Инспектор Рей Стивънс стоеше до прозореца и съзерцаваше стола си, едната му облегалка беше счупена вече повече от година. Досега се беше уповавал на прагматичния подход да не се обляга на лявата страна, но докато беше на обяд, някой бе написал с черен маркер на гърба му дефектен. Рей се зачуди дали новооткритият ентусиазъм на поддръжката за проверка на инвентара щеше да завърши с неговата подмяна, или в крайна сметка му беше писано да управлява Службата за криминални разследвания на Бристъл от стол, който сериозно подронваше авторитета му.

Наведе се напред, за да намери маркер в разхвърляното си чекмедже, след което приклекна, за да оправи написаното на детектив. Вратата на офиса му се отвори и той чевръсто се изправи. Сложи капачката върху флумастера.

– А, Кейт, тъкмо... – Спря, защото разпозна изражението на лицето ѝ още преди да види разпечатката в ръката ѝ. – Какво ми носиш?

– Злополука във Фишпондс, началство. Убито е петгодишно дете, извършителят е избягал.

Рей протегна ръка за разпечатката и я разгледа, докато Кейт стоеше неловко на прага на вратата. Жената беше нова в службата, работеше само от няколко месеца и все още не се чувстваше в свои води. Въпреки това беше добра – по-добра, отколкото самата тя предполагаше.

– Няма регистрационен номер?

– Не и доколкото ни е известно. На местопрестъплението е отишъл патрул, а шкиперът[2] взима показания от майката на детето, докато разговаряме. Както можеш да си представиш, изпаднала е в шок.

– Имаш ли нещо против да останеш до късно? – попита Рей, но Кейт кимаше, още преди да го изчака да довърши изречението. Приливът на адреналин, който се надигаше в тях всеки път, когато се случеше нещо ужасно, ги накара да си разменят леки усмивки.

– Добре тогава, да вървим.

Кимнаха за поздрав към пушачите, които се бяха събрали под навеса на задния вход.

– Слушай, Дребен – започна Рей. – Двамата с Кейт отиваме да разследваме злополуката във Фишпондс. Можеш ли да се свържеш със следствието и да видиш дали няма да излезе нещо оттам?

– Смятай го за сторено. – По-възрастният мъж дръпна за последно от ръчно свитата си цигара. Сержант Джейк Оуен, когото всички наричаха Дребния от толкова дълго време, че беше истинска изненада, когато някой прочетеше цялото му име в съдебната зала, не беше многословен мъж и разполагаше с повече военни истории, отколкото му се искаше да разказва. Без съмнение беше най-добрият служител на Рей. Двамата работеха заедно от доста години и въпреки дребната фигура на сержанта, той беше изключително полезен съотборник.

В добавка към Кейт екипът на Дребния включваше стабилягата Малкълм Джонсън и младия Дейв Хилсдън, ентусиазиран, но непокорен детектив, чиито непрестанни усилия да се докаже, кривваха малко встрани от вкусовете на Рей. Не можеше да отрече обаче, че заедно бяха страхотен екип, от който Кейт се учеше доста бързо. Тя имаше онази пламенна страст, която караше Стивънс да изпитва носталгия по отминалите дни, когато беше млад полицай, а не бюрократ, закотвен в офис.

Кейт провираше корсата без отличителни знаци през натоварения трафик на Фишпондс. Тя беше припрян шофьор: пуфтеше, когато биваха спирани от червен светофар, и кривеше глава настрани, когато попаднеха в задръстване. Постоянно правеше нещо – почукваше с пръсти по волана, чешеше се по носа, местеше се в седалката си. Когато другите коли тръгваха, жената се навеждаше напред, все едно това щеше да ги принуди да се движат по-бързо.

– Липсват ли ти сирените? – попита Рей.

Кейт се ухили.

– Може би мъничко. – Очната ѝ линия беше леко размазана, но като се изключеше тя, лицето ѝ беше без грим. Тъмнокестеняви къдрици падаха непослушно върху очите ѝ, въпреки шнолата, която трябваше да ги възпира.

Рей извади телефона си, за да проведе необходимите разговори, които да потвърдят, че Отделът за разследване на катастрофи е на път, че суперинтендантът[3]  е бил уведомен и че някой се е обадил на фургона – тромаво превозно средство, напълнено до козирката с тенти, аварийни светлини и топли напитки. Всичко беше направено. Честно казано, знаеше, че ще е така, но част от задълженията му на инспектор беше да провери. Често се стигаше до разпри, когато Службата за криминални разследвания се появеше на местопрестъплението и започнеше да задава същите въпроси като местните полицаи, но такава беше същината на работата им. Всички бяха запознати с рутината, дори Рей, който беше прекарал възможно най-малко време в униформа, преди да продължи напред.

Говори с Оперативния център, за да им съобщи, че се намират на пет минути от мястото, но не се обади у дома. Звънеше на Магс само когато знаеше, че ще се прибере навреме – това му се струваше доста по-практичен подход заради дългите часове, които работата му изискваше от него.

Завиха зад ъгъла и Кейт запълзя с колата. Шест полицейски автомобила бяха спрени безразборно на улицата, светлините им хвърляха синьо сияние върху местопрестъплението през една секунда. На метални триножници бяха поставени прожектори, ярката им светлина пробиваше през дъждовната мъглявина, която беше намаляла през последния час.

Преди да се отправят към местопрестъплението, Кейт отиде да си вземе палтото и смени обувките си с високи токчета с гумени ботуши.

– Практичността е с предимство пред стила – беше се изсмяла тя, преди да хвърли обувките в шкафчето си и да си обуе ботушите. Рей не се замисляше особено нито за едното, нито за другото, но му се прииска да си беше взел поне палтото.

Паркираха колата на стотина метра от голяма бяла тента, която беше издигната с цел да предпази малкото останали доказателства от дъжда. Едната ѝ страна беше отворена, а вътре се виждаше криминалистка, която пълзеше на колене и лакти и попиваше с тампон нещо, което не се забелязваше. Малко по-нагоре по улицата видяха втора фигура, която изследваше големите дървета по протежението на пътя.

Когато Рей и Кейт наближиха местопрестъплението, бяха спрени от млад полицай, чието светлоотразително яке беше закопчано толкова високо, че едва се виждаше лицето му между шапката и яката.

– Добър вечер, сър. Искате да видите местопрестъплението ли? Трябва да ви запиша.

– Не, благодаря – отвърна Рей. – Можете ли да ми кажете къде е сержантът ви?

– В дома на майката е – отговори полицаят и посочи към редица от малки къщи с веранди, преди да се свие отново в яката си. – Номер четири – дойде приглушеното допълнение.

– Боже, тази работа не струва – каза Рей, когато двамата с Кейт продължиха напред. – Помня, че когато бях стажант, прекарах дванадесет часова смяна на местопрестъпление под проливен дъжд, а накрая главният инспектор се появи в осем часа сутринта и ми каза, че не се усмихвам.

Кейт се засмя.

– Тази ли е причината да специализираш?

– Не точно – отвърна Рей, – но определено беше една от тях. Не, специализирах предимно защото ми беше писнало да давам сериозната работа на специалистите и никога да не довършвам започнатото. При теб как беше?

– Горе-долу същото.

Стигнаха до редицата от къщи, които полицаят им беше посочил. Кейт продължи да говори, докато търсеха номер четири.

– Исках да се занимавам с по-сериозни неща. Честно да ти кажа, бързо се отегчавам. Обичам сложните разследвания, от които ме заболява главата, докато се опитвам да ги разреша. Загадъчни пъзели, а не обикновени случаи. Намираш ли някакъв смисъл в това?

– Естествено – отвърна Рей. – Макар че никога не съм бил добър със сложните пъзели.

– Има си цака – каза Кейт. – Ще ти покажа някой път. Ето ни и нас, номер четири.

Входната врата беше красиво боядисана и леко открехната. Рей я бутна и се провикна:

– Криминални разследвания. Може ли да влезем?

– В дневната – дойде отговорът.

Избърсаха си подметките на обувките и тръгнаха по тесен коридор. Минаха покрай претрупано с палта портманто, под което имаше червени детски ботуши, прилежно подредени до дамски такива.

Майката на детето беше седнала на малък диван, а погледът ѝ беше втренчен в синя училищна раница, която стискаше в скута си.

– Аз съм инспектор Рей Стивънс. Съжалявам за сина ви.

Жената вдигна очи към него и уви толкова силно връвката на раницата около ръката си, че тя остави червени бразди върху кожата ѝ.

– Джейкъб – каза тя, очите ѝ бяха подпухнали. – Името му е Джейкъб.

На един кухненски стол, разположен до дивана, стоеше униформен сержант и се опитваше да придържа документите в скута си. Рей го беше виждал наоколо, но не знаеше името му. Погледна към значката.

– Брайън, имаш ли нещо против да заведеш Кейт в кухнята и да я запознаеш с информацията, която сте научили досега? Желая да задам няколко въпроса на свидетелката, ако нямаш нищо против? Няма да се бавя много. Вероятно можеш да ѝ направиш чаша чай през това време.

От изражението на лицето на Брайън стана ясно, че това е последното нещо, което иска да прави, но мъжът стана и напусна помещението заедно с детективката. Без съмнение щеше да ѝ се оплаче, че Службата за криминални разследвания упражнява властта си над полицията. На Рей не му пукаше.

– Съжалявам, че се налага да ви задавам още въпроси, но е изключително важно да получим колкото се може повече информация, и то колкото се може по-скоро.

Майката на Джейкъб кимна, но не вдигна поглед.

– Разбрах, че не сте успели да видите номера на колата?

– Случи се толкова бързо – отвърна жената и това отключи поток от емоции. – Говореше за училище и тогава... Пуснах го само за секунда. – Майката стегна още повече връвката около ръката си и Рей видя как кръвта се оттегли от пръстите ѝ. – Всичко стана толкова светкавично. Колата се появи от нищото.

Жената отговаряше на въпросите на инспектора тихичко, без да показва и следа от вътрешното си състояние, което определено не беше добро. Рей се ненавиждаше, че трябва да я измъчва точно в този момент, но нямаше избор.

– Как изглеждаше шофьорът?

– Не успях да го видя – отвърна майката на Джейкъб.

– Имаше ли пътници?

– Не успях да видя във вътрешността на колата – повтори жената сковано с равен глас.

– Добре – съгласи се Рей. Откъде да започнеше в такъв случай?

Майката го погледна.

– Ще го намерите ли? Човека, който уби Джейкъб. Ще го намерите ли? – Гласът ѝ се пропука и думите ѝ излязоха под формата на тихо стенание. Жената се приведе напред и притисна раницата към корема си, а Рей почувства стягане в гърдите. Пое си дълбоко въздух и се опита да прогони това неприятно усещане.

– Ще направим всичко по силите си – отвърна той. Ненавиждаше се за употребата на това клише.

Кейт се върна от кухнята, а Брайън вървеше след нея с чаша чай в ръка.

– Нещо против да приключваме с разпитите, началство? – попита мъжът.

Спри да ми разстройваш свидетелката, имаш предвид, помисли си Рей.

– Да, благодаря ти. Съжалявам, че се намесихме. Имаме ли всичко необходимо, Кейт?

Жената кимна. Изглеждаше бледа и инспекторът се зачуди дали Брайън не беше казал нещо, с което да я разстрои. След година, година и нещо щеше да я познава също толкова добре, колкото и останалите си служители, но все още не беше стигнал дотам. Тя беше пряма, поне това знаеше, и не беше прекалено упорита в налагането на мнението си по време на срещите на екипа; пък и се учеше бързо.

Напуснаха къщата и тръгнаха мълчаливо към колата си.

– Добре ли си? – попита я Рей, макар да виждаше, че не е. Челюстта ѝ беше стисната, кръвта се беше отдръпнала от лицето ѝ.

– Да – отвърна тя, но гласът ѝ я издаде, че едва се сдържа да не заплаче.

– Хей – инспекторът я прегърна непохватно, – заради работата ли е? – През годините си беше изградил защитен механизъм срещу тежки случаи като този. Повечето полицаи имаха такива – затова не обръщаха внимание на някои от шегите, които се носеха в столовата но вероятно Кейт беше различна.

Детективката кимна и си пое дълбоко дъх. Цялото ѝ тяло се разтресе, докато го правеше.

– Съжалявам, обикновено не съм такава. Присъствала съм на десетки смъртни случаи, но... Боже, бил е на пет години! Очевидно бащата на Джейкъб никога не е искал да има нещо общо с него, така че винаги са били само двамата с майка си. Не мога да си представя през какво е минала тази жена. – Гласът ѝ се пропука и Рей почувства как неприятното усещане в гърдите му се завръща отново. Защитният му механизъм разчиташе на съсредоточаване върху разследването – върху безспорните доказателства пред тях – и пренебрегване на емоциите на хората, замесени в него. Ако мислеше прекалено дълго какво би било собственото ти дете да умре в ръцете ти, нямаше да е от полза за никого, нито за Джейкъб, нито за майка му. Мислите на Рей неволно се преместиха върху собствените му деца и в него изникна ирационалното желание да се обади вкъщи и да провери дали са добре.

– Съжалявам – Кейт преглътна и му се усмихна засрамена. – Обещавам ти, че няма да се повтори.

– Хей, всичко е наред – отвърна Рей. – Всички сме били на твое място.

Жената вдигна вежда.

– Дори ти? Не си те представях, че си от чувствителния тип, шефе.

– Имам си своите моменти. – Инспекторът я стисна за рамото, преди да отдръпне ръката си. Не си спомняше някога да беше проливал сълзи на работното си място, но бе бил доста близо до това да го стори. – Ще се оправиш ли?

– Да. Благодаря ти.

Докато се отдалечаваха, Кейт погледна назад към местопрестъплението, където криминолозите продължаваха да се бъхтят здраво.

– Що за звяр убива петгодишно дете и след това бяга?

Рей отвърна, без да се двоуми:

– На път сме да открием точно това.

Не искам чаша чай, но въпреки това я поемам. Стискам я с две ръце и приближавам лицето си до парата, докато не се опарвам. Болката пробожда кожата ми, разстила се по бузите ми и щипе на очите ми. Боря се с инстинкта да се отдръпна; нуждая се от това вцепенение, за да прокудя за момент спомените, които няма да напуснат главата ми.

– Да ти донеса ли нещо за ядене?

Той се изправя до мен и знам, че трябва да вдигна поглед към него, но не мога да го понеса. Как може да ми предлага храна и напитки, все едно нищо не се е случило? Започва да ми се повдига, но преглъщам неприятния вкус обратно. Той ме вини за случилото се. Не го е казал, но няма нужда да го прави, виждам го в очите му. И е прав – вината е моя. Трябваше да се приберем у дома по друг път, не трябваше да говоря, трябваше да го спра...

– Не, благодаря – отвръщам тихичко. – Не съм гладна.

Злополуката се върти непрестанно в главата ми. Искам да натисна паузата, но филмът е безкраен: тялото му се удря в предното стъкло отново и отново, и отново. Пак доближавам чашата до лицето си, но чаят е изстинал и топлината върху кожата ми не е достатъчна, за да ми причини болка. Не усещам сълзите, но тежки капки започват да падат върху коленете ми. Наблюдавам ги как попиват в дънките и почиствам с нокът едно петънце от глина върху бедрото ми.

Оглеждам се в стаята на дома, който толкова много години се опитвах да създам. Завесите, закупени, за да са в тон с възглавниците, изкуството, част от него е мое, част от него съм намерила в галерии и го обичам твърде много, за да го зарежа. Мислех си, че създавам дом, но просто съм изграждала една къща.

Ръката ме боли. Усещам пулса в китката си – той е бърз и едва доловим. Приветствам болката. Ще ми се да имаше повече от нея. Ще ми се колата да беше блъснала мен.

Той отново говори.

Полицията търси извършителя... вестниците ще търсят свидетели... ще го съобщят по новините...

Стаята започва да се върти и аз забивам поглед в масичката за кафе; когато се наложи, кимам. Той прави две крачки към прозореца, след което се връща обратно. Ще ми се да седне... изнервя ме. Ръцете ми треперят и оставям недокоснатия си чай, преди да го изтърва, но вместо това удрям чашата в стъклото на масата. Той ме стрелва с раздразнен поглед.

– Съжалявам – извинявам се. Усещам метален вкус в устата си и осъзнавам, че съм прехапала вътрешността на устната си. Преглъщам кръвта, не искам да привличам вниманието към себе си, като помоля за кърпичка.

Всичко се промени. В момента, в който колата се плъзна по мокрия асфалт, целият ми живот се промени. Виждам всичко изключително ясно, макар че се намирам в кулоарите. Не мога да продължавам по този начин.

Събуждам се и за секунда не зная какво е това чувство. Всичко е същото и същевременно някак си е променено. Още преди да отворя очите си, в главата ми нахлува шум, прилича на подземен влак. Ето го и него: яркия спомен, който не мога да изключа или да сложа на тих режим. Притискам длани в слепоочията си, сякаш чрез тази груба сила мога да накарам образите да ме оставят на мира, но те продължават да идват, ясни и бързи, като че ли без тях бих могла да забравя.

На нощното ми шкафче се намира месинговият будилник, който Ив ми подари по случай влизането ми в университета

– Защото иначе никога няма да отидеш на лекции – и съм шокирана, когато виждам, че вече е десет и половина. Болката в ръката ми е засенчена от главоболие – то ме заслепява, ако движа главата си прекалено бързо, и докато се опитвам да се отлепя от леглото, всеки мускул ме боли.

Обличам вчерашните дрехи и излизам в градината, без да се отбия да си направя кафе, макар устата ми да е толкова суха, че е истинско изпитание да преглъщам. Не мога да си намеря обувките и докато вървя по тревата, сланата щипе стъпалата ми. Градината не е голяма, но зимата е тръгнала насам и когато стигам до другия ѝ край, вече не усещам пръстите си.

През последните пет години градинското ателие е моето убежище. За случайния наблюдател то не е повече от обикновен навес, но идвам тук, за да мисля, за да работя, за да избягам. Дървеният под е целият в петна от глината, която пада от грънчарското ми колело, стабилно разположено в средата на помещението, където мога да се движа около него, да заставам по-назад и да оглеждам с критичен поглед произведенията си. Трите страни на навеса са изпълнени с рафтове, на които поставям скулптурите си в подреден хаос, който само аз мога да разбера. Недовършените работи – тук, опечени, но ненарисувани – тук, приготвени за клиенти – тук. Стотици различни произведения, чиито форми все още помня под пръстите си, чиято влажност на глината все още усещам по дланите си.

Взимам ключа от скривалището му под подпрозоречната дъска и отварям вратата. По-лошо е, отколкото си мислех. Подът е скрит под килим от начупена глина, закръглени половини от вази се зъбят насреща ми. Дървените рафтове са празни, бюрото ми е лишено от скулптурите, върху които работех, а малките фигурки на перваза на прозореца са неузнаваеми, превърнати са в чирепи, които блестят на слънчевата светлина.

До вратата лежи малка статуетка на жена. Направих я миналата година като част от серия от фигури, специално за магазин в Клифтън[4]. Искаше ми се да създам нещо истинско, нещо, което да е далеч от съвършенството, но в същото време да е красиво. Изработих десет жени, всяка от тях със своите отличителни извивки, форми, белези и несъвършенства. Базирах ги на майка ми, на сестра ми, на момичета от моя клас по грънчарство, на жени, които срещах в парка. Тази тук съм аз. Бегло никой не би ме разпознал, но все пак съм аз. Гърдите са малко плоски, хълбоците малко по-тесни, а краката – по-големи. Кичур коса се е оплел около врата. Навеждам се и я вдигам. Помислих си, че не е счупена, но когато я докосвам, глината се размърдва под пръстите ми и вече имам две счупени парчета. Поглеждам ги, след което ги хвърлям с всичка сила срещу стената, където се разбиват на малки парченца, които се посипват върху бюрото ми.

Поемам си дълбоко въздух и го оставям бавно да излезе.

Не знам колко дни са минали от злополуката насам, нито как съм се справила през тях, чувствам се така, все едно краката ми се влачат в гъста меласа. Не знам защо решавам, че днес е денят. Но наистина е днес. Взимам само онова, което ще се побере в чантата ми, защото ако не тръгна сега, може никога да не го направя. Ходя наслуки из къщата и се опитвам да си представя, че никога вече няма да я видя. Мисълта е едновременно ужасяваща и успокояваща. Мога ли да направя това? Възможно ли е просто да си тръгна от този живот и да започна нов? Налага се да опитам: това е единственият ми шанс да се справя.

Лаптопът ми е в кухнята. В него са снимките, адресите, важна информация, която може да ми потрябва един ден, а я нямам на никакъв друг носител. Не разполагам с време да я записвам и макар устройството да е тежко и странно, го прибирам в чантата. Не ми е останало много място, но не мога да си тръгна без една последна част от миналото ми. Махам един пуловер и няколко тениски, за да мога да прибера дървената кутия, в която са скрити спомените ми, натрупани един върху друг под кедровия капак. Не поглеждам вътре – няма нужда. Няколко тийнейджърски дневника, хаотично водени и с откъснати страници, връзка с билети от концерти, дипломата ми, изрезки от първата ми изложба. И снимки на сина, когото обичах със сила, която изглежда невъзможна. Безценни фотографии. Толкова са малко. Дете с изключително слабо отражение върху заобикалящия ни свят, но център на моя живот.

Не успявам да устоя, отварям кутията и взимам най-горната снимка: направена е от милата акушерка в деня, в който беше роден. Той представлява малко розово личице, едва видимо под бялото болнично одеяло. На снимката ръцете ми са заели странната поза на млада майка, изпълнена с любов и изтощение. Всичко се случи толкова бързо и беше толкова плашещо, толкова различно от книгите, които бях изчела по време на бременността си, но любовта ми винаги беше налице. Усетих, че не мога да дишам, оставих снимката обратно в кутията и я прибрах в чантата си.

Смъртта на Джейкъб е новината на първите страници на вестниците. Статиите крещят към мен от будката, покрай която минавам, от магазина зад ъгъла и от автобусната спирка, на която стоя до всички останали, все едно не съм различна от тях. Все едно не се опитвам да избягам.

Те говорят за злополуката. Как било възможно да се случи подобно нещо? Кой го е сторил? Всяка спирка е източник на нова информация, късчетата клюки плуват през главите ни и за мен е невъзможно да ги игнорирам.

Била е черна кола.

Била е червена кола.

Полицията е близо до арест.

Полицията не разполага с никакви улики.

До мен стои някаква жена. Тя отваря вестника си и сякаш някой внезапно притиска гърдите ми. Лицето на Джейкъб се взира в мен, посинелите му очи ме порицават, че не съм го предпазила, че съм позволила да умре. Насилвам се да го погледна и нещо стяга гърлото ми. Зрението ми се размазва и не мога да прочета думите, но няма нужда да го правя – видях различни версии на тази статия върху всеки вестник, покрай който минах днес. Изказванията на покрусените учители, бележките върху цветята, оставени отстрани на пътя, разследването – започнато и след това отложено. Втората снимка показва венец от жълти хризантеми върху невъзможно малък ковчег. Жената до мен изпухтява и започва да говори: мисля, че по-скоро на себе си, но и на мен, вероятно смята, че също имам мнение по темата.

– Ужасно е, нали? И то точно преди Коледа.

Не отвръщам нищо.

– Да кара така, без да спре. – Жената изпухтява отново. – Да не забравяме – продължава тя, – че е било на пет години. Каква майка би позволила на дете на тази възраст да прекосява само?

Не мога да издържа – изхлипвам. Без да разбера, по бузите ми потичат горещи сълзи, които попивам с нежно набутаната в ръката ми кърпичка.

Горкото агънце – казва жената, все едно утешава малко дете. Не е ясно дали думите ѝ са насочени към мен или към Джейкъб. – Не можеш да си представиш подобно нещо, нали?

Истината е, че мога и искам да ѝ го кажа, защото каквото и да си представя тя, моето е хиляди пъти по-лошо. Жената ми намира още една кърпичка, тя е намачкана, но е чиста, и разлиства страниците на вестника си, за да прочете за включването на коледната украса в Клифтън.

Никога не съм смятала, че ще избягам. Никога не съм смятала, че ще се наложи.

Рей тръгна към третия етаж, където трескавата атмосфера от двадесет и четири часовата полицейска работа отстъпваше място на застланите с килими офиси на администрацията и реактивната Служба за криминални разследвания. Най му харесваше тук през нощта, когато – необезпокояван – можеше да работи върху неизменната купчина с документи. Тръгна по пътеката към офиса си, който представляваше отделение в ъгъла на помещението.

– Как мина брифингът?

Гласът го стресна. Обърна се и видя, че Кейт е седнала на бюрото си.

– Четвърта команда е старото ми работно място, знаеш това. Надявам се поне да са се правили на заинтересовани. – Жената се прозя.

– Всичко беше наред – отвърна Рей. – Те са добри момчета и ако не друго, поне знаят за какво става въпрос. – Някак си инспекторът беше съумял да задържи случая в плана за седмица, но неизбежно той беше изместен от други належащи задачи. Даваше най-доброто от себе си, за да получава подкрепа от всички смени и да им напомня, че все още се нуждае от тяхната помощ. Почука по часовника си. – Какво правиш тук по това време?

– Преглеждам отговорите на апелите за помощ на медията – каза Кейт и стрелна палец към купчината с компютърни разпечатки. – Не че има голяма полза от тях.

– Нещо съществено?

– Zilch[5] – отвърна жената. – Няколко души са забелязали коли, които карали като луди, имаме няколко набожни забележки за родителския надзор и обичайната доза откачалки и ненормалници, включително и един веселяк, който предвижда Второто пришествие. – Детективката въздъхна. – Сериозно се нуждаем от почивка – от нещо различно.

– Знам, че е изнервящо – каза Рей, – но не се отказвай, все ще изникне нещо. Винаги изниква.

Кейт изпъшка и бутна стола си надалеч от купчината с книжа.

– Не мисля, че съм благословена с търпение.

– Познавам това чувство. – Рей седна на ръба на бюрото ѝ. – Това е скучната част от едно разследване – частта, която не показват по телевизията. – Инспекторът се усмихна на скръбното ѝ изражение. – Но крайният резултат ще бъде удовлетворителен. Само помисли: сред тези листове може да се намира ключът, който да разреши случая.

Кейт погледна към бюрото си със съмнение и Рей се засмя.

– Ела, ще направя чаша чай и ще ти помогна.

Прегледаха всеки един лист, но не намериха онова късче информация, за което се надяваше Рей.

– Ах, поне отметнахме още една от задачите в списъка – каза той. – Благодаря ти, че остана с мен, за да я свършим.

– Мислиш ли, че ще намерим шофьора?

Рей кимна уверено.

– Трябва да вярваме, че ще го сторим, иначе как другите биха вярвали в нас? Работил съм над стотици случаи: не съм успял да ги разреша всичките – поне не цялостно – но винаги съм бил убеден, че отговорът се намира точно зад ъгъла.

– Дребния каза, че си изискал преглед на всички камери в района, така ли е?

– Да. Стандартна процедура при подобни злополуки, в които извършителят бяга – особено когато жертвата е дете. Опасявам се, че ще имаме още доста от това. – Мъжът посочи към купчината с листове, която вече не ставаше за нищо друго, освен за боклука.

– Няма проблем – отвърна Кейт. – Мога да работя до късно. Купих първото си жилище миналата година и, ако трябва да бъда честна, все още не мога да свикна с него.

– Сама ли живееш? – Рей се зачуди дали има право да задава подобни въпроси в днешно време. В дните, когато беше полицай, политическата коректност беше достигнала такива нива, че всичко, което беше дори бегло свързано с личния живот, трябваше да се избягва. След няколко години хората нямаше да си говорят въобще.

– Предимно – отвърна Кейт. – Купих жилището си сама, но приятелят ми остава често при мен. Предполагам, че така е най-добре.

Рей взе празните чаши.

– Така е. По-добре да си вървиш у дома – каза той. – Любимият ти ще се чуди къде си.

– Няма проблем, той е шеф[6] – отвърна жената, но се изправи. – Смените му са по-зле и от моите. Ами ти? Съпругата ти не изпада ли в отчаяние от часовете, които работиш?

– Свикнала е – обясни Рей и заговори по-силно, докато си взимаше якето от офиса. – Тя също беше полицай – започнахме работа заедно.

Полицейският тренировъчен център в Райтън он Дънсмор имаше малко привлекателни черти, но евтиният бар определено беше една от тях. По времето на една изключително болезнена караоке вечер Рей беше видял Магс заедно с нейните съкурсници. Тя се смееше на нещо, което нейна приятелка беше казала. Когато я видя, че става, за да вземе питиета, пресуши почти пълната си халба с бира, за да може да се присъедини към нея само за да стои като истукан с оплетен език. За щастие Магс не беше толкова скарана с общуването и двамата станаха неразделни през остатъка от шестнадесет седмичния им курс. Рей потисна една усмивка, като се сети как се измъкваше от женското общежитие и бягаше към собствената си стая в шест сутринта.

– От колко време си женен? – попита Кейт.

– Петнадесет години. Оженихме се веднага след стажа ни.

– Но тя вече не е на служба, така ли?

– Когато се роди Том, Магс си взе отпуска от службата, но така и не се завърна, след като на бял свят се появи и дъщеря ни – обясни Рей. – Люси вече е на девет, а Том е втора година в гимназията, така че тя започва да се замисля за връщане на работа. Иска да се преквалифицира в учител.

– Защо е спряла да работи за толкова дълго време? – Рей забеляза учудването в очите на Кейт и си спомни, че Магс беше също толкова недоверчива в дните, когато двамата бяха новобранци. Когато сержантът на Магс напусна, за да има деца, Магс каза на Рей, че не вижда смисъл да градиш кариера, която в един момент просто ще зарежеш.

– Искаше да си е у дома, за да гледа децата – обясни инспекторът. Изпита вина. Наистина ли Магс желаеше това? Или просто чувстваше, че така е правилно? Грижите за едно дете бяха толкова скъпи, че спирането на работа изглеждаше най-логичното решение за съпругата му. Знаеше, че тя иска да ги води на училище, да присъства на спортните им събития и на празненствата им. Но ако трябваше да бъде честен, Магс беше също толкова способна и находчива, колкото самия него.

– Предполагам, че когато се ожениш за работата си, трябва да приемеш и гадните ѝ страни. – Кейт изключи лампата на бюрото си и за момент настана пълен мрак, докато Рей не излезе в коридора и не задейства автоматичното осветление.

– Рисковете на професията – съгласи се инспекторът. – От колко време сте заедно с приятеля ти? – Двамата вървяха надолу към паркинга.

– Около шест месеца – отвърна Кейт. – За мен е доста – обикновено ги зарязвам след няколко седмици. Майка ми твърди, че съм прекалено дребнава.

– Какво не им е наред?

– О, ами различни неща – обясни развеселена жената. – Прекалено ревниви, недостатъчно ревниви, нямат чувство за хумор, пълни тъпанари...

– Доста си сурова – каза Рей.

– Може би – Кейт сбърчи нос. – Но е важно, нали – да намериш Единствения? Навърших трийсет миналия месец, времето ми изтича. – Не приличаше на толкова, но Рей никога не беше добър в определянето на възрастта. Все още се поглеждаше в огледалото и виждаше онзи мъж на двадесет, макар чертите на лицето му да говореха друго.

Рей бръкна в джоба за ключовете си.

– Не бързай много да се задомяваш. Не всичко е цветя и рози.

– Благодаря ти за съвета, тате...

– Хей, не съм чак толкова стар!

Кейт се засмя.

– Благодаря ти за помощта тази вечер. Ще се видим утре.

Рей се усмихна, докато вадеше колата си покрай една служебна омега. Тате! Ама че образ.

Когато се прибра у дома, Магс се намираше в дневната и гледаше телевизия. Носеше долнището на пижамата си и един стар суитчър, а краката ѝ бяха свити под нея като някое дете. Новинарят обобщаваше злополуката с убитото дете и избягалия шофьор, в случай че някой местен все още не беше научил за станалото от безкрайното медийно отразяване през изминалата седмица. Магс погледна към Рей и поклати глава.

– Не мога да спра да го гледам. Горкото дете.

Съпругът ѝ седна до нея и посегна към дистанционното, за да спре звука. На екрана картината се смени със стари кадри от местопрестъплението и Рей видя собствената си глава, докато двамата с Кейт слизаха от колата.

– Така е – каза той и прегърна жена си. – Ще го хванем.

Картината на екрана отново се смени и се видя лицето на Рей, макар интервюиращият да не се забелязваше никъде.

– Сигурен ли си? Имате ли някакви следи?

– Не точно – въздъхна инспекторът. – Никой не е видял какво се е случило – или ако е видял, не казва нищо – затова разчитаме на криминолозите и следствието.

– Възможно ли е шофьорът да не е разбрал какво е направил? – Магс стана от мястото си и се обърна към Рей. Нетърпеливо прибра един кичур зад ухото си. Откакто бяха заедно, винаги носеше косата си по един и същ начин: дълга, права и без бретон. Беше тъмна като на Рей, но за разлика от неговата не носеше никаква следа от сивота. Скоро след като Люси се роди, съпругът ѝ се беше опитал да си пусне брада, но се отказа след три дни, като осъзна, че грижите са повече от предимствата. Оттогава насам винаги беше гладко избръснат и се опитваше да не обръща внимание на поръсените си с бяло слепоочия, които според Магс изглеждаха изискано.

– Няма такъв шанс – отвърна Рей. – Качил е детето върху капака си.

Съпругата му не потръпна. Емоцията, която видя на лицето ѝ, когато се прибра у дома, беше заменена от концентрираното изражение, което помнеше добре от дните, в които служеха заедно.

– Освен това – продължи Рей – колата е спряла, дала е на заден и е завила. Шофьорът може и да не е знаел, че е убил Джейкъб, но определено е разбрал, че го е ударил.

– Прати ли някой в болниците? – попита Магс. – Възможно е водачът на автомобила също да е бил наранен и...

Рей се усмихна.

– Погрижил съм се. – Мъжът стана. – Виж, не го приемай погрешно, но денят беше дълъг, затова просто искам една бира, да погледам малко телевизия и да си легна.

– Разбира се – съгласи се резервирано Магс. – Нали се сещаш – старите навици се обаждат.

– Знам. Обещавам ти, че ще заловим шофьора. – Целуна я по челото. – Винаги ги хващаме. – Рей осъзна, че беше дал обещание на съпругата си, което не предложи на майката на Джейкъб, защото просто не можеше да го гарантира. Ще направим всичко по силите си, беше ѝ казал. Надяваше се силите им да са достатъчни.

Отиде в кухнята, за да си вземе нещо за пиене. Магс беше разстроена, защото ставаше въпрос за дете. Вероятно разкриването на подробности от злополуката пред нея не беше особено добра идея – в крайна сметка на него му беше изключително трудно да сдържа собствените си емоции, така че беше разбираемо съпругата му да се чувства по същия начин. Щеше да се постарае да пази всичко само за себе си.

Рей си взе бира и се върна в дневната, където седна до нея да гледа телевизия и смени новините с едно шоу, което знаеше, че тя харесва.

Рей пристигна в офиса си с купчина книжа, които беше взел от пощенската стая. Сложи ги върху вече затрупаното си бюро и голяма част от листовете паднаха на пода.

– Мамка му – изруга той и погледна изпод вежди бъркотията. Чистачът беше идвал, беше изпразнил кошчетата и беше направил вял опит да избърше прахта покрай струпаните документи, но беше оставил само валмо мъх след себе си. Две чаши със студено кафе стояха до клавиатурата му, а няколко лепящи листчета бяха залепени за монитора и съдържаха телефонни съобщения с различна степен на важност. Рей ги отлепи и ги сложи върху корицата на бележника си, където вече се намираше неоноворозова бележка, че трябва да направи атестация на хората си. Сякаш си нямаха друга работа. Инспекторът се бореше със самия себе си относно бюрокрацията в службата. Нямаше как да се противопостави на правилата – не и когато следващото повишение беше на една ръка разстояние – но нямаше как и да се съгласи с тях. Цял час, прекаран в обсъждане на личното му развитие, беше един загубен час, доколкото зависеше от него, особено когато имаше да разследва смъртта на дете.

Докато чакаше компютърът да зареди, се залюля на задните крака на стола си и погледна към снимката на Джейкъб, закачена на отсрещната стена. Винаги държеше фотографии на хората, които бяха в основата на случаите му, още откакто започна в Службата за криминални разследвания, и неговият сержант му напомни грубо, че лъскавият външен вид е хубаво нещо, но Рей никога не трябва да забравя защо вършим всичко това. По-рано снимките стояха на бюрото му, докато Магс не дойде един ден в офиса му преди години. Носеше му нещо – сега не помнеше какво точно; може би беше забравено досие или обяд. Спомни си, че се подразни, когато телефонът му звънна – беше тя, обаждаше се от пропуска, за да го изненада. Раздразнението му бързо се превърна във вина, когато осъзна, че съпругата му се е отклонила от графика си, за да го види. Магс се качи в офиса му, за да може да поздрави стария си началник, който в момента беше суперинтендант.

– Странно е да си тук – беше казал Рей, когато стигнаха до офиса му.

Съпругата му се беше изсмяла.

– Все едно никога не съм си тръгвала. Можеш да изведеш момичето от полицията, но не можеш да изведеш полицията от момичето. – Жената изглеждаше оживена, докато обикаляше офиса му, пръстите ѝ нежно проследяваха повърхността на бюрото му.

– Коя е другата жена? – беше се пошегувала с него, когато взе снимката, подпряна до тази на нея и на децата.

– Жертва – отвърна Рей, взе внимателно фотографията от ръцете ѝ и я върна на бюрото. – Била е намушкана седемнадесет пъти от приятеля си, защото не му е направила чая навреме.

Ако съпругата му беше шокирана, не го показваше.

– Не я ли държиш в досието?

– Искам да е някъде, където мога да я виждам – отвърна Рей. – Където не мога да забравя какво правя, защо работя през всички тези часове, за кого се трепя. – Съпругата му беше кимнала при тези думи. Тя го разбираше по-добре, отколкото той осъзнаваше.

– Не я оставяй до нашата снимка. Моля те, Рей. – Магс беше взела отново фотографията и се огледа наоколо за по-подходящо място. Очите ѝ се бяха спрели на ненужната коркова дъска в дъното на стаята, тя взе една карфица от чашката на бюрото му и закачи решително снимката на усмихващата се мъртва жена в средата ѝ.

Където си и остана.

Приятелят на тази жертва отдавна беше обвинен и осъден за убийството ѝ, но след нея бяха дошли още много други. Възрастен мъж, пребит жестоко от тийнейджъри крадци, четири жени, изнасилени от таксиметров шофьор, а сега и Джейкъб, който грееше в своята училищна униформа. Всички те разчитаха на Рей. Мъжът провери бележките, които си беше оставил миналата вечер, за да се приготви за сутрешния брифинг. Нямаха много за обсъждане. Компютърът му избипка, за да го уведоми, че най-накрая се беше включил, и Рей поклати глава. Може и да не разполагаха с дълъг списък с улики, но все още имаха работа за вършене.

Малко преди десет часа Дребния и екипът му влязоха в офиса на Рей. Сержантът и Дейв Хилсдън седнаха на два от ниските столове около масата за кафе, а останалите останаха в дъното на помещението или се облегнаха на стената. Третият стол беше оставен празен, заради чувството за кавалерство от страна на мъжете, но Рей се изненада да види, че Кейт не се възползва от жеста и вместо това избра да се присъедини към Малкълм Джонсън в дъното. Бройката им временно беше увеличена с двама офицери, които бяха заели от патрула – мъжете се чувстваха неудобно в набързо намерените костюми – и Фил Крокър от Пътна полиция.

– Добро утро на всички – поздрави ги Рей. – Няма да ви задържам дълго. Искам да ви представя Брайън Уолтън от Първа команда и Пат Брайс от Трета команда. Хубаво е, че ви имаме, момчета, работата е доста, така че запрятайте ръкави.

– Брайън и Пат кимнаха в съгласие. – Така – продължи Рей.

– Целта на тази среща е да си припомним какво знаем за злополуката във Фишпондс, където извършителят избяга, и как да продължим. Както можете да се сетите и сами, началничката на полицията ми диша във врата като обрив. – Погледна към бележките си, макар да знаеше съдържанието им наизуст. – В 16:28 часа в понеделник, 26 ноември, операторите на 999 са получили обаждане от жена, която живее на Енфилд Авеню. Чула силен сблъсък, след което и писък. Докато излезе навън, всичко било приключило и майката на Джейкъб вече била наведена над безжизненото му тяло на пътя. Линейката се отзовала за шест минути и детето било обявено за мъртво.

Рей млъкна за момент, за да остави тежестта на случая да се стовари върху колегите му. Погледна към Кейт, но изражението ѝ беше непроницаемо. Не знаеше дали да се чувства облекчен или натъжен, че беше съумяла толкова бързо и успешно да изгради защитните си механизми. Явно не беше единствената, лишена от емоции. Всеки непознат, който надникнеше тук, щеше да предположи, че на полицаите въобще не им пука за смъртта на това малко момче, макар Рей да знаеше, че тя беше докоснала всеки един от тях. Инспекторът продължи с брифинга си.

– Джейкъб е навършил пет години миналия месец, малко след като започва училище в "Св. Мери" на Бекет Стрийт. В деня на злополуката е бил на занималня, докато майка му е работела. Показанията ѝ твърдят, че са вървели към дома си и са разговаряли за случилото се през деня, когато е пуснала ръката на сина си и той е хукнал да прекосява, за да стигне до къщата им. От думите ѝ разбираме, че това е нещо, което е правил и преди – детето все още не може да се оправя само на пътя, затова тя винаги го държи за ръката, когато са близо до такъв.

– Освен този единствен път, добави наум Рей. Едно малко разсейване и – никога вече не би си простила случилото се. Инспекторът потрепери неволно.

– Какво е видяла от колата? – попита Брайън Уолтън.

– Не много. Жената твърди, че автомобилът не е имал никакво намерение да натиска спирачки, даже напротив, ускорявал е, когато е ударил Джейкъб, и че за малко е щял да отнесе и нея; в интерес на истината тя е паднала и също се е наранила. Полицаите, които отишли на мястото, забелязали, че има рани по тялото си, но тя отказала да се погрижат за тях. Фил, ще ни запознаеш ли с подробностите?

Единственият униформен полицай в помещението беше Фил Крокър, разследващ катастрофи, с години опит в Контрол по пътищата, той беше човекът на Рей за всички пътни инциденти.

– Няма много за казване – обясни мъжът. – Мокрото време означава, че няма никакви следи от гуми, така че не мога да ви дам приблизителна скорост или да преценя дали спирачките на превозното средство са били задействани преди удара. Намерихме парче пластмаса на около двадесет метра от местопрестъплението и установихме, че е от фар за мъгла на волво.

– Това ми звучи обнадеждаващо – каза Рей.

– Пратих подробностите на Дребния – съобщи Фил. – Опасявам се, че освен това, не разполагам с нищо друго.

– Благодаря ти, Фил. – Инспекторът вдигна бележките си отново. – Докладът от аутопсията на Джейкъб гласи, че детето е умряло от травма, причинена от силния удар. Имало е редица фрактури и разкъсан далак. – Рей беше присъствал на аутопсията, донякъде заради доказателствена приемственост и повече заради това, че не можеше да си представи, че Джейкъб ще бъде сам в студената морга. Беше гледал, без да вижда, държеше очите си надалеч от тези на детето и се опитваше да се съсредоточи върху фактите, които патологът изброяваше с монотонен глас. Двамата бяха доволни, когато всичко приключи.

– Ако съдим от удара, търсим малко превозно средство – лек автомобил или четири по четири. Патологът е открил парчета от стъкло по тялото на Джейкъб, но разбрах, че не разполагаме с нищо, за да ги свържем с някое определено превозно средство – така ли е, Фил? – Рей погледна към разследващия катастрофи, който кимна.

– Самото стъкло не е специфично – обясни мъжът. – Ако разполагахме със заподозрян, можехме да потърсим съвпадащи парчета по дрехите му – почти е невъзможно човек да се отърве от тях. На местопрестъплението не открихме никакво стъкло, което означава, че предното стъкло се е напукало от удара, но не се е счупило. Намерете колата и ще я сравня с частиците от тялото на жертвата, но без нея...

– Това поне ни помага да разберем какви щети са били нанесени на автомобила – Рей се опита да извлече позитивното от малкото доказателства, с които всъщност разполагаха. – Дребен, защо не обобщиш какво сме свършили до момента?

Сержантът погледна към стената на офиса на Рей, където разследването се изразяваше в поредица от карти и таблици, всяка от които имаше прикрепен към нея лист със задачи.

– Разпитани са всички съседи – още същата вечер, както и на следващата сутрин. Няколко души са чули нещо, което описват като силен удар, последван от писък, но никой не е видял автомобила. Наш служител е отишъл в училището, за да разговаря с родителите, също така сме разлепили листовки по Енфилд Стрийт, ако някой е видял или знае нещо, да ни се обади. Кейт се е заела с няколкото обаждания, които получихме в резултат на това.

– Нещо полезно?

Дребния поклати глава.

– Не изглежда добре, шефе.

Рей не обърна внимание на песимизма му.

– Кога изтича срокът ни за видеонаблюдение?

– Утре вечер. Разполагаме с възстановка на инцидента, а в момента хората ни работят над вероятния модел на колата. Когато приключат с него, ще пуснат симулация на случилото се.

– Трябва ми някой, който да остане до късно и да чака да види дали няма да изникне някаква сериозна следа – заяви Рей на екипа си. – Останалите можем да я караме по-кротко. – Млъкна и се огледа в помещението с очакване. – Някой трябва да го направи...

– Аз нямам нищо против. – Кейт размаха ръка във въздуха и Рей я погледна доволен.

– Какво ще кажете за фара за мъгла, който Фил спомена? – попита инспекторът.

– От "Волво" ни дадоха серийния номер. Разполагаме със списък на всички гаражи, които са получили такива през последните десет дни. Възложих на Малкълм да им се обади – като започне с местните – и да вземе номерата на колите, на които са били сменени след злополуката.

– Добре – отвърна Рей. – Ще го имаме предвид, когато правим запитвания, но да не забравяме, че това е единственото ни доказателство – не можем да бъдем напълно сигурни, че търсим волво. Кой ръководи видеонаблюдението?

– Ние, шефе. – Брайън Уолтън вдигна ръка. – Иззехме всичко, до което се докопахме: записи от обществени сгради, бензиностанции и магазини в околността. Преглеждаме половин час преди и след инцидента, но дори така говорим за няколко стотин часа.

Рей потръпна при мисълта за разходите за извънработно време.

– Искам да видя списъка с камерите – каза той. – Няма да можем да прегледаме всичките, така че вие решете кои да бъдат с приоритет.

Брайън кимна.

– Имаме доста работа за вършене – заяви Рей. Усмихна се уверено, въпреки опасенията си. Бяха минали две седмици от златния час, който съпътстваше всяко едно престъпление, когато шансовете за откриване на извършителя бяха най-високи, и макар екипът му да работеше неуморно, нямаха никакъв напредък. Помисли малко, преди да съобщи лошите новини:

– Едва ли ще се изненадате да научите, че всички отпуски се отменят до второ нареждане. Съжалявам и обещавам, че ще сторя всичко необходимо да прекарате известно време със семействата си по Коледа.

Надигнаха се недоволни шепоти, докато детективите напускаха офиса на шефа си, но никой не се оплака и Рей знаеше, че ще бъде така. Не смееха да го изрекат на глас, но всички се питаха каква ли щеше да бъде Коледата за майката на Джейкъб тази година.

Решителността ми се пропуква в момента, в който напускаме Бристъл. Не съм обмисляла къде мога да отида. Насочвам се на сляпо на запад, към Девън или Корнуол. С копнеж си спомням ваканциите през детството си, как двете с Ив строим пясъчни замъци на плажа и целите лепнем от сладоледа на клечка и слънцезащитния крем. Спомените ме влекат към морето, зоват ме надалеч от трилентовите авенюта на Бристъл и натоварения трафик. Изпитвам физически страх от изпреварващите коли, докато автобусът завива към автогарата. Скитам се безцелно известно време, след което подавам десет лири на мъж в будка, който продава билети за автобуси на "Грейхаунд". На него не му пука закъде ще пътувам, а на мен още по-малко.

Прекосяваме Севърн Бридж и аз поглеждам надолу към сивата водна маса на Бристълския канал. В автобуса е тихо, никой не чете "Бристъл Поуст". Никой не говори за Джейкъб. Отпускам се в седалката си. Изтощена съм, но не смея да затворя очи. Когато заспя, ме нападат образи и звуци от злополуката, осъзнавам, че ако бях подранила само с няколко минути, тя никога нямаше да се случи.

Автобусът на "Грейхаунд" се е отправил към Суонзи и аз си позволявам да огледам компанията, в която пътувам. По-голямата част от пътниците са студенти, които слушат музика или четат списания. Жена на моята възраст преглежда няколко вестника и си води бележки в краищата им. Нелепо е, че никога досега не съм била в Уелс, но се радвам, че никой тук не ме познава. Мястото е чудесно за едно ново начало.

Слизам последна и стоя на автогарата, докато автобусът заминава, адреналинът около пътуването ми вече е само далечен спомен. Вече съм в Суонзи и нямам никаква представа къде да отида. Някакъв мъж се е свлякъл на тротоара, поглежда нагоре и мърмори нещо неразбираемо, затова се отдръпвам назад. Не мога да остана тук, не знам къде да отида, затова просто тръгвам нанякъде. Подхващам игра със себе си: на следващата пресечка ще завия наляво, независимо от мястото, на което ще ме отведе, втората вдясно, право напред от първото кръстовище. Не поглеждам към пътните знаци, но предпочитам по-малките пътища, които се разкриват пред мен, по-спокойните варианти. Чувствам се замаяна – почти истерична. Какво правя? Къде отивам? Чудя се дали това значи да си изгубиш ума и тогава осъзнавам, че не ми пука. Вече няма никакво значение.

Вървя километри наред, Суонзи остава зад гърба ми. Прегръщам живия плет, когато покрай мен минават коли, те стават все по-малко с наближаването на нощта. Чантата ми е провесена на гърба ми като раница и ремъците ѝ оставят следи по раменете ми, но продължавам да вървя уверено, без да спирам. Чувам единствено собственото си дишане и това ме успокоява. Не си позволявам да мисля какво се е случило или накъде съм се запътила, просто вървя. Изваждам телефона от джоба си и без да поглеждам колко пропуснати обаждания имам, го хвърлям в канавката отстрани, където цопва в насъбралата се вода. Той е последното нещо, което ме свързва с миналото ми, и на мига се почувствам по-освободена.

Краката започват да ме болят, но зная, че ако спра и легна тук, отстрани на пътя, повече няма да стана. Забавям крачка и докато го правя, чувам някаква кола зад себе си. Стъпвам в тревата и се извръщам от пътя, но вместо да продължи напред, тя забавя на около пет метра от мен. Чува се леко съскане от спирачките и се усеща мирис на отходни газове. Кръвта бучи в ушите ми и без да се замислям, се обръщам и хуквам да бягам, чантата ми се удря в гръбнака ми. Тичането ми е тромаво, краката ми са в мехури, а по гърба и между гърдите ми се стича пот. Не чувам колата, но когато се обръщам назад, движението ме изважда от равновесие и едва не падам. Нея я няма.

Стоя на празния път като пълна глупачка. Толкова съм изморена и гладна, че не мога да мисля трезво. Започвам да се чудя дали въобще е имало някаква кола, или сама си бях въобразила шум на гуми в асфалта, защото това е единственото, което чувам в главата си.

Спуска се мрак. Знам, че се намирам близо до брега: усещам солта върху устните си и вълните, които се блъскат в сушата. На табелата пише Пенфейш и е толкова тихо, че имам чувството, че извършвам престъпление, докато вървя из селото и надничам към спуснатите завеси, които пазят от студа на зимната вечер. Светлината от луната е слаба и бяла и кара всичко наоколо да изглежда двуизмерно, разтяга сянката ми пред мен, прави ме по-висока, отколкото се чувствам. Продължавам да вървя напред, докато не виждам брега долу, където скалите обграждат един участък от пясък в топла прегръдка. Тръгвам по една ветровита пътека, но сенките са измамни и ме обзема паника от това празно пространство, кракът ми се плъзга върху пясъка и аз извиквам. Губя равновесие заради импровизираната си раница, падам, претъркулвам се и се свличам до долу. Влажният пясък хруска под мен, поемам си дъх и чакам нещо да ме заболи. Добре съм. За момент се замислям дали не съм имунизирана срещу физическата болка: чудя се дали човешкото тяло не е проектирано така, че да не може да усеща едновременно физическа и емоционална болка. Ръката ми пулсира, но я чувствам далечна, все едно принадлежи на някой друг.

Внезапно ми се иска да почувствам нещо. Каквото и да е. Свалям си обувките, въпреки студа, и усещам зрънцата пясък под ходилата си. Небето е мастиленосиньо и лишено от облаци, луната е пълна и тежко лежи над морето, близначката ѝ се отразява на проблясващи резени във водата. Не съм у дома. Това е най-важното. Не се чувствам като у дома. Загръщам се в палтото и сядам върху чантата си, облягам се на твърдата скала и чакам.

Сутринта настъпва и аз осъзнавам, че трябва да съм заспала; останали са само частици от изтощението ми на фона на разбиващите се в брега вълни. Протягам замръзналите си крайници и се изправям, за да наблюдавам яркооранжевия руж на хоризонта. Слънцето хвърля светлина, но не и топлина и аз треперя. Планът ми съвсем не беше добре премислен.

На дневна светлина е много по-лесно да се справя с тясната пътека, а скалите не са – както си мислех – безлюдни. Върху тях, на около километър оттук, се намира някаква ниска сграда, изглежда малка и спретната и е съвсем близо до редица статични каравани. Изглежда ми като добро място за поставяне на ново начало.

– Добро утро – казвам аз и гласът ми прозвучава някак слаб и писклив в относително топлия магазин. – Търся място, на което да отседна.

– На почивка ли си? – Обилната пазва на жената почива върху брой на списание "Вземи си почивка". – Странно време на годината си избрала. – Усмивката ѝ отмива укора в думите ѝ и аз се опитвам да ѝ отвърна със същото, но лицето ми отказва да се подчини.

– Надявам се да се преместя тук – съумявам да кажа. Осъзнавам, че навярно изглеждам налудничаво, мръсна съм и рошава. Зъбите ми тракат и аз започвам да се треса неукротимо, студът прониква чак в костите ми.

– А, добре тогава – казва весело жената, сякаш не е обезпокоена от външния ми вид, – значи търсиш да наемеш нещо? Ние сме затворени до края на сезона, разбираш ли? Само магазинът работи сега. Йестин Джоунс е твоят човек – той и вилата му. Ако желаеш, мога да му позвъня. Какво ще кажеш за една хубава чаша чай първо? Навън времето е ужасно, а ти изглеждаш премръзнала.

Жената ме повежда до един стол зад касата и изчезва в другата стая, където поставя чайника на котлона и в същото време не спира да говори.

– Казвам се Бетан Морган – казва тя. – Аз управлявам това място – Караванен парк "Пенфейш" – а съпругът ми Елин се грижи за фермата. – Бетан подава главата си покрай вратата и ми се усмихва. – Поне такава е идеята, макар че фермерството не е лесен бизнес в наши дни, да знаеш. О! Щях да звъня на Йестин, нали?

Жената не изчаква отговор от мен, просто изчезва за няколко минути и ме оставя да дъвча долната си устна. Опитвам се да измисля отговори на въпросите, които ще ми зададе, когато двете седнем да пием чай, и балонът в гърдите ми става все по-голям и по-стегнат.

Само дето когато Бетан се връща, не ме пита нищо. Не иска да знае кога съм пристигнала или защо съм избрала Пенфейш, или дори откъде идвам. Просто ми подава чаша със сладък чай, чието крайче е счупено, и се намества в своя стол. Тя носи толкова много дрехи, че е трудно да се прецени каква е фигурата ѝ, но облегалките се впиват в меката кожа по начин, който едва ли е особено приятен. На около четиридесет години е, с гладко, закръглено лице, което я прави да изглежда по-млада, и дълга тъмна коса, прибрана на конска опашка. Носи високи боти под дълга черна пола и няколко тениски, над които е облякла дълга до глезените жилетка, която лежи върху прашния под, докато жената е седнала. Зад нея една изгоряла клечка тамян е оставила линийка прах на перваза на прозореца, във въздуха се носи остатъчната миризма на сладка подправка. Върху старомодния касов апарат е залепена гирлянда.

– Йестин пътува насам – съобщи Бетан. Беше сложила трета чаша с чай на касата до нея и аз предполагам, че Йестин – който и да беше той – е само на няколко минути оттук.

– Кой е той? – питам аз. Чудя се дали не съм направила грешка да дойда тук, където всеки познава всекиго. Трябваше да избера някой град, където щях да запазя анонимност.

– Притежава ферма надолу по пътя – обяснява Бетан. – От другата страна на Пенфейш, по протежението на крайбрежната пътека, но има кози тук на склона. – Жената посочва към морето. – Ако наемеш вилата му, двете с теб ще бъдем съседки – но имай предвид, че не е палат. – Жената се изсмива и аз не мога да се сдържа, усмихвам се. Нейната прямота ми напомня за Ив, макар да си мисля, че спретнатата ми, елегантна сестра ще бъде ужасена от подобно сравнение.

– Не ми трябва много – отвръщам ѝ аз.

– Той не е от най-разговорливите – обяснява ми Бетан, все едно това би ме разочаровало, – но е доста приятен човек. Държи овцете си близо до нашите – жената посочва вяло навън, – и като повечето от нас се нуждае от нещо ново. Как му викаха? Разнообразяване. – Тя се засмива подигравателно.

– Както и да е, Йестин има къща за почивка в селото и "Блейн Кеди": вила нагоре по пътя.

– Това ли е мястото, което мислиш, че искам да наема?

– Ако го сториш, ще си първата от доста време насам. – Мъжкият глас ме стряска и аз се обръщам, за да видя, че на прага на вратата стои стройна фигура.

– Не е чак толкова зле! – смъмря го Бетан. – Сядай да си изпиеш чая и след това заведи дамата да го види.

Лицето на Йестин е толкова кафяво и набръчкано, че очите му почти се губят в него. Дрехите му се крият под тъмносиния работен комбинезон, който е прашен и носи мазни следи от пръсти върху двете бедра. Човекът сърба чая си под белия мустак, пожълтял от никотина, и ме оглежда преценяващо. – "Блейн Кеди" е прекалено далеч от пътя за повечето хора – казва той с дълбок акцент, който ми е малко трудно да дешифрирам. – Не желаят да носят багажа си толкова надалеч, разбираш ли?

– Може ли да я разгледам? – Изправям се и си пожелавам тази нежелана от никого и изоставена вила да е отговорът.

Йестин продължава да пие, като прекарва всяка глътка чай около зъбите си, преди да я глътне. Най-накрая изпуска доволна въздишка и напуска стаята. Поглеждам към Бетан.

– Какво ти казах? Не е особено разговорлив. – Тя се засмива. – Тръгвай – няма да те чака.

– Благодаря ти за чая.

– Удоволствието беше мое. Ела да ме видиш, след като се настаниш.

Автоматично ѝ давам обещание, макар да знам, че няма да го спазя, и бързам да изляза, където намирам Йестин яхнал едно АТВ, цялото опръскано в кал.

Отстъпвам назад. Не може да очаква от мен да седна зад него? Мъж, който познавам от по-малко от пет минути?

– Това е единственият начин човек да се придвижва наоколо – крещи мъжът, за да надвика шума от запаления двигател.

Завива ми се свят. Опитвам се да преборя първичния страх, който приковава краката ми към земята, и практическата ми нужда да видя къщата.

– Трябва да се качиш, ако искаш да дойдеш.

Карам краката си да се размърдат и сядам колебливо зад Йестин. Няма никаква дръжка пред мен, а и не мога да се хвана за него, така че се придържам за седалката си, когато мъжът дава газ и АТВ-то се изстрелва напред през неравния крайбрежен път. Успоредно на нас брегът се разкрива в целия си блясък, вълните са големи и се разбиват в скалите. Когато се изравняваме с пътеката, която идва от плажа, Йестин тръгва в противоположна на морето посока. Крещи ми нещо през рамо и ми сочи да погледна напред. Тресем се над неравния терен и аз се оглеждам за онова, което се надявам, че ще бъде новият ми дом.

Бетан я описа като вила, но "Блейн Кеди" не е повече от овчарска хижа. Някога е била боядисана в бяло, но очевидно отдавна се е отказала от борбата си с природните сили, превърнала се е в мръсносива къща. Огромната дървена врата изглежда несъразмерна на двата малки прозореца, които са се вторачили в мен, а оберлихтът[7] ми подсказва, че би трябвало да има втори етаж, макар да не се вижда достатъчно място за него. Сега разбирам защо Йестин е имал трудности да предложи вилата като къща за почивка. И най-креативният агент на недвижими имоти щеше да изпита трудности да се справи с избилата влага по стените и разместените керемиди на покрива.

Докато Йестин отключва вратата, стоя с гръб към вилата и гледам към брега. Смятах, че ще мога да видя караванния парк оттук, но пътеката се спуска надолу от крайбрежието и скрива хоризонта от настоящото ми местоположение. Не мога да видя плажа, но мога да чуя как морето се блъска в скалите, три удара между всяка вълна. Чайки се носят над главите ни, крясъците им са като мяукането на котенце в чезнещата светлина. Разтрепервам се и изведнъж ми се приисква да вляза вътре.

Приземният етаж е дълъг около три метра и половина, а неравна дървена маса разделя дневната от тясната кухня, над която е надвиснала голяма дъбова греда.

Горе пространството е разделено между спалня и малка баня с вана, наполовина от големината на нормалните. Годините на огледалото личат от изкривеното ми отражение. Кожата ми е бледа, което е характерно за червенокосите хора, но слабото осветление я кара да изглежда като прозрачна, ярко бяла на фона на тъмночервената коса, която пада на раменете ми. Връщам се долу, за да заваря Йестин да подрежда дърва за горене до камината. Приключва с купчината и прекосява помещението, за да застане пред кухненската печка.

– Малко е темпераментна, такава е – казва мъжът. Отваря капака с гръм и трясък и аз се стряскам.

– Мога ли да наема вилата? – питам аз. – Моля? – В гласа ми се усеща нотка на отчаяние и се чудя какво ли си мисли за мен този човек.

Йестин ме оглежда подозрително.

– Можеш да плащаш, нали?

– Да – заявявам твърдо, макар да не знам за колко време ще ми стигнат спестяванията ми или какво ще правя, когато се стопят.

Мъжът не е убеден.

– Имаш ли работа?

Спомням си ателието си с неговия килим от глина. Болката в ръката ми вече не е толкова силна, но едва усещам пръстите си и се опасявам, че няма да мога да работя. Ако вече не съм скулптор, каква съм?

– Аз съм човек на изкуството – заявявам най-накрая.

Йестин изсумтява, това обяснява всичко.

Договаряме се за наем, който макар и абсурдно нисък, скоро ще изчерпи паричния ресурс, с който разполагам. Но малката каменна вила е моя за следващите няколко месеца и въздъхвам облекчено, че съм си намерила местенце.

Йестин надрасква мобилен номер на гърба на разписката, която вади от джоба си.

– Остави наема за този месец на Бетан, ако ти е по-удобно. – Мъжът ми кима, насочва се към АТВ-то си и двигателят му заработва с грохот.

Наблюдавам го, докато се отдалечава, след което заключвам вратата и едва дърпам инатото резе. Въпреки зимното слънце, се качвам горе, пускам завесите на спалнята и затварям прозорчето в банята, което беше оставено леко открехнато. Долу пердетата са заседнали в металните корнизи, сякаш никога не са дърпани, така че се опитвам да ги освободя, като по този начин надигам облак прах от тях. Прозорците се клатят от вятъра и завесите едва успяват да спрат част от ледения хлад, който се прокрадва през разхлабените рамки.

Сядам на дивана и слушам собственото си дишане. Не мога да чуя морето, но жалният вой на самотна чайка звучи като плачещо бебе и аз запушвам с длани ушите си.

Изтощението ме надвива и се свивам на топка, увивам ръце около коленете си и притискам лице в грубия плат на дънките. Макар да съм подготвена, вълната от емоции ме поглъща, хлиповете ми са толкова яростни, че едва успявам да дишам. Мъката, която изпитвам, е толкова силна, че ми се струва истинско чудо, че още съм жива, че сърцето ми продължава да тупти, след като е разкъсано на парчета. Искам да си спомня как изглеждаше, но всичко, което виждам, когато затворя очи, е тялото му в ръцете ми – неподвижно и безжизнено. Позволих да си отиде и никога няма да си простя за това.

– Имаш ли малко време да поговорим за злополуката с детето, шефе? – Дребния беше проврял главата си през вратата на Рей, а Кейт стоеше зад него.

Инспекторът погледна към тях. През последните три месеца разследването постепенно беше избутано на заден план, изместено от други, по-належащи дела. Рей продължаваше да иска по два пъти седмично информация за развитието на случая от Дребния и екипа му, но от доста дълго време нямаше нито обаждания, нито нещо ново около него.

– Разбира се.

Двамата влязоха и седнаха.

– Не можем да намерим майката на Джейкъб – съобщи сержантът, без да увърта.

– Какво искаш да кажеш?

– Точно това. Телефонът ѝ е изключен, а къщата ѝ е празна. Изчезнала е.

Рей погледна първо към Дребния, а после и към Кейт, която явно се чувстваше неудобно.

– Моля ви, кажете ми, че се шегувате.

– Не мисля, че има нещо смешно в думите ни – заяви Кейт.

– Тя е единствената ни свидетелка! – избухна Рей. – Да не споменавам, че е и майка на жертвата! Как, да го вземат мътните, успяхте да я изгубите?

Кейт се изчерви и инспекторът се насили да се успокои.

– Кажете ми точно какво се е случило.

Жената погледна към Дребния, който ѝ кимна, че може да обясни.

– След пресконференцията нямахме повече какво да я питаме – започна тя. – Разполагахме с показанията ѝ, беше разпитана, така че я оставихме в ръцете на офицера за свръзка със семейството[8].

– Кой беше ОСС? – попита Рей.

– Даяна Хийт – отвърна Кейт след кратка пауза – от Пътна полиция.

Инспекторът записа името в синия си бележник и зачака жената да продължи.

– Вчера Даяна е решила да посети майката на Джейкъб, за да види как е, но къщата била празна. Изчезнала е.

– Какво казват съседите?

– Не много – отвърна Кейт. – Не е познавала никого от тях, за да остави адрес за връзка, а и никой не я е видял да заминава. Сякаш се е изпарила във въздуха.

Жената погледна към Дребния и Рей присви очи.

– Какво не ми казвате?

Последва известно мълчание, преди сержантът да отговори:

– Явно е имало неприятни коментари в интернет форумите – някой се е заял, като е написал, че е неспособна майка, ей такива неща.

– Наклеветил я е, така ли?

– Нещо подобно. Вече всичко е изтрито, но помолих компютърния отдел да се опита да възстанови информацията. Има и още, шефе. Когато полицаите са я разпитвали веднага след злополуката, вероятно са я натиснали малко повече. Вероятно са били малко несъобразителни. Изглежда, майката на Джейкъб е вярвала, че смятаме нея за виновна, и поради тази причина няма да си дадем зор, за да намерим шофьора.

– О, Боже – изпъшка Рей. Дали искаше много, като се надяваше нищо от това да не стигне до началничката на полицията.

– Казала ли е на някого, че не е доволна от полицейското отношение?

– За първи път чухме подобно нещо от офицера за свръзка със семейството – отвърна Дребния.

– Обадете се в училището – нареди Рей. – Някой сигурно е поддържал връзка с нея. Обадете се в кабинетите на личните лекари. Не може да са повече от двама-трима в нейния район, а тъй като е имала дете, е било задължително да се запише при един от тях. Ако разберем при кого, може да е изпратил картона ѝ в новия ѝ кабинет.

– Считай го за сторено, шефе.

– И за Бога, не позволявайте от "Поуст" да разберат, че сме я изгубили. – Мъжът се усмихна накриво. – Сузи Френч ще ни разпъне на кръст.

Никой не се засмя.

– Има ли нещо друго, което трябва да знам, освен загубата на единствения ни свидетел? – попита Рей.

– Ударих на камък с проследяването на колата – съобщи Кейт. – Няколко крадени автомобила са били засечени на наша територия, но всички са заловени и отчетени. Проверих списъка с превозни средства, които са задействали камерите за скорост същата вечер, както и всеки гараж и сервиз в Бристъл. Никой не помни нищо подозрително – или поне не искат да ми кажат.

– Как се справят Брайън и Пат с видеонаблюдението?

– Очите им се подуха – отвърна Дребния. – Прегледали са записите от полицейските и общинските камери, а сега се заемат с тези на бензиностанциите. Забелязали са някаква кола на три различни камери, която идва от Енфилд Авеню няколко минути след злополуката. Карала е доста рисково, преди да изчезне изцяло от полезрение. Повече не са успели да я засекат. Опитват се да установят какъв модел е, макар да няма никакви доказателства, че въобще е замесена.

– Чудесно, благодаря ти за новините. – Рей погледна към часовника си, за да скрие изписаното на лицето му разочарование от липсата на напредък. – Защо двамата не отидете в пъба? Трябва да се обадя на суперинтенданта, но ще се присъединя към вас след около половин час.

– Няма проблем – отвърна Дребния, който винаги беше навит за халба бира. – Кейт?

– Защо не? – съгласи се жената. – Щом ти ще черпиш.

Мина около час, преди Рей да се появи в "Нагс Хед", и другите вече бяха на второто си питие. Инспекторът им завиждаше на способността просто да се изключват: разговорът му със суперинтенданта беше оставил неприятно усещане в стомаха му. Старшият офицер беше достатъчно любезен, но посланието беше ясно: разследването наближаваше своя край. Пъбът беше топъл и спокоен и на Рей му се прииска да остави работата си настрана поне за един час и да поговори за футбол или за времето, или нещо друго, което не включваше петгодишно дете и неизвестна кола.

– Уверявам те, че идваш точно след като бях на бара – избоботи Дребния.

– Искаш да кажеш, че си си извадил портфейла? – учуди се Рей и намигна на Кейт. – Чудесата никога не престават. – Поръча си халба от горчивата бира и се върна с нея и три пакета чипс, които хвърли на масата.

– Как мина със суперинтенданта? – попита Кейт.

Не Можеше да я игнорира, както не можеше и да я излъже. Рей отпи от бирата си, за да си спечели малко време. Кейт го наблюдаваше внимателно и очакваше да ѝ каже, че ще им осигурят повече ресурси или по-голям бюджет. Не му се искаше да я разочарова, но така или иначе трябваше да ѝ каже в един момент.

– Хич не мина добре, честно казано. Брайън и Пат са върнати на обичайните си места.

– Какво? Защо? – Жената остави чашата си с такава сила, че виното се разплиска вътре в нея.

– Извадихме късмет, че ни ги отстъпиха и за толкова – отвърна Рей. – Двамата свършиха чудесна работа по видеонаблюдението. Патрулът има нужда от тях, а суровата истина е, че ние не можем да оправдаем харченето на още пари по този случай. Съжалявам. – Инспекторът добави извинението накрая, все едно той беше лично отговорен за това решение, но това нямаше никакво значение за последващата реакция на Кейт.

– Не можем просто да се откажем! – Взе подложката за бира и започна да къса парченца от ъгълчетата ѝ.

Рей въздъхна. Изключително трудно му беше да слага на кантар цената на едно разследване и цената на човешки живот

– Цената на един детски живот. Как можеш да поставиш цена на подобно нещо?

– Ние не се отказваме – отвърна той. – Все още работиш над фара за мъгла, нали?

Кейт кимна.

– Имало е седемдесет и три сменени фара в седмицата след злополуката – обясни тя. – Дотук всички, които са платени от застрахователните компании, са наред, но продължавам да проверявам онези, които са платили под масата.

– Виждаш ли? Кой знае какво ще излезе от това. Единственото, което правим, е да лющим повърхността на нещата. – Погледна към Дребния за морална подкрепа, но не я намери.

– Шефовете винаги искат бързи резултати, Кейт – започна сержантът. – Ако не можем да разрешим един случай за две седмици – още по-добре, ако е за няколко дена – отпада от листа с приоритетите и нещо друго заема мястото му.

– Знам как работи системата – отвърна жената, – но това не означава, че е правилно, нали? – Избута малките късчета хартия от подложката за бира към купчинката в средата на масата. Рей забеляза, че ноктите ѝ не са лакирани и са изгризани до живеца. – Имам чувството, че последното парче от пъзела е съвсем близо, разбираш ли?

– Да – отвърна инспекторът. – Може би си права. Междувременно обаче имай предвид, че ще работим над този случай между другите. Меденият месец свърши.

– Мислех си да поразпитам в "Кралската болница" – заяви Кейт. – Възможно е шофьорът да е претърпял някои наранявания по време на удара: сътресение или нещо подобно. Изпратихме патрулка до спешното в онази вечер, но трябва да разгледаме и някои по-късни случаи, при положение че извършителят не е потърсил лекарска помощ веднага.

– Хубава идея – съгласи се Рей. Това предложение раздвижи нещо в ума му, но не можеше да стигне до него. – Не забравяй да провериш още болниците "Саутмийд" и "Френчи". – Телефонът му, който беше оставен с дисплея надолу, извибрира на масата и инспекторът го вдигна, за да прочете полученото съобщение. – Мамка му.

Събеседниците му го погледнаха – Кейт с изненада, а Дребния се беше ухилил насреща му.

– Какво забрави да направиш? – попита го сержантът.

Рей се намръщи, но не обясни. Пресуши халбата си, извади десетачка от джоба си и я подаде на Дребния.

– Вземете си по нещо за пиене, аз трябва да изчезвам.

Магс зареждаше съдомиялната, когато Рей се прибра. Слагаше чинията с такава сила, че съпругът ѝ потрепери. Косата ѝ беше вързана в хлабава плитка, беше облечена в долнище на анцуг и една негова стара тениска. Почуди се кога беше спряло да ѝ пука какво носи и веднага се намрази за тази мисъл. Не беше той човекът, който можеше да я съди.

– Толкова много съжалявам – извини се Рей. – Направо изключих.

Магс отвори бутилка червено вино. Беше извадила само една чаша, забеляза съпругът ѝ, но сметна, че няма да е много мъдро от негова страна да спомене този факт.

– Много рядко – започна жената, – те моля да дойдеш някъде в точно определено време. Знам, че понякога работата трябва да бъде на първо място. Разбирам това. Наистина. Но тази среща стои в бележника от две седмици. Две седмици! А и ти обеща, Рей.

Гласът на Магс се разтрепери и съпругът ѝ я прегърна колебливо.

– Съжалявам, скъпа. Ужасно ли беше?

– Не. – Тя махна ръката му от себе си, седна на кухненската маса и отпи голяма глътка от виното си. – Имам предвид, че те не виждат нещо нередно. Просто Том не се е приспособил добре в училище, както другите деца, и те се безпокоят за него.

– Какво правят учителите по въпроса? – Рей си извади една чаша от бюфета, напълни я и се присъедини към Магс на масата. – Предполагам, че са говорили с него?

– Явно Том казва, че всичко е наред. – Съпругата му сви рамене. – Госпожа Хиксън прави всичко възможно, за да го мотивира и да го накара да е по-деен в час, но той не проронва и дума. Тя ми каза, че просто го смятала за едно от тихите момчета.

Рей изпръхтя.

– Тих? Том?

– Това имам предвид и аз. – Магс погледна към съпруга си.

– Наистина щеше да си ми от помощ там, да знаеш.

– Напълно ми се изплъзна от ума. Съжалявам, Магс. Денят отново беше много натоварен и след това се отбих в пъба за една бърза бира.

– С Дребния ли беше?

Рей кимна. Дребния, който беше кръстник на Том, беше слабост на Магс. Тя нямаше нищо против двамата да ходят да пийнат по нещо след работа, разбираше нуждата на съпруга си за малко мъжко време. Рей не спомена Кейт и не знаеше защо го направи.

Магс въздъхна.

– Какво ще правим?

– Том ще се оправи. Училището е ново за него, а това е голяма крачка за едно дете, да се премести в средното. Дълго време е бил голяма риба в малко езеро, а сега му се налага да плува с акулите. Ще говоря с него.

– Не му изнасяй една от своите лекции...

– Няма да му изнасям лекция!

– ...така само ще влошиш нещата.

Рей си прехапа езика. Двамата с Магс бяха добър отбор, но родителските им подходи бяха много различни. Съпругата му беше доста по-мека с децата, беше по-склонна да ги глези, отколкото да ги остави да се оправят сами.

– Няма да му изнасям лекция – обеща Рей.

– От училището предложиха да видим как ще е през следващите два месеца и да отидем да разговаряме отново с тях. – Магс изгледа сериозно съпруга си.

– Само кажи дата – отвърна той. – Ще съм там.

Фаровете се отразяват в мокрия асфалт и тази игра на светлини ги заслепява постоянно. Хората препускат по хлъзгавите тротоари; преминаващите коли заливат обувките им с вода. Подгизнали листа, чиито ярки цветове са се превърнали в тъмнокафяво, са полепнали по оградите.

Празен път.

Джейкъб бяга.

Пищят мокри спирачки, чува се тупване на петгодишно дете в предното стъкло, тялото му се завърта, преди да се стовари върху пътя. Изцапано предно стъкло. Под главата на Джейкъб се образува локва кръв. И малко облаче от дъха му.

Писъкът нарушава съня ми и аз се стряскам. Слънцето още не е изгряло, но лампата в спалнята е включена: не мога да издържам мрака около себе си. Сърцето ми тупти бързо в гърдите ми. Концентрирам се, за да забавя дишането си.

Вдишвам и издишвам.

Вдишвам и издишвам.

Тишината по-скоро ме потиска, отколкото ме успокоява, ноктите ми се забиват в дланите и оставят червени полумесеци в кожата, докато чакам паниката да отмине. Сънищата ми стават все по-реални, по-ярки. Виждам го. Чувам болезнения удар на главата му в асфалта...

