23 юни 1974 г.

Какво, по дяволите, търся тук?

Марк Леклер изпълзя от калта и взе да изтръсква дрехите си. Около пръстите му се влачеше нещо гадно, в носа си усещаше смрад на тиня. През сплетените клони на боровете и дъбовете проблясваше слънцето. Скоро щеше да падне мрак, а той беше съвсем сам.

Сам, изгубен и по-бесен дори от настъпена змия.

Луис Гембъл и момчетата от братството сигурно бяха спрели на магистралата и се спукваха от майтап, докато допиват бирата си.

Марк избърса омазаното си лице в ръкава на също толкова омазаното си яке.

— Този път ще имат да взимат.

Донякъде сам си беше виновен. Откакто постъпи в колежа съквартирантът му бе погаждал много номера и когато профучаха край табелата на изхода на града, трябваше да се досети, че пак нещо му крои. Но беше ядосан на майка си, че го накара да определи дата за сватбата и все му пилеше на главата да напусне футболния отбор. А и двете бири, които гаврътна с помощта на Луи, не му помогнаха много.

Пий, пий. Майка ти и малкото ти момиченце няма да разберат.

Луис бе убедил всички да се натоварят в неговия ван, за да се повозят и после бе отпрашил на запад, през пущинаците, по коларските пътища, подминавайки крайпътни кафенета и рибарски колиби. На Марк не му пукаше. Дори когато буса спря в средата на нищото, не можа да се усети.

Много бира, малко мозък.

Да му се не види, миналата седмица проверих маслото. Както винаги, Луис се обърна към него с каменно изражение. Я слез и бръкни с пръчката, Марк. Ако няма и една капка масло, кълна се, ще подпаля тоя боклук. Приятелят му бе изчакал Марк да мине пред капака и даде рязко назад. Подаде глава от прозореца и изкрещя: Супер тъп си. До скоро, Леклер.

Трябваше да си остане на пътя — сигурно щяха да се върнат след няколко часа. Винаги го правеха. Само че тази вечер не му се чакаше, а и тогава забеляза светлина в мочурището. Беше достатъчно пиян, за да си помисли, че светлина означава къща, а може би и телефон, от който да се обади на Луис. Но после светлината изчезна и не можа да се върне на пътя…

Нещо изпука зад него. Обърна се със свити юмруци.

— Майната ти, Луи, къде се чупихте, задници такива? Да не сте превъртели да ме оставите в средата на…

Не съквартирантът му, а едно младо момиче стоеше сред сенките. Гледаше го с огромните си тъмни очи.

Беше облещила очи заради всичките ругатни, които току-що бе чула.

— А-а, здрасти. Извинете, помислих, че сте… не исках да ви изплаша.

Момичето продължи да го наблюдава неподвижно. Малките й боси крака бяха изпоцапани в кал, но овехтялата й рокличка беше чиста. Над очите й висеше прекалено дълъг, влажен от пот бретон. Останалата коса бе вързана на къса опашка отзад. В дясната й ръка се поклащаше празен капан за раци.

Погледът на Марк се отмести от капана към копчетата точно под врата й. Съдейки по извивките, които изпъваха илиците на копчетата, сигурно беше някъде между тринайсет и шестнайсет годишна. Не можеше да проумее откъде я познава. Сякаш се бяха срещали и преди. Освен това се чувстваше някак странно.

Тя забеляза посоката на погледа му и предпазливо отстъпи крачка назад.

— Чакай. — Страхуваше се, че ще изчезне, затова тръгна нагоре по брега към нея, подхлъзна се и едва не заби нос в калта отново. — Чакай, мамка му! Спри, нуждая се от помощ.

— Изгуби ли се, момче?

Треньорът Луис го наричаше „момче“. Не ставаш за защитник, момче. Най-доброто, което можеш да направиш за този отбор, е да разкараш мършавия си, бял креолски задник оттук.

Той залитна и фрасна главата си в един нисък клон на върбата.

— По дяволите! — Притисна мястото с ръка. Имаше чувството, че черепът му се разцепи, после я погледна: — А ти как мислиш?

Тя се напрегна и хвана по-здраво капана.

— Мисля, че майка ти трябва да изхаби доста сапун, за да измие мръсната ти уста.

— Хей, не си тръгвай. — Вдигна ръка към нея, после я отпусна. — Съжалявам, — наистина, съжалявам. Имам скапан ден.

— Хайде, давай. — Тя го заоглежда и смръщеното й лице, леко се отпусна: — Откъде си, момче?

Странният й, напевен говор го накара пак да се вгледа в нея. Дали не е от кейджуните1? Беше чувал от майка си, че за нищо не ставали — неграмотни и крадливи — отмъквали всичко, което не било заковано. Само че това момиче не изглеждаше глупаво, нито престъпник, а просто бедно.

— Казвам се Марк. От града съм. — Изведнъж осъзна как изглежда в очите й — едър, тъмен мъжкар, целия овъргалян в кал, който ругае на всяка втора дума, — затова остана на място и се опита да изглежда безобиден. — Как се казваш?

— Женевиев.

— Хубаво име. — Като на принцеса от приказките. — Сигурно живееш някъде наблизо, нали?

— Oui.2

Още по-добре. Значи познаваше местността.

— Ще ми покажеш ли как да се измъкна оттук?

Тя се позамисли достатъчно дълго, за да го засърби навсякъде от потта, която го обля. Най-накрая посочи с ръка към дърветата:

— Насам.

Последва я през високите до кръста бурени, далеч от реката и навътре през дърветата. Какво ли правеше по тези места по тъмно? Капани за раци ли залагаше? Ускори крачка, за да я настигне, но понеже не познаваше местността като нея, изоставаше.

— Джини, чакай — вървиш прекалено бързо.

Тя поспря и го изчака. Стори му се, че я чу да измърмори нещо за градските момчета, преди да го попита:

— А ти какво въобще правиш тук в Ачафалая?

Чувствам се и се държа като тъпо копеле.

— Приятелите ми решиха да си направят хубава шегичка. Напиха ме и ме зарязаха тук.

— Това не е забавно. — Тя го хвана за ръка, дръпна го и го поведе покрай някакви растения с тъмни листа. Като погледна назад, забеляза, че това беше отровен бръшлян. — Не се държиш като пиян.

— Ще трябват повече от две бири за това. — Ръката й изглеждаше толкова мъничка, стиснала ръкава му. Ноктите й бяха къси и чисти, правилно оформени, сякаш отрязани с ножица. Ухаеше на сапун и слънце, което го накара да осъзнае, каква воня се носи от него. — На колко си години?

— Ще направя седемнайсет следващия месец — килна глава настрани. — В колежа в града ли учиш, Марк?

— Да, втора година съм. — Това го дразнеше. — На деветнайсет съм.

— И братовчед ми Даръл е на деветнайсет. — Тя посочи настрани към заблатеното езеро. — Не ходи в колеж, но никога не се загубва.

— Никога преди не съм идвал в блатата — оправда се той и синово се обърса с якето си. — С братовчед си ли живееш?

— Не. — Тя посочи покрай два дъба към слаба, мъждукаща светлина. — Ей там е моята къща.

Като се приближиха, Марк забеляза, че къщата бе почти като дървена барака. Намираше се на няколко метра от един по-тесен ръкав на Ачафалая, сгушена под двойка стари дъбове. Как беше възможно едно цяло семейство да се натъпче в такова малко местенце? Бараката в двора на къщата му беше по-голяма.

— Живееш с родителите си?

— Oui. Татко залага капани и лови риба, а мама продава стръв на рибарите, които идват насам. Аз също. — Докато го наблюдаваше, изражението й се промени. — Какво, не обичаш ли риба?

Той се опита да си представи как елегантната му майка продава стръв. Нямаше да го направи, дори да я упоят.

— Напротив. — Погледна към къщата и се сети за слуховете, които бе чувал за кейджуните. Говореше се, че първо стрелят, после питат. — Баща ти сигурно ще побеснее — ъ-ъ, ядоса, — ако ме види с теб.

Тя поклати глава.

— Не си направил нищо лошо. Татко ще те заведе в града.

И Марк на това се надяваше. Не му се искаше да го гръмнат. Нито да притеснява майка си. А и трябваше да се погрижи за Луи и момичетата от братството. Пълен купон.

Въпреки това всичките му мрачни мисли бавно се изпариха, когато последните слънчеви лъчи озариха Женевиев. На фона на бялата й, съвършена кожа очите й изглеждаха съвсем черни. А косата й… Господи, косата й беше изключителна.

Никое от момичетата, които познаваше, не приличаше на нея. Нито звучеше като нея. Нито ухаеше като нея. Беше толкова екзотична и не на място, като пеперуда в кофа за боклук. Тези мисли отново изплуваха в главата му, този път обаче разпалиха плам и копнеж у него. Ако ръцете му не бяха толкова мърляви, щеше да я докосне.

— Ще дойдеш ли с нас?

— В града ли? — Тя лекичко се изсмя. — Защо?

Марк откри едно чисто петно от вътрешната страна на якето си, избърса ръката си и хвана нейната. Усети малки мазоли по дланта й, беше стегната и силна. Точно тогава той разбра, така сигурно, сякаш четеше бъдещето. Беше им отредено да се срещнат. Да се докоснат.

Тя беше истинската.

Ще се оженя за това момиче, зарече се той.

— Иска ми се още да си поговорим.

Днес

Уха!, помисли си с възхита.

Изабел Душейн затвори вратата след себе си, влезе навътре в празния склад и огледа размерите на долното помещение и прозорците от двете страни на сградата. След година и половина неуспешни опити да намери офис за своя общински център според джоба си, сега не можеше да повярва на късмета си.

Това е най-малкото, което мога да направя за теб, Сейбъл, бе казал Марк Леклер, след като предложи да дари свободния склад, който притежаваше, за нейния проект. Помисли само колко точки ще набера за изборите.

Бе отвърнала на заразителната му усмивка. Освен ако не си го вземеш обратно, като те изберат за губернатор.

Марк бе споменал, че няколко години го е ползвал някакъв мебелист. Това обясняваше лекото ухание на бор, което още се долавяше във въздуха. Трябваше да се справи с паяжините, изсъхналия талаш и празните метални рафтове, но голямото, открито пространство беше наистина идеално.

Повече от идеално — направо съвършено. И беше нейно. Сейбъл не можеше да сдържи щастливата си усмивка, докато се въртеше и оглеждаше всичко наоколо. Вече се бе примирила, че ще натъпче всичко в някое малко местенце, което можеше да си позволи, но сега разполагаше с достатъчно площ за рецепция и приемна, офиси за нея и доброволците, които възнамеряваше да наеме и дори за женска консултация за бременните и педиатрия за малките деца.

— Е, със сигурност имаш един глас от мен, Марк — измърмори тя на себе си, докато обикаляше из помещението. На второ ниво бяха изградени допълнителни складови площи, които също можеха да се използват. — Прекалено добре е, за да е истина.

Също като Марк.

Споменът за смущението, което изпита, когато се бяха срещнали последния път, я накара да смръщи чело. Как се бе чудила какво да каже и как да реагира, въпреки че не съжаляваше за всички тези нови чувства. Дори не беше сигурна дали искаше тези отношения.

Марк, от своя страна, изглеждаше толкова щастлив, че изглежда единственото, което имаше значение за него, бе да са заедно. Слушаше я и я наблюдаваше внимателно, сякаш тя бе най-ценното нещо на света. Въпреки че беше толкова ангажиран с важни и неотложни дела, бе й признал, че сега тя е на първо място в живота му.

Дано не го разочаровам.

Огледа костюма си — силно втален, графитеносив. Обличай се точно като онези адвокати от филма „Али Макбийл“, посъветва я братовчедка й Хилер, и по нищо няма да се отличаваш от тази пасмина. Никога не бе се чувствала комфортно сред богати, влиятелни хора, но Марк щеше да й помогне — беше я уверил в това.

Те са като всички други хора, Изабел. Освен това, сега ще са наясно, че си с мен.

Напоследък бе толкова трудно да се добереш до търговска площ в град Ню Орлиънс, че единственият начин да се сдобиеш с такова бе да събориш нещо друго или да строиш върху старото. И понеже програмата на Сейбъл се финансираше единствено чрез благотворителния фонд и други частни дарения, тя не можеше да си позволи нито едно от двете.

Нямаш работа с онези — градските, бе казала леля й, когато Сейбъл сподели с нея за предложението на Марк. Кейн е прав — пет пари не дават какво се случва с нас.

Усмивката й угасна, когато се сети за всичко, което Кейн Гантри правеше, за да саботира проекта й. Той, както и повечето кейджуни от Ачафалая, бе дошъл заедно с всичките си екипажи на първото събрание, което тя организира в църквата „Сейнт Мери“. Рибарите бяха слушали смълчани в дъното на храма, но нито веднъж не взеха участие в обсъждането на проекта.

Когато Сейбъл каза, каквото си бе наумила, Кейн пръв мина напред, но не обърна внимание на подписката, която му подаде. Извиси се над нея, много спокойно взе изложението й и го скъса.

Нямаме нужда нито от твоята благотворителност, нито от градските ти приятелчета, да се мотаят тук и да душат наоколо.

Но защо, Кейн? Тя го изгледа, а после и екипажа му. Знаеше, че имат проблеми с чиновниците от ловно-рибарския отдел за новите лицензи и изисквания за оборудването, а повечето от тях бяха нарушители и бог знае, още какви. Имате нещо да криете ли?

Той се надвеси през бюрото й заплашително. Върни се в Шревърпорт, Изабел. Вече не си една от нас тук.

Противопоставянето на старите й връзки с кейджуните и новите й отношения с Марк Леклер можеше да я съсипе. Бъдещият губернатор на Луизиана явно беше готов на всичко заради нея, но Кейн Гантри вече бе показал, че няма да се даде току-така. Проблеми щеше да има и от страна на пресата, щом откриеха връзката й с Марк. Щяха да погнат и двамата.

Колко пъти трябва да се опариш, за да се научиш, дете?, бе попитала леля й. Мястото ти не е в града.

Вярно беше, че от години не бе се връщала в Ню Орлиънс, още откакто се бе преместила от Тюлейн в щата Луизиана. Не и от нощта на танците „Летни магнолии“, известна още като най-ужасната нощ в живота й.

Ей, чернилка, къде ти е гаджето?

Страх те е, че ще те зареже заради някоя с обувки?

Да не си забравиш корсажа!

Някакъв шум над главата й я събуди от спомените й. Някой ходеше горе.

— Кой е? — Гласът й отекна в празната сграда. Тя се стресна и леко го снижи. — Марк, ти ли си горе?

Последва леко покашляне, а после:

—Да.

— Идвам. — Сейбъл грабна куфарчето си и тръгна нагоре по стълбата. Кованото желязо заскърца под тежестта й и я накара да стисне парапета. — Уха. Страхотна сграда, но май ни трябва нова стълба. — Горе се виждаха само силуети и сенки. — Марк? Би ли светнал лампите?

Нещо се раздвижи със страховит шум, но никакви лампи не светнаха.

— Бушонът ли гръмна? — Слаба, неприятна мирцзма я накара да сбръчка нос. — Знаеш ли къде е таблото? — Когато очите й привикнаха към тъмнината, тя остави куфарчето си на пода и внимателно тръгна по посока на шума. Миризмата на петрол и… риба стана още по-силна.

— Марк? Добре ли си?

Удари крака си в нещо неподвижно и се строполи. Инстинктивно пусна ръце и се приземи на четири крака в локва лепкава течност, непосредствено до нещо голямо и тежко. От тежката, ужасна смрад стомахът й се обърна.

Светлините отгоре премигнаха.

Тя бе коленичила в локва тъмна кръв. Точно до нечие тяло.

Мъжът лежеше по очи и облещения й поглед се фокусира върху късата сребристосива коса. Широка, дълбоко дупка зееше на тила му, а косата около нея бе почерняла от засъхнала кръв.

— О, боже! — Тя го сграбчи, обърна го с треперещи, окървавени ръце, клатейки глава. — Не, не и ти. Не… — Тя замръзна.

Лицето на Марк Леклер бе отпуснато, очите му бяха безизразно приковани към тавана.

