Непознатият зае позиция под уличната лампа точно в единайсет часа вечерта. Уговорката беше такава.

Бяха му обещали, че лесно ще открие мястото, и не го бяха излъгали. Това бе единствената лампа наоколо, която работеше. Тя се издигаше в далечния край на парцела, на около два метра от металната ограда, която разделяше Съединените щати от Мексико.

Непознатият бе сам. И невъоръжен.

Уговорката беше такава.

Колата се появи в 11:02. Тя се движеше точно по средата на продълговатото пространство, оформено от строените в две редици гаражи. Те също бяха изработени от метал. Покривите им бяха изкривени от слънцето. Стените им бяха ожулени от пясъка. Пет гаража отдясно. Четири отляво. Плюс ръждивите останки на още един, разпръснати на три метра встрани, сякаш нещо в него бе експлодирало преди години.

Колата се движеше с включени дълги светлини, което затрудняваше определянето на производителя и модела. И скриваше пътниците вътре. Шофьорът спря на четири-пет метра от непознатия, като натисна рязко спирачките. Автомобилът се заклати върху износените си амортисьори и вдигна нисък облак от прахоляк и песъчинки. Предните врати се отвориха. И двете. Появиха се двама мъже.

Уговорката не беше такава.

А после се отвориха и двете задни врати. Появиха се още двама мъже.

Уговорката определено не беше такава.

……

Четиримата спряха за миг и огледаха непознатия. Бяха предупредени да очакват едър тип и този наистина бе такъв. На ръст бе метър и деветдесет и три. Тежеше сто и десет килограма. Имаше гръден кош като двукрилен гардероб и длани като кофи на багер. Външният му вид бе доста занемарен, мърляв дори. Косата му бе невчесана. Не се беше бръснал от няколко дни. Дрехите му изглеждаха евтини и май не бяха неговият номер. Единственото изключение бяха обувките му. Непознатият приличаше на нещо средно между клошар и неандерталец. Едва ли щеше да липсва на някого.

Шофьорът пристъпи напред. Той бе поне пет-шест сантиметра по-нисък от непознатия и двайсетина килограма по-лек. Облеклото му се състоеше от черни джинси, черна тениска без ръкави и боти, които приличаха на армейски. Главата му бе бръсната, но лицето му бе скрито зад буйна брада. Останалите последваха примера му и се наредиха до него.

– Парите? – попита шофьорът.

Непознатият потупа задния джоб на джинсите си.

– Добре. – Шофьорът кимна към колата. – Задната седалка. Качвай се.

– Защо?

– За да те заведа при Майкъл.

– Уговорката не беше такава.

– Разбира се, че беше.

Непознатият поклати глава.

– Уговорката беше да ми кажете къде е Майкъл.

– Да ти кажем, да ти покажем. Каква е разликата? Непознатият замълча.

– Качвай се. Какво чакаш? Дай ми парите и се качвай в колата.

– Сключа ли сделка, винаги се придържам към нея. Ако искате парите, трябва да ми кажете къде е Майкъл.

Шофьорът сви рамене.

– Сделката се промени. Или я приемаш, или се отказваш от нея.

– Отказвам се.

– Стига приказки! – Шофьорът посегна зад гърба си и измъкна пистолет, мушнат в колана. – Омръзна ми от твоите глупости! Качвай се в колата!

– Никога не сте имали намерение да ме заведете при Майкъл.

– Така ли бе, Шерлок?

– Планът ви е бил да ме заведете при някой друг. Някой, който да ме разпита.

– Стига приказки! Качвай се в колата!

– Което означава, че не можете да ме застреляте.

– Което означава, че не мога да те застрелям. Но мога да те прострелям.

– Дали? – попита непознатият.

……

Страничен наблюдател би заявил, че непознатият не е помръднал от мястото си, но въпреки това той някак си стопи за частица от секундата разстоянието до шофьора и сграбчи китката му. След това я вдигна нагоре като щастлив рибар, който току-що е извадил едро парче от морето. Непознатият издърпа ръката на шофьора високо над главата му. Толкова високо, че мъжът трябваше да се надигне на върховете на пръстите си. След което непознатият заби юмрук в слепоочието му. Силно. Това бе удар, който би свалил всеки мъж на земята. Удар, който би оставил всеки мъж на земята за доста продължителен период от време. Шофьорът обаче не падна. Нямаше как да падне. Защото непознатият бе вдигнал ръката му и той висеше във въздуха. Стъпалата му се плъзнаха назад. Пистолетът падна от дланта му. Рамото му се извади. Сухожилията му се опънаха. Ребрата му изпукаха. Резултатът бе гротескна поредица от травми. И всяка от тях омаломощаваше или изваждаше от строя определена част от тялото му. Шофьорът обаче така и не разбра какво се случва. Защото цялата горна половина на тялото му запулсира от агония. Вълни от болка го пронизаха от главата до петите, като всички те тръгваха от едно и също място. Място под сгъвката на лакътя, където се срещаха безброй нерви и лимфни възли. Място, където непознатият бе забил масивните кокалчета на ръката си.

Непознатият вдигна пистолета и отнесе шофьора до колата, след което го просна върху капака. Остави го да лежи и да охка върху потъмнялата от слънцето боя, след което се обърна към останалите трима и заяви:

– Можете да си тръгнете. Още сега. Докато имате тази възможност.

Мъжът, застанал в средата, пристъпи напред. На ръст той бе колкото шофьора. Може би малко по-широкоплещест. Косата му бе подстригана съвсем късо. Брада нямаше. На врата си бе увесил три дебели сребърни ланеца. Лицето му бе разтегнато в противна, злобна усмивка.

– Извади късмет. Но това се случва само веднъж. Няма да се повтори. А сега се качвай в колата, преди да си пострадал.

– Наистина ли? Пак ли? – попита непознатият.

Той обаче не помръдна от мястото си. Забеляза, че тримата се споглеждат крадешком. Непознатият предположи, че ако противниците му са достатъчно умни, ще изберат тактическото отстъпление. Или, ако са достатъчно опитни бойци, ще нападнат едновременно. За целта обаче един от тях трябваше да заобиколи, за да мине в гръб на противника. Като се престори, че иска да провери състоянието на ранения шофьор. Или като се престори, че се отказва и иска да се качи в колата. Или дори да побегне. Тогава останалите двама щяха да отклонят вниманието на врага. И когато техният приятел заемеше позиция, щяха да атакуват едновременно. Координирано нападение от три посоки. Един от тях непременно щеше да пострада. Може би двама. Но третият щеше да получи шанс. Възможност. И да се възползва от нея, стига да е достатъчно опитен.

Тримата не бяха умни. И определено не бяха опитни. Те не отстъпиха. Никой не се опита да мине в гръб на непознатия. Вместо това мъжът в средата пристъпи напред. Сам. И зае поза от някакво бойно изкуство. Нададе пронизителен вик. Престори се, че замахва към лицето на непознатия. А после се опита да стовари другия си юмрук в слънчевия му сплит. Непознатият отклони удара с опакото на лявата си длан и удари бицепса на своя противник с дясната, като леко издаде напред кокалчето на средния си пръст. Нападателят му изпищя от болка и отскочи назад, тъй като ударът бе попаднал точно в аксиларния му нерв и бе извадил ръката му временно от строя.

– Трябваше да си тръгнеш – каза непознатият. – Преди да пострадаш.

Онзи обаче се хвърли напред. Този път дори не имитира финт. Опита се да нанесе директно кроше със здравата си ръка. Непознатият се наклони назад. Ударът на нападателя префуча във въздуха. Непознатият го изгледа, след което заби юмрук с издадено кокалче в трицепса на нападателя. Така и другата ръка на мъжа излезе от строя.

– Върви си – каза непознатият. – Докато още можеш.

Глупакът отново се хвърли напред. Вдигна десния си крак. Първо бедрото, а после стъпалото, при което завъртя коляното. Това щеше да придаде на крака му максимално ускорение. Мъжът се прицели в слабините на непознатия. Но кракът му така и не стигна до тях. Дори не ги доближи. Защото непознатият контрира ритника със свой. А неговият се оказа бърз и коварен. Нисък и прав. Директно в пищяла. И то тъкмо когато пищялът бе достигнал максимална скорост. Кост срещу бомбе. Бомбето на ботите на непознатия. А ботите бяха единствената част от облеклото му, която не изглеждаше евтина, мръсна, износена… Тези обувки непознатият бе купил в Лондон преди години. Предната им част бе изработена от няколко слоя кожа и лепило. Която бе закоравяла с годините. И допълнително се бе втвърдила под въздействието на дъждове, ветрове, студове. Затова сега бе здрава като стомана.

Глезенът на мъжа изпука. Той изкрещя и се дръпна рязко назад. Изгуби равновесие, което нямаше как да възстанови без помощта на ръцете си. Кракът му докосна земята. Двата края на счупената кост се допряха един в друг. Застъргаха един в друг. По тялото му премина огнена вълна, която сякаш изгори всяко негово нервно окончание. Нервната му система не бе в състояние да понесе подобно натоварване. Мъжът остана на крака още половин секунда, след което изгуби съзнание. Той се строполи по гръб, досущ като отсечено дърво. И повече не помръдна.

Останалите двама се обърнаха и тръгнаха към колата. Подминаха предните врати. Подминаха задните врати. Заобиколиха отзад. Отвориха багажника. Единият изчезна от погледа на непознатия. Това бе по-ниският от двамата. След секунди той се появи отново. Във всяка от ръцете си държеше по нещо, което приличаше на бейзболна бухалка, само че по-дълго. А също и по-дебело и по-ъгловато в единия край. Дръжки на кирки. Много ефективно оръжие в подходящи ръце. Мъжът подаде една от дръжките на своя по-висок спътник, след което двамата тръгнаха към непознатия и спряха на метър и половина от него.

– Ами ако ти счупим краката? – попита по-високият и облиза устни. – Пак ще можеш да отговаряш на въпроси. Но няма да проходиш отново. Не и без бастун. Затова престани да се правиш на интересен. Качвай се в колата и да тръгваме.

Непознатият реши, че няма смисъл да ги предупреждава за пореден път. Той им бе дал възможност за избор от самото начало. Те сами бяха избрали съдбата си.

По-ниският тип направи опит да замахне, но се спря. Тогава по-високият пое нещата в свои ръце. Той замахна наистина. С всички сили, влагайки цялата си тежест в този удар. Което говореше за лоша техника. А това бе сериозна грешка с подобно оръжие. Непознатият трябваше само да отстъпи крачка назад. Тежкото дърво изсвистя във въздуха между двамата и описа полукръг. Инерцията му бе прекалено голяма и високият не успя да го спре. Нещо повече, двете му ръце стискаха здраво дръжката. Което остави главата му незащитена. Тялото също. Както и коленете. Цял куп потенциални мишени, всичките леснодостъпни, всичките напълно беззащитни. При други обстоятелства непознатият би подбрал предпочитаната мишена. В този случай обаче той не разполагаше с достатъчно време за това. Високият тип извади късмет. Неговият приятел го спаси. Той замахна към корема на непознатия, използвайки дръжката като копие. Не попадна в целта, но привлече вниманието му. Ниският замахна втори път с надеждата да отблъсне противника си назад. А после се втурна напред. Това бе ключовият момент в неговия план. Или щеше да бъде, ако не се бе забавил толкова. Ако не го бе издала позицията на краката му. Затова, когато ниският замахна, непознатият знаеше какво да очаква. Той направи крачка встрани и сграбчи дръжката по средата. След което дръпна. Силно. Тялото на ниския се провлачи цял метър, преди той да осъзнае какво се случва и да пусне дръжката. Но вече бе прекалено късно. Съдбата му бе предрешена. Непознатият замахна с дръжката на кирката и я стовари право върху главата на противника си, който подбели очи. Коленете му се подгънаха, силите го напуснаха и той се свлече в безсъзнание в краката на непознатия. Нямаше да се свести скоро. Това бе сигурно.

Високият сведе поглед надолу. Видя в какво състояние се намира приятелят му. И замахна с дръжката в обратната посока. Към главата на непознатия. Замахна по-силно от преди. Търсеше отмъщение. Надяваше се да уцели. Но пропусна. Отново. И отново стана уязвим. Но този път нещо друго го спаси. Фактът, че бе последният оцелял от четиримата. Единственият наличен източник на информация. Сега той притежаваше стратегическа стойност. И това му даде възможност да замахне отново. Той се възползва от нея и непознатият парира удара му. Мъжът обаче продължи да атакува, замахвайки ту с лявата, ту е дясната ръка като обезумял дървосекач. Успя да нанесе десетина мощни удара, след което силите му свършиха.

– Писна ми! – възкликна той и пусна дръжката. Посегна зад гърба си. И извади пистолет. – Отказвам се да ти задавам въпроси. Отказвам се да те водя жив.

Мъжът отстъпи две крачки назад. А трябваше да отстъпи поне три. Не бе взел предвид дължината на ръцете на непознатия.

– Не бързай толкова! – Непознатият замахна със своята дръжка и пистолетът излетя във въздуха. След което той пристъпи напред и сграбчи за врата мъжа от колата. – Може пък да се повозим. Може да ти задам няколко въпроса. А ти…

– Спри! – прозвуча женски глас.

Уверен. Заповеден. Долетял от сенките зад дясната редица от гаражи. На сцената се появи нов играч. Непознатият бе пристигнал около осем вечерта, или три часа преди уреченото време, и бе претърсил всеки сантиметър от околността. Той бе напълно убеден, че никой не се бе скрил зад гаражите. Поне тогава.

– Пусни го!

От мрака изникна силует. Женски. Тя бе висока около метър и седемдесет и осем. Слаба и стройна. Леко накуцваше. Ръцете ѝ бяха протегнати пред тялото, в дланите ѝ се открояваха ъгловатите очертания на матовочерен пистолет.

– Мини крачка встрани!

Непознатият не помръдна. И не пусна дръжката от кирка.

Жената се поколеба. Между нея и непознатия стоеше последният оцелял от мъжете в колата. Позицията ѝ за стрелба не бе добра. Но все пак мъжът, дошъл с колата, бе с петнайсетина сантиметра по-нисък от непознатия. И стоеше леко встрани. Това означаваше, че жената все пак вижда част от мишената. Част от гърдите на непознатия. Нещо като правоъгълник с размери двайсет и пет на петнайсет сантиметра. Това е достатъчно, прецени тя. Непознатият бе застанал там, където трябваше. Тя пое дъх. Издиша бавно. И натисна спусъка.

Непознатият политна назад. После се приземи с широко разперени ръце, вдигнато коляно и глава, обърната към граничната ограда. И не помръдна. Ризата му бе разкъсана. Гърдите му бяха почервенели от кръв. Но това не бе артериална кръв, която шурти силно.

Нямаше следа от пулс.

Нямаше следа от живот.

Малката по площ, но добре поддържана местност, която жителите сега наричаха Плаза, навремето била обширна гора. Предимно от черни орехи. Дърветата растели необезпокоявано векове наред. През 70-те години на XIX в. обаче един търговец, запътил се към Калифорния, спрял с мулетата си, за да си почине под сянката им. Мястото му харесало и той си построил колиба. А когато решил, че е прекалено възрастен, за да кръстосва континента, продал животните си и се установил тук.

И други последвали примера му. Шепата колиби прераснали в село. Селото прераснало в град. Градът се разделил като жива клетка и започнал да се разраства бързо-бързо. И двете половини процъфтявали. Едната разположена на юг, другата – на север. Стабилният растеж продължил години наред. След което настъпила стагнация. Последвана от рецесия. Бавна, жестока и непреодолима. Докато в края на 30-те късметът отново не се усмихнал на това място. Пристигнала цяла армия от земемери. Строителни работници. Инженери. Пристигнали дори художници и скулптори. Всичките изпратени от Управлението на обществените дейности, функционирало някога като част от Новия курс на Ф. Д. Рузвелт.

Никой от местните нямал представа кой и защо е избрал тъкмо техния град. Някои дори смятали, че е станала грешка. Че някой чиновник е разчел неправилно подадената му информация и е насочил ресурсите в грешна посока. Други смятали, че някой влиятелен политик във Вашингтон е дължал услуга на кмета. Но каквато и да била причината, никой не възразил. Не и след като строителите прокарали нови пътища. Издигнали нови мостове. Построили всевъзможни сгради. Реализирането на проекта отнело години. Но той оставил траен отпечатък. Традиционните за града кирпичени арки станали малко по-квадратни, мазилките по фасадите – малко по-еднотипни, а улиците – малко по-прави. Местните се радвали и на други нови придобивки. На училища. Общински служби. Противопожарни служби. Полицейски участък. Съдебна зала. Музей. Медицински център.

През годините, в които финансовите потоци от федералното правителство пресъхнали, населението отново се свило. Част от гореспоменатите придобивки станали излишни. Други били продадени. Трети – направо разрушени. Медицинският център обаче си остана основен източник на здравни услуги на много километри наоколо. В него имаше лекарски кабинет. Аптека. Клиника е двайсетина легла. Малко педиатрично отделение със стаи, в които родителите да се настаняват със своите деца. И – благодарение на щедростта на хората, планирали изразходването на средствата – морга. Тя се намираше в мазето на медицинския център. Именно там работеше доктор Холиър на следващата сутрин.

Доктор Холиър бе на седемдесет и две години. През целия си живот бе работил в града. Някога бе част от голям екип, а сега бе единственият лекар тук. Той се нагърбваше с всичко – от израждането на бебета през лекуването на настинки до диагностицирането на онкологични заболявания. А също и с аутопсиите на покойниците. Именно това бе причината за ранното начало на днешния работен ден. Доктор Холиър бе пристигнал в моргата още по тъмно. Веднага щом бе получил обаждането за престрелка в покрайнините. Подобни събития неизменно привличаха вниманието. Доктор Холиър го знаеше от собствен опит. Затова очакваше посещение. Скоро. Много скоро. И трябваше да бъде готов.

На бюрото му имаше компютър, който обаче бе изключен. Доктор Холиър предпочиташе да води записките си на ръка. Така по-добре запомняше фактите.

Освен това спазваше определен формат, който сам бе създал. Нищо особено, но му вършеше работа. И бе несравнимо по-добър от всичко онова, което умниците от Силициевата долина се бяха опитвали да му пробутат през годините. Това бе особено важно в ситуации като тази, тъй като методът на доктор Холиър не оставяше електронни следи. Той седна, взе писалката "Монблан", подарък от баща му по случай завършването на медицинския университет, и се захвана да записва резултатите от свършеното през нощта.

……

Новодошлият не почука на вратата. Не поздрави. Не прояви абсолютно никаква любезност. Просто отвори вратата и влезе. Това бе същият мъж, който винаги идваше в подобни ситуации. Едва прехвърлил четирийсетте, с гъста къдрава коса и бежов ленен костюм. Скокльо, така го наричаше тайничко доктор Холиър заради пружиниращата му походка. Лекарят нямаше представа какво е истинското му име. И не искаше да знае.

Мъжът започна от далечния край на помещението. Зоната с хладилните отделения. Или месарницата, както я наричаше доктор Холиър, след като години наред се бе трудил над съдържанието вътре. В стената бяха вградени пет стоманени врати. Скокльо пристъпи към тях и огледа внимателно всяка дръжка, но без да я докосва. Никога не ги докосваше. Сетне се приближи към масата за аутопсии в центъра на помещението. Огледа стоманените колички, наредени покрай срещуположната стена в непосредствена близост до автоклава. Накрая пристъпи към бюрото, протегна ръка и каза:

– Телефона!

Доктор Холиър му подаде мобилния си телефон. Мъжът го огледа, за да се увери, че не е включен на запис, прибра го в джоба на панталона си и се обърна към вратата.

– Чисто! – извика той.

Тогава влезе друг мъж. Доктор Холиър го наричаше Богомолката, защото погледнеше ли издължените тънки крайници, ъгловатия торс и изпъкналите очи, винаги се сещаше за това насекомо. Големият триъгълен белег от изгаряне върху едната буза и липсващите три пръста на дясната ръка само подсилваха сходството. Всъщност доктор Холиър знаеше истинското име на своя посетител. Уаад Дендонкър. Всички в града бяха чували името му, дори никога да не го бяха виждали.

Трети мъж последва Дендонкър. Той приличаше малко на Скокльо, но косата му бе по-права, а костюмът – по-тъмен. Чертите му бяха толкова безлични, а движенията толкова премерени, че доктор Холиър така и не бе получил вдъхновение и не му бе измислил прякор.

Дендонкър спря по средата на помещението. Светлата му коса изглеждаше почти невидима на силното осветление. Той се завъртя на триста и шейсет градуса и огледа внимателно пространството около себе си. После се обърна към доктор Холиър и каза:

– Покажи ми.

Доктор Холиър прекоси стаята. Той погледна часовника си, след което дръпна ръчката, която отваряше вратата, разположена точно по средата на месарницата. Дръпна металния плот, който се плъзна и разкри тяло, покрито с чаршаф. Тялото принадлежеше на висок човек. Дължината му бе почти колкото на самия плот. Ширината му също. Раменете едва минаваха през вратата. Доктор Холиър отметна бавно чаршафа и разкри главата. Тялото принадлежеше на мъж. Косата му бе разчорлена. Лицето му бе като издялано с длето и бяло като платно, а очите му бяха затворени.

– Мръдни – каза Дендонкър и избута доктора встрани.

После отметна чаршафа и го хвърли на пода. Тялото бе голо. Ако Давид на Микеланджело бе смятан за въплъщение на мъжката красота, то тялото в моргата по нищо не му отстъпваше. Макар и да бе съвсем различно от прочутата мраморна скулптура. В него нямаше нищо елегантно. Нищо изящно. То излъчваше сила и мощ. Нищо друго.

– Това ли го е убило? – Дендонкър посочи раната на гърдите на мъжа.

Тъканите там се издигаха леко над околните. Краищата на раната бяха груби, нащърбени, започнали да потъмняват.

– Със сигурност не е умрял от леност – отвърна доктор Холиър и погледна часовника си. – Мога да ви го гарантирам.

– Ранявали са го и преди. – Дендонкър посочи белезите от другата страна на гърдите на мъжа. – Вижте и това.

– Белега на корема ли? – Доктор Холиър сведе поглед. – Сякаш е оставен от морско животно. Прилича на прободна рана.

– Не, не е от нож, а от нещо съвсем друго.

– Например?

– Няма значение. Какво друго знаем за него?

– Почти нищо.

Доктор Холиър вдигна чаршафа и покри с него тялото, включително главата. Дендонкър обаче отново дръпна чаршафа и го пусна на пода. Не бе приключил с огледа на белезите.

– Говорих с шерифа – каза доктор Холиър и пристъпи към бюрото си. – По всичко изглежда, че човекът е бил скитник. Наел е стая в "Бордър Ин". Предплатил е в брой до следващия уикенд. В стаята не са открити негови вещи. При регистрацията е посочил фалшив адрес. Източна Сто шейсет и първа улица, номер едно, Бронкс, Ню Йорк.

– Откъде знаеш, че е фалшив?

– Защото съм бил там. На този адрес се намира Янки Стейдиъм. Убитият е използвал фалшиво име. Регистрирал се е като Джон Смит.

– Смит? Може да е истинското му име.

Доктор Холиър поклати глава. Той извади найлонов плик от горното чекмедже на бюрото си и го подаде на Дендонкър.

– Вижте сами. Това беше в джоба му.

Дендонкър отвори плика и извади паспорт. Той бе измачкан и протрит по краищата. Дендонкър го отвори на втора страница. Онази, която съдържаше личната информация.

– Изтекъл е.

– Няма значение. Информацията си остава валидна. И погледнете снимката. Може да е стара, но съвпада.

– Добре. Да видим. Име: Ричър, Джак. Без второ име. Националност: американец. Място на раждане: Берлин, Западна Германия. Интересно. – Дендонкър погледна тялото върху металния плот. А после и белега на корема. – Може да не е търсил Майкъл. Може да е търсил мен. Добре, че онази откачена кучка го уби. – Дендонкър се обърна и хвърли паспорта в кошчето до бюрото на доктор Холиър. – Заключения?

Доктор Холиър му подаде един от формулярите. Същия, който бе попълнил току-що. Дендонкър прочете два пъти всеки ред, след което смачка листа и го хвърли в кошчето върху паспорта.

– Изгори и това – нареди Дендонкър, след което се обърна към двамата мъже, пристигнали с него. – Отървете се от тялото. Изхвърлете го на обичайното място.

За пръв път срещнах жената, която накуцваше, преди два дни. Това се случи на едно шосе извън града с онзи зле осветен парцел и медицинския център, в който работеше доктор Холиър. Районът изглеждаше напълно изоставен. Аз дойдох пеша. Тя пристигна с джип. Колата ѝ приличаше на бивша военна машина. Доста стара. Може би от времето на Виетнамската война. Надписите отстрани бяха прекалено избледнели, за да мога да ги прочета. Масленозелената боя беше напукана и олющена, а тук-там се показваха и ръждиви петна. Джипът нямаше покрив. Нямаше врати. Предното стъкло бе свалено напред. Стойките за туби за бензин и инструменти бяха празни. Гумите бяха толкова износени, че грайферите им не покриваха необходимия минимум. Двигателят не работеше. Резервното колело липсваше. В никакъв случай не можеше да се нарече добре поддържан автомобил.

Слънцето се бе издигнало високо в небето. Предполагам, че термометърът показваше двайсет и седем-осем градуса, но поради липсата на сянка усещането ми бе за над трийсет градуса. По гърба ми се стичаха струйки пот. Вятърът се усилваше и песъчинките, които вдигаше във въздуха, се забиваха в лицето ми. Когато се събудих сутринта, тази среща изобщо не влизаше в плановете ми. Плановете обаче се променят. И невинаги към по-добро. По всичко изглеждаше, че плановете на жената също бяха направили неочакван завой. Върху избелелия асфалт се открояваше дебел слой гума, останал там, след като тя бе натиснала рязко спирачките и джипът бе поднесъл. Бе изхвърчал вдясно от пътя и се бе забил в един ствол. В един полуизсъхнал, разкривен и грозноват ствол, по който почти не се виждаха листа. Да, това дърво определено нямаше да спечели награда на нито един фотоконкурс. Но по всичко изглеждаше, че е здраво и издръжливо. Защото това бе единственото дърво, високо повече от метър, на много километри наоколо. Ако жената бе изгубила управление, джипът ѝ би трябвало да се забие в храсталаците край пътя. Или би трябвало тя да овладее машината и да се върне на шосето.

За мен си оставаше загадка как жената бе успяла да уцели точно това място. Може слънцето да я бе заслепило. Някое животно да бе претичало пред джипа или някоя птица да бе прелетяла пред предното стъкло. Едва ли друг автомобил го бе засякъл. А може би жената бе изпаднала в депресия и го бе направила нарочно. Каквато и да бе причината за инцидента, не това бе най-належащият въпрос.

Жената се бе проснала върху волана. Лявата ѝ ръка висеше напред през сваленото стъкло. Дланта ѝ бе отворена, сякаш се протягаше към дървото за помощ. Дясната ѝ ръка бе леко присвита и лежеше върху корема. Лицето ѝ бе обърнато надолу, към педалите. Беше напълно неподвижна. Нямаше следи от кръв. Нямаше следи от каквито и да било наранявания, което бе добре. Но нямаше следи и от дихателна дейност. Реших да проверя пулса ѝ или да потърся други признаци на живот, затова пристъпих към джипа. Посегнах към врата ѝ бавно и нежно. Отметнах косата ѝ и напипах каротидната артерия. Тогава тя се изправи рязко. Извърна се е лице към мен. Отблъсна дланта ми с лявата си ръка. В дясната държеше пистолет, насочен към корема ми.

Тя изчака секунда, вероятно за да се увери, че няма да се уплаша. Искаше да ангажира напълно вниманието ми. Това беше ясно.

– Отстъпи назад – нареди жената. – Само една крачка.

Гласът ѝ бе твърд, но спокоен, без следа от паника или колебание.

Отстъпих назад. Само една крачка. Но голяма крачка. Едва сега осъзнах какво бе гледала жената през волана на джипа. Не беше подът, а парче огледало, поставено между педала на газта и скоростната кутия. Явно го бе изрязала с нужните размери и поставила там, за да следи кой приближава.

– Къде е приятелчето ти? – огледа се тя наляво и надясно.

– Няма никого – отговорих аз. – Сам съм.

Погледът ѝ се насочи към огледалото на предното стъкло. То бе завъртяно под такъв ъгъл, че да следи всеки, който би се опитал да се прокрадне отзад.

– Изпратили са само един? Наистина ли?

Гласът ѝ издаваше донякъде обида, донякъде разочарование. Тази жена определено започваше да ми допада.

– Никой не ме е изпращал.

– Не ме лъжи! – отвърна тя и ме смушка с пистолета, за да подчертае колко е сериозна. – Както и да е! Няма значение! Един или цял взвод. Все тая. Кажи ми къде е Майкъл! Веднага! Кажи ми истината, ако не искаш да те прострелям в стомаха и да те оставя да умреш край пътя.

– С удоволствие бих ти казал – вдигнах ръце с отворени длани. – Ако не беше един проблем… Не мога. Не знам кой е Майкъл.

– Не… – Тя замълча и се огледа. – Чакай! Къде е колата ти?

– Нямам кола.

– Не се прави на интересен. Къде е джипът ти тогава? Моторът ти? Каквото там транспортно средство си използвал, за да дойдеш.

– Дойдох пеша.

– Глупости!

– А ти чу ли шум от автомобилен двигател? Или какъвто и да било механичен звук?

– Добре – отвърна тя след кратък размисъл. – Дошъл си пеша. Откъде? И защо?

– По-бавно… – Постарах се гласът ми да прозвучи спокойно и дружелюбно. – Помисли си хубаво. Мога да ти разкажа целия си ден минута по минута. При други обстоятелства бих го направил с удоволствие. Но наистина ли е толкова важно как пътувам и къде отивам? По-уместният въпрос би гласял аз ли съм човекът, когото очакваш? Човекът, който разполага е информация за Майкъл?

Тя не отговори.

– Защото, ако аз не съм човекът, когото очакваш, и той се появи, докато още съм тук, тогава цялата сценка с фалшивата катастрофа отива по дяволите.

Тя пак не отговори.

– Има ли правило, което да твърди, че само хора, които искат да ти устроят засада, могат да използват този път? Останалите не могат ли да се движат по него?

Забелязах, че поглежда часовника си.

– Огледай ме хубаво. Аз съм сам. Вървя пеша. Не съм въоръжен. Това ли очакваше? Звучи ли ти логично?

Главата ѝ помръдна на сантиметър-два вляво и очите ѝ се присвиха едва-едва. Миг по-късно и аз го чух. Някакъв звук в далечината. Автомобилен двигател. Ръмжащ. Мощен. И се приближаваше.

– Време е да вземеш решение – подканих я аз.

Тя продължаваше да мълчи, а шумът от двигателя се усилваше.

– Помисли за Майкъл. Нямам представа къде е той, но ако онзи, който идва насам, знае, а ти продължиш да ме държиш тук, ще профукаш шанса си. Никога няма да разбереш.

Тя не каза нищо. Шумът от двигателя продължаваше да се усилва. Едва тогава жената посочи встрани от пътя.

– Там. И по-бързо. На три метра от тук има канавка. Останала от пресъхнал ручей. Скрий се там. Дръж си главата наведена. Не мърдай. Не издавай звук. Не прави нищо, което може да ме прецака. Защото направиш ли го…

– Не се притеснявай – отвърнах аз и тръгнах напред. – Всичко ми е ясно.

Открих канавката точно там, където бе посочила жената. Открих я без проблем. Скрих се в нея, преди приближаващият автомобил да се покаже. Коритото наистина бе сухо. Да, тук щях да намеря добро прикритие. По-големият проблем обаче бе дали изобщо трябваше да се крия. Или да си тръгна.

Погледнах към джипа. Жената бе застанала в предишната поза, отпусната върху волана. Главата ѝ не бе извърната към мен, а в срещуположната посока. Намирах се изцяло извън обхвата на огледалото. Бях напълно сигурен, че не ме вижда. Но дори да не бях прав, съмнявах се, че ще рискува да стреля. Едва ли искаше изстрелът ѝ да предупреди онези, които очакваше.

Най-разумното решение бе да си тръгна веднага. В това не можеше да има никакво съмнение. Но имаше един проблем. Имах въпроси. Цял куп въпроси. Например коя е тази жена? Кой е Майкъл? Кой я преследва? Наистина ли е готова да простреля някого в корема и да го остави да умре?

Огледах пътя. Забелязах движеща се точица в далечината, обвита в прахоляк. Прецених, че разполагам с достатъчно време, за да взема голям камък от дъното на канавката. Беше е размерите на бетонна тухла. Поставих го на самия ръб на канавката между мен и джипа. Намерих и още един камък, но по-тесен и по-плосък. Подпрях го върху първия така, че двата да образуват триъгълен отвор, достатъчно голям, за да гледам през него. Гимназиална физика в действие. Все едно наблюдавах джипа през невидима тръба или конус. Виждах съвсем ясно и автомобила, и мястото около него. Но ъгълът се стесняваше по такъв начин, че никой не би могъл да забележи от разстояние, че го наблюдавам.

Приближаващият автомобил най-сетне изскочи от облака прах. Оказа се още един джип. Също пенсионирана военна машина. Напредваше към нас. Бавно и неотклонно. А после, когато приближи мястото, на което бях забелязал следите от гуми, шофьорът отби на банкета и спря. В джипа имаше двама мъже. Шофьор и пътник. И двамата бяха облечени в тениски с цвят каки. Бейзболните им шапки също бяха в този цвят, а слънчевите им очила имаха огледални стъкла. Двамата поведоха оживен разговор, придружен от куп жестове, а от време на време сочеха към дървото. Това ми подсказа, че новодошлите не са очаквали някой да пристигне на мястото преди тях. Или не са очаквали да видят същия автомобил като техния, което пък подсказваше, че са от една организация. Или не са очаквали нещо друго. Предположих, че ще звъннат на шефа си, за да го уведомят какво са открили и да получат нови заповеди. Или да се оттеглят, ако са достатъчно умни. Но те не направиха нито едното, нито другото. Продължиха напред, по-бързо от преди, и спряха до шофьорската врата на джипа, в който лежеше жената.

– Невероятно!

Мъжът на седалката вдясно скочи на земята и застана между двата автомобила. Виждах дръжката на пистолета, която стърчеше от колана на дебелия му памучен панталон. Стори ми се доста ожулена и протрита.

– Тя ли е?

Шофьорът заобиколи джипа и се присъедини към него. Той сложи ръце на кръста и тогава видях, че също е въоръжен.

– Мамка му! Дендонкър ще се ядоса!

– Не е наш проблем. – Мъжът стисна дръжката на пистолета си. – Хайде. Да го направим.

– Още ли е жива? – почеса се по главата шофьорът.

– Надявам се. – Другият мъж пристъпи напред. –Заслужаваме малко забавление. – Той се пресегна и докосна врата на жената със свободната си ръка. – Правил ли си го някога със саката? Аз не съм. Винаги съм се чудил как ли ще бъде.

Шофьорът пристъпи по-близо.

– Аз…

Жената се изправи рязко. Завъртя се настрани. Вдигна пистолета. И простреля мъжа в лицето. Горната част на черепа му се пръсна на безброй парченца. В един миг бе там, а в следващия се превърна в розова мъгла, оцветила въздуха около главата му. Шапката полетя към земята. Тялото залитна назад. Едната ръка на мъжа бе протегната напред, затова удари спътника си по бедрото, докато тялото му падаше. Вратът му се удари в отворената врата на неговия джип.

Другият мъж посегна за пистолета си. Стисна го с дясната си ръка. Понечи да го измъкне от колана. И успя, но само на три четвърти. Опита се да дръпне по-силно, но избърза, не прецени момента. Глупава грешка. Дръжката се изплъзна от ръката му. Дулото на пистолета остана заклещено в колана му. Оръжието увисна свободно, небалансирано. То се заклати и падна. Мъжът се опита да го хване, но не успя, след което се наведе е надеждата да го открие на земята, но видя пистолета на жената. Цевта му се движеше. Насочваше се право към лицето му. Той спря. Отскочи назад. Наведе се и потърси прикритие зад джипа. Пропълзя няколко метра, излезе на пътя и се изправи. Хукна по шосето. Жената се завъртя на седалката си. Пое дълбоко дъх. Прицели се. Натисна спусъка. Куршумът профуча на два сантиметра от дясното ухо на тичащия мъж. Той отскочи наляво и се претърколи два пъти. Жената излезе от джипа. Заобиколи го отзад. Едва сега забелязах, че накуцва с левия крак. Тя изчака да се изправи на крака и стреля отново. Този път куршумът едва не остави мъжа без ляво ухо. Той се хвърли в противоположната посока и запълзя по асфалта като змия.

– Спри! – Тонът на жената подсказваше, че започва да губи търпение.

Той продължи да пълзи.

– Следващият изстрел няма да те пропусне – заяви тя. – Но няма и да те убие. Ще прекъсне гръбначния ти стълб.

Мъжът се претърколи по гръб, като че ли това щеше да го предпази по някакъв начин. После ритна два пъти във въздуха, сякаш плуваше в басейн. Усилията му бяха напразни. Ритниците му вдигнаха много прах, но му спечелиха само пет-шест сантиметра. Ръцете и краката му се отпуснаха безсилно. Главата му опря в асфалта. Той затвори очи и остана да лежи така в продължение на няколко секунди. Гърдите му се повдигаха тежко. Накрая мъжът се изправи и протегна ръце пред себе си, сякаш за да прогони невидим демон.

– Да поговорим – предложи той с треперещ глас. – Не е нужно да го правиш. Партньорът ми… Ще кажа, че той е виновен за всичко. Дошли сме тук, не сме видели никого и той изведнъж е извадил пистолет и го е насочил към мен, защото е предател, но аз съм се оказал по-бърз. Разполагаме с тялото. Това е доказателство, нали? Какво повече ни трябва?

– Ставай!

– Ще се получи! Ще ми повярват! Гарантирам ти! Само не ме убивай! Моля те!

– Ставай!

– Ти не разбираш. Аз трябваше…

Жената вдигна пистолета си.

– Ставай или ще те прострелям в крака. Да видим тогава дали ще ти хареса да те наричат сакат.

– Моля те, недей! – Мъжът се изправи.

– Отстъпи назад.

Той направи една крачка. Малка крачка.

– Още.

Мъжът отстъпи още една крачка. Това извади жената извън обсега му, ако се окажеше толкова глупав, че да опита късмета си с удар с ръка или крак. Той спря с плътно долепени глезени и ръце, прилепнали по тялото. Странна позиция, която ми напомни за един танцьор, когото бях видял по улиците на Бостън преди години.

– Добре. Искаш ли да останеш жив?

– О, да! – Мъжът заклати глава като кукла. – Искам.

– Добре. Готова съм да те пусна. Но преди това ще трябва да направиш нещо за мен.

– Каквото кажеш – продължи да кима той. – Каквото пожелаеш.

– Кажи ми къде е Майкъл.

Мъжът спря да кима. Не каза нито дума. Краката му останаха събрани. Ръцете му бяха все така долепени до тялото. Позата му изглеждаше доста неудобна.

– Кажи ми къде мога да открия Майкъл. Не го ли направиш, ще те убия. Но не бързо като твоя приятел. О, не! Нищо подобно!

Той не отговори.

– Виждал ли си как умира човек, прострелян в стомаха? – попита жената и се прицели театрално в корема на мъжа. – Колко време минава, преди да умре? Каква болка изпитва във всяка една секунда?

– Не – поклати глава мъжът. – Не го прави. Ще ти кажа.

В този момент проумях какво толкова странно имаше в позата му. Това бяха именно ръцете му, притиснати плътно до тялото. Едната длан бе отворена. Лявата. Дясната обаче бе свита. Извита леко назад. В нея той държеше нещо и се опитваше да скрие този факт. Исках да изкрещя, да предупредя жената, но не можех. Щях да наруша концентрацията ѝ, а това нямаше да помогне.

– Е? – остра нотка прониза гласа ѝ.

– Къде се намира Майкъл… Добре. Малко е сложно, но той…

Дясната ръка на мъжа се изстреля напред. Пръстите му се отвориха и пясъкът в дланта му полетя право към лицето на жената. Тя реагира бързо. Лявата ѝ ръка заслони очите и тя се завъртя на здравия си крак. Успя да избегне по-голямата част от песъчинките, но не и шофьора. Той се хвърли напред, блъсна ръката ѝ с пистолета и заби рамо в гърдите ѝ. Мъжът бе само с пет-шест сантиметра по-висок от жената, но бе поне трийсет килограма по-тежък. Сблъсъкът я извади от равновесие. Тя залитна и падна назад, но без да изпуска пистолета. Напротив, стискаше го здраво. Мъжът обаче стъпи върху китката ѝ и започна да увеличава натиска, докато жената не извика от болка и не пусна оръжието. Той го изрита встрани, застана разкрачен и се надвеси над нея.

– Е, какво ще кажеш сега? Чувала ли си този израз: да се озовеш в обувките на другия? Звучи малко жестоко в твоя случай, защото имаш само една обувка.

Жената лежеше неподвижно. Изправих се. Мъжът стоеше с гръб към мен. Разстоянието между нас бе по-малко от петнайсет метра.

– Приятелят ми имаше планове за теб. – Мъжът посегна към колана на панталона си. – Нещо като предсмъртно желание. Мисля, че трябва да го изпълня. Веднъж за него, веднъж за мен. Може би повече, ако ми хареса.

Излязох от канавката.

– После ще те убия. – Мъжът разкопча колана си и го захвърли настрани. – Може пък аз да прострелям теб в корема. И да видя за колко време ще умреш.

Тръгнах към шосето.

– Може да отнеме часове. – Мъжът започна да разкопчава дюкяна си. – Цяла вечер дори. Дендонкър няма да го е грижа. Той пет пари не дава в какво състояние ще те заведа при него. Няма да има нищо против, дори да си мъртва.

Вървях бавно и предпазливо. Не исках да вдигна шум върху банкета, който бе изцяло от чакъл.

Жената се размърда леко, след което разпери ръце встрани.

– Значи знаеш за крака ми. Много си наблюдателен. Какво знаеш за титана?

Ръцете на мъжа замръзнаха във въздуха.

– Това е много интересен метал – продължи жената и опря длани на земята. – Много здрав. Много лек. И много твърд.

Тя вдигна десния си крак, сви го в коляното и заби протезата си в слабините на противника. Попадна право в десетката. С всичка сила. Без изобщо да се сдържа. Мъжът изпищя, залитна напред и се просна по лице на земята. Жената се претърколи настрани тъкмо навреме, за да не бъде премазана от тялото му. Тя се претърколи още два пъти, грабна пистолета си, след което използва и двете си ръце, за да се надигне от земята.

Аз спрях на място, което беше точно по средата на шосето – единият ми крак бе от едната страна на избелялата жълта линия, другият – от другата.

Мъжът се сви на кълбо и заскимтя като пребито куче.

– Последен шанс – каза жената и вдигна пистолета си. – Майкъл. Къде е?

– С Майкъл е свършено, тъпачко! – Мъжът дишаше с огромно усилие. – Забрави за него.

– Свършено е? Какво означава това?

– Какво мислиш, че означава? Когато Дендонкър се заеме с разпита на някой нещастник… Да ти обясня ли подробно какво става?

– Не е необходимо – отвърна спокойно тя. – Но искам да бъда сигурна.

– Майкъл подписа смъртната си присъда в мига, в който започна да изпраща тайни бележки. – Мъжът вдигна глава. – Познаваш Дендонкър. Той е най-параноичният тип на планетата. Нямаше начин да не разбере рано или късно.

– Кой го уби? Ти ли?

– Не! Заклевам се!

– Тогава кой?

– Очаквах Дендонкър да го възложи на нас. Предупреди ни да бъдем готови веднага щом приключи с въпросите. Ние зарязахме всичко друго. Никой не издържа дълго, когато Дендонкър се захване с него. Много добре го знаеш. Очаквахме сигнала му, но той ни каза, че няма да има нужда от нас.

– Защо? Какво се промени?

– Не знам. Не бях там. Може Майкъл да се е забавил прекалено много с отговорите. Или да се е правил на остроумен. Или просто да е имал слабо сърце. Каквото и да се е случило, Дендонкър ни каза, че не се нуждае от нас. А тази сутрин ни изпрати за теб.

Жената помълча за момент, а после попита:

– Тялото на Майкъл. Къде е то?

– На обичайното място, предполагам. Ако е останало достатъчно от него…

Раменете на жената увиснаха леко. Тя свали пистолета. Мъжът отново се сви на кълбо. Посегна към глезена си. Бавно и ловко. Измъкна нещо от обувката. Претърколи се по корем. Миг по-късно скочи на крака. Онова, което държеше в дясната си ръка, проблесна на слънцето. Острие. Късо и широко. Мъжът се хвърли напред с високо вдигната ръка. Замахна хоризонтално. Опитваше се да среже челото на жената. Искаше очите ѝ да се напълнят с кръв. Тогава тя нямаше да може да вижда. Нямаше да може да се прицели. Тя обаче отскочи назад, като рязко изви тяло в кръста. Точно колкото да избегне ножа. Мъжът пропусна. Прехвърли ножа в другата си ръка. Подготви се за втори опит.

Този път тя не се поколеба. Просто натисна спусъка. Мъжът отлетя назад, изпусна ножа, изкрещя от болка и притисна раната с две ръце. По дрехите му се разля тъмночервено петно. Куршумът бе попаднал в корема му. Точно както го бе заплашила жената. Тя пристъпи напред. Застана до него и сведе поглед. Изминаха трийсет секунди. Несъмнено най-дългата половин минута в живота на мъжа. Той се гърчеше, охкаше, пъшкаше и се опитваше да спре кръвта с длани и пръсти. Жената отстъпи крачка назад. Вдигна пистолета и се прицели в главата му. След което натисна спусъка. Два пъти.

……

Видяното даде отговор на част от въпросите ми. Но повдигна друг. Много по-належащ. Жената току-що бе убила двама души. Аз бях единственият свидетел. Трябваше да разбера какво се кани да направи по въпроса. Действията ѝ несъмнено можеха да бъдат определени като самозащита. Така смятах аз. Тя обаче нямаше как да го знае. А да разчита на подкрепата на един непознат… това криеше голям риск. Още по-големи рискове криеше евентуален съдебен процес. Уменията на адвокатите. Благоразположението на съдебните заседатели. При всички случаи щеше да прекара много месеци в ареста, преди делото да стигне до съдебната зала. Подобна перспектива едва ли я блазнеше. Защото тя криеше куп опасности. Престоят в ареста не се отразява благоприятно на продължителността на живота на хората, попаднали зад решетките.

Направих крачка напред. Нямаше смисъл да се връщам. Един или два метра повече между нас нямаха никакво значение. Пистолетът, който жената държеше, бе "Глок 17". Един от най-надеждните в света. Вероятността да засече бе от порядъка на едно на десет хиляди. С други думи, шансовете бяха на нейна страна.

А не на моя. В пълнителя имаше седемнайсет патрона. Доколкото знаех, тя бе изстреляла пет куршума. Нямах основания да предположа, че пълнителят не е бил зареден догоре. Това означаваше, че ѝ остават дванайсет патрона. И четвърт от тях щяха да ѝ бъдат предостатъчни. Жената бе отличен стрелец. Току-що го бе показала. Нещо повече, не бе проявила колебание да прибегне до крайно решение. Двамата мъже, проснати на земята, бяха разбрали това по възможно най-трудния начин.

Направих още една крачка напред. И тогава получих отговор на нововъзникналия въпрос. Но не по начина, по който очаквах. Жената ми кимна. И ми обърна гръб. Тръгна към джипа. Облегна се на задната врата. Раменете ѝ увиснаха. Тя въздъхна. Вдигна пистолета. И опря дулото му в слепоочието си.

– Спри! – извиках аз и се втурнах към нея. – Не бива да го правиш!

Тя ме погледна с големите си, кристално бистри очи.

– О, напротив! Трябва да го направя.

– Не. Ти…

– Върни се назад! – Тя протегна свободната си ръка и вдигна длан. – Освен ако не искаш да те опръскам с мозък и кръв. Давам ти три секунди. А после ще натисна спусъка.

Повярвах ѝ. Не виждах начин да я спра. Не се сетих какво да направя, освен да попитам:

– Защо?

Жената ме изгледа изумено, сякаш отговорът бе повече от очевиден. Сякаш не си струваше усилието да ми отговори. И все пак обясни:

– Защото изгубих работата си. Издъних се. Заради мен пострадаха невинни хора. Заради мен убиха брат ми. Няма за какво да живея. А когато хората няма за какво да живеят, по-добре да са мъртви.

Да останеш без работа може да бъде голям удар. Знам го добре. Изпитал съм го на собствен гръб. Но колкото и да е неприятно, това чувство не може да се сравнява със загубата на брат. Ни най-малко. Знам го добре. Изпитал съм го на собствен гръб. Ако ли пък човек смята, че е отговорен за смъртта на брат си, бремето може да стане още по-тежко. Може би прекалено тежко. Може би няма път назад. Не бях сигурен. Но се надявах, че има начин за оцеляване. Поне в този случай. Нямах представа как ще се развият нещата, но се надявах, че все нещо може да помогне на тази жена. Хареса ми как се защити. Не исках животът ѝ да свърши с куршум в главата край някакво затънтено шосе.

Останах на място и преброих наум до три. Бавно. Жената не натисна спусъка. Не ме опръска с мозък и кръв. Приех това за добър знак.

– Чух какво каза онзи тип. – Изчаках няколко секунди и продължих. – Майкъл е брат ти, така ли?

– Беше брат ми. – Пистолетът остана все така притиснат към главата ѝ.

– И ти си го търсила, така ли?

– В резултат на което той загина.

– Имах предвид, че си го търсила сама. Не си се обърнала към полицията.

– Нарушил ли е закона? Дали е бил престъпник? Това ме питаш, нали? Отговорът е да. – Тя свали пистолета. – Получаваш отличен за досетливост.

– А ти? Ти нарушила ли си закона?

– Не. Всъщност да. Формално. Като съучастник. Но само защото се внедрих в групата на Майкъл. Опитах се да го измъкна. Той искаше да напусне онези хора. Ти не го познаваш. Той беше добър човек. В душата си. Последната мисия го промени. Армията постъпи несправедливо. Това го извади от релси. Направи го уязвим. Други хора се възползваха от това. След което Майкъл взе някои грешни решения. Очевидно. Не го оправдавам. Вината си е негова. Но това бе нещо временно… преходно. Това не беше истинският Майкъл. Истинският Майкъл не се бе променил, убедена съм в това. Исках да стигна навреме до него…

– Не те съдя. Разбирам защо не си се обърнала към полицията от самото начало. Но после нещата са се променили.

Жената не отговори.

– А онзи, който е убил Майкъл? – продължих аз. – Защо не се погрижиш да го арестуват? Да го изправят пред съда. Събери доказателства. Прати го зад решетките до края на живота му.

Тя поклати глава.

– Няма да стане. Човекът, убил Майкъл, е прекалено предпазлив. Той не оставя улики. Дори ченгетата да ми повярват, ще им се наложи да търсят доказателства месеци наред и нищо чудно пак да останат с празни ръце.

– Може би не е необходимо да ангажираш полицията. Можем да му отидем на гости. Чух някакво име. Дендонкър, нали?

– Същият мръсник!

– Можем да поговорим. Убеден съм, че много скоро ще изпита желание да си признае. След като го насърча по възможно най-подходящия начин.

На лицето на жената изгря тъжна усмивка.

– С удоволствие бих отишла на гости на Дендонкър. Повярвай ми. Но е невъзможно.

– Не би трябвало. Нужна е само адекватна подготовка.

– Не и в този случай. Дендонкър е недосегаем.

– Откъде знаеш?

– Опитвах се да го спипам.

– Какво ти попречи?

– Като за начало никой не знае къде е.

– Тогава го накарай да дойде при теб.

– Невъзможно. Той се появява само при определени обстоятелства.

– Създай тези обстоятелства.

– Каня се да го направя, но едва ли ще помогне.

– Не разбирам.

– Дендонкър излиза от скривалището си единствено когато човек, който представлява заплаха за него, бъде ликвидиран. Всъщност Дендонкър му подписва смъртната присъда, дори само ако си мисли, че този човек е заплаха. Дори само да си го въобрази или сънува. И тогава поръчва смъртта му, след което иска да види трупа с очите си. Струва ми се, че става въпрос за параноидно разстройство. Той не приема ничия дума, не се доверява на фотографии, видеоклипове, смъртни актове, доклади на съдебни лекари и прочие. Вярва единствено на собствените си очи.

Замислих се за момент, после казах:

– Двама души значи.

– Какво?

– Ако това е неговият начин на действие, ще са нужни двама души, за да го спипат. Двамата с теб можем да се справим. Ако обединим усилия.

– Глупости! Не осъзнаваш какви ги говориш.

– Напротив. Прекарах тринайсет години от живота си в залавяне на хора, които не искат да бъдат заловени. И се справях много добре.

– Сериозно ли говориш?

– Напълно.

– Ловец на глави ли си бил?

– Опитай пак.

– Ченге?

– Военно ченге.

– Наистина ли? Не приличаш на военен полицай. Какво се случи?

Не отговорих на въпроса ѝ.

Жената също помълча няколко секунди, след което каза:

– Не разбирам каква е ролята на втория човек.

– Всяко нещо с времето си. Важният въпрос в момента е: заслужава ли си да живееш, за да спипаш Дендонкър?

Жената примигна няколко пъти, след което извърна поглед към хоризонта. Остана така, потънала в мълчание, цяла минута. Накрая се взря изпитателно в мен и каза:

– Чакай малко… Да заловим Дендонкър. Бих го нарекла добро начало. Но двама души? Да работим заедно? Ти и аз? Защо ти е да го правиш?

– Майкъл е бил ветеран. Ти също. Личи ти. Прекалено много от нас загубиха живота си. Няма да стоя със скръстени ръце и да наблюдавам как още един ветеран се разделя с живота.

– Не мога да те моля за помощ.

– Ти не ме молиш. Аз ти предлагам.

– Може да бъде опасно.

– Пресичането на улицата също може да бъде опасно.

Тя се замисли за миг.

– Добре. Но смяташ ли, че ще се справим?

– Разбира се.

– Обещаваш ли?

– Разбира се – отвърнах аз. – Нима бих излъгал жена с пистолет в ръката?

Не бях кръстосал пръсти наистина, но все едно го бях направил. Нямах никаква представа как да спипам Дендонкър. И нямах намерение да измислям начин. Нито пък имах желание да се забърквам с някакъв откачен тип. Нищо не ме свързваше с него… поне доколкото знаех.

Предполагах, че в цялата тази история се криеше сериозна интрига. Имах чувството, че този тип е измислил своеобразен Параграф 22. Можеш да се доближиш достатъчно, за да го убиеш, само ако си в състояние, което не ти позволява да го убиеш. Гениално. Истинско предизвикателство. Не се съмнявах, че мога да се справя с Дендонкър, макар задачата наистина да бе трудна. Трябваше да събера достатъчно информация. И евентуално да си осигуря необходимото за целта специално оборудване.

Истината бе, че нямах никакво желание да върша тези неща. Но не можех да го кажа на жената. Бях убеден, че възможността да залови убиеца на брат си е онзи спасителен пояс, който можех да използвам, за да я измъкна на брега. Вероятно това бе единственият начин да я спася. Би било глупаво да отрежа въжето, преди тя да е стъпила на брега. По-лошо от глупаво. Престъпно. Може да не възнамерявах наистина да заловя убиец, когото никога не бях срещал. Но бях напълно искрен в желанието си да ѝ помогна. Прекалено много ветерани бяха напуснали този свят, отнемайки сами живота си. Дори един да го бе направил, това за мен бе прекалено много. Ако можех да спася живота ѝ, щях да направя всичко по силите си.

Възнамерявах да действам бавно, полека. Да ѝ дам възможност да проумее, че най-добрата ѝ опция е да се обърне към полицията. Да, щях да я излъжа. Но по-добре излъгана, отколкото мъртва.

……

Жената се отблъсна от джипа, на който се бе облегнала, и застина неподвижно, вперила поглед в земята. Изглеждаше ми по-дребничка от преди. Отпусната. Унила. Накрая тя вдигна глава и ме погледна в очите. Мушна пистолета в колана си и протегна ръка:

– Аз съм Микаела. Микаела Фентън. И преди да си казал каквото и да било… Да. Майкъл и Микаела. Бяхме близнаци. Родителите ни намираха това за забавно. Ние не.

– Ричър – представих се аз.

Дланта ѝ бе дълга, тясна и леко студена. Пръстите ѝ се свиха около моите. Тя стисна ръката ми и по тялото ми сякаш пробяга електрически ток.

– Е, Ричър… – тя се отдръпна, погледна първо наляво, после надясно и раменете ѝ сякаш увиснаха още повече – … тези тела… Предполагам, че трябва да се погрижим за тях. Някакви идеи?

Добър въпрос. Ако Дендонкър бе изпратил горилите си след мен, щях да оставя труповете им на място, на което нямаше как да ги пропусне. Например на моравата пред дома му. Или в спалнята му. За да бъде наясно с посланието, което му изпращам. За да не остава място за недоразумения. Дендонкър обаче не бе изпратил тези типове след мен. Ако имахме намерение да го заловим, трябваше да прибегнем до по-изтънчен подход. Най-доброто решение бе да скрием телата. Така нямаше да разкрием картите си. Ние обаче се намирахме насред пустиня. Слънцето беше високо в небето. Тази сутрин определено не се бях събудил с намерението да копая гробове, освен това имах чувството, че днес вече съм проявил достатъчно гъвкавост и отстъпчивост.

– Някой от тях може да има телефон – казах аз. – Ще наберем деветстотин и единайсет. Ще оставим полицията да си свърши работата.

– Дали е разумно? Тези типове очевидно… ами не са умрели от естествена смърт.

– Всичко ще бъде наред.

– Полицията няма ли да изпрати свои хора? Криминалисти? Да започне разследване? – Тя замълча за миг и продължи: – Виж, нямам нищо против да понеса отговорност за това, което направих. Нямам нищо против да си получа заслуженото. Но не искам да се окажа зад решетките, докато Дендонкър се разхожда на свобода. И не искам някое мащабно разследване да ни попречи да го заловим.

Моят план бе съвсем различен. Надявах се полицията да изпрати много хора. Колкото се може повече. Исках буквално да наводнят това място. Не е разумно да се опитваш да спипаш някого, докато представителите на закона наблюдават именно теб. Разчитах Микаела Фентън да разбере това. Макар и след малко.

– Това е част от плана – усмихнах се окуражително, или поне така се надявах. – Нали каза, че Дендонкър е параноик. Види ли ченгетата тук, ще изпадне в паника. Ще допусне грешка. А ние ще се възползваме от това.

– Възможно е – отвърна Фентън, макар да не изглеждаше убедена.

Пристъпих към мъжа, когото тя бе застреляла втори, и пребърках джобовете му. Открих ключодържател с пластмасова висулка. Един от ключовете бе за автомобил. Форд. Два приличаха на ключове от врата. Единият бе за патрон "Йейл". Той бе нов и лъскав. Другият бе за допълнително резе. Той бе стар и издраскан. Предположих, че е от външна постройка. Гараж или барака. Открих още телефон и портфейл. Нямаше и следа от документи за самоличност или кредитни карти. Затова пък открих двеста долара в банкноти от по двайсет, които прибрах. Военна плячка. Така е справедливо.

Резултатът от претърсването на джобовете на другия мъж бе почти същият. Ключодържател със същата висулка. Един от ключовете бе за додж. Два бяха за "Йейл" плюс един за резе, също стар и издраскан. В портфейла открих сто и двайсет долара, отново в двайсетачки. И телефон със спукан пластмасов калъф. Долепих палеца на мъжа и изчаках дисплеят да светне.

– Къде точно се намираме? – попитах Фентън.

– Всички в града наричат тази местност Дървото – сви рамене тя. – Чакай малко. Ще видя какво мога да открия… – Тя извади телефона си, плъзна пръст по дисплея, въведе някакви команди и след малко го протегна към мен, за да видя по-добре. – Ето. Разгледай картата.

Веднага щом се свързах с 911, съобщих координатите на дежурния и му казах, че съм видял двама мъже да се карат, да вадят пистолети и да стрелят един в друг. После изтрих отпечатъците си от телефона и го захвърлих встрани.

Обърнах се към Фентън и попитах:

– Джипът ти катастрофирал ли е?

– Не. Дори не докоснах дървото. Виж сам.

Заобиколих джипа и огледах предницата му. Между бронята и дървото имаше достатъчно място да пъхна цигарена хартия, но не повече. Явно дамата бе отличен шофьор.

– Добре. Ще вземем твоята кола – казах аз. – Ще оставим другата тук.

– Защо? Втора кола може да ни бъде от полза.

– Така е. – Макар и очукан, джипът можеше да ни свърши работа. Например да създаде още една загадка, над която криминалистите да си блъскат главите. Но не и като транспортно средство. – Но рискът е прекалено голям. Дендонкър ще откачи, когато не успее да се свърже с хората си. Ще изпрати други да ги издирват. Видят ли някого от нас в тяхната кола, ще загазим здравата.

– Предполагам, че си прав.

Взех пистолетите на двамата мъже плюс една бейзболна шапка и чифт слънчеви очила.

– Трябва да изчезваме от тук.

– Къде ще отидем?

– На някое уединено място. Трябва да обсъдим доста неща.

– Добре. – Фентън се настани зад волана и вдигна предното стъкло. – В моя хотел.

Тя запали двигателя, включи на задна и застина с единия крак на спирачката, а с другия на съединителя. И двете ѝ ръце бяха върху волана. В горната му част. Допрени една до друга на дванайсет часа. Фентън стискаше толкова здраво, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Вените и сухожилията ѝ започваха да се издуват. Тя затвори очи. Гърдите ѝ се надигаха тежко, сякаш изпитваше затруднения с дишането. Накрая възвърна самообладанието си. Бавно. Отпусна хватката върху волана. Отвори очи, в които напираха сълзи.

