Всичко започна във влака, с който пътувах за северна Англия, но съвсем скоро щях да открия, че всъщност тази история води началото си от преди повече от сто години.

По онова време не подозирах нищо: пътувах за сметка на вестника по следите на сведения за инцидент в религиозна секта. В скута ми лежеше обемистият плик, който бях получил от баща си същата сутрин — все така неотворен, тъй като когато той ми телефонира, за да ми съобщи за него, умът ми бе на друго място. Точно в този момент вратата на спалнята се затръшна — приятелката ми се готвеше да ме напусне.

— Да, татко — бях казал, докато Зелда профуча край мен заедно с една кутия от компактдисковете ми. — Изпрати го по пощата и ще хвърля един поглед.

След като прочетох сутрешното издание на Кроникъл и си купих сандвич и чаша разтворимо кафе от количката със закуските, отворих плика. Вътре имаше книга с меки корици голям формат, пъхната хвърчаща бележка и употребяван пощенски плик, сгънат на две.

Бележката гласеше: „Скъпи Анди, ето книгата, за която ти споменах. Мисля, че е изпратена от същата жена, която ми звъня по телефона. Попита ме дали зная къде си. Прилагам плика, в който пристигна книгата. Пощенското клеймо е малко размазано, но може би ще успееш да го разчетеш. Майка ти много ще се радва да научи кога пак ще дойдеш при нас. Какво ще кажеш за следващата събота и неделя? С обич, татко.“

Най-после си припомних и част от телефонния разговор с баща ми. Беше споменал, че книгата е пристигнала и чe жената, която я е изпратила, изглежда, ми се падала далечна роднина, защото говорела за семейството ми. Трябваше да го слушам по-внимателно.

Книгата обаче беше пред мен. Казваше се „Тайните методи на магията“ от някой си Алфред Бордън. На пръв поглед приличаше на поредната книга за номера с карти и фокуснически трикове, за илюзии, включващи копринени шалове, и така нататък. Единственото любопитно нещо беше фактът, че макар да ми се стори публикувана наскоро, текстът приличаше на факсимиле от доста по-старо издание: типографията, илюстрациите, заглавията на главите, високият стил на написаното — всичко го потвърждаваше.

Не виждах причина подобна книга да ме заинтересува. Само името на автора ми бе познато: Бордън беше рождената ми фамилия, въпреки че при осиновяването ми като малък бях взел фамилията на приемните си родители. Сегашното ми име, пълното ми име по документи, е Андрю Уестли, и въпреки че винаги съм знаел за осиновяването ми, израснах с мисълта за Дънкан и Джилиан Уестли като за мои баща и майка — обичах ги като родители, държах се като техен син. Всичко това продължава да е самата истина. Не изпитвам нищо към истинските си родители. Не ме интересуват нито те, нито защо са ме дали за осиновяване, нито имам желанието да ги издирвам, откакто навлязох в зрялата си възраст. Намират се в далечното ми минало и никога не съм се чувствал обвързан с тях.

Има обаче нещо, свързано с това време, което граничи с идея фикс.

Сигурен съм, или по-точно — почти сигурен, че имам еднояйчен близнак и че с брат ми сме били разделени около времето на осиновяването ми. Нямам представа защо са постъпили така, нито къде може да е той сега, но винаги съм допускал, че е бил осиновен по същото време. Започнах да подозирам за съществуването му едва когато навлязох в юношеска възраст. По случайност се натъкнах на откъс от книга — приключенска история, описание на начина, по който много двойки близнаци са свързани помежду си в необясним и очевидно телепатичен контакт. Дори разделени на стотици мили един от друг или в различни страни, такива близнаци споделят общи усещания за болка, изненада, щастие, потиснатост — всичко се предава от единия на другия и обратно. Моментът, в който прочетох това, бе един от онези мигове в живота, когато внезапно много неща си идват на мястото.

През целия си живот, откакто се помня, изпитвах усещането, че някой друг споделя ежедневието ми. Още като дете, без никакъв опит в живота, като се изключеше това усещане, не мислех много по въпроса, допускайки, че и останалите имат подобни чувства. С възрастта, докато осъзнавах, че никой от приятелите ми не го изпитва, усещането се превърна в загадка. Така че книгата ми донесе огромно облекчение, тя сякаш обясняваше всичко. Имах брат близнак, някъде там.

Чувството за вътрешна връзка, от една страна, е неясно — като усещане, че някой се грижи за мен, дори че ме защитава, но от друга, е далеч по-конкретно. Като цяло е постоянен фон и само понякога до мен достигат отделни „послания“. Остри и извънредно точни, макар че действителното общуване без съмнение остава безсловесно.

Например един-два пъти по време на напиване съм усещал как в мен нараства ужасът на брат ми, че има опасност да пострадам. В един от тези случаи, когато си тръгвах късно вечерта от някакво празненство и се канех да шофирам сам до дома си, сигналът за загриженост, достигнал до мен, бе толкова силен, че изтрезнях! Опитах се да опиша усещането на тогавашните си приятели, но ми отговориха с насмешка. Въпреки всичко същата вечер карах до вкъщи в напълно трезво състояние.

На свой ред и на мен се е случвало понякога да усещам, че брат ми чувства болка, страх или някакъв вид заплаха, и ми се е удавало да му „изпратя“ спокойствие, съчувствие или уверението, че всичко е наред. Това е телепатичен механизъм, който мога да задействам, без в действителност да го разбирам. Доколкото ми е известно, никой не е успял да даде логично обяснение на това явление, макар да се среща често и да е добре документирано.

В моя случай обаче има една допълнителна загадка.

Не само че не успявам да издиря брат си, но поне що се отнася до съществуващите официални документи, никога не съм имал никакъв брат, най-малкото брат близнак. Имам откъслечни спомени от времето преди осиновяването ми, въпреки че тогава съм бил само тригодишен и не помня да съм имал брат. Татко и мама нямат никакви сведения по въпроса; казвали са ми, че когато са ме осиновили, изобщо не е станало дума, че може да имам брат.

Като осиновено дете имам някои законни права. Най-важното от тях е защита от истинските ми родители: не могат да се свържат с мен по какъвто и да е легален начин. Другото право, което имам, е при достигането на пълнолетие да получа отговор на въпросите, които бих имал около осиновяването си. Например мога да науча имената на истинските си родители, както и адреса на съда, където се е състояло осиновяването и където мога да открия съответната документация и да я проуча.

Скоро след осемнайсетия си рожден ден се възползвах от тази възможност, нетърпелив да узная повече за произхода си. Агенцията за осиновяване ме насочи към съда в окръг Илинг, където пазеха документите ми и където открих, че съм даден за осиновяване от моя баща, чието име беше Клайв Александър Бордън. Името на майка ми беше Даяна Рут Бордън (по баща Елингтън), но тя бе починала скоро след раждането ми. Допуснах, че осиновяването се е наложило поради смъртта й, но в действителност се оказа, че се е случило повече от две години след това, а през това време баща ми ме е отглеждал сам. Истинското ми име е Николас Джулиъс Бордън. Не се споменаваше друго дете, осиновено или не.

По-късно сверих тези сведения със семейните архиви в „Сейнт Катринс Хаус“ в Лондон, и се потвърди, че съм единственото дете на семейство Бордън.

Дори и така обаче телепатичният контакт с моя близнак продължаваше през цялото време и никога не е прекъсвал.

Книгата бе публикувана в САЩ от „Довър Пъбликейшънс“. Беше красиво изработено издание с меки корици. Илюстрацията на корицата изобразяваше сценичен фокусник, облечен във вечерно сако, насочил изразително ръце към дървен шкаф, откъдето в същия момент се появява млада дама. Жената имаше ослепителна усмивка и беше облечена с костюм, който в онези времена вероятно биха сметнали за предизвикателен.

Под името на автора бе написано: „Под редакцията и с бележки на лорд Колдърдейл“.

В долната част на корицата видях кратко описание с удебелени бели букви: „Знаменитата книга на тайните, над която тегне клетва за вечно мълчание“.

На задната корица имаше по-дълго и по-подробно описание:

Сектата се бе приютила в покрайнините на селцето Колдлоу в окръг Дарбишър, някогашен център на шистова минна промишленост, понастоящем — силно зависимо от туристи, идващи на излет. В центъра имаше магазин на Нешънъл Тръст[2], клуб за конна езда, няколко магазина за сувенири и един хотел. Когато влязох с колата в селцето, леденият дъжд се носеше като мъгла в долината, скривайки скалистите хълмове.

Спрях, за да изпия чаша чай, с надеждата да поговоря с някой от местните за Църквата на добрата вест, но освен мен в кафенето нямаше никой, а жената, която работеше там, каза, че е от Честърфийлд и всеки ден пътува с влак за работа..

Докато седях и се чудех дали да не използвам възможността и да не хапна нещо за обяд, брат ми неочаквано установи контакт с мен. Усещането бе така ясно, така неотложно, че се обърнах изненадано сякаш някой в помещението ме е повикал. Затворих очи, сведох глава и се вслушах за още.

Нямаше думи. Нищо специално. Нищо, на което можех да отговоря, което да запиша или дори да изразя конкретно.

Но долавях очакване, щастие, вълнение, удоволствие, насърчение.

Опитах се да изпратя обратно съобщение: какво е всичко това? Защо ме посрещаш с такава радост? Какво ме подканваш да направя? Свързано ли е с онази религиозна общност?

Зачаках, знаейки, че тези моменти никога не приемат формата на диалог и задаването на въпроси няма да ми донесе отговора, но с надеждата, че ще получа друг знак от него. Опитах да го достигна със силата на мисълта си, като реших, че има вероятност връзката му с мен да е начин да ме накара да вляза в контакт с него, но в този случай не успях да усетя нищо.

Изражението ми навярно издаваше нещо от чувствата, които ме измъчваха в този момент, защото жената зад тезгяха се взираше любопитно в мен. Изпих на един дъх остатъка от чая, оставих чашата и чинийката, усмихнах се учтиво и се върнах при колата. Точно когато влязох и затворих вратата, получих второ съобщение от брат си. Беше същото като първото, директна подкана да пристигна, да бъда там с него. И все така не успявах да му придам конкретни думи.

