Пощальонът винаги звъни два пъти

fb2

Те отидоха твърде далеч. И продължиха.

„Като изключим формите й, не беше неземна красавица, но излъчваше някакво горчиво, трескаво недоволство, на фона на което нацупените й устни изпъкваха ярки и сочни…“

Първа глава

Изхвърлиха ме от ремаркето по обед. Бях се метнал в сламата предната нощ долу, на границата, и веднага щом се наместих под брезента, заспах. След трите седмици в Тихуана бях умрял за сън. Още съм спал, когато тракторът отбил, за да се охлади моторът, и онези видели изпружения ми крак. Тогава ме изхвърлиха. Опитах се да го обърна на майтап, но те ме изгледаха безизразно и номерът ми не мина. Все пак ми дадоха една цигара и аз се помъкнах надолу по пътя, за да потърся нещо за ядене.

Така попаднах на тази таверна — „Двата дъба“. Беше обикновено крайпътно заведение, каквито има милиони из Калифорния. Над помещението за хранене имаше пристройка към къщата; отстрани — колонка за бензин, а отзад — половин дузина колиби, които те наричаха „мотел“.

Спрях на пътя и започнах да се оглеждам. Когато Гърка се появи, го попитах дали не се е отбивал един с кадилак. Казах, че е трябвало да се видим тук да обядваме. Не е минавал такъв, поне не днес, каза Гърка. После оправи една от масите и ме попита какво ще поръчам. Портокалов сок, корнфлейкс, пържени яйца с бекон, енчилади, палачинки и кафе, занареждах аз. Гърка се върна доста бързо с портокаловия сок и корнфлейкса. Реших да му разясня положението.

— Чакай малко. Трябва да ти кажа, че ако оня не дойде, ще се наложи да ям на вересия. Обядът трябваше да е за негова сметка. Аз, честно казано, малко съм закъсал.

— Нямаш грижа, яж — отвърна той.

Стана ми ясно — усетил е, че го баламосвам. Затова спрях да говоря за онзи с кадилака. Скоро усетих, че и Гърка ще иска нещо от мен.

— Абе, ти какво работиш?

— Това-онова. Защо?

— На колко си години?

— На двайсет и четири.

— Че ти си млад, ей! Мога веднага да те взема при мен. В моя бизнес.

— Хубаво място си имаш — похвалих го.

— Да. Въздухът е свеж. Няма мъгла като в Лос Анджелис. Никаква мъгла. Хубаво и ясно през цялото време.

— Сигурно нощем е много яко. Отсега усещам.

— Спи се добре. Разбираш ли от автомобили? Знаеш ли да ги оправяш? — попита ме той на нещо като английски.

— Разбира се. Аз съм роден монтьор.

Той продължи да раздува за въздуха и колко бил здрав, откакто си купил това място, и как все не можел да проумее защо предишният му помощник не пожелал да остане. Можех да си представя защо е избягал, ама предпочетох да си замълча, в случай че се наложи да заработя някоя кинта на това място.

— Е, как мислиш? Дали ще ти хареса тук?

Вече бях изпил и остатъка от кафето и запалих пурата, която той ми беше предложил.

— Чакай да ти кажа как стоят нещата. Работата е там, че имам още две предложения. Но ще си помисля. Определено ще си помисля.

Тогава я видях. През цялото време се въртеше из кухнята, но едва сега излезе да прибере чиниите. Като изключим формите й, не беше неземна красавица, но излъчваше някакво горчиво, трескаво недоволство, на фона на което нацупените й устни изпъкваха ярки и сочни. Единственото, което ми се прииска, беше да ги смачкам.

— Жена ми — представи я Гърка.

Тя изобщо не ме погледна.

Кимнах към него, тръснах леко пурата и това беше. Тя излезе с чиниите, все едно нас ни нямаше там.

Тогава си тръгнах, но се върнах уж да оставя съобщение за човека с кадилака. Гърка беше костелив орех и доста се пазарихме, но след половин час вече бях до колонката за бензин и оправях спукани гуми.

— Ей, как ти е името? — попита той.

— Франк Чеймбърс.

— Ник Пападакис.

Стиснахме си ръцете и той тръгна нанякъде. След малко го чух да пее. Имаше хубав глас.

От колонката виждах идеално какво става в кухнята.

Втора глава

Около три часа пристигна някакъв побеснял селяндур — бяха залепили стикер върху едно от малките триъгълни прозорчета на колата му. Трябваше да сваля стъклото, да отида до кухнята и да го сложа на пара, за да махна лепенката.

— Енчилади, а? Вие тук знаете как да ги правите!

— Какво искаш да кажеш с това „вие тук“!

— Ами ти и мистър Пападакис… Ти и Ник. Тези, дето ги ядох на обяд, бяха супер.

— Така ли…

— Да ти се намира някакво парче плат, да хвана това нещо?

— Не искаше да кажеш това.

— О, да, точно това исках да кажа.

— Мислиш ме за мексиканка.

— Няма такова нещо.

— Напротив. Не си първият, който си мисли така. Виж какво, аз съм точно толкова бяла, колкото си и ти. Ясно ли ти е? Може да имам тъмна коса и да приличам на мексиканка, но съм точно толкова бяла, колкото си и ти. Гледай да го запомниш, ако смяташ да се задържиш тук.

— Чакай сега. Ти не приличаш на мексиканка.

— Пак ти казвам: аз съм бяла като теб.

— Ама не, изобщо не приличаш на мексиканка! Мексиканките са с огромни задници и грозни крака. Циците им са вирнати до брадичката и кожата им е една такава жълта, а по косата им все едно има свинска мас. А ти си дребничка, имаш хубава бяла кожа и косата ти е мека, начупена… нищо че е черна. Единственото мексиканско нещо у теб са зъбите. Всички мексиканки имат бели зъби, това трябва да им се признае.

— Преди да се омъжа, фамилията ми беше Смит. Не прилича на мексиканска, нали?

— Не, не прилича.

— Пък и не съм от тоя край. От Айова съм.

— Смит значи. А как ти е първото име?

— Кора. Може да ми викаш така, ако искаш.

Тогава разбрах — не енчиладите я караха да се чувства тъмнокожа, нито пък черната й коса, а бракът й с тоя грък! Тя дори се страхуваше, че може да ми хрумне да я наричам мисис Пападакис.

— Дадено. Кора. Какво ще кажеш ти да ми викаш Франк?

Тя се приближи до мен и се захвана да ми помага. Беше толкова близо. Ароматът на тялото й. Подуших я като животно. Изстрелях направо в ухото й, почти като шепот:

— И как се омъжи за тоя грък?

Тя подскочи все едно я бях шибнал с камшик.

— Теб какво те интересува?

— Доста ме интересува.

— На ти стъклото.

— Благодаря.

И излязох.

Бях получил онова, което исках. Уцелих я по болното място, и отсега нататък нямаше да й мине през ума да ми върти номера. Можеше никога да не ми каже „да“, но поне нямаше да ме баламосва. Защото знаеше, че съм наясно.

По време на вечерята Гърка й се развика, че не ми е сложила достатъчно пържени картофи. Той се напъваше да ме задържи, искаше да ми е добре, за да не реша и аз да си взема шапката като другите преди мен.

— Дай му на човека да яде!

— На печката са, не може ли сам да си вземе?!

— Няма проблем — казах, — още не съм изял тези.

Гърка обаче продължи да мърмори. Ако имаше малко акъл в главата си, щеше да се досети какво стои зад всичко това. Тя не беше жена, която би позволила на един мъж да си вземе сам. Това й го признавам. Но той беше тъпак и продължаваше да нарежда. Седяхме на масата в кухнята — Гърка в единия край, тя в другия, аз по средата. Не я поглеждах, но виждах роклята й. Беше от онези униформи, каквито носят медицинските сестри в болниците и в зъболекарските кабинети; с такива ходят и жените в пекарните. Беше я облякла чиста сутринта, но сега изглеждаше измачкана и не така свежа. Усещах аромата й.

— Е, хайде де, какво ти е? — подкани я Гърка.

Тя стана да вземе картофите, роклята се разтвори за миг и зърнах бедрото й. Като ми сипа, не можах да докосна яденето.

— И сега какво? След всички тези разправии той не ще да яде! — каза тя.

— Добре де, няма проблем. Но ако иска да яде, поне да има.

— Не съм гладен. Хапнах доста на обяд — обадих се аз.

Гърка се държеше като победител. Сега вече великодушно можеше да й прости.

— Тя иначе не е лоша. Моето ангелче. Гълъбицата ми тя.

После ми намигна и се качи горе.

Двамата с нея седяхме сами, без да си кажем и дума. Гърка се върна, носейки бутилка и китара. Наля ми сладко гръцко вино, от което ми се додрайфа.

След малко запя. Гласът му беше тенор, но не от ония мижави тенорчета, които пускат по радиото, не — той беше голям тенор. На високите тонове слагаше по едно проплакване, все едно слушаш плоча на Карузо. Само дето на мен не ми беше до пеене, с всяка минута ми ставаше все по-зле.

Той видя изражението ми и ме изведе навън:

— Ела на въздух и ще ти мине.

— Добре съм.

— Сядай. Тихо сега.

— Хайде, прибирай се — подканих го аз. — Май преядох, но ще се оправя.

Върна се в къщата и аз повърнах всичко. Тоя обяд беше ад, може би заради картофите. Или заради виното. Така болезнено желаех тази жена, че дори не можех да задържам храна.

Към полунощ задуха силно и после го обърна на буря. На сутринта видяхме, че вятърът е отнесъл табелата.

— Леле-е-е, гледай какво е станало! — вайках се аз.

— Страшен вятър! Цяла нощ не можах да заспя — оплака се Гърка.

— Вярно, силен беше. Я виж табелата.

— Счупена е.

Продължих да я човъркам, а той се мотаеше наоколо и гледаше какво правя.

— Откъде я взе тая табела? — попитах.

— Тук си беше.

— За нищо не става. Чудно ми е как изобщо успяваш да въртиш бизнес с такава табела.

Отидох да напълня бензин в една кола и го оставих да мисли. Като се върнах, той още мигаше срещу табелата, която си висеше над входа на ресторанта. Три от лампите бяха заминали. Включих кабелите и половината от останалите също не светнаха.

— Сложѝ нови лампи, закачѝ ги и ще стане! — каза той.

— Щом казваш.

— Че какво й е?

— Старомодна е. Никой вече не слага табели с крушки. Има си неонови, виждат се по-добре и горят по-малко ток. Освен това, какво пише на нея? „Двата дъба“ и това е! Тая част, на която пише „таверна“, не е осветена изобщо. Е, „двата дъба“ няма как да ме накарат да огладнея. Няма да ме накарат даже да спра. Тая табела не върши работа, не разбираш ли.

— Закачи ги, ще стане.

— Абе, защо не си вземеш нова табела?

— Имам работа.

Не след дълго Гърка се върна с един лист хартия, беше си нарисувал нова табела с цветни моливи — в червено, бяло и синьо. На нея пишеше:

Таверна Двата дъба ядене и барбекю и тоалетна Н. Пападакис, собств.

— Жестоко! Поне ще спират да се изпикаят.

Оправих му думите и сложих тук-там по някоя завъртулка.

— Ник, за какво ти е тая табела? Защо не отскочиш до града да поръчаш нова? Ще стане супер, ще видиш! Доброто място си личи по табелата! Не ми ли вярваш?

— Добре, вярвам ти! Ще отида!

Лос Анджелис беше на по-малко от двайсет мили, а той се наконти, все едно ще ходи до Париж. Тръгна веднага след обяда. Аз взех една празна чиния, забравена отвън, и влязох в кухнята.

Тя беше там.

— Тая чиния беше останала.

— Благодаря ти.

Чинията с вилицата в нея дрънчеше като дайре в ръката ми. Оставих я.

— Мислех и аз да тръгна с него, обаче вече бях започнала да готвя и реших, че е по-добре да остана — каза тя.

— И аз имам работа.

— По-добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Понякога и от най-малкото нещо може да ти призлее. Например, ако смениш климата.

— Не, май преядох.

— Какво става?

Някой блъскаше по вратата.

— Изглежда се опитва да влезе — измънках.

— Да не би да е заключено, Франк?

— Сигурно съм заключил.

Тя ме погледна и пребледня. Приближи се до летящата врата и надникна. После отиде до ресторанта, но след минутка се върна.

— Тръгна си — каза.

— И аз не знам защо съм заключил.

— Забравих да отключа!

Пак тръгна към ресторанта, но аз я спрях.

— Нека си стои заключено.

— Е как ще влизат хората, ако е заключено? Трябва да сготвя. Ще взема да я измия тая чиния.

Тогава я грабнах и впих устни в нейните.

— Хапи ме! Хапи ме!

Ухапах я. Забих зъби толкова надълбоко, че усетих как кръвта блика в устата ми и се стича по шията й, докато я носех нагоре по стълбите.

Трета глава

Следващите два дни бях като мъртвец, но Гърка нещо се беше вкиснал и се наложи да се вдигна на крака. Недоволстваше, че не съм оправил летящата врата между ресторанта и кухнята. Кора му се беше оплакала, че вратата я е ударила в устата. Все нещо трябваше да му се каже — цялата й уста беше подута. Затова признах, че вината е моя, задето не съм я оправил. Разтегнах малко пружината и така всичко приключи.

Но истинската причина да се цупи беше табелата. Много си падна по нея и го беше страх да не се издам някъде, че идеята е била моя, а не негова. Жестока табела стана. Не успяха да му я направят веднага — отне им три дни, и когато най-сетне беше готова, отидох да я взема. Бяха сложили всичко точно така, както си беше нарисувано на листа, даже бяха добавили някои неща: гръцкото и американското знаме, две стиснати ръце и „Гарантирано качество!“. Надписът беше с червени, бели и сини неонови букви.

Окачих я. Изчаках да се стъмни и я включих да свети. Грейна като коледна елха.

— Казвам ти, виждал съм сума табели, но никоя не е била толкова хубава. Признавам те, Ник.

— Така си е, така си е.

Стиснахме си ръцете. Пак бяхме приятели.

На другия ден останахме сами за няколко минути. Аз си вкарах юмрука нагоре по бедрото й толкова силно, че почти я съборих.

— Защо правиш така? — Тя ръмжеше срещу мен като пума. Харесвах я такава.

— Как си, Кора?

— Криво ми е.

В този момент пак усетих аромата й.

Един ден Гърка чу, че някакъв нагоре по пътя подбивал цената на бензина. Скочи в колата и отиде да се разправя. Чух как отпраши натам, и тъкмо ставах, за да се изстрелям към кухнята, когато видях Кора, застанала на вратата.

Приближих се и погледнах устата й. За пръв път имах възможност да видя раната отблизо. Подутината беше спаднала, но следите от зъбите ми още си личаха — малки ръбести синини върху двете устни. Докоснах ги с пръсти. Бяха пухкави и влажни. Целунах ги. Съвсем леко. Кратки, меки целувки. Никога преди това не ми беше минавало през ума да целувам така.

Тя остана при мен около час, до завръщането на Гърка. Лежахме на леглото, без да правим нищо, тя рошеше косата ми и гледаше в тавана.

— Обичаш ли боровинков пай? — попита.

— Не знам. Май обичам.

— Ще ти направя.

— Внимавай Франк. Ще счупиш някой амортисьор.

— По дяволите амортисьора.

Колата се провираше между евкалиптовите дървета край пътя. Гърка ни беше изпратил до пазара да направим рекламация на някакви стекове, които според него не ставали за нищо. На връщане притъмняваше, и аз свърнах през гората, а колата подскачаше и се друсаше. Когато намерих подходящо място, спрях. Още преди да угася фаровете, ръцете й се обвиха около мен.

Направихме го няколко пъти. После просто си седяхме.

— Не мога повече така, Франк.

— И аз не мога.

— Не издържам. Искам да се опия с теб, разбираш ли?

— Да.

— Мразя го тоя грък.

— Защо си се омъжила за него? Така и не ми каза.

— Нищо не съм ти казвала.

— Е, не сме си губили времето в приказки.

— Работех в една долнопробна кръчма в Лос Анджелис. Като изкараш две години на такова място, няма как да не тръгнеш с първия мъж с позлатен часовник.

— Кога напусна Айова?

— Преди три години. Спечелих конкурса за красота в Де Мойн, тогава живеех там. Наградата беше екскурзия до Холивуд. Славата ми завъртя главата, петнайсет фотографа се надпреварваха да ме снимат, но след две седмици вече бях в кръчмата.

— Защо не се върна?

— Как пък не, ще им доставя това удоволствие.

— Опита ли в киното?

— Правиха ми пробни снимки. В лице бях добре, но нали сега говорят. Във филмите имам предвид. А щом си отворих устата, всички разбраха каква съм. И аз разбрах. Една провинциална мърла, която има шанс да пробие в киното точно колкото някоя маймуна. Даже маймуната е по-добре, тя поне може да те разсмее. А аз мога да предизвикам само отвращение.

— И после?

— После две години разни селяци ми щипеха задника, оставяха ми жълти стотинки и питаха: „Какво ще кажеш да се позабавляваме тая вечер?“ Понякога ходех с тях да се забавлявам.

— После?

— Знаеш за какви забавления говоря, нали?

— Знам.

— Ами после се появи той. Спах с него и той ми помогна. Взе ме при себе си. Но не издържам вече! За Бога, приличам ли ти на малка бяла птичка?

— По-скоро ми приличаш на дяволска котка.

— Ето, ти ме разбираш, това е. Не се налага да те лъжа и да те правя на луд. И си чист, не си мазен. Идея си нямаш какво значи това! Не си мазен!

— Мога да си представя.

— Едва ли. Никой мъж не може да разбере какво означава това за една жена. Да е с някой мазник, от който стомахът й се обръща. Не съм дяволска котка, просто не издържам вече.

— Да бе, я стига.

— Ох, добре. Тогава съм дяволска котка. Но нямаше да съм толкова зла, ако той не беше толкова мазен.

— Кора, искаш ли да се махнем оттук?

— Много пъти съм мислила за това.

— Оставяме Гърка и изчезваме. Просто изчезваме.

— И къде ще отидем?

— Където и да е, какво значение има.

— Където и да е. Знаеш ли къде е това „където и да е“?

— Където ни скимне.

— Не става така, Франк. Това, за което говориш, е „обратно в кръчмата“.

— Не ти говоря за кръчмата, говоря ти да хванем пътя. Знаеш ли колко е хубаво! Никой не знае по-добре от мен. Аз познавам всеки завой! Нали това е целта — да скитаме.

— Е, ти наистина беше скитник, когато дойде, даже чорапи си нямаше.

— Обаче ти ме хареса.

— Аз те обикнах! И без риза бих те харесала. Най-вече без риза бих те харесала, за да усещам яките ти рамене.

— Е, така е, който се бие редовно с жп полицията.

— Ти навсякъде си як. Голям, висок и як. И косата ти е светла. Не си като онова нищожно, меко същество с черна коса, върху която да ръсиш дафиново масло всяка вечер.

— Сигурно мирише хубаво това масло.

— Няма да стане, Франк. Твоят път води единствено в кръчмата. За мен кръчмата, а за теб — още по-зле: скапана работа на скапан паркинг, или в някой скапан гараж. Ако те видя в работен комбинезон, ще се разрева.

— Тогава какво ще правим?

Тя седеше и въртеше ръката ми между дланите си.

— Обичаш ли ме?

— Да.

— Обичаш ли ме толкова силно, че нищо друго да няма значение?

— Да.

— Тогава има само един начин.

— Нали каза, че не си дяволска котка!

— Не съм, просто искам да съм нещо, това е. Но без любов не става, разбираш ли? Поне при жените е така. Е, добре, допуснах грешка. Сега за да я поправя, ще стана дяволска котка, за пръв и последен път. Но иначе не съм.

— За такова нещо човек може да увисне на въжето.

— Не и ако го направи както трябва. Ти си умен, Франк. Никога не съм успявала да те заблудя. Никога. Ще измислиш начин. Имаме много време.

— Но той не ми е направил нищо лошо. Според мен е свестен.

— Глупости, свестен! Та той смърди! И мислиш ли, че ми е приятно ти да носиш работни дрехи с надпис „Авто услуги, благодарим ви, обадете се пак“, а в същото време той да има четири костюма и половин дузина копринени ризи?! Тоя бизнес е наполовина мой! Какво, не готвя ли добре? Ти не си ли вършиш добре работата?

— Говориш все едно това е в реда на нещата.

— Кой знае дали е в реда на нещата, освен нас!

— Аз и ти.

— Това е, Франк. Това е всичко, което има значение. Не ти, аз и пътят или нещо друго. Само аз и ти.

— Все пак мисля, че си дяволска котка. Иначе нямаше да се чувствам така.

— Това ще направим. Целуни ме, Франк. Целуни ме в устата.

Целунах я. Очите й блестяха като две сини звезди. Имах усещането, че съм в църква.

Четвърта глава

— Имаш ли топла вода?

— Защо, в банята няма ли?

— Ник е там.

— Ела, ще ти сипя от чайника. На Ник му трябва цял бойлер, за да се изкъпе.