– Съжалявам. – Тя изтри сълзите от бузите си, прехвърли десния си крак върху педала на газта и включи на скорост. – Замислих се за Майкъл. Не мога да повярвам, че го няма.

Тя натискаше до дупка педала на газта. Старото окачване скърцаше и стържеше. Двигателят тракаше. Скоростната кутия виеше. От ауспуха излизаха облаци черен дим. Фентън се бореше с волана, стремейки се да се движи в права линия. Постарах се да насоча вниманието си единствено към пътя, но само след десетина минути тя забеляза, че поглеждам към десния ѝ крак.

– СВУ – обясни Фентън. – Афганистан.

Имаше предвид самоделно взривно устройство. Никак не обичах този термин, който доби популярност по време на втората война в Залива. Вероятно някой държавен служител, отговарящ за връзките с обществеността, бе решил да изкара оръжията на бунтовниците примитивни. Прости. Нискотехнологични. Войниците ни няма за какво да се тревожат. Бомбите са сглобени от неграмотни селяндури в пещери и мазета. Това нямаше нищо общо с истината. Знаех го от собствен опит. Бях в Бейрут преди години, когато един камион, натоварен с над пет хиляди килограма експлозиви, влетя през портала на американската военна база. В този ден загинаха двеста четирийсет и един американски моряци и морски пехотинци. При аналогична атака недалече загинаха петдесет и осем френски парашутисти. Оттогава насетне нещата ставаха все по-зле и по-зле. Бомбаджиите получиха достъп до модерна електроника. Детонатори с дистанционно управление. Инфрачервени взриватели. Датчици за движение. Бомбаджиите станаха специалисти по разполагането на взривните устройства. По замаскирането им. Самите взривни устройства станаха още по-гадни. По-жестоки. Бомбаджиите започнаха да слагат в тях не само пирони и парчета метал, които да разкъсат телата на жертвите, но и бактерии и антикоагуланти. Така, дори жертвите да оцелеят след първоначалния взрив, вероятността да загинат от кръвозагуба или заразна болест нараства неимоверно.

Отърсих се от тези мисли и попитах:

– Армията?

Тя кимна.

– Шейсет и шеста група за военно разузнаване. Дислоцирана във Висбаден, Германия. Но това не се случи, докато бях в униформа. Затова не получих "Пурпурно сърце".

– В частния сектор ли работеше?

Фентън поклати глава.

– Не. Това не е за мен. Наречи ме глупава или дори побъркана, но не смятам, че войните трябва да се водят с цел печалба.

– Какво си правила тогава? В Афганистан имаше твърде малко цивилни.

– Но аз бях там. Дълга история. Ще ти я разкажа някой друг път. А междувременно кажи нещо за себе си. Как се озова от военната полиция точно на това място? И то пеша? От всички пътища, които водят към града…

– Това също е дълга история.

– Е, квит сме! Затова ще те попитам директно. Бягаш ли от някого? Криеш ли се? Полицията ли те издирва?

Замислих се за миг. За последния град, в който се бях отбил. Той се намираше в Тексас и аз го бях напуснал предишната сутрин. И то спешно. Да, бях се забъркал в неприятности. Резултатът бе един пожар, една унищожена сграда и три трупа. Но вероятността някой да свърже случилото се с мен бе минимална. Затова не виждах необходимост да казвам на Фентън истината.

– Не, не съм беглец.

– Защото, ако си, няма да те съдя. Не и след като видя какво направих днес. Но за мен е важно да спра Дендонкър. Само това ми остава, само заради това живея. Ако ще го търсим, трябва да сме наясно с рисковете. Трябва да си имаме доверие. Затова искам да знам. Защо си тук?

– Нямам конкретна причина. Пътувам на запад. Един човек ме качи на стоп. Наложи се да се върне на изток и слязох тук.

– Сам ли слезе? Или той те свали от колата?

– Сам слязох.

– И в бързината си забрави багажа? Стига, бе! Какво се случи наистина?

– Нямам багаж. И можех да продължа да пътувам с онзи човек. Той сам ми предложи. Но не обичам да се връщам назад. Предпочитам да вървя напред. Затова слязох.

– Добре… но без багаж? Наистина ли?

– За какво ми е чанта или сак? Какво да сложа вътре?

– Налага се да гадая, но… предполагам, че прекосяваш страната от едното до другото крайбрежие, затова би могъл да вземеш дрехи. Пижама? Тоалетни принадлежности? Лични вещи?

– Всичките ми дрехи са на гърба ми. В хотелите също има тоалетни принадлежности. А личните ми вещи са в джоба.

– Имаш само един комплект дрехи ли?

– Че колко му трябват на човек?

– Не знам, но повече от един. Какво ще правиш, когато дойде време да изпереш тези?

– Ще ги изхвърля и ще си купя нови.

– Струва ми се непрактично. Не е ли прахосничество?

– Не.

– Защо не ги занесеш вкъщи? Защо не ги дадеш на химическо чистене?

– Не си падам по обществените перални и химическото чистене. Нито по къщите.

– Значи си бездомник.

– Наречи го, както искаш. Не изпитвам необходимост от дом. Не и в този момент. Може някой ден да заживея в къща. Да си взема куче. Да се установя на едно място. Но дотогава има време. Много време.

– Какво правиш междувременно? Кръстосваш страната, така ли?

– Точно така.

– Но как? Имаш ли кола?

– Никога не съм изпитвал необходимост да си купя кола.

– Предпочиташ да пътуваш на стоп ли?

– Нямам нищо против. Но понякога вземам автобуса.

– Вземаш автобуса? Наистина ли?

Замълчах си.

– Добре. Да се върнем на онзи човек, с когото си пътувал тази сутрин. Защо изведнъж реши да направи обратен завой?

– Искал да купи някаква стара английска спортна кола. Отишъл в Тексас, но му предложили друга. И той се отказал. Продавачът се опитал да го измами. Някакви номера не съвпадали. Нямам представа защо това е толкова важно, не се интересувам много от коли. Затова човекът се прибираше у дома, някъде в западната част на Аризона. Искаше да изпусне малко парата. Искаше слушател. Затова ме качи край един мотел близо до Ел Пасо.

– Чакай малко! Ние сме много далече от обичайните маршрути западно от Ел Пасо.

– По радиото казаха, че на магистрала десет имало голямо задръстване. Станала верижна катастрофа. Затова човекът пое по второстепенните пътища. Искаше да мине напряко през югозападния край на Ню Мексико и тогава да влезе в Аризона. Но в един момент телефонът му иззвъня. Обади се жена му. Тя открила друг стар автомобил, от който той се интересуваше. Този път в Оклахома.

– Но ти си предпочел да продължиш на запад. Защо? Какво те очаква там?

– Тихият океан.

– Не разбирам.

– Наречи го хрумване, прищявка. Бях в Нашвил, Тенеси. Там свири една група, която харесвам. Засякох я в един-два клуба, а после, когато се канех да напусна града, над главата ми прелетя необикновена птица. В първия момент реших, че е пеликан. Не беше, но ме накара да се замисля за Алкатрас. За океана.

– И реши, че океанът е малко по-надолу по пътя?

– Не. Омръзна ми да чакам някой да ме качи на стоп и тръгнах пеша. Видях огромен каменен стълб, издигнат встрани от магистралата. Имаше стрелка, която сочеше насам. Приличаше на обелиск или паметник. Беше покрита с издялани фигури и забавни рисунки. Това събуди любопитството ми. Запитах се как ли изглежда самият град, щом в един крайпътен стълб е вложено толкова творчество.

– Ще видиш сам – отвърна Фентън. – Почти пристигнахме.

След като напуснахме местността, наречена Дървото, пътят започна да се изкачва нагоре по склона. Щом изкачихме билото, пред погледите ни се появи градът. Той се бе ширнал в долината на по-малко от километър от нас. Можех да различа сградите с бели стени и керемидени покриви. Трудно ми бе да се ориентирам в планировката. Имах чувството, че градът е съставен от два грубо очертани овала, които се припокриваха частично, досущ като диаграма на Вен, начертана от неуверена детска ръка. Сградите в левия овал бяха по-ниски. Предимно едноетажни. Стените им изглеждаха по-грубо иззидани. Самите постройки сякаш бяха разпилени по-хаотично. Онези в другия овал бяха по-високи. По-прави. По-подредени. Най-високите сгради се издигаха в самия център. Виждах меки, извити форми, сводове, вътрешни дворове… Дали това не бе кварталът с офисите на местната администрация? Вероятно там се намираха и повечето барове и ресторанти. Ако градът бе достатъчно голям за подобни заведения.

В другия му край се издигаше редица от високи метални стълбове, която продължаваше на изток и на запад, докъдето стигаше погледът. Стълбовете изглеждаха солидни. Непоклатими. Недружелюбни. Поставени нагъсто, с остри върхове. Предположих, че отвъд оградата започва Мексико. Земята по нищо не се различаваше от тази откъм американската страна. Релефът отново ставаше хълмист. Първият склон, който се издигаше пред нас, бе дълъг няколкостотин метра, но изглеждаше напълно запустял. На самия връх на хълма обаче бяха накацали сгради с бели стени и керемидени покриви, които се губеха в далечината.

– Какво мислиш? – попита Фентън.

– Имам чувството, че пропускам нещо.

Дендонкър току-що бе разпоредил убийството на Фентън. На негово разположение бяха поне още три горили. Фентън го бе представила едва ли не като преродения Ал Капоне, само че още по-параноичен. Това означаваше, че Дендонкър използва разположена наблизо база, от която ръководи престъпния си бизнес. Рекет. Наркотици. Проституция. Обичайният набор от дейности най-вероятно. Градът обаче изглеждаше толкова заспал. Приличаше на онези места, в които човек може да излекува безсънието си. Тук едва ли имаше дори дребна престъпност като кражби от магазините например.

– Дендонкър тук ли е роден? – попитах аз.

Фентън не отговори. Изглеждаше ми замислена.

Попитах я отново:

– Дендонкър тук ли е роден?

– Какво? – възкликна тя. – Не. Роден е във Франция.

– И от целите Съединени щати, от целия свят дори, е решил да се установи точно тук. Питам се защо. Какво друго знаеш за него?

– По-малко, отколкото бих искала. – Фентън замълча и впери поглед в пътя пред себе си, но накрая се върна на въпроса ми. – Добре… Името му е Уаад Ахмед Дендонкър. Баща му е германец, майка му – ливанка. Живял в Париж до осемнайсетата си година, завършил гимназия там, след което постъпил в Университета на Пенсилвания. Бил достатъчно умен и буден. Защитил бакалавърска степен, подхванал докторантура, но напуснал след година и половина. Върнал се във Франция, след което започнал да обикаля Европа и Близкия изток. Това продължило две години, след което следите му се губят. Не успях да открия никаква информация за него чак до 2003-та, когато се появява в Ирак. Там започва да работи за нашата армия като преводач. През 2007-а правителството разработва програма, която цели прехвърлянето на подобни хора в Щатите. Идеята е да ги спасим от репресии. Дендонкър кандидатства за участие в програмата през май 2008-а. Процесът на проверка и одобрение е доста сложен, затова той получил визата си чак през април 2010-а. Правителството го изпратило в град на име Гус Пек, Джорджия, където му осигурило работа в птицекланица. Дендонкър не се забърквал в неприятности. Служебното му досие е отлично. Пътувал от време на време, но само на територията на САЩ, и прекарвал доста време в библиотеката. Година по-късно напуснал и дошъл тук.

Фентън зави наляво след първите две-три сгради в покрайнините на града и започна да лавира из лабиринта от криволичещи улички.

– Разбирам защо не е искал да кълца пилета до края на живота си – казах аз. – Но това не обяснява защо е избрал точно това място.

– Имам теория. – Фентън мина под една арка и влезе във вътрешен двор, превърнат в паркинг. – Веднага след пристигането си тук Дендонкър се захваща с бизнес. Но предпочита да стои в сянка. За целта използва половин дузина кухи фирми. Това показва колко е потаен. Очевидно не желае да привлича внимание. А градът е идеален за целта му. Към това забравено от бога място води един-единствен път. Населението намалява от години. Местните казват, че градът им бързо се превръща в призрачен. На много километри от тук няма нито един граничен пункт. Нито официален, нито неофициален. Оградата е стабилна. От десет години насам не е имало пробив в нея. С други думи, в града няма нищо, което да привлече вниманието на която и да било федерална служба.

– С какво се занимава фирмата на Дендонкър?

– С кетъринг. Компанията му се нарича "Скай Пай".

Фентън се придържаше към дясната половина на двора и продължи към края на редицата е места за паркиране. Зае последното, между бял товарен микробус и гола стена. Паркира толкова назад, че джипът остана скрит за погледи откъм входа на вътрешния двор.

– Защо според теб Дендонкър е толкова потаен? Едва ли се крие от здравните власти.

– Въпросът не е какво готви. Или как. А за кого. Компанията му е тясно специализирана. Тя приготвя самолетни менюта, но не за гражданската авиация, а само за частни самолети. Дендонкър е сключил договори с половин дузина оператори. Хората му приготвят и опаковат храната. Поставят я в онези специални метални кутии или колички според количеството. Карат я на летището. Товарят я на самолета. След което вземат празните контейнери. Понякога фирмата му осигурява и стюардеси.

Дейността на Дендонкър можеше да е съвсем невинна, разбира се. Хората, които летят с частни самолети, се нуждаят от храна и напитки в не по-малка степен от онези, които едва се побират на седалките в икономичната класа на някой Боинг 737. Дендонкър може да бе прикрил инвестицията, защото не искаше да плаща издръжка на куп бивши съпруги. Или просто не искаше да плаща данъци. Но зад компанията му можеше да се крие и нещо съвсем друго. Повечето оператори на малки частни самолети не ползват големи летища като "Кенеди" в Ню Йорк или ЛАКС в Лос Анджелис. Охраната е символична. Проверките също. Това се отнася както за пътниците, така и за сервизните дейности. Много добре можех да си представя какви възможности разкрива това пред Дендонкър. И защо би искал да скрие дейността си от чужди погледи.

Фентън изключи двигателя на джипа.

– Може да пренася наркотици. Диаманти. Оръжия. Всичко.

– Някакви доказателства? – попитах аз.

– На този етап – само подозрения. Но в никакъв случай неоснователни. Да вземем за пример първия ми ден в екипажа на Дендонкър. Изпратиха ме да заместя една от стюардесите. Случи се в последния момент. Жената се обадила, че е болна. А може и да е знаела какво я очаква. Доста неприятна и вулгарна история. Бяхме две стюардеси и четирима пътници. Богати тъпаци. Все гледаха да ни опипат. Да подхвърлят намек за допълнителните услуги, които бихме могли да им предложим. Един от тях проявяваше нездрав интерес към крака ми. Все се опитваше да го докосне. Едва не го завлякох в тоалетната и не го пребих с протезата. Дори храната не успя да отклони вниманието му. Или напитките. А те бяха невероятни. Най-скъпите неща, които можеш да си представиш. Хайверът беше "Коликоф албино", шунката – "Хамон Иберико", сиренето – "Пуле", шампанското – "Бьорл и Кроф", брендито – "Леконт Секрет"… Имаше купища подобни храни и напитки. Една дузина контейнери. И то големи. Използвахме само десет от тях. Другите два останаха неотворени.

– Може Дендонкър да се е презапасил, да е поръчал повече от необходимото. Или да е надписал сметката.

– Не. Исках да надникна в един от контейнерите, когато другата стюардеса беше в тоалетната, но те бяха запечатани. Имаха от онези малки оловни пломби върху тънки стоманени въженца. Бяха скрити зад ключалките. За малко да не ги видя. Тогава проверих контейнерите, които бяхме отворили. Те нямаха счупени печати.

– Какво се случи със запечатаните контейнери?

– Свалиха ги на летището, щом кацнахме. На тяхно място качиха два други. Същите габарити. Същата форма. Същите пломби.

– Какво щеше да се случи, ако беше отворила по погрешка някой контейнер?

– Мина ми през ум да опитам, но самолетът се върна празен. Не се качиха нови пътници, затова не се наложи да отваряме нищо. По време на обратния полет се замислих върху това и тогава осъзнах нещо. Другата стюардеса определяше кои контейнери да отворим. Отначало това ми се стори напълно логично. Но после промених мнението си, имах чувството, че тя съзнателно ме отклоняваше от пломбираните. Същото се случи и по време на останалите ми полети. Различни пътници. Различни дестинации. Но винаги имаше контейнери, които не биваше да отваряме.

Фентън слезе от джипа и тръгна към една врата по средата на по-дългата страна на правоъгълния двор. Последвах я.

Забелязах, че първоначално сградите, издигнати от четирите страни на двора, са били напълно отделени една от друга. Сега бяха свързани. Някои бяха издадени по-напред, други бяха разположени по-назад. Но всичките бяха еднакво високи. Покривът, който ги свързваше, се простираше от единия до другия край. Явно бе добавен впоследствие.

На предната стена на всяка от оригиналните части на сградата бе поставена табела. Предполагам, че това бяха имената на първите им обитатели. А те бяха доста. Все представители на различни професии и услуги. Ковач. Медникар. Железария. Бакалия. Склад. Едната страна бе заета изцяло от някакъв бар. Навремето сигурно бяха принадлежали на различни собственици, но сега всички табели имаха еднаква форма. Еднакви цветове. Еднакъв шрифт. Вратите и прозорците бяха разположени на различни места, но бяха издържани в един и същ стил. Изработени от едни и същи материали. И дори изглеждаха на една възраст. На стената до всяка врата бе монтиран прозрачен правоъгълник с размерите на стандартна клавиатура на охранителна система, но без бутони.

– Какво е това място? – попитах аз.

– Хотелът ми. Тук съм отседнала. Където ще отседнеш и ти, предполагам.

Огледах се във всички посоки и попитах:

– Къде е рецепцията?

– Няма рецепция. Няма никакъв персонал. Концепцията е съвсем нова. Хотелът е част от нова верига, която оперира в пет или шест града… не помня точно.

– Как тогава наемаш стая?

– Резервираш я онлайн. Не се срещаш с никого. Не общуваш с никого. Това е най-хубавото.

– А как получаваш ключ? По пощата ли го пращат?

Фентън поклати глава.

– Няма никакъв ключ, не и метален. Изпращат ти QR код.

Замълчах си.

– QR код. Сещаш ли се? Прилича на баркод. Получаваш го по телефона, извикваш го на дисплея и скенерът до вратата го разчита. Чудесно решение.

– Така ли?

– Да. Особено когато правиш резервации под фалшива самоличност. И използваш фалшива кредитна карта. А също и измислен имейл адрес. По този начин никой никога няма да те проследи.

– Не ме устройва. Нямам фалшиви документи за самоличност. Нямам кредитни карти. Нямам дори телефон.

– О! – възкликна Фентън, след което сви рамене. – Не се притеснявай. Ще измислим нещо.

– Има камери – казах аз и посочих две от тях. Те бяха монтирани на стената близо до мястото, където паркирахме джипа. И двете бяха защитени от метални мрежи. – Някой може да те проследи с тяхна помощ.

– Може да се опита. По всичко изглежда, че камерите работят, но опита ли се някой да получи достъп до записите, няма да види нищо. Само снежинки. Това му е хубавото на обучението във Форт Хуачука. Отплаща ти се цял живот.

Фентън въведе някакви команди в телефона си и поднесе дисплея му към скенера под табелата с надпис "Карлайл Смит, майстор колар". Вратата се отвори. Последвах я вътре. Не можех да си представя тук някога да се е извършвал тежък ръчен труд. Стаята бе издържана в пастелни тонове и украсена с декоративни възглавници и носталгични черно-бели фотографии. Плюс стандартното хотелско обзавеждане. Легло. Канапе. Бюро. Гардероб. Баня. Всичко необходимо за приятно прекарване на нощта с изключение на кафеварката. От кафеварка нямаше и следа, но пък забелязах куфар на колелца, оставен до вратата. Фентън проследи погледа ми и каза:

– Стар навик. – Тя затъркаля куфара към леглото. – Бях готова да замина. – Погледна ме и поясни: – Канех се да си тръгна днес. Надявах се да го направя с Майкъл. Но като че ли дълбоко в себе си предчувствах, че това няма да стане… че няма шанс да стане… че ще остана сама. Само трябваше да се уверя. Нямаше да се изненадам. И все пак това, което чух от онези, които застрелях, ме порази силно… стовари се върху мен като удар с чук. Много по-силно от очакваното. Извади ме от равновесие за секунда или две. Съжалявам, че стана свидетел на това. Няма да се повтори. А сега да се залавяме за работа. Влизай. Настанявай се.

Прецених, че часът е три и една минута. Бях гладен. Твърде много време бе изминало, откакто бях закусвал. Нямах представа дали Фентън е сложила нещо в устата си за целия ден. Но бях сигурен, че е изгорила доста адреналин. Предположих, че малко храна ще се отрази добре и на двама ни. Фентън не възрази. Просто извади телефона си и попита:

– Пица устройва ли те?

Тя седна на стола до бюрото и въведе някакви команди в апарата. Аз се настаних на канапето. Изчаках Фентън да приключи с поръчката и казах:

– Обясних ти защо съм тук. Сега е твой ред.

Тя застина неподвижно, сякаш събираше мислите си.

– Предполагам, че всичко започна със съобщението на Майкъл. Бяхме много близки, което е обичайно за повечето близнаци, но от един момент нататък сякаш се отчуждихме. Той се промени. След като напусна армията, вече не бе същият. Може би трябва да ти обясня по-подробно. Той служеше в ЕТП. Екип за техническа поддръжка. В него са събрани специалисти по обезвреждане на взривни устройства и химически оръжия.

– Чувал съм нещичко. Когато войниците, които прочистват даден район, се натъкнат на химически вещества, викат тях.

– Би трябвало. Но невинаги го правят. Обикновеният пехотинец може да не разпознае артилерийски снаряд с химически заряд в него. Не забравяй, че в Ирак противниците ни не разполагаха с химическо оръжие. Поне официално. И тези снаряди не са маркирани както трябва. Или върху тях съзнателно е поставена друга маркировка. Освен това те изглеждат като останалите. Най-голяма е приликата им със сигналните снаряди, които имат отделна камера за прекурсорен материал. Ако ли пък сред пехотинците има хора, които разбират от химически оръжия, те предпочитат да действат сами. Не искат да чакат. Защото понякога дори при най-голямо желание армията не е в състояние да изпрати екипа за по-малко от дванайсет часа. В отделни случаи са необходими дори двайсет и четири. А това е още един ден, цял един ден, в който войниците ни са изложени на вражески снайперисти и противопехотни мини. Още един ден, в който войниците ни няма да могат да прочистят други райони. Което дава възможност на бунтовниците да атакуват още някой наш склад или база, а на цивилните – да се натъкнат на опасност, от която да пострадат или загинат. Често пъти екипът на Майкъл пристигаше на мястото и установяваше, че то вече е заразено. Това се случи още при първата му мисия. Проникнали в подземен тухлен бункер. Земята буквално пропаднала под краката на някакви пехотинци и те се озовали вътре направо през тавана. А когато се огледали, замръзнали от ужас. Това бил склад за артилерийски снаряди. Стари. Ръждясали. Пехотинците нарушили целостта на един от тях, без да се усетят. В него имало иприт. Един от приятелите на Майкъл пострадал сериозно… Било ужасно.

– Оцеля ли?

– На косъм. Медиците го евакуирали, а лекарите в болницата го поставили в изкуствена кома, преди да се проявят най-тежките симптоми. Това му спестило доста болка и най-вероятно спасило живота му.

– А Майкъл пострада ли?

– Не и в този случай. Но по-късно, да. Когато момчетата от ЕТП попаднат на химически снаряди, те трябва да ги обезопасят. Ако се намират в жилищен район, трябва да изнесат снарядите извън града, преди да ги взривят. Забележат ли нещо необичайно в тях, трябва да ги отнесат в лаборатория, където да ги проучат. Точно това се случило с Майкъл. Транспортирал два снаряда, които командването наредило да бъдат отнесени на полигона "Абърдийн". Пътувал с хъмви към мястото на срещата, където трябвало да го очаква хеликоптер "Блек Хоук". Но един от снарядите протекъл. На Майкъл му призляло. Върнал се в базата, но медиците не повярвали, че симптомите му са истински. Майкъл нямал никакви изгаряния. Нямал пришки или мехури. Нямал рани. Обвинили го, че симулира, и го третирали като наркоман, тъй като зениците му се били свили. Хвърлили цялата вина върху него, сякаш армията нямала нищо общо. После обаче той получил спазми. Започнал да повръща. Храносмилателната му система излязла от строя. Накрая го изпратили в Германия. Във военна болница там. Минаха седмици, докато се оправи.

– Много лошо.

– Така е. Отнесоха се е Майкъл по ужасен начин. Но знаеш ли кое бе най-лошото? Майкъл, приятелят му, който пострада от иприт, и куп техни колеги, които също бяха обгазени… армията буквално игнорира случилото се. Те не получиха "Пурпурно сърце". И знаеш ли защо? Отровата не била изтекла по време на бойни действия, затова не можело да се приеме, че са пострадали от вражески действия. Все едно командването заявило, че те сами са си причинили тези ужасни неща. И още нещо. Морската пехота награждава своите хора, пострадали при абсолютно същите обстоятелства. Армията не постъпи справедливо. Майкъл бе съсипан. Напусна веднага щом договорът му изтече. През следващите няколко години не работеше почти нищо и предполагам, че тогава е излязъл от релсите. Опитвах се да се свържа с него, но аз самата имах проблеми. – Фентън потупа крака си. – Освен това бях затрупана с работа.

– С какво се занимаваш?

– Лаборант съм. Работя в едно място край Хънтсвил, Алабама.

– Тази работа ли те изпрати в Афганистан?

Тя кимна.

– Трябваше да контролирам вземането на проби. Открихме нещо, което трябваше да отнесем у дома, за да го анализираме. Шефът ми знаеше, че съм служила в армията. Реши, че ще се справя… А после се лекувах известно време. Операция. Физиотерапия. Самата аз бях в депресия. Затворих се в себе си. Но когато получих съобщението на Майкъл, то ме разтърси. Нямах право да го игнорирам.

– Какво пишеше?

– "М – помощ! М." Беше написано на гърба на визитна картичка от заведение на име "Рижата кобила". Това е нещо като кафене или бар тук, в града.

– И ти заряза всичко и дойде?

– Зарязах всичко. Но не дойдох веднага. Старите навици умират трудно. Първо направих известно проучване. Свързах се с приятели. Използвах стари мои контакти. Опитах се да открия в какво може да се е замесил Майкъл. Къде може да е. Никой нямаше представа. Неколцина обещаха да поразпитат. След време един приятел ми разказа за някакъв тип, който действал като посредник. Ако си ветеран и търсиш работа, без да се интересуваш дали е законна или не е, той ти помагал. Установих контакт с него. Притиснах го. Той призна, че е свързал Майкъл с Дендонкър. Чрез друг човек. Притиснах го още и разбрах, че през годините е пратил на Дендонкър още няколко души. Понякога Дендонкър искал просто бивш военен, друг път търсел ветерани с конкретни умения. Човекът, с когото говорих, си спомни, че е намерил на Дендонкър бивш снайперист, специалист по винтовки петдесети калибър. Майкъл бил нает заради познанията си по противопехотни мини.

– Звучи ми, сякаш Дендонкър се занимава с контрабанда на оръжия.

– И аз си помислих същото. Затова дойдох тук. Поразпитах наоколо. Но не открих следи нито от Майкъл, нито от търговци на оръжие, нито от каквато и да било друга престъпна дейност. Изпаднах в отчаяние. Затова се върнах при онзи посредник и го помолих да ме свърже с Дендонкър. Очаквах да възрази, да започне да спори, но той мигом се съгласи. Дори заяви, че му правя услуга. Дендонкър търсел нов наемник. Без конкретна специалност, но трябвало да бъде жена. Притесних се какво може да означава това. Но се съгласих, тъй като смятах, че животът на брат ми е в опасност. Затова отвърнах: "Добре, свържи ме с него".

– И получи работата? Просто ей така?

– Не. Служебното ми досие бе вече изрядно, но за всеки случай приготвих няколко фалшиви препоръки. После имах "интервю" с помощника на Дендонкър. Огромен тип, от когото тръпки ме побиват. Той ме заведе в пустинята и поиска да покажа, че мога да стрелям, да разглобявам и сглобявам оръжие, да шофирам…

– Дендонкър не те ли свърза с Майкъл? Нали имате една и съща фамилия.

– Не. Използваме различни фамилии. Неговата е Къртис. Моята също беше. Но в един момент се омъжих. Взех фамилията на съпруга си. И я запазих дори след като той загина в Ирак.

– Съжалявам.

– Недей. Вината не е твоя.

Фентън извърна поглед. Изчаках я да се обърне отново към мен.

– Дендонкър е наел Майкъл заради познанията му по противопехотни мини, така ли? – попитах аз.

– Това ми каза посредникът.

– Какво общо може да има една фирма за кетъринг с противопехотните мини?

– Нямам представа, но предполагам, че Дендонкър търгува с оръжие. Прекарва през границата каквото поръчат клиентите и им го продава. Вероятно понякога се нуждае от специалисти, които да оценят една или друга стока.

– Майкъл е останал за постоянно в организацията на Дендонкър, така ли?

Фентън кимна.

– И ти не си успяла да се свържеш с него дори докато си работила за Дендонкър.

– Не успях. Опитах, разбира се, но трябваше да бъда много предпазлива. Преди два дни видях една жена, която разпознах. Рене. Тя работеше във фирмата за кетъринг на Дендонкър. Също като мен. Но с друг екип. Други смени. Освен това беше във фирмата по-дълго от мен. Беше наясно със ситуацията.

– Откъде я познаваш?

– Не я познавах. Бях я виждала на снимки, които Майкъл държеше в старото си жилище.

– И я срещна в склада, в който товарите контейнерите с храна за летището ли?

Фентън поклати глава.

– Не. В "Рижата кобила". Мястото, от което Майкъл ми изпрати визитката. Проследих я, когато си тръгна. Настигнах я в хотела ѝ. Тя призна, че Майкъл е в града и още работи за Дендонкър. По някакъв специален проект. Закле се, че не знае подробности, освен че Майкъл ходи в пустинята от време на време за някакви изпитания.

– Противопехотни мини?

– Възможно е – сви рамене Фентън. – Помолих Рене да ми уреди среща с Майкъл. Тя отказа. Заяви, че било прекалено опасно. Изглеждаше… ужасена. Помолих я поне да предаде бележка на Майкъл. Тя се съгласи.

– Какво написа?

– Нещо съвсем простичко. "Тук съм. Свържи се с мен. Ще направя всичко за теб." Добавих имейл адрес, който бях създала специално за целта. Никой не знаеше за него.

– Това е било преди два дни, така ли?

– Точно така. Рене заяви, че може би няма да успее да предаде веднага бележката. Тази сутрин получих имейл. Щом го прочетох, разбрах, че Майкъл е загазил. Опасявах се от най-лошото. Но трябваше да проверя, за да бъда сигурна.

– Как разбра, че нещо не е наред?

– От обръщението. Бях подписала моята бележка с Мики. Така ме наричаха близките ни, когато бях малка. Имейлът, който уреждаше онази среща при Дървото, бе адресиран до Мики.

– Е, и? Майкъл също те е познавал като дете.

– Не разбираш. Докато пораснем, все играехме на стражари и апаши. От шпионските филми ни хрумна идеята да използваме истинското име на другия само когато сме в опасност. Имейлът използва истинското ми име. Това означава, че или Майкъл е в опасност, или някой е прехванал бележката.

– Какво се случи с жената, която взе бележката?

– Рене? Нямам представа. Тази сутрин отидох в стаята ѝ в хотела. Веднага щом като получих имейла. Част от дрехите ѝ липсваха от гардероба. Бельото ѝ липсваше. Тоалетните ѝ принадлежности също. Явно нещо я е уплашило. След като е предала бележката на Майкъл. Мисля, че е избягала, защото се е страхувала за живота си.

Телефонът на Фентън изпиука и миг по-късно на вратата се почука. Тя прошепна: "Пица". Аз се преместих встрани, така че човек, застанал на прага, да не може да ме види. Чух Фентън да отваря вратата и да благодари на доставчика. После тя взе кърпа от банята, постла я върху леглото като кухненска покривка и постави върху нея огромна квадратна кутия.

Хранихме се мълчаливо. Когато приключихме, попитах:

– Каза, че Дендонкър лично оглежда труповете. Къде? На местопрестъплението? Или хората му ги откарват на друго място?

– Винаги в моргата. Той обича телата да са поставени върху стоманените маси там, за да може да ги разгледа добре.

– Патоанатомът негов човек ли е?

– Не знам. Възможно е.

– Това означава, че искаме ли да успеем, трябва да се справим с три проблема. Да убедим Дендонкър, че един от нас представлява заплаха за него. Да го накараме да повярва, че този човек е мъртъв. И да убедим патоанатома да ни съдейства. Това е голям риск.

– И аз стигнах до същия извод – отвърна Фентън и махна троха от брадичката си. – Мислех си за същото, докато се хранех. Задачата е трудна, но не и невъзможна. Знам как да се справим с първите два проблема, ако ти поемеш ролята на мъртвеца.

– Как?

– Добре… Първият проблем. Да убедим Дендонкър, че си заплаха за него. Това е лесно. Трябва само да влезеш в ролята на Мики. Дендонкър вече се е хванал на тази въдица. Нали изпрати двама души да заловят Мики. Те няма да се върнат, което би трябвало да убеди Дендонкър, че Мики е заплаха.

Не казах нищо.

– Вторият проблем. Да убедим Дендонкър, че си мъртъв. Това е по-трудно, но все пак постижимо. Ще уредим нова среща с Мики, на която аз ще присъствам като част от екипа на Дендонкър. Тогава…

– Как ще уредим тази среща?

– Основната работа вече е свършена. Дендонкър явно е прехванал моята бележка, защото използва имейла, споменат в нея. Той обаче не знае, че аз съм я писала, тъй като в противен случай първата среща щеше да бъде излишна. Веднага щеше да изпрати хората си след мен. Затова ще напиша нова бележка. Почеркът ще бъде същият, което би трябвало да го убеди…

– Какво ще пише в новата бележка?

– Че никой не се е появил днес, затова нека уговорим нова среща.

– Той знае, че това не отговаря на истината. Или най-малкото ще реши, че хората му са изчезнали. И ако разполага с информатори в полицейското управление, ще разбере, че са мъртви.

– Разбира се, че ще разбере. Но не това е важното. Дендонкър няма да се интересува лъже ли го Мики или не. Той ще иска да елиминира заплахата, която Мики представлява, колкото се може по-бързо и по-чисто. Какво ще направи? Ще остави Мики необезпокояван, ще му предостави възможност да нанесе удар, когато си поиска, само защото не му е казал истината? Не. Ще се възползва от възможността да го ликвидира. Ще приеме предложението за среща и ще се опита да го изиграе. Отново.

– Да речем, че си права. Да речем, че Дендонкър се съгласи. Какво следва? Ще изпрати още двама души? Или повече?

– Не. Ще напиша в бележката, че Мики знае, че той не контактува с Майкъл. Но е готов да плати десет хиляди долара за информация за местонахождението на Майкъл. И е готов да разговаря единствено с мен.

– Как ще предадеш бележката на Дендонкър?

– Ще я дам на заместника му. Ще поискам среща с него. Ще му кажа, че някакъв тип ме е спрял пред "Рижата кобила". Ще те опиша. Ще се вържат, защото вече сигурно са се досетили, че предишната бележка до Майкъл е донесена от Рене. И ако налапат стръвта, ще предложат нова среща. На нея ще отидем и двамата. И аз ще те застрелям. Така поне ще кажа на Дендонкър.

Замислих се за миг:

– Поемаш голям риск, ако не се вържат.

– Не мисля – поклати глава Фентън и започна да отмята на пръсти: – Използваме същия сценарий. Някой се свързва с човек на Дендонкър и му връчва бележка? Съвпадение. Почеркът върху бележката? Съвпадение. Имейл адресът, на който Дендонкър да отговори? Съвпадение. Бележката с предложение за среща? Съвпадение. Възможно е да го направим. Ще се справя. Не забравяй, че съм го правила и преди. Много пъти.

Замълчах си.

– Добре – каза Фентън. – Прав си. Има риск. Но това е моят избор – аз решавам дали да го поема или не.

– Така е справедливо. Може и да успеем да уредим тази среща. Ами ако изпратят още някого с теб? Или техен човек се скрие в засада и наблюдава срещата през цялото време? Не можеш просто да заявиш, че си стреляла. Трябва да инсценираме стрелба. И трябва да го направим убедително.

– Това не е трудно. Правила съм го и преди. В Косово преди години. Бях на мисия там. Нуждаехме се от лостове за влияние върху местен гангстер, затова манипулирахме ситуацията и го убедихме, че е убил човек, оказал се впоследствие американски дипломат. Трябваха ни само фалшива кръв в специална торбичка, детонатор, предавател и малко лейкопласт. Армията ни предостави всичко необходимо, разбира се, а аз знам откъде дойдоха нещата. От един магазин в Ню Йорк. Мога да уредя да ни изпратят тук каквото е необходимо. Трябват ни още халосни патрони, но аз имам няколко. Донесох ги с мен. Не знаех какво може да поиска Дендонкър, затова трябваше да си оставя вратичка, в случай че нареди да убия някого.

Този номер с халосните патрони и фалшивата кръв можеше да свърши работа. Знаех го от личен опит. Но не в Косово. И не с дипломат.

– Добре – казах аз. – Остава патоанатомът. Той може да се окаже проблем, ако е човек на Дендонкър. Трябва да подходим внимателно.

– Прав си. Сигурна съм, че ще успеем да го убедим да излезе в болнични. Стига да го стимулираме както трябва – смигна ми Фентън. – Дали да не оставим този проблем за накрая? Да видим първо дали Дендонкър ще налапа въдицата.

– Ще ни трябва и рана, която да изглежда убедително. Която да накара Дендонкър да повярва. Макар и само за минута.

– И това не е проблем. Когато агентите работят под прикритие, често използват фалшиви рани, за да скрият ключ от белезници или острие. Така ще разполагат с тях, дори похитителите им да ги съблекат голи. Дори да ги претърсят. Елементарна психология. Хората избягват раните напълно инстинктивно. Мога да набавя фалшива рана от същия магазин, който продава изкуствена кръв. Трябва само да я добавя към поръчката.

Фентън изхвърли празната кутия от пицата и сложи куфара си на леглото. Отвори го и извади от отделението в капака визитна картичка и химикалка.

– Използвах същата и миналия път – каза тя и започна да пише. – Взех няколко за всеки случай.

Само след минута Фентън остави химикалката и ми показа визитката. От едната ѝ страна бе отпечатан кон. Рижата кобила, предположих. Фентън бе написала съобщението си на обратната страна, до адреса на кафенето. Кимнах одобрително. Тя прибра визитката, взе телефона си и написа съобщение.

– Казах, че ме е спрял ядосан непознат мъж, който ме е помолил да отнеса бележка на някой си Майкъл. Стискай палци нещата да се получат.

Отговорът пристигна след минутка.

– Добре – обяви Фентън. – Беше дясната ръка на Дендонкър. Иска да се срещнем. Да му дам бележката. Нещата май се развиват по план.

Тя се изправи и извади яке от куфара си, за да скрие пистолета.

– Къде е срещата ти? – попитах аз.

– В "Бордър Ин" – отвърна Фентън и тръгна към вратата. – Другият ми хотел. Той е стандартен. Там съм регистрирана под истинското си име, но той е само за пред Дендонкър. Никога не нощувам там. Не се притеснявай. Скоро ще се върна.

……

Вратата се затвори и стаята потъна в тишина. Стана някак си пусто, единствено парфюмът на Фентън напомняше за присъствието ѝ. Върнах се на канапето и легнах. Исках да послушам музика в главата си. Така времето минава по-бързо. Реших, че най-подходящ за момента е Джон Праймър. Той свиреше с Мъди Уотърс чак до смъртта на Мъди. А после свиреше с Меджик Слим в продължение на четиринайсет години, докато самият той не почина. Музиката на Джон е великолепна. Тя обаче отказваше да прозвучи в главата ми. Защото се тревожех. За Фентън. Съмнявах се, че ще успее да пробута историята си на човека на Дендонкър. Всъщност мислех си, че няма да успее да я пробута. И тогава те щяха да я убият. Ако извадеше късмет.

Опитах се да прогоня тези мисли. Все пак тя бе бивш служител на военното разузнаване. Бе преминала сериозно обучение, владееше най-различни техники, притежаваше най-различни умения в тази област. Несъмнено бе в състояние да убеди всекиго във всичко. Това обаче само засили тревогата ми. Не знаех нищо за Фентън освен това, което тя самата ми бе казала. Това, което тя самата бе решила, че трябва да знам. Станах и претърсих стаята. Не ми бе никак приятно. Макар самата Фентън да ме бе поканила, се чувствах като натрапник или крадец. Винаги се чувствах така, когато претърсвах жилището на мъртвец. Надявах се да не е предчувствие.

Претърсих куфара ѝ. Всичко в него бе грижливо сгънато или навито. Открих дрехи. Тоалетни принадлежности. Муниции за глока ѝ. Резервна протеза. Руса перука. Очила без диоптър. Комплект за първа помощ. Но нищо, което да подскаже, че ме е излъгала. Проверих под матрака. Опипах шевовете на завесите. Надникнах под канапето. Отново не открих нищо. Понечих да седна, но се спрях. Решението бе очевидно. Трябваше да си тръгна. Да изляза, без да поглеждам назад. Това щеше да провали плана ни. А за успеха му бяха необходими двама души. Фентън не можеше да се справи сама.

Направих крачка към вратата. И отново спрях. Ако тя не успееше да спипа Дендонкър, какво щеше да направи? Представих си я с пистолет, опрян в главата. Отново. Това не ми хареса. Никак не ми хареса. Затова се върнах на канапето и зачаках.

……

Не чух превъртането на ключ в бравата. Само тихо пиукане, прозвучало седемдесет и две минути по-късно. Вратата се отвори и в стаята влезе Фентън.

– Мисля, че се вързаха – заяви тя и погледна телефона си. – Още нямам потвърждение. Но докато чаках човека на Дендонкър, свърших нещо друго. Поръчах фалшивата кръв и останалите неща, които ще ни трябват. Уредих и доставката. Ще пристигнат тук утре сутринта. Надявам се Дендонкър да не поиска среща още тази вечер.

Бях съгласен с нея. Надявах се и на още нещо. Трябваше да решим два проблема. Искаше ми се да останат само толкова.

Фентън се преоблече в синя копринена пижама и се разположи на леглото. Аз останах с дрехите си и се излегнах на канапето. Тя сложи маска върху очите си и застина неподвижно.

Едва ли заспа веднага. Дишането ѝ не бе достатъчно равномерно. А прекалено бързо. Прекалено плитко. Прекалено напрегнато.

Лежах буден, с отворени очи, часове наред. Нещо ме притесняваше. Не бях в състояние да определя какво точно, но в главата ми светеха цял куп малки червени лампички. Те не ми даваха покой. Предполагам, че се унесох в сън около четири сутринта. Събудих се в седем. Всъщност събуди ме Фентън, която викаше името ми. Тя седеше в леглото. Маската бе вдигната на главата ѝ. Косата ѝ бе в безпорядък. В ръката си държеше мобилния си телефон.

– Единайсет часа – каза тя с дрезгав глас. – Тази вечер. Искат да се срещнат с теб. Успяхме!

Надявах се на съвсем друго начало на деня. Бях буден от петнайсет секунди и вече бяхме решили първия проблем.

– Отговори им – отвърнах аз. – Напомни им – ти сама, невъоръжена. Сделката е пари срещу информация.

Фентън написа съобщението. Минута по-късно телефонът ѝ изпиука.

– Всичко е наред. Съгласиха се.

След още една минута телефонът на Фентън изпиука отново. Входящо съобщение. Фентън го прочете и обърна дисплея към мен, за да го видя.

– Гейм, сет, мач! Заместникът на Дендонкър. Предупреждава ме да съм на разположение довечера.

Фентън легна върху купчината възглавници и продължи да пише в телефона си.

– Добре. Потърсих експертите по съдебна медицина в района. Изскочи само едно име. Някой си доктор Холиър. Изглежда, че се занимава с всичко. Кабинетът му е в медицинския център. Онази, голямата сграда. Ще изчакаме доставката, после ще тръгнем натам. Нещата би трябвало да пристигнат преди обед. Така ще ни остане достатъчно време.

– Не можем да отидем и двамата. А доставката? Трябва ли да се подпишеш, че си я приела?

Фентън кимна.

– По-добре остани тогава. Аз ще говоря с доктора.

……

Фентън поръча закуска по телефона. Аз взех душ. Чух почукване на вратата, докато се обличах, а когато излязох от банята, долових аромат на кафе. Самата прелест. Нищо не може да се сравни с първата чаша кафе за деня.

Фентън бе поръчала буритос. Хранехме се в мълчание. Когато приключихме, събрах картонените чинии, грабнах слънчевите очила, които бях взел от онзи тип при Дървото, и се запътих към вратата.

– Няма ли да вземеш оръжие? – Фентън изглеждаше притеснена.

– Отивам в обществена сграда. На входа би трябвало да има детектори за метал.

– В този град? Съмнявам се.

– Не си заслужава риска. А и пистолет не ми трябва. Ако докторът не е човек на Дендонкър, ще го убедя да ми помогне. Ако ли пък Дендонкър го държи с нещо, пистолетът няма да ми стигне, за да го убедя.

……

Излязох навън и прекосих вътрешния двор на хотела. Утрото бе прекрасно. Идеално за разходка. Слънцето грееше ярко, но температурата бе приятна. Още долавях следи от нощния хлад, който пустинята бе довяла. Небето бе толкова чисто и лазурно, че направех ли опит да опиша този цвят пред някого, той несъмнено щеше да заяви, че преувеличавам. Тесните улици лъкатушеха без никакъв ред, а къщите от двете им страни изглеждаха стари и обикновени. Сякаш бяха изникнали преди години по протежение на пътеките, които хората бяха прокарали със своите магарета, мулета или каквото там бяха използвали, за да тегли каруците им. Никакво планиране. Никакво въображение. Можех да си представя хората, които отглеждаха децата си или упражняваха занаята си в тях. Хвърлих поглед към покривите. Някои имаха телевизионни антени, но така и не видях мачти на мобилни оператори. Което само подсили впечатлението ми, че прогресът е подминал това място. Вероятно нищо значимо не се бе променило тук от десетилетия насам. Нищо освен пристигането на Дендонкър.

Открих медицинския център без никакви проблеми. Оказа се солидна, дори внушителна сграда, построена от светъл камък. Тя излъчваше гордост. В това не можеше да има никакво съмнение. Беше изградена от истински майстори. Това си проличаваше по добре изпипаните детайли по входа, прозорците, первазите. Вътре ме очакваше богато украсен жезъл на Хермес, изобразен върху полирания бял под. Право над него висеше голям полилей с формата на земното кълбо. Таванът бе сводест, украсен със сцени от историята на медицината от каменната епоха до Втората световна война. Ако трябваше да съдя по архитектурния стил, тази сграда спокойно би могла да бъде съдебна палата или градска библиотека. Но достатъчно бе да затворя очи и тогава всяко съмнение, че се намирам другаде, а не в болница, изчезваше. Миризмата не можеше да бъде сбъркана с никоя друга.

На рецепцията нямаше никого. В единия ъгъл на масивното тиково бюро с каменен плот, излъскан от дългогодишна употреба, стоеше затворен лаптоп, а до него – кожена папка и бележник. На стената бе монтирано табло с имената на отделенията. Те бяха изписани съвсем старомодно – с бели букви, разделени от тъмночервен плюш. Моргата не бе упомената на таблото. Явно не бе от местата, които медицинският персонал обича да рекламира.

Минах през вратата встрани от бюрото. Така попаднах в коридор, от двете страни на който имаше обикновени дървени врати. С номера, а не с имена върху тях. Видях стълбище в далечния край. Спуснах се по него. Донякъде защото всички клиники и отделения, изписани на таблото, се намираха на горните етажи. И донякъде воден от инстинкта си. Струваше ми се логично да държат мъртвите под земята.

Така попаднах в друг коридор. Ярко осветен. На тавана, на съвсем малки разстояния една от друга, бяха монтирани лампи с по три флуоресцентни тръби. В коридора имаше само една двойна врата. С надпис "Морга". Когато приближих, чух глас. Мъжки. Не успях да различа всички думи, но заради начина на говорене заключих, че в моргата има само един човек. Който диктува. Вероятно бележките си. Вероятно на диктофон. Вдигнах ръка, за да почукам. Но се спрях. Време бе да погледна фактите в очите.

Каквото и да кажех на доктора, нямаше да ми помогне.

Обърнах се, качих се по стълбите и излязох на улицата.

Тръгнах към "Рижата кобила", но не влязох вътре. Само погледнах. Направих го от любопитство. Основната тема в интериора бяха хиподрумите и конните надбягвания. Това ми се стори нелепо предвид съседните сгради. И неособено привлекателно, затова подминах "Рижата кобила" и продължих към една закусвалня по-надолу по улицата. Тя бе доста по-малка. По-непретенциозна. Поръчах две черни кафета за вкъщи и ги занесох в хотела. Фентън отвори рязко вратата в мига, в който почуках.

– Е? – попита тя и затвори. – Разкажи ми.

Подадох ѝ едната чаша. Торбичките с фалшива кръв, миниатюрните детонатори и останалите материали, необходими за инсценировката, бяха на леглото. Пистолетът ѝ също бе там. Чашата върху нощното шкафче бе пълна с патрони.

– Зареди ли с халосни?

Тя кимна.

– Да. Как мина разговорът ти с патоанатома?

В подобна ситуация халосните са за предпочитане пред истинските муниции. Но въпреки това си остават опасни, особено от близко разстояние. Натиснеш ли спусъка, когато цевта е опряна в главата, газовата струя, която излиза от нея, може да бъде фатална. Много добре знам това. Разследвах два подобни случая, докато бях в армията. В единия ставаше въпрос за глупак, на когото късметът най-после бе изневерил. В другия ставаше въпрос за нещо съвсем различно.

Оставих кафето си на бюрото.

– Микаела, трябва да обсъдим нещо. Този план… Той няма да проработи. Трябва да съставим нов.

– Съдебният лекар няма да съдейства, така ли? – Фентън стовари чашата си върху нощното шкафче толкова рязко, че кафето плисна от отвора в капака. –Защо? Какъв е проблемът? Притисна ли го достатъчно?

– Нямам намерение да те лъжа. Изобщо не съм говорил с него. Нямаше смисъл. В плана ни има прекалено много пропуски. Той е мъртвороден. Трябва ни алтернатива.

– Сам каза, че трябва да решим три проблема. Заплахата, смъртта и съдебния лекар. Аз се погрижих за първите два. Не мога да повярвам, че те е хванало шубето и не си решил третия. Никога не изпращай мъж да свърши женската работа. Аз ще отида. Ще се погрижа за всичко.

Фентън посегна към пистолета. Препречих пътя ѝ.

– Няма значение кой от нас ще говори с него – казах аз. – Няма значение, дори въобще да не говорим с него. Резултатът ще бъде същият. Докторът или е човек на Дендонкър, или не е. Или е благоразположен към нас, или не е. Може да се наложи да го убеждаваме, да го заплашваме или да го подкупим. Каквото и да правим, няма гаранция, че ще постигнем нужния резултат. Дори да се съгласи да ни помогне, как можем да му се доверим? Ами ако си промени решението в последния момент? Ако се уплаши? Дори докторът да направи каквото му кажем, знаем ли как ще се държи Дендонкър? Ще мушне ли тялото с пръст? Моето тяло. Или с нож? Ще го простреля ли? Ще отреже ли част от него?

Фентън не отговори.

– Дендонкър едва ли ще дойде сам. Колко души ще доведе със себе си? Как ще са въоръжени? Кой друг ще бъде в сградата?

Фентън сви рамене.

– Дори да го спипаме, какво ще правим след това? Ще ни трябва време, за да го убедим да си признае. Къде ще отидем? Колко време ще ни отнеме? Къде е най-близкият полицейски участък, след като приключим?

– Разбрах те – отвърна Фентън и скръсти ръце. – Но въпреки това може да се получи.

– Така е. Няма невъзможни неща. Според мен шансът ни за успех е петдесет на петдесет. Не повече. С голям риск да пострадат други хора.

– Този процент ме устройва.

– А мен – не. Не и когато има алтернатива.

– Няма алтернатива. Трябва да продължим. Добре. Ще си разменим ролите. Ще кажа, че съм болна. Че не се чувствам добре. Ще играя ролята на Мики по време на срещата. Ще се престоря, че съм простреляна. Ще ги оставя да ме отнесат в моргата. И лично ще се разправя с Дендонкър, когато се появи.

– Няма да се получи. Заявиш ли, че си болна, ще изпратят друг на твоето място. И той ще те убие, само че наистина, освен ако ти не го убиеш първа. Нито единият, нито другият вариант ни устройва.

– Добре. И ти ще дойдеш на срещата. Ще се скриеш в мрака, докато всички пристигнат. А после ще стреляш по мен с халосни, преди другите да успеят да извадят оръжията си. Никой няма да го е грижа кой е стрелял, стига да съм мъртва. Или да ме смятат за мъртва.

– Какво ще стане, ако проверят пулса ти?

Фентън не отговори.

– Или ако те прострелят в главата, за да са сигурни, че си мъртва?

Фентън отвори уста и после я затвори, без да каже нито дума.

– Защо не пратим Дендонкър зад решетките? – попитах аз. – Познавам един федерален агент. Можеш да му имаш доверие. Можеш да работиш с него. Остани под прикритие. Осигури му информация. Нали си обучена именно за това?

– Подобен подход би отнел прекалено много време. Трябва да действаме тази вечер. Ще открия начин. С теб или без теб!

– За къде си се разбързала? Най-добрият начин да почетеш паметта на Майкъл е да не прибързваш, а да изпипаш операцията както трябва. Ами службите, които са проверили доколко благонадежден е Дендонкър? Нали те са одобрили молбата му и са му осигурили документите за влизане в страната. Те са доста влиятелни. Ако са допуснали грешка, ще искат да я поправят. Най-малкото за да не се изложат.

– Не става въпрос само за Майкъл. Никога не е ставало въпрос само за него…

– Така ли? Кой още е замесен?

– Не знам имена. Невинни хора.

– Бившите военни в екипа на Дендонкър ли?

– Не. Случайни непознати.

– Кой? Какви непознати?

Фентън си пое дълбоко дъх.

– Ричър, премълчах нещо. Знам какво прави Дендонкър с онези самолети. Какво пренася с тях. Бомби.

– Откъде знаеш?

– Знам, защото Майкъл ги правеше.

Фентън побутна настрани торбичките с фалшива кръв и седна на леглото. Опря глава на дланите си и заби лакти в коленете. Не помръдна в продължение на цяла минута. Накрая се изправи и заяви:

– Не те излъгах, Ричър. Просто не ти казах цялата истина.

– По-добре ми я кажи сега. Ако не искаш да размисля.

– Добре. Ще се върна към времето, когато напуснах армията. Щом се уволних, постъпих във ФБР. Станах специален агент. Специалността ми бе събиране и обработка на доказателства. Работих в няколко местни поделения на Бюрото, справях се добре, в резултат на което бях прехвърлена в ЦАТВУ. Чувал ли си за него?

– Почти нищо.

– Това е Център за анализ на терористични взривни устройства. Служителите му са нещо като криминалисти, които работят на бойното поле. Създаден е по време на втората война в Залива. Войските ни понасяха сериозни загуби от взривни устройства. Някой решил да започне да събира веществените доказателства и да ги изпраща в Куонтико. Събраха екип, който да анализира всичко, което ни пратеха военните. Измислиха начин за откриване на СВУ. И как да защитават войниците от тях. Как да ги обезвреждат. И в крайна сметка как да идентифицират хората, които са ги изработили. Понякога стигаха до съвсем конкретен човек, понякога до съвсем конкретна работилница. Отделните части разказваха цели истории. А също и използваните техники. Дори начинът, по който някой усуква жиците, може да има значение. Екипът работеше толкова добре, че увеличиха щата и ни преместиха в нова база в Алабама. Задачите също се увеличиха. Започнахме да работим по целия свят, да разследваме стари случаи. Споделяхме информация с партньорски служби. Благодарение на ЦАТВУ бяха извършени арести на различни места. Лондон, Берлин, Адис Абеба… Всичко това се случи през последните няколко седмици. Получихме нови улики, започнахме работа и по стари случаи. Чух, че ще се сдобием дори с материали от Локърби. От Йемен. Вече получихме от Бейрут, от големите бомби, които избухнаха край военната база през осемдесетте.

Това бе още един необичаен отзвук от миналото. През годините често се сещах за човека, чиято долна челюст се озова забита в корема ми. А също и за останалите морски пехотинци, загинали в този ден. Но не обръщах внимание на веществените доказателства. Знаех, че навремето специалистите ги бяха изучили най-подробно. Те не бяха пропуснали и един квадратен сантиметър, бяха използвали най-добрите инструменти, най-добрите технологии. Предполагах, че след като криминалистите ги проучат и извлекат каквото могат, ще се отърват от тях. Ще ги изхвърлят. Може би дори ще ги изгорят. Не предполагах, че ще ги изпратят в Щатите толкова години след като бяха изпратили телата.

– Впоследствие лансираха нова инициатива, която да улесни работата на Центъра – продължи Фентън. – Ставаше въпрос за международен обмен на данни. Бях част от този екип. Изпращахме специалисти в съюзнически държави, които да обучават местните. Включително в Афганистан. Изпратиха ме там заради службата ми в армията. Отзовах се на сигнал за експлозия, но мястото не бе обезопасено както трябва. Типична тактика на "Ал Кайда". Хората им скриват няколко взривни устройства. Някои лесно могат да бъдат открити, други са замаскирани доста по-добре. Останалото е история. Поне за крака ми.

– Затова ли започна работа в лаборатория?

– Да. Но не напуснах Бюрото. Вече не ставах за оперативна работа, затова ми дадоха възможност да се преквалифицирам. Сега съм специалист по извличане на биологичен материал. Или поне бях. Свалях отпечатъци, но предимно от стари взривни устройства. Изследвах косми и всякакъв друг материал, от който да извлечем ДНК. Работата бе рутинна, скучна, но понякога ми носеше удовлетворение. Например преди месец работихме по случай, свързан с бивш служител на кувейтска петролна компания. Получихме информация, че е симпатизант на иракския клон на "Ал Кайда". Бюрото започна операция по разобличаването му. Колегите успяха да го запишат как се хвали пред наш агент под прикритие, че изработвал бомби в някакво мазе в "Абу Гариб". Съпоставихме датите и местата, анализирахме улики, които не бяхме изследвали до момента, и познай какво? Открих отпечатък на заподозрения върху фрагмент от бомба, избухнала край някакво шосе. Червена точка за мен. Доживотна присъда за него. Крайният резултат ме направи щастлива. За разлика от последния случай, по който работих… Получихме неексплодирала бомба. Това за нас е като Светия граал. Всичко е цяло и непокътнато. Истинско щастие за хора, които събират доказателства. Имаше някои необичайни моменти. Първо, бомбата бе открита в Съединените щати, а не бе донесена от чужбина.

Второ, в нея бе вграден джипиес. Предположихме, че терористите са искали да знаят кога бомбата ще приближи целта, за да я детонират. Но това бе резервният им вариант. Защото третата необичайна характеристика на тази бомба бе наличието на транспондер.

– Нямам представа какво е това.

– Добре… Представи си устройство, което се състои от две части. Едната изпраща радиосигнал. Другата връща отговор. В конкретния случай едната част бе вградена в бомбата. Другата би трябвало да бъде в мишената. Без мишената да знае. Мисля, че именно тази част е щяла да изиграе ролята на основен взривател.

– Ами ако друго устройство изпрати сигнал и задейства бомбата?

– Не става така. Всеки чифт работи със собствен код. Ако кодът не съвпада, няма да се получи нищо. Подозирам, че това е причината бомбата да не избухне. Другата част от транспондера не е била в обхват, когато сме я открили. За наш късмет. Защото така спасихме живота на много хора. И накрая, четвърто… Колегите откриха отпечатък. И то върху самия транспондер. Изпратиха ми го за идентификация.

– Чий беше отпечатъкът?

– На Майкъл.

– Какво направи?

Фентън замълча, забила поглед в пода. Накрая вдигна глава.

– Бях шокирана, разбира се. Проверих отпечатъка отново. И отново. Нямаше грешка. Беше на Майкъл.

– Възможно ли е…

– Има и още нещо. Изследвах визитката от "Рижата кобила". Върху нея нямаше никакъв надпис. Измислих си това, защото пропуснах другото… за бомбата. Но пък имаше кондом. Опакован. Нямах представа защо. Може би, за да създаде впечатлението, че е изпуснат случайно, ако някой от хората на Дендонкър го види. Реших, че Майкъл се разкайва. Иска да спре. Иска да се измъкне. Той знаеше къде работя. Знаеше с какво се занимавам. Знаеше, че съм открила отпечатъка му. Та той бе оставен на толкова видно място, а това се случва много рядко. Съвременните бомбаджии носят ръкавици, защото са наясно с възможностите на криминалисти като нас. Тогава… не се гордея с това, но тогава изпаднах в паника. Унищожих отпечатъка. И транспондера. И визитката от "Рижата кобила". Накрая напуснах. Знаеш останалото. Всичко друго, което ти казах, е истина.

– Откри ли още нещо?

Тя затвори очи, след малко ги отвори и поклати глава.

– Не. Така и не открих Майкъл.

Отпих от кафето и се замислих върху казаното от Фентън. Открили бомба с транспондер. Плюс пръстов отпечатък. Визитка. Кондом. Но не и бележка. Нещо не се връзваше.

– Бомбата? – попитах аз. – Къде са я намерили?

– На частно летище.

– То ли е било мишената?

– Не знам.

– С какви габарити?

– Достатъчно компактна, за да се скрие лесно, и достатъчно мощна, за да нанесе големи щети. Разбира се, всичко зависи от мястото на детониране, но едва ли щяхме да се отървем с по-малко от петдесет жертви.

