Изхвърлиха ме от ремаркето по обед. Бях се метнал в сламата предната нощ долу, на границата, и веднага щом се наместих под брезента, заспах. След трите седмици в Тихуана бях умрял за сън. Още съм спал, когато тракторът отбил, за да се охлади моторът, и онези видели изпружения ми крак. Тогава ме изхвърлиха. Опитах се да го обърна на майтап, но те ме изгледаха безизразно и номерът ми не мина. Все пак ми дадоха една цигара и аз се помъкнах надолу по пътя, за да потърся нещо за ядене.

Така попаднах на тази таверна — „Двата дъба“. Беше обикновено крайпътно заведение, каквито има милиони из Калифорния. Над помещението за хранене имаше пристройка към къщата; отстрани — колонка за бензин, а отзад — половин дузина колиби, които те наричаха „мотел“.

Спрях на пътя и започнах да се оглеждам. Когато Гърка се появи, го попитах дали не се е отбивал един с кадилак. Казах, че е трябвало да се видим тук да обядваме. Не е минавал такъв, поне не днес, каза Гърка. После оправи една от масите и ме попита какво ще поръчам. Портокалов сок, корнфлейкс, пържени яйца с бекон, енчилади, палачинки и кафе, занареждах аз. Гърка се върна доста бързо с портокаловия сок и корнфлейкса. Реших да му разясня положението.

— Чакай малко. Трябва да ти кажа, че ако оня не дойде, ще се наложи да ям на вересия. Обядът трябваше да е за негова сметка. Аз, честно казано, малко съм закъсал.

— Нямаш грижа, яж — отвърна той.

Стана ми ясно — усетил е, че го баламосвам. Затова спрях да говоря за онзи с кадилака. Скоро усетих, че и Гърка ще иска нещо от мен.

— Абе, ти какво работиш?

— Това-онова. Защо?

— На колко си години?

— На двайсет и четири.

— Че ти си млад, ей! Мога веднага да те взема при мен. В моя бизнес.

— Хубаво място си имаш — похвалих го.

— Да. Въздухът е свеж. Няма мъгла като в Лос Анджелис. Никаква мъгла. Хубаво и ясно през цялото време.

— Сигурно нощем е много яко. Отсега усещам.

— Спи се добре. Разбираш ли от автомобили? Знаеш ли да ги оправяш? — попита ме той на нещо като английски.

— Разбира се. Аз съм роден монтьор.

Той продължи да раздува за въздуха и колко бил здрав, откакто си купил това място, и как все не можел да проумее защо предишният му помощник не пожелал да остане. Можех да си представя защо е избягал, ама предпочетох да си замълча, в случай че се наложи да заработя някоя кинта на това място.

— Е, как мислиш? Дали ще ти хареса тук?

Вече бях изпил и остатъка от кафето и запалих пурата, която той ми беше предложил.

— Чакай да ти кажа как стоят нещата. Работата е там, че имам още две предложения. Но ще си помисля. Определено ще си помисля.

Тогава я видях. През цялото време се въртеше из кухнята, но едва сега излезе да прибере чиниите. Като изключим формите й, не беше неземна красавица, но излъчваше някакво горчиво, трескаво недоволство, на фона на което нацупените й устни изпъкваха ярки и сочни. Единственото, което ми се прииска, беше да ги смачкам.

— Жена ми — представи я Гърка.

Тя изобщо не ме погледна.

Кимнах към него, тръснах леко пурата и това беше. Тя излезе с чиниите, все едно нас ни нямаше там.

Тогава си тръгнах, но се върнах уж да оставя съобщение за човека с кадилака. Гърка беше костелив орех и доста се пазарихме, но след половин час вече бях до колонката за бензин и оправях спукани гуми.

— Ей, как ти е името? — попита той.

— Франк Чеймбърс.

— Ник Пападакис.

Стиснахме си ръцете и той тръгна нанякъде. След малко го чух да пее. Имаше хубав глас.

От колонката виждах идеално какво става в кухнята.

Около три часа пристигна някакъв побеснял селяндур — бяха залепили стикер върху едно от малките триъгълни прозорчета на колата му. Трябваше да сваля стъклото, да отида до кухнята и да го сложа на пара, за да махна лепенката.

— Енчилади, а? Вие тук знаете как да ги правите!

— Какво искаш да кажеш с това „вие тук“!

— Ами ти и мистър Пападакис… Ти и Ник. Тези, дето ги ядох на обяд, бяха супер.

— Така ли…

— Да ти се намира някакво парче плат, да хвана това нещо?

— Не искаше да кажеш това.

— О, да, точно това исках да кажа.

— Мислиш ме за мексиканка.

— Няма такова нещо.

— Напротив. Не си първият, който си мисли така. Виж какво, аз съм точно толкова бяла, колкото си и ти. Ясно ли ти е? Може да имам тъмна коса и да приличам на мексиканка, но съм точно толкова бяла, колкото си и ти. Гледай да го запомниш, ако смяташ да се задържиш тук.

— Чакай сега. Ти не приличаш на мексиканка.

— Пак ти казвам: аз съм бяла като теб.

— Ама не, изобщо не приличаш на мексиканка! Мексиканките са с огромни задници и грозни крака. Циците им са вирнати до брадичката и кожата им е една такава жълта, а по косата им все едно има свинска мас. А ти си дребничка, имаш хубава бяла кожа и косата ти е мека, начупена… нищо че е черна. Единственото мексиканско нещо у теб са зъбите. Всички мексиканки имат бели зъби, това трябва да им се признае.

— Преди да се омъжа, фамилията ми беше Смит. Не прилича на мексиканска, нали?

— Не, не прилича.

— Пък и не съм от тоя край. От Айова съм.

— Смит значи. А как ти е първото име?

— Кора. Може да ми викаш така, ако искаш.

Тогава разбрах — не енчиладите я караха да се чувства тъмнокожа, нито пък черната й коса, а бракът й с тоя грък! Тя дори се страхуваше, че може да ми хрумне да я наричам мисис Пападакис.

— Дадено. Кора. Какво ще кажеш ти да ми викаш Франк?

Тя се приближи до мен и се захвана да ми помага. Беше толкова близо. Ароматът на тялото й. Подуших я като животно. Изстрелях направо в ухото й, почти като шепот:

— И как се омъжи за тоя грък?

Тя подскочи все едно я бях шибнал с камшик.

— Теб какво те интересува?

— Доста ме интересува.

— На ти стъклото.

— Благодаря.

И излязох.

Бях получил онова, което исках. Уцелих я по болното място, и отсега нататък нямаше да й мине през ума да ми върти номера. Можеше никога да не ми каже „да“, но поне нямаше да ме баламосва. Защото знаеше, че съм наясно.

По време на вечерята Гърка й се развика, че не ми е сложила достатъчно пържени картофи. Той се напъваше да ме задържи, искаше да ми е добре, за да не реша и аз да си взема шапката като другите преди мен.

— Дай му на човека да яде!

— На печката са, не може ли сам да си вземе?!

— Няма проблем — казах, — още не съм изял тези.

Гърка обаче продължи да мърмори. Ако имаше малко акъл в главата си, щеше да се досети какво стои зад всичко това. Тя не беше жена, която би позволила на един мъж да си вземе сам. Това й го признавам. Но той беше тъпак и продължаваше да нарежда. Седяхме на масата в кухнята — Гърка в единия край, тя в другия, аз по средата. Не я поглеждах, но виждах роклята й. Беше от онези униформи, каквито носят медицинските сестри в болниците и в зъболекарските кабинети; с такива ходят и жените в пекарните. Беше я облякла чиста сутринта, но сега изглеждаше измачкана и не така свежа. Усещах аромата й.

— Е, хайде де, какво ти е? — подкани я Гърка.

Тя стана да вземе картофите, роклята се разтвори за миг и зърнах бедрото й. Като ми сипа, не можах да докосна яденето.

— И сега какво? След всички тези разправии той не ще да яде! — каза тя.

— Добре де, няма проблем. Но ако иска да яде, поне да има.

— Не съм гладен. Хапнах доста на обяд — обадих се аз.

Гърка се държеше като победител. Сега вече великодушно можеше да й прости.

— Тя иначе не е лоша. Моето ангелче. Гълъбицата ми тя.

После ми намигна и се качи горе.

Двамата с нея седяхме сами, без да си кажем и дума. Гърка се върна, носейки бутилка и китара. Наля ми сладко гръцко вино, от което ми се додрайфа.

След малко запя. Гласът му беше тенор, но не от ония мижави тенорчета, които пускат по радиото, не — той беше голям тенор. На високите тонове слагаше по едно проплакване, все едно слушаш плоча на Карузо. Само дето на мен не ми беше до пеене, с всяка минута ми ставаше все по-зле.

Той видя изражението ми и ме изведе навън:

— Ела на въздух и ще ти мине.

— Добре съм.

— Сядай. Тихо сега.

— Хайде, прибирай се — подканих го аз. — Май преядох, но ще се оправя.

Върна се в къщата и аз повърнах всичко. Тоя обяд беше ад, може би заради картофите. Или заради виното. Така болезнено желаех тази жена, че дори не можех да задържам храна.

Към полунощ задуха силно и после го обърна на буря. На сутринта видяхме, че вятърът е отнесъл табелата.

— Леле-е-е, гледай какво е станало! — вайках се аз.

— Страшен вятър! Цяла нощ не можах да заспя — оплака се Гърка.

— Вярно, силен беше. Я виж табелата.

— Счупена е.

Продължих да я човъркам, а той се мотаеше наоколо и гледаше какво правя.

— Откъде я взе тая табела? — попитах.

— Тук си беше.

— За нищо не става. Чудно ми е как изобщо успяваш да въртиш бизнес с такава табела.

Отидох да напълня бензин в една кола и го оставих да мисли. Като се върнах, той още мигаше срещу табелата, която си висеше над входа на ресторанта. Три от лампите бяха заминали. Включих кабелите и половината от останалите също не светнаха.

— Сложѝ нови лампи, закачѝ ги и ще стане! — каза той.

— Щом казваш.

— Че какво й е?

— Старомодна е. Никой вече не слага табели с крушки. Има си неонови, виждат се по-добре и горят по-малко ток. Освен това, какво пише на нея? „Двата дъба“ и това е! Тая част, на която пише „таверна“, не е осветена изобщо. Е, „двата дъба“ няма как да ме накарат да огладнея. Няма да ме накарат даже да спра. Тая табела не върши работа, не разбираш ли.