Кошмарите не започват веднага, но веднъж дошли, нямат намерение да си ходят. Всяка вечер лежа в леглото, боря се със съня и разигравам разни сценарии в главата си, като в онези детски книжки, където читателят избира края. Стискам здраво очите си и се разхождам в алтернативния си завършек: онзи, в който се прибираме пет минути по-рано или пет минути по-късно. Онзи, в който Джейкъб още е жив и даже в този момент спи в кревата си, а тъмните му мигли са се отпуснали върху закръглените му бузки. Но в крайна сметка нищо не се променя. Всяка вечер се насилвам да се събуждам по-рано, сякаш като прекъсна кошмарите си, някак си ще променя реалността. Явно вече съм свикнала, защото от седмици насам се събуждам по няколко пъти на вечер от удара на малкото телце в бронята и от собствения си безпомощен писък, когато се претъркулва и пада на мокрия асфалт.

Превърнала съм се в отшелник, затворена между каменните стени на тази вила, който не се отдалечава повече от селския магазин, за да си купи мляко, и който преживява само на хляб и кафе. Три пъти вземах решението да посетя Бетан в караванния парк и три пъти променях това решение. Ще ми се да успея да намеря сили, за да отида. Отдавна не съм имала приятелка и отдавна имам нужда от такава.

Стягам лявата си ръка в юмрук, след което разпъвам пръстите си, които са се схванали, докато съм спала. Болката не ме притеснява вече, но нямам никакво усещане в дланта си и два от пръстите ми са вкочанени. Стискам ръка, за да изгоня чувството за пробождащи ме иглички. Трябваше да отида в болницата, разбира се, но ми се струва толкова незначително в сравнение с онова, което се случи с Джейкъб; струва ми се, че тази болка е напълно заслужена. Вместо това просто превързвам раната, доколкото това ми е възможно, и всеки ден стискам зъби, когато премахвам превръзката от наранената кожа. Малко по малко нараняването зараства: линията на живота на дланта ми е скрита завинаги под слой от белези.

Измъквам се от купчината с одеяла на леглото ми. Тук, горе, няма отопление и стените лъщят от влага. Бързо навличам долнището на анцуг и тъмнозелен пуловер, под чиято яка оставям косата си затъкната, и тръгвам надолу. Студеният под ме кара да изохкам и бързо нахлузвам маратонките си, преди да дръпна резето и да отключа предната врата. Винаги съм ставала рано, заедно със слънцето, за да работя в ателието си. Чувствам се изгубена без работата си, макар да се лутам наоколо с желанието да получа нов живот.

Предполагам, че през лятото ще има туристи. Не точно в този час и вероятно не толкова близо до вилата ми, но на плажа със сигурност. Сега обаче всичко наоколо ми принадлежи и самотата е успокояваща. Слабото зимно слънце се катери по скалния връх и в локвите, които са се образували по целия крайбрежен път, се забелязва леден отблясък. Започвам да бягам и дъхът ми оставя малки облачета зад гърба ми. Никога не съм бягала в Бристъл, но тук бягам с километри.

Улавям ритъма, който е в синхрон със сърцето ми, и се насочвам към морето. Маратонките ми издават странни звуци върху каменистата повърхност, но от ежедневните си тренировки съм свикнала да не им обръщам внимание. Пътеката, която води към плажа, ми е толкова добре позната, че мога да вървя по нея със завързани очи. Изминавам последните няколко метра с подскоци и се озовавам на мокрия пясък. Бягам бавно покрай брега, докато поредицата от скали не ме води към морето.

Морето се е отдръпнало и е оставило зад себе си линия от плавеи и боклуци, които стоят върху пясъка като мръсен пръстен около вана. Отдалечавам се от скалите, ускорявам крачка и бягам в плитчините, мокрият пясък гали краката ми. Навеждам глава, за да се предпазя от хапещия вятър, и бягам настръхнала покрай брега, докато дробовете ми не започват да горят и не чувам кръвта да пищи в ушите ми. С наближаването на края на пясъка отсрещната скала надвисва над мен, но вместо да забавя крачка, аз затичвам по-бързо. Вятърът шиба косата ми в лицето и аз клатя глава, за да я махна оттам. Бягам още по-бързо и частица от секундата, преди да се размажа в приветстващата ме грамада, протягам ръце пред себе си и удрям длани в студения камък. Жива. Будна. В безопасност от кошмарите.

Адреналинът се оттегля от тялото ми и аз започвам да треперя. Тръгвам по същия път обратно към дома си. Мокрият пясък е погълнал отпечатъците от краката ми и не е оставил никаква следа от спринта ми между скалите. До крака ми има парче дърво. Взимам го и мързеливо започвам да дълбая канал около мен, но брегът се затваря около него още в мига, в който преместя инструмента си. Разгневена, се премествам няколко крачки по-навътре към земята, където пясъкът е по-сух, и очертавам друг кръг с пръчката си. Сега е по-добре. Изпитвам внезапната нужда да напиша името си тук, също като някое малко дете по време на ваканция, и се усмихвам на това си детинско желание. Дървото е тежко и хлъзгаво, но въпреки това довършвам буквите и се отдръпвам настрана, за да се насладя на творението си. Странно е да видя името си написано с такива големи букви и някак си безсрамно. Бях невидима толкова дълго време, а какво съм сега? Скулптор, който не прави скулптури. Майка без дете. Буквите не са невидими. Те крещят: достатъчно силно, за да бъдат видени от скалите. Усещам едновременно страх и вълнение. Поемам риск, но се чувствам добре.

На върха на скалите една жалка ограда напомня на хората да не се доближават прекалено близо до ронещия се край. Не обръщам внимание на знака и прескачам тела, за да застана на сантиметри от прага. Пясъкът постепенно се превръща от сив в златист, докато слънцето се изкачва все по-нагоре и по-нагоре и името ми започва да танцува в средата на плажа, като по този начин ме предизвиква да го запечатам, преди да се е скрило.

Ще го снимам, преди приливът да дойде и да го погълне, ще снимам момента, в който се бях почувствала смела. Бягам обратно към вилата за фотоапарата. Усещам стъпките си по-леки и осъзнавам, че причината за това е, защото бягам към нещо, а не от него.

Първата снимка не става особено хубава. Центрирането не е добро, буквите са прекалено далеч от брега. Връщам се долу и изпълвам пясъка с имена от миналото си, преди вълните да ги направят отново част от мократа повърхност. Пиша още имена на плажа: герои от книги, които съм чела като дете или такива, които харесвам поради звученето им. Изваждам фотоапарата, приклякам ниско до пясъка, докато си правя експерименти с ъглите, снимам буквите първо с прибоя, после със скалите, с отрязък от синьото небе. Най-накрая изкачвам стръмната пътека до върха на скалата, за да направя последните си снимки. Заставам внимателно на ръба и обръщам гръб на страха, който ме е обзел. Плажът е покрит с имена в най-различни размери, също като драсканиците на някой луд, но вече виждам как приливът започва да ближе буквите и да надига пясъка от мястото му. Довечера, когато дойде отливът, плажът отново ще е чист и тогава мога да започна отначало.

Нямам представа колко е часът сега, но слънцето е нависоко, а на фотоапарата си имам стотина снимки. Мокрият пясък е полепнал по дрехите ми и щом докосвам косата си, усещам, че се е втвърдила от солта. Нямам ръкавици и пръстите ми са болезнено премръзнали. Смятам да се прибера и да си взема една гореща баня, след което да кача изображенията на лаптопа и да видя дали някои от тях стават за нещо. Чувствам прилив на енергия; за първи път от злополуката насам имам някаква цел.

Насочвам се обратно към вилата, но когато стигам до разклонението на пътя, се разколебавам. Представям си Бетан в магазина на караванния парк и начина, по който ми напомня за сестра ми. Чувствам носталгия по дома и преди да съм си променила решението, се насочвам към приятелката си. Какво да измисля, за да оправдая посещението си? Нямам никакви пари в себе си, така че не мога да се престоря, че съм отишла за мляко и хляб. Мога да задам някакъв въпрос, но не измислям нищо съществено. В крайна сметка каквото и да кажа, Бетан ще разбере, че е просто извинение. Ще ме помисли за жалка.

Решителността ми се изпарява още преди да съм извървяла стотина метра, и когато стигам до караванния парк, спирам. Поглеждам към магазина и виждам една фигура на прозореца

– Не мога да преценя дали е на Бетан и не чакам, за да разбера. Обръщам се и хуквам да бягам към вилата.

Стигам до "Блейн Кеди" и изваждам ключовете от джоба си, но когато поставям ръка на вратата тя се помръдва лекичко и осъзнавам, че не е заключена. Тя е стара и механизмът не е изправен: Йестин ми показа как да я издърпвам и под какъв ъгъл да завъртам ключа, за да заключа, но понякога ми отнема десет минути или повече, докато се опитвам. Наемодателят ми остави номера си, но той не знае, че аз изхвърлих мобилния си телефон. Във вилата има телефонна линия, но няма апарат, така че ще ми се наложи да отида до Пенфейш, за да се обадя от някоя телефонна кабина и да видя дали ще дойде да я оправи.

Стоя вътре само от няколко минути, когато някой чука на вратата.

– Джена? Аз съм, Бетан.

Обмислям възможността да застина и да се направя, че ме няма, но любопитството ми надделява и изпитвам вълнение, когато отварям. Колкото и да търся спокойствие, се чувствам самотна в Пенфейш.

– Донесох ти пай. – Бетан държи покрита с кърпа чиния и влиза вътре, без да чака поканата ми. Оставя я в кухнята до кухненската печка.

– Благодаря ти. – Искам да подхвана разговор, но Бетан просто се усмихва. Тя сваля тежкото си вълнено палто и това ме кара да се съвзема. – Желаеш ли чай?

– Ако ще правиш – отвръща гостенката ми. – Мислех си да дойда да те видя как се справяш. Чудех се дали ще ме посетиш ти, но знам какво е когато се местиш на ново място. – Тя оглежда вилата и спира да говори – дневната не се различава по никакъв начин от момента, в който Йестин ме разведе наоколо.

– Нямам много – съобщавам засрамена.

– Всички тук сме така – отговаря развеселена Бетан. – Важното е да ти е топло и да се чувстваш добре.

Докато гостенката ми говори, аз се трудя в кухнята, правя чай, радостна съм, че ръцете ми вършат нещо, след което сядаме на чамовата маса с чашите си.

– Как ти се струва "Блейн Кеди"?

– Чудесна е – отвръщам аз. – Точно от каквото имах нужда.

– Малка и студена ли имаш предвид? – пита Бетан и се засмива, което кара чаят да излезе от чашата и да я залее. Тя бърше пръстите си в панталоните и течността потъва в тъмно петно върху бедрото ѝ.

– Нямам нужда от много място, а огънят е достатъчно топъл. – Усмихвам се. – Наистина ми харесва тук.

– Каква е твоята история, Джена? Как така се озова в Пенфейш?

– Мястото е красиво – отвръщам вяло, увивам ръце около чашата си и поглеждам към нея, не желая да срещна питащия ѝ поглед. Тя не ме притиска.

– Наистина е така. Има много по-лоши места, на които можеш да живееш, макар че тук е доста пусто по това време на годината.

– Кога отваряте караваните?

– На Великден – отвръща Бетан. – Тогава всичко заработва. Няма да познаеш мястото. През октомври работата намалява. Ако семейството ти идва на гости и се нуждае от място, където да отседне, само ми кажи – и бездруго тук не можеш да побереш никого.

– Много мило от твоя страна, но не очаквам никой да ми идва на гости.

– Нямаш ли семейство? – Бетан ме поглежда право в очите и аз не мога да отместя поглед.

– Имам сестра – признавам си, – но вече не си говорим.

– Каква е причината за това?

– О, обичайните сестрински проблеми – отвръщам лековато. Дори сега виждам разгневеното лице на Ив, която ме умолява да я послушам. Бях прекалено горда, осъзнавам аз, прекалено заслепена от любов. Вероятно ако бях послушала сестра си, нещата щяха да са различни сега.

– Благодаря ти за пая – казвам аз. – Много мило от твоя страна.

– Глупости – отвръща Бетан, необезпокоена от смяната в темата. Облича палтото си и няколко пъти увива шал около врата си. – За какво са съседите? Ще те чакам скоро да се отбиеш до караванния парк, за да пием чай.

Това не е въпрос, но кимам. Тя ме поглежда с наситено кафяви очи и отново се чувствам като дете.

– Ще дойда – казвам аз. – Обещавам. – И наистина го мисля.

Бетан си тръгва, а аз изваждам картата памет от фотоапарата си и прехвърлям снимките на лаптопа. Повечето от тях не са хубави, но няколко са уловили по перфектен начин написаното в пясъка на фона на бясното зимно море. Слагам чайника на кухненската печка, за да направя още чай, но губя представа за времето и час по-късно осъзнавам, че водата още не е завряла. Поставям ръка върху нея, за да установя, че е ледена. Отново е изгаснала. Обработката на снимките ме е погълнала толкова много, че не съм забелязала, че температурата в помещението е спаднала. Зъбите ми започват да тракат и не мога да ги спра. Поглеждам към пилешкия пай на Бетан и стомахът ми изръмжава от глад. Последния път, в който печката изгасна, ми бяха необходими два дни, за да я запаля отново. Сърцето ми се стяга при мисълта, че трябва да повторя това упражнение.

Укорявам се. Кога станах толкова жалка? Кога изгубих способността си да взимам решения, да решавам проблеми? По-добра съм от това.

– Точно така – изричам на глас и думите ми звучат по странен начин в празната кухня. – да се захващам за работа.

Слънцето изгрява над Пенфейш, преди да успея да се стопля отново. Колената ме болят от часовете, прекарани на кухненския под, а в косата си имам мазни петна. Въпреки всичко изпитвам радост от постижението си, каквато не съм изпитвала от доста време. Слагам пая на Бетан в печката, за да го стопля. Не ми пука, че не е най-подходящата храна за вечеря или че гладът ми е отминал. Сядам на масата и се наслаждавам на всяка една хапка.

– Хайде де! – провикна се Рей отдолу и погледна часовника си за пети път през последните няколко минути. – Ще закъснеем!

Сякаш понеделниците не бяха достатъчно стресиращи, ами Магс беше прекарала вечерта при сестра си и нямаше да се прибере до обяд, така че на него му се наложи да го играе соло за двадесет и четири часа. Рей беше – неразумно, както се оказа – позволил на Том и Кейт да останат до късно миналата вечер, за да гледат филм, и в седем и половина тази сутрин се наложи да извади от леглото принципно ранобудната си дъщеря. Сега беше осем и тридесет и пет и трябваше да се размърдат. Рей беше повикан в девет и половина в офиса на началничката на полицията и с това темпо все още щеше да се намира до стълбището и да крещи на децата.

– Раздвижете се! – Инспекторът отиде при колата си и запали двигателя, като остави предната врата отворена. Люси прелетя през нея, а несресаната ѝ коса падна върху лицето ѝ. Момичето се плъзна на мястото до баща си. Тъмносинята ѝ училищна пола беше намачкана, а единият от чорапите, които стигаха до коленете, вече беше смъкнат до глезена ѝ. Цяла минута по-късно Том се затътри към колата, ризата му беше разпасана и се вееше на вятъра. Държеше вратовръзката в ръката си и нямаше никакво намерение да си я слага. Момчето растеше изключително бързо и носеше новата си височина някак си странно, главата му постоянно беше наведена, а раменете увиснали.

Рей отвори прозореца си.

– Вратата, Том.

– А? – Младежът погледна към баща си.

– Входната врата? – Рей стисна юмрук. Как ги изтърпяваше Магс, без да изгуби търпение, не можеше да си представи. Списъкът с нещата, които трябваше да направи, изведнъж изникнаха в ума му, определено можеше да мине и без воденето на децата в училище днес.

– О – Том се върна и затвори входната врата с трясък. Качи се на задната седалка. – Защо Люси е отпред?

– Мой ред е.

– Не е.

– Е.

– Достатъчно! – изръмжа баща им.

Никой не проговори и за петте минути, които им бяха необходими да стигнат до основното училище на Люси, кръвното налягане на Рей се беше нормализирало. Паркира мондеото на зигзагообразните жълти линии, изпрати дъщеря си до класната ѝ стая, целуна я по челото и се върна точно навреме, за да види как една жена записва номера на колата му.

– О, това сте вие! – заяви тя, когато Рей спря до нея. Тя размаха показалеца си. – Би трябвало да давате по-добър пример, инспекторе!

– Съжалявам – извини се той. – Спешна работа. Знаете как е.

Остави жената да чука с химикала по тетрадката си. Гадна учителородителска мафия, помисли си Рей. Разполагаха с прекалено много време, това беше проблемът.

– Така – започна инспекторът и погледна към мястото до себе си. Том се беше наместил на него, веднага след като Люси тръгна, и се взираше, без да мигне, през прозореца. – Как е училището?

– Добре.

Учителката на Том беше казала, че макар нещата да не ставаха по-зле, не ставаха и по-добре. Двамата с Магс отидоха на среща с нея, за да чуят тирада за дете, което няма приятели, не прави повече от критичния минимум в ученето и никога не излиза на преден план.

– Госпожа Хиксън каза, че имате тренировки по футбол всяка сряда след училище. Харесват ли ти?

– Не особено.

– Едно време бях доста добър, може би част от таланта ми е дошла при теб, а? – Дори без да поглежда към Том, Рей знаеше, че момчето завъртя очите си, и потръпна, когато осъзна колко много звучи като собствения си баща.

Синът му си сложи слушалки в ушите.

Рей въздъхна. Пубертетът беше превърнал сина му в сумтящ, некомуникативен тийнейджър. Започваше да се тревожи за деня, в който дъщеря му щеше да бъде застигната от същото. Един родител не трябваше да има любимци, но Люси му беше слабост. Дори на девет, тя продължаваше да го търси за прегръдка и да го моли да ѝ прочете приказка. Още преди юношеските проблеми да бяха почукали на вратата, Том и Рей бяха кръстосали шпаги. Прекалено еднакви, казваше Магс, макар той да не виждаше подобна прилика.

– Можеш да ме оставиш тук – каза синът му и откопча колана си, докато колата още се движеше.

– Намираме се на две пресечки от училището ти.

– Татко, всичко е наред. Ще повървя. – Детето посегна към дръжката и за момент Рей си помисли, че просто ще отвори вратата и ще скочи през нея.

– Добре, схванах! – Мъжът отби, без да обръща внимание на пътната маркировка за втори път тази сутрин. – Знаеш, че ще пропуснеш проверката, нали?

– Чао.

Том затръшна вратата и се плъзна между колите, за да мине от другата страна. Какво, за Бога, се беше случило с неговия мил и забавен син? Дали тази темерутщина беше преход към един тийнейджър... или към нещо повече? Рей поклати глава. Човек си мислеше, че в сравнение със сложните криминални разследвания отглеждането на деца е лесна работа, но предпочиташе да разпитва заподозрени, отколкото да разговаря със сина си. С тях поне можеше да се разбере и да си поговори. Благодареше на Бог, че Магс щеше да прибере децата от училище.

Когато стигна до централата, вече беше забравил за Том. Не му бяха необходими големи усилия, за да се сети за какво го вика началничката на полицията. Случаят с блъснатото дете се влачеше вече шест месеца и разследването беше ударило на камък. Рей седна на стола пред покрития с дъб офис и секретарката му се усмихна.

– Тъкмо приключва един телефонен разговор – обясни жената. – Няма да се бави много.

Началникът на полицията се казваше Оливия Рипон, брилянтна, но и ужасна жена. Тя бързо се беше изкачвала по стъпалата на йерархията и беше началник на полицията в Ейвън и Съмърсет от седем години. В един момент имаше възможност да стане следващият комисар, но по лични причини беше решила да остане, където си беше, и да се забавлява, като прави на нищо старшите офицери на месечните им срещи. Оливия беше от онези жени, родени да носят униформи, тъмнокестенявата ѝ коса беше прибрана в голям кок, а масивните ѝ крака – под дебели черни панталони.

Рей изтри длани в крачолите на панталона си, за да се увери, че са напълно сухи. Беше чул слух, че началникът веднъж спрял повишението на един обещаващ офицер до инспектор, защото потните длани на бедния човечец не вдъхвали доверие. Рей не знаеше дали тази история е истина, но нямаше намерение да рискува. Принципно можеха да се справят със заплатата му на инспектор, но живееха доста скромно. Магс все още обмисляше възможността да стане учител, но той беше направил сметката, че ако получеше още две повишения, щяха да разполагат с повече пари, без да се налага тя да работи. Рей се сети за сутрешния хаос и сметна, че съпругата му и бездруго вече прави повече от достатъчно – не трябваше да започва работа само за да могат да си позволят някои глезотии.

– Вече можете да влезете – съобщи секретарката.

Инспекторът си пое дълбоко въздух и отвори вратата.

– Добро утро, госпожо.

В помещението беше тихо, началничката си водеше някакви бележки с кривия си почерк, нейна запазена марка. Рей се замота покрай вратата, като се преструваше, че се възхищава на безбройните грамоти и фотографии, които покриваха стените. Тъмносиният килим беше по-дебел и по-мек от онзи в останалата част от сградата. Една голяма конферентна маса беше заела половината от стаята. В другия край Оливия Рипон стоеше зад голямо кръгло бюро. Най-накрая жената спря да пише и погледна към посетителя си.

– Искам да приключиш случая във Фишпондс.

Ясно беше, че няма да му бъде предложено да седне, затова Рей избра стола, който се намираше най-близо до Оливия и въпреки това се намести. Тя вдигна едната си вежда, но не каза нищо.

– Мисля, че ако разполагаме с още малко време...

– Имаше достатъчно – отвърна началничката. – Пет месеца и половина, ако трябва да бъдем точни. Унизително е, Рей. Всеки път, когато "Поуст" публикува някой от твоите така наречени ъпдейти, това напомня на хората за случай, който полицията не е успяла да разреши. Съветник Люис ми се обади миналата нощ: той иска случаят да бъде приключен, както и аз.

Рей усети надигащия се в него гняв.

– Не беше ли точно Люис, който се възпротиви на предложението на гражданите скоростта в града да се намали до тридесет километра в час?

Беше ударил в десетката и Оливия го изгледа студено.

– Приключвай го, Рей.

Известно време двамата се гледаха един друг над гладкото бюро от орех, без да изричат и дума. Изненадващо, първа се пречупи началничката. Тя се беше облегнала в стола си и беше скръстила ръце.

– Ти си изключително добър полицай, Рей, и твоята упоритост е оценена. Но ако искаш да се изкачваш нагоре, трябва да приемеш, че полицейската работа е свързана също толкова с политиката, колкото и с разследването на престъпления.

– Разбирам ви чудесно, госпожо. – Рей се опита да прогони раздразнението от гласа си.

– Добре – отвърна Оливия, махна капачката на писалката си и се пресегна за следващия документ. – Значи се разбрахме. Случаят ще бъде приключен днес.

За първи път Рей беше доволен от трафика, който не му позволяваше да стигне бързо до Службата за криминални разследвания. Не изгаряше от нетърпение да каже на Кейт и се чудеше защо точно това го тревожи. Може би, защото тя беше нова в СКР и предполагаше, че няма да е особено щастлива да закрие едно разследване, в което бяха вложени толкова труд и усилия. Дребния щеше да се примири.

Веднага след като пристигна в участъка, ги повика в офиса си. Първа дойде Кейт, в ръката си носеше чаша с кафе, която остави близо до компютъра му. Там стояха три други, всяка от тях наполовина пълна със студена черна течност.

– От миналата седмица ли са?

– Да, чистачката отказва да ги мие вече.

– Не съм изненадана. Можеш да си ги миеш сам, нали знаеш? – Кейт седна, а Дребния влезе през вратата и кимна за поздрав към Рей.

– Помните ли колата, която Брайън и Пат забелязаха на видеозаписите? – започна жената, веднага след като сержантът се настани на един стол. – Онази, която, изглежда, бързаше да се разкара нанякъде.

Рей кимна.

– Не успяхме да разберем какъв модел е, затова ми се иска да я занеса на Уесли. Ако не друго, поне можем да я махнем от списъка си с доказателства.

Уесли Бартън беше анемичен, невзрачен тип, който някак си беше спечелил правото да бъде експерт по видеонаблюдение. Работеше от едно мазе без прозорци в безлична къща на Редленд Роуд, където използваше внушително количество оборудване, за да подобри качеството на видеозаписите, докато не станеха годни за доказателства. Рей предполагаше, че Уесли е чист, предвид факта, че работи с полицията, но имаше нещо в цялата тази работа, което го караше да настръхва.

– Съжалявам, Кейт, но не мога да отпусна пари за това – отвърна инспекторът. Въобще не му се искаше да ѝ казва, че всичките ѝ усилия щяха да бъдат за нищо. Уесли беше скъп, но беше доста добър, и Рей беше впечатлен от градивното мислене на служителката си. Не му се искаше да си го признае, но през последните седмици беше позанемарил работата си по случая. Цялата тази история с Том го разсейваше и за момент изпита истинско възмущение от сина си. Не беше редно да позволява на личния си живот да се отразява върху работата му, особено по време на такъв сериозен случай като този. Не че вече имаше значение, след като началничката на полицията беше казала тежката си дума.

– Сумата не е голяма – възпротиви се Кейт, – говорих с него и...

Рей я прекъсна:

– Не мога да одобря никакви разходи – обяви твърдо той. Дребния го изгледа – беше от достатъчно дълго време на тази работа, за да знае какво ще последва.

– Началничката ми каза да закрия случая – обясни инспекторът, като не отлепяше поглед от служителката си.

Последва кратка пауза.

– Надявам се си ѝ казал къде да си го завре. – Кейт се засмя, но никой не се присъедини към нея. Погледна първо Рей, а после и Дребния и усмивката ѝ застина. – Сериозни ли сте? Просто така ще се откажем?

– Няма от какво да се отказваме – отвърна инспекторът. – Няма какво друго да сторим. Не стигна доникъде с проследяването на фара за мъгла...

– Има десетки непроверени номера на автомобили – заяви Кейт. – Няма да повярваш колко много механици не си водят отчетност на работата. Това не означава, че няма да успея да ги издиря, просто се нуждая от още време.

– Забрави – отговори внимателно Рей. – Трябва да знаеш кога да спреш.

– Направихме всичко възможно – намеси се Дребния, – но търсим игла в купа сено. Нямаме номер, нито цвят, нито модел: нуждаем се от повече, Кейт.

Инспекторът беше благодарен за подкрепата на сержанта.

– А ние не разполагаме с повече – каза той. – Затова се налага да теглим чертата на това разследване. Разбира се, ако изникне нещо ново, ще подновим случая, но дотогава... – Млъкна, защото осъзна, че звучи като някой от началниците си.

– Става въпрос за политика, нали? – попита Кейт. – Началничката казва скачайте и ние питаме колко високо? – Рей осъзна колко сериозно приема тя този случай.

– Стига, Кейт, достатъчно дълго си на тази служба, за да си наясно, че понякога трябва да се взимат трудни решения.

– Внезапно спря, защото не искаше да я поучава. – Виж, вече почти шест месеца работим по случая и не разполагаме с нищо съществено, заради което да продължим. Нямаме свидетели, нямаме улики, нищо. Можем да хвърлим всичките средства на света и пак няма да имаме сериозни следи. Съжалявам, но имаме други случаи, други жертви, за които да се борим.

– Дори опита ли се? – попита детективката, бузите ѝ бяха почервенели от яд. – Или просто се примири?

– Кейт – стрелна я предупредително Дребния, – успокой се.

Детективката не му обърна внимание и погледна предизвикателно към Рей.

– Предполагам, че трябва да се грижиш за повишението си. Няма да е особено разумно да се противиш на началничката, нали?

– Това няма нищо общо! – Инспекторът се опита да запази самообладание, но отговорът му беше по-твърд, отколкото възнамеряваше. Двамата се гледаха известно време. С периферното си зрение видя, че Дребния го наблюдава с притаен дъх. Вероятно очакваше да каже на Кейт да се разкара. Да си спомни, че е детектив в натоварената Служба за криминални разследвания и че ако шефът ѝ кажеше, че един случай е приключен, то тогава наистина е приключен. И точка. Отвори уста, но не успя да изрече нищо.

Проблемът беше, че жената имаше право. Рей не желаеше да затваря случая за убитото дете и избягалия шофьор повече от нея и имаше времена, когато щеше да се изправи пред началничката и да се бори за него, както Кейт се бореше с него сега. Може би беше загубил същността си или може би служителката му беше права: прекалено много желаеше да получи повишението.

– Трудно е, когато си вложила много труд, знам – започна нежно той.

– Не става въпрос за труда – Кейт посочи към снимката на Джейкъб на стената, – а за това малко момченце. Просто не ми се струва редно.

Рей си спомни майката на детето, седнала на дивана, с лице, погълнато от мъката. Не можеше да оспори твърдението на Кейт, затова не се опита да го прави.

– Наистина съжалявам. – Прочисти гърлото си и се опита да се съсредоточи върху нещо друго. – С какво разполагаме? – въпросът беше насочен към Дребния.

– Малкълм е в съда от цяла седмица по случая "Грейсън" за тежка телесна повреда в Куинс Стрийт – прокуратурата ще търси присъда. Аз работя по случай, предоставен ми от "Грабежи", а Дейв помага на инициативата против носене на ножове. Днес е в колежа и осъществява общественополезен труд.

Сержантът изрече термина, все едно беше мръсна дума, и Рей се засмя.

– Трябва да влизаме в крак с времето, Дребен.

– Можеш да говориш на тези хлапета, докато посинееш – започна мъжът, – но това няма да ги спре да носят остриета в себе си.

– Може и така да е, но поне сме опитали. – Рей надраска някаква напомняща бележка в бележника си. – Ще ме осведомиш как вървят нещата утре сутринта преди срещата, нали? Искам лекциите за носенето на ножове да съвпаднат с училищните празници. Нека се опитаме да съберем колкото се може повече хлапета от улицата.

– Смятай го за сторено.

Кейт се взираше в пода и чоплеше кожичките на ноктите си. Дребния я бутна нежно по ръката и тя се обърна към него.

– Сандвич с бекон? – попита я тихо той.

– Няма да ме накара да се почувствам по-добре – отвърна жената.

– Няма – съгласи се сержантът, – но аз ще се почувствам по-добре, ако цяла сутрин не приличаш на булдог, който е лапнал оса.

Кейт го дари с половинчата усмивка.

– Ще се видим там.

Последва мълчание и Рей осъзна, че детективката чака Дребния да излезе. Той изпрати сержанта, затвори вратата, върна се на бюрото си, седна и кръстоса ръце на гърдите си.

– Добре ли си?

Кейт кимна.

– Искам да се извиня, не трябваше да ти говоря така – каза тя.

– Чувал съм и по-лошо – отвърна инспекторът с усмивка на лице. Детективката не му отвърна със същото и той осъзна, че не е в настроение за шеги. – Знам, че този случай означава много за теб.

Кейт погледна отново към снимката на Джейкъб.

– Имам чувството, че съм го предала.

Рей усети как се размеква. Наистина беше така, бяха предали Джейкъб, но едва ли жената щеше да се почувства по-добре, ако ѝ го кажеше.

– Даде всичко от себе си – каза ѝ той. – Няма как да направиш повече.

– Не беше достатъчно, нали? – Тя се обърна към инспектора и той поклати глава.

– Не. Не беше достатъчно.

Кейт си тръгна от офиса му и затвори вратата след себе си. Рей удари силно по бюрото. Химикалът му се търкулна и падна на пода. Облегна се в стола и скръсти ръце зад главата си. Усещаше косата си рядка. Затвори очи. Изведнъж се почувства много стар и много изморен. Замисли се за старшите офицери, с които се сблъскваше всеки ден: повечето бяха по-стари от него, но имаше и по-млади, които се стремяха към по-високите постове и нямаха спирка. Разполагаше ли с необходимите сили да се съревновава с тях? Въобще искаше ли?

Преди години, когато се присъедини към полицията, всичко му се струваше изключително просто. Затваряй лошите и дръж добрите в безопасност. Събирай доказателства за наръгвания и нападения, изнасилвания и нанесени телесни повреди, дай своя принос за превръщането на света в едно по-добро място. Но наистина ли правеше това? През повечето дни беше затворен в офиса си от 8 сутринта до 8 вечерта и излизаше навън само когато зарежеше документацията си; беше принуден да следва бюрократщината дори когато тя беше против всичко, в което вярваше.

Рей погледна към досието на Джейкъб, което беше претъпкано с безполезни проучвания и разпити. Спомни си горчивината, изписана на лицето на Кейт, и разочарованието ѝ, че не се беше опънал на началничката на полицията. Ненавиждаше се, че мнението ѝ за него се беше променило. Думите на началничката още ехтяха в ушите му, но Рей знаеше, че няма смисъл да се противи на преките заповеди, независимо от чувствата на Кейт. Взе досието на Джейкъб и без да се колебае, го прибра в най-долното чекмедже на бюрото си.

Небето заплашва с дъжд, откакто дойдох на плажа призори, и когато първите капки започват да падат, аз си слагам качулката. Вече направих снимките, за които дойдох, и брегът е изпълнен с думи. Ставам все по-веща в запазването на пясъка около буквите непокътнат и все по-добра в използването на фотоапарата ми. Изучавах фотография като част от обучението ми, но скулптурите винаги са били голямата ми страст. Сега се забавлявам с овладяването на фотоапарата, играя си с настройките и го нося навсякъде – станал е част от мен, като купчините с глина, с които работех. Макар ръката ми да пулсира от целодневното му носене, разполагам с достатъчно сила, за да направя снимките. Идвам тук всяка сутрин, докато пясъкът е още влажен и податлив на обработка, но също така често се връщам и следобедите, когато слънцето е най-високо. Вече знам по кое време са приливите и за първи път от злополуката насам започвам да мисля за бъдещето; с нетърпение очаквам лятото и лятното слънце на плажа. Караванният парк вече е отворен за туристическия сезон и Пенфейш е пълен с хора. Странно е колко местна се чувствам: оплаквам се от нашествието на туристите, които са окупирали тихия ми плаж.

Пясъкът става на точки от дъжда и приливът започва да отмива формите, които съм сътворила близо до водата, заличава както постиженията ми, така и грешките. Превърнало се е в рутина всеки ден да изписвам собственото си име близо до брега и потрепервам, когато морето го поглъща. Макар снимките да се намират в безопасност във фотоапарата ми, не съм свикнала с тази краткотрайност. Няма я топката с глина, към която мога да се завръщам отново и отново, за да я извая до съвършенство, да разкрия истинската ѝ форма. По необходимост се налага да работя бързо и за мен този процес е едновременно вълнуващ и изтощаващ.

Дъждът е настоятелен, нахално си проправя път под палтото ми и през върховете на ботушите ми. Обръщам се, за да си тръгна от плажа, и виждам, че някакъв мъж върви към мен, а голямо куче подскача плътно до него. Затаявам дъх. Все още се намира на известно разстояние и не мога да преценя дали умишлено се движи в моята посока, или просто иска да стигне до морето. Усещам металически вкус в устата си и облизвам устните си, търся влага, но намирам само сол. Виждала съм този мъж и кучето му и преди: наблюдавах ги от скалите вчера сутринта, докато не се прибраха, за да ми предоставят плажа само за мен. Въпреки акрите празно пространство се чувствам като в капан и тръгвам да вървя по брега, все едно съм искала да направя точно това.

– Добро утро! – Мъжът променя леко посоката си, за да се доближи.

Не мога да говоря.

– Чудесен ден за разходка – казва той и вдига глава към небето. Около петдесетгодишен е, мисля си аз: косата под шапката му е сива, брадата му е добре поддържана и покрива почти половината му лице.

Изпускам лека въздишка.

– Трябва да се прибирам – отвръщам едва. – Трябва да...

– Пожелавам ви приятен ден. – Мъжът кима едва и се провиква на кучето си. Аз се обръщам с гръб към морето и хуквам към скалите. На половината път поглеждам назад, но човекът продължава да стои до брега и да хвърля пръчка във водата, която животното гони. Сърцебиенето ми постепенно се нормализира и аз се чувствам абсурдно.

Докато се изкача на върха на скалите, цялата съм подгизнала. Решавам да посетя Бетан и тръгвам бързо към караванния парк, защото се страхувам, че ще променя решението си.

Приятелката ми ме посреща с широка усмивка.

– Ще сложа чайника.

Тя се оттегля в дъното на магазина, като поддържа весел монолог за прогнозата на времето, за заплахата от затварянето на някои автобусни линии и счупената ограда на Йестин, в резултат на която през нощта са избягали седемдесет кози.

– Господин Сърдитко никак не е щастлив, казвам ти!

Засмивам се – не на неприятната случка от миналата вечер, а на приказките на Бетан, които винаги са съпътствани от цветистите жестове с ръце на роден актьор. Разхождам се из магазина, докато тя прави чая. Подът е от бетон, стените са бели от варта, а от двете страни на помещението има рафтове. Първия път, когато дойдох тук, бяха празни: сега са претрупани със зърнени закуски, консерви, пресни плодове и зеленчуци, които очакват почиващите. Огромна хладилна витрина приютява няколко кутии с прясно мляко и други пресни продукти. Взимам си малко сирене.

– Това е козето сирене на Йестин – казва Бетан. – Вземи си, докато все още го има – свършва като топъл хляб. Ела седни до радиатора и ми разкажи как се справяш тук. – Едно малко котенце в черно и бяло мяука в краката ѝ, жената се навежда, вдига го и го слага на рамото си. – Не искаш котка за компания, нали? Имам три от тези мъници за раздаване – нашата мишкарка се окоти преди няколко седмици. Бог знае кой е бащата.

– Не, благодаря ти. – Котенцето е абсурдно сладко: топка с косми и въртяща се като метроном опашка. Видът му кара забравени спомени отново да изплуват на повърхността и аз потъвам в стола си.

– Не обичаш ли котки?

– Не бих могла да се грижа за нея – отвръщам аз. – Не мога да опазя жив дори паяк в паяжина. Всичко, за което се грижа, умира.

Бетан се засмива, макар че аз не си правя шега. Тя придърпва втори стол и оставя чашата си с чай на касата до мен.

– Правиш снимки наоколо, нали? – Приятелката ми сочи към фотоапарата около врата ми.

– Просто няколко фотографии на плажа.

– Може ли да ги видя?

Колебая се, но откачам ремъка от врата си, включвам фотоапарата и показвам на Бетан как да преглежда изображенията.

– Много са красиви!

– Благодаря ти. – Усещам, че започвам да се изчервявам. Никога не съм се справяла добре с получаването на похвали. Като бях дете, учителите ми коментираха рисунките ми и ги излагаха в коридора, където всички да могат да ги виждат, но едва на дванадесет години започнах да осъзнавам, че имам талант, макар той да беше суров и необработен. В училището се провеждаше изложба – местно шоу за родители и живущи – и майка ми и баща ми дойдоха заедно, за да ѝ се насладят, което си беше рядкост, дори и тогава. Баща ми стоя в мълчание пред участъка, където бяха изложени моите картини, заедно със статуята на птица, която бях направила от метал. Бях задържала дъха си от доста време и усетих, че кръстосвам пръсти зад гърба си.

– Невероятно – каза той. Погледна ме така, все едно ме виждаше за първи път. – Ти си невероятна, Джена.

Щях да се пръсна от гордост. Хванах го за ръката и го заведох при госпожа Бийчинг, която му говори за колежи по изкуство, стипендии и наставничество. Аз просто стоях и се взирах в баща ми, който смяташе, че съм невероятна.

Радвам се, че вече не е сред нас. Не ми се иска да видя разочарованието в очите му.

Бетан все още разглежда снимките на плажа, които направих.

– Сериозна съм, Джена, фотографиите са прекрасни. Смяташ ли да ги продаваш?

Почти се изсмивам, но приятелката ми не се усмихва и аз осъзнавам, че предложението ѝ е напълно сериозно.

Замислям се дали е възможно. Вероятно не точно с тези снимки – все още тренирам, все още търся правилната светлина – но ако поработя върху тях...

– Може би – отвръщам аз и изненадвам дори самата себе си.

Бетан преглежда и останалите фотографии и се засмива, когато стига до собственото си име, изписано в пясъка.

– Това съм аз!

Изчервявам се.

– Просто пробвах нещо.

– Страхотна е... мога ли да я купя? – Бетан вдига фотоапарата и отново се наслаждава на снимката.

– Не ставай глупава – казвам ѝ аз. – Ще ти я разпечатам. Това е най-малкото, което мога да направя за теб. Беше толкова мила с мен.

– Пощенският клон в селото има една от онези машинки, на които можеш да си извадиш снимките сама – обяснява Бетан. – Тази с моето име на нея е страхотна, както и тази тук – където водата се е оттеглила. – Тя беше посочила една от любимите ми: снимах я вечерта, докато слънцето потъваше зад хоризонта. Морето е почти гладко и прилича на сияещо огледало в розово и оранжево, заобикалящите го скали не са нищо повече от спокойни силуети от всяка страна.

– Ще ги извадя този следобед.

– Благодаря ти – казва Бетан. Тя оставя фотоапарата на една страна и се обръща към мен, нейният прям поглед ми е добре познат. – Позволи ми да направя нещо за теб.

– Няма нужда – започвам аз, – ти вече...

Бетан маха с ръка, за да изгони възраженията ми.

– Наложи се да разчистя наоколо и трябва да се отърва от някои неща. – Жената посочва към две черни торби, които стоят изправени до вратата. – Нищо луксозно: възглавници и завивки, които останаха след ремонта на статичните каравани, както и някои дрехи, които никога вече няма да ми станат, дори да се откажа от шоколада до края на живота си. Нещата не са кой знае какво – нямаме доста възможности да излизаме с балните си рокли в Пенфейш – има няколко пуловера, дънки и две-три рокли, които не трябваше да си купувам.

– Бетан, не можеш да ми дадеш дрехите си!

– Защо да не мога?

– Защото...

Жената ме поглежда право в очите и аз млъквам. Толкова е пряма, че дори не се чувствам засрамена, а и не мога да продължавам да нося едни и същи дрехи всеки ден.

– Виж, това са просто неща, които в крайна сметка ще занеса в благотворителния магазин. Прегледай ги и вземи това, което може да ти влезе в употреба. Така е разумно, нали?

Напускам караванния парк с купища топли дрехи и чанта с онова, което Бетан нарича домашни удобства. Когато се прибирам във вилата, разпръсвам всичко по пода като коледни подаръци. Дънките са ми малко големи, но с колан ще ми стоят добре. Едва не се разплаквам от мекотата на дебелата вълна на пуловера, който Бетан ми беше изпратила. Вилата е ледена и постоянно ми е студено. Малкото дрехи, които носех със себе си от Бристъл – осъзнавам, че спрях да го наричам дом – са износени и втвърдени от солта, както и от прането им на ръка в банята.

Домашните удобства на Бетан ме развълнуват най-много. Покривам стария диван с огромна покривка за легло в яркочервени и зелени квадрати и изведнъж стаята става по-топла и по-приветлива. На полицата над камината стои колекция от изгладени от морето камъни, които съм събрала от плажа: към тях добавям ваза от чантата с подаръци на Бетан и решавам да събера малко върбови стебла този следобед. Обещаните възглавници отиват на пода, близо до огъня, където обикновено стоя, за да чета или да обработвам фотографиите си. На дъното на чантата откривам две хавлии, постелка за банята и още една завивка.

Не вярвам и за секунда, че Бетан би изхвърлила тези неща, но я познавам достатъчно добре, за да не я разпитвам.

Някой чука на вратата ми и аз замръзвам на място. Бетан ми каза, че Йестин ще идва днес, но за всеки случай изчаквам още малко.

– Вътре ли си?

Издърпвам резето, за да отворя вратата. Йестин ме поздравява с обичайния си сърдит вид, а аз го посрещам топло. Постепенно осъзнах, че онова, което първоначално бях приела за неучтивост, дори за грубост, е просто запазената марка на един човек, който не се разкрива пред другите, който се тревожи повече за благополучието на козите си, отколкото за чувствата на собствения си вид.

– Донесох ти малко дърва – казва той и посочва към цепениците, които са опасно закрепени върху ремарке, закачено за АТВ-то му. – Не може да се разхождаш навън така. Аз ще ти ги пренеса вътре.

– Мога ли да ти предложа чаша чай?

– Две захарчета – провиква се Йестин през рамо, докато върви към ремаркето. Започва да нарежда цепениците в една кофа, а аз слагам чайника.

– Какво ти дължа за дървата? – питам аз, докато стоим на кухненската маса и пием чай.

Йестин поклаща глава.

– Това са остатъците от стоката ми. Не стават за продажба.

Дървата, които беше наредил до камината, щяха да ми стигнат поне за месец. Подозирам отново намесата на Бетан тук, но не съм в положение, в което мога да откажа подобен щедър дар. Трябва да измисля начин, по който да му се отблагодаря, на него и на приятелката ми.

Йестин вдига рамене, когато му благодаря.

– Не мога да позная мястото – казва той и се оглежда наоколо към цветната покривка на дивана, колекцията от раковини и природни богатства. – Как е кухненската печка? Не те разиграва много, нали? – Мъжът посочва към древната АГА[9].

– Могат да бъдат големи дразнители.

– Добре е, благодаря ти. – Потискам една усмивка. Вече съм старо куче наоколо: паля кухненската печка за минути. Не е кой знае какъв голям успех, но го нареждам до останалите си, трупам ги един върху друг, защото един ден може да успеят да заличат провалите ми.

– Е, трябва да вървя – казва Йестин. – Семейството ми ще идва на гости този уикенд и от усилията, които Глинис полага, човек би си помислил, че са някои кралски особи. Казвам ѝ, че хич не им дреме дали къщата ще е чиста и дали ще има цветя в трапезарията, но тя иска всичко да е хубаво за тях. – Мъжът завърта очи от раздразнение, но тонът му е мек, докато говори за съпругата си.

– Децата ти ли ще идват на гости? – питам го аз.

– Двете дъщери – отвръща той, – с техните съпрузи и мъниците. Ще се натъпчем здраво, но никой не се оплаква, когато става въпрос за семейството, нали така? – Казва ми довиждане и го наблюдавам, докато кара АТВ-то си по неравния път.

Затварям вратата и просто стоя, вторачена във вилата. Дневната, която само преди миг изглеждаше толкова уютна и приветлива, сега е празна. Представям си дете тук – моето дете – как си играе на килима пред огъня. Мисля си за Ив и за племенницата и племенника, които растат без мен. Може да съм изгубила сина си, но все още имам семейство, независимо какво се е случило между нас.

Разбирахме се добре със сестра ми, когато бяхме деца, макар че имахме четири години разлика помежду си. Аз ѝ се възхищавах и в замяна тя се грижеше за мен, изглеждаше така, все едно никога няма да изостави по-малката си сестричка. Бяхме много различни: аз – с моята буйна кестенява четина, а тя – с правата си като лопата светлокестенява коса. Двете се справяхме добре в училище, но Ив беше по-прилежна ученичка от мен, заравяше лицето си в учебниците доста време, след като аз вече бях изхвърлила моите на пода. Вместо да уча, прекарвах дълги часове в кабинетите по изкуство в училище или в гаража – единственото място в къщата ни, в което майка ми ми позволяваше да работя с глина и да рисувам. Претенциозната ми сестра вирваше нос нагоре при подобни занимания и пискаше, когато протегнех нацапани с глина ръце към нея. Един ден я нарекох Лейди Ив и името ѝ пасна, продължихме да я наричаме така дори когато пораснахме и създадохме свои собствени семейства. Сестра ми тайничко се радваше на прякора си, смятах аз, докато през годините приемаше поздравления за чудесните вечерни партита, които организираше, и за подаръците, които опаковаше.

След като татко си тръгна, започнахме да се отдалечаваме една от друга. Никога не можах да простя на майка ни, че го прокуди, и ми беше трудно да приема, че Ив го стори. Въпреки всичко сестра ми много ми липсва, отчаяно се нуждая от нея повече от всякога. Пет години от нечий живот са прекалено дълго време заради някакъв лош коментар.

Поглеждам към лаптопа си и намирам снимките, които Бетан иска. Добавям още три, които желая да поставя на стената на вилата в рамки, които ще направя от плавеи. Всички фотографии са от брега: снимани са по един и същ начин, но са и доста различни. Ярката синя вода от първата и слънчевата светлина, която играе по плажа, отстъпват място на равната сивота от втората снимка, където слънцето едва се забелязва в небето. Третата е любимата ми: направих я, когато ветровете бяха в стихията си и аз едва пазех равновесие на върха на скалите. Тогава дори чайките се бяха отказали от ежедневните си кръстосвания на небето. Фотографията показва черни облаци, които се мръщят към земята, а морето пръска лицата им с вълните си. Брегът беше толкова жив този ден, че усещах пулса на сърцето си през цялото време, докато работех.

Добавям още една снимка към картата памет: тя беше направена първия ден, в който писах по пясъка, когато изпълних плажа с имена от миналото си.

Лейди Ив.

Не мога да рискувам да позволя на сестра ми да разбере къде се намирам, но мога да ѝ съобщя, че съм в безопасност. И че съжалявам.

– Отивам да обядвам в "При Хари", шефе, искаш ли нещо? Кейт се появи на прага на офиса на Рей. Тя беше облечена в шити сиви панталони и прилепнал пуловер, върху който си беше сложила леко яке.

Инспекторът стана на крака и издърпа собствената си връхна дреха от облегалката на стола.

– Ще дойда с теб – мога да се възползвам от малко чист въздух. – Обикновено се хранеше в столовата или на бюрото си, но обядът с Кейт беше доста по-примамлива оферта. Освен това слънцето най-накрая беше изгряло, а той не беше вдигал поглед от бюрото си, откакто дойде на работа в осем сутринта. Заслужаваше почивка.

"При Хари" беше пълно, както винаги, опашката започваше от касата и стигаше до тротоара. Заведението беше популярно сред офицерите не само защото беше близо до участъка, а и защото сандвичите бяха на разумна цена и се приготвяха бързо. Нямаше нищо по-неприятно за един дежурен полицай да бъде призован незабавно, преди поръчката му да бъде приготвена.

Затътриха се напред заедно с останалата част от опашката.

– Мога да ти донеса обяда в офиса, ако бързаш – каза Кейт, но Рей поклати глава.

– Не бързам заникъде – отвърна ѝ той. – Работя върху плановете за операция "Пробив" и мога да си почина малко от нея. Хайде да хапнем тук.

– Добра идея. "Пробив" е за пране на пари, нали? – Кейт говореше тихо заради хората около тях. Рей кимна.

– Точно така. Ще ти покажа файловете, ако желаеш, можеш да си кажеш мнението какво мислиш по въпроса.

– Чудесно, благодаря ти.

Поръчаха сандвичите си и намериха двойка високи столове до прозореца, като не отлепяха очи от Хари, който след малко размаха във въздуха кафявите пликове с поръчките им. Двама униформени полицаи минаха покрай прозореца и Рей им махна за поздрав.

– Още вода в мелницата за твърдението, че СКР няма никаква работа – каза той на Кейт и се засмя.

– Въобще не са наясно – отвърна тя, извади един домат от сандвича си и го изяде. – Никога не съм работила толкова здраво, както при случая с Джейкъб Джордан. Всичко за нищо.

Рей усети горчивината в гласа ѝ.

– Не е било за нищо, знаеш това. Някой ден някой ще се разприказва за това, което е сторил, мълвата ще плъзне и ще го хванем.

– Това не е добра полицейска работа.

– Какво искаш да кажеш? – попита Рей, не беше сигурен дали е развеселен или обиден от нейната прямота.

Кейт остави сандвича на масата.

– Пълно бездействие, никаква инициатива. Не трябва просто да си стоим и да чакаме доказателствата да дойдат сами при нас: трябва да сме навън и сами да ги търсим.

Все едно слушаше ехо на самия себе си от ранните дни, когато беше детектив. Или пък Магс, макар да не помнеше съпругата му да е била толкова настоятелна, колкото Кейт. Отново беше взела сандвича си и ядеше от него, дори това правеше с непоколебима решителност. Рей прикри усмивката си. Детективката казваше точно онова, което ѝ беше на ума, без никаква цензура или притеснение дали е редно да го изрече. Щеше да разбуни духовете в участъка, но Рей нямаше проблем с откровените приказки. В интерес на истината даже смяташе, че са доста освежаващи.

– Наистина ти е влязъл под кожата, нали? – попита инспекторът.

Кейт кимна.

– Не мога да понасям факта, че шофьорът все още е някъде там, навън, и смята, че му се е разминало. Ненавиждам също факта, че майката на Джейкъб е напуснала Бристъл, защото е смятала, че не ни пука достатъчно и няма да си мръднем пръста да разберем кой го е сторил. – Тя отвори уста, за да продължи, но след това се обърна настрани, явно беше решила да не го прави.

– Какво?

Бузите на Кейт почервеняха лекичко, но тя вдигна предизвикателно брадичка.

– Не съм спирала да работя по случая.

На няколко пъти през годините Рей беше откривал документи, които не са били обработени и прибрани в архива, пренебрегвани от офицерите заради прекалената им заетост или мързела им да го сторят. Но вършенето на прекалено много работа? Това беше нещо ново.

– Работя в личното си време... а и не правя нищо, което да ти създаде неприятности с началничката, обещавам. Преглеждам отново видеозаписите и телефонните обаждания, за да видя дали не сме пропуснали нещо.

Рей си представи Кейт на пода в дома ѝ, с разпръснати листове от случая и часове трептяща картина от камерите на екрана пред нея.

– Правиш всичко това, защото смяташ, че можем да открием шофьора?

– Правя го, защото не желая да се отказвам.

Рей се усмихна.

– Ще ми кажеш ли да престана? – попита жената и прехапа устната си.

Точно това имаше намерение да стори. Но тя беше толкова целеустремена, толкова решителна. Дори да не стигнеше доникъде с това разследване, нямаше да навреди по никакъв начин на никого. Самият той щеше да стори същото преди време.

– Не – отвърна Рей. – Няма да ти казвам да спреш. Главно, защото не съм убеден, че ще променя нещо, ако го сторя.

Двамата се засмяха.

– Но искам да ме държиш в течение за онова, което правиш, и да внимаваш колко време му отделяш. Не искам личното ти разследване да е за сметка на текущите ни случаи. Договорихме ли се?

Кейт го погледна преценяващо.

– Договорихме се. Благодаря ти, Рей.

Той смачка хартиените торбички от сандвичите на топка.

– По-добре да се връщаме. Ще ти покажа файла на операция "Пробив", след което трябва да се прибирам у дома или ще загазя сериозно отново. – Мъжът завъртя очи в подигравателна физиономия.

– Смятах, че Магс няма нищо против да работиш до късно?– учуди се Кейт, докато вървяха обратно към участъка.

– Не мисля, че се разбираме особено добре в последно време – каза Рей и на мига се почувства нелоялен. Рядко говореше за личния си живот с хора от службата, освен с Дребния, който познаваше Магс почти от толкова дълго време, колкото и Рей. Не смяташе да млъква: та това беше Кейт.

– Не мислиш? – жената се засмя. – Не знаеш ли?

Инспекторът се усмихна накриво.

– Имам чувството, че не знам нищо в момента. Просто не мога да посоча нещо и да кажа... о, сещаш се. Имаме проблеми със сина ни, Том. Не се справя добре в училище и е станал наистина мълчалив и затворен.

– На колко години е?

– Дванадесет.

– Звучи ми като нормално поведение за тази възраст – отвърна Кейт. – Майка ми казва, че по това време съм била абсолютен ужас.

– Ха... мога да повярвам на това – съгласи се Рей. Жената го заплаши с юмрук и той се засмя. – Знам какво имаш предвид, но честно казано, наистина е необичайно поведение за Том. А и нещата се промениха почти за една нощ.

– Мислиш ли, че някой го тормози?

– Мина ми през ума. Не искам да го притискам прекалено много, защото започва да си мисли, че му се карам. Магс е много по-добра в тези работи, но дори тя не може да измъкне нищо от него. – Рей въздъхна. – Деца... кой не иска да има?

– Аз не искам – отвърна Кейт. Вече бяха стигнали до участъка. Тя прокара пропуска си, за да отвори страничната врата. – Поне не скоро. Има прекалено много забавни неща за правене преди това. – Жената се разсмя и Рей ѝ завидя, че е наясно с живота си.

Качиха се по стълбите. Когато стигнаха до втория етаж, където се намираше Службата за криминални разследвания, Рей се спря, ръката му беше на вратата.

– Относно случая на Джордан...

– Ще си остане между мен и теб. Знам.

Кейт се ухили и Рей се успокои вътрешно. Ако началничката разбереше, че някой продължава да работи по случай – дори и без заплащане – който тя недвусмислено беше наредила да бъде прекратен, не се съмняваше, че щеше да отдели нужното време, за да му каже какво мисли. Щеше отново да е в униформа още преди тя да е затворила телефона.

Когато се върна в офиса си, продължи работата си по плановете за операция "Пробив". Началничката го беше помолила да се намеси в разследването за предполагаемо пране на пари. Два нощни клуба в центъра на града бяха използвани като паравани за различни незаконни дейности и имаше доста доказателства, с които трябваше да се запознае. Двамата собственици на нощните клубове бяха известни и влиятелни личности в бизнес обществото и Рей беше наясно, че началничката го тества. Той имаше намерение да приеме предизвикателството.

Прекара останалата част от следобеда в разглеждане на случаите на Трета команда. Сержантката Кели Проктър беше в отпуска по майчинство и Рей беше помолил най-опитния полицай от този екип да изпълнява задълженията ѝ. Шон вършеше добра работа, но инспекторът искаше да се убеди, че нищо нямаше да се прокрадне през мрежата, докато Кели отсъстваше.

Нямаше да мине много време, преди Кейт да бъде повишена и да ѝ се дадат повече отговорности, помисли си той. Тя беше толкова умна, че можеше да научи на някои неща дори и най-опитните му детективи, а и щеше да се наслади на предизвикателството. Спомни си предизвикателното ѝ поведение, когато му обясни, че продължава да работи по случая с убитото дете и избягалия шофьор: тя не отрече, че е отдадена на работата си.

Зачуди се какво я караше да върши всичко това. Дали просто не искаше да бъде победена от един случай, или наистина смяташе, че могат да постигнат положителни резултати по него? Дали не се беше съгласил прекалено бързо с началничката да закрият случая? Помисли за момент, докато барабанеше с пръсти по бюрото си. Технически в момента не беше на служба, а и беше обещал на Магс, че няма да закъснява, но можеше да прекара един час тук и пак да се прибере в прилично време. Преди да успее да промени решението си, отвори най-долното чекмедже и извади досието на Джейкъб Джордан.

Единият час отдавна беше минал, когато забеляза колко е часът.

– Ах, помислих си, че си ти! – Бетан ме настига на пътя за Пенфейш, останала е без дъх, а палтото ѝ се вее на вятъра.

– Тръгнала съм към пощата. Радвам се, че се натъкнах на теб.

– Имам новини.

– Какви са те? – Изчаквам приятелката ми да си поеме дъх.

– Вчера дойде търговски представител на една от компаниите за поздравителни картички – обяснява ми тя. – Показах му фотографиите ти и той смята, че биха станали чудесни картички от тях.

– Наистина ли?

Бетан се засмива.

– Да, наистина. Помоли да принтираш няколко и обеща да ги вземе следващия път, когато ни посети.

Не мога да спра широката усмивка, която започва да се появява върху лицето ми.

– Това са чудесни новини, благодаря ти.

– Аз определено ще ги изложа в магазина си. В интерес на истината можеш да си направиш уебсайт и да качиш в него няколко фотографии онлайн, а аз ще добавя контактите в нашия пощенски списък. Много хора искат да имат красиви снимки от мястото, на което са били на почивка.

– Ще го сторя – обещавам ѝ аз, макар да нямам абсолютно никаква представа как да си направя уебсайт.

– Можеш да пишеш и послания, не само имена, нали? "На добър час", "Поздравления", такива неща?

– Да, бих могла. – Представям си цяла поредица от картичките ми, изложени във витрина, разпознаваеми от наклоненото "Д", което смятам да използвам за лого. Без име, само инициал. Така самоличността ми ще остане в тайна. Трябва да започна да правя нещо, за да изкарвам някакви пари. Разходите ми са малки – почти нищо не ям – но съвсем скоро спестяванията ми ще привършат, а нямам никакъв друг източник на доходи. А и ми липсва работата. Гласът в главата ми се присмива и аз се насилвам да го потисна. Защо да не започна друг бизнес? Защо хората да не си купуват фотографиите ми, както си купуваха скулптурите ми?

– Ще го направя – обещавам аз.

– Е, в такъв случай, всичко е решено – отвръща доволна Бетан. – Накъде си се запътила?

Бяхме пристигнали в Пенфейш, без да разбера това.

– Мислех си, че мога да проуча крайбрежието малко повече – обяснявам аз. – Да снимам и други плажове.

– Няма да намериш по-хубав от този в Пенфейш – казва приятелката ми и си поглежда часовника. – След десет минути тръгва автобус за Порт Елис – мястото не е лошо за целта ти.

Когато споменатият автобус пристига, се качвам на него доволна. Празен е и аз сядам колкото се може по-далеч от шофьора, за да избегна всякакви разговори с него. Продължаваме напред по тесни пътища и наблюдавам как морето се отдалечава, след което отново го търся, когато наближаваме крайната си цел.

Тихият път, на който автобусът спира, е хванат като в капан между каменни стени, които като че ли продължават напред по цялото протежение на Порт Елис, няма тротоари, затова се налага да вървя по пътя към онова, което се надявам, че е центърът на селото. Ще разгледам наоколо, след което ще се насоча към брега.

Торбата е наполовина скрита от живия плет, тя е черна и вързана на възел в горната си част. Изхвърлена е в плитката канавка отстрани на пътя. Едва не я подминавам, смятам, че е боклук, оставен от почиващите.

Но тогава тя помръдва, едва забележимо.

Толкова неуловимо, че смятам, че съм си въобразила, че може би вятърът е набръчкал найлона. Навирам се в живия плет и хващам торбата, в която според мен има нещо живо.

Падам на колене и развързвам възела. Зловонната миризма на страх и екскременти ме удря в носа и аз започвам да повръщам, но се опитвам да прогоня гаденето, когато виждам двете животни вътре. Едното кутре не помръдва, кожата на гърба му е издрана от неспокойното, шаващо куче до него, чието скимтене е едва доловимо. Изхлипвам и взимам живото пале, увивам го в палтото си. Непохватно се изправям на крака и се оглеждам наоколо, след което се провиквам към един мъж, който е на стотина метра от мен на пътя.

– Помогнете! Моля ви, помогнете!

Мъжът се отклонява от маршрута си и се насочва в моята посока, изглежда необезпокоен от паниката ми. Човекът е стар и гърбът му е превит, което доближава брадичката му до гърдите.

– Има ли ветеринар тук? – питам аз, когато мъжът е достатъчно близо да ме чуе.

Старецът поглежда към кутрето, което се е укротило в палтото ми, а после и към черната торба на пътя. Изцъква с език и бавно поклаща глава.

– Синът на Алън Матюс – отвръща той. Извива глава, вероятно за да ми покаже къде мога да открия този син, и вдига черната торба със зловещото съдържание. Следвам го и усещам топлината от кученцето да се разстила по гърдите ми.

Ветеринарната клиника е малка бяла сграда в края на платното със знак над вратата, който гласи "Ветеринарна клиника на Порт Елис". Вътре в чакалнята една жена стои на пластмасов стол с котешки кош в скута си. Помещението мирише на дезинфектант и на куче.

Рецепционистката повдига поглед от компютъра си.

– Здравейте, господин Томас, какво можем да направим за вас?

Спътникът ми поздравява и оставя черната торба на плота.

– Тази жена е намерила две кученца, хвърлени в канавката – отвръща мъжът. – Срамота. – Навежда се над мен и ме потупва нежно по ръката. – Те ще ви помогнат – казва той и напуска клиниката, като на излизане кара звънчето над вратата да звъни ентусиазирано.

– Благодарим ви, че ги доведохте.

Рецепционистката носи бадж върху светлосинята си туника, на който в релефно черно е изписано името "Меган".

– Много хора не биха го сторили, сещате се.

Ключовете се люлеят на ремък, който е натъпкан със значки на животни в ярки цветове и благотворителни игли за вратовръзки, от тези, които носят сестрите в детското отделение. Жената отваря торбата и в същия миг пребледнява, след което дискретно се изпарява.

Секунди по-късно една врата в чакалнята се отваря и Меган ми се усмихва.

– Желаете ли да доведете този мъник тук? Патрик ще ви види веднага.

– Благодаря ви. – Следвам жената в помещение със странна форма и разположени в ъглите рафтове. Отсреща има кухненски плот и малка мивка от неръждаема стомана, където някакъв мъж си мие ръцете със зелен сапун, като се сапунисва чак до лактите.

– Здравейте, аз съм Патрик. Ветеринарят – добавя той, след което се засмива. – Но вероятно вече сте се сетили, че е така. – Патрик е висок мъж – по-висок е от мен, което не е обичайно – с мръсноруса коса, която не е сресана в точно определен стил. Под синята си престилка е облечен в дънки и риза на квадрати, чиито ръкави са навити, усмихва се и виждам, че зъбите му са равни и бели. Предполагам, че е в средата на тридесетте си години, може и малко по-стар.

– Казвам се Джена. – Отварям палтото си, за да извадя кутрето в бяло и черно, което е заспало и издава тихи, сумтящи звуци. Явно травмиращата кончина на брат му не му е повлияла особено.

– Какво си имаме тук? – пита ветеринарят и взима нежно животинчето от ръцете ми. Това действие събужда кучето, то потреперва и се дърпа уплашено от човека. Патрик ми го подава отново. – Бихте ли го държали на масата? – пита ме той. – Не искам да го обърквам още повече. Ако някой мъж го е сложил в торбата, вероятно ще мине време, преди да започне отново да им се доверява. – Прокарва ръце над кутрето, а аз приклякам и му шепна утешителни думи в ухото, без да ми пука какво си мисли Патрик за безсмислиците ми.

– Каква порода е? – питам аз.

– Смесена.

– Смесена? – Изправям се, но продължавам да държа стабилно кучето, което се е отпуснало, благодарение на внимателния преглед на Патрик.

Ветеринарят се ухилва.

– Сещате се: по малко от тук, по малко от там. Предимно шпаньол, бих казал аз, ако съдя по тези уши, но Бог знае какво е останалото. Може би коли, дори малко от териер. Нямаше да ги захвърлят, ако бяха породисти, това е сигурно. – Патрик вдига кучето и ми го подава да го гушна.

– Колко ужасно – казвам аз и вдишвам от топлината на малкото животинче. То навира носа си във врата ми. – Кой би сторил подобно нещо?

– Ще съобщим на полицията, но шансовете да открият някого са прекалено малки. Всички си мълчат, имам предвид хората наоколо.

– Какво ще се случи с този мъник? – питам аз.

Патрик прибира ръцете си надълбоко в джобовете на престилката и се навежда над мивката.

– Можете ли да го задържите?

Мъжът има тъжи бели линии в ъгълчетата на очите си, все едно постоянно мижи срещу слънцето. Вероятно прекарва доста време навън.

– Предвид обстоятелствата, при които сте го намерили, едва ли някой ще дойде да си го потърси – казва Патрик, – а ние вече нямаме място в приюта. Ще ни помогнете изключително много, ако го вземете при вас. Прилича ми на добро пале.

– О, Боже, не мога да се грижа за куче! – заявявам аз. Не мога да се отърся от мисълта, че всичко това се е случило само защото съм дошла в Порт Елис днес.

– Защо не?

Колебая се. Как да му обясня, че около мен се случват лоши неща? Бих се радвала да имам същество, за което да се грижа отново, но в същото време това ме ужасява. Ами ако не мога да се справя? Ами ако се разболее?

– Даже не знам дали хазяинът ми ще се съгласи – казвам най-накрая.

– Къде живеете? В Порт Елис ли?

Поклащам глава.

– В Пенфейш. В една вила недалеч от караванния парк.

Виждам блясък в очите на Патрик.

– Да не сте наели мястото на Йестин?

Кимам. Вече не се изненадвам, че всички го познават.

– Оставете го на мен – казва ветеринарят. – Йестин Джоунс е съученик на баща ми и разполагам с достатъчно мръсни факти за него, че да ви позволи да отглеждате и стадо слонове, ако пожелаете.

Усмихвам се. Трудно е да не го сторя.

– Мисля да се откажа от слоновете – отвръщам аз и мигновено се изчервявам.

– Шпаньолите са чудесни за деца – казва Патрик. –  Имате ли си свои?

Мълчанието като че ли продължава вечно.

– Не – отвръщам най-накрая. – Нямам деца.

Кутрето се изплъзва от ръката ми и започва да ближе енергично брадичката ми. Чувствам как сърцето му бие върху моето.

– Добре – съгласявам се аз. – Ще го взема.

Рей се изхлузи внимателно от леглото, не искаше да събужда Магс. Беше ѝ обещал уикенд без работа, но ако станеше сега, можеше да преглежда имейлите си около час, преди тя да се събуди, и да набере преднина по случая "Пробив". Щяха да издадат две едновременни заповеди за претърсване и ако източниците им не грешаха, щяха да открият огромни количества кокаин и на двете места, както и документация, която да покаже потока на парите в предполагаемо законния им бизнес.

Рей обу панталоните си и тръгна да търси кафе. Докато кипваше вода, чу стъпки в кухнята зад себе си и се обърна.

– Тате! – Люси обви ръце около кръста му. – Не знаех, че си буден!

– От кога си станала? – попита той, отлепи ръцете ѝ от себе си и се наведе да я целуне. – Съжалявам, че не успях да те видя, преди да си легнеш снощи. Как беше в училище?

– Добре, предполагам. Как беше на работа?

– Добре, предполагам.

Двамата се ухилиха един на друг.

– Може ли да гледам телевизия? – Люси задържа дъха си и го изгледа с умолителен поглед. Магс имаше строги правила относно гледането на телевизия рано сутрин, но все пак беше уикенд, а и щеше да остави Рей на спокойствие, за да поработи.

– Ох, върви.

Момиченцето се стрелна към дневната, преди баща ѝ да е променил решението си, и след малко се чуха гръмките звуци от някакво анимационно филмче. Рей седна на кухненската маса и включи блекберито си.

До осем часа беше прегледал повечето си имейли и си правеше втора чаша кафе, когато Люси дойде в кухнята да се оплаче, че е освирепяла от глад и да пита къде е закуската.

– Том още ли спи? – попита Рей.

– Да. Мързеланчо.

– Не съм мързелив! – разнесе се възмутен глас от стълбището горе.

– Такъв си! – изкрещя Люси.

Чуха се стъпки и Том заслиза по стълбите надолу, лицето му беше сънено, а косата му разрошена. Челото му беше цялото в петна.

– Не съм! – изкрещя в отговор той и блъсна сестра си.

– Ох! – изпищя Люси и в очите ѝ веднага се появиха сълзи. Долната ѝ устна затрепери.

– Не беше силно!

– Напротив, беше!

Рей изръмжа и се зачуди дали всички братя и сестри се биеха като тези двамата. Точно когато щеше да ги разделя насила, Магс дойде долу при тях.

– Да спиш до осем часа съвсем не е мързелуване, Люси – каза меко тя. – Том, не удряй сестра си. – Жената взе кафето на Рей. – Това за мен ли е?

– Да. – Съпругът ѝ постави отново вода на котлона. Погледна към децата, които стояха на масата и планираха какво ще правят по време на лятната ваканция, кавгата им беше забравена – поне в момента. Магс винаги успяваше да ги усмири по начин, който той така и не беше овладял.

– Как го правиш? – попита я Рей.

– Нарича се да бъдеш родител – отвърна тя. – Трябва да пробваш някой път.

Съпругът ѝ не се хвана на въдицата. Напоследък единственото, което правеха, беше да се критикуват, а той не беше в настроение за поредния дебат относно работата на пълен работен ден и родителстването на пълен работен ден.

Магс се движеше грациозно из кухнята, поставяше храна на масата, майсторски препичаше филийки, наливаше сок и пиеше кафе.

– Кога се прибра снощи? Не съм те усетила. – Тя сложи престилка върху пижамата си и започна да бърка яйца. Престилката ѝ беше подарена преди няколко години от Рей за Коледа. Съпругът ѝ я беше купил като шега – като онези ужасни съпрузи, които купуваха на жените си тенджери и дъски за гладене – но Магс не я сваляше оттогава. Върху нея имаше картинка на домакиня от петдесетте години на миналия век и мотото: "Обичам да готвя с вино... понякога дори слагам мъничко в храната." Рей помнеше как се прибираше от работа и обвиваше ръце около съпругата си, която стоеше пред фурната, усещаше как престилката се намачква под пръстите му. Не беше правил това от известно време.

– Мисля, че беше около един – отговори на въпроса инспекторът. На една от бензиностанциите в покрайнините на Бристъл имаше въоръжен грабеж. Само за няколко часа бяха успели да заловят всичките четирима мъже, замесени в инцидента, и Рей беше останал в службата повече като жест на солидарност с екипа си, отколкото от необходимост.

Кафето му беше прекалено горещо, но въпреки това отпи от него и си изгори езика. Блекберито извибрира и той погледна към дисплея му. Дребния му беше изпратил имейл, за да го уведоми, че четиримата престъпници са били изправени пред съботния съд, където магистратите са ги осъдили. Започна да пише бърз имейл на суперинтенданта.

– Рей! – скастри го Магс. – Без работа! Обеща.

– Съжалявам, просто наваксвам с имейлите от снощи.

– Само два дни са, Рей, ще трябва да се оправят и без теб. – Жената сложи тигана с яйца на масата и седна.

– Внимателно – предупреди дъщеря си, – горещо е. – Погледна съпруга си. – Искаш ли закуска?

– Не, благодаря, ще хапна нещо по-късно. Ще отида да си взема душ. – Облегна се на рамката на вратата за момент и се загледа как семейството му закусва.

– В понеделник трябва да оставим вратата отключена за мияча на прозорци – каза Магс, – така че може ли да ми напомниш утре вечер, когато изхвърляш кофите с боклук? А, ходих до съседите да видя дърветата. Обещаха да ги отсекат през следващите две седмици, макар че докато не го видя с очите си, не вярвам.

Рей се чудеше дали "Поуст" ще публикуват статия за снощната работа. Все пак бяха достатъчно бързи да отразяват случаите, които полицията не успяваше да разреши.

– Звучи чудесно – отвърна той.

Магс остави вилицата си и го погледна.

– Какво? – учуди се съпругът ѝ. Качи се горе, за да се изкъпе, като преди това написа кратко съобщение на пресаташето. Щеше да е срамота да не се отрази подобен успех като снощния.

– Благодаря ти за днес – каза Магс. Двамата стояха на дивана, но никой от тях не смяташе да включва телевизора.

– За какво?

– Че остави работата си поне за ден. – Магс отпусна глава назад и затвори очи. Кожата в краищата на очите ѝ се отпусна и изведнъж сякаш стана по-млада: Рей осъзна колко често беше намръщена и се зачуди дали и той беше същият.

Съпругата му имаше усмивка, която майката на Рей наричаше щедра.

– Това означава, че имам голяма уста – засмя се Магс първия път, когато чу това определение.

Инспекторът се усмихна при спомена. Може би съпругата му се усмихваше по-малко в последно време, но все пак си беше същата Магс, която беше и тогава. Тя често се оплакваше от килцата, които беше натрупала, откакто се родиха децата, но Рей я харесваше точно такава – коремът ѝ беше закръглен и мек, а гърдите – увиснали и големи. Комплиментите му винаги уцелваха глухото ухо на съпругата му и той се беше отказал да ѝ ги прави.

– Беше чудесно – съгласи се Рей. – Трябва да го правим по-често. – Прекараха деня у дома, почиваха си и играха крикет в градината, докато слънцето не залезе. Рей беше извадил комплекта за суингбол[10] от гаража и двете деца играха с него целия следобед, макар Том да беше заявил на висок глас, че играта е много тъпа.

– Хубаво беше да видя Том да се смее – каза Магс.

– Не го прави често напоследък, нали?

– Тревожа се за него.

– Искаш ли да говорим с училището отново?

– Не мисля, че има някакъв смисъл – отвърна съпругата му. – Почти краят на учебната година е. Надявам се смяната на учителите да му се отрази добре, а и вече няма да е от най-малките – може би това ще го направи по-уверен.

Рей се опитваше да прояви разбиране към сина си, който се носеше по течението на втория срок в училище със същата липса на ентусиазъм, която беше обезпокоила учителката му от самото начало на годината.

– Така ми се иска да споделя с нас – каза Магс.

– Той се кълне, че всичко е наред – отвърна Рей. – Просто е типичният юноша, това е всичко, но ще трябва да се промени, защото ако запази същото отношение към училището и последната година, ще има неприятности.

– Вие двамата като че ли се разбирахте добре днес – констатира Магс.

Така беше, целия ден не се бяха скарали. Рей прехапваше езика си на коментарите на Том, а Том беше намалил въртенето на очите. Денят беше хубав.

– А и не беше толкова лошо да си изключиш блекберито, нали? – попита Магс. – Не получи сърцебиене? Не те обля студена пот? Не изпадна в делириум?

– Ха-ха. Не, не беше толкова зле. – В интерес на истината не го беше изключил и през целия ден телефонът му вибрираше в джоба. По едно време се оттегли в тоалетната, за да прегледа имейлите си и да се увери, че не е пропуснал нещо важно. Беше отговорил на един от началничката относно операция "Пробив" и се зае с този от Кейт за злополуката с детето, който нямаше търпение да прочете внимателно. Магс не разбираше, че ако зарежеше блекберито за цял уикенд, след това щеше да има изключително много работа в понеделник, както и през останалата част от седмицата, за да навакса, и нямаше да има възможност да се заеме с всичко, което изникнеше впоследствие.

Рей стана от дивана.

– Ще отида в кабинета си да поработя около час.

– Какво? Нали каза, че няма да работиш!

Съпругът ѝ се смути.