Сейбъл избърса окървавената ръка в блузата си и притисна пръсти отстрани на врата му. Кожата му беше лепкава и хладна, не се долавяше никакъв пулс.

Беше мъртъв!

— Моля те, боже, не. — Успя някак си да се изправи, но краката й така трепереха, че почти се строполи пак. За малко да повърне, но преглътна и диво се заоглежда.

Паднал ли е? Какво му се е случило? Кой… Тя погледна нагоре към лампите и бавно тръгна заднешком към стълбата. Миризмата на петрол и риба се засили.

Който го е направил, е изключил лампите. Той ме повика горе.

В тъмнината нещо полетя към нея, стовари се по главата й и отново я повали на пода. Опита се да се изправи. Вонята на бензин, риба и смърт я задушаваше.

— Спри… недей…

Втори удар я запрати някъде в тъмното.

Свидетелката им се бе настанила на масата в стаята за разпити. Вътре бе леко задушно, затова Тери отвори прозореца, преди да предложи на Сейбъл нещо за пиене.

— Ако може малко вода, моля. — Гласът й звучеше някак дрезгаво и напрегнато, вероятно от дима.

Докато изваждаше чаша от автомата и я пълнеше, Тери постоянно държеше под око партньора си. Обикновено Джей Ди сядаше срещу свидетелите, предразполагаше ги и с присъщия си чар измъкваше всички подробности. Много го биваше в това. С лекота печелеше доверието на хората и те изпадаха в откровение. Този път дори не седна. Бавно обикаляше стаята и наблюдаваше Сейбъл с недвусмисленото намерение на изгладнял пес, съзрял ранен заек.

Или на отхвърлен любовник, търсещ отмъщение.

Тери не схващаше нещо. Сейбъл Душейн бе много хубава жена, но изобщо не беше от типа на Джей Ди. Той си падаше по класни дебютантки от Гардън Дистрикт, чиито имена бяха постоянно присъствие в светските рубрики. Напоследък прекарваше много време в компанията на една особено противна дебютантка — креолката Морая Навар, за която майка му сигурно настояваше да се ожени възможно най-скоро.

Смъртта на Марк Леклер щеше да разстрои бащата на Джей Ди и вероятно плановете на Елизабет Гембъл за сватбата щяха да останат на заден план. Тери само печелеше от това — всеки повод за отлагане купуването на рокля напълно я устройваше, а пък и никак не бе възхитена от идеята Джей Ди да се ожени за дебютантката.

— Заповядайте. — Тя подаде водата на Сейбъл и отново забеляза раните по дланите й, когато прие чашата. — Сигурна ли сте, че не знаете откъде са тези трески по ръцете ви, госпожо Душейн?

Сейбъл ги огледа.

— Мисля, че се опитах да изляза през прозореца.

Щом Тери седна, Джей Ди се извиси над Сейбъл, без да я докосва, но беше прекалено близо. Свидетелката изобщо не му обръщаше внимание.

Тери се покашля и погледна партньора си в очите. Хайде, давай, безмълвно изрече тя.

— Сега в Ню Орлиънс ли живееш? — попита той.

Сейбъл отпи глътка вода, преди да отвърне:

— Не.

Той заобиколи стола и сякаш се опитваше да привлече вниманието й върху себе си.

— Защо отиде в онзи склад?

— Правех оглед за офис. — Тя сведе поглед към чашата. — Мисля, че трябва да говоря с адвокат.

— Сега ще говориш с мен — заяви Джей Ди.

Последва минута мълчание, след което Тери реши да я успокои:

— Госпожо Душейн, не ви обвиняваме в нищо. Просто искаме да разберем какво се случи.

Сейбъл сви рамена.

— Не си спомням много — отвърна тя някак изплашено.

Сега Джей Ди ще я прикотка. Тери го бе виждала да успокоява всякакви разтреперани свидетели, да им вдъхва увереност и да измъква по най-елегантния начин нужната му информация.

Той удари с длан по облегалката на стола на Сейбъл и сграбчи косата на тила й:

— Кой те удари?

— Джей Ди! — Тери скочи на крака.

Той не пусна косата, а само я разтвори, за да огледа скалпа й. Под космите се виждаше голяма цицина.

— Видя ли кой го направи?

Тъмночервената коса на Сейбъл се разпиля, когато тя дръпна рязко главата си, за да избегне докосването му.

— Не. Никого не видях.

— Глупости. — Той завъртя стола й и тя се озова лице в лице срещу него. — Какво се случи в онзи склад? Кой те удари? Отговори ми.

— Не знам. — Сейбъл се обърна и погледна Тери с пламтящи от гняв очи. — Казахте, че имам право да се обадя по телефона. Искам да го направя сега, моля.

— Джей Ди — повтори Тери, този път с предупредителен тон. — Можете да се обадите след минутка, госпожо Душейн.

Партньорът й протегна ръка, хвана долната челюст на Сейбъл и завъртя главата й към себе си.

— Откъде се взе всичката тази кръв? Откъде познаваш Марк Леклер? Защо отиде там? Кой подпали огъня? Видя ли кой те удари?

Бяха толкова близо един до друг, сякаш щяха да се целунат, помисли си Тери, но Джей Ди почти викаше в лицето й.

— Не си спомням — отвърна Сейбъл, стиснала ръце в скута си толкова здраво, че сухожилията й се бяха обтегнали. — Не ме докосвай.

Тери зяпна ужасена.

— Мисля, че ни трябва почивка, Джей Ди?

Той не й обърна внимание, а с другата си ръка хвана гърлото на Сейбъл:

— Vous me repondrez!8

— Je ne peux pas vous aider9 — процеди тя през зъби. — Laissez-moi seule.10

Тогава Тери разбра много повече за Сейбъл Душейн и това само усложни положението. Партньорът й не искаше да я чуе, затова тя заобиколи масата и го срита по глезена:

— Ей. Разкарай се.

Той се изправи и отпусна ръце. Мускулите на ръцете и раменете му издуваха сакото.

— Няма да я нараня.

— Не ме интересува. — Тя му посочи вратата. — Иди се разходи, изпусни парата. Направи няколко обиколки на сградата. Веднага.

Джей Ди хвърли последен поглед на Сейбъл и излезе. Партньорът на Тери не изпускаше нервите си току-така. Никога. Затова случилото се я изплаши дотолкова, че самата тя да изгуби контрол.

— Какво ви става на вас двамата?

Сейбъл извърна тъмнокафявите си очи, но не и преди Тери да зърне подозрителното им проблясване.

— Нищо.

Тери изруга под носа си.

— Ето. — Намери кутия с носни кърпички и я бутна пред нея. — По-добре се стегни, госпожо. Мъртвият мъж се готвеше да ни става губернатор. Чакат те големи разправии, а Джей Ди беше само увертюрата.

Сейбъл повдигна брадичка:

— Аз не се страхувам от Джей Ди.

— Нима? — Тери лесно се поддаде на младежкия си патос и добави: — Я пак си помисли. Това не ти е дрън-дрън, та пляс, шери. — Свидетелката я изгледа смаяно и тя й кимна. — Точно така. Не слушаш жабешкия хор на брега. Сериозно си закъсала.

Тери с нетърпение очакваше импровизираната пресконференция да приключи, за да се качи горе при Джей Ди, преди да е направил нещо непростимо, или още по-лошо — подсъдно. Но капитан Пелерин не беше в настроение и репортерите надушиха кръв. Бе изтекла информация, че кандидатът за губернатор Марк Леклер е намерен обгорен до смърт в собствения си склад, а освен Марди Гра, нямаше друга важна новина.

Тя стоеше до Пелерин, докато правеше изявлението си — делово, без излишни подробности и празни приказки. Отказа да съобщи името на жертвата, докато не бъдат информирани близките, отхвърли няколко въпроса и закри пресконференцията. Репортерите се впиха в нея с надеждата, че ще изкопчат нещо, но Тери не беше вчерашна.

— Двамата с Гембъл в офиса ми — нареди Пелерин, докато се качваха по стълбите. Беше нисък, набит мъж, който в добрите си дни приличаше на разярен булдог. — Веднага щом приключи със свидетелката.

— Да, сър — отвърна тя с безизразно лице, но стомахът й се сви на топка. Пелерин не се палеше без основателна причина и едва ли беше само заради медийните акули. Всичките приятели на Марк Леклер — а те стигаха чак до Белия дом — щяха да звънят и да искат отговори.

А когато научеха за момичето? Щеше да настъпи истински ад.

Тя отиде до бюрото си за задължителните формуляри за Лора Леклер и тогава телефонът звънна.

— Комисар Винсент.

— Аз съм — обади се познат, дълбок глас като на Джей Ди. — Какво става при вас?

Всяко мускулче по тялото й се стегна. Това бе човекът, с който Тери най-малко би искала да разговаря. Гласът принадлежеше на началника на пожарната Кортланд Гембъл — още един, който трябваше да говори лично с партньора й. За разлика от брат си, Корт бе затворен и сериозен, изцяло отдаден на работата си. Всички го уважаваха като най-добрия началник на пожарната в града от години.

Но нито едно от тези му качества не бе причина да хлътне по него в миналото.

Тери все още бе толкова невероятно обсебена от Корт Гембъл, че не се доверяваше на себе си, когато той бе наблизо. Една мила дума от него би разрушила крепостната стена, която бе издигнала около сърцето си, и би я обрекла на страдание, а тя не можеше да допусне това. Не би му позволила да й причини това. Затова го избягваше и се надяваше, че времето ще я излекува.

Досега не се получи, но не й оставаше нищо друго. Подобно на Джей Ди и Корт си падаше по идеално поддържани жени с нисък коефициент на интелигентност — съвършената играчка в ръцете му. Тери Винсент беше пълната им противоположност.

— Палеж, убийство, хаос, обичайното. — Тя успя да докара жизнерадостен тон. Корт мразеше това. — Как е времето в Билокси, шефе? Правиш ли тен?

— Току-що ми се обадиха от отдела — отвърна той, като смени хладния тон с леден. — Кой е убил Марк Леклер?

— Тъкмо това проучваме. — Нямаше да му обяснява, че бившата приятелка на брат му се е забъркала с най-добрия приятел на баща му. Това не беше за по телефон. — Може би трябва да се прибереш. Мисля, че Джей Ди ще има нужда от помощ по този случай. — Макар да не беше сигурна какво точно Корт би могъл да направи за него. Кортланд Гембъл бе педантичен по отношение на закона, като съдия от Върховния съд.

— Ще хвана първия възможен полет. Предай на Джей Ди.

Аз партньор ли съм му или телефонен секретар?

В този момент Тери дочу трясъка от стаята за разпити.

— Трябва да вървя. Ще се видим по-късно.

Тя затръшна слушалката и побягна по коридора. Под прага течеше вода. Дали Джей Ди е ударил автомата за вода? Трябваше да се вслуша във вътрешния си глас и изобщо да не го оставя насаме със Сейбъл Душейн.

Сграбчи дръжката, но врата бе залостена отвътре.

— Джей Ди?

Трясъкът бе толкова силен, че направо разтърси сградата. Двайсетлитровият контейнер, който се бе стоварил, заля целия под на стаята.

Джей Ди не му обърна внимание и сграбчи Сейбъл, която се опита да се втурне към вратата.

— По дяволите, Сейбъл, недей.

Равните подметки на обувките й се подхлъзнаха във водата и тя се вкопчи в сакото му, за да не падне. Така тялото й плътно прилепна към неговото.

— Пусни ме — изсъска тя и се опъна назад.

— За да паднеш на задника си и да се намокриш? Стой мирна. — Той я държеше здраво в обятията си, докато съдържанието на контейнера се изливаше. Усещаше дъха му по лицето си. — Долу са се събрали всички репортери в града. Да не си мислеше, че можеш да си тръгнеш просто така?

— Нямаше да се измъкна. — Тя погледна към пода и внезапно се засрами. — Боже, каква бъркотия.

— Подът и без това имаше нужда от почистване. — Той отмести един мръсен кичур коса от лицето й. — Някой ще оправи тук по-късно.

Богатото креолско момче се държеше точно както някога — винаги знае, че друг ще чисти след него.

— Но не и ти. — Тя се извиваше в ръцете му, но той не я пускаше.

Джей Ди я притисна още по-силно. Тя усети как гърдите й се надигат, когато се притиснаха към неговите, ужасена почувства изгарящия допир на напиращата му ерекция до слабините си. Топла влага се събра между бедрата й, когато тялото й откликна на онова, което съзнанието й отхвърляше.

Мили боже, не. Бях се отървала от това, бях го преодоляла.

— По дяволите — трескаво процеди през зъби той, докато тя се опитваше да увеличи дистанцията помежду им, хълбоците й се отъркаха в него, — спри да правиш това.

Нещо тежко се стовари върху вратата и столът, който я подпираше, се изхлузи изпод дръжката. Тери Винсент връхлетя вътре, за секунди прецени ситуацията и бързо затръшна врата зад себе си.

Погледна от мокрия под към Сейбъл, после към Джей Ди.

— Невероятно. Да си донеса ли помпа?

Джей Ди продължи да държи Сейбъл в прегръдката си.

— Какво искаш? — попита накрая той.

— Освен парцал ли? Нов партньор. Някой с работещ мозък — Преди Джей Ди да успее да отвори уста, Тери го спря с жест: — Не, не, замълчи. Наистина не искам да знам, а и имаме други проблеми, освен това наводнение.

Той бавно пусна Сейбъл, но щом тя се опита да се отдалечи, стисна пръсти около китката й.

— Стой тук! — нареди й той и после погледна Тери. — Какви?

Тя започна да му изброява на пръсти:

— Някой е изпял подробности от местопрестъплението на пресата, така че вече знаят, че жертвата е Марк Леклер. Капитан Пелерин ни иска в офиса си, за да ни нарита задниците. Вдовицата на Леклер ще дойде всеки момент — идва от моргата след идентифицирането — трябва да я разпитаме. А, и брат ти лети от Билокси, за да ти помага по случая. Не е ли забавно?

Той прокара ръка през косата си.

— Това се превръща в истински случай.

— По стълбите вече се вие опашка за пуканки. — Тя кимна към Сейбъл. — Няма време за мили спомени, Джей Ди. Трябва да я изведем оттук, веднага.

— Приятен ли беше полетът ви, господин Гембъл?

Корт би се ограничил само с кимване, но имаше проблем с количката на един от трудноподвижните пасажери и пред изхода се образува опашка.

— Да, благодаря.

— Радвам се, че успяхме да ви намерим място в последния момент. — Любезната стюардеса сведе очи, после отново го погледна и дежурната усмивка стана по-искрена: — За Марди Гра ли идвате в Ню Орлиънс или сте местен?

— Оттук съм. — Той отново хвърли поглед към опашката, после към часовника си. Три пъти се опита да се свърже с Джей Ди, докато сменяше полетите в Атланта, но все му отговаряше гласовата поща. Нямаше да се обажда у дома, докато не научеше всички факти около палежа и гибелта на Марк. Вече знаеше какво щеше да каже майка му.

— Следващата седмица ще имам два дни престой тук — сподели стюардесата и докосна с пръсти ръкава му. — Ще бъде чудесно, ако има кой да ми покаже града, а може би да ме заведе на вечеря?

Деликатната закачка го накара да я огледа по-внимателно. Русата коса, белите зъби и повдигнатите гърди бяха прекалено съвършени, за да са истински, но имаше приятен глас и искрящ тен. Беше дребничка, точно по негов вкус. Погледът й към ципа на панталона му подсказа, че с удоволствие би пропуснала забележителностите и вечерята и би се отправила към най-близкото легло.

Корт винаги бе имал страстни обожателки и напоследък се чувстваше доста отегчен от тях.

— Следващата седмица в града ще има половин милион мъже — отвърна й той и дръпна ръчния си багаж, когато опашката се раздвижи. — Ще си намерите някой.

Слезе да си вземе останалия багаж от лентата, мина покрай един от телевизионните екрани на терминала и се загледа в последните новини от местните програми.

— … бе окончателно потвърдено, че жертвата е четирийсет и седем годишния кандидат за губернатор на демократите Марк Леклер. Господин Леклер, който беше известен местен бизнесмен и обществен деятел, имаше сериозна преднина в изборите. — Репортерът направи съчувствена гримаса, преди да продължи: — Оцелялата от пожара и вероятна свидетелка на убийството млада жена все още не е идентифицирана от властите. — Малка, неясна снимка се появи на екрана зад водещия. — Останете с Нюз Найн, за да получите актуална информация за развоя на разследването.