— Закачи ги, ще стане.

— Абе, защо не си вземеш нова табела?

— Имам работа.

Не след дълго Гърка се върна с един лист хартия, беше си нарисувал нова табела с цветни моливи — в червено, бяло и синьо. На нея пишеше:

— Жестоко! Поне ще спират да се изпикаят.

Оправих му думите и сложих тук-там по някоя завъртулка.

— Ник, за какво ти е тая табела? Защо не отскочиш до града да поръчаш нова? Ще стане супер, ще видиш! Доброто място си личи по табелата! Не ми ли вярваш?

— Добре, вярвам ти! Ще отида!

Лос Анджелис беше на по-малко от двайсет мили, а той се наконти, все едно ще ходи до Париж. Тръгна веднага след обяда. Аз взех една празна чиния, забравена отвън, и влязох в кухнята.

Тя беше там.

— Тая чиния беше останала.

— Благодаря ти.

Чинията с вилицата в нея дрънчеше като дайре в ръката ми. Оставих я.

— Мислех и аз да тръгна с него, обаче вече бях започнала да готвя и реших, че е по-добре да остана — каза тя.

— И аз имам работа.

— По-добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Понякога и от най-малкото нещо може да ти призлее. Например, ако смениш климата.

— Не, май преядох.

— Какво става?

Някой блъскаше по вратата.

— Изглежда се опитва да влезе — измънках.

— Да не би да е заключено, Франк?

— Сигурно съм заключил.

Тя ме погледна и пребледня. Приближи се до летящата врата и надникна. После отиде до ресторанта, но след минутка се върна.

— Тръгна си — каза.

— И аз не знам защо съм заключил.

— Забравих да отключа!

Пак тръгна към ресторанта, но аз я спрях.

— Нека си стои заключено.

— Е как ще влизат хората, ако е заключено? Трябва да сготвя. Ще взема да я измия тая чиния.

Тогава я грабнах и впих устни в нейните.

— Хапи ме! Хапи ме!

Ухапах я. Забих зъби толкова надълбоко, че усетих как кръвта блика в устата ми и се стича по шията й, докато я носех нагоре по стълбите.

Следващите два дни бях като мъртвец, но Гърка нещо се беше вкиснал и се наложи да се вдигна на крака. Недоволстваше, че не съм оправил летящата врата между ресторанта и кухнята. Кора му се беше оплакала, че вратата я е ударила в устата. Все нещо трябваше да му се каже — цялата й уста беше подута. Затова признах, че вината е моя, задето не съм я оправил. Разтегнах малко пружината и така всичко приключи.

Но истинската причина да се цупи беше табелата. Много си падна по нея и го беше страх да не се издам някъде, че идеята е била моя, а не негова. Жестока табела стана. Не успяха да му я направят веднага — отне им три дни, и когато най-сетне беше готова, отидох да я взема. Бяха сложили всичко точно така, както си беше нарисувано на листа, даже бяха добавили някои неща: гръцкото и американското знаме, две стиснати ръце и „Гарантирано качество!“. Надписът беше с червени, бели и сини неонови букви.

Окачих я. Изчаках да се стъмни и я включих да свети. Грейна като коледна елха.

— Казвам ти, виждал съм сума табели, но никоя не е била толкова хубава. Признавам те, Ник.

— Така си е, така си е.

Стиснахме си ръцете. Пак бяхме приятели.

На другия ден останахме сами за няколко минути. Аз си вкарах юмрука нагоре по бедрото й толкова силно, че почти я съборих.

— Защо правиш така? — Тя ръмжеше срещу мен като пума. Харесвах я такава.

— Как си, Кора?

— Криво ми е.

В този момент пак усетих аромата й.

— Имаш ли топла вода?

— Защо, в банята няма ли?

— Ник е там.

— Ела, ще ти сипя от чайника. На Ник му трябва цял бойлер, за да се изкъпе.

Разигравахме го така, сякаш наистина бихме си казали тези думи. Беше към десет часа вечерта; вече бяхме затворили и Гърка се готвеше за голямото съботно къпане. Аз трябваше да занеса вода в моята стая, за да се избръсна, после трябваше да си спомня, че съм забравил да прибера колата, да изляза навън, та ако мине някой, да свирна с клаксона. Тя пък трябваше да изчака, докато мъжът й влезе във ваната, и да отиде в банята уж да вземе кърпа, а като влезе, да го халоса. Бях й приготвил едно чувалче от захар, което бях напълнил с лагерни сачми. (Като цяло импровизирах, в началото мислехме аз да го убия, но после решихме, че ако влезе тя, Гърка няма да й обърне внимание, а ако вляза аз и кажа, че си търся ножчето за бръснене, той може да стане от ваната да го търси заедно с мен.) Накрая трябваше да му натисне главата под водата, за да го удави, да остави крана да тече, да заключи вратата отвътре, да се прехвърли през прозореца върху навеса и да слезе по стълбата, която бях оставил там; да ми даде чувалчето със сачмите и да се върне в кухнята. Аз трябваше да върна обратно сачмите в кутията, да изхвърля торбата, да прибера колата, да се кача в стаята си и чак тогава да започна да се бръсна. Тя трябваше да изчака водата да прокапе в кухнята и да ме извика. Тогава аз щях да разбия вратата, да намеря Гърка и да се обадим за лекар. Щеше да изглежда все едно се е подхлъзнал. Идеята ми дойде от една статия във вестника, там пишеше, че повечето нещастни случаи стават точно във ваната.

— Внимавай, гореща е — предупреди ме тя.

— Благодаря.

Водата беше в тенджера. Сложих я на тоалетката и си извадих нещата за бръснене. След това излязох навън и отидох до колата. Седнах вътре, така че да наблюдавам хем шосето, хем банята.

Гърка пееше. Хрумна ми, че е добре да запомня коя песен пее. Беше „Мама Макри“. Изпя я веднъж, после втори път. Погледнах към кухнята. Кора още беше там.

На завоя се появи камион с ремарке. Допрях пръсти до клаксона. Понякога шофьорите спираха при нас да ядат, а това са хора, които са способни да стоят и да блъскат по вратата, докато не им отвориш. Този обаче не спря. Минаха още две коли. И те не спряха. Пак погледнах към кухнята. Кора не беше там.

В спалнята светна. Тогава изневиделица нещо се размърда в задната част на верандата. За малко да натисна клаксона, обаче разбрах, че е котка. Просто една сива котка, а как ми изкара акъла. Последното нещо, което очаквах да видя в този момент, беше котка. За секунда ми изчезна от погледа и после я видях пак да души около стълбата. Не исках да натискам клаксона — какво толкова, някаква котка. Обаче хич не ми харесваше да се мотае там. Отидох да я разкарам. Тъкмо щях да седна отново в колата, когато тъпата котка се върна и взе да гледа нагоре към стълбата. Изгоних я, този път чак до бараките. На връщане спрях за малко да видя дали няма пак да се върне.

Тогава на завоя се появи полицейски патрул. Зави насам, преди да успея да мръдна, и спря мотора си между мен и колата. Нямаше как да стигна до клаксона.

— Какво става, почиваш ли си?

— Излязох да прибера колата.

— Твоя ли е?

— На тоя, дето бачкам за него.

— Аха, само питам.

Огледа се. И видя нещо.

— Да ме вземат мътните! Гледай!

— Какво да гледам?

— Шибаната котка се катери по стълбата!

— Ха!

— Обичам котки! Само им дай да се катерят.

Той придърпа ръкавиците си, огледа нощта, ритна два пъти педала на мотора и потегли.

Щом изчезна от хоризонта, аз се втурнах към клаксона.

Но вече беше късно. Под навеса на верандата пробляснаха искри и след миг всичко потъна в мрак. Вътре Кора пищеше зловещо:

— Франк, Франк, нещо стана!

Побягнах към кухнята, но беше толкова тъмно, а нямах кибрит в джоба. Трябваше да опипвам къде вървя. Сблъскахме се на стълбите, тя слизаше надолу, аз отивах нагоре. Пак изпищя.

— Тихо, по дяволите, тихо! Успя ли да свършиш работа?

— Да, обаче токът спря. Така и не го натиснах под водата.

— Трябва да го свестим. Преди малко мина едно ченге и видя стълбата.

— Обадѝ се за лекар!

— Ти се обадѝ, аз отивам да го измъкна оттам.

Тя започна да набира, а аз хукнах към банята.

Гърка лежеше във ваната, главата му беше над водата. Опитах се да го вдигна. Ама че гадост! Наложи се да стъпя вътре, за да го подхвана, защото беше хлъзгав. През цялото време я чувах как говори с оператора. Не я свързаха с лекар, а с полицията.

Избутах Гърка през ръба на ваната и го повлякох към спалнята. Сложих го да легне. Тя дойде, намерихме кибрит и запалихме свещ. Увих главата му с мокри кърпи, а тя разтриваше ръцете и ходилата му.

— Ще пратят линейка.

— Добре. Той видя ли те, като го удари?

— Не знам.

— Зад него ли беше?

— Така мисля, но после лампата угасна и не знам. Какво направи с тока, Франк?

— Нищо. Бушонът гръмна.

— Дано да не се свести.

— Трябва да се свести! Казах ти — ченгето видя стълбата! Ако вземе да пукне, всичко ще се разбере.

— Ами ако ме е видял? Какво ще каже, като се свести?

— Сигурно не те е видял. Ще скалъпим някаква история, в която да повярва, и толкоз. Ти си била тук, лампата се е прецакала, чула си го, че се подхлъзва и пада, и като си го повикала, не е реагирал. После си извикала мен и това е. Каквото и да каже, ти трябва да повтаряш само това. Ако е видял нещо, просто трябва да повярва, че си въобразява.

— Ох, няма ли да побързат с тая линейка…

— Ще дойдат.

Линейката пристигна, сложиха го на носилка и го набутаха вътре. Кора се качи с него, а аз тръгнах с колата. По средата на пътя за Глендейл един полицай ни пресрещна и подкара пред нас. Движеха се със седемдесет мили в час и аз изостанах. Като стигнах до болницата, Гърка вече го вдигаха, а ченгето раздаваше заповеди наляво-надясно. Видя ме, сепна се и ме изгледа продължително. Беше същото ченге.

Закараха носилката направо в операционната, а Кора и аз останахме в чакалнята. Скоро дойде една медицинска сестра и седна до нас. Ченгето също дойде, заедно с някакъв сержант. И двамата ме гледаха. Кора разправяше на сестрата какво се е случило.