– Ако беше избухнала на борда на самолет? Ако самолетът е бил не просто транспортно средство, а крайната цел? Ако самолетът се бе взривил над града? Или ако бомбата бе избухнала в търговски център или на стадион?

– Възможно е, но е малко вероятно. Бомбата, която открихме, бе заредена с шрапнели. С други думи, конфигурацията ѝ бе насочена срещу жива сила. Ако мишената бе самолет, тя несъмнено щеше да пробие обшивката или да повреди сериозно поне част от системите за управление.

– И това е нещо, предполагам. Възможно ли е Дендонкър и хората му да разполагат с още бомби? Какъв е графикът им?

Фентън сви рамене.

– Утре. Следващата седмица. Следващата година. Но можем ли да си позволим да чакаме?

– Колко бомби е направил Майкъл?

Тя отново вдигна рамене.

– Нямам представа. Те може да са навсякъде из страната.

Следователно ставаше въпрос за стотици потенциални жертви. Може би за хиляди. Дендонкър разполагаше с необходимите средства. Възможности. Да не говорим, че има достатъчно организации, които разполагат с необходимите суми, за да финансират подобна операция. Изведнъж вероятността петдесет на петдесет в комбинация с десетки невинни жертви започна да ми се струва приемлива. Пресуших чашата си на един дъх.

– Чакай тук. Отивам да говоря с доктора.

Този път крачех по-бързо. Слънцето напичаше по-силно. Улиците ми изглеждаха застроени по-плътно, а празните тротоари – по-тесни. Атмосферата – по-потискаща. Когато стигнах медицинския център, влязох направо. Фоайето изглеждаше по същия начин с единствената разлика, че този път зад рецепцията стоеше жена. Трудно можех да определя годините ѝ. Вероятно бе на възраст за пенсиониране. Сребристата ѝ коса бе сплетена на множество плитки. Рамките на очилата ѝ бяха леко заострени на слепоочията като на снимки от 60-те, на които бях попадал. Върху кремавата блуза сияеше наниз от перли. Жената вдигна глава, когато приближих, но щом видя, че продължавам към моргата, извърна поглед. Предположих, че това се дължи на хората на Дендонкър, които често слизат в моргата. Но не останах никак доволен, че ме вземат за някой от главорезите му.

Слязох долу, тръгнах по коридора, спрях и се ослушах пред вратата. Чух музика. Класическа. Предимно пиано. Реших, че е нещо от Бетовен. Почуках и влязох, без да дочакам отговор. Миризмата мигом ме блъсна в главата. Сякаш се бях ударил в невидима стена. Изградена все от неща, чийто мирис бях долавял и преди. Кръв. Дезинфектанти. Химически консерванти. Но тази миризма бе толкова силна, че замръзнах на място.

По средата на помещението пред мен стоеше възрастен мъж. С бяла коса и бяла лабораторна престилка. Очила с метални рамки, увиснали на синджирче. Беше силно прегърбен. Зад него се виждаше редица от метални врати. Общо пет. Встрани имаше бюро с компютър, който бе изключен. Купчина формуляри. Скъпа писалка.

Вдясно от мъжа имаше метална маса. Тя бе изработена от неръждаема стомана. Ръбовете ѝ бяха повдигнати и върху нея лежеше тяло. На мъж. Гол мъж. Горната част на черепа му бе отрязана с хирургически трион. Гръдният му кош бе отворен. Стомахът му бе разрязан. По каналчетата от двете страни на масата се стичаше кръв, която отиваше направо в канала. До масата стоеше метална количка, отрупана с инструменти. Все остри и кървави. Върху друга количка бяха подредени буркани, пълни с червеникавокафяви форми, наподобяващи желатин, и везни. В които бе поставен човешки мозък.

Мъжът свали очилата си и ме погледна.

– Поне почукахте. И това е нещо. Какво искате?

Прецених, че това е човек, който предпочита директния подход, затова се представих:

– Казвам се Ричър. Вие ли сте доктор Холиър?

Мъжът кимна.

– Дойдох, за да ви помоля за помощ.

– Разбирам. За какво става въпрос? Някой се е разболял ли? Или е пострадал?

– Утре трябва да си вземете почивен ден.

– Изключено! Работя тук от над четирийсет години и никога не съм пропускал и един ден.

– Впечатляващо постижение.

– Не ми хвърляйте прах в очите.

– Добре. Да опитаме по друг начин. В този град живее човек, когото подозирам, че познавате. Уаад Дендонкър.

Доктор Холиър присви очи.

– Какво за него?

– Колко добре го познавате?

Доктор Холиър взе скалпел, от който още капеше кръв, и го размаха.

– Още едно подобно подмятане и ще забравя Хипократовата клетва! Ще ви изрежа сърцето! Пет пари не давам колко сте едър! – Докторът посочи тялото на масата и добави: – Виждате, че умея да боравя със скалпели!

– Явно не сте му почитател.

Доктор Холиър остави скалпела на масата.

– Нека да ви разкажа някои подробности от познанството ми с Уаад Дендонкър. Пътищата ни се пресякоха преди десетина години. Аз бях тук и работех. Изведнъж вратата се отвори рязко. Влязоха две горили. Без да почукат. Без да се извинят. Без да кажат дори една дума. Връчиха ми плик. В него имаше снимка. На брат ми. Пред дома му в Албъкърки. Аз не съм женен. Родителите ми са покойници. Доналд бе единственият ми близък човек. А онези типове ми заявиха, че искам ли да видя брат си жив, трябва да ги последвам.

– И отидохте с тях, така ли?

– Разбира се. Качиха ме в един раздрънкан стар джип. Навлязохме в пустинята… може би на петнайсет-шестнайсет километра навътре в нея. Видяхме група мъже и спряхме. Беше Дендонкър. И двама от хората му. И още двама. Никой не ми каза нищо, но предположих, че са клиенти. Бяха дошли да купят ръчни гранати. Очевидно бяха поискали малка демонстрация. Бяха изкопали яма. В нея имаше двама души. Две жени. Напълно голи.

– Кои бяха те?

– Не ги познавах. Впоследствие шофьорът, който ме караше, подхвърли, че двете работели за Дендонкър. Но не изпълнили заповедите му. И това било наказанието им. Дендонкър хвърли граната в ямата. Чух писъците на жените, когато гранатата падна в краката им. Последва експлозия. Всички се втурнаха напред. Искаха да видят какво е станало. Аз не помръднах от място, но Дендонкър ме принуди да отида и да видя. Повярвайте ми, виждал съм какви ли не рани, операции, истински касапници… Но това бе несравнимо по-лошо. Случилото се с телата на тези жени… То ме отврати. Призля ми и повърнах. Притеснявах се, че Дендонкър ще ме накара да се погрижа за останките или нещо подобно. Но не се наложи. Един от хората му използва джипа си. Отпред бе монтирал гребло като на снегорин и просто запълни ямата. Дендонкър и клиентите му стояха отстрани и обсъждаха сделката. Двамата мъже, които ме бяха довели, ме върнаха в медицинския център. Те ми казаха, че на следващия или на по-следващия ден на масата за аутопсии ще се появи тяло. Трябвало да го изследвам внимателно, но без да водя официални записки. И да бъда готов да отговоря на въпроси.

– От Дендонкър?

– Да.

– И ако не им сътрудничите?

– Обещаха да изровят още една яма. И да хвърлят брат ми в нея. А после да ме накарат да гледам как мятат граната. Заканиха се да отрежат клепачите ми, за да са сигурни, че ще видя всичко.

– Тялото, което споменаха… Пристигна ли?

– Три дни по-късно. Не можах да спя, все се чудех в какъв ли вид ще пристигне. В крайна сметка имаше само една огнестрелна рана. За щастие. За мое щастие поне.

– Колко тела пристигнаха оттогава насетне?

– Двайсет и седем. Повечето простреляни. Някои намушкани с нож. И две с разбити черепи.

– Дендонкър дойде и огледа всичките, така ли?

Доктор Холиър кимна.

– Никога не пропуска. Точен е като часовник. С течение на времето се поуспокои. Отначало искаше подробен анализ. Съдържание на стомаха. Проби от кожата и под ноктите. Следи от пътувания в чужбина. Сега се задоволява с кратък доклад за състоянието на тялото.

– Но продължава да настоява да види всяко от тях, така ли?

– Точно така.

– Защо?

– Предполагам, че е свързано с някое от психическите му разстройства. Нямам намерение да анализирам психическото му състояние, не съм специалист в тази област. Но ще призная, че тръпки ме побиват от него. Пристигне ли в моргата, нямам търпение да си тръгне.

Не казах нищо.

– Всъщност искам да спре да идва тук. Но не мога да му попреча. Затова съм принуден да се примиря.

– Аз мога да го спра. За целта се нуждая единствено от това помещение.

– Ако възнамерявате да спрете Дендонкър и възнамерявате да го направите именно тук, това означава, че някой ще се престори на мъртъв. Вие ли?

Кимнах, след което му разказах за огнестрелната рана в гърдите и за халосните патрони, които ще използваме, за да изглежда всичко достатъчно убедително.

– Къде планирате да стане престрелката?

Съобщих му мястото, което човекът на Дендонкър бе споменал в съобщението си до Фентън.

– Разбирам. И как ще транспортирате тялото до тук?

Още не бях решил този проблем. Когато планът ти е пълен с недостатъци, те сякаш никога не свършват, а продължават да изскачат един след друг.

– Нямате представа, нали?

Замълчах.

– По кое време се предполага, че ще бъдете застрелян?

– Малко след единайсет вечерта.

– Добре. Аз ще ви докарам.

– Не. Не бива да се замесвате. Помислете за брат си.

– Доналд почина миналата година.

– Няма ли съпруга? Деца?

– Няма деца. И не харесвам жена му. Освен това тя е болна. Рак. С метастази. Дори Дендонкър да тръгне да я търси, тя ще умре, преди той да открие хосписа, в който е настанена. Ще ви дам телефонен номер, на който вашият човек да се свърже с мен. Линията е директна, не минава през деветстотин и единайсет, което улеснява нещата.

– Сигурен ли сте?

– Да. Дендонкър няма да се появи преди сутринта. Това означава, че ще се наложи да пренощувате тук. Дендонкър може да изпрати някого да наблюдава сградата. Няма да е добре той да види как един мъртвец излиза навън, а после се връща. Ще дойда рано и ще ви приготвя за хладилното отделение. Опасявам се, че ще си имате компания и няма да мога да повиша температурата. Но ще ви дам слаб седатив, за да не настръхнете от студ. Ще поставя тиксо върху очите ви. За всеки случай. Колко дълго можете да задържите дъха си?

Веднъж бях издържал малко над минута, без да дишам. Но това беше под вода. Тогава плувах отчаяно. Борех се за живота си. Сега щеше да бъде различно. Нямаше да полагам никакви усилия. Щях само да лежа неподвижен.

– Минута и половина – казах аз. – Най-много две.

– Добре. Ще следя времето. Ще отвлека вниманието на Дендонкър, ако се забави прекалено дълго. Обикновено приключва бързо, затова не се притеснявам. А сега, кажете ми… ако е възможно, честно. Какво ще правите с Дендонкър, когато приключите с него?

– Ще го предам на полицията.

На лицето на Холиър се изписа разочарование.

– Дендонкър сам ли идва обикновено? Или с охрана? – попитах аз.

– С горили, така ги наричам. Два броя. Едната горила първо оглежда стаята, после пристигат Дендонкър и втората горила.

– Оръжия?

– Нищо видимо.

– Това е добре. Дендонкър вече не може да ви шантажира чрез брат ви, но рискът за вас остава. Ще бъдете в по-голяма безопасност, ако си стоите у дома. Или ако напуснете града.

Холиър поклати глава.

– Не. Дендонкър се наслаждава на властта си над мен твърде дълго време. Зарекох се, че няма да пропусна възможност за реванш. След като Доналд вече го няма, трябва да се тревожа единствено за себе си. Струва ми се, че сега е моментът.

– Благодаря ви, докторе. Оценявам помощта ви. Но ако промените решението си…

– Няма.

– Добре. До довечера тогава.

– Още нещо, господин Ричър. Аз съм лекар. Полагал съм клетва да не вредя на хората. А вие не сте. Поне що се отнася до хора като Дендонкър. Надявам се, че разбирате какво се опитвам да ви кажа.

Заех позиция под уличната лампа точно в единайсет часа. Уговорката беше такава.

Вечерта бе хладна. Бях пристигнал тук три часа по-рано, за да се уверя, че съм сам. Съжалявах, че нямам яке. Бях само по тениска. Жълта. Огромна. Висеше дори на моите рамене. Но така трябваше. Нуждаех се от свободно пространство, което да скрие торбичката фалшива кръв, залепена за гърдите ми. Не можех да рискувам да облека яке, което да се извърти настрани и да се окаже, че дупката от куршум не е там, където трябва.

Колата се появи в 11:02. Тя се движеше с включени дълги светлини, което затрудняваше определянето на производителя и модела, но виждах достатъчно, за да разбера, че не е джип. Не очаквах Фентън да се появи с такава кола. Ако изобщо тя бе зад волана. Не можех да видя вътре. Миг по-късно предните врати се отвориха. И двете. Появиха се двама мъже.

Уговорката не беше такава.

А после се отвориха и двете задни врата. Появиха се още двама мъже.

Уговорката определено не беше такава.

Огледах мъжете. Всичките бяха на ръст между метър и осемдесет и пет и метър и деветдесет. Всичките тежаха около деветдесет килограма. Не видях нищо притеснително. Но все още очаквах да видя дали Фентън ще се появи от задната седалка.

Не се появи.

Или Дендонкър я бе оставил в града, залагайки на повече огнева мощ след загубата на двама души предишния ден. Или тя бе заподозряла, че Дендонкър е надушил капана, и се бе отказала от плана ни. Съмнявах се, че някой от четиримата пред мен ще знае причината. Престъпните босове, които страдат от параноя, не споделят подобна информация с подчинените си. Затова избрах различен подход. Да намаля броя на противниците и да убедя последния, че е в негов интерес да ме отведе нагоре по хранителната верига.

Последният оцелял нямаше да бъде шофьорът. Това бе сигурно. Той пристъпи напред и задрънка някакви глупости, които целяха да ме накарат да вляза в колата. Това просто нямаше да се случи. Не и в този момент. Човекът осъзна, че няма да се вържа на блъфа му, затова промени тактиката. Реши да използва сила. Извади пистолет. А това винаги е грешка, когато стоиш на една ръка разстояние от своя противник. Може да бе решил, че едрото ми тяло ме прави бавен. А може просто да бе глупав. Или прекалено самоуверен. Каквато и да бе причината, аз скъсих набързо разстоянието, сграбчих китката му и неутрализирах оръжието. А после неутрализирах и шофьора с един-единствен бърз удар.

Вдигнах падналия пистолет, в случай че останалите трима са достатъчно умни и нападнат едновременно. Оказа се, че не са. Следващия опит направи онзи, който бе застанал в средата. Той изкрещя нещо, явно с надеждата да ме уплаши, престори се, че замахва към лицето ми, след което се опита да стовари другия си юмрук в корема ми. Блокирах удара му и забих кокалчето на средния си пръст в бицепса му. Дадох му възможност да отстъпи. Реших, че така е честно. Той обаче не се възползва от нея. Втурна се към мен с някакъв щур, дивашки удар, насочен към главата ми. Юмрукът му профуча покрай мен, след което извадих от строя другата му ръка. Дадох му втори шанс. Той ми се отблагодари, като се опита да ме изрита в слабините. Дори не се доближи до целта. Стоварих подметката си върху пищяла му. Използвах собствената му инерция срещу него. Глезенът му се счупи. Поне една кост. Може би повече. Той изпищя и заподскача на един крак, но припадна от болка в мига, в който двата края на счупената кост се допряха. Останаха само двама противници.

Те се опитаха да ме уплашат. Извадиха дръжки на кирки от багажника. По-високият от двамата поведе нападението с мощен замах. Пропусна, и то с много. Приятелчето му го последва. Започна да нанася удари във въздуха. Първите два бяха лъжливи, третият бе насочен към слабините ми. Той обаче се издаде. Сграбчих дървената дръжка, измъкнах я от ръцете му, замахнах и я стоварих върху главата му, все едно цепех дърва.

Последният оцелял изпадна в паника. Замахна силно и неточно, без никакъв шанс да ме достигне. Явно и той го разбра веднага, защото посегна към пистолета си. Но и той, подобно на шофьора, стоеше прекалено близо. Избих оръжието от ръката му. Сграбчих го за врата. Започнах да изброявам възможностите пред него. И тогава прозвуча глас, който ми нареди да спра.

Беше Фентън. Тя излезе иззад редицата гаражи вдясно от мен. Ръцете ѝ бяха протегнати пред тялото и стискаха пистолет. Тя се опитваше да спаси плана ни. Но между нас стоеше последният оцелял от колата. Това не бе добре. Това го превръщаше в свидетел. Той нямаше да повярва, че Фентън ме е убила, ако куршумът ѝ трябваше да мине през него, за да попадне в мен. Можех да го блъсна встрани, но и това щеше да събуди подозренията му. Възможността да пристъпя към него ми се стори по-реалистична. Да го използвам като щит.

Погледнах Фентън. Сведох поглед към гърдите си. Предположих, че тя вижда къде трябва да се прицели. Поне приблизително. Най-доброто решение при тези обстоятелства бе Фентън да натисне спусъка. Исках да го направи. Видях я да вдишва и издишва. Приготвих се за изстрела. Почувствах потрепване върху гърдите си, последвано от студена влага. Политнах назад. Виждал съм много хора да умират от куршум. Някои се свличат и застиват като заспали. Други политат във въздуха и се стоварват на земята като чувал с картофи. Аз направих нещо средно. Разперих широко ръце, вдигнах едно коляно и отметнах глава назад.

– Нямало нужда от мен, а? – пристъпи напред Фентън. – Не се притеснявай. Не бързай. Можеш да се извиниш и по-късно. Важното е да прозвучи искрено.

– Какво направи, по дяволите? – Мъжът изглеждаше ядосан. – Дендонкър го искаше жив. Искаше да го разпита.

– Дендонкър го искал жив, а? Ако не го бях застреляла, единственият жив тук щеше да бъде той. Онези трима идиоти се въргалят на земята и съвсем скоро щеше да ги последваш и ти.

Усетих пръсти по врата си. Дълги. Тънки. Леко студени. Потръпнах.

– Мъртъв е. Съжаленията са излишни. – Фентън се пресегна и се престори, че опипва задните ми джобове. – Както и очаквах, никакви пари. От самото начало е искал да ни измами. Ама че тъпак! Добре, аз ще звънна на деветстотин и единайсет и ще уредя да приберат тялото. Ти можеш да се обадиш на Дендонкър. А после можеш да ме хвърлиш под автобуса, ако искаш. Но при едно условие. Сам ще натовариш телата. След пристигането на линейката ме чака дълго ходене пеша до мястото, където съм оставила колата.

Прекарал съм повече нощи на необичайни, неудобни места, отколкото мога да преброя, но за пръв път спях в морга. Всъщност не бе чак толкова неудобно, колкото очаквах. Във физическо отношение поне. Доктор Холиър ми осигури постелка, спален чувал и маска за очите като онези, които раздават по време на презокеански полети. Остави ме да спя, след което се върна в шест сутринта. Донесе ми кафе и докато го пиех, той се зае с изработването на огнестрелната рана върху гърдите ми. За целта използва специална глина. Докторът се постара раната да се получи с нужния размер и форма. С назъбени краища. С цветове, които варират от яркочервено до тъмнокафяво. Когато остана доволен от резултата, закрепи раната върху гърдите ми. После ми постави инжекции. По една във всяка ръка. Във всеки крак. В гърдите и стомаха. Прибра импровизираното ми легло и го скри в хладилника вдясно. Накрая погледна часовника на стената и обяви:

– Добре. Време е!

Той отвори вратата в центъра на хладилното отделение и издърпа плъзгащия се метален плот. Съблякох се и докторът прибра дрехите ми при спалния чувал. Легнах. Той ме покри с чаршаф и залепи клепачите ми с тиксо.

– Успех! – пожела ми доктор Холиър. – Опитайте се да не изпотрошите моргата ми, когато пристигне Дендонкър.

Той покри главата ми с чаршафа и бутна металния плот обратно в хладилника. Докрай. Чух вратата да се затваря. Усетих изгасването на лампите. Почувствах мрака. Кожата по раменете ми настръхна. Мразя тесните, затворени пространства. Винаги съм ги мразил. Това е някакъв дълбоко вроден, първичен страх. Опитах се да си представя какво има около мен. Зад вратите на хладилника имаше едно-единствено отделение. То не бе разделено на по-малки секции. Пространството там бе доста голямо. Започнах да се чувствам по-добре. Докато не си спомних подложеното на аутопсия тяло. Зачудих се от коя ли страна се намира. Една малка част от мен дори искаше да го види. Но по-голямата част от мен бе доволна, че това е невъзможно.

Прекарах вътре почти час, когато вратата на хладилника се отвори. Ей така, изведнъж, без предупреждение. Мигом усетих светлината. Някой издърпа металния плот. Бавно и леко. Отметна чаршафа от главата ми. Чух глас. Носов, с твърд акцент. Непознатият каза: "Мръдни се!". Някой махна чаршафа от цялото ми тяло и го пусна на пода. Носовият глас заговори отново. Предположих, че е Дендонкър. Той разпитваше какво точно ме е убило. Доктор Холиър отговаряше. После започнаха да обсъждат старите ми рани. Белезите, които бяха оставили. Какво може да ги е причинило. Какво друго знаеха за мен.

Шейсет секунди, без да дишам. Неудобно. Но поносимо.

Чаршафът ме покри отново. Първо тялото. После лицето. Но преди да успея да си поема дъх, някой отново го отметна. Последва обсъждане на уж фалшивата ми самоличност. Която всъщност бе истинската ми самоличност. Истинското ми име. Въпроси и отговори, въпроси и отговори… В един момент усетих как Дендонкър пристъпва към мен. Не можех да го видя, но знаех, че се взира в мен.

Деветдесет секунди, без да си поема дъх. Нуждаех се от глътка въздух. Белите ми дробове започваха да парят. Тялото ми изпитваше отчаяна нужда да помръдне.

Чух Дендонкър да подхвърля, че съм търсел него, а не Майкъл. Явно страдаше не само от параноя, но и от нарцисизъм. Очарователна комбинация. Нищо чудно, че не се погаждаше добре с повечето хора. Дочух шумолене на хартия. Последваха още въпроси. Дендонкър нареди да изгорят паспорта ми. Да изхвърлят тялото ми. Гласът му бе силен и рязък, сякаш даваше заповеди. Посещението му тук явно бе към края си.

Две минути, без да си поема дъх. Дробовете ми не издържаха повече. Поех голяма глътка въздух. Дръпнах лейкопласта от очите си. И се изправих върху металния плот.

В помещението имаше четирима души. Всичките бяха мъже. Всичките стояха с отворена уста. Доктор Холиър седеше на бюрото си. Двамата мъже в костюми, може би прехвърлили четирийсетте, стояха до вратата. Още един стоеше по средата на стаята и ме гледаше. Той бе на шейсет и няколко. Имаше ъгловато лице с белег от изгаряне върху лявата скула. Белегът бе с формата на триъгълник. Очите му бяха изпъкнали. Ръцете и краката му бяха необичайно дълги. От дясната му ръка липсваха три пръста. Той използваше палеца и другия си пръст, за да движи въртящия се пръстен върху циферблата на часовника си.

– Дендонкър? – попитах аз.

Той не реагира. Скочих от металния плот. Дендонкър бръкна в джоба на сакото си и извади оръжие. Револвер. Модел NAA-22S. Съвсем миниатюрен. Дълъг не повече от десет сантиметра. Грабнах го от ръката му, хвърлих го в хладилника и блъснах Дендонкър към срещуположния ъгъл на помещението. Исках да го отдалеча от вратата. Исках да му попреча да се измъкне, докато се занимавам с горилите му. И двамата му пазачи пристъпваха към мен. Мъжът вляво бе облечен със светъл костюм и имаше чуплива коса. Другият, отдясно, имаше права коса и тъмен костюм. Разстоянието между тях бе половин метър. И двамата посегнаха под саката си с намерението да извадят оръжията си. Но така и не получиха шанс да го направят. Пристъпих бързо към тях. Свих юмруци и издърпах ръцете си максимално назад. И ги стоварих едновременно върху челюстите им. Може да не бяха най-силните удари, които съм нанасял някога. Имах чувството, че инжекциите седатив са ми се отразили поне малко. Отнели са няколко процента от силата ми. Не че това имаше значение. Движението на юмруците ми напред, съчетано с движението на телата им в срещуположната посока, даде резултат, равносилен на сблъсъка на двете горили е камион. Те се проснаха на земята едновременно и се превърнаха в кълбо от преплетени крайници. Дори не помръднаха. Обърнах се да проверя какво прави Дендонкър и го видях да стои в ъгъла. Заприлича ми на гигантско насекомо в терариум на зоопарк.

Тогава чух звук. Зад мен. От другата страна на вратата. Тя се отвори рязко, почти като от газова експлозия. В стаята влезе мъж. Имах чувството, че се завъртя настрани, за да мине през рамката, толкова широки ми се сториха раменете му. Освен това непознатият бе висок. Поне метър и деветдесет и осем. Поне сто и шейсет килограма. Нямаше коса. Главата му приличаше на топка за боулинг. Очите, устата и носът му изглеждаха малки и събрани едни до други на прекалено малка площ. Ушите също бяха малки, но щръкнали. Розовата му кожа лъщеше. Облеклото му се състоеше от бяла риза и черен костюм без вратовръзка. Жалко. Можех да използвам вратовръзката, за да го задуша.

Мъжът пристъпи напред. Движенията му бяха странни – тромави и отсечени като на робот. Но когато приближи достатъчно, крачките му се превърнаха в ритници, а движенията на ръцете му – в юмручни удари. Той бе спокоен, непоклатим, неуморен. Сякаш присъствах на демонстрация на бойни изкуства. Ударите му бяха дори хипнотизиращи. И несъмнено съкрушителни, ако някой от тях попаднеше в целта. Може би дори смъртоносни, ако ударът в целта бе повече от един.

Отстъпих назад, за да спечеля малко време. Дендонкър се опита да се промъкне покрай мен. Сграбчих го и го избутах рязко зад гърба си. Изобщо не погледнах къде ще падне. Нямах намерение да рискувам и да изпусна от поглед огромната човешка машина, която настъпваше към мен. Дендонкър запълзя в противоположната посока. Отново го избутах назад. Огромният тип продължаваше да приближава. Предположих, че иска да си поиграе с мен, да ме блъсне в стената или да ме приклещи в ъгъла, за да ми отреже пътя за бягство, след което да ме спука от бой. Явно не се притесняваше, че мога да му причиня нещо лошо.

Отстъпих още една крачка назад. А после се оттласнах със задния крак, хвърлих се напред и профучах покрай него. Докато се разминавахме, стоварих юмрука си в бъбрека му. Ударът бе силен. Несъмнено би свалил на земята повечето хора. А този тип дори не го забеляза. Направи още една крачка, след което изпълни някаква сложна техника на въртене. Първо кръстоса ръце, после ги разпери, а накрая замахна в обратната посока. Завъртя се на пръсти. Оттласна се от пода и нанесе нов ритник, но отдавна не стоях на същото място. Аз също се бях завъртял, при това по-бързо. И също се бях оттласнал от пода, при това по-силно. Атакувах наведен, преди гигантът да се е опитал да ме изрита отново.

Забих глава в гърдите му достатъчно силно, за да го отхвърля назад въпреки разликата в теглото. Той се олюля. Опитах се да го ударя, преди да се е окопитил. Мислех си да го фрасна в гърлото. Моментът не бе подходящ да се държа като джентълмен. Но преди да предприема каквото и да било, краката му опряха в металния плот, който си стоеше все така изваден от хладилника. Той се претърколи върху него. Падна под ъгъл и главата му се удари във вратата. Не достатъчно силно, за да изгуби съзнание. Но достатъчно, за да го зашемети. За секунда. Повече не ми трябваше.

Последвах го и забих лакът в слепоочието му. Използвах цялата си сила. Вложих цялата си тежест. Получи се перфектен удар. Той вирна ръце и крака във въздуха като насекомо, след което падна от другата страна. Езикът му увисна от устата. Изчаках секунда, за да съм сигурен. После се обърнах, за да видя какво прави Дендонкър.

От него нямаше и следа. Помещението бе празно с изключение на доктор Холиър и трите горили в безсъзнание.

– Тя беше извънредно бърза – заяви спокойно докторът. – Появи се една жена. Тя накуцваше. Опря пистолет в главата на Дендонкър и го изведе навън. Остави това.

Доктор Холиър ми подаде торбичка от супермаркет. В нея открих ризата, която бях заменил с голямата жълта тениска (вече напълно съсипана), и лист хартия. На него пишеше следното:

Ричър, съжалявам. Закъснях за срещата, защото Дендонкър ме изпрати да свърша нещо. Нямах намерение да те използвам и да те зарежа. Надявам се не смяташ, че съм го направила.

Но имам чувството, че играта ще загрубее много скоро, и има линии, които не мога да искам от теб да преминеш.

Радвам се, че се срещнахме, макар и за кратко. Надявам се скоро да стигнеш до океана.

Целувки!

Р. S. Ти ми спаси живота. Благодарна съм ти, никога няма да го забравя.

Смачках бележката и я изхвърлих в кошчето. Отлепих фалшивата рана от гърдите си. Съблякох тениската, която Фентън бе купила. Отидох до вратата на хладилника вдясно. Същия, в който доктор Холиър бе прибрал дрехите ми. Отворих я и се облякох. Накрая взех паспорта си от кошчето за боклук.

– Къде отивате? – попита доктор Холиър. – Чакайте малко! Какво ще правите с онази жена? Ами с Дендонкър?

Замислих се. Възможностите бяха две. Можех да оставя Фентън да си отиде. А можех и да се опитам да я намеря. Но не виждах никакъв смисъл да го правя. Не се съмнявах, че тя е в състояние да се справи с немощен възрастен мъж. Или с няколко здрави млади мъже, ако така се развият нещата. Не се съмнявах, че Фентън ще направи всичко необходимо, за да попречи на бомбите на Дендонкър да избухнат. Тя разполагаше с необходимите контакти. Нуждаеше се само от информация. А как щеше да я получи… това зависеше от нея. Може би щеше да прекрачи някоя граница. Може би цял куп граници. Изборът беше неин. Не можех да играя ролята на нейна съвест или на неин изповедник. Не останах щастлив от начина, по който ме изигра, но бях принуден да призная, че го направи майсторски. Истината бе, че харесвах Фентън. Желаех ѝ всичко най-хубаво.

– Нищо няма да правя. Нито с Дендонкър, нито с жената – отвърнах аз. – Ако Фентън предпочита да поеме нещата в свои ръце, с радост ще ѝ позволя да го направи.

– О! – възкликна доктор Холиър и се почеса по слепоочието. – Ами тези горили? Не можете да ги оставите на пода. Особено този, големия. Лекувах го преди време, след като една от жертвите му го бе ухапала и раната се бе инфектирала. Казва се Мансур и е истински психопат. Какво ще направи, след като дойде на себе си и ме види? Очевидно е, че съм ви помогнал.

– Не се притеснявайте. Ще изнеса боклука, преди да си тръгна. Никога няма да видите тези типове.

Започнах с онзи, когото докторът бе нарекъл Мансур. Претърсих джобовете на панталона му и веднага открих това, което търсех. Ключовете му. Интересуваше ме един от тях. Ключ за автомобил. Логото върху него бе на линкълн. Надявах се моделът да е "Таун Кар". Той е доста просторен. Предлага много място за пътници. Независимо дали в съзнание, или в несвяст. Живи или мъртви. Това качество стана очевидно веднага след като моделът слезе от производствената линия. Оттогава насам той е особено популярен сред хората, които държат на обема и пространството. Хора като мен в дадения момент.

Прецених, че няма да има проблем да вържа здраво и тримата. След което да ги натоваря. Да зарежа колата някъде. И да позвъня на 911. Бях сигурен, че и тримата имат дебели криминални досиета. От друга страна, не останах впечатлен от реакцията на ченгетата, последвала моето обаждане по повод телата до шосето. До момента не бях срещнал дори един униформен полицай в целия град. Не бях видял подвижна лаборатория по криминалистика. Това ме подсети за разговора, който бях провел неотдавна е един човек в Тексас. Той имаше теория. Според него полицаите в по-затънтени райони, изпратени да разследват кървави престъпления като куп мъртви тела край пътя, са изпаднали в немилост пред началството. Което означава, че никой няма да си направи труда да проведе щателно разследване. Който и да поеме случая, ще се постарае да го приключи колкото се може по-бързо. Да спечели благоразположението на шефа. И да си гарантира, че следващия път, когато се случи нещо подобно, началството ще изпрати някой друг.

Дали онзи човек не беше прав? Дали не бе за предпочитане да зарежа колата някъде? От другата страна на магистралата. В малко по-голям град. В много по-голям град. Не исках да си създавам излишна работа. Но исках да постъпя умно. На всичко отгоре бях гладен. Съставянето на планове на гладен стомах не е добра идея. То може да подмени приоритетите. Затова реших първо да хапна, а после да мисля какво да правя.

– Сутринта се оказа доста натоварена – казах аз. – Една хубава закуска ще ми се отрази добре. Ще се присъедините ли към мен?

Доктор Холиър направи физиономия, все едно бе доловил някаква особено противна миризма.

– Да ям? Сега? Не. Не, благодаря. Не съм в състояние.

Опитах се да напъхам ключовете на Мансур в джоба си, но те се закачиха за панталона ми. Връзката бе прекалено голяма. И прекалено тежка. Когато се опитах да подредя ключовете, един от тях ми направи впечатление. Секретен ключ от вградена брава. Приличаше на онези, които двете горили бяха носили вчера.

– Къде наблизо правят най-хубавото кафе? – попитах аз.

Доктор Холиър примигна няколко пъти. После сви рамене.

– Опитайте в "Прерийна роза". Чувал съм, че кафето им е много добро. Щом излезете навън, завийте наляво. Повървете стотина метра и ще го видите. Няма начин да го пропуснете.

– Благодаря. – Огледах стаята и попитах: – Имате ли нещо, с което да вържа тези тримата?

Доктор Холиър се замисли за момент.

– Почакайте тук. Имам една идея – отвърна той и забърза към вратата.

Използвах времето, за да пребъркам и останалите джобове на Мансур. Открих портфейла му. В него имаше пари, но не и документи за самоличност. Нито нещо, което да съдържа адрес. Проверих телефона му. Поиска ми лицево разпознаване. Нямах представа какво е това, но изведнъж ми хрумна да поставя телефона над носа на Мансур. След секунда вече имах достъп до всичко. Нямаше списък нито с входящи, нито с изходящи обаждания. Нямаше текстови съобщения. Нямаше контакти. Не открих нищо полезно, затова прибрах пистолета му и насочих интереса си към неговите колеги. В тях открих почти същия набор от вещи. Пистолети, портфейли, телефони, ключове. Включително пластмасови висулки. И ключове от вградена брава, не от резе. Ключовете бяха издраскани, ожулени. Допрях ги един до друг. Зъбците съвпадаха. И то идеално. Извадих и ключа на Мансур. Пълно съвпадение. Предположих, че всичките са свързани по някакъв начин с операцията, провеждана от Дендонкър. Беше ми любопитно, но не държах да получа отговор на този въпрос. Дендонкър в момента стоеше с опрян в главата му пистолет. И това бе пистолетът на Фентън. Хората му щяха да се окажат в ареста. А аз щях да напусна града веднага след закуска.

Вратата се отвори. Никой не бе почукал. Но този път вратата се отвори плавно, а не рязко. Появи се доктор Холиър, който носеше цял куп пакети. Напълно идентични. Обвити в прозрачен найлон. Много хлъзгави. Докторът се опита да ми подаде един от тях, в резултат на което всичките се изсипаха на земята. Помогнах му да ги събере и видях, че това са бинтове. Върху всеки пакет стояха името на производителя и размерите на бинта. Десет сантиметра широки и метър и половина дълги.

– Това е еластичен бинт – обясни доктор Холиър. – Ще се разтегне, но няма да се скъса. Памукът е подсилен с полиуретанови влакна. Това го прави много здрав. Обикновено се използва за обездвижване на крайници. Най-често след навяхване или изкълчване. Понякога и след ухапване от змия. Тогава се налага да стегнем района около ухапването, за да попречим отровата да се разпространи из тялото.

Отворих един пакет и се опитах да разкъсам бинта.

– Ако го снадите двойно, ще стане още по-здрав – отбеляза доктор Холиър.

Използвах първото парче бинт, за да вържа глезените на Мансур. Проверих здравината на възела и прецених, че доктор Холиър е прав. Бинтът щеше да издържи. Вързах ръцете на Мансур зад гърба му. Постъпих по същия начин и с онези двамата, с костюмите. Доктор Холиър ме наблюдаваше и когато приключих, той събра празните опаковки и ги изсипа в кошчето. Аз пък изхвърлих оръжията и портфейлите в кофата за клинични отпадъци.

– Ако страдах от мания за преследване и не исках никой да ме види как влизам или напускам сградата, как бих могъл да изляза?

– През входа за линейки. От там влязохме снощи.

– Снощи бях в чувал за трупове. И през комин да ме бяхте спуснали, пак нямаше да видя нищо.

– О! Да, разбира се! Входът за линейки се намира в задната част на сградата. Той е напълно самостоятелен. Влиза се откъм уличката. Има портал, но той никога не се заключва. Минувачите не могат да видят какво става в двора. Вътре в сградата коридорът се разделя, преди да се стигне до спешното отделение. Едното разклонение води към асансьор, който се спуска право в сутерена. Ако в този момент някоя линейка не докара спешен случай, никой няма да ви види да минавате от там.

– Има ли охранителни камери?

Доктор Холиър поклати глава.

– Обсъждаха въпроса няколко пъти, но така и не направиха нищо. Официалната позиция е продиктувана от опасения относно евентуално нарушаване на неприкосновеността на личния живот. Но освен това става въпрос и за липса на средства. Това е истинската причина, мен ако питате. Елате. Ще ви покажа.

Последвах доктор Холиър. Излязохме от моргата и тръгнахме към срещуположния край на коридора. Той натисна бутона на асансьора. Изчакахме рамо до рамо, без да кажем нито дума. Вратите се отвориха след по-малко от минута. Кабината бе просторна. Широка, дълбока, облицована с неръждаема стомана. Качихме се на горния етаж, излязохме от асансьора и тръгнахме по друг коридор, който ни отведе до две високи стъклени врати. Те се плъзнаха встрани, когато приближихме. Озовахме се в правоъгълен вътрешен двор. Върху ронливия асфалт се виждаше поредица от червени линии. Предположих, че те маркират маршрута на линейките. Една извита стрелка сочеше към мястото за маневриране, друга – в обратната посока, към зоната за прием на пациенти. Мястото бе достатъчно за две линейки. До срещуположната стена, възможно най-далече от входа, бе паркиран лек автомобил. Линкълн таун кар.

Натиснах съответното бутонче върху ключа на Мансур и аварийните светлини на колата примигнаха. Вратите се отключиха. Колата бе стар модел, със строги правоъгълни форми. И черна. Напълно черна. Абсолютно черна. Това би трябвало да пише в рекламната ѝ брошура. В допълнение, прозорците също бяха силно затъмнени, почти черни. Може би заради климата, може би заради параноята на Дендонкър или пък, защото той бе решил, че така колата изглежда по-добре. Нямах представа. А и въобще не ме интересуваше. Важното бе, че никой нямаше да може да надзърне вътре. Градчето ми се стори доста тихо и спокойно. Едва ли спешното отделение щеше да бъде щурмувано от тълпи пострадали граждани по това време на деня. Прецених, че спокойно мога да оставя колата на мястото ѝ още половин час.

Заключих линкълна и доктор Холиър ме поведе обратно към моргата. Той ми помогна да натоварим Мансур на носилка, която забутах по коридора и качих в асансьора. После прекосих с нея паркинга за линейки и спрях пред багажника на линкълна. Отворих капака и полувдигнах, полупретърколих Мансур вътре.

Направих втори курс и се върнах за мъжа с чупливата коса и светлия костюм. Той се оказа по-лесен за маневриране. Спрях носилката до колата и буквално го изсипах на задната седалка като чувал с картофи. После докарах онзи с правата коса и черния костюм. Опитах се да го сложа върху неговия колега, но тялото му все се плъзгаше и падаше по лице на пода. Оставих го там и върнах носилката в моргата. Благодарих на доктор Холиър за помощта. Сбогувах се е него и тръгнах към главния вход на медицинския център.

Доктор Холиър не ме бе излъгал. "Прерийна роза" наистина се оказа лесна за откриване. Кафенето се намираше в самия център на града, в двуетажна сграда, разположена на ъгъла на две улици. Имаше и вътрешен двор, каквато явно бе местната мода. Заведението заемаше партера, на горния етаж имаше офиси, а от двете му страни – магазини. Интериорът бе съвсем семпъл. Дванайсет маси, подредени в три редици от по четири, всичките идеално подравнени. Всяка маса имаше четири стола. Мебелите изглеждаха масивни. Чашите и приборите бяха обикновени и функционални. Нищо – нито хубаво, нито лошо – не се набиваше на очи. Никакви цветя. Никаква декорация. Никакви клиенти. "Прерийна роза" много ми допадна.

Настаних се на масата в далечния край на дясната редица. Две минути по-късно вратата на кухнята се отвори и от там се появи сервитьорка. Тя беше облечена в рокля на розови каренца с бяла престилка отпред. Краката ѝ бяха обути в маратонки, също розови. Ако се съдеше по вида ѝ, сервитьорката бе прехвърлила шейсетте. Не носеше бижута, косата ѝ, прошарена по-скоро със сиво, отколкото със сребристо, падаше свободно по раменете. Нещо в нея ми напомни за жената от рецепцията в медицинския център. Дали не бяха сестри? Или братовчедки? Тя постави пред мен порцеланова чаша, която напълни с кафе от стъклена кана, след което ме погледна и вдигна вежда. Поръчах си американска закуска с двойна порция бекон и ябълков пай. Сервитьорката повдигна веждата си още по-високо, но не коментира избора ми.

На дървена стойка на стената до обществения телефон открих четири вестника, все от същия ден. Взех един и започнах да го прелиствам, докато чакам закуската. Новини почти нямаше, но затова пък половината статии бяха посветени или на поредното социологическо проучване, или на резултатите от някое предишно. Предполагам, че издателите намираха комуникацията с читателите за по-важна от репортерската работа. Или за значително по-евтина. Редакторите обаче не пестяха графики и изображения. Имаше кръгови диаграми. Стълбовидни диаграми. Точкови диаграми. И още цял куп картинки, които не бяха измислени по времето, когато учех в гимназия. Всичките в ярки, пъстри цветове. Посветени на какви ли не теми. Одобрявате ли строителството на приют за броненосци в околностите на града? Да бъде ли пребоядисана граничната ограда? Нуждаем ли се от нови мощности на вятърна и слънчева енергия?

Четях вече последната страница на вестника, когато закуската ми пристигна. Рубриката се наричаше "Полицейски дневник". Твърде претенциозно заглавие за списъка на престъпленията, извършени в града и околностите. Изчетох всичко най-внимателно. И дума не се споменаваше за Дендонкър. Или за контрабанда. За самолети. Или за бомби. Изброяваха се само дребни престъпления. Съвсем дребни. Причина за повечето арести бе злоупотреба с алкохол на обществено място.

Изядох последната хапка. Изпих кафето. Тъкмо чаках сервитьорката да долее чашата ми, когато вратата откъм улицата се отвори. Влезе мъж, когото познавах. Това бе четвъртата горила от предишната вечер. Онзи тип, който бе застанал под уличната лампа. Който се бе опитал да ме пребие с дръжка от кирка. Тръгна право към мен. Бе облечен в същите дрехи. Дори не се бе избръснал. В ръката си държеше черен чувал за смет.

В чувала имаше нещо. То бе дълго поне двайсет и пет сантиметра и достатъчно тежко, за да изпъне стените на чувала. Стиснах здраво ръба на масата. Бях готов да я запратя в краката на нещастника веднага щом посегнеше към оръжието. Той обаче застана пред мен и се подсмихна. Вдигна чувала с една ръка, хвана дъното му е другата. И го обърна. При което изсипа съдържанието му на масата.

Предметът бе един, но ясно се виждаха три отделни секции. Гнездо, оформено от въглеродни влакна. С точния размер, в който да се побере оцелялата част на ампутиран крайник. Става. Лъскава, изработена изцяло от титан. И обувка. Досущ като онази, която носеше Фентън последния път, когато я видях.

– Ела с мен или жената ще изгуби нещо повече от част от крака си – каза човекът на Дендонкър, обърна се и тръгна към вратата. – Разполагаш с трийсет секунди.

Изправих се и извадих снопче банкноти от джоба си. Отделих двайсетачка и я оставих на масата. Изминаха десет секунди. Взех протезата на Фентън. Тръгнах към вратата. Изминаха още десет секунди. Изчаках още девет и едва тогава излязох навън. Мъжът стоеше до колата си. Обикновен седан, средно голям. Целият в прах. Предположих, че е същият, който бяха използвали предишната вечер. На дневна светлина можех да видя, че това е "Шевролет Каприс". Бивш патрулен автомобил на полицията. Издаваше го прожекторът, монтиран върху шофьорската врата. Боята бе изгубила блясъка си и започваше да се лющи, затова предположих, че известно време колата е служила и като такси.

Човекът на Дендонкър се ухили и отвори дясната врата. После отстъпи крачка назад и ме подкани с жест да се кача. Пристъпих напред. Бавно. Прехвърлих протезата на Фентън в дясната си ръка. Пристъпих в тясното пространство между мъжа и вратата. После сграбчих главата му и забих лицето му в покрива на колата. Устните му попаднаха върху ръба на вратата. Ударът изби част от предните му зъби. Не успях да видя точно колко. Имаше прекалено много кръв. Измъкнах пистолета, който бе мушнал в колана си. Завъртях го към себе си. Стоварих юмрука си в слънчевия му сплит, колкото да му изкарам въздуха. Бутнах го в колата. Натиках го на седалката. Затворих вратата. Огледах се, за да се уверя, че никой не ни е видял. Заобиколих от другата страна. Дръпнах седалката назад. Качих се в колата. Пресегнах се. Сграбчих мъжа за гърлото. И стиснах. Усетих как ларинксът му поддава под натиска ми. Той изблещи очи. Изплези език. Но не успя да издаде нито звук.

– Ето какво ще направим – казах му аз. – Ще ти задам въпрос. Ще те оставя да помислиш. Ще отслабя хватката, колкото да ми отговориш. Не го ли направиш, ще те удуша. Не ми ли хареса отговорът ти, ще те удуша. Ясно ли е?

Изчаках малко и отслабих натиска върху гърлото му.

– Да. – Гласът беше слаб и дрезгав. – Напълно.

– Заловили сте жената. Как?

– В часовника на Дендонкър има вграден джипиес предавател. Той е подал авариен сигнал. Спипахме я, преди още да излезе от сградата. Отведохме Дендонкър на сигурно място. Това беше основният ни приоритет. Когато останалите не се върнаха, Дендонкър ме изпрати да те открия.

– Къде е жената сега?

– Не знам.

– Наистина ли ще се инатиш? Тук? Сега?

– Не знам. Заклевам се.

– Къде е Дендонкър?

– Не знам.

– Къде тогава трябва да ме отведеш?

– В къщата. Само това ми казаха.

– Адрес?

– Не знам адреса. Това е просто "Къщата". Така я наричаме.

– Добре, завел си ме в къщата. Какво следва?

– Трябва да изпратя съобщение. Някой ще дойде за теб.

– Тази къща далече ли се намира?

– Не.

– В града ли е?

– Да.

– Добре. Покажи ми я тогава. Ще отидем заедно. После ще изпратиш съобщението.

Изведнъж чух шум. Той идваше от другия край на улицата. Беше двигател на автомобил. Огледах се и видях към нас да приближава кола. Не се движеше бързо. Не се движеше бавно. Поддържаше постоянна скорост. Мъжете в нея се оглеждаха в търсене на проблеми. Колата бе "Додж Чарджър". Предният капак и бронята бяха боядисани в черно. Отпред имаше масивна предпазна решетка, а на покрива бяха монтирани сигнални светлини. Полицейски патрул. Може би местни ченгета. Може би щатски. Във всеки случай се появяваха във възможно най-неподходящия момент.

Пуснах врата на мъжа, свалих ръка в скута си и я свих в юмрук.

– Мръднеш ли…

– Не се притеснявай. – Спътникът ми извади пътен атлас от джоба на вратата, разтвори го широко и скри лицето си зад него. – Да скоча от трън, та на глог? Не съм толкова глупав!

Полицейският патрул приближи. Намали скоростта. Изравни се с нас. И спря. В колата имаше две ченгета. Те обаче не гледаха към мен. Нито към мъжа с разкървавени устни. Все още. Повече ги интересуваше шевролетът. Полицаите не бяха млади. Вероятно преди години бяха карали именно такава кола. Ченгетата твърдяха, че "Каприс" е най-добрият патрулен автомобил за всички времена. Нищо чудно тези двамата да бяха попаднали в плен на носталгията. Или на скуката. Надявах се видът ни да не събуди подозренията им. Двете ченгета оглеждаха колата ни в продължение на цяла минута. Две. После шофьорът включи сигналните светлини на покрива, натисна педала на газта и се скри в далечината.

Посегнах към врата на моя спътник. Той затвори атласа. Вдигна го пред себе си. И двете му ръце бяха скрити зад книгата. Корицата бе лъскава. И хлъзгава. Пръстите ми се плъзнаха по повърхността ѝ. Успях да го сграбча за рамото. Той обаче ме удари в окото с ръба на атласа и се измъкна от хватката ми. Посегна към дръжката на вратата и я отвори. Падна навън, претърколи се по тротоара, изправи се със залитане и хукна.

Изскочих след него и се затичах. Човекът се оказа изненадващо бърз. Беше добре мотивиран. Нали аз лично се бях погрижил за това. Разстоянието помежду ни нарастваше. Беглецът достигна група сгради, построени около поредния вътрешен двор. Прозорците откъм улицата бяха заковани с дъски. Той можеше да продължи да бяга. Никога нямаше да го настигна. И никога не бих поел риска да стрелям по него. Не и в жилищен квартал. Той обаче спря. Не устоя на изкушението да се скрие някъде. Втурна се през сводестия вход на вътрешния двор. И изчезна от погледа ми.

Затичах се с всички сили и спрях пред входа. Не исках да рискувам. Той можеше да разполага с резервно оръжие. Затова приклекнах и надзърнах зад ъгъла. Видях няколко сгради, разположени близо една до друга, като при хотела на Фентън. Единствената разлика бе, че тези тук бяха двуетажни. И бяха оградени със здрави дървени огради. На всеки ъгъл се издигаше строително скеле, което достигаше покрива. Сградите явно бяха в процес на реконструкция. Но работници не се виждаха. Не се чуваше нито звук. Работата бе замряла. Нищо чудно проектът да бе изоставен. Нищо чудно пазарът на недвижими имоти да се бе сринал. Или вкусовете на купувачите да се бяха променили. Нямах представа как се развива този сектор от икономиката.

Подадох глава малко по-навътре и открих моя беглец. Той стоеше по средата на вътрешния двор и се оглеждаше. Предполагам, че мястото не отговаряше на очакванията му. Нямаше как да се измъкне. Нямаше къде да се скрие. Той пристъпи две крачки наляво, после надясно, сякаш не можеше да реши накъде да тръгне. Изправих се и минах под сводестия вход. Мъжът ме чу и се обърна. Лицето му бе бледо като платно, кръвта от разбитите му устни течеше по-силно от преди. Явно това бе цената на физическите усилия, свързани с бягството му.

– Прави каквото ти кажа и няма да пострадаш – заявих с равен и спокоен глас.

Беглецът направи крачка към мен и спря. Погледът му пробяга няколко пъти между мен и входа – напред-назад, напред-назад… Сякаш измерваше разстоянието. Преценяваше шансовете да се промъкне покрай мен. После се обърна изведнъж. Хукна към скелето вдясно. И започна да се катери. Беше ми невъзможно да го последвам. Той беше по-лек. Много по-пъргав. Щеше да стигне покрива преди мен. В това не можеше да има никакво съмнение. Аз щях да се добера до покрива, да подам главата си и… Да остана напълно беззащитен. А той можеше вече да е приготвил оръжие. Можеше и сега да намери нещо, което да използва като оръжие. Железен прът. Тухла. Керемида. Или да не си усложнява живота толкова и просто да ме изрита.

Да, определено не можех да го последвам по скелето. Но и не можех да му позволя да се измъкне.

Хукнах към скелето вляво. Започнах да се катеря. Бързо, но внимателно. Следях беглеца с поглед, в случай че му хрумнеше да се спусне на земята. Видях го да стига покрива. Да скача от скелето и да се скрива от погледа ми. Закатерих се по-бързо. Стигнах покрива. Стъпих на него. Изправих се внимателно. Повърхността се оказа доста хлъзгава. Керемидите бяха стари. Изглеждаха много крехки, не бях сигурен дали ще издържат тежестта ми. Беглецът бе стигнал почти до срещуположния край. Явно се надяваше там да открие друго скеле, по което да се спусне на улицата. Съмнявах се, че ще се получи. Хукнах след него. Стараех се да стъпвам леко и тихо. Не исках да се спусне по обратния път, преди да съм заел позиция, от която да му попреча да го направи. Той стигна до ръба на покрива и погледна надолу. Аз вече бях зад него. Беглецът се обърна към мен. Лицето му бе още по-бяло.

– Стига толкова! – казах му аз. – Не можеш да се измъкнеш. Време е да слезеш долу. Да ме заведеш в онази къща. После ще те пусна да си вървиш.

– За идиот ли ме вземаш? – отвърна той с треперещ глас. – Имаш ли представа как постъпва Дендонкър с предателите?

Човекът бе на крачка да изпадне в паника. Опасявах се, че ще се наложи да го нокаутирам и да го нося до долу. Трябваше да премеря удара си много внимателно. Това бе най-важното. Не исках да мине прекалено много време, преди нещастникът да дойде на себе си. Пристъпих метър към него. А той ми обърна гръб. И направи крачка напред. Изобщо не се поколеба. Скочи от покрива и толкова.

Предположих, че от другата страна все пак има скеле. Издатина. По-ниска сграда. Но после чух звук. Като пляскане с мокра длан върху маса в съседна стая. Отидох до ръба на покрива и надникнах. Мъжът лежеше на земята точно под мен. Единият му крак бе извит под невъзможен ъгъл. Едната му ръка – също. Около онова, което бе останало от главата му, се разливаше червен ореол.

Спуснах се по скелето, прекосих вътрешния двор и излязох през сводестия вход. Заобиколих сградите и се озовах отзад. Беглецът лежеше неподвижен на тротоара. Нямаше смисъл да проверявам пулса му. Насочих вниманието си право към джобовете му.

Не открих нищичко, което да съдържа адрес или име. Но открих телефон. Който бе оцелял при падането. Човекът на Дендонкър бе казал, че трябва да изпрати съобщение, щом ме откара в къщата. Това ми даде идея. Можех да променя мястото на срещата, стига да измисля основателна причина. Можех да посоча място, което да ми даде предимство. Място, което лесно да открия. Използвах палеца на мъртвеца, за да отключа дисплея. Но не открих нищо в паметта на телефона. Никакви контакти. Никакви номера. Никакви съобщения, на които да отговоря. Абсолютно нищо, което да ми бъде от полза. Не открих нищо друго в джобовете му. Това ме отведе в задънена улица. Избърсах телефона с ризата си. Набрах 911 през плата. Натиснах зелената иконка. Оставих телефона върху гърдите на мъжа. И тръгнах обратно към колата му.

Започнах от жабката. Открих застраховката и регистрационния талон. Това бяха единствените два листа хартия там. И на двата документа бе изписано името на фирма. "Муун Шедоу". Регистрирана в Делауер. Вероятно една от офшорните компании, за които Фентън бе споменала. Но и тази информация бе напълно безполезна.

Разлистих пътния атлас и открих страницата с града, в който се намирах. Не видях стрелки или кръгчета, които да указват конкретно място. Нямаше адреси или телефони, записани в полето. Проверих отделенията във вратите. И предните, и задните. Претърсих багажника. Надникнах дори под мокета и резервната гума. Не открих нищо. Дори касова бележка от дрогерия или бензиностанция. Меню за доставки по домовете или картонена чашка от кафене. Автомобилът бе напълно стерилен.

Седнах зад волана и се замислих къде да потърся, когато нещо опря в бедрото ми. Бяха ключовете на беглеца. Те висяха от запалването. Единият бе секретен. Издраскан и ожулен. Сравних го с ключа на Мансур. Беше същият. Отначало реших, че отключва гараж или склад, но вече имах друга теория. И започвах да се тревожа за друг човек. Откакто онзи тип бе оставил протезата на Фентън на масата ми в "Прерийна роза", цялото ми внимание бе погълнато от мисълта как да я намеря. Човекът на Дендонкър обаче знаеше къде да ме открие. Това бе извън всяко съмнение. А имаше само един начин да го разбере.

Почуках на вратата на моргата и влязох, без да дочакам отговор. Доктор Холиър беше вътре. Сам. На пода, облегнат на масата за аутопсии. Главата му опираше в гърдите. От едната ноздра и от ъгълчето на устата му капеше кръв. Бялата му престилка бе широко отворена. Всичките ѝ копчета бяха откъснати. Вратовръзката му бе разхлабена и разкривена. Едната му обувка беше на метър встрани, а дясната му китка бе завързана за крака на масата с кабелна връзка. Пристъпих към него и той вдигна глава, но бързо я извърна встрани. На лицето му се изписа страх. После ме позна и ме погледна.

– Добре ли сте? – попита доктор Холиър, дишайки на пресекулки. – Онази горила откри ли ви? Много съжалявам, но той ме принуди да му кажа къде сте отишли.

– Постъпили сте правилно – отвърнах аз. – Добре съм, а вие как сте? Пострадахте ли?

Той опипа лицето си със свободната си ръка.

– Нищо сериозно. Засега. Онази горила се закани да ви спипа, след което да се върне за мен. – Докторът потрепери и добави: – И да ме отведе при Дендонкър.

– Онзи тип няма да се върне. – Отидох до автоклава и взех скалпел. Върнах се при масата, срязах кабелната връзка, прибрах скалпела в джоба си и помогнах на доктора да се изправи. – Но може да се появи някой друг. Имате ли кола?

– Да. Разбира се. Искате да я ползвате ли?

– Къде е?

– Тук. На служебния паркинг.

– Добре. Искам да се качите в нея и да напуснете града. Директно. Без да се отбивате в дома си. Без да се отбивате в магазин или кафене. Можете ли да го направите?

Доктор Холиър докосна лицето си отново.

– Работя тук повече от четирийсет години и…

– Знам. Казахте ми. Но трябва да помислите за своите пациенти. Не можете да им помогнете, ако сте мъртъв. Тези типове не си поплюват.

Доктор Холиър замълча за момент, а после каза:

– За колко време трябва да напусна града?

– Ден или два. Оставете ми телефонния си номер. Ще ви позвъня, щом опасността отмине.

– Предполагам, че светът няма да спре да се върти, ако отсъствам четирийсет и осем часа. – Доктор Холиър отиде до бюрото си и записа телефонния си номер върху някакъв формуляр. – Какво ще правите?

– Мисля, че е по-добре да не знаете. Мога да ви гарантирам, че плановете ми противоречат на Хипократовата клетва.

……

Доктор Холиър взе обувката си, изхвърли съсипаната престилка в кошчето за боклук, оправи си вратовръзката и тръгна към паркинга. Там го очакваше бял кадилак. Стар модел, може би от 80-те. Автомобилът приличаше на огромна баржа. На реквизит от сапунена опера, на който му липсват два огромни рога на предния капак. Доктор Холиър се настани зад волана. Изпратих го с поглед, след което се върнах на паркинга за линейки. Линкълнът ме очакваше там, където го бях оставил. Изпитах облекчение. Нещо ме притесняваше, откакто бях заварил доктора на пода в моргата. Опасявах се, че има вероятност човекът на Дендонкър да се е натъкнал на колата, докато ме е търсил. Отворих задната врата. Двете горили бяха дошли на себе си. Започнаха да се въртят. Да се опитват да се изправят. Или да се докопат до мен. Освен това се опитваха да кажат нещо. Не разбрах нито дума. Предполагам, че челюстите им бяха пострадали. Извадих скалпела от джоба си и го вдигнах високо, за да го разгледат хубаво. Хвърлих го на пода зад мъжа с черния костюм, на място, където можеше да го достигне. А после хвърлих и ключовете на Мансур. Накрая затворих вратата и се върнах в медицинския център. Отправих се с бърза крачка към главния вход. Минах покрай жената с перления наниз. Прекосих фоайето под големия купол и излязох на улицата. Завих покрай сградата и тръгнах към мястото, където бях оставил шевролета. Той ме очакваше в алеята между две по-малки сгради, разположени по диагонал срещу входа за линейки. Избутах един контейнер за боклук пред колата. Не беше кой знае какво прикритие, но вършеше някаква работа. По-добре от нищо.

Нужни ми бяха четири минути и половина, за да стигна от линкълна до шевролета. След още девет видях вратите на входа за линейки да се отварят. Запалих двигателя на шевролета. Веднага щом отворът между двете врати стана достатъчно широк, линкълнът изскочи на улицата с мръсна газ. Шофьорът му зави надясно, така че изобщо не мина покрай мен. Изчаках две секунди. Не бе достатъчно, но не можех да рискувам предвид обстоятелствата. Заобиколих контейнера за боклук и последвах линкълна.

Условията бяха крайно неподходящи да следя когото и да било. Шофирах автомобил, който хората пред мен лесно можеха да познаят. На всичко отгоре нямаше трафик, сред който да се скрия. Нямах партньори, с които да се редувам. Улиците бяха изпъстрени със завои и хаотично разположени, което не ми даваше друга възможност, освен да следвам отблизо линкълна. А това не беше лесна работа. Който и да стоеше зад волана на колата пред мен, знаеше къде отива. Знаеше маршрута. Знаеше къде да завие. Кога да ускори. Кога да намали.

