През пролетта на 1931 година на морава в Глендейл, Калифорния, един мъж се грижеше за дърветата. Беше досадна работа, защото първо трябваше да подреже мъртвите клонки, след това да увие плат около по-слабите и да ги привърже с въжета към ствола, за да издържат тежестта на плодовете авокадо, които щяха да узреят през есента. Но въпреки че следобедът беше горещ, мъжът не бързаше и работеше съвестно и педантично, дори си подсвиркваше. Беше дребен, на около трийсет и пет години и макар панталоните му да бяха с лекета, ги носеше с достойнство. Казваше се Хърбърт Пиърс. Когато приключи с дърветата, събра мъртвите вейки на купчина, занесе ги отзад в гаража и ги хвърли в кутията с подпалки. После извади косачката и окоси моравата. Тя бе като хиляди други в Южна Калифорния — парче земя, засадено с трева, на което в оградени островчета пръст растяха авокадо, лимони и албиции1. И къщата не се различаваше особено от останалите — едноетажна постройка с бели стени и червени керемиди на покрива. Сега тези сгради са малко демоде, но по онова време се смятаха за изискани, а тази бе сред добрите от своя вид, дори малко по-хубава от другите.

След като приключи с косенето, извади навит маркуч, закрепи единия му край за водния кран и се зае с поливането. И тази дейност извършваше прецизно, пръскаше вода върху дърветата, по островчетата пръст около тях, по покритата с плочи пътека и накрая и по тревата. Когато всичко наоколо се намокри и замириса като след дъжд, той спря крана, изцеди маркуча, нави го и го върна в гаража. Отиде отпред и огледа дърветата, за да се увери, че струята не е повредила въжените примки. След това влезе в къщата.

Всекидневната, в която пристъпи, съответстваше на моравата, която току-що бе напуснал. Беше като извадена от каталог на универсален магазин, с мебели, които търговците препоръчваха за подобен род домове, на стената имаше семеен герб върху парче алено кадифе, алени пердета, окачени на железни корнизи, ален килим с фигурален бордюр; диван и два фотьойла пред камината, чиито облегалки бяха перпендикулярни на ортопедичните им седалки; дълга дъбова маса, върху която стоеше лампа с абажур от рисувано стъкло; два железни лампиона с алени копринени абажури, които си подхождаха с корнизите; масичка в провинциален стил в ъгъла и радио от бакелит върху нея. По стените, освен семейния герб висяха и три картини: едната изобразяваше стръмен хълм по залез с кравешки скелети на преден план; на втората имаше каубой, който гонеше стадото си в снега, а на третата — товарен влак, който пътуваше през пустиня. Книга със заглавие „Енциклопедия на полезните знания“ с украсена със златисто корица беше поставена под странен ъгъл на дългата маса. Някой би казал, че тази стая бе постигнала нещо забележително — да е едновременно хладна и претъпкана; и че в нея сигурно е много потискащо да се живее. Но мъжът беше горд с всекидневната си, без да парадира, особено с картините, които бе убедил сам себе си, че са „доста добри“. Дори не му беше хрумвало, че е потискаща.

Днес обаче нито я погледна, нито се замисли върху интериора й. Прекоси я бързо, подсвирквайки си, и се отправи към спалнята, обзаведена с бледозелени мебели, в която определено си личеше женска ръка. Свали работните си дрехи, окачи ги в гардероба, влезе гол в банята и започна да пълни ваната. Тук също навсякъде се виждаха белезите на цивилизацията, в която живееше, само че в контраст с останалата част от къщата. Макар тази цивилизация да бе малко наивна в сравнение с моравата, всекидневната и останалите неща с естетическа претенция, тя бе гениална сама по себе си, съществувайки във вселената на практичността. Банята, в която мъжът сега се къпеше, беше истинско бижу на утилитарността: облицована с бели и зелени плочки и чиста като операционна; всичко в нея бе точно на мястото си и функционираше безотказно. Двайсет секунди след като затвори крановете, мъжът влезе във ваната, в която имаше вода с точно такава температура, каквато искаше, изкъпа се, отвори сифона, излезе, избърса се с чиста хавлиена кърпа и се върна в спалнята, без да излиза от ритъма на мелодийката, която си подсвиркваше. Всяко негово движение изглеждаше съвсем естествено.

Среса се и се облече. Панталони още не се бяха появили на сцената, вместо тях той обу сиво долнище на анцуг, сложи си поло и син халат. След това тръгна към кухнята, която много приличаше на банята. Там съпругата му довършваше глазурата на торта. Беше дребна женица, значително по-млада от него, но тъй като лицето й бе омазано с шоколад и носеше торбеста зелена рокля, беше трудно да се определи как изглежда. Между ръба на дрехата и обувките се виждаха само съблазнителните й крака. Разглеждаше илюстрация в книга, на която имаше птица със свитък в човката, и се опитваше да я възпроизведе с молив върху кухненска хартия. Той я погледа известно време, след това хвърли едно око на тортата и й каза, че изглежда страхотно. Думите му бяха слаби, защото сладкишът бе грандиозно начинание, половин метър в диаметър и четири пласта висок, покрит с копринена глазура. След като направи коментара си, мъжът се прозя и каза:

— Е… не виждам какво друго бих могъл да свърша тук. Мисля да се поразходя.

— Ще се върнеш ли за вечеря?

— Ще се опитам, но ако не се прибера до шест, не ме чакай. Може нещо да ме е задържало.

— Искам да знам.

— Казах ти, ако не се прибера до шест…

— Това не ми върши работа. Правя тази торта за госпожа Уитли и тя ще ми плати за нея три долара. Ако ще се прибереш, ще похарча част от тези пари за агнешки котлети. Ако не — ще купя нещо, което повече ще се хареса на децата.

— Тогава не ме брой.

— Това исках да знам.

Мрачната сцена очевидно не бе в унисон с ведрото му настроение. Той се повъртя неуверено, след това се опита да получи малко признание.

— Оправих дърветата. Завързах добре клоните, за да не се огънат, когато плодовете узреят, както стана миналата година. Окосих тревата. Изглежда доста добре.

— Ще полееш ли моравата?

— Вече я полях.

Каза го с тихо самодоволство, защото й бе поставил малък капан и тя падна в него. Но мълчанието, което последва, изглеждаше зловещо, сякаш самият той се бе подхлъзнал на нещо, за което не знаеше. Затова добави неспокойно:

— Много хубаво я наквасих.

— Не е ли малко рано да поливаш тревата?

— Времето си е подходящо като всяко друго.

— Повечето хора го правят по-късно, когато слънцето не припича толкова, така е по-добре, защото не се хаби излишно вода, която някой друг плаща.

— Като кой например?

— Не виждам друг да работи в този дом, освен мен.

— А да виждаш някаква работа, която да мога да свърша и да не съм я свършил?

— Значи приключи с всичко рано.

— Стига, Милдред, накъде биеш?

— Тя те чака, така че — върви.

— Кой ме чака?

— Мисля, че знаеш.

— Ако говориш за Маги Бидерхоф, не съм я виждал от седмица и тя иска от мен само да й правя компания за игра на джин рум, когато нямам работа.

— Това е практически цялото ти свободно време, ако питаш мен.

— Не те питам.

— Какво правиш с нея? Играете малко джин рум, а след това й разкопчаваш червената рокля, с която не се разделя и под която не носи сутиен, и я мяташ на леглото? А после хубавичко се наспиваш, ставаш и търсиш студено пиле в хладилника й, пак играете джин рум и отново я мяташ на леглото? Леле, сигурно е страхотно. Дори не мога да си представя нещо по-приятно.

Мускулите на лицето му започнаха да се стягат, което означаваше, че гневът му се надига. Отвори уста да каже нещо, но размисли. Накрая отвърна:

— Е, добре. — Намерението му бе да звучи надменно и примирено. И излезе от кухнята.

— Да ти дам ли да й занесеш нещо?

— Да й занеса…? Какво имаш предвид?

— Ами остана малко тесто за палачинки, направих и кексчета, които пазех за децата. Но като я гледам колко е дебела, сигурно обича сладкиши, та ще й увия малко.

— Защо не се гръмнеш?

Тя остави рисунката с птицата и се обърна с лице към него. И заговори. Нямаше какво толкова да каже за любовта, верността и морала. Говореше за пари и за неспособността му да си намери работа, а когато споменаваше дамата на сърцето му, нямаше предвид сирената, откраднала мъжа й, а причината за безотговорността му, която го бе обзела напоследък. Той се обаждаше от време на време, оправдаваше се, повтаряше, че няма работа и настояваше с горчивина, че щом госпожа Бидерхоф е станала част от живота му, това означава, че и той като всички мъже има нужда от малко спокойствие вместо постоянното натякване за неща, над които няма власт. Говореха бързо, сякаш думите, които изричаха, пареха в устите им и трябваше да ги охлаждат със слюнка. И наистина, сцената бе пропита от една архаична, почти класическа грозота, произнасяха обвинения, които съпрузите си разменят от зората на брака, като добавяха съвсем малко оригиналност и никаква изисканост. Накрая млъкнаха, той тръгна да излиза от кухнята, но тя го спря.

— Къде отиваш?

— Дали бих ти казал, как мислиш?

— При Маги Бидерхоф?

— Ами ако е така?

— Тогава си събирай багажа и изобщо не се връщай, защото ако прекрачиш този праг, няма да те пусна да се прибереш. Дори ако трябва, ще те прогоня със сатъра, но ти в тази къща повече няма да стъпиш.

Тя извади сатъра от чекмеджето, вдигна го и го върна на мястото му, а той я гледаше с презрение.

— Продължавай в същия дух, Милдред. Ако не внимаваш, някой ден наистина ще те зарежа. И сега не ми трябва много, за да си тръгна.

— Ти няма да ме зарязваш, аз ще те зарежа. Ако този следобед отидеш при нея, повече да не съм те видяла в тази къща.

— Ще ходя, където си искам.

— Тогава си събирай багажа, Бърт.

Лицето му пребледня. Очите им за дълго останаха впити едни в други.

— Добре тогава. Така и ще направя.

— Веднага се заемай. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Хубаво… хубаво.

И той изскочи от кухнята. Тя напълни книжен конус с глазура, сряза върха му с ножица и започна да рисува птицата върху тортата. А той се втурна в спалнята и извади пътните чанти от шкафа в средата на стаята. Вършеше всичко доста шумно, може би с надеждата, че тя ще го чуе, ще дойде и ще започне да го умолява да си промени решението. Ако беше така, значи щеше да остане разочарован, защото само си събираше багажа, нищо друго не се случваше. Най-напред се погрижи за официалните си дрехи — ризи, яки, копчета за ръкавели, вратовръзки, обувки и черния костюм, както той наричаше смокинга си. Уви ги внимателно в хартия и ги постави на дъното на най-големия сак. Всъщност някога животът му беше доста по-добър. Преди да навърши двайсет, работеше като каскадьор ездач в киното и все още се гордееше с уменията си. После един негов чичо умря и му остави ранчо в покрайнините на Глендейл. Глендейл сега е огромно предградие и е за Лос Анджелис това, което е Куинс за Ню Йорк. Но по онова време беше село, и то доста западнало, с товарни рампи от единия край, обработваеми поля от другия и прашен път по средата.

И той си купи каубойска шапка, пое ранчото и се опита да го управлява, но без особен успех. Портокалите му не потръгнаха и той реши да мине на грозде. Тъкмо лозичките покараха, въведоха Сухия режим и трябваше да ги изкорени и да ги замени с орехи. Купи дръвчетата, но пък тогава започна да се търси много грозде на черния пазар и това така го потисна, че остави известно време земята да пустее, а той се опита да се ориентира в бурно променящия се свят около него. Един ден го посетиха трима мъже, които му направиха предложение. Тогава не знаеше, но Южна Калифорния и особено Глендейл бяха на прага на бума на пазара с недвижими имоти от двайсетте години, и то такъв, какъвто рядко се е случвал на тази земя.

Така че със своите триста акра, разположени точно там, където хората искаха да строят, той за една нощ се превърна в инвеститор, строител, човек с визия, в голяма клечка. С тримата господа създадоха компания, наречена „Пиърс Хоумс Инк“, а той и стана президент. Нарече улица на себе си и след като се ожени за Милдред, построи на „Пиърс Драйв“ същия този дом, който сега обитаваше или щеше да обитава поне още двайсет минути. Макар по онова време да печелеше доста пари, отказа да вдигне претенциозен палат. Каза на архитекта:

— „Пиърс Хоумс“ строи домове за обикновените хора и което е добро за тях, е добро и за мен.

Е, в някои отношения неговата къща беше малко по-хубава от тези на обикновените хора. Имаше три бани — по една за всяка спалня, и строителството й беше направо луксозно. Сега вече беше направо за смях, бе ипотекирана няколко пъти, а парите от заемите — отдавна изхарчени. Но някога наистина хващаше окото и той обичаше да потупва стените и да отбелязва колко здраво са построени.

Вместо да държи парите си в банка, той ги инвестира в AT&T2 и няколко години се радваше всекидневно на правилната си преценка, защото цената на акциите се вдигна до небето и „чистата му печалба“ достигна 350 000 долара, което означаваше, че толкова бе разликата между пазарната стойност на дяловете му и цената, на която ги беше придобил. Но после дойде Черният четвъртък от 19293 година и той така бързо се срути, че докато падаше надолу, едва успя да види как „Пиърс Хоумс“ изчезва. През септември беше богат и Милдред си избираше палто от норки за студените месеци. През ноември все още не бе застудяло, но той вече трябваше да продаде втората кола, за да плати сметките. Приемаше всичко ведро, тъй като мнозина от приятелите му ги беше сполетяла същата съдба, шегуваше се със ситуацията и дори понякога се хвалеше с нея. Но не понасяше някой да омаловажава прозорливостта му. Беше свикнал да печели от екстравагантните си начинания и не искаше да си признае, че успехът му се дължеше изцяло на късмет, че бе резултат от разположението на земята му, а не толкова от личните му качества. Не можеше да се застави да си потърси работа и макар да казваше друго на Милдред, не бе положил и най-малко усилие в тази посока. Така бавно, но сигурно затъваше и беше стигнал до сегашното положение с госпожа Бидерхоф. Тя беше дама на неопределена възраст с малък доход от копторите, които даваше под наем на мексиканци. А това значеше, че е направо богата в сравнение с останалите, които бяха в нужда, и имаше много свободно време. Тя изслушваше разказите за неговото величие — минало и бъдещо, хранеше го, играеше карти с него и се усмихваше престорено свенливо, когато й разкопчаваше роклята. Той живееше в свят на мечти, полюшван от реката, загледан в преминаващите по небето облаци.

Взираше се във вратата в очакване Милдред да се появи, но тя си остана затворена. Когато малката Рей се прибра от училище и изтича за кексче, той пристъпи напред и заключи вратата. Детето се върна, натисна дръжката, но той не издаде нито звук. Чу как Милдред й извика нещо и тя излезе пред къщата, където вече я чакаха други деца. Всъщност името й беше Мойра и беше избрано според принципите на астрологията и нумерологията, както й на другата им дъщеря — Веда. Но астроложката беше забравила да им каже как се произнася, след като им подаде листчето, на което то беше прегледно напечатано, а Бърт и Милдред не знаеха, че това е един от келтските варианти на Мария. Решиха, че е някакво особено френско име и го произнасяха Морей4, което бързо беше съкратено на Рей.

След като закопча и последната си чанта, той отключи вратата и тръгна драматично към кухнята. Милдред все още работеше по тортата, която беше станала изключително красива — на нея вече бе изрисувана клонка с листенца, върху която беше кацнала птица със свитък в човката и надпис „Честит рожден ден, Боб!“, а по краищата на сладкиша имаше розички от маслен крем, които направо те караха да чуеш чуруликането. Тя не вдигна очи. Той си облиза устните и попита:

— Веда прибра ли се?

— Още не.

— Направих се, че ме няма, когато Рей дойде до вратата преди малко. Не виждам причина да разбира за това. Мисля, че и двете не трябва да знаят. Не искам да им казваш, че съм се сбогувал или нещо подобно. Просто им кажи…

— Сама ще се погрижа.

— Добре тогава. Оставям го на теб. — Поколеба се. — Е, сбогом, Милдред.

Тя отиде нервно до стената, облегна се на нея и скри лицето си, след това удари няколко пъти безпомощно с юмруци.

— Върви, Бърт. Не остана нищо за казване. Просто — върви.

Когато се обърна, него вече го нямаше. Чак тогава се появиха сълзите и тя отстъпи от тортата, за да не покапят по нея. Но когато чу колата да излиза на заден от гаража, възкликна тихо и уплашено и изтича до прозореца. Вече толкова рядко я караха, само в неделя, ако съберяха пари за бензин, че напълно беше забравила за нея. И докато гледаше как мъжът й напуска живота й, единствената ясна мисъл в главата й беше, че сега няма как да занесе тортата.

Беше поставила и последната розичка и почистваше капките глазура с памучен тампон, навит върху клечка за зъби, когато на вратата се почука и влезе госпожа Геслър от съседната къща. Беше слаба, тъмна жена на около четиридесет. По лицето й имаше бръчки, които може да бяха от грижи, а може и да бяха от алкохол. Съпругът й беше в транспортния бизнес, но семейството бе по-заможно от повечето в този бранш по онова време. Всички знаеха, че камионите му често слизат до Пойнт Лома, където в залива акостираха определен вид ниски бързи моторници.

Като видя тортата, госпожа Геслър ахна и се приближи, за да я огледа по-добре. Наистина бе достойна за възхитата в блесналите й очи. Вече беше готова цялата декорация, която макар да не беше много оригинална, ароматът и текстурата й говореха за много високо качество. По всичко личеше, че всяка троха от нея щеше да издържи сладкарския тест — сигурно се топеше в устата.

Госпожа Геслър промълви силно впечатлена:

— Не знам как го правиш, Милдред. Прекрасна е, направо прекрасна.

— Като ти се налага — си способен на всичко.

— Но тя е прекрасна!

Госпожа Геслър й хвърли един последен поглед и тогава премина към това, за което бе дошла. Носеше малка чиния, захлупена с друга, която тя повдигна.

— Помислих си, че ще ти свърши работа. Приготвих го за вечеря, но на Айк му се обадиха, че трябва да отиде до Лонг Бийч, а аз тръгвам с него и се боя, че може да се развали.

Милдред взе една своя чиния, премести пилето в нея и я сложи в хладилника. След това изми съдовете на госпожа Геслър, подсуши ги и й ги върна.

— Всичко ми върши работа, Луси. Благодаря.

— Е, трябва да вървя.

— Приятно прекарване.

— Поздрави Бърт от мен.

— … Добре.

Госпожа Геслър се спря.

— Какво има?

— Нищо.

— О, я стига, скъпа. Нещо не е наред. Какво?

— Бърт си тръгна.

— Имаш предвид — завинаги?

— Току-що. Тръгна си.

— И те напусна просто ей така?

— С малко помощ. Все някога щеше да се случи.

— И те заряза заради онази неугледна повлекана? Как може изобщо да я погледне?

— Тя е всичко, което той иска.

— Но тя дори… не се къпе!

— О, какъв смисъл има да говорим? Щом го харесва, добре, да й е честит. Бърт не е лош човек. И не е виновен. Просто… всичко водеше натам. Аз го тормозех. Казваше, че все му мърморя и натяквам, сигурно наистина така се е чувствал. Но не мога да понасям мързела му, не ми пука дали сме в рецесия. Ако тя може, тогава двамата ще се разбират добре, защото той си е такъв. Но аз си имам собствени разбирания и не мога да ги променя дори заради него.

— И какво ще правиш?

— Каквото правя и в момента.

Настъпи тягостно мълчание. Госпожа Геслър поклати глава.

— Е, ти стана част от най-голямата армия в света. От великата американска институция, която никога не се споменава на националния празник — сламена вдовица с две малки деца, които да храниш. Гадни копелета.

— О, Бърт не е такъв.

— Да бе, и той е гадно копеле, всички мъже са гадни копелета.

— И ние не сме идеални.

— Но не правим техните номера.

Пътната врата се тресна и Милдред вдигна предупредително пръст. Госпожа Геслър кимна и попита дали може да направи нещо за нея. Милдред много искаше да я помоли да я закара с тортата, но вече се бяха чули няколко нетърпеливи натискания на клаксона от колата отвън и тя не събра смелост.

— Не и в момента.

— Ще се видим пак.

— Благодаря отново за пилето.

Детето, което влезе в кухнята, не се втурна като малката Рей преди малко. Момичето пристъпи превзето, подуши презрително миризмата, която бе оставила госпожа Геслър, и остави учебниците си на масата, преди да целуне майка си. Макар да беше само на единайсет, се забелязваше отдалече. По изискания начин, с който носеше дрехите си и по красивата горна част на лицето си приличаше повече на баща си, отколкото на майка си. Често казваха, че „Веда е по-скоро от рода Пиърс“. Но приликата приключваше в устата, защото устните на Бърт бяха тънки, а нейните — не. Медночервената й коса и светлосините й очи — същите като на майка й — изпъкваха още повече на фона на луничките и загорялата й кожа. Но най-впечатляваща беше походката й. Вероятно заради високите си изпъкнали гърди или пък заради малкото дупе и стройните крака под него, тя се движеше много изправена и със самодоволна надменност, която изглеждаше комична у толкова малко дете.

Взе кексчето от майка си — шоколадов мъфин с изписана с глазура върху него буква „В“, преброи останалите и спокойно започна да докладва за упражненията си по пиано. Въпреки ужасите през последната година и половина, Милдред беше успявала да заделя по петдесет цента на седмица за уроци, защото беше дълбоко и почти религиозно убедена, че Веда има „талант“ и макар да не бе много сигурна какъв, явно беше избрала пианото като солидно и полезно въведение към почти всичко. Веда се справяше задоволително, упражняваше се усърдно и показваше силен интерес. Пианото й, избрано заедно с палтото на Милдред, така и не пристигна, затова тя се упражняваше у дядо си Пиърс, където имаше стар инструмент, и затова винаги се връщаше у дома след училище по-късно от Рей.

Разказа за напредъка си в усвояването на Големия брилянтен валс на Шопен, като повтори многократно заглавието — което се стори забавно на Милдред, защото го правеше на френски със съответното произношение и очевидно се радваше на елегантния ефект. Говореше ясно и превзето, като дете актьор, и всичко, което казваше, изглеждаше като научено наизуст и изрецитирано по начин, препоръчан в някоя сухарска книга по етикет. След като приключи с валса, отиде да огледа тортата.

— За кого е, майко?

— За Боб Уитли.

— О, вестникарчето.

Малкият Уитли припечелваше след часовете, като правеше абонаменти за вестници. Веда смяташе това за ужасно вредно за публичния му образ. Милдред се усмихна.

— Ще е вестникарче без торта за рождения си ден, ако не намеря кой да ме закара до тях. Изяж си кексчето, изтичай у дядо си и го попитай дали има нещо против да ме закара до госпожа Уитли с неговата кола.

— Не можем ли да отидем с нашата?

— Баща ти излезе с нея и… сигурно ще закъснее. Тичай веднага. Вземи и Рей с теб, дядо ви ще ви върне тук.

Веда тръгна към вратата, без да бърза, после Милдред я чу да вика Рей на улицата. Но след около минута-две се върна. Затвори вратата внимателно и произнесе дори още по-прецизно от обичайното следния въпрос:

— Майко, къде е баща ми?

— Той… трябваше да отиде до едно място.

— Защо си е взел дрехите?

Когато Милдред обеща на Бърт „да се погрижи сама“, си представяше бърза сцена, която завършваше с думите: „Мама ще ви разкаже повече за това някой ден“. Но беше забравила страстта на Веда към дрехите на баща й, гордостта, с която преглеждаше смокинга, панталоните му за езда, лъскавите му ботуши и обувки. Това се бе превърнало във всекидневен ритуал, на който не би попречило дори отиване до дома на дядо й. Взря се в някакъв въображаем дефект на тортата.

— Той си отиде.

— Къде?

— Не знам.

— Ще се върне ли…?

— Не.

Почувства се съсипана, щеше й се Веда да дойде при нея, за да може да я прегърне и да й разкаже всичко по някакъв не толкова срамен начин. Но очите на момичето останаха хладни и то не помръдна. Милдред я обожаваше заради хубостта й, обещанието за талант и снобизма й — всичко това й се струваше много по-възвишено от нейната собствена обикновеност. Но Веда пък обожаваше баща си заради грандоманията му и изискания му стил и щом той се гнусеше от работа, която да им докарва пари, то тя се гордееше с него и заради това. В безкрайните караници през последните няколко месеца тя неизменно беше на негова страна и често попарваше майка си с надменни забележки. А сега каза:

— Разбирам, майко. Просто исках да знам.

Тогава влезе Рей, пухкаво светлорусо същество, четири години по-малко от Веда, което бе одрало кожата на Милдред. Рей затанцува наоколо и започна шеговито да заплашва, че ще забие пръст в тортата, но Милдред я спря и й каза това, което току-що бе съобщила и на Веда. Тя се разплака, а майка й я взе в прегръдките си и й заговори така, както й се бе искало от самото начало. Каза, че баща им много ги обича и не се е сбогувал с тях, защото не е искал да се почувстват зле, че той няма вина за станалото, че има много причини, които сега не може да им обясни, но ще го направи след време. Казваше всичко това на Рей, но всъщност думите й бяха насочени към Веда, която все още стоеше в стаята и слушаше със сериозно изражение. След няколко минути Веда очевидно се почувства задължена да й окаже някаква подкрепа, прекъсна я и каза:

— Ако имаш предвид госпожа Бидерхоф, майко, аз съм напълно съгласна. Според мен тя е олицетворение на средната класа.

Това успя да разсмее Милдред и тя сграбчи възможността да прегърне Веда и да я целуне. След това изпрати и двете си деца при дядо им. Радваше се, че не спомена и дума за госпожа Бидерхоф и реши устните й никога да не произнасят това име в тяхно присъствие.

Ден-два, след като Бърт я напусна, Милдред продължаваше да живее в наивно блаженство, защото получи две поръчки за торти и три за пай. Те й осигуриха трескава заетост, по време на която тя не преставаше да си повтаря наум какво точно да каже на Бърт, когато той се отбие да види децата. „О, справяме се чудесно, няма за какво да се тревожиш. Имам повече работа, отколкото мога да свърша. Което показва, че когато човек иска да се труди, може да го направи.“ Освен това измисли и малко по-различна версия за господин Пиърс и свекърва си. „Аз ли? Много съм добре. Получавам повече поръчки, отколкото мога да изпълня, но въпреки това ви благодаря за любезното предложение.“ Слабохарактерните думи на господин Пиърс още я глождеха и тя беше доволна, че ще може хубавичко да ужили него и жена му, а после да се облегне и да наблюдава физиономиите им. Обичаше да репетира негласно и да удържа въображаеми победи над хората, които я бяха наранили по някакъв начин.

Но скоро започна да я обзема страх. Изминаха няколко дни без никакви поръчки. После получи писмо от майка си, в което ставаше въпрос главно за акциите на AT&T, които беше купила и запазила и които се бяха сринали до абсурдни нива. Съвсем ясно обвиняваше за всичко Бърт; смяташе, че той може да направи нещо по въпроса и че дори е длъжен. А където не ставаше въпрос за акциите на AT&T, се разказваше за господин Енгъл и неговия бизнес с корабно оборудване. В момента единствените му платежоспособни клиенти били контрабандистите на алкохол, но те всички използвали лодки, а господин Енгъл бил зареден с тежки съоръжения за параходите. Затова Милдред трябвало да отиде до Уилмингтън и да види дали някой от доставчиците там няма да може да го отърве от товарите му в замяна на по-леки стоки за моторници. Милдред избухна в истеричен смях, докато четеше това, защото идеята да обикаля и да търси купувачи на котви й се стори неописуемо комична. Заедно с писмото получи и кратко съобщение от газовата компания, озаглавено „Трето предупреждение“, в което я информираха, че ако не плати сметката си до пет дни, услугата й ще бъде прекъсната.

От трите долара, които получи от госпожа Уитли, и деветте от другите поръчки й бяха останали само няколко. Затова отиде до офиса на газовата компания, плати сметката и грижливо прибра касовата бележка. След това си преброи парите и се отби до пазара, където купи пиле, сто грама кренвирши, малко зеленчуци и литър мляко. Щеше да изпече част от пилето, от друга да направи кремсупа, а от останалото — три крокета. Това щеше да й стигне за уикенда. Кренвиршите бяха лукс. Не ги одобряваше, но децата ги обичаха и тя гледаше винаги да има, за да похапват между основните ястия. Млякото бе свещен дълг. Без значение колко тежко ставаше, Милдред винаги успяваше да намери пари за уроците по пиано на Веда и за мляко за децата.

Беше събота сутринта и когато се прибра, намери стария господин Пиърс у дома. Беше дошъл да покани децата за уикенда.

— Няма нужда да ги връщам. В понеделник сутринта ще ги заведа право на училище и оттам ще се приберат у дома.

И Милдред разбра, че се мъти нещо тайно, вероятно разходка до плажа, където семейство Пиърс имаха приятели и където съвсем случайно щеше да се появи Бърт. Това никак не й харесваше, още по-малко й се нравеше, че господин Пиърс бе дошъл чак след като тя похарчи парите си за пилето. Но перспективата децата да са нахранени без пари през двата дни беше толкова изкусителна, че се съгласи и каза, че, разбира се, могат да отидат, а после им събра багажа в една малка чанта. Но като изтича обратно в къщата, след като им помаха за довиждане, неочаквано се разплака и се върна във всекидневната за бдението през прозореца, което бързо беше започнало да й става навик. Всички от квартала отиваха нанякъде, движеха се важно по улицата с одеяла, гребла и дори цели лодки в багажниците на покривите на колите и оставяха пуста тишина след себе си. След като изгледа шест или седем такива заминавания, Милдред отиде в спалнята, легна и започна да свива и разпуска юмруците си.

Около пет часа на вратата се позвъни. Имаше тревожното предчувствие, че може би е Бърт, който иска да предаде нещо на децата.

Но когато отвори, на прага стоеше Уоли Бъргън, един от тримата господа, които бяха направили на Бърт онова предложение, довело до основаването на „Пиърс Хоумс Инк“. Беше набит, сламенорус мъж на около четиридесет години и сега работеше за синдиците на компанията. Това бе друг извор на дрязги между Милдред и Бърт, защото тя смяташе, че съпругът й трябваше да вземе тази работа и ако се беше размърдал малко, сигурно щеше да я получи. Но назначиха Уоли и ето го сега него, без шапка. Махна й небрежно за поздрав с цигарата, която го придружаваше навсякъде.

— Здравей, Милдред. Бърт тук ли е?

— Не, в момента го няма.

— Да знаеш къде е?

— Не, не знам.

Уоли помисли около минута, след това се обърна да си ходи.

— Добре, ще го видя в понеделник. Изникна един проблем, мислех си, че той ще може да ни помогне. Кажи му да се отбие при нас.

Милдред го остави да измине цялата пътека до улицата, преди да го спре. Мразеше да размята мръсното семейно бельо пред повече хора, отколкото се налагаше, но щом разрешаването на някакъв проблем можеше да докара на Бърт един ден работа и няколко законно спечелени долара, щеше да се погрижи той да получи този шанс.