Разигравахме го така, сякаш наистина бихме си казали тези думи. Беше към десет часа вечерта; вече бяхме затворили и Гърка се готвеше за голямото съботно къпане. Аз трябваше да занеса вода в моята стая, за да се избръсна, после трябваше да си спомня, че съм забравил да прибера колата, да изляза навън, та ако мине някой, да свирна с клаксона. Тя пък трябваше да изчака, докато мъжът й влезе във ваната, и да отиде в банята уж да вземе кърпа, а като влезе, да го халоса. Бях й приготвил едно чувалче от захар, което бях напълнил с лагерни сачми. (Като цяло импровизирах, в началото мислехме аз да го убия, но после решихме, че ако влезе тя, Гърка няма да й обърне внимание, а ако вляза аз и кажа, че си търся ножчето за бръснене, той може да стане от ваната да го търси заедно с мен.) Накрая трябваше да му натисне главата под водата, за да го удави, да остави крана да тече, да заключи вратата отвътре, да се прехвърли през прозореца върху навеса и да слезе по стълбата, която бях оставил там; да ми даде чувалчето със сачмите и да се върне в кухнята. Аз трябваше да върна обратно сачмите в кутията, да изхвърля торбата, да прибера колата, да се кача в стаята си и чак тогава да започна да се бръсна. Тя трябваше да изчака водата да прокапе в кухнята и да ме извика. Тогава аз щях да разбия вратата, да намеря Гърка и да се обадим за лекар. Щеше да изглежда все едно се е подхлъзнал. Идеята ми дойде от една статия във вестника, там пишеше, че повечето нещастни случаи стават точно във ваната.

— Внимавай, гореща е — предупреди ме тя.

— Благодаря.

Водата беше в тенджера. Сложих я на тоалетката и си извадих нещата за бръснене. След това излязох навън и отидох до колата. Седнах вътре, така че да наблюдавам хем шосето, хем банята.

Гърка пееше. Хрумна ми, че е добре да запомня коя песен пее. Беше „Мама Макри“. Изпя я веднъж, после втори път. Погледнах към кухнята. Кора още беше там.

На завоя се появи камион с ремарке. Допрях пръсти до клаксона. Понякога шофьорите спираха при нас да ядат, а това са хора, които са способни да стоят и да блъскат по вратата, докато не им отвориш. Този обаче не спря. Минаха още две коли. И те не спряха. Пак погледнах към кухнята. Кора не беше там.

В спалнята светна. Тогава изневиделица нещо се размърда в задната част на верандата. За малко да натисна клаксона, обаче разбрах, че е котка. Просто една сива котка, а как ми изкара акъла. Последното нещо, което очаквах да видя в този момент, беше котка. За секунда ми изчезна от погледа и после я видях пак да души около стълбата. Не исках да натискам клаксона — какво толкова, някаква котка. Обаче хич не ми харесваше да се мотае там. Отидох да я разкарам. Тъкмо щях да седна отново в колата, когато тъпата котка се върна и взе да гледа нагоре към стълбата. Изгоних я, този път чак до бараките. На връщане спрях за малко да видя дали няма пак да се върне.

Тогава на завоя се появи полицейски патрул. Зави насам, преди да успея да мръдна, и спря мотора си между мен и колата. Нямаше как да стигна до клаксона.

— Какво става, почиваш ли си?

— Излязох да прибера колата.

— Твоя ли е?

— На тоя, дето бачкам за него.

— Аха, само питам.

Огледа се. И видя нещо.

— Да ме вземат мътните! Гледай!

— Какво да гледам?

— Шибаната котка се катери по стълбата!

— Ха!

— Обичам котки! Само им дай да се катерят.

Той придърпа ръкавиците си, огледа нощта, ритна два пъти педала на мотора и потегли.

Щом изчезна от хоризонта, аз се втурнах към клаксона.

Но вече беше късно. Под навеса на верандата пробляснаха искри и след миг всичко потъна в мрак. Вътре Кора пищеше зловещо:

— Франк, Франк, нещо стана!

Побягнах към кухнята, но беше толкова тъмно, а нямах кибрит в джоба. Трябваше да опипвам къде вървя. Сблъскахме се на стълбите, тя слизаше надолу, аз отивах нагоре. Пак изпищя.

— Тихо, по дяволите, тихо! Успя ли да свършиш работа?

— Да, обаче токът спря. Така и не го натиснах под водата.

— Трябва да го свестим. Преди малко мина едно ченге и видя стълбата.

— Обадѝ се за лекар!

— Ти се обадѝ, аз отивам да го измъкна оттам.

Тя започна да набира, а аз хукнах към банята.

Гърка лежеше във ваната, главата му беше над водата. Опитах се да го вдигна. Ама че гадост! Наложи се да стъпя вътре, за да го подхвана, защото беше хлъзгав. През цялото време я чувах как говори с оператора. Не я свързаха с лекар, а с полицията.

Избутах Гърка през ръба на ваната и го повлякох към спалнята. Сложих го да легне. Тя дойде, намерихме кибрит и запалихме свещ. Увих главата му с мокри кърпи, а тя разтриваше ръцете и ходилата му.

— Ще пратят линейка.

— Добре. Той видя ли те, като го удари?

— Не знам.

— Зад него ли беше?

— Така мисля, но после лампата угасна и не знам. Какво направи с тока, Франк?

— Нищо. Бушонът гръмна.

— Дано да не се свести.

— Трябва да се свести! Казах ти — ченгето видя стълбата! Ако вземе да пукне, всичко ще се разбере.

— Ами ако ме е видял? Какво ще каже, като се свести?

— Сигурно не те е видял. Ще скалъпим някаква история, в която да повярва, и толкоз. Ти си била тук, лампата се е прецакала, чула си го, че се подхлъзва и пада, и като си го повикала, не е реагирал. После си извикала мен и това е. Каквото и да каже, ти трябва да повтаряш само това. Ако е видял нещо, просто трябва да повярва, че си въобразява.

— Ох, няма ли да побързат с тая линейка…

— Ще дойдат.

Линейката пристигна, сложиха го на носилка и го набутаха вътре. Кора се качи с него, а аз тръгнах с колата. По средата на пътя за Глендейл един полицай ни пресрещна и подкара пред нас. Движеха се със седемдесет мили в час и аз изостанах. Като стигнах до болницата, Гърка вече го вдигаха, а ченгето раздаваше заповеди наляво-надясно. Видя ме, сепна се и ме изгледа продължително. Беше същото ченге.

Закараха носилката направо в операционната, а Кора и аз останахме в чакалнята. Скоро дойде една медицинска сестра и седна до нас. Ченгето също дойде, заедно с някакъв сержант. И двамата ме гледаха. Кора разправяше на сестрата какво се е случило.

— Бях там, в банята де, да си взема кърпа. И после нещо тресна, все едно някой стреля с пистолет. Лампата угасна. Чух го да пада. Преди това стоеше прав и тъкмо се канеше да пусне душа. Викнах го, той не ми отговори, беше толкова тъмно, че не виждах абсолютно нищо и не знаех какво става. Даже за момент помислих, че го е ударил ток или нещо такова. После Франк ме е чул да пищя и се качи горе, извади го от ваната, а аз се обадих за линейка. Не знам какво щях да правя, ако не бяха дошли толкова бързо.

— Винаги са бързи през нощта.

— Дано да не се е ударил лошо.

— Едва ли. В момента му правят рентгенова снимка. Но мисля, че не се е ударил сериозно.

— Ох, Боже! Надявам се да не е!

Ченгетата не обелиха и дума. Седяха си там и ни гледаха.

Изнесоха го на подвижно легло, главата му беше омотана с бинтове. Вкараха го в асансьора. Всички влязохме вътре — Кора, аз, сестрата, ченгетата. Отведоха го в една стая, а ние след него. Докато го наместваха в леглото, сестрата донесе няколко стола.

Седнахме. Някой каза нещо и сестрата му направи забележка — трябвало да мълчим. Влезе лекар, погледна Гърка и излезе.

Мина цяла вечност.

— Май се свестява — обади се сестрата.

Кора ме погледна, а аз отместих поглед.

Гърка се размърда и ченгетата наостриха уши.

— По-добре ли си?

Той не продума. Никой не продума. Беше толкова тихо, че чувах как пулсът блъска в ушите ми.

— Не познахте ли жена си?! Ето я тук! Как можахте да паднете във ваната като някое малко момче! Жена ви е много ядосана. Няма ли да й кажете нещо?

Той се напъна да каже нещо, но не можа.

Сестрата се приближи към него, а Кора взе ръката му в своята и я потупа.

Гърка лежеше по гръб със затворени очи. После устните му потрепнаха и той отправи взор към сестрата:

— Стана тъмно.

Сестрата му каза да мълчи, а аз отведох Кора в колата и й помогнах да седне. Веднага щом потеглихме, ченгето тръгна след нас с мотора си.

— Тоя ни подозира, Франк.

— Същият е. Като ме видя отвън, веднага надуши, че има нещо.

— Какво ще правим?

— Не знам. Всичко зависи от стълбата — дали ще се сети защо е била там. Ти какво направи с оная торба?

— Тук е, в джоба ми.

— Леле! Ако те бяха арестували, щяха да те претърсят! Тогава и двамата щяхме да изгорим!

Подадох й нож, накарах я да разреже връвта на торбата и да извади сачмите. После й казах да се прехвърли на задната седалка и да пъхне торбата отдолу, за да изглежда като парцал, какъвто хората обикновено държат при инструментите си.

— Стой там и дръж ченгето под око. Ще се опитам да изхвърля сачмите една по една, а ти гледай дали оня ще забележи нещо.

Хванах волана с лявата ръка. Метнах една сачма през прозореца, като топче за игра. Запратих я в храстите чак от другата страна на шосето.

— Обърна ли си главата?

— Не.

Започнах да изхвърлям и останалите — по една на всеки две-три минути. Полицаят нищо не забеляза.

Стигнахме до мотела, а там беше тъмно — преди да тръгнем, нямах време да се занимавам с бушони. Спрях, ченгето отби по-нататък, слезе от мотора и приближи.

— Ще трябва да ги погледна тия бушони, приятел — подхвърли той.

— Няма проблем, и аз ще дойда.

Влязохме тримата и той запали фенер. След малко извика от погнуса и се наведе — там лежеше по гръб оная котка. Четирите й крака стърчаха изпружени.

— Ама че работа! Жалко! Умряла е на място! — Той насочи фенера към покрива на навеса, после към стълбата. — Това е, няма грешка! Помниш ли като я гледахме? Слязла е от стълбата и е стъпила на електрическото табло. Токът я е утрепал на място.

— Ами да, точно така е станало. Ти тъкмо си беше тръгнал и изведнъж тресна яко, все едно някой стреля с пистолет. Така и не успях да преместя колата.

— Да, тъкмо бях тръгнал надолу, когато ми се обадиха.

— Казвам ти, едва беше минал завоя.

— От стълбата е стъпила на таблото. Така е станало. Тия животинки не знаят какво нещо е електричеството, горките.

— Лоша работа.

— Лоша ами! Утрепал я е на място! Хубава котка беше. Помниш ли, като се катереше по стълбата? Не съм виждал по-красива котка!

— И хубава на цвят.

— Е, аз тръгвам. Мисля, че това изяснява нещата. Все пак трябваше да проверя, нали разбираш.

— Така си е.

— Доскоро. Доскоро, мис!

— Доскоро.

Пета глава

Не направихме нищо с котката, нито с таблото. Изобщо нищо не пипнахме. Допълзяхме до леглото и Кора рухна. Плака, после я втресе и цялата се разтрепери. Трябваха ми около два часа, за да я успокоя. Тя се сгуши в мен и чак тогава проговорихме.

— Никога вече, Франк.

— Точно така. Никога вече.

— Трябва да сме откачили! С тоя наш скапан късмет. Добре че се отървахме! Аз съм виновна.

— И аз.

— Не, не, аз съм виновна. Аз го измислих това. Ти не искаше. Следващия път ще те слушам, Франк. Ти не си тъп като мен.

— Само дето няма да има следващ път.

— Никога вече.

— Дори да бяхме успели, пак щяха да се досетят. Те винаги се досещат. Каквото и да правиш, се досещат. Видя ли го тоя как веднага надуши, че нещо не е наред. Чак изтръпвам, като се замисля! Още щом ме видя да стоя там, разбра какво става. А щом тогава разбра, представяш ли си, ако Гърка беше умрял?

— Май не съм дяволска котка, Франк.

— Нали ти казвам!

— Ако бях, нямаше да се уплаша толкова.

— То и аз се уплаших.

— Знаеш ли какво исках, когато спря токът? Исках единствено теб. Като някое малко момиченце, което се страхува от тъмното.

— Нали бях там!

— Много съм ти благодарна! Ако не беше ти, кой знае какво щеше да стане!

— Обаче добре го измислихме, а? Имам предвид, дето се е подхлъзнал.

— Аха, даже той се върза!

— Паднат ли ми ченгета, винаги им разказвам играта! Важното е да знаеш какво да говориш. Трябва да имаш изпипана версия, която да звучи колкото може по-близо до истината. Знам ги аз, доста работа съм си имал с тях.

— Нали успя да оправиш нещата. Винаги ще мога да разчитам на теб, нали?

— Ти си единственият човек, който някога е означавал нещо за мен.

— Не искам да съм дяволска котка, Франк.

— Не, ти си моето бебче.

— Аз съм глупавото ти бебче. Отсега нататък ще слушам. Ти ще мислиш, а аз само ще действам. За това ме бива. Заедно ще се справим.

— Разбира се, че ще се справим.

— Сега да подремнем, а?

— Ще можеш ли да заспиш?

— За пръв път си лягаме заедно, Франк.

— Това харесва ли ти?

— Страхотно е. Направо страхотно.

— Целуни ме.

— Толкова е хубаво, да мога да те целуна за лека нощ!

На сутринта ни събуди телефонът. Тя го вдигна и като се върна, очите й грееха.

— Франк, познай!

— Какво?

— Има фрактура на черепа.

— Много ли е зле?

— Не, но ще го оставят в болницата за около седмица. Довечера можем пак да спим заедно.

— Ела тук.

— Не сега, трябва да ставаме. Време е да отворим.

— Ела тук или ще те напляскам!

— Ти си луд!

Беше щастлива седмица, много щастлива. Всеки следобед Кора ходеше в болницата, но през останалото време бяхме заедно. Успяхме да раздвижим и бизнеса. Държахме заведението отворено през целия ден, всеки си гледаше работата и нещата вървяха добре. Веднъж се изсипаха стотина деца от неделното училище — дойдоха с три автобуса и всичките си взеха по нещо, за да хапват, докато се разхождат в гората. Макар че и без тях бяхме изкарали доста пари. Касовият апарат изобщо не знаеше какво става и нямаше как да ни издаде.

Един ден решихме да отидем заедно до болницата. Когато Кора излезе оттам, отбихме към плажа. Дадоха й жълт бански и червена шапка, едва я познах — изглеждаше като малко момиче. За пръв път си дадох сметка колко млада е всъщност. Поиграхме на пясъка, после влязохме във водата и се оставихме на вълните. Аз обичам да съм с глава към вълните, а тя — да ги посреща с краката си. Лежахме там, носени от водата, и се държахме за ръце под повърхността. Погледнах нагоре. Небе, безкрай — това е всичко, което можех да видя. И се сетих за Бог.

— Франк.

— Да?

— Той утре си идва. Нали знаеш какво означава това.

— Знам.

— Ще трябва да спя при него.

— Само че когато той се върне, ние вече няма да сме там.

— Надявах се да го кажеш.

— Само аз, ти и пътят, Кора.

— Само аз, ти и пътят.

— Двама скитници.

— Двама цигани. Но поне ще сме заедно.

— Именно. Ще сме заедно.

На сутринта си събрахме багажа. По-скоро тя събра нейния — аз нямах много. Бях си купил костюм, облякох го и май това беше всичко. Тя прибра своите неща в една кутия за шапки и ми я подаде:

— Ще сложиш ли това в колата?

— В колата?

— Няма ли да вземем колата?

— Не, няма да я вземем, освен ако не държиш да прекараме още първата нощ в затвора. Да откраднеш чужда жена не е кой знае какво, но да откраднеш кола си е престъпление.

— О!

Тръгнахме. До автобусната спирка имаше към две мили и трябваше да ги изминем на стоп. Всеки път щом чуехме да приближава кола, спирахме и вдигахме палци. Стърчахме като индиански фигури пред магазин за пури, но никой не спря. Може да качат сам мъж, сама жена също, ако е достатъчно глупава да тръгне на стоп, но мъж и жена заедно нямат никакъв шанс.

Подминаха ни поне двайсет коли. Бяхме извървели около четвърт миля, когато тя спря.

— Франк, не мога.

— Какво има?

— Дотук бях.

— С кое?

— С пътя.

— Ти откачи ли? Уморена си, това е. Виж, изчакай ме тук, аз ще хвана кола. Така и трябваше да направим от самото начало.

— Не, не е това. Не съм уморена. Просто не мога. Не мога!

— Не искаш ли да си с мен, Кора?

— Знаеш, че искам.

— А ти знаеш, че не можем да се върнем и да започнем всичко отначало, нали? Трябва да дойдеш с мен.

— Казах ти, че не ставам за скитница, Франк. И не се чувствам циганка. Дори ме е срам, че стоя тук и се моля някой да ме закара.

— Добре, нали в града ще си вземем кола.

— И после какво?

— После тръгваме.

— Не, не тръгваме. Ще преспим в хотел, ще си намерим работа и ще заживеем в някаква вмирисана дупка.

— А досега в какво си живяла? Не беше ли пак в дупка?

— Това е друго.

— Кора, наистина ли ще се предадеш ей така?

— Аз вече съм се предала, Франк. Не мога да дойда с теб.

— Стой малко! Искам да ме чуеш!

— Дотук бях, Франк. Връщам се.

Тя се опитваше да вземе кутията, но аз не я пусках, исках да я нося, за да не я мъкне сама. В крайна сметка Кора успя да я изтръгне от ръцете ми и си тръгна.

Преди да потеглим, беше толкова хубава в синьото си костюмче, със синята шапка, а сега изглеждаше смазана. Обувките й бяха прашни. Хлипаше, от плач дори не можеше да върви като хората.

Аз също се разплаках.

Шеста глава

Качиха ме до Сан Бернардино. Оттам минаваха влакове, мислех да хвана някой товарен и да поема на изток.

Е, не стана точно така. Попаднах на някакъв смотаняк в един билярден клуб и го хванах да играем на осем топки с една в страничния джоб. Този беше най-големият мухльо, който някога се е раждал, обаче имаше приятел, който наистина можеше да играе. Само дето и той не беше чак толкова добър. Повъртях се край тях около две седмици, тоест докато им измъкнах двеста и петдесет долара. Прибрах им всичко, което имаха. После трябваше да изчезна. Хванах един камион за Мехикали и се замислих за моите двеста и петдесет долара. С тези пари можехме да отворим сергия за хот-дог на плажа и след време да се пробваме с нещо по-сериозно.

Така че слязох от камиона и тръгнах обратно към Глендейл. Завъртях се на пазара — край местата, където Кора и Гърка купуваха продукти за ресторанта. Надявах се да я видя. Дори й звъннах един-два пъти, но все той вдигаше телефона и трябваше да се правя, че съм сбъркал номера.

Когато не висях на пазара, влизах в клуба една пресечка по-надолу. Там веднъж видях някакъв да упражнява единични удари. Личеше си, че е зелен — по начина, по който държеше щеката, си личеше. Започнах да играя сам на съседната маса. Реших, че двеста и петдесет долара са окей, ако ще продаваме хот-дог, но триста и петдесет ни устройваха идеално.

— Какво ще кажеш за една игра със скрита топка, а? — подхвърлих небрежно.

— Не съм я играл тая игра.

— Нищо особено, просто слагаш едната топка в страничния джоб.

— Не, твърде силен си за мен.

— Аз? И мен хич ме няма.

— Е, добре, обаче само една приятелска игра.

Започнахме, и аз му пуснах три-четири топки за да клъвне. През цялото време клатех глава и цъках с език, уж се чудя какво става.

— Твърде силен, а? Голям майтап! Аз по принцип не съм толкова зле, ама сега нещо не ми върви. Дай да сложим по долар, да живне малко играта.

— Става, един долар може.

Заложихме и аз го оставих да вземе още четири-пет топки, ако не и повече. Правех се на изнервен и между ударите си бършех дланите с носна кърпа.

— Май не съм толкова добър, колкото си мисля. Искаш ли да сложим по пет долара, за да си върна парите, и после да пийнем по нещо?

— Става, нали е приятелска игра. Не ми е за парите. Правим ги пет долара и край.

Оставих го да вземе нови четири-пет топки. Така добре се преструвах, че ако някой ни гледаше отстрани, щеше да си помисли, че съм получил най-малко сърдечен удар, плюс още няколко други болежки.

— Гледай сега, достатъчно мозък имам, за да разбера, че не съм във форма, обаче дай да ги направим двайсет и пет, та да се изравним, и после вече ще седнем да пийнем — примолих се аз.

— Това ми е множко.

— Какво толкова, нали играеш с моите пари!

— Добре. Нека да са двайсет и пет.

И тогава го почнах. Такива удари правех, че и Хопи1 да ми завиди. Вкарвах топките в джобовете с тройни рикошети в стените на масата, а един път биячът ми прескочи топка и влезе. Оня пък играеше като слепец — грешеше, вкарваше си бияча, запрати една топка в погрешен джоб и нито веднъж не направи рикошет.