— Бях там, в банята де, да си взема кърпа. И после нещо тресна, все едно някой стреля с пистолет. Лампата угасна. Чух го да пада. Преди това стоеше прав и тъкмо се канеше да пусне душа. Викнах го, той не ми отговори, беше толкова тъмно, че не виждах абсолютно нищо и не знаех какво става. Даже за момент помислих, че го е ударил ток или нещо такова. После Франк ме е чул да пищя и се качи горе, извади го от ваната, а аз се обадих за линейка. Не знам какво щях да правя, ако не бяха дошли толкова бързо.

— Винаги са бързи през нощта.

— Дано да не се е ударил лошо.

— Едва ли. В момента му правят рентгенова снимка. Но мисля, че не се е ударил сериозно.

— Ох, Боже! Надявам се да не е!

Ченгетата не обелиха и дума. Седяха си там и ни гледаха.

Изнесоха го на подвижно легло, главата му беше омотана с бинтове. Вкараха го в асансьора. Всички влязохме вътре — Кора, аз, сестрата, ченгетата. Отведоха го в една стая, а ние след него. Докато го наместваха в леглото, сестрата донесе няколко стола.

Седнахме. Някой каза нещо и сестрата му направи забележка — трябвало да мълчим. Влезе лекар, погледна Гърка и излезе.

Мина цяла вечност.

— Май се свестява — обади се сестрата.

Кора ме погледна, а аз отместих поглед.

Гърка се размърда и ченгетата наостриха уши.

— По-добре ли си?

Той не продума. Никой не продума. Беше толкова тихо, че чувах как пулсът блъска в ушите ми.

— Не познахте ли жена си?! Ето я тук! Как можахте да паднете във ваната като някое малко момче! Жена ви е много ядосана. Няма ли да й кажете нещо?

Той се напъна да каже нещо, но не можа.

Сестрата се приближи към него, а Кора взе ръката му в своята и я потупа.

Не направихме нищо с котката, нито с таблото. Изобщо нищо не пипнахме. Допълзяхме до леглото и Кора рухна. Плака, после я втресе и цялата се разтрепери. Трябваха ми около два часа, за да я успокоя. Тя се сгуши в мен и чак тогава проговорихме.

— Никога вече, Франк.

— Точно така. Никога вече.

— Трябва да сме откачили! С тоя наш скапан късмет. Добре че се отървахме! Аз съм виновна.

— И аз.

— Не, не, аз съм виновна. Аз го измислих това. Ти не искаше. Следващия път ще те слушам, Франк. Ти не си тъп като мен.

— Само дето няма да има следващ път.

— Никога вече.

— Дори да бяхме успели, пак щяха да се досетят. Те винаги се досещат. Каквото и да правиш, се досещат. Видя ли го тоя как веднага надуши, че нещо не е наред. Чак изтръпвам, като се замисля! Още щом ме видя да стоя там, разбра какво става. А щом тогава разбра, представяш ли си, ако Гърка беше умрял?

— Май не съм дяволска котка, Франк.

— Нали ти казвам!

— Ако бях, нямаше да се уплаша толкова.

— То и аз се уплаших.

— Знаеш ли какво исках, когато спря токът? Исках единствено теб. Като някое малко момиченце, което се страхува от тъмното.

— Нали бях там!

— Много съм ти благодарна! Ако не беше ти, кой знае какво щеше да стане!

— Обаче добре го измислихме, а? Имам предвид, дето се е подхлъзнал.

— Аха, даже той се върза!

— Паднат ли ми ченгета, винаги им разказвам играта! Важното е да знаеш какво да говориш. Трябва да имаш изпипана версия, която да звучи колкото може по-близо до истината. Знам ги аз, доста работа съм си имал с тях.

— Нали успя да оправиш нещата. Винаги ще мога да разчитам на теб, нали?

— Ти си единственият човек, който някога е означавал нещо за мен.

— Не искам да съм дяволска котка, Франк.

— Не, ти си моето бебче.

— Аз съм глупавото ти бебче. Отсега нататък ще слушам. Ти ще мислиш, а аз само ще действам. За това ме бива. Заедно ще се справим.

— Разбира се, че ще се справим.

— Сега да подремнем, а?

— Ще можеш ли да заспиш?

— За пръв път си лягаме заедно, Франк.

— Това харесва ли ти?

— Страхотно е. Направо страхотно.

— Целуни ме.

— Толкова е хубаво, да мога да те целуна за лека нощ!

Качиха ме до Сан Бернардино. Оттам минаваха влакове, мислех да хвана някой товарен и да поема на изток.

Е, не стана точно така. Попаднах на някакъв смотаняк в един билярден клуб и го хванах да играем на осем топки с една в страничния джоб. Този беше най-големият мухльо, който някога се е раждал, обаче имаше приятел, който наистина можеше да играе. Само дето и той не беше чак толкова добър. Повъртях се край тях около две седмици, тоест докато им измъкнах двеста и петдесет долара. Прибрах им всичко, което имаха. После трябваше да изчезна. Хванах един камион за Мехикали и се замислих за моите двеста и петдесет долара. С тези пари можехме да отворим сергия за хот-дог на плажа и след време да се пробваме с нещо по-сериозно.

Така че слязох от камиона и тръгнах обратно към Глендейл. Завъртях се на пазара — край местата, където Кора и Гърка купуваха продукти за ресторанта. Надявах се да я видя. Дори й звъннах един-два пъти, но все той вдигаше телефона и трябваше да се правя, че съм сбъркал номера.

Когато не висях на пазара, влизах в клуба една пресечка по-надолу. Там веднъж видях някакъв да упражнява единични удари. Личеше си, че е зелен — по начина, по който държеше щеката, си личеше. Започнах да играя сам на съседната маса. Реших, че двеста и петдесет долара са окей, ако ще продаваме хот-дог, но триста и петдесет ни устройваха идеално.

— Какво ще кажеш за една игра със скрита топка, а? — подхвърлих небрежно.

— Не съм я играл тая игра.

— Нищо особено, просто слагаш едната топка в страничния джоб.

— Не, твърде силен си за мен.

— Аз? И мен хич ме няма.

— Е, добре, обаче само една приятелска игра.

Започнахме, и аз му пуснах три-четири топки за да клъвне. През цялото време клатех глава и цъках с език, уж се чудя какво става.

— Твърде силен, а? Голям майтап! Аз по принцип не съм толкова зле, ама сега нещо не ми върви. Дай да сложим по долар, да живне малко играта.

— Става, един долар може.

Заложихме и аз го оставих да вземе още четири-пет топки, ако не и повече. Правех се на изнервен и между ударите си бършех дланите с носна кърпа.

— Май не съм толкова добър, колкото си мисля. Искаш ли да сложим по пет долара, за да си върна парите, и после да пийнем по нещо?

— Става, нали е приятелска игра. Не ми е за парите. Правим ги пет долара и край.

Оставих го да вземе нови четири-пет топки. Така добре се преструвах, че ако някой ни гледаше отстрани, щеше да си помисли, че съм получил най-малко сърдечен удар, плюс още няколко други болежки.

— Гледай сега, достатъчно мозък имам, за да разбера, че не съм във форма, обаче дай да ги направим двайсет и пет, та да се изравним, и после вече ще седнем да пийнем — примолих се аз.

— Това ми е множко.

— Какво толкова, нали играеш с моите пари!

— Добре. Нека да са двайсет и пет.

И тогава го почнах. Такива удари правех, че и Хопи1 да ми завиди. Вкарвах топките в джобовете с тройни рикошети в стените на масата, а един път биячът ми прескочи топка и влезе. Оня пък играеше като слепец — грешеше, вкарваше си бияча, запрати една топка в погрешен джоб и нито веднъж не направи рикошет.

Но в крайна сметка, когато излязох оттам, бях олекнал с двеста и петдесет долара и с един часовник за три кинта, който си бях купил, за да следя времето, докато се озъртам за Кора. Да, силен бях, но не достатъчно.

— Ей, Франк! — Беше Гърка, тичаше към мен през улицата. — Къде си бе, разбойник? Дай да ти стисна ръката! Как можа да избягаш точно когато най-много имах нужда от теб!

Ръкувахме се. Главата му още беше бинтована и гледаше странно, обаче носеше съвсем нов костюм. По жилетката му пълзеше златната верижка на джобния му часовник. Имаше черна шапка, килната настрани, морава вратовръзка, кафяви обувки и размахваше грамадна пура.

— О, Ник! Как си, мой човек?

— А, добре съм. По-добре няма накъде. Ами ти защо избяга от мен? Много ти се ядосах!

— Нали ме знаеш. Не ме свърта на едно място.

— Ама че момент избра да изчезнеш! Иначе какво правиш? Хайде, признай си, все нещо си захванал! Я ела с мен да взема пържолите и ще си говорим.

— Сам ли си?

— Що за тъпи въпроси! Разбира се, че съм сам! Кой да стои в ресторанта? Ти избяга и ние с Кора не можем да излизаме заедно. Ако единият тръгне нанякъде, другият е в заведението.

Един час ги купувахме тия пържоли, защото Гърка беше твърде зает да ми разправя за счупения си череп и за това как лекарите не били виждали такова чудо, и какъв кошмар изживял, понеже нямало кой да му помага, и как назначил двама души един след друг, но единия уволнил още същия ден, а другият сам духнал на третия, и не само духнал, ами обрал касата. Накрая каза, че дава мило и драго да се върна.

— Слушай, Франк, утре с Кора отиваме в Санта Барбара. Все пак и ние трябва да поизлезем малко! Ще има фиеста. Ела с нас, а? Как ти се струва? Ще седнем, ще поговорим. Искам пак да работиш при мен, Франк. Какво ще кажеш да отидем заедно на фиестата?

— Ами… чувал съм, че не е зле.

— Супер е — музика, танци, момичета. Хайде бе, Франк! Какво ще кажеш?

— Не знам, наистина не знам.

— Кора ще се разсърди, ако разбере, че съм те видял и не съм те взел. Знам, че се държеше малко кофти с тебе, но всъщност тя те харесва. Даже каза, че си много свестен. Хайде, ще отидем тримата, знаеш ли колко хубаво ще си прекараме!

— Окей, ако тя няма нищо против, става.

— Тия двамата добре се забавляват, а?

— Твърде добре!

— Тогава не им давайте да припарват до волана, мис. Ще им мине.

