциклета.

Той стреля. Но не по мен. Изпрати куршум в бравата, обозначена: „Стълбище“. Ключалката се счупи. Джак Мин отвори вратата и хукна.

Аз се вдигнах на крака, когато той излетя през вратата.

Последвах го. Прекоси тичешком късо стълбище и излезе през вратата към покрива. Захлопна я. По покривите съм факир и Джак Мин нямаше шанс.

Сграбчих бравата, докато той се опитваше да затвори. Вратата замръзна помежду ни. После малкият пистолет се появи в процепа близо до главата ми.

Сниших се. Той стреля. Аз пуснах вратата. Тя се затвори с трясък.

Преброих до десет. Петнайсет. Отворех ли я, той можеше да ме застреля в главата.

Двайсет. Открехнах леко вратата.

На открито чух приближаващ вой на полицейски сирени. В сградата скоро щеше да загъмжи от нюйоркски ченгета и заловяха ли ме, преди да настигна Джак Мин, синът ми щеше да умре.

Прехвърлих се предпазливо върху покрива. Не го видях. Имаше много места за укритие — водни резервоари, тръби за климатици, вентилатори. Трябваше само да почака полицаите да дойдат и да се предаде. Те щяха да го заведат при Огъст и „Специални проекти“. Пред възможността да го убия несъмнено щеше да предпочете полицията.

На покрива цареше тишина. И двата съседни покрива бяха по-високи с полуетаж, но не мислех, че е имал време да се изкатери по тях. Тогава го видях. Тичаше. Беше изкачил съседния покрив, сниши се за миг, но зърнах темето му, когато се навеждаше. Беше рискувал да надникне. Лош избор.

Втурнах се към него и се изкатерих върху съседната сграда — не ги делеше разстояние — и Джак се изправи и побягна, заобикаляйки препятствията върху покрива. Прескочи тясното пространство, делящо го от следващата постройка.

Повечето хора се колебаят, преди да скочат. Той не се подвоуми. Смелост. Или отчаяние. Ръцете му уловиха стената. Извика ужасено — чист ужас, от който костите ти изтръпват — и се издърпа нагоре.

Мой ред. Настроих съзнанието си към рутината на паркура. Виждаш препятствията, откриваш най-бързия и най-ефикасния начин да ги прескочиш, да минеш под тях или през тях. Проиграх мислено скока и се втурнах напред. Прехвърлих ръба на сградата и се търколих върху покрива. Мускулите ми нададоха вой — липсваше им тренинг. Забелязах Мин. Тичаше колкото му държат краката. Обърна се назад, в очите му светеше ужас. Стреля по мен и продължи напред.

Просто го гони до края на покрива, помислих си. Ако падне от такава височина, ще умре. И Даниъл е спасен.

Затичах. Трябваше да го следвам по петите. Даниъл, синът, когото никога не бях прегръщал, замъгли всяка друга мисъл освен: „Тичай, скачай, лови“. Кръвта ми пламтеше, първичен порив пришпорваше съзнанието ми. Беше лесно — Джак имаше преднина от петдесетина метра, трябваше да го настигна.

Четирийсет метра. Той се прехвърли през плакат с надпис: „Реновация. Скоро ще се предлагат нови апартаменти!“. Използва ръба му като въже, за да скочи върху съседния покрив. Аз летях право към него. Той се препъна. Надзърнах назад. Покривът, където се намирахме, беше празен, но не задълго. Полицаите скоро щяха да го напълнят. Заради разбития мотоциклет и изстрелите щяха да изпратят повече от една патрулна кола.

Откъслечни мисли се рееха в съзнанието ми. Съсредоточих се върху тичането. Джак бягаше много, много бързо. Инстинктът за оцеляване му даваше криле. Но аз бях обучен и бях по-бърз.

— Полиция! — проехтя глас над покривите. — Спрете! Свалете оръжията!

Погледнах назад. Двама полицаи излизаха от вратата, където Джак едва не ме простреля в главата.

Обърнах се отново към него.

Нямаше го.

Огледах покрива, към който наближавах. Мин тичаше по него — глупаво, по права линия. Беше слязъл на по-нисък покрив, когато се обърнах назад към полицая. Сега го бях изгубил. Не.

— Спри! — извика полицаят, когато прескочих ръба на покрива и се приземих върху съседната сграда. Нямаше място. Комини, вентилатори, тухлен навес за вратата към стълбището. Тук горе беше струпано оборудване, стелеха се светлосини строителни платнища. Над далечния край на покрива се издигаше скеле. Ремонтът течеше с пълна пара. Дали Джак се бе пъхнал под платнището, което беше навсякъде? Или беше слязъл през вратата? Съществуваше опасност да го подмина, ако се беше спуснал по стълбището в сградата. Паника смрази сърцето ми. Тръгнах към вратата. Трябваше да избирам — в този момент полицаят несъмнено съобщаваше местонахождението ми и диспечерите щяха да насочат другите екипи да ме пресрещнат. Свих зад ъгъла към входа на стълбището и Джак хвърли тежка саксия по мен. Спрях я с лакът и костите ми изпукаха. Залитнах назад и той вдигна пистолета; спусъкът изщрака, пълнителят беше празен. Джак простена.

Ритнах го по корема. Той изпуфтя останал без дъх и се олюля.

— Полиция! Легнете на земята! Веднага!

Приближаваха. Навярно на четирийсетина метра.

Двама се изкачваха по покрива. Другите, предполагам, се бяха поболели от скока, който направихме с Джак.

Аз се изправих на крака.

— Не ме убивай, моля те. За бога! Не ме убивай.

Гласът му умоляваше. Глас, пресеклив от сълзи. Дръпна вратата. Беше заключена отвътре.

Сграбчих го със здравата си ръка.

Мислех да го използвам срещу „Новем солес“, да си осигуря застрахователна полица, за да си върна сина — частици от налудничав план, който нямаше да проработи.

Но нямаше време. Нямаше време нито за него, нито за мен, нито за Даниъл. Не чувствах ръката си здрава там, където я беше улучил с тежката саксия. Щях да му счупя врата, ако имах минута. Но полицаите приближаваха, оставаха им трийсетина крачки. Нямах време.

Блъснах го силно към ръба на сградата. Стисках го и го тласках безпощадно натам.

— Съжалявам — казах толкова тихо, че едва ли ме чу.

— Махнете се оттам! Лягайте на земята! — извика ни едно от ченгетата.

Джак се бореше с мен, крещеше, умоляваше. Помислих си, че ако го обгърна с ръце и го блъсна, и двамата ще полетим, а гравитацията е по-силна от ченгетата. Още десет крачки.

— Не, не! — изпищя Джак.

— Иначе ще убият детето ми. Съжалявам — извиках.

Ако скочехме двамата… може би щяха да дадат Даниъл на Леони, когато върнат дъщеря й. Тя щеше да се погрижи за него. Познавах я достатъчно. Дълбоко в себе си беше порядъчен човек.

Той ще е мъртъв, вестниците ще съобщят, задачата ми ще е изпълнена. Синът ми ще е свободен.

— Не! Не! — изкрещя Джак Мин.

Обгърнах го през ръцете като с железни белезници. Нямаше друг начин.

Оттласнах се от покрития с чакъл покрив.

И краката ми се приземиха върху… скеле. Ремонтираха тази страна на сградата. Джак размахваше ръце и крещеше. Улови се за една тръба, но аз го издърпах насила от живота, от безопасността. Видях как върховете на пръстите му досягат метален прът и го изпускат. Петите ми удариха края на скелето и аз се отблъснах надолу, стиснал ръката му.

Във въздуха. Гравитацията ни сграбчи във фаталната си прегръдка. Крясъкът на Джак Мин се надигна и отекна оглушително в ушите ми.

Три етажа. Не особено високо, но достатъчно. Картини от алеята долу пробягаха през съзнанието ми — спомени, които ще се запечатат само за миг преди смъртта.

Не виждах асфалт.

Между сградите бяха паркирани огромни камиони за смет.

Сини платнища. Още скелета отстрани, вече зад нас.

Строително оборудване задръстваше улицата. Летяхме към синьо платнище — ненадейно езеро. Джак се освободи от хватката ми. Още две секунди и се ударихме в тънкия син найлон, разкъсахме го, но той забави падането ни, сякаш бяхме капки дъжд, стекли се по листо, преди да паднат в калта. Платнището се разцепи и зейна като сънлива уста. Метални прътове изскочиха изпод навеса, тракайки като кости. После материята ни обгърна като пашкул и ни изхвърли като на забавен кадър. Точно под нас имаше камион; товарът му беше покрит е черен найлон.

Разкъсахме найлона и паднахме върху пясък. Метална тръба стърчеше от задния панел на камиона. Скова ме болка, разтърси вече пострадалата ми ръка. Парче от платнището се спусна над мен като одеяло. Осъзнах, че още дишам. Всеки сантиметър от тялото ми усещаше болка, но все още дишах. Изритах прокъсания найлонов балдахин. Пясък ожули лицето ми.

— По дяволите! — възкликна мъжки глас.

Човекът стоеше върху скелето, на шест крачки встрани и на седем над мен. Надвеси се надолу и ме огледа, сякаш не вярваше, че съм паднал от небето.

— Мамка му!

Ако аз бях жив, значи и той…

Видях Джак да се отърсва от пясъка до кабината на камиона. Стоеше от страната на шофьора. Пясъкът беше охлузил до кръв лицето му. Ушите му кървяха. Беше извадил по-добър късмет от мен при падането. Изчезна от поглед, но след няколко секунди камионът се раздвижи леко, сякаш някой отвори и затвори вратата на кабината.

— Спри — казах, но бях останал почти без дъх. Ръката ми — онази, която Джак извади от строя с тежката керамична саксия — не беше наред. — Спрете го.

Двигателят изръмжа и камионът тръгна, напред. Джак го подкара през строителните материали — кутии с боя, торби с хоросан. Премаза дървените бариери, издигнати да спират любопитните и крадливите. Натисна клаксона и вля камиона в бруклинския трафик.

Стисках ръба на камиона със здравата си ръка. Готов за езда.

Камионът помете колите, паркирани в страничното платно. Хрущеше метал, трошеше се стъкло. Опитах да се изправя на колене върху пясъка.

В този момент преградата на каросерията се отвори. Не знаех дали Джак става по-умен и изобретателен — черти, които и без това притежаваше, след като се беше сетил преди мен да открадне камиона — или просто е натиснал погрешен бутон, или металните тръби, които удариха машината, когато паднахме, бяха повредили скобите на каросерията.

Пясъкът се изсипа като от счупен пясъчен часовник и ме отнесе като по пързалка на улицата. Колите зад камиона занатискаха спирачки, когато пясъкът експлодира пред тях. Което беше добре, защото аз се изтърколих с него и се приземих върху купчината на около три крачки пред такси с оглушителен клаксон. Скочих напред и пясъкът спря бронята на таксито точно пред обувките ми.

Опитах се да се изправя на крака.

Джак подкара камиона напред като снаряд. Видях го да профучава на червено, да завива и да изчезва. Измъкнах се от купчината пясък. Забелязах, че таксито, което едва не ме блъсна, е празно, и закрачих енергично през дюната.

Около сградата, от която паднахме, гъмжеше от полицаи, щуращи се по тротоара.

Бях сигурен, че някой ще ме посочи всеки момент. Не ми беше до разговори с полицията. Затова влязох в таксито. На задната седалка нямаше никого.

— Здрасти — казах на шофьора. — Свободен ли си?

Той измери с поглед обсипаното ми с пясък тяло и се обърна зяпнал назад. Изисканият ми костюм „Бърбъри“ сега беше дрипа; бях окървавен и държах вдървено ръката си. Освен това бях с посинено око.

Погледнах името му на таблото. Василий Антонов. Руснак. Казах на Василий на руски:

— Ще ме откараш ли до едно място?

Руският явно му вдъхна увереност. Колите зад него натискаха клаксони и той пое бавно напред — през пясъка. Ченгетата тичаха край нас към кръстовището, където Джак беше завил.

— Къде искаш да отидеш? — попита ме той на руски.

Стигнахме кръстовището.

— Свий надясно, моля — продължих на същия език.

— Искаш да проследя камиона с пясъка?

— Би било страхотно.

— Този човек ти открадна камиона?

— Да.

Оправданието звучеше правдоподобно като всяко друго.

— Очевидно си се борил мъжки.

— Опитах се — отвърнах.

Камионът беше паркиран шест пресечки по-надолу. Вратата зееше отворена, кабината беше празна.

Джак Мин го нямаше. Ръката ми беше счупена. Той знаеше как изглеждам. Знаеше, че го преследвам и възнамерявам да го убия. Навсякъде беше пълно с полицаи. Трябваше да се оттегля. Съжалявам, Даниъл. Прости на татко, бебче, където и да си.

— Откарай ме… — казах на шофьора адреса на бар „Последен миг“. Надявах се Леони също да е там.

— Хубав бар, да, возил съм клиенти.

Той ме погледна.

— Е? От коя част на Русия си?

Явно не долавяше акцента ми.

— Навремето живях в Москва.

По-лесно беше да излъжа, отколкото да разказвам за номадското си детство и за познанството си с дузина езици, преди да навърша петнайсет.

— О, не знаех, че този бар е на руснак. Ще го препоръчвам на туристите.

— Винаги си добре дошъл. Когато не си на работа.

— Благодаря.

— Благодаря, сър — отвърнах и се отпуснах назад. Шофьорът на таксито пусна касета с руски поп да убива времето. Електронно парче. Звучеше като Татяна Буланова. Колко уместно. Ритъмът предразполагаше към танци.

Постарах се да не припадна.

Бруклин

Трябва да изглеждаш нормално. Джак изтупа пясъка от дрехите и от косата си и се втурна към метростанцията на Марси Авеню. Късметът му се усмихна още веднъж — влакът пристигна точно когато слезе на перона. Нямаше значение закъде е; Джак се вля в тълпата от качващи се пътници.

Отпусна се тежко върху твърдата пластмасова седалка. Разтрепери се от ужас при мисълта как бе оцелял. Никой не седна до него, което не го изненада. Беше прашен от пясъка. Китката го болеше там, където го беше сграбчил Сам Капра — смахнатият, абсолютно луд лунатик, който се хвърли от покрива. Джак се наведе напред и обви лактите си с длани. Пистолета, който беше взел от апартамента на майка си, го нямаше; падна на покрива, преди да полетят надолу. И без това пълнителят беше празен. Трябваше да убие Капра, когато му се удаде случай, но не беше сигурен дали може да застреля друго човешко същество от една ръка разстояние и предпочете да побегне. Този Сам Капра обаче не беше с всичкия си.

Беше се хвърлил с него от покрива на сградата.

Бележникът. Обзе го леден ужас. Ако го беше изгубил, нямаше с какво да се пазари за живота си. Усети хладната му тежест зад колана на панталоните си. Червената кожа се беше смъкнала по-надолу, под боксерките. Едната ивица тиксо се бе разхлабила, но другата, слава богу, си беше на мястото.

Извади бележника, пренебрегвайки беглите погледи на жените, седнали срещу него. Нищо в Ню Йорк не заслужаваше повече от мимолетно втренчване, включително човек, който изважда бележник от бельото си. Изтупа песъчинките от червената кожа и притисна бележника към гърдите си.

Не можеше да се върне у дома. Собствената му майка го беше предала. ЦРУ го беше предало; „Новем солес“ бяха изпратили Сам Капра и червенокосата да го убият на мястото на срещата.

„Новем солес“ имаше шпионин в екипа на Огъст. Знаеха за уговорката.

Какво да правя сега? Къде да отида? За пръв път Джак Мин не знаеше отговора, нямаше представа. Вдигна колене и остана във влака под голямата туптящо сърце на града — единственият начин да се скрие, който му хрумна в момента.

Какво да правя?

Бележникът тежеше в ръцете му като злато. Всичко, което притежаваше. Беше изгубил раницата си, лаптопа.

Странните думи на Сам Капра прозвучаха в мислите му. „Трябва. Иначе ще убият детето ми. Съжалявам“. Какво означаваха? И червенокосата: „Съжалявам. Ужасно съжалявам, че трябва да умреш“.

Защо, по дяволите, марионетките на „Новем солес“ му се извиняваха? Не намираше смисъл.

Но той беше готов да умре, за да го убие. Извини се, задето трябва да го убие. Наемните убийци не постъпват така. Нито агентите на ЦРУ, свърнали от правия път.

Така постъпват истински отчаяните.

Ще убият детето ми.

Джак прокара пръсти по ръба на бележника.

Е, съжалявам Сам Капра, но не смятам да умра заради детето ти. Съжалявам.

Първият му импулс беше да побегне и да продължи да бяга. Докато стигне Тихия океан или Андите. Звучеше като съвършен план. Но не можеш да бягаш цял живот. Бягството е предвидимо. Не ги ли спреш, никога няма да се почувстваш свободен. Виж докъде те докара бягството. Доникъде, полумъртъв, сам. Отвърни на удара, изненадай ги. Което означава да използваш двете си оръжия — умът и този бележник.

Не сила, а стръв. Стръв, която да ги подмами на място и по време, които той е избрал.

В главата му започна да се оформя план. И се зачуди дали някой ще бъде така добър да включи изгубения му лаптоп, за да го използва от дистанция и да пусне в ход стратегията си.

Бар „Последен миг“ Манхатън

Посипан с пясък, с разкъсан костюм и обездвижена ръка, аз влязох в „Последен миг“ с вид на човек, когото лично бих изхвърлил от заведението. За щастие все още имах синина под окото, благодарение на която вдъхвах страхопочитание. Видях Леони, седнала сама на маса в ъгъла. Пред нея стоеше почти недокосната халба с „Гинес“. Очите й се разшириха, когато ме забеляза.

Барманът — мъж, когото не познавах — понечи да излезе иззад тезгяха и да ме изпроводи навън. Неколцина клиенти се втренчиха в мен да видят колко дълго и колко шумно ще бъда изхвърлен.

— Нуждаете ли се от помощ, сър? — попита барманът.

Това беше първият учтив удар, вторият щеше да бъде:

„Омитай се“.

— Казвам се Сам Капра. Собственик съм на бара. Тук ли е Бъртранд?

— Ммм, не, господин Капра, не е на смяна днес.

Поне разпозна името ми.

— Преживях злополука.

— Да, сър, ммм… Искате ли да ви заведа в болницата?

Усещах вторачения поглед на Леони. Изгаряше от желание да попита — успя ли? Мъртъв ли е Джак Мин?

— Не. Искам да се кача в апартамента горе. Обади се на Бъртранд и му кажи да дойде веднага. После ми донеси, моля, две мартинита с по две маслини. Направи ги с джин „Плимут“.

— Да, господин Капра.

— Дамата на ъгловата маса, която пие „Гинес“, ми е приятелка. Питието е безплатно.

Барманът кимна. Клиентите все още ни зяпаха. Това не ми хареса.

— Сигурен ли сте, че сте добре, господин Капра?

— Да. Ще се оправя.

— Хмм… ранен сте.

— Да, знам. Обади се на Бъртранд и забъркай мартинитата. Как се казваш?

— Кларк.

— Благодаря, Кларк.

Минах край Леони и й кимнах леко с глава да ме последва. Тя си взе раницата и халбата. Изчака да стигнем стълбите и да затворя вратата.

— Какво стана, за бога? — попита.

— Ръката ми е счупена. В най-добрия случай.

Изпразних си джобовете — ключовете от колата под наем, портмоне, телефон.

— Не, Сам, какво стана с Джак Мин?

Погледнах я; ненадейно провалът ми натежа повече от пострадалата ръка.

— Измъкна се, Леони. Подценихме го.

— Нали каза, че ще го убиеш.

Произнесе го с тон, сякаш ме укорява, че не съм купил мляко или не съм платил сметките. Устните й трепереха.

— Сам… Децата… Ще убият децата ни.

Някой похлопа по вратата.

Докоснах устните й с показалец. Кларк влезе с две мартинита върху поднос. Благодарих му. Той подаде едното на мен, а другото на Леони, която поклати глава.

— И двете са за мен — казах. Гласът ми звучеше одебелял. Леони върна мартинито върху подноса.

— Нещо друго за вас, мадам? — попита я Кларк.

Да му отдадем дължимото — опитваше се да се държи, сякаш не съзира нищо необичайно. Тя поклати глава; погледна го бегло, стараейки се да се овладее. Той примигна смутено и се обърна към мен:

— Обадих се на Бъртранд, господин Капра. Ще пристигне след петнайсет минути. Обясних му, че сте ранен, и той каза, че след малко ще дойде лекар.

Дори да му се струваше странно, че лекар се отзовава по спешност в бар, не го спомена. Времената са трудни и младият Кларк очевидно ценеше работата си. Осъзнах, че сигурно съм в шок. Седнах.

— Благодаря, Кларк.

Отпих от мартинито. Беше съвършено — като ледена стомана.

— Ако правиш всички мартинита като тези, винаги ще имаш работа тук, стига да желаеш.

— Благодаря, сър.

— Най-добре се връщай долу.

— Да, сър.

Той погледна първо към мен, после към Леони и излезе.

— Симпатично хлапе — казах.

Устните на Леони се раздвижиха, сякаш търсеше думите.

— Не успя да го убиеш… И смяташ да седиш тук и да пиеш мартини?

— Две мартинита. Нямам болкоуспокояващи.

Джеймс Бонд пие мартини, облечен в смокинг и готов да убива. Аз пиех мартини, защото ръката ми беше счупена, бях съсипан и трябваше да поспра и да обмисля следващия си ход. Преборих се с изкушението да пресуша чашата на един дъх.

— Вчера забих кол в корема на човек и държах ръката на умираща жена. Днес млатих и убих две луди наемнички, които едва не ми видяха сметката, набих най-добрия си приятел и скочих върху движещ се автобус. Влязох с мотоциклет в сграда, като разбих прозореца. После се хвърлих от покрив с друго човешко същество, което не ми е причинило нищо лошо.

Вдигнах вежди.

— Да, Леони, ще изпия мартинитата.

Тя седна пред мен.

— Разкажи ми какво стана.

Изпих първото мартини и й разказах.

Леони събра длани като в непохватна молитва.

— Трябва да кажем на Ана, че Джак Мин е мъртъв.

— Да я излъжем е смъртна присъда за децата. Той не се срещна с ЦРУ и сега ще го е страх да се свърже с тях. Помрачихме доверието му във фирмата. Това е най-добрата новина.

— Не е същото като да е мъртъв. Обеща, че ще го направиш. Даде дума.

— Съжалявам, че те подведох. Но пък трябваше ти да го намериш, а го открих аз и все пак си държах устата затворена — излетяха думите ми като жесток удар. — Можеше да го застреляш в алеята, но пропусна. Така че недей да ме съдиш.

Тя отвори уста, затвори я, отвори я отново.

Протегнах ръка към нейната. Позволи ми да я уловя.

— Съжалявам. Не съм на себе си. Защото си права. Провалих се.

Отпих дълга глътка от мартинито.

— Съжалявам, Сам, знам, че си изморен. Знам. Съжалявам.

— Не плачи, ще си ги върнем. Наистина.

Тя побутна недокоснатата си халба към мен като жертвоприношение.

— Ти си луд.

— Луд не означава ефективен. Щяхме да го пипнем, ако Огъст и хората му не бяха там — жадно изгълтах леденостуденото мартини. Питието не успяваше да потуши болката в ръката ми. — Добре ли си?

— Ще се оправя.

— Ти как се измъкна?

Тя облиза устни.

— Откраднах раницата на Джак и избягах. Лаптопът му беше вътре. Надявах се и бележникът да е там. Мисля, че не ме проследиха.

— Видях бележника. Беше го залепил на гърба си. Червен е.

Изядох маслините и отпих голяма глътка от гинеса й.

Знам, че би трябвало да е много вкусен, но не го препоръчвам след две мартинита.

— Да обобщим. „Новем солес“ ни изнудва да открием и да убием Джак Мин. Но внезапно се намесват наемни убийци. Сестрите се опитваха да ме убедят, че сме от един лагер. Но няма смисъл „Новем солес“ да ни пречат.

— Може би са решили, че няма да успеем.

— Не мисля. Има трета страна. Тя е в ЦРУ и обслужва „Новем солес“ или преследва свои цели. Според мен е този Рей Брустър. Разкажи ми за него.

Леони разтърка слепоочия.

— Той… той откриваше хора, които могат да му бъдат полезни — да речем, хора с природен талант да убиват или да крадат, и вместо да ги праща в затвора, ги караше да работят за него.

— В правителството ли беше?

— Не мисля. Ако беше така, защо ще съм му нужна, за да им давам фалшиви самоличности? Правителството го умее по-добре от мен.

— Той ли те откри?

— Да. Бях се забъркала с група фалшификатори. Канеха се да ги закопчаят. Той сключи сделка с мен да ме защити, ако работя за него.

Станах. Закрачих напред-назад. Дори да не беше служител на ЦРУ, Рей Брустър разполагаше с източник в „Специални проекти“. Или беше част от „Специални проекти“. Въпросът беше защо Огъст би повярвал на думите ми сега?

— Мислиш ли, че Рей Брустър е част от „Новем солес“?

— Дори да е, действа без одобрението на Ана. Навярно го споменават в бележника. Нищо чудно Джак Мин да разполага с унищожителни улики срещу него. Нещо, което не иска никой да узнава — нито ЦРУ, нито „Новем солес“.

— Знаеш ли тайните му, Леони?

— Не.

— Колко близки бяхте?

Тя не ме погледна.

— Бяхме заедно известно време. После се разделихме.

— И на него не му хареса. Понеже си започнала нов живот в Лас Вегас.

— Реших да започна начисто.

— Той ли е бащата на Тейлър?

— Не. Не е. Дори не си го и помисляй.

Наблюдавах я. Трябваше да разбуля тайните й, но запазвайки своите. За нищо на света не бих й казал, че сестрите са се интересували от Мила. Разбереше ли, че за главата на Мила е обявена награда и Рей Брустър я иска, Леони получаваше разменна монета. Не биваше да й позволявам да я използва.

— Познаваше агента от ЦРУ. Огъст. Той ти е приятел — каза тя.

— Работехме заедно. Бяхме… бяхме приятели.

А сега? Не знаех. Това приятелство можеше да струва скъпо и на двама ни.

— Какво точно работеше в ЦРУ?

Отпих още една глътка от мартинито.

— Работех в малък секретен клон, наречен „Специални проекти“. С Огъст разследвахме международни престъпни организации. Често са свързани с разузнавателни агенции или с тероризъм. Нещо като нелегално оперативно звено. Според мен са ни скрили в бюджета като „договори за автомати за топли напитки“.

Изпаднах в разговорливо настроение. Благодаря ти, мартини. Непоносима болка изгаряше ръката ми.

— Пошегувах се, Леони.

— Огъст ме видя.

— Теб?

— Да. Откраднах раницата на Мин. Преди приятелят ти да я докопа.

— Значи вече познава и двама ни.

Леони закри лице с длани, обзета от уплаха, тъга или притеснение. Но те траяха само двайсет секунди. После тя стана.

— Добре. Прегрупираме се. Трябва да помислим къде ще отиде Джак Мин. Има ли място, където да поровя спокойно в компютъра му?

— Да. Тук. Има спалня.

— Защо тогава не отседнахме тук?

— Защото не исках да разбереш, че барът е мой.

— Не ми вярваш? — възкликна тя. — Е, май отговорих на въпроса си.

— Действах според ситуацията. Сега положението се влоши. Тук имам ресурси.

— Ресурси…

— Да.

— Добре, поредната тайна. Ясно.

Тя се изправи.

— Ще кажем ли на Ана, че компютърът на Джак Мин е у нас? Тя ще иска всички данни от него.

— Да — отвърна решително Леони. — Може би това е достатъчно. Вероятно ще се съгласят да разменят компютъра за децата ни. Така ще разберат какво знае той.

— Или лаптопът ще ни даде оръжие срещу тях. Информация кои са и къде са.

— Не. Ще им го дадем — пресекна уплашено гласът й.

— Не. Няма — казах. — Ще го използваме срещу тях. Нямаме гаранции, че ще ни върнат децата, Леони. Трябва ни всяко средство за натиск, до което можем да се доберем.

— Искат бележника.

— Да. Може компютърът да съдържа същата информация.

— Не разбирам защо хакер ще съхранява на хартия най-важната информация. Не отговаря на психиката му.

— Все ми е едно. Те искат бележника. Ще използваме компютъра, за да разберем къде ще отиде Джак Мин, към кого ще се обърне. Отивай да работиш. Съсредоточи се. Разкрий къде ще отиде.

— Ако детето ми умре, защото ти се провали…

— Какво, Леони? Ще ме убиеш?

— Не. Но никога няма да ти простя…

Тя обаче знаеше какво ще изгубя и аз и думите й заседнаха в гърлото.

— Добре. Станалото — станало. Трябва да го намерим — спря пред вратата. Тази група в ЦРУ, „Специални проекти“, ще ни издирва ли?

— О, несъмнено.

Сметнах, че е по-добре да не споменавам как преди няколко дни с Огъст пихме мартини в „Последен миг“ и той знае, че барът е мой.

— Е, поне си жив.

— Точно така — съгласих се.

Телефонът, който красивата змия Ана ми даде, иззвъня. Леони затаи дъх.

— Мъртъв ли е? — каза Ана вместо „здрасти“.

— Не.

— Много съм разочарована.

— Ранен е. Дойде за срещата с ЦРУ. Аз я провалих. Надявам се вече да не им се доверява.

— И къде е той?

— Бяга.

— Подведе ме.

— Технически погледнато. Но му попречих да се предаде на ЦРУ и до голяма степен помрачих отношенията им.

— Не е достатъчно.

— Щях да съм го убил, ако не беше изпратила натрапници.

— Какво искаш да кажеш?

— Рей Брустър изпрати трима срещу нас.

— Кой, по дяволите, е Рей Брустър?

— Един от хората ти в ЦРУ.

— Сам! Знам, че не си склонен да ми вярваш, но не познавам никакъв Рей Брустър.

— Имаш съюзник в ЦРУ. Дръж му юздите. Иначе няма да получиш трупа на Джак Мин, нито бележника му, нито уликите срещу теб.

— Кои… кои са тези хора?

Казах й каквото знам.

— И ти ги елиминира?

— Вече няма да ни безпокоят.

Ана замълча.

— Не е наша работа. Изобщо. Проблемът е твой. Дай ми Леони.

Подадох телефона на Леони.

— Ана! Добре ли е Тейлър? Може ли да я чуя… Да чуя…

Гласът й секна. Не разбрах дали слуша детето си или Ана, но накрая каза: „Добре“, и ми върна телефона.

— Да?

— Следващия път, когато ти се обадя и ми кажеш, че Джак Мин не е мъртъв, детето ти ще страда.

Телефонът изщрака.

Леони ми помогна да се изкъпя в тясната баня в апартамента. Отмих кръвта и пясъка. Показаха се рани и синини и красива драскотина през гърдите. По корема ми имаше съсирена кръв. Леони изми мълчаливо косата ми. Помогна ми да се изсуша и аз намерих боксерки, които облякох за прегледа.

Не й казах за заплахата на Ана да нарани Даниъл. Щеше да изгуби ума и дума, а не биваше да излизаме от релси. И без това бях ужасен за двама.

Тя излезе и затвори вратата. Тъпа болка пронизваше ръката ми. Цялото ми тяло беше тъпа болка. Но ако аз се чувствах така, значи и Мин беше пострадал, а той не можеше да тича нито по-дълго, нито по-бързо от мен. Сигурно си бяхме подрязали крилата взаимно.

Допих гинеса на Леони. Наслаждавах се на усещането, че съм жив. Исках да спася децата. През последните два дни се нагледах на смърт. Отвъд прозорците долиташе боботенето на манхатънските шосета. Затворих очи и ги отворих чак когато вратата се открехна.

На прага стоеше Бъртранд. Високото му тяло беше спретнато в ушит по мярка, фино раиран сив костюм с небесносиня вратовръзка. Промърмори нещо на френски, когато ме видя, но не го чух. Поклати глава и затвори вратата. Вдигнах ръка, която се възпротиви шумно.

— Лекарят ще дойде скоро, Сам.

— Възможно е да ни сполетят неприятности. Къде е Мила?

Той сви рамене.

— Един мъж питаше за теб.

— Рус?

Реших, че вероятно е Огъст.

— Не, тъмнокос. Питаше колко често идваш в бара. Казах му, че се отбиваш веднъж седмично и вчера си бил тук. Поинтересува се къде живееш. Отговорих му, че не знам. Има само телефонния ти номер. Продиктувах му фалшив. Според мен не му хрумна, че имаш апартамент тук.

Огъст сигурно беше изпратил някого, барът навярно беше под наблюдение. Или не? Основната им цел беше да намерят Джак Мин, а не мен. „Специални проекти“ не разполагаха с неизчерпаеми ресурси. Осем души в нюйоркския офис. Ако се нуждаеха от повече жива сила, трябваше да се обърнат към Лангли.

Разказах на Бъртранд какво се е случило. Той отнесе чашите от мартинито и халбата и ми донесе „Ибупрофен“. Изгълтах четири таблетки.

— Подозирам — каза, — че повече няма да видиш този Джак Мин.

— Компютърът му е у нас. Леони преглежда файловете.

— Сама? Доверяваш й се?

— Налага се.

Някой почука на вратата. Лекарят. Има всякакви медицински специалисти, готови да практикуват на ръба на закона, и не се налага да посещаваш кабинетите за спешна помощ. Обикновено са лекари или медицински сестри, разорени от съдебен процес или осъдени за злоупотреба с рецепти. Тази лекарка беше на около петдесет и изглеждаше приятно трезва. Носеше раница и сини джинси. В раницата имаше полево медицинско оборудване.

— Доктор Смит — представи я Бъртранд.

— Смит — повторих. — Надявам се да го запомня.

— Доктор Няма Да Си Кажа Истинското Име не се изплъзва лесно от езика — отвърна Бъртранд.

Жената не ми каза нищо освен „какво стана“ и „боли ли“. Окото й не трепна, когато й описах как са ме ударили по ръката със саксия и как съм се хвърлил от покрива и съм се приземил в камион с пясък. Прокара пръсти по ръката ми, опипа я, видя как примижавам от болка.

— В най-лошия случай обикновено счупване.

— Не можете ли да определите със сигурност?

— Криптонитът затруднява рентгеновото ми зрение — сухо отвърна тя. — Ще ви сложа гипс от фибростъкло. Ръката трябва да почива. Никакви скокове от покриви.

— Добре — съгласих се.

Тя се зае да намества и да гипсира ръката ми. Бъртранд пусна телевизора на местния новинарски канал. След прогнозата за времето и коментара за политически скандал в Олбъни със сенатор и проститутка излъчиха горещ репортаж за престрелката по бруклинските улици и моя полет от покрива. Но не бяха заснели нито мен, нито Джак Мин.

— Побързайте, докторе, защото трябва да тръгвам.

— Проверете го за мозъчно сътресение — обади се Бъртранд.

— Нямам мозъчно сътресение.

Бъртранд ми донесе черен панталон и черна риза. Лекарката превърза ръката ми и сложи гипса. Облякох се. Тя почти не продума. Даде ми указания и голямо шише незаконни болкоуспокояващи. Бъртранд пъхна пачка банкноти в ръката й и тя си тръгна.

— Какво искаш да направя? — кръстоса ръце той.

Приличаше на човек, достоен да оглави операцията, за разлика от мен.

— „Специални проекти“ сигурно го издирват. Но няма да отидат в полицията, понеже не искат да обясняват защо предизвикват престрелки по улиците. Сега трябва да разбера къде ще отиде Джак.

— Сам! — извика Леони. — Ела!

Влязох бързо в стаята, където седеше. Върху компютърния монитор беше отворен прозорец със съобщения. Леони го посочи. Наведох се и прочетох следното: „Няма да ме откриете, загубеняци, мамка ви“.

— Джак?

— Да. Има програма за дистанционен достъп. Контролира системата.

По дяволите. Можеше да форматира дистанционно харддиска и да изтрие цялата информация в системата.

Приведох се и написах: „Искам да сключа сделка с теб. „Девет слънца“ са наш общ враг“.

Думите постояха самотни, докато под тях не се появи ново изречение: „Сам Капра ли е?“.

„Да“.

— Не му казвай нищо. Недей! — възкликна Леони.

„Каза, че искаш да умра, за да спасиш детето си. Знам. Но дори да ме убиеш, детето ти ще умре“.

—  Лъже — каза Леони. — Лъже, за да се спаси. Да ни изплаши.

„Дай ни бележника и ще им кажем, че си мъртъв — написах. — После ще се скриеш, ще се предадеш на ЦРУ или каквото пожелаеш“.