— А… заповядай вътре, Уоли.

Уоли изглеждаше малко изненадан, но се върна и влезе във всекидневната. Милдред затвори вратата.

— Ако е важно, Уоли, най-добре сам да намериш Бърт. Той… той вече не живее тук.

— Какво?

— Изнесе се.

— Къде?

— Не знам точно. Не ми каза. Но съм сигурна, че старият господин Пиърс знае. А ако с жена му ги няма у дома… мисля, че Маги Бидерхоф може да знае или поне ще ти каже как да се свържеш с него.

Уоли се взря в Милдред, после каза:

— И кога се случи всичко това?

— О… преди няколко дни.

— Искаш да кажеш, че сте се разделили?

— Нещо такова.

— Завинаги?

— Доколкото знам.

— Е, ако ти не знаеш, кой да знае?

— Да, завинаги.

— И ти живееш тук съвсем сама?

— Не, с децата. При баба си и дядо си са за уикенда, но те остават при мен, не при Бърт.

— Страшна новина, няма що.

Уоли запали нова цигара и пак се взря в Милдред. Очите му се спуснаха към краката й. Бяха голи, тъй като пестеше от чорапи, и тя придърпа притеснено полата си върху тях. Той я разгледа на още няколко места, за да изглежда все едно погледът му е бил случаен. После попита:

— Е, какво смяташ да правиш?

— Ами, успявам да си намирам работа.

— Не ми изглеждаш много заета.

— Събота е. Почивен ден.

— Нямам нищо против да го прекараме заедно. Винаги ми е било приятно да съм край теб.

— Определено си го пазил в тайна.

— Ами аз съм свестен човек.

И двамата се засмяха, а Милдред се почувства развълнувана и объркана, че този мъж, който никога не беше показвал ни най-малък интерес към нея, започна да я сваля в мига, в който разбра, че вече няма съпруг. Той продължи да говори, гласът му звучеше малко неестествено. Каза й колко хубаво могат да си прекарат, а тя му отвърна флиртаджийски. Беше наясно, че има нещо мътно в цялата работа, но беше замаяна от свободата си, с която още не бе свикнала. Той въздъхна и й каза, че тази вечер бил зает.

— Но виж какво…

— Да?

— Какво ще правиш утре вечер?

— Нямам никакви планове.

— Ами тогава…?

Тя сведе поглед, придърпа престорено скромно полата над коленете си и го стрелна с очи.

— Не виждам защо не.

Той стана, тя също.

— Значи имаме среща. Точно така. Ще излезем.

— Ако не съм забравила как се прави.

— О, ще се справиш. Кога? Шест и половина да речем?

— За мен е добре.

— Хайде да е седем.

— В седем ще съм готова.

След тази случка Милдред разбра, че трябва да си намери работа. Получи още поръчки за торти и пайове, които изпълни, но през цялото време мислеше уплашено, или поне се опитваше да мисли, какво би могла да прави, каква работа би могла да си намери, за да има доходи и да не бъде изгонена от къщата на 1 юли, когато трябваше да се плащат лихвите по ипотеката на Бърт. Проучи обявите във вестника, но там нямаше почти нищо. Всеки ден се търсеха готвачи, прислужници и шофьори, но тя бързо подминаваше тези съобщения. А пък онези, озаглавени „Възможност“, „Търси се търговец“ и „Внимание, мъже и жени“, направо ги прескачаше. Приличаха прекалено много на методите, с които Бърт се отърва от „Пиърс Хоумс“. Но от време на време се срещаха и обяви, които изглеждаха обещаващи. В една пишеше, че се търси „млада жена с прилична външност и маниери за специална работа“. Отговори й и се развълнува, когато след два дни получи бележка от един мъж, който я молеше да се отбие на адрес на „Лос Фелиз“ в Холивуд. Сложи роклята с щампите и отиде.

Мъжът я прие по анцуг и каза, че е писател. Не уточни какво точно пише, но обясни, че прави големи проучвания, които го отвеждали в различни части на света и от нея се очаквало да пътува с него. Също така не уточни и какви ще са задълженията й: по всичко личеше, че ще трябва да му помага „да събира материал“, „да подрежда документи“ и да „проверява цитати“; освен това да се грижи за къщата му, да я държи в ред, да проверява сметките, за които си мислеше, че го мамят. Когато седна до нея и й каза как усеща, че точно тя е човекът, когото е търсил, тя стана подозрителна. Не бе показала никакви умения за работата, ако изобщо имаше такава, и заключи, че той не си търси помощник за проучванията, а любовница. Тръгна си кисела, че си е загубила следобеда и е похарчила напразно пари за автобус. За първи път се сблъскваше със секс обява, макар че скоро щеше да открие, че се срещат много често. Обикновено ги пускаха измамници, които се представяха за писатели, агенти, търсачи на таланти. Те бяха разбрали, че за долар и половина, колкото струваше карето във вестника, получаваха в дома си процесия от момичета, всичките до едно отчаяно търсещи работа и готови да направят почти всичко, за да я получат.

Отговори на още обяви, получи още молби да отиде на място и тя ходи, докато обувките й се изтъркаха и се наложи да ги носи на обущар, за да й оправят токчетата и да ги лъснат. Започна да изпитва горчиво презрение към Бърт, задето беше взел колата, когато тя имаше такава нужда от нея. Нищо не излезе от обявите. Тя или отиваше прекалено късно, или не бе достатъчно квалифицирана, или я дисквалифицираха заради децата, или се оказваше неподходяща по някакъв друг начин. Обиколи и универсалните магазини и започна с тъга да опознава тълпата от мълчаливи хора в коридорите пред „Личен състав“ и напрегнатото, отчаяно надбягване за назначение, когато вратите се отваряха в десет часа. Само на едно място й позволиха да попълни формуляр. Беше в „Кораси Брос“, голям магазин в центъра на Лос Анджелис, специализиран в продажбата на мебели за дома. Там успя да влезе първа и бързо седна на една от масите със стъклени плотове, на които се провеждаха интервютата. Но началничката на отдела, която всички наричаха госпожа Бул, непрекъснато я подминаваше и тя започна да се вбесява от тази несправедливост. Госпожа Бул беше доста привлекателна и, изглежда, познаваше всички кандидати по име. Милдред така се ядоса, че разговаря с другите преди нея, че изведнъж си взе ръкавиците и стана да си ходи, преди да е минала през интервюто. Но госпожа Бул вдигна пръст, усмихна се и отиде при нея.

— Не си тръгвайте. Съжалявам, че ви накарах да чакате, но повечето от тези хора са стари приятели и ми се струва нередно да не им кажа веднага какво ги очаква, за да могат да отидат и в други магазини, където вероятно ще имат повече късмет. Затова винаги разговарям с новите кандидати накрая, когато имам повече време.

Милдред седна, засрамена от сприхавото си бягство към вратата. Когато госпожа Бул най-накрая дойде при нея, тя не й отговаряше през стиснати устни, както бе правила на други места, а малко се поотвори. Разказа накратко за разпада на брака си, наблегна колко е запозната с всичко, свързано с кухнята, и заяви, че би могла да бъде полезна в магазина като продавач, демонстратор или и двете. При тези думи госпожа Бул присви очи и я попита какво е правила досега, за да си намери работа. Милдред не скри нищо и когато госпожа Бул весело се засмя на историята за Хари Енгъл и неговите котви, тя усети как очите й се напълниха с горещи сълзи, защото дори да не получеше работата, поне беше спечелила приятел. Тогава госпожа Бул й даде да попълни формуляра.

— В момента нямаме свободни места, но ще запомня това, което казахте за кухненските принадлежности, и ако изскочи нещо, поне ще знам как да се свържа с вас.

Милдред си тръгна толкова доволна, че забрави, че трябва да се чувства разочарована. Чак по средата на коридора си даде сметка, че я викат по име. Госпожа Бул бе излязла след нея с формуляра в ръка и я настигна с нервни крачки. Взе ръката на Милдред и я задържа известно време, докато гледаше към улицата, която се намираше на много етажи под тях. После каза:

— Госпожо Пиърс, трябва да ви кажа нещо.

— Да?

— Няма никакви свободни места.

— Ами знам, че ситуацията е лоша, но…

— Чуйте ме, госпожо Пиърс. Не казвам това на всеки, но вие ми се струвате различна от другите кандидати, които идват тук. Не искам да се приберете и да си мислите, че има надежда. Няма. През последните три месеца сме наели само двама души, единия на мястото на мъж, който загина в катастрофа, а другия — на мястото на жена, на която й се наложи да напусне по здравословни причини. Срещаме се с всички, които идват, отчасти защото смятаме, че така трябва, отчасти защото не искаме да се затворим изцяло към тях. Просто няма работа, нито тук, нито в другите магазини. Знам, че това ще ви накара да се почувствате зле, но просто не искам… да се заблуждавате.

Милдред я потупа по ръката и се засмя.

— Е, вие нямате вина за това. И много добре разбирам какво имате предвид. Не искате да си търкам обувките за нищо.

— Точно така. Обувките.

— Ако все пак изникне нещо…

— О, не се тревожете, ако изникне нещо, ще се радвам много и ще ви уведомя с телеграма. И ако идвате пак насам, отбийте се при мен. Може да обядваме заедно.

— С удоволствие.

Госпожа Бул я целуна и Милдред си тръгна. Краката я боляха, беше гладна, но незнайно защо щастлива. Когато стигна до дома си, намери на вратата бележка, с която я канеха да отиде да получи телеграма.

Следващите два часа бяха кошмарни за Милдред. Не получи работата толкова лесно, колкото предполагаше. Управителят, чието име беше Макадулис, но когото всички наричаха господин Крис, искаше да я вземе и особено се ентусиазира, когато хостесата започна да крещи в ухото му:

— Трябва да назначите някого! Там е пълна бъркотия! Пълна бъркотия!

Но когато момичетата видяха Милдред и разбраха защо е тук, се събраха и сложиха категорично вето върху кандидатурата й, ако не върнат Анна. Анна, предположи тя, беше момичето, което я бе обслужило и което беше започнало свадата, но тъй като всички очевидно бяха потърпевши от кражбите, я смятаха в известен смисъл за своя представителка и не искаха да я превръщат в изкупителна жертва. Защитаваха тезата си доста шумно, а през това време поръчките се трупаха, но те не спираха да крещят и да ръкомахат. При едно замахване една от тях бутна чиния с клуб сандвич и Милдред я хвана във въздуха. Сандвичът беше напълно съсипан, но тя го оправи със сръчните си пръсти и върна чинията на плота. Готвачът, огромен мъж, когото наричаха Арчи, наблюдаваше тази нейна демонстрация на жонгльорски умения вяло и безстрастно, но когато възстановеният сандвич се върна на плота, леко й кимна. После заудря по печката с цяла длан. Това успя да възвърне тишината, след като всички предишни опити се бяха провалили. Господин Крис се обърна към момичетата.

— Добре, добре.

След като проблемът с Анна беше уреден, хостесата поведе Милдред към съблекалнята, където отключи едно гардеробче и й подаде меню.

— Свали си роклята и докато ти търся униформа, научи менюто, за да не си напълно безполезна. Кой номер носиш?

— Десети.

— Работила ли си в ресторант?

— Не.

— Разучи го добре, особено цените.

Милдред си свали роклята, закачи я в шкафчето и се взря в менюто. Имаше обеди по петдесет и пет и шейсет и пет цента, както и предястия, пържоли, котлети, десерти и газирани напитки, повечето със странни имена, които нищо не й говореха. Колкото й да се съсредоточаваше, всичко й беше като на китайски. След две минути хостесата се върна с униформата й — светлосиня дреха с бели маншети, джобове и якичка. Облече я.

— А това ти е престилката. Оправи си униформата; ще ти я удържим от първата надница — три деветдесет и пет, получаваш я на добра цена и трябва да я переш редовно. И ако не те харесаме, ще ти прибираме по двайсет и пет цента наем за униформата; и те се спират от надницата ти, но няма да я купуваш, освен ако не те назначим окончателно. Плаща ти се по двайсет и пет цента на час, плюс бакшишите.

— И как се казвате, госпожице?

— Айда. А ти?

— Милдред.

Тръгнаха към залата с клиентите и докато минаваха през кухнята, Айда не спираше да й шепне в ухото:

— Давам ти лек участък, ясно? Трета, четвърта, пета и шеста маса, всичките онези малки сепарета до стената. Нямаш четворки, единичните и двойните маси се обслужват по-лесно. Поемаш новите клиенти, а за останалите, които вече обядват, ще се погрижа аз. За да не се пречкаш на другите момичета.

Влязоха в залата с клиентите и Айда й посочи участъка. Три от масите бяха заети от хора, дали поръчките си преди скандала, а на четвъртата седяха две жени, които току-що бяха влезли. Всички бяха изнервени от забавянето. Но на Милдред още не й беше дадено разрешение да започне. Айда я заведе при касиерката, блондинка с рибешко лице, която започна гневно да предава на Айда оплакванията на клиентите и да й разказва за петимата, които вече се били изнесли. Айда я прекъсна и я накара да даде на Милдред нов кочан.

— Трябва да следиш всяка сметка, ясно ли ти е? Тук вписваш номера си, ти си номер 9. Тук отбелязваш номера на масата, а тук — броя на клиентите. А тук долу записваш всичко, което са поръчали. И първото, което трябва да запомниш: не прави грешки. Системата работи против теб; ако объркаш нещо, ти се удържа от надницата.

Зловещото предупреждение все още отекваше в ушите й, когато Милдред най-накрая се доближи до двете жени, чакащи да им вземат поръчките, подаде им менюта и попита какво ще обичат. Те отвърнаха, че не са сигурни дали ще поръчат нещо и поискаха да знаят що за място е това, където оставят хората да чакат, без да ги питат дали имат нещо против. След всичко, което бе преживяла този ден, Милдред беше почти в истерия и почувства силен импулс да ги свали малко на земята, както беше направила с госпожа Форестър. Но се насили да се усмихне, каза, че са имали ужасни неприятности и ако потърпят още минутка-две, тя ще се погрижи да бъдат обслужени веднага. След това бързо добави единственото, което бе успяла да запомни от менюто.

— Днес печеното пиле е страхотно вкусно.

Малко поуспокоени, те поръчаха обяда от шейсет и пет цента с пиле, но едната каза на висок глас:

— И гледайте да няма сос в моята порция, по никакъв начин. Мразя сос.

— Да, госпожице. Няма да забравя.

Милдред тръгна към кухнята и се размина на косъм с момичето, което излизаше през изхода. Зави навреме, мушна се през входа и извика на Арчи:

— Две порции печено пиле. Едната без сос.

Но вездесъщата Айда застана до лакътя й и закрещя трескаво към Арчи:

— Задръж соса, задръж! — След това дръпна Милдред настрани и започна да й се кара. — Трябва да знаеш как да поръчваш! Никъде не можеш да работиш, ако не се разбираш с готвача и трябва да си наясно как да му говориш. А сега запомни: ако клиентите не искат някоя от добавките, не казваш на готвача „без“, а „задръж“.

— Да, госпожице.

— Трябва да се разбираш с готвача!

Милдред започна смътно да разбира защо този голям юмрук, ударил по плота, беше успял да възстанови реда, докато господин Крис беше изкълван като бръмбар в развилнял се кокошарник. Забеляза, че сервитьорките сами сипваха супата, затова взе купи и ги напълни с доматената кремсупа, която клиентите й бяха поръчали. Но Айда не спираше да я наставлява.

— Вземи си ордьоврите! Вземи си ордьоврите! — Като видя празния поглед на Милдред, Айда грабна две чинии със салата от плота със сандвичите, постави две парчета масло в две малки чинийки и даде знак на Милдред да занесе всичко това. — Имаш ли вода?

— Не още.

— Ами казвай! — Айда се шмугна към крана, наля две чаши вода и ги плъзна сръчно до чиниите. След това опря на тях две салфетки. — Носи ги, ако клиентите ти още не са си тръгнали.

Милдред премигна безпомощно пред огромната купчина.

— Може ли… да ми дадете поднос?

Отчаяна, Айда хвана чиниите, чашите и салфетките и те се подредиха в пръстите й като карти за игра, след това ги закрепи върху долната част на ръката си под лакътя.

— Вземи супата и ела. — И излезе, преди Милдред да се опомни от скоростта и сръчността й на фокусник. Взе бързичко супите и ритна вратата на изхода, както бе видяла да правят другите. Внимаваше да не разлее и най-накрая стигна до масата. Айда вече успокояваше двете жени и Милдред позна по погледите им, че им е било обяснено, че е нова и че трябва да й прощават някои пропуски. Те веднага започнаха да се забавляват с нея и да я наричат „новобранка“ и „непохватна“. За да не покаже презрението си, тя тръгна към кухнята, но нямаше отърваване от Айда.

— Вземи нещо! Никога не прави празен курс без нещо в ръцете си. Така ще се скъсаш от ходене и никога няма да успееш да си свършиш работата. Събери мръсните чинии на трета маса. Вземи нещо!

Следобедът мина бавно. Милдред се чувстваше глупава, тромава, бавна и непохватна. Колкото и да се стараеше да не прави празни курсове, по масите й се трупаха мръсни чинии, а в кухнята — несервирани поръчки, докато накрая й се стори, че ще полудее от напрежение. Осъзна какъв е големият й проблем — не можеше да носи повече от две чинии наведнъж. Айда я осведоми, че тук подносите са забранени, защото пътеките са тесни и таблите биха довели до сблъсъци, което означаваше, че всичко трябваше да се носи на ръце. Но тя не можеше да закрепи под лакътя си пет-шест чинии наведнъж. Опита веднъж, но ръката й се огъна от тежестта и за малко да изпусне на пода един сладкиш. Най-страшно стана около три часа. Заведението вече беше празно и касиерката с рибешко лице дойде да й каже, че е загубила една сметка. Оказа се, че е за петдесет и пет цента, което означаваше, че бе загубила цялата си надница. Искаше й се да започне да мята предмети към главата на касиерката, но не го направи. Каза, че съжалява, събра последните си мръсни чинии и се върна с тях.

В кухнята господин Крис и Айда се бяха хванали за гушите и очевидно говореха за нея. Приближиха я и по израженията им усети, че присъдата е лоша. Зачака да се свърши, за да може да се махне от Айда, от филипинците миячи на чинии, миризмата и шума и мрачно се замисли какво ще прави оттук насетне. Но когато минаха покрай Арчи, той направи жест като арбитър, който помилва някого. Те изглеждаха учудени, но това като че ли реши съдбата й. Господин Крис каза: „Добре, добре“ — и влезе в залата. Айда се приближи към Милдред.

— Е, честно казано, Милдред, лично аз не смятам, че си подходяща за работата, господин Крис също не бе ни най-малко впечатлен, но главният готвач мисли, че ставаш, затова ще те оставим на пробен срок.

Милдред си спомни поправения клуб сандвич и лекото кимване, което получи от Арчи, и си даде сметка, че наистина е много важно да се разбира с готвача. Но вече ненавиждаше Айда и направи усилие това да не проличи по гласа й:

— Моля те, благодари от мое име на Арчи и му кажи, че се надявам да не го разочаровам. — Произнесе го достатъчно силно, за да я чуе и Арчи и беше възнаградена със силен мечешки смях.

— Работното ти време е от единайсет преди обед. Ако искаш закуска, идвай в десет и трийсет. Приключваш в три часа, след това можеш да обядваш. Вечер нямаме много клиенти, затова тогава има само три момичета, които се редуват. Ще работиш два пъти седмично от пет до девет за същата надница като през деня. В неделя заведението е затворено. Ще ти трябват бели обувки. Като на медицинските сестри, има ги във всеки магазин, струват два и деветдесет и пет. Какво има, Милдред, да не би да не желаеш работата?

— Просто съм малко уморена.

— Не се учудвам, при това твое безцелно разкарване.

Само след няколко дни финансовите проблеми на Милдред станаха по-поносими, защото бързо се превърна в една от най-добрите сервитьорки в заведението, не само по отношение на обслужването, но и според бакшишите. Научи се да балансира чиниите на ръката си, като се упражняваше у дома, след като децата си легнеха. Използваше метални съдове, в които поставяше камъни от градината. Стигна до такова съвършенство, че можеше да държи три с пръстите на лявата си китка и да разположи още две на ръката си, без да изплезва език, докато го прави. Плъзгаше се из ресторанта, без да изпусне нищо.

Усети инстинктивно, че най-много бакшиши идват от редовните клиенти, които оставяха по десет цента, вместо по един-два. Ухажваше мъжете — както правеха всички други момичета — защото те бяха по-щедри от жените. Измисли си разни малки трикове, с които да научи имената им, помнеше всичките им предпочитания и прищевки и се грижеше Арчи да им дава точно това, което искат. Имаше дарба за ненатрапчив флирт, но осъзна, че от това няма полза. Очевидно да сервираш храна на мъжете беше някаква архетипна форма на интимност и ако прекрачиш оттатък, те започваха да се чувстват неловко и да стават фамилиарни в отношения, които в същността си бяха официални. Обикновена приветливост, съчетана с точно изпълнение на желанията им, като че ли най-много ги удовлетворяваше и точно заради това поведение получаваше най-много покани за разходка с кола, вечеря или представление. Отначало не знаеше как да реагира на тях, но скоро измисли начин да ги отхвърля, без да звучи грубо. Казваше на мъжете, че „иска да продължат да я харесват“ и че „може да променят мнението си, ако я видят без униформа“. Този отговор предизвикваше леки здравословни опасения, че тя може би не е толкова секси в собствените си дрехи и в същото време оставяше място за достатъчно съчувствие към бедното работещо момиче, за да продължат да идват пак в заведението и да й позволяват да им сервира обяд. Оказа се, че опипването е ежедневие и тя реши, че е най-добре да не му обръща внимание. Дори и най-похотливите мъже можеха да бъдат превърнати в редовни клиенти, които оставят добри бакшиши, за да покажат, че имат златни сърца.

Но Милдред странеше от ресторанта и хората, свързани с него. Това не се дължеше изцяло на убеждението й, че ги превъзхожда. Беше изключително критична към кухнята и се боеше, че ако я въвлекат в разговор, ще каже какво мисли и ще загуби работата си. Затова се ограничаваше да споделя наблюденията си само с госпожа Геслър и всяка вечер подлагаше на безмилостен анализ всичко, което се вършеше в заведението. Особено страдаше заради пайовете. Купуваха ги от „Хенди Бейкинг Кампъни“ и госпожа Геслър често се смееше на описанията на Милдред на техния неприветлив външен вид, лепкавия и безвкусен пълнеж и твърдата несмилаема коричка. Но в ресторанта запазваше спокойствие, докато един ден не чу Айда да се оплаква на господин Крис.

— Срамувам се да слагам това на масата! Срамувам се да карам клиентите да го ядат! Пайовете, които доставяте, са ужасни, а очаквате хората да плащат за тях.

Господин Крис, който приемаше всички оплаквания с мъченическо свиване на рамене, просто каза:

— Пайовете може и да са гадни, но какво очакваш в тези времена? Ако някой не иска да ги яде, викни ме и ще му направя нова сметка.

Милдред тъкмо щеше да си отвори устата, за да защити Айда и разгорещено да заяви, че новата сметка няма да направи пая по-вкусен, когато й хрумна, че може би най-доброто решение е тя самата да доставя пайовете. И когато съзря възможността да изкара още някой безценен долар повече, цялото й отношение се промени. Знаеше, че трябва да спечели Айда — и не само нея, а и всички в заведението.

Същия следобед беше по-мила с другите момичета, отколкото професионалната етика изискваше. Седна да обядва с тях и се включи в разговора. Междувременно обмисляше как да подходи с Айда. Тази вечер беше на работа и след като затвориха ресторанта, забеляза, че Айда бърза, хвърляйки поглед към часовника — по всичко личеше, че гони автобус. Отвори й вратата и я попита:

— Накъде си, Айда? Да те закарам ли?

— Ти… имаш кола?

— Е, поне върви.

— Аз живея на „Върмонт“. Близо до „Франклин“.

— По път ми е. Аз живея в Глендейл.

Щом се качиха в колата, ледът между тях се стопи. Когато се разделиха, Милдред попита Айда дали не иска да мине да я вземе на другата сутрин. От този момент нататък Айда получи транспорт, а Милдред — по-добри маси в ресторанта и което бе по-важно, възможност да задържи вниманието й за доста дълго време всеки ден. Станаха първи приятелки и разговорът някак си все се въртеше около пайовете. Айда наистина се ядосваше на сладкишите, които господин Крис предлагаше на клиентите, а Милдред я изслушваше със съчувствие. И една вечер най-невинно попита:

— Колко плаща за тези пайове?

— Колкото и да му взимат, все е измамен.

— Да, но… колко?

— Не знам… Защо?

— Аз правя пайове. Колкото и да дава, мога да се вместя в цената и да му изпека сладкиши, които хората наистина ще искат да ядат. Такива ще му ги направя, че ще се прочуе с тях.

— Наистина ли можеш?

— Продавам от много време.

— Тогава ще разбера колко плаща.

И така пайовете се превърнаха в тяхната конспирация. Една неделя Милдред отиде с колата до Айда и й занесе прекрасен, сочен, красиво оформен пай с боровинки. Айда беше омъжена за бивш строител, който в момента беше безработен, и Милдред подозираше, че този сладкиш ще й дойде добре за неделната вечеря. На другия ден, в най-натовареното обедно време, когато господин Крис беше отишъл до банката, за да вземе дребни монети, Айда спря Милдред на пътеката между масите и й прошепна дрезгаво:

— Плаща по трийсет и пет цента на пай и поръчва по три дузини на седмица.

— Благодаря.

Същата вечер Айда събра всичката необходима информация и когато Милдред пресметна, че ще успее да се вмести в трийсет и петте цента, реши да поеме нещата в свои ръце.

— Остави на мен, Милдред. Просто остави на мен. Не се налага да казваш нито дума. Отдавна си знаех, че трябва да взема мерки за тези пайове и вече настъпи моментът. Просто остави на мен.

На следващата сутрин взимането на мерки се оказа малко по-шумно, отколкото Милдред бе очаквала. Господин Крис каза, че работи с „Хенди Бейкинг Кампъни“ от години и това няма да се промени, а Айда настоя, че така губи клиенти и не му стига умът, за да го разбере. Освен това, продължи Айда, има едно момиче, което прави страхотни пайове, и какъв му е проблемът, не иска ли клиенти? Господин Крис й каза да не го притеснява повече, защото е зает. Айда го предизвика да разгледа целия асортимент — с череши, боровинки, ягоди…

— Никакви череши, никакви боровинки, никакви ягоди! — изкрещя господин Крис на развален английски. — Половината пай се разпада с тези плодове. Ябълки, тикви, лимони, нищо друго не искам.

Тогава Айда влезе в помещението с клиентите и махна на Милдред да дойде. Когато останаха сами, й прошепна:

— Чу ли го какво каза? Ябълки, тиква, лимони — нищо друго. Това означава, че е готов да смени доставчика, но е прекалено голям инат, за да си признае. Чуй ме, Милдред, утре донеси три пая — един с ябълки, един с тиква и един с лимони. Само три, не повече. И аз ще се погрижа да бъдат сервирани. Те са мостри, но запомни едно нещо: трябва да си мисли, че идеята е негова.

Айда отново надникна през вратата и махна. Дойде и Анна — момичето, което беше участвало в скандала първия ден и после беше върнато на работа. Айда я дръпна при тях.

— Анна, чу ли какво му казах?

— Айда, тези пайове са позор и…

— Добре, тогава прави каквото ти казвам и ще вкараме пайовете на Милдред вместо тези боклуци, които сервираме сега. Страхотни са, Анна. Но го знаеш какъв е, затова утре, когато започна да сервирам мострите, които Милдред ще донесе, ти му вкарай мухата и кажи, че отдавна е трябвало да направи точно това. Той ще се замисли и така ще надвием ината му.

— Разчитай на малкото сираче Ани.

— Размажи го.

— Ще пречупя този грък за нула време. Не се тревожи, Милдред. Ще ти продадем пайовете.

На Милдред й се насълзиха очите от топлите чувства, които изпита и към двете, и реши, че Анна също заслужава по някой безплатен пай от време на време. Същия следобед направи мострите и на следващата сутрин Айда ги вкара бързо в кухнята като шпионин, пренасящ бомби. Докато си обличаше униформата, Милдред беше нервна като актриса преди премиера. Влезе в кухнята и усети как очакването е надвиснало във въздуха. Господин Крис си беше на бюрото в ъгъла. Стана и отиде до изхода. Залепи на вратата парче картон, на което със средиземноморския си почерк беше написал специалитета за деня — „Шунка със сладки картофи“.

Всички се събраха около него, за да го прочетат. Айда отиде до бюрото, взе син молив, върна се до вратата и добави: „и пай“. Момичетата тръгнаха една по една към залата с клиентите.

Още в самото начало на обяда Милдред успя да продаде две парчета пай. Господин Ранд, един от редовните й клиенти, дойде по-рано с друг мъж и когато тя му подаде менюто, за да си избере десерт, попита невинно:

— Какво ще кажете за парче пай, господин Ранд? Лимоновият е много хубав днес.

Господин Ранд хвърли поглед към придружителя си.

— Това само показва колко е лоялна. Паят е отвратителен, тя го знае, но въпреки това казва, че лимоновият е хубав днес. Откажи се от пая, освен ако не ти е омръзнал животът и искаш да умреш.

— Днес имаме нови пайове, господин Ранд.

— Е, стават ли?

— Опитайте. Мисля, че ще ви харесат.

Другият мъж си избра шоколадов сладолед, а Милдред забърза към кухнята, за да вземе поръчките. Върна се с двата десерта и кафе и сърцето й щеше да изскочи, когато чу клиентът да казва:

— Този пай изглежда добър.

Постави го пред господин Ранд и другият мъж дори не й позволи да му поднесе сладоледа.

— И аз искам! Може ли да сменя поръчката?

— Разбира се!

— Лоялна? Тя е повече от лоялна. Виж ти, този сладкиш е поне пет сантиметра дебел.

До пладне от лимоновия пай останаха само няколко трохи пълнеж в празната чиния, а до един часа и трите бяха продадени. До три Айда вече беше разказала за случилото се на господин Крис и всички стояха край тях и чакаха резултата. Тя го помоли да обърне внимание колко бързо са свършили сладкишите. Че лимоновият е изчезнал, преди да успее да се обърне, а един клиент си е поискал второ парче, но вече нямало. Било ужасно, когато всички пайове на Милдред били продадени и се наложило да сервира от старите. Господин Крис не промълви и дума, беше се привел над бюрото и се държеше като глух. Но Айда не млъкваше и ставаше все по-гръмогласна. Една дама на маса за четирима поискала да знае откъде доставят тези прекрасни пайове и когато й посочила Милдред, тя била удивена. Господин Крис се размърда тревожно и й каза да не го безпокои, защото бил зает и…

— Значи, ето какво си бил намислил! — Той подскочи и на една педя от носа си видя пръста на Анна, която го бе насочила към него като пистолет. Не му даде време да се съвземе и продължи: — Сега разбирам защо все разпитваше за Милдред! Усещах аз, че нещо хитруваш! И кой ти каза, че тя може да прави пайовете, искам да знам? Виж го ти! Само да те изпусне човек от поглед и все нещо ще измислиш!