Към Църквата на добрата вест водеше стръмна алея, която започваше от главния път, но беше преградена с двойна врата от ковано желязо и къщичка за портиер. От едната страна имаше втори портал, също затворен с надпис „Частна собственост“. Двата входа оформяха широко пространство, така че паркирах колата там и тръгнах към къщичката на портиера. Във вътрешността на покрития дървен портик имаше звънец, прикрепен към стената, а под него бе залепен лист с принтиран текст:

Реших да се свържа с редакцията, тъй като беше ясно, че историята, за която ме бяха изпратили, вече не е актуална. Застанах под капещия бръшлян, загледан в тежкия ситен дъжд, и позвъних на директната линия на Лен Уикъм, изпълнен с лоши предчувствия. Почаках малко да вдигне. После му разказах какво се е случило.

— Видя ли се вече с информатора? — попита той. — Някой си на име Анджиър?

— В момента съм точно пред къщата — отвърнах и му разясних как стоят нещата. — Мисля, че нямаме история. Според мен е възможно да става въпрос за междусъседски спор. Нали знаеш, всеки се оплаква от другия. — Но не и за това, че някой вдига шум, помислих си веднага щом изрекох тези думи.

Настъпи продължително мълчание.

След това Лен Уикъм каза:

— Виж се със съседите и ако има нещо в цялата работа, ми звънни пак. Ако няма, се връщай в Лондон още довечера.

— Петък е — казах му. — Мислех да посетя родителите си довечера.

Уикъм отговори като прекъсна връзката.

На главния вход на крилото ме посрещна застаряваща жена, към която се обърнах с „мисис Анджиър“, но тя просто се поинтересува за името ми, вгледа се внимателно в журналистическата ми карта, а после ме покани в една странична стая и каза да изчакам. Внушителните размери на помещението, семпло, но приятно обзаведено с индийски килими, антични столове и лакирана маса, ме накараха да се почувствам неудобно в измачкания си от пътуването и мокър от дъжда костюм. След около пет минути жената отново се появи с тон, от който ме побиха ледени тръпки:

— Лейди Катрин ще ви приеме.

Отведе ме на горния етаж в голяма, приятна гостна с изглед към долината и високия скалист склон отвъд нея — в този момент едва забележим.

До камината, където пламтяха и пушеха запалени цепеници, стоеше млада жена, която протегна ръка и се ръкува с мен, когато пресякох стаята до нея. За момент бях изгубил присъствие на духа от новината, че ще бъда приет от лейди Еди-коя си, тя се държеше много сърдечно. Бях приятно изненадан от външността й. Беше висока, имаше тъмни коси, широко лице и силна челюст. Прическата й омекотяваше по-острите черти на лицето й. Очите й бяха големи. В изражението й имаше нервност и внимание, сякаш се притесняваше какво мога да кажа или какво бих си помислил.

Поздрави ме официално, но в секундата, в която другата жена напусна помещението, обноските й се промениха. Представи се като Кейт, не Катрин, Анджиър, и ми каза, да не обръщам внимание на титлата, тъй като я използвала рядко. Поиска от мен да потвърдя, че съм Андрю Уестли. Отговорих, че съм.

— Допускам, че току-що сте минали през главната част на къщата?

— Църквата на добрата вест? Едва успях да прекрача прага им.

— Мисля, че вината е моя. Предупредих ги, че може да дойдете, но мисис Холоуей не беше особено очарована.

— Предполагам, вие сте изпратили съобщението до моя вестник?

— Исках да се срещна с вас.

— И аз стигнах до това заключение. Но защо, за бога, искате да се срещнете с мен?

— Смятам да ви разкрия всичко. Но още не съм обядвала. А вие?

Последвах я надолу по стълбите на приземния етаж, където жената, въвела ме в дома й, която Катрин нарече мисис Мейкин, поднесе скромен обяд от колбаси, сирене и салата. Докато се настанявахме на масата, попитах Кейт Анджиър защо ме бе повикала чак от Лондон на пръв поглед без основателна причина.

— Не мисля, че е неоснователна.

— Тази вечер трябва да изпратя материала.

— Е, това може и да се окаже трудна работа. Ядете ли месо, мистър Уестли?

Тя ми подаде чинията с нарязаните колбаси и сирене. Докато се хранехме, поведохме любезен разговор — тя ме разпита за вестника, за кариерата ми, къде живея и така нататък. Все още си давах сметка за титлата й и усещах лека скованост, но колкото повече разговаряхме, толкова по-лесно ставаше. Държеше се колебливо, едва ли не нервно, и често, докато говорех, отместваше поглед и после пак връщаше очи към мен. Забелязах, че когато посягаше към масата, ръцете и трепереха. Когато най-сетне почувствах, че е настъпил моментът да я попитам нещо за самата нея, ми отговори, че семейството й притежава къщата над триста години. По-голямата част от земята в долината беше част от имението, както и известен брой ферми, които отдаваха под наем. Графската титла принадлежеше на баща й, но той живееше в чужбина. Майка й беше починала, а единствената й друга близка роднина, по-голямата й сестра, беше омъжена и живееше в Бристол с децата си.

Къщата изпълнявала функцията на семеен дом, с прислуга от няколко човека, до избухването на Втората световна война. По това време Министерството на отбраната реквизирало по-голямата част от сградата за регионален щаб на Командването на Кралските военновъздушни сили. Някъде тогава семейството се преместило да живее в източното крило, което така или иначе било любимата им част за обитаване. След напускането на КВС къщата преминала в ръцете на Окръжния съвет на Дарбишър, който я използвал за офиси, а настоящите наематели (както тя се изрази) се настанили през 1980 година. Спомена, че отначало родителите й се тревожели от перспективата да живеят под един покрив с религиозна секта, но по онова време семейството се нуждаело от парите и нещата се подредили относително приемливо. Учебният процес в Църквата протичал мирно и тихо, членовете й били любезни и очарователни събеседници и в последно време нито тя, нито жителите на селото се интересували от заниманията им. Постоянно с автобуси пристигали нови членове, а други си заминавали.

В тази точка на разговора вече се бяхме нахранили и мисис Мейкин ни бе сервирала кафето.

— Значи историята, довела ме тук, за свещеника, който е едновременно на две места, е измислица? — казах аз.

— Да и не. Сектата не крие факта, че базира ученията си на думите на своя лидер. Отец Франклин е стигматик — носи раните Христови и се твърди, че притежава способност за билокация, но никога не са го виждали да го прави, и няма свидетели, които биха потвърдили конкретни случаи.

— Вярно ли е обаче?

— Наистина не съм сигурна. Този път е била намесена местната лекарка, тя споменала нещо пред представител на таблоидите, който написал кратък репортаж по въпроса. Научих това едва онзи ден, когато слизах по работа в селото. Не виждам как би било възможно: лидерът им е в затвор в Америка, нали така?

— Но ако наистина се е случило, би било интересно.

— Според мен тази история всъщност засилва вероятността всичко да е измама. Например откъде доктор Елис знае как изглежда този човек? Подкрепят я думите само на един от членовете на Църквата.

— Представили сте го за реално случила се история.

— Казах ви, че исках да се срещнем. А и фактът, че човекът се опитва да бъде на две места едновременно, е прекалено хубав, за да бъде истина.

Тя се засмя по начина, по който хората се смеят, когато очакват от останалите да намерят думите им за забавни. Нямах ни най-малка представа за какво говори.

— Защо просто не телефонирахте във вестника? — попитах. — Защо не ми писахте лично?

— Да, можех да го направя… Но не бях сигурна дали сте човекът, за когото ви мислех. Исках първо да се запознаем.

— Не виждам защо сте решили, че религиозен фанатик, който се опитва да бъде на две места едновременно, би имал каквото и да е общо с мен.

— Просто съвпадение. Разбирате: полемиката около илюзията и така нататък. — Тя отново ме погледна с очакване.

— За кого ме мислехте?

— За сина на Клайв Бордън. Права ли съм? Правнукът на Алфред.

Тя се опита да ме погледне право в очите, но погледът й, неустоимо, отново избегна моя. Нервното й, уклончиво поведение създаваше напрежение помежду ни, въпреки че на практика нямаше причина за това. Остатъците от обяда стояха на масата пред нас.

— Да, името на рождения ми баща е Клайв Бордън — отговорих. — Но са ме осиновили на три години.

— Ето на. Значи бях права за вас. Срещали сме се веднъж, преди много години, като деца. Тогава се казвахте Ники.

— Не си го спомням — казах аз. — Сигурно току-що съм бил проходил. Къде се е случило?

— Тук, в тази къща. Дойдохте с баща си. Наистина ли не помните?

— Ни най-малко.

— Имате ли други спомени от онези години? — попита тя.

— Само откъслечни. Но нито един за това място. Къщата е от онези, които биха впечатлили едно дете, не мислите ли?

— Добре. Не сте първият, който го казва. Сестра ми… казва се Розали… мрази къщата, нямаше търпение да се изнесе. — Тя се обърна, взе едно звънче от плота и звънна два пъти с него. — Обикновено се оттеглям за питие след обяд. Ще ми правите ли компания?

— Да, благодаря ви.

След малко мисис Мейкин се появи и лейди Катрин се изправи:

— С мистър Уестли ще бъдем в стаята за гости този следобед, мисис Мейкин.

Докато изкачвахме широкото стълбище, почувствах внезапното желание да избягам от нея, да се отдалеча от тази къща. Знаеше за мен повече, отколкото аз самият, но познанията й се отнасяха за част от живота ми, към която не проявявах интерес. Очевидно през днешния ден отново трябваше да се превърна в Бордън, независимо дали го исках, или не. Първо книгата му, а сега и това. Всичко беше свързано, но имах чувството, че интригите, които плете тя, не ме засягат. Защо трябваше да ме е грижа за човека, за семейството, които ми бяха обърнали гръб?

Тя ме въведе в стаята, където се бяхме срещнали за пръв път и затвори решително вратата зад нас. Сякаш беше доловила желанието ми за бягство и искаше да ме задържи възможно най-дълго. На една ниска масичка между няколко удобни кресла и канапе беше оставен поднос с бутилки, чаши и сребърна кофичка с лед. Една от тях беше вече пълна с голямо питие, без съмнение приготвено от мисис Мейкин. Кейт ми даде знак да седна и попита:

— Какво да бъде?

Всъщност предпочитах чаша бира, но на подноса имаше само силен алкохол.