„Нямам причина да ти вярвам — написа той. — Ти ме хвърли от покрива“.

„Съжалявам. Имаме общ враг. Знаеш, че ме принуждават да работя за тях. Можем да се освободим“.

„Това е капан. Не съм глупак“.

„Защо тогава разговаряш с мен?“, написах.

„Искам да знаеш, че губиш. Никога, никога няма да ме намериш. Съжалявам за детето ти“.

„Ще ги измамим заедно. Ще им дадем фалшив бележник. Ще им кажем, че си мъртъв, и ще спрат да те търсят. Ние ще си върнем децата. Всички печелим“.

„Не. Няма да рискувам“.

Поех дълбоко дъх и написах: „Съжалявам, Джак. Те убиха майка ти. Съжалявам, че ти го казвам“.

Дълго мълчание. После: „Лъжеш“.

„Не лъжа. Опитахме се да я спасим. Отведоха я и я убиха. В къща в Морис Каунти, на Ровър Ран Роус. Единствената къща на улицата“.

Очаквах да прекрати разговора. Да преформатира диска и да заличи единствената ни надежда, да прекъсне връзката.

Предложих му най-крехката маслинова клонка: „Ликвидирах мъжа, който я уби. Ако това е някаква утеха“.

Думите ми се сториха толкова празни.

„Как я убиха?“

Думите се появяваха една по една, бавно, сякаш ръцете му трепереха, докато пишеше.

„Застреляха я. Опитахме се да й помогнем“.

„Как не. Как не“.

„Ще ме изслушаш ли? — написах. — Моля те“.

Отново мълчание.

Написах: „Те ще те убият, Джак. Единствената ни надежда е да си помогнем. Ще инсценираме смъртта ти, ще се освободиш от тях, а ние ще си върнем децата“.

„За целта трябва да ти се доверя, а това няма да стане, Сам. Те ще искат доказателство. Тяло“.

„Ще им предоставя достатъчно доказателства. Имам идея как ще го направим. Всъщност те искат повече бележника“.

— Какво, по дяволите, му обещаваш? — попита Леони. — Ана няма да ни повярва.

— Няма да им занесем труп. Само доказателство. Тя иска бележника повече от всичко друго.

„Чел съм бележника и съм мъртвец. Ти също, ако го прочетеш. Ще те подмамят, уж да ти дадат детето, и ще те убият. Няма начин да се измъкнеш сух. Ако ме оставиш на мира, ще използвам информацията от бележника, за да ги сразя. Това е най-доброто, което мога да направя за теб“.

„Не“, написах.

„ЦРУ ще ме открие преди теб, Сам“.

— Призля ми — каза Леони.

„Споменава ли се човек на име Рей Брустър в бележника?“

Пауза.

„Не“.

„Мислим, че така се казва преследвачът ти“.

„За пръв път чувам това име“.

„Знам, че не ми се доверяваш. Знам. Опитвам се само да спася сина си“.

Зачакахме думите на Джак да се появят.

— Ако го открият първи и им каже, че си му предложил сделка… — започна Леони, но млъкна.

Зачаках, вдигнал пръсти над клавишите. Той не отговаряше. Написах в пустотата: „Моля те, не оставяй сина ми да умре. Животът му тепърва започва. Само на няколко месеца е. Моля те“.

„Няма да оставят Даниъл жив. Сигурен съм. Не знаеш колко са зли тези хора“.

Даниъл. Знаеше името на детето ми. Обзе ме леден страх.

„Пише ли нещо в бележника за сина ми?“

„Да“.

Зад мен Леони затаи дъх.

„Какво?“

„Няма да ти кажа“.

Това значи беше застраховката му, за да не го убия.

„Добре. Значи си разбрал, че ти казвам истината. Това е единственият ни шанс. И за двамата. Да се срещнем.“

Мълчание. Изминаха трийсетте най-дълги секунди в живота ми.

„Какво предлагаш?“

„Да се срещнем. Ти ще ми дадеш бележника. Ще те снимам все едно си мъртъв. Ще им занеса бележника и доказателството, че си мъртъв. Ще си върна сина. В „Новем солес“ ще те сметнат за мъртъв и повече няма да те търсят“.

„Ще ми трябват пари“.

Разбрах, че затова се е свързал с ЦРУ. Искаше да продаде бележника.

„Ще ти дам пари“, написах.

„Колко?“

„Половин милион. И ново име, и място, където да се скриеш“.

Трийсет безкрайни секунди.

„Добре. Да се срещнем утре до Статуята на свободата. В три следобед“.

После машината забръмча; харддискът се преформатираше. Джак изтри всички файлове. Леони натискаше комбинации от клавиши, но нищо не се получи. Екранът посивя, после посиня и се появи прозорец за преформатиране на системата.

— Не мога да го спра — каза Леони. — По дяволите.

— Няма проблем.

— Не мога да повярвам, че се съгласи да се срещнем.

Изглеждаше удивена.

— О, не се е съгласил — казах. — Това е клопка. Ще каже на Огъст къде ще бъде. Знае, че освен нас го издирва и той. Поставя преследвачите си един срещу друг. Ще обясни на Огъст, че ако някой от „Новем солес“ се опита да ни предупреди за уловката, тази информация ще му помогне да разкрие къртицата. Така Джак впримчва всички, които го търсят, а той побягва и изчезва.

— Но му трябват пари.

— Единственото, което знаем за „Новем солес“, е, че е глобална групировка. Джак няма да продаде информацията на американците, но може да я предложи на британците, на французите, на китайците. Все някой ще плати. Той ще се скрие и децата ни изчезват — облегнах се на стола. — Единственият ми коз беше майка му.

— Какво искаш да кажеш?

— Възможно е да потърси възмездие за нея. Да реши да поеме риска.

— Но нали каза, че не са били близки?

— Все пак му е майка. Не мислиш ли, че някой ден Тейлър би направила всичко, за да те спаси?

Леони преглътна.

— Надявам се.

— Госпожа Мин умря и той ще се чувства отговорен. Мека да ни постави капан. А ние трябва да хванем него в капана. Да го заловим, да вземем бележника и да извадим на светло Ана.

— Да го убием и да вземем бележника. Толкова ли е трудно?

— Те няма да ни върнат децата просто така, Леони. Бележникът е нашият коз. Трябва ни, за да гарантираме, че ще си ги вземем невредими.

— Това не ми харесва.

Бяхме в задънена улица.

— Казах ти какво смятам да направя. Или ще ми помогнеш, или ще се откажеш. Ако мислиш, че можеш да откриеш Джак Мин и да го убиеш — моля, няма да те спирам.

Мълчанието стана неловко.

— Добре — каза тя накрая. — Ще го направим по твоя начин. Не че ми оставяш кой знае какъв избор.

— Казах ти, че ще си върнем децата.

Тя кимна.

— Искам да хапна нещо.

— Ще поръчам да ни донесат храна. Менюто е ей там. Избери си каквото искаш.

Леони стана. Протегна ръце над главата си. Разгледа менюто.

— Изискана кухня. Панини с калмари? Минисандвичи с хайвер? Олеле.

— Бъртранд обича да експериментира. Препоръчвам ти говежди бургер, риба и чипс.

Тя остави менюто.

— Надявам се да хранят добре бебетата ни.

— Леони, не губи присъствие на духа.

— Няма. Аз…

Тя овладя гласа си.

— Ще сляза долу да поръчам храна. Ти какво искаш?

— Поръчай и за двамата. Аз харесвам всичко в менюто. Предимствата на собственика.

Опитах се да й се усмихна окуражително. Предположих, че за да ми отмъсти, ще ми донесе съмнителните панини с калмари.

Тя слезе долу. А аз се запитах докъде се простира самообладанието й, дали напрежението ще я пречупи, дали ще реши, че моят начин е неправилен?

На какво беше готова, за да спаси детето си?

Централата на „Специални проекти“ Манхатън

Рикардо Браун държеше три мобилни телефона. Не сдържаше обаче гнева си.

— Открий с кого освен със Сам Капра си имаш работа — каза той на Огъст. — Докато аз се мъча като грешен дявол да ти запазя работата.

Обичайно сърдечният му и спокоен глас потрепна от едва потисната ярост.

— Съжалявам, сър.

— Така трябва — отсече Рикардо Браун. — Знам, че съжаляваш. Прави каквото ти казвам и когато събереш информация, ела при мен. Боговете в Лангли ми звънят непрекъснато. Обяснявам им как неспособността ни да защитим информатора е предизвикала стрелба по бруклинските улици, отразена в националните новини.

Огъст се опита да преглътне и не успя. Обърна се.

— Огъст. Има заповед по Сам Капра да се стреля без предупреждение. Не знаеш ли? Никой не очаква да застреляш приятеля си. Но той те е нападнал, нападнал е и двама други агенти и едва не е убил Мин. Повече няма да разговаряш с него. Той е затворена страница — жив или мъртъв. Разбираш ли?

— Да, сър.

Огъст се върна в конферентната зала до кабинета си, където го очакваха хората от екипа му, неспокойни и гневни.

Той все още оглавяваше операцията срещу „Новем солес“. Затова изпрати всичките шестима агенти от манхатънския офис на „Специални проекти“ да издирват Мин и Капра. Агентите тръгнаха към апартамента на семейство Мин, към сградата на „Мин Пропъртис“. Един се отби в бар „Последен миг“, където проведе безплоден разговор с Бъртранд. Друг следеше всички новодошли в спешните кабинети в Манхатън, Бруклин и Куинс. Както Джак Мин бе наблюдавал камерите в магазина за играчки и по улиците, „Специални проекти“ имаха достъп до охранителните камери пред входовете на кабинетите за спешна медицинска помощ. Специален софтуер проверяваше резервациите за полети и покупките на железопътни билети.

Заповедта за стрелба без предупреждение означаваше, че Огъст е длъжен да открие Сам преди другите агенти от „Специални проекти“.

Така… Първо трябваше да разбере кои са жените — мъртвите и живата. Червенокосата с пистолета, която отнесе раницата на Мин. Коя беше тя? Кои бяха мъртвите в сградата? „Специални проекти“ не разполагаха с всичко необходимо, за да разследват местопрестъпление; на тяхно разположение (благодарение на Бет Марли, която анулира услугите на охранителната фирма, след като я увериха, че ще защитят семейството й) бяха само сградата и телата. Екип от криминалисти и подкрепление от агенти, готови да не се съобразят с това, че ЦРУ няма правомощия да работи на американска земя, летяха от Лангли да им помогнат.

Той обаче не можеше да ги чака. Ако Сам беше пионка на „Новем солес“, вероятно същото се отнасяше и за червенокосата. Колкото до двете мъртви жени, ако бяха изпратени да убият Сам, значи бяха врагове на „Новем солес“. Хора на трети играч. Тази мисъл го разтревожи дълбоко.

Огъст си взе пица и сода и седна пред защитен компютър в дъното на нюйоркския офис. Челюстта го болеше от удара на Сам, но празният му стомах приветства пицата. Остави слушалката на телефона в ухото си, за да получава нова информация от полевите екипи, издирващи Мин и Сам.

Фирмата и Националната агенция за сигурност притежаваха най-прецизния софтуер за разпознаване на снимки. С помощта на програмата Огъст сглоби лице, което приличаше на жената в сградата. Червеникава коса, лешникови очи, малък нос, високи скули, съзвездие от лунички. Ушите стърчаха леко, което й придаваше по-младежки вид. Огъст затваряше очи, представяше си я, опитваше да запечата спомена в съзнанието си. Брадичката й беше възостра. Тънка шия. Беше висока около метър и шейсет и тежеше към петдесетина килограма. Когато приключи с изображението, размисли — къде да търси?

Въведе реконструираното лице в базата с данни за издирване на служители от ЦРУ. Получи осемдесет и осем съвпадения. Огледа лицата. Никое не беше нейното.

Въведе лицето в база с данни за издирване на британски агенти. Сам беше прекарал почти цялата си кариера в Лондон. Дузина съвпадения. Нито едно точно.

Отвори база с данни за пенсионирани служители на ЦРУ. Отново няколко съвпадения, но не и точно тази жена.

„Специални проекти“, чиято сфера на дейност се простираше до там, където престъпността засяга националната сигурност, разполагаше със собствена база с данни. Той я отвори.

Разгледа списък с познати компютърни хакери. Мин беше такъв и на Огъст му се стори странно, че червенокосата се беше върнала да вземе раницата му. Броят на жените хакери се увеличаваше, но в тази сфера все още преобладаваха мъжете. Ако я бяха арестували за хакерство в Съединените щати или в съюзническа страна, усмихнатото й лице щеше да присъства в тази база с данни.

Нямаше го.

Огъст стана и закрачи напред-назад. Изяде пицата, дъвчейки парченцата чушка, докато челюстта го заболя, и уталожи глада. Разгледа лицето й. Промени косата, направи я по-дълга. Сложи й очила.

Отвори друга база с данни за информатори на ЦРУ. Хора, продали сведения на фирмата. Хиляди присъстваха в списъка — от чуждестранни политици до обикновени престъпници. Въведе лицето на жената в параметрите за търсене.

Три съвпадения.

Ето я. Името в папката беше Линдзи Партридж.

Линдзи Партридж беше изчезнала от Ню Йорк преди две години — на 17 април. Огъст потърка очи.

— Привет — каза.

Беше предоставила на фирмата информация за групировка, фалшифицирала и валута, и документи. Срещу Линдзи не бяха повдигнати обвинения, името й дори не беше стигнало до полицията. Тя беше напуснала групировката и беше изчезнала, а властите бяха арестували останалите фалшификатори. Огъст отвори досието й. Никаква друга информация. Не беше работила повече за Фирмата. Въведе специална парола за достъп до укрити части от досието й, предназначени само за „Специални проекти“.

Досието се оказа блокирано. Невероятно! Невъзможно беше да му откажат достъп.

Обади се на Фейджин.

— Какво? — прозвуча изморен и напрегнат Фейджин.

— Защо системата не ми позволява да отворя файл на „Специални проекти“? Имам код за стопроцентов достъп.

— Не знам. Звездите не са благоприятно разположени. Някой не иска да го видиш. Операцията е прекратена. Или е прецакана. Или е много жестока и деликатните ти очички няма да я понесат, Огъст.

— Искам да отвориш този файл.

— Е, нареди се на опашката, заети сме.

Понякога Фейджин беше по-нагъл и от корпоративен програмист по поддръжката.

— Включи се в списъка от чакащи.

— Виж, Фейджин. Случаят е от първостепенна важност — Огъст му продиктува данните за файла. — Искам да знам какво има вътре. Повери го на най-блестящия си Оливър Туист. Веднага или…

— Или какво? По дяволите, всички ме заплашват тази седмица! Наистина.

Фейджин прекъсна връзката.

Какво значеше това? Огъст реши да го попита, когато му се обади.

През тунели, прокопани от оливъртуистовците и техния наставник, „Специални проекти“ проникваха във всякакви бази с данни — дори нелегално — за да открият пътека от дири, които да следват. Огъст огледа дирята на червенокосата. След тази последна априлска дата не беше отчитана никаква дейност на Линдзи Партридж. Имейлът и страниците й в социалните мрежи бяха изоставени. Беше прекъснала студентската програма по дизайн в Нюйоркския университет. Информатор на ЦРУ и студент по изкуство. Кое беше на първо място? Дали вече използваше дарованието си, без да престъпва закона? Не беше плащала данъци през последните две години и не беше декларирала доходи. Сякаш бе потънала вдън земя и не липсваше никому. Не приличаше на мръсна игричка. По-скоро беше завързала прокъсаните нишки на живота си в спретнат възел. И си беше тръгнала.

Линдзи Партридж беше пожелала да изчезне. Дали ЦРУ я беше издирвало? Просто за да я държи под око?

Огъст отвори телефона си и започна да се обажда тук и там, за да събере последните улики, които Линдзи беше оставила. На хазяйката си беше връчила чек за наемите до края на годината. Обяснила, че трябва да се прибере у дома в Маями за известно време, но не се върнала. След два месеца хазяйката получила писмо, уведомяващо я, че наемателката напуска. По факса от Нюйоркския университет Огъст получи копие от студентската й книжка и се обади на академичния й ръководител. Беше казала на преподавателите си в университета, че прекъсва по семейни причини и се връща в Маями.

А сега представляваше единствено недостъпен файл.

Все едно тя и Сам бяха мръсни тайни, пренебрегнати и забравени от фирмата.

Огъст въведе скромната информация, с която разполагаха за сестрите. Пусна снимките им, направени в сградата на Мин, в системата за разпознаване на лица и зачака. Едната имаше нюйоркска шофьорска книжка на името Ейми Болтън и бруклински адрес. За другата не откри документи за самоличност.

Провери базите с данни. Ейми Болтън имаше кредитна история — ипотека. Работеше за компания, наречена „Обединени езикови училища“. Провери сайта на компанията. Много семпъл. Страниците, където би трябвало да има повече подробности, бяха „в процес на разработка“. Но предлагаха обучение по много езици и преводачески услуги. Нямаше обаче снимки на персонала, график за курсовете и часовете, нито списък с предстоящи програми.

Бизнесът явно не вървеше.

Огъст почука с показалец устните си, отвори Гугъл и въведе следното: „чуждоезикови училища в Бруклин“. Получи няколко резултата с местоположения, маркирани върху градската карта на Гугъл.

Никакви „Обединени езикови училища“.

Виж ти, каза си. Модерният бизнес, особена в сферата на услугите, трябва да се появява в търсачките, за да процъфтява. А този липсваше. Все едно се крие.

Провери адреса на „Обединени езикови училища“ на картата на Гугъл. Сградата беше в ремонт, преобразуваха я в жилищна кооперация.

Толкова по въпроса за „Обединени езикови училища“. Бяха измама.

Компютърът продължаваше да търси в дигиталната си престъпна галерия лицата на двете жени.

Огъст извади още една сода от хладилника и се върна в кабинета си. Активира камерата.

Луси Капра лежеше в леглото. Жици и тръбички се виеха около нея. Лежеше на една страна; сестрите я местеха като но часовник. Видя жестокия белег върху главата й, мястото, поразено от куршума, билета й за дългия сън на забвението. Тялото беше тук, но душата и съзнанието ги нямаше. Камерата за наблюдение си беше на мястото. Проверяваше я веднъж дневно, понякога и по-често. Не знаеше защо. Не би го споделил със Сам.

Не беше влюбен в Луси. Навремето я ухажваше, но тя се обвърза със Сам и Огъст стаи чувствата си като безполезен подарък, оставен върху полицата. Понякога си мислеше засрамено — слава богу, че не избра мен. Колко различен щеше да бъде животът му; той, а не Сам щеше да се лута в това ужасно преддверие на ада.

Ала не разбираше защо го беше направила, защо бе предала всички. Сам му беше казал, че е заради пари. Пари. Огъст не можеше да повярва. Беше изгубена в свят на сенките, в нищото, където сигурно не проникваха дори сънища. Но Огъст знаеше, че ако можеше да се вдигне от леглото да потърси детето си, щеше да го направи.

Той изключи камерата да види какво му беше изпратил софтуерът за разпознаване на лица, да провери какви новини има от полевите агенти.

В този момент телефонът му звънна.

Огъст се втренчи в номера върху екрана. Блокиран.

— Ало?

— Прецака ме — извика информаторът. — Прецака всичко!

— Съжалявам, Джак.

Стъписана пауза.

— О, великолепно, прецаквачо, вече знаеш името ми.

— Да. Знаем го. Искаме да ти помогнем.

— Едва не ме убиха заради вас. Знаеш ли какво преживях? — гласът на Джак потрепери.

— Ела при нас. Ще те защитим. Съжалявам, не знаех, че срещата ни е компрометирана.

— Е, очевидно не си знаел. Ти си идиот. Знаеш ли как е разбрал?

— Не. Но човекът, който те преследва, е бивш агент на ЦРУ.

— Да, и ти ще го спреш.

— Какво?

— Съгласи се да се срещнем утре в три пред Статуята на свободата. Отиди там, залови го, арестувай и него, и жената, с която беше и която също, между другото, се опита да ме убие. Тогава може да поговорим пак.

— Разговарял си със Сам?

— Взеха компютъра ми и аз изтрих информацията дистанционно. Но първо си уговорих среща с него. Възползвай се да го заловиш. Свърших черната работа вместо теб.

— Той те преследва, защото „Новем солес“ са похитили невръстното му дете.

Тишина. Огъст чуваше далечен музикален ритъм, бучене на автомобили.

— Съжалявам. Наистина. Но не е мой проблем. Сега Сам Капра е твой проблем. Щом искаш „Новем солес“, усмири този човек и тогава ще размисля дали да изляза от укритието си.

— Добре. Информацията, която искаше да ми предоставиш, включва ли нещо за детето му?

Дълго колебание.

— Защо да ти отговарям? — превърна се в едва доловим шепот гласът му. — Откъде да знам, че ти не ме предаваш, не ме продаваш?

— Е, не можеш да си сигурен. Но нали ти ми се обади?

Отново мълчание.

— Сам Капра каза, че мама е мъртва.

Огъст размисли.

— Значи е вярно. Не би излъгал. Съжалявам, Джак.

— Каза, че тялото й е в единствената къща на Ривър Ран Роуд в Морис Каунти. Ще отидеш ли да прибереш тялото на мама?

В слушалката се чу пресекливо дишане.

— Разбира се — отвърна Огъст. — Но ти ела при нас още сега. Ще те защитим.

— Ако ми казва истината за мама, може би ще му прочета какво пише в бележника за детето му, щом го арестуваш. Ще ти се обадя по-късно.

Джак Мин прекъсна връзката.

Огъст провери адреса на сателитната карта. Намираше се в провинциален Ню Джърси. Просторна къща с голямо езеро в имението. Потърси собственика в базата с данни.

„Обединени езикови училища“.

Изправи се. Трябваше да съобщи на Браун, да извика Грифит, да събере екипа.

Бяха компрометирани. И информацията изтичаше от този офис. Може би не биваше да казва на никого. Все пак седна и написа доклад за разкритията, които беше направил досега. Заключи го с парола и го въведе в защитената мрежа на „Специални проекти“.

Вдигна поглед. Браун стоеше на прага. Не носеше мобилните телефони, не защитаваше каузата на „Специални проекти“.

— Трябва да поговорим. В кабинета ми. Незабавно.

Централата на „Специални проекти“, Манхатън

— Знаеш ли как ме наричаха навремето? — попита Рикардо Браун.

— Не, сър — едва се насили да произнесе думите Огъст.

— Господин Идеи. Аз измислях свежите идеи, аз изпробвах нововъведения във фирмата. Знаеш ли колко е трудно да си изобретателен в рамките на огромна бюрокрация?

— Много трудно.

Запита се накъде бие Рикардо.

— „Специални проекти“ беше моя идея. Пробвах много възможности фирмата да изпълнява дълга си, да върши работата си, най-съществената работа в тази държава.

Браун замълча.

— Не всяка идея жъне успех, разбира се, но трябва да си готов да опитваш, да се проваляш и да се учиш от провалите.

Може би иска да се разкая, помисли си Огъст.

— Днес се провалих, сър — каза Огъст.

— Да. А аз се опитвах да измисля идея или нововъведение, което да те спаси, господин Холдуайн. Но и аз се провалям — прочисти гърло Браун. — Искам да съм сигурен, че схващам последователността на събитията. Ти дойде на мястото на срещата с вероятно най-важния ни информатор срещу „Новем солес“ и не успя да го защитиш. Видя там бивш агент, за когото знаеше, че вероятно е под контрола на враждебна групировка, и не успя да го обезвредиш.

— Той изглеждаше невъоръжен, сър. Очевидно беше участвал в сражение.

— Изглеждаше. Той те обезвреди и едва не уби информатора ти. Вече цял час разговарям с Лангли и се опитвам да обясня как не сме успели да заловим някакъв си компютърен хакер и защо това е предизвикало улична война в Бруклин.

Браун кръстоса ръце.

— Разбираш, че е нередно да действаме на американска територия. Нарушаваме закона, Огъст, в името на общото благо. Всички поемаме риска, който може да ни провали. И твоят екип прецаква всичко и подлага на опасност целия ни клон.

— Сам Капра е убил двете жени, които очевидно са искали да елиминират Джак Мин. Може да се каже, че е спасил живота му.

— Защото е искал да го убие лично — поклати Браун глава.

— Тези хора са похитили детето му. Използват Даниъл Капра за собствена изгода. Принуждават Сам да действа. Той самият ми го каза.

— Не съм безчувствен към подбудите му, Огъст. Напротив, сърцето ми се къса. Но не бива да му позволяваме да се меси в работата ни. Не мога да го приема. Съчувствието трябва да има граници. Капра може да им разкаже всичко за операциите ни срещу престъпните групировки.

— Реорганизирахме операциите си, след като Сам напусна „Специални проекти“ — възрази Огъст. — Те не го притискат за информация. Превръщат го в оръжие.

— Капра можеше да се обърне към теб, Огъст. Можеше да каже: „Детето ми е техен заложник и искат да заловя предателя им“. Можеше да работи с нас.

— Ако бяха опрели пистолет в главата на детето ми — каза тихо Огъст, — щях да направя каквото поискат.

— А аз щях първо да си припомня дълга — каза Браун.

— Несъмнено обичаш да използваш тази дума — констатира Огъст. В гласа му се надигна гняв. — Не мислиш ли, че Сам има дълг към семейството си?

— Фирмата също е семейство, Огъст, не го забравяй.

Огъст замълча. Прииска му се Браун да беше останал обвеян в слава пенсионер.

— А сега… тези две жени в сградата…

— Работим за идентификацията им. Карали са кола, собственост на Бет Марли, служителка на „Мин Пропъртис“. Изпратихме човек в офиса на фирмата, открили я с белезници в кухнята. Хората ни я разпитват, но не знае нищо.

— Интересно — вметна Браун. — „Новем солес“ изпращат Капра по следите на Мин, но кой преследва Капра?

— Някой друг, който иска да се добере до Мин и до това, което притежава.

Браун, който досега гледаше през прозореца, се обърна към него.

— Как възнамеряваш да заловиш и Мин, и Капра?

— Не се тревожа за Сам. Изпратих човек в бара му. Не са го виждали. Едва ли се появява често там, след като издирва сина си. Очевидци твърдят, че е ранен. Ще наблюдаваме кабинетите за спешна помощ, но предпочитам да насоча хората си да търсят Мин, а не Сам.

— Мин не може да ни извади на светло. Сам може. Не бива да ни разкриват. За нищо на света. И да ни поставят в неловко положение.

— Кого тогава да преследвам — него или Джак Мин?

— Просто съм практичен. Мисля като лошите момчета — усмихна се Браун и почука с показалец по слепоочието си, а Огъст си рече: „На първо място не са нововъведенията, а егото ти“. — Колкото до Сам, те играят по струната на емоционалната му уязвимост чрез детето му. Не бива да падаме в същия капан. Кълна ти се, че ще заловим Капра жив, ако е възможно. Открием ли къде е детето му, ще направим и невъзможното да го доведем у дома.

Браун очерта линията по въображаемия пясък върху бюрото си с тези много „ако“. Той поставяше на първо място залавянето на Сам, който ги беше предизвикал, поставяше го пред залавянето на Джак Мин.

— Ако ли не — каза Огъст, — ще се погрижа всички във фирмата да разберат, че не сме издирили похитеното дете на колега.

— Сам Капра не ни е колега.

— Беше. Не каза ли току-що, че сме семейство, Рикардо? Или е само лозунг?

— Няма да посмееш да извадиш на показ дейността на „Специални проекти“ — констатира с леден глас Браун.

— Напротив. Каква преданост ще проявяват служителите към фирмата, ако узнаят, че досега не сме „направили и невъзможното“, както се изрази, за да върнем детето на Капра? Ако това дете не е в безопасност, как да сме сигурни за своите близки, Браун? Писна ми от противното ти отношение. Трябваше да уредим въпроса преди месеци, трябваше да открием и да спасим това дете. Говориш за дълг. Какво ще кажеш за дълга ни към Сам?

— Съветвам те да внимаваш какво говориш. Днес оплете конците, Огъст, не си в позиция да спориш с мен. Мисли за твоя дълг.

— Дълг. Нововъведения. Тези думи трябва да са повече от лозунги, Рикардо — не успя да прикрие отвращението в гласа си Огъст. — Не разгласихме историята със семейство Капра. Какво направи Луси, какво причинихме ние на Сам. Контролираме стотици разузнавачи по света и нито един не беше предупреден да търси следи, които да ни отведат до Даниъл Капра. Обърнахме гръб на Сам и носим отговорност за тази ситуация. Излезе ли наяве, ще има разследване, ще ни орежат бюджета, ще последват оставки.

— Семейство Капра бяха аномалия, а не стандартна оперативна процедура. Луси Капра е доказан предател — почти изплю думата „предател“ Браун. — Хората няма да се поставят на мястото на семейство Капра, за нищо на света.

Той овладя гласа си.

— Върнах се тук, макар да се бях пенсионирал след дългогодишна служба, на каквато ти няма да се радваш. Не смей да намекваш, че дългът е просто лозунг за мен.

— Съжалявам — каза Огъст. — Но има несъответствие между думите ти и това, което предлагаш.

— Мисля, че емоционалната обвързаност ти пречи, Огъст. Бил си му приятел. Освобождавам те. Няма да поемам удари заради неблагодарник, неспособен да си върши работата.

— Какво означава това? Уволнен ли съм?

— Не, разбира се. Но предай оборудването, ключовете и кодовете си за достъп. Вземи си едноседмичен отпуск, за да размислиш какво искаш, защото повече няма да изпълняваш полеви задачи. Върни се в Лангли и ги помоли да те вземат там. Мисля, че ще те бива да попълваш документи и — Браун се постара отвращението му да проличи — да пишеш дълги и високопарни имейли.

— Ще напиша един дълъг имейл. Посветен на теб.

Огъст остави телефона, пистолета и картите си за достъп върху бюрото, стана и си тръгна.

Браун го проследи с поглед. После въздъхна дълго и пресекливо. Ставаше все по-зле и по-зле. Отчаяни времена, отчаяни мерки. Огъст си тръгна като човек, който няма представа колко близо е бил до смъртта. Браун не се съмняваше, че той ще идентифицира сестрите, а може би и истината за тях. Вече беше открил самоличността на червенокосата; компютърът на Браун регистрираше всяко търсене на Огъст в базите с данни.

Само бог знаеше какво има в проклетия бележник.

Разобличаването просто не беше вариант. Не можеше да се случи. Трябваше да сложи точка. Тутакси. Отстранеше ли Мин и Капра, всичко приключваше.

Като повечето задачи, помисли си Браун. Ако искаш да ги изпълниш добре, трябва да се заемеш лично. Вероятно този път щеше да се наложи да прекрати по-дискретно кариерата си и милионът за Мила щеше да бъде добър трамплин за нов живот.

Браун стана и излезе.

Сам Капра притежаваше бар, така му каза Огъст, и на Рикардо Браун му се прииска да пийне нещо.

Двайсет минути по-късно, когато в компютърната мрежа на „Специални проекти“ пристигна информация от Лангли, в системата на централата отекна потвърдително съобщение. В него се криеше друго. Този немирен стопаджия скочи по пътя и се вмъкна в естествения си дом. Миниатюрният компютърен код, направил това действие възможно, приличаше много на програмите за шпиониране на хора, които Джак Мин беше писал за Ник. Един компютър на „Специални проекти“ беше инфектиран преди седмици чрез документ, изпратен до него от човек във фирмата, по-късно изобличен като марионетка на „Новем солес“.

Телефонът на Наблюдателя избипка. Беше получил ново текстово съобщение.

Бар „Последен миг“, Манхатън

— Здравей — затвори вратата след себе си Мила. — Отдавна не си се обаждал, Сам.

Погледна гипса на ръката ми.

— Щях да ти изпратя цветя.

— Здрасти, Мила.

Бъртранд можеше да ме предупреди, че тя ще идва, но не го беше направил. Леони вдигна очи от чинията и се втренчи в Мила.

— Коя е тя? — попита.

— Приятелка.

— А също и шеф — доуточни Мила. — Сам, трябва да поговорим. Насаме.

— Заети сме — обади се Леони. Разчетох изражението й. Мила не беше свързана с издирването на децата ни, следователно беше разсейващ фактор.

Леони не знаеше нищо за „Кръглата маса“, доброволната организация за опазване на реда — честно казано, не знам как другояче да ги определя — която ме нае да управлявам баровете и ми ги предостави като прикритие. За да ми помогнат да открия сина си и с надеждата да работя за тях в бъдеще. Да бъда техният човек в Хавана1 и в още десетки градове. Леони сигурно беше изтълкувала думите на Мила като загриженост за бара. Което бледнееше пред необходимостта да намерим децата си.

Осъзнах съображенията й и я успокоих:

— Леони, няма проблем. Няма да се бавя.

— Защо не слезеш долу да пийнеш нещо — услужливо й предложи Мила. — Коктейл с чадърче например.

— Не ми се пие — каза Леони.

Ледът от нежеланото питие се прокрадна в гласа й.

— Кафе тогава. Въпреки че ми се струваш нервна. Тук правят чудесно безкофеиново — усмихна й се Мила.

Леони не стана.

— Да не би английският да й е втори език? — попита ме Мила. Погледна пак към нея. — Искам да разговарям с него. Насаме. Моля те, слез долу.

Сега Леони стана, но не великодушно. По-скоро разярено.

Застанах между тях.

— Леони, моля те.

— Как така тя ти е шеф, след като си собственик на бара?

— Дай ми минута, моля те.

— Всъщност трябва да се изкъпя. Ще отида в банята, докато разговаряш с чаровната си приятелка.

Грабна чантата си и изчезна в спалнята. Затръшна вратата зад гърба си.

— Мисли се за много умна — констатира Мила. — Пуска душа, но се опитва да подслушва. Вратите обаче са с шумоизолация. Сменихме ги миналата година, когато с Бъртранд набихме един в банята, за да ни каже…

Не исках да ми разказва предишните си престъпления.

— Не се дръж враждебно.

— Приятно ми е… Къде беше?

— Тук.

— И висенето в бара е толкова опасно, че успя да си счупиш ръката? Гледам новините, Сам.

Тя приближи до малкия бар в ъгъла и си наля спретната доза „Гленфидих“. Почудих се откъде молдовско момиче е развило вкус към доброто уиски. Отпи глътка.

— Човекът, когото преследваш, вероятно е огромна заплаха за „Новем солес“. Може да ми бъде полезен. Иска ми се да не го убиваш, за да си поприказвам надълго и нашироко с него над чаша уиски и да изслушам тайните му.

— Няма начин — казах. — Не.

Леони щеше да убие Мила, без да й мигне окото, ако се намесеше.

— Загрижена съм за детето ти — каза Мила. Сниши глас. — Нима мислеше, че ще ти позволя да водиш сам тази битка?

— Мила, недей…

— Отхвърляш помощта ми.

— Имам заповеди.

— Чувствам се много обидена. Смятах, че само аз ти заповядвам.

Тя отпи глътка „Гленфидих“.

— Мила, остави ме да се справя сам.

— И тази жена… тази Леони… — произнесе името, сякаш завалва „проказа“. — Тя каква е? Новата ти асистентка? Не одобрявам наемници.

— Има основания да ми помага.

— Коя е тя?

— Жена с прекрасни основания да ми помага.

— Мислиш ли, че можеш да опазиш тайните си от мен? Колко мило.

Тя се усмихна над чашата с уиски.

— Мила, върви си. Моля те.

Ето. Мога да захлопна вратата и пред най-добрия си приятел.

— Ще си тръгна. Когато ми кажеш кого ще убиеш заради детето си.

— Не.

— Баровете, които ти осигуряват място за срещи, дом и спешни ортопедични кабинети, ти бяха дадени лесно. Ще останеш без тях още по-лесно.

— Вземи си ги — казах и се изправих.

— Не съм ти враг — остави тя чашата с уиски. — Мислиш ли, че си първият човек, когото наемам да работи за „Кръглата маса“?

Не отговорих.

Мила прокара пръст по ръба на чашата.

— Често втората задача разкрива по-ясно истинското лице на човека, отколкото първата. Ти ни помогна да провалим плана за убийствата. Работи усърдно, създаде прекрасно впечатление. Спечели уважение благодарение на собствените си усилия. Много упорит. Много изобретателен. Малко смахнат в добрия смисъл. Сега започна да работиш за мен и внезапно виждам тайните ти, лошите ти привички.

— Сега не работя за теб. На карта е поставен животът на детето ми. Отказвам да преговарям.

— Искам само да ти помогна.