На тази ласкателна тирада господин Крис отначало отвърна с празен поглед. След това избухна в силен смях и посочи шеговито към Айда, все едно си правеше някакъв голям майтап с нея. Айда се направи на силно възмутена, че я е оставил да му наговори всичко това за пайовете, след като през цялото време е знаел, че ги е приготвила Милдред и вече е бил взел решение за тях. С всяка нейна дума смехът му ставаше все по-силен и след като си избърса сълзите от очите, той сключи сделката. Имаха малки проблеми за цената, той се опитваше да я свали на трийсет цента, но тя настоя за трийсет и пет и той бързо се съгласи. Същата вечер Милдред почерпи Айда и Анна в един бар, в който сервираха алкохол, където я беше водил Уоли, и помогна на Анна да свали един мъж от съседната маса. Предстоеше й да направи първите си шест пая и тя се прибра у дома много късно, преизпълнена с възторжена любов към цялото човечество.

По силата на новия й договор й прекараха телефон и тя започна да върти още по-разгорещена търговия сред съседите си под предлог, че няколко допълнителни пая не й представляват никакъв проблем, а пък още малко пари изобщо не са й излишни. За поръчка само на един пай взимаше и продължи да взима по осемдесет и пет цента на парче. Скоро в резултат на продажбите й в квартала получи още един договор с ресторант. Господин Харбо, съпруг на нейна клиентка, споменал една вечер за пайовете й в „Дроп Ин“, заведение на булевард „Бранд“, недалеч от „Пиърс Драйв“, и оттам й се обадиха и се споразумяха за две дузини на седмица. Продължи да работи като сервитьорка, трудеше се по-усърдно отколкото мислеше, че е способна, но успяваше да издържи до неделя, когато можеше да се наспи. Беше немислимо да се грижи и за момичетата, затова нае девойка на име Лети, която приготвяше обедите и вечерите на децата и й помагаше в миенето на чинии, бъркането на тестото и черната работа при приготвянето на пайовете. Купи две допълнителни униформи, за да може да пере и трите наведнъж през уикенда. Това вършеше в банята при заключена врата. Не криеше за пайовете, а и не би могла. Но нямаше намерение да казва нито на Лети, нито на дъщерите си за работата си като сервитьорка.

И въпреки че през повечето време беше много уморена, на лицето й се появи ново изражение, дори речникът й се промени. Когато говореше с госпожа Геслър, казваше „моите пайове“, „моите клиенти“, „моите продажби“; преобладаваха местоименията в първо лице единствено число. Без съмнение значението й поне в собствените й очи нарастваше, беше станала малко надменна и самодоволна. Пък и защо не? Само два месеца преди това едва намираше пари за хляб. А сега изкарваше по осем долара на седмица като сервитьорка, около петнайсет от бакшиши и повече от десет долара чиста печалба от пайовете. Бизнесът й вървеше безупречно, тя си купи спортен костюм, накъдри си косата.

Само едно нещо я тревожеше. Вече беше краят на юни, а на 1 юли трябваше да се платят седемдесет и пет долара по ипотеката. Отскоро печелеше добре и беше успяла да спести едва петдесет долара, но реши да не се притеснява. Една вечер докато се возеше с Уоли в колата, му каза:

— Уоли, искам от теб петдесет долара.

— Веднага ли?

— Да, веднага. Но като заем, ще ти ги върна. Сега печеля добре и мога без проблем да ти се издължа до месец. Но трябва да платя вноската по ипотеката, която Бърт взе, и няма да позволя да ме изгонят от дома ми заради някакви мизерни петдесет долара. Искам да ми дадеш парите утре.

— Добре. Мисля, че ги имам.

— Значи — утре.

— Боже, ще ти напиша чек още тази вечер.

Скоро след това се прибра и намери Лети облечена с една от униформите й. Още не беше купила работно облекло за помощницата си. Караше я да си слага престилка върху роклите, с които идваше на работа, и й бе казала, че въпросът с униформата се отлага, докато се увери, че си изпълнява задълженията задоволително. Когато видя Лети в ресторантските си одежди, усети как лицето й пламна и веднага излезе от кухнята, защото се боеше какво може да й се изплъзне от устата. Но Лети я забеляза и я последва.

— Казах й, че няма да ви хареса, госпожо Пиърс. Казах й го веднага, но тя се развика и не ме остави на мира, затова я облякох, за да млъкне.

— Кой е викал и не те е оставил на мира?

— Госпожица Веда, госпожо.

— Госпожица… Веда.

— Кара ме да я наричам така.

— И тя ти каза да облечеш тази униформа?

— Да, госпожо.

— Много добре. Всичко е наред, щом така се е случило, но вече можеш да я свалиш. Само че от сега нататък запомни, че тук нарежданията издавам аз, не госпожица Веда.

— Да, госпожо.

Милдред приготви пайовете и цял следобед не каза нищо повече. Мълча и на вечеря, а Веда се правеше, че не забелязва промяната в облеклото на Лети. Но след вечеря, когато Лети си тръгна, повика и двете си деца в гостната и като се обръщаше предимно към Веда, обяви, че ще говорят за униформата.

— Разбира се, майко. Много й отива, не мислиш ли?

— Няма значение дали й отива или не. Най-напред искам да разбера следното: тези униформи стоят на най-горната полица в гардероба ми под купчина чаршафи. Как ги намери?

— Майко, имах нужда от носна кърпичка и отидох да видя дали някои от моите не са прибрани погрешка при твоите.

— В гардероба?

— Търсих навсякъде и…

— Всичките ти носни кърпички винаги са стояли в горното чекмедже на раклата ти и все още са си там. Изобщо не си търсила носна кърпичка. Пак си ровила из нещата ми, за да видиш дали няма да намериш нещо интересно, нали?

— Майко, как можеш да намекваш подобно…

— Нали?

— Не е вярно и съм обидена от въпроса.

Веда погледна високомерно Милдред в очите с изражение на обидено достойнство. Милдред помълча за миг, след това продължи.

— И как стана така, че даде една от тези униформи на Лети?

— Просто предположих, майко, че си забравила да й кажеш да ги носи. Очевидно са купени за нея. Щом ще ми носи нещата до басейна, искам да е прилично облечена.

— До басейна? Какви неща?

— Нещата ми за плуване, майко.

Малката Рей се засмя с пълен глас, а Милдред беше като поразена от гръм. Учебната година беше свършила. Беше оставила на децата кочан с автобусни билети, за да могат да ходят да плуват в езерото в парка „Грифит“, но нямаше представа, че в цялото мероприятие е била включена и Лети. Стана ясно, че според Веда само тя и Рей могат да ходят да плуват, а Лети трябва да ги следва на две крачки отзад в униформа и с боне и да им носи чантите. Голямата й дъщеря дори извади бонето, в което Милдред позна яката на една от роклите си. Беше прилежно подшита и превърната в убедителна бяла диадема с бродерии по краищата.

— Това е нечувано!

— Е, майко, на мен ми се струва напълно подходящо.

— Лети плува ли с вас?

— Разбира се, че не.

— И какво прави?

— Седи край басейна и чака, както й се полага.

— По нареждане на… госпожица… Веда, предполагам?

— Надявам се, че си знае мястото.

— Е, от тук нататък край с госпожица Веда. Ако ще ходи с вас на басейн, ще го прави със собствените си дрехи и ще влиза да плува. Ако няма бански, ще й намеря.

— Ще бъде както искаш, майко.

Малката Рей, която слушаше всичко това с огромно удоволствие, се изтърколи на пода, засмя се с пълно гърло и зарита във въздуха.

— Тя не може да плува! Тя не може да плува и ще се удави! И Ред ще трябва да я вади от водата. Той е спасител… и си пада по нея…

Чак тогава Милдред проумя странното поведение на Лети и се засмя въпреки всичко. Веда реши, че разговорът е приключил.

— Майко, струва ми се, че вдигна много шум за нищо. Ако си купила униформите за нея — а аз не мога да си представя за кого другиго биха могли да бъдат — тогава защо да не ги носи?

Сега вече Веда малко преигра. Преднамерената й невинност накара Милдред внезапно да проумее, че дъщеря й знае истината, а това означаваше, че трябваше да съсече проблема в корен. Възможно беше Веда да е дала на Лети униформата й само за да се перчи като паун по пътя за басейна, но може и да беше сторила нещо далеч по-коварно. Милдред не реагира веднага. Седеше и се взираше във Веда и все по-силно присвиваше очи по специфичния си начин; след това взе Рей на ръце и обяви, че е време за сън. Докато я събличаше, си играеше с нея както обикновено — духаше в илиците на малката й пижамка, претърколи я на леглото и накрая духна в тила й. Но през цялото време мислеше за Веда, която не участваше в тези лудории. С крайчеца на окото си я виждаше как се кипри пред тоалетката и като че ли единствената цел на заниманието й беше да разпръсне пред себе си толкова гребени, четки и шишенца, колкото масичката можеше да побере. Не стана по-сговорчива и след като Милдред приключи с Рей и я повика в гостната, за да поговорят. Избухна и захвърли на пода една четка.

— О, боже, сега пък какво?

Когато влязоха в гостната, Милдред затвори вратата, седна на фотьойла и накара Веда да застане права пред нея.

— Защо даде на Лети униформата?

— За бога, майко, нали вече ти казах? Колко пъти да го повтарям? Няма да позволя да ме разпитваш по този начин. Лека нощ, лягам си.

Милдред я хвана за ръката и я дръпна обратно.

— Когато си дала униформата на Лети, си знаела, че е моя, нали?

— Униформата е… твоя?

Веда се престори на изненадана толкова хладнокръвно, пресметливо и нагло, че Милдред помълча малко по-дълго, отколкото правеше обикновено, когато бе ядосана. После продължи:

— Започнах работа като сервитьорка в ресторант в Холивуд.

— Като… каква?

— Като сервитьорка, както много добре знаеш.

— О, боже! О… — Милдред я ощипа по бузата, но тя се изсмя и довърши, без да й мигне окото: — … мили боже!

Майка й веднага я зашлеви силно по другата буза и тя падна на пода. И докато лежеше там, Милдред заговори:

— За да има какво да ядете, ти и сестра ти, да има къде да спите и какво да обличате. Хванах се на единствената работа, която успях да намеря, и ако си мислиш, че ще ти слушам глупостите, много грешиш. А ако си въобразяваш, че с тях ще ме накараш да се откажа от работата си, пак си се объркала. Не знам как си разбрала какво работя…

— От униформата, глупачке. За слабоумна ли ме мислиш?

Милдред отново я зашлеви и продължи:

— Може и да не го осъзнаваш, но всичко, което имаш, струва пари — от прислужницата, на която си наредила да те придружава до басейна, до храната и всичко останало. И тъй като не виждам някой друг да се грижи за това…

Веда вече се беше изправила и гневният й поглед я пронизваше:

— Нима печенето на пайове не е достатъчна излагация? Трябваше ли да ни унижаваш още като…

Милдред я хвана и за двете ръце и я метна на коляното си. Вдигна горнището на пижамата с една ръка, смъкна долнището с другата и стовари голата си длан върху задника на Веда с цялата сила, която гневът й даваше. Момичето изпищя и я захапа за крака. Милдред се изскубна и след това започна да налага бързо зачервяващото се дупе, докато се изтощи, а Веда крещеше, сякаш в нея се бяха вселили демони. Накрая майка й я пусна да се изтърколи на пода и седна задъхана, като едва се удържаше да не повърне.

Веда бързо се изправи, отиде, клатушкайки се, до дивана и се хвърли върху него, изпълнена с трагично отчаяние. След това тихо се изсмя и прошепна по-скоро натъжена, отколкото гневна:

— Сервитьорка.

Милдред заплака. Рядко удряше Веда и казваше на госпожа Геслър, че „децата не трябва да се бият“ и че „не е нужно децата да се пляскат за най-малкото нещо“. Но не това беше истинската причина. Няколкото пъти, в които си беше позволявала да пошляпва дъщеря си, не бе постигнала нищо. Не можеше да пречупи Веда, колкото и да я биеше. Дъщеря й винаги печелеше тези битки, а тя излизаше от тях унизена и разтреперана. Винаги ставаше едно и също. Боеше се от Веда, от нейния снобизъм, надменността и непреклонния й дух. Страхуваше се и от нещо, което непрекъснато надничаше над повърхността на фалшивата й превзетост — хладно, жестоко и грубо желание да тормози майка си, да я унижава и най-вече да я наранява. Милдред очевидно копнееше да получи от детето си топлота и обич, с каквито то, по всичко личеше, че дарява Бърт. Но винаги получаваше само театралничене и маниерна престореност. Налагаше й се да приеме това отношение и се опитваше да не мисли какво наистина означава то.

Плачеше, завладяна от мрачни чувства, защото решението на проблема беше по-далеч от всякога. Веда трябваше да бъде принудена да приеме работата й, иначе животът й щеше да се превърне в ад и накрая щеше да се наложи да се откаже от сервитьорството. Но как? Започна да говори, още неосъзнала напълно идеята, която се бе зародила в главата й:

— Никога не допускаш, че съм способна и на по-сложно мислене, нали?

— О, майко, моля те… да не говорим повече за това. Всичко е наред. Ти работиш в… в Холивуд, а аз ще се опитам да не мисля за това.

— Всъщност моето отношение към тази работа е същото като твоето и със сигурност никога нямаше да я започна, ако… — Милдред преглътна, опита се отчаяно да се залови за нещо и продължи: — … не бях решила да отворя собствено заведение и не исках да изуча бизнеса. Трябва да знам всичко за него и…

Поне успя да накара Веда да се изправи, да седне и да покаже някакъв интерес.

— Какво заведение, майко? Да нямаш предвид…

— Ресторант, разбира се. — Веда премигна и за един ужасен миг на Милдред й се стори, че и това не задоволява претенциите на дъщеря й. — От ресторант може да се печели добре — продължи тя отчаяно, — стига да се управлява правилно и…

— Искаш да кажеш, че ще сме… богати?

— Много хора са забогатели така.

Това реши проблема. Въпреки че може би ресторантът не беше най-изисканото нещо в представите на Веда, мисълта за бъдещо богатство успя да докосне най-съкровената й същност. Тя изтича, прегърна майка си, целуна я, сгуши се до шията й и настоя да бъде наказана за ужасното си държание. Когато Милдред нежно я потупа по дупето, тя седна в скута й и започна ентусиазирано да бърбори за лимузината, която ще си купят, и за рояла, на който ще се упражнява.

Милдред с удоволствие й обеща всички тези неща, но по-късно, когато Веда вече беше в леглото и тя самата се приготвяше да си ляга, се почуди колко ли дълго ще успее да се преструва и дали ще може да си намери друга работа, преди измамата й да бъде разкрита. И тогава в главата й проблесна една безразсъдна и разтърсваща идея. Защо пък да не отвори свой собствен ресторант? Погледна се в огледалото и видя срещу нея да присвива очи една пресметлива и уверена в себе си жена. Защо пък не? Задиша малко по-бързо, когато прехвърляше наум уменията си. Можеше да готви, малцина имаха такава кулинарна дарба като нея. Усвояваше правилата на бизнеса; а и с пайовете вече беше в играта. Беше млада, здрава, по-силна отколкото изглеждаше. Имаше две деца, точно колкото се беше надявала да даде на света, така че повече нямаше да ражда. Бе непреклонно решена да се справи някак с живота. Облече си пижамата, загаси осветлението, но продължи да крачи из стаята в тъмното. Колкото й да се опитваше да ги изхвърли от ума си, лимузината, шофьорът и роялът непрекъснато изплуваха пред очите й, бяха съвсем реални, не въображаеми. Тръгна към леглото, но се обърна и пое към детската стая.

— Веда?

— Да, майко. Будна съм.

Отиде при нея, коленичи и я прегърна горещо.

— Права си, миличка, аз грешах. Без значение какво ти казвам, без значение какво ти казват другите хора, който и да е от тях, никога не се отказвай от гордостта си. Ще ми се и аз да я имах и… Никога не се отказвай!

— Не зависи от мен, майко. Просто съм си такава.

— Тази вечер се случи още нещо.

— Разкажи ми.

— Няма нищо за разказване. Но усещам, сигурна съм, че нещата ще се оправят. Ще имаме всичко, което искаме. Може би няма да станем богати, но… ще сме добре. И всичко ще е заради теб. Всичко хубаво, което ни се случва, се дължи на теб, само че майка ти няма достатъчно разум, за да го види.

— О, майко, обичам те. Наистина.

— Повтори го… Кажи го само още веднъж.

Отношението на Милдред към ресторанта се промени от критично неодобрение към изгарящо любопитство. Въпреки че кухнята никак не я вдъхновяваше, господин Крис беше в бизнеса от много години и тя си даде сметка, че той владее системата, която трябва да се прилага във всяко успешно заведение. Започна усърдно да я изучава, обръщаше внимание на счетоводството, маркетинга, използването на отпадъците, особено на триковете на Арчи, който за много неща я дразнеше, но никога не правеше две движения, когато бе достатъчно едно, никога не се чудеше дали ястието е сготвено, а винаги знаеше кога да го свали от огъня. Някои от принципите му приложи веднага в приготвянето на пайовете. Беше пристрастена към надничането във фурната и все ги оставяше още една минута, за всеки случай. Сега ги слагаше да се пекат по часовник и ги вадеше по часовник, така си спестяваше доста суетня и правеше по-хубави сладкиши.

Ставаше все по-уверена, идеята й какво точно заведение да направи все повече се избистряше. Но едно нещо не спираше да я измъчва. Откъде щеше да вземе парите? В следобедите, когато имаше по един свободен час, ходеше с колата до складовете на Главната улица в Лос Анджелис и претегляше цените, смяташе и обмисляше. Стана й ясно, че й трябва оборудване за хиляда долара, за да започне, дори и за съвсем малко заведение. Половината пари щяха да отидат за продуктите, хладилника, печката и мивката, а другата половина за мебели, чинии, прибори и покривки. При сегашния й доход й трябваше много време, за да спести тези пари, а пък винаги имаше риск да си изгуби работата или да й откажат договори за пайове, да я съсипят напълно и да я върнат в положението от пролетта. Трябваше да го направи, но нямаше представа с какви пари. Помисли си за Уоли и дори за госпожа Геслър, но се съмняваше, че те разполагат с такава сума, а и инстинктите й подсказваха да не иска от тях.

Известно време се изкушаваше да помоли за заем господин Отис, пенсиониран месар, станал федерален инспектор по месните продукти, който й беше редовен клиент и винаги й оставяше по четвърт долар бакшиш. Пофлиртува с него, докато той я покани да се видят извън ресторанта и тогава осъзна, че трябва да му представи някакъв план и изчисления, ако иска да го впечатли достатъчно, че да сключи сделка с нея. Една вечер, когато Уоли вече беше стигнал етапа с прозевките и цигарата, тя светна лампата и седна пред тоалетката.

— Уоли, искаш ли да ми помогнеш с нещо?

— Не особено.

— Трябва ми спешно. Може би за утре.

— За какво става въпрос?

— Не знам как се нарича. Предварително изчисление на разходите, нещо такова. За един човек, който може да ме подкрепи да започна бизнес. Но го искам в писмена форма, написано с правилните думи, да изглежда делово и сериозно.

Уоли тръсна цигарата си в камината, обърна се и премигна.

— Какъв бизнес?

— Ресторант.

— Хей, чакай малко, чакай малко! — Смачка фаса и отиде при нея. След това дръпна един стол и седна. — Я започни отново. От самото начало. Не от средата.

Изведнъж стана колеблива и не много уверена в себе си, но му разказа плана си: малък ресторант, в който ще готви сама и ще сервира само пилешко.

— Има места, в които продават само пържоли. Има рибни заведения. И аз си помислих, че там, където работя, практически всяка втора поръчка е за пилешко и ми се стори, че ще имам доста клиенти. Така няма да си усложнявам живота с разни специални цени, счетоводство, менюта, остатъци и всякакви такива неща. Всички получават вечеря с пиле и гофрета5 или пиле със зеленчуци, ако желаят, но на една и съща цена. Ще има и пай за вкъщи, ще запазя и продажбите на едро на пайове, доколкото мога, и… струва ми се, че едното ще помага на другото. Имам предвид, че пайовете ще помагат на ресторанта, а ресторантът на пайовете.

— И кой е този човек?

— Един старец, който обядва при мен всеки ден. Но мисля, че има пари. И ако му докажа, че инвестицията е добра, може и да ми даде средствата, които ми трябват.

Уоли обиколи няколко пъти стаята, без да изпуска Милдред от очи. Тя до такава степен беше свикнала да мисли за него като за отпуснат дебелак, че от време на време забравяше колко пронизително можеше да я гледа. Накрая той попита:

— И наистина ли вярваш, че проектът ти може да успее?

— Ами… ти не вярваш ли?

— Питам теб.

— Струва ми се, че ще се изплати. Премислила съм всичко и съм напълно сигурна, че не съм пропуснала нищо. Със сигурност мога да готвя. Изучих и бизнеса в ресторанта до най-малката подробност, за която се сетих. Имам предвид — системата. И как да пестя пари. Това е най-важното в моята идея, Уоли. Кои разходи са пилеене на пари, както и допълнителните неща като печатането на менюта и хората, които трябва да се наемат, всичко необходимо. По моя начин няма да има никакви излишни разходи. Всички остатъци ще отиват за сос и супа, нищо няма да се печата и няма да има никакви екстри. Сигурна съм, че ще успея.

— Щом е така, може би ще мога да ти уредя сделка. И то такава, че ще започнеш с летящ старт. И която ще ти бъде толкова изгодна, че дори няма да ти трябва инвеститор.

— Уоли! Ако не внимаваш какво говориш, ще се разплача.

— Остави плача за по-късно, а сега слушай какво ще ти кажа. Нали помниш къщата, която ползвахме за мостра? Образцовия дом, който Бърт построи, за да приемаме в него клиентите и да им показваме как ще изглеждат къщите им, ако похарчат два пъти повече пари, отколкото имат?

— Да, разбира се. — Имаше специална, много романтична причина да помни тази сграда.

— Добре. Трябва да се отърват от нея.

— Кои?

— Синдиците на „Пиърс Хоумс Инк“. Които ми плащат, за да съм техен адвокат, куриер, крадец и каквото друго се сетят. Трябва да се отърват от нея и ако я искаш, за да си готвиш там пилетата, твоя е. И повярвай ми, Милдред, не съм виждал по-подходящо място за заведение. Та тази къща дори мирише на пилешко. Намира се в сенките на дърветата, има стара колониална архитектура, по която Бърт пръсна толкова пари — направо мечта! Ако посипеш малко чакъл покрай нея, ще получиш безплатен паркинг за гостите. Голямата приемна е идеална за ресторантската част. В спалнята можеш да направиш склад. А в офиса — кухня. Всичко вътре е направено според противопожарните изисквания и здравните закони, дори тоалетните, които са две, не само една. Ако наистина си сериозна, мога да ти я уредя за четири хиляди долара — къщата, парцела и всички подобрения в нея.

— Уоли, всеки миг ще се разплача.

— Не те питам дали имаш четири хиляди долара. Знам какво имаш и какво нямаш и ти казвам, че ако я искаш, е твоя. — Той се наведе към нея, огледа се мелодраматично, сякаш за да се увери, че никой няма да го чуе, и прошепна: — Трябва да отчетат загуби.

— Кои?

— Синдиците! В данъчната си декларация, която трябва да предадат следващия март. За 1931 година трябва да отчетат загуби. Ако не го направят, потъват. Затова къщата е твоя за четири хиляди долара.

— Уоли, пак трябва да намеря пари!

— Кой е казал, че трябва? Е това му е най-хубавото. В този град, след като влезеш във владение на имот, никой нищо друго не иска да знае и можеш да получиш колкото кредит поискаш, дори повече отколкото можеш да използваш. Да не мислиш, че и доставчиците на едро не усещат кризата? Не могат да си продадат стоките и затова те питат само едно: имаш ли недвижима собственост или не? Ще ти доставят всичко, което поискаш, и ще те свържат и с други. От теб се иска само да вземеш имота и веднага започваш.

За първи път в живота си Милдред усети горещата, разтърсваща тръпка на конспирацията. Схвана бързо положението с кредита, след като Уоли й го обясни, а нямаше нужда да й се повтаря колко подходящо е мястото за заведение. Вече си представяше неоновия надпис — само в синьо, без червено и зелено:

Но всичко изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина, и когато започна нетърпеливо да задава въпроси, Уоли я успокои:

— Няма уловка. Те са в ужасна дупка. Дори да се отърват от някои от другите имоти, федералните закони са такива, че става още по-лошо. Имам предвид, че тъй като не ние сме построили тези къщи, дори ако купувачът спре да плаща, няма как да докажем загуби. Но при тази сграда имаме две хиляди и петстотин долара, които Бърт е платил за парцела и които дори финансов ревизор не може да оспори. Както и единайсет хиляди и петстотин, които той похарчи, за да построи къщата. И това са пари на корпорацията, не негови. Общо стават четиринайсет хиляди и ако ти я вземеш за четири, имаме загуба от десет хиляди долара, а те са напълно достатъчни за 1931 година.

— Но защо аз?

— А защо не? Кой друг я иска? Никой не може да живее в онази дупка. Бърт построи офис на компания за недвижими имоти, не дом, но по някаква причина никой не иска офис на компания за недвижими имоти точно в момента. Затова сградата трябва да я вземе някой, който да я използва за други цели, а това си ти.

— Знам, но преди да се зарадвам прекалено много, гледай да си напълно сигурен. Защото ако просто искат да я подарят, ми се струва, че някой вътрешен човек може да…

— О, разбирам какво имаш предвид. Всъщност на двама вече им е хрумнала блестящата идея. Но аз ще се застъпя за теб. Те са учредители на корпорацията, а аз съм си имал достатъчно много работа с държавата, за да знам, че ако се скалъпи нещо прибързано, можем всички да се озовем в затвора. Такива неща трябва да се правят без задни мисли и ето тук ти излизаш на сцената. Ако на държавния служител сделката не му хареса, може да отиде да види мястото, да си хапне пиле и да остане доволен, че използваш сградата така, както си заявила. После може да погледне документите и да види, че това е била най-добрата оферта, която сме получили. Всички печелят. Ти не си вътрешен човек. Не си акционер. Ти си…

Той млъкна, седна и започна тихо да ругае, като се вбесяваше все повече. Тя усети, че нещо не е наред и попита:

— Какво има, Уоли?

— Бърт.

— Той какво общо има с това?

— Той е акционер.

— Е, и?

— Той е от учредителите, а ти си омъжена за него. Край с твоя ресторант и с най-добрата сделка, която имах възможност да сключа след фалита на „Пиърс Хоумс“.

Минаха десетина минути, докато Милдред успее да проумее усложненията, свързани със семейната собственост, и че Бърт, само по силата на брака си с нея, ще бъде съсобственик на ресторанта и това може да провали сделката. Тя започна да протестира възмутено и разгорещено, но по изражението на Уоли разбра, че положението беше сериозно. Той скоро си тръгна, като каза, че ще поговори с колегите си и ще провери закона, а тя си легна бясна, че може да пропилее първия си голям шанс заради технически подробности. Отново я връхлетя яростен гняв към Бърт и начина, по който сянката му не спираше да я преследва. На следващата вечер Уоли дойде пак в дома й и изглеждаше по-ведър.

— Е, всичко е наред. Но ще трябва да се разведеш.

— Това ли е единственият начин?

— Ами Бърт те изостави, нали?

— Ще ми се да имаше и друг начин.

— Защо?

— Защото нямам представа какво ще предприеме Бърт. На него никога не може да се разчита. Ако беше само сърцето му, нямаше да има проблеми. Но с главата му нещо не е наред и никога не се знае какво ще направи. Може да създаде проблеми.

— Как?

— Все ще намери начин.

— Няма такъв. Ако ти даде развод по негова вина, направи го тихо и възпитано, без да вдигаш много шум. Ако се опъне, натрий му носа с онази Бидерхоф и тогава трябва да се предаде, защото срещу изневяра нищо не може да направи. Не го моли. Съобщи му го.

— Отнема година, нали?

— Да не се уплаши?

— Не, но ако няма да стане, защо изобщо да започвам?

— Отнема година, за да влезе в сила решението на съда. Но веднага щом бъде произнесено, вече нямате семейна собственост и това е всичко, за което трябва да се тревожиш.

— Ами тогава… ще се видя с него.

— Стига с това „ами“. Виж, Милдред, трябва да изчистиш този проблем. Дори да не беше тая бъркотия със законите, едва ли би рискувала да започнеш бизнес, докато си още омъжена за Бърт. Не знаеш откъде му идват парите. Може скоро да се окаже, че си се натоварила с повече сметки, кредити и задължения, отколкото можеш да си представиш. Ще си разорена още преди да си започнала. Но щом се отървеш от Бърт, всичко ще бъде наред.

— Казах, че ще се видя с него.

— Ако се притесняваш за парите — недей. Аз лично ще те представлявам в съда, а останалото е нищо работа. Но започни да действаш. Сделката е много добра и нямаш и един ден за губене.

В една гореща октомврийска сутрин тя отиде за последен път на работа в ресторанта. Предишните две седмици бяха изключително напрегнати и й се струваше, че никога няма да намери време за всичко, което трябваше да свърши. Пътувания до центъра на Лос Анджелис, за да поръча оборудването, което безценният й кредит й даваше право да купи; разговори с ресторантьори, за да сведе поръчките за пайове до рентабилно количество; безброй посещения до къщата, която бояджиите ремонтираха; тежки тайни размисли за пари. От работа и грижи вечер си лягаше толкова изтощена, че едвам успяваше да заспи. Но всичко това свърши. Оборудването беше доставено, заедно с гигантската печка, която караше сърцето й да бие силно всеки път щом я погледнеше; бояджиите почти приключваха с ремонта; три нови договора за пайове бяха преминали успешно етапа с мострите. Дългът, който трябваше да обслужва, лихвите, данъците и вноските я плашеха и в същото време я изпълваха с вълнение. Ако се справеше в първите една-две години, казваше си тя, наистина ще постигне нещо. Седеше на закуска с момичетата, слушаше как Айда инструктира Шърли, която щеше да я замести, и изпитваше странна лекота, сякаш беше направена от въздух и всеки миг щеше да отлети.

Айда говореше с обичайната си сериозност.

— Ако се наложи да накараш клиент да почака, не можеш да го оставиш просто ей така да си седи, както направи вчера. Трябва да покажеш интерес към него, да му внушиш, че се грижиш за него. Питай го дали не иска супа или нещо друго, докато чака.

— Или поне дали не иска да те опипа.

Айда не обърна внимание на подмятането на Анна, а продължи мрачно да говори. Когато в участъка на Анна седна нов клиент, Милдред й направи знак да си допие кафето.

— Седни, аз ще се погрижа за него.