Но в крайна сметка, когато излязох оттам, бях олекнал с двеста и петдесет долара и с един часовник за три кинта, който си бях купил, за да следя времето, докато се озъртам за Кора. Да, силен бях, но не достатъчно.

— Ей, Франк! — Беше Гърка, тичаше към мен през улицата. — Къде си бе, разбойник? Дай да ти стисна ръката! Как можа да избягаш точно когато най-много имах нужда от теб!

Ръкувахме се. Главата му още беше бинтована и гледаше странно, обаче носеше съвсем нов костюм. По жилетката му пълзеше златната верижка на джобния му часовник. Имаше черна шапка, килната настрани, морава вратовръзка, кафяви обувки и размахваше грамадна пура.

— О, Ник! Как си, мой човек?

— А, добре съм. По-добре няма накъде. Ами ти защо избяга от мен? Много ти се ядосах!

— Нали ме знаеш. Не ме свърта на едно място.

— Ама че момент избра да изчезнеш! Иначе какво правиш? Хайде, признай си, все нещо си захванал! Я ела с мен да взема пържолите и ще си говорим.

— Сам ли си?

— Що за тъпи въпроси! Разбира се, че съм сам! Кой да стои в ресторанта? Ти избяга и ние с Кора не можем да излизаме заедно. Ако единият тръгне нанякъде, другият е в заведението.

Един час ги купувахме тия пържоли, защото Гърка беше твърде зает да ми разправя за счупения си череп и за това как лекарите не били виждали такова чудо, и какъв кошмар изживял, понеже нямало кой да му помага, и как назначил двама души един след друг, но единия уволнил още същия ден, а другият сам духнал на третия, и не само духнал, ами обрал касата. Накрая каза, че дава мило и драго да се върна.

— Слушай, Франк, утре с Кора отиваме в Санта Барбара. Все пак и ние трябва да поизлезем малко! Ще има фиеста. Ела с нас, а? Как ти се струва? Ще седнем, ще поговорим. Искам пак да работиш при мен, Франк. Какво ще кажеш да отидем заедно на фиестата?

— Ами… чувал съм, че не е зле.

— Супер е — музика, танци, момичета. Хайде бе, Франк! Какво ще кажеш?

— Не знам, наистина не знам.

— Кора ще се разсърди, ако разбере, че съм те видял и не съм те взел. Знам, че се държеше малко кофти с тебе, но всъщност тя те харесва. Даже каза, че си много свестен. Хайде, ще отидем тримата, знаеш ли колко хубаво ще си прекараме!

— Окей, ако тя няма нищо против, става.

В ресторанта имаше десетина човека, а тя пак беше в кухнята. Миеше чинии с бясна скорост.

— Ей, Кора! Виж кого ти водя.

— Боже! Този пък откъде се взе?!

— Срещнах го в Глендейл. Идва с нас в Санта Барбара!

— Как си, Кора? — попитах.

— Хей, откога не сме се виждали! — Тя си избърса набързо ръцете и да се здрависа с мен. По ръката й беше останал сапун.

Кора излезе с поръчка, а ние двамата седнахме. По принцип той й помагаше да сервира, обаче сега така се разпали да ми показва нещо много важно, че я остави сама. Извади един дебел тефтер, в който се мъдреше сертификатът му за натурализация, после брачното му свидетелство, после разрешителното му за работа, после негова снимка като войник в гръцката армия, после снимка от сватбата и изрезки от вестници, разказващи за инцидента във ваната. Всъщност в тях се говореше най-вече за котката, но нали се споменаваше и името му и как бил закаран до болницата в Глендейл, и как се очаквало да се възстанови. Имаше изрезка и от гръцкия вестник, който излизаше в Лос Анджелис — беше статия, посветена на него, не на котката, даже включваше снимка от времето, когато е бил келнер, както и историята на целия му живот. После идваше ред на рентгеновите снимки — в тефтера имаше поне пет-шест. Правили са му всеки ден по една, за да наблюдават дали се възстановява добре. Гърка беше залепил няколко двойки листа и ги беше изрязал като рамки, така рентгеновите снимки се виждаха съвсем ясно, като вдигнеше тефтера срещу светлината. По-нататък имаше сметка от болницата, сметка от лекаря и сметка от медицинските сестри. Общо триста двайсет и два долара, не е за вярване!

— Хубаво, а? — попита Гърка.

— Страшно е! Всичко събрано и подредено.

— Още не съм приключил де. Ще го оцветя в червено, бяло и синьо. Гледай сега. — Той ми показа няколко страници, които вече беше нашарил.

Имаше завъртулки, изрисувани с мастило и след това оцветени. Над сертификата за гражданство се мъдреха две американски знамена и орел. Над войнишката снимка — два кръстосани гръцки флага и пак орел. Над брачното свидетелство — две гургулици на клонче. Още не беше измислил какво да сложи над останалите неща. Предложих му над изрезките от вестници да нарисува котка с подпалена опашка и да оцвети пламъка в червено, бяло и синьо. Идеята му хареса. Не схвана защо му казах да сложи над лиценза за работа ястреб, сграбчил две знаменца, на които пише ПРОДАВАЙ ДНЕС. Видя ми се неуместно да му обяснявам, а и не си струваше. Обаче най-после разбрах защо се беше наконтил така и защо вече не сервираше. Тоя грък имаше фрактура на черепа, а такова нещо не се случваше всеки ден на тъпак като него. Държеше се като италианец, отворил дрогерия — те веднага щом си получат онова нещо, на което пише „фармацевт“, с червения печат и всичко останало, слагат един сив костюм с поръбена в черно жилетка и изведнъж стават толкова заети, че нямат време да приготвят лекарства. И повече никога не пият сода с шоколадов сладолед. Та и Гърка така — нали в живота му най-после се беше случило нещо голямо.

Точно преди вечеря успях да я хвана насаме, той се беше качил горе да се измие и двамата останахме в кухнята.

— Мислеше ли си за мен, Кора?

— Ами да, как да те забравя толкова бързо!

— И аз много мислех за теб. Как си?

— Аз ли? Добре съм си.

— Звънях ти няколко пъти, но все той вдигаше телефона. Не знаех какво да му кажа и затварях. Изкарах малко пари!

— Браво! Радвам се, че нещата при теб се развиват добре.

— Изкарах пари и после ги загубих. Мислех да ги използваме за начало, но ги пропилях.

— И аз не знам къде отиват пустите пари.

— Наистина ли мислеше за мен?

— Да.

— Не ти личи.

— Личи ми каквото трябва.

— Една целувчица?

— Ще вечеряме. Ако ще се миеш, отивай.

Ей така беше цялата вечер. Гърка пак донесе от онова сладко вино и изпя сума ти песни. Седяхме си там и за Кора аз бях просто някой, който някога е работил за тях, само дето тя не можеше да се сети как му е името. Това беше най-жалкото завръщане в историята.

Дойде време за лягане. Изчаках ги да се качат в спалнята и излязох навън. Чудех се дали да остана и да се захвана пак с Кора, или да духна и да се опитам да я забравя. Не знам колко време съм вървял, но доста се отдалечих. И тогава чух скандала. Тръгнах обратно. Като стигнах до къщата, вече можех отчасти да доловя за какво става дума.

Кора крещеше като луда, че трябвало да се разкарам. Гърка мънкаше нещо в смисъл, че иска да се върна на работа. Опитваше се да я накара да млъкне, но тя нарочно викаше, че и аз да я чуя. Мислеше, че съм си в стаята.

Изведнъж всичко утихна. Вмъкнах се в кухнята и се ослушах, но бях толкова сащисан, че чувах само ударите на сърцето си: бум-бум, бум-бум. Стори ми се, че сърцето ми бие странно, и тогава разбрах — сърцата в кухнята бяха две.

Светнах лампата.

Тя стоеше там в червено кимоно, пребледняла като мляко. Гледаше ме втренчено. В ръката си държеше дълъг нож. Пресегнах се и го взех.

Когато продума, шепотът й наподобяваше съскане на змия.

— Защо трябваше да се връщаш?

— Наложи се. Това е.

— Изобщо не се е налагало! Щеше да ти мине! Тъкмо бях започнала да те забравям, и ти взе, че се върна! Майната ти, Франк, защо трябваше да се връщаш!

— Кое да ми мине?

— Тоя тефтер знаеш ли за какво му е — да го показва на децата си! Сега иска дете! Иска дете, и то веднага!

— Ами ти защо не тръгна тогава с мен?

— За какво да тръгвам? За да спя по фургони? Затова ли да тръгвам? Кажи де!

Какво да кажа? Сетих се за моите двеста и петдесет долара, но какъв смисъл имаше да й казвам, че съм ги имал, след като вече ги нямах.

— Не ставаш, това е. Просто не ставаш. Така че защо не се махнеш и не ме оставиш на мира? Защо се върна? Остави ме да живея!

— Слушай, забаламосай го с това бебе за малко и ще измислим какво да правим. Не ставам за нищо, Кора, но те обичам, заклевам се.

— Заклеваш се значи. И какво правиш? Той ме води в Санта Барбара, за да се навия за бебето. А ти какво? Ти идваш с нас. Ще спиш в съшия хотел! Ще пътуваш в колата с нас!

Спогледахме се. Аз, тя и Гърка в колата! И двамата знаехме какво означава това. Лека-полека разстоянието помежду ни намаляваше. Докоснахме се.

— Божичко, Франк! Няма ли друг изход?

— Та ти преди малко беше тръгнала да го ръгаш с нож!

— Това беше за мен, не за него.

— Кора, явно така ни е писано. Опитахме всичко друго.

— Не мога да родя някакво мазно гръцко бебе, Франк! Просто не мога! Ти си този, от когото искам да имам дете! Умен си, но не ставаш.

— Не ставам, но те обичам.

— И аз те обичам.

— Забаламосай го нещо. Само тази нощ.

— Добре. Само тази нощ.

Седма глава

Път безкраен лъкатуши към бленувана земя, дето славеи се гушат и блести луна. В нощ безкрайна аз мечтая да дочакам тоя ден, в който пътя към безкрая ще последваш с мен.

— Тия двамата добре се забавляват, а?

— Твърде добре!

— Тогава не им давайте да припарват до волана, мис. Ще им мине.

— Надявам се. Защото нямам никакво намерение да се разкарвам по пътищата с разни пияници, но нищо можах да направя. Като им казах, че няма да ги возя, те за малко да тръгнат сами.

— Щяха да си строшат главите!

— Със сигурност. Затова се навих.

— Така е, човек все се чуди дали е взел правилното решение. Един и шейсет за бензина. Да проверя ли маслото?

— Няма нужда.

— Благодаря ви, мис. Лека нощ.

Тя отново седна зад волана, а аз и Гърка продължихме да пеем. Такъв беше планът, трябваше да съм пиян.

Първият ни опит ме отърва от заблудата, че сме в състояние да извършим перфектно убийство. Това сега даже нямаше да е точно убийство, щеше да е най-обикновена катастрофа — неопитен шофьор, пияни мъже, алкохол в колата. Разбира се, когато Гърка почна да се налива, аз също трябваше да дръпна малко. Спряхме за бензин, за да има свидетел, че тя е била трезва и изобщо не е искала да идва с нас, но се е наложило да ни кара. А и преди това извадихме късмет — към девет, точно като затваряхме, някакъв спря да си вземе ядене и ни видя как се каним да тръгнем. Изгледа цялото шоу — как на няколко пъти се мъча да запаля двигателя, как се карам с Кора, която ми обяснява, че съм прекалено пиян, за да карам, как тя слиза от колата и казва, че няма да дойде, и как аз се опитвам да тръгна сам с Гърка. После тя ни накара да си сменим местата — аз да седна отзад, Гърка отпред, а тя на волана. Оня се казваше Джеф Паркър и гледаше зайци в Енчино, Кора му взе визитката и му каза, че може да предлага и заешко в ресторанта. Така знаехме къде да го намерим, ако се наложи. Независимо за какво.

Аз и Гърка пеехме „Мама Макри“, „Надолу по потока на воденицата“ и „Усмихни се, усмихни се“. Както си пеехме, стигнахме до оня знак — „Към плаж Малибу“. Тя зави. По принцип трябваше да продължи направо. Има два пътя до брега — единият, по който карахме ние, е на около десет мили навътре, а другият се пада вляво и върви успоредно на крайбрежието, във Вентура двата се събират и продължават покрай океана към Санта Барбара, Сан Франциско или закъдето си тръгнал. Идеята беше следната: понеже тя никога не е била в Малибу, а там живеят всички филмови звезди, да се спуснем няколко мили надолу, уж да разгледа, а после да обърнем и да се върнем на главния път. Реално обаче замисълът беше друг: този участък е най-разбитото шосе в целия окръг, една катастрофа там не би изненадала никого, дори ченгетата не биха се усъмнили — тъмно е, коли почти не се движат, няма къщи, няма нищо. Идеален терен за онова, което бяхме тръгнали да правим.

Гърка изобщо не се усети. Минахме покрай един летен къмпинг, наричаха го Малибу Лейкс, беше малко по-нагоре към хълма. В клуба имаше танци, а в езерото бяха пуснали канута и в тях се возеха влюбени двойки. Подвикнах им нещо. Гърка и той — да не остане по-назад:

— Дай й една и от мен!

Нямаше кой знае какво значение, но все пак беше следа — нещо, за което да се хванат, ако изобщо се стигне дотам.

Запъплихме по склона. Пред нас имаше три мили нагорнище. Бях й казал как да го мине и почти през цялото време беше на втора. Отчасти това се налагаше, защото завоите следваха един след друг и тя така или иначе трябваше да превключва постоянно на втора, но всъщност целта ни беше двигателят да прегрее. За всичко бяхме помислили, щеше да се наложи доста да обясняваме.

Тогава той погледна навън — пълен мрак, див планински пейзаж и никаква светлинка, нито къща, нито бензиностанция, нищо! Опомни се и каза:

— Чакай, чакай. Обърни! Леле, объркали сме пътя!

— Не сме, не сме, аз знам къде сме. Оттук се стига до плажа. Нали ти казах, че искам да го видя — отвърна Кора.

— Карай бавно!

— Аз карам бавно!

— Още по-бавно! Ще ни изтрепеш!

Стигнахме до върха и започнахме да се спускаме. Тя изключи двигателя. Когато вентилаторът спре, тези коли много бързо прегряват.

Долу пак запали. Погледнах термометъра на таблото. Показваше над деветдесет градуса. Започна ново изкачване и стрелката тръгна нагоре.

— Да, сър, да, сър.

Това беше сигналът ни. Едно от онези глупави неща, които човек би казал по всяко време и на които никой не обръща внимание.

Кора спря. Под нас имаше урва. Беше толкова дълбока, че не се виждаше къде свършва. Трябва да е била към петстотин стъпки.

— Май трябва да оставя колата да поизстине.

— Ами как няма да я оставиш! Гледай, Франк! Гледай само колко показва!

— Колко?

— Деветдесет и пет! Още малко и ще заври!

— Нека ври! — Вдигнах гаечния ключ. Бях го приготвил между краката си.

Но точно тогава откъм върха се появиха светлинки на кола. Трябваше да изчакам. Може би само минута, докато отмине.

— Хайде, Ник, изпей някоя песен!

Той погледна към мъртвилото навън и май никак не му беше до песни. После отвори вратата и слезе. Започна да повръща точно когато другата кола минаваше покрай нас. Втренчих се в номера, исках да го запомня. После избухнах в смях.

Кора се обърна и ме погледна.

— Няма проблем. Нека ни запомнят с нещо. „И двамата бяха живи, когато минахме покрай тях.“

— Видя ли номера?

— 2R-58–01.

— 2R-58–01. Добре. И аз го запомних.

— Окей.

Гърка се върна, изглеждаше по-добре.

— Чу ли това? — попита ме той.

— Кое да чуя?

— Когато се смееше. Ехото. Хубаво ехо.

Изведнъж се провикна — не беше песен, а само един висок тон като онези от плочите на Карузо. После рязко спря и се ослуша. Ехото върна същия тон — ясен и чист — и замлъкна.

— Като мен ли звучеше?

— Абсолютно, едно към едно.

— Леле, супер! — дивеше се Гърка.

Стоя там пет минути, крещеше и чакаше ехото да отвърне. За пръв път в живота си чуваше как звучи собственият му глас! Изглеждаше доволен — като маймуна, която току-що се е видяла в огледалото.

Кора не откъсваше очи от мен. Трябваше да действаме.

Подхвърлих му заядливо:

— Абе ти да не мислиш, че си нямаме друга работа, ами теб ще слушаме цяла нощ? Хайде влизай в колата и да потегляме.

— Става късно, Ник! — обади се тя.

— Добре де, добре! — Той се качи в колата, като изви един последен тон и подаде лице през прозореца.

Застопорих краката си под седалката; брадичката му беше точно над спуснатото стъкло, когато го халосах с ключа. Главата му се пръсна, усетих как се разпуква и раздробява. Тялото му се загърчи на седалката и се сви, както котка се свива да спи на диван.

Докато спре да мърда, мина цяла вечност. Тогава Кора се задави, не можеше да преглътне. Накрая изстена, защото в този миг се върна ехото от гласа му. То поде високия тон точно като Гърка, засили се, спря, и зачака.

Осма глава

Не обелихме нито дума, но тя си знаеше какво трябва да прави. Прехвърли се на задната седалка, а аз — на предната. Огледах гаечния ключ на светлината от таблото. По него имаше капки кръв. Отворих бутилка вино и излях малко отгоре. Кръвта се отми. Така сипах виното, че да полея и Гърка. После избърсах ключа в дрехите му и го подадох на Кора. Тя го бутна под седалката. Излях малко вино и там, където бях забърсал ключа, после ударих бутилката във вратата и тя се пукна. Оставих я върху него и запалих двигателя. Виното заклокочи и прокапа през пукнатината.

След малко минах на втора. Не можех да катурна колата в оная пропаст, защото после нямаше начин да слезем до долу. Освен това, ако я бях бутнал, как щяхме да обясним факта, че ние двамата сме останали живи? Подкарах бавно на втора, докато стигнахме до едно място, където дефилето беше дълбоко само петдесетина стъпки. Колата стигна до ръба, и без да изключвам от скорост, сложих крак на спирачката и дръпнах смукача. Когато предното дясно колело пропадна, натиснах силно спирачката. Колата угасна. Точно това исках да стане. Трябваше да е на скорост и на контакт, та двигателят да я удържа по нанадолнището, докато ние свършим каквото трябва.

Слязохме на пътя, но без да стъпваме на банкета, за да не останат следи. Кора ми подаде камъка и дъската, които бях приготвил.

Сложих камъка под задния мост — така го бях подбрал, че си пасваше идеално. Дъската пъхнах над камъка, точно под моста.

Побутнах колата. Тя се заклати, но само толкова.

Опитах пак. Наклони се, а аз започнах да се потя. Бяхме само двамата и трупа в колата. Ами ако не успеем да я обърнем?

Натиснах отново, този път и Кора помогна. Изведнъж колата се стрелна по урвата с гръм и трясък. Сигурно се е чуло поне на една миля.

Останахме проснати по очи на шосето. Шумът беше убийствен.

В един момент колата спря. Светлините бяха включени, но слава Богу не пламна. Страхувах се да не избухне, защото тогава нямаше как да обясним защо не сме изгорели и ние.

Грабнах камъка и го запокитих надолу. После взех дъската, качих се горе и я оставих на самото шосе. Не се притеснявах за нея — там беше пълно с дъски, изпопадали от камионите, колите минаваха през тях и ги правеха на парчета. Моята дъска беше просто една от тях — беше стояла на пътя цял ден и по нея имаше следи от гуми, а краищата й бяха очукани.

Върнах се, грабнах Кора на ръце и се спуснах по склона. Носех я, за да няма нейни следи. Моите стъпки не бяха проблем, скоро наоколо щеше да се напълни с мъже, които щяха да оставят десетки отпечатъци от обувки, обърнати надолу, но следите от нейните обувки трябваше да са само в една посока — нагоре. Това, в случай че някой си направеше труда да проверява.

Оставих я на земята. Колата стоеше в средата на урвата, крепеше се само на две колела. Гърка се беше строполил на пода, а бутилката беше заклещена между него и седалката. Когато надникнахме, тя пак изклокочи. Покривът беше смазан. И двете брони бяха огънати.

Опитах се да отворя вратите. Това беше много важно, защото трябваше да вляза вътре и да се нарежа със стъкла, а Кора да побегне нагоре, за да търси помощ на пътя.

Вратите бяха наред, отваряха се.

Захванах се с блузата й. Късах копчетата, така че да изглежда пострадала при удара, а тя се взираше в мен и очите й не бяха сини, бяха черни. Усещах учестения й дъх.

После дъхът й секна. Беше толкова близо до мен!

— Разкъсай ме! Разкъсай ме!

Пъхнах ръка под блузата й и дръпнах рязко. Тя се разкъса от шията до корема.

— Скъсала си я, като си изпълзяла от колата. Закачила се е на дръжката на вратата. — Гласът ми звучеше странно, все едно идваше от ламаринен фонограф. — А това вече не знаеш как е станало — добавих и отстъпих назад. Замахнах и я фраснах в окото с все сила.

Тя падна в краката ми, очите й горяха, гърдите й трепереха — стегнати, пулсиращи, насочени право към мен. Лежеше там, долу, а дъхът ми се завихряше в гърлото като животински рев. Бях озверял. Езикът ми беше подут и кръвта пулсираше в него.