— Разбира се. И ако получиш информация за „Новем солес“, тогава…

— Какъв откуп искат, Сам? Длъжник си ми. Знаеш, че си ми длъжник.

Облакътих се върху масата. Подпрях глава с длан.

— Искат да убия информатор, който ще се предаде на „Специални проекти“. Сведенията му могат да сринат „Новем солес“ със земята. Аз провалих срещата му с ЦРУ. Но и някой друг го преследва. Вече елиминирах трима наемни убийци, които се опитваха да го докопат преди мен.

Вдигнах поглед да срещна нейния.

— И тримата ме разпитваха за теб.

— За мен.

Лицето й не трепна. Покер играчите биха свели почтително глави пред нея.

— Да. Някой иска да прибере наградата за главата ти.

Това я смълча.

— Имаме общ враг, Мила.

— Кажи ми какво мислиш, Сам.

Произнесе го тихо, меко, все едно говореше на любовник, отпуснат до нея в топлото легло. Тази представа ме разтърси.

— Сам — обади се Мила, — какво казват американците? Да убием с един куршум два заека?

Бар „Последен миг“ беше осветен приглушено, когато Браун влезе през старинната врата. Огледа залата. Дузина клиенти пред бара, предимно корпоративни служители в костюми, дошли за питие в края на деня. Имаше и групичка финансисти. Трети приличаха на издатели. Костюмите на финансистите бяха по-строги, а в отсрещния ъгъл някаква жена коментираше на висок глас как да накараме децата да четат. Петнайсет маси, половината заети. Възрастна дама седеше пред пианото и свиреше лежерни дискретни вариации а ла Луис Армстронг.

Никаква следа от Сам Капра. Или от Мила. Зад бара забеляза висок чернокож мъж в безупречен костюм. Салонният управител. Или предвид авторитетното му излъчване, партньор в бизнеса.

Можеше да го изиграе по два начина. Да отиде и да заяви, че търси Сам Капра, или да седне и да чака. Но не разполагаше с друга следа и нямаше кого да изпрати срещу враговете си. Сам Капра беше избил всичките му съюзници в Ню Йорк.

Браун седна пред бара в мъртвата зона между две шумни компании. Поръча бира „Харп“. Отпи една глътка и не я докосна повече. Не обичаше алкохола и не пиеше често. Беше загуба на време, понижаване на защитните сили.

Виждаше масите и входната врата в огледалото зад бара. Седна и се втренчи напред с обичайната си ненатрапчивост. Компаниите от двете му страни се смееха и разговаряха и за миг собствената му самота го натъжи. Почувства се странно сред хора с приятели. Смехът и откровеността им го изпълниха с безпокойство. Отдавна се задоволяваше само със собствената си компания. Стана и се оттегли на маса в ъгъла. Наблюдаваше смеещите се жени с тиха омраза. Всеки, когото допуснеш близо до себе си, може да извади нож и да го опре в гърлото ти.

Линдзи например. Отегчи се от него и го напусна. Избяга след всичко, което беше направил за нея. Лошо, лошо момиче. Приятелите създават само неприятности.

— Всичко наред ли е, сър?

Високият мъж в костюма застана до масата му. В гласа му се долавяше лек хаитянски акцент.

Браун се насили да се усмихне любезно.

— Да, благодаря.

— Забелязах, че отпихте само една глътка от бирата си и станахте. Не ви ли хареса?

Ужасно наблюдателен за салонен управител, помисли си Браун.

— О, благодаря. Просто потънах в размишления.

— Да ви донеса ли нещо друго, сър?

— Хмм… нещо за ядене може би. Има ли меню?

— Разбира се, един момент.

Високият мъж се усмихна и го остави, за да донесе менюто.

Браун зачака. Не беше гладен, но храната служеше за камуфлаж. Взря се във вратата.

— Два заека — повторих.

— Да. Елиминираме и двете заплахи, без да излагаме на риск детето ти.

Зачаках.

— Двамата с теб залавяме информатора. Не го убиваме. Разбираме с какви сведения разполага. Симулираме, че е мъртъв, ако трябва. Използваме информацията за спасителна операция за детето ти. Изглежда ми ясно като съвършено разрешение.

— Леони не иска да ги предизвиква.

— Чудесно — каза тя и ме зашлеви. Силно. Не трепнах.

— И преди си им разкървавявал носовете. Нямат причина да ти върнат детето.

— Убият ли Даниъл, ще ги преследвам до края на света. Ще ги унищожа. Знаят го.

— Не се страхуват от теб. Изпитват респект. Но не се страхуват.

— Мой проблем — казах. — Няма да пресичаме пътищата си.

— Това не е Сам Капра, когото познавам.

Тя се засмя и нещо у мен се прекърши. Сякаш чувах как сърцето ми блъска в гърдите.

— Няма да рискувам живота на Даниъл заради твоите планове, Мила.

— Ако ни предадеш, ще те убия — отвърна тя.

Примигнах при тази заплаха.

— Какво? Как, по дяволите, стигна дотук?

— Трябва ти гаранция, че ще върнат детето ти, след като убиеш информатора. Не възнамерявам да съм подсладителят в сделката.

— Няма да те предам.

Тя се втренчи в пода. После очите й срещнаха моите.

— Нима? Дори за да спасиш сина си?

— Мила… Да не стигаме дотам. Дори да те предложа като разменна монета, няма никаква гаранция, че ще си върна Даниъл. Мога да направя само какво искат да направя.

— Защо използват теб да елиминираш заплахата?

— Не знам. Защото мога да се добера до него.

— Защо? Понеже си бивш агент на ЦРУ? Защото Огъст ще те остави да се добереш до него? Вече не.

— Защото са отвлекли сина ми и искат да се възползват от това. Не знам…

— И какво ще стане после? След като си започнал да играеш по свирката им и те поискат и да продължиш? Предупредих те, че няма да те оставят на мира.

— Ще направя това и точка.

— Не. С теб трябва да измислим начин да спасим Даниъл и същевременно да те освободим. Унищожавайки ги.

Мълчах петнайсет секунди. Броих ги. Необходими са около петнайсет секунди да претеглиш вариантите и да решиш, когато водиш разгорещен разговор и си на път да капитулираш. Работата под прикритие е 90 процента действие и 10 процента размисъл. Мила искаше да ме преобрази и аз щях да стана човека, който желаеше да вижда вместо прецакания кавгаджия, който просто иска да върне сина си.

— Какъв е твоят начин?

Тя отметна глава към затворената врата.

— Първо ми кажи коя е тази красавица?

— Леони. Търгува с информация. Крие хора, които искат да изчезнат. Живее под фалшиво име, защото се крие от някой си Рей Брустър. Свързана е с убийците, които те преследват. Изработвала е фалшиви документи за Ана и Ана е отвлякла детето й, за да я принуди да ми помогне да намеря Джак Мин.

— Понеже крие хора, са решили, че ще успее да издири Джак Мин?

— Да.

— Значи и нейното, и твоето дете са заложници?

— Да.

— Спиш ли с нея?

Попита ме, леко наклонила глава. По лицето й беше изписано нещо средно между ужас и удивление.

Нетактичността на Мила; слава богу, че не се променя.

— Не ти влиза в работата.

— Което означава „да“. И имаме още един усложняващ фактор.

Така не ми се водеше този разговор с нея!

— Бяхме изтощени и… отчаяни.

— На жените им приляга.

Поклатих глава и се засмях нервно.

— Така ли ще живея, когато открия детето си и продължа да работя за теб? Ще ти докладвам всяка лична подробност? Забрави!

— Исках да знам.

— Защо?

Тогава си казах: „Чакай. Какво я интересува какво правя?“ С кого спя. Не беше проявявала ни най-малък интерес към мен или към другиго. Беше като изваяна от лед, докато не мернеше мишена. Тогава ставаше огън.

— Забравяш, че с моите работодатели сме инвестирали много в теб.

— Мила, върви, където ходиш, когато не ми лазиш по нервите. Вземи си отпуск. Или ще ти се обадя, когато всичко приключи, или ако не чуеш вест от мен, ще знаеш, че съм мъртъв. Не разбираш положението ни. Какво е да са ти отнели близък и да е подложен на риск.

Тя ме погледна тъжно.

Никой не е в състояние да разбере неповторимата ти болка.

И нещо във въздуха между нас се промени.

— Попита ме защо са обявили награда за главата ми.

— Мисля, че е заради безкрайното ти обаяние и остроумие — казах.

Тя кимна към компютъра.

— Написах ти. Прочети го. Тогава ще прецениш дали да ми повериш живота на детето си.

Харпа, Молдова

(Моето малко градче е кръстено на арфа. Харесва ли ти? Аз обаче не свиря.)

Преди три години. Децата са изпълнили задачите и са изтичали навън в слънчевия следобед. Аз забърсвам петна от боя и мета парченца скъсана хартия. Художествените материали са подарък от едно от семействата, които управляват Приднестровието в Молдова, обявила се за независима. Леля и чичо си говорят тихо на обедната трапеза в неделя, че целият регион е под властта на подкупни престъпници. Не само подкупни политици, но и истински престъпници — трафиканти, мафиоти и наркобосове, които изнасят отровата си на запад в Австрия и Унгария и на север в Москва, Киев и Санкт Петербург.

Но ще бъда искрена — на мен ми е все едно откъде идват боите и хартията. Те ми помагат в клас. Децата извличат полза и аз пет пари не давам дали някой мафиот е купил пастелите, за да смълчи съвестта си. Градовете в Северна Молдова не могат да си позволят да топлят училищата през суровите зими; не бих отказала безплатни учебни пособия.

„Ти създаваш по-добра Молдова, скъпо момиче“, казва ми леля. Приисква ми се да свия рамене. Не, аз печеля заплата и не се налага да съм като сестра си Нели, която си пробва късмета в далечни земи. Аз съм домашарка, която обича спокойствието.

Прибирам материалите, които могат да се използват отново. Вземам кърпа и избърсвам праха от малкия телевизор, от старото дивиди и от овехтелите любими книжки върху рафта — всичките плод на щедростта на престъпните крале от Приднестровието, както би се изразил чичо. Но машините не вършат злини и книгите не вземат страна.

Бърша праха и си мисля, че Нели трябва да си намери по-добра работа. Лъчезарната Нели, усмихнатата Нели, Нели авантюристката. Преди шест месеца тя ми показа брошурата на агенцията за набиране на персонал, базирана в Букурещ в съседна Румъния — щастливи жени в бежови униформи, застилащи по конец хотелски легла, сервиращи вечеря на усмихнати клиенти, попълващи документи зад излъскани до блясък бюра с нови-новенички компютри.

— Жиж, търсят секретарки, сервитьорки, камериерки и детегледачки — каза ми Нели. — Можеш да си намериш работа с компютър, само че нов.

Погледнах рекламната брошура. Молдова е най-бедната страна в Европа. Всички тези места изглеждат по-добре, по-слънчево, по-многообещаващо.

— Не искам да се местя в Италия, Турция или Израел. Не говоря езиците им.

— Но английският ти е добър. Винаги плащат допълнително за английски.

Нели започна да дъвче гумичката на молива си.

— В хотела може да срещна бизнесмен от Запада. Или от Америка. Мил човек със стабилна професия. Американците харесват източноевропейските момичета. Супермоделите са направили поне това за нас.

— Американците не разговарят с камериерки — казах.

Най-добре да разсея надеждите й веднага, нали? Това е сестринският дълг. Върнах й брошурата. Горещ страх пронизва гърдите ми при мисълта, че Нели е на хиляди километри от мен и от работа не й остава време да се прибере у дома.

— Ще изпращам пари на теб, на леля и на чичо — каза тя.

— Не.

— Е, не искам разрешение.

— Защо започваш? — подбелих очи аз.

— Наталия замина за Турция и си намери хубаво място. Тук няма работа.

— Учителка съм, забрави ли?

— Учи ги добре, защото ще се наложи да напуснат Молдова, за да си намерят работа — каза сестра ми.

Три седмици по-късно Нели замина. Прегърнахме се разплакани на гарата. Тя пътуваше с влака до Чисинау, после към Букурещ. После със самолет до Тел Авив.

— Ще пиша всеки ден — обеща Нели, прегърна чичо и леля едновременно, гледайки към мен над широките им рамене.

— Няма — казах аз.

Нели винаги се разплакваше лесно, за разлика от мен. Аз се заричах да не плача. Но сърцето ми се късаше на хиляди парченца като конфети.

— Ще пиша! — даде дума Нели. — Ще ми е скучно. И ще трябва да ви изпращам пари.

— Вземи назаем блекбърито на бизнесмена — пошегувах се. — И ни изпрати имейл.

Виждала съм „Блекбъри“ по филмите. В Харпа никой няма „Блекбъри“.

Нели ме прегърна с дъх на мляко и прощален кейк и изчезна.

Избърсвам праха и спирам за миг. Момчетата играят футбол в порутения двор. Любимият ми ученик е вратар. Гледам децата и си спомням как съм играла по излинялата трева с Нели, когато бяхме малки. Тя се оплакваше, че ритам топката прекалено силно, все едно краката й са от порцелан. Наистина ритах силно. Бях добра спортистка, една от най-добрите в училището.

Писмата на Нели пристигат редовно, но в тях няма пари, само по няколко думи, че е добре, с накъсан, безрадостен почерк.

Нели се чувства виновна, че не изпраща пари, решавам аз. Но не си признава.

Вратата на класната стая се отваря зад гърба ми. Не познавам мъжа на прага. Висок, с обръсната глава и плътна мрежа от татуировки, надигащи се от яката на ризата му. Очите му са кафяви и втренчени. Той е онези хора, които те карат да затаиш дъх. Не в добрия, ласкателен смисъл.

Усмихва се. Знам, че не е родител, нито администратор от областта. Дрехите му са твърде изискани, костюмът — италиански, пуловерът под него — копринен, часовникът — показен, върху горилската му китка проблясва стомана.

Той произнася името ми като въпрос. Кимвам.

— Приятел съм на Нели — казва. — Наричай ме Вадим.

И моето учителско съзнание, свикнало с лъжите на децата, отбелязва, че това не е истинското му име. Това е името, с което да го наричам. В какво се беше забъркала Нели? В какви неприятности?

Страх вледенява сърцето ми. Вадим се усмихва. Влиза в класната стая. Затваря вратата. Изщракването е като чук, стоварил се върху мен в тишината.

— Нося ти вест от Нели — казва той.

О. Добре. Може би работи с нея в Израел. Нищо чудно наистина да е срещнала бизнесмен в командировка. Този тук.

Той изважда диск, отива до старото устройство и натиска бутона за включване. Изважда диска, който е вътре — пиратско копие с лошо озвучаване на молдовски, научнопопулярен филм за Вселената. Преподавах на децата за звездите и за планетите. Той поглежда диска, сякаш заинтригуван какви полезни уроци учат днешните деца.

Пъха своя диск в машината и натиска бутона.

Аз застивам, когато лицето на сестра ми се показва на екрана. Нели плаче. Трепери. Не съм я виждала да плаче така, откакто родителите ни починаха преди седем години. Косата й е различна, боядисана по-светлорусо и по-обемиста, все едно разрошена от силен вятър. Червилото й е твърде ярко. Погледът й е помътен.

Нели произнася името ми, сякаш е чужда дума. После чувам дълбок глас. На Вадим. Казва:

— Кажи й каквото искаше.

— Искам да си дойда у дома — проплаква Нели. — Помогни ми да се върна.

— Създава проблеми — казва Вадим с равнодушния тон на механик, коментиращ неизправен карбуратор или спукана тръба за газ. — По-грозна е, отколкото смятахме. Клиентите не я харесват, не е енергична, само седи на дивана.

— Клиентите? — повтарям.

Не е въпрос, а ужас, нажежил сърцето ми.

После мъжка ръка блъсва Нели назад. Върху неоправено легло. Чаршафите са в ярко, ослепително синьо. Камерата потреперва леко. Широкоплещест мъж с бледа кожа легна върху Нели и след миг хълбоците му се раздвижват. Тънка, анемична русолява коса покрива главата му. Нели не вика, не се съпротивлява. Просто търпи.

Русолявият се усмихва през рамо към камерата. После зашлевява Нели и продължава.

Вадим ме наблюдава изпитателно. Усмихва се.

— Какво виждаш, шефът ми я харесва, но клиентите са по-важни. Мога да уредя да се прибере вкъщи, ако предпочиташ.

Ако предпочиташ. Ако предпочиташ. Обливат ме ту горещи, ту ледени вълни. Сякаш са ми прерязали гръкляна. Паренето в гърдите ми стихва. На негово място се оформя ледена буца.

Съзнанието ми блокира цели пет секунди. Обзема го чернота, каквато никога не съм изпитвала.

После възпирам страха. Няма време за тревога и ужас.

— Какво искаш? — питам Вадим. — Пари?

— Хиляда евро. И още три.

— Три какво? — казвам. — Евро?

— Още три момичета.

Тишината боли като нож, напъхан между ребрата ми.

— Намери ми три нови момичета, които да заменят сестра ти.

Не помръдвам, не продумвам.

— Учителка си. Хората ти вярват. Лесно ще се справиш. Предпочитам осемнайсетгодишни.

Да продам три невинни момичета на… този. За да спася сестра си.

Гласът ми не трепва. Не знам как, защото ужасът стихва за сметка на друго чувство, което не мога да опиша — огън в сърцето, който е отвъд гнева и яростта. Горещината на взетото решение. Треса се. Той се усмихва, защото си мисли, че треперя от страх.

А ако не успея да намеря три момичета? Може ли да ти платя повече, за да се върне Нели?

— Не ми трябват пари, учителко. Трябва ми стока.

Стока.

— Добре — казвам. Прекалено бързо.

Той ми се намръщва.

— Не си прави труда да ходиш в полицията. Те са наши. И няма да успееш да наемеш момичета, ако ченгетата разберат какво правиш.

Вярвам му. Не възнамерявам да се обръщам към полицията. Питам се дали да го убия още сега и дали ще успея да изчистя кръвта, та децата да не я забележат утре. Децата забелязват всичко.

Преглъщам с мъка. Просто за да покажа някаква видима реакция отвъд всеобземащата ледена омраза, която изпитвам към този мъж.

— Каква е процедурата?

Гласът ми не прилича на моя.

— Ще се върна след два месеца. Ти ми довеждаш три момичета. Не по-възрастни от двайсет и пет. В никакъв случай. След две седмици ще ми изпратиш имената и снимките им и аз ще им уредя паспорти. Ако вече си имат, още по-добре. Няма да им казваш нищо, освен че Нели има хубава работа в красив хотел в Тел Авив.

— Ако не успея да намеря три момичета?

— Тогава малката Нели остава там. Собственикът на бордея може да я продаде по веригата. На по-евтини домове. В Израел или в Северна Африка. Или… — свива рамене. — Може да я убие и да изхвърли непотребния й задник в Средиземно море. Това е единственият ти шанс да си върнеш сестрата. Не го пропускай.

— Добре. Ще направя какво искаш — изтръгва се пресекливо стенание от устните ми.

Вадим е доволен. Предал е съобщението, ужасил е сестрата, дала му е дума да действа.

Той се ухилва.

— Ти, учителко, си по-красива от Нели. Ще успееш да събереш парите — млясва с устни към мен. — Какво пееха „Ван Хален“ — „Умирам за учителка“?

Той запява на лошия си английски, фалшиво. Изважда своя диск и съвестно връща образователния на мястото му. После си тръгва. Скъпите му токове тропат по очуканите плочки на коридора.

Заставам до прозореца и го наблюдавам как минава край момчетата, които продължават импровизираната футболна среща. Топката се търкулва към него и той я спира с обувката „Армани“. Елегантно. Насочва любезен точен удар не към най-близкото момче, а към най-едрия, най-високия играч. (Ще подаде на най-едрия, разбира се. Ама че надут задник!) Тръгва към едно „Ауди“, разглежда карта, влиза в колата и потегля.

Карта. Явно щеше да посети и други места в този затънтен край, да разговаря с други хора, да изнудва други семейства.

На какво си готова, за да спасиш сестра си?

Аз се движа като насън. Заключвам бюрото. Събирам тетрадките с учебните планове, кутията с обяда и чантата. Тръгвам по улицата. Десет минути до вкъщи.

У дома леля и чичо приготвят вечерята и гледат телевизия — румънска сапунена опера, наречена „Просто приятели“. Твърдят, че не им е интересна, но очевидно са пристрастени. Целувам ги надлежно по главите — чичовото плешиво луничаво теме и възмазната чорлава сива коса на леля. Правя си чаша черен чай. Отнасям я в стаята си, която делях с Нели, и затварям вратата.

Сядам на ръба на леглото, отпивам от силния чай и се взирам в мокрото петно над леглото на Нели. Сестра ми винаги повтаряше, че има формата на франция, а аз й казвах: „Не, прилича на лъвска глава“. Лягам и да, Нели има право, петното напомня на Франция. И на лъвска глава.

Затварям очи и мисля.

Обмислям проблема предпазливо и търпеливо като човек, издигащ кула от карти. Забележа ли слабо място, събарям кулата с въображаем замах и започвам отново.

Локвичката чай в чашата ми изстива. Ставам и тръгвам по коридора към апартамента в дъното. Почуквам и вратата се отваря след минута. Иван е еднокрак и се придвижва по-бавно. Изглежда сънен, явно е подремвал. От телевизора му се носи разгорещен спор — и той гледа „Просто приятели“, глупавият стар войник.

Усмихва ми се. Ние сме само приятели, да, но стари приятели. Кани ме да вляза, пита дали искам чай и аз му отказвам.

— Какво Те води насам?

— Научи ме, Иван.

— Ха! На какво да науча учителка? — пита старият войник.

Поглеждам го.

Той съзира неизразимата сериозност в очите ми и усмивката му избледнява.

— Научи ме да се бия. Научи ме да убивам.

Харпа, Молдова

Следя Наталия от пазара. Наталия е дребничко момиче и накъдето и да се обърна, виждам изпъкналия й, натежал корем. Бременна. Олюлява се, сякаш коремът й се противи.

Очите й са угаснали.

Когато стига края на пазара, аз я докосвам по лакътя и младата жена се обръща. Разпознава ме. И се опитва да се усмихне, все едно усмивката е забравена мимика.

— Познаваме ли се? — пита тя.

— Ти нае сестра ми за проститутка на Вадим.

— Не намирам смисъл да губя време. Тя изглежда така, сякаш бебето ще изскочи всеки момент от корема й.

Всяка моя дума отеква по крепостта на усмивката й. Устните й трепват едва доловимо, но усмивката се задържа упорито като тухла.

— Трябва да вървя — прошепва Наталия.

Сключвам ръка около лакътя й. Блъсвам я в тясна алея между магазини със спуснати кепенци, където табелите „Дава се под наем“ висят по прозорците от незапомнени времена. Счупени стъкла от бирена бутилка скърцат под краката ни. Надушвам миризма на пикоч. Наталия се опитва да се отскубне, но аз съм много по-силна. Побутвам я към тухлената стена, украсена от драскачи на графити с нецензурни думи по адрес на противников отбор.

— Къде я заведе? — питам.

— Не знам. Пусни ме.

— Кажи ми или ще ти счупя ръката.

— Бременна съм — пребледнява Наталия.

— Няма значение. Счупената ръка няма да нарани детето. Какво става с момичетата, които Вадим получава?

Наталия не отговаря, аз опирам ръката й в коляното си и започвам да я притискам от двете страни.

— Говоря сериозно.

— Но ти си учителка! — сега си ме спомни.

— Да. И ще те наложа с показалката, ако не ми кажеш каквото искам.

Очите на Наталия се разширяват.

— Ще убие Нели, ако разбере, че си говорила с мен. Пусни ме и си върви.

Ръцете ми напипват безимения пръст на момичето и го извиват зверски. Наталия извиква.

— Разбери, не се шегувам. Къде отиват момичетата?

Наталия се задъхва от болка.

— Добре. Вадим ги отвежда в Букурещ. В подсигурено убежище. После тръгват с кола за Истанбул. Там има друга къща. Остават малко в нея.

— Защо?

— За да… моля те, не ме карай да го казвам.

— Обрекла си сестра ми на това, кажи го!

— Пречупват ги.

— По-точно.

— Дават им хероин. Бият ги. Дни наред, докато започнат да се подчиняват.

Насилих се да преброя до десет, преди да продължа.

— После?

— Продават ги. На публични домове. В Турция, Израел, Албания, Италия. Най-красивите отиват в Дубай.

— Знаеш ли къде е Нели?

— Не можеш да сториш нищо за нея, освен да правиш каквото пожелаят. Могъщи са.

— Щом не мога да направя нищо, значи можеш да ми кажеш.

Тогава разбирам, че Наталия вече е изгубила човешкия си облик. Не е само плът и кръв. Тя е страх. Страхът в нея управлява, формира. Тя се страхува от всичко. От това е направен калъпът на Вадим.

Добре.

— Тя… тя е в Тел Авив. Видях я там. И аз бях там. „Лъки Страйк Парлър“. Над пицария. Има осем момичета там. Повечето от Молдова и Румъния.

— Вадим ли е сводникът?

— Не. Той е трафикант. Просто откарва момичетата, където трябва да отидат.

— Има един мъж с русолява коса. Кой е той?

— Казва се Цвиман. Собственик е на бордея, наследил го е от баща си. Има много публични домове — из Африка, в Близкия изток, в Русия. Не се изпречвай на пътя му, той е бездушно копеле. Ще убие Нели, без да му мигне окото.

— Благодаря, Наталия. Ще задържиш ли детето?

Промяната в тона ми сепва Наталия и тя примигва. — Да.

— Не те ли накараха да го махнеш?

— Позволиха ми да се върна у дома.

Тя се втренчва в земята.

— Колко благородно!

Наталия се опитва да кимне, но дори това просто действие не й е по силите.

— Колко момичета изпрати в замяна?

Тя реагира, сякаш съм я зашлевила. Накрая казва:

— Пет.

— Включително Нели.

Наталия не ме поглежда. Аз се втренчвам в счупените бирени бутилки по земята.

— Мама намери заместничките. Заради мен.

Сега Наталия вдига лице.

Заместнички. Думата се впива като нож в стомаха ми. Осъзнавам, че съм си прехапала бузата и усещам стоманения привкус на кръв.

— Ти си обикновена учителка. Не можеш да се изправиш срещу Вадим. Той е подкупил всички от тук до Истанбул. Ако му се опълчиш, Нели е мъртва. Намери момичета да я заместят и забрави за тях.

— Познавам майка ти — казах. — Знам къде живее, къде пазарува, къде обича да пийва по чаша вино.

Наталия примигва. Плоските й устни се разкривяват от страх.

— Не наранявай мама, моля те. Моля те.

— Дръж си устата затворена. Или когато видя Вадим, ще му кажа, че си ми изпяла всичко. Ще съжали, че се е смилил над теб.

Тя се отдръпна от мен и аз разбирам, че това не е достатъчно. Ще предупреди Вадим. Сграбчвам я за ръката.

— А ако ме издадеш на Вадим? Ще убия майка ти. Ще я застрелям на улицата. Ще проявя повече милост, отколкото вие към сестра ми.

Вярваш ли, че го казах, Сам? Казах го. Аз, учителката. И не лъжех.

Гласът ми прозвучава убедително. Наталия пребледнява от ужас. Пускам я и тя се отдалечава несигурно. Поглеждам си часовника. Днес Иван ще ме учи как да използвам нож. Работим в изоставена винарна на няколко километра от края на града. Никой не чува екота на куршумите ми, които улучват целта.

Харпа, Молдова

Намирам в мрежата три снимки на американски момичета, които приличат на паспортни. Свалям ги от уебсайт с хора, извършили глупави престъпления; момичетата изглеждат привлекателни, но грубовати и в никакъв случай галенички на съдбата. Вписвам им три фалшиви имена и ги изпращам по имейла на Вадим, за да им осигури фалшиви паспорти.

Чакам. Ходя в изоставената винарна — в Молдова вече са в изобилие — и Иван ме подготвя за предстоящото.

— Нека ти помогна — казва той.

Иван е кавалер от старата школа. Изгубил е крака си в Афганистан по време на войната, когато Молдова беше част от Съветския съюз. През последните години, когато престъпността надигна глава в Молдова, той ни учеше с Нели как да се защитаваме — да ритаме, да удряме с юмрук, да се целим в най-уязвимите области: слабини, гърло, очи. Сега аз мобилизирам всичко научено от него, всичките си атлетични умения и се опитвам за няколко седмици да се превърна във войник. Той ме поправя тактично, когато се прицелвам с пистолета и размахвам ножа. Това е блицкурс и Иван непрекъснато повтаря:

— Момиче, подготвям те да те убият. Моля те, не го прави. Ще се провалиш, tu mori. Означава „ти умираш“.

— Какво да направя? — казвам. — Да изпратя три мили момичета да робуват?

— Отиди в полицията — отговаря Иван, но не особено настоятелно.

Вече съм проверявала вариантите по интернет. ООН определя Молдова като критична точка в търговията с хора и брой на служители в армията, полицията и правителството, заподозрени за извличане на изгода от робството. Към кого да се обърна?

— Няма към кого да се обърна — казвам на Иван. — Сама съм. И съм измислила план.

Винаги ме е бивало да съставям планове за уроци и сега ще изнеса един на Вадим и на Русолявия.

Иван кимва и ми повтаря:

— Така се удря с ножа, напред, мушкаш… не, не така, не се накланяй…

Обземе ли ме страх, отблъсквам го. С Нели се боричкахме върху леглото и тя се въртеше, блъскаше ме с колене и лакти, хихикаше, а аз я обгръщах с ръце, докато спре да се смее и да се върти. По същия начин смирявам страха — в хладнокръвна, сигурна хватка, докато го сломя.

Провесвам чувалите на два метра височина в приглушената светлина в изоставената винарна. Върху грапавото зебло с черна боя е очертан груб силует на мъж. Светлината струи на ивици между овехтелите щори на прозорците. Иван ме наблюдава. Лъчите струят през дупките от куршумите, които пронизват нарисувания мъж.

— Групирай ги по три — казва Иван. — Добре! Триъгълник в гърдите. Това ще го смълчи.

Не му казвам, че сънувам как стрелям, сънувам мишена, ясно очертана. Той купува амунициите от приятел на черния пазар. Аз изяждам спестяванията си; не искам да харча и за скъпи патрони. Ще трябва да платя и пътуването. Мисля, че Иван плаща допълнително за оръжията ми и някак си ще му се отплатя. Ако оживея.

Когато приключваме, се връщаме в града с автобуса. Оръжията и мишените са прибрани в раниците. Изглежда съвсем безобидно. Но времето ни изтича.

— Значи ще се срещнеш с Вадим утре? — пита Иван. — Да.

— Ще те видя ли отново? — потреперва гласът му. Афганистан го е състарил без време. — Какво ще кажа на леля ти и чичо ти?

— Кажи им, че ще се върна. С Нели.

— Нямам предвид… когато заминеш. Имам предвид, ако те убие.

— Кажи им, че не си бил добър учител.

Купувам на Иван сладолед, защото той вече не пие. Стоим под слънчевите лъчи, той се подпира на патерицата и ближе шоколада във вафлената коричка.

„Готова съм“, мисля си. Готова съм.

Харпа, Молдова

— Къде са момичетата? — пита Вадим.

Няма поздрав. Вадим е бизнесмен. Има стока за пренасяне. Зает професионалист с претрупан график.

С Вадим седим в тихо кафене край железопътната гара. Наталия ми каза, че той обикновено се среща с момичетата до гарата, купува им чай или кафе и кексчета, държи се очарователно, показва им паспортите, предлага им двуседмична заплата в аванс, описва небрежно мнимия хотел в слънчевата прелестна Гърция, където ги очакват несъществуващите им работодатели. Кафенето е топло, но безлюдно. Единствените клиенти сме ние. Дъждът вали като из ведро, небето сякаш е изковано от стомана.

— Оля и Лизавета са в тоалетната. Екатерина не е пристигнала още, но ще дойде. Искаше да се сбогува с баба си — казвам. Лъжата не ме затруднява никак. Но се притеснявам, че гласът ми трепери. Не бива да се издавам.

— Добре се справи. Парите?

Подавам му плика. Той го отваря, прелиства банкнотите. Съдържателят на кафенето носи нова кана с горещо кафе и не поглежда нито към мен, нито към него, докато ми допълва чашата, а Вадим брои старателно парите.

— Нели? — казвам.

— Ще я доведа, когато се върна от Израел, след като закарам тези трите.

— Ако ме лъжеш?

— Бих могъл. Но не те лъжа.

Протяга шия към дъното, където са тоалетните.

Нетърпелив е да види момичетата на живо, да прецени каква печалба ще му донесат, да претегли характерите и красотата им, обаянието в обнадеждените им усмивки. И да провери дали се съмняват. Най-вече.

Поглеждам към багажа на Вадим. Трафикантът на плът носи нещо като дамска чантичка. Това не ме развеселява.

— Още ли е у теб онзи диск с Нели?

— Разбира се.

Той ми се усмихва и аз си мисля — ти наистина нямаш душа.

— Искам да ми го върнеш. Не искам да го пуснат в интернет.

— А! Типична учителка. Толкова порядъчна. Няма да го пусна в интернет — разсмива се той. — Днес тези филмчета са безплатни.

Вратата на тоалетната се отваря. Той протяга шия още по-напред — над рамото ми. Иска да види какво купува.

Аз плисвам горещото кафе, което любезно ми поднесоха току-що, в мазното му противно лице. Той изкрещява и отскача назад в наклонения стол. Просва се върху пода. Аз ставам и го прострелвам в коляното. Обмислях го дълго и подробно в тишината на винарната, обсъждах с Иван как е най-добре да постъпя. Дали да го убия с първия изстрел, или да го принудя да говори. Избрах коляното.

Ужасен накъсан вик се надига в гърлото на Вадим. Съдържателят на кафенето застива. После ми подхвърля ролка тиксо иззад тезгяха. Улавям го с една ръка. Съдържателят застава пред прозореца, поставя табелка „Затворено“, спуска всички щори и излиза през задния вход, сякаш не е видял нищо, сякаш е глух за писъците на Вадим.

Той е братовчед на Иван и може да пази тайна.

Замъквам Вадим зад тезгяха.

Той се гърчи по пода, от крака му блика червен фонтан. Черен гняв и болка пламтят в очите му. Ярост и страх танцуват ръка за ръка.

Аз опирам пистолета под брадичката му.

— С кого се срещаш в Букурещ? — питам.

— Кучка! Ще те убия! — извиква той.

— Кажи ми името.

— Рани ме! Рани ме!

— Кажи ми името — плъзвам пистолета като любовна длан от гърлото към слабините му.

— Борис! Борис Чавес!

Претърсвам джобовете му. Мобилен телефон. Паспорт. Портфейл. Билетите за него и за трите момичета.

— Открадна сестра ми.

Взирам се в него, в това нищо, обвито в човешка плът. За миг страхът надделява в очите му и почти ми дожалява за него. После мигът отлита. Той е направил своя избор.

— Tu mori — казвам.

Умираш.

— Ти си мъртва, кучко! Ти…

Аз изстрелвам куршума в главата му. Не се колебая. Не размислям.

Смяташ ли, че съм лош човек, Сам?

Излизам през задния вход на малкото кафене. Навярно треперя. Не спирам да проверя дали е така. Влизам в гарата. Иван и братовчед му ще се погрижат никой да не открие Вадим, никой да не разбере.

Вървя бързо и се качвам на влака. Намирам място да седна сама. Възрастна жена надига глава от отсрещната редица седалки и ми се усмихва дружелюбно. Кимвам й. Аз съм толкова учтива машина за убиване. Поемам дълбоко дъх. Няма да се разколебая. Не мога.

Потегляме за Кишинев (там ще се прехвърля във влака за Букурещ). Откривам името на Борис в телефонния указател на Вадим. Влизам в Май Спейс през мобилния телефон. Борис има страница. Той е млад, от смесен брак, с широка усмивка. Не прилича на робовладелец. Но търгува с плът и сега вече знам кого да търся на гарата.

Здрасти, Борис. И много скоро — довиждане.

Букурещ, Румъния

Небето е осеяно със сиви петна като изпръскано с боя, ала слънцето процежда лъчи през облаците. Въздухът във влака от Молдова е застоял и задушлив. На никого другиго обаче не прави впечатление. Хората си четат вестниците, похапват и одумват познатите си. Аз седя далеч от всички, в ъгъла, и наблюдавам пасторалните пейзажи. Гледам как дъждът изтънява и спира.

Иван ми каза, че убия ли, ще се почувствам странно. Прав е. Ти промени ли се, Сам, след като уби за пръв път?