Почти не му обърна внимание, само се чудеше дали плешивината на главата му си беше мургава по рождение, или беше загоряла от слънцето. Беше малка плешивина с черна коса около нея, но пак си беше плешивина. Докато той прелистваше менюто, тя реши, че все пак е обгорял от слънцето. След това забеляза, че целият е много почернял, но не само заради това приличаше на латиноамериканец. Беше висок като върлина и в омачкания си спортен костюм приличаше на момче. Имаше кафяви очи, а подрязаният му мустак беше много европейски. Всичко това тя отбеляза съвсем незаинтересовано, докато той не остави менюто и не я погледна.

— Защо изобщо гледам това? Защо хората четат менюто за закуска? Всеки знае точно какво смята да си поръча, но въпреки това продължава да чете.

— За да види какви са цените, разбира се.

Нямаше намерение да пуска шеги, но очите му я гледаха приятелски и репликата й се изплъзна от устата. Той щракна с пръсти сякаш току-що беше чул отговор на въпрос, който го бе измъчвал цял живот.

— Точно така. — Двамата се засмяха, а после той стана делови. — Готова ли си?

— Слушам.

— Портокалов сок, овесена каша, бекон, яйца на очи, не много препържени, препечена филийка и голямо кафе. Запомни ли? — Тя му изрецитира поръчката със същата интонация като неговата и двамата отново се засмяха. — И ако може малко по-бързо, че искам да успея да стигна до Ароухед и да поплувам преди залез-слънце.

— О, и на мен ми се ходи до Ароухед.

— Ами ела.

— Внимавай, защото може и да се съглася.

Когато се върна с портокаловия сок, той се усмихна и каза:

— Е? Аз сериозно те поканих.

— Казах ти да внимаваш. Може и аз да съм била сериозна.

— Знаеш ли кое би било изключително оригинално от твоя страна?

— Кое?

— Да се съгласиш ей така, веднага.

Внезапно я обзе силно вълнение. Спомни си, че в момента е напълно свободна. Всичките й пайове бяха приготвени и доставени, децата бяха със семейство Пиърс на плажа, бояджиите щяха да приключат до обяд, нищо не я задържаше. Сякаш за известно време Бог я бе отписал от плановете си и когато се обърна към мъжа, усети вятъра в косите си. Отиде до кухнята и повика Айда.

— Айда, мисля, че момичето се притеснява от мен. Струва ми се, че я изнервям. Все някога трябва да започне да се справя сама. Защо просто тихичко не си тръгна?

Айда погледна към господин Крис, който се занимаваше със счетоводството.

— Е, той много ще се зарадва да си спести някой цент.

— Разбира се.

— Добре, Милдред, тръгвай, желая ти много късмет с ресторанта и ще дойда в него при първа възможност. А надницата ти?

— Ще си я взема другата седмица.

— Точно така, когато дойдеш с пайовете.

Милдред взе бекона и яйцата и излезе от кухнята. Срещна очите на мъжа още преди да прекрачи прага и не успя да сдържи усмивката си, когато тръгна към него. Постави чинията пред него и попита:

— Какво си се ухилил?

— А ти защо си така усмихната?

— За разнообразие.

— По дяволите, харесвам те.

Всичко след това се случи бързо, задъхано и страстно. Той настояваше да тръгнат, тя каза, че трябва да закара колата си до дома. Той искаше да я следва, тя каза, че има да свърши някаква работа. Трябваше да провери дали ресторантът й е заключен, след като бояджиите са си тръгнали, но не се впусна в подробности. Разбраха се да се срещнат пред аптека „Колорадо“ в дванайсет и петнайсет. Анна пое задълженията си в ресторанта, а Милдред се забърза към съблекалнята, преоблече се, сбогува се набързо и излетя от заведението. Но не се прибра веднага у дома. Втурна се към „Бродуей Холивуд“ и си купи плажни принадлежности, като благодареше на късмета си, че е взела достатъчно пари, за да плати за тях. След това се качи на колата и пое към вкъщи. Часовникът на таблото показваше дванайсет без четиринайсет, когато стигна до алеята пред дома си. Паркира колата, затвори гаража и се втурна вътре с торбите, като по навик погледна към къщата на семейство Геслър. Щорите им бяха спуснати, очевидно бяха заминали за уикенда. Влезе, пусна и тя щорите, заключи вратата, провери хладилника, печката, бойлера и крановете. След това си свали роклята, облече си спортния костюм и си сложи шапка с голяма периферия. Отвори новата си плажна чанта и пъхна вътре покупките. Грабна от тоалетката гребен и също го пусна вътре. От банята взе чиста хавлиена кърпа и сапун и прибра и тях. След това затвори чантата, грабна едно манто и изскочи през вратата. Провери дали е заключила и пое с бавна стъпка по алеята, която комично контрастираше на бясната скорост, с която беше действала само преди секунди. Демонстрираше сдържаност и спокойствие, беше просто дама, излязла да поплува в събота. Чантата невинно се полюляваше на рамото й, мантото беше метнато небрежно на ръката й.

Но когато се отдалечи от дома си, отново ускори крачка. Почти тичаше, когато стигна до ресторанта си. Беше си заключен и един поглед през прозореца й бе достатъчен, за да установи, че бояджиите са си тръгнали. Обиколи го и обходи с очи всяка безценна част от него. Остана доволна, че всичко е наред, и тръгна към аптеката. Не беше изминала и две пресечки, когато чу клаксон толкова близо зад гърба си, че подскочи. Той беше само на метър от нея, седеше зад волана на голям син корд6.

— Свирнах ти и преди малко, но ти не се спря.

— Е, и двамата сме навреме.

— Качвай се. Охо, изглеждаш страхотно.

Поеха през Пасадена и решиха, че е време да си кажат имената. Когато той чу нейното, я попита дали има някаква връзка с „Пиърс Хоумс“. Тя отвърна, че е била „омъжена известно време за компанията“, а той изглеждаше доволен от това и обяви, че фирмата е строяла най-лошите къщи, чиито покриви винаги течали. Тя отговори, че това е нищо в сравнение с начина, по който изтичали парите, и двамата весело се разсмяха. Името му беше Берагон. Трябваше да й го каже буква по буква, докато тя се научи да го произнася правилно, а когато той постави ударението на последната сричка, тя попита:

— Френско ли е?

— Испанско, или поне така предполагам. Моят прапрадядо е от първите заселници. Нали се сещаш, безгрижните кабалерос, които прогонили индианците от земите им, отказвали да плащат данъци на краля и се продали на американците, когато президентът Полк започнал да анексира територии. Но ако питаш мен, старият глупак е бил италианец. Не мога да го докажа, но мисля, че оригиналното име е Бергони. Но щом е решил да се прави на испанец, аз нямам нищо против. Жабар или испанец, може да му се има толкова доверие, колкото на охлюва да подскочи, затова няма значение.

— А как е първото ти име?

— Монтгомъри, ако щеш вярвай. Но Монти не звучи толкова зле.

— Значи ако някога те опозная достатъчно добре, за да ти говоря на малко име, ще те наричам така.

— Обещаваш ли, г-жо Пиърс?

— Да, господин Берагон.

Тя беше доволна, защото всички тези подробности означаваха, че й е казал истинското си име, а не някакво измислено за изключителни случаи. Облегна се и безпокойството й, че просто са я забърсали за една вечер, изчезна.

Докато майка й правеше поредната си забележка за изчезването й през уикенда, Милдред едва се удържаше да не избухне. Последният час беше истинско мъчение. Позвъни на десетина номера, без да открие нищо, а госпожа Флойд седеше с нея и не спираше с разпалените си тиради срещу майките, които отпрашват нанякъде с разни мъже и оставят други хора да се грижат за децата им. Накрая в отчаянието си позвъни на госпожа Бидерхоф, която й каза в коя болница е Рей, както и още няколко неща, но сладникавите й благопожелания не успяха да подобрят настроението на Милдред. Веднага тръгна за Лос Анджелис и след като видя набързо Рей, седна при Бърт, Веда, свекърва си и господин Пиърс в края на болничния коридор. Чакаше заедно с тях лекаря и слушаше разказа на Бърт за случилото се. В петък вечер Рей била умърлушена, а предишния ден на плажа вдигнала температура, затова повикали доктор Гейл и той ги посъветвал да я заведат в болницата. Майка му го прекъсна и го поправи, че докторът изобщо не е казал това. Той наредил да я закарат у дома и те го направили. Но намерили къщата заключена и отново му позвънили. И чак тогава той решил да я заведат в болницата, защото нямало къде другаде да отидат. Милдред искаше да я попита какво не му е наред на техния дом, но преглътна въпроса.

Бърт отново започна да разказва: не било сериозно, просто настинка, а не грип, както били казали на Милдред.

— Лепенката на устната й нищо не означава. Просто някаква пъпчица, това е.

Майка му отново взе думата и продължи с натякванията, което накара Милдред да каже:

— Нито на теб, нито на когото и да било друг му влиза в работата къде съм била.

Свекърва й пребледня и изправи гръб, но господин Пиърс се намеси и тя се облегна назад със свити устни. Милдред се опита да си премълчи, но продължи:

— Бях в Лейк Ароухед, щом толкова искате да знаете. Приятели ме поканиха във вилата си край езерото и не виждам защо трябваше да съм единственият човек на света, който си остава у дома. Разбира се, че не трябваше да ходя. Това с готовност го признавам. Но тогава още не знаех, че имам роднини, които не могат да намерят къде да настанят едно болно дете, което е поверено на грижите им. Следващия път ще знам.

— Мисля, че майка е напълно права.

Досега Веда беше пазила хладен неутралитет, но когато чу за вилата край езерото, веднага разбра на чия страна да застане. Бърт изглеждаше нещастен и само мълчеше. Господин Пиърс я упрекна с тържествен глас:

— Милдред, всички се стараха да постъпят възможно най-добре и не виждам необходимост от лични нападки.

— Кой започна с личните нападки?

Никой не можеше да отговори на този въпрос и настъпи тишина. Милдред нямаше желание за крамоли, защото дълбоко в себе си усещаше, че Рей е много болна. Стори им се, че мина цяла вечност, преди доктор Гейл да се появи. Беше висок, прегърбен мъж, техен семеен лекар още от раждането на Веда. Заведе Милдред в болничната стая, погледна Рей и изслуша шепненето на дежурната сестра. След това каза окуражаващо:

— Имаме доста такива случаи, особено по това време на годината. Рязко вдигат температура, носът им започва да тече, отказват да се хранят и изглеждат много зле. А на следващия ден тичат наоколо. Но съм доволен, че я докарахме тук, а не в дома ви. Дори и с настинките трябва да се внимава.

— Радвам се, че сте изстискали онази пъпка. Аз смятах да го направя онзи ден, но просто забравих.

— Е, аз пък се радвам, че не сте я изстискали. Правилото е изобщо да не се пипат, особено ако са над горната устна. Не съм я изстискал. Поставих лепенка върху нея, за да не я пипа, това е всичко.

Милдред отведе Веда у дома и й разказа измислената история за хората, които се отбили в събота и я поканили край езерото. Не спомена имена, но ги представи като много богати и изискани. Съблече се на тъмно и чак тогава си спомни за пайовете. Легна си чак в три часа и беше изтощена.

През целия следващ ден беше обзета от необяснимо истерично усещане, че е лишена от нещо, за което цялото й същество копнееше: правото да бъде с детето си, да е близо до него, когато то има най-голяма нужда от нея. Но успя да зърне Рей само за няколко минути сутринта и за час след вечеря. Отиде до болницата рано и жизнерадостното бъбрене на медицинската сестра никак не я ободри. Сърцето й се сви, когато видя Рей — вече не беше весела и оживена, лицето й беше пламнало, дишаше тежко. Но не можеше да остане при нея. Трябваше да доставя пайове, да плаща на бояджиите, да провери съобщенията, да договори доставката на пилетата, да прави нови пайове. Чак когато стана време за вечеря, успя да намери свободно време, но нямаше никакъв апетит. Въртеше се нервно, докато Лети сервираше на Веда, след това натовари дъщеря си в колата и отиде за ново бдение край болничното легло. После се прибра, сложи Веда да си легне, но самата тя не можа да заспи.

Обади се в болницата в осем на следващата сутрин и когато получи окуражителни новини, остана на телефона и се опита да вмести бизнес задълженията си в следващите два часа. Около десет натовари пайовете на колата, обиколи клиентите си и пристигна в болницата към единайсет. Изненада се, когато видя, че доктор Гейл вече е там и шепне нещо в коридора на едър космат мъж по фланелка с голяма татуировка на ръката. После викна Милдред настрани.

— Не искам да изпадаш в паника. Но температурата й се е вдигнала. Вече е четиридесет градуса и това никак не ми харесва. Не ми харесва и онова нещо на устната й.

— Искате да кажете, че може да се е възпалило?

— Не знам и няма как да разбера. Взех проба от пъпката, както й от сополите, които излизат от носа й, и няколко кубика кръв. Вече пътуват към лабораторията. Ще ми се обадят веднага щом могат. Но ето какво искам да ти кажа, Милдред. Ако състоянието й наистина е сериозно, не можем да чакаме резултатите от лабораторията. Трябва да й се прелее кръв веднага. Този мъж тук е професионален кръводарител, той така си изкарва прехраната и няма да влезе в стаята, докато не получи двайсет и пет долара. Изцяло от теб зависи, но…

Без да се замисля колко бяха двайсет и пет долара за малките й спестявания, Милдред вече пишеше чек още преди лекарят да свърши с речта си. Мъжът поиска гаранция. Доктор Гейл подписа обратната страна на чека, а Милдред с потни от страх ръце, влезе в болничната стая. Погледът на детето беше мътен, лицето му гореше, а затрудненото му дишане беше съпроводено с непрекъснато мрънкане.

На устната й имаше нова лепенка, дори още по-голяма от първата, под която се виждаше марля, напоена в яркочервен антисептик. Медицинската сестра вдигна очи, без да спира да подава лед към малката трепереща устичка.

— Това стана, след като говорих с вас, госпожо Пиърс. През нощта беше спокойна, температурата й не се променяше и си помислихме, че след няколко часа ще се оправи. Но после просто ей така треската й се засили.

Рей се размърда и сестрата й заговори. Каза й, че майка й е тук, не може ли да познае майка си? Милдред също се обади:

— Мама е, скъпа.

— Мамо!

Рей стенеше и на Милдред й се прииска да я прегърне, но вместо това само хвана ръката й и я потупа. Влезе и доктор Гейл заедно с други лекари в бели престилки, медицински сестри и донора, който си беше навил ръкава, демонстрирайки цяла галерия от татуировки. Той седна, а Милдред остана права като каменна статуя, докато една сестра му мажеше ръката с дезинфектант. После излезе и започна да крачи напред-назад из коридора, бавно и тихо. Костваше й огромно напрежение на волята да издържи. Излязоха две сестри и един от лекарите, след тях и кръводарителят и няколко санитари. Тя влезе. Сестрата, с която беше разговаряла преди малко, седеше на леглото и държеше термометър и часовник. Доктор Гейл се бе привел и настойчиво се взираше в Рей.

— Температурата й е паднала, докторе.

— Добре.

— 38.3.

— Това е страхотно. Как е пулсът й?

— Също е паднал. До деветдесет и шест.

— Чудесно. Милдред, вероятно съм те вкарал в огромни разходи за нищо. Но все пак…

Излязоха в коридора, завиха и продължиха. Той й заговори спокойно:

— Не ми се искаше никак да го правя, Милдред, не ми се щеше да ти стоварвам този разход, но ще се погрижа всички харчове да са максимално оправдани. Ако трябва пак да го направя, ще ти кажа същото, което ти казах и тогава. Ето с какво си имаме работа. Всяка инфекция над устата се оттича в латералния синус, а това означава — мозъка. Нямаше как да знаем каква е тази пъпчица на устната й. Всичките й симптоми говореха за настинка, но също така биха могли да се дължат и на стрептококова инфекция и ако бяхме изчакали да се уверим, можеше да се окаже прекалено късно. Но начинът, по който реагира на кръвопреливането, показа, че алармата е била фалшива. Но те уверявам, че ако беше друго и не бяхме действали бързо, нямаше никога да си простя, нито пък ти.

— Всичко е наред.

— Случват се такива неща, нищо не можем да направим.

На етажа се чу звънец, после звукът му се повтори — пронизителен и настоятелен. На Милдред й се стори, че доктор Гейл се обърна прекалено бързо, а след това престана да ходи спокойно. Когато наближиха стаята, край тях се стрелна санитар с грейки в ръцете. Той влезе в стаята. Когато и тя го последва, видя как сестрата пъха грейките под завивките, които бяха натежали от нови одеяла.

— Втресе я, докторе.

— Санитар, повикай доктор Колинс.

— Да, господине.

През леда, който започна да обвива сърцето й, Милдред разбра, че този път тревогата не е фалшива. Седна и видя как лицето на Рей пребледня, а след това посиня; когато зъбките й затракаха, тя се извърна. Влезе санитар с още грейки, които сестрата пъхна под завивките, без да вдига очи. Последва го и доктор Колинс, нисък набит мъж. Той се наведе над Рей и я огледа, все едно беше насекомо.

— От пъпката е, доктор Гейл.

— Не мога да повярвам. Тя реагира на кръвопреливането…

— Знам.

Доктор Колинс се обърна към санитаря и му изстреля кратки заповеди: кислород, адреналин, лед. Санитарят се зае. И двамата лекари разглеждаха мълчаливо Рей, тракането на зъбите й беше единственият звук в стаята. След дълга пауза сестрата вдигна очи.

— Пулсът й се ускорява, доктор Колинс.

— Колко е?

— Сто и четири.

— Махнете грейките.

Сестрата издърпа грейките и ги хвърли на пода. Стаята започна да се пълни с хора. Появиха се още сестри, които вкараха кислороден апарат и бяла масичка, пълна с флакони и спринцовки. Стояха и чакаха нещо. Зъбите на Рей спряха да тракат и кожата на лицето й вече не беше синкава. По бузите й се появиха червени петна и сестрата пипна челото й.

— Температурата й се повишава, доктор Колинс.

— Махнете одеялата.

Две сестри махнаха одеялата, а трета се приближи с торба лед, която постави на главата на Рей. За миг всички стояха неподвижни и се чуваше само затрудненото дишане на момиченцето. Първата сестра докладваше пулса:

— Сто и дванайсет… Сто двайсет и четири… Сто трийсет и две…

Рей вече дишаше тежко като малко кученце, а стоновете й бяха толкова сърцераздирателни, че на Милдред й се доплака пред несправедливостта, че едно малко и безпомощно същество трябва да понесе такова страдание. Но седеше неподвижна, за да не разсее с нищо тези, от които Рей зависеше. Детето продължаваше да се мъчи и тогава изведнъж Милдред се вкамени. Дишането спря за секунда, след това се чуха три-четири кратки хрипа, после всичко утихна. Доктор Колинс махна припряно и две сестри се приближиха. Започнаха да вдигат и свалят ръцете на Рей, а доктор Гейл сложи кислородната маска на лицето й и Милдред усети буреносния мирис на газа. Доктор Колинс изпили гърлото на една ампула и отчупи крайчето. Напълни бързо спринцовка, вдигна завивките и я заби в бедрото на Рей. Първата сестра хвана китката й и Милдред я видя да среща погледа на доктор Колинс и мрачно да клати глава. Продължиха да я обдишват. След минута-две доктор Колинс напълни отново спринцовката и пак я заби в бедрото на Рей. Мина още минута и Милдред видя как сестрите се спогледаха. Докато доктор Колинс пак пълнеше спринцовката, тя стана. Вече знаеше истината и смяташе, че няма да понесе още едно бодване в безжизненото малко телце. Вдигна кислородната маска, наведе се, целуна Рей по устата и покри лицето й с чаршафа.

Само много свят акт можеше да компенсира случилото се и по едно време през нощта Милдред осъзна какъв трябва да бъде той и така намери покой. Даже може би нещо повече от покой. Имаше нещо неестествено и нездраво в начина, по който вдиша мириса на Веда, когато реши да посвети остатъка от живота си на това дете, което бе пощадено, и в категоричната й убеденост, че не бива да се проваля и че ресторантът трябва да бъде отворен днес, както бе обявено. Стана по изгрев-слънце, все още изпълнена с непоколебимост, приготви съдовете за пайовете и брашното, консервите и всичко, което трябваше да отнесе в ресторанта. Имаше много багаж, който внимателно се опита да натъпче в колата, но въпреки това трябваше да направи няколко курса. След последния завари персонала вече да я чака — сервитьорка на име Арлин и филипинец на име Панчо, който имаше двойното задължение да мие чинии и да бели зеленчуци. И двамата бяха наети предната седмица по препоръка на Айда. Арлин беше дребно сравнително хубаво момиче на двайсет и пет години и не изглеждаше много обещаващо, но Айда каза добри думи за нея. По всичко личеше, че Панчо е пристрастен към ярките дрехи и така си беше спечелил враждебността на Арчи, но се справяше отлично със задълженията си в кухнята.

Милдред забеляза кремавия костюм на Панчо, но не каза нищо. Даде им униформите и им намери работа. Трябваше да почистят основно ресторанта и веднага щом приключеха със залата за клиентите, трябваше да окачат памучните пердета, които лежаха на купчина на пода. Показа им корнизите и след като Панчо я увери, че е виртуоз с отвертката, се върна вкъщи с колата, взе пайовете и тръгна да ги доставя.

Когато се върна, гледката я накара да затаи дъх. Панчо наистина се беше справил чудесно, всички корнизи бяха поставени и той вече окачваше последните завеси. Арлин беше приготвила масите и купчината дърво, метал и плат в ъгъла вече се бе превърнала в ресторант — уютен, чист и приканващ. Милдред все още имаше да свърши много неща, но когато от химическото чистене доставиха салфетките, не се сдържа да нареди една маса, за да види как ще изглежда. Стори й се красива. Червено-белите пепитени покривки се съчетаваха приятно с кленовото дърво и керемидената униформа на Арлин, точно както си го бе представяла. Тя се разходи, изпивайки гледката с очи. След това даде нареждания какво да се прави в кухнята, качи се на колата и тръгна по задачи.

Една сутрин няколко месеца по-късно тя пътуваше с колата от Ароухед заедно с Монти. Той вече беше част от живота й, макар и не чак толкова задоволителна, както й се бе струвало в първите една-две седмици. Първо откри, че голяма част от привличането й към него бе физическо, а това й се струваше обезпокоително. Досега сексуалните й преживявания бяха ограничени, рутинни и скучни, дори в първите дни с Бърт. Тази гореща страстна възбуда, която Монти разпалваше в нея, й се струваше някак срамна; освен това се боеше, че може да загуби контрол над нея и това да повлияе на работата й, която беше започнала да се превръща в целия й живот. Защото въпреки неудачите, гафовете и катастрофите, които понякога я караха да избухва в сълзи, малкият ресторант просперираше. Трудно бе да се каже дали има наистина някакви бизнес умения, но здравият й разум и трудолюбието, което сякаш никога не я напускаше, засега й вършеха идеална работа. Бързо разбра, че продажбите на цели пайове са ключът към всичко останало и упорито продължи да развива тази част от дейността си, докато накрая тя започна да плаща всички разходи, дори й оставаше нещо отгоре, след като изплатеше и надницата на Ханс — пекаря, който нае. Приходите от ресторанта бяха чиста печалба, или щяха да станат веднага щом погасеше дълговете си, които все още бяха отвратително големи. Затова възможността Монти да съсипе безценната й кариера наистина я плашеше.

Освен това усещаше как комплексът й за малоценност, който той събуди у нея в онази първа нощ край езерото, все повече се задълбочаваше. С небрежните си подигравки беше успял да омаловажи успехите й, да ги направи незначителни. За нея ресторантът беше Светият Граал, получен с огромни усилия и жертви, а за него беше будка за пайове. Веда бързо възприе това определение и го съкрати за удобство на „будката“. Монти понякога водеше приятелите си там, представяше й ги и я канеше да седне с тях, но тя забеляза, че са само мъже. Никога не беше виждала негова приятелка, нито член на семейството му. Веднъж неочаквано бе обърнал колата към Пасадена и й беше казал, че иска да й покаже дома си. Тя се притесни от вероятността да се срещне с майка му, но когато стигнаха, се оказа, че нито тя, нито сестра му са у дома, а прислугата си беше тръгнала. Тя намрази огромния задушен палат още от пръв поглед, едва не намрази самия него заради неприятното чувство, което изпита, когато я въведе през задния вход. Нямаше секс онази вечер и той изглеждаше озадачен и обиден от поведението й. У нея нарастваше подозрението, че за него тя беше просто жена от простолюдието — забавна, с хубави крака, ласкава и отзивчива в леглото, но все пак просто жена от простолюдието.

Въпреки това никога не отказваше поканите му, не си поставяше спирачки, въпреки предупрежденията на инстинкта си, не направи нищо, което би изложило на риск връзката им, която знаеше, че е обречена. Защото той бе донесъл нещо изключително в живота й — близостта й с Веда, която възникна с появата му и тя се боеше, че ще изчезне заедно с него. Монти изглеждаше привързан към Веда. Водеше я навсякъде със себе си — на мачове по поло, на изложения на коне, у майка си, признаваше я за социално равна, нещо, което отказваше на Милдред, а детето живееше в елегантен рай, пълен с елитни жребци. Милдред също живееше в свой собствен рай — по-скромно устроен, леко вгорчен от наранена гордост, но и в него се чуваше музика от арфи. Тя се къпеше в лепкавата любов на Веда и купуваше безропотно скъпите аксесоари, които раят на дъщеря й изискваше: екипи за езда, голф, плуване и тенис; несесери с монограми. Милдред не познаваше никого в Пасадена, но й стигаше утехата, че Веда познава всички там и толкова често виждаше снимките й в светските страници, че скоро престана да й прави впечатление. И докато това продължаваше, Милдред се примиряваше с Монти, с дразнещия му мироглед, с хлапашката му надменност, с пренебрежението му към нея, което болезнено я нараняваше. И не просто го търпеше, а бе залепнала за него.

Точно в тази сутрин обаче тя беше в приятно настроение. Беше се наспала добре след романтична вечер; отново беше ранна есен, дърветата в планината бяха пожълтели и тя говореше високопарно за господин Рузвелт. Напоследък често й се случваше да говори високопарно, особено за политика. Скоро след като влезе в бизнеса, стана дяволски наясно с данъците, а това съвсем естествено я отведе към политиката и господин Рузвелт. Каза, че смята да гласува за него, защото той ще сложи край на цялото това разточителство на Хувър и ще внесе ред в бюджета. Кому са нужни изобщо всички тези безполезни хора, които искат помощи, питаше тя. И защо изобщо Хувър дори обмисля да направи нещо за тях. Нищо им нямало, само дето били прекалено мързеливи. И да не й приказвали, че не всеки можел да се справя, независимо от рецесията, трябвало им само малко хъс. Монти може би долови самодоволните нотки в думите й и опита й да му обърне внимание върху онова, което сама бе направила с малко хъс. Във всеки случай я слушаше с половин ухо и накрая рязко попита:

— Може ли да ти кажа нещо?

— Ако е нещо в подкрепа на Хувър, не искам да го чувам.

— За Веда е.

— Какво е намислила пък сега?

— Иска да се занимава с музика… Е, какво пък толкова. Не ми е работа да ти давам съвети. Знам само как се чувства детето.

— Тя взима уроци.

— Взима уроци от някаква неудачница в Глендейл и се възмущава. Смята, че не напредва. Е, не е моя работа.

— Продължавай.

— Според мен в нея има нещо.

— Винаги съм казвала, че е талантлива.

— Да казваш, че е талантлива, и да се погрижиш за това, са две различни неща. Не се сърди, но мисля, че разбираш повече от пайове, отколкото от музика. Смятам, че трябва да я повериш на грижите на някой, който наистина ще я шлифова.

— Кой например?

— Ами има един човек в Пасадена, който може да направи чудеса с нея. Може и да си чувала за него — Чарли Ханън, допреди няколко години беше доста известен концертиращ музикант. После белите му дробове пострадаха и той се озова тук. Вече не се занимава почти с нищо. Той е органист, хоров диригент и какво ли още не в нашата църква, води кротък живот, но обучава няколко ученици. Сигурен съм, че мога да го заинтригувам да започне да се занимава с нея. Ако я вземе, наистина ще напредне.

— Ти пък откога знаеш толкова за музиката?

— Нищо не знам за музиката. Но майка ми знае. Спонсорира филхармонията от години и е наясно с всичко в тази област. Смята, че хлапето наистина има талант.

— Аз пък така и не познавам майка ти.

Монти не отговори на тази язвителна забележка. Но помълча няколко минути.

— Друго, което ме кара да си мисля, че е талантлива, е начинът, по който работи. Добре, съгласен съм, че разбирам само от коне, но когато видя някой рано сутрин на терена, преди всички да се опитва да си усъвършенства удара, си казвам: е, може би някой ден ще стане добър състезател по поло.

— Май е така.

— С нея е същото. Доколкото знам, не пропуска да се упражнява на стария раздрънкан шкаф у дядо си, а когато идва у майка ми, първо свири два часа сутринта и чак тогава започва да мисли за тенис, езда или каквото там мама е предвидила за нея. Работи упорито и няма нужда да си музикант, за да го забележиш.

Въпреки религиозната й убеденост, че Веда има талант, Милдред не беше впечатлена. Познаваше дъщеря си прекалено добре и не тълкуваше фактите като Монти. Упоритите й упражнения на пианото у госпожа Берагон можеха да означават страст и отдаденост към музиката, но също така можеха да означават горещо желание цялото домакинство да разбере за присъствието й. А този господин Ханън може и да е бил някога прочут пианист, но фактът, че сега свиреше на орган по църквите на Пасадена, хвърляше известна сянка на съмнение върху избора му за учител. Милдред беше сигурна, че тук става въпрос за един от подмолните планове на Веда. Освен това никак не й харесваше това, което очевидно започваше да се превръща в конспирация — да й казват какво трябва да направи за детето си и да й намекват, че според стандартите на Пасадена свършеното от нея никак не е достатъчно.

Известно време не спомена нищо на тази тема пред Веда. Но мисълта не й даваше мира и започна да я изпълва със страх, че вероятно отказва на детето си това, от което то наистина имаше нужда. Една вечер Веда избухна и започна да хули госпожа Уитакър — жената, на която Милдред плащаше по 50 цента на седмица, за да дава уроци на Веда. Но този път тирадата й не звучеше толкова фалшиво, колкото обикновено. Милдред се разтревожи и веднага я попита дали ще е по-добре да й преподава господин Ханън от Пасадена. Последва развълнувано танцуване наоколо и на нея й стана ясно, че ще се подчини на желанието на дъщеря си. Обади се, насрочи среща и в уговорения следобед приключи набързо с работата си и се втурна към вкъщи, за да вземе Веда и да я заведе при учителя.

За случая беше приготвила най-хубавите й дрехи: кафява копринена рокля, кафява шапка, обувки от алигаторска кожа и копринени чорапи. Веда се прибра от училище, видя купчината на леглото и разпери ужасена ръце.

— Майко! Не мога да се издокарам! О, това би било толкова провинциално!

