През онзи дъждовен понеделник екипът под прикритие го прихвана във Вашингтон, когато той тръгваше от официалната си работа — тъкмо вдигна качулката си и излезе от месинговата задна врата на сградата „Джон Адамс“ в Библиотеката на Конгреса.

Бял автомобил.

Първи признак, че бялата кола е на екип под прикритие: матирани предно и странични стъкла.

Втори признак: Внезапно забръмчалият автомобилен двигател в мига, в който дъждовните капки се посипаха по качулката на синьото му алпинистко яке върху прошарената му глава. Мъжът забеляза неправилно паркиралата бяла кола на ъгъла на Трета и Ей Стрийт в Югоизточен Вашингтон — улица с къщи от двете страни, която започваше от моравата пред Конгреса и пресичаше жилищната част на Капитолия.

Трети признак: Благодарение на захладняването след дъжда той забеляза тънките струйки изгорели газове зад бръмчащата бяла кола, която не се включи в уличното движение. Тя си стоеше с изключени чистачки, а небето ронеше сълзи върху матираното предно стъкло.

Четвърти признак: Никой от околните къщи не пое забързано към белия автомобил. Нямаше и прибиращ се от работа мъж, който да зашляпа в дъжда към колата и очакващата го там съпружеска целувка.

Пети признак: Той усещаше присъствието на екипа под прикритие. Китайските майстори на бойните изкуства говорят за тежките погледи на преследвачите, за осезаемия натиск на вражеската енергия чи. Кевин Пауъл, на когото прерязаха гърлото в амстердамски бордей в годината, когато подкрепяният от ЦРУ шах на Иран падна от власт и Съветският съюз нахлу в Афганистан, същият този Кевин твърдеше, че човек трябва да се вслушва в инстинктите си, в усещанията си. Иначе току-виж те наръгали на някоя уличка посред нощ. Или се събудиш в стая без прозорци и със стоманени стени. Онзи понеделник вечерта във Вашингтон мъжът с прошарената коса, застанал на твърдия цимент под студения пролетен дъжд, знаеше какво означават побилите го тръпки.

Едно, две, три, четири, пет. Като пръстите на ръката — под ръка разбирай екип под прикритие.

Плъзна поглед наляво по тротоара покрай сградата „Адамс“ от бял камък — шест етажа и подземия, пълни със знание и тайни. Заключената месингова врата зад гърба му щеше да издържи, ако в нея се блъсне кола или гигантска горила.

По Трета улица се зададе мъж, който, изглежда, просто щеше да мине покрай сградата „Адамс“: бял, тъмнокос, към четирийсетте, с костюм на чиновник и вратовръзка, светлокафяво палто и кафяви обувки, неподходящи за тичане. С едната си ръка в ръкавица държеше черен чадър, а с другата притискаше към лицето си мобилен телефон, когато попита:

— Къде се намирате?

Вероятно беше тактика за свръзка на екипа под прикритие.

Предаване на данни чрез фиктивен телефонен разговор.

Обаче мъжът с прошарената коса се съмняваше: прекомерно и излишно.

Костюмарят с вратовръзка, мобилен телефон и чадър се приближи, вече се намираше почти перпендикулярно спрямо него, а кафявите му обувки стъпка след стъпка браздяха локвичките по тъмния и мокър тротоар.

Върволица непознати се присъединиха към разговарящия по мобилния си телефон мъж с костюм, до един с вид на безобидни американци, запътили се нанякъде след работа в понеделник вечерта.

Ако екипът под прикритие е натоварен с мокра поръчка, вместо да бягаш от него, понякога е по-добре да свържеш покушението над живота си с Усложняване за предотвратяване на разкритие.

Мъжът с прошарената коса и якето със синя качулка пъхна ръце в джобовете си с капаци и се отдалечи от сградата „Адамс“. Дали хукна? Не, не хукна. Присъедини се към осмината пешеходци, петима от които с чадъри. Заклатушка се като пингвин и се промъкна насред групата хора с чадъри — невинните жертви са класическа подробност от Усложняване за предотвратяване на разкритие.

Умен ход.

Освен ако групата непознати не беше част от екипа под прикритие.

Израелците използваха двайсет и девет членен екип под прикритие за убийството на един от командирите на „Хамас“ в хотелска стая в Дубай през 2010 година.

Разбира се, екипът под прикритие невинаги осъществява удара или провежда наблюдението: непознатите хора, които крачеха редом с него под чадърите си по тротоара във Вашингтон, току-виж се окажат екип за отвличане, а той бе допуснал да го заобиколят.

Все пак никой от спътниците му не приличаше на преследвач — просто си крачеха към ресторантите на Пенсилвания Авеню точно отвъд трите подобни на замъци служебни сгради на Долната камара. Неочаквано си припомни как в шести клас ходеше на училище заедно с другите деца. Помнеше мириса на велосипедите.

„Всички сме деца, яхнали велосипеди — помисли си. — Птиче ято.“

Запита се дали групата непознати под чадърите ще усетят промяната във вселената, фуууу, и ще променят посоката. Не, не се налагаше да хукне да ги догони, макар да помнеше колко приятно му беше да тича на дълги разстояния, преди коленете, гърбът и раздробеното му от куршума ляво рамо да се сдушат против него.

Навремето той мина през Вашингтон точно когато силите, управляващи тази ощастливена с водородна бомба страна, се дърляха относно фелациото в Белия дом. Когато излизаше на джогинг по време на онази командировка, болежките му внушаваха край с бягането за удоволствие или за здраве. И той го прие.

Ала точно както помнеше всяко фелацио, помнеше и как, ако тичаш бързо и край теб има дете, шансовете ти са по-големи, защото за бейрутските снайперисти е по-важно да ранят невръстно хлапе, само и само да изкушат някой да го спаси. Бягай, ще стигнеш до онзи вход само ако той се намираше там вместо на кръстовището на Трета улица в Югоизточен Вашингтон и Индипендънс Авеню, където се намира тази вечер, а ти нямаш велосипед, няма и врата, в която да се шмугнеш, няма и вонлив черен пушек от горящи автомобилни гуми по уличните барикади.

Съсредоточи се. Намираме се тук. Сега. Във Вашингтон. Хладна дъждовна вечер.

Трябва да се вкопчиш в тази мисъл.

Можеш да го направиш.

Разбира се.

Изпратили са ти екип под прикритие.

Ако не друго, прояви някаква гордост. Накарай ги да се потрудят. Каквато и да е целта им.

Трета улица в Югоизточен Вашингтон е еднопосочна пресечка на оживеното Пенсилвания Авеню и подминава Индипендънс Авеню, което извежда от Вашингтон като илюзорно бягство. От двете страни на Трета улица са паркирани автомобили: и от страната на сградата „Адамс“, и отсреща, пред къщите, много от които са седалища на политическите щабове на конгресмени, чиито приемни са през две преки, само четири минути пеша отнема от официалната им служба до частния имот, откъдето да провеждат законни телефонни разговори и продажно да събират пари за изборите. Всеки автомобил…

Например бялата кола на екип под прикритие.

…всеки автомобил, паркиран срещу сградата „Адамс“ на Ей Стрийт, на една пресечка от Индипендънс Авеню, нямаше друг избор, освен да направи десен завой — единствената законна възможност. След като бяха паркирали тук, не можеха да напуснат наблюдателния си пункт, да завият и да се отправят по Трета улица срещу движението — по маршрута, по който той винаги се прибираше у дома, така че…

Така че екипът под прикритие знаеше евентуалния му път към дома. Такива бяха значи: осведомени, инструктирани. Знаеха, че той не би минал покрай тях — не можеше да мине, да стъпи на тротоара на Ей Стрийт толкова близо до мястото. Узнаеха ли, че е излязъл и е поел пеша към Индипендънс Авеню, бялата кола щеше да завие надясно в еднопосочното движение, сякаш не следят него.

Сетне щяха да обиколят квартала. Предвид часа пик и дъждовното време сигурно щяха да бъдат на кръстовището на Пенсилвания Авеню и Трета улица в Югоизточен Вашингтон точно навреме, за да видят дали той е завил към главната улица с барове и ресторанти на Пенсилвания, или е продължил по обичания си маршрут по Индипендънс. Най-вероятно щеше да тръгне в посоката на колите, напускащи града, за да даде възможност на белия автомобил да се движи бавно зад него и да поспира за непрекъснато наблюдение през предното стъкло. Щяха да го следят по целия път до къщи.

Той не се озърташе назад, да не би да са изпратили някого да го следва и пеша.

Вместо това оглеждаше ярко осветените ресторанти, кафенета и барове, обслужващи както служители на Конгреса, които можеха да си позволят бутилка бира, така и лобисти, които лееха шампанско. Изви глава към огромния пътен знак, осветен с жълтеникави крушки и поставен след 11 септември, чиято безапелационна стрелка насочваше всички камиони да се отклонят от Пенсилвания Авеню между служебните сгради на Долната камара и прочутата сграда на Конгреса на Капитолия.

Забеляза ченгето от Конгреса да стои под дъжда встрани от полицейска кола, паркирана до примигващия знак за отклонението. Нямаше значение дали превозното средство, пренебрегнало предупреждението за отклонение, е товарен камион, пълен с продукти от мъртви дървета и управляван от някой изпаднал глупак, или е камионетка под наем на някой терорист самоубиец, натъпкан с изкуствени торове в достатъчно опасна смес, че да срине два квартала — ченгето знаеше, че е длъжно да рискува и да заеме позиция в смъртоносната зона, откъдето да се опита да простреля гумите на камионетката, преди тя да вдигне във въздуха сърцето на американското управление.

Мъжът с прошарената коса стрелна с поглед ченгето пред полицейската кола и жълтата стрелка за отклонението. На две пресечки между голите дървета като че ли различаваше края на сградата на Капитолия, представи си купола й, бял и гладък на дъжда.

Преди „Уотъргейт“ и известно време след това ФБР поддържаше тайна станция на Пенсилвания Авеню, в първия квартал от частни бизнес сгради, които видя, щом откъсна очи от територията на Конгреса. Предишната бърлога на ФБР представляваше бетонна постройка с монотонна фасада и подземен гараж, постоянно затворен. Мъжът узна за сградата навремето, когато започна да води този живот. Различни служители на Капитолия, включително членове и чиновници в Конгреса, шушукаха, че триетажната сива сграда е собственост на ФБР. Ако някой от тях проявеше смелостта и силата да попита ФБР за сградата по време на парламентарния контрол, официалният отговор на Бюрото определяше подстанцията като „център за преводи“.

„Ама, разбира се — помисли си той, — и как точно се превежда това!“

Застана в ъгъла на квартала, където работеше в момента, изчаквайки на червения светофар, с лице към Индипендънс Авеню, но завъртял главата си със синя качулка колкото да улови с периферното си зрение появата сред уличното движение на една бяла кола например.

Надписът „Не пресичай“ срещу него просветна в оранжево, появи се зачертан през средата оранжев силует на пешеходец и цифрите на обратно броене:…30…29…28…

Преди да се развилнее през 1998 година, самотният стрелец от Монтана убил двама полицаи от Конгреса, докато се опитвал със стрелба да си проправи път към Капитолия, посетил отдавнашната централа на маргинална политическа групировка в градска къща от страната на улицата срещу място, където беше застанал мъжът с прошарената коса. Не се знаеше какво е искал от политическата групировка диагностицираният с параноидна шизофрения стрелец, обаче те го привличали. Уважаваният, но вече мъртъв основател на преместилата се оттам политическа групировка държал до долния край на леглото си черна метална статуя на Адолф Хитлер в естествен ръст, а хората му открито, макар и незаконно, продавали фалшивото лекарство за рак, което не успяло да спаси кинозвездата Стив Маккуин.

…3…2…1 Надписът „Премини“ просветна в бяло и освободи силуета на бялата фигурка.

„Дано да стигнеш там, накъдето си се запътил“ — телепатично пожела мъжът с прошарената коса на бялата нарисувана фигурка от светофара, докато самият той прекосяваше платното, за да се отправи на пътешествие през осем пресечки заедно с уличното движение по Индипендънс Авеню.

Не трепна, когато на кръстовището с периферното си зрение забеляза как лъсналата от дъжда черна настилка отзад отразява червения светофар и работещата на празен ход бяла кола.

На следващия ъгъл с Четвърта улица зеленият светофар го изпрати надясно, от отсрещната страна на платното. Не погледна назад по улицата, където се беше случило всичко навремето. Не погледна и настрани, за да провери дали, както се надяваше, бялата кола е блокирана зад няколко други, а не е на това кръстовище с форсиран двигател, за да изхвърчи с рев от хлъзгавата пресечка, да прегази качулатата му фигура и да го запокити към смъртта или под гумите, които да го премажат.

Прегазването с кола е опасна работа.

Какъв рисков процент е определен за екипа под прикритие в бялата кола?

Той стигна до тротоара. Не погледна назад, когато зави наляво, по обичайния си маршрут.

Не допускай да усетят тежестта на погледа ти.

Дъждът спря две пресечки по-нататък, докато мъжът се влачеше покрай дългата, подобна на хамбар сграда на Истърн Маркет, където Дж. Едгар Хувър беше работил като разносвач на покупки преди преследването на левите подривни елементи по време на кампанията на Палмър срещу „червената заплаха“.

Коли фучаха покрай самотния пешеходец. Жители на града, запътили се към домовете си.

Четири пресечки по-нататък, докато наближаваше ъгъла с Единайсета улица, той забеляза бялата шапка и тъмносиния пуловер на военноморски офицер, който излизаше от кварталното химическо чистене, обслужващо много военни от близкото комендантство на морските пехотинци. Излъскан до блясък ефрейтор от морската пехота като онзи мъж, като онова момче, което му спаси живота, рухна, кръвта му изклокочи в гърлото и той издъхна без дори да узнае истината за своя съгражданин американец или да я съобщи на семейството си в Оклахома.

Офицерът в химическото тази вечер отпраши с миниван, снабден с празна детска седалка.

Мъжът с прошарената коса забеляза червения неонов надпис на витрината на химическото чистене:

КОРЕКЦИИ

Само да бе възможно.

Той насочи вниманието си към адрес непосредствено зад ъгъла: номер 309, двуетажна градска къща от синкави тухли с четири черни метални стъпала до тюркоазената входна врата, които изкачи едно по едно и накрая, докато пъхаше ключа в ключалката, се извърна и огледа сектора зад гърба си.

Белият автомобил го подмина, описа вял обратен завой на паркомясто от отсрещната страна на улицата и матираното предно стъкло се озова срещу входната площадка, на която беше застанал мъжът.

Двигателят на белия автомобил угасна.

Никой не слезе. Матираните прозорци останаха затворени.

Мъжът пъхна ключа си в тюркоазената врата, отключи и завъртя бравата. Погледът му улови пърхане надолу покрай бедрото, толкова ниско, колкото можеше да погледне, без да издаде, че всеки ден тайно пъха по едно листо в процепа на вратата, докато я затваря. Миналото лято се притесни да не би съседите му да забележат, че храстите им са опоскани в квартал, все още ненападнат от сърните, навъдили се предимно в Рок Крийк Парк във Вашингтон.

Само че никой нищо не спомена. Дори чорлавата вещица от съседната къща, която често стърчеше до ниската черна желязна ограда на предния си двор заедно с мръсното си дръгливо бяло куче и крещеше: „Тук не ти е като в Северна Каролина!“ Грешеше, но и той като всички останали не се осмели да я поправи.

Днешното откъснато листо литна откъм рамката на вратата.

Обаче може и да бе подменено.

Въпреки всичко имаше вероятност някой да е отварял вратата. Да е влизал.

Майната им.

След това той влезе в къщата, затръшна входната врата и притисна гръб в нея. Бърлогата на хазяйката му беше порозовяла от залеза, мебелите, които му беше оставила в бързината, преди да отпътува за новата си работа в застрахователна компания Джи Ес в Бостън след само седемнайсет дни предизвестие, за да може мястото й да влезе в изчислението на следващия бюджет. Телевизорът с плосък екран, който служителката по настаняването настоя да му донесе, беше окачен над камината, в която той гореше документи заедно с чамовото дърво, извозвано от Западна Вирджиния с пикапи, които сновяха из града през студените месеци. Зеленият диван беше на хазяйката му, нейно беше и месинговото легло в предната спалня на горния етаж, където спеше. Останалите неща — няколко стола и малко други вещи, украсата по стените, сателитното радио с тонколони — си бяха негови.

Никой не го нападна на розовата светлина, която струеше през запречените с решетки прозорци на къщата.

Още не.

Къщата беше на калкан, широка бе шест стъпки и дълбока — двайсет и една. На път от входната врата към кухнята мина през банята под стълбите за горния етаж, където се къпеше. Запъти се към кухнята, хвърли поглед към кафявото дървено стъпало на нивото на очите си и установи, че прозрачният конец за зъби, опънат там, не е отвян или отместен от нечия обувка.

Или пък конецът беше сменен.

Ако бяха толкова добри и старателни, ако го чакаха горе в спалнята му, в задната стаичка, пълна с всякакви вехтории, или се криеха в някой килер, майната му — брой го вече заличен.

Провери малката баня на долния етаж: седалката на тоалетната беше вдигната. В огледалото над мивката витаеше единствено собственото му отражение. Смъкна синята качулка от прошарената си глава.

Никой не го чакаше в кухнята, вътрешната задна врата си беше затворена, а външната желязна решетка — заключена. Зад черните железни пръчки имаше дъсчена веранда в тясното задно дворче с ограда, а единственото растение там беше висок до кръста японски клен, който растеше през специално направен квадратен отвор във верандата. Резето на потъмнялата сива задна порта изглежда си беше на мястото, но всеки, който минеше покрай дървената ограда към пресечката, разбираше, че за сигурност и дума не може да става.

Позволиха му да има ножове.

За да си готви.

Специалистката по настаняването нехайно подметна за тази необходимост, докато пълнеше пазарската му количка по време на снабдителската им мисия до магазина „форт Мийд Поуст Иксчейндж“ между Вашингтон и Балтимор, където се намира официалното седалище на Националната агенция за сигурност. Той се сдоби с комплект трапезни ножове за месо, с комплект ножове в дървен блок с точило, тънък нож за филетиране, нож за хляб с назъбено острие, френски нож за рязане на месо с острие като страховит равнобедрен триъгълник, и касапски сатър, който му напомняше за Джим Бауи и Аламо.

Не възнамеряваше да грабне някой от тези ножове, да седне и да чака като обречен глупак на дивана в дневната.

Синьото му алпинистко яке беше вир-вода. Потръпна от студ. Свали го и се запъти към дневната…

Отби се в банята да се изпикае. Опита да убеди сам себе си, че не е от нерви.

Чу как казанчето спира да се пълни, докато закачваше мокрото си яке на закачалката в дневната.

Те бяха навън. Разбира се, че бяха навън!

Но може би нямаше да дойдат тази вечер.

Или когато и да било.

Екипът под прикритие сигурно се състоеше от майстори на засадата или пък…

Някой заблъска по тюркоазената входна врата.

Фей Дозиър затвори дясната предна врата на колата, която паркираха на Единайсета улица в Югоизточен Вашингтон, разкопча черното си палто и впери поглед в синята тухлена къща с тюркоазена врата. Разкърши длани. Усещаше приятната метална тежест на десния си хълбок.

Партньорът й Питър затръшна шофьорската врата — пет пари не даваше дали някой чува или вижда как в сумрака тя заобикаля колата и се запътва към него. Беше облечен със светлокафяв дъждобран, чийто вътрешен джоб бе издут от предмет, малко по-голям от книга, и носеше сребристо куфарче.

— Не забравяй — напомни той на Фей, — ти водиш този случай.

— Защо точно той? — попита тя, взряна в къщата, докато преценяваше възможните подходи. — Защо сега? Той не е в днешния план за действие. След онова, което току-що направихме отвъд границата на окръг Колумбия, в окръг Принс Джордж, с талибана, който си умираше от притеснение дали синът му ще влезе в колеж, този тип е доста ниска топка, ще ни цъфне пред очите, така че…

— Получихме възможност — отбеляза Питър. — Нека се възползваме още сега.

Като два ястреба, които се откъсват от един и същ клон на дървото, мъжът и жената пресякоха улицата заедно и се запътиха към синята тухлена къща.

— Надали имаш по-интересно занимание тази нощ, нали? — попита той.

И се засмя.

„Сякаш знае“ — помисли си Фей, но беше сигурна, че той не е осведомен. Никой не беше, никой не би могъл да бъде.

— Предупреждавам те за този тип, новобранец — обади се Питър.

— Откога станах новобранец?

— С мен си новобранец. Водиш този случай, защото аз така казвам. Понеже е време да дръпнеш тирбушона.

— Голям си чаровник.

— Все ми го повтарят.

Стигнаха отсрещната страна на улицата, където се намираше синята тухлена къща с тюркоазената врата.

— Чуй ме — каза Питър на тази своя партньорка, която, добре де, не беше новобранка. — Не бързай. Направи го умно, направи го прецизно, направи го както трябва. И после — добави той, когато стигнаха до четирите стъпала от черно желязо към тясната къща на калкан в покрайнините на хълма Капитолия — постъпи по същия начин и с доклада.

— Чакай малко, а ти какво ще правиш, докато аз върша работата?

Той се отдръпна от черните метални стълби.

— Моя си доклад, моята идентификация, моето време като по-старши встрани от фронтовата линия, защото както сама каза, нямаш по-интересно занимание тази нощ.

— Не съм го казала. — Тя изпъна лявата си длан ниско, където всеки друг освен изпечен професионалист като него не би забелязал сигнала „не доближавай“.

Питър се оттегли от черните железни стъпала. Застана там, откъдето законите на оптиката му позволиха да долови движение в прозорците на двата етажа на синята тухлена къща и с периферното си зрение да следи и Фей на черното желязно стъпало.

Докато тя чукаше на тюркоазената врата.

Ето така живееш и умираш.

Отговаряш на почукването на входната си врата.

Тюркоазената плоскост се отвори със замах под напора на света отвън и те изпълниха зрителното му поле.

Жена, застанала на входната площадка.

Мъж, щръкнал насред миниатюрния преден двор от пръст и камък, ограден с черна метална ограда.

Ако това е операция „бум-тряс“, тя е стрелецът.

Жената обаче само си стоеше на предната веранда и го гледаше със зелените си очи.

Да кажем, трийсетгодишна, може би по-възрастна. С разкопчано черно палто. Красива, но може и да не я забележиш сред тълпата. Кестенявата й коса бе достатъчно дълга, за да е модерна, но не толкова, че да я сграбчиш лесно. Овално лице със смесения етнически облик на съвременна Америка. Нос, който изглеждаше като натаманен над още ненарисувани устни. Раменете й бяха изпънати по войнишки. Ръцете й висяха отстрани на тялото с разтворени длани, а дясната направо пулсираше — ръка за стрелба. Никакви пръстени. Тъмен панталон. Удобни черни обувки за тичане или за бърз ритник.

Жената чакаше в залеза, който ухаеше на дъжд по градските улици.

Най-трудното нещо.

Очакването.

На подходящия момент. На правилния ход. На появата на мишената.

Мъжът, нейното подкрепление, се прокашля. Изглежда познат… По-възрастен от нея, към петдесетте, оплешивяващ бял тип. Една камара мускули под светлокафявия дъждобран. Сребристо метално куфарче в лявата ръка, а дясната висеше с отворена длан до тялото му. Заел беше позиция като подкрепление — имаше видимост покрай нея към онзи, който отвори тюркоазената врата или се появи пред предните прозорци, обаче се прокашля началнически или пък…

Застанала на черната метална площадка пред къщата, жената попита:

— Как си?

„Кажи й истината!“

— Не знам.

— Може ли да влезем?

Подкреплението й додаде:

— Не може да откажеш.

— Мога, но какъв е смисълът? — Влезе заднишком в дневната.

Те го последваха. Мъжът със светлокафявия дъждобран затвори вратата за света навън.

Усмивката й лъжеше:

— Мамка му, дано да сме спипали когото трябва. Как се казваш?

— Винаги съм мразел рожденото си име — Роналд. Май известно време се казвах Джо. Понякога си мисля, че се казвам и иначе, например Раул, Ник, Жак и странно защо — Син Шоу.

Плешивият се обади:

— Наричай го…

Питър! Плешивото й подкрепление се казваше Питър!

— …Кондора.

Ето.

Мъжът с прошарената коса рече:

— Провървя ми.

— Защо? — попита тя.

— Защото Управлението върти кодовите имена. По-рано Кондора беше Франк Стърджис, крадец от Уотъргейт. После аз. Навремето с кодово име се чувствах като двама човека. Единият си беше обикновеният ми „аз“, а другият приличаше на филмова версия на собствения ти живот, в която си по-красив, по-умен и спечелваш подходящото момиче. Докато бях в затвора, кодовото ми име отиде при друг. Нещо се случило с онзи тип. Не ми казват какво, но сега пак ме кръстиха Кондор.

— Сега, тук — настоя тя. — Как е работното ти име?

— Вин.

— Защо Вин?

— От „Великолепната седморка“. Стив Маккуин изпълняваше ролята. Като ще съм измислица, поне да съм готина измислица.

— Аз се казвам Фей Дозиър. Как искаш да ти викам? Кондор или Вин?

— Ти избирай.

Плешивият Питър остави куфарчето си на пода и извади айпад изпод дъждобрана си.

— Помниш ли процедурата?

— Ти направи първата ми атестация у дома, след като отново бях внедрен.

— И тогава ли беше такъв чаровник? — попита Фей.

— Имаше повече коса.

— И тогава си бях плешив… няма значение.

Фей долови веселата искрица в усмивката на Кондора, наричан още Вин.

Питър нареди на мъжа с прошарената коса:

— Събуй си обувките и притисни пети и глава към голата стена до готиното си радио.

Стъпалата с черни чорапи се притискат към дървения под. Постарай се да не те спипат, че прегъваш колене или отпускаш бедра, направи се на по-дребен — имаш този шанс без обувки. Тухлената стена стърже черепа ти.

Плешивият Питър вдига айпада и сканира мъжа, притиснал гръб към стената.

— Задръж така — нарежда Питър. — Изчисления по десетичната мерна система и…

Айпадът засне снимката шумно — ЩРАК!

— Обърни се надясно — нареди Питър. — Към радиото.

— Значи обичаш да слушаш радио? — попита Фей. — Държавната станция или новините?

ЩРАК!

— Имам късмет. Мога да си позволя радио, което хваща повече станции от сателитите.

— Кажи й за клонгите. — Гласът на плешивия мъж с айпада прозвуча презрително. — Послания от открития космос. И се обърни с другото рамо към стената.

— Тя знае.

— Не, не знам.

— Разбира се, че знаеш. Намираш се някъде, правиш нещо или си мислиш нещо. Например караш кола. Прозвучава песен и попада в десетката с оглед на случващото се на човека, който си в този момент. Вселената ти изпраща най-подходящия саундтрак, посланието е същинско откровение и усещането е съвършено… да!

ЩРАК!

— Ето това е клонг. Не обичам новините по радиото — някой невидим да ми обяснява кое какво е. Те не са клонг. Мелодиите от космоса ми показват разни неща, обясняват какво би могло да бъде, споделят нещо за мен самия, за нас. Приличат на поезия. На филм или на роман.

— Обаче част от радиопредаванията са свързани с действителния ти живот — възрази тя.

— Да.

— Той не чува гласове, а получава клонги — промърмори Питър.

— Какво ти помага да осмислиш всичко това? — попита Кондор.

— На мен ли? — вдигна Питър айпада. — Изпълнявам програмата.

— Проблеми в работата? — попита жената Вин.

— Ходя. Върша каквото трябва. Прибирам се.

— Просто за сведение, няма данни за оплаквания — осведоми го тя.

— Обаче въпреки това сте тук. Харесвате ли си работата? — попита усмихнат.

— Повече от други.

— Повече от други хора или повече от други неща, които сте вършили?

— Да. — Тя се запъти към кухнята.

Плешивият Питър забоде поглед в стената, по която бяха накачени статии от вестници и снимки, откъснати цветни илюстрации от списания за изкуство, стихове и абзаци от книги, предназначени за пещта, отрязани с ножица парчета от обложки на грамофонни плочи и листовки с текстовете на песни от този не съвсем мъртъв музикален носител. Вдигна айпада.

ЩРАК! Плъзна го по стената. ЩРАК!

Добре! Всичко е наред, най-обикновена рутинна проверка. Стената със смахнатия колаж. Странна приумица. Предвидима като по учебник. Нищо интригуващо. Нищо, което си струва да анализираш.

Обуй си обувките, тръгвай след нея!

Фей надникна в хладилника в кухнята.

— Мляко, дано да е прясно. Портокалов сок, добре. Стиропорени кутии с остатъци, масло. Ванилово кисело мляко — за зърнената закуска върху хладилника ли? Боровинки. Хлябът ти е стар. Нещо против да изхвърля тези кутии с бял ориз? Явно често ядеш китайско.

— Всички го правим.

Тя се взря през решетката на задната врата към дървената платформа.

— Изглеждаш в добра форма — отбеляза.

Виждаш как плочките на пода стремително се приближават към лицето ти, после отново рязко се отдалечаваш от тях. Ръцете ти парят. Серии лицеви опори, докато си в затвора.

А после в дневната, където предстои ударът, Виктор се приближава и казва: „Важен е коренът, не мускулите. Сърцевината, не юмрукът. “

Фей, ако това не е просто служебното й име, навежда глава към оградената задна площадка зад решетката и пита с неподправено любопитство:

— Там ли правиш тай чи?

— Там правя движенията. А практикувам тай чи непрекъснато.

— И сега ли?

Разтвори пред нея бездната на без отговор.

— Заведи ме горе… Не, след теб.

Минаха покрай Питър, запътил се към кухнята за поредното ЩРАК!

— Винаги ли си оправяш леглото? — попита тя, след като надникна в разхвърляната стая на втория етаж и продължи към спалнята с месинговото легло, където сънищата го понасяха на крилете си.

— Че кой да ми го оправя? — сви рамене той. — Затворническо правило. Симптом.

Тя погледна окачените в дрешника дрехи. Питър щеше да снима и тях.

След това го повече към банята. Синя хавлия, преметната през душа. Вдигната седалка на тоалетната, Фей отвори огледалната вратичка на шкафчето над мивката.

— Мили боже!

Върху двете рафтчета на шкафчето като взводове храбри войници бяха подредени бурканчета с хапчета по рецепта. С етикети, завършващи на „-зими“ и на, — мин“. Лекарства, чиито названия съдържат много „кс“. Хапчетата, които прочистват запушените заради холестерола артерии. Сини хапчета. Бели хапчета. Хапчета с форма на футболни топки. Желирани хапчета. Твърди и кръгли жълти хапчета. Зелени топчета.

Тя посочи към едно от шишенцата, отпуснати с рецепта:

— Според телевизионната реклама това лекарство е за мъж и жена, които седят голи във вана по залез-слънце.

— Дневната доза е и за мъже с… известни проблеми със задържането.

— Нима? — изгледа го Фей. — Как се казва тя?

— Няма никаква „тя“.

— Или той, не знам…

— Романтиката не е лесна работа, не става само с хапче.

— На мен ли го казваш. — Погледът й омекна. — Ако сега нямаш никоя, коя ти беше последната?

Нацупени алени устни: „Ш-ш-шт“.

— Не съм сигурен.

— Има и други лекарства за мъже, на които се налага често да отскачат до тоалетната. Явно лекарите искат да ти осигурят най-доброто.

— Сигурно това е причината.

Тя го погледна. После отмести очи към армията от лекарства. Разгледа схемата, залепена от вътрешната страна на вратичката на шкафчето:

— Тринайсет хапчета дневно.

— Всеки трябва да се надруса. — Взря се в нея — макар да беше толкова млада, тя позна цитата от Боб Дилън.

— Има ли болест, от която не те лекуват?

— От рак и други подобни убийци.

— Често ли мислиш за убийци?

— Сериозно ли? Ти ми задаваш този въпрос?

Питър изтрополи по стълбите пред банята.

— Каква е диагнозата? — попита тя.

— Посттравматичен стрес. Параноидна шизофрения. Делюзии. Отчуждение. Тревожност. Депресия. Периодична темпорална дисфункция. Неустойчиво личностно интегриране.

— Което ще рече?

— Нещо от сорта на това, че сякаш съм във филм. Непрекъснато се губя. Не помня. Хапчетата, програмата, теб: всичко това ми помага да забравя и да продължа напред.

— И получава ли се?

— Получавам проблясъци. Сънища. Призраци. Обаче функционирам. В релси съм.

Чуха Питър да влиза в разхвърляната задна стаичка, за да снима съдържанието й.

— Имената се носят безцелно — каза й Кондор, каза й Вин. — Като Кевин Пауъл. Мога да ти кажа как е умрял, но кой е бил… представа си нямам. Помня Виктор и четирима други приятели, затворени заедно с мен в тайната лудница на ЦРУ, но не и първия си шеф в Управлението. Помня, че четях книги за нещо, наречено Секция 9, Отдел 17, където се случи нещо, за което не мога да мисля… не ме карай да мисля за това, не ме карай…

Бялото петно секна, когато излязох миналата година. Случилото се преди това… Помня първата жена, която ми се показа гола и която не убих. Понякога, когато си помисля за убийство, ми замирисва на мъжка тоалетна. Помня пресечки в Бейрут. Барове в Амстердам. Летища в джунглата. Вечеря в Бруклин. Магистралите на Лос Анджелис. Как ме простреляха. Как отвърнах на изстрелите. Как да ти счупя врата. Десетичната система на Дюи. Събитието, на което се дължат левите убеждения на Дашиъл Хамет. Как лежа, смея се и по тила ми пробягват тръпки, докато крача по някоя улица в града, чието име не помня, обаче помня, че любимото ми оръжие е автоматичен „Колт“ 1911, четирийсет и пети калибър.

— Напоследък да са настъпили някакви промени?

Излъжи.

— Непрекъснато е едно и също. Добре съм, стига да си вземам опиатите.

— Лекарствата — поправи го тя.

— Не трябва ли от лекарствата да ти става по-добре?

Тя сви рамене. Обаче въпросът му я накара да отвърне с усмивка на неговата.

— Според диагнозата за мен е най-добре да не знам онова, което не знам, че не знам.

— Обаче знаеш кое е действително.

— Щом казваш. Знам, че действително съм тук или действително съм на работа. Обаче понякога…

— Понякога седя на пейка в парка. Синьо небе, дървета, зелена трева. Никакви звуци… или може би само някакво свистене. Мирише на човешка пот. В скута си държа лаптоп. На него гледам онова, което се вижда от безпилотен самолет. Излъчва. Перести облаци. Чист въздух. Погледът ми се спуска от небето. Сградите се очертават ясно, окрупняват се, после в средата на екрана стремително се появява парк с пейки и аз съзнавам, че ако остана на мястото си, онова, което всеки момент ще видя на екрана на айпада, ще бъда самият аз, както изглеждам от безпилотния самолет.

Тя те гледа със зяпнала уста.

Плешивият Питър шумно стовари куфарчето си пред банята.

— Бихте ли излезли, за да си нащракам снимките.

В коридора Фей посочи спалнята, после разтурената стая.

— Не видях компютър. Имаш ли? Лаптоп? Таблет? Дневник или нещо подобно…

— Не, приспособявам се към условията. Знаеш, че мобилният ми телефон е допотопен, става само колкото да се обадя на линията за агент в беда, пък и имаш всички данни за разговорите.

Откъм банята се разнесе ЩРАК!

— Ей, Кондор! — провикна се Питър. — Знаеш какво ще покаже изследването на урината, затова направо ни кажи: още ли купуваш трева от онзи антрополог в „Смитсониън“?

ЩРАК!

— Йехова ме снабдява.

Усмивката, която Питър изнесе от банята, беше лишена от състрадание.

— Ще те спипат и край с теб.

— В такъв случай най-добре всички да внимаваме.

— С какво ти помага марихуаната? — попита Фей.

— Друсам се. Както си пожелая. Или поне както ми позволяват моите си лекарства. Освен това от време на време пия една-две чаши червено вино, но почти по лекарско предписание. За да прочистя американските си артерии и вени.

— Както и да е — каза Питър, докато отваряше сребристото куфарче на пода. — Сваляй панталона, за да съм сигурен, че твоята работа си е твоя, и ми напълни тази пластмасова чашка.

С черен маркер Питър написа КОНДОР на бялото етикетче на чашката.

— Съжалявам. Пиках точно преди да почукате на вратата.

— Скапаняк! — възкликна Питър.

— На мен ли говориш?

Фей се усмихна едва доловимо.

Дали тя знае този филм? Или е само заради теб? Или пък всичко е вихър от данни?

Питър разклати жадната чашка пред мъжа, когото беше дошъл да посети:

— Върху печката в кухнята ти има стъклена кана със студено кафе, сигурно е от сутринта. Ще ти стопля в микровълновата една чаша, изпиваш го незабавно, колкото и да е горещо, а после напълваш чашката, та да си вървим!

— Мляко.

— Моля? — попита Питър.

— Искам мляко за кафето. Няма да отнеме много време да се стопли.

— Скапаняк. — Питър затопурка надолу по стълбите.

— Скапаняк — обади се Вин. — Дали някога ще имам деца?

Той примигна. Взря се в нея.

— Ти можеш да ми бъдеш дете.

— Никак не ми приличаш на баща.

— Защо не?

— Тук си — отговори тя. И твърде бързо отмести поглед. — С Питър трябва да тръгваме.

— Ако поискам да се легитимираш, като него ли ще се окажеш?

— Ти как мислиш? — попита тя.

— Той е от Вътрешна сигурност — вече толкова отдавна, че няма значение. А ти си… Ти си от фирмата. От старата ми фирма. От ЦРУ.

— И двамата сме от Отдела за национални операции към Вътрешна сигурност.

— По свой избор ли?

— Да слизаме — подкани го Фей. — И като стана дума, че трябва да тръгваме… — додаде тя, когато инерцията й го изтегли оттам, където беше. — Къде си паркирал?

— Знаеш, че условията на освобождаването не ми позволяват да имам кола — отговори той от горната част на стълбите. — Шофьорската ми книжка е просто преносим отпадък. Обаче помня как се шофира. Колата, поднесла странично върху черен лед.

— И аз.

Затрополиха надолу по стълбите.

— Имаш късмет — отбеляза тя, докато стояха сами в дневната, — че наблизо има спирка на метрото.

— На Синята линия е.

— Така е, обаче има връзка с…

— Не обичам да пътувам със Синята линия.

Бийп! Микровълновата в кухнята.

— Е…

— Синята линия е синя. Харесва ми Червената линия.

Тя затвори очи. Потърка носа си, щипна го с пръсти.

Ноктите й не бяха лакирани. Не ухаеше на парфюм. Ококори се.

— Изморени ли са ти очите?

Тя сви рамене.

— Сигурно бялата ви кола блести силно дори през матираните стъкла? — попита Кондор.

— Не дойдохме с бяла кола — отговори Фей.

Фей отвори със замах външната врата и излезе в здрача в зоната на прицел.

Най-безопасно беше да тръгне от отсамната страна на улицата, където редицата дремещи покрай тротоара автомобили щяха да осигурят поне някаква метална преграда между нея и бялата кола с матирани стъкла, паркирана по-надолу от отсрещната страна на улицата.

Тя слезе по черните метални стъпала… Шмугна се между два паркирани автомобила.

Стори й се, че чува как Питър шумно проклина от мястото, откъдето я прикриваше — приклекнал зад студеното стъкло на прозореца на спалнята отпред на втория етаж.

Докато крачеше по Единайсета улица, за да поеме право по диагонал и да засече бялата кола през единайсет… вече през девет автомобила… тя си помисли, че колегата й винаги избира най-безопасния сценарий.

Чу как палят двигателя.

„Дръж и двете си ръце долу!“ — нареди си.

Сервото на волана нададе вой. Гумите изпищяха.

Жълтите драконови очи на белия автомобил блеснаха.

Тя застина като сърна, попаднала в светлината на фаровете.

Бялата кола се стрелна от отсрещния тротоар, направи обратен завой, завъртя се на сто и осемдесет градуса и червените й задни фарове потънаха в настъпващата нощ.

Фей натисна с палец СТОП на айфона, който криеше в отпуснатата до тялото си ръка, и го насочи към бялата кола.

— Кръгла нула — осведоми я Питър пет минути по-късно в кухнята, където ухаеше на топло кафе, докато двамата гледаха записа на мобилния й телефон:

Кадър на тротоара, направен от височината на кръста…

Паркираните автомобили, между които тя се бе промъкнала…

Дългата дремеща редица квартални коли от отсрещната страна на улицата…

Две секунди случайни кадри на дървета и покриви на къщи, после рязък преход обратно към паркираните коли…

Ослепителни жълти фарове, размазано бяло петно, червени задни фарове, които се смаляват и отдалечават.

— Бялата кола не е нула — отбеляза Кондор. — Оказва се истинско нещо.

— Истинско ли? — попита Питър. — Твърдиш, че бяла кола те е проследила дотук. Ние не сме я видели. Пък и, боже, каква е вероятността? Отпред наистина имаше паркирана бяла кола, обаче… тя си замина.

Кондора погледна жената.

— А ти какво мислиш?

— Ами… не знам — отговори тя.

— И това е нещо.

— О, да — възкликна Питър. — Току-виж получила полезна информация посредством клонг на път за базата. А според мен ти си взел билковото си лекарство, преди да почукаме на вратата. Сега вземай чашката, сваляй гащите и ни дай проба, че да тръгваме. За протокола — добави той, — има ли нещо, което ние, представителите на признателната нация, можем да направим за теб?

— Вече направихте мен — отговори Кондора. И подметна на Фей: — Не че ми пука, но не е нужно да гледаш.

Разкопча панталона си и го пусна да се свлече на кухненския под.

Тя остави двамата мъже, върна се в дневната между парчетата вестник, откъснатите страници от книги и разните дреболии, залепени или забодени по стените.

Сигурно заради онова, което знаеше, че трябва да направи по-късно, когато двамата мъже се присъединят към нея, тя остави Кондора да се преобрази във Вин. В очите й той беше мъж с прошарена коса и сини очи, които допускаше, че Управлението е коригирало с лазерна операция, за да увеличи оперативния му коефициент. Волеви скули, добре очертана челюст. Във форма, както бе отбелязала, но поизхабен след шест десетилетия. Обаче целият пращеше от статично електричество: ,Дали пък този човек не е нещо повече от сбора на всичките си диагнози?“

— Вин — каза тя, — оставям визитката си от Вътрешна сигурност на полицата.

Питър прибра сребристото си куфарче.

— Той разполага с повече канали и номера, по които да поиска помощ от агент, отколкото би могъл да оползотвори, освен това го наглежда и екип психолози. Да тръгваме.

— Ако пак видиш онази бяла кола — каза Фей, ядосана от нетърпението на плешивия Питър, — или нещо друго… Обади се.

Тя остави Вин с истинска усмивка, която се стопи веднага щом чу тюркоазената врата да се затръшва зад гърба й, и забоде поглед в гърба на светлокафявия дъждобран на Питър пред нея.

— Какво беше това, по дяволите? — нахвърли се Фей на партньора си. — Защо се държа толкова гадно с него?

Питър спря насред улицата и рязко се извърна с лице към нея. Куфарчето му проряза сребриста линия в нощта.

— Има само два вида хора…

— Глупости! Има толкова видове, колкото са и хората. Не ми пробутвай онази глупост за нас и всички останали като оправдание за кретенското си поведение с онзи човек!

— Щях да кажа, че само два вида хора вършат нашата работа: агенти, които са оплели конците, и агенти, на които за нищо не им пука. Ние сме адски важни за националната сигурност. Грижим се за старци, избягали от Съветския съюз, който не съществува от почти толкова време, колкото ти си на тази земя. Правим така, че член на „Ал Кайда“, обърнал се към нас в Мароко преди шест години, да си получава чековете, макар че просто лентяйства и не ни съобщава нищо, което вече не ни е известно. А сега, съдейки по онова, което видях у Кондора, на теб явно ти пука. — Питър поклати плешивата си глава. — Което означава, че са ми нахърлузили агент, оплел конците. А оплетеш ли се веднъж, край, така че горко ми, мамка му. Какво си направила? — попита той. — Пукало ти е не за каквото трябва?

— Може да съм застреляла старшия си агент.

— Пет пари не давам — осведоми я той. — И ти направи същото. По дяволите, хабиш твърде много енергия за стара откачалка и наркоман като Кондора.

— Видя шкафчето му с лекарствата. Той не просто се дрогира.

— Късметлия. Има си крака, ръце, член. Достатъчно е с ума си, за да припечелва по нещо, освен дето си получава компенсациите като ранен агент. И група след група от нашите, които го посещават, за да проверят дали е добре. — Той размаха показалец срещу нея: — А за нас с теб кой ще се грижи?

— Може да го заслужава. Заслужил го е, когато се е върнал леко мръднал след някаква мисия.

— Или пък — каза плешивият Питър — може би просто го дундуркаме, за да няма възможност да сгафи. Пет пари не давам, така че мътните го взели, не съм длъжен да се съобразявам с фантазиите на един наркоман.

Обърна й гръб и се запъти към колата — ключовете бяха у него.

— Има три видя хора — провикна се подире му Фей в тъмното: — Живи, мъртви и безучастни. Познай от кои си ти. Това е последната сензация на днешната епоха, филми, телевизия, политически метафори, модни ревюта в Ню Йорк. Ти си зомби, което не дава пет пари за нищо.

— Дааа — съгласи се той. — Има много като мен. Качвай се в колата.

Кондора се взираше в отражението си в големия екран на телевизора над камината. В онзи тъмен екран, който преливаше от призраци.

Погледна визитката на шпионката: Фей Дозиър. Има ли изобщо нещо вярно?

Тя и плешивият й партньор бяха видели стените му. Бяха снимали със светкавица.

Проблясъците изпратиха Кондора в склад насред американската пустош.

Където в едно помещение имаше вонящ на пот тепих за борба.

Където графикът го задължаваше да стреля — буум! — в озадаченото стрелбище.

Където в осеяния с плесен кабинет на горния етаж, сред празните бюра и притихналите пишещи машини стоеше мъж с неясен образ и сайгонски белези в сърцето, държеше бяла стиропорена чашка с кафе, от което се издигаше пара, и каза на двайсетинагодишния Кондор: „Научи се да изживяваш тайните си пред очите на всички, та когато лошите започнат да ровят, да няма какво да намерят.“

После плисна горещото кафе в лицето му.

В онази дъждовна нощ през 2013 година във Вашингтон, в квартирата си Кондора потръпна.

Огледа какво е скрил сред чудатостите, залепени на стената — снимки от вестници, изрязани от списания или книги. За да си напомня, беше изрязал триъгълничета в „материали с разузнавателно значение“. Други статии, залепени за тухлите в дома му, също имаха дупчици, но единствените материали, отбелязани с три точки, бяха улики, скрити пред очите на всички на тази привидно налудничава стена.

Само да знаеше какво означават тези улики:

Снимка от „Ню Йорк Таймс“ на черен безпилотен самолет „Предатър“, който лети в синьо небе с пълна луна, а надписът под снимката гласи: „Като други наши не толкова смъртоносни високотехнологични играчки безпилотните самолети стимулират желанието ни за незабавно удовлетворение.“

Изрязана от книга снимка на британски командос от спецчастите с черна качулка, който наднича от покрива на иранското посолство в Лондон по време на терористичната блокада през 1980 година.

Кулите на Световния търговски център с кълбета пушек на 11 септември.

Снимка от вестник от 2013 година на китайци с бели медицински маски, които правят тай чи насред пекинския смог, толкова гъст, че хора на три метра един от друг са почти невидими един за друг и за обектива.

Черно-бяла снимка от рецензия за филм, на която се вижда черният кожен тренчкот на главния герой във вихъра на кунгфу битка във фантастичен филм.

Публикуван във „Уошингтън Поуст“ портрет на Брус Спрингстийн, който претендираше, че „Дао на Брус“ се издига отвъд ожесточената битка между двете управляващи политически партии в Америка.

Направена от новинарска агенция снимка на тичащ човек, обхванат от оранжеви пламъци заради бензина, с който се е залял по улиците на Арабската пролет.

Вестникарски снимки на картини: унила американска бензиностанция на Едуард Хопър, портрет от друг художник на жена с разпусната по раменете черна коса и розово петно вместо лице.

Единственият лесен стимулиращ образ: снимка от вестник на реещ се кондор.

Само да можеше.

Ще го наричаме Вин, докато претопляше в микровълновата остатъците от китайското и после изяде храната с вкус на картон и на соев сос.

Занесе на втория етаж чаша вода и бръснач.

Опъна мрежа от прозрачни конци за зъби в горната част на стълбището — крехка преграда, но щеше да уплаши евентуален наемен убиец, щеше да предизвика шум, ако дойде някой.

Вин накълца с бръснач нощната си доза хапчета — предполагаше, че ниският, но правилен процент от тези вещества ще издържи изследването на урината от страна на ОНО към Вътрешна сигурност, че марихуаната ще замаскира тази простъпка в рамките на ограниченията, наложени с електрошокове и от усмирителни ризи. Глътна незаконните хапчета, изхвърли останалите прашинки в тоалетната и пусна водата, за да заличи следите с чувство за вина заради рибата на изхода на отходния канал в река Потомак.

Кондора вдигна поглед от ръба на мивката.

Замаян от хапчетата, видя в огледалото на банята отражението на лице, което някак бе станало неговото. Зърна очите си: непроницаемата белота около осеяните с белези сини орбити, в чиято сърцевина черните зеници се разширяваха още и още.

Фей беше скрила флашката в юмрука си, докато обикаляше лабиринта от кабинки, устремена към целта си в Чистилището.

Или както се наричаше официално: Ситуационен център на екип „Чадър“ към Службата на директора на държавното разузнаване, СЦ на ЕЧ към СДДР, огромна шпионска служба, заемаща четвъртия етаж на сграда „Зед“ в комплекса на СДДР във Вашингтон, окръг Колумбия, недалеч от поредицата магазини и частни гимназии на Уисконсин Авеню в Северен Джорджтаун, чиято годишна такса надхвърля цената на двугодишно обучение в държавния университет, който беше завършила Фей.

Наричаше го Чистилището.

Открай време, още докато работеше в ЦРУ.

„Сега съм в Чистилището“ — помисли си тя, докато търсеше с поглед целта си в осветената от лампите на тавана кухина без прозорци. Сини мълнии пулсираха върху стените на зелените кабинки. Сините светкавици се извиваха нагоре като стълба на Яков, само че вместо да предизвикват интелектуално любопитство у изтощени от бушуващите хормони юноши, тези мълнии блокираха враждебното лъчение на компютрите в кабинките. Чистилището бръмчеше и пращеше като лабораторията на д-р Франкенщайн. Наелектризиран озон се носеше сред смога на огромното помещение, където като в клетки бяха напъхани служителите.

На нивото на Чистилището се намираха отдели, които не фигурираха в списъка на шестнайсетте официално признати разузнавателни служби на Америка — всеобхватна Централизация на екипи, чиито задължения пресичаха всякакви бюрократични граници. На десетина бюра пишеше ПП — преходен персонал, както понякога наричат агент, анализатор или оперативен служител, на път да се качи на горно ниво на секретност. Най-често обаче това беше предпенсионна спирка за изчерпани или провалени служители, или за бунтовници, които са били прави, но не са успели да се подсигурят.

„Аз поне избегнах ПП“ — помисли си Фей.