– Децата вече си легнаха.

– Да, но аз... – Магс млъкна и лекичко поклати глава, все едно имаше нещо в ухото.

– Какво?

– Нищо. Всичко е наред. Прави каквото искаш.

– Ще съм готов до час, обещавам.

Близо два часа по-късно Магс отвори вратата на кабинета.

– Помислих си, че може да се зарадваш на чаша чай.

– Благодаря ти. – Рей се протегна и изръмжа, когато гърбът му изпука.

Съпругата му сложи чашата на бюрото и надникна над рамото му към дебелата купчина с документи, които четеше.

– Това ли е извънкласната дейност? – Жената прегледа най-горния лист. – Джейкъб Джордан? Това не е ли детето, което беше прегазено миналата година?

– Точно то е.

Магс изглеждаше объркана.

– Мислех си, че случаят е затворен.

– Така е.

Жената седна на едната облегалка на фотьойла, който държаха в кабинета, защото не се връзваше с килима в дневната. Не пасваше добре и в кабинета на Рей, но беше най-удобното кресло, в което някога беше сядал, и той отказваше да се раздели с него.

– Защо Службата за криминални разследвания продължава да работи по него?

Рей въздъхна.

– Не работи – отвърна той. – Случаят е затворен, но така и не архивирах материалите по него. Просто преглеждаме фактите отново, за да видим дали не сме пропуснали нещо.

– Ние?

Рей млъкна за миг.

– Екипът. – Не знаеше защо не спомена Кейт, но щеше да прозвучи странно, ако започнеше да се обяснява точно сега. По-добре беше да я държи настрана, в случай че началничката някога разбереше какво се случва. Нямаше нужда Кейт да си навлича неприятности още в началото на обещаващата си кариера.

– О, Рей – гласът на Магс беше нежен, – нямаш ли си достатъчно работа с настоящите случаи, че преглеждаш и студените досиета?

– Това е все още топло – отвърна съпругът ѝ. – А и все си мисля, че прекалено рано се отказахме. Ако му дадем още един шанс, може да намерим нещо.

Последва кратко мълчание, преди Магс да продължи:

– Не можеш да сравняваш всички с Анабел.

Рей стисна по-силно дръжката на чашата си.

– Недей.

– Не можеш да се измъчваш по този начин всеки път, в който не разрешите някой случай. – Магс се наведе напред и стисна коляното му. – Ще се побъркаш.

Рей отпи от чая. Анабел Сноудън беше първият случай, който пое на длъжността инспектор. Момичето беше изчезнало след училище и майка ѝ и баща ѝ бяха обезумели от ужас. Две седмици по-късно Рей беше арестувал баща ѝ за убийството, след като тялото на Анабел беше открито в шкафа под леглото в апартамента му; била държана жива там повече от седмица.

– Знаех си, че има нещо странно около Тери Сноудън – каза Рей и най-накрая погледна към Магс. – Трябваше да се боря по-упорито за задържането му веднага, след като момичето беше изчезнало.

– Нямаше доказателства – припомни му съпругата му. – Хубаво е един полицай да има инстинкти, но не можеш да водиш случай, като се уповаваш само на предчувствия. – Съвсем внимателно Магс затвори досието на Джейкъб. – Различен случай – каза тя. – Различни хора.

– Но пак става въпрос за дете – отвърна Рей.

Магс взе ръцете му в своите.

– Вече е мъртво, скъпи. Можеш да работиш денонощно, но няма да промениш това. Забрави го.

Рей не отговори. Обърна се към бюрото си и отвори досието отново, като едва забеляза кога Магс напусна кабинета му и си легна. Когато влезе в пощата си, намери нов имейл от Кейт, изпратен преди няколко минути. Написа набързо:

Отговорът пристигна след няколко секунди.

По-късно през деня ще стане топло, но засега въздухът е студен и аз вдигам рамене към ушите си.

– Хладничко е днес – казвам на глас.

Започнала съм да си говоря сама, също като старата дама, която някога ходеше по Клифтън Съспеншън Бридж, натоварена с чанти, пълни с вестници. Чудя се дали още го прави, дали още кръстосва моста всяка сутрин и всяка вечер? Когато напуснеш едно място, е лесно да си представиш, че животът в него продължава по същия начин както преди, макар че всъщност нищо не остава същото за дълго време. Животът ми в Бристъл можеше да принадлежи на някой друг.

Изгонвам мисълта, нахлузвам ботушите си и увивам шал около врата си. Провеждам ежедневната си битка с ключалката, която захапва ключа ми и отказва да му позволи да се завърти. Най-накрая успявам да заключа вратата и пускам ключа в джоба си. Бо припка след мен. Следва ме като, сянка, нито за миг не ме изпуска от поглед. Когато го прибрах у дома онзи ден, скимтя цяла вечер, искаше да дойде да спи с мен в леглото ми. Вместо това затиснах ушите си с възглавницата и заглуших жалния му плач, защото знаех, че ако му позволя това, по-късно щях да съжалявам. Минаха няколко дни, преди да престане да скимти, и дори сега спи долу пред стълбището, като се събужда веднага, щом чуе дъските на спалнята ми да скърцат.

Проверявам дали съм взела днешния списък с поръчки – помня всяка една от тях, но не искам да допусна грешка. Бетан продължава да рекламира снимките ми на летовниците и макар да ми е трудно да го повярвам, доста съм заета. Не по същия начин както преди, с всички изложби и поръчки, но все пак съм заета. На два пъти зареждах караванния магазин с картички и няколко заявки бяха изпратени на направения от мен уебсайт. Той е доста далеч от някогашното ми уеб присъствие, но всеки път, в който го погледна, се чувствам горда, че съм го направила сама, без никаква чужда помощ. Не е кой знае какво, но постепенно започвам да мисля, че вероятно не съм чак толкова безполезна, колкото някога смятах.

Не съм сложила името си на уебсайта: само галерия от снимки, малко тромава и обикновена система за поръчки и името на новия ми бизнес – Написано в пясъка. Бетан ми помогна да го избера над бутилка вино във вилата ми една вечер, когато говореше за начинанието ми с такъв ентусиазъм, че нямаше как, освен да го споделя с нея.

– Какво мислиш? – продължаваше да ме пита тя. Никой не ме беше питал за мнението ми от доста дълго време.

Август е най-натовареният месец за караванния парк и макар да продължавам да виждам Бетан поне веднъж седмично, ми липсва тишината на зимата, когато можем да си говорим час, че и повече, с крака, опрени в масления радиатор в ъгъла на магазина. Плажовете също са препълнени и се налага да ставам рано сутрин, веднага след изгрева, за да си осигуря свободна пясъчна площ за снимките ми.

Една чайка ни кряска и Бо бяга по пясъка и лае по птицата, която му се подиграва от безопасното пространство на небето. Сритвам боклуците по плажа и взимам една дълга пръчка. Водата тъкмо се е отдръпнала, но пясъкът е топъл и е започнал да изсъхва. Смятам да напиша днешното послание близо до морето. Изваждам листче хартия от джоба си и си припомням каква е първата заявка.

– Джулия – казвам аз. – Е, това си е доста лесно.

Бо ме поглежда въпросително. Смята, че говоря на него. Вероятно наистина е така, макар че не трябва да свиквам да се уповавам на него. Гледам на него така както Йестин гледа на овчарските си кучета: като инструменти от занаята му, като същества, които изпълняват определени функции. Бо е моето куче пазач. Все още нямам нужда от защита, но може да ми потрябва.

Навеждам се и изписвам голямо Д, изправям се да проверя размера му, преди да напиша останалите букви от името. Когато съм готова, хвърлям настрана пръчката и вадя фотоапарата си. Слънцето вече е изгряло и слабата му светлина хвърля розово сияние върху пясъка. Правя десетина снимки, приклекнала и гледаща през визьора, докато написаното не е погълнато от бялата пяна на морето.

За следващата поръчка се оглеждам за чист участък от плажа. Работя бързо, събирам наръчи с пръчки от купчините, изхвърлени от водата. Когато и последният плавей е на мястото си, поглеждам с критично око творението си. Кичури от все още лъскави водорасли висят от краищата на пръчките и камъните, които съм използвала, за да направя рамка за написаното. Плавеите ограждат пространство от метър и осемдесет по дължина: достатъчно, за да побере въртеливите букви, които гласят Прости ми, Алис. Когато се пресягам, за да преместя една пръчка, Бо излиза от морето и лае развълнувано.

– Мирно! – провиквам се аз. Слагам ръка върху фотоапарата, който виси върху тялото ми, в случай, че скочи отгоре ми. Кучето не ми обръща никакво внимание, то бяга по брега към другия край на плажа и оставя мокри дири зад себе си. Целта му е човек, който върви по пясъка. Първата ми мисъл е, че това е мъжът с кучето, който ме беше заговорил преди време, но тогава той поставя ръцете си в джобовете на лъскавото си яке и аз си поемам рязко въздух, защото движението ми е познато. Как е възможно това? Не познавам никого тук, освен Бетан и Йестин, но този човек, който е на не повече от стотина метра от мен, върви целенасочено в моята посока. Виждам лицето му. Разпознавам го, макар че не знам кой е, и неспособността ми да се сетя откъде, ме прави уязвима. Усещам как в гърлото ми се надига паника и извиквам на Бо.

– Джена, нали така?

Иска ми се да побягна, но краката ми като че ли са пуснали корени. Прехвърлям наум всички хора, които познавам в Бристъл. Знам, че съм го срещала някъде преди.

– Съжалявам, не исках да те изплаша – казва мъжът и аз осъзнавам, че се треса. Наистина изглежда загрижен и се усмихва широко, като че ли за да се извини. – Патрик Матюс. Ветеринарят от Порт Елис – добавя той. В този момент си го спомням, както и начина, по който прибра ръце в джобовете на синята си престилка при първата ни среща.

– Съжалявам – най-накрая успявам да изрека аз, гласът ми е тих и несигурен. – Не те познах. – Поглеждам към празната крайбрежна пътека. Съвсем скоро хората ще започнат да пристигат, за да прекарат деня на плажа, подготвени за всякакви атмосферни условия със своите чадъри, слънцезащитен крем и прегради, които да ги пазят от вятъра. За първи път и аз се радвам, че сезонът е в разгара си и Пенфейш е пълен с хора: усмивката на Патрик е топла, но вече съм си патила от такава преди.

Мъжът се навежда, за да погали ушите на Бо.

– Май си свършила доста добра работа с този момък. Как го кръсти?

– Името му е Бо. – Не мога да се спра: правя две очевидни стъпки назад и веднага усещам как възелът в гърлото ми се разхлабва. Отпускам ръцете си, но те не ме слушат и вместо това се сплитат зад гърба ми.

Патрик пада на колене и се заиграва с Бо, който ляга по гръб, за да му погалят коремчето, изпълнен с щастие от случайното внимание.

– Въобще не изглежда нервен.

Успокоявам се от отношението на Бо към мъжа. Не казват ли, че кучетата са добри в преценката си за хората?

– Не, справя се чудесно – отвръщам аз.

– Определено е така. – Патрик се изправя и изтърсва пясъка от коленете си, а аз съумявам да остана на мястото си.

– Така като гледам, не си имала проблеми с Йестин. – Мъжът се ухилва.

– Никакви – отвръщам аз. – В интерес на истината той смята, че кучето е неделима част от всяко домакинство.

– Не мога да не се съглася с него. Самият аз бих си взел едно, но работя толкова много часове, че няма да е честно. А и се срещам с достатъчно животни през деня, че не се оплаквам.

Патрик се чувства като у дома си край морето, по ботушите му е полепнал пясък, а гънките на якето му са побелели от солта. Той кима към сърцето на плажа.

– Коя е Алис и защо ѝ искаш прошка?

– О, това не е за мен. – Сигурно ме мисли за странна, щом рисувам в пясъка. – Поне сантиментът не е. Правя снимка за някого.

Патрик изглежда объркан.

– Такава ми е работата – обяснявам аз. – Фотографка съм. – Вдигам фотоапарата си, все едно няма да ми повярва. – Хората ми изпращат съобщения какво искат да напиша в пясъка и аз идвам тук, пиша го и след това им изпращам снимката. – Спирам да говоря но мъжът изглежда изключително заинтригуван.

– Какви съобщения?

– Предимно любовни послания – или предложения за брак – но получавам и други заявки. Това очевидно е извинение, а понякога хората ме карат да пиша известни цитати или текстове на любими песни. Всеки път е различно. – Отново спирам да говоря и се изчервявам неимоверно.

– Изкарваш си прехраната по този начин? Удивителна професия! – Търся сарказъм в гласа му, но не откривам такъв и си позволявам да се почувствам малко горда. Наистина професията ми е удивителна и я създадох от нищото.

– Продавам и други снимки – продължавам с обясненията аз, – предимно на плажа. Толкова е красив, че много хора искат да си ги купят.

– Така е, нали? Обожавам това място.

Няколко секунди стоим в мълчание и наблюдаваме как вълните се образуват и после се разбиват в пясъка. Започвам да се изнервям, затова мисля какво да кажа.

– Какво те води тук? – питам аз. – Не са много хората, които се разхождат по плажа толкова рано през деня, освен ако нямат куче.

– Трябваше да пусна една птичка – обяснява Патрик. – Една жена донесе ганет[11] (със счупено крило), който остана в клиниката, докато се оправи. Прекара няколко седмици с нас и днес го доведох на скалите, за да го пусна. Опитваме се да ги пускаме на същите места, на които са били открити, за да получат своя шанс за оцеляване. Когато видях съобщението ти в пясъка, не устоях на изкушението да сляза долу и да те попитам за кого си го написала. Едва когато наближих, осъзнах, че вече сме се срещали.

– Ганетът отлетя ли?

Патрик кима.

– Ще се оправи. Случва се доста често. Не си местна, нали? Помня, че каза, че си отскоро в Пенфейш, когато доведе Бо при мен. Откъде идваш?

Преди да успея да измисля отговор, някакъв телефон звъни – тенекиена мелодия, която звучи някак неуместно на плажа. Вътрешно въздъхвам от облекчение, макар вече да имам добре съчинена история, подготвена за Йестин и Бетан и случайния минувач, който се насочва към мен в търсене на разговор. Аз съм човек на изкуството по професия, но съм наранила ръката си по време на инцидент и не мога да работя, затова съм се захванала с фотография. Не е много далеч от истината все пак. Не са ме питали за деца и се чудя дали ще успея да изрека отговора, без да издам истинските си чувства.

– Съжалявам – казва Патрик. Бърка в джобовете си и изважда от тях малък пейджър, заровен в шепа гранули и сламени клечки, които падат върху пясъка. – Трябва да е усилен до край, иначе не го чувам. – Мъжът поглежда към малкото екранче. – Опасявам се, че се налага да бягам. Доброволец съм на спасителната лодка[12] в Порт Елис. На повикване съм два пъти месечно и както изглежда, явно имат нужда от нас сега. – Прибира пейджъра в джоба си. – Радвам се, че те видях отново, Джена. Наистина се радвам.

Патрик вдига ръка за довиждане, хуква да бяга нагоре по пясъчната пътека и изчезва, преди да успея да се съглася с него.

Връщаме се във вилата и Бо ляга в коша си изтощен. Свалям сутрешните снимки на компютъра, докато чакам чайника да заври. Станали са по-хубави, отколкото очаквах, предвид разсейването: буквите изпъкват на съхнещия пясък, а сърцето ми от плавеи е перфектната рамка. Оставям най-доброто изображение на екрана, за да поработя върху него по-късно, и отнасям кафето си горе. Ще съжалявам за това, сигурна съм, но не мога да се спра.

Сядам на пода, оставям чашата си на голите дъски и търся под леглото кутията, която не съм докосвала, откакто пристигнах в Пенфейш. Издърпвам я към мен и кръстосвам крака под себе си, за да отворя капака. Вдишвам спомените заедно с прахта. Болката ме обгръща мигновено и знам, че е по-добре да затворя кутията и да не я пипам повече. Но също като наркоман, който желае следващата си доза, така и аз не мога да я оставя.

Взимам малкия фотоалбум, който е на върха на купчина документи. Прокарвам пръсти през снимките от времето, което ми се струва толкова далечно, все едно принадлежи на някой друг. Ето ме в градината, отново в кухнята, готвя. Тук съм бременна, гордо пъча корема си и се хиля пред фотоапарата. Възелът в гърлото ми се отпуска и усещам добре познатия бодеж в очите си. Премигвам, за да го изгоня. Бях толкова щастлива онова лято, сигурна, че новият живот ще промени всичко и ще можем да започнем отначало. Смятах, че ще е добре за нас. Докосвам снимката и проследявам с пръст формата на корема си, като си представям къде е била главата му, свитите му крайници, едва оформените му пръстчета.

Внимателно, все едно мога да нараня своето неродено дете, затварям албума и го връщам обратно в кутията. Трябва да сляза долу сега, докато все още мога да се контролирам. Усещането е като постоянното бутане с език на болен зъб или чесането на краста. Опипвам, докато пръстите ми не намират мекия заек, с който спях всяка вечер на моята бременност, за да мога после да го дам на сина си, напоен с моята миризма. Вдигам го към лицето си и вдишвам, отчаяно търся следа от него. Изпускам ридание и Бо изкачва безшумно стъпалата и влиза в спалнята.

– Слизай долу, Бо – нареждам му аз.

Кучето не ми обръща внимание.

– Махай се! – крещя към него, една луда жена, която стиска детска играчка. Пищя и не мога да се спра, макар че не Бо виждат очите ми, а човека, който отне бебчето ми, човека, който отне живота ми, когато отне този на сина ми. – Махай се! Махай се! Махай се!

Бо ляга на пода, тялото му е напрегнато, а ушите му са сплескани върху главата му. Но той не се предава. Бавно, сантиметър по сантиметър, животното се приближава до мен, без да сваля и за миг очи от мен.

Успокоявам се също толкова бързо, колкото съм избухнала.

Бо се спира до мен, все още е легнал върху дъските, и поставя глава в скута ми. Затваря очи и аз усещам тежестта и топлината му през дънките си. Неочаквано ръката ми започва да го гали и сълзите ми потичат.

Рей беше събрал екипа си за операция "Пробив". Кейт щеше да отговаря за веществените доказателства[13]; това си беше доста работа за някого, който беше в отбора само от осемнадесет месеца, но той беше сигурен, че тя ще се справи.

– Естествено, че мога! – каза детективката, когато ѝ спомена притесненията си. – А и винаги мога да се обърна към теб, ако имам някакви проблеми, нали?

– По всяко време – отвърна Рей. – Питие след работа?

– Само се опитай да ме спреш.

Срещаха се по два-три пъти седмично след работа, за да обсъждат случая с блъснатото дете и избягалия шофьор. С изчерпването на възможностите бяха започнали да говорят все по-малко за него и все повече за живота си извън службата. Рей се изненада да разбере, че Кейт, също като него, е страстна почитателка на Бристъл Сити и двамата бяха прекарали много приятни вечери в оплакване на скорошното им изпадане от лигата[14]. За първи път от години инспекторът се почувства като нещо различно от съпруг или баща, или дори полицай. Почувства се като Рей.

Мъжът внимаваше да не работи по случая с детето по време на работните си часове. Така или иначе нарушаваше заповедта на началничката, но докато не го правеше през работно време, смяташе, че няма как да я ядоса. А и ако попаднеха на някоя сигурна следа, която доведеше до арест – е, началничката щеше да запее друга песен тогава.

Трябваше да крият работата си от останалата част от екипа на Службата за криминални разследвания, затова Рей и Кейт се срещаха в един пъб, който беше доста далеч от обичайните обиталища на полицията. "Конят и Жокеят" беше тихо местенце, с отделени с паравани сепарета, където можеха да си отворят документацията, без да се тревожат, че някой ще ги шпионира, а съдържателят никога не вдигаше поглед от кръстословицата си. Това беше приятен начин да завършиш деня и да се освободиш от стреса, преди да се прибереш у дома, и Рей постоянно проверяваше колко е часът, докато не стана време да си тръгне от офиса.

Както обикновено, един телефонен разговор в пет часа го забави и когато влезе в пъба, Кейт беше на половината на питието си. Безмълвното споразумение между тях гласеше, че който пристигне първи тук, купува пиячката, така че неговата халба с "Прайд" го очакваше на масата.

– Какво те задържа? – попита Кейт и бутна пивото към него. – Нещо интересно?

Рей отпи глътка от халбата.

– Един случай, който може да поемем – отвърна инспекторът. – Става въпрос за наркопласьор в квартал Крестън, който използва шест или седем хлапета, които да му вършат мръсната работа – струва ми се, че ще излезе нещо интересно от цялата работа. – Един изключително устат член на Парламента от лейбъристката партия постоянно използваше проблема с наркотиците като основа за надутите си публични речи за заплахата към обществото, която тези беззаконни квартали представляват, и Рей знаеше, че началничката иска от тях да заемат активна позиция по въпроса. Надяваше се операция "Пробив" да мине добре, което щеше да го изстреля нагоре в очите на шефката му и тя вероятно щеше да поиска от него да оглави и този случай.

– Екипът, който работи по случаите на домашно насилие, се е свързал с Доминика Лете – продължи Рей, – приятелката на един от дилърите. Опитват се да я накарат да повдигне обвинение срещу него. Очевидно не искаме да го уплашим, като изпратим полиция, но едновременно с това наш морален дълг е да се погрижим за приятелката му.

– В опасност ли е?

Рей обмисли въпроса, преди да отговори.

– Не знам. Областният прокурор смята, че рискът е голям, но тя твърдо отказва да ни осигури улики срещу него и в момента въобще не ни сътрудничи.

– Колко време имаме, докато можем да действаме?

– Може да минат седмици – обясни Рей. – Прекалено много е. Ще трябва да я преместим на сигурно място – при положение че се съгласи – и да го задържим с обвинения за домашно насилие, докато не изникнат доказателства, че е наркопласьор.

– Изборът на Хобсън[15] – каза Кейт замислена. Кое е по-важно: продажбата на наркотици или домашното насилие?

– Не е толкова просто, нали? Какво ще кажеш за насилие, причинено заради наркотици? За кражбите, осъществени от пристрастени, които мислят единствено за следващата си доза? Резултатите от пласьорството може и да не са толкова светкавични като удар в лицето, но се разпростират надалеч и са много болезнени. – Рей осъзна, че говори по-силно от нормалното и млъкна.

Кейт сложи ръката си върху неговата, за да го успокои.

– Хей, аз го играя адвокатка на дявола. Решението не е лесно.

Рей се ухили глуповато.

– Съжалявам, бях забравил колко се разпалвам от подобни неща. – В интерес на истината от доста време не се беше замислял на подобни теми. Работеше като служител на реда от толкова много години, че причините да се занимава с тази професия бяха заровени под купища документация и лични проблеми. Радваше се, че му беше напомнено кое наистина е от значение.

Погледът му за момент срещна този на Кейт и Рей почувства топлината на кожата ѝ върху своята. Секунда по-късно жената дръпна ръката си и се изсмя пресилено.

– Едно за из път? – попита инспекторът. Когато се върна на масата, моментът беше отминал и той се замисли дали не си беше въобразил всичко. Остави напитките и отвори пакет с чипс, който постави между двамата.

– Нямам нищо ново за случая на Джейкъб – призна Рей.

– Нито пък аз – въздъхна Кейт. – Ще се наложи да се откажем, нали?

Мъжът кимна.

– Така изглежда. Съжалявам.

– Благодаря ти, че ми позволи да работя по случая и ми помага през цялото време.

– Беше права, че не трябва да се отказваме – отвърна Рей, – и се радвам, че продължихме с него.

– Макар че не мръднахме и крачка напред?

– Да, защото сега можем да спрем с чиста съвест, нали? Сторихме всичко, което можеше да се направи.

Кейт кимна бавно.

– Чувството е различно, така е. – Жената погледна към Рей преценяващо.

– Какво?

– Май не си подлизуркото на началничката в крайна сметка. – Тя се ухили и той се засмя. Радваше се, че се беше издигнал в очите и.

Ядяха чипс в приятно мълчание и Рей провери телефона си, в случай че Магс му беше изпратила съобщение.

– Как вървят нещата у дома?

– Както винаги – отвърна инспекторът и прибра апарата в джоба си. – Том продължава да сумти по време на храненията, а Магс и аз продължаваме да спорим по въпроса какво трябва да се направи. – Изсмя се, но Кейт не се присъедини към него.

– Кога ще ходите пак при учителката му?

– Бяхме в училището вчера – отговори мрачно Рей. – Минали са едва шест седмици от новата година, а Том вече пропуска часове. – Барабанеше с пръсти по масата. – Не го разбирам това дете. През лятото всичко беше наред, но след като започна училище, се върна същият стар Том: некомуникативен, навъсен, груб.

– Все още ли мислиш, че го тормозят?

– Училището казва не, но те винаги биха казали това, нали?

– Рей нямаше високо мнение за класната на Том, която бързаше да прехвърли вината върху него и съпругата му, че не представлявали обединен фронт на родителските срещи. Магс го беше заплашила, че ще дойде в офиса му и ще го измъкне насила за следващата среща, и Рей беше толкова притеснен, че ще забрави, че работи у дома цял ден, така че да може да придружи Магс за уговорката. Не че това промени нещо.

– Учителката на Том казва, че той влияе лошо на останалите в класа – обясни инспекторът. – Очевидно е подривен. – Изкикоти се подигравателно. – На тази възраст! Та това е нелепо. Ако не могат да се оправят с инати хлапета, въобще не е трябвало да стават учители. Том не е подривен, просто е невъзможен.

– Чудя се откъде ли е взел това – каза Кейт и потисна усмивката си.

– Внимавайте, детектив Евънс! Или може би искате отново да облечете униформа? – Рей се ухили.

Смехът на Кейт се превърна в прозявка.

– Съжалявам, пребита съм. Мисля, че ще приключвам за тази вечер. Колата ми е в гаража, така че трябва да проверя графика на автобусите.

– Аз ще те закарам.

– Сигурен ли си? Не съм ти по път.

– Няма проблем. Хайде, тъкмо ще ми покажеш как изглежда богаташкият квартал на града.

Апартаментът на Кейт се намираше в малка жилищна сграда в центъра на Клифтън, където цените, поне според Рей, бяха значително завишени.

– Родителите ми ми помогнаха с депозита – обясни жената. – Никога не бих могла да си го позволя иначе. Освен това е малък; технически са две спални, но само ако не слагаш легло във втората.

– Със сигурност щеше да получиш доста повече за тези пари, ако си беше купила жилище другаде.

– Вероятно е така, но Клифтън си има всичко! – Кейт посочи околността с ръка. – Така де, къде другаде можеш да си вземеш фалафел в три през нощта?

Тъй като единственото нещо, което Рей искаше в три, беше да се изпикае, не виждаше положителната страна на това преимущество.

Кейт откопча колана си, но не слезе, ръката ѝ беше на дръжката на вратата.

– Искаш ли да се качиш и да видиш апартамента? – Тонът ѝ беше нормален, но изведнъж въздухът се изпълни с очакване и в този момент Рей осъзна, че преминава граница, от която няма връщане назад.

– С удоволствие – отвърна той.

Апартаментът на Кейт се намираше на последния етаж, до него се стигаше с модерен асансьор, който изминаваше разстоянието за секунди. Когато вратите му се отвориха, се озоваха в малко помещение, покрито с мокет, а точно срещу тях се намираше боядисана в кремаво врата. Двамата излязоха от асансьора и стояха мълчаливи, докато вратите му се затвориха зад тях. Кейт гледаше право в него, брадичката ѝ беше леко повдигната, един кичур коса беше паднал през челото ѝ. Рей изведнъж осъзна, че въобще не бърза да си ходи.

– Аз съм дотук – каза Кейт, без да отлепя поглед от него.

Мъжът кимна и посегна да прибере непослушния кичур зад ухото ѝ. След което, без да има време да обмисли какво се случва, той вече я целуваше.

Бо навира носа си в свивката на крака ми и аз го почесвам зад ушите. В крайна сметка не успях да контролирам чувствата си и го заобичах. Той спи на леглото ми, както искаше от самото начало. Когато кошмарите дойдат и аз се събуждам с писъци, кучето е там, за да ме близне по ръката и да ме успокои. Постепенно, без да съм усетила, мъката ми се е променила; от сурова, разкъсваща болка, която не може да бъде заглушена, до тъпа, поносима такава? Която съм способна да заключа в далечните кътчета на съзнанието си. Ако тя е там, тиха и спокойна, осъзнавам, че съм способна да се преструвам, че всичко е наред. Че никога не съм имала друг живот.

– Хайде, ела. – Пресягам се и изключвам нощната лампа, която не може да се сравнява със слънчевата светлина, проникваща през прозореца. Вече познавам сезоните в залива и вътрешно усещам задоволство, че съм живяла почти цяла година тук. Всеки ден на това място е различен. Променливите приливи и отливи, непредсказуемото време, дори боклуците, които се хвърлят по плажа, го променят всеки час. Днес морето се е надигнало заради нощния дъжд, пясъкът е сив и заплашен от тежките облаци над него. По това време няма опънати тенти в караванния парк, само статичните каравани на Бетан и няколко кемпера, които принадлежат на летовниците, възползвали се от отстъпките за края на сезона. Не след дълго паркът ще затвори и заливът отново ще ми принадлежи.

Бо хуква пред мен и бяга към плажа. Приливът е дошъл и той се гмурка в морето, лае по студените вълни. Засмивам се. Сега прилича повече на шпаньол, отколкото на коли, с малко по-дългите си крака на тийнейджър и толкова много енергия, че се чудя дали някога ще успее да я изразходи.

Поглеждам към върха на скалите, но е празен и аз се чувствам разочарована, но бързо прогонвам това чувство. Нелепо е да се надявам да видя Патрик, срещали сме се тук само един-единствен път, но не мога да попреча на мисълта да се оформи в съзнанието ми.

Намирам си участък от пясък, върху който да пиша. Предполагам, че работата ще западне през зимата, но засега върви доста добре. Изпитвам изключително удоволствие всеки път, когато пристигне някоя поръчка, и се забавлявам да отгатвам историите зад съобщенията. Повечето от клиентите ми имат някаква връзка с морето и много от тях ми изпращат имейли, след като са получили поръчките си, за да ми кажат колко много са харесали снимката, как им е минало детството на плажа или са прекарвали семейните ваканции край брега. Понякога ме питат кой плаж е това, но никога не отговарям.

На път съм да започна работа, но Бо излайва и аз вдигам поглед, за да видя, че някакъв мъж ни приближава. Дъхът ми спира, но той вдига ръка за поздрав и осъзнавам, че е той. Това е Патрик. Не успявам да скрия усмивката си и макар сърцето ми да препуска в гърдите, не усещам страх.

– Надявах се да те открия тук – казва той, преди дори да е стигнал до мен. – Какво ще кажеш за един чирак? – Днес не носи ботуши и по кадифените му панталони е полепнал пясък. Яката на лъскавото му яке е обърната на една страна и аз устоявам на изкушението да му я оправя.

– Добро утро – поздравявам аз. – Чирак?

Мъжът прави плавно движение с лявата си ръка, за да обхване по-голямата част от плажа.

– Помислих си, че мога да ти помогна в работата ти.

Не мога да разбера дали не ми се подиграва. Не казвам нищо.

Патрик взима пръчката от ръката ми и стои в бойна готовност, изпънат като войник над празната пясъчна площ. Започвам да се изнервям.

– По-трудно е, отколкото изглежда – казвам аз със сериозен тон, с който се опитвам да прикрия неудобството си. – Не мога да си позволя да снимам отпечатъци от стъпки, а и трябва да работим бързо, иначе приливът ще дойде прекалено близо.

Не си спомням някой някога да е искал да сподели тази част от живота ми: изкуството винаги е било нещо, което трябва да стои затворено в другата стая, нещо, което правя съвсем сама, все едно то не принадлежи на реалния свят.

– Схванах. – Виждам съсредоточеност на лицето на Патрик, която е трогателна. Това, в крайна сметка, е просто съобщение в пясъка.

Прочитам поръчката на глас:

– Благодаря ти, Дейвид. Лесно и просто.

– Аха... благодаря ти за какво точно се чудя? – казва Патрик и се навежда над пясъка, за да напише първата дума. – Благодаря ти, че нахрани котката? Благодаря ти, че спаси живота ми? Благодаря ти, че се съгласи да се ожениш за мен, дори и след онази задявка с пощальона?

Ъгълчетата на устата ми потрепват.

– Благодаря ти, че ме научи да танцувам фламенко – предлагам аз, като се опитвам да остана сериозна.

– Благодаря ти за избора на чудесни кубински пури.

– Благодаря ти, че ми удължи периода на заема.

– Благодаря ти, че... – Патрик посяга напред, за да довърши последната дума, и губи равновесие, залита напред и успява да остане прав само защото забива крак в средата на съобщението. О, мамка му. – Отстъпва назад, за да огледа опропастеното послание и поглежда извинително към мен.

Избухвам в смях.

– Казах ти, че е по-трудно, отколкото изглежда.

Той ми връща пръчката.

– Прекланям се пред вашите възвишени артистични умения. Дори и без стъпката в съобщението, трудът ми не е ужасно внушителен. Всички букви са с различни размери.

– Смел опит – казвам му аз. Оглеждам се за Бо и се провиквам да се маха от рака, с който има намерение да си играе.

– Как ти се струва? – пита Патрик. Поглеждам към онова, което е написал в пясъка, като очаквам втори опит за Благодаря ти.

Питие?

– По-добре е – казвам аз, – макар че не е едно от... – Млъквам. Чувствам се глупава. – О, разбирам.

– В "Крос Оук"? Тази вечер? – Като че ли Патрик губи кураж за момент и усещам, че и той е нервен. Това ми дава увереност.

Колебая се, но само за секунда, не обръщам внимание на туптенето в гърдите си.

– С удоволствие.

През целия ден съжалявам за своята прибързаност и до вечерта съм станала толкова нервна, че започвам да треперя. Представям си всички възможни начини, по които нещата могат да се объркат, и прехвърлям наум всичко, което Патрик ми е казвал, търся предупредителни знаци. Наистина ли е толкова порядъчен, колкото изглежда? Въобще съществуват ли толкова порядъчни хора? Обмислям варианта да отида до Пенфейш и да се обадя във ветеринарната клиника, за да отменя срещата, но знам, че няма да посмея. Взимам си душ, за да убия малко време, водата е толкова гореща, че кожата ми става розова, след което сядам на леглото си и се чудя какво да облека. Минали са десет години, откакто за последно ходих на среща, и се страхувам да не наруша някое правило. Бетан продължава да чисти гардероба си с дрехи, в които вече не може да се побере. Повечето са прекалено големи за мен, но пробвам една тъмнолилава пола и макар да се налага да я завържа в талията с шал, не мисля, че ми стои зле. Разхождам се из стаята и се наслаждавам на непознатото чувство краката ми да се докосват, докато вървя, платът да се опира в бедрата ми. Спомням си момичето, което някога бях, но когато се поглеждам в огледалото, осъзнавам, че подгъвът е над коляното ми и краката ми дръзко се подават надолу. Свалям полата и я хвърлям на топка в дъното на гардероба и взимам дънките, които преди малко съм свалила. Намирам чиста блуза и си сресвам косата. Изглеждам по същия начин, както и преди час. Както винаги. Спомням си момичето, което щеше да прекара часове в приготовления, преди да излезе: музиката е пусната, гримовете са разпръснати из цялата баня, въздухът е напоен с парфюм. Тогава нямах никаква представа какъв всъщност е истинският живот.

Вървя към караванния парк, където се разбрахме да се срещнем с Патрик. В последния момент реших да взема Бо с мен и неговото присъствие ми възвръща част от смелостта, която чувствах на плажа тази сутрин. Когато стигам до парка, Патрик стои до отворената врата на магазина, Бетан се е облегнала на рамката ѝ и разговаря с него. Смеят се за нещо и аз веднага си помислям дали не на мен.

Бетан ме забелязва, Патрик се обръща и ми се усмихва, докато вървя към тях. Смятам, че има намерение да ме целуне по бузата, но той просто ме докосва нежно по ръката, когато ме поздравява. Чудя се дали изглеждам толкова ужасена, колкото се чувствам.

– Да слушате и двамата! – казва ни Бетан с ухилена физиономия.

Патрик се засмива и двамата тръгваме към селото. Мъжът не спира да говори през цялото време и макар да съм сигурна, че преувеличава историите на някои от пациентите си, съм благодарна за безспирния поток от думи. Когато стигаме до селото, вече съм се поуспокоила малко.

Съдържателят на "Крос Оук" се казва Дейв Бишъп, йоркширец, който се е преместил в Пенфейш няколко години преди мен. Дейв и съпругата му Ема са неделима част от обществото тук и – като повечето в Пенфейш – знаят имената на всички и с какво се занимават. Никога не съм влизала в пъба, но съм поздравявала Дейв, когато съм идвала с Бо до малкия пощенски клон.

Всяка надежда за спокойно питие се изпарява в момента, в който влизаме през вратата.

– Патрик! Твой ред е да черпиш, нали?

– Трябва да излезем навън да видиш Роузи отново, още не се е оправила.

– Как е старецът ти? Не му ли липсва уелското време?

Потокът от разговори, примесен със затвореното пространство наоколо, ме изнервят. Стискам здраво каишката на Бо и усещам как кожата се изхлузва от влажната ми длан. Патрик казва по няколко думи на всеки, но не се спира, за да разговаря с тях. Поставя ръка на гърба ми и нежно ме побутва през тълпата от хора, за да стигнем до бара. Усещам топлината на дланта му и съм едновременно облекчена и разочарована, когато я маха и поставя ръце на плота.

– Какво ще пиеш?

Ще ми се да си беше поръчал първи. Копнея за студена бира и оглеждам пъба, за да видя дали някоя от другите жени пие такава.

Дейв се изкашля учтиво.

– Джин с тоник – казвам аз нервна. Никога не съм пила това питие. Неспособността ми да взимам решения не е нова, но не мога да си спомня кога се е появила.

Патрик си поръчва бутилка "Бекс" и наблюдавам как стъклото се изпотява.

– Ти трябва да си фотографката, която е отседнала в "Блейн Кеди"? Чудехме се къде се криеш.

Мъжът, който говори с мен, е може би на същата възраст като Йестин, носи каскет и дебели бакенбарди.

– Това е Джена – представя ме Патрик. – Тя гради свой бизнес, така че няма време да пие бири с вас, старчета.

Мъжът се засмива, а аз се изчервявам, благодарна на ветеринаря за доброто обяснение на моята изолация. Избираме си маса в ъгъла и макар да усещам погледите върху нас и клюкарстването, което е в разцвета си в този момент, след известно време всички се съсредоточават върху бирите си.

Внимавам да не говоря прекалено много, но за щастие Патрик е пълен с истории и интересни факти от местната история.

– Прекрасно място за живеене – казвам аз.

Събеседникът ми простира дългите си крака пред себе си.

– Такова е. Не че ми се струваше така, докато растях. Децата не оценяват красивите околности или сплотената общност, не мислиш ли? Постоянно карах родителите ми да се преместим в Суонзи – бях убеден, че той ще промени живота ми и изведнъж наистина ще стана много известен, ще имам прекрасен социален живот и купища приятелки. – Патрик се ухилва. – Те не одобряваха идеята за преместване и аз отидох да уча в местното средно училище.

– Винаги ли си искал да станеш ветеринар?

– Откакто проходих. Постоянно нареждах плюшените си играчки в коридора и карах майка ми да ми ги води една по една в кухнята, за да мога да ги оперирам. – Когато говори, цялото му лице оживява, ъгълчетата на очите му се набръчкват стотна от секундата преди да се усмихне. – Изкарах отличните оценки, от които се нуждаех, за да вляза в Лийдския университет и да следвам ветеринарство, където най-накрая намерих социалния живот, за който копнеех толкова дълго.

– А купищата приятелки? – питам аз. Патрик се засмива.

– Една-две. Но след всичкото време, в което отчаяно се опитвах да избягам от Уелс, той започна да ми липсва ужасно. След завършването си намерих работа близо до Лийдс, но когато се откри възможност в клиниката в Порт Елис, веднага се възползвах от шанса. Мама и татко остаряваха и щях да съм наоколо, за да им помагам.

– Родителите ти живеят в Порт Елис? Винаги съм се чудила на хората, които имат близки взаимоотношения с майка си и баща си. Не завиждам, просто не мога да си го представя. Вероятно ако баща ми беше останал, нещата щяха да стоят по различен начин.

– Мама е родена тук. Татко се е преместил със семейството си още като тийнейджър и с майка ми са се оженили, когато двамата са били на деветнадесет.

– Баща ти също ли е бил ветеринар? – Задавам прекалено много въпроси, но се опасявам, че ако спра, аз ще съм тази, от която се изискват отговори. Патрик като че ли няма нищо против, запознава ме със семейната история, която кара лицето му да се изкриви в носталгична усмивка.

– Инженер. Вече е пенсионер, но през целия си живот работи за една газова компания в Суонзи. Заради него съм доброволец на спасителната лодка. Татко го правеше години наред. Хукваше по средата на неделния обяд и мама ни караше да казваме молитва всички да се приберат благополучно на сушата. Тогава го мислех за истински супергерой. – Патрик отпива от бирата си. – Това беше едно време, когато старата спасителна станция в Пенфейш функционираше – преди да построят новата в Порт Елис.

– Често ли те викат?

– Зависи. Повече през лятото, когато караванните паркове са пълни. Няма значение колко много знаци, които предупреждават хората, че скалите са опасни или че не трябва да се плува при силни приливи, са поставени – не им обръщат внимание.

– Събеседникът ми изведнъж става много сериозен. – Трябва да внимаваш, когато се къпеш на плажа – подводните течения са безмилостни.

– Не съм добра плувкиня – признавам си аз. – Все още не съм навлизала по-дълбоко от коленете ми.

– Недей – отвръща Патрик. Забелязвам настоятелност в погледа му, която ме плаши, и се местя неудобно в стола си.

Мъжът сваля поглед и отпива дълга глътка от халбата си. – Приливът – обяснява той – е уловил доста хора.

Кимам и обещавам да не плувам.

– Звучи странно, но най-безопасното плуване е навътре. – Очите на Патрик просветват. – През лятото е чудесно да си наемеш лодка, да влезеш навътре и да се гмурнеш в дълбоките води. Ще те заведа някой път, ако желаеш.

Предложението е напълно нормално, но аз потрепервам. Мисълта да съм сама с този мъж – с когото и да е – в средата на океана е изключително плашеща.

– Водата не е толкова студена, колкото си мислиш – обяснява Патрик, който не е разчел правилно причината за неудобството ми. Той спира да говори и настъпва неловка тишина.

Навеждам се и галя Бо, който е заспал под масата, и се опитвам да измисля нещо, което да кажа.

– Родителите ти още ли живеят тук? – Най-накрая съумявам да го сторя. Винаги ли съм била толкова тъпа? Опитвам се да си спомня времената в университета, когато бях сърцето и душата на компанията; приятелите ми избухваха в смях, когато кажех нещо. Сега ми е трудно да водя дори нормален разговор.

– Преместиха се в Испания преди две години, щастливците му с щастливци. Мама има артрит и топлото време помага на ставите ѝ – поне това ѝ е извинението. Ами твоите? Още ли са наоколо?

– Не точно.

Патрик изглежда любопитен и аз осъзнавам, че просто трябваше да отвърна с не. Поемам си дълбоко въздух.

– Никога не съм се разбирала с майка си – разказвам му аз. – Тя изгони баща ми, когато бях на петнадесет и оттогава не съм го виждала – така и не ѝ простих за това.

– Вероятно си е имала причини да го стори. – Думите му изискват отговор, но аз предпочитам да се държа отбранително.

– Баща ми беше невероятен човек – казвам аз. – Тя не го заслужаваше.

– Затова не си виждала и майка си, така ли?

– Виждах я години наред, но взаимоотношенията ни прекъснаха, когато... – Спирам се. – Скарахме се. Преди две години сестра ми ми писа, че е починала. – Виждам съчувствие в погледа на Патрик, но не му обръщам внимание. Каква каша забърках само. Не се вписвам в нормалния калъп, с който събеседникът ми е свикнал: вероятно вече съжалява, че ме е поканил на питие. Тази вечер става все по-неловка и за двама ни. Общите приказки бяха свършили и аз нямам представа какво друго да кажа. Страхувам се от въпросите, които вероятно се разхождат в ума на Патрик: защо съм дошла в Пенфейш, защо съм напуснала Бристъл, защо съм съвсем сама. Ще ме попита от учтивост, без да осъзнава, че всъщност не желае да научава истината, без да осъзнава, че не мога да му я кажа.

– Трябва да се прибирам – казвам аз.

– Сега? – Сигурно се чувства облекчен, макар че не го показва. – Все още е рано – можем да пийнем по още едно или да хапнем нещо.

– Не, наистина, по-добре да вървя. Благодаря ти за питието. – Изправям се, преди Патрик да е изпитал нуждата да ми предложи да се видим отново, но в същото време той избутва стола си назад.

– Ще те изпратя до вас.

Чувам предупредителни аларми в главата си. Защо иска да дойде с мен? В пъба е топло и приятелите му са тук; половината му халба с бира е недокосната. Главата ми тупти. Мисля си колко изолирана е вилата ми, как никой няма да чуе, ако мъжът откаже да си тръгне. Патрик може да изглежда мил и честен сега, но зная колко бързо нещата могат да се променят.

– Не. Благодаря ти.

Минавам като хала през групата от местни, без да ми пука какво мислят за мен. Съумявам да не побягна, преди да напусна заведението и да завия зад ъгъла, но след това хуквам по пътя за караванния парк и по крайбрежната пътека, която ще ме отведе у дома. Бо бяга по петите ми, изненадан от внезапната промяна на темпото. Студеният въздух наранява дробовете ми, но не спирам, докато не стигам до вилата, където за пореден път се боря с ключалката. В крайна сметка успявам да вляза, слагам резето и се облягам на вратата.

Сърцето ми бие като лудо и ми е изключително трудно да си поема дъх. Вече не съм сигурна дали се страхувам от Патрик; мъжът се е смесил с паниката, която изпитвам ежедневно. Не се доверявам на инстинктите си вече – заблуждаваха ме толкова много пъти досега – затова най-безопасното, което мога да сторя, е да стоя настрана.

Рей се обърна и зарови лице във възглавницата, за да се скрие от сутрешната слънчева светлина, която преминаваше през отворените щори. За момент не успя да разпознае усещането, което се надигаше в него, но бързо го стори. Вина. Какво си мислеше? Никога не беше изпитвал нужда да изневерява на Магс – нито веднъж за всичките петнадесет години брак. Отново превъртя събитията от миналата нощ в главата си. Беше ли се възползвал от Кейт? Преди да успее да си отговори, в ума му изникна възможността жената да подаде оплакване, но веднага се презря за тази мисъл. Тя не беше такава. Но въпреки това притеснението му почти измести вината.

Равномерното дишане до него му подсказа, че е единственият буден, така че се измъкна от леглото, погледна към спящата купчина до него, юрганът беше дръпнат над главата ѝ. Ако Магс разбереше... не му се мислеше.

Докато ставаше, купчината се размърда и той замръзна. Колкото и страхливо да звучеше, искаше му се да се измъкне, без да се налага да води разговор със съпругата си. Все някога трябваше да се изправи срещу нея, но се нуждаеше от няколко часа, за да осмисли онова, което се беше случило.

– Колко е часът? – измърмори Магс.

– Малко след шест – прошепна Рей. – Отивам рано на работа. Имам да наваксвам с документацията.

Жената изсумтя и отново заспа. Рей изпусна тиха въздишка на облекчение. Изкъпа се набързо и след малко повече от половин час пристигна в офиса си, затвори вратата и се зарови в книжата, като че ли така можеше да заличи случилото се. За щастие Кейт беше някъде навън по задачи, а на обяд рискува да отиде набързо до столовата, заедно с Дребния. Намериха една свободна маса и Рей донесе две чинии, които бяха обявени за лазаня, но имаха много малко прилики с нея. Мойра, готвачката, беше изрисувала красиво с тебешири италианското знаме до ястието за деня и беше грейнала насреща им, когато прие поръчките им, така че Рей мъжката нагъваше огромната си порция и се опитваше да разкара настоятелното чувство за гадене, което го преследваше, откакто се събуди тази сутрин. Мойра беше огромна и на неопределена възраст, вечно усмихната, въпреки кожния ѝ проблем, благодарение на който се сипеха сребърни люспи от ръцете ѝ, когато си съблечеше жилетката.

– Добре ли си, Рей? Тревожи ли те нещо? – Дребния изстърга остатъците от обяда с вилицата си. Сержантът беше благословен с железен стомах, който не само се справяше с храната на Мойра, но и ѝ се наслаждаваше.

– Добре съм – отвърна инспекторът и почувства облекчение, когато Дребния не продължи да настоява. Вдигна поглед, видя, че Кейт влиза в столовата, и му се прииска да се беше хранил по-бързо. Дребния се изправи, металните крака на стола му изскърцаха върху пода. – Ще се видим в офиса, шефе.

Рей не успя да измисли приемлива причина, за да върне обратно сержанта, или да изостави обяда си, преди жената да седне, затова просто се насили да се усмихне.

– Здрасти, Кейт. – Усети как лицето му почервенява. Устата му беше пресъхнала и преглътна трудно.

– Здрасти. – Детективката седна и разопакова сандвичите си, въобще не забелязваше неудобството му.

Изражението ѝ беше неразгадаемо и неприятното чувство в стомаха на Рей се засили. Избута храната на една страна, реши, че гневът на Мойра е по-малката от двете злини, и се огледа, за да се увери, че никой не слухти.

– Относно миналата нощ... – започна той, чувстваше се като някой срамежлив младеж.

Кейт го прекъсна:

– Съжалявам. Не знам какво ми стана... добре ли си?

Рей изпусна една въздишка.

– Горе-долу. Ти?

Кейт кимна.

– Малко съм засрамена, ако трябва да бъда честна.

– Няма от какво да се срамуваш – каза Рей. – Не трябваше да..

– Не трябваше да се случва – каза Кейт. – Беше просто целувка. – Жената се ухили насреща му, след което отхапа от сандвича си и продължи да говори през кашкавала и киселите краставички: – Хубава целувка, но просто целувка.

Инспекторът издиша бавно. Всичко щеше да е наред. Нещо ужасно се беше случило и ако Магс научеше, щеше да настане сеч, но всичко щеше да е наред. Двамата с Кейт бяха възрастни и можеха да забравят ситуацията, все едно въобще не се беше случвала. Едва сега, от дванадесет часа насам, Рей си позволи да си спомни колко добре се беше почувствал да целуне някой толкова изпълнен с енергия, толкова жизнен. Усети, че отново почервенява, и се изкашля, за да прогони мисълта.

– Надявам се наистина да си добре – каза мъжът.

– Рей, всичко е наред. Наистина. Няма да подам оплакване срещу теб, ако се тревожиш за това.

Инспекторът почервеня.

– Господи, не! Въобще не ми е минавало през ума. Но съм женен и не искам...

– А и аз се срещам с някого – отвърна Кейт безцеремонно. – Двамата знаем какъв ще е резултатът. Така че е забравено, нали така?

– Така.

– Слушай – започна детективката, изведнъж беше станала много делова, – причината да те потърся е, че искам да разбера какво мислиш да направим годишно възвание за случая на Джейкъб Джордан.

– Мина ли цяла година вече?

– Следващия месец. Едва ли ще съберем кой знае колко нови доказателства, но ако някой проговори, поне ще получим още информация, а и винаги съществува възможността виновникът да изпита нуждата да си изчисти съвестта. Все някой трябва да знае кой е карал онази кола.

Очите на Кейт сияеха, на лицето ѝ играеше онова добре познато му решително изражение.

– Хайде да го направим – каза той. Представи си реакцията на началничката при предложението и знаеше, че няма да се отрази добре на кариерата му. Но годишното възвание беше добра идея. Това беше нещо, което правеха от време на време с нерешените случаи, макар и само за да уверят семействата, че полицията не се е отказала напълно – дори разследването вече да беше прекратено. Струваше си да опитат.

– Чудесно. Трябва да приключа с документацията от тази сутрин, но ако искаш, можем да планираме възванието този следобед? – Кейт помаха усмихната на Мойра, докато напускаше столовата.

Рей завиждаше на способността на детективката просто да загърби събитията от миналата нощ. Не му беше лесно да я погледне, без да си представи ръцете ѝ, увити около врата му. Скри остатъците от лазанята си под една хартиена салфетка и остави чинията си на рафта до вратата.

– Чудесна работа, Мойра – каза Рей, докато минаваше покрай нея.

– Утре е гръцки ден! – провикна се готвачката след него.

Инспекторът си каза наум, че утре трябва да си донесе сандвичи.

Говореше по телефона, когато, без да почука, Кейт отвори вратата на офиса му. Видя, че е зает, безмълвно се извини и тръгна да излиза, но Рей ѝ направи знак да влезе и да седне. Тя затвори внимателно вратата и се разположи в един от ниските столове, за да го изчака да приключи. Видя я да се взира в снимката на Магс и децата на бюрото му и изпита нова вълна угризения. Стана му още по-трудно да се съсредоточи върху разговора с началничката.

– Наистина ли е необходимо, Рей? – питаше Оливия. – Шансовете някой да се обади са минимални, а притеснението ми е, че така просто ще привлечем внимание към факта, че не сме заловили никого за убийството на детето.

Името му е Джейкъб, изрече наум Рей, повтаряйки думите на майката на момчето, изречени преди почти цяла година. Инспекторът се запита дали шефката му в действителност беше толкова незаинтересована, колкото изглеждаше.

– След като никой не търси правосъдие, струва ми се напълно ненужно да разбутваме случая отново. Бих казала, че имаш достатъчно работа за вършене. А и наближават изборите за главен инспектор.

Намекът беше повече от ясен.

– Мислех си да те помоля да се заемеш със случая с наркотиците в Крестън – сподели началничката, – но ако предпочиташ да се занимаваш със стари разследвания... – Операция "Пробив" беше голям успех и това не беше първият път, в който началничката размахваше примамката на още по-големи случаи пред него. Поколеба се за миг, но срещна погледа на Кейт. Тя го наблюдаваше внимателно. Работата с детективката му беше припомнила защо беше станал полицай и продължаваше да е такъв през всичките тези години. Беше преоткрил старата си страст към работата и отсега нататък щеше да прави онова, което смяташе за правилно, а не което се нравеше на шефовете.

– Мога да се справя и с двата случая – отвърна уверено Рей. – Ще пусна възванието. Мисля, че това е правилното решение.

Последва пауза, преди Оливия да проговори отново.

– Само една статия в "Поуст", Рей, и няколко банери. Нищо повече – и всичко приключва след седмица. – Началничката затвори телефона.

Кейт чакаше инспектора да каже нещо и нервно почукваше с химикала си върху облегалката на стола.

– Действаме – каза Рей.

На лицето на детективката се появи огромна усмивка.

– Добра работа. Бясна ли е?

– Ще го преживее – отвърна инспекторът. – Просто искаше да отбележи, че не одобрява и че ще излезе чиста от ситуацията, когато нищо не се случи и общественото мнение отново бъде насочено срещу нас.

– Малко цинично от нейна страна!

– Тя е от висшето ръководство, не го забравяй.

– Все още ли искаш да бъдеш повишен? – Кейт замига артистично с очи и Рей се засмя.

– Не мога да остана тук завинаги – отвърна той.

– Защо не?

Рей си помисли колко хубаво би било, ако забрави за политиката за повишения и просто се концентрира върху работата си – работата, която обичаше.

– Защото имам две деца, за чието образование трябва да се погрижа – отвърна най-накрая той. – Аз ще бъда различен, няма да забравям какво се случва на земята.

– Ще ти напомня тези думи, когато станеш началник – започна Кейт, – и ми обясняваш, че не мога да пусна годишно възвание.

Рей се ухили.

– Вече говорих с "Поуст": Сузи Френч е доволна, че ги използваме да публикуват апела ни, ако има нови свидетели, да се обаждат с всякаква информация по случая... и така нататък. Вестникът ще се заеме със статията за Джейкъб, но искам ти да се обадиш на Сузи и да ѝ дадеш подробностите около възванието, телефонен номер и официално обръщение на полицията, че желаем да говорим с хората поверително.

– Няма проблем. Какво ще правим с майката?

Рей сви рамене.

– Ще работим по възванието без нея. Говори с класната на Джейкъб в училището му, попитай я дали желае да говори пред вестника. Ще е хубаво нещата да бъдат погледнати от гледна точка, която е липсвала преди, ако е възможно, разбира се. Може би разполагат с някоя рисунка, която е нарисувал в часовете? Или нещо друго. Ще почакаме да видим дали възванието ще доведе до нещо, преди да тръгнем да издирваме майка му, която като че ли е изчезнала от лицето на земята.

Рей беше бесен на офицера за свръзка със семейството за това, че не беше поддържала по-сериозен контакт с майката на Джейкъб. Не че беше изненадан от покриването на жената. Опитът му го беше научил, че когато изгубеха някого, хората реагираха по два начина: не местеха нищо в домовете си, поддържаха стаите в същото състоянието – както винаги – като някакъв олтар; или започваха отначало, неспособни да понесат мисълта да живеят всеки ден, все едно нищо не се е променило, когато всъщност целият им свят се е променил.

След като Кейт напусна офиса му, Рей гледа известно време снимката на Джейкъб, която все още беше забита с карфица на корковата дъска. Ъгълчетата ѝ се бяха намачкали леко, затова инспекторът я откачи и внимателно ги оправи. Подпря фотографията на момчето до тази на Магс и децата, защото там щеше да я вижда по-лесно.

Годишното възвание беше последният им шанс, който едва ли щеше да им донесе някакви положителни резултати, но поне беше нещо. Ако нищо не излезеше, просто щеше да архивира материалите по случая и да продължи напред.

Сядам на кухненската маса пред лаптопа, коленете ми са свити под плетения пуловер, който някога носех в студиото си през зимните месеци. Намирам се точно до печката, но умирам от студ и скривам ръцете си в ръкавите. Още не е станало обяд, ала си наливам голяма чаша червено вино. Пиша в търсачката на компютъра, но застивам. Минаха толкова много месеци, откакто за последно се измъчвах. Няма да променя нищо – това ми е пределно ясно – ала как да не мисля за него точно в този ден?

Отпивам глътка от виното и натискам Enter.

За секунди екранът се изпълва със статии за злополуката, форуми по темата и отдаване на почит към Джейкъб. Цветът на текста на линковете показва, че съм проверила всеки един от сайтовете.

Днес, точно година след като светът ми рухна, в онлайн изданието на "Бристъл Поуст" има нова статия.

Изпускам тих стон, стиснала съм юмруците си толкова силно, че кокалчетата ми побеляват. След като поглъщам кратката статия, се връщам отначало, за да я прочета отново. Няма никакво развитие по случая, няма нови улики или информация за колата, само напомняне, че шофьорът се издирва от полицията за причиняване на смърт поради опасно шофиране. Последното ме отвращава и аз затварям браузъра си, но дори фоновата снимка на плажа не ме успокоява. Не съм ходила на брега от срещата ми с Патрик. Имам поръчки, които трябва да изпълня, но съм толкова засрамена от държанието си, че се притеснявам да не се натъкна на него на плажа. Когато се събудих на сутринта след срещата ни, ми се струваше нелепо, че съм се уплашила, и имах достатъчно кураж, за да му звънна и да му се извиня. Но лека-полека изгубих смелостта си, а вече минаха почти две седмици, без никакъв опит от негова страна да ми се обади. Изведнъж ми става много зле. Изсипвам виното в мивката и решавам да изведа Бо на разходка по крайбрежния път.

Вървим като че ли километри, заобикаляме носа и се насочваме към Порт Елис. Под нас се намира сива сграда, която осъзнавам, че навярно е спасителната станция, спирам се за миг и си мисля за всичките животи, спасени от доброволците, които я обслужват. Не мога да не мисля за Патрик, докато вървя по пътеката, която води до Порт Елис. Нямам никакъв план, просто продължавам напред, докато не стигам селото и не се насочвам към ветеринарната клиника. Едва когато отварям вратата и малките камбанки над нея зазвъняват, започвам да се чудя какво, за Бога, ще кажа.

– Как мога да ви помогна? – Това е същата рецепционистка, макар че не бих я запомнила, ако не бяха цветните ѝ значки.

– Мога ли да се видя с Патрик за момент? – Сещам се, че би трябвало да има причина за посещението ми, но жената не ме пита за такава.

– Ей сега се връщам.

Стоя неловко в чакалнята, където заедно с мен са жена, малко дете и нещо в плетена кошница. Бо опъва каишката си и аз го дърпам назад.

Няколко минути по-късно чувам стъпки и Патрик се появява. Облечен е в кафяви кадифени панталони и карирана риза, косата му е пълна каша, сякаш е прокарвал пръсти през нея.

– Неща се е случило с Бо ли? – Той е любезен, но не се усмихва и аз губя част от решителността си.

– Не. Чудех са дали не може да поговорим. Само за момент.

Колебае се и започвам да си мисля, че ще каже не. Бузите ми горят и съм напълно сигурна, че рецепционистката ни гледа.

– Ела.

Следвам го до стаята, в която за първи път прегледа Бо, обляга се на мивката. Не казва нищо – няма намерение да ми помага.

– Исках да... исках да се извиня. – Усещам неприятно чувство в очите си, но си налагам да не плача.

Патрик ме дарява с крива усмивка.

– И преди са ме разкарвали, но не и с такава скорост. – Погледът му е по-мек в този момент и аз си позволявам да се усмихна едва.

– Много съжалявам.

– Направих нещо не както трябва ли? Обидих ли те?

– Не. Съвсем не. Ти беше... – Мъча се да намеря правилната дума, но накрая се отказвам. – Вината е моя, не съм много добра в тези неща.

Следва кратко мълчание, след което Патрик се ухилва насреща ми.

– Може би имаш нужда от тренировки.

Не мога да спра смеха си.

– Може би.

– Виж, имам още двама пациенти, след което приключвам. Какво ще кажеш да ти сготвя вечеря? В момента на котлона ми ври яхния и има повече от достатъчно за двама. Дори ще сложа порция за Бо.

Ако сега кажа не, никога повече няма да го видя.

– С удоволствие.

Патрик поглежда часовника си.

– Върни се след час. Ще се оправиш ли дотогава?

– Да. Така или иначе исках да направя малко снимки на селото.

– Чудесно. Значи ще се видим след малко. – Усмивката му е по-широка сега и достига очите му, които се набръчкват в ъгълчетата си. Той ме изпраща и аз срещам погледа на рецепционистката.

– Всичко наред ли е?

Чудя се за какво ли си мисли, че съм искала да се срещна с Патрик, и тогава осъзнавам, че не ми пука. Бях смела: може и да избягах, но се върнах обратно и тази нощ щях да вечерям с мъж, който ме харесва достатъчно, за да не ме отхвърли заради моята нервност.

Честотата, с която поглеждам часовника си, не кара този час да тече по-бързо, затова аз и Бо правим няколко обиколки на селото, преди да стане време да се върнем в клиниката. Не искам да влизам отново вътре и изпитвам облекчение, когато Патрик излиза навън, слага си лъскавото яке и се усмихва широко. Почесва ушите на Бо, след което се насочваме към малка къща на следващата улица от клиниката. Влизаме в дневната, където кучето ми веднага се разполага пред камината.

– Чаша вино?

– Да, моля. – Сядам, но съм нервна и почти веднага се изправям отново. Стаята е малка, но приветлива, с килим, който покрива по-голямата част от пода. От двете страни на камината има по един фотьойл и аз се чудя кой е неговият – по нищо не личи единият да е по-използван от другия. Малкият телевизор изглежда някак случайно попаднал тук, но два огромни рафта изпълват нишите до креслата. Накланям глава, за да прочета заглавията.

– Имам прекалено много книги – казва Патрик, когато се връща с две чаши с вино. Взимам едната, благодарна, че ще намеря занимание на ръцете си. – Трябва да се отърва от някои от тях, но в крайна сметка все ги задържам.

– Обичам да чета – признавам аз, – макар че не съм докоснала книга, откакто се преместих тук.

Патрик сяда в един от фотьойлите. Следвам примера му, разполагам се в другия и започвам да си играя със столчето на чашата.

– От колко време си фотограф?

– В интерес на истината, не съм такава – отвръщам аз, изненадана от собствената си искреност. – Аз съм скулптор. – Сещам се за градинското си студио: смачканата глина, парчетата от завършените скулптури, готови за доставка. – Поне някога бях.

– Не ваеш ли вече?

– Не мога. – Подвоумявам се, след което разтварям пръстите на лявата си ръка, където кожата ми е белязана през дланта и китката. – Претърпях злополука. Мога да използвам ръката си, но нямам никакво усещане в пръстите.

Патрик изсвирва тихичко.

– Бедничката. Какво се случи?

Пред очите ми изведнъж изниква онази нощ преди цяла година и аз прогонвам спомена обратно там, откъдето се е появил.

– Изглежда по-зле, отколкото е в действителност – казвам аз. – Трябваше да внимавам повече. – Не мога да погледна към Патрик, но той умело сменя темата.

– Гладна ли си?

– Умирам от глад. – Стомахът ми надига вой от възхитителната миризма, която се носи от кухнята. Следвам домакина си до изненадващо голямо помещение с чамов скрин, поставен по цялата дължина на една от стените.

– Беше на баба ми – обяснява Патрик и изключва котлона. – Родителите ми го взеха, след като почина, но те заминаха в чужбина преди две години и аз го наследих. Огромен е, не мислиш ли? Какво ли няма вътре. Каквото и да правиш, не отваряй вратичките му.

Наблюдавам мъжа, докато сипва яхния в две чинии и избърсва с кърпа плота, където е разсипал, но в крайна сметка оставя по-голямо петно след себе си.

Пренася горещите чинии до масата и слага едната от тях пред мен.

– В общи линии, яхнията е единственото, което мога да готвя – казва извинително Патрик. – Надявам се да ти хареса. – Сипва малко от храната в метална купичка. Като по команда в кухнята се появява Бо и изчаква търпеливо, докато му сложат да яде.

– Още малко, приятелче – казва Патрик, взима една вилица и започва да бърка месото, за да го охлади.

Поглеждам надолу, за да прикрия усмивката си. Човек може да си извади много изводи за хората, от начина, по който се отнасят с животните, и това ме кара да изпитвам все по-топли чувства към Патрик.

– Изглежда много вкусно – казвам аз. – Благодаря ти. – Не си спомням кога за последно някой е правил нещо за мен. Винаги аз съм готвила, чистила, подреждала. Толкова много години съм се опитвала да създам едно щастливо семейство, само за да видя как то се разпада около мен.

– Рецептата е на майка ми – отвръща Патрик. – Опитва се да разнообрази диетата ми всеки път, когато ми идва на гости. Смята, че когато не е тук, живея предимно на пица и чипс, също като баща ми.

Засмивам се.

– Тази есен ще се навършат четиридесет години, откакто са заедно – казва мъжът. – Направо не мога да си го представя, ти можеш ли? 

 Не мога.

– Някога бил ли си женен? – питам аз.

Погледът на Патрик помръква.

– Не. Едно време си мислех, че мога да го сторя, но нещата се объркаха.

Настъпва кратко мълчание и мисля, че виждам облекчение на лицето на домакина си, когато не продължавам да задълбавам темата.

– Ами ти?

 Поемам си дълбоко въздух.

– Бях омъжена за известно време. В края на краищата искахме различни неща. – Колко по-сериозно всъщност беше всичко.

– Живееш доста изолирано в "Блейн Кеди" – казва Патрик. – Това не те ли притеснява?

– Харесва ми. Мястото е много красиво, а и Бо е с мен да ми прави компания.

– Не ти ли става самотно, няма никакви къщи наоколо?

Сещам се за неспокойните нощи, когато се събуждам с писъци и до мен няма никой, който да ме успокои.

– Двете с Бетан се срещаме доста често – отвръщам аз.

– Тя е добра приятелка. Познавам я от години.

Чудя се колко близки са били Патрик и Бетан. Той започва да ми разказва история, когато двамата са заели лодка от бащата на Патрик, без да го питат, и са отплавали с нея.

– След няколко минути ни видяха. Баща ми беше скръстил ръце до бащата на Бетан. Знаехме, че ще имаме много неприятности, така че останахме в лодката, а те на брега. Стояхме в това положение с часове.

– Какво се случи?

Патрик се засмя.

– Предадохме се, разбира се. Върнахме се на брега и се изправихме срещу тях. Бетан беше с няколко години по-голяма от мен, така че тя отнесе повечето от порицанията, а аз бях наказан за две седмици.

Усмихвам се, докато той си спомня с весела тъга за наказанието. Представям си го като момче, с разрошена като сега коса и глава, пълна с идеи за пакости.

Празната ми чиния е заменена от ябълков пай с яйчен крем. Ароматът на гореща канела изпълва устата ми със слюнка. Загребвам крема от маслената глазура и го изяждам. Започвам да си играя с десерта, за да не изглеждам груба.

– Не ти ли харесва?

– Чудесен е – отвръщам аз. – Просто не ям сладко. – Трудно е да наруша навиците си.

– Не знаеш какво изпускаш. – Патрик изяжда десерта си на няколко хапки. – Не съм го правил аз. Едно от момичетата на работа ми го донесе.

– Съжалявам.

– Не, наистина, няма проблем. Ще го оставя да изстине и после Бо може да го излапа.

Ушите на кучето настръхват, когато чува името си.

– Той е чудесно куче – казва Патрик, – а и е щастливец при това.

Кимам в съгласие, макар Бо да има нужда от мен също толкова, колкото и аз имам нужда от него. Аз съм щастливката в случая. Патрик е забил единия си лакът в масата и брадичката му е легнала в дланта му, докато гали кучето. Отпуснат и доволен: това е един мъж, който не е изпълнен с тайни и болка.

Той вдига поглед и забелязва, че го гледам. Става ми неловко и отмествам очи, които се натъкват на нова поредица от рафтове в ъгъла на кухнята.

– Още книги?

– Не мога да се спра – отвръща ухилен Патрик. – Там са предимно готварски книги, които майка ми ми е давала през годините, макар че има и няколко криминални романа. Чета всичко със свестен сюжет.

Той започва да разчиства масата, а аз стоя и го наблюдавам.

Да ти разкажа ли една история, Патрик?

Историята на Джейкъб и злополуката. За бягството ми, защото не можех да видя друг начин да оцелея, освен да започна отначало, и за писъците всяка нощ, защото никога няма да мога да забравя случилото се.

Да ти разкажа ли тази история?

Виждам го как ме слуша и очите му се разширяват, докато му разказвам за писъка на спирачките и как главата на Джейкъб се удря в предното стъкло. Искам да се пресегне през масата и да ме хване за ръката, дори и само във въображението ми. Искам да каже, че разбира, че не е била моя вината, че може да се случи на всеки. Но той клати глава, става от масата, кара ме да си тръгна. Той е възмутен. Отвратен.

Не мога да му кажа.

– Добре ли си? – Патрик ме гледа по странен начин и за момент като че ли може да прочете мислите ми.

– Вечерята беше чудесна – казвам аз. Имам две възможности: да оставя Патрик зад гърба си или да скрия истината от него. Не искам да го лъжа, но не мога да понеса мисълта да го загубя. Поглеждам към часовника на стената. – Трябва да си вървя – казвам аз.

– Няма ли да отлетиш като Пепеляшка отново?

– Не и този път. – Почервенявам, но Патрик се усмихва. – Последният автобус за Пенфейш е в девет часа.

– Нямаш ли кола?

– Не обичам да шофирам.

– Аз ще те закарам. Изпих само една малка чаша вино – няма да е проблем.

– Няма нужда, предпочитам да се прибера сама.

Мисля, че усещам сянка на раздразнение в очите на Патрик.

– Ще те видя ли на плажа утре сутринта? – питам аз.

Мъжът се отпуска и се усмихва.

– За мен ще е удоволствие. Наистина ми беше много приятно да те видя отново, радвам се, че се върна.

– Аз също.

Патрик ми държи нещата, докато стоим в малкия коридор, и аз си закопчавам палтото. Мястото едва достига, за да си движа лактите, и близостта ме прави непохватна. Не мога да се справя с ципа.

– Дай на мен – казва той.

Наблюдавам го как внимателно поставя двете страни една до друга и дърпа ципа нагоре. Не смея да помръдна от тревога, но Патрик спира точно под брадичката ми и увива шала около врата ми.

– Ето. Ще ми се обадиш ли, когато се прибереш? Ще ти дам номера си.

Притеснението му ме изненадва.

– Бих го сторила, но нямам телефон.

– Нямаш мобилен?

Едва не се разсмивам на учудването му.

– Не. Има телефонна линия във вилата за интернета, но не съм свързала апарат. Ще се оправя, обещавам.

Патрик поставя ръце на раменете ми и преди да имам възможност да реагирам, се навежда и ме целува нежно по бузата. Усещам дъха му върху лицето си и изведнъж се чувствам неловко.

– Благодаря ти – казвам аз и макар да не съм отвърнала нито адекватно, нито оригинално, Патрик ми се усмихва така, все едно съм изрекла нещо изключително. Замислям се колко е лесно да бъдеш с толкова невзискателен човек.

Закачам каишката на Бо и казвам довиждане. Знам, че мъжът ще ме изпрати с поглед и когато се обръщам в края на пътя, виждам, че все още стои на прага.

Мобилният на Рей иззвъня, докато закусваха. Люси усъвършенстваше домакинските си способности и се държеше много по-сериозно, отколкото случаят го налагаше. Върхът на езика ѝ се подаваше от устата, докато внимателно слагаше прегорял бекон и жилави яйца в чиниите на родителите си. Том беше на гости с преспиване у приятел и нямаше да се върне преди обяд: Рей се беше съгласил с Магс, когато съпругата му каза колко е приятно синът им да завързва приятелства, но честно казано, просто се наслаждаваше на спокойствието в една къща, в която липсваха затръшванията на врати и гневните викове.

– Изглежда много вкусно, мила. – Рей извади телефона от джоба си и погледна дисплея. После видя изражението на съпругата си. – По работа е. – Зачуди се дали не беше нещо ново около операция "Сокол" – така бяха кръстили случая с наркотиците в Крестън. Началничката беше размахвала моркова още една седмица, преди най-накрая да го хвърли в скута на Рей, с ясните инструкции да се съсредоточи върху него, дори и за сметка на останалите му задачи. Не спомена годишното възвание. Нямаше нужда.

Магс погледна към Люси, която беше погълната от подреждането на храната върху чиниите.

– Първо закуси. Моля те.

Рей неохотно натисна червения бутон на телефона и прехвърли разговора на гласовата поща. Тъкмо беше набучил хапка бекон и яйца на вилицата си, когато домашният телефон иззвъня. Вдигна го Магс.

– О, здравей, Кейт. Спешно ли е? В момента закусваме.

Изведнъж Рей се почувства много неудобно. Започна да преглежда имейлите на блекберито си, просто за да прави нещо, и да хвърля бързи погледи към съпругата си, която с позата си показваше, че не е доволна от нарушаването на личното им пространство. Защо Кейт му звънеше у дома? И то в неделя? Опита се да разбере какво казва детективката в телефонната слушалка, но не успя да чуе нищо. Добре познатото неприятно чувство, което го тормозеше през последните няколко дни, се завърна отново и Рей погледна към бекона и яйцата си без капка ентусиазъм.

Магс му подаде безмълвно телефона.

– Здрасти, Рей – поздрави го бодро Кейт, което изостри още повече терзанията му. – Какво правиш?

– Закусваме със семейството. Какво има? – Усети погледа на Магс върху себе си и осъзна, че е необичайно груб.

– Съжалявам, че те безпокоя – отвърна сухо Кейт, – но бях сигурна, че няма да искаш да чакаш до утре.

– Какво има?

– Става въпрос за блъснатото дете и избягалия шофьор. Имаме свидетел.

След половин час Рей вече беше в службата.

– С какво разполагаме?

Кейт разгледа принтирания имейл, който им беше изпратен от Полицейския оперативен център.

– Човек, който казва, че червена кола, движеща се хаотично, му е засякла пътя по същото време, в което се е случила злополуката – докладва детективката. – Мислил е да съобщи за нея, но така и не го е сторил.

Рей усети прилив на адреналин.

– Защо не се е обадил, когато търсихме свидетели в началото?

– Не е местен – обясни Кейт. – Бил е на гости на сестра си за рождения ѝ ден – затова е толкова сигурен за датата – но се е прибрал в Борнмът същия ден и така и не е чул за случая. Мъжът е събрал две и две, когато сестра му му е споменала за възванието миналата нощ.

– Надежден ли е? – попита Рей. Свидетелите винаги бяха непредвидими. Някои хора имаха невероятна памет за подробности, други не можеха да ти кажат какъв е цветът на ризата им, преди да проверят, и дори тогава се объркваха.

– Не знам, все още не сме разговаряли с него.

– Защо, по дяволите, не сме?

– Едва девет и половина е – сопна се отбранително Кейт. – Получихме информацията, пет минути преди да ти се обадя, и сметнах, че ще искаш ти да говориш с него.

– Съжалявам.

Детективката не обърна внимание на извинението.

– Извинявам се, ако съм звучал грубо, когато се обади. Беше ми малко, сещаш се, странно.

– Всичко наред ли е?

Имаше скрит подтекст във въпроса. Рей кимна.

– Да. Просто се почувствах неудобно, това е всичко.

Погледите им се срещнаха за миг, преди инспекторът за извърне своя.

– Добре, хайде да се заемаме за работа. Искам всяка една подробност, която свидетелят може да ни осигури за колата. Модел, цвят, номер, описание на човека зад волана. Изглежда, получаваме нов шанс за този случай, нека този път си свършим работата както трябва.

– Няма си никаква шибана представа! – Рей крачеше пред прозореца в офиса си и не се и опитваше да скрие раздразнението си. – Не може да ни каже на колко години е шофьорът, дали е бял или черен... Исусе! Даже не знае дали е бил мъж или жена! – Инспекторът разтърка главата си енергично, все едно с това си действие можеше да стимулира възникването на някоя идея.