Карах с максимална скорост, но въпреки това изоставах от линкълна. Той взе рязко поредния завой и се скри от погледа ми. Натиснах газта до ламарината. Когато завих, колата се наклони на износените си амортисьори, а гумите изсвириха. Груба грешка, когато човек се опитва да не привлича внимание. Взех още един завой. Гумите изсвириха отново. Но шумът не ме издаде. Защото нямаше кой да го чуе.

От линкълна нямаше и следа. Пред мен се простираше пуста ивица асфалт, която водеше до Т-образно кръстовище. Продължих да давам газ, но в един момент скочих на спирачките. Гумите изсвириха отново и колата спря с предницата на кръстовището. Пред мен имаше малък цветарски магазин. Продавачката подреждаше витрината. Щом ме видя, влезе вътре. Погледнах надясно. Погледнах наляво. Линкълнът сякаш бе пропаднал вдън земя. Нищо не подсказваше коя посока се радва на повече популярност. Нямаше следи по асфалта, които да покажат накъде завива по-голямата част от трафика.

Знаех, че гледам на запад. Затова завих наляво и продължих по пътя, който щеше да ме отведе на юг. Към границата. Този маршрут можеше да ме отведе до поредната задънена улица. Ако бях завил надясно, щях да продължа на север. Пътят вероятно щеше да опише голям кръг, който да мине по шосето край Дървото. Далече от града. Далече от Дендонкър, неговите горили и неговите бомби. Но също така далече от Фентън. А аз трябваше да я намеря.

Затова завих наляво. Магазините и складовете отстъпиха място на къщи. Те бяха ниски, с меки, овални форми и едра мазилка. Имаха плоски покриви, кацнали върху широки кръгли греди, щръкнали над стените. Прозорците бяха малки, разположени по-назад, досущ като хлътнали очи на уморени лица. Всички къщи имаха покрити веранди, на които собствениците им да поседнат на сянка. Но точно в този момент пред къщите нямаше никого. Не се виждаха никакви хора. Никакви черни линкълни. Никакви коли.

Не след дълго улицата зави надясно. Намалих скоростта и се огледах. Не видях нищо да се движи. Улицата продължи наляво. И тук не забелязах никакво движение. Последва прав участък, след който се появи пряка вдясно. Нещо примигна в червено в самия край на улицата. Стопове на автомобил, след като шофьорът е изключил от скорост и угасил двигателя. Завих и продължих бавно. Колата бе линкълн. Тя бе паркирана до бордюра, точно пред последната къща вдясно. Приблизително на половината разстояние до нея бе спрял пикап с логото на местна телефонна компания. Отстрани се издигаше стълб с кабели. Никой не работеше край него, затова спрях зад пикапа. От линкълна слязоха трима души. Шофьорът бе Мансур. Тримата забързаха по алеята към къщата. Мансур държеше ключовете в ръка. Избра един от тях. Предположих, че това е секретният ключ марка "Иейл". Отключи вратата. Отвори я. Миг по-късно тримата изчезнаха във вътрешността.

Излязох от колата, заобиколих пикапа и спрях зад линкълна. Стените на къщата, пред която Мансур бе паркирал, бяха избелели и напукани от слънцето. Те бяха боядисани в по-тъмен нюанс на оранжевото от фасадата на съседния дом. Рамките на прозорците бяха зелени, а покривът – нисък. Къщата бе заобиколена от дървета, ниски и разкривени. Зад нея не се виждаха други постройки. Както и срещу нея. Към границата водеше единствено широка пясъчна ивица, осеяна с кактуси. Извадих пистолета, който бях взел като военна плячка, и тръгнах по алеята. Вратата бе скована от най-обикновени дъски. Те приличаха на плавей, изхвърлен от прибоя на необитаем остров. Повърхността им бе груба, а цветът – почти бял. Натиснах дръжката на бравата. Тя бе желязна, покрита с ръжда. И заключена. Пристъпих крачка встрани и почуках. Почуках по начина, по който правех това, докато служех във военната полиция. Когато не молех да вляза. Когато настоявах да вляза.

Никой не отговори. Почуках отново. И пак не получих отговор. Извадих ключодържателя, който бях открил в шевролета, след като онзи нещастник скочи от покрива на строежа. Избрах секретния ключ и го пъхнах в патрона.

Ключът се завъртя с лекота. Натиснах дръжката и отворих вратата. Сухите панти проскърцаха в знак на протест. Никой не се втурна към входа. Никой не извика сърдито. Никой не стреля към прага. Изчаках десет секунди, в които само се ослушвах. Не чух нищо освен тишина. Никакви стъпки. Никакво скърцане на дъски. Не чух дори тиктакане на часовник. Прекрачих прага. Планът ми бе да застрелям Мансур в мига, в който го видя. Нямах никакво намерение да повтарям двубоя от моргата. Щях да застрелям и един от останалите двама, посегнеше ли към пистолета си. И щях да накарам последния оцелял да проговори. В краен случай щях да го принудя да пише, ако челюстта му бе пострадала и той не бе в състояние да говори. Накрая щях да застрелям и него, за да увелича шансовете си да спипам Дендонкър.

Вътре в къщата бе хладно. Температурата бе поне няколко градуса по-ниска, отколкото отвън. Който и да бе построил това място, със сигурност бе разбирал от работата си. Стените бяха дебели, направени от невероятно плътен материал. Самата къща бе в състояние да погълне огромно количество топлина. Това я правеше изключително приятно място през деня. През нощта стените отдаваха погълнатата топлина, което бе още едно предимство.

Вътре обаче миришеше на мухъл. На стари мебели и вещи. Къщата явно бе попила тази миризма преди години, защото сега бе съвсем празна. Нямаше столове. Нямаше маси. Нямаше канапе. Не се виждаха и хора. Стаята, в която се озовах, бе просторна, с квадратна форма. Подът бе дъсчен. Той лъщеше от безброй стъпки през годините и много лак. Стените бяха бели и гладки. По тавана се виждаха оголени греди. Право пред мен имаше врата. Горната ѝ половина бе стъклена, което ми позволяваше да видя, че води към тераса. Имаше и навес, който да осигурява сянка. Вдясно се намираше кухнята. Тя бе съвсем оскъдно оборудвана. Няколко шкафа, най-обикновена печка и дървен плот. В по-дългата стена вдясно имаше два прозореца. Те бяха малки. И квадратни. Но въпреки това ми напомняха корабни илюминатори. В стената вляво имаше три врати. И трите затворени. А по средата на пода имаше нещо странно. Дупка.

Дупката бе почти кръгла. Диаметърът ѝ бе около два метра и половина. Ръбовете ѝ бяха груби, нащърбени, сякаш някой бе пробил пода с пневматичен чук. От дупката се подаваше върхът на стълба. Най-обикновена стара дървена стълба, подпряна на ръба, обърната към вратата, през която бях влязъл. Пристъпих на пръсти към нея, стараех се да не вдигам шум. Подът долу бе застлан с квадратни плочи с размери метър на метър. Стените бяха покрити с грубо скована ламперия. Имаше още бойлер, резервоар за вода и плетеница от тръби и кабели. Тръбите бяха оловни, а изолацията на кабелите бе от плат. Който и да бе живял тук, навярно бе извадил невероятен късмет, ако не бе загинал от отрова или токов удар. Отоплителната инсталация изглеждаше по-нова. И голяма. Може би прекалено голяма, за да влезе през стария отвор в пода. И затова да се бе наложило да пробият тази дупка.

Обиколих дупката по края ѝ. Всичките 360 градуса. Исках да огледам по-добре четирите ъгъла на мазето. Долу нямаше никого. Както и в кухнята. Проверих първата врата в стената вляво. Отворих я рязко и се дръпнах встрани. Стаята бе празна. Предположих, че някога е била спалня, но не можех да бъда сигурен. Нямаше мебели. Нито хора. Следващата врата водеше до баня. С вана. Мивка. Тоалетна. Аптечка с огледални врати, монтирана на стената. От чешмата се откъсна капка, която се плъзна по порцелановата повърхност, преди да изчезне в канала. Това бе единственото движение, което засякох, откакто влязох в къщата. Оставаше да проверя още една стая. Най-отдалечената от входа. И най-вероятното място, където да се скрие някой. Въпрос на психология. Изритах вратата. Май открих поредната спалня. Тази обаче бе по-голяма. По-тиха. По-желана. Но също толкова празна.

Не виждах къде могат да се скрият трима мъже. Нямаше друг етаж. Нямаше други стаи. Нито килери. Но имаше едно място, което не бях огледал така внимателно, както останалите. Едно място, в което дори не бях стъпил. Застанах до ръба на дупката в пода. Отново погледнах надолу. И отново не видях никого. Отидох при стълбата. По раменете ми избиха капчици пот. Мисълта да се спусна под земята никак не ми допадаше. Както и възможността стълбата да се счупи. Това щеше да ме остави долу като в капан. Представих си шевролета отвън. Резервоарът му бе три четвърти пълен. Можех да напусна този град. Без да поглеждам назад. Но тогава се сетих за Фентън. За Дендонкър и неговите бомби.

Поех си дъх. Поставих крак на първата стъпенка. Внимателно прехвърлих тежестта си върху нея. Стълбата изпука. Но издържа. Преместих другия си крак две стъпенки по-надолу. И така стигнах до края. Бавно и внимателно. Стълбата се клатеше. Но издържа.

Залепих се с гръб до стената и се огледах. Май си губех времето тук, долу. Нямаше място, където да се скрие един човек, камо ли трима. Единственото прикритие се осигуряваше от бойлера и резервоара за вода, които вече бях огледал отгоре. Никой не се бе свил зад тях. Побутнах здраво първо бойлера, после резервоара, но те не помръднаха. Нямаше и тайни ходове до подземни скривалища. Проверих стените за скрити изходи. Огледах пода за замаскирани в него врати. Отново не открих нищо.

Качих се обратно по стълбата. Отидох до изхода вляво от кухнята. Вратата бе заключена. Пъхнах ключа. Отвори се с лекота. Навън започваше друга алея, която водеше към задната улица. От трите горили на Дендонкър нямаше и следа. Нито пък от кола. Затръшнах вратата. Бях бесен на себе си. Онези горили нямаха никаква среща тук. И не се криеха. Това бе класически прийом за измъкване от преследвачи. Човек влиза през единия вход и излиза през другия. Явно отзад ги бе очаквал резервен автомобил. Нищо чудно тримата да бяха изчезнали, преди още да сляза от шевролета. С тях изчезна всяка надежда да открия бързо Фентън.

Не успях да проследя хората на Дендонкър и това беше проблем. При това сериозен. Факт, който нямаше смисъл да отричам. Но нямаше смисъл и да му обръщам прекалено много внимание. Станалото – станало. Можех да разсъждавам върху случилото се и по-късно, стига да ми донесеше някаква полза. За момента най-важното бе да напипам отново следата. Нямах представа къде може да са отишли. Тримата разполагаха с цял един град, в който да се скрият. Град, който познаваха много по-добре от мен. А можеха и да го напуснат.

Фентън бе определила Дендонкър като параноик. Нямах представа какви предпазни мерки може да е взел. Трябваше да огранича възможните опции. А това означаваше, че трябваше да събера информация.

Подкарах бързо към арката, която водеше към вътрешния двор на хотела на Фентън. Мястото на паркинга точно срещу нейната стая – старата коларска работилница, ако се вярва на табелата – бе свободно. Паркирах шевролета и изскочих от него. Следващият проблем бе как да отворя вратата. Тя нямаше метален ключ. Нямаше и ключалка, която да отключа с шперц.

Само някакъв странен код, който се появяваше на дисплея на мобилен телефон. Нейния телефон. Дори да разполагах с него, пак нямаше да знам какво да правя. Затова подходих по старомодния начин. Обърнах се с гръб към вратата. Огледах се във всички посоки. Не видях никой да се разхожда наоколо. Не видях никой да чака в автомобила си. Или да надзърта през прозореца на своята стая. Надявах се думите на Фентън за охранителните камери да отговарят на истината. После вдигнах дясното си коляно и забих подметката на обувката си във вратата.

Тя се отвори рязко. Удари се във вътрешната стена и отскочи от нея. Аз се обърнах и надникнах вътре. Леглото на Фентън бе оправено. Възглавниците бяха подредени върху канапето. Куфарът ѝ стоеше на пода до вратата. Отидох до прозореца и дръпнах завесите. Взех стола от бюрото и залостих вратата с него. Нямаше да спре сериозен опит за проникване вътре, но поне щеше да ѝ попречи да се отваря при всеки порив на вятъра. Отнесох куфара на Фентън до леглото.

Взех телефона и набрах номер, който помнех наизуст.

Човекът от другия край на линията вдигна след две позвънявания. Гласът му ехтеше, сякаш идваше от много далече, но чувах думите му достатъчно добре.

– Уолуърк – каза той. – Кой се обажда?

Джеферсън Уолуърк бе специален агент във ФБР. Пътищата ни се бяха пресекли преди време. Бях му помогнал в едно разследване. Нещата се бяха развили добре за него и той бе казал, че ми е длъжник. Уолуърк бе заявил, че мога да му се обадя при необходимост. Сега случаят бе точно такъв.

– Ричър – отвърнах аз.

Настъпи кратка тишина.

– Обаждаш се просто да ме чуеш ли, майоре? В момента съм доста зает.

– Вече не съм майор. Просто Ричър. Казвал съм ти го и преди. И не, не се обаждам просто да те чуя. Трябва ми информация.

– Не си ли чувал за едно популярно изобретение? Нарича се интернет.

– Нуждая се от специализирана информация. Животът на една жена е в опасност.

– Обади се на деветстотин и единайсет.

– Тя е ветеран. Освен това е работила за вас. Благодарение на това е изгубила единия си крак.

Уолуърк въздъхна.

– Какво те интересува?

– Тя е работила в служба, наречена ЦАТВУ. Център за анализ на терористични взривни устройства. Чувал ли си за него?

– Да.

– Жената е попаднала на заговор за разполагането на бомби тук, в Съединените щати. Възможно е да загинат много хора. Човекът, който стои зад това, се казва Дендонкър. Уаад Ахмед Дендонкър.

– Какви бомби?

– Не знам. От онези, дето избухват.

– Колко на брой?

– Не знам. Прекалено много.

– По дяволите! Добре. Ще се свържа с хората, които се занимават с подобни неща.

– Това не е всичко. Жената изчезна. Убеден съм, че Дендонкър я е заловил. И че възнамерява да я убие. Затова ми трябват всички адреси, свързани с него и неговия бизнес. Компанията му се нарича "Скай Пай". Ще трябва да се поровиш доста дълбоко. Дендонкър използва офшорни компании. Предполагам, че една от тях е "Муун Шедоу".

– Как се казва жената?

– Микаела Фентън.

– Къде е видяна за последно?

– Лос Гемелос, Аризона. Малко градче близо до границата.

– Под прикритие ли е била там? От Центъра ли са я изпратили? Обикновено не действат по този начин. Случаят трябва да се поеме от най-близкото поделение. Имаш ли представа какво точно прави там? Къде е партньорът ѝ?

– Фентън няма партньор. Сама е напуснала Бюрото. Става въпрос за лична инициатива.

Уолуърк замълча за момент.

– Това не ми харесва. Последният бивш агент, който прояви подобна лична инициатива, в момента лежи във федерален затвор. Бившата му партньорка се опита да му помогне, в резултат на което е мъртва.

Не казах нищо.

– Добре. Ще се опитам. Но не обещавам нищо. ЦАТВУ е сериозна организация. Всичко около нея е строго секретно. Хората там работят с много чувствителна информация. Зададеш ли грешния въпрос на грешния човек, можеш не само да се простиш с кариерата си, но и да се озовеш зад решетките.

– Ясно. Не прави нищо, което да те изложи на опасност. Можеш да подходиш от друг ъгъл. Предполагам, че Дендонкър използва бизнеса си за контрабанда, макар да нямам представа какво пренася или за кого.

– Добре. Това може да ми е от полза. Имам приятел в Агенцията за борба с наркотиците. И още един в Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия. За кога ти трябва информацията?

– За вчера.

– Мога ли да се свържа с теб на този номер?

– Би трябвало. Поне за известно време.

Затворих телефона, уверих се, че звукът не е изключен, и се обърнах към леглото. Дръпнах ципа на куфара на Фентън и вдигнах капака. Всичко вътре бе грижливо сгънато и подредено, също както предишния път. Долових следи от парфюма ѝ. Почувствах се същински натрапник, и то в много по-голяма степен, отколкото преди две вечери. Извадих нещата ѝ. Същата комбинация от дрехи, козметика и принадлежности за промяна на външността. Не открих нищо ново. Никакви папки. Никакви записки. Никакви писма от рода на: "Ако четеш това…".

Пистолетите, които бях взел от онези типове край Дървото, липсваха. Фентън бе взела и още нещо. Резервните пълнители за нейния глок. А също и комплекта за първа помощ. Това ми се стори логично предвид онова, което бе планирала. Всичко останало в куфара ѝ ми бе добре познато. Включително купчето визитки от "Рижата кобила". Като онази, върху която бе открила отпечатъка на брат си. Придружена от кондом. Това ми се бе сторило странно още когато чух разказа ѝ. Имаше нещо нелогично, но не можех да определя какво. От дълбините на съзнанието ми долиташе нестройна, какофонична мелодия. Тиха, но все пак съвсем доловима.

Започнах да подреждам вещите на Фентън обратно в куфара и открих резервна протеза, увита в блуза. Щом я видях, веднага ми хрумна нещо. И то ме изпълни с оптимизъм. Хукнах към колата и грабнах протезата, която човекът на Дендонкър бе оставил на масата ми в "Прерийна роза". Донесох я в стаята. Сравних я с онази от куфара. И двете имаха гнезда, изработени от въглеродни влакна. Прокарах пръсти по тях, за да опипам повърхността. Контурите бяха идентични. И двете протези имаха титанови стволове. Дължината им също бе еднаква. Единствената разлика бе обувката. Едната завършваше с бота, другата – с маратонка. Което не бе достатъчно да докаже, че твърдението на Дендонкър за залавянето на Фентън е блъф.

Прогоних разочарованието и продължих да подреждам куфара ѝ. Постарах се да направя това възможно най-акуратно и грижливо. Оставих го до вратата, готов за отнасяне в колата. После отново претърсих стаята. Проверих всяко скривалище, на което се бях натъквал през годините. Отново не открих нищо. Стоях самичък в стаята, компания ми правеха единствено протезата върху леглото и дигиталният часовник върху нощното шкафче. Цифрите върху дисплея му примигваха унило. Отброяваха секундите. Секундите, с които Фентън може би не разполагаше.

Сепнах се от някакъв звук, който ме върна в настоящето. Телефонът звънеше на бюрото. Обаждаше се Уолуърк.

– Имам и добри, и лоши новини – каза той. – Контрабандата? Там ударих на камък. Моят приятел от Борба с наркотиците е напуснал миналата седмица. А човекът ми в Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия е в отпуск по болест. Доста продължителен. Прострелян е. Но има добри новини, свързани с ЦАТВУ. Един стар мой колега е започнал работа там. Той ми има доверие. Говорих с него. Ще помогне с каквото може. Още не ми е върнал обаждането, но непременно ще го направи.

– Адресите?

– Открих няколко. Всичките са свързани с бизнеса на този Дендонкър. Повечето май са на кухи компании. Мисля, че си прав за това. Все пак попаднах на една, която работи. В града, който ти спомена – каза Уолуърк и ми продиктува улицата и номера.

– Къде се намира спрямо центъра на града?

Уолуърк затрака по клавиатурата.

– Километър и половина-два на запад. Лесно ще я откриеш. Натам води едно шосе, по което се пътува само направо. Сградата на Дендонкър е единствената наоколо.

– Добре. Нещо друго?

– Нищо в радиус от осемстотин километра. Нищо, което да не е адвокатска кантора или пощенска кутия.

– Откри ли някаква информация лично за Дендонкър?

– Нещата при него изглеждат още по-странни. Няма документи, които да показват, че притежава недвижимо имущество на територията на щата. Проверих го при данъчните. Плаща си налозите. Неговият счетоводител подава данъчните му декларации. В досието му имаше и адрес.

– Кажи ми го.

– Безполезно е. Проверих го в интернет. На това място има само празен парцел. Опитвам се да проследя собственика, но до момента попадам само на офшорни компании.

– Дендонкър женен ли е? Откри ли нещо на името на съпругата му?

– Няма данни да е сключвал брак. Нещо не е наред, Ричър. Съветът ми е да зарежеш тази история. Знам, че няма да го направиш, но поне внимавай.

– Можеш да провериш още едно място – казах аз и продиктувах адреса на къщата, до която бях проследил линкълна.

Уолуърк мълчеше, докато записваше данните.

– Добре. Ще го направя. Ще ти звънна веднага щом науча нещо ново.

Благодарих на Уолуърк, преди да затворя, но това бе само проява на вежливост, нищо повече. Информацията му бе напълно безполезна. Това бе самата истина. Напълно безполезна поне в краткосрочен план. Очаквах връзките му с ЦАТВУ да дадат резултат, но на по-късен етап. Уолуърк можеше да ми помогне да разбера какво цели Дендонкър с бомбите, които разработва. Най-належащата ми грижа обаче бе Фентън. Уолуърк ми бе дал само един адрес на Дендонкър, и то онзи, който и Фентън знаеше. Това не бе мястото, което търсех в момента. То бе прекалено открито, прекалено публично, така да се каже. Там ходеха служителите от фирмата му за кетъринг, когато трябваше да обслужат някой полет. Фентън също бе ходила там. И то докато бе търсила брат си. Ако Майкъл бе там, тя непременно щеше да го открие. Което означаваше, че Дендонкър разполага с друг адрес, на който върши мръсната си работа. Може би дори повече от един. Всичко зависеше от мащабите на операцията му. Имах идея как да се сдобия с информация. Но нямаше гаранция, че ще успея. Ни най-малко. И все пак бе за предпочитане пред това да стоя в стаята и да чакам телефонът да звънне.

В "Рижата кобила" бе по-многолюдно в сравнение с предишния ден. Беше време за обед. Отвън бяха седнали две двойки. Те се бяха настанили на метални столове с ярки възглавнички, разположени край кръгли маси, над които се издигаха чадъри в цвят слонова кост. Други две маси бяха събрани една до друга във вътрешния двор. Край тях се бяха скупчили девет души. Всичките на различна възраст. Но все елегантно облечени. Предположих, че са колеги. Които работят наблизо и вероятно празнуват нещо.

Те не бяха хората, които търсех. В това бях сигурен.

По средата зееше отворена двойна висока врата. Веднага след нея вдясно бе мястото на хостесата. То бе празно, затова прекосих салона, настаних се в П-образно сепаре в далечния край и опрях гръб в стената. Помещението бе правоъгълно. Барът и входът към кухнята бяха разположени в единия край. Пространството между сепаретата и прозорците бе заето от квадратни маси. Върху всяка от тях стоеше саксия с кактус. Стените бяха покрити със зърниста мазилка, а украсата им се състоеше от огромни картини на коне. На някои от тях каубои бяха яхнали конете и подкарваха стада из прерията. На други конете се състезаваха, на трети просто стояха неподвижно и гледаха презрително. Клиентите в заведението бяха точно десет. Две двойки. И две групи от по трима души.

Те също не бяха хората, които търсех. В това бях напълно сигурен.

Фентън бе извадила късмет, когато бе срещнала тук онази приятелка на Майкъл. Беше я познала от някаква фотография. Аз обаче не познавах приятелите на Майкъл. И все пак се надявах, че имам друго предимство. Опит. Умеех да различавам войниците в баровете. Особено когато се захващаха с неща, с които не би трябвало да се захващат.

Дойде сервитьор, мършаво хлапе на около двайсет и пет. Къдравата му рижа коса беше събрана на кок на тила му. Поръчах си кафе и чийзбургер. Не бях гладен, но следвах златното правило да се храня винаги когато мога. А това ми даде възможност да се заема с нещо друго освен прелистването на същия вестник, който бях чел на закуска, докато очаквах да се появят още клиенти.

Седях и наблюдавах хората около мен в продължение на трийсет минути. Двете двойки платиха сметките си и си тръгнаха. Последва ги едното трио, но пристигна друга двойка – жената от рецепцията на медицинския център и мъж с широки ленени дрехи. Той беше с грижливо сресана бяла коса. Носеше отворени кожени сандали. Двамата се настаниха на квадратна маса в края на салона, възможно най-далече от бара. След тях се появиха четирима мъже с къси панталони и светли тениски. Всичките бяха слаби, жилави, загорели от слънцето. Вероятно бяха работили на открито през целия си живот. Сигурно бяха редовни клиенти.

Те предпочетоха масата, разположена най-близо до бара. Сервитьорът не изчака да му поръчат, а направо им донеса табла с високи чаши, изпотени от студената бира. Той си поговори с тях, след което се обърна и се усмихна на следващите клиенти, които влязоха. Две жени. Едната бе е жълта лятна рокля, другата – с къс панталон с външни джобове и тениска на "Янките". И двете изглеждаха на около трийсет и пет. И двете носеха косите си пуснати до раменете. И двете изглеждаха физически силни и в добра форма. Движенията им издаваха лекота и увереност. А дамските им чанти бяха достатъчно големи, за да скрият пистолет.

Може би това бяха хората, които търсех.

Жените се настаниха през две сепарета от моето. Фенката на "Янките" се плъзна първа по канапето и продължи, докато не опря гръб в стената. Също като мен. Главата и тялото ѝ не помръдваха, но погледът ѝ сновеше непрестанно напред-назад. Очите ѝ пробягваха от входа на бара до вратата на кухнята, без да пропуснат нито една маса между тях. След което отново се връщаха на входа. После отново и отново. Жената с лятната рокля прегледа менюто с напитките и го остави на масата.

– Бяло вино – поръча си тя, когато дойде сервитьорът. – Пино гриджо.

– Чудесно! – възкликна фенката на "Янките". – Донесете ни цяла бутилка.

Жените изчакаха виното им да пристигне, а аз ги наблюдавах с периферното си зрение. Те се приведоха една към друга и започнаха да обсъждат нещо, но толкова тихо, че не успях да чуя и дума. Никой не напусна заведението. Никой не влезе. Сервитьорът донесе бутилката. На етикета бе изобразен слон. Самата бутилка бе хлъзгава от капчиците конденз. Сервитьорът я избърса с кърпа, която пъхна в джоба на престилката си, и наля вино в двете чаши. Опита се да завърже разговор с жените, но те не му обърнаха никакво внимание. Младежът се повъртя около тях още две минути, след което се отказа и се върна на бара. Жената с лятната рокля отпи от чашата си, след което погледна приятелката си и заговори отново. Докато обясняваше нещо, жестикулираше със свободната си ръка. Фенката на "Янките" пресуши чашата си на две глътки и си наля отново. Тя почти не говореше, но очите ѝ продължаваха да сноват.

Надигнах се от сепарето си и тръгнах към тяхното. Застанах на мястото на сервитьора.

– Извинете, че ви прекъсвам – казах аз, – но имам проблем. Нуждая се от помощта ви.

Жената с роклята остави чашата си. Дланите ѝ лежаха на масата пред нея. Фенката на "Янките" премести чашата в лявата си ръка. Дясната се плъзна към дамската ѝ чанта. Изчаках секунда. Трябваше да видя дали ръката няма да се скрие вътре. Това не се случи, затова седнах. Приведох се напред и заговорих тихо:

– Търся един приятел. Казва се Майкъл. Майкъл Къртис.

Израженията на двете жени не се промениха. Фенката на "Янките" продължи да оглежда помещението.

– Той е загазил – добавих аз. – Трябва да го открия, и то бързо.

– Как се казваше вашият приятел? – попита жената с роклята.

– Майкъл Къртис.

Тя поклати глава.

– Съжалявам. Не го познаваме.

– Не работя за полицията – казах аз. – Нито за ФБР. Знам защо Майкъл е тук. Знам какво прави. Не искам да създавам проблеми. Дойдох да го спася.

Жената вдигна рамене.

– Съжалявам. Не можем да ви помогнем.

– Дайте ми само адрес. Място, където да го потърся.

– Проблем със слуха ли имате? – Фенката на "Янките" най-сетне спря погледа си върху мен и не го отмести. – Не познаваме този Майкъл. Не можем да ви помогнем да го откриете. А сега се върнете на масата си и престанете да ни досаждате.

– Едно място. Моля. Никой няма да разбере, че съм го научил от вас.

Фенката на "Янките" бръкна в чантата си. Порови в нея и извади ръка. Държеше нещо в нея, но не бе пистолет, а телефон. Почука по дисплея с пръст и той оживя, след което го натисна още три пъти. И ми показа да го видя. На дисплея грееха цифрите 911.

– Да звънна ли в полицията? Или ще ни оставите на мира?

Вдигнах ръце.

– Извинявам се за безпокойството. Наслаждавайте се на виното си.

Върнах се в сепарето си и се престорих, че чета вестника. Фенката на "Янките" прибра телефона и пресуши чашата си, след което взе бутилката и доля на своята приятелка, а останалото сипа в своята. Служителката от рецепцията на медицинския център и кавалерът ѝ станаха и си тръгнаха. Четиримата мъже си поръчаха по още една халба бира. Нови клиенти не се появиха. Сервитьорът приближи масата на двете жени, но те го отпратиха. Фенката на "Янките" изпи виното си, излезе от сепарето и се запъти към тоалетната. Приятелката ѝ с лятната рокля също стана. Но тръгна в обратната посока. Право към мен. Спря пред моето сепаре, опря длани на масата и се приведе напред, докато главата ѝ не доближи моята, доколкото бе възможно това, без да седне срещу мен.

– "Бордър Ин" – каза тя толкова тихо, че едва различих думите. – Знаете ли къде е?

– Ще го открия.

– Добре. Стая двеста и дванайсет. След двайсет минути. Елате сам. Става въпрос за Майкъл. – Тя се изправи и тръгна обратно към своето сепаре. Когато измина половината разстояние, се обърна и каза: – Когато приятелката ми се върне, нито дума. Това е между нас двамата.

"Бордър Ин" се намираше в югоизточните покрайнини на града. Постройката бе широка, двуетажна, с плосък покрив, скрит зад балюстрада. Името на хотела бе изписано с избелели неонови букви. Отначало фасадата ми се стори съвсем обикновена, но когато приближих, осъзнах, че това първоначално е била задната част на сградата. Входът се намираше в далечния край и бе обърнат с лице към границата. Стената бе покрита с красиви винетки. Над вратата още се виждаха буквите и цифрите, изписали ГРАНД СЕНТРАЛ ХОТЕЛ 1890. Явно това е било първоначалното му име. Който и да го бе проектирал, очевидно бе очаквал градът да се развива на юг. А не на север. Сега изглеждаше, че хотелът е ориентиран в грешната посока.

От входа се влизаше в просторно правоъгълно фоайе. Стените бяха покрити с тъмна ламперия. Повечето панели бяха напукани, а лакът върху тях се лющеше. Подът бе застлан с теракотени плочи. Някои бяха едноцветни, други бяха покрити със сложни мотиви в оранжево и кафяво. От тавана висеше полилей, който изглеждаше изработен от истински кристал. Висулките бяха изрязани и шлифовани в сложни форми, но изглеждаха потъмнели и помътнели от годините. И покрити с прах. Повече от половината крушки не светеха. Може да бяха изгорели, а може и да бе някаква мярка за икономии.

Рецепцията бе разположена точно срещу входа. Широка пет метра, тя бе изработена от тъмна полирана дървесина. Зад нея стоеше мъж, вдигнал крака върху плота. Ботушите му със заострен връх бяха от змийска кожа. Подметките му обаче бяха протрити. Мъжът бе облечен в избелели джинси и синя риза с индийски мотиви. Върху ризата носеше черен кожен елек. Разкопчан. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Май беше задрямал. Не исках да го притеснявам. Нямаше смисъл. Знаех къде отивам, затова направо тръгнах към коридора, който водеше към стълбите.

Стая 212 се намираше на втория етаж, в края на коридора, който водеше към южното крило на сградата. Вратата бе открехната на сантиметър. На пода до рамката лежеше тънка книга с меки корици, която пречеше на вратата да се затвори. Надникнах през процепа. Не видях нищо необичайно. Само грубо тъкан кафяв мокет. А също и крайчеца на легло със завивка на флорални мотиви. И ръба на прозорец със завеси в същия десен. Никакви хора. Никакви оръжия. И все пак това несъмнено бе капан. Щеше да бъде далеч по-безопасно да си тръгна. Това обаче нямаше да помогне на Фентън. Нуждаех се от информация, а единственият ми известен източник се намираше зад тази врата.

Отстъпих встрани и почуках.

– Влез.

Гласът принадлежеше на жената от "Рижата кобила". Познах го веднага. Дотук добре.

Бутнах вратата и влязох в стаята. Жената бе застанала в ъгъла вляво от мен. Стаята бе достатъчно просторна, а разстоянието между вратата и рамката – достатъчно тясно, за да не мога да я видя от коридора. Тя бе облечена със същата жълта лятна рокля. В ръката си държеше пистолет. "Берета М9". Оръжие, което би трябвало да ѝ е добре познато, ако наистина бе тази, за която я смятах. Дулото бе насочено право в гърдите ми.

Капанът бе планиран доста добре. Жената стоеше прекалено далече, за да мога да сграбча пистолета, без да ѝ дам възможност да натисне спусъка. Единственото, което можех да направя, бе да отскоча обратно през вратата. Тя обаче щеше да го очаква. Нямаше гаранция, че ще бъда достатъчно бърз. Освен това не знаех къде се е скрила приятелката ѝ. Можеше вече да е блокирала отстъплението ми по коридора. А и аз се нуждаех от информация. Независимо дали двете жени бяха готови да я споделят с мен или не.

Бутнах книгата с крак. Отворих вратата. И вдигнах ръце на височината на гърдите си.

– Иди до леглото – посочи жената с пистолета.

Подчиних се.

– Виждаш ли снимките? – попита тя.

Върху възглавницата лежеше снопче снимки. Взех ги. Оказаха се общо пет. С размери десет на осемнайсет сантиметра. Цветни. На петима различни мъже. Всичките облечени в пустинни камуфлажни униформи.

– Покажи ми Майкъл – заяви тя. – Тогава ще говорим.

Разгледах снимките една след друга. Бавно и внимателно.

– Покажи ми грешната снимка и лешоядите ще пируват тази вечер – добави дамата с жълтата рокля, без да отмества пистолета от гърдите ми.

Двама от мъжете бяха афроамериканци. Един бе латиноамериканец. Останалите двама бяха европейци. Като Фентън. Това стесняваше кръга. Едно от две е за предпочитане пред едно от пет. Но пак не ме устройваше. Представих си лицето на Микаела Фентън. Двамата с Майкъл не бяха еднояйчни близнаци. Това бе очевидно. А и никога не го бях виждал. Нямах представа колко си приличат. Но не разполагах с друго освен със снимките. Сравних очите на тези двамата с Фентън. Носовете им. Устите. Ушите. Цвета на косите. Формата на главите. Височината. Накрая се замислих как бих постъпил самият аз, ако исках да улича някого в лъжа. Хвърлих и петте снимки на леглото.

– Каква игра играете? – попитах аз, без да откъсвам поглед от пръста върху спусъка. – Нито една от снимките не е на Майкъл.

Жената не свали пистолета.

– Сигурен ли си? Разгледай ги отново. Сякаш животът ти зависи от тях. Всъщност това е самата истина.

– Не е нужно. Неговата снимка не е тук.

– Добре. Може и да не е. Откъде го познаваш?

– От сестра му. Микаела.

– По-голямата му сестра?

– Близначката му.

– Която е служила във военновъздушните сили?

– Във военното разузнаване.

Жената свали пистолета.

– Добре. Съжалявам, но трябваше да се уверя. Моля те, седни.

Седнах на леглото. Жената прекоси стаята и се настани на страничната облегалка на фотьойла, който изглеждаше произведен през 50-те години. И не бе чистен от 60-те насам. В ръката си продължаваше да стиска пистолета.

– Аз съм Соня – представи се тя.

– Ричър. Откъде познаваш Майкъл?

– Запознахме се в болницата. В Германия.

– Във военната болница?

Тя кимна.

– Защо смяташ, че Майкъл е загазил?

– А ти защо смяташ така?

– Не съм казвала нищо подобно.

– Защо тогава водим този разговор?

Соня не отговори.

– Предполагам, че не си чувала Майкъл от три дни. Може би от четири.

Тя не отговори.

– Рене също е изчезнала и ти започваш да изпадаш в паника. Разнасят се какви ли не слухове. Затова се срещна с приятелката си на бутилка вино. Затова сме тук сега.

– Добре, притеснена съм. Не мога да се свържа с Майкъл. Необичайно е за него да се покрива така. Ако само Рене беше изчезнала, нямаше да се разтревожа. Но и двамата?

– Трябва да разбера къде може да ги е отвел Дендонкър.

– Дендонкър? Защо му е да отвежда Майкъл където и да било?

– Майкъл е работил за него, но е решил да го зареже. Дендонкър е разбрал и не е бил доволен.

– Не е възможно!

– Но точно това се е случило. Майкъл е изпратил съобщение на сестра си. Помолил е за помощ.

– Не! – Соня поклати глава. – Много си се объркал. Майкъл не работи за Дендонкър. Дендонкър работи за Майкъл.

– Майкъл ли ръководи контрабандната мрежа?

– Не, този бизнес е изцяло на Дендонкър. Майкъл се нуждае само от достъп до определено оборудване и… суровини.

– Защо?

– Каква връзка има това?

– Искаш ли да му помогнеш или не?

Соня въздъхна и сви рамене.

– Майкъл трябва да конструира нещо, окей? И да го транспортира. Тайно. И безопасно. Дендонкър разполага с необходимата инфраструктура, а Майкъл се нуждае от достъп до нея.

– Добре. Като изключим офисите на компанията за кетъринг западно от града, с какви други имоти разполага Дендонкър?

– Нямам представа. Не работя за него. Аз съм просто приятелка на Майкъл.

– А къде живее Дендонкър?

– Никой не знае. Може би в Мексико. Веднъж Майкъл спомена нещо подобно. Но истината е, че нямам представа.

– Къде живее Майкъл?

– Имаше стая тук, но вече не я използва. Предполагам, че нощува в работилницата си.

– Която се намира къде?

– Не знам. Никога не съм ходила,там.

– Там ли прави бомбите?

Соня скочи.

– Откъде знаеш за тях?

Аз също се изправих. Тя не изпускаше пистолета от ръката си.

– Затова е помолил сестра си за помощ. Забъркал се е в нещо, с което не е в състояние да се справи. Разбрал е, че има нещо гнило. Затова е решил да спре, преди да е станало прекалено късно.

– Не – поклати глава Соня. – В това няма логика. Виж, знам, че Майкъл не е ангел. Признавам го. Той тръгна по лош път. Но тази операция е опит за изкупление. И той е напълно убеден в това. Майкъл не би пожелал тя да се провали. Няма причина да го иска. Идеята му е чудесна. И трябва да бъде реализирана.

– Няма логика ли? Майкъл иска да осъществи операция, която ще доведе до смъртта на невинни хора.

– Какви ги говориш? Никой няма да умира. Той е ветеран, за бога, а не убиец!

– Майкъл възнамерява да взриви цял куп бомби. Говорим за стотици потенциални жертви.

– Не – Соня едва не се разсмя на глас. – Нищо не разбираш.

– Обясни ми тогава.

– Не мога.

– Можеш. Но не искаш. А това, предполагам, означава, че не искаш помощта ми – заявих аз и тръгнах към вратата.

– Чакай! Добре. Виж, Майкъл създаде няколко прототипа. Няма спор. Но той конструира само едно действащо устройство. И използва сигнални снаряди. Те изпускат дим. Това е всичко. Някой може да пострада от зачервени очи, но нищо повече.

– Майкъл подпомага контрабандната дейност на Дендонкър. А също и незаконната му търговия с оръжие. Само за да постави някъде най-обикновена димка? Не, не ми се връзва.

Соня въздъхна и се отпусна на стола си.

– Дендонкър е престъпник. Признавам. Не останах доволна, когато Майкъл започна да работи за него. Никак даже. Но по това време Майкъл беше в безизходица. Виж, ако той не му бе помогнал, Дендонкър щеше да си намери друг. Цената, която Майкъл плаща, е твърде ниска на фона на цялостната картина.

– Цената на кое?

– На успеха. На операция "Боен рог". Така я кръсти Майкъл. – Соня се приведе напред и продължи: – Представи си Деня на ветераните. Тържествени церемонии и църковни служби из цялата страна. На едно от най-многолюдните събития точно в единайсет часа и единайсет минути всичко се изпълва с дим. Красив червен, бял и син дим. Ще стане сензация. Всеки, който е там, ще си зададе въпроса защо? Всеки, който гледа по телевизията, ще си зададе същия въпрос. Клипове от събитието ще се появят в интернет. И Майкъл ще бъде там, за да отговори. Аз ще бъда до него. Пентагонът няма да може да ни игнорира повече. Правителството няма да може да ни лъже…

– За какво да лъже?

– За химическите оръжия. Навсякъде, където се сражават наши войници. Най-вече в Ирак. Пентагонът публикува доклад, според който войната е приключила. Изпратиха няколко генерали в Сената, които да отговорят на въпроси. Официалната им позиция бе, че войниците ни са открили нищожно количество химически боеприпаси и рискът за хората ни е минимален. Но това са пълни глупости. Знам, че са пълни глупости, не само защото тъкмо ние се тровим, обриваме, повръщаме… Но и защото по същото време, когато военните фалшифицираха доклада, те изпратиха нови нареждания до частите на предна линия. Инструкции как да процедират войниците, изложени на химично въздействие. Много подробни инструкции. В които недвусмислено пише, че войниците ни са изложени на значителен постоянен риск.

– С други думи, генералите са знаели?

– Разбира се, че знаеха. Но излъгаха. И защо? Заради корпусите на снарядите. Нужни са специални корпуси. Най-разпространените са M110. На външен вид по нищо не се различават от конвенционалните M107. Особено когато започват да корозират или някой ги обозначи грешно. Вътре в тях обаче има две камери. С две съставки. Всяка от тях е инертна сама по себе си. Но смесят ли се, резултатът е смъртоносен. И откъде иракчаните са получили тези корпуси? От нас, от Съединените щати и нашите съюзници. От влиятелни корпорации. Правителството си затваря очите за подобни неща. Секретен доклад, който Майкъл е видял, твърди, че сме продали на иракчаните стотици хиляди корпуси за снаряди. Политиците обаче не искат истината да излезе на бял свят. И за да спасят задниците си, рискуват нашия живот, на обикновените войници. Ние обаче няма да го търпим.

– Такива снаряди ли използва Майкъл за димната си бомба?

– Именно. Доста находчиво, не смяташ ли? Има символика, нали?

– Сигурна ли си, че става въпрос само за димна бомба? След като корпусите на двата снаряда изглеждат по един и същи начин, възможно ли е Майкъл да заложи конвенционален експлозив?

Соня се приведе още по-напред.

– Заслужаваш да те зашлевя за тези думи. Или да те застрелям. Да, сигурна съм. За глупачка ли ме смяташ? Снарядите изглеждат еднакво само за лаици. Не и за мен. Майкъл проведе три отделни теста. Навътре в пустинята. При различна сила и посока на вятъра. Лично присъствах и на трите. Нали не смяташ, че бих могла да разговарям с теб, ако артилерийски снаряд се бе взривил на три метра от мен?

– Предполагам, че нямаше да си тук. Как Майкъл смята да задейства бомбата, когато настъпи моментът?

– Основният механизъм ще разчита на таймер. Резервният – на мобилен телефон.

– Тоест Майкъл ще присъства на събитието?

– Точно така. Ще отиде там с кола. Аз ще се присъединя към него на мястото.

– Къде?

– Той го пази в тайна. Дори от мен.

– А кога възнамерява да напусне града?

– Утре. Това прави изчезването му още по-странно.

– Дендонкър къде държи оборудването, което Майкъл използва? Суровините?

– Нямам представа. Защо проявяваш такъв интерес към това? Дендонкър не държи Майкъл против волята му. Няма никаква логика.

– Спомена, че Майкъл има стая тук. Знаеш ли номера ѝ?

Соня кимна към стената зад мен.

– Съседната.

– Трябва да я огледаме.

– Не е необходимо. Вече го направих.

– Кога?

– Преди два дни. – Соня заби поглед в пода. – Не че шпионирах или нещо подобно. А и не съм паникьорка. Но Майкъл беше обещал да ми се обади, а не го направи. Притесних се.

– Какво откри?

– Нищо необичайно. Леглото бе оправено. Тоалетните му принадлежности бяха в банята. Дрехите висяха в гардероба. Сакът му беше там, комплектът му за първа помощ… Нищо не липсваше. Поне аз не забелязах.

– Майкъл има ли кола?

– Две. Едната е негова, а другата е стар джип, предоставен му от Дендонкър. И двете са отвън, но в тях няма нищо.

Замълчах.

– Сега разбираш ли защо се тревожа? Ако Майкъл бе решил да напусне града, за да избяга от големи неприятности, нямаше да остави нито багажа, нито колата. Но защо не ми се обади? За да ми каже, че всичко е наред. Или за да ме предупреди, че съм в опасност.

– Трябва да огледаме стаята му.

– Защо? Казах ти какво има там.

– Още един оглед няма да навреди. Освен това няма да открием Майкъл, като си седим тук и си приказваме.

Соня въздъхна и завъртя театрално очи. Взе чантата си от пода и прибра пистолета в нея.

– Добре. Да вървим.

Тя заключи вратата на стаята с масивен ключ с тежка месингова висулка във формата на сълза. Пусна и него в чантата си и тръгна по коридора. Извади друг ключ, изработен от тънко, лъскаво парче метал, с пластмасов ключодържател, върху който бе изписано името на местна дрогерия. С него отключи вратата, пред която спряхме. Отвори я докрай, прекрачи прага и спря рязко. После постави ръка върху устата си, но не издаде нито звук. Застанах до нея и също застинах вкаменен. Стаята бе огледално копие на нейната. Пространството бе използвано по възможно най-ефективен начин. Баните заемаха половината от ширината на стаята и опираха една в друга, в резултат на което шумовете от тръбите не достигаха до леглата. Но докато стаята на Соня бе безупречно подредена, през тази сякаш бе преминало торнадо. Леглото бе обърнато настрани. Матракът бе разпорен на десетина места и от него висяха снопове сива влакнеста материя. Гардеробът бе съборен на земята. До него се издигаше купчина дрехи, нарязани на парчета. Фотьойлът също бе преобърнат. Възглавницата бе изкормена. Завесите бяха нарязани на ивици, които лежаха на пода.

– Кой е направил това? – възкликна Соня. – Какво е търсил? Нищо не разбирам!

– Рене има ли стая в хотела? – попитах аз.

– Да, в другия край на коридора. Мислиш, че…

– Не знам. Но трябва да проверим.

Соня затвори вратата на стаята на Майкъл и тръгна към стая 201. Натисна дръжката на бравата и поклати глава.

– Заключено е – каза тя. – Изчакай тук. Ще сляза до рецепцията. Ще взема резервния ключ.

– Не. Не искам да замесваме никой друг. Имаш ли ножче в чантата? Или пинсети?

Соня порови в чантата си и извади малък черен несесер. Отвори го и пред погледа ми се появиха куп лъскави миниатюрни инструменти. Предполагам, че бяха свързани по някакъв начин с поддържането на маникюра ѝ, но нямах никаква представа за какво служат повечето от тях. Тя протегна несесера и каза:

– Избери си.

Взех чифт пинсети със заострени върхове и тънка дървена пръчица, която приличаше на клечка от близалка със скосен край. Извих единия край на пинсетите под прав ъгъл, наведох се и се заех с ключалката. Тя се оказа стара и обикновена. Но солидна. От времето, когато нещата се произвеждаха качествено, с мисълта да служат дълги години. Вероятно бравата бе слязла от конвейера в някоя голяма, мръсна фабрика в Бирмингам, Алабама. И бе една от хилядите, дори милионите, използвани из цялата страна. В целия свят. Беше качествена, но механизмът ѝ не бе особено сложен.

Потърсих опипом щифтовете на патрона и веднага ги открих. Прибирането им в гнездата бе съвсем друго нещо. Предположих, че механизмът на патрона не е поддържан добре. Частите му се движеха с усилие. Нужна ми бе повече от минута, за да отключа. Накрая се изправих, отворих вратата и погледнах вътре. Сцената бе почти идентична с тази в стаята на Майкъл. И нямаше нищо общо с онова, което Фентън твърдеше, че е видяла тук.

Леглото, гардеробът и фотьойлът бяха преобърнати, а завесите – разкъсани. Единствената разлика бе в купчината съсипани дрехи на пода, които бяха дамски, а не мъжки. Видяното не ме изненада. То не можеше да послужи като доказателство, но все пак се вписваше в теорията, че Дендонкър е заподозрял Рене, че е предала на Майкъл бележката, изпратена от Фентън. Разбира се, че Дендонкър щеше да нареди стаите и на двамата да бъдат претърсени. Той щеше да поиска да разбере дали те са общували и по-рано. Помежду си или с трето лице.

Нищо от видяното не предполагаше, че трябва да променя тактиката си. Но и не ми помагаше да открия Фентън. Може би, ако имах достъп до лаборатория по криминалистика, щях да открия нещо. Микроскопична следа от пръст или пясък. Издайническо влакънце плат. ДНК дори. Но предвид ресурсите, с които разполагах – а именно очите и носа си, – нямаше никакъв смисъл да ровя из стая, подложена на подобен погром. Не беше приятно, но такива бяха фактите. Времето минаваше и местата, на които можех да открия улики, намаляваха.

Обърнах се, за да си тръгна, и едва не съборих Соня. Тя бе застанала зад мен, без да я усетя, и не помръдваше, хипнотизирана от видяното. Очите ѝ бяха широко отворени, а устата ѝ – зяпнала.

– Нищо не разбирам – каза тя и ме заобиколи. – Това май е работа на същите хора. Но защо? Какво са търсили? Къде са Майкъл и Рене?

Не казах нищо.

– Замесени ли са в нещо заедно? Чакай… Да не би… Не. Не може да бъде. Дано да не са…

Соня влезе решително в стаята и изрита гневно купчината дрехи на пода.

– Ти и Майкъл? – попитах аз. – Да не би да сте… повече от приятели? Затова ли имаш ключ от стаята му?

Соня се обърна към мен. Лицето ѝ бе бледо като платно.

– Нищо официално. Не сме женени, сгодени или нещо подобно. И не сме казали почти на никого. Но… Да. Запознахме се в болницата. Помогнахме си един на друг. Той е всичко за мен. Не искам да си представя дори, че някой може да ми го отнеме.

Въобще не се бях надявал да попадна в подобен сценарий. Очаквах да си имам работа с шайка безскрупулни наемници. С хора, които с удоволствие бих притиснал, за да изкопча информация, след което бих ги оставил да изгният в някоя дупка в пустинята. Вместо това усетих, че изпитвам съжаление към тази жена. Може би бе наивна, но това не бе престъпление. Явно бе измамена от мъж, появил се в живота ѝ, когато е била уязвима. Или пък е бил достатъчно убедителен. Дори когато се е държал нерационално.

Прецених, че предвид обстоятелствата би трябвало да съм напълно откровен със Соня. Нямаше начин да го избегна. Би било прекалено жестоко от моя страна. Имаше един проблем обаче. Аз не умеех да поднасям трагични вести. Уменията ми в това отношение бяха толкова ограничени, че армията дори ме бе изпратила на специално обучение. Преди много години. Не че от него имаше някаква полза. Оттогава датираше предпочитанието ми да поднасям тъжни вести на обществени места. Вероятността някой да получи нервен срив пред други хора е много по-малка. Открих, че най-подходящи за целта са баровете, ресторантите и кафенетата. Процесът на поръчване и сервиране на храна, дори на отнасяне на празните чинии, помага на хората да осъзнаят реалността. Сетих се за "Рижата кобила". Помислих си дали да не заведа Соня там. Идеята ми се стори много примамлива, но реших да не го правя. Това щеше да отнеме време. А в момента не разполагах с него. Нито пък Фентън.

Затова хванах Соня за лакътя и я изведох в коридора.

– Ела. По-добре да се върнем в стаята ти. Трябва да ти кажа някои неща.

Соня седна на фотьойла. Но в самия му край. Позата ѝ издаваше колко е напрегната. Виждах, че едва се владее. Седнах на леглото с лице към нея. Единият ми крак беше на пода до чантата ѝ. В която имаше пистолет. Изразът Не убивайте вестоносеца не се е появил току-така.

– Ще започна с добрите новини – казах аз. – Между Майкъл и Рене нямаше нищо. Това е сигурно.

– Нямаше нищо?

– Ще стигнем и дотам. Но първо ще се върнем малко назад във времето.

Разказах ѝ цялата история. От момента, в който Фентън бе получила бележката на Майкъл до неуспешния ѝ опит да отвлече Дендонкър. Включително думите на онзи тип, който заяви на Фентън, че Майкъл е мъртъв. Соня помълча, когато стигнах до края. Погледът ѝ сновеше трескаво насам-натам, докато обмисляше думите ми. Накрая тя заяви:

– Спипали са Майкъл заради бележката от сестра му, така ли? Това ли е объркало всичко?

– Така мисля.

– И Дендонкър е наредил да убият Майкъл?

Кимнах.

– А Рене?

– Мисля, че е разбрала какво ще последва, и е избягала.

– Но не и Майкъл? Сигурен ли си? – попита Соня с треперещ глас. – Няма ли никакъв шанс? Дори минимален?

– Не съм видял тялото му. Но чух един от хората на Дендонкър да се кълне, че шефът му е наредил да убият Майкъл. Лъжата нямаше да му донесе нищо.

Соня стана и отиде до прозореца. Обърна се с гръб и уви завесата около себе си.

– Не знам какво да правя. Не мога да повярвам, че го няма. Сигурно е станала грешка.

Аз пък не знаех какво да ѝ кажа.

Соня пусна завесата и се обърна с лице към мен.

– След като си знаел, че Майкъл е мъртъв, защо не ми каза от самото начало? – Очите ѝ бяха влажни и зачервени. – Защо ме излъга? Защо ме убеди, че искаш да ти помогна да го намериш?

– Защото тогава не знаех каква е твоята роля – отвърнах аз и вдигнах ръце. – Може да не съм в състояние да помогна на Майкъл, но мога да помогна на сестра му. Може би. Стига да я открия.

– И въпреки това ме излъга. – Соня се насочи към фотьойла и се отпусна тежко. – Не издържам! Какво да правя?

– Съветвам те да напуснеш града. Аз трябва да тръгвам, но преди това ще ти задам един въпрос. Ще ти прозвучи твърде безчувствено. Моментът също е неподходящ. Но може да се окаже важно.

– Какъв е въпросът?

– В съобщението, което Майкъл е изпратил на сестра си, освен визитката на "Рижата кобила" е имало още нещо. Кондом. Това ми се стори странно. Виждаш ли някакъв смисъл?

– Не. Нямам представа откъде Майкъл би могъл да има кондом. Ние не сме използвали такива неща. А и той не би го изпратил на сестра си. Твърде просташко е.

– И все пак кондомът е бил част от съобщението.

– Не мисля.

Соня сви рамене.

– Възможно е Майкъл да се е опитвал да ѝ каже нещо. Да я предупреди да внимава например. Да вземе предпазни мерки. Той обичаше да изпраща кодирани послания. Редовно го правеше с мен. Честно казано, рядко успявах да ги разгадая. Все го молех да ми обясни…

Кондом като предупреждение Фентън да вземе предпазни мерки? Напълно възможно. В смисъл, че не можех да изключа подобна вероятност. И все пак тя ми се струваше нищожна. Обяснението не ми изглеждаше особено логично. Онзи глас в дълбините на съзнанието ми не остана удовлетворен.

Предположих, че младежът с протритите подметки на ботушите не спи толкова дълбоко, колкото изглеждаше.

Когато слязох във фоайето, краката му не бяха върху рецепцията. Той не се излягаше на стола си. Всъщност от него нямаше и следа. Затова пък видях други двама да се навъртат наоколо. Онези от предишната вечер. Единствените, които бяха в състояние да се държат на краката си. Този път те чакаха мен. Това беше очевидно. И двамата изсумтяха, когато ме видяха. После пристъпиха към действие. Мъжът, който бе шофирал, застана пред двойната врата, която бе затворена. И заключена най-вероятно. Другият, когото бях ударил с дръжката от кирка, заобиколи и блокира коридора. Излишно бе да си прави труда. Нямах никакво намерение да тръгна натам.

Двамата бяха облечени по същия начин, както и преди. Черни тениски. Черни джинси. Черни боти. Сега обаче лявата ръка на шофьора лежеше в презраменна превръзка. И двамата носеха малки раници. Изработени от здрава изкуствена материя, известна като балистичен найлон. С цвят на пясък, протрити, изцапани, доста използвани. Провиснали от нещо тежко и обемисто в тях.

Шофьорът каза:

– Лягай на земята! По лице! Ръцете зад гърба!

– Пак ли? – възкликнах аз. – Наистина ли?

– Лягай! Веднага!

Не помръднах.

– Да не би да са те изпускали на главата, когато си бил бебе? Или това се отнася за шефа ти? Защото, честно казано, започвам да се притеснявам. Всяко живо същество на тази планета притежава способността да се учи от жизнения си опит. Но не и ти. Какво се случи последния път, когато изрече тези думи? Когато бе придружен от трима души, готови да ти помогнат? А не само от един.

– О, ние се учим!

Шофьорът кимна. Другият свали раницата от рамото си. Дръпна ципа и извади съдържанието ѝ. А то се оказа противогаз. Черен, с покритие от бутилов каучук, кръгъл филтър, монтиран отстрани, и триъгълни стъкла, които му придаваха меланхоличен вид. Приличаше ми на армейския противогаз М40, използван от американските сухопътни части и морската пехота от 90-те години насам. Не беше най-новият модел, нито най-удобният, но пък бе достатъчно ефективен. Мъжът го нахлупи на главата си и дръпна една от презрамките.

Шофьорът стисна своята раница между коленете си, отвори я и извади напълно идентичен противогаз. Успя да си го сложи с една ръка и застина неподвижно за миг. Приличаше на депресирано насекомо. После извади още нещо от раницата. Малък сребрист контейнер с размерите на консерва боб. От горната му страна стърчаха метален пръстен и малък лост.

– Чувал ли си за Си Ес? – Думите на шофьора прозвучаха приглушено от разговорното устройство в предната част на противогаза.

Разбира се, че бях чувал за CS. Сълзотворен газ. Нещо повече, бях го изпитал на гърба си. Преди години, в последния ден на основното обучение. Дванайсет войници се оказахме заключени в една стая с инструктор. Насред стаята стоеше метална маса. Той постави върху нея граната с този газ, дръпна халката и я хвърли във въздуха. Инструкторът бе сложил противогаза си предварително. Моделът бе от по-старите – M17, който бе стандартен за онези години. Ние трябваше да изчакаме халката да падне на земята, след което разполагахме с двайсет секунди да си сложим противогазите. Всички се справихме със задачата. Това бе лесната част от упражнението. За разлика от следващата. Всеки трябваше да свали противогаза и да извика името, чина и номера си. Един по един. Можехме да си сложим противогазите само след като инструкторът кимнеше. А това бе лошо. Много лошо. Още по-лошо бе, ако инструкторът не харесваше някого. Ако се престореше, че не го чува. Ако го накараше да повтори всичко. Едно от момчетата трябваше да потрети, като между всеки опит правеше пауза. Всяка от тях бе дълга по един час. Така поне изглеждаше отстрани. Така поне ни се струваше на нас. На бедното хлапе сигурно му се бе сторило, че всяка пауза продължава по една година. Докато изскочи на чист въздух, предната част на униформата му вече бе подгизнала от сълзи и сополи. Десет минути по-късно хлапето заяви, че напуска армията.

– Ние го наричаме Ди Ес. – Шофьорът вдигна сребристата газова граната високо във въздуха. – Дендонкър Спешъл. Прилича на Си Ес, но е много по-мощен. Изгаря очите до такава степен, че ослепяваш, ако не ги измиеш навреме с физиологичен разтвор. А знаеш ли какво се случва с носа? Гърлото? Белите дробове? През живота си не си изпитвал подобна болка. Мога да ти го гарантирам.

Замълчах.

– Последен шанс – каза шофьорът, – Легни на земята. Направи си услуга. Защото принудиш ли ме да използвам това, играта ще се промени. Ще запълзиш към мен. Ще се проснеш в краката ми. Ще ме умоляваш да спася очите ти.

Не помръднах от мястото си.

– Това никога няма да стане.

– Стига бе, човек! – Гласът на другата горила прозвуча като на робот. – Това е наука. Не можеш да вървиш срещу науката. Прояви малко уважение към химията.

– Нямам нищо против химията.

Пистолетът, който бях взел от мъжа пред кафенето, още бе у мен. Изкушавах се да го използвам. Това щеше да реши непосредствения проблем. Но все някой щеше да чуе изстрела, а нямах желание да привличам внимание. Не и в този момент. Това, което бях намислил, изискваше дискретност. Затова пристъпих бавно вляво. Точно толкова, колкото бе необходимо, за да може шофьорът да застане между мен и изхода.

– Но все пак винаги съм предпочитал физиката.

– Предупредих те!

Шофьорът издърпа щифта, който блокираше извитата скоба. Премести гранатата в лявата си ръка. Сви десния си показалец и го промуши през халката. И дръпна.

Халката обаче не помръдна.

Предполагам, че този тип за пръв път държеше в ръцете си граната със сълзотворен газ. Активирането ѝ е далеч по-трудно, отколкото изглежда по филмите. Щифтът е изработен от хирургическа стомана. Единият му край е извит под остър ъгъл. И така трябва да бъде. Никой не иска гранатата да се взриви неволно в джоба му. Шофьорът стисна по-здраво. Вдигна десния си лакът. Може би смяташе, че това ще му даде някакво предимство. Не изчаках да видя дали е прав или не. Оттласнах се рязко и се втурнах към него. С всички сили. Право към него. Изминах половината разстояние. Три четвърти. И тогава се хвърлих напред.