Засега.

Скритата флашка пареше в юмрука й.

Отделът за операции на национално ниво, в който я бяха заточили, заемаше един ъгъл на етажа на Чистилището и приличаше на диорама от музея на „Смитсониън“ с пластмасови стени, заграждащи копие на полицейски детективски отдел, състоящ се от двайсет бюра за Фей и за още деветнайсет оперативни агенти, плюс „вътрешен кабинет“ с пластмасови стени за двамата началници, чието задължение е да надзирават ХНСН (хора, нуждаещи се от сигурност и надзор) като Кондора. На тях се падат и други разнообразни, но съвсем не бляскави задачи, свързани с националната сигурност и разузнаването, които агенции като ЦРУ, ФБР, СДЦР, НАС, Тайните служби, Службата за борба с наркотиците и Военното разузнаване натъпкаха след 11 септември в търбуха на звяра, наречен Вътрешна сигурност.

Фей погледна часовника на един от компютрите: в действителния свят на Вашингтон навън беше 7:22 вечерта — до девет оставаха деветдесет и осем минути.

„Ще успееш. Ако намериш Алекс, все още има шанс…“

Забеляза го в една кабинка, където сините мълнии бяха изключени.

— Имаш ли секунда? — попита Фей и стовари до слабичкия червенокос мъж, облечен с бяла риза, раирана вратовръзка и панталони в цвят каки.

— По-скоро не — отговори Алекс, докато събираше инструментите, с които беше поставил харддиск на компютъра в кабинката. — Пускат ме в играта.

— Браво на теб.

— Знаеш ли, контейнерът, в който се блъснах на заден, още се използва. Отбих се да проверя.

— Страхотно, аз съм малко…

— Нетърпелива да ми кажеш какво търсиш тук?

— Не. Мога да ти кажа само, че трябва да покрия партньора си, за да се измъкна оттук.

Подаде флашката на Алекс, нейния инструктор от курса по технически умения на ЦРУ, когото беше забелязала да обикаля етажа на Чистилището предната седмица.

— Това е видео, заснето с мобилен телефон. Бяла кола, която прави обратен завой, здрач. Фаровете размазват регистрационния номер, но като се отдалечи, може би между червените задни светлини…

На Алекс му трябваха четири минути, като през повечето време теглеше софтуер от секретната мрежа на националната сигурност и го инсталираше на новия хард диск на компютъра в кабинката.

— Номерът е от Вирджиния — оповести той, докато двамата се взираха в увеличения образ на екрана. — Аз живея във Вирджиния. Може да ми кажеш, ако и ти живееш там. Не става дума за истинското ти име или…

На екрана на компютъра се появи нов прозорец — попълнен правителствен формуляр.

— Странно — отбеляза Алекс. — Според Службата за регистрация на превозните средства номерът е на зелен джип „Чероки“, а не на бял нисан като този тук.

Фей едва се сдържа да не грабне мобилния си.

„От бялата кола знаеха, че ние… че някой… е бил там. И си тръгнаха. Ако се върнат, преди това ще се уверят, че е безопасно, следователно аз… ние… Кондора има време.“

„Той е смахнат и изчерпан агент, за когото никой враг не дава и пет пари — увери се мислено тя. — И ако наруша протокола, ако заобиколя старшия си агент Питър, преди официално да подам доклад от негово име, ако обявя тревога заради аномалията с номера на колата… Първо, с оглед на статута ми никой нищо няма да направи, всички само ще се подсигурят. Второ, сгафя ли отново, ще извадя късмет, ако се озова сред преходния персонал.“

Освен това разполагаше само с 84 минути до тогава.

На Фей й отне двайсет и три минути да изготви доклад F409 — Оценка на субект по местоживеене. Използва настолния компютър, който предпочиташе партньорът й Питър, неговите пароли за достъп, неговия стил на писане. Отбеляза ирационалните изблици на Кондора от време на време, но също и неговия бистър ум, и общата му дееспособност, номера на пробата с урината му, дори разговора им относно марихуаната, а в частта за препоръки описа „вероятната параноя“ на Кондора по отношение на бялата кола и аномалията с регистрационния й номер, а после натрака: „Партньорката ми, агент Фей Дозиър, енергично настоява за незабавно повишаване на сигурността и проверка за евентуално враждебно проследяване на субекта, каквото може да се заподозре след наблюдението и идентифицирането на подозрителното превозно средство.“ Приложи от айпада снимки на Кондора и на къщата му, видеото с бялата кола и документите от Службата за регистрация на превозните средства.

Прочете електронния доклад за последен път.

Не откри нищо, което би могло да й навлече непреодолими неприятности.

Адресира го до съответните места за събиране на данни, изпрати копие до имейла на своя агент от ОНО и на агента си от ЦРУ, а също и до легендарния шеф на екипа си от ЦРУ, който след онази ужасия се бори със зъби и нокти просто да я прехвърлят от Управлението в ОНО към Вътрешна сигурност и на етажа на Чистилището. Изпрати копие и до имейла на плешивия Питър, чудейки се дали той изобщо ще помръдне на столчето си в бара, където се беше изнизал, и ще провери телефона си, когато той му дрънне, оповестявайки получаването на доклада, уж написан лично от него. Колкото и да я скастреше заради препоръката й, случилото се щеше да си остане между тях. Освен ако не си падаше по разплатата. Ако е така, тя щеше да я връхлети наглед случайно, без негови следи. Ала двамата щяха да си знаят.

Фей се загледа в текста на светещия компютърен екран.

Увери се, че докладът й F409 е озаглавен „Кондор“.

Натисна „изпрати“.

Докладът излетя в киберпространството като куршум в мрака.

Пет минути по-късно Фей приключи смяната си, напусна Чистилището, слезе с асансьора до приземния етаж, премина през проверката за сигурност на входа и подчертано спокойно излезе през въртящата се врата сред плексигласовите стени, които отделяха комплекс „Зед“ от каменно площадче с циментови сандъчета за цветя, преграждащи достъпа на евентуални коли-бомби, и с високи лампи, които пък възпираха нощта.

Охранителните камери записаха придвижването й от сградата до колата на най-долното ниво на гаража за служители. Тя не прибягна до никакви видими мерки за избягване на наблюдението. И преспокойно напусна гаража със своя възстаричък тъмнокафяв форд.

„Четирийсет и девет минути. Разполагам с четирийсет и девет минути.“

Фей живееше в жилищен блок в периферията на квартал, пълен със сладкарници за тарталети, вериги кина и студия за йога, и известен като „Бетездоландия“. Наставката „ландия“ се появи в началото на двайсет и първи век, когато спокойното и улегнало предградие „Бетезда“, обитавано от хора от средната класа, се превърна в един от най-скъпите квартали отсам околовръстния път, защото Джорджтаун и северозападната част на окръг Колумбия се пренаселиха и не можеха да поемат всички адвокати, лобисти, корпоративни и медийни звезди, които от управлението на оцелелия след покушение президент Роналд Рейгън превръщаха разбунената след убийството на Мартин Лyтър Кинг американска столица в града на големите пари.

Следеше огледалата, докато шофираше.

Мина на червено. Направи остър ляв завой, който не беше наложителен, после още един десен, още един ляв, пое по някаква пресечка покрай зелени контейнери за смет досущ като онзи, заради който техническият гений Алекс беше потрошил много пари. Беше блъснал в него кола на Управлението, след като се беше наливал с бира в тайландски ресторант в компанията на военни от същата държава, които той обучаваше, а агентът, действащ под прикритие като негов асистент, проучваше за евентуално вербуване.

Огледалата на Фей не издадоха присъствие на жълтоок звяр на таен екип.

Охранителни камери регистрираха как колата й влиза в подземния паркинг на жилищния блок, когато й оставаха още трийсет и осем минути. Тя паркира на заден форда си на своето място на второто ниво, натисна копчето на алармата, докато крачеше към асансьора в помътената от бензинови пари светлина в бетонния хамбар за автомобили и се качи във фоайето. В малката й пощенска кутия нямаше нищо, обаче щеше да изглежда подозрително, ако не провери.

Предположението на Фей беше правилно — рецепцията беше празна. Нощният служител Абдула сигурно тайно беше влязъл в компютъра на управителя и търсеше новини за семейството си в Сомалия, приклещено като в капан между суша, глад, пирати, армия за борба с пиратите, финансирана от Обединените арабски емирства и със собствена адвокатска кантора във Вашингтон, мюсюлмански революционни фундаменталисти и дванайсет хиляди сини каски от мироопазващите войски на Африканския съюз, обучени от наети от ЦРУ служители зад граница, действащи от ограден с бодлива тел комплекс на летището в Могадишу, който сомалийците наричаха „розовата къща“.

Не забеляза никой друг във фоайето. Охранителните камери на входа, във фоайето и на задния изход я регистрираха, докато мина покрай асансьорите и се запъти към стълбището. Рутинен анализ би заключил, че тя е служителка в офис, която има нужда да се пораздвижи.

Охранителните камери покриваха само първата поредица бетонни стълби и най-горния етаж с изход към покрива. Фей изкачи два етажа с бясно разтуптяно сърце, но не от изкачването — всеки ден преди работа пробягваше десет километра по пътека в парка, после се връщаше у дома и пробягваше нагоре и надолу деветте етажа стълби.

Фей спря на бетонната площадка между четвъртия и петия етаж, където живееше. Свърза се през мобилния си телефон с компютъра си у дома, провери записите от камерата му, която беше свързала с детектори за движение, насочени към входа на апартамента й и към плъзгащата се стъклена врата на балкона на дневната в едностайния си апартамент. Нищо. На екрана на мобилния й телефон компютърната камера показваше отвътре заключената врата на апартамента й и сенчестата дневна, в която нямаше никакви натрапници.

Запъти се към апартамента си. Влезе. Навсякъде беше тихо. Полутъмно.

Погледна през затворената стъклена врата на балкона си към пурпурната нощ, осеяна със светлинките на града. Представи си в мрака сиянието на паметника на Линкълн, Белия дом и Капитолия, покрай които беше минала с колата по-рано през деня — мястото, където навремето беше успяла да избегне края.

Ключ на стената светна лампа тук и сега. Канапе, столове, ниска масичка от някаква гаражна разпродажба. Лост за набирания в горната част на вратата на спалнята й.

Часовникът показваше 8:31 — оставаха двайсет и девет минути.

Да рискува ли да си вземе душ?

Преметна черното си сако върху един стол, бързо влезе в тъмната баня, светна и събу обувките си — удобни и за тичане, и да изриташ някого. Глокът в кобура на десния й хълбок се озова зад тоалетната с дръжка към откритата душкабина. Мобилният и документите — в мивката. Разкопча си блузата.

Огледалото в банята улови отражението й. Носеше черен сутиен. Дебелият розов белег пресичаше тялото й от гръдната кост до десния хълбок. Лесно разкопча панталона — година след последната операция все още обичаше да носи широк панталон. Дрехата се свлече на пода. Засмя се, като си представи как твърди пред някой началник горе на небето, че черните бикини определено са делово облекло, подходящо за службата, и че надали ще ти попречат да изриташ някого. Събу черните си гащички, изправена пред огледалото. Черен сутиен, ръце като широки копринени ленти за завеси, плосък корем. И този белег.

Разкопча черния си сутиен. Остави го да падне.

Ето това съм аз.

Къса коса. Зелени очи, забележителни с начина, по който виждат, не по който изглеждат. Уста, забележителна само с онова, което никога не би могла да изрече. Нямам бръчки на шията, не съм като мама, още не, но и това време ще настъпи, със сигурност и… Гърди, които някои мъже намират за твърде малки, но чак впоследствие. Усети как зърната й щръкват в хладния апартамент.

Завъртя докрай кранчето на душа — пусна толкова гореща вода, колкото се осмели, и се опита в парата и влагата да се отърси от онова, което трябваше да направи, и от един възрастен мъж на име Кондор или Вин. Завъртя кранчето на душа. Ледената вода я накара да се концентрира.

Избърса се с бяла кърпа, застанала права във ваната, преметна хавлията през пръчката на душа, излезе от ваната, нахлузи панталона си, навлече блузата и закопча четирите копчета до шията си. Разкопчай горното копче.

Пъхна черните бикини и сутиена в коша.

Метна обувките си в спалнята и ги чу как изтракаха в стената и на пода.

Впери поглед към огледалото в банята.

Бъди себе си.

Малко гланц за устни нямаше да навреди.

Огледалото я наблюдаваше как плъзга гладкия връх на тубичката с гланца по устните си.

Щракна ключа на осветлението в банята и отражението се превърна в черен силует.

Взе си служебната карта и оръжието и ги прибра в чекмеджето на нощното шкафче. Плъзна го и го затвори. Докрай.

Не мисли за черната пушка с дръжка като на пистолет в дрешника си. За глока, закрепен под леглото от другата страна. За револвера трийсет и осми калибър, приготвен подръка в кухнята, нито за деветмилиметровата берета, завързана под дивана. Или за ножовете.

Трябва да го направиш с голи ръце.

Девет минути до девет часа.

Ами ако той закъснее? Какво ще ти говори това? Какво ще означава?

Ами ако не си в състояние да го направиш?

Не трябваше изобщо да й се налага да го върши.

Лявата й ръка се плъзна към рамката на вратата на спалнята, сякаш бе лост пред огледалото на някое балетно студио, докато Фей изпъна гръб, извиси се в цял ръст и зае трета балетна позиция, завършвайки движението с грациозно извита като полумесец дясна ръка над главата й, после веднага се отпусна надолу, сви колене навън и босите й пети се отлепиха от килима в спалнята за едно льо гран плие. Остана приклекнала, усети как мускулите от вътрешната страна на бедрото й се разтягат и отпускат, после се изправи с мах на ръката, а балетното движение се превърна в париране и издърпване на юмручния удар на невидим нападател, в чийто прекалено протегнат лакът се стовари дланта й.

Дигиталният часовник на нощното й шкафче показваше 8:53.

Седем минути.

Лампата в дневната хвърляше повече сянка, отколкото светлина. Оскъдно сияние струеше от бялата крушка под металния капак над готварската й печка.

Фей отключи вратата си към света.

Застана достатъчно далече, за да не пострада при евентуално нахълтване.

Стоеше в потока на индиговата нощ отвъд своите стъклени стени.

Впери поглед в отключената дървена врата. В провесената в горната част верига.

Цял живот чакаш някой да влезе през вратата ти.

Докато стоеше така, светът по часовник отстъпи назад. Застави се да диша дълбоко. Застави се да не поглежда към нито един часовник. Застави се да чака.

Почукване — едно, две, три, тихо, но категорично.

— Влез — каза.

Вратата се отвори. И ето го него, осветен в гръб от жълтеникавата светлина в коридора.

— Навреме ли идвам? — попита.

— Вече си тук — отговори Фей.

ТО (търсени особености): мъж, бял, на трийсет и няколко, метър и деветдесет, осемдесет килограма. Калифорнийски сърфист, преждевременно оредяла руса коса, красиво орлово лице, сини очи с очила, които му придаваха вид на учен, но и мускулест, елегантен.

— Затвори вратата. И заключи — постара се да прозвучи небрежно тя.

Той дори сложи верижката.

Черните му обувки като на адвокат на държавна работа не бяха лъскани най-малко от седмица. Тъмносиният му костюм подхождаше на класическата му синя риза и приятно подчертаваше червената му вратовръзка, която висеше на шията му като каишка.

Най-добрият подход към мъж, който носи вратовръзка, е да го омаеш и да се приближиш на половин ръка разстояние. Усмихни се. Хвани вратовръзката небрежно с две ръце и я вдигни от гърдите на мъжа, все едно се любуваш на…

… стисни вратовръзката, завърти се рязко и се наведи, за да я издърпаш през рамо, в същото време го изтласкай назад с ханша си и светкавично изтегли вратовръзката напред и надолу към пода. Най-вероятно той ще се преметне през гърба ти като при мятането мороте-сеоинаге в джудото, ще се стовари в краката ти и ти ще паднеш на колене върху гърдите му, повлечена от инерцията. Дори ако коленете ти не пръснат сърцето му, шокът, преживян от скелета му, световъртежът и прекъснатото дишане ще ти позволят да сграбчиш възела на вратовръзката с една ръка, докато притискаш с цялата тежест на тялото си гърлото му с юмрука си, а с другата ръка дърпаш свободния край на вратовръзката. Лицето му ще посинее и само след седемнайсет секунди той ще изпадне в безсъзнание, ако пристегнатата вратовръзка притисне подходящите кръвоносни съдове, докато го лишаваш от живителния въздух.

Друг вариант е да удариш камбаната — бързо да грабнеш и да разклатиш вратовръзката, за да го накараш рязко да се приведе, но така лесно ще пропуснеш зашеметяващото притискане на лицето с коляно. Гарота в гръб е техника, която най-вероятно няма да успее и ще те постави в положение, при което по-скоро ще пострадаш от въртеливия му ответен удар, отколкото да го усмъртиш категорично.

Въпреки това, стиснеш ли един мъж за вратовръзката, почти си постигнала целта си.

Той погледна Фей и попита:

— Как мина понеделникът ти?

— Все същото.

— Ще се престоря, че това е добре. — Проследи с поглед как тя се приближава боса към него — на девет крачки, на осем. — Да те видя — продължи той, шест крачки, пет крачки — не е просто хубаво, прекрасно е.

Фей пъхна ръце под сакото му и ги плъзна по колана му без кобур, докато се срещнаха на гърба му. Притисна лице към него. Повдигна глава към възела на вратовръзката му, към червения възел от плат, който миришеше на вълна, и го подуши — усети уханието му, топлината му, кожата му.

Ръцете, които я обгърнаха — силни, нетърпеливи.

— Някой видя ли те да идваш? — попита тя.

— Целият свят, надявам се. — И когато тя не отговори, той продължи: — Не срещнах никого, който да съзнава, че ме е забелязал.

— Каза ли на някого?

— Знам твоите условия — отвърна той.

Твоите — дискретно внушение на притежателно местоимение.

— И отговорът е… — имитира Фей водещ на телевизионна викторина.

Той се отдалечи само колкото да се гледат лице в лице.

— Ние сме нашата тайна — отговори.

И после я целуна. Тя усети изненадата му — радостта му, — когато разтвори устни и стрелна език към неговия, допусна го в устата си. Цяла вечност по-късно, когато отдалечи лицето си от неговото, ръцете продължаваха да притискат тялото му, гърдите им се издигаха и спускаха, а той погали бузата й с дясната си ръка и изрече:

— Каза, че тази вечер трябва да бъде специална?

Взираше се в нея, докато тя кимна и отговори:

— Единствена.

— Не е нужно да е единствена — възрази той. — Имаме…

Тя стисна устни:

— Ш-ш-шт.

Ръцете й се отдръпнаха от гърба му и се плъзнаха под сакото и отстрани по синята му риза.

— Трябва да разбера нещо — каза тя.

— Какво?

Пръстите й напипаха вратовръзката му, червената му вратовръзка. Обхванаха я. Погалиха я.

— Дали мога да ти имам доверие.

— Аз…

Пръстите й стиснаха вратовръзката и леко подръпнаха, за да прекъснат думите му.

— Не е заради теб, а заради мен. Трябва да разбера дали мога да си позволя да се доверя на някого.

— Какво още…

Тя сложи пръст върху устните му, за да го накара да замълчи. Плъзна пръсти към яката на ризата му. Наблюдаваше как сините му очи танцуват зад семплите рамки на очилата, които щяха да изглеждат нелепо на всяко друго лице, освен на неговото…

Точно така.

Той примигна, когато тя развърза вратовръзката му.

Дръпни я рязко от шията му!

Тя се извърна и се отдалечи от него с провиснала от ръката червена вратовръзка.

Докато вървеше към отворената врата на спалнята, където той… където двамата бяха влизали и преди… да, да и дори да, обаче сега…

Усети как го подмамва подире си. Усети изгарящия му поглед, докато тя разкопчаваше блузата си и после я остави да се смъкне, разголвайки гърба си, когато стигна в спалнята. Разкопча панталона си и го свали. Знаеше, че мъжът е съвсем близо зад нея, вперил поглед в голия й задник, като че ли той е цялото ми земно кълбо, беше й казал веднъж, плъзвайки длан по извивката му, а тя лежеше по корем, прикрила усмивката си, докато устните му притискаха плътта й там.

Лампата на нощното й шкафче блестеше.

Гола, на колене, тя стигна до черната желязна табла на леглото, чу как обувките му тупват на пода, чу ципа на панталона му, докато тя замахна с червената вратовръзка към черното желязо. Остана с гръб към него и с лице към стената, където беше закачила рамкирана артфотография в сепия — див кон, който препуска насред снежна буря. Завърза тънкия край на червената му вратовръзка около китките си с възли, които беше усвоила в курса по избягване на задържане и бягство. Пристегна със зъби последния възел.

Впримчена и неспособна да развърже възела сама, тя се обърна, а късата връзка я принуди да се изпъне по гръб гола пред него.

Той се беше съблякъл. Беше оставил очилата си някъде. И се взираше удивено в нея.

— Какво… — попита.

— Сега бъди какъвто си — каза тя. — Прави каквото искаш, не се старай да не ме ядосаш или да ме зарадваш. Забрави за мен — зарежи това, чукай ме. Вързах се, за да съм сигурна, че не мога да те направлявам или да те спра. Трябва да знам, че все още съм способна да имам доверие някому. Да се вържа сама, без да си дам шанс, без да имам избор.

Той се покатери на леглото до нея, извиси се от дясната й страна, докато тя лежеше гола, вдигнала ръце към леглото над главата си.

Целуна я, о, а тя отвърна на целувката…

… нищо в нуждата й не подсказваше, че не може да поеме онова, което би могла да получи, устремена към онова, което трябваше да узнае…

… дълбоки влажни целувки, изучаващо глозгане на устите, лицата, шията, той целува шията ми, надолу и о, да, стисни ме, не съм голяма, да, да, мъничка съм, о! Засмука зърното й, езикът му го потърка сочно, плътно, влажно, а тя беше толкова влажна, когато целувките му се насочиха надолу между гърдите й, покрай белега, но без да спират на него и без да го пренебрегват, да, докато я целуваше надолу по тялото, тя виждаше русата му коса, а той разтваряше бедрата й още по-широко…

Сякаш завъртяна от силен порив на вятъра, Фей усети и видя как той я придърпва до ръба на леглото, как я изпъва, обръща я, за да изправи тялото й и краката й да увиснат от леглото, а самият той коленичи между тях и о, о, да, устата му, езикът му, а после и ръцете му по тялото й, течен огън, който гали гърдите й, сърцето й ще се пръсне, а ръцете му не спират, не…

Чуваше писъка си, гърлен животински вик отново и отново…

И после той се качи на леглото.

Притисна я.

Обърна я.

Бутна вързаните й китки и тя легна по корем на леглото.

Излегна се от дясната й страна: притисна се към нея, започна да я целува, да, вкуси ни, вдигна левия й крак над своя, преди да спусне ръка, придърпа крака й по-високо, за да проникне в нея, обхвана задника й с длани и го придърпа толкова силно, толкова надълбоко към себе си…

С лявата си ръка запуши устата й.

За да не вика.

Завързана за леглото, аз съм глупачка, не мога да нанеса удар, дълбоко в мен е, придърпва ме още по-близо, ръцете му притискат хълбоците ми до неговите, не мога да се съпротивлявам…

— Обичам те — каза той.

Светът й се завъртя. Усети натиска на ръката върху устата си, извита като при идеалното обезоръжаване на постови, притискаше я откъм гърба й, за да не може да отмести поглед, а другата му ръка придърпваше хълбоците й към неговото тяло, за да не може да се освободи, да използва краката си, ох…

Не можеше да отмести поглед от сините му очи.

— Обичам те. Не можеш да ми отговориш, макар да искаш или да мислиш, че трябва. Дори да се страхуваш, не знаеш какво да кажеш. Защото ми се довери да ти отнема това право. Довери ми се да направя онова, което се опасявам, че би отхвърлила. Обаче нищичко не можеш да отхвърлиш, защото никой не чува писъците ти. Каквото и да ти се иска да кажеш, не си готова. Твърде скоро е. Твърде много е. Моментът е твърде неподходящ. Затова, след като сваля ръка от устата ти, няма да има какво да кажеш. Аз ще го кажа, когато поискам, когато изригне от мен, защото всецяло съм отдаден на любовта си към теб. Ти обаче не можеш да ми кажеш дали ме обичаш, или не. Не сега. Някой ден и това ще стане, а и вече знаеш, че можеш да имаш доверие на някого — на мен, защото те обичам, обичам те!

Едната ръка запушваше устата й, другата придърпваше буйните тласъци на бедрата й към неговите — сигурно беше усетил кулминацията й отново и отново, когато се провикваше Обичам те, сякаш изричаше мантра, все по-бързо и по-бързо, докато той кресна отвъд всички думи, а тя нададе вик в дланта му, запушила устата й и заглушила звуците на душата й.

Край, лудостта отшумяваше, мускулите се отпускаха, краката й натежаваха върху него, лявата му ръка бе обхванала дясната й буза, а палецът му потъркваше подутите й устни.

Трябваше да го инструктира как да развърже ръцете й.

Това ги разсмя, а смехът беше всичко, даде им шанс да се прегърнат, да се плъзнат в леглото, тя да легне върху гърдите му, да положи глава върху гърдите му, където ако се вслушаше внимателно, щеше да чуе всеки удар на сърцето му.

Той я целуна по главата и долови кокосовото ухание на шампоана й.

Прегърнаха се небрежно. Прегръщаха се цяла вечност.

Името му е Крис Харви.

— Не се тревожи — каза й. — Любовта не е смъртоносна.

— Разбира се, че е — отвърна Фей.

— Сега, сега! — крещяха привиденията на Кондора, когато той се събуди на следващата сутрин.

Изтърколи се от леглото.

Дръпна белите пердета на прозореца.

Зазоряване във Вашингтон. Превозните средства, които минаваха покрай къщата му, все още бяха с включени фарове. Сянка на чайка се стрелна по огряната от сутрешното слънце стена на отсрещната къща. Кучето на съседите залая по някого, поел на сутрешния си крос. Чу се автомобилен клаксон.

На Вин му се стори, че е чул призива на сигнална тръба на три пресечки от къщата си, в оградените с червен тухлен зид казарми на морските пехотинци, заемащи няколко пресечки. Пехотинците провеждаха там публични паради в петъчните вечери през лятото. Оркестри свиреха вдъхновяващи патриотични песни с много духови инструменти и барабани. Редици храбри и умни мъже и жени с елегантни бели шапки, жълто-кафяви ризи и светлосини панталони маршируваха в ритъма, задаван от политическите вещици, които дрънчаха с лъжици по евтиния държавен казан, врящ върху кладата на времето. Онова, което вещиците виждаха и отпиваха от въпросната смес, определяше дали увитите в националното знаме ковчези да бъдат изпратени у дома в Бийвър Кросинг, Небраска и Трут или в Консекуенсиз, Ню Мексико и Шелби, Монтана.

Нямаше бяла кола, която да дебне пред хладното стъкло на прозореца на спалнята.

След като не ги виждаш, значи имат големи майстори на наблюдението.

Вторник сутрин беше прекрасен за Фей, докато пресичаше площада на път за Комплекс „Зед“. Не знаеше, че точно в този момент Кондора предлагаше сърцето си в „Старбъкс“, обаче знаеше, че самата тя ще разтърси из основи етажа на Чистилището и…

Към нея площада прекосяваше набит чернокос мъж със слънчев загар.

— Какво търсиш тук? — попита Фей.

И двамата знаеха, че само охранителните камери на „Зед“ я възпират да го прегърне.

— Радвам се да те видя, Фей — каза Сами. И й се усмихна бащински. — Не искам да те задържам, за да не закъснееш.

— Не се тревожи. Ще кажа, че съм тичала по-дълго от обикновено.

— А така ли беше?

— Не. — Простима лъжа чрез премълчаване. Тази сутрин изобщо не беше тичала.

— Може да им кажеш, че сме се срещнали случайно. Съвсем естествено е, а и ти получи разрешение.

— Махам се от Чистилището ли? Връщам се на активна служба?

— Има различни видове разрешение — поясни той.

— Значи не си тук заради мен?

— Де да бях. — Той огледа утринния площад. Искаше да види кой е там. И кой не е. — Помниш ли ТРВ?

— Тренировките в реално време?

— Необходим риск дори преди Бостън. Произволен ден. Сигнал за тревога. Хукваш към мястото от някой игрови сценарий, който цели да провери как би могъл да се справиш дори по-добре. До обяд всеки свободен ловец на глави от Източното крайбрежие, който си струва, ще бъде в сградата, където живееш. Обаче една истинска бомба избухва под масата в съответната конферентна зала и лошите типове се радват на страхотен ден. — Сами въздъхна. — Е, аз поне се натъкнах на една от най-чаровните си колежки. Пък и стабилна.

— Ако не бяха камерите, щях да те поваля на земята — усмихна се Фей.

— ВП — ухили се широко Сами. — Винаги подсигурен.

„Рискувай“ — помисли си тя, докато вървяха към службата. На мъжа до себе си каза:

— От доста отдавна работиш тук.

— Човек никога не би допуснал по времето, когато бях дете в Бейрут.

— Слухове, легенди, шушукания — ти обаче знаеш.

Сами спря пред охраняемата врата в стената от черно стъкло, на която се виждаше неговото отражение и това на по-млада жена с къса коса, панталони и удобни обувки.

— Само три вида хора са податливи на ласкателство: мъжете, жените…

— И децата — довърши Фей. — Не искам да разговарям с дете. Носят се слухове за агент, който оплел конците на забранена територия и предизвикал нападение с безпилотен самолет над самия себе си.

— Ние сме шпиони, Фей. Едно от нещата, които правим, е да пускаме слухове.

— Хайде, Сами. Питам те.

— Каквото и да си чула — отговори нейният приятел и бивш началник, — ако се случи нещо такова, ако такъв човек… Никога няма да има анонимна звезда в негова памет на стената пред Лангли. Такива като него са за Конгресен почетен медал. Или са напълно откачени — додаде той и с усмивка завърши: — И мъртви.

Глътката пролетен въздух, която вдъхна Сами, му се стори съвсем естествена. Позволи си да докосне ръката й. Като между наставник и протеже. Меко и чувствително докосване. Невинно.

Взря се в зелените й очи.

— Има ли причина да питаш?

— Не знам дали има — отвърна Фей. — Ако усетя нещо, карам направо.

— Никога не съм се съмнявал — увери я Сами, докато й придържаше вратата, за да влезе.

Както направи онзи ден преди осем месеца, когато не я приковаха към позорния стълб в звукоизолираната плексигласова заседателна зала, подобна на аквариум, пред Комисията по разузнаването на Сената. Онази сутрин, когато Сами отмести поглед от двамата сенатори, седнали срещу него на масата, от заместник-директорите и на ЦРУ, и на СДДР, погледна към мястото на Фей и й каза:

— Бихте ли излезли, моля?

После се изправи и задържа вратата, докато тя излизаше.

Сякаш се нуждаеше от специални грижи и внимание.

Сами обичаше изтънчените жестове.

Тя излезе от онзи аквариум в търбуха на лишения от прозорци служебен комплекс на Сенатската комисия по разузнаването. Вероятно между мястото, където стоеше тя пред аквариума, и входа на Комисията имаше десетина кабинки и други служебни помещения. Отговарящите за кламерите служители в ЦРУ сигурно бяха повече от този контролен орган на Конгреса, натоварен да се грижи за военновременната разузнавателна общност на Америка.

Фей погледна назад към аквариума. Сами и четирима непознати с делови костюми решават какво да ми направят, какво да правят с мен.

Отмести поглед наляво и го видя да стои до бара с бяла стиропорена чашка в ръка.

И преди го бе виждала — един от петимата сенатски служители на срещата онази сутрин със Сами, директорите на двете шпионски агенции и по един сенатор от всяка политическа партия. И тя. За ПОВЕРИТЕЛНИЯ брифинг относно Париж.

След това го изпратиха навън заедно с другите служители на Сената, а Фей и Сами останаха, докато кворумът от двама сенатори бе запознат със СТРОГО СЕКРЕТНАТА версия на американските шпиони относно кръвопролитието на le rue de cobblestones.

Et moi, помисли си Фей.

Погледна към служителя на Сената. Най-обикновен тип, висок, рус, със сив костюм. На нейната възраст.

Майната му, майната им на лекарите, имам нужда от кафе.

Той не се отдръпна, когато тя сложи банкнота от един долар в стиропорената чашка до каната с кафе и си наля. Дори се приближи още повече и — майната им на благонадеждните детектори за метал на Комисията — тя видя скритото му оръжие, както и факта, че в неговата чаша има само вода.

Докато пиеше претопленото старо кафе, тя се оказа принудена да признае, че мъжът ухае приятно. От нерви бе обляна в пот и се надяваше парфюмът, който често ползваше, да замаскира този факт с люляковото си ухание. Той кимна с очилатата си глава на двамата сенатори и на директорите на разузнавателните агенции в аквариума.

— Е, за какво си говорихте вътре, след като аз излязох? — попита той.

— Сериозно?

— Знам, че си от ЦРУ, затова трябваше да кажа нещо, което да те шокира и да предизвика действителна реакция — отвърна той. — Защото ако не можем да разговаряме за онова, което действително се случва, трябва да бъбрим за несъществени неща — да те поканя някъде, да обсъждаме безопасни теми, например от кой лагер са били родителите ти: на „Ролинг Стоунс“ или на „Бийтълс“.

— За такива работи ли бъбриш?

— Надявах се да бъбрим заедно, но да-а-а. Какво друго мога да ти кажа?

— Сваляш ли ме?

— Ако опитам, сигурно ще ми счупиш ръката на шест места.

— Вероятно само на две.

— Благодаря за въздържаността. — Той сви рамене с разперени ръце и се усмихна със сините си очи. — Макар да не те свалям per se, все повече ми се иска.

— Per sel

— Извинявай, понякога се изразявам така, когато съм нервен.

— Аз карам ли те да се чувстваш нервен?

— От мига, в който те зърнах.

— Това би трябвало да е хубаво.

— Заради начина, по който застана… по който стоиш. Ти си тук. Пристъпваш напред и поемаш удара. Лоялно. Каквото и да става. — Махна с ръка в жълтокафеникавия ръкав на костюма. — Направо ми отвинти главата.

— И реши да ме вербуваш.

— Идеята не е лоша. Играеш ли Алтимът?

— Моля?

— Алтимът фризби. Като футбол, но с гумени дискове. Маниашки спорт.

— Значи си маниак? И смяташ, че и аз съм?

— Не съм пристрастен — аз съм държавен служител, когото редовно проверяват за наркотици. Миналото си е минало, макар и да не е забравено. Играта е лесна: хвърляш, улавяш, бягаш. Никакъв контакт.

— Правила — рече тя.

— Кодекс на честта — отговори той.

— Звучи ми като хоби за колежани.

Той кимна към аквариума, където сенаторите се бяха смръщили, за да покажат, че са сериозни.

— Прекарвам по цели дни на този хълм, гонейки напред-назад онова, което те подхвърлят във въздуха, така че хвърлянето и улавянето на нещо действително, докато си тичам на така наречения чист въздух… Е, доста е приятно. А и вече отдавна не съм колежанин.

— Колко отдавна? — Не поглеждай към аквариума!

Той се засмя. Просто… го направи. Засмя се. Открито и силно.

— Понякога този въпрос подлежи на обсъждане. Трябва да дойдеш.

— Моля?

— Към седем часа утре вечер, освен ако не ни връхлети някоя скапана септемврийска буря. До мола, на тревната площ до източното крило на Националната галерия.

— Каниш ме да играя?

— Искам да ти дам шанс.

— Страшно си любезен. — Тя изгълта горчивото кафе. Хвърли бялата чашка в кошчето, не можеше повече да се преструва, че не обръща внимание на случващото се в аквариума.

— Аз съм Крис — представи се той. — Крис Харви.

Тя се отдалечи. Тъкмо когато той се обади:

— Може ли да попитам как се казваш?

Фей не се обърна. Гледаше аквариума, клопката на утрешните й дни.

„Клопката и на настоящето ми“ — помисли си тя през онзи вторник седем месеца по-късно, когато Кондора apres случката в „Старбъкс“ се връщаше на работа по пустите тротоари, а тя вървеше към натъпканото с кабинки и сини мълнии ниво на Чистилището и към кошарата от голи стени на ОПНН.

— Къде е Питър? — попита тя половин дузината свои колеги мъже и жени.

— Партньора си ли изгуби? — попита Харис с подигравателен поглед, който лъжеше и издаваше, че той знае повече, отколкото казва.

Не си струва да хабиш куршум за него. Фей зае един свободен настолен компютър и провери в онлайн списъка с дежурствата на агентите. Намръщи се. Забеляза един от двамата началници във вътрешния кабинет на ОНО.

Подаде глава вътре и попита:

— Защо партньорът ми е разпределен в администрацията тази сутрин?

Втората командваща станцията, която настояваше да я наричат Пам, провери в компютъра на бюрото си и сви рамене.

— Сигурно е станала грешка при обработването на данните.

— Заради мен ли е? — попита Фей.

— Защо, нещо нередно ли си направила?

Фей отвърна на Пам също с вдигане на рамене и каза:

— Неее. Познаваш ме, шефке.

Докато се отдалечаваше, чу шефката Пам да казва:

— Не, не те познавам.

Не, Фей не беше възнамерявала да ходи на онази игра на „Алтимът Фризби“ вечерта, след като Сами беше направил чудо, беше спасил задниците на всички пред Сенатската надзорна комисия и се беше споразумял за някои неща, в резултат на което тя се оказа изпратена в OHO на Вътрешна сигурност в комплекса „Зед“, но на следващия ден не можа, просто не можа да остане в новия си апартамент в Бетезда, загледана към есенните листа на метрополиса на политиката, с който отново се налагаше да свикне.

Излезе късно да потича, както правеше често, но онази вечер тя и раничката й се отърваха от всякакъв надзор, а Фей тича само до спирката на метрото в Бетезда, където се качи на влак, прехвърли се на Синята линия, забеляза играчите на фризби на моравата до мола, приближи се и видя как той я гледа (и не успява да хване), докато тя измъкваше нещо изпод спортното си горнище и го прибираше в раничката, която завърза за едно дърво с велосипедна ключалка.

— Тя е с нас! — провикна се той.

Обаче никак не я щадеше, когато играчите се разместиха и двамата се озоваха в противникови отбори. Тя беше в добра форма след операцията в резултат на лицевите опори, на коремните преси и тичането, но той изобщо не се поколеба да играе срещу нея с безпощадна твърдост.

Фей застана до него, докато той си поемаше въздух, и попита:

— Е, това ли правят хората?

— Кои хора? — задъхано я попита.

— Хората на нашата възраст. Нормалните хора.

— Никой не е нормален — отвърна той. — Знаеш го.

Някой се провикна: „Давай!“ И те хукнаха напред-назад по зелената трева под нощното небе на Вашингтон. Белият като слонова кост купол на Капитолия се извисяваше на няколко пресечки от едната страна на игрището, а на около четиристотин метра от другата страна на моравата се издигаше Вашингтонският монумент, увенчан с примигващи червени светлинки.

Фей си беше приготвила легенда, шофьорска книжка от Охайо, но никой не й зададе вездесъщия за Вашингтон въпрос: С какво се занимавате?

„Те са си откопчили това време от наложената им реалност“ — помисли си тя.

Въпреки това стигна до извода, че мнозина от играчите са служители в Конгреса, че един красив тип с къдрава коса е работил за телекомуникационен гигант, една жена е келнерка, която очаква новини от юридическия си колеж, други две жени са младши съдружници в огромна правна кантора във Вашингтон, където ще се върнат, за да работят до среднощ.

След последната игра непознати откараха Фей до избрания бар за бургери и бира, където го наблюдава как ловко я откъсва от компанията, докато накрая се озова до нея на третата им бира в далечния край на бара с джубокс, където никой не ги чуваше.

— Чудесна маневра — каза му. На Крис. Крис Харви.

— Адски се старая — отговори той.

— Доникъде няма да стигнеш.

— Освен там, докъдето вече сме стигнали — сви рамене той. — Значи мога да ти сервирам най-лошото.

А то се оказа следното: баща му една нощ, докато Сами бил в детската градина, баща му влязъл в мъглата на Сан Франциско и повече не се върнал, докато друго семейство не изпратило на гимназиста Крис, на неговата сестра и на майка им некролога на техния съпруг и баща. И Сами нарушил правилата на юридическия факултет относно количеството външна работа, която може да поема, като разнася преди зазоряване продуктите на една пекарна, следвайки в Станфорд. Което си било катастрофа, от която не бивало да бяга, няколко „глупави“ инцидента по време на лятната му работа на Калифорнийската магистрала, която му помогнала да си набави липсващите средства за Браун, няколко прояви на „недодялано“ поведение с жените. Което се изразявало в това да нахлуе в апартамент броени секунди преди полицията и да изхвърли в тоалетната запасите на приятеля си от ЛСД, след като отмъстителното му бивше гадже излъгало и го изпортило на ченгетата като дилър, разговаряйки по мобилния си телефон пред очите на Крис.

— А, да, освен това останах девствен до двайсет и първата си година — сподели той с Фей. И сви рамене: — Исках да го направя както трябва.

— Какво стана с нея?

— По-хубави неща. — Той пресуши последната си бира, така се беше зарекъл. — А що се отнася до останалото, сигурно вече си ме проверила.

— И ти би направил така, ако колега има дълг към теб.

— На теб със сигурност не ти трябва адвокат.

— Така е, не ми трябва. — Тя стана от високото столче и преметна през рамо раничката си, натежала от пистолета в кобур, който не беше пъхнала отново под спортното си горнище.

— Казвам се Фей Дозиър — представи се.

— Наистина ли?

Остави го с усмивката му, когато излезе сама в нощта.

Фей работи сама цяла сутрин във вторник след нощта на запознанството си с Кондора — относително казано „сутрин“, като се има предвид, че агентите на ОНО работеха на шеметни смени, а нейната започваше в десет сутринта. Тя написа пламенен доклад относно това защо Имиграционната служба следва да приеме съседите на млад мъж, прекарал три години като преводач на американските войници в Афганистан без нито едно предателство, с няколко героични прояви, а единственото му желание беше да се ожени за съседката си и да бъде свободен в Канзас.

В 1:23 следобед тя провери онлайн графика на дежурствата.

Питър все още беше разпределен в администрацията.

Обаче сега контактът е него беше НП/НН — непозволен, ненужен.

Както изискваха разпоредбите, той изпращаше потвърждение за статуса си на всеки два часа.

Един от по-милите и по-нови агенти на ОНО, проницателно бивше ченге от Бруклин, който се казваше Дейвид, рече:

— Дано административното му назначение да не се окаже Вътрешният отдел, който го е изтеглил заради пиянство.

— Ние не се обаждаме на Вътрешния отдел — отвърна Фей, докато двамата се взираха в компютърния екран. — Звъним на Службата за професионална отговорност.

— А! Така ли го наричаме?

— Аз съм шпионка — заяви тя на Дейвид. — Не съм доносничка.

Първия понеделник след онази игра на фризби Крис Харви се прибра у дома след работа в апартамента си под наем на Ю Стрийт — квартал, който стана tres chick по времето на Обама, след като беше tres noir по времето на Джими Картър, — и завари Казвам се Фей Дозиър в своята дневна.

— Влязох с взлом — каза тя, преди той да успее да каже нещо. — Можех да претърся жилището ти, но не го направих, няма да го направя. Няма да ти кажа нищо повече от една лъжа. Очаквам същото и от теб.

Септември охлади тази седмица. Тя носеше грозни джинси. Оръфан стар пуловер и зелено найлоново пилотско яке без никакви кръпки, което си беше купила в Кандахар. Разкопча кобура от кръста си, натежал с новия й глок, и го остави върху купчината романи на евтината му холна масичка.

— Това върви с мен — поясни.

Свали вълнения си пуловер.

Фей носеше най-грозния, най-непривлекателен бял спортен сутиен.

През онази нощ белегът й все още се гърчеше розов и гневен.

— И това също съм аз. Можех изобщо да не ти кажа за него, но е голям, вижда се, огромен е, и няма значение, че съм напълно здрава — прецаках всичко и всичко ме прецака.

Тя се взираше в сините му очи, които не се отместиха.

Устните му не промълвиха нищо.

— Мога да изляза от тази врата — каза Фей. — Без никакви съжаления. Без последици. Без сълзи. Просто ще си тръгна. А мога и да остана и да видим какво ще стане.

Той прекоси стаята и се приближи към нея. Обхвана лицето й с длани.

— Остани — каза й. — Така и така си проникнала с взлом.

„Никога няма да го забравя“ — мислеше си Фей в 5:28 вечерта, след като Крис обхвана с длани устата й и после… Примигна, за да проясни погледа си, взря се в монитора на компютъра си върху бюрото и прегледа всички задължителни ежедневни доклади на полевите агенти от Акции/Сигнали за тревога на страницата „Америка средностатистически“.

— А/С прилича на опашка в полицейски участък от хората, арестувани предната нощ — гласеше описанието на Дейвид, бившия детектив от бруклинската полиция.

— Само дето е дигитално, онлайн и непрекъснато — отговори Фей.

В 5:29 онзи петък Фей прочете секретния доклад на А/С от Лос Анджелис за това как секретен доклад от Лос Анджелис за изгладнели тюленчета, изтласквани на брега на Южна Калифорния пет пъти по-често от обичайното, издържали токсикологичния анализ, свързан с терористи, и поради това РНЗ — Рейтингът за ниво на заплаха — на този Събитиен синдром паднал от 6 на 1 от възможните 100 нива от базата данни.

— Дозиър! — провикна се заместник-началник Ралф от входа на подобната си на кутийка в кутийката диорама, каквото представляваше работното помещение на ОНО. — Ела тук! Дейвид… — повика той бившето бруклинско ченге. — Харис — кресна началникът на подлия задник. — Ти също.

Фей изпревари другите агенти на събирането при шефа им Ралф.

— Преди деветнайсет минути — каза шефът — нашият човек Питър пропусна да се регистрира за рутинно потвърждение на статуса. Свръзката му в административния отдел му даде петнайсет минути аванс и прояви добрата воля да ми се обади, преди да качи информацията в системата. Всички знаем, че понякога Питър… Плешивата му глава е доста немарлива за някои неща.

Харис понечи да подхвърли остроумна забележка относно пиенето, обаче бившето ченге Дейвид го сръга да си мълчи.

— Да върви по дяволите Питър и неговият звезден статут в А/С — отсече шефът. — Обадих му се. Веднага бях прехвърлен на гласова поща. Според джипиеса на телефона му… — насочи погледа си към Фей шефът — той се намира на хълма Капитолия на адреса на субекта, когото двамата сте проверили вчера.

— Кондора — прошепна Фей. „Тръгнал си е от работа преди половин час. Сигурно към къщи.“

— Майната му! — изруга шефът. — Искам да разбера защо Питър е продължил да следи случая, но точно това узнах преди малко, когато влязох в системата. Той е там, проверява цялата система, а ние трябва да… — Шефът погледна към най-близкия дигитален часовник на стената пред кабинета си. — Трябва да го покрием и да му спечели време, преди спецекипът да отиде там. И понеже съм поръчал веднага да докарат кола отпред, на практика ние вече сме се заели със случая, преди рутинната проверка да отиде. Нашият екип сам си оправя кашите. Ей!

Фей беше излязла от кабинета на шефа си още преди той да разпореди на Дейвид и на Харис да тръгнат с нея.

Те я настигнаха в асансьора, който ги смъкна до приземния етаж, преди бързо да подминат група колеги от други отдели, струпали се на дружеска раздумка, за да решат къде да вечерят.

Сами стоеше в края на тази група ловци на глави.

Видя Фей да излиза от асансьора и понечи да се усмихне…

Видя изражението й.

Забеляза, че и тя го е видяла.

Зърна стиснатия й юмрук до токата на колана й — нажежено!

Сами проследи с поглед как нейното трио от стрелци излиза навън до очакващ ги седан, който направо крещеше „шпиони“, и каза на колегите си:

— Да отидем на най-близкото място. И хора — добави той пред разнополовата група, която попиваше всяка негова дума, — предлагам още да не поръчваме бири.

— Нали уж учението свърши! — каза един от ловците на глави, който усещаше натиска от страна на колегите си заради грешката да се противопостави на гуруто още докато думите излизаха от устата му.

— Никога не се знае — каза Сами.

В 5:33 седанът на Вътрешна сигурност и ОНО се откъсна от тротоара — караше Фей, бившето ченге Дейвид беше на предната седалка, а Харис си слагаше колана на задната седалка.

— Час пик е! — провикна се Харис. — Не можем да минем по Рок Крийк Паркуей!

Дейвид пъхна мобилния си телефон в държана, сложи го на микрофонна връзка с централата и пусна джипиеса.

В 5:41 минаха на червено по Кънектикът Авеню и Небраска и профучаха покрай последната прекрасна независима книжарница в Америка.

Гласът на шефа им по телефона:

— Екип, предупреждавам ви, че секретният протокол се активира автоматично, когато системата изпрати евентуален сигнал за тревога от координатите на местоназначението ви и координатите на Кондора. Най-близкият постоянен екип е предизвестен по протокол. Изпратена е група, която би трябвало да стигне на мястото преди вас.

— Заповядайте им да бъдат подкрепление! — обади се Фей. — Никакви действия, преди аз… преди да пристигнем ние.

— Разбрано, но… не съм сигурен, че имам пълномощията за това.

Фей натисна копчето за червената лампа и за сирената. Дейвид извади магнитната въртяща се лампа и я постави върху тавана на колата.

— Какво става, мамка му? — провикна се Харис от задната седалка, докато се носеха, съпътствани от крясъците на сирената, през уличното движение, което се точеше през Вашингтон към Капитолия.

— Не знам! — извика в отговор тя. — Оглеждате се за бяла кола с матирани стъкла!

Часът пик във Вашингтон поглъща скоростните реакции. По което и да е друго време с червената лампа и сирената щяха да стигнат за единайсет минути от последното телефонно обаждане до Единайсета улица в Североизточен Вашингтон. Отне им седемнайсет минути, макар Фей да поемаше всевъзможни рискове, а Харис да пищеше:

— Внимавай! Внимавай!

Колата им рязко спря пред тюркоазената врата в шест и една минута следобед, Фей изключи сирената четири пресечки по-рано, но червената им сигнална лампа отмерваше ритъма по огрените от вечерното слънце градски къщи.

— Харис — задната пресечка, сива дървена ограда. Застани там, където можеш да прикриваш, не допускай никой — ама никой освен мен и Дейвид да премине! Тичай, даваме ти трийсет секунди!

Досаден кучешки лай — откъм заградения вътрешен двор на съседната къща!

Мръсно дребно лаещо кутре!

С извадени пистолети, Дейвид също, трябваше да сме тук отдавна, ама скапанячки като мен не дават и пет пари, стискаше с две ръце дръжката на глока — нямаше цивилни граждани за щастие. Прикова с очи тюркоазената врата, белите пердета на прозорците и на двата етажа бяха дръпнати.

— Джаф! Джаф! Джаф!

Не на тротоара — Дейвид се премества към онзи стълб, без да откъсва очи от прозорците, знае…

— На място! — провиква се бившето бруклинско ченге.

Фей се завъртя рязко…

Мъж, бял, към трийсетте, пистолет, има пистолет, черен автоматичен, насочен към мен!