Изглеждаш толкова нормален, като обикновените хора, а аз се чувствам различна, белязана, жена без сянка. Навярно дишам другояче сега. Доповръща ми се десет минути след като бях застреляла Вадим. И всяко раздрусване и разклащане на влака ми прилича на божи юмрук, стоварен върху мен. Ала странното усещане преминава, защото нямам друг избор. Направих го и ще го направя отново.

Борис търси лъскавия Вадим и трите подмамени молдовски красавици. Стои в края на гарата и носи дрехи, излезли от мода преди две години. Твърде широки джинси, тениска с надпис „Реал Мадрид“ и шапка, възголяма за главата му. Той е тук, за да овладее положението, ако стоката започне да нервничи. Предполагам, че е въоръжен.

Отивам пред един тезгях и си купувам чаша горещ черен чай. Заставам пред колона, за да не забележи, че го наблюдавам. Борис си поглежда часовника, изважда телефон от дълбините на джобовете си и започва да натиска бутоните.

В джоба ми телефонът на Вадим звъни. Включва се мелодия от песен на Каня Уест — „Златотърсач“. Колко уместно.

Отговарям.

— Ало? Да? Телефонът на Вадим.

— Къде е Вадим?

— О. В банята е.

— Трябваше да е във влака…

— Пропуснахме сутрешния влак за Букурещ, ще пристигнем със следобедния.

Борис въздъхва раздразнено.

— Е, можеше да се обади.

— С Вадим ли работиш?

— Да. Кой е?

— Оля. Сигурно не биваше да отговарям, но той остави телефона на масата. Заведе ни на обяд.

Борис вече се отправя към изхода. Тръгвам след него. Той затваря без нито дума повече и аз изключвам телефона. Той отива до близък паркинг и влиза във ван — стар, мръсен, неподдържан.

Ван, разбира се, мисля си, стоката трябва да се побере вътре, за да не я видят.

Вземам такси и казвам на шофьора да следва вана.

— Искате да проследя някого? Като във филм? — пита шофьорът на таксито. Аз съм най-интересният му клиент тази седмица.

— Да, като във филм.

Придавам си безгрижен вид. Шофьорът на таксито ще ме запомни, но няма как.

Въртим се из препълнените улици на Букурещ. Шофьорът на таксито на няколко пъти минава на червено, за да не изпусне от поглед вана, който се движи няколко коли пред нас. Надявам се Борис да не отива на кино, за да убие времето, докато пристигне следващият влак. Не съм идвала в Букурещ от години и градът ми изглежда толкова по-голям, толкова по-… западняшки. Помня, че навремето го наричаха Малкия Париж на Изтока, преди безумецът Чаушеску да унищожи архитектурното му очарование, духа му.

Потрепервам отново и си мисля, че не бива да се страхувам сега. Предишния път ми помагаше братовчедът на Иван, бях в свои води. Сега беше съвсем различно, гмурках се в мрака на непознатото.

Борис пътува ли, пътува. Най-после свива към по-стар квартал в покрайнините на Букурещ. Евтини къщи се редят край улиците вместо жилищни блокове. Трябва им къща, разбира се. Уединение.

Подавам шепа банкноти на шофьора на таксито и слизам една пресечка предварително. Бакшишът е достатъчен, шофьорът на таксито ме нарича „благородна госпожице“ и ми се усмихва с оплескана от чай уста.

Тръгвам към къщата. Свети само една лампа. Заобикалям отстрани и се промъквам до прозорец.

Чувам тихо бръмчене на телевизор — баскетболен мач. Хърватия срещу Испания. Борис трополи в домашна симфония — стъпки, врата на хладилник, бръмчене, затваряне на вратата. Бутилка се отваря със съскане. Но аз чувам него. Само него.

Изваждам оръжието си. Заставам пред входа. Звънецът е стар и лампичката му сгрява пръста ми.

Молдовският и румънският са един и същи език — всъщност единствената разлика е политическата граница, която ги разделя. Той отваря вратата и аз казвам:

— Здравейте, дойдох да си поговорим за нашия Господ Исус Христос.

После млъквам със заучена любезна усмивка.

Борис държи шишето си с бира „Норок“ и защото съм безобидно, дребничко момиче, ми се усмихва и се поколебава, преди да затръшне вратата под мисионерския ми нос.

Тогава аз вдигам електрошока и го включвам.

Борис залита назад, островърхите жички го превръщат в трепереща безсловесна купчина. Влизам вътре и му пускам още един заряд. Той се сгърчва и аз затварям вратата с хълбок, докато танцува пред мен. Бирата се разлива върху паркета и заприличва на гнусна локва от повърнато.

Борис е парализиран, безпомощен. Изваждам пластмасовите белезници от дамската си чанта и го завързвам с китки зад гърба и глезените — един за друг. Толкова здраво, че краката му започват да се подуват.

Борис има пистолет — лъскава „Берета“ върху кухненския плот. Проверявам го. Пълнителят е пълен, оръжието — заредено. Прибирам пистолета в задния джоб на панталоните си.

Тръгвам през къщата. В едната стая има две легла, неоправени. Мирише на нечистоплътен мъж. До едното легло има празни бутилки от бира „Норок“ и неприятно петно върху чаршафите. Кръв. Един полумесец по средата на матрака.

Плътен черен кадастрон закрива прозорците — като онзи, който използвам в класната стая. Струва ми се, че не съм стъпвала в училището от цяла вечност. Никога няма да се върна.

Оглеждам цялата къща. Нищо. Няма никого освен нас.

Но вратата до кухнята е заключена. Пребърквам джобовете на Борис и намирам ключовете.

Вратата се отваря и разкрива стълби към мазето. Помещението е тъмно като в рог. Намирам опипом ключа за лампата и я включвам. Има осем легла. Три са заети.

— Ехо! Добре ли сте? — извиквам първо на молдовски, после на руски.

Две от момичетата простенват, размърдват се. Върху масата виждам прах, спринцовка, свещ, лъжичка — оборудване за зловеща магия. Притичвам до младите жени. Вените изпъкват по бледите им перлени ръце. Плътта им тупти под пръстите ми. Вързани са с вериги за леглата.

Третото момиче е мъртво. С полуотворени очи, под които се подават бели полумесеци. В гърлото ми се надига горчилка.

Друг ключ от връзката на Борис отключва веригите и аз помагам на двете момичета да седнат. Те треперят и плачат, изгубени между възбудата от жестокия наркотик и болката от преживяното. Намирам дрехите им сгънати в ъгъла и им помагам да се облекат.

Наталия грешеше или ме беше излъгала. Тук пречупваха жените и ги принуждаваха да се подчиняват, а не в Истанбул. Не очаквах, че ще провеждам спасителна операция; смятах да обезвредя Борис, както Вадим, да изтръгна информация за следващия етап от трафикантската верига и да замина за Истанбул. Отвеждам жените в кухнята и ги уверявам, че всичко ще бъде наред.

Разговарям с тях със спокоен „учителски“ глас. Двете момичета се втренчват в замаяния и завързан Борис. Не плачат, само се взират в него, все едно съм довела дявола във вериги пред краката им. Искам да ги отведа на безопасно място, но ми трябва информация от Борис. Момичетата изглеждат добре засега, доволни, че са свободни. Питам ги откъде са. И двете са от малки градчета в Западна Молдова. Обясняват ми, че мъртвото момиче било от Украйна.

Борис ме зяпа със затъкната уста. Решавам да рискувам и да поостана още малко в тази къща. Няма никого другиго. Отлепвам тиксото от устните му.

— Ще те убием, шибана кучко! Ще изтребим цялото ти семейство.

Отново залепям тиксото върху устните му. Ругатните им са толкова изтъркани. Откъсвам още една ивица тиксо. Поднасям закачливо лепкавата страна към ноздрите на Борис. Очите му се разширяват и той започва да рита твърдия плочник, опитвайки да се отдръпне от мен.

— Нарани ли ви? — питам двете момичета.

Едната се носи върху гребена на наркотичната вълна, прекалено надрусана да отговори. Другата обаче кимва и ме поглежда през провисналите над очите й кичури коса.

— Значи и аз ще му причиня болка. Стойте тук, ако искате, или отидете в другата стая.

Момичетата остават. По-трезвата улавя ръката на приятелката си.

Привеждам се към лицето на Борис.

— Преди шест месеца. Молдовско момиче на име Нели. Русокосо. Помниш ли? Кимни за „да“ или поклати глава за „не“.

Борис кимва. Вадим явно му е казал, че ще изнудва сестрата на Нели да му набави нови попълнения.

— Къде е тя?

Дръпвам тиксото от устните му.

— Тел Авив. Масажен салон. „Лъки Страйк“ или „Рехов фин“. Над пицария.

Това потвърждава историята на Наталия.

— Кой я купи? Русолявият мъж?

Борис се колебае и аз залепям отново устата му с тиксото. После залепям една лента върху ноздрите му. Прокарвам пръст по ръба й. Борис започва да се задушава. Подбелва паникьосано очи.

Сигурно така са се чувствали момичетата — безпомощни, в безизходица, обречени на смърт.

Борис крещи зад тиксото.

— Изнасили ли сестра ми? Инжектираше ли хероин във вените й?

Той се гърчи и крещи до посиняване. В очите му вече се чете молба, защото тялото му жадува за свежа глътка кислород.

Наблюдавам лицето му. Броя до четирийсет. Пушач е и не вдиша, преди да залепя ноздрите му. Отлепям тиксото.

Борис завалва:

— Мъжът, който я купи… Горе има лаптоп…

Тиксото е най-полезното домакинско пособие, мисля си. Залепям го отново върху устата му, но не и върху носа. Изтичвам горе. Намирам рафтове, очукано бюро, осеяно с кръгове от бирени бутилки. И лаптоп. Отварям го. Той се събужда от сън; очевидно Борис е сърфирал в мрежата, преди да тръгне за гарата.

Проверявам харддиска. Отварям папка, наречена СТОКА. Всяко момиче има досие. Прозорчето най-горе ми съобщава, че има хиляда трийсет и шест файла.

Не бива да се вторачвам в цифрата. Тя е като брадва в съзнанието. Търся Нели. Продадена срещу хероин и 6000 долара на Яков Цвиман в Тел Авив. Във файла е отбелязано, че е продадена на търг в мотелска стая в Ейлат. Наддавали са петима.

Опитвам се да не повърна.

Запомням адреса. Но копирам целия документ на диск и го прибирам в джоба на сакото си. Отварям чекмеджето на бюрото и намирам пачки — евро, американски долари, румънски леи, турски лири и израелски шекели. Взимам ги всичките и ги натъпквам в джобовете си.

Затварям лаптопа и слизам долу.

И чувам предната врата да се отваря и женски глас:

— Борис, сети ли се да нахраниш курвите?

После:

— Мамка му!

Прекосявам тичешком останалите стълби и в кухнята виждам жена, надвесена над гърчещия се Борис. Жената е руса, висока около метър и осемдесет, късо подстригана.

И изважда пистолет изпод сакото си.

Причернява ми — забравям за електрошока — и се хвърлям към високата жена. Както ме е учил Иван. Трябва ми боксова круша. Кръвта ми бушува от ярост. Юмрукът ми среща челюстта й. От удара ръката ме заболява, но суровата сила на нападението ми запраща жената в хладилника.

Забивам още един юмрук — този път в стомаха й. Тя се задъхва, извива се да ме заобиколи, да си освободи място, за да отвърне на атаката.

Отстъпвам назад и насочвам силен ритник към гърлото й. Прекалено съм амбициозна. Пропускам, удрям я ниско, подметката на обувката ми среща гърдите на жената и й изкарва въздуха. Пистолетът й изтрополява на пода.

Двете похитени момичета влизат от кухнята. Едната влачи другата и двете се препъват в Борис, който се опитва да раздвижи крака.

Блъскам жената. Тя се приземява върху плота. Остатъци от закуска се валят край мивката. Сух хляб, чаша кафе. Високата жена ме замерва с чашата, тя ме улучва по слепоочието и леденостудено горчиво кафе заслепява очите ми. Примигвам да потуша паренето и виждам острия кухненски нож да се насочва към мен.

Върхът му срязва ръба на дланта ми. Викам от болка и високата жена посяга на сантиметър от гърлото ми. Въздухът свисти. Усещам съскането на ножа, порещ въздуха. Преди да успее да върне ножа, политнал в широка дъга — забелязвам как жената сменя хватката върху дръжката, местейки сръчно пръсти — аз сграбчвам тигана, по който са полепнали остатъци от пържени яйца, и удрям лицето й със силата на ракета за тенис.

Тя крещи. Кръв пръска от устата й.

Удрям с тигана ръката на жената, стиснала ножа; ножът пада на плочките. Подскача, просиява.

Използвам тигана да съборя жената, налагайки я с дъжд от удари. Последният я стоварва долу, окървавена, притихнала най-сетне.

Двете момичета са изчезнали. Заставам на прага и оглеждам улицата, засенчила очи от слънцето като майка, търсеща децата си на улицата.

Така е по-добре, решавам.

Получих каквото исках. Дискът, адресът на Нели.

Тогава осъзнавам, че съм ранена — порязана по кокалчетата на пръстите и през корема. Не боли толкова, докато не виждам раните; кръвта съживява острото парене.

Обръщам се. Борис се е изправил на крака и подскача. Взимам тигана и го събарям. После го удрям по слабините с ръба на тигана.

— Tu mori — казвам, но не мисля, че ме чува.

Обръщам се към печката. Пускам газта на всички котлони. Отварям чекмеджето и намирам фолио. Пъхам цяло руло в микровълновата и я включвам. Нагласям таймера за пет минути. Изтичвам през вратата. Борис пищи зад тиксото. Звучи като молба за милост. Умно момче.

Още не съм стигнала края на улицата, когато къщата експлодира. Покривът хлътва и стрехите му щръкват във въздуха като неопитни криле.

Чувам как отломките се стоварват в двора.

Не поглеждам назад. Сам, ти също не бива да поглеждаш назад.

Кварталът на червените фенери, Тел Авив, Израел

Изминали са по-малко от двайсет и четири часа, откакто напуснах Букурещ. Трябва да сменя превръзките на ръцете си и болката на мястото, където ме беше порязал ножът, тупти в ръката ми като мъждукащ фенер. Наложи се да оставя електрошоковата палка и пистолетите — нямаше как да премина с тях през румънската и израелската митница, без да попълвам допълнителни формуляри и да привличам внимание — и не искам израелските власти да вписват нищо в досието ми освен датите на пристигане и заминаване.

Седя в пицарията. От прозореца виждам мъжете, които преминават край отворената врата на ресторанта. Нося тъмни джинси, черна разкопчана риза и тъмни очила. Поръчвам солидно количество сок и храна, за да не се дразни персоналът, че заемам масата. Нося бележник и те си мислят, че съм писателка и работя. Никаква „Кока-кола“, кофеинът няма да се отрази добре на обтегнатите ми нерви. Чувствам се изтощена, сякаш се разболявам. Изяждам парче вегетарианска пица. Нямам кой знае какъв апетит.

Бордеят е над пицарията. Тротоарите по „Рехов фин“ са изрисувани с червени стрелки, които насочват минувачите към стриптийз барове и публични домове. Прозорците на вторите етажи са закрити с кепенци. По табелите са очертани женски силуети, гърчещи се в екстаз, завързани или примамващи мъжете с показалец. Клуб „Наслада“. Студио „Секси“. Клуб „Виагра“. Не, не си го измислям, Сам.

Наблюдавам мъжете, които пристигат и си отиват. Мнозина са сами и са от всякакви раси — евреи, араби, християни. Някои приличат на бизнесмени и офис служители, други са чуждестранни работници. Има и войници в униформи. Очевидно се радват на намаления. Идват ортодоксални евреи, те прибират кепетата си в джобовете, когато влизат. И ги изваждат, когато се върнат на огрения от слънцето тротоар. Има и групички от по двама-трима младежи. Несъмнено американци. Колежани.

Какво ще си помислят родителите им, питам се.

Иска ми се да връхлетя през вратата. Но за да сработи планът ми, трябва да разбера колко клиентела има салонът и кога е най-безлюден. Мразя обаче всяка секунда, защото знам, че Нели е вътре.

Съзнавам какво ще ми сторят, ако ме заловят. Ще ме убият или ще се опитат да ме пречупят като момичетата в Букурещ. Като Нели.

Затова се насилвам да наблюдавам, да разкрия ритмичността на човешкия поток, за да вляза и да изляза с възможно най-малко насилие. Виждам възрастен мъж да си тръгва и да се връща с плик храна. Служител. Сигурно има поне още двама вътре по всяко време. Единият да прибира таксите и да координира посещенията. Другият за охрана, да следи момичетата да не избягат и клиентите да се държат добре.

И може би господин Русоляв също е вътре. С него копнея да се срещна.

Забелязвам, че преди вечеря потокът от клиенти ненадейно и значително секва. Отивам в хотел, не в онзи, където съм отседнала, да взема необходимото.

В Израел всеки хотел има въоръжен охранител. Иван ми го каза. Прочел го в статия за предотвратена палестинска атака. Охранителят застрелял камикадзето с бомбата. Приближавам до този в „Мариот“, прелистващ рускоезичен туристически справочник. Гледам го объркано, държа неправилно сгъната карта. Туристка от Москва, виждам да се изписва по лицето на охранителя. Пускам картата и насочвам сълзотворния спрей, който нося, към лицето на мъжа. Устните ми оформят едва доловимо „съжалявам“. Той се олюлява, посяга към оръжието си, но аз го издърпвам от кобура му.

И побягвам. Излизам от хотела, прекосявам търговски център и влизам в такси. Пистолетът студенее върху корема ми под ризата.

Мисля какво да облека за битката. Очаквам да умра, затова решавам да съм разточителна. Само най-доброто за безумната учителка, Сам. Знам, че се възхищаваш от стила ми, нали? Следващия следобед намирам бутик в изискания търговски център „Рамат Авив“ и си купувам черни кожени панталони, прилепнала черна блуза с висока яка и черно кожено сако. Най-близкото подобие на женска ризница. Зимата е отминала и аз си купувам екипировката от разпродажба, но в Молдова сумата си е цяло състояние. Използвам парите на Борис за покупката. Благодаря, Борис. Затъквам пистолета в колана на панталоните. Усещам как прилепва към гръбнака ми.

Обличам се в хотелската стая и се подготвям, в случай че ме заловят. Тайно последно отмъщение за Цвиман и хората му. Проверявам пистолета. Не успея ли да се измъкна, ще оставя по един куршум за мен и за Нели.

За да се успокоя, се гримирам повече, отколкото бих си позволила у дома. Приличам на лошо момиче. Червени устни, котешки очи с плътна очна линия. Шегувам се със себе си: „Момиче, бойната ти маска е готова“. Чувствам се като различен човек. Учителката е мъртва. Учителката е убила трима души, освободила е две робини и е взривила къща.

Това обаче не е нищо в сравнение с предстоящото.

Отивам с такси до пицарията.

Все още е светло; слънцето се потапя за сбогом в Средиземно море. Време е за предвечерното затишие, което бях забелязала вчера.

Един мъж ми подсвирква, когато излизам от таксито и оставям бакшиш на шофьора. Не му обръщам внимание. Изкачвам стълбите. „Лъки Страйк Парлър“, гласи табелата на иврит и на английски. Чий късмет, питам се. Изкачвам се до кървавочервена врата, върху която с дебели черни букви пише: „Лъки Страйк“.

Устоявам на подтика да ритна вратата. Отварям я като всеки друг и влизам. Стаята е хладна и мирише на сол, на натрапчив парфюм и на бира. Чувам жалостив глас да казва: „Хайде, скъпа, усмихни ми се“. Гласът е с нюйоркски акцент като по филмите.

Все едно съм влязла в мрачен сън. Светлините тук наистина са червеникави. Приглушен, горчив пурпур. Чува се хипнотичен ритъм на тиха електронна музика. Виждам рецепция. Зад бюрото седи възрастен мъж. Яде бисквитка и дъвче с отворена уста. Зад него има нещо като издигната платформа. Две жени седят, озарени от бледожълтеникави прожектори. Носят прозрачни дрехи. Нели я няма. Дори да са чули молбата на младия мъж, по лицата им не се чете нищо. Седят с изопнати гърбове и не се усмихват. Все едно са манекени.

Чакат да им се случи следващото лошо нещо, мисля си.

На близкия диван се изтягат двама мъже на колежанска възраст, гълтат бири „Голдстар“, носят джинси. Единият е с американска футболна фланелка, другият — с пуловер, върху който е изписано име на търговска верига. Под сиянието на лампите пуловерът изглежда кървавочервен.

Разказват глупави вицове на английски и се опитват да разсмеят момичетата, както туристите правят в Лондон с британските гвардейци пред Бъкингамския дворец. Но това го видях по-късно. Или на момичетата им е забранено да се смеят като на гвардейците, или не могат. Стъписвам се при мисълта, че тук може би е опасно момиче да се засмее пред мъж.

Мехурчета омраза се надигат в гърдите ми. Мехурчета… Не, думата е твърде слаба, Сам. Трябва да съм честна — омразата ме изпълва като придошла река. Мразя всичко това.

— Извинете, госпожице? — казва възрастният мъж на иврит. Колебае се — сигурно си мисли, че съм влязла случайно. Преглъща поредния залък от голямата си бисквита.

— На смяна ли застъпваш, скъпа? — подвиква момчето с пуловера. Вдига бирената бутилка към мен като тост за „добре дошла“.

— Идвам да кандидатствам за работа — отговарям на възрастния мъж на английски.

Той онемява, сбърчил чело. Става. Точно това искам. Виждам, че ръцете му са празни, ако не броим проклетата бисквита.

Измъквам пистолета от колана на кожените панталони и куршумът пролайва над бумтенето на долнопробната диско музика. Възрастният мъж пада безмълвно. Дъвчещата му челюст я няма. Разгневена съм как смее да яде бисквити, докато горките момичета чакат да ги купят.

Двамата американци замръзват шокирани. Жените върху платформата се втренчват в мен, едната става и столът й се прекатурва на пода.

— Плащате, за да изнасилвате — казвам на момчетата. — Сестра ми е тук и вие плащате да я изнасилите.

— Чакай, скъпа…

— Ние сме американци…

Прострелвам ги и двамата и понеже са глупави, безразсъдни деца, се целя в краката им. Те се строполяват сгърчени и пищящи върху пода. Петната кръв по дрехите им сияят ярко на фона на червените лампи. Писъците им отекват в стаята. Млъкват само докато си поемат дъх.

— Бягайте! — казвам на изморените жени със замъглени погледи.

Те хукват и се спускат по стълбите, облечени само в оскъдното бельо. Ала страхът по лицата им, мисля си, издава, че не са свободни.

Зад входното фоайе има коридор. Виждам зад ъгъла да се отваря врата. Мъж на около четирийсет излиза, олюлявайки се, и се опитва да си нахлузи панталоните с ужасени очи. Върху ръката му проблясва годежен пръстен. Той хуква към мен и аз му прострелвам коленете. Нека обясни това на съпругата си. Строполява се на пода, пищи и скимти. Зад него се чува женски вик.

Аз спирам и изкрещявам на жената на английски:

— Излизай! Бягай!

Жената не се появява. Повтарям същото на руски, а после на румънски. Младата жена — по-млада от Нели, пребледняла от страх — се притиска гола към стената, замръзнала от ужас.

Къде е охранителят?

Една врата се отваря рязко. Пред две стаи по-надолу по коридора колежаните продължават да крещят. Чувам как единият зове майка си. Сякаш майка му би искала да види това.

Никой не излиза през вратата.

Ще ми се да вярвам, че вътре Нели или друго момиче, твърде изплашено от стрелбата, се гуши зад прага и се чуди какво да прави.

Прекалено много надежди тая в сърцето си. Викам:

— Нели? Нели, аз съм…

Тишина. После брадат мъж се втурва през отворената врата, размахал пистолет. Насочва го към мен и когато ме забелязва — дребничко момиче в черна кожа — неприкрита изненада се изписва по лицето му. Поколебава се.

Стрелям и облак хоросан експлодира до рамото му. Стрелям отново. Той пада и стреля. Шмугва се вътре и куршумите раздробяват рамката на моята врата. Закривам лицето си с длан и адреналинът потушава болката, но усещам как в плътта ми се забиват трески — в раменете, на тила.

Строполявам се наполовина в стаята, наполовина в коридора. Краката ми стърчат в коридора и аз се насилвам да не мърдам. Разумът ми казва да му поставя клопка, да продължавам да лежа, защото той не вижда, че съм в съзнание. Всяка фибра в тялото ми крещи да бягам, да се скрия.

Оставам неподвижна.

Чакам. Насочвам пистолета си към разбитата врата. Чакам го да се подаде. Преструвам се на мъртва. Не може да види пистолета ми, докато не рискува да надзърне през надупчената стена.

Мъжът с пистолета се прокрадва бавно по коридора. Чувам стъпките му. Странно, звучат като напъните на Борис да си поеме дъх. Американците и жененият мъж или са млъкнали, или са умрели. Представям си как онзи вижда краката ми, проснати неподвижно.

Той застава на прага и аз стрелям в корема му. Той пищи и се олюлява назад. Болката възпира пръста му върху спусъка. Ставам и изритвам пистолета от ръката му. Струва ми се, че му счупвам пръста. Той пада с крясък, ослепял от болка. Взимам пистолета.

Странно е колко спокойна се чувствам. Усещам спокойствието като тежест вътре в мен, заглушаваща болката и страха.

Оставям го с простреляни черва. В колана му виждам нещо като палка. Издърпвам я. Натиска се бутон и палката се удължава. Страхотно. Харесва ми тежестта й и я вземам като военен трофей. Какво ми става? Той има и нож. Затъквам го в обувката си. Докато му отнемах оръжията, се чувствах като човек, който складира заслужени съкровища, Сам. Не е ли странно?

Никой друг не се втурва да ме застреля. Отварям с ритник останалите врати. Повечето стаи са празни. Няма други мъже.

Но никоя от жените не е Нели.

Когато жената в последната стая извиква на молдовски: „Моля те, не ни наранявай“, аз свалям оръжието.

— Къде е Нели?

— Работи на парти — за Цвиман.

Цвиман. Русолявия. Съдържателят. Който ми се усмихва през рамо на записа, изнасилва и зашлевява сестра ми. Трябва да му поднеса почитанията си.

— Къде е партито?

— В неговата къща, мисля. Не знам, кълна се. Не ме убивай.

— Кажи ми адреса.

— Не го знам. Не го знам.

Вярвам й.

— Бягай. Това е шансът ти да се измъкнеш. Тръгвай!

В коридора има шест жени и четирите побягват тутакси към стълбите в ефирното си бельо. Другите две остават, сякаш замръзнали и раздвоени пред възможността да се освободят и заплахата да ги застигне гибел.

— Бягайте! Какво ви става?

Знам, че полицаите ще дойдат след минути и нямам много време. Притискам пистолета към лицето на простреляния в корема мъж.

— Цвиман! Къде е той? Кажи ми и ще извикам линейка.

Мъжът прошепва адрес и аз го зашеметявам със собствената му палка.

— Ето ти линейка. Смятай я за повикана — казвам.

Притискам края на палката — леко окървавен — към стената, за да я прибера.

Подкарвам двете колебливи жени навън покрай женения мъж, който е припаднал от болката от счупените си капачки и покрай скимтящите колежани. Живи са, но страдат по-тихо. Опитват се да пропълзят и да се скрият от мен зад дивана, милите душички. Аз съм урокът, който никога няма да забравят.

С тълпата бегълки вече сме на улицата.

— Крадеш ли ни? — пита едната.

— Какво?

— Крадеш ни да работим в друг бордей?

Сърцето ме заболява от въпроса й, Сам.

— Не, скъпа, свободни сте.

През няколко пресечки има болница и аз ги насочвам натам. Полицейски коли, повикани от съдържателя на пицарията, профучават край тях с виещи сирени.

Подминавам колите, ченгетата, светещите им лампи. Сигурно заради кожените панталони ме вземат за побягнала проститутка. Вкарвам момичетата в зоната за спешни случаи и изчезвам.

Трябва да се срещна с един мъж или по-точно с нещо, което се нарича мъж.

Тел Авив, Израел

Къщата е огромна, с изглед към Средиземно море. Намира се върху плосък хълм недалеч от Хатцок Бийч в северната част на града. От сводничество явно се печели добре. Прилича ми повече на дом на порядъчен бизнесмен — на софтуерен гений, на инвеститор в недвижима собственост или на уважаван адвокат. Стена с порта огражда имението. Покатервам се по портата. Отвътре долита електронна музика, от онази, която харесват западняците и звучи като пулсиращ галоп. Не се различава особено от музиката в бордея. Толкова ли са жалки тези мъже, мисля си, че трябва да изнасилват на фона на танцов ритъм?

Качвам се на хладната каменна веранда. Полупразни питиета осейват масата — червено вино, празни бирени бутилки, уиски с топящи се ледени кубчета. Партито очевидно е приключило. Дали са получили лошите новини?

Пробвам вратата. Незаключена. Дневната е пълна с тежки кожени дивани. Носи се плътна миризма на пица пеперони и марихуана. Само веднъж съм помирисвала марихуана — на парти в Кишинев, когато учех педагогика.

Тръгвам по коридора с вдигнат пистолет.

Подминавам тъмен праг и усещам хладина на цев да се опира в косата ми.

Замръзвам.

— Хвърли пистолета — казва глас. На руски.

Подчинявам се.

Пистолетът ме подкарва към центъра на коридора и един мъж застава пред мен. Огромно тяло, червена коса, месести устни и очи с торбички.

— Пипнах я — извиква той на английски.

От стаята в дъното на коридора излиза Русолявия. Късата му коса не стърчи нагоре, обръсната е почти нула номер. Грамаден е като руснака. Не е ли редно телохранителите да са по-едри? Лицето му е незабележително, очите му са каменносиви. Облечен е с хубава риза, разкопчана, и джинси.

— Кой е с теб? — пита ме на английски.

— Никой. Сама съм.

— Ако ме лъжеш, приятелят ми ще ти простреля ухото.

— Не лъжа.

— Погледни ме, курво.

Поглеждам го и той се втренчва в мен. Намръщва се, после се усмихва.

— Ела с мен.

Взима пистолета от руснака, притиска го в главата ми и ме блъска.

— Ти върви да огледаш наоколо. Виж дали е толкова глупава да дойде сама. Обади се в офиса и им кажи, че е тук.

Чувам руснака да се отдалечава, пуфтейки. Диша през устата.

В края на коридора има открехната врата и в приглушената светлина зървам ръб на легло.

Върху леглото — бледа тънка ръка. Устата ми пресъхва. Гледам тази ръка, отпусната върху чаршафите на леглото в отсрещния край на стаята.

Бутвам вратата с връхчетата на пръстите си.

Нели лежи на леглото сънена и примигва като дете, изтръгнато от сънищата.

За миг забравям къде съм и пристъпвам напред. Цвиман ме блъсва върху леглото. Извъртам се, понечвам да побягна и върху лицето ми се стоварва юмрук. Веднъж, два пъти и накрая ритник се забива като чук в гърдите ми. Устата му е разкривена от гняв.

Нели се опитва да седне в леглото.

— Коя си ти? — пита ме Цвиман.

— Сестра й.

— Заради тази кучка надупчи мястото ми?

Акцентът му е силен. Очевидно са му докладвали за стрелбата в „Лъки Страйк“ и е изпратил гуляйджиите да си вървят. Чудя се как е разбрал толкова бързо. И после се сещам — всеки притежател на бордей подкупва ченгетата.

— Да. Не я наричай кучка — отвръщам.

Той се засмива.

— Извинявам се, кучко. Не знаех, че ще те обидя, кучко. Благодаря, че застреля клиентите ми и освободи курвите ми, кучко.

Засмива се отново. Насочва пистолета към Нели.

Нели се присвива. Пистолетът е опрян в слепоочието й.

— Полицията ще дойде тук. Стрелях в заведението ти. Ще поискат да разговарят с теб.

— Няма. Нищо не ме свързва с „Лъки Страйк“. Никакъв документ — свива той рамене. — И без това влиятелните хора в участъка са мои. Създаде малка бъркотия, която ще разчистя за пет минути. Но, мамка му, кучко, куражлия си!

Стискам зъби да преодолея болката от ударите и ритниците, които ми нанесе.

— Кой те изпрати? — пита ме той. Все едно ще водим истински разговор.

— Никой. Дойдох сама.

— Не ме лъжи. За кого работиш? Баран? Марков? Нигерийците?

— Не лъжа. Аз съм й сестра. Виж лицата ни, ще разбереш.

Той се засмива, млъква и се взира втренчено в мен.

— Кажи ми кой те нае или ще умреш.

Просто не може да повярва, че съм дошла тук, подтиквана от обич. Това ми казва всичко, което трябва да знам, за да го убия.

— Чуваш ли ме? Умираш!

— Tu mori — отвръщам.

Той примигва.

Успявам да се изправя. Изкривявам лице от болка.

— Аз съм й сестра и дойдох да я прибера.

— За кого работиш?

— За никого. Реших, че ти и твоите хора трябва да умрете.

Толкова е просто, Сам, това решение. И ти, и аз го знаем.

Той се засмива.

Нели отваря очи и бавно ги фокусира върху лицето ми. Отронва тихо:

— Мила…

— Да.

— Сънувам. Но вече не сънувам…

Гласът на Нели звучи така, сякаш живее на дъното на кладенец.

— Не сънуваш. Тук съм.

— Сестра ти ще работи с теб, Нели. Прекрасно, нали? Ще ви продам заедно.

Виждам, че този Цвиман се мисли за победител. Мисли, че е победил.

Не си позволявам да се усмихна.

Той опира дулото на пистолета в брадичката ми. Опипва ме по кожените панталони, тясната блуза, коженото сако. Ръцете му се задържат, където пожелае. Открива ножа на охраната в обувката ми и го хвърля на пода. Изважда сгъваемата палка от джоба ми.

— На Нейтън е.

— Той ми я преотстъпи — казвам.

Хвърля я в ъгъла.

— Глупаво момиченце си ти, Мила. Погледни ме.

Не го поглеждам. Не помръдвам и той насочва пистолета над рамото ми, към Нели.

— Ще убия сестра ти, ако не ми се подчиняваш.

Поглеждам го очаквателно и той ме удря с юмрук по лицето. Веднъж, два пъти. Рита ме по корема. После ме блъсва напред. Приземявам се върху скъпата масичка за кафе в ъгъла на спалнята и разпилявам спортните списания. Падам между масата и стола. Той ме сграбчва за косата и ме удря пак. Залитам и той ме рита в ребрата.

Падам.

— Глупава молдовска крава. Мислиш, че можеш да ми съсипеш бизнеса? Все ми е едно, че си си поиграла на стрелба в бордея. Имам три дузини по цял свят. Не можеш дори да ми окървавиш устата, кучко.

Прииска ми се да му кажа: „Убих Вадим“. „Убих хората ти в Букурещ, освободих затворничките ти“. Но не продумвам, защото не искам да ме сметне за по-различна от другите жени.

Насочил пистолет към лицето ми, той се разкрачва над мен. Знаех, че това може да се случи, знам го и стаявам ужаса, който се надига като огън у мен. Той разкопчава кожените ми панталони и ми нарежда да ги събуя. Иначе ще убие Нели. Подчинявам му се и страхът е горещ и тежък в гърлото ми.

— Смъквай сакото. Блузата. Искам те гола, кучко.

Подчинявам му се. Треперя. Плочките студенеят върху гърба ми.

— Недей, Яков — прошепва Нели. — Не наранявай сестра ми.

Той се протяга и я зашлевява силно.

— Ще правя каквото искам, а ти мълчи или умираш.

Нели подсмърква и устните й оформят: „Съжалявам“.

Яков Цвиман изритва настрани панталоните си. Едър мъж е, поне метър и деветдесет, мускулест, с яки крака и твърд гладък корем. В долната част на ръката му различавам странна татуировка — слънце в средата на стилизирана деветка.

Събува си шортите.

Насилвам се да не затварям очи. Лежа неподвижно.

Той притиска пистолета към гърлото ми, оглежда тялото ми с гладен поглед, по-противен от похот.

— Изглеждаш по-добре от сестра си, кучко. Знаеш ли колко ще изкарваш в Дубай? По-малко, защото може да ти отрежа езика. Но все пак. Сестрински секс.

Той поставя длан върху гърлото ми, а другата — върху голите си слабини. Намества се и прониква в мен. Изкрещява, несвързан потресаващ вик на чиста болка.

Това е моето отмъщение.

Направих немислимото — стиснах хълбоците му, извъртях се и от гърдите му се изтръгна нечовешки вик.

Той се загърчи, опитвайки се да се освободи от мен и после застина, осъзнал, че канската болка става още по-нетърпима.