— Надявам се. Защото нямам никакво намерение да се разкарвам по пътищата с разни пияници, но нищо можах да направя. Като им казах, че няма да ги возя, те за малко да тръгнат сами.

— Щяха да си строшат главите!

— Със сигурност. Затова се навих.

— Така е, човек все се чуди дали е взел правилното решение. Един и шейсет за бензина. Да проверя ли маслото?

— Няма нужда.

— Благодаря ви, мис. Лека нощ.

Тя отново седна зад волана, а аз и Гърка продължихме да пеем. Такъв беше планът, трябваше да съм пиян.

Първият ни опит ме отърва от заблудата, че сме в състояние да извършим перфектно убийство. Това сега даже нямаше да е точно убийство, щеше да е най-обикновена катастрофа — неопитен шофьор, пияни мъже, алкохол в колата. Разбира се, когато Гърка почна да се налива, аз също трябваше да дръпна малко. Спряхме за бензин, за да има свидетел, че тя е била трезва и изобщо не е искала да идва с нас, но се е наложило да ни кара. А и преди това извадихме късмет — към девет, точно като затваряхме, някакъв спря да си вземе ядене и ни видя как се каним да тръгнем. Изгледа цялото шоу — как на няколко пъти се мъча да запаля двигателя, как се карам с Кора, която ми обяснява, че съм прекалено пиян, за да карам, как тя слиза от колата и казва, че няма да дойде, и как аз се опитвам да тръгна сам с Гърка. После тя ни накара да си сменим местата — аз да седна отзад, Гърка отпред, а тя на волана. Оня се казваше Джеф Паркър и гледаше зайци в Енчино, Кора му взе визитката и му каза, че може да предлага и заешко в ресторанта. Така знаехме къде да го намерим, ако се наложи. Независимо за какво.

Аз и Гърка пеехме „Мама Макри“, „Надолу по потока на воденицата“ и „Усмихни се, усмихни се“. Както си пеехме, стигнахме до оня знак — „Към плаж Малибу“. Тя зави. По принцип трябваше да продължи направо. Има два пътя до брега — единият, по който карахме ние, е на около десет мили навътре, а другият се пада вляво и върви успоредно на крайбрежието, във Вентура двата се събират и продължават покрай океана към Санта Барбара, Сан Франциско или закъдето си тръгнал. Идеята беше следната: понеже тя никога не е била в Малибу, а там живеят всички филмови звезди, да се спуснем няколко мили надолу, уж да разгледа, а после да обърнем и да се върнем на главния път. Реално обаче замисълът беше друг: този участък е най-разбитото шосе в целия окръг, една катастрофа там не би изненадала никого, дори ченгетата не биха се усъмнили — тъмно е, коли почти не се движат, няма къщи, няма нищо. Идеален терен за онова, което бяхме тръгнали да правим.

Гърка изобщо не се усети. Минахме покрай един летен къмпинг, наричаха го Малибу Лейкс, беше малко по-нагоре към хълма. В клуба имаше танци, а в езерото бяха пуснали канута и в тях се возеха влюбени двойки. Подвикнах им нещо. Гърка и той — да не остане по-назад:

— Дай й една и от мен!

Нямаше кой знае какво значение, но все пак беше следа — нещо, за което да се хванат, ако изобщо се стигне дотам.

Запъплихме по склона. Пред нас имаше три мили нагорнище. Бях й казал как да го мине и почти през цялото време беше на втора. Отчасти това се налагаше, защото завоите следваха един след друг и тя така или иначе трябваше да превключва постоянно на втора, но всъщност целта ни беше двигателят да прегрее. За всичко бяхме помислили, щеше да се наложи доста да обясняваме.

Тогава той погледна навън — пълен мрак, див планински пейзаж и никаква светлинка, нито къща, нито бензиностанция, нищо! Опомни се и каза:

— Чакай, чакай. Обърни! Леле, объркали сме пътя!

— Не сме, не сме, аз знам къде сме. Оттук се стига до плажа. Нали ти казах, че искам да го видя — отвърна Кора.

— Карай бавно!

— Аз карам бавно!

— Още по-бавно! Ще ни изтрепеш!

Стигнахме до върха и започнахме да се спускаме. Тя изключи двигателя. Когато вентилаторът спре, тези коли много бързо прегряват.

Долу пак запали. Погледнах термометъра на таблото. Показваше над деветдесет градуса. Започна ново изкачване и стрелката тръгна нагоре.

— Да, сър, да, сър.

Това беше сигналът ни. Едно от онези глупави неща, които човек би казал по всяко време и на които никой не обръща внимание.

Кора спря. Под нас имаше урва. Беше толкова дълбока, че не се виждаше къде свършва. Трябва да е била към петстотин стъпки.

— Май трябва да оставя колата да поизстине.

— Ами как няма да я оставиш! Гледай, Франк! Гледай само колко показва!

— Колко?

— Деветдесет и пет! Още малко и ще заври!

— Нека ври! — Вдигнах гаечния ключ. Бях го приготвил между краката си.

Но точно тогава откъм върха се появиха светлинки на кола. Трябваше да изчакам. Може би само минута, докато отмине.

— Хайде, Ник, изпей някоя песен!

Той погледна към мъртвилото навън и май никак не му беше до песни. После отвори вратата и слезе. Започна да повръща точно когато другата кола минаваше покрай нас. Втренчих се в номера, исках да го запомня. После избухнах в смях.

Кора се обърна и ме погледна.

— Няма проблем. Нека ни запомнят с нещо. „И двамата бяха живи, когато минахме покрай тях.“

— Видя ли номера?

— 2R-58–01.

— 2R-58–01. Добре. И аз го запомних.

— Окей.

Гърка се върна, изглеждаше по-добре.

— Чу ли това? — попита ме той.

— Кое да чуя?

— Когато се смееше. Ехото. Хубаво ехо.

Изведнъж се провикна — не беше песен, а само един висок тон като онези от плочите на Карузо. После рязко спря и се ослуша. Ехото върна същия тон — ясен и чист — и замлъкна.

— Като мен ли звучеше?

— Абсолютно, едно към едно.

— Леле, супер! — дивеше се Гърка.

Стоя там пет минути, крещеше и чакаше ехото да отвърне. За пръв път в живота си чуваше как звучи собственият му глас! Изглеждаше доволен — като маймуна, която току-що се е видяла в огледалото.

Кора не откъсваше очи от мен. Трябваше да действаме.

Подхвърлих му заядливо:

— Абе ти да не мислиш, че си нямаме друга работа, ами теб ще слушаме цяла нощ? Хайде влизай в колата и да потегляме.

— Става късно, Ник! — обади се тя.

— Добре де, добре! — Той се качи в колата, като изви един последен тон и подаде лице през прозореца.

Застопорих краката си под седалката; брадичката му беше точно над спуснатото стъкло, когато го халосах с ключа. Главата му се пръсна, усетих как се разпуква и раздробява. Тялото му се загърчи на седалката и се сви, както котка се свива да спи на диван.

Докато спре да мърда, мина цяла вечност. Тогава Кора се задави, не можеше да преглътне. Накрая изстена, защото в този миг се върна ехото от гласа му. То поде високия тон точно като Гърка, засили се, спря, и зачака.

Не обелихме нито дума, но тя си знаеше какво трябва да прави. Прехвърли се на задната седалка, а аз — на предната. Огледах гаечния ключ на светлината от таблото. По него имаше капки кръв. Отворих бутилка вино и излях малко отгоре. Кръвта се отми. Така сипах виното, че да полея и Гърка. После избърсах ключа в дрехите му и го подадох на Кора. Тя го бутна под седалката. Излях малко вино и там, където бях забърсал ключа, после ударих бутилката във вратата и тя се пукна. Оставих я върху него и запалих двигателя. Виното заклокочи и прокапа през пукнатината.

След малко минах на втора. Не можех да катурна колата в оная пропаст, защото после нямаше начин да слезем до долу. Освен това, ако я бях бутнал, как щяхме да обясним факта, че ние двамата сме останали живи? Подкарах бавно на втора, докато стигнахме до едно място, където дефилето беше дълбоко само петдесетина стъпки. Колата стигна до ръба, и без да изключвам от скорост, сложих крак на спирачката и дръпнах смукача. Когато предното дясно колело пропадна, натиснах силно спирачката. Колата угасна. Точно това исках да стане. Трябваше да е на скорост и на контакт, та двигателят да я удържа по нанадолнището, докато ние свършим каквото трябва.

Слязохме на пътя, но без да стъпваме на банкета, за да не останат следи. Кора ми подаде камъка и дъската, които бях приготвил.

Сложих камъка под задния мост — така го бях подбрал, че си пасваше идеално. Дъската пъхнах над камъка, точно под моста.

Побутнах колата. Тя се заклати, но само толкова.

Опитах пак. Наклони се, а аз започнах да се потя. Бяхме само двамата и трупа в колата. Ами ако не успеем да я обърнем?

Натиснах отново, този път и Кора помогна. Изведнъж колата се стрелна по урвата с гръм и трясък. Сигурно се е чуло поне на една миля.

Останахме проснати по очи на шосето. Шумът беше убийствен.

В един момент колата спря. Светлините бяха включени, но слава Богу не пламна. Страхувах се да не избухне, защото тогава нямаше как да обясним защо не сме изгорели и ние.

Грабнах камъка и го запокитих надолу. После взех дъската, качих се горе и я оставих на самото шосе. Не се притеснявах за нея — там беше пълно с дъски, изпопадали от камионите, колите минаваха през тях и ги правеха на парчета. Моята дъска беше просто една от тях — беше стояла на пътя цял ден и по нея имаше следи от гуми, а краищата й бяха очукани.

Върнах се, грабнах Кора на ръце и се спуснах по склона. Носех я, за да няма нейни следи. Моите стъпки не бяха проблем, скоро наоколо щеше да се напълни с мъже, които щяха да оставят десетки отпечатъци от обувки, обърнати надолу, но следите от нейните обувки трябваше да са само в една посока — нагоре. Това, в случай че някой си направеше труда да проверява.

Оставих я на земята. Колата стоеше в средата на урвата, крепеше се само на две колела. Гърка се беше строполил на пода, а бутилката беше заклещена между него и седалката. Когато надникнахме, тя пак изклокочи. Покривът беше смазан. И двете брони бяха огънати.

Опитах се да отворя вратите. Това беше много важно, защото трябваше да вляза вътре и да се нарежа със стъкла, а Кора да побегне нагоре, за да търси помощ на пътя.

Вратите бяха наред, отваряха се.