– Видимостта беше лоша – напомни му Кейт, – а и човекът е бил съсредоточен в запазването на контрола над собственото си превозно средство.

Рей не беше в настроение да оправдава свидетеля.

– Такъв човек не бива да е на пътя, щом малко дъжд му влияе по този начин. – Стовари се тежко на стола си и отпи от кафето пред него. Намръщи се, когато осъзна, че е ледено студено. – Милея за дните, в които ще имам време да изпия цяла чаша кафе – промърмори той.

– Форд от 1991 година – прочете от бележките си Кейт, – с пукнато предно стъкло. Вероятно "Фиеста" или "Фокус". Поне разполагаме с нещо.

– По-добре е от нищо – съгласи се Рей. – Да продължаваме нататък. Приоритизирай намирането на майката на Джейкъб. Ако – когато – хванем човека, отговорен за това, искам тя да разбере, че не сме се отказали от случая на сина ѝ.

– Разбрано – отвърна детективката. – Добре си поговорих с класната ръководителка в училището, когато ѝ се обадих за възванието. Ще ѝ позвъня отново и ще се опитам да получа повече информация. Все някой трябва да е запазил връзка с нея.

– Ще накарам Малкълм да поработи върху колата. Ще пуснем проверка на всички бристълски фиести и фокуси и ще те заведа на обяд, за да прегледаме разпечатката.

Рей избута настрана онова, което Мойра смело беше нарекла паеля, и постави ръка върху купчината с книжа пред него.

– Деветстотин четиридесет и две. – Подсвирна.

– И то само в този район – каза Кейт. – Ами, ако просто е минавал оттук?

– Дай да видим дали можем да съкратим списъка малко. – Рей сгъна разпечатката и я подаде на жената. – Провери в АРРН[16]: да речем половин час преди и след злополуката. Ще видим колко от тях са били на пътя по това време и ще започнем да ги елиминираме една по една.

– Приближаваме се – каза Кейт с блестящи очи. – Чувствам го.

Рей се ухили.

– Хайде да не прибързваме. С какво друго се занимаваш в момента?

Детективката преброи задачите си на пръсти.

– Кражба в "Лондис"[17], поредица от нападения над азиатски таксиметрови шофьори и възможно сексуално насилие, което ще ни бъде прехвърлено от патрула. О, също така съм зачислена да водя курс за два дни следващата седмица.

Рей изпръхтя.

– Считай се за освободена от курса – отвърна той. – Прехвърли останалата си работа на мен, за да я преразпределя. Искам да работиш на пълен работен ден върху случая на Джейкъб.

– Този път официално ли? – попита Кейт и повдигна едната си вежда.

– Напълно – отвърна Рей и се ухили. – Но не се преработвай.

Автобусът ми пристига в Порт Елис и Патрик вече ме чака там. От две седмици насам се срещаме на плажа всяка сутрин и когато ми предлага да прекараме свободния му следобед заедно, се двоумя само за миг. Не мога да се страхувам през целия си живот.

– Къде ще ходим? – питам аз и се оглеждам наоколо за подсказки. Къщата му се намира в противоположната посока, а и минаваме покрай селския пъб, без да спираме.

– Ще видиш.

Напускаме селото и следваме пътя, който се вие надолу към морето. Докато вървим, ръцете ни се докосват и той сплита пръсти с моите. Сякаш ме удря ток, но отпускам ръката си в неговата.

Новината, че излизам с Патрик, се е разпространила в Пенфейш с изключителна бързина. Вчера се натъкнах на Йестин в селския магазин.

– Чух, че се виждаш с момчето на Алън Матюс – каза ми той с лека усмивка на лице. – Той е добър момък, този Патрик, не си попаднала на някой лош. – Цялата се изчервих.

– Кога ще дойдеш да оправиш предната ми врата? – попитах го аз, за да сменя темата. – Ключалката заяжда и понякога не мога да превъртя ключа.

– Не трябва да се тревожиш за това – отвърна ми Йестин. – Наоколо няма крадци.

Наложи се да си поема дъх, преди да му отвърна. Бездруго бях наясно, че ме мисли за странна, че искам да си заключвам вратата.

– Може и така да е – отвърнах, – но ще се чувствам по-добре, ако е оправена.

За пореден път Йестин ми обеща, че ще намине покрай вилата, за да отстрани проблема, но когато излязох на обед, нямаше и следа от него, а ключалката ми отне цели десет минути, докато я заключа.

Пътят продължава да се стеснява и аз виждам надигащото се море в края му. Водата е сива и непримирима, бушуващите вълни запращат бяла пяна във въздуха. Чайките се носят в главозамайващи кръгове, блъскани от ветровете, които вилнеят край брега. Най-накрая осъзнавам къде ме води Патрик.

– Спасителната станция! Можем ли да влезем?

– Това е идеята – отвръща спътникът ми. – Вече си виждала ветеринарната клиника, помислих си, че може да искаш да видиш и това място – прекарвам доста време тук.

Спасителната станция на Порт Елис представлява странна, ниска сграда, която може да се обърка с индустриална постройка, ако не е издигнатата над нея наблюдателница; четирите ѝ стъклени прозореца ми напомнят за самолетна кула.

Минаваме покрай двойка големи сини плъзгащи се врати в предната част на сградата и Патрик въвежда кода за достъп в малка сива кутия до по-малка врата от едната страна.

– Ела, ще те разведа наоколо.

Вътре станцията мирише на пот и море, на добре познатата миризма на сол, която се просмуква в дрехите. В навеса за плавателни съдове виждам яркооранжева надуваема лодка, която Патрик нарича просто Лодката.

– Завързана е – казва спътникът ми, – но понякога, когато времето е лошо, единственото, което можем да направим, е да стоим в нея.

Лутам се наоколо в навеса, оглеждам съобщенията, закачени на вратата, списъка с оборудването и ежедневните отметки срещу него. На стената е закачена паметна плоча в чест на трима доброволци, изгубили живота си през 1916-а.

– Кормчия П. Грант и членовете на екипажа Хари Елис и Глин Бари – чета на глас аз. – Колко ужасно.

– Притекли са се на помощ на бедстващ параход близо до полуостров Гоуър – казва Патрик, приближава се до мен и ме прегръща през рамо. Вероятно вижда лицето ми, защото добавя: – Тогава е било много различно – нямали са и половината от оборудването, с което разполагаме сега.

Той поема ръката ми и ме извежда от навеса за лодки. Отиваме в малка стая, където мъж със синьо горнище приготвя кафе. Лицето му има тен като на човек, който е прекарал целия си живот на открито.

– Всичко наред ли е, Дейвид? – пита Патрик. – Това е Джена.

– Показва ти въжетата, нали? – Дейвид ми намига и аз се усмихвам на тази тяхна изтъркана шега.

– Никога досега не съм се замисляла за спасителните лодки – признавам аз. – Просто съм ги приемала за даденост.

– Нямаше да са даденост, ако не продължаваме да се борим за тях – казва Дейвид и изсипва пълна лъжица със захар в кафето си. – Разходите ни се поемат от КНСИ[18], а не от правителството, така че постоянно се опитваме да събираме пари, както и доброволци.

– Дейвид е нашият оперативен мениджър – казва Патрик. – Той ръководи станцията и ни съблюдава.

Мъжът се засмива.

– Съвсем не е в грешка.

Звъни телефон, звукът кънти в празната стаичка на екипажа и Дейвид се извинява, че трябва да ни остави. Секунди по-късно се връща отново, разкопчава синьото си горнище и бяга към навеса за лодки.

– Преобърнато кану край Росили Бей – крещи към Патрик. – Липсват баща и син. Хелън се обади на Гари и Алед.

Спътникът ми отваря едно шкафче и изважда от него нещо от жълта гума, червена спасителна жилетка и тъмносиня мушама.

– Съжалявам, Джена, трябва да вървя. – Мъжът поставя непромокаемите покривала върху дънките и пуловера си. – Вземи ключовете ми и ме чакай у дома. Ще се върна за нула време. –  Движи се бързо и преди да успея да отговоря, вече е побягнал към навеса за лодки, точно когато други двама мъже минават през плъзгащата се врата, готови за действие. Съвсем скоро четиримата влачат лодката към водата и скачат бързо на борда ѝ. Един от екипажа – не мога да кажа кой – дърпа въженцето, за да задейства мотора, плавателното средство се изстрелва напред и започва да подскача по буйните вълни.

Стоя там и гледам смаляващото се оранжево петно, докато сивотата не го поглъща напълно.

– Бързи са, нали?

Обръщам се и виждам някаква жена, облегнала се е на рамката на вратата на стаята на екипажа. Тя е над петдесет, в черната ѝ коса са се настанили сиви кичури, носи шарена блуза, на която е закачена значка на КНСИ.

– Аз съм Хелън – представя се тя. – Отговарям за телефона, развеждам посетителите наоколо, такива неща. Ти трябва да си момичето на Патрик.

Почервенявам от фамилиарниченето.

– Аз съм Джена. Главата ми се върти – няма и петнадесет минути от получаването на сигнала досега.

– Дванадесет минути и тридесет и пет секунди – коригира ме Хелън. Усмихва се на очевидната ми изненада. – Налага се да записваме часа на повикванията и времето ни за реакция. Всичките ни доброволци живеят на няколко минути оттук. Гари е малко по-нагоре по пътя, а Алед държи месарницата на главната улица.

– Какво се случва с магазина, когато го повикате?

– Закача знак на вратата. Местните са свикнали – доброволец е от двадесет години.

Обръщам се отново към морето, в което вече не се забелязват лодки, с изключение на огромния плавателен съд навътре. Тежки облаци са надвиснали толкова ниско, че хоризонтът не се вижда, небето и водната шир са се превърнали в една обща сива маса.

– Всичко ще е наред – казва Хелън нежно. – Не мога да спра да се тревожа, но се свиква.

Поглеждам към нея с любопитен поглед.

– Дейвид е мой съпруг – обяснява жената. – След като се пенсионира, прекарваше повече време в станцията, отколкото у дома, така че в крайна сметка си помислих: ако не можеш да го победиш, присъедини се към него. Първия път, в който го повикаха, обезумях. Едно беше да го изпращам от къщата ни, съвсем друго да ги видя как се качват в лодката... и когато времето е като това... е... – Хелън потрепери. – Но се връщат. Винаги се връщат.

Жената поставя длан на ръката ми и аз съм щастлива от този разговор.

– Кара те да осъзнаеш, нали? – питам аз. – Колко много... – спирам се, неспособна да го призная дори пред себе си.

– Колко много искаш да се върнат? – довършва тихичко Хелън.

Кимам.

– Да.

– Искаш ли да ти покажа останалата част от станцията?

– Не, благодаря ти – отвръщам аз. – Мисля да се върна в къщата на Патрик и да го изчакам там.

– Той е добър човек.

Чудя се дали е права. Чудя се откъде знае. Тръгвам по хълма, като се обръщам на всеки няколко крачки, търся оранжевата лодка. Не мога да видя нищо и стомахът ми е свит от притеснение. Нещо лошо ще се случи, просто знам, че е така.

Чувствам се странно да съм в къщата на Патрик, а него да го няма, и се противопоставям на изкушението да се кача горе и да разгледам. Тъй като нямам какво да правя, пускам радиото на една от местните станции и се заемам с чиниите, които са натрупани в мивката.

– Мъж и неговият син са изгубени, след като кануто им се е обърнало на километър и половина от Росили Бей.

Радиото пращи от статичния шум и аз се опитвам да го настроя.

– Спасителната лодка на Порт Елис отплава, след като местните получиха сигнала за тревога, но досега не са успели да открият липсващите мъже. Ще се върнем към тази история по-късно.

Вятърът клати дърветата, докато не се извиват почти на две. Не виждам морето от къщата и не мисля, че това ми харесва. Чудя се дали не трябва да се подчиня на желанието си да се върна в спасителната станция и да чакам появата на малкото оранжево петно.

Довършвам миенето на чиниите и подсушавам ръцете си в кухненската кърпа, докато вървя из помещението. Върху скрина са натрупани много книжа, които намирам някак си успокояващи. Слагам ръка на дръжката на шкафа и чувам думите на Патрик в главата си.

Каквото и да правиш, не отваряй вратичките му.

Какво има там, което не иска да видя? Поглеждам зад мен, все едно може да влезе всеки момент, и дърпам вратичката решително. На мига нещо пада отвътре и аз се стряскам, но успявам да хвана вазата, преди да се разбие на пода. Поставям я отново сред хаоса от стъклария; въздухът в шкафчето е парфюмиран от аромата на лавандула от сгънатото спално бельо в него. Няма нищо зловещо тук: просто колекция от спомени.

На път съм да затворя вратичката, когато виждам сребърния край на фотографска рамка да се подава измежду купчина покривки за маса. Изваждам я внимателно. Оказва се снимка на Патрик, ръката му е прегърнала жена с къса руса коса и прави бели зъби. Двамата се усмихват, не на фотоапарата, а един на друг. Питам се коя е тя и защо приятелят ми е скрил тази снимка от мен. Това ли е жената, за която е смятал, че ще се ожени? Поглеждам към снимката и търся нещо, което може да ми подскаже кога е правена. Патрик изглежда по същия начин, както сега, и се чудя дали тази жена е в миналото, или все още е част от живота му. Явно не съм единствената, която пази тайни. Връщам фотографията с рамка между покривките за маса и затварям вратичката, като оставям съдържанието зад нея както го намерих.

Обикалям кухнята, но накрая се изморявам от безпокойството си и си правя чаша чай, която сядам на масата да изпия.

Дъждът щипе лицето ми, замъглява очите ми и изпълва зрението ми със сенчести форми. Едва различавам шума от двигателя над воя на вятъра, но все още чувам как се удря в капака, как се строполява на асфалта.

Изведнъж водата в очите ми не е дъжд, а морска вода. Двигателят не е от кола, а пухтенето на спасителната лодка. Макар писъкът да е моят, лицето, което ме гледа – черните езера за очи и съсиреците мокри мигли – не е на Джейкъб, а на Патрик.

– Съжалявам – казвам аз, без да съзнавам дали говоря на глас. – Не исках...

Усещам как една ръка разтърсва рамото ми и ме изважда грубо от съня. Объркана, вдигам глава, която преди миг е била отпусната върху свитите ми ръце, дървената маса все още е топла от дъха ми и усещам как студът на кухнята ме зашлевява през лицето. Присвивам очи заради неприятната електрическа светлина и вдигам ръка, за да прикрия лицето си.

– Не!

– Джена, събуди се. Джена, сънуваш.

Бавно свалям ръката си и отварям очи, за да видя, че Патрик е коленичил до стола ми. Отварям уста, но не мога да говоря, чувствам се замаяна от кошмара и щастлива, че той се е върнал.

– Какво сънува?

Опитвам се да събера думите заедно.

– Аз... не съм сигурна. Бях уплашена.

– Не се страхувай. – Мъжът приглажда мократа коса върху слепоочията ми и обвива с длани лицето ми. – Вече съм тук.

Патрик е блед, косата му е мокра от дъжда, върху миглите му все още има капки вода. Очите му, които обикновено блестят, са празни и тъмни. Изглежда съсипан и без да се замислям, се навеждам и го целувам по устните. Той отговаря жадно, продължава да държи лицето ми между дланите си, след което рязко ме пуска и опира челото си в моето.

– Прекратиха претърсването.

– Прекратили са го? Искаш да кажеш, че не сте ги намерили?

Патрик кима и аз виждам тежестта на емоциите, която е изпълнила очите му. Мъжът се отпуска.

– Ще продължим отново на сутринта – казва равнодушно той, – но никой не си прави илюзии. – Затваря очи и обляга глава в скута ми, заплаква открито за бащата и за неговия син тийнейджър, които са решили да излязат да карат кану в това време, въпреки всички предупреждения.

Галя го по косата и позволявам на собствените си сълзи да потекат. Плача за момчето, което е само в морето, плача за майка му, плача за сънищата, които ме преследват нощем, за Джейкъб, за моето малко момченце.

На Бъдни вечер телата са изхвърлени на брега, дни след като Патрик и останалите от екипажа са преустановили търсенето им. Наивно предполагах, че двата трупа ще се появят заедно, но досега трябваше да съм разбрала, че приливът е непредвидим. Пръв беше синът, носен нежно от вълнистото море към Росили Бей. Морето изглежда прекалено кротко, за да е предизвикало ужасните наранявания на бащата, който се появява на километър и половина надолу по брега.

Намираме се на плажа, когато Патрик получава обаждането и аз разбирам от здраво стиснатата му челюст, че новините не са добри. Той отива малко настрани от мен, като че ли за да ме предпази, и се обръща към морето, докато слуша мълчаливо Дейвид. След като приключва разговора, остава неподвижно на същото място и наблюдава хоризонта, все едно там се крият отговорите на въпросите му. Отивам до него и поставям длан на ръката му. Той се стряска, все едно е забравил, че съм там с него.

– Много съжалявам – казвам аз и се надявам да открия правилните думи.

– Срещах се с едно момиче – започва да ми разказва той, все още загледан в морето. – Запознахме се в университета и заживяхме заедно в Лийдс.

Слушам, без да знам накъде ще ни отведе този разговор.

– Когато се върнах тук, я доведох с мен. Тя не искаше да идва, но не желаехме да живеем отделно, така че тя напусна работата си и дойде да живее в Порт Елис. Мразеше това място. Прекалено малко, прекалено тихо, прекалено бавно за нея.

Чувствам се неудобно, сякаш нарушавам личното му пространство. Искам да му кажа да спре да говори, че не е необходимо да ми разкрива всичко това, но го усещам, че не може да се възпре.

– Един ден се скарахме, беше средата на лятото. Причината беше все една и съща: тя искаше да се върнем в Лийдс, а аз да остана тук и да си създам име. Тя излезе и дойде на плажа да сърфира, но попаднала на въртоп и никога вече не се върна.

– О, Боже, Патрик. – В гърлото ми е заседнала буца. – Това е ужасно.

Най-накрая мъжът се обръща към мен.

– Дъската ѝ за сърф изплува на следващия ден, но така и не открихме тялото.

– Ние? – учудвам се аз. – Самият ти си я търсил? – Не мога да си представя колко болезнено е било това за него.

Патрик свива рамене.

– Всички я търсихме. Такава ни е работата, нали така?

– Да, но... – млъквам внезапно. Естествено, че я е търсил – как би могъл да не го стори?

Обвивам ръцете си около него и той се отпуска в прегръдката ми, лицето му е опряно във врата ми. В представите ми животът му е идеален, той е един забавен и прекрасен човек. Но призраците, с които се бори, са истински като моите. За първи път съм с някого, който има нужда от мен също толкова, колкото и аз от него.

Вървим бавно към вилата и преди да стигнем, Патрик ми казва да го изчакам да вземе нещо от колата си.

– Какво е? – питам аз заинтригувана.

– Ще видиш. – Блясъкът се е завърнал отново в очите му и аз се чудя на способността му да се справя с подобна мъка. Питам се дали отминалите години са му дали сила и се надявам, че един ден и аз ще успея да открия такава.

Патрик се връща и на рамото му е увесено коледно дърво. Усещам тъга, когато си спомням колко се вълнувах някога за Коледа. В едни отминали времена, когато бяхме деца с Ив. Украсяването на елхата беше ритуал със строги правила: първо лампичките, после гирляндите, след това подреждането на играчките и накрая поставянето на очукания ангел на върха. Може би сестра ми следва тези правила със собствените си деца.

Не желая дърво в къщата си. Украсите са за децата, за семействата. Но Патрик настоява.

– Няма да го махна – казва той, влачи го през прага на вратата и оставя следа от борови иглички зад себе си. Поставя го на грубата му дървена поставка и проверява дали е правилно сложено. – Освен това е Коледа. Трябва да имаш дърво.

– Нямам с какво да го украся! – възпротивявам се аз.

– Виж какво нося в чантата.

Отварям тъмносинята раница на Патрик и виждам стара кутия за обувки, чийто капак е залепен с дебело тиксо. Когато го повдигам, под него намирам десетина червени топки, чието стъкло се е напукало с времето.

– О – прошепвам аз, – много са красиви. – Взимам една от играчките и тя се завърта в главозамайващи кръгове, виждам лицето си, отразено стотици пъти върху повърхността ѝ.

– Бяха на баба ми. Казах ти, че има всякакви неща в онзи стар скрин.

Прикривам червенината, която избива при спомена, че тършувах в него и открих снимка на Патрик и жената, която сега осъзнавам, че вероятно е била момичето, което се е удавило.

– Прекрасни са. Благодаря ти.

Украсяваме дървото заедно. Патрик е донесъл тънки лампички, а аз намирам панделки, които да завържа за клоните. Има само дванадесет топки, но светлината се отразява във всяка една от тях и създава падащи звезди. Вдишвам аромата на бор и искам да запечатам завинаги в спомените си този момент на пълно щастие.

Когато дървото е украсено, сядам с глава, отпусната на рамото на Патрик, и наблюдавам как светлината танцува върху стъклото и образува фигури по стената. Мъжът чертае кръгове върху откритата кожа на китката ми и аз се чувствам изключително добре, по-спокойна не съм била от години. Обръщам се, за да го целуна, езикът ми търси неговия, отварям очи и виждам, че и той е отворил своите.

– Да се качим горе – прошепвам му аз. Не знам какво ме кара да желая това сега, точно в този момент, но изпитвам физическа нужда да бъда с него.

– Сигурна ли си? – Патрик се отдръпва лекичко назад и ме поглежда право в очите.

Кимам. Не съм сигурна, не и напълно, но искам да разбера. Искам да разбера дали може да бъде различно.

Той прокарва ръце през косата ми, целува врата ми, бузите, устните. Изправя се и ме води нежно до стълбите, палецът му продължава да гали дланта ми, все едно не може да си представи да се откъсне от мен и за миг. Докато изкачвам тясното стълбище, той ме следва, ръцете му са върху талията ми. Усещам как сърцето ми препуска.

Далеч от огъня и от топлината на печката, спалнята е студена, но не температурата, а желанието ме кара да треперя. Патрик сяда на леглото и ме придърпва нежно да легна до него. Отмята косата от лицето ми с ръка, прокарва пръст зад ухото ми и надолу по врата ми. Чувствам как се изнервям: мисля си колко непривлекателна съм, колко тъпа и безинтересна, и се чудя дали след като осъзнае тези неща, той ще продължи да иска да бъде с мен. Но го желая толкова много, а това надигащо се желание в корема ми е така непознато, че ме възбужда още повече. Приближавам се по-близо до Патрик, толкова близо, че е трудно да различа дъха си от неговия. За цяла минута лежим така, с допрени устни, които не се целуват, докосващи, но не и вкусващи. Мъжът бавно разкопчава ризата ми, очите му не се отделят от моите и за секунда.

Не мога да чакам повече. Откопчавам си дънките и ги свличам надолу, сритвам ги безразсъдно с крака, след което непохватно се опитвам да разкопчея копчетата на ризата му. Целуваме се страстно и сваляме дрехите си, докато Патрик не е чисто гол, а аз съм единствено по боксерки и тениска. Той хваща краищата на тениската ми, но аз поклащам глава.

За момент просто спираме. Очаквам от него да настоява, но Патрик просто задържа погледа ми за момент, след което се навежда напред, за да целуне гърдите ми през мекия памучен плат. Докато се движи надолу, извивам гръб назад и се оставям на ласките му.

Унасям се да заспивам, увита в завивки и крайници, когато по-скоро усещам, отколкото виждам как Патрик се пресяга, за да изключи нощната лампа.

– Остави я включена – казвам аз, – моля те. – Той изпълнява молбата ми, без да ме пита защо. Вместо това ме прегръща и целува челото ми.

Събуждам се и осъзнавам, че нещо се е променило, но все още съм сънена и не мога да разбера какво е. Не е присъствието на друг човек в леглото до мен – макар че и това е странно – а фактът, че наистина съм спала. На лицето ми бавно се появява усмивка. Събудила съм се сама. Не съм била принудена да го сторя заради писъците ми или заради писъка на спирачки и удара на черепа му в стъклото. За първа вечер от повече от дванадесет месеца не съм сънувала злополуката.

Смятам да стана и да направя кафе, но топлината на леглото ме притегля обратно под юргана и аз се увивам около голото тяло на Патрик. Прокарвам ръка по него, по твърдия му корем, по силното му бедро. Усещам раздвижване между краката си и отново се изумявам от реакцията на собственото си тяло, което болезнено желае да бъде докосвано. Патрик се размърдва, вдига леко глава и ми се усмихва, очите му още са затворени.

– Весела Коледа.

– Искаш ли кафе? – Целувам голото му рамо.

– По-късно – отвръща той и ме придърпва под юргана.

Оставаме в леглото до обяд, наслаждаваме се един на друг и ядем кифлички с конфитюр от касис. Патрик отива долу за още кафе и когато се връща, носи подаръците, които оставихме под елхата миналата вечер.

– Палто! – възкликвам аз, когато разкъсвам хартията от намачкания, зле опакован пакет, който той ми подава.

– Не е много романтично – казва мъжът смутен, – но не можеш да продължаваш да носиш този дрипав шлифер, когато ходиш на плажа във всяко време – ще замръзнеш.

Веднага го обличам. Палтото е дебело и топло и непромокаемо, с дълбоки джобове и качулка. Милион пъти е по-хубаво от шлифера, който носех до момента, намерен на верандата на вилата, когато се преместих тук.

– Според мен да ми помогнеш да съм суха и да ми е топло е изключително романтично – казвам аз и целувам Патрик. – Чудесно е, благодаря ти.

– Има нещо в джоба – споменава ми той. – Не е точно подарък, просто нещо, което смятам, че трябва да имаш.

Вкарвам ръце в джобовете и изваждам от там мобилен телефон.

– Стар апарат, който не използвам. Нищо модерно, но работи. Няма да ти се налага да вървиш чак до караванния парк, за да се обаждаш.

На път съм да му обясня, че единственият човек, на когото звъня, е той, но осъзнавам, че вероятно точно това има предвид. Може би не одобрява факта, че не мога да се свържа с него по всяко време. Не знам какво е мнението ми по въпроса, но му благодаря и си напомням, че не е задължително да го държа включен.

Патрик ми подава втори подарък, майсторски увит в тъмнолилава хартия и панделка.

– Този не съм го опаковал аз – признава си той, без да е необходимо.

Внимателно разопаковам хартията и отварям малката кутия с финеса, който заслужава. Вътре има седефена брошка във формата на мида. Тя улавя светлината и десетки цветове заиграват по повърхността ѝ.

– О, Патрик. – Трогната съм. – Прекрасна е. – Изваждам я и я закачам на новото си палто. Срамувам се да му подаря рисунката на брега на Порт Елис, която направих за него – спасителната лодка, която не заминава навътре в морето, а се връща благополучно от него.

– Толкова си талантлива, Джена – казва той и вдига рамкираната картина, за да ѝ се наслади. – Пропиляваш таланта си тук. Трябва да организираш изложби, да популяризираш името си.

– Не мога – отвръщам аз, но не му обяснявам защо. Вместо това му предлагам да се разходим, за да изпробвам новото си палто. Взимаме Бо с нас.

Плажът е пуст, отливът е настъпил и голяма част от брега бледнее. Натежали със сняг облаци са надвиснали над скалите и изглеждат дори по-бели на фона на тъмносиньото море. Чайките кръжат над главите ни, жалните им писъци ехтят наоколо, а вълните се разбиват ритмично в пясъка.

– Чувствам се неловко, че оставяме следи след себе си. – Плъзгам ръка в тази на Патрик, докато се разхождаме. За първи път не нося фотоапарата си. Вървим към водата и позволяваме на ледената пяна да намокри обувките ни.

– Майка ми обичаше да плува в морето на Коледа – споделя ми приятелят ми. – Все се караха с татко за това. Той знаеше колко са опасни теченията и я обвиняваше, че е безотговорна. Но тя грабваше хавлията си и хукваше към плажа. Естествено, всички смятахме, че е невероятно и я окуражавахме от брега.

– Луда работа. – Сещам се за момичето, което се е удавило, и се чудя как е възможно да стои близо до вода след такава трагедия. Бо напада вълните и се опитва да захапе подскачащата около него морска вода.

– Какво ще кажеш за себе си? – пита Патрик. – Някакви шантави семейни традиции?

Замислям се за момент и се усмихвам, когато се сещам за вълнението, което изпитвах като дете, когато наближаха коледните празници.

– Нещо подобно – отвръщам най-накрая аз, – обожавах семейните Коледи. Родителите ми започваха да се подготвят от октомври и къщата беше претъпкана от вълнуващи пакети, скрити в шкафовете и под леглата. След като татко си тръгна, правехме същите неща, но въпреки това беше различно.

– Опитвала ли си се да го намериш? – Патрик стиска ръката ми.

– Да. Докато бях в университета. Издирих го и открих, че има ново семейство. Писах му и той ми отговори, че е по-добре миналото да си остане в миналото. Разби ми сърцето.

– Джена, това е ужасно.

Вдигам рамене, все едно не ми пука.

– Близка ли си със сестра си?

– Бях. – Взимам един камък и се опитвам да направя жабки с него по повърхността на водата, но вълните са прекалено бързи. – Ив застана на страната на мама, когато татко си тръгна, а аз ѝ бях бясна, че го изхвърли. Въпреки това се грижехме една за друга, но не съм я виждала от години. Изпратих ѝ картичка преди няколко седмици. Не знам дали я е получила – дори не знам дали живее на същия адрес.

– Да не сте се скарали?

Кимам.

– Тя не харесваше съпруга ми. – Дръзко е от моя страна да го изрека на глас и се разтрепервам от страх.

– Ти харесваше ли го?

Въпросът е странен и ми е необходимо известно време, за да го обмисля. Толкова дълго съм мразела Иън, толкова дълго съм се страхувала от него.

– Някога – отвръщам най-накрая. Помня колко очарователен беше, колко различен от колежанчетата с техните непохватни свалки и вулгарен хумор.

– От колко време си разведена?

Не го поправям.

– Отскоро. – Взимам шепа камъни и започвам да ги хвърлям в морето. Камък за всяка година, в която се чувствах обичана.

– Понякога се опасявам, че може да се върне. – Изсмивам се едва, но реакцията ми се струва неуместна и Патрик ме поглежда замислен.

– Нямаш деца?

Навеждам се и се преструвам, че търся камъчета.

– Не му допадаше идеята – отвръщам аз. Не съм далеч от истината. Иън никога не бе искал да има нещо общо със сина си.

Патрик ме прегръща с една ръка през рамото ми.

– Извинявай, че ти задавам толкова много въпроси.

– Няма проблем – успокоявам го аз и осъзнавам, че наистина го мисля. Чувствам се в безопасност с него. Вървим бавно по плажа. Пътеката е хлъзгава заради леда и аз съм доволна, че ме е прегърнал. Казах му повече, отколкото съм имала намерение, но не мога да му кажа всичко. Ако го сторя, ще си тръгне и тогава няма да има кой да ме хване, когато падна.

Рей се събуди в добро настроение. Взе си отпуска за Коледа и макар да беше ходил два пъти до офиса и да си беше взел работа за вкъщи, почивката му се отрази добре. Чудеше се докъде беше стигнала Кейт със случая на Джейкъб.

От всичките деветстотин и няколко бристълски фиести и фокуси, само малко повече от четиридесет бяха активирали системата за автоматично разпознаване на регистрационните номера. Снимките се изтриваха след деветдесет дни, но въоръжена със списък на номерата, Кейт проследи всеки регистриран собственик, за да ги разпита какво са правили в деня на злополуката. През последните четири-пет седмици детективката беше свършила много работа, но тя все още не ѝ беше донесла необходимите резултати. Някои от колите бяха продадени без необходимите документи, регистрираните собственици се бяха преместили, без да оставят новите си адреси... истинско чудо беше, че успя да елиминира толкова много коли от списъка си, предвид кое време на годината беше. Сега, след края на празниците, определено трябваше да доведе случая до неговия завършек.

Рей надникна в стаята на Том. Виждаше се само главата на сина му под купчината на юргана и той затвори тихичко вратата. Новогодишният му оптимизъм не стигаше чак до сина му, чието поведение се беше влошило толкова много, че вече имаше две официални предупреждения от класната си. Следващото щеше да доведе до временно изключване, което според Рей беше абсурдно наказание за дете, което по-често пропускаше часове, отколкото присъстваше на такива, а и съвсем не му се нравеше идеята отново да ходи в училището.

– Люси спи ли още? – попита Магс, когато се присъедини към нея в кухнята.

– Да, и двамата още спят.

– Тази вечер трябва да ги пратим рано по леглата – каза съпругата му. – След три дни отново са на училище.

– Имам ли чисти ризи? – попита Рей.

– Искаш да кажеш, че не си си изпрал? – Магс се скри в мокрото помещение и след малко се завърна с няколко изгладени и сгънати ризи, метнати върху ръката ѝ. – Някой е свършил добра работа. Не забравяй, че довечера имаме уговорка със съседите.

Рей изсумтя.

– Налага ли се?

– Да. – Магс му подаде ризите.

– Кой обикаля комшиите в деня след Нова година? – изуми се инспекторът. – Изключително неподходящо време за парти.

– Според Ема сега е идеалното време за освежително питие. Бездруго всички са прекалено заети около Коледа и Нова година.

– Не е – отвърна Рей. – Тези срещи са истински трън в задника. Винаги са били такива. Всички искат да ми се похвалят как са надвишили скоростта с десет километра в час, в не особено населена зона и каква пародия е нашето правосъдие. Превръщат се във всеобщо плюене по полицията.

– Просто се опитват да подхванат разговор, Рей – отвърна търпеливо Магс. – Не прекарват много време с теб...

– Има си основателна причина за това.

– ...така че единственото, за което можете да разговаряте, е работата ти. Бъди мил с тях. Ако не ти допада темата, просто я смени. Говорете за общи неща.

– Мразя да говоря за общи неща.

– Добре. – Магс стовари един тиган върху плота с ненужна сила. – Тогава не идвай, Рей. Честно ти казвам, по-добре да не идваш, отколкото да развалиш всичко с настроението си.

На инспекторът му се искаше съпругата му да не му говори, все едно беше едно от децата.

– Не съм казвал, че няма да дойда, просто казах, че ще е тъпо.

Магс се обърна към него, търпението ѝ се беше изчерпало, а в погледа ѝ видя разочарование.

– Не всичко в живота е вълнуващо, Рей.

– Честита ви Нова година – каза Рей, когато влезе в Службата за криминални разследвания, и остави метална кутия с шоколадови бонбони на бюрото на Дребния. – Искам да се реванширам, че ви се наложи да работите по Коледа и Нова година.

– По време на празниците в службата трябваше да има дежурен и сержантът беше изтеглил късата клечка.

– Ще е нужно нещо повече от шоколадови бонбони, за да се реваншираш за това, че започнах в седем сутринта на тридесет и първи декември.

Рей се ухили.

– Така или иначе си прекалено стар за среднощни партита, Дребен. Магс и аз заспахме много преди дванадесет на Нова година.

– Аз все още се възстановявам – каза Кейт и се прозя.

– Хубав ли беше купонът? – попита инспекторът.

– Поне онова, което помня от него. – Детективката се засмя и Рей изпита лека завист. Съмняваше се на партитата на Кейт да се водеха досадни разговори за фишове за превишена скорост и неправомерно изхвърляне на отпадъци, с каквито беше изпълнена нощта му.

– Какво имаме за днес? – попита той.

– Малко добри новини за теб – отвърна Кейт. – Разполагаме с номер.

Инспекторът се ухили.

– Крайно време беше. Сигурни ли сте, че е правилният номер?

– Доста. Системата за АРРН не го е засичала от злополуката насам и макар данъкът да е изтекъл, колата не е била бракувана. Моето предположение е, че е била зарязана някъде или изгорена. Регистрирана е на адрес в Бофорт Кресънт, на около осем километра от мястото, на което Джейкъб беше блъснат. Дребния и аз отидохме да я проверим вчера, но беше празна. Това е имот на лизинг, така че сержантът се опитва да се докопа до регистрите, за да разбере дали лизингодателят разполага с нов адрес.

– Но имаме име, нали? – попита Рей, неспособен да скрие вълнението, което изпитваше.

– Имаме име – ухили се Кейт. – Не разполагаме с нищо в нашата система или в регистъра на избирателите за него, също така не успях да открия нищо онлайн, но днес ще постигнем напредък. Отправила съм запитвания към Агенцията за защита на личните данни и сега, след като празниците свършиха, трябва да получим някои обаждания.

– Имаме напредък и с майката на Джейкъб – съобщи Дребния.

– Това е чудесно – каза Рей. – Трябва да излизам в отпуска по-често. Говорихте ли с нея?

– Няма телефонен номер – отвърна сержантът. – Най-накрая Кейт успя да се свърже с един от учителите в "Св. Мери", който я познава. Очевидно, след злополуката майката на Джейкъб смятала, че всички обвиняват нея. Била изпълнена от вина и бясна, че на шофьора му се е разминало...

– Му се е разминало? – учуди се Рей. – Смята, че просто сме си стояли и не сме правили нищо, нали?

– Само повтарям онова, което ми беше казано – отвърна Дребния. – Както и да е, прекъснала е всички връзки и е напуснала Бристъл, за да започне отначало. – Мъжът почука по папката, която като че ли беше набъбнала с два сантиметра от последния път, в който Рей я видя. – Чакам имейл от местната полиция, но трябва да разполагаме с адрес до края на деня.

– Добра работа. Наистина е важно да привлечем майката, в случай че стигнем до съд. Последното нещо, от което се нуждаем, е някой антиполицейски настроен тип да подшушне на вестниците, че повече от година не можем да обвиним никого.

Телефонът на Кейт иззвъня.

– Служба за криминални разследвания, детектив Евънс на телефона.

Рей тъкмо се беше насочил към офиса си, когато жената започна да жестикулира енергично към него и Дребния.

– Невероятно! – каза тя. – Много ви благодаря.

Записа бързо нещо в тефтера на бюрото си и все още се хилеше, когато остави телефона секунда по-късно.

– Спипахме шофьора – каза тя и размаха листа хартия победоносно.

Дребния ги дари с рядката си усмивка.

– Обадиха се от Агенцията за защита на данни – каза детективката, докато се клатеше напред-назад в стола си. – Пуснали са информацията ни в системата си и са ни открили адрес!

– Къде се намира?

Кейт скъса най-горния лист от тефтера си и го подаде на Дребния.

– Чудесна работа – каза Рей. – Хайде да се размърдаме. – Сграбчи двете връзки с ключове от металния шкаф на стената и хвърли едната към сержанта, който я хвана умело. – Дребен, вземи папката с всичко, което имаме за майката на Джейкъб. Отиди до местната полиция и им кажи, че не можем да чакаме повече – имаме нужда от адреса веднага. Не се връщай, преди да я намериш, а когато го сториш, увери я, че никой няма да се измъкне от отговорност – правим всичко по силите си, за да осъдим човека, отговорен за смъртта на Джейкъб. Кейт и аз ще отидем да заловим шофьора. – Инспекторът млъкна и метна другата връзка с ключове на детективката. – Сега като се замисля, по-добре ти да караш. Аз трябва да си отменя плановете за довечера.

– Щеше да ходиш на някое приятно местенце ли?

Рей се ухили.

– Повярвай ми, предпочитам да съм тук.

Почукването на вратата ме кара да подскоча. Станало ли е време? Мога да прекарам часове наред в обработка на снимки. Бо наостря уши, но не лае и аз го галя по главата на път към вратата. Издърпвам резето.

– Вероятно ти си единствената тук, която се заключва – оплаква се Патрик развеселен. Влиза и ме целува.

– Градски навици, какво да правя – отвръщам аз. Връщам резето отново на мястото му и се боря с ключа, за да заключа вратата.

– Йестин още ли не я е оправил?

– Знаеш го какъв е – казвам аз. – Постоянно обещава, че ще го стори, но така и не го прави. Каза, че ще дойде тази вечер, но не съм затаила дъх. Убедена съм, че смята за абсурдно желанието ми да си заключвам вратата.

– Е, има право. – Патрик се навежда над вратата, хваща здраво големия ключ и се опитва да го завърти в ключалката.

– Не мисля, че е имало обир в Пенфейш от 1954 година насам. – Мъжът се ухилва, но аз не обръщам внимание на подигравката му. Той не знае как претърсвам къщата през нощите, когато не е с мен, или как се стряскам при всеки звук отвън. Кошмарите може и да са престанали, но страхът още е там.

– Ела до печката да се стоплиш – казвам аз. Навън е много студено и Патрик изглежда премръзнал.

– Времето ще се задържи такова за известно време. – Приема съвета ми и се приближава до древната печка. – Имаш ли достатъчно дърва? Мога да ти донеса малко утре.

– Йестин ми донесе достатъчно за седмици наред – обяснявам му аз. – Идва да прибира наема на първо число от месеца и обикновено се появява с дърва в ремаркето си – не иска никакви пари за тях.

– Той е добър човек. Двамата с баща ми са приятели от едно време – постоянно киснеха в пъба, след което идваха у дома и се опитваха да убедят майка ми, че не са пили. Не мисля, че се е променил много.

Засмивам се при мисълта за пияния Йестин.

– Харесвам го. – Взимам две бири от хладилника и подавам едната на Патрик. – Та, каква е тайната съставка за вечеря?

Гостът ми се обади тази сутрин, за да каже, че ще донесе храна и аз се чудя какво ли има в хладилната чанта, която остави до вратата.

– Беше ми доставена днес от доволен клиент – отвръща Патрик. Отворя капака и бърка вътре. Прилича на магьосник, който вади заек, само дето вместо заек вади лъскав синьо-черен омар, чиито нокти посягат мързеливо към мен.

– О, Божичко! – Едновременно съм изумена и изплашена от предложеното меню, тъй като никога не съм опитвала да готвя нещо толкова сложно. – Много от клиентите ти ли ти плащат с омари?

– Бройката би те изненадала – отвръща Патрик. – Плащат ми още с фазани и зайци. Понякога просто идват и ми ги дават, но друг път ги намирам пред вратата си. – Мъжът се хили насреща ми. – Научих се да не питам откъде са дошли. Трудно е човек да си плаща данъците с фазани, но за щастие все още има достатъчно хора с чекови книжки, които да поддържат професията активна. Не мога да върна болно животно, само защото човекът, който го води, няма пари да ми плати.

– Ти си истинска душичка – казвам аз, прегръщам го и го целувам нежно по устните.

– Шшш – отвръща той, когато се отделяме един от друг, – ще ми развалиш имиджа на мачо, който съм си изградил. Освен това не съм толкова мек, че да не мога да одера заек или да сваря омар. – Дарява ме със смеха на злодей от анимационен филм.

– Идиот – разсмивам се аз. – Надявам се знаеш как да го сготвиш, защото аз определено не знам. – Поглеждам предпазливо към омара.

– Гледайте и се учете, госпожо. – Патрик премята хавлията през едната си ръка и се покланя екстравагантно. – Вечерята ще бъде сервирана след малко.

Намирам най-голямата тенджера, с която разполагам, а мъжът връща омара в хладилната чанта, докато чакаме водата да заври на агата. Пълня мивката с вода, за да измия марулята, двамата работим в сговорна тишина, от време на време Бо се провира между краката ни, за да ни напомни за присъствието си. Атмосферата е приятна и безопасна и аз се усмихвам. Хвърлям скришом поглед към Патрик, който е погълнат от соса, който приготвя.

– Добре – казва той, когато улавя погледа ми и оставя дървената лъжица върху тигана. – За какво си мислиш?

– За нищо – отвръщам аз и отново насочвам вниманието си върху салатата.

– О, я стига, кажи ми.

– Мислех си за нас двамата.

– Вече задължително трябва да ми кажеш! – заявява Патрик смеейки се. Посяга към мивката, намокря си ръката и ме пръска.

Изпищявам. Не мога да се въздържа. Преди умът ми да има време да ми обясни, че това е Патрик – просто Патрик, който се закача – аз се отдръпвам от него и прикривам главата си с ръце. Интуитивна, инстинктивна реакция, която ускорява пулса ми и кара ръцете ми да се потят. Въздухът вилнее около мен и за секунда се пренасям в друго време. На друго място.

Тишината е осезаема и аз бавно ставам, изправям се, сърцето ми заплашва да изскочи от гърдите. Ръцете на Патрик са отпуснати от двете му страни, изражението му е ужасено. Опитвам се да проговоря, но устата ми е пресъхнала, а и чувството на паника в гърлото ми още не е отшумяло. Поглеждам към госта си, виждам объркването и вината, изписани на лицето му, и знам, че се налага да му дам обяснение.

– Много съжалявам – започвам аз. – Аз... – Хващам се за главата уплашена.

Патрик се приближава до мен. Опитва се да ме прегърне, но аз го отблъсквам, засрамена от реакцията си и бореща се с внезапния импулс да му разкрия всичко.

– Джена – пита ме нежно той, – какво се е случило с теб?

Някой чука на вратата и двамата се поглеждаме.

– Аз ще отворя – казва Патрик, но аз поклащам глава.

– Сигурно е Йестин. – Благодарна съм за прекъсването и разтривам лицето си с пръсти. – Връщам се след минута.

В мига, в който отварям вратата, осъзнавам какво се случва.

Винаги съм искала просто да избягам: да се преструвам, че животът, който съм водила преди злополуката, принадлежи на някой друг и да се залъгвам, че отново мога да бъда щастлива. Често съм се чудила каква ли ще е реакцията ми, когато ме намерят. Чудех се какво ли ще е чувството да ме върнат и дали щях да се съпротивлявам.

Но когато полицаят изрича името ми, аз просто кимам.

– Да, това съм аз – отвръщам.

Мъжът е по-възрастен от мен, с черна коса, която е подстригана късо, и тъмен костюм. Изглежда мил и се питам какъв ли е животът му; дали има деца и съпруга.

Жената до него пристъпва напред. Изглежда по-млада, с тъмна чуплива коса, която пада около лицето ѝ.

– Детектив Кейт Евънс – представя се тя и отваря кожен портфейл, за да ми покаже металната си значка. – Служба за криминални разследвания на Бристъл. Арестувам ви за причиняването на смърт поради опасно шофиране и за напускането ви на сцената на местопрестъплението. Имате право да запазите мълчание, но всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда...

Затварям очи и издишам бавно. Време е да спра да се преструвам.

Ти стоеше в ъгъла в кафето на Студентския съюз, когато те видях за първи път. Не ме забеляза, не и тогава, макар че сигурно съм се отличавал от останалите: самотен костюмар сред тълпа от студенти. Заобиколена от приятелки, ти се смееше толкова силно, че трябваше да си бършеш просълзените очи. Взех си кафето и седнах на съседната на твоята маса, където прегледах вестника си и слушах разговора ви, който блуждаеше несвързано между темите, както беше характерно за жените. Най-накрая оставих вестника и просто те наблюдавах. Разбрах, че всички сте студентки по изкуство и сте последна година. Можех да предположа това от лекотата, с която отиде на бара, обади се на приятели, които стояха от другата страна на помещението, и се смееше, без да те интересува какво мислят другите. Точно в този момент научих името ти: Джена. Почувствах се леко разочарован, когато го чух. Разкошната ти коса и бледата ти кожа ти придаваха прерафаелитско[19] излъчване и аз очаквах нещо малко по-класическо. Вероятно Аурелия или Елинор. Въпреки това, без никакво съмнение, ти беше най-привлекателната от групата. Останалите бяха прекалено предвидими, прекалено крещящи. Сигурно беше на същата възраст като тях – с поне петнадесет години по-млада от мен, – но зрелостта беше изписана на лицето ти дори тогава. Огледа бара, все едно търсеше някого, и аз ти се усмихнах, но ти не ме видя. Няколко минути по-късно трябваше да тръгвам за лекцията си.

Бях се съгласил да изнеса шест лекции, които бяха част от програмата колежите да се интегрират в бизнес обществото. Никак не ми беше трудно да се справя: студентите или бяха задрямали, или много внимаваха, като се опитваха да попият всяка моя дума. Не е зле за човек, който не е учил в колеж. Изненадващо за "Бизнес" лекция присъстваха няколко момичета, чиято размяна на погледи не можа да ми убегне, когато влязох в аудиторията онзи първи ден. Бях нещо ново: по-стар от момчетата, които учеха тук и по-млад от професорите и местните им лектори. Костюмите ми бяха шити, ризите ми като че ли бяха правени по тялото ми, сребърните им ръкавели проблясваха на светлината. Нямах сиви косми в косата си – не и тогава, – нито корем, който трябва да крия под сакото си.

Докато говорех спирах в средата на изречението и поглеждах в очите някоя от студентките – различна всяка седмица. Те се изчервяваха и ми се усмихваха, преди да отместят поглед, а аз да продължа с лекцията си. Забавлявах се с фалшивите причини, които си измисляха, за да останат след часа, и бързането им да ме хванат, преди да си събера книгите и да си тръгна. Сядах на ръба на бюрото си, с една ръка се държах за него, докато се навеждах напред, за да чуя въпросите им. Виждах как пламъкът на надеждата угасваше в очите им, когато осъзнаваха, че нямам намерение да ги поканя на среща. Те не ме интересуваха. Не и както теб.

На следващата седмица отново беше в кафето с приятелите си и когато минах покрай твоята маса, ти вдигна поглед и ми се усмихна; не беше от учтивост, беше широка усмивка. Носеше яркосин потник, под който се виждаше дантелен черен сутиен и широки военни панталони, които стояха ниско на талията ти. Между двете ти дрехи се беше оголила част от гладката ти, загоряла кожа, и аз се запитах дали си наясно с този факт – ако да, защо не те безпокои.

Разговорът се измести от курсовата работа към връзките. Говорехте за момчета, предполагам, макар че ги наричахте мъже. Приятелките ти шептяха и се налагаше да се напрегна, за да ги чувам. Подготвих се да чуя и твоето мнение по въпроса със задявките за една нощ и безразсъдните флиртове. Бях те преценил добре, защото единственото, което чух да излиза от устата ти, беше смях и насочени към приятелките ти шеги. Ти не беше като тях.

Мислех си за теб цяла седмица. На обяд реших да се разходя из колежа с надеждата, че ще те срещна. Видях една от приятелките ти – високата, с боядисаната коса – и вървях след нея известно време, но тя влезе в библиотеката, а аз не можех да я последвам, за да видя дали щеше да се срещне с теб.

В деня на четвъртата ми лекция пристигнах рано и бях награден за усилията си, като те видях да стоиш сама на същата маса, на която те бях видял предните два пъти. Четеше някакво писмо и забелязах, че плачеш. Гримът ти се беше размазал под очите ти и макар че нямаше да се съгласиш с мен, беше много по-красива така. Взех си кафето и дойдох на твоята маса.

– Нещо против да седна на вашата маса?

Натика писмото в чантата си.

– Сядайте.

– Мисля, че сме се виждали и преди тук – казах аз и седнах срещу теб.

– Така ли? Съжалявам, не помня.

Дразнещо е, че си забравила толкова бързо, но беше разстроена и вероятно не можеше да мислиш трезво.

– Водя лекции в колежа в момента. – По-рано бях осъзнал, че студентите са изключително благосклонни към преподавателите. Дали беше заради желанието някой да каже добра дума за тях, или просто заради контраста с момчетата, които едва бяха излезли от тийнейджърските си години, не бях сигурен, но определено подходът работеше.

– Наистина? – Очите ти просветнаха. – По какво?

– Бизнес науки.

– О. – Блясъкът изчезна и аз изпитах истинско възмущение, че с лека ръка зачеркна нещо толкова важно. Твоето изкуство едва ли щеше да успее да храни и облича семейство, или пък да съживи един град.

– С какво се занимавате, когато не водите лекции? – попита ме ти.

Не би трябвало да ме интересува какво си мислиш, но изведнъж за мен беше много важно да те впечатля.

– Притежавам софтуерна компания – отговорих аз. – Продаваме програми в целия свят. – Не споменах Дъг, чийто дял беше шестдесет процента, а моят само четиридесет, както и не доуточних, че в целия свят засега означаваше само Ирландия. Бизнесът се разрастваше, а аз не ти казах нищо, което не бях казал на банковия управител при последното ни искане за заем.

– Последна година сте, нали? – Смених темата.

Ти кимна.

– Изучавам...

Вдигнах ръката си, за да я спра.

– Не ми казвайте, нека позная.

Ти се засмя, играта ти харесваше и аз се правех, че мисля известно време, като си позволих да огледам добре впитата по тялото ти рокля на райета и увития около косата ти шал. Тогава беше повече килограми и гърдите ти опъваха материята. Можех да видя очертанията на зърната ти и се зачудих дали са светли или тъмни.

– Изучавате изкуство – казах най-накрая.

– Да! – Изглеждаше смаяна. – Откъде знаете?

– Приличате ми на човек на изкуството – отвърнах аз, все едно беше очевидно.

Не каза нищо, но две червени петна се появиха в горната част на бузите ти и не успя да възпреш усмивката, която се разля по лицето ти.

– Иън Питърсън. – Изпънах ръка, за да се ръкувам с теб, усетих хладината на кожата ти върху пръстите си и продължих да държа дланта ти малко повече, отколкото беше нормално.

– Джена Грей.

– Джена – повторих аз. – Необичайно име. Съкратено ли е от нещо?

– Дженифър. Но винаги са ме наричали Джена. – Засмя се безгрижно. Последната следа от сълзите ти беше изчезнала, а с нея и уязвимостта ти, която намирах за толкова привлекателна.

– Нямаше как да не забележа, че беше малко разстроена. – Минах веднага на ти и посочих към писмото, което беше смачкано в отворената ти чанта. – Да не би да получи някакви лоши новини?

Лицето ти помръкна веднага.

– От баща ми е.

Не казах нищо, просто наклоних глава лекичко на една страна и зачаках. Жените рядко се нуждаеха от покана, за да говорят за проблемите си, и ти не беше изключение.

– Тръгна си, когато бях на петнадесет, и оттогава не съм го виждала. Миналия месец го издирих и му писах, но той не иска да има нищо общо с мен. Казва, че има ново семейство и трябва да оставим миналото в миналото. – Направи въздушни кавички и саркастична физиономия, която не успя да прикрие горчивината ти.

– Това е ужасно – отвърнах аз. – Не мога да си представя, че някой не би искал да те види.

Ти веднага омекна и почервеня.

– Той губи – каза ти, макар че очите ти отново се навлажниха и заби поглед в масата.

Наведох се напред.

– Да ти взема ли кафе?

– Ще бъде чудесно.

Когато се върнах, на масата към теб се бяха присъединили група приятели. Разпознах две от момичетата, но към тях имаше трето, както и момче с пробити уши и дълга коса. Бяха заели всички столове и аз трябваше да си взема от друга маса, за да мога да седна. Подадох ти чашата и зачаках да обясниш на останалите, че сме по средата на разговор, но ти просто ми благодари за кафето и ме представи на приятелите си, чиито имена забравих на мига.

Едната от тях ми зададе въпрос, но аз не можех да сваля очи от теб. Разговаряше сериозно с дългокосото момче за някаква домашна за края на годината. Косата ти падна върху лицето ти и ти нетърпеливо я прибра зад ухото си. Вероятно усети погледа ми върху себе си, защото се обърна към мен. Усмивката ти беше извинителна и аз веднага ти простих за липсата на възпитание у приятелите ти.

Кафето ми изстина. Не исках да съм първият тръгнал си, като по този начин щях да им осигуря храна за обсъждането ми, но имаше само няколко минути преди лекцията ми. Изправих се и изчаках да ме забележиш.

– Благодаря ти за кафето.

Исках да те попитам дали ще се видим отново, но как можех да го сторя пред всичките ти приятели?

– Навярно ще се засечем следващата седмица? – попитах аз, все едно нямаше абсолютно никакво значение за мен. Но ти се беше обърнала към приятелите си и аз си тръгнах, като в ушите ми продължаваше да звънти смехът ти.

Този смях не ми позволи да се върна следващата седмица и когато отново се видяхме две седмици по-късно, облекчението на лицето ти ми подсказа, че съм взел правилното решение, като съм стоял настрана. Този път не те попитах дали може да седна при теб, просто взех две кафета – твоето черно с едно захарче.

– Помниш как си пия кафето!

Свих рамене, все едно не беше нищо особено, макар че си го бях записал в бележника срещу датата, в която се срещнахме, както правех винаги.

Този път си позволих да те питам повече неща за самата теб и те видях как се разтвори пред мен като листо, което търси влага. Показа ми рисунките си и аз започнах да прелиствам през листовете с добри, но неоригинални произведения. Казах ти, че са изключителни. Когато приятелите ти пристигнаха, бях на път да стана и да донеса още столове, но ти им каза, че си заета, каза им, че ще се присъединиш към тях по-късно. В този момент всяко мое притеснение относно теб се изпари и аз задържах погледа ти, докато не го отмести, изчерви се и ми се усмихна.

– Няма да те видя следващата седмица – казах ти аз. – Днес е последната ми лекция.

Бях трогнат да видя как на лицето ти се изписа разочарование.

Отвори уста, за да кажеш нещо, но се възпря, а аз чаках и се наслаждавах на онова, което предстоеше. Можех да те попитам сам, но исках да го чуя от теб.

– Да пийнем по нещо някоя вечер? – попита ме ти.

Направих се, че обмислям предложението ти, все едно подобна мисъл никога не ми беше хрумвала.

– Какво ще кажеш за вечеря? Отвориха нов френски ресторант в града – вероятно можем да го пробваме този уикенд?

Неприкритата ти радост беше очарователна. Сетих се за Мари и за нейното студено безразличие към всичко, беше толкова незаинтересована от изненадите и толкова отегчена от живота. Досега не се бях замислял, че може би е от възрастта, но когато видях детинското ти щастие при мисълта за вечеря в скъп ресторант, разбрах, че съм бил прав да си потърся някоя по-млада. Някоя не толкова отракана. Не те смятах за самата невинност, разбира се, но поне все още не беше станала цинична и недоверчива.

Взех те от общежитието, без да обръщам внимание на любопитните погледи на студентите, които минаваха покрай твоята врата, и останах изключително доволен да те видя облечена в елегантна черна рокля, а дългите ти крака в плътен черен чорапогащник. Когато ти отворих вратата на колата, ти се изненада.

– Мога да свикна с това.

– Изглеждаш прекрасно, Дженифър – казах аз и ти се засмя.

– Никой не ме нарича Дженифър.

– Имаш ли нещо против?

– Не, мисля, че нямам. Просто ми звучи смешно.

Ресторантът не отговаряше на ранните възторжени ревюта, които четох, но като че ли това не ти направи впечатление. Поръча си картофи соте с пилето и аз коментирах избора ти:

– Рядко е да срещнеш жена, която не се притеснява, че ще качи някое и друго килце. – Усмихнах се, за да ти покажа, че се шегувам.

– Не съм почитателка на диетите – отвърна ми ти. – Животът е прекалено кратък. – Въпреки това изяде сметановия сос на пилето си, но остави картофите. Когато сервитьорът ни предложи менюто с десертите, аз го отпратих.

– Само кафе, моля. – Забелязах разочарованието ти, но нямаше нужда от мазни пудинги. – Какво смяташ да правиш, когато се дипломираш? – попитах те аз.

Ти въздъхна.

– Не знам. Един ден бих искала да отворя галерия, но засега просто трябва да си намеря работа.

– Като художничка?

– Де да беше толкова лесно! Аз съм скулптор, предимно, и ще се опитам да продам всичко, което изработя, но междувременно ще се наложи да работя нещо – като барманка или в някой магазин – за да мога да си плащам сметките. В крайна сметка сигурно ще се върна да живея при мама.

– Разбирате ли се с нея?

Сбърчи нос по начина, по който го правят децата.

– Не особено. Тя е много близка със сестра ми, но двете никога не сме били първи дружки. Нейна е вината, че баща ми си тръгна, без да се сбогува.

Налях и на двама ни по чаша вино.

– Какво е сторила?

– Изрита го. Каза ми, че съжалява, но имала живот, който иска да живее, и не можела да продължава по този начин. След това забрани да говорим за него. Мисля, че това е най-егоистичната постъпка, която съм виждала.

Видях тъгата в очите ти и се пресегнах през масата, за да поставя ръката си върху твоята.

– Смяташ ли да пишеш отново на баща си?

Ти поклати енергично глава.

– Беше пределно ясен в писмото си, че трябва да го оставя на мира. Не знам какво е сторила мама, но е било доста лошо, щом не иска да ни вижда повече.

Сплетох пръсти с твоите и започнах да галя меката кожа между палеца и показалеца ти.

– Не можем да си избираме родителите – казах аз, – което е жалко.

– Ти близък ли си с твоите?

– Моите са мъртви. – Изричал съм тази лъжа толкова често, че почти съм започнал да вярвам в нея. Възможно е да се е превърнала в истина – откъде можех да знам? Така и не им изпратих адреса си, когато се преместих на юг, а и не мисля, че са прекарали много безсънни нощи заради заминаването ми.

– Съжалявам.

Ти стисна ръката ми и очите ти се изпълниха със състрадание.

Усетих раздвижване в слабините си и наведох поглед.

– Мина много време оттогава.

– Значи имаме нещо общо помежду си – каза ти. Дари ме със смела усмивка, според която разбираше положението ми. – И на двама ни липсват бащите ни.

Не ми стана ясно дали нарочно каза това – макар че грешеше – но те оставих да си мислиш, че си ме разгадала.

– Забрави го, Дженифър – казах ти аз. – Не заслужаваш да се отнасят така с теб. По-добре си без него.

Кимна, но можех да разбера, че не беше съгласна с мен. Поне не тогава.

Очакваше да дойда в стаята ти, но нямах никакво желание да прекарвам и час в студентско общежитие, където да пием евтино кафе в нащърбени чаши. Щях да те заведа в дома си, но вещите на Мари все още бяха там и знаех, че щеше да ги забележиш. Освен това нещата тук бяха различни. Не исках задявка за една нощ, исках теб.

Изпратих те до вратата ти.

– Кавалерството не е умряло в крайна сметка – пошегува се ти.

Поклоних се лекичко и когато се засмя, се почувствах абсурдно доволен, че те бях развеселил.

– Не мисля, че досега съм излизала с такъв истински джентълмен.

– В такъв случай – казах аз, взех ръката ти и я целунах, – трябва да ни стане навик.

Ти се изчерви и прехапа устна. Вдигна едва брадичката си, за да ми позволиш да те целуна.

– Приятни сънища – пожелах ти аз. Обърнах се и тръгнах към колата си, без да погледна зад рамо. Желаеше ме – това беше очевидно – но все още не ме желаеше достатъчно.

Рей беше озадачен от липсата на емоция в Джена Грей. Нямаше яростни викове, нито трескаво отричане на вината или изблик на разкаяние. Наблюдаваше лицето ѝ внимателно, докато Кейт осъществяваше ареста, но единственото, което забеляза на него, беше облекчение. Почувства се страшно неловко, все едно някой му беше откраднал краката. След повече от година в търсене на убиеца на Джейкъб, Джена Грей съвсем не покриваше очакванията му.

Тя беше поразителна, не просто красива. Носът ѝ беше тънък, но дълъг, а бледата ѝ кожа беше покрита от лунички, които преливаха една в друга на места. Зелените ѝ очи бяха изкривени леко нагоре, което ѝ придаваше котешки вид, а тъмнокестенявата ѝ коса се спускаше върху раменете ѝ. Жената нямаше грим и макар торбестите ѝ дрехи да прикриваха фигурата ѝ, тясната ѝ талия и тънкият врат подсказваха, че е със слабо телосложение.

Джена попита дали може да получи малко време, за да си събере нещата.

– Имам гост в момента – ще се наложи да му обясня всичко това. Бихте ли ни оставили насаме за минута-две? – Жената говореше толкова тихо, че Рей трябваше да се наведе, за да може да я чуе.

– Опасявам се, че това не е възможно – отвърна той. – Ще ви придружим.

Джена прехапа устната си и се поколеба за миг, но после отстъпи назад и позволи на Рей и Кейт да влязат във вилата. Някакъв мъж се намираше в кухнята, в ръката си държеше чаша вино. Лицето на Джена беше лишено от всякаква емоция, но за сметка на това всичко беше изписано върху лицето на госта, който инспекторът предположи, че е приятелят на жената.

Мястото беше толкова малко, че вероятно мъжът беше чул абсолютно всичко. Рей се огледа наоколо. Колекция от внимателно подредени камъни събираше прах над камината, пред която беше поставен тъмночервен килим, прогорен на доста места. Едно одеяло в калейдоскопични цветове покриваше дивана, вероятно опит да се освежи малко помещението, но осветлението беше слабо и ниският таван накара Рей да се наведе, когато премина от дневната в кухнята. Какво място за живеене само. На километри отвсякъде и леденостудено, въпреки горящия огън. Зачуди се защо ли жената го беше избрала, дали си мислеше, че тук ще може да се скрие.

– Това е Патрик Матюс – представи госта си Джена, все едно се бяха събрали на социално събитие. Тя обърна гръб на Рей и Кейт и инспекторът се почувства така, все едно се натрапва.

– Налага се да придружа тези полицаи. – Думите ѝ бяха отсечени и равнодушни. – Нещо ужасно се случи миналата година и трябва да оправя всичко.

– Какво става? Къде ще те отведат?

Човекът или не знаеше абсолютно нищо за случилото се, или беше невероятен лъжец, помисли си Рей.

– Ще я отведем в Бристъл – отвърна той и пристъпи напред, за да подаде визитната си картичка на Патрик, – където ще бъде разпитана.

– Не може ли да проведете разпита утре? Мога да я закарам до Суонзи на сутринта. – Господин Матюс – започна Рей, търпението му беше на изчерпване. Отне му три часа да стигне до Пенфейш и още час да намери "Блейн Кеди". – Миналия ноември дете на пет години беше блъснато и убито от кола, която не е спряла. Опасявам се, че това не може да чака до сутринта.

– Какво общо има тази злополука с Джена?

Последва кратко мълчание. Патрик погледна първо към Рей, а после и към приятелката си. Бавно заклати глава.

– Не. Трябва да има някаква грешка. Та ти дори не шофираш.

Жената задържа погледа му.

– Няма грешка.

Рей усети надигащите се в него тръпки от хладината в гласа ѝ. През изминалата година се опитваше да си представи кой би могъл да бъде толкова коравосърдечен, че да избяга и да остави едно умиращо дете на пътя. Сега, когато се изправи лице в лице с убийцата, се опитваше да се държи професионално. Знаеше, че не само той се чувства по този начин: за колегите му също щеше да е доста трудно да се справят, също както им беше трудно да се държат учтиво с изнасилвачи и педофили. Погледна към Кейт и видя, че и тя изпитва същото. Колкото по-скоро се върнеха в Бристъл, толкова по-добре.

– Трябва да тръгваме – каза на Джена. – Когато стигнем до ареста, ще бъдете разпитана и ще имате възможност да ни разкажете какво се случи. Дотогава не можем да говорим по случая. Разбирате ли?

– Да. – Жената взе малка раница, закачена на гърба на един от столовете. Обърна се към Патрик: – Ще можеш ли да останеш и да се грижиш за Бо? Ще се опитам да ти се обадя, когато разбера какво се случва.

Мъжът кимна, но не изрече нищо. Рей се запита какво ли си мисли. Какво ли беше чувството да разбереш, че някой, когото смяташ, че познаваш, те лъже?

Инспекторът сложи белезниците на китките на Джена, провери да не са прекалено стегнати, и забеляза, че жената не реагира по никакъв начин, докато го правеше. Видя белега на дланта ѝ, но тя стисна ръка и го скри.

– Опасявам се, че колата ни е малко надалеч – съобщи Рей. – Не стигнахме по-близо от караванния парк.

– Пътят свършва на около осемстотин метра оттук – обясни Джена.

– Само толкова ли са? – На Рей му се бяха сторили много повече, когато идваха с Кейт насам. Намери фенерче в багажника на колата, но батериите му бяха на привършване и трябваше да го разтриса на всеки няколко метра, за да работи.

– Обади ми се при първа възможност – каза Патрик, когато поведоха Джена навън. – И си наеми адвокат! – провикна се след тях, но черната нощ погълна думите му и жената не му отговори.

Представляваха странно трио, което се тътреше по пътя към караванния парк и Рей се радваше, че Джена им сътрудничи. Може и да беше слаба, но беше висока колкото него и определено познаваше околността много по-добре от тях. Инспекторът беше напълно дезориентиран и въобще нямаше представа колко са близо до ръба на скалите. Всеки път, в който чуеше по-силно плясъка на вълните, очакваше да го опръска морска вода. Почувства облекчение, когато стигнаха до караванния парк безпроблемно и отвори задната врата на корсата без отличителни знаци за Джена, която влезе вътре, без никакви протести.

Двамата с Кейт се отдалечиха на няколко метра от колата, за да поговорят.

– Смяташ ли, че е с всичкия си? – попита детективката. – Не е обелила и две думи.

– Кой знае? Може да е в шок.

– Предполагам, че след всичкото това време, е решила, че се е измъкнала. Как е възможно да е толкова коравосърдечна? – Кейт поклати глава.

– Нека първо чуем какво има да ни каже, става ли? – Предложи Рей. – Преди да я окачим на въжето. – След еуфорията, че най-накрая бяха идентифицирали шофьора, арестът беше някак си съвсем неочакван.

– Красивите жени също могат да бъдат убийци, наясно си с това, нали? – попита Кейт. Смееше се насреща му. Преди да успее да отговори, тя грабна ключовете от ръката му и тръгна към колата.

Пътуването им до участъка беше изключително неприятно заради бавното движение по магистрала "М4". Рей и Кейт разговаряха тихичко на безопасни теми: политиката в службата, новите коли, обявите за свободни позиции в полицията. Инспекторът предположи, че Джена е заспала, но жената проговори, когато наближаваха Нюпорт.

– Как ме открихте?

– Не беше толкова трудно – отговори ѝ Кейт, когато видя, че Рей няма намерение да го стори. – Имаш акаунт за интернет услуги на твоето име. Проверихме информацията с хазяина ти, за да се уверим, че няма грешка – човекът ни беше изключително полезен.

Рей се обърна назад, за да види как Джена приема нещата, но тя гледаше навън през прозореца към натовареното движение. Единственият знак, че не е чак толкова отпусната, колкото изглеждаше, бяха свитите ѝ в скута юмруци.

– Сигурно ви е било тежко – продължи детективката, – да живеете с онова, което сте сторили.

– Кейт – каза предупредително Рей.

– За майката на Джейкъб е по-тежко, разбира се...

– Достатъчно, Кейт – сряза я инспекторът. – Спести си приказките за разпита. – Стрелна я с предупредителен поглед и тя се намръщи насреща му отбранително. Нощта щеше да е дълга.

В мрака на полицейската кола си позволявам да заплача. Горещи сълзи капят върху стиснатите ми юмруци, докато детективката ми говори и въобще не се опитва да скрие отвращението си. Заслужавам всяка една дума, но въпреки това ми е трудно да ги чуя. Нито за миг не съм забравила майката на Джейкъб. Нито за миг не съм спирала да мисля за загубата ѝ – загуба, много по-голяма от моята. Мразя се за онова, което сторих.

Насилвам се да дишам дълбоко и равномерно, за да прикрия хлиповете си; не желая да привличам вниманието на полицаите. Представям си ги как чукат на вратата на Йестин и бузите ми изгарят от срам. Новините, че излизам с Патрик, се разпространиха толкова бързо из селото, че вероятно клюката за този последен скандал вече е в обращение.

Нищо не е по-зле от изражението на Патрик, когато се върнах в кухнята с полицаите. Чувството, че е предаден, е изписано толкова ясно на лицето му, все едно е надраскано с триметрови букви върху него. Всичко, което е мислил за мен, е било лъжа, лъжа, която е целяла да прикрие едно непростимо престъпление. Не мога да го виня за пламъка в очите му. Трябваше да помисля, преди да се сближа с някого – преди да допусна някого до себе си.

Вече се намираме в покрайнините на Бристъл. Искам да прочистя ума си от всичко. Ще ме отведат в стаята за разпити и ще ми предложат да се обадя на адвоката си. Полицията ще ми задава въпроси и аз ще им отговарям с цялото спокойствие, на което съм способна. Няма да плача или да сипя извинения. Те ще ме обвинят, ще се изправя пред съд и всичко ще приключи. Най-накрая ще бъде раздадено правосъдие. Така ли работи системата? Не съм убедена. Познанията ми за полицията са придобити от детективските романи и статиите във вестниците – никога не съм предполагала, че ще свърша от тази страна на оградата. В ума ми изниква купчина с вестници, снимката ми е увеличена, за да се види всяка подробност от лицето ми. Лицето на убийца.

Една жена е арестувана във връзка със смъртта на Джейкъб Джордан.

Не знам дали вестниците ще публикуват името ми, но дори да не го сторят, със сигурност ще отразят историята. Слагам ръка на гърдите си и усещам тупкането на сърцето върху дланта си. Топло ми е и съм изпотена, все едно ме наляга треска. Всичко се разпада.

Колата намалява и завива към паркинга на няколко грозни сиви сгради, отделени от околните офис блокове само от полицейската служба на Ейвън и Съмърсет, която се издига над главния вход. Превозното средство е умело насочено към малкото пространство между две полицейски коли и детективката отваря вратата ми.

– Добре ли сте? – пита ме тя. Гласът ѝ е по-мек сега, сякаш съжалява за грубите думи, които ми е казала по-рано.

Кимам, благодарна и жалка.

Няма достатъчно място вратата да се отвори напълно и е странно да слизам с оковани в белезници ръце. Непохватността, с която се движа, ме кара да се чувствам още по-изплашена и дезориентирана и се чудя дали завързаните ми ръце са причината. В крайна сметка, ако сега побягна, къде ще отида? Задният двор е ограден от високи стени с електрически врати, които блокират изхода. Когато най-накрая се наемам да сляза, детектив Евънс ме хваща за ръката и ми помага да се измъкна от колата. Тя не ме стиска силно, но самото действие ме кара да се чувствам клаустрофобично и се опитвам да потисна желанието си да я отблъсна. Тя ме води до метална врата, където мъжът натиска някакъв бутон и говори в интеркома.

– Инспектор Стивънс – казва той. – Водя задържана.

Тежката врата се отваря и влизаме в голямо помещение с мръсни бели стени. Вратата се затръшва зад нас, но звукът продължава да кънти цяла минута в ушите ми. Въздухът е застоял, въпреки шумната климатична система, която е монтирана на тавана. Носи се ритмично тропане, което идва някъде иззад лабиринта от стени пред нас. В края на помещението се намира сива метална пейка, захваната с болтове за пода, където млад мъж в средата на двайсетте си години си дъвче ноктите и плюе на пода онова, което отгризне със зъби. Облечен е в синьо долнище на анцуг с протрити крачоли, маратонки и мръсен сив суитчър с изтъркано лого. Вонята от тялото му засяда в гърлото ми и аз се извръщам на една страна, преди да успее да види смесицата от страх и съжаление в очите ми.

Прекалено съм бавна.

– Добре ме огледа, нали, захарче? – Гласът на мъжа е висок и носов като момчешки. Поглеждам към него, но не му отговарям.

– Ела да ми видиш съкровището, ако искаш! – Младежът се хваща за слабините и се смее, избликът му е някак си нелеп на фона на тази мрачна и грозна кутия.

– Стига с глупостите, Лий – казва инспектор Стивънс. Мъжът поставя самодоволна усмивка на лицето си и се обляга отново на стената, за да продължи да се хили на остроумието си.

Детектив Евънс отново ме хваща за лакътя, ноктите ѝ се забиват в кожата ми, докато ме води пред едно високо бюро. Заклещен зад него, се намира униформен офицер, чиято бяла риза е опъната върху огромния му корем. Кима на полицайката, но мен ме поглежда само бегло.

– Обстоятелства?

Детектив Евънс маха белезниците ми и като че ли на мига започвам да дишам по-леко. Търкам червените бразди по китките си и изпитвам перверзно удоволствие от болката, която ми причинява това действие.

– Сержант, това е Джена Грей. На двадесет и шести ноември 2012-а Джейкъб Джордан беше блъснат от кола във Фишпондс. Шофьорът не е спрял. Колата беше идентифицирана като червен форд "Фиеста" с номер J634 OUP, регистриран на Джена Грей. По-рано днес отидохме в "Блейн Кеди", вила близо до Пенфейш в Уелс, където в 19:33 часа арестувах Грей по подозрение за причиняване на смърт поради опасно шофиране и напускане на сцената на пътнотранспортно произшествие.

От пейката в края на ареста се чува тихо подсвиркване и инспектор Стивънс стрелва Лий с предупредителен поглед.

– Какво прави той тук всъщност? – Мъжът не се обръща към никой в частност.

– Чака да бъде разпитан. Ще го разкарам. – Без да се обръща, сержантът се провиква: – Сали, би ли върнала Робъртс отново във втора дупка? – Едра тъмничарка излиза от офиса зад бюрото, от колана ѝ виси голяма връзка с ключове. Яде нещо и тупа трохите от вратовръзката си. Тъмничарката отвежда Лий във вътрешността на ареста и той ме стрелва с отвратен поглед, докато върви. Така ще бъде и в затвора, когато разберат, че съм убила дете. Другите затворнички ще бъдат отвратени, ще извръщат поглед, когато мина покрай тях. Захапвам долната си устна, защото осъзнавам, че ще е много по-лошо от това. Стомахът ми се свива от страх и за първи път се питам дали ще успея да се справя. Напомням си, че съм минала и през по-лошо.

– Колан – казва сержантът, в ръката си държи празна найлонова торба.

– Моля? – Говори ми така, все едно съм наясно с правилата, но аз вече съм объркана.

– Колана ви. Свалете го. Носите ли някакви бижута? – Мъжът става нетърпелив и аз се заемам с колана си, вадя го от гайките на дънките и го слагам в торбата.

– Не, нямам бижута.

– Брачна халка?

Поклащам глава и инстинктивно докосвам празното място на безимения си пръст. Детектив Евънс проверява чантата ми. Нямам никакви по-лични неща в нея, но въпреки това чувството е все едно наблюдавам крадец, който обира къщата ми. Един тампон се търкулва върху плота.

– Ще имате ли нужда от тях? – пита ме тя. Тонът ѝ е нормален и нито инспектор Стивънс, нито офицера от ареста казват нещо, но аз се изчервявам бързо.