Милдред разбра какво й казва с този светски тон, затова въздъхна, прибра дрехите и се загледа във Веда, докато тя си приготвяше облеклото, което според нея би било подходящо: кафяв пуловер, плисирана пола, яке, кожена барета, вълнени чорапи и обувки с равни подметки. Но извърна очи, когато дъщеря й започна да се облича. За година и половина във външността й бяха настъпили някои промени. Все още не беше над средния ръст, но надменната й походка я правеше да изглежда по-висока. Бедрата й бяха все така стройни, но бяха започнали апетитно да се закръглят. Краката й бяха като на Милдред до последния изящен контур. Но най-забележима беше промяната в това, което Монти грубо наричаше Млекоцентралата — на гръдния й кош буквално за една нощ се бяха появили две обли, напращели повдигнати издатини. Бяха големи дори за зряла жена, а за дете на тринайсет години бяха направо плашещи. Те предизвикваха мистични усещания у Милдред, караха я да си мисли трепетно за любов, майчинство и подобни млечни неща. Когато Монти пренебрежително ги обяви за „вулгарни“ и каза на Веда да си купи хамак и да ги прибере в него, Милдред беше шокирана, почервеня и побесня. Но Веда весело се засмя и най-делово си купи сутиени. Трудно й беше да си представи дъщеря й да се изчерви за каквото и да било. А сега с този бюст — Млекоцентралата — и с леко заоблените си бедра, тя се движеше наперено като горда чистокръвна гълъбица.

Господин Ханън живееше съвсем близо до центъра на Пасадена, в къща, която изглеждаше съвсем обикновена отвън, но вътре се оказа гигантско студио, разположено на целия първи и част от втория етаж. Милдред беше поразена не само от огромните му размери, но и от празнотата му. Вътре нямаше нищо друго, освен роял, дълги полици с ноти, дървена пейка до едната стена и бронзов бюст в единия ъгъл, на който имаше надпис „БАУЕР“. Самият господин Ханън беше набит мъж на около четиридесет години с криви крака, едър гръден кош и огромни длани. Малко приведената му стойка и разчорлената прошарена коса намекваха за болестта, за която и Монти беше споменал. Държеше се приятелски и бъбреше с Милдред, докато тя свали защитата си и стана разговорлива. Когато спомена за ресторанта, Веда метна нервно глава, но господин Ханън каза „А!“ по доста ласкателен начин, спомни си, че е чувал за него, записа си адреса и обеща да намине. След това небрежно се прехвърли на Веда, погледна нотите, които бе донесла, и каза, че е най-добре да приключват с неприятната част. Веда изглеждаше малко нерешителна, но той й махна да сяда на пианото и й каза да изсвири нещо — каквото и да е, но само да е кратко. Веда тръгна тържествено към инструмента, седна на скамейката, изви ръце като истинска професионалистка и се замисли. Господин Ханън се настани на пейката край стената до Милдред и също се замисли. След това Веда засвири нещо, което на Милдред й беше известно като Прелюдия от Рахманинов.

За първи път от доста месеци чуваше дъщеря си да свири и беше впечатлена. Не беше много сигурна в музикалната част, освен че шумното дрънчене й се стори великолепно. Но нямаше никакво съмнение относно авторитетния начин, по който Веда вдигаше и отпускаше дясната си ръка или пък прекръстосваше лявата отгоре. Изпълнението набираше скорост, докато стигна до разтърсващата кулминация, а след това необяснимо се срина. Веда изсвири раздразнено един акорд.

— Винаги съм искала да го изпълня точно по този начин.

— Ще кажа на господин Рахманинов, когато го видя.

Господин Ханън прозвуча малко иронично, но после сбърчи вежди и погледна остро Веда. Това я отрезви и тя довърши пиесата. Той не коментира, само стана, взе някакви ноти и ги сложи пред нея.

— Да видим как четеш ноти.

Веда издрънка това парче равно, все едно свиреше механично пиано, а господин Ханън ту се смръщваше като при силна болка, ту се взираше напрегнато в нея. Когато в помещението милостиво се възцари тишина, той извади калъф за цигулка, постави го до Милдред, отвори го и започна да маже лъка със смола.

— Да опитаме акомпанимент. Как ти беше името?

— Госпожица Пиърс.

— Ъ…?

— Веда.

— Акомпанирала ли си някога, Веда?

— Малко.

— Малко, какво?

— Моля?

— Трябва да те предупредя, Веда, че с по-младите ученици съчетавам общото възпитание с музикалните напътствия. И ако не искаш да ти издърпам ухото, ще ме наричаш „господине“.

— Да, господине.

На Милдред й се искаше да се разсмее с глас, когато видя как Веда изведнъж стана мека и почтителна. Но се направи, че не е чула нищо и поглади копринената подплата на калъфа на господин Ханън сякаш беше най-интересното парче плат, което някога бе виждала. Той вдигна цигулката и се обърна към Веда.

— Това не е моят инструмент, но трябва да те чуя как акомпанираш, така че ще свърши работа. Дай ми ла.

Веда натисна един клавиш, той настрои цигулката и постави ноти на пианото.

— Добре, свири пъргаво, не се влачи.

Веда погледна с празен поглед нотите.

— Защо сте ми дали партията на цигулката?

— ?

— Господине.

— О, така ли съм направил?

Прегледа полиците и поклати глава.

— Е, партията на пианото е някъде тук, но в момента не я виждам. Добре, гледай цигулковата партия и сама си измисли акомпанимента. Да видим. Имаш четири такта, преди аз да се включа. Отброй последния на глас.

— Господине, но аз дори не знам…

— Започвай.

Веда хвърли отчаян поглед към нотите, след това изсвири дълго неуверено въведение, което завърши във високите тонове. После натисна тежко басите и отброи:

— Едно, две, три, четири и…

Дори и Милдред забеляза, че цигулката със сигурност не беше инструментът на господин Ханън. Но Веда продължаваше да удря басови акорди и когато той спря, тя повтори дългата мелодия от началото, натисна отново басите, преброи на глас и той отново се включи. Това продължи известно време, но на Милдред й се струваше, че свиренето става все по-гладко. Когато господин Ханън отново спря, Веда пропусна дългата мелодия и я замени с последните акорди, които той бе изсвирил, и когато той пак се включи, всичко стана съвсем плавно. Накрая господин Ханън остави цигулката и отново се взря във Веда.

— Къде си учила хармония?

— Никога не съм учила хармония, господине.

— Хм — каза той и закрачи из стаята. — Е — каза накрая замислено, — техниката ти е просто ужасна. Звучиш като ксилофон, влюбен в латерна, но това може да се поправи. А самонадеяността ти е направо невероятна. Това със сигурност трябва да се поправи. Вече малко я пооправихме, нали?

— Да, господине.

— Но… изсвири отново онова от Рахманинов по начина, по който каза, че винаги си искала да го изсвириш.

Веда неохотно се подчини. Той вече седеше на скамейката до нея, стовари огромната си лапа върху клавишите и започна да свири заедно с нея. През Милдред премина тръпка, предизвикана от начина, по който той докосваше пианото и изтръгваше от него богати, мрачни и вълнуващи звуци. Забеляза, че ръката му вече не беше космата и груба, а придоби безкрайна грация. Той огледа клавишите и каза:

— Да предположим, че наистина го изсвириш по този начин. Ще си имаш проблеми, не мислиш ли? — Той натисна още няколко акорда. — А какво ще направиш от тук нататък?

Веда също изсвири един-два акорда и той внимателно ги повтори след нея. След това кимна:

— Да, можеше и така да е композирано. Но наистина смятам, че начинът на господин Рахманинов е по-добър. В твоя откривам известна баналност, ти не мислиш ли така?

— Какво е баналност, господине?

— Искам да кажа, че го правиш сладникаво. Евтино. Прилича малко на „Поет и селянин“ от Супе. Изсвири го една октава по-високо и сложи малко трели и ето ти я „Чуй присмехулника“9.

Веда изсвири мелодията с октава по-високо, вкара малко трели, добави и акорд от „Чуй присмехулника“ и силно се изчерви.

— Да, господине, май сте прав.

— Но пък имаш музикален… усет. — Това му се стори толкова невероятно, че поседя в мълчание известно време, преди да продължи: — Имам много ученици с талантливи пръсти, но малко са тези, които имат нещо в главата си. За твоите пръсти, Веда, не съм сигурен. Има нещо в начина ти на свирене, което не е точно както трябва, но няма значение. Ще видим какво можем да направим по въпроса. Но виж, главата ти е друга работа. Четеш ноти забележително, което е знак, че си имам работа с истински музикант. И този номер, който ти погодих, като те накарах да импровизираш акомпанимента в онзи гавот… Разбира се, че не се справи добре, но беше удивително, че въобще успя да го направиш. Не знам защо реших, че ще успееш, може би заради идиотската ти интерпретация на Рахманинов. Така. — Той се обърна към Милдред. — Искам я при мен два пъти седмично. Ще й преподавам един урок пиано, хонорарът ми е десет долара, урокът е половин час, така че ще ви струва скъпо. Ще й преподавам и един урок музикална теория, който ще е безплатен. Не съм сигурен какво ще излезе и затова няма да е честно да ви карам да плащате за експериментите ми. Но тя все ще научи нещо, най-малкото ще й избия част от това високомерие. — След като каза това, той смушка здраво Веда в ребрата. — Предполагам, че нищо няма да излезе, ако трябва да сме честни. Мнозина са призваните в тази област, малцина са избраните и почти никой не успява да разбере колко трябва да е добър, преди наистина да стане добър. Но… ще видим… Боже, Веда, свиренето ти е ужасно. Би трябвало да ти взимам по сто долара на урок само защото трябва да те слушам.

Веда се разплака, а Милдред само се взираше като ударена от гръм. Почти не беше виждала това студено дете да плаче, а ето я сега: от очите й се стичаха две вадички и капеха на сребристи капки по кафявия пуловер. Господин Ханън махна тържествено с ръка.

— Остави я да реве. Това е нищо в сравнение със сълзите, които ще лее, докато приключа с нея.

Веда продължи да плаче, не спря и когато се качиха в колата и поеха към вкъщи. Милдред непрекъснато я потупваше по ръката и напълно се отказа от идеята да я подкачи за обръщението „господине“. Веда заговори, като се задавяше от истерия.

— О, майко… толкова ме беше страх… че няма да ме приеме. А после се оказа… че ме иска за ученичка. Каза, че имам нещо… в главата си. Майко… в главата си!

Тогава Милдред разбра, че във Веда нещо се беше пробудило, че то съвсем не беше фалшиво и беше същото, в което тя самата безмълвно бе вярвала през всичките тези години. Сякаш пред нея внезапно се бе появила Витлеемската звезда.

Така Монти беше отмъстен, но когато една вечер в гостната Милдред се присламчи към него и поиска да поговорят за случилото се, резултатът не беше много добър. Той запали цигара и започна да изрежда причините, поради които смяташе, че у Веда „има нещо“. Всичките те бяха чудесни и все в полза на Веда, но май все не уцелваха най-важното. Когато тя се опита да преодолее навика му да се отнася към всичко с надменно безразличие и отбеляза колко прекрасно е, че се е досетил, той се почувства неудобно от гальовността й и я прекъсна малко грубо. По дяволите, каза той. Всеки, който познава детето, би направил същото на негово място, защо да си приписва заслуги? След това сякаш се почувства отегчен от цялата тема и започна да й сваля чорапите.

— Скъпа, какво ще правиш с отмяната?

— Имаш предвид отмяната на Сухия режим?

— Да, точно нея.

— Защо? Не виждам как ще ме засегне.

— Даже много ще те засегне.

Госпожа Геслър, която пиеше кафе с Милдред точно преди затваряне, заговори много бързо. Според нея отмяната била въпрос на седмици и щяла да преобърне целия ресторантьорски бизнес с главата надолу.

— Хората са полудели за алкохол, за свястно питие без примеси, без етер или формалдехид в него, което да могат да изпият открито, без да се налага да съобщават парола на някакъв бандит, който си показва само лицето през дупката. Заведенията, които схванат новата ситуация, ще спечелят много, а тези, които не успеят, ще потънат. Ти си мислиш, че въртиш добра търговия тук, нали? И че хората ще се задържат при теб, защото те харесват, обожават пилетата ти и искат да помогнат на една смела жена да се справи с живота? Друг път. Когато разберат, че няма да им сервираш алкохол, ще се огорчат. Ще те сложат в резервния списък и ще ходят някъде, където ще получат това, което искат. И късметът ти ще секне.

— Искаш да кажеш, че трябва да започна да продавам алкохол?

— Ще бъде законно, нали?

— Дори не бих се замислила за това.

— Защо?

— Да не мислиш, че искам да превърна заведението си в бардак?

Госпожа Геслър запали цигара и започна нервно да я тръска в мексиканските пепелници на Милдред. После започна да хока приятелката си заради предразсъдъците й, глупостта й и неумението й да бъде в крак с времето. Милдред се раздразни, че й казва как да си управлява бизнеса, и започна да й отвръща, но срещу всеки неин аргумент госпожа Геслър вадеше два нови. Не спираше да й напомня, че когато отново разрешат алкохола, той няма да е това, което е бил преди. Ще бъде на уважение и ще изправи ресторантьорския бизнес на крака.

— От това страдат заведенията за хранене още от войната. Продаваш вечеря за осемдесет и пет миризливи цента, а ако сервираш питиета, ще можеш да получиш и долар, може би дори долар и четвърт. Скъпа, говориш неразумно и започваш много да ме дразниш.

— Но аз не разбирам нищо от алкохол.

— Обаче аз разбирам.

Нещо в поведението на госпожа Геслър подсказваше, че точно натам е водела разговора през цялото време. Запали нова цигара, хвърли остър поглед към Милдред и продължи:

— Чуй ме сега. И ти, и аз знаем, както и всички останали, че Айк се занимава с превози. Но отмяната на Сухия режим ще го удари силно. Ще трябва бързичко да се заемем с нещо друго, докато се реорганизираме. Което значи, че аз трябва да се заема с нещо. Какво ще кажеш за следното: да започнеш да продаваш алкохол, а аз да ти удържам по десет процента за всичко, което ти доставям, плюс бакшишите, ако има такива, стига да не съм прекалено горда да ги взема, което не просто е невероятно, скъпа, а е направо невъзможно.

— Ти? Барманка?

— Защо не? Ще съм много добра.

На Милдред това й се стори толкова смешно, че се смя, докато чу как един от шевовете й се спука. Въпреки работата, притесненията и усилията беше започнала малко да напълнява. Но на госпожа Геслър не й беше до смях. Беше напълно сериозна и през следващите няколко дни не спря да опява на Милдред. На нея цялата идея продължаваше да й се струва абсурдна, но докато ходеше в центъра да доставя пайове, започна да дочува някои неща. А после, когато в щат след щат взеха да отменят Сухия режим, вече всички говореха само за това — както господин Крис, така и собствениците на големи кафетерии трескаво се чудеха какво да правят. И тя се уплаши. Трябваше да поговори с някого, а по тези въпроси нямаше много доверие на Бърт и абсолютно никакво на Монти. Внезапно й хрумна да се обади на Уоли. Често го виждаше покрай сделката им с недвижимия имот, но предишните им отношения благодарение на странните особености на човешката памет по негласно споразумение бяха напълно изтрити, все едно че никога не са съществували. Уоли дойде един следобед, изслуша дилемата на Милдред и поклати глава:

— Не разбирам какво се чудиш и маеш. Разбира се, че ще продаваш алкохол.

— Искаш да кажеш — че ще ми се наложи, за да запазя бизнеса си?

— Искам да кажа, че от това ще изкараш пари. — Той се взря в нея по обичайния си начин, погледът му беше едновременно разсеян и опърничав. Сърцето й леко подскочи. Незнайно защо, за първи път поглеждаше проблема от тази страна. Той продължи, малко ядосан на глупостта й: — Какво толкова? От всяко продадено питие печалбата ти ще е около осемдесет процента, дори след като платиш алкохола. Така ще докараш повече хора да вечерят при теб. Щом Луси Геслър иска да поеме тази дейност, така да бъде. Никой не разбира от алкохол повече от нея. Започни, и то веднага. Нещата бързо се променят. И се погрижи да сложиш надпис „Коктейли“. Те точно това чакат. Сложи червен надпис отпред, за да знаят, че й ти разбираш колко е важно това.

— Ще ми трябва ли някакво разрешително?

— Аз ще се погрижа за него.

Следващия път госпожа Геслър завари Милдред в доста по-различно настроение. Кимна одобрително на предложението на Уоли за надписа, след това стана сериозна и делова за останалите задължителни приготовления.

— Ще ми трябва бар, но няма място за него, освен ако не направиш някои промени, така че ще се наложи да се оправям с подвижен. Ще бъде една количка, с която ще обикалям от маса на маса. Така ще правят временно в повечето заведения. Трябва да се изработи по поръчка и ще ти струва триста долара. После ще ми трябват и около двеста долара за алкохола. Трябва да са повече, но в началото няма да мога да ги получа. Освен това искам два кожени стола и ниска масичка близо до вратата. Когато не обикалям масите, ще въртя търговия там и ще продавам питиета на хората, които чакат за маса, за да вечерят. Освен това ще ми трябва превоз, само за мен. Твоят човек Панчо има приятел, който ще свърши работа, казва се Джоузи. Няма да можеш да го ползваш за друга работа, защото ще трябва да мие чаши през цялото време — и то така, както аз искам; да носи бира от хладилника, когато му наредя, да слага виното в лед, да ми помага за всичко, за което се наложи. Ще ми трябват и чаши за коктейли, за уиски и за вино — не прекалено много, но трябва да имаме подходящи чаши за всяко питие. После — ще видим. Ще имаме нужда и от кочани със специални сметки за бара, които ще са отделни от другите. Само така ще държим счетоводството в ред. Това е, общо взето, всичко, за което се сещам в момента.

— Колко ще ни излезе общо?

— За начало — около петстотин долара — за бара, чашите, мебелите и сметките. Алкохолът е извън тази сума, но ще платиш доставката в понеделник и дотогава вече ще сме спечелили някой и друг долар.

Милдред преглътна и каза на госпожа Геслър, че ще й отговори на следващия ден. През нощта лежа будна и умът й блуждаеше, за да открие откъде да намери петстотин долара. Пазеше малък резерв от двеста-триста долара, но не смееше да го пипа, защото от опит знаеше, че непрекъснато възникват извънредни ситуации, които изискват на часа пари в брой. Мина доста време, докато мисълта й най-накрая се стрелна към единствената възможност да намери парите — като посегне на сметката за пианото на Веда. В нея вече имаше 567 долара и в мига, в който се сети за това, се опита да го забрави и започна трескаво да търси варианти. Но скоро беше наясно, че няма друг избор и че Веда няма да има пиано за Коледа. И отново се задуши от гняв — не към госпожа Геслър или отмяната на Сухия режим, нито пък към обстоятелствата, предизвикали този обрат, а към Монти заради парите, които й струваше, заради онези безкрайни десетачки и двайсетачки, които щяха да й помогнат да си реши проблема, ако не ги бе дала на него. Изпадна в такова състояние, че скоро се наложи да стане, да си облече халата и да си направи чаша чай, за да се успокои.

Известно време след това Милдред беше прекалено заета, за да обръща внимание на Веда. След като се отърва от Монти, имаше повече пари въпреки вноските за пианото и всичко останало. Независимо че времената бяха трудни, бизнесът й се разрастваше; барът се оказа печелившо допълнение; но най-важното беше, че успя да плати последните пари, които дължеше за имота и за оборудването. Пайовете натоварваха ужасно кухнята, затова вдигна пристройка към паркинга и отдели производството им от ресторанта. Имаше известни трудности с регулацията. Но когато представи приемливи застроителни планове, според които тя изглеждаше като голям частен гараж и се съгласи да не поставя други рекламни знаци, освен неоновия надпис, който вече беше окачила, проблемът се разреши. Когато това приключи, добави към менюто още сладкиши, които лесно се разнасяха с ресторантски колички и нямаше никакви трудности с продажбата им. Скоро Ханс имаше нужда от помощник, а после и от още един. Купи нов камион, този път наистина хубав. Горе-долу по същото време върна колата, която така и не се оправи след пораженията от бурята, и си купи нова — лъскав кафяв буик с бели гуми, който Веда целуна, когато търговецът им го продаде.

Айда, вече редовен посетител на ресторанта, видя пристройката и се замисли. После една вечер започна да убеждава Милдред да отвори ново заведение в Бевърли Хилс и да я назначи за управител.

— Милдред, знам какво говоря. Там плачат за място, в което да се продават десерти. Помисли си какво забавление тече в Бевърли Хилс. Кинаджиите правят партита всяка вечер и десертите са истинско главоболие за жените им. А ти лесно можеш да им дадеш това, което им трябва, виж как се справяш тук. И помисли за приходите. За продажбата на газирана вода. На сандвичи. И мога да го направя само с четири момичета, един човек за напитките, един готвач и мияч на чинии.

Милдред не искаше да поема рискове, когато имаше вече сигурност, затова не бързаше. Но отиде до Бевърли Хилс, поразпита и започна да подозира, че Айда е права. Докато разузнаваше един следобед, се натъкна на свободен имот, който беше идеален за целта. Когато разбра, че може да го вземе за абсурдно нисък наем, взе решение. Последва още един трескав месец, в който се купуваха мебели, правеха се ремонти и промени. Искаше да обзаведе всичко с кленово дърво, но Айда упорито настояваше за светло зелени стени и удобни тапицирани сепарета. Милдред се съгласи, но един ден преди откриването едва не припадна. Без да се допита до нея, Айда беше поръчала голямо количество плодови консерви, сладкиши, здравословен хляб и други неща, за които тя нищо не знаеше. Айда обаче заяви, че разбира доста от това или поне толкова, колкото е необходимо. До края на седмицата Милдред не само че не се убеди в този факт, но вече беше напълно объркана. Но Айда беше като в транс:

— Милдред, в играта сме. Първо, правя обеди почти като в „Браун Дарби“ — за хора, които не искат пушена бяла риба и хамбургери, а моите малки сандвичи и плодови салати. Само да чуеш коментарите! Едва успявам да ги изгоня, преди да дойдат колежанчетата, прекрасни възпитани деца, прибиращи се от Уестууд, които желаят да изпият по един шейк, преди да идат да играят тенис. Когато си тръгнат, започвам да сервирам чай, а след това и вечеря за онези, които искат да хапнат нещо леко, преди да отидат на кино или нещо подобно. И накрая — започват късните продажби за клиентите, които идват за по чаша горещ шоколад и просто да поговорят. От дванайсет на обяд до полунощ все имам работа. А това, което поръчват за вкъщи — направо ще ти спре дъхът!

И сметките потвърдиха думите й. Айда искаше по трийсет долара на седмица плюс два процента от печалбата. Надяваше се с времето да печели по петдесет долара на седмица. Още първата събота Милдред й написа чек за 53 долара и 71 цента.

Но не всичко вървеше гладко. Когато госпожа Геслър чу какво е направила Милдред, се разгневи и поиска да знае защо Айда е получила привилегията да управлява ресторанта в Бевърли Хилс, а не тя. Милдред се опита да й обясни, че идеята е била на Айда, че някои хора стават за едно нещо, други — за друго, но нищо не постигна. Госпожа Геслър продължи да се цупи и Милдред се притесни. Зависеше от своята висока, слаба и малко грубовата барманка както от никой друг, не само заради добрите й бизнес съвети, но и заради емоционалната подкрепа, която й оказваше. Загубата й щеше да е истинско бедствие и затова започна да обмисля какво да направи.

По това време се заговори за възхода на Лагуна Бийч, курорт на брега на няколко километра от Лонг Бийч. Милдред се зачуди дали мястото не е добро за откриването на още един ресторант, който да повери на госпожа Геслър. Ходи дотам няколко пъти да огледа. Видя само един ресторант, който я впечатли, курортът без съмнение се развиваше и имаше туристи не само през лятото, а и през цялата година. И отново добрият наем я накара да вземе решение. Намери голяма къща с доста земя покрай нея на скалист висок бряг над океана. Опитното й око забеляза, че се налагат промени и поддръжката ще е скъпа, но когато чу цената, тя се оказа толкова ниска, че веднага разбра, че печалбата ще е много добра, стига да успее да привлече клиенти. Наемът беше толкова нисък, че отначало изпълни Милдред с подозрения, но агентът й каза, че има просто обяснение. Преди постройката била частен дом, но собствениците не успявали да го дават под наем, защото бил прекалено голям за повечето хора, които идвали от града просто за да понатрупат малко тен. Освен това брегът бил скалист и неподходящ за плуване и, общо взето, къщата не ставала за нищо, така че ако я искала, можела да я има на въпросната цена. Милдред прецени гледката, сградата, земята наоколо и се развълнува. Веднага плати 25 долара за десет дни и същата вечер задържа госпожа Геслър, след като затвориха, за да си поговорят. Но едва беше започнала, когато тя й каза:

— О, млъквай, за бога!

— Но… не се ли интересуваш?

— А патицата обича ли да плува? Намира се между Лос Анджелис и Сан Диего, нали? Точно на главния път. А Айк още има камиони. Това ще е първата му прилична възможност отново да влезе в бизнеса, и то легално, след като… нали знаеш. И ще се измъкне от това скапано място. Да не би да искаш да ти се разплача на рамото?

— Какво му е на това място?

— Не е до мястото, а до Айк. Аз работя, а той трябва да си намира какво да прави вечер. И си намира. Казва, че ходи да играе билярд и наистина се връща със следи от креда по себе си. Това му го признавам. Но ме лъже. Ходи при една проскубана блондинка, която работи в стара мебелна фабрика в Лос Фелиз. Най-вероятно не е нищо сериозно, но се вижда с нея и затова напоследък съм толкова нервна, ако искаш да знаеш. А сега, ако успея да го замъкна там, да го вкарам отново в бизнеса и да му вдигна самочувствието… Е, може би това ще помогне. Хайде, разкажи ми повече.

И Милдред отново влезе във водовъртежа на ремонти, покупка на инвентар и спорове за политиката на заведението. Искаше да направи копие на ресторанта в Глендейл, да се специализира в продажбата на пилешко, гофрети и пайове и да печели допълнително от малък бар. Госпожа Геслър обаче имаше други идеи.

— Никой не бие път до океана само за да хапне пиле. Не и доколкото познавам тези хора. Искат морска вечеря — риба, омари, раци — и точно това ще им дадем. Ще изкарваме пари. Не забравяй, че рибата е евтина. Ще трябва да предложим разнообразие, да има и пържоли, приготвени на дървени въглища.

Милдред протестира, че не разбира нищо от пържоли, риба, омари и раци и ще е безпомощна в стратегията, но госпожа Геслър й отвърна, че ще се наложи да се научи. Чак когато изпрати да повикат господин Отис, федералния инспектор по месото, който си падаше по нея, докато беше още сервитьорка, малко се успокои. Една вечер той дойде в ресторанта в Глендейл и потвърди подозренията й, че има стотици начини да загуби пари с пържоли. Но беше впечатлен от разговора си с госпожа Геслър. Каза на Милдред, че приятелката й е умна и вероятно знае с какво се захваща. Според него всичко зависело от готвача и за нейна изненада й препоръча Арчи от заведението на господин Крис. Увери я, че от години похабява уменията му във второкласни ресторанти, но все още бил най-добрият майстор на пържоли в града. Освен това можел да готви и риба, затова да не се притеснява. Но за пържолите й трябвал човек, който разбира, и нямало да сбърка с Арчи.

Така Милдред открадна Арчи от господин Крис и под строгия му поглед направи барбекю с дървени въглища. Скоро след като поставиха табели по пътя и пуснаха обяви в лосанджелиските вестници, ресторантът отвори. Така и не се превърна в уютната златна мина, която ръководеше Айда, но госпожа Геслър беше щедра в разходите и по всичко личеше, че отдава предпочитанията си на бара, а не на кухнята. Изобретателността й в работата предизвика неохотно възхищение у Милдред. Голямата всекидневна на къщата беше превърната в бар с облицовка от кленово дърво и приглушено осветление. Стаите зад нея станаха свързани малки сепарета с приятно усещане за уют. Една от тях имаше излаз на обикалящата сградата веранда, на която също поставиха маси за почитателите на пиенето на открито, слънчевия тен и добрата храна. Но най-изненадваща за Милдред се оказа цветната градина. Никога не беше подозирала, че госпожа Геслър има такава слабост, но само няколко седмици след откриването целият терен над стръмния бряг беше засаден с храсти, край които Луси прекарваше сутрините си, като копаеше, плевеше и даваше наставления на японския градинар. Разходите за градината и градинаря бяха големи, но госпожа Геслър само сви рамене:

— Това е заведение от висока класа, скъпа, и трябва да имаме нещо по-специално. По причини, които не разбирам, старомодните типове по масите обичат да слушат жуженето на бръмбарите, докато похапват.

Когато цветята цъфнаха, Милдред плати, без да протестира, защото гледката й хареса. По здрач, точно преди тълпите да започнеха да прииждат за вечеря, тя се разхождаше сред тях, вдъхваше аромата им и се чувстваше горда и щастлива. Госпожа Геслър я придружи на една от тези разходки, а после я заведе две пресечки по-надолу по главния път, който минаваше през целия квартал. Спря и й посочи нещо от другата страна на улицата. Милдред видя табела:

Госпожа Геслър се взря в надписа.

— Непрекъснато е на повикване. Трябваше му само шанс. Другата седмица ще си вземе нов камион, чисто нов.

— Всичко наред ли е на горния етаж?

Милдред имаше предвид условията, при които беше наела госпожа Геслър. Тя не взимаше по 30 долара на седмица и два процента от печалбата като Айда. Получаваше по 30 долара и 1 процент, а останалото й се изплащаше чрез безплатна квартира на горния етаж на къщата с включено осветление, отопление, вода, храна, пране и мебелировка. Госпожа Геслър кимна.

— Всичко е прекрасно. Айк направо се влюби в големите стаи, морето и пържолите и — ако щеш ми вярвай — дори харесва цветята. Смята да напише на новия си камион „Бонус към услугата — гардения“. Просто отново живеем, това е.

Милдред вече не готвеше нищо сама, нито пък обличаше униформа. В Глендейл госпожа Креймър беше повишена в главен готвач и имаше помощничка на име Белла; работата на госпожа Геслър пое барманът Джейк; а във вечерите, в които Милдред беше в Бевърли Хилс или в Лагуна Бийч, Зигрид обличаше бяла униформа и ставаше хостеса. Милдред се трудеше за разрастването на бизнеса си от изгрев-слънце до дълго след залеза му; работеше толкова усърдно, че започна да се чувства притисната и да се освобождава от всяко дребно задължение, което можеше да делегира на някой друг. Продължи да пълнее. Фигурата й все още беше апетитна, но доста заоблена. Лицето й стана още по-безцветно и вече не изглеждаше по-млада отколкото беше. Всъщност започна да заприличва на матрона. Откри, че шофирането доста я уморява и затова нае за шофьор Томи, по-големия брат на Карл, който караше камиона. След известни разсъждения го заведе в универсалния магазин и му купи униформа, за да помага и на паркинга. Когато Веда за първи път го видя в новите му одежди, не го целуна, както бе направила с колата. Изгледа продължително и замислено майка си и в очите й се появи нещо, което можеше да се опише и като уважение.