Рамото ми се заби в диафрагмата на шофьора. Той изгуби равновесие. Затъркаляхме се към двойната врата. С обща маса от над двеста килограма. Ефектът от моето тегло бе мултиплициран от скоростта, която бях набрал. Старата ключалка не можеше да ни удържи. Вратите се отвориха рязко, едното крило се удари в стената, другото се откачи от пантите и падна на земята. Двамата с мъжа също паднахме на земята. Той отдолу, по гръб. Аз отгоре, притиснал гръдния му кош. Усетих част от ребрата му да се чупят от натиска. Може би и едната ключица. Или дори двете. Тези травми обаче нямаха никакво значение. Защото шофьорът никога нямаше да изпита болка. Раменете му се стовариха върху ръба на първото стъпало към улицата. Моето тяло притискаше торса му на място. Главата му обаче продължаваше да се движи. Тя се изви десетина сантиметра назад. В резултат на това черепът му удари следващото циментово стъпало. И се пръсна като диня. Нещо лепкаво опръска лицето ми. Шофьорът потрепна. Само веднъж. После застина.

Половин секунда по-късно усетих тежест върху гърба си. Деветдесет-сто килограма. После нечия ръка се обви около врата ми. Другият явно ни бе последвал навън. И като ме бе видял на земята, бе решил да се възползва от тази възможност. Да скочи върху мен. Да ме притисне между себе си и своя приятел. Гърлото ми се озова в сгъвката на лакътя му. Другата му ръка стисна здраво китката ми. И задърпа назад. Междувременно мъжът бе забил коляно в гърба ми и така бе усилил натиска. Даваше всичко от себе си. Напъваше се като рибар, който се бори да извади улова на живота си. Посегнах назад с надеждата да сграбча главата му, но той вече се бе дръпнал. Умно. Човекът на Дендонкър бе предвидил опасността и стоеше далече от нея.

Той влагаше всички сили. Аз влагах всички сили. Никой от нас не отстъпваше и милиметър. Никой не накланяше везните в своя полза. Не след дълго нападателят ми осъзна, че ситуацията е патова. Всъщност тя ме устройваше. Ако този тип си въобразяваше, че ще ме изтощи, не бе познал. В това бях сигурен. Не след дълго и той го усети, защото се заклати напред-назад в опит да усили натиска. Определено постигна успех, тъй като изведнъж започнах да дишам трудно. Извих мускулите на врата си, но въпреки това трахеята ми започна да поддава. Болка прониза ларинкса ми. Дробовете ми пареха. Трябваше да наклоня везните в моя посока, и то бързо.

Извих дясното си рамо и натиснах надолу, към земята, встрани от тялото, върху което лежах. Повдигнах лявото си рамо. Усетих, че мъжът върху гърба ми се опитва да запази равновесие. Бореше се да не се плъзне. Компенсираше, накланяйки се в обратната посока. В мига, в който той помръдна, аз се завъртях на другата страна. Наведох лявото рамо и вдигнах дясното. Завъртях се в кръста. Опрях дясното си коляно в земята и се изправих. И двамата се наклонихме наляво. Олюляхме се за момент, преди нападателят да се усети какво става и да се опита да неутрализира инерцията ми. Да обърне посоката на движение. Но беше прекалено късно, макар той да продължаваше да стиска врата ми.

Паднахме на земята. Заедно. Но този път той бе отдолу. По гръб. Аз бях отгоре. Също по гръб. Притисках го към земята, но той не се отказваше от опитите си да ме удуши. Напротив. Стискаше още по-силно. Предполагам, че го правеше от отчаяние. Вероятно не можеше да диша, след като тялото ми лежеше върху гърдите му. И не можеше да измъкне главата си, притисната към земята. Пресегнах се и напипах противогаза му. Той бе обърнат в другата посока, към улицата. Под невъзможен ъгъл. И тогава осъзнах, че противникът ми е избутал противогаза нагоре. Хем за да вижда по-добре, хем за да бъде готов, ако газовата граната избухне. Свалих противогаза му. Плъзнах ръка по челото му. Открих носа му. И забих палец в дясното му око. Показалецът ми намери лявото му око. И тогава натиснах.

Не натиснах прекалено силно. Не и отначало. Той продължаваше с опитите си да смаже гръкляна ми. Увеличих натиска. Мъжът под мен изскимтя. Замята глава наляво-надясно. Опита се да се отскубне. Аз обаче не го пуснах. Натиснах още по-силно. Предполагах, че остават милиметри, преди очните му ябълки да изскочат от орбитите. Обикновено приемах това за добър резултат. Предвид конкретните обстоятелства трябваше да подходя по-внимателно. Появата на този тип бе неочакван бонус, който не исках да пропилея. Той трябваше да бъде в състояние да отговори на въпросите ми. Затова не увеличих силата на натиска. Палецът и показалецът ми останаха по местата си. Извих гръб назад. Поставих другата си ръка между телата ни. Плъзнах я надолу към слабините му. Започнах да стискам. И да въртя. Все по-силно и по-силно. Докато противникът ми не изскимтя и не пусна врата ми.

Скочих на крака, преди той да си е променил мнението или да е опитал нещо друго. Стъпих с единия крак върху корема му. Не прекалено силно, но колкото да го обездвижа за момент. После взех пистолета, противогаза и гранатата. Тя се бе изплъзнала от ръката на шофьора и се бе търколила на най-горното стъпало. Щифтът си бе на място. Взех раницата и надникнах вътре. Открих бутилка вода. Найлоново въже тип "паракорд". Някакъв инструмент. Шепа кабелни връзки. Инструментът бе прибран в кожен калъф. Оказа се сгъваемо джобно ножче с куп остриета, отвертки и дори ножичка. Кабелните връзки бяха дебели и здрави. Наброяваха половин дузина. Прибрах ги в джоба си заедно с ножчето. Пистолета пуснах в раницата. После подритнах леко по ухото човека на Дендонкър.

– Това ли е колата ви? – посочих другия край на улицата.

До бордюра бе паркиран линкълн таун кар. Черен. Приличаше на онзи, с който тримата бяха избягали от моргата.

Човекът на Дендонкър изви врат, за да види накъде соча, и кимна.

– Къде са ключовете?

Той посочи тялото, проснато до него.

– Вземи ги.

– Абсурд! – Човекът на Дендонкър пребледня като платно. – Той е мъртъв! Няма да го докосна!

– Не вземеш ли ключовете, ставаш безполезен за мен – казах аз и го ритнах отново по ухото, този път по-силно. – Искаш ли да свършиш като него?

Човекът не отговори, но се изправи на четири крака, пресегна се към тялото на своя приятел, извади ключовете от джоба на панталона му и ги вдигна, за да ги видя.

– Добре. А сега вземи тялото и го сложи в багажника.

– Абсурд! Няма да го нося!

– Тялото му отива в багажника. И ти или ще го сложиш там, или ще му правиш компания. Изборът е твой.

Той поклати глава, изправи се и се затътри по стъпалата. Хвана приятеля си за ръцете и задърпа. Тъкмо стигна до тротоара, когато нещо издрънча. От колана на мъртвеца изпадна пистолет. Човекът на Дендонкър се опита да го вземе, но се оказа прекалено бавен. Аз настъпих пистолета с единия крак, а е другия изритах мъжа в главата. Не прекалено силно. Просто като предупреждение. Което свърши работа. Мъжът продължи да влачи тялото. А то оставяше по улицата тъмна диря от кръв в процес на съсирване. Изчаках да преполови разстоянието до колата, след което се наведох, взех пистолета и го прибрах в раницата.

Мъжът отвори багажника. Понечи да вдигне тялото, но то бе твърде тежко. Крайниците му увиснаха във всички посочи. В крайна сметка човекът на Дендонкър успя да го постави в седнала позиция с рамене, опрени в бронята. После мина зад него. Обви ръка около гърдите му. Задърпа нагоре. Пъхна първо главата му в багажника, а после и останалата част, след което побърза да затвори капака, сякаш това щеше да попречи да го последва. Накрая се обърна към мен и ме погледна с облещени очи. Дишаше тежко. Беше омазан с кръв.

– Отключи вратите – казах аз.

Мъжът натисна съответния бутон върху дистанционното. Механизмът реагира, чуха се четири почти едновременни изщраквания.

– Остави ключовете върху капака.

Той се подчини.

– Седни зад волана.

Взех ключовете и го последвах достатъчно близо, за да не може да затвори вратата. Извадих кабелна връзка от джоба си и я пуснах в скута му.

– Стегни дясната си ръка за волана.

Той се поколеба, след което пъхна връзката под волана и започна да стяга. Спря, когато първите зъбци захапаха пластмасата. Пъхна китката си в отвора и стегна връзката до половината.

– По-стегнато! – казах аз.

Мъжът затегна половината от останалите свободни зъбци. Пресегнах се, хванах свободния край и дръпнах силно. Пластмасовата връзка се заби в китката му. Той изохка.

– Лявата ръка върху волана – наредих аз.

Той я постави на десет часа. Взех друга връзка и я стегнах. Хванах лакътя му и дръпнах. Мъжът изохка отново. Ръката му не можеше да се измъкне от примката. Реших, че това е достатъчно. Затворих вратата и се настаних на седалката до него.

– Къде е Дендонкър? – попитах.

Той не отговори.

Сложих си противогаза и затегнах демонстративно връзките, след което поставих газовата граната върху облегалката за ръце между предните седалки.

– Това е Ди Ес. Нали така каза твоят приятел, преди да умре? Нещо като Си Ес, но много по-мощно. Правилно ли съм разбрал?

Човекът на Дендонкър кимна.

– Аз не му вярвам. Не мисля, че това е истински газ. По-скоро е нещо бутафорно. Подозирам, че блъфирахте. Затова мисля да издърпам щифта и да видя какво ще се случи.

Мъжът се замята по седалката в опит да протегне лакът и да избута газовата граната извън обсега му.

– Не! – възкликна той. – Моля те! Истински е! Не го пускай!

– Тогава отговори на въпроса ми.

– Не мога. Ти не разбираш… Дендонкър… не можеш да предадеш Дендонкър. Нищо на света не си заслужава да го направиш.

Почуках с пръст газовата граната.

– Човек ослепява от това, нали? Дръж си очите здраво затворени – има защо.

Мъжът поклати глава.

– Имах приятел. Работихме заедно пет години. За Дендонкър. Веднъж в месеца приятелят ми отиваше в "Уолмарт". В най-близкия "Уолмарт", който се намира на почти двеста километра от тук. Там продават някаква специална напитка, която той харесваше. Някакъв вид чай от Индия. Дендонкър намери това за подозрително. Изпрати някого да проследи приятеля ми. Той видял в магазина човек, който приличал на федерален агент.

– По какво е познал, че е федерален агент?

– Преследвачът не твърдеше със сигурност, че е видял федерален агент, а човек, който прилича на федерален агент. Но за Дендонкър това бе достатъчно. По същото време той търсеше купувач за снайперски пушки 50-и калибър. Намери един наркобарон от Мексико. Там има голямо търсене на подобни неща. Доста пари се изкарват от тях. Купувачът поиска демонстрация, преди да извърши плащането. Дендонкър реши да използва моя приятел. Нареди да го вържат за един кол на няколкостотин метра от нас в пустинята. Гол. Накара ни да гледаме. С бинокли. Пушката работеше добре. Но онзи наркобарон се оказа ужасен стрелец. Стреля десетина пъти. Уцели приятеля ми в крака. В рамото. В корема. Приятелят ми не беше мъртъв, но Дендонкър го остави там. Два дни по-късно изпрати някого да прибере тялото. Видях го. Призля ми. Очите му бяха изкълвани. Змии бяха хапали петите му. Някакъв едър хищник бе откъснал големи парчета месо от краката му. В този момент се заклех никога да не позволя това да се случи с мен.

Почуках газовата граната с пръст.

Мъжът се опита да се обърне с лице към мен.

– Друг път Дендонкър продаваше противопехотни мини. Отново на наркобарон, който строеше огромно имение и искаше да го направи непристъпно. Той също пожела демонстрация, за да се убеди, че стоката е изправна. Дендонкър направи малко минно поле на едно отдалечено място. После накара някого – дори не си спомням в какво се бе провинил – да мине през минното поле. Нещастникът извървя три метра и… това беше краят му.

– Когато приключа с Дендонкър, той няма да е в състояние да нарани никого. Мога да ти гарантирам – заявих аз и почуках отново по газовата граната. – Помисли си какво може да ти причини това. И то в затворено пространство.

Мъжът се приведе напред и удари челото си във волана. Веднъж. Два пъти. Три пъти.

– Не мога да ти кажа, дори да исках. Не знам къде е Дендонкър. Никой не знае.

– А какво знаеш?

– Заповедите бяха да те заведем в къщата. Някой щеше да дойде и да те вземе от там. Нямам представа къде щяха да те отведат.

– Как щяха да разберат кога да дойдат?

– Трябваше да изпратя съобщение.

– На кой номер?

Мъжът ми продиктува десетцифрен номер. Кодът бе на Аляска. Вероятно телефонът бе за еднократна употреба и целта бе да се скрие реалното му местоположение.

– Какво съобщение трябваше да изпратиш? Точните думи?

– Няма точни думи. Достатъчно е да напиша, че сме те хванали.

– Колко време, след като изпратиш съобщението, ще пристигне човек на Дендонкър?

Мъжът сви рамене.

– Нямам представа. Понякога пристигат преди нас на мястото на срещата. Понякога чакаме пет минути. Никога повече от десет.

– Къде чакате?

– В къщата.

– Къде е тази къща?

Мъжът описа мястото, до което бях проследил линкълна.

– Винаги ли се срещате там? – попитах аз. – Не използвате ли и друго място?

– Не – поклати глава той. – Винаги там. Независимо кой откъде идва и кой къде отива, срещите са винаги там. Доколкото знам, никога не сме използвали друго място.

– Какъв е крайният срок да ме предадеш в ръцете на хората, които Дендонкър ще изпрати?

– Няма краен срок. Разполагаме с толкова време, колкото е необходимо, за да те спипаме.

– Сложи единия си крак върху спирачката.

Човекът не помръдна. Пак почуках по гранатата. Той въздъхна, протегна крак и натисна педала.

Аз свалих противогаза и го прибрах в раницата. Последва го газовата граната. Пресегнах се между предните седалки. Опрях лявата си длан в лицето на мъжа и го притиснах към стъклото. С дясната си ръка пъхнах ключа в запалването и го завъртях. Мощният двигател оживя. Включих на скорост и се облегнах на седалката.

– Закарай ме в къщата – наредих аз. – Колкото по-скоро пристигнат хората на Дендонкър, толкова по-скоро ще си тръгнеш. Стига да не опиташ някоя глупост.

Мъжът обви пръсти около волана. Кабелните връзки със сигурност му причиняваха неудобство, но не се съмнявах, че ще го хване достатъчно стабилно. Шофирането щеше да насочи мислите му в друга посока освен как да избяга от мен. Той премести крака си от спирачката на газта и колата се отлепи от бордюра. Мина покрай хотела. Зави надясно, след като подмина сградата. Насочи се към центъра на града. Бавно. Спокойно. Не опита нищо глупаво. Продължи така петдесетина метра, докато не се изравнихме с шосе, което започваше вляво от нас.

– Не! Не мога да го направя!

Мъжът завъртя рязко волана. Кръстоса ръце при лактите и изви китки до краен предел. Остана в тази позиция, докато не завихме в противоположната посока. Обратно към границата. После изправи волана. Натисна здраво газта. Ускори рязко.

Аз извадих пистолета, завъртях се на седалката и опрях дулото в слепоочието му.

– Давай! – отвърна ми той. – Застреляй ме! Моля те! Искам да го направиш!

Озовахме се пред хотела. Шофьорът изобщо не зави. Продължи направо, качи се върху бордюра и колата заподскача по неравната песъчлива повърхност. Зад нас се вдигна облак прах. Скоростта намаля малко. Заподскачахме като на родео. Колата не бе пригодена за подобен терен. Беше прекалено дълга. Прекалено ниска. Ние обаче продължавахме да се движим. Мъжът до мен нямаше намерение да спре. Насочихме се право към стоманената бариера пред оградата. Височината ѝ от земята бе шейсет-седемдесет сантиметра. Колата бе тежка, но нямаше шанс да премине през бариерата с тази скорост. Опорите бяха изработени от масивни парчета метал. Дебели. С дълбоки основи. Проектирани специално така, че никой да не може да мине на таран през бариерата. Въпреки това едва ли щяхме да пострадаме. Да пострадаме сериозно, имам предвид.

Облегнах се назад и откопчах предпазния колан. За всеки случай. Предположих, че човекът на Дендонкър цели да повреди колата. Радиаторът със сигурност щеше да се откачи при сблъсъка. А това щеше да е сериозен проблем предвид местния климат. Двигателят щеше да прегрее за нула време. И никога нямаше да стигнем до къщата.

Замислих се дали да не го нокаутирам. Или да притисна гръкляна му, докато не изгуби съзнание. Но каквото и да направех, най-вероятно щяхме да се ударим в оградата. Това не беше кой знае какъв проблем за мен. Соня спомена, че Майкъл е държал две коли пред хотела. Разстоянието до там бе броени метри. Можех да използвам едната. И да сложа този тип в багажника. Може би щях да извлека някаква полза от него. Не само като шофьор.

На двайсет метра от границата човекът на Дендонкър дръпна лявата си ръка. Рязко. Воланът потрепери. Потече кръв, тъй като ръбът на кабелната връзка бе срязал кожата му. На петнайсет метра от границата той протегна ръката си колкото се може по-напред. А после я дръпна назад. Още по-рязко. С повече решимост. Този път връзката сряза кожата му над кокалчето на палеца. Мъжът извика от болка. Видях костта. И сухожилията. От раната рукна кръв. Тя може би подейства като лубрикант между пластмасата и кожата. А може би всичко се дължеше на груба сила. Каквато и да бе причината, той освободи ръката си.

На десет метра от границата човекът на Дендонкър пъхна ръка в джоба си и извади монета от четвърт долар. Стисна я между палеца и показалеца си. И я постави в средата на волана.

На пет метра от границата той се приведе напред. Вдигна глава. Оголи врата си. Натисна газта до ламарината.

Ударихме се челно в оградата и мигом се отвориха поне една дузина въздушни възглавници. Звукът, с който те гръмнаха, бе далеч по-силен от сблъсъка. Една изскочи от вратата ми. Тя ме удари по ръката. Беше толкова гореща, че едва не изгори кожата ми. И напълно блокира гледката през прозореца ми. Имах чувството, че съм попаднал в облак. След секунда въздушните възглавници започнаха да спадат. Въздухът се изпълни с бял прашец, подобен на талк. Разнесе се мирис на кордит. Аз откопчах предпазния колан. Отворих вратата. И излязох.

Двигателят бе спрял. Дочух съскане. Изпод предния капак излезе облак пара. Отворих шофьорската врата. Ударът бе запратил човека на Дендонкър върху облегалката. Лицето му бе почерняло и обгоряло. Челюстта му бе разместена и висеше под необичаен ъгъл. Предната част на ризата му бе подгизнала от кръв. В гърлото му зееше дупка, сякаш от куршум. Всъщност това бе вярно донякъде. Той бе използвал монетата като куршум. Експлозивът във въздушната възглавница я бе изстрелял право към него. Едва ли службите, които се грижат за безопасността на движението, са имали предвид подобно приложение на въздушните възглавници, когато са одобрявали използването им в автомобилите.

Пресегнах се. Извадих телефона от джоба на нещастника. Взех раницата му. И тръгнах пеша към хотела.

Изминах едва пет метра и спрях. Заради телефона на онзи глупак. Телефонът щеше да ми трябва, а това означаваше, че се налага да го отключа. Което можеше да се окаже проблем. Апаратът бе от онези, с големите дисплеи. Нямаше клавиатура с цифри. Нямаше бутонче, което да натисна, за да разчете пръстов отпечатък. Вдигнах го и дисплеят грейна. В същото време обаче завибрира гневно в ръката ми. Появи се съобщение: Лицевото разпознаване неуспешно. Желаете ли да опитате отново? Бог да е на помощ на всеки телефон, който разпознае лицето ми, помислих си аз. И се върнах при колата. Отворих шофьорската врата и поднесох телефона към носа на мъжа. Апаратът отново избръмча сърдито. Свалих го по-надолу и опитах отново.

Без успех.

Предположих, че проблемът се крие в челюстта на мъртвеца. Тя бе счупена от въздушната възглавница. Телефонът явно бе запаметил лицето на своя собственик. А сега то изглеждаше различно. Очертанията му се бяха променили. Опитах се да повдигна челюстта му, придържайки я с пръсти, след което отново поднесох телефона пред лицето на мъжа. Не се получи. Изместих челюстта леко встрани. Направих нов опит. Отново без резултат. Нещо повече, апаратът избръмча още по-сърдито от преди. На дисплея се изписа ново съобщение: Въведете парола, за да активирате лицевото разпознаване.

Под съобщението се появиха шест кръгчета, малки, празни и строени в една линия. Най-отдолу се появиха десет други кръгчета, номерирани от 0 до 9. Те бяха подредени като обикновена телефонна клавиатура. Натиснах нулата. Първото малко кръгче промени цвета си в сив. Следователно паролата бе шестцифрена. Комбинациите бяха прекалено много, за да мога да я налучкам. Не и без да знам нещо повече за мъртвеца. Нещо, което да намали броя им. Натиснах нулата още пет пъти. За всеки случай. Останалите малки кръгчето също се изпълниха. Телефонът избръмча гневно. Грешна парола. Ще опитате ли отново? Може би, казах си аз, но не и тук. Не и докато стоя до кола с два трупа в нея. И при положение че разполагам с друга възможност, която да изпробвам.

Заобиколих колата и вдигнах капака на багажника. Тялото на другия мъж се бе плъзнало напред в резултат на сблъсъка. Пресегнах се, хванах го за колана и го дръпнах назад. Проверих джобовете му и открих друг телефон. Отново без клавиатура. Той също се отключваше с лицево разпознаване. Обърнах мъртвеца по гръб и го наместих така, че лицето му да не попада в сянка. Поднесох телефона на нивото на носа му. Апаратът избръмча и се отключи.

Вече разполагах с един телефон. Това бе добре, но нищо повече. Нямах представа колко дълго ще остане отключен. Трийсет секунди? Минута? Десет? Колкото и време да ми отнемеше, това не бе проблем, докато се намирах близо до колата. Лесно можех да използвам лицето на човека в багажника, за да отключа телефона. Проблемът бе в това, че не исках да оставам близо до колата. И не исках да използвам телефона близо до колата. Исках да заема позиция в къщата, преди да изпратя съобщение и да подмамя още неколцина от хората на Дендонкър. Исках да ги видя как пристигат. Да видя колко са на брой. С какви оръжия разполагат. Щеше да мине известно време, докато стигна до там. Половин час може би. Най-малко. Шевролетът бе пред хотела на Фентън. Бях извървял пеша разстоянието от там до "Рижата кобила". А после и до "Бордър Ин". Трябваше да се върна по същия маршрут, за да взема колата. Или да се сдобия с ключовете за някой от автомобилите на Майкъл. А междувременно исках да свърша още две неща.

Не виждах друго решение предвид обстоятелствата. Трябваше да изпратя съобщение и да видя как ще се развият събитията. Ако пристигнех първи в къщата, това щеше да ми даде възможност да наблюдавам околността. Да съставя план. Което можеше да се отрази върху някои детайли, но не и върху крайния резултат. Не се съмнявах, че колкото и хора да изпрати Дендонкър, каквото и оръжие да носят със себе си, всичките ще се озоват в болницата. Или в моргата.

Докоснах иконката за текстови съобщения и въведох номера, който човекът на Дендонкър ми бе продиктувал. По думите му съобщението бе със свободен текст, затова написах: "Пленникът е при нас. Тръгваме към къщата". После добавих: "Пристигаме след 40 минути". Предположих, че това ще има значение. А може и да нямаше. Но си заслужаваше да опитам.

Не знаех колко време ще мога да използвам телефона, затова набрах номера на Уолуърк, докато вървях към хотела. Той отговори на първото позвъняване.

– Обажда се Ричър. Вървя по следа, затова ще бъда кратък. Има ново развитие. Разговарях с жена, свързана с член на екипа на Дендонкър. Тя призна съществуването на заговор за поставянето на бомба по време на церемония, посветена на Деня на ветераните. Жената твърди, че бомбата няма да предизвика взрив, а само отделянето на дим. За целите на някаква кампания.

– Вярваш ли ѝ?

– Знаем, че човекът на Дендонкър е конструирал истинска бомба. Работата на Фентън в ЦАТВУ го доказва. Следователно или жената, с която разговарях, е заблудена и безвредната бомба ще бъде подменена с друга, или е в ход паралелен заговор.

– Коя е мишената?

– Жената не знаеше.

– Окей. Предлагам да заложим на сигурно. Ще вдигна обща тревога.

– Добре. Нещо за мен?

– Адресът, който ми даде. Намерих собственика. Оказа се поредната куха фирма. Не открих връзка между нея и Дендонкър или която и да било негова компания. Фирмата не притежава други активи. Но попаднах на нещо странно. Фирмата е сменила собствеността си преди десет години. Веднага след пристигането на Дендонкър в града. Открих статия в местната преса. Според нея старият собственик бил симпатичен старец, който живял в града години наред, а после едва ли не бил изхвърлен на улицата. Къщата не е била обявена за продан. Собственикът не искал да продава. Но се появил неизвестен купувач, най-вероятно Дендонкър. И той действал много агресивно. Сякаш е искал специално тази къща.

– Защо? В нея не живее никой. Тя е празна. Хората на Дендонкър я използват като междинен пункт. Могли са да изберат десетки подобни къщи. Градът изглежда толкова западнал. Защо им е притрябвала точно тази?

– Може Дендонкър да е планирал да заживее там, а после да е променил решението си. Или да е имал други планове, които са се провалили. Причини колкото искаш.

– Предполагам, че си прав, но ще те помоля за една услуга. Провери кой притежава съседните имоти. Провери цялата улица. Виж дали няма да изскочи нещо.

……

Приключих разговора с Уолуърк тъкмо когато стигнах стъпалата пред главния вход на хотела. Следите от кръв още бяха там. Но вече изсъхнали. Превърнали се в кафяви корички. Здравото крило на вратата бе затворено. Някой бе вдигнал счупеното и го бе подпрял на стената. Влязох през дупката, която бе оставило то. Огледах фоайето. Веднага забелязах каубойските ботуши върху рецепцията. Бяха същите. Змийска кожа. Протрити подметки. Зарадвах се, че ги виждам. Това ми помагаше бързо и лесно да отметна следващата задача в списъка.

Младежът се бе излегнал на стола си. Елекът му бе все така разкопчан. Шапката му отново покриваше лицето му. Той обаче не спеше както миналия път. Цялото му тяло се напрегна, когато приближих рецепцията. Явно не очакваше да ме види отново. В това не можеше да има съмнение. Вероятно бе решил, че кръвта отвън е моя.

– Колко? – попитах го аз.

Младежът посегна към шапката си, побутна я назад и се престори на объркан, сякаш току-що се бе събудил.

– Колко? За какво?

– За да се обадиш на Дендонкър. За да му кажеш, че съм тук. Колко ти плати?

– Нищо. Искам да кажа, че нямам представа за какво говориш.

Сграбчих младежа за глезените и дръпнах рязко. Задникът му се плъзна по стола, той се стовари на пода и изскимтя, когато се удари в плочките. Прескочих бюрото и се приземих от другата страна. Той посегна към рафт в бюрото, който не се виждаше откъм фоайето. Там лежеше стара пушка "Ел Си Смит". Част от цевта бе отрязана и от нея бяха останали не повече от петнайсетина сантиметра. Което я правеше по-лесна за боравене. И достатъчно смъртоносна отблизо.

– Остави я! – казах аз.

Младежът обаче продължи с опитите си да стигне до пушката, затова го изритах в лицето. Не беше силно. По-скоро го побутнах назад, колкото да се просне отново по гръб. А после стъпих върху ръката му. За да избия от главата му всяка мисъл за съпротива. За да го откажа от желанието да посегне пак към оръжието.

– Колко? – попитах отново.

Той се претърколи от едната на другата страна, притиснал премазаната си длан към гърдите.

– Нищо допълнително. Той ми плаща всеки месец. Петстотин долара. В брой. За да докладвам, ако забележа нещо необичайно. Или нещо странно, в което се забъркат хората му, отседнали тук. Понякога разпраща спешно съобщение. Като тази сутрин. Получих описанието ти. Трябваше да се обадя, щом те видя. Нямах избор. Господин Дендонкър е много опасен.

– Човек винаги има избор. Правилен или не. Това е ясно като бял ден. Но ти си решил, че няма да те хванат. Поддал си се на алчността. Направил си грешния избор. Затова с теб ще се случи следното. Когато се събудиш, ще напуснеш града. Незабавно. И никога няма да се върнеш. Аз непременно ще проверя. Заваря ли те тук, Дендонкър ще ти се стори мил и симпатичен като Великденския заек. Ясен ли съм?

– Когато се събудя? Сутринта ли?

– Сутрин. Следобед. Когато се случи.

Сграбчих младежа за ризата и го изправих в седнало положение. И го изритах отново в лицето. Този път малко по-силно.

Почуках на вратата на стая 212. Леко. Нежно. Опитвах се да се държа дружелюбно. Не получих отговор, затова почуках отново.

– Разкарай се!

Гласът принадлежеше на Соня. Прозвуча напрегнато. Не можех да преценя дали е ядосана. Или тъжна. Или уплашена. И тогава ми хрумна нещо. Една неприятна мисъл. Възможно бе някой от хората на Дендонкър да е вътре с нея. Някой, който би могъл да се промъкне в хотела, докато аз се разправях с онези двамата във фоайето. И който знаеше какво е докладвал хлапакът от рецепцията. Нищо чудно Соня да стоеше вътре с опрян в главата пистолет. А това рязко ограничаваше опциите ми. Но тогава си спомних какво бе казала Фентън за онази игра с имената между нея и Майкъл. Соня и Майкъл бяха двойка, може би и те правеха същото.

Направих крачка встрани. И почуках отново.

– Хедър? Тук ли си? Добре ли си?

Зачаках. Вътре в стаята отекнаха стъпки. Те бяха леки, но бавни. Миг по-късно вратата се отвори. Беше Соня. Облечена в същата жълта рокля. Не се виждаше никакъв пистолет. Тя надзърна в коридора. Погледна наляво и надясно и ме видя. Очите ѝ бяха зачервени. Лицето ѝ бе мокро от сълзи.

– Ричър? – възкликна тя. – Благодаря ти, че се отби да провериш как съм, но съм добре. Просто искам да остана сама. Затова те моля да си вървиш, става ли?

– Не се отбивам да проверя как си. Нуждая се от помощта ти.

– О! Добре. Какво ти трябва?

– Имаш ли кола?

– Разбира се. Искаш да я ползваш ли?

– Къде е?

– Отзад, на паркинга.

– Добре. Искам да ме закараш някъде.

– Къде?

– Имаш ли чанта с багаж, приготвен за спешни случаи?

– Разбира се. Защо?

– Вземи я. Вземи и ключовете. Ще ти обясня в колата.

……

Колата на Соня се оказа миниатюрна. Неслучайно се казваше "Мини". Едва се побрах в нея, и то след като дръпнах седалката до крайно задно положение. Колата бе червена, гумите бяха е бели кантове, а на страничните огледала и покрива грееха стикери с американското знаме. Предвид обстоятелствата предпочитах нещо, което да привлича по-малко внимание. Но колата поне се побираше на паркинга на хотела. Той бе разположен в друг вътрешен двор, долепен до самата сграда. Озовахме се в малко, тясно пространство с ниска арка, която водеше към улицата източно от хотела. Предположих, че първоначално това е бил служебният вход. Освен това от тук светлината проникваше в стаите от вътрешната страна на коридорите.

Улицата, която започваше от арката, водеше към пътя, по който онзи мъж с линкълна бе поел, преди да направи обратен завой. Соня зави наляво, към града, и аз ѝ разказах какво се е случило, след като я бях изпратил до стаята ѝ. Тя мигом видя появилата се възможност.

– Ще наблюдавам задната страна на къщата – заяви тя. – Така никой няма да се промъкне незабелязано. Имам само един въпрос. Ако видя някого, как да те предупредя?

– Натисни клаксона.

– Няма ли да е по-добре, ако ти позвъня? Или да ти изпратя съобщение? Защото клаксонът ще предупреди и хората на Дендонкър.

– Нямам телефон – отвърнах аз и извадих този, който бях взел от мъжа в багажника на линкълна. Дисплеят се бе заключил. – Нито пък мога да използвам този.

Соня се пресегна, взе чантата си от тясната задна седалка на минито и я постави в скута си. Порови в нея с една ръка, извади телефон и ми го подаде.

– Вземи. Можеш да използваш него.

Телефонът бе стар модел. От онези, които се отваряха като мида. От едната страна имаше клавиатура, при това истинска. От другата – малък дисплей. Черно-бял. Дори не ми поиска пин.

– Майкъл купи този апарат, за да ми звъни – поясни Соня и затвори очи за миг. – Имаше още един, абсолютно същия. Предполагам, че и той бе прихванал от параноята на Дендонкър. Не искаше някой да открие колко много разговори се провеждат между определени номера.

……

Соня ме закара до хотела на Фентън. Прехвърлих се в шевролета и тя ме последва из лабиринта от улички, който ни отведе до завоя северно от къщата. Минито изостана, а аз продължих на юг. Не видях автомобили, паркирани в далечния край на улицата. Всъщност не видях никакви автомобили. Това можеше да означава, че хората на Дендонкър са се хванали на уловката с четирийсетте минути. Или пък че не са пристигнали поради друга причина. Налагаше се да открия място, на което да оставя шевролета. Ако го паркирах по маршрута, по който щяха да минат хората на Дендонкър, със сигурност щяха да го забележат.

Направих обратен завой, тръгнах по една широка улица и свърнах в пряка с жилищни сгради. Там бе паркиран голям кемпер. Много стар модел. По всичко изглеждаше, че не е помръдвал от място от много години. Гумите му бяха спаднали. Прозорците му бяха помътнели от мръсотия. Боята му се лющеше на бежови и кафяви петна, покрити с пясък и кал. Единственото хубаво нещо в него бяха габаритите му. Кемперът бе достатъчно голям, за да скрие обикновен автомобил. Паркирах шевролета зад него и тръгнах пеша към къщата.

Отпред още нямаше никакви автомобили. Приближих бавно и си проправих път през гъсталака от ниски, криви дървета между нея и съседния имот. Надникнах през първия квадратен прозорец. Не видях никого вътре. Направих същото и с останалите. От хората на Дендонкър нямаше и следа.

Промъкнах се отпред, минах под големия прозорец, покрай вратата и заобиколих къщата от другата страна. Проверих прозореца на малката спалня. Нямаше никого. Прозорчето на банята бе матирано, затова не успях да видя нищо. Минах под него и надникнах през прозореца на голямата спалня.

Отново нищо.

Предположих, че хората на Дендонкър – ако са пристигнали вече и са се скрили в къщата – ще очакват входната врата да се отвори и колегите им да ме замъкнат вътре. Затова се върнах отзад, като внимавах да не минавам покрай прозорец. Плъзнах ключа в бравата. Завъртях го. Приклекнах и побутнах. Ако вътре имаше някой и движенията ми бяха привлекли вниманието му, той щеше да очаква посетителят да влезе изправен. И ако проявеше повечко предпазливост, щеше да се прицели в главата му. Но никой не гледаше към вратата. Никой не бе насочил пистолет. Затова влязох и огледах останалите помещения. Проверих всяка стая. За да бъда напълно сигурен, погледнах дори през дупката в пода. В къщата нямаше никого.

Нямах кола, в която да се скрия. Нямаше съседни къщи или особености на пейзажа, които да ми осигурят прикритие. Затова излязох навън и се проврях сред дърветата. Седнах и се облегнах на стената на къщата. Листата и клоните растяха достатъчно нагъсто. Стоях ли, без да помръдна и без да издам звук, човек можеше да мине на метър от мен и да не ме забележи. Часовникът в главата ми подсказваше, че ако хората на Дендонкър искат да синхронизират появата си с пристигането на моите "похитители", те трябва да дойдат до пет минути.

Въпросните пет минути изминаха доста бавно. Не се появиха никакви коли. Никой не влезе в къщата. Соня не ми позвъни. А аз стоях сред дърветата и не помръдвах. Не издавах звук. Изминаха още пет минути. И още пет. Онзи тип в линкълна каза, че никога не е чакал повече от десет минути. Аз обаче изчаках още десет. И още десет. Общо трийсет минути. Или половин час, след като бях паркирал колата зад онзи кемпер. Чакането не бе проблем. Нямах нищо против да чакам цял следобед, ако трябва, стига да получа желания резултат. Можех да чакам цяла нощ дори. Но не исках да си губя времето. Нямаше смисъл да дебна край мястото за водопой дивите животни, които вече бях подплашил. Проверих отново прозорците за всеки случай. Нямаше никого. Затова тръгнах към успоредната уличка. Веднага забелязах колата на Соня. Отидох при нея и се сгънах на предната седалка.

– Пълен провал – казах аз.

– По дяволите! – намръщи се Соня. – Какво ще правим сега?

– Някакъв шанс да са дошли от тази страна и да са те видели?

– Не – поклати глава тя. – Откакто съм тук, нищо не е помръднало.

Не разбирах какво може да се е объркало. Планът изглеждаше железен. Дали не трябваше да изпратя съобщението от телефона на онзи тип зад волана? Дали не трябваше да използвам предварително уговорена дума? Нищо чудно шофьорът да ме бе излъгал. Затова исках да го доведа тук. Но това вече бе невъзможно и нямаше смисъл да си губя времето. Ако хората на Дендонкър не възнамеряваха да излязат на светло при техните условия, трябваше да ги накарам да го направят при моите.

– Няма да стане – заяви Соня. – Няма да успееш да влезеш. Ще ти трябва транспондер. Знам го, защото Майкъл имаше такъв. Забрави го един ден и това му донесе куп неприятности. Защото там няма ключалка. Няма електронна клавиатура. Единствената алтернатива е интеркомът. Трябва да помолиш някого да ти отвори вратата. Мислиш ли, че ще го направят?

– А ти мислиш ли, че ще чакам разрешение?

……

Оставих Соня да наблюдава задната част на къщата и тръгнах пеша по улицата към огромния кемпер. Качих се в шевролета и потеглих на запад.

Сградата, в която се помещаваше компанията на Дендонкър, бе напълно самостоятелна, разположена в края на дълга, права улица, точно както я бе описал Уолуърк. Тя имаше формата на най-обикновен квадрат. Стоманена конструкция. Тухлен пълнеж. Плосък покрив. Семпло и функционално. Евтино строителство. Евтина поддръжка. Типична сграда за бизнес парковете из цялата страна. Отпред имаше паркинг с двайсет места. Нито едно от тях не бе заето, зад прозорците не се виждаше движение. Нищо не предполагаше, че сградата е собственост на убиец. Че е център на контрабандна мрежа. Или че е лаборатория за изготвяне на бомби. Една-единствена табела встрани от главния вход приветстваше посетителите с ДОБРЕ ДОШЛИ В "СКАЙ ПАЙ". От другата страна на входа се мъдреше изображението на самолет, излязъл сякаш от анимационен филм. Той имаше очи на мястото на прозорците на пилотската кабина и широка усмивка на носа, а едното му крило докосваше широко издутия му фюзелаж.

Спрях пред портала, който представляваше две плъзгащи се секции от оградата, която заобикаляше имота. Самата тя бе от телена мрежа, висока шест метра. Телта бе доста дебела. Металните стълбове изглеждаха стабилни. И вкопани дълбоко, сравнително близо един до друг. Но това бе всичко – единична външна ограда и нищо повече. Без вътрешни заграждения, които да осигурят по-добра охрана на периметъра. Но това бе разбираемо. Тук идваха здравни инспектори. Клиенти. Някой можеше да потърси в интернет изображение на местността, както бе направил Уолуърк. Ако Дендонкър не искаше да привлича излишно внимание, не можеше да си позволи да укрепи мястото като Форт Нокс.

Свалих прозореца си. Бях спрял до метален стълб, боядисан в бяло. Върху него бяха монтирани четири кутии. Две се намираха на нивото на лицето ми, както седях зад волана. Другите две бяха разположени по-високо. Те явно бяха предназначени за шофьори на камиони. Всеки чифт бе идентичен с другия. Първо имаше интерком с бутон за повикване и високоговорител зад метална решетка. Следваше панел с размерите на клавиатура, но без бутони. Най-обикновен бял правоъгълник. Вероятно част от транспондера. Нямаше от какво да се притеснявам.

Пресегнах се и задействах интеркома. Не очаквах да отворят вратата и да ме пуснат вътре. Не очаквах дори да получа отговор. Не че ми трябваше… Това, което очаквах да се случи, се случи. И то мигновено. Камерата, монтирана върху стълб, издигнат от другата страна на оградата, се завъртя право към мен. Вперих поглед в обектива и натиснах бутона още веднъж.

– Тук съм – казах аз. – Елате и ме хванете.

Отправих подканващ жест към камерата, за да съм сигурен, че ще разберат правилно посланието ми. После включих на задна, изминах десетина метра и направих обратен завой. Съмнявах се, че в тази сграда ще открия каквото и да било инкриминиращо. Или улики, които да разкрият останалите места, от които действа Дендонкър. Но през годините, прекарани във военната полиция, се научих никога да не подценявам глупостта. И никога да не изключвам късмета. Войник, избягал от базата, се криеше под леглото в дома на своята приятелка. Изчезнало оръжие се озоваваше в багажника на личния автомобил на крадеца. Освен това аз, така или иначе, бях тук. Предположих, че поне ще създам още един проблем, над който Дендонкър да си блъска главата.

Изравних задницата на колата със средата на портала. Включих на задна и натиснах газта до ламарината. Сблъсъкът откъсна и двете крила от релсите им, но шевролетът не усети почти нищо. Разбрах защо ченгетата харесваха толкова много този модел. Продължих към вътрешния двор. Минах покрай две редици паркирани автомобили. Намалих, за да се уверя, че не съм се отклонил от целта. После ускорих отново и насочих колата към главния вход на сградата.

Шевролетът се заби право в него. Ударих спирачките и включих на първа. Потеглих напред. Спрях. Излязох от колата и се ослушах. Цареше тишина. Прецених, че е малко вероятно сградата да е свързана с местното полицейско управление. Малко вероятно, но все пак не и невъзможно. Реших да действам бързо и да се ослушвам за сирени.

Започнах от офиса. Там заварих бюра, наредени покрай три от стените. На всяко имаше компютър. Всичките бяха изключени. Бюрата разполагаха с контейнери с чекмеджета, а едно от тях и с по-голям шкаф за папки. Всичките бяха заключени, затова взех два кламера. Изправих ги. Пъхнах ги в ключалката на най-близкото бюро. Прокарах единия напред-назад в ключалката, докато напипам щифтчетата и ги задействам. Използвах другия, за да притисна цилиндъра. Завъртях. И отворих чекмеджето. Вътре открих най-обикновени неща. Ценоразписи. Фактури. Банкови документи. Прелистих ги и нещо привлече погледа ми. Датите. Нямаше нито един документ, който да е по-стар от три седмици.

От полицията нямаше и следа. От хората на Дендонкър също. Засега.

Предният ляв ъгъл на сградата бе зает от товарна рампа с ролетна врата. И платформа, до която да спират камионите. Плюс метални маси, подредени покрай три от стените. Вероятно за проверка на доставките. Компанията за кетъринг се нуждаеше от най-различни продукти, от които да приготвя своите менюта. И доколкото бе видяла Фентън, това бяха все скъпи, изискани деликатеси и напитки. Но днес не се виждаха никакви доставки. Рампата бе празна.

От полицията нямаше и следа. От хората на Дендонкър също.

На рампата имаше врата, която водеше към склад, разположен вляво. Покрай стените бяха наредени стелажи, които стигаха до тавана. Някои имаха етикети с имената на различни продукти. Други имаха само кодове. Тук-там се виждаха оставени продукти. Кутия с малки пакетчета захар, от онези, които хората слагат в кафето си. Няколко пакета картофен чипс. Шепа пликчета с фъстъци. Нищо, което да създаде усещането за процъфтяващ бизнес.

Кухнята бе разположена в задния ляв ъгъл на склада. Тя бе малка. Чиста. Стерилна. Плотовете бяха празни. Хладилникът беше празен. Съседното помещение явно бе предназначено за окончателно приготвяне на менютата. В него имаше множество рафтове, кутии, материали за опаковане. Предположих, че тук редят таблите с поръчките за различните полети, преди да ги сложат в контейнерите. Едната стена бе заета от няколко големи бели дъски за писане. Всичките бяха избърсани до блясък. И тук не си личеше да е кипял оживен труд.

От полицията нямаше и следа. От хората на Дендонкър също.

Имах чувството, че всичко това е само фасада. Различните работни зони бяха подредени логично. Те биха осигурили ефективен работен процес. Нищо подозрително. Нищо необичайно. Но нямаше и причина нещата да не изглеждат наред. Според Фентън хората на Дендонкър караха контрабандните стоки право тук и веднага ги товареха по камионите. Липсата на инкриминиращи улики не означаваше, че тук не се случва нищо нередно, а само, че Дендонкър е достатъчно умен.

Не бях видял единствено камионите. Открих коридора, който водеше към гаража, и се озовах в огромно правоъгълно помещение. Заварих в него не камиони, а шест товарни микробуса. Паркирани като по конец. С предницата навътре. От онези, които компаниите за доставки използват, с тази разлика, че микробусите на Дендонкър бяха бели с червени и сини надписи и добре познатото самолетче отстрани. Избрах един наслуки и огледах товарния отсек. Беше абсолютно празен и безупречно чист. Сякаш някой бе минал с прахосмукачка. Сякаш принадлежеше на кетърингова компания, вманиачена на тема чистота.

Или на човек, който не иска да оставя никакви улики.

Товарният отсек на всеки микробус бе зает от стелажи и рафтове, които обхващаха двете му страни. Най-високо бе пространството в дъното. То бе достатъчно обемисто, за да побере онези контейнери на колелца с множество вратички и чекмеджета, които бях виждал да използват стюардесите по време на полет. Имаше и достатъчно място за контейнери, които да поберат храните и напитките, които Фентън бе описала. Или снайперски пушки. Или противопехотни мини. Или взривни устройства. Къде ли държаха контейнерите? Ако изобщо използваха стандартни модели. Може да бяха поръчали обикновени контейнери, които след това бяха преработили. А и може да си бяха направили собствени, по поръчка. Със специално уплътнение отвътре, което да гарантира, че стоката няма да се повреди.

Хрумна ми още нещо. С каквито и контейнери да разполагаше Дендонкър, от тях нямаше да има никаква полза, ако нямаше микробуси, с които да ги пренася. Намирах се в гаража на кетърингова компания. Съседното помещение бе склад за хранителни продукти. Там имаше достатъчно захар. Можех да я изсипя в резервоарите. Или да взема гаечен ключ и да повредя двигателите. Да срежа кабелите и гумите. Но после се отказах. Това бе компанията на Дендонкър. На същия онзи Дендонкър, който бе изпратил хората си след мен със сълзотворен газ. Беше време да му запари под краката. Буквално.

Върнах се в кухнята. На едната стена открих диспенсър за хартиени салфетки. От онези цилиндричните, в които има безкрайна ролка, от която да късате колкото си искате. Взех шест парчета, всяко дълго поне метър и осемдесет. Занесох ги в гаража. Свалих капачката на всеки резервоар и напъхах хартиите вътре. Запълних гърлата на резервоарите и пуснах останалата част да се влачи по пода. После се върнах в офиса. Грабнах един стол от бюрото, разположено най-близо до вратата, и го стоварих върху прозореца. После разбих прозорците и в останалите стаи. Върнах се отново в офиса. Отворих чекмеджето, което бях отключил. Взех няколко листа. Отнесох ги в кухнята. Включих един от котлоните на печката. Навих на руло листовете хартия. Запалих ги като факел. Върнах се в гаража. Поднесох горящия факел към хартиените салфетки, които се подаваха от гърлото на най-близкия резервоар. Изчаках салфетките да пламнат и си тръгнах.

Първият микробус експлодира, докато отварях вратата на шевролета. Чух съскането на пръскачките от противопожарната система, които не закъсняха да се включат. Грейнаха куп прожектори, монтирани на стълбовете на оградата и насочени към сградата. Скочих в колата и запалих двигателя. Избухна втори микробус. Потеглих, прекосих паркинга и спрях по средата на шосето от другата страна. Слънцето залязваше бързо. Големи огнени езици озаряваха небето. Те караха сенките на дърветата и кактусите да се впускат в лудешки танц из околната пустош. Излязох от колата и се върнах до стълба, върху който бе монтирана камерата. Пресегнах се и я завъртях, докато насоча обектива ѝ към сградата. Нямах представа какви охранителни и сигнални системи използва Дендонкър, но не исках да пропусне шоуто.

Четири минути по-късно се разнесоха първите сирени. Погледнах в огледалото на шевролета. Дясната половина на сградата бе погълната от пламъци. Нямаше никакъв шанс някой от микробусите да е оцелял. Бях сигурен в това. Възможно бе пожарникарите да спасят част от имуществото в някоя стая. Това обаче не ме интересуваше, затова включих дългите светлини. Отбелязах си докъде стигат и от едната, и от другата страна на пътя, след което удвоих разстоянието, за да елиминирам всяка вероятност за грешка. Накрая завих бавно надясно и шевролетът заподскача по неравния терен, отдалечавайки се от пътя. Спрях едва когато прецених, че съм стигнал достатъчно далече, за да остана незабелязан за всеки пожарен камион или полицейски автомобил, устремил се към огнения ад. Изключих фаровете. И тогава усетих жужене в джоба си. Беше телефонът, който Соня ми бе дала. Отворих го и го поднесох до ухото си.

– Имаме контакт – каза тя. – От задната врата на къщата излезе мъж. Огромен е. По-едър е дори от теб. Ако съдя по вида му, много бързаше. Отиде до съседната къща, отвори гаража и потегли. С много стар джип, като този на Майкъл. Предполагам, че идва към теб.

Благодарих ѝ и затворих. След по-малко от минута покрай мен профуча конвоят от пожарни и патрулки. Начело на колоната се движеше чернобял додж чарджър с включени светлини на покрива. Следваха го две пожарни, които изглеждаха като излезли от музей, но в добра форма. Червената боя светеше, а месинговите фитинги искряха до блясък. Машините влетяха през дупката, която бях направил в оградата, след което патрулката зави вляво. От нея слязоха две ченгета и впериха погледи в пламъците. Пожарните коли се насочиха към сградата. Екипажите им хукнаха да вадят струйници, да снаждат маркучи, да включват помпи и прочие. Изглеждаха доста обиграни в това.

Насочих вниманието си към пътя откъм града. Две минути по-късно забелязах нов чифт фарове. Те бяха бледожълти. Едва забележими. Когато приближиха достатъчно, установих, че са фарове на джип. На сходна възраст като този на Фентън, но по-чист и в по-добра форма. Когато джипът се изравни с мен, видях тубите за бензин отпред и отзад и кирката и лопатата отстрани. Зад волана седеше Мансур. Проследих с поглед как джипът влиза в паркинга и спира между пожарните коли. Мансур слезе и тръгна към сградата. Един пожарникар се опита да го спре, но Мансур го блъсна настрани и продължи напред. Ченгетата не му обърнаха внимание. Мансур закри лицето си с ризата и изчезна през дупката в стената, където до неотдавна се намираше главният вход.

Той излезе след две минути. Отиде до пожарните коли и сграбчи за униформата пожарникаря, когото бе блъснал преди малко. Явно искаше информация. Ченгетата тръгнаха към него. Бавно. Мансур пусна пожарникаря и се обърна към тях. Излая няколко въпроса. Полицаите свиха рамене и поклатиха глави. Мансур се отправи към джипа и се качи. Ченгетата тръгнаха след него. Явно се колебаеха дали да го задържат. Действията им обаче можеха да се нарекат в най-добрия случай нерешителни. Мансур не им обърна внимание, а и те не направиха опит да го спрат.

Джипът ускори и изхвърча навън. Когато мина покрай мен, видях, че Мансур говори по телефона. Вероятно докладваше какво е научил. Изчаках да се отдалечи на петдесетина метра и подкарах шевролета. Излязох на пътя. Натиснах газта. Следвах стоповете на джипа. Те се виждаха като бледочервени глави на топлийки. Шофирах, без да включвам фаровете. Пътят бе прав като свещ. Всичко щеше да бъде наред, стига да не изскочеше някое животно.

Когато стигна покрайнините на града, Мансур зави наляво, после два пъти надясно. Скъсих разстоянието, за да съм сигурен, че няма да го изгубя. Две минути по-късно го видях да завива по улицата северно от къщата. Продължих по същата пряка и свърнах вдясно. След малко телефонът ми иззвъня. Отново беше Соня.

– Той се върна. Остави колата в гаража на съседите. Сега излиза… Върви пеша… Тръгва към къщата… Отключва задната врата. Вече е вътре.

Затворих телефона и спрях в сянката между две улични лампи на десетина метра от къщата. Вътре светеше. Но отвън нямаше коли. Явно Мансур бе скрил колата, с която бе пристигнал, в друг гараж. Огледах близките къщи. Нищо не ми подсказваше коя от тях може да използва той. Извадих пистолета, който бях мушнал в колана си, и вперих поглед в предната врата. Следващите двайсет секунди не се случи абсолютно нищо. После лампите угаснаха. Свалих прозореца и се приготвих да стрелям, ако Мансур хукне навън. Той обаче не се появи. Вратата не се отвори. Изминаха десет секунди. И още десет. Отворих телефона. Открих бутона за набиране на последния номер, с който бях разговарял. Натиснах го. Соня отговори веднага.

– Нещо интересно? – попитах аз.

– Лампите угаснаха. Той от задната врата ли излезе?

– Не. Да не би да е излязъл отпред?

– Не.

– Сигурна ли си?

– Сто процента.

– Добре. Отваряй си очите. Появи ли се, първо стреляй. Въпросите после.

Затворих, прибрах телефона в джоба си и излязох от колата. Мансур сигурно бе забелязал, че го следя. Или пък бе видял колата на Соня. Каквато и да бе причината, нещо го бе подплашило. Нямаше съмнение. Защото той стоеше вътре. Можех да го изчакам. В къщата нямаше никакви удобства. А самият Мансур нямаше вид на търпелив човек. Или най-малкото, не изглеждаше търпелив като мен. Бях убеден в това. Външният вид обаче лъже понякога. Нямах представа колко дълго Мансур ще остане в къщата. Всяка минута, която той прекараше вътре, бе минута, е която Фентън може би не разполагаше. Освен това нямаше гаранция, че Мансур ще излезе отпред. Като нищо можеше да се измъкне и отзад. Тогава щеше да се наложи да го следя отново. А можеше да нападне Соня. Не исках да ми се наложи да спасявам още един заложник. Затова избрах различен подход.

Пресякох по диагонал разстоянието от тротоара до предния десен ъгъл на къщата. Наведох се. Минах под прозореца. Покрай вратата. Заобиколих от другата страна. Наведох се отново, за да мина под прозореца на спалнята. И спрях пред следващото помещение. Банята. Идеалното място, през което да проникна. Мястото, където вероятността да се натъкна на някого бе най-малка. А и дори там да имаше някой, той щеше да бъде в неизгодно положение за оказване на съпротива.

Измъкнах от джоба си ножчето, което бях взел от онзи мъж в "Бордър Ин". Извадих го от калъфа. Открих най-голямото му острие. Отворих го. Чух как изщрака. Стори ми се солидно на вид, затова се пресегнах и го мушнах в процепа между двата панела на прозореца. Открих езичето. То бе клеясало. Увеличих натиска, докато то не се завъртя достатъчно, за да отвори прозореца. Прибрах ножчето. Прехвърлих пистолета в другата си ръка. Вдигнах долния панел. Само два-три сантиметра. И надникнах. Вътре бе тъмно. Банята изглеждаше празна. Не забелязах движение. Не чух дишане. Нито течаща вода. Само обичайното капене – кап, кап, кап, – което бях чул и по-рано.

Отворих прозореца докрай и се проврях. Скочих вътре, изправих се и отново се ослушах. Не чух никого. Не долових ничие присъствие. Не помръднах цели пет минути. Очите ми трябваше да привикнат с мрака. Едва тогава тръгнах към дневната. И тя бе празна. Проверих голямата спалня. Малката спалня. Кухнята. Никъде – нищо. Опитах външните врати. Бяха заключени. Открих ключа за осветлението. Натиснах го. Но и това не ми помогна. Остана само едно място, на което да проверя.

Върнах се в банята и откачих вратата на аптечката. Тя бе огледална. Стъклото бе старо, а покритието му – напукано, но щеше да свърши работа. Отидох при дупката в дневната. Спрях на метър от ръба. Използвах огледалото, за да надзърна долу. Видях бойлера. Резервоара за вода. Но не и Мансур. Обиколих дупката по цялата ѝ периферия. Тръгнах вляво от стълбата и продължих по посока на часовниковата стрелка. Хубаво огледах помещението долу. Не пропуснах нито едно ъгълче. Отново стигнах до стълбата, но до дясната ѝ страна. Долу нямаше никого. Мансур бе изчезнал. Безследно.

Сигурно ме бе чул да влизам в банята и бе избягал. Реших, че е най-добре да проверя как е Соня, в случай че Мансур е излязъл отзад и се е натъкнал на нея. Оставих огледалото, посегнах към телефона и… забелязах нещо на пода. То бе едва забележимо, но бе там. Отпечатък от подметка. Огромен. Петдесет и първи номер. Най-малко. Може би дори петдесет и втори или трети. Обърнах се към входната врата. Опитах се да си представя накъде може да е продължил човекът, оставил следата, но не открих друга. Приклекнах и огледах мястото от всеки възможен ъгъл. И тогава разбрах какво се е случило. Мансур бе влязъл през задната врата. Бе заобиколил дупката, след което бе стъпил на най-горната стъпенка на стълбата, бе се завъртял и бе слязъл долу. Подметките му сигурно се бяха намокрили в сградата на Дендонкър. Или от пръскачките на противопожарната система, или от водата от маркучите на пожарникарите. Явно обувките му са били още влажни, когато е слязъл долу. А после са изсъхнали, докато още е бил в мазето. След което той се бе качил обратно, без да оставя повече отпечатъци.

Това с намокрянето и изсъхването звучеше логично. Не разбирах обаче защо му е притрябвало на Мансур да слиза в мазето. Там нямаше нищо освен онзи бойлер. И резервоара за вода. Дали, когато ме бе чул да влизам, Мансур не бе решил да се скрие? Възможно бе. Но пък той не приличаше на човек, който обича да се крие. Сигурно имаше друга причина. Не бях въодушевен от идеята да се спусна под земята, но онова, което бе привлякло Мансур там – каквото и да бе то, – бе единствената ми следа да открия къде може да е отишъл. Изправих се, хванах здраво стълбата и започнах да се спускам. Този път слязох по-бързо. Предположих, че ако стъпалата са издържали теглото на Мансур, спокойно могат да издържат и мен.

Открих отпечатък в подножието на стълбата. Още един. При това голям. Вече можех да си представя накъде се е обърнал Мансур. И накъде е тръгнал. Към стената. Към онзи участък от нея, разположен непосредствено под вратата на банята. Но после бе спрял. И бе застанал неподвижно. Виждаха се два отпечатъка от подметки, разположени един до друг. Не можех да видя обаче къде бе отишъл след това. Приклекнах и огледах пода от всеки възможен ъгъл. Нищо. Следата сякаш се бе изпарила.

Завъртях се рязко с насочен пред себе си пистолет. Представих си как Мансур изскача иззад бойлера или резервоара. Нищо не пречеше да е оставил стъпките като примамка, за да ме нападне в гръб. Но никой не се втурна към мен. Защото в мазето нямаше никого. Мансур сякаш бе минал през стената.

Обърнах се и почуках по нея с кокалчетата на пръстите си. Дали пък там нямаше скривалище? Или паник стая? Стената обаче не кънтеше на кухо. Напротив. Звучеше плътно. Солидно. Далеч по-тежко, отколкото очаквах от толкова стара къща. Направих крачка встрани и се озовах под малката спалня. Почуках отново. Звукът бе различен. По-лек. По-кух. Опитах под голямата спалня. Тук също кънтеше. Минах към средата. Почуках там. Не го очаквах. Сякаш стоях пред стената на средновековен замък. Извадих ножчето. Отворих най-голямото острие. Забих го в стената. Дървото бе старо. Изглеждаше сухо и меко. Ножът се заби с лекота в него. Но не стигна далече. Проникна на не повече от два сантиметра. След което опря в нещо твърдо. Някакъв метал. Опитах на една педя вдясно и получих същия резултат. И на още една педя вдясно… Всеки път удрях на метал. Десетото място, на което забих ножа си, се оказа различно. Острието потъна чак до дръжката. Опитах една педя по-надолу. Острието отново потъна.

Застанах пред тънкия процеп между панелите на ламперията близо до третото и четвъртото място, където бях попаднал на метал. Забих ножа, докъдето може, след което го наклоних настрани с надеждата да използвам острието като лост. Повърхностният слой се отдели. В ръката ми се озова голямо назъбено парче, но под него също остана слой дървесина. Опитах две педи по-надолу със същия резултат. Това бе оригиналната дървена ламперия. Нямаше съмнение. Дървото бе залепено за някаква повърхност с изключително здраво лепило. Тази повърхност бе метална. Най-вероятно ставаше въпрос за врата. Не виждах друго обяснение. И все пак не откривах нито дръжка, нито ключалка. Нямах представа как да я отворя.