– Не.

Жената го пуска в найлоновата торба, преди да отвори портмонето ми, да извади няколкото карти, които са там, и да отдели монетите на една страна. В този момент забелязвам бледосинята картичка сред касовите бележки и банковите карти. В помещението настава пълна тишина и аз мога да чуя как сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите ми. Когато поглеждам към детектив Евънс, виждам, че тя е спряла да пише и гледа право към мен. Не искам да я поглеждам, но не мога да се спра. Остави, мисля си, просто остави. Бавно и преднамерено жената взима картичката и я оглежда. Смятам, че има намерение да ме пита за нея, но вместо това я записва в списъка и я оставя при останалите ми неща в торбата. Издишам бавно.

Опитвам се да се концентрирам върху думите на сержанта, но съм изгубена в потока от правила и права. Не, не искам да уведомяват никого, че съм тук. Не, не искам служебен юрисконсулт...

– Сигурна ли сте? – прекъсва ме инспектор Стивънс. – Имате право на безплатен правен съвет, докато сте тук.

– Нямам нужда от адвокат – отвръщам меко. – Аз го извърших.

Настъпва тишина. Тримата полицаи си разменят погледи.

– Подпишете тук – казва сержантът – и тук, и тук, и тук. – Взимам химикала и драскам името си до дебели черни кръстове. Мъжът поглежда към инспектор Стивънс. – Право в стаята за разпит?

В стаята за разпит е задушно и мирише на цигарен дим, въпреки олющения надпис на вратата Пушенето забранено. Инспектор Стивънс ми показва къде да седна. Опитвам се да си дръпна стола по-близо до масата, но той е захванат с болтове за пода. Някой е написал с химикал мръсни думи върху масата. Инспектор Стивънс завърта превключвател на черна кутия на стената до него и се чува писклив звук. Мъжът прочиства гърлото си.

– Часът е 22:45, четвъртък, втори януари 2014-а. Намираме се в стая за разпити номер три в Бристълския полицейски участък. Аз съм инспектор 431 Рей Стивънс. С мен е детектив 3908 Кейт Евънс. – Полицаят поглежда към мен. – Бихте ли казали името и датата си на раждане за протокола, моля?

Преглъщам и се опитвам да насиля устата си да се раздвижи.

– Джена Алис Грей, родена на двадесет и осми август 1976-та.

Оставям думите на инспектора да се носят наоколо, сериозността на обвинението срещу мен, последствията от злополуката върху семейството, върху обществото като цяло. Не ми казва нищо, което вече да не знам, а и не може да добави повече вина към онази, която вече изпитвам.

Най-накрая идва моят ред.

Говоря тихо, погледът ми е насочен към масата между нас, надявам се да не ме прекъсне. Искам да кажа всичко само веднъж.

– Денят беше дълъг. Ходих на изложба в другия край на Бристъл и бях изморена. Навън валеше и не виждах много добре. – Опитвам се да говоря с премерен и спокоен глас. Искам да обясня как се случи, но не искам да звуча отбранително – как е възможно да оправдая случилото се? Толкова много пъти съм се чудила какво бих казала, ако се стигнеше дотук, но сега думите ми се струват странни и неискрени.

– Изникна от нищото – продължавам аз. – В единия момент пътят беше празен, а в следващия се появи то, пресичаше на бегом. Малко момченце със синя вълнена шапка и червени ръкавици. Беше прекалено късно, прекалено късно да направя каквото и да било.

Хващам ръба на масата с две ръце, опитвам се да се закотвя в настоящето, тъй като миналото заплашва да ме превземе. Чувам писъка на спирачките, помирисвам парливата миризма на изтърканите гуми върху мокрия асфалт. Когато Джейкъб се удари в предното стъкло, за момент се намираше на сантиметри от мен. Можех да се пресегна и да докосна лицето му през стъклото. Но той се сгърчи и падна на пътя. В този момент видях майка му, която клекна пред безжизненото телце и затърси пулс. Когато не откри такъв, изпищя; първичен писък, който извади всяка глътка въздух от тялото ѝ, а аз наблюдавах ужасена през размазаното предно стъкло как под главата на момчето се образува кървава локва, мокрият асфалт заблестя в червено на светлините на фаровете.

– Защо не спряхте? Не излязохте? Не се обадихте за помощ?

Връщам се отново в стаята за разпити и поглеждам към инспектор Стивънс. Почти съм забравила, че той е тук.

– Не можех.

– Естествено, че е можела да спре! – каза Кейт, докато изминаваше краткото разстояние от бюрото до прозореца и обратно. – Толкова е студена, че ме кара да настръхвам.

– Би ли седнала? – Рей изпи кафето си и потисна една прозявка. – Изморяваш ме още повече. – Минаваше полунощ, когато двамата неохотно решиха да приключат за вечерта и да позволят на Джена да поспи малко.

Кейт седна.

– Защо мислиш, че признава всичко толкова лесно сега, след повече от година от случилото се?

– Не знам – отвърна Рей, отпусна се в стола си и качи крака си на бюрото на Дребния. – Има нещо нередно в цялата работа.

– Какво например?

Рей поклати глава.

– Просто предчувствие. Вероятно съм изморен. – Вратата на Службата за криминални разследвания се отвори и вътре влезе Дребния. – Късно се връщаш. Как беше там?

– Натоварено – отвърна сержантът. – Само Бог знае защо хората искат да живеят на това място.

– Спечели ли майката на Джейкъб.

Дребния кимна.

– Няма да основе фен клуб скоро, но е на линия. След смъртта на Джейкъб е чувствала, че обществото стоварва голяма доза вина върху нея. Каза, че ѝ било достатъчно трудно да бъде приета, тъй като е чужденка, а злополуката само наляла допълнително масло в огъня.

– Кога си е тръгнала? – попита Кейт.

– Веднага след погребението. В Лондон има голяма полска общност и Аня отседнала при свои братовчеди в претъпканата им къща. Ако четем между редовете, съществува голям въпросителен знак дали разполага с необходимите документи, за да започне работа, което не помага, когато се наложи да се издирва.

– Доволна ли беше, че разговаря с теб? – Рей изпъна ръце пред себе си и изпука пръстите си. Кейт потръпна.

– Да – отвърна Дребния. – Останах с впечатлението, че почувства облекчение, че има някого, с когото да поговори за Джейкъб. Знаеш ли, че не беше казала на семейството си у дома? Била прекалено засрамена.

– Засрамена? Защо, по дяволите, би била засрамена? – изуми се Рей.

– Дълга история – отговори сержантът. – Аня дошла в Обединеното кралство на осемнадесет. Не е много разговорлива как е стигнала, но в крайна сметка започнала да работи с кешово заплащане като чистачка в офисите на "Глийтхорн". Сприятелила се с един от мъжете, който работел там, и не след дълго забременяла.

– И вече не са заедно с бащата? – предположи Кейт.

– Точно. Родителите на Аня били ужасени, че ще ражда извънбрачно дете, и настояли да се прибере у дома в Полша, където да могат да се грижат за нея, но жената отказала. Заявила, че иска да им докаже, че може да се справи сама.

– А сега вини себе си. – Рей поклати глава. – Бедното момиче. На колко години е?

– Двадесет и шест. Когато Джейкъб бил убит, тя си помислила, че това е нейното наказание задето не ги е послушала.

– Толкова тъжно. – Кейт стоеше мълчалива с вдигнати до гърдите си колене. – Вината не е била нейна – не тя е карала шибаната кола!

– Казах ѝ това, разбира се, но тя е натрупала доста вина оттогава насам. Както и да е, съобщих ѝ, че сме задържали някого и очакваме присъда – при положение че вие двамата сте си свършили добре работата. – Мъжът изгледа накриво Кейт.

– Не се опитвай да ме закачаш – отвърна детективката. – Прекалено късно е и чувството ми за хумор е дезертирало. Получихме самопризнания от Грей, но стана късно и ѝ позволихме да поспи до сутринта.

– Точно това смятам да направя и аз – каза Дребния. – Ако нямаш нищо против, шефе? – Мъжът развърза вратовръзката си.

– Двамата ще го направим – отвърна Рей. – Хайде, Кейт, стига толкова за тази нощ. Ще продължим на сутринта и ще видим дали Грей ще ни каже къде е колата.

Тръгнаха към задния двор. Дребния вдигна ръка за довиждане, когато мина с колата си покрай тях. Насочи се към големите метални врати, като остави Рей и Кейт в полумрака зад себе си.

– Дълъг ден – каза инспекторът. Въпреки умората си, изведнъж желанието му да се прибира у дома се изпари.

– Да.

Бяха толкова близо един до друг, че усещаше лекия аромат на парфюма на Кейт. Усети, че сърцето му е започнало да бие силно в гърдите му. Ако я целунеше сега, нямаше да има връщане назад.

– Лека нощ – пожела му детективката, но не помръдна.

Рей направи една крачка и извади ключовете от джоба си.

– Лека нощ, Кейт. Приятни сънища.

Въздъхна, когато се качи в колата. Беше толкова близо до преминаването на границата.

Толкова близо.

Часът беше около два, когато Рей си легна, и като че ли след няколко секунди алармата му звънна и отново го изпрати на работа. Сънят му беше неспокоен, не можеше да спре да мисли за Кейт. По време на сутрешния брифинг постоянно се опитваше да я изгони от главата си.

В десет часа се срещнаха в столовата. Рей се запита дали детективката беше прекарала нощта в размисли за него и веднага се смъмри за тази мисъл. Това беше нелепо и колкото по-скоро го оставеше настрана, толкова по-добре.

– Прекалено съм стар за тези среднощни приключения – каза той, докато стояха на опашката, за да си вземат закуската специалитет на Мойра, всеобщо позната като менгемето, благодарение на ефекта ѝ върху кръвоносните съдове. Надяваше се Кейт да го опровергае, но бързо се почувства глупаво заради тази мисъл.

– Благодарна съм, че не съм патрул – отвърна жената. – Помниш ли как се чувствахме в три сутринта?

– Господи, как мога да забравя? Бориш се да останеш буден и отчаяно се молиш за някоя гонка, за да си вдигнеш адреналина. Сега не мога да правя подобни неща.

Отнесоха чиниите си с бекон, наденичка, яйце, черен пудинг и пържени филийки на една свободна маса, където Кейт преглеждаше брой на "Бристъл Поуст", докато се хранеше.

– Все същите чудесни новини – каза жената. – Изборите за съветник, училищните празненства, оплакванията за кучешки лайна. – Сгъна вестника и го остави на една страна, фотографията на Джейкъб ги гледаше от първа страница.

– Успя ли да измъкнеш нещо повече от Грей тази сутрин? – попита Рей.

– Повтори същите неща от вчера – отвърна Кейт, – така че поне не си противоречи. Но не отговаря на въпроси от рода на къде е колата ѝ или защо не е спряла.

– Е, за щастие работата ни е да разберем какво се е случило, а не защо се е случило – напомни ѝ инспекторът. – Разполагаме с достатъчно, за да я обвиним. Прати я на КПС[20] и виж дали днес ще вземат решение.

Кейт се беше замислила нещо.

– Какво има?

– Когато вчера каза, че нещо не е както трябва... – жената млъкна.

– Да? – прикани я да продължи Рей.

– Имам същото чувство. – Кейт отпи глътка от чая си и остави чашата внимателно на масата. Вторачи се в нея, все едно там бяха скрити отговорите на въпросите ѝ.

– Мислиш, че може да си го измисля?

От време на време се случваше – особено с подобни сериозни случаи като този. Някой се появяваше и признаваше за някое престъпление, след което – по средата на разпита – осъзнаваха, че просто не е възможно той да го е извършил. Този някой пропускаше нещо изключително важно – нещо, което полицията умишлено беше скрила от пресата – и цялата им история пропадаше.

– Не си го измисля, не. В крайна сметка колата е нейна, а и показанията ѝ съвпадат с тези на Аня Джордан. Просто... – Кейт се облегна в стола си и погледна към Рей. – Сещаш ли се, когато по време на разпита описа сблъсъка?

Инспекторът ѝ кимна да продължи.

– Толкова подробно си спомня как е изглеждал Джейкъб. С какво е бил облечен, раницата, която е носил...

– Значи има добра памет. Нещо подобно би се запечатало в ума ти, така мисля. – Рей играеше ролята на адвокат на дявола, предвиждаше какво би казал суперинтендантът... какво би казала началничката. Вътрешно инспекторът усещаше същото неприятно чувство както и предишния ден. Джена Грей криеше нещо.

– От отпечатъците от гумите знаем, че колата не е намалила – продължи Кейт, – а и самата Грей каза, че Джейкъб се е появил от нищото. – Детективката направи въздушни кавички. – Ако всичко се е случило толкова бързо, как е успяла да види толкова много? А ако не се е случило толкова бързо и тя е имала достатъчно време, за да го види и да забележи в какво е облечен, защо го е ударила?

Рей остана мълчалив за момент. Очите на Кейт бяха светнали, въпреки малкото сън от предишната нощ, мъжът разпозна решителното изражение на лицето ѝ.

– Накъде клониш?

– Не искам да я обвиняваме още.

Рей кимна бавно. Да пуснат заподозряна, след като е направила пълни самопризнания: началничката щеше да вдигне пушилка до небесата.

– Искам да намерим колата.

– Няма да промени нищо – отвърна инспекторът. – Най-много да успеем да свалим ДНК-то на Джейкъб от капака и отпечатъците на Грей от волана. Няма да разберем нищо ново. По-заинтересован съм от намирането на мобилния ѝ телефон. Тя твърди, че го е хвърлила, когато е напуснала Бристъл, защото не е искала никой да ѝ се обажда – ами ако го е изхвърлила, защото е бил доказателство? Искам да знам на кого се е обадила преди и след злополуката.

– Значи ще я пуснем? – Кейт изгледа Рей с въпросителен поглед.

Мъжът се подвоуми. Да обвинят Джена беше лесният път, по който могат да поемат. Щеше да получи аплодисменти на сутрешната среща и потупване по гърба от началничката. Но можеше ли да обвини човек, като знаеше, че има нещо повече по случая му? Уликите му говореха едно, а инстинктът му – съвсем друго.

Рей си спомни Анабел Сноудън, жива в апартамента на баща си, дори след като мъжът молеше полицията да открие човека, който я беше отвлякъл. Тогава инстинктът му не го подведе, но той реши да не му обръща внимание.

Ако пуснеха Джена за няколко седмици, можеха да си съставят по-добра картина: щяха да се уверят, че не е останал необърнат камък, когато дойдеше времето да я изправят пред съда.

Рей кимна на Кейт.

– Пусни я.

Не ти се обадих почти цяла седмица след първата ни среща и можех да усетя несигурността в гласа ти, когато го сторих. Чудеше се дали не си разчела погрешно знаците, нали? Дали не си казала нещо, което не е трябвало, или си облякла неподходяща рокля...

– Свободна ли си тази вечер? – попитах те аз. – За мен ще е удоволствие да те изведа отново. – Докато изричах тези думи, осъзнах колко много исках да те видя. Изключително трудно ми беше да чакам цяла седмица, за да говоря с теб.

– Би било чудесно, но вече имам планове. – Усетих съжалението в гласа ти, но тази тактика съвсем не ми беше непозната. Игрите, които жените разиграват в началото на връзките си, са различни, но и много прозрачни. Без съмнение беше направила анализ на срещата ни с твоите приятелки, които ти бяха предложили съветите си като сплетнички на градинска ограда.

Подобни тактики бяха изморителни и детински.

– Жалко – отвърнах спокойно аз. – Успях да взема два билета за Пълп[21] тази вечер и предположих, че ще искаш да дойдеш.

Подвоуми се и аз си помислих, че съм те спипал, но бързо се осъзна.

– Наистина не мога, съжалявам. Обещах на Сара, че ще си спретнем момичешка вечер в "Ледения бар". Току-що скъса с приятеля си и не мога да я оставя сама.

Лъжата ти беше убедителна и аз се запитах дали не я беше приготвила предварително. Оставих тишината да надвисне над нас.

– Свободна съм утре вечер? – съобщи ми ти с възходяща интонация, която превърна думите ти във въпрос.

– Опасявам се, че имам нещо предвид за утре. Някой друг път тогава. Забавлявай се довечера. – Затворих и останах до телефона известно време. Едно мускулче потрепна в края на окото ми и аз го потърках нервно. Не очаквах от теб да ми играеш игрички и бях разочарован, че ги смяташ за необходими.

Не можах да се успокоя през останалата част от деня. Почистих къщата и събрах всички вещи на Мари от всяка една стая, след което ги натрупах на купчина в спалнята. Бяха повече, отколкото смятах, но щеше да е трудно да ѝ ги върна сега. Натъпках ги в един куфар, за да се отърва от тях.

В седем часа изпих една бира, след което още една. Седнах на дивана и вдигнах крака на масичката за кафе, по телевизора даваха някакво тъпо шоу с въпроси, а аз си мислех за теб. Зачудих се дали да звънна в общежитието ти, за да ти оставя съобщение и да разбера, че още си там. Но след като привърших и третата си бира, си промених решението.

Качих се в колата и отидох в "Ледения бар", където си намерих място за паркиране близо до входа. Постоях известно време и наблюдавах хората, които влизат в заведението. Момичетата бяха с възможно най-късите си поли, но интересът ми към тях не беше нещо повече от чисто любопитство. Мислех си за теб. Започвах да се притеснявам, че беше обладала мислите ми по този начин. Изведнъж за мен беше станало изключително важно да разбера дали ми казваш истината, или ме лъжеш. Бях дошъл тук, за да те заловя. Смятах, че ще вляза в претъпкания бар и няма да те видя, защото се намираш в стаята си, стоиш на леглото си с евтина бутилка вино и филм на Мег Райън. Осъзнах, че не това исках: исках да те видя да минеш покрай мен, готова за момичешката вечер с твоята жалка, зарязана приятелка. Исках да ми докажеш, че греша. Чувството беше толкова ново за мен, че едва не се изсмях.

Слязох от колата и влязох в бара. Купих си "Бекс" и започнах да си проправям път през претъпканото помещение. Някой се блъсна в мен и разлях бира по обувките си, но бях прекалено погълнат от търсенето ти, за да изискам извинение.

Тогава те видях. Намираше се в края на бара и размахваше без успех банкнота от десет лири към персонала, който обслужваше редица от клиенти, с по четири души от всеки край. Ти ме видя и за момент лицето ти изгуби всякакво изражение, все едно не успя да ме познаеш, след което се усмихна, макар че усмивката ти беше по-резервирана от онази, с която ме дари миналия път.

– Какво правиш тук? – попита ме, когато си проправих път до теб. – Мислех, че ще ходиш да гледаш Пълп. – Изглеждаше ми малко неуверена. Жените казват, че обичат изненадите, но истината е, че предпочитат да научават нещата предварително, за да могат да се подготвят.

– Дадох билетите на един колега от работа – отвърнах аз. – Не ми се ходеше сам.

Видях как се смути, че си станала причина за промяна в плановете ми.

– Но – продължи с въпросите ти, – как се озова тук? Идвал ли си и преди?

– Срещнах се случайно с един приятел – отговорих аз и вдигнах двете бутилки с "Бекс", които предвидливо бях купил.

– Отидох до бара и сега не мога да го открия. Предполагам, че му се е отворил парашутът!

Ти се засмя. Подадох ти едната бира.

– Не бива да я похабяваме, нали?

– Наистина трябва да се връщам. Беше мой ред да купувам питиета – ако въобще някой ме обслужи. Сара пази масата ей там. – Погледна към дъното на заведението, където пред малка маса се намираше високата ти приятелка с боядисаната коса. Тя разговаряше с младеж в средата на двайсетте си години. Докато ги наблюдавахме, онзи се наведе и я целуна.

– Кой е този с нея? – попитах аз.

Ти поклати глава.

– Нямам никаква представа.

– Изглежда ми наистина покрусена от раздялата с приятеля си – казах аз, а ти се разсмя.

– Та... – вдигнах бутилката с бира отново. Ти се ухили и я прие, чукна я в моята, отпи голяма глътка и облиза долната си устна. Действието ти беше преднамерено провокативно и усетих как се надървям. Ти ме гледаше в очите предизвикателно, докато отпиваше нова глътка от бирата.

– Да отидем у нас – предложих внезапно аз. Сара се беше изпарила, вероятно с новия си приятел. Стана ми интересно дали той нямаше нищо против, че е толкова лесна.

Ти се подвоуми за миг, продължаваше да ме гледаш, след което повдигна леко рамене и ме хвана за ръката. Барът беше претъпкан с хора и аз се опитвах да ни проправям път, като едновременно с това те държах здраво за ръката, за да не те изгубя. Желанието ти да дойдеш с мен ме възбуждаше и ужасяваше: започвах да се питам колко често правиш това и с кого.

Спареният въздух на "Ледения бар" остана зад нас, когато излязохме на улицата. Ти затрепери от студа.

– Нямаш ли връхна дреха?

Ти поклати глава. Свалих си якето и те наметнах с него, докато вървяхме към колажа ми. Усмихна ми се благодарствено и аз почувствах как се сгрявам отвътре.

– Можеш ли да шофираш?

– Нищо ми няма – отвърнах аз. За известно време пътувахме в мълчание. Полата ти се беше вдигнала нагоре, когато седна, и аз се пресегнах и си сложих лявата ръка на коляното ти; заопипвах с пръсти бедрото ти. Ти си премести крака: съвсем малко, но достатъчно, за да изместиш ръката ми върху капачката на коляното.

– Изглеждаш превъзходно тази вечер.

– Наистина ли мислиш така? Благодаря ти.

Махнах си ръката, за да сменя скоростта. Когато я сложих на крака ти отново, я плъзнах малко по-нагоре и нежно загалих с пръсти кожата ти. Този път не помръдна.

Когато стигнахме до дома ми, ти започна да се разхождаш из дневната и да вдигаш разни неща, за да ги разгледаш. Това ме смущаваше, затова направих кафето колкото се може по-бързо. Един безсмислен ритуал, тъй като на никого от нас не му се пиеше, макар че ти пожела. Сложих чашите на стъклената маса и ти седна на дивана, полуобърната към мен. Прибрах косата зад ушите ти, като задържах ръцете си от двете страни на лицето ти за момент, преди да те целуна. Ти ми отвърна веднага, езикът ти започна да изследва устата ми, а ръцете ти обхождаха гърба и раменете ми. Избутах те нежно назад, като продължавах да те целувам, докато не легна под мен. Усетих как краката ти се увиват около моите: хубаво беше да съм с някого така страстен, така нетърпелив. Мари беше толкова лишена от ентусиазъм, че понякога като че ли я нямаше, тялото ѝ следваше движенията, но умът ѝ беше някъде другаде.

Плъзнах ръка нагоре по крака ти и стигнах до меката, гладка кожа на вътрешната част на бедрото ти. Пръстите ми се натъкнаха на нещо копринено, но ти отлепи уста от моята и се сви на дивана, отдалечи се от ръката ми.

– Забави малко – каза ми, но усмивката ти ми подсказа, че не си сериозна.

– Не мога – отвърнах аз. – Толкова си прекрасна – не мога да се спра.

По лицето ти се разля нежна червенина. Подпрях се с една ръка, а с другата вдигнах полата ти нагоре. Бавно плъзнах пръст под боксерките ти.

– Аз не...

– Тихо. – Целунах те. – Не разваляй момента. Ти си най-прекрасното нещо на света, Дженифър. Толкова много ме възбуждаш.

Отвърна ми на целувката и спря да се преструваш. Искаше го също толкова, колкото и самият аз.

Пътуването с влак от Бристъл до Суонзи отнема почти два часа и макар отчаяно да се нуждая да видя морето, съм благодарна за самотата и времето за размисъл. Въобще не успях да спя в ареста, умът ми препускаше до сутринта. Бях уплашена, че ако затворя очи, кошмарите ще се завърнат. Така че останах будна, стоях върху тънкия матрак и слушах виковете и блъскането, които се носеха по коридора. На сутринта тъмничарката ми предложи да се изкъпя, като ми показа бетонен участък в края на женското крило. Плочките бяха мокри и топка косми запушваше сифона като голям паяк. Не се възползвах от възможността и все още воня на килията, в която прекарах нощта.

Разпитаха ме отново, детективката и по-възрастният мъж. Бяха раздразнени от мълчанието ми, но не можех да им кажа повече.

– Аз го убих – повторих, – това не е ли достатъчно?

В крайна сметка се отказаха и ме накараха да седна на металната пейка до бюрото на ареста, докато си шепнеха нещо със сержанта.

– Пускаме ви – съобщи ми инспектор Стивънс и аз го погледнах недоумяващо, докато не ми обясни какво има предвид. Не очаквах да ме освободят и се почувствах виновна за облекчението, което изпитах, когато разбрах, че получавам още няколко седмици свобода.

Двете жени отсреща, които едва не забравят палтата си, слизат в Кардиф с чантите си с покупки. След себе си оставят днешния брой на "Бристъл Поуст" и аз го взимам, макар че не изгарям от желание да го чета.

Новината е на първа страница: Избягалият шофьор е заловен.

Дишането ми се ускорява, докато търся името си в статията, и въздишам облекчено, когато виждам, че не са го публикували.

Представям си как този вестник се намира в домовете на всички хора в Бристъл: семействата клатят глави и прегръщат децата си. Прочитам статията отново, за да се уверя, че в нея няма нещо, което да издаде настоящия ми адрес, след което го сгъвам така, че историята да остане от вътрешната му страна.

На автобусната спирка в Суонзи намирам кошче за отпадъци и го навирам под кутийките от кола и опаковките от закуски. Мастилото е изцапало ръцете ми и аз се опитвам да го изтрия, но то е попило надълбоко.

Автобусът за Пенфейш закъснява и когато най-накрая стигам в селото, започва да се стъмва. Магазинът на пощенския клон е отворен и аз си взимам кошница, за да купя някои хранителни продукти. Има две гишета в срещуположните ъгли, обслужвани от Нерис Мадок. Понякога, след учебните занятия, ѝ помага шестнадесетгодишната ѝ дъщеря. Невъзможно е да си купиш пликове от хранителното гише, както е невъзможно да си купиш консерва риба тон и торба с ябълки от гишето на пощата, така че трябва да изчакаш Нерис да заключи оборота и да се затътри от едната страна на магазина до другата. Днес дъщеря ѝ е зад гишето за хранителни стоки. Пълня кошницата с яйца, мляко и плодове, взимам торба с кучешка храна и поставям покупките на касата. Усмихвам се на момичето, което винаги е много дружелюбно, а то вдига поглед от списанието си, без да обели и дума. Очите ѝ ме оглеждат, след което се забиват отново надолу.

– Здравей? – казвам аз. Нарастващото ми раздразнение превръща думата във въпрос.

Малкото звънче над вратата звънва и в магазина влиза възрастна жена, която разпознавам. Момичето се изправя и се провиква към другото помещение. Казва нещо на уелски и след няколко секунди Нерис се присъединява към нея зад гишето.

– Здрасти, Нерис, ще купя тези – казвам аз. Лицето на жената е също толкова каменно, колкото и това на дъщеря ѝ, и се питам дали не са се скарали. Тя поглежда зад мен и се обръща към новодошлата.

– Мог' ли ти помона с нещу?

Подхващат разговор. Уелските думи са ми непознати както винаги, но честите погледи в моята посока и отвращението върху лицето на Нерис ми изясняват смисъла. Говорят за моя милост.

Жената се пресяга покрай мен, за да плати за вестника си, и Нерис отчита продажбата. Взима кошницата с покупките ми и я оставя в краката си зад гишето, след което ми обръща гръб.

Топлината от бузите ми изгаря цялото ми лице. Прибирам портмонето в чантата си и се обръщам, толкова отчаяно бързам да напусна магазина, че се блъскам в една поставка и събарям на земята пакетчета със сосове на прах. Чувам неодобрителни цъкания с език, преди да успея да отворя вратата. Вървя бързо през селото, без да поглеждам наляво или надясно, защото се опасявам от нова конфронтация, и когато достигам караванния парк, вече плача неконтролируемо. Щората на прозореца на магазина е вдигната, което значи, че Бетан е там, но не мога да се насиля да отида да я видя. Продължавам по пътеката към вилата ми и едва тогава осъзнавам, че колата на Патрик не е на паркинга на караванния парк. Не знам защо очаквах да бъде там – не му се обадих от полицейския участък, така че няма как да знае, че се прибирам – но отсъствието му ми навява лоши мисли. Чудя се дали въобще е останал за известно време, или си е тръгнал веднага, след като полицията ме отведе; може би повече не е искал да има нищо общо с мен. Успокоявам се с факта, че дори да е искал да бъде далеч от мен, едва ли би зарязал Бо.

Вече съм извадила ключа си, когато осъзнавам, че червеното на вратата не е оптическа илюзия, причинена от залязващото слънце, а петна от боя, грубо изрисувани със стиски трева, които са захвърлени в краката ми. Думите са написани набързо, пръски от боята покриват каменните стъпала.

ИЗЧЕЗВАЙ.

Оглеждам се наоколо и очаквам да видя някой да ме наблюдава, но мракът настъпва и не виждам по-надалеч от няколко метра. Треперя и се боря с ключа, губя търпение заради темпераментната ключалка и сритвам вратата в момент на ярост. Люспа от засъхналата боя полита надолу и аз я сритвам отново, насъбралите се в мен емоции намират отдушник във внезапния ми и ирационален изблик на гняв. Това не ми помага с ключалката, разбира се, и накрая се отказвам, опирам челото си на дървената врата, докато не се успокоявам достатъчно, за да опитам отново.

Вилата е студена и негостоприемна, сякаш се е присъединила към селото в опитите му да ме изгони оттук. Няма нужда да викам Бо, знам, че той не е тук, и когато отивам в кухнята, за да видя дали печката е запалена, намирам бележка на масата.

Това ми е достатъчно, за да разбера, че всичко е свършило. Не мога да възпра сълзите си, но стискам здраво очи, за да не им позволя да потекат по лицето ми. Напомням си, че сама си избрах този път, и сега се налага да тръгна по него.

Подражавам на грубостта на Патрик и му изпращам съобщение, което се състои само от едно изречение, и той ми отговаря, че ще върне Бо след работа. Очаквах да изпрати някой друг и изпитвам нетърпение и безпокойство при мисълта, че ще го видя.

Разполагам с два часа, преди да пристигне. Навън е тъмно, но не искам да оставам тук. Отново си обличам палтото и излизам.

Плажът е интересно място за нощни разходки. Няма никого горе на скалите и аз отивам до водата. Стоя в плитчините и наблюдавам как ботушите ми изчезват за няколко секунди, погълнати от всяка нова вълна. Правя крачка напред и водата облизва крачолите на панталоните ми. Усещам влагата да се прокрадва към краката ми.

Продължавам да вървя.

Наклонът на пясъка в Пенфейш е лек, необходимо е да изминеш стотина метра, че и повече, преди да изгубиш дъно под краката си и да потънеш. Наблюдавам хоризонта и правя крачка след крачка, усещам как пясъкът поглъща краката ми. Водата вече е над коленете ми и опръсква ръцете ми, спомням си как си играехме в морето с Ив, пълнехме кофичките си с водорасли и скачахме срещу пенестите вълни. Леденостудено е и дишането ми се затруднява, но въпреки това продължавам напред. Вече не мисля, просто вървя, вървя навътре в морето. Чувам тътен, но ако идва от морето, не мога да преценя дали ме предупреждава, или ме приветства. Става ми все по-трудно да се движа: намирам се до гърди във водата и всяка крачка е истинско усилие. Тогава падам, под краката ми няма дъно и аз потъвам. Налагам си да не плувам, но този глас е пренебрегнат и ръцете ми започват да гребат по своя воля. Патрик изниква в главата ми, принуден да търси тялото ми, докато приливът не го изхвърли, премазано в скалите и наядено от рибите.

Все едно някой ме е ударил през лицето, движа енергично глава и си поемам глътка въздух. Не мога да направя това. Не мога да прекарам целия си живот в опити да избягам от грешките, които съм направила. В паниката си губя посоката, в която се намира брегът, и започвам да се въртя в кръг, преди облаците да се изместят и луната да огрее скалите над плажа. Започвам да плувам. Влязла съм доста навътре и макар да ритам с крака в търсене на дъно, не усещам нищо, освен ледена вода. Една вълна ме удря и се задавям от погълнатата солена течност, на път съм да повърна, докато я изкашлям, и отново мога да дишам. Мокрите дрехи ме дърпат надолу, трудно ми е да плувам с тези обувки, които също са натежали осезаемо.

Ръцете ме болят, а гърдите ми са се стегнали, но главата ми все още разсъждава трезво, затова си поемам дъх, потапям се под водата и започвам ритмично да движа ръцете си. Когато излизам на повърхността, за да си поема дъх, ми се струва, че съм малко по-близо до брега. Повтарям действието отново и отново. Ритам с крак и усещам нещо под него. Движа ръцете си още няколко пъти и ритам и този път под краката ми има твърда почва. Плувам и бягам, и пълзя, за да изляза от морето, солената вода е в дробовете, в ушите и в очите ми и когато стигам до сухия пясък, падам на четири крака и се опитвам да събера сили, преди да се изправя. Треса се неконтролируемо: от студа и от мисълта, че съм способна да сторя нещо толкова непростимо.

Прибирам се във вилата и събличам дрехите си на пода в кухнята. Обличам си топли и сухи такива и слизам долу, за да запаля огън. Чувам Бо да лае и преди Патрик да е почукал на вратата ми, вече съм я отворила. Клякам, за да кажа здравей на кучето си и да скрия несигурността си от мъжа.

– Ще влезеш ли? – питам аз, когато се изправям най-накрая.

– Трябва да се връщам.

– Само за минута. Моля те.

Патрик се двоуми, но влиза вътре и затваря вратата след себе си. Няма намерение да сяда и стоим прави, а Бо е на пода между нас. Мъжът гледа покрай мен към кухнята, където се е образувала локва от мокрите ми дрехи. Лицето му е замъглено от объркване, но не казва нищо и в този момент осъзнавам, че каквито и чувства да е имал към мен, вече са се изпарили. Не му пука защо дрехите ми са мокри, защо дори палтото, което ми подари, е подгизнало. Единственото, което е от значение, е ужасната тайна, която съм скрила от него.

– Съжалявам. – Неуместно, но искрено изричам аз.

– За какво? – Няма да ми позволи да се размина лесно.

– Че те излъгах. Трябваше да ти кажа, че съм... – Не мога да довърша изречението, но Патрик поема щафетата.

– Убила някого?

Затварям очи. Когато ги отварям, той си тръгва.

– Не знаех как да ти кажа – думите ми се гонят една друга в бързината ми да ги изрека. – Страхувах се какво може да си помислиш.

Патрик клати глава, сякаш не знае какво да прави с мен.

– Кажи ми едно нещо: наистина ли остави онова дете? Злополуката мога да я разбера, но наистина ли си тръгна, без да спреш да помогнеш? – Очите му търсят отговор, който не мога да му дам.

– Да – отвръщам аз. – Да, тръгнах си.

Отваря вратата с такава сила, че се отдръпвам крачка назад и в следващия миг вече го няма.

Остана у нас още първия път. Дръпнах юргана около двама ни и се наместих до теб, за да те наблюдавам как спиш. Лицето ти беше спокойно, клепачите ти трепкаха едва. Докато спеше, нямаше нужда да се преструвам, нямаше нужда да крия колко сериозно бях хлътнал по теб. Можех да помириша косата ти, да целуна устните ти, да почувствам лекия ти дъх. Докато спеше, беше перфектна.

Усмихна се, преди още да отвориш очи. Пожела ме без покана и аз се отпуснах и ти позволих да правиш любов с мен. За първи път бях щастлив, че намирам някого в леглото си, и осъзнах, че не искам да си тръгваш. Ако не беше абсурдно, още в онзи момент щях да ти кажа, че те обичам. Вместо това ти приготвих закуска, след което отново те заведох в леглото, за да разбереш колко много те желаех.

Зарадвах се, когато пожела да ме видиш отново. Това означаваше, че няма нужда да прекарвам цяла седмица сам и да чакам правилния момент да ти се обадя. Оставих те да си мислиш, че ти контролираш нещата, и двамата излязохме отново същата вечер, както и две вечери по-късно. Не след дълго започна да идваш в дома ми всяка нощ.

– Трябва да си донесеш някои неща – казах ти един ден.

Изглеждаше изненадана, защото нарушавах правилата: не мъжете бяха тези, които прибързваха във връзките. Но когато се връщах от работа всеки ден, единствено обърнатата чаша на сушилника ми подсказваше, че си била у дома, и за мен това непостоянство беше тревожно. Нямаше какво да те задържа тук, нямаше нещо, заради което да се завръщаш.

Същата вечер донесе малка чанта със себе си: остави нова четка за зъби в чашата в банята и чисто бельо в чекмеджето, което бях изчистил за теб. На сутринта ти направих чай и те целунах, преди да тръгна за работа. През цялото време, докато пътувах към службата, те усещах върху устните си. Обадих се вкъщи, когато седнах на бюрото си, и от заваляния ти тон разбрах, че отново си заспала.

– Какво става? – попита ме ти.

Как можех да ти кажа, че просто исках да чуя гласа ти отново?

– Ще оправиш ли леглото тази сутрин? – попитах те аз. – Никога не го правиш.

Ти се засмя и на мен ми се прииска да не бях се обаждал. Когато се прибрах у дома, се качих направо горе, без да си свалям обувките. Всичко беше наред: четката ти още беше в чашата.

Направих ти място в гардероба и постепенно започна да носиш все повече и повече свои дрехи.

– Тази вечер няма да остана – каза ми един ден, докато бях на леглото и си връзвах вратовръзката. Ти беше легнала и пиеше чай, кожата ти беше разрошена, а гримът от миналата нощ още не се беше изтрил от очите ти. – Ще излизаме с приятелите ми от курса.

Не казах нищо, бях се съсредоточил във връзването на перфектен възел на тъмносинята ми вратовръзка.

– Няма проблем, нали?

Обърнах се.

– Знаеш ли, че днес се навършват точно три месеца, откакто се запознахме в онова кафене?

– Наистина ли?

– Запазих ни маса в "Льо Пети Руж" за тази вечер. Онова място, на което те заведох на първата ни среща? – Станах и си облякох сакото. – Трябваше първо да те попитам, няма смисъл да помниш нещо толкова глупаво като този ден.

– Помня го! – Остави чая си, отметна юргана и дойде при мен. Беше гола и когато обви ръце около мен, усетих топлината на гърдите ти през ризата си. – Помня всичко от онзи ден: какъв джентълмен беше и колко много исках да те видя отново.

– Имам нещо за теб – казах ти внезапно. Надявах се още да е в чекмеджето на шкафчето до спалнята ми. Порових и го намерих в задната част, под кутия кондоми. – Ето го.

– Каквото си мисля ли е? – Ухили се и размята ключа във въздуха. Осъзнах, че не съм се сетил да махна украшението на Мари и сребърното сърце проблесна на светлината.

– Тук си всеки ден. Поне трябва да имаш ключ.

– Благодаря ти. Това означава много за мен.

– Налага се да тръгвам за работа. Забавлявай се довечера.– Целунах те.

– Не, ще го отменя. Положил си толкова усилия – ще е чудесно да отидем на вечеря. А и след като имам това – отново вдигна ключа, – ще бъда тук, когато се върнеш от работа.

Главоболието ми започна да отслабва, докато пътувах за работа, но не мина напълно, докато не се обадих в "Льо Пети Руж" и не запазих маса за тази вечер.

Вярна на думата си, ти ме чакаше, когато се прибрах у дома, беше облечена в провокативна рокля, която очертаваше по чудесен начин извивките на тялото ти и разкриваше дългите ти загорели крака.

– Как изглеждам? – Завъртя се с ръка на хълбока и ми се усмихна.

– Прекрасна си.

Равният ми глас не ти убягна и ти излезе от роля. Раменете ти леко увиснаха и едната ти ръка направи въртелив жест пред роклята.

– Прекалено впита ли е?

– Изглеждаш добре – казах аз. – Какви други дрехи имаш тук?

– Прекалено е впита, нали? Само дънките, които носих вчера, и чиста блуза.

– Чудесно – казах аз и дойдох до теб, за да те целуна. – Краката ти изглеждат по-добре в панталони, а и изглеждаш фантастично в тези дънки. Бягай да се преоблечеш и ще отидем да пийнем по нещо преди вечерята.

Притеснявах се, че ключът, който ти дадох, ще е грешка, но като че ли домакинстването се беше превърнало в страст за теб. Повечето дни, когато се прибирах от работа, ме посрещаше ароматът на прясно опечени сладкиши и пиле и макар готвенето ти да беше аматьорско, бързо се учеше. Когато направеше нещо, което не ми харесваше, просто го оставях настрана и следващия път се стараеше повече. Един ден те хванах да четеш книга с рецепти с химикал и лист хартия до теб.

– Какво е сос бешамел? – попита ме ти.

– Откъде да знам? – Денят беше тежък и бях доста изморен.

Сякаш не забеляза това.

– Ще правя лазаня. Както трябва, без продукти в буркани. Набавих си всички съставки, но имам чувството, че рецептата е написана на друг език.

Погледнах към продуктите, подредени на плота: лъскави червени чушки, домати, моркови и сурово говеждо месо. Зеленчуците бяха в кафяви хартиени пликове от пазара и дори месото изглеждаше така, все едно е направо от месарницата, а не от супермаркета. Вероятно беше прекарала целия следобед в приготовления.

Не знам какво ме накара да ти разваля вечерта. Нещо, свързано с гордостта, изписана на лицето ти, или може би увереността ти, спокойствието ти. Беше прекалено спокойна.

– Не съм гладен.

Ти посърна и аз веднага се почувствах по-добре, все едно бях отлепил лепенка или обелил коричка от рана.

– Съжалявам – казах ти аз. – Много усилия ли положи?

– Не, няма проблем – отвърна ти, но беше ясно, че си обидена. Затвори книгата. – Ще я направя друг път. – Надявах се да не се сърдиш цяла вечер, но като че ли беше забравила за всичко и отвори бутилка от евтиното вино, което харесваше. Аз си налях един пръст уиски и седнах срещу теб.

– Не мога да повярвам, че завършвам следващия месец – каза ти. – Времето минава толкова бързо.

– Мислила ли си какво ще правиш след това?

Ти сбърчи нос.

– Не точно. Ще си почина лятото, може би ще попътувам малко.

За първи път чувах, че имаш желание да пътуваш, и се запитах кой ли ти беше вкарал тази идея в главата и с кого смяташе да изпълниш желанието си.

– Можем да отидем в Италия – казах аз. – С удоволствие бих те завел във Венеция. Ще се влюбиш в архитектурата, а и има няколко невероятни галерии.

– Ще бъде страхотно. Сара и Изи ще ходят в Индия за месец, може да се присъединя към тях за две седмици или да по-обиколя малко Европа. – Засмя се. – О, не знам. Искам да правя всичко, това е проблемът!

– Може би трябва да почакаш малко. – Поклатих остатъка от уискито си в чашата. – В крайна сметка всички ще се втурнете да пътувате през лятото, след което ще се върнете и ще започнете да си търсите работа по едно и също време. Може би трябва да изпревариш другите, които ще се шляят по света.

– Може би.

Виждах, че не си убедена.

– Мислех си, когато напуснеш университета, да се преместиш да живееш при мен за постоянно.

Ти повдигна едната си вежда, все едно имаше някаква уловка.

– Логично е, на практика ти вече живееш тук, а и никога няма да си намериш самостоятелна квартира с парите, които ще изкарваш от работата, която си търсиш, така че ще свършиш в някой мизерен апартамент с още няколко души.

– Смятах да се върна у дома за известно време – каза ми ти.

– Изненадан съм, че искаш да имаш нещо общо с майка си, след като е изгонила баща ти.

– Ще се оправим – каза ти, но като че ли беше изгубила увереността си.

– Добре сме си заедно – казах аз. – Защо да променяме това? Майка ти живее на един час оттук – почти няма да се виждаме. Не искаш ли да си с мен?

– Разбира се, че искам!

– Можеш да се преместиш тук и няма да се налага да се тревожиш за пари. Аз ще се погрижа за сметките, а ти ще се съсредоточиш върху работата си и продажбата на скулптурите ти.

– Така няма да е честно спрямо теб, ще трябва да помагам с нещо.

– Можеш да готвиш и да ми помагаш да поддържаме къщата в приличен вид, но наистина няма да е необходимо. Ще ми е достатъчно просто да се събуждам до теб всяка сутрин и да те заварвам тук всяка вечер, когато се прибирам от работа.

Върху лицето ти се разля широка усмивка.

– Сигурен ли си?

– Никога не съм бил по-сигурен за нещо в живота си.

Премести се при мен в последния ден от семестъра ти, свали всички плакати от стената си и натовари вещите си в колата, която беше заела от Сара.

– Ще взема останалата част от нещата си от мама следващата седмица – каза ми ти. – Задръж, има още нещо в колата. Изненада за теб. За нас.

Хукна да бягаш и отвори вратата на мястото до шофьорското, където един кашон беше поставен долу. Пренесе го толкова внимателно до къщата, че предположих, че е нещо чупливо, но когато ми го подаде, беше много по-леко от порцелан или стъкло.

– Отвори го. – Пращеше от ентусиазъм.

Махнах капака на кашона и малка мъхеста топка погледна към мен.

– Това е котка – казах с равен глас. Така и не можех да разбера защо всички искаха да имат животно, особено котка или куче, при положение че оставяха косми навсякъде и изискваха разходки, внимание и любов.

– Котенце! – каза ти. – Не е ли прекрасно! – Извади го от кутията и го притисна към гърдите си. – Котката на Ив родила изненадващо. Раздала цялото котило, но запазила това котенце за мен. Казва се Гизмо.

– Не ти ли хрумна да ме попиташ, преди да донесеш животно в къщата ми? – Не се опитвах да сдържам тона си и ти веднага започна да плачеш. Използваше толкова жалка и предвидима тактика, че се ядосах още повече. – Не си ли гледала някоя от онези реклами, които казват да помислим добре, преди да си вземем домашен любимец? Не е изненада, че толкова много животни биват изхвърляни заради хора като теб, които взимат импулсивни решения!

– Мислех си, че ще ти хареса – каза ти, все още плачеше. – Смятах, че може да ми прави компания, докато си на работа – може да ме наблюдава, докато рисувам.

Спрях се. Наистина, котката щеше да те забавлява, докато мен ме нямаше у дома. Вероятно можех да изтърпя животното, щом това щеше да те накара да се чувстваш добре.

– Просто го дръж настрана от костюмите ми – казах аз. Качих се горе и когато отново слязох долу, ти беше направила легло на котката в кухнята, беше ѝ сложила две купички и котешка тоалетна до вратата.

– Така ще е, докато се научи да ходи навън – обясни ми ти. Гледаше ме със страх в очите и аз се укорих, че за кратко бях изгубил контрол. Насилих се да погаля котенцето и те чух как въздишаш от облекчение. Дойде при мен и уви ръце около кръста ми. – Благодаря ти. – Целуна ме по онзи начин, който винаги беше предвестник за секс, и когато нежно те натиснах по раменете, ти падна на колене, без да се оплакваш.

Беше обсебена от котката. Храната ѝ, играчките ѝ, дори лайняната ѝ котешка тоалетна беше по-интересна от почистването на къщата или приготвянето на вечеря. Много по-интересна от разговорите с мен. Прекарваше всички вечери в игра с Гизмо, размятвайки мишката играчка по пода. Казваше ми, че работиш над портфолиото си през деня, но когато се прибирах от работа, намирах нещата ти разпръснати из дневната като предишния ден.

Две седмици или малко повече след като се премести, се прибрах и намерих бележка на кухненската маса.

Бяхме говорили, както винаги, два или три пъти същия ден, но ти не беше сметнала да споделиш плановете си с мен. Не беше оставила нищо за ядене, вероятно щеше да хапнеш нещо със Сара и не беше помислила за мен. Взех си бира от хладилника. Котенцето измяука и се опита да се изкатери по панталона ми, като заби ноктите си в крака ми. Разтърсих го и то падна на пода. Затворих го в кухнята и си пуснах телевизора, но не можех да се съсредоточа. Единственото, за което можех да мисля, беше последният път, в който ти и Сара бяхте излизали: скоростта, с която тя изчезна с някакъв тип, който беше срещнала току-що и лекотата, с която ти дойде у дома.

Не ме чакай.

Не те помолих да дойдеш да живееш при мен, за да прекарвам нощите си сам. Една жена вече ме направи на глупак – нямаше да позволя това да се случи отново. Мяукането продължи и аз отидох да си взема втора бира. Можех да чуя животното от другата страна, затова отворих рязко вратата и го запратих настрани. Ситуацията беше комична и ме ободри за момент, преди да се върна в дневната и да видя кашата, която беше оставила по пода. Беше направила някакъв неумел опит да използваш само едната част от помещението, но имаше буца глина върху вестник – без съмнение мастилото му се беше отпечатало върху дървения под – и стъклени буркани, пълни с някакви тъмни субстанции и подредени в кутия за инструменти.

Котенцето измяука. Отпих от бирата си. По телевизията даваха научнопопулярен филм и гледах как лисица разкъсва заек на части. Усилих звука, но все още чувах животното. Мяукането се набиваше в главата ми. Гневът ми нарастваше все повече и повече и се превръщаше в горещата ярост, която познавах, но не можех да контролирам. Изправих се и отидох в кухнята.

Минаваше полунощ, когато се прибра у дома. Стоях в мрака на кухнята с празна бутилка от бира в ръка. Чух те да затваряш входната врата изключително внимателно, събу си ботушите и прекоси на пръсти разстоянието от коридора до кухнята.

– Забавлява ли се?

Ти изпищя, което щеше да ми бъде забавно, ако не ти бях толкова ядосан.

– Господи, Иън, изкара ми акъла! Какво правиш тук в тъмното? – Включи осветлението и флуоресцентната лампа оживя.

– Чаках те.

– Казах ти, че ще закъснея.

Говорът ти беше леко завален и се зачудих колко ли беше изпила.

– Всички отидохме на гости на Сара след пъба и... – Видя изражението на лицето ми и млъкна. – Какво има?

– Чаках те, за да не го откриеш сама – обясних ти аз.

– Какво да открия? – Изведнъж изтрезня. – Какво се е случило?

Посочих към пода, към котешката тоалетна, където котенцето лежеше безжизнено. Беше се вдървило през изминалите час-два и единият му крак сочеше нагоре.

– Гизмо! – Ръцете ти полетяха към устата ти и аз си помислих, че ще повърнеш. – О, Боже мой! Какво се случи?

Станах, за да те успокоя.

– Не знам. Прибрах се от работа и той повърна в дневната. Потърсих помощ от интернет, но след половин час умря. Много съжалявам, Дженифър, знам колко много го обичаше.

Разплака се, хлипаше в ризата ми, докато те държах в прегръдката си.

– Нямаше му нищо, когато излязох. – Погледна ме, търсеше отговори на лицето ми. – Не мога да разбера как се е случило.

Вероятно беше забелязала колебанието ми, защото се отдръпна назад.

– Какво? Какво не ми казваш?

– Вероятно не е нищо – казах аз. – Не искам да влошавам нещата.

– Кажи ми!

Въздъхнах.

– Когато се прибрах, го намерих в дневната.

– Бях го затворила в кухнята, както винаги – отговори ти, но вече беше започнала да се съмняваш в себе си.

Свих рамене.

– Вратата беше отворена, когато се прибрах. Гизмо беше накъсал парчета вестник от купчината до работното ти място. Вероятно е бил впечатлен от нещо. Не знам какво има в този буркан с червения етикет, но капакът го нямаше и Гизмо беше наврял носа си в него.

Ти пребледня.

– Това е гланцът за моделите ми.

– Отровен ли е?

Кимна.

– Има бариев карбонат в него. Доста е опасен и винаги, винаги се уверявам, че е затворен. О, Боже, случило се е по моя вина. Бедничкият Гизмо.

– Скъпа, не трябва да се обвиняваш. – Придърпах те в обятията си, притиснах те силно и те целунах по косата. Вонеше на цигарен дим. – Било е нещастен случай. Опитваш се да правиш толкова много неща. Трябвало е да останеш и да си довършиш модела до последния детайл – със сигурност Сара щеше да те разбере. – Ти се отпусна в ръцете ми и риданията ти започнаха да утихват. Взех ти сакото и оставих чантата ти на масата. – Хайде, да се качим горе. Ще стана преди теб на сутринта и ще се оправя с Гизмо.

Когато отидохме в спалнята, мълчеше през цялото време. Оставих те да си измиеш зъбите и лицето. Изгасих осветлението и легнах в леглото, а ти се сви до тялото ми като дете. Обожавах това, че се нуждаеше от мен толкова силно. Започнах да галя гърба ти и да целувам врата ти.

– Имаш ли нещо против да не го правим тази вечер? – попита ме ти.

– Това ще помогне – отвърнах аз. – Искам да те накарам да се чувстваш по-добре.

Стоеше неподвижна под мен, но когато те целунах, ти не ми отвърна. Влязох в теб и натиснах здраво, исках да провокирам реакция от твоя страна – каквато и да е – но ти затвори очи и не издаде никакъв звук. Отне ми цялото удоволствие от акта и егоизмът ти ме накара да те чукам по-грубо.

– Какво е това? – Рей стоеше зад Кейт и гледаше към визитната картичка, която въртеше в ръцете си.

– Нещо, което Грей носеше в портмонето си. Когато я извадих, тя пребледня, като че ли се шокира, че е там. Опитвам се да разбера какво е.

Картичката беше с размерите на стандартна визитка. Беше светлосиня, с два реда с адрес в центъра на Бристъл и нищо друго. Рей я взе от ръцете на Кейт и я потърка между палеца и показалеца си.

– Много евтина картичка – констатира той. – Някаква идея какво представлява логото? – В горната част на картончето, отпечатани с черно мастило, бяха две незавършени осмици, едната се намираше в другата.

– Нямам представа. Не го разпознавам.

– Предполагам не си научила нищо за адреса от системата ни?

– Няма информация, няма нищо и в избирателния списък.

– Възможно ли е да е просто стара визитна картичка? – Рей огледа добре логото отново.

Кейт поклати глава.

– Не и ако съдя по начина, по който реагира, когато я взех. Тя отключи нещо в нея – нещо, за което не искаше да знам.

– Добре, да вървим тогава. – Инспекторът отиде до металния шкаф на стената и взе комплект ключове. – Има само един начин да разрешим загадката.

– Къде отиваме?

Рей вдигна синята картичка в отговор, Кейт си грабна връхната дреха и го последва на бегом.

На Рей и Кейт им отне известно време да намерят Грантъм Стрийт 127, непривлекателна тухлена къща в един безкраен ред от нечетни числа, които въобще не отговаряха на четните си събратя от другата страна. Постояха отвън за момент, за да разгледат добре обраслата градина и решетките на всеки прозорец. В съседната градина два матрака осигуряваха място за отдих на любопитна котка, която измяука, докато вървяха по пътеката към предната врата. За разлика от другите къщи, които имаха евтини ПВЦ врати, 127 разполагаше с изящно боядисана дървена врата с шпионка. Нямаше пощенска кутия, но до вратата беше монтиран метален пощенски цилиндър, чиято вратичка беше подсигурена с катинар.

Рей звънна на звънеца. Кейт бръкна в джоба за идентификационната си карта, но инспекторът постави длан на ръката ѝ.

– По-добре недей – каза ѝ той, – не и преди да разберем кой живее тук.

Чуха стъпки по пода. Те спряха и Рей погледна към шпионката в центъра на вратата. На какъвто и тест да бяха подложени, определено го преминаха, защото след няколко секунди някой отключи. Последва втора ключалка. Вратата се отвори на сантиметри – наложено ограничение заради веригата, която се опъна. Строгите мерки за сигурност бяха накарали Рей да очаква някой по-възрастен, но жената, която погледна през вратата, беше на неговите години. Носеше шарена рокля под тъмносиня жилетка, с яркожълт шал, увит около врата ѝ и вързан на възел.

– Мога ли да ви помогна?

– Търся една приятелка – започна Рей. – Името ѝ е Джена Грей. Живее на тази улица, но въобще не мога да си спомня коя беше къщата. Сигурно не я познавате, нали?

– Опасявам се, че не.

Рей погледна през рамото на жената към вътрешността на къщата и тя затвори леко вратата, погледна го в очите и задържа погледа му.

– От дълго време ли живеете тук? – попита Кейт, без да обръща внимание на резервираността на жената.

– Достатъчно дълго – получи бърз отговор детективката. – Сега, ако ме извините...

– Съжалявам, че ви обезпокоихме – каза Рей и хвана Кейт за ръката. – Хайде, скъпа, да вървим. Ще се обадя тук-там да видя дали ще успея да намеря адреса. – Извади телефона си пред тях.

– Но...

– Благодаря ви все пак – каза инспекторът и побутна спътницата си.

– Точно така – каза тя, най-накрая разбрала намека му. – Ще се обадим тук-там. Благодарим ви за отделеното време.

Жената затвори бързо вратата и Рей чу два ключа да се превъртат един след друг. Държеше ръката си до тази на Кейт през цялото време, докато не излязоха от видимост. Тази близост го изгаряше.

– Какво мислиш? – попита детективката, когато влязоха в колата. – Дали Грей е живяла тук? Може би жената там знае повече, отколкото ни каза?

– О, определено знае повече – отвърна Рей. – Забеляза ли с какво беше облечена?

Кейт се замисли за момент.

– С рокля и жилетка.

– Нещо друго?

Детективката поклати глава объркана.

Рей натисна един бутон на телефона си и дисплеят оживя. Подаде го на спътницата си.

– Снимал си я?

Инспекторът се ухили. Пресегна се и увеличи снимката, като се концентрира върху възела на жълтия шал на жената, където имаше малък кръгъл знак.

– Това е значка – каза Рей. Увеличи изображението още веднъж и накрая всичко се изясни. Видяха дебели черни линии като две осмици, едната беше в другата.

– Символът на картичката! – констатира Кейт. – Добра работа.

– Няма съмнение, че Джена е свързана по някакъв начин с тази къща – каза Рей. – Въпросът е как?

Така и не разбрах защо толкова много искаше да ме запознаеш със семейството си. Мразеше майка си и макар да разговаряше с Ив веднъж седмично, тя никога не си направи труда да дойде до Бристъл, така че защо трябваше да ходиш до Оксфорд всеки път, когато те искаше там? Ти винаги отиваше, като добро момиче, и ме оставяше сам за нощ – понякога и повече – докато се радваше на големия ѝ корем и, без съмнение, флиртуваше с богатия ѝ съпруг. Всеки път ме молеше да дойда с теб и всеки път ти отказвах.

– Ще започнат да си мислят, че не си истински – каза ми ти. Усмихна се, за да ми покажеш, че се шегуваш, но усетих отчаяние в гласа ти. – Искам да прекараме Коледа заедно, не беше същото без теб миналата година.

– Тогава остани тук с мен. – Изборът, който трябваше да направиш, беше прост. Защо не ти бях достатъчен?

– Искам да бъда и със семейството си. Даже не е необходимо да оставаме през нощта – можем да отидем на обяд.

– И няма да пийнем? Що за коледен обяд ще бъде тогава!

– Аз ще карам. Моля те, Иън, наистина искам да те покажа.

Буквално ми се молеше. Постепенно беше започнала да намаляваш грима, който носеше, но този ден си беше сложила червило и аз наблюдавах червената извивка, която представляваше устата ти, докато ме умоляваше.

– Добре. – Свих рамене. – Но на следващата Коледа ще бъдем само аз и ти.

– Благодаря ти! – Грейна и ме прегърна.

– Предполагам, че трябва да им вземем подаръци. Ще е смешна работа, предвид колко много пари имат.

– Всичко е уредено – отвърна ти, прекалено доволна от сърдития ми тон. – Ив ще се зарадва на цветя, а Джеф на бутилка уиски. Наистина, всичко ще е наред. Ще ги заобичаш.

Съмнявах се. Бях чул повече от достатъчно за Лейди Ив, за да си направя собствени заключения, макар че бях заинтригуван какво те караше да си толкова обсебена от нея. Никога не бях смятал липсата на брат или сестра за недостатък и постоянните ти разговори с Ив ме дразнеха. Когато влизах в кухнята, докато говориш по телефона с нея, и ти внезапно млъкваше, ми ставаше ясно, че обсъждате мен.

– Какво прави днес? – попитах аз с цел да сменя темата.

– Денят беше чудесен. Ходих на занаятчийски обяд в "Трите колони" – една от онези групи за хора от креативната индустрия. Невероятно е колко сме много, всеки от нас работи от вкъщи или в малки офиси. На кухненски маси... – Погледна ме с извинителен поглед.

Невъзможно беше да се храня в кухнята, благодарение на постоянния слой боя, глинен прах и разпръснати по масата скици. Нещата ти бяха навсякъде и вече не съществуваше място, на което можех да се отпусна. Къщата не изглеждаше малка, когато я купих, и дори когато Мари живееше тук, имаше достатъчно място за двама ни. Тя беше по-тиха от теб. Не толкова темпераментна. По-лесно беше да се живее с нея, ако се изключеха лъжите. Но вече се научих как да се справям с тях и знаех, че няма да попадна в капана им отново.

Продължаваше да говориш за обяда, на който беше ходила, и аз се опитах да се концентрирам върху думите ти.

– Смятаме, че ако сме шестимата, ще можем да си позволим наема.

– Какъв наем?

– Наемът за споделеното ателие. Не мога да си позволя самостоятелно, но изкарвам достатъчно пари от преподаването, за да се включа с другите, и така ще имам добра пещ и ще разкарам всички тези неща от тук.

Не знаех, че изкарваш някакви пари от преподаването. Предполагах, че водиш курсове по грънчарство, защото така пилееш по-разумно времето си, отколкото като правиш фигурки, които да продаваш за подаяния. Очаквах да предложиш да ми помогнеш за ипотеката, преди да се включиш в някакво бизнес начинание. В крайна сметка през цялото време живееше тук напълно безплатно.

– По принцип звучи чудесно, скъпа, но какво ще стане, когато някой се махне? Кой ще плаща неговия наем? Виждам, че не си го обмислила.

– Трябва ми място, на което да работя, Иън. Преподаването е хубаво и ми харесва, но не това е нещото, което искам да правя цял живот. Скулптурите ми започват да се продават и ако мога да ги правя по-бързо, да приемам повече поръчки, мисля, че мога да си създам приличен бизнес.

– Колко скулптори и хора на изкуството всъщност правят това? – попитах те аз. – Искам да кажа, че трябва да гледаш реално на нещата – възможно е начинанието ти никога да не прерасне в нещо повече от хоби, което ти носи джобни пари.

Не ти хареса да чуеш истината.

– Като работим съвместно, ще можем да си помагаме един на друг. Мозайките на Аврил ще стоят страхотно с нещата, които вая, а Грант прави едни от най-прекрасните маслени картини. Ще е чудесно да работя с някои от приятелите си от университета, но не съм се чувала с тях от векове.

– Начинанието е изпълнено с проблеми – казах ти аз.

– Може би си прав. Ще помисля още малко.

Видях, че вече си взела решение. Щях да те изгубя заради тази твоя мечта.

– Чуй ме – започнах аз, като се опитах да скрия притеснението в гласа си, – от известно време си мисля да сменим къщата.

– Наистина? – Изглеждаше ми разколебана.

Кимнах.

– Ще си намерим дом с достатъчно дворно място и ще ти построя ателие в градината.

– Мое собствено ателие?

– С твоя пещ. Ще можеш да правиш каквото си искаш в него.

– Ще направиш всичко това за мен? – На лицето ти се появи широка усмивка.

– Бих направил всичко за теб, Дженифър, знаеш го. Наистина беше така. Щях да направя абсолютно всичко, за да те задържа.

Докато беше под душа, телефонът звънна.

– Джена там ли е? Сара се обажда.

– Здрасти, Сара – поздравих момичето аз. – Опасявам се, че в момента е навън с приятели. Тя не ти ли се обади последния път, когато звъня? Предадох ѝ съобщението ти.

Последва кратко мълчание.

– Не.

– Ах. Ще ѝ кажа, че си звъняла.

Докато все още беше горе, претърсих чантата ти. Нямаше нищо необичайно, касовите бележки бяха все от места, на които ми каза, че си ходила. Усетих как балонът на напрежението в мен се смалява. Реших този път да проверя и секцията за банкноти в портмонето ти и макар че беше празна, усетих нещо под пръстите си. Погледнах по-внимателно и видях, че има малка преграда в плата, където бяха пъхнати някакви бележки. Прибрах ги в джоба си. Ако бяха свързани с домакинството ни, прибрани за съхранение, щеше да ме попиташ дали съм ги виждал. Ако ли не, щях да разбера, че криеш тайни от мен. И крадеш парите ми.

Никога не ги спомена.

Когато ме напусна, дори не бях забелязал, че си си тръгнала. Чаках те да се прибереш у дома и малко преди да си легна, видях, че четката ти за зъби е изчезнала. Проверих при куфарите, но нищо не липсваше, освен една малка раница. Той предложи ли ти да ти купи всичко, от което имаш нужда? Обеща ли ти да ти осигури всичко, което поискаш? Какво му предложи ти в замяна? Отвращаваш ме. Но позволих да си отидеш. Казах си, че съм по-добре без теб и докато не изтичаш до полицията с обвинения, които те определено щяха да нарекат тормоз, ще те оставя да избягаш там, накъдето си се запътила. Можех да те преследвам, но не исках да го правя. Разбираш ли? Не те исках. Щях да те оставя на мира, ако не беше малката статия в днешния "Бристъл Поуст". Не бяха споменали името ти, но мислиш ли, че не се сетих, че си ти?

Представих си как полицаите те питат за живота ти, за връзките ти. Виждам ги как те тестват, как слагат думи в устата ти. Ти се разплакваш и им казваш всичко. Знам, че ще се пречупиш, и няма да мине много време, преди да дойдат да почукат на вратата ми и да ми задават въпроси, които въобще не са тяхна работа. Ще ме нарекат грубиян, мъчител, бияч на жени. Не съм никое от тези неща: никога не съм ти правил нещо, което не си заслужила.

Познай къде ходих днес. Хайде де, предположи. Не? Ходих в Оксфорд, за да посетя сестра ти. Смятах, че ако някой знае къде се намираш сега, това ще е тя. Къщата не се беше променила много през последните пет години. Разполагаше с все така добре подрязаните дафинови дръвчета, които стояха от двете страни на входната врата, и все така изнервящия звънец.

Усмивката на Ив се изпари веднага, щом ме видя.

– Иън – посрещна ме с равен тон тя. – Каква изненада.

– От доста време не сме се виждали – казах аз. Сестра ти никога не беше имала смелостта да ми каже право в очите какво мисли за мен. – Оставяш топлото да излезе навън – предупредих я аз и влязох в коридора от черни и бели плочки. Ив нямаше друг избор, освен да отстъпи назад и да ме пусне, и докато минавах покрай нея, закачих гърдите ѝ с ръката си. Насочих се към дневната. Тя припна след мен в опит да ми покаже, че все още е господарката на този дом. Жалка картинка.

Седнах на стола на Джеф, защото знаех, че това ще я подразни, а Ив седна срещу мен. Виждах вътрешната ѝ борба, искаше да ме попита какво правех тук.

– Джеф няма ли го? – попитах аз. Забелязах нещо в очите на сестра ти. В този момент осъзнах, че тя се страхува от мен, и мисълта беше изключително възбуждаща. Не за пръв път се запитах как ли беше лейди Ив в леглото, дали щеше да е толкова сдържана, колкото теб.

– Заведе децата в града.

Тя се намести в стола си, а аз оставих тишината да надвисне над нас, докато ситуацията не стана неловка.

– Защо си дошъл?

– Просто минавах – отвърнах аз и огледах голямата дневна. Бяха я ремонтирали от последния път, когато идвахме тук – ще ти хареса. Боядисали са я в онези меки, тебеширени цветове, които искаше за нашата кухня. – Доста време мина, Ив.

Сестра ти кимна леко в съгласие, но не каза нищо.

– Търся Дженифър – обясних аз.

– Какво имаш предвид? Не ми казвай, че най-накрая те е зарязала? – Изсъска думите с повече страст, отколкото някога съм виждал у нея.

Не обърнах внимание на заяждането ѝ.

– Разделихме се.

– Тя добре ли е? Къде се намира?

Сестра ти имаше наглостта да се тревожи за теб. След всичко, което изрече. Лицемерна кучка.

– Искаш да кажеш, че не е изприпкала при теб?

– Не знам къде е.

– О, сериозно? – отвърнах аз, без да ѝ повярвам и за секунда. – Вие двете бяхте толкова близки – трябва да имаш някаква представа. – Едно мускулче започна да трепери в ъгълчето на окото ми и аз го разтрих, за да го накарам да спре.

– Не сме говорили от пет години, Иън. – Тя се изправи. – Време е да си вървиш.

– Искаш да ми кажеш, че не сте се чували през всичките тези години? – Изпънах крака и се отпуснах в стола. Аз щях да реша кога да си тръгна.

– Не – отвърна Ив. Видях как очите ѝ се стрелнаха за кратко към полицата над камината. – Сега искам да си вървиш.

Камината беше грозна картинка – с газов огън и фалшиви въглища. На полицата над нея имаше няколко картички и покани, изправени от двете страни на старинен часовник.

Веднага разбрах какво не иска да видя. Трябваше да си малко по-внимателна, Дженифър, преди да изпратиш нещо толкова очевидно. Ето я и нея, нелепо изправена сред поканите с позлатени краища: снимка на плаж, направена от скален връх. В пясъка беше написано: Лейди Ив.

Изправих се и позволих на сестра ти да ме изпрати до предната врата. Наведох се и я целунах по бузата. Усетих я как се сви и се преборих с желанието си да я блъсна в стената, задето ме беше излъгала.

Тя отвори вратата и аз се престорих, че търся ключовете си.

– Сигурно съм ги изтървал – казах аз. – Ей сега се връщам.

Оставих я в коридора и се върнах в дневната. Взех картичката и я обърнах, но не намерих адреса, който се надявах да е там, само някакво сладникаво съобщение за Ив с добре познатия ти крив почерк. Някога ми пишеше бележки, оставяше ги под възглавницата и в куфара ми. Защо спря да го правиш? Един мускул се стегна в гърлото ми. Разгледах снимката. Къде си? Напрежението, което изпитвах, заплашваше да експлодира и скъсах картичката наполовина и после на още една половина, и още една, и на мига се почувствах по-добре. Захвърлих парчетата зад старинния часовник, точно когато Ив се върна в стаята.

– Намерих ги – казах аз и се потупах по джоба.

Сестра ти огледа стаята, без съмнение очакваше да види нещо нередно. Нека гледа, помислих си. Нека го намери.

– За мен беше удоволствие да те видя отново, Ив – рекох ѝ аз. – Със сигурност ще се отбия отново следващия път, когато съм в Оксфорд. – Насочих се към изхода.

Сестра ти отвори уста, но от нея не излязоха никакви думи, затова казах вместо нея:

– Ще чакам с нетърпение.

Веднага, щом се прибрах, започнах онлайн претърсване. Имаше нещо очевидно британско в тези високи скали, заобикалящи плажа от три страни, и в това сиво небе с мрачни облаци. Потърсих английски брегове и започнах да преглеждам изображенията. Преминавах на следващата страница отново и отново, но единственото, което открих, бяха празнични картички на плажове, изпълнени със смеещи се деца. Промених критерия на търсене на английски плажове със скали и продължих да преглеждам снимките. Ще те намеря, Дженифър. Където и да си отишла, ще те намеря.

И тогава ще дойда за теб.

Бетан се е забързала към мен, на главата си носи плетена шапка. Започва да говори отдалеч. Умен номер: не мога да я чуя какво ми казва, но не мога и да си тръгна, когато ми говори. Стоя и я изчаквам да дойде при мен.

Вървим през полето, Бо и аз, стоим настрана от скалите и от бушуващото море. Страхувам се да се приближа до него отново, макар че не от водата съм уплашена, а от себе си. Усещам как започвам да полудявам и независимо колко много вървя, не мога да избягам.

– Помислих си, че това тук, горе, си ти.

Караванният парк едва се вижда от това място: била съм само едно петънце на хълма. Усмивката на Бетан продължава да е искрена и топла, като че ли нищо не се е променило от последния път, когато разговаряхме, но сигурно е научила, че съм под гаранция. Цялото село знае.

– Бях излязла на разходка – обяснява ми тя. – Искаш ли да се присъединиш?

– Ти никога не излизаш на разходка.

Устата на Бетан потръпва едва.

– Добре де, просто много ми се искаше да те видя.

Двете тръгваме да вървим, Бо бяга пред нас в безкрайното си търсене на зайци. Денят е студен и ясен и дъхът ни се превръща на пара. Почти е обяд, но земята още е твърда от сутрешния мраз, а пролетта изглежда доста далеч. Започнах да си отбелязвам дните на календара; датата, на която трябва да се явя в полицията, е зачеркната с голям черен кръст. Остават ми десет дена. От листовката, която ми дадоха в ареста, съм наясно, че може да мине още време до процеса ми, но едва ли ще видя друго лято в Пенфейш. Чудя се колко ли ще пропусна.

– Предполагам си чула – започвам аз, неспособна да понеса и миг повече тишината.

– Трудно е да се пропусне нещо в Пенфейш. – Бетан се е задъхала и аз забавям крачка. – Не че обръщам голяма внимание на слуховете – продължава тя. – Предпочитам да го чуя от твоята уста, но имам усещането, че ме избягваш.

Не го отричам.

– Искаш ли да поговорим?

Инстинктивно казвам не, но после осъзнавам, че всъщност искам. Поемам си дъх.

– Убих едно момченце. Името му беше Джейкъб.

Бетан издава тих звук – въздиша, вероятно, или просто поклаща глава – но не казва нищо. За момент виждам морето, приближаваме се все по-близо до скалите.

– Беше тъмно и валеше. Не го видях, докато не беше прекалено късно.

Бетан изпуска дълга въздишка.

– Било е злополука.

Не е въпрос и аз съм трогната от отношението ѝ.

– Да.

– Това не е всичко, нали?

Мелницата за клюки на Пенфейш е изумителна.

– Не, това не е всичко.

Стигаме до скалите, след което завиваме наляво и продължаваме да вървим към брега. Едва успявам да си наложа да говоря.

– Не спрях. Продължих и го оставих да лежи на пътя, заедно с майка му. – Не поглеждам към Бетан и тя не казва нищо няколко минути. Когато най-накрая го прави, не увърта.

– Защо?

Това е най-трудният въпрос, на който трябва да отговоря, но на нея поне мога да кажа истината.

– Защото бях изплашена.

Най-накрая поглеждам крадешком към Бетан, но не мога да разчета изражението ѝ. Тя гледа към морето и аз спирам до нея.

– Мразиш ли ме за това, което съм направила?

Приятелката ми ме дарява с тъжна усмивка.

– Джена, сторила си нещо ужасно и ще плащаш за него през всеки един ден от остатъка от живота си. Мисля, че това е достатъчно наказание, нали?

– Не ме обслужват в магазина. – Чувствам се жалка, да се оплаквам за магазинерските си проблеми, но унижението ме наранява повече, отколкото ми се иска да си призная.

Бетан свива рамене.

– Забавни са. Не харесват пришълци и само си търсят причина да се обединят срещу тях...

– Не знам какво да правя.

– Не им обръщай внимание. Пазарувай извън града и ходи с високо вдигната глава. Случилото се е единствено между теб и съда и не влиза в работата на никой друг.

Дарявам я с благодарствена усмивка. Прагматизмът на Бетан е успокояващ.

– Наложи се да заведа една от котките до ветеринарната клиника вчера – казва тя, за да смени темата.

– Говорила си с Патрик?

Бетан спира да върви и се обръща към мен.

– Той не знае какво да ти каже.

– Добре се справяше последния път, когато го видях. – Спомням си студенината в гласа му и липсата на емоции в погледа му, когато си тръгна.

– Той е мъж, Джена, а те са глупави създания. Говори с него. Говори с него по начина, по който говориш с мен. Обясни му колко уплашена си била. Той ще разбере колко много съжаляваш за стореното.

Сещам се колко близки са били Патрик и Бетан, докато са растяли, и за момент се питам дали приятелката ми не е права: дали все още няма шанс за мен и него? Но тя не видя начина, по който той ме погледна.

– Не – казвам аз. – Всичко приключи.

Стигаме до брега. Една двойка разхожда кучето си долу, край морето, няма други хора наоколо. Приливът се надига и облизва пясъка в своя ход към плажа, побутва една рачешка черупка. На път съм да кажа довиждане на Бетан, когато забелязвам нещо на пясъка, близо до морето. Потривам очи и поглеждам отново, но вълните покриват повърхността и не мога да прочета написаното. Още една вълна и то се изгубва завинаги, но съм сигурна, че видях нещо, абсолютно сигурна. Изведнъж ми става много студено и стягам палтото си по-плътно около тялото си. Чувам звук на пътеката зад нас и се обръщам рязко, но няма нищо там. Очите ми оглеждат крайбрежната пътека, скалите, отново се връщат на плажа. Там някъде ли е Иън? Наблюдава ли ме?

Бетан ме гледа разтревожена.

– Какво има? Какво не е наред?

Поглеждам към нея, но не я виждам. Пред очите ми е единствено написаното: онова, което не съм сигурна дали видях на плажа или само в главата ми. Бели облаци се понасят около мен, кръвта започва да бучи в ушите ми, докато звуците от морето изчезват напълно.

– Дженифър – казвам тихичко.

– Дженифър? – пита ме Бетан. Поглежда надолу към плажа, където вълните обливат гладкия пясък. – Коя е Дженифър?

Опитвам се да преглътна, но влагата в гърлото ми лепне.

– Аз. Аз съм Дженифър.

– Съжалявам – каза Рей. Седна на ръба на бюрото на Кейт и ѝ подаде лист хартия.

Тя го взе, но не го погледна.

– Това решението на КПС ли е?

Инспекторът кимна.