И въпреки нарастващите разходи, шофьора и момичето, което Милдред нае да води сметките, парите не спираха да прииждат. Тя купи пианото, изплати ипотеките, с които Бърт беше натоварил къщата; ремонтираше, боядисваше, взимаше ново оборудване за всичките си заведения и въпреки това трупаше печалба. През 1936 година, когато господин Рузвелт се кандидатира за втори път, все още я болеше от данъците, които беше платила за 1935 г., и за няколко седмици лоялността й беше разколебана. Но когато бизнесът й потръгна и той обяви, че точно това е бил планът, тя си каза, че медът си върви с жилото и гласува за него. Започна да си купува скъпи дрехи, особено се стараеше с бельото, което я правеше да изглежда по-слаба. Взе на Веда малка кола, пакард 120, тъмнозелена, „да отива на косата й“. По съвет на Уоли основа акционерно дружество и посочи Айда и госпожа Геслър за директори заедно със себе си. Според Уоли най-много трябвало да се притеснява от възрастните жени в Лонг Бийч.

— Да си представим, че някоя баба е пресякла на червено, Томи е набил спирачки и тя хич не е пострадала, но гледай какво ще стане, когато разбере, че имаш три ресторанта. И друго може да се случи. Рано или късно ще се появят поне пет души с натравяния от рибата, или поне така ще твърдят. И ако се стигне до съда, тези харпии могат направо да те съсипят. Ако имаш акционерно дружество, личната ти собственост е в безопасност.

Възрастната жена от Лонг Бийч, както и петте харпии с натравяния притесняваха ужасно Милдред — наред с много други неща. Затова плати фантастични застраховки за колата, пекарната за пайове и ресторантите. Бяха ужасно скъпи, но си струваха парите, ако искаше да е сигурна за собствеността си.

Въпреки многото работа, безкрайното обикаляне с колата, притесненията и усещането, че денят не й стига за всичко, което има да свърши, тя си позволяваше поне един лукс. Каквото и да ставаше, се прибираше у дома в три следобед, за онова, което наричаше „почивка“. И наистина си почиваше, но това не беше основната идея. В общи линии пристигаше вкъщи за концерт, на който тя беше единственият слушател. Когато Веда навърши шестнайсет, убеди Милдред да й позволи да напусне гимназията, за да може изцяло да се отдаде на музиката. Сутрин учеше хармония и се занимаваше с „бумащини“ — както тя се изразяваше. Следобед два часа свиреше упражнения, а в три започваше да изпълнява произведения и точно тогава майка й пристигаше. Влизаше на пръсти през задния вход в коридора, заставаше там и поглеждаше към всекидневната, където Веда седеше зад лъскавия черен роял. Гледката винаги успяваше да я развълнува: красивият инструмент, за който беше работила и който беше платила, не по-малко красивото дете, което тя беше създала. Напълно можеше да си припише собствеността над тази картина. След това казваше тихичко: „Скъпа, прибрах се!“, отиваше също така на пръсти до спалнята, лягаше и слушаше. Не знаеше заглавията на повечето произведения, но имаше любими и Веда обикновено изсвирваше поне едно от тях. Особено едно, нещо от Шопен, което й харесваше най-много, „защото ми напомня за песента за дъгата“. Веда понякога иронично отбелязваше:

— Страхотна причина да го харесваш, майко.

Но въпреки това го свиреше. Милдред беше щастлива от начина, по който се развиваше дъщеря й; топлата срамежлива близост между тях продължаваше и тя през смях си спомняше как някога си беше въобразявала, че Монти може да е причината за нея. Само тази близост, мислеше си Милдред, придаваше смисъл на всичко.

Минаха два дни, но Милдред все още не се беше отървала от усещането, че Веда е жертва на несправедливост, и реши, че господата Ханън и Тревизо не са единствените учители по музика в Лос Анджелис. Битки не се печелеха с отказване, а с упорита борба. Веда трябваше да продължи с музиката, независимо дали на тези двама маестро им харесва или не. Но когато се опита да го каже на дъщеря си, тя така я изгледа от леглото, че я накара да замлъкне насред изречението. Но Милдред не можеше да се откаже от убеждението, че Веда „има талант“, и реши, че трябва да се занимава с танци. В ресторанта в Лагуна Бийч често вечеряше прочут руски балетист и тя беше сигурна, че комбинацията от красотата на Веда и правилните инструкции на руснака ще свърши работа. Но като чу това, Веда само се прозя. След това Милдред реши, че дъщеря й трябва да започне да учи в някое от местните училища, вероятно в „Марлборо“, и да се подготви за колеж. Но и това й се стори малко глупаво, когато чу Веда да казва:

— Майко, вече не съм дете.

Момичето продължи да се цупи в стаята си, докато Милдред започна силно да се притеснява и реши, че каквото и да ги чака в бъдеще, в настоящето трябва да се вземат мерки. Затова един ден предложи на Веда да се обади на приятели и да ги покани на парти. Преодоля лоялността си към къщата и убеждението си, че е подходяща за всичко, което Веда би могла да прави в нея, и каза:

— Ако не искаш да ги каниш тук, защо не го направиш в Лагуна Бийч? Ще ти отделя цяла зала. Ще накарам Луси да ви приготви специална маса, можем да ангажираме оркестър, ще танцувате, ще правите каквото си искате.

— Не, майко, благодаря.

Милдред може би щеше да продължи да настоява, ако не беше Лети, която дочу част от разговора. В кухнята тя каза на Милдред:

— Няма да ги покани. Не и хората от Пасадена.

— Защо?

— Нима не знаете? След като е била любимата ученичка на господин Ханън? Която е щяла да ходи в Ню Йорк, да свири на пиано и да получава овации? Да не мислите, че сега ще иска да се вижда с хора и да се държи естествено? Не и тя. Или ще е кралица, или няма да свири изобщо. Няма да прави никакво парти, и вие не го правете.

— Просто трябва да предприема нещо.

— Защо не я оставите на мира?

Лети вече беше гореща почитателка на Веда. Каза последното остро и Милдред излезе от кухнята, за да не избухне. Не й беше хрумвало да остави Веда на мира, но след като се успокои, се замисли върху това. Обаче не можеше да я остави просто ей така. Първо, искрено се тревожеше за нея. И второ, толкова беше свикнала да доминира в живота на много хора, които зависеха от нея, че търпението, мъдростта и търпимостта й почти се бяха изпарили. И трето, отношението, което беше развила към Веда, вече се бе пропило във всяка нейна частица и оцветяваше всичко, което правеше. Когато Веда свиреше специално за нея, изпитваше наслада. Когато й крещеше, се разкъсваше от болка, но усещането беше поносимо, защото поне крещеше лично на нея. Но да лежи на леглото, да се взира в тавана и дори да не се сеща за нея, беше агония, която не можеше да понесе. Опита се да бъде безпристрастна, да претегли думите на Лети. Реши, че Веда принадлежи на киното, и се замисли как да заинтригува един режисьор, редовен клиент на Айда. Но брилянтният й план не получи възможност да бъде изпитан. Защото Веда излезе от вцепенението, просто изведнъж. Пристигна една вечер в ресторанта в Лагуна Бийч, поиска безгрижно коктейл, изяде пържола за три долара и петдесет и започна непринудено да общува с всички в заведението. Когато си тръгваше, попита небрежно Милдред дали може да си поръча нови дрехи, защото се срамувала да се появи, където и да било в „тези парцали“. Зарадвана и от най-малката проява на интерес, Милдред не обърна внимание на изпития коктейл и й каза да си поръча каквото си иска.

Беше малко изненадана, когато започнаха да пристигат сметките, възлизащи на над 1300 долара. И силно се разтревожи, когато видя тоалетите. Досега Веда носеше скромни, добре ушити и някак си неутрални дрехи, които в Пасадена се смятаха за подходящи за нейната възраст. А сега, със скъпите шапки, официалните вечерни рокли, с пудра, руж и червило тя вече не приличаше на същото момиче. По всички стандарти изглеждаше необикновено добре. Косата й все още беше с медночервен оттенък, но вече бе подстригана и пусната на вълни над раменете. Луничките й бяха изчезнали и горната част на лицето й, в която толкова приличаше на Бърт, беше станала дори още по-привлекателна. Сенките под очите придаваха естественост на красотата й, и макар светлосините й очи и решителната уста да изглеждаха малко хладни на пръв поглед, те напомняха за модерния свят, за булеварди, театри и коли по поръчка. Не бе пораснала много през последните три години и макар стойката й да издължаваше оптически ръста й, тя беше съвсем малко по-висока от Милдред. Фигурата й се беше заоблила, оформила и претърпяла известни промени, така че „млекоцентралата“ вече не беше в асиметрия с останалите части на тялото й, както по времето, когато Монти я подкачаше за това, а се сливаше приятно, дори възбуждащо с всичко останало у нея. Но когато пристигнаха новите й скъпи вещи, Милдред беше поразена най-вече от прозрението, че дъщеря й вече не е дете. На седемнайсет тя беше жена, и то доста обиграна. Милдред се опита да хареса дрехите й, но не успя. Но не можеше и да я съди. Само се вбеси на палтото от норки — същото, каквото си бе харесала преди години, но така й не успя да си купи. Каза заядливо, че не може да направи такава покупка, без преди това да се „консултира с нея“. Но когато Веда го облече, нарече я „скъпа майко“, целуна я и я помоли да го задържи, тя се предаде.

След това почти не я виждаше. Сутрин, когато излизаше, Веда още спеше, а вечер, когато се прибираше, тя все още бе навън и обикновено си идваше в два или три през нощта. Една вечер, когато чу как на Веда й трябваха няколко маневри, за да нацели гаража на заден, а после по коридора отекнаха тежки стъпки, Милдред осъзна, че дъщеря й е пияна. Отиде до стаята й, но намери вратата заключена и никой не й отговори, когато почука. После пък един следобед, когато се прибра за обичайната си почивка, колата на Веда си беше на мястото, а в дома им беше онова ужасно момиче Илейн. Оказа се, че живее в Бевърли Хилс и е актриса, макар че когато Милдред я попита в кои филми е играла, отговорът й беше: „Изпълнявам само характерни роли“. Беше висока, хубава и леснодостъпна и Милдред инстинктивно изпита неприязън към нея. Но тъй като това беше първото момиче, с което Веда някога се бе сприятелявала, се опита да бъде мила. После започна да дочува разни неща. Една вечер Айда я дръпна в ъгъла и й зашепна дълга тирада:

— Милдред, може би не е моя работа, но е време да разбереш какво става с Веда. Идвала е тук десетки пъти с онова ужасно момиче, с което непрекъснато се мъкне. И не само тук, но и в ресторанта на Еди отсреща, и на други места. И само свалят мъже. И мъжете ги свалят! Обикалят с колата на Веда, понякога с един мъж, понякога с петима. Петима, Милдред! Веднъж видях трима с тях тук, натискаха се с момичетата, а двама ги чакаха отвън при колата — по един на всяко странично стъпало. А при Еди пият…

Милдред чувстваше, че трябва да говори с Веда и една неделна сутрин събра кураж и започна. Но Веда се направи на наранена.

— Но, майко, нали ти ми каза да не лежа по цял ден. И само защото онази лицемерка Айда… О, не ме карай да започвам тази тема! Няма за какво да се тревожиш, майко. Може би ще опитам в киното, това е. А Илейн може и да е пройдоха — няма нужда да си затварям очите, веднага схванах, че е евтина уличница — но познава режисьори. И то много. Всичките. А ако искаш да те поканят на проби, трябва да познаваш режисьори.

Милдред се опита добросъвестно да приеме тази версия, напомни си, че филмовата кариера беше и нейна идея. Но продължи да се чувства напълно съсипана, направо изпитваше физическа болка.

Един следобед в ресторанта в Глендейл Милдред проверяваше инвентара заедно с госпожа Креймър, когато Арлин влезе в кухнята и каза, че някоя си госпожа Ленхард иска да се види с нея. След това сниши глас и добави развълнувано:

— Мисля, че е съпругата на онзи режисьор.

Милдред бързо си изми ръцете, подсуши ги и излезе. И усети как лицето й пламна. Арлин беше казала, че я очаква госпожа Ленхард, но жената край вратата беше същата онази госпожа Форестър, при която преди години беше ходила да кандидатства за длъжността на икономка. Имаше време колкото да си спомни, че тази госпожа Форестър щеше тогава да се омъжва, но след това жената се обърна, усмихна се и протегна ръкавица с тревожна любезност.

— Госпожо Пиърс? С такова нетърпение очаквах срещата ни. Аз съм госпожа Ленхард, госпожа Джон Ленхард. Сигурна съм, че ще успеем да решим великолепно малкия ни проблем.

Поздравът силно притесни Милдред и докато водеше госпожа Ленхард към една от масите, започна трескаво да се чуди за какво ли би могло да става въпрос. Обзе я панически страх, че има нещо общо със срещата им в миналото, че Веда сигурно е разбрала как навремето е кандидатствала за слугинска работа и че последиците ще са ужасни. Застана лице в лице с посетителката си и изведнъж взе твърдо решение, че за каквото и да става въпрос, ще отрича докрай; ще отрича, че някога се е виждала с госпожа Форестър, че е била в дома й, дори че е обмисляла дали да не й стане икономка. Тъкмо си го помисли и забеляза, че госпожа Форестър й хвърля остър поглед.

— Не сме ли се срещали и преди, госпожо Пиърс?

— Вероятно в някой от ресторантите ми.

— Но аз не ходя по ресторанти, госпожо Пиърс.

— Имам един в Бевърли Хилс. Може да сте се отбивали там за чаша горещ шоколад, много хора го правят. Вероятно там сте ме видели. Със сигурност щях да помня, ако сме се запознали.

— Вероятно е така.

Докато госпожа Ленхард продължаваше да се взира в нея, влезе Арлин и започна да бърше масите. На Милдред й се стори, че ушите на сервитьорката й са станали по-големи от обикновено, затова я повика и попита госпожа Ленхард дали не може да й предложи нещо. И когато тя отказа, натъртено съобщи на Арлин да остави масите за по-късно. Госпожа Ленхард се нагласи в палтото си като кокошка в полог и започна:

— Дойдох да поговорим за нашите деца, госпожо Пиърс. За нашите бебчета, както се изкушавам да кажа, защото наистина така го чувствам.

— За нашите…?

— Вашата малка Веда е такова прекрасно момиче, госпожо Пиърс. Не си спомням откога не съм се привързвала към дете както към Веда. И моето момче…

Милдред се почувства нервна и уплашена. Взря се в нея за момент и каза:

— Госпожо Ленхард, нямам представа за какво говорите.

— О, стига, госпожо Пиърс.

— Не знам какво имате предвид.

Милдред каза последното изречение доста рязко и госпожа Ленхард я изгледа продължително. Устните й се усмихваха, но погледът й беше невярващ. След това се изсмя пронизително.

— О, разбира се, че не знаете! Колко глупаво от моя страна, госпожо Пиърс. Трябваше да ви обясня, че моето момче, моето бебче, е Сам Форестър.

И тъй като Милдред продължаваше да я гледа неразбиращо, госпожа Ленхард най-накрая се убеди, че това може би не беше преструвка. Поведението й се промени, тя се наведе напред и попита заинтригувано:

— Искате да кажете, че Веда не ви е казала нищо?

— Нито дума.

— А!

Госпожа Форестър вече изглеждаше развълнувана, очевидно си даваше сметка за преимуществото да може първа да изложи версията си за ситуацията пред Милдред, каквато и да беше тя. Свали си ръкавиците и огледа преценяващо събеседничката си, преди да продължи.

— Значи да започна от самото начало, госпожо Пиърс?

— Моля ви.

— Запознаха се… Сякаш беше вчера, а всъщност стана преди няколко седмици в дома ми. Без съмнение сте чували за съпруга ми — той е режисьор. Преценяваше Веда за роля. И както често прави в такива случаи с деца като нея, я покани на парти у нас. Веда и приятелката й Илейн, също очарователно дете, госпожо Пиърс. Съпругът ми я познава от години и…

— Да, аз също я познавам.

— Та Веда и Сам се запознаха в собствената ми къща, госпожо Пиърс. И беше просто любов от пръв поглед. Сигурно така е било, защото моето момче, госпожо Пиърс, е толкова безхитростно и…

— Искате да кажете, че са сгодени?

— Ще стигна и до това. Не, не бих казала, че са сгодени. Всъщност сигурна съм, че Сами не е имал това предвид. Но Веда някак си го е втълпила. Е, разбирам я, то се знае. Всяко момиче иска да се омъжи, но Сам няма такива намерения. Искам това да е ясно.

Гласът на госпожа Ленхард започваше леко да се вдига, да става напрегнат. Размаха показалеца си пред Милдред и продължи:

— И съм напълно сигурна, че ще се съгласите с мен, госпожо Пиърс, че всякакво решение за брак между двамата ще е напълно неприемливо.

— Защо?

Милдред смяташе, че брак на тази възраст за Веда ще е истинско бедствие, но отношението на госпожа Ленхард я накара опърничаво да настръхне. Госпожа Ленхард отвърна троснато:

— Защото са още деца! Веда не може да е на повече от деветнайсет…

— На седемнайсет е.

— А моето момче е на двайсет. Прекалено млад е. Госпожо Пиърс, и двамата са прекалено млади. Освен това се движат в различни светове…

— Какви различни светове?

Очите на Милдред светнаха и госпожа Ленхард побърза да отговори:

— Не това имах предвид, госпожо Пиърс. Но да речем — в различни общности. Имат различен произход, различни идеали, различни приятели. И разбира се, Сам е свикнал да живее с много пари…

— И мислите, че Веда не е?

— Сигурна съм, че й давате всичко, което можете…

— Може да се окаже, че е свикнала точно с толкова, колкото и вашият син, дори с повече. Аз не съм на социални помощи, уверявам ви.

— Но вие не ме оставихте да довърша, госпожо Пиърс. Ако Веда е свикнала с богатство и социален статус, това е още една причина тази възможност дори да не се обсъжда и за секунда. Искам да бъда напълно ясна: ако Сами се ожени, остава напълно сам и това със сигурност ще донесе трудности за млади хора, родени със сребърни лъжички в устата, които ще трябва да живеят с това, което успеят да спечелят.

След като уточни това, госпожа Ленхард се опита да се успокои, Милдред — също. Каза, че за първи път чува за тази ситуация и ще трябва да поговори с Веда, преди да каже какво мисли. След като госпожа Ленхард се съгласи, че идеята е отлична, Милдред започна да подозира, че не е чула цялата истина и внезапно попита с рязък тон:

— Защо Веда ще го иска, а вашият син — не?

— Не чета мисли, госпожо Пиърс. — Госпожа Ленхард каза това гневно и страните й почервеняха. След това добави: — Но нека ви кажа нещо. Ако вие, дъщеря ви или който и да било друг пробвате още някой номер, за да се опитвате да изнудвате сина ми…

— Какво да се опитваме!?

Отговорът на Милдред изплющя като камшик и за известно време госпожа Ленхард остана безмълвна. Очевидно разбираше, че е прекалила и се опитваше да се овладее. Но усилието й се оказа безуспешно. След като ноздрите й се разшириха и свиха няколко пъти, тя избухна:

— Най-добре веднага да проумеете, госпожо Пиърс, че няма да позволя този брак. Ще го предотвратя по всеки възможен начин, дори ако се наложи и с намесата на властите. — Начинът, по който произнесе „ако се наложи“, беше направо зловещ.

Милдред вече започваше да разбира причината за това посещение и стана спокойна, хладна и пресметлива. Вдигна очи и видя, че Арлин отново бърше масите и ушите й се напрягат повече и отпреди. Повика я и й каза да оправи столовете на съседната маса. Когато тя се приближи, Милдред се обърна към госпожа Ленхард и попита:

— Моля да повторите. Не ви чух.

Госпожа Ленхард направо закрещя:

— Казах, че ако получим още заплахи и пак се появят служители на прага ни, ако тя си позволи още номера, ще поискам да я арестуват и съдят за изнудване и няма да се поколебая нито за миг, защото границата на търпението ми бе достигната.

Госпожа Ленхард задиша тежко, стана и тръгна да излиза. Милдред погледна към Арлин.

— Чу ли това?

— Не слушах, госпожо Пиърс.

— Попитах те дали чу какво каза тя?

Арлин се взря в Милдред, за да разбере какво трябва да отговори.

— Каза, че Веда се опитва да изнудва сина й да се ожени за нея и ако продължи, ще насъска властите срещу нея.

— Помни го, в случай че ми потрябваш.

— Да, госпожо.

Същата вечер Милдред не отиде нито в Лагуна Бийч, нито в Бевърли Хилс. Остана си у дома, ходеше напред-назад и се измъчваше от опасения, че Арлин вероятно вече е разказала на всички в ресторанта какво е станало и от несигурност относно ужасната бъркотия, в която Веда се бе озовала. Направо й се гадеше от болезнена ревност, на която не беше в състояние да се съпротивлява. В единайсет се прибра в спалнята, легна си и се зави с одеялото, но без да се съблича. Около един, когато чу колата на Веда по алеята, не рискува да намери вратата й заключена, а скочи и я пресрещна в кухнята.

— Майко!… Боже, стресна ме!

— Извинявай, скъпа. Но трябва да поговорим. Случи се нещо.

— Е, остави ме поне да си сваля шапката.

Милдред отиде в гостната, изпълнена с облекчение, че не беше подушила никакъв алкохол. След около две минути се появи и Веда, седна, запали цигара и се прозя.

— Честно да ти кажа, намирам киното за пълна скука. Ти как мислиш? Или поне филмите на Нелсън Еди. Все пак, не мисля, че вината е негова, защото не е въпросът как пее, а какво. Пък и предполагам, че той няма нищо общо с това колко ужасно дълги са.

Отчаяна, Милдред се чудеше как да започне. Накрая каза с тих примирен глас:

— Някоя си госпожа Ленхард дойде при мен днес. Съпругата на Джон Ленхард.

— О, нима?

— Каза, че си сгодена за сина й, че си намислила да се омъжиш за него или нещо подобно.

— Много е приказлива. Друго?

— Тя не е съгласна. — Колкото и да се опитваше, Милдред не можеше да премине на темата. Накрая изстреля: — Скъпа, какви ги говори тази жена? Какво означава всичко това?

Веда пушеше замислено. После отговори с типичния си ясен и любезен глас:

— Би било пресилено да кажа, че идеята да се оженим със Сам е моя. След целия този зор, който ми дадоха — баща му си потроши краката да ме заведе на проби пред камера, майка му се скъса да ме кани сутрин, обед и вечер, а синчето ми звъни, пише ми писма и телеграми и ми казва, че ако не се омъжа за него, ще сложи край на младия си живот. Изглеждаше направо като заговор. Аз естествено не съм му отговорила, дори не съм се замисляла над това, докато не стана препоръчително.

— Какво имаш предвид под „препоръчително“?

— Ами, майко, всичко беше много сладко, или поне така изглеждаше, а и те непрекъснато ме насърчаваха, а пък и аз не съм много щастлива, откакто Ханън умря. Илейн има хубав малък апартамент. И аз проявих известна недискретност. И след целия този панаир отношението им, уви, изведнъж се промени. И сега топката е у мен. Може дори да се каже, че бях малко наивна.

Ако в тази рецитация имаше някаква трагична нотка или болка, то тя не се долавяше с невъоръжено ухо. Усещаше се само разкаяние заради проявената глупост, може би дори самосъжаление, но нищо повече. Милдред обаче не обръщаше внимание на подобни тънкости. В този момент тя се интересуваше само от един основен факт. Седна до Веда, хвана я за ръката и каза:

— Скъпа, трябва да те попитам нещо. Налага се. Да не би да очакваш дете?

— Да, майко, боя се, че е така.

За секунда изпита такава всепоглъщаща ревност, че й се стори, че ще повърне. Но Веда я погледна сладко и разкаяно, като грешница, която е сигурна, че ще получи опрощение, и после отпусна глава на рамото й. Тогава гаденето изчезна и докато притискаше дъщеря си към гърдите си, през нея премина сладостна тръпка. Прегърна я силно, погали я и се разплака.

— Защо не си ми казала?

— Страхувах се.

— От мен? От майка си?

— Не, не! От страданието, което ще ти причиня. Нали знаеш, че не мога да понасям да те гледам нещастна?

Милдред затвори за миг очи, за да се наслади на ласката. След това си спомни нещо и попита:

— А какво имаше предвид тя, когато говореше за „служители“?

— Служители на реда? Полицаи?

— Предполагам. Били идвали в дома й.

— Боже, колко смешно.

Веда изправи гръб, запали нова цигара и се засмя звънливо и присмехулно.

— От това, което успях да науча за този младеж след случилото се, стигам до извода, че всяка млада актриса в града, всичките осем хиляди, биха могли да пратят служители на реда в дома му. Не подбира. Е, това наистина е смешно, като се замислиш, нали?

С надеждата за още захаросани приказки, Милдред попита Веда дали иска да спи при нея „само тази нощ“, но тя отвърна, че това е нещо, с което трябва да се справи сама и се прибра в стаята си. Милдред спа неспокойно заради разяждащата я ревност. На сутринта отиде в ресторанта в Глендейл и се обади на Бърт. Освободи Томи и отиде с колата до улицата на госпожа Бидерхоф, за да вземе бившия си съпруг. Пое към планината и му заразказва. Сподели с него всичко, което й се струваше подходящо — започна с кръвоизлива на господин Ханън, наблегна на тъгата на Веда по него. Когато стигна до господин Тревизо, лицето на Бърт помръкна и той наруга грубия жабар за начина, по който се е отнесъл с момичето му. На Милдред и ставаше все по-трудно да говори, но разказа за Илейн, пиенето и думите на Айда. И накрая със сетни сили и почти извън себе си, му съобщи за госпожа Ленхард. Понечи да му каже и за разговора си с Веда, но само изстреля:

— Бърт, тя ще има бебе! Ще се жени!

Бърт я стисна силно за ръката.

— Чакай! Спри проклетата кола. Имам нужда да се раздвижа.

Тя спря и паркира до тротоара на булевард „Футхил“. Той слезе и започна да крачи край колата. След това започна да ругае. Каза, че ще убие кучия син, ако ще това да е последното нещо, което ще свърши в живота си. Дори и ако го обесели заради това, душата му щяла да гние в ада. Изрече още няколко страховити ругатни и се впусна в подробности как щял да си купи пистолет, как щял да причака момчето, какво щял да му каже в лицето и как щял да го накаже. Милдред гледаше абсурдния дребен мъж, който крачеше напред-назад, и усети дълбоко в нея да се надига силна и пареща гордост. Дори ругатните му й доставяха странно, зловещо удоволствие. След малко каза:

— Качвай се, Бърт.

Той седна до нея, зарови лице в дланите си и за миг й се стори, че ще се разплаче. Но той не го направи и тя запали колата.

— Знам, че искаш да го убиеш, Бърт. Знам, че би го направил и ти се възхищавам за това. Обичам те заради това. — Хвана ръката му, стисна я здраво и очите й се наляха със сълзи, защото той беше успял да накара силната й болка да избие навън и някак си, чрез яростта си, да я облекчи. — Но… това няма да помогне на Веда. Ако той умре, тя нищо няма да постигне.

— Така е.

— Какво ще правим?

Със задавен глас Милдред повдигна въпроса за аборт. Не знаеше много за процедурата и я ненавиждаше, не само заради физическия й аспект, но и защото беше против всеки инстинкт на женската й природа. Бърт й махна да замълчи.

— Милдред, момичетата умират по време на аборт. Умират! А ние няма да позволим тя да умре. Вече загубихме едно дете, стига толкова! Няма да прави аборт и да улеснява мръсния плъх, който се е възползвал от нея и сега се опитва да се спаси. — Бърт се обърна с лице към Милдред, очите му блестяха. — Ще се ожени за нея, ето това ще направи. След като даде името си на детето, може да се спасява. И най-добре да го направи възможно най-бързо, преди аз да го докопам. Ако питаш мен — да върви по дяволите, но преди това ще отиде с нея пред олтара и ще каже „да“. Ще се погрижа за това.

— Това е единственият изход, Бърт.

Милдред продължи да кара, но се чувстваше празна отвътре, защото й се стори, че се върнаха там, откъдето бяха започнали. Добре, решиха, че момчето трябва да се ожени за Веда, но как да го накарат да го направи? Внезапно тя каза:

— Бърт, ще наема адвокат.

— И аз точно за това си мислех.

— Двамата с теб нищо не можем да направим. Всяка минута е ценна и трябва да действаме. И първото нещо, което трябва да свършим, е да наемем адвокат.

— Добре. Направи го бързо.

Когато Милдред се прибра, Веда току-що ставаше. Затвори вратата и се обърна към рошавото момиче в зелен халат.

— Казах на баща ти. Поговорихме. Той се съгласи, че имаме нужда от адвокат. Ще се обадя на Уоли Бъргън.

— Майко, смятам, че това е отлична идея… Всъщност аз вече му се обадих.

— Какво си направила!?

Веда говореше сънено и малко нетърпеливо.

— Майко, не разбираш ли, че се опитвам да се справя сама, без да те натоварвам? Правя всичко възможно да те щадя. Искам всичко да мине възможно най-леко за теб.

Милдред премигна и се опита да проумее това поразяващо откритие.

Шест месеца след тази случка Бърт й се обади да я покани на радиоконцерта. За нея това бяха мрачни шест месеца. Бързо разбра къде беше отседнала Веда — в малък кокетен апартамент в сграда на булевард „Франклин“ в Холивуд. Всяка частица от съществото й искаше да отиде там, да си вземе думите обратно, да върне старото положение или поне да опита. Но щом тази мисъл се появеше в главата й, или по-точно я пронижеше в сърцето като нагорещена стрела, лицето й се превръщаше в метална маска и тя нито веднъж не мина покрай дома на Веда. Но дори в самотата й отношенията й с дъщеря й продължаваха да се развиват и да я разяждат като рак. Откри ръженото уиски и в пиянския сън по време на всекидневната си почивка си представяше как Веда все повече затъва, как гладува и кърпи протритото си бельо, а после се връща разкаяна и обляна в сълзи и моли за прошка. Представата й за бъдещето беше замъглена заради факта, че не знаеше колко точно дъщеря й е получила от семейство Ленхард и затова не можеше да прецени кога отново ще изпадне в мизерия. Бърт неуспешно се беше опитал да защити правата си като баща и да изтръгне информация от Уоли, като дори заплаши, че ще „наложи запор“ на споразумението, ако не научи всички факти, но разбра единствено, че съгласието му в случая не бе нужно. Семейство Ленхард искаха единствено подписано от Веда писмо, в което тя отричаше да е получавала обещания, да е била заплашвана и заявяваше, че не е бременна. Но този епизод още повече влоши мнението му за честността на Уоли, ако това изобщо беше възможно, и той си изгради теорията, че „Уоли ще прибере всеки проклет цент от Веда още преди края на годината, без значение колко са й платили, какъв е бил хонорарът му и какво е получила тя“. Милдред страстно се вкопчи в нея и не само си представяше измамената Веда премръзнала, изпокъсана и гладна, но също така и дълбоко наранена и готова всеки миг да се върне с наведена глава при своята силна, мълчалива майка, която може да се справи не само с Уоли, но и с всеки друг. Сцената изникваше почти всеки ден пред очите й в стотици различни вариации и нюанси, но винаги пораждаше у нея един и същ бурен екстаз, докато си представяше как прегръща разплаканата Веда, гали я, вдъхва аромата на меката й червеникава коса и я дарява с любов, разбиране и опрощение. Но пропускаше една малка подробност: Веда рядко плачеше.