— Аз съм от Вътрешна сигурност! — провиква се непознатият със сини джинси и синьо найлоново яке. — Жълтият надпис на гърба на якето ми! А ти си Фей. Агент Дозиър. Тук съм по протокол!

Тя го оглежда над дулото на пистолета. Вижда как оръжието му се прицелва в лицето й.

— Джаф! Джаф!

Протоколът е висок и слаб. Има раздърпана рижа брада катинарче, косата му е късо подстригана — зле под държан вид на сърфист.

Той се завърта. Насочва оръжието си към тюркоазената врата.

Дръж го на мушка.

„Защо?“- мисли си Фей, обаче се вслушва в инстинкта си.

— Това е мястото, нали? — пита протоколът. — Партньорът ми разполага кризисния екип в пресечката, да блокират и подсигурят.

Прави пауза, вслушва се: безжична слушалка.

— Нашите двама са се свързали — оповестява Протоколът.

Гласът на Дейвид в качения на колана телефон с пуснат микрофон потвърждава.

Фей завърта глока си към къщата на Кондора.

— Ти или аз? — пита Протоколът.

Фей проследи позициите си за стрелба по тюркоазената порта.

Американски шпионин с прерязано гърло е разпнат и прикован с твоите ножове към твоята камина.

Тъмни сълзи се стичат от празните очни ямки. Пресни. Скорошни. Бягай!

В другия край на града в комплекс „Зед“ Фей Дозиър прегледа Акции/Сигнали за тревога. Научи какъв е Рейтингът за ниво на заплаха на бедстващите тюлени, изхвърлени на брега на Южна Калифорния.

В сумрака пред една вашингтонска къща с тюркоазена врата мърлявото бяло куче на съседката пролая още веднъж победоносно, наперено се навря под „нейната“ веранда, а човекът, дръзнал да припари в близост до територията й, беше принуден да офейка зад вратата на своето укритие в съседство.

Фей се облегна на бялата стена срещу тухлената камина, пред която Питър, плешивият Питър, нейният партньор… да, негодник наистина, обаче все пак неин партньор… висеше разпнат с кухненски ножове, с прерязано гърло, за да не може да говори, с очи, откраднати от погледа му.

Вината е моя. Доколко вината е моя!

Отвън се носеше несекващият лай на съседското куче:

— Джаф! Джаф! Джаф!

Облегни се на стената. Няма да паднеш. Просто се облегни на стената. Дишай.

Сведе очи към часовника си: 6:42. Навън още беше светло.

Лампите на необозначените полицейски коли изстрелваха червени залпове към къщата.

— Джаф!

Бели светкавици. Някой от въоръжените, струпали се на мястото, снимаше с мобилния си телефон убития, прикован към камината с кухненски ножове, мамка му!

Един от нас.

Инстинктът подсказваше на Фей да не се взира в ужаса, преобразил лицето й, а да се съсредоточи над шушукащата си групичка от трима мъже и една жена, облечени с костюми, шити сякаш от един и същи шивач. Измежду движещите се хора Фей се стараеше да не откъсва поглед от четиримата началници, които си въобразяваха, че имат властта да решават съдбата й.

— Джаф! Джаф!

Сами.

Влезе през тюркоазената врата с трима мъже и две жени, до един с цивилни дрехи като неговите всекидневни панталони и кафеникаво непромокаемо яке. Докато минаваше покрай нея, той погледна загрижено Фей, приклекнала до стената, и се приближи към групичката началници.

— Джаф! Джаф!

— Да или не? — попита Сами.

Черният шеф, който играеше в колежанския отбор по баскетбол, го изгледа ядосано:

— Моля?

— Това е решението, което трябва да вземете сега — поясни Сами. — Да или не? Да, аз и хората ми вземаме местопрестъплението под нашата шапка и отговаряме за всичко, или не… Не.

Устните с издъвкано червило на единствената жена в групата се извиха като ятаган, когато тя попита:

— Знаете ли с кого разговаряте?

— Да. Вие сте заместник-директорът на ЦРУ, присъстващ на тази премиера, защото съзнава, че случилото е в ущърб на Управлението… Като стана дума… Харлан!

Фей беше работила с дългурестия мъж, кадър на Сами, който отговори:

— Аха?

— Носиш ли си заглушителя? — попита Сами, без да откъсва очи от квартета началници.

— Разбира се — отговори Харлан.

— Застреляй скапаното лаещо куче.

Харлан пристъпи към вратата — едната му ръка изведнъж се беше напълнила със стомана, а другата бръкна в джоба на сакото му.

— Моля! — възкликнаха в хор четиримата началници.

— Остави, Харлан — каза Сами. — Те са прави, аз не командвам парада. Ако не са достатъчно умни, за да неутрализират куче, което привлича вниманието на хората, сами са си виновни. Е, знам кои сте вие — каза на шефовете, вперили гневни погледи в него. — Вие сте началникът на убития от ОНО към Вътрешна сигурност. Съжалявам, разбирам какво е да изгубиш един от своите. До вас е специален агент Бечтъл от ФБР — радвам се да те видя отново, Рич. С вас не сме се виждали, заместник-директор Мартинес, но се говори, че вие май знаете как да се оправите с бъркотията в СДДР. На въпроса: ще ми поверите ли разследването, или не? Добрата новина е, че разполагам тук, в центъра на събитията, с деветнайсет от най-добрите ловци на глави на света и по една случайност са подготвени точно за подобни гадости. Съдейки по това, което виждам тук и сега, вие вече сте изостанали с азбучните правила.

Заместник-директор Мартинес от Службата на директора на държавното разузнаване, която беше чувала легенди за Сами, го попита:

— Какви азбучни правила?

— Първо, намеса — отговори Сами. — Операцията не е наша, затова всяко действие от наша страна е част от нечия чужда поредица от причини и следствия. Погледнете техните действия: наш човек е прикован към стената в дома на наш важен отстранен ветеран, който никой не знае къде се намира. Каквото и да е нашето действие, то трябва да се откъсне от тяхната верига, за да има полза от него, така че трябва да е нещо голямо, бързо и мощно до краен предел. Второ — продължи, — отзвук. Какъв ще бъде отзвукът от случилото се, как ще контролираме всеки и всичко, така че да няма повече ненужни поражения. Но онова, което ви тревожи най-силно — каза Сами, — е параванът. Как ще прикрием случилото се, за да не пострада националната сигурност на САЩ и да не пострадаме самите ние. Да ви кажа ли откъде да започнете? — попита. — Разкарайте половината от тези хора. Има един училищен паркинг недалеч, където могат отново да се съберат…

Руса агентка от неговите хора се провикна и съобщи името и адреса на училището.

— Разкарайте повечето хора, преди тълпата отпред да набъбне още — нареди Сами. — И повикайте линейка.

Заместник-директорът на СДДР Мартинес каза:

— Той е…

— Мъртъв — завърши Сами. — Да проявим уважение и да го свалим от камината.

— Криминалистите още не са пристигнали.

— Ако са на път, отпратете ги. Ние не сме ченгета. Освен ако Рич не твърди подобно нещо за ФБР, но наистина ли някой от вас смята, че тази история ще стигне до адвокати и правила за събиране на веществени доказателства за публично дело?

Заместник-директор Мартинес примигна.

Нареди да повикат линейка. Нареди „всички неангажирани пряко“ да напуснат.

— Чакайте — погледна Сами към Фей. — Кой беше с теб, когато го намери?

— Аз — обади се Дейвид, бившето ченге от Бруклин.

Негодникът Харис се примоли, вдигнал двете си ръце:

— Аз просто пътувах с тяхната кола.

— Сега от вас се очаква КПР.

— Какво? — попита Харис.

— Когато пристигне линейката — обясни Сами, — ще увият нашето момче, а вие ще придружите носилката чак до линейката, надвесени от двете страни на нашия ранен и много показно ще му направите сърдечен масаж и обдишване.

Бившето ченге Дейвид предложи услугите си:

— Аз ще стискам обдишвателя.

Никой — нито Фей, нито Харис, нито бившето бруклинско ченге Дейвид, нито някой от четиримата директори на национални агенции — не възрази на Сами, който каза:

— Всички освен моя екип и Фей да се изтеглят. Останете навън. Загрижени сте. Разстроени. Откликнали сте на най-обикновен сигнал за тревога от страна на пенсиониран ветеран, на… бивш служител на ФБР — така ще обясним значките, оръжията и прекалено многото червени лампи. Какво беше работното име на нашия човек?

Един от костюмарите изръмжа нещо, докато дърпаше ножа от лявата ръка на мъртвия Питър. Тялото на плешивия мъж натежа към пода.

Бледият му бивш шеф в ОНО към Вътрешна сигурност рече:

— Пронизаният с ножовете агент е… беше…

— Не той — прекъсна го Сами. — Какво беше работното име на Кондора?

— Вин — извиси глас Фей. Намръщи се и попита Сами: — Познаваше ли го?

— Вин — съобщи Сами на агентите в къщата на убийството. — Всеки, който гледа телевизия знае, че всеки служител със значка се отзовава на повикване за „ранен полицай“. Затова сте се събрали толкова много хора и сте разбили вратата. Намерили сте нашия човек Вин, нашия колега, вашия приятел, проснат на пода. Нито дума за ножове. Сърдечен удар. Все още е бил жив. После изнасят Вин на носилка на път за спешното. Възрастен мъж, сърдечен удар — обикновена новина. Бъдете като камерите на мобилните телефони отвън, наблюдавайте как правят сърдечен масаж на един възрастен мъж, когото карат към линейката, ослушвайте се за опасно изтичане на поверителни сведения и за слухове сред зяпачите, проследете ги внимателно, но категорично. Нека се чуе, че полицията търси доброволци — които ще бъдем ние, — за да пазят нещата на Вин, защото вратата му е разбита.

Без да изчакат потвърждението на официалните си шефове, агентите от службите за сигурност и от разузнаването изпълниха нарежданията на Сами.

Бившият морски пехотинец, който още като тийнейджър се беше закалил по бъкащите от снайперисти улици на Бейрут, се обърна към четиримата си американски сънародници, до един с по-висок чин от него, и попита:

— Е?

Четиримата шефове се замислиха над легендата.

Знаеха, че това е краят на телефонните разговори.

Знаеха, че са заложени главите им.

Знаеха как да прехвърлят топката на някой друг.

Кимнаха на Мартинес от СДДР, която беше като чадър над останалите.

— Зелена светлина — каза на Сами.

— Пълни правомощия. — Сами не зададе въпрос, но погледът му изискваше потвърждение.

— Да — потвърди Мартинес.

За две минути Сами се постара всички на местопрестъплението да имат телефонния номер на команден център, който беше организирал, но не беше активирал в комплекс „Зед“, преди да хукне насам с натоварени със свои хора автомобили.

— Мои двучленни екипи вече работят над маршрута за бягство оттук — каза той. — Карат в кръг и постепенно се отдалечават от къщата. Имат вчерашните снимки, направени с айпад по време на домашното посещение, имат всички данни за Кондора.

Беше изпратил екипи на Юниън Стейшън, за да покрият релсите, входа към метрото, заведенията за хранене и горните паркинги, откъдето заминаваха автобусите за Балтимор, Ню Йорк, Бостън. Постара се да снабди охраната на местните летища със снимки на Кондора на мобилните им телефони и по екраните на компютрите. Направи така, че снимките на Кондора да получат приоритетно разпознаване със специален софтуер в мрежата от компютри, свързани с федералните, щатските и местните охранителни камери.

— Оградете периметър от пет пресечки, за да не попадаме на зяпачите тук — нареди Сами. — Привлечете вашингтонските ченгета да помагат на ФБР, размахвайте значки, описвайте Кондора, вижте дали тази вечер някой няма да попадне на свидетел, но да сме сигурни, че е видял Кондора сега, а не преди. Ако намерите такъв свидетел, потвърдете със снимки. Изпратете наши хора в приютите за бездомни — заповяда той на един от своите кадри, който координираше нарежданията му. — Един вътре, втори за подкрепление отвън. Останете през нощта. Навън ще бъде студено. Ще вали. Той няма да се крие под мостовете, защото знае, че ченгетата обикалят с прожектори — постарайте се наистина да го правят. Проверете болници, музеи, всичко, което е било отворено, след като Кондора си е тръгнал от работа. Връщайте се тук през четири часа. Агентите, които официално се обръщат към охраната по места, да използват легенда, свързана със социалните служби, нещо за изгубил се турист с Алцхаймер — казвайте, че не искаме да създаваме излишна паника по новините, ако се окаже, че става дума за обикновен старец, който се е отклонил от посещение при внуците си и си е потърсил мадама.

— Ниво на сериозност? — попита Харлан.

Всички в стаята притаиха дъх.

— Един от нашите е заклан — каза Сами. — Няма да губим повече хора. Няма да допуснем лошите да се измъкнат. Намирате, покривате, викате екип и се оттегляте. Обаче нямаме нищо категорично, че Кондора е убиец, макар че несъмнено е луд. Той представлява изключителен интерес за нас. Искаме го. Искаме да говорим с него. Обаче не допускайте да се измъкне.

Сами посочи една жена от своя екип:

— На път за насам прегледах доклада за вчерашното посещение, написан от жертвата ни. Бяла кола, откраднат регистрационен номер. Обикаляйте с униформени полицаи от съответната юрисдикция — покрайнините на Вирджиния. Кротко разследване, но преслушайте всички, свързани с този регистрационен номер, относно бяла кола, разберете какви са в действителност. Ако не научите нищо, усмихнете се, благодарете, обяснете, че е само рутинна проверка, и се оттеглете. Но въпреки това искам пълни поведенчески и географски профили на тези хора, пълни проследяващи екипи.

Сами определи трима агенти, които да останат в къщата, четвърти — бивше ченге от отдел „Убийства“ от Балтимор, — за „ръководител на чистачите, които да оближат мястото“ и да приберат в пликчета всички веществени доказателства, не само кървавите ножове, извадени от дланите на разпнатото тяло на Питър.

Приближи се до Фей, която се беше облегнала на стената, и попита:

— Как си?

— Не е бил той — каза тя. — Луд е, но е по-умен от това.

— Като имам предвид досието му, може да е и двете.

— Какво досие?

— Важно е какво знаеш сега. Ще го обсъдим в управлението на твоята служба. Под карантина си. В апартамента ти вече има екип в засада.

„И претърсващ екип „катерички“ — помисли си тя. Знаеше, че няма да намерят нищо, което да й навреди. — Там няма нищо за Крис.“

— Искам да съм на улицата — каза Фей.

— След като те разпитам — отговори той.

— Познаваш ли Кондора? — попита тя.

— Онова, което не знаеш, няма да ти навреди — каза й той. — Искам да си свободна, твърда и категорична, след като ми кажеш, каквото можеш.

— Освен моите двама души, които изпрати на инсценировката в линейката, имаше и двама здравеняци от Вътрешна сигурност, които нахлуха в къщата заедно с мен. Този с буйното русо катинарче и другият…

— Те могат ли да ми кажат нещо за Кондора?

— Не виждам причина.

— Тогава да вървят на улицата. Всеки с оръжие трябва да го търси.

— Имаш предвид всеки със значка.

— Ще поговорим, когато се върна в командния център на спецекипа.

Сами се отдалечи, минавайки покрай екипа на линейката, който качваше накълцаното тяло върху висока до кръста носилка на колелца.

Харлан се приближи до Фей и тя успя да му подаде ключовете за колата още преди да й бе протегнал ръка. Фей изчака заедно с Харлан в окървавената дневна, преди екипът на линейката, бруклинското ченге Дейвид и задникът Харис да коленичат край носилката и да разиграят фарса със сърдечния масаж на трупа, а после да отпрашат с надулата сирената си линейка.

Фей остави Сами, загледан в налудничавия колаж на стената на Кондора. Чу го как прошепна:

— Какво се опитваш да кажеш?

Крещи, някой крещи! Мокра кръв по…

Самият аз крещя, осъзна Кондора.

Стреснато скочи, увит с мокри найлонови чували и якета. С шапка на главата. Легнал на цимента в гробището в сивата светлина на фалшивото утро. С юмруци, напъхани в жълти гумени ръкавици.

Всяка става, всеки мускул, всичко го болеше. Няма да оцелея след още една вечер на открито.

Светлината на утрото окъпа надгробните плочи в гробището. Той усети мириса на мокра трева.

Ти си тук, където ще свършиш. Остани.

В платнената ти пазарска чанта е ножичката от дрогерията.

Ето ги и китките ти.

Точно тук и точно сега се освободи от оковите на онези, които и да са те.

Кондора стоеше с привиденията си насред градината от надгробни камъни в град на мраморни съновидения, където толкова много същества желаеха да го видят мъртъв, замлъкнал или роб на онова, което според тях е разумно. Вятърът извиваше дърветата, небето беше синьо, а той не можеше да отлети.

Единственият начин да не бъдеш лъжа е да се бориш да си истина.

Няма да избереш загубата, по дяволите.

Привиденията наблюдаваха как Вин дояжда китайската си храна, как предпочита да бъде здрав, а не излекуван.

С ножичката отряза трите чифта стелки за обувки, но само два бяха по мярка на черните му обувки, подобни на маратонки. Почувства се по-висок, не по-неуравновесен.

С камъчета от дзен градината счупи тъмните стъкла на очилата ала Рой Орбисън. Кондора залепи прозрачно найлоново фолио, изопна го над отворите в рамките. Софтуерът за разпознаване на следи за слънчеви очила или за празни рамки, използвани за маскировка. Камерите регистрираха „стъклата“, които той си направи, като истински, а и Кондора можеше да вижда през тях — трудно наистина. Големите черни рамки заемаха почти цялото му лице, променяха профила му.

Кондора остана с термобельото си под синята риза и черните джинси, но пъхна синия шлифер в чувал за смет. Имаха снимки на шлифера от посещението на онази Фей и на убития мъж в понеделник, преди два дни. На заснетия вчера материал от охранителните камери на административната сграда на Конгресната библиотека щяха да видят сивото му спортно сако. Пусна и спортното сако в чувала за смет. Претърсващите екипи вече бяха описали съдържанието на дрешниците му. Две липсващи сака/ връхни дрехи увеличаваха ТО — онова, за което трябваше да се оглеждат.

Кондора привърза към тялото си бебешкото кенгуру. Натъпка черното си кожено яке на мястото на бебето върху корема си. Скри всичко под червеното си изкуствено яке.

Наблюдателно око сигурно щеше да забележи, че якето всъщност не прикрива прекалено много изпити бири и изядени хамбургери от заведенията за бързо хранене, но софтуерът за лицево разпознаване на охранителните камери из целия град щеше да регистрира пълен мъж, по-скоро 0, отколкото 1, и щеше да изпрати сигнал „няма съвпадение“.

Нахлупи бейзболната шапка: аматьорско, но всякаква погрешна информация беше от помощ.

В джобовете на якето му подрънкваха шишенцата с грим, докато той подреждаше павилиона. Шишенцата с хапчетата издуваха джобовете на ризата му. Всичко, което не беше в кенгуруто или в джобовете му, замина в торбата за смет, която Кондора захвърли зад едно дърво. Ръцете ти трябва да са свободни.

Закрачи по павираните пътеки на това гробище в сърцето на града. Намери заключената административна сграда. В прозорците се оглеждаше империята на мъртвите. На отражението се появи и непознат, след като Кондора намаза лицето и ръцете си с фон дьо тен. Придаде на кожата си отвратителен кален цвят.

— Не беше нужно да ме дрогираш — каза Фей на Сами.

Седяха един срещу друг на масата на сиви сгъваеми метални столове в звукоизолирана стъклена кабина на огромния складов етаж в комплекс „Зед“.

Сами седеше там с къдравата си черна коса, навити ръкави на измачканата си бяла риза и обикновени панталони в цвят каки.

Сви рамене и Фей си го представи като бейрутски бизнесмен на средна възраст, в какъвто би могъл да се превърне, ако не бяха пикапите, пълни с милиция, които бяха нахлули в слънчевия му ливански квартал, когато е бил деветгодишен, и бяха раздали автомати „Калашников“ на нетърпеливо протегналите ръце момчета, скупчили се край тях.

— След като говорихме снощи — осведоми я той, — ти цели шест часа тича по улиците. Късно след полунощ обезумя, отказа да се довериш на екипите в апартамента му и в службата му. Тогава разбрах, че адреналинът ти бушува. Трябваше да те прочистя от собствения ти дим — и мисловно, и физически.

— Значи си застанал до леглото ми и си ме накарал да взема сънотворно.

— След това отидох на своето легло и също взех хапче.

— Само такова ли беше хапчето, Сами? — попита Фей. — Приспивателно?

— Не си падам по хапчета за изнасилване.

— Обаче си голям професионалист. Отклоняваш вниманието ми с този ужас, за да не задам очевидния въпрос.

— Кой е очевидният въпрос?

— За серума на истината.

Сами наклони глава:

— Е, спипа ме, Фей. Такъв съм си аз, не спазвам правилата. Явно ти също. И точно затова си ми нужна. Хайде, стига де: серум на истината? Ти сериозно ли? Ако хапчето е било нещо повече — продължи, — наречи го проверка на доверието. Дадох ти хапче. Казах ти, че е от огромно значение за мисията да го изпиеш. Ти получи шанс за крайно необходим отдих, защото ми се довери, а аз пък отново се уверих, че ще направиш нужното за изпълнение на мисията.

— Не сънувах. Длъжна бях да се справя с всичко, което ми се случи.

— Страната на сънищата не е наша територия, Фей. Ние живеем в света на „трябва“.

— Какво трябва да направя сега, шефе?

— Знам всичко за случващото се, но нищо за случващото се в действителност.

Сами погледна ръчния си часовник — черен метален хронометър със светещи циферблати, които сияеха зеленикави в тъмното.

— Наближава шест часът в сряда — съобщи й. — И имаме нов проблем. Обадиха се от седмия етаж на Лангли. Вдигнала се е шумотевица.

— Шумотевица ли?

— Клюки, телефонни обаждания, уебтрафик, странни предупреждения, шушукане по коридорите, може би някой репортер от онова, което е останало от традиционните медии, не знам откъде… но има шумотевица. Придържаме се към историята, че бивш агент на ФБР на име Вин е получил сърдечен удар снощи, че лежи в критично състояние в болница, която не разкриваме, и се извиняваме за объркването. Така че вече сме залепени за тази версия. Ако повярват на някое опровержение и то се превърне в мен в Мрежата, ще изглеждаме като проклети лъжци, които прикриват нещо, и фактите вбесяващо ще изгубят всякакво значение.

— Не разбирам.

— Естествено, никой от нас не разбира защо партньорът ти се е върнал в апартамента на Кондора, където са го убили. Има есемес от неговия телефон, включен към системата на ОНО, за някакъв допълнителен доклад към онзи, който твърдиш, че си пуснала от негово име.

— Това не е бил Питър. На него не му пукаше.

— Обаче е факт. И е влязъл в администрацията, не във вашия отдел. — Сами поклати глава. — О, Кондоре.

— Ти го познаваш — каза Фей.

Фей остави чернокосия Сами, който държеше живота й в ръце, да изпълни очите й.

Остави светещата секундна стрелка да опише кръг по циферблата на часовника му.

Остави го да изпълни мълчанието в стъклената им кабина с онова, което се осмели да изрече.

— Никога не сме разговаряли по този начин.

— Трябва да знам, ако ще помагам на нас, на теб.

— Доверие, нали? — усмихна се той. — Навремето не вярвах на никого повече, отколкото на Кондора.

— Бил ти е партньор. Или твой надзорник.

— Нещо повече. Беше… легенда в легендата.

Сами изрече името на човека.

— Чакай, аз… — каза Фей.

— Под това име — поясни Сами — той беше човекът от ЦРУ, който разпространи новината в дните на истината, справедливостта и триумфа на американския начин на живот след „Уотъргейт“.

— Той е бил човекът, който…

— Отиде в „Ню Йорк Таймс“. Не са ми известни истинските подробности. На вестника също. Нещо за хероин. Нещо за операции в Близкия изток. Или за лъжите на ЦРУ относно причината да нападнем богата на петрол държава. Нещо за група хора, убити някъде, докато са действали под прикритие.

— Статията във вестника описваше само основните факти. Използваха цивилното име на Кондора.

— Обаче никой не даваше и пет пари! Всичко потъна в потопа от истории как Управлението използва мафията за екзекуции, как претърсва незаконно граждани, как провежда тайни опити с ЛСД, как сваля правителства. Кондорът се превърна във второстепенен играч, не го повикаха да свидетелства на изслушванията пред сенатската комисия „Чърч“, нито беше споменат в окончателния им доклад. Човек би си помислил, че каквато и да е истината за Кондора, явно става дума за нещо голямо, но щом достатъчно хора отдясно си замълчат, действителността потъва в официалната версия. Или поне така стана, преди интернет да улесни съществуването на алтернативните реалности.

Фей поклати глава:

— Управлението никога не забравя. Може би са решили да не дават Кондора под съд, задето е нарушил законите и клетвите за пазене на служебна тайна, но сигурно са го…

Видя го.

И прошепна:

— Мили боже!

— Точно като Фил Ейджий, който издаде книга и развали прикритието на стотина от нашите, всички по нашите престъпни улици познаваха Кондора с това цивилно име, знаеха, че той е в списъка с врагове на ЦРУ. Врагът на моя враг…

— Всичко е било тайна операция, за да го внедрят там навън!

— Не — отговори Сами, — проклетата операция, която се е объркала и го е предизвикала, тя е била истинска. Не знам каква е. Започнал е първата си работа като току-що завършил колежанин на точното място в точното време. След Оценката на действията се опитал да остане на страната на ангелите. Управлението отново го наело. Имал идеалното прикритие — проверим враг на ЦРУ. Никой не знае всичко, което е направил. Най-малко две държавни контраразузнавателни операции, едната според мен е свързана с Китай. Свързал се с американски изселници, наемни мошеници в Европа, набелязали съветски агенти и терористи, които се опитвали да привлекат антивоенно настроените военнослужещи и противниците на военната повинност. Животът не е Холивуд, не се свежда до терористични или управляващи света мегаломански организации с щабквартири в хромирани небостъргачи и пенсионни планове, но според мен през 70-те години той се е движел сред групировки с марксистки уклон. Типове от „Червените бригади“. Японската червена армия. И неонацисти като Националния фронт, за който ми разказа една нощ на лондонските докове. Може би дори с някои момчета от ИРА, спомена и нещо за Париж. Още отрано насочи вниманието си към наркокартелите — те са политически по-важни от много държави. Той беше идеалната мухоловка. Те идваха при него. Истината се превърна в негово прикритие.

— Но той е Вин от…

— Откакто излезе от тайната лудница на ЦРУ в Мейн.

Намръщеното лице на Фей зададе въпроса й.

— Не, наистина беше луд. Или поне полудя. Явно още си е луд. Онази мълва за безпилотния самолет — каза й Сами. — Операцията беше една от най-мащабните, които той измисли след единайсети септември. Точно в това го биваше най-много — в откачените идеи. Така че изводът е следният: да, затъна в лайната, използва един от първите айпади, за да предизвика нападение с безпилотен самолет над самия себе си. Някакъв имитатор на „Ал Кайда“ решил, че Кондора е онзи, който бил наистина — внедрен човек на ЦРУ. Лошите се юрнали да го изтезават или да го убият, той не успял да се измъкне и да се евакуира, не можел и да се скрие, затова изчакал да го накачулят и тогава… Безпилотният самолет избил лошите и им доказал, че грешат — ЦРУ изпратило самолета, за да убие Кондора, следователно той би трябвало да е враг на Управлението, така че операцията, която измислил, му спасила живота.

— А самият той защо не загинал?

— Самоубийството е трудно, когато си обучен да убиваш другия.

Сами се приведе над масата и гравитацията му придърпа Фей по-наблизо.

„Шептим си в звукоизолирана стъклена кабина — помисли си тя. — И кой знае защо това не изглежда налудничаво.“

— В онази част на света — каза Сами — злото никога не идва само. Вали ли, все ще са порои. И много вода се стича в канавките по парковете, затова онези градове имат огромни шахти към канализацията за отходните води. На седмия етаж се чудят дали е планирал да се окаже точно над такъв изход към канализацията, или първо е насочил безпилотния самолет, а после изведнъж е забелязал отвора на шахтата и е променил решението си да стане камикадзе.

— Според теб кое от двете?

— Няма значение — отвърна Сами. — Каквото и да е решил, направил го е. Представи си само: колкото и да му е било трудно да предизвика нападението на безпилотния самолет, той взривил целия си свят, останал в онзи канал сред праха, само с ивичка слънчева светлина, слушайки как спасителите работят и се опитват да открият оцелели… а после попаднал в капан тук, без да може да се разкрещи, защото така ще разкрие истината за себе си… В моите очи това му дава пълното право никога да не стъпи в затвора, мамка му. Спуска се нощта, а той не може да се изрови и да изпълзи навън, затова пропада по-надълбоко в аварийните канали, в градските канавки. Смятаме, че е бил долу около четиринайсет часа. Видял е слънчева светлина през друга аварийна шахта и изпълзял навън с плъховете. Наложило се да посплаши някаква жена, за да й вземе мобилния, да се обади на спешната линия и да се скрие някъде, както е вир-вода и вони на лайна.

Сами се загледа през стъклената стена.

Впи поглед във Фей.

— Когато си го взехме обратно, беше пострадал, но поправимо. Разбира се, официално остана мъртъв. Дори му направиха операция на лицето — отстраниха вредата от нападението на самолета: промениха го от какво е било на какво би могло да бъде. И бездруго беше остарял и външността му се беше променила. Тогава го познавах най-добре. По онова време частните предприемачи бяха на мода — Блакуотър, десетки други, които познаваш, и десетки, за които не си чувала. Все още един от четирима американски шпиони е такъв, обаче влиянието ми намалява. Кондора ме изпрати във външна операция. Ако нямаш доверие на хората, които ръководят нещата, или в начина, по който ще се развият събитията, пъхни вътре играч, на когото можеш да разчиташ. Направих каквото направих, струваше каквото струваше, сега не е важно. Когато се измъкнах от всичко това — когато си подредих главата и се върнах при Чичо Сам, — Кондора беше официално луд. Дори не ми съобщиха, че състоянието му се е подобрило — каза Сами.

— А може и да не е — отбеляза Фей. — Какво става?

— И аз това искам да разбера.

— Ти си шефът.

— Нима? — усмихна се Сами. — Ами шумотевицата? Ами историята, която постоянно пренаписваме със свои средства? Ами седмия етаж на Лангли или Западното крило на Белия дом? Ами мошениците, които търсят новина, достойна за телевизията? Ами нашите хора, преследващи беглец, когото мислят за толкова опитен убиец, колкото са самите те?

— Те ще стрелят първи.

— На тяхно място ти щеше да направиш същото — каза Сами и я погледна. — Ти си последният човек, бил в контакт с Кондора, на когото мога да имам доверие.

— Искаш да го намеря.

— О, той ще се намери. Забрави за глобално разпространените ТО, пуснали сме по следите му страхотни ловци на глави. Не е чак толкова добър, не може да издържи толкова дълго. Обаче преди да стане това, преди да го спипат или да го прострелят — и в двата случая извън моя контрол, — искам той да намери теб.

Фей примигна.

— Защо мислиш, че той ме търси?

— Колкото и предполагаемо луд да е, няма начин… да не го прави… имам предвид, да не те търси. Обаче ако те открие… Ти си и последният му официално известен контакт. Ако се опитва да избяга от канавката, за него ти си човекът, който може и да знае път за бягство. А пътят съм аз.

— Нямам представа какво да направя.

— Тръгвай да обикаляш улиците. Слушай инстинкта си, който ти подсказва да се наведеш, когато към теб лети куршум.

— Но там има хиляди празни улици.

— Да — съгласи се Сами, без да му мигне окото. — Не можем да ти дадем екип. Ако го забележи, ще се усети и ще изчезне: или пак ще има кървава баня, или ще се скрие. И после кофти шансове — и за мен, и за всички нас. — Той се облегна на стола си. — Имаш ми номера и аз имам твоя. Не искам да съм човекът, който ще се обади да съобщи, че Кондора е заловен.

— Бил ти е приятел. Харесваш го. Имал си му доверие. Искаш го жив, нали?

— Искам да разбера нещо, и искам всичко да мине както трябва.

Фей се изправи.

— Ами Питър? Сигурно ти се иска да обърнеш живота му с хастара навън.

— Най-печалното нещо около смъртта му е, че не е оставил след себе си нищо, което си струва да узнаем. Ако ме питаш, той просто е бил неподходящият човек на неподходящото място в нечий неподходящ момент.

— Ами Кондора?

— Дааа.

Тя сложи длан върху бравата на стъклената врата. Погледна към него:

— Е, няма ли азбучни правила за сбогуване?

— Опичай си ума. — Сами сви рамене и додаде: — Ако не: Опасност да умреш.

Тя прекоси склада на комплекс „Зед“, пълен с портативни работни места, станции за преглед на данни и сгъваеми маси пред огромни стоманени кутии, пълни с хардуер, и онази светеща звукоизолирана стъклена кабина.

Помисли си: „Отвъд Умопомрачението.“

Беше с дрехите, които беше облякла след душа от сака за спешни случаи, който държеше в бюрото си. Тъмен панталон, сива блуза, приемливо делово сако, което да скрива глока 40-ти калибър на колана и в което да носи официалните си документи и значката, Фей се запъти към съблекалнята и шкафчето си, преровено от „катериците“, които бяха проявили професионалното уважение да го оставят разхвърляно, за да не я оскърбят с преструвката, че не са били там. Тя знаеше какво са намерили. Освен ако някой не беше подхвърлил вътре нещо, а в такъв случай, ако не знаеше, щеше да има по-голям шанс да издържи тест с полиграф или разпит с медикаменти за изтръгване на признания, каквито използваха жреците на разпитите.

Като например онова, което са ми дали снощи.

Не беше проблем, знаеше го. Не криеше нищо важно за мисията.

Засега.

Обаче ако ме принудят да им дам Крис…

Има неща, за които не обичаме да мислим.

Закачи торбичката с два пълнителя отляво на колана си под сакото. Матовият й автоматичен нож имаше скоба за колан от едната страна на дръжката и се озова на гърба й — щеше да й бъде удобно, ако седне на стол.

Би било разумно да извади внимателно съдържанието на модерната велурена раничка, подобна на дамска чанта, да подреди всичко по рафтовете на шкафчето си и според някаква система, с което спретнато да намекне, че възнамерява да се върне, да даде благонадежден знак на профайлърите и на „катеричките“, които можеха да отворят шкафчето й, след като тръгне.

Тя обаче изсипа раничката си в шкафчето, сложи вътре само несесера с нужните й за мисията тоалетни принадлежности, грабна късия си черен шлифер, с който беше, когато разговаря с Кондора, и шумно затвори вратичката.

Написан на ръка надпис над бивака от преносими сандъци за съхранение и доставка гласеше „Отпускане на екипировка“. Двама охранители от спецчастите с провесени през рамо автомати М-4 крачеха край Дядо Коледа с бронежилетка върху бялата риза и вратовръзка, седнал зад голяма маса, на която биха се сместили дори присъстващи на църковно мероприятие.

Фей потвърди самоличността си на портативния скенер за ретина на Дядо Коледа, разкри нивото си на секретност, като въведе самоличността и оперативната си кодова дума на лаптопа върху масата, и договори нужното й от нещата, с които Дядо Коледа й съобщи, че разполага и може да й отпусне.

Без да му мигне окото й даде две кредитни карти с измислено женско име.

Парите в брой не бяха проблем — 2500 долара в банкноти от по двайсет и петдесет, две по десет и две по пет.

Фей разкопча блузата си.

Санта впери поглед в списъка, който му бяха натракали на айпада.

— На война ли отиваш, детектив? — попита.

— Знам какво правя — излъга тя.

Преди да изчезне в каньоните между заключените складови сандъци, Дядо Коледа й даде съвета, който всеки съвестен домакин на шпионски принадлежности дава на тайните си агенти:

— Вземай разписки.

Фей остави блузата си върху масата и остана по черния си сутиен.

Дядо Коледа й донесе зарядно за мобилния телефон и резервна батерия, невзрачно светлосиньо изкуствено яке, с един номер по-голямо от нейния, и бронежилетка.

— Три килограма — осведоми я той, докато тя я навличаше. Фей си помисли, че платът на жилетката, който се подаваше над деколтето на блузата й, може да мине за модерна фланелка. — Няма пластини, но върши работа за повечето бойни пистолети. Не съм получавал оплаквания.

— Ако някой е имал оплакване, надали е можел да го изложи.

Той се съгласи със свиване на рамене. Върна се в каньона сред сандъците с оборудване, за да й донесе нужното. После й помогна да подреди тежките предмети в раничката си.

— Имаш късмет, че разполагаме с тези — сви рамене Дядо Коледа. — Падам си малко сантиментален.

— Доволна клиентка съм — излъга Фей и се запъти към асансьорите.

Знаеше, че е безполезно да се отбива в дамската тоалетна. Да плъзне ръце по тялото си. С помощта на сгъваемото ножче да надникне зад значката си. Да провери дали подметките на черните й, подобни на маратонки обувки миришат на прясно лепило. Не беше нужно Сами или шефовете й от ОНО, Вътрешна сигурност или ЦРУ Да й поставят проследяващо устройство. Те, а сигурно и Целият свят мечтаеха за джипиеса в мобилния й телефон.

Не е важно, че знаят къде си, ако не могат да те стигнат там.

Асансьорът я отведе в главното фоайе.

Нашият свят я очакваше зад стъклените стени.

Фей мина през въртящата се врата, прекоси площада и от тротоара махна на такси.

Той вероятно се придвижва пеша, затова и аз трябва да направя същото.

Едно такси спря, тя се качи, каза на шофьора къде иска да отиде, не го разпозна като някой от хората на Сами… но той и бездруго би изпратил непознато за нея лице.

В крайна сметка, не би следвало Фей да има екип под прикритие.

Раничката тежеше на седалката до нея.

Намалява бързината и издръжливостта. Дано да си струва да нося толкова тежко.

— Час пик — съобщи шофьорът, чернокож мъж с акцент… откъде? Нигерия? — Все е час пик, където трябва да отидеш, за да получиш каквото ти трябва.

— Да. — Тя се извърна и той виждаше лицето й обърнато към тротоарите, покрай които прелитаха. Край на разговора. Очите й следяха страничното му огледало.

Маршрутът, който той избра, ги отведе до края на Уисконсин Авеню и трудния ляв завой по Масачузетс Авеню покрай оградата на Националната обсерватория и на официалната резиденция на вицепрезидента.

Под дома на вицепрезидента Масачузетс Авеню се нарича неофициално Ембаси Роу — там е тухлената постройка на британската мисия с вдигналата победоносно ръка статуя на Уинстън Чърчил отпред, бразилската, черна стъклена кутия с размерите на замък, която е изглеждала ултрамодерна, преди Фей да се роди, сивите каменни мисии на европейските сили, Ислямският център, завзет от радикалните мюсюлмани ханафити през 1977 г. и държан в кървав плен заедно с Бней Брит и администрацията на окръг Колумбия.

Няколко пресечки по-нататък таксито й се вля в уличното движение по Шеридан Съркъл, където по време на честването на двестагодишнината на Америка в годината преди обсадата на ханафитите екип за „мокри поръчки“, в който имаше и агент на ЦРУ от Уотърлу, Айова, взриви дистанционно автомобил в часа пик, за да убие бивш чилийски дипломат, само че уби и една американка и рани съпруга й като част от операция „Кондор“ — тайното шпионско сътрудничество между шест дясно ориентирани южноамерикански държави.

Фей поиска таксито да я остави на ъгъла на Трета улица и Пенсилвания Авеню. Капитолият чакаше зад гърба й, службата на Кондора в Конгресната библиотека се извисяваше през една пресечка от лявата й страна. Пенсилвания Авеню тръгваше от територията на Конгреса с уличките с кафенета, барове и ресторанти, „Старбъкс“ и една двуетажна тухлена сграда с врата откъм улицата, където бяха офисите на три различни групировки, до едно звучащи много общественополезно, но неиздаващи нищичко относно истинската им дейност.

Това е бил твоят район, Кондоре.

Фей се поправи: все още е твоят район.

„Виж ме“ — пожела си тя, докато стоеше там, край нея прелитаха последните автомобили от часа пик, а групите служители на Конгреса, запътили се нанякъде след работа, вече оредяваха.

Освен „Старбъкс“, чиято вътрешност тя огледа набързо, големите витрини, мястото за социални контакти, което се появяваше най-често на сметките от кредитната карта на Кондора, я очакваше по-надолу близо до Четвърта улица.

„Тюн Ин“. Закусвалня за бира и бургери с плоска фасада беше хлътнала като шахта в стената от уютни и изискващи риза и вратовръзка ресторанти и барове на улицата.

Фей направи само две крачки в заведението и вече знаеше защо Кондора идва тук.

На третата крачка забеляза Пуласки, седнал на бара от лявата й страна, докато тя вървеше към сепаретата в дъното, преди тоалетните и кухнята. Пуласки беше типичен агент от спецоперациите, с буйна брада, която би могла да стане повод да го отзоват от този екип в засада и да го изпратят на улиците на Кабул само след нищожна промяна на облеклото му, което се състоеше от мръсни сини джинси и изцапана платнена канадка, под която Фей не се съмняваше, че има два пистолета в раменни кобури. Той не вдигаше поглед от бутилката си бира „Мюлер“.

През три столчета от Пуласки седеше Джорджа, бивше ченге от Алабама, облечена като пияна неудачница, която не откъсваше поглед от наполовина пълната чаша бяло вино пред себе си, а ръцете й бяха положени леко върху издраскания бар до мобилния й телефон.

Сами не би отзовал хрътките от стандартната операция само защото е изпратил Фей на солова акция по улиците. Освен ловците на глави със сигурност имаше екипи под прикритие в къщата на Кондора, на работното му място и на — примерно — петте места, които най-често е посещавал, Фей се зачуди кого ли не е забелязала в „Старбъкс“, но може пък този екип да фигурираше в оперативния план като външен екип за наблюдение, може би някъде наблизо имаше паркиран микробус, откъдето наблюдаващите агенти следяха входа на „Старбъкс“, а и още някаква част от територията на търсения субект.

Фей мина покрай колегите си, но никой с нищо не издаде, че се познават.

Знаеше, че един от двамата щеше да изпрати есемес в Контролния център, че тя е на мястото. Като че ли шефовете вече не знаеха от джипиеса на телефона й.

— Сепаре ли искаш, скъпа? — попита силната, но попрегърбена шейсетинагодишна сервитьорка с ръждивочервена коса и с лице, което на млади години сигурно е карало всички пикапи в невзрачното градче някъде в Мериленд, откъдето беше тя, да забавят ход. — Където пожелаеш.

Точно това е търсел Кондора, помисли си Фей, докато се настаняваше в празното сепаре с черни възглавници. По кафявата дървена ламперия на стените висяха препарирани глави на животни, имаше и стойка с пушки, очевидно извън строя, снимки, табелки и бирени плакати от крайпътни заведения из цялата страна, от Америка. Усети миризмата на бира, на мазнината за готвене откъм кухнята зад половинката врата, уханието на вечерта, промъкнало се откъм градската улица.

Този бар за един американец беше като дом. Място, в което се чувстваш като във времето отпреди Втората световна война, когато все още всичко е изглеждало възможно. Тук може да си облечен със скъсана фланелка или със смокинг — сигурно през седмицата идваха и двата типа хора. Табела оповестяваше, че барът съществува по отдавна от което и да е друго питейно заведение на Капитолия. И Фей го вярваше. На повечето други столчета около Пуласки и Джорджа седяха хора, които надали бяха стигнали тук по лесен житейски път.

В едно от сепаретата една срещу друга се бяха настанили две петдесетинагодишни жени, чиито изрусени коси, бели мохерни пуловери и перлени нанизи изискваха сериозна съпружеска издръжка, а синовете им на колежанска възраст се стараеха да не изглеждат отегчени или смутени, но явно бяха доведени, за да видят къде са се случвали нещата навремето. Колкото и да се стараеха да се сдържат, Фей знаеше, че колежанчетата следят младите служители в Конгреса, които бяха само с няколко години по-големи от тях, „мъже“ и „жени“, успели да постигнат целта си, хора с работа, вероятно учили в Харвард благодарение на репутацията и парите на татко или пък проправили си път от някой университет във вътрешността на страната с помощта на студентски заеми, които щяха да плащат десетилетия, но какво от това, нали се бяха добрали дотук, „на Хълма“.

И бяха в бар, където се чувстваха като в Америка, каквато всички искаха да вярват, че носят в кръвта си.

Не се налагаше Фей да слуша музиката, която се извисяваше над разговорите, нито да проверява джубокса, за да се досети, че Кондора е идвал тук с надеждата да чуе своите клонги сред звуците на Ханк Уилямс, Дъсти Спрингфийлд, Брус Спрингстийн и други кънтри и уестърн славеи, прехвърчащи по същото небе като Лорета Лин и всякакви музикални легенди, познати й само по име.

— Какво да ти донеса, скъпа? — приведе се рижата келнерка откъм задната страна на сепарето и я удостои с истинска усмивка — какво толкова, така и така сме затънали тук, поне да се наслаждаваме, доколкото е възможно.

Фей си поръча хамбургер и кока-кола. Протеин и кофеин. Гориво и огън.

— Не диетична, нали? Браво на теб, скъпа. — Рижата келнерка се провикна с поръчката към кухнята и се понесе към бара за напитката на Фей.

„Я да видим колко съм загазила — помисли си Фей, докато свиреше джубоксът. — Не знам къде отивам, не знам как да направя това, за което са ме изпратили, не знам как да ме намери убиецът — така де, истинският убиец. Не знам как се озовах тук — и в това положение. Не знам как да предупредя мъж, който ме обича.“

Преди години, в този бар сигурно е имало платен телефон. Дори още да имаше, не би могла да го използва. Екипът под прикритие щеше да засече разговора, да изпрати координатите в Командния център и компютрите на НАС веднага щяха да открият на кого и къде се е обадила. По същата причина не можеше да звънне на Крис и от мобилния си телефон, нито да му остави съобщение в службата или да го намери на неговия мобилен, Фей се зачуди дали да не открадне телефона на някой от служителите в Конгреса, които скоро щяха доста да си пийнат, но всяко усложняване на мисията увеличаваше рисковете, а опасността, която можеше да й навлече откраднат мобилен телефон, обезсмисляше причината за желанието й да го стори — да държи Крис настрана от всичко това, от самата себе си.

Или поне тя така си повтаряше.

Нямаше нищо общо с копнежа й да протегне ръка и да го докосне, да се увери, че той е в безопасност, че още е там, че още я обича.

„Последното, от което се нуждая — помисли си, докато седеше в черното тапицирано сепаре в бара и пиеше кока-кола, докато от джубокса се носеше песен на Сара Лий Гътри и Джони Айриън, — е да се тревожа, че той се тревожи за мен.“

Предните прозорци в края на бара порозовяха от залеза, докато Фей си наложи да дояде сандвича си, чийто вкус не усещаше, и да допие кока-колата, която не утоляваше жаждата й.

Стомахът й се бунтуваше. Опита се да се убеди, че не е от нерви, че сигурно е от храната в заведението, а може би и заради хапчетата, които беше пила предната нощ.

Помъкна тежката раничка със себе си през издрасканата дървена врата с надпис „Жени“.

Куката на кабинката щеше да попречи на някой учтив клиент да дръпне вратата, но нищо повече.

Само да можеше Кондора да е този, който дърпа вратата!

Но не. А дори да беше, двамата й колеги в бара щяха да се опитат да го докопат. Не нея. Нямаше да е тя. Нито тя, нито Сами и онова, от което се нуждаеха двамата.

Фей не затвори вратата на металната кабинка, докато си вършеше работата вътре: ако някой нахлуеше в тоалетната, искаше да е в удобна позиция да стреля.

Изми ръцете си над бялата мивка, вдигнала поглед към огледалото.

Оттам я погледна лице, което определяха като нейното.

Видя шанса.

Глупаво — безспорно. Откачено — безспорно. Изтъркано — безспорно. Рисковано. Въпреки всичко това обаче беше най-добрата й възможност.

Намери в раничката тоалетните си принадлежности за мисията, златното цилиндърче с евтиното яркочервено червило, каквото никога не би ползвала, ярко червило, което се запечатва във впечатленията на свидетелите, евтин боклук, който тя не би си избрала.

Завъртя дискчето, за да се покаже лъскавото червено връхче.

Върху стъклото на огледалото се появиха черешовочервените букви:

Мъж и жена стояха сами на червените плочки на перон в метрото.

Той излезе от сребристия влак на релсите зад гърба му.

Тя стоеше спокойно и неподвижно, с лице към видението с кафеникаво яке, голям корем, бейзболна шапка, нелепи очила и кафява кожа. Той знае, че тя знае.

ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ!

Вратите с гумено уплътнение се затвориха зад него с тихо свистене.

Сребристият влак се стрелна напред и напусна гарата.

— Ако исках, щеше да си мъртъв — каза му тя.

Ръцете й висяха отстрани на тялото с разперени пръсти, за да се вижда, че са празни. Десетте метра червени плочки помежду им са оптималната смъртоносна зона за пистолет.

Каква е тази чанта върху плочките до краката й? Бомба с дистанционно задействан детонатор? Газ?

— Как си, Вин?

— Казвай ми Кондора. Затова сме тук.

— Помниш ли коя съм?

— На служебната ти карта пишеше Фей някоя си.

— Фей Дозиър. И е нещо повече от служебно име, от прикритие.

— А коя си в момента?

— Твоето спасение. Твоята придружителка. Човекът, който ще те отведе на безопасно място.

— Май си спомням да са ми го казвали и преди.

Пристъпи към нея.

Тя не помръдна. Не се премести. Не пристъпи. Не извади пистолета си.

Направи още една крачка. Намали разстоянието.

— Партньорът ми е убит в дома ти. Трябва да науча всичко.

— И мислиш, че аз знам.

— Бялата кола — каза тя, когато той вече беше на три крачки от възможността да я удари. — Заради нея смятам, че не знаеш достатъчно. Така че и двамата имаме еднаква мишена.

Мъжът спря на две крачки от нея. Не можеше да я удари оттам. Но беше близо. Ако тя понечеше да извади оръжието си, сега поне той щеше да има шанс, поне на теория.

— Какво има в чантата? — попита Кондора.

— Доказателство, че можеш да ми се довериш.

На електронно табло на куха колона от кафяв метал светеше разписанието на влаковете. Часът пик беше отминал, следващият влак щеше да пристигне след деветнайсет минути, а влакът на срещуположните релси — три минути по-късно. Празните ескалатори бучаха нагоре и надолу покрай перона, на който стояха само те двамата.

Стори му се, че чува как сърцето му гръмко тупти под найлоновото кафеникаво яке. Представи си приглушеното туптене и на нейното сърце. Черната й връхна дреха несъмнено криеше поне един пистолет, а под блузата забеляза издутината на бронебойна жилетка.

Намираха се на най-ниското ниво на спирката на метрото. Затворените оранжеви врати на асансьора за инвалиди към улицата чакаха близо до ескалаторите, свързващи пътническия перон и входното ниво на около шест метра над главите им, престилка от червени плочки от отсамната страна на металните въртележки, които се затваряха и отваряха с по едно щрак-щрак! От другата страна на въртележката бяха автоматите за билети и карти, а после стълбите — четирийсет и една секунди с ескалатора свързваха нашия свят с тези подземни артерии. Кондора не виждаше почти нищо отвъд горния край на ескалатора към нивото на входа, не виждаше оранжевата метална въртележка и със сигурност не виждаше главния ескалатор, който извеждаше навън към нощта.