– Няма доказателства, които да подкрепят теорията, че Джена крие нещо, и ние не можем да се бавим повече. Тя трябва да се яви този следобед и ще ѝ повдигнем обвинение. – Рей забеляза изражението на Кейт. – Свърши добра работа. Търси отвъд доказателствата, точно както прави един добър детектив. Един добър детектив обаче знае кога да спре.

Мъжът се изправи и стисна нежно рамото ѝ, преди да я остави да прочете решението на КПС. Не беше приятно, но това беше рискът, който човек поемаше, когато следваше инстинктите си – те невинаги бяха надеждни.

В два часа се обадиха от пропуска, за да кажат, че Джена е пристигнала. Рей я записа в ареста и я заведе при металната пейка до стената, докато подготвяше обвинителния лист. Косата ѝ беше вързана на конска опашка, като по този начин разкриваше високите ѝ скули и бледата ѝ, чиста кожа.

Рей взе напечатаните обвинения от сержанта в ареста и отиде до пейката.

– Обвинена сте по Раздел I от Закона за движение по пътищата от 1988-а за причиняване на смъртта на Джейкъб Джордан поради опасно шофиране на двадесет и шести ноември 2012-а. Обвинена сте също така по член 170(2) от Закона за движение по пътищата от 1988-а за това, че не сте спрели и не сте съобщили за инцидента. Искате ли да кажете нещо? – Инспекторът наблюдаваше внимателно жената за някаква следа от страх, шок, но тя само затвори очи и поклати глава.

– Нищо.

– Оставям ви в ареста за постоянно, за да се явите пред Бристълския съд утре сутринта.

Чакащата тъмничарка пристъпи напред, но Рей я спря.

– Аз ще я отведа. – Хвана нежно ръката на Джена над рамото и я поведе към женското крило. Звукът от гумените им подметки провокира какофония от въпроси, докато вървяха към килията ѝ.

– Може ли да изляза навън за цигара?

– Дойде ли време да ме разпитате?

– Ще ми дадете ли още едно одеяло?

Рей не им обърна внимание, знаеше, че не трябва да се меси във владението на сержанта от ареста, и гласовете се превърнаха в недоволни мрънкания. Спря пред номер 7.

– Свалете си обувките, моля.

Джена развърза връзките си и използва предната част на всяка от тях, за да ги свали през петите. Остави ги пред вратата и от тях върху лъскавия сив под паднаха песъчинки. Тя погледна към Рей, който ѝ кимна към празната килия, след което влезе и седна на синия матрак.

Инспекторът се облегна на рамката на вратата.

– Какво не ни казваш, Джена?

Жената извърна рязко глава, за да го погледне.

– Какво имате предвид?

– Защо не остана, а избяга с колата?

Джена не отговори. Тя отметна косата си назад и Рей отново видя този ужасен белег на дланта ѝ. Вероятно беше от изгаряне. Или може би някаква трудова злополука.

– Как се появи това? – попита той и посочи към нараняването ѝ.

Жената извърна глава в опит да избегне въпроса.

– Какво ще се случи с мен в съда?

Рей въздъхна. Нямаше да получи повече информация от Джена Грей, това беше ясно.

– Утре е само първоначалното изслушване – отвърна той. – Ще бъдеш помолена да си избереш защита и случаят ще бъде изпратен на Кралския съд.

– След това?

– Ще бъдеш осъдена.

– Ще отида ли в затвора? – попита Джена и повдигна очи, за да ги насочи към Рей.

– Вероятно.

– За колко време?

– До четиринадесет години. – Инспекторът погледна лицето на жената, върху което най-накрая се беше изписал страх.

– Четиринадесет години – повтори тя и преглътна трудно. Рей задържа дъха си. За секунда си помисли, че Джена ще му разкрие причината, поради която не е спряла онази нощ и е избягала. Но тя извърна глава от него и легна на синия матрак. Затвори очи.

– Искам да поспя малко.

Рей остана за известно време пред килията ѝ, но след това си тръгна. Затварянето на вратата проехтя зад него.

– Добра работа. – Магс целуна Рей по бузата, когато влезе през вратата. – Гледах новините. Прав беше да не се отказваш от случая.

Реакцията на мъжа беше уклончива, все още беше афектиран от поведението на Джена.

– Началничката доволна ли е от резултата?

Рей последва Магс в кухнята, където му отвори кутийка бира и я наля в стъклена чаша.

– Във възторг е. Естествено, годишното възвание е било нейна идея... – Той се усмихна накриво.

– Това не те ли притеснява?

– Съвсем не – отговори Рей, отпи от бирата си и я остави на масата с доволна въздишка. – Не ми пука кой ще обере лаврите по случая, стига разследването да е извършено професионално и да получим съответните резултати в съда. Освен това – добави инспекторът – Кейт свърши тежката работа тук.

Може и да си въобрази, но като че ли Магс вирна малко нос при споменаването на детективката.

– Колко години мислиш, че ще получи Грей в съда? – попита тя.

– Може би шест или седем? Зависи кой ще е съдията и дали ще решат да я дадат за пример. Подобни дела, в които има намесени деца, винаги са особено емоционални.

– Шест години не са нищо. – Рей знаеше, че съпругата му си мисли за Том и Люси.

– Освен когато са прекалено много – отвърна инспекторът, по-скоро на себе си.

– Какво имаш предвид?

– Цялата работа е много странна.

– В какъв смисъл?

– Мислим, че може да има нещо повече в нейната история от онова, което ни казва. Но вече я обвинихме, така че всичко приключи: дадох на Кейт колкото се може повече време.

Магс го изгледа остро.

– Мислех си, че ти водиш случая. Кейт ли сметна, че има нещо повече в този случай? Затова ли пусна Грей?

Рей вдигна поглед, изумен от грубостта в тона на съпругата си.

– Не – отвърна бавно той. – Пуснах я, защото ми трябваше повече време, за да разгледам фактите и да се уверя, че обвиняваме правилния човек.

– Благодаря ви, инспектор Стивънс, но знам как работи системата. Може да прекарвам дните си в дундуркане на деца и в приготвяне на обеди, но някога и аз бях детективка, така че не ми говорете, все едно съм някаква глупачка.

– Съжалявам. Виноват. – Рей вдигна ръце в пародийна отбранителна поза, но Магс не се засмя. Намокри един парцал с топла вода и започна бързо да бърше кухненските повърхности.

– Просто съм изненадан, това е всичко. Тази жена е избягала от сцената на престъплението, зарязала е колата си и се е скрила в средата на нищото, а когато я откриваме година по-късно, си признава всичко. Струва ми се някак си не на място.

Рей се опитваше да скрие раздразнението си. Денят беше дълъг и единственото, което искаше, беше да си вземе бира и да се отпусне.

– Има нещо повече в този случай – каза той. – Доверявам се на Кейт – има добри инстинкти. – Целият се изчерви и се зачуди дали не прекалява със защитата на служителката си.

– Така ли? – отвърна стегнато Магс. – Браво на Кейт.

Рей въздъхна звучно.

– Нещо случило ли се е?

Магс продължи да чисти.

– С Том ли е свързано?

Съпругата му се разплака.

– За Бога, Магс, защо не ми каза по-рано? Какво има? – Рей стана и уви ръце около нея, обърна я към себе си и нежно взе парцала от ръката ѝ.

– Мисля, че може би краде.

Гневът, който обзе Рей, беше толкова силен, че за известно време не успя да проговори.

– Какво те кара да мислиш така? – Това вече преля чашата. Едно беше да бяга от училище и да вилнее из къщата в хормонални гневни избухвания, но да краде?

– Е, не съм напълно сигурна – продължи Магс. – Все още не съм говорила с него... – Жената забеляза изражението на лицето на Рей и вдигна предупредително ръка. – А и не искам. Не и преди да науча фактите.

Мъжът си пое дълбоко въздух.

– Разкажи ми всичко.

– По-рано днес почиствах стаята му... – Магс затвори очи за кратко, все едно дори споменът за това беше труден за преглъщане – ...и попаднах на кутия с разни неща под леглото му. В нея има айпод, няколко дивидита, много десерти и чисто нови маратонки.

Рей поклати глава, но запази мълчание.

– Знам, че не разполага с никакви пари – обясни съпругата му, – защото все още ни изплаща счупения прозорец, и нямам представа как би успял да се сдобие с всички тези неща, освен ако не ги е откраднал.

– Чудесно – отвърна Рей. – Най-накрая ще го хванат. Ще е много интересно, нали? Синът на инспектора е арестуван за кражби.

Магс го погледна ужасена.

– Това ли е всичко, за което можеш да мислиш? През последните осемнадесет месеца синът ти се намира в ужасно състояние. Някога щастливото, спокойно и умно момче се е превърнало в калпазанин и крадец, а на теб първата ти мисъл е Как това ще се отрази на кариерата ми? – Тя млъкна и вдигна ръце, сякаш да го задържи настрана от себе си. – Не мога да говоря за това с теб.

Тя тръгна към вратата, но се спря и се обърна към съпруга си.

– Остави Том на мен. Ти само ще влошиш нещата. Освен това имаш доста по-сериозни неща, за които да се тревожиш.

Рей чу бързите ѝ стъпки по стъпалата и затръшването на вратата на спалнята. Знаеше, че няма смисъл да я последва – очевидно не беше в настроение за разправии. Кариерата му не беше първото му притеснение, беше просто притеснение. И тъй като беше единственият, който носеше пари в семейството, беше доста необмислено от страна на Магс да се отнася нехайно към това. Що се отнасяше до Том, щеше да я остави тя да се разправя с него, щом така искаше. Освен това, ако трябваше да бъде честен, не знаеше откъде да започне.

Къщата на Бофорт Кресънт беше много по-голяма от старата. Нямаше да ми дадат ипотека за цялата сума, така че изтеглих заем и се надявах, че ще мога да го изплащам. Вноските щяха да са големи, но си струваше. Къщата имаше дълъг двор, подходящ за твоето ателие, и очите ти грейнаха, когато избрахме мястото, на което да го направим.

– Перфектно – каза ти. – Тук ще имам всичко, от което се нуждая.

Взех си отпуска от работа и започнах да строя ателието още през първата седмица, в която се нанесохме, и ти не можеше да направиш достатъчно за мен, за да ми се отблагодариш. Носеше ми чаши с горещ чай в градината и ме викаше да хапна супа с домашно приготвен хляб. Не ми се искаше това да свършва и почти неумишлено започнах да се бавя. Вместо да започвам работа в девет всяка сутрин, изместих часа на десет. Прекарвах повече време в обедна почивка, а следобеда просто сядах в дървената черупка на ателието и чаках да ме повикаш.

– Не можеш да работиш на тъмно, скъпи – казваше ми ти. – Виж, ръцете ти са замръзнали! Ела вътре и ми позволи да те стопля. – Целуваше ме и ми казваше колко си развълнувана, че ще си имаш свое собствено местенце, в което да работиш, че никой не се е грижел толкова добре за теб и че ме обичаш.

Върнах се на работа и ти обещах да довърша ателието през уикендите, но когато се прибрах у дома вечерта, беше довлякла онова старо бюро вътре и беше пръснала гланцовете и инструментите си. Новата ти пещ беше разположена в ъгъла, а грънчарското ти колело в средата на помещението. Ти седеше на малък стол, съсредоточена върху глината, която се въртеше между ръцете ти. Наблюдавах те през прозореца, докато вазата придоби форма с минимално количество движения. Надявах се да усетиш присъствието ми, но ти не вдигна поглед и аз отворих вратата.

– Не е ли фантастично?

Продължаваше да не ме поглеждаш.

– Харесва ми да съм тук. – Махна крака си от педала и колелото забави ход, след което спря да се върти напълно. – Ще отида да се преоблека и да приготвя вечерята. – Целуна ме по бузата едва, като държеше ръцете си настрана от дрехите ми.

Постоях в студиото за известно време и гледах към стените, които си представях покрити с рафтове, към ъгъла, където бях планирал да ти сглобя специално бюро. Направих крачка напред и натиснах за кратко педала на грънчарското ти колело. То се завъртя, едва направи пълен цикъл, и без твоите насочващи ръце, вазата се килна на една страна и потъна в себе си.

След този момент ми се струваше, че не те виждам с дни. Постави печка в ателието си, за да можеш да прекарваш повече време там, и дори през уикендите, още от рано, обличаше изцапаните си с глина дрехи и се насочваше към него. Направих ти рафтовете, но не и бюрото, което бях планирал, а и твоята стара маса ме дразнеше.

Живеехме в къщата вече около година, когато се наложи да отида по работа в Париж. Дъг работеше с потенциален клиент и трябваше да направим добро впечатление, за да получим голяма поръчка за софтуер. Бизнесът не вървеше особено и дивидентите бяха по-малки и по-нарядко, отколкото ми беше обещано. Бях си направил кредитна карта, за да мога да те водя на вечери и да ти купувам цветя, но вноските ставаха все по-трудни за плащане. Клиентът от Париж щеше да ни върне в играта.

– Може ли да дойда? – попита ме ти. Това беше единственият път, в който показваше някакъв интерес към работата ми.

– Обичам Париж.

Бях видял как на Дъг му потекоха лигите, когато веднъж заведох Мари на парти в службата, и начина, по който тя се държеше тогава. Нямах намерение да повтарям тази грешка.

– Ще работя през цялото време, няма да ти бъде забавно. Да отидем някой друг път, когато няма да съм толкова зает. Освен това трябва да довършиш вазите си.

Прекарваше вече седмици наред в обикаляне на магазините за подаръци и галериите с твои изделия и от всички само две бяха поискали по десетина от саксиите и вазите ти, за да ги продават на консигнация. Беше толкова щастлива, все едно беше спечелила от лотарията, започна да отделяш много повече време на всяко ново свое произведение.

– Колкото повече време работиш, толкова по-малко получаваш за труда си – напомних ти аз, но явно моят бизнес опит не беше важен за теб и ти продължи да прекарваш много време в рисуване и гланциране.

Обадих ти се, когато кацнах в Париж, и изпитах носталгия, когато чух гласа ти. Дъг изведе клиента на вечеря, а аз се престорих, че имам мигрена и си останах в стаята, където си поръчах пържола, и в крайна сметка съжалих, че не съм те взел с мен. Безупречно оправеното легло изглеждаше огромно и неприветливо и в единадесет часа слязох долу в бара на хотела. Поръчах си уиски и останах на бара. Поисках още едно, преди да съм изпил и първото. Изпратих ти съобщение, но ти не ми отговори: предположих, че си в ателието си, глуха за моите обаждания.

На масата до мен имаше някаква жена. Носеше бизнес облекло – сив костюм на райета и черни обувки с високи токчета. На мястото до нея стоеше отворено куфарче. Разглеждаше някакви документи, но когато вдигна поглед и видя, че я гледам, ме дари с изморена усмивка. Отвърнах ѝ.

– Вие сте англичанин – констатира тя.

– Толкова ли е очевидно?

Тя се засмя.

– Когато пътувате толкова много, колкото мен, се научавате да разчитате знаците. – Жената събра документите, над които работеше, прибра ги в куфарчето си и го затвори. – Стига толкова работа за днес.

Нямаше намерение да си върви.

– Може ли да се присъединя към вас? – попитах аз.

– За мен ще е удоволствие.

Не го бях планирал, но беше точно онова, от което имах нужда. Не я попитах за името ѝ до сутринта, когато излезе от банята, увита в кърпа.

– Ема – отговори тя. Не пожела да узнае моето и се зачудих колко ли често прави това в анонимни хотелски стаи, в анонимни градове.

Когато си тръгна, ти се обадих и ти позволих да ми разкажеш как си прекарала деня си, за това колко доволен е бил магазинерът от вазите ти и как нямаш търпение да ме видиш. Каза ми, че ти липсвам и че мразиш да сме разделени. Усетих как ме изпълва увереност и се почувствах отново в безопасност.

– Обичам те – казах аз. Знаех, че имаш нужда да го чуваш, че не ти е достатъчно да виждаш всичко, което правя за теб, как се грижа за теб. Ти въздъхна.

– Аз също те обичам.

Явно Дъг беше поработил здраво над клиента по време на вечерята и от шегите на сутрешната ни среща стана ясно, че са ходили в стриптийз бар. До обяд бяхме сключили сделката и партньорът ми се обади в банката, за да ги уведоми, че отново сме платежоспособни.

Помолих рецепциониста в хотела да ми извика такси.

– Къде мога да намеря най-добрия бижутериен магазин? – попитах аз.

Той ме дари с познаваческа усмивка, която ме подразни.

– Малък подарък за дамата ви ли, сър?

Не му обърнах внимание.

– Най-доброто място?

Усмивката му стана малко по-изкуствена.

– Фабур Сантоноре, мосю. – Мъжът остана все така вежлив, докато чаках таксито си, но предположението му ми коства бакшиша, а на мен ми беше необходимо цялото време, през което пътувах в таксито, за да се успокоя.

Тръгнах по Фабур Сантоноре, докато не стигнах до малък бижутериен магазин, който носеше лишеното от въображение име "Мишел". В него върху черни подноси бяха подредени блестящи диаманти. Исках да си избера на спокойствие, но служители с елегантни костюми кръжаха наоколо и предлагаха помощта си, поради което ми беше трудно да се съсредоточа. В крайна сметка избрах най-големия: такъв, който нямаше как да откажеш. Квадратен диамант върху семпъл платинен пръстен. Подадох кредитната си карта и си казах, че си струваш.

Летях за вкъщи на следващата сутрин, малката кожена кутийка прогаряше дупка в джоба на палтото ми. Имах намерение да те изведа на вечеря, но когато отворих вратата, ти хукна към мен и ме прегърна толкова силно, че не можех да чакам повече.

– Омъжи се за мен.

Ти се засмя, но вероятно забеляза искреността в погледа ми, защото спря и сложи ръка на устата си.

– Обичам те – казах аз. – Не мога да живея без теб.

Ти не каза нищо и аз се почувствах разколебан. Това не беше част от плана ми. Очаквах да ме прегърнеш, да ме целунеш, да се разплачеш, но най вече да кажеш да. Извадих кутийката и я сложих в ръката ти.

– Сериозен съм, Дженифър. Искам да си моя, завинаги. Кажи, че си съгласна, моля те, кажи, че си съгласна.

Ти поклати леко главата си, но отвори кутийката и зяпна срещу нея.

– Не знам какво да кажа.

– Кажи да.

Последва достатъчно дълга пауза, за да усетя страх в гърдите си, че може да откажеш. Но тогава каза да.

Стряска ме метален звук. След като инспектор Стивънс си тръгна миналата вечер, наблюдавах олющената боя на тавана и усещах как студът се промъква през матрака от бетонения под под него, докато сънят не ме споходи нежелан. Изправям се в леглото, крайниците ми са схванати, а главата ми тупти от болка.

Нещо трака по решетките и аз осъзнавам, че металният звук е бил отварянето на квадратния люк в средата на вратата, през който една ръка подава пластмасов поднос.

– Хайде, нямам цял ден.

Взимам подноса.

– Може ли да ми донесете някакви болкоуспокояващи?

Тъмничарката е застанала така, че не мога да видя лицето ѝ, само черната ѝ униформа и част от русата ѝ коса.

– Докторът не е тук. Ще трябва да изчакаш, докато не отидеш в съда. – Едва довършила изречението си, тя затваря рязко люка и екотът от затръшването му се носи по целия коридор. Чувам тежките ѝ стъпки да се отдалечават.

Сядам на леглото и опитвам от чая, който се е разлял върху подноса. Той е хладен и много сладък, но пия жадно от него. Едва сега осъзнавам, че не съм яла и пила нищо от вчера на обяд. Закуската представлява наденица и боб в кутия за микровълнова фурна. Пластмасата се е разтопила по краищата и бобът е покрит с яркооранжев сос. Оставям подаянието и празната си чаша на пода и използвам тоалетната. Няма седалка, само метална мивка и листове твърда хартия. Бързам да довърша, преди тъмничарката да се е върнала.

Изоставената ми храна отдавна е изстинала, когато чувам отново стъпки. Те спират пред килията ми и някой се опитва да намери ключ от връзка с ключове, след което тежката врата се плъзга настрани и аз виждам навъсено момиче на двадесет и няколко години. Черната униформа и мазната руса коса я определят като тъмничарката, която ми е донесла закуската, и аз посочвам към подноса на матрака ми.

– Опасявам се, че не можах да изям храната.

– Не съм изненадана – отвръща тъмничарката и се изхилва.

– Не бих я докоснала, дори да умирах от глад.

Стоя на металната пейка срещу бюрото в ареста и си обувам ботушите. Към мен са се присъединили още трима души: всичките са мъже, облечени в долнища на анцузи и суитчъри, които са толкова еднакви, че в началото си мисля, че са някаква униформа. Те сядат и се облягат на стената, чувстват се толкова у дома си тук, колкото аз се чувствам не на място. Извръщам се, за да разгледам безбройните бележки на стената над главите ни, но те нямат никакъв смисъл за мен. Информация за адвокати, преводачи, правни съвети. Трябва ли да съм наясно какво се случва? Всеки път, в който ме залива вълна от страх, си напомням какво сторих и че нямам право да съм изплашена.

Чакаме около половин час, а може и повече, докато звънецът не прозвънява и сержантът в ареста не поглежда към монитора на стената, на който се вижда голям бял камион.

– Лимузината ви пристигна, юнаци – казва той.

Момчето до мен осмуква зъбите си и измърморва нещо, което не мога да разбера, но нямам и желание да го сторя.

Сержантът отваря вратата на двама офицери.

– Имам четирима за теб днес, Аш – съобщава на мъжа той.

– Хей, Сити отнесоха голям бой миналата вечер, не мислиш ли?

– Поклаща леко глава, все едно съжалява, но в същото време се ухилва широко и човекът на име Аш го тупа приятелски по рамото.

– Ще дойде и нашето време – отвръща той, след което поглежда към нас за първи път. – Захващай се с документите.

Мъжете продължават да си говорят за футбол, а офицерката се приближава до мен.

– Готова ли си, мила? – пита ме тя. Жената е закръглена, сякаш е бременна, и ме обзема нелепата нужда да заплача. Тя ми казва да се изправя и с длани опипва ръцете, гърба и краката ми. Хваща презрамката на сутиена ми и проверява еластичността му през ризата ми. Момчетата на пейката се посбутват и аз се чувствам толкова уязвима, все едно съм гола. Офицерката поставя белезниците на моята дясна и своята лява ръка и ме води навън.

Отвеждат ни в съда в камион с прегради, което ми напомня на конските вагони в градските представления, на които майка ми ни водеше с Ив. Опитвам се да остана на пейката, когато камионът завива, китките ми са оковани във верига, която продължава по цялата ширина на отделението ми. Липсата на пространство ме кара да изпитвам клаустрофобия и се взирам през затъмнения прозорец, който отминава бристълските сгради в калейдоскопична последователност от форми и цветове. Опитвам се да навържа всичко в смислена поредица, но ми се завива свят, затварям очи и облягам челото си върху студеното стъкло.

Движещата се клетка е заменена от статична в дълбините на Съда на магистратите. Дават ми чай – този път е горещ – и препечена филийка, която се превръща в клечки кибрит в гърлото ми. Казват ми, че адвокатът ми ще дойде при мен в десет. Как е възможно още да не е станало десет? Днес изживявам цял един живот.

– Госпожице Грей?

Адвокатът е млад и незаинтересован, костюмът му е скъп и на райета.

– Не съм молила за адвокат.

– Трябва да имате процесуално представителство, госпожице Грей, или да се представлявате сама. Желаете ли да се представлявате сама? – Повдигнатата му вежда подсказва, че само пълен глупак би обмислял подобна възможност.

Клатя глава.

– Добре. Разбрах, че сте признали по време на разпита, че сте извършили убийство поради опасно шофиране и че не сте спряла и не сте съобщила за злополуката. Прав ли съм?

– Да.

Мъжът разгръща документите, които е донесъл със себе си, червената лента, с която са били завързани, е хвърлена на една страна. Все още не ме е погледнал.

– Какво желаете да пледирате: виновна или невинна?

– Виновна – отвръщам аз и думата увисва във въздуха, това е първият път, в който я изричам на глас. Аз съм виновна.

Мъжът си записва нещо, което е много по-дълго от една дума, и аз искам да надникна, за да видя какво е.

– Ще поискам гаранция за вас и има голяма вероятност да я получите. Нямате други присъди, съобразила сте се с всички условия на предишната гаранция, дошла сте навреме... Разбира се, укриването ви ще се използва срещу вас... Имате ли някакви психически проблеми?

– Не.

– Жалко. Както и да е. Ще дам най-доброто от себе си. Имате ли някакви въпроси?

Десетки, мисля си аз.

– Не – казвам на глас.

– Съдът да стане.

Очаквах повече хора, но с изключение на отегчения мъж с тетрадката в участъка, който разсилният ми обяснява, че е от пресата, има много малко. Адвокатът ми се намира в средата на залата, с гръб към мен. Млада жена с тъмносиня рокля стои до него и прокарва маркер над някаква напечатана страница. На подобна дълга маса, но на няколко метра от тази, се намира подобна двойка – обвинението.

Разсилният до мен ме дърпа за ръкава и аз осъзнавам, че съм единствената, която стои права. Магистратът, мършав мъж с рядка коса, пристига и съдът започва да заседава. Сърцето ми препуска, а лицето ми гори от срам. Малкото хора ме наблюдават любопитно, все едно съм експонат в музей. Спомням си нещо, което някога съм чела за публичните екзекуции във Франция: гилотината е издигната в центъра на града, за да могат всички да я виждат; жените плетат с куките си, докато чакат представлението. Заливат ме студени тръпки, защото осъзнавам, че аз съм днешното представление.

– Моля, обвиняемата да се изправи.

Отново ставам на крака и си казвам името, когато ме питат.

– Какво пледирате?

– Виновна. – Гласът ми е писклив и аз се изкашлям, за да си прочистя гърлото, но повече не ме питат нищо.

Адвокатите спорят за гаранцията във вербална битка, която ме замайва.

Те разговарят един с друг чрез магистрата, също като сърдити деца с помощта на родител. Думите им са екстравагантно емоционални, илюстрирани с цветущи жестове, които са безсмислени в празната съдебна зала. Спорят за гаранцията: дали трябва да бъда задържана в ареста до делото пред Кралския съд, или да бъда освободена и да чакам настъпването му у дома. Осъзнавам, че адвокатът ми спори за пускането ми, и ми се иска да го дръпна за ръкава и да му кажа, че не съм заинтересована от гаранцията. Освен Бо, няма друг, който да ме чака у дома. Няма да липсвам на никого. В затвора ще бъда в безопасност. Оставам мълчалива, с ръце в скута ми, несигурна какво изражение трябва да си придам. Не че някой гледа към мен. Аз съм невидима. Опитвам се да проследя спора на адвокатите, да разбера кой печели тази война на думи, но бързо се изгубвам в театралниченето им.

Над залата се спуска мълчание и магистратът ме поглежда със сериозно изражение. Изпитвам абсурдното желание да му обясня, че не съм като обичайните посетители на съда му. Че съм израснала в къща като неговата, че съм ходила в университет, организирала съм вечери, имала съм приятели. Че някога съм била уверена и социална. Че преди миналата година никога не съм нарушавала закона и че случилото се е една ужасна грешка. Но погледът му е незаинтересован и аз осъзнавам, че на него не му пука коя съм аз или колко вечери към организирала. Аз съм просто поредният престъпник, минал през вратите му; не съм по-различна от останалите. Усещам как идентичността ми е разкъсана на парчета за пореден път.

– Вашият адвокат страстно защити правото ви на гаранция, госпожице Грей – започва магистратът, – увери ме, че по-скоро ще отлетите за Луната, отколкото да се опитате да избягате отново. – Разнася се хихикане от обществените места, където на втория ред се намират две старици с термос. Модерните tricoteuses[22]. Ъгълчетата на устата на магистрата потръпват доволно. – Каза ми, че първоначалното ви бягство от сцената на това наистина ужасно престъпление е било причинено от моментно умопомрачение, което не е характерно за вас и никога няма да се повтори. Надявам се, госпожице Грей, за доброто на всички ни, да е прав. – Мъжът млъква за миг и аз стаявам дъх.

– Гаранцията е одобрена.

Изпускам дъха си, което може да се приеме за облекчение.

Носи се шум от мястото за пресата и аз виждам младия мъж с тетрадката да излиза от реда си, тетрадката е натикана в джоба на якето му. Сочи с глава към пейката, преди да излезе, и оставя вратата да се люлее зад него.

– Съдът да стане.

Докато магистратът напуска съдебната зала, разговорите стават все по-силни и аз виждам адвоката ми да отива до масата на обвинението. Смеят се за нещо, след което идва при мен, за да поговорим.

– Добър резултат – изрича той и се усмихва. – Случаят ви е насрочен за разглеждане от Кралския съд на седемнадесети март – ще ви бъде осигурена информация за правната помощ и възможностите ви за представителство. Приятен път до дома ви, госпожице Грей.

Странно е чувството да изляза свободна от съдебната зала след двадесет и четири часа, прекарани в килията. Отивам до столовата и си купувам кафе, което изгаря езика ми заради нетърпението ми да опитам нещо различно от полицейския чай.

Над входа на Бристълския съд на магистратите има стъклен покрив, който осигурява прикритие от дъжда на малка група от хора, които разговарят бързо между дръпванията от цигарите, които пушат. Докато слизам по стълбите, съм блъсната от жена, която върви в противоположната посока, и кафето се излива през неправилно сложеното капаче върху ръката ми.

– Съжалявам – изричам автоматично. Когато спирам и вдигам поглед, виждам, че жената също е спряла и държи микрофон в ръката си. Стряска ме неочакван проблясък и забелязвам, че на няколко крачки от мен стои фотограф.

– Как се чувствате от перспективата да влезете в затвора, Джена?

– Какво? Аз...

Микрофонът е натикан толкова близо, че едва не докосва устните ми.

– Ще продължите ли да пледирате, че сте виновна? Как мислите се чувства семейството на Джейкъб?

– Аз, да, аз...

Хора ме блъскат от всеки ъгъл, въпросите на репортерката се опитват да надвикат скандирания, които не мога да разбера. Има толкова много шум, все едно се намирам на футболен стадион или на концерт. Не мога да дишам и когато се опитвам да се обърна, съм блъсната в противоположната посока. Някой ме дърпа за палтото, губя равновесие и падам тежко върху друг, който грубо ме изправя. Виждам грозно направен плакат, който е вдигнат нависоко над малката тълпа от протестиращи. Който го е написал, е започнал с големи букви, но последните няколко от тях бяха по-свити, за да могат да се съберат. Правосъдие за Джейкъб!

Това е. Това скандират всички.

– Правосъдие за Джейкъб! Правосъдие за Джейкъб! – Отново и отново, виковете като че ли се носят зад мен и навсякъде около мен. Поглеждам настрани в търсене на пространство, но и там има хора, кафето ми пада на земята, капакът му полита и то се излива, течността изпръсква обувките ми и потича по стъпалата. Залитам отново и за момент си мисля, че ще падна и ще бъда премазана от тази полудяла тълпа.

– Отрепка!

Различавам изкривена и ядосана уста и огромни кръгли обеци, които се люлеят напред-назад. Жената издава примитивен звук в задната част на гърлото си, след което изплюва лепкавия резултат в лицето ми. Обръщам се точно навреме и усещам как топлата храчка се приземява на врата ми и се стича покрай яката на палтото ми. Действието ѝ е също толкова шокиращо за мен, колкото и ако ме беше ударила, затова заплаквам и се прикривам зад вдигнатите си ръце, готвя се за следващото нападение срещу мен.

– Правосъдие за Джейкъб! Правосъдие за Джейкъб!

Усещам как една ръка ме хваща за рамото и се напрягам, извивам се и търся трескаво изход от тук.

– Да пробваме по заобиколния път, става ли?

Това е инспектор Стивънс, лицето му е мрачно и непоколебимо, когато ме издърпва обратно по стъпалата и влизаме в съда. Той ме пуска, когато се озоваваме в безопасност, но не казва нищо и аз го следвам мълчалива през двойка врати и навън в някакъв двор, който се намира в задната част на сградата. Той ми посочва към една порта.

– Оттук ще стигнете до автобусната спирка. Добре ли сте? Желаете ли да се обадя на някого?

– Добре съм. Благодаря ви – не знам какво щях да правя, ако не се бяхте появили. – Затварям очи за секунда.

– Гадни лешояди – казва инспектор Стивънс. – Пресата винаги твърди, че си върши работата, но няма да се спрат пред нищо, докато не получат историята си. Що се отнася до протестиращите, има няколко безделници, които независимо за какво става въпрос, ще ги видите да размахват плакати и да протестират. Не го приемайте лично.

– Ще се опитам да не го правя. – Усмихвам се неловко и се обръщам да си вървя, но полицаят ме спира.

– Госпожице Грей?

– Да?

– Някога живели ли сте на Грантъм Стрийт 127?

Усещам как кръвта се оттегля от лицето ми и се насилвам да се усмихна.

– Не, инспекторе – отвръщам внимателно. – Не, никога не съм живяла там.

Мъжът кима замислен и вдига ръка, за да ми каже довиждане. Поглеждам назад, докато вървя към портала, и виждам, че той все още е там и ме наблюдава.

За голямо мое облекчение влакът до Суонзи е почти празен. Отпускам се в мястото си и затварям очи. Все още се треса от срещата ми с протестиращите. Поглеждам през прозореца и въздишам от облекчение, че съм се насочила обратно към Уелс.

Четири седмици. Остават ми четири седмици, преди да отида в затвора. Мисълта е невъобразима, но и напълно реална. Обаждам се на Бетан и ѝ съобщавам, че в крайна сметка ще се прибера у дома тази вечер.

– Пуснаха те под гаранция ли?

– До седемнадесети март.

– Това е добре. Нали? – Приятелката ми е объркана от липсата ми на ентусиазъм.

– Днес ходила ли си на плажа? – питам я аз.

– Разходих кучетата до скалите на обяд. Защо?

– Имаше ли нещо на пясъка?

– Нищо, което да го няма обикновено – отвръща Бетан и се смее. – Какво очакваше?

Въздъхвам от облекчение. Започвам да се съмнявам дали въобще съм видяла онези букви.

– Нищо – отвръщам аз. – Ще се видим след малко.

Когато стигам при Бетан, тя ме кани да остана и да хапна, но не ставам за компания в този момент и ѝ се извинявам, че не мога. Тя настоява да ми изпрати нещо за вкъщи, затова я изчаквам, докато ми сипва супа в пластмасова кутийка. Почти час по-късно я целувам за довиждане и двамата е Бо тръгваме по пътеката към вилата ми.

Вратата толкова се е надула от лошото време, че не мога нито да завъртя ключа в ключалката, нито да я отворя. Натискам дървото с рамо и то поддава малко, достатъчно, за да освободи ключалката и да успея да завъртя ключа, който сега се върти безполезно в механизма. Бо започва да лае бясно и аз му казвам да млъкне. Подозирам, че съм счупила вратата, но не ми пука. Ако Йестин беше дошъл да я оправи още първия път, когато му казах, сега нямаше да имам такива проблеми. Постоянните ми насилвания с ключа му бяха създали много повече работа.

Изливам супата на Бетан в малка тенджерка и я слагам на печката, като оставям хляба настрана. Вилата е студена и си търся някаква жилетка, която да облека, но няма нищо долу. Бо е развълнуван, бяга от едната страна на дневната до другата, все едно е бил далеч оттук доста повече от двадесет и четири часа.

Има нещо различно в стълбите днес и не мога да разбера какво е то. Все още не е напълно тъмно, но от малкото прозорче над тях не влиза никаква светлина. Нещо ги закрива.

Стигам до върха на стълбището, когато разбирам какво.

– Не изпълни обещанието си, Дженифър.

Иън свива коляното си и ме изритва силно с крак в гърдите. Изпускам дървения парапет и падам назад, свличам се по стъпалата, докато не се удрям в каменния под.

Свали пръстена след три дни и аз се почувствах така, все едно ме удари. Каза, че се тревожиш да не го нараниш и че ти се налага да го сваляш толкова често по време на работа, че се притесняваш да не го изгубиш. Започна да го носиш на тънка златна верижка около врата си и аз те заведох да си избереш венчална халка, нещо обикновено и гладко, което може да е на ръката ти през цялото време.

– Вече можеш да го носиш – казах ти аз, когато напуснахме бижутерийния магазин.

– Но сватбата ще е чак след шест месеца.

Ти ме държеше за ръката и аз стиснах твоята силно, докато прекосявахме.

– Вместо годежния пръстен, имам предвид. За да имаш нещо на пръста си.

Не ме разбра.

– Нямам нищо против, Иън, наистина. Мога да почакам, докато се оженим.

– Как хората ще знаят, че си сгодена? – Не можех да оставя нещата така. Спрях те и сложих ръце на раменете ти. Ти се огледа наоколо, видя всичките забързани купувачи и се опита да се освободиш, но аз те държах силно. – Как ще знаят, че си с мен – продължих аз, – ако не носиш пръстена ми?

Разпознах погледа в очите ти. Често го виждах в тези на Мари – тази смесица от предизвикателство и предпазливост – и това ме раздразни изключително много. Как смееше да се страхуваш от мен? Усетих как се напрягам и когато болката се изписа на лицето ти, осъзнах, че пръстите ми се забиват в раменете ти. Махнах ръцете си от теб и ги отпуснах от двете си страни.

– Обичаш ли ме? – попитах те аз.

– Знаеш, че те обичам.

– Тогава защо не желаеш хората да знаят, че ще се женим?

Бръкнах в найлоновата торбичка, извадих малката кутийка и я отворих. Исках да прогоня този поглед от очите ти и без да мисля, паднах на едно коляно и ти предложих пръстена. От минувачите се разнесе шумотевица и на лицето ти се появи червенина. Движението около нас забави ход, всички се спираха, за да ни гледат, и аз изпитах гордост, че си с мен. Моята красива Дженифър.

– Ще се омъжиш ли за мен?

Изглеждаше изумена.

– Да.

Отговорът ти беше много по-бърз от първия път, когато те попитах, и възелът в гърдите ми изчезна веднага. Сложих пръстена на безимения ти пръст и се изправих, за да те целуна. Разнесоха се аплодисменти около нас и някой ме потупа по гърба. Не можех да спра да се хиля. Точно това трябваше да направя още първия път, помислих си аз: трябваше да придам по-голяма церемониалност на случая, по-тържествен вид. Ти заслужаваше повече.

Вървяхме, хванати ръка за ръка, през натоварените бристълски улици и аз потривах метала на венчалната ти халка с палеца на дясната ми ръка.

– Хайде да се оженим сега – казах аз. – Да отидем в ритуалната зала, да вземем няколко свидетели от улицата и да го направим.

– Но всичко е уредено за септември! Цялото ми семейство ще е там. Не можем просто да отидем и да сключим брак сега.

Имаше нужда от известно увещаване, че една голяма църковна сватба би била грешка: нямаше баща, който да те изпрати до олтара, и защо трябваше да пилеем пари за парти с приятели, с които вече не се виждаше? Направихме резервация за гражданска церемония[23] в хотел "Кортярд" с включен обяд за двадесет души след венчавката. Помолих Дъг да ми бъде кум, но останалите гости щяха да са твои. Опитах се да си представя родителите ми да бъдат до нас, но успях да си спомня единствено лицето на баща ми последния път, когато го видях. Разочарованието. Отвращението. Изгоних образа му от главата си.

Ти беше непреклонна.

– Не можем да променяме плановете си сега, Иън. Остават само шест месеца – не е кой знае колко много.

Не беше, но броях дните, след които щеше да се превърнеш в госпожа Питърсън. Казвах си, че ще се почувствам по-добре тогава: по-сигурен. Щях да знам, че ме обичаш и че ще останеш до мен.

Нощта преди сватбата ни настоя да останеш с Ив в хотела, докато аз изстрадвах една ужасна вечер в пъба с Джеф и Дъг. Дъг направи половинчат опит да създаде една прилична ергенска вечер, но никой не се възпротиви, когато казах, че ще се оттеглям да си лягам по-рано, за да съм отпочинал за големия ден.

В хотела успокоих нервите си с двойно уиски. Джеф ме потупа по ръката и ме нарече чудесен човек, макар че така и не бяхме намерили общи интереси помежду си. Той не искаше да се присъедини към мен за едно питие и половин час преди церемонията кимна към вратата, където се появи жена с тъмносиня шапка.

– Готов ли си да се запознаеш с тъщата? – попита ме той. – Не е чак толкова лоша, да знаеш. – Пресиленият хумор на Джеф винаги ме дразнеше, но днес му бях благодарен за него. Искаше ми се да ти се обадя, да се уверя, че ще дойдеш. Не можех да прогоня чувството на паника в стомаха си, че може да ме оставиш сам, че може да ме унижиш пред всички тези хора.

Двамата с Джеф тръгнахме към нея. Майка ти протегна ръка и аз я поех, след което се наведох и целунах сухата ѝ буза.

– Грейс, за мен е чест да се запознаем. Чувал съм толкова много за теб.

Казвала си ми, че въобще не приличаш на майка си, но можех да видя високите ти скули в нея. Може и да беше наследила чертите на лицето на баща си и артистичните му гени, но определено стройната ти фигура и изучаващото ти изражение бяха нейни.

– Ще ми се да можех да кажа същото – отвърна Грейс и ъгълчето на устните ѝ потрепери в подобие на усмивка. – Ако искам да разбера какво се случва в живота на Джена, трябва да попитам Ив.

Дарих я с изражение, което смятах, че олицетворява солидарност, макар че и аз бях щастлив от нежеланието ти да комуникираш с нея. Предложих питие на Грейс и тя прие чаша шампанско.

– Наздраве – каза тя, но не предложи тост.

Накара ме да те чакам петнадесет минути, което, предполагам, си беше твое право. Дъг изигра пиеса, че е изгубил пръстена, и се наложи да търсим, както се случваше на всяко друго сватбено празненство, във всеки друг хотел в страната. Когато се появи в залата, не беше възможно да има друга толкова красива булка, колкото теб. Роклята ти беше обикновена: деколте във формата на сърце и пола, която се плъзгаше по бедрата ти и падаше на пода. Носеше букет от бели рози, а косата ти беше направена на буйни, лъскави къдрици.

Стояхме един до друг и аз поглеждах крадешком към теб, докато слушаше водещия церемонията регистратор. Когато изрекохме обетите си, ти ме погледна в очите и на мен не ми дремеше за Джеф или Дъг, или за майка ти. Дори да имаше хиляди хора в залата, аз виждах единствено теб.

– Обявявам ви за съпруг и съпруга.

Последваха нерешителни аплодисменти и аз те целунах по устните, преди да се обърнем и да тръгнем по пътеката заедно.

Хотелът беше приготвил напитки и канапета в района на бара и аз те наблюдавах как обикаляш залата, приемаш комплименти и показваш пръстена на ръката си на всички.

– Изглежда прекрасно, нали?

Не бях забелязал, че Ив се е приближила до мен.

– Тя е прекрасна – отвърнах аз и сестра ти кимна, за да приеме корекцията.

Когато се обърнах осъзнах, че Ив вече не гледа към теб, а се е вторачила в мен.

– Няма да я нараниш, нали?

Засмях се.

– Що за въпрос към човек, който се жени днес?

– Най-важният, определено – отвърна Ив. Отпи от шампанското си и ме огледа. – Доста ми напомняш на баща ни.

– Вероятно точно това вижда и Дженифър у мен – отвърнах кратко.

– Вероятно – съгласи се Ив. – Просто се надявам да не я предадеш и ти.

– Нямам намерение да изоставя сестра ти – отвърнах аз, – не че ти влиза в работата. Тя е голяма жена, а не някое дете, разстроено от кръшкащия си баща.

– Баща ми не беше кръшкач. – Тя не го защитаваше, просто констатираше един факт, но бях заинтересован. Винаги бях смятал, че е оставил майка ти заради друга жена.

– Тогава защо си тръгна?

Ив се направи, че не е чула въпроса ми.

– Грижи се за Джена, тя заслужава да се отнасят добре към нея.

Повече не можех да гледам самодоволната ѝ физиономия и да слушам нелепите ѝ, покровителствени молби. Оставих я на бара и дойдох при теб, за да те прегърна. Моята нова съпруга.

Бях обещал да те заведа във Венеция и нямах търпение да ти я покажа. На летището гордо подаде новия си паспорт и се ухили, когато прочетоха името ти.

– Звучи ми толкова странно!

– Скоро ще свикнеш с него – казах ти аз, – госпожо Питърсън.

Когато разбра, че съм купил билети за първа класа, изпадна в екстаз и настоя да се възползваме от всичко, което ни се полагаше. Полетът беше само два часа, но през това време си сложи маската за очи, преглеждаше филмите и пи шампанско. Наблюдавах те, доволен от факта, че си толкова щастлива, и то благодарение на мен.

Забавиха ни на летището и стигнахме до хотела си доста по-късно от планираното. От шампанското ме беше заболяла главата, а и бях изморен и недоволен от обслужването. Когато се върнехме у дома, щях да поискам да ми възстановят част от сумата заради това.

– Хайде да оставим куфарите и веднага да излезем навън – каза ти, когато пристигнахме в мраморното лоби.

– Ще сме тук цели две седмици. Ще си поръчаме румсървис и ще си разопаковаме багажа – градът ще е тук и на сутринта. Освен това – пуснах ти ръка и те стиснах за задника – ние първата брачна нощ.

Ти ме целуна, езикът ти обходи устата ми, но после се дръпна и ме хвана за ръката.

– Даже няма десет часа! Хайде де, дай поне да се разходим наоколо и да пийнем по нещо някъде, след което ти обещавам, че ще се приберем.

Рецепционистът се усмихна, не си правеше труда да прикрие удоволствието си от нашето импровизирано шоу.

– Любовна свада? – Засмя се той, въпреки погледа, с който го изгледах. Останах потресен, че и ти се засмя с него.

– Опитвам се да убедя съпруга си – усмихна се, когато изрече думата, и ми намигна, все едно това щеше да промени нещо, – че трябва да се разходим из Венеция, преди да видим стаята си. Градът изглежда толкова красив. – Затвори очите си за малко по-дълго от нормалното и аз осъзнах, че си пияна.

– Красив е, signora, но не толкова, колкото вас. – Рецепционистът направи нелеп поклон.

Погледнах те, очаквах да завъртиш очи, но вместо това ти се беше изчервила и видях, че си поласкана. Поласкана от това жиголо, този мазен палячо със своя маникюр на ръцете и цветенце на ревера.

– Дайте ни ключа, моля – казах аз. Застанах пред теб и се облегнах на рецепцията. Последва кратка пауза, преди рецепционистът да ми подаде портфейл с две магнитни карти с размерите на кредитна.

– Виопа sera, signore.

Вече не се усмихваше.

Отказах помощ за куфарите ни и те оставих да влачиш своя до асансьора, където натиснах бутона за третия етаж. Наблюдавах те в огледалото.

– Беше приятен, нали? – попита ме ти и аз усетих надигащата се в гърлото ми жлъчка. Толкова добре си прекарахме на летището, толкова приятно беше по време на полета и сега ти опропасти всичко. Говореше, но аз не те слушах: мислех си как му се усмихваше, как се изчерви и му позволи да флиртува с теб, как ти хареса.

Стаята ни се намираше в края на покрит с мокет коридор. Пъхнах магнитната карта в четеца и зачаках кликването, което подсказваше, че вратата е отключена. Отворих я и плъзнах куфара си през нея, без да ми пука дали ще те удари на влизане. В стаята беше горещо – прекалено горещо – но прозорците не се отвориха и аз охлабих яката си, за да се охладя. Кръвта туптеше в ушите ми, но ти продължаваше да говориш, продължаваше да бръщолевиш, все едно нищо не се беше случило, все едно не ме беше унижила.

Юмрукът ми се сви инстинктивно, кожата ми се опъна над напрегнатите ми кокалчета. Напрежението растеше като балон в гърдите ми и изпълваше всяко свободно местенце, буташе дробовете ми настрани. Погледнах те, все още се смееше, все още бърбореше и аз вдигнах юмрука си и го стоварих в лицето ти.

В същия миг балонът се спука. В мен се разля спокойствие, като изпускането на адреналин след секс или след тренировка във фитнес салона. Главоболието ми намаля и мускулчето в ъгъла на окото ми престана да трепти. Ти издаде гъргорещ, сподавен звук, но аз не те погледнах. Напуснах стаята и слязох с асансьора отново до рецепцията. Излязох направо навън на улицата. Намерих един бар и изпих две бири. Не обърнах никакво внимание на бармана, който се опита да ме въвлече в разговор.

Час по-късно се прибрах в хотела.

– Може ли малко лед, моля?

– Si, signore. – Рецепционистът изчезна и след малко се върна с кофичка с лед. – Желаете ли винени чаши, signore?

– Не, благодаря ви.

Вече се бях успокоил, дишането ми беше умерено и бавно. Качих се по стълбите, не бързах да се прибирам.

Когато отворих вратата, те видях, свита на леглото. Изправи се и се сви в края му, по-близо до таблата. На шкафчето отстрани имаше купчина с кървави салфетки, но въпреки опитите ти да се почистиш, все още имаше засъхнала кръв над горната ти устна. Носът и едното ти око вече бяха посинели. Когато ме видя, започна да плачеш и сълзите ти придобиха кървав нюанс, когато стигнаха до брадичката ти, покапаха на ризата ти и я оцветиха в розово.

Поставих кофичката на масата и взех една кърпа, в която сложих лед и после я завързах. Седнах до теб. Цялата трепереше, но нежно наложих студения компрес върху кожата ти.

– Намерих един чудесен бар – казах ти аз. – Мисля, че ще ти хареса. Разходих се наоколо и видях няколко местенца, които можем да посетим за обяд утре, ако ти се ходи.

Махнах ледения компрес и ти ме погледна, очите ти бяха големи и уплашени. Все още се тресеше.

– Студено ли ти е? Ето, завий се с това. – Издърпах одеялото, което беше сгънато в долната част на леглото, и го увих около раменете ти. – Изморена си, денят беше дълъг. – Целунах те по челото, но ти продължаваше да плачеш и ми се прииска силно да не беше опропастявала първата ни брачна вечер. Смятах, че си различна и че никога вече няма да изпитам нуждата да се освободя: това блажено чувство на смирение, което идва след боя. Съжалявах да разбера, че в крайна сметка, ти беше същата като всички останали.

Опитвам се да дишам. Бо започва да скимти, ближе лицето ми и ме бута с носа си. Опитвам се да мисля, опитвам се да се движа, но силата на удара ми е изкарала въздуха и не мога да се изправя. Дори да успея да накарам тялото си да проработи, нещо се случва вътре в мен, светът ми става все по-малък и по-малък. Изведнъж отново се озовавам в Бристъл и не зная в какво настроение ще се прибере Иън. Приготвям му вечеря и се готвя да ми я хвърли в лицето. Свита съм на две в ателието си и се опитвам да се предпазя от ритниците, които се стоварват отгоре ми.

Иън слиза внимателно по стълбите и клати глава, все едно укорява непослушно дете. Винаги съм го разочаровала, никога не намирам правилните неща, които да кажа или да направя, независимо колко много се старая. Говори ми нежно и ако човек не чува думите, би си помислил, че той е загрижен за мен. Но звукът от гласа му ми е достатъчен, за да започна да се треса неудържимо, все едно лежа върху лед.

Той надвисва над мен – краката му ме заклещват – и очите му бавно обхождат тялото ми. Ръбовете на панталоните му са остри като ножове, токата на колана му е толкова излъскана, че мога да видя ужасеното си изражение в нея. Забелязва нещо на якето си, издърпва едно висящо конче и го оставя да полети надолу към пода. Бо продължава да скимти и Иън го сритва силно в главата. Кучето изхвърча на метър настрани.

– Не го наранявай, моля те!

Бо изскимтява отново, но се изправя. Бяга в кухнята, където се скрива.

– Ходила си в полицията, Дженифър – казва Иън.

– Съжалявам. – Думата излиза под формата на шепот и не съм сигурна дали ме е чул, но ако я повторя и той си помисли, че се моля, това ще го разгневи. Странно е колко бързо всичко се връща при мен: нуждата да ходя по тънко въже и да не бъда жалката жена, която го разгневява. През годините съм грешила много повече, отколкото съм правила нещата по правилния начин.

Преглъщам.

– Аз... аз съжалявам.

Ръцете му са в джобовете му. Изглежда спокоен, безгрижен. Но аз го познавам. Знам колко бързо може да...

– Съжаляваш ли, мамка ти?

За стотна от секундата прикляква и приковава с колене ръцете ми.

– Смяташ, че като кажеш, че съжаляваш, ще оправиш всичко? – Той се навежда още повече и забива по-силно капачките на коленете си в бицепсите ми. Прехапвам езика си, но прекалено късно, за да спра вика от болка, който го кара да сбръчка устни от отвращение заради липсата ми на контрол. Усещам надигащата се жлъчка в гърлото си и я преглъщам.

– Каза им за мен, нали? – Ъгълчетата на устата му са изцапани в бяла пяна и докато говори, от нея излиза слюнка, която капе по лицето ми. За момент си спомням протестиращата пред съда, макар че случилото се ми се струва много по-отдавна от няколко часа.

– Не, не съм.

Отново играем същата игра, тази, в която той ми подхвърля въпрос, а аз се опитвам да го отбия. Едно време я играех добре. В началото си мислех, че виждам уважение в очите му: веднага се отказваше от тормоза и си пускаше телевизора или излизаше навън. Но или започнах да губя тренинг, или той промени правилата, защото преценката ми почна да ме заблуждава всеки следващ път. Засега като че ли е доволен от отговора ми и сменя темата.

– Виждаш се с някого, нали?

– Не, не се виждам – отговарям бързо. Радвам се, че казвам истината, макар че той няма да ми повярва.

– Лъжкиня. – Удря ме по бузата с опакото на ръката си. Чува се плющящ звук, като от камшик, и когато проговаря отново, звукът кънти в ушите ми. – Някой ти е помогнал да създадеш уебсайт, някой ти е помогнал да си намериш това място. Кой е?

– Никой – отвръщам аз и усещам кръв в устата си. – Справих се сама.

– Не можеш нищо да направиш сама, Дженифър. – Навежда се напред, докато лицето му почти не докосва моето. Насилвам се да не мърдам, защото знам колко много мрази да треперя.

– Та ти дори не можа да избягаш като хората, нали така? Имаш ли някаква представа колко лесно беше да те намеря, след като разбрах къде правиш снимките си? Изглежда, хората от Пенфейш изгарят от желание да помогнат на един странник да намери стара позната.

До този момент не ми е минал през ума въпросът как Иън ме е намерил. Винаги съм знаела, че ще го стори.

– Чудесна картичка си изпратила на сестра си, между другото.

Подхвърленият коментар е като пореден удар в лицето, кара ме да се свия отново.

– Какво си сторил на Ив? – Ако нещо се случи със сестра ми и децата ѝ заради моята непредпазливост, никога няма да си го простя. Бях толкова отчаяна в опита си да ѝ покажа, че още ме е грижа за нея, че въобще не помислих, че мога да я поставя в опасност.

Той се засмива.

– Защо да ѝ правя нещо? Тя не ме интересува, само ти. Ти си жалка, безполезна уличница, Дженифър. Ти си нищо без мен. Нищо. Какво си ти?

Не отговарям.

– Кажи го. Какво си ти?

Кръвта се стича в гърлото ми и аз се опитвам да говоря, без да се задавя.

– Аз съм нищо.

Иън се засмива и се измества, болката в ръцете ми понамалява. Прокарва пръст по лицето ми, по бузата ми и по устните ми.

Знам какво следва, но това не го прави по-леко. Бавно откопчава копчетата ми и съблича ризата. Надига потника ми, за да разкрие гърдите ми. Очите му ме обхождат безстрастно, в тях няма нищо повече от частичка желание, след което посяга към панталона си. Стискам очи и се затварям в себе си, неспособна да се движа, неспособна да говоря. За момент се питам какво ли ще стане, ако изпищя или ако кажа не. Ако се боря с него или просто го отблъсна. Но не го правя и никога не съм го правила, и мога да виня единствено себе си за това.

Нямам представа от колко време лежа тук, но вилата е тъмна и студена. Вдигам дънките си, търкулвам се на една страна и свивам колене към тялото си. Усещам тъпа болка между краката си и влага, която подозирам, че е кръв. Не знам дали съм припаднала, но не си спомням Иън да си е тръгвал.

Викам Бо. Следва агонизиращо тежка една секунда тишина, преди кучето да се затътри плашливо от кухнята, опашката му е свряна между краката и ушите му са увиснали върху главата му.

– Много съжалявам, Бо. – Придумвам го да се приближи, но когато посягам с ръка към него, той излайва. Само веднъж – предупредителен лай – и обръща глава към вратата. Опитвам се да стана на крака и потръпвам, когато ме пронизва остра болка. Някой чука на вратата.

Изправям се, полуприклекнала, в средата на помещението, с ръка върху нашийника на Бо. Той ръмжи, но не лае отново.

– Джена? Там ли си?

Патрик.

Изпитвам прилив на облекчение. Вратата не е заключена и когато я отварям, се налага да потисна един стон при вида му. Оставям лампата в дневната изключена и се надявам, че мракът ще е достатъчен, за да скрие лицето ми, което съм сигурна, че вече носи белези.

– Добре ли си? – пита ме Патрик. – Нещо случило ли се е?

– Аз... сигурно съм заспала на дивана.

– Бетан ми каза, че си се върнала. – Мъжът се двоуми и поглежда за кратко към пода, след което отново връща погледа си на мен. – Дойдох, за да се извиня. Не трябваше да ти говоря по този начин, Джена, но всичко беше такъв шок за мен.

– Няма проблем – отвръщам аз. Поглеждам покрай него към мрачните скали, питам се дали Иън не е някъде там и не ни наблюдава. Не мога да му позволя да ме види с Патрик – не мога да позволя Патрик да бъде наранен заедно с Ив, както и всеки друг, който означава нещо за мен. – Това ли е всичко?

– Може ли да вляза? – Той тръгва напред, но аз поклащам глава.

– Джена, какво има?

– Не искам да те виждам, Патрик. – Чувам се как изричам думите и не си позволявам да ги отрека.

– Не те виня – казва той. Лицето му е изморено и изглежда така, все едно не е спал от дни. – Държах се ужасно, Джена, и не знам как да ти се реванширам. Когато чух какво си... какво се е случило, бях толкова шокиран, че не можех да мисля трезво. Не можех да стоя покрай теб.

Започвам да плача. Не мога да се спра. Патрик хваща ръката ми и ми се иска никога да не я пуска.

– Искам да разбера, Джена. Няма да се преструвам, че не съм шокиран – че не намирам всичко това за изключително трудно – но искам да знам какво се е случило. Искам да съм до теб.

Не казвам нищо, макар да съм наясно, че има само едно нещо, което трябва да кажа. Има само един начин да предпазя Патрик.

– Липсваш ми, Джена – казва тихичко той.

– Не искам да те виждам повече. – Издърпвам ръката си от неговата и се насилвам да вложа увереност в думите си. – Не искам да имам нищо общо с теб.

Патрик прави крачка назад, все едно съм го ударила, и лицето му пребледнява.

– Защо правиш това?

– Защото това искам аз. – Лъжата е истинско мъчение.

– Защото си тръгнах ли?

– Няма нищо общо с теб. Нищо от това няма нищо общо с теб. Просто ме остави на мира.

Патрик ме поглежда и аз си налагам да срещна погледа му, като се моля да не усети вътрешната борба, отразена в очите ми. Най-накрая приема поражението си и си тръгва.

Затътря се по пътеката и в един момент хуква да бяга.

Затварям вратата и падам на пода, прегръщам Бо и започвам да плача звучно в козината му. Не успях да спася Джейкъб, но мога да спася Патрик.

Веднага, щом се чувствам по-добре, се обаждам на Йестин и го моля да поправи счупената ключалка.

– Вече въобще не мога да завъртя ключа – казвам му аз. – Напълно е счупена и няма никакъв начин да я заключа отвън.

– Не се тревожи за това – отвръща Йестин. – Никой няма да ти открадне нищо.

– Искам я поправена! – Силата на молбата ми изненадва и двама ни и за секунда настъпва тишина.

– Ще дойда след малко.

Пристига след час и бързо се заема за работа, но отказва чая, който му предлагам. Свирка си тихичко, докато маха ключалката и омаслява механизма, преди да я постави отново и да ми покаже колко лесно се върти сега ключът.

– Благодаря ти – казвам му аз, едва не хленча от облекчение. Йестин ме поглежда любопитно и аз увивам още повече жилетката около себе си. Целите ми ръце са в синини, които кървят и цапат дрехите ми като мастило попивателна хартия. Изпитвам болка, все едно съм избягала маратон, лявата ми буза е подута и усещам един зъб да се клати. Оставям косата да пада върху лицето ми, за да скрие най-лошото от него.

Виждам, че Йестин гледа към червената боя на вратата.

– Ще я изчистя – обещавам аз, но той не отговаря. Кима ми за довиждане, но като че ли променя решението си и се обръща към мен:

– Пенфейш е малко селище – казва той. – Всички знаят всичко за другите.

– И аз така чух – отвръщам аз. Ако очаква от мен да се защитавам, ще остане разочарован. Ще приема наказанието си от съда, а не от селяните.

– Щях да стоя мирен, ако бях на твое място – съветва ме Йестин. – Нека всичко отшуми.

– Благодаря ти за съвета – отговарям стегнато.

Затварям вратата и се качвам горе, за да се изкъпя. Стоя под парещата струя със затворени очи, за да не виждам новопоявилите се белези по кожата ми. Малки драскотини, големи колкото човешки пръсти, са осеяли гърдите и бедрата ми и се отличават ясно върху бледата ми кожа. Бях глупачка, че повярвах, че мога да избягам от миналото. Колкото и бързо да бягам, колкото и надалече, никога няма да мога да го надбягам.

– Искаш ли да ти помогна с нещо? – попита Рей, макар да знаеше, че Магс държи нещата под контрол. Винаги го беше правила.

– Всичко е готово – отвърна тя и си свали престилката.

– Чилито и оризът са във фурната, бирите са в хладилника, а шоколадовите браунита са на плота.

– Звучи чудесно – поздрави я съпругът ѝ, който обикаляше нервно из кухнята.

– Можеш да извадиш съдовете от съдомиялната, ако си търсиш някаква работа.

Рей започна да вади чистите чинии и се опита да измисли безопасна тема за разговор, която нямаше да свърши в спор.

Тазвечерното събиране беше идея на Магс. Да отпразнуват добре свършената работа, беше му казала тя. Рей се чудеше дали по този начин не му показваше, че съжалява, задето се бяха скарали.

– Благодаря ти отново, че предложи това – каза той, когато тишината стана неловка. Вдигна приборите за хранене и остави вадичка вода след себе си. Магс му подаде парцала.

– Това е един от най-нашумелите случаи, върху които си работил – отвърна съпругата му. – Трябва да се отпразнува. – Взе парцала от ръцете му и го остави в мивката. – А и ако се налага да избирам между това да прекарате нощта в "Нагс Хед" или да дойдете тук да хапнете и да пиете по няколко бири, е...

Рей прие критиката стоически. Значи това беше истинската причина за вечерята.

Двамата се движеха внимателно един около друг в кухнята, все едно ходеха по лед, все едно Рей не беше прекарал нощта на дивана, все едно синът им нямаше купчина крадени неща под леглото си. Рискува да хвърли поглед към Магс, но не успя да разчете изражението ѝ и реши, че ще е най-добре просто да запази мълчание. В крайна сметка всичко, което кажеше, беше грешно.

Не беше честно да сравнява Кейт със съпругата си, знаеше това, но нещата бяха много по-лесни на работа. Кейт никога не се обиждаше и не беше необходимо да репетира думите в главата си, преди да говори с нея, както беше започнал да прави, ако искаше да засегне някоя трудна тема пред Магс.

Не беше сигурен дали Кейт щеше да иска да дойде на вечерята.

– Ще те разбера, ако откажеш – беше казал той, но жената го беше погледнала объркана.

– Защо да не... – Тя беше прехапала устната си. – О, разбирам. – Беше се опитала да направи сериозна физиономия като тази на Рей, но не успя и очите ѝ заблестяха. – Казах ти, че всичко е забравено. Мога да се справя, ако и ти можеш.

– Мога да се справя.

Надяваше се наистина да може. Изведнъж се почувства много неудобно при мисълта за Магс и Кейт в една стая. Миналата вечер лежеше буден на дивана и не можеше да прогони мисълта, че съпругата му знае, че е целунал Кейт, и я беше поканила с ясната цел да му каже, че е така. Макар да беше наясно, че публичните конфронтации не са в стила на Магс, вероятността за свада тази вечер не му даваше мира.

– От училището днес изпратиха писмо по Том – каза съпругата му. Изрече го внезапно, но Рей остана с впечатлението, че се опитваше да му го каже, откакто се беше прибрал от работа.

– За какво се отнася?

Магс го извади от джоба на престилката си и му го подаде.

– Най-накрая! – възкликна Рей и потупа писмото с опакото на ръката си. – Признават, че имат проблем в училището, така ли? Крайно време беше.

Магс отвори виното.

– Говорим от колко – над година – че Том е тормозен, а те дори не обмислиха идеята, нали така?

Магс го погледна и за момент лицето ѝ се сбръчка, отбранителната ѝ физиономия се изпари.

– Как сме успели да го пропуснем? – Потърси без успех кърпичка в единия джоб на жилетката си. – Чувствам се като една безполезна майка! – Потърси и в другия джоб, но пак не откри нищо.

– Хей, Магс, недей така – Рей извади носната си кърпа и нежно избърса сълзите, които бяха потекли от очите ѝ. – Не си пропуснала нищо. Никой от двама ни не е. Знаехме, че нещо не е наред, откакто започна в това училище, и ги натискахме да решат проблема още от първия ден.

– Не е тяхна работа да го решават. – Магс си издуха носа. – Ние сме родителите.

– Така е, но проблемът не е тук, нали? В училището е. Сега навярно го признават и ще направят нещо по въпроса.

– Надявам се това да не влоши още повече нещата за Том.

– Мога да говоря с полицая за обществена подкрепа, който отговаря за "Морланд Даунс" – каза Рей. – Ще видя дали могат да насрочат сесия относно тормоза.

– Не!

Сериозността в гласа на Магс го попари.

– Нека поработим с училището, за да разрешим проблема. Не всичко е полицейска работа. Нека поне веднъж запазим това в семейството, става ли? Ще ти бъда благодарна, ако не говориш за Том в службата.

Като по сценарий някой позвъни на звънеца.

– Добре ли си? – попита я Рей.

Магс кимна, избърса си лицето с носната кърпа на съпруга си и му я върна.

– Добре съм.

Рей се огледа в огледалото в коридора. Кожата му изглеждаше сива и изморена и изведнъж му се прииска да отпрати Кейт и Дребния и да прекара нощта с Магс. Но Магс беше готвила цял следобед – нямаше да му е благодарна, че е било напразно. Въздъхна и отвори вратата.

Кейт беше облечена в дънки, високи до коленете ботуши и блуза с деколте във формата на V. Нямаше нищо блестящо в облеклото ѝ, но изглеждаше по-млада и по-освободена, отколкото на работа, и това го накара да се почувства неудобно. Рей отстъпи назад, за да я покани да влезе.

– Тази вечеря е чудесна идея – каза Кейт. – Благодаря ти, че ме покани.

– Удоволствието е мое – отвърна инспекторът и я поведе към кухнята. – Ти и Дребния работихте много здраво през последните няколко месеца: просто исках да покажа на двама ви, че оценявам усилията ви. – Ухили се. – А и ако трябва да бъда честен, идеята беше на Магс – не мога да си припиша заслугата.

Съпругата му прие коментара му с тънка усмивка.

– Здрасти, Кейт, хубаво е най-накрая да се запознаем. Лесно ли ни намери? – Двете жени се изправиха една до друга и Рей беше изумен от контраста между тях. Магс не се беше преоблякла и суитчърът ѝ беше опръскан с капки сос. Изглеждаше така, както винаги – сърдечна, позната, мила – но до Кейт беше някак си... потърси правилната дума. Не толкова лъскава. Обзе го чувство на вина и застана до съпругата си, все едно близостта беше лекарство за предателството.

– Каква прекрасна кухня. – Кейт погледна към тавата с браунита на плота, прясно изпечени във фурната и поръсени с бял шоколад. В ръцете си държеше чийзкейк в картонена кутия. – Донесох десерт, но се опасявам, че изглежда доста жалко на фона на твоя.

– Много мило от твоя страна – каза Магс и взе пакета от ръцете на гостенката си. – Винаги съм смятала, че кейковете са по-вкусни, когато някой друг ги е правил, не мислиш ли?

Кейт я дари с благодарствена усмивка, а Рей издиша бавно. Вероятно вечерта нямаше да е толкова неловка, колкото беше очаквал, макар че колкото по-скоро се появеше Дребния, толкова по-добре.

– Какво да ти предложа за пиене? – попита Магс. – Рей е на бира, но имам и вино, ако желаеш.

– Чудесно.

Рей се провикна към стълбите.

– Том, Люси, елате да поздравите гостенката ни, асоциални малчугани такива.

Последваха поредица от шумни стъпки и децата заслизаха по стълбите. Дойдоха в кухнята и застанаха като наказани на вратата.

– Това е Кейт – представи я на децата Магс. – Тя е детектив-стажант в екипа на татко.

Очите на Рей се разшириха заради това определение, но Кейт не изглеждаше засегната.

– Още няколко месеца – ухили се тя, – и ще бъда истинска детективка. Как сте, приятелчета?

– Добре – отвърнаха в синхрон Люси и Том.

– Ти трябва да си Люси – каза Кейт.

Момиченцето имаше русата коса на майка си, но останалото беше наследила от баща си. Всички коментираха колко много двете деца приличаха на него. Рей не можеше да забележи приликата, докато двамата бяха будни – имаше толкова много от собствените им индивидуалности – но когато заспяха и чертите на лицата им бяха отпуснати, можеше да види собственото си лице, отразено в техните. Зачуди се дали някога беше изглеждал толкова войнствен, колкото собствения си син в този момент: мръщеше се към пода, все едно беше набрал за нещо на плочките. Беше сложил гел на косата си и тя стоеше на гневни клечки, които отговаряха на изражението му.

– Това е Том – представи го Люси.

– Кажи здравей, Том – каза Магс.

– Здравей, Том – повтори той, без да отмества поглед от пода.

Майка му го перна леко с кърпата вбесена.

– Съжалявам, Кейт.

Детективката се усмихна на Том и той погледна към Магс, за да разбере дали ще го накара да остане.

– Деца! – каза домакинята ядосана. Махна фолиото от една чиния със сандвичи и я подаде на Том. – Вие двамата може да се качите горе с това, щом не искате да сте с нас, старците. –  Жената ококори очи в пародия на ужас и Люси се изкикоти. Том завъртя очи и двамата изчезнаха в стаите си за секунди.

– Добри хлапета са – каза Магс, – поне през повечето време. – Довърши изречението толкова тихо, че не стана ясно дали говореше на себе си или на останалите.

– Том има ли още проблеми с тормоза? – попита Кейт.

Рей изпъшка наум. Погледна към Магс, която умишлено избегна погледа му. Челюстта ѝ се стегна.

– Нищо, с което да не можем да се справим – сопна се тя.

Рей потръпна и погледна към Кейт в опит да се извини, без Магс да го забележи. Трябваше да предупреди служителката си колко чувствителна беше съпругата му по темата за Том. Последва неловко мълчание, но телефонът на Рей получи съобщение. Извади го от джоба си доволен, но сърцето му се сви, когато прочете написаното.

– Дребния няма да дойде – съобщи той. – Майка му е получила още един удар.

– Добре ли е? – попита Магс.

– Така мисля – пътува към болницата сега. – Рей изпрати съобщение на Дребния и върна телефона отново в джоба си. – Значи ще сме само тримата.

Кейт погледна първо към домакина, а след това и към домакинята, която се обърна и започна да бърка чилито.

– Вижте – каза детективката, – защо не отложим вечерята за някой друг път, когато Дребния ще успее да дойде?

– Не ставай смешна – отвърна Рей с весел тон, който му се стори фалшив дори и на него. – Освен това има толкова много чили: никога няма да успеем да го изядем без помощ. – Погледна към Магс, искаше му се да се съгласи с Кейт и да отложат вечерята за някой друг път, но жена му продължи да бърка ястието.

– Абсолютно си прав – отвърна бодро тя и подаде на съпруга си чифт ръкавици за фурна. – Би ли донесъл вечерята? Кейт, защо не вземеш тези чинии и не дойдеш в трапезарията?

Нямаше предварително уговорени места, но Рей седна начело на масата, а гостенката им от лявата му страна. Магс сложи чиния с ориз, след което се върна в кухнята за купа настърган кашкавал и купичка заквасена сметана. Седна срещу Кейт и за момент тримата бяха заети да си подават купите и да си пълнят чиниите.

Когато започнаха да се хранят, потракванията на приборите в порцелана правеха липсата на разговор още по-очевидна и Рей се опита да измисли някаква тема. Магс нямаше да иска да говорят за работа, но вероятно това беше най-безопасно. Преди да се накани, съпругата му остави вилицата си отстрани на чинията.

– Как намираш Службата за криминални разследвания, Кейт?

– Обожавам я. Часовете са истинско убийство, но работата е страхотна и е точно онова, което винаги съм искала да правя.

– Чувам, че инспекторът е истински кошмар.

Рей погледна остро към Магс, но тя се усмихваше приятно на Кейт. Въпреки това безпокойството му не намаля и на йота.

– Не е толкова лош – отвърна детективката и погледна настрани към началника си. – Макар че не знам как се оправяш с него: офисът му е ад. Навсякъде има наполовина изпити чаши с кафе.

– Защото работя прекалено много и нямам време да изпия цяла чаша – възпротиви се Рей. Закачките с него бяха малка цена, която се налагаше да плати предвид обстоятелствата.

– Винаги е прав, разбира се – каза Магс.

Кейт се престори, че обмисля въпроса.

– Освен когато греши.

Двете се засмяха и Рей си позволи да се отпусне малко.

– Тананика ли си "Огнените колесници"[24] през цялото време? – попита Кейт, – както прави на работа?

– Откъде да знам? – отвърна спокойно Магс. – Почти не го виждам.

Доброто настроение се изпари и за момент се хранеха в мълчание. Рей се прокашля и Кейт вдигна поглед. Дари я с извинителна усмивка и тя сви рамене, но когато се обърна, осъзна, че Магс ги наблюдава, лека бръчка се беше появила на челото ѝ. Тя остави вилицата си и бутна чинията си настрани.

– Липсва ли ти работата, Магс? – попита Кейт.

Всички я питаха това, все едно очакваха от нея да копнее за документацията, за гадните часове, за мръсните къщи, в които си бършеш краката, когато излизаш от тях.

– Да – отвърна тя, без да се подвоуми.

Рей вдигна поглед.

– Така ли?

Магс продължи да разговаря с Кейт, все едно съпругът ѝ не се беше обадил.

– Не ми липсва точно работата, а жената, която бях тогава. Можех да кажа нещо, да уча хората. – Рей спря да яде. Магс си беше същата жена, каквато винаги бе била. Същата, каквато винаги щеше да бъде. Носенето на значка не можеше да промени това, нали?

Кейт кимна, все едно я разбираше, и Рей беше благодарен за търпението ѝ.

– Смяташ ли да се връщаш някога?

– Как бих могла? Кой ще се грижи за малчуганите? – Магс завъртя очи нагоре към стаите на децата си. – Ами за него? – Погледна към Рей, но този път не се усмихваше и мъжът се опита да дешифрира отразеното в очите ѝ. – Знаеш какво казват: зад всеки велик мъж...

– Вярно е – прекъсна я съпругът ѝ с по-силен глас, отколкото тихият разговор предполагаше. Погледна към Магс. – Ти вършиш всичко.

– Десерт! – внезапно каза домакинята и се изправи. – Освен ако не желаеш още малко чили, Кейт?

– Не, благодаря ти. Мога ли да ти помогна с нещо?

– Стой си, няма да ми отнеме и секунда. Ще разчистя масата и ще се кача да видя децата да не са направили някоя беля.

 Магс занесе всичко в кухнята, след което Рей чу тихи стъпки по стълбите и приглушени гласове от стаята на Люси.

– Съжалявам – каза инспекторът. – Не знам какво я прихваща.

– Заради мен ли е? – попита Кейт.

– Не, не мисля. В последно време е в странно настроение. Мисля, че е разтревожена за Том. – Дари я с успокоителна усмивка. – Вината е моя – вината винаги е моя.

Чуха Магс да се връща долу и когато отново се появи, носеше поднос с браунита и купичка със сметана.

– Всъщност, Магс – каза Кейт и стана от мястото си, – мисля, че ще пропусна десерта.

– Ако предпочиташ ще ти донеса някакъв плод. Имаме пъпеш, желаеш ли?

– Не, не е заради това. Просто съм изтощена. Беше дълга седмица. Вечерята беше чудесна, благодаря ти.

– Е, щом не искаш. – Магс остави браунитата на масата.

– Така и не те поздравих за случая на Грей – Рей ми каза, че ти си отговорна за разрешаването му. Хубаво е, че можеш да включиш подобен успех в биографията си толкова рано в кариерата си.

– Всъщност резултатът дойде благодарение на съвместната ни работа – отвърна Кейт. – Добър екип сме.

Рей знаеше, че има предвид цялата Служба за криминални разследвания, но извъртя поглед към него, докато го изричаше, и той не посмя да погледне съпругата си.

Стояха в коридора и Магс целуна Кейт по бузата.

– Ще ни дойдеш отново на гости, нали? Беше ми приятно да се запознаем. – Рей се надяваше да е единственият усетил неискреността в гласа на жена си. Каза довиждане на Кейт и се подвоуми за миг дали да я целуне или не. Реши, че ще е странно, ако не го стори и я дари с кратка целувка, но усещаше погледа на Магс върху себе си. Изпита облекчение, когато гостенката им тръгна по пътеката, и той затвори и заключи вратата.

– Не мисля, че мога да устоя на тези браунита – каза Рей с бодрост, която не изпитваше. – Искаш ли да хапнем?