— Да, Франк, да!

После помня само, че бях до нея. Погледът ми — впит в нейния, ръцете ни — преплетени. Притискахме се неистово един към друг. И адът да беше зейнал под мен в този момент, пак нямаше да ме спре — трябваше да я обладая, ако ще това да ми струва живота.

И я обладах.

Девета глава

Лежахме на земята няколко минути като дрогирани. Беше толкова тихо, че се чуваше клокоченето на бутилката в колата.

— И сега какво?

— Сега идва най-трудната част, Кора, и трябва да си много добра. Сигурна ли си, че си готова?

— След тази нощ съм готова да мина през всичко.

— Ченгетата ще те разкъсат. Ще се опитат да те пречупят. Ще се справиш ли?

— Така мисля.

— Може и да ти лепнат нещо. Не ми се вярва, при толкова свидетели, но все пак не е изключено. Може да те обвинят в непредумишлено убийство. Готова ли си да прекараш известно време в затвора?

— И ти ще ме чакаш?

— Ще те чакам.

— Тогава да. Готова съм.

— Мен не ме гледай, аз съм пиян. Има си тестове, които ще го докажат. Ще им пробутам някакви небивалици, колкото да ги объркам, а като изтрезнея, ще им го разкажа така, че да повярват.

— Добре, запомних.

— Помни също, че си ми ядосана задето съм се напил. И съм станал причина за всичко.

— Да, знам.

— Е, значи сме готови.

— Франк!

— Да.

— Само още нещо. Трябва да се обичаме. Ако се обичаме, другото няма значение.

— Обичаме ли се?

— Аз ще го кажа първа. Обичам те, Франк!

— Обичам те, Кора!

— Целуни ме.

Целунах я, прегърнах я силно и тогава видях мигаща светлина горе на хълма.

— Тичай нагоре. Хайде! Ще се справиш.

— Ще се справя.

— Молѝ ги за помощ! Не знаеш, че е умрял!

— Да.

— Паднала си на земята, като си излизала от колата. Затова имаш пясък по дрехите.

— Добре. Доскоро.

— Доскоро.

Тя тръгна към шосето.

Изведнъж открих, че шапката ми я няма. А вече трябваше да съм до Гърка! Запълзях да я търся. Горе светлините се приближаваха, бяха само на два-три завоя, а аз още нямах и една драскотина по себе си. Отказах се, трябваше бързо да вляза в колата.

И тогава се спънах. Бях стъпил в шапката! Грабнах я и тъкмо скочих в купето, когато колата започна да потъва. Усетих, че се преобръща. Това е последното, което си спомням.

Когато отворих очи, лежах на земята. Наоколо цареше суматоха. Така зверски ме болеше лявата ръка, че ми идеше да крещя. Болеше ме и гърбът, а главата ми бучеше ту по-силно, ту по-слабо. Сякаш земята под мен изчезваше и всичко, което бях изпил, се надигаше в стомаха ми. Едновременно бях в съзнание и не бях, но все пак имах достатъчно ум да се сетя, че дрехите ми са целите в пясък, трябваше да имам правдоподобно обяснение откъде се е взел, така че започнах да се въргалям и да ритам с крака.

В ушите ми нахлу пронизителен звук и разбрах, че се намирам в линейка. До краката ми седеше ченге в униформа. Някакъв лекар се занимаваше с ръката ми. Като я погледнах, пак загубих съзнание — между китката и лакътя беше прекършена като съчка, шуртеше кръв.

Като дойдох на себе си, докторът още правеше нещо по ръката ми, а аз се опитах да мръдна краката си, за да видя дали не съм парализиран.

Писъкът на сирената ме събуди отново. Озърнах се и видях Гърка. Лежеше на носилката до мен.

— Ей, Ник!

Никой нищо не каза. Озърнах се за Кора, но не я видях.

След малко спряха и вдигнаха Гърка. Чаках да вдигнат и мен, но не. Сега вече бях сигурен, че е умрял, и че този път няма да се наложи да им говоря за някаква котка. Ако ни бяха взели и двамата, значи отивахме в болницата, но те отнесоха само него. Към моргата.

Линейката продължи и като стигнахме, се озовах в една стая, където всичко беше бяло. Готвеха се да ми оправят ръката. Домъкнаха един апарат на колела да ми вкарат упойващ газ.

Изведнъж взеха да спорят. Появи се някакъв, който каза, че е лекарят на затвора, и останалите се издразниха. Знаех за какво е цялата работа — заради теста за алкохол. Ако ме бяха упоили веднага, тестът щеше да покаже много по-високо съдържание на алкохол, защото едната от пробите се взема с духане, а тя е най-важната. Лекарят на затвора ме накара да духна през един маркуч в нещо стъклено, в което имаше течност като вода, но от дъха ми тя пожълтя. После ми взе кръв и някакви други проби, слагаше ги в шишенца. Едва тогава ме упоиха.

Когато се съвзех, вече лежах в друга стая, главата ми беше бинтована, ръката също и имах слинг. Целият ми гръб беше стегнат и налепен с лейкопласт, едва можех да мърдам. До леглото ми седеше ченге и четеше вестник. Имах свирепо главоболие, болеше ме и гърбът, а в ръката ми болката пулсираше.

След малко дойде една медицинска сестра, даде ми хапче и заспах.

Събудих се по обед. Донесоха ми да ям. После влязоха още две ченгета и ме сложиха на носилка. Отнесоха ме долу и ме качиха в линейка.

— Къде отиваме? — попитах.

— На разпознаване.

— На разпознаване — повторих аз. — Това се прави когато някой умре.

— Точно така.

— О, не! Значи са загинали!

— Само единият.

— Кой?

— Мъжът.

— Така ли? А жената? Пострадала ли е?

— Не много.

— Май съм загазил, а?

— Внимавай, момче. Ако искаш да говориш, няма проблем. Но да знаеш — всичко, което кажеш, може да се обърне срещу теб, ако се стигне до съд.

— Прав си, благодаря ти.

Спряхме пред една погребална агенция в Холивуд и ме вкараха вътре. Кора вече беше там, изглеждаше смазана. Блузата й, взета назаем от полицейската надзирателка, й стоеше така, сякаш около талията й е натъпкано сено. Костюмът и обувките й бяха мръсни. Окото й беше затворено от отока.

Надзирателката беше с нея. Следователят стоеше с гръб към някаква маса, а до него стърчеше друг мъж, може би секретар. В ъгъла имаше пет-шест човека, гледаха намусено. Сигурно бяха съдебните заседатели. Пазеха ги ченгета. Видях и някакви други хора, които полицията постоянно караше да застанат на мястото, на което трябвало да стоят. Погребалният агент стъпваше на пръсти и от време на време примъкваше по някой стол. Донесе един за Кора и един за надзирателката.

В дъното на стаята имаше маса и върху нея нещо покрито с чаршаф.

Скоро след като ме нагласиха до една маса, следователят почука с молива си и се почна. Първо — разпознаване на трупа. Вдигнаха чаршафа и Кора се разрева. Честно казано, и на мен ми стана гадно от това, което видях. Тя погледна, аз погледнах, заседателите също погледнаха и чаршафът се спусна.

— Познавате ли този човек?

— Това е съпругът ми.

— Името му?

— Ник Пападакис.

Дойде ред на свидетелите. Сержантът разказа как са му се обадили и той тръгнал веднага с двама полицаи, като повикал и линейка, как изпратил Кора с една кола, за която лично се погрижил, как качили мен и Гърка в линейката и как Гърка умрял по пътя и го оставили в моргата.

После някакъв селяк на име Райт разказа как е карал надолу по склона, когато чул женски писък, а след него удар. Видял ни да падаме в урвата с включени фарове, после видял Кора на пътя да маха с ръце. Той слязъл с нея до нашата кола и се опитал да ни извади, но не можал и изпратил брат си да търси помощ. След малко надошли още хора, полицаите успели да ни извадят и ни вкарали в линейката.

Братът на Райт повтори горе-долу същото и как се върнал да търси полиция.

Накрая започна лекарят на затвора. Той каза, че аз съм бил пиян, Гърка е бил пиян, но Кора не. Обясни от счупването на коя точно кост е умрял Гърка.

Следователят се обърна към мен и ме попита искам ли да дам показания.

— Ами да.

— Трябва да те предупредя, че всичко, което кажеш сега, може да бъде използвано срещу теб. Не си длъжен да даваш показания, освен ако сам не поискаш.

— Нямам какво да крия.

— Добре тогава. Какво знаеш за случая?

— Това, което знам, е че аз карах. После усетих как колата потъва под мен, нещо ме удари и друго не помня.

— Ти ли караше?

— Да, сър.

— Искаш да кажеш, че ти си карал колата?

— Да, сър, аз карах.

Това беше версията, която исках да им пробутам сега, а после да я отрека. Мислех си, че ако на първо време им разкажа някаква измишльотина, а след това нещо съвсем различно, ще изглежда някак по-достоверно. Ако им бях дал перфектно изпипан вариант от самото начало, той щеше да е прекалено перфектен и прекалено изпипан. Гледах да не стане пак като първия път, исках в началото да изглеждам лош, а после, като се разбере, че не съм карал колата, да няма нищо, за което да се хванат. Много ме беше шубе от оная глупост с перфектното убийство, защото предишния път точно тя ни прецака. Малко да се бяхме издънили и потъвахме. Докато сега аз бях лошият и даже нещо да се издъни, нямаше как да изглеждам по-лош от това. Колкото по-зле изглеждаше в очите на всички моето пиянство, толкова по-малка беше вероятността да допуснат, че става въпрос за убийство.

Ченгетата се спогледаха, а следователят ме зяпаше все едно съм откачил. Нали току-що всички чуха, че когато са ме измъкнали, съм бил на задната седалка.

— Сигурен ли си, че ти си карал?

— Напълно.

— И си пил?

— Не, сър.

— Нали чу резултатите от алкохолните проби?

— Не знам за пробите, знам само, че не бях пил.

Той се обърна към Кора:

— Кой караше колата?

— Аз.

— А къде беше този човек?

— На задната седалка.

— Беше ли пил?

Тя погледна встрани, преглътна и заплака.

— Трябва ли да отговарям на това?

— Не трябва да отговаряте на никакви въпроси, ако не желаете.

— Не желая.

— Добре тогава. Кажете ни със свои думи какво се случи.

— Аз карах. Нанагорнището беше много дълго, колата загря и мъжът ми каза да спра и да изчакам да се охлади.

— Колко беше загряла?

— Над деветдесет и пет.

— Продължавайте.

— После тръгнахме да се спускаме и загасих двигателя, но като стигнахме долу, още беше горещ. Спряхме, изчакахме десетина минути, тръгнахме пак нагоре и не знам какво стана. Беше стръмно, колата губеше скорост, минах на втора наистина много бързо, мъжете приказваха. Не знам, може да е от рязката смяна на скоростта, не знам. Усетих как от едната страна колелото хлътна и им извиках да скачат, но вече беше късно, колата започна да се върти и да се преобръща и после се озовах на шосето.

Следователят се обърна към мен:

— Какво се опитваш да направиш? Да я предпазиш ли?

— Не забелязвам тя да ме предпазва — казах.

Заседателите излязоха и след малко се върнаха със заключението, че лицето Ник Пападакис е загинало в резултат на автомобилна катастрофа на „Малибу Лейк Роуд“, причинена в цялост или частично от мен и Кора и от нашите криминални действия. Предложиха да бъдем задържани до произнасянето на съда.

По-късно тази вечер в болницата с мен беше друг полицай. На сутринта той ми каза, че щял да идва мистър Сакет и нямало да е зле да се подготвя. Едва се движех, но помолих бръснаря на болницата да ме обръсне. Исках да изглеждам добре, доколкото беше възможно при тези обстоятелства. Знаех кой е Сакет — районният съдия.

Около десет и половина той се появи. Полицаят излезе и останахме сами.

Беше грамаден мъж с плешива глава и жизнерадостно изражение.

— Я да видим сега! Как си?

— Добре съм. Малко съм разстроен, но иначе съм добре.

— Както разправял оня, който паднал от самолета „беше страхотно пътуване, само малко екстремно“!

— Съвсем точно казано.

— Слушай, Чеймбърс, не си длъжен да говориш с мен, ако не искаш. Дойдох да видя какво представляваш, а и защото от опит знам, че един откровен разговор може да ми спести много работа. Понякога това е и начин да се зададе правилна посока на делото, и да се подготви справедлива защита, пък и дето има една дума, когато всичко свърши, ще можем да се разберем.

— Така е. Какво по-точно искате да ви кажа?

Постарах се да звуча лукаво.

Той седна и ме изгледа отвисоко.

— Да започнем от началото, ако искаш.

— За пътуването ли?

— Именно. Искам да чуя всичко за това пътуване.

Стана и закрачи из стаята.

Вратата беше точно до леглото ми. Отворих я рязко — ченгето беше някъде в коридора и сваляше една медицинска сестра.

Сакет избухна в смях:

— Не, не те записвам, това го има само по филмите.

Пуснах една срамежлива усмивка. Точно така го исках. Хвана се на номера ми.

— Добре де, добре, глупаво беше от моя страна. Ами ще започна от началото. Ясно е, че съм загазил, а сега и да лъжа, няма да се оправят нещата.

— Правилно разсъждаваш.

Разказах му как съм напуснал работата си при Гърка, как след време съм се сбутал с него на улицата и той ме е помолил да се върна, после как ме е поканил на това пътуване до Санта Барбара, как сме се наливали с вино, как сме тръгнали и как съм подкарал колата.

Сакет ме спря:

— Значи ти си карал?

— Е, точно вие да ми зададете тоя въпрос!

— Какво се опитваш да кажеш, Чеймбърс?

— Опитвам се да кажа, че много добре знам какво твърдеше тя на разпознаването. Чух и доклада на полицаите. Знам и къде са ме намерили. Така че аз знам много добре кой е карал. Знам, че е карала тя. Но ако трябва да разкажа нещата както ги помня, ще кажа, че аз карах. Не съм лъгал следователя. Все още ми се струва, че аз бях зад волана.

— Но ти излъга, че не си пил.

— Ами да. Бях пиян до козирката, а и нали ми дадоха упойка. Да, излъгах. Но сега съм добре, вече съм с всичкия си, и знам, че само истината може да ме измъкне от тая каша. Бях пиян. И единственото, което ми мина през ума тогава, беше да не признавам, че съм карал пиян. Мислех, че ако разберат, край с мен.

— Това ли ще кажеш пред съда?

— Да. А това, което изобщо не мога да схвана, е как така тя е карала. Нали аз запалих колата, на тръгване! Даже си спомням, че някакъв стоеше там и ми се смееше. Как така тя е била зад волана?

— Карал си, да. Ама само пет фута.

— Искате да кажете пет мили.

— Искам да кажа пет фута! После сте се сменили.

— Леле, трябва да съм бил по-пиян, отколкото си мислех.

— Е, да, това е нещо, на което заседателите винаги се хващат. Звучи достатъчно абсурдно, но понякога истината е точно такава. Да, сигурно ще се хванат.

Той седеше там и си гледаше ноктите, а аз едва се сдържах да не се разсмея. Добре че продължи да задава въпроси, така спрях да мисля как съм го хързулнал.

— Кога започна работа при Пападакис?

— Миналата зима.

— И колко време се задържа?

— Допреди месец. Може и шест седмици да са минали.

— Значи си работил за него шест месеца?

— Там някъде.

— Какво си правил преди това?

— Обикалях. Нищо особено.

— Пътувал ли си на стоп? Возил ли си се в товарни влакове? Изпросвал ли си ядене тук-там?

— Да, сър.

Той отвори някаква папка, извади цял куп документи и започна да ги разглежда.

— Бил ли си във Фриско?

— Там съм роден.

— А в Канзас Сити? В Ню Йорк? В Ню Орлиънс? В Чикаго?

— Навсякъде съм бил.

— Даже в затвора?

— Ами да, когато човек не работи и от време на време прави по някоя пакост, нормално е да си има разправии с полицията. Да, сър, бил съм и в затвора.

— А бил ли си някога в Тъсксън?

— Там ме опандизиха, мисля, че лежах десет дена. За нахлуване в чужда собственост.

— В Солт Лейк Сити? В Сан Диего? В Уичита?

— Бил съм на всичките тези места.

— В Оукланд?

— Там ме осъдиха на три месеца. Сбих се с един жп полицай.

— Доста си го потрошил.

— Е, понатупах го, но да бяхте видели мен! И аз доста пострадах.

— В Лос Анджелис?

— Веднъж. Само за три дни.

— И как стана така, че се хвана на работа при Пападакис?

— Случайно. Нямах пукната пара, на него пък нямаше кой да му помага. Влязох случайно, имах намерение да изпрося нещо за ядене. Но той ми предложи работа и останах.

— Чеймбърс, не ти ли се струва малко странна тая история?

— Не ви разбирам.

— След всичкото това обикаляне, без да си работил ни един ден, ти изведнъж се спираш, сядаш си на задника и оставаш на това място толкова време!

— Ако трябва да съм честен, не ми хареса особено.

— И все пак остана!

— Ник беше един от най-свестните хора, които съм срещал. Изкарах малко пари и се опитах да му кажа, че напускам, обаче сърце не ми даде след всичките перипетии с тези негови помощници. Като си удари главата, нали вече го нямаше в къщата, духнах. Беше кофти от моя страна, но какво да направя, засърбят ли ме краката, тръгвам. Изнизах се тихомълком.

— И после, един ден след като ти се върна, той взе че умря.

— Карате ме да се чувствам виновен. Вероятно няма да кажа това на съдебните заседатели, но на вас ви го казвам: мисля, че вината до голяма степен е моя. Ако не се бях върнал и ако не бях седнал да се наливам с него оня следобед, може би сега щеше да си е жив и здрав. Разбирате ли, това може да няма никакво значение, но може и да има. Никой не знае. Бил съм пиян и нямам представа как е станало. Или пък ако тя не возеше в колата двама пияници, щеше повече да внимава, нали? Както да е. Това си мисля сега.

Хвърлих едно око да видя дали е лапнал въдицата. Той дори не ме гледаше.

Изведнъж скочи, приближи се до леглото ми и ме хвана за рамото.

— Я стига, Чеймбърс, престани да ме будалкаш! Защо остана при него цели шест месеца?

— Не разбирам.

— Разбираш и още как! Видях я, мога да се досетя защо си останал. Беше в офиса ми вчера. Окото й беше насинено и пак беше хубава. За такова нещо много мъже са зарязвали пътя, колкото и да са ги сърбели краката.

— И пак са се връщали на него. Грешите, сър.

— Връщали са се, но не задълго. Тази жена е твърде хубава, за да я оставиш. Ето сега, имаме катастрофа. Вчера започва разследване за убийство, а днес всичко приключва. Всичко се изпарява в едно голямо нищо. За каквото и да се хвана, все изскача по някой свидетел — и като събера всичко се оказва, че нямам случай! Знам, че двамата с нея сте го убили и колкото по-бързо си признаеш, толкова по-добре!

Тук вече нямаше нужда да си крия усмивката — просто защото нямах такава, казвам ти! Онемях! Опитах се да проговоря, обаче нищо не излизаше от устата ми.

— Няма ли да кажеш нещо?

— Вие ме нападате! Карате ме да кажа нещо, което никак не е добро за мен. Какво очаквате да кажа?

— А колко приказлив беше преди малко, когато ми пробутваше ония лафове, как само истината ще те измъкне от тая каша. Защо млъкна сега, а?

— Ами вие съвсем ме объркахте!

— Тогава дай да караме поред, за да не се объркваш. Да започнем оттам: ти си спал с тази жена, нали?

— Няма такова нещо.

— А когато Пападакис е бил в болницата? Ти къде спа тогава?

— В моята стая.

— А тя си спа в нейната? Да бе! Нали я видях! Ако аз бях там, щях да й строша вратата, ако ще да ме обесят за изнасилване после. И ти така би направил. И така си направил!

— И през ум не ми е минавало подобно нещо.

— Ами всичките тия разходки до Хасълманс Маркет в Глендейл? На връщане какво правехте?

— Ник ме пращаше!

— Не те питам кой те е пращал. Питам те какво правехте.

Разби ме, трябваше да предприема нещо, и то веднага. Единственото, което ми хрумна, беше да се ядосам.

— Добре тогава. Да речем, че сте прав и съм спал с нея. Аз не съм спал, но да речем, че съм. Ако всичко беше толкова просто, за какво ми е да убивам мъжа й? Що за глупости! Слушал съм много за хора, които биха убили, за да получат нещо, което нямат. Но не бях чувал някой да убие за нещо, което вече има!

— О, така ли? Не си чувал значи! Ще ти кажа защо си го убил. Като начало — заради имота, който е струвал на Пападакис точно четиринайсет хиляди долара, платени до последния цент. Както и за оня коледен подарък, който ти и тя сте си мислели, че ще получите, като се качите на корабчето и видите океанските вълни. Също и за оная малка застрахователна полица на Пападакис за десет хиляди долара.

Няма да забравя лицето му, изведнъж всичко около него почерня и едва не паднах от леглото. Свестих се чак когато видях, че ми подава чаша вода.

— Пийни си, ще ти мине.

Пих, налагаше се.