Започнах от горния ляв ъгъл и продължих методично по диагонал и надолу. Опипвах повърхността с върховете на пръстите си, без да пропусна и един квадратен сантиметър. Търсех скрит бутон. Или замаскиран лост. Каквато и да било тайна ключалка. Не открих нищо. Опитах панелите на ламперията от двете страни на вратата, но и там не извадих късмет. Изритах вратата. Тя не помръдна и милиметър. Дори не издаде никакъв звук. Дървото изолираше шумовете. Обърнах се с гръб, вдигнах коляно и забих пета в стената, както бях направил в хотела на Фентън. Обувката ми не остави никакви следи върху ламперията.

Започнах да оглеждам встрани, но спрях. Нямаше никакъв смисъл да разполагат механизма за отключване толкова далече от вратата. Нямах никакъв опит с паник стаи, но предполагах, че ако параноик като Дендонкър разполага с такава, той ще иска бързо да се скрие в нея. Идеята на подобни помещения е да бъдат използвани в извънредни ситуации. С други думи, когато възникне нещо спешно. Не бихте искали да отидете до другия край на мазето и да задействате някакъв сложен механизъм. Дори въвеждането на пинкод би ви забавило много. Освен това човек лесно може да се досети за нечий пинкод, да го открие сам или да го научи от някой предател. По-доброто решение би било отключване с дистанционно. Като при автомобилите. И тогава се сетих нещо. Соня бе споменала, че порталът към паркинга на компанията на Дендонкър се отваря с транспондер. След като това бе технологията, на която той доверяваше достъпа до ключов елемент от своите операции, защо да не я използва тук?

Ако тайната врата наистина се отваряше с транспондер, това означаваше, че Мансур разполага с такъв. Нямах представа как изглеждат тези неща. Върнах се към сутринта, когато претърсих джобовете му в моргата. Към ключодържателя му. Транспондерите вършат същата работа като ключовете. Затова е логично хората да ги окачват на ключодържателите си. Мансур имаше нещо подобно. Малко квадратно парче пластмаса. Бях го взел за някаква висулка и не му бях обърнал внимание. Онези типове при Дървото също имаха подобни висулки. Извадих ключовете от шевролета. На халката нямаше никакъв транспондер. Предположих, че онзи, от когото го бях взел, не стоеше достатъчно високо в йерархията. Което ме поставяше в неизгодно положение. Единственият начин да се сдобия с транспондер бе да взема този на Мансур. Но ако можех да спипам Мансур, нямаше да имам нужда от транспондер. Реших, че най-добрият ми ход е да го изчакам да се върне. Или да го подлъжа да излезе. Или да подмамя още някого от хората на Дендонкър. И да се надявам, че е достатъчно важна клечка, за да разполага с транспондер.

Момент… хрумна ми нещо! Електричество! Ако ключалката на вратата се задейства дистанционно с помощта на транспондер, то бравата трябва да е електрическа. Прекосих мазето и отидох до резервоара за вода. До него бе монтирано електрическо табло. То имаше доста занемарен вид. Тъмна дървесина. Цялата ожулена и очукана. Досущ като електрически стол. Отворих вратичката и видях цяла редица бушони. От старите. Порцеланови. Шест на брой. Около всеки от тях бе навита оголена жица. Всичките изглеждаха здрави. Но нямаха етикети или каквато и да било маркировка. Нищо, което да подскаже кой бушон за коя част от мрежата отговаря. Предположих, че мога да ги извадя един по един и да видя какво ще се случи. По-бързият вариант обаче бе да дръпна шалтера в горния ъгъл. Посегнах към него, но спрях. В дъното, скрита в десния ъгъл, стоеше кутийка кибрит. Удивително колко много хора оставят кибрит или фенерче в електрическото си табло. Не намирах никаква логика в това. Та нали таблото с бушони е крайната точка, в случай че токът спре. А не отправната точка.

Взех кибрита, запалих клечка и дръпнах шалтера. Крушката на първия етаж примигна. Размерите на мазето се свиха до малкия кръг блещукаща светлина около клечката. Не видях почти нищо, но можех да се закълна, че чух нещо. Звукът долетя зад гърба ми. Откъм стената под банята. Изщракване. Тихо. Но определено механично.

Застанах пред онази секция от ламперията, в която бях забивал ножа. Извадих пистолета. Облегнах се на стената. И бутнах. Тя не помръдна. Забих рамото си в нея. Усетих я, че поддава, макар и само със сантиметър-два. Предположих, че не само бравата се задейства от електричество, а вероятно и вратата. Механизмът не работеше без електричество. Затова бутнах по-силно. Панелът помръдна с още два сантиметра. И още два…

Вратата се отвори едва-едва, процеди се светлина. Тя не бе силна, ярка, а жълто-оранжева. Но помещението от другата страна на вратата бе по-добре осветено. Хвърлих клечката кибрит и я угасих с крак. Влязох вътре. Ослушах се. Не чух нито звук. Нито движение, нито дишане. Изчаках минута, след което се хвърлих с цялата си тежест срещу вратата. Продължих да бутам. Отворът достигна десетина сантиметра. Приклекнах с готов за стрелба пистолет. Надникнах през процепа. Успях да видя тухлена стена вдясно. Зидарията бе неравна. Тухлите са били варосани по някое време, но сега мазилката се ронеше. Подът бе покрит със същите плочки като останалата част от мазето. От Мансур нямаше и следа. Приготвих се за среща с него. Очаквах да блъсне силно вратата и да ме фрасне с нея. Или да я дръпне назад, за да изгубя равновесие и да се просна на пода. Не се случи нито едното, нито другото. Не забелязах движение. Не чух звук. Не долових нито една от обичайните вибрации, издавани от живо същество. Имах чувството, че съм съвсем сам. Изчаках две минути. Просто за да бъда сигурен. После продължих да бутам вратата, докато отворът не стана достатъчно голям, за да се провра през него.

Помещението от другата страна на вратата беше празно. В него нямаше хора. Нямаше вещи. Стените също бяха тухлени. Със същата ронеща се мазилка. Част от стената пред мен обаче, онази, която заемаше дясната половина на къщата, точно под прозореца на банята, липсваше. В нея зееше дупка, висока близо два метра и широка метър и половина. Горната част бе подравнена. Там бе вграден стоманен трегер. Вероятно за да подсили конструкцията. Да попречи на цялата къща да рухне. Извадените от зидарията тухли бяха оставили назъбени ръбове. И все пак някой ги бе извадил много внимателно, една по една. В далечния край на тунела се виждаше друга тухлена стена. Тя обаче бе боядисана в жълто. И бе извита. Сякаш гледах през коридор, който описва полукръг. Или през огромна водопроводна тръба. Само че суха. По средата на тавана минаваше електрически кабел, който захранваше наниз от голи крушки. Те хвърляха бледа жълтеникава светлина. В пода бяха вкопани релси, досущ като онези, по които миньорите бутат своите колички. Тунелът продължаваше стотина метра вляво, след което започваше да се изкачва постепенно. Имах чувството, че първоначалната му посока е била надясно, но впоследствие отворът там е бил зазидан.

……

Трябваше да се върна в мазето и да застана под отвора в пода на дневната, за да може мобилният ми телефон да улови сигнал. Веднага щом това стана, звъннах на Уолуърк.

– Трябва ми карта на водопроводната мрежа на града – казах аз.

Уолуърк замълча за момент.

– Може и да открия нещо онлайн. Какво точно те интересува?

– Намирам се в мазето на къщата, за която ти казах. Онази, която е собственост на офшорна компания на Дендонкър. Открих таен тунел. Възможно е да е бил част от канализационната система. Човекът, когото преследвах, избяга през тунела. Искам да разбера къде е отишъл.

– Добре. Този тунел… стар ли изглежда? Или нов?

– Не е нов. Това е сигурно. Но не мога да преценя колко е стар. Възможно е да е на седемдесет и пет-осемдесет години. Дори повече. Не съм специалист.

– Добре. Ако тунелът наистина е толкова стар, най-вероятно е построен от Управлението на обществените дейности. От това, което прочетох за града, Управлението е построило доста неща през трийсетте. Обществени сгради. Пътища. Комунални съоръжения. Доста средства са вложили и в ремонт на канализацията. Всъщност това е била първоначалната им задача. Градът е бил разделен на две. Между двете половини зеела пустош. Странно, между другото, как това място се е разраснало от най-обикновено търговско средище или каквото е било там. Както и да е, южната част била разположена нависоко. При силна буря канализацията не успявала да поеме цялата дъждовна вода. Тя преливала, водата се стичала по хълма и наводнявала северните квартали. Положението ставало много лошо. Понякога преливали не само тръбите за дъждовната, но и тези за мръсната вода. Тогава положението ставало още по-неприятно. Строго погледнато, южната половина била на мексиканска територия, но проблемът възниквал от нашата страна на границата. По онова време хората в правителството не разсъждавали така ограничено, както днес. Видели ли проблем, решавали го. Какъвто и да бил той. И всички били щастливи.

– Ако строителните работи са извършени от Управлението, би трябвало да е останала някаква документация.

– Със сигурност. Нали става въпрос за държавни средства. Някой трябва да е водил сметка дори за броя на купените кламери. Въпросът е къде са тези документи? Оцелели ли са? Само на хартия ли са? Или са сканирани и качени онлайн? Не мисля, че някой би отделил време и усилия, за да дигитализира подобен архив.

– И все пак архивът съществува. Дендонкър трябва да го е видял. Сам каза, че е положил големи усилия да купи именно тази къща. Явно е имал причина. Повярвай ми, не става дума за гледката. Дендонкър е знаел, че имотът ще му осигури достъп до системата от подземни тунели.

– Напълно възможно е. Но няма гаранция, че е открил информацията онлайн. Това е проблемът. Ако става въпрос за хартиен архив, прибран в разни папки, може да мине година, докато го открием. Нищо чудно Дендонкър да се е ровил в библиотеки, общински служби и къде ли не. Ти имаш ли време за това? А и откъде знаеш колко копия е имало там? Ами ако Дендонкър е откраднал всичките? Или ги е унищожил, за да запази тайната си?

– Искаш да кажеш, че е безнадеждно, така ли?

– Не. Казвам, че ще опитам. Просто те съветвам да не храниш големи надежди.

……

Върнах се навън и приклекнах до колата на Соня. Тя свали прозореца. Видях, че очите ѝ отново са зачервени и подути.

– Съжалявам – каза тя. – Не знам защо, но ми се стори, че ще дойдеш и ще кажеш, че си намерил Майкъл… че всичко е наред.

Замълчах.

– Явно не си го намерил. Нали?

– Иска ми се да го бях открил.

– Попадна ли на нещо?

– На вход към тунел. Нямам представа накъде води. Засега.

Соня посегна към дръжката на вратата.

– Идвам с теб.

– Не. Прилича на някое от онези места, в които влезеш ли, няма излизане.

– Не ме интересува.

– Но мен ме интересува.

– И въпреки това ще влезеш, така ли?

Кимнах.

– Налага се. Възможно е да открия сестрата на Майкъл на другия край.

– Микаела?

– Точно така.

– Надявам се да я откриеш. Надявам се да е добре.

– Познаваш ли я?

– Не. Никога не сме се срещали. Но съм слушала много за нея. Надявах се един ден да станем роднини.

……

Изчаках стоповете на минито да се скрият зад ъгъла и се върнах в къщата. Спрях за миг пред стълбата. Усетих как кожата на раменете ми настръхва. Не обърнах внимание. Слязох долу. Минах през тайната врата. Огледах тунела. Имах чувството, че релсите сочат някъде в далечината. Това бе илюзия, разбира се. Оптична измама, игра на перспектива. Но въпреки това исках да знам къде отиват. И защо изобщо са монтирани в този тунел.

Това сигурно бе работа на Дендонкър. В една нормално функционираща канализационна система няма място за релси. Освен това те изглеждаха нови. По тях нямаше и петънце ръжда. Стоманата бе лъскава. Полирана от колелата на някаква количка или вагонетка, която вероятно превозваше контрабандните стоки на Дендонкър. В такъв случай тунелът би трябвало да ме отведе до складовете му. До друга къща, която е купил, или до изоставена помпена станция. Нещо подобно.

Но това не ми звучеше логично. Защо просто не доставя стоката в складовете на кетъринговата си компания и не я взема от там? Защо да я пренася под земята и да я складира там? Та нали това изисква допълнителни усилия. Допълнителни ресурси. Допълнително време. Не виждах как подобен подход би могъл да намали рисковете. Но каквато и да бе причината, исках да разбера къде води тунелът. Предпочитах да спипам Мансур на място, където се чувства в безопасност. Предпочитах да го атакувам от посока, от която не очаква. Не исках да направя това през тунела, но другият вариант бе да изчакам Уолуърк да открие картата. А той не бе сигурен, че ще успее. И нямаше гаранция, че картата ще бъде точна. Нито пък имаше начин да разбера колко време ще му отнеме тази задача.

Уверих се, че кутийката кибрит е в джоба ми. Взех потъмнялото огледало. Пристъпих през дупката в стената. Влязох в тунела. И тръгнах напред.

В тунела бе хладно и изненадващо комфортно. Качеството на въздуха обаче бе съвсем друго нещо. Той бе застоял. Зловонен. Струваше ми се гъст и лепкав, докато го вдишвах. Овладях желанието си да се върна. Както овладях и желанието си да вървя колкото се може по-бързо. Трябваше да крача бавно. Да не вдигам шум. Накрая намерих нужния ритъм и започнах да стъпвам на всяка трета траверса и да спирам в сенките между всеки две крушки на тавана. Така изминах стотина метра, преди тунелът да започне да се изкачва. И тогава разбрах какво е наложило прокарването на релсите.

Стоях в основата на това изкачване и виждах докъде стига тунелът. А той продължаваше поне още четиристотин метра. И все се изкачваше. Право напред. Използвах къщата за ориентир и си представих къде точно минава границата. Изчислих разстоянието до сградите от другата страна. Онези, които бях видял при пристигането ми в града с Фентън. Всичко се връзваше. Замислих се за инженерите и строителите от Управлението на обществените дейности, пристигнали тук преди много години. Поставих се на тяхно място. Те са били изправени пред две предизвикателства. Наличието на прекалено много вода и на гравитация. Не са могли да накарат водата да изчезне. Не са могли да я накарат да тръгне нагоре по хълма. И не са искали да се стича надолу и да наводнява северната част на града. Затова са прокарали отклонение от канализационната мрежа. Превърнали са гравитацията в съюзник. Използвали са предимствата ѝ. И са свързали двете канализационни мрежи.

Инженерите от 30-те години преценили, че това е най-практичното решение на проблема. Те били специалисти, а не политици. Нито служители на граничната охрана. По онова време светът бил различен. Хората не се притеснявали от наркобарони. Наркокартели. Гранични стени. По онова време те виждали само двете половини на един град, разделен от една произволна линия на картата. Инженерите от 30-те години преценили, че задачата им е да подобрят живота на хората тук. А сега изглеждаше, че са сбъднали мечтата на контрабандиста. Нищо чудно, че Дендонкър бе избрал това градче. И тази къща. Дендонкър не беше глупак. Това ставаше все по-ясно с всеки изминал ден.

Продължих нагоре. Със същата скорост. Със същия ритъм. Колкото по-далече стигах, толкова по-очевидно ставаше, че Дендонкър може да е получил тунела наготово, но не е стоял със скръстени ръце. Минах покрай няколко по-нови участъка, зазидани с тухли. Кръпките бяха кръгли. Следваха контурите на стената. Явно на места е имало отвори на по-малки канали, които сега бяха зазидани. Дендонкър добре си бе написал домашното. Явно бе попаднал на строителните архиви. Включително на схемата на подземната канализация. Предположих, че мрежата е имала дървовидна структура – широк, прав ствол с по-тънки разклонения, които водят наляво и надясно. Разклоненията минаваха под южната част на града. Събираха излишната вода. Отвеждаха я в резервоар. Това бе ключовият елемент в цялата система. Той обаче не се намираше в тази централна секция. И когато Дендонкър бе блокирал разклоненията, бе получил сух тунел. Нямах представа как се е отразило това на канализационната мрежа. Може населението да бе намаляло дотолкова, че вече да няма достатъчно вода, която да създава проблеми. Може количеството валежи в наши дни да бе намаляло. Може отново да ставаха наводнения. Какъвто и да бе резултатът, съмнявах се, че Дендонкър го е грижа. Не и след като можеше да снове необезпокоявано под границата и да пренася каквото си пожелае по личната си жп линия между двете половини на едно заспало градче, от което никой не се интересуваше.

Оригиналният тунел свършваше след четиристотин и двайсет метра. А може би започваше там, където достигаше максималната си височина и водата започваше да се стича по хълма. Стигнах до стена, иззидана от същите бледожълти тухли. Със същата ронеща се мазилка. Но релсите завиваха наляво под ъгъл от деветдесет градуса и изчезваха в друг отвор. В горната му част бе вкопан още един стоманен трегер. Стената по периферията на дупката бе назъбена, от извадените тухли бяха останали зейнали дупки.

Пристъпих към стената и използвах огледалото, за да погледна зад ъгъла. Релсите продължаваха още три метра. В самия им край, точно пред бетонната стена, бе спряла дрезина. Тя бе достатъчно дълга, за да побере четирима души, седнали един зад друг. Или да превози обемист товар. Имаше място за доста кашони, сандъци и контейнери. Като онези, които Дендонкър пренасяше със самолети под прикритието на своя бизнес. Отстрани на дрезината минаваше кабел. Дебел, солиден, предназначен за високо напрежение. Краят му се скриваше в сива кутия, монтирана върху далечната стена. Предположих, че дрезината е електрическа, задвижвана от електромотор и акумулатори. Умно решение. Много по-лесно бе да натиснеш едно копче и да се повозиш, отколкото да буташ нещо толкова тежко нагоре по склона. Дрезината тежеше доста дори когато бе празна, какво оставаше, когато бе натоварена догоре.

Засякох движение в огледалото. Беше мъж. Изглеждаше ми познат, но не беше Мансур, а човекът, когото бях видял предишната вечер. Под уличната лампа, близо до граничната ограда. Същият, чийто глезен бях счупил. Той седеше зад бюро, което ми напомняше на онези, които използваха учителите в началното училище. Виждах гипсирания му крак, който се подаваше отдолу. На бюрото пред него лежеше папка. До нея стоеше шахматна дъска. Фигурите бяха подредени за началото на играта. Мъжът обаче не им обръщаше никакво внимание. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Главата му бе отметната назад. Сухожилията по врата му бяха изпънати. Той изглеждаше напрегнат. Нервен. Прибрах огледалцето, преди да го е забелязал. Извадих ключовете от джоба си. Избрах един на случаен принцип и започнах да дращя по стената. Първото ми движение бе късо и бързо. Второто – по-дълго. Последва ново кратко дращене. Не долових никаква реакция от човека на Дендонкър. Затова продължих. Така изписах три думи. ПОСЛЕДНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. БЯГАЙ. Май не бе уместно предвид обстоятелствата. Може би по-правилно щеше да бъде да напиша ПОДСКАЧАЙ или КУЦУКАЙ.

В крайна сметка – независимо дали разбра посланието ми или не – човекът на Дендонкър дойде да провери какво става. Чух го да прекосява разстоянието помежду ни. Използваше патериците си. Разбрах го по шума, който те издаваха. Той приближи още. Главата му се появи зад ъгъла. После гърдите му. На лицето му се изписа облекчение. Но само за миг. Защото аз го сграбчих за ризата точно под брадичката. Завъртях ръка, за да го хвана по-здраво, и го блъснах в стената. Ударът изкара въздуха от белите му дробове. Нещастникът се сви надве и отвори уста като риба на сухо. Изпусна едната патерица и опипа тила си с длан.

– Пусни ме – прошепна той със сетни сили.

Завъртях ризата още по-силно и увеличих натиска върху гърлото му.

– Ще викам – заплаши ме мъжът с малко по-силен глас. – Ще дойде помощ. Останалите ще се появят за две секунди!

– Така ли? – възкликнах аз. – И колко души? Миналия път бяхте четирима. Какво стана, спомняш ли си?

Той се опита да си поеме дъх.

– Давай. Надявам се приятелите ти да дойдат. Надявам се Дендонкър да дойде. Питам се дали ще остане впечатлен. Защото, доколкото виждам, ти си дежурният пазач, който трябва да спре евентуалните нарушители. А не да ги пуска вътре и да започва да хленчи.

Мъжът издиша бавно. Резултатът наподобяваше съскане, а не вик.

– Умно решение – казах аз. – Предлагам следното. Ще ти задам няколко въпроса. Ти ще отговориш, а Дендонкър никога няма да разбере колко си безполезен.

– Абсурд! Нищо няма да ти кажа!

– Добре.

Плъзнах стъпало зад опорния крак на мъжа и дръпнах рязко. Той се стовари тежко на земята между релсите и стената. Сграбчих десния му крачол точно над глезена и го вдигнах високо. Извадих джобното ножче. Открих назъбено острие, което приличаше на миниатюрен трион, и го плъзнах между гипса и кожата.

– Време е за нов план. Да те отървем от гипса. Помниш ли как се почувства вчера? Когато костта ти се счупи. Само как изпищя! Обзалагам се обаче, че можеш да пищиш и по-силно. Толкова силно, че Дендонкър и момчетата му мигом да дотичат. Така ще ми спестиш усилията да ги издирвам един по един.

– Няма да го направиш.

Задвижих острието напред-назад. То проряза гипса без никакво усилие. Мъжът стоеше като хипнотизиран, вперил поглед в облачето бял прах, което първо се вдигаше във въздуха, а после се стелеше по земята.

– Спри! – гласът му се бе повишил с една или две октави. – Добре, добре! Какво искаш да питаш?

– Жената, която Дендонкър е отвлякъл. Микаела Фентън. Тук ли е?

– Така мисля.

– Мислиш?

– Не съм я виждал. Но чух други да говорят за нея. Останах с впечатлението, че е тук.

– Къде по-точно?

– В другата половина на сградата. Онази на Дендонкър.

– Каква е тази сграда?

– Предполагам, че е училище, ако съдя по вида ѝ. По-точно, била е училище, но там вече няма деца. Не знам почти нищо. Това е първият ми път тук. Досега не ми позволяваха да влизам в тунела.

– За какво я използва Дендонкър?

– За склад май. За стоката му. За нещата, които качва на самолетите. Виждал съм контейнерите. Мисля, че има и работилница. Може би и офис.

– Какво правят в тази работилница?

Мъжът наведе глава. Не отговори. Продължих да режа гипса.

– Там има някой, който работи за Дендонкър. Само това знам.

Ножчето замря в ръката ми.

– Бомби ли прави?

– Възможно е. По всяка вероятност… Виж, напълно съзнателно не се интересувам от това място. Има неща, които е по-добре човек да не знае.

– Добре. Колко души има там?

– Самият Дендонкър и още трима. Поне. Местни хора. Понякога дори половин дузина. Не ги познавам. Не съм ги виждал преди. Според мен Дендонкър им няма особено доверие. Те се грижат за стоката – приготвяне, разфасоване, транспортиране. Плюс онези тримата, които слязоха в града. Чакаме ги да се върнат.

– Няма нужда да ги чакате. – Сгънах ножчето и го прибрах в джоба си. – Няма да се върнат.

Пуснах крака му. Той успя да се стегне и глезенът му спря на милиметри от земята. После се претърколи на четири крака и се изправи, стъпвайки на здравия си крак.

– Какво се е случило с тях? – попита мъжът и закуцука, докато вземе патериците си.

– Приятелите ти се оказаха големи каръци и претърпяха злополука – свих рамене аз.

Човекът на Дендонкър се престори, че се връща зад бюрото. А после се завъртя рязко. Вдигна патерицата в дясната си ръка и замахна. Опита се да ме прониже в слабините. Аз се отместих две педи встрани. Сграбчих патерицата. Пристъпих напред. И го ударих. Нанесох му хубав ъперкът. Мъжът политна във въздуха. Другата му патерица падна на земята. Миг по-късно я последва и тялото му. Той се просна по гръб между релсите и застина неподвижно. Обърнах го по корем. Стегнах китките му с кабелна връзка. Взех пистолета му. Оказа се "Колт 1911". Стар, но добре поддържан. Сгънах в коляното единия крак на мъжа. Използвах друга връзка, за да го пристегна към една от халките на колана на панталона му. После го вдигнах и го стоварих върху дрезината. Запратих след него и патериците му.

Бюрото, зад което стоеше мъжът с патериците, охраняваше входа към огромно помещение, което наподобяваше фабричен цех. Покрай едната стена бяха строени в редица четири гигантски бойлера. Срещу тях бяха разположени четири също гигантски резервоара за вода. Таванът бе скрит зад плетеница от масивни тръби. Някои имаха топлоизолация, други бяха само боядисани. Тръбите се виеха във всички посоки. В далечния ъгъл имаше врата. Това бе единственият изход, който виждах. Освен тунела, разбира се. Прекосих помещението и я отворих.

Вратата водеше към дървено стълбище. Някога явно е било боядисано в бяло, но сега боята се лющеше и от средата на всяко стъпало надничаше оголена дървесина. Предположих, че хората на Дендонкър използват стълбището доста по-усърдно, отколкото са предвиждали някога архитектите. Качих се по него. Бавно. Движех се по края на стъпалата, за да избегна проскърцването им. Горе открих друга врата. Спрях. Ослушах се. Не чух нищо.

Натиснах дръжката на бравата. Не беше заключена. Отвори се лесно и се озовах в ъгъла на кухня. Тя също бе огромна, с бели плочки по стените и плотове от неръждаема стомана. И с всевъзможни печки. Фурни. Микровълнови. Работни маси. Едната стена бе заета от масивни хладилници. Другата – от кухненски шкафове. Избрах един наслуки. Оказа се пълен с консерви боб. Стотици консерви и все миниатюрни. За една порция може би. Предназначена за злояди деца. Странен избор предвид мащабите на оборудването в тази кухня.

Кухнята бе отделена от трапезарията с помощта на плот за сервиране. Нисък. Разположен на височина, подходяща за деца. Той заемаше цялата ширина на помещението. Част от левия край на плота бе подвижна, захваната с панти. Тя бе вдигната, затова минах през нея. Трапезарията бе потънала в сумрак. Имах чувството, че съм попаднал в пещера. Таванът бе висок поне шест метра. Светеше една-единствена крушка, монтирана приблизително по средата. Едва успявах да различа очертанията на предметите наоколо. Подът бе покрит с паркет, нареден като рибена кост. Имаше само една маса. Кръгла. Изработена от бяла пластмаса. Около нея в груб кръг бяха подредени шест стола. Те изглеждаха не на място. Помещението сякаш бе проектирано за дълги, масивни маси, подредени в успоредни редици. А не за евтина градинска мебел. Вдясно имаше двойна врата. Масивна. Не ми позволяваше да видя къде води. Останалата част от стената бе стъклена. Прозрачните панели бяха разделени от тънки метални рамки. Самите панели заемаха цялото пространство от пода до тавана. От другата им страна се процеждаше студена бяла светлина. Пристъпих напред, за да открия източника ѝ, и замръзнах на място.

Липсата на осветление в трапезарията спаси живота ми. Не позволи на онези двамата да ме видят. Мъжете, придружили Дендонкър в моргата. Те се намираха в далечния край на коридора, който започваше от другата страна на двойната врата. Седяха на столове, разположени пред също такава двойна врата. Коридорът бе широк два метра и половина. И дълъг малко повече от шест метра. Той имаше стъклени стени и стъклен таван. Три капандури, разположени на равни разстояния. И осветителни тела с по две флуоресцентни тръби. Те минаваха по цялата дължина на коридора. Бяха много мощни и ярки. Ако човек се намира в ярко осветена зона, очите му трудно могат да различат предмети, разположени на доста по-тъмно място. Което бе добре за мен. Защото онези двамата бяха въоръжени. При това с узита. Интересен избор. Това не бе нито най-лекото, нито най-скорострелното оръжие. Нито пък имаше най-много патрони в пълнителя. Пазарът предлагаше далеч по-добри опции. Който и да било вариант на "Хеклер и Кох МП 5" например. Това бих избрал на тяхно място. Но какво можех да направя сега? Сам? Срещу две узита? Шансовете не бяха на моя страна.

По всичко изглеждаше, че остъкленият коридор води към другата половина на сградата, която бе огледална на тази, в която се намирах. Поне погледната отвън. Нищо чудно вътрешното разпределение да се различаваше. Не виждах причина едно училище да се нуждае от два ученически стола с две кухни и две трапезарии. Предвид пазачите с узита това вероятно бе половината на Дендонкър, както се бе изразил онзи нещастник със счупения глезен. Налагаше се да открия друг вход. За да заобиколя сградата отвън. А това означаваше, че трябва да открия изход.

Пред мен, в края на трапезарията, точно срещу кухнята, имаше две врати. Табелката върху дясната гласеше Директор. Върху лявата – Заместник-директор. Проверих и двете стаи. И двете се оказаха празни. Никакви мебели. Никакви снимки по стените. Никакви шкафове или гардероби. И никакви врати, които да водят навън.

В стената срещу прозорците имаше три врати. Опитах най-близката. Тя водеше до друго просторно помещение. Потънало в същия сумрак. То бе широко колкото трапезарията, но по-дълго, тъй като нямаше кухня. Вдясно, точно до офисите, имаше нещо като сцена. В далечния край се виждаха големи панорамни прозорци. По средата имаше двойна врата, която водеше навън. Другите две страни на правоъгълното помещение бяха заети от шведска стена. От централната греда на тавана висяха три въжета. Те бяха навити на руло на три метра над земята. Предположих, че това е бил физкултурният салон, който е играел ролята и на театрална сцена, и на зала за събирания. Някога. Защото сега бе превърнат в склад за алуминиевите контейнери на Дендонкър.

Въпросните контейнери имаха всевъзможни форми и размери. С колелца и без колелца. Повечето бяха струпани в далечния край на салона. Други бяха подредени в правоъгълници, очертани с цветно тиксо по пода. Правоъгълниците бяха четири. Пред всеки от тях с помощта на бяло тиксо бе изписана дума. Първата бе Изходящи. После: Готови. После Входящи. Накрая: Транзит.

Зоната, обозначена като Изходящи, бе празна. При Готови имаше един контейнер. При Входящи – нито един. При Транзит – два. Отворих контейнера от Готови. Той беше с колелца. Дължината му бе около метър и осемдесет, ширината деветдесет сантиметра, височината метър и двайсет. И беше празен. Пристъпих към онези в "транзитната" зона. Те бяха по-малки. Размерите им бяха метър и двайсет на деветдесет на трийсет. И двата бяха запечатани.

През ключалките минаваха тънки стоманени кабели, захванати с малки метални печати. Счупих най-близкия до мен. И отворих капака. Вътре беше пълно с пари. Пачки двайсетдоларови банкноти. Всичките използвани. От тях се носеше остра сладникава миризма, което ме наведе на мисълта, че са истински. Вторият контейнер бе облицован със син дунапрен. Той също бе пълен, но с картонени кутии. Всичките бяха еднакви по размери. Еднакви по форма. Бежови на цвят. Върху тях нямаше никакви надписи или означения. Избрах една на случаен принцип. Вътре открих пластмасови шишенца. Трийсет и две. Бели, с капачки, които не могат да бъдат отваряни от деца. Извадих едно шишенце. То имаше етикет отстрани. Надписът бе отпечатан с черно и лилаво мастило. Имаше още някакво лого, символи и баркод. И текст: Дилаудид (хидроморфон), незабавно освобождаване, 8 мг, 100 таблетки.

Съдържанието на контейнерите не ми вършеше никаква работа, затова отидох до вратата в стената от стъкло и стомана и надникнах навън. По фасадата на сградата се разливаше жълто-оранжева светлина. Пред мен се простираше паркинг. Имаше места за поне четирийсет автомобила, но само две от тях бяха заети. И двете от джипове. И двата бяха кадилак ескалейд. Целите черни, със затъмнени стъкла, покрити с прах. Стояха много ниско върху окачването си, но равномерно – отпред и отзад, – което означаваше, че най-вероятно са бронирани. Зад тях започваше ограда. Тя бе висока шест метра. Направена от масивна стоманена мрежа. Зад нея минаваше още една, също толкова висока, изработена от същия материал, но разположена на осем метра зад първата. Това означаваше, че всеки, който се опитва да проникне на територията на Дендонкър, ще трябва да среже две огради. Да отдели два пъти повече време. Да увеличи двойно риска да бъде забелязан от охраната.

Огледах се за камери. На всеки стълб от оградата бе монтирана по една. Всичките гледаха навън. Нито една не се движеше, затова тръгнах наляво покрай сградата. Когато наближих ъгъла, чух шум. Някой тичаше. Но не непрекъснато. Ту спринтираше, ту спираше и се обръщаше. Тогава долових и друг шум. Топуркане на боси крака. Приклекнах и надзърнах зад ъгъла. Видях откъде идва странната светлина. От два прожектора, разположени върху триноги като по строителните площадки. Те осветяваха дълъг правоъгълен участък, разположен покрай сградата чак до остъкления коридор. Там четирима души играеха футбол. Вероятно бяха на по двайсет и пет-шест години. И четиримата бяха боси, облечени само в торбести шорти, без тениски. Извадих пистолета, скрих го зад бедрото си и излязох на светло.

Мъжете спряха и ме погледнаха. Най-близкият ми махна с ръка да се присъединя към тях. Отвърнах му с жест, който означаваше: благодаря, но не мога. И продължих. Тръгнах към далечния край на игрището. Четиримата подновиха играта си. Един от тях опита акробатичен удар. Не се получи. Топката отскочи и се затъркаля към сградата. Към стъклената стена на коридора. Мъжът хукна след нея. Онези двамата вътре, с узитата, не реагираха. Може би не забелязаха нищо заради дисбаланса в светлината. А може да бяха свикнали и да не обръщаха внимание.

Погледнато отвисоко, училището наподобяваше буквата Н. Физкултурният салон и столът бяха разположени по едната вертикална линия. Остъкленият коридор бе напречната. Другата вертикална линия би трябвало да е половината на Дендонкър. Надявах се тя да има достатъчно врати и прозорци. Така и се оказа. Във всяка от двете по-къси страни имаше по една врата. И четири в по-дългата страна. Както и четири прозореца. Големи. Размерите им бяха два метра височина и шест метра ширина. Но те не ми вършеха работа, тъй като бяха покрити. При това не с дъски, а със стоманени плоскости. Дебели над сантиметър. Захванати със секретни болтове. От онези, които използват по строежите на луксозни сгради, за да държат крадците по-надалече. Нямаше как да мина през тях. Нито можех да се кача на покрива. Водосточните тръби бяха отрязани на височина пет метра над земята. Не можех и да влетя в сградата с кола. Протежението ѝ бе осеяно с огромни бетонни полукълба с диаметър един и двайсет. Подсилени със стоманени пръти. Разстоянието между тях бе не повече от деветдесет сантиметра. Единственият начин да се влезе в сградата бе с танк. Или експлозиви. Не разполагах нито с едното, нито с другото. При това положение единственото място, откъдето да проникна, оставаше остъкленият коридор. Трябваше да преосмисля плана си. Да проявя повече креативност.

Не забелязах нищо интересно между дългата страна на сградата и оградата. Нищо освен голямо парче земя, покрито с мека гумена настилка. Вероятно някога това е било игрище. Сега мястото бе празно, затова тръгнах към следващия ъгъл. Озовах се пред нещо като барака, построена от бетонни тухли, боядисани в бяло, с покрив от гофрирана ламарина. Дървената врата бе заключена с катинар. Нов. Масивен. Прозорецът бе разположен на височината на главата ми. Той имаше решетка, но не и стъкло. Запалих клечка кибрит. Надигнах се. Надзърнах. И веднага угасих клечката. Бараката бе пълна с цилиндрични предмети с равни основи и остри върхове, насочени към тавана. Артилерийски снаряди. Строени в двайсет редици от по петнайсет. Най-малко. Изглеждаха в лошо състояние. Корпусите им бяха ръждясали и корозирали. Някои бяха издраскани и очукани. Съвсем не изгарях от желание да се забърквам в това.

Открих друга постройка, разположена на три метра от тази. Тя бе по-малка. С формата на куб, макар и леко неправилен. Стените ѝ едва ли бяха дълги повече от метър. Цялата бе метална, включително покрива. Или капака? В горната част на стените бяха пробити малки дупки с диаметър два-три сантиметра. Предната стена бе окачена на панти и играеше ролята на врата. Тя бе леко открехната. Отворих я по-широко. Запалих нова клечка кибрит и огледах вътре. Помещението бе празно, но със сигурност бе използвано наскоро. Може би тук бяха държали животни, ако съдех по миризмата. А може и помещението да бе част от схемата за отвличания и разпити на Дендонкър. Защото това бе място, в което никой не би искал да се озове. Особено когато напече обедното слънце.

Завърших обиколката на сградата и се върнах вътре. Стигнах до физкултурния салон, който се намираше срещу ученическия стол. И приклекнах пред вратите, които водеха към остъкления коридор. Почуках. Както го правех във военната полиция. Очаквах да се случи едно от следните три неща. Мъжете от другата страна на вратата да не ми обърнат внимание. Да повикат подкрепление. Или да решат сами да проверят какво става.

Първата опция не ме устройваше. Можех да се справя с втората. Но се надявах на третата. Всъщност се надявах единият от хората на Дендонкър да остане на мястото си, а другият да дойде до вратата. И да я отвори. Това щеше да бъде лявото крило, ако съдех по начина, по който се затваряха двете ѝ половини. Вратата щеше да се отвори навън, в коридора, след което щеше да се появи или пистолетът, или главата му. За мен беше безразлично кое от двете. Бях готов да сграбча каквото и да се появеше през вратата. Щях да дръпна рязко мъжа навън. Да извия врата му. И да го направя бързо, преди вратата да се затвори. После щях да взема узито и да стрелям през отвора. Свършеха ли ми патроните, щях да вляза вътре с пистолет в ръка. Ако все още се налагаше. Ако мъжът вътре не бе заприличал на швейцарско сирене. После щях да взема ключа, транспондера или какво бе необходимо, за да отворя другата врата. Така щях да разбера какво охраняват тези двамата. Или кого. Вероятно Дендонкър. Надявах се там да открия и Фентън.

Не последва никаква реакция след първото ми почукване, затова опитах отново. Миг по-късно чух стъпки. Тежки. Целеустремени. Вратата се отвори. Лявата, както бях предположил. Появи се Мансур. Но не надникна навън, както очаквах. Не спря. Просто мина през вратата и продължи по коридора.

Изправих се. Вратата вече се затваряше, но това бе най-малкият ми проблем. Мансур се обърна с лице към мен. И се ухили. Лявата му буза бе посиняла, охлузена, подута. Тя носеше спомена от лакътя ми онази сутрин. Опитах се да нанеса къс прав върху пострадалата вече половина на лицето му, но той предугади удара ми. Извърна се надясно, след което се нахвърли върху мен. Беше бърз. Удивително бърз предвид габаритите му. Вдигна коляно. И то високо. Миг по-късно огромният му крак полетя напред. Целеше се в корема ми. Ако беше попаднал, щях да усетя удар като от топка за боулинг. Вътрешните ми органи щяха да станат на пихтия. Тялото ми щеше да политне към вратата. Може би дори през вратата.

Това щеше да сложи край на играта, тук и сега. Не можех да го допусна, затова направих крачка встрани и се хвърлих напред. Сграбчих бедрото му. Притиснах го към мен и забих ръба на дланта си в брадичката му. Мансур отметна глава назад. Ударът ми бе доста силен. Не беше най-добрият, но въпреки това би съборил по гръб повечето хора. Не се съмнявах в това. Усетих, че Мансур залита назад. Реших, че съм свършил половината работа. Отпуснах хватката върху крака му. Приготвих се да го изритам, щом падне на земята. Това беше грешка. Мансур наистина залиташе и падаше. Но нарочно. Изведнъж и двете му ръце се устремиха към мен. Сключиха пръсти зад гърба ми и ме увлякоха със себе си. Невъзможно бе да остана на крака. Та той тежеше четирийсет-петдесет килограма повече от мен. Освен това инерцията бе на негова страна.

Паднахме лице в лице, със сплетени ръце и крака, но все пак аз бях отгоре. В момента, в който гърбът на Мансур удари земята обаче, той завъртя крака, усука се в кръста и приклещи ръцете ми. Изгубих всякаква опора. Миг по-късно си разменихме позициите. Аз се озовах под него. Не можех да помръдна. Не можех да дишам. Здравата бях загазил. Аз го знаех. Той би трябвало да го разбира. На Мансур не се налагаше да прави нищо, освен да ме държи здраво. Да остави теглото му да свърши цялата работа. Той обаче бе нетърпелив. Или просто искаше да се изфука. Издърпа ръцете си изпод мен. Плъзна колене напред и вдигна гръдния си кош. Поех си въздух. Мансур се наведе напред и обхвана главата ми с ръце. Усетих палците му да пълзят по лицето ми. Явно търсеха очите ми. Нямах представа дали целта му е да ме ослепи, или е намислил нещо друго. Например да счупи черепа ми или да повдигне главата ми и да я удари в пода.

Не изчаках да разбера. Сграбчих китките му и дръпнах рязко ръцете си надолу, към кръста. Едновременно с това се оттласнах от пода с пети, при което повдигнах бедра. Това движение би катапултирало във въздуха всеки друг противник. Мансур обаче се повдигна едва-едва. Една педя най-много. Но и това ми бе достатъчно.

Претърколих се и скочих на крака. Мансур вече бе започнал да се изправя, затова го изритах в корема. Подобен ритник би изпратил футболна топка извън пределите на стадиона, чак в другия край на паркинга. Мансур се озова отново по гръб и щом понечи да седне, аз отново го изритах, този път в главата. Той се претърколи. Аз го последвах. Той се опита да стане. Не можех да го позволя. Това е най-важното правило. Когато противникът ти лежи на земята, трябва да го довършиш. Без колебание. Без да му даваш втори шанс. В случая ми трябваше само още един ритник. Замахнах с крак. Избрах мястото. И чух вратата зад гърба ми да се отваря.

– Спри! – каза мъжки глас. Тих. Дрезгав.

Беше Дендонкър.

Гласът приближи.

– Мръднеш ли, тя умира. А после и ти.

Погледнах през рамо. Дендонкър не беше сам. От едната му страна стоеше мъжът със светлия костюм и узи в ръце. От другата бе Фентън. Тя използваше стара дървена патерица, за да пази равновесие. Десният ѝ крачол висеше празен. Около врата ѝ бе наметнато въже. Другият му край беше в дясната ръка на Дендонкър. Той го стискаше с единствените си оцелели пръсти, палец и показалец. В лявата си ръка държеше нож с дълго, тънко острие. Досущ като онези, които британските командоси са използвали по време на Втората световна война. Нож, създаден с една-единствена цел. Убийство. При това с максимална ефективност. Дендонкър бе опрял върха му в гърлото на Фентън.

– Не го слушай! – обади се тя с дрезгав глас. – Убий мръсното копеле!

– Няма да го направи – отвърна Дендонкър с блеснал поглед. – Той положи доста усилия, за да те открие. Иска те жива. И дори да промени мнението си и да реши, че не си струваш труда, той не е глупак. Знае, че има бързи ръце и крака. Но те не са по-бързи от деветмилиметров куршум. Освен това не е нужно никой да умира. Имам предложение. Нещо много просто. Много ясно. Приемете ли го, всеки ще продължи по пътя си, без да пострада ни най-малко. Какво ще кажеш, Ричър? Искаш ли да чуеш предложението ми?

Истината бе, че нямах никакво желание да слушам идеите на Дендонкър. Абсолютно никакво. Но нямах желание и горилата му да ме застреля. Освен това не исках да виждам Фентън с въже на врата и нож в гърлото.

– Махни въжето – казах аз. – Свали ножа. Тогава ще изслушам предложението ти. Но не обещавам нищо.

Дендонкър искаше да разговаряме в това, което нарече свой кабинет. За да стигнем до там, трябваше да минем през двойните врати, остъкления коридор и още една двойна врата в края му. Мъжът с черния костюм я отключи. Той поднесе ключодържателя си към бял правоъгълник, монтиран върху рамката на вратата. Предположих, че редом с ключовете му е закачен и транспондер. Вероятно като онзи, който бях открил у Мансур, когато го бях претърсил в моргата, но не можех да бъда сигурен.

Мъжът не влезе през вратата, а отстъпи крачка встрани. Дендонкър мина покрай него и влезе първи. Аз го последвах, а зад мен вървеше мъжът със светлия костюм. Следваше ме отблизо, но не достатъчно, за да сграбча с лекота него или узито. Продължихме по друг коридор, който завиваше под прав ъгъл. Той минаваше по цялата дължина на тази половина от сградата. В двата му края имаше по една врата. Дръжките на бравите им липсваха. Това ми се стори логично. Нали самите врати бяха покрити с метални плоскости от външната страна. Едната страна на коридора бе заета от прозорци, които се простираха от пода до тавана и гледаха към трапезарията. Другата страна на коридора бе стена, боядисана в бяло, с четири врати. Две, разположени вляво от връзката с остъкления коридор, и две – вдясно. Всяка врата имаше прозорче. Стъклото бе армирано и покрито с вестник от другата страна. Вестниците бяха пожълтели от времето. Всички заглавия, които успях да видя, бяха на испански.

Дендонкър ни поведе вдясно. Дочух зад гърба си стъпки, които водеха в обратната посока. Обърнах се през рамо и видях Мансур да отвежда Фентън, като я придържа за лакътя. В сравнение с дланта му ръката ѝ изглеждаше слаба като вейка. Все пак движенията ѝ изглеждаха достатъчно свободни. Нищо не показваше, че са я наранили. Което бе добре. За тях.

Дендонкър подмина първата врата и спря пред следващата. Тази в края. Отвори я с обикновен ключ. Влезе и запали осветлението. Шест чифта флуоресцентни тръби примигнаха на тавана и се събудиха за живот. Част от помещението вдясно бе отделена със стена. Беше квадратна, а на двете врати, които водеха към нея, пишеше Момчета и Момичета. Право пред нас имаше широк прозорец и друга врата. И двете бяха покрити с метални плоскости отвън. На стената вляво имаше дъска, която бе избърсана до блясък. Явно помещението някога е било класна стая. Това бе очевидно. Следите по пода показваха къде са били разположени чиновете на децата. Видях, че те са били подредени във формата на конска подкова, отворена към дъската. Бюрото на учителя бе оцеляло. То бе поставено по диагонал в далечния ляв ъгъл. До него стоеше кухненски стол с метални крака и оранжева пластмасова седалка. В кръг по средата на стаята бяха подредени половин дузина от същите столове. До стената вдясно имаше канапе с протрита кожена тапицерия, а до него – ниска библиотечка, отрупана с учебници по физика. И два романа на френски най-отгоре. От другата страна бе разположено походно легло. Армейско. С метална рамка, боядисана в масленозелено. И възглавница в бяла памучна калъфка. Само една. Плюс идеално опънат бял чаршаф. На пода стоеше малък дървен сандък. Отвън не проникваше слънчева светлина. Нито пък чист въздух. Помещението не бе подходящо за работа или нощувка.

Дендонкър тръгна надясно.

– Иди до стената. Застани широко разкрачен. Сигурен съм, че няма да ти е за пръв път.

– Една минута – отвърнах аз и влязох в тоалетната на момчетата, преди мъжът със светлия костюм да ме спре.

Вътре имаше две кабинки. Два писоара. Два умивалника. И два сешоара. Всичко изглеждаше малко, старо, очукано, но чисто. Не видях много възможности да скрия нещата, които носех. Имах два пистолета и нож. Не се притеснявах, че могат да ми ги вземат, тъй като лесно можех да ги заменя с други. Телефонът ме притесняваше повече. Бях звънял на Уолуърк от него. А също и на Соня. Не исках Дендонкър да проследи номерата им.

Замислих се дали да не счупя телефона и да го пусна в тоалетната, но не знаех дали налягането на водата ще бъде достатъчно силно, за да свърши работа. В противен случай щях да привлека внимание върху факта, че се опитвам да скрия нещо. Затова размислих. Всички телефони, които бях взел от хората на Дендонкър, бяха чисти. Той несъмнено бе свикнал с подобна практика. Едва ли щеше да види нещо необичайно в нея. Надявах се. Затова просто изключих звука на телефона. Влязох в менюто и изтрих всички обаждания. Прибрах го в джоба си. Махнах с ръка под сешоара, за да го включа. И се върнах в класната стая.

Дендонкър стоеше между двете врати. Въртеше се на място като петгодишно хлапе. Обърнах се, опрях ръце на стената и застанах неподвижно, докато ме претърси. Той се справи доста професионално. Прекалено театрално, но все пак компетентно. Когато приключи, Дендонкър ми върна паспорта и парите, но задържа четката за зъби и останалите ми вещи.

– Ела – каза Дендонкър и тръгна към наредените в кръг столове. – Седни.

Последвах го и се настаних срещу него.

Дендонкър не каза нищо. Просто седеше и ме гледаше. Коленете му бяха допрени. Ръцете му лежаха върху бедрата. Главата му бе леко наклонена настрани. Приличаше на човек в старчески дом, който очаква началото на някаква сбирка и изгаря от любопитство да научи повече за новодошлите. Но ако той си мислеше, че мълчанието ще ме предразположи да говоря, не бе познал.

Дендонкър се отказа след две минути. Той прокара оцелелите два пръста на дясната си ръка през оредялата си коса и облиза устни.

– Е, да се залавяме за работа. Но първо искам да ти задам един въпрос. За кого работиш, Ричър?

– За никого.

– Добре. Значи си свободен играч. Наемник. Кой те нае?

– Никой.

– Все някой го е направил. И аз знам кой. Можеш да изречеш името му. Няма да проявиш неконфиденциалност.

– Никой не ме е наел.

Дендонкър ме погледна право в очите.

– Надир Халил. Нали? Достатъчно е да кимнеш. Не е необходимо да изричаш името му.

– Никога не съм го чувал.

Дендонкър замълча за момент. Лицето му остана безизразно. Не можех да преценя дали изпитва облекчение, или разочарование.

– Добре – поклати глава той. – Да се върнем на моето предложение. А то е съвсем просто. Елементарно. Никой няма да пострада. Изпълниш ли го, ти и приятелката ти ще отлетите свободни като птички. Как ти звучи?

Не казах нищо.

– Работата е свързана с шофиране. И с малко физически труд, който не би трябвало да е проблем за човек с твоите габарити. Задачата ще отнеме три дни. Ще ти дам маршрута, по който да пътуваш, ще платя храната по пътя и две нощувки в хотел. Става въпрос за хубави хотели. После, когато пристигнеш на мястото, ще оставиш стоката. Всъщност това е само един предмет. Виждаш ли? Лесна работа. Да разбирам ли, че приемаш?

– Не приемам.

– Може би не се изразих ясно каква е алтернативата. – Дендонкър кимна към мъжа с узито. – Пустинята наоколо е достатъчно обширна. Пълна с хищници. Никой никога няма да открие телата ви. Нито твоето, нито на приятелката ти.

– Отговорът ми остава не. Не съм момче за поръчки. Освен това е по-добре да загинат двама души, отколкото петдесет.

– Нищо не разбирам – престори се на объркан Дендонкър. – Какви петдесет жертви?

– Това, което искаш да доставя някъде. Знам какво представлява.

Бръчки прорязаха челото на Дендонкър.

– Устройството е напълно безвредно. Давам ти думата си.

Не казах нищо.

– Не знам какво си чул, но ако мислиш, че ще превозваш нещо опасно, явно си бил подведен. – Дендонкър стана и каза: – Ела. Сам ще се убедиш.

Дендонкър ме поведе към следващото помещение по коридора. То се оказа поредната класна стая. Формата ѝ бе същата като офиса на Дендонкър. Както и размерите. Разположението. Същите тоалетни. Същият широк правоъгълен прозорец и същата врата навън, покрити със стоманени плоскости. Същата студена бяла светлина. Още едно походно легло, разположено до стената, с тази разлика, че тук имаше две възглавници и едно зелено одеяло върху чаршафите. А вместо наредените в кръг столове по средата на стаята сякаш бе изсипан целият инвентар на мобилна работилница. Видях сгъваема метална работна маса с менгеме, от което висяха два чифта предпазни очила. До нея стоеше количка с две големи газови бутилки, привързани с верига. Едната бе по-голяма от другата. Предположих, че това са кислород и ацетилен. Те бяха свързани с гъвкава тръба с накрайник. Видях още четири шкафчета е инструменти с безброй чекмеджета. Всичките бяха олющени и очукани. Очевидно бе, че са доста използвани.

Дендонкър прекоси стаята и застана до стената вляво, встрани от дъската. В края на редицата от артилерийски снаряди. Девет на брой. Разделени на три групи по три. Снарядът в центъра на всяка тройка сочеше нагоре. Един бе завъртян надясно и един наляво. Всеки от трите снаряда бе поставен върху метална основа, която наподобяваше поднос. Страните на подноса бяха високи десетина сантиметра и във всеки ъгъл имаше колело.

– За това става въпроса – Дендонкър посочи снарядите. – За едно от тези устройства. Те генерират дим. Това е всичко. Нищо вредно. Нищо опасно.

Не помръднах от мястото си до вратата.

Дендонкър примигна няколко пъти и впери поглед в далечината, сякаш се опитваше да направи някакво сложно изчисление наум.

– Добре. Разбирам проблема. Ето какво ще направим. Избери си едно.

Не помръднах.

– Първоначалният план бе да използваме три, но решихме, че едно ще свърши по-добра работа. Избери си някое. Ще го изнесем навън и ще го включим. Сам ще се убедиш, че е напълно безвредно.

Прецених, че след като Дендонкър е готов да жертва една от бомбите си, ще бъде лудост да не му позволя да го направи. Така впоследствие щях да имам една грижа по-малко. Затова застанах пред редицата от снаряди. Огледах ги внимателно. Видях, че корпусите на всички са пробити. Дупките бяха кръгли, с диаметър един сантиметър, разположени точно под мястото, където се поставят носовите конуси. От една от дупките на всеки снаряд излизаше тръба. Тръбите бяха изработени от черен каучук и водеха надолу, към помпа, монтирана в средата на всяка количка. Помпите на свой ред бяха свързани с акумулаторни батерии. От онези, които се монтират на малолитражни автомобили или косачки за трева. Всеки акумулатор бе свързан с часовник и мобилен телефон. Часовниците бяха дигитални. От тях бяха останали само корпусите, но не и каишките. Бяха стари модели на "Касио". Брат ми Джо имаше подобен в началото на 90-те. Часовниците бяха прикрепени върху снарядите в лявата част, а телефоните – върху снарядите в дясната част на всяка количка. Телефоните имаха истински клавиатури и малки дисплеи. Изглеждаха съвсем стари и обикновени, но солидни, надеждни. Вероятно щяха да се окажат излишни, ако часовниците свършеха своята работа.

Очаквах, че ще успея да открия нещо различно в някое устройство. Нещо дребно и незначително, което да покаже, че то е подготвено специално за тази демонстрация. Или че Дендонкър ще се опита да ме излъже като илюзионист, който избира карта от тестето, която някак си е маркирана. Затова щях да избера една от останалите. Но не успях да видя нищо. Всичките ми изглеждаха напълно еднакви. Дендонкър стоеше на крачка зад мен. Не помръдваше. Езикът на тялото му не издаваше абсолютно нищо. Лицето му бе абсолютно безизразно.

– Какво чакаш? – Дендонкър посочи снарядите, без ръката му да спира върху някой от тях. – Всичките са еднакви. Избери си един.

Когато се съмнявам в подобни ситуации, разчитам на числата. Устройствата бяха три. От едно до три има две прости числа. Затова избрах второто устройство.

Дендонкър извади мобилния си телефон и нареди на някого веднага да дойде в работилницата. Две минути по-късно се появи Мансур. Дендонкър му посочи устройството, което бях избрал, и му нареди да го изнесе навън. Мансур прекоси помещението и го огледа за миг. После хвана снаряда по средата, онзи, който бе монтиран изправен, и го забута към вратата. През цялото време се преструваше, че не ме забелязва. Сякаш бяхме улични котараци, които враждуват за нещо.

Сигурно сме изглеждали странно, погледнати отстрани. Първи вървеше Мансур, който тикаше бомбата пред себе си. Следваше го Дендонкър, а после аз. Накрая вървеше пазачът с узито на разстояние, което явно смяташе за безопасно. Никой не проговори, докато минавахме през първата двойна врата. През остъкления коридор. През втората двойна врата. През трапезарията. През физкултурния салон. Дори когато излязохме на паркинга. Мансур продължи, докато стигна двата джипа. Навън почти се бе стъмнило. Щом Мансур излезе от обсега на светлината, която се процеждаше през високите прозорци, силуетът му се стопи в мрака. Иззад ъгъла не проникваше жълто-оранжева светлина. Не се чуваше звук освен от потракването на колелцата върху асфалта. Импровизираният футболен мач явно бе приключил.

Дендонкър проведе нов разговор. Нареди на някого да включи прожекторите. Миг по-късно светлина огря целия периметър на сградата. Сякаш се появи крепостен ров, но не от вода, а от светлина. Пред нас Мансур побутна колелцата с върха на обувката си. Едно по едно. Задейства спирачките им. После се отдалечи и застана до шефа си.

Дендонкър набра друг номер, протегна телефона към мен и попита:

– Искаш ли да го направиш?

Поклатих глава.

– Добре. – Дендонкър натисна зеления бутон, затвори телефона и го прибра в джоба си. – Гледай.

Не се случи абсолютно нищо в следващите десет секунди. Двайсет. После чух три пиукания. Остри. Пронизителни. Като от електронно устройство. Помпата забръмча. Бръмченето премина в стабилен ритъм. Появи се дим. Отначало струйката бе съвсем тънка. Бяла. От дупките в корпуса на снаряда по средата. После димът стана по-гъст и мощен. Като пара от чайник. От дупките в десния снаряд излезе син дим. Двете струи се устремиха нагоре една до друга, но без да се смесват. Накрая се задейства и левият снаряд. От него излезе червен дим. Той също се устреми нагоре и бързо настигна по обем останалите два.

– Виждаш ли? Дим!

Дендонкър пристъпи напред и застана на две крачки от устройството. Посегна с лявата си ръка, загреба театрално малко дим от всеки цвят и го поднесе към устата и носа си. Закашля се след десетина секунди, върна се на предишното си място и заяви:

– Малко пари на гърлото, не мога да го отрека. Но определено не е отровен. И няма никакви експлозии. Няма никаква опасност. Е, доволен ли си?

Изчаках още минутка. Синият дим издържа най-дълго, но и трите снаряда произведоха впечатляващо количество. Разстоянието между стената и оградата, простряла се по цялата дължина на сградата, бе изпълнено е трептящ облак в цветовете на националното знаме. Бях впечатлен. Когато Соня ми разказа за плана на Майкъл, бях изпълнен със съмнение. Представих си малко кълбо дим. Бледи цветове. Мимолетно действие. Нищо, което да впечатли аудиторията. Независимо дали гледа на живо, или по телевизията. Никой обаче не би могъл да пропусне подобна демонстрация.

– Доволен ли си? – погледна ме Дендонкър. – Ще приемеш ли?

Замислих се какво ли може да се обърка. Дали не трябваше да обърна повече внимание на предложението му?

– Искаш да взема едно от тези неща, да карам в продължение на три дни и да го оставя някъде, така ли? – попитах аз.

– Точно така – кимна Дендонкър. – Само това и нищо повече.

– Къде искаш да го откарам?

– Ще получаваш инструкции ден по ден.

Три дни път. Достатъчно време, за да стигна до Канада. Или на юг до Централна Америка. Но по-реалистичното предположение би било Източното крайбрежие. Мишената най-вероятно се намираше във Федерален окръг Колумбия. Белият дом, Пентагонът, нещо подобно…

– Добре – отвърнах аз. – Но защо искаш да я оставям някъде? Какъв е смисълът?

– Имам си причини. Не е нужно да ги знаеш. Освен това те не подлежат на обсъждане. Единственият въпрос е кой ще кара камиона. Съгласиш ли се, можеш да правиш каквото искаш, когато приключиш. Откажеш ли, ще потърся друг човек за тази работа.

– А жената?

– Съдбите ви са свързани. Избереш ли да живееш, и тя ще живее. Избереш ли…

– Добре. Тя може да дойде с мен. В камиона. Можем да се редуваме зад волана. Или да ми помага е навигацията.

Дендонкър поклати глава.

– Тя ще остане наша гостенка до края на твоята мисия.

– С други думи, нямаш ми доверие.

Дендонкър не отговори.

– Всичко е ясно, защото и аз ти нямам доверие. Как мога да бъда сигурен, че няма да убиеш жената веднага след като потегля?

Дендонкър се замисли.

– Прав си. Преди да заминеш, ще ти върна телефона. И ще ти дам номер. Можеш да звъниш на него по всяко време. И да говориш с нея. Така ще си убеден, че е добре.

– Ще оставиш твой пленник с телефон подръка? По цял ден?

– Разбира се, че не. Някой от хората ми ще ѝ носи телефона, когато се обаждаш.

Щях да бъда по-доволен, ако знаех кой точно от хората му ще носи телефона на Фентън. Ако можех да бъда сигурен, че ще е само един човек. Но все пак имах предположение кой може да е той. И каква роля би играл. Реших, че това ме устройва предвид обстоятелствата.

Майка ми бе французойка. Аз самият съм роден в Германия. Живял съм във военни бази в една дузина страни по света. Слушал съм хора да говорят на какви ли не езици. Някои ми звучат познати. Други мога да разпозная с лекота. Трети – не толкова лесно.

Думите, които излязоха от устата на Дендонкър, бяха изречени на английски. Знаех обаче, че те означават нещо съвсем друго. Нещо, което нямах никакъв проблем да разбера. Той искаше от мен да му свърша мръсната работа. Да транспортирам бомбата вместо него. Фентън щеше да остане жива дотогава. А после Дендонкър щеше да я убие. Мен също. Може би в камиона бе поставен експлозив. Може би някой снайперист щеше да ме издебне. Но в никакъв случай нямаше да остави двама ни с Фентън живи.

Разбрах какво се крие зад думите на Дендонкър още когато изложи плана си. Не се съмнявах в това. Не знаех обаче дали той е разбрал какво се крие зад моите думи, когато дадох съгласието си. Което бе съвсем друг въпрос. И отговорът му нямаше да допадне на Дендонкър.