Захванах се с блузата й. Късах копчетата, така че да изглежда пострадала при удара, а тя се взираше в мен и очите й не бяха сини, бяха черни. Усещах учестения й дъх.

После дъхът й секна. Беше толкова близо до мен!

— Разкъсай ме! Разкъсай ме!

Пъхнах ръка под блузата й и дръпнах рязко. Тя се разкъса от шията до корема.

— Скъсала си я, като си изпълзяла от колата. Закачила се е на дръжката на вратата. — Гласът ми звучеше странно, все едно идваше от ламаринен фонограф. — А това вече не знаеш как е станало — добавих и отстъпих назад. Замахнах и я фраснах в окото с все сила.

Тя падна в краката ми, очите й горяха, гърдите й трепереха — стегнати, пулсиращи, насочени право към мен. Лежеше там, долу, а дъхът ми се завихряше в гърлото като животински рев. Бях озверял. Езикът ми беше подут и кръвта пулсираше в него.

— Да, Франк, да!

После помня само, че бях до нея. Погледът ми — впит в нейния, ръцете ни — преплетени. Притискахме се неистово един към друг. И адът да беше зейнал под мен в този момент, пак нямаше да ме спре — трябваше да я обладая, ако ще това да ми струва живота.

И я обладах.

Лежахме на земята няколко минути като дрогирани. Беше толкова тихо, че се чуваше клокоченето на бутилката в колата.

— И сега какво?

— Сега идва най-трудната част, Кора, и трябва да си много добра. Сигурна ли си, че си готова?

— След тази нощ съм готова да мина през всичко.

— Ченгетата ще те разкъсат. Ще се опитат да те пречупят. Ще се справиш ли?

— Така мисля.

— Може и да ти лепнат нещо. Не ми се вярва, при толкова свидетели, но все пак не е изключено. Може да те обвинят в непредумишлено убийство. Готова ли си да прекараш известно време в затвора?

— И ти ще ме чакаш?

— Ще те чакам.

— Тогава да. Готова съм.

— Мен не ме гледай, аз съм пиян. Има си тестове, които ще го докажат. Ще им пробутам някакви небивалици, колкото да ги объркам, а като изтрезнея, ще им го разкажа така, че да повярват.

— Добре, запомних.

— Помни също, че си ми ядосана задето съм се напил. И съм станал причина за всичко.

— Да, знам.

— Е, значи сме готови.

— Франк!

— Да.

— Само още нещо. Трябва да се обичаме. Ако се обичаме, другото няма значение.

— Обичаме ли се?

— Аз ще го кажа първа. Обичам те, Франк!

— Обичам те, Кора!

— Целуни ме.

Целунах я, прегърнах я силно и тогава видях мигаща светлина горе на хълма.

— Тичай нагоре. Хайде! Ще се справиш.

— Ще се справя.

— Молѝ ги за помощ! Не знаеш, че е умрял!

— Да.

— Паднала си на земята, като си излизала от колата. Затова имаш пясък по дрехите.

— Добре. Доскоро.

— Доскоро.

Тя тръгна към шосето.

Изведнъж открих, че шапката ми я няма. А вече трябваше да съм до Гърка! Запълзях да я търся. Горе светлините се приближаваха, бяха само на два-три завоя, а аз още нямах и една драскотина по себе си. Отказах се, трябваше бързо да вляза в колата.

И тогава се спънах. Бях стъпил в шапката! Грабнах я и тъкмо скочих в купето, когато колата започна да потъва. Усетих, че се преобръща. Това е последното, което си спомням.

Когато отворих очи, лежах на земята. Наоколо цареше суматоха. Така зверски ме болеше лявата ръка, че ми идеше да крещя. Болеше ме и гърбът, а главата ми бучеше ту по-силно, ту по-слабо. Сякаш земята под мен изчезваше и всичко, което бях изпил, се надигаше в стомаха ми. Едновременно бях в съзнание и не бях, но все пак имах достатъчно ум да се сетя, че дрехите ми са целите в пясък, трябваше да имам правдоподобно обяснение откъде се е взел, така че започнах да се въргалям и да ритам с крака.

Когато Сакет си тръгна, ченгето влезе и предложи да поиграем блекджек. Направихме няколко игри, но умът ми беше на друго място, започнах да се изнервям и се отказах.

— Тоя май те приклещи, а?

— Горе-долу.

— Бива си го Сакет! Винаги е такъв — изглежда като свещеник, изпълнен с любов към целокупното човечество, обаче сърцето му е от камък!

— Това е думата. Камък.

— Има само един човек, който може да му се опре.

— Така ли?

— Казва се Кац. Сигурно си чувал за него.

— Разбира се, че съм чувал.

— Приятел ми е.

— Такива приятели трябва да има човек.

— Слушай, засега нямаш нужда от адвокат, понеже още не е повдигнато обвинение. Могат да те задържат до четирийсет и осем часа без право на свиждане, както се казва. Но ако той дойде да те види, ще го пусна при теб. Стига да му кажа, веднага ще дойде.

— Имаш предвид, че и ти ще спечелиш от тая работа?

— Имам предвид, че ми е приятел. Е, ако не ми пускаше по нещо, нямаше да ми е приятел, нали така? Много е печен, той е единственият човек, който може да се опре на Сакет.

— Ами тогава действай, човече! Колкото по-бързо, толкова, по-добре!

— Ей сега се връщам.

Ченгето излезе от стаята. След малко се върна и ми намигна. И, без майтап — в същия момент се почука на вратата.

Закараха ме обратно в болницата, но сега вместо ченгето при мен дежуреше човекът с пишещата машина. Легна на другото легло.

Опитах се да заспя и не след дълго успях.

Сънувах, че Кора ме гледа, а аз се мъча да й кажа нещо и не мога; после тя потъва надолу, а аз се събуждам и в ушите ми кънти зловещото хрущене, което чух, когато халосах Гърка по главата. После пак заспах и сънувах, че падам. Събудих се, държах се за гърлото и в ушите ми не спираше да кънти същият звук.

Веднъж се събудих от собствения си писък.

— Ей! — подвикна оня и се надигна на лакът.

— А?

— Какво има?

— Нищо, сънувах кошмар.

— А, ясно.

На другия ден не ме остави сам нито за миг. Сутринта ги накара да му донесат леген с вода, обръсна се и се изми. Донесоха ни закуска и той седна на своята маса. Не си казахме нищо. После донесоха вестник. На първа страница имаше голяма снимка на Кора, а под нея — една по-малка: аз на носилката. В статията се казваше, че „убийцата с бутилката“ се е признала за виновна и присъдата й ще бъде произнесена днес. На една от вътрешните страници пишеше, че разследването е разрешило случая рекордно бързо. Имаше и друга статия — за свещеник, който разправял, че ако всички престъпления се разкриваха толкова бързо, това щяло да допринесе много повече за борбата с престъпността, отколкото прокарването на стотици закони. Прегледах целия вестник, за да прочета нещо за нейните самопризнания, но нямаше нито дума.

Към дванайсет дойде един млад лекар и се зае да почиства залепените ленти лейкопласт по гърба ми. Трябваше първо да ги намокри, а после да ги отлепи, но той ги дереше направо от кожата ми и адски болеше.

Като махна половината, за мое учудване вече можех да се движа. Една медицинска сестра ми донесе дрехите и се облякох. Момчетата, които предния ден ме мъкнеха с носилката, ми помогнаха да сляза с асансьора.

Пред болницата ме чакаше кола с шофьор. Оня, с пишещата машината ме вкара в колата и спряхме няколко пресечки по-надолу, пред една голяма сграда. Качихме се в някакъв офис, а там ни чакаше Кац — ухилен и с протегната за поздрав ръка.

— Всичко свърши.

— Хубаво. Кога ще я бесят?

— Никого няма да бесят. Тя е на свобода, ще дойде след малко. Имат да оправят някакви документи в съда. Влизай да ти разправям.

Отведе ме в личния си кабинет и затвори вратата. Сви цигара, запали я, изчака да изгори до половината и да залепне в устата му, после започна да говори. Не можех да го позная, беше развълнуван, нямаше нищо общо с вчерашната заспала физиономия.

— Чеймбърс, това е най-великият случай в живота ми! Влизам, оправям нещата за по-малко от двайсет и четири часа и си излизам! Казвам ти, никога не съм имал друг такъв случай! Е, и мачът между Демпси и Фърпо беше по-кратък от два рунда, нали. Не е важно колко време играеш, а какво правиш, докато си в играта. Това обаче не беше боксов мач, беше игра на карти. И четиримата играчи имаха перфектни карти. Хайде теб да те видим как ще спечелиш такава игра! Мислиш, че можеш да изиграеш добра ръка с кофти карти? Глупости, на мен всеки ден ми идват кофти карти! Обаче дай ми такава игра, в която всички играчи имат перфектни карти, и гледай какво става. Ей, Чеймбърс, голяма услуга ми направи, като се обърна към мен! Такова нещо се случва веднъж в живота!

— Ама ти нищо не казваш!

— Ще ти кажа, спокойно! Но няма да ме разбереш, докато не наредя всички карти на масата. Така, първо сте вие с жената. И двамата имахте страшни карти. Защото това си е едно перфектно убийство, Чеймбърс. Предполагам, че дори не си даваш сметка колко добре сте го изпипали. Всичките тия неща, които ти е наговорил Сакет — че тя не е била вътре, когато колата е паднала, че си е стискала чантата и така нататък, — това нищо не значи. Колата може да се е люляла на ръба, преди да падне, нали? И всяка жена може да си вземе чантата преди да скочи, нали? Това не доказва престъпление. Това доказва само, че е жена.

— Откъде знаеш какво ми е наговорил Сакет?

— От самия него, снощи вечеряхме заедно. Опитваше се да ми се перчи, даже ме съжаляваше тоя мухльо. С него сме врагове, най-любезните врагове на тоя свят. Той би продал душата си, за да ме закопае. И аз бих направил същото за него. Даже се хванахме на бас, сложихме по сто долара. Подиграваше ми се, защото за него случаят беше ясен, можеше да си изиграе картите и да остави палача да свърши своята работа.

Браво, тия двамата са се обзаложили на сто кинта дали ще обесят мен или Кора! Аз обаче исках да си изясня нещата:

— Щом сме имали перфектни карти, той откъде е получил своите?