— Мисля, че това ще ти е последното убийство за доста дълго време напред, Чеймбърс, но ако някой ден решиш да опиташ пак, гледай да няма намесени застрахователи. Те са готови да похарчат пет пъти повече за такъв случай, отколкото на мен някога ще ми бъдат отпуснати, и имат детективи, пет пъти по-добри и от най-добрите, които аз някога бих могъл да наема. Знаят си работата и сега ти дишат във врата. За тях всичко това са пари. Там ви е грешката.

— Да пукна, ако лъжа, не знаех за никаква полица! Сега чувам от вас!

— Нещо прежълтя.

— Вие на мое място нямаше ли да прежълтеете?

— Какво ще кажеш да ме спечелиш на своя страна? Искам пълно самопризнание. Ще повдигнем обвинение и ще видя какво мога да направя за теб в съда. Може да поискам смекчаване на присъдата и за двама ви.

— Не става.

— Тогава какви са тия локуми, дето ми ги разтягаш — за истината и как ще кажеш каквото трябва на съдебните заседатели? Да не мислиш, че ще се измъкнеш?

— Майната му, вие си поддържайте вашата версия, аз ще стоя зад моята! Нищо не съм направил! Ясно ли е?

— Майната му, викаш. Правиш се на корав, а? Добре, сега вече ще си го получиш. Сега ще ти кажа какво ще чуят съдебните заседатели. Първо, ти си спал с нея, нали така? После Пападакис пада и си удря главата и вие двамата си прекарвате чудно: нощем в леглото, денем на плажа, държите се за ръце и си гукате. Тогава ви идва тая гениална идея: така както си е фраснал главата, ще го накарате да си направи застраховка срещу злополука и после ще го убиете. Ти се махаш, за да й дадеш време да го обработи. Тя го омайва и го убеждава да сключи застраховка срещу злополука, която му струва само четирийсет и шест долара и седемдесет и два цента. И готово! Два дни по-късно Франк Чеймбърс случайно се натъква на Ник Пападакис. Ник го врънка да се върне на работа. Както знаем, Ник и жена му вече са планирали пътуването си до Санта Барбара, така че колко му е и Франк да дойде. Ей така, заради доброто старо време. Ти отиваш, напиваш Гърка, напиваш и себе си, но не чак толкова, слагаш две бутилки вино в колата, за да заблудиш ченгетата и тръгвате към Малибу. Това се казва идея! В единайсет часа през нощта тя иска да види няколко къщи с по някоя и друга морска вълна отпред. Но не стигате дотам. Спирате. И както сте спрели, ти халосваш Гърка с една от бутилките. Много са удобни за целта, нали, Чеймбърс? Точно така си постъпил и с жп полицая в Оукланд. Значи ти халосваш Ник, а тя пали колата, докато стои на стъпалото, ти се пресягаш отзад, хващаш волана и дърпаш смукача. Не ти трябва много газ, защото си на втора. После тя държи волана и натиска спирачката, защото ти трябва да слезеш от колата. Обаче да не забравяме, че си подпийнал и си прекалено бавен, а тя е малко по-бърза от необходимото. Така тя успява да скочи, а ти оставаш заклещен вътре. Мислиш ли, че заседателите няма да повярват на това? Ще повярват и още как, защото аз ще докажа всичко стъпка по стъпка — като се започне от малкото ви пътешествие към Малибу, та чак до смукача. И когато го докажа, вече няма да има смекчаващи обстоятелства, драги, а ще има едно въже, на което ти ще увиснеш. И когато го срежат, ще те погребат до всички ония тъпаци, на които не им е стигнал акълът да сключат изгодна сделка, за да избягнат бесилката.

— Нищо такова не се е случило!

— Какво искаш да кажеш — че сама го е направила?

— Не казвам, че някой го е направил. Оставете ме на мира! Няма такова нещо!

— Откъде си толкова сигурен? Нали уж си бил пиян?

— Да. И не знам да се е случвало такова нещо.

— Значи искаш да кажеш, че тя го е направила?

— Не, не искам да кажа това! Искам да кажа само това, което казвам!

— Слушай, Чеймбърс, в колата е имало трима души: ти, тя и той. Той със сигурност не е убиецът. Ако и ти не си, остава тя. Нали така?

— И кой казва, че има убиец?

— Аз казвам. Ето че все пак стигнахме донякъде, Чеймбърс. Може би ти не си го убил. Казваш, че това е истината. Казваш също, че не си имал нищо общо с тази жена, като се изключи това, че е омъжена за твоя приятел. Следователно е редно да направиш нещо по въпроса, нали така? Редно е да подадеш жалба срещу нея.

— Каква жалба?

— Ако тя е убила Пападакис, значи е искала да убие и теб. Не я оставяй да се измъкне, на някои хора това може да им се види много странно. Трябва да си последният мухльо, за да позволиш да й се размине. Убива мъжа си, за да получи застраховката, опитва се да убие и теб. Трябва да направиш нещо по въпроса!

— Ако е така може и да направя. Но не съм сигурен дали е така.

— Е, ако ти го докажа, ще се наложи да подадеш жалба, нали?

— Разбира се. Ако го докажете.

— Добре тогава, ще го докажа. Когато спряхте, ти слезе ли от колата?

— Не, не съм слизал.

— Брей, мислех, че си бил пиян и не помниш, а ето че за втори път си спомняш подробности!

— Не помня да съм слизал от колата.

— Обаче си слизал. Чуй какво казва един от свидетелите: „Не обърнах внимание на колата, само видях, че зад волана седи жена. Вътре имаше и един мъж. Като минавахме, той се смееше. Имаше още един, който беше отвън и повръщаше.“ Значи ти си бил отвън и си повръщал. И точно тогава тя е фраснала Пападакис с бутилката. Като си се върнал при тях, ти си седнал отзад и си се отнесъл. Не си забелязал нищо, защото си бил много пиян. Пападакис и той е бил пиян, и по нищо не си е личало, че всъщност е вече мъртъв. Тогава тя е минала на втора, дала е газ със смукача, качила се е на стъпалото, изскочила е навън и колата е излетяла право в урвата.

— Това нищо не доказва!

— Доказва! Според свидетеля Райт докато колата се е премятала надолу, жената е била на завоя и е махала за помощ.

— Може да е скочила в движение.

— Ако е скочила в движение, защо си е взела чантата? Как мислиш, може ли жена да кара кола с чанта в ръка? А дали като скочи в движение ще има време да си вземе чантата? Няма начин, Чеймбърс. Изобщо няма начин да скочиш от седан, който се премята надолу. Тя просто не е била в колата, когато вие сте полетели. Това вече доказва нещо, нали?

— Не знам.

— Какво искаш да кажеш с това не знам — ще подпишеш ли жалбата, или не?

— Не.

— Слушай, Чеймбърс, тая кола неслучайно е полетяла надолу секунда по-рано, отколкото ти си очаквал. Било е „или ти, или тя“.

— Оставете ме! Не знам за какво говорите.

— И сега така стоят нещата — или ти, или тя. Ако нямаш нищо общо с тая работа, по-добре подпиши. Защото ако не го направиш, аз вече ще знам със сигурност, че си замесен. И заседателите ще го знаят. Както и съдията, а и тоя, дето ще ти нахлузи примката.

Той ме гледа около минута, после излезе и се върна с друг човек, който седна и попълни някаква бланка. Сакет пристъпи до мен и ми я подаде.

— Ето тук.

Подписах. Дланите ми бяха толкова потни, че се наложи оня да подсушава листа.

Десета глава

Когато Сакет си тръгна, ченгето влезе и предложи да поиграем блекджек. Направихме няколко игри, но умът ми беше на друго място, започнах да се изнервям и се отказах.

— Тоя май те приклещи, а?

— Горе-долу.

— Бива си го Сакет! Винаги е такъв — изглежда като свещеник, изпълнен с любов към целокупното човечество, обаче сърцето му е от камък!

— Това е думата. Камък.

— Има само един човек, който може да му се опре.

— Така ли?

— Казва се Кац. Сигурно си чувал за него.

— Разбира се, че съм чувал.

— Приятел ми е.

— Такива приятели трябва да има човек.

— Слушай, засега нямаш нужда от адвокат, понеже още не е повдигнато обвинение. Могат да те задържат до четирийсет и осем часа без право на свиждане, както се казва. Но ако той дойде да те види, ще го пусна при теб. Стига да му кажа, веднага ще дойде.

— Имаш предвид, че и ти ще спечелиш от тая работа?

— Имам предвид, че ми е приятел. Е, ако не ми пускаше по нещо, нямаше да ми е приятел, нали така? Много е печен, той е единственият човек, който може да се опре на Сакет.

— Ами тогава действай, човече! Колкото по-бързо, толкова, по-добре!

— Ей сега се връщам.

Ченгето излезе от стаята. След малко се върна и ми намигна. И, без майтап — в същия момент се почука на вратата.

Кац беше дребен, около четирийсетгодишен, с жилесто лице и черни мустаци. Първото нещо, което направи, беше да извади кесия тютюн „Бул Дърам“ и няколко листчета кафява хартия, за да си свие цигара. Запали я, тя изгоря до средата, увисна в ъгълчето на устата му и така си остана. Дали беше запалена, или не, и дали той беше буден — така и не разбрах, просто си седеше там. Очите му — притворени, единият му крак — преметнат през страничната облегалка на стола, шапката му — килната на тила. В друга ситуация това би било жалка картинка, но в случая — не! Дори да е бил заспал, пак имаше вид на човек, който знае повече от всички будуващи по света.

В гърлото ми заседна буца — имах чувството, че Божията колесница се спуска над мен да ме вземе. Ченгето го наблюдаваше как си свива цигара, все едно гледаше Кодона да изпълнява тройно салто. Не му се тръгваше, но трябваше да излезе. Като останахме сами, Кац ми даде знак да започвам.

Разказах му за катастрофата и как Сакет се опита да ме убеди, че сме убили Гърка заради застраховката, а също и как ме принуди да подпиша жалбата срещу Кора. Той само слушаше. Като приключих, помълча доста време. Накрая стана и каза:

— Заковал те е.

— Не трябваше да подписвам! Не вярвам да е била тя, обаче той ме притисна. И сега не знам какво да правя.

— Както и да е. Обаче не е трябвало да подписваш.

— Мистър Кац, ще ми направите ли една услуга? Може ли да се видите с нея и да й кажете нещо?

— Ще се видя с нея и ще й кажа каквото трябва да знае. Колкото до останалото, аз се заемам с това. Което значи, че се заемам единствено аз. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Ще бъда с теб на обвинението. Или по-скоро ще пратя някого. Щом си подписал жалбата, няма как да представлявам и двама ви. Но ще измисля нещо. И пак ти казвам — аз ще вземам решенията.

— Да, мистър Кац, направете каквото трябва.

— Пак ще дойда.

Същата нощ ме качиха на носилката и ме закараха в съда за предявяване на обвинението. Беше обикновен магистратски съд — без заседатели, без свидетелска банка, съдията седеше зад едно бюро, до него стояха някакви ченгета. Срещу бюрото му имаше дълга катедра и който трябваше да говори, опираше брадичка в нея и говореше.

Беше пълно с народ. Когато ме вкараха вътре, фотографите защракаха със светкавиците и настъпи такова оживление, сякаш кой знае какво ще се случи. От носилката не се виждаше всичко, но успях да зърна Кора — седеше най-отпред заедно с Кац. Сакет също беше там и говореше на едни хора с куфарчета. Там бяха и някои от полицаите, които мернах преди това на разпознаването.

Сложиха ме пред катедрата, върху две събрани маси, които бяха не по-широки от одеялото върху мен. Всички започнаха да приказват за някаква китайка, а едно ченге се опитваше да въдвори тишина. В това време един се наведе над мен и ми прошепна, че се казва Уайт и че Кац го е помолил да ме представлява.

Ченгето се ядоса и взе да тропа по масата.

— Кора Пападакис!

Тя стана и Кац я заведе до катедрата. Почти ме докосна, когато мина покрай мен, и колкото и да е странно, усетих аромата й насред цялата суматоха — онзи аромат, който винаги ме побъркваше.

Изглеждаше по-добре от вчера, носеше друга блуза, която поне й беше по мярка. Костюмът й беше изгладен и чист, а обувките — лъснати. Отокът около окото й още синееше, но беше поспаднал.

Всички тръгнаха след нея и се подредиха в една линия. Съдията им каза да вдигнат дясната си ръка. Те замънкаха клетвата за истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Някъде по средата той спря и ми направи забележка да си вдигна ръката. Подчиних се и той подхвана отначало, а ние повтаряхме след него.

Съдията си свали очилата и каза на Кора, че е обвинена в убийството на Ник Пападакис, и в опит за убийство и причиняване на телесна повреда на Франк Чеймбърс. Каза й, че ако желае, може да направи изявление, но всичко, което каже, може да бъде използвано срещу нея. Че трябва да бъде представяна от адвокат и че има осем дни да обжалва, като съдът ще изслуша жалбата й по всяко време в рамките на този срок. Речта толкова се проточи, че накрая вече никой не слушаше.

Дойде ред на Сакет. В началото той обясни какво смята да докаже пред съда (беше горе-долу същото, което каза на мен, само дето сега звучеше по-официално). Когато свърши с обясненията, започна да призовава свидетелите си — първо лекаря от линейката, който каза кога и как е умрял Гърка, после лекаря на затвора, който беше правил аутопсията, и секретаря на следователя, който беше водил протокола при разпознаването. Накрая още двама, които не помня какво говориха. Всички се изредиха, но единственото, което успяха да докажат, беше че Гърка е умрял — но това вече беше известно на всички и много-много не го слушаха. Кац не зададе никакви въпроси. Всеки път, щом съдията го погледнеше, той махваше с ръка и свидетелят се оттегляше.

След като няколко пъти доказа, че Гърка е умрял, Сакет най-после извади нещо сериозно — призова някакъв представител на Застрахователната корпорация на Тихоокеанските щати, който заяви, че Гърка си е направил застраховка точно пет дни преди катастрофата. Обясни какво точно покрива полицата и как ако се разболеел, Пападакис щял да взема двайсет и пет долара седмично в продължение на петдесет и две седмици, как щял да получи същото, ако пострада при злополука, как щели да му дадат пет хиляди долара, ако загуби единия си крайник, и десет хиляди, ако загуби два, как жена му трябвало да получи десет хиляди в случай че той загине при злополука и двайсет хиляди в случай че това стане в жп катастрофа. Звучеше все едно продава застраховки и съдията го спря:

— Аз вече имам полица!

Всички се засмяха, дори и аз. Не можеш да си представиш колко смешно прозвуча!

Сакет зададе още няколко въпроса, после съдията се обърна към Кац и каза, че свидетелят е негов. Той помисли малко и заговори бавно, наистина бавно, като подбираше внимателно всяка дума.

— Вие сте заинтересована страна в това дело, нали?

— В известен смисъл да, мистър Кац.

— И искате да избегнете плащането на обезщетение — въз основа на това, че е извършено престъпление. Така ли е?

— Така е.

— Вие искрено вярвате, че тази жена е убила съпруга си и се е опитала да убие този човек — или във всеки случай съзнателно го е изложила на смъртна опасност за да получи въпросното обезщетение?

Мъжът се подсмихна и се замисли за малко, сякаш искаше да върне жеста и също да си подбере думите:

— За да отговоря на въпроса ви, мистър Кац, ще ви кажа, че всеки ден през бюрото ми минават хиляди опити за измама. Уверявам ви, че имам изключително много подобни случаи в моята практика. Мога да твърдя, че никога не съм се сблъсквал с по-ясен случай в цялата си кариера, за всичките години, прослужени в тази и в други застрахователни компании. Аз не само мисля, че е извършено престъпление. Аз знам.

— Това е всичко, Ваша чест. Пледирам „виновна и по двете обвинения“.

Бомба да беше хвърлил в съдебната зала, нямаше да предизвика такъв хаос, какъвто настана след това изречение. Репортерите хукнаха към вратата, фотографите се втурнаха към катедрата, а съдията се ядоса и заудря с чукчето за да въдвори ред. Сакет гледаше като застрелян, цялата зала се изпълни с такова бучене, все едно някой тикна раковина до ухото ми. Мъчех се да зърна лицето на Кора, но виждах само ъгълчето на устата й, което потрепваше сякаш някой я боде с игла. Помня, че ме изнесоха с носилката точно зад гърба на младия Уайт и запрепускаха с мен по коридора. Озовах се в някаква стая, където имаше три или четири ченгета, Уайт спомена Кац и те се разкараха, вратата се отвори и влезе Кора заедно с надзирателката. После Уайт и надзирателката излязоха и вратата се тръшна след тях.

Останахме сами. Опитвах се да измисля нещо, да кажа нещо. Но не можех. Тя не ме и погледна, закрачи напред-назад, устата й още трепереше. Аз преглъщах сухо. След малко изтърсих:

— Прецакаха ни, да знаеш!

Тя не отвърна.

— Тоя Кац! Той е техен човек! Едно ченге ми го прати! Мислех го за свестен, обаче той ни прецака!

— Не ни е прецакал.

— Прецака ни! Трябваше да се сетя още когато ченгето ми го пробутваше, обаче аз не се сетих! Мислех, че е на ниво!

— Прецакаха мен.

— Не е така! Той ме изигра!

— Сега вече всичко е ясно. Сега разбирам защо аз трябваше да карам колата. И защо предишния път пак аз трябваше да го направя, а не ти. Харесах те защото си умен, но чак сега разбирам наистина колко си умен. Не е ли странно — падаш си по някого защото е умен, а после разбираш, че наистина е такъв.

— Какво искаш да кажеш?

— Прецаканата съм аз! Ти и твоя адвокат много добре ме нагласихте! Извъртял си нещата така, че уж и теб съм искала да убия, само и само да изглежда, че нямаш нищо общо с това! После адвокатът пледира „виновна“, а ти се измъкваш! Е, добре, явно съм много тъпа, но не съм чак толкова тъпа! Чуй ме добре, мистър Франк Чеймбърс! Един ден всичко ще приключи и тогава ще се разбере кой какъв е!

Опитах се да кажа нещо, обаче нямаше никакъв смисъл — тя така се беше разпалила, че чак устните й побеляха.

Вратата се отвори и влезе Кац. Идеше ми да скоча отгоре му, но не можех да мръдна, бяха ми стегнали ремъците.

— Разкарай се оттук, полицейска подлого! Той щял да взема решенията! Е, добре ги взе! Сега разбрах що за човек си! Разкарай се!

— Какво има, Чеймбърс? — Звучеше като някой даскал от неделното училище, сякаш успокояваше дете, на което са му взели дъвката. — Нали ти казах, да ми имаш доверие!

— О, да! Ти само гледай да не те докопам!

Той погледна към Кора с недоумение, като че ли очакваше тя да му обясни какво става.

— Тоя тука — посочи ме тя, — ей тоя тука и ти, вие двамата сте се наговорили да направите така, че аз да го отнеса! Само че ето какво: той е вътре точно толкова, колкото съм и аз. Няма да му се размине. Ще кажа, всичко ще кажа, и то още сега.

Кац я погледна и поклати глава. Това беше най-лицемерният поглед, който съм виждал.

— Не бих те посъветвал да правиш това, скъпа. Само ме остави да си свърша работата.

— Ти вече я свърши! Сега аз ще си върша моята!

Адвокатът стана, сви рамене и излезе.

Едва беше затворил вратата, когато дойде друг — с грамадни крака, червен врат и портативна пишеща машина. Той сложи няколко книги на един стол, нагласи машината върху тях и погледна към Кора.

— Мистър Кац каза, че искате да направите самопризнание.

Имаше писклив глас и като говореше, сякаш се хилеше.

— Точно така. Самопризнание.

Кора заразказва на пресекулки, изстрелваше по две-три думи наведнъж, а оня тракаше на машината. Каза му всичко, от самото начало: как ме е срещнала, как сме започнали да се виждаме, как сме се опитали да пречукаме Гърка в банята. На два пъти някакво ченге се опита да влезе, а тоя с машината му подвикваше:

— Още няколко минутки, сержант!

Накрая тя добави, че не е знаела нищо за застраховката на Гърка и че сме го убили не заради парите, а за да се отървем от него.

— Това е.

Човекът събра напечатаните листа и тя ги подписа.

— Може ли да сложите инициалите си на тези страници? — Накара я да залепи и нотариалната марка, след което прибра листата в джоба си, затвори машината и излезе.

Тогава Кора се приближи до вратата и извика към надзирателката:

— Готова съм!

Надзирателката я отведе.

Изнесоха ме с носилката и на изхода се сбутахме с тълпата, която зяпаше Кора, застанала пред асансьора в очакване да я отведат в ареста на последния етаж. В суматохата одеялото ми се беше свлякло и се влачеше на пода. Тя го вдигна и ме зави, после се извърна.

Единайсета глава

Закараха ме обратно в болницата, но сега вместо ченгето при мен дежуреше човекът с пишещата машина. Легна на другото легло.

Опитах се да заспя и не след дълго успях.

Сънувах, че Кора ме гледа, а аз се мъча да й кажа нещо и не мога; после тя потъва надолу, а аз се събуждам и в ушите ми кънти зловещото хрущене, което чух, когато халосах Гърка по главата. После пак заспах и сънувах, че падам. Събудих се, държах се за гърлото и в ушите ми не спираше да кънти същият звук.

Веднъж се събудих от собствения си писък.

— Ей! — подвикна оня и се надигна на лакът.

— А?

— Какво има?

— Нищо, сънувах кошмар.