Не може да бъде. Корт отиде и превключи на друг местен канал, където излъчваха друг репортаж за убийството. Тук показваха как брат му и партньорката му извеждат червенокосата от асансьор в полицейското управление. Джей Ди изглеждаше мрачно, както и Тери Винсент, което задейства първата аларма в създанието на Корт. Щом свидетелката вдигна глава и погледна невиждащо в камерата, Корт изруга.

Наистина беше тя — Сейбъл Душейн. Старата колежанска любов на Джей Ди. Как, по дяволите, се е забъркала в това?Продължи да гледа как един репортер бутна Сейбъл и тя падна на земята и си удари главата. Свирепият поглед на лицето на брат му, докато я вдигаше, накара Корт да грабне чантата си и да се отправи към първия телефон — само че този път се обади в своя отдел.

— Страшна каша — каза старшият комисар в заключение на разказа си за палежа. — Очакваме мнението на патолога за Леклер. Червенокосата бе измъкната секунда преди срутването на сградата.

Тери Винсент не бе обелила дума, че свидетелката е бивше гадже на Джей Ди. Тя много добре беше наясно. Джей Ди не бе от хората, които могат да скрият нещо от партньора си. Корт веднага щеше да я подхване за това, че не му е казала.

— Каква е причината за пожара?

— Коктейл Амоко18 — обясни комисарят, имайки предвид бомба, приготвена от специална смес запалителни продукти. — Открихме една невзривена, съвсем същата като онази, с която бяха подпалени малкото пристанище и цеха миналия декември.

Корт се сети за серийния подпалвач, който се бе заел с търговския риболовен център на Леклер. От заплахите, които Леклер бе получил, отделът на Корт бе почти сигурен, че зад всичко това стои група недоволни рибари, решили да палят имуществото на бизнесмена — рибари от кейджуните, каквато бе и Сейбъл Душейн.

Може да е било съвпадение или пък Сейбъл е била там по друг повод.

— Прати някой да ми вземе багажа от летището. Ще оставя стикерите на информация. — Корт извади пропуска си за дълготраен престой на паркинга.

— Накъде поемаш, шефе?

— Към центъра.

Сейбъл намали чак, когато излезе от града и пое по един от по-малко оживените вътрешни пътища. Дори и тогава не можеше да спре да трепери.

Как ме е открил толкова бързо?

Джей Ди бе предупредил персонала на спешното отделение да не дават информация на никого, че тя е там. Убиецът на Марк сигурно я бе проследил от пожара до полицейското управление, а оттам — до болницата. Или пък някой от полицаите му е казал къде да я намери.

Бе удушил младия фелдшер, за да се добере до нея. На какво ли още беше способен?

Сега, след като бе откраднала колата, трябваше да действа бързо и да бъде постоянно в движение. Открие ли я полицията, намери ли я Джей Ди, нямаше да има друг шанс за бягство. Но първо трябваше да се види с Кейн.

Кейн Гантри имаше да отговаря за много неща.

Към отбивката за хелинга на Гантри сочеше написана ръкописно табела, закована на завоя на тесен черен път, и щом зави, тя дочу далечен шум от мотори и мъжки гласове. Лодките на Кейн се прибираха след дългия ден, прекаран в открити води, което означаваше, че целият му екипаж ще бъде на доковете и ще разтоварва улова и пасажерите, които бяха качили по пътя. Беше понеделник, така че едва ли много туристи са искали да излязат за риба.

Тя изгаси фаровете и спря на няколкостотин метра от доковете и забеляза силуета на едрия мъж, застанал на края на кея. Дърпаше пълна мрежа, която се поклащаше от скрипеца на голям катер. Задържа мрежата, прицели се, спусна я над една огромна дървена количка и я освободи. Стридите дрънчаха върху дървото като счупени чинии.

Нищо няма да ми направи пред хората си, убеждаваше се тя, когато слезе от колата и тръгна към дока. След всичко, което Реми направи за него, няма да посмее.

— Подкараха го към т’ва хубавото местенце на Даръл и пак чух бръмченето — обясняваше на останалите Таг Макгий, един от по-възрастните мъже от екипажа, докато разтоварваха улова. Съсухрените, загрубели от времето кейджуни, които работеха за Гантри, прекарваха целия си живот във водата и ако не ловуваха там или на сушата, говореха за работата си. — Беше пълнолуние, разбираш ли, и му викам на онзи янки, може да са ония стари черни роби дет’ се удавили в лагуната през войната при настъплението на северняците. А той ми вика: „Ами вече да се връщаме. Май хванах достатъчно.“

Всички мъже се изхилиха на тези думи. Кейн каза нещо тихо на мъжа и той вдигна ръка.

— Показах му, че е само пасаж костури, дето си бръмчи под водата, шефе. — Таг поклати глава с отвращение. — Той вика: „Хич не искам да хващам призрачни риби“.

— Все така плашиш туристите, които си плащат, Таг Макгий — обади се Сейбъл и всички погледи се обърнаха към нея. Работата временно замря. — Не те ли е срам.

Кейн се обърна към нея, но залязващото зад гърба му слънце остави лицето му в сянка.

— Добър вечер, госпожо Душейн. — Таг погледна към нея, после към шефа си, покашля се и размаха ръце към мъжете: — Размърдайте си задниците и карайте тез талиги към бараките.

Изведнъж всички се заловиха за работа, освен Кейн, който стоеше и чакаше, загледан в Сейбъл, която бавно се приближаваше по избелелите дъски към лодката му. Проговори, чак когато тя се приближи на няколко метра от него:

— Трябваше да си в болницата с ранена глава.

— Не беше кой знае каква рана. — Тя погледна лопатата с къса дръжка, която той взе. — Чу ли за пожара?

— Навсякъде се говори за това — по радио, по телевизия. — Той заби лопатата в камарата стриди и надигна количката. Големите му бицепси изпъкнаха и той я подкара покрай нея с лекота. — Всички в щата знаят. Върви си у дома, Изабел.

Сейбъл го последва до бараката, където мъжете щяха да изчистят рибата и стридите, преди да ги натоварят в големите хладилни контейнери. Кейн мина отстрани на постройката, където един от мъжете полагаше парче мрежа над изкопана дупка, в която припламваха въглени. След като поизми стридите с един маркуч, Кейн започна да ги изсипва върху мрежата. Капките вода от мидите гадаха върху въглените и от дупката се разнесе свистене и дим.

— Кейн, трябва да поговорим.

— Не, не трябва. — Той спря, избърса потта от челото си и погледна към дърветата. — Върви при Реми. Тревожи се за теб.

— Важно е.

— Трябва да храня хората си. — Той продължи да сипва стриди върху мрежата, после извади някакви чували от зебло от кофа с морска вода и покри купчината миди. — Обърни ги след десет минути — нареди той на мъжа, който наглеждаше огъня, после бутна количката настрана и тръгна към Сейбъл.

Тя го спря с един въпрос:

— Беше ли в града тази сутрин, Кейн?

Нещо изпука в шубрака. Кейн се загледа към блатото, после се обърна към нея.

— Отивай си вкъщи, Изабел — каза той с хладен глас и още по-хладен поглед. — Тръгвай веднага.

— О, няма да мръдна. — Светлината падаше върху лицето му и тя видя промяната в изражението му. — Не и докато не ми кажеш какво си направил.

— Какво съм направил? — Той се приближи до нея и здраво я сграбчи за раменете. — Тръгвай с мен. — Заведе я до бараката и й посочи големите хладилни контейнери. — Виждаш ли това? Пет години ще трябва да изплащам тези, както и другите, които трябва да кача на лодките си. Карат ме да купувам отделен лиценз за всяка лодка. Повечето от малките фирми наоколо затвориха, защото не могат да си го позволят. — Той я пусна. — Не аз направих това, Изабел. Леклер ни подреди така.

Тя знаеше за старите разправии. Беше приет закон, който налагаше стридите да бъдат слагани в хладилни контейнери почти веднага след като ги извадят от водата, за да се избегне разпространение на бактерии. Беше въведен и по-строг режим за лицензиране. Марк бе един от главните инициатори на тези промени.

— Това е за здравето на хората, Кейн — напомни му тя.

— Леклер и такива като него залагат мрежи на места, където се влива канализацията — изръмжа й той. — Никой не ги глобява за стридите, които вадят от мръсотиите. Никой не ги обвинява, че разболяват хората.

— Държавата затваря тези рифове и ти добре знаеш това. — Усети как мъжете започнаха да се събират около тях в тъмното, но реши, че няма да им позволи да я заплашват. Тя бе дъщеря на Реми Душейн и познаваше повечето от тях, откакто ходеше по земята. — Били беше в склада, нали?

— Уволних Били — заяви й той. Изражението му се промени, замисли се. — Трябва да го попиташ лично къде е бил.

— Ти ли му поръча да го направи? Ти ли нареждаш на мъжете да палят имотите на Марк?

Гневът по лицето му изчезна и той сведе поглед към обувките й, после отново я погледна.

— Единствените пожари, които паля, са под завивките, chere — отвърна той с глух глас и прокара загрубелите си пръсти по овала на лицето си. — И дълго поддържам огъня.

Тя знаеше какво се опитва да направи — не можеше да я изплаши с митичния си гняв, затова прибягна до другото, с което беше известен. Хилер й бе разказвала за апетита на Кейн към жените, как понякога си водел по две момичета у дома, за да не му се налага да излиза втори път, но Сейбъл не вярваше много на това. Спомняше си ясно само срамежливото момче, което бе работило за баща й.

Момчето бе пораснало, осъзна тя и преглътна трудно, когато той хвана кичур от косата й и го разтърка между пръстите си. А може би репутацията му не беше дооценена.

— Не проявявам интерес.

Той се усмихна и се наведе към нея, държейки косата й, когато тя понечи да се отдръпне.

— Така ли, Изабел? — дъхът му докосна челото й и той бавно и похотливо прокара палеца си по долната й устна. Когато тя разтвори устни, за да му отговори, палецът му влезе навътре и опипа ръба на долните й зъби. — Не ти ли е малко топличко вече?

Някои от мъжете се изкискаха.

Тя пренебрегна просташките му сексуални намеци и го погледна в очите. Знаеше, че разиграва сцени — или пък не? Извърна глава настрани, за да махне напиращия му палец.

— Защо толкова бързаш да се отървеш от мен?

— Не се ли интересуваш от мен? — Той отпусна едната си ръка на рамото й, а другата положи върху сърцето й. — Тогава защо трепериш, момиченце? — Той обърна дланта си към върха на гръдта й. — Зърната ти се втвърдиха. Да не ти е студено?

— Не. — Тя трепереше от срам, а не от страст. Не желаеше Кейн, но не можеше да попречи на тялото си да реагира на физическия допир. — Отвратена съм.

— От мен? — Обгърна шията й и като повдигна брадичката й, докосна устни до нейните. — Или от себе си? Може би градските момчета не са те научили, както трябва?

Стомахът й се сви от страх, като си спомни нещо, което Марк й бе казал.

— Ако Марк бе станал губернатор, щеше да въведе нови правила и да спре незаконния лов и търговия. Щеше да остави теб и хората ти без работа. Знаеше това.

Кейн вдигна глава.

— Е, вече няма да го направи. Бягай, Изабел.

Искаше й се да му се разкрещи, да му издере лицето.

— Никога не съм допускала, че ще тръгнеш по стъпките на баща си, Кейн.

Мръснишката му усмивка угасна.

— Не знаеш най-важното за мен.

Тя си спомни как падна върху тялото на Марк, кръвта по ръцете си.

— Ти ли го уби, Кейн?

— Не, но се радвам, че е мъртъв. — Хвана реверите на престилката й, но този път нямаше и следа от похот. — Имаш ли да ми кажеш още нещо, преди да хвърля нахитрелия ти задник в реката?

— Колко си жалък. — Тя огледа хората му, които мълчаливо наблюдаваха разправията. Безизразните им лица я вбесиха. — Не знаете ли какво ще стане? Марк Леклер беше могъщ човек. Полицията ще дойде тук да търси Били и всеки, който му е помагал, ще иде в затвора. Включително смахнатия ви шеф. Тогава кой ще се грижи за жените и децата ви?

Недоволно мърморене се разнесе сред хората.

На Кейн не му хареса това.

— Ти по-добре се тревожи кой ще се погрижи за теб сега, chere.

От сянката на дърветата се появи една фигура и проблесна метал, когато мъжът насочи пистолет към главата на Кейн.

— Достатъчно — каза Джей Ди. — Пусни я.

Едрият кейджун бавно свали ръце от Изабел.

— Ела тук, Изабел — Джей Ди държеше пистолета си на прицел и не трепваше. — Веднага.

Риболовците се приближиха напред, като оформиха плътна стена зад Сейбъл и Кейн. Тя хвърли поглед през рамо и забеляза ножовете за стриди в здраво стиснатите ръце.

— Не сме приключили, Кейн. Ще им разкажа.

— Давай, Изабел. — Здравенякът леко я бутна към Джей Ди. — Но първо разкарай приятелчето си оттук, преди да свърши като татенцето ти.

— Марк Леклер ти е бил баща. — Недоумението в гласа на Джей Ди я преряза като плесница.

— Казах ти, че няма да повярваш. — Сейбъл кръстоса студените си ръце и впери поглед в засъхналите петна по болничните панталони, които бе откраднала.

Кейн Гантри я бе изплашил, но не колкото Джей Ди, който бе изникнал изневиделица. Едва бе дошла на себе си, когато я притисна към колата си и започна да я целува.

Ако изобщо това може да се нарече целуване. Докосна леко с пръст долната си устна, която продължаваше да я щипе, където зъбите му се бяха врязали. Агресивната му страст я бе разтърсила от глава до пети — онзи Джийн-Делано, когото бе обичала, никога не я бе докосвал грубо — и това я възбуди по специален начин. Предизвика непозната, типично женска реакция, която я обезоръжи в обятията му и под устните му. Подчини му се безпрекословно и същевременно събуди у нея непреодолимо желание за нещо повече от примирение пред гнева му. Искаше й се да се наслади на всеки миг.

Може би щях да съм в по-голяма безопасност с Кейн.

Джей Ди намали, отби отстрани на пътя и угаси мотора. Няколко минути остана смълчан — не каза и не направи нищо.

Когато най-после проговори, гласът му бе все така твърд и студен.

— Познавах Марк през целия си живот и никога не те е споменавал. Нито веднъж. Нито дори, когато бяхме гаджета, за бога.

— Той не знаеше за мен. Майка ми никога не му е казвала. На мен също не ми бе казвала. — Отново я завладя тъга, като осъзна, че никога вече няма да може да опознае истинския си баща — щеше да запази само спомена от онази първа, неловка среща.

— Майка ти беше от кейджуните. — Това не беше въпрос.

Тя разбираше какво има предвид — Марк Леклер принадлежеше към едно от най-старите и най-богати креолски фамилии в Ню Орлиънс — той и майка й едва ли са се запознали чрез общи приятели.

— Явно са се запознали, когато Марк се е изгубил в мочурището. Майка ми го намерила и го довела вкъщи. Баща й, моят дядо, го завел до града.

Той се обърна към нея:

— И просто ей така се влюбили.

— Марк се е влюбил, или поне това ми каза, когато се срещнахме. Мисля, че на майка ми й е трябвало малко повече време. Все пак е била ужасно млада. — Тя сви рамене. — На следващия ден се върнал, за да се види с нея. И така продължил да идва. Той ми каза, че онова лято било най-щастливото в живота му.

— Марк Леклер и момиче от кейджуните. — Той заклати глава, изпълнен със скептицизъм.

— Защо ти е толкова трудно да го повярваш, Джей Ди? Майка ми беше красива, мила жена. — Огорчението я предизвика да добави: — А и ти обикаляше по тези места някога, не помниш ли? Случва се.

Той присви очи:

— Никога не съм се срамувал от теб, Сейбъл. Гордеех се с теб. Перчех се с теб.

Направи се, че не го чу. Просто повдигна рамене.