Пусна пистолета, застена като сритано псе и се опита да се свие на топка.

Аз го отблъснах от себе си и той започна да вие като ранен звяр. Усетих кръв — неговата — по бедрата си. Върху пениса му висеше парче окървавена гума.

Ритам разкъсаните му слабини и той се сгъва. Хлипа разтърсен от болка. Сграбчвам пистолета и го насочвам към него. Ръката ми е стабилна.

Чувам тичащи стъпки. Руският бодигард се спуска по коридора към мен, извадил пистолет. Имам предимство, защото коридорът стеснява кръгозора му, но предимството ще се стопи след шест секунди. Прицелвам се и стрелям, както стрелях по нарисуваните върху чувалите фигури в прашния въздух на старата винарна. Триъгълник, както ме е учил Иван. Боли ме навсякъде, но ръката ми е стабилна като дървена греда.

Руснакът рухва на пода. Не помръдва, не стене, не му е останал никакъв живец.

Цвиман хлипа истерично и стиска разкъсаните си гениталии. Притиска се към стената.

— Махни го от мен! Как да го махна! — пищи той.

— Нели — казвам спокойно, — има ли някой друг в къщата?

Нели се взира в безформената купчина, наречена Цвиман.

— Не.

— Облечи се. И почакай долу.

Сега говоря с нетърпящия възражения тон на по-голяма сестра.

— Няма смисъл да гледаш повече.

Нели се втренчва в окървавения под, в Цвиман, свит на топка.

— Как успя…

— Прави каквото ти казвам. Ето. Вземи това.

Подавам й пистолет. Тя го поглежда и кимва. Спуска се бързо по стълбите.

Заставам над Цвиман. Пот се лее по русолявия му кичур коса. Насочвам пистолета към него.

— Погледни към мен, боклук — казвам, използвайки собствените му думи.

Изчаквам го де ме погледне в лицето.

— Гумата е обточена с миниатюрни назъбени остриета. Забиват се в плътта и не пускат. Идеята ми хрумна от статия за предотвратяване на изнасилванията в Африка. Някои жени в Южна Африка сплашват с тях нападателите или ги белязват завинаги. В мрежата публикуват изключително интересни материали, нали?

Той се задъхва, хлипа. Очевидно е забравил мръснишките обръщения.

— А сега, боклук, искаш да махна бръсначите, нали?

Той простенва.

— Мога да ги отстраня, без да ти причинявам повече болка. Къде е лаптопът ти?

Цвиман зяпва и сочи надолу по коридора.

Насочила пистолета към него, го принуждавам да запълзи и да седне в един стол. Покрит е с кръв и повръщано.

— Откажеш ли да ми се подчиниш, ще завъртя ножа. Образно казано — предупреждавам го.

— Твоя воля… Моля те… моля те…

Едва произнася думите.

— Искам банковите ти сметки.

— Какво? Защо?

Агонията заглушава гласа му до едва доловим шепот.

— Реституция. Дай ми достъп до банковите си сметки или ще пристегна гумата и никой лекар няма да успее да те спаси. Разбираме ли се?

Той кимва. Стъписване, ярост и болка разкривяват лицето му.

Отварям уеббраузъра и той проломотва уебадрес на голяма банка на Кайманите. Просъсква паролата си и аз я напечатвам.

Има няколко сметки. Отварям балансите на всяка. Едната съдържа седем милиона американски долара. В друга има деветстотин хиляди. В трета — два милиона. Във всички сметки има общо около петнайсет милиона американски долара.

— Само това е. Другите пари влагам в бизнеса. Моля те, махни го от мен. Махни го!

— Не се дръж като бебе.

Така казвах на децата, които хленчеха. Преди милион години, когато бях учителка. Изблъсквам го от стола и нареждам електронен трансфер на средства към моята сметка на Кайманите, открита миналата седмица. Научих се как се открива електронна сметка. Кайманите са готови на всичко в името на бизнеса. Дадох инструкции, след като парите влязат в сметката ми, незабавно да ги прехвърлят в друга банкова сметка в Швейцария.

Нямаше да ги открие никога.

Изключвам лаптопа, изваждам харддиска и го слагам в джоба си.

— Ти си крадла! — крещи Цвиман. — Махни го от мен!

— Не. Жените, които си насилвал, ще получат тези пари. Не могат да компенсират стореното от теб, но поне ще ти ги отнема.

Навеждам се и го заплювам в очите.

Той се сгърчва. По лицето му се изписва ту гняв, ту болка.

— Каза, че ще го махнеш…

— Да. Но не съм лекар. Знам само един начин да го сваля… Да го издърпам.

Протягам се към него.

— Не! Не! — крещи той и се отдръпва.

— Добре, остави си го там, хубав аксесоар е. Сигурен съм, че лекарят ще трябва да даде показания в полицията. Нали си жертва на нападение?

— Хората ми ще те убият заради това — посочва той татуировката на слънцето в деветката, кръв замъглява цветовете. — Ще те убият, кучко. Ще те убиват бавно. Крадеш и техните пари.

— Сигурна съм, че ще работят за теб и безплатно.

Приисква ми се да имам камера, за да заснема шокираното му изражение. Той осъзнава, че без пари няма власт. Няма империя. Няма нищо. Сринала съм го със земята, Сам, и ще танцувам върху пепелищата. Дори знам кой танц ще изпълня.

— Да потанцуваме туист — пресягам се към гумата.

Той изкрещява отново и отскача. Кръв се процежда от приспособлението.

— Никаква власт. Никаква надежда. Знаеш, че си изгубил всичко.

Гласът ми е стоманен шепот.

— Така са се чувствали сестра ми и другите жени. Сега е твой ред.

Той изхърква пресипнало.

Ставам.

— Сигурно искаш да отидеш в болницата. Трябва да извадят бодливата тел от плътта ти. Ще са необходими много операции. Няма да те убия. По-интересно ми е да си жив, да те боли и да си разорен.

Сега гласът ми е шеговит. Наранила съм го, наранила съм го жестоко. Всеки ден ще бъде болка. Като онази, която изпитвах, откакто Вадим влезе в класната ми стая с ужасния видеозапис.

Стрелба. Писък отдолу. Нели.

Втурвам се натам. Нели изкрещява името ми. После отеква гръм.

Ужасна тишина, дори Цвиман мълчи. Накрая изкрещява:

— Горе съм! Помощ! Помощ! Хванете кучката! Открадна ми парите!

Хуквам надолу по стълбите и в дневната виждам дебеловрат мъж в евтин костюм. Държи винтовка и крачи бързо към Нели, която лежи сред пурпурно петно върху вносните италиански плочки, стиснала пистолета, който й дадох.

Дебеловратият ме поглежда, гола и окървавена. Стреля. Стълбите край мен експлодират и аз побягвам.

— Няма пистолет — крещи Цвиман. — Застреляй я.

Дебеловратият мисли, че всички предимства са на негова страна. Втурва се в коридора. Аз съм на прага и стискам здраво сгъваемата палка. Стоварвам я върху пушката. Палката го халосва по китката, но той не пуска оръжието. Шибвам го с нея по лицето и му счупвам носа. Той залита назад.

Пускам палката и грабвам пушката. Сборичкваме се за нея. Моите пръсти и китки обаче не са пострадали преди пет секунди.

Слагам показалец върху спусъка и притискам горещото дуло към гърдите му. Изритвам го до стената.

Пушката го надробява на парчета. Шумно, червено… и преди да се строполи мъртъв, аз се втурвам надолу по стълбите.

Коленича до сестра си.

Няма я. Няма я. Отлепих очи от нея само за няколко минути и…

Предадох я. Ако не бях се забавила с парите, ако желанието да съсипя бизнеса му, да си отмъстя не беше надделяло, ако просто бяхме излезли…

Бавно, не знам колко време е минало, се изкачвам отново по стълбите.

Цвиман е изчезнал. Голямо петно кръв личи върху стената и перваза на прозореца. Той се е покатерил на покрива. Заставам до прозореца. Покривът, улицата и дворът са безлюдни. Взимам ножа си и го прибирам в обувката.

Намирам ключове за „Мерцедес“ в панталоните на Цвиман, вдигам сестра си на ръце и се отдалечавам с колата от къщата, празната огромна къща, построена от човешко страдание.

Нели. Предадох те. Tu mori.

Научих си урока, Сам. Спасението значи повече от разрушението.

Сидни, Австралия

Сидни е очарователен град. Има безкрайно красиво пристанище и отлични ресторанти, а австралийците са удивително дружелюбна нация. Излизам на дълги разходки по Скалите — древния по тукашните стандарти залив, където корабите с каторжници са хвърляли и котви, и затворници — окаян човешки товар.

Аз съм окаян човешки товар.

Бризът в пристанището е близко, постоянно присъствие и застанала неподвижно, но срещу вятъра, аз се чувствам така, сякаш бягам.

Аз съм свободна, но съм затворничка.

Спирам по време на сутрешната си разходка и през ивицата вода наблюдавам как туристите снимат класическата сграда на операта. След малко трябва да се връщам у дома. Леля и чичо се притесняват, ако се забавя. И двамата не говорят добре английски и аз ги уча лека-полека. Учат се като гледат сапунени опери, още по-сочни от румънските. Не искам да рискувам да наема учител. Хората говорят. И знам, че съществува вероятност Цвиман, с надупчения му пенис, да търси мен и семейството ми.

Добре облечен мъж, малко по-млад от мен, застава на метър разстояние. Има тъмна пригладена коса, сдържано, спокойно лице, сиви панталони и светлооранжева риза, която изглежда скъпа. Не прилича точно на бизнесмен. По-скоро на млад мъж, който иска да стане актьор. Усмихва се предпазливо.

— Цял милион — казва, сякаш говори на вятъра.

Акцентът му е британски, образован.

Мисля, че говори с хендсфрий или се опитва да ме впечатли, споменавайки голяма сума. Изглежда като всички мъже, които ме заговарят през нощите, когато посещавам изискани барове, за да отбягвам брътвежите на леля и чичо.

Не му обръщам внимание.

— Цял милион за главата ти. Стабилна подбуда да те открият. Точно както ти откри Нели. Обикновено такива възнаграждения са запазени за държавни глави или за особено неприятни тирани в затънтени краища.

Сега го стрелвам с поглед. Страхът се надига като гореща буца в гърлото ми.

— Знаеш ли — той духва облак дим от цигара „Дънхил“, — виждал съм снимки на обезобразената… хмм… наденичка на Цвиман. Трудно се намират. Знаеш ли, че не посмял да отиде в болницата да му махнат твоя очарователен капан за мишки? Отишъл в мошеническа частна клиника в Страсбург, франция, с частен самолет на приятел. Сигурен съм, че полетът му се е сторил най-дългият в живота. Платих ужасно тлъст подкуп на въпросната клиника за една отвратителна снимка.

Младият мъж сви деликатно рамене.

Не се разхождам из Сидни с пистолет, но още нося сгъваемата палка в джоба на сакото си.

— Бъркаш ме с някого.

— Не, Мила — усмихва се той. Не подигравателно. Приятелски.

Един милион за главата ми. Казвам:

— Значи не съм успяла да му открадна всички пари.

Младият мъж прочиства гърло.

— Цвиман не търгува само с женска плът, скъпа. Той беше, тоест той е един от най-големите контрабандисти в Средиземноморието. Оръжия, дрога, продоволствия. Дори цветя и риба. Ти му разкървави носа и разбира се, интимните части, браво, но той продължава да провежда операции. Движи се с опасна компания. Ти обаче го пречупи с кражбата. За да поддържаш контрабандните маршрути трябват пари. Казват, че сега се е покрил. Чух, че се опитва да се включи в нова схема за изнудване. Използва компютрите да събира неприятни тайни за хората. Шантажът се крепи върху информацията, а ние живеем в ерата на информацията, нали?

— Той ли те изпрати?

Щом са ме открили тук, значи ще ме намерят навсякъде.

— О, не. Ако Негово Грознопенисие ме беше изпратил, щеше да си мъртва преди дни и да се носиш из пристанището, скъпа.

— Не съм ти „скъпа“.

— Не, но момчетата не спират да мечтаят.

Той ми се усмихва чаровно.

— Какво искаш?

— Искам теб. Искам да направиш нещо конструктивно от скръбта и гнева.

— Провалих се. Сестра ми…

— Мила.

— Провалих се.

— Мила. Ти си учителка от градче по средата на нищото, но успя да унищожиш голяма трафикантска организация. Изби ги и открадна голяма част от парите им. Знаеш ли колко рядко се среща откритата дързост в нашия свръхпредпазлив свят? Искам да поднеса диаманти пред нозете ти, драга. Ти си невероятна.

Поглеждам го, сякаш ми се иска да го зашлевя.

— Сестра ми е мъртва. Похвалите ти не значат нищо за мен.

Отклонявам очи към студената стомана на пристанището.

— Стореното от теб…

— Неуспехът ми… — наблюдавам го. — Взех само пари. Затова ли си тук? Искаш пари, за да мълчиш?

— Не. Не всички биха изпратили на списание „Ролинг Стоун“ списък с отвлечени момичета, с имената на купувачите им и с банковата сметка, където са незаконните пари на Цвиман. Ти изгради истински храм от сенките, скъпа. Изисквайки парите да отидат при жените, които открият. Много щедро. Но не е необходимо да купуваш мълчанието ми, Мила. Не искам да ти причиня нищо лошо. Искам само да ти купя най-хубавия обяд в Сидни.

— И питие — добавям.

Няма да ми дойде зле.

— Да, скъпа, какво ти се пие?

— Нямам предпочитания.

— Приличаш ми на момиче „Гленфидих“.

— Какво е това?

— Уиски.

Скръствам ръце.

— Не съм опитвала.

— И след като те запозная с обаянието на хубавото уиски, искам да ти предложа работа.

— Живея в Австралия с фалшива самоличност, нямам разрешително за работа, любезни господине. Съжалявам.

— Не ти трябва разрешително. Щом аз мога да те намеря, значи и Цвиман ще успее. И с милион долара за палавата ти главица е само въпрос на време.

Той се привежда напред.

— Можем да скрием леля ти и чичо ти по-добре. Можем да скрием теб. Но мисля, че ще полудееш, ако бездействаш и размишляваш върху случилото се с Нели. Ти спаси много жени, Мила. Стори добро. Можеш да продължиш да правиш добро. Или да седиш с леля си и чичо си и да гледаш сапунени опери, да ги учиш на английски и да помниш, че мъжът, който унищожи сестра ти, все още е някъде там и те търси.

Той рискува да се усмихне.

— Ако се движиш, ще те намери по-трудно.

— Това, което направих, беше лудост.

— Безспорно.

— Полудявам само когато помагам на сестра си.

— Забеляза ли татуировката на Цвиман? Слънце в деветка?

Затварям очи. Спомням си, че я видях върху ръката му.

— Да. Беше грозна.

— Не знаеш колко е грозна… Мисля, че тази татуировка е знак, че принадлежи на нещо по-могъщо от собствения му престъпен кръг. Нещо по-мащабно, по-лошо от него.

— Това не е мой проблем.

— Не, твоят проблем е, че с един милион долара възнаграждение за главата ти всички наемни убийци ще тръгнат да те търсят. Десетки, Мила. Аз мога да ти помогна. Да скрия семейството ти на сигурно място. Но няма да заживееш нормално, докато Цвиман и шефовете му се разхождат свободно. Няма да ти позволят да живееш нормално.

— За кого работиш ти?

— Ние сме обратното на господин Цвиман и приятелите му.

— Кои сте? Полицията?

Той се усмихва.

— ЦРУ?

Той се усмихва отново и поклаща глава.

— МИ6?

— О, Мила, те са толкова назадничави.

Той се засмива и аз решавам, че харесвам усмивката му.

— „Кръглата маса“ е много повече от тях. Ела на обяд с мен. Ще поговорим.

— Как се казваш?

— Наричай ме Джими. Ще бъда най-добрият ти приятел.

Той ми протяга ръка. И аз, след миг на предпазлив размисъл, я поемам.

Бар „Последен миг“, Манхатън

Затворих файла. После го изтрих.

— Съжалявам — казах й.

— Знам — отвърна Мила.

— Напомняй ми никога да не те ядосвам.

— Вече сдържам по-добре темперамента си, Сам. Йогата направи чудеса за мен.

— Цвиман е от „Новем солес“. Затова се бориш срещу тях.

— Да.

— И Джими те е довел в „Кръглата маса“, както ти доведе мен.

Тя кимна.

— Иван беше първият ми учител. Джими е вторият. Някой ден ще се запознаете. Или ще се харесате, или ще се избиете.

Тя се изправи и застана до прозореца.

— Разбираш какви чувства ме вълнуват, когато виждам какво преживяваш със сина си.

Аз се втренчих в гърба й.

— Не можеш да спасиш всички.

— Когато в този свят попаднат невинни, обикновено с тях е свършено. И за известно време помислих, че си изгубен за нас, Сам. Говорех сериозно. Могат да те контролират цял живот с Даниъл. Опитаха се да ме контролират с Нели и виждаш докъде стигна тя. Мъртва е. Щях да я спася, бях я спасила и я убих.

— Била си сама. Ние сме заедно.

— Бях глупава.

— Но е трябвало да опиташ, Мила. Аз също трябва да опитам. Не мога да обърна гръб на Даниъл. Както ти не си могла да изоставиш Нели.

— Разбираш ме погрешно.

Тя се обърна към мен и скръсти ръце.

— Мъжът, който простреля Нели? Той дори не беше охранител в къщата. Работеше в един от другите бордеи на Цвиман в Тел Авив. Чул за престрелката в „Лъки Страйк“ и дошъл да провери дали Цвиман е добре. Вижда момиче с пистолет и го застрелва на място. Той беше аномалията, както ти би се изразил, която не може да се предвиди. Но подобни неща винаги съществуват, винаги изникват. Непредсказуемото те убива. Ако бях с нея, вместо да крада парите му… ако бяхме тръгнали веднага щом я открих… щеше да е жива. Но не. Не ми стигаше просто да я спася. Исках да съсипя Цвиман. Спасение и отмъщение… Не! Не можеш да ги съвместиш — преглътна тя. — Искаш да си върнеш Даниъл и да унищожиш „Новем солес“. Не можеш да направиш и двете.

— Ако не го сторя, никога няма да ме оставят на мира. Ще направя и двете.

Тя въздъхна.

— А аз си мислех, че все още мога да ти бъда учител. Знаеш ли какво? Ще ме заловят някой ден. Щом дават един милион за главата ми, това ще се случи, Сам.

Каза го примирено.

— Не и ако аз те пазя.

— Мога да ти помогна, ако ме послушаш.

— Как?

— Цвиман имаше татуировка на Деветте слънца, въпреки че когато я видях, не знаех какво е. Той е част от групировката. Трябва да подмамим Цвиман, за да види, че Джак е мъртъв. Трябва да го убедим, че Джак е мъртъв, без да го убиваме.

— Ами бележникът?

— Намирам за очарователно, че не спомена червения бележник, когато за пръв път разговаряхме за откупа.

— Не знаех за него.

— Но не е логично да убиеш Джак и да оставиш разрушителни улики. Ако го е скрил, ти не би могъл да знаеш, че го има. Мислиш ли, че ще поискат да им го занесеш, след като убиеш Джак?

— Не са поискали.

— Не — каза Мила. — Не са го поискали от теб.

Погледнах към вратата на спалнята.

— Леони.

— Вероятно. Може би са й възложили да прибере бележника, както на теб са възложили убийството. Защото няма начин да ти поверят бележника.

— Щеше да ми каже.

— Това е само предположение.

Вратата на спалнята се отвори. Леони застана на прага.

— Хрумна ми как да открием Джак Мин — каза тя.

— Добре — отвърнах. — Трябва да поговорим.

— Значи е неин ред да излезе.

— Знам, че не са отвлекли моето дете — обади се Мила, — но защо не ме допуснете в тайния ви нощен клуб?

— Не смей да се шегуваш.

— Няма. Ще ви помагам. Решено е.

— Не е.

— Решено е.

Аз станах.

— Трябваше да работим заедно — каза Леони. — Само ти и аз.

— Любопитен съм защо възразяваш — отвърнах. — Ако тя ни помогне да убием Джак Мин, не ти ли е все едно?

— За това ли ще ни помогне? Мислех, че иска да унищожи „Новем солес“.

— Животът на децата ви е по-важен от чувството ми за мъст — каза Мила.

— Да. Ще се придържаме точно към това, което искат от нас.

Погледнах към Мила. Тя не погледна към мен.

С Леони се изучаваха изпитателно.

— Не ми е приятно, Сам, но ако можеш да я контролираш, за да ни бъде от полза, няма проблем.

— Най-топлото посрещане на света — каза Мила. — Сияя от щастие.

— Две дула са по-добри от едно, Леони — казах.

Тя изгледа и двама ни и се предаде.

— Добре. Благодаря, Мила. Ако си върнем Тейлър и Даниъл, ще ти бъда признателна до края на живота си.

— Каза, че ти е хрумнало как да открием Джак Мин? — напомних й.

Телефонният му номер е първата стъпка — обясни тя. — Ако го науча, мога да разбера откъде се е обаждал. Мога да започна веднага. Навярно ще намеря начин да проверя дали от нови номера са звънили на хора, които познава чрез мрежата на фейсбук, или на семейството му и на други контакти.

— Добре.

Изправих се поизмъчено.

— Къде отиваш? — попита Мила.

— Ще проверя дали мога да използвам помощта на стар приятел.

— Никому не е излишна приятелска помощ — констатира Леони.

— Имам предвид да го използвам буквално, простил ме Бог.

Слязох долу и забелязах възрастния елегантен сдържан мъж в ъгъла да отпива от халба. Забелязах всички, но другите по масите бяха с компания. Той беше единственият солов изпълнител. Някой, който иска да наблюдава залата, но ще привлича по-малко внимание, ако не седи пред бара. Всеки те забелязва, ако проточваш шия и се озърташ наоколо. Звучи параноично, но така работи съзнанието ми, особено при мисълта, че Огъст вероятно следи бара дали няма да се появя. Не ми хареса видът на този мъж. Наблюдаваше ме, но в огледалото зад бара.

Когато излязох от „Последен миг“, изчаках на пресечката. Пет минути. Десет минути. Нямаше го. Не ме следеше.

Обадих се на Бъртранд.

— Мъжът в ъгъла, който пие бира.

— Да?

— Нещо странно у него?

— Не.

— Виждал ли си го преди?

— Не, никога. Поръча „Харп“ и пие бавно. Не е мръднал от мястото си, след като ти излезе.

Е, ами ако… Мила!

— Кога дойде Мила? Преди или след него?

— Преди.

— Трябва да си отваряме очите на четири за самотници, които търсят мен или нея.

— Върви да си вършиш работата — каза Бъртранд. — С Мила ще се справим, ако изникнат неприятности.

— Сигурен ли си?

— Каза ли ти защо поставихме звукоизолация на банята?

— Ммм… да. Добре. Връщам се бързо.

Тръгнах в нощта.

Барът на Оли, Бруклин

Седях върху щайгите с бира и когато Оли влезе, включи лампите и ме забеляза, едва не получи сърдечен удар.

— Исусе и Света Дево! — извика той. После се втренчи в мен. — Ти! Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дължа ти пистолет.

— Господи! Защо не ми каза, че си тръгваш?

Преди няколко месеца, когато фирмата реши да ме освободи от частния си затвор в Полша и да ме пусне като примамка за „Новем солес“, ми намериха работа като барман при Оли. Решението ми да се измъкна от опеката на фирмата и да тръгна да търся жена си изискваше да не съобщавам на Оли, че напускам. Освен това откраднах пистолета от сейфа му, но за мое оправдание, оставих бележника.

— Знаеш ли колко е ужасно. Да изгубя най-добрия си барман.

Оли беше прословут с жалбите си за ниското качество на персонала.

— А ти да станеш крадец.

— Оставих бележка.

— На която повярвах. Странно — каза Оли. — И не извиках ченгетата.

— Пистолетът и без това не беше регистриран, Оли — напомних му сухо. — Изгубих го, но ти нося по-добър.

Подадох му лъскава „Берета“ и кутия с амуниции, които бях взел от бар „Последен миг“.

— Модерна джунджурия — отбеляза той. — Няма да се науча да стрелям с нея.

— Не се научи да стреляш и с другия — казах.

— Вярно. Къде замина?

— Да търся жена си и сина си.

Незнайно защо вече не исках да лъжа Оли. Реших да отговарям възможно най-искрено на въпросите му. Той беше добър човек. Мила го обожаваше, от години искаше да купи бара му. С нея се срещнахме за пръв път тук; проучваше ме като вероятен наемник.

Признанието накара Оли да примигне.

— Откри ли ги?

— Да.

— Добре.

— Опитвам се да се свържа с Огъст, без да използвам телефон — казах. — Ще се съгласиш ли да му предадеш съобщение от мен?

— Алергичен ли си към телефони?

— Не.

— Чувам, че причиняват рак на мозъка.

Оли се чувстваше най-щастлив, когато се притесняваше.

— Той е тук и му е дошло в повечко.

— Сам ли е?

— Да, въпреки че едно красиво момиче му хвърля погледи през четири стола.

— Не обичам да преча на истинската любов, но дали може да го доведеш тук да поговорим, без никой да разбере?

— Защо да ти правя услуга, Сам? След това, което ми причини?

— Оли, искаш ли да се пенсионираш?

— Да.

— Ще купя бара от теб, когато се пенсионираш. Не се тревожи, ще платя добра цена.

Той примигна.

— Не се занасяй.

— Колцина биха дошли да върнат откраднат пистолет?

— Не много, но може ли да го оформим писмено?

— Като бележката, която оставих?

— Да.

Откъснах етикет от бира „Нюкасъл Браун“ и написах на гърба: „Обещавам да купя бара на Оли и да му платя добра цена, когато реши да се пенсионира. Самюъл Клемънс Капра“.

— Това ли са трите ти имена? Клетото дете.

Оли разгледа написаното за нередности и уловки за заобикаляне на закона.

— Хмм… Мислех, че ще добавиш и колко добър човек съм.

— Е, това също важи.

— Добре. Ще го помоля да ми помогне да преместя каца бира. Пил е достатъчно, за да повярва.

— Благодаря, Оли.

Две минути по-късно Огъст влезе в задната стая.

— О, мамка му — каза.

— Здрасти.

Огледа ме, поклащайки глава, и седна върху щайга с бутилки „Хайнекен“.

— Какво си въобразяваш, по дяволите? Е, със счупена ръка ще те обезвредя по-лесно.

— Няма да ме обезвреждаш. Няма да се бием. Трябва да измислим начин да работим заедно. Добре ли си? Съжалявам, че те ударих.

— Направиха ми три шева — посочи темето си той. — Помирителният подход е позакъснял, Сам. Уволниха ме заради теб.

Отброих десет секунди. Не разбирах дали е ядосан, или е изпаднал в ступор.

— Съжалявам.

— Е, нормално е, когато отиваш да заловиш необучен информатор, който ти казва да се отървеш от преследвачите си, защото е проникнал незаконно в камерите по пътя ти, и когато не успееш да усмириш бивш агент и изгубиш дирите на информатора.

В гласа му се надигна гняв.

— Съжалявам. Знам, че го правиш заради детето си, но, по дяволите, Сам, не бива! Задържам те!

— Огъст. Изслушай ме, ако искаш да се върнеш на работа.

— Мисля, че ако те арестувам, ще си върна работата.

— Няма. Защото нещо в „Специални проекти“ не е наред и ти го знаеш.

Огъст ми се намръщи.

— Знаеш, че в „Специални проекти“ има къртица. Или следят комуникациите и мрежите ви.

— Не открихме нищо.

— В добрите стари времена, когато Джак Мин е бил хакер, е карал компютърните системи, включително принтерите, да му изпращат тайно информация. Миниатюрни кодове, скрити в други програми, са му предоставяли необходимото. Сигурен съм, че точно такава програма е написал за „Новем солес“ и те използват софтуерните шпиони да изнудват и да контролират хора на ключови постове в бизнеса и правителството.

Огъст потърка брадичка.

— Всички предатели, които арестувахме след Луси, твърдят, че са ги шантажирали. Не им повярвахме.

— Или в системите ви има пробив, или още някой е свърнал от правия път.

— Мамка му.

Огъст не го бива много в ругатните.

— Ти не си предател, Огъст, нали?

— Не — повдигна вежди той.

— Е — казах, — трябваше да попитам.

Огъст потупа с крак по цимента.

— Какво знаеш за жените, които уби?

— Убийци са, сестри, получили ново начало и нови имена. Мъж на име Рей Брустър ги е скрил и ги е използвал като наемна ударна сила. Мъжът, когото убих в Ню Джърси, онзи, който отвлече майката на Джак Мин, вероятно също е работел за Брустър.

— Някой, който дава на убийци и психопати нова самоличност и работа като наемни мускули.

— Познаваш ли Рей Брустър?

— Не — поклати глава Огъст. — Чувал ли си името Линдзи Партридж?

— Не.

— Тя е червенокосата ти помощничка.

Зачаках.

— Бивша фалшификаторка, информатор на ЦРУ. Платили сме й добре, но преди две години е изчезнала.

— И сега изработва нови самоличности. „Новем солес“ са похитили и нейното дете.

— Част от досието й е блокирано. Не мога да го отворя дори с изричната парола за достъп на „Специални проекти“. Каква е тайната й?

— Не знам — отвърнах.

— Кои са тези кучи синове?

— Единият е бивш търговец на бели робини на име Яков Цвиман. Сега основното му занятие е изнудването, но той е човекът, обявил един милион долара за главата на Мила. Мисля, че е главен функционер в организацията. Чувал ли си за него?

— Не.

— Мисля, че информацията на Джак Мин засяга дейността на Цвиман за „Девет слънца“. Вероятно е списък с хора, които контролират. Пипнем ли го, ще го лишим от основен източник на информация. Програмите, които Мин е писал, осигуряват на „Новем солес“ влияние върху хора, които им помагат да извличат печалби.

Огъст прокара ръка по русата си коса.

— Чувал ли си за „Обединени езикови училища“?

— Да. Собствениците на къщата, където отведоха госпожа Мин. Старо изоставено имение в Морис Каунти.

Огъст се изправи и закрачи между щайгите с бира.

— Тази симпатична езикова школа е работодател и на една от мъртвите жени.

— Меги или Лизи Пиърсън? Това са истинските им имена. Лизи ми направи впечатление на човек, който не се сработва добре с други хора.

— Значи те са от „Новем солес“?

— Понеже се опитваха да ме заловят, а аз изпълнявах поръчка на „Новем солес“, мисля, че не са. Смятам, че работят за друг, който иска да прибере парите за Мила. Говореха, че ще ме сложат в клетка и ще изтръгнат информация от мен. Очевидно отвличането и разпитите им бяха специалитет.

— Значи и някой друг освен „Новем солес“ преследва Джак Мин, но не знаем как и дали изобщо са свързани?

— Да.

— Ще ми се да имах достъп до файловете на „Специални проекти“, за да проверя жените, но следващата седмица се връщам в Лангли, където ще ми дадат чирашка работа. Или ще пържа картофки в кафенето.

— Почтен труд.

— Не е зле — каза Огъст. — Кариерата ми отиде по дяволите, Сам.

Размислих.

— Шефът ти охотно ли се раздели с теб?

— Не особено. Но днес се прецакахме сериозно. Нечия глава трябваше да падне. Нямаше как да е неговата, въпреки че той би преживял куршума. Способен е да преживее всичко.

— Защо?

— Пенсиониран е официално. Върнаха го преди няколко месеца да ни стегне редиците. Стара школа, много загрижен за честта на фирмата, за репутацията й. Казва се Браун. Познаваш ли го?

— Не.

— Пенсионирал се е, преди да постъпим във фирмата, и се върна след… след като ти напусна „Специални проекти“.

— Ще те изслуша ли, ако му предоставиш нова информация?

— Може би.

— Има ли още някой, готов да ти помогне?

Огъст седна отново върху щайгата с „Хайнекен“. За пръв път го виждах толкова изморен и окаян.

— Може би Грифит.

— Да, посритах го малко и раних другия в крака. Добре ли е той?

— Да. И се опита да убиеш Мин пред него — поклати глава Огъст. — Защо изобщо разговарям с теб, Сам? Не бива. Наистина не бива. Трябва да изградя наново кариерата си. Без фирмата съм нищо. Знам, че звучи жалко. Не е необходимо да ми казваш. Надявам се да намериш детето си. Повече от всичко. Но не разбирам как да ти помогна.

— Ще ти дам Джак Мин.

— Какво?

— Ще ти дам Джак Мин.

Огъст стана от щайгата и пак седна.

— Но ще го убиеш.

— Да — казах. — И после ще ти го дам.

Бар „Последен миг“ Манхатън

Мила наблюдаваше от охранителната камера мъжа, седнал в ъгъла. За пръв път го виждаше. Поръча ордьовър с тапас и си допи бирата.

— Познаваш ли този човек? — попита тя Леони.

Леони се наведе и разгледа лицето върху екрана.

— Не. Не съм го виждала никога.

Мила се отдалечи от монитора и я огледа — изражението й, извивката на раменете й, устните й.

— Значи Сам греши.

Видяха как мъжът в ъгъла се изправя, оставя пари и излиза.

— Не мисля, че Сам греши често — каза Леони.

— Какъв е твоят план? — попита Мила. — Със Сам ще спасите децата си и ще заживеете вълнуващ живот на бегълци?

— Сигурна съм, че повече няма да го видя, след като това приключи. Доволна ли си?

— Сам ми е само приятел. Аз съм му шеф. Това е всичко.

— Предполагам тогава, че не знаеш какво пропускаш. Паркурът оформя съвършено тялото. И той е сам отдавна, горкичкият.

— Сигурна съм, че ти не си сама. Няма да останеш задълго сама.

Мила явно се затрудни с английския.

— Ревността ти личи ясно.

Не бъркай ревността със загриженост.

- Не мисля, че бъркам, скъпа.

Мила се усмихна тънко.

— Знаеш ли какво харесвам у Сам? Че не е наблюдателен. Не знае колко е привлекателен. Не мисли за това и кажат ли му колко е красив, го смята за любезност. Ядосан е на себе си, защото се обвинява, че Даниъл е в опасност. Обичаше много Луси и сега не се доверява на инстинктите си за жените. Не знае, че наистина е добър човек. Лесно е да се възползваш от него.

Леони мълча десет дълги секунди.

— Той не е глупак и аз не се възползвам от него.

— Съжалявам, че страдаш. Похитили са детето ти. И аз нямаше да бъда на себе си.

Съчувствието очевидно изненада Леони.

— Разбирам, че искаш да ни помогнеш, Мила. Благодаря. Наистина не съм на себе си в момента и при други обстоятелства сигурно щяхме да се спогаждаме добре. Но със Сам трябва да направим каквото искат от нас. Прости ми, ако намесата на други ме изнервя.

Телефонът на Мила завибрира в джоба й. Тя изгледа изпитателно Леони и отговори. Вслуша се.

— Разговорът е личен. Ще ме извиниш ли?

Леони стана.

— И без това ми се пуши. — Взе пакета с цигари от бюрото. — Ще се върна след малко.

Слезе долу. Барът беше пълен. Клиентите пиеха жадно, музиката беше спряла. Леони излезе в топлата влажна вечер и запали цигара. Първите две дръпвания успокоиха нервите й. Мъжът, който седеше в ъгъла на бара, сега стоеше на пресечката на улицата. Наблюдаваше я.

Дали Мила наблюдаваше с камерата входа на бара? Сигурно. Тези хора — които и да бяха Мила и Сам — бяха организирани като „Новем солес“. Леони размаха недоволно празната кутия с цигари, сви раздразнено рамене, обърна се и се отдалечи от мъжа.

Свърна наляво при светофара и пое към следващата пресечка. Влезе в магазин и си купи цигари. После излезе, извади една и потупа демонстративно джоба си.

Мъжът, когото познаваше под името Рей Брустър, пристъпи към нея и й предложи запалка.

Тя се озърна уплашено назад, да не би Мила да я следи.

Той каза:

— Изглеждаш добре, Линдзи. Бих искал да ти кажа, че ми липсваше, но не бива да започвам разговора с лъжа. Не и когато се нуждаем един от друг.

— Защо си тук?

Леони успя да овладее гласа си.

— По две причини.

Тя зачака.

— Първо, когато ти и твоят приятел убиете Джак Мин, искам уликите, с които Мин разполага срещу „Новем солес“.

— Невъзможно.

— Ще го направиш възможно.

— Не мога да ги открадна. Те са откуп за детето ми.

— Тогава ще ми кажеш къде ще се състои размяната. Искам да знам.