— А, ясно.

На другия ден не ме остави сам нито за миг. Сутринта ги накара да му донесат леген с вода, обръсна се и се изми. Донесоха ни закуска и той седна на своята маса. Не си казахме нищо. После донесоха вестник. На първа страница имаше голяма снимка на Кора, а под нея — една по-малка: аз на носилката. В статията се казваше, че „убийцата с бутилката“ се е признала за виновна и присъдата й ще бъде произнесена днес. На една от вътрешните страници пишеше, че разследването е разрешило случая рекордно бързо. Имаше и друга статия — за свещеник, който разправял, че ако всички престъпления се разкриваха толкова бързо, това щяло да допринесе много повече за борбата с престъпността, отколкото прокарването на стотици закони. Прегледах целия вестник, за да прочета нещо за нейните самопризнания, но нямаше нито дума.

Към дванайсет дойде един млад лекар и се зае да почиства залепените ленти лейкопласт по гърба ми. Трябваше първо да ги намокри, а после да ги отлепи, но той ги дереше направо от кожата ми и адски болеше.

Като махна половината, за мое учудване вече можех да се движа. Една медицинска сестра ми донесе дрехите и се облякох. Момчетата, които предния ден ме мъкнеха с носилката, ми помогнаха да сляза с асансьора.

Пред болницата ме чакаше кола с шофьор. Оня, с пишещата машината ме вкара в колата и спряхме няколко пресечки по-надолу, пред една голяма сграда. Качихме се в някакъв офис, а там ни чакаше Кац — ухилен и с протегната за поздрав ръка.

— Всичко свърши.

— Хубаво. Кога ще я бесят?

— Никого няма да бесят. Тя е на свобода, ще дойде след малко. Имат да оправят някакви документи в съда. Влизай да ти разправям.

Отведе ме в личния си кабинет и затвори вратата. Сви цигара, запали я, изчака да изгори до половината и да залепне в устата му, после започна да говори. Не можех да го позная, беше развълнуван, нямаше нищо общо с вчерашната заспала физиономия.

— Чеймбърс, това е най-великият случай в живота ми! Влизам, оправям нещата за по-малко от двайсет и четири часа и си излизам! Казвам ти, никога не съм имал друг такъв случай! Е, и мачът между Демпси и Фърпо беше по-кратък от два рунда, нали. Не е важно колко време играеш, а какво правиш, докато си в играта. Това обаче не беше боксов мач, беше игра на карти. И четиримата играчи имаха перфектни карти. Хайде теб да те видим как ще спечелиш такава игра! Мислиш, че можеш да изиграеш добра ръка с кофти карти? Глупости, на мен всеки ден ми идват кофти карти! Обаче дай ми такава игра, в която всички играчи имат перфектни карти, и гледай какво става. Ей, Чеймбърс, голяма услуга ми направи, като се обърна към мен! Такова нещо се случва веднъж в живота!

— Ама ти нищо не казваш!

— Ще ти кажа, спокойно! Но няма да ме разбереш, докато не наредя всички карти на масата. Така, първо сте вие с жената. И двамата имахте страшни карти. Защото това си е едно перфектно убийство, Чеймбърс. Предполагам, че дори не си даваш сметка колко добре сте го изпипали. Всичките тия неща, които ти е наговорил Сакет — че тя не е била вътре, когато колата е паднала, че си е стискала чантата и така нататък, — това нищо не значи. Колата може да се е люляла на ръба, преди да падне, нали? И всяка жена може да си вземе чантата преди да скочи, нали? Това не доказва престъпление. Това доказва само, че е жена.

— Откъде знаеш какво ми е наговорил Сакет?

— От самия него, снощи вечеряхме заедно. Опитваше се да ми се перчи, даже ме съжаляваше тоя мухльо. С него сме врагове, най-любезните врагове на тоя свят. Той би продал душата си, за да ме закопае. И аз бих направил същото за него. Даже се хванахме на бас, сложихме по сто долара. Подиграваше ми се, защото за него случаят беше ясен, можеше да си изиграе картите и да остави палача да свърши своята работа.

Браво, тия двамата са се обзаложили на сто кинта дали ще обесят мен или Кора! Аз обаче исках да си изясня нещата:

— Щом сме имали перфектни карти, той откъде е получил своите?

— Там е работата. Сакет знаеше, че няма човек на тая земя, който да може да изиграе такива карти, особено ако обвинението използва добре своите. Знаеше, че единственото, което трябва да направи, за да си опече работата, е да накара някой от вас да играе срещу другия. Това — първо. Второ, на него дори не му се налагаше да разследва случая, защото застрахователната компания беше готова да свърши цялата работа. Той можеше да не си мръдне пръста. Ей това най-много му е харесало. Трябвало е само да подава картите и накрая да вземе джакпота. И какво е направил той? Накарал е застрахователната компания да му даде всичко наготово и те е наплашил яко, за да подадеш жалбата. Взел ти е най-силната карта — факта, че ти самият си сериозно пострадал при катастрофата — и те е накарал да цакаш срещу собствения си коз. Щом си пострадал толкова зле, значи това наистина е било инцидент! Сакет те е притиснал да подпишеш, а теб те е било страх, че ако не го направиш, той ще разбере.

— Ами уплаших се, направо прежълтях!

— Това е цветът на убийството и Сакет отлично го знае. И така, довел те е до това състояние, принудил те е да свидетелстваш срещу нея и му е било ясно, че ако го направиш, няма сила на земята, способна да спре Кора да те издаде. Дотам беше стигнал, когато седнахме да вечеряме. Подиграваше ми се. Съжаляваше ме. И заложи сто кинта. А аз през цялото време държах чудесни карти и знаех, че ако ги изиграя добре, ще спечеля. Та така, Чеймбърс. Ето ми картите. Какво виждаш?

— Нищо особено.

— Е, хайде де, какво виждаш?

— Честно казано, нищо.

— И Сакет нищо не видя. Обаче внимавай сега! Вчера, като излязох от стаята ти, отидох при нея и взех пълномощно да отворя сейфа на Пападакис. Там намерих това, което и очаквах: няколко стари полици. Отидох да видя агента, който ги е написал, и се оказа, че тая застраховка няма нищо общо със злополуката в банята. Просто агентът е видял, че автомобилната застраховка на Пападакис изтича, и е решил да го навести. Жена му не е била там. Оправили набързо застраховката на колата — за пожар, кражба, пътнотранспортни произшествия, гражданска отговорност, обичайните неща — и после агентът казал на Пападакис, че вече е покрил всички рискове, само не и риска от злополука. Подхвърлил му, колкото да клъвне и Пападакис се заинтригувал. Може да е било заради случката в банята, но дори и да е така, агентът не е знаел за нея. Подписали документите и на другия ден полиците били изпратени по пощата. Тези полици, обаче, са от различни застрахователни компании, защото нали знаеш, че агентите рядко работят само с една. Това е първото, което Сакет беше пропуснал. Но най-важното е, че Пападакис е имал не само новите застраховки, а и старите, които са изтичали. И така, да обобщим: десет хиляди долара обезщетение при злополука от Застрахователната корпорация на Тихоокеанските щати, десет хиляди нови облигационни бона гражданска отговорност от „Гаранти Калифорния“ и десет хиляди стари бона гражданска отговорност от „Роки Маунтинс Фиделити“. Това беше първият ми коз — Сакет имаше застрахователна компания, която се бори за десет хиляди долара, а аз имах две за двайсет хиляди и можех да наддавам с тях когато реша. Сега разбра ли?

— Нищо не разбрах.

— Виж, Сакет ти взе най-силната карта, нали? Е, аз пък взех неговата. Ти си тежко пострадал. Ако Сакет я обвини в убийство и ти заведеш дело срещу нея за щетите, които си претърпял, заседателите ще ти дадат каквото поискаш и тогава тези две компании ще трябва да изплатят застрахователните полици до последния цент, за да покрият твоето обезщетение.

— Сега разбирам.

— Красота, Чеймбърс, красота! Аз скрих тази карта в ръкава си, и ти не я видя. И Сакет не я видя, и тихоокеанската корпорация не я видя, защото всички бяха заети да играят по правилата на Сакет и бяха убедени, че той ще спечели. — Кац крачеше из стаята и всеки път когато минаваше покрай огледалото в ъгъла, спираше да се порадва на изражението си. — Ето така стояха нещата. После обаче възникна въпросът как да изиграя тези карти. Сакет вече беше извадил своите козове и тя всеки момент можеше да си признае. Можеше и да те изпее на обвинението, като разбере, че си подписал жалбата. Трябваше да действам бързо. И какво направих? Изчаках оня от тихоокеанската корпорация да даде показания и го накарах да каже, че наистина вярва, че е извършено престъпление. Това — в случай че после го арестуват. И тогава БАМ! — поисках да я признаят за виновна. С това всичко свърши и аз блокирах атаката на Сакет. После я набутах бързо в следствието и поисках половин час с нея, преди да я заключат. Трябваха й само пет минути с теб, за да те изпее. Като дойдох при вас, тя беше готова. И вкарах вътре Кенеди.

— Ченгето, дето беше с мен снощи ли?

— Бил е ченге, но вече не е. Сега е частен детектив и работи за мен. Тя си мислеше, че говори с ченге, а всъщност говореше с подставено лице. Номерът мина — след като си изпя всичко, тя се укроти до сутринта. Предостатъчно време. После трябваше да се оправя и с теб, защото можеше да духнеш. Нямаше повдигнато обвинение и вече беше свободен — макар да не го знаеше. Ако беше разбрал, нито болките, нито болничният персонал можеше да те спре. Затова пратих Кенеди да те наглежда. Накрая стигнахме и до малката среднощна конференция с трите застрахователни компании: тихоокеанската, калифорнийската и „Роки Маунтинс“. И трите се задействаха много бързо, когато сложих всички карти на масата.

— Какво значи, че са се задействали?

— Първо им прочетох закона. Цитирах им клаузата за пътниците, параграф 141 от Закона за движение по пътищата на Калифорния. Според него, ако пътникът е гост в колата, той няма право на обезщетение при злополука, освен в случай че е жертва на интоксикация или неправомерни, злоумишлени действия от страна на шофьора. В този случай пътникът има право на компенсация. Ти си бил гост в колата. Аз пледирах „виновна“ за опит за убийство и нанасяне на телесна повреда — това са неправомерни и злоумишлени действия. Застрахователите нямаше как да бъдат сигурни какво точно е станало — ами ако наистина го е направила сама? Ето че две от тези компании бяха оголили вратове, за да им отсека главите. Те се навиха да платят по пет хилядарки, за да покрият полицата на третата, а тя се нави да си затвори устата. И всичко това стана за половин час.

Той млъкна и пусна една бляскава усмивка. На себе си.

— И сега какво? — попитах.

— Не мога да спра да мисля за това. Още ми е пред очите физиономията на Сакет, когато оня от тихоокеанската корпорация застана пред съда и заяви, че според заключението на тяхното разследване няма извършено престъпление и че компанията ще изплати обезщетение за злополуката в пълен размер. Нямаш представа какво изпитах! Да финтираш до последната минута и накрая да му забиеш един под брадичката! Няма такова чувство!

— Добре, но не ми е ясно защо е трябвало оня пак да дава показания.

— Защото тя трябваше да получи присъда. След като някой е поискал да бъде призната за виновна, съдът трябва да изслуша свидетелите, за да се запознае детайлно със случая и да определи присъдата. А Сакет вече виеше за кръв, искаше смъртно наказание. Ах, какъв кръвопиец е тоя Сакет! Ето това най-много ме настройва срещу него. Той си мисли, че проблемите се решават с бесило. Със Сакет залогът винаги е висок. И така, той пак призова своя човек, само дето не знаеше, че копелето вече играе в моя отбор. Когато разбра, се разфуча, но беше късно! Щом застрахователната компания не смята подсъдимата за виновна, кой съдия ще реши, че е такава? Никакъв шанс! И в тоя момент го довърших. Станах и се обърнах към съда. Не бързах никак. Казах, че клиентката ми е заявила невинността си още в самото начало, но аз не съм й повярвал, защото съм сметнал, че има предостатъчно доказателства за вината й, и съм преценил, че би било най-благоразумно да действам в неин интерес, като я оставя на милостта на съда, затова съм поискал да бъде призната за виновна по всички обвинения. Но! Чеймбърс, знаеш ли как го търкулнах това „но“ по езика си! Но в светлината на току-що взетите показания не ми остава нищо друго освен да оттегля искането си и да дам възможност делото да продължи. Сакет не можа да направи нищо, понеже се включвах в осемдневния срок за обжалване. Знаеше, че е победен. Съгласи се на обвинение в непредумишлено убийство, съдът изслуша останалите свидетели и й даде шестмесечна условна присъда, с което на практика й се извини. Отменихме обвинението в злоумишлени действия — всъщност това беше ключът към цялата работа, а ние за малко да го забравим.

Някой почука на вратата. Беше Кенеди, който доведе Кора, остави някакви документи пред Кац и излезе.

— Ето, Чеймбърс. Подпиши това. С него се отказваш от обезщетение за телесни повреди. Даваш им го в замяна на това, че бяха толкова мили.

Подписах.

— Кора, искаш ли да те изпратя до вас?

— Да.

— Чакайте малко, вие двамата! Има още нещо. Онези десет бона, които ще получите задето претрепахте Гърка.

Спогледахме се. Кац стоеше и гледаше чека.

— Сами разбирате, че това нямаше да е перфектната игра, ако не носеше пари и на мен. Забравих да ви кажа. Няма да се лакомя! По принцип вземам всичко, но в този случай съм съгласен на половината. Мисис Пападакис, напишете ми чек за пет хиляди долара, а аз ще уредя прехвърлянето и ще отида до банката да оправя депозита. Ето един празен чек.

Тя седна и започна да пише, но после спря, защото още не можеше да разбере за какво става дума. Изведнъж Кац се приближи до нея, грабна чека и го скъса.

— Майната му, веднъж се живее. Ето. Задръжте всичко. Не ми пука за десетте хиляди, аз имам достатъчно. Ето това исках аз! — Той отвори портфейла си и ни показа чека на Сакет за сто долара. — Мислите, че ще го осребря ли? Друг път! Ще го сложа в рамка и ще си го окача над бюрото.

Дванайсета глава

Излязохме и взехме такси, нали бях целият изпотрошен. Първо отидохме в банката и депозирахме чека, после спряхме пред един цветарски магазин и купихме два големи букета. Оттам отидохме на погребението на Гърка. Беше умрял само преди два дни, а вече го погребваха.

Опелото се състоя в малка гръцка църква. Имаше доста хора. Повечето бяха гърци, които преди това бях виждал в ресторанта. Изгледаха я с каменни лица, и я сложиха да седне на третия ред. Усещах, че ни гледат, и се чудех какво ще правя, ако нещата загрубеят. Все пак това бяха негови приятели, не наши. После обаче видях, че си подават от ръка на ръка следобедния вестник с огромните заглавия, които обявяваха, че Кора е невинна. Онзи, дето отговаряше за церемонията, също хвърли едно око. Размърда се и ни премести на първия ред. Свещеникът опита да подхвърли някакъв гаден намек за това как точно е загинал Гърка, но един човек отиде и му прошепна нещо, посочи му вестника, който вече беше стигнал до седящите най-отпред, и проповедникът започна отначало, тоя път — без гадни подмятания. Дори вмъкна нещо за скръбта на опечалената вдовица и за приятелите на покойния. Всички закимаха одобрително.

Излязохме на двора, където вече имаше изкопан гроб. Тя залитна и двама души я подхванаха, други двама подхванаха мен. Заплаках, докато го спускаха в земята. Тия погребални песнопения винаги ме докарват до рев, особено когато става дума за някой, когото съм харесвал. А аз наистина харесвах Гърка. Накрая подеха нещо, което го бях чувал да пее, и това ме довърши. Едва успях да положа цветята.

Таксиметровият шофьор намери един, който да ни даде кола за петнайсет долара седмично. Взехме я и потеглихме, Кора караше. Като излязохме от града, минахме покрай един строеж. Заговорихме колко малко къщи се строят напоследък и как, като се оправят нещата някой ден, всичко тук ще бъде застроено. Пристигнахме и тя ми помогна да сляза. После паркира и влязохме.

Всичко си беше точно както го бяхме оставили. Мръсните чаши за вино се търкаляха в мивката, китарата му стоеше в ъгъла. Кора я сложи в калъфа, изми съдовете и се качи горе. След минута се качих и аз.

Беше седнала до прозореца и гледаше към пътя.

— И сега какво?

Тя не отговори. Тръгнах да си ходя.

— Не съм казала, че искам да си ходиш.

Седнах и аз. Мина доста време и изведнъж тя изстреля:

— Ти ме предаде, Франк!

— Не, не съм! Сакет ме хвана натясно и просто трябваше да подпиша, иначе всичко щеше да се разбере. Не съм те предал, угодих му само за да спечеля време.

— Предал си ме, по очите ти личи!

— Е, добре, предал съм те! Просто ме хвана шубето.

— Знам.

— Идея си нямаш през какво съм преминал.

— И аз те предадох.

— Не си го искала, накарали са те. И теб те хванаха в капана.

— Не са ме накарали, сама го направих. Защото те мразех.

— Няма значение. Било е заради нещо, което не съм направил. Сега вече знаеш всичко.

— Не, мразех те за това, което направи.

— Аз пък никога не съм те мразил. Мразех себе си.

— Вече и аз не те мразя. Мразя Сакет. И Кац. Защо не ни оставиха на мира? Защо не ни позволиха да се борим заедно? Не бих имала нищо против, дори да ни бяха осъдили! Поне щяхме да съхраним любовта си! Тя е всичко, което някога сме имали. Обаче ти ме предаде веднага щом започнаха да си пробутват мръсните номера!

— И ти ме предаде, не го забравяй!

— Това е най-лошото. И двамата се предадохме.

— Е, значи сме квит.

— Да, обаче виж ни сега! Онази нощ горе, в планината, бяхме толкова високо, Франк, и имахме всичко. Не съм си представяла, че мога да изпитам такова нещо. И се целунахме и запечатахме с целувка това, което имахме, за да остане завинаги, каквото и да се случи! Имахме повече от всички на света. А после паднахме! Първо ти, после аз. Да, сега сме квит и пак сме заедно, само че вече не сме там, на високото. Няма я вече нашата планина.

— Какво толкова, нали сме заедно?

— Снощи много мислих. За теб и за мен, за опита ми да вляза в киното и защо се издъних. И за кръчмата, и за пътя, и защо обичаш да си все на път. Ние с теб сме пълни боклуци, Франк! Но Господ ни целуна по челата онази нощ. Господ ни даде всичко, което двама души могат да имат. А ние просто не го заслужавахме. Имахме цялата любов, но се огънахме под тежестта й. Това е като огромен самолетен двигател, който може да те издигне във въздуха и да те отнесе на върха, но ако го монтираш на стар форд, ще го пръсне на парчета. Ей това сме ние, Франк. Два форда. И Господ седи там горе сега, и ни се смее.

— Да бе, смее се! А не му ли се смеем и ние? Той ни сложи огромен знак „Стоп“, а ние не спряхме. И какво? Отървахме бесилото! Измъкнахме се чисти, и даже взехме десет бона за добре свършена работа. Така че да, Господ ни целуна по челата, но после дяволът си легна с нас. А него много го бива в кревата.

— Не говорѝ така.

— Взехме ли десетте хиляди?

— Не искам да мисля за тях. Много са, да. Но не могат да откупят планината.

— Глупости, имаме си и планината, а и десет бона. Ако искаш да се качиш горе, стъпи върху тях.

— Ти си луд, трябваше да се чуеш как врещеше с оня бинт на главата.

— Забравяш нещо — имаме повод да празнуваме! Май никога не сме се напивали като хората.

— Не говорех за напиване.

— Пиенето си е пиене. Къде е оня бърбън, дето го пих преди да тръгнем?

Отидох до стаята си и извадих еднолитровата бутилка, беше пълна над половината. Слязох да взема лед, сода и чаши за кока-кола и се върнах при Кора. Тя си беше свалила шапката, косата й вече беше разпусната. Приготвих питиетата — малко сода, по две бучки лед и допълних чашите догоре направо от бутилката.

— Пийни си, ще ти стане по-добре. Така ми каза и Сакет тогава. Нещастник!

— Леле, ама това е доста силно!

— Силно е. Много си се навлякла, Кора.

Съборих я на леглото. Тя не пускаше чашата.

Разля малко.

— Майната му. Има бърбън колкото щеш.

Започнах да я събличам.

— Разкъсай ме, Франк! Разкъсай ме, както онази нощ!

Раздрах дрехите й. Тялото й се виеше и усукваше, за да мога да ги измъкна по-лесно под нея. После тя затвори очи и сложи глава на възглавницата. Кичурите й се плъзгаха по раменете като змии. Окото й още беше синьо. Гърдите й не бяха остри и навирени към мен, а меки и разлети в две големи розови петна. Изглеждаше като прапрабабата на всички курви по света.

Тази нощ дяволът си заслужи всичко, което му бях дал. До последната стотинка.

Тринайсета глава

Така изкарахме шест месеца. Всеки ден едно и също — сдърпаме се, после хванем бутилката и край, минава ни. Не можехме да напускаме щата заради условната присъда, обаче смятах да се разкараме, когато изтече. Истината е, че исках да държа Кора далеч от Сакет, страх ме беше, че може някой път да се ядоса, да превърти и да му изпее всичко, както направи веднага след обвинението. Нямах й никакво доверие.