— Няма значение. Сега и двамата са мъртви и не е нужно никой да знае за това.

Той понечи да каже нещо, спря се, после попита:

— Защо майка ти не ти е казала за Марк?

— Не знам.

— Защо не е казала на Марк за теб?

— Мисля, че се е страхувала. Татко си спомни, че в края на онова лято някакви добре облечени хора идвали в магазинчето за стръв. Мисли, че сигурно са били родителите на Марк. Не знае какво са й казали, но веднага след това тя скъсала с него. Тогава трябва да е знаела, че е бременна. — Тя чертаеше с пръст около петната кръв.

— Баба и дядо я изпратили при роднини в Мобайл, където съм родена. Върнала се в Ачафалая, когато съм била на няколко месеца.

Той мълчаливо осмисли думите й и попита:

— Името на Марк фигурира ли в акта ти за раждане?

Тя кимна.

— Крила го е от всички, но мисля, че е искала да знам. Трудно е да се каже — татко твърди, че никога не му е казвала. Намерил акта за раждане чак след смъртта й. Запазила го е заедно с няколко писма от Марк, които спасила от пожара.

— Пожар? Какъв пожар?

— Няколко седмици след завръщането й в Ачафалая някой подпалил старото магазинче за стръв. Реми — баща ми — спасил мен и майка ми, но нейните родители загинали в пожара. Реми бил толкова тежко обгорен, че не давали надежда за оцеляването му. Бъд Гантри бил арестуван, а Реми и майка ми се оженили и се върнали в блатата при семейството му.

— Бъд Гантри?

— Бащата на Кейн Гантри — той подпалил къщата. — Тя погледна към пътя, водещ към хелинга на Гантри. — Бъд винаги е твърдял, че това била негова идея, но хората бяха сигурни, че някой му е платил — разполагал е с пари и се хвалел, че щял да получи още. Умрял на втория ден от влизането си в затвора, преди да се разбере кой му е платил.

Нещо изпука, изсвистя и удари на метал. Преди Сейбъл да разбере какъв е този звук, Джей Ди я сграбчи за рамото и я натисна надолу:

— Залегни!

Последва втори силен пукот. Стъклото се пръсна и малки парченца се посипаха по главата й.

— Някой стреля?

— Стой долу.

Джей Ди запали мотора, включи рязко на скорост и изскочи на пътя, после се метна настрани и гневно изруга, когато прозореца до него се пръсна. Сейбъл видя как натисна газта до дупка и се вкопчи в седалката, когато колата взе да се мята бясно по шосето.

— Джей Ди!

Бе извадил пистолета си и стреля два пъти по някого през разбития прозорец. Оглушителната експлозия от изстрелите му и миризмата на барут я накараха да зарови глава в седалката и да запуши ушите си.

Последваха два силни гърмежа под колата и предницата внезапно увисна.

— Дръж се! — Джей Ди удари спирачки, когато колата поднесе. Сейбъл изхвръкна от седалката и се удари в рамката на вратата. Колата излетя от пътя и бясно се запремята из шубраците.

В един момент сякаш летяха във въздуха и тогава последва страхотен трясък. Сейбъл усети ръцете на Джей Ди около себе си секунда, преди да попаднат в пълен мрак. Студената вода нахлу в кабината през счупеното стъкло.

— Хвани се за мен. — Държеше я с една ръка, а с другата блъскаше да отвори шофьорската врата. Колата се напълни с още вода и водорасли и започна бързо да потъва. Джей Ди опипа лицето й и я притисна още по-здраво.

— Хвани се за рамената ми и си поеми въздух.

Водата беше смразяваща и притискаше ушите й. Той успя да измъкне и двамата от колата и я издърпа пред себе си. Заплуваха заедно, като тя буташе енергично с крака, за да се отдалечат от потъващата кола. Точно когато усещаше, че дробовете й ще се пръснат от липса на кислород, той я извади на повърхността.

Първата глътка въздух я задави и тя се разкашля, но Джей Ди закри устата й с ръка и зашепна в ухото й.

— Тихо. Някой идва.

Отново я обзе ужас, като осъзна, че човекът, стрелял по тях, бе дошъл да провери дали са оцелели от катастрофата. Тя кимна и заплува до Джей Ди към отсрещния бряг на реката. Той й помогна да се изкачи на сушата през дебелите коренища и после сам излезе от водата.

Дочу се движение сред трънаците отсреща и бълбукане на последния въздух от потъващата кола. Джей Ди се просна върху тялото й, като я натисна върху дебелия килим от водорасли и борови иглички. Тя затаи дъх и почувства, че сърцето й подскочи, когато зърна тъмен силует до самата вода.

След цяла вечност, фигурата се обърна и се върна на шосето.

Сейбъл затвори очи и трескаво изпусна въздуха, който бе задържала. Беше наранена, замръзнала, мокра до кости, но жива. Те бяха живи.

— Сейбъл! — Джей Ди се надигна и се отмести настрани, после нежно я попита: — Миличка, добре ли си?

Не можеше да му отговори — устата й не се движеше — и тогава осъзна, че все още стиска челюстта си. Понечи да се повдигне, но ръцете й трепереха:

— Така мисля.

— Това е добре. — Помогна й да седне и я прегърна с една ръка. Продължаваше да наблюдава отсрещния бряг. — Като че ли замина. Ще те измъкна оттук, някъде на сигурно място.

Не проумя думите му.

— Мислех, че ме караш към затвора. За кражба на кола.

— Не. Ще открием кой уби Марк — отвърна той, отмествайки кичур коса от очите й. — И кой се опитва да убие теб.

Тя си помисли за Кейн Гантри, когото бе познавала през целия си живот. Не можеше да си представи, че е способен да убива. И ако я искаше мъртва, защо се бе опитвал толкова упорито да я прогони тази вечер? Нещо не се връзваше.

Ако кажеше на Джей Ди, че е видяла Били Тибидо в болницата, той щеше да арестува Кейн и да затвори бизнеса му, точно както бе предупредила хората му. Много семейства щяха да пострадат — същите онези, на които се опитваше да помогне. Не можеше да допусне това да се случи.

Сейбъл никога не бе одобрявала начина, по който кейджуните се опитваха да защитят своите. Това позволяваше на прекалено много мъже да действат извън закона и да се измъкват. Но докато не получеше неопровержимо доказателство, че Кейн Гантри стои зад убийството на Марк, нямаше друг избор.

Домът на семейство Мартин потъна в мрак. Наоколо се чуваше само монотонната песен на жабите и щурците. На Сейбъл й се прииска да седне на верандата и да наблюдава светулките, както правеха с Хидер някога в детството им, когато се опитваха да ги хващат в празни буркани. Близостта й до Джей Ди и ролите, които трябваше да играят пред роднините й, не бе просто трудно, а направо невъзможно, особено след като я бе докоснал в банята.

Не можеха да останат тук. Какво ли ще се случи утре, когато се върнем към реалността? Сега се държеше сякаш искаше да я предпази, но си беше ченге, а тя все още — единствената свидетелка на убийството на Марк. Дали наистина щеше да я закриля, или го бе казал само, за да спечели доверието й?

Колет не й позволи да прави каквото и да било, освен да пие чай, затова Сейбъл се бе свила в един от фотьойлите и се бе заслушала в бейзболната игра, която старият Мартин следеше по прастарото си радио „Филко“. Опита се да не гледа Джей Ди, когато излезе от банята, облякъл изтърканите джинси на внука им и избелялата карирана риза на стареца, която бе разкопчана, защото му беше с три размера по-малка. Той я погледна и изчезна в кухнята.

Тя се постара да се концентрира върху играта, но гласът на Джей Ди и потрепването на съдове най-сетне я подтикнаха да стане. Сигурно прави компания на леля й, докато им приготвя вечеря, казваше си Сейбъл. Закова се на прага на малката кухничка.

Джей Ди стоеше пред старата газова печка и разклащаше малко зелено канче над вряща тенджера и едновременно го разбъркваше.

— Стана по-гъсто, отколкото го прави баща ми — обясняваше той на Колет и опитваше от една лъжичка. — Но го докарах добре на вкус.

— Хората в града предпочитат повече белия боб вместо традиционния червен луизиански. — Колет седеше до кухненската маса и нареждаше кръгли топчета бисквитено тесто на ламаринен лист. — Става много кашав. Червеният боб трябва да къкри цял ден на печката, а през това време можеш да си оправиш прането — затова го готвя в понеделник. Пускам вътре и кокалите от неделната вечеря.

Джей Ди захлупи врящата тенджера и премести малкия тиган.

— Може да е и джоланче. Никога не съм виждал такъв размер. — Когато Сейбъл се доближи до печката, той й поднесе лъжицата. — Опитай.

Тя се приближи и опита. Червен боб и ориз беше класическо ястие, което кейджуните приготвяха с истинско благоговение в понеделник вечер, макар че тя би му се насладила по всяко време. Въпреки това едва преглътна пикантната яхния.

— Чудесно е. Не знаех, че можеш да готвиш.

Той леко се усмихна.

— Госпожа Мартин свърши по-голямата работа, аз само го пазя да не загори. — Колет пъхна бисквитите във фурната, а той заведе Сейбъл до стола. — Справяме се. Ти седни.

Докато наблюдаваше как Джей Ди помага на възрастната жена да приготви скромната вечеря, Сейбъл се опитваше да осмисли случващото се. Когато излизаха заедно в колежа, Джей Ди я бе водил в най-изискани ресторанти, често в дома на баща му и с широка ръка бе поръчвал скъпи креолски ястия и маркови вина. Единственият път, когато я поканиха на вечеря със семейството, храната бе приготвена от готвач и сервирана от прислугата. Това бе и една от причините никога да не го запознае с родителите си. Никога не си бе представяла, че богатото, глезено момче, което познаваше, някога с удоволствие ще чисти риба на вестник, постлан върху овехтялата маса в трапезарията на майка й.

А сега разбъркваше яденето в тенджерата и се прехласваше по техните рецепти. Може би не съм го познавала толкова добре, колкото съм си мислела.

Сюрреалистичното усещане за вечерта не свърши с вечерята. Без да му мигне окото Джей Ди подреди ожулените и очукани от дългогодишна употреба чинии и прибори на масата, а после помогна на Колет да сервира пикантното ястие със свински суджук, червен боб и ориз. След като каза кратката благодарствена молитва заедно със старата двойка, се нахвърли върху храната с видимо удоволствие.

— Е, синко, защо си в полицията? — попита старият Мартин. — Образованите граждани като теб стават адвокати, лекари или нещо подобно.

— Веднъж като малки с брат ми попаднахме в пожар в кухнята на ресторанта на баща ми. Един опитен полицай и един пожарникар разбиха вратата и ни измъкнаха.

— Ужасно преживяване за малки момчета. — Колет сипа допълнително в чинията на Джей Ди. — Дано не сте пострадали.

— Никой не пострада, благодарение на тези мъже. — Джей Ди подаде чинията със суджук на стария Мартин. — Завинаги запомних онова, което направиха за нас, и когато полицията започна да записва доброволци в колежа, преди да се дипломирам, реших да проверя каква е програмата. Брат ми избра да стане пожарникар.

Сейбъл чоплеше храната си и го слушаше. Очевидно той се възхищаваше дълбоко на двамата мъже, но пак не можеше да схване смисъла. Елизабет Гембъл сигурно щедро се е отплатила за спасяването на децата си, но едва ли би искала синовете й да се захванат с тези професии — и Корт, и Джей Ди учеха право в Тюлейн.

— Ти изобщо учи ли в юридическия факултет? — неволно попита Сейбъл, хипнотизирана от спокойния разговор.

— Опитах. — Усмивката му изчезна от лицето му. — Отказах се още първия семестър.

Това я озадачи.

— Защо не се върна?

— Не ми допадна особено идеята да прекарам живота си в съда. — Той стана и започнала събира чиниите.

Колет шумно запротестира.

— Ти вече достатъчно ми помогна, момче, а Изабел всеки момент ще заспи — каза тя и го отпрати. После погледна Сейбъл. — Сложих ви чисти чаршафи на допълнителното легло в стаята горе, спете. Най-много това мога да ви пред ложа тази вечер, милички.

Сейбъл бе забравила, че семейство Мартин имаха само едно малко легло в мансардата за гости, което означаваше, че двамата с Джей Ди трябваше да спят заедно.

— Ще свърши работа, grand-mere, благодаря ти. — Тя внимателно се надигна от мястото си, примижа от болката в рамото си и несъзнателно се облегна на Джей Ди. Той я хвана през кръста, за да я задържи. От топлината й сърцето му замря за миг.

— Благодаря за прекрасната вечеря, госпожо Мартин — каза Джей Ди и поведе Сейбъл към стълбите. — Лека нощ.

Допълнителната спалня в дома на Мартин бе хладна и тъмна. Лунната светлина, проникваща през капандурата, осветяваше само едно старо легло и овехтял, очукан скрин до него.

Леглото бе покрито с дебел стар юрган. Тя го загледа как съблича възтясната риза на стария Мартин и каза:

— Мога да спя на пода.

Той се пресегна и развърза колана на халата й.

— Ще спиш на леглото с мен. — Плъзна ръце под дрехата и хвана талията й. — Ще се съберем.

Само ако се притисне към него и спи на една страна или изобщо можеше да мигне при това положение.

— Не мисля, че това е добра идея. — Застанала на няколко сантиметра от мускулестата стена на гърдите му, вече беше напълно убедена в това.

— Не се притеснявай. Няма да ти скоча.

— Не е заради това. — По-скоро се страхуваше, че може тя да му скочи.

— Каза, че не се страхуваш от мен. — Той внимателно смъкна робата й и я метна върху скрина. — Или промени мнението си?

— Да. Не. О, не знам… — Гласът й затрепери от изтощение. — Джийн-Дел денят беше един безкраен кошмар. Вече не мога да мисля нормално.

— Просто трябва да се наспиш. — Заведе я до леглото и отметна юргана. — Хайде.

Сейбъл въздъхна, покатери се на тънкия дюшек и се дръпна навътре, за да му направи място до себе си. Опита се да поддържа дистанцията помежду им, но ръката му обви талията й и я дръпна към тялото му, после метна юргана отгоре им.

— Отпусни се. — Усети дъхът му в косата си и топлината на тялото му проникна през тънката й нощница. — Добре ли е рамото?

— Да. — Не чувстваше рамото си. Затова пък чувстваше други неща и лекичко измести напред хълбоците си, за да не се опира в ципа на джинсите му. Усещаше аромата на сапуна, с който се бе изкъпал и равномерните удари на сърцето му.

Кажи нещо.

— Удобно ли ти е?

— Добре съм — отвърна той и приглади косата й. — Макар да съм свикнал да спя на широко.

Няма ли си приятелка?

— У дома имам двойно легло. Искам да кажа широко и дълго като за теб. — Леле, боже, какви ги дрънка. Тя стисна очи и се престори, че се прозява. — Вече ще спя.

— Лека нощ.

Нямаше да е лека — осъзна го през трите минути, в които се опитваше да потъне в сън. Колкото уморена да се бе чувствала преди това, сега всеки сантиметър от тялото й беше сноп от нерви. Не и когато усещаше топлината на тялото му.

По челото й избиха капчици пот, щом си спомни последния път, когато бяха толкова близо един до друг. Тогава той живееше с родителите си, а тя — в стаята в колежа със съквартирантка, затова така и никога не споделиха едно легло. Но това не ги бе спряло — стигаше им одеялото на тревата в някой сенчест ъгъл в парка, а веднъж се бяха свили на предната седалка на колата.

В онези дни тя бе изключително непохватна и неопитна и Джийн-Делано я учеше на всичко. Никога не я бе карал да се чувства неловко. Постепенно я бе превел от целувките за довиждане към по-чувствените изживявания и бе превърнал времето им заедно в пътешествия на страстта. С нежност я бе накарал да излезе от черупката си, бе я предизвикал да опознае тялото му, беше й показал какво му харесва. И същевременно й бе разкрил неподозирани истини за собственото й тяло.

Никога не я накара да прави нещо, което не искаше, но и не му се наложи. В нощта, когато за пръв път правиха секс, тя бе повече от готова да разкъса дрехите си и да го моли да правят любов.