– На диета съм – отвърна Магс. Отиде в кухнята и извади дъската за гладене. Напълни ютията с вода и я почака да загрее. – Приготвих кутия с ориз и чили за Дребния, оставих я в хладилника – ще му я занесеш ли утре? Няма да е ял свястна храна, ако стои в болницата цяла вечер, а и едва ли ще му се готви утре.

Рей си взе чинията в кухнята и започна да яде на крак.

– Много мило от твоя страна.

– Той е приятен човек.

– Така е. Работя със страхотни хора.

Магс мълча известно време. Взе чифт панталони и започна да ги глади. Когато заговори отново, се опитваше да звучи нормално, но натисна върха на ютията малко по-силно върху плата.

– Красива е.

– Кейт?

– Не, Дребен. – Магс го погледна ядосана. – Естествено, че Кейт.

– Предполагам си права. В интерес на истината никога не съм се замислял. – Лъжата беше нелепа – съпругата му го познаваше по-добре от всеки друг.

Тя вдигна едната си вежда, но Рей се зарадва, когато видя, че се усмихва. Рискува да се пошегува:

– Ревнуваш ли?

– Никак даже – отвърна съпругата му. – В интерес на истината, ако тя ще глади, може да се нанесе.

– Съжалявам, че ѝ казах за Том – извини се Рей.

Магс натисна някакво копче на ютията и върху панталоните се появи облак пара. Не отместваше поглед от дъската за гладене, докато говореше:

– Обичаш си работата, Рей, и аз се радвам за това. Тя е част от теб. Но имам чувството, че децата и аз съществуваме на заден план. Чувствам се невидима.

Мъжът отвори уста, за да се възпротиви, но съпругата му поклати глава.

– Говориш повече с Кейт, отколкото с мен – продължи Магс. – Тази вечер я видях – връзката между вас. Не съм глупава, знам какво е да работиш толкова много часове с някого: говориш с него, разбира се, че ще го правиш. Но това не означава, че не можеш да разговаряш и с мен. – Жената създаде още един облак пара и натисна ютията още по-силно върху дъската за гладене, напред и назад, напред и назад. – Никой не е казвал на смъртния си одър, че е искал да прекара повече време на работа – продължи Магс. – Децата ни растат и ти не си до тях. Не след дълго тях ще ги няма и ти ще се пенсионираш. Тогава ще останем двамата и няма да имаме какво да си кажем.

Не беше така, помисли си Рей и се опита да намери правилните думи, за да ѝ го обясни, но те заседнаха в гърлото му и той просто поклати глава, все едно така можеше да накара изреченото от нея да изчезне. Стори му се, че чу Магс да въздиша, но може би беше просто още едно облаче пара.

Така и не ми прости за онази нощ във Венеция. Никога не се отказа от бдителността си и никога вече не ми се отдаде напълно. Дори когато синините изчезнаха от носа ти и можехме да забравим за всичко това, знаех, че все още мислиш за него. Знаех го от начина, по който очите ти ме следваха през стаята, когато отивах да си взема бира, и от колебанието в гласа ти, преди да ми отговориш, макар че постоянно ме уверяваше, че си добре.

За годишнината ни отидохме на вечеря. Бях ти намерил подвързана в кожа книга на Роден в антикварния магазин на Чапъл Роуд и я бях увил във вестника, който бях запазил от сватбения ни ден.

– Първата годишнина е хартиена – напомних ти аз и очите ти грейнаха.

– Перфектна е! – Сгъна вестника внимателно и го пъхна в книгата, където бях написал: За Дженифър, която обичам все повече с всеки изминал ден, и ти ме целуна по устните. – Много те обичам, знаеш – каза ми.

Понякога не бях сигурен, но никога не се съмнявах в чувствата ми към теб. Обичах те толкова много, че чак се страхувах; не знаех, че е възможно да желаеш някого толкова силно, че си готов да направиш всичко за него, за да го задържиш. Ако можех да те отведа на самотен остров, надалеч от всички, щях да го направя.

– Помолиха ме да поема още един курс за възрастни – каза ми ти, когато ни отведоха до масата ни.

– Какви ще са парите?

Ти сбърчи нос.

– Доста малко, но ще е терапевтичен курс за определена бройка хора с депресии. Мисля, че ще е доста смислено нещо.

Изпръхтях.

– Звучи ми като шайка смешници.

– Има силна връзка между творческите занимания и настроенията на човек – обясни ми ти. – Ще е чудесно да знам, че им помагам да се възстановят, а и е само за осем седмици. Ще мога да го вместя с другите ми часове.

– Стига да ти остава време и за твоята работа. – Изделията ти се продаваха вече в пет магазина в града.

Ти кимна.

– Ще се оправя. Редовните ми поръчки не са проблем, но за известно време ще огранича новите. В интерес на истината, не очаквах да получа толкова много часове – трябва да ги намаля догодина.

– Е, знаеш какво казват – започнах аз и се изсмях. – Онези, които могат, го правят, а онези, които не могат – преподават!

Не каза нищо.

Храната ни пристигна и сервитьорът изнесе истинско представление, докато ти сложи салфетка и ти налее вино.

– Мислех си, че ще е добра идея да си открия своя собствена банкова сметка за бизнеса ми – каза ти.

– Защо ти е да го правиш? – Зачудих се кой ли ти беше вкарал тази глупост в главата и защо въобще обсъждаш финансите ни с други хора.

– Ще е по-лесно, когато си попълвам данъчната декларация. Сещаш се, ако всичко постъпва само по една сметка.

– Това ще ти донесе единствено допълнителна работа – отвърнах аз. Срязах пържолата си на две, за да проверя дали е изпечена както аз я обичах, и внимателно отделих мазното настрани в чинията си.

– Нямам нищо против.

– Не, ще е по-лесно, ако всичко минава през моята сметка – казах ти. – Все пак аз съм този, който плаща ипотеката и сметките.

– Така е. – Опита от ризотото си.

– Повече пари ли ти трябват? – попитах те аз. – Мога да ти дам повече пари този месец, ако желаеш.

– Може би малко повече.

– За какво са ти?

– Мислех да си купя някои неща – обясни ми ти. – Мога да си взема някои нови дрехи.

– Защо не дойда с теб? Знаеш каква си, когато си купуваш дрехи – ще си избереш нещо, което ти стои ужасно, и в крайна сметка ще върнеш половината. – Засмях се и се пресегнах през масата, за да ти стисна ръката. – Ще си взема малко почивка от работа и ще прекараме деня заедно. Ще обядваме на някое приятно местенце, след което ще тръгнем по магазините и тогава можеш да тормозиш кредитната ми карта, колкото ти се иска. Как ти звучи всичко това?

Кимна и аз се съсредоточих върху пържолата си. Поръчах още една бутилка червено вино и докато я довърших, бяхме останали единствената двойка в ресторанта. Оставих голям бакшиш и залитнах към сервитьора, когато ми донесе палтото.

– Съжалявам – каза ти, – пийна си малко повече.

Сервитьорът се усмихна любезно и аз изчаках да излезем навън, преди да те хвана за бицепса и да го стисна между палеца и показалеца си.

– Никога не се извинявай вместо мен.

Беше шокирана. Не знам защо – не беше ли точно това, което очакваше от Венеция насам?

– Съжалявам – извини ми се ти. Пуснах те и те хванах за ръката.

Прибрахме се късно у дома и ти се качи направо горе. Изгасих долу и се присъединих към теб, но ти вече беше в леглото. Когато легнах до теб, ти се обърна към мен и ме целуна, прокара ръце по гърдите ми.

– Съжалявам, любими – каза ми.

Затворих очи и зачаках да се пъхнеш под юргана. Знаех, че е безсмислено: бях изпил две бутилки вино и не изпитах почти нищо друго освен леко раздвижване, когато ме пое в устата си. Оставих те да опитваш известно време, след което избутах главата ти настрани.

– Не ме възбуждаш вече – казах ти аз. Обърнах се с лице към стената и затворих очи. Ти отиде в банята и докато заспивах, те чух да плачеш.

Не бях планирал да ти изневерявам, след като се оженихме, но ти напълно спря да правиш всякакви усилия в леглото. Би ли ме винила, че се оглеждам, когато алтернативата е мисионерска поза със съпруга, която си държи очите затворени през цялото време? Започнах да излизам всеки петък след работа и да се прибирам в малките часове, след като се наситех достатъчно на онези, с които свършвах в леглото. Явно не ти пукаше и след известно време спрях да се прибирам въобще. Връщах се по обяд в събота и те намирах в ателието ти. Никога не ме питаше къде съм бил и с кого. Превърна се в нещо като игра, исках да видя докъде щеше да се стигне, преди да ме обвиниш, че не съм ти верен.

Деня, в който го направи, гледах футбол. Манчестър Юнайтед играеха с Челси и аз се бях опънал пред телевизора със студена бира в ръка. Застана пред мен.

– Махни се от пътя ми – в допълнителното време са!

– Коя е Шарлът? – попита ме ти.

– Какво искаш да кажеш? – Извих врат, за да виждам телевизора.

– Името е написано върху касова бележка, заедно с телефонен номер. Коя е тя?

От екрана се разнесоха радостни възгласи, когато Манчестър Юнайтед отбелязаха точно преди последния съдийски сигнал. Въздъхнах и посегнах към дистанционното, за да изключа телевизора.

– Сега доволна ли си? – Запалих си цигара, защото знаех, че така ще те разгневя.

– Не можеш ли да пушиш навън?

– Не, не мога – отвърнах ти аз и издишах облаче дим в твоята посока. – Защото това е моята къща, а не твоята.

– Коя е Шарлът? – Тресеше се цялата, но продължаваше да стоиш пред мен.

Засмях се.

– Нямам представа. – Това беше самата истина: нямах представа коя е. Можеше да е всяка една от жените, с които бях. – Вероятно някоя сервитьорка, която си е паднала по мен – сигурно съм прибрал касовата бележка в джоба си, без да видя написаното. – Говорех спокойно, в гласа ми нямаше и следа от вина, и ти започна да омекваш.

– Надявам се, не ме обвиняваш в нещо. – Погледнах те в очите предизвикателно, но ти отмести поглед и повече не повдигна темата. Едва не се разсмях. Толкова лесно беше да те победи човек.

Изправих се. Носеше потник без сутиен под него и ясно виждах цепнатината между гърдите ти и зърната ти под материята.

– Така ли излизаш? – попитах те аз.

– Само до магазините.

– Показваш си циците? – учудих се. – Искаш хората да си мислят, че си някаква курва ли?

Сложи ръце върху гърдите си и аз ги махнах от там.

– Значи няма проблем напълно непознати хора да ги виждат, но не и аз? Не можеш да си избираш, Дженифър: или си проститутка, или не си.

– Не съм – отвърна тихичко.

– Не ми изглежда така на мен. – Приближих ръката си към тялото ти и забих цигарата си между гърдите ти. Ти изпищя, но аз вече бях напуснал стаята.

 Рей вървеше към службата след сутрешната среща, когато беше пресрещнат от дежурната на пропуска на участъка. Рейчъл беше слаба жена, в началото на петдесетте си години, с правилни, птичи черти и късо подстригана сива коса.

– Дежурен ли си днес, Рей?

– Да – отвърна мъжът подозрително, защото знаеше, че този въпрос никога не биваше последван от нещо добро.

– При мен дойде една жена на име Ив Манинг, която иска да докладва за възможно престъпление: безпокои се за сестра си.

– Не може ли смяната да се оправи с нея?

– Всички са навън, а жената е много разтревожена. Чака вече дял час, за да говори с някого. – Рейчъл не каза нищо повече, нямаше нужда да го прави. Просто погледна към Рей през обикновените си очила с телени рамки и го зачака да направи правилното нещо. Все едно беше помолен от мила, но настоятелна леля.

Надникна през рамото на дежурната към пропуска, където някаква жена правеше нещо на мобилния си телефон.

– Това тя ли е?

Ив Манинг беше жена, чието място беше в кафето, а не в полицейския участък. Имаше лъскава кестенява коса, която се спускаше върху раменете ѝ, докато си гледаше телефона, и яркожълто палто с много големи копчета и цветна подплата. Цялата беше зачервена, макар че това можеше да не се дължи на вътрешното ѝ състояние. Отоплението в участъка като че ли имаше само две степени: арктическа и тропическа, а днес явно беше тропически ден. Рей изруга наум протокола, че възможните престъпления трябваше да бъдат докладвани на полицейски офицер. Рейчъл беше повече от способна да се справи с жената.

Инспекторът въздъхна.

– Добре, ще изпратя някой долу да се види с нея.

Доволна от чутото, Рейчъл се върна на мястото си.

Рей се качи горе и намери Кейт на бюрото ѝ.

– Би ли слязла долу на рецепцията да се оправиш с възможно престъпление?

– Не може ли смяната да се заеме?

Рей се засмя на физиономията, която детективката направи.

– Вече пробвах това. Върви, ще ти отнеме максимум двадесет минути.

Кейт въздъхна.

– Караш ме само защото знаеш, че няма да ти откажа.

– Трябва да внимаваш на кого споделяш тази информация. – Рей се ухили. Кейт завъртя очи, но на бузите ѝ изби червенина.

– Казвай, каква е работата?

Инспекторът ѝ подаде листа хартия, който Рейчъл му беше дала.

– Ив Манинг. Чака те долу.

– Добре, но ми дължиш питие.

– Няма проблем – провикна се Рей, когато жената напусна Службата за криминални разследвания. Беше ѝ се извинил за странната вечеря, но Кейт му каза, че няма проблем, и оттогава не бяха говорили за случилото се.

Инспекторът тръгна към офиса си. Когато си отвори куфарчето, намери бележка, оставена му от Магс, върху бележника с датата и часа на срещата им в училището следващата седмица. Съпругата му беше нарисувала кръг около написаното с червен химикал, за да привлече вниманието му. Рей залепи бележката в предната част на монитора си до другите, всяка от които носеше парченца важна информация.

Вече беше на средата на документите, които трябваше да обработи, когато Кейт почука на вратата му.

– Не ме прекъсвай – каза ѝ той. – Набрал съм скорост.

– Искаш ли да чуеш за възможното престъпление?

Рей спря и направи знак на Кейт да седне.

– С какво се занимаваш? – попита го тя, когато видя планината от документация на бюрото му.

– Административна работа. Предимно номериране и пресмятане на разходите ни през последните шест месеца. От счетоводството ми казаха, че ако не им ги предам днес, няма да ги одобрят.

– Имаш нужда от помощ.

– Имам нужда от време да върша полицейска работа – каза той, – а не тези простотии. Съжалявам. Кажи ми какво стана.

Кейт погледна към бележките си.

– Ив Манинг живее в Оксфорд, а сестра ѝ Дженифър – тук в Бристъл, заедно със своя съпруг, Иън Питърсън. Ив и сестра ѝ се скарали преди пет години и оттогава не са се виждали и чували, нито с нея, нито със зет си. Преди няколко седмици Питърсън се появил от нищото и я питал къде е Дженифър.

– Напуснала ли го е?

– Така изглежда. Госпожа Манинг е получила картичка от сестра си преди няколко месеца, но не може да си спомни пощенския печат, а и отдавна изхвърлила плика. Намерила картичката скъсана на парчета и скрита зад часовника на полицата над камината си. Сигурна е, че това е дело на зет ѝ, който дошъл в къщата.

– Защо му е да прави това?

Кейт сви рамене.

– Нямам представа. Госпожа Манинг също не знае, но това доста я притеснява. Иска да обяви сестра си за изчезнала.

– Очевидно тя не е изчезнала – отвърна раздразнен Рей.

– Не и щом ѝ е изпратила картичка. Просто не желае да бъде открита. Това са две коренно различни неща.

– Това ѝ казах и аз. Както и да е, записах всичко, за да го видиш. – Жената му подаде найлонов плик, в който имаше две написани на ръка страници.

– Благодаря ти. Ще ги погледна. – Рей взе доклада и го остави на бюрото си сред останалата документация. – В случай че успея да се оправя с тази купчина, още ли си навита за онова питие? Мисля, че ще имам нужда от него.

– Чакам го с нетърпение.

– Чудесно – отвърна инспекторът. – Том ще ходи някъде след училище и му обещах да го прибера в седем, така че ще е набързо.

– Няма проблем. Да не би синът ти да завързва нови приятелства?

– Така мисля – отговори Рей. – Не че ще ми каже с кого. Надявам се да разберем повече, когато се срещнем с учителката му следващата седмица, но не съм особено обнадежден.

– Е, ако имаш нужда някой да те изслуша в пъба, чувствай се свободен да разтовариш – каза му Кейт. – Не че мога да ти предложа някакъв съвет как да се справиш с тийнейджър.

Рей се засмя.

– Ако трябва да бъда честен, ще се радвам да поговорим за нещо различно от тийнейджъри.

– В такъв случай съм насреща да те разсея. – Кейт се ухили и Рей отново си спомни онази вечер пред апартамента ѝ. Дали и тя си мислеше за нея? Имаше намерение да я попита, но жената вече се беше насочила към бюрото си.

Рей извади телефона си, за да изпрати съобщение на Магс. Вторачи се в дисплея в опит да измисли правилните думи, за да не ядоса съпругата си, а и да не я лъже. Не трябваше да изкривява истината, помисли си той; да излезе да пие бира с Кейт беше същото, като да излезе с Дребния. Рей реши да не обръща внимание на гласа в главата му, който му обясняваше защо не е същото.

Въздъхна и отново прибра телефона в джоба си, без да е изпратил съобщение. По-лесно беше да не казва нищо. Погледна през отворената врата на офиса си и забеляза главата на седналата на бюрото си Кейт. Тя със сигурност го разсейваше, помисли си Рей. Просто не знаеше дали това беше хубаво или не.

Минават две седмици, преди да се осмеля отново да изляза сред хора; едва когато жестоките лилави синини на ръцете ми изсветляват до бледозелено. Боли ме да си спомня колко шокиращо изглеждат контузиите върху кожата ми, а само преди две години бяха част от мен, както беше част от мен цветът на косата ми.

Принудена съм да изляза, за да купя кучешка храна. Оставям Бо у дома, за да хвана автобуса до Суонзи, където никой няма да обърне внимание на жена с поглед, забит в пода, и с шал около врата, въпреки топлото време. Поемам по пътеката към караванния парк, но не мога да се отърся от чувството, че някой ме наблюдава. Поглеждам зад мен и се паникьосвам, че съм погледнала в неправилната посока, затова се обръщам още веднъж, но и там няма никого. Въртя се в кръгове, но не мога да видя нищо заради черните петна, които са се появили в очите ми и като че ли се местят заедно с мен, накъдето и да погледна. Намирам се на ръба на паниката, страхът, който се надига в гърдите ми, е толкова силен, че ми причинява болка. Ту ходя, ту тичам, докато не виждам статичните каравани и ниския магазин на Бетан. Най-накрая сърцето ми забавя ход и аз се опитвам да се съвзема. В моменти като този затворът ми се струва като по-добрата алтернатива пред живота, който водя.

Паркингът за коли на Бетан е за хората, които отсядат в караванния парк, но близостта му до плажа го прави атрактивен за онези, които са решили да се разходят по него. Приятелката ми няма нищо против, освен в разгара на сезона, когато поставя големи знаци, на които пише Частен паркинг, и връхлита от магазина, когато види някое семейство да разтоварва багажа за пикник от колата си. По това време на годината, когато паркът е затворен, колите, които се спират на него, принадлежат на разводачите на кучета и на хората, които обичат разходките.

– Можеш да го използваш, разбира се – ми беше казала Бетан, когато се запознахме.

– Аз нямам кола – обясних ѝ тогава.

Тя ми каза, че гостите ми могат да спират на паркинга ѝ, но никога не отбеляза, че нямам такива, освен Патрик, който винаги си спираше лендроувъра там, преди да дойде да ме види. Прогонвам спомена от главата си, за да не реши да остане.

В момента има няколко паркирани коли на мястото. Очуканото волво на Бетан, някакъв ван, който не разпознавам и... потривам очи и клатя глава. Не е възможно. Не може да е моята кола. Започвам да се потя и си поемам голяма глътка въздух, докато се опитвам да си обясня какво точно виждат очите ми. Предната броня е счупена, в средата на предния прозорец стъклото е пукнато и се е образувала паяжина с големината на юмрук.

Това е моята кола.

Изглежда невъзможно. Когато напуснах Бристъл, изоставих автомобила си. Не защото смятах, че полицията ще го проследи – макар че ми мина през ума – а защото не можех да понеса гледката му. За един ужасен миг се зачудих дали полицията не го е намерила и не го е докарала тук, за да тества реакцията ми. Оглеждам се из паркинга, все едно ще бъда нападната от въоръжени полицаи.

Толкова съм объркана, че не мога да преценя колко е важна колата, не мога да преценя дали е от значение. Сигурно е, щом полицията толкова дълго настояваше да им кажа какво съм направила с нея. Трябва да я разкарам. Сещам се за филмите, които съм гледала. Дали мога да я хвърля от някоя скала? Или да я запаля? Ще ми трябва кибрит и бензин или нафта... но как ще я запаля, без Бетан да ме види?

Поглеждам към магазина, но не я виждам на прозореца, така че си поемам дълбоко въздух и тръгвам към колата си. Ключовете са в запалителя и аз не се двоумя. Отварям вратата и сядам на мястото на шофьора. На мига съм споходена от спомени за злополуката: чувам как майката на Джейкъб пищи и собствения си ужасен вик. Започвам да треперя и се опитвам да се взема в ръце. Автомобилът пали от първия път и излизам от паркинга. Ако Бетан погледне навън сега, няма да ме види – за нея ще е просто кола, която вдига облак прах след себе си и се насочва към Пенфейш.

– Приятно е да си отново зад волана, нали?

Гласът на Иън е премерен и сух. Натискам спирачките и колата захожда рязко наляво, а ръцете ми се плъзгат по волана. Ръката ми се е стрелнала към дръжката на вратата, когато осъзнавам, че звукът идва от CD плейъра.

– Предполагам, че ти липсва малката ти блъскаща количка? Няма нужда да ми благодариш, че ти я върнах.

Гласът му има мигновено действие върху мен. Чувствам как се смалявам, потъвам в седалката си, все едно мога да се скрия в нея, а ръцете ми са горещи и лепкави.

– Забрави ли брачните ни клетви, Дженифър?

Слагам ръка на гърдите си и я притискам силно, опитвам се да забавя ритъма на сърцето си.

– Стоя до мен и ми обеща, че ще ме обичаш, почиташ и ще ми се подчиняваш, докато сме живи.

Иън ме дразни, като припява с ледения си глас клетвата, която дадох преди толкова много години. Той е луд. Сега разбирам това и се ужасявам, че през всичкото това време съм си лягала до него, без да знам наистина на какво е способен.

– Да припкаш в полицията и да им разказваш историите си не е разбирането ми за почит, Дженифър, не мислиш ли? Да им разказваш какво се случва зад вратите ни не е олицетворението на подчинение. Просто помни, винаги съм ти давал онова, което си си просила...

Не мога да слушам повече. Удрям CD плейъра и дискът излиза болезнено бавно. Изваждам го и се опитвам да го счупя наполовина, но той не се огъва и аз изпищявам насреща му, сбръчканото ми лице се отразява в лъскавата му повърхност. Излизам от колата и го хвърлям в плета.

– Остави ме на мира! – крещя аз. – Просто ме остави на мира!

Шофирам трескаво, опасно, плътно до високия плет, извън Пенфейш и в околностите му. Треса се цялата и ми е напълно невъзможно да сменя предавката, затова оставам на втора и колата вие недоволна. Чувам думите на Иън отново и отново в главата си.

Докато сме живи.

Виждам пропаднала плевня малко встрани от пътя и никакви други къщи наоколо. Поемам по черния път към нея. Когато я доближавам, виждам, че няма покрив и голите ѝ греди посягат към небето. От едната ѝ страна са натрупани гуми и някакви стари машини. Ще ми свърши работа. Карам до далечния край на плевнята и скривам колата зад ъгъла ѝ. На пода е оставено платнище и аз го дърпам към себе си. Заливам се с воняща вода, която се е събрала в гънките му. Покривам колата си с него. Поемам риск, но автомобилът ми изчезва напълно под тъмнозелената мушама, а наоколо всичко изглежда така, все едно от доста дълго време не е стъпвал човешки крак.

Поемам по дългия път към дома и си спомням деня, в който пристигнах в Пенфейш, когато онова, което стоеше пред мен, беше много по-неясно от онова, което беше зад мен. Сега знам какво ми готви бъдещето: остават ми още две седмици тук, след което ще се върна в Бристъл за присъдата си и ще бъда в безопасност.

Пред мен има автобусна спирка, но аз продължавам да вървя, всяка стъпка ми дава увереност. Малко по малко започвам да се успокоявам. Иън просто си играе игрички, това е всичко. Ако имаше намерение да ме убие, щеше да го стори, когато дойде във вилата.

Късно следобеда стигам до жилището си и над него са надвиснали мрачни облаци. Влизам вътре само колкото да си облека непромокаемото яке и да повикам Бо. Отвеждам го на плажа да потича. Близо до морето мога да дишам отново и знам, че то ще ми липсва най-много от всичко.

Усещането, че съм наблюдавана, е съкрушително и аз се обръщам с гръб към водата. Изпитвам болезнен страх, когато виждам фигура на скалите, тя гледа към мен и сърцето ми започва да бие по-силно. Викам Бо и го хващам за нашийника, но той лае и се откъсва от мен, бяга по пясъка към пътеката, която води нагоре, до мястото, на което стои мъжът на фона на небето.

– Бо, върни се!

Той бяга, без да ми обръща внимание, а аз не мога да помръдна от мястото си. Едва когато кучето стига до края на плажа и поема по пътеката, фигурата се размърдва. Мъжът се навежда, за да погали Бо, и аз на мига разпознавам познатите движения. Това е Патрик.

Може и да нямам желание да се виждам с него от последната ни среща насам, но облекчението, което изпитвам, е толкова силно, че преди да се усетя, вече съм тръгнала по следите, които кучето ми е оставило в пясъка.

– Как си? – пита ме той.

– Добре съм. – Ние сме непознати, които се опитват да водят разговор.

– Оставих ти няколко съобщения.

– Знам. – Игнорирах всичките. В началото ги слушах, но не можех да понеса мисълта какво съм му причинила, затова изтрих останалите, без да ги чуя. Накрая просто си изключих телефона.

– Липсваш ми, Джена.

Гневът му е нещо, което мога да разбера и да приема, но сега е спокоен и с умолителен вид и усещам как увереността ми се пропуква. Тръгвам към вилата.

– Не трябва да си тук. – Противя се на желанието да се огледам наоколо, за да видя дали не ни наблюдават. Ужасена съм, че Иън може да ни види заедно.

Капка дъжд пада върху лицето ми и придърпвам качулката си. Патрик върви до мен.

– Джена, говори с мен. Спри да бягаш!

Точно това съм правила през целия си живот, защото не мога да се защитя.

Проблясва светкавица и дъждът се усилва толкова много, че ми е трудно да дишам. Небето внезапно става мрачно и сенките ни изчезват. Бо се притиска към земята и ушите му увисват. Бягаме към вилата и отключвам вратата точно когато над нас се разнася гръм. Бо минава покрай краката ни и се стрелва по стълбите. Викам го, но той не идва.

– Ще отида да видя дали е добре. – Патрик се качва по стъпалата, а аз заключвам вратата и минута по-късно тръгвам след него. Намирам го на пода в спалнята си, с треперещия Бо в ръцете му. – Всички са еднакви – казва ми той с полуусмивка, – независимо дали са наперени пудели или мачо мастифи, всички мразят гръмотевиците и фойерверките.

Коленича до тях и погалвам главата на Бо. Той изскимтява едва.

– Какво е това? – пита ме Патрик. Дървената ми кутия се подава изпод леглото ми.

– Мое е – отвръщам рязко и я изритвам силно отново навътре.

Патрик се учудва, но не казва нищо, изправя се на крака и води Бо долу.

– Може би не е лоша идея да му пуснеш радиото – предлага ми той. Говори така, все едно той е ветеринарят, а аз съм негова клиентка и се питам дали не го прави по навик, или просто е решил, че повече няма да се опитва. Когато обаче оставя Бо на дивана, завива го с одеяло и му пуска силно "Класик FM", за да заглуши гърмежите, заговаря отново, но този път с много по-нежен глас:

– Ще се грижа за него.

Прехапвам устната си.

– Остави го тук, когато заминеш – казва той. – Не е нужно да ме виждаш или да говориш с мен. Просто го остави тук и аз ще дойда да го взема. Ще го гледам, докато ти... – млъква. – Докато те няма.

– Може да минат години – обяснявам аз и гласът ми ме предава на последната дума.

– Хайде да му мислим, когато дойде – отвръща Патрик. Навежда се и целува челото ми с най-нежната си целувка.

Давам му резервния ключ от кухненското чекмедже и той си тръгва, без да изрече и дума повече. Боря се със сълзите, които нямат никакво право да потекат от очите ми. Всичко това е по моя вина и колкото и да ме боли, трябва да се направи. Но сърцето ми продължава да подскача, когато някой чука на вратата ми пет минути по-късно, и аз си мисля, че Патрик се връща за нещо.

Отварям.

– Искам да напуснеш вилата – казва Йестин без никакви встъпителни думи.

– Какво? – Подпирам се с ръка на стената, за да не падна. – Защо?

Той не ме поглежда в очите, само се навежда, за да погали Бо.

– Искам да те няма до сутринта.

– Йестин, не мога да си тръгна! Знаеш какво се случва. Условията по гаранцията ми са да остана на този адрес до деня на делото ми.

– Това не е мой проблем. – Най-накрая Йестин ме поглежда и осъзнавам, че също не се наслаждава на това, което прави. Лицето му е сериозно, но в погледа му виждам болка. Мъжът бавно клати глава. – Виж, Джена, цял Пенфейш е наясно, че си арестувана, защото си блъснала някакво момче, и всички знаят, че стоиш тук, защото си наела вилата ми. Самият аз мисля, че всеки може да се озове на твое място. Въпрос на време е да последва още от това – хазаинът ми посочва към графитите на вратата, които въпреки опитите ми да изчистя, все още са там, – че и по-лошо. Кучешки лайна в пощенската кутия, пиратки, палежи – постоянно четем за подобни неща във вестниците.

– Нямам къде да отида, Йестин – моля му се, но решителността му е непоколебима.

– Селският магазин не иска да купува продукцията ми вече – обяснява ми той, – отвратени са, че давам покрив над главата на убийца.

Поемам си дълбоко въздух.

– Тази сутрин са отказали да обслужат Глинис. Няма проблем да се заяждат с мен, но когато почнат и със съпругата ми...

– Трябват ми още няколко дни, Йестин – продължавам с молбите аз. – Трябва да се явя в съда след две седмици и след това ще изчезна завинаги. Моля те, Йестин, позволи ми да остана дотогава.

Мъжът пъха ръце в джобовете си и извръща поглед към морето за известно време. Чакам. Знам, че нямам какво повече да кажа, за да променя решението му.

– Две седмици – казва той, – но нито ден повече. И ако ти е останал малко здрав разум, ще стоиш настрана от селото дотогава.

Стоеше в ателието си по цял ден и щеше да изчезнеш отново в него и през вечерите, ако не ти казвах да не го правиш. Явно не ти дремеше, че работех здраво през седмицата и че може би исках утеха в нощите, някой да ме пита как е минал денят ми. Беше се превърнала в същинска мишка, бързаше да се скриеш в дупката си при първа възможност. Някак си беше станала известна местна скулпторка, не благодарение на вазите ти, а на ръчно изработените фигурки, високи двадесет сантиметра. На мен въобще не ми харесваха с тези криви лица и непропорционални крайници, но очевидно имаше пазар за подобни неща и ти едва смогваше да ги изработваш.

– Купих DVD за довечера – казах ти една събота, когато влезе в кухнята, за да си направиш кафе.

– Добре. – Не ме попита кой е филмът, но аз така или иначе не знаех. По-късно щях да изляза, за да избера някой.

Облегна се на плота, докато чайникът завираше, беше пъхнала ръце в джобовете на дънките си. Косата ти беше пусната, но прибрана зад ушите и забелязах рана на лицето ти. Видя ме, че я гледам, и пусна косата си върху нея.

– Искаш ли кафе? – попита ме ти.

– Моля. – Сипа вода в две чаши, но добави кафе само в едната. – Ти няма ли да пиеш?

– Не се чувствам много добре. – Наряза един лимон и си сложи парче от него в чашата. – Не ми е добре от няколко дни

– Скъпа, трябваше да ми кажеш. Ела, седни тук. – Издърпах ти стол, но ти поклати глава.

– Всичко е наред, просто малко съм пребледняла. До утре ще се оправя, сигурна съм.

Увих ръце около теб и допрях бузата си до твоята.

– Горкото бебче. Ще се погрижа за теб.

Ти също ме прегърна и аз те залюлях нежно, докато не се дръпна. Мразех, когато правиш така. Все едно ме отблъскваш, а единственото, което се опитвах да направя, беше да те утеша. Усетих как челюстта ми се стяга и веднага забелязах как се притесни. Радвах се да видя това – означаваше, че все още ти пука какво мисля аз – но в същото време ме разгневи.

Вдигнах ръка над главата ти и чух как рязко си пое дъх, потръпна и стисна очи. Нежно махнах нещо от косата ти.

– Паричен паяк[25] – казах аз и отворих длан, за да ти покажа.

– Това е на късмет, нали?

На следващия ден не се оправи и аз настоях да си останеш в леглото. Донесох ти солети, за да успокоиш бунтуващия се стомах и ти четох, докато не ми каза, че главата те боли. Исках да се обадя на доктор, но ти ми обеща, че ще отидеш в клиниката в понеделник. Погалих те по косата и наблюдавах как очите ти потрепват в съня ти. Зачудих се какво ли сънуваш.

Оставих те в леглото в понеделник сутринта, заедно с бележка до възглавницата, която да ти напомни да отидеш на лекар. Обадих ти се от работа, но ти не ми отговори и макар че звънях на всеки половин час от този миг насетне, продължи да не вдигаш домашния телефон, а мобилният ти беше изключен. Изпълни ме ужасна тревога и до обяд реших да се прибера да проверя дали си добре.

Колата ти беше пред къщата и когато сложих ключа си в ключалката, осъзнах, че твоят е от другата страна. Стоеше на дивана и беше хванала главата си в ръце.

– Добре ли си? Умрях от притеснение!

Погледна ме, но не каза нищо.

– Дженифър! Звъня ти цяла сутрин – защо не вдигаш телефона?

– Излязох – отвърна ми ти – и после... – Млъкна и повече не продължи.

В мен се надигна добре познатият гневен балон.

– Не ти ли хрумна колко много ще се притесня? – Хванах те за пуловера ти и те вдигнах на крака. Ти изпищя и звукът замъгли съзнанието ми. Блъснах те назад през стаята и те натиснах в стената, пръстите ми обхванаха гърлото ти. Усетих сърцето ти да бие силно и бързо.

– Моля те, недей! – проплака ти.

Бавно и внимателно стиснах с пръсти врата ти, ръката ми натискаше все по-силно и по-силно, все едно принадлежеше на някой друг. Издаде задушаващ звук.

– Бременна съм.

Пуснах те.

– Не може да бъде.

– Бременна съм.

– Но ти пиеш противозачатъчни.

Започна да плачеш, падна на пода и уви ръце около коленете си. Стоях над теб и се опитвах да намеря смисъл в онова, което ми казваше. Беше бременна.

– Вероятно се е случило онзи път, когато бях болна – обясни ми ти.

Приклекнах и те прегърнах. Помислих си за баща ми, колко студен и неприветлив беше през целия ми живот, и се зарекох никога да не бъда такъв със собственото си дете. Надявах се да е момче. Щеше да прилича на мен, да иска да бъде като мен. Не можех да спра усмивката, която беше започнала да се разлива на лицето ми.

Пусна коленете си и ме погледна. Цялата се тресеше и аз те погалих по бузата.

– Ще си имаме бебче!

Очите ти още бяха влажни, но притеснението бавно напусна лицето ти.

– Не си ли ядосан?

– Защо да съм ядосан?

Бях в еуфория. Детето можеше да промени всичко. Представих си те пълничка и с корем, зависима изцяло от мен, да се грижа за теб, да ти масажирам краката и да ти нося чай. Когато бебето се родеше, щеше да спреш да работиш и аз щях да издържам двама ви. Бъдещето ни се разгърна в главата ми.

– Това дете е истинско чудо – казах ти аз. Хванах те за раменете и ти се напрегна. – Знам, че нещата между нас не са перфектни напоследък – продължих аз, – но сега всичко ще е различно. Ще се грижа за теб. – Погледна ме право в очите и усетих как ме залива вълна от вина. – Всичко ще е наред – казах аз. – Толкова много те обичам, Дженифър.

От очите ти отново потекоха сълзи.

– Аз също те обичам.

Исках да кажа, че съжалявам – за всичко, което ти бях причинил, за всеки път, в който те бях наранил – но думите заседнаха в гърлото ми.

– Не казвай на никого – наредих ти вместо това.

– Какво да им казвам?

– За споровете ни. Обещай ми, че няма да казваш на никого. – Усетих как раменете ти трепереха под ръцете ми и видях как в очите ти се появи страх и притеснение.

– Няма – отвърна ти, гласът ти беше едва доловим. – Никога няма да кажа на никого.

Усмихнах се.

– Сега спри да плачеш – не трябва да стресираш бебето. – Изправих се и ти подадох ръка, за да ти помогна да сториш същото. – Зле ли ти е?

Ти кимна.

– Легни на дивана. Ще ти донеса одеяло. – Ти се възпротиви, но аз те заведох против волята ти и те сложих да си легнеш. Ти носеше сина ми и аз имах намерение да се грижа за двама ви.

Тревожеше се за първия преглед.

– Ами, ако нещо не е наред?

– Защо да не е наред? – учудих се аз.

Взех си почивен ден от работа и те заведох в болницата.

– Вече може да си свива пръстите. Не е ли невероятно? – Беше прочела това в една от безбройните бебешки книги. Бременността те беше обсебила, купуваше си купища списания и преравяше интернет за съвети за родилните мъки и кърменето. Независимо какво казвах, разговорът винаги стигаше до бебешки имена или списък с неща, които трябва да купим.

– Невероятно – отвърнах аз. Вече бях чувал всичко това и преди. Бременността не се беше развила по начина, по който очаквах. Работеше настървено както и преди и макар да приемаше предложенията ми за чай и масажи на краката, не ми изглеждаше благодарна за тях. Обръщаше повече внимание на нероденото ни дете – дете, което въобще си нямаше представа, че някой му говори – отколкото на съпруга си, който стоеше точно пред теб. Представих си как си се надвесила над новороденото ни, забравила за моето участие в създаването му, и изведнъж ми изникна споменът как си играеше с онова котенце часове наред.

Държеше ме за ръката, докато докторката мажеше корема ти с гел, и ме стисна още по-силно, когато чухме приглушените удари на сърце на сонографа и видяхме леките потрепвания на екрана.

– Ето я главата – обясняваше докторката, – а тук вероятно различавате ръцете му... ето, той ви маха!

Ти се засмя.

– Той? – попитах обнадежден.

Докторката ме погледна.

– Просто така се изразих. Ще мине доста време, докато можем да определим пола. Но всичко изглежда нормално с плода. – Жената принтира снимката и ни я подаде. – Поздравления.

Срещата с акушерката беше насрочена за след половин час и ние седнахме в чакалнята с още шест двойки. В другия край на стаята имаше една жена с гротескно голям корем, който я принуждаваше да стои с широко разтворени крака. Погледнах настрани и изпитах облекчение, когато ни извикаха.

Акушерката взе синята папка от ръката ти и прегледа написаното в нея, провери данните, диетата, здравето ти.

– Тя вече е специалист – казах аз. – Прочете толкова много книги, че няма нещо, което да не знае.

Акушерката ме погледна с преценяващ поглед.

– А вие, господин Питърсън? Вие специалист ли сте?

– Няма нужда да съм – отвърнах аз, срещнах погледа ѝ и го задържах. – Не аз ще раждам.

Жената не отговори.

– Ще ти измеря кръвното налягане, Джена. Навий си ръката и си подпри ръката на бюрото, ако обичаш.

Ти се подвоуми и на мен ми отне секунда, за да се сетя защо. Челюстта ми се стегна, но се отпуснах в стола си, докато наблюдавах случващото се с пресилено безразличие.

Синината в горната част на ръката ти беше зеленикава. През последните няколко дни беше избледняла значително, но тази беше упорита, както и всички останали. Макар да знаех, че е невъзможно, имах чувството, че нарочно ги пазиш върху тялото си, за да ми напомняш какво се е случило и да ме караш да се чувствам виновен.

Акушерката не каза нищо и аз се отпуснах. Тя ти измери кръвното налягане, което беше малко високо, и си отбеляза стойностите. След това се обърна към мен.

– Бихте ли изчакали навън, искам да си поговоря с Джена насаме.

– Няма да е необходимо – отвърнах аз. – Не пазим тайни един от друг.

– Стандартна процедура – бързо отвърна акушерката.

Гледах я в очите, но тя не се пречупи и аз станах.

– Добре. – Излязох бавно и застанах до кафе машината, откъдето можех да виждам вратата към кабинета.

Погледнах към другите двойки: нямаше сами мъже – с никой друг не се бяха отнесли по този начин. Отидох до кабинета и отворих вратата, без да чукам. Държеше нещо в ръката си и го пъхна между листовете в папката. Малка правоъгълна картичка: светлосиня, с някакво лого в средата на горната част.

– Трябва да преместим колата, Дженифър – казах аз. – Имаме право да паркираме само за час.

– О, да. Съжалявам. – Последното беше предназначено за акушерката, която ти се усмихна, а мен игнорира напълно. Тя се наведе напред и постави длан върху ръката ти.

– Номерът ни е в предната част на документите ти, така че ако се тревожиш за нещо – каквото и да е – просто ни се обади.

Пътувахме към дома ни в мълчание. Държеше снимката от скенера в скута си и постоянно слагаше ръка върху корема си, все едно искаше да сравниш онова, което беше в него, и онова, което държеше в ръката си.

– За какво искаше да говори с теб акушерката? – попитах те аз, когато се прибрахме у дома.

– За медицинското ми досие – отвърна ти, но прекалено бързо, прекалено отрепетирано.

Знаех, че ме лъжеш. По-късно същия ден, когато заспа, претърсих папката ти, исках да намеря тази светлосиня картичка с кръглото лого, но тя не беше там.

Наблюдавах те как се променяш, докато коремът ти растеше. Смятах, че нуждата ти от мен ще нарасне, но вместо това ти стана по-самодостатъчна, по-устойчива. Губех те заради това бебе и не знаех как да си те върна.

Лятото беше горещо и ти постоянно се разхождаше из къщата с навита под корема пола и с тънка тениска над нея. Пъчеше пъпа си и аз не можех да понеса тази гледка; не ми беше ясно как може да ти харесва да се шляеш в такъв вид, та дори и да отваряш вратата така.

Спря да работиш, макар че имаше седмици преди термина ти, така че уволних чистачката. Нямаше смисъл да плащам на някого да чисти къщата, когато ти беше по цял ден у дома и не правеше нищо.

Една сутрин те оставих да гладиш и когато се прибрах, беше свършила всичко, в къщата нямаше и петънце. Изглеждаше изтощена и аз бях трогнат от отдадеността ти. Реших да ти напълня ваната, да те поглезя малко. Зачудих се дали няма да искаш да излезем, или да ти сготвя нещо. Отнесох ризите си горе и пуснах водата, преди да те извикам.

Закачах ризите в гардероба, когато забелязах нещо.

– Какво е това?

Смути се на мига.

– Изгорено. Толкова съжалявам. Телефонът иззвъня и се разсеях. Но изгореното е в долната част, няма да личи, ако си запашеш ризата.

Изглеждаше толкова разстроена, но наистина нямаше значение. Беше просто риза. Оставих я и се приближих да те прегърна, но ти потръпна и инстинктивно сложи ръка на корема си, извърна лице и се приготви за нещо, което въобще нямах намерение да правя.

Но го направих. И за това можеш да виниш само себе си.

Телефонът на Рей звънна, докато се опитваше да навре колата си в последното свободно място на паркинга. Натисна копчето за приемане на разговора на хендсфрито си и се извърна, за да види още колко може да даде назад.

Началничката Рипон мина веднага на въпроса:

– Искам да изместиш срещата за операция "Сокол" за този следобед.

Мондеото на Рей удари паркираното зад него волво.

– Мамка му.

– Това не е отговорът, който очаквах. – Усети весела нотка в гласа на началничката, която не беше чувал преди. Чудеше се какво ли се е случило, за да е в такова добро настроение.

– Съжалявам, госпожо.

Рей излезе от колата си и остави ключовете в запалителя, в случай че собственикът на волвото искаше да излезе. Погледна към бронята, но не видя никакви очевидни белези.

– Какво казвахте?

– Срещата за операция "Сокол" е насрочена за понеделник – обясни Оливия с нехарактерно за нея търпение, – но искам да я изместиш напред. Може би си гледал по новините тази сутрин, че няколко от службите бяха критикувани за очевидно толерантното си отношение към притежанието на наркотици.

Ах, помисли си Рей. Това обясняваше доброто настроение.

– Сега е идеалното време да се покажем, че сме груби с наркопласьорите. Националните медии са в готовност, просто искам да използваш ресурсите си няколко дни по-рано.

Кръвта на Рей се смрази във вените му.

– Не мога да го направя днес – обясни той.

Последва пауза.

Инспекторът чакаше началничката да каже нещо, но тишината падна тежко над тях и той изпита нуждата да я наруши.

– Имам среща в училището на сина ми този следобед.

Носеше се слух, че Оливия провеждаше родителските срещи в училището на децата си по телефона, така че мъжът не очакваше да я трогне.

– Рей – започна тя, всички следи от доброто ѝ настроение се бяха изпарили, – както знаеш, изключително много подкрепям самотните родители и се опитвам да осигуря плаващо работно време за такива като тях. Но освен ако не греша, ти имаш съпруга, нали?

– Да.

– Тя ще ходи ли на срещата?

– Да.

– Тогава, ако мога да попитам, какъв е проблемът?

Рей се облегна на стената до задната врата и погледна към небето за вдъхновение, но единственото, което видя, бяха надвисналите черни облаци.

– Синът ми е тормозен, госпожо. И то доста лошо. Това е първата ни възможност да разговаряме с учителите, откакто признават, че има някакъв проблем, и съпругата ми ме иска там. – Наруга се, че хвърля вината върху Магс. – И аз искам да съм там – поправи се той. – Трябва да съм там.

Тонът на Оливия леко се смекчи:

– Съжалявам да го чуя, Рей. Децата създават грижи. Ако се налага да отидеш на тази среща, тогава, разбира се, върви. Но операцията ще се случи днес сутринта, с необходимото медийно присъствие, което да циментира нашата прогресивна и нетърпяща подобни неща сила. Щом не можеш да я водиш, ще намеря някого, който може. Ще ти се обадя след един час.

– Като стана въпрос за избора на Хобсън – измърмори Рей и прибра телефона обратно в джоба си. Нещата бяха прости: възможностите за кариера на една страна, семейството – на друга. Качи се в офиса си, затвори вратата и седна зад бюрото си. Опря върховете на пръстите на ръцете си един в друг. Днешната операция беше голяма работа и въобще не си правеше илюзията, че това е тест. Притежаше ли необходимото, за да продължава да се развива в полицията? Вече не беше толкова сигурен – дори не знаеше дали иска точно това. Помисли си за новата кола, от която щяха да имат нужда след година, за почивките в чужбина, за които щяха да започнат да го молят децата не след дълго, по-голямата къща, която Магс заслужаваше. Имаше две прекрасни деца, които се надяваше да отидат да учат в университет, и откъде щяха да дойдат парите за всичко това, ако Рей не продължаваше да се изкачва по стълбицата? Нищо не ставаше без саможертви.

Пое си дълбоко въздух и вдигна телефона, за да се обади у дома.

Операция "Сокол" беше истински триумф. Представители на медиите бяха поканени в конферентната зала в централата за половинчасова пресконференция, по време на която началничката представи Рей като един от най-добрите детективи в службата. Инспекторът почувства прилив на адреналин, докато отговаряше на въпросите за проблемите с наркотиците в Бристъл, позицията на полицията и собствената му отдаденост за възстановяването на обществения ред чрез изчистване на дилърите от улиците. Когато репортерът на Ай Ти Ен го попита какви са заключителните му думи, Рей погледна директно към камерата и без да се колебае, каза:

– Има хора на улицата, които продават наркотици безнаказано и които смятат, че полицията е безсилна пред тях. Но ние имаме сили, упорити сме и няма да си намерим място, докато не ги изловим всичките. – Последваха кратки аплодисменти и Рей погледна към началничката, която го дари с почти незабележимо кимане. Заповедите бяха издадени по-рано и бяха осъществени четиринадесет ареста на шест адреса. Претърсванията на къщите щяха да отнемат часове и той са зачуди как ли се справяше Кейт като отговорничка за веществените доказателства.

Веднага след като му се откри възможност, ѝ се обади.

– Точно навреме – каза тя. – В службата ли си?

– В офиса си съм. Защо?

– Среща в столовата след десет минути. Трябва да ти покажа нещо.

Рей беше там след пет и зачака нетърпеливо Кейт, която връхлетя през вратата с ухилена физиономия.

– Искаш ли кафе? – попита инспекторът.

– Нямам време, трябва да се връщам. Погледни това. – Детективката му подаде прозрачен найлонов плик. В него имаше светлосиня картичка.

– Същата като онази, която Джена Грей носеше в портмонето си – констатира Рей. – Къде я намери?

– В една от къщите, в които нахлухме тази сутрин. Не е точно същата обаче. – Кейт изпъна найлончето, за да може инспекторът да прочете добре написаното. – Същата картичка, същото лого, различен адрес.

– Интересно. В коя къща я намерихте?

– Доминика Лете. Няма да проговори, докато адвокатът ѝ не пристигне. – Кейт погледна към часовника си. – По дяволите, трябва да вървя. – Бутна найлоновото пликче в ръцете на Рей. – Задръж картичката – имам копие. – Ухили се отново и изчезна, като остави инспектора да се взира в картончето. Нямаше нищо особено в адреса – обикновена улица с къщи като Грантъм Стрийт – но Рей смяташе, че разковничето се крие в логото. Осмиците не бяха цели в долните си краища и бяха една в друга като матрьошка.

Инспекторът поклати глава. Трябваше да отиде да провери екипа в ареста, преди да се прибере у дома и да се увери, че всичко е готова за делото на Грей утре. Сгъна плика с картичката и го прибра в джоба си.

Минаваше десет часът, когато Рей се качи в колата си, за да се прибере у дома. За пръв път от тази сутрин насам се почувства зле, че беше избрал работата пред семейството си. През целия път размишлява и когато пристигна, се беше убедил, че е взел правилното решение. Единственото решение в интерес на истината. Докато не си отключи вратата и не чу съпругата си да плаче.

– За Бога, Магс, какво се случи? – Хвърли чантата си в коридора и приклекна пред дивана. Вдигна косата ѝ, за да открие лицето и. – Том добре ли е?

– Не, не е добре! – Жената изблъска ръцете му настрани.

– Какво казаха от училището?

– Според тях това продължава вече поне от година, макар че директорката няма да стори нищо, докато не получат доказателства.

– С които вече разполагат.

Магс се разсмя мрачно.

– О, имат, и още как. Очевидно всичко е качено в интернет. Кражбите от магазини, веселите нападения[26], подобни неща. Всичко е заснето и качено в YouTube, за да може целият свят да го види.

Рей усети стягане в гърдите. Мисълта на какво е бил подложен Том му донесе физическа болка.

– Спи ли? – Мъжът кимна към стаята му.

– Така мисля. Вероятно е изтощен: прекарах последните час и половина да му крещя.

– Крещяла си му? – Рей се изправи. – Господи, Магс, не мислиш ли, че е преживял достатъчно? – Тръгна към стълбите, но съпругата му го дръпна.

– Нищо не разбираш, нали? – попита го тя.

Мъжът я погледна с празен поглед.

– Толкова си погълнат от решаването на проблемите си на работа, че напълно се откъсна от онова, което се случва в собственото ти семейство. Том не е бил тормозен, Рей. Той е онзи, който тормози.

Инспекторът се почувства така, все едно някой го беше фраснал в лицето.

– Някой го е накарал...

Магс го прекъсна, този път по-нежно:

– Никой не го е карал да прави нищо. – Жената въздъхна и се облегна назад. – Изглежда, Том е лидерът на малка, но влиятелна банда. Шестима са – включително Филип Мартин и Конър Акстел.

– Тези образи – отвърна мрачно Рей, познаваше момчетата.

– Сигурно е, че Том ръководи шайката. Бягат от училище, причакват деца...

Инспекторът се почувства зле.

– Онези неща под леглото му? – попита той.

– Очевидно са откраднати. Но нищо от Том – младежът не желае да си цапа ръцете. – Рей никога не беше чувал подобна язвителност в тона на Магс.

– Какво ще правим сега? – Когато нещо се объркаше на работа, имаше правила, които трябваше да следват. Протоколи, закони, ръководства. Разполагаше с екип от хора. Почувства се напълно изгубен.

– Ще се справим – отвърна Магс. – Ще се извиним на децата, които Том е наранил, ще върнем откраднатите неща и – най-важното – ще разберем защо го прави.

Рей запази мълчание за момент. Не можеше да се насили да го каже, но веднъж настанила се в ума му, мисълта напираше да излезе.

– Моя ли е вината? – попита той. – Защото не бях край него?

Магс го хвана за ръката.

– Недей... ще се побъркаш. Вината е толкова твоя, колкото и моя – така е.

– Трябваше да прекарвам повече време у дома.

Съпругата му не го обори.

– Съжалявам, Магс. Няма винаги да е така, обещавам. Просто трябва да отида при суперинтенданта и да...

– Но ти обичаш работата си като инспектор.

– Да, но...

– Тогава защо ти е това повишение?

Рей се озадачи.

– Заради нас. За да си купим по-голяма къща и за да не се налага да се връщаш на работа.

– Но аз искам да се върна на работа! – Магс се извърна към него ядосана. – Децата са на училище по цял ден, ти си на работа... Искам да правя нещо за себе си. Планирането на нова кариера ми дава цел, която не съм имала от години. – Жената погледна към Рей и изражението ѝ се смекчи. – Ах, глупачето ми.

– Съжалявам – каза отново съпругът ѝ.

Магс се наведе и го целуна по челото.

– Остави Том тази вечер. Утре няма да го пращам на училище и на сутринта ще се занимавам с него. Засега нека поговорим за нас.

Рей се събуди и видя, че Магс нежно поставя чаша с чай на шкафчето до главата му.

– Помислих си, че сигурно ще станеш рано – каза тя. – Днес е делото на Грей, нали?

– Да, но Кейт може да отиде. – Рей се изправи. – Ще остана у дома и двамата ще говорим с Том.

– И ще пропуснеш момента на славата? Няма проблем, наистина. Върви. Том и аз ще се гледаме днес, както когато беше бебе. Имам усещането, че не от приказки има нужда той, а от изслушване.

Рей се възхити колко умна беше съпругата му.

– Ще стане чудесна учителка от теб, Магс. – Хвана я за ръката. – Не те заслужавам.

Съпругата му се усмихна.

– Може и така да е, но се опасявам, че няма да се отървеш от мен. – Стисна го за ръката и слезе долу, за да може Рей да си изпие чая на спокойствие. Замисли се от колко време поставяше работата си пред семейството и се засрами, че не можа да си спомни момент, в който да е било обратното. Трябваше да промени това. Трябваше да започне да поставя Магс и децата на първо място. Как можеше да е толкова сляп за нуждите ѝ, за желанието ѝ да се върне на работа? Явно не беше единственият, който намираше живота за малко тъп на моменти. Магс искаше да си изгради нова кариера. Какво правеше той? Помисли си за Кейт и се изчерви.

Изкъпа се и се облече, след което слезе долу, за да си намери сакото.

– Тук е – провикна се Магс и излезе от дневната с връхната дреха в ръка. – Какво е това?

Рей го извади и ѝ го подаде.

– Нещо, което може би е свързано със случая на Грей. Опитвам се да разбера какво означава логото.

Магс вдигна плика и погледна към картичката.

– Това е човек, нали? – каза съпругата му, без да се замисля. – Прегърнал е някого.

Рей зяпна насреща ѝ. Погледна към картичката и на мига осъзна какво му описва Магс. Онова, което му приличаше па недовършена и несъразмерна осмица, всъщност бяха глава и рамене, а ръцете обгръщаха по-малка фигура, която следваше очертанията на първата.

– Естествено! – каза Рей. Спомни си къщата на Грантъм Стрийт с многото ѝ ключалки и плътни завеси, които не позволяваха на никого да види какво се случва вътре. Спомни си Джена Грей и постоянния страх в очите ѝ и постепенно в ума му започна да се оформя една картина.

Чу някой да слиза по стълбите и след няколко секунди се появи Том, беше неспокоен. Рей го погледна. Месеци наред виждаше сина си като жертва, но се оказа, че той съвсем не е такава.

– Обърках всичко – изрече инспекторът.

– Какво си объркал? – попита Магс, но съпругът ѝ вече беше тръгнал.

До входа на Бристълския кралски съд води тесен път, уместно наречен Смол Стрийт[27].

– Налага се да те оставя тук, скъпа – казва ми таксиметровият шофьор. Ако ме разпознава от днешните вестници, не го показва. – Случва се нещо пред съда днес – няма да успея да мина с таксито оттам.

Мъжът спира на ъгъла на улицата, където групичка самодоволни костюмари бавно излизат от "Ол Бар Уан" след течен обяд. Един от тях ме гледа похотливо.

– Да те почерпя нещо, сладурче?

Поглеждам на другата страна.

– Фригидна крава – измърморва той и приятелите му избухват в смях. Поемам си дълбоко въздух и се опитвам да овладея паниката си, докато оглеждам улиците за Иън. Дали е тук? Дали ме наблюдава отнякъде?

Високите сгради от двете страни на Смол Стрийт са надвиснали една над друга и създават сенчеста, изпълнена с гласовете на преминаващите пешеходци улица, която ме кара да настръхвам. Не съм направила повече от няколко крачки и разбирам какво е имал предвид таксиметровият шофьор. Една част от пътя е завардена с пътни бариери, зад които са се събрали над тридесет протестиращи. Няколко от тях са подпрели плакати върху раменете си, а върху бариерите е разпънат голям изрисуван лист. На него думата УБИЙЦА! е изписана с дебели червени букви, всяка от които се е разтекла надолу. Двама полицаи в светлоотразителни якета стоят пред групичката, глухи за непрестанните скандирания, които чувам още от другия край на Смол Стрийт.

– Правосъдие за Джейкъб! Правосъдие за Джейкъб!

Вървя бавно към съда, ще ми се да имах шал или поне слънчеви очила. С периферното си зрение забелязвам някакъв мъж от другата страна на тротоара. Подпрял се е на стената, но когато ме забелязва, се изправя и вади телефон от джоба си. Забързвам крачка, искам да вляза в съда възможно най-бързо, но непознатият ме следва от другата страна на улицата. Провежда телефонен разговор, който трае секунди. Джобовете на бежовия му шлифер са пълни с обективи, а от рамото му виси черна чанта. Прибягва по-напред, отваря чантата и вади фотоапарат от нея, монтира му обектив с едно ловко движение, отработено през годините на практика, и ме снима.

Няма да им обръщам внимание, но ми е все по-трудно да дишам. Ще вляза в съда, все едно ги няма. Не могат да ме наранят – полицаите са тук, за да ги държат зад бариерата – така че все едно наистина ги няма.

Когато завивам към входа на съда, виждам репортерката, която ме заговори на излизане от Съда на магистратите преди няколко седмици.

– Ще кажеш ли няколко думи за "Поуст", Джена? Това е твоят шанс да разкажеш историята си.

Обръщам се и замръзвам, когато осъзнавам, че съм се изправила директно срещу протестиращите. Скандиранията прерастват в гневни викове и крясъци и изведнъж настъпват към мен. Бариерата пада върху паветата, звукът рикошира между високите сгради като изстрел от огнестрелно оръжие. Полицаите мързеливо пристъпват напред с разперени ръце в опит да избутат протестиращите назад. Някои от тях продължават да крещят, но повечето се смеят, говорят помежду си, все едно са тръгнали на пазар. На забава.

Докато групичката се изтегля назад и полицаите вдигат бариерите върху очертаната за протестиращите зона, една жена е застанала пред мен. Млада е – на двадесет и няколко години – и за разлика от останалите не носи нито плакат, нито развява банер, просто държи нещо в ръката си. Роклята ѝ е кафява и малко къса, с черен чорапогащник и неподходящи бели гуменки. Палтото ѝ е разкопчано, въпреки студа.

– Той беше толкова спокойно бебе – казва ми тихо тя.

Разпознавам чертите на Джейкъб в нея. Светлосините очи и начина, по който гледат леко нагоре, лицето във формата на сърце и заострената брадичка.

Протестиращите замлъкват. Всички гледат към нас.

– Почти не плачеше. Дори когато беше болен, просто лежеше до мен, докато се оправи.

Жената говори перфектен английски, но с акцент, който не мога да определя. Източноевропейски вероятно. Гласът ѝ е премерен, все едно рецитира нещо, предварително научено, и макар да се държи на положение, смятам, че е също толкова изплашена от тази среща, колкото и аз. Може би дори повече.

– Бях много млада, когато го родих. Самата аз бях още дете. Баща му не го искаше, но аз нямах намерение да правя аборт. Вече го обичах толкова много. – Тя говори бавно, без никаква емоция. – Джейкъб беше всичко, което имах.

Очите ми се пълнят със сълзи, за което се презирам, след като тези, на майката на детето, са сухи. Насилвам се да остана спокойна и не си позволявам да избърша влагата от лицето си. Зная, че също като мен и тя си мисли за онази вечер, когато се взираше в мокрото от дъжда предно стъкло на колата, но очите ѝ бяха заслепени от фаровете. Днес нищо не стои между нас и може да ме види ясно, както ясно я виждам и аз. Питам се защо не ми се нахвърли: да ме удря, да ме хапе, да ме дращи по лицето. Не знам дали бих имала подобно самообладание, ако бях на нейно място.

– Аня! – провиква се някакъв мъж от групата с протестиращи, но тя не му обръща внимание. Държи снимка в ръцете си и я бута към мен, докато не я взимам.

Фотографията не е от онези, които съм виждала във вестниците или в интернет, с беззъбата усмивка в училищна униформа и обърнат към фотографа поглед. На тази снимка Джейкъб е по-малък – вероятно на три или четири години. Отпуснал се е в сгъвката на ръката на майка си, двамата лежат във висока трева, изпълнена с глухарчета. Ъгълът на изображението предполага, че Аня е направила снимката сама, а и ръката ѝ е извън нея. Джейкъб гледа към фотоапарата, мижи на слънцето и се смее. Аня също се смее, но гледа към сина си и в очите ѝ се вижда изражението му.

– Толкова много съжалявам – казвам аз. Ненавиждам думите, защото не могат да опишат състоянието ми, но не намирам други, а не мога да отвърна на тъгата ѝ с мълчание.

– Имаш ли деца?

Спомням си сина си, увитото му в одеяло телце, болката в утробата, която никога няма да отшуми. Мисля, че трябва да се измисли дума за майка без деца, за жена, лишена от бебето, което би я направило цяла.

– Не. – Опитвам се да намеря правилните думи, но не мога. Подавам снимката обратно на Аня, но тя поклаща глава.

– Не я искам – отвръща ми. – Нося спомена за лицето му тук. – Поставя длан върху гърдите си. – Но ти – замлъква съвсем за кратко, – ти, мисля, трябва да помниш. Трябва да помниш, че беше просто едно момче. Което имаше майка. Чието сърце е разбито.

Жената се обръща и минава под бариерата, изчезва сред тълпата и аз си поемам въздух, все едно съм била държана под вода.

Адвокатката ми е жена в средата на четиридесетте. Гледа ме с преднамерен интерес, когато влиза в малката стая за консултации, пред чиято врата стои охранител.

– Рут Джеферсън – казва тя и протяга ръка. – Предстои ни лесен процес, госпожице Грей. Вече се признахте за виновна, така че днешното изслушване ще бъде единствено за да се издаде присъда. Ние сме веднага след обяда, но се опасявам, че ни се падна съдия Кинг. – Жената сяда срещу мен на масата.

– Какво му има на съдия Кинг?

– Нека просто приемем, че не е известен със снизходителността си – отвръща Рут и се засмива, като разкрива перфектно бели зъби.

– Колко ще получа? – питам, преди да успея да се спра. Няма значение. Важното е да сторя правилното нещо.

– Трудно е да се прецени. Не сте спряла и не сте съобщила за инцидента, което е сериозно нарушение. Минималната присъда за опасно шофиране е две години, а максималната – четиринадесет. Лишаването от свобода може да варира в този диапазон. Практиката показва, че за случаи като вашия се дават шест-седем години. Съдия Кинг ще иска повече, но моята работа е да го убедя, че две са напълно достатъчни. – Жената маха капачката на черна писалка. – Имате ли някакви психични заболявания?

Поклащам глава и виждам разочарованието, изписано на лицето на адвокатката ми.

– Да поговорим за злополуката тогава. Разбирам, че атмосферните условия са пречили на видимостта – видяхте ли детето, преди да го ударите?

– Не.

– Имате ли някакви хронични заболявания? – пита ме Рут. – Полезни са в подобни случаи. Може би не ви е било добре в този ден?

Гледам я с празен поглед и адвокатката цъка с език.

– Не ми помагате, госпожице Грей. Имате ли някакви алергии? Може би точно преди удара сте кихали неудържимо?

– Не разбирам.

Рут въздиша и започва да говори бавно, все едно поучава дете:

– Съдия Кинг вече ще е прочел доклада от изслушването ви и е решил каква присъда да ви даде. Работата ми е да представя злополуката като неприятно стечение на обстоятелствата. Инцидент, който не е било възможно да бъде предотвратен и за който съжалявате изключително много. Не искам да слагам думи в устата ви, но ако например... – жената ме поглежда многозначително, – ...сте започнали да кихате неудържимо...

– Но аз не съм. – Така ли работят нещата? Лъжи върху лъжи, върху лъжи, изфабрикувани, за да се получи възможно най-минималното наказание. Толкова ли е слаба съдебната ни система? Отвратена съм.

Рут Джеферсън преглежда бележките си и рязко вдига поглед.

– Дали детето не е изскочило пред вас изневиделица? Според показанията на майката тя е пуснала ръката му, когато са приближили пътя, така че...

– Вината не е нейна!

Адвокатката повдига добре оформените си вежди.

– Госпожице Грей – казва спокойно тя, – не сме тук, за да определяме чия е вината. Тук сме, за да намерим смекчаващи вината обстоятелства, които са довели до злополучното събитие. Моля ви, опитайте се да не бъдете прекалено емоционална.

– Съжалявам – отвръщам аз, – но няма никакви смекчаващи вината обстоятелства.

– Работата ми е аз да преценя дали е така – възпротивява се Рут. Оставя папката си на масата и се навежда напред. – Повярвайте ми, госпожице Грей, има голяма разлика между две години в затвора и шест, и ако съществува нещо, което може да ви оправдае за убийството на петгодишно дете и бягството ви от местопрестъплението, трябва да ми кажете.

Гледаме се една друга.

– Ще ми се да имаше – отвръщам аз.

Без да спира, за да си свали палтото, Рей влезе с маршова стъпка в Службата за криминални разследвания и намери Кейт, заровена с работа на бюрото ѝ.

– В офиса ми, веднага.

Детективката стана и го последва.

– Какво има?

Инспекторът не отговори. Включи си компютъра и остави синята визитна картичка на бюрото си.

– Припомни ми у кого я намери.

– Доминика Лете. Партньорката на един от нашите заподозрени.

– Тя проговори ли?

– Без коментар.

Рей скръсти ръце.

– Това е убежище за жени.

Кейт го погледна объркана.

– Къщата на Грантъм Стрийт – продължи мъжът – и тази тук. – Кимна към светлосинята визитка. – Мисля, че са убежища за жертви на домашно насилие. – Седна на стола и сложи ръце зад главата си. – Доминика Лете е добре известна жертва на домашно насилие – точно това едва не доведе до провал на операция "Сокол". На идване насам минах покрай адреса на тази картичка. Абсолютно същият е като онзи на Грантъм Стрийт: сензори за движение в предния двор, решетки на всички прозорци, няма пощенска кутия на вратата.

– Мислиш, че Джена Грей също е жертва?

Рей кимна бавно.

– Забеляза ли как не смее да осъществява визуален контакт? Погледът ѝ е изнервен и изплашен и когато я предизвикаш, се затваря в себе си.

Преди да успее да продължи с теорията си, телефонът му звънна и на дисплея видя, че му се обаждат от пропуска.

– Имаш посетител, Рей – каза му Рейчъл. – Мъж на име Патрик Матюс.

Не познаваше такъв.

– Не очаквам никого, Рейч. Може ли да приемеш съобщението му и да го разкараш?

– Опитах се, но е доста настоятелен. Казва, че се налага да говори с теб относно приятелката му – Джена Грей.

Рей се опули срещу Кейт. Приятелят на Джена. Проверките, които беше направил за него, не показаха нито повече от предупреждение за пиене и нарушение на обществения ред като студент, но имаше ли нещо повече, което не се виждаше на пръв поглед?

– Доведи го – нареди Рей. Обясни на Кейт какво се случва, докато чакаха.

– Мислиш ли, че той е този, който я тормози? – попита детективката.

Инспекторът поклати глава.

– Не ми прилича на такъв човек.

– Те никога не приличат на такива – отвърна Кейт и млъкна веднага, когато Рейчъл пристигна с Патрик Матюс. Мъжът носеше старо лъскаво яке и раница на едното си рамо. Рей посочи към стола до детективката и посетителят седна на ръба му, все едно можеше да стане всеки момент.

– Предполагам, имате някаква информация относно Джена Грей – констатира инспекторът.

– Не точно информация – отвърна Патрик. – По-скоро предчувствие.

Рей погледна часовника си. Делото на Джена беше насрочена веднага след обяда и искаше да е в съда, когато прочетяха присъдата.

– Какво предчувствие точно, господин Матюс? – Погледна към Кейт, която го дари с едва забележимо повдигане на раменете. Патрик Матюс не беше човекът, от когото се страхуваше Джена. Кой тогава?

– Наричай ме, Патрик, моля. Виж, знам, че се предполага да кажа точно това, но не мисля, че Джена е виновна.

Интересът на Рей беше възбуден.

– Има нещо, което не ми казва за онази нощ на злополуката – обясни Патрик. – Нещо, което не казва на никого. – Мъжът се изсмя, но определено не му беше смешно. – В интерес на истината смятах, че имаме бъдеще, но ако тя не иска да говори с мен, как е възможно? – Матюс протегна ръце в жест на безнадеждност и Рей се замисли за Магс. Никога не говориш с мен, беше казала тя.

– Какво смяташ, че крие от теб? – попита Рей с по-остър тон, отколкото искаше. Във всяка една връзка ли съществуваха тайни?

– Джена държи една дървена кутия под леглото си. – Патрик се почувства неудобно. – Дори не бих си и помислил да ѝ бъркам в нещата, но тя не искаше да ми каже какво се е случило и когато докоснах кутията, тя ми се сопна да я оставя... надявах се да ми даде някои отговори.

– Така че реши да погледнеш. – Рей изпепели с поглед мъжа. Не му изглеждаше агресивен тип, но нарушаването на личното пространство беше акт на човек, който искаше да има надмощие.

Матюс кимна.

– Имам ключ за вилата: разбрахме се да отида тази сутрин, за да прибера кучето ѝ, когато тръгне за съда. – Патрик въздъхна. – Ще ми се да не си бях навирал носа. – Подаде един плик на Рей. – Виж какво има вътре.

Инспекторът отвори предложения му плик и видя добре познатата червена корица на британски паспорт. Вътре го гледаше една по-млада Джена, която не се усмихваше и беше с вързана на конска опашка коса. Вдясно видя името Дженифър Питърсън.

– Тя е омъжена. – Рей погледна към Кейт. Как бяха пропуснали това? Проверяваха чинно всеки, който влезеше в ареста – със сигурност нямаше как да изтърват нещо толкова важно като промяна на името? Погледна към Патрик. – Ти знаеше ли?

Съдът щеше да започне след десетина минути. Рей забарабани с пръсти по бюрото. Нещо в името Питърсън го човъркаше. Струваше му се познато.

– Каза ми, че някога е била омъжена: предполагах, че се е развела.

Рей и Кейт си размениха погледи. Инспекторът вдигна телефона и се обади в съда.

– Делото на Грей започна ли? – Изчака, докато чиновничката провери.

Питърсън, а не Грей. Каква каша.

– Добре, благодаря. – Рей върна слушалката на мястото ѝ. – Съдия Кинг е отложил делото – имаме половин час.

Кейт се надигна от мястото си.

– Докладът, който ти дадох онзи ден, след като ме изпрати да се заема с жената на пропуска. Къде е?

– Някъде в таблата ми с документи – отвърна инспекторът.

Кейт започна да претърсва книжата на бюрото му. Взе три папки от върха на купчината и тъй като нямаше другаде място, ги остави на пода. Затърси в останалите документи, отмяташе бързо листовете, които не ѝ трябваха, и преминаваше нататък.

– Ето го! – извика победоносно тя. Извади доклада от найлоновия джоб и го остави на бюрото на Рей. Няколко парченца от скъсана снимка паднаха навън и Патрик взе едно от тях. Погледна любопитно към него, след което потърси позволение от инспектора:

– Може ли?

– Заповядай – отвърна Рей, без да е сигурен какво точно разрешава.

Патрик събра парченцата от снимката и започна да ги нарежда. Когато изображението на брега на Пенфейш се оформи пред тях, инспекторът подсвирна тихо.

– Значи Джена Грей е сестрата, за която се тревожи толкова много Ив Манинг.

Рей скочи на крака, готов за действие.

– Господин Матюс, благодаря ти, че донесе паспорта. Опасявам се, че ще те помоля да ни чакаш в съда. Рейчъл на пропуска ще те упъти. Ще дойдем възможно най-бързо. Кейт, среща в Отдела за домашно насилие след пет минути.

Докато детективката изпращаше Патрик долу, Рей вдигна телефона.

– Натали, обажда се Рей Стивънс от Службата за криминални разследвания. Може ли да провериш какво имате за Иън Питърсън? Бял мъж, в края на четиридесетте...

Рей слезе по ред стъпала и мина по един коридор, докато се озова до врата, на която пишеше: Служби за закрила. Съвсем скоро Кейт се присъедини към него и заедно позвъниха на Отдела за домашно насилие. Ведра жена с късо подстригана черна коса и големи бижута отвори вратата.

– Намери ли нещо, Нат?

Служителката ги покани да влязат и завъртя екрана на компютъра си така, че да могат и те да виждат.

– Иън Франсис Питърсън – започна тя, – роден на дванадесети април 1965-а. Предишни провинения: шофиране в нетрезво състояние, нападение и нанасяне на тежки телесни повреди, в момента е обект на ограничителна заповед.

– Дали случайно не е срещу жена на име Дженифър? Попита Кейт, но Натали поклати глава.

– Мари Уокър. Помогнахме ѝ да напусне Питърсън след шест години систематичен тормоз. Тя повдигна обвинение, но той се измъкна. Ограничителната заповед беше издадена от гражданския съд и още е в сила.

– Някаква история преди Мари?

– Не и с партньорки, но преди десет години е бил смъмрен за побой. Над майка си.

Рей усети в гърлото му да се надига жлъчка.

– Мислим, че Питърсън е женен за жената, отговорна за случая на Джейкъб Джордан – обясни той. Натали стана и отиде до стената, която беше пълна със сиви метални шкафове за папки. Издърпа едно чекмедже и започна да преглежда съдържанието му.

– Ето го – каза тя. – Това е всичко, с което разполагаме за Дженифър и Иън Питърсън, и съвсем не е приятно четиво.

Изложбите, които организираше, бяха изключително скучни. Всеки път местата бяха различни: преобразени складове, ателиета и магазини, но хората винаги бяха едни и същи: декламиращи либерали с цветни шалове. Жените бяха космати и своеволни, а мъжете – блудкави и под чехъл. Дори на виното му липсваше индивидуалност.

През седмицата на ноемврийската ти изложба беше особено непоносима. Помогнах ти да отнесеш фигурите си до склада три дни по-рано и ти прекара останалото време там, в подготовка.

– Колко може да ти отнеме да подредиш няколко скулптури? – попитах те аз, когато втора вечер поред се върна късно.

– Ние разказваме история – обясни ми ти. – Гостите ще се движат из помещението от една скулптура на друга и те трябва да им говорят по правилния начин.

Засмях се.

– Трябва да се чуеш! Големи глупости. Просто се увери, че табелката с цената е хубава и се вижда ясно, това е всичко, което е от значение.

– Не е нужно да идваш, ако не желаеш.

– Не ме ли искаш? – Погледнах те подозрително. Очите ти бяха светнали малко повече от обикновено, брадичката ти беше по-предизвикателна от обичайното. Зачудих се какво беше предизвикало такава внезапна joie de vivre[28].

– Просто не искам да те отегчавам. Ще се справим.

Ето го: не можех да разпозная блясъка в очите ти.

– Ние? – попитах аз и повдигнах едната си вежда.

Ти се изнерви. Обърна се и се престори, че си много заета с миенето на съдовете.

– Филип. От изложбата. Той е кураторът[29].

Започна да бършеш с парцал вътрешната част на тиган, който бях оставил да изсъхне. Застанах зад теб, затиснах те между тялото си и мивката, за да изравня уста с ухото ти.

– О, той е кураторът значи? Така ли го наричаш, докато те чука?