Отначало тя беше запалена от идеята да се махнем, особено като й разправях за Хаваите и за южните морета. Само че започнахме да трупаме пари. Когато отворихме (една седмица след погребението), любопитни хора заприиждаха на тълпи да видят Кора лично, прекарваха си добре и после идваха пак. Тогава тя реши, че това е нашият шанс да направим пари.

— Франк, всички заведения наоколо са такива дупки! Държат ги бивши фермери, надошли от Канзас или кой знае откъде. Тия хора идея си нямат как се обслужват клиенти. Тук си трябва някой, който познава бизнеса, такъв като мен. Когато човек е доволен, той се връща обратно и води всичките си приятели.

— Какво ти пука, нали и без това ще я продаваме.

— Ще ни е по-лесно да я продадем, ако прави пари.

— Ами нали прави пари! — упорствах аз.

— Искам да кажа добри пари. Чуй ме, Франк. Хрумна ми, че на хората ще им е приятно да седят ей там, под дърветата. Помисли си само: такова хубаво време имаме в Калифорния, а те какво правят? Блъскат се в някакви безлични дупки, в които смърди, и ядат едни и същи буламачи от Фресно, та чак до границата! Как да се чувстват добре?!

— Виж какво, казахме, че ще продаваме, нали? Колкото по-малко имаме за продаване, толкова по-бързо ще се отървем. Естествено, че ще им е приятно да седят под дърветата, но за да могат да седят там, трябва да сложим маси, да прокараме допълнително осветление и така нататък, а може би тоя, дето ще купи всичко това, няма да иска такива неща.

— И без това трябва да стоим тук още шест месеца!

— Тогава ще използваме тези шест месеца, за да намерим купувач.

— Искам да опитам!

— Добре, опитай!

— Мисля да изнеса няколко маси отвътре.

— Нали се разбрахме, че ще опиташ. Хайде, идвай да изпием по едно!

Така приключихме спора.

Един ден Кора каза, че иска да вземем лиценз за продажба на бира, и чак тогава разбрах какво всъщност е намислила. Тя изнесе няколко маси, сложихме навес на ивици и фенери. Стана много хубаво, права беше — на хората им хареса, сядаха за половин час, слушаха тиха музика от радиото, после се качваха в колите си и отпрашваха. Точно тогава падна забраната за продажба на бира и тя реши, че ако оставим всичко както си е, но добавим и бира, ще можем да се наречем „бирария“.

— Не искам никаква бирария, искам само някой да дойде, да купи това място и да плати в брой! — настоявах аз.

— Би било жалко.

— Напротив!

— Франк, лицензът е дванайсет долара за шест месеца. Какво, не можем ли да си го позволим?

— Вземем ли лиценз, влизаме в бизнеса с бира. Вече сме в бизнеса с петрол, в бизнеса с хот-дог, само бира ни липсва! Майната му, искам да изляза оттук, а влизам все по-надълбоко!

— Но другите вече взеха лиценз!

— Не ми пука, да си го ползват със здраве!

— Е, добре, имаме клиенти, имаме градина под дърветата и сега трябва да обяснявам на хората, че няма бира, само защото не сме взели лиценз?

— А защо изобщо трябва да им обясняваш?

— Само да сложим маркучите и почваме да продаваме наливна бира. По-хубава е от бутилираната, а и носи повече пари. Оня ден в Лос Анджелис видях страхотни високи чаши. Хората обичат да пият бира от такива чаши.

— Аха, значи вече имаме и маркучи, и чаши! Казах ти, че не искам бирария!

— Франк, ти изобщо някога искал ли си да бъдеш нещо?

— Чуй ме добре: искам да се разкарам от това място! Не искам духът на проклетия грък да ми се привижда от всеки ъгъл, не искам да сънувам онова негово ехо, не искам да подскачам всеки път когато по радиото задрънка китара! Трябва да се махна оттук, чуваш ли? Ако не се махна, ще откача!

— Лъжеш.

— Не лъжа, никога не съм бил по-откровен.

— Не ти се привиждат никакви духове! На някой друг може и да му се привиждат, но не и на мистър Франк Чеймбърс! Не-е-е, ти искаш да се махнеш само защото си скитник! Такъв си, и такъв ще си останеш! И като заминем и изхарчим парите, тогава какво?

— Не ми пука! Заминаваме ли или не?

— Там е работата, че не ти пука! А ако останем тук…

— Знаех си. Планирала си го от самото начало.

— Добре, защо да не останем, какво ни пречи? Нещата тъкмо се наредиха! Слушай, Франк, открай време се опитваш да ме направиш скитница, обаче няма да стане. Казах ти, аз не мога така. Искам да съм нещо. Оставаме и взимаме лиценз за бира! И ние сме хора!

Беше късно вечерта и бяхме горе, полусъблечени. Тя крачеше из стаята и говореше отривисто, точно както след обвинението.

— Естествено, че оставаме. Както кажеш. Пийни си едно.

— Не искам да пия!

— Е как не искаш, нали взехме парите, няма ли да го отпразнуваме?

— Вече го отпразнувахме!

— Да, но сега ще направим още пари с тая бирария. Трябва да го полеем, ей така, за късмет.

— Ти си луд! Добре, за късмет.

Така я карахме два-три пъти седмично. А като ми минеше махмурлукът, сънувах как падам и пак чувах онова хрущене.

Веднага, след като й изтече изпитателния срок, Кора получи телеграма, че майка й е болна. Събра набързо малко дрехи и я закарах на гарата.

Докато се връщах към паркинга, се чувствах много странно — все едно бях направен от въздух и всеки момент ще литна! Чувствах се свободен! Вече нямаше да се боря с кошмарите си и нямаше да се дърлям с тази жена, нито да я дундуркам, като й давам да суче от бутилката с алкохол.

На паркинга видях едно момиче, което се мъчеше да запали колата си. Но колкото и да опитваше, не се получаваше.

— Какво й е? Не ще да запали?

— Оставили са я на контакт и акумулаторът е заминал.

— Ами значи те да се оправят. Да ти заредят акумулатора.

— Е, да, но аз бързам да се прибера.

— Ще те закарам.

— Много си любезен.

— Аз съм най-любезният човек на света.

— Но ти дори не знаеш къде живея.

— Все ми е тая.

— Далечко е, извън града.

— Колкото по-далеч, толкова по-добре.

— Караш ме да се чувствам неудобно, но как да ти откаже човек!

— Като ти е толкова неудобно, не ми отказвай.

Имаше светла коса, на години май беше малко по-голяма от мен, и хич не изглеждаше зле, но ме спечели най-вече с това, че се държеше приятелски и изобщо не я беше страх, че може да й направя нещо. Личеше си, че е печена. Върхът на всичко беше, че тя дори не ме попита кой съм. На излизане от паркинга се запознахме, и името ми нищо не й говореше. Леле, идея си нямаш какво облекчение беше това — най-накрая да срещна някой, който не ме врънка да му разправям „истината за оня случай“. Казвам ти, погледнах я и пак се почувствах така. Все едно съм направен от газ и ще излетя всеки момент.

— Значи се казваш Мадж Алън?

— Всъщност бях Крамър, но мъжът ми почина и си върнах моминското име.

— Слушай, Мадж Алън, или Крамър, или както предпочиташ да се наричаш. Имам едно предложение.

— Казвай.

— Какво ще кажеш да обърнем колата, да хванем пътя на юг, и да заминем на почивка за една седмица?

— О, не мога.

— Защо не?

— Ами просто не мога.

— Харесваш ли ме?

— Разбира се, че те харесвам.

— Е, и аз те харесвам. Какво ни пречи тогава?

Тя отвори уста да каже нещо, но не го каза и двамата се засмяхме.

— Честно, и на мен ми се иска, обаче не мога. Не защото не е редно, изобщо не ми пука дали е редно. Не мога заради котките.

— Какви котки?

— Имам котки и се грижа за тях, затова трябва да се прибера навреме.

— Добре де, наоколо е пълно с ферми. Ще се обадим на някой да ги наглежда.

Това й се стори много смешно.

— Ще ми се да му видя лицето на тоя фермер, като отиде при тях. Те не са такива котки.

— А какви са? Котките са си котки.

— Не е точно така. Някои са големи, други малки. Моите са от големите. Едва ли има фермер, който да е в състояние да се справи с лъва. Или с тигрите. Или с пумата. Или с трите ягуара — те са най-проклети. Ягуарите са много зли.

— Леле Боже! За какво са ти тия животни?

— Работя с тях в киното. А малките ги продавам на хора с частни зоопаркове. Вземат ги, за да привличат клиенти.

— Мен няма как да ме привлекат с такова нещо.

— Имам и ресторант, клиентите им се радват.

— Ресторант? Супер, и ние имаме ресторант! Цялата ни скапана държава се крепи на хотдозите, които си продаваме един на друг.

— Както и да е, не мога да оставя котките. Трябва да ядат.

— Глупости, как да не можеш! Ще се обадим на Гьобел и ще му кажем да отиде да ги вземе. За сто долара ще ги натовари всичките и ще ги храни, докато ни няма.

— Ще дадеш сто долара, за да тръгнеш на екскурзия с мен?

— Струва си!

— Уха! Как мога да откажа! Хайде, обаждай се на Гьобел.

Оставих я у тях, намерих уличен телефон и звъннах на Гьобел. После отскочих до нас и затворих таверната. На връщане вече мръкваше. По пътя се разминах с камиона на Гьобел, пълен с тигри и леопарди.

Тя излезе с куфарче в ръка и тръгнахме.

— Как си? — попитах.

— Страхотно.

Спуснахме се към Калиенте и на другия ден продължихме към Енсенада — малко мексиканско градче на около седемдесет мили по-надолу. Настанихме се в едно хотелче и останахме там няколко дни. Беше много хубаво. В Енсенада живеят само мексиканци и имах чувството, че Щатите са на милион мили зад мен. Стаята ни беше с балкон, следобед лежахме там и гледахме морето, а времето бавно минаваше покрай нас.

— Значи котки! И какво, дресираш ли ги?

— Не, тези, които имам, не стават за дресировка. С изключение на тигрите — тях ги дресирам.

— И това ти харесва?

— Не много, най-големите не ги харесвам. Обаче пумите ги обожавам. Някой ден ще направя номер с тях. Ще ми трябват още много за този номер, но диви, от джунглата, а не като тези.

— Защо, какво им е?

— Тези могат да те разкъсат.

— Ами те всички могат.

— Всички могат, но тези със сигурност ще те разкъсат. Ако бяха хора, тези котки щяха да са луди. Защото са родени извън естествената си среда. Гледаш ги — котки като котки, а всъщност са откачени.

— По какво се познава дали са родени в джунглата?

— Нали там ги хващам.

— Хващаш ги? Живи?

— Разбира се, че живи! Умрели за какво са ми?

— Леле! И как го правиш това?

— Качвам се на един кораб и плавам до Никарагуа. Там са най-хубавите пуми. Калифорнийските и мексиканските не стават за нищо. Наемам двама-трима индианци и отиваме в планината. Там ловя пуми и после ги връщам. Тоя път смятам да поостана малко с тях, за да ги дресирам. Храня ги с козе месо, излиза по-евтино от конското тук.

— Звучиш така, сякаш ей сега си готова да тръгнеш.

— Готова съм, да. — Тя пръсна малко вино в устата си и ме изгледа. Там бутилките се продават с дълга тясна канелка и с нея виното се впръсква направо в устата, така се охлажда. — Готова съм, ако и ти си готов. — Пръсна още два-три пъти и всеки път ме поглеждаше.

— Ти какво, да не мислиш, че ще тръгна с теб да ловя зверове?

— Франк, имам в себе си доста пари, ще кажем на Гьобел да задържи животните, ще продадем колата ти и заминаваме при пумите.

— Готово.

— Наистина ли си навит?

— Кога тръгваме?

— Утре потегля товарен кораб за Балбоа. Като стигнем, ще звъннем на Гьобел. Можем да оставим колата ти пред хотела, мексиканците ще я продадат и ще ни изпратят парите. На тях това им е хубавото — може да са мудни, но пък са адски почтени.

— Добре.

— Леле, колко се радвам!

— И аз! Така ми е писнало от хот-дог с бира и ябълков пай със сирене отстрани, че ми иде да се издрайфам в реката.

— Ще видиш колко хубаво ще бъде! Ще поживеем в планината, докато си подготвя номера с котките, а после ще обикаляме с него света, ще ходим където ни скимне и ще печелим много пари. Ти да не би да имаш циганска жилка?

— Да имам циганска жилка? Та аз съм се родил с обеци на ушите!

През нощта не спах добре. Като се съмна, отворих очи, бях съвършено буден и разбрах, че дори Никарагуа не е достатъчно далеч.

Четиринайсета глава

Кора слезе от влака, беше облечена с черна рокля, която я правеше по-висока, носеше черна шапка, черни обувки и черни копринени чорапи. Държеше се странно. Носачът натовари куфара й в колата и потеглихме. Нямаше за какво да говорим. След няколко мили попитах:

— Защо не ми каза, че е починала?

— Не исках да те занимавам, Франк. Пък и имах доста работа.

— Сега ми е кофти.

— Защо?

— Защото докато те нямаше, ходих до Фриско.

— И защо трябва да ти е кофти?

— Откъде да знам. Докато ти си там, в Айова, и майка ти умира, аз се забавлявам във Фриско.

— Не разбирам защо трябва да се чувстваш гузен. Аз даже се радвам, че си отишъл. Ако се бях сетила, сама щях да ти предложа.

— Бизнесът не вървеше и затворих.

— Нищо, ще наваксаме.

— Не ме свърташе, когато ти замина.

— Ох, стига вече. Казах ти, няма проблем.

— Сигурно ти е било гадно.

— Не беше приятно. Както и да е, вече свърши.

— Като се приберем, ще ударим по един шот. Почакай да видиш какво съм ти донесъл.

— Не искам.

— Ще те ободри.

— Не пия вече.

— Защо?

— Дълга история, ще ти разправям.

— Май доста неща са се случили.

— Не, нищо не се случи, единствено погребението. Обаче имам много да ти разправям. Мисля, че отсега нататък ще ни е доста по-добре.

— Кажи какво има! — Вече започвах да се безпокоя.

— Не сега. Ти видя ли се с вашите?

— Че какво да им гледам?

— Както и да е. Добре ли прекара?

— Средна работа. Доколкото може да ми е добре, когато теб те няма.

— Бас държа, че си си прекарал страхотно, но ми е приятно, че го казваш.

Като пристигнахме, пред ресторанта имаше паркирана кола. Човекът в нея ни се ухили глуповато и слезе. Беше Кенеди, оня от кантората на Кац.

— Помниш ли ме? — попита.

— Как да не те помня! Хайде, влизай.

Поканих го вътре, а тя ме дръпна в кухнята.

— Франк, това не е на добре.

— Защо мислиш така?

— Не знам, имам лошо предчувствие.

— Нека да поговоря с него.

Върнах се в ресторанта, тя донесе бирата и ни остави. Започнах по същество.

— При Кац ли си още?

— Не, напуснах. Скарахме се и напуснах.

— И какво правиш сега?

— Нищо. Всъщност затова и дойдох. Идвах няколко пъти, но все нямаше никой. Днес дочух, че си се върнал, и реших да те изчакам.

— За какво става въпрос?

— Чудех се дали можеш да ми дадеш малко пари.

— Разбира се, колко искаш? Тук не държа много, но мога да ти дам петдесет-шейсет долара.

— Надявах се на малко повече.

Продължаваше да се хили, но реших, че е време да спрем да се правим на две и половина.

— Хайде, Кенеди. Давай направо!

— Виж какво. Зарязах Кац, но нали помниш ония пълни самопризнания, дето ги натраках на машината. За Пападакис. Те бяха още в папките му. И понеже сме приятели, сметнах, че не е редно да се мотаят там, и ги взех. Реших, че може да ги искаш.

— Имаш предвид онова бълнуване, което според нея беше самопризнание?

— Точно така. Знам, че в него няма нищо вярно, разбира се, но все пак реших, че може на теб да ти трябва.

— Колко искаш?

— Колко даваш?

— А, не знам. Както казваш, в него няма нищо вярно. Но мога да ти дам сто кинта.

— Струва повече.

— Така ли?

— Да кажем, двайсет и пет хиляди.

— Ти луд ли си?!

— Не, не съм луд. Взел си десет от Кац. Бизнесът ти върви, да си изкарал още към пет бона чисто. От банката можеш да получиш десет за мястото като го ипотекираш. Пападакис е платил четиринайсет, значи десет ще дадат. Станаха двайсет и пет.

— И ще ми одереш кожата за едно тъпо самопризнание?

— Толкова струва.

Не помръдвах, но явно съм го гледал лошо, защото той извади пистолет и го насочи към мен.

— Само да не ти хрумне някоя глупост, Чеймбърс. Първо, документът не е у мен. И второ, ако ми направиш нещо, ще го отнесеш.

— Нищо няма да ти правя.

— И по-добре.

Той продължаваше да държи пистолета насочен към мен, а аз продължавах да го гледам в очите.

— Е, май ме хвана натясно — въздъхнах.

— Няма май, хванах те.

— Обаче не са ти точни сметките.

— Така ли? Слушам те, Чеймбърс.

— Вярно, взехме десет от Кац. И още ги имаме. Направихме около пет, но миналата седмица похарчихме хиляда. Тя замина да погребе майка си, мен също ме нямаше, затова беше затворено.

— Продължавай.

— И не можем да вземем десет срещу имота. В момента няма да дадат пет, но четири — може.

— Нататък.

— Значи така: десет и четири, и още четири, общо осемнайсет.

Той наведе ухилената си физиономия към барабана на пистолета, помисли малко и стана.

— Добре, осемнайсет. Утре ще ти се обадя да видя дали си ги събрал. Ако си ги събрал, ще ти кажа какво да направиш. Ако не си, признанието отива при Сакет.

— Няма къде да мърдам.

— Значи ще ти се обадя утре в дванайсет, че да имаш време да отидеш до банката и да се върнеш.

— Добре.

Беше късен следобед, започваше да се здрачава. Кенеди пристъпи заднишком към вратата, а аз се облегнах на стената със съкрушен вид. Малко преди да излезе, бутнах шалтера на неоновата табела. Светлината го заслепи, той се извърна и тогава му фраснах един. Когато се сви, скочих отгоре му, извих му ръката, взех пистолета и го запратих в салона. После му ударих още един, помъкнах го към кухнята, и затворих вратата с ритник.

Кора стоеше там, през цялото време беше подслушвала.

— Вземи пистолета! — креснах й аз.

Тя изтича до салона, грабна го, и се върна.

Изправих Кенеди на крака, проснах го на една от масите и го пребих от бой. Като припадна, плиснах в лицето му чаша вода. Свести се и го подкарах пак. Накрая лицето му приличаше на бифтек, а той хленчеше и хлипаше като дете. Чак тогава спрях.

— Бъди добро момче, Кенеди! Сега ще се обадиш на твоите приятелчета.

— Нямам приятели, Чеймбърс, честна дума, само аз знам.

Пак го фраснах и започнахме отначало. Той твърдеше, че няма приятели, а аз му извих ръката и казах:

— Добре тогава. Като нямаш приятели, чупя.

Устиска по-дълго, отколкото очаквах — толкова дълго, че вече едва го държах, защото левият ми лакът все още беше слаб. Ако някога си се опитвал да счупиш ръката на такъв здравеняк, знаеш колко е трудно.

Изведнъж той се предаде. Пуснах го и му казах какво да каже. После го завлякох до телефона и взех деривата от ресторанта, за да слушам. Кора дойде при нас с пистолета. Казах й:

— Като ти дам сигнал, натискаш спусъка!

— Натискам спусъка — повтори тя и се облегна назад. Крайчетата на устните й затрептяха в зловеща усмивка. Мисля, че тази усмивка уплаши Кенеди повече от всичко, което аз му направих.

Той набра номера и отсреща вдигна някакъв мъж.

— Уили, ти ли си?

— Пат?

— Аз съм. Слушай, всичко е уредено. За колко време можеш да стигнеш дотук с онова?

— Утре, както се разбрахме.

— Тази вечер не можеш ли?

— Е как да отворя сейфа, нали банката е затворена!

— Добре, слушай сега. Утре първата ти работа е да отидеш да го вземеш, и после — право тук! Аз сега съм у тях.

— У тях?

— Чуй ме, Уили. Хванахме го натясно. Обаче ако тя разбере, няма да му даде да плати всички тия пари, разбираш ли? Ако излезем, ще се усети и може да й хрумне да тръгне след нас. Всичко трябва да стане тук, вътре. Аз съм просто клиент, който е решил да преспи в техния къмпинг. Тя нищо не подозира. Утре идваш, все едно си ми приятел, и оправяме всичко.

— И откъде ще вземе парите, като не може да излезе?

— Това вече е уредено.

— Добре де, от какъв зор ще висиш там цяла нощ?

— Имам си причина, Уили. Защото може да не ни будалка за тия неща, но може и да ни будалка, разбираш ли? А ако съм тук, няма начин да се скатае. Нито тя, нито той.

— Той чува ли те сега, като ми говориш?

Кенеди ме погледна, аз му кимнах и той продължи:

— Да, до мен е в телефонната кабина. Държа да ме чуе добре. Нека знае, че работата е сериозна.