Това е просто подсъзнателна реакция, каза си тя и инстинктивно стисна бедра, за да заглуши растящата болка от празнотата между тях. Толкова много страх и адреналин, тялото ми иска малко утеха.

— Топло ли ти е?

Тя внезапно се обърна към него, готова да скочи от леглото, ако е нужно.

— Какво?

— На мен ми е топло — Джей Ди се подпря на лакът и избърса струйката пот, стичаща се по слепоочието му. Тогава хълбокът й се опря в твърдата подутина под ципа на джинсите му. — Като че ли и на теб.

— Аз… — вря и кипя, тръпна, копнея. Искам да пъхна ръце в джинсите ти и да те докосвам, както си ме учил да го правя — Мисля, че не ни трябва юргана.

Той седна и избута пъстрата завивка към краката им. Тя наблюдаваше как мускулите по гърба му се очертаваха на сребристата лунна светлина. Прииска й се да се протегне и да прокара пръсти по лъскавата му, влажна кожа.

Не, искам да го докосна с устни и да опитам вкуса му.

От всички мъже, с които, някога е била интимна, само Джей Ди я караше да се чувства толкова освободена и развълнувана — и не само, защото бе първият. Беше се опитала да го забрави и отново да се влюби, но така и не успя да постигне такава емоционална близост.

Всички връзки, които бе започвала след колежа, бяха кратки и разочароващи. Бе се наслаждавала на секса, но никога не можа да изпита онова удовлетворение, което бяха достигали с Джей Ди — неопределеното усещане, че са едно цяло, само когато са заедно.

Разби ме завинаги, помисли си тя с внезапен гняв, а едва ли много често е мислил за мен, след като го напуснах. Чувство за вина я завладя, като си спомни какво бе казал за юридическия факултет на вечеря. Трябваше да се запише през есента след тяхната раздяла.

А може би го е направил.

— По-добре ли е така? — Той се отпусна до нея.

— Да. — Тя се намести пак в нейната половина, но въпросът не й даваше покой. — Джийн-Дел?

Той се приближи и я обгърна с тялото си.

— Хмм?

— Заради мен ли напусна юридическия факултет?

Толкова дълго остана смълчан, че тя почти бе готова да се откаже. Накрая той въздъхна и отвърна:

— Ще говорим за това друг път. Заспивай, Сейбъл.

Тя неволно потърка с ръка врата си отзад, където дъхът му я погъделичка и примижа, когато косата й се закачи за раната на дланта й.

Той се напрегна.

— Сега пък какво? — попита този път с раздразнение.

— И ръката малко ме боли — протегна я, заоглежда дланта на оскъдната светлина от прозореца. — Стана, когато се опитвах да изляза през прозореца. На горния етаж.

Той замръзна:

— Какво стана?

— Тази сутрин ме попита откъде са се взели тези трески по ръцете ми. Опитах се да изляза през предния прозорец на склада на втория етаж. — Обезумяла, тя се бе опитала да се спаси от пожара, затова този момент й се губеше. А сега бе толкова уморена, че едва държеше очите си отворени. — Прозорците бяха заковани. Не можех да ги отворя.

— Не можа ли да намериш вратата?

— На долния етаж ли? — прозина се тя. — Опитах се, но не можа да се отвори.

Последната й мисъл, преди да потъне в сън, бе за вратата на склада — същата, през която бе влязла. Бе я оставила отворена.

— Ставай, момче.

Джей Ди отвори очи и се озова сам в леглото за гости на семейство Мартин, а на сантиметър от носа му се поклащаше двойната цев на пушка. Без да трепне той проследи нагоре дулото и очите му срещнаха гневен, изпепеляващ поглед.

Мъжът бе дребен и сух, със силно прошарена коса и белези от изгаряне по лицето, каквито Джей Ди никога не бе виждал по някое живо същество. Изглеждаше като преминал през мелачка.

— Кой си ти? — Джей Ди се огледа, но от Сейбъл нямаше и следа. Пистолетът му бе пъхнат под матрака близо до ръката му, но не искаше да помръдва, докато не успее да отвлече вниманието на мъжа.

Нападателят му се изхили, подчертавайки невероятно обезобразеното си лице.

— Аз съм дяволът — какво ще кажеш, момче? — изграчи дрезгаво той. — Не съм ли хубавец?

— Хубавец, как не! — Боже, някакъв лунатик щеше да го гръмне в лицето, а и Сейбъл я няма! — Трудна мишена си ти!

— Така си е. — Старият мъж бутна пушката още малко напред. — Хайде, ставай.

Сейбъл изникна с куп добре сгънати дрехи. Беше облечена в памучна риза и чифт провиснали джинси, а косата й бе сплетена на плитка и откриваше лицето й. Вместо да се изплаши, тя погледна с досада мъжът с белезите:

— Какви ги вършиш?

Джей Ди използва разсейването му, за да пъхне ръка под допека и да измъкне оръжието си.

— Онова, което трябваше да направя преди десет години — отвърна Реми. Като се обърна, облещи очи.

Джей Ди се бе прицелил в стареца.

— И аз съм трудна мишена, старче. Сейбъл, излез оттук.

— Свали пушката, татко. — Заповяда му тя. После изгледа Джей Ди със същото ядно изражение. — А на теб ще съм ти благодарна, ако не застреляш баща ми.

Джей Ди сви устни.

— Ако той пусне оръжието.

Тя се обърна към стария.

— Татко?

— Така ли те пази? Можех да му пръсна главата, докато спеше. — Реми шумно изрази отвращението си, но свали пушката бавно. — Гражданчета! — Той потърка гърди.

Джей Ди също пусна пистолета и седна, като лениво почеса главата си.

— Изчакай да си изпия кафето и тогава можеш да ме гръмнеш.

— Чисти са. Колет ги изпра. — Сейбъл остави купчината дрехи в края на леглото, после отиде до баща си и го хвана за ръцете. — Хайде, татко, да оставим Джей Ди да се преоблече. Ще поговорим долу, след като си вземеш лекарствата.

— Мразя лекарства — изръмжа старият, но тръгна с нея.

Джей Ди се облече и остави няколко двайсетдоларови банкноти под лампата до старото легло, където Колет щеше да ги открие по-късно. После слезе долу. Там старият Мартин и Реми спореха за нещо на френски. Очуканата маса само дето не стенеше под богатата закуска с домашни продукти. Пушката на Реми бе облегната на стената до масата. Сейбъл стоеше с чиния в ръце до печката, а Колет редеше палачинките. Разговаряха на френски, но твърде бързо, за да успее да ги разбере. Само схвана, че става дума за някой си Били.

— Chere! — Колет я сръчка, когато го забеляза, и широко му се усмихна. — Я, виж чия глава още си е на раменете.

Той хвърли поглед към Реми:

— Да, извадих късмет.

— Имаш награда за това, че се спаси от бащата на Изабел. — Тя подаде шпатулата на Сейбъл и сипа нещо от очуканата глинена кана на точки в голяма чаша. — Вземи. От това няма да можеш да мигнеш до утре сутрин.

— Благодаря. — Той отпи глътка и притвори очи, докато се наслаждаваше на тръпчиво-горчивата цикория, която отмиваше паяжините от съзнанието му. — Мили боже. Разведи се с Мартин и се омъжи за мен.

Тя се изкиска като млада девойка.

— Имаш късмет, че съм католичка, cher, иначе като нищо щях да избягам с теб. Сядай — приготвила съм кексчета, флейки и царевична каша.

Той се настани на празния стол срещу Реми, който подхвърли следващата си забележка към Сейбъл. Тя донесе още храна на масата, после седна и взе трескаво да разговаря с Реми. И тази размяна на думи също се оказа прекалено бърза и на диалект, за да може да ги разбере. Старият Мартин изпръхтя няколко пъти, жестикулирайки, вметваше по някоя дума и накрая вдигна ръце.

Когато млъкнаха за малко, Джей Ди докосна ръката на Сейбъл и попита:

— Още ли е ядосан заради мен?

— Заради теб и заради други хора. — Тя опря чело на ръката си. — Татко иска да се махна оттук и да отида при роднини. Не вярва, че някой е стрелял по мен. Убеден е, че преследват теб, защото си полицай.

Но Реми и Сейбъл си бяха казали и друго. Ясно бе доловил изразите: сотте ип jils a moi, son meilleur ami и ta mere — „като мой син“, „най-добрият му приятел“ и „майка ти“.

— А какво каза за убийството на Марк?

Мисли, че е свързано с политическата му кампания. — Тя се обърна към Реми: — Vous savez que Caine a eк quelque chose aire avec ceci, Papa.

Знаеш, че Кейн има нещо общо с това, успя да схване Джейн.

— Гантри свързан ли е с нападенията над предприятията на Марк?

Сейбъл се поколеба за миг, преди да свие рамене.

— Не съм сигурна. Никой не казва, че има, но Кейн и други кейджуни рибари от този район бяха засегнати от някои законодателни промени, които Марк предложи. Сега трябва да закупуват специално оборудване и лицензи за всяка лодка, за да останат в бизнеса, а повечето от тях не могат да си го позволят. Много хора са разгневени, както видя миналата нощ.

— Затова ли отиде сама да се срещнеш с Кейн? — Той остави чашата и сви ръката си в юмрук. — Не ти ли хрумна, че може да е убил Марк и да нареди на хората си да те хвърлят на първия алигатор?

Реми изсъска нещо тихо и враждебно под носа си.

— Не. Кейн и онези мъже ме познават от бебе — тросна се тя. — Може да са малко груби и инатливи, но не са убийци и никога не биха ме наранили.

— Но нали точно те изгориха нечия сграда, за да изразят позицията си? — Той зърна сянката на съмнение в погледа й, после забеляза, че Реми внимателно ги слуша. — Който е подпалил склада, първо е убил Марк, а после се е опитал да довърши и теб.

Тя зачовърка с вилицата си из кашата в чинията.

— Или пък онзи, който е подпалил пожара, си мисли, че съм видяла кой е убил Марк.

— Grand-mere? — Хилер нахълта в кухнята. Закова се на място, когато видя Сейбъл и Джей Ди. Носеше старомодна бяла престилка върху червена рокля с буфан ръкави и сламена шапка. Джей Ди си помисли, че изглежда точно като извадена от реклама от четирийсетте години на двайсети век.

— О, слава богу, че ви заварвам тук.

Сейбъл стана и отиде да прегърне момичето.

— Щях да се отбия в магазина да те видя, преди да си тръгнем.

— Тя се обърна към Джей Ди: — Помниш ли братовчедка ми, Хилер Мартин. Хил, това е…

— Помня кой е. — Явно спомените й не бяха от най-милите, съдейки по начина, по който му показа дългите си нокти, преди да хване Сейбъл за ръце. — Трябва да изчезваш от лагуната, веднага. Кейн те търси.

Джей Ди отиде да огледа през прозорците.

— Няма никого. Какво иска?

— В крайпътното заведение Дий каза, че една жена от полицията е идвала миналата вечер и го е разпитвала. Тази сутрин изкарал всичките си лодки, но не за риба. Джеси ми се обади и ми каза да намеря теб и полицая. Скоро ще са тук.

— Защо му е на Кейн да прави това? — Сейбъл смръщи вежди. — Снощи бързаше да се отърве от мен.

— Джеси каза, че всички са побеснели, а Кейн — най-много. — Хилер хвърли още един мрачен поглед към Джей Ди. — Заради него е, не му е мястото тук. Изнервя всички.

А най-много Кейн. Джей Ди се досещаше поне за няколко причини.

— Аз ще ида при Кейн — обади се Реми и се надигна от масата. — Той очаква да тръгна да търся моята Изабел. Мога да го насоча надалеч оттук.

— Вземи това. — Сейбъл се приближи и пъхна кафяво пластмасово шишенце с хапчета в джоба на ризата му. — Взимай си ги при нужда, иначе няма да можеш да водиш никого никъде.

— Трябва ни транспорт — напомни й Джей Ди. — Някой тук има ли кола, с която може да ни услужи?

Сейбъл поклати глава.

— Хората вървят пеша или използват пироги26. Полицията сигурно е блокирала пътищата.

— Аз съм с лодката — каза Хилер. — Мога да ви изведа от лагуната без никой да забележи.

— Можеш ли оттук да ни прехвърлиш до езерото? — попита той, преди да изпие последната си глътка кафе.

— Да, но защо точно при езерото?

— Там имам сигурно скривалище. — Той стана и протегна ръка към стария Мартин. — Благодаря ви, че ни подслонихте през нощта. — А на Реми каза: — ще я пазя.

— Гледай да го направиш, cher. — Реми преметна ремъка на пушката си през рамо. — Или следващия път няма да си правя труда първо да те будя.

— Изабел, вземи това. — Колет остави голяма, покрита кошница на масата. — Сложих някои неща. Хилер, внимавай във водата. — Тя сви ръце под престилката си и се обърна към Сейбъл: — А ти, chere, без глупости. Дръж се за Джийн-Делано — остави го да се погрижи за теб.

Сейбъл я целуна по изпитото лице.

— Така ще направя.

Гардън Дистрикт може и да беше най-красивият камък в короната на Кресънт Сити, но Тери Винсент така и никога не можа да свикне спокойно да броди в униформата си по тесните му, къси улички. Всичко — от зелените трамваи по Сейнт Чарлз Авеню до съвършените като бижута градини и малките красиви книжарници, винаги й се бе струвало прекалено претенциозно за вкуса й. Чувстваше се повече на място в Квартала, където животът течеше свободно и леко, а часовете се оповестяваха от камбаните на катедралата „Сейнт Луис“.

Прекалено много красиви къщи, мислеше си тя, докато се насочваше към задния вход на елегантния дом на Марк и Лора Леклер. Хората не живеят в тях, а ги поддържат като музеи.

Малка армия от цивилни охранителни разгонваха репортерите и не им позволяваха да се разположат около къщата. Явно бяха от частна фирма, наета от вдовицата на Марк Леклер. Когато един от тях почука по стъклото на Тери, тя го спусна и показа значката си.

— Детектив Винсент и комисар Гембъл — обясни тя. — Имаме среща с госпожа Леклер.

— Ясно. — Охранителят прегледа списъка си, после махна с ръка да отворят електрическата порта. — Пуснете ги.

Къса алея с каменна настилка отвеждаше до триетажна раздвижена сграда, боядисана в кремаво със стилизиран корниз в бургундско червено.

— Леле! — Тери спря колата и остана загледана за миг. — Не си спомням да съм виждала това място преди.

— Марк наскоро я обнови. Искаше да възстанови архитектурните елементи от оригиналните планове — китайски, италиански, от източното крайбрежие и в стил „Кралица Ана“. — Корт огледа имота и забеляза мерцедеса и едно Бе Ем Ве, паркирани от другата страна на алеята. — Къщата е правена по проект на Томас Съли.

— Значи наистина е стара. — Мисълта за проблема с термитите я накара да потръпне.

— И ценна — той огледа замечтано къщата. — Повечето от къщите, проектирани от Съли, са разрушени.

— Кой е Съли? — Не че наистина я интересуваше, но очевидно Корт се опитваше да й каже нещо важно в неговия си стил на колежански преподавател.

— Първият архитект открил голяма професионална фирма в града. За двайсет и пет години е построил повече от трийсет къщи и църкви и така променил облика на Гардън Дистрикт.

Дали не искаше да я задържи още малко, преди да влязат, или просто се опитваше да я впечатли със старата къща?

— У-ха. Голяма работа е бил.

— Работил е в типичния американски стил на града. Според Марк възстановяването на къщата беше много важно, защото връщаше късче история на града. — Той я погледна. — Двамата със съпругата му правеха дарения за опазването на архитектурните паметници.

— Забележително. — Хареса й огромната заоблена веранда около първия етаж, но цветният, касетиран витраж й идваше малко в повече. Все пак това беше къща, а не църква — колкото и да бяха богати, семейство Леклер са си просто хора. — Откъде знаеш всичко това?

Той я изгледа.

— Израснах тук. Всички знаят тези подробности.

— Ъ-хм. Да не би по деликатен начин да се опитваш да ми кажеш да си държа затворена простата устичка и да те оставя ти да говориш с дамата? Понеже си семеен приятел и капацитет по богаташките къщи на Съли?