— Колко време просто ще се гледаме един друг? — попита Фей.

— Моята придружителка. — Какво си мисли тя за мен: тъмната кожа, бейзболната шапка и големите очила, якето на дебелак? — В гимназията много обичах бавните танци.

— Това не е гимназията, Кондоре — възрази тя.

Тя се тревожи, че не се владея.

Следващ влак: 18 минути.

От червените плочки към извития сив бетонен таван се издигаха бетонни колони, пет пъти по-дебели от дебелашката маскировка на Кондора. Той си спомни за двама агенти на ФБР и двама банкови обирджии в… Маями, които се преследваха около някаква паркирана кола, и четиримата стреляха с полуавтоматични пистолети, двама презаредиха тичешком, но нито един куршум не улучи на месо. Човек можеше да обиколи двете колони на този перон с по-малко крачки, отколкото около паркиран автомобил. А надолу по тунела опасността от рикошети заличаваше предимството, което осигуряваше бетонът пред пропускащия куршуми метален корпус на колата.

— Ей, придружителко — каза Кондора, — каня те на един бавен танц.

И отстъпи две крачки назад.

Фей направи две крачки напред, за да запази разстоянието, което той беше избрал да има помежду им.

Обувките й спряха до раничката върху червените плочки.

— Вдигни я. С две ръце — нареди Кондора.

О, съвсем бавничко. Тя се подчини.

Нямаше БУУУМ! Нямаше ослепителна експлозия. Никакъв сълзотворен газ или дим.

Виждаш ли? — попита тя. — Дотук добре.

„Зелени очи — помисли си той. — Очите й са зелени.“

Фей ги забеляза в горния край на ескалатора, който отвеждаше нея и Кондора нагоре към синята нощ: четири, не, шест силуета в контражур.

Двата силуета се придвижиха с военна пъргавина в горната част на тунела и се качиха на ескалатора за надолу, който минаваше отляво на Фей. Мъж и жена. „Като нас“ — помисли си тя.

— Спокойно! — прошепна Фей.

Нищо! Кондора не отговори! Чул ли ме е? Какво чува?

Дясната му ръка се шмугна в джоба на кафеникавото найлоново яке.

Не! Трябва да го накарам да ми повярва! Той не е дивак! Нито е луд!

Беше като в капан зад Кондора на ескалатора, който я отвеждаше към четирима непознати.

Докато в същото време със съседния ескалатор към нея се приближаваха още двама непознати.

Всички можеха да станат невинни жертви. Общо шест човека. Шест патрона в револвера.

Ескалаторът тръпнещо плъзгаше Фей нагоре. По-студен въздух отвън облъхна лицето й. Ескалаторът миришеше на смазана стомана, на черни гумени парапети.

Приближаваме към ескалатора за надолу: чернокож мъж и зад него бяла жена.

Делят ни шест метра и няколко секунди, пет, четири…

Чернокожият мъж носеше кафяво кожено палто до средата на бедрото върху тялото си с мускули на тежкоатлет.

Бялата жена с кестенява коса от Средния запад и…

Рязко вдигна ръце нагоре и насочи оръжие към Кондора!

Електрошок! Две жички се стрелнаха навън…

Улучиха огромния корем на найлоновото яке на Кондора, а неистово доволното изражение на кестенявата жена се превърна в смайване, докато тя стискаше дръжката и изпращаше 50 000 волта електричество към…

Изолиращата подплънка под кафеникавото изкуствено яке на Кондора.

Кондора стреля с револвера от джоба си.

Изстрелът отекна в тунела. Куршумът улучи гърдите на жената от Средния запад и тя политна на ескалатора, който се спускаше надолу.

Никакви кървави пръски! Бронежилетка, тя беше с предпазна жилетка!

Жената се стовари върху чернокожия си партньор, който също вадеше…

Пистолет! Със заглушител! Партньорката му се блъсна в него и той падна, докато се целеше…

Фей чу едно фиу! и покрай лицето й прелетя куршум.

Глокът се озова в ръката й, тя стреля два пъти по падащия мъж и от незащитената му плът се разхвърчаха кървави пръски, докато той се търкулна надолу по спускащия се ескалатор и се изгуби от поглед.

Бум! Кондора обстрелваше входа на тунела.

Фей рязко се завъртя — видя как четири човешки силуета се шмугват и се скриват от погледа й.

Кондора стреля отново. Куршумът му се удари в метал в горния край на ескалаторите и изсвистя навън в нощта. Боже, дано този рикошет не улучи някое невинно дете!

— Спри! — кресна му тя. — Престани…

Пистолет! Показа се в шахтата на ескалатора, просветна огънче, куршум прелетя с вой покрай Фей. Тя запрати два изстрела към метала в горната част на стълбите. Пистолетът се дръпна назад.

— Кондор! — провикна се тя. — Прехвърли се на ескалатора за надолу!

Фей забеляза движение близо до уличното ниво в горния край на ескалатора. Изстреля още един куршум към горния край на металната шахта, където металните стъпала се прибираха в автомата.

Кондора се преметна през металната граница между лентите за нагоре и за надолу, не успя да се хване за движещия се гумен парапет и се стовари върху лентата на ескалатора за надолу. Бейзболната му шапка отхвърча, фалшивите му очила излетяха, жичките от електрошоковия пистолет се откъснаха от тялото му.

Стоманеният ръб на едното стъпало разряза дясната му ръка. Той изрева от болка и се търкулна надолу по движещите се стълби.

Късоцевният револвер изхвърча от ръката му, отскочи по движещите се стоманени стъпала над проснатата задъхана жена, чиято бронежилетка тъкмо беше доказала полезността си.

Кондора се блъсна в жената от Средния запад, претърколи се върху нея, покрай нея, със стъпала, насочени към долния край на плъзгащите се към земята стоманени стълби. Плъзна се, спря.

Погледна нагоре по стоманената шахта към отдалечаващия се полумесец на синята нощ.

Свистене над главата на Кондора и метален сблъсък.

От съседния ескалатор изрева пистолетът на Фей.

Докато тя тичаше назад и надолу по стъпалата на движещия се нагоре ескалатор.

Жената от Средния запад се надигна пред Кондора. Седна на стълбите и му закри видимостта нагоре към тунела, стиснала пистолета си, насочен към него.

Алени пръски разцъфнаха върху осветения от стоманата мрак зад главата й.

Тя рухна напред, но бронежилетката й я придърпа назад и тя седна изпъната върху спускащите се надолу стъпала на ескалатора между Кондора и стрелците. Шприц от червени пръски блещукаше в косата й на бегълка от малко градче. Спускаше се по движещите се стъпала с отпуснати ниско ръце покрай тялото си като подканяща Мадона.

Още един куршум, предназначен за Кондора, се заби в тялото на мъртвата жена, улучи бронежилетката върху гърба й, не тила й.

Пистолетът, който тя изпусна, се озова в неговата ръка. Той стреля нагоре в нощта.

Кондора хукна по ескалатора за надолу.

Преследван от простреляната в черепа Мадона.

Върху стъпалата на ескалатора пред Кондора беше проснат чернокожият мъж с кафяво кожено манто и тъмно петно на лявото рамо. Лявото му ухо беше окървавено. Когато Кондора залитна покрай него, мъжът го ритна. Кондора го фрасна по лицето. Чернокожият се свлече назад. Кондора изтича от края на движещите се стълби към перона на входа на спирката, където след броени секунди ескалаторът стовари и безжизненото тяло на чернокожия.

Кондора се провикна нагоре към Фей:

— Прикривам те!

Стреля два пъти с глока на мъртвата жена.

Фей се прехвърли върху металната повърхност между двата ескалатора, покрити с издутини, големи колкото юмрук и целящи да осуетят плъзгане, каквото възнамеряваше да предприеме тя, затова импровизира и някак едновременно пропълзя и скочи от ескалатора върху червените плочки зад Кондора.

Двамата хукнаха към вътрешността на подземната спирка на метрото.

Тя прескочи металната въртележка и се обърна, за да прикрива отстъплението им, докато движещите се стълби стовариха проснатата Мадона върху чернокожия мъж, изпаднал в несвяст.

— Давай! — провикна се Фей към Кондора.

Той не можеше да прескочи въртележката. Мина през аварийния изход.

— Върви! — кресна тя и отстъпи към ескалаторите и надолу по перона на спирката.

Той хукна пред нея. Заподскача надолу по ескалатора към червените плочки. Заклатушка се към средата на перона, за да може отново да се прицели към металната въртележка, и кресна:

— Сега ти!

Фей прекоси на бегом последния ескалатор.

Погледна към разписанието на таблото:

Следващ влак: 5 минути.

Влакът в обратната посока пристигаше три минути по-късно.

Мъж и жена стояха сами върху червените плочки на перон в метрото.

И двамата с насочени пистолети към входа и оранжевата метална въртележка, която едва виждаха. Раздалечиха се един от друг, за да не бъдат лесна мишена.

— Останаха най-малко четирима — каза Фей. — Може би са се оттеглили.

— Ти не би го сторила — отвърна Кондора.

Таблото над перона показваше четири минути до следващия влак, но двамата не откъсваха очи от посоката, откъдето можеха да се появят стрелци.

Влакът ще пристигне, когато му дойде времето.

Горе на нивото на входа — два силуета, които прескачат металните въртележки.

Фей стреля преди Кондора, после двамата хукнаха към нови отбранителни позиции.

Нещо прелетя във въздуха на бетонната вдлъбнатина.

Черен камък, метнат откъм входа горе описа дъга към червените плочки на перона, където бяха приклекнали Фей и Кондора.

— Зашеметяваща граната! — Фей отскочи успоредно на масивната предпазна стена на ескалаторите.

Кондора отскочи зад дебелата бетонна колона.

И двамата се обърнаха с гръб към гранатите. Стиснаха очи. Запушиха ушите си с ръце. Отвориха уста, за да намалят налягането от експлозията, снижиха се съвсем ниско…

Бяло сияние като от изригването на супернова прониза затворените им клепачи.

Разтърси ги оглушителен трясък!

Фей с мъка отвори очи.

Перонът на метрото затрептя пред очите й.

Огромна невидима прахосмукачка нададе вой в ушите й.

Барутен дим оцвети бетонната пещера.

Притискаш гръб към твърдия метал отстрани на ескалаторите и…

Кондора — до бетонната колона, цели се нагоре. Пистолетът проблясва два пъти. Той отскача зад бетонната колона, където, пук! поникват цветя от бял прах.

Някой отвръща на огъня!

Някой тичаше по ескалатора надолу.

Първият нападател слиза по стълбите, мъж, тичаше и стреляше ритмично по бетонната колона, за да държи Кондора прикован от другата страна, убиец, който скъсяваше разстоянието…

Втори нападател, млад тип, преметна се над ескалатора, протегна пистолета си за стрелба…

Фей се хвърли върху нападателя си. Той се строполи от едната страна на ескалатора, стовари се върху нея и двамата паднаха върху червените плочки.

Не допускай да насочи пистолета си към теб! Той стиска дясната ти китка и прави точно същото! Фей заби коляно в тялото на мъжа върху себе си.

Той изпъшка, рязко се дръпна от нея, но ръцете им останаха вкопчени като буйни танцьори от епохата на баба й, докато той се възползва от инерцията й и я дръпна на крака.

Тя завъртя мъжа, вкопчил се в нея, в полукръг във въздуха.

Двамата политнаха от ръба на перона.

Строполиха се върху релсите.

Третата релса! Третата релса! Къде е третата релса, по дяволите…

Отказваха да се пуснат, с мъка опитваха да се изправят. Какъв е този шум…

Тя го ритна с цяло стъпало в корема.

Той политна назад, препъна се в релсата…

… обикновена стоманена релса…

… гърбът му се удари в бетонния ръб на перона, Фей го отблъсна със силен удар на тялото си, от който се олюля, едва успя да запази равновесие, стъпила върху решетката над белите лампи покрай далечната стена на тунела, видя как врагът й зае бойна стойка за стрелба и бързо вдигна пистолета си…

Влакът блъсна нападателя й и спря с вой едва след като сребристата змия премаза тялото му под стоманената си муцуна и струйки кръв плиснаха по прозореца на машиниста.

Влакът притисна гърба на Фей към извитата сива бетонна стена, изпънала ръце покрай тялото си. Като разплата.

Видя светещите прозорци на влака точно пред очите си.

Усети мириса на горещите стоманени спирачки.

Мириса на топла шунка.

ВРАТИТЕ СЕ ОТВАРЯТ!

Дупка от куршум на прозореца на влака над нея.

Още два изстрела, дупки в пластмасовите стъкла. Някак знаеше, че машинистът е чул изстрелите, така че омитай се оттук!

ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ!

Фей се долепи към бетонната стена, докато влакът с грохот прелетя покрай нея.

Ще ме засмуче, ще ме запокити нагоре и ще ме премаже…

Видя задницата на влака, червените светлини, които изчезваха в тунела, няма го… Стъпалата й застанаха стабилно върху стоманената решетка над подовото осветление в тунела.

От мястото си върху релсите Фей вдигна поглед към перона на нивото на кръста си и видя стрелец, който се прокрадваше покрай бетонната колона, за да застреля Кондора.

Фей го прониза в главата. Застреля го на място.

Кондора се измъкна от укритието си зад колоната, докато Фей се измъкваше от коловоза на релсите.

— Свалихме четирима! — задъхано съобщи тя.

Асансьорът за инвалиди до ескалатора издрънча.

Асансьорите в метрото се движеха по шахти от тротоара до перона. Металните им стени образуваха затворена кутия, голяма колкото да побере четирима пътници с инвалидни колички. Матовата стомана беше огледална отвътре, а отвън вратите на асансьора бяха оранжеви.

„Направи по-трудното“ — помисли си Фей и каза на Кондора:

— Прикривам и двама ни!

Прицели се в главния вход.

Оранжевата врата на асансьора се отвори.

Бавен танц. Тя пое подире му заднишком, без нито за миг да го изпуска от прицел.

С бърз поглед установи, че той е в асансьора, че дулото му се приближава към отворената врата, после се завъртя отново и огледа мрака отвъд мишената си.

Кондора пъхна левия си крак в процепа между асансьора и червените плочки на перона, така че гуменото уплътнение от вратата на кабината да отскочи от обувката му, когато той се придвижи напред, и вдигна дулото на оръжието си…

Небето се стовари върху Кондора.

Отгоре скочи Човекът маймуна, който дебнеше с разперени ръце и крака от тавана на кабинката — висок, слаб и силен, не успя да устрои идеалната засада на възрастния мъж с кафеникавото изкуствено яке, но въпреки това сграбчи ръката му с пистолета и ДУМ!

Фей се завъртя рязко…

Събори я Човекът маймуна, който блъсна Кондора към нея и вкопчен в него, се стрелна покрай възрастния мъж с въртеливо движение от айкидо, което изби глока от ръката на Кондора и едновременно го вдигна във въздуха и го тръшна върху червените плочки.

Маймуната се завъртя и с подобен на полумесец ритник стовари обувката си в протегнатата ръка с пистолета на Фей — оръжието изтрака по плочките.

Ритникът полумесец обаче вървеше ръка за ръка с ускорен пулс, налагаше нуждата от пространство, за да може Човекът маймуна да се успокои, да си възвърне равновесието, да се възстанови… и едва тогава щеше да може да нападне отново.

Сребристи нишки нахлуват към перона на спирката на метрото.

Времето забавя ход, ако оцелееш след достатъчно битки, боксови срещи или схватки по бойни изкуства. Лекарите твърдят, че става въпрос просто за релаксация или за потискане на страховите инстинкти, а сепването ти позволява да осъзнаеш, да асимилираш и да реагираш на ускорения приток на данни, излъчвани от човека пред теб, който се опитва да ти отсече главата. Науката облагодетелства опитните, които владеят основните удари, прикриването, парирането, които притежават силата, бързината и издръжливостта. От мига, в който Човекът маймуна я докосна, Фей знаеше, че ще й трябва нещо повече от наука, за да оцелее на онзи перон. Докато вдигаше гарда, тя се помоли за спасението на поезията, за истинското майсторство.

Изстреля светкавичен ритник, предимно уловка, и Човекът маймуна не се хвана, дръпна се назад, за да подмами нападението й още по-надалеч, после се метна напред, за да пробие гарда й с един от своите дълги и мощни юмручни удари, обаче тя се извъртя настрани, промени ъгъла на нападението си и го връхлетя с комбинация от три юмручни удара и един ритник…

ВРАТИТЕ СЕ ОТВАРЯТ!

Усети как се премята над Човека маймуна, айкидо или джудо, на кого му пука, докато той притисна главата й надолу към червените плочки, обаче Фей се извъртя, шмугна се, сви се и се приземи на краката си. Шокирана и все още в ръцете му, контраударът й към ръката му само донякъде свърши работа и тя тупна на дупето си. Онзи се люшна заднишком, възвърна равновесието си…

ДУМ!

Човекът маймуна отскочи назад към влака на метрото зад него.

Фей видя как осветен отзад от сребристата змия с грейнали в жълто прозорци, Човекът маймуна се олюлява, вдигнал ръка към гърдите си — нямаше кръв, — видя и късо подстриганата му мръсна руса коса и рунтава брадичка — типовете от спецотдела винаги са с бради за всеки случай, — представи си го на мушка, облечен със синьото изкуствено сако на Вътрешна сигурност, как твърди, че следва протокола.

ДУМ!

Кондора, проснат върху червените плочки, стреля отново с четирийсет и петкалибровия си пистолет, създаден да възпира фанатизирани мюсюлмански бойци, втурнали се с викове и мечове да нападат американските войници.

Човекът маймуна се завъртя назад, улучен от куршум в бронебойната си жилетка…

Политна през отворената врата на влака на метрото и се строполи върху оранжевия килим.

ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ!

ДУМ! Кондора стреля за трети път с 45-калибровия си пистолет през затворената метална врата на влака надолу към краката на падналия на пода мъж.

И този влак отлетя с грохот от спирката.

Мъж и жена, проснати върху червените плочки на перон в метрото.

Фей първа се изправи. Извади втория си пистолет, огледа горния перон… Няма видима заплаха!.. и бързо се приближи към Кондора да му помогне да се изправи.

— Дано последният ти изстрел да му е отворил нова дупка на задника — подметна тя.

— Асансьора — задъхано каза Кондора.

Тя видя, че вратата се е затворила, и натисна копчето.

Оранжевата врата се плъзна и се отвори.

— Понякога можеш да избереш единствено в кой капан да влезеш — отбеляза Кондора.

Фей му помогна да влезе в клетката.

Натисна копчето с надпис „Улица“.

Насочи пистолета към изхода на клетката, докато голямата сивкава пещера не изчезна зад плъзгащите се врати, оранжеви отвън, но тук вътре, в клетката — мътни сивкави огледала, в които се виждаше налудничавото отражение на Фей, задъханата чудатост на Кондора.

Тласък и асансьорът ги понесе нагоре.

— Горе на ескалаторите ще има най-малко още един — каза тя, отпуснала пистолет до тялото си. Сърцето й блъскаше като лудо под бронебойната жилетка.

— Според теб никой ли не е повикал кавалерията? — попита Кондора.

— Чия кавалерия? — промърмори Фей.

Тласък. Подскок. Спряха.

Фей застана от едната страна на вратата на асансьора.

Кондора — от другата.

На втората среща в хладната синя вашингтонска нощ Хедър и Маркъс, проницателни като всички останали двайсет и четири годишни, стояха на улицата близо до спирката на метрото, до асансьора, който е на двайсетина метра от ескалаторите — идеално място за вашингтонската екологична програма „Сподели велосипед“, със стойки за велосипеди и оранжеви колела, които можеш да наемеш и после да върнеш, идея на Маркъс, която Хедър се надяваше той да не е заимствал от някое списание или от сайт със съвети за „идеалната среща“; срещнаха се до стойката за велосипеди по средата между новите си служби в центъра на града, с работни дрехи, но какво толкова, млади са и са в достатъчно добра форма, за да не се изпотят, докато стигнат до брега на Потомак, тя му позволи да й купи сандвич с риба от едно ресторантче-кораб, привързано за дървен пристан, седнаха на пейките и гледаха как закотвените яхти се поклащат в широката сива река, докато слънцето залязва и чайките пищят, а Маркъс попиваше всичко, което Хедър бърбореше, и подметна само едно-две не толкова умни неща, после се върнаха с колелата близо до мястото, където живееше тя, и сега стояха там, смутени, всеки се опитваше да отгатне какво ще направи другият, защото макар това да е само втората им среща… е, сещате се… само дето нямат много общо помежду си, въпреки че се харесват, затова вместо да заключат велосипедите за стоманената стойка, те протакат и наблюдават как се случва нещо странно в горния край на ескалаторите, където двайсетина човека стоят и обсъждат дали да слязат долу, какво е онова в основата на ескалаторите и видяхте ли онези проблясъци, чухте ли изстрелите, хората вадят мобилните си, снимат, обаче Хедър и Маркъс не виждат нищо, оглеждат само онзи превъзбуден тип с тренчкота до ескалаторите и…

Дрън!

Оранжевата метална врата на асансьора на метрото се отваря…

… до Хедър и Маркъс…

И от асансьора навън се стрелва… ами, нещо подобно на нечия готина, ама прекалено стресирана по-голяма сестра.

И, божичко, веднага след нея изниква чудовище като от петъчен филм на ужасите, с прошарена коса, размазана по лицето кафява гадост, странно тяло и кафеникаво яке от изкуствена кожа.

По-голямата сестра забелязва брадатия до ескалаторите за метрото.

Брадатият тип гледа надолу към тунела, към нещо си там, и не вижда, че Хедър го е забелязала.

По-голямата сестра се приближава право към Хедър и Маркъс и, божичко, държи в ръката си съвсем истински пистолет, когато казва:

— Дайте ни велосипедите, дръжте се за ръка, да виждаме другата свободна и тръгнете… не тичайте, надолу по улицата.

Сестрата с пистолета кимва в противоположната посока спрямо входа на метрото.

— Не пищете, никакви мобилни и не правете нищо, просто се хванете за ръце и се размърдайте, мамка му!

Хедър и Маркъс ще помнят тази своя втора среща до края на живота си.

Фей яхна оранжевото колело, обърна се и видя как Кондора се мъчи да яхне своето.

Отново хвърли поглед към ескалаторите за метрото, огледа струпалите се хора…

Брадатият с тренчкота срещна погледа й.

— Тръгвай! — кресна тя на Кондора, рискувайки, че стрелецът отзад няма да се развихри насред градската улица, освен ако не е съвсем сигурен в изстрела си през неголямата тълпа от хора.

Фей насочи велосипеда си към улицата. Нямаше коли. Докато тя въртеше педалите и се отдалечаваше от метрото, хвърли поглед назад и видя чудата картина — Кондора, който се стараеше да не изостава.

Срещу Фей малко по-надолу по улицата пристигна градски автобус.

Тя се озърна през рамо, за да провери Кондора…

Забеляза тъмен седан да завива с висока скорост от ъгъла зад тях.

Колата поднесе, прикова с фаровете си двамата велосипедисти като жълтоок дракон, който фиксира зайци. Седанът форсира.

Фей рязко се извъртя, забеляза огромният градски автобус да изниква през четири коли пред тях и се провикна:

— Кондор?

Жената с велосипеда се изпречи насред пътя на приближаващия се автобус.

Профуча в средата на платното, стъпила здраво на педалите, и остро завъртя кормилото наляво — колелото се разтресе, поднесе, щеше да падне!

Обаче тя отскочи от една паркирана кола и се върна там, откъдето беше дошла.

Кондора насочи колелото си зад автобуса, докато седанът с драконови очи потръпна и се разтресе покрай него, а стоповете му обгориха нощта в червено. Кондора завъртя бясно педалите, за да последва Фей.

Зад тях изврещяха автомобилни клаксони, когато седанът едва не се блъсна в насрещното движение, опитвайки се да направи обратен завой и да погне велосипедистите.

Въртящите се червени лампи на полицейските коли, на една линейка и на пожарната озаряваха входа на метрото. Фей профуча далеч от този хаос, пое по странична уличка и чу хрущенето на чакъла и ругатнята на Кондора, който я последва.

Жълтите драконови очи и ревът на мотора изпълниха пресечката зад гърба им.

Двамата велосипедисти изхвърчаха и се понесоха по една странична улица, после по срещуположната доста пред жълтоокия звяр, който ревеше подире им.

Ето там! Надясно: жълтото сияние на отворена epamal

Латиноамериканец с бяла кухненска престилка забеляза двамата велосипедисти, които всеки момент щяха да връхлетят през отворената врата. Ококори се, зяпна. Черните найлонови чували за смет изхвърчаха от ръцете му, когато той отскочи встрани. Велосипедистите се стрелнаха покрай него през отворената задна врата под синия неонов надпис над входа: „Найн Нирвана Нудълс“.

Рецензия в „Уошингтън Поуст“ определяше „Найн Нирвана Нудълс“ като кулинарното откровение на двайсет и първи век заради менюто, което включваше пад тай с фъстъчен сос, лазаня, ло мейн, макарони със сирене, удон и три специалитета, обаче кулинарният критик нямаше ни най-малка представа кой е истинският собственик на тази чудничка бивша дупка на стената, обречена на модна слава.

Фей наведе глава и натисна спирачките, докато колелото й влиташе в лъскавата метална кухня.

Рязко зави покрай масата за кълцане — работник с нож отскочи встрани!

Олюляващата се жена на велосипеда се оттласна с крак от скарата.

Черният гумен пушек от опърлената подметка на обувката й замърси уханията от храната.

Червенокоса келнерка изпусна подноса си с жълти спагети, от които се вдигаше пара.

Бам! Предната гума на Фей блъсна летящата врата към салона на ресторанта — продълговато помещение с маси с бели покривки под окачени на стената компютърни монитори, излъчващи Фейсбук и Ю Тюб, примесени с клипчета с изключен звук от стари телевизионни предавания, кацането на Луната, президентски обръщения, филми като „Казабланка“, „Блейд Рънър“ и „Д-р Стрейнджлав“.

Келнер отскочи от пътя на Фей и падна върху масата на двама разведени съпрузи.

Чинии се посипаха и се натрошиха. Писъци на хора, изгорени с чай. Зад гърба си Фей чу как велосипедът на Кондора връхлита в салона на ресторанта.

Келнер и клиент се наведоха да сграбчат обезумялата жена с велосипеда.

— Полиция! — замери Фей двамата граждани с хакнатия си през джипиеса мобилен телефон. — Отвори проклетата врата, отиваме в болницата! — кресна Фей на сервитьорката с бяла блузка и черна кожена пола с надеждата думата „болница“ да предизвика отварянето на някакъв изход.

Е, свърши работа — входната врата се отвори.

Фей се стрелна през нея, закова се на място пред ресторанта, озърна се назад за…

Съборени маси, натрошено стъкло, писъци… Не го докосвайте, болен е!

Кондора избута колелото си през предния вход на ресторанта, възседна го и извика:

— Един ни преследва на крак!

Отдалечиха се от „Нирвана“, въртяха педалите още две пресечки, лъкатушиха, шмугнаха се в една странична уличка.

Фей чу как колелото на Кондора поднесе и спря. Обърна се тъкмо навреме, за да го види как й маха с ръка, привежда се, диша хрипливо, изтощен.

Двамата велосипедисти се олюляха в пресечката с контейнерите за смет зад къщите, в които живееха американски граждани. Близо до Фей портата на олющена дървена ограда, висока до рамото й, висеше строшена в рамката си. Тя скочи от колелото си, мина през портата…

Нечий заден двор. Постройката, възникнала като скромна къща на човек от средната класа през 50-те години, сега, шейсетина години по-късно, вероятно струваше повече пари, отколкото тя и всички останали на тази пресечка са стрували като нови. Над задната врата светеше лампичка, а през прозорците Фей забеляза да свети още една лампа някъде на първия етаж във вътрешността. На втория етаж беше тъмно. Нищо не говореше, че в къщата има някой.

Фей пусна колелото си на моравата, върна се в пресечката, вкара Кондора и велосипеда му в задния двор и ги остави върху тревата.

Още мъкна раничката!

Фей пусна и раницата на моравата.

Загледа се към облечената с найлоново яке грамада, просната пред нея.

В тревата близо до Кондора видя змията на градински маркуч. Разви пръскачката, отиде до кранчето и го пусна. От маркуча в ръката й рукна хладна вода.

Фей се напи жадно с вода от маркуча. Наплиска и лицето си.

Водата се стичаше от маркуча, когато тя пое с тежка стъпка към мъжа, проснат по гръб на тревата. Пръсна в лицето му.

— Ставай! Още е рано да умираш!

Давейки се, задъхан и смазан от изтощение… Кондора се надигна и седна на тревата.

Тя дръпна маркуча от него.

— Твърде стар съм за тези щуротии — каза той.

— Щуротиите не дават и пет пари на колко години си.

Можеха да се виждат на слабата светлина от околните къщи и от уличните лампи.

— Колко грим е останал по лицето ми? — попита той.

— Някакво отвратително петно.

— Избърши всичко.

Докато тя го триеше, той вдигна и ръцете си, за да почисти и тях.

— Достатъчно — каза Фей.

Той се оттласна и с мъка се изправи.

И той като нея се напи жадно с вода.

Тя изключи маркуча.

Върна се при него, докато той сваляше кафеникавото найлоново яке и бебешкото кенгуру. От торбата се появи черно кожено яке, по-сухо от джинсите и синята му риза.

Пистолетът му беше в кобура от дясната му страна, амунициите — от лявата.

Кондора провери шишенцата с хапчетата си и промърмори, че май всички са там.

Погледна я.

— Кого убихме току-що! — прошепна Фей.

— Кой се опитва да убие нас? — отговори с въпрос Кондора.

— Сега ли? — попита тя. — Всички.

Такси, ти си на задната седалка на жълто такси.

Мирише на прегоряло кафе, на амоняк и боров ароматизатор и на потта на пътниците.

Твоята пот.

Хладен ветрец откъм прозореца на шофьора облива лепкавото ти лице.

Гледаш през прозореца.

По осветената нощна улица се плъзгат сюрреалистични образи. Тротоари. Магазини. Любители на баровете, поели забързано към своите неонови катедрали. Прозорецът улавя размазаното ти отражение — седиш до човек, когото почти не познаваш. Стъклото вибрира заради туптенето на сърцето ти.

Кондора и Фей се запрепъваха през уличките към един супермаркет 7-11 и си отдъхнаха, когато тя спря такси, залутало се далеч от дома.

Кондора излъга шофьора къде отиват.

Шофьора излъга за най-краткия път дотам.

Минаха през Джорджтаун.

Жълтото такси се носеше през този квартал с бутици, барове и ресторанти, с магазини за дрехи на известни марки точно като в повечето молове у дома, тротоари, където обаянието не е толкова важно, колкото парите в брой. Къщи далеч от административните улици, продавани за милиони, в които все още живееха белокосите оцелели, избрали Джорджтаун за рицарската слава на Джон Ф. Кенеди, но улиците вече бяха завладени от франчайзи със заводи в Хонконг и Ханой.

Шофьорът наду радиото — силна музика, която не беше родом от САЩ.

Кондора гледаше през прозореца на таксито.

Видя го с червено цвете в ръка сред невиждащи минувачи по тротоара.

— Човекът с розата — прошепна Кондора.

— Моля? — стрелна Фей очи от тротоар към тротоар, от едното странично огледало към другото, после към огледалото за обратно виждане и предното стъкло.

— Президент беше Джими Картър. Хора от Близкия изток обикаляха ресторантите в Джорджтаун и продаваха роза за долар по масите. Бяха шпиони. Момчета на тайната иранска полиция САВАК, които работеха за шаха, издирваха дисиденти, изгнаници, съюзници.

— Много преди моето време — отбеляза Фей. — Аз съм бебе от времето на Рейгън.

— Тогава чии са сега тези с розите?

— Ти ми кажи.

Таксито трополеше по тъмните улици на жилищните квартали. Главни улици с жилищни блокове от двете страни. Градски къщи и тесни домове на ветерани по страничните пресечки.

Подминаха истинското си местоназначение с две пресечки.

Кондора и Фей наблюдаваха паркираните до тротоари автомобили. Озъртаха се за микробуси. За силуети в храстите, стаили се по пресечките или на стълбищата към мазетата. Търсеха с поглед охранителни камери. Оглеждаха покривите за фигури на фона на тъмното небе.

Шофьорът спря на кръстовището, както беше помолил Кондора.

— Сигурни ли сте, че това е мястото?

— Разбира се — отвърна възрастният мъж с черното кожено яке, докато жената, която можеше да му бъде дъщеря, плащаха надутата цена. — Тя е отраснала тук.

— Струва ми се познато. — Истината и лъжата се преплитаха в тази жена, която преметна раницата си на гръб, докато шофьорът се колебаеше и така превърна рестото от преувеличената цена в бакшиш.

Кондора и Фей изпратиха с поглед таксито, което изчезна в нощта.

Отдръпнаха се встрани от светлия конус на уличната лампа на ъгъла.

Фей огледа околния мрак.

— Сигурен ли си, че трябва да дойдем тук?

— Всичко, свързано с теб, ще бъде на прицел — отговори той. — Ти ми каза, че това изобщо не е част от инструкциите за ловците на глави на Сами.

— Мислиш ли, че е правилният ход?

— Това е единственият ми ход — увери я той. — Не ме питай нищо повече. Или измисли нещо по-добро, при това бързо. Мъртъв съм.

— Още не. Не и докато зависи от мен.

После тя го остави да я заведе на място, което посещаваше за пръв път, което беше сънувал и на което вече изпитваше усещането за дежа вю.

— Нищо не е каквото беше някога — промърмори той, докато крачеха в тъмното.

Долови тревогата в гласа й, когато тя каза:

— Съсредоточи се над тук и сега.

Жилищният квартал миришеше на храсти, на трева, на тротоари, мокри от дъжда, изсипал се предната нощ. От двете страни на булевардите растяха току-що разпъпили се дървета, разперили своите клони като мрежа над главите на Фей и Кондора.

От отворен прозорец долетя телевизионна глъчка, докато някой обикаляше каналите с дистанционното — смях от ситком, сирени от криминален филм, диалог на измислени герои, на които зрителите вярват.

Към тях по улицата приближаваше — жена с жълт дъждобран, която мърмореше окуражително на помиярчето, което е спасила отнякъде и което лудуваше на края на каишката си: .„Хайде де, можеш, можеш да го направиш.“

От жилищната сграда в съседство на тяхната цел излезе гладко обръснат мъж, който вдигаше ципа на коженото си яке — кафяво, не черно като на Кондора. Не забеляза, че двамата забавиха ход, докато той не потегли с автомобил с подобни на червени очи задни фарове.

— Сигурен ли си, че това е адресът? — попита Фей, когато застанаха пред стъклената врата на фоайето на седеметажната жилищна сграда, построена по време на Корейската война. Не видяха никого нито във фоайето, нито да чака пред асансьорите.

Кондора посочи табелката до звънеца на апартамент 513:

М. Мардиджиън

И понеже никога не се знае, Фей дръпна остъклената входна врата — заключено.

Потупа звънеца с надпис „М. Мардиджиън“.

— Ако го натиснем и получим отказ, ще бъдем прецакани.

Озърнаха се назад към нощната улица.

— Не може да стоим тук на показ и да чакаме шанс да се промъкнем покрай някого вътре — каза тя.

Кондора плъзна палци по двете колонки със звънци за седмия етаж.

Вратата избръмча и едновременно с това по интеркома се разнесе мъжки глас:

— Дааа?

Фей отвори тежката стъклена врата и каза пред микрофона:

— Благодаря, но и бездруго тъкмо си намерих ключа.

Кондора и Фей се шмугнаха във фоайето.

— Все си мисля, че хората би трябвало вече да са научили шпионските номера — каза Фей.

— Ако бяха, щяхме още да стърчим навън на студа.

Сребристата стоманена врата на асансьора се плъзна и се отвори.

Той се поколеба. Усети, че и тя се колебае, но после го подкани:

— Хайде, няма къде другаде да отидем, да се качваме.

Влязоха в асансьора и натиснаха копчето за петия етаж.

Стоманените врати се затвориха. Сребристата клетка се издигна към небето.

Дано да се получи, трябва да се получи и никой няма да пострада, всичко ще бъде наред.

Фей го наблюдаваше скептично.

Инерцията изпълни черепите им, когато асансьорът спря. Сребристите врати се отвориха.

Светлозелен коридор. Черни врати, месингови номера на жилищата над шпионките. Тъмнозелен мокет, който отдавна трябваше да бъде сменен, ако се съди по миризмата му.

Апартамент 513. На вратата нямаше табелка, нямаше никаква украса, нищо, което да отличава вратата от другите входове за жилищата на непознати хора в дългия зелен коридор. Кръглата пластмасова шпионка се взираше към тях — прозрачно циклопско око под месинговите цифри.

Тук искам да бъда никога не съм го искал не бива да имам това дежа вю.

Поезия. Клонг.

— Постарай се да изглеждаш просто като жена.

Обърна се към черната врата.

Вдигна юмрук…

Потропа.

Пусни ни да влезем.

Фей гледаше как черната врата се отваря и се отделя от плесенясалата зелена стена. Усмихна се, докато скришом се отдръпваше, готова да нападне или да извади оръжието си и да стреля, или… Или.

Пусни ни да влезем!

Обаче жената, която отвори вратата, просто стоеше там… препречила входа.

М. Мардиджиън.

Изглежда по-млада от петдесет и три. Не е зловещо, че Кондора е изровил данните й, и ти си го правила. Косата на М. Мардиджиън е прошарена, с руси кичури и се накъдря под лопатките й за разлика от повечето жени във Вашингтон. Изглежда като инструкторка по йога на непълен работен ден, каквато е според Кондора — плавна, фина, но здрава, силна. Лицето й е приятно ъгловато, с едър нос, плътни устни без червило. Очите й са леко раздалечени. Оставя двамата посетители, застанали в коридора й, да се премятат в синия поглед на леко присвитите й очи.

— О! — привидно безучастно възкликна тя. — Човек никога не знае кой ще почука на вратата му.

Фей усети тревожната сила, която жената и Кондора излъчваха в празния коридор.

Усещаше как шпионките на другите апартаменти се взират към тях.

ПУСНИ НИ ДА ВЛЕЗЕМ!

Инструкторката по йога огледа Фей, после сините й очи се спряха върху Кондора и бръчка разсече челото й, когато тя каза:

— Появяваш се тук с дъщеря си?

— Не сме чак такива късметлии — отговори той.

— Кои „ние“?

Фей показа един от трите си документа за самоличност.

— Вътрешна сигурност. Да влезем, госпожо Мардиджиън. Няма да ви създаваме неприятности.

— След като сте тук, ясно е, че това не е съвсем вярно.

Кондора попита блондинката с прошарена коса, препречила вратата:

— Може ли да ти казвам Мърл?

Тя впери поглед в него.

— В службата се говори, че си някакъв шпионин — каза тя.

Нахлувай, вмъкни се вътре, събори я след 10, 9, 8…

Така наречената Мърл се дръпна от вратата и увлече Кондора подире си.

Фей се пъхна между Мърл и черната врата, завъртя топката на бравата и препречи достъпа на външния свят с черната плоскост. Откъсна поглед от домакинята им само колкото да дръпне резето и да сложи веригата.

— Това не ме кара да се чувствам в безопасност — прозвуча дрезгавият глас на Мърл.

— Извинявай — каза Кондора, — не си.

— Заради теб ли?

— Виноват. Поне в личен смисъл.

— Това лично ли е? — отмести тя поглед към Фей. — Е, какво искате от мен?

„Вече го получихме, влязохме — каза си Фей. — Трябва само да продължим да контролираме положението.“

— Ще ми направите ли услуга, госпожо Мардиджиън? Седнете на канапето.

Жената беше със златист пуловер и тъмносини джинси. Боса. Настани се на канапето, Фей забеляза как жената се застави да се успокои, да се облегне назад, а не да седи изправена на ръба на черното си кожено канапе и да се държи така, сякаш всичко е наред.

Фей последва примера на Кондора:

— Благодаря. Нещо против да ви казвам Мърл?

— Имате правомощия да правите много повече, независимо дали имам против.

Кондора се настани на един от двата въртящи се стола от другата страна на стъклената ниска масичка срещу Мърл.

Добре, помисли си Фей и зае най-близкия до вратата стол. Сигурно щеше да сграбчи Мърл, ако се опита да избяга, и несъмнено щеше да я улови, преди тя да се справи с резетата и веригата.

— Кон… Вин ще ви прави компания, докато аз следвам процедурата. Ще огледам набързо апартамента ви, за да се уверя, че сме сами. Че сме в безопасност.

— Тази безопасност върви ли със съдебна заповед?

— Не се тревожете за това — отвърна Фей.

Огледа кухнята — не се виждаха ножове, на стената имаше стационарен телефон.

От прозорците на петия етаж се виждаше нощта — боже, беше само десет часът! Мърл имаше балконче, достатъчно голямо, за да застанеш на него. Или да скочиш. Екип за мокри поръчки би могъл да се спусне от покрива и с откос от автомати да проникне през стъклените прозорци.

Фей отиде в спалнята, когато Мърл попита Кондора:

— Какво знаеш за мен?

Фей остави бялата врата на спалнята отворена, за да чуе отговора:

— Недостатъчно.

В спалнята. Прозорци и още едно самоубийствено малко балконче. Голямо двойно легло. Тоалетки. В дрешника висяха дрехи, а на пода имаше десетина чифта обувки — спретнати чифтове, които чакаха някой да ги поиска.

Гласовете продължиха да долитат, докато Фей тихичко отваряше чекмеджетата на бюрото.

— Какво искаш от мен? — попита отново Мърл.

— Сложно е — отговори той.

Бельо, спортни трика, пуловери. Джинси, фланелки като за йога и панталони. Нямаше оръжие.

— „Сложно“ не е желаният отговор.

Да почакаме, докато Фей…

Значи тя ти е шеф? Към кого да насоча вниманието си?

Снимки в рамки върху бюрата в спалнята: майка, баща. Типична за средната класа къща някъде отвъд околовръстното. Момиченце от 60-те години, което скача на въже. Близо трийсетгодишната Мърл, енергична и сияеща, слиза по стълбите на Капитолия. Направена с мобилен телефон снимка как тя се разтяга в йога поза, а групата я гледа.

— Насочи вниманието си към нещо, което си струва.

— А кой решава кое си струва? Ти ли?

Нямаше сватбена снимка. Нямаше снимки на деца. Нямаше снимки на мъже. Нито на жени. Нито групови снимки от служебно парти. Нямаше снимки на деца на приятели, на племенници и племеннички.

Над нощното шкафче с кабърчета бяха забодени пощенски картички, а върху него беше включен да се зарежда мобилен телефон редом до втори стационарен апарат. Площад в някакъв италиански град. Театралният квартал в Лондон нощем. Водоливниците на „Нотр Дам“ в Париж.

Белегът на корема на Фей пламна, когато тя видя пощенската картичка от Париж. Обучената американска шпионка повдигна ръбчето на парижката картичка, после и всяка от другите: отзад нямаше марки, не пишеше нищо, дори адреса на Мърл. Сама ли беше ходила там и си беше купила картичките?

— Моля те, довери ни се.

— Боже, за пръв път го чувам.

Върху нощното шкафче с двата телефона имаше и две книги — „Красиви руини“ от Джес Уолтър, и някоя си Мейли Мелой беше написала „И двата начина са единственото, което искам“. В долното чекмедже на нощното шкафче дрънчаха всякакви тубички и шишенца, овлажнители, масло, обогатено с витамин С. Бурканчета с лекарства за главоболие, сънотворни без рецепта.

— Няма значение дали ви имам доверие.

— За мен има.

Фей намери под леглото бяла картонена кутия от магазин за рокли.

Издърпа кутията — оказа се пълна със снимки, писма, меню от отдавна несъществуващо кафене.

Затвори капака на този саркофаг със спомени и го избута обратно под леглото.

Под възглавниците не откри нищо.

— Какво се е случило с лицето ти? Изглежда… размазано.

— Това остана от опита ми да не съм аз.

— И как се получи?

— Озовах се тук.

От другата страна на леглото, до дрешника върху второто нощно шкафче имаше лаптоп, Фей отвори имейлите — съобщения за часовете по йога от директора на някакво студио, където Мърл заместваше и водеше неделния семинар за напреднали. Нямаше профил във Фейсбук или в друга социална мрежа, Фей не си направи труда да рови из финансовите данни, просто натисна копчето и го задържа, докато чу, че компютърът изключи.

— Кой си ти сега?

— По-добър съм.

Фей отвори най-долното чекмедже на това нощно шкафче. Разни джунджурии, стъклена лула в стил ар деко и найлоново пликче с около, да кажем, четвърт доза марихуана.

Затвори чекмеджето. Помисли си, че Мърл е избрала да живее като изгнаница.

— И всичко това е твоят „по-добър“ план?

— Нищо от това не беше в плана допреди един час.

Дрешникът се стори на Фей… някак разчистен. Имаше празнини между закачалките с поли и рокли, блузи, панталони и сака. Празни места на най-горния рафт. Празни дъски на пода между удобните делови обувки, обаче най-отзад забеляза и три чифта модерни обувки на висок ток, от онези с изкуствените камъни, които навремето можеха да отведат човек от едно бляскаво парти на друго и после до недотам кротък завършен на вечерта.

— Е, ако не съм била част от плана ти, защо ме преследваш?

— Опитвах се да събера смелост за нещо повече от това само да мечтая.

Фей съзнаваше, че не може да претърси спалнята толкова добре, колкото цял опитен екип от „катерички“. Пък и надали се налагаше. Погледът й се плъзна по рафтовете с книги. Докато се възстановяваше в частната болнична стая, Фей избягваше телевизора, окачен над болничното й легло, и предпочиташе контролируемата магия на книгите. Романи, а не томове с факти, които тя знаеше, че са лишени от истината за тайния свят, в който живееше самата тя и в който едва не беше умряла. Сега, докато разглеждаше десетките книги по стените на Мърл, установи, че с малки изключения повечето са романи, и си помисли: „Значи тя търси представи, които те карат да изпиташ нещо истинско, а не сведения за други хора, попаднали заедно с теб в капана, наречен история. Търси бягство. Търси…“

Каквото и да е. Може би Мърл просто обичаше тръпката на хубавата история.

— Това не е мечта, а е на прага да се превърне в кошмар.

— Само това мога да предложа.

Фей пусна мобилния на Мърл в джоба на сакото си. Затвори лаптопа и понесе него и слушалката на стационарния телефон в лявата си ръка.

Баня зад вратата до дрешника. Вана. Фей отвори шкафчето с огледални вратички: ножички за нокти — смъртоносни, но само ако ти провърви и знаеш какво правиш. Още тубички и лосиони. Половин шишенце хапчета по рецепта, които тя разпозна от запасите на Кондора като генеричен антидепресант.

Гласовете от дневната долитаха само като мърморене в тази синя баня.

С пръстите на крака Фей отвори шкафчето под мивката. Тоалетна хартия, други джунджурии. Полички с хавлиени кърпи. Бял халат за баня висеше на кука от задната страна на вратата за банята.

Заобиколи към дневната, където Кондора седеше срещу жената, на която бяха устроили клопка и която все повече заприличваше на невинна жертва.

Мърл забеляза електронните устройства под мишницата на Фей.

— Намерихте ли каквото ви трябва?

Фей остави всичко върху стъклената масичка.

Отвори двете затворени врати в дневната: голям дрешник, сака и палта за всеки сезон, ботуши, възглавница и одеяла на горния рафт, а зад втората врата — малка баня.

Фей свали раничката и черното си палто и ги остави върху телефона и лаптопа на любезната им домакиня. Усети как пистолетът на колана й и резервният пълнител привличат погледа на Мърл. Усети и как очите на притиснатата натясно жена я следват.

Фей седна на другия стол и каза:

— Трябва да разберете положението, в което се намираме.

— Не, не трябва — отговори Мърл. — Трябва само да го преживея.

— Нужно е нещо повече — намеси се Кондора.

Поеми нещата.

— Аз съм федерален агент от ЦРУ, изпратен във Вътрешна сигурност. Кон… Вин… е един от нас, но точните подробности не са ви нужни. Някой проникна в системата и натопи Вин. А сега най-вероятно иска смъртта му. Моята също.

— Повикайте помощ, подкрепление. Спасителен екип. Това е Америка, това са нашите улици.

— Ако се обадим или изпратим имейл, попадаме в системата. Не се знае кой ще ни чуе или ще ни намери пръв. Може и да сме в Америка, обаче улиците са на онзи, който ни принуди да бягаме.

— Да бягаме ли? Ами ако стана от канапето и просто изляза…

— Мърл, съжалявам, но няма да се получи — заяви Фей.

Насочи погледа си на ловец към по-възрастната жена, седнала на черното канапе.

— О, добре — прошепна Мърл. — Разбирам. — Примигна. — Защо непрекъснато го наричате Кон?

Довери се, за да спечелиш доверие.

— Това е секретното му кодово име. Кондор.

— Има ли изобщо някой, който е това, за което се представя? — попита Мърл.

— Той — увери я Фей. — Само че…

Кондора я изпревари:

— Аз съм малко луд. Понякога се отнасям. Виждам привидения. Официално не би трябвало да помня и точно това се опитвам да направя.

— Какво да помниш? — попита Мърл.

— Даа — отговори Кондора.

„Накарай я да се съсредоточи — помисли си Фей, — накарай я да преодолее каквото трябва.“

— Съжаляваме за истинското положение на нещата — каза Фей, — а то е, че засега нямате друг избор, освен да бъдете с нас. Трябва ни скривалище. Всяко друго място е компрометирано. Трябва да решим какво да правим, трябва да си починем. Нахълтахме в живота ви… не заради нещо, което сте направили, а просто защото се сетихме за вас. Съжалявам, но ще продължим така, докато стане възможно да си тръгнем. Молим ви да ни съдействате. Не се опитвайте да известите никого, да изпратите имейл, нищо.

— Разбрах, но наистина… мога да отида на хотел и…

— Не можем да поемем този риск. Не можем да ви пуснем да излезете сама — заяви Фей.

— А на какъв риск ме изложихте току-що?

— Няма да ви лъжа. Имаше… престрелка. Няколко убити.

— Няколко убити?

— Не сме го искали, не можехме да го избегнем.

Мърл поклати глава:

— Убити. Престрелка. А сега ме превръщате в… косвена жертва, случаен пострадал.

— Не, никой не знае къде сме — увери я Фей. — И никой няма да узнае за вас, докато не се върнем при добрите.

— Обещанието ви за нула време отиде от никой на някой — усмихна се съкрушено Мърл на по-младата жена. — Добре е да знам къде се намирам.

— Не знаете — каза Фей. — Ние също. Обаче знаем, че сме тук, знаем, че сте в безопасност, когато сте с нас, и знаем, че сме готови да ви браним с живота си.

— Страхотно обещание за първа среща — примигна Мърл и насочи поглед и към двамата непознати в къщата си. — Това ли искате?

— Честно казано, искаме всичко, което можем да получим.

— О!

Жената огледа дома си. Потръпна. Някак се смали.

И после Фей я видя да вдишва тази нова действителност.