— Каквото пиете вие — отговорих.

— Американско ръжено със сода. Искате ли от моето?

Отвърнах утвърдително и проследих как приготвя питието ми. Когато най-после се настани на канапето, тя подви крака под себе си и пресуши почти половината чаша уиски на един дъх.

— Колко време можете да си позволите да останете? — попита тя.

— Може би само за това питие.

— Искам да ви питам за много неща.

— Защо?

— Заради случилото се, когато бяхме деца.

— Мисля, че едва ли ще ви бъда от голяма полза — отговорих.

Очевидно обичаше да пие и бе свикнала с алкохола. Това ми помогна да се почувствам на позната територия; прекарвах по-голямата част от уикендите на по питие с приятели. Очите й обаче продължаваха да ме тревожат, защото непрестанно гледаше ту в мен, ту някъде настрани, ту отново мен, създавайки ми усещането, че в стаята има още някой, когото не можех да видя.

— Отговорите с по една дума биха ни спестили много време — каза тя.

— Добре.

— Имате ли еднояйчен брат близнак? Или такъв, който е умрял много млад?

Нямаше как да прикрия стреснатия си вид. Оставих чашата, преди да съм разлял още от съдържанието й, и попих течността, плиснала по обувките ми.

— Защо питате? — попитах.

— Имате ли? Имали ли сте?

— Не зная. Мисля, че съм имал, но така и не успях да го издиря. Искам да кажа… Не съм сигурен.

— Според мен ми дадохте отговора, който очаквах — каза тя. — Но не и онзи, на който се надявах.

— Ако всичко това има нещо общо със семейство Бордън, мога веднага да ви кажа, че не зная нищо за него — казах аз.

— Да, но сте Бордън.

— Бил съм, но фактът не значи нищо за мен. — Внезапно си представих кръвната линия на тази млада жена, поколение след поколение, простиращи се без прекъсване в продължение на триста години назад в миналото: същото име, същата къща, същото всичко. Корените на моето семейство стигаха до тригодишната ми възраст. — Мисля, че не разбирате напълно какво означава да бъдеш осиновен. Бил съм само дете, малко момченце, когато баща ми ме е отстранил от живота си. Ако прекарам остатъка от моя живот в страдания по въпроса, няма да ми остане време за нищо друго. Много отдавна престанах да мисля за това. Сега имам ново семейство.

— Обаче брат ви си остава Бордън.

Винаги когато споменаваше брат ми, усещах пристъп на вина, загриженост и любопитство. Сякаш го използваше, за да преодолее защитата, която си бях изградил. През целия ми живот съществуването на брат ми бе нещо сигурно, нещо, което пазех в тайна, част от мен, до която не допусках никого. И все пак тази непозната говореше за него така, като че ли го познаваше.

— Защо проявявате такъв интерес? — попитах аз.

— Когато за пръв път чухте за мен, научихте името ми, то говореше ли ви нещо?

— Не.

— Чували ли сте за Рупърт Анджиър?

— Не.

— Или за Великия Дантон, илюзиониста?

— Не. Единственият интерес, който проявявам към истинските си родители, е свързан с надеждата ми някой ден да открия следите на брат си.

Докато разговаряхме, тя отпиваше бързо от уискито си и сега чашата й бе празна. Наведе се, за да си налее и опита да направи същото с моята. Знаейки, че по-късно ще шофирам, успях да я отдръпна, преди да ми сипе.

— Вярвам, че съдбата на брат ви е свързана с нещо, случило се преди сто години. С един от моите предшественици, Рупърт Анджиър. Твърдите, че никога не сте чували за него, и наистина няма причина да е иначе, но той е бил сценичен фокусник в края на миналия век. Работел е под псевдонима Великия Дантон. Станал е жертва на серия от злостни нападения от страна на мъж на име Алфред Бордън, вашия прадядо, който също е бил илюзионист. Значи наистина не сте чували нищо за тези събития?

— Разполагам само с книгата. Допускам, че вие сте я изпратили.

— Двамата враждували и това продължило с години. Нападали са се един друг непрестанно, обикновено чрез намеси в представленията си. Историята на враждата им е описана в книгата. Или поне неговата страна от нея. Прочетохте ли я?

— Пристигна по пощата едва тази сутрин. Нямах възможност да…

— Помислих си, че ще ви заинтересува силно да разберете какво се е случило.

И отново се чудех: защо продължаваше да говори за семейство Бордън? Бяха твърде откъснати от мен, не знаех каквото и да е за тях, и ме бяха отхвърлили. Говореше за нещо, което интересуваше нея, а не мен. Чувствах, че трябва да се отнеса учтиво към нея, да изслушам онова, което имаше да каже, но едва ли някога би разбрала съпротивата, вкоренена дълбоко в мен, несъзнателния защитен механизъм, изграден от дете, изоставено от семейството си. За да се приспособя към новите си родители, ми се бе наложило да захвърля всичко, което ми бе известно за предишните. Колко пъти трябваше да й го повторя, за да я убедя?

Тя каза, че иска да видя нещо, остави чашата и прекоси помещението до едно писалище, разположено до стената точно зад гърба ми. Когато се наведе към най-долното чекмедже, деколтето й се разтвори и успях да открадна един поглед: тънка бяла презрамка, част от дантелената чашка на сутиен, горната част на гръдта, приютена във вътрешността й. За да бръкне в чекмеджето, се наложи да протегне ръка и да се обърне и това движение подчерта нежната извивка на гърба й, по който презрамките още веднъж се откроиха през тънката материя на роклята, докато в същото време косата се спусна пред лицето й. Опитваше се да ме въвлече в нещо, за което не знаех каквото и да било, но вместо това я оглеждах и през ума ми се стрелкаха случайни помисли какво ли би било да правя секс с нея. Секс с благовъзпитана лейди; беше от онзи вид не толкова смешни шеги, каквито пускаха репортерите в редакцията. За добро или зло това бе животът ми, по-интересен и проблематичен за мен в сравнение с всички фокусници от далечното минало, взети заедно. Попита ме къде живея в Лондон, а не с кого живея там, така че не споменах Зелда. Изключителната и влудяваща Зелда, с късо подстриганата й коса и обица на носа, с подкованите й кубинки и тяло мечта, която преди три вечери ми бе заявила, че иска да имаме отворена връзка, и ме бе зарязала сам вкъщи в единайсет и половина вечерта, отнасяйки със себе си по-голямата част от книгите и дисковете ми. Оттогава не я бях виждал и започвах да се тревожа, макар и преди да бе постъпвала по подобен начин. Исках да попитам тази благовъзпитана лейди за Зелда не защото ме интересуваше какво може да ми отговори, а защото за мен Зелда е истинска. Как според вас бих могъл да си върна Зелда? Или: как да се измъкна без излишни драми от работата във вестника, без да изглежда така, сякаш отхвърлям волята на баща си? Или: къде да живея, ако Зелда ме напусне, защото все пак апартаментът е на родителите й? Как ще се издържам, ако остана без работа? А ако брат ми съществува, къде е и как да го открия?

Всички тези въпроси бяха далеч по-непосредствени за мен от каквито и да е новини за вражда между прадядовци, за които никога не бях чувал. Един от тях бе написал книга обаче. Може би това щеше да се окаже интересно.

— Не съм ги разглеждала от години — каза Кейт с леко приглушен глас от усилието да се протегне колкото може по-навътре. Беше извадила някакви фотоалбуми, които в този момент стояха струпани на купчина на пода, докато тя опипваше задната част на чекмеджето. — Ето.

Стискаше неподредена купчина листове, очевидно стари и пожълтели, с най-различни размери. Пръсна ги на канапето до себе си и взе чашата, преди да започне да ги разглежда.

— Прапрадядо ми е бил от онези хора, които страдат от мания за подреждане — каза тя. — Не само е пазел всеки лист хартия, а е слагал етикети, съставял е списъци, имал е цели шкафове, пълни с точно определени неща. Докато растях, родителите ми обичаха да казват: „Нещата на дядо“. Никога не ги докосвахме, дори не ни позволяваха да ги разглеждаме. Но с Розали не се сдържахме и претършувахме една част. Когато тя напусна, за да се омъжи, и останах сама, най-после успях да сортирам всичко. Дори продадох някои от апаратите и костюмите на доста добра цена. Открих тези театрални програми в стаята, която е използвал за кабинет.

През цялото време, докато говореше, тя не спираше да прелиства програмите и сега ми подаде един чуплив, крехък и пожълтял лист хартия. От безброй разгръщания гънките бяха започнали да се закъсват и всеки момент щеше да се разпадне. Програмата беше от „Емпрес Тиътър“ на Еверинг Роуд в Стоук Нюингтън. Сред списъка от изпълнители имаше обявени и ограничен брой представления, следобедни и вечерни, от 14 до 21 април. („Вижте обявленията във вестниците за допълнителни сведения.“). На първо място и с червено мастило беше ирландски тенор на име Денис O‘Канахан („Изпълнете сърцата си с радостта на Ирландия“). Сред другите участници бяха Сестрите Маккий („Трио прекрасни шансонетки“), Сами Реналдо („Да ви погъделичкам ли, Ваше височество?“) и Робърт и Робърта Франкс („Рецитал пар екселанс“). Кейт се приведе към мен, посочи с пръст долната половина на страницата и там беше името на Великия Дантон („Най-големият илюзионист на света“).

— Това е отпреди да стане такъв — каза тя. — Прекарал е по-голямата част от живота си в борба за слава и се е прочул няколко години преди смъртта си. Тази програма е от 1881 година, когато най-после щастието е започвало да му се усмихва.

— Какво значат тези? — попитах, като посочих стройната колона от числа, вписани в страничното поле на програмата. На гърба имаше още.

— Наричам ги Вманиачената каталогизираща система на Великия Дантон — отговори тя. Тя се отдръпна от канапето и коленичи без излишни формалности на килима до стола ми. Наведе се към мен, за да надникне в програмата, и каза: — Не съм разгадала всичко, но първото число се отнася до съответния ангажимент. Някъде трябва да има счетоводна книга с пълния списък на всеки негов ангажимент. Под нея вписва същинското представление, което е изнесъл, колко от тях са били матинета и колко вечерни представления. Следващите числа са списък на триковете, които е представял — в кабинета му има и десетки бележници с описания на целия му репертоар. Все още пазя някои от тези бележници тук и дори можете да прегледате кои от номерата е демонстрирал в Стоук Нюингтън. Но става още по-сложно, защото повечето трикове имат леки вариации и той навсякъде дава съответните отпратки. Ето това число тук, „10 гв.“. Мисля, че толкова са му платили, десет гвинеи.