— Там е работата. Сакет знаеше, че няма човек на тая земя, който да може да изиграе такива карти, особено ако обвинението използва добре своите. Знаеше, че единственото, което трябва да направи, за да си опече работата, е да накара някой от вас да играе срещу другия. Това — първо. Второ, на него дори не му се налагаше да разследва случая, защото застрахователната компания беше готова да свърши цялата работа. Той можеше да не си мръдне пръста. Ей това най-много му е харесало. Трябвало е само да подава картите и накрая да вземе джакпота. И какво е направил той? Накарал е застрахователната компания да му даде всичко наготово и те е наплашил яко, за да подадеш жалбата. Взел ти е най-силната карта — факта, че ти самият си сериозно пострадал при катастрофата — и те е накарал да цакаш срещу собствения си коз. Щом си пострадал толкова зле, значи това наистина е било инцидент! Сакет те е притиснал да подпишеш, а теб те е било страх, че ако не го направиш, той ще разбере.

— Ами уплаших се, направо прежълтях!

— Това е цветът на убийството и Сакет отлично го знае. И така, довел те е до това състояние, принудил те е да свидетелстваш срещу нея и му е било ясно, че ако го направиш, няма сила на земята, способна да спре Кора да те издаде. Дотам беше стигнал, когато седнахме да вечеряме. Подиграваше ми се. Съжаляваше ме. И заложи сто кинта. А аз през цялото време държах чудесни карти и знаех, че ако ги изиграя добре, ще спечеля. Та така, Чеймбърс. Ето ми картите. Какво виждаш?

— Нищо особено.

— Е, хайде де, какво виждаш?

— Честно казано, нищо.

— И Сакет нищо не видя. Обаче внимавай сега! Вчера, като излязох от стаята ти, отидох при нея и взех пълномощно да отворя сейфа на Пападакис. Там намерих това, което и очаквах: няколко стари полици. Отидох да видя агента, който ги е написал, и се оказа, че тая застраховка няма нищо общо със злополуката в банята. Просто агентът е видял, че автомобилната застраховка на Пападакис изтича, и е решил да го навести. Жена му не е била там. Оправили набързо застраховката на колата — за пожар, кражба, пътнотранспортни произшествия, гражданска отговорност, обичайните неща — и после агентът казал на Пападакис, че вече е покрил всички рискове, само не и риска от злополука. Подхвърлил му, колкото да клъвне и Пападакис се заинтригувал. Може да е било заради случката в банята, но дори и да е така, агентът не е знаел за нея. Подписали документите и на другия ден полиците били изпратени по пощата. Тези полици, обаче, са от различни застрахователни компании, защото нали знаеш, че агентите рядко работят само с една. Това е първото, което Сакет беше пропуснал. Но най-важното е, че Пападакис е имал не само новите застраховки, а и старите, които са изтичали. И така, да обобщим: десет хиляди долара обезщетение при злополука от Застрахователната корпорация на Тихоокеанските щати, десет хиляди нови облигационни бона гражданска отговорност от „Гаранти Калифорния“ и десет хиляди стари бона гражданска отговорност от „Роки Маунтинс Фиделити“. Това беше първият ми коз — Сакет имаше застрахователна компания, която се бори за десет хиляди долара, а аз имах две за двайсет хиляди и можех да наддавам с тях когато реша. Сега разбра ли?

— Нищо не разбрах.

— Виж, Сакет ти взе най-силната карта, нали? Е, аз пък взех неговата. Ти си тежко пострадал. Ако Сакет я обвини в убийство и ти заведеш дело срещу нея за щетите, които си претърпял, заседателите ще ти дадат каквото поискаш и тогава тези две компании ще трябва да изплатят застрахователните полици до последния цент, за да покрият твоето обезщетение.

— Сега разбирам.

— Красота, Чеймбърс, красота! Аз скрих тази карта в ръкава си, и ти не я видя. И Сакет не я видя, и тихоокеанската корпорация не я видя, защото всички бяха заети да играят по правилата на Сакет и бяха убедени, че той ще спечели. — Кац крачеше из стаята и всеки път когато минаваше покрай огледалото в ъгъла, спираше да се порадва на изражението си. — Ето така стояха нещата. После обаче възникна въпросът как да изиграя тези карти. Сакет вече беше извадил своите козове и тя всеки момент можеше да си признае. Можеше и да те изпее на обвинението, като разбере, че си подписал жалбата. Трябваше да действам бързо. И какво направих? Изчаках оня от тихоокеанската корпорация да даде показания и го накарах да каже, че наистина вярва, че е извършено престъпление. Това — в случай че после го арестуват. И тогава БАМ! — поисках да я признаят за виновна. С това всичко свърши и аз блокирах атаката на Сакет. После я набутах бързо в следствието и поисках половин час с нея, преди да я заключат. Трябваха й само пет минути с теб, за да те изпее. Като дойдох при вас, тя беше готова. И вкарах вътре Кенеди.

— Ченгето, дето беше с мен снощи ли?

— Бил е ченге, но вече не е. Сега е частен детектив и работи за мен. Тя си мислеше, че говори с ченге, а всъщност говореше с подставено лице. Номерът мина — след като си изпя всичко, тя се укроти до сутринта. Предостатъчно време. После трябваше да се оправя и с теб, защото можеше да духнеш. Нямаше повдигнато обвинение и вече беше свободен — макар да не го знаеше. Ако беше разбрал, нито болките, нито болничният персонал можеше да те спре. Затова пратих Кенеди да те наглежда. Накрая стигнахме и до малката среднощна конференция с трите застрахователни компании: тихоокеанската, калифорнийската и „Роки Маунтинс“. И трите се задействаха много бързо, когато сложих всички карти на масата.

— Какво значи, че са се задействали?

— Първо им прочетох закона. Цитирах им клаузата за пътниците, параграф 141 от Закона за движение по пътищата на Калифорния. Според него, ако пътникът е гост в колата, той няма право на обезщетение при злополука, освен в случай че е жертва на интоксикация или неправомерни, злоумишлени действия от страна на шофьора. В този случай пътникът има право на компенсация. Ти си бил гост в колата. Аз пледирах „виновна“ за опит за убийство и нанасяне на телесна повреда — това са неправомерни и злоумишлени действия. Застрахователите нямаше как да бъдат сигурни какво точно е станало — ами ако наистина го е направила сама? Ето че две от тези компании бяха оголили вратове, за да им отсека главите. Те се навиха да платят по пет хилядарки, за да покрият полицата на третата, а тя се нави да си затвори устата. И всичко това стана за половин час.

Той млъкна и пусна една бляскава усмивка. На себе си.

— И сега какво? — попитах.

— Не мога да спра да мисля за това. Още ми е пред очите физиономията на Сакет, когато оня от тихоокеанската корпорация застана пред съда и заяви, че според заключението на тяхното разследване няма извършено престъпление и че компанията ще изплати обезщетение за злополуката в пълен размер. Нямаш представа какво изпитах! Да финтираш до последната минута и накрая да му забиеш един под брадичката! Няма такова чувство!

— Добре, но не ми е ясно защо е трябвало оня пак да дава показания.

— Защото тя трябваше да получи присъда. След като някой е поискал да бъде призната за виновна, съдът трябва да изслуша свидетелите, за да се запознае детайлно със случая и да определи присъдата. А Сакет вече виеше за кръв, искаше смъртно наказание. Ах, какъв кръвопиец е тоя Сакет! Ето това най-много ме настройва срещу него. Той си мисли, че проблемите се решават с бесило. Със Сакет залогът винаги е висок. И така, той пак призова своя човек, само дето не знаеше, че копелето вече играе в моя отбор. Когато разбра, се разфуча, но беше късно! Щом застрахователната компания не смята подсъдимата за виновна, кой съдия ще реши, че е такава? Никакъв шанс! И в тоя момент го довърших. Станах и се обърнах към съда. Не бързах никак. Казах, че клиентката ми е заявила невинността си още в самото начало, но аз не съм й повярвал, защото съм сметнал, че има предостатъчно доказателства за вината й, и съм преценил, че би било най-благоразумно да действам в неин интерес, като я оставя на милостта на съда, затова съм поискал да бъде призната за виновна по всички обвинения. Но! Чеймбърс, знаеш ли как го търкулнах това „но“ по езика си! Но в светлината на току-що взетите показания не ми остава нищо друго освен да оттегля искането си и да дам възможност делото да продължи. Сакет не можа да направи нищо, понеже се включвах в осемдневния срок за обжалване. Знаеше, че е победен. Съгласи се на обвинение в непредумишлено убийство, съдът изслуша останалите свидетели и й даде шестмесечна условна присъда, с което на практика й се извини. Отменихме обвинението в злоумишлени действия — всъщност това беше ключът към цялата работа, а ние за малко да го забравим.

Някой почука на вратата. Беше Кенеди, който доведе Кора, остави някакви документи пред Кац и излезе.

— Ето, Чеймбърс. Подпиши това. С него се отказваш от обезщетение за телесни повреди. Даваш им го в замяна на това, че бяха толкова мили.

Подписах.

Излязохме и взехме такси, нали бях целият изпотрошен. Първо отидохме в банката и депозирахме чека, после спряхме пред един цветарски магазин и купихме два големи букета. Оттам отидохме на погребението на Гърка. Беше умрял само преди два дни, а вече го погребваха.

Опелото се състоя в малка гръцка църква. Имаше доста хора. Повечето бяха гърци, които преди това бях виждал в ресторанта. Изгледаха я с каменни лица, и я сложиха да седне на третия ред. Усещах, че ни гледат, и се чудех какво ще правя, ако нещата загрубеят. Все пак това бяха негови приятели, не наши. После обаче видях, че си подават от ръка на ръка следобедния вестник с огромните заглавия, които обявяваха, че Кора е невинна. Онзи, дето отговаряше за церемонията, също хвърли едно око. Размърда се и ни премести на първия ред. Свещеникът опита да подхвърли някакъв гаден намек за това как точно е загинал Гърка, но един човек отиде и му прошепна нещо, посочи му вестника, който вече беше стигнал до седящите най-отпред, и проповедникът започна отначало, тоя път — без гадни подмятания. Дори вмъкна нещо за скръбта на опечалената вдовица и за приятелите на покойния. Всички закимаха одобрително.

Излязохме на двора, където вече имаше изкопан гроб. Тя залитна и двама души я подхванаха, други двама подхванаха мен. Заплаках, докато го спускаха в земята. Тия погребални песнопения винаги ме докарват до рев, особено когато става дума за някой, когото съм харесвал. А аз наистина харесвах Гърка. Накрая подеха нещо, което го бях чувал да пее, и това ме довърши. Едва успях да положа цветята.