— Сега какво ще правим? — прошепна Мърл.

— Немного — отговори Фей. — Ще се притаим. В безопасност сме, но двамата сме гроги.

— Гладни ли сте? — сви рамене домакинята. — Купувам огромни замразени лазани, пека ги, нарязвам ги и отново ги замразявам на порции за… — отново сви рамене —…за предишното си обичайно ежедневие.

— Вече не е обичайно — каза Фей, — но наистина сме гладни.

— Тогава да се справим с това — каза Мърл. — Може ли да…

С кимване Фей позволи на по-възрастната жена да стане от канапето, да отиде в собствената си кухня, да отвори хладилника и да извади алуминиева тавичка, пълна на три четвърти с лазаня с месо и доматен сос, да я остави на плота…

Мърл застина.

— Боже! — прошепна.

„Започва се“ — помисли си Фей.

— Появявате се тук, съобщавате за убити хора, носите оръжие, а аз…

— Дишай. Просто дишай — нареди й Фей. — Можеш да го направиш.

— Цял живот все това чувам. — Очите на Мърл се отнесоха другаде, не в кухнята, не в този апартамент, не в това време на непознати и пистолети. — Можеш да го направиш. Можеш да го направиш. Не Искаш да го направиш… а Можеш да го направиш.

— Справяте се чудесно — увери я Фей, която беше готова Мърл да откачи, да изпадне в истерия, да запокити алуминиевата тавичка с лазанята в този впримчен между белите стени на кухничката въздух, да хукне към входната врата, да извика съседите, да се разпиши за помощ, за да я чуе някой, който е там.

Жената с дрезгав глас промърмори:

— Ако се справям чудесно, защо съм тук?

Кондора застана на две крачки от Мърл в кухнята. С прошарена коса и все още с черното си кожено яке, впери поглед в жената, която беше проследил, и й каза:

— Тук си заради мен. Последното, което съм искал, е да се окажеш в такова положение. Обаче само теб имам, само теб познавам, ти си единственият ми шанс. Ти си важна.

— Не биваше вчера да ходя да пия кафе — прошепна Мърл.

— Кой знае какво трябва и не трябва? — попита Кондора. — Имаме само онова, което правим в момента.

Мърл стоеше в бялата си кухня и дишаше тежко.

Кондора не я докосваше.

„Ето в какво се забърках — помисли си Фей, — трябва да спася двама непознати, без да ме убият.“

— Останала е малко салата — каза Мърл.

Пет пиукания на микровълновата, тракане на чинии, скърцане на високи столчета по квадратните бели плочки с големината на шахматна дъска до кухненския остров, и ето ги и тях: Мърл, кацнала между печките и плота, Кондора — седнал срещу нея с чиния лазаня, зелена салата и чаша вода, същата храна беше поднесена и на Фей, която седеше на високото столче най-близо до вратата с гръб към нея, но така, че да вижда по-възрастната двойка в кухнята на този апартамент.

В който сме като в капан.

Фей и другарят й в бягството почти бяха приключили с храната, която в друга ситуация вероятно би имала някакъв вкус, когато Мърл попита:

— Какво се случи?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб — отговори Кондора.

— Нима? Неосведомеността се равнява на сигурност? — поклати глава жената. — Не се опитвайте да ми го пробутвате, докато не мога да изляза от собствения си дом.

Фей видя очите на Кондора — изморени, унили, но въпреки това проследиха отрицателното поклащане на главата на заложницата им.

— Какво се случи? — прошепна Мърл.

— Пак ви казвам — въздъхна Фей, — онова, което можем да разкрием…

— Не — прекъсна я тя. — Не говоря за това сега. Какво се случи? Изобщо замисляте ли се за това? Защо сте тук. Защо сте заедно. Какво сте направили. Какво сте мислили, че ще се случи, а така и не се е случило. Кое е малкото, което все още можете да направите. От вас се сипят късчета време, а вие сте се наврели в някаква миша дупка под наем…

Тя поклати глава. Забоде очи в плота и в чашата вода, от която още не беше отпила.

— Вървиш — поде Кондора, — виждаш как витрината на магазин отразява автомобили, други хора, обаче не виждаш своето отражение. И после изведнъж го съзираш, но едва разпознаваш лицето си.

— Що за откачалка си ти? — попита Мърл.

— По-възрастна.

Двамата се засмяха.

Фей забеляза как се е прегърбил Кондора на високото столче. Спомни си за шкафчето с лекарства на заложницата им. Попита своя прошарен колега:

— Носиш ли си лекарствата?

— Не и онези, които ще направят така, че отново да не виждам — отговори той.

От джобовете на ризата си, от черното си кожено яке Кондора извади шишенцата с хапчетата и ги подреди на плота до изцапаната с червен сос чиния от вечерята си.

Фей забеляза как Мърл оглежда етикетите на шишенцата. Как чете названията на хапчетата, които помагаха на Кондора да контролира пикочния си мехур, но също така увеличаваха способността му да… Видя как по-възрастната жена асимилира тази информация, но не можеше да каже какво означава тя за нея.

— Работите в Конгресната библиотека, така ли? — попита Фей.

— Охо! — възкликна Мърл. — Носите оръжие, заключвате вратата, обаче въпреки това ми задавате неизбежния вашингтонски въпрос какво работиш. Интересно, преди двайсет години никой не би ме сметнал за жена, която ще работи в библиотека. А сега вече мога да се пенсионирам. И да си остана заключена тук с малкото, което е останало от нищожния ми живот. — Тя поклати глава: — Извинете, обикновено не си позволявам да ставам такава, обаче… Да, работя в Библиотеката на Конгреса. Във филмовия архив. Гледам стари черно-бели филми. Каталогизирам ги, оценявам ги за предстояща дигитализация на материалите, които ще оцелеят след апокалипсиса: художествена стойност, качество на копието и… Не е важно за вас — сви рамене тя. — Прекарвам дните си, като гледам как на малък бял екран в тъмна стая се разиграват идеите на други хора. Гледам онова, което не съм.

— Като повечето от нас — отбеляза Кондора.

Тя го погледна. Извърна се към Фей:

— Е, как ще се договорите да се измъкнете от тук и да се доберете до мястото, където ще получите желаното? Или поне където ще се доберете живи.

— Не текат големи договорки — отговори Фей.

— Глупости — възрази Мърл, шокирана не по-малко от похитителите си от собствената си разпаленост, от собствената си прямота. — В този град всичко става по силата на взаимосвързани договорености. Правиш каквото трябва, за да убедиш хората на власт да ти позволят да получиш каквото можеш.

— Не е само това — отбеляза Кондора.

— Не ми говори така — сряза го тя. — Прекарах дванайсет години на Хълма, в администрацията на конгресмен, бях офис мениджър на сенатор. Разбрах, че всичко се свежда до властта и до това какво можеш да получиш с нея.

— Още не сме стигнали дотам — каза Фей.

Мърл кимна към мъжа с прошарената коса, който седеше прегърбен на столчето в кухнята й.

— Докъде мислите, че ще ви докара той?

— Той може да ви изненада — обади се Кондора.

— Засега да — съгласи се Мърл. — Обаче няма да ти казвам Вин — додаде. — Нито Кондор.

Фей го видя да се усмихва, но с усилие, изтощено.

— Човече, трябва да се измиеш! — осведоми го Мърл, защото Вин вонеше на пот, на барут и по лицето и китките му имаше лепкави кафеникави петна.

— Преди всичко се нуждаем от сън — каза Фей. — Ти също.

Мърл се обърна с гръб към шпионите, докато слагаше мръсните съдове в мивката.

Фей каза на гърба на заложницата им:

— Ето какви са вариантите.

Варианти — ама че приглушена прямота.

— Най-добрият е да го наврем под душа, да го натъпчем с хапчетата, които си носи…

— Аз съм тук — обади се Кондора, — още съм тук.

— И искаме да останеш — увери го Фей. — Обаче ако не се наспиш както трябва… Вариантът е леглото — продължи тя. — И той в него, както си му е редът. Може и да му сложим матрака на пода. Аз ще спя на канапето — не е достатъчно голямо за него, за да се опъне удобно, а ако получи крампи…

— Ами аз? — обърна се Мърл.

— Вие сте в спалнята си — каза Фей. — Не искаме да ви лишаваме от нея.

— Пък и така още една врата ще ме дели от изхода.

— Ще е по-безопасно.

— О, със сигурност. — Мърл сви рамене. — Нека той да спи на леглото. Аз мога да спя на пода или… или до него.

— Аз няма да съм на себе си, нищо няма да разбера — увери я Кондора.

— Добре, както и да е — каза Фей. — Кондор… Вин, остави пистолета си тук, при мен.

— За всеки случай? — попита Мърл. — На какво? Или на кого? На мен?

Фей помогна на Кондора да свали от колана си кобура. Мърл видя как Фей го попита какви хапчета трябва да вземе след душа, сложи му ги в чашка, подаде му я и тикна чаша вода в другата му ръка.

— Имате ли някаква дреха, с която той може да спи? — попита тя Мърл.

— Ще се намери нещо — вдигна рамене жената.

— Благодарихме ли ти? — попита Кондора, но преди Мърл да успее да отговори, той поклати глава: — Само благодаря не е достатъчно.

Кондора се затътри към банята.

Фей попречи на Мърл да го последва с едно докосване по ръката.

Тя не се сепна, не се възпротиви, но…

Чакаше, усещаше, не беше обучена, просто… умна.

— Не знам как, но той е ключът към това да се измъкнем оттук — обясни Фей. — Всички ние. Затова трябва да го поддържаме във форма, доколкото можем. Моля ви да го наглеждате. Ако отпадне още, ако започне да декомпенсира…

— Да декомпенсира ли? Какво изобщо компенсира?

— Направете каквото можете, постарайте се да знам какво се случва с него.

— И да не докосвам пистолета му, нали? — усмихна се Мърл. — А, да, вие го взехте.

Фей забеляза как в сините очи проблесна напористият нрав от онази снимка на стълбите на Капитолия, макар и само за миг, макар и само като спомен за онова, което е било.

Мърл влезе в спалнята и дръпна бялата врата зад гърба си, щрак.

Преди Фей да премине в режим за сън на черното канапе, легнала така, че да скочи будна и с лице към входната врата, сложила своя глок и пистолета на Кондора на ниската масичка, тя използва малката баня до дневната, взе от шкафчето там конец за зъби, завърза го и го изпъна между бравата на затворената врата на банята и висока чаша за вода върху кухненския плот. Запречи входната врата с един от черните въртящи се столове в дневната, но знаеше, че така ще забави евентуалното нахлуване на спецекип само със секунда, може би две.

Но секунда, може би две…

За секунда, може би две, след като потопи кухнята в мрак, но преди да изгаси лампата в дневната, Фей се взря в бялата врата на спалнята, в затворената бяла врата.

Значи така мирише спалнята й. На топли памучни чаршафи с ухание на мускус. И мъничко на ванилия. Или пък не е ванилия. Може би на някакъв лосион. Плюс перести облаци от „Бен гей“ или от друго мазило за мускулни болки, нещо практично. Но тя. Тук.

Нощта се върти изтощено всичко боли противни лепкава кожа!

— Призраци ли виждаш? — попита Мърл зад него.

Тя е там. Ти се обърна и тя беше там. Гледаше те.

— Призраци ли? — повтори тя. — Призраци ли виждаш?

Кажи й.

— Не, не.

Тя примигна, изчерви се.

— Да се престорим, че си поет, а не убиец, не откачалка.

— Ще бъда такъв, какъвто ти трябвам.

— А защо не „какъвто искам“?

— Това не мога да ти обещая.

— Че кой може — намръщи се тя.

Взе от ръката му чашката с хапчетата.

— Напрегнат си — каза му тя. — Сигурно боли.

— Тази болка никога не можеш да премахнеш.

— Може би, но можеш да я изтласкаш назад, да си отдъхнеш малко. Колкото и да не ти харесва, сега това е най-добрият избор. Можеш направо да се строполиш на леглото, или пък ако имаш достатъчно сили, си вземи душ… препоръчвам ти го, човече. После хапчетата и си лягаш. Леглото е само за спане. — Сините й очи горят. — Нямаш пистолет.

— Не бих могъл да го използвам така. Не бих.

Кимна, съгласи се с него, за да убеди и себе си.

— Съблечи си ризата — подкани го.

И той я послуша.

Подаде й синята измачкана дреха.

Тя я метна на стол до вратата, до затворената бяла врата.

Той не искаше да научава какво иска тя.

Събу обувките си.

Свали черните си джинси.

Тя ги протегна далеч от себе си. Усети тежестта на онова, с което бяха пълни джобовете му, на пълнителите в техните торбички на колана му. Метна черните джинси на един стол.

— С какво си облечен? — попита го, вперила поглед в появилата се негова втора кожа.

— Термобельо — отговори той. — Не знаех колко студено ще бъде навън.

Като на забавен каданс тя се приближи до кафявия кош в далечния ъгъл на стаята. Цялата се раздвижваше, когато нещо в нея се промени. Прошарената й руса коса се стелеше на плавни вълни по раменете й, по силния й гръб. Ръцете й се движеха с плавна целеустременост. Заоблените й бедра, стегнати за жена на която и да е възраст в сините джинси, се поклащаха на всяка стъпка, после той ги видя как се издуват, когато тя се наведе и започна да вади неща от картонения кашон.

Донесе му скъсано черно горнище и тънко долнище на анцуг.

— Ето — подаде му ги.

Можеше да ти ги подхвърли, но предпочете да ти ги подаде.

— Хората от групата над петдесет години, на които преподавам, все си забравят уреди, дрехи, книги, вода. Пера дрехите и нося в залата кашона със забравени вещи, но ако никой не ги потърси… През няколко седмици ги взема някоя благотворителна организация.

Той вдигна черното спортно горнище и прочете логото: Lux Et Veritas. Каквото и да означаваше това, невъобразимо по-важно беше какво друго прочете той, изписано със златно на черен фон.

— Монтана — изрече. — Откъде знаеш?

— Това е просто горнище, което намерих — поклати глава тя. — Не е послание от космоса. Не е клонг. Защо? Ти оттам ли си? От Монтана?

— Там открих, че съм аз.

— Ти си шпионин — каза тя. — Убиец. Не си поет.

— Да.

— Върви да си вземеш душ. На полицата има синя кърпа. Надали използваш балсам за коса, но в едно от шишетата има шампоан. А на рафта под мивката ще намериш неразопакована четка за зъби — в големите кутии са по пет.

— Нося си моя. Струва ми се. Там — посочи той към затворената бяла врата.

— Ние сме тук, не се връщай назад, иначе никога няма да те отведем там, закъдето си се запътил.

Тя му посочи банята.

Там вътре рухваш, притискаш гръб към вратата, чорапите ти се вкопчват в малките бели плочки, затваряш очи, нея я няма, не може да те види, можеш да се отпуснеш, можеш да се отпуснеш.

Както вдишването преминава в издишване, така и съзнанието му се носи на талази между яснотата и объркването. Нещата, които му помогнаха да остане в съзнание в яркоосветената баня, бяха уханието на мястото, боровият аромат на чистота, ванилията на подмладяването, влажният метал и порцелановата твърдост на тук, на сега, на нещо истинско.

Почти му беше непосилно да се пребори с горнището на термобельото. Вдигна го до гърдите си и подпъхна и двете си ръце отдолу, докато вдигаше блузата над лицето си — заседна! Олюля се в банята, удари десния си пищял в тоалетната, почувства, че се задушава с кръстосани ръце, впримчени в прилепналата…

Махна го, освободи лицето си, пусна блузата на пода и погледна надолу към нея, ликувайки заради дребната си победа.

Вземи каквото можеш.

Съблече и дългите панталони на долнището, смъкна и тях, и чорапите. По-скоро се стовари, отколкото седна на тоалетната, свърши си работата, без да допусне очите му да се затворят.

След това се озова под душа, горещата вода се изливаше върху него и той се протегна да дръпне пластмасовата завеса на душа…

„Психо“, филм на Алфред Хичкок, Джанет Лий се крие зад завеса за баня, не вижда Антъни Пъркинс, който влиза в банята й с касапски нож.

Какво сторих?

Фей лежеше на черното канапе в нечий чужд тъмен апартамент. Лежеше напълно неподвижно, сякаш така щеше да спре времето, сякаш неподвижността й можеше да заличи последните два дни.

Лежи неподвижно и недей, НЕДЕЙ да трепваш, да мръдваш, да повръщаш или да плачеш.

Или да плачеш.

Върху кухненския плот тихо стоеше водна чаша. Шпионката на вратата беше око от разкривена светлина над стола, избутан до онзи заключен портал, за да й осигури секунда, може би две, за да не бъде убита, да не бъде застреляна, докато се опитва да се надигне от черното кожено канапе от мрак.

Спечелилият „Пулицър“ Дейвид Уд по-късно през годината ще съобщи, че най-разпространената травма на американските войници веднага след бойни действия в Ирак и Афганистан на простичък английски се превежда като „дълбока печал“.

Какво сторих? Какво сторихме?

Врагове. Съпротива. Екип за „мокри поръчки“, набелязал нея и Кондора.

Това бяха те в сражението в метрото.

Не бяха нашите, които си вършат работата, моята работа, изпълняват дълга си, справедливия си дълг.

Плейбек:

Никой не се провиква „Полиция!“ или „федерални агенти!“ или „На място!“. Засада или недоглеждане?

Жената на ескалатора първа стреля по Кондора — но с електрошок, не беше смъртоносно.

Не беше класически удар. Отвличане? Първата възможна неутрализация?

Кондора стреля по нея, а аз…

Чернокожият извади оръжието си, стреля по мен… с пистолет със заглушител.

Не залавяш хора със заглушител.

Прострелях го, той падна, не умря. Не го убих аз.

Екипът горе на ескалатора ни обстрелваше безразборно, без да се интересува кого ще улучи, и човек от техния екип загина от приятелски огън. Пет пари не даваха за ограничаването на щетите и свеждането на всичко до очевидците. Да ни обезвредят беше — и все още е — по-важно от косвените жертви или от хаоса.

Стрелецът, блъснат от влака.

Мъжът, когото застрелват върху червените плочки на перона.

Човекът маймуна, запратен от изстрела към вагона на метрото, отнесен от влака жив или мъртъв.

Сами каза, че ще изтегли нашите хора… Не, каза, че ще направи каквото може. Той е човекът, гуруто, шефът, така че ако може, би го сторил, поне дотолкова ми има доверие… имаше ми доверие.

Значи ако не е Сами… Са те. Които и да са.

А ако тогава е бил или ако сега е станал Сами… Здравата сме прецакани. Мъртви сме.

Какво се случи в живота ми, кога започна да се разпада всичко? В Париж ли?

Или с Крис?

Когато си позволи да имаш какво да губиш, тогава.

Фей погледна към спалнята, където зад затворената врата бяха Мърл и Кондора.

Доведи го жив и здрав, да, това може и да е цел, обаче мисията, нейната мисия беше да открие кой е убил партньора й, кой се опитва да убие самата нея, кой я принуди да убива.

Кое си струва всичко това?

Животът ми. Това, което го обричам да прави, с онова, което правя.

Дълбоко дихание се вля в нея, повдигна гърдите й към бронебойната жилетка и внезапно тя се почувства, сякаш анаконда е притиснала ребрата й, усети как гигантската змия я премазва… Дишай, просто дишай, трябва да…

Фей овладя ускореното си дишане.

Рухни, когато приключиш. Рухнеш ли сега, свършено е с теб.

Не и аз. Не сега. Още не.

Майната им. Майната му на това.

О, но, о, колко изморена беше. Жилетката толкова тежеше, тежаха и двата пистолета върху стъклената масичка до нея, легнала на черното кожено канапе, тежеше тялото на мъжа, разпнат пред една камина, мъжът, премазан от влака, мъжът, строполил се върху червените плочки на перона на метрото отвъд дима на пистолетния й изстрел.

Представи си как се издига над канапето, как бронежилетката се свлича от тялото й. А изтощението и болката, и мъчителната язва, и парещите спомени… отплуват, изчезват.

Фей си се представи гола.

Със заличен белег на корема.

Как стои в апартамента си. Срещу дръпнатите завеси на френските прозорци. Стои там гола без никакво трябва, непременно, не може, без последици от нечия смърт, без мисия, без операция, без задължения. С мечти, в които да вярва. Стои пред прозрачен самолет, разперила широко ръце, с разголени гърди и сърце, усмихва се на стъклото* което куршум на снайперист не може да счупи.

Или ако го счупи, няма нейният пръст да е на смъртоносния спусък.

Няма да е принудително предателство от нейните хора.

Стои там с широко разперени ръце, гола през нощта.

И чака трясъка на натрошеното стъкло.

До теб на тъмното легло тя казва: „Буден си“.

Кондорът изпусна въздишката, която сдържаше. Тя вече беше будна. Нямаше да я смути, ако помръдне.

— Да, но ти може пак да заспиш — отговори той.

— Почти съмва. Ти стана през нощта… беше до тоалетната, знам, няма проблем. Понякога е хубаво човек да чува, че не е сам. Добре ли си?

— Шегуваш ли се?

Леглото се разтресе от тихия им смях.

— Пак трябва да отидеш. — Не го попита. Просто му го каза.

Той се измъкна изпод завивките, без да погледне назад. Влезе в банята, затвори вратата, светна, свърши си работата, изми си ръцете.

Огледа се.

Ти си тук. Това е реално.

Изключи осветлението.

Отвори вратата на банята и установи, че тя е включила нощната лампа.

— Изглеждаш по-добре отпреди — осведоми го.

— По-добре отпреди не е много — вдигна рамене той. — Шест часа сън в истинско легло.

Какво трябва да направиш?

Върна се в леглото. Под завивката. Обърна се надясно. С лице към нея.

Тя се беше облегнала на две възглавници, лежеше обърната на лявата си страна, с лице към него. Раменете й под синята блуза се подаваха изпод завивката.

— Сигурно това е последната нощ, когато спя добре — каза тя. — Днес тази твоя история може да ме убие.

— Днес винаги може да ни убие.

Тя тръсна глава, за да отметне дълги кичури коса от лицето си.

— Страх ли те е?

— О, да.

— От смъртта?

— Разбира се, но… повече ме е страх ти да не умреш. И да не би да не направя както трябва каквото мога.

— Как се получава засега това да правиш каквото трябва?

— Явно не толкова добре, след като се озовах тук… Искам да кажа, след като те поставих в това положение.

— Забелязах — усмихна се мрачно. — Но поемам част от вината.

— Защо вина?

— За това, което можех и трябваше, за да не се озова тук. А където беше редно.

— И къде е това?

— Не да съм затънал във всичко това сам, да чакам бедата да похлопа на вратата.

— Защо си сам?

Вперила бе поглед в него.

— Това беше едно от нещата, които не можех да си обясня, докато…

— Докато ме преследваше.

— Не беше злонамерено, но… Добре де, влязох в служебното ти досие. Оказа се, че си САМА. Че нямаш деца. Не си омъжена, вдовица или разведена. Не разбирам защо.

— Какво защо?

— Страхотна жена…

Тя се засмя.

— …като теб не бива да е сама.

— Познавам десетина жени на моята възраст и по-млади, които са по-умни, по-изискани, много по-красиви и повярвай ми, много, ама много по-мили, обаче ги съпровожда само собствената им сянка. Като мен.

— Но защо ти?

— Искаш да узнаеш. — Не беше въпрос.

— Искаш да ми кажеш. — Не беше въпрос.

— Може би не искам да разваля представата ти за мен — каза тя. — Рисковано е.

— Искам да те видя каквато си в действителност.

— Ти в действителност си луд.

Устните му се разтеглиха в лека усмивка.

— Аз съм член на клуба на зарязаните жени — изрече Мърл. — Искаш ли да ти кажа от кого?

Кондора вдигна рамене:

— Ако го няма вече, на кого му пука?

— Важно е за историята.

Той се досети.

— Имаш предвид — какво представлява той.

— О, той е задник, но е точно за този град. Бях на двайсет и четири, съвсем не толкова умна, колкото си мислех. Родена съм, когато е избран Джон Ф. Кенеди, и мислех, че това е някаква… магия. Пристигнах тук през 1984 година, по време на управлението на Рейгън, и всичко щеше да е както трябва, Америка за всички. Той беше републикански конгресмен, първи мандат, избран през един щат от нашия. Достатъчно млад, за да е готин, достатъчно възрастен, за да се чувства по-значим от мен. Познавах избирателния му район, договорих си стаж с моя сенатор, за да работя за… за Дейвид.

Каза на Кондора… каза на Вин… фамилното име на мъжа.

То не говореше почти нищо на Кондора, на Вин — поредното красиво лице по телевизията.

— Баща му беше средно богат, от онези по кънтриклубовете. Дейвид беше овладял привидната непосредственост, посмачканото лустро на „Бръшляновата лига“. Знаеше къде да застане, за да го огрее. Страхотна коса. Умееше да те накара да се почувстваш така, все едно говори само на теб в препълнената зала. В колежа надул корема на някаква принцеса от родния си град. Нейните родители също имали пари, затова вдигнали пищна бяла сватба, слели капитали, дете, едра риба в малко градче, обаче той… Той нямаше шпионска война, операция, мисия или каквото там е онова, в което ти си се забъркал. Имаше само големи идеали. Или поне аз така си въобразявах. Никой не умее да се възползва от един миг на трибуната по-добре от Дейвид, независимо дали говори по телевизията, или от съседната възглавница.

Бузата на Вин пламна върху възглавницата му.

— Беше поел на кръстоносен поход, затова не можеше да напусне жена си. Разводът би провалил избирането му. Не можеше да застраши възможността да служи на страната си. Как се осмелявам да съм такава егоистка! Последва първата надпревара за Сената. Втората надпревара за Сената, която щеше да го изстреля нагоре, за да направи онова, което наистина трябва да се направи, макар че тогава вече се чудех какво точно ще рече това. Обаче останах… Дааа, не ми го казвай: подходящ имидж. Пред камерата той беше против развода, против абортите, макар че не му мигна окото, когато се наложи да плати в брой за… — Тя отмести поглед. — Ходех сама на кино, за да не чакам до телефона или до часовника. Беше подбрал прекрасно момента — продължи тя. — Най-сетне признах пред себе си, че той е като повечето, които идват тук, за да бъдат, не толкова да правят, че той просто следва големите пари, светлината на прожекторите и правилните хора. Обаче заради нас бях готова да му дам още един шанс, един… Един ден. И толкова стига, за да сложиш край на тринайсет години. Един разговор на скапан подземен паркинг, където никой няма да види, ако направя сцена. Случват се такива работи. И между другото, за мен щяло да е най-добре да напусна екипа му в Сената, изобщо да напусна Конгреса, а аз не бях работила нищо друго. Обичаш филмите, нали? Беше ми намерил работа в архива на Конгресната библиотека. Където щях да получа пенсия. Докато той брани работата ми на масата на бюджетната комисия. Представи го като благороден жест. Два месеца по-късно изведнъж стана възможно да се разведе. Броени седмици след това се ожени за разведена жена. Оказа се, че спят заедно много преди първата съпруга или аз да изчезнем. Първият съпруг на кучката беше интернет гений от наетите по договор за отбраната на летище „Дълес“, който смяташе, че наградата за тежкия му труд е кльощав модел девет години по-млад от мен. Тя си тръгна с милионите му и се превърна в кралицата на вече белокосия Сенатор, на когото посветих младостта си. — Мърл въздъхна: — Още ли смяташ, че си струва да ме гледа човек?

— Има много какво да се види.

Кондора можеше да се закълне, че тя се изчерви на меката светлина, докато го питаше:

— Ами твоите бивши?

Потропване.

На вратата на банята.

Фей спря кранчетата на мивката в банята срещу спалнята. Беше оставила вратата на банята отворена. Не искаше да се затвори вътре, без да вижда нищо. Сутрешната светлина изпълваше този присвоен апартамент. Пистолетът на Кондора лежеше върху мивката. Нейният глок тежеше в кобура на хълбока й. Самата тя беше с бронежилетка и с панталона си от предния ден.

Вчера, случи се едва вчера.

Избърса длани в крачолите на панталона си.

Пъхна пистолета на Кондора в колана си отзад.

Излезе от банята, без да поглежда в огледалото, за да може по-успешно да пренебрегне най-добрия шанс двамата с Кондора да избягат, да оцелеят и вероятно дори да победят.

Потропване.

— Минутка.

Фей се приближи към кухненския плот, където беше привързаната за вратата на спалнята чаша вода. Освободи я от оковите — конец за зъби, който се свлече като рибарска корда на пода на кухнята и покрай бялата врата на спалнята.

— Готово. — Тя се отдръпна, за да избегне евентуално нападение. Ръката, с която стреляше, се отпусна празна.

Вратата на спалнята се отвори и отвътре се показа Мърл, облечена с чиста синя блуза и нови джинси. Къдравата й руса коса изглеждаше влажна, в ръцете си носеше…

— Това са дрехите на Кондора — отбеляза Фей.

— Да.

Мърл затвори вратата на спалнята, преди тя да успее да огледа стаята. Избягваше да гледа Фей в очите. По-възрастната жена се запъти с храбра напрегнатост към пералнята от неръждаема стомана, вградена в кухненския остров. Остана с гръб към Фей, докато зареждаше машината — вече проверена от Фей за скрито оръжие.

— Кой ти каза да почукаш? — попита по-младата жена.

— Решихме, че не е лоша идея. Че е уместно.

„Ние“ — отбеляза си мислено Фей.

— А сега му переш дрехите.

— Имат нужда. След това мога да изпера и твоите. Ще направя кафе. Искаш ли?

— Той какво прави там? — кимна Фей към затворената врата на спалнята, докато заложничката й сипваше кафе в мелничката и вадеше кафяв хартиен филтър от един стъклен буркан.

Воят на мелничката продължи трийсет секунди. Никой разумен човек не би опитал да надвика този шум. Фей гледаше как лицето на Мърл подготвя отговори в продължение на трийсет секунди.

Тя изсипа смляното кафе в хартиения филтър на конусовидната цедка върху празната стъклена кана, поради което съвсем логично очите й следяха какво върши, докато отговаряше на Фей:

— Поръча ми да проверя дали нямам някакви дрехи за него.

Мърл се наблюдава как пълни бял чайник с вода от стоманеното кранче на мивката.

— Какво друго видя? — попита жената с пистолета.

Мърл премести чайника от мивката върху печката, нагласи го върху задната горелка и завъртя копчето, за да припламне синьо огънче.

Мърл среща погледа на по-младата жена.

— Какво искаш да ме попиташ?

— Чух как извика вътре. Два пъти.

— Но не се втурна да спасяваш партньора си? — По-възрастната жена сви рамене и устните й се разтеглиха в усмивка. — Два пъти значи. Може би денят му е хубав.

— Два пъти са две истини, които е най-добре да помниш — предупреди я Фей. — Денят му изобщо няма да бъде хубав. И твоят няма да е по-добър.

— Нито твоят.

— Заедно сме в това.

— Може ли да поседнем, докато заври водата? Изглеждаш почти толкова зле, колкото се чувствам аз.

Фей остави по-възрастната да избере на кой стол в дневната да седне. Самата тя се настани на канапето, откъдето можеше да наблюдава неспокойната служителка от архива, входа на апартамента и онази бяла и все още затворена врата на спалнята.

Жената, достатъчно възрастна, за да й бъде майка, попита:

— Успя ли да поспиш?

— Достатъчно — излъга Фей.

Влажната прошарена руса глава кимна към затворената врата на спалнята.

— Той спа шест часа. А би могъл да спи шест дни.

— Отнася се за всички. Като малка ме учеха, че светът е създаден за шест дни — каза Фей.

— Вярваш ли в такива неща?

— Искам такава надежда. Надежда, постоянство и умението да правиш точно каквото трябва и когато трябва е нашият… твоят… най-добър шанс да успеем в този свят.

— И ти отговаряш за трябва.

Фей кимна.

— Не ми се ще да имам твоята работа.

„Дано нямаш“ — помисли си Фей.

— Познавах една жена ченге… полицайка. Бяхме приятелки няколко години. Работеше предимно като цивилна в полицията на Капитолия — Конгресна полиция, най-вече охрана, една от колко… двайсетината човека със значки като твоята в този град. Понякога излизахме на вечеря. Да пийнем по нещо. Да се видим.

— Коя е тя?

— Вече девет години е госпожа. Шефът й най-накрая се пенсионира и се разведе и двамата се преместиха в Охайо, откъдето е той.

— Продължава ли да ти се обажда и да пита как си?

— Никой не ме пита как съм. — Тъжната усмивка издаваше, че в думите на по-възрастната жена се таи по-дълбока истина. — Виж, уплашена съм, напрегната съм и се опитвам да опозная теб и това положение… Всичко зависи от теб.

— Да, но всъщност е изцяло свързано с него.

— Как така с него? — попита жената, излязла от спалнята.

— Ти сигурно можеш да ми кажеш за този мъж толкова, колкото мога да ти кажа и аз — отговори Фей. И добави неутрално: — Дори повече.

Чайникът засвири.

— Това, което мога да ти кажа, няма да има значение за нещата, които трябва да направиш — рече Мърл, йогийската й грациозност надмогна възрастта и страховете й и й помогна да се изправи от стола, да отиде в кухнята и да изключи котлона под белия чайник.

„Глупости — помисли си Фей, — ти си изградила връзка с него и сега се възползваш от нея. Дано поне част от любенето с него да е било истинско.“

Сигурна беше, че и Кондора се надява на същото, макар да знаеше, каквото знаеха всички те.

Мърл наля врящата вода върху кафето в конуса над стъклената кана.

Когато водата започна да се процежда от смляното кафе, по-възрастната жена сякаш възприе това за сигнал, рязко се завъртя, впери поглед във Фей с нейната бронежилетка и пистолет, и попита:

— Майка ти знае ли с какво се занимаваш?

— Ами твоята? — рече тя.

— Никога не е знаела — въздъхна Мърл. — А сега вече нямам възможност да й кажа. — Примигна и попита: — Колко е смахнат?

— Твърде много — отвърна Фей.

— Или недостатъчно. — Уханието на кафе изпълни апартамента. — Той смята, че всичко това се случва, защото е започнал да губи лудостта, която му е помагала да забравя.

— Може би, но това е разузнавателна тайна, известна единствено на него.

— Или пък някой му е намекнал за тази вероятност — изтъкна Мърл. — А понякога вероятността от онова, което може да се случи, е достатъчен мотив за някого да действа, да нанесе първия удар.

— Пък аз те мислех за кротка библиотекарка — подметна Фей, докато гледаше как жената в кухнята изважда една, две, три чаши от шкафа.

— Гледам много филми — каза Мърл. — И съм работила за филма, озаглавен „Конгрес“.

— Трябва им по-хубав сценарий.

Двете жени се спогледаха и се усмихнаха.

— Като заговорихме за работа — каза Фей. — Какво ще стане с твоята работа?

Мърл погледна практичния часовник на китката си.

— Може да се обадя, че съм болна или… Не.

— Не?

— По-добре да звънна на шефа си — каза по-възрастната жена, оцеляла десетилетия във Вашингтон, окръг Колумбия — и да му кажа, че искам да си запазя болничните, обаче се нуждая от няколко почивни дни. Ще му предложа да ги брои за част от цялата бъркотия с орязването на бюджета, към която са насочили вниманието си момчетата и момичетата от Конгреса. Ако ме пусне в неплатен отпуск за няколко дни, това ще му бъде полезно, когато пристигне заповедта на бюджетния директор, а тя със сигурност ще пристигне, просто чакаме да видим доколко лично ще ни засегнат съкращенията. Ще си припиша заслугата, че съм поела удар в името на екипа, и никой няма да задава въпроси или да ме търси. — Жената сви рамене. — Като че ли някой изобщо би го сторил.

Тя вдигна конуса с утайката от кафето от каната, пълна с кафява течност. Напълни две чаши, преди да остави каната с горещото кафе, което като нищо би могла да излее в очите на Фей, и попита:

— Мляко? Захар?

— Черно — отговори тя.

— Чисто — каза Мърл, докато подаваше чашата на тъмничарката си. Отвори хладилника и доля в собствената си чаша мляко от картонена кутия, която остави на плота.

Отпи от кафето, задържа невинната чаша в ръка и каза:

— С какво още мога да ти помогна?

— Значи вече си от нашия екип?

— Ами вие двамата май не ми оставяте друг избор.

— И ни вярваш? Имаш ни доверие?

— Питаш ме защо съм сигурна, че сте такива, за каквито се представяте ли? — сви рамене Мърл. — Как изобщо човек може да знае, че някой е такъв, за какъвто се представя? — Поклати глава. — Заблуждаваме себе си кого виждаме, заблуждаваме се кои сме самите ние.

Тя се усмихна на Фей, но и двете знаеха, че е по-скоро иронично, отколкото весело, и каза:

— Оръжията са върховната реалност. Ти имаш оръжие, аз не. Но дори без пистолетите няма почти никаква вероятност и двамата да сте толкова смахнати, така че вероятно сте точно това, за което се представяте. В по-голямата му част.

— Ще поемеш ли риска? — попита Фей.

— Ще поема каквото мога — отвърна Мърл. — Какво друго мога да сторя?

— Да поговорим, когато дойде и той — кимна Фей към затворената врата на спалнята.

По-възрастната жена с мократа руса коса се усмихна, докато вдигаше чашата си с оцветено от млякото кафе, и преди да отпие, попита:

— Сигурна ли си, че ще дойде?

Затвори очи.

Лежи си в това легло.

Преструвай се, че мястото ти е тук.

Че никой не се опитва да те убие.

Сам, гол, излегнал се по гръб, Кондора усещаше меките чаршафи на разхвърляното легло, където се беше отпуснал, глезените му висяха над пода, който извеждаше от стаята — тази прекрасна стая, ухаеща на море и на мускус, уединена от другите в апартамента, където беше отишла тя, където беше Фей с оръжията и откъдето по зеления коридор се стигаше до асансьора или до стълбите, до улицата в жилищния вашингтонски квартал, а после други улици отвеждаха към Капитолия, Белия дом, комплекс „Зед“ и един дом на покойниците в предградията на Вирджиния с крематориум, бълващ пепел, която никой дори не разпръсваше в градина на знайните мъртви.

Остани в тази огряна от слънцето спалня.

След това двамата бяха голи под завивките, главата й лежеше на възглавницата, а възглавницата беше сърцето му, облак люляков шампоан се носеше от прошарената й руса коса заедно с мускусния аромат на стар парфюм и онова ухание, онова ухание, топлото ухание на море.

— Беше ли, както си го представяше? — попита Мърл.

— По-хубаво. Твърде много се страхувах да не ме застрелят, за да се притеснявам.

— Интересно, и аз се страхувах да не ме застрелят. — Той усети усмивката й, когато тя каза: — Бум!

Леглото се разтърси от тихия им смях.

— От какво друго трябва да се страхувам?

— На първо място в списъка — да не те застрелят. А после — и от всичко останало, докато нещата се нормализират.

— Може би и от това се тревожа. — Той усети как пръстите й се раздвижват на гърдите му. — Може пък да ми е провървяло, че нормалното положение се е променило. Да се тревожа ли за теб? — прошепна тя.

— Да не би да ме застрелят ли?

— Знаеш какво имам предвид.

Той не знаеше, зачуди се.

— Който и да съм, вече е твърде късно да се променя. — Кондора се обърна на една страна, за да вижда Мърл лицето му, макар да знаеше, че надали ще повярва на изражението му: — Обаче не искам ти да пострадаш. По никакъв начин.

Тя откъсна очи от неговите. Устните й нежно целунаха голите му гърди. Попита, без да вдига очи:

— Какво трябва да направя?

— Разбери какво е действителното положение — каза Кондора. — Разбира се, това не означава, че ще можеш да направиш нещо по въпроса, но поне ще имаш шанс да опиташ.

— Искаш да кажеш, че всичко зависи от гледната точка?

— Куршумите не дават пет пари за гледната точка. Интересува ги само къде си застанал.

Матракът се надигна и спусна четири пъти, докато Кондора си поемаше дъх.

— По-добре да ставаме — каза Мърл.

Отдръпна се от него — вихър от дълга прошарена руса коса, заоблена плът и боси стъпала, които целунаха пода. Извърна голия си гръб към него, стегнатите й от йогата бедра се извиха пред очите му, а после ръката й се протегна назад.

— Хайде, трябва да си вземем душ — подкани го тя.

Нагласи Кондора под душа, от който струеше гореща вода в порцелановата вана, пристъпи при него, дръпна завесата — сивкав найлон с някаква рисунка, прозрачна репродукция на картина от XIX век на богати парижани на разходка в парка, където всичко изглежда безопасно и овладяно.

Той се насапуниса и си сложи шампоан, като внимаваше да не се блъска в нея. Бели пухчета пяна се спускаха по лъсналия й от водата гръден кош, по леко увисналите сочни гърди, по издутината на корема, извоювана от възрастта въпреки упражненията, по краката й, дълги точно колкото трябва. Той се отмести назад, та водата да опръска лицето й, да отмие пяната и миризмите от предния ден.

След това тя се отдръпна от него под душа, колкото й позволяваха порцелановата вана, стените и найлоновата завеса. Водните струи се стичаха по него, водни пръски хвърчаха от едрото му тяло към голите й гърди, докато сините й очи настойчиво го притискаха.

— Знам едно нещо, за което се притесняваш — каза тя.

Кондора усети как дишането му става по-дълбоко, как пулсът му се ускорява.

— Да — изрече Мърл, — ти направи така, че да нямам друг изход, освен да съм тук с теб. — Бавничко пристъпи към него в мократа порцеланова вана, после направи още една крачка и вече само дихание делеше голите им гърди под силната струя на душа. — Но аз сама избрах да е така.

Тя обгърна тялото му с ръце и притисна голата си плът към неговата.

Той не знаеше колко пъти си поеха дъх, притиснати така, не ги преброи, не мислеше.

След това ръцете й се плъзнаха зад него, завъртя кранчетата, от струята останаха само капки, после тишина.

Металните халки простъргаха по пръчката на душа, когато Мърл дръпна найлоновата завеса с репродукцията на картина.

— Ще донеса кърпи.

Остави го да стърчи гол и мокър във ваната.

Дръпна три кърпи от рафтовете. Уви косата си с едната като в тюрбан. Загърна тялото си с втората и пухкавата материя я обгърна от гърдите до средата на бедрата. Третата подхвърли на него и се усмихна, когато той изненада сам себе си и я хвана.

— Трябва да те изперем.

Тя се върна в спалнята.

Кондора излезе от ваната, бършейки се, и побърза да отиде при нея.

Завари я в спалнята да трупа дрехите му върху стола — на съседната маса на купчинка бяха парите от джобовете на джинсите му, разни касови бележки и носната му кърпа.

— Не знам трябва ли ти термобельото, обаче ще изпера и него — мърмореше Мърл, — През следващите няколко дни се очаква да бъде истинска априлска пролет. Нямам мъжки гащета, обаче синята ти риза би трябвало да се изпере добре — има някакви странни кафяви петна на яката, но ще видим. Не обичам много да гладя, но ако се измачка много, има един стар черен пуловер в кашона за изгубени вещи, който може да облечеш отгоре и…

Мърл усети, че той е там.

Че я гледа.

Или поне… че гледа към нея.

— Какво? — попита го. И се усмихна. После се намръщи: — Вин? Тук ли си? Добре ли си?

— Не си длъжна да ми переш дрехите. Нашите дрехи. Ти не си…

— Няма да се измъкнете, ако ви надушат, че сте наблизо — отговори тя.

— Които да са те — допълни той.

— Ти си знаеш.

Тя се извърна от купчината мръсни дрехи на стола и погледна към Кондора. Разви кърпата от главата си, избърса мократа си коса и я пусна върху купчината.

Мърл затвори очи. Разтърси глава, дългите мокри кичури изплющяха като камшици и от тях се посипаха капчици вода сякаш от нарочно предизвикан дъжд. От въртеливото движение хавлията, с която се беше увила, се разхлаби и падна, а отдолу се показаха гърдите, коремът и мокрият й скут. Тя улови кърпата с дясната си ръка. Престана да клати глава. Отвори очи и съзря голотата си в неговия поглед.

Както стоеше там.

Наметнат с хавлиена кърпа.

До леглото, където…

Усмивката й се разтегна лениво, бавно и мило, когато забеляза у него нещо.

— Е, това е изненада — отбеляза Мърл.

Не мога да говоря не мога да помръдна не мога да мисля мога ли мога ли…

Тя остави кърпата да се свлече на пода. Поклати глава. Отметна мократа коса от лицето и от раменете си върху голия си гръб и му се усмихна. Запъти се към него с думите:

— Но ние вече се изкъпахме.

Ръцете й обвиха шията му като змии.

Влажната й топла плът се притисна към него.

Мократа й глава се доближи към брадичката му и той я целуна, помириса люляка в косата й, а ръцете му се разтрепериха от мъчителния копнеж да се повдигнат и да я докоснат. Целуна я отстрани по главата, опита да извие устните й към своите с нежно побутване с бузата си, но тя зарови лице в гърдите му.

И прошепна:

— Нямаме време.

После вдигна лице към целувката им.

А неговите ръце обхванаха заоблените й податливи бедра и я придърпаха по-наблизо.

Тя го стисна още по-здраво през шията, докато ръцете му се плъзнаха нагоре по тялото и се изпълниха със стегнатата тежест на гърдите й.

Мърл прекъсна целувката, зарови лице в гърдите му, притисна устни към шията му. Дланите й обхванаха хълбоците му и докато го целуваше, се изви към него, хълбоците й докоснаха леглото и тя каза:

— Да намерим време.

Целуна го, придърпа го по-наблизо, докато сядаше на леглото, а той остана прав, гледаше я, чувстваше и виждаше какво прави, какво прави… ох, ох, а когато мигът настъпи, не успя да сдържи вика си.

За втори път след това тя лежеше с него, но само за мъничко. Остави го и отиде в банята. Чу я да си мие зъбите. Тя се върна и пропълзя в леглото с думите:

— Използвай моята самобръсначка. И своята четка за зъби. — Усмихна му се. — Когато си готов.

Мърл се облече бързо, сложи си черен сутиен и бикини, отгоре — свободни джинси и синя риза. Отново избърса косата си с кърпата, но я остави спусната и влажна. Взе дрехите от стола и му каза:

— Ще направя кафе,

— Почукай, преди да докоснеш бравата.

— Но това е моят апартамент.

— Вече не.

— Какво трябва да направи едно момиче, за да си има собствен живот?

Но се усмихна.

Вдигна прането на ръце и почука на вратата на собствената си спалня.

Изчака, отново почука.

Двамата чуха Фей да се обажда през затворената врата:

— Минутка. — След по-малко от минутка, поне според Кондора, тя отново се обади: — Вече може.

Мърл отвори вратата, излезе от спалнята и затвори вратата, без Кондора всъщност да види партньорката си в тази мисия.

Синята самобръсначка за еднократна употреба се оказа доста затънена, когато той сапуниса лицето си срещу гладкото огледало в банята. Пастата й за зъби остави ментовосвеж вкус в устата му.

Кондора се върна в спалнята и се озърна за кашона със загубени вещи…

Усети се как полита, как задникът му се стоварва върху леглото, как се просва по гръб и пред погледа му се изпречва масивният таван и го притиска.

Остани тук. Песен на Джон Стюарт. Съобрази какво трябва да направиш и какво не можеш да направиш. Мечтаеш да останеш тук и сега, но пък може би…

Вратата на спалнята се отвори.

Фей примигна, когато видя кой излиза отвътре и идва при нея и Мърл в кухнята.

— Изглеждаш…

— Съвсем не толкова добре, колкото би желал който и да е от нас.

Мъжът, чийто живот Фей бранеше със своя, носеше твърде малък за него сив анцуг и черна колежанска спортна блуза, която пък му беше прекалено голяма, беше бос и с крива усмивка.

— Не се тревожи — успокои я той, — преструвам се по-умело, след като пия кафе. Освен това още е само девет.

— Ако искаш да се обадя в службата, трябва да го направя сега — настоя Мърл.

Фей предпочете тя да звънне от стационарния си телефон и пусна на говорител разговора между прошарената блондинка от Конгресната библиотека и нейния шеф. Наблюдава как Кондора схваща случващото се, докато разговорът се развиваше според очакванията на Мърл.

Според уверенията й.

— Значи си имаме укритие — отбеляза Кондора.

— Може би имаме покрив — отговори Фей.

Той се усмихна на жената, която беше помогнал на Фей да отвлекат.

Или пък аз му помогнах да я отвлече?

— Получаваш ли вестник? — попита той Мърл.

— Ще проверим онлайн… — намеси се Фей.

— Старата школа — каза Кондора. — Не бива да оставяме вестника навън, за да не предизвиква подозрения.

— Получавам „Поуст“ — каза Мърл. — Доставят го за всички абонати долу във фоайето.

Кондора погледна към Фей.

Тя изви ръка зад гърба си. Подаде му пистолета. Той взе черното си сако, за да го скрие на хълбока си, и бронежилетката, взе ключовете за апартамента, които Мърл й посочи, и остави двамата сами.

Малък риск, нали?

Да ги остави сами. Въоръжени. С телефони.

Както постъпват партньорите. Да даде на Кондора възможно най-добрия шанс за всеки случай.

Фей слезе по стълбите от петия етаж. Открехна вратата на фоайето.

Не видя никого, нищо нередно.

Никой не я простреля, когато излезе в празното фоайе на жилищната сграда.

Нито една охранителна камера не я засне, когато взе вестник от стойката срещу асансьора, запъти се към него, натисна копчето и се постара да не издаде облекчението си, когато усети как вратите се отварят и й предоставят празната кабинка. Натисна копчето за етажа над Мърл, излезе, слезе по аварийното стълбище и потропа на вратата на апартамент 513, отпуснала дясната си ръка до тялото.

Кондора я пусна вътре и пое вестника от нея, докато тя отново заключваше вратата.

Вдигна го:

— Обзалагам се, че има пълно затъмнение.

— Не — възрази Фей, — екшънът по улиците беше много голям. Завоалирали са нещата.

— И са си посъчинили — сви рамене Кондора.

Мърл се обади от мястото си в дневната:

— За какво говорите?

— За всички новини, подходящи за печат — отговори той, повтаряйки мотото на последния останал сериозен конкурент на „Уошингтън Поуст“ сред вестниците от мъртви дървета.

Първа страница на раздела за градски новини на „Поуст“.

— Последните дни…

Оградена в рамка статия, голяма колкото ръката на Фей, вероятно добавена за печат в последния момент предишната нощ: след провалена наркосделка на перон в метрото има една косвена жертва от рикошет, жена, чиято самоличност няма да бъде разкрита, преди да бъдат осведомени близките й, уличен гангстер, убит от полицията, един агент под прикритие е ранен и е в критично състояние, един полицай е леко ранен. Не се очакват закъснения на метрото по време на сутрешния час пик.

— Броят на убитите не излиза — отбеляза Кондора.

— Зависи кой какво брои — възрази Фей.

— Червената линия — отбеляза той. — Там могат да отклонят всеки влак за тайно почистване и отстраняване.

— А това е скъпо — съгласи се Фей.

— Цената на главите ни се покачва — заключи Кондора.