— Това добре ли е?

— Ако е било за една вечер, е било по царски. Но вероятно ги е получил за цялата седмица, така че е било горе-долу добре. Според мен този театър не е бил особено популярен.

Вдигнах купчината с останалите програми и както ми каза Кейт, на всяка имаше бележки със сходни кодове.

— Всичките му приспособления също са означени — каза тя. — Понякога се питам как е намирал време да излиза сред хора и да си изкарва прехраната. Но когато разчиствах избата, открих, че всяка част от екипировката му си е имала идентификационен номер — всяка една — със своето място в огромен списък с отпратки към останалите книги.

— Може би някой друг го е правел вместо него.

— Не, всичко е с един и същ почерк.

— Кога е починал? — попитах аз.

— Всъщност по този въпрос, колкото и да е странно, има някои съмнения. Във вестниците се твърди, че е починал през 1903 година и дори има некролог в Таймс, но в селото се намират хора, които твърдят, че на следващата година все още е живеел тук. Онова, което намирам за особено странно, е, че се натъкнах на некролога в една негова книга с изрезки, където беше залепен, означен и индексиран също като всичко останало.

— Можете ли да обясните как е възможно това?

— Не. Алфред Бордън говори по въпроса в книгата си. Чак след като се запознах с нея, опитах да науча повече за случилото се помежду им.

— Пазите ли други документи?

Докато тя се протягаше за книгите с изрезки, си налях още глътка от американското уиски, каквото дотогава не бях опитвал, и установих, че започвам да го харесвам. Харесваше ми и че Кейт е седнала на пода до краката ми и от време на време обръща глава към мен, за да ми каже нещо. Беше леко слисващо, че съм там, без да разбирам напълно какво се случва, че разговарям с нея за фокусници, срещи в миналото, а не съм на работа или на път за дома на родителите си, както бях планирал.

В онази част от ума ми, където пребиваваше моят брат, усещах задоволство, различно от всичко, което дотогава бях изпитвал от него. Подканяше ме да остана.

Навън студеното следобедно небе се смрачаваше и дъждът на Пенините продължаваше да вали. Откъм прозорците повяваше непрестанно ледено течение. Кейт хвърли още дърва в огъня.

Пиша през 1901 година.

Името ми, истинското ми име, е Алфред Бордън. Историята на моя живот е историята на тайните, с които живях. Тези тайни са описани тук за пръв и последен път; това е единственият екземпляр.

Роден съм през 1856 година на осмия ден от месец май, в крайбрежния град Хейстингс. Бях здраво, жизнерадостно дете. Баща ми беше занаятчия, майстор на каруци и бъчвар. Домът ни на Манър Роуд № 105 се намираше на дълга уличка, виеща се по склона на един от няколкото хълмове, на които е построен Хейстингс. Зад къщата имаше стръмна и уединена долина, където овцете и добитъкът пасяха през летните месеци, но пред нея хълмът се издигаше, осят с още много къщи, преграда между нас и морето. Именно благодарение на тези къщи, фермите и търговските предприятия наоколо, изкарваше прехраната си баща ми.

Нашата къща бе по-голяма и по-висока от останалите на улицата, защото се издигаше над портал с тунел, водещ към работилницата и складовете. Моята стая се намираше откъм улицата, точно над входа, и тъй като от въздушния простор ме деляха само летви и малко хоросан, в стаята ми бе шумно през всеки ден от годината и нетърпимо студено през зимните месеци. Тъкмо в тази стая израснах полека и се превърнах в човека, който съм.

Този човек е Le Professeur de Magie, а аз съм господарят на илюзиите.

Време е да направя пауза, макар и още в началото, защото този разказ не цели да предаде събитията от живота ми по обичайния маниер на автобиографиите, но е, както вече споменах, насочен към тайните в живота ми. Тайната е съществена част от моята работа.

Затова нека първо да разгледам и опиша метода, с който ще си послужа в този разказ. Самият факт, че ще опиша тайните си, може да бъде схванат като предателство спрямо себе си, но, разбира се, като илюзионист мога да се погрижа да видите само онова, което искам да видите. Загадката присъства по подразбиране.

Следователно би било справедливо още от самото начало да хвърля светлина върху две тясно свързани теми — Потайността и Разбирането на необходимостта от потайност.

Ето един пример.

Почти неизбежно в упражняването на професията ми настъпва момент, когато илюзионистът прави забележима пауза. Пристъпва в светлините на рампата и облян в пълния им блясък, застава лице в лице с публиката. Тогава ще каже, или ако представлението му е мълчаливо, на всички ще се стори, че казва: „Погледнете ръцете ми. В тях няма нищо скрито.“ След това ще ги вдигне пред очите на публиката и ще й покаже дланите си, ще разтвори пръсти, за да се убедят, че между тях не държи нищо. Без да спуска ръце, ще ги завърти, така че публиката да ги види и от другата страна, потвърждавайки, че те наистина са абсолютно празни. За да реши въпроса окончателно и извън всякакво съмнение, фокусникът ще подръпне леко ръкавите на сакото си на около три-четири сантиметра, за да оголи китките си и да демонстрира, че там също няма нищо скрито. След това ще представи своя номер и точно тогава, секунди след неоспоримото доказателство, че ръцете му са празни, в тях ще се появи предмет: ветрило, жив гълъб или заек, букет хартиени цветя, понякога дори горяща свещ. Това е парадокс, нещо невъзможно! Публиката е възхитена от загадката и аплодисментите избухват.

Как е възможно?

Фокусникът и публиката са сключили помежду си договор, който наричам Негласен договор за магьосничество. Никоя от двете страни не го казва на глас и в действителност публиката почти не осъзнава, че такъв Договор съществува, но налице е точно това.

Човекът на сцената, разбира се, изобщо не е магьосник, а актьор, който играе ролята на магьосник и който иска публиката да повярва, дори и само временно, че обладава тъмни способности. Междувременно публиката знае, че онова, което вижда, не е истинска магия, но потиска знанието и негласно приема желанието на артиста. Колкото по-съвършено е умението му да поддържа тази илюзия, толкова по-високо ценени са измамните му магически способности.

Действието, при което ръцете му са представени като празни, преди разкритието, че въпреки това няма как да са били, само по себе си е съставна част от Договора. Според този договор в сила са специални условия. При общуването в нормална социална среда например колко често възниква необходимост някой да доказва, че ръцете му са празни? Обърнете внимание и на следното: ако фокусникът внезапно покаже ваза, пълна с цветя, без преди това да намекне на публиката, че подобна демонстрация е невъзможна, представеното от него в никакъв случай не би било взето за трик. Няма да последват аплодисменти.

Ето какво илюстрира моят метод.

Позволете ми да установя границите на Негласния договор за магьосничество, в светлината на който пиша тези думи, за да могат читателите ми да осъзнаят, че разказът оттук нататък не е магия, а нейна привидност.

Първо, нека в известен смисъл на думата вдигна ръцете си с дланите напред, с разтворени пръсти, и ви кажа (отбележете си го добре): всяко изречение в този бележник, описващо живота и работата ми, е вярно, добронамерено и предава действителността до последната подробност.

Сега завъртам ръце, за да видите обратната страна на дланите ми, и ви заявявам: голяма част от написаното може да бъде сверена със съществуващите документи. Кариерата ми е описвана във вестникарски статии и името ми е включвано в книги с биографични справки.

Най-накрая подръпвам ръкавите на сакото си, за да разкрия китките, след което добавям: ако бъдем напълно честни, какво мога да спечеля, фалшифицирайки този разказ, при положение че е предназначен единствено за моите очи, и може би за най-близките членове от семейството ми и потомците ми, които няма да доживея да видя?

Какво наистина?

Но поради факта, че съм ви показал празните си ръце, вече очаквате не просто да последва илюзия, но и тя да се състои с мълчаливото ви съгласие.

Ето така, без да напиша нито един неверен факт, вече поставих начало на заблудата, която е моят живот. Лъжата се съдържа в тези думи, дори в онези, с които започнах. Тя е тъканта на всичко, което следва, и все пак на никое място няма да стане очевидна.

Заблудих ви с приказки за истина, обективни сведения и мотиви. Но както се оказва, демонстрирайки празните си ръце, съм пропуснал важна информация, а вие вече гледате в друга посока.

Както всеки фокусник на сцената много добре знае, има хора, които ще останат объркани, други, които ще признаят, че не им е приятно да ги заблуждават, такива, които ще заявят, че са разгадали тайната, както и някои, щастливото мнозинство, които просто ще приемат илюзията за даденост и ще се насладят на магията в името на забавлението.

И винаги ще има един-двама, които ще отнесат тайната със себе си и ще я обмислят тревожно отново и отново, без дори да се доближат до разгадаването й.

Преди да продължа с историята на живота ми, ето още един анекдот, който илюстрира моя метод.

Когато бях млад, в увеселителните зали се ширеше модата на Ориенталската магия. Голяма част от тези представления се изнасяха от европейски или американски илюзионисти, предрешени като китайци, но в Европа гастролираха и един-двама истински китайски фокусници. Един от тях, може би най-великият от всички, беше от Шанхай и се казваше Чи Линкуа, но работеше под артистичния псевдоним Чинг Линг Фу.

Бях виждал Чинг на сцената само веднъж, няколко години по-рано, в театър „Аделфи“ на Лестър Скуеър. След края на представлението изпратих визитката си и без бавене благосклонно бях поканен в гримьорната му. Не желаеше да разговаря за фокусите си, но погледът ми моментално бе привлечен от присъствието на най-известния му реквизит на поставката до него: големият кръгъл аквариум със златни рибки, с който, при привидната му поява от нищото, слагаше фантастичната връхна точка на представлението си. Той ме подкани да разгледам аквариума, който се оказа съвсем обикновен във всяко едно отношение. Съдържаше десетина декоративни рибки, до една живи, и бе пълен догоре с вода. Опитах да го вдигна, защото ми бе известен тайният начин, по който се появяваше, и се удивих от тежестта му

Чинг видя, че едва го повдигам, но не каза нищо. Очевидно не беше сигурен дали знам каква е тайната му и не желаеше да издаде каквото и да е, дори пред колега професионалист. Нямах представа как да му разкрия, че тайната му ми е известна, затова също замълчах. Гостувах му общо около петнайсет минути и през цялото време той остана седнал, като кимаше любезно на комплиментите, които му отправях. По времето, когато се появих, вече се бе освободил от сценичния костюм и носеше тъмни панталони и раирана синя риза, макар че все още беше с грим. Когато тръгнах да излизам, се изправи от стола си до огледалото и ме изпрати до вратата. Ходеше с наведена глава и отпуснати край тялото ръце, а краката му се влачеха така, сякаш изпитваше огромна болка на всяка крачка.