Таксиметровият шофьор намери един, който да ни даде кола за петнайсет долара седмично. Взехме я и потеглихме, Кора караше. Като излязохме от града, минахме покрай един строеж. Заговорихме колко малко къщи се строят напоследък и как, като се оправят нещата някой ден, всичко тук ще бъде застроено. Пристигнахме и тя ми помогна да сляза. После паркира и влязохме.

Всичко си беше точно както го бяхме оставили. Мръсните чаши за вино се търкаляха в мивката, китарата му стоеше в ъгъла. Кора я сложи в калъфа, изми съдовете и се качи горе. След минута се качих и аз.

Беше седнала до прозореца и гледаше към пътя.

— И сега какво?

Тя не отговори. Тръгнах да си ходя.

— Не съм казала, че искам да си ходиш.

Седнах и аз. Мина доста време и изведнъж тя изстреля:

— Ти ме предаде, Франк!

— Не, не съм! Сакет ме хвана натясно и просто трябваше да подпиша, иначе всичко щеше да се разбере. Не съм те предал, угодих му само за да спечеля време.

— Предал си ме, по очите ти личи!

— Е, добре, предал съм те! Просто ме хвана шубето.

— Знам.

— Идея си нямаш през какво съм преминал.

— И аз те предадох.

— Не си го искала, накарали са те. И теб те хванаха в капана.

— Не са ме накарали, сама го направих. Защото те мразех.

— Няма значение. Било е заради нещо, което не съм направил. Сега вече знаеш всичко.

— Не, мразех те за това, което направи.

— Аз пък никога не съм те мразил. Мразех себе си.

— Вече и аз не те мразя. Мразя Сакет. И Кац. Защо не ни оставиха на мира? Защо не ни позволиха да се борим заедно? Не бих имала нищо против, дори да ни бяха осъдили! Поне щяхме да съхраним любовта си! Тя е всичко, което някога сме имали. Обаче ти ме предаде веднага щом започнаха да си пробутват мръсните номера!

— И ти ме предаде, не го забравяй!

— Това е най-лошото. И двамата се предадохме.

— Е, значи сме квит.

— Да, обаче виж ни сега! Онази нощ горе, в планината, бяхме толкова високо, Франк, и имахме всичко. Не съм си представяла, че мога да изпитам такова нещо. И се целунахме и запечатахме с целувка това, което имахме, за да остане завинаги, каквото и да се случи! Имахме повече от всички на света. А после паднахме! Първо ти, после аз. Да, сега сме квит и пак сме заедно, само че вече не сме там, на високото. Няма я вече нашата планина.

— Какво толкова, нали сме заедно?

— Снощи много мислих. За теб и за мен, за опита ми да вляза в киното и защо се издъних. И за кръчмата, и за пътя, и защо обичаш да си все на път. Ние с теб сме пълни боклуци, Франк! Но Господ ни целуна по челата онази нощ. Господ ни даде всичко, което двама души могат да имат. А ние просто не го заслужавахме. Имахме цялата любов, но се огънахме под тежестта й. Това е като огромен самолетен двигател, който може да те издигне във въздуха и да те отнесе на върха, но ако го монтираш на стар форд, ще го пръсне на парчета. Ей това сме ние, Франк. Два форда. И Господ седи там горе сега, и ни се смее.

— Да бе, смее се! А не му ли се смеем и ние? Той ни сложи огромен знак „Стоп“, а ние не спряхме. И какво? Отървахме бесилото! Измъкнахме се чисти, и даже взехме десет бона за добре свършена работа. Така че да, Господ ни целуна по челата, но после дяволът си легна с нас. А него много го бива в кревата.

— Не говорѝ така.

— Взехме ли десетте хиляди?

— Не искам да мисля за тях. Много са, да. Но не могат да откупят планината.

— Глупости, имаме си и планината, а и десет бона. Ако искаш да се качиш горе, стъпи върху тях.

— Ти си луд, трябваше да се чуеш как врещеше с оня бинт на главата.

— Забравяш нещо — имаме повод да празнуваме! Май никога не сме се напивали като хората.

— Не говорех за напиване.

— Пиенето си е пиене. Къде е оня бърбън, дето го пих преди да тръгнем?

Отидох до стаята си и извадих еднолитровата бутилка, беше пълна над половината. Слязох да взема лед, сода и чаши за кока-кола и се върнах при Кора. Тя си беше свалила шапката, косата й вече беше разпусната. Приготвих питиетата — малко сода, по две бучки лед и допълних чашите догоре направо от бутилката.

— Пийни си, ще ти стане по-добре. Така ми каза и Сакет тогава. Нещастник!

— Леле, ама това е доста силно!

— Силно е. Много си се навлякла, Кора.

Съборих я на леглото. Тя не пускаше чашата.

Разля малко.

— Майната му. Има бърбън колкото щеш.

Започнах да я събличам.

— Разкъсай ме, Франк! Разкъсай ме, както онази нощ!

Раздрах дрехите й. Тялото й се виеше и усукваше, за да мога да ги измъкна по-лесно под нея. После тя затвори очи и сложи глава на възглавницата. Кичурите й се плъзгаха по раменете като змии. Окото й още беше синьо. Гърдите й не бяха остри и навирени към мен, а меки и разлети в две големи розови петна. Изглеждаше като прапрабабата на всички курви по света.

Тази нощ дяволът си заслужи всичко, което му бях дал. До последната стотинка.

Така изкарахме шест месеца. Всеки ден едно и също — сдърпаме се, после хванем бутилката и край, минава ни. Не можехме да напускаме щата заради условната присъда, обаче смятах да се разкараме, когато изтече. Истината е, че исках да държа Кора далеч от Сакет, страх ме беше, че може някой път да се ядоса, да превърти и да му изпее всичко, както направи веднага след обвинението. Нямах й никакво доверие.

Отначало тя беше запалена от идеята да се махнем, особено като й разправях за Хаваите и за южните морета. Само че започнахме да трупаме пари. Когато отворихме (една седмица след погребението), любопитни хора заприиждаха на тълпи да видят Кора лично, прекарваха си добре и после идваха пак. Тогава тя реши, че това е нашият шанс да направим пари.

— Франк, всички заведения наоколо са такива дупки! Държат ги бивши фермери, надошли от Канзас или кой знае откъде. Тия хора идея си нямат как се обслужват клиенти. Тук си трябва някой, който познава бизнеса, такъв като мен. Когато човек е доволен, той се връща обратно и води всичките си приятели.

— Какво ти пука, нали и без това ще я продаваме.

— Ще ни е по-лесно да я продадем, ако прави пари.

— Ами нали прави пари! — упорствах аз.

— Искам да кажа добри пари. Чуй ме, Франк. Хрумна ми, че на хората ще им е приятно да седят ей там, под дърветата. Помисли си само: такова хубаво време имаме в Калифорния, а те какво правят? Блъскат се в някакви безлични дупки, в които смърди, и ядат едни и същи буламачи от Фресно, та чак до границата! Как да се чувстват добре?!

— Виж какво, казахме, че ще продаваме, нали? Колкото по-малко имаме за продаване, толкова по-бързо ще се отървем. Естествено, че ще им е приятно да седят под дърветата, но за да могат да седят там, трябва да сложим маси, да прокараме допълнително осветление и така нататък, а може би тоя, дето ще купи всичко това, няма да иска такива неща.

— И без това трябва да стоим тук още шест месеца!

— Тогава ще използваме тези шест месеца, за да намерим купувач.

— Искам да опитам!

— Добре, опитай!

— Мисля да изнеса няколко маси отвътре.

— Нали се разбрахме, че ще опиташ. Хайде, идвай да изпием по едно!

Така приключихме спора.

Кора слезе от влака, беше облечена с черна рокля, която я правеше по-висока, носеше черна шапка, черни обувки и черни копринени чорапи. Държеше се странно. Носачът натовари куфара й в колата и потеглихме. Нямаше за какво да говорим. След няколко мили попитах:

— Защо не ми каза, че е починала?

— Не исках да те занимавам, Франк. Пък и имах доста работа.

— Сега ми е кофти.

— Защо?

— Защото докато те нямаше, ходих до Фриско.

— И защо трябва да ти е кофти?

— Откъде да знам. Докато ти си там, в Айова, и майка ти умира, аз се забавлявам във Фриско.

— Не разбирам защо трябва да се чувстваш гузен. Аз даже се радвам, че си отишъл. Ако се бях сетила, сама щях да ти предложа.

— Бизнесът не вървеше и затворих.

— Нищо, ще наваксаме.

— Не ме свърташе, когато ти замина.

— Ох, стига вече. Казах ти, няма проблем.

— Сигурно ти е било гадно.

— Не беше приятно. Както и да е, вече свърши.

— Като се приберем, ще ударим по един шот. Почакай да видиш какво съм ти донесъл.

— Не искам.

— Ще те ободри.

— Не пия вече.

— Защо?

— Дълга история, ще ти разправям.

— Май доста неща са се случили.

— Не, нищо не се случи, единствено погребението. Обаче имам много да ти разправям. Мисля, че отсега нататък ще ни е доста по-добре.

— Кажи какво има! — Вече започвах да се безпокоя.

— Не сега. Ти видя ли се с вашите?

— Че какво да им гледам?

— Както и да е. Добре ли прекара?

— Средна работа. Доколкото може да ми е добре, когато теб те няма.

— Бас държа, че си си прекарал страхотно, но ми е приятно, че го казваш.

Тя се разрева, после утихна и слезе долу. Изтичах след нея. Късаше капаците на някакъв кашон.

— Правя легло за домашния ти любимец, скъпи.

— Много мило.

— Ти какво мислеше, че правя?

— Нищо не си мисля.

— Спокойно, като реша да се обадя на Сакет, ще ти кажа. Не се притеснявай, пази си силите, че ще ти трябват.

Постла дъното с вълнени дрехи. После взе кашона, качи се в стаята и сложи пумата вътре. Животното пак измяука и заспа.

Слязох да пийна една ко̀ла. Тъкмо я бях отворил, когато Кора се появи на вратата.

— Трябва да си пазя силите.

— Чудесно.

— Ти какво си мислеше, че правя?

— Нищо не съм си мислила.

— Спокойно, ако реша да духна, ще ти кажа. Не се притеснявай.

Тя ме изгледа особено и пак се качи горе.