Фей използва лаптопа на домакинята им. На уебсайта на „Ню Йорк Таймс“ не откри нищо за престрелката в метрото. Прочете онлайн изданията на всички вашингтонски информационни портали, провери уебсайтовете на местните телевизии и радиостанции, много от които бяха публикували вариации на статията в „Уошингтън Поуст“ или „актуализирани материали“, които намекваха за напредък, но не предлагаха много подробности; само два сайта бяха публикували снимки от мобилен телефон на линейката и на полицейските коли, паркирани на входа на метрото с въртящи се в мрака синьо-червени сигнални лампи. Попадна и на новина от някаква квартална мейлинглиста за „вандали“, които връхлетели с велосипедите си в ресторант и „изпочупили много чинии“. Публикувано беше и 11-секундно видео, заснето с мобилен телефон, на тракащи съдове и неразбираеми викове, виждаше се гърбът на мъж с кафеникаво яке, който се олюляваше на колелото си към предната част на заведението, пълно с изумени клиенти. Един от коментарите към материала „свързваше“ тази „хулиганска проява“ с умножилите се графити по стените на сградите в квартала, а друг отбелязваше, че „инцидентът е показателен за развитието на Америка, защото инцидентът не е расистки, а после дискусията се отместваше към това как ресторантите привличат плъхове.

— Значи никой не знае какво става — изтъкна Мърл.

— Включително и ние — каза Кондора.

— Знанието идва на етапи — обади се.

— Сега предстои буря от сведения — обади се Кондора. — Взрив от контролирана дезинформация, изцяло „фактологична“, експлоатираща огромна тайна, която е буквално пред очите на всички.

— Е, какво ще правим сега? — попита Мърл.

Фей я погледна, после завъртя очи към Кондора.

Той погледна към Фей, погледна към Мърл и после пак към по-младата жена.

Вдигна рамене.

— Не — каза Мърл.

— Няма да допусна вие двамата да решавате без мен какъв да бъде следващият ни ход — заяви Мърл.

Умно, помисли си Кондора. Храбро. Заповяда си да прикрие колко се гордее с нея.

— Не искаме да превръщаме в проблем избора, който имаш — каза Фей.

— Вече е проблем — възрази тя. — Така си е. Тук и сега аз съм или ваша затворничка, или нещо повече.

— Какво например? — попита Фей.

— Не мисля, че това има някакво название. Аз съм жена, която вие похитихте и която иска да се отърве от вашите неприятности. Ще направя каквото трябва. Ще ви бъда по-полезна като част от решението, не като част от проблема.

— Може да се окажеш проблем, който да решим с един-единствен куршум.

Кондора се стегна.

— Всички сме такъв проблем — отговори Мърл. Служителката от Капитолия остави празната си чаша от кафето върху стъклената масичка и каза на шпионите в дневната си: — Не знаете кои са противниците ви, нито каква е дълбоката причина да желаят… смъртта ви. А сега това, което се случва на вас, се случва и на мен.

В усмивката й се четеше приемане и предизвикателство, но той — тя ме нарича Вин — искаше да узнае всичко, което съдържа извивката на устните й, когато жената додаде: — Аз съм единственият ви съюзник.

— Съюзник е силна дума за човек на принудителна повинност — изтъкна Фей.

— Както и да е — каза Мърл. — Трябва да измислите начин да осигурите безопасността ни, например в някоя програма за защита на свидетели.

Фей и Кондора се засмяха.

— Бил съм там — каза той. — И стигнах дотук.

— Ами тогава намерете по-добър начин — сряза ги Мърл. — Вие… ние не можем просто да чакаме какъв ще бъде следващият им ход. Не и ако са толкова влиятелни, колкото твърдите и колкото изглеждат.

— Опитваш се да ни убедиш в нещо — отбеляза Кондора.

— Кроиш нещо — каза Фей.

— Всички кроим нещо, така че какво значение има, по дяволите — възкликна Мърл. — Това, което аз… което ние трябва да направим, е да намерим най-добрия начин да останем живи. В политиката е важно какво правиш, а във Вашингтон е важно кого можеш да убедиш да ти помогне. — Мърл впери поглед в Кондора и каза: — Имах нещо с един сенатор, от което не съм се възползвала. Наречи го услуга, наречи го quid pro quo заради онова, от което той се страхува, ако ми откаже, наречи го вина, каквото и да е. Дължи ми услуга. А има власт. Сами преценете.

— Ще го направиш ли? — попита Кондора.

— Имам този избор.

— Сенаторите дърпат конците, заради тях някой току-виж никога повече не се прибере у дома.

— Той може да развърти телефоните, да…

— Да кажем, че той се обади на когото трябва. На когото и да се звъни, човекът трябва да съобрази какво му позволяват политиката и законите да предприеме и какво ще направи. Дори сенаторът да се отзове, когато му щракнеш с пръсти, ще се наложи да убеди и други хора да се задействат заедно с него.

— Неговата власт е зад кулисите, не по улиците — отбеляза Кондора.

— Но го имай предвид, когато сме вътре — напомни Фей на по-възрастната жена.

— Къде вътре?

— Вътре в нашата система с цяла орда ангели или поне неутрални стрелци, за да накараме добрите да ни издърпат от центъра на мишената и да се впуснат по следите на онова, което се случва в действителност.

— Ти разполагаш ли с по-добър начин от мен да го направиш? — попита я Мърл.

Конодра погледна партньорката си, колегата си в професията, правителствената шпионка, която твърдеше, че иска да спасява хора, младата жена с глок на хълбока.

Видя как лицето на Фей потрепери от беззвучния й писък ДА.

Фей се приведе на задната седалка на кола, паркирана на една пресечка от жилищния блок на Мърл. Хладен въздух я облъхна от предния прозорец към тротоара, който тя беше строшила възможно най-тихо с юмрук седемнайсет минути след като изпратиха Мърл да действа.

Мърл сама. Соло. В колата си. Извън техния контрол.

Мина доста време, след като тя потегли: два часа, четирийсет и три минути и четвърт обиколка на секундната стрелка по циферблата на часовника на китката на Фей.

Времето в действителния свят на Вашингтон: 11:23 сутринта в най-обикновен априлски вторник.

Кристалносиньо небе. Ухание на пролетна зеленина. Изведнъж се появиха места за паркиране покрай тротоара на този жилищен квартал, когато обитателите му, които бяха по-големи късметлии, отидоха на работа, Фей забеляза несмачкани кафяви листа покрай гумите на тази кола, чието предно стъкло беше покрито със зеленикав полен, затова тя реши, че колата е на някого, който ходи на работа с по-икономичния обществен транспорт, където не се очаква да има закъснения заради снощния инцидент по Червената линия.

„Остават й седемнайсет минути, преди да дръпнем спусъка“ — помисли си Фей.

Бяха задържали мобилния телефон на Мърл, когато я пуснаха.

— Ами ако нещо се обърка? — попита тя.

— Вече се е объркало — отговори Кондора. — Това е шансът ти да го оправиш.

— Не, исках да кажа…

— Знаем какво искаше да кажеш — увери я Фей. — Придържай се към плана.

— Мисли за това, което трябва да се случи, което ни е нужно да се случи — додаде Кондора.

Мърл изгледа и двамата, после спря поглед на него и отвърна:

— Ще се постарая.

Дадоха й хиляда долара в брой.

Фей очакваше прегръдката и целувката, с които Мърл се сбогува с Кондора. Учуди се, когато по-възрастната жена обаче обгърна и нея с ръце и не я пусна, докато тя не отвърна на прегръдката.

— Ще се видим — каза Мърл.

Излезе от апартамента и вратата изщрака.

Един удар на сърцето.

Два.

Фей пъхна лаптопа на Мърл в раничката, пусна вътре и мобилния й заедно с батериите на стационарните телефони — номерът още беше активен, приемаше съобщения, но без батериите никой не можеше да използва комуникационните съоръжения от двайсети век, за да се обади, да се свърже с 911 или с някого, който би изслушал какво има да му каже Мърл.

Кондора беше с черното си кожено яке, черните джинси и измачканата синя риза. Фей забеляза термопотника му под синята риза, а връзките на черните му спортни обувки бяха вързани с трудно разхлабващи се възли, каквито предпочитаха алпинистите и спецекипите. Пистолетът му висеше в кобура от дясната страна на колана му до сгъваемия нож, а от лявата страна на колана бяха подредени резервните пълнители. При закопчано яке нищо не личеше, скритото оръжие не се очертаваше.

Фей препаса глока си и два резервни пълнителя. Трябваше да повалиш стрелците в метрото. Трябваше да ги убиеш. Тя имаше в раничката си две нови зашеметяващи гранати на „Делта форс“ — съвсем малки, достъпни само за ограничен кръг, заглушител за пистолета си, лъскаво черно фенерче, голям колкото пура алуминиев цилиндър с шперцове и обтегачи. Остави натежалия от куршумите пълнител за трийсет и осемкалибровия револвер върху стъклената масичка.

Двамата излязоха на бял свят.

Приведена в откраднатата кола, Фей погледна часовника си: оставаха петнайсет минути.

Погледна над предната седалка на колата, покрай тротоара към блока на Мърл, нагоре по склона покрай кръстовището към дърветата на детската площадка, където люлките висяха празни и неподвижни на веригите си. Кондора се криеше сред онези дървета. Щеше да си измисли някакво скапано алиби, ако се появи бавачка с малките си питомци и забележи по-възрастния мъж, който като нищо би отнесъл обвинение в съмнително поведение. Обаче тази сутрин Фей още не беше забелязала никакви деца по тротоарите. Може би люлките и игралните площадки бяха реликви от миналото или тотеми на възможното.

Не мисли за това. Просто празни люлки.

Часовникът й показваше, че остават четиринайсет минути.

Очите й се стрелнаха към огледалото за обратно виждане, което беше нагласила така, че да вижда какво става зад паркираната кола — приближаващите коли и минувачи по тротоарите, които не се прокрадваха в бойни пози и не използваха спрелите коли за прикритие. Страничното огледало от дясната страна й помагаше да наблюдава този тротоар. А що се отнася до отсрещната страна на улицата, дори ако решеше да направи нещо повече от това да я наблюдава в другото странично огледало и да се обърне назад, виждаше единствено паркирани автомобили.

Никога не разполагаш с идеалната оптика.

От своята страна на игралната площадка на хълма Кондора можеше да наблюдава автомобилите, които идват от отсрещната страна или завиват по този път от двете посоки на напречната улица.

Оставаха единайсет минути.

Десет.

Девет минути и един червен форд паркира пред жилищната сграда, а фаровете му просветнаха. Вратата на шофьора се отвори. И отвътре излезе Мърл.

Сама.

Държеше се нормално. Държеше се така, сякаш винаги излиза от колата си като бегълка. Погледна назад, откъдето идваше, после погледна в другата посока, където не знаеше, че се крие Фей, затова поведението й с нищо не показваше, че очаква някого. Добре.

Какви са двете торби в ръцете му?

Мърл се отдалечи от паркираната си кола, тръгна по тротоара към блока си. Тромава походка. Нерви, естествено е, съвсем естествено. Мина през входната врата.

Пътуването с асансьора до петия етаж й отне две минути. Фей огледа улиците, тротоарите за някого, който е проследил Мърл.

Ще завари апартамента празен. Ще види, че нас ни няма. И какво ще направи?

Ще й дадем още седем минути. Да видим дали ще остане. Да видим дали няма да изтича навън, да избяга, да се опита да сигнализира на някого. Да видим дали не е повикала екип под прикритие, който й е дал мобилен телефон и ще се появи веднага щом тя докладва, че целта е изгубена.

Ще й дадем седем минути сама в дома й.

Такъв беше планът им.

Кондора обаче не можеше да чака.

Или отчиташе времето различно.

Две минути по-рано Фей го видя да тръгва от площадката, ставаше все по-едър и разпознаваем с всяка крачка, която правеше към жилищния блок. Бунтовник, но въпреки това професионалист, не поглеждаше към Фей — и същевременно поглеждаше.

От високото обедно слънце не изхвърча кола, която да стовари екип за отвличането им.

Не изсвистя и куршум, който да повали Кондора, докато влизаше в сградата на Мърл.

Дай му пет минути.

Докато Фей чакаше и наблюдаваше, не се появи спецекип, затова тя се измъкна от колата, в която беше проникнала с взлом, и се присъедини към Кондора и Мърл в апартамента.

По-възрастната жена я изгледа гневно:

— Не ми се доверихте.

— В нашето положение нямаме доверие на нищо — отговори Фей.

— Както ти казах — додаде Кондора, — можеше да те отвлекат…

— Или да повикам някого само за да ви предам! — сряза го Мърл. — Това сте си помислили.

— Така трябва да мислим — поправи я Фей.

— Важно е да направим правилния ход — каза Кондора. — За нас това беше правилният ход.

— Явно и аз трябваше да помисля кой е правилният ход за мен — рече Мърл. — За нас.

— Разбира се — съгласи се Фей. — И ти…

— Донесох обяд. — Мърл вдигна една от торбите върху кухненския плот.

Фей насочи вниманието си към четирите телефона за еднократна употреба в другата торба.

— Нося и още пари — додаде другата жена. — Изтеглих от банкомат.

— Това е… — намръщи се Фей.

— Не е опасно, докато не разберат, че тя е с нас — обади се Кондора. Умен ход. Сега или никога.

— Ура! — възкликна Мърл и изгледа предизвикателно Фей.

Фей програмира КОНТАКТИТЕ на трите телефона с инициалите К, Ф, М.

— Искаш ли касовите бележки? — попита Мърл. — Както ми поръча, купих ги с три отделни касови бележки. Евтиния телефон взех от друг магазин. Носех си бейзболната шапка и слънчевите очила. Можеш да се отчетеш с касовите бележки. Обяда платих аз.

— Притесняваш се, че ще ти правим ревизия ли? — попита Фей.

Мърл се усмихна и среща изпитателния й поглед:

— Човек трябва да е подготвен.

Хапнаха от кутиите от деликатесния щанд на скъп магазин за хранителни стоки.

Фей знаеше, че студените нудъли, които дъвчеше, са сусамови, знаеше, че броколите още са хрупкави. Наблюдаваше как мъжът и жената си разменят хапки от чиниите. Фей натъпка отпадъците от обяда и опаковките на мобилните телефони в един плик и отнесе в спалнята него, раничката си и кредитната карта, която беше измъкнала тайно от портмонето на Мърл, с думите:

— Ще прегледам с какво оборудване разполагаме, ще видя има ли нещо опасно в боклука и ще си взема душ.

— На пост съм — увери я Кондора.

После, както очакваха двамата с Мърл, Фей се затвори зад бялата врата.

Отне й единайсет минути да се включи към уебсайта, който откри, докато провеждаше контранаблюдение от присвоената кола пред жилищната сграда, използва откраднатата от Мърл кредитна карта, направи, каквото беше необходимо, и се надяваше да се получи. Натъпка отпадъците в чувала, застави се да си вземе истински душ и за кратко, само за броени мигове, докато горещата вода обливаше лицето й, отприщи риданията и сълзите по бузите си, облекчи напрежението в гърба си и тежестта, притиснала сърцето й.

Овладя се, приготви оборудването и раничката си и се върна при останалите.

Изпрати Мърл в спалнята да си приготви лек багаж.

Когато по-възрастната жена се скри от поглед, тя върна кредитната карта в чантата й.

Кондора се смръщи срещу нея. Не каза нищо.

Бунтовник, но професионалист.

Седем минути по-късно тримата излязоха от апартамента.

Обикновен априлски вторник, 2:17 следобед.

Красивият път „Рок Крийк Паркуей“ лъкатуши през Вашингтон покрай река Потомак от Нейви Ярд с някогашните шпионски централи, покрай мемориалните градини в памет на Франклин Делано Рузвелт и съсипаните от Депресията души, възродили се след ужасите и героизма на втората световна война, покрай мраморните паметници на убитите Мартин Лутър Кинг и Ейбрахам Линкълн, стрелва се по права линия от огледалната черна стена на мемориала на загиналите във Виетнамската война и статуите на американските войници от Корейската война, които маршируват сред крайречните дървета като привидения. „Паркуей“ минава под светлия комплекс с многобройни зали, кръстен на един от нашите убити президенти, покрай някогашния жилищен, хотелски и административен комплекс, наречен „Уотъргейт“, и преустроения бивш хотел, където съмнителните типове от онзи скандал провели една от своите тайни операции. Към покрайнините на Мериленд Паркуей подминава улиците на Джорджтаун, където бродят мъже с рози, после стига до зоологическата градина, където на зазоряване чуваш рева на лъвовете, а отдясно се издига вече облагороденият квартал „Маунт Плезант“, където мургави латиноси се бунтуваха срещу предимно чернокожите вашингтонски полицаи през последните дни на двайсети век. След това шосето се разширява и от трилентов път става градски каньон, зелена долина с алеи за велосипедисти и любители на джогинга, места за пикник с масички и тревни игрища за волейбол, сенчести поляни, маскирали лобните места на жертви на убийства, едновременно служебно известни и забравени завинаги. Преди да прекоси окръжната граница, от долината му се разклоняват пътища към квартали с къщи за милиони долари, посолства, оградени от черни стоманени огради и невидими електронни завеси, игрище за голф, сгушено в гората между Паркуей и Шестнайсета улица, по която се стига направо до Белия дом на юг и до Мериленд на север покрай легендарния обрасъл с дървета периметър на военния медицински център „Уолтър Рийд“, който беше обречен да приключи стогодишната си слава като най-прочутата военна болница в Америка заради „преустройство“, което според Фей се дължеше не толкова на остарелия характер на болницата или на съображения, свързани с данъчни икономии, колкото на стремеж ранените войници да бъдат изведени от града, така че на хората, нагърбили се с градоустройството, да не се налага повече да виждат как ветерани в инвалидни колички с ампутирани крайници и изгаряния, станали жертва на решенията на управниците, обикалят улиците на великата ни столица.

Мърл караше червения си форд на север по „Рок Крийк Паркуей“.

Кондора се возеше на предната седалка.

Фей лежеше на задната.

Бърз поглед би заключил, че в колата има двама възрастни, излезли да се повозят.

Червеният форд се отклони от шосето и пое по пътя към игрището за голф.

Фей чу Кондора да казва „Чисто е“ и усети как Мърл намали скоростта.

Червеният форд почти спря, когато Фей изскочи от задната седалка.

После ускори, отдалечи се и я остави сама на пътя.

Две минути по-късно тя излезе на кръстовището на пътя на игрището за голф и Шестнайсета улица. Зави надясно, остави зад гърба си намиращия се на двеста и девет метра призрак на „Уолтър Рийд“ и охранителните му камери и закрачи към Белия дом на петдесетина пресечки оттам, покрай жилищни сгради, където може би нямаше обективи, които да регистрират преминаването й. След двеста крачки в тази посока тя пресече неправилно оживената градска улица, върна се оттам, откъдето беше дошла… но от отсрещната страна, и се запъти на север, в случай че има проследяваща мобилна клетка.

Използва евтиния мобилен телефон за еднократна употреба. Продължи да върви, докато набираше мобилния номер, който беше запомнила преди по-малко от четирийсет и осем часа.

След второто позвъняване й отговори неотзивчиво мълчание.

Крачейки, Фей каза по своя телефон:

— Кажи го, Сами.

— Къде си? — попита той. — Добре ли си? Какво…

— Защо ми изпрати екип за „мокри поръчки“, Сами?

— Не са наши хора! Изпревариха ни. Кондора с теб ли е? Ти…

— Кои бяха?

— Неизвестни.

— Глупости! Ти си в търбуха на звяра — ти си звярът. Бяха обучени, екипирани, насочени и инструктирани професионалисти, затова не ми казвай, че не знаеш, мамка му!

— Не съм виждал такова нещо. Един човек — да, обаче двама. Имаме четирима убити, които не откриваме в системата. В която и да било система, включително на НАТО и на Интерпол. Няма отпечатъци. Няма лицево разпознаване. Няма криминологични експертизи. Няма засечени разговори за безследно изчезнали. Стерилно оборудване, никаква съвместимост. Натъкваме се само на призраци.

— Какво става, Сами?

— Ако ми кажеш, и двамата ще знаем, хлапе. Само толкова можем да направим тук, за да не допуснем светът да се разпадне, да не се разлети във всички посоки.

На улицата, някъде далеч вдясно от нея, Фей чу далечния вой на полицейска сирена.

Нищо, нищо особено, съвсем нормално е, твърде скоро е, за да се свържат и да ме набележат.

А една сирена в изобилстващия от престъпления Вашингтон нямаше да ориентира хората, които подслушваха разговора на Сами, къде се намира тя.

— Там имаше най-малко още двама стрелци на другите, Сами.

— Откъде знаеш?

— А ти защо не знаеш?

— Кондора — добре ли е, способен ли е да действа, в какво състояние е, къде…

— А аз си мислех, че си загрижен за мен.

— Загрижени сме за едно и също, Фей. Знаеш го. Познаваш ме.

Тя не отговори.

— Замисли се, Фей. Казах ти, че нещо не е както трябва, че е откачено, смахнато. Затова те изпратих сама. И се оказах прав!

— Поздравления.

— Ние как ще…

— Кои „ние“, Сами? Първо бяхме само аз и ти, а после „ние“ включи и екипа за „мокри поръчки“.

— Нямам представа как са ни разкрили. Не знаех, че са го направили. Може би на противниците ни им е провървяло. Може би ти си…

— Кажи ми нещо, което не знам, Сами. С оглед на всички гадости.

— Които и да са, каквато и да е причината… имам зловещото усещане, че не мога да те уверя чистосърдечно, че не съм компрометиран, без да го знам. Затова те питам — какво ще правим?

— Идвам.

— Да! Къде? Как? С Кондора, нали? Аз какво да…

Фей затвори. Извади батерията от този телефон, хвърли частите в контейнер за смет, пресече улицата и се върна обратно по улицата към игрището за голф и Паркуей.

Червеният форд се показа отново по същия път, където Фей се криеше на двайсетина крачки по-навътре сред дърветата, забави ход, за да може тя да се качи, после отпраши.

— Нищо, само отричат — осведоми тя Кондора, легнала на задната седалка. — Или ме лъже, или казва истината, може да е компрометиран, може и да не е, но поне той или онзи, на когото има доверие, сега са принудени да допуснат, че аз… че ние… отиваме при тях. Разбира се, ще наводнят улиците, ще проследят мобилните от онзи район, но ще се съсредоточат над двете места, където е най-вероятно да отида — комплекс „Зед“ и централата на ЦРУ в Лангли. Добрите момчета ще очертаят периметър, за да ни вкарат вътре, лошите също ще държат тези места под око, за да стрелят по нас със снайперисти, когато се появим.

— Нас, тоест… — прошепна Мърл.

— Надали знаят за теб.

— Значи мога просто да…

Фей и Кондора довършиха мисълта й с мълчанието си.

— Мога просто да карам — каза Мърл. — Накъдето ми кажете.

Намериха подземен паркинг, където се плащаше на час, на ден или на месец, на две пресечки от целта им. Фей плати авансово за три дни на служител с празен поглед.

В подземната бетонна кухина прокънтя захлопването на вратите на колата, която паркираха на очертаното с жълто място. Стояха на примигващата изкуствена светлина. Миришеше на изгорели газове, на студен метал от десетината други превозни средства, паркирани на това ниво. Сенки криеха далечните циментови стени.

— Тези места никога не са ми харесвали — прошепна Мърл.

— Тук поне не могат да те засекат безпилотни самолети — изтъкна Фей.

— Освен ако вече не са набелязали сградата отгоре — поправи я Кондора. — А руините ще погребат всичко.

— Какви ведри хора! — възкликна спътничката им.

Най-подходящата оперативна формация беше Мърл да тръгне по тротоара на улицата, Фей да се движи между нея и Кондора, вдигнал яката на черното си кожено яке, недостатъчна маскировка, за да попречи на разпознаването му впоследствие от охранителните камери, покрай които минаваха. Всъщност обаче вероятно нито една от тези камери по витрините или плоските каменни фасади на съвременните сгради по пътя им на тази изискана вашингтонска улица не беше свързана с мрежата на Националната агенция за сигурност.

Две пресечки. Трябваше да изминат две пресечки, без да бъдат забелязани, заловени и застреляни.

В ранния следобед по улицата нямаше много пешеходци, ала не бяха и сами, за да се набиват на очи. Стигнаха до целта си и си отдъхнаха — на рецепцията на сградата нямаше дневен дежурен, никой не се мяркаше във фоайето, нямаше и пощальон, който да ги забележи.

— Раздавачът — каза Кондора.

— Моля? — попита Мърл.

— Няма значение.

Фей насочи групата към асансьора и натисна копчето.

— Подготви се — каза тя на Кондора.

Мърл се ококори, когато видя как в ръката на мъжа, когото беше прегърнала, се появи пистолет.

Кондора притискаше пистолета ниско до десния си крак.

Фей чу изщракването, когато той освободи предпазителя.

Асансьорът спря.

Вратите на кабината се отвориха.

Фей бързо излезе първа, озърна се в двете посоки, докато Кондора се измъкваше светкавично зад нея, вперил поглед в противоположната посока, докато тя не оповести:

— Чисто е.

Мърл притеснено излезе от асансьора.

— Стой между нас — нареди й Фей, когато закрачиха бързо по коридора между затворените врати.

Останете затворени останете затворени останете затворени!

Пред търсената врата Кондора направи знак на Мърл да се долепи до срещуположната стена на коридора, зае позиция срещу рамката, стиснал пистолета пред тялото си и готов да се обърне натам, накъдето се наложи да посее смърт.

Фей се зае с ключалката с шперцовете си и с обтегача и минаха трийсет секунди, преди да се чуе първото изщракване. Втората ключалка й отне два пъти по-малко време, после тя бутна вратата, влезе и прошепна на другите. Мърл бързо се шмугна, а Кондора пазеше тила. Фей затвори вратата и едно последно изщракване смути тишината в коридора.

Но поне бяха вътре.

— Бързо стана — прошепна Мърл.

— Не ми е за пръв път — осведоми я Фей.

Кондора насочи пистолета си към лицето на русия мъж и каза:

— Не си този, когото очаквах.

Сини очи примигнаха зад очилата на русия мъж с костюм и вратовръзка, който застана в собствения си апартамент, вперил поглед в пистолета на изненадалия го непознат, когато затвори вратата зад гърба си и се вторачи в онова, което в съзнанието му завинаги щеше да остане като „най-грамадната черна дупка в цялата скапана вселена“.

Кондора видя как русият мъж примигна отново и после каза:

— И аз не те очаквах.

От отсрещния край на стаята Фей ги осведоми:

— И двамата сте от добрите.

Кондора чу Мърл да прошепва от дясната му страна:

— Не стреляй по него.

— Която и да сте, госпожо, и аз съм на вашето мнение — каза русият мъж. После се обърна към Фей: — Всъщност идвам заради теб.

И Кондора се ухили.

— Крис Харви — каза Фей, — запознай се е… Викай му Кондора. А това е Мърл.

— Може ли той да… не знам, вече да свали пистолета?

Да, готин е.

Кондора прибра в кобура си пистолета и протегна ръка на по-младия и по-висок мъж, за да се ръкуват.

Защо Фей се отдръпва? Като че ли е… Смутена. Засрамена. Уплашена.

— Както пишеш в есемеса си — каза Крис на зеленооката жена, която прибираше глока си, разтреперана до него. — Прибрах се веднага след работа.

— И не каза на никого? — прошепна Фей.

Той поклати глава отрицателно.

Тя се спусна към него, към прегръдката му, зарови глава в гърдите му и каза така, че всички в познатия им свят да чуят:

— Съжалявам!

Крис я целуна по главата, после още веднъж и каза:

— Няма значение, всичко е наред.

Само преди броени мигове беше виждал тази Фей, която сега се отдръпна, впери поглед в него и каза:

— Не, не е.

„Бил съм на твое място “ — помисли си Кондора.

Четиримата се настаниха на купените втора ръка офисни столове пред стената на професионалната и скъпа звукова и киберсистема на Крис.

— Съжалявам, но ти си най-добрият ни шанс, а това те излага на ужасен риск — теб, живота ти, кариерата ти. Сериозно говоря!

— Големият пистолет ме убеди в това — отговори Крис.

— Не бива да се шегуваме с това — възрази Фей, борейки се с усмивката си.

— Трябва да се шегуваме.

— Ти си адвокат, а отгоре на всичко ние най-вероятно нарушаваме закони и процедури по сигурността, обаче… трябва да ти разкажа достатъчно, за да разбереш защо.

След това тя му очерта мрежа от истини, разкри Кондора само колкото се налагаше, оправда и оневини Мърл, като пое изцяло върху себе си вината и кръвопролитието.

— И се нуждаем от теб — каза тя на Крис.

— Утре, трябва да стане утре — прекъсна я Кондора.

— Какво… — вдигна ръка Крис срещу Фей и срещу мъжа с прозвище Кондора. Срещу когото се намръщи, когато го попита: — Какво имаше предвид, като каза, че не съм какъвто си очаквал? Това е моят апартамент, моят дом, тя е моята… аз съм неин.

— От думите й заключих, че ще си по-висок — отговори Кондора.

Усмивка трепна по устните на Кондора, той се изчерви и впери поглед в пода.

Очите на Фей също се залутаха натам.

Дай им този миг.

Позволи му да те трогне.

Крис вдигна поглед и движението му привлече погледите на всички към него, докато казваше:

— Разбирам. Вижте, професията ми не е просто работа за мен, не съм я избрал, за да се докопам до нещо „по-готино“, и ако не опитам да променя нещата, значи мястото ми изобщо не е тук.

— Аз… Ти знаеш — промълви Фей.

Да, знам — увери я Крис. — Сега обаче е важно това… нещо, в което сме се забъркали. — Той погледна към Кондора и попита: — Освен очевидната космическа реалност, защо трябва да действаме утре?

— Защото е петък — отговори Кондора.

Фей обясни на русия мъж, който разхлаби вратовръзката си, защо, какво, как.

— Да, трябва да стане утре — съгласи се Крис.

— Ами довечера? — попита Мърл.

Довечера замразени пици, студени бири от хладилника, размисли и напрегнато мълчание, казани и премълчани неща, очи, пълни с въпроси, и думи, пълни с надежда. С компютъра на Крис очертаха ходовете си, използваха уличните изгледи на Гугъл и сателитни снимки, за да прегледат какво им предстои да видят.

Докато малкият едностаен апартамент се изпълваше с уханието на препечена коричка на пица и къкрещ доматен сос, набъбващо сирене, кръгчета пеперони и сирене, които извиват ръбчетата си навътре, Кондора огледа поредното място, в което не искаше да умре.

Отличителен ергенски дом. Отличителен като конкретно този, но повече заради онова, което беше избрано и харесвано.

Почти като мен.

Или като онзи аз, който можех да бъда, ако…

Цяла стена с електроника. Страхотни тонколони, скъп компютър и музикална система, многобройни полици с дискове, подредени в изкусно обособени категории. Няколко снимки на мама, татко, брат и две сестри — едната по-голямата, другата по-малка. Сред снимките по стените висеше и оригинална рисунка на художник, който си падаше по пурпурните пастели и динозаврите — племенник, стана болезнено ясно за Кондора. В рамка беше поставена легендарната корица на списание „Ню Йоркър“ след единайсети септември — черният силует на града обгръщаше още почерните очертания на кулите-близнаци. На друга снимка се виждаше рядък индиговосин нощен кадър от въздух на сияещия купол на Капитолия, който Кондора и Крис гледаха от тротоарите всеки обикновен работен ден. По стените имаше много книги, няколко на Камю, правна литература, исторически книги, романи. Сред заглавията, които забеляза Кондора, беше „Американска трилогия“ на Дос Пасос, „На изток от рая“, „Невромантик“, „Същността на играта“, „Краймгейт“. Телевизорът беше малък и върху него бяха натрупани няколко диска. По време на бързата обиколка на апартамента, която двамата с Фей бяха предприели, след като проникнаха с взлом, Кондора видя единствената спалня, дрешника с половин дузина костюми, спортни сака, вратовръзки, ризи в найлони от химическото и много чифтове маратонки…”Върхът“ — прошепна Фей — коментар, който той не разбра, но подмина като стратегически маловажен. Извадиха късмет, че в потискащо празния хладилник все пак се оказа, че има замразени пици.

И ти можеше да живееш така.

Почти.

Само че лудостта, която носиш със себе си, ще срине този изтънчен порядък.

Кондора погледна над петте останали парчета пица към Крис, седнал до Фей, и го попита:

— Някой наблюдава ли те?

— Ами… не.

— Странни погледи в службата? Внезапно появили се непознати? Познати лица, които изникват неочаквано?

— Имаш предвид някой друг освен вас? — Крис поклати глава. — Никой не ме наблюдава.

— Някой винаги те наблюдава. Въпросът е кой, защо и какво вижда.

— Крис — поде Фей, — ако аз не бях тук, това ли щеше да е положението?

— Питаш ме дали се държа нормално и не нарушавам обичайната си рутина така, че да събудя бдителността на някого, който е достатъчно откачен, за да му пука?

— На мен ми пука — каза Кондора.

Крис наклони глава и отговори е преувеличено утвърдително изражение:

— Именно. Но не, това… случващото се на пода на апартамента ми във вторник вечер, пица с приятели, не е обичайната ми програма след работа, не е хапване навън, мач или… — Усмихна се той на Фей. — Само че напоследък прекарвам така доста време. В очакване.

— Какво е различното между сега и преди? — попита Кондора.

— Шумът — отговори Крис. — Новини, музика или дори мач. Нещо ще е пуснато.

— Направи го — каза Кондора.

Крис набързо изкомандва озвучителната си система и създаде напосоки плейлиста с алтернативни автори на кънтри, фолк и рок, изпъстрена е джаз като този на Майлс Дейвис и с някога невероятно прочути, но вече изискано забравени музикални мигове.

Една от тези популярни песни, студиен запис с електрически китари, цигулки и обиграно прочувствени мъжки гласове, които простенваха думите, събуждаше спомени у всеки, който чуеше мелодията повече от три пъти, песен с младежки текст, който не означаваше нищо сродно или иронично по отношение на сегашния момент, изобщо нямаше нищо общо с клонг, просто завладяващ триминутен рефрен в бавното темпо на рокендрол.

Кондора…

… старец, който сумти, напряга се, но бързо…

… се изправи, протегна ръка надолу и установи, че Мърл инстинктивно протяга своята ръка, за да бъде хваната.

— Танцувай с мен — каза той.

Тя се изправи грациозно, изгледа го с ококорените си очи и попита:

— Моля?

— Това е шансът ни. Да танцуваме.

В сините й очи се появи влага, но тя нямаше сили да се съпротивлява и го остави да я прегърне, да стисне колебливо дясната й ръка, неговата ръка, с която стреляше, се притисна към блузата й, към презрамката на сутиена й, към гърба й, когато я поведе на стъпка-стъпка-плъзване, стъпка-стъпка-плъзване, музиката свиреше, Мърл притисна лице към синята му риза и я намокри със сълзите си, а той усети натиска на гърдите й, уханието на косата й и този миг, този миг, докато танцуваха на сантиментална музика, която той никога не би избрал, музика, която означаваше само този танц, този танц в апартамент, където двама млади, които можеха да им бъдат деца, седяха на пода е бутилки бира и лошата пица и ги гледаха как се поклащат.

— Боях се, че гама да се върнеш — прошепна той така, че само тя да го чуе.

Главата й се поклати отрицателно върху гърдите му.

— Тук сме — каза Кондора.

— Опитвам се — прошепна тя. — Старая се. Старая се.

Мърл го прегърна и двамата танцуваха, танцуваха.

Песента свърши. Така става с песните.

Той спря, тя спря, те спряха, останаха прави в дом, който не беше техният.

Кондора забеляза, че Фей се мъчи да не заспи, седнала на пода.

— Време е да рискуваме да направим нещо — каза той.

— Какво? — прошепна Мърл, застанала толкова близо до него.

— Училище — отговори Кондора, наблюдавайки как Фей се разбужда и възвръща смъртоносната си бдителност.

— Какво? — повтори Крис.

— Никога не се знае какво ще ти е нужно да научиш — каза Кондора.

В продължение на трийсет и седем минути двамата с Фей рискуваха да не бъдат на стрелбище, одобрено от Националната оръжейна асоциация и Службата за безопасност на труда, и първо с пистолета на Кондора, а после и е глока на Фей показаха на Мърл и на Крис как да се прицелват, да стрелят, да презареждат и (на пистолета на Кондора) как да щракват предпазителя. Шпионите научиха обикновените граждани как да зареждат пълнителите с амуниции, макар че нямаше сценарий, който да предвижда тази необходимост, обаче упражнението спомогна за разбулването на загадката около оръжията, които Мърл и Крис не познаваха преди тази вечер. Научиха се на трите стъпки: прицелваш се, издишаш и натискаш спусъка, на стойката за стрелба „Уивър“, на техниката за бързо измъкване на пистолета от колана и светкавична стрелба. Подобни неща не са препоръчителни за продължително боравене с оръжието, но тъй като за този екип продължително означаваше до следващия ден на обяд, Крис и Мърл се упражниха на сухо как да стрелят с пистолетите. Щрак! Щрак!

След като Кондора и Фей прибраха своите напълно боеспособни оръжия, Кондора отново ги преведе през най-добрата възможна хореография на действията им през следващия ден.

След това накара Крис и Мърл да повторят плана отзад напред.

Обясни и възможните усложнения веднага щом прецени по израженията им, че разбират изложения пред тях сценарий.

Забеляза, че концентрацията на Фей отслабва.

— Готови сме — излъга той.

Крис и Мърл разчистиха място на пода в основната стая за надуваемия дюшек, останал след посещението на сестра му и на зет му. С помощта на допълнителни чаршафи, голяма пухкава синя завивка и две възглавници тя приготви легло за себе си и за Кондора.

Единствената баня в апартамента беше в коридора.

Крис я използва пръв, после Фей.

Фей даде знак на Мърл, че е неин ред. По-възрастната жена се подчини.

Кондора кимна към спалнята, където чакаше Крис.

— Ти направи всичко по силите си — каза той. — Вземи, каквото можеш да получиш там.

Вратата на спалнята се затвори зад гърба на Фей.

Мърл излезе от банята и мина покрай Кондора е изморена и тъжна усмивка. Чу я да се съблича и да се пъхва в леглото на пода.

Кондора затвори вратата на банята и отиде до тоалетната.

Изми си ръцете и зъбите, изплакна уста и изплю.

Преброи нощните хапчета, които реши да вземе — за сърцето, за пикочния мехур, за болежките си, за упорито то си безсъние, — глътна ги с шепа вода от мивката. Забеляза, че в банята с него няма друг човек, жив или мъртъв, че е самичък.

Взря се в човека в огледалото.

Ето те и теб — каза.

„Не тук, не сега“ — помисли си Фей, докато влизаше в спалнята на Крис Харви.

Съзнаваше обаче, че това е безплодна лъжа.

След като вратата се затвори зад гърба й, след като той затвори изхода зад тях двамата, тя огледа стаята, осветена от лампа върху издрасканата дървена маса е книгата, която Крис четеше в момента, увери се, че щората на прозореца, който може би всеки миг щеше да бъде разбит, е спусната и я скрива от улично осветената смъртоносна нощ.

Обърна се към утешително протегнатата му ръка и каза:

— Съжалявам!

Той обхвана лицето й с длани, отвърна с усмивка на сълзите й:

— Какво друго си можела да сториш?

— Да не те замесвам. Изобщо. На първо място това.

— На първо място, аз те обичам. А след това — просто такъв ни е късметът.

Тя се плъзна в прегръдката му и прошепна толкова силно, колкото се осмели:

— Обичам те.

— Знам. — Целуна я по челото, по мокрите бузи, по сухите устни.

— Хайде, лягай, заспивай — подкани я той. — Полумъртва си от умора… Ама че ги говоря и аз — измърмори.

— Нищо подобно. Улучи право в целта.

Фей издърпа синята блуза от черния си панталон и дланите й пробягаха по редичката бели копчета, докато ги разкопчаваше. Разтвори блузата. Докосна набръчкания бял белег, който разсичаше стегнатия й бял корем откъм слабините.

— Заслужаваш да научиш как се озова в това положение — каза тя на Крис. Пръстите й докоснаха белега, пресичащ корема й като самотен път. — Заслужаваш да узнаеш всичко.

Кажи му.

Париж. Кажи, че е било миналата година. И че правиш всичко, както трябва.

Сена, каменните мостове върху набраздената панделка на реката между красивите стени на апартаментите над улици, по които се движат превъзходни хора. Музеи. Улични кафенета. Всички жени са красиви, защото са открили онова единствено нещо във външността си, което смятат за magnifique. Всички мъже са напрегнати от загриженост. Никой не изглежда глупаво, освен някой случаен турист, донесъл огледала в този град на светлини, а не слънчевите си очила. Той не е като милионите щастливци, които посещават този космополитен град, където кръстовете на спасението се издигат над същия каменен замък, който е дом и на хранещите се с плът гаргойли. Покрай улични сергии с латиноамерикански кожени стоки минава елегантно облечена жена с дипломатическо куфарче „Ермес“ и приключва финансов пакет за милиарди евро е отривисти нареждания по мобилния си телефон. Печеливши кина излъчват филми на Франсоа Трюфо и Джон Форд, по-стари от деветдесет процента от зрителите вътре. И макар да можеш да си купиш хероин на площад „Сталинград“, пазар на дребно за многонационални картели и синдикати, парижките дилъри никога не гарантират щастие.

Обаче твоят Париж представлява тесни и разбити павирани улички, тесни жилищни блокове, които нарушават стотици правила, ама на кого му пука, мирис на готвено козе месо, вода, Mon Dieu, човек убиваш за чаша вода, и наистина би могла, защото носиш глок в кобур с дръжката надолу върху плоския си корем под мароканската блуза, черните панталони и ниските обувки, удобни за тичане или за ритане. Никой от хората, с които се разминаваш по тесните тротоари, не поглежда никого, иначе току-виж някой обгорил всички с рентгенов поглед. Носиш кафяви контактни лещи, защото зелените ти очи са издайнически. Слава богу, че не си хубава, затова никой няма да си направи труда да те забележи — с изключение на хората, които мразят забрадката около лицето ти, скрила боядисаната ти коса, която минава за алжирско-френска смесица, за каквато те представят собствените ти думи и паспортът ти.

Шестседмична езикова подготовка в Лангли за изглаждане на френския ти.

Седемнайсет дни местен колорит е оперативен екип в Алжир.

Кораби, влакове, автобуси и ето че вървиш по улиците на Париж към адрес, който познаваш само от видеоматериал.

Оперативното ти име е Джамила.

Истинската Джамила е следена от друг екип на ЦРУ или пък бяха от Пентагона. Управлението я прибра по време на „семейно“ пътуване в Йемен, намериха експлозивите в очукания й куфар.

Помощниците на „Ал Кайда“ много рядко се доверяват на жени, затова специалният детонатор на нейните експлозиви, направен вероятно от проследими компоненти, издайническият детонатор пристигна в Париж по НЗМ (неизвестни за момента) средства и пътища.

Лошите са направо вманиачени по сигурността на операциите си. Страхотни майстори са.

Нужни бяха четири седмици, най-добрите ни разпитващи изцедиха достатъчно лъжи и увъртания от Джамила, за да сглобят голяма част от онова, което й беше известно, а после я измамиха да им издаде и онова, което беше пропуснала, като й внушиха, че ние и бездруго си го знаем, обаче нея ще предадем на малайците, на израелците или на някой друг, от когото тя се страхуваше повече, отколкото от нас, ако не ни разкаже всичко и ако то не съвпадне с онова, което според нея вече знаем.

Какво ли се е случило с Джамила?

Сега не бива да мислиш за това.

Нито по време на своята операция.

Не и когато тя разкри, че мишената е Америка в Париж.

Не и когато правиш всичко както трябва.

Оперативният ти план е класически: ти ставаш Джамила. Кротуваш в Париж, докато тя получи покана по мобилния телефон за среща. В „Монпри“ — френски магазин франчайз. На щанда за козметика. Срещаш се с мъж на име Ньоф, точно така: Девет, число, което намеква за възголемичка оперативна клетка, а това е разузнавателен бонус или е откачено, зависи как го разиграеш, обаче засега правиш всичко както трябва. По учебник.

Ньоф никога не е виждал Джамила. Само ти знаеш, че той има белег на китката, невидим за охранителните камери по уличните лампи. Той ти казва — казва на нея — времето на нападението.

Утре.

Не забравяй, ти участваш в специална операция. Не можеш да известиш местния представител на Управлението в посолството, не можеш да се свържеш с ГДВР (Главна дирекция „Външно разузнаване“) или е ЦДВИ (Централна дирекция за вътрешна информация), нито е ДВО (Дирекция за военна информация), нито е ДОВС (Дирекция за отбрана и вътрешна сигурност), нито дори с тяхна неофициално съществуваща група — няма да ти кажа това име. Ти и екипът ти сте сами. Знаеш само, че целта е американска или натовска е почти нулева вероятност за френска връзка, защото според разговорите, проследени от НАС, между заподозрени, изкопчени от истинската Джамила, лошите момчета са убедени, че имат вътрешна информация за френските разузнавателни и отбранителни ходове и се канят да направят така, че французите да се ядосат на съюзниците си.

Аналитичното заключение е, че лошите се стремят да ни разделят и да владеят посредством насочено срещу Америка бомбено нападение в Париж, и дори намекът, че съюзниците ни са компрометирани или има проникване в системата им, изнервя неимоверно Лангли със сложността си. Затова накараха Сами да ръководи тази операция простичко: изцяло на тъмно, без никаква съюзническа намеса.

На щанда за козметика в онзи парижки магазин от тонколоните се лее сладникава френска музика, а Ньоф твърди, че утре той ще бъде „друг човек“ — дегизиран, така допускаш. Планът е ти, Джамила, да отидеш в тайна квартира и да занесеш експлозивите, за да ги провери той — точно затова оперативният щаб не можеше да замени истинските експлозиви с безвредни материали. Знаехме, че онези ще проверят и че ако намерят фалшиви материали, ще си плюят на петите и ще ни нападнат друг път, когато не сме успели да ги надушим.

Едва след като провери какви материали си доставила, той ще се свърже с някой си Сет — Седем — за да донесе детонатора. Ще направят бомбата функционална. И тримата ще отидете при мишената, която ще ти разкрият тогава. От теб се иска да служиш за прикритие и да заснемеш цялата операция, после да изчакаш нужното обаждане и да изпратиш видеото по имейл на номера, който ще ти дадат, а оттам — вероятно към Ю Тюб.

Ньоф обаче не знае, че носиш подслушвател и джипиес, нито че си свързана с екип под прикритие на Тайни операции, който, след като потвърдиш целта, ще нападне, докато ти застрелваш човека с бомбата… за предпочитане е да го обезвредиш, но ще направиш всичко, каквото трябва. Дори ако това означава да застреляш и Ньоф, и Сет, екипът под прикритие е наблизо и ще те спаси.

Обаче те трябва да изчакат. Лошите провеждат операцията си умно. Готови са във всеки момент да се изпокрият. Затова трябва да изчакаш, докато екипът ти получи оптималното, докато се добере до бомбата, детонатора и бойците от клетката.

Засега правиш всичко както си му е редът.

Хайде, елате на срещата, ти знаеш, че чичо Сам ти пази гърба, макар и от разстояние.

Ньоф се появява с костюм и вратовръзка, гладко избръснат. Носи спортен сак, какъвто предпочитат брокерите, плюс дипломатическо куфарче — бомбата може да е и в двете. Отвежда те до апартамент  с голи бели стени, без мебелировка.

И докато чакате, споделя с теб, че се надява, когато отиде в рая, ти да си една от благословените девици, които го чакат.

Така де, какво би могла ти, Джамила, да отговориш на това, какво изобщо би могъл да отговори някой? Терористът, който ще взриви бомба и ще стане мъченик, си пада по теб.

Би трябвало да обърнеш внимание на времето, когато сподели мечтата си.

Появява се Сет. Едър тип, със западняшка външност. И той като Ноф е с костюм и вратовръзка.

Но ти чакаш. Заповядваш си да чакаш. Няма начин екипът под прикритие да се приближи достатъчно близо и бързо до апартамента, за да ги обезвреди ефективно. Излез на улицата, след като Ньоф разкрие мишената, после използвай кода за зелена светлина.

Ньоф свързва твоите експлозиви с таймера, донесен от Сет. Бомбата е в дипломатическото куфарче. На Ньоф му трябват пет секунди да щракне закопчалките, да отвори куфарчето, да натисне копчето, задействащо бомбата. Предостатъчно време да застреляш първо него, да застреляш Сет, ако момчетата от Тайни операции вече не са го повалили, защото ти първо ще им дадеш зелена светлина и те ще дотичат. Можеш да грабнеш куфарчето. Няма да има експлозия, която ще те убие. Няма да има разузнавателен скандал. Добрите отново ще спечелят.

Какво може да се обърка, след като правиш всичко както трябва?

Промърморваш нещо за шейсет секунди — не кода за зелена светлина, но микрофонът на гърлото ти го предава като „пригответе се“ и като знаеш как действа екипът ти под прикритие, допускаш, че те се приближават, че са готови…

Ньоф тика куфарчето в ръцете на Сет, завърта се рязко към теб…

Нож! Откъде е извадил проклетия нож и ръга…

Върши няколко неща едновременно. Осигурява си девица за награда и се подчинява на заповеди, които ти не си допускала. Джамила би трябвало да умре в онзи апартамент. Лесно е да я пожертват в името на сигурността, тя е ненужно бреме. Накарали сте я да пренесе каквото трябва. Ако я заловят, тя е заменима, няма да е голяма загуба. Ако изпълни мисията си, ще я довършат след това. Не е предателство към нея, правят го в името на сигурността и защото служат на по-велика кауза.

Само че Джамила не е Джамила, а си ти.

Обучена. С дълга практика. Една нощ в Буенос Айрес. Стисваш китката с ножа и рязко дръпваш, е основата на дланта строшаваш лакътя на Ньоф. Чуваш как ножът издрънчава на пода.

Ньоф изстрелва юмрук и успява да те удари толкова силно, че микрофонът на гърлото ти предава само стенание. Ти издираш с нокти очите на Ньоф, нанасяш светкавичен ритник в таза му…

Зад теб Сет те удря в гърба. Обаче е достатъчно умен да остави бомбата, преди да се впусне в схватката, а това умно забавяне ти дава достатъчно време да се завъртиш, да му нанесеш покосяващ удар в хълбока и да го повалиш на земята.

Откъдето той вдига ножа, скача и те пронизва…

Пронизва ме…

Разпаря корема ти до слабините. Като разрив във времето. Ти се строполяваш заднишком. Притискаш кървящата рана, стисваш пистолета си, годините обучение си казват думата и дум, дум!

Сет си плюе на петите и изпуска ножа.

Ньоф грабва дипломатическото куфарче, хуква към вратата. Ти стреляш. Улучваш стената.

Парещ огън в слабините ти, докато завърташ пистолета си, за да се прицелиш в Сет, който се гърчи на пода и ти крещи.

Крещи ти на английски, на британски английски: Скапана кучка!

Двамата лежите на пода на онзи необзаведен парижки апартамент. Разбираш, че той е британски шпионин, от спецслужбите на Военновъздушните сили, както се оказва впоследствие, който трябва да провали операцията на Ньоф, в която британците също са проникнали по свой си начин. Човекът с бомбата обаче е избягал през вратата. По-късно научаваме от двамата от СВС, които нахлуват, че Ньоф се е отправил към жилищна сграда наблизо, където ЦРУ има екип за спецоперации, за който ти и хората ти не знаете нищичко. Разкриването на тази тайна база на ЦРУ не само ще вбеси французите, защото сме предизвикали терористите да набележат мишена в Париж, но и защото провеждаме разузнавателни операции на тяхна територия, без да им кажем. Освен това ще бъдат убити и ранени хора, ще настане хаос.