Днес, тъй като е покойник от години, мога да разкрия неговата така добре пазена тайна, чиито мащаби имах привилегията да зърна през онази вечер.

Прославеният му аквариум за златни рибки бе заедно с него на сцената по време на цялото представление, готов за своята внезапна и мистериозна поява. Присъствието му бе сръчно скрито от очите на публиката. Носеше го под свободно падащата мантия на китайски мандарин, с която бе облечен, стиснат между коленете му, в готовност за сензационната и очевидно чудодейна поява на финала. Никой сред публиката не можеше да отгатне как постига този трик, макар разгадаването му да отстоеше само на минутка логичен размисъл.

Логиката обаче по магически път влизаше в конфликт със самата себе си! Единственото възможно място, където можеше да бъде скрит аквариумът, бе под мантията, и все пак това си оставаше логически невъзможно. За всички бе очевидно, че физическото здраве на Чинг Линг Фу е крехко и че изпитва болка на всяка крачка. Дори когато в края на представлението се покланяше пред публиката, му се налагаше да потърси опората на своята асистентка, след което го отвеждаха от сцената с накуцване.

Реалността бе съвсем различна. Чинг бе добре сложен мъж с невероятна физическа сила и да носи аквариума бе изцяло във възможностите му. Дори и така тежестта му го принуждаваше да се поклаща като мандарин на всяка крачка. Това застрашаваше тайната, защото привличаше внимание върху начина, по който се движеше, така че за да я опази, бе принуден цял живот да се придвижва с накуцване. Никога, когато и да е, вкъщи или на улицата, денем или нощем, той не си позволяваше да ходи нормално, за да не изложи загадката на опасност.

Такава е природата на човека, посветил себе си на ролята на магьосник.

Публиката знае добре, че фокусникът упражнява с години своите илюзии и че репетира съсредоточено преди всяко представление, но малцина осъзнават докъде се простира желанието на ловкопръстия магьосник да заблуждава и начина, по който очевидният конфликт с природните закони се превръща в неизменна нужда, направляваща всяка минута от живота му.

Чинг Линг Фу имаше такава потребност и, след като ви разказах историята за него, с право бихте допуснали, че и аз имам своята. Заблудата, която поддържам, направлява живота ми, залегнала е в основата на всяко решение, което взимам, регулира всяко мое движение. Дори и сега, в началото на моите мемоари, тя определя какво мога и какво не мога да напиша. Сравних метода си с демонстрирането на привидно празните си ръце, но в действителност всичко в този разказ прилича на поклащащата се походка на мъж в цветущо здраве.

Тъй като работилницата на баща ми се развиваше добре, родителите ми можеха да си позволят да ме изпратят в Учебната академия „Пелъм“, благопристойно училище, ръководено от двете госпожици Пелъм на Ист Борн Стрийт непосредствено до останките на средновековната градска стена, недалеч от пристанището. Там, сред неизкоренимата смрад на гниеща риба, покриваща плажа и околностите на пристанището, както и сред непрестанното, но красноречиво магарешко кряскане на хранещи се гларуси, получих познания по четене, писане и аритметика, а също и скромни напътствия по история, география и изключително затрудняващия ме френски език. Всичко това в по-късните години от живота щеше да ми бъде добре дошло, а безплодните ми усилия да науча френски щяха да придобият ироничен оттенък от факта, че сценичното ми превъплъщение на зряла възраст е в ролята на френски професор.

Пътят ми за и от училище минаваше през хребета на Уест Хил, който бе застроен само в непосредствена близост до дома ни. По-голямата част от него се виеше из стръмни пътеки и дъхави тамарискови храсти, колонизирали огромна част от откритите пространства на Хейстингс. По онова време Хейстингс се радваше на период на разцвет и навсякъде изникваха нови къщи и хотели, посрещащи летните му посетители. Виждах малка част от това развитие, защото училището се намираше в Стария град, а курортната част застрояваха отвъд Уайт Рок, бившето скалисто възвишение. Един ден, още в детството ми, за мое най-голямо очарование то бе вдигнато във въздуха с помощта на динамит, за да направи място на удължението на крайбрежния булевард. Въпреки всичко това животът в древния център на Хейстингс си течеше един и същ от стотици години.

Мога да разкажа много неща за баща си, и лошо, и хубаво, но за да остана в границите на собствената си история, ще се съсредоточа върху хубавото. Обичах го и научих от него много за направата на дървените шкафове, които, непреднамерено от негова страна, са отговорни за състоянието и името, които съм си създал. Мога да свидетелствам, че баща ми бе трудолюбив, честен, трезв, интелигентен и по свой собствен начин — щедър. Към своите работници се отнасяше справедливо. Понеже не беше човек, боящ се от Бога, и не ходеше на църква, държеше семейството му да живее в границите на добронамерените светски схващания, според които не биваше да причиняваш зло или да вредиш на околните нито с действие, нито с бездействие. Беше блестящ майстор на шкафове и добър колар. В края на краищата осъзнах, че каквито и емоционални изблици да ни се бе налагало да понасяме (защото имаше такива), гневът му навярно се дължеше на вътрешно безсилие, макар че от какво и до каква степен — така и не успях да разбера със сигурност. Въпреки че самият аз никога не се превърнах в жертва на най-лошите му моменти, израснах, изпитвайки лек страх от баща си, и все пак го обичах от дъното на душата си.

Името на майка ми беше Бетси Мей Бордън (по баща Робъртсън), името на баща ми — Джоузеф Андрю Бордън. Имах общо седем братя и сестри, но поради преждевременна смърт в ранна възраст познавах само пет от тях. Не бях нито най-голямото, нито най-малкото дете, нито любимец на който и да е от родителите си. Израснах в относително разумна хармония с повечето, ако не и с всички, мои братя и сестри.

На дванайсетгодишна възраст прекъснаха обучението ми в училището, за да стана чирак и да изучавам занаята на майстор на каруци в работилницата на баща си. Тук започна животът ми на възрастен, едновременно в смисъл, че вече прекарвах повече време сред възрастни, отколкото сред други деца, както и поради факта, че истинското ми бъдеще започна да се изяснява. Имаше два ключови фактора.

Първият, най-просто казано, бяха заниманията с дърво. Бях израснал, навикнал на вида и мириса му — познавах ги достатъчно добре, но имах само бегла представа какво е усещането да го държиш, да го разцепваш или разрязваш. Още от мига, в който започнах да работя целенасочено с дърво, се научих да го уважавам и да осъзнавам какво може да бъде постигнато с него. Дървото, когато му бъде позволено да отлежи добре и отрязано по-подходящ начин, за да изпъкне най-добре тъканта му, е красиво, силно, леко и пластично. Може да бъде изрязано почти във всякаква форма; може да бъде вградено или залепено за почти всеки друг материал. Можете да го боядисвате, лакирате, избелвате, огъвате. То е нещо изключително и едновременно с това широко разпространено, така че когато един предмет, изработен от дърво, е близо до вас, придобивате тихо усещане за нормалност, но и почти не го забелязвате.

Накратко, дървото е идеалният материал в ръцете на илюзиониста. Като син на собственика на работилницата не се радвах на привилегировано отношение. Още първия ден ми възложиха най-грубата и трудна работа в двора — заедно с друг чирак трябваше да работим на големия ръчен трион. Дванайсетте часа работа на ден (започвахме в 6,00 ч. сутринта и приключвахме в 8,00 ч. вечерта само с по три кратки почивки за храна) заздравиха тялото ми като никоя друга работа, за която мога да се сетя, и ме научиха да изпитвам страх и уважение към стройните купчини нарязан дървен материал. След това посвещение, което продължи няколко месеца, ме прехвърлиха на не толкова физически натоварващата, но изискваща по-голяма прецизност работа по отрязването, навиването и шлайфането на дърво за спици и колела. Тук вече общувах редовно с майсторите колари и останалите работници на баща ми и виждах по-рядко своите връстници сред чираците.

Една сутрин, около година след като бях напуснал училище, в двора на работилницата се появи строител на име Робърт Нунан, за да извърши отдавна отлагания ремонт и измазване на една от задните стени, повредена по време на буря още преди години. С идването на Нунан се прояви и вторият основополагащ фактор в бъдещия ми живот.

Зает с работата, едва му бях обърнал внимание, но един следобед, когато ни разпуснаха за обяд, Нунан се приближи и седна с мен и останалите мъже на дървената маса, където се хранехме. Извади тесте карти и попита дали някой сред присъстващите не би се решил да „намери дамата“. Част от по-възрастните мъже го взеха на подбив и опитаха да предупредят останалите, но неколцина от нас останаха да гледат. От ръка на ръка започнаха да се предават малки суми пари; не и моите, понеже не разполагах с излишни, но един-двама от останалите работници имаха желание да заложат по някой пенс.

Онова, което ме очарова най-силно, бе елегантният, естествен начин, по който Нунан манипулираше картите. Беше толкова бърз! Толкова сръчен! Говореше меко и убедително, показвайки ни лицата на три карти за игра, после ги обръщаше и подреждаше на малката кутия пред себе си с бързи, но плавни движения, а накрая ги разбъркваше с дългите си пръсти, правеше кратка пауза и ни предизвикваше да познаем коя от картите е дамата. Работниците не успяваха да следят светкавичните му движения и откриваха картата по-рядко от мен (макар че и аз по-често грешах, отколкото се оказвах прав).

След това попитах Нунан:

— Как го правиш? Ще ми покажеш ли?

Отначало се опита да ми замаже очите с приказки за това как, ако си нямам работа, дяволът щял да ми намери, но аз настоявах.