— Защо са ти? — дръпна силно от цигарата тя. — Да не си сменил отбора?

— Не, скъпа. Играя само в един отбор. Моят. Както винаги.

— Не мога.

— Напротив, Линдзи, можеш.

Тя погледна отново към отсрещния тротоар. Никаква следа от Мила.

— А другата причина?

— Виждала ли си жена на име Мила? Свързана е с Капра.

— Защо?

— Искам я.

Леони дръпна от цигарата. „Мога да отстраня един проблем“, помисли си. Три думи — „тя е горе“ — и Мила нямаше да създава повече неприятности. Познаваше Рей Брустър достатъчно добре. Тази лукава кучка щеше да бъде или заловена, или мъртва веднага щом излезе от „Последен миг“.

Но Леони знаеше, че не иска да го направи. Не искаше да предаде Сам, независимо от отровната неприязън, която изпитваше към Мила. Запита се защо ли е притрябвала на Рей Брустър и се наслади на мимолетното удоволствие да го разочарова.

— Не познавам никаква Мила.

— Жена, с която Капра работи? Молдовка е, значи говори с източноевропейски акцент. Дребна, симпатична, зла.

— Не. Не ме е запознавал с приятелите си. Трябва да вървя.

— Това е телефонният ми номер.

Той го каза и тя го повтори след него.

— Дай ми улики, дай ми и Мила, ако се появи, и ти и детето ти, ако си върнеш Тейлър, ще останете невредими. Нищо няма да ви заплашва.

Кожата й се вледени.

— Знаеш за Тейлър?

— Мислиш ли, че можеш да се скриеш от мен? Каква самонадеяност!

— Защо тогава ме остави на мира цели две години?

— Нямах нужда от теб, Линдзи. Сега ми трябваш. И ако не направиш каквото искам, ще се погрижа Тейлър да изчезне и Леони Джоунс никога повече да не види детето си.

Прииска й се да забие запалената цигара в окото му.

— Ти си изпечен изнудвач. Защо не ме оставиш на спокойствие?

— След всичко, което направи? Не, скъпа. Исках да се чувстваш доволна, щастлива и сигурна, докато ти отнема всичко. „Девет слънца“ просто ме изпревариха.

Тя издуха дима в лицето му.

— Още ли фалшифицираш? Самоличности, паспорти? Нежни връзки? — засмя се той. — Най-добра си в последното.

— Смятам го за комплимент от най-великия мошеник на всички времена.

— Не можеш да ме нараниш. Вече заби нож в сърцето ми, Линдзи, сега е мой ред.

Тя пушеше мълчаливо.

Той я улови за брадичката и обърна лицето й към своето.

— Знам всичко, което знаят и те. Трябва да откажеш цигарите, скъпа. Когато приключим с това, ти ще си последната оцеляла освен мен. Тогава ще наденеш фалшивото си „аз“ и ще заживееш фалшивия си живот.

Той се обърна и се отдалечи.

Тя допуши цигарата. Ужасен навик. Беше го отказвала два пъти и тази мисъл я просълзи. Овладей се, заповяда си. Влезе пак в магазина, купи шоколад М&М и се върна в бара.

Мила беше приключила разговора по телефона и седеше пред компютъра.

— Къде ходи?

— Излязох да пуша — подаде й шоколада от магазина. — И реших да ти предложа примирие. Нали шоколадът е универсалният език?

— Да — каза Мила. — Така е.

Манхатън

Наблюдателя се взираше в хоризонта над Манхатън. През последните двайсет часа се опитваше да запамети всеки детайл от изнудваческата мрежа. Преди Джак Мин да я изключи.

Ако не успееха да убият Джак Мин и да вземат уликите, които искаше да продаде на ЦРУ, Наблюдателя щеше да изгуби цялото си могъщество в „Новем солес“. Щеше да се наложи прегрупиране. Щеше да се справи. И преди го беше правил, след като Мила му открадна повечето пари. Беше се борил и си бе проправил път напред. Но да изгуби информационната мрежа, която му осигуряваше златна жила от фирмите на Уолстрийт, от Белия дом, от Конгреса, от Британския парламент, от мнозина от петстотинте най-богати личности на света, щеше да е пагубно. Страховитите престъпни организации от двайсети век — мафията, якудза, колумбийските наркобарони, мексиканските картели — никога не бяха разполагали със собствени шпиони и канали в най-влиятелните среди по света. Тази информация беше кислородът в кръвта на „Новем солес“, познанието, което им позволяваше да престъпват безнаказано закона, да държат полицията настрани в дузина държави, да продават тайни на правителства и конкуренти и в замяна да държат в джоба си купувачите, изнудвайки ги със собствените им престъпления. Изнудваческата мрежа, осигурена им от софтуера на Джак Мин, им бе донесла информация за десетки милиони долари само за няколко месеца.

Наблюдателя трябваше да намери нещо, което да замени този могъщ арсенал. Имаше идея.

Телефонът му иззвъня и той вдигна.

— Джак Мин е — каза гласът.

— Любимият ми човек — отвърна Наблюдателя.

— Искам да сключа сделка с теб.

— С мен? Съмнявам се.

— Не се съмнявай. Искаше бележника. Ще ти го дам. Ще ти го продам.

— Не ти вярвам.

— Не мога да го продам на никого другиго. Ето какво ще направим. Внасяш десет милиона в банкова сметка, посочена от мен. Когато получа парите, ще ти се обадя и ще ти кажа къде да намериш бележника.

— Как да ти се доверя?

— Проведи социологическо проучване. Несъмнено ще се окаже, че заслужавам повече доверие от теб. Виж, това са условията, ако не ги приемаш…

— Защо се обръщаш към нас, след като се опитахме да те убием? Не че искам да съм груб.

— Ще си оставя няколко страници по избор за застраховка. Случи ли се нещо с мен, те ще излязат тутакси на бял свят.

— Пак ще можеш да ме шантажираш.

— А ти — да ме убиеш.

— Вярно е. Мислех, че предпочиташ да се обърнеш към властите.

— Те изгубиха доверието ми.

— Доверието е мимолетно явление. Добре. Къде ще се срещнем?

Джак се поколеба.

— Ще действаме само по телефона.

— По факса ли ще ми изпратиш бележника, Джак?

— Не.

— Значи трябва да се срещнем.

— И ти ще изпратиш кучката си Сам Капра да ме хвърли от някой покрив? Не, благодаря.

— Умно момче.

— А ти не си ли истинско копеле да използваш детето му? Сериозно.

— Поприказвали сте си, а?

— Сам се досещам, кучи сине. Бележникът ми разкрива много.

— О, Джак — каза Наблюдателя, — гледам те и разбирам, че съм оплескал цялата ситуация. Не биваше да се опитвам да се отърва от теб. Трябваше да ти предложа работа. Ти си много, много умно хлапе.

— Достатъчно умно да знам, че златната ти гъска е у мен. Вземам си парите, ти си вземаш бележника и всеки поема по своя път.

— Може да си го копирал.

— И ако нещо се случи с мен, едно хубаво копие наистина ще се появи в пощенската кутия на ЦРУ, придружено от обяснителна бележка. Оставиш ли ме на мира, няма от какво да се безпокоиш.

— Къде ще се срещнем?

— В Сентръл Парк. В „Рамбъл“, северно от Боу Бридж. Утре в три. Когато парите пристигнат в сметката ми, ще ти дам бележника.

— Огромно доверие ми имаш.

— Искаш бележника, нали?

— Да, Джак. Продиктувай ми банковата сметка.

Джак му съобщи сметка в швейцарска банка.

Наблюдателя я записа върху дланта си.

— Закъснееш ли с една минута или нещо не ми се понрави, изчезвам и ще намина край Лангли да подхвърля бележника на предната им веранда.

Той прекъсна връзката.

Наблюдателя изключи телефона си. Колко интересно! Неочаквано. Джак Мин или беше решил да му постави капан, или необходимостта от пари, за да изчезне, беше надделяла над всичко.

Така… Да накара ли Сам Капра да го убие? Ако той узнае, че някой от „Новем солес“ ще се среща с Джак Мин, ще се опита да го вземе за заложник, за да гарантира свободата на сина си. Не, нямаше да рискува. В това се състоеше прелестта да държиш нечие дете. Родителят не е в състояние да пререже въжетата.

Джак Мин изключи телефона. Седеше на ръба на леглото в апартамента на майка си. Реши, че това е последното място, където някой ще го потърси. Тя беше мъртва, баща му — също. Беше останал сам-самичък на този свят.

Отиде в стаята на майка си. Изглеждаше толкова празна, толкова пуста без нея. Нищо не напомняше, че е прекарвала толкова време тук. Плака за баща си дни наред, седмици наред, но за майка си не намираше други чувства, освен обещанието: „Съжалявам, че те убиха. Ще им отмъстя за теб, мамо“.

Толкова неочаквано щеше да бъде. Хакерите се криеха в сенките. Не се изправяха лице в лице срещу заплахата; таяха се, разместваха безплътна информация, не причиняваха кръвопролития. Е, той беше приключил с хакерството. Утре или щеше да умре, или да убие. Беше му все едно, дори да не види компютър повече. Притежаваше фалшива самоличност и можеше да си поръча нова. Рики щеше да му помогне отново, тя имаше връзки.

Искаше да поплаче за майка си, но не можеше. Навярно по-късно.

Взе мобилния си телефон и набра Амстердам. Там беше много късно, по-точно рано сутринта.

— Да?

Гласът й звучеше сънено.

— Рики. Джак е.

— О, божичко, къде си?

— Няма значение. Искам само да знаеш, че… искам да ти благодаря. За помощта.

Какво да й каже? Мама умря и… е, ти си единственият ми приятел. Нямаше кой знае колко за разказване за него и за майка му.

Рики се разплака.

— Съжалявам, съжалявам.

— Какво?

— Те дойдоха… след като замина. Дойдоха и ме принудиха да им кажа къде си отишъл. Питаха ме какво знаеш за тях. Съжалявам. Казаха, че ще ме убият, ако не проговоря.

— Няма нищо, няма нищо. Добре ли си?

— Не съвсем. Те… те ми взеха бизнеса. Принудиха ме да работя за тях. Заплашиха да ме убият. Прибират всички пари.

— О, Рики. О, божичко. Толкова съжалявам.

Гласът й прозвуча, сякаш ще заплаче, но се овладя.

— Не знам какво да правя.

— Слушай. Утре или ще съм мъртъв, или ще имам пари, за да изчезна завинаги. Искаш ли да изчезнеш с мен?

— Да замина с теб? Мисля… Глупаво е и смахнато.

— Толкова те харесвам — каза Джак. — Съжалявам, че ти го казвам чак сега.

Рики издаде звук, който прозвуча като нещо средно между хлипане и смях.

— Защо вярваш, че няма да им кажа? Те ме притежават.

— Защото, хмм… не знам. Вярвам ти. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Ще трябва да изоставя всичко — каза тя.

— То вече не е твое.

Тя подсмръкна.

— Вярно. Да, Джак, мисля, че искам ново начало.

— Добре. Аз май те обичам мъничко.

— Знам. Знам от известно време. И аз те обичам мъничко.

Сърцето му леко подскочи.

— Добре, радвам се.

— Не умирай сега — каза тя и пак се разплака.

— Няма. Няма. Ще ти се обадя, когато взема парите, и ще ти кажа къде да отидеш. Ако не ти се обадя, намери начин да се отървеш от тези хора. Просто си тръгни, Рики. Не бива да си част от тях.

— Знам.

— Ще ти изпратя ключ за сейф. Вътре е копието от бележника. Умра ли, той е твой и можеш да правиш с него, каквото пожелаеш. Ако се страхуваш от „Новем солес“, просто им дай ключа и те ще го изгорят. Аз вече ще съм мъртъв и ще ми е все едно. Или ела в Ню Йорк, вземи го и го предай на полицията или на ФБР. Продай го на британците или на французите, ако решиш. Аз не бих прибягвал към ЦРУ.

— Но ако ти си добре, няма да съм тук, когато ключът пристигне.

— Няма значение. Ако съм добре, бележникът ще е у мен. Просто бъди готова да се качиш на някой самолет.

— Ясно. Иска ми се да бях при теб.

— И на мен. Ще ти се обадя утре вечер.

— Ще бъда оптимист и ще си събера багажа.

— Добре. Обичам те.

Трите най-трудни, трите най-лесни за произнасяне думи.

— И аз те обичам.

Той прекъсна връзката. Ако Рики си беше държала устата затворена, майка му можеше да е жива. Но Рики щеше да е мъртва. Не знаеше как щяха да се стекат събитията и не биваше да й се сърди. Ако в колежа някой му беше казал, че ще го арестуват за хакерство, че баща му ще получи инфаркт заради него, че ще избяга от полицията, ще се скрие в Холандия и ще се влюби в сенегалска пиратка на филми… Е, нямаше да му се стори много вероятно.

Добре дошъл в живота. Животът, нещо толкова сладко, нещо, за което си заслужава да се бориш.

Трябваше да се подготви за утре. Вече нямаше пистолет. И не знаеше откъде да намери. Налага се да се приближиш, за да предадеш бележник. На една ръка разстояние.

Майка му не беше кой знае каква готвачка, но обичаше да експериментира в кухнята.

В чекмеджето откри сатър с перлена дръжка. Неочакваното винаги му беше харесвало.

Бар „Последен миг“, Манхатън

Барът беше затворен. Мила беше изчезнала в незнайното тъмно кътче, където живееше. Изтощено се изкачих в апартамента и рестартирах алармената система на бара.

Леони седеше пред компютъра си. Аз не бих издържал толкова пред екрана. Мразех компютрите.

— Къде беше? — попита Леони.

— Няма да ти кажа, но ще ни върне децата.

Тя ме погледна. И каза:

— Добре.

Отидох в спалнята. Строполих се върху леглото. Лош ден. Счупена ръка, пропусната мишена, не си върнах сина. Изтощението се надигна у мен като треска.

— Всички наблюдавахме онзи мъж от бара, който ти се стори подозрителен. Остана още час, похапна тапас и си тръгна.

— Значи е бил господин Никой — казах. — Знам, че си се казвала Линдзи Партридж.

Тя седна на ръба на леглото. С гръб към мен. Протегнах се и я докоснах по рамото.

— Кой ти каза?

— Някой от „Специални проекти“. ЦРУ имат досие за теб.

— Знаеш ли какво не ми липсва? Семейство Партридж и шегичките за яребицата2 в прасковеното дърво. Никак не ми липсват.

— Мисля, че предпочитам да те наричам Леони.

— Добре. Сега се казвам така.

— Файлът ти в ЦРУ има блокирани части.

— Не знам защо. Аз съм най-обикновена майка, която разбира от компютри.

— Изгарям от желание да науча защо си избягала.

— Нуждаех се от промяна.

— Брустър сигурно е дълбоко в ЦРУ.

— Или в групировка, подкрепяна от ЦРУ.

— Давали са ти много пари.

— Да.

— За да укриваш хора.

— Да.

— Казаха ми, че не го пише в досието ти. Досието е за работа, която си свършила за ЦРУ. Или за Брустър, за благото на ЦРУ.

Тя потърка лице.

— Може да се каже, мисля, че… той правеше услуги на ЦРУ.

Подминах твърдението без коментар. Тя беше вършила мръсна работа и понеже я беше вършила за Рей Брустър, също като мен беше мръсна тайна на ЦРУ. Усетих гърба й да потреперва под пръстите ми.

— Разговарял си с приятеля си Огъст.

— Да. Освободили са го от длъжност. Обявихме временно примирие.

— За да намериш Джак Мин.

— Да.

— Няма да успеем да го открием. Те ще убият децата ни.

— Слушай! Докато го преследваме, няма да посегнат на Тайлър и на Даниъл.

Тя явно реши да не плаче. Но усещах как трепери, колко е напрегната и погалих гърба й с връхчетата на пръстите си.

— Еднорък мъж прави масаж — каза тя.

— Специалитетът на заведението — отвърнах.

— Аз трябва да се грижа за теб. Ти скочи от покрив.

— Няма да ми става навик — казах и отдръпнах ръка от гърба й.

Тя ме погледна през рамо.

— Ако Тейлър умре, животът ми приключва. Край. Няма да имам нищо.

— Не говори така.

— Вярно е.

— Само ти изглежда вярно.

— Няма да ми остане нищо.

— Отмъщение. Ако наранят децата… — не можех да се насиля да произнеса „убият“ — ще им причиня болка, каквато никога не са изпитвали.

— Отмъщението не е причина да живееш.

— Веднъж Мила ми каза, че подценяват отмъщението. Може би е права.

— Не мисля, че мога да убия някого, освен заради Тейлър.

Леони не помръдваше от ръба на леглото. Аз лежах по гръб.

— Е, ако някой иска да ме убие и можеш да го спреш, чувствай се свободна да го направиш.

Тя се засмя. Не точно смях, нещо средно между въздишка и усмивка.

— Добре. Дадено.

— Дори Джак Мин да действа под чуждо име, му е необходима помощ. Средства. Сега не може да тегли пари от свое име или от името на майка си. Сигурен съм, че Огъст е замразил банковите им сметки. Тогава? Кои са приятелите му? Към кого ще се обърне? Там трябва да търсим.

— Да — каза тя. — Проверих страницата му във фейсбук. Не като Джак Мин, а в Холандия, като Джън Мин. Има само десет приятели. Представял се е за китайски студент и вероятно е предпочитал да живее усамотено.

— Десет е хубаво, оптимистично число.

— В Холандия го издирват, за да го разпитат за смъртта на мъжа в болницата. Приятелят трябва да е наистина добър.

Зачаках.

— Влязох отново в студентското му досие. Повечето курсове е посещавал с двама от приятелите си. Холандско хлапе и китайско хлапе. Проверих университетските им имейли — няма и следа, че Джак се е свързвал с тях. Но открих негова снимка с един от тях във фейсбук и разгледах всички снимки на Джак в социалната мрежа. Повечето са въведени от момиче на име Фредерик Диан, съкратено Рики. От Сенегал е, но живее в Амстердам. Има го на четиринайсет от снимките й. И никъде другаде.

— Интимна приятелка?

— Трудно е да се прецени. Последната снимка е отпреди пет месеца. Може би са се скарали. Разпитах из моята хакерска мрежа и двама младежи ми казаха, че в Амстердам има жена, която търгува с пиратски дискове. От Сенегал. Хакерското й кодово име е РТ-Тави.

— Какво означава това?

— Рики-Тики-Тави. Разказ на Киплинг за мангуста, която убива кобри.

Спомних си.

— Мислиш, че Рики е РТ-Тави?

— Да. Платих на един човек да провери телефона й. Преди един час е приела обаждане от Ню Йорк.

— Джак.

— Възможно е. Проверих линията, от която са й звънили. От нея са набирани само четири номера.

Тя ми ги показа, написани с едри цифри с черен маркер върху жълта хартия.

— Единият е мобилният телефон на Огъст.

— Вторият е основният телефон за връзка със службата по охрана на Сентръл Парк.

— Другите два?

— Телефонът на Рики в Амстердам. И непознат номер.

— Не можеш да го проследиш?

— Не. Номерът е израелски. Не открих достъп до списъка му с обаждания.

Израел. Цвиман беше от Израел. Но защо Джак Мин ще се обажда на хората, убили майка му?

Защото искаше да ги открие и да ги ликвидира.

— Искаш ли да се обадиш на Джак Мин? — попита ме тя.

— И какво? Да му се извиня?

Взирах се в израелския телефонен номер.

Е, хрумна ми една основателна причина. Но беше истинско самоубийство да се опитва да им отмъсти сам.

— Очарована съм, че се е обаждал в Сентръл Парк. Защо се обажда човек на информационна линия?

— За да попита за работното време или да провери какви събития се организират в определена част на парка.

— Мислиш, че си е уговорил среща с някого там.

— Да. На открито е, пълно е с хора, сигурно ще се чувства по-спокоен.

— За какво?

— Не знам. Но знам какво ще направи утре. Той още не знае. Но аз знам.

Извадих кадър от записа на охранителната камера на мъжа в ъгъла. Огъст нямаше личен телефон; в „Специални проекти“ ти позволяват да имаш само такъв, който се подслушва от групата, а Огъст каза, че е предал своя на Браун. Колкото и да е несправедливо, в този бранш се налага да жертваш част от личното си пространство. Ако имаше свой телефон, щях да му изпратя това. Утре щеше да получи такъв. Щях да му изпратя снимката тогава.

Станах и сбърчих чело. Тялото ме болеше. И не исках Леони да мисли повече за този телефонен номер.

— Ръката те боли. Ще ти дам болкоуспокояващо.

— Не бива да се отпускам. Трябва да съм готов.

— Тази нощ няма нужда да си нащрек. Ето.

Приех неохотно таблетката и я погълнах със студена вода.

— Почивай си.

Съблякох се, сложих си долнището на пижамата, което изрових от бюрото, и легнах. Затворих очи. Мислех, че ще реагира по-бурно, когато разбере, че съм узнал истинското й име. Но нима това има значение, когато детето ти е в опасност? Погледнах през вратата на спалнята. Тя седеше пред компютърното бюро. Взираше се в снимката на Тейлър. Овехтялата от обич снимка.

Затворих отново очи. Мракът ме погълна.

Леони ме събуди, когато се вмъкна в леглото при мен. Вдигнах сепнато глава.

— Може ли? — попита Леони. — Да отида ли на дивана?

— Не, няма проблем.

Легнах отново.

— Сам?

— Какво?

Отворих очи. Сигурно на места бях ожулен до кокал. Песъчинките сякаш се бяха процедили през дрехите ми и се бяха забили в кожата ми.

Лицето на Леони беше близо до моето. Примигнах сънено. Болката не беше толкова нетърпима. Таблетката явно я беше смекчила.

— Жал ми е за теб — тихо каза тя.

— Съжалението не ми е по вкуса. Мразя го. Получавах го от всяко дете, което ми имаше зъб. Винаги бях новият в класа, американеца, който не може да дешифрира ругатните и обидите в местния език.

— Недей.

— Дори не си прегърнал детето си.

Втренчих се в мрака зад нея. Кожата ме засърбя под гипса, вероятно онази част от ръката, където Даниъл щеше да се сгуши, когато най-после го прегърнех.

— И това ще стане.

— Да. Пожелавам ти го с цялото си сърце. Най-прекрасното усещане на света. Нищо не може да се сравни с тази обич, с този страх, с тази надежда.

— Звучи като лозунг за стимулиране на раждаемостта.

— С теб може да ни снимат за плакат за самотни родители.

Усмихнах се в приглушената светлина от уличните лампи.

— Не бива да ме слагат на ничий плакат.

Тя легна по-близо, но без да се притиска до мен. За миг единственият звук беше от дишането ни, тихото жужене на климатика в стаята и далечното боботене на града.

Обърнах глава да кажа нещо — не помня какво — и тя ме целуна. Нежно, после по-настойчиво, с гладни устни, хапещи моите. Целувката стана по-пламенна, по-дълбока, езикът й ме приласкаваше изкусително.

Първия път беше от страх и безизходица. А този? Бях полумъртъв, но усетих как кръвта ми се раздвижва.

Усетих сол, парещите й сълзи.

— Не исках да те разплача — казах.

Устата й миришеше на паста за зъби; беше се измила, преди да легне до мен.

— Знам.

— Защо си сама. С дете?

— Исках да съм сама.

— Не го вярвам. Никой не иска да е сам така.

Ръцете й се вдигнаха към гърдите ми, тя прокара нокти по кожата ми и дъхът ми едва не секна.

— Ръката няма да ти трябва. Аз ще свърша всичко — целуна ме. — Много ли те боли?

Правилният отговор беше: „Много“, но казах:

— Никак.

Вероятно хора, чиито деца са под смъртна заплаха, не бива да правят секс. Бяхме развалини. Такива моменти не могат да родят близост и красота.

Но ние не търсехме това. Само изтощителна, разрушителна енергия, гняв и ярост. Легнала върху мен и потънала в забвението на плътта, тя ме заудря по раменете, забравила в мрака, че съм ранен звяр. Болка и страст, слети в едно. Или беше решила да се престори, че изпитва оргазъм, за да ме поступа.

Строполи се върху мен накрая, а тялото й беше топло и прекрасно и богато, легнало върху моето. Тишина, нарушавана само от дихание. Целунах я по косата.

— Беше хубаво — каза тя.

— Да. Много хубаво за мен — отвърнах.

— И много за мен — улови лицето ми с длани. — Трябва да си ги върнем, Сам. Нямаме право да се проваляме.

— Знам. Знам. Ще си ги върнем.

— Кажи ми какво планираш.

— Не. Не мога.

— Защо?

— Защото ако го направя, ще кажеш „не“.

— Не… не ми ли вярваш?

Дъхът й се вля в гърлото ми, ноктите й пребродиха гърдите ми.

— Вярвам ти.

— Тогава ми кажи.

— Утре Джак Мин умира и децата ни ще са добре. Стига ли ти?

Тя лежеше до мен, не ме прегръщаше, но лежеше там. Присъствие, близко дихание. Подозирах, че й се иска да ме смаже от бой, за да излее гнева си, но й трябвах работоспособен. Позволи ми да запазя тайните си.

А тя запази своите.

Станах, когато заспа, облякох се въпреки изтощението и се измъкнах в нощта.

Бар „Последен миг“, Манхатън

Вибрирането на телефона на Сам събуди Леони. Тя заопипва с длан празното легло. Нямаше го.

Седна и грабна телефона.

— Да?

— Леони? Дай ми да говоря със Сам.

Не познаваше този глас. Беше номерът, който Ана Тримейн им даде за връзка с „Новем солес“ и за да получават инструкции, но не се обаждаше тя. Мъжки глас, рязък, делови и студен.

— Той… не е тук.

— Къде е?

— Не знам. Бях заспала. Кой си ти?

— Човекът, който може да нареди да убият детето ти с едно обаждане.

— Моля те… Моля те, недей.

— Можеш да предадеш съобщение, нали?

— Да.

— Кажи на Сам, че ще му звънна след час. Не съм доволен, че е оставил телефона си. Ами ако се обаждах да му кажа къде е Джак Мин?

— Тогава щях аз да отида да го убия — каза тя. — Вече знаем къде ще бъде утре. В Сентръл Парк.

— Сентръл Парк е обширно понятие, нали?

— Ще разберем къде точно, обещавам…

— Да, надявам се. Ти си чудесна майка. Току-що спаси детето си от ненужно страдание.

Ужас стегна сърцето й.

— Ще се обадя след един час. Очаквам от Сам сериозно оправдание за отсъствието му.

Връзката прекъсна с изщракване.

Апартаментът на семейство Мин, Източна 59-а улица

Пламъците се издигнаха от купчината боклуци на отсрещния тротоар. Портиерът излезе и закрачи бързо към внезапния буен пожар. Не видя как се шмугвам във фоайето зад гърба му, докато притискаше телефона си към ухото да извика пожарната. Бях прекарал шест палави тийнейджърски месеца в Джакарта; тамошните деца се забавляваха да превръщат боклука в клади и бяха много умели подпалвачи.

Изкачих се по стълбите до етажа, където се намираше апартаментът на семейство Мин. Отворих с шперц ключалката.

Беше тихо, тъмно и задушно, но усещах мирис на антисептичен крем и мехлем за мускули. Светнах лампата. Джак Мин лежеше сгушен на дивана, свит като ембрион. Мислех, че ще е в спалнята.

— Джак — прошепнах.

Тръгнах към него.

Той отвори рязко очи — никой беглец не спи спокойно, повярвайте ми — и устните му оформиха вик.

Отскочи от мен, грабна керамичен поднос от масичката за кафе и ме замери с него. Отбягнах удара.

— Не идвам да те нараня — казах спокойно.

Извади изпод възглавничката на дивана брадвичка с перлена дръжка.

— Не съм въоръжен — казах. — Искам само да поговорим.

Той се хвърли към мен и замахна с брадвичката. Острието изсъска във въздуха. По лицето му се изписаха страх и отчаяние. Не умееше да борави с оръжия, но не исках да се съпротивлявам с една ръка срещу острия предмет. Затова го ритнах към стената и после приковах с крак към стената китката на ръката му.

— Не съм дошъл да те нараня. Дойдох да поговорим — повторих.

— Не ти вярвам.

— Иначе щях да те ритна по врата и да ти прекърша гръкляна — казах. Притиснах по-силно с крак. Той се сгърчи и брадвичката падна на пода.

— Няма да те нараня. Искам да поговорим — потретих. — Ще те пусна, за да си поприказваме като зрели хора. Искам да ти предложа нещо.

Освободих китката му. За всеки случай стъпих върху брадвичката.

Той стовари юмрук по гипсираната ми ръка и — да, заболя ме не на шега.

Стиснах го за врата.

— Джак, моля те.

Внимавах да не го нараня.

Той застина.

— Ще поговорим ли?

След дълга минута кимна.

— Ще седнем ли там да поговорим като зрели хора?

По лицето му се изписа неприкрита изненада. Седна на дивана, аз се настаних на кожената табуретка до него. Оставих брадвичката на пода, но бях между него и нея.

— Е — каза той, — изглежда няма да ме убиеш. Засега.

— Наредиха ми да го направя, но реших, че така няма да си върна сина.

Той се втренчи в мен, присвил устни.

— Джак. Дишай. Няма страшно.

— Как… как ме откри?

— Нараних се при падането. Реших, че и ти си пострадал. И си изгуби раницата. Много бързо се включи към компютъра си от разстояние. Трудно е да инсталираш програмата от кафене или от библиотечен компютър. Ако бях ранен, щях да се прибера у дома. Никой не би се сетил, че ще се върнеш тук. Но тук има компютър, можеш да се възстановиш и да се обадиш на хората, склонни да ти помогнат, да проведеш на спокойствие личен разговор. Вероятно оттук разполагаш с по-лесен достъп до банковите сметки на майка си и прочее. Струвало си е пробваш.

Джак не продума.

— Съжалявам… за днес — казах. — Знам, че те изплаших.

— Не приемам извинението ти.

— Добре. Съзнавам, че можеше да ме застреляш в онзи коридор, вместо да гръмнеш ключалката на вратата.

Той потърка коленете си с длани.

— Единственият начин „Новем солес“ да те оставят на мира, е да ги убедим, че си мъртъв. Трябва да повярват, че си елиминиран, за да започнеш нов живот. А аз да си върна сина. Сега… Накараме ли ги да те помислят за мъртъв, и двамата имаме шанс.

Той поклати глава.

— Не ти вярвам.

— Вярваш ли, че са похитили детето ми?

— Да.

— Каза, че в бележника пише нещо за сина ми.

— Да.

— Какво е то?

— Къде е роден. Колко са платили на лекаря, колко са им стрували фалшивите документи, за да му издадат американско удостоверение за раждане. При кого е сега. Някой с инициали АТ.

Ана Тримейн.

— Нещо друго?

Джак прехапа устни за миг. Размисли.

— Не.

— Къде е бележникът?

— На сигурно място. И ми е все едно дали сега сме първи приятели. Няма да ти кажа.

— Искам да включиш компютъра и да въведеш един уебадрес.

Той не помръдна.

— Хайде. Искам да ти покажа нещо.

Джак стана бавно и тръгна към кабинета на баща си. Седна пред компютъра. Продиктувах му страницата. Поискаха ни парола. Той ме погледна и аз му я продиктувах.

Той я въведе.

Отвори се екранът на уебкамерата. Луси лежеше във вечното си легло, опасана с жички и тръбички. До нея се виждаше компютърен екран, чиито равнодушни графики показваха, че дробовете й още дишат, а сърцето й още тупти.

— С теб нямаме нищо общо — казах. — Освен че „Новем солес“ унищожиха семействата ни. Това е съпругата ми. Тя ми я отнеха и я превърнаха в човек, когото не познавам. Накрая й пуснаха куршум в мозъка и отвлякоха сина ми. Той е само на няколко месеца. Никога не съм го виждал, никога не съм го прегръщал.

Извадих снимката от портмонето си и я подадох на Джак. Погледна я безмълвно.

После ми я върна.

— Рикоширал куршум уби майка ти, докато се борех с мъжа, който я похити. Щях да я спася, ако можех.

— Само за да ти помогне да ме намериш.

— Не. Убих ли мъжете от ЦРУ, които трябваше да пазят? Обезвредих ги, но не ги убих. Застрелях ли някого, изпречил се на пътя ми, докато те преследвах?

— И какво? Искаш медал за достоен гражданин?

— Държах ръката на майка ти, когато умираше, Джак. Помоли ме да ти помогна. Тогава я излъгах, обещах й да ти помогна. Сега не искам да е лъжа.

Той затвори браузъра. Луси изчезна.

— Защо ще рискуваш живота на бебето си, за да ме защитиш?

— Защото вече не мисля, че те ще ми го върнат. Знам твърде много, твърде голяма заплаха съм за тях. Трябва да ги унищожим и ти си човекът, който ще ги срази.

— Бележникът не съдържа имена и адреси на членове на „Новем солес“. Имаше телефонен номер на един от тях, на човека, създал мрежата за изнудване. Записани са предимно имена на хора, които използват.

— Хората, които са шпионирали благодарение на твоя софтуер.

— Да.

— Няма ли да е чудесно да го обърнем срещу тях?

— Как? — попита Джак.

— Да им причиним същото, което са причинили на тези хора. Да ги шпионираме с помощта на твоя код.

Джак Мин стана от бюрото. Последвах го в дневната. Той вдигна брадвичката от пода и аз застинах. Но Джак отиде в кухнята и я остави върху гранитния плот.

— И кой ще получава информацията? Ти?

— Когато си върна сина, приключвам с това. Ако не си го върна, ще ги изпратя в ада, независимо колко време ще ми отнеме.

Скръстих ръце.

— Сигурно смяташ Огъст Холдуайн за неудачник, но не е. Можеш да му се довериш. Преместиха го в Лангли, изключиха го от групата, която трябваше да те пази. Не им е чиста работата. Но той е чист.

Джак Мин примигна и аз не се обидих, че не ми вярва. Карти на масата, така да се каже.

— Знам, че си се обаждал на Рики Диан в Амстердам. За помощ или защото изпитваш по-специални чувства към нея. Ако не вярваш на ЦРУ, има друга групировка, която може да те скрие. Представи си ги като противоположност на „Новем солес“. Приятелката ми Мила работи за тях и мисли, че могат да те скрият. Теб и Рики, ако пожелаеш. Особено ако им помогнеш да шпионират „Новем солес“.

— Приятелите ти са от „Кръглата маса“.

— Да. В бележника ли са?

— Споменават се.

Това ме разтревожи. Възможно беше някой от „Кръглата маса“ да е изменник и да издава тайните на организацията.

Той поклати глава.

— „Кръглата маса“. „Новем солес“. Кой, по дяволите, измисля такива имена?

— Всяка групировка се нуждае от митология. Кръглата маса се е състояла от рицари, стремящи се да вършат добрини. Деветте слънца са от древна китайска легенда. Разказва как светът едва не рухнал. Названията разкриват много за организациите.

Опитах отново:

— Ще ми покажеш ли бележника?

— Не. Няма. Разбираш, че трябва да си оставя някакъв коз, нали?

Подтикът да претършувам апартамента и да го намеря беше силен, но той трябваше да ми повярва. Затова кимнах.

Мобилният телефон в джоба ми иззвъня. Беше Леони.

— Сам, от „Новем солес“ се обадиха току-що по телефона, който Ана ти даде. Искат да разговарят с теб, искат да знаят къде си.

— Добре, връщам се.

— Къде си?

— Излязох да подишам чист въздух.

— Съжалявам, че тук при мен няма чист въздух.

Лека следа от горчивина.

— Тръгвам.

Изключих телефона.

— Обаждат ми се с инструкции за срещата ни, подозирам. Как да те заловя.

— Е, как ще го направим? — отрони Джак.

— Включваш ли се в играта?

— Убеди ме. Освен това как да кажа „не“? Нали ще ме убиеш? Нямаш избор.

— Винаги имам избор. Ти — също.

— Искам да ги унищожим. Знам, че не мога да го направя сам.

— Ще се довериш ли на Огъст?

Личеше си, че решението не е лесно. Но след трийсет секунди Джак каза:

— Да.

— Добре. Седни. Ето какво ще направиш.

Бар „Последен миг“ Манхатън

— Ще убиеш Джак Мин.

Мъжът говореше с едва доловим акцент. Израелски. Бях сигурен, че е Цвиман, мъжът, който едва не беше убил Мила. Онзи, когото Мила бе разярила и чиято мъжественост бе накърнила. Отговорният за ужаса, който сестрата на Мила беше преживяла. Виновният за смъртта на Нели.