Докато пистолетът се изплъзва от ръцете ти… Буум!

Твоят екип притиска Ньоф, но той е на тротоара, уличката е тясна, тича, стиснал с две ръце бомбата в куфарчето, когато забелязва, че ще го пипнат…

Буум! и става мъченик. Буум! Камион за събиране на смет и две паркирани коли. Буум! Трима от спецекипа са ранени от шрапнели. Буум! Седемдесет и три годишна парижанка с черно палто, която разхожда дребното си лаещо куче… Буум.

Да, можеше да е къде-къде по-зле. Можеше да бъде и къде-къде по-добре. Един мъртъв, ранените от екипа ти и ти, просната в локва кръв, заслушана в класическия вой на френските сирени: Иии-ууу! Иии-ууу!

После губиш съзнание.

Вече официално съм предателка. Разкрила съм тайни на човек, който няма право да ги знае.

Фей седна на леглото до Крис.

— Не умрях — каза му. — Всички бяха бесни. Историята, която пробута пресата, не ставаше за нищо. Французите, британците, всякакви шефове от ЦРУ търсеха изкупителна жертва. Управлението трябваше… Сами трябваше… да изложи в Капитолия някаква версия на истината, да му провърви и да му простят, че е сгафил. Мен ме разкритикуваха, че не съм се ориентирала по-рано кое какво е, че съм стреляла по британски агент, а не съм повалила Ньоф и бомбата, французите отричаха да са били компрометирани от лошите, а всички ние твърдяхме, че противната информация е просто слух, чийто източник не искаме да разкриваме. Обаче Сами се застъпи за мен. Трябваше да започна отново да се старая да се издигна в йерархията, да стана някой, който има значение, знае и прави нещата. Сами отвори вратата на звукоизолираната стаичка в администрацията на вашата Комисия, а аз излязох и си налях чаша кафе.

— И срещна мен — каза Крис.

— Да, теб. Ти ми повярва. Пусна мечтите ми на воля. Остави ме да се влюбя в теб. Да повярвам. А сега аз те предавам. Поставям те в такова положение. И съжалявам, ужасно съжалявам.

— Ето тук живея. — Крис изтри сълза от бузата й, докато седяха на леглото. И се усмихна широко. — Знаеш ли колко трудно се намира хубав апартамент в този град?

Тя се усмихна и се облегна на него.

— Заради мен невинен гражданин загина в Париж. Не мога да го допусна отново. Не мога да го направя тук. Не мога, няма да ти го причиня.

— Забравяш, че не съм цивилен и не съм невинен.

— Лъжеш — прошепна тя с цялата любов в сърцето си.

Остави, просто остави.

— Получих съобщението ти от огледалото в „Тюн Ин“ — осведоми Крис шпионката в обятията си. — Жената, която го намерила, ми звънна от тоалетната. Прочете ми го три пъти. Не зададе нито един въпрос. Обеща да го измие, преди да се върне в бара. Не ме остави да й благодаря — вместо това благодари на мен, че съм й позволил да стане част от нас, от нашата история. Увери ме, че съм голям късметлия. А аз отговорих: „Да, такъв съм.“

Крис настани Фей в леглото и изгаси лампата в спалнята.

Караш колата.

Пролетна сутрин. Петък. Вашингтон.

Пистолет със свален предпазител, опасен като инфаркт, се намира в левия преден джоб на разкопчаното ти кожено яке, за да го извадиш, докато шофираш.

Градски улици. Час пик. Носят се с потока градски автобуси и тъмни джипове. Микробуси, семейни седани. Таксита. Велосипедисти самоубийци с нахлупени над очите им пластмасови каски и неугледни дрехи. През отворените ти прозорци се чуват клаксони на автомобили, улични викове, силна музика. Усещаш мириса на изгорели газове, на градския паваж, на пот от страх.

Мърл се вози зад теб. Ръцете й са празни. Под сакото й има само надежда. Казва, че може да действа като ляв пост. Не е подготвена за какво да се оглежда.

На задната седалка до Мърл е Фей, десен пост. Държи глока си, намира се в най-добрата позиция за стрелба към хищни автомобили.

Крис Харви седи на предната седалка на този автомобил, който е негов. Той знае пътя. Може да се окаже лицето, което трябва да се усмихне на някой със значка и с оръжие.

Разстоянието е около три километра от мястото, където е паркирана колата му в подземния гараж на жилищната му сграда на улиците, по които някога е стъпвал Дюк Елингтън.

Деветнайсет минути.

Стискаш тапицирания черен волан.

Светофарът отпред светва червено.

— Наблюдавай зоните си! Фей, напрегнато.

Стои в ъгъла зад прозореца ти на шофьорското място:

Избеляла шапка за бейзбол върху снежнобяла коса. Провиснала бяла брада. Мръсна зелена блуза с качулка, износени сини джинси. Набръчкана зачервена кожа, празни сини очи, мръсни ръце, които държат табела, надраскана е черен маркер: БЕЗДОМНИК.

Кондора знаеше, че човекът на ъгъла действително е там.

Мисъл: Не го преследват привидения.

По-рано същата сутрин.

В апартамента на Крис.

Докато се приготвят, Фей казва:

— Надали знаят за нас. Надали са се досетили каква игра играем. Добрите очакват Кондора и аз да направим ход. Не познаваме лошите. Единственото, което ни интересувала тях, е, че желаят смъртта ни.

— Имаш предвид теб и Вин — уточни Мърл.

— Кой е Вин? — попита Крис.

— Сега съм аз — отговори Кондора.

Крис разбра и го попита:

— Някакъв съвет?

— Всеки трябва да умре някак — отговаря Кондора.

— Ти си ужасен водач — рече човекът, който работеше в американския Сенат.

— Освен това всеки трябва и да живее някак — додаде Кондора. — А това е най-добрият ни шанс — допълни с усмивка, която обгърна всички.

— Да тръгваме — подкани ги Фей.

— Чакайте! — изчерви се Мърл. — Извинявайте… просто трябва отново да отида до тоалетната.

Нерви.

Пет минути по-късно всички слизат с асансьора.

Затръшната врата отеква в бетонната пещера на подземния гараж.

Покриви на паркирани автомобили. Празни паркоместа. Примигващи флуоресцентни лампи развяват сенки по бетонните стени. Петна от гориво. Твоята работа е да форсираш двигателя, ДАВАЙ.

Сега насред уличното движение светофарът над главите им светва ЗЕЛЕНО.

Потеглят по Масачузетс Авеню на изток към Капитолия.

Следи си огледалата. Зад теб няма коли, които се престрояват. Не те следват джипове с матирани прозорци. Не профучават мотоциклети за потвърждение. Или за светкавичен изстрел.

Масачузетс Авеню излезе на Норт Капитол Стрийт, зави покрай фасадата на огромната Юниън Стейшън за влакове, градски транспорт, метрото и двуетажни туристически автобуси.

Обаче Кондора зави с тяхната кола надясно от Порт Капитол, покрай ирландската кръчма, която обслужва служители на Конгреса, лобисти, познавачи на политиката и други административни служители, е каквито са пълни многоетажните сгради с плоски фасади и огледални прозорци отдясно на движещата се кола. След разстояние колкото половин футболно игрище той зави наляво по Трета улица…

Направи рязък десен завой през неохранявания вход за превозни средства на високата колкото човешки бой черна телена ограда:

…главата ми главата ми мъртва, той е мъртъв защо не аз, той не той, главата…

Дясната ръка на Фей се появи неясно в зрителното й поле, когато тя я смъкна от главата си, и осъзнаването дойде като ехо: „Нагоре по ръката ми.“

Фей се опомни и усети как инерцията я повлича…

Уловиха я, задържаха я, възпряха я и я прегърнаха ръцете на жена, на някаква жена Мърл.

„На задната седалка — помисли си Фей. — Седим, возим се на задната седалка на автомобил.“

И…

Изгарящо ярко слънце ослепителни мълнии в синьо и бяло от всички прозорци.

И…

Звук, без звук, защо няма звук?

Кондора е на волана.

Като прилеп, излетял от ада, това й мина през ума, а после: „He е прилеп, той е Кондора.“

Остър десен завой засмука Фей във вихър от звуци: клаксони на автомобили, викове, пищящи гуми, свистенето на вятъра покрай отворените прозорци и горещо потно…

— Застреляха го — чу се да казва. — Застреляха го.

— Фей! — провикна се Кондора, докато рязко завиваше покрай един ъгъл. — Съсредоточи се!

Мърл отпусна хватката си около ранената жена и попита:

— Добре ли си?

— Простреляха ме в главата — прошепна Фей.

Впери поглед в окървавената си длан.

Мърл не й позволяваше да докосва черепа си, пулсиращ от пареща болка.

— Добре си — увери я Мърл. — Куршумът просто се е плъзнал отстрани… Раната е повърхността, има кръв, така е, но… Според мен не е счупил костта, не е влязъл в черепа!

Кондора се провикна откъм шофьорското място:

— Мозъчно сътресение.

Мърл прикова с поглед зелените очи на Фей и разширените им черни зеници.

— Да — каза по-възрастната жена с прошарена коса, която не беше сплъстена от нейната кръв, по дяволите! — Може би.

Клапите на двигателя издрънчаха, фучащата кола подскочи, разтресе се.

— Вони, бензин, какво гори, какво… — каза Фей.

Колата й приличаше на боен самолет, излезе от потока на движението и Кондора зави към едно празно място до тротоара, обаче…

Автобусна спирка. Паркирахме на автобусна спирка.

Вратата на колата се отвори и Кондора изчезна от мястото си между нейните очи и предното стъкло.

— Крис е мъртъв — каза Фей.

До нея вратата към тротоара се отвори.

Кондора помогна на Мърл да изведе Фей от задната седалка на тротоара.

— Да, мъртъв е. И ние ще умрем, ако не побързаме. Трябва да тръгваме, Фей. Хайде!

Но не.

Фей усети как сякаш се отдръпва и вижда отдалеч как те стоят на тротоара:

Кондора с черното си кожено яке, пристъпва напрегнато край нея като хищник в капан.

Мърл, която изглежда състарена, ужасена.

И тя, аз, с петно от тъмночервена съсирена кръв на пукнатата глава.

В китайския квартал сме.

Величествена арка, увенчана с три пагоди, се извисяваше над градската улица, фалшив портал с фалшива позлата и зелени фризове със златисти калиграфски надписи, които можеше да означават всичко или нищо. До арката Фей забеляза огромна църква от червени тухли с ръждясал шпил, който пронизваше небето. Толкова рано сутринта, толкова рано през пролетта, толкова рано през туристическия сезон търговците още не бяха наводнили тротоарите пред азиатските ресторантчета и магазини, откъдето човек можеше да си купи пластмасови буди (засмени или сериозни в дзадзен), сатенени сака с ярки дракони, черни джапанки, електронни джаджи за всяка кредитна карта, подправки, билки и кофи с червени, бели и сини сувенири, пощенски картички, ако все още имате доверие на бавната като охлюв поща на Бен Франклин, чадъри — всичко, което продавачите ви убедят да пожелаете.

— Хайде! — подкани ги Кондора.

Но остави Мърл да хване Фей за ръката, да помогне на ранената жена.

Държи ръцете си празни и отпуснати отстрани на тялото заради пистолета, досети се Фей.

— Стрелци! — изломоти Фей, когато я накараха да закрачи по тротоара на Ейч Стрийт.

Пипна колана си, където… Нямам оръжие! Къде ми е пистолетът!

— Момчета за „мокри поръчки“, от лошите, къде са, къде… къде…

— Там навън. — Кондора ги поведе през Ейч Стрийт надолу към грамадния амфитеатър за концерти на Брус Спрингстийн и хокейни мачове. — Би трябвало.

Тя го видя как оглежда пешеходците по тротоара.

Какво, за какво се озърта? Какво… Камери, затворен кръг на наблюдението.

Кой е в този затворен кръг?

Кондора пристъпи във входа на изоставен склад с варосани прозорци и надпис: „Скоро се връщаме!“

„Но какво — помисли си Фей, когато Кондора я дръпна във входа с големината на ковчег, изправен вертикално, — какво ще стане скоро!“

— Скрий окървавената си страна от улицата — нареди й той. — Престори се, че плачеш.

Фей го чу как каза на Мърл:

— Аптеката там. Купи бебешки мокри кърпички с дезинфектант. А от съседния магазин й вземи горнище с качулка, няма значение какво, голям размер.

Фей беше в състояние единствено да стои във входа с големината на ковчег.

Главата ми пулсира, о, боже, дясната половина на мозъка ми гори!

Дишай. Издишай. Попитай: „Защо още не са убили и нас?“

— Не знам — каза Кондора.

Единственото време, познато на Фей, беше сега, но сигурно имаше и друго, защото сега Мърл носеше торби с покупки, които преди ги нямаше, Фей усети щипещо докосване отстрани по главата си, потупване и Оох! скубане, усети мирис на… Лимони, кърпичките, които използваше Мърл, миришеха на лимони и на алкохол… и на…

— Внимавай! — Кондора дръпна Мърл встрани от жената, скрита във входа.

Фей се преви одве, повърна.

Олюля се, задържа се на крака благодарение на хватката на Мърл.

Още един пристъп на гадене, после се почувства полека, с прояснено съзнание.

Усети как другата жена бърше лицето й, устните й, дори вътрешността на устата й. Една кърпичка политна към вонящия на повърнато бетон на входа, майната му, какво че цапат. Фей чу Кондора да казва на по-възрастната жена:

— Застани до мен с лице навън, прикривай ни, озъртай се за стрелци или за наблюдатели.

Фей усети как той сваля раничката й. Увери се, че джобовете на черното й сако са празни. Свали тази обвивка от нея. Хвърли сакото в локвата, изляла се от вътрешностите й. Кондора свали кобура и торбичката с амунициите за своя пистолет от колана й.

После, о, после, тежестта, която тя носеше от години в кобура на десния си хълбок. Прилив на сила към ръцете й, дланите й се свиха. По-скоро помогна, отколкото попречи на Кондора да пъхне ръцете й в нещо меко, той се пресегна да дръпне ципа, ръцете му докоснаха гърдите й целувките на Крис не Не НЕ и после ръцете му върху раменете й я обърнаха с лице към улицата, видя лицето на Кондора, примигна и тя вече бе тук, сега.

Мърл избърса лицето на Фей с ухаещи на лимон кърпички, захвърли ги във вонящия вход — бели правоъгълници, които летяха надолу към черно сако от един друг живот.

Подаде на Фей бутилка с вода.

Тя отпи, изплакна устата си и изплю останалото на тротоара.

— Отврат! — Две момичета притичаха покрай тях към остатъка от живота си. — Добре — каза Фей. Понечи да кимне утвърдително, но болката се оказа прекалено силна.

Кондора скри ранената й глава с качулката на блузата, с която вече беше облечена.

Розова. Облечена съм с розова блуза с качулка.

Кондора намести авиаторските си огледални тъмни очила на очите на Фей.

Махна на такси и кимна на Мърл да се качва и да му помогне да настанят Фей. Той огледа улицата, скочи в таксито и нареди на шофьора:

— Тръгвай!

Потеглиха, пътуваме с такси в центъра на Вашингтон.

Кондора каза на шофьора да ги откара към зоопарка.

— Ще гледаме животните — прошепна Фей.

Никой в таксито не разбра дали това е твърдение или въпрос.

Нямаше значение. Когато таксито потегли, Кондора пет минути наблюдаваше през огледалата страничните пресечки. Точно покрай хотела, където богато бяло момче, провалило се като нацист и рокмузикант, беше опитало — неуспешно — да убие президента Роналд Рейгън, за да впечатли някаква кинозвезда, Кондора каза:

— Спри. Денят е прекрасен, оттук ще продължим пеша.

Тримата застанаха на тротоара близо до първото комунистическо китайско посолство.

Кондора изчака да изчезнат от огледалата на отдалечаващото се такси.

— Хайде, трябва да минем по моста — подкани ги той.

Сърцето ми препуска, но погледът ми е бистър, виждам ясно през тъмните му очила.

— Сигурно се шегуваш — каза Фей. — Аз съм… той е мъртъв, а…

— Ние сме — настоя той. — Съсредоточи се над това: ние сме. Въпреки толкова много кръв и неприятности нас още ни има. И сега ще преминем по моста.

— Великите парижки мостове — промърмори частица от Фей, която тя още не беше успяла да овладее.

Обаче това не беше Париж.

Беше Вашингтон, окръг Колумбия.

Да кажем, мостът на Кънектикът Авеню. Или мостът „Уилям Хауард Тафт“. Какъв се падаше той на човека, чието име Крис свърза с онази кула на Капитолия с камбанките? Да му се не види, Фей изобщо не беше сигурна, че ще бъде в състояние да върви.

Мърл прошепна:

— Ами ако ни виждат?

Може и да ги виждаха, но Фей беше способна да се придвижва крачка по крачка по тротоара на този безкрайно дълъг мост през сърцето на Вашингтон. Далеч от отсрещната страна видя двуетажни магазини и кафенета близо до спирката на метрото за зоологическа градина „Уидли“, съзнаваше, че няма как да види пъстрата висока стена и стенописния портрет на русото чудо Мерилин Монро — М.М., Мърл е М.М. също, обаче прошарена блондинка и е някаква на Кондора и ме държи за ръката.

Огромни бронзови лъвове охраняваха всеки ъгъл на този мост.

Фей погледна нагоре към лъва, покрай който минаваха:

— Очите му са затворени.

По средата на този каменен мост върху бетонни арки на трийсет метра над върховете на дърветата край „Рок Крийк Паркуей“ Фей погледна над ръждясалия зелен парапет…

Зави й се свят, политна в хватката на Мърл, затвори очи зад слънчевите очила на Кондора, докато светът престане да се върти.

Позволи си да погледне.

Колите фучаха от другата страна на парапета и свистенето им беше не по-малко разтърсващо за нея от гледката надолу към върховете на дърветата и височината.

Фей вдигна очи към синьото небе.

Зелени улични лампи, увенчани със зелени метални орли с широко разперени криле.

Само че те никога няма да могат да отлетят.

Така! От другата страна на моста, успяхме, ние сме… Все още на прицел.

Ама че гледка сме само.

Побелял мъж с грубовати черти с дамска раничка върху черното си кожено яке.

Прошарена блондинка, някогашна красавица, която все още пристъпваше грациозно, ала нямаше къде да отиде.

Прегърбена окаяна кучка, която едва се влачеше, скрита под яркорозова блуза с качулка и авиаторски слънчеви очила, със сплъстена коса, воняща на повръщано.

Кондора ги поведе далеч от ъгъла на улицата с входа към метрото и масите за кафе на открито, надолу по склона на Калвърт Стрийт, към отбивката за „Рок Крийк Паркуей“. По-надолу в същата посока се показа огромен хотел, място с високи сметки, посещавано от жителите на квартала, които през лятото отскачаха, за да ползват открития плувен басейн. Той поведе Фей и Мърл до една затревена лента между отбивката от и за „Паркуей“ и желязната ограда на хотела. Насочиха се към сенките на тревистия склон под растящите близо едно до друго дървета. Поведе ги от другата страна на тези високи живи стражи, където можеха да седнат, да се отпуснат.

Мърл подаде бутилката с вода, която беше купила в китайския квартал.

Кондора отпи. Подаде бутилката на Фей:

— Освежи се.

Тя изпи половината и запази останалото за Мърл.

Която пък изпи три глътки и явно още беше жадна, докато завърташе капачката, но остави съвсем малко вода за всеки случай.

— Защо имаше само един стрелец? — попита Кондора.

— По дяволите! — възкликна Мърл. — Че колко трябват!

— Сами има цяла армия — отбеляза Фей.

— Чичо Сам също, със сигурност.

— Ако не е моят чичо Сами, тогава кой? — попита Фей.

— Може и да е той, а може и да не е — отвърна Кондора.

Фей, която се съвземаше с всяка изминала секунда, поиска да узнае:

— За какво говориш, по дяволите?

— За X — прошепна той.

Ама че лудница.

Ясното синьо пролетно утро.

Седяха на тревисто възвишение.

— За какво говориш? — попита Фей Кондора.

Мърл ги изгледа вбесено:

— Що за хора сте вие? Тя е простреляна, Крис е мъртъв, ние сме… Едва не ни избиха заради вас! Направих всичко по силите си, но не се получи. А сега положението ни е още по-тежко, той е мъртъв, а аз не мога… — Тирадата й секна, тя си пое рязко дъх и прошепна: — Кои сме ние?

— He — произнесе Фей, вперила поглед в него, в Кондора: — Какво е X?

През онази априлска сутрин седяха на тревист склон в градски парк — Кондора и две жени, които допреди седмица не бяха разменили дори една дума.

И той попита:

— Ти какво би направила? Ню Йорк представлява две горящи кули. Стена на Пентагона е разрушена. Цяло поле в Пенсилвания е покрито с трупове. А освен неколцина писатели и един бивш шпионин, който живее от другата страна на околовръстното, нашите хора на утрешния ден, онези, които би трябвало да гледат напред и да предвиждат какво предстои, имат очи, които не виждат, усти, които остават нечути, и ръце, неспособни да предотвратят ужаса.

Много неща бяха направени и сега почти не можем да повярваме. Забрави за изтезанията, за предаването на престъпници, за тайните затвори, за това, че нахлухме в държава, която няма нищо общо с единайсети септември. Това е стара новина, а сега става дума за най-новото.

Как се създава нова шпионска служба? Създадохме Министерство на вътрешната сигурност и директор на държавното разузнаване, а натрупахме цяла планина от кашони със загадки.

— X? — притисна го Фей.

— Химера. Просто химера. Няма имена, няма централа, няма оборудване, няма служебни карти нито имейл адреси, няма вериги с данни, няма работна диаграма, защото няма организация, няма бюджет, нищо никъде не се споменава. Няма пощенска кутия. Няма кредит. Няма вина. Нищо не съществува, гама персонал. Може би няколко откачени политически царе знаят за X, може би X вече е напълно автоматизирана.

Защото е химера. Софтуер. Логичното преходно съзвездие от квинтилион точки с данни. Тъмна мрежа. Дълбока мрежа. Тайна мрежа. Изтъкана от химери. Свестен тип от обикновена агенция въвежда някой лош по „скалата за заплаха“ или в списък за наблюдение. Заплахата е идентифицирана. Софтуерът започва да обработва него или групата, или банката, където перат парите, или… каквото и да е, който и да е, вече е набелязан от машината.

— Машините не стрелят по хора — отбеляза Мърл.

— Въпрос на тълкуване. Цели армии от библиотекари са част от някаква машина, която изпраща пенсионни кредити и безпилотни самолети с ракети. Софтуерът изчислява, че някакъв тип на Себа Пезани представлява растяща заплаха, обаче той не отговаря на профил, подходящ за нашите „действителни“ шпиони или служби за сигурност. Затова самолетен билет изчезва от федерален договор за милиарди долари. Активира се банкомат. Пистолет е доставен от военновъздушна база до кафене в Рим и ето ти оперативен екип X е нужните пълномощия, власт и информация. Никой не знае откъде получаваме заповедите си, кой всъщност е на върха, как изобщо са създадени нашите нужди. Това не е „осведоменост само при нужда“, това е осведоменост само за това, от което привидно има нужда. X използва хора и системи, за да постигне желаното, а хората и системите никога не разбират. Войниците, полицаите, офис мениджърите или хората на улицата никога не знаят кой ги е поставил там. Те вършат работата, която се очаква да вършат. Без допълнително заплащане, без да разполагат с пълната информация, без представа за по-голямата картина, която X да не контролира. Най-полезните марионетки не знаят, че са кукли на конци. Може би оперативен служител от първо ниво знае, че е X, обаче никога не познава цялата система. Може и да си мисли, че е изпратен от „Делта“ на специална операция. Може би е бивш морски тюлен, който работи като личен треньор в Младежката християнска организация в Мисури, докато не получи есемес. Или редови агент от ФБР, чийто началник всъщност не му е началник. Пенсиониран агент от ФБР, ченге от отдел „Убийства“, което получава допълнително хиляда долара месечно от тайна сметка на ЦРУ, която се води официално като редовния подкуп за някакъв мексикански генерал и е напълно известна на компютрите на данъчните, макар че служителите на X от първо ниво не го правят за пари. А по убеждение. Правят каквото им се нареди. Само крайни случаи. Само при крайна необходимост.

— Целенасочени убийства — каза Фей. — Незаконни екзекуции. Друг вид… неутрализации. Като изпращането в лудница на хора, които създават неприятности, накисването им.

— Прекрасна система — каза Кондора. — Сериозен напредък от началото на Помощна разузнавателна дейност, макар че X никога няма да стане служба в Пентагона.

— Никога няма да се получи — обади се Мърл.

— Фейсбук знае какви реклами да ти показва. Търговците изготвят профил на желанията ти. Системи за лицево разпознаване плюс анализи на поведението, преработване на полицейски доклади и графици за поддръжка на самолети… Схващате: ако свържете всички химери, ще разберете какво трябва да се направи и какво можете да направите… удивителни неща. Не е честно, обаче когато го направите, никой няма да знае, че сте били вие, никой няма да знае, че изобщо е направено. Пренаписвате данните, докато ги променяте. Действителността става онова, което е според данните.

— Началник — отбеляза Фей. — Зелена светлина. Някой, който взема решенията. Трябва да има…

— Авариен прекъсвач? Сърце сред мозъците на машината? Човешко присъствие? — Кондора кимна. — Не е наложително, но въпреки това сме направили. Само един. Единствен човешки субект, застрахована срещу провал контрола на Нулево ниво с програмирана пълна осведоменост и последната дума. Заплащането му не подлежи на никаква счетоводна ревизия. Кротък живот с интуитивен десктоп в обикновена къща в някое американско градче. Това е моделът на двайсет и първи век. Работиш от дома си. Съседите до един ти махат с ръка и никой не подозира.

— Кой е направил това? — прошепна Мърл.

— Мисля, че аз — отговори Кондора.

Жената, която той… той… както искате я наречете… Мърл впери поглед в него.

Жената-воин, пожертвала своя живот заради неговия, впери поглед в него.

— Годините ми на улицата — изрече той, — седмицата преди единайсети септември бях готов да се оттегля, не бях стар, но човек не е в състояние да получава повече белези. И после… буум! А когато се опомних след една… една тежка операция, ми хрумна страхотна идея, репутация и влияние, достъп до място, където всички искат отговори.

— Обаче си полудял — отбеляза Фей.

— Ами… да — призна Кондора. — Беше толкова шеметно — да знаеш какво можеш да направиш, какво трябва да направиш и какво си направил.

— Тогава защо сега те искат мъртъв? — попита Фей.

— Боже, във вторник бяха готови да те сложат под ключ завинаги като смахнат убиец.

Кондора сви рамене.

— Може би някой дръпва шалтера на цялата система.

— Или пък цялата система се старае да се подсигури никой да не й дръпне шалтера — изтъкна младата жена.

— А ти се бориш с лекарствата, които ти дават, за да забравиш… Метричните ти данни вероятно са регистрирали висок риск. Обаче откъде знаеш? — зададе тя върховния въпрос на всеки следовател.

— Заради самотния стрелец на велосипеда — отговори Кондора. — Като клонг, но без музика. Осъзнах всичко, като го видях. Осъзнах, че не е Сами, нито чичо Сам. Защото само онези изпращат по един стрелец. Трябва да е система с малоброен персонал. Малка операция, малък екип… Което ми напомни за X. В метрото повалихме четирима от общо шестима. Нямат заместници, особено ако X се затваря. И всичко това се връзва с факта, че моят екип под прикритие направи първата крачка. Първоначално от X привличаха всички улични екипи, с които разполагаха, за да ме неутрализират. Разполагаха предварително всяка група от първо ниво на действие, за да е готова, да изпревари теб и Сами, и истинските момчета, да бъде сред тях, но не с тях.

— Онзи тип от Вътрешна сигурност, който се появи в дома ти и когото за малко да застрелям! Той беше стрелецът от перона в метрото, който се измъкна! Велосипедистът!

— Пипнал е партньора ти по заповед на X, убил го е, изчакал е. Знаел е, че ще се прибера у дома след работа. Знаел е, че ще дойдете ти или екип. И че добрите момчета ще ме приберат.

— Ами тази сутрин? Откъде са знаели какво сме намислили тази сутрин? Никъде не фигурираме, не боравим с данни, които да хакнат, но дори само с един човек…

— Вероятно двама — поправи я той. — Шестима от нападението в метрото, остават двама. Някъде има наблюдател и един стрелец на велосипеда. Отнякъде обаче са знаели, че идваме, знаели са, че Крис ще ни заведе в Сенатската комисия по разузнаването, където има твърде много хора от системата, за да ги отвлекат или контролират, където няма да могат да ни ударят и ще успеем да се доберем до Сами живи и здрави. И вероятно ще успеем да разгадаем всичко.

— Двама значи — каза Фей. — Как така?

— Аз — прошепна Мърл.

— Какво? — изрекоха едновременно Фей и Кондора.

— О, божичко, съжалявам. Аз, аз, аз! Вие с вашите пистолети и тайни, с твърденията ви, че онова, което аз познавам, не е истинският свят, че не е моят свят. Не и след вашата поява. Дори ако аз… дори ако ние… Аз съм умна. Схватлива. В политиката, в живота човек винаги трябва да се подсигурява. Да има външен съюзник. Вие ме накарахте да купя четири телефона, аз изтеглих парите от банкомат и купих пет. Поисках дължимата ми услуга — призна Мърл. — Така беше разумно, не можех просто покорно да се оставя да ме завлечете в тази бъркотия. Направих онова, което би проработило и би подобрило шансовете ни, и евентуално би ме подсигурило, ако вие… Ако ме изоставите, измамите или натопите.

— Позвънила си му — отбеляза Кондора.

— На кого? — попита Фей.

— На сенатора, който ми дължи услуга — обясни по-възрастната жена. — Обадих му се вчера. Предупредих го да има готовност, казах му, че ще ми помогне с един разобличител от ЦРУ, с когото съм се запознала в Конгресната библиотека, че сигурно така самият той ще стане герой, но дори да не стане, ще се подсигури.

— И си казала…

— Казах „Кондора“. Изрекох думата. Трябваше да се досетя какво ще направи той. Всъщност е подсигурил само себе си. Най-вероятно се е обадил по мобилния си, предизвикал е поредица от въпроси, създал е връзка към данните за Кондора, поради което снощи вече… вашата X, която контролира цялата система, е знаела, че и той е свързан.

— Само не са знаели как — подметна Кондора.

— Точно преди да излезем от апартамента на Крис тази сутрин отидох до тоалетната, а мобилният беше скрит в панталона ми… Изпратих есемес на сенатора. Предупредих го, че каквото и да става, каквито и изслушвания, мероприятия за набиране на средства или срещи с избиратели да има, да ги прати по дяволите и на всяка цена да се появи в девет и петнайсет на главния вход на сградата „Харт“ и да заведе мен и хората с мен до Комисията по разузнаването. Сигурността се крие в бройката, нали? Особено когато един от тази бройка е американски сенатор. Точно това ми се стори най-умното — да се скрием зад него.

— Телефонът ти! — каза й Кондора. — Проследили са го веднага щом си пуснала есемес на сенатора. Разбрали са с джипиес къде се намираме, за паркинга, за това, че се движим пеша. Един наблюдател с лаптоп, който предава данни, а другият… Откъде е намерил колело…

Мърл скочи на крака, преди Кондора и Фей да успеят да я спрат.

— Боже, те и сега ни следят! — възкликна тя.

— Телефонът? Извади го, дай го…

— Не — отговори тя. — Не — прошепна. Зарея поглед някъде далеч и изрече: — Убиха Крис, понеже се мисля за много умна. Може пък по същия начин да успея да спася вас. — Страните й лъщяха от сълзи.

Кондора пристъпи към нея да я утеши, взе ръцете й в своите, тя обхвана с длани лицето му…

Мърл го ритна с коляно в слабините.

Кондора се свлече на колене на тревистия склон.

Ослепителна болка, дави се, бори се за глътка въздух…

— Де да бях онази, която ти се иска да бъда — чу я той да казва.

Очите му се отвориха и през сълзи съзряха размазания образ на Фей, която се мъчеше да се изправи.

Няма я.

Нея я няма.

— Хайде. — Фей му помогна да се изправи — куцият помага на сакатия. — Не можеш да я хванеш. Станалото - станало. Опитва се да оправи нещата. Знае, че следят телефона, който носи, че ще проследят нея, затова ще бяга, докато… — Фей замълча, за да си поеме дъх. — Заради нея убиха Крис. А сега тя ни осигурява време.

Двамата с Кондора извадиха батериите на мобилните телефони, които беше купила Мърл, разглобиха ги и ги хвърлиха в гората. Късното сутрешно слънце ги сгряваше, докато се спускаха по тревистия склон — ранената, облегната на стария и хромия.

— Иде ми да я гръмна — призна Фей, принудена с всяка следваща крачка да се обляга все по-тежко на него.

— Иде ми да гръмна себе си — каза Кондора, когато по-силна болка замени болката му в слабините.

Двамата държаха пистолетите си в кобурите, докато Кондора помагаше на Фей да се придвижат до пълната с хора подковообразна алея за таксита и микробуси на хотела. Той нагласи розовата качулка така, че да прикрива сплъстената й от кръвта коса, и изобщо не се наложи да я предупреди да върви с наведена глава, защото тя и бездруго едва я държеше изправена — просто механично пристъпваше до него.

„Пълно е с нервни семейства — помисли си Кондора, тътрейки се към плъзгащата се стъклена врата на хотела, прегърнал с лявата си ръка жената и притиснал дясната към черното си кожено яке. — Бащи. Майки.“

Половин дузина костюмари нервничеха сред навалицата от хора, облечени като за самолетен полет… Повече от туристите. Кондора заобиколи една отрупана количка за багаж, проправи си път сред шумни семейства.

„Колежанчета — помисли си, а после: — Не, скоро ще станат колежанчета.“

На обиколка по колежите. Във Вашингтон има много колежи и университети. Всички трябва да видят Вашингтон. Водиш цялото си семейство, превръщаш го в излет и не, няма да ги злепоставим, заслужаваме да разгледаме мястото, заради което сме ипотекирали бъдещето си, та ти да се научиш как е устроен светът и да се сдобиеш с признат паспорт за утрешен ден с добра заплата и изпълнен с обещания.

Нечие деветгодишно братче със сини джинси и петна от сополи се стрелна през навалицата. Пропуск на връв в цветовете на някакъв колеж литна от момчето, но то изобщо не погледна назад. Не видя как Кондора спасява пропуска от горчивата участ да го стъпчат хора, които забързано прекосяват просторното фоайе на хотела.

На пропуска пишеше: ПОСЕТИТЕЛ.

Нима не сме такива всички?

В дъното на фоайето имаше канапета и тапицирани столове, ниски масички за коктейли от хотелския бар. С наближаването на единайсет часа, когато посетителите трябваше да напуснат хотела, повечето столове бяха заети от съпруги, пазещи куфарите, или (по-рядко) от гимназисти, които си мислеха, че в крайна сметка у дома не е чак толкова зле. Ниските масички бяха отрупани с материали, захвърлени в последния момент — брошури, пакети, приготвени за посетителите, други реликви от епохата на мъртвите дървета.

По-възрастна жена се изправи от мястото си с помощта на бастун.

Кондора настани Фей на освободилото се място. Намести я така, че качулката да скрива по-голяма част от измъченото й лице. Смъкна от раменете си нейната раничка, която носеше още от китайския квартал, и я пусна в скута на Фей.

— Не си показвай лицето на хората. Постарай се да изглеждаш млада.

Провеси пропуска на шията си.

Аз съм този, за когото се представям.

Понесе се насам. Понесе се натам. Обиколи тълпата. Мина покрай щанда в лобито, където продаваха сладкиши с кафе и шоколад, пасти. Покрай рецепцията, където служители с черни костюми се занимаваха с голяма група гости, запътили се към летището.

В ръцете му се озова пакет от същия университет, от който беше пропускът на шията му.

Вратите на асансьора се отвориха. Отвътре бързо излезе измъчен баща с нацупена десетгодишна дъщеря, сграбчена за ръката от майка с изражение, което несъмнено казваше до гуша ми дойде. До тях дъщеря на колежанска възраст се беше отнесла в друг свят, въпреки че ако протегнеше ръка, можеше да докосне жената, която я беше родила. Майката се провикна към мъжа, който я беше дарил с тези две момичета:

— Бързо, семейство Стивънс са паркирали отпред, за да ни закарат на летището!

Изостанал на вече четири стъпки зад забързаното си семейство, бащата подхвърли електронната карта за стаята на празната рецепция с надпис „Ключове“. На лицето му беше изписано облекчение, когато забързано последва семейството си и напусна хотела.

Никой не забеляза как Кондора отмъкна електронната карта от плота.

Часовникът над пълната с хора рецепция показваше 10:57.

Никой от хората, които семейство Стивънс щяха да откарат на летището, не се върна през плъзгащата се остъклена врата. Навън на подковообразната алея, сред оредяващите таксита и редовните автобусчета Кондора не забеляза набързо паркиран и пълен с хора частен автомобил.

Самоуверена жена на около трийсет и пет години, облечена с черен делови костюм с пола, седеше на мястото на консиержа във фоайето и тракаше на настолния компютър.

Кондора и елегантна жена, стиснала в ръка айфон, стигнаха едновременно до мястото на консиержа, но с великодушен жест той даде знак на госпожа Айфон да мине първа.

Разбира се, тя му благодари.

Седна и заговори консиержа, а тя се заслуша в думите й с усмивка и хвърли бегъл поглед към прошарения господин, който любезно се отдръпна и сега чакаше, скръстил ръце върху черното си кожено яке с вид, който показваше, не оценява вниманието, оказано му от консиержа.

В 11:04 елегантната жена се качи в такси на подковообразната алея пред хотела и любезният мъж, който я изчака, се настани срещу консиержа.

Всеки служител, който обслужва клиенти, би забелязал, че мъжът изглежда ужасно.

Мъжът с пропуск, каквито носят родителите на посещение в някой вашингтонски университет, остави пакета, който му бяха дали, върху бюрото й и каза:

— Извинете, не очаквахме такива неприятности.

— С какво мога да ви помогна, господине?

— Имате ли машина на времето за гости? Или пък за смяна на дъщери… лоша шега, обичам я, не бихме я заменили за нищо на света, обаче… Всички казват, че тази година е трудната.

Учтивата усмивка на служителката го насърчи. Разбирането.

— Знам, че е късно, обаче на рецепцията има много хора и не ви забелязах, докато… — Сега я пусни от въдицата. — …докато не се наложи да пропусна онази жена първа, а след вчера, след ориентацията, откъде да знаем? Разбира се, защо момичето да не прекара нощта с новата си съквартирантка и родителите й, а и сутринта се върна и ни чака във фоайето, както се уговорихме, обаче… — Не поглеждайте, обаче ей там? Срозовата блуза с качулката?

Очите на консиержа се стрелнаха и потвърдиха: розова блуза с качулка, жена, отпусната на стола, старае се да остане незабелязана, все едно не е там. Данните са потвърдени.

— Слязохме, за да отидем със семейство Стивънс в къщата им във Вирджиния, преди да се качим на самолета от летище „Дълес“ утре, обаче ужас, заварихме я да седи тук и да крие противно кърваво охлузване на главата си, твърди, че няма да дойде у семейство Стивънс, че няма да учи тук, че иска да се прибира у дома, отказва да говори с майка си, а малката ни дъщеря изпада в… е, наричаме го „състояние“, има нужда майка й да тръгне с нея, не да остане тук с Кали и да разнищи какво точно се е случило.

Служителката нацупи начервените си устни:

— Господине, дъщеря ви нуждае ли се от медицинска помощ?

— Не, бил съм санитар… Сигурно още не сте били родена по време на войната във Виетнам… С две думи, със съпругата ми си поделихме задълженията и аз не обърнах внимание дали е осведомила рецепцията, че сме освободили стаята, но ето какво: Деб и съпругата ми заминават със семейство Стивънс, аз ще остана тук и ще се опитам да измъкна от Кали какво се е случило, а утре ще се срещнем на летище „Дълес“, обаче…

Той подаде електронната си карта на консиержа.

Веществено доказателство, късче истина, реалност.

— Докато чаках да ми дойде редът, пропуснах да се чекирам, автоматично или каквото там е направила жена ми на рецепцията, но ето го ключа ми.

Жената прокара доброволно предоставения й електронен ключ през процепа на апарата и каза:

— Да, господин Кордингли, регистрирано е автоматично чекиране.

— Имате право и в това е проблемът. Дъщеря ми се мъчи да не избухне в сълзи всеки момент, трябва да получа отговори, преди да се качим на самолета за вкъщи утре, и трябваше да удължа престоя ни дотогава преди единайсет, обаче вас ви нямаше, и после чаках…

— Искате да удължа резервацията си ли?

— Да, моля ви, удължете я, или пък да вземем друга стая…

Взеха друга стая, по-малка, с две легла, 729 в западното крило на същата кредитна карта?

Разбира се.

— Тишината на хотелската стая.

Кондора се изтегна на току-що оправеното легло.

Фей легна на другото.

Разплака се.

И аз.

Отнесе се, после пфууу, върна се обратно. Може да беше заспал, може и да не беше. Следобена светлина изпълваше прозорците на хотела. Часовникът му показваше четири.

И чу Фей да казва:

— Чакай.

Кондора седна в леглото си и се озова лице в лице с нея, седнала на пода и извърната към него.

— Носиш раничката и лаптопа на Мърл, нали?

Той извади лаптопа и й го подаде.

— Едно признание — каза тя. — Докато бях сама, свалих от интернет програма „Защити децата си“. Струваше неколкостотин долара на кредитната карта на Мърл. Програмирах мобилните ни за еднократна употреба с проследяващ джипиес, какъвто купуват родителите, за да държат под око децата си тийнейджъри, и инсталирах системата в този лаптоп. Пълен анализ на нейния телефон в Управлението ще я открие, но системата е програмирана да се крие от съобразителни тийнейджъри, така че…

— Така че X са проследили тайния телефон, който тя скри от нас, обаче заради онова, което ти си скрила от мен и от Мърл, двамата с теб можем тайно да следим другия й телефон?

Фей сви рамене.

— Може ли да проследява назад във времето? Могат ли X…

— Може би — отговори Фей. — Но само ако някой специално търси тези данни.

— А ако те са… спипали Мърл, ще разберат, че телефонът е за еднократна употреба, ще извадят от него предварително въведените ни там номера, но понеже пие хвърлихме тези телефони без батерия, няма да има сигнал, така че…

След три минути двамата гледаха на екрана на лаптопа карта на улиците в квартала непосредствено до околовръстното шосе на градската площ, известна като американската столица.

Синя точка пулсираше на картата на екрана. Появи се адресът.

— Тя е там — прошепна Кондора.

— Телефонът е там — поправи го Фей, тракайки по лаптопа. — Там е от 2:07. Преди това… погледни, картата проследява маршрута, спирала е веднъж тук…

— В зоопарка — каза Кондора. — Изтичала е в зоопарка, намерила е къде да седне, някаква бърлога, и е гледала животните, докато… Докато не са дошли и не са я заловили. Не са я убили там или…

Той грабна лаптопа и кликна на уебсайта на „Уошингтън Поуст“.

— Служител в Сената застрелян на Капитолия. Откраднат автомобил. — Прочете материала на репортерката Камила Сандлин — пет-шест абзаца, полицията на Конгреса, ФБР, заподозряно участието на някаква жена, откраднатата кола била открита опожарена в центъра на Вашингтон. Велосипед, откраднат насилствено от неизвестен извършител от служител на Агенцията за опазване на околната среда, повален в безсъзнание през шест пресечки от мястото по-рано сутринта.

— Изгубили са контрол — прошепна Кондора.

— Кой?

— Всички. Сами и Управлението, а също и X. Твърде много, твърде бързо, твърде публично.

Кликна и екранът на лаптопа се изпълни с картата и пулсиращата синя точка.

Кажи истината на Фей.

— Хаосът е твърде голям — рече той, — X са доста зле… Твърде вероятно е да успеем да се свържем по спешната линия или да проникнем по друг начин, да се доберем до Сами, официално, макар и с насилствено проникване. Да се приберем вътре живи и да разкрием всичко на добрите, на системата, на онова, която би трябвало все още да функционира.

Тя впери в него зелените си очи, чиито зеници вече изглеждаха нормални.

Обаче тя не ме вижда.

Синята точка пулсираше.

— Или са я убили, или са я прибрали, но със сигурност са взели телефона й. Което и да е от двете, аз отивам там — заяви Кондора.

— Ако отидем в Управлението…

— Какъв ще е приоритетът им? — довърши той. — Които и да са те. На кого можем да се доверим. На Сами? X все още ли действат въз основа на откраднат официален доклад? В мига, в който се появим, ще ни вкарат в системата — знаеш, че някой наивник, предан на правилата, ще го направи, — и после тази синя точка… Тогава на X ще има остава един- единствен умен ход по отношение на синята точка.

Той взе пистолета си от леглото. Озърна се за черното си кожено яке.

— Става дума за нещо повече от синята точка на Мърл — каза. — И тя стига, обаче… Истината?

Фей кимна.

— Ако вляза, без да довърша това, просто ще стана част от програмата — рече Кондора.

— Ти си само един съсипан старец. — Тя се изправи, олюлявайки се. — Най-вероятно ще бъдат минимум двама. И ще ги бива. И със затворени очи ще могат да ни убият. Ти го знаеш, чета го по лицето ти. По дяволите, ако бях във форма…

— Имаш мозъчно сътресение.

— Професионалните футболисти участват в мачове с мозъчно сътресение.

— Те умират млади.

— Вече не става въпрос за смъртта, а за това с какво бих могла да живея.

Тя отстъпи…

Тежко се отпусна и седна върху леглото, блъсна се в Кондора, събори го върху неговото легло.

Гледаха онова, което не можеха да избегнат да видят.

— Не можеш да се справиш с тях без мен, а аз не съм в състояние. Не и в момента.

Синята точка пулсираше.

— Каквото и да е най-лошото, което може да сполети Мърл, то вече се случва или се е случило, или никога няма да се случи, защото тя е в ръцете им. Може би дори няма крайни мерки или… чудовищен хаос. Дори ако излезем от тази врата сега, можем да стигнем там най-малко след четирийсет минути. В това състояние. Каквито сме сега. Без подготовка, без уличен изглед през Гугъл, без нищо, само с два скапани пистолета. Харесват ли тези шансове?

Не й казвай, че има право.

— Ако ни очаква само някакъв телефон, намерен от някого, отидем ли сега, ще ни очистят и най-вероятно никой нищо няма да разбере.

— Тогава кога?

— Когато видим още какъв хаос ще настане. Когато видим още какво прави всеки от тях. Когато имаме шанс. Когато ти и аз станем онова, което сме способни да бъдем, мамка му!

— Кога? — повтори той.

— Знаеш кога — отвърна тя.

След като си взеха душ, след като си поръчаха рум сървис и след като Фей хапна, без да повърне, гледаха и прочетоха новините, с помощта на компютъра премислиха и изготвиха стратегия, след като Кондора излезе и се върна, даде и на нея от хапчетата си, за да се пребори с болката и да подмами съня, след като се пъхнаха под завивките всеки в своето легло, след като изключеният компютър беше поставен върху полицата до черния екран на телевизора…

Онова, което той знаеше, което чувстваше, онова, което видя и чу наяве и насън, и в кошмарите си, беше една синя точка, която туптеше като самотно човешко сърце.

Предградията в събота сутрин и Фей седи в открадната кола… майната му, майната им и на тях.

Да ме вземат мътните.

Пред предното стъкло имаше задънена уличка. Седем ниски тухлени къщи бяха разположени като на кръгово кръстовище, една улица като спица се спускаше надолу по склона към задънената уличка, която те доведе тук, сега, в единайсет часа сутринта, време е да напуснеш хотела заради лъжите, които изрече на зазоряване, сайонара, тъпаци.

Да кажем, че тук е Силвър Спринг в Мериленд, на едно млясване с устни от другата страна на околовръстното шосе, но все още в окръг Колумбия, откровена катастрофа, предградие на работяги. Домакинствата късметлии са с двама обитатели. Твърде много домакинства получават твърде малко или твърде ниски заплати в този квартал, където да свързваш двата края е малко повече от това да ти дойде краят.

Потънал сред априлските раззеленили се дървета.

Стена от дървета, после висока дървена ограда на задния периметър на Целевата зона, няколко ниски храсти, тротоар към предната веранда, черни стоманени перила, пет червени бетонни стъпала, после допълнителна алуминиева външна врата, чиято горна половина беше прозорец, и после масивна бяла врата. Може би беше от дърво, а може и да беше от подсилен метал, но ако е така, дължеше се на параноята на хазяина, защото трайно подсигурените скривалища не се вписват в профила на X.

Да кажем, че Целевата зона е Бърлога.

Айде, стига бе.

Има задна врата, но да се добереш до нея означава да прескочиш задната ограда. Няма начин Кондора да преодолее тази дървена стена в добра форма и със свястна скорост за нахлуването.

Всички прозорци на откраднатата кола са отворени и колата се е притаила до тротоара в задъненото кръгово, където пред две от шестте къщи извън целевата зона все още има паркирани автомобили, защото собствениците им не са тръгнали на покупки или да карат децата на футболен мач, или каквото там правят истинските хора с истински семейства в прохладните априлски съботни сутрини. Сиво-черни облаци се носят над задънената уличка, но малко дъжд няма да убие никого, докато ако не излезеш няколко дни, ще си бъдеш у дома, когато започнат неприятностите, дори ако под неприятности се разбира да пострада само съседната къща, онези типове, с които така и не си се запознал, защото тъкмо са се нанесли.

Колко човека?

Двама, надали са повече, може би по-малко.

Плюс един.

Моля — плюс един.

И моля — нека дъждът не измива тези улици. Още не.

Прозорците на къщата са със спуснати бели щори. Бяла врата. Пет червени стъпала.

През смъкнатите стъкла долитаха звуци, които Фей се напрягаше да чуе, усещаше се уханието на люляци. Тя се приведе зад волана и огледа околността, не забоде очи върху Целевата зона, където нищо не помръдваше, където изглежда нямаше никого. Погледът й се насочи към предната седалка, към екрана на лаптопа и неспирно пулсиращата синя точка до думите: обхват 70 метра.

И онзи адрес.

Онази къща.

ЦЗ.

Лявото й бедро натискаше глока на седалката между краката й.

Хайде, Кондор! Ще ме забележат, ако продължавам да вися тук!

Предната нощ той я остави сама в хотелската стая цели деветдесет и осем минути.

Настани я на един стол и залепи глока за дланта й с лейкопласт от аптечката, в случай че заспи или сътресението на мозъка й предизвика криза в неподходящ момент и някой избие вратата, докато тя се мята без пистолет.

Каза, че е сменил три таксита и е спирал два пъти.

Майната им на обикалящите екипи под прикритие: ние владеем тези улици. Или поне ще умрем, опитвайки да го постигнем.

Потропа на вратата на хотелската стая с уговорения сигнал, последван от думите му: „Ти си“.

Показа й какво има в торбите от магазина.