— Искам да знам как го правиш! — извиках. — Дамата е между другите две карти, но ги разместваш само два пъти и вече не е там, където си мисля! Каква е тайната?

Така че един обед, вместо да изпразни джобовете на останалите работници, той ме отведе до уединения ъгъл на навеса и ми показа как да манипулирам трите карти по такъв начин, че ръката да излъже окото. Дамата и някоя от другите две карти се хващаха леко между палеца и средния пръст на лявата ръка, една над друга; третата карта се държеше с дясната ръка. Когато подреждаше картите, кръстосваше ръцете си, докосвайки с върховете на пръстите си повърхността, правейки мигновена пауза, за да даде да се разбере, че дамата е оставена първа. Всъщност почти винаги другата карта се плъзваше тихомълком преди дамата. Това е класически трик, чието правилно име е МОНТЕ С ТРИ КАРТИ.

Когато схванах идеята, Нунан ми показа още няколко техники. Научи ме как да скривам картата в дланта си, как да разбърквам тестето така, че в крайна сметка поредността им да си остане същата, как да цепя и винаги най-отгоре или най-отдолу в дадена ръка да се оказва точно определена карта, как да разгръщам тестето пред някой и да го принуждавам всеки път да избира точно определена карта и никоя друга. Демонстрира всичко това по-скоро небрежно и хвалейки се, отколкото с цел да ме научи на нещо, вероятно без да подозира изостреното внимание, с което попивах видяното. Когато приключи, опитах фалшивото разместване с дамата, но картите се пръснаха във всички посоки. Опитах отново. И отново. Още веднъж и още веднъж, дълго след като самият Нунан бе изгубил интерес и се бе запилял нанякъде. До вечерта на първия ден, останал сам в спалнята си, бях овладял до съвършенство МОНТЕ С ТРИ КАРТИ и се заех с изучаването на другите техники, които бях видял.

Един ден, след като приключи с боядисването, Нунан напусна двора на работилницата и изчезна от живота ми. Никога повече не го видях. След себе си остави впечатлителен младеж, развил натраплива необходимост. Не възнамерявах да спирам пред нищо, преди да съм овладял напълно изкуството, което, както вече знаех (от една книга, заета по спешност от библиотеката), се наричаше Фокусничество.

Интересът към фокусничеството, ловкостта на ръката, илюзионизмът заеха централно място в живота ми.

През следващите три години животът ми се разви едновременно в няколко посоки. От една страна бях невръстно момче, превръщащо се неудържимо в мъж. От друга баща ми бързо си даде сметка, че имам забележим талант на дърводелец и че относително грубите изисквания в занаята на майсторенето на каруци не оползотворяват напълно уменията ми. От трета се учех как да правя магии с ръцете си.

Тези три страни на моя живот се сплетоха като нишките на въже. Двамата с баща ми трябваше да си изкарваме прехраната, така че работата ми продължаваше да е свързана главно с направата на бъчви, оси и колела, от които се състоеше основната част от бизнеса, но когато имаше възможност, той или някой от майсторите ме обучаваха в по-финия занаят на сглобяването на шкафове. Баща ми планираше бъдеще за мен в работата си. Ако се окажех толкова способен, колкото си мислеше, че съм, в края на чиракуването ми щеше да ми предостави собствена работилница за направа на мебели и да ми позволи да се развивам така, както намеря за добре. След оттеглянето си от своя бизнес, щеше да дойде при мен. От това ясно проличаха разочарованията, които беше изпитал в своя живот. Дърводелските ми умения бяха пробудили спомена за собствените му младежки амбиции.

Междувременно другото ми умение, онова, което считах за истинското, също се развиваше с бързи стъпки. Посвещавах всеки миг от свободното си време на упражнения в изкуството на илюзията. По-специално учех и се мъчех да овладея всички известни трикове за манипулации с карти за игра. В ловкостта на ръцете виждах основата на всяка магия, също както тоническата гама е в основата и на най-сложната симфония. Не беше лесно да се сдобиеш с учебници по въпроса, но книги, посветени на магията, съществуват и щателният изследовател може да ги намери. Нощ след нощ в ледената си стая над арката на входа на работилницата стоях пред едно високо огледало и упражнявах скриване и показване, разбъркване и подреждане на карти, раздаване и разгръщане, откривах различни начини за цепене и заблуди. Изучавах изкуството да отвличаш вниманието, при което фокусникът ползва всекидневния опит на публиката си, за да обърка сетивата й — металната клетка за птици, която изглежда прекалено неподатлива, за да бъде сгъната, топката, която е прекалено голяма, за да бъде скрита в ръкава, сабята, чиято закалена стомана, никога не би могла — нали така? — да се окаже гъвкава. Бързо натрупах репертоар от подобни фокуснически трикове, посвещавайки се на всеки един от тях, докато не го усвоявах както трябва, след което се заемах сериозно с него, за да го овладея, и накрая го упражнявах, докато не постигна съвършенство. Не преставах да се упражнявам.

Ключът към всичко това бяха силата и ловкостта на ръцете ми.

В този момент, за кратко, преставам да пиша, за да огледам ръцете си. Оставям писалката, за да ги вдигна пред очите си, обръщам ги към светлината от камината, опитвам се да ги видя по начин, различен от онзи, по който ги виждам всеки ден, по-скоро както си представям, че би ги видял непознат. Осем дълги, стройни пръсти и два здрави палеца, чиито нокти са подрязани до точно определена дължина; не ръце на художник или на работник, нито на хирург, а ръце на дърводелец, който се е превърнал в илюзионист. Когато ги обърна така, че дланите им да са срещу мен, виждам бледа, почти прозрачна кожа с по-тъмни, загрубели области между ставите на пръстите. Върховете на палците са закръглени, но ако напрегна до край мускулите си, през дланите ми изпъкват твърди линии. Сега ги обръщам с гърбовете към мен и виждам по-нежната кожа, осеяна с фини руси косъмчета. Жените са заинтригувани от ръцете ми, някои дори са влюбени в тях.

Всеки ден, дори и на зряла възраст, упражнявам ръцете си. Достатъчно силни са, че да пръснат гумена топка за тенис. Между пръстите си мога да огъвам стоманени пирони и ако стоваря дланта си върху твърдо парче дърво, то става на трески. И все пак същите ръце могат внимателно да удържат за ръба един фардинг[3] между върховете на средния и безименния пръст, докато останалата част от ръката ми борави с механизъм, пише на черна дъска или държи ръката на доброволец от публиката, и може да опази монетата скрита, преди да я плъзне ловко там, където да се появи като по магия.

Лявата ми ръка носи малък белег, спомен за един момент в младостта ми, когато се наложи да науча истинската стойност на ръцете си. Вече ми беше известно, от безбройните упражнения с тесте карти или монета, или копринен шал, или всеки един фокуснически реквизит, който бавно трупах, че човешката ръка е деликатен инструмент, фин, силен и чувствителен. Дърводелството не се отразяваше добре на ръцете ми, неприятен факт, който открих една сутрин в двора на работилницата. Миг невнимание, докато оформях един венец, едно погрешно движение с длетото, и порязах дълбоко лявата си ръка. Помня, че стоях невярващо, а пръстите ми се бяха напрегнали като ноктите на граблива птица, докато тъмночервената кръв бликаше от огромната рана и се стичаше на гъсти вълни надолу по китката и ръката ми.

По-възрастните мъже, с които работех същия ден, бяха свикнали на подобни наранявания и знаеха какво трябва да бъде сторено: съвсем скоро ми сложиха турникет и бързо впрегнаха една каруца, за да ме откара до болницата. Ръката ми остана превързана в продължение на две седмици. Не беше кръвта, нито болката, не беше и неудобството; ужасяваше ме мисълта, че когато раната зарасне, ръката ми щеше да е останала прерязана по някакъв окончателен, съкрушителен начин, оставяйки ме инвалид завинаги. Както се развиха събитията, в крайна сметка не останаха трайни последици. След известен обезкуражителен период, по време на който чувствах ръката си скована и до голяма степен неизползваема, сухожилията и мускулите постепенно се възстановиха, дълбокият прорез заздравя, краищата му се затвориха и само след два месеца отново се чувствах нормално.

Все пак приех го като предупреждение. По това време фокусничеството за мен бе просто хоби. Никога не бях изнасял представления пред публика, дори подобно на Робърт Нунан, за развлечение на хората, с които работех. Магията ми си оставаше в рамките на упражненията, изпълнявана нямо пред високото огледало в стаята ми. Но всепоглъщащо хоби, страст дори, да, началото на обсебеност. Не можех да допусна някоя нова злополука да ме изложи на опасност!

Следователно наранената ми ръка се оказа поредната повратна точка, защото посочи фокуса в моя живот. Преди тази случка бях чирак в работилница за каруци със запълнено до последно свободно време, но след това вече считах себе си за млад илюзионист, който нямаше да позволи на нищо да се изпречи на пътя му. За мен бе от по-голямо значение умението да скрия карта в ръката си или сръчно да се протегна за скрита билярдна топка във вътрешността на филцова торба, или потайно да пъхна взета назаем банкнота от пет лири в предварително подготвен портокал, колкото и маловажно да изглеждаше всичко това, и не можех да си позволя един ден отново да нараня някоя от ръцете си, изработвайки колело за каруцата на поредния ханджия.

Не съм твърдял нищо подобно пред себе си! Какво е това? Докъде и в какъв смисъл трябва да бъде схващано? Не бива да пиша повече, докато не разбера!

Значи след като разговаряхме, общото мнение е, че мога да продължа? Нека наблегна още веднъж на тази уговорка. Мога да пиша каквото сметна за необходимо и в същото време мога да прибавям към написаното каквото пожелая. Не планирах нищо, с което не бих се съгласил само за да напиша доста повече по въпроса, преди да го прочета. Извинявам се, ако съм останал с впечатлението, че мамя себе си. Нямах за цел да навредя.

Прочетох всичко няколко пъти и мисля, че разбирам накъде бия. Единствено изненадата ме накара да реагирам по този начин. След като се успокоих, поне дотук ми се струва приемливо.

Но и много неща липсват! Мисля, че сега трябва да напиша за срещата си с Джон Хенри Андерсън, защото именно посредством него сполучих в представянето ми на семейство Маскълин.