— Боже, колко противна жена си. — Той излезе и затръшна вратата.

— Ами това ми беше думата, де. — Тя дръпна ключа от контакта и го пусна в джоба си. — Усещам, че ще падне забавление.

Една прислужница в униформа с бяла престилка отвори вратата и ги въведе в дневната. Тери не пропусна да забележи орнаментите по тавана, пода от иглолистна дървесина и огромното извито стълбище. По стените чак до високия четири метра таван бяха окачени множество портрети на важни-, но не особено привлекателни личности. Имаше толкова много антики, че сигурно обзавеждането само на една стая се равняваше на спестяванията й за пенсия, натрупани за последните шест години.

Долавяше се красивото, елегантно, но много категорично послание: Ние имаме пари, а ти нямаш. На-на-на-на-наа-на.

Холът, или по-скоро дневната, както я бе нарекла домашната помощница, бе боядисана в хиляди нюанси на бледожълто, бяло и слонова кост. Тери си помисли, че явно идеята е била да се създава впечатление за ведрина и щастие, но вместо това тя се почувства като в купа с пуканки и неволно се огледа за солницата и поставката за салфетки.

Стегни се, Винсент — жената току-що е изгубила съпруга си.

Вдовицата на Марк Леклер се появи на вратата. Беше облечена в графитеносива рокля с маншети от дантела и брошка с диаманти във формата на карнавална маска.

— Детектив Винсент — каза тя и бавно пристъпи, сякаш несигурна дали ще достигне крайната цел. — Благодаря, че дойдохте. — После нещо от сорта на О, Корт, ах, ти конска доза тестостерон такава, какво облекчение е, че си тук. Едва успявам да се държа на краката си без мъжка опора…

— Върнах се по-рано. — Изненадващо за нея Корт не прояви особен интерес към Морая. — Сега трябва да поговорим с госпожа Леклер, Морая, така че дай ни няколко минути.

Думите му сякаш я подразниха повече и от присъствието на Тери.

— Лора?

Вдовицата на Марк побърза да кимне.

— Всичко ще бъде наред, скъпа. Би ли проверила как върви приготовлението на обяда?

— Разбира се. Повикай ме, ако имаш нужда. — Като хвърли последен изпепеляващ поглед към Тери, Морая излезе.

— Морая е много загрижена за мен — обясни Лора.

— Няма проблем, госпожо — Тери изпита съжаление към вдовицата, но трябваше да я поразтърси, за да я накара да дойде на себе си. — Госпожо Леклер, знаехте ли за връзката между съпруга ви и госпожица Душейн?

Лора смръщи чело:

— Връзка? Извинете, не… — Тя погледна към Корт.

Корт реагира сякаш Тери бе шамаросала жената.

— Каква връзка може да е това, детектив Винсент?

Тери не му обърна внимание:

— Госпожо Леклер, съпругът ви споделял ли е с вас, че Изабел Душейн му е родна дъщеря?

— Дъщеря? — Лора пребледня, после вдигна трепереща ръка към гърлото си. — Не. Мили боже. Нито дума не ми е казвал. През всички тези години… — Зарови лице в шепи и заплака.

Шокът й беше съвсем истински.

— Доколкото имам информация, съпругът ви е разбрал съвсем наскоро, че Сейбъл му е дъщеря — побърза да поясни Тери. — Но, ако е знаел преди, би ли имало причина да скрие този факт от вас? Възможно ли е да е давал пари за издръжка на майка й, например?

Корт издаде гърлен, дрезгав звук:

— Достатъчно, Тери.

Вдовицата бързо се окопити.

— Не, Кортланд, искам да знам — отвърна тя и избърса очите си.

— Детектив, Марк не е знаел, че има дъщеря. Иначе би ми казал.

— И защо мислите така, госпожо Леклер?

Колкото и да бе невероятно, жената се изчерви.

— Така и не можахме да имаме собствени — обясни тя с тих глас. — С Марк опитахме всичко, дори лечение на безплодие, но нищо не се получи. Забременявах, но не можех да ги износвам.

Това трябва да е било ужасно.

— Съжалявам.

— От толкова много аборти получих увреждания и се наложи да се подложа на хистеректомия преди седем години. — Тя се поизправи на мястото си в явен опит да събере сили. — Знам, че това не ви интересува, но позволете да ви уверя, че със съпруга ми бихме били изключително щастливи, ако в живота ни се бе появила дъщеря.

— Майката на Сейбъл Душейн е била кейджун — деликатно добави Тери. — Бихте ли я приели, ако знаехте това?

Вместо да се засегне, Лора лекичко се усмихна.

— Знам какво имате предвид, детектив, но аз не съм сноб. Дори да беше лилава на точки, пак бихме я обичали — въздъхна тя. — Не разбирам. Ако е дъщеря на Марк, защо не сме знаели? Дали майка й я е крила от нас? Мога ли да поговоря с момичето?

— Още не разполагаме с всички факти, Лора. Госпожица Душейн е под охрана засега. — Корт прониза Тери с поглед. — Възможно е някой да е изнудвал Марк. Разкритията за нейното съществуване сериозно биха застрашили предизборната му кампания.

Лора поклати глава.

— Марк не би се тревожил за това. Ако тя или майка й са имали нужда от пари, той би им дал. Би направил всичко, за да им помогне.

Тери повдигна вежди.

— Не би се притеснил, че това може да провали кампанията му?

— Не познавахте съпруга ми, детектив. Колко жалко, иначе щяхте да знаете колко удивително щедър човек беше.

Тери зададе още няколко въпроса, но Лора не можа да им даде много информация за онзи ден, освен за краткия им разговор на закуска.

Докато ги изпращаше до алеята, Лора докосна ръката на Корт.

— Горкото момиче — Изабел — мога ли да й помогна по някакъв начин? Има ли къде да отседне?

Е, това вече е нещо, което не се вижда всеки ден, помисли си Тери. Вдовицата на неверен съпруг да предложи помощ на незаконната му дъщеря.

— Не, госпожо, но ви благодаря за предложението. — Корт я целуна по челото. — Ще поддържаме връзка и ще ви информирам. Сега се погрижете за себе си.

Тери очакваше Корт да я сдъвче още щом се качат в колата, но той не каза нищо.

— Сега накъде, инспекторе?

— Може да ме оставиш в управлението.

Нямаше да му позволи да й затвори устата, само защото малко го бе изненадала. Не и без битка.

— Трябваше да видя как ще реагира. Знаеш сценария: тя се опитва да го издигне като губернатор, той й казва за незаконното си дете, а тя може би малко полудява.

— Лора Леклер не е луда, нито ревнива, нито убийца. Тя е почтена жена и целият й свят се е сгромолясал, а ти направо й натика лицето в калта. — Той я погледна с бесните си зелени очи. — Кой ти каза, че Сейбъл Душейн е дъщеря на Марк?

— Брат ти, беглецът от работа.

Мобилният му телефон иззвъня и той изруга под носа си, докато го отвори, за да се обади:

— Гембъл. — Известно време слушаше безмълвно. — Ще се погрижа за това. Благодаря. — После се обърна към Тери и попита: — Каза, че си разпитвала Кейн Гантри. Къде да го намеря?

— Защо?

— Докладът от лабораторията потвърждава две кръвни групи по чука за риба, който открихме на местопрестъплението — на Марк Леклер и на Сейбъл Душейн.

Сейбъл си помисли, че ако в този момент имаше в ръцете си рибарски чук, със сигурност би цапардосала Джей Ди.

— Нищо не крия.

— Сигурна ли си? Тогава какво си шушукахте с Колет сутринта? Спорехте с Реми за Кейн, най-добрия му приятел, и за майка ти?

Не можеше да му признае какво й бе казал Марк в нощта преди убийството, нещо, която я бе притеснило, защото щеше да я помисли за луда. Като Реми.

— Говорихме за нещо съвсем друго.

— Какво? — Тя не му отговори. — Тогава обясни ми, защо става така между нас? — Той сложи главата й на рамото си и взе да гали косата й, докато тя не се отпусна в прегръдката му. — Не мога да ти позволя да ме изолираш отново, Сейбъл. Последният път едва оживях.

— И за мен не беше много лесно… — Гърлото я стегна, очите й се наляха със сълзи и тя бързо запремигва, за да ги скрие.

— Тогава говори с мен, мила. Моля те.

С гнева му се справяше, но нежността му я докарваше до лудост. Трябваше да сложи край на всичко това, да го накара да проумее.

— Джийн-Дел, каквото и да е имало между нас, остана в миналото. Вече сме други хора, по-възрастни и, надявам се, по-мъдри. Не си ми безразличен и съм ти благодарна, че ми помагаш, но не искам отново да се забъркваме в някакви отношения.

Той наклони главата й към лицето си.

— Късно е да бягаш от това.

Сейбъл си наложи да не отвръща на устните му, допрени до нейните. Ако го направеше, щеше да разбере, че го лъже, щеше да усети, че може да я има, както на него му се иска. Жива да я бяха одрали, нямаше да е толкова болезнено, но слабостта й щеше само да я унищожи. Също като него, тя не би могла да го преживее отново.

Не искам това. Не искам него.

Колко по-лесно би било, ако беше гневен и груб, вместо да я води на това тихо, топло местенце далеч от света. Целувката му ставаше все по-дълбока и страстна, ръцете му галеха кожата й и главата й се замая.

Отдели устни и зарови лице в косата й.

— Помниш ли първия път, когато те целунах?

Можеше ли да го забрави? Внезапно се изсипа дъжд и двамата се скриха под един навес точно пред спалните помещения, за да си пожелаят лека нощ.

Той се усмихна и каза: Просто малко вода… дръпна я под дъжда, прегърна я и я завъртя във въздуха. Тя взе да писка и да се смее. За секунди станаха мокри до кости и тогава той внезапно спря. Спусна я леко надолу, но краката й така и не стъпиха на земята. С удивление оглеждаше лицето й и мокрите й устни. Боже, как сияеш. Сякаш нещо те осветява отвътре.

В този миг потъна в сините му очи. Заради теб, Джийн-Дел.

Сега я гледаше по същия начин.

— До онази вечер не бях виждал по-красиво същество от теб. — Наведе се и заглуши последните думи с целувка. — И на следващата и на по-следващата, и всяка друга, в която те държах в прегръдките си.

Това беше истински ад — искаше го, страхуваше се от него, а не можеше да избяга. Старата болка се сля с нова, зарови пръсти в гъстата му черна коса, когато тялото му се притисна към нейното.

— Целуни ме пак.

И той го направи. Трескавите му ръце, устните му разпалваха страстта й, изгаряха я, разтопяваха я. Когато отдели устните си от нейните, тя неволно изстена, обезумяла от копнеж.

— Искаш ли ме? — прошепна той в ухото й, докато ръцете му се плъзнаха надолу по бедрата й.

Сигурно се нуждаеше от окуражаване.

— Да — прошепна тя и обърна лице към него, търсейки устните му. Докосваше я с език и зъби и тя неволно нададе страстен стон. Усети усмивката му.

— Имаш ли ми доверие?

Това малко я засегна. Нима не виждаше колко много му се довери? Но щом имаше нужда да го чуе от нея, щеше да му го каже:

— Да. Моля те, Джийн-Дел…

— Всичко е наред, скъпа. Знам колко страдаш. И с мен е така. — Той тръгна заднешком към кухнята и я повлече със себе си. — Сега ще те накарам да се чувстваш по-добре.

Краката й омекнаха и тя се вкопчи в него.

— Сега ли?

— Веднага — облегна я на рамката на вратата към спалнята и я целуна. — Сейбъл!

— Мммм?… — Тя отново потърси устните му. Ако продължеше, щеше да я накара да разкъса дрехите си и да му се нахвърли още тук, на пода.

Той се прехвърли от другата страна на шията й и тогава попита:

— Нали ще ми разкажеш за Били?

Този нежно прошепнат въпрос я потресе, сякаш я заля с кофа лигава блатна леща. Тя замръзна. Нима всичко това бе, за да постигне целите си.

Ние браним своите, бе казала Хилер, Те също.

Прииска й се да го удари, но не го направи, защото се страхуваше, че ако започне, няма да спре. Сега трябваше да бъде по-умна, много по-умна от Джийн-Дел.

Той забеляза погледа й и веднага съжали:

— Не трябваше да те притискам. Съжалявам.

Всъщност бе постъпил много добре. За малко да я подлуди така, че да му каже каквото поиска. Ако сега му разкаже какво й бе казал Марк, което имаше смисъл само за нея, щеше да го принуди да направи труден избор.

И не би избрал мен.

Тя внимателно се освободи от обятията му.

— Все пак трябва да взема един душ. — Един продължителен, студен душ. Погледна го по-мило. — Всичко ще е наред, Джийн-Дел.

— Аз пък ще проведа няколко разговора. Трябва да разбера нещо повече за заповедта за задържане. — Той въздъхна и опря чело в нейното. — Не се бави.

Няма. Само до края на живота си.

— Добре. — Целуна го по една от черните му вежди и се измъкна от ръцете му. — Защо не сипеш да пийнем по нещо ободрително? Ще имаме нужда.

Сейбъл направо чу как сърцето й се разтуптя, когато той се разсмя и се запъти към кухнята. Влезе в банята и заключи вратата, после огледа прозорчето. Беше малко, с обикновено отваряне, но достатъчно широко да се промуши през него. Вдигна комарната мрежа и се надигна на мускули, за да се прехвърли през рамката. Огледа се в двете посоки и скочи на земята. Трябваше да се движи далеч от предната фасада и от езерото. Дочуваше шума от шосето недалеч. Тръгна по него и се озова на банкета на пътя към Ню Орлиънс.

Преди да реши накъде да поеме, един червен кабриолет с две усмихнати момичета от колежа, отби и спря на няколко метра от нея.

— Хей, сладурче! — махна й едното. — Да те повозим?

Не можеше да се върне в лагуната, не и когато Гантри и хората му я издирваха. Джийн-Дел нямаше да я потърси в града. Тя им се усмихна и тръгна към колата.

— Страхотно, благодаря.

Джей Ди изсипа счукания лед в каната с лимонада и се опита да откъсне мислите си от голото тяло на Сейбъл под душа. С още малко търпение щеше да изкопчи от нея повече за Кейн и Били и тогава можеше да я отведе в леглото за нощта.

За нощта, как не. Няма да станем цяла седмица нито за храна, нито за вода.

Джей Ди не се притесняваше от упорството на Сейбъл да защитава Реми — просто е лоялна към човека, който я е отгледал, — но имаше прекалено много съвпадения. Ако успееше да открие доказателство, че пожарът в склада и онзи, който едва не е убил Реми, са свързани по някакъв начин…

Корт трябва да знае нещо. Неговите колеги събират доказателства и данни за палежите от години и ги съхраняват в база данни за справки при подобни случаи. Тери му подсказа, че брат му е киснат и Джей Ди реши да не го безпокои лично.

Импулсивно набра номера на заведението на Луи.

Баща му вдигна телефона и изръмжа:

— Какво има?

— Понякога си много учтив — отвърна Джей Ди. — А ти как си?

— Не съм на себе си от притеснение за теб и за малко да се разведа с вироглавата ти майка. Конякът в целия Ню Орлиънс няма да може да ми оправи настроението — тежко въздъхна Луис. — Искаш ли вече да се прибереш, момче?

— Още не мога. Татко, трябва ми помощта ти. — Той обясни на Луис положението и го помоли да предаде на Корт да потърси в архива предишни случаи на палежи. — Кажи му да сравни доказателствата с тези от пожара в склада. Искам да знам дали има някаква прилика между двата случая.

— Брат ти е тръгнал да те издирва, но ще видя какво мога да направя. — Гласът на баща му прозвуча някак уморено. — Джей Ди, пази се и се грижи за момичето, разбра ли ме?

— Ще го направя, татко. Доскоро. — Джей Ди изключи телефона и смръщи вежди. От опит знаеше, че душът в банята на Тери шуми силно и осъзна, че не го чува. Тогава се сети за прозорчето и излетя от кухнята.

Не би го направила.