Демонстрацията приключи. Условията по сделката бяха ясни. Вятърът се усили. Започна да брули дрехите ни. Довя нощен хлад откъм пустинята. Нямаше причина да стоим навън, затова се върнахме в сградата. Влязохме в същия ред, но две неща се бяха променили. Първо, Мансур не буташе бомбата пред себе си. Той остави количката с трите снаряда отвън, на паркинга. Втората разлика се появи, когато стигнахме края на остъкления коридор. Минахме през двойната врата и Мансур зави наляво. Дендонкър тръгна надясно, към кабинета си. Аз спрях на място. Мъжът с узито едва не се блъсна в мен.

– Насам, тъпако – каза Мансур, спря пред първата врата и я отключи.

Изчаках секунда и отидох при него. Мъжът с узито ме последва.

– Влизай – подкани ме Мансур и отвори вратата.

Прекрачих прага и той ме блъсна в гърба. Силно. С разперени пръсти. Дланта му опря точно между плешките ми. Мансур вложи цялата си сила, сякаш се опитваше да ме запрати в отсрещната стена. Малко отмъщение за случилото се по-рано, предполагам. Сигурно се надяваше да се просна по лице и да се изложа. В такъв случай Мансур щеше да остане разочарован. Защото видях навреме движението на ръката му. То се отрази в прозореца. Запънах крак. Наведох се назад. И почти не наруших крачката си.

Стаята бе същата като кабинета на Дендонкър и работилницата, просто разположението бе огледално. Тоалетните бяха вляво, а дъската – вдясно. Обзавеждането ѝ се състоеше от едно-единствено походно легло. Разположено в средата на стаята. Захванато с винтове за пода. На него седеше Фентън. Тя хвана патерицата си, изправи се и направи една крачка към мен.

Вратата се затръшна зад гърба ми. Стъпките на Мансур заглъхнаха по коридора. След трийсет секунди обаче те се върнаха. Вратата се отвори и в стаята влетя матрак. Направих крачка встрани, за да не ме удари. Матракът бе тънък, на бежови и масленозелени райета. Целият бе в петна. Вероятно Мансур го бе взел от работилницата. Без да си направи труда да донесе чаршафите и одеялото. Да не говорим за възглавниците.

– Лека нощ, тъпаци! – каза той и затръшна вратата отново.

Чух го да заключва, след което два чифта стъпки заглъхнаха в далечината.

Фентън закуцука около падналия на пода матрак, скъси разстоянието помежду ни и ме прегърна със свободната си ръка. Придърпа ме към себе си и опря глава на гърдите ми.

– Не мога да повярвам, че си тук! – каза тя, след което ме пусна и отстъпи крачка назад. – Не биваше да идваш. Знаеш го, нали? Къде ти беше умът?

– Аз съм като котките. Имам девет живота. Не е толкова лесно да се отърве човек от мен.

– Не е смешно. Сега и двамата сме загазили. И то здравата. Честно казано, не виждам никакъв изход. Нито за мен, нито за теб.

Поклатих глава:

– Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Дай ми три дни и ще се прибереш у дома жива и здрава.

Фентън вдигна свободната си ръка, посочи ухото си, после описа кръг, обхващайки стаята.

– Мога само да ти благодаря. И да ти се извиня, че те забърках в тази история.

– Няма нищо – отвърнах аз, взех матрака и го разположих на пода, на два метра от леглото. – Не се притеснявай. – Повторих сигнала ѝ, който означаваше, че е възможно някой да ни подслушва. – Сключих сделка с Дендонкър. Ще свърша една работа, след което ще пусне и двама ни.

– О! – Фентън завъртя театрално очи. – Добре. Това наистина ме успокоява.

Отидох до тоалетната и когато се върнах, видях, че тя е свалила матрака от леглото си и го е разположила на пода до моя. Бе простряла чаршафа си така, че да покрива половината от двата матрака, и ми бе дала едната си възглавница.

– Ще загасиш ли лампата? – попита Фентън.

Натиснах ключа и тръгнах бавно напред, докато кракът ми не опря в матрака. Легнах и сложих глава върху възглавницата, но не събух обувките си. Исках да съм готов за онова, което ще ми донесе утрото, каквото и да е то. Не изпитвах никакво доверие към Дендонкър. И нямах абсолютно никакъв проблем да си представя как Мансур и приятелчетата му замислят някоя тъпа комбинация как да се отърват от мен.

Миг по-късно Фентън седна на своя матрак. Чух как патерицата ѝ изтрака по пода. Усетих я да ляга до мен. Тя остана неподвижна за секунда, след което се приближи към моята половина на импровизираното легло. Долепи се до мен. Почувствах топлия ѝ дъх върху врата си. После Фентън потрепна рязко, сякаш бе получила конвулсии. Нещо падна върху главата ми. Нещо, което вонеше ужасно. На смесица от дизелово гориво и мухъл. Беше одеялото ѝ. Ако съдех по теглото му, тя го бе сгънала няколко пъти. За да приглуши звука.

– Къде сме? – прошепна Фентън.

– Не знаеш ли? – отвърнах ѝ също шепнешком.

– Сложиха ми качулка на главата. Накараха ме да сляза по някаква стълба. Имах чувството, че съм попаднала в тунел. В другия му край пак имаше стълби.

– Ние сме в Мексико. Тунелът всъщност е голяма канализационна тръба, която минава под границата.

– Как разбра за него?

– Много съм добър в издирването на хора, забрави ли?

– Каза, че си много добър в залавянето на хора. Този път май нас ни заловиха.

– Не се тревожи. Това е временно.

– Защо дойде?

– Чух, че си загазила. И реших, че ти би направила същото за мен.

– Дойде да ми помогнеш ли?

– И да намеря Дендонкър.

Фентън въздъхна.

– Надявах се… Не, забрави! Това е глупаво!

– Кое?

– Надявах се да донесеш новини. За Майкъл. Че е жив.

Не казах нищо.

– Е – попита Фентън след малко, – какво следва оттук нататък?

– Дендонкър ще ме пусне утре сутринта. Ще се върна за теб.

– Смяташ ли, че ще ме остави жива достатъчно дълго?

– Гарантирам ти го.

– Защо му е да го прави?

– Убеден е, че се налага. За да получи това, което иска.

– Каква точно сделка си сключил с него?

– Такава, която няма да му донесе каквото очаква.

– Защо?

– Защото ще го надхитря.

Фентън не отговори. Тя сложи глава на рамото ми, но разбрах, че не се кани да заспи. Долових напрежение в тялото ѝ.

– Ричър? – Тя повдигна глава. – Наистина ли ще се върнеш?

– Разчитай на това.

– Нямам право да те моля за каквото и да било, но когато се върнеш, ще ми помогнеш ли за нещо?

– За какво?

– Тялото на Майкъл. Помогни ми да го открия. Искам да го отнеса у дома. Да го погреба, както му е редът.

Не отговорих веднага. Молбата ѝ бе разбираема. Не виждах как мога да ѝ откажа. Но тялото на Майкъл можеше да бъде къде ли не. Погребано в пясъците на пустинята. Изгорено до неузнаваемост. Взривено на парчета. Не исках да се впускам в безнадеждно търсене, на което не му се вижда краят.

– Не се притеснявай – каза Фентън, сякаш прочела мислите ми. – Знам къде ще го открием. Онзи тип при Дървото каза "на обичайното място". Знам къде е това.

Под одеялото ставаше задушно. Фентън вдигна ръка, за да го отметне, но я спрях.

– Чакай малко – прошепнах ѝ. – Искам да те питам нещо. За Майкъл. Вярно ли е, че е обичал загадки? Мистериозни улики?

– Предполагам. Никога не съм обръщала внимание на подобни неща. Аз съм прекалено… буквална. Прекалено аналитична. Това е една от разликите между нас. Да вземем например кръстословиците. Майкъл ги обожаваше. Аз ги мразех. Прекалено педантична съм. Винаги мога да изброя десет причини защо отговорът не е този. Кръстословиците просто ме подлудяват.

Фентън не изчака да я попитам още нещо. Тя просто отметна одеялото. Лежахме един до друг и дишахме въздуха, който изведнъж ни се стори малко по-свеж. После тя сложи глава на рамото ми. Завъртя се настрани. Преметна ръка върху гърдите ми. Застина неподвижно, ако не се брои едва доловимото потрепване, пробягало по гръбнака ѝ. Вдигнах ръка и обвих рамото ѝ с длан. Тя зарови лице във врата ми. Косата ѝ ухаеше на лавандула. Пет пари не давах за неравната възглавница. За тънкия като лист хартия матрак. За твърдия под отдолу. Нощта в компанията на Фентън бе за предпочитане пред онази в моргата редом с тялото на онзи нещастник, подложен на аутопсия. Това бе сигурно. Макар че бих предпочел някое място далече от тук.

– Ричър? – гласът на Фентън прозвуча по-тихо от преди. – Наистина ли всичко ще се оправи?

– Да – отвърнах аз. – За нас.

Усетих тялото на Фентън да се отпуска и дишането ѝ да става все по-бавно и дълбоко. Но когато се опитах да последвам примера ѝ и да се унеса в сън, не извадих нейния късмет. Не веднага. Главата ми щеше да се пръсне от въпроси. И съмнения. За Дендонкър. За целия театър, който играехме. Аз едва не бях причинил отвличането му. И бях убил част от хората му. Бях подпалил фирмата му. Бях проникнал в тайния му щаб. Той би трябвало да ми е бесен. Изпълнен с гняв и омраза. А вместо това ми правеше предложение, сякаш се бях явил на събеседване за работа в сладкарница. Явно пропусках нещо. Нямаше друго обяснение. И нямах представа колко значимо е това, което пропускам.

Дендонкър спокойно можеше да изпрати някого от екипа си контрабандисти да достави бомбата. Екип, който отдавна работеше заедно и към който Фентън се бе присъединила преди време. Това щеше да бъде най-лесното решение за него. Най-логичното. Той обаче не бе поел в тази посока. Нещо повече, Дендонкър бе положил съзнателни усилия да я избегне. При това не веднъж, а два пъти. Първо, когато бе наел Майкъл да транспортира бомбата, макар специалността му да бе съвсем друга. А сега бе избрал мен. Дендонкър бе твърдо решил да раздели операцията на отделни етапи, които да изолира един от друг. Това бе очевидно. Но то не се връзваше с идеята на Майкъл за невинен протест.

Предположих, че зад всичко това се крие още нещо. Някой друг се бе свързал с Дендонкър. Някой, който възнамеряваше да хвърли в хаос тържествата по случай Деня на ветераните. И който разполагаше с достатъчно дълбоки джобове, за да убеди Дендонкър да играе по свирката му. Или с достатъчно голяма тояга, за да го принуди. Дендонкър вече имаше Майкъл. Човекът на Фентън бе заявил, че Дендонкър е наел Майкъл, за да му помогне с продажбата на сухопътни мини. Не се съмнявах, че за Дендонкър не е представлявало никакъв проблем да убеди Майкъл, че протестът всъщност е негова идея. В резултат на което Майкъл бе създал тези устройства. Бе ги проектирал. Сглобил. Изпробвал. Но после се бе случило нещо. Майкъл се бе уплашил. И бе изпратил онова SOS съобщение до сестра си.

Не познавах Майкъл. Никога не се бях срещал с него. Но не можех да си представя, че някой на негово място ще реши да провали операция, която е подготвил с толкова усилия. Освен ако не се е променило нещо от ключово значение. Или ако Майкъл не е бил подведен от самото начало. Например относно съставките на дима. Нищо чудно Дендонкър да възнамеряваше да добави нещо към тях. Или той, или онзи, който му плащаше. Дендонкър разполагаше с достатъчно артилерийски снаряди, складирани в онази барака зад училището. Цели триста. Поне. Някои от тях може би съдържаха опасни химикали. Всъщност може би всички съдържаха подобни химикали. Иприт. Зарин. И прочие гадости. Възможно бе Майкъл да е открил именно това. Което го бе накарало да се осъзнае. И в крайна сметка го бе убило.

Ако бях прав, Дендонкър и хората му ги очакваше напрегната нощ. Устройството трябваше не само да бъде свалено в тунела и пренесено от другата страна на границата. То трябваше и да бъде манипулирано по съответния начин. Да бъде заредено с отровен газ и допълнителни експлозиви или да бъде превърнато в смъртоносно оръжие по някакъв друг начин. Без помощта на "щатния" им бомбаджия. Каквото и да бе намислил Дендонкър, то нямаше никакво значение. Вече. Защото не се връзваше с демонстрацията, която бе направил отвън. Защото Дендонкър не просто се бе съгласил да подготви друга бомба, която да транспортирам. И бе обещал да ми даде ключовете от камиона. Това означаваше, че съвсем скоро две трети от арсенала му ще се окажат извън строя. Което оставяше само едно устройство, с което да се справя. Непременно щях да се погрижа за това. Но след като Фентън се окажеше в безопасност.

……

В крайна сметка спах цели пет часа. Отворих очи в седем. Половин час по-късно чух ключа да се завърта в бравата. Вратата се отвори рязко. Фентън мигом се събуди и се претърколи на матрака си. Лампите примигнаха и светнаха. Мъжът със светлия костюм влезе в стаята. Той ни взе на прицел с узито си. Последва го другият с черния костюм. Той носеше два подноса – по един във всяка ръка. Остави ги на пода между вратите на тоалетните. Във всеки поднос имаше чиния с оранжева на цвят каша и чаша кафе.

– Трийсет минути – каза мъжът със светлия костюм, като леко заваляше думите. Предполагам, че челюстта още го болеше. – Пригответе се. Не ни карайте да чакаме.

Двамата се върнаха в коридора и заключиха вратата. Взех подносите, докато Фентън връщаше матрака си върху походното легло, след което седнахме един до друг и отпихме от кафето. То бе хладко и воднисто, освен това някой бе налял мляко и в двете чаши. Началото не бе обещаващо. Храната само влоши положението. Оранжевата каша в чиниите се оказа всъщност печен боб. Вероятно претоплен в микровълнова и отдавна изстинал. Започнал да се втвърдява и да се превръща в една голяма буца. Фентън се отказа от своята порция, затова изядох и двете. Следвах златното правило. Храни се винаги когато можеш.

Горилите на Дендонкър се върнаха след двайсет и осем минути. Лежах на матрака и се преструвах на задрямал. Фентън беше в тоалетната.

– Ставай! – подкани ме онзи със светлия костюм и задържа вратата отворена. – Да вървим!

Протегнах се, прозях се, изправих се и тръгнах към него.

– Ще се видим след три дни – извиках аз, докато минавах покрай тоалетните.

Едва тогава излязох от стаята. Мъжът с черния костюм вървеше отпред. Аз бях по средата, притиснат като парче месо в сандвич, а отзад вървеше другата горила с узито. Минахме през двойните врати. Прекосихме остъкления коридор и трапезарията. Озовахме се в кухнята.

Мъжът с черния костюм ми посочи вратата в далечния ъгъл.

– Знаеш пътя.

В подножието на стълбите ме очакваше Мансур. Той не каза нищо, просто тръгна към тунела и ми махна да го последвам.

Вървяхме един до друг в пълно мълчание и дишахме застоялия въздух. Следвахме релсите и островчетата от жълтеникава светлина, докато не стигнахме дупката в стената, която водеше към къщата. Мансур мина първи през нея. В малкото преддверие бе по-тъмно, отколкото в тунела. Вратата беше затворена. Върху рамката ѝ беше монтиран бутон. Съвсем малък, като електрически звънец. Мансур го натисна. Моторът забръмча и вратата започна да се движи. Тя се отвори под прав ъгъл. Влязохме в мазето. Мансур допря ключодържателя си до едно място върху грубата дървена повърхност и вратата се затвори отново. Той кимна към стълбата. Качих се първи. Мансур ме последва, мина покрай мен и излезе през кухненската врата.

Камионът ни очакваше на улицата. Бе паркиран на същото място, на което Соня бе спряла предишния ден. Съвсем обикновен товарен камион. Нито прекалено лъскав, нито прекалено мръсен. От двете му страни бяха изрисувани пейзажи от национални паркове. Изборът на превозно средство бе добър. Бе толкова обикновен, че ставаше на практика невидим. Мансур отиде до него, бръкна в джоба си и извади телефона на Соня.

– Вземи – каза той и ми го подаде. – В паметта му е вкаран един номер. Позвъниш ли на него, ще можеш да говориш с жената. Нищо няма да ѝ се случи. Нищо лошо. Не и докато следваш инструкциите.

Отворих телефона, който Мансур ми бе дал току-що, и влязох в менюто. Открих къде се съхраняват запаметените номера. Там имаше само един номер. Набрах го и след две позвънявания отговори мъж, чийто глас чувах за пръв път.

– Какво има? Защо се обаждаш толкова скоро?

– Искам да чуя Фентън.

– Вече? Ти майтапиш ли се?

– Казаха ми, че мога да я търся по всяко време. Ти как би изтълкувал този израз?

– Добре. Чакай малко.

Разнесе се звук, който ми напомни дращене на стол по дървен под. Последваха стъпки. Пет. Бавни. Вероятно средно големи. Отвори се врата. Последваха още стъпки. Осем. Издрънчаха ключове. Отвори се друга врата. Мъжът извика:

– Ей! Търсят те по телефона! Давай го по-кратко!

Вратата не се затвори. Пазачът не помръдна. След десетина секунди чух проскърцване и топуркане, проскърцване и топуркане, докато Фентън прекосяваше стаята с патерицата си. След още десет секунди чух гласа ѝ.

– Да?

– Липсвам ли ти вече?

– Свиквам да живея с разочарованията.

– Дръж се. Не се предавай. Скоро ще ти звънна отново.

Затворих и прибрах телефона в джоба си.

Мансур ми подаде снопче двайсетдоларови банкноти.

– За храна и бензин. Тук са петстотин долара. Би трябвало да ти стигнат. Хотелите са предплатени.

Прибрах парите в джоба си.

Мансур ми връчи и лист хартия. На него бяха записани указанията. На ръка. Първо трябваше да тръгна по магистрала I-10 в източна посока. После трябваше да продължа до мотел край градче, наречено Биг Спрингс, Тексас.

– Резервирали сме стая на твое име. На сутринта ще те очаква факс с нови указания. Не се набивай на очи. Не се забърквай в неприятности – посъветва ме Мансур и ми даде ключ. – И последно, видя ли те пак…

– Какво ще направиш? – отидох аз до задната част на камиона и вдигнах ролетната врата. – Ще ми поднесеш задника си на тепсия, за да го сритам отново ли?

В товарното отделение имаше една-единствена вещ. Алуминиев контейнер. На колелца. Приличаше на онези, които бях видял в училищната трапезария предишния ден. Имаше същите размери. Метър и осемдесет дълъг. Деветдесет сантиметра широк. Метър и двайсет висок.

Единствената разлика бе надписът в черно по протежение на дългата му страна. ПРЕМИЕР ИВЕНТ МЕНИДЖМЪНТ. Пресегнах се и докоснах буквите. Боята бе суха.

Точно над думите, но в горния десен ъгъл, имаше поредица от цифри. Шрифтът бе същият, но размерът им бе по-малък. Шест цифри, стрелка, после още четири цифри. Възможно бе това да е сериен номер. Или инвентарен.

Контейнерът бе достатъчно голям, за да побере устройството с трите артилерийски снаряда. Бях категоричен за това. Но не можех да съм сигурен дали то наистина е вътре. Капакът бе заключен с катинари. Цели осем при това. Масивни, лъскави, нови. Отстрани на контейнера, точно под капака, бяха пробити дупки с диаметър три-четири сантиметра. Самият контейнер бе закрепен за пода с помощта на оранжеви колани с тресчотки и куки, захванати за халки в пода. Коланите бяха шест. Широки и здрави. Изпънати от тресчотките.

– Трябва да тръгваш – заяви Мансур, който крачеше напред-назад покрай камиона. – И не забравяй. Спреш ли, ще разберем. Отклониш ли се от маршрута, ще разберем. Опиташ ли се да отвориш устройството, ще разберем. Направиш ли някое от тези неща, ще последва наказание. Но не ти ще го понесеш, а жената. Лично ще се погрижа за това. Ще заснема всичко на видео и ще ти го изпратя.

Не можах да се сдържа и се запитах какво ли е значението на Мансур за операциите на Дендонкър. Как ли ще реагира шефът му, ако се забавя още минутка, за да довърша започнатото предишния ден. Изкушавах се да открия отговора на този въпрос. Много се изкушавах. Но се овладях и реших да го оставя на мира. Засега. Нямаше смисъл да излагам мисията на риск. Не и след като Фентън бе във вражески плен. Освен това търпението е добродетел.

Свалих ролетната врата и я заключих.

– В такъв случай държа да ти кажа две неща. Първо, спирам, за да пия кафе. Често. Това не подлежи на коментар. Второ, ще се отклоня от маршрута, макар и за кратко. Ще мина по улицата от другата страна на къщата. Там оставих колата си вчера. В нея има нещо, което ми трябва.

– Какво?

– Куфарът на Фентън.

– За какво ти е притрябвал?

– На мен не ми трябва, а на нея. Когато доставя стоката и Дендонкър я пусне, ще заминем някъде.

Мансур се замисли за миг. Той явно осъзна, че се намира в патова ситуация. Не можеше да признае, че Дендонкър няма намерение да пусне Фентън, тъй като в противен случай нямаше да направя това, което искаха от мен. Накрая Мансур попита:

– Улицата, която минава успоредно на тази ли?

– Точно така.

Той тръгна към кабината.

– Добре. Ще дойда с теб.

Шофьорската седалка беше изтеглена максимално назад. Страничните огледала бяха добре. Арматурното табло изглеждаше стандартно. Запалих двигателя и потеглих. Завих в първата пряка. Направих два завоя, след които стигнах до края на улицата. Направих няколко маневри, докато обърна камиона. После спрях зад шевролета и слязох.

Нямах ключове и не можех да отключа багажника – Дендонкър не ми ги бе върнал. Затова отворих шофьорската врата и дръпнах лоста. Мансур веднага вдигна капака. Преди да заобиколя колата, той вече беше взел куфара на Фентън и го отваряше. Заварих го да рови в багажа, доволен, че не е открил нищо, за което да се тревожи. Нищо, което да ми помогне да обезвредя бомбата и да проваля плановете им. Той прокара пръсти по капака на куфара, след което го затвори и го остави на тротоара.

– Добре – заяви Мансур, – можеш да го вземеш. Хайде тръгвай.

Заобиколих куфара и отворих задната врата.

– Има нещо, което ще ѝ потрябва – казах аз и взех раницата, която бях измъкнал от линкълна след катастрофата край "Бордър Ин".

– Чакай! – намръщи се Мансур. – Какво има вътре?

– Само това. – Извадих протезата на Фентън и я поднесох към лицето му. – Трудно ще може да ходи без нея.

Мансур отскочи назад.

– Добре. Вземи я. А сега изчезвай!

Фентън май беше права, когато каза, че хората се плашат от всичко, свързано с рани и травми. Мансур попадаше в тази категория. Достатъчно, за да не прояви интерес към съдържанието на раницата.

……

Мансур се върна в къщата, а аз започнах да изпълнявам инструкциите на Дендонкър. Те ме преведоха през лабиринт от улички в покрайнините на града и ме изведоха на дългото право шосе, което минаваше покрай Дървото. Мястото, където бях срещнал Фентън за пръв път. Днес никой не бе организирал засада там. Наоколо бе пусто, не се виждаше жив човек. Или мъртъв.

Шофирах бавно и спокойно, като пенсионер, изкарал таратайката си за неделна разходка. Мислите ми бяха насочени изцяло към товара отзад. Не исках той да се взриви, ако случайно попадна в някоя дупка на пътя. Не исках да се преобърна с него отзад. Не очаквах да срещна полицейски патрули по тези места, но именно нещата, които човек не очаква, провалят плановете му.

Не откъсвах поглед от страничните огледала. Исках да разбера дали ме следят. Не видях никого. Нито черни линкълни, нито стари джипове. Не пропуснах да огледам и небето. За малки самолети. Хеликоптери. Дронове. Отново нищо. Което не бе изненада. Но това означаваше, че най-вероятно в бомбата е монтиран чип с джипиес предавател. Или в камиона. Или и на двете места. Което не бе проблем. Защото нямаше да ми навреди по никакъв начин. Нещо повече, разчитах на тези чипове.

Затънтените пътища, по които шофирах в продължение на четирийсет минути, ме преведоха през местност, осеяна с пясъци и храсти, след което излязох на магистралата. Трафикът бе слаб. Карах с деветдесет километра в час. Проверих огледалата. Проверих небето. Никой не ме следваше. Никой не ме наблюдаваше. Видях в далечината бензиностанция. Отбих и напълних резервоара догоре. После влязох вътре, за да платя. Взех си голямо кафе. Този път горещо. Без мляко. Помолих продавача за дребни монети за телефона, а той ме изгледа, сякаш бях поискал да изляза с майка му. Хлапакът бе на двайсет и две-три. Предполагам, че рядко му искаха монети за телефон. А може би никога.

Обществените телефони бяха два. Монтирани отвън, в другия край на сградата. Те бяха покрити с извити навеси от прозрачна пластмаса. Може би за да ги предпазят от ветровете и дъждовете, а може би за да осигурят лично пространство на говорещите. Но това нямаше значение. Не беше твърде горещо. Не валеше. И наоколо нямаше никой да чуе разговора ми.

Пъхнах се под най-близкия навес. Стената под него бе покрита с визитки и листчета. Предимно реклами за ескортни услуги. Някои бяха завоалирани, но повечето бяха съвсем директни. Не им обърнах внимание, вдигнах слушалката и набрах номера на Уолуърк. Нищо не се случи. Телефонът не работеше. Опитах другия. Този път извадих късмет. Чух сигнал. Набрах отново номера и Уолуърк отговори на второто позвъняване.

– Съжалявам, Ричър – започна той. – Имам предвид картата на канализацията. Опитах, но не открих нищо.

– Не го мисли – отвърнах му аз. – Проучвателната фаза приключи.

Разказах му набързо как съм се озовал зад волана на камиона. Какъв товар возя. И каква е крайната ми дестинация за тази вечер.

– Очаквам да пристигна към девет часа местно време – казах аз. – Можеш ли да ме посрещнеш там?

Уолуърк замълча за момент.

– Няма да е лесно. Ще трябва да задействам доста хора. Но дали ще обезопасим устройството? Разбира се. Ще намеря начин.

– Ще летиш ли?

– Налага се. В момента съм в Тенеси. Прекалено далече е, за да стигна до Тексас с автомобил.

– Добре. Когато кацнеш с хеликоптера, кажи на пилота да не отлита веднага. И да презареди. Да напълни резервоара догоре.

– Защо?

– Трябва да ме откара някъде.

– Невъзможно, Ричър. Ти си цивилен. Бюрото не предлага таксиметрови услуги.

– Не ми трябва такси. Трябва да стигна до Фентън, преди Дендонкър да я убие.

Уолуърк замълча отново.

– Непременно трябва да спипам Дендонкър. Само аз мога да го направя. Освен ако не искаш той да се измъкне.

– Ще измисля начин – отвърна Уолуърк след продължителен размисъл. – При едно условие. Когато хванеш Дендонкър, трябва да го предадеш на мен. Жив.

– Разбрано. Още две неща. Не можете да помръднете камиона до сутринта. Това е ключово условие. Животът на Фентън зависи от него. И трябва да ми донесеш нещо. Всъщност пет неща.

……

Уолуърк си записа всичко и затвори. Взех си още едно кафе, качих се зад волана и потеглих. Камионът не беше бърз. Нито пък луксозен. Но се управляваше изненадващо приятно. Правеше това, за което бе създаден. Гълташе километрите час след час без никакви проблеми. Напуснах Аризона и навлязох в Ню Мексико, а когато и Ню Мексико остана зад гърба ми, дойде ред на Тексас. Асфалтовата лента се простираше пред мен, опъната като конец, чак до хоризонта. Небето над главата ми също сякаш бе безкрайно. Предимно синьо, осеяно тук-там с пухкави бели облачета. От двете ми страни се ширеше океан от сивозелени храсти. Понякога земята бе равна, понякога се издигаше нагоре или пропадаше надолу. От време на време на хоризонта изникваха назъбени планински върхове, които нито приближаваха, нито се отдалечаваха.

Спирах да заредя, щом стрелката на резервоара паднеше под половината. Следях за всеки, който би могъл да прояви повече интерес към мен. Никой не го направи. Редовно звънях на Фентън. Всеки път отговаряше един и същ мъж. И следваше една и съща процедура, когато ѝ носеше телефона. Отместваше стола си със скърцане назад. Правеше пет крачки. Отваряше врата. Правеше осем крачки. Отключваше вратата на Фентън. Предположих, че човекът стои в съседната стая. Онази в края на коридора. Единствената, в която не бях влизал. Засега.

Пристигнах в хотела в 21:05. Беше първият от четири, наредени един до друг. Изглеждаха напълно еднакви с изключение на светещия надпис, който показваше към коя верига принадлежат. Сградата бе правоъгълна. Двуетажна. С малки прозорци и плосък покрив. Рецепцията бе в единия край, а в другия бе разположена грамада от климатици, скрити зад рехави храсти. Покрай едната стена бяха наредени места за паркиране, а между този и съседния хотел имаше още един паркинг. Той беше празен, затова спрях в края на последната редица. Слязох. Протегнах се. Уверих се, че кабината е заключена. И тръгнах към рецепцията.

Зад бюрото седеше жена. Отначало тя не ме забеляза, беше прекалено погълната от книгата, която четеше. Концентрацията ѝ бе нарушена от звъна на телефона пред нея. Самият телефон ми се стори твърде сложно устройство, покрито цялото с бутончета и лампички. Жената се пресегна, за да вземе слушалката, но се сепна, когато ме видя.

– Могат пак да позвънят – усмихна ми се тя. – Или да оставят съобщение. Извинявам се, че ви накарах да чакате. С какво мога да ви помогна?

– Имам резервация. На името на Ричър.

Жената затрака по клавиатурата на своя компютър.

– Ето я… Стаята е предплатена. Резервацията е направена онлайн. Само една нощувка?

Кимнах.

– Мога ли да видя документ за самоличност? Подадох ѝ паспорта си.

Тя го прелисти и присви очи.

– Изтекъл е.

– Точно така. Не мога да пътувам зад граница. Но върши работа за удостоверяване на самоличността.

– Не съм сигурна…

Посочих компютъра.

– Свържете се онлайн, ако не ми вярвате. Проверете в някой сайт на федералните власти.

Жената застина с една ръка над клавиатурата. Тя не ми вярваше. Това бе очевидно. Предполагам, че обмисляше последствията, ако ме опровергаеше. Всички документи, които трябваше да попълни, за да върне парите на клиента. Обясненията пред шефовете защо е отпратила клиент. Влиянието върху данните за заетостта.

– Не е необходимо, господин Ричър. Не се съмнявам, че сте прав. – Тя ми върна паспорта и попита: – Колко ключа за стаята ще искате?

– Само един.

Жената отвори едно чекмедже и извади от там парче пластмаса с размерите на кредитна карта. Пъхна го в някаква машина на бюрото си и отново затрака по клавиатурата. Извади картата и ми я връчи:

– Стая двеста двайсет и две. Желаете ли да ви запиша номера?

– Не е необходимо.

– Добре. Закуската е в салона до фоайето, който е отворен от шест до осем сутринта. Ако имате въпроси, наберете нула от телефона в стаята. Желая ви приятен престой. Надявам се да ни посетите отново.

Жената се върна към книгата си. Аз се върнах при камиона. Седнах на задната броня, опрях глава на падащия борд, затворих очи и оставих прохладния вечерен бриз да гали лицето ми. Изминаха десет минути. Петнайсет. После чух приближаващ се автомобил. Не беше само един. Отворих очи и видях колона от сребристи седани. Общо пет. Напълно еднакви. "Крайслер 300". Първият влезе в паркинга, останалите го последваха, разпръснаха се като ветрило и спряха пред мен. Шофьорът на най-близкия до мен излезе. Оказа се Уолуърк. Той тръгна към мен с бърза крачка, подаде ми бяла найлонова торбичка и стисна ръката ми.

– Ричър. Радвам се да те видя. – Уолуърк кимна към камиона. – Устройството? Вътре ли е?

– Както обещах.

– Браво! – Уолуърк вдигна палец към мъжете в съседния автомобил. – Благодаря. Оттук поемаме ние.

Отключих кабината, взех раницата и връчих ключа на Уолуърк.

– Оставих един куфар вътре. На Фентън е. Ще го наглеждате ли до утре?

– Разбира се. – Уолуърк ме хвана под ръка и ме отведе встрани от останалите коли. – Чуй ме… – понижи глас той. – Мисля, че си имаме доверие, затова ще бъда напълно откровен с теб. След като говорихме, звъннах на стария ми шеф. Онзи, който сега работи в ЦАТВУ. Той пътува насам. Ще обезопасим района и той ще изследва взривното устройство. На място. Знам, че не бива да го местим до сутринта. Но ако той не потвърди, че устройството е безопасно, ще се наложи да наруша това обещание.

Не казах нищо.

– Помисли хубаво, Ричър. Ами ако устройството избухне? Ако изпусне отровен газ в атмосферата? Или е радиоактивно? От една страна, трябва да отчетем тези рискове. От друга, не бива да забравяме жената, която рискува живота си. Жената, която може да не успееш да спасиш, когато и да преместим камиона.

– Невъзможно! – Пилотът погледна мястото на картата, което сочех, и поклати глава. – Не! Отказвам! Не мога да го направя. Не мога да навляза в мексиканското въздушно пространство. Не и без да получа съответните разрешения. Абсурд! Няма да го направя! При никакви обстоятелства! Разбираш ли?

Останах изненадан. И малко разочарован. Но не и объркан. Затова не виждах необходимост да му отговарям.

Двама механици ни наблюдаваха. А също и агентът, който ме бе докарал от хотела до летището. Те се навъртаха наоколо, но не толкова близо, че да смутят пилота, който продължаваше да крещи. Но и не толкова далече, та да пропуснат думите му. Те очевидно разглеждаха нещо на екрана на своя компютър, който нямаше клавиатура. Агентът търсеше нещо в телефона си. И тримата се преструваха на много заети. Преструваха се, че не ни чуват. Но очевидно не пропускаха нито дума. И се забавляваха със скандала. Пилотът реагираше твърде емоционално, твърде агресивно. Което бе напълно излишно. Тримата бяха наясно с това. Но изчакваха да видят как ще се развият нещата. Дали пилотът ще се задоволи само с вербални аргументи. Или напрежението ще ескалира и той ще прибегне до физически аргументи. Това щеше да разнообрази вечерта и на тримата.

– Ще те откарам толкова близо до границата, колкото пожелаеш – заяви пилотът. – Ако щеш, до самата граница. Но ще останем на американска територия. Нямам намерение да се забърквам в незаконно пресичане на границата. Не искай това от мен. Ясно ли е?

– Добре. Лос Гемелос – казах аз. – Откъм американска страна. Само тръгвай по-бързо.

Когато съставях този план, предполагах, че ще трябва да изчакам поне до осем сутринта, преди да пристъпя към изпълнението му. Може би дори до девет. Така щях да разполагам с достатъчно време. Но ако човекът на Уолуърк преместеше камиона преди сутринта, Дендонкър щеше да разбере. Сигурен бях. И тогава щеше да осъзнае, че съм го излъгал. Това не бе проблем за мен, но означаваше смъртна присъда за Фентън. Нямах секунда за губене.

Механиците престанаха да се взират в компютъра си и тръгнаха към единствения хангар с отворени врати. Агентът прибра телефона и се настани зад волана на сребристия си крайслер. Пилотът се качи в кабината на хеликоптера. Силуетът на машината ми бе добре познат. Моделът бе Сикорски UH-60M, цивилна версия на "Блек Хоук", който армията използва. Този обаче имаше повече антени от обичайното. И колела вместо плазове. Имаше заплашителен вид. Вид на хищник, а не на товарен кон. На опашката имаше регистрационен номер, но не и надпис или лого, който да подскаже на коя агенция принадлежи хеликоптерът. Само дискретен надпис в сиво СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ, разположен в задната част на фюзелажа. Хвърлих раницата си отзад, качих се, затворих вратата, избрах седалка, обърната назад, закопчах колана и си сложих слушалките.

Пилотът започна предполетната проверка и когато роторите се завъртяха и хеликоптерът се заклати върху колелата си, нетърпелив да се откъсне от земята, чух глас по интеркома.

– Извинявай за представлението – заяви пилотът. – Трябваше да се погрижа онези тримата да чуят, че отказвам да прекося границата. За всеки случай.

– В случай на какво?

– Че ни хванат. Слушай какво ще направим. Ще заходя за кацане точно до оградата, както обещах да направя. Но ще бъдем в пустинята. Вятърът е непредвидим. Възможно е да ме отклони от курса в последния момент. Да ме отклони на юг, имам предвид. Само няколко метра. Там обаче има термодатчици. Затова ще трябва да скочиш от един метър височина. Ще задържа тази позиция в продължение на две-три секунди. Колелата ми никога няма да докоснат мексиканска земя. Но ако, без аз да знам предварително, се възползваш от ситуацията и решиш да скочиш от хеликоптера, не бих могъл да направя нищо, за да те спра.

– Ще се получи ли?

– Разбира се. Винаги правим така.

……

Пътуването от училището, превърнато от Дендонкър в щаб на незаконните му операции, до хотела в Биг Спринг ми бе отнело дванайсет часа. Включително прехода в тунела. Връщането ми отне по-малко от пет часа, включително три-километровия преход от мястото, на което скочих. Полетът мина спокойно. Пилотът си знаеше работата. Той летеше бързо и уверено. Аз подремнах, доколкото ми позволяваха воят на роторите и потракването на различните машинни части.

Събудих се, когато хеликоптерът зависна на шест метра над земята. Пилотът бе отличен актьор, почитател на метода на Станиславски, предполагам. Разкопчах колана, свалих слушалките и отворих вратата. Силен шум нахлу в кабината. Низходящата въздушна тяга едва не ме изхвърли навън. Не виждах земята. Метър, бе казал пилотът. Перспективата да скоча в непрогледен мрак никак не ме блазнеше. За каквото и разстояние да ставаше въпрос. Но после усетих, че хеликоптерът започва да се издига. Нямах време за губене. Скочих. Краката ми докоснаха земята. Наведох се. И останах приведен, докато шумовете и вихрите не се отдалечиха достатъчно.

Първата ми задача бе да проверя мобилния телефон. Не бях получил съобщение от Уолуърк. Това означаваше, че не са местили камиона.

Засега.

Извадих черен суичър от раницата – първата вещ, която бях помолил Уолуърк да ми осигури – и го облякох. Донякъде за да се слея с мрака, донякъде за да се предпазя от нощния студ в пустинята. След това тръгнах. Бързо, но внимателно. Стъпвах по пясък и дребни камъчета. А това много затруднява безшумното придвижване. Беше тъмно. Повърхността бе неравна. Тя ту се издигаше, ту се спускаше на непредсказуеми интервали, да не говорим, че бе осеяна с дупки и оврази. Лесно можех да си изкълча глезен. Да не говорим, че нямах представа каква компания ме очаква в мрака. Змии. Скорпиони. Паяци. Нямах намерение да се срещам отблизо с тях.

Идвах от запад, затова светлините на американската половина на града оставаха от лявата ми страна. Продължих напред, докато не приближих външната ограда на училището на такова разстояние, на което камерите да не ме засекат.

В сградата цареше тъмнина. И в двете ѝ половини. А също и в двора. Всичко бе обгърнато в сенки с изключение на остъкления коридор. Той грееше, окъпан от светлина. Откъдето и да минех, рискувах да ме забележат. А нямаше друг начин да проникна в половината на Дендонкър.

Проверих телефона. Нищо от Уолуърк.

Засега.

Беше два без пет през нощта. При други обстоятелства бих предпочел да се подслоня някъде за час-два. И да започна атаката си към четири сутринта. Това бе любимото време на КГБ за извършване на арести. Защото тогава хората са най-уязвими в психологически аспект. Руснаците са стигнали до този научен извод, след като са анализирали куп информация. Тази нощ обаче не можех да си позволя лукса да чакам. Два часа бяха предостатъчни човекът от ЦАТВУ да наложи решението си да преместят бомбата. Предостатъчно време късметът на Фентън да ѝ изневери.

Извадих телефона и набрах запаметения номер.

Отговори ми същият пазач. Гласът му бе сънен. Единственото, което успя да каже, бе:

– Не.

– Още не съм поискал нищо – казах аз.

– Искаш да говориш с жената. Пак.

– Точно така. Дай ѝ телефона.

– Не.

– Дай. Ѝ. Телефона.

– Ти луд ли си? Обаждаш се посред нощ. Я поспи малко. Обади се сутринта.

– По всяко време, забрави ли? Да не би значението на този израз да се е променило през последните двайсет и четири часа? Или трябва да събудя Дендонкър и да попитам него?

Мъжът изсумтя, след което чух шумолене. Вероятно от отмятане на завивки. Последваха стъпки. Седем този път. Не пет. И отваряне на врата.

Пристъпих напред и се озовах до оградата. Спрях на две педи от един от стълбовете е монтирана отгоре камера и оставих раницата си на земята.

Мъжът продължи по коридора. Още осем крачки. Той отвори вратата на Фентън, след което ѝ извика да дойде и да вземе телефона. След минутка чух гласа ѝ.

– Ричър? Не спиш ли? Какво е станало?

– Нищо – отвърнах аз. – Искам да направиш нещо. Много е важно. След секунда ще оставя телефона, но няма да затворя. Ти трябва да продължиш да говориш. Бързо ще приключа. Ще се справиш ли?

– Да, сигурно… Но защо?

– Не се тревожи. Скоро ще разбереш.

Прибрах телефона в раницата и започнах да се катеря по стоманения стълб. Лесно го обхванах с две ръце. Още по-лесно можех да увисна на оградата близо до мястото, където тя бе захваната за стълба. Проблемът бе в краката ми. Ромбовидните отвори в телената мрежа не бяха достатъчно големи за обувките ми, чиито върхове бяха прекалено широки. С малко, но достатъчно, за да създадат проблем. Вдигнах десния си крак, но се плъзнах и паднах на земята. Опитах отново. И отново се подхлъзнах. Тогава открих, че ако насоча стъпалото си под остър ъгъл нагоре и притисна върха на обувката си достатъчно силно в отвора, може би ще успея да се задържа. Повторих упражнението с левия крак. Отново повдигнах десния. И продължих нагоре. Не паднах. Но напредвах бавно. Болезнено бавно. Губех ценни секунди. Нямах представа докога Фентън ще поддържа илюзията, че разговаряме по телефона. Ако бях сгрешил в предположението си за мъжа, който ѝ го бе донесъл, всичко вече бе загубено.

Продължих да се катеря, докато гърдите ми не достигнаха горния край на оградата. Прасците ме боляха от усилието, необходимо, за да издържат тежестта ми под толкова необичаен ъгъл. Стиснах напречната греда е лявата си ръка и се пресегнах с дясната. Хванах камерата и се опитах да я завъртя обратно на часовниковата стрелка. Тя обаче не помръдна. Натиснах по-силно и десният ми крак се подхлъзна. Последва го левият. Увиснах на лявата си ръка. Сграбчих гредата с дясната. Забих върховете на обувките си в отворите. Изправих се. Хванах отново камерата. Напънах силно. И усетих, че поддава. Съвсем малко. Но все пак помръдна. Сигурен бях.

Продължих да натискам. Камерата помръдна два-три милиметра. Още два-три. Продължих, докато не я изместих с двайсет градуса. После слязох. Бавно. Спуснах се до долу, без да падна. Взех телефона. Поднесох го до ухото си. И чух гласа на Фентън. Тя разказваше някаква забавна история, свързана с леля ѝ, буркан мармалад и охраната на летището. Тръгнах наляво и стигнах средата на участъка между два стълба. Оставих раницата и телефона на земята. Продължих до следващия стълб. И започнах да се катеря отново. Упражнението се оказа също толкова неудобно, колкото и преди малко. Десният ми крак се подхлъзна два пъти, преди да се добера до горе. Левият – само веднъж. Сграбчих камерата. Завъртях я. Тази помръдна по-лесно. Изместих я на двайсет градуса по посока на часовниковата стрелка. После слязох. Продължих надясно. Взех телефона. И не чух нищо. Нито Фентън, нито пазача. Само тишина.

Прибрах телефона в джоба си и се опитах да доловя някакъв звук, какъвто и да било, откъм сградата. Може пазачът да се бе досетил, че Фентън разиграва театър. Може да му бе писнало и да бе грабнал телефона от ръката ѝ, за да се върне час по-скоро в леглото си. Но най-важният въпрос бе кога. Преди колко време се бе върнал в стаята си? Ако се бе върнал, преди да приключа с камерите, скоро щях да чуя стъпки. Стъпки на хора, които заемат позиции с узита в ръце. После щяха да се включат прожекторите и да ме осветят в пустинята като мишена на стрелбище. Приклекнах и напрегнах мускулите на краката си, готов да хукна.

Нищо не се случи.

Извадих телефона и проверих за съобщения. Нищо от Уолуърк.

Засега.

Ако бях преценил правилно, би трябвало да се намирам в мъртвата зона между камерите, които бях изместил. Стига никой да не бе наблюдавал мониторите, докато бях извъртал обективите им. Ако всичко беше наред, камерите щяха да продължат да показват участък от пустинята, който едва ли се различаваше от предишния. Приклекнах ниско и извадих от раницата втория предмет от списъка, който бях дал на Уолуърк. Масивни клещи резачки с дълги дръжки. Отстраних част от металната мрежа. Квадратно парче, малко по-широко от раменете ми. Но не пропълзях през него. Не веднага. Огледах внимателно земята между външната и вътрешната ограда. Исках да видя дали е равна, или тук-там се виждат издайнически неравности. Все пак Дендонкър бе търгувал с противопехотни мини. Ако бе запазил за себе си част от стоката, това бе идеалното място, където да ѝ намери приложение.

Така и не стигнах до категоричен извод. Земята не бе равна. Ни най-малко. Но не забелязах нищо, което да подскаже, че тези неравности не са естествени. Или случайни. Плод на вятъра или дъжда. А може би на строителите, издигнали оградата. Затова извадих третия предмет от списъка на Уолуърк. Нож с дълго широко острие. Двайсет и пет сантиметра дължина и пет сантиметра ширина. Забих върха му в песъчливата повърхност и я разрових. Бавно и внимателно. Държах острието почти хоризонтално, за да не се забие в земята на повече от два-три сантиметра. Ножът не попадна на нищо метално. Извадих го и повторих процедурата петнайсетина сантиметра вляво. Острието отново не докосна нищо, затова продължих, докато в крайна сметка очертах сектор, широк шейсет сантиметра, за който бях сигурен, че е безопасен. Пропълзях напред, опрях колене на мястото, което току-що бях проверил, и започнах да ровя в земята две педи по-напред.

Подобна процедура отнема много време. Придвижвах се напред със скорост трийсет сантиметра в минута. Скорост, която бе петнайсет хиляди пъти по-бавна от тази на хеликоптера, с който бях долетял. Всеки момент очаквах да получа съобщение от Уолуърк. И стоях напълно беззащитен в ничията земя между двете огради. Оставен изцяло на милостта на евентуален патрул, който обикаля периметъра. Единственото хубаво нещо бе, че така и не открих противопехотни мини. Започвах да си мисля, че съм проявил прекалена предпазливост. Бях изминал три метра. Оставаха ми още четири и половина-пет. И тогава върхът на ножа ми опря в нещо. Нещо твърдо. Нещо метално. Замръзнах. Спрях да дишам. Извадих острието. Първите един-два милиметра са най-важни. Когато контактът бъде нарушен. Ако става въпрос за мина, разбира се.

Каквото и да бе това нещо, то не експлодира. Аз обаче не бях в безопасност. Трябваше да измъкна ножа докрай. Което можеше да изпрати леки ударни вълни през пръстта. И най-лекото движение можеше да е фатално.

Онова нещо, каквото и да бе то, не експлодира.

Поех дъх с усилие и започнах отново да ровя земята, но на една крачка вдясно. Придвижвах се още по-бавно от преди. Открих още три потенциални противопехотни мини. Но стигнах невредим до вътрешната ограда. Изрязах дупка в нея. Пропълзях. И забързах към дългата стена в половината на Дендонкър в задната част на сградата. Застанах до покрития с метална плоскост прозорец на Фентън. Съмнявах се, че при нея има още някой, а тя нямаше да вдигне тревога, когато ме чуеше. Извадих от раницата си четвъртия предмет от списъка на Уолуърк. Здрава кука четворка, чиито върхове бяха покрити е каучук. Тя бе завързана на края на осемметрово въже. Отстъпих крачка назад, хванах въжето на метър от куката, завъртях го половин дузина пъти, за да преценя как ще се държи във въздуха, и го метнах към покрива. Куката полетя нагоре и изчезна отвъд ръба. След което чух приглушено тупване. Дръпнах моя край на въжето. Леко. Задърпах куката към ръба. Тя се плъзна почти до края. И там се закачи за него. Дръпнах по-силно. Куката издържа. Започнах да се катеря. С ръце, здраво стиснали въжето, и крака, опрени в стената. Стигнах покрива. Издърпах въжето след себе си. И тръгнах към далечния край на сградата. Онзи, в който опираше остъкленият коридор.

Мъжете с узитата бяха там. И двамата. Надявах се това да означава, че и Дендонкър е в офиса си. Надявах се те да играят ролята на кралския щандарт, който се вее над всеки дворец, в който пребивава английската кралица, и по този начин възвестява присъствието ѝ на поданиците. Обичам ефективните действия. Така щях да ударя с един куршум два заека, а това ме устройваше напълно.

Виждах главите на пазачите през стъкления покрив. Горилите на Дендонкър седяха на столовете си, облегнати на двойната врата, без да помръдват. Може да бяха уморени или изпаднали в транс. Или даже – ако имах късмет – да бяха заспали. В раницата си имах пистолет. Всъщност два. Онези берети, които бях взел в "Бордър Ин". Щеше да бъде много удобно да застрелям двамата от тук. Но подобна стратегия криеше рискове. Разделяше ни армирано стъкло. А то бе дебело. Здраво. Възможно бе още първият ми изстрел да го пробие. Но стъклото щеше да промени траекторията на куршума и той най-вероятно щеше да пропусне целта. Така щях да пропилея и предимството на изненадата. И щях да оповестя присъствието си пред двама мъже, въоръжени е картечни пистолети. Вероятно щях да сваля единия, но другият щеше да отвърне на огъня. Което не ме устройваше. Извадих от раницата последния предмет от списъка на Уолуърк. Клещи за рязане на тел. Захапах дръжките им с уста и стъпих върху остъкления покрив. Застинах на място. Проверих какво правят двамата долу. Не бяха помръднали и с милиметър. Продължих напред и стигнах до капандурата. Срязах мрежата против насекоми, която покриваше отвора. Проверих за пореден път какво правят онези двамата. Извадих противогаза от раницата си. Сложих си го. Извадих гранатата със сълзотворен газ. Онзи, който хората на Дендонкър наричаха Ди Ес. И дръпнах щифта.

Лостът изщрака рязко. Металният корпус на гранатата започна да се нагрява. Това означаваше, че тя е истинска, а не реквизит. Което предвид обстоятелствата бе добре за мен. Аз обаче продължавах да се колебая. Нямах представа колко бързо ще реагират мъжете. Защото успееха ли да минат през двойната врата, щях да се изправя пред сериозен проблем.

Изминаха пет секунди. И тогава се появи струйка бял газ. Хвърлих гранатата през капандурата. Тя изтрака върху пода и се затъркаля. Пазачите се сепнаха. Скочиха на крака. Миг по-късно се хванаха за гърлата и закриха с пръсти очи. Единият се опита да побегне. Но тъй като бе напълно дезориентиран, той просто се блъсна в стъклената стена и отскочи назад. Другият заскимтя и запищя. Извадих клещите резачки. Изрязах металните планки, които придържаха решетката на капандурата. Издърпах я и я захвърлих встрани. После се подадох през отвора и пуснах по един куршум в главата на всеки от тях. А после по още един. За всеки случай.

Мушнах пистолета в колана, спуснах се през капандурата и скочих. Отидох до най-близкото тяло. Взех ключовете и узито. Взех узито и на другия пазач. Преметнах през рамо двата картечни пистолета. И използвах транспондера, за да отворя вратата. Влязох през нея. И вдигнах противогаза над челото си.

Бяха изминали осем секунди от първия изстрел. Най-много девет. Времето не бе достатъчно за реакция. И въпреки това видях Мансур в съседния коридор. Пред кабинета на Дендонкър имаше стол. От онези, оранжевите. Мансур явно бе седял там да охранява стаята. Сега обаче той идваше към мен. Или по-скоро, връхлиташе. С наведена глава. Разперени ръце. Бърза крачка. Беше прекалено близо, за да стрелям с узито. Затова аз също пристъпих напред. Надявах се да го сграбча, да се дръпна настрани, да се завъртя и да използвам масата и скоростта му срещу него. Да го запратя към прозореца или стената. Или да го просна на земята. Но пространството бе прекалено тясно, а Мансур бе прекалено широк. Рамото му се заби в гърдите ми. Имах чувството, че ме е ударило гюле. Проснах се по гръб и се плъзнах по излъскания до блясък под. Едното узи се удари в стъклото. Не видях какво стана с другото. Ударът на Мансур ми изкара въздуха. Не можех да дишам. Ребрата ми пареха, сякаш някой бе пуснал през тях един милион волта. Знаех, че трябва да се изправя. Да се отлепя от земята, преди той да е стоварил юмруците или ритниците си върху мен. Преди да ме е приклещил с огромното си тяло. Тогава видях Дендонкър. Той изчезна в остъкления коридор. Носеше противогаз. Моя противогаз. Сигурно го бях изтървал при падането. Мансур тичаше след Дендонкър. Без маска. Явно Дендонкър умееше да печели лоялността на хората си. Не можех да му го отрека.

Грабнах двете узита и се втурнах след тях. Стигнах двойната врата. Тогава чух шум зад гърба си. От стаята до тази на Фентън излезе мъж. Виждах го за пръв път. Вероятно с него бях говорил по телефона. Той вече стоеше пред вратата на Фентън. Явно се бе прокраднал на пръсти, докато се съвземах от сблъсъка с Мансур. Шумът идваше от опитите му да отключи вратата. Накрая успя да я отвори. Влезе вътре. С пистолет в ръка. Обърнах се и хукнах към стаята. Вратата се затвори. Не можех да видя какво става вътре заради вестника, залепен върху стъклото. Но чух разни звуци. Вик. Тропот. Изстрел.

После тишина.

Отворих вратата с ритник и влетях вътре, готов да изпразня пълнителя на узито в човека, който току-що бе влязъл. Озовах се лице в лице с Фентън. Тя стоеше до леглото, но без патерица. Пистолетът на нападателя сочеше право към мен. Самият той лежеше наполовина върху матрака, който бях използвал предишната вечер, наполовина на пода. Дясната му китка бе извита под неестествен ъгъл. Определено бе счупена. Горната част от черепа му липсваше.

– Май ще трябва да си намерим нова стая за довечера – каза Фентън и свали пистолета.

– Май си права – заявих аз и пристъпих към нея. – Добре ли си?

Тя кимна и седна на леглото.

– Горе-долу.

Отворих раницата и ѝ подадох протезата. Онази, която човекът на Дендонкър бе донесъл в кафенето. После се обърнах и тръгнах към вратата.

– Благодаря – каза Фентън. – Къде отиваш?

– Да хвана Дендонкър. Ако още е тук.

Спрях пред двойната врата. Поех си дълбоко дъх. И влетях през нея. Хукнах към другия край на коридора и нахлух в трапезарията. Над покрива вече духаше бриз, който увличаше навън през капандурата част от сълзотворния газ. Формулата на Дендонкър обаче се оказа много мощна. Очите ми пареха въпреки краткотрайното ми излагане на действието му. Овладях желанието да ги разтъркам. Останах на място и изчаках зрението ми да се избистри и светът около мен да дойде на фокус.

Тогава се заех с търсенето. Не си направих труда да погледна в кухнята или офисите. Предположих, че Дендонкър не би се скрил там, а би предпочел да напусне сградата. Имаше два начина да го направи. Тунела. Или джиповете. Паркингът бе празен. От двата кадилака нямаше и следа. Нито пък от Дендонкър или Мансур. Излязох навън и отидох до портала. И двете му крила бяха затворени. Но по неравния път отвъд него успях да различа четири червени светлинки. Два чифта. Една и съща конфигурация. Стоповете на двата кадилака. Единият като че ли стоеше по-ниско на пътя, сякаш превозваше по-тежък товар. Но това бе само мимолетно впечатление. Не можех да бъда сигурен. Не и от толкова голямо разстояние. Не и заради начина, по който колите се подрусваха в тъмнината. Не че имаше значение. Двата кадилака се бяха устремили към хоризонта и аз не можех да направя нищо, за да ги спра.

……

Когато се върнах в сградата, заварих Фентън в коридора. Тя се движеше твърде предпазливо, сякаш протезата ѝ причиняваше болка. Тъкмо минаваше покрай вратата на съседната стая, но спря, когато ме чу да идвам.

– Тук има още някой – прошепна тя. – Още един затворник. Не мисля, че е в добра форма.

– Как разбра? – попитах аз.

– Когато ти ми звънеше, онзи човек, който носеше телефона, винаги стоеше на прага, докато разговаряхме. Оставяше вратата отворена. Веднъж тъкмо бях приключила разговора и му връщах телефона, когато видях двама души в коридора. Вървяха заедно. Идваха отдясно. Единият бе помощникът на Дендонкър. Онзи, огромният. Другия виждах за пръв път. Той носеше чанта. Черна кожена чанта, цялата измачкана и ожулена, като старите лекарски чанти. Непознатият говореше на испански. Каза нещо от рода на: "Трябва да намалите темпото. Той не може да поеме повече. Оставете го на мира за известно време. За четирийсет и осем часа. Поне".

– Какво ли е имал предвид?

– Нямам представа.

– Как реагира човекът на Дендонкър?

– Звучеше ядосан. Заяви, че Дендонкър няма да допусне никакво забавяне. Трябвало да разбере къде е тя, а нямало време.

– Тя?

Фентън поклати глава.

– Не знам за какво говореха.

– И къде държат другия затворник?

– Отначало реших, че е в стаята до моята. Но току-що проверих там. Празна е. Открих само легло и монитори, свързани с охранителните камери. Не биха могли да държат затворника там. Явно са го заключили другаде.

Фентън продължи по коридора. С усилие. Последвах я с нейното темпо. Начинанието ѝ ми се струваше безполезно. Коридорът най-вероятно завършваше без изход. Като този покрай офиса на Дендонкър. Или по-точно, изходът бе блокиран с метални плоскости, поставени отвън. Бях ги видял, докато търсех алтернативен начин да проникна в сградата. Но когато продължихме по коридора, забелязах известни разлики. Стената на последната класна стая не следваше права линия, а правеше чупка. Имаше ниша в самия ѝ край. И там имаше масивна дървена врата. С табелка на нея. Портиер.

Вратата бе заключена. Бравата обаче не бе достатъчно масивна. Трябваше ми само един ритник, за да я отворя. Вътре ни очакваха стъпала, които се спускаха към мазето. Те бяха дървени. Боядисани в бяло, но не толкова протрити, колкото онези, които водеха от кухнята към тунела. Включих осветлението и тръгнах надолу. Фентън ме последва. Помещението, което открихме на дъното, бе разделено на две. Една трета от него бе заета от машини и препарати за чистене. Другите две трети бяха служили някога за работилница. Сега работните маси и шкафовете за инструменти бяха изтикани в края. На освободеното място бе разположено още едно походно легло. До него имаше стойка със система за интравенозно вливане. От торбичката с прозрачна течност тръгваше тръбичка, прикрепена към ръката на мъжа върху леглото. Тялото му бе покрито с чаршаф. Краката и другата му ръка – също. Главата му обаче се виждаше ясно. Лицето му бе подуто, осеяно цялото с охлузвания, рани, изгаряния… На челото му имаше огромна цицина. Големи кичури от косата му липсваха. Фентън изпищя. Втурна се покрай мен. Хвърли се върху леглото. Имах чувството, че ще притисне мъжа в прегръдките си. Тя обаче се овладя. Хвана ръката му. И изрече една дума. Тихо. С глас, изпълнен с вина и болка.

– Майкъл!

Аз също пристъпих към леглото. Реших, че мъжът в него може да е мъртъв. Тревожех се как ще реагира Фентън в такъв случай. Но след малко той отвори едното си око.

– Мики! – Гласът на Майкъл бе сух и дрезгав, едва доловим. – Получила си предупреждението ми. Дошла си. – Той затвори окото си и отпусна глава встрани.

Фентън провери пулса му.

– Добре е. Не е изгубил съзнание. Помогни ми да го вдигнем.

Задачата не бе никак лека. Ако съдех по вида му, Майкъл не биваше да бъде местен. Бих предпочел докторите да дойдат при него, а не той да отиде при тях. Но се сетих за Дендонкър. Той не знаеше, че Фентън е намерила Майкъл. А очевидно Майкъл разполагаше с информация, от която Дендонкър се нуждаеше. Затова Дендонкър щеше да се върне за него. Или да изпрати хората си. И в двата случая не бихме могли да защитаваме мазето. Не и за по-продължителен период от време. Което правеше евакуацията по-малката от двете злини.