Допускам, че не съществува някаква по-специална причина, която би ми попречила да продължа направо с това?

Или трябва да го сторя сега, или трябва да си оставя бележка, която по-късно да ми напомни. Разменяй ме така по-често!

1. В никакъв случай не бива да изпускам от разказа:

2. Начинът, по който открих какво прави Анджиър и как постъпих аз.

3. Олив Уенскъм (не по моя вина, NB).

4. Ами Сара? Децата?

Договорът покрива и тези теми, нали? Поне аз така го тълкувам. Ако е така, или трябва да пропусна много, или да добавя още доста.

С изненада откривам колко много съм изписал до този момент.

Когато бях на шестнайсет години, през 1872 година, Джон Хенри Андерсън пристигна в Хейстингс със своето Пътуващо магическо представление и прекара цяла седмица в театър „Гейъти“ на Куинс Роуд. Посещавах представлението му всяка вечер, като си купувах билет толкова по-близо до сцената, колкото можех да си позволя. За мен беше немислимо да пропусна дори едно-единствено негово шоу. По онова време той бе не само водещ сценичен илюзионист със собствено представление, не само се славеше като изобретател на многобройни главозамайващи номера, но му се носеше и славата на човек, който подпомага и окуражава прохождащи фокусници.

Всяка вечер мистър Андерсън изпълняваше един определен трик, станал известен в света на илюзионизма като МОДЕРНАТА ИЛЮЗИЯ С ШКАФ. По време на изпълнението му канеше на сцената малка комисия от доброволци от публиката. Тези мъже (винаги бяха мъже) му помагаха да изнесе на сцената висок дървен шкаф на колелца, които го издигаха над сцената достатъчно, за да не остане място за съмнение, че никой не би могъл да влезе в него през отвор на дъното. После подканваше комисията да огледа внимателно шкафа отвътре и отвън, за да се увери, че е празен, да го обърнат от всички страни, за да види и публиката същото, дори някой от групата да влезе вътре за момент, за да се докаже, че във вътрешността му не би могъл да се крие друг човек. След това заедно затваряха вратичката на шкафа и го заключваха с тежки катинари. Докато комисията все още се намираше на сцената, мистър Андерсън още веднъж завърташе шкафа, за да покаже на публиката, че е здраво заключен, след което с бързи движения сваляше катинарите, разтваряше рязко вратичката… и от него излизаше красива млада асистентка, носеща бухнала рокля и голяма шапка.

Всяка вечер, когато мистър Андерсън избираше доброволци от публиката, се изправях, нетърпелив да ме изберат, и всяка вечер той ме подминаваше. Колко силно исках само да ме посочат! Исках да разбера какво е да си на сцената, под светлините, пред публиката. Исках да бъда съвсем близо до мистър Андерсън, докато изпълняваше своята илюзия. И определено ми се искаше да хвърля един по-задълбочен поглед върху изработката на шкафа. Разбира се, знаех каква е тайната на МОДЕРНИЯ ШКАФ, защото вече бях научил или разгадал механиката на всички съвременни сценични илюзии, но да видя отблизо реквизита на един от най-добрите фокусници по онова време щеше да ми предостави златна възможност да го проуча. Тайната на точно тази илюзия е в направата на шкафа. Уви, такъв шанс не ми се откри.

След последното шоу от краткото му турне в града, събрах кураж и отидох при задната врата за сцената с намерението да причакам мистър Андерсън, когато излиза от театъра. Не бях чакал повече от минута и портиерът излезе от малката си стаичка, за да говори с мен, като наведе леко глава настрани и с известно любопитство ми каза:

— Извинете ме, сър, но получих инструкции от мистър Андерсън, ако се появите на този вход, да ви поканя при него в гримьорната.

Излишно е да казвам, че бях изумен!

— Сигурни ли сте, че е имал предвид мен? — попитах аз.

— Да, сър, напълно.

Все така озадачен, но изключително доволен и развълнуван, последвах упътванията на портиера през тесните коридори и стълбища и скоро открих гримьорната на звездата. Вътре…

Вътре последва кратък и вълнуващ разговор с мистър Андерсън. Не ми се иска да го повтарям тук, отчасти защото беше прекалено отдавна и без съмнение съм забравил доста подробности, но и отчасти защото едва наскоро успях да преодолея срама от младежкия си ентусиазъм. Седмицата, прекарана по предните редове на представленията му, ме бе убедила, че е блестящ изпълнител с дар слово и сценичен талант, безпогрешен във всяка една от своите илюзии. Срещата с него едва ли не ме остави онемял от вълнение, но когато най-сетне успях да си отворя устата, открих, че от нея се излива поток от похвали и ентусиазъм.

Въпреки всичко това обаче разговорът засегна две теми, които са до голяма степен интересни.

Първата бе във връзка с разяснението му защо не ме бе избрал за доброволец от публиката. Каза, че едва не ме е повикал още на откриването, защото пръв бях скочил на крака, но нещо го накарало да размисли. А така също и че когато ме забелязал на последвалите представления, осъзнал, че със сигурност съм колега илюзионист (как радостно подскочи сърцето ми от подобно признание!), и следователно предпазливостта го заставила да не допусне да стана част от номера. Нямал представа, и наистина нямаше начин да бъде напълно сигурен, че не изпитвам подмолни намерения. Много фокусници, особено прохождащите, не се свенят и опитват да си присвояват идеи от своите по-утвърдени колеги, така че напълно разбирах предпазливостта на мистър Андерсън. Независимо от това той поднесе извиненията си за проявеното недоверие.

Вторият въпрос произтичаше от първия. Беше разбрал, че вероятно сега правя първите си стъпки в кариерата. С тези намерения бе така добър да напише препоръчително писмо, с което да се представя в „Сейнт Джордж Хол“ в Лондон, където щях да получа възможност да се запозная със самия Невил Маскълин.

Някъде по това време вълнението ме надви напълно и споменът за младежките ми словоизлияния става прекалено болезнен.

Около шест месеца след забележителната ми среща с мистър Андерсън наистина се осмелих да се представя на мистър Маскълин в Лондон и може да се каже, че чак тогава започна истинската ми кариера на професионален фокусник. Това в общи линии е историята за запознанството ми с мистър Андерсън, а посредством него — и с мистър Маскълин. Не възнамерявам да се спирам по-подробно върху всички тези или каквито и да е други стъпки, които предприех, докато усъвършенствах майсторството си и развивах свое успешно сценично шоу, като само ще подчертая факта, че притежават допирна точка с основната тема на този разказ. Имаше продължителен период, по време на който учех занаята посредством заниманията си с него и до голяма степен — като не се занимавах с него по начина, по който възнамерявах. Тези времена от живота ми не ме вълнуват особено.

В именно тази моя среща с мистър Андерсън има една важна уговорка. Той и мистър Маскълин са единствените утвърдени илюзионисти, които познавам отпреди моят Договор да придобие настоящата си форма, следователно те са единствените мои колеги, посветени в тайната на моя номер. Мистър Андерсън, със съжаление трябва да отбележа, вече е покойник, но семейство Маскълин, в това число мистър Невил Маскълин, все още работят активно в света на магията. Зная, че мога да се доверя на мълчанието им; в действителност се налага да им имам доверие. Фактът, че понякога тайните ми са били изложени на опасност, не е отговорност, която съм готов да оставя на прага на мистър Маскълин. В никакъв случай — защото виновникът ми е добре познат.

Сега ще се върна към главната насока на този разказ, което и възнамерявах да сторя, преди да прекъсна.

Мълвата твърди, че преди доста години един илюзионист (вярвам, името му е мистър Дейвид Девант) е казал: „Илюзионистите опазват ревностно тайните си не защото тайните са големи и важни, а защото са прекалено малки и обикновени. Прекрасният ефект, създаден на сцената, често е в резултат на толкова абсурдна тайна, че фокусникът се срамува да признае как го предизвиква.“

Ето кое, накратко казано, е парадоксът на сценичния илюзионист.

Фактът, че номерът се „разваля“, ако тайната му бъде разкрита, е разбираем за широк кръг от хора не само сред илюзионистите, но и сред самата публика. Голяма част от хората се наслаждават на мистерията, която създава представлението, и не желаят да я развалят, колкото и да са любопитни за онова, на което са станали свидетели.

Естествено е илюзионистът да се старае да опази тайните си, за да продължи да си изкарва прехраната с тях, което всички разбират. Само че по този начин той се превръща в жертва на собствената си потайност. Колкото по-дълго време остане номерът в репертоара му и колкото по-често има успех, а оттам и колкото по-голям е броят на хората, които е заблудил с него, толкова по-важна му се струва задачата да запази тайната.

Ефектът се разраства. Номерът бива видян от все по-многобройна публика, други илюзионисти го копират и променят, самият фокусник му позволява да се развива по естествен път, така че представянето му се променя през годините, като усложнява и прави обяснението му невъзможно. През всичкото това време тайната си остава. Но също така остава малка и тривиална, и понеже ефектът нараства, тривиалността още по-заплашително надвисва над реномето му. Потайността се превръща в мания.

Така че да се върнем на темата.

Прекарах целия си живот в опазване на своята тайна, преструвайки се, че накуцвам (намеквам за случая на Чинг Линг Фу и разбира се, не говоря в буквалния смисъл на думата). Вече съм на възраст и откровено казано, с натрупано състояние, при които представлението на сцена е изгубило част от златния си ореол. Налага ли ми се тогава да накуцвам в преносния смисъл през остатъка от живота си, за да опазя тайна, за която малцина подозират и за която още по-малко ги е грижа? Мисля, че не, така че най-сетне се заемам да променя един дълбоко вкоренен навик в живота си и да опиша НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК. Това е названието на илюзията, създала ми име, за която много хора твърдят, че е най-великият магически трик, изпълняван на международната сцена.

Първо възнамерявам да опиша накратко какво вижда публиката.

А после, на второ място: Разкриване на Тайната зад Номера!

Това е целта на разказа. А сега оставям писалката, както се споразумяхме.

В продължение на три седмици се въздържах да пиша в този дневник. Не е необходимо да обяснявам защо; не ми е необходимо да ми казват защо. Тайната на ПРЕНЕСЕНИЯ ЧОВЕК не е само моя, че да я разкривам, и с това смятам, че слагам точка по въпроса. Що за лудост ме е обзела?