— В Сентръл Парк. На „Рамбъл“. Има много дървета, не е от най-многолюдните части на парка. Този следобед, малко преди три.

— Добре — казах.

— С него ще се срещнем северно от Бау Бридж. Там ще е пълно с хора. Няма да пожелае да дойде на по-пусто място. Трябва да го елиминираш, без да привличаме внимание.

— Не си оттук, нали? Не мога да убия човек край Бау Бридж и да остана незабелязан. Виж, ти си уговорил среща с него в парка. Вземи каквото ще купуваш от него и после го остави на мен.

— Няма да му давам пари. Ще умре преди това и ще взема каквото носи.

Което означаваше, че иска да види бележника.

— Убий го тихо. Счупи му врата или използвай нож — каза мъжът, когото смятах за Цвиман. — Не си и помисляй, че може да изкръшкаш.

— Не съм си го помислял.

Изключих телефона. Леони лежеше върху леглото.

— Каза ли ти какво да правиш?

— Да.

— Но ти замисляш измама. Не си прави труда да ме лъжеш.

— Да.

— Добре — каза тя и по гласа й разбрах, че се е предала. — Какво искаш да направя?

„Рамбъл“ Сентръл Парк, Манхатън

Мъж със счупена ръка и гипс от фибростъкло просто не изглежда заплашителен. Тед Бънди и Бъфало Бил от „Мълчанието на агнетата“ използваха гипса като камуфлаж да примамват жените да им помогнат, за да ги отвлекат. После превръщаха гипса в оръжие. Разбира се, техните ръце всъщност не бяха счупени. Моята беше.

Трудно е да убиеш някого с две здрави ръце. Щях да имам само един шанс.

Седях на пейка северно от красивия железен мост Бау Бридж. Бях нахлупил шапка на „Янките“ ниско над челото си и държах книга. Намирах се в края на „Рамбъл“ — гъсто залесен преди повече от век район, превърнал се в истинска гора с лабиринти от алеи, виещи се между дърветата. Видях поне четирима минувачи с бинокли и карти на парка — тук беше най-подходящото място за наблюдение на птици. Видях и тийнейджъри, които изглежда търсеха усамотение. Но тази част от парка, поне този следобед, не беше толкова многолюдна, колкото зоопарка, детските площадки или търговския център. От време на време минаваха семейства, тичащи за здраве, любовни двойки, уловени за ръце. Все още не обичам да виждам влюбени. Нищо лично. Привърженик съм на любовта и всеотдайността. Просто ми напомнят какво имах, а в действителност никога не съм имал, с Луси. Мислех, че ще остареем заедно. Мислех, че ще станем баба и дядо, а Даниъл ще ни довежда децата си да ги глезим и обсипваме с обич. Представях си как години наред ще се разхождаме в парковете, ще подхвърляме трохи, ще слушаме напевния шепот на вятъра в дърветата, ще наблюдаваме как слънцето рисува картини по тревата.

Сега седях в парка и чаках да убия човек.

Получих стриктни нареждания. Когато пратеникът на „Новем солес“ — знаех, че вероятно е Цвиман, но не смятах да го признавам пред него — се отдалечеше от Джак Мин, аз трябваше да приближа и да го убия. Нито за миг не повярвах, че в банковата сметка на Мин ще постъпят десет милиона долара.

Денят беше мрачен, облаците се бореха със слънцето за надмощие. Седях със слънчевите си очила и с книгата. Погледнах си часовника. Време беше. Опипах под пейката и пръстите ми докоснаха тиксото. Откъснах го. В ръката си държах слушалка. Сложих я на място.

— Здрасти, Сам — прозвуча гласът в ухото ми.

Не отговорих.

— Котката ти отхапа езика?

— Не. Просто нямам какво да ти кажа.

Вторачих се в книгата.

— Взех предпазни мерки. Ако не набера номер и не продиктувам правилната парола, синът ти умира. Не мисли, че можеш да убиеш и мен, и Мин или да ме вземеш за заложник, когото да размениш за сина си.

— Мога да изпълнявам заповеди.

— Онзи ден си поиграх със сина ти — каза Цвиман.

Кръвта ми се смрази.

— Много умно дете е. Не разбирам кой знае колко от бебета, но момченцето ти гледа право в очите. Приятно ми беше да го погушкам.

Безмълвен гняв.

— Знам, че ще се справиш блестящо. После ще видиш сина си. Дано не се разплача. Семейните срещи ме просълзяват.

Видях мъж да напуска алеята и да се насочва към гъста акациева горичка на около трийсет стъпки от пътеката. Застана в сенките и извади смартфон от джоба си. Русият му кичур изглеждаше призрачно върху скалпа. Познах лицето му от описанието на Мила. Беше Цвиман. Само че не куцукаше. Не го погледнах, но бях сигурен, че ме гледа. Продължих да наблюдавам алеите.

Тогава видях Джак Мин. Облечен в джинси, яке и бейзбол на шапка с надпис „Джайънтс“.

Носеше червения бележник в лявата си ръка, а дясната беше пъхнал в джоба.

Усетих как камата, която бях скрил под гипса, натежава. Дръжката опираше в китката ми. В „Последен миг“ Бъртранд пазеше интересна колекция от ножове.

— Идва — казах.

— Виждам го — отвърна Цвиман. — Гледай го! Мисли се за юначага. Въпреки че стои по цял ден пред клавиатурата.

В гласа му звучеше неприкрита омраза.

Озърнах се. Двама души, вдигнали бинокли, гледаха на другата страна, съсредоточени в птиците си. Двойка и сам мъж вървяха към Бау Бридж. Млада жена със слушалки в ушите, вглъбена в музиката си вместо в птичите песни и горските шумове.

Мин беше с гръб към мен. Спря и се озърна. После погледна право към Цвиман. И тръгна към дървото.

Зачаках.

„Рамбъл“, Сентръл Парк, Манхатън

Благодарение на слушалката на Цвиман чувах разговора.

— Здрасти, Джак.

— Да преговорим условията. Ако не се върна от тази среща, мой приятел ще се обади в полицията и ще им даде описанието ти. Вече те снима с телескопичен обектив — обясни невъзмутимо Джак. — Ще се наложи да си обръснеш гривата и да сложиш перука, за да напуснеш града.

— Не ме обиждай, Джак.

Гласът на Цвиман беше любезен.

— Бизнесмен съм. Дошъл съм да търгувам. И двамата ще останем доволни — сви рамене. — Виж, не съм забравил, че ти написа кода, с който крадем тайните. Смятам, че ще получиш справедлив дял.

— Прехвърли парите.

Цвиман протегна смартфона си, за да вижда Джак екрана. Натисна кода за трансфера и задържа телефона вдигнат, за да наблюдава Джак как синята ивица се пълни, докато доларите и центовете прескачат от банковата сметка на Кайманите в швейцарската. И двамата мълчаха.

— Готово. Провери, ако искаш — каза Цвиман.

При думата „готово“ аз станах. Джак Мин все още беше с гръб към мен. Тръгнах тихо напред през тревата, криволичейки между дърветата с ръка върху скритата в гипса дръжка на камата.

Джак извади мобилен телефон изпод червения бележник. Дясната му ръка остана в джоба. Това не би харесало на никой страничен наблюдател. Очевидно беше настроил предварително банковата си сметка на браузъра на телефона. Натисна бутона за зареждане.

Аз приближавах. Мястото между лопатките му ми служеше за ориентир. Движех се бързо и тихо през влажната трева.

— Страницата не се зарежда — каза Джак. В гласа му прозвуча леко раздразнение.

— Интернет е толкова непостоянен.

Джак натисна отново бутона.

— Блокирана е. Няма да ти дам бележника, докато парите не влязат в сметката ми.

Цвиман се усмихна с безкрайно търпение.

— Така е справедливо.

Бях на двайсет секунди от тях.

— Опитваш се да ме измамиш — каза Джак.

И извади пистолета от джоба на якето си.

Все още бях на десет крачки от него, но се втурнах с всички сили, без да се прикривам. Джак насочи пистолета към Цвиман, сякаш разчиташе плътта на жертвата да заглуши изстрела. Цвиман отскочи назад, отблъсквайки ръката му нагоре. В този момент аз стоварих гипса върху врата на Джак. Той се олюля и го блъснах назад, далеч от Цвиман. Джак се опита да се прицели в мен. Извих лакътя му назад и той простена, когато дулото докосна корема му. Наведе се, аз докопах спусъка и изстрелът не прозвуча много оглушително. Преместих дулото към гърдите, дръпнах отново спусъка и Джак падна ничком. Изглеждаше дребничък с ярките кървави петна по блузата. Изкашля червен фонтан и застина неподвижен сред дърветата.

Придърпах го до ствола на едно дърво и закопчах якето с надпис „Джайънтс“, за да скрия кръвта.

— Нагласи го, все едно е седнал. Така няма да привлича внимание.

Цвиман се отдалечи от мен втренчен в Джак.

— Пусни камата.

— Какво?

Опитвах се да вдигна и да наместя главата на Джак, за да не пада, и не успявах да улуча ъгъла.

— Ножът не ти трябва. Няма да влезеш въоръжен в колата с мен.

Хвърлих камата на тревата и я ритнах под дървото.

— Хей! Хей!

Висок чернокож мъж с наръчник за птици и бинокъл се беше приближил до нас. Викаше към птица, кацнала на далечно дърво. Изглеждаше съсредоточен в бинокъла, вдигнат към небето над главите ни. Но всеки момент можеше да забележи Джак или нас и аз усетих как Цвиман стаява дъх.

— Тръгвай. Бързо. Преди да забележи кръвта.

Избърсах с ръкав устата на Джак.

Цвиман коленичи, вдигна телефона му и червения бележник. Беше от класическите, с кожена подвързия и с ластични връзки да го държат затворен. Беше по-малък, отколкото очаквах. Цвиман се отдалечи от тялото, разлиствайки страниците.

— Не тичай — казах му. — Ходи нормално.

Той погледна към мен. Високият чернокож продължаваше да съзерцава небето, после се втренчи в наръчника и накрая — пак към върховете на дърветата.

С Цвиман вървяхме напред.

— Къде са децата? — попитах.

— Чакай, още не сме се измъкнали.

Прекосихме мълчаливо Бау Бридж и се отправихме към 72-ра улица, която прекосяваше парка. Цвиман излезе на улицата и вдигна ръка за такси. Добре облечен мъж, платежоспособен — след трийсет секунди спря такси, от което излязоха двойка туристи, стиснали сувенири в памет на „Бийтълс“. Явно смятаха да отдадат почит на Джон Ленън и „Строубъри фийлдс“. Нюйоркски късмет. С Цвиман влязохме в колата.

Той каза на шофьора адрес на закрит паркинг на десетина пресечки оттук. Постави показалец пред устните си, сякаш съм толкова глупав, че да разговарям пред свидетел. Прелисти отново бележника, клатейки глава.

— Кучи син! — повтори няколко пъти. — Жалък кучи син.

Слязохме от таксито и платихме. Изкачихме се с асансьора до деветия етаж и аз го последвах към черен седан беемве.

— Къде е синът ми?

— Ще те заведа при него. Още сега.

— Ана ни каза, че ще остави децата в църква. Откъдето да си ги вземем. Не знам къде, по дяволите, ме водиш.

— При сина ти, господин Капра. Влизаш в колата или не — ти решаваш.

Седнах. Той пое обратно през парка. Шофираше уверено и със замах. Стискаше здраво червения бележник.

В югоизточния край на парка отби до тротоара, където ни чакаше Леони. Засега не се чуваха нито полицейски сирени, нито вой на линейки.

Тя седна на задната седалка.

— Мъртъв ли е? — попита.

— Да. На практика се самоуби — каза Цвиман. Извърна се към нея и я възнагради с неприкрит одобрителен поглед.

Прииска ми се да му кажа: „Каква загуба, нали?“, но си задържах езика зад зъбите.

Той потегли, натисна бутон на телефона си и каза в него:

— Клеопатра.

Предположих, че това е паролата за „всичко е наред“.

— Мин е мъртъв, бележникът е у мен. Водя щастливите родители в детската градина. Подгответе децата.

Изключи телефона.

— След трийсет минути ще се обадя с нова парола, за да я уведомя, че не сте се опитали да отвлечете колата. Усети ли и най-малкото подозрение, че сте ме предали по пътя, децата ще страдат. Гарантирано. Отпуснете се и се наслаждавайте на пейзажа.

Зад мен Леони прочисти гърло. Цвиман й се усмихна в огледалото за задно виждане.

— Добре, господин Капра, госпожице Джоунс, да вървим при децата ви.

— Не мърдай — каза високият чернокож. — Може да се върнат да проверят какво става.

Джак Мин остана с притворени очи.

— Той се хвана — промърмори със затворени устни.

— Може би защото умря от собственото си оръжие. Мисля, че проработи, да. Той иска да умреш, а понякога окото вижда, каквото иска да види. Казвам се Бъртранд. Приятел съм на Сам. Ще те отведем на безопасно място.

Джак не помръдна. През полуотворените си очи виждаше жена зад Бъртранд, стиснала видеокамера.

— Когато изглежда, че снимаш за Ютюб, никой не подозира, че си прострелян наистина — напомни му Бъртранд.

Жената беше дребничка, много красива, с големи слънчеви очила, вдигнати върху тъмната й коса.

Минаха десет, двайсет минути. Неколцина минувачи ги изгледаха любопитно, но присъствието на снимащата жена очевидно отговори на незададените им въпроси.

— Добре, ставай — каза Бъртранд. — Тръгваме. Бързо.

Жената прошепна нещо на Бъртранд, Джак не чу добре какво, но акцентът й му се стори руски или нещо подобно.

— Успех и внимавай — каза й Бъртранд.

Той и Джак тръгнаха в едната посока, жената — в другата.

И ако сега ни наблюдават, ако не им е било достатъчно, Сам е мъртвец, помисли си Джак, а аз съм им дал това, което искаха най-много, а мама умря за нищо.

Бъртранд го поведе бързо през парка. Тръгнаха в противоположната посока на Цвиман и Сам — към Белведере Касъл и 79-а улица.

— Чакай — каза Бъртранд. — Чакай.

На Джак му се стори, че сърцето му ще експлодира от внезапната уплаха, че уловката им е разкрита.

Седан „Форд“ спря до тях. Зад волана седеше Огъст от ЦРУ.

А на задната седалка… невъзможно!… Рики.

— Решихме да я отведем на безопасно място — обясни Бъртранд, — но не ти казах, за да не те разсейвам. Имаме частен самолет…

Джак почти не го чуваше. Шмугна се на задната седалка и прегърна Рики, която обсипа лицето му с целувки. Невредима. Рики беше невредима.

Колата потегли. Бъртранд им помаха и изчезна в парка.

— Благодаря, благодаря — каза Джак на Огъст.

— Благодари на Сам и приятелите му — отвърна той. Джак се замисли за онзи безумец Сам Капра, за бебето му и сърцето му натежа.

— Джак, ще ви заведа с Рики в Лангли. Там ще сте в безопасност. Разбирам, че си копирал бележника…

— Да. Но няма да ви го дам. Не още…

Колата спря. Огъст се обърна.

— Сериозно ли говориш?

— Сам ти обеща мен, Огъст — каза Джак. — Не бележника. Трябва му оригиналът, за да си върне сина. Ако успее, ще получиш бележника. Ако ли не, копието, което имам, е на негово разположение.

Огъст се втренчи в Джак.

— Представи си го — уточни Джак — като карта на отмъщението.

Паркингът до Сентръл Парк

Мила прибра камерата в чанта на задната седалка на вана. Смъкна тъмната перука, която носеше под стилна шапка, разтърси потната си коса и вдигна слънчевите очила върху главата си.

Сам беше забравил за момент, че работи за нея. Беше й забранил да ги следи. Нелепо. Когато си имаш работа със зъл човек като Цвиман, не можеш да очакваш размяната да мине гладко. Освен това Мила не вярваше на Леони. И макар Сам да я надхитри онази нощ, когато изхвърли чипа й за проследяване, Леони не беше толкова умна. Чипът се намираше в джоба на лекото сако, което Мила й беше заела от апартамента над „Последен миг“.

Измъкна навигационна система от задната част на вана — същия, с който с Бъртранд бяха пренесли телата на мъртвите телохранители, когато със Сам, сякаш преди векове, се бяха престорили на купувачи на бебе. Светлочервено сияние й показа местоположението на Леони. Щеше да ги последва незабелязано от разстояние.

Чу стъпки точно когато затваряше вратата. Обърна се и игличките на електрическа палка се забиха в нея. Разтърсиха я. Висок суров мъж пристъпи напред и притисна влажна кърпа към лицето й.

Мъжът, който седеше в бара, мъжът, който се беше сторил подозрителен на Сам.

— Струваш един милион долара, Мила — каза й той, преди мракът да я обгърне.

Браун закопча с белезници Мила. Вратите на вана бяха затворени. Чуваше смях на деца, семейство мина край колата. Увери се, че Мила не може да се измъкне. Не смяташе да я подценява. Извади ножа от обувката й и пистолета, затъкнат в колана на панталона й. Завърза краката й с въже.

Разгледа екрана на навигационната система. Или Сам Капра, или Линдзи бяха под наблюдение и Мила щеше да ги проследи.

Видя, че излизат от Манхатън и се отправят на север към Уетчестър Каунти. Студени тръпки пролазиха по гръбнака му. Не. Невъзможно. Цвиман не може да ги води там.

Извади ключовете от джоба на Мила. Отвори телефона си. Изпрати текстово съобщение на имейл адреса, където беше публикувана обявата за възнаграждението. „Твоята Мила е при мен и искам да прибера милиона. Залових я, докато се опитваше да помогне на приятелите ти в колата. Да ти я доведа ли, за да те зарадвам?“

По магистрала 87-север

Поехме на североизток. Градът остана зад нас. Заобиколихме Ървингтън и тръгнахме по магистрала 87-север. Питах се къде отиваме. Пийкскил? Олбъни? Катскилс? Тишина цареше в колата, защото Цвиман ни предупреди:

— Никакви разговори.

Той включи сателитното радио и пусна класика от осемдесетте. Дори припяваше, много тихо, едва чуто. „Каре“, Елвис Костело и опазил ни Бог, Катрина и „Уейвз“.

Доброто му настроение ми вдъхваше недоверие.

Поне час никой не продума и щом подминахме Нюбъри, не се сдържах:

— Къде са децата ни?

— На безопасно място — отговори Цвиман. — Ще ви заведа там и после ще вземете колата, за да отидете, където пожелаете. Убил си човек в парка и на твое място не бих се връщал в Ню Йорк. Сигурен съм, че госпожица Джоунс иска да се прибере у дома в Лас Вегас.

Гласът му звучеше толкова спокойно, толкова разумно. Стори ми се, че ще изскоча от кожата си.

— Сигурно си изненадан, Сам, че ти предложихме сделка.

— Много.

Не мислех, че ще ме пусне жив. Бях убеден, че трябва да се боря, за да оцелея, а не знаех как ще го направя, прегърнал бебе. Очевидният отговор беше Леони. Щях да й помогна да избяга с децата, ако изобщо беше възможно, и да се разправя насаме с Цвиман.

— ЦРУ едва ли ще ти предложат работа — каза Цвиман. — След като уби безценния им информатор. Не те видяха да го убиваш, разбира се, но ще бъдеш основният заподозрян. Освен ако не ги убедиш, че не си се опитвал да го убиеш, а да го защитиш от заплахата вътре в ЦРУ.

— Трябва да осъвременя автобиографията си — казах. — И не съм толкова добър лъжец.

— Всъщност те ще тръгнат по дирите ти, щом разберат, че Джак Мин е мъртъв. Ако им посочиш друг убиец, хмм… ще си разчистиш сметките с тях. Ще бъде добре за теб и за сина ти.

— Защо си толкова загрижен какво ще се случи с мен?

— Сключихме сделка и искам да я изпълня условията. Мислиш, че ще те убия?

— Мисля, че ще се опиташ.

— Убия ли те, всички усилия отиват на вятъра.

— Усилия?

— Да те превърнем в това, което си, Сам — обясни Цвиман. — Ти си дългосрочен проект. Можеш да ни бъдеш полезен и занапред. Наблюдаваме те от години. Отдавна се интересуваме от теб.

Аз се втренчих в него. Той не ме погледна. Устните му се извиха в едва различима усмивка. Как бих могъл да бъда дългосрочен проект на шайка престъпници?

— Звучи ми… безсмислено — казах.

— Разбира се — съгласи се той. — Ние мислим в перспектива. Ти мислиш за часове, дни, седмици напред. Как да открия съпругата си? Как да си върна сина? Дребни проблеми. Ние мислим години напред. От наш проблем ти се превърна в наша изгода. Решихме да рискуваме от теб, за да убиеш Мин, който представляваше огромна заплаха. Но никой не може да докаже, че ти си го убил. Все още можеш да обслужваш целите ни.

Изпитах ненадейно зловещо усещане, че съм фигура върху шахматна дъска — не царят — и гигантска ръка ме мести по квадратите.

— Не искам да съм ви полезен. Не искам да имам нищо общо с вас. Вземам си детето и приключваме.

— Не съм срещал лично съпругата ти — каза той, — но мисля, че всички усетихме загубата й.

Иска да те разгневи, помислих си. Иска да се вмъкне като червей под кожата ти, да ти провали играта. Лъже те и те заблуждава.

— Няма да обсъждам съпругата си с теб.

— Готов си да напуснеш бойното поле.

Втренчих се право напред.

— Повтори, мисля, повече от веднъж, че фирмата те е държала в частния си затвор и си спал върху каменни подове. И как този свят вярва, че си виновен, и искаш единствено предишния си живот.

— Предишния ми живот го няма.

— Нищо подобно. Не е така — каза той. — Сега замълчи. Ще обсъдим всичко подробно, когато стигнем там, накъдето сме се запътили.

По магистрала 87-север

Леони беше затъкнала мобилния телефон в ботите си, високи до глезените. Очите й бяха насочени напред, от време на време поглеждаше през прозореца, преструвайки се, че слуша странния разговор.

Изпрати на Рей Брустър текстово съобщение: „Северно по 87, край Кингстън преди 5 минути“.

Изключи телефона и го пъхна в обувката.

Двамата мъже на предната седалка, вглъбени в разговора, погълнати от гнева и недоверието си, не забелязаха.

Браун караше агресивно и бързо и скъси разстоянието между своя ван и колата на Цвиман на десет мили. Погледна съобщението.

Беше сигурен накъде отиват. Всички истории, помисли си той, се връщат в началото, всички кръгове се затварят.

Цвиман отвори телефона си, както правеше на всеки трийсет минути през последните два часа. Набра номер. Ана отговори и той й каза:

— Перикъл. Да, всичко е наред.

Затвори телефона.

Юмрукът ми го удари силно, улових главата му и я блъснах в кормилото.

Леони изпищя:

— Какво правиш? Какво правиш?

Беемвето тръгна на зигзаг по платното и едва не се блъсна в миниван, чийто клаксон зави като боен рог. Трудно е да се бориш с една ръка.

— Знам къде отиваме — извиках й. — Ще го разменим за децата си.

Тогава тя разбра. Обви с ръка гърлото на Цвиман и натисна. Дъхът му секна, слюнка потече от устните му и той се изви назад в седалката. Ударих спирачка с крака си и дръпнах ръчната. Колата изръмжа и се раздруса, но спряхме. Вдигнах здравата си ръка и нанесох пет удара в жалкото му лице. Почувствах се добре. Той най-после се предаде и се отпусна.

— Божичко, божичко — простена Леони паникьосано.

— Слушай. Знам къде отиваме, Фирмата, която е служела за прикритие на сестрите, къщата в Ню Джърси, помниш ли? Проверих я. Имат и друго убежище. Пет мили по-нататък по магистралата. Там отиваме. Сега ще разменим децата за него.

— Ами ако грешиш? — попита Леони. — Божичко. Ако грешиш?

Изтиках изпадналия в несвяст Цвиман на задната седалка.

— Карай — казах на Леони. Влязох в уебсайта на „Обединени езикови училища“. — Четири мили на север, после свиваме по Маунтин Бридж Роуд.

— Ако се натъкнем на групичка пенсионери, изучаващи испански, ще те убия, Сам.

Гласът й звучеше накъсано, шокирано.

— Аз сам ще го направя — отвърнах.

„Обединени езикови училища“, до резерват „Катскил форест“, Ню Йорк

Сградата беше дълга и ниска, скрита в гъста гора от червени кедри и брястове. До входа й се виеше насипана с чакъл алея. Приличаше на внушително имение, останало вероятно от златните дни на Катскил. Играчка, лятна вила, забравена и превзета от тежката гора. Върху прозорците бяха заковани дъски. Тревата около къщата се нуждаеше от косене. Занемарена като онази в Ню Джърси. Или поне не я използваха да помагат на туристи да спрягат френски глаголи или на бизнесмени да шлифоват испанския или персийския си в промеждутъците между казината и риболова.

— Какво ще правим? — попита Леони, когато спряхме пред къщата.

— Ще го разменим за децата и офейкваме.

— Сам…

— Направихме каквото пожелаха, но повече няма да играем по техните правила — отсякох.

— Ами това, което каза… че си някакъв проект?

— Няма значение.

Никой не излезе на верандата.

Отворих вратата на колата и излязох. Обгърнах с длани главата на Цвиман — едната поставих върху челюстта му, другата на гърлото.

— Натисни клаксона.

Леони го натисна два пъти. Острият звук прониза горската тишина.

След миг вратата се отвори. Ана Тримейн излезе на верандата. Носеше кремава тениска и зелени панталони. Изглеждаше бледа и не чак толкова уверена като преди милион години в Лас Вегас.

Държеше пистолет.

— Здрасти — казах. — Дойдохме да си вземем децата.

Гласът ми прозвуча остро. Не съвсем човешки.

— Виждам.

— Кой още е вътре, Ана?

Нямаше други коли в двора. Тя ме гледаше втренчено.

Повдигнах Цвиман.

— Отговори ми или ще му счупя врата.

— Пусни го.

Тя насочи пистолета към Леони.

— Не.

— Ще я застрелям.

— А аз ще му прекърша врата. Отговори ми. Кой е вътре?

— Никой.

Вероятно лъжеше. Така щях да кажа и аз, ако къщата беше пълна с охранители.

— Добре. Хвърли пистолета.

— Не вярвам, че ще му счупиш врата — каза тя. — Ръката ти е гипсирана.

— Пръстите и бицепсите вършат работата, скъпа, а те са в блестяща форма.

Стиснах силно гърлото на Цвиман. Той посиня надлежно и изхърка. Представих си какво се бе опитал да причини на Мила и какво беше направил с Нели и едва се сдържах да не го убия.

— Добре, Сам, да поговорим.

— Мой приятел вече осакати този кучи син. С радост ще го довърша.

— Моля те, Сам, пусни го — каза Ана. — Да се успокоим и…

— Няма да преговарям с теб — извиках. Не бях сигурен, че някога съм чувал гласа си такъв. — Ето какво става. Или хвърляш пистолета веднага, или следващият звук, който ще чуеш, е прекършване на гръклян. Разговорът приключи.

Тишина. Само воят на вятъра в дърветата.

Очите на Ана се насочиха към моравото лице на Цвиман и тя пусна пистолета. Съмнявам се, че той би направил същото за нея.

— Отиди да го вземеш, Леони.

Леони тръгна бързо към верандата и вдигна пистолета.

— Спокойно, Леони — опита се да й се усмихне Ана. — Искам да знаеш, че се грижех добре за…

И Леони я простреля в сърцето. Облаче дим, кърваво цвете върху тениската на Ана и тя се строполи безмълвно.

Леони се втурна в къщата.

По дяволите. Забих юмрук в лицето на Цвиман и го съборих върху чакъла. Влетях вътре след Леони. Къщата беше стара, вероятно голямо имение, построено в началото на двайсети век. Антрето беше с ламперия, голямо стълбище отвеждаше към мецанина на втория етаж.

Чаршафи покриваха повечето, но не всички мебели. Леони тичаше и търсеше из стаите — кабинет, библиотека, дневна, кухня.

— Леони, върни се тук — извиках й.

По дяволите, ако Ана беше излъгала, можеха да ни застрелят. И пистолетът беше у Леони, не у мен.

— Тейлър! — изкрещя тя.

Изчезна от погледа ми, после чух стъпки да трополят по стълби, които не виждах. Последвах шума в кухнята. На печката се топлеше шише. Видях бебешко мляко върху кухненския плот, остатъци от пържола, салата и пържени картофки.

Два неизмити биберона. Стон — нещо средно между скръб и радост — се надигна в гърлото ми.

Отвъд кухнята започваше стълбище за прислугата. Леони вече беше изтичала на втория етаж.

— Даниъл! — извиках.

Сякаш щеше да ми отговори. Но съзнанието ми беше разтърсено или обострено, не знаех. На втория етаж имаше коридор. Вратата на едната от стаите зееше отворена.

Втурнах се през нея. Леони, застанала пред люлка, вдигаше беше. Притисна детето в майчинска прегръдка, просълзена от облекчение. Озърнах се из стаята.

Имаше само една люлка.

Хукнах по коридора, отваряйки всички врати. Следващата стая беше празна спалня; женски дрехи се валяха до леглото. Никаква люлка. Стаята на Ана.

В съседната бяха разхвърляни мъжки дрехи. На Цвиман.

Другите стаи бяха празни.

— Не, не! — изкрещях. — Даниъл!

Втурнах се към първата стая. Леони стоеше там, прегърнала бебето, притиснала русолявата му главица към блузата си.

Руса коса. Спомних си снимката, овехтяла от обич. Усмихнатото тъмнокосо момиченце. Тейлър беше по-голямо бебе, с кестенява коса.

— Сам… — каза Леони и изхлипа. — Сам, съжалявам.

И насочи пистолета към мен.

Във вана

Така си представяше края — завързана и в белезници, в колата на ловец на глави, който я отнася към участта й, защото Цвиман я искаше жива.

Шестима бяха опитали през последните три години. И шестимата се бяха провалили. Двама едва не бяха успели — бяха закопчали с белезници (уважаваше белезниците повече от въжетата и тиксото) ръцете и краката й. Първият от тях беше бивш активист на ИРА. Причака я пред бар „Адреналин“, собственост на „Кръглата маса“ в Лондон, в изискания квартал Хокстън. Кенет, мениджърът на бара (понастоящем собственост на Сам) видя как я отвличат, инжектирана във врата със седатив и натикана в багажника на „Ауди“. Кенет настигна похитителите на А5 и простреля шофьора през стъклото на аудито. Колата катастрофира и Кенет простреля и другия похитител, после извади любезно Мила от багажника. Тя се чувстваше признателна, разбира се, но и унизена, че са я спасили.

Вторият път беше едва преди три седмици. Двама филипинци си пробваха късмета. Закопчаха я с белезници в апартамента й, но преди да завържат краката й, тя ги уби с ритници. Ни повече, ни по-малко. Неприятният случай прерасна в тъжна вечер с тайландско зелено къри, студена бутилка бира и сапунена опера. И двата пъти обаче Кенет свали белезниците й. Наложи се, разбира се, да изчезне и да се премести в нов апартамент под друго име в друга част на Лондон. Много неудобно.

Това бяха последните два опита — по сенчестите канали, свързващи наемните убийци, се понесе слух, че е много опасна. Убиеш ли четирима души, тръгнали по петите ти, всички преосмислят цената да те заловят.

Тя запремигва, разбуждайки се от опиянението на хлороформа. Носът я болеше и устните й бяха подути от удара. По пода на вана виждаше трески от кутиите, в които с Бъртранд бяха пренесли мъртвите телохранители, убити от нея и Сам, когато откриха най-прясната диря към Ана Тримейн и Даниъл. Трябваше да ги измете по-старателно.

„Защо си в Ню Йорк?“, попита я Сам, когато дойде в „Последен миг“, след като напусна Лас Вегас. Тя му отговори с усмивка: „Да си купя обувки“. Той реши, че думите са точно в неин стил — шеговити, париращи въпроса му. Но Сам още не беше научил, че тя най-често казва истината.

Наистина си беше купила обувки. Ръчна изработка. Приближи бавно токчетата до ръцете си. Пръстите й завъртяха леко и натиснаха лявата подметка, все едно отваряше шишенце с лекарство. Дясната подметка падна. В нея имаше ключ за белезници. Универсален ключ, изработен специално за нея от майстор ключар, най-добрия дизайнер на ключалки за КГБ навремето. Измъкна ключа от подметката, намести се леко и се опита да го пъхне в ключалката.

— Чувам те — каза мъжът, който шофираше вана. — Добре ли спа?

— Сънувах кошмари.

— Скъпа, очакват те далеч по-зловещи кошмари. Но после ще спреш да сънуваш.

— Поетична душа имаш.

— Много комплименти съм чувал през живота си, но такъв — за пръв път. Благодаря, Мила.

— Как се казваш?

— О, ще запазя някои тайни. Аз съм никой.

— Виждала съм лицето ти. На кадър от видеокамера, който Сам ще изпрати на ЦРУ.

Тишина.

— О, не ти ли харесва? — обади се Мила. — Ти си никой, но те ще те познаят, нали?

— Казвам се Браун — гордо каза той. — Искам да знаеш кой те надви, след като другите се провалиха.

— Е, господин Браун, ще ти дам повече от един милион долара, ако ме пуснеш.

— Изкусително предложение. Но не става дума за пари. А за разчистване на къщата. Поправяне на грешка. Разбирам, че така си започнала — поправяйки грешка.

— Трудно е да си главен герой в собствена легенда.

— Намирам хладнокръвието ти пред лицето на смъртта за обаятелно. Харесваш ми. Ако господин Цвиман изрично не те искаше жива и в състояние да понесеш мъчения, щях да ти изпратя един милостив куршум. — Гласът му звучеше почти весело. — От уважение.

— Любопитна съм…

— Защо? След като ще умреш? На твое място не бих се интересувал от нови факти. Щях да размишлявам върху старите решения, довели ме дотук. Длъжни сме да се учим от грешките си. Искам да кажа… ти си една от грешките ми и аз се уча от теб. Бих искал да те заведа на вечеря, Мила. Да си поговорим. Ти ме очароваш. И ти, и Цвиман.

Той не говореше за нея, но Мила искаше да продължава. Така нямаше да забележи какво прави тя.

— Защо ме смяташ за грешка? — попита Мила.

Ключът за белезниците попадна в ключалката. Сега оставаше да проработи. Беше платила добри пари за него.

— Ти и Цвиман. Две страни на една и съща монета, скъпа моя. Искам да кажа, че има някаква ирония във факта, че ще извлека полза от грешката си. Но все пак аз разчиствам бъркотията. Пенсионирах се. Живеех във Флорида. Смятах да се съсредоточа върху голфа и риболова. Грешките не бива да се връщат и да те преследват в такава житейска фаза. Грешките трябва да умират първи и да те оставят да умреш на спокойствие.

Този Браун беше луд. Белезниците се отключиха. Тя въздъхна тихо.

— Не знам какво имаш предвид. Аз не съм монета.

— Не, Мила, ти си съкровище. Но струваш много монети. Пенсиите вече не са толкова щедри като преди — въздъхна той. — Сега ще се пенсионирам спокойно с мисълта, че старите ми грешки са поправени. Представянето ми на голф игрището несъмнено ще се подобри.

Тя измъкна едната си китка. Внимаваше да не се чуе щракване.

Сега другата подметка. Освободи я и видя вътре малката кания. Извади я с ножа вътре, изработен от японска стомана. Да се освободи от въжетата, стегнали краката й, й се видя по-трудно от отключването на белезниците. Изискваше повече движения да пререже влакната.

— Как така съм твоя грешка, след като те виждам за пръв път. Да не би да сте ми баща, изгубен отдавна, господин Браун?

— Биологически не. Но, да, аз съм ти баща до известна степен.

Аха, помисли си тя, съвсем откачен.

— Отговаряш с недомлъвки — каза тя. — Сигурно си работил в ЦРУ. Говориш заобиколно като Сам.

— Да, той е проблемът, нали? Всичко опира до него.

Мила усети как ванът бавно завива. Досега бяха карали на север по сравнително прав път; не виждаше, но предполагаше, че навигационната система е на седалката до него.

— Пристигнахме, Мила. Тук, където започна всичко — каза той. — Където се роди.

Браун спря вана.

— Е, това е лошо — каза той. — Не бива да закъснявам.

Слезе от колата и затръшна вратата.

Мила издърпа краката си от въжетата. Разполагаше с около осем секунди, преди Браун да отвори задната врата.

Не бяха достатъчно.

Детската градина

— Леони… — местех поглед ту към пистолета, ту към бебето. — Какво правиш?

Тя плачеше. Сълзи се стичаха по страните й.