Не си направи труда да почука, а направо удари едно рамо на заключената врата. Банята бе празна, а прозорецът — отворен. Изруга и се преметна през прозореца. Скочи долу и се огледа във всички посоки. Дочу шумолене от бягащи крака по нападалите борови иглички и се втурна към бараката отстрани, където Тери държеше мотора си.

Намери резервния ключ и подкара бясно между дърветата. Стигна до шосето точно когато червеният кабриолет с двете момичета и Сейбъл потегляше. Запомни номера на колата и се забави само колкото да си сложи черната каска на Тери и да пусне затъмнения визьор, за да скрие лицето си, после последва кабриолета към града.

Само като чу гласа му, Сейбъл направи тъкмо обратното. Или поне се опита. Лентата я държеше здраво привързана към металното ограждение.

— Джийн-Дел. Как ме позна?

— Проследих те от хижата дотук. — Той се наведе и допря устни до ухото й. — Вече ти казах, че приключих с преследването ти, Изабел.

Гневът я завладя с нова сила.

— Нямам нужда от помощта ти. Благодарение на нея се сдобих със заповед за издирване.

— Трябват ти нови реплики, сладурче. Както казваше Рет на Скарлет във филма: „Трябва да бъдеш целувана и то често.“ Той леко стисна със зъби ухото й така, че да я заболи, после целуна мястото и продължи: — „И то от някой, който знае как се прави това.“

Пред нея хора с маски и костюми пищяха и махаха, искаха да им хвърли нещо.

— Хайде — подкани я Джей Ди с леко дрезгав глас. — Поне на тях дай, каквото искат.

Усети, че се притисна по-плътно към нея и с трепереща ръка хвърли няколко наниза шарени мъниста. Тя погледна през рамо и се смая като видя, че и той е маскиран — с маска на пират в черно и златисто. С нея и с черната си тениска и панталони беше почти невидим на фона на черната сатенена завеса.

— Какво правиш тук?

— Колко непостоянни са жените. — Дъхът му докосна врата й. — Защо избяга от мен този път? Реши, че няма да успееш? Няма да можеш да ме използваш докрай?

— Никога не съм те използвала. — Тя се опита да се отдалечи от него, но лентата я спря. — Мога да се погрижа за себе си. Нищо не искам от теб.

— Грешка. — Ръцете му се провряха между гънките на полата и опипаха бедрата й през плата. — Точно като нея си, да знаеш. „Приличаш на крадец, който ни най-малко не се разкайва за престъплението си, но ужасно, ужасно съжалява, че отива в затвора.“

— Аз не съм Скарлет О’Хара и не отивам в затвора. Не съм направила нищо нередно. — Ако успееше да го ядоса достатъчно, може би щеше да я остави намира. — За разлика от теб. Защо не си идеш у дома, преди мама да е открила, че пак си играеш с боклука от блатата?

— Да си играя? — Той се изсмя гърлено. — Скъпа, аз не си играя.

Тя си спомни как бе докосвал гърба й в хижата, как я бе използвал, измъчвал, само за да научи, каквото иска.

— Ако ти се иска секс, можеш да си хванеш някоя от улицата — продължи тя с леден глас и хвърли още един гердан.

— Защо да го правя, като имам в ръцете си, каквото ми трябва? — Той сграбчи обръчите на кринолина й отзад, повдигна ги, докато тя не усети хладния нощен въздух по козата на краката си. — Искаш го точно колкото мен. Затова ли избяга? Защото се страхуваш от това?

— Не. — Тя избута ръката му и застина, когато я хвана за хълбоците и притисна задните й части към разкопчаната предница на панталона си. Цялата й кръв се събра на две места — на лицето и между бедрата й. — Не го прави, Джийн-Дел.

— Ако стоиш мирно и хвърляш мънистата си — измърмори той в ухото й, докато пъхаше ръка в бикините й, — никой няма да забележи.

— Не можеш… — Сейбъл диво се огледа, но хората по улицата наблюдаваха публиката, а останалите на платформата бяха прекалено заети да се веселят и да мятат мъниста, за да се занимават с нея. Тогава усети, че той съдра страничния шеф на бикините й. — Моля те. Съжалявам. Ще направя, каквото искаш.

— Същинско дете си — отвърна й той отново с цитат на Кларк Гембъл. — Мислиш си, че като кажеш „Съжалявам“, можеш да промениш миналото…

— Щом свърша, ще дойда с теб.

— Ще свършиш още тук и още сега. — Той пусна скъсаните й бикини и те се свлякоха около десния й крак. — И ще те накарам да стенеш в ръцете ми.

Тя не можеше да се освободи — дори не можеше да се обърне. Стотици хора ги гледаха. Беше толкова перверзно, толкова безумно и въпреки това никога досега не се бе чувствала така ужасена и така възбудена.

— Това е. — Пръстите му се плъзнаха още по-навътре в меките гънки на тялото й. — Вече си влажна, миличка. Колкото аз съм твърд. — Той дръпна дясната й ръка назад и опря дланта й на отворения цип на джинсите. Пръстите й почувстваха ерекцията му и тя инстинктивно ги сви около издутината.

Двама тийнейджъри я гледаха удивени. Едно момиче изкрещя:

— Хвърлете на мен, госпожо!

Тя метна целия сноп гердани със свободната си ръка и децата се разпищяха от радост.

— Колко щедро. — Джей Ди се притисна към ръката й и разтвори краката й с коляно. — Какво ще правиш до края на парада? Освен че ще яздиш мен?

Сейбъл не можеше да повярва, че той ще направи това, дори след като дръпна полата й, за да прикрие какво прави под нея. И тогава почувства между бедрата си твърдия му, сатенено гладък пенис, който се плъзна напред, докато опря във вече влажното овално отверстие, болезнено пулсиращо в очакване да го поеме.

— Джей Ди! — Светлини, цветове и звуци се завъртяха пред очите й и я замаяха. — Не мога да направя това.

— Можеш. — Той не се опита да проникне в нея, а само нежно я докосна, потърка се в твърдото възелче на клитора й и се отдръпна назад. Когато тя се опита да се намести, за да го поеме, ръцете му задържаха хълбоците й така, че да не може да помръдне.

Не искаше да прави любов с нея, а да я накаже, да я измъчва — и то пред очите на целия свят.

— Моля те, Джей Ди.

— Молиш ме… за какво? Да спра? Да продължа? — Тя чувстваше пулсирането на сърцето му в твърдостта зад себе си, от което кожата по бедрата й настръхна. — Бъди по-ясна, скъпа. Никога не искаш да разговаряш с мен — е, сега се налага. Кажи ми какво искаш.

Дали щеше да спре, ако му кажеше „да“? Може би. Дали щеше да се разпищи, ако не го направеше? Да.

— Не мога.

— Колко си свенлива. — Той облиза капчиците пот, които се стичаха по врата й, пусна ръка под полата и я пъхна между краката й, а същевременно продължаваше да я докосва отзад. Разтвори я с пръсти, подготви я за бързите, плъзгащи тласъци. — Никой, освен мен, няма да те чуе.

Ако не предприемеше бързо нещо, всички в Ню Орлиънс щяха да чуят писъците й.

— Искам те. Искам да го направиш. Просто го направи.

— Мога да те накарам да свършиш — каза й нежно и погали клитора й. — Ето така.

Тя поклати глава. Наоколо хората пищяха и тя не знаеше какво да направи. Лицето й пламтеше, дишаше забързано, сякаш хлипаше.

— Искам всичко. Моля те.

Той се нагласи зад нея.

— Още. Още искаш мен?

— Да. — Тя изви назад хълбоци, но той продължи да я контролира с ръце. — Какво още искаш? Да те моля ли?

— Искам да ми кажеш какво искаш. — Той нетърпеливо се притисна към нея. — Кажи ми всичко.

Сълзи на унижение се застинаха по лицето й.

— Не знам какво още искаш да ти кажа.

— Ти знаеш. — Той допря устни отстрани на шията й и промърмори: — Кажи: „Вкарай го, Джей Ди“.

— Искам те, Джей Ди.

— Не ме слушаш. — Проникна само на милиметър, разтвори я така, че да я накара да спре да диша. — Кажи: „Искам да ме накараш да свърша, Джей Ди.“

Тя отчаяно си пое въздух:

— Нуждая се от теб, Джийн-Дел.

— Последен шанс. — Влезе още милиметър. — Кажи: „Искам да ме чукаш, Джей Ди.“

— Не. — Тя извъртя главата си, докато врата й почти изщрака, за да погледне в процепите на маската му. Онова, което правеха, беше еротично и опасно, но не бе само похот. Тя нежно допря устни до неговите. — Искам да ме любиш, Джийн-Делано. Искам да те почувствам в себе си, да ме обичаш, аз… — Нададе вик, когато той тласна навътре — силно и рязко.

Погледът й се замъгли и тогава един от участниците в парада се приближи към платформата. Казваше й нещо, питаше я нещо. Дали е добре? Иска ли нещо?

— Мъниста — подсказа й на ухото Джей Ди.

— Мъниста — изфъфли тя, показвайки празните си ръце. — Нямам повече… мъниста.

— Дръж. — Мъжът с военна униформа й метна още един пакет с гердани и златни монети. — Усмихвай се, сладурче, ти си най-красивото момиче на парада.

Тя задържа дъха си, докато мъжът не се върна на мястото си и тогава тялото й неволно се отпусна.

— Не! — Джей Ди я хвана с ръце и взе да я движи напред-назад, докато проникваше през набъбналите й, пулсиращи тъкани. — Не ме оставяй точно сега.

Парещата болка стана почти нетърпима, но той не спря, дори когато виковете й се превърнаха в задавен плач. Продължи цяла вечност и тогава почувства допира на бедрата му до нейните, грубите косми на тялото му до стегнатата й плът.

Той дълбоко изстена, докато я държеше прикована към себе си, без да помръдва, само гърдите му се надигаха до гърба й.

— Милостиви боже…

Наоколо гърмеше музика, тълпата крещеше, участниците в тирада танцуваха, но надигащата се вълна от горещина и копнеж в нея я правеха глуха и сляпа за всичко, освен за Джийн-Делано. А сега той трепереше, пръстите му се прокраднаха нагоре и се впиха в талията й, докато се бореше да се овладее. Тя не можеше да го види, да впие устни в неговите, да го приласкае.

Можеше да направи само едно — да се движи.

Сейбъл бавно се повдигна на пръсти, докато увеличи малко разстоянието между телата им, после отново се отпусна надолу. Той не се опита да я спре, а това движение освободи малко от напрежението му. Тя опита отново и прехапа устната си. Това му даде възможност да проникне още по-дълбоко в нея, но дискомфортът изчезна и се получи друго пулсиране.

— Знаеш ли какво правиш? — дрезгаво попита той.

— Не. — Тя се намести с леко завъртане на хълбоците си. — Харесва ли ти? — Дочу го, че промърмори тихо нещо неприлично на френски и странен смях се надигна в гърлото й, когато с треперещи пръсти разкъса плика и хвърли още мъниста към протегнатите ръце. — Така си и мислех.

Джей Ди дишаше все по-задъхано, докато се движеше успоредно с нея — плъзгаше се леко надолу, когато тя се надигаше и обратно нагоре, когато тя се отпускаше. Усещаше как се разтича около него. В същото време болезненото пулсиране се усилваше и се разпростираше от гладкото плъзгане на хармонично движещите им се тела нагоре към корема и гърдите й. Зелената кадифена рокля я задушаваше, капчици пот се стичаха в цепката между гърдите й и под перуката й.

Ръцете му се впиха още по-силно в талията й и той продължи бавно да се движи.

— Още ли боли?

Бездиханна, тя поклати глава.

— Добре. — Той се пресегна и свали шапката и перуката, метна ги настрани и зарови пръсти във влажната й коса. — Щеше да е по-добре ако съм върху теб.

— Не мога да чакам толкова дълго — прошепна тя и се притисна надолу, докато усети невероятно дълбокото му проникване. Погледна към веселите лица на улицата и се зачуди как ли им изглежда. Тогава той обви едната си ръка около кръста й и вече й беше все едно. — Трябваш ми сега.

— Тук съм. — И беше прав — огромното му тяло я обгръщаше, докато я изпълваше все по-бързо и сладката болка я разтърсваше. — Ще бъде още по-хубаво, скъпа.

Дори направи нещо повече — докато я любеше, кварталът, туристите и града се смалиха и изчезнаха някъде в далечината. Всичките спомени от младежката им връзка, които бе таила в себе си, избледняха. Момчето, което бе обичала, се шегуваше с нея, грижеше се за нея, а мъжът, в който се бе превърнал, й даваше още повече и искаше същото.

Този път ще си вземе всичко, помисли си тя, когато тялото й полетя през тъмнината и се разби в парещите вълни взривяващо удоволствие. Ще му го дам.

— Кажи името ми — промърмори той с устни до шията й, а хълбоците му ускоряваха ритъма.

— Джийн-Дел. — Пластмасовата торба в ръцете й се разкъса, мъниста и златисти монети се пръснаха надолу по полата й.

Той я стисна до болка.

— Никога вече няма да ме напускаш. Закълни се.

— Не… — Тя се изви в обятията му и втори, разтърсващ прилив на изпепеляваща страст, заля и двамата. — Кълна се, че няма.

— Изабел! — Сграбчи я здраво и с последен мощен тласък изстреля семенната течност в нея. — Моя си — изхриптя той до лицето й. — Моя.

Сейбъл протегна ръце, разпери пръсти и изсипа последните монети над главите на хората отдолу. Сега отново, както и преди, си оставаше само негова.

Докато Корт изваждаше досието за палежа на старото абатство Кроли, един от следователите подаде глава на врата:

— Комисар, някакъв мъж ви търси по телефона. Казва, че ще говори само с вас.

— Приеми съобщението.

— Каза, че има един страхотен бонус за вас.

Корт рязко вдигна глава.

— Ще се обадя. Затворете вратата. — Веднага след това натисна мигащия бутон. — Портър?

— Не, Джордж е. Работя за Рони — обади се мазен глас. — Чух, че търсиш брат си. Колко плащаш, ако го намеря?

— Зависи. Откъде знаеш, че е брат ми?

— Защото е с червенокосата от снимките по вестниците.

Корт дочу някаква разправия пред вратата на кабинета си. Единият глас бе на Тери.

— Къде е?

— За мен какво ще има?

— Петдесет.

— Може би още нещо за червенокосата?

Исусе, тоя задник се пазареше с него.

— Сто и оставаш жив.

— Опа, опа, по-леко — нервно се изсмя Джордж. — Брат ти и момичето са се сврели тук за нощта. Рони ще стои до пет сутринта, после отива за понички. Най-добре ела тогава.

Вратата на Корт се отвори и Тери нахлу в стаята.

— Хубаво. Ще бъда там.

— Не забравяй кинтите. — Джордж затвори.

Стройната брюнетка бутна вратата с крак.

— Двамата с теб трябва да си поговорим.

Той се облегна назад в стола си.

— Не, не трябва, но не допускай това да те спре, детектив.

Тя се приближи към бюрото му и отмести един стол от пътя си.

— Напоследък не съм детектив, а тъпа секретарка, благодарение на теб.

— Обсъди го с Пелерин.

Гледаше го като че ли току-що е настъпила кучешко лайно.

— Не те разбирам. Наистина не разбирам. Мислех, че се тревожиш за брат си повече отколкото за скапания правилник.

— Ще се погрижа за Джей Ди.

— Джей Ди е някъде там и съм напълно сигурна, че е в беда. Не можеш да спазваш правила сега, Кортланд.

— Яд те е, че изпусна случая…

Тя удари с юмруци по бюрото:

— Не ми пука за случая. Майната му. Но брат ти ми е партньор и най-близкият ми приятел и заслужава по-добро отношение от твоя страна.

Червени петна от гняв избиха по лицето й! Нямаше грим, нито бижута. Ухаеше на кафе и цигари. Прииска му се да се пресегне, да я сграбчи за тъмната къса коса и да я метне на бюрото си.

Тази мисъл го накара да скочи и да грабне якето си.

— Налага се да изляза. Ще те изпратя до колата ти.

— Кучи син. Знаеш къде е.

А тя беше твърде проницателна. Той намери ключовете си:

— Казах, че ще се погрижа за него.

— Кажи къде е Джей Ди? — Тя се изпречи на пътя му.