— Странни неща вършиш, Пат.

— Слушай, Уили! Ти не знаеш, аз не знам и изобщо никой не знае дали тоя не е намислил да ни изработи. Ако не е, давам му шанс. Какво толкова, щом човекът е навит да си плати, трябва да му помогнем, нали така? Прави каквото ти казвам. Утре ела колкото можеш по-рано. Разбра ли? Колкото може по-рано. Иначе тя ще вземе да се чуди защо вися тук цял ден.

— Добре.

Той затвори. Приближих се и му треснах още един.

— Това е за да внимаваш какво говориш, когато оня ти се обади след малко. Ясен ли съм?

— Напълно.

Зачакахме. Скоро телефонът звънна. Вдигнах слушалката, подадох му я, и Кенеди продължи в същия дух, само дето тоя път каза, че не съм при него. Тая работа не се хареса на Уили, но се наложи да преглътне.

Помъкнах Кенеди към барака номер едно. Кора ни последва с пистолета и след като го заключих, я целунах.

— Това е задето си толкова бърза, когато стане напечено. Чуй ме сега, няма да го оставя сам нито за миг, ще стоя тук цяла нощ. Ще го вкарам вътре, ако оня пак звънне. Не е зле да отвориш бирарията, но не пускай никого вътре. Ако приятелите му дойдат да шпионират, ти си върши работата, все едно не знаеш нищо.

— Франк!

— Да?

— Следващия път като почна да ти се правя на умна, забий ми и на мен един.

— Какво искаш да кажеш?

— Че наистина трябваше да се махнем оттук, сега разбирам.

— А, сети се! Но първо трябва да приключим с това.

Тя ме целуна и каза:

— Много те харесвам, Франк.

— Ще се оправим, спокойно.

— Аз съм спокойна.

Висях при него цяла нощ. Не му дадох да яде, не го оставих и да спи. Два-три пъти се наложи да говори с Уили, единия път Уили поиска да говори и с мен. Изглежда всичко вървеше по плана. Междувременно го поступвах. Доста работа си беше, но нямаше как, трябваше да го накарам да иска тая хартия да пристигне тук възможно най-скоро. Докато той бършеше кръвта от лицето си, в бирарията отвън радиото свиреше и се чуваше говор и смях.

Около десет часа сутринта Кора надникна и каза:

— Дойдоха. Трима са.

— Доведи ги!

Тя взе пистолета, пъхна го в колана си така, че да не се вижда отпред, и отиде. След минута чух как нещо се строполи на земята. Беше една от горилите — Кора ги беше накарала да вървят заднишком и единият се беше спънал, стъпвайки на алеята.

Отворих вратата:

— Заповядайте, господа.

Влязоха с вдигнати ръце. Последна влезе тя и ми подаде пистолета.

— Имаха оръжие, но им го взех.

— По-добре го донеси, че може да дойдат и други.

Тя излезе и след малко се появи с пистолетите. Остави ги до мен. После претърси джобовете им и намери документа. Най-интересното беше, че имаше и плик с шест фотокопия и един негатив. Смятали са да продължават да ни изнудват, а ми се изсипаха тук с негатива! Прибрах всички копия, прибрах и оригинала, излязох навън и им драснах клечката. Когато всичко изгоря, стъпках пепелта, за да се смеси с прахоляка, и се върнах.

— Добре, момчета. Сега ви пускам да си ходите, но арсенала остава при мен.

Изпратих ги под строй до колите им. Те си заминаха, аз се върнах. Кора я нямаше нито долу, нито в мотела.

Открих я в нашата стая.

— Ето, свърши се. Копия, оригинали — всичко. Така се уплаших!

Тя не каза нищо. Гледаше ме особено.

— Какво има, Кора?

— Свърши се, викаш. Копия, оригинали, всичко. Само че аз не съм свършила. Аз имам милиони копия, точно като оригинала. Подсигурила съм се. И с мен ли си свършил? — Тя избухна в смях и се пльосна на леглото.

— Е, добре, достатъчно тъпа си, за да се накиснеш сама, само и само да закопаеш и мен. Имаш милиони копия, да. Милиони.

— И сега идва най-хубавото: изобщо не е нужно да се накисвам сама. Кац не ти ли каза? Не могат да те обвинят два пъти за едно и също нещо. Така е по конституция. Схващаш ли, мистър Франк Чеймбърс? Не ми коства нищо да те накарам да ми играеш по свирката. Точно това ще направим. Ще играем.

— Сега пък какво те прихвана?

— О, ама ти още не знаеш! Приятелката ти намина снощи. Не знаеше нищо за мен. И остана тук да преспи.

— Каква приятелка?

— Оная, с която си ходил до Мексико. Тя всичко ми каза. Сприятелихме се. Сама го реши. Като разбра коя съм, май се уплаши, че може и нея да убия.

— Не съм ходил в Мексико от една година.

— Ходил си, и още как.

Тя излезе, чух я да отваря вратата на стаята ми и като се върна, носеше някакво коте, но доста едро. Беше сиво, на точки. Сложи го на масата, и то измяука.

— Пумата родила и твоята приятелка ти донесе едно от бебетата за спомен. — Тя се облегна на стената и се разсмя. Беше луд, истеричен смях. — Ето на, и котката се върна! Стъпи на таблото, изгоря и се върна! Ха-ха-ха-ха… Не е ли смешно? Нямаш късмет с котките!

Петнайсета глава

Тя се разрева, после утихна и слезе долу. Изтичах след нея. Късаше капаците на някакъв кашон.

— Правя легло за домашния ти любимец, скъпи.

— Много мило.

— Ти какво мислеше, че правя?

— Нищо не си мисля.

— Спокойно, като реша да се обадя на Сакет, ще ти кажа. Не се притеснявай, пази си силите, че ще ти трябват.

Постла дъното с вълнени дрехи. После взе кашона, качи се в стаята и сложи пумата вътре. Животното пак измяука и заспа.

Слязох да пийна една ко̀ла. Тъкмо я бях отворил, когато Кора се появи на вратата.

— Трябва да си пазя силите.

— Чудесно.

— Ти какво си мислеше, че правя?

— Нищо не съм си мислила.

— Спокойно, ако реша да духна, ще ти кажа. Не се притеснявай.

Тя ме изгледа особено и пак се качи горе.

И така цял ден — аз вървях след нея от страх, че ще се обади на Сакет, тя вървеше след мен от страх да не избягам. Изобщо не отворихме. Ходехме на пръсти из къщата и от време на време сядахме в спалнята. Не се поглеждахме, гледахме пумата. Тя започваше да мяука и Кора слизаше долу за мляко. А аз — след нея. Пумата изгълтваше млякото и заспиваше. Още беше малка и само ядеше и спеше.

Вечерта си легнахме мълчаливо. Трябва да съм заспал, защото пак сънувах оня кошмар. Изведнъж се събудих и преди да съм се опомнил, вече тичах по стълбите — бях я чул да върти телефона. Заварих я в ресторанта, напълно облечена, с шапката на главата и с багажа в онази кутия.

Хванах я за раменете, блъснах я през летящата врата и я затиках обратно по стълбите.

— Качвай се горе! Качвай се или…

— Или какво?

Телефонът звънна и вдигнах слушалката:

— Аз съм твоят човек. Казвай!

— „Жълти таксита“!

— А, да! Повиках ви, но размислих. Явно няма да имаме нужда от вас.

— Окей.

Качих се горе, тя се събличаше. Пак си легнахме мълчаливо. Накрая тя започна:

— Или какво?

— Какво ти става, бе? Накрая ще ти забия един юмрук в голямата уста! А може и да направя нещо друго, кой знае.

— Да, ще направиш нещо друго. Нали?

— Накъде биеш?

— Франк, много добре знам какво правеше. Лежеше и се чудеше как да ме убиеш.

— Бях заспал!

— Дай да не се лъжем, Франк! Аз поне нямам намерение да те лъжа. И трябва да ти кажа нещо.

Мислих дълго над думите й, защото точно това правех всъщност — лежах и се чудех как да я убия.

— Добре, така беше. Позна.

— Знаех си!

— Ами ти? Ти пък мислеше да ме изпееш на Сакет! Не е ли същото?

— Същото е.

— Значи сме квит. Точно както в началото.

— Не, не съвсем.

— Напротив. — Аз отпуснах глава на рамото й. — Можем да се надлъгваме колкото искаме, можем да се радваме на парите и да говорим, че сме си легнали с дявола, но ние сме точно там, където бяхме в началото. Да, аз тръгнах с онази жена, Кора, бях навит да ловя пуми чак в Никарагуа. Но не заминах. Защото знаех, че ще се върна. Ние сме оковани един за друг, Кора. Мислехме, че сме на върха на планината, само че не е било така. Планината е била върху нас. През цялото време, от онази нощ, досега.

— Само затова ли се върна?

— Не, върнах се заради нас. Няма друга. Обичам те, Кора. Но когато в любовта се намеси страх, тя се превръща в омраза. Това вече не е любов.

— Значи ме мразиш?

— Не знам. Нали сега си казваме истината, поне веднъж да си кажем истината! Това също е част от нея! Затова лежах и мислех да те убия. Ето, вече знаеш.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Да?

— Ще имам бебе.

— Какво!

— Подозирах го още преди да замина. Когато мама умря, вече бях сигурна.

— Какви ги говориш, сериозно ли?! Ела тук! Дай ми целувка!

— Не, моля те, нека ти кажа.

— Нали вече ми каза!

— Има и друго. Изслушай ме, Франк. Докато чаках да мине погребението мислех само за това. Мислех си, какво би означавало това за нас. Защото ние отнехме живот, нали? Сега трябва да дадем.

— Така е.

— Много бях объркана. Но откакто видях тази жена, вече не съм. Не мога да се обадя на Сакет. Не мога да му се обадя, защото не мога да родя дете, което някой ден ще порасне и ще разбере, че баща му е обесен за убийство.

— Но нали се канеше да отидеш при Сакет!

— Не, канех се да избягам.

— Само заради това ли нямаше да отидеш при Сакет?

Мина доста време, преди да ми отговори.

— Не. Обичам те, Франк! Мисля, че го знаеш. Все пак ако не беше така, може би щях да отида при Сакет. Просто те обичам.

— Тя не означава нищо за мен, Кора. Казах ти защо го направих. Опитвах се да избягам.

— Знам. Винаги съм го знаела. Знаех и защо искаш двамата да се махнем оттук. И когато ти казах, че си скитник и за нищо не ставаш, не го мислех наистина. Всъщност мислех го, но знаех, че не това е причината. Ти и твоето скитане! Та аз те обикнах заради него! И намразих тази жена задето веднага се обърна срещу теб, когато разбра, че не си й казал нещо, което всъщност изобщо не й влиза в работата. Но въпреки това исках да те унижа.

— Е?

— Това се опитвам да ти кажа, Франк. Исках да те съсипя, но не намерих сили да отида при Сакет. Не защото ме наблюдаваше, спокойно можех да избягам. Има друга причина, казах ти. И сега знам, че съм се отървала от дявола, Франк. Знам, че никога няма да се обадя на Сакет, защото можех да го направя и имах причина да го направя, но не го направих. Така че дяволът си отиде от мен. Но дали си е отишъл от теб?

— Щом си е отишъл от теб, каква работа имам аз с него?

— Няма как да сме сигурни, докато и ти не получиш своя шанс. Шанса, който имах аз.

— Казвам ти, че си е отишъл.

— Франк, докато ти лежеше и се чудеше как да ме убиеш, аз лежах и се чудех същото — как точно ще ме убиеш. Например ще отидем да плуваме, ще влезем навътре в океана, и ако не искаш да се върна, ще направиш така, че да не се върна. И никой няма да разбере. Все едно е нещастен случай, постоянно стават такива. Още утре сутринта ще отидем.

— Не, още утре сутринта ще се оженим.

— Ще се оженим, щом искаш, но преди да се приберем, ще отидем да плуваме.

— Стига с това плуване, дай ми целувка.

— Утре вечер ще се целуваме, ако се върна. Говоря за истински целувки, Франк, не пиянски. Целувки, пълни с мечти. Целувки, родени от живота, а не от смъртта.

— Добре, разбрахме се.

Оженихме се в сградата на общината. Кора беше толкова хубава, че единственото, което исках, беше да се понатискаме.

Отидохме на плажа и се излегнахме на пясъка. Изведнъж тя се изправи, погледна ме с онази тънка усмивчица, и тръгна към брега.

— Влизам — каза.

Отдалечи се и аз я последвах. Плуваше все по-навътре, после спря и я настигнах. Приближи се, хвана ръката ми и се спогледахме. Вече знаеше. Знаеше, че дяволът си е отишъл от мен и че я обичам.

— Казвала ли съм ти някога защо ми харесва да лежа с крака срещу течението?

— За да ти повдига гърдите.

Една голяма вълна ни поде и тя ги обхвана с ръце, за да ми покаже.

— Страхотно е! Големи ли са, Франк?

— Довечера ще ти кажа.

— Усещам, че са. Има и нещо друго. Не е само мисълта, че създаваш живот, а и онова, което този живот прави с теб. Усещам гърдите си толкова пълни! Искам да ги целуваш! Скоро и коремът ми ще започне да расте. Искам всички да го видят! Това е живот, усещам го в себе си! Това е нов живот и за двама ни, Франк!

Заплувахме обратно и аз се гмурнах под водата. Потънах на около девет стъпки дълбочина — усетих по налягането — и продължих да се спускам надолу. Ушите ми запукаха, но не се наложи да изплувам, налягането върху дробовете вкарва кислород в кръвта, затова в първите секунди не ми липсваше въздух. Погледнах през зелената вода, ушите ми пищяха и усещах огромна тежест върху гърдите си. И в този момент почувствах как всички гадости и злини, които съм насъбрал през живота си, се изцеждат и отмиват от мен. Бях готов да започна начисто. Както тя каза, това беше ново начало и за двама ни.

Когато изплувах, тя кашляше.

— Нищо ми няма, само ми се гади.

— Добре ли си?

— Мисля, че да. Ще ми мине.

— Да не си се нагълтала с вода?

— Не съм.

Продължихме още малко и тя спря.

— Франк, нещо не е наред.

— Ела, хвани се за мен.

— Ох, сигурно съм се пренапрегнала, нали се мъчех да си държа главата над вълните, за да не гълтам солена вода.

— Само спокойно.

— Ужас, Франк! Чувала съм за спонтанни аборти от пренапрежение.

— Отпусни се! Не се опитвай да плуваш, аз ще те изтегля на брега.

— Не е ли по-добре да повикаме спасител?

— Само това не! Ще започне да ти помпа краката нагоре-надолу. Остави на мен, аз ще те изкарам по-бързо.

Тя се отпусна във водата и аз я задърпах за презрамката на банския.

Сигурно съм я теглил една миля. Бързах да я заведа в болницата, но внимавах, защото знаех, че разбързаш ли се в морето — потъваш. Скоро усетих под краката си дъно и я понесох на ръце.

— Не мърдай. Аз ще се оправя.

— Не мърдам.

Хукнах към мястото, където си бяхме оставили дрехите, и я сложих да седне. Загърнах я в хавлията и извадих ключовете за колата. Бяхме паркирали горе на пътя, и се наложи да изкача високия склон, носейки я на ръце. Накрая бях толкова изтощен, че едва се влачех, но не я изпуснах. Внесох я в колата, включих двигателя и подпалих гумите.

Намирахме се на около две мили от Санта Моника, където имаше болница. Карах след един голям камион, на задния му капак му пишеше „Натиснеш ли клаксона, пътят е твой“. Блъсках по клаксона като луд, а оня все си караше в средата. Не можех да мина отляво, защото срещу мен се точеше цяла колона, така че рязко минах вдясно и дадох газ.

Тя изпищя. Така и не видях стената. Последва удар и всичко стана черно. Като се свестих, бях заклещен до волана, с гръб към предницата. Простенах от ужас. Онова, което чух звучеше като капки дъжд върху ламарина, но не беше дъжд, а беше нейната кръв, която изтичаше по капака. Свиреха клаксони, хора изскачаха от колите си и тичаха към нас. Повдигнах я, опитах се да спра кръвта й, през цялото време й говорех, плачех и я целувах.

Но тези целувки така и не стигнаха до нея, защото тя беше мъртва.

Шестнайсета глава

Този път Кац взе всичко — и десетте хиляди, които ни беше издействал от застрахователите, и парите, които бяхме изкарали от таверната, и нотариалния акт за мястото. Направи всичко необходимо, но цялата работа поначало беше обречена. Сакет каза, че съм бясно псе, което трябва да бъде премахнато, за да стане животът на всички по-спокоен. Добре го описа — убили сме Гърка, за да му вземем парите, после аз съм се оженил за Кора и накрая съм убил и нея, за да получа всичко. Тя е разбрала за пътуването ми до Мексико и това е ускорило нещата. Резултатите от аутопсията показаха, че е била бременна — Сакет твърдеше, че това също има връзка. После доведе Мадж да свидетелства и тя разказа за нашата екскурзия — не че искаше, просто нямаше избор. Даже беше докарал в съда и пумата. Беше пораснала, но явно не се грижеха добре за нея, защото беше опърпана, мръсна, болнава, скимтеше жално и се опита да го ухапе. Толкова беше окаяна, че ми стана гадно, казвам ти. Но това, което ме довърши, беше една бележка, която намерили в касата. Кора я оставила там точно преди да повика таксито онази нощ и явно е забравила за нея. Така и не съм разбрал, нали не отворихме ресторанта на другия ден и не погледнах в касата. Това беше най-хубавата бележка, писана някога на този свят, само че в нея се споменаваше и за убийството на Гърка, така че им свърши идеална работа. Три дни се караха за тази бележка. Кац се противеше, цитираше щатския закон ред по ред, позоваваше се на всяка точка от него, но накрая съдът все пак реши да допусне бележката като доказателство по обвинението, че сме убили Гърка. Сакет каза, че тя обяснява мотива ми и, разбира се, да не забравяме факта, че съм бясно псе. Кац изобщо не ми позволи да дам показания. Какво можех да кажа? Че не съм убил Кора, и че тъкмо се бяхме оправили след всички проблеми, през които преминахме заради убийството на мъжа й? Кой щеше да повярва? Заседателите се съвещаваха точно пет минути. Съдията каза, че ще помисли над присъдата ми точно толкова, колко би обмислял присъдата на едно бясно псе.

Така че сега съм в отделението при осъдените на смърт. Дописвам всичко това, за да може отец Макконъл да го прегледа и да ми каже къде трябва да се пипне, да се оправят разните запетайки и прочее. Ако ме отложат, ще го задържи и ще изчака да види какво ще стане. Ако ми смекчат присъдата, ще го изгори, за да не могат никога да разберат дали съм убиец. Но ако ме обесят, ще трябва да го изнесе оттук и да намери някой да го отпечата.

Аз си знам, че няма да има нито отлагане, нито смекчаване. Никога не се самозалъгвам. Но тук човек все се надява, няма как иначе. Пък и нали нищо не съм си признал. Един каза, че ако не си признаеш, не могат да те обесят. Не знам. Ако отец Макконъл не ме изработи, от мен нищо няма да изкопчат. Може пък да ме отложат.

Нещо ми е нервно, мислех си за Кора. Според теб тя сега знае ли, че не съм я убил? Ако се съди по това, което каза във водата, сигурно знае. Най-гадното в цялата работа е, че така става, когато си играеш със смъртта. Като се ударихме, сигурно си е казала, че все пак съм намерил начин да го направя. Надявам се да имам и друг живот след този. Отец Макконъл каза, че ще имам. Искам пак да я видя. Искам тя да знае, че всичко беше така, както си обещахме да бъде, и че не съм я убил. Какво толкова имаше у нея, та ме кара да се чувствам така? Не знам. Тя искаше нещо и се опитваше да го получи. Изпробва всички грешни начини, но поне се опита.

Нямам представа какво намираше Кора у мен. Знаеше що за стока съм. Колко пъти е казвала, че за нищо не ставам. Всъщност никога не съм искал нищо друго освен нея. Но това беше твърде много. Рядко се среща такава жена.

Има един в седма килия, убил е брат си, но разправя, че не го е направил той, а подсъзнанието му. Попитах го какво означава това. Според него в човек живеят две личности — едната познава, а другата не, понеже тя е в подсъзнанието му. Това ме разби. Ами ако наистина съм я убил и не знам? Не мога да повярвам! Не съм го направил! Толкова я обичах, че бих умрял за нея! Майната му на подсъзнанието, не вярвам на такива неща! Това са врели-некипели, с които тоя се опитва да изпързаля съдията. Човек знае какво прави, и го прави! Не съм я убил, сигурен съм! Това ще й кажа, ако някога пак я видя.

Сега ми е нервно, сигурно слагат дрога в храната, за да не мислим за края. Опитвам се да не мисля. Когато съм добре, съм навън, с Кора — над нас е небето, около нас е водата, говорим си колко ни е хубаво, и че винаги ще бъде така. Май това, което си представям, е отвъдното. То е другият живот, а не това, което отец Макконъл проповядва. Когато съм с нея, вярвам. Но започна ли да мисля, всичко изчезва.

Няма да ме отложат.

Идват. Според отец Макконъл молитвите помагат. Ако си прочел дотук, помоли се за мен и Кора. Помоли се да се съберем, където и да е.