— Съжалявам. Не мога да ти позволя да го вземеш.

— Това е Даниъл. Къде е твоето дете?

Тя погледна Даниъл. Той изгука и се сгуши в нея. Сякаш познаваше аромата на кожата й, извивките на гърдите й.

Поклатих глава.

— Не, не…

— Той е мой. Има само мен на този свят. Познава само мен — каза тя. — Вече не е твой. Казва се Даниъл Тейлър Джоунс. Понякога го наричам Дат. Гъделичкам го и той се смее.

Нов ручей сълзи, но устните й се свиха решително.

— Той ми е син — казах и тя стисна по-здраво пистолета. — Добре, добре — вдигнах ръце. — Леони, нека да го обсъдим.

— Не. Никакво обсъждане. Тръгвам. С моя син.

— Детето на снимката, която ми показа…

— Това беше първото ми дете. Дъщеря ми. Напуснах… Рей Брустър, когато забременях. Не исках той да й бъде баща. Нямаше да ми позволи да се обвързвам с дете. В случай, че се наложи да бягам с него. Децата усложняват положението. Затова си тръгнах.

Тя успокои гласа си.

— Бих предпочела някой като теб, Сам. Не искам да те наскърбявам. Наистина. При мен ще бъде в безопасност. Ти водиш рискован живот, имаш врагове. Застани до стената, вдигни ръце и ме остави да си отида.

— Какво стана с дъщеря ти?

Докато говореше, нямаше да ме застреля, нито да си тръгне.

— Умря. Умря.

Стори ми се, че скръбта ще сгърчи тялото й.

— Разболя се от менингит. Толкова бързо ги отнася. Тя… Работех за Ана. Правех нови документи за бебетата. Тя ми даде Даниъл. Каза, че… ще е мой. Ще замести Тейлър. Но не е така. Обичах Тейлър безкрайно, тя беше най-прекрасното… Сам, о, божичко…

— Не се съмнявам.

Лицето ми пламтеше.

— Леони, моля те…

— Но… но тя ми даде Даниъл и аз обикнах и него…

Гласът й стихна в шепот.

— И ти няма да ми го отнемеш.

Разбрах как Цвиман и Ана са планирали този финал. Аз, бившият агент от ЦРУ, убивам Джак Мин, най — ценния информатор на „Специални проекти“. После Леони убива мен, когато съм най-беззащитен, когато съм на крачка от победата. Леони до мен служеше като гаранция, че няма да предам или да се изправя срещу „Новем солес“, а ако го направя — тя имаше всички основания да ме убие.

В „Девет слънца“ нямаше човек, по-мотивиран да иска смъртта ми от Леони. Аз можех да й отнема най-ценното на този свят.

— Дай ми сина — казах и протегнах ръце към нея.

— Не е твой. Аз съм му майка. Аз съм единствената майка, която познава. Онази… онази предателка, за която си се оженил, го изостави, изостави го…

— Аз не съм — казах. — Знаеш как се борих да го открия…

И тогава чух.

— Ти! — изкрещя тя и съчувствието, което изпитваше към мен, се превърна тутакси в омраза. — Аз се борих повече!

Вдигнах пръст пред устните си.

— Чух нещо. Долу. Има някого.

Тя поклати глава.

— Искаш да ме изплашиш или да ме измамиш… Да слезеш долу и да вземеш оръжие, защото пистолетът е у мен…

— Леони! — просъсках. — Долу има някого!

Тя млъкна. Тонът ми охлади гнева й. Ослуша се.

Протегнах ръка към пистолета. След миг тя пристъпи напред с разтреперана длан и ми го подаде.

— Скрий се — прошепнах.

Тя кимна. Синът ми гукаше, отпуснат върху гърдите й. Погледнах го. Очите му срещнаха моите. Малките му устни се разделиха и оформиха кръгче като цвете с петсекунден живот. Никога през целия си живот не бях искал толкова силно да прегърна друго човешко същество.

Но проверих резервния пълнител на пистолета и се заспусках към долния етаж.

За изненада на Мила обаче Браун не дойде до задната врата на вана.

Отдалечи се от колата. Чуваше тихото съскане на подметките му върху чакъла.

Да разтовари затворничката си очевидно не беше първостепенна задача. Което я устройваше. Рискува да надникне през предното стъкло. Браун стоеше до някакво беемве и се взираше към земята. Разговаряше със земята.

Сигурно с човек, легнал до колата.

После поклати глава и влезе в голямата къща с пистолет в ръката.

Тя преряза останалите въжета и ги изрита настрани. Ръката й докосна часовника. Гаротата беше вътре, точно същата беше използвала срещу хората на Ана в Ню Йорк. Вдигна тока на обувката си с миниатюрния японски нож. Острието стърчеше между безимения и средния й пръст. Две малки оръжия. Надяваше се да са достатъчно.

Излезе през вратата до шофьорската седалка и залегна. Погледна под вана да провери дали ще види кой лежи до беемвето. Забеляза крака, но вече изправени. Сиви панталони, хубави обувки.

Чу да се отваря багажник. Надзърна зад вана.

Светлият кичур. Яков Цвиман. Той погледна към къщата и тя различи синина по лицето му. Явно Сам го беше ударил.

Цвиман извади брадва от багажника. Направи две крачки към къщата.

После спря.

Тя се сниши зад вана, ругаейки мислено чакъла. Издаваше тих, неизбежен шум. Мила застина.

Той не устоя на изкушението. Браун безспорно му беше казал, че трофеят му е във вана, и той, вместо да влезе вътре да му помогне, приближи да позлорадства. Да се увери, че е тя.

Защото щеше да му отнеме само секунда, сигурно така разсъждаваше, а той беше слаб мъж. И тя знаеше, че си представя какъв сляп ужас ще вледени сърцето й, когато зърне лицето му, завързана и безпомощна. Така и щеше да стане. Знаеше как би отмъстил, задето го осакати. Жестокостта му щеше да е неописуема.

— О, скъпа — подвикна той към затворената врата на вана. — Не разполагам с много време да те посрещна какво трябва, не сега, но след малко ще съм на твое разположение. Ще те нарежа на парченца пред приятелите ти и изкрещиш ли, ще отрязвам по парченце и от тях. После ще ги убия пред теб…

Той отвори рязко вратата на вана и видя, че е празен. Само срязани въжета и отключени белезници. Чу го как поема изненадано дъх.

Нека се поизплаши, помисли си.

Заобиколи от другата страна на вана и насочи силно кроше към врата му с острие, стърчащо от юмрука й. Искаше да уцели артерията. Пропусна, защото той се отдръпна назад, но ножът се отплесна от брадичката му и се заби в скулата. Кръвта рукна. Тя се прицели отново в окото му.

Той се сниши, тя пропусна и хъркайки от болка, той размаха брадвата. Но се олюля и не успя да набере инерция. Ръбът на брадвата отскочи от вратата на вана, на десетина сантиметра от главата й. Той едва не изпусна оръжието.

Тя замахна отново с юмрук да пререже гърлото му, но той я ритна, преди да го достигне. Мила залитна назад и сега той стисна брадвата с две ръце. Запази равновесие и се прицели. Нейното острие беше жило, неговото — снаряд.

— Кучко, мечтите се сбъдват — каза той. — Чаках дълго. Чаках да те убия.

— Нима? — изрече задъхано тя.

Спомни си, че той избухва лесно. Реши да го използва.

— Възбуждаше ли се при мисълта как ще ме нараниш? Искам да кажа… с остатъка от мъжествеността си?

Той размаха яростно брадвата. Тя описа дъга и пропусна с няколко сантиметра. Тъпият край улучи ръката й, когато сбърка и паникьосано понечи да го прободе с острието. Ножът падна върху чакъла.

— Дори не знам какво ще ти сторя най-напред — каза той. — Навремето си бях направил списък. Беше дълъг три страници.

— Върви да си намериш списъка, сакати човече. Ще почакам.

При тези думи той спря да размахва диво брадвата. Ухили се нечовешки, като похотлив главорез. Огледа брадвата и те потанцуваха върху чакъла, напред-назад. Искаше й се да побегне. Но обувките й бяха неудобни без подметките, а той можеше да я улучи с брадвата по гърба. Най-добре беше да остане с лице към него.

Дебненето продължи трийсет дълги секунди. Той се колебаеше. Въпреки че Цвиман се задавяше от ярост и омраза, тя осъзна, че се страхува от нея.

— Е, сакати човече. Размахваш брадва срещу невъоръжена жена. И пак не смееш да се биеш!

Той изръмжа и замахна. Пропусна. Хрумна й нещо и отстъпи към вана. Цвиман застана твърде близо и тя хвана дръжката на брадвата. Опита се да я дръпне. Той я блъсна към вана и нанесе силен удар.

Брадвата се заби в стоманената броня на колата и проби метала. Не улучи Мила по главата само защото обувките, останали без подметки, се подхлъзнаха върху чакъла и тя падна.

Цвиман изсумтя, мъчейки се да измъкне брадвата. Беше заседнала.

Не биваше да пропуска шанса си. Изви се под дръжката, изправи се и разкопча верижката на часовника. Жицата на гаротата просия в гаснещата сумрачна светлина. Тя уви жицата около врата му и се хвърли на гърба му. Дръпна силно.

Яков Цвиман се опита да пъхне пръсти под жицата, но тя се затегна прекалено бързо. Понечи да отблъсне Мила, но тя обви силните си стройни крака около него и кръстоса глезени около осакатените му слабини. Представи си злобното му усмихнато лице, надзъртащо над осеяното му с пъпки рамо, докато изнасилваше сестра й. Представи си как Иван я обучава в прашната мъглива светлина на винарната да се бие, да убива. Представи си как Нели лежи сред локва изненадваща кръв и живецът изтича от нея.

И пристегна още по-силно гаротата.

Той издаде нечовешки звук. Метна се към вана и се опита да я събори.

— Tu mori — прошепна тя. — Tu mori.

Той падна с лице върху чакъла. Тя усети как жицата срязва собствената й плът, впива се в пръстите й, в дланта й. Заби колене в гърба му.

Каишката на мнимия часовник се скъса. Усети я как поддава. Гаротата нямаше да свърши работа.

Не погледна да види дали Цвиман още диша през осакатеното си гърло. Простена и ритна вана, изтръгна брадвата от бронята и отмъсти за сестра си с последен замах.

Там, където започна всичко

Взех пистолета и се запромъквах към парапета на мецанина.

— Сам?

Някой ме викаше. Не познавах гласа. Не отговорих.

— Сам, доведох приятелката ти Мила.

Спрях. Стори ми се, че е във фоайето и върви по паркета пред входа.

— Ако не се покажеш, тя ще пострада.

Вярно беше. Мила така или иначе щеше да пострада, след като Цвиман беше тук. Заплахата му не струваше.

— Не постъпваш джентълменски — каза той неодобрително.

Застинах. Заслушах се. Чух приглушения плач на Даниъл.

— Бъдещето те зове — каза той.

Заизкачва се по стълбите. Чувах как дървото скърца под подметките му. Отвън долавях шум от борба, битка. Цвиман се беше съвзел. И беше там, при Мила.

По дяволите.

Мъжът се показа. И двамата вдигнахме пистолети. Мъжът, който седеше в ъгъла на бара и отпиваше бавно от халбата си. Рей Брустър.

— Не искам да те нараня — каза той.

— Сигурно затова шофьорът на лимузината и двете ти сестрички се опитаха да ме убият, господин Брустър.

— Рей Брустър е прозвище. Казвам се Рикардо Браун.

Браун. Шефът на Огъст. Завърналият се от пенсия ръководител на „Специални проекти“.

Браун сви рамене.

— Уби Джак Мин. Браво. Не исках да извади истината наяве. Ти, Сам, беше различен. Беше мост.

— Не разбирам.

От това разстояние нямаше как да не се улучим. Той продължаваше да се изкачва към стълбищната площадка. Аз вървях към мястото, където стълбите свършваха пред мецанина.

— Ти си мостът между „Специални проекти“ и най-големите ни грешки. Затова… хмм… размислях дали да оставя теб и детето ти живи.

— Грешки… — замълчах. — „Новем солес“. „Специални проекти“ са създали Деветте слънца.

— Да, преди години. Искаш ли да ти обясня?

— Защо? За да се преструвам, че слушам, а ти да издебнеш шанс да ме убиеш?

— Не. Защото трябва да изиграеш своята роля, Сам, ако дръзнеш.

Не продумах.

Той прочисти гърло.

— ЦРУ отдавна използва съмнителни източници. Престъпници. Често държавни глави. Невинаги е лесно да останеш с чисти ръце. Но си помислихме — аз мислех, идеята беше моя — дали не можем да накараме престъпниците, внимателно подбрани, да работят в наша полза. Те познават мръсните кътчета на света. Ще ни помагат да внедряваме хора в ситуации, до които иначе нямаме достъп. Ще ни предоставят информация и хора, каквито сами не бихме могли да намерим.

— И защо?

— Щяхме да защитаваме интересите им. Също както издигахме жестоки, но прозападни правителства в старите дни. Започнахме да търсим корумпирани хора на високи постове из целия свят и доведохме деветима тук. Тук, в тази къща. Езиковите училища са старо прикритие на „Специални проекти“ — засмя се той. — Знаеш как е в ЦРУ. Купим ли собственост, никога не я продаваме. Винаги се страхуваме да не изскочи някоя тайна, скрита в ламперията.

— Те дойдоха по своя воля?

— Не точно. Похитихме ги. Но се отнасяхме почтително към тях в прекрасния Катскилс. Обясних им… възможностите. Те приеха охотно. Не успях обаче да предвидя, че ще се сплотят. Като група. Не очаквах да им хрумне, че ако не си сътрудничат, ще изгубят предимствата си. Те се разбираха. Уважаваха се и понеже и деветимата бяха разпръснати по целия свят, не бяха естествени врагове. Бяха мъже и жени от периферията на влиятелни престъпни групировки, амбициозни и търсещи начин да си пробият път до върха.

— Като Цвиман.

— Да. Наех баща му. Той постъпи след неговата смърт. Издигнаха се от сводници — изключително ценен източник на информация, между другото — до контрабандисти, шлифовани изнудвачи и шпиони.

Устните на Браун се изкривиха в усмивка, почти горда.

— Подбирах добре наемниците си. Слънцата научиха уроците ми за търговията и кражбата на тайни и… хмм… сформираха кръг в кръга. Метаорганизация. За да увеличат печалбите и могъществото си. Стремяха се според мен да станат най-влиятелният престъпен синдикат в света. Спряха да се подчиняват на ЦРУ. Стана ми по-трудно да ги прикривам. Пенсионирах се. Те се отцепиха, но запазиха организацията си.

— Девет слънца.

— Бяха единаци, разбира се. Започнах да наемам престъпници, които не участват в престъпни кръгове. Индивиди, работещи само за „Специални проекти“.

— Като шофьора на лимузината. Сестрите. Хората, които Леони е укривала.

— Да. Странно, но психарите ми бяха по-верни от здравомислещите престъпници. Но смахнатите обикновено търсят внимание и подкрепа.

— ЦРУ е създало най-могъщата и амбициозна криминална групировка в историята — казах. — Която се опита да извърши масово убийство, за да разклати правителството.

— Това не биваше да се появява в пресата — констатира Браун. — Щеше да е пагубно. ЦРУ в леглото с ренегати от руската мафия, японската якудза и израелските рекетьорски банди.

Той се усмихна отново и вдигна червения бележник.

— Тук има моя снимка с двама от Слънцата. Двама от ръководителите им. Не мога да позволя да свържат стореното с ЦРУ. Не мога да предам фирмата.

Той посочи към фоайето.

— Точно тук получиха името си. В библиотеката имаше гоблен — китайски гоблен с героите от легендата за Деветте слънца. Мисля, че беше подарък на някакъв агент от човек, когото измъкнахме тайно от Китай. Единият от престъпниците забеляза, че слънцата са девет и че те също са деветима. Отначало подхвърляха названието на шега, докато отпиваха от коктейлите си, а аз им обяснявах как ЦРУ ще ги закриля, ако ни помагат. Препоръчах им да използват латинското наименование, за да звучи като религиозен орден. Притеснявах се някой от фирмата да не чуе за тях и да се сети за гоблена, фирмата все още използва къщата от време на време.

— Значи се върна в „Специални проекти“ след убийствения заговор на „Девет слънца“, за да разчистиш бъркотията.

— Не мога да ги унищожа. Но мога да предотвратя разкриването на ролята на фирмата в създаването им. Само на това съм способен. О, ще убия Цвиман и другите кучи синове от „Девет слънца“, които успея да открия, за да предупредя другите да мълчат. Нямам нищо против да проведа лична война. „Специални проекти“ трябва да се заемат с това. Ето защо ми трябваш.

— Аз?

Сигурно сега щях да разбера защо ми разказва всичко, вместо да ме застреля.

— Опитах се да прикрия всичките си бази.

Той прочисти гърло.

— Престъпници, от които получавам информация. Корпорации, които ми предоставят информация. Откривах не само престъпници, таящи амбиции в собствените си среди, но и… определени хора, преуспели хора, които бяха идеалисти и имаха средства да осъществят друга моя идея. Начин да се преборим с „Девет слънца“.

Той ме озари с още една усмивка.

Усетих, че краката ми губят почва.

— „Кръглата маса“. Ти си създал и тях.

— Те не се сработиха толкова бързо, колкото Деветте слънца, но осигуряваха много полезна информация. Бяха хора, наследили огромни суми или натрупали огромни състояния още на младини. Не им харесваше да им заповядвам. Не обичат и не се доверяват на бюрокрацията. И те се отцепиха. Нямаше как да ги спрем. Нямаше да ни злепоставят като „Новем солес“, но все пак… Създадохме два лагера и ги оставихме да водят битка.

— Защото са се изправили един срещу друг.

— След единайсети септември на никого не му пукаше какво правят Деветте слънца. Престъпници с наполеонов синдром? Как не. Но сега са сериозна заплаха. Осъзнаха, че подкопаният социален ред, хаосът им позволяват да консолидират могъществото и печалбите си. Виж държавите, където властва престъпността — части от Латинска Америка, Молдова, райони в Африка. Всичките са пример за мечтания от Деветте слънца свят. Затова искам да поговорим. Предлагам ти амнистия, Сам. Затова казах на Цвиман да те доведе тук. Сключих сделка с него. Да заменя Мила за теб. Да пощади живота ти, ако му доведа Мила.

Стрелях. Дойде ми до гуша от него и от оправданията му. Куршумът го уцели в рамото. Той залитна, изкрещя и се опря в стената. Пистолетът му изтрополи надолу по стълбите.

— По дяволите… изслушай ме! Върни се да работиш за нас. Ще ги унищожиш до крак. И „Новем солес“, и „Кръглата маса“.

— Проект А и проект Б. Не искам да съм консултант, който поправя грешките ти.

— Ти… мислиш ли, че ще те освободят от затвора? Уби информатора на „Специални проекти“. Нападна екип на ЦРУ и едва не ги извади на светло. Аз съм единственият ти избор, Сам. Единственият начин да останеш свободен и да си върнеш сина.

Браун се свлече по стената.

— Аз бях дотук — казах.

— Брат ти… В Афганистан. Не го убиха шайка афганистански контрабандисти. Беше работа на „Новем солес“. Първо бойно кръщение…

Накъсаното му дишане отекваше във фоайето.

— Сега си просто отчаян. Отчаян — поклатих глава. — Няма да ме измами неудачник като теб.

— Екзекуцията на брат ти не беше това, което изглеждаше на пръв поглед.

Той се засмя.

— Съвпадение ли е според теб, че Луси те предаде? Бяха те взели на мушка. Наблюдаваха те, откакто постъпи в ЦРУ. Искаха да те купят. И двете страни.

Браун притисна с пръсти окървавеното си рамо.

— Господи! Трябва ми лекар.

— Знаеше ли, че държат сина ми тук?

Устните му се раздвижиха.

— Ти си напуснал и си извлякъл полза от феодалното си владение.

— Да. Но се оттеглям. Исках ти да го наследиш. Да поемеш юздите. Поне преди да ме простреляш — просъска той.

— А Леони?

— Линдзи. О, не й вярвай. Тя ще те напусне.

Той изкашля кръв.

Бащата на „Девет слънца“ и на „Кръглата маса“, седнал пред мен, ми даваше съвършеното основание да се върна в ЦРУ и да си върна предишния живот с нова мисия. Какво да правя с него?

Предната врата се отвори. Мила влезе стиснала окървавена брадва. Добър знак.

— Добре ли си? — извиках й.

— Да. Тук ли е Даниъл?

— Да.

— Невредим?

— Да.

Тя погледна към Браун и отбеляза:

— Този е луд. Мисли, че ми е баща. Уверявам те, че майка ми имаше много по-добър вкус.

— Създал е „Новем солес“. И „’Кръглата маса“.

— И двете?

— Да.

Мила се втренчи в него. За секунда, стиснала брадвата, понечи да се изкачи по стъпалата. Но спря.

— Трябваше да избереш страна.

Тя пусна брадвата. Вдигна окървавен поизмачкан бележник.

Чувах свистящото дихание на Браун. Искаше бележника. Каквото и да беше открил Джак Мин, то сигурно съдържаше следи, отвеждащи към ЦРУ. Иначе щеше да му е все едно; преди не беше се обръщал срещу своето чудовище. Деветте слънца желаеха Джак Мин да умре, защото не искаха да ги разкрият. Браун искаше Мин да умре, защото не искаше да разкрият ЦРУ. Да разобличат него.

— Успех, Браун. Няма да те убия. Ще те оставя да кървиш върху тези стълби. На мястото, където са ти хрумнали толкова много умни идеи. Те се върнаха да те захапят по задника, а аз си тръгвам. Ако те видя отново…

— Сам! Каза, че искаш да си върнеш някогашния живот. Непрекъснато го повтаряше. Предлагам ти предишния ти живот. Единственото условие да се върнеш в ЦРУ е да ми помогнеш да разчистя тази каша. И двамата получаваме каквото искаме.

— Няма да предам на ЦРУ приятелите си от „Кръглата маса“. Няма да ти дам Мила. И няма да ти помогна.

— Предишният ти живот — повтори той — ще бъде твой. Те няма да те оставят на мира. Предлагам ти единствения шанс да си върнеш изгубеното. Детето си, кариерата…

— Съпругата ми?

Браун преглътна.

— Мога да ти върна само това, което може да се върне. Как ще живееш със сина си сега? Мислиш ли, че Деветте слънца няма да те преследват? Предложението ми е единственото ти спасение.

— Предлагаш ми само шанс да се превърна в теб. Което е по-малко от нищо.

— Предложението ми е неустоимо!

— Ако те видя отново да доближиш Мила, Леони или сина ми, ще те убия. Опиташ ли се да навредиш на Огъст, ще те убия.

Едва не споменах Джак Мин, но беше по-добре да го смята за мъртъв.

— Заподозра ли, че дори само мислиш за мен, ще те убия. Пенсионирай се. Просто… си върви.

— Не лъжа. За брат ти. Луси винаги повтаряше, че затова си постъпил в ЦРУ. За да отмъстиш.

— Точно затова би ме излъгал — казах. — Помисли си. Хвалиш се, че си основал групировката, убила брат ми? На твое място бих млъкнал.

Обърнах се и тръгнах към дъното на коридора. Открих Леони и Даниъл скрити в килера.

— Всичко е наред — казах. — Тръгваме си. Заедно.

Тя притисна по-силно Даниъл. Прегръдката й го успокояваше. Той ме погледна. Примигна равнодушно. После ме погледна отново и протегна малкото си юмруче към мен.

Взех го от Леони. Не поисках разрешение. Тя не се възпротиви. По някакъв начин беше и неин, но беше мой. Задържах малката му главичка с длан, както бях виждал да правят бащите по телевизията, и усетих топлия му млечен дъх. Меката му тежест. Чудото, което беше той.

Той вдигна отново юмруче и аз го целунах.

Бахамите

Даниъл се страхуваше от водата.

Притисках го до себе си. Понякога ми беше трудно да го пусна, сякаш се нуждаех от допира му като утеха. Той свикна с мен през изминалите няколко седмици и аз се успокоявах, че отсъствието ми през първите няколко месеца от живота му няма да е непреодолимо препятствие. Повтарях си, че дългото ми отсъствие в началото на живота му няма да го нарани. Четях ненаситно статии в Гугъл за раздялата с родителите. Но мнението на експертите нямаше значение.

Щях да поправя стореното.

Разхождахме се край прибоя и той се взираше в надигащите се вълни край глезените ми. Прецених внимателно момента и след като вълната се оттегли, потопих крачетата му в хладната вода. Той се разкикоти. Когато следващата вълна заприижда, аз го вдигнах високо нагоре. Даниъл обичаше да го подхвърлят към небето. Продължихме да си играем, той се смееше, докато не сбърках и една разпенена вълна пропълзя над банския му костюм и го намокри до гърдите. Той извика уплашено. Знаех, че държи на спокойствието.

Леони се беше грижила добре за него.

Върнах се с недоволното си момче в крайбрежната вила. Мислех, че Леони е вътре и приготвя обяда, но пред масата седеше Мила.

— Здравей — казах и размахах ръчичката на Даниъл за поздрав. — Здрасти, Мила. Сърфирах без сърф.

— Моля те — каза Мила, — не се отнасяй с това прекрасно дете като с кукла.

Стана и го докосна игриво с показалец по носа. Намръщи се.

— Прилича на мръсно прасенце.

— От слънцезащитното мляко.

— Потопил си го в него?

— Не исках да изгори.

— Чудно как успяваш да го задържиш.

— Искаш ли да го гушнеш?

— Памук — каза тя, сочейки блузата си. — Рискувам да ми остане мазно петно.

Но размаха омазнения си показалец към Даниъл и му отправи усмивка, която ми се стори твърде ослепителна.

— Сладко, сладко, бебче — припя тя.

Даниъл изгъргори в отговор. Още се колебаеше как да приеме Мила.

— Мисля, че гледаше със смесени чувства на бебетата — констатирах.

Сложих го да седне и му избърсах ръцете. Морските изследователи се нуждаят от похапване. Отворих шишенце със сливово пюре. Седнах и пъхнах лъжичка в устата му. Той я изгълта лакомо.

— Човешките същества са много по-интересни, когато достигнат училищна възраст. Тогава ми харесват повече — погледна ме тя. — Може да се пенсионирам и да стана отново учителка. Само за Даниъл. Ще отворя езиково училище.

Тя сбърчи чело.

— Чувам, че търсят нови попълнения.

— Уха.

— Рикардо Браун е новият герой. Унищожил престъпна групировка тук, която шпионирала американски граждани, правителствени служители и компании. Убил босовете на групировката — израелец и французойка.

— Герой е, разбира се. Ще повторя — истински герой.

— Ранен при изпълнение на служебен дълг. Пенсиониран с почести. Без прощален коктейл обаче. Върнал се във Флорида. Живее много тихо.

— Значи не сгрешихме, че дадохме бележника на Огъст. Снимката на Браун с две от Слънцата го спира да се върне…

— Прекрасният червен бележник не може да ни навреди — сви рамене Мила. — Скъсах страниците, които се отнасяха до мен.

— Онези за „Кръглата маса“?

— Бяха малко. Но има някои полезни хора в липсващите страници от червеното бележниче. Според мен е по-добре да им дадем шанс да изкупят греховете си, като ни помагат, отколкото да ги изнудва „Новем солес“.

Поклатих глава.

— На доброволни начала — прокашля се тя.

— ЦРУ разполага с повече ресурси от нас в борбата с „Новем солес“.

— И ще елиминира поне неколцина, свързани с изнудваческия кръг. Ще разкрие част от плановете им. Но, Сам, Деветте слънца няма да се оттеглят. Някои загиват, други ги заместват. Приятелят ти Браун е създал твърде ефективен и полезен орден. Спечелили са прекалено много пари, сдобили са се с твърде много власт. Няма да се откажат.

— Чудя се дали не трябваше да го убия.

— Не говори за убийства пред бебчето — каза тя. — Лошо е за развитието на детето. Спазвай някакви граници.

— Значи Браун не управлява „Специални проекти“.

— Не.

— Кой е шефът?

— Една от малкото големи тайни, които не знам.

— Наистина ли?

Надявах се да е Огъст. Все пак той им поднесе на тепсия Джак Мин.

— Наистина не знам и ми е все едно. Ти си ми проблемът.

— Защо?

Знаех какво ще последва.

— Дадохме ти много барове.

— Да. Благодаря.

— Барове, които да ти служат като прикритие, за да изпълняваш задачи за нас.

— Аха.

— Не вярвам, че ще преследваш престъпници, понесъл на конче Даниъл.

— Няма.

— Ще ми върнеш ли баровете тогава? — попита Мила извънредно любезно.

— Не.

— Не разбирам.

— Е, все някой трябва да управлява баровете на „Кръглата маса“, нали? И другите им наемници, като теб например, трябва да използват баровете като убежища, нали?

— Да.

— Тогава ме остави да ги управлявам. Ще се погрижа да ви носят добри печалби.

— И това ще ти бъде достатъчно?

— Засега.

Мила опря колене в брадичката си.

— Ами това, което старият кучи син каза за брат ти?

— Имам Даниъл. Отмъщението не ме интересува.

— Ще ми позволиш ли да съм откровена?

— Все още си ми шеф.

— Забравих за момент. Сега си омагьосан от това мазно дете. Искаш да си добър и грижовен баща. Но ще се изнервиш, ще се отегчиш.

— Никога няма да ми доскучае с него.

Мила кимна.

— Ще се отегчиш от това, че не знаеш.

— Да не знам истината?

Според Цвиман „Новем солес“ ме бяха включили в плановете си. Бяха го обмисляли години наред. Все още нямах представа за какви планове ставаше дума. Исках ли да узная?

— Не, ще поискаш да знаеш какво правят гаднярите — отвърна Мила. — С Джак Мин унищожихте основните им източници на информация. Засега. Изнудването и без това няма дълъг срок на годност. Но те ще заменят Цвиман с друг задник и ще измислят нови лудории. Нови начини да печелят пари и власт. Или ще се появи нов злодей, срещу когото трябва да се изправим, защото никой не съзнава, че е заплаха, или никой не смее да му се опълчи.

— Не е мой проблем — казах предпазливо. — Докато не стане.

— О. Моята искрица надежда. Тогава задръж баровете. Засега. Гледай да печелиш добре, иначе ще започна да подарявам на Дани дискове с най-тъпите филмчета.

— Леони го нарича Дат.

Мила направи физиономия.

— За жена, която съчинява имена, има ужасен вкус.

Тя отметна глава към плъзгащата се стъклена врата.

— Излезе, когато дойдох.

— Обаянието ти е неустоимо.

— Защо е още тук?

— Заради Даниъл.

— Колко удобно бавачката му да е фалшификатор. Несъмнено ще го научи да ти подправя подписа в извинителните бележки за училище.

— Не му е бавачка.

— Добре де. Не му е майка, не ти е съпруга. Какво е тогава? Освен шлифован лъжец.

— Обмисляме го.

Мила се взря в пюрето, стичащо се между устните на Даниъл.

— Забелязах, че тук има три спални. И трите се използват.

— Умееш да броиш.

— Сам, тя няма права над детето ти. Осиновила го е нелегално, в разрез с морала. Не я награждавай. Не допускай… тази жена в живота си.

Погледнах я.

— Мислиш ли, че ще изпратя в затвора човек, който обича Даниъл и е готов да умре за него?

— Не. Не бива да излагаш и себе си на такава опасност. Полицаите ще те разпитват къде си бил, когато се е родил Даниъл.

Вярно.

— Всичко свърши — отговорих. — И това е моя работа, не твоя.

— Добре — тихо каза Мила.

Реших да сменя темата.

— Източникът ти от ЦРУ докладва ли нещо ново за Джак Мин?

— Да. С приятелката му имат нови имена, нова работа, ново местожителство. Чисто ново начало.

Ново начало. Нима не се полага на всекиго?

Оставих Мила да размишлява дали хавлиена кърпа ще я защити от мазната прегръдка на Даниъл и тръгнах по пясъка. Леони стоеше до водата. Океанът прииждаше към краката й и после се отдръпваше. Приливи и отливи. Където свършва един свят, започва друг. Харесваше ми, когато изпращаха добродетелните ми глобални родители в крайбрежни райони. Пясъкът е начало и край, водата унищожава и обновява едновременно. Леони беше облечена в жълта плажна рокля, носеше шапка с широка периферия.

— Видя ли, че Мила дойде? — попита тя, когато застанах до нея.

— Да. Побъбрихме си.

— Още ме мрази.

— Тя мрази повечето хора. Освен Даниъл.

— Единственото й положително качество.

— Ще задържа баровете.

— О, Даниъл ще пътува с теб, предполагам.

— Не съм сигурен, че искам да повтори скиталческото ми детство.

Тя се взря в лодките, кръстосващи морето. После ме погледна.

— Какво означава това?

— Означава, че ще пътувам и ще се връщам у дома. Където ще ми трябва помощ.

— Работа ли ми предлагаш? — попита хладно.

— Работа? Не. Ти си единствената майка, която Даниъл познава, Леони. Не мога да му я отнема. Не мога да ти го отнема.

Тя сви устни.

— Ако ще го правиш някой ден, Сам, направи го сега. По-лесно е.

— Не. Знам, че го обичаш.

— А законните ми права върху него? — попита едва доловимо, въпрос, който не смееше да произнесе.

— Никакви засега. Изпитателен срок, Леони. Ще видим.

Нямаше смисъл да й казвам, че ако избяга с Даниъл, не ще стигне далеч. Не и ако аз, Мила и приятелите ми ги издирваме.

Тя потърка устни. Обмисляше.

Мълчахме няколко минути и наблюдавахме как вълните изглаждат пясъчното море.

— Благодаря — каза Леони. — Приемам.

— Може да се задържам дълго у дома, може и да пътувам. Възнамерявам да страня от неприятностите.

— Хората планират, Бог се смее — скръсти ръце тя. — Знаеш, че не спях с теб, защото… Просто те желаех.

— Знам. И аз те желаех.

— Но?

— Но. И двамата не бяхме на себе си. Твърде рано е за мен след Луси. Съжалявам.

Тя събра пръсти пред лицето си и ме огледа.

— А за в бъдеще?

— Не знам. Не давам обещания, които не мога да спазя. Достатъчно неизпълнени обещания съм чул.

— Добре. В кой град ще живеем? Ню Йорк или Лас Вегас?

— Искаш ли да се върнеш в колежа по изкуства?

Тя искрено се изненада.

— Аз… не съм го обмисляла.

— Е, ако искаш, избери си добро училище. Аз плащам. Или ще ти наема студио, ако не искаш да учиш. Предпочитам да се занимаваш с изкуство вместо с фалшификации.

По лицето й се изписа радост. Колеж по изкуства и Даниъл — това беше раят.

— Не предпочиташ конкретен град?

Свих рамене.

— Родителите ми живеят в Ню Орлиънс, но не поддържаме връзка. Заради Даниъл може би трябва да преодолея стената. Не мога да го науча колко ценно е семейството, ако съм отчужден от своето.

— Да, появи се с новия си син и с приятелката, която не ти е приятелка и не е бавачка, но се грижи за детето. Ще им хареса, несъмнено. Друго предложение?

Прехапах устни. Не е лесно скиталецът да си избере дом.

— Харесвам Остин. И Савана. Бостън и Нашвил. Харесвам Лондон, Дъблин и Париж.

— Харесвам всички предложения — каза тя.

— Тогава ти реши.

Наистина го мислех. За мен нямаше значение къде ще живеем. Започвах начисто. Както и тя. И Даниъл. Както дори Мила. Отнеси ме, ветре, накъдето ти видят очите. Прекалено голяма част от живота ми досега беше изтъкана от планове, бях готов за спонтанност.

— Добре. Аз ще реша — каза Леони и ние се върнахме във вилата.

В крайна сметка избра Даниъл. Същата вечер. Леони написа имената на градове върху листчета хартия и ги сложи в сламена шапка, която си беше купила от крайбрежната алея. Не можеше да реши и искаше да изтегля град от шапката.

Даниъл се улови за ръба на масичката за кафе и се изправи. Събори шапката, разклати я и за негово огромно удоволствие листчетата се разпиляха.

Той грабна едно и се опита да го лапне. Извадих го от малкото му юмруче и развих влажната хартия. Протегнах я към Леони да види. Тя се засмя и каза:

— Продадено!

— Добър избор, Даниъл — похвалих го.

Той протегна ръка към мен и аз я плеснах лекичко с длан.

Даниъл падна по дупе, намръщи се недоволно и протегна ръчички към мен да потърси утеха в прегръдката ми.