И така цял ден — аз вървях след нея от страх, че ще се обади на Сакет, тя вървеше след мен от страх да не избягам. Изобщо не отворихме. Ходехме на пръсти из къщата и от време на време сядахме в спалнята. Не се поглеждахме, гледахме пумата. Тя започваше да мяука и Кора слизаше долу за мляко. А аз — след нея. Пумата изгълтваше млякото и заспиваше. Още беше малка и само ядеше и спеше.

Вечерта си легнахме мълчаливо. Трябва да съм заспал, защото пак сънувах оня кошмар. Изведнъж се събудих и преди да съм се опомнил, вече тичах по стълбите — бях я чул да върти телефона. Заварих я в ресторанта, напълно облечена, с шапката на главата и с багажа в онази кутия.

Хванах я за раменете, блъснах я през летящата врата и я затиках обратно по стълбите.

— Качвай се горе! Качвай се или…

— Или какво?

Телефонът звънна и вдигнах слушалката:

— Аз съм твоят човек. Казвай!

— „Жълти таксита“!

— А, да! Повиках ви, но размислих. Явно няма да имаме нужда от вас.

— Окей.

Качих се горе, тя се събличаше. Пак си легнахме мълчаливо. Накрая тя започна:

— Или какво?

— Какво ти става, бе? Накрая ще ти забия един юмрук в голямата уста! А може и да направя нещо друго, кой знае.

— Да, ще направиш нещо друго. Нали?

— Накъде биеш?

— Франк, много добре знам какво правеше. Лежеше и се чудеше как да ме убиеш.

— Бях заспал!

— Дай да не се лъжем, Франк! Аз поне нямам намерение да те лъжа. И трябва да ти кажа нещо.

Мислих дълго над думите й, защото точно това правех всъщност — лежах и се чудех как да я убия.

— Добре, така беше. Позна.

— Знаех си!

— Ами ти? Ти пък мислеше да ме изпееш на Сакет! Не е ли същото?

— Същото е.

— Значи сме квит. Точно както в началото.

— Не, не съвсем.

— Напротив. — Аз отпуснах глава на рамото й. — Можем да се надлъгваме колкото искаме, можем да се радваме на парите и да говорим, че сме си легнали с дявола, но ние сме точно там, където бяхме в началото. Да, аз тръгнах с онази жена, Кора, бях навит да ловя пуми чак в Никарагуа. Но не заминах. Защото знаех, че ще се върна. Ние сме оковани един за друг, Кора. Мислехме, че сме на върха на планината, само че не е било така. Планината е била върху нас. През цялото време, от онази нощ, досега.

— Само затова ли се върна?

— Не, върнах се заради нас. Няма друга. Обичам те, Кора. Но когато в любовта се намеси страх, тя се превръща в омраза. Това вече не е любов.

— Значи ме мразиш?

— Не знам. Нали сега си казваме истината, поне веднъж да си кажем истината! Това също е част от нея! Затова лежах и мислех да те убия. Ето, вече знаеш.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Да?

— Ще имам бебе.

— Какво!

— Подозирах го още преди да замина. Когато мама умря, вече бях сигурна.

— Какви ги говориш, сериозно ли?! Ела тук! Дай ми целувка!

— Не, моля те, нека ти кажа.

— Нали вече ми каза!

— Има и друго. Изслушай ме, Франк. Докато чаках да мине погребението мислех само за това. Мислех си, какво би означавало това за нас. Защото ние отнехме живот, нали? Сега трябва да дадем.

— Така е.

— Много бях объркана. Но откакто видях тази жена, вече не съм. Не мога да се обадя на Сакет. Не мога да му се обадя, защото не мога да родя дете, което някой ден ще порасне и ще разбере, че баща му е обесен за убийство.

— Но нали се канеше да отидеш при Сакет!

— Не, канех се да избягам.

— Само заради това ли нямаше да отидеш при Сакет?

Мина доста време, преди да ми отговори.

— Не. Обичам те, Франк! Мисля, че го знаеш. Все пак ако не беше така, може би щях да отида при Сакет. Просто те обичам.

— Тя не означава нищо за мен, Кора. Казах ти защо го направих. Опитвах се да избягам.

— Знам. Винаги съм го знаела. Знаех и защо искаш двамата да се махнем оттук. И когато ти казах, че си скитник и за нищо не ставаш, не го мислех наистина. Всъщност мислех го, но знаех, че не това е причината. Ти и твоето скитане! Та аз те обикнах заради него! И намразих тази жена задето веднага се обърна срещу теб, когато разбра, че не си й казал нещо, което всъщност изобщо не й влиза в работата. Но въпреки това исках да те унижа.

— Е?

— Това се опитвам да ти кажа, Франк. Исках да те съсипя, но не намерих сили да отида при Сакет. Не защото ме наблюдаваше, спокойно можех да избягам. Има друга причина, казах ти. И сега знам, че съм се отървала от дявола, Франк. Знам, че никога няма да се обадя на Сакет, защото можех да го направя и имах причина да го направя, но не го направих. Така че дяволът си отиде от мен. Но дали си е отишъл от теб?

— Щом си е отишъл от теб, каква работа имам аз с него?

— Няма как да сме сигурни, докато и ти не получиш своя шанс. Шанса, който имах аз.

— Казвам ти, че си е отишъл.

— Франк, докато ти лежеше и се чудеше как да ме убиеш, аз лежах и се чудех същото — как точно ще ме убиеш. Например ще отидем да плуваме, ще влезем навътре в океана, и ако не искаш да се върна, ще направиш така, че да не се върна. И никой няма да разбере. Все едно е нещастен случай, постоянно стават такива. Още утре сутринта ще отидем.

— Не, още утре сутринта ще се оженим.

— Ще се оженим, щом искаш, но преди да се приберем, ще отидем да плуваме.

— Стига с това плуване, дай ми целувка.

— Утре вечер ще се целуваме, ако се върна. Говоря за истински целувки, Франк, не пиянски. Целувки, пълни с мечти. Целувки, родени от живота, а не от смъртта.

— Добре, разбрахме се.

Този път Кац взе всичко — и десетте хиляди, които ни беше издействал от застрахователите, и парите, които бяхме изкарали от таверната, и нотариалния акт за мястото. Направи всичко необходимо, но цялата работа поначало беше обречена. Сакет каза, че съм бясно псе, което трябва да бъде премахнато, за да стане животът на всички по-спокоен. Добре го описа — убили сме Гърка, за да му вземем парите, после аз съм се оженил за Кора и накрая съм убил и нея, за да получа всичко. Тя е разбрала за пътуването ми до Мексико и това е ускорило нещата. Резултатите от аутопсията показаха, че е била бременна — Сакет твърдеше, че това също има връзка. После доведе Мадж да свидетелства и тя разказа за нашата екскурзия — не че искаше, просто нямаше избор. Даже беше докарал в съда и пумата. Беше пораснала, но явно не се грижеха добре за нея, защото беше опърпана, мръсна, болнава, скимтеше жално и се опита да го ухапе. Толкова беше окаяна, че ми стана гадно, казвам ти. Но това, което ме довърши, беше една бележка, която намерили в касата. Кора я оставила там точно преди да повика таксито онази нощ и явно е забравила за нея. Така и не съм разбрал, нали не отворихме ресторанта на другия ден и не погледнах в касата. Това беше най-хубавата бележка, писана някога на този свят, само че в нея се споменаваше и за убийството на Гърка, така че им свърши идеална работа. Три дни се караха за тази бележка. Кац се противеше, цитираше щатския закон ред по ред, позоваваше се на всяка точка от него, но накрая съдът все пак реши да допусне бележката като доказателство по обвинението, че сме убили Гърка. Сакет каза, че тя обяснява мотива ми и, разбира се, да не забравяме факта, че съм бясно псе. Кац изобщо не ми позволи да дам показания. Какво можех да кажа? Че не съм убил Кора, и че тъкмо се бяхме оправили след всички проблеми, през които преминахме заради убийството на мъжа й? Кой щеше да повярва? Заседателите се съвещаваха точно пет минути. Съдията каза, че ще помисли над присъдата ми точно толкова, колко би обмислял присъдата на едно бясно псе.

Така че сега съм в отделението при осъдените на смърт. Дописвам всичко това, за да може отец Макконъл да го прегледа и да ми каже къде трябва да се пипне, да се оправят разните запетайки и прочее. Ако ме отложат, ще го задържи и ще изчака да види какво ще стане. Ако ми смекчат присъдата, ще го изгори, за да не могат никога да разберат дали съм убиец. Но ако ме обесят, ще трябва да го изнесе оттук и да намери някой да го отпечата.

Аз си знам, че няма да има нито отлагане, нито смекчаване. Никога не се самозалъгвам. Но тук човек все се надява, няма как иначе. Пък и нали нищо не съм си признал. Един каза, че ако не си признаеш, не могат да те обесят. Не знам. Ако отец Макконъл не ме изработи, от мен нищо няма да изкопчат. Може пък да ме отложат.

Нещо ми е нервно, мислех си за Кора. Според теб тя сега знае ли, че не съм я убил? Ако се съди по това, което каза във водата, сигурно знае. Най-гадното в цялата работа е, че така става, когато си играеш със смъртта. Като се ударихме, сигурно си е казала, че все пак съм намерил начин да го направя. Надявам се да имам и друг живот след този. Отец Макконъл каза, че ще имам. Искам пак да я видя. Искам тя да знае, че всичко беше така, както си обещахме да бъде, и че не съм я убил. Какво толкова имаше у нея, та ме кара да се чувствам така? Не знам. Тя искаше нещо и се опитваше да го получи. Изпробва всички грешни начини, но поне се опита.

Нямам представа какво намираше Кора у мен. Знаеше що за стока съм. Колко пъти е казвала, че за нищо не ставам. Всъщност никога не съм искал нищо друго освен нея. Но това беше твърде много. Рядко се среща такава жена.

Има един в седма килия, убил е брат си, но разправя, че не го е направил той, а подсъзнанието му. Попитах го какво означава това. Според него в човек живеят две личности — едната познава, а другата не, понеже тя е в подсъзнанието му. Това ме разби. Ами ако наистина съм я убил и не знам? Не мога да повярвам! Не съм го направил! Толкова я обичах, че бих умрял за нея! Майната му на подсъзнанието, не вярвам на такива неща! Това са врели-некипели, с които тоя се опитва да изпързаля съдията. Човек знае какво прави, и го прави! Не съм я убил, сигурен съм! Това ще й кажа, ако някога пак я видя.