Когато Бърт спомена за радиопредаването, й трябваше малко време, за да си събере ума!

— Какво радиопредаване?

— Как какво? На Веда.

— Искаш да кажеш, че свири по радиото?

— Ще пее, доколкото разбрах.

— Веда? Ще пее?

— Може би е по-добре да дойда при теб.

Когато той пристигна, тя вече трепереше от вълнение. Намери програмата на радиото в „Таймс“ и там видя снимката на Веда и новината, че „прочутата певица може да бъде чута тази вечер от 8:30 в предаването на Ханк Самървил“. Бърт го беше прочел в „Екзаминър“, но не беше видял „Таймс“ и двамата разгледаха снимката и коментираха колко хубава изглежда дъщеря им. Когато Милдред попита откога е това — като имаше предвид пеенето на Веда — Бърт бързо отвърна, че няма как да знае, сякаш се опитваше да отрече, че участва в заговор, държан в тайна от нея. След това добави, че доколкото му е известно, по радиото отдавна пускат изпълнения на Веда в малка следобедна програма, на която никой не обръщал внимание, но така успяла да получи шанс за голям ангажимент в националния ефир. Милдред взе уискито, от което пиеше, сипа още две питиета и Бърт й призна, че поканата му всъщност е по предложение на госпожа Бидерхоф.

— Тя реши, че това означава много повече за теб, отколкото за нея, затова ти се обадих.

— Наистина много мило от нейна страна.

— Тя е истински приятел.

— Да не искаш да кажеш, че ще ходим в студиото?

— Именно. Ще го излъчват от студиото на NBC тук, в Холивуд, и ще можем както да я чуем, така и да я видим.

— Не трябва ли да имаме билети?

— Имам два.

— Как се сдоби с тях?

— Погрижих се.

— От Веда ли са?

— Няма значение. Нали ги имам?

Когато видя изражението на Милдред, Бърт бързо се доближи до нея и я хвана за ръката.

— Какъв е смисълът да се държиш така? Да, тя ми се обади и билетите ме чакат. И на теб ще се обади, разбира се, че ще ти се обади. Но защо да го прави сутринта? Знае, че тогава никога не си у дома. Пък може и тя да е била заета. Чувал съм, че певците ги държат изкъсо, карат ги да репетират в деня на концерта. Може да са я закарали някъде, където няма телефон, но вината не е нейна. Ще се обади. Разбира се, че ще го направи.

— О, не, няма да ми се обади.

Тъй като Бърт не знаеше всички подробности около изнасянето на Веда от къщата, оптимизмът му беше разбираем. Явно за него обстоятелствата не бяха важни, защото говореше весело и отпиваше от уискито си. Смяташе, че очевидно детето наистина има заложби, щом е получило такъв шанс да пее с голям оркестър, и то без чужда помощ, съвсем сама. Знаел как се чувствала Милдред, но ако оставела това да я спре, щяла наистина да съжалява, че не е присъствала на големия пробив на дъщеря си. Защото това наистина си било пробив. Изпълнителите на популярни песни, които правели концерти с такива прочути оркестри, без съмнение били заринати в пари. Ако при първото си изпълнение по радиото се представели добре, можели да се превърнат в знаменитости за една нощ.

На лицето на Милдред се появи тъжна усмивка. Тя се радвала, че Веда е стигнала дотук. Но въпреки това имало огромна разлика между това, което била в момента, и онова, което можела да бъде.

— Само преди година-две беше истинско удоволствие да я слушаш. Свиреше класически произведения, от най-големите композитори. Имаше най-добрите приятели. Не бяха и мои приятели, но бяха наистина най-добрите. Имаше високи стремежи. Но след като господин Ханън почина, не знам какво й стана. Започна да се движи с ужасно изпаднали хора. След това срещна онова момче. Остави Уоли Бъргън да я настрои против мен. А сега — Ханк Самървил. От Бетовен стигна до Ханк Самървил, и то за малко повече от година. Не, не искам да ходя в студиото. Това силно ще ме натъжи.

В интерес на истината Милдред нямаше никакви предразсъдъци към господин Самървил или популярните песни, както на някого можеше да се стори от думите й. Ако Веда й се беше обадила, с радост щеше да разглежда изявата й като пробив и щеше да отиде в студиото, изпълнена с обожание. Но тъй като се беше обадила само на Бърт, тя направо се беше поболяла, а диагнозата й беше тежък случай на натравяне с кисело грозде и продължаваше да твърди, че популярните песни са най-ниското възможно стъпало на човешките постижения. Освен това се ужасяваше, че Бърт може да отиде без нея. Настояваше да заведе госпожа Бидерхоф, но той схвана какво се случва и отчаяно смотолеви, че и на него не му се ходело. После изведнъж тя попита какво толкова ще спечелят, ако отидат в студиото. Можели да я слушат и по радиото. Защо не дойдел с нея в ресторанта в Лагуна Бийч, за да слуша предаването там? Ще вечеря, ще му сервират голяма хубава пържола, а после тя ще каже на госпожа Геслър да изнесе радиоапарата на верандата и да чуе Веда, без да си създава излишни главоболия. При споменаването на пържолата бедният Бърт се оживи и каза, че много пъти е искал да види заведението в Лагуна Бийч. Тя пак го покани и каза, че ще тръгнат веднага щом Томи докара колата. Той се съгласи и се прибра да се преоблече в подходящи за такова изискано място дрехи.

В Лагуна Бийч Милдред се правеше на безразлична към предстоящото събитие и не отвръщаше почти нищо на сервитьорките, готвачите и клиентите, които непрекъснато й споменаваха за снимката на Веда във вестника и я питаха дали се вълнува, че дъщеря й ще пее по радиото. Бърт обаче не беше толкова сдържан. Докато пържолата му се печеше, той се превърна в център на вниманието на бара, разказа на абсолютно всички за Веда и ги увери, че ако успехът зависи само от таланта, то детето му със сигурност го има. Когато наближи часът и госпожа Геслър включи голямото радио на верандата, публиката му вече наброяваше поне десетина души, за които трябваше да се донесат допълнителни столове. Две-три млади момичета, две семейства, а останалите бяха мъже. Милдред смяташе да не обръща внимание на цялото брожение, но към 8:25 любопитството я победи. Излезе заедно с госпожа Геслър и всички скочиха, за да й направят място. Един-двама мъже поседнаха на парапета.

Първият сигнал, че изпълнението на Веда може би нямаше да е в традицията на сантименталната музика, както Бърт си мислеше, дойде, когато господин Самървил в началото на предаването се направи, че припада и трябваше да бъде свестяван доста шумно от музикантите. Излъчването започна по обичайния начин — „Лудите кадети“ пуснаха сирената и след това засвириха марша на военноморската академия в ритъма на суинга. После господин Самървил поздрави аудиторията и представи Веда. Попита я дали Веда Пиърс е истинското й име и дали гласът й няма да го проглуши. Тогава „Кадетите“ удариха гонга и Веда отвърна, че няма такава опасност, но писъците й биха могли, ако още веднъж направи подобна забележка. Публиката в студиото се засмя, хората на верандата — също, особено Бърт, който дори се плесна по бедрото. Мъж в синьо сако, седнал на парапета, кимна одобрително.

— Хубава шега.

Тогава господин Самървил попита Веда какво смята да изпее. Полонеза от „Миньон“, отвърна тя и точно тогава той се направи, че припада. Докато „Кадетите“ го свестяваха, публиката в студиото се смееше, а музикантите удряха гонга, Бърт се наведе към мъжа в синьото сако.

— Какво става?

— Това е голяма оперна ария. Идеята е, че на „Кадетите“ ще им дойде в повече.

— О, чак сега разбрах.

— Не се тревожете. Всичко ще бъде наред.

Милдред намираше хумора за отвратителен и изобщо не му обръщаше внимание. Но „Кадетите“ започнаха да свирят интродукцията. И Веда запя. По гръбнака на Милдред неочаквано се стрелна тръпка. Музиката не й беше позната, Веда пееше на чужд език, който тя не разбираше. Но гласът й беше толкова топъл, богат и звънлив, че не можеше да се пребори с ефекта, който оказваше върху нея. Докато се опитваше да се окопити от изненадата, Веда изпя поредица от трели и спря. Мъжът в синьото сако остави питието си на масата и каза:

— Браво, браво, браво!

Оркестърът изпълни два акорда и Веда отново се включи, а по гърба на Милдред отново премина тръпка. Обливаха я студени вълни и тя започна сериозно да се съпротивлява на чувствата си. Налегна я усещане за чудовищна несправедливост. Струваше й се нечестно, че това момиче, вместо да се пречисти чрез страдание, се беше изправило пред целия свят и пееше, без никаква помощ от нейна страна. Всичките й емоционални терзания от последните месеци се обърнаха с главата надолу и Милдред се почувства зла и дребнава, задето бе реагирала по този начин.

Скоро Веда спря да пее, музиката леко се промени и мъжът със синьото сако отпи от чашата си.

— Дотук — добре. А сега идва най-трудното.

Когато Веда отново запя, Милдред стисна стола си, обзета от чиста паника. Струваше й се невъзможно някой да изпълни такива зашеметяващо високи тонове, дори да опита такава вокална гимнастика, без да се подхлъзне, без да направи някаква ужасна грешка, която да съсипе цялото начинание. Но Веда не сбърка нито веднъж. Продължаваше напред, а мъжът със синьото сако скочи от парапета, клекна до радиоапарата и забрави за питието си, забрави за всичко, освен за разнасящите се в мрака звуци. Бърт и останалите го гледаха в замечтано очакване. Накрая, след като последният невероятно висок тон отекна над финалните акорди на оркестъра, той вдигна поглед към Милдред.

— Мили боже, чухте ли това? Чухте ли…

Но Милдред не го дочака да довърши. Стана рязко и тръгна към цветната градина на госпожа Геслър, като махна на Бърт и Луси, които викаха и тичаха след нея. Премина през храстите и стигна до високия бряг над океана. Застана там, сплете пръсти и стисна неумолимо устни. Нямаше нужда никой да й казва, че тук не ставаше дума за падение от нивото на Бетовен до Ханк Самървил, това не беше евтина сантиментална музика, а сбъдване на всичките й мечти за Веда, на всичко, в което беше вярвала, за което бе работила и на което бе отдала живота си. Единствената разлика беше, че вече реализирана, мечтата й беше много по-прекрасна отколкото в представите й. И беше сигурна, че каквото и да става, каквото и да й струваше, трябва да си върне Веда.

Въпреки че не се отказа от решението си, Милдред никога не го изрече на глас, защото като рибя кост в гърлото й беше заседнало убеждението, че Веда трябва да направи първата стъпка, тя трябва да предприеме първия ход. Опита се да отхвърли тази мисъл и една сутрин отиде до жилището на дъщеря си с намерението да спре, да позвъни на вратата й и да влезе. Но когато наближи малката бяла сграда, в която се намираше апартаментът на Веда, тя бързо нареди на Томи да продължи и се облегна назад, за да не я види никой, както беше направила онази сутрин пред дома на госпожа Ленхард. Усети как лицето й пламна, почувства се глупаво и следващия път, когато реши да се отбие у Веда, сама караше колата. Отново подмина, без да спира. После започна да наминава всяка вечер и да наднича с надеждата да я зърне. Веднъж наистина я видя и бързо паркира до тротоара. Като внимаваше да не блъсне шумно вратата, се измъкна навън и се промъкна до прозореца. Веда седеше на пианото и свиреше. И изведнъж вълшебният й глас се разнесе навсякъде, преминаваше през стъкла и стени сякаш бяха от въздух. Милдред стоя разтреперана, докато песента свърши, след това изтича обратно в колата и замина.

Предаванията по радиото продължиха и усещането на Милдред, че е захвърлена навън на студа нарастваше, докато един ден стана непоносимо. Веда не се появи повече при Самървил. За най-голямо учудване на майка й изпълненията й редовно можеха да се чуят в сряда от 3:15 в „Часът на Тревизо“, където се изявяваха най-способните ученици на същия онзи Карло Тревизо, който някога беше затръшнал така безцеремонно капака на пианото върху пръстите й. След като изслуша две предавания и попи всяка капчица от изпълнението на Веда, както и всичко, което водещият каза за нея, на Милдред й хрумна нещо. Чрез господин Тревизо можеше да накара дъщеря си да й се обади по телефона и да й благодари за нещо, което смяташе да направи за нея. След като пречупеше гордостта й, всичко можеше да се случи.

Затова скоро се озова в същата онази приемна и чу същите вокални изпълнения, а докато чакаше, ставаше все по-нервна. Но когато господин Тревизо най-накрая я прие, тя смяташе, че напълно се е овладяла. Припомни му коя е, той я изгледа остро, кимна, но не направи никакъв коментар. Тя му произнесе малка реч, която звучеше строго и със сигурност точно така бе замислена.

— Господин Тревизо, идвам при вас по въпрос, който ще ви помоля да запазите в пълна конфиденциалност, а когато ви кажа причината, съм сигурна, че с радост ще го направите. Дъщеря ми Веда, доколкото знам, взима уроци от вас. По причина, известна най-вече на нея, тя предпочита да няма нищо общо с мен в момента, а аз съм далеч от мисълта да се натрапвам в живота й или да й искам обяснения. Въпреки това имам дълг към нея по отношение на разходите за музикалното й образование. Именно аз, господин Тревизо, съм причината тя да учи сериозно музика и макар да е решила да живее далеч от мен, все още смятам, че нейната музика е моя отговорност и в бъдеще, без да й казвате нищо, дори и дума, бих искала да изпращате сметките си на мен, а не на нея. Надявам се, че не намирате молбата ми за необоснована.

Господин Тревизо се беше настанил на един стол и слушаше със застинало в усмивка лице като посмъртна маска. После дълго и внимателно разглежда ноктите си. Накрая стана.

— Много съжалявам, мадам, но това е въпрос, който не мога да обсъждам с вас.

— И аз много съжалявам, господин Тревизо, но се боя, че ще се наложи да го обсъдите с мен. Веда е моя дъщеря и…

— Мадам, извинете, но съм зает.

И се отправи с бързи стъпки към вратата, която отвори, все едно Милдред беше кралицата на Неапол. Нищо не се случи. Милдред не мърдаше от мястото си, прекръстоса все още хубавите си крака така сякаш искаше да каже ясно, че няма никакво намерение да си тръгне, докато не приключат с това, за което бе дошла. Той се намръщи и си погледна часовника.

— Имам много важен ангажимент. Ще ме извините ли, моля?

Излезе и Милдред остана сама. След няколко минути влезе дребната пълна жена, взе някакви ноти, седна на пианото и започна да свири. Свиреше силно, без да спира, и с всяка измината минута изпълнението й ставаше все по-шумно. После и господин Тревизо се върна и махна на дебеланата да излезе. Няколко минути крачи намръщен напред-назад, след което отиде да затвори вратата. Седна близо до Милдред и докосна с дългия си кокалест пръст коляното й.

— Защо искате да си върнете момичето? Кажете ми?

— Господин Тревизо, бъркате мотивите ми. Аз…

— Не бъркам, никак даже не бъркам. Да речем, че кажа на Веда — извади късмет, хлапе, някой друг вече ще ти плаща уроците. И тя няма да се досети кой е? Няма да знае на кого да се обади, за да благодари и да попита дали не иска да се видите пак?

— Не това беше идеята ми, господин Тревизо, но съм сигурна, че ако Веда все пак отгатне кой плаща сметките и се обади, аз от все сърце ще…

— Чуйте ме сега. Ще ви кажа нещо. За мен няма никакво значение кой плаща. Но ви казвам, че ако искате да чуете как това момиче пее, най-добре си купете билет. Платете си един долар. Или два. А ако билетът струва осем и осемдесет, тогава платете осем и осемдесет, но не се опитвайте да я чуете безплатно. Защото цената може да ви излезе по-солена, отколкото на цялата Метрополитен Гранд Опера.

— Не става въпрос за пари.

— За бога, сигурен съм. Ходили ли сте в зоологическата градина? Виждали ли сте една малка змия? Индийска, с червени, жълти и черни окраски, много красива змия. Хващате ли я в ръце? Правите ли я домашен любимец, както правите с кученцето? Не, защото не сте толкова глупава. Казвам ви, същото важи и за Веда. Купете си билет и гледайте малката змия, но не си я водете у дома. Не.

— Да не би да намеквате, че дъщеря ми е змия?

— Не, тя е колоратурен сопран, а това е по-лошо. Малката змия обича мама, може би прави каквото каже татко, но колоратурният сопран не обича никого, освен себе си. И е далеч по-опасен от всички змии на света. Мадам, оставете момичето на мира.

Милдред само седеше, премигваше и се опитваше да проумее този напълно неочакван обрат на разговора, а господин Тревизо направи още един кръг из стаята, след това се заинтригува от темата повече, отколкото бе възнамерявал. Седна и очите му блеснаха по онзи особен италиански начин, който я беше разстроил толкова много при първото й посещение. Потупа я отново по коляното и каза:

— Това момиче е колоратурен сопран, отвътре, отвън, отвсякъде.

— Какво е колоратурен сопран?

— Мадам, това е специална елитна порода, като синята персийска котка. Случва се веднъж в живота, може да пее трели, стакато а-а-а, каденци, трудни партии…

— О, сега вече разбирам.

— Струва цяло състояние. Ако е истински колоратурен сопран, може да донесе на операта повече пари от италиански тенор. А това момиче е колоратурен сопран до мозъка на костите си. Първо, трябва да се запознае с всички богати хора. Няма ли богаташи, не е хубаво.

— Винаги е дружала със свестни хора.

— Няма значение дали са свестни, важното е да са богати. Всички колоратурни сопрани са такива… как се казва… винаги взимат, но никога не дават. Добре, вие сте похарчили толкова пари за нея, а тя какво е направила за вас?

— Та тя е просто дете. Не може да се очаква от нея да…

— Е, няма да направи нищо за вас. Вижте! — Господин Тревизо потупа отново Милдред по коляното и се ухили. — Тя дори си играе с медальона си като колоратурен сопран. Седи изправена като дукеса и си играе с медальона. — И той имитира поразително точно надменната изправена стойка на Веда, която върти с пръсти украшението на шията си.

— Прави го от малка!

— Да… забавно. — Господин Тревизо вече беше загрял и продължи: — Всички колоратурни сопрани са луди по богатството, всички взимат, а не дават, държат се като дукеси и си играят с медальона си — всички, до една. Всички взимат назаем десет хиляди долара, отиват до Италия, учат пеене и никога не връщат парите, защото си мислят, че са подарък от приятели. Пеят в големите оперни театри, омъжват се за банкери, докопват парите им. Като пипнат парите, изритват банкера и се омъжват за барон и получават титла. Имат си любовник, с когото спят. След това пътуват из Европа, от опера на опера, от хотел на хотел. А баронът пътува в трета класа и се грижи за кученцето им. Банкерът пътува във втора класа и им пази багажа. Любовникът пътува в първа класа и се грижи за колоратурния сопран. Всички са едно голямо щастливо семейство. След това получават орден от краля на Белгия. Първо идва специалното представление в „Ла Моне“, а след това и орденът. Всички колоратурни сопрани имат ордени от краля на Белгия — първо пеят за него в „Ла Моне“, след това ги награждава. Всички имат ордени от него, а после цял живот си играят с медальона си и говорят за ордена.

— Е, Лос Анджелис е малко далечко от Белгия.

— Не, не е далече. Не се заблуждавайте, това момиче е голяма работа. Знаете ли какво прави един певец велик? На първо място гласът, на второ — гласът, и на трето — пак гласът. Всички знаят тази шега. Тя е на Росини, но дори и той може да греши. Да, трябва да имат глас. Но не това прави певеца велик. Трябва музиката да им идва отвътре. Карузо не е можел да прочете една нота, но е носил музиката в себе си и душата му е била във всеки изпят от него тон. Трябва да имат чувство за ритъм, да усещат темпото още преди диригентът да е вдигнал палката си. Особено колоратурният сопран — без чувство за ритъм и музика в душата си, всичко е просто вокално упражнение. Е, Веда е такава. Работих с това момиче една седмица. Тя пееше с пълни гърди и звучеше много зле, също като мъж. Промених й постановката и зазвуча по-добре. А аз си помислих — ето това е глас! Един на милион. И започнах да й говоря — музика, музика, музика. Питам я къде е учила да чете ноти, къде е учила хармония, да свири на пиано. Тя се засмя, казва да й дам да прочете някоя партитура. На пианото беше Стабат Матер — сложно, измамно произведение, като всичко на Росини. Влиза се от втори такт, акомпаниментът и гласът се размиват. Казвам: добре, ето ти нещо, което да прочетеш. И започвам да свиря Inflamatus от Стабат Матер на Росини. Мадам, това момиче взе и на шега изпълни целия Inflamatus, после изпя до, сякаш е нищо работа — една нота не пропусна. Аз скочих и я питам: боже мой, откъде се взе? А тя само се смее. Попита ме дали няма да я изпитам по хармония, каза ми за Чарлз и тогава си я спомних. Мадам, прекарах два часа с това момиче през онзи следобед и осъзнах, че разбира от музика повече от мен. И реших да я взема за ученичка. Като видях този голям гръден кош, високия нос, синусите, и веднага ми стана ясно какво стои пред мен. Нещо, което срещаш веднъж в живота си — велик колоратурен сопран. Започнах да работя с нея. Давам й един урок всеки ден, взимам пари за един на седмица. Искам да я обуча бързо, наистина бързо. За шест месеца усвои това, което други певци усвояват за пет, за седем години. Бързо, бързо, бързо. Помня Малибран, тя беше артист още на петнайсет. Помня Мелба — тя пък стана артист на шестнайсет. Това момиче е родено с музика в душата си, развива се толкова бързо, колкото й кажа. Слушахте ли предаването на Самървил?

— Да.

— Полонеза от „Миньон“ — това е трудно произведение. А тя го изпя като Луиза Тетрацини. О, не, мадам, Лос Анджелис не е далече от Белгия за това момиче. Тя не е добра певица. Тя е велика певица. Добре, питайте хората. Питайте дали са слушали предаването на Самървил.

Милдред, която изслуша хвалебствията както набожните хора слушат музиката на органа, внезапно се свести и промълви:

— Тя е прекрасно момиче.

— Не, тя е великолепна певица.

Когато му отправи объркан и пълен с болка поглед, господин Тревизо се доближи още, за да подчертае това, което смяташе да каже.

— Момичето не струва. Кучка. Но певицата — това е друго нещо.

Това, изглежда, беше всичко и Милдред стана.

— Е, всеки си има право на мнение, но бих искала, ако нямате нищо против, да изпращате сметките си на мен.

— Не, мадам.

— Какво против имате?

— Имам нещо против, мадам, не обичам да ме хапят змии. Идвате тук и ме карате да изиграя роля във вашата малка интрига, с която да си върнете дъщерята…

— Господин Тревизо, това е ваше предположение.

— Не е предположение. През последните две седмици, откакто се излъчи онова предаване на Самървил, малката кучка все ми разправя, че тъпата й майка ще се опита да си я върне и първото, което ще направи, е да дойде тук и да предложи да плати за уроците й по пеене.

— Тя…!

— Да! Това момиче живее за две неща. Първото е да прави майка си нещастна, другото — да се свърже с всички богаташи в Пасадена, които някога е познавала. Казвам ви, тя е кучка, змия, колоратурен сопран. Ако искате Веда обратно, срещнете се лично с нея. Аз нямам нищо общо с тази интрига. Ако ме попита, ще й кажа, че не сте идвали. Че изобщо не съм ви виждал.

Без да полага някакви специални усилия, Милдред следеше какво се случва с Монти през последните три години, дори го беше зърнала един-два пъти, докато обикаляше из Лагуна Бийч. Беше си все там, където го беше оставила — в наследствената си къща, която се опитваше да продаде. Но дори в най-добрите си години тя не беше продаваема, а сега вече изглеждаше и порутена. Тревата отпред беше пожълтяла, защото не се поливаше; на моравата имаше цяла редица табели на агенции за недвижими имоти; железните статуи на кучета изглеждаха ръждясали, а една от колоните отпред очевидно беше блъсната от камион, защото мазилката беше изронена и отдолу се виждаха тухлите. Макар да знаеше къде да го намери, Милдред не се свърза веднага с Монти. Отиде до банката и нае сейф, след това направи точен списък на акциите си. Погледна балансите на спестовните и чековите си сметки. Отиде до универсалния магазин, купи си нова рокля, нова шапка и нови обувки. Роклята беше семпла, но тъмносиня и я правеше по-стройна. Шапката беше тъмна и мека, с голяма периферия. След това се обади на един агент и без да си казва името, попита за цената на къщата на Берагон.

Всичко това й отне два-три дни. Трудно беше да се прецени колко правилен е планът й. Тя беше жена до мозъка на костите си и по всичко личеше, че женската й природа предполага винаги да гребе срещу течението, винаги под необясними ъгли, но без да откъсва поглед от целта. Вероятно и самата тя нямаше никаква представа колко пъти трябва да загребе, за да стигне до въпросната цел — която беше Веда, а не Монти. Във всеки случай му прати телеграма, с която го молеше за помощ при избора й на къща в Пасадена. Дали не би проявил добрината да й се обади около осем тази вечер в „будката за пайове“?

Когато времето наближи, стана нервна, но се държа напълно естествено, щом Монти се появи, сякаш не гонеше никакви цели в живота си. Обясни му надълго и нашироко, че трябва скоро да се премести, да живее на по-централно място; че в Пасадена ще й е по-удобно и дали не би дошъл с нея да й помогне да се ориентира, преди да си избере къща? Той изглеждаше малко озадачен, но каза, че би могъл да го направи, но защо не се обади и на някои агенти по недвижими имоти, които също да пообиколят с нея и да й покажат какво предлагат. Тя каза, че точно агентите се опитва да избегне. Винаги би могла да се срещне с тях. Но искала да усети града, който той познавал доста по-добре от нея, може би да надникне в няколко имота, да получи представа за мястото, на което би искала да живее. Монти отвърна, че в момента нямал кола. Дали не биха могли да отидат с нейната? Тя заяви, че точно това имала предвид и защо да не го направят на другия ден в три следобед?

Следващия следобед тя се нагласи старателно и когато се погледна в дългото огледало, остана много доволна. През последните няколко месеца не беше напълняла, може би заради мъката, която я бе налегнала, а и специалното бельо прибираше доста добре корема й. Новата рокля беше небрежно-елегантна, с подходяща дължина, която разкриваше краката й достатъчно, но не прекалено. Шапката с голяма периферия и придаваше леко кокетен вид на весела вдовица. Обувките й стояха добре и завършваха ефектно тоалета. Премери една яка от сребърна лисица, реши, че й подхожда и остана с нея. В интерес на истината, макар и да не изглеждаше точно както си представяше, видът й бе доста интересен. Приличаше на успяла делова жена с все още съблазнителна фигура, лицето й беше малко безлично, но излъчваше авторитет — истински продукт на странния свят на Южна Калифорния.

Плановете й не включваха присъствието на Томи, затова се качи сама в колата и остана доволна от уверения начин, по който шофираше. Профуча по моста към Пасадена и от кръговото движение пое към булевард „Ориндж Гроув“. Когато стигна до къщата на Берагон, завари Монти седнал на стълбите да я чака. Подкара ревящата кола по алеята, спря пред него, протегна ръка и каза:

— Е?

Той пое дланта й и седна до нея. И двамата се усмихваха, но тя потръпна, когато забеляза промяната в него. Панталоните му бяха евтини и смачкани. Плешивината му бе станала по-голяма; преди беше колкото монета от двадесет и пет цента, а сега — колкото голям сребърен долар. Беше отслабнал и сбръчкан, изглеждаше тъжен и посърнал, от някогашната му самоувереност не бе останала и следа. Той не коментира нейния външен вид и избягваше всякакви лични разговори. Каза, че искал да й покаже един имот в Оук Нол, доста приличен и на разумна цена. Би ли искала да отидат дотам? С удоволствие, отвърна тя.

Разгледаха къщи в Оук Нол, Алтадена и южна Пасадена, но нищо не й хареса и той започна леко да се дразни. От нафукания начин, по който цитираше цените, тя разбра, че се беше обаждал на агенции за недвижими имоти, въпреки че го беше помолила да не го прави, и че ако тя купи нещо, той ще получи част от комисионата. Но реши да не обръща внимание и към пет пое обратно към булевард „Ориндж Гроув“, за да го остави у дома. Той се сбогува набързо, слезе и тръгна към вратата, но после се сети нещо, спря се и я изчака да потегли. Тя седеше мрачно зад волана и гледаше къщата. После угаси двигателя, слезе и продължи да се взира. След това въздъхна шумно и каза:

— Прекрасна, прекрасна!

— Би могла да стане, ако се похарчат малко пари.

— Да, точно това имам предвид… Колко искаш за нея, Монти?

За пръв път този следобед Монти наистина я погледна. Всички имоти, по които я беше водил, струваха около 10 000 долара, очевидно не му беше хрумвало, че тя може да се интересува от тази чудовищна купчина тухли. Вгледа се продължително в нея и каза:

— Преди две години — точно седемдесет и пет хиляди, и си струваше всеки цент. Миналата година — петдесет. Тази година — трийсет, плюс три хиляди и сто неплатени данъци, общо около трийсет и три хиляди долара.

Милдред имаше информация, че може да я купи за двайсет и осем хиляди и петстотин, плюс неплатените данъци, затова насмешливо отбеляза, че е по-добър търговец, отколкото го бе мислила. Но каза само:

— Прекрасна, прекрасна! — След това прекрачи прага и надникна вътре.

Къщата се беше променила след последното й посещение онази нощ в дъжда. Нямаше ги мебелите, картините, килимите и покривалата против прах, на места тапетите висяха. Когато тя влезе на пръсти вътре, обувките й заскърцаха по пода и стъпките й отекнаха неуверено в празното пространство. Той направи няколко смутени коментара и я поведе през първия етаж, после към втория. Скоро се озоваха в квартирата му, същия онзи слугински апартамент, в който живееше и преди. Вехтото обзавеждане го нямаше, мястото му бяха заели дъбови мебели с кожена тапицерия, които тя си спомняше от вилата в Лейк Ароухед. Седна и въздъхна, после каза, че малко почивка ще й се отрази добре. Той бързо й предложи чай, а когато тя прие, изчезна в спалнята. Върна се и попита:

— Или предпочиташ нещо по-силно? Имам една бутилка тук.

— С удоволствие ще пийна нещо по-силно.

— Свършиха ми ледът и содата, но…

— Предпочитам го чисто.

— Откога?

— О, много съм се променила.