Взех Майкъл на ръце и го понесох по стълбите, както си беше увит в чаршафа. Фентън ме следваше с торбичката за вливане. Движехме се бавно, внимателно, стараехме се да вървим максимално плавно. Спряхме едва когато излязохме в коридора. Върнахме се в стаята, в която я бяха държали. Сложих Майкъл на нейното легло. Тя остана при него, а аз отидох в остъкления коридор. Използвах едното узи, за да пръсна прозорците. Половин пълнител за дясната страна, половин пълнител за лявата. Исках сълзотворният газ да се разсее колкото се може по-бързо. После се върнах в стаята и позвъних на Уолуърк. Той вдигна веднага. В гласа му нямаше и следа от сънливост. Предположих, че екипът от ЦАТВУ е работил цяла нощ, а Уолуърк не се е отделял от тях. Съобщих му, че Фентън е в безопасност и вече могат да местят камиона където си пожелаят. Обясних му, че сме спасили човек в тежко състояние, и го попитах след колко време ще може да изпрати агенти в медицинския център в Лос Гемелос. Когато Дендонкър откриеше, че Майкъл е изчезнал, нямаше да остави нещата така. Щеше да изпрати хора да го търсят, а предвид състоянието на Майкъл най-логичното място, откъдето да започне издирването, бе най-близката болница.

Уолуърк се замисли за миг. След като пресметна разстоянието и времето, той заяви:

– Ще трябва да проведа няколко разговора. Но предполагам, че ще успея да изпратя двама агенти в рамките на четири часа. Ако се притесняваш за човека, защо не останеш да го охраняваш? Неофициално.

– Мога да се заема. – И тогава късметът може да ми се усмихне, помислих си аз. Ако Дендонкър се върне за Майкъл. Или Мансур. Мисълта, че двамата ще продължат да се разхождат на свобода, ми бе крайно неприятна. – Как вървят нещата при теб?

– Добре. Току-що разговарях по телефона с централата. След всичко, което разказах на шефовете, получих уверенията им, че Бюрото ще положи максимални усилия да залови Дендонкър. Дори ако се наложи да го издирваме по целия свят.

– А бомбата?

– Човекът ми приключи огледа. Сега я подготвя за транспортиране. Ще я пренесем със самолет.

– Нали не ти се сърди, че го разкара чак до Тексас?

– Не, напротив. Моят човек е на седмото небе. Направи куп снимки и клипове, които изпрати в лабораторията. Заяви, че това е едно от най-интересните взривни устройства, които е виждал от години.

– Заради използвания газ?

– Не. Твърди, че е прекалено опасно да отвори снарядите на необезопасено място.

– С други думи, твоят човек не смята, че бомбата е безвредна?

– Той знае, че не е. Заради следите, които хората му откриха по корпусите на снарядите. Имаме си работа с Ви Екс.

VX. Един от най-смъртоносните невропаралитични газове, открити някога. Разработен във Великобритания през 50-те години на миналия век. Не помня химическата му формула. Но помня какво означава онова V в названието му. Venom. Отрова. Преди няколко години две жени пръснаха малко количество VX в лицето на Ким Чен Нам на летището в Куала Лумпур. Той беше полубрат на Ким Чен Ун. Може да е предприел някакви задкулисни действия. А може просто някой да е казал, че е предприел задкулисни действия. Каквато и да бе истината, Ким Чен Нам умря много преди да стигне до болницата.

– Твоят човек смята, че Дендонкър е добавил Ви Екс, така ли? – попитах аз.

– Ще бъде сигурен, когато откара бомбата в лабораторията. Но всички снаряди носят следи от скорошна манипулация. Ви Екс не прилича на зарин например. Той не е газ, а течност. Прилича на олио или мед и лесно може да бъде пресипан в снарядите. А после е нужен източник на топлина, която да изпари течността. Тези пари разпространяват отровата. Няма да намериш по-добър начин за разпространение, дори да търсиш цял живот. Съвпадение ли е?

– Едва ли. Не се учудвам, че твоят човек е толкова развълнуван.

– Виждам какви мисли се въртят в главата му. Той вече подготвя изследванията, които ще проведе. Обмисля речите, които ще изнесе пред разни полицейски конференции. Но това не е всичко. В електрониката има нещо специално. Трети начин за детониране на бомбата. В допълнение към таймера и мобилния телефон.

– Какъв трети начин?

– Транспондер. Доста разпространено устройство. Но обикновено не се използва по този начин. Знам, че този Дендонкър е голям мръсник, но явно е доста креативен. И доста педантичен. Защитно покритие от Ви Екс и три системи да свършат една работа? Дендонкър не оставя нищо на случайността.

Уолуърк затвори и ме остави да се измъчвам от леко чувство на вина. Защото премълчах, че не Дендонкър е направил бомбата, а Майкъл. Именно Майкъл бе проявил креативност. При други обстоятелства служителите на ЦАТВУ биха открили това в момента, в който въведяха информацията в базата данни. Като изключим добавения в последния момент VX, компонентите и конструкцията би трябвало да съвпаднат с онези от предишната бомба, конструирана от Майкъл. Тя също имаше транспондер. С неговия отпечатък. В случая обаче служителите на ЦАТВУ нямаше да направят тази връзка. Защото Фентън бе унищожила старите улики. Предполагах, че мълчанието ме прави съучастник в някакво федерално престъпление. Но не смятах, че това има особено значение. Кариерата на Майкъл като бомбаджия бе приключила. И ако ФБР си свършеше работата, тази на Дендонкър също бе към края си.

Фентън искаше да тръгнем час по-скоро, но я убедих да изчака, докато проведа още един разговор. С доктор Холиър. Потърсих го на мобилния му телефон. Нямах представа дали медицинският център работи денонощно, а не исках да откарам Майкъл там и да открия, че няма лекари. Холиър обеща да изпрати някого. Стори ми се, че докторът премълчава нещо, и когато го притиснах, призна, че ще дойде в центъра и лично ще се погрижи за Майкъл. Накрая изплю камъчето и заяви, че се е върнал в града, и предложи да дойде с линейка. Предложението му бе изкушаващо. Единствените ми опасения бяха свързани с рисковете, които произтичаха от него. Някой можеше да го види и да информира Дендонкър. И да последват ответни мерки в зависимост от това колко дълго щеше да остане на свобода той. Но по-належащият проблем бе, че двамата с Фентън не разполагахме с транспорт. Единствено с шевролета, паркиран на улицата пред къщата. Но нямахме ключове. Затова обясних на доктор Холиър къде да ни чака. Дадох му адреса. И обещах да му звънна, когато сме готови.

……

Доктор Холиър ни отведе на етажа, на който се намираше педиатричното отделение. Умен ход. Вместо обикновени болнични стаи там имаше малки апартаменти. От онези, които дават възможност на родителите да са с болните си деца. Две сестри помогнаха на доктор Холиър да настани Майкъл на болничното легло. Те закачиха допълнителни банки. Премериха температурата му. Кръвното му налягане. Провериха зениците и дори надникнаха в ушите му с някакъв специален уред. Намазаха го с разни кремове и лосиони. Започнаха да го ръчкат и боцкат на най-различни места.

Накрая Холиър обяви, че е доволен от резултата. Макар да призна, че ще мине известно време, преди Майкъл да се възстанови напълно. Докторът ни предупреди, че ще изпраща някого на всеки час, за да проверява състоянието на Майкъл. После си тръгна, а ние се настанихме около болния. Фентън придърпа един фотьойл до леглото на брат си и се сви на него, опряла колене в гърдите си. Аз се разположих на другото легло. Наближаваше пет сутринта. Не бях мигнал от двайсет и четири часа. Бях изтощен. Но бях изключително доволен. Фентън бе в безопасност. Майкъл бе жив. Бомбата бе обезвредена и пътуваше към лаборатория, където да бъде проучена от специалисти. Намирах всичко това за прекрасно.

Нямах представа колко далеч от истината съм.

Събудих се в седем часа без една минута. Всъщност събуди ме телефонът.

В един момент спях дълбоко, а в следващия бях буден. Сякаш някакво копче бе щракнало в мен. Или се бе задействала инстинктивна реакция срещу необичайни събития. Или заплахи.

Реших, че електронният вой на телефона попада и в двете категории.

Отговорих на обаждането. Търсеха ме от ФБР. Беше жена. Един от специалните агенти, които Уолуърк бе изпратил да охраняват Майкъл. Екипът ѝ навлизаше в покрайнините на града и тя питаше къде ще се срещнем. Упътих я, а после легнах и затворих очи. В главата ми се разгаряше ожесточен спор. Мисълта да взема душ, от една страна. И желанието да не помръдна, от друга. И двете бяха твърде убедителни. Но и двете нямаха никакъв шанс. Защото телефонът ми иззвъня отново. Този път беше Уолуърк.

– Имам новини – каза той. – Големи. Сещаш ли се за снимките и образците от бомбата на Дендонкър, които моят човек изпрати? Ударихме джакпота. На транспондера има отпечатък. Успели са да го идентифицират. Момчетата от ЦАТВУ твърдят, че съвпадението е сто процента и ще издържи при евентуален съдебен процес.

– Майкъл Къртис, нали?

Реших, че денят, в който късметът на Фентън и брат ѝ ще изневери, вече е настъпил. Макар и по-рано от очакваното. Затова реших да изпреваря събитията.

– Кой? Не. Става въпрос за Надир Халил.

– Нямам представа кой е той.

Това бе самата истина. Макар да бях чувал името. Дендонкър ме бе обвинил, че работя за него.

– Халил е едра риба. Много едра. Казаха ми, че системата грейнала като коледна елха, когато въвели отпечатъка му. Светнали безброй червени лампички. Халил е терорист от Бейрут. Произхожда от семейство на терористи. Баща му е бил терорист. Убит е от полицията. Брат му е бил терорист. Той също е загинал. Макар и с повече гръм и трясък. Шофирал е камиона с експлозиви, който се вряза в базата на морските пехотинци. Самият Надир е свързан с десетки атентати. Но така и не успяхме да открием доказателство за това. До този момент.

Миналото отново ме подсещаше за себе си. Братът на Халил бе шофирал камиона бомба. Явно бе загинал на метри от мен. Но имаше нещо, което не се връзваше. Ако Майкъл бе сглобил бомбата, как бе възможно чужд отпечатък да се озове върху част от нея?

Уолуърк не бе приключил.

– Започнахме издирването му. По цял свят. Разполагаме с неограничени ресурси. С него е свършено. Въпрос на време е да го пипнем.

Може би Халил бе осигурил частите, които Майкъл бе използвал. Това би обяснило появата на отпечатъка му.

Уолуърк продължаваше да нарежда:

– Издирваме го по целия свят. Но ни притеснява нещо друго. Колегите от ЦАТВУ подозират, че Халил е още в Щатите.

А може Дендонкър да е откраднал частите, помислих си аз. Или да е отказал да плати. Или да е измамил Халил по друг начин. Това би обяснило защо очакваше ответни мерки от Халил.

– Колегите от ЦАТВУ се опасяват, че Халил може да е замислил цяла поредица от бомбени атентати – продължи Уолуърк. – Тук, на наша земя. Те предполагат, че Дендонкър му помага. Не забравяй, че неговото семейство също е от Бейрут. И по-точно, майка му.

– Направили са тези изводи на базата на един отпечатък и неясна връзка с чужд град, така ли?

– Не. Това е втората бомба на Халил, която намираме.

– Къде е другата?

– Не съм сигурен къде са я открили. Не е била истинска бомба. Колегите са я отнесли в ЦАТВУ преди няколко седмици. Анализирали са я и са открили достатъчно общи черти, за да са категорични, че двете бомби са изработени от един и същи човек.

– Имала ли е транспондер?

– Не. И не е изпускала газ. Но компонентите са дошли от един източник. Техниките на окабеляване съвпадат. Архитектурата на взривното устройство е същата. Има достатъчно общи характеристики. Повече от достатъчно.

Това е проблемът, когато една лъжа набере достатъчно инерция. Тя се разраства лавинообразно. Дори когато не е истинска лъжа, а само премълчаване. Димната бомба бе изработена от Майкъл и след като хората от ЦАТВУ я бяха свързали с друга, изработена от същия човек, това би трябвало да е последната бомба, върху която бе работила Фентън. Онази, която Майкъл бе направил, преди да изпрати съобщението за помощ. Само че хората от ЦАТВУ не знаеха, че в нея също е имало транспондер. Или че Фентън го е унищожила. Заради отпечатъка на Майкъл. Ако знаеха, щяха да направят съвсем други изводи. В това не можеше да има никакво съмнение. Трябваше да кажа истината на Уолуърк. Трябваше да го помоля да предаде информацията в ЦАТВУ За да поправят грешките в своята теория. Но нещо ме спря.

Онзи странен глас, долетял от дълбините на съзнанието ми. Той се обади, когато Фентън ми разказа как е получила съобщението на Майкъл. С визитката и кондома. И се усили със странната реакция на Дендонкър. А сега, след разговора за този Халил, гласът бе станал направо оглушителен.

Уолуърк замълча за момент. После каза:

– Колегите се тревожат какво ли е намислил Халил. Подозират, че Дендонкър му помага. Ти си единственият, който е бил в контакт с Дендонкър. Стига съм го увъртал, Ричър. Шефовете на ЦАТВУ искат да говорят с теб.

Не смятах, че Халил и Дендонкър работят заедно. Не и след като Дендонкър ме заподозря, че Халил ме е изпратил да го убия. Но между тях имаше връзка. И тя не вещаеше нищо добро. Това бе сигурно. Освен това наистина се бях срещнал с Дендонкър. Бях го видял как действа. Къде се крие. И бях категоричен, че не бива да остава на свобода. Затова казах:

– Добре. Нека ми се обадят.

– Те не искат да говорят по телефона, Ричър. Искат да се срещнете лично.

Замълчах.

– Помисли. Ако нещо се обърка, това може да доведе до куп жертви. Представи си, че си на тяхно място, когато това се случи. Как ще понесеш факта, че не си реагирал адекватно и не си разговарял с единствения човек, който разполага с информация от първа ръка?

Уолуърк беше прав.

– Ще ти отнеме само един час. Най-много два. Е, какво ще кажеш?

– Не знам. Кога?

– Днес.

– Къде?

– В ЦАТВУ. Централата им се намира във военната база "Редстоун Арсенал" близо до Хънтсвил, Алабама.

– И как ще стигна до там за един ден? Това са близо две хиляди и петстотин километра.

– Ще изпратят самолет. Ако трябва да бъда откровен, вече са го изпратили. Очаква те. Има летище на около час с автомобил от Лос Гемелос. Пристигат четирима агенти, които да охраняват човека, когото си спасил. Един от тях ще те откара до самолета.

Запитах се дали въпросното летище не е от онези, които хората на Дендонкър използваха, за да прекарват контрабанда.

– А после?

– Ще ти осигурят транспорт до която точка пожелаеш. В рамките на страната, разбира се.

– Сан Франциско?

– Разбира се. Ако това искаш.

– Това искам.

– Добре. Ще го уредя. А! Още нещо. Може да ти се стори забавно. В хотела ти пристигна факс, адресиран до теб. В 12:34. От Дендонкър. Заявява, че операцията е в процес на изчакване. Трябва да останеш на място. И да не изпускаш стоката от очи.

……

Разговорът ни бе събудил Фентън. Тя продължаваше да седи във фотьойла до Майкъл, затова отидох при нея, седнах на леглото му и ѝ разказах последните новини.

– Явно ще стигнеш до океана – каза Фентън, когато приключих. – И то с частен самолет. Осигурен от правителството. Предполагам, че това издига пътуването на автостоп на съвсем друго ниво.

– Надявам се Майкъл да се измъкне. Ще кажа добра дума и за двама ви.

Тя поклати глава.

– Само за Майкъл. Аз бях наясно какво правя. Готова съм да понеса последствията.

– Ще запомниш ли един номер?

– Ще задържиш телефона ли?

– Не. Номерът принадлежи на друг човек. На жена. Името ѝ е Соня. Запознахме се, докато те издирвах. Тя ми помогна. Освен това е близка с Майкъл. Трябва да ѝ се обадиш и да ѝ кажеш, че Майкъл е жив.

– Близка е с Майкъл? Колко близка?

Свих рамене.

– Доста, предполагам. Срещнали са се в онази болница в Германия. Явно оттогава са неразделни.

Фентън се замисли. За пръв път чуваше за тази жена. Това бе очевидно. Връзката ѝ с брат ѝ бе започнала да отслабва по времето, когато той бе срещнал Соня.

– Що за човек е тя? – попита Фентън. – Ще я харесам ли?

– Надявам се. Може да се окаже бъдещата ти снаха.

Самолетът ме очакваше на пистата, когато пристигнах на летището. Той бе спрял в самия ѝ край, встрани от няколко селскостопански самолета и двуместни учебни машини. Бе модел на "Гълфстрийм". Острите му ъгли и лъскавата му черна боя му придаваха изключително бърз и заплашителен вид. Той също имаше регистрационен номер, но подобно на хеликоптера, с който бях долетял от Тексас, не носеше названието или логото на нито една федерална агенция. Само думите СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ.

Агентът размаха значката си пред обектива на видеокамерата, вградена в интеркома до портала, и продължи напред. Двигателите на самолета бяха включени и когато колата ни зави покрай опашката, видях, че стълбата е спусната. Трийсет секунди по-късно вече бях на борда и закопчавах предпазния колан. Две минути по-късно се издигнахме във въздуха. Без инструкции за безопасност. Без да изчакваме други летателни машини. Без да возим други пътници.

Салонът напомняше по-скоро за мобилен офис, отколкото за луксозен клуб. Обзавеждането се състоеше от мебели от светла дървесина с всевъзможни контакти и конектори. Седалките бяха общо дванайсет. Всичките бяха тапицирани със синя кожа и можеха да се въртят настрани. Масичките пък се сгъваха и прибираха под прозорците. На тавана бе монтиран мултимедиен проектор. Видях още сгъваем екран. И кафе машина. Изпих чаша кафе, разположих се на една седалка и задрямах. Полетът премина гладко и спокойно. Летяхме високо и бързо. Прекарахме във въздуха по-малко от три часа. Събудих се при захода към летището. Приземяването бе меко. Рулирането – съвсем кратко. Когато слязох по стълбите, на пистата ме очакваше кола.

Военното летище е разположено в северозападната част на комплекса "Редстоун Арсенал". Сградите на ЦАТВУ се намират в югоизточната част, на повече от два километра от пистите. Шофьорът на Бюрото, който ме посрещна, не изрече нито дума, докато лавираше из лабиринта от военни съоръжения, лаборатории на НАСА, поделения на ФБР и прочие. Предполагам, че посрещането на мръсни и рошави цивилни не присъства сред любимите занимания на федералните агенти. Шофьорът спря пред редица от масивни, високи до коленете стоманени колони, и посочи стъклената фасада на сградата в другия им край.

– Идете там и питайте за агент Лейн.

Във фоайето стояха трима охранители в униформи на частна фирма, включително жената зад рецепцията, която ми поиска документ за самоличност. Подадох ѝ паспорта си. Тя не прояви никакъв интерес към факта, че той е изтекъл. Постави го в скенера и само след минута от машината до него излезе ламиниран пропуск с моята снимка и срок на валидност два часа. Закачих го на ризата си и един пазач ми подаде пластмасова табличка, за да изпразня джобовете си. Поставих в нея парите и мобилния телефон и той я прекара през рентгена, след което ме помоли да се събуя. Свалих обувките си и ги поставих на лентата. Трети охранител ме подкани да мина през метало-детекторната рамка. Тя нито изпищя, нито светна и докато се обуя и прибера нещата си, изникна четвърти човек. На вид бе прехвърлил четирийсетте. Бе облечен в тъмносив костюм и вратовръзка, а на врата си носеше пропуск на метална верижка.

– Специален агент Джеймс Лейн – представи се новодошлият и протегна ръка. – Ръководя екипа, който събрахме в отговор на последните събития. Благодаря ви, че отделихте време за този разговор. Надявам се да ни помогнете. Заповядайте насам. Ще ви разведа наоколо.

От изхода навън започваше каменна пътека. Две стъпала от същия камък водеха към широка тераса с дървени маси за пикник, разположени под сиви чадъри. В съседство се виждаха две постройки. Лейн посочи лявата. Тя бе голяма, сива, правоъгълна, безлична.

– Наричаме я Сградата – обясни той. – Не ми казвай, че федералните агенти нямат въображение. Гледал ли си онзи филм за Индиана Джоунс и изчезналия кивот? Помниш ли сцената в края, когато прибраха сандъка в един огромен склад? Така изглежда тази сграда отвътре. Стелажи от пода до тавана и от единия край до другия. Над сто хиляди кутии, кашони, сандъци, контейнери… Всяко парченце от всяко взривно устройство, което сме анализирали през последните осемнайсет години. Мястото е почти пълно. Започнахме строителството на нова сграда. Но не там отиваме.

Лейн тръгна към зданието вдясно. То бе разделено на две половини. Едната бе едноетажна, с плосък покрив, каменни стени и високи прозорци, докато другата имаше по-висок, стръмен покрив, бели стени и нито един прозорец. Начинът, по който двете бяха разположени една спрямо друга, създаваше впечатлението, че втората се опитва да погълне първата.

– Ето къде вършим нашата магия – каза Лейн и спря пред вратата. – Тук се намират лабораториите и някои не толкова интересни неща. Административните служби и заседателните зали. Точно там отиваме. Съжалявам.

Лейн използва служебната си карта, за да отключи вратата, след което тръгна към главния коридор. Стигнахме пред стая, на чиято врата пишеше: Заседателна зала 1. Помещението бе с размери четири и половина на шест метра. В средата имаше маса с дървен плот. Правоъгълна. Около нея бяха наредени единайсет стола. Те бяха обърнати към далечната стена, която бе чисто бяла. Сигурно тя служеше като прожекционен екран. В стената вдясно бяха вградени три шкафа. Вляво имаше прозорци. Килимът приличаше на текстилна версия на картина от Джаксън Полък.

Лейн седна начело на масата с лице към стената.

– Извинявам се, че се отнасяме с теб като с обикновен посетител. Прочетох досието ти. Знам всичко за службата ти. Бих искал да те разведа навсякъде, но, уви, правилата не го позволяват. Нямаше време да ти извадя пропуск с по-високо ниво на допуск. В края на краищата тук работят над двеста души. Разполагаме с оборудване, което много трудно може да бъде заменено. И купища улики от цял свят, които играят ключова роля във войната срещу тероризма. Този център може да не е най-атрактивната мишена, но от стратегическа гледна точка е в челото на списъка. Аз лично бих постъпил именно по този начин, ако бях от другата страна на барикадата. Затова се налага да вземаме предпазни мерки. И да не правим изключения. Надявам се да проявиш разбиране.

– Естествено.

– Добре, а сега да поговорим по работа. Имам предвид отпечатъка на Халил. Намирането му е и добра, и лоша новина. Добрата е свързана с факта, че сега можем да го арестуваме. Ако изобщо го открием. Лошата е, че ако Халил действа тук и сега, трябва да го спрем. И то бързо. Проблемът е, че не знаем къде да търсим. Има толкова много потенциални мишени. Трябва да стесним кръга. Бомбата, която ти ни помогна да обезопасим, ще пристигне тук след трийсетина минути. Тя може да ни даде известни насоки, но нищо не е сигурно. Няма да разберем, докато не опитаме. Каквото и да направим, ще отнеме време. А междувременно търсим помощ навсякъде, където можем да я получим. Бих искал да започна с начина на доставка. Възможно е Халил да работи върху бомба, която да се пренася с кола например. Или с камион. Или със самолет. Или да се носи като жилетка. Възможно е дори да става въпрос за писмо бомба. Да си чул или видял нещо, което да ни даде известни насоки?

– Дендонкър се занимаваше с контрабанда. Той прикриваше дейността си с помощта на компания за кетъринг, която обслужва частни самолети, използващи малки летища. Тази схема претърпя провал. Странно, но това като че ли не го притесни. Което означава, че Дендонкър вече е планирал нещо друго. Въпросът е какво. Не съм убеден, че Дендонкър и Халил работят заедно. Мисля, че Дендонкър се страхува от Халил.

– Тези хора… това са странни типове. Повечето от тях са истински параноици. Започват като интроверти, след което цял живот полагат отчаяни усилия да не привличат внимание. Стараят се да не посещават едни и същи магазини за електроника прекалено често. Или да не пазаруват от едни и същи сайтове. Накрая започват да се страхуват от собствената си сянка. Дори Дендонкър и Халил да не работят заедно, възможно е да научим нещо полезно от времето, когато са били екип.

– Сещам се единствено за кетъринга и самолетите.

– Добре. Вторият момент са материалите. Използват ли прекурсори например. Химични вещества от рода на амониев нитрат, мазут или нитрометан. Или специализирани съединения като триацетон трипероксид или етилен гликол динитрат. Или дори армейски експлозиви като С-4. – Лейн замълча и ме погледна в очите. – Бомбата, взривена при атаката срещу базата на морските пехотинци в Бейрут, е използвала прекурсор. Бил си там. Неотдавна открихме нова улика. След толкова години. Очакваме добри новини съвсем скоро.

Имаше нещо странно в начина, по който Лейн изрече тези думи. В начина, по който каза: Бил си там. Прозвуча донякъде като въпрос, донякъде като твърдение. И събуди някакво ехо дълбоко в съзнанието ми. Бяха чул нещо подобно наскоро, но не можех да се сетя какво точно.

– Материалите? – подкани ме Лейн.

– Корпуси на артилерийски снаряди – отвърнах аз. – Дендонкър разполага с голямо количество. Поне триста. Заключени са в една барака. В изоставеното училище, в което бе разположил щаба си.

– Някаква идея какво има в тях?

– Не.

– Не си видял наръчник с маркировки или книга с кодове? Ако става въпрос за вражески снаряди, означенията им нерядко са съзнателно сгрешени. Подобни наръчници помагат да се определи истинското им съдържание.

Поклатих глава.

– Добре. Дай ми местоположението. Ще уредя да приберем снарядите. Третото, което ме интересува, е методът на детонация. Знаем, че при първото взривно устройство Халил е използвал два отделни механизма. Таймер и мобилен телефон. Това е обичайно. При следващата бомба обаче механизмите са три. Таймер, мобилен телефон и транспондер. Това вече е необичайно. Но не знаем дали Халил е искал просто да се подсигури, или е решил да играе някакви игри с нас. Засега.

Не казах нищо.

– Имаш ли представа как работи един транспондер?

– Имам представа какво прави, но не и как.

– Добър пример в това отношение дава запалването при автомобилите. Опиташ ли се да запалиш двигателя, чипът в колата изпраща радиосигнал. Транспондерът в ключа автоматично връща отговор. Ако отговорът е правилен, чипът затваря електрическата верига. Затова съвременните автомобили не могат да бъдат подкарани чрез допиране на две жички. Дори да съединиш правилните кабели, ако транспондерът не отговори на чипа в автомобила, веригата остава отворена.

– И същото може да се случи с тази бомба, така ли?

– Предполагам. Още не съм я видял. Трябва да я изследвам, за да бъда сигурен. Но ако Халил е усъвършенствал подобна техника, това може да ни създаде сериозни проблеми. Представи си, че имаш мишена с непредвидима дневна програма. Залагаш бомбата някъде по маршрута. Пъхаш транспондер в джоба на жертвата. Всички останали ще минат покрай бомбата без никакъв проблем. Но когато набелязаната жертва приближи – бум!

– Добре. Но транспондерът е в ключа, нали? Не в колата?

– Правилно. Чипът в колата започва процеса на комуникация. Ключът отговаря.

– Следователно чипът в бомбата играе ролята на чипа в колата.

– Правилно. Ще се уверя в това, щом бомбата пристигне тук, но мисля, че работи именно по този начин.

– Какъв обхват имат тези неща?

– Различен. Зависи от приложението. Самолетите използват транспондери за автоматична идентификация, при които сигналът пътува много километри. Транспондерите, които използваме, за да отключим врата, изпращат сигнала на милиметри разстояние. Поставиш ли транспондер в бомба, ще искаш да си гарантираш, че когато тя избухне, жертвата ще се намира в зоната на поражение. Освен ако не си направил изключително мощна бомба и не ти пука за евентуалните невинни жертви.

Лейн го направи отново. Начинът, по който изрече: "Поставиш ли транспондер в бомба", не ми позволи да преценя въпрос ли е това, или е твърдение. Изведнъж се сетих за кого ми напомня. За Майкъл. За онези думи, които изрече, обърнат към Фентън, когато го намерихме. Дали каза: "Дошла си". Или "Дошла си?". А преди това каза нещо друго, което ми се стори странно: "Получила си предупреждението ми?". Фентън го бе представила като зов за помощ. Своеобразно SOS. Това не бе едно и също. Замислих се какво ли е открила тя. На какво ли е основала заключенията си? Станах и заявих:

– Извинявам се, но трябва да се обадя по телефона.

– Сега ли? – Лейн погледна часовника. – Бомбата ще пристигне всеки момент. Ще изляза да я посрещна. Не може ли тогава да звъннеш?

– Не, спешно е! – Отидох в един ъгъл и набрах доктор Холиър.

Докторът вдигна и аз го помолих да говоря е Майкъл.

– Невъзможно – отвърна ми той. – Съжалявам. Майкъл отново изпадна в безсъзнание.

– Отново?

– Точно така. Дойде на себе си по едно време, макар да не каза почти нищо. Имам предвид, почти нищо свързано. Бръщолевеше, че трябвало да намери някаква цел… нещо подобно.

Благодарих и затворих. След секунда обаче отново набрах Холиър и го помолих да повика Фентън.

– По-бързо, моля. Много е важно.

Тя се обади след трийсет секунди.

– Какво има? Говори бързо. Искам да се върна при Майкъл.

– Помисли много хубаво, преди да отговориш на следващия ми въпрос – казах аз. – Не искам догадки, искам отговор, в който си сигурна сто процента. Разбра ли?

– Да. Давай.

– Онзи кондом, който намери в съобщението на Майкъл. Каква марка беше?

– "Троянски".

– Сигурна ли си?

– Сто процента.

Кондом. Визитка. "Троянски". И "Рижата кобила".

Майкъл се опитваше да каже на сестра си, че устройството, което тя е анализирала в ЦАТВУ, е троянски кон. Фентън обаче бе объркала посланието му от самото начало. Тя бе направила две грешни предположения: че бомбата, съдържаща съобщението на Майкъл, е трябвало да избухне. И че ключът към детонирането ѝ е именно транспондерът вътре.

Бях убеден, че това не отговаря на истината. Бомбата бе просто средство за доставка. Задачата ѝ бе да достави транспондера. На място, където само бомба може да попадне. Задачата на транспондера не е била да взриви бомбата, в която е бил монтиран. Той е трябвало да взриви нещо друго. Но това не се бе случило. Защото Фентън бе насочила цялото си внимание към отпечатъка на Майкъл. Тя не бе разбрала, че задачата на този отпечатък е да гарантира, че бомбата ще се озове именно на нейното бюро. Тя не бе разбрала, че това е предупреждение. Та нали мразеше всякакви загадки. Сама признаваше, че е твърде педантична. Затова бе приела транспондера като улика. Не бе видяла скрития смисъл. И го бе унищожила.

Фентън бе унищожила първия транспондер. Но сега идваше друг. Скрит в димната бомба. И той щеше да дойде тук след броени минути. Да се насочи право към сградата, в която се намирах в момента. В която работеха двеста души. В която имаше уникална апаратура и безценни доказателства. Нищо чудно, че Дендонкър толкова много искаше да транспортирам бомбата. От самото начало целта му е била тя да попадне в ЦАТВУ.

Лейн се намръщи.

– Прекъсна срещата, за да говориш за кондоми? Какво ти става?

Първата бомба на Майкъл бе пристигнала в ЦАТВУ преди седмици, първоначално с невредим транспондер. Но сградата не бе хвръкнала във въздуха. Защото онова, което е трябвало да взриви бомбата, не е било тук. Явно бе дошло по-късно.

– Пристигнали ли са нови взривни устройства през последните три седмици? – попитах аз.

Лейн погледна часовника си.

– Разбира се.

– Някое от тях да е било по-голямо от обичайното?

– Нямам право да разкривам подобна информация. Твърде секретна е.

– Стига, Лейн! Важно е!

– Защо?

– Дълга история. Човек със склонност към кодирани съобщения е изпратил предупреждение, че транспондерът в бомбата, която пристига, ще взриви нещо съвсем друго. А не бомбата, в която се намира.

Лейн се усмихна и поклати глава.

– Не. Теорията ти не издържа. Защото, за да бъде тя вярна, устройството, което вече се намира тук, би трябвало да разполага със съответстващ транспондер. А не сме получавали подобни устройства.

– Сигурен ли си? Нали каза, че някакви улики чакали да се заемеш с тях?

– Въпрос на приоритети. Някои наистина изчакват реда си за обстоен анализ. Така е. Но не ги прибираме в някой склад, когато дойдат. Всеки детайл се изследва още при пристигането. Заснема се. Описва се. Транспондерите са нещо твърде необичайно за нас. Ако бе пристигнал транспондер, щях да знам.

– Тези огледи и описи… Винаги ли се правят? Без изключения?

– Приоритетните случаи отиват директно при колегите, които се занимават с планиране на анализа. Те подготвят документацията. Всички останали случаи подлежат на първоначален оглед. Без изключение. – Лейн замълча за секунда. – Всъщност имаше едно изключение. Камион бомба. Достатъчно мощна, за да разруши малък град. Пристигна от чужбина. Беше прекалено голям и не се побираше на рампата, затова го върнахме в старите ни офиси в Куонтико. Мястото там е огромно. Може да побере няколко десетки такива камиони.

– Ами ако нещо пристигне, докато разговаряме?

– Предполагам, че и това е възможно. – Лейн извади телефона си и проведе кратък разговор. – Не. Нищо ново не е постъпвало днес.

Въпреки това косъмчетата по врата ми настръхнаха.

– Когато бомбата на Ма… на Халил пристигне, трябва да я спрете. Не я пускайте вътре.

– Невъзможно.

– Защо? Нали не сте допуснали големия камион?

– Не, но той дойде по шосе. Имаше охрана. Бомбата на Халил пристигна със самолет. Не можем да я транспортираме по пътната мрежа без съответната охрана. Ами ако стане нещо? Ако е заредена с химически оръжия? Ако загинат хора? Защото сме я изпратили в нарушение на всички правила. Заради една твоя догадка.

– Но…

На вратата се почука. В стаята влезе друг агент, доста по-млад. Изглеждаше напрегнат.

– Тук е, сър. Устройството от Тексас.

– Отлично. – Лейн тръгна към вратата. – Остани тук, за да правиш компания на господин Ричър. Ще се върна веднага щом огледаме устройството и попълним документите.

……

Замислих се за камиона бомба. Лейн бе заявил, че бомбата е достатъчно мощна, за да разруши малък град. Това не ми хареса. Никак не ми хареса. Бях доволен, че камионът не е тук. Предположих, че транспондерът на Майкъл е трябвало да детонира именно тази бомба. Тя бе единствената, която хората от ЦАТВУ не бяха прегледали, а останалите не разполагаха с транспондери. И тогава се сетих нещо друго. Отпращането на камиона обясняваше внезапната промяна в плановете на Дендонкър. Който ми бе казал да оставя димната бомба на паркинга на хотела. Ако някой наблюдаваше ЦАТВУ, Дендонкър щеше да научи, че няма нужда да изпраща втори транспондер.

Обърнах се към новия агент.

– Камионът бомба? Онзи, който можел да разруши малък град и не се побирал на рампата? Кога е бил отпратен? Трябва да разбера съвсем точно. До минута!

– Веднага ще попитам, сър. – Агентът позвъни на някого. А после започна да кима, да маха с ръце и да сменя израженията си едно след друго. Накрая затвори и каза: – Камионът е още тук, сър. Оказа се, че изобщо не е тръгвал. Един от съпровождащите автомобили се е повредил и очакват друг да го подмени.

– И къде точно се намира сега?

– Паркиран между нас и Сградата.

– А кога пристигна?

– Днес, към полунощ… така мисля.

– Добре. Свържи се е агент Лейн. Кажи му при никакви обстоятелства да не допуска на територията на ЦАТВУ новото взривно устройство.

– Ако се притеснявате за камиона, сър, уверявам ви, че това е излишно. Той е обезопасен. Приложихме процедурата за спешни случаи. Открихме три механизма за детонация и обезвредихме и трите.

– Един от тях беше транспондер, нали?

– Не, сър. Мобилен телефон. Магнитен датчик. И светлочувствителен датчик.

– Обади се на Лейн. Веднага! Нямам време за обяснения!

Агентът набра номера и поднесе телефона до ухото си, след което поклати глава.

– Линията е заета.

– Обади се на шофьора.

– Добре. Знаете ли номера?

– Нямам представа.

– А как се казва?

Свих рамене.

– Няма проблем. – Агентът въведе няколко команди на дисплея на мобилния си телефон. – Ще се свържа по вътрешната мрежа. Ще опитам да разбера кой е дежурен.

– Няма време. Какъв модел е това нещо?

– Стар военен камион. Модел М35, два тона и половина.

– Кое се намира по-далече? Камионът или порталът?

– Порталът.

– Тогава ти поемаш портала. Тръгвай! Тичай! И продължавай да опитваш да се свържеш с Лейн. При всички случаи намери начин да го спреш.

Хукнах по коридора право към изхода. Прелетях през него и се озовах навън. Втурнах се в пространството между двете сгради. И видях камиона. Опитах се да не мисля за товара му. Насочих се към шофьорската врата. Дръпнах силно дръжката. И не можах да я помръдна. Което бе странно. Вратите на тези камиони се заключват. И тогава видях какъв е проблемът. Някой бе добавил катинар. Халката му минаваше през дупка във вратата.

Огледах се. В подножието на сградата имаше декоративна алея, застлана с бели камъни. Грабнах най-големия, който видях. И го стоварих върху катинара. Ударих го отново и той се счупи. Захвърлих катинара встрани. Захвърлих и камъка. Качих се в кабината. Напъхах се зад волана, което не беше лесна работа, защото седалката не се местеше. Натиснах съединителя. И се опитах да си спомня как се пали двигателят. От години не бях карал подобен камион. Знаех, че няма ключ. Вместо това трябваше да следвам три стъпки. Огледах всички копчета, ключове и лостове. Под повечето нямаше нищо. Под останалите видях арабски надписи, което не ми вършеше никаква работа. Забелязах един ключ почти в центъра на арматурното табло, който ми се стори познат. Завъртях го на двайсет градуса в посока, обратна на часовниковата стрелка. Повече не можеше. Открих и едно лостче вляво, което стърчеше от таблото. Натиснах го. Накрая натиснах червеното копче долу вдясно. Старият дизелов двигател се закашля, но се събуди. Открих първа предавка. Която бе на мястото, където се намира втората предавка на повечето автомобили. Спуснах ръчната спирачка. Вдигнах крак от съединителя. Камионът се разтресе и потегли.

Пред мен се простираше път, който водеше до ролетна врата в задната част на сградата с лабораториите. Нямаше смисъл да тръгвам по него, тъй като така щях да се окажа близо до конвоя от автомобили, който се опитвах да избегна. Затова, щом стигнах края на пътя, завих наляво. Продължих покрай Сградата. Озовах се пред зоната за отдих с масите за пикник и чадърите. Нямаше начин да ги избегна. Бяха разположени прекалено близо една до друга. Затова прегазих няколко. Видях черен път вдясно. Той минаваше покрай задните фасади на осем сгради, разположени в непосредствена близост до кампуса на ЦАТВУ. Те бяха съвсем нови. Черният път явно бе останал от времето на строителството им. По цялото му протежение не се виждаше и един автомобил. Пътят обаче се намираше от другата страна на оградата, затова я връхлетях и я съборих, изправих волана и натиснах газта до дупка.

Чух сирени. Зад гърба си. Погледнах страничното огледало. То се тресеше ужасно. Видях само два черни седана с мигащи светлини на покрива. Те ме настигаха бързо. И лесно. Трудното бе да ме спрат. Нямах идея как се канят да го направят. Имаха ли представа какво превозва камионът? Колко безразсъдно бяха готови да действат? Или колко глупаво. Прецених, че към този момент се намирам на повече от триста метра от лабораторията. А това приблизително бе ширината на целия кампус на ЦАТВУ. По всяка вероятност се намирах достатъчно далече от транспондера на димната бомба. Седаните бяха почти зад мен. Единият изчезна от погледа ми. Опитваше се да ме изпревари отдясно. Появиха се още два автомобила. Право пред мен. Реших, че съм се отдалечил достатъчно. Вдигнах крак от педала на газта. Преминах на по-ниска предавка. Натиснах спирачката. И спрях възможно най-плавно. Съблякох ризата си и я провесих през прозореца. Не беше бяла, но се надявах преследвачите ми да схванат идеята.

……

Следващия час прекарах в Заседателна зала 1 в компанията на двама въоръжени мъже. През това време никой от тях не каза нито дума, което ме устройваше чудесно. Седях на същия стол, както и преди. Приведен леко напред. Подпрял глава на дланите си. Слушах музиката, която звучеше в главата ми. Започнах с няколко парчета на Меджик Слим и продължих с Шон Холт.

Не помръднах от мястото си, докато в стаята не влезе Лейн. Той застана начело на масата и постави върху нея малка кутия. Черна. Прашна. От единия ѝ край висяха разноцветни жици.

– Господин Ричър, дължим ти благодарности. И извинение. Днес беше лош ден за тероризма благодарение на теб. – Той посочи кутията. – Открихме това в камиона. Устройство, което излъчва и приема сигнали и е настроено спрямо транспондера в димната бомба. Ако то бе получило съответния сигнал, от "Редстоун" нямаше да остане нищо. Щяхме да загинем не само ние, от ЦАТВУ, но и още хиляда души.

Не казах нищо.

– Имам един въпрос – продължи Лейн и седна. – Как се досетихте?

Ключът към загадката бе предупреждението на Майкъл. В комбинация с отчаяното поведение на Дендонкър. Но не исках да говоря за тези неща. Това само щеше да повдигне нови въпроси. И то такива, на които предпочитах да не отговарям. Затова казах:

– Нищо особено. Щастливо хрумване.

– Какъв ли е мотивът? Дали Халил не е искал да унищожи улики, които съхраняваме тук?

– Да, мотивът определено е унищожаването им, но не мисля, че зад това стои Халил.

Не разполагах с доказателства за подобно твърдение. Само с подозрение. Което означаваше, че отново ще отложа пътуването до Западното крайбрежие.

– Той няма да дойде – заяви Фентън. Отново.

Тя изрече тези думи за пръв път, когато ме посрещна на малкото летище, разположено на един час път от Лос Гемелос.

Повтори ги, след като се настани зад волана на кадилака на доктор Холиър.

Потрети ги, докато огромната кола се поклащаше като лодка по дългите прави участъци на шосето, което водеше към града.

Изрече ги отново, докато паркираше пред къщата.

Изрече ги, докато крачеше в тунела.

Изрече ги, докато проверяваше дали парите и наркотиците са още там.

Изрече ги, когато потвърдихме, че последната димна бомба е изнесена от работилницата на Майкъл.

Изрече ги, когато седнахме на земята и се облегнахме на стената на физкултурния салон на старото училище.

И всеки път отговарях по един и същ начин.

– Ще дойде.

– Откъде знаеш?

– Ще дойде, защото няма избор. Планът му се провали. Това означава, че не може да остане в Съединените щати. Не може да се върне в Бейрут. Издирват го по цял свят. Налага се да мине в нелегалност. До края на живота си. А за целта се нуждае от всеки цент, до който успее да се докопа. От всяка по-значима ценност, която може да продаде.

– Ами ако федералните агенти са го спипали вече? Все пак той се опита да взриви ЦАТВУ. Бюрото ще иска да го хване на всяка цена.

– Разбира се, че Бюрото ще иска да го залови. Но федералните не знаят къде да го търсят.

– Не им ли каза?

Замълчах.

– Чудесно! Браво на теб! Ами ако федералните го открият сами? Или ако предположенията ти се окажат грешни? Ако планът му не се е провалил?

– Тогава няма да дойде.

Фентън ме смушка в ребрата, след което двамата се разположихме по-удобно и зачакахме.

……

Наближаваше седем вечерта. Бяха изминали дванайсет часа, откакто телефонът ме бе събудил. И шест часа, откакто се бях качил в камиона бомба. Слънцето се спускаше ниско над хоризонта. Лъчите му озаряваха в оранжево или розово всичко, до което се докосваха. Гледката бе великолепна. Ако можехме да ѝ се насладим само веднъж на сто години, тълпи от хора щяха да се стичат тук, за да не я пропуснат. След което дълго щяха да обсъждат видяното. Цветовете се променяха всяка минута. Сенките се издължаваха и се местеха. Небето смени цвета си за последен път и започна да посивява. Появиха се две ярки светлини. Разположени ниско над земята. Те заподскачаха в далечината. Но ставаха все по-големи. Приближаваха.

Фарове.

Двамата с Фентън влязохме в трапезарията. Оставихме вратите съвсем леко отворени. И надзърнахме през тях. Изминаха пет минути. Десет. Тогава високите прозорци грейнаха като гигантски огледала. След което отново потъмняха. Външната врата се отвори. Влезе Мансур. Дендонкър го следваше по петите. Те тръгнаха право към алуминиевите контейнери. Онези, които бяха пълни с пари и хапчета.

Фентън излезе първа от прикритието ни. В ръцете си държеше едно от пленените узита. Тя го насочи към гърдите на Дендонкър.

– Ти! Иди до стената! Вдигни ръце!

Дендонкър не се поколеба. Той беше умен човек и направи точно каквото се искаше от него.

Пристъпих към Мансур. Той се ухили, протегна ръка и ме подкани да се приближа още.

– Не е нужно да го правиш – казах му аз. – Знаеш, че ще изгубиш. Изчакай в колата. Шефът ти ще дойде, когато приключим разговора. Стига да е в състояние да върви сам.

Мансур протегна двете си ръце високо над главата, след което ги свали бавно, описвайки широк кръг. Пръстите му сочеха напред, сякаш следваше странен ритуал от бойно изкуство. Нищо чудно движенията му да символизираха нещо. Или пък целта им бе да ме впечатлят. Или сплашат. Каквото и да означаваха те, реших, че няма смисъл да го чакам да завърши, втурнах се напред и го изритах в дясното коляно. Злобно. Достатъчно силно, за да счупя капачката на повечето хора. Той изсумтя и замахна към главата ми. Наведох се под крошето му и стоварих юмрук в единия му бъбрек. Другият ми юмрук се насочи към брадичката му. Вложих всичките си сили в този удар. Дори се надигнах на пръсти в точния момент. Ако срещу себе си имах нормален противник, двубоят щеше да приключи. И това наистина за малко да стане. Мансур се олюля на пети. Вратът му изпука, извит силно назад. Той започна да пада. Ако се беше стоварил на земята, с него щеше да бъде свършено. Нямаше да му позволя да се изправи отново. Но стената го спаси. По-точно, шведската стена, монтирана във физкултурния салон. Гърбът на Мансур се стовари върху средата на участък от нея с размери три на два метра. А той бе достатъчно еластичен. Напречните греди омекотиха удара. Позволиха на врага ми да остане на крака. Той залитна напред. Напречните греди се измъкнаха от гнездата си и застанаха перпендикулярно на стената.

Мансур вдигна ръце в знак на поражение.

– Добре. Ти печелиш. Предавам се.

И пристъпи към мен. Краката едва го държаха. Дишането му бе накъсано. Той направи още една бавна крачка. А после бърза. Ръцете му бяха свити в юмруци. Десният полетя към лицето ми. Отклоних удара и отскочих встрани. Но Мансур точно това чакаше. Вече бе замахнал с лявата си ръка. Видях удара прекалено късно. Извърнах се и той попадна в рамото ми. Имах чувството, че ме е блъснал влак. Мансур замахна с дясната си ръка. Стъпих здраво с опорния си крак. Завъртях се в противоположната посока. Вдигнах ръка. И забих лакът в слепоочието му. Това бе удар, който би разцепил черепа на повечето хора. Мансур отвори уста. Ръцете му се отпуснаха отстрани на тялото. Смених посоката и стоварих юмрук в другото му слепоочие. Противникът ми залитна настрани. Коленете му омекнаха. Този път наистина. Това бе шансът, който очаквах. И нямах намерение да го пропилея. Този път нямаше кой да се намеси. Мансур се олюля назад. С лявата си ръка нанесох три бързи удара в лицето му. Десният ми юмрук се заби в корема му. Мансур се сви. Изправих го с коляно в лицето. Той залитна още по-силно назад. Последвах го и стоварих ръба на дясната си длан в брадичката му. Главата му се удари в стената. Краката му се подгънаха. Той падна на колене. Остана така за миг и преди да падне сам, аз го изритах в главата с левия си крак. Мансур се завъртя и се просна по лице на пода, като разпери ръце и заби нос в основата на шведската стена. Бях сигурен, че с него е свършено. Но човек не бива да приема подобни неща за даденост. Пристъпих към него. И стоварих крак в основата на черепа му. Чух как гръбначните му прешлени изпукват. Да, чух го съвсем ясно.

Дендонкър стоеше вцепенен, вперил поглед в тялото на Мансур. Лицето му бе бяло като платно, лишено от каквато и да било емоция. Фентън продължаваше да го държи на прицел. Пристъпих към него и опипах джобовете на сакото му. Открих малък револвер. Още един NAA-22S. Взех го и го мушнах в колана си.

– Дадох на Мансур възможност да си тръгне – казах аз. – Ще ти направя същото предложение. При едно условие.

– Какво?

– Да ми кажеш истината.

Дендонкър облиза устни.

– Какво те интересува?

– Откъде намери транспондера с отпечатъка на Надир Халил?

– Нямам нищо общо с това. Майкъл и Халил ме изиграха. Оказа се, че двамата са работили заедно зад гърба ми. Вързах се на онази история на Майкъл за протеста с дима в цветовете на националното знаме. Нямах представа какво са замислили.

Фентън размърда узито.

– Да го застрелям ли?

Дендонкър вдигна ръце, сякаш те можеха да го предпазят от куршумите. Сграбчих го за китката и го замъкнах към шведската стена. Принудих го да коленичи. Хванах го за тила и го бутнах, докато лицето му не се озова на сантиметър от това на Мансур.

– Хубаво си помисли – казах аз. – Така ли искаш да свършиш?

– Купих отпечатъка – призна Дендонкър и се дръпна по-далече от тялото на Мансур. – Отне ми години. И купища пари. Но в крайна сметка открих човек, готов да предаде Халил.

Позволих на Дендонкър да се изправи.

– Как се сдоби с отпечатъка?

– Използвах една от жените, които работеха за моята кетърингова компания. Дадох ѝ пари. Изпратих я в Бейрут. Тя се върна с отпечатъка върху специална лента. Беше свален от стъклена чаша. Лесно го прехвърлихме върху транспондера.

– Кога стана това?

– Преди няколко седмици. – Дендонкър посочи Фентън. – Затова я наех. Трябваше да изпратя две жени. Едната остана в Бейрут. Беше част от сделката.

– А тя знаеше ли го предварително? Жената, която остана?

– Разбира се, че не. Нито пък онази, която се върна. Тя реши, че става въпрос за нещастен случай.

– Какво се случи с другите жени? Доколкото знам, за теб са работили шест стюардеси. Или пет, ако не броим Фентън.

– Една от тях заговорничеше с Майкъл. Тя избяга. Две идват с мен. Останалите две ще… ще се пенсионират.

Долових движение с периферното си зрение. Беше Фентън. Тръгваше към изхода. Както се бяхме разбрали.

– Използвал си пръстовия отпечатък, за да натопиш Халил – казах аз. – Той няма нищо общо с бомбата.

Дендонкър кимна.

– Но Халил се е опитвал да те убие. Между вас има някаква вражда.

Дендонкър кимна отново.

– Затова оглеждаш телата на всички, които се опитват да те ликвидират. А не защото си параноик.

– Халил редовно изпращаше наемни убийци. Надявах се един ден да дойде лично. И да се провали. Тогава щях да бъда свободен.

– Каква е причината за тази вражда?

Дендонкър облиза устните си.

– Бащата на Халил ме обвини за смъртта на другия си син. Халил реши да ми отмъсти, когато баща му почина.

– Братът на Халил е загинал. Шофирал е камион бомба.

– С неговия баща бяхме конкуренти. Аз бях млад. Амбициозен. Търсех бърз начин да се издигна в организацията. Той стоеше на пътя ми. Реших, че загубата на сина му ще пречупи духа му. Ще го накара да отстъпи. И аз ще запълня празнината. – Дендонкър сви рамене. – Сгреших. Случилото се го направи по-силен. По-непоколебим.

– Накарал си сина му да шофира камиона бомба?

– Не съм го накарал. Просто го подтикнах към това решение.

– Не мисля, че баща му е направил подобно разграничение.

Дендонкър поклати глава.

– Видял си възможност да се отървеш от Халил. Това ли беше целта на цялата операция?

– Точно така. Това бе единственият начин да си върна свободата.

– Мисля, че си планирал и реализирал всичко на три етапа. Първо, накарал си Майкъл да ти направи бомба. Фалшива бомба. Оставил си я на място, където непременно да бъде намерена. В нея е имало джипиес чип, който да потвърди, че бомбата се намира в ЦАТВУ. Но тя е имала и транспондер. Знаел си, че специалистите там ще проучат всеки детайл. Ще го опишат. Ще го съхранят.

Дендонкър кимна.

– Вторият етап е включвал камиона бомба, който е трябвало да пристигне в ЦАТВУ и да бъде задействан от транспондера в бомбата на Майкъл.

Телефонът в джоба ми избръмча. Което ми подсказа, че Фентън е открила в джипа на Дендонкър това, което търсеше.

Дендонкър кимна отново.

– Един въпрос. Как намери камион бомба?

Дендонкър сви рамене.

– Как човек намира каквото и да било? С пари.

– Добре, да си представим, че камионът се бе взривил. И бе сринал със земята ЦАТВУ. Следва третата фаза. Ченгетата откриват димната бомба. Тя е изработена по същата технология. Но в нея има още нещо. Пръстов отпечатък на Халил.

– Точно така трябваше да стане.

– Но първият транспондер не е взривил камиона бомба.

– Не. А трябваше да го направи. Нямам представа какво се е случило.

Усмихнах се. Изкушавах се да му кажа, че транспондерът не е бил повреден или нещо подобно. Но и не е имал никакъв шанс да задейства бомбата. Защото Фентън го е унищожила още преди седмици. Но се сдържах. Не исках да се отклонявам от целта. Трябваше да науча отговорите на още няколко важни въпроса. Затова продължих:

– Защо се опита да спреш димната бомба? Защо не искаше тя да попадне в ЦАТВУ и транспондерът ѝ да довърши започнатото?

– Димната бомба разполагаше със същия транспондер, който щеше да задейства камиона бомба. Така е. Но не исках да рискувам да прахосам отпечатъка.

– Да го прахосаш?

– Именно. Той се оказа ужасно скъп. Струваше ми два милиона долара и една служителка. Взрив с подобна мощност лесно би унищожил отпечатъка. А и представи си онова място след взрива. Осеяно със стоте хиляди доказателства, които съхраняват там. Отпечатъкът лесно можеше да се смеси с тях и да се загуби… Да изчезне.

– Добре. Кажи ми какво направи след демонстрацията, която видях. Какво добави в димната бомба, преди да я качиш в камиона?

– Нищо не съм добавял. Защо да го правя?

– Защото не си искал да прахосаш отпечатъка, както сам се изрази. Буквата Т в названието на ЦАТВУ е съкращение от "терористични". Става въпрос за терористи, не за протестиращи или за хора, които искат да привлекат медийно внимание. Агентите, които работят там, са специалисти. Те няма да си мръднат пръста заради това, че някой е пуснал малко дим. Затова си решил да направиш бомбата по-привлекателна за тях. В противен случай тя щеше да се озове в офиса на местното поделение на ФБР. И то при повечко късмет. Нищо чудно бомбата да не бе стигнала по-далече от склада за веществени доказателства на най-близкия полицейски участък, където щеше да събира прах дълго след смъртта ти.

– Не съм съгласен. ЦАТВУ щеше да поеме случая заради медийното отразяване. Не съм променял нищо в димната бомба.

– Не си намазал корпусите на снарядите с Ви Екс?

– Че откъде да взема Ви Екс?

– И не си наливал Ви Екс вътре в снарядите? – попита Фентън, която се бе върнала и стоеше до вратата. Тя свали латексовите си ръкавици и ги прибра в джоба си.

– Ви Екс е оръжие за масово унищожение – отвърна Дендонкър. – Не бих се докоснал до подобно нещо за нищо на света.

– А третата димна бомба? Онази, която остана в работилницата ти? И нея ли не си напълнил с Ви Екс?

– Дори не знам къде е тя. – Дендонкър посочи Мансур. – Той я изхвърли някъде. Не ми каза къде.

– Не си добавял нищо към бомбите. И не знаеш къде е третата. Това ли е твоята версия?

– Това не е версия.

Изчаках малко, за да му дам последна възможност да каже истината. Той не се възползва от нея.

– Добре. Ще ти повярвам.

– Мога ли да си вървя?

– След минутка. Има още нещо, което не разбирам. Искал си да взривиш някоя сграда и да натопиш Халил. Но защо си избрал именно ЦАТВУ? Има толкова по-лесни мишени.

Дендонкър помълча и накрая отговори:

– Реших, че ако ударя част от ФБР, те ще го приемат лично. Няма да пожалят усилия. Трябваше само да открият отпечатъка и…

– Не – поклатих глава. – Ето какво мисля аз. Научил си, че в ЦАТВУ се съхраняват улики срещу теб. Агентите може да не са го знаели, но съвсем скоро са щели да го разберат. Тогава някой ти е предложил отпечатъка на Халил. И си видял каква възможност ти предоставя това. С една бомба два заека

Дендонкър не отговори.

– Знам какви са тези улики. Досетих се вече. Но искам да чуя твоето признание. И твоето извинение. Направиш ли го, можеш да си вървиш.

Дендонкър замълча.

Посочих тялото на Мансур.

– Не направиш ли тези две неща, ще свършиш като него. Ти решаваш.

Дендонкър си пое дълбоко дъх.

– Добре. Става въпрос за бомбата от нападението ни срещу базата на морската пехота в Бейрут. Не я направих аз, но обучих хората, които я създадоха. А те използваха части, които бях докосвал…

– С други думи, бил си инструктор. И това ти е дало възможност да избереш шофьора.

– Точно така. Затова разпознах името ти, когато влязох в моргата. В онзи ден ти заслужи "Пурпурно сърце". След време прочетох за случилото се.

– Добре. И?

– И… съжалявам. Извинявам се. На всички пострадали. На всички загинали.

Погледнах Фентън. Тя кимна.

– Добре – казах аз и отстъпих крачка назад. – Свободен си.

Дендонкър стоеше като вцепенен. Въртеше трескаво очи, сякаш търсеше заложения капан. Не помръдна цели двайсет секунди. Накрая тръгна към вратата. Отначало крачеше бавно, но после забърза с всички сили. Затича се към кадилака. Скочи в него. Запали двигателя. И се насочи към портала.

Извадих телефона си. Появи се съобщение за пропуснато обаждане. Никога не бях виждал този номер. Но знаех от кого е било обаждането. Или по-точно, от какво. Благодарение на кратката разходка на Фентън отвън.

Натиснах бутона, за да върна обаждането.

– Сигурен ли си, че искаш да го направиш? – попита Фентън.

– Защо не? Ако Дендонкър ни каза истината, няма да пострада.

– Той ни излъга, че не знае къде е третата бомба. Съмнявам се, че беше откровен и за отровния газ.

– Това си е негов проблем. Давам му много по-голям шанс, отколкото той е дал на онези двеста четиресет и един морски пехотинци, които загинаха в Бейрут в онзи ден.

Кадилакът на Дендонкър спря пред вътрешния портал. Телефонът ми показа, че съм получил отговор на обаждането. Металната врата се плъзна настрани. Отворът стана достатъчно голям, за да мине колата на Дендонкър. Тя обаче не помръдна от мястото си. Миг по-късно угаснаха стоповете ѝ. Колата потегли бавно със скоростта на пешеходец. После засвири клаксонът ѝ. Кадилакът зави леко наляво. И се блъсна в най-близкия стълб на оградата.

Клаксонът продължи да свири.

– Искаш ли да провериш? – попита Фентън. – За да си сигурен? И да потвърдиш, че Дендонкър наистина е добавил Ви Екс към дима?

Поклатих глава.

– В никакъв случай. Купето на колата не се затваря херметически. Дендонкър получи това, което заслужаваше. Нямам никакво намерение да се присъединя към него.

За последен път видях Микаела Фентън половин ден по-късно. Срещнахме се на шосето, което водеше извън града. Бях пеша. Тя беше с джипа си. Подмина ме, след което зави рязко наляво. Блокира пътя ми. Предната ѝ броня спря на косъм от ствола на едно дърво. Грозен, разкривен ствол, останал почти без листа. Но все пак това бе единственото дърво на много километри наоколо.

– Тръгна си, без да се сбогуваш – каза Фентън.

– Всички спяха – свих рамене аз.

– Опитах се да ти звънна.

– Вече нямам телефон. Изхвърлих го в едно кошче.

– Предположих. Затова реших да те потърся. Прецених, че ще тръгнеш именно по този път.

– Той е единственият, който води извън града.

– Не си се отказал да стигнеш до океана, нали?

– Няма да спра, докато не стигна там.

– Някакъв шанс да промениш решението си?

Поклатих глава.

– В такъв случай искам да ти благодаря. Майкъл също.

– Той дойде ли в съзнание?

– Да. Много е отпаднал, но вече говори.

– Каза ли какво е онова, което Дендонкър така отчаяно се опитваше да вземе?

– Майкъл го определи като своя застраховка. Става въпрос за книжка с кодове, която показва какво има във всеки снаряд от склада на Дендонкър. А Дендонкър се е нуждаел от нея, за да извлече максимална печалба от продажбата на снарядите.

– Къде я е скрил?

– На футболното игрище в училището. Майкъл сподели, че я навил на руло и я пъхнал в напречната греда на едната врата.

– Много умно.

– Има и още нещо. Позвъних на Соня. Тя дойде. И знаеш ли какво? Допадна ми. Може наистина да ми стане снаха. Най-малкото, не бих имала нищо против.

Замълчах си.

Фентън наклони глава настрани.

– Няма ли да останеш поне още един ден?

– Няма смисъл. Ще ти писне от мен след десет минути. Ще ме молиш да си тръгна.

– Съмнявам се.

– Може би си права – казах аз, обърнах се и тръгнах по пътя. – Най-вероятно ще ме застреляш.