– Няма такова нещо – отвърна ти. От бременността насам беше започнала да ми говориш с един особен тон. Беше изключително спокоен, тон, който можеш да използваш с пищящо дете или ненормален човек. Ненавиждах го. Мръднах се съвсем малко назад и те чух как въздъхна, след което те натиснах отново. От звука, който издаде, предположих, че ти е трудно да дишаш, и ти се хвана с две ръце за мивката в опит да възстановиш дишането си.

– Не чукаш Филип? – Изплюх думите върху врата ти.

– Не чукам никого.

– Е, определено не чукаш мен – казах аз, – поне не напоследък. – Усетих те как се напрегна и веднага разбрах, че очакваш да пъхна ръка между краката ти, дори го желаеше. Едва не съжалих, че трябва да те разочаровам, но кльощавият ти задник не ми беше особено привлекателен по това време.

В деня на изложбата бях в спалнята ни, когато се качи, за да се преоблечеш. Поколеба се.

– Не е нещо, което не съм виждал преди – казах ти аз. Намерих чиста риза и я закачих на вратата на гардероба, а ти сложи тоалета си на леглото. Наблюдавах те, докато сваляше долнището на анцуга и сгъна пуловера си за утре. Носеше бял сутиен и бикини в същия цвят и се зачудих дали не си го избрала умишлено, за да изпъква синината на бедрото ти. Отокът все още личеше и когато седна на леглото, потръпна, като че ли искаше да подчертаеш нещо. Облече си широки памучни панталони и огромна риза от същата материя, която увисна върху кокалестите ти рамене. Избрах ти огърлица с големи зелени мъниста от поставката на тоалетната ти масичка.

– Да ти я сложа ли?

Поколеба се, но седна на малкия стол. Вдигнах ръце над главата ти и задържах огърлицата пред теб. Ти си прибра косата. Придвижих ръце зад врата ти и притиснах украшението в него за частица от секундата. Усетих как се напрегна. Засмях се и закопчах клипса.

– Красота – казах аз. Наведох се и те погледнах в огледалото. – Опитай да не се правиш на глупачка, Дженифър. Винаги се унижаваш на подобни събития, като пиеш прекалено много и започнеш да се подмазваш на гостите.

Изправих се, за да си облека ризата, и си избрах розова вратовръзка за нея. Сложих си сакото и се погледнах в огледалото, доволен от онова, което видях в него.

– Ти ще караш – казах аз, – защото няма да пиеш.

На няколко пъти ти бях предложил да ти купя нова кола, но ти държеше да запазиш старата си, очукана фиеста. Едва се събирах в нея, но нямах намерение да ти позволявам да караш аудито ми, след като го одраска в опит да паркираш. Седнах в мръсния ти автомобил и ти позволих да ме отведеш на изложбата.

Когато пристигнахме, около бара вече се беше събрала тълпа от хора и в помещението се разнесоха тихи хвалебствия по твой адрес. Някой изръкопляска и другите се присъединиха към него, макар че имаше прекалено малко хора, за да си помислиш, че те аплодират. Резултатът беше истинско унижение.

Подаде ми чаша шампанско и взе една за себе си. Мъж с тъмна, чуплива коса дойде при нас и от начина, по който заискриха очите ти, разбрах, че това е Филип.

– Джена! – Целуна те по двете бузи и видях как ръката ти докосна неговата за толкова кратко, че вероятно си помисли, че не съм забелязал. Толкова кратко, че можеше да мине за случайност. Но аз знаех, че не е.

Представи ме и Филип се ръкува с мен.

– Трябва много да се гордеете с нея.

– Съпругата ми е изключително талантлива – отвърнах аз. – Естествено, че се гордея с нея.

Последва кратко мълчание, преди мъжът да проговори отново.

– Съжалявам, но се налага да ви отнема Джена, за да я представя на някои хора. Има голям интерес към работата ѝ и... – Филип млъкна, потърка палеца и показалеца си и ми намигна.

– Въобще нямам намерение да заставам на пътя на бъдещите продажби – отвърнах аз.

Наблюдавах ви, докато обикаляхте галерията заедно, ръката на Филип не напусна гърба ти дори за миг, и в този момент осъзнах, че имате връзка. Не знам как изтърпях остатъка от изложбата, но погледът ми не се отдели от теб през цялото време. Когато шампанското свърши, започнах да пия вино и останах на бара, за да си спестя постоянното ходене до него. Не отделях очи от теб. На лицето ти грееше усмивка, която вече не виждах, и за момент си спомних момичето в онова кафене преди толкова много години, което се смееше с приятелите си. Вече не се смееше.

Бутилката ми привърши и аз си поръчах още една. Служителите зад бара си размениха погледи, но изпълниха поръчката ми. Хората започнаха да си тръгват. Наблюдавах те, докато ги изпращаше: някои целуваше, с други просто си разменяхте ръкостискания. Никой не получаваше топло отношение като твоя куратор. Когато останаха само шепа гости, дойдох при теб.

– Време е да си вървим.

Почувства се неудобно.

– Не мога да си тръгна, Иън, все още има хора. А и трябва да помогна с почистването.

Филип се намеси:

– Джена, няма проблем. Бедничкият Иън едва те вижда, вероятно иска да отпразнувате подобаващо. Аз ще затворя, а утре можеш да дойдеш да си прибереш скулптурите. Постигнахме голям успех – добра работа! – Целуна те по бузата, само веднъж този път, но гневът в мен заплашваше да изригне, беше ми невъзможно да говоря.

Ти кимна. Изглеждаше разочарована от Филип: може би се надяваше да те помоли да останеш? Да ме отпрати и да те задържи тук? Хванах ръката ти и я стиснах здраво, докато продължаваше да говориш с него. Знаех, че няма да кажеш нищо, и бавно започнах да стягам хватката си, докато хрущялът ти не се плъзна под пръстите ми.

Най-накрая Филип свърши. Протегна ръка, за да се ръкува с мен и аз трябваше да те пусна. Чух те да издишаш и видях как се хвана за ръката.

– Радвам се, че се запознахме, Иън – каза Филип. Очите му се стрелнаха към теб, преди отново да се върнат на мен. – Грижи се за нея, става ли?

Зачудих се какво ли си му казала.

– Винаги го правя – отвърнах спокойно аз.

Тръгнах към изхода и те хванах за лакътя. Забих палец в плътта ти.

– Нараняваш ме – промърмори под носа си. – Хората може да видят.

Не знам откъде ти дойде този глас, но не го бях чувал преди.

– Как смееш да ме правиш на глупак? – изсъсках аз. Тръгнахме по стълбите и подминахме една двойка, която ни се усмихна любезно. – Флиртуваше с него пред очите на всички, цяла вечер го докосваше, целуваше се с него! – Не се опитвах да сдържам гласа си и когато излязохме на паркинга, той проехтя в нощта. – Чукаш се с него, нали?

Не ми отговори и мълчанието ти ме разгневи още повече. Сграбчих ръката ти и я извих зад гърба ти. Извивах я все повече и повече, докато не пропищя.

– Доведе ме тук, за да ме направиш на палячо, нали?

– Не съм! – Сълзите закапаха върху ризата ти.

Юмрукът ми се стегна по собствена воля, но точно когато почувствах трепет в предмишницата си, мина някакъв човек.

– Добър ден – поздрави ни той.

Застинах и стоях така, докато стъпките му не заглъхнаха.

– Влизай в колата.

Отвори вратата на шофьора и влезе вътре. Направи три опита да вкараш ключа в запалителя и да го завъртиш. Часът беше едва четири, но вече бе станало тъмно. Валеше и всеки път, в който се разминаваше с някоя кола, фаровете ѝ те караха да премигваш. Все още плачеше и потърка нос с ръка.

– Виж се на какво приличаш – казах аз. – Филип знае ли, че си такава? Сополива, жалка мишка?

– Не спя с Филип – отвърна ми ти. Оставяше пауза между всяка дума, за да подчертаеш изреченото и аз ударих с юмрук таблото.

Ти потрепери.

– Не съм негов тип – заяви. – Той е...

– Не ми говори така, все едно съм идиот, Дженифър! Не съм сляп. Мога да видя какво се случва между вас.

Натисна рязко спирачката пред един червен светофар, след което стъпи рязко на газта, когато светна зелено. Извъртях се в седалката си, за да мога да те наблюдавам. Исках да разчета лицето ти, да разбера какво мислиш. Дали мислиш за него. Според мен го правеше, макар че се опитваше да го прикриеш.

Веднага, след като се приберяхме у дома, щях да те науча. Веднага, след като се приберяхме, щях да те накарам да спреш да мислиш изцяло.

Бристълският кралски съд е по-стар от Съда на магистратите и тържествеността е наслоена в покритите му с дървена ламперия коридори. Разсилните се движат чевръсто наоколо, влизат и излизат от съдебната зала, черните им роби се веят и карат листовете по банките да хвърчат, когато минават покрай тях. Тишината е обезпокоителна, също като в библиотека, където забраната за говорене те кара да се разпищиш, и аз притискам силно длани върху очите си. Когато ги махам, съдебната зала се размазва. Ще ми се да си остане така: размазаните краища и мъгливите форми изглеждат по-малко застрашителни, по-несериозни.

Сега, когато съм тук, съм изплашена. Смелостта, с която чаках този ден, се е изпарила и макар да съм ужасена от онова, което Иън ще ми стори, ако си тръгна като свободна жена, перспективата да вляза в затвора е също толкова ужасяваща. Стискам ръце една в друга и забивам нокти в кожата на лявата си длан. Умът ми се изпълва с екот на приближаващи стъпки върху метални пътеки, тесни легла в сиви килии с толкова дебели стени, че никой няма да чуе писъците ми. Усещам остра болка в дланта си и виждам, че ми е потекла кръв, и когато я избърсвам, тя оставя розово петно върху опакото на ръката ми.

Мястото, на което съм седнала, може да побере още няколко души; има два реда столове, които са захванати с болтове за пода и приличат на седалки в киносалон. Странна стъклена стена огражда три от страните и аз се размърдвам в стола си, когато съдебната зала започва да се пълни с хора. Има много повече зрители от предварителното ми изслушване. На лицата им го няма миловидното любопитство на магистратските tricoteuses, само жестоката омраза на онези, които търсят правосъдие. Един мургав мъж с кожено яке, което е два пъти по-голямо за размерите му, се навежда напред от мястото си. Не сваля очи от мен и устата му се изкривява в тих гняв. Започвам да плача, а той клати глава и обръща устни в знак на отвращение.

Снимката на Джейкъб е в джоба ми и аз плъзгам ръка в него, намирам ъглите ѝ с пръсти.

Адвокатските екипи са се увеличили: всеки – защитата и обвинението, разполагат с няколко души зад себе си, седнали са зад бюра, навели са се един над друг и си шепнат нещо. Разсилните и адвокатите са единствените, които се чувстват комфортно тук. Шегуват се помежду си на висок глас и аз се чудя защо в съдебната зала се позволява подобно поведение; защо системата толкова усърдно се опитва да отчужди онези, които се нуждаят от нея. Вратата се отваря и нова вълна от хора влиза през нея, те са тревожни и колебливи. Дъхът ми спира, когато виждам Аня. Тя сяда на предния ред до мъжа с коженото яке, който я хваща за ръката.

Трябва да помниш, че беше просто едно момче. Което имаше майка. Чието сърце е разбито.

Единственото празно място в съдебната зала е това на журито; дванадесетте стола са излишни. Представям си ги заети от мъже и жени, които изслушват фактите, наблюдават ме как говоря, решават каква е вината ми. Спестявам им това, спестявам им въпросите дали са взели правилното решение, спестявам болката на Аня смъртта на сина ѝ да се обсъжда в съдебната зала. Рут Джеферсън обяснява, че това е в моя полза: съдиите гледали по-снизходително на онези, които им спестяват съдебните разходи по делата.

– Съдът да стане.

Съдията е стар, историите на хиляди семейства са изписани на лицето му. Зоркият му поглед оглежда цялата зала, но не се спира върху мен. Аз съм поредната глава в една кариера, изпълнена с трудни решения. Чудя се дали вече е взел решение за мен – дали вече знае колко време ще лежа.

– Ваша чест, Короната открива делото срещу Джена Грей... – Съдебната помощница чете от лист хартия, гласът ѝ е ясен и равен. – Госпожице Грей, обвинена сте в причиняване на смърт поради опасно шофиране, за напускане на местопрестъплението и неуведомяване на властите за злополуката. – Жената ме поглежда. – Как пледирате?

Притискам ръка към снимката в джоба ми.

– Виновна.

Разнася се приглушено хлипане зад мен.

Сърцето ѝ е разбито.

– Моля седнете.

Прокурорът се изправя. Вдига гарафа от масата пред себе си и налива бавно и преднамерено от нея. Звукът от водата, която напълва чашата, е единственият, който се чува в залата, и когато всички погледи се насочват към него, той започва.

– Ваша чест, обвиняемата пледира, че е виновна за причиняването на смъртта на петгодишния Джейкъб Джордан. Тя призна, че шофирането ѝ през онази нощ на късния ноември съвсем не е било на изискуемото за един нормален човек ниво. Полицейското разследване е показало, че автомобилът на госпожица Грей е напуснал пътя и се е качил на бордюра непосредствено преди злополуката и че е шофирала със скорост между шейсет и два и шейсет и осем километра в час – много над ограничението от петдесет километра в час.

Стискам ръце една в друга. Опитвам се да дишам бавно, равномерно, но в гърдите ми се е образувала буца и ми е трудно да го правя. Ударите на сърцето ми ехтят в главата ми и затварям очи. Дъждът пада върху предното стъкло, чувам писъка – моя писък – и виждам малкото момченце на пътя; бяга, обръща се да извика нещо на майка си.

– След това, Ваша чест, след като блъска Джейкъб Джордан, и – както се предполага – го убива на място, обвиняемата не спира. – Прокурорът оглежда съдебната зала, ораторството му е похабено, защото няма жури, което да впечатли. – Не е слязла от колата. Не се е обадила за помощ. Не е предложила да помогне, нито е показала угризения. Вместо това обвиняемата е избягала и изоставила петгодишния Джейкъб в ръцете на травматизираната му майка.

Помня как беше приклеклана до сина си, палтото ѝ почти го покриваше, предпазваше го от дъжда. Фаровете на колата улавяха всеки детайл и аз покрих уста с ръцете си, бях прекалено уплашена, за да дишам.

– Можете да си представите, Ваша чест, че подобна реакция се дължи на шок. Че вероятно обвиняемата се е паникьосала и е избягала, и че минути по-късно, вероятно часове – може би дори ден – би се осъзнала и би сторила правилното нещо. Но, Ваша чест, вместо това обвиняемата е напуснала местопрестъплението, скрила се е в някакво село на сто и шестдесет километра оттук, където никой не я познава. Не се е предала. Може и да пледира днес, че е виновна, но подобно пледиране е родено от безизходицата, в която се намира, и Короната моли с цялото си уважение, това да бъде взето под внимание, когато се решава каква ще е присъдата.

– Благодаря ви, господин Ласитър. – Съдията си води бележки в малка тетрадка. Прокурорът се покланя с глава и отмята робата си, преди да се върне на мястото си. Дланите ми се изпотяват. В участъка за зрителите се надига вълна на омраза.

Адвокатката ми събира книжата си. Въпреки самопризнанието ми, въпреки осъзнаването, че трябва да платя за случилото се, изведнъж ми се приисква Рут Джеферсън да защитава моя ъгъл. Стомахът ми започва да се бунтува, защото разбирам, че това е последният ми шанс да говоря. Само след малко съдията ще издаде присъдата ми и ще е прекалено късно.

Рут Джеферсън тръгва да се изправя, но преди да успее да го стори, вратите на съдебната зала се отварят с трясък. Съдията вдига поглед раздразнен, неодобрението му е очевидно.

Патрик изглежда толкова не на място тук, че за момент не го разпознавам. Той ме поглежда, разтърсен е от гледката – окована с белезници и зад стъклена бариера. Какво търси той тук? Виждам, че мъжът с него е инспектор Стивънс, който кима едва към съдията, преди да се запъти към центъра на съдебната зала, където се навежда над прокурора и му шепти нещо.

Онзи го слуша внимателно. Пише нещо в бележника си, след което го подава през дългата пейка към Рут Джеферсън. Наляга тежка тишина, като че ли всички са затаили дъх.

Адвокатката ми прочита бележката и бавно става на крака.

– Ваша чест, имам ли вашето позволение за кратко прекъсване?

Съдия Кинг въздиша.

– Госпожо Джеферсън, нужно ли е да ви напомням колко много дела имам този следобед? Имахте на разположение шест седмици, за да се консултирате с клиентката си.

– Моля за извинение, Ваша чест, но се е появила информация, която може да смекчи вината на клиентката ми.

– Много добре. Имате петнадесет минути, госпожо Джеферсън, след които очаквам да осъдя клиентката ви.

Мъжът кима към съдебната помощница.

– Съдът да стане – призовава тя.

Съдия Кинг напуска залата и охранителят ме отвежда отново долу.

– Какво става? – питам го аз.

– Само Бог знае, скъпа, но всеки път е едно и също. Нагоре-надолу, като проклето йо-йо.

Мъжът ме придружава до задушната стая, в която разговарях с адвокатката си преди по-малко от час. Веднага след нас пристига Рут Джеферсън, след нея идва и инспектор Стивънс. Рут започва да говори, преди вратата да се е затворила зад тях.

– Осъзнавате ли, госпожице Грей, че изопачаването на фактите не е нещо, на което се гледа с добро око в съда?

Не отговарям нищо и адвокатката сяда. Прибира кичур тъмна коса под перуката си.

Инспектор Стивънс бърка в джоба си и оставя паспорт на масата. Не е нужно да го отварям, за да позная, че е моят. Поглеждам първо него, после ядосаната ми защитничка и докосвам документа с ръка. Помня, че попълних формата за промяна на името преди сватбата ни. Променях подписа си стотици пъти и постоянно питах Иън кой изглежда по-зрял, по-подходящ за мен. Когато паспорта ми пристигна, беше първото реално доказателство за промяната на статута ми и не можех да чакам да го покажа на летището. Инспектор Стивънс се навежда напред и слага ръце на масата, лицето му се изравнява с моето.

– Не е необходимо повече да го прикриваш, Дженифър?

Потръпвам.

– Моля ви, не ме наричайте така.

– Разкажи ни какво се случи.

Не казвам нищо.

Инспектор Стивънс говори тихо, спокойствието му ме кара да се чувствам в безопасност, да се чувствам разумна.

– Няма да му позволим да те нарани отново, Джена.

Значи знаят. Изпускам дълга въздишка и поглеждам първо към инспектор Стивънс, а после и към Рут Джеферсън. Изведнъж се чувствам изтощена. Мъжът отваря кафява папка, на която пише Питърсън, фамилията ми по мъж. Фамилията на Иън.

– Има доста обаждания – казва инспекторът. – Съседи, доктори, случайни минувачи, но никога от теб, Джена. Никога не си ни се обаждала. Когато сме идвали, не си искала да говориш с нас. Не си повдигала обвинения. Защо не си ни позволила да ти помогнем?

– Защото щеше да ме убие – отвръщам аз.

Следва кратко мълчание, преди инспектор Стивънс да продължи:

– Кога те удари за първи път?

– Това има ли връзка с делото? – пита Рут и поглежда часовника си.

– Да – отвръща рязко мъжът и жената се обляга в стола си с присвити очи.

– Започна в нощта след сватбата ни. – Затварям очи и си спомням болката, която се появи от нищото, както и срама, че бракът ми се е провалил още преди да е започнал. Помня колко нежен беше Иън, когато се върна, колко нежно се погрижи за размазаното ми лице. Казах, че съжалявам, и продължих да го казвам още седем години.

– Кога отиде в убежището на Грантъм Стрийт?

Изненадана съм колко много знае.

– Никога не съм ходила там. В болницата видяха синините ми и ме попитаха как върви бракът ми. Не им разкрих нищо, но ми дадоха визитна картичка и ми казаха, че мога да отида, когато поискам, че ще бъда в безопасност там. Не им повярвах – как можех да съм в безопасност толкова близо до Иън? – но запазих визитката. Почувствах, че не съм съвсем сама.

– Никога ли не си се опитвала да избягаш? – пита ме инспектор Стивънс. В погледа му пламти едва прикрит гняв, но той не е насочен към мен.

– Много пъти – отвръщам аз. – Иън отиваше на работа и аз започвах да си опаковам нещата. Обикалях къщата и събирах спомени, вземах онова, от което наистина имах нужда. Слагах всичко в колата – тя все още беше моя, разбирате.

Инспектор Стивънс клати глава, не разбира.

– Все още беше регистрирана на моминското ми име. Не нарочно в началото – беше едно от нещата, които бях забравила да направя, когато се оженихме – но по-късно това стана наистина важно. Иън притежаваше всичко друго – къщата, бизнеса... Започнах да се чувствам, все едно не съществувам вече, все едно се бях превърнала в едно от неговите притежания. Така че никога не пререгистрирах колата. Дреболия, знам, но... – свивам рамене. – Опаковах всичко и след това просто внимателно разопаковах и връщах нещата по местата им. Всеки път.

– Защо?

– Защото той щеше да ме намери.

Инспектор Стивънс разгръща листовете в папката. Тя е изумително дебела и въпреки това в нея се съдържат единствено случаите, за които полицията е уведомена. Счупените ребра и сътресенията, които трябва да бъдат лекувани в болницата. За всяко нараняване там има поне още десет.

Рут Джеферсън посочва към папката.

– Може ли?

Инспектор Стивънс ме поглежда и аз кимам. Подава ѝ я и тя започва да я разлиства.

– След злополуката си избягала – казва той. – Какво се промени?

Поемам си дълбоко въздух. Иска ми се да кажа, че съм намерила кураж, но, разбира се, въобще не беше така.

– Иън ме заплаши – обяснявам тихичко аз. – Каза ми, че ако някога отида в полицията – че ако някога кажа нещо на някого за случилото се – ще ме убие. Знаех, че е сериозен. Онази нощ, след злополуката, ме преби толкова жестоко, че не можех да стоя от болка. След това ме влачи до банята, изправи ме на крака и пъхна ръката ми под чешмата. Пусна гореща вода върху нея и аз припаднах от болката. След това ме влачи до ателието ми. Накара ме да гледам как руши всичко – всичко, което някога бях направила.

Не мога да погледна към инспектор Стивънс. Едва успявам да изрека думите.

– Тогава Иън изчезна. Не знам къде. Прекарах първата нощ на пода в кухнята, след това допълзях догоре и си легнах в леглото, молех се да умра, за да не може, когато се върне, да ме нарани отново. Но той не се върна. Нямаше го с дни и аз постепенно се оправях. Започнах да си фантазирам, че е изчезнал завинаги, но не беше взел нищо със себе си, така че знаех, че по някое време ще се върне. Осъзнах, че ако остана с него, един ден просто ще ме убие. Тогава си тръгнах.

– Разкажи ми какво се случи с Джейкъб.

Пъхам ръка в джоба си и докосвам снимката.

– Скарахме се. Имах изложба – най-голямата от всички – и прекарах дни в подготовката ѝ с куратора, мъж, на име Филип. Събитието беше дневно, но това не попречи на Иън да се напие. Обвини ме, че имам връзка с Филип.

– Така ли беше?

Почервенявам заради личния въпрос.

– Филип е гей – отвръщам, – но Иън не искаше да повярва. Плачех и не можех да виждам пътя добре. Валеше и фаровете на другите коли ми светеха в очите. Той ми крещеше, наричаше ме курва и уличница. Минах през Фишпондс, за да избегна трафика, но Иън ме накара да отбия. Удари ме и ми взе ключовете, въпреки че беше толкова пиян, че не можеше да стои на краката си. Караше като някакъв маниак, през цялото време ми крещеше как щял да ми даде урок. Минавахме по улиците на квартала, а Иън караше все по-бързо и по-бързо. Бях ужасена. – Извивам ръце една около друга в скута си.

– Тогава забелязах детето. Изпищях, но Иън въобще не намали. Ударихме го и видях как майка му падна до него, все едно бяхме ударили и нея. Опитах се да изляза от колата, но Иън заключи вратите и даде назад. Не ми позволи да се върна. – Поемам си глътка въздух и когато я изпускам, излиза под формата на скимтене.

В малката стая настава тишина.

– Иън уби Джейкъб – казвам аз. – Но се чувствам така, все едно съм го убила аз.

Патрик шофира внимателно. Подготвям се за хиляди въпроси, но той не проговаря, докато бристълският небосвод не остава далеч зад нас. Градовете отстъпват място на зелени полета и назъбената линия на брега се появява пред нас. Спътникът ми се обръща към мен:

– Можеше да отидеш в затвора.

– Такова ми беше намерението.

– Защо? – Не звучи осъдително, просто е объркан.

– Защото някой трябва да плати за случилото се – обяснявам му аз. – Някой трябва да бъде осъден, за да може майката на Джейкъб да спи през нощите и да смята, че е било платено за живота на сина ѝ.

– Но не ти, Джена.

Преди да си тръгнем, попитах инспектор Стивънс какво ще кажат на майката на Джейкъб, която внезапно беше изправена пред провала на делото на жената, отговорна за убийството на сина ѝ.

– Ще почакаме, докато не го арестуваме – обясни ми той, – след това ще ѝ кажем.

Осъзнавам, че постъпката ми ще я накара да преживее всичко отново.

– В кутията с паспорта ти – започва да говори неочаквано Патрик – видях... видях бебешка играчка. – Млъква, не допълва с думи въпроса си.

– Принадлежеше на сина ми – отвръщам аз. – Бен. Бях ужасена, когато разбрах, че съм бременна. Помислих си, че Иън ще е бесен, но всъщност беше във възторг. Каза, че бебето ще промени всичко, и макар да не го беше изричал на глас, бях сигурна, че съжалява за начина, по който се е държал с мен. Помислих си, че едно дете може да се окаже повратна точка за нас, че ще накара Иън да осъзнае, че можем да бъдем щастливи заедно. Като семейство.

– Но не е станало така.

– Не – отвръщам аз, – не стана. В началото правеше абсолютно всичко за мен. Гледаше ме като писано яйце и постоянно ми казваше какво трябва и не трябва да ям. С порастването на корема ми стана по-отчужден. Все едно ненавиждаше бременността ми, все едно я презираше. В седмия месец изгорих една от ризите му, докато я гладех. Аз си бях виновна – вдигнах телефона и се разсеях, осъзнах се едва когато вече беше станало късно. Иън побесня. Удари ме силно в стомаха и аз прокървих.

Патрик отбива колата встрани и изключва двигателя. Аз съм се вторачила навън през предното стъкло, земята наоколо е мръсна. Кошчето за боклук е препълнено и на вятъра танцуват опаковки от най-различни неща.

– Иън се обади на линейка. Каза им, че съм паднала. Не мисля, че му повярваха, но какво можеха да сторят? Кървенето спря, докато стигнахме в болницата, но знаех, че е умрял, още преди да ме прегледат. Почувствах го. Предложиха ми Цезарово сечение, но не исках да ми го отнемат по този начин. Исках да го родя.

Патрик протяга ръце към мен, но не мога да ги докосна и той отново ги връща на седалката си.

– Дадоха ми лекарства, за да предизвикат контракции и чаках в отделението като всички други жени. Минахме през всичко заедно: ранните болки, газ и въздух[30], проверките от акушерките и докторите. Само дето моето дете беше мъртво. Когато най-накрая ме отведоха да раждам, жената до мен ми помаха и ми пожела успех. Иън стоя до мен по време на раждането и макар да го мразех за това, което стори, държах ръката му, докато напъвах, и му позволих да ме целуне по челото, защото кого другиго си имах? Всичко, за което можех да мисля, беше онази риза. Ако не я бях изгорила, Бен все още щеше да е жив.

Започвам да се треса и притискам длани в коленете си, за да се съвзема. Седмици след смъртта на бебето тялото ми се опитваше да ме заблуди, че съм майка. От зърната ми течеше кърма и затова стоях под душа и ги стисках, за да освободя напрежението, сладката миризма на мляко се носеше наоколо, въпреки горещата вода. Веднъж вдигнах глава и видях Иън да ме наблюдава през вратата на банята. Коремът ми все още беше закръглен от бременността, кожата ми беше разширена и отпусната. Подутите ми гърди бяха осеяни със сини вени и от тях по тялото ми течеше кърма. Видях погнусата, изписана на лицето му, преди да се обърне.

Опитах се да говоря с него за Бен. Само веднъж, когато болката от загубата му беше толкова силна, че едва можех да стоя на краката си. Имах нужда да споделя мъката си с някого – с когото и да е – а тогава нямах никой друг. Прекъсна ме по средата на изречението.

– Никога не се е случвало – отвърна той. – Това бебе никога не е съществувало.

Бен може и да не бе поел нито глътка въздух, но той живя. Живя вътре в мен, дишаше моя въздух, ядеше моята храна и беше част от мен. Никога повече не проговорих за него.

Не мога да погледна Патрик. Сега, след като започнах да говоря, не мога да се спра и думите се прескачат една друга през устата ми.

– Настъпи ужасна тишина, когато се роди. Някой каза часа и го сложиха нежно в ръцете ми, все едно не искаха да го наранят, и ни оставиха насаме с него. Лежах там векове наред, гледах лицето му, миглите му, устните му. Погалих ръчичката му и си представих как ме стиска за пръстите, но най-накрая дойдоха и ми го взеха. Изпищях. Стисках го, докато не ми дадоха успокоително. Не исках да спя, защото знаех, че когато се събудя, отново щях да съм сама.

Спирам да говоря, поглеждам към Патрик и виждам сълзи в очите му, но когато се опитвам да го успокоя, да му кажа, че съм добре, аз също заплаквам. Прегръщаме се в колата, спряна отстрани на пътя, докато слънцето не започва да се скрива, след което поемаме към дома.

Патрик паркира на паркинга на караванния парк и ме изпраща по пътеката до вилата. Наемът е платен до края на месеца, но забавям крачка, когато чувам думите на Йестин в главата си и си спомням отвращението му, когато ми каза да се махам.

– Обадих му се – съобщава ми Патрик, прочел мислите ми. – Обясних му всичко.

Патрик е спокоен и нежен, все едно аз съм някоя пациентка, която се възстановява от тежка болест. Чувствам се в безопасност, ръката ми е в неговата.

– Ще доведеш ли Бо? – питам го, когато доближаваме вилата.

– Ако желаеш.

Кимам.

– Просто искам всичко да е отново нормално. – Докато го изричам, осъзнавам, че нямам представа какво е нормално.

Патрик дърпа завесите и ми прави чай. Когато всичко е както трябва, ме целува нежно по устните и тръгва. Оглеждам спомените си от живота ми тук, на плажа: снимките и раковините и купичката за вода на Бо на пода в кухнята. Тук се чувствам повече у дома си, отколкото някога в Бристъл.

По навик посягам към копчето на настолната лампа до мен. Тя осигурява единствената светлина долу и къпе стаята в топло кайсиево сияние. Изключвам я и се потапям в мрака. Чакам, но ритъмът на сърцето ми е нормален, дланите ми са сухи, по гърба ми не се разхождат студените пръсти на страха. Усмихвам се: вече не се страхувам.

– И няма съмнение, че това е правилният адрес? – Рей насочи въпроса си към Дребния, но погледна и към присъстващите в помещението. Два часа след като напусна Кралския съд, той събра екип, а сержантът поиска от следствието да му осигурят адреса на Иън Питърсън.

– Съвсем не, шефе – отвърна Дребния. – В регистъра на избирателите е записан на Албъркъм Терас 72, което се потвърждава и от регистрацията на шофьорската му книжка. Преди два месеца на Питърсън са му отнети три точки за превишена скорост и са изпратили книжката му на този адрес.

– Добре – съгласи се Рей, – тогава да се надяваме, че си е у дома. – Обърна се към събрания екип, който започваше да се изнервя. – Арестът на Питърсън е от изключителна важност, не само за разрешаването на случая Джордан, но и за осигуряването на безопасността на Джена. Цялата история е предхождана от дълъг период на домашно насилие, който е завършил с напускането от Джена на Питърсън след злополуката.

Офицерите в помещението закимаха, на лицата им беше изписана мрачна решителност. Всички знаеха що за човек е Иън Питърсън.

– Полицейските данни сочат – съвсем логично – че има куп предупреждения за насилие – обясни Рей, – както и предишни присъди за шофиране в нетрезво състояние и непристойно поведение. Не искам да поемам никакви рискове с него, така че влизаме, слагаме му белезниците и излизаме. Ясен ли съм?

– Да – отвърнаха в хор всички.

– Тогава да вървим.

Албъркъм Терас беше обикновена улица с тесни тротоари и прекалено много паркирани коли. Единственото различно между номер 72 и останалите бяха спуснатите на всички прозорци завеси.

Рей и Кейт паркираха на съседната улица и изчакаха потвърждение, че част от екипа е завардил задния вход на къщата на Питърсън. Жената изключи двигателя. Двамата стояха в мълчание, чуваше се единствено пукането на изстиващия автомобил.

– Добре ли си? – попита Рей.

– Аха – отвърна Кейт. На лицето ѝ беше изписана мрачна решителност, която по никакъв начин не разкриваше как се чувства тя. Инспекторът имаше чувството, че във вените му тече огън. След малко този адреналин щеше да му помогне да си свърши работата, но сега просто стоеше тук. Почука с крак педала на съединителя и погледна отново към Кейт.

– Сложи ли си жилетката?

В отговор жената удари със свит юмрук гърдите си и инспекторът чу тъпия звук от бронежилетка под пуловера ѝ. Ножовете се криеха лесно и още по-лесно се използваха. Рей беше виждал много подобни случаи, за да поема рискове. Провери палката и спрея под якето си и се успокои, когато се увери, че са там.

– Стой близо до мен – каза ѝ. – Ако извади оръжие, веднага изчезвай.

Кейт повдигна вежди.

– Защото съм жена ли? – Изпръхтя подигравателно. – Ще изчезна, когато изчезнеш и ти.

– Майната ѝ на политическата коректност, Кейт! – Рей удари с длан волана. Млъкна и погледна навън към празната улица. – Не искам да те нарани.

Преди някой от двама им да успее да каже нещо, слушалките им изпращяха.

– Шест-нула, началство.

Всички от екипа бяха по местата си.

– Разбрано – отвърна Рей. – Ако се опита да избяга през задната врата, не му позволявайте. Ние ще минем през предната.

– Разбрано – дойде отговорът и инспекторът погледна към Кейт.

– Готова ли си?

– Както винаги.

Заобиколиха единия край на къщата и внимателно доближиха предната врата. Рей почука и се надигна на пръсти, за да погледне през малкото прозорче над чукалото.

– Виждаш ли нещо?

– Не. – Почука отново и звукът проехтя по празната улица.

Кейт заговори в радиото си:

– Танго Чарли 461 към Контрол, искам да говоря с Браво Фокстрот 275.

– Давай.

– Някаква следа от движение? – попита тя двамата офицери в задната част на къщата.

– Не.

– Разбрано. Стойте на линия.

– Добре.

– Благодаря за свръзката, Контрол. – Кейт прибра радиостанцията отново в джоба си и се обърна към Рей. – Време е за големия червен ключ.

Наблюдаваха как екипът по влизанията донесе голям червен таран. Последва мощен удар и наоколо се разхвърчаха трески. Вратата се отвори и се блъсна в стената на тесен коридор. Рей и Кейт стояха отзад, а офицерите от екипа им нахлуха в къщата и се разпръснаха по двойки, за да покрият всички стаи.

– Чисто!

– Чисто!

– Чисто!

Рей и Кейт ги последваха вътре, държаха си очите отворени и чакаха потвърждение, че Питърсън е бил намерен. Бяха минали едва две минути, когато сержантът на екипа слезе по стълбите и поклати глава.

– Няма радост, началство – каза мъжът на Рей. – Мястото е чисто. Спалнята е опразнена – в гардероба няма нищо, както и в банята. Като че ли е избягал.

– Мамка му! – Рей стовари юмрук върху парапета на стълбището. – Кейт, обади се на мобилния на Джена. Попитай я къде се намира и ѝ кажи да стои на линия. – Инспекторът закрачи към колата си и детективката го последва тичешком, за да не изостава.

– Изключен е.

Рей се качи в колата и запали двигателя.

– Къде отиваме? – попита Кейт, докато си слагаше колана.

– Уелс – отвърна мрачно инспекторът.

Докато шофираше, излайваше инструкциите си към детективката:

– Обади се на следствието да изровят всичко за Питърсън. Свържи се с полицията в Оксфорд и ги накарай да пратят някой при Ив Манинг: вече я заплаши веднъж и има шанс да се върне отново. Обади се в Южен Уелс и съобщи, че има опасност за живота на Джена Гр... – Рей се поправи: – Питърсън. Искам някой да отиде до вилата и да се увери, че е добре.

Кейт написа набързо задачите, които инспекторът ѝ постави, и след всяко обаждане обновяваше статуса им.

– Няма никой на служба в Пенфейш тази вечер. Ще изпратят някой от Суонзи, но днес играят със Съндърланд на родна почва и мястото е претъпкано.

Рей въздъхна ядосан.

– Въобще познават ли историята на домашното насилие?

– Да, и казаха, че задачата е с приоритет за тях, просто не могат да гарантират кога ще успеят да стигнат дотам.

– Господи – възмути се Рей. – Какъв майтап.

Кейт почукваше с химикала по стъклото, докато се опитваше да се свърже с мобилния на Патрик.

– Звъни.

– Трябва да се свържем с някой друг. Някой местен – предложи инспекторът.

– Какво ще кажеш за съседите? – Кейт се изправи в мястото си и си включи интернета на телефона.

– Няма никакви съседи... – Рей погледна към жената. – Караванният парк, разбира се!

– Имаш го. – Кейт намери номера и го набра. – Хайде де, хайде...

– Пусни го на високоговорител.

– Здравейте, Караванен парк на Пенфейш, Бетан е на телефона.

– Здравейте, говори детектив Кейт Евънс от Бристълската служба за криминални разследвания. Търся Джена Грей – днес виждали ли сте я?

– Не съм, скъпа. Тя е в Бристъл, нали? – Кейт усети надигаща се тревога в гласа на Бетан. – Нещо не е наред ли? Какво се случи в съда?

– Беше оправдана. Вижте, съжалявам, че трябва да ви припирам, но Джена си тръгна оттук около три часа и трябва да се уверя, че е пристигнала благополучно. Беше откарана от Патрик Матюс.

– Не съм виждала никого от тях – отвърна Бетан, – но Джена сигурно се е върнала – мисля, че е била на плажа.

– Какво ви кара да смятате така?

– Тъкмо се върнах от разхождането на кучетата и видях надписите ѝ в пясъка. Не беше обичайният ѝ стил – беше доста странен.

Рей усети как безпокойството започна да го поглъща.

– Какво пишеше?

– Какво става? – попита остро Бетан. – Какво не ми казвате?

– Какво пишеше? – Не мислеше да крещи и за момент си помисли, че жената е затворила. Когато най-накрая заговори, колебанието в гласа ѝ му подсказа, че е разбрала, че нещо се е объркало страшно много.

– Пишеше просто Предаден.

Нямах намерение да заспивам, но чукането на вратата ме стряска и аз потривам схванатия си врат. Нужна ми е цяла секунда, за да си спомня, че отново съм у дома, и чувам още едно, по-настоятелно почукване. Чудя се колко ли време съм накарала Патрик да ме чака. Ставам на крака и потръпвам, когато болката срязва прасеца ми.

Докато превъртам ключа, чувам шепота на страха, но преди да успея да реагирам, вратата се отваря рязко и ме запраща в стената. Иън е почервенял и дишането му е накъсано. Приготвям се за юмрука му, но той не идва, и започвам да броя ударите на сърцето си, докато той бавно дърпа резето на вратата.

Едно, две, три.

Бързо и тежко, то заплашва да изскочи през гърдите ми.

Седем, осем, девет, десет.

Иън е готов, бавно се обръща към мен с усмивка, която познавам като своята собствена. Усмивка, която не съдържа нищо хубаво, която подсказва какво е намислил да ми стори. Усмивка, която ми подсказва, че макар краят да е близо, няма да е бърз.

Потърква задната част на врата ми, палецът му натиска силно най-горния прешлен на гръбначния ми стълб. Не е приятно, но не е и болезнено.

– Казала си името ми в полицията, Дженифър.

– Не съм...

Хваща част от косата ми и ме дърпа силно към себе си толкова бързо, че стискам очи, в очакване съм на експлозията от болка, когато ми разбие носа с челото си. Когато ги отварям отново, лицето му е на два сантиметра от моето. Мирише на уиски и пот.

– Не ме лъжи, Дженифър.

Затварям отново очи и си казвам, че мога да преживея всичко това, макар че всяка част от мен иска да го моли да ме убие.

Хваща челюстта ми със свободната си ръка, търка показалеца си върху устните ми и завира пръст в устата ми. Преборвам се с желанието си да повърна, когато натиска езика ми.

– Лъжлива кучка – казва ми толкова спокойно, все едно ми прави комплимент. – Ти ми даде обещание, Дженифър. Обеща ми, че няма да отидеш в полицията, а какво виждат очите ми днес? Виждат как си купуваш собствената свобода, като отнемаш моята. Виждам името си – шибаното си име! – в целия "Бристъл Поуст".

– Ще им кажа – отвръщам аз, думите ми са неясни заради пръста му. – Ще им кажа, че не е истина. Ще кажа, че съм излъгала. – Слюнката ми хвърчи по ръката на Иън и той я поглежда с отвращение.

– Не – казва той. – Няма да кажеш нищо на никого.

Все още стиска косата ми с едната си ръка, а с другата пуска челюстта ми и ме удря силно през лицето.

– Качвай се горе.

Стискам юмруци, знам, че не трябва да докосвам нараненото си лице, което пулсира в едно с ритъма на сърцето ми. Усещам кръв в устата си и преглъщам тихо.

– Моля те – гласът ми е писклив и нехарактерен, – моля те, недей... – Търся думите, които да използвам, които най-малко ще го провокират. Не ме изнасилвай, иска ми се да кажа. Случвало се е достатъчно пъти, за да няма значение, но все пак не мога да понеса мисълта тялото му да се притиска отново в моето, да бъде вътре в мен, да ме принуждава да издавам звуци, които само показват колко много го мразя.

– Не искам да правя секс – казвам аз и проклинам слабия си глас, който ще му подскаже колко много означава това за мен.

– Да правя секс с теб? – Той се изплюва и част от слюнката му уцелва лицето ми. – Не се ласкай, Дженифър. – Пуска ме и ме оглежда от глава до пети. – Качвай се горе.

Краката ми заплашват да ме предадат, докато изминавам няколкото крачки до стълбището. Държа се здраво за парапета и усещам присъствието му зад мен. Опитвам се да пресметна колко време ще е необходимо на Патрик да се върне, но съм изгубила всякаква представа за времето.

Иън ме блъска в банята.

– Съблечи се.

Срамувам се от това колко бързо се съгласявам.

Той скръства ръце и ме наблюдава как се мъча с дрехите. Плача открито, макар да знам, че това ще го разгневи. Не мога да се спра.

Иън слага тапата на ваната. Пуска студената вода, но не докосва топлата. Стоя гола пред него и треперя, а той оглежда тялото ми с отвращение. Помня времето, когато целуваше раменете ми, продължаваше нежно надолу между гърдите и стомаха ми.

– Сама си си виновна – казва ми той с въздишка. – Можех да те върна обратно, когато си исках, но ти позволих да си отидеш. Не те исках. Единственото, което се искаше от теб, беше да си държиш устата затворена и щях да те оставя да продължиш жалкия си живот тук. – Поклаща глава. – Но не го стори, нали? Отиде в полицията и им изпя всичко. – Спира водата. – Влизай.

Не се съпротивлявам. Няма смисъл вече. Влизам във ваната и клякам в нея. Ледената вода кара дъха ми да спира, болка обхваща вътрешностите ми. Опитвам се да се заблудя, че е гореща.

– Сега се почисти.

Взима бутилка с белина от пода до тоалетната и отвърта капачката. Прехапвам устна. Веднъж ме накара да я пия. Веднъж, когато се прибрах късно след вечеря с приятелите ми от колежа. Обясних му, че съм изгубила представа за времето, но той наля гъстата течност в чаша от вино и ме наблюдава, докато я приближавах до устните си. Спря ме след първата глътка, избухна в смях и ми каза, че само идиотка би я изпила. Повръщах цяла нощ и в устата ми остана вкус на химикали цяла седмица.

Иън излива белината върху блузата ми и тя потича по краищата. Капе във ваната и водата посинява като мастило върху попивателна хартия. Подава ми дрехата.

– Изтъркай се.

Разтривам блузата върху ръката си, като се опитвам да загреба и вода, с която да разредя белината.

– А сега и цялото тяло – казва ми той. – Да не забравиш лицето. Направи го както трябва, Дженифър, или аз ще ти помогна. Може би така ще измиеш част от лошотията си.

Напътства ме, докато не измивам всяка част от тялото си и кожата ми започва да щипе. Потапям се в ледената вода, за да облекча изгарящото чувство, зъбите ми тракат неудържимо. Тази болка, това унижение, те са по-лоши и от смъртта. Краят обаче не се вижда.

Не чувствам краката си. Започвам да ги разтривам, но усещам пръстите си така, все едно принадлежат на някой друг. Повече от премръзнала съм. Опитвам да се изправя, да държа поне половината си тяло над водата, но Иън ме кара да легна, крайниците ми са извити по странен начин, за да се съберат в малката вана. Той пуска студената вода отново, докато нивото ѝ не стига ръба. Сърцето ми вече не тупти толкова силно в ушите ми, тупти колебливо в гърдите ми. Чувствам се замаяна и мудна, чувам думите на Иън като отдалече. Зъбите ми тракат и си прехапвам езика, но едва чувствам болка.

Иън стоеше над мен, докато се търках, но сега е седнал на капака на тоалетната чиния. Наблюдава ме безстрастно. Предполагам, че има намерение да ме удави. Няма да е необходимо много – вече съм полумъртва.

– Лесна си за откриване, да знаеш. – Иън говори спокойно, все едно сме седнали в някой пъб и си разказваме истории от миналото, както го правят старите приятели. – Не е лесно да се създаде уебсайт без никаква следа, но ти си прекалено глупава, за да осъзнаеш, че всеки може да намери адреса ти.

Не казвам нищо, но той не се нуждае от отговор.

– Вие, жените, смятате, че можете да се справяте сами – продължава Иън. – Смятате, че нямате нужда от мъже, но когато ви изоставим, не ставате за нищо. Всички сте еднакви. А лъжите! Господи, лъжите, които говорите. Вият се една след друга от раздвоените ви езици.

Толкова съм изморена. Толкова отчаяна и изморена. Усещам как се свличам под повърхността на водата и се опитвам да остана будна. Забивам нокти в бедрото си, но не ги усещам.

– Смятате, че няма да ви открием, но ние винаги ви откриваме. Лъжите, предателствата, безочливата подлост.

Думите му ме заливат.

– От самото начало бях пределно ясен, че не искам деца – казва Иън.

Затварям очи.

– Но ние нямаме право на избор, нали така? Винаги става онова, което иска жената. Женски избор? Аз нямам ли право на избор?

Мисля за Бен. Толкова близо беше до живота. Ако бях успяла да го предпазя само още няколко седмици...

– Изведнъж ми се обявява, че имам син – продължава да говори Иън, – и от мен се очаква да изгарям от щастие! Да се радвам за дете, което не съм искал. Дете, което никога нямаше да съществува, ако тя не ме беше изиграла.

Отварям очи. Белите плочки над кранчетата са осеяни със сиви линии, които проследявам с поглед, докато очите ми не се пълнят с вода и всичко не ми се размазва в бяло. Той не говори свързано. Или може би аз не мога да разбера смисъла. Искам да говоря, но езикът ми е прекалено дебел за устата ми. Не съм го изиграла. Стана случайно, но той беше доволен. Каза, че бебето ще промени всичко.

Иън се навежда напред, лактите му са опрени на коленете, а устата му докосва сключените му ръце, все едно се моли. Юмруците му са свити и мускулчето до окото му трепти неудържимо.

– Казах ѝ какво е положението – продължава той. – Казах ѝ без обвързване. Но тя развали всичко. – Поглежда ме. – Трябваше да е за една вечер – бързо чукане с някакво момиче. Нямаше причина да разбираш. Само дето тя забременя и вместо да се затича към дома си, предпочете да остане и да превърне живота ми в ад.

Опитвам са да наредя парчетата от онова, което ми казва Иън.

– Имаш син? – суъмявам да попитам.

Той ме поглежда и ме дарява с безрадостен смях.

– Не – поправя ме, – той никога не е бил мой син. Той беше детето на една полска курва, която чистеше кенефите на работа – аз бях донора със сперма. – Иън се изправя и изглажда ризата си. – Дойде да чука на вратата ми, когато разбра, че е бременна, и аз ѝ дадох ясно да се разбере, че ако иска да задържи бебето, ще трябва да се оправя сама. – Въздиша. – Не бях я чувал, преди детето да започне училище. Дори тогава не искаше да се отказва. – Криви уста, когато прави жалък опит да наподоби източноевропейски акцент: – Той се нуждае от баща, Иън. Искам Джейкъб да познава баща си.

Вдигам глава. С усилие, което ме кара да изкрещя от болка, успявам да се изтласкам с ръце от дъното на ваната и да седна.

– Джейкъб? – учудвам се аз. – Ти си бащата на Джейкъб?

Настъпва моментно мълчание, след което Иън ме поглежда. Внезапно хваща ръката ми.

– Излизай.

Прекатурвам се от ваната и падам върху пода. Краката ми са безполезни след цял час в ледената вода.

– Покрий се с нещо. – Хвърля халата ми и аз го обличам. Мразя се за благодарността, която изпитвам. Главата ми се върти: Джейкъб е бил син на Иън? Но когато Иън е открил, че Джейкъб е жертва на злополуката, сигурно е...

Най-накрая истината ме осенява и чувството е като намушкване с нож в стомаха. Смъртта на Джейкъб не е била случайност. Иън е убил собствения си син, а сега е на път да убие и мен.

– Спри колата – наредих ти аз.

Не направи никакъв опит да отбиеш и аз сграбчих волана.

– Иън, недей! – Опита се да си възвърнеш контрола и се ударихме в бордюра, след което се върнахме в средата на пътя и едва се разминахме с една кола, която се движеше в другата посока. Нямаше друг избор, освен да си махнеш крака от газта и да натиснеш спирачките. Спряхме диагонално на пътя.

– Излизай.

Не се подвоуми, но когато излезе от колата, стоя неподвижно до вратата ѝ и дъждът те заливаше. Дойдох от твоята страна.

– Погледни ме.

Продължи да гледаш към земята.

– Казах да ме погледнеш!

Бавно вдигна глава, но се вторачи зад мен, през рамото ми. Изместих се, за да застана на пътя на погледа ти и на мига погледна през другото ми рамо. Хванах те за раменете и те разтърсих здраво. Исках да те чуя да изкрещиш: казах си, че ще престана, когато изкрещиш, но ти не издаде никакъв звук. Видях как челюстта ти се стегна. Играеше си игрички с мен, Дженифър, но аз щях да победя. Щях да те накарам да изкрещиш.

Пуснах те и ти не успя да прикриеш облекчението, което се изписа на лицето ти. Все още беше там, когато свих юмрук и го стоварих в него.

Кокалчетата ми попаднаха в долната част на брадичката ти, главата ти се отметна назад и се удари в покрива на колата.

Краката ти те предадоха и ти се свлече на пътя. Най-накрая издаде звук, хленч, като сритано куче, и аз не успях да потисна усмивката, която се появи на лицето ми от тази малка победа. Но това не беше достатъчно. Исках да те чуя да ме молиш за прошка, да признаеш, че си флиртувала, да признаеш, че си чукала някой друг.

Наблюдавах те как се гърчиш на мокрия асфалт. Обичайното чувство на облекчение го нямаше – балонът от горяща ярост вътре в мен продължаваше да нараства, ставаше все по-голям с всяка изминала минута. Щях да довърша започнатото у дома.

– Влизай в колата.

Гледах те как се опитваш да станеш на крака. От устата ти течеше кръв и ти се опита неуспешно да я попиеш с шала си. Пробва да се качиш отново зад волана, но аз те дръпнах назад.

– От другата страна.

Запалих двигателя и потеглих, преди още да си затворила вратата си. Изкрещя от ужас, след което я затвори и затърси колана. Засмях се, но все още не можех да успокоя гнева в мен. За миг се зачудих дали не получавам сърдечен удар: гърдите ми така се бяха стегнали, а дишането ми беше болезнено и затруднено. Ти ми причини това.

– Намали – каза ми, – караш прекалено бързо. – Думите избълбукаха през кръвта в устата ти и видях как опръска с нея жабката. Ускорих, за да ти покажа, че няма да приемам заповеди от теб. Намирахме се на тиха улица със спретнати къщурки и редица паркирани коли, които заемаха голяма част от моето платно. Изместих се настрани, за да ги избегна, въпреки фаровете, които идваха върху нас, и настъпих по-здраво газта. Видях те как постави ръце върху лицето си; някой натисна клаксона си и аз се прибрах в нашата част от пътя, секунди преди да е станало прекалено късно.

Напрегнатостта в гърдите ми намаля малко. Задържах крак на газта, докато завивахме наляво, към дълъг прав път, от двете страни на който имаше дървета. Стори ми се познат, макар че бях идвал тук само веднъж и не знаех името на улицата. Тук живееше Аня. Тук я чуках. Воланът се изплъзна от ръцете ми и се ударих в бордюра.

– Моля те, Иън, моля те намали!

На стотина метра от нас, на тротоара вървеше някаква жена с малко дете. То носеше вълнена шапка, а тя... Стиснах волана по-силно. Привиждаха ми се разни неща. Стори ми се, че това е тя, само защото се намирахме на нейната улица. Не можеше да е Аня.

Жената вдигна поглед. Косата ѝ беше пусната, не носеше шапка или качулка, въпреки лошото време. Гледаше към мен и се смееше, детето бягаше до нея. Усетих премазваща болка в главата. Това беше тя.

Бях уволнил Аня, след като я чуках. Нямах интерес от повторение, нито пък желание да виждам красивото ѝ, но глуповато лице из службата. Когато се появи отново миналия месец, едва я познах: сега нямаше да ме остави на мира. Наблюдавах я, докато върви към блясъка на фаровете.

Иска да разбере кой е баща му, иска да се запознае с теб.

Тя щеше да провали всичко. Момчето щеше да провали всичко. Погледнах те, но главата ти беше свита в скута ти. Защо вече не ме поглеждаше? Едно време си слагаше ръката на бедрото ми, докато шофирах, извиваше се в седалката си, за да можеш да ме гледаш. Сега почти не ме поглеждаше в очите. Вече те губех и ако разбереше за детето, никога нямаше да си те върна.

Тръгнаха да прекосяват пътя. Главата ми туптеше. Ти изскимтя и звукът приличаше на издаден от муха, зажужа в ухото ми.

Настъпих газта до ламарината.

– Ти си убил Джейкъб? – питам аз, неспособна да формулирам думите. – Защо?

– Той щеше да провали всичко – отвърна спокойно Иън. – Ако Аня беше останала настрана, нищо нямаше да им се случи. Вината е нейна.

Спомням си жената пред Кралския съд, която носеше стари гуменки.

– От пари ли се нуждаеше?

Иън се разсмива.

– Ако искаше пари, всичко щеше да е наред. Не, искаше да бъда баща. Да виждам момчето през уикендите, да го водя у дома, да му купувам шибани подаръци за рождените дни...

– Той млъква, докато се изправям, стискам здраво мивката и внимателно изпробвам краката си. Крайниците ми щипят от затоплянето. Поглеждам се в огледалото и не разпознавам онова, което виждам в него.

– Ти щеше да разбереш за него – казва Иън. – За Аня. Щеше да ме изоставиш.

Той застава зад мен и поставя нежно ръце върху раменете ми. Върху лицето му е изписано изражение, което съм виждала много пъти всяка сутрин след като ме е бил. Тогава смятах, че е разкаяние – макар никога да не ми се извини – но сега осъзнавам, че е страх. Страх, че ще видя какъв мъж е в действителност. Страх, че повече няма да се нуждая от него.

Мисля си как щях да обичам Джейкъб като свой собствен син, как щях да го извеждам навън, да си играя с него и да му избирам подаръци, просто за да видя изписаното на лицето му удоволствие. Изведнъж имам усещането, че Иън ми е отнел не едно, а две деца и намирам сила от изгубените животи на двама им.

Преструвам се, че съм прекалено слаба и се навеждам над мивката, след което изстрелвам глава назад с всичката останала ми сила. Чувам зловещо изхрущяване, когато задната част на главата ми се удря в кокал.

Иън ме пуска и се хваща с две ръце за лицето, между пръстите му се стича кръв. Бягам покрай него към спалнята и стълбището, но той е прекалено бърз и ме улавя за китката, преди да успея да сляза по стъпалата. Кървавите му пръсти се плъзгат по мократа ми кожа и аз се боря, за да се освободя, удрям го с лакът в стомаха и получавам юмрук, който ми изважда въздуха. Малкото коридорче е мрачно и губя ориентация... къде са стълбите? Опипвам наоколо с голия си крак и пръстите ми попадат на металния прът на най-горното стъпало.

Минавам под ръката на Иън и опирам двете си ръце в стената. Свивам лакти, все едно правя лицеви опори, след което се изтласквам назад с всичка сила и стоварвам цялата си тежест в него. Издава кратък звук, когато изгубва почва под краката си, пада и се търкаля по стъпалата.

Настъпва тишина.

Включвам осветлението.

Иън лежи долу и не мърда. Лицето му е забито в каменния под и виждам рана в задната част на главата му, от която се стича тънка вадичка кръв. Стоя и го гледам, цялото ми тяло трепери.

Хващам здраво парапета и слизам надолу по стълбите, без да отлепям и за миг очи от проснатата долу фигура. На едно стъпало от края спирам. Забелязвам лекото повдигане на гърдите му.

Собственото ми дишане е накъсано. Протягам крак и стъпвам едва върху каменния под до него и замръзвам като дете, което върви по стъпките на баба си.

Правя нова крачка през протегнатата му ръка.

Хваща ме за глезена и аз изпищявам, но е прекалено късно. Падам на пода и Иън се качва отгоре ми, влачи се върху тялото ми, лицето и ръцете му са целите в кръв. Опитва се да говори, но думите на излизат; физиономията му се изкривява от усилието.

Протяга ръце, за да хване раменете ми и когато се притегля, за да се изравни с лицето ми, стоварвам коляното си силно в слабините му. Иън изревава, пуска ме и се присвива от болка, а аз ставам на крака. Не се колебая, бягам към вратата и се мъча с резето, което се плъзга два пъти под пръстите ми, преди да успея да го издърпам и да отворя. Нощният въздух е студен и облаците закриват всичко, с изключение на малък отрязък от луната. Бягам на сляпо и веднага осъзнавам, че Иън стъпва тежко зад мен. Не поглеждам назад, за да го видя къде е, но го чувам да пръхти с всяка крачка и осъзнавам, че дишането му е затруднено.

Каменната пътека е трудна за бягане с голи ходила, но звукът зад мен става по-тих и като че ли съм набрала преднина. Опитвам се да сдържам дъха си, докато бягам, за да не издавам почти никакъв звук.

В този момент чувам разбиващите се в брега вълни и разбирам, че съм пропуснала завоя за караванния парк. Проклинам глупостта си. Сега пред мен има само две опции: да поема по пътеката надолу към плажа или да завия надясно и да продължа покрай крайбрежната ивица в посока противоположна на Пенфейш. Това е път, по който съм вървяла много пъти с Бо, но никога в тъмното – намира се прекалено близо до ръба на скалите и винаги съм се притеснявала да не падне от тях. Колебая се за секунда, но мисълта да се вкарам сама в капан на плажа е ужасяваща: определено шансовете ми са по-големи, ако продължа да бягам? Завивам надясно и поемам по крайбрежния път. Вятърът се е усилил, а облаците се местят и луната осигурява малко повече светлина. Рискувам бърз поглед зад гърба си, но няма никой зад мен.

Забавям до вървене, след което спирам да се ослушам. Тихо е, освен шума на морето, и сърцето ми се успокоява малко. Вълните се разбиват ритмично в брега и чувам далечната свирка на кораб. Поемам си дъх и се опитвам да се съвзема.

– Няма къде да избягаш, Дженифър.

Оглеждам се навсякъде, но не го виждам. Присвивам очи в мрака и различавам бодливи храсти, прелез и малка сграда в далечината, която знам, че е овчарска хижа.

– Къде си? – провиквам се аз, но вятърът подхваща думите ми и ги отнася към морето. Поемам си въздух, за да изпищя, но след секунда той се озовава зад мен, предмишницата му е върху гърлото ми, стиска ме здраво, докато не започвам да се задушавам. Удрям го силно с лакът в ребрата и хватката му отслабва достатъчно, за да си поема дъх. Мисля, че няма да умра сега. Прекарах по-голямата част от съзнателния си живот в криене, бягане, страхувах се, а сега, точно когато се почувствах в безопасност, той се върна, за да ми отнеме всичко. Няма да му позволя. Усещам прилив на адреналин и се навеждам напред. Движението го кара да изгуби равновесие, аз се извивам и съумявам да се освободя.

И не бягам. Бягах достатъчно дълго от него.

Иън посяга към мен и аз стоварвам долната част на дланта си под брадичката му. Ударът го праща назад и той се олюлява – като че ли цели няколко секунди – на ръба на скалата. Опитва се да се хване за мен, дращи по халата ми, но пръстите му само се докосват до материята. Изкрещявам и отстъпвам назад, но губя равновесие и за момент си мисля, че ще падна с него и ще се размажа в скалите долу. Строполявам се по лице на ръба, а той полита. Поглеждам надолу и улавям изкривения му поглед, преди вълните да го засмучат в прегръдките си.

Телефонът на Рей звънна, докато караха в покрайнините на Кардиф. Той погледна дисплея.

– Инспекторът на Южен Уелс е.

Кейт наблюдаваше Рей, докато слушаше новините от Пенфейш.

– Благодаря на Господ за това – отвърна мъжът. – Няма проблем. Благодаря ви, че ме уведомихте.

Приключи разговора и изпусна дълга въздишка.

– Тя е добре. Е, не е добре, но е жива.

– А Питърсън? – попита Кейт.

– Не е извадил такъв късмет. Доколкото разбрах, Джена е бягала по крайбрежния път, а той я е преследвал. Сборичкали са се и Питърсън е паднал от скалите.

Детективката потръпна.

– Каква смърт само.

– Не и такава, каквато не заслужава – каза Рей. – Ако мога да си позволя да чета между редовете, не мисля, че точно е паднал, ако ме разбираш какво имам предвид, макар че Службата за криминални разследвания на Суонзи е избрала правилния подход: ще заведат случилото се като инцидент.

Млъкнаха за момент.

– В такъв случай ще се връщаме ли в офиса? – попита Кейт.

Рей поклати глава.

– Няма смисъл. Джена се намира в болницата на Суонзи, до която ни остава по-малко от час. Имаме възможност да доведем случая до край, а и да хапнем нещо, преди да се приберем у дома.

Колкото повече пътуваха, толкова повече трафикът намаляваше и малко след седем пристигнаха в болницата в Суонзи. Входът към спешното беше задръстен от пушачи, набързо бинтовани ръце, превързани глезени и най-различни невиждани наранявания. Рей мина покрай един присвит мъж със стомашни болки, който съумяваше да си дърпа здраво от цигарата, която приятелката му държеше до устните му.

Миризмата на дим и студеният въздух бяха заместени от клиничната топлота на спешното. Рей показа документите си на изморената жена на рецепцията. Бяха насочени към двойка врати, които водеха до отделение С, а оттам към една странична стая, където Джена лежеше върху купчина възглавници.

Рей беше шокиран да види тъмнолилавите синини, които се подаваха под болничната ѝ нощница и продължаваха нагоре по врата ѝ. Косата ѝ беше пусната и падаше мързеливо върху раменете ѝ. Върху лицето ѝ бяха изписани умора и болка. Патрик стоеше до нея и решаваше кръстословица.

– Здравей – поздрави я Рей, – как си?

Джена го дари с изморена усмивка.

– Имала съм и по-добри дни.

– Преживя много. – Инспекторът отиде до леглото ѝ. – Съжалявам, че не го намерихме навреме.

– Вече няма значение.

– Чух, че си бил героят на момента, господин Матюс. – Рей се обърна към Патрик, който вдигна ръка в знак на протест.

– Съвсем не е така. Ако бях пристигнал час по-рано, може би щях да съм от полза, но бях задържан в клиниката и когато стигнах там... е... – Мъжът погледна към Джена.

– Не мисля, че щях да успея да се върна до вилата без твоята помощ – каза тя. – Все още щях да лежа на скалите и да се взирам в морето. – Жената потрепери и Рей изпита студ, въпреки топлия въздух в болницата. Как ли се беше чувствала сама на скалите?

– Казаха ли колко време ще прекараш тук? – попита инспекторът.

Джена поклати глава.

– Искат да ме задържат за наблюдение, каквото и да означава това, но се надявам да не е за по-дълго от двадесет и четири часа. – Джена погледна Рей и Кейт. – Загазила ли съм? За това, че ви излъгах кой е шофирал?

– Изопачаването на фактите е малко провинение – отговори инспекторът, – и предполагам, че всички ще се съгласят, че не е в ничий интерес да повдигаме обвинение. – Усмихна се и Джена въздъхна облекчено.

– Ще те оставим да почиваш – каза Рей и погледна към Патрик. – Ще се грижиш за нея, нали?

Напуснаха болницата и изминаха краткия път до полицейския участък на Суонзи, където ги чакаше местният инспектор, за да поговорят. Франк Ръщън беше с няколко години по-възрастен от Рей, с физика, която повече би му прилягала на игрището за ръгби, отколкото в тази служба. Мъжът ги посрещна топло и ги покани в офиса си, предложи им кафе, което отказаха.

– Трябва да се прибираме – отвърна Рей. – Иначе детектив Евънс ще увеличи доста бюджета ми за извънработно време.

– Жалко – отвърна Франк. – Всички ще ходим да хапнем малко къри – един от нашите се пенсионира и ще правим нещо като изпращане. Добре дошли сте да се присъедините към нас.

– Благодаря – каза Рей, – но по-добре да не го правим. Тук ли смятате да задържите тялото на Питърсън или желаете да се свържа с офиса ни в Бристъл?

– Ако разполагате с номера, просто ми го дайте. Ще им се обадя веднага, след като открием тялото.

– Не сте го намерили?

– Не сме – отвърна Франк. – Паднал е от скалите на около осемстотин метра от вилата на Грей, в противоположната посока на караванния парк на Пенфейш. Предполагам сте ходили там?

Рей кимна.

– Човекът, който я е намерил, Патрик Матюс, ни отведе там и не се съмнявам, че мястото е правилното. По земята има следи, които отговарят на разказа на Грей за борба и ръбът на скалата е прясно отронен.

– Но няма тяло?

– Ако трябва да бъда честен, това не е нещо необичайно. – Франк забеляза вдигнатите вежди на Рей и се изсмя. – Исках да кажа, че не е нещо необичайно да не можем да открием тялото. Понякога някой шантав гмуркач или пиян пешеходец падат от ръба на скалите и минават няколко дни – понякога и по-дълго,

– Докато морето ги изхвърли. Понякога въобще не се връщат, а понякога само части от тях.

– Какво имате предвид? – попита Кейт.

– Височината от скалите до морето е шестдесет метра – отвърна инспекторът на Суонзи. – Едно тяло може и да не се удари в скала, докато пада, но определено ще се блъска в такава, отново и отново. – Мъжът сви рамене. – Телата са крехки.

– Господи – каза Кейт, – животът край морето вече не ми звучи толкова добра идея.

Франк се ухили.

– Сигурни ли сте, че не можем да ви изкушим с нашето къри? Някога обмислях да се преместя в Ейвън и Съмърсет, ще се радвам да чуя какво съм изпуснал. – Мъжът стана.

– Така или иначе трябва да хапнем нещо – каза Кейт и погледна очаквателно към Рей.

– Заповядайте – покани ги отново Франк. – Ще е доста весело. По-голямата част от Службата за криминални разследвания ще бъде там, както и някои униформени. – Изпрати ги до пропуска и се ръкува с тях. – Почти приключваме тук и ще бъдем в "Радж" на Хай Стрийт след около половин час. Този случай с блъснатото дете и бягството на шофьора е голям успех за вас, нали? Заслужавате си една свободна вечер – да отпразнувате със стил!

Казаха си довиждане и докато вървяха към колата, Рей усети, че стомахът му къркори. Пиле Джалфрези и бира бяха точно нещата, от които имаше нужда след този ден. Погледна към Кейт и си помисли колко ще му е приятно да прекара една вечер в приятни разговори с нея и с колегите от Суонзи. Щеше да е грях да тръгне за вкъщи точно сега, а и Франк беше прав – вероятно можеше да си позволи една свободна вечер с оправданието, че все още има проблеми, които трябва да се разрешат.

– Да вървим – каза Кейт и се обърна да погледне Рей. – Ще е забавно, а и той е прав, трябва да празнуваме. – Стояха толкова близо един до друг, че почти се докосваха, и Рей си представи как си тръгват от ресторанта след кърито. Вероятно щяха да пийнат по нещо някъде, след което щяха да се приберат в хотела. Преглътна, като си представи какво може да се случи след това.

– Някой друг път – отвърна инспекторът.

Последва кратко мълчание, след което Кейт кимна.

– Разбира се. – Тя тръгна към колата, а Рей извади телефона си, за да напише съобщение на Магс.

Прибирам се. Какво ще кажеш да излезем тази вечер?

Сестрите бяха много мили. Грижеха се за мен и като че ли нямаха нищо против да ги питам стотици пъти дали Иън е мъртъв.

– Всичко свърши – казва ми докторът. – Сега си почини.

Не изпитвам някакво възвишено чувство на избавление и освобождение. Само премазващата умора, която отказва да си тръгне. Патрик не ме оставя нито за миг. Будя се на няколко пъти през нощта, но той е там, за да ме утеши след кошмарите ми. В крайна сметка се съгласявам за успокоителното, което сестрата ми предлага. Мисля, че чувам Патрик да говори с някого по телефона, но отново съм заспала, преди да успея да попитам с кого.

Когато се събуждам, дневната светлина се опитва да си проправи път през хоризонталните щори на прозореца и рисува слънчеви ивици върху леглото ми. На масичката до мен има поднос.

– Чаят вече изстина – казва Патрик. – Ще видя дали ще успея да намеря някой да ти направи нов.

– Няма проблем – отвръщам аз и се опитвам да седна. Вратът ме боли и го опипвам внимателно. Телефонът на Патрик бипка и той прочита някакво съобщение на него.

– Какво има?

– Нищо – отвръща той. Сменя темата. – Докторът каза, че ще те боли няколко дни, но нямаш нищо счупено. Намазали са те с някакъв гел, който да неутрализира действието на белината. Налага се да се мажеш с него всеки ден, за да не ти изсъхва кожата.

Свивам краката си и му правя място да седне до мен на леглото. Челото му е набръчкано и аз се ядосвам на себе си, че съм му причинила подобни тревоги.

– Добре съм – уверявам го аз. – Наистина. Просто искам да се прибера у дома.

Виждам го как търси отговори на лицето ми: иска да знае какви са чувствата ми към него, но самата аз все още не знам. Наясно съм, че не мога да се доверявам на собствената си преценка. Насилвам се да се усмихна, за да докажа, че съм добре, след което затварям очи, по-скоро за да избегна втренчения поглед на Патрик, отколкото за да спя.

Събуждам се от стъпките пред вратата ми и се надявам да е докторът, но вместо него чувам Патрик да разговаря с някого.

– Тя е тук, вътре. Ще отида до столовата да си взема кафе – ще ви оставя малко насаме.

Не мога да се сетя кой може да е и дори когато вратата се отваря изцяло и виждам слабата фигура в яркожълто палто с големи копчета, все още ми е необходима цяла секунда, за да осъзная какво точно виждам. Отварям уста, но буцата в гърлото ми пречи да говоря.

Ив прелита през стаята и ме взема в силна прегръдка.

– Толкова много ми липсваше!

Стискаме се една друга, докато хлиповете ни утихват, след което сядаме със скръстени крака върху леглото една срещу друга, държим се за ръцете, все едно отново сме деца, и стоим на долното от леглата на етажи в детската ни стая.

– Подстригала си си косата – казвам аз. – Отива ти.

Ив докосва прическата си смутена.

– Мисля, че Джеф я предпочита дълга, но на мен тази дължина ми харесва. Изпраща ти поздрави, между другото. А, и децата направиха това за теб. – Бърка в чантата си и изважда намачкана рисунка, сгъната на две, за да изглежда като картичка. – Казах им, че си в болница, и те си мислят, че имаш варицела.

Поглеждам нарисуваното – аз в легло, покрита с петна – и се засмивам.

– Липсват ми. Всички ми липсвате.

– Ти също ни липсваш. – Ив си поема дълбоко въздух. – Никога не трябваше да изричам онези неща. Нямах право.

Помня как лежах в болницата, след като Бен се роди. Никой не се беше сетил да махне кошарата отстрани на леглото ми, която ми се подиграваше през цялото време. Ив беше пристигнала, преди новините да я застигнат, но от изражението на лицето ѝ разбрах, че сестрите са ѝ обяснили положението. Добре опакован подарък беше наврян в дамската ѝ чанта, беше намачкала и скъсала хартията в опит да го скрие. Запитах се какво ли щеше да прави със съдържанието – може би щеше да намери друго бебе, което да носи дрешките, които беше купила за сина ми.

В началото не каза нищо, но после не спря да говори.

– Иън ли ти направи нещо? Той е, нали?

Обърнах се, видях празната кошара и затворих очи. Ив никога не се довери на Иън, макар той доста добре да прикриваше нрава си. Отрекох нещо да се е случило: първоначално, защото бях прекалено заслепена от любов, за да забележа пукнатините във връзката ми, а после, защото бях прекалено засрамена да си призная, че бях останала прекалено дълго с мъж, който ме наранява прекалено много.

Исках Ив да ме прегърне. Просто да ме прегърне и да прогони болката, която така болеше, че ми беше трудно да дишам. Но сестра ми изгаряше от гняв, собствената ѝ мъка искаше да получи отговори, причина и някой, върху когото да хвърли вината.

– Той е бедствие – каза тя, а аз затворих очи; не исках да слушам тирадата ѝ. – Ти може и да си сляпа за това, но аз не съм. Не трябваше да оставаш при него, когато разбра, че си бременна. Така щеше да спасиш бебето. Вината е толкова твоя, колкото и негова.

Отворих очи, бях ужасена. Думите на Ив ме изгаряха.

– Махай се – казах аз с пресипнал, но непоколебим глас. – Животът си е мой и ти нямаш право да ми казваш какво да правя. Махай се! Не искам да те виждам повече.

Ив си беше тръгнала и ме остави сама и объркана, с ръце върху празния ми корем. Не ме нараниха думите на сестра ми, а тяхната искреност. Тя просто беше изрекла истината. Моя беше вината за смъртта на Бен.

През следващите няколко седмици Ив се опитваше да се свърже с мен, но не исках да говоря с нея. Накрая се отказа от опитите си.

– Ти разбра какъв е Иън – казвам ѝ сега. – Трябваше да те послушам.

– Ти го обичаше – отвръща ми простичко тя. – Точно както мама обичаше татко.

Изправям се в леглото.

– Какво искаш да кажеш?

Следва кратко мълчание и виждам, че Ив обмисля какво да ми отговори. Клатя глава, защото изведнъж осъзнавам какво съм отказвала да приема като дете.

– Той я е биел, нали?

Сестра ми кима безмълвно.

Спомням си красивия си, умен баща, който винаги измисля нещо забавно, което да ми каже, и ме върти наоколо, дори когато бях станала прекалено голяма за подобни игри. Спомням си и майка ми, която винаги беше тиха, неприветлива, хладна. Така я мразех, задето го накара да си тръгне.

– Търпеше го с години – започва да ми разказва Ив, – но един ден след училище влязох в кухнята и го видях да я бие. Изпищях му да спре, а той се обърна и ме зашлеви през лицето.

– О, Боже, Ив! – Прилошава ми от различните детски спомени, които притежаваме.

– Той се ужаси. Каза, че много съжалява, че не ме е видял, но аз видях погледа в очите му, преди да ме зашлеви. В онзи момент той ме мразеше и вярвам, че беше способен да ме убие. Тогава нещо се промени в мама: каза му да се маха и той си тръгна, без да изрече и дума.

– Нямаше го, когато се прибрах у дома след балета – спомням си аз, както си спомням и мъката, която изпитвах, когато разбрах, че си е отишъл.

– Мама му каза, че ще отиде в полицията, ако се доближи отново до нас. Това ѝ скъса сърцето, да го отдели от нас, но така ни предпази.

– Никога не ми е казвала – изричам аз, но в същия момент осъзнавам, че не ѝ бях дала подобен шанс. Чудя се как е възможно да разбера всичко по толкова грешен начин. Ще ми се мама все още да беше жива, за да мога да оправя нещата между нас.

Вълна от емоции превзема сърцето ми и започвам да плача.

– Знам, скъпа, знам. – Ив ме гали по косата, както когато бяхме малки, след което обвива ръце около мен и също заплаква.

Сестра ми остава два часа, през които Патрик кръжи между столовата и стаята ми, иска да ни остави насаме, но също така се безпокои да не се изморя прекалено много.

Ив ми оставя цяла купчина списания, които няма да прочета, и обещание, че ще ме посети веднага, след като се прибера във вилата, което – според доктора ми – ще се случи след ден-два.

Патрик стиска ръката ми.

– Йестин изпрати двама от хората си във фермата да почистят вилата – обяснява ми той. – Ще сменят ключалката, за да си сигурна, че само ти имаш ключ. – Вероятно беше забелязал притеснението, изписано на лицето ми. – Ще оправят всичко. Все едно нищо не се е случило.

Не, мисля си, случилото се никога не може да се изтрие.

Но аз също стискам ръката му в отговор, а на лицето му виждам само честност и доброта и си мисля, въпреки всичко, че животът може да продължи с този човек. Животът може да бъде хубав.