Оказа се, че в бутилката има скоч, който не й харесваше толкова, колкото ръженото. Когато тя се задави от първата глътка, той се засмя и каза:

— Никак даже не си се променила. Поне по отношение на пиенето.

— Така си мислиш.

Беше се хлъзнал, без да иска, към лична тема, затова се върна към хвалбите за къщата.

— Няма нужда да ми я пробутваш — каза тя. — Вече я искам. И няма нужда да ми крещиш от другия край на стаята, сякаш съм глуха. До мен има място.

С леко глуповат вид той се приближи до канапето, на което беше седнала. Тя хвана малкото му пръстче и го погали.

— Дори не ме попита как съм.

— Как си?

— Добре.

— Радвам се.

— А ти как си?

— Добре.

— Радвам се.

Тя пак го погали по кутрето. Той се отдръпна и каза:

— Знаеш ли, господата в моето положение нямат много сърдечни авантюри. Ако продължаваш така, можеш да се окажеш жертва на развилнял се звяр, а това няма да ти хареса, нали?

— Е, не е толкова зле някой да се развилнее с теб.

Той извърна бързо очи и отвърна:

— Мислех, че ще говорим за къщата.

— Едно нещо ме тревожи.

— Какво?

— Ако я купя, а аз почти съм решила да го направя, ти къде ще отидеш? Ще се навърта ли из нея развилнял се звяр, или ще е само за мен?

— Ще е само за теб.

— Ясно.

Тя отново се пресегна към кутрето му. Той се отдръпна, преди да успее да го хване, изглеждаше раздразнен. После малко грубо я прегърна през раменете.

— Това ли искаш?

— Аха.

— Добре тогава.

Но тя тъкмо се облегна назад и той си дръпна ръката.

— Направих малка грешка с цената. За теб струва двайсет и девет хиляди петстотин и осемдесет. Така ще уредим и малкия ми дълг към теб, който е петстотин и двайсет долара и който ме притеснява отдавна.

— Имаш дълг към мен?

— Напрегни си паметта и съм сигурен, че ще си го спомниш.

Изражението му стана вълче и тя извика:

— Ха!

Той се засмя, взе я в прегръдките си и намери ципа на роклята й. Поколеба се известно време, някаква част от него без съмнение му казваше да остави ципа й на мира, но друга настояваше, че ще е много приятно, ако го разкопчее. После тя усети как роклята й се отпуска, докато ципът пълзеше надолу. Вдигна я на ръце. Хвърли я малко грубовато върху същото метално легло и същите одеяла, от които беше изритала плажната си чанта преди години в Лейк Ароухед.

— По дяволите, краката ти още са порочно хубави.

— Не мислиш ли, че са криви?

— Престани да ги развяваш пред лицето ми.

— Попитах те…

— Не.

Милдред вече живееше като насън. В Европа бушуваше война, но тя не знаеше почти нищо за нея, а и изобщо не я интересуваше. Беше опиянена от приказната страна, в която се бе озовала: къщата сред дъбовете, в която живееше момичето с медночервената коса, прекрасния глас, свитата от поклонници, преподаватели, корепетитори, агенти и паразити, които правеха живота толкова вълнуващ. Милдред за първи път пристъпи в театри, опери, радиостудиа и всякакви подобни места и научи за болката, която те могат да носят. Веднъж например Веда пя в местна постановка на „Травиата“ във филхармонията под диригентството на Тревизо. Точно се беше насладила на усещането да гледа дъщеря си сама на сцената цели десет минути и в антракта бе излязла заедно с останалите зрители във фоайето, за да чуе възторжените им коментари. Но за неин ужас чу нечий мъжки глас да казва с женска престореност:

— Значи това била прочутата дива Пиърс, която радиото подари на оперната музика. Е, няма нужда да ми казвате, че в Глендейл не може да се отгледа истинска певица. Повръща ми се от това момиче. Гаргари си сливиците по онзи ужасен калифорнийски начин, непрекъснато пее фалшиво, а що се отнася до артистичните й заложби — забелязахте ли какво направи, след като Алфредо си тръгна? Нищо. Заби пета в пода, събра длани пред себе си и стоя така, докато…

Слепоочията на Милдред пулсираха от безсилен гняв, гласът заглъхна надалеч, но друг заговори някъде отстрани:

— Е, надявам се, че обърнахте внимание на критиката на актьорските способности в операта, направена от човек, който не знае нищо по въпроса. Някой трябва да каже на този педал, че истинските умения си личат по това колко малко движения правиш, докато предаваш посланието си. Джон Чарлз Томас ги караше да чакат, докато е готов! А Флагстад стоеше като Статуята на свободата! Ами Скоти, сигурно и от него му се повръща. А той беше най-великият. Знаете ли колко движения правеше по време на пролога в „Палячо“? Едно, само едно. Когато стигнеше до фа — бедното копеле не можеше да вземе ла — вдигаше ръка и я обръщаше с дланта нагоре. Това беше всичко, а те разплакваше… Това хлапе е от същата порода и също го може. Значи си събрала ръцете пред гърдите, така ли? Чуйте, когато си сви двете сладки лапички, килна главица под четиридесет и пет градуса и зачурулика за сладката агония на любовта — все едно видях дъщерята на Скоти. Усетих буца в гърлото си. От мен да го знаете, това момиче печели цяло състояние, или съвсем скоро ще го направи. Нали човек си плаща, за да види точно това?

На Милдред й се прииска да изтича след първия мъж, да му се изплези и да се изсмее. За някои неща обаче се опитваше да не мисли, като например отношенията си с Монти. От вечерта, в която Веда се прибра, не можеше да търпи близостта му, нито нечия друга. Продължи да спи сама, а той спеше в склада. След това му предложи да си има собствена спалня с баня, дрешник и телефон. Единственият път, когато обсъждаха отношенията си, беше когато той предложи сам да си избере мебелите; тогава тя се опита да се пошегува и му напомни, че вече не е малък. За нейно огромно облекчение той се съгласи, без да спори, и смени темата. Оттогава беше домакин на безброй гости, управител на къщата и ескорт на Милдред, когато тя искаше да чуе как Веда пее, но не беше неин съпруг. Тя се почувства по-добре, когато видя, че част от обичайната му веселост се е завърнала. В известен смисъл го беше изиграла. И ако в резултат на това той се забавляваше, то тя точно така бе искала да стане.

В живота й с Веда имаше и известни тревоги, като например скандала с господин Левинсън, нейния агент. Той беше издействал договор с радиостанция за реклама на „Плезънт“, нова марка ментолови цигари, която се очакваше да излезе на пазара. За предаванията всяка седмица Веда получаваше по 500 долара и беше „вързана“, както се изразяваше господин Левинсън, за цяла година, което означаваше, че през този период не можеше да се появява по нито една друга радиостанция. За Милдред 500 долара на седмица бяха великолепен доход за толкова малко работа, очевидно и Веда бе съгласна, докато един ден Монти не доведе в дома им господин Хоби, президент на „Консолидейтид Фудс“, който бе решил да прекарва част от времето си в Пасадена. Бяха в добро настроение, тъй като се познаваха от колежа. И именно огромната безформена фигура на госта напомни на Милдред, че Монти вече бе прехвърлил четиридесетте. Господин Хоби се запозна с Веда и я чу да пее. И очевидно си загуби ума, защото й предложи 2500 долара на седмица и двегодишен договор, както и гарантирано споменаване в 25 на сто от националните реклами на фирмата му, ако се съгласи да се обвърже с марката „Сънбейк“, нов витаминозен хляб, който се опитваше да наложи на пазара. Веда обаче вече бе вързана и не можеше да приеме. Няколко дни наред ругаеше, изричаше изтънчени жестоки обиди към господин Левинсън, беснееше денонощно и бе така обладана от темата, че дори Милдред не успяваше да запази присъствие на духа. И докато се опитваше да измисли какво да направи, господин Левинсън неочаквано показа, че и сам може да се справи с подобна ситуация. Изчака търпеливо, докато в неделя следобед на моравата зад къщата се сервираше уиски със сода, а Веда реши отново да повдигне темата пред Милдред, Монти, господин Хоби и господин Тревизо. Беше блед мнителен млад мъж, наближаващ трийсетте. Запали пура и изслуша тирадата с притворени очи. После каза:

— Добре, малък долен плъх. Хайде сега си вземи думите обратно. Извини се. И кажи, че съжаляваш.

— Аз? Да се извиня? На теб?

— Имам предложение.

— Какво предложение?

— Да пееш в амфитеатъра.

— Ще приема… стига условията да са приемливи.

Господин Левинсън очевидно забеляза колко трудно й бе на Веда да отрони дори и дума за условията, защото амфитеатърът „Холивуд Боул“ беше мечтата за всеки певец. Усмихна се леко и каза:

— Не бързай, скъпа. Това е нещо като двойна оферта. Или Пиърс, или Опи Лукас. И трябва аз да реша, защото представлявам и двете, но тя не ме ругае. Тя е мила с мен.

— Контраалтът няма да бъде предпочетен.

— Контраалтът ще получи ангажимента, ако не ми се извиниш.

Настъпи мълчание под слънчевите лъчи, Веда нацупи влажните си устни, а господин Тревизо се усмихна на една летяща прашинка и заприлича на много благосклонен труп. Мина дълго време, преди Веда да заговори отново.

— Добре, Леви, извинявай.

Господин Левинсън стана, отиде при Веда и я зашлеви силно по бузата. Монти и господин Хоби скочиха, но господин Левинсън не им обърна внимание. Изпъкналата му долна устна висеше надолу, когато заговори тихо на Веда:

— И какво ще кажеш сега?

Лицето на Веда първо порозовя, след това се зачерви, а накрая стана алено. Взираше се със светлосините си очи в господин Левинсън като акула. Настъпи нова зловеща тишина, накрая Веда каза:

— Добре.

— Добре тогава. И нека ти кажа нещо, Пиърс. Не си играй с Мо Левинсън. Може би не разбираш с какво си се заела. — Преди да седне, господин Левинсън се обърна към господин Хоби. — Опи Лукас е свободна. Освен това е секси. Искаш ли я? За две хиляди и петстотин?

— Не.

— И аз така си помислих.

Господин Левинсън се върна на мястото си. Монти и господин Хоби — също, а господин Тревизо си наля малко червено вино, което предпочиташе пред уискито със сода, и доля в чашата газирана вода.

До края на лятото Веда и Милдред не правеха нищо друго, освен да се готвят за представлението в амфитеатъра. Последва безкрайно пазаруване на дрехи. Очевидно един колоратурен сопран не можеше просто да си купи рокля и с това да се приключи. Трябваше да се обмислят всички аспекти, като например дали платът поглъща светлината от прожекторите, или я отразява, дали я усилва или приглушава. После трябваше да се реши и въпросът с шапката. Веда беше твърдо решена да носи малка вечерна шапка, която да свали след антракта, „за да придаде усещане за развитие и повече интимност“. На Милдред това й идваше в повече, но ходеше всеотдайно от магазин на магазин, докато най-накрая избраха шивачка от „Сънсет“, близо до Бевърли Хилс, която щеше да ушие роклята. Дрехата според Милдред беше несравнимо красива — наситено зелена с бледорозова горна част и корсет, който се връзваше отпред. Малката зелена шапчица напомняше за френско градинско парти. Веда я премери десет пъти, не можеше да реши дали отива на тоалета. Големият въпрос беше дали не е „прекалено водевилна“.

— Не мога да изглеждам на сцената като сестрите Гиш — каза Веда, а Милдред й отвърна, че нито една от сестрите Гиш не е участвала във водевил, поне на нея не й е известно. Веда се огледа в огледалото и каза, че това няма значение. Накрая реши, че корсетът е прекален и го свали. В интерес на истината Милдред смяташе, че така роклята наистина изглежда малко по-свежа, по-семпла и по-подходяща за момиче на двайсет години. Но Веда все още не беше доволна и реши, че ще носи чадърче. Когато то пристигна, тя влезе една вечер във всекидневната така, както щеше да излезе на сцената. Милдред и всички останали разбраха, че най-накрая се е получило.

След това трябваше да обсъдят вестниците и отношението към тях. Изглеждаше немислимо просто да се обадят на редакторите, да кажат, че местно момиче ще пее в амфитеатъра и да оставят всичко на тяхната преценка. Веда навъртя много телефони, за да си осигури „съобщения“, както тя ги наричаше, и когато излезе първата статия за нея, тя изпадна в бяс почти равен на онзи, провокиран от господин Хоби. Към края на следобеда, в който напразно се опитваше да намери господин Левинсън, той пристигна лично и Веда му заговори превъзбудено:

— Трябва да спреш това, Леви, трябва да ги накараш да престанат да ме наричат светска личност! Както и да пишат онова за Пасадена. Какво искат да направят, да убият кариерата ми ли? Да ме освиркат още като изляза на сцената? Колко светски личности има в този град? И колко души от Пасадена ходят на концерти? Аз съм от Глендейл! Пяла съм по радиото! И съм учила тук, в Лос Анджелис! В онзи амфитеатър има двайсет и пет хиляди места, Леви, а тези глупаци създават впечатлението, че съм малкото им момиченце, че съм една от тях, че хората трябва да отидат да ме подкрепят.

Господин Левинсън се съгласи и по всичко личеше, че смята въпроса за важен. Колкото и да обожаваше Веда, Милдред се възмути, че дъщеря й вече държеше да се знае, че е от Глендейл, след като беше изговорила толкова отвратителни неща за родното си място. Но й мина и се впусна в последните трескави дни на приготовления за концерта. Купи три ложи с по четири места всяка и реши, че ще са достатъчни за нея, Монти и малкото хора, които смяташе да покани. Но после й звъннаха от амфитеатъра и казаха, че имат още една прекрасна свободна ложа и тя се сети за още хора, които преди това беше забравила. Покани господин и госпожа Пиърс, майка си, сестра си, Хари Енгъл, Уилям, Айда, госпожа Геслър и Бърт. Всички приеха, с изключение на госпожа Геслър, която демонстративно отказа. Милдред вече бе купила билети за шест ложи и очакваше повече от двайсет гости, а още щяха да дойдат и на вечерята, която даваше след концерта.

Според Бърт, който седеше в нейната ложа и най-безсрамно държеше ръката й, разгласата на събитието била великолепна и всички места били продадени. И наистина така изглеждаше, защото от всички входове прииждаха хора. Бърт й посочи най-горните редове, които вече бяха пълни, и каза, че „по това си личало“. Милдред бе пристигнала по-рано, „за да не пропусне нищо“, особено тълпата, дошла специално да чуе как детето й пее. Почти се мръкваше, когато Монти докара Веда, мушна се в ложата и се здрависа с Бърт. След това музикантите влязоха в оркестрината и започнаха да си настройват инструментите. Светлините угаснаха и оркестърът притихна. Милдред се огледа и за първи път усети колко огромен е амфитеатърът. Хиляди хора седяха и чакаха, а други хиляди тичаха по пътеките, за да си намерят местата. Чуха се аплодисменти и тя видя господин Тревизо, който щеше да дирижира, да заема мястото си, а после да се покланя на публиката и оркестъра. Без да се обръща, той вдигна ръка. Публиката стана. Бърт и Монти застанаха много изправени и сериозни, с одухотворени изражения. Развълнуваната Милдред също се изправи. Оркестърът засвири химна на Съединените щати и публиката запя.

Първото изпълнение, „Жар птица“, не й говореше нищо. Прочете програмата, но не разбра дали ще има балет, а когато всичко свърши, пак не беше много сигурна. Докато господин Тревизо приемаше аплодисментите, Милдред реши, че ако бе имало балет, тя със сигурност щеше да го забележи. Той излезе, прожекторите загаснаха и дълго време се чуваше само шепот като океански прибой. Закъснелите зрители махаха и подтичваха зад разпоредителите, които ги водеха към местата им. После шепотът малко утихна. Прожекторите светнаха, а стомахът на Милдред се сви.

Чадърчето, което обграждаше шапката като ярък розов ореол, изненада публиката. Веда стигна до средата на сцената, още преди зрителите да успеят да се окопитят. Но после решиха, че им харесва и започнаха бурно да аплодират. Веда само стоеше и се усмихваше на хората, на оркестъра, на господин Тревизо. След това умело затвори чадърчето, подпря го на пода пред себе си и сплете пръсти върху дългата му дръжка. Милдред вече се бе научила да забелязва подобни неща и видя, че така дъщеря й изглежда доста екзотично. Първото изпълнение, арията „Caro Nome“ от „Риголето“, мина добре и Веда бе извикана няколко пъти да се поклони. С „Una Voce Poco Fa“ от „Севилският бръснар“ завърши първата част от концерта. Лампите светнаха. Хората се разпиляха по пътеките, отидоха да пушат, да се видят, да си говорят, да се смеят. Бърт каза, че не е негова работа, но диригентът трябвало да остави Веда да пее на бис, след всичките тези аплодисменти. За бога, какви овации — възхити се той. Монти, който също като Бърт не беше експерт по въпроса, но все пак разбираше малко повече, каза, че според него през първата половина на концерта не са позволени бисове. Те били запазени за края, поне така той смятал. Милдред се съгласи, че сигурно е така. Бърт отвърна, че се е объркал и това обяснявало всичко. Защото на хората много им харесвало и Тревизо щял да остави детето да пее, ако можел. Всички се съгласиха, че публиката наистина много харесва концерта.

Симфонията „Из Новия свят“ не въздейства особено на Милдред. Три самолета минаха над тях, докато я свиреха, и тя се ужаси, да не би да се случи същото, докато Веда пее, и да съсипе всичко. Но небето беше чисто, когато дъщеря й се появи отново. Изглеждаше по-дребна отколкото през първата част, като малко безпомощно момиченце. Чадърчето го нямаше, а шапката не беше на главата й, а в ръката. На рамото й беше забодена орхидея и Милдред горещо се надяваше да е една от шестте, които тя й бе изпратила. В програмата пишеше само „Сцената с лудостта от Лучия ди Ламермур“, но когато господин Тревизо вдигна палката, напрежението беше повече от обичайното и Милдред разбра, че ще стане свидетел на изключително трудно вокално изпълнение. Никога не беше чувала и една нота от тази ария, сигурно Веда я беше репетирала в студиото, не у дома. След първите няколко акорда разбра, че дъщеря й се чувства добре, че няма да сбърка, че ще стигне без проблеми до края. Чак тогава Милдред се отпусна малко и си позволи да се наслади на малкото безпомощно момиченце на сцената, което изстрелваше сложни вокални фойерверки към звездите. Усети потупване по рамото и господин Пиърс й подаде театрален бинокъл. Тя го взе нетърпеливо, нагласи го и погледна към Веда. Но бързо го свали. Близкият план й показа контраста между изиграната тъга, с която дъщеря й гледаше публиката, и хладния остър поглед, който отправяше от време на време към господин Тревизо, особено в паузите, когато чакаше да се включи отново. Една нейна илюзия беше разбита. Предпочиташе да гледа отдалече, да се радва на начина, по който детето й изглежда, а не на това, което бе всъщност.

Арията беше доста дълга, всъщност беше най-продължителното изпълнение, което Милдред някога бе слушала, но когато свърши, амфитеатърът избухна в буреносни ръкопляскания. Веда излиза много пъти да се покланя, на десетия се появи заедно с господин Тревизо без шапка и други аксесоари, просто обикновено дружелюбно момиче, което се надява да го харесат. Напред пристъпи мъж с флейта и стол и се настани близо до Веда. Когато го видя, тя отиде и му стисна ръката. След това господин Тревизо даде знак на оркестъра да засвири интродукцията на „Чуй нежната чучулига“. Чуха се аплодисменти, защото Веда беше направила тази песен популярна по радиото. Когато свърши, се чуха подвиквания и тя изпълни цяла поредица, позната от радиото: „Песен за любовта“, „Аве Мария“ на Шуберт, аранжимент на „Синия Дунав“, в който тя пееше под акомпанимент на оркестър, и Студентски валс, във версията на Емил Валдттойфел, който господин Тревизо беше изровил отнякъде специално за нея.

За повечето от тези изпълнения с продължителни скандирания настояваше публиката и към края оркестърът само седеше и слушаше, а господин Тревизо акомпанираше на пианото, което беше избутано на сцената по време на антракта. После Веда пристъпи напред и каза:

— Макар това да не е песен, достойна за симфонична програма, може ли да я изпея, просто защото ми се иска?

Публиката избухна в добронамерени аплодисменти. Монти погледна към Милдред, а тя усети, че нещо ще се случи. Господин Тревизо изсвири кратка интродукция и Веда запя за дъгата, любимата песен на Милдред от щастливите времена, когато се прибираше у дома да си почине и дъщеря й свиреше всички парчета, които тя обичаше да слуша.

За нея сякаш концертът свърши.

Знаеше, че Веда е започнала да пее, но кога е свършила и дали изобщо е свършила, Милдред така й не разбра. По тялото й се разнесоха сладостни тръпки, които не спряха през цялата вечер, дори и по време на вечерята, на която Веда седеше на масата с бял шал на шията, когато по-късно я събличаше и прибираше тоалета й, и после в тъмното, докато лежеше сама и се опитваше да заспи, макар никак да не й се искаше.

Това беше кулминацията в живота на Милдред.

На „Пиърс Драйв“ отново беше Коледа, благодатната златна Коледа на Калифорния. След най-съсипващия период от живота си, Милдред отново започваше да се връща към нормалното си всекидневие, да се надява, че в бъдещето й няма да има само болка и дори по-лошо — срам. Но не унищожителното срутване на нейния свят парализира волята й и я накара да си мисли, че трябва да носи воалетка, за да не гледа повече никого в очите. Загубата на „Милдред Пиърс Инк“ беше тежка. А двойно по-тежка я правеше осъзнаването, че ако Уоли Бъргън не беше толкова жесток, ако госпожа Геслър беше малко по-лоялна и не беше влязла в четиридневен запой, по време на който й се обаждаше през час по телефона, за да й разказва новини за блондинката на Айк, докато сновеше непрекъснато между Санта Барбара и Сан Франциско, бурята можеше и да я отмине. Точно заради тези обаждания замина за Рино и остана там шест трескави седмици, през които слушаше речите на господин Рузвелт и се опитваше да свикне с мисълта, че тази година няма да може да гласува за него, защото вече щеше да е гражданка на Невада, а не на Калифорния. А още по-мъчително и съсипващо беше откритието, че повече няма да може да прави бизнес под собственото си име. То се оказа собственост на фирмата. Мислеше с горчивина и за огромните си дългове към Уоли.

Но това, което остави траен белег в душата й, който никога нямаше да заздравее, беше продължилият по-малко от час разговор в присъствието на стенограф и двама юристи. След като излезе от болницата, Веда отишла както обикновено в студиото за репетиция с оркестър „Плезънт“. Грубият мъжки глас, който излязъл през апаратурата, не бил точно това, за което „Плезънт“ се били договорили с нея и диригентът отменил репетицията. На следващия и по-следващия ден Веда настоявала, че иска да продължи да изпълнява договора си. При което „Плезънт“ завели дело за прекратяването му на базата на това, че Веда вече не отговаря на условията в него.

Адвокатът й, братът на нейния агент господин Левинсън, сметнал за нужно да докаже, че не е виновна за състоянието на гласа си. Така още преди да се изнесе от къщата на Берагон и да я даде под наем, преди да отиде в Рино, за да се разведе, преди дори да махне торбата с леда от главата си, Милдред трябваше да дава обяснения за скандала, да разкаже как е душила Веда, в резултат на което тя е загубила гласа си. Беше достатъчно болезнено, въпреки че нито един от юристите не я притискаше да обясни за какво е бил скандалът и я оставиха да го припише на „налагане на дисциплина“. Но когато на следващия ден вестниците решиха, че това е необикновена и вълнуваща човешка история и публикуваха под големи заглавия със снимки на Милдред и Веда, цитати от Монти и намеци, че именно той може да е станал причина за „налагането на дисциплина“, тогава Милдред наистина се почувства прикована на стълба на срама. Беше разрушила красивото нещо, което най-много обичаше на този свят. Получи нов срив и не можа да стане от леглото дни наред.

Но когато Веда дойде в Рино и демонстративно й прости, а след това се появиха още снимки и големи заглавия във вестниците, Милдред се почувства благодарна до сълзи. Веда изглеждаше странно и неестествено, когато дойде при нея в хотела й. Приличаше на тъжно усмихнат призрак, говореше шепнешком заради състоянието на гласа си и приличаше повече на своя сянка, отколкото на истинската Веда. През нощта Милдред дълго мисли за това и всичко й стана ясно. Тя беше причинила нещо лошо на дъщеря си и имаше само един начин да изкупи вината си. Тъй като я беше лишила от „средства за препитание“, трябваше да й подсигури дом и да се погрижи никога да не почувства нужда. Старият емоционален модел, но с нови оправдания. Бърт мислеше също като нея. Прати му петдесет долара и го помоли да я посети, като му обясни, че тя не може да дойде при него, тъй като не й беше позволено да напуска Невада, докато не обявят окончателно развода й. Той дойде още следващия уикенд и тя го заведе на дълга разходка с колата по пътя за Танопа. Обсъдиха всичко. Бърт беше силно потресен от подробностите около идването на Веда, от опрощението й. По дяволите, каза той, това го карало да се чувства добре. И само показвало, че когато се събирала с правилните хора, дъщеря им се държала като истинска аристократка, точно както искали от нея. Съгласи се, че най-малкото, което Милдред може да направи, е да подсигури дом на Веда. Когато тя неуверено го попита дали би искал да й помогне с това, той отвърна, че не би искал нищо повече. Идва още два уикенда подред и след като разводът стана окончателен, двамата се ожениха на тиха гражданска церемония. За изненада на Милдред Веда не беше единствената гостенка. Дойде и господин Левинсън, който каза, че случайно бил в града по работа и много обичал ориз.

Дните след Деня на благодарността бяха мрачни и празни за Милдред. Още не можеше да свикне, че будката за пайове вече не е нейна, че няма какво да прави. И че беше фалирала заради нищожна сума. Ипотекира къщата на „Пиърс Драйв“, в която се премести, и взе 5000 долара кредит. По-голямата час от тях похарчи в Рино, а останалите бързо се топяха. Въпреки това беше твърдо решена да празнуват на Коледа и купи на Бърт нов костюм, а на Веда — голям грамофон и няколко плочи. Тези неразумни покупки я възстановиха почти до старото й състояние и когато Лети съобщи, че вечерята е готова, можеше да се каже, че бе направо весела. Бърт беше приготвил яйчен ликьор, беше топло и приятно. Когато тримата отидоха в трапезарията, тя си спомни, че предния ден бе срещнала случайно господин Крис, който бил бесен на пайовете, доставяни му от „Милдред Пиърс Инк“.

— Не можа да повярва, когато му казах, че вече нямам нищо общо с тази фирма. А когато го попитах дали не иска пак от моите пайове, той почти ме разцелува. „Добре, добре, винаги когато пожелаеш, донеси ми ябълков, лимонов и тиквен.“

Беше толкова доволна от начина, по който имитира гръцкия акцент на господин Крис, че всички започнаха да се смеят заедно с нея. Бърт й каза, че ако пак й се правят пайове, може да остави всичко друго на него. Той щял да ги продава. Веда се засмя, посочи устата си и прошепна, че тя пък ще ги яде. На Милдред й се прииска да скочи и да я разцелува, но не го направи.

На вратата се позвъни. Лети отиде да отвори и след малко се върна с озадачена физиономия.

— Таксито е тук, госпожо Пиърс.

— Такси ли? Не съм поръчвала такси.

— Добре госпожо, ще кажа на шофьора.

Веда спря Лети с жест.

— Аз го поръчах.

— Ти го поръча!?

— Да, майко.

Веда стана, не беше докоснала пуешкото си. Обърна се спокойно с лице към Милдред.

— Преди известно време реших, че мястото ми е в Ню Йорк и затова тръгвам след малко от летището на „Юниън Еър“ в Бърбанк. Смятах да ви кажа.

Милдред премигна учудено срещу хладните жестоки очи на Веда и забеляза, че вече говори с естествения си глас. През главата й премина подозрение.

— И с кого отиваш?

— С Монти.

— А…

В главата й нахлуха стотици мисли, които бавно започнаха да се подреждат: думите на господин Хоби, договорът със „Сънбейк“, грандиозната сцена с опрощението, отразена от вестниците, странната поява на господин Левинсън на сватбата. Докато Веда продължаваше все така хладно да се усмихва, Милдред заговори. Езикът й се стрелкаше бързо навън и облизваше устните й като на змия.

— Сега вече разбирам… Не си си загубила гласа, просто в онази нощ си мислила най-бързо от всички… Успя да ме накараш да призная, че съм те душила, след това успя да развалиш договора си с „Плезънт“, компанията, която първа ти даде такъв голям шанс. Щом преди си могла да пееш с пълни гърди като мъж, защо да не го направиш пак, ако ти се наложи? И си го направила. Накара ме да дам показания под клетва, погрижи се да бъдат вписани в архива на съда, за да могат вестниците да ги отразят. Но после ти се е сторило, че може би си прекалила. Вестниците са разбрали за Монти, а това не е било много хубаво за публичния ти образ. Затова дойде в Рино и се снима в прегръдките ми. А после и на сватбата ми с баща ти. И дори покани на нея Левинсън, който нищо не означава за мен. Направи всичко, за да прикриеш истината, да потулиш аферата си със съпруга на майка си, със своя пастрок.

— Въпреки всичко заминавам.

— И аз много добре знам защо. След като публичността поутихне, ще пееш за „Сънбейк“ за 2500 долара на седмица. Добре, но повече не се връщай.

Милдред повиши глас, докато казваше това и ръката на Веда инстинктивно се стрелна към гърлото й. После отиде при баща си и го целуна. Той също я целуна и потупа по рамото, но извърна очи и изглеждаше малко хладен. И тя излезе. След като вратата на таксито се затръшна и колата потегли шумно, Милдред отиде в спалнята, легна и заплака. Може би имаше защо. Беше на трийсет и седем, напълняла и безформена. Бе загубила всичко, за което се бе трудила през дългите тежки години. Единственото живо същество, което беше обичала истински, се бе обърнало многократно срещу нея, беше се борило с нокти и зъби да я смачка, а накрая я беше напуснало, без дори да я целуне и да се сбогува. Единственото й престъпление, ако изобщо можеше да се нарече така, беше, че бе обичала това момиче прекалено силно.

Влезе Бърт. Погледът му бе решителен, а в ръката си държеше бутилка уиски. Разклати я няколко пъти и седна на леглото.

— Милдред.

— Да.

— Да върви по дяволите.

Тази забележка само учести хлипанията на Милдред, които вече се превръщаха във вой. Но Бърт я сграбчи и я разтърси.

— Казах — да върви по дяволите!

Дори през сълзите и мъката си Милдред като че ли разбра какво има предвид. Само тя си знаеше какво й струваше да преглътне стоновете си, да присвие очи и да пререже като с нож пъпната връв. Но го направи. Стисна Бърт за ръката, докато ноктите й оставиха отпечатъци по кожата му. После каза.

— Добре, Бърт. Да върви по дяволите!

— Ето това исках да чуя! Имаш мен, аз имам теб, нали? Да се натряскаме.

— Да, да се натряскаме.