— Върви да поспиш. — Главата му отскочи настрани, когато малкият й стегнат юмрук достигна носа му и за малко да го счупи. При следващото замахване успя да я хване, завъртя я и я притисна с лице към стената.

Не му се искаше да прави точно това, но се наложи.

— За това заслужаваш да те пратя в пътна полиция.

Тя яростно изсумтя.

— По-добре отколкото машинописка.

Умората и струйката кръв от носа му я накараха да я пусне. Тя веднага се обърна и се облегна на стената.

— Добър ход. — Тя вдигна ръка към червенината на скулата си.

— Някой път трябва да ме научиш.

— Тери…

Тя поклати глава.

— И на мен ми се налага да изляза. До скоро, комисар.

Преди да успее дума да каже, тя отвори вратата със замах и излезе от офиса.

Сейбъл отново задърпа въжетата, с които бяха омотани китките и глезените й, но Кейн ги бе вързал прекалено стегнато, така че да не може да се освободи.

— Къде ме водиш?

— Ще идем на гости на един мой приятел — отговори той.

— Какъв приятел?

— Казвал ли съм ти някога, че майка ти беше най-сладката, най-милата жена, която съм познавал?

— Не. — Беше се свила уплашена и се чудеше на какво ли бе способен Кейн. Засега изглеждаше по-безопасно да го остави да говори. — Не знаех, че сте били приятели.

— Не бяхме. Просто беше мила с мен. — В погледа му проблесна далечен спомен, докато гледаше напред по пътя. — Когато нашите се караха, все висях пред магазинчето за стръв. Родителите й ме пускаха да спя там, когато у нас не беше за прибиране. Тя винаги ми даваше нещо за хапване, понякога сядаше да си поговорим. Никой, освен Джини не говореше с мен. Мисля, че точно тя убеди Реми да ме наеме.

Сякаш я боготвореше.

— Съжалявам, Кейн. Не знаех.

— Няма нужда. Джини ми каза за баща ти и колко го обича точно преди да замине. Не разбирах защо трябва да заминава, а след като се появи ти, се досетих. — Той я погледна. — Позволяваше ми да те държа, когато ти беше още съвсем мъничко същество. Не бях докосвал бебе дотогава, никога не бях виждал нещо по-крехко и по-беззащитно като теб.

Тя преглътна.

— Защо ми разказваш това?

— Няколко дни след като се върна с теб, майка ти ме помоли да пусна едно писмо. Беше адресирано до истинския ти баща. Марк Леклер.

— Писала му е?

Той не обърна внимание на въпроса и.

— Седмица след като пуснах писмото, баща ми се прибра и даде на мама цяла камара пари. Обясни й, че трябва да каже, че е бил вкъщи цялата нощ, и излезе. — Кейн спря, за да пропусне една кола. — Проследих го къщата на баба ти и дядо ти. Бях едва на тринайсет — не разбирах за какво са му шишетата и тенекията с бензин. Помислих си, че ги е взел на заем от дядо ти. После видях, че ги напълни с бензин и разбрах какво е намислил.

Гърлото й се стегна.

— Наблюдавал си го как подпалва дома ни.

— След като хвърли първата бутилка на тавана, побягнах. Беше едър човек и не бих могъл да го спра сам. Тичах до доковете да повикам Реми. — Ръцете му стиснаха волана, докато кокалчетата му изпъкнаха. — Не бях достатъчно бърз. Когато се върнахме, от баща ми нямаше и следа, а цялата къща гореше. Реми дочу Джини да пищи и се спусна навътре. Счупи един прозорец и те пусна в ръцете ми. Ти плачеше, а красивата ти червена коса бе цялата опърлена — гласът му се прекърши.

Тя скри лице в ръцете си.

— Отнесох те далеч от къщата, а Реми изведе майка ти. Дрехите му горяха, а ръцете и лицето му бяха черни от изгарянето. Дойдоха и други хора, но покривът падна и никой не успя да извади баба ти и дядо ти. Майка ти дотича при мен и те грабна. Гледаше вторачено къщата и не спираше да повтаря името му.

— Чие име?

— Марк Леклер — той смени тона си. — Придружих я до болницата, където настаниха Реми. Разказах й всичко за баща си, за онова, което бе направил и за парите. Тя се умълча, а после каза, че не е трябвало да му пише и да му казва за теб.

— Марк не знаеше за мен! — Сега вече тя се уплаши и обърка. — Каза, че никога не е знаел.

— Никой от лагуната не е имал причина да нарани теб и Джини. Само един човек е имал интерес да го направи.

— Не. Не ти вярвам. — Тя поклати глава.

— Никой друг нямаше толкова пари — сопна се Кейн. — Марк Леклер е платил на баща ми да изгори теб и майка ти. Марк те доведе до склада. Тъкмо той е искал да те убие.

— Не можеш да знаеш това.

— О, да, знам го. Сега отиваме при Били Тибидо. Марк го е наел да подпали склада, докато си вътре.

Морая искаше да се прибере, да се заключи в стаята си и да не мръдне оттам поне една седмица, но тъй като майка й бе решила да си търси нова рокля за тържеството у семейство Гембъл, я накара да остане да прави компания на Лора.

— Върви и ти, мила — каза притеснено Лора. — Знам, че Елизабет се тревожи за случилото се.

Морая си мислеше, че Елизабет Гембъл никога вече няма да й проговори.

— По-добре да го пропусна, особено като вече нямам партньор.

Приятелката й я изгледа със съчувствие.

— Прости ми. Не помислих как се чувстваш заради Джийн Делано.

Морая не беше влюбена в Джей Ди, така че сърцето й със сигурност щеше да оцелее, както и наранената й гордост.

— По-добре да остана тук с теб. Какво би искала да правим довечера? Да погледаме видео? Да слушаме музика?

— Май ще почета малко. — Лора отиде до етажерката със списания и взе новия брой на „Вот“. — Гледала ли си последните модни тенденции за пролетта?

Морая дочу шум от счупено стъкло пред къщата.

— Домашната помощница още ли е тук?

— Не. — Лора се изправи притеснена. — След вечеря освободих всички.

Сърцето на Морая щеше да изскочи, докато забързано отиде да заключи двойната врата.

— Обади се на 911! — Кажи им, че някой прониква с взлом в къщата.

Лора вече бе до бюрото със слушалка на ухото си. След секунда бавно я остави.

— Няма никакъв сигнал.

Морая се огледа за нещо, което може да й послужи за отбрана.

— Марк държеше ли оръжие тук?

— Не. Мразеше оръжието. — Лора надникна през прозореца и извика: — И охраната я няма. Мислех, че няма да са ми нужни през нощта.

Към библиотеката се приближаваха тежки стъпки и Морая грабна една елегантна порцеланова статуетка.

— Тази ценна ли е?

— Не.

Зае позиция до вратата и подскочи, когато някой я изрита от другата страна.

— Скрий се под бюрото. Бързо.

Преди Лора да успее да помръдне, втори ритник отвори вратата и някакъв едър, чернокос мъж влетя вътре. Морая посегна да го цапне със статуята, но в този миг мъжът изви ръката й.

С една ръка държеше статуята, а с другата дръпна някого в стаята.

— Не е учтиво така да ме посрещаш, chere.

Морая срещна уплашените очи на Сейбъл Душейн и после забеляза връвта около китките й. От страх тя го заобиколи и застана между него и Лора.

— Кой си ти? — попита Морая. Той бе огромен — най-страшният мъж, когото бе виждала в живота си. — Какво искащ?

Огледа нея, после и Лора.

— Не ми създавай проблеми, русокоске.

— Морая — обади се задавено Лора.

Морая пристъпи назад и я обви с ръце.

— Нямаш работа тук. Изчезвай!

— Кейн, моля те — обади се Сейбъл. — Още не е късно да се откажеш.

— Имам да уредя някои работи тук, chere — Проблесна сребристото острие на ножа, който измъкна от колана си.

Морая не откъсваше поглед от ножа, с който той отряза парче от кадифения шнур на завесата. Приближи се към тях. Тя избута Лора зад себе си и вдигна свити юмруци:

— Няма да ти позволя да я докоснеш.

— Не искам нея, а теб. — Опря острието на ножа до гърлото й.

Очите му бяха толкова черни, че не се виждаха зениците.

— Ще се боря с теб — прошепна тя.

— Така ли? — Погледна треперещите й устни. — Дай си ръцете.

Отново погледна острието и вдигна ръце. Ловко омота лентата около китките й и остави ножа. Остави част от лентата да виси.

— Да вървим.

— Родителите ми са богати. Ще ти платят, колкото искаш — каза Морая. — Щом ти трябвам само аз, пусни Сейбъл и Лора.

Той се спря и й се усмихна.

— Не ти липсва кураж, момиче. — Той дръпна лентата и я повлече към вратата. — Госпожо Леклер, хората ми са оградили къщата, така че не се опитвайте да бягате. Изабел — посочи с глава към тавана, — нагоре.

Кейн завърза двете по-млади жени заедно и ги заключи в една от спалните на втория етаж. Бе излъгал Лора, че хората му са там — те нямаха представа къде е, — но тя чакаше в библиотеката.

— Кой сте вие? — Макар че бе пребледняла като платно, тя се държеше спокойно и самоуверено, сякаш разговаряше с някой досаден амбулантен търговец. — Какво искате?

— Истината, госпожо. — Хвана я за ръката не много силно, защото изглеждаше изключително крехка. — Покажете ми къде съпругът ви държи документите си.

Тя го поведе по коридора към голям, красиво обзаведен кабинет.

— Може би, ако ми обясните точно какво търсите, ще мога да ви помогна.

Той я пусна.

— Банкови извлечения и лична кореспонденция.

Тя отиде до бюрото и отвори едно чекмедже.

— Марк държеше счетоводните документи в офиса си. — Извади голям плик. — Това са извлеченията от последните шест месеца.

Кейн заключи вратата на кабинета и подпря дръжката с един стол за по-сигурно.

— Отвори го.

Лора извади листовете и ги подреди на бюрото.

— Седни там. — Кейн изчака тя да се настани в един фотьойл до бюрото, после включи настолната лампа и седна в удобния кожен стол на Леклер.

Лицето му остана безизразно, но вътрешно бушуваше, защото пред очите му все още бе оплисканата с кръв каравана. Или Били е убил Сесилия, или тя него — или и двамата бяха мъртви. Имаше прекалено много кръв.

Може би съпругата знае още кой е замесен.

— Видяхте ли се със съпруга си в деня на убийството му?

Тя вдигна брадичка.

— Няма да обсъждам съпруга си с вас.

— Ще го обсъждаш и още как. — Той започна да преглежда документите. — Преди двайсет и девет години той плати десет хиляди долара на баща ми, за да опожари една къща. Предполагам, че е платил поне петдесет хиляди на Били, за да изгори лодките му и рибния цех. На кой друг е платил?

Тя изсумтя.

— И защо, за бога, съпругът ми ще пали собственото си имущество?

— За да обвини кейджунските рибари като мен и да приложи още закони върху ни. А може да са му трябвали парите от застраховката. Не разбирам — къде са документите от другите месеци?

— При счетоводителя ни. Той подготвя декларацията за данъците. — Тя се надигна от стола, когато той дръпна едно чекмедже и зарови в него. — Съжалявам, че сте разгневен, но това няма нищо да реши. Съпругът ми е мъртъв.

— Ще докажа какво е направил и ще открия на кого е платил да убие Били Тибидо. — Кейн я погледна през бюрото. — И ти ще ми помогнеш. Ела тук.

Джей Ди чакаше Сейбъл пред стаята на Кейн Гантри. Той бе излязъл от кома и след няколко дни щяха да го изпишат. Морая Навар вече си беше вкъщи и се съвземаше от травмите и от скандала, който разтърсваше Ню Орлиънс.

Сейбъл излезе от стаята — крехка и красива в бялата си бална рокля без презрамки. Тъжно погледна Джей Ди, когато той потърка с ръка късата й червена коса.

— Не му хареса новата ми прическа. Каза, че му приличам на Ан Хечи.

— Пак ще ти порасне. Според мен приличаш повече на Одри Хепбърн. — Джей Ди не искаше да си спомня какво преживя, като видя как Лора подпали косата й. — Сигурна ли си, че искаш да дойдеш?

Майка му специално бе помолила и двамата да дойдат на черно-бялата гала вечер и изненадващо Сейбъл бе приела поканата.

— Напълно. Баща ти обеща да танцува с мен, а и каза, че е по-добър във валсовете от теб. — Тя го хвана под ръка, впечатлена от черния му смокинг. — И да знаеш, че не можете да ме обсебвате цяла вечер, господин Бонд.

Той се разсмя и я поведе към асансьора.

След последния удар на Лора, Джей Ди бе настоял да държи Сейбъл далеч от медиите, но тя искаше да се изправи пред тях. Тогава семейство Гембъл и креолското общество застанаха на нейна страна, а повечето от приятелите и колегите на Марк предложиха помощта си в проекта за кейджунската общност.

Сейбъл беше благодарна за подкрепата и остана впечатлена от вниманието.

— Може да нося кръвта на Леклер — обясни тя на Джей Ди, — но не принадлежа на тази среда. Аз съм си кейджун и се гордея с това.

Когато стигнаха до дома на семейство Гембъл, тържеството беше във вихъра си. Елизабет ги посрещна на вратата.

— Бях започнала да се притеснявам. — Тя целуна Джей Ди по бузата, после се обърна към Сейбъл и взе да я разглежда. — Боже, откъде взе тази рокля?

Сейбъл се огледа.

— Купих я от един нов бутик в Метъри. Надявам се, че е подходяща за случая.

— Съвършена е. — Елизабет я хвана за ръцете, наведе се й и прошепна: — Следващия път ме вземи със себе си и ще ти показа откъде си купувам обувки.

Сейбъл погледна елегантните й черни обувки с блестящи тънки каишки.

— Става.

С известно притеснение Сейбъл огледа залата — стотици мъже в смокинги и красиви папийонки и жени в изумителни бели рокли. Този път Джей Ди беше до нея и каквото и да станеше, щяха да го преодолеят заедно.

Луи се втурна и с типичната си експанзивност се хвърли да ги прегърне и разцелува, после ги поведе, за да ги представи на няколко семейни приятели. Джей Ди повдигна вежди, когато забеляза Тери в дамска версия на черен смокинг да се промъква между хората към тях.

— Боже, колко много хора. Чувствам се като пингвин-травестит. Виждам, че си се поизмил, партньоре. — Тя закачливо побутна с лакът Джей Ди и се усмихна на Сейбъл. — И ти си много хубава, червенокоске.

Корт се появи и се намръщи на Джей Ди, после целуна Сейбъл по бузата по братски.

— Мислех, че никога няма да дойдеш тук. Кметът иска някой да произнесе реч, а аз последен ще взема думата.

— О, не. — Джей Ди забеляза какви усилия полагаха брат му и партньорката му да се правят, че не се забелязват, и едва удържа усмивката си. — Тази вечер ще кажа само едно нещо.

Елизабет хвана ръката на Сейбъл и се обърна към него.

— Сега ще е най-подходящият момент, Джийн-Делано.

Той се остави майка му да ги изведе в градината.

— Дами и господа, моля за вашето внимание. Синът ми иска да ви съобщи нещо — извика тя.

Хората започнаха да излизат през френските врати в нощната хладина и постепенно разговорите затихнаха. Елизабет застана пред тях. Луи я прегърна и широко се усмихна на сина си.

Джей Ди погледна Сейбъл и хвана ръката й, после за всеобща изненада застана пред нея на коляно.

— Госпожице Изабел Душейн-Леклер, ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга.

В тъмните й очи блеснаха сълзи.

— Джийн-Делано Гембъл, ще бъда щастлива да бъдете мой съпруг.

Аплодисменти и радостни възгласи изригнаха около тях. Той извади диамантения пръстен, който цяла вечер бе стискал в джоба си и го сложи на лявата й ръка. Разнесе се силен гръм и небето над тях се озари от пъстрата феерия на фойерверките.

— Така приключва Марди Гра. — Той погледна нагоре към искрящите светлини, после към Сейбъл. — Съжаляваш ли, че вълненията приключват?

— Не. — Тя придърпа лицето му към своето. — За нас двамата сега започват.