„Погледни какво имаме сега — каза. — Погледни какво можем да направим сега.“

„Сега, негоднико! — помисли си Фей, докато седеше в откраднатата кола. — Сега.“

Двигател нададе вой зад нея на тази задънена улица в предградието.

Фей се сви под таблото на откраднатата кола.

Потропването зад нея идваше от овързания мъж, заключен в багажника на собствената си кола.

Косвена жертва. Цивилен пострадал. Кръвта на невинните.

Никога нищо не е лесно. Нищо не идва даром. Никой не е светец.

Всички сме грешни.

Всички имаме по един овързан човек, заключен в багажника на открадната кола.

И все пак… Съжалявам.

Ревът на двигателя връхлетя откраднатата кола като стена, Фей видя замазано петно от кафяв метал, после то изчезна, а с него отлетя и грохотът на двигателя.

Отпусни се. Съвсем мъничко. Вдигни очи над таблото, наблюдавай задънената уличка.

Виждала си хиляди подобни микробуси за доставка по улиците на Америка, на Европа, на Китай и на Индия. Световна система за доставки извън държавните граници. Доставки през киберпространството. Искаш го, плащаш, кафявият микробус ти го доставя до вратата.

Възголемичкият микробус, познат на всички, спря шумно пред къща срещу ЦЗ на задънената уличка, една от къщите, край които нямаше паркирани автомобили.

Двигателят на кафявия микробус угасна.

Не! Ами ако не запали отново! Ако не може да помръдне?

„Не се тревожи — каза си Фей. — Шофьорът е професионалист.“

Шофьорът на кафявия микробус излезе на паважа на задънената уличка. Дори от половин пресечка разстояние тя разпозна очакваната кафява униформа на шофьора — панталони и риза. Видя плешивата му глава, лъскава и розова като билярдна топка, и точно това забелязва човек, както и факта, че мъжът носеше тъмни очила, които се вдигаха нагоре, захванати за хипстърските му очила с диоптър с черни рогови рамки. И дори от това разстояние, скрила очите си зад авиаторските слънчеви очила на Кондора, вниманието на Фей привлече някакво странно черно петно от лявата страна на шията на шофьора, което не успя да определи какво е — татуировка под формата на паяжина.

Облеченият в кафяво шофьор шумно отвори задната врата на буса. Фей не можеше да види какво има в задната част на микробуса, където можеше да се скрие цял спецотряд, обаче откъм къщите на задънената уличка се виждаше. Шофьорът извади подплатен плик с пратка от внушителна купчина други пратки, пакети и кашони. Закрачи енергично по тротоара към къщата, пред която беше паркирал, и натисна звънеца.

Почака не повече от пет секунди, след което почука на допълнителната алуминиева врата с вдигнато резе, остави дебелия плик в тясното местенце между двете предни врати и побърза да се върне до кафявия си микробус, защото нямаше време за губене.

Двигателят на кафявия микробус отново избуча. Скоростите изскърцаха.

Микробусът бавно се отдалечи от този адрес за доставка.

Зави в юрната част на задънената уличка.

Мина покрай зрителното поле на Фей към ЦЗ.

И спря, по дяволите.

Двигателят отново угасна.

Плешивият шофьор с паяжината изскочи отвътре.

Шумно отвори задната врата към товарното отделение. Извади увита с кафява хартия кутия с размерите на дипломатическо куфарче. Стисна ръба на кутията с лявата си ръка и пое забързано…

Нагоре по тротоара към ЦЗ. Нагоре по петте циментови стъпала. Нагоре към алуминиевата външна врата. Натисна звънеца. Отново минаха не повече от пет секунди и той потропа по алуминиевата допълнителна врата, отвори я с широк замах, наведе се да остави тежката кутия в тясната пролука, но когато се опита да затвори алуминиевата врата, не успя, тя зейна отворена колкото да привлече вниманието на минувач или на патрулираща полицейска кола. Гологлавият шофьор не се впечатли, побърза да се върне в микробуса си, запали двигателя, потегли от задънената уличка, зави наляво и мина покрай мястото, където Фей се беше смъкнала зад волана на откраднатата кола.

Двигателят на микробуса изрева обратно, откъдето се беше появил, и се изгуби от поглед.

Фей не откъсваше поглед от ЦЗ със зейната алуминиева допълнителна врата.

Събота сутрин в спокойно предградие

Припомни си срядата — боже, наистина ли беше в сряда, преди три дни? — в комплекс „Зед“, когато Сами я изпрати на мисия, когато я пусна по улиците и тя отиде в отдел „Отпускане на екипировка“, накара Дядо Коледа да й даде пари в брой и кредитни карти, да й даде амуниции за собственото й оръжие и бронебойната жилетка, която носеше сега, трийсет и осемкалибровия пистолет и четирийсет и петкалибровия, който използваше Кондора.

И когато Дядо Коледа попита:

— На война ли заминавате, агент?

А Фей излъга и му отговори:

— Знам какво правя.

Иска ми се да можех да се върна, да кажа нещо различно.

Да кажа на Дядо Коледа:

— Не отивам на война, отивам да сложа край на война.

Сега, в съботната сутрин в предградията раничката, която той й беше помогнал да напълни, лежеше измачкана и плоска на задната седалка на откраднатата кола. Една от двете компактни зашеметяващи гранати беше внимателно закрепена с тиксо за лявата страна на бронежилетката, която Фей носеше под розовата си блуза с качулка.

Не откъсвай поглед от ЦЗ.

Вратата — бялата врата, последната врата, преди да влезе вътре… същата тази врата бавно се отвори.

И тя видя набит мъж, с къса кестенява коса, с брада като на някого от специалните операции и разкопчана риза. Мъжът на вече отворения вход на ЦЗ стоеше от другата страна на открехнатата алуминиева врата, подпряна с доставения пакет, и се озърташе за евентуални стрелци.

Не видя никого.

Взе пакета, доставен от кафявия микробус.

Бял взрив, БУУМ! когато самоделната граната, залепена за дъното на пакета на доставената пратка, избухна и запрати брадатия мъж заднишком в къщата.

Фей подскочи зад волана на откраднатия автомобил, запали двигателя и натисна рязко газта, направи рязък десен завой в задънената уличка и спря пред ЦЗ, изскочи от колата с глока в дясната си ръка, с лявата постави магнитната въртяща се лампа, купена от обикновен магазин, която започна да изпраща червени отблясъци от покрива на откраднатата кола, които намекваха за официално присъствие и може би — може би — биха убедили цивилните граждани в задънената уличка, че няма нужда да се обаждат на 911 след силния и ярък взрив в къщата, където паркира някаква вероятно полицейска кола, а жена с червена блуза с качулка се втурна през натрошеното стъкло и сплесканата алуминиева външна врата.

Плешив мъж с черни джинси и черно кожено яке изтича към откраднатата кола с въртящата се червена лампа.

Фей преодоля петте бетонни стъпала с две крачки, избута алуминиевата кофа настрани, извади глока си и се прицели…

Мъж върху голия под на кухнята! Лежал е свит като бебе, но тъкмо се изпъва. Брада, кестенява коса, диша тежко, с обгорено лице, издава звуци, които не чува, и…

Пистолет, има пистолет, върти в ръцете си пистолет със заглушител, опитва се да го насочи!

Слепият, глух и обгорен мъж беше боец, който познаваше оръжието си.

Знаеше как да напъха в устата си подобното на наденичка дуло със заглушител в устата си, как да насочи студения черен свредел нагоре към мозъка си… Пук!

Алена кръв опръска бялата стена до вратата на кухнята.

Мъжът с пистолет в устата лежеше сгушен, като спящо дете.

На каква лъжа си се вързал?

Коя истина не можеше да приемеш?

Няма време, Фей вдигна оръжието и го насочи към коридора отдясно на празната дневна.

Две отворени врати в коридора отдясно. Сигурно спални.

В дъното на коридора отворена врата, шкафче над мивката — баня.

От лявата страна на коридора отворена врата, надниква… кранчета и тръби за пералня и сушилня, машините ги няма. Пералня и килер.

Кондора застана до нея с гола глава след намесата на електрическата машинка и бръсначите, които купи предната нощ от дрогерията, същия семеен магазин с детски щанд, пълен със стоки на разпродажба от миналия Хелоуин, временни татуировки, които отмиваш с вода като дъжда, който за късмет още не бе валял днес, за да размаже мастилото на шията му, привличащата погледа паяжина. Насочил бе своя боен пистолет, подчини се на знака й да провери кухнята.

Докато той се придвижваше към своята огнева зона, тя се насочи към отворената баня.

Коридорът, както се вижда над дулото на глока й:

Първата врата на банята.

Прокрадни се напред покрай стената.

Фей се сви…

Завъртя се и се търкулна по гръб и по корем покрай първата отворена врата на спалнята, с лице към вътрешността и с насочен пистолет, и видя наопаки безпорядък от…

Спален чувал, отворен куфар, мръсни дрехи, бутилка вода, отворен и празен дрешник…

Никой.

Издърпа крака изпод тялото си и седна, притиснала гръб към стената, вратата на втората спалня беше отворена до нея вдясно, но виждаше по-добре празното перално помещение, виждаше по-голямата част от вътрешността на банята в дъното на коридора също празна, така че явно беше втората спалня, трябваше да бъде!

Една граната наляво, майната му, хвърли я в спалнята, затвори очи, запуши уши, отвори уста…

Експлозия и бяла светлина!

Светът на Фей пламтеше и кънтеше около петнайсет секунди, преди да бъде в състояние да вижда и да се изправи несигурно на крака, и да нахлуе в спалнята, която беше взривила.

Мъжът, който се изправяше да седне до голата бяла стена, беше в окаяно състояние: брадата му висеше проскубана, на челото му под късо подстриганата мръсна червеникава коса имаше лепенка. Беше облечен с бяла фланелка с дълбоко деколте и сиво долнище на анцуг и беше бос. Бяла превръзка, очевидно не болнична, се виеше от лявата му ключица по слабите му мускулести гърди, сякаш прикриваше дълбока рана от куршум четирийсет и пети калибър например. Окото му беше насинено, а устните му бяха подпухнали и сигурно са привличали погледите, докато е крачел през зоопарка предния ден, но и тогава беше успял, сега също бе успял да се надигне и да седне, само че пистолетът му, някакъв черен автоматичен пистолет прототип със заглушител, оръжието, с което беше изпълнил звездната си роля предния ден, сега беше запокитено от взрива в другия край на стаята.

Фей допускаше, че все още отнесеният му поглед се дължи на морфин от полевия комплект заради болката.

Той беше екзекуторът, приковал смотания й партньор с ножовете.

Той беше протоколният агент от Вътрешна сигурност пред дома на Кондора.

Той беше Човекът маймуна от перона в метрото, преди изстрелите на Кондора да го повалят в потеглящия влак.

Той беше велосипедистът.

Той притисна босите си стъпала в застлания с килим под — не за да избяга, а за да се изправи до бялата стена.

И впери поглед в дулото на пистолета на Фей.

Тя разшири зрителното си поле, за да разгледа къде е живял той. Спален чувал на пода, принадлежности за къмпинг и друго оборудване, евтини куфари с дрехите му, два платнени сака от висококачествена материя, които инстинктът й подсказа, че са пълни с бойно снаряжение.

Книга с меки корици лежеше на пода до възглавницата му. Някакъв роман.

Хората на X, които дебнеха в тази къща, бяха от друг град. Бяха домъкнати от забвението.

Пострадалият служител на X впери поглед към жената зад смъртоносно прицеленото в него оръжие.

— Ами… здрасти — каза.

— Здрасти — отговори Фей.

Черното дуло на пистолета сочеше право към мъжа, който седеше облегнат на бялата стена. И който й каза:

— Твой ред е.

Фей не видя как глокът й просветна, нито го чу да гърми, когато простреля мъжа в главата.

И после: Ето го, повече никого няма да застреля с кървавите си три очи.

Тя претърси набързо кухнята, където единствените документи бяха предупрежденията за изгонване, които той и екипът му бяха откъснали от входната врата, когато се бяха настанили в къщата незаконно.

Слезе по стълбите към мазето.

Кондора седеше на пода в мазето до една подпорна греда към тавана. Преди време другото помещение в мазето е било кабинет с кабели за компютри и телевизор с голям екран, но сега застланата с килим стая беше празна, както и банята в съседство. Отпред, където седеше Кондора, беше празно, поставените от обитателя на дома плочки бяха покрити само с прозрачен найлон. А върху него седеше Кондора.

С Мърл.

Тя беше гола. Приведена, с опрян на подпорната греда гръб, с отпуснати отстрани на тялото ръце и увити с бяло тиксо китки. Кондора я освободи от гредата. Страните й бяха зачервени заради отлепеното тиксо, с което е била запушена устата й. Прошарената руса коса висеше сплъстена върху приведените й голи рамене, Фей подуши, че Мърл седи в локва от собствените си екскременти. Кондора шепнеше нещо на Мърл, докато младата жена следваше пистолета си надолу по стълбите към мазето, но когато стигна при тях, той млъкна. Очите на Мърл бяха отворени, но каквото и да виждаше тя, то не беше тук.

— Упоили ли са я, или… — Фей не намери повече думи.

— Няма значение — прошепна внезапно състарилият се мъж. — Нея я няма.

Фей го чу как сподави въздишка, а може би ридание.

— Може би в Мейн — каза й той. — В болницата. Може би там ще се върне.

И после…

О, после!

…той нежно, толкова нежно притисна устни към челото й.

Качи се обратно по стълбите, а пистолетът му висеше отпуснат и безсилен в ръката.

Намериха телефона на Мърл върху кухненския плот.

Фей така и не разбра какво я накара да отвори вратата на хладилника.

Но го стори.

Единственото, което намери в хладната вътрешност на хладилника, я очакваше на горния рафт: прозрачен буркан, в който в подобна на лимонада течност плуваха две очи.

Усети как Кондора се приближи и застана зад нея.

— Партньора ти — каза той. — Взели са ги, за да натопят мен, след като са го разпнали.

— Кои са тези хора? — прошепна Фей.

Той се пресегна покрай нея и затвори вратата на хладилника.

— Те са като нас. — А когато тя го погледна, добави: — Но да се надяваме, че ние сме по-добри и по-големи късметлии.

— Не съм искала да ставам такава — каза Фей.

— Нито пък аз. Обаче станахме.

— Трябва да решим — изрече Фей.

Кондора коленичи до трупа на самоубиеца и подуши свитото тяло като…, "Като върколак — помисли си Фей. — Или като лешояд…“

— Мирише на бензин.

Забеляза издутината в предния джоб на мъжа и извади оттам айфон.

— Това нещо има джипиес, нали? — попита той по-младата жена.

Тя му показа как да влезе в джипиеса и в архива му. Самата тя отиде в спалнята, при другия им враг, убит при бойни действия, и взе мобилния телефон до леглото му, без да поглежда към него, към онова, което беше сторила, не. Така ти се полага, заслужено си мъртъв, и Крис е мъртъв.

Фей се върна в дневната тъкмо когато Кондора се запъти към входната врата с ключовете за кола, които беше взел от плота, в едната си ръка и с айфона на мъжа в другата.

Дали пистолетът му е под черното кожено яке?

Сирена — приближава се.

Съседите.

Все пак не е съвсем обикновена събота в предградията.

— Чакай! — спря Фей Кондора, когато той се показа навън, догони го.

Той застана на предната веранда от червен бетон. Насочи дистанционното на ключовете към паркираните автомобили, освен към откраднатата кола, която беше огледал предната нощ, после беше купил нужните инструменти от дрогерията и заедно с Фей беше проникнал в колата на зазоряване на три спокойни пресечки от хотела. Кондора натисна копчето „намери“.

Присветнаха фаровете на нов модел японски автомобил, произведен в Тенеси, за да бъде политически приемлива за американците, Фей чу как шофьорската врата щракна и се отключи.

— Ами шофьора на микробуса на куриерите, когото отвлякохме, вързахме и натикахме в багажника на откраднатата кола? — попита го Фей.

— Остави го да диша — каза плешивият Кондор.

После отпраши с колата, която преди бяха карали убийците, хората от X.

Сирена — може би на пет пресечки.

Фей държеше пропуска от Вътрешна сигурност отворен в лявата си ръка.

С десния си палец натискаше бутоните на мобилния телефон на мъжа, когото беше убила, убих го, убих го, обади се на номер, който знаеше.

След две иззвънявания… проверява самоличността на обаждащия се, започва издирване — се обади Сами.

— Познай кой е — каза Фей.

Полицейска кола с въртяща се червена лампа влетя с включена сирена в задънената уличка.

Караш открадната кола натам, където тя трябва да стигне. Механичен женски глас от мобилния телефон те уверява в това.

След петнайсет метра… завийте надясно.

От последните седем места, намерени от този телефон, пет са бензиностанции близо до рампи край околовръстното шосе.

Шестият адрес е на скривалището, откъдето Кондора открадна тази кола.

Където беше Мърл.

Би трябвало това да е седмото място.

Познати улици.

Не беше сигурен, че помни къде се намира или откога, или просто беше ходил в толкова много американски покрайнини, че сега всички му изглеждаха еднакви. Със сигурност нищо край прозорците на тази кола не показваше географска или културна индивидуалност, характерна самоличност, разпознаваем признак, че този „град“ заема характерна територия покрай скоростните шосета към централите на ЦРУ на Пентагона. На Националната агенция за сигурност, централата на ФБР, комплекс „Зед“.

Някога тези улици приютяваха болница за ветерани към комплекса на „Уолтър Рийд“ — според слуховете, психиатрия, — но тя беше закрита, както и построеният през петдесетте години комплекс, подобен на замък, чиито две сгради бяха оградени със сива циментова стена с парапети, които приличаха на местна мошеническа версия на онова, което тогава беше съвършено нов футуристичен магнит за пари, наречен „Дисниленд“.

Железопътни релси се плъзнаха покрай погледа на Кондора, стоманени релси, заради които му се стори, че е чул самотна свирка на влак.

Край с халюцинациите.

Придържай се към тази действителност.

Към гробището, покрай което го насочи да мине механичният женски глас.

Навсякъде е пълно с градини на мъртвите.

Жабката на откраднатата кола, която караше, миришеше на газ.

Разбери какво е.

Мина покрай стари къщи, някои разкривени, някои ремонтирани от последното поколение обнадеждени родители с деца, затова имаше детска площадка, поредните празни люлки. Предни веранди, долнопробен жилищен комплекс, бивш мотел с бледозелена мазилка. Морави към улицата. Огромни разстояния между къщите. Трудно можеш да чуеш какво става у съседите.

— Наближаваме местоназначението… Трийсет метра отляво.

Той паркира колата до тротоара от отсрещната страна на улицата, на половин пресечка от местоназначението.

Приличаше на провинциална къща от филм на ужасите, забравена от разрасналата се край нея столица. Два етажа, вероятно три спални горе, долу трапезария, кабинет, сигурно вестибюл, кухня, баня. Най-вероятно мазе за котелното, или каквото е там.

Изглеждаше почти като истински дом.

Докато не я огледаш по-внимателно.

Забеляза, че черната метална ограда около двойния имот е доста висока, за да отблъсква недружелюбно желаещите да прескочат. Забеляза, че макар къщата с бяла олющена боя да се нуждаеше от пребоядисване, цялата постройка някак блестеше, имаше някакво отразяващо лустро, каквото не можеш да купиш от никой магазин. И прозорците на първия етаж: не бяха просто матирани, защото искряха в меко синьо и на слънце, и на лунна светлина, пропускаха вътре светлината, но не и погледа, отваряха видимост навън, но не и навътре. Стъклото им беше дебело, много по-яко от мускулите на някой хулиган, който би го замерил с камък. Двете врати на предния портал не изглеждаха по-внушителни от други врати, покрай които минаваш в който и да е бранещ себе си от престъпността американски квартал, но изглеждаха…

Е, изглеждаха това, което виждаш в тях.

Другото, което Кондора видя, го убеди, че механичният женски глас не беше сбъркал, когато го доведе тук. На благоразумно разстояние от къщата имаше барака, два пъти по-голяма от кафявия микробус от сутринта. Макар да не виждаше дебели черни кабели между бараката и къщата, Кондора знаеше, че в заземената барака без прозорци има генератор за спешни случаи над подземен резервоар с гориво точно както знаеше, че стъклените правоъгълници на покрива на къщата, почти невидими зад стратегически засадените дървета, са слънчеви батерии — за всеки случай или тъкмо защото. Освен това нямаше грешка, една… не, три сателитни чинии сред фронтоните на покрива над прозорците на горния етаж, където спалните очакваха сладостни да, да, да.

На покритата с чакъл алея беше паркиран американски седан на девет години и целият на вдлъбнатини.

Колата изглеждаше така, сякаш рядко вижда път за дълго.

Тръгваме, когато вие там сте готови.

Тук: Ниво нула.

Кондора прошепна като филмов режисьор: „Екшън!“

Отвори вратата на откраднатата кола и излезе на улицата.

Знаеше, че охранителните камери го следят как се приближава към къщата.

Не се притесни особено: можеха да го убият още докато приближаваше с колата.

Обзалагам се, че всички значки и хора на Тайни операции са изпратени някъде далеч от тук.

Въпреки това, след като вдигна резето на портата на черната метална ограда и тръгна по чакълестата пътека към предната веранда, дланта му обхвана пистолета.

Ако не носиш цветя…

Пръстите на лявата му ръка докоснаха дръжката на алуминиевата допълнителна врата.

Не го хвана ток.

Под обувките му не зейна капан, който да го погълне в дълъг полет надолу.

Не се разнесе вой на аларма.

Алуминиевата врата изскърца, когато я отвори. Той обхвана месинговата топка на вътрешната врата… която се завъртя, отвори вратата.

На верандата долетя полъх от бензин.

И тогава с бързината и плавността, на която беше способен един съсипан шейсетинагодишен мъж, Кондора се втурна в къщата, влетя в дългия преден коридор, гърбът му затвори входната врата, пистолетът му се завъртя наляво, надясно и се насочи към стълбите за втория етаж.

На закачалките на стената в коридора висеше дъждобран, парка, изпратена в пенсия от все по-меките и безснежни зими, избеляла (но не бонбоненорозова) блуза с качулка и късо модерно кафяво кожено палто на нюйоркски дизайнер.

Няколко охранителни камери те показват как стоиш приведен там, с черно кожено яке и пистолет.

До стената в коридора имаше две двайсетлитрови туби, на които пишеше „бензин“.

Прокрадна се дебнешком по коридора.

Огледа обстановката над дулото на пистолета.

Кафяви подове от твърдо дърво, издраскани, но поддържани чисти от тайния екип чистачи от комплекса на НАС недалеч във форт Мийд, който нямаше никаква представа защо се качват във фалшиви фирмени микробуси и отиват близо до Вашингтон да чистят някаква частна къща. Знаеха обаче какво наказание ги очаква, ако обсъждат тази си работа съгласно Закона за шпионажа от 1917 година — вероятно смъртно наказание, сигурно без съдебен процес.

Стените бяха боядисани в успокояващо кремаво.

Точно пред него, в края на дългия десет крачки коридор и преди стълбите за втория етаж стените се разтваряха, таванът се извиваше в арки, които в обикновена къща биха водили към трапезарията вдясно например, а отляво би се намирала дневната, холът, семейната стая — както и да я наречете, тук такава нямаше.

Кондора остана с гръб към стената, докато се придвижваше към отворените стаи.

Какво видя в стаята отдясно: бяла дъска от двайсети век — избърсана, картотеки, купчини с компютърни дискове, централни процесори или интернет сървъри.

Две туби за бензин от времето на Виетнамската война клечаха до тези кибероби.

Кондора хвана тежкия си пистолет с две ръце и свити лакти, така че оръжието, служило на Америка повече от сто години, да сочи към тавана. Студеното черно дуло се изви нагоре по средната линия на лицето му, очите му гледаха над отвора на стоманения цилиндър, усети миризмата на смазочно масло и на изстреляни куршуми, тежкия мирис на метал достатъчно близо, че да ги докосне с устни, докато стискаше дебелата дръжка с две ръце и извит около спусъка пръст.

Сега или никога.

Скочи в стаята, която би могла да бъде дневна… и насочи четирийсет и петкалибровото оръжие.

Към нея.

Тя седеше в извивката на едно бъбрековидно бюро с тъчскрийн.

Плоската повърхност беше извита нагоре към очите и ръцете й с яркочервен лак, но клавиатура нямаше. Когато, както в този момент, тъчскрийнът беше в режим на почивка, той не ставаше тъмен, а по-скоро прозрачен, и Кондора забеляза, че в нейното почти празно бюро имаше двуостра кама.

Нож за писма на бюро, на което няма нито една хартийка.

Косата й приличаше на ръждива стомана, осеяна със сребристи нишки и извита от двете страни на лицето й, но… често беше разрошена, за разлика от днес, когато беше сресана и червена. Кожата й беше бледа. Тъмносинята дреха, с която беше облечена, беше по-скоро делова рокля, отворена на шията, вталена, с удобна пола, която знаеше как да я обгръща и да се повдига над коляното, за да излага на показ краката й в черни чорапи. От откритата арка на стаята, където Кондора стоеше, насочил пистолета си към нея, той не виждаше дали тя все още има лунички, обаче времето никога не би допуснало тя да изгуби бръчиците от смях по лицето си, високите скули, ясно очертаната челюст, пламтящите сини очи. Усмивката й представляваше прясно разрязана цепка от среднощно алено.

Беше се издокарала за случая.

За теб.

Всяка велика стратегия започва с отвличане на вниманието.

Гласът й прозвуча като силен тенор.

Можеше да станеш рокзвезда, беше й казал веднъж. А тя се беше усмихнала.

Тук и сега думите, изречени от усмивката й, гласяха:

— Винаги си искал голям пистолет.

— Получих каквото искам.

— Дано да е достатъчно.

Нищо върху бюрото й, освен камата на поне петнайсет сантиметра от ръката й. Огледа стаята, стените — лавици, книги, изложени като антики, артефакти или пък бяха сувенири, най-вероятно и двете, а оръжие… Не се виждаха оръжия.

Тубите с бензин покрай стената от онези призрачни сини прозорци.

— Значи така изглеждаш на стари години. Мислех, че ще си имаш коса — каза тя.

— Някои неща трябва да си отидат.

— Някои неща се връщат.

Завъртя се наляво, завъртя се надясно, описа пълен кръг и светът се завъртя покрай дулото му, после той отново го насочи към нея. Тя не беше помръднала. Гледаше право в него.

— Сами сме, хлапе.

— Вече никой не е хлапе.

— Сега да не ми се правиш на отговорен? На зрял човек? На… разумен човек?

— Повече, отколкото бях преди.

— Това ще бъде ли проблем?

— Ти така смяташ — отговори Кондора. — Затова се опита да ме убиеш.

— Бъди честен — операцията целеше да те настани някъде, където ще си в безопасност, където ще се грижат за теб и няма да си изложен на стрес. Убийствата започнаха чак след като ти прецака програмата. Пък и признай си откровено — продължи тя, — ти никога ли не си допускал грешка?

Кондора се взираше в нея.

Свали пистолета, вече не я държеше на прицел.

Прибра го в кобура.

Усети как сърцето му блъска в гърдите.

— Не си дошъл, за да ме убиеш — каза тя.

— Не съм дошъл и за да умра.

— Защо дойде?

Той си пое глътка въздух, после още една и едва тогава отговори:

— Ти знаеше, че ще дойда.

— Данните ти са из цялото киберпространство.

— Ти още преди знаеше, че ще дойда — каза той. — Затова си повишила индекса ми на точност при стрелба.

— Като виждам как се появяваш, явно съм била права.

— Самоосъществило се пророчество.

— Ако човек не може сам да се осъществи, кой ще го направи вместо него?

Кондора се намръщи:

— Не мога да разбера защо вършиш тези глупости, замаяна си от властта, или и ти си откачила, или програмата просто те е погълнала с възможностите си.

— На теб какво ти пука?

— Заради някога.

— Заради някога.

— Признание — каза тя. — Изглеждаш добре на материалите от охранителната камера. Нямам нищо против голата ти глава, но те харесвам, какъвто си всъщност. — Удостои го с алената усмивка. — Онази жена, Мърл — тя ли е заместницата ми?

— Тя никога не е била повишен колега. Конфликт на интереси. Или каквото там бяхме с теб.

— Била е твой съзаклятник. Сътрудник.

— Беше човек, на когото му пукаше.

— …и който не успя да се отдръпне от пътя на Кондора. Мъртва ли е? Не съм поглеждала.

— Няма какво да гледаш там.

— Ами ти? — О, тази усмивка, която те познава добре.

Която те познаваше добре.

Кондора се премести наляво — нейното дясно, тя е деснячка, ако замахне с камата или използва друго оръжие, ще предпочете да го направи с дясната си ръка, която е върху гладкото и празно бюро.

— Защо не избяга? — попита той. — Десет потраквания по клавиатурата и можеше да изчезнеш в някой курорт за богати вдовици на плажовете на някое луксозно море.

— Защо да ходя някъде, след като тук мога да съм навсякъде?

— Времето и пространството не са само илюзия.

— Зависи от данните ти. Освен това може би съм чакала теб.

— Защо?

— Всеки се нуждае от човек, с когото може да разговаря. Животът е повик и отклик.

— И какво искаш от мен? Сега.

— Искам онова, което мога да получа. По един или друг начин ще ми го дадеш.

— Ами това… — кимна той към дигиталния й портал към света.

— Каквото и да направя аз… ние… то ще е промяна, която те ще приемат.

— Тези хора не се ли притесняват? Не им ли се повдига от X? Затова ли изведнъж се превърнах в непосредствена заплаха, защото ако в цялата тази бъркотия аз върна здравия си разум…

— Хората винаги се притесняват. Затова имат мен. И теб.

— Заедно.

— Отново — сви рамене тя. — Контролът открай време е твърде сложно нещо за сам човек. Ние направихме така, че да се получи. Едно ново „ние“ може да се окаже забавно. И, разбира се, жизненоважно.

— А тубите с бензин?

— Аз съм предпазливо момиче.

— И ако не успееш да контролираш нещата, тогава…

— Защо да искам това за някого?

— Освен мен.

— Или нас — усмихна се тя.

— Или може би ние за известно време. Не се лишаваш от нито един вариант. Готова си за рестарт.

— Моят живот е цел, посветен е на онова, което е важно, което трябва да бъде сторено.

— Разпъването на онзи агент на моята…

— Той беше нещо още по-долно от некомпетентен задник и пияница. Продаваше информация за източници и методи на частен предприемач. Глупакът си мислеше, че просто припечелва от нещо, което частният сектор така или иначе ще получи след пет години. Беше адски слаб агент, дори не разбра, че клиентите му са фасада, зад която се крие терористична организация.

— Значи го елиминираш и използваш случилото се, за да натопиш мен — с един куршум два заека. А защо уби онзи тип Крис? Мърл? Защо стовари всичко върху Фей!

— Те не са просто имена.

— Да, те са хора — съгласи се Кондора.

— Те са данни с причина и следствие. Може би матрицата за изчисление на нивото на заплаха малко е излязла от контрол, но чия е вината?

— На този, който ги е превърнал в избор между нули и единици — поклати глава Кондора. — Не съм аз.

— Нима? Или те са последица от нещо, което ти създаде, което ти стори!

— Ти пое нещата от мен.

— Когато ти се срина, аз бях там. Ти ме постави там. Тук. И ти знаеш, че е истина онова, което правя аз, което прави X, което ти направи — ако не го направим ние, ще го направят на нас. Възпираме най-голямото зло, което съществува, преди то да стане реално.

Тя се размърда на стола си, без да откъсва поглед от теб, докато ти заобиколи бюрото й.

И каза като дете:

— Най-сетне правя онова, което ти искаше да правя.

Туби с бензин, оръжия, кама, тайни копчета — какво оръжие?

— И ето, че ти си тук — отбеляза тя. — Но вместо да си непредсказуемата откачалка, каквато и двамата знаем, че си, ти се държиш според прогнозите на данните. Само че този път изглежда наистина имаш шанс да унищожиш и да деактивираш, което не успя да направиш последния път, когато полудя. Сега луд ли си?

— Кой знае — отговори той. — Ами ти?

— На кого му пука! — въздъхна тя. — Самотна съм. Но ти го знаеш. Затова ме вербува.

— Не — възрази той. — Ти беше най-добрата сред момичетата скаути. Най-добрата от всички жени анализатори в ЦРУ, които пипнаха Бен Ладен, след като ти дойде да работиш за мен.

— Може би — отстъпи донякъде тя. Найлоновите чорапи изпращяха от статично електричество, когато тя скръсти крака, тъмната им гладкост се подаде под полата й, божичко, сложила е черния колан за жартиери и жената каза: — Беше толкова трогателно… колко усърдно се постара да направиш така, че краката ми да нямат значение.

Вече заобиколи края на бюрото. Достатъчно близо, за да се хвърли. Да я сграбчи. Застана от дясната й страна. Тя гледаше право напред, но онова, което гледаше, човекът, когото виждаше, беше ти.

Камата лежеше върху плексигласовата повърхност на бюрото й. Той плъзна пръстите си напред. Погали лъскавото острие. Ръката й до камата трепна.

Парфюм, тя ухаеше на разцъфващи цветя и мечти от списанията.

— Ами сега? — попита той и застана зад стола й.

Вече беше зад нея, уханието на косата й, тъмните корени, които трябва да боядисва, кой добър шпионин не го прави, тънката златна верижка лежеше върху деколтето от бяла плът под гърлото й, а висулката беше по-надолу, където той не я виждаше, но знаеше, че тя държи там амулет, подарен от жена, попаднала и прекършена в бежански лагер в Дарфур.

Тя отказа да се разплаче, когато ти разказа тази история.

Обединяват ни песните на нашето време.

— Вече си тук — каза тя на мъжа, изправил се зад нея.

Не го погледна. Остави го да стои там, сякаш нямаше значение, сякаш беше добре.

Кондора плъзна пръсти по гърба на високия черен кожен стол, на който тя седеше пред извитото си бюро с тъчскрийн повърхност, каквото гражданите, платили за него, щяха да видят чак след години. Усети как кожата поддава под драскащите му пръсти, зачуди се дали тя усеща натиска им по гърба си, как мачкат плътта й около лентата на сутиена. Ако носеше сутиен.

После премина от страната на сърцето й.

Тя вдигна поглед — сини очи и блага приканваща усмивка.

Видя го да разглежда техническото чудо на бюрото й.

Знаеше, че той говори за тъчскрийна, благодарение на който беше толкова лесно да пазиш света, че и шестокласник би се справил.

— Май винаги сме изостанали с един ъпгрейд.

— Представи си как се чувствам аз — каза тя.

И той си представи.

— В края на краищата — рече тя, — аз съм тук малко по-дълго от теб.

Извърна слабото си клиновидно лице към мъжа, приведен над бюрото й. Бавно — съвсем бавно — вдигна лявата си ръка, за да отметне кичура червена коса, паднал над небесните й очи.

— По-интересно е да си по-възрастен — каза. — Радвам се, че никога не си имал против.

Той вдигна ръката си без пистолета. Обърна дланта към наклонения екран на десктопа.

— Така ли? — попита.

Усети енергията чи в промяната й още докато екранът пред дясната му длан светна от човешката топлина. Напрежението рукна от нея, когато тя проточи врат, за да вижда по-ясно над ръката му, която си бе припомнила как да удари плътта й.

Кондора нанесе карате удар в гърлото й.

Червената й глава отскочи от облегалката на черния кожен стол.

Сграбчи главата и брадичката й и рязко завърти!

Той чу как вратът й се прекърши и я пусна, пусна я, отдръпна се олюлявайки се от стола.

Беше го сторил. Не беше възложил на друг. Не го направи, защото е част от някаква програма. Беше проявил почтената човечност, смелостта да направи този избор.

Онова, което е най-ефективно.

Кой друг, ако не ти.

Кондора залитна заднишком. Удари се в стената, пистолетът му издрънча. Левият му крак блъсна нещо, което затрептя — двайсетлитровата туба с бензин.

Бяха из цялата къща. Докарани тук с колата, паркирана отпред, от някой боец, от някой безименен амбициозен герой. Онова, което беше останало от мъртвите динозаври, сега чакаше във военновременни туби и съвършено нови червени пластмасови съдове да бъде изплискано, излято и катурнато върху тази сплав от най-умните прояви, на които сме способни.

В съзнанието му — тътнещо кълбо от оранжеви пламъци и черен пушек.

Пистолетът някак отново се озова в ръката му.

Вдигна го и се замисли.

Чу: Остана ли кого да застреляш?

Фей седеше на една американска веранда.

Беше облечена с розова блуза с качулка, но ранената й глава беше открита под залязващото слънце.

Нямаше я бронежилетката, която бе носила почти непрекъснато през последните три дни.

Сега тя беше поверена на агенти с каменни изражения. Бяха се появили седемнайсет минути след ченгетата, на които беше наредено по радиото да се подчинят на агента на местопрестъплението и да не припарват до спешния екип, изпратен в къщата. По-късно вътре в къщата облечен с анцуг медик превърза раната й. Фей дори не си направи труда да го изчака да се дръпне, преди да свали превръзката, а той дори не си направи труда да й забрани. Появи се невинен наглед микробус и позволи на съседите, наблюдаващи от предните си веранди и прозорци, да видят как екипът изважда кашон за хладилник, кашон за сушилня.

Мърл…

Изнесоха Мърл в хоризонтален кашон с надпис „матрак“.

Отворили са кашона веднага щом са го качили в микробуса.

И как иначе.

Фей не видя кога агентите са се отървали от стъкления буркан в хладилника. Не искаше да знае нищичко за това. Не искаше да участва.

Но аз участвам. Тук съм.

Фей слушаше, докато една изморена до мозъка на костите си жена от екипа на Сами разработи официалната версия за случилото се, която щяха да разпространят сред зяпачите, уличните уши, бързите езици и снимащите с мобилните си телефони. Тя се превърна в жената с розовата качулка, после в агент по недвижимите имоти, дошла да подготви къщата за носачите, но се натъкнала на незаконно настанили се хора, може би производителите на метамфетамини, видяла как нещо просветва, докато онези бягали през задната врата, през оградата и изчезнали един бог знае къде, ченгетата проверявали гората. Нямаше значение каква част от тази история съседите възприемаха и вярваха, в полицейските официални доклади нямаше нищо, което да привлече истински журналист и той да напише статия.

Фей отговори отрицателно на агентите, когато я попитаха за оръжието й.

Отговори с не и когато я попитаха какво се е случило.

Отговори с не, когато й казаха добре, време е да тръгвате.

Никой не каза не на нейните откази.

Ченгетата от 911 също си тръгнаха.

Микробусът на носачите също.

Агентите с каменни лица също.

Остана само изморената до мозъка на костите си жена, която работеше за Сами, и двама чистачи със сини джинси, фланелки и хирургически маски, които дълго щяха да мият белите стени с гъбите си и с кофите вода с белина. Е, поне единият от тях миеше стените. Другият като че ли само гледаше как изтощената до мозъка на костите си жена гледа Фей.

— Всички си имаме задължения.

— Ще почакам отвън — каза Фей.

Излезе на прохладния въздух на априлския следобед, седна на горното стъпало на верандата от червен бетон като момиче, което си мечтае да отиде на по-хубаво място.

Знаеше, че изморената жена и чистачът със сини джинси я наблюдават отвътре.

Тя пък наблюдаваше съседите, които напускаха поста си и се връщаха към онова, което ги очакваше у дома — телевизорите или компютърните екрани, или човек, който те обича и когото ти обичаш.

Наблюдава как сенките на дърветата и на стълбовете на уличните лампи се издължават върху сивия паваж на сивата задънена уличка.

Откараха колата, която откраднахме.

И вързания с тиксо мъж в багажника. Със сигурност са го изпратили някъде, където си струва той никога да не разказва нищо, включително на шефовете си.

Някой се приближи от другия край на задънената уличка, намръщи се на кашона, оставен от доставчиците, но наблизо не се виждаше кафяв микробус, където би могъл да го отнесе.

Вечерният хлад проникна през дългата слънчева част на този съботен следобед.

Сигурно никак няма да е лесно да прекараш нощта на открито в някое гробище.

Колата, която влезе в задънената уличка, можеше да е превозно средство на когото и да е.

Сребриста боя, кола на четири-пет години, нищо особено за човек със стабилни доходи, Фей не си направи труда да огледа номерата, след като през предното стъкло установи кой е на волана, кой е сам в тази кутия от стомана и стъкло. Сребристата кола мина по задънената уличка и направи остър ляв завой — закова се на място срещу средата на пресечката. Ако колата беше със стандартна трансмисия, шофьорът си го биваше — белите фарове за задна скорост се присъединиха към червените на спирачката, без да простържат скоростите. Шофьорът паркира така, че задните гуми на колата опряха в тротоара пред къщата с петте червени бетонни стъпала, където седеше Фей с розовата си блуза с качулка.

По-възрастният мъж, който шофираше колата, излезе и се запъти към нея.

Фей усети как който и да беше зад гърба й в къщата, се отдръпна от прозорците, за да не чува нито думичка от онова, което ще се каже на предната веранда. Изчака, докато мъжът от сребристата кола стигне основата на стълбите, и после каза:

— Защо се забави толкова?

— Нали вече сме тук — усмихна й се Сами. — Как си, Фей?

— фантастично, мамка му.

— Твоят Крис беше добър човек. Невероятен. Не мога да изразя с думи колко съжаляваме.

— Колко съжаляваме ли? Само толкова? Защо идваш чак сега?

— На двайсет стъпки от колата телефонът ми направо полудява. И не мога да не приема обажданията. После се налага да отида някъде — сви рамене той. — Не само на едно място всъщност.

— Къде е Кондора? — попита тя.

— Точно за това става дума — отговори Сами.

Носеше обикновено дълго непромокаемо яке, правдоподобно разкопчано на прохладния въздух. Ризата и панталоните в цвят каки като нищо можеше да е купил от интернет и да му бяха доставени от кафяв микробус, Фей знаеше, че под баналното яке има колан и кобур с пистолет, майната му, майната му и на Сами. Стоеше там, малко по-възрастен, за да й бъде по-голям брат, но по-млад, за да й бъде баща, с прошарена къса къдрава коса, избягал като момче ливанец, отраснал в Детройт и възпитан от морската пехота. Сигурно имаше пистолет и на глезена си. А благата му усмивка излъчваше искреност, способна да прониже човек право в сърцето. И би могла да го стори.

— Кой е Кондора? — попита Сами.

— Не си играй с мен.

— Не бих — отвърна той. — Обаче трябва да ти дам избор.

— Мъртъв ли е?

— Да кажем, че има или имаше човек с това име. То е използвано толкова много, че и да, и не са верни отговори на въпроса ти.

— Какво, по… За да си покриеш задника или… или един бог знае защо, би могъл да предложиш максимално добро прикритие на Кондора, да потопиш в мъгла какъв е бил в действителност и какво е било истинското му значение, докато цялата история не заприлича повече на роман или на филм, отколкото на действително събитие. Ама защо да си правиш труда, дори и за да потушиш един скандал, избягал бивш шпионин измамник, човек от X, обаче…

Фей примигна.

Сами отново се появи на фокус.

— Ти си потвърждението — каза тя. — Затова си тук вместо него. За да повярвам. За да… Той се е върнал вътре — прошепна Фей. — Разбил е X и общността го е приела.

— Почти — рече Сами.

— Няма почти — възрази тя. — Или ги е победил, или…

— Нея… — прекъсна я той.

Фей зяпна. Но не млъкна:

— Или е унищожил X и нея, или те са унищожили него. А щом ти си тук, значи той е победил, обаче жив ли е, мамка му?

— Дааа.

Залезът оцвети небето в по-светлорозово от нейната качулка.

— За теб е важно да разбереш — каза Сами, — важно е да знаеш, че той е жив и че жената, която безразсъдно е дала зелена светлина за убийството на твоя любим и изложил се на риск човек, тази жена… е мъртва.

— Значи съм му задължена.

— Радвам се, че го казваш — рече Сами.

Стомахът й се сви.

— Длъжница си и на самата себе си — продължи той.

Жената с розовата качулка, седнала на една американска веранда, слушаше мъжа, дошъл тук, за да… За да какво?

— Така наречените X… — поде Сами. — В цялата разузнавателна общност няма нищичко за тях. А са навсякъде — и това говори нещо. Бюджетът на разузнавателните служби е 50 милиарда долара на година. Това може да се промени — сви рамене той. — Може малко да се намали. Тези неща са циклични. Свързани са с войните, кризите. Или с хора като нас, които загиват по улиците като… Клетия Крис.

— Каквото и да правиш — предупреди го Фей, — не го използвай. Поне това ми дължиш.

От погледите им стана ясно, че се разбират.

— Говорим за цикли — каза Сами. — От X го предсказаха и това изненада страшно много имена от вестниците, с които трябваше да се срещна, вместо да отговоря на обаждането ти. Достатъчно е дори само едно събитие, което да запрати цикъла в една или в друга посока. Кондора можеше да е истински тигър за системата, след като му се наложи да се справи с X и с онова, което тя е.

— Каквото прави… правеше — отбеляза Фей. — Всичко е незаконно.

— Незаконен е правен термин, за който решение се взема в съда и с президентски подпис — уточни Сами.

— Сигурно се шегуваш.

— С какво, с моралното ти право? То рядко побеждава по задните улички на Бейрут.

— Набелязването на Кондора и на Крис не е задна уличка в Бейрут, а е X, които не искат да бъдат отговорни за това как и защо трепят хора.

— Висока стойност, висок риск, огромно въздействие, враждебни цели.

— Всеки може в даден момент за някого да бъде окачествен като такова убийство — възрази Фей. — Има закони, надлежна процедура.

— Именно — каза Сами. — Онова, което правят процесите. Една от причините за циклите, може би утре, може би друг ден, някакъв скандал или изтичане на информация ще разбие прозорец в построението на разузнавателната общност, да кажем, че НАС засмуква всеки имейл, всеки телефонен разговор, всеки уебсайт и целия трафик. Може би ще се надигне обществено недоволство, макар да се съмнявам. Обществеността — великите безлики — те и бездруго си мислят, че това вече се случва, просто не смятат, че се случва на тях, така че на кого му пука какво можеш да направиш. A X е само логическата прогресия, сливането на софтуера, необходимостта и вероятностите.

— Данните не са истината — възрази Фей.

— Така е, само че ние сме обречени да знаем единствено данни и да боравим с тях. Или нещо от данните да борави с нас. А що се отнася до X — кога е била отхвърляна такава превъзходна способност? Просто е практично и умно да го признаем.

— Да не искаш да си Големия брат, Сами!

— Няма Голям брат, само Големите ние.

— Това „ние“ също има две страни: едната си ти, а другата може да представя системата или пък да обозначава гадостта не непременно относно това как живееш, но със сигурност относно това дали получаваш шанс да бъдеш нещо повече от бройка, да бъдеш онзи, който брои.

— Тъпо е да си просто ти, моя приятелко, моя другарко по оръжие, моя колежке. Обаче ако си ти, свързано със системата, ако сме ние… Това е живот, в който ти и аз можем да направим нещо смислено.

— X — прошепна Фей. — Кондора не го е победил, не го е унищожил.

— Той е X — каза Сами. — Сега. Но само отчасти.

— Да — съгласи се тя, — има и теб.

— Още не разбираш. — Той вдигна крак на най-долното червено циментово стъпало и се хвана за черния стоманен парапет на верандата, за да се приведе по-близо и да сподели нещо с Фей: — X не е извън контрол. X е попаднала в ръцете на неподходящия човек, а това вече е поправено. Всички хора, които знаят, каквото знаем ние, признават, че човешката грешка не бива да ни кара да пренебрегваме неизбежната способност.

— Винаги има човешка грешка, Сами. Освен ако не предоставим всичко на машините.

— Ние да не сме луди? — Той вдигна ръце пред гневния й поглед: — Не ми пробутвай поредния сценарий за сингуларност. Всичко се свежда до това кой е сърцето и умът на нас, на контрола. Тази работа трябва да се върши от някого, който знае колко страховито може да се обърка всичко.

— Кондора — прошепна тя.

— И ти — каза Сами.

Да кажем, че това беше залез на една задънена улица в предградията в събота.

— Как така аз?

— Има ли по-подходящ човек от теб да бъде X, след като прекрасно знаеш колко може да се обърка всичко?

— Кондора… и ти…

— И ти. Тримата. Триъгълник. Най-силната фигура.

— Това е сферата — каза Фей.

— Зарежи метафорите и мисловните игрички. Знаеш, че системата съществува. Знаеш, че тя се скапа. Знаеш, че тя никога няма да бъде бракувана. Забрави за повече от двестате топсекретни нападателни кибероперации, които осъществяваме всяка година, неща като компютърни червеи, които се измъкват безконтролно в ядрената програма на някоя лоша държава, СПД — Специализирани програми за достъп, с каквито китайците ни удрят постоянно. X е нещо повече от това. Ние ще водим подобни войни. Ще живеем така цял живот. Ние всички сме свързани. Много скоро няма да е важно как сме свързани, а кои сме ние, свързаните. Няма значение, че според теб това не е много умно. Толкова сме умни, че воюваме заради горящ газ, съставен от динозаври, неуспели да се приспособят, а горенето му предизвиква такова замърсяване, че ледената шапка на Северния полюс се топи, от нея се откъсват късове и отплават, а човек може да наблюдава всичко на мобилния си телефон, да гледа как късовете приближават. Имаш шанса да направиш нещо още сега — увери я Сами. — Можеш да бъдеш част от процеса, за да не загиват хора като Крис. Можеш да формираш властта или…

— Или какво, Сами? — Глокът натежа на колана й. — Или ще бъда заличена?

— Това никога няма да стане. Не и докато аз съм тук. Или Кондора. Ти си героиня, Фей. Но нищо не можеш да направиш, за да спреш X или най-горещите си почитатели: мен и Кондора. На кого ще кажеш, кой ще ти повярва, кой ще допусне да ти се размине предателството? Можеш да се върнеш в Управлението. Да получиш който пост си поискаш в реалния свят. Без нас ще бъдеш звезда. Можеш да приемеш високопарната им бойна агитация и да отидеш да строиш пясъчни замъци на брега. Да срещнеш някой късметлия, който не е Крис, да имаш деца, да остарееш, да побелееш и никога да не разбереш докъде си можела да стигнеш и какво добро си можела да сториш.

— Или?

— Или може да разбереш. — Сами се усмихна: — Искаме те, имаме нужда да бъдеш с нас.

— Защо го правите?

— Познавам някои от улиците в тази нощ и знам какво трябва да се направи.

— Защо той? Защо Кондора?

— Според мен той е установил, че открай време си е малко луд. — Сами се отдръпна. — Не зависи от теб. Не е ли страхотно? Точно в това е смисълът на цялата ни борба, на толкова много смърт — за да може всичко да зависи от нас.

Имам чувството, че нещо се плъзга във въздуха над мен и ме наблюдава.

Мъжът, изпратен да я спаси, да я вземе, се върна в сребристата си кола, паркирана с предницата към изхода от тази задънена уличка, Фей чу как той запали двигателя, чу боботенето, бръмченето. И на сивкавата светлина го видя как се привежда през предната седалка на колата.

Чу изтракването, видя бавния замах на зейналия метал, който й даде право на избор.

Работещ двигател чакаше в сивкавата светлина.

Докато тя се взираше в празната предна седалка, в мястото на стрелеца.

В отворената врата на онази кола.