Тайната ми служи добре от години и е устоявала на неизброими любопитни посегателства. Прекарах по-голямата част от живота си в опазването й. Това не е ли достатъчна причина за Договора?

И все пак пиша, че всички такива тайни са тривиални. Тривиални! Нима бих посветил живота си на една тривиална тайна?

Първите две седмици в мълчание изтекоха в размисъл върху това оскърбително отношение към постижението на живота ми.

Тази книга, дневник, разказ — кое название е най-уместно? — само по себе си е производно на моя Договор, както вече написах. Обмислил ли съм всички последствия?

Според Договора, ако веднъж направя каквото и да е изказване, дори да е необмислено или половинчато, или в момент на слабост, винаги поемам отговорност за него по такъв начин, сякаш е излязло лично от устата ми. Както и аз, когато ролите са обърнати, или поне винаги съм предполагал, че така стоят нещата. Това единство на цел, действия, думи е от жизнена необходимост за Договора.

Поради тази причина не настоявам да се върна назад и да изтрия горните редове, в които обещавам да разкрия тайната си. (Поради същата причина по-късно вероятно няма да изтрия и редовете, които изписвам сега.)

Но — няма да има никакво разкритие на тайната ми и дори няма да го споменавам повече. Налага се да покуцам още известно време.

Пренебрегвам факта, че Рупърт Анджиър все още е жив! Наистина, понякога го изхвърлям от ума си, съзнателно спускам завесите на забравата пред него и делата му, но подлецът все така продължава да диша. Докато той е жив, тайната ми е в опасност.

Чувам, че все още играе на сцената своята версия на НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК и че по време на изпълнението й все така подхвърля обидната забележка през светлините на рампата, че онова, което публиката ще види, „често е било копирано, но никога подобрено.“ Тези задочни оскърбления и допълнителните слухове, които чувам от хора в кухнята на нещата, не ми дават мира. Анджиър е разработил нов метод за пренасяне и запознатите твърдят, че номерът изглежда добре на сцената. Фаталният му недостатък обаче е, че неговият ефект е бавен. Каквото и да твърди, все още не може да постигне трика толкова бързо, колкото го правя аз! Сигурно изгаря от желание да научи истината за моя трик!

Договорът трябва да си остане. Никакви разкрития!

Тъй като Анджиър намери мястото си в тази история, ще опиша проблема, пред който той ме изправи за пръв път, и ще разкажа в подробности за началото на нашия спор. Съвсем скоро ще стане очевидно, че аз започнах враждата, и в никакъв случай не се опитвам да отбягна тази отговорност.

Все пак бях подведен, придържайки се към онова, което считах за високи морални подбуди, а когато осъзнах какво съм сторил, опитах да поднеса извиненията си. Ето откъде тръгна всичко.

В периферията на професионалното фокусничество съществуват малцина индивиди, които виждат в илюзионизма лесен начин да заблудят лековерните и състоятелните. Използват същите трикове и реквизит както и истинските фокусници, но създават впечатлението, че ефектът е „реален“.

Вижда се, че разликата между изкуството на сценичния илюзионист, който играе ролята на магьосник, и въпросните индивиди е само крачка. Тя обаче е решаваща.

Например понякога откривам представлението си с илюзия, наречена КИТАЙСКИ ПРЪСТЕНИ. Започвам, като заемам позиция в средата на осветената сцена и държа небрежно пръстените. Не загатвам по никакъв начин какво се каня да сторя с тях. Публиката вижда (или си мисли, че вижда, или допуска да й се стори, че вижда) десет големи отделени един от друг пръстена, изработени от лъскав метал. Показвам ги на неколцина нейни представители и им позволявам да ги подържат и огледат, за да установят от името на всички, че пръстените са солидни, без снадки, непрекъснати. След това си ги взимам обратно и за изумление на всички незабавно ги съединявам в една непрекъсната верига от брънки и ги вдигам така, че да го видят. Свързвам или разделям пръстени след докосване от страна на наблюдател на точното място, където се случва свързването или разединението. Свързвам някои от тях във фигури с разпознаваеми очертания, а после също толкова небрежно ги разделям, като ги прокарвам през ръката или врата си. В края на номера ме виждат (или си мислят, че виждат, и т. н.) да държа десет, отделени един от друг, солидни пръстени.

Как се постига? В действителност отговорът е, че такъв трик може да бъде изпълнен само след години упражнения. Разбира се, има тайна, но тъй като КИТАЙСКИТЕ ПРЪСТЕНИ все още е популярен номер, който продължава да се изпълнява на много места, не мога с лека ръка да разкрия каква е тя. Това е трик, илюзия, за която се съди не по очевидната чудодейна тайна, а по умението и артистичния усет, с които се изпълнява.

А сега насочете вниманието си към друг фокусник. Той изпълнява същата илюзия, използвайки идентична тайна, но на висок глас твърди, че свързва и разединява пръстените по вълшебен начин. Нима на представлението му няма да се гледа по-различно? На всички ще им се струва, че е не толкова умел, колкото забулен в мистерия и могъщество. Ще бъде не просто артист, който забавлява, а чудотворец, преодоляващ природните закони.

Ако аз или който и да е друг илюзионист бяхме там, бихме казали на публиката: „Това е просто трик! Пръстените не са онова, което изглеждат, че са. Не видяхте това, което си мислехте, че виждате.“

На което чудотворецът би отговорил (заблуждаващо): „Онова, което току-що показах на публиката, бе породено от свръхестественото. Щом твърдите, че е просто илюзия, тогава, моля, обяснете как се постига.“

И в този момент няма да има какво да му отвърна. Не бих могъл да разкрия тайния механизъм на номера — налага ми го професионалната чест.

Така че чудото ще си остане чудо.

Когато започнах да се занимавам професионално с илюзионизъм, бе излязла модата хората да говорят с духове от отвъдното, така нареченият „спиритизъм“. Някои от тези сеанси се представяха открито на театралната сцена; други се провеждаха по-прикрито в ателиета или частни домове. Всички те имаха общи черти. Предполагаше се, че дават надежда на наскоро опечалените или възрастните хора, създавайки впечатлението, че има живот след смъртта. В преследване на това убеждение от ръце в ръце преминаваха доста пари.

От гледната точка на професионалния илюзионист спиритизмът имаше две показателни страни. Първо, използваха се стандартни фокуснически техники. Второ, изпълнителите винаги твърдяха, че ефектът се дължи на свръхестествени сили. С други думи, се предявяваха измамни претенции за чудодейни „сили“.

Ето какво ме вбесяваше. Тъй като триковете можеха да бъдат повторени с лекота от всеки сценичен илюзионист, достоен за името на професията си, беше най-малко дразнещо да се представят като свръхестествени явления, чиято проява следователно „доказва“ съществуването на отвъдно, че духовете могат да ходят, мъртвите да говорят и така нататък. Беше лъжа, но такава, каквато трудно можеш да обориш.

Пристигнах в Лондон през 1874 година. Под наставничеството на Джон Хенри Андерсън и патронажа на Невил Маскълин започнах да си търся ангажименти в театралните и мюзикхоловете, пръснати из цялата столица. В онези дни имаше търсене на сценични илюзионисти, но Лондон бе пълен с добри фокусници и влизането в кръга на избраните не беше лесно. Успях да заема скромно място в този свят, приемайки всякаква работа, и макар фокусите ми винаги да се посрещаха добре, издигането ми се бавеше. От зараждането на НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК по онова време ме деляха дълги години, въпреки че ако бъда напълно откровен, бях започнал да планирам тази велика илюзия още като обикновен чирак в работилницата на баща си в Хейстингс.

В онези дни илюзионистите, занимаващи се със спиритизъм, често поместваха реклами за услугите си във вестниците и месечниците и някои от подвизите им се радваха на широки обсъждания. Спиритизмът се представяше пред населението като по-вълнуващ, мощен и действен вид магия в сравнение с онази на сцената. При това положение щом човек е достатъчно умел, че да накара някоя млада дама да изпадне в транс и да издигне тялото й във въздуха, защо тогава тези умения не бъдат насочени в полезна посока за общуване с наскоро починалите? Защо не наистина?

Името на Рупърт Анджиър вече ми беше познато. С адрес някъде в Северен Лондон, той често пишеше категорични и многословни писма в колоните с мнения на читатели на две-три специализирани издания за илюзионисти. Целта му неизменно беше да сипе жлъч върху хората, наричани от него „върхушката“ на по-старите фокусници, които, с потайните си методи и благовъзпитани традиции са се превърнали в досадни реликви на една отминала епоха. Въпреки че в работата си следвах тези традиции, не си позволявах да се поддам на различните провокации на Анджиър за разлика от разгорещените реакции на някои илюзионисти, които познавах.

Една от теориите му, просто като типичен за него пример, беше, че ако фокусниците са толкова умели, колкото твърдят, че са, едва ли биха имали против да изпълняват илюзиите си „в кръга“. Тоест, илюзионистът да бъде заобиколен от всички страни от публиката и да бъде принуден да изпълнява номера, които не зависят от изключващия публиката ефект на авансцената. Един от изтъкнатите ми колеги, отговаряйки, внимателно му посочи разбиращия се от само себе си факт, че без значение колко добре е подготвен илюзионистът, винаги част от публиката ще отгатне тайната на номера. На това Анджиър отговори с насмешка. Първо, каза той, магическият ефект ще се усили, ако илюзията бъде наблюдавана от всички ъгли. Второ, ако не се вижда от всички страни и ако част от публиката прозре тайната му, не би имало значение! Не е толкова важно, че пет човека ще видят тайната, ако петстотин други останат поразени.

Подобни теории на практика звучаха като ерес за мнозинството професионалисти не защото смятаха тайните си за ненарушими (както очевидно намекваше Анджиър), но защото отношението на Анджиър към илюзията беше радикално и не зачиташе традиции, които бяха издържали изпитанието на времето.

Следователно Рупърт Анджиър си създаваше име, макар и не точно по начина, по който бе планирал. Една забележка, която често чувах, бе престорената изненада от това, че Анджиър рядко или почти никога не изнасяше представления на сцената. Как биха могли колегите му тогава да се възхитят на неговите без съмнение блестящи и иновативни илюзии?

Както казах, не се намесвах и не се интересувах особено от него. Съдбата обаче скоро щеше да се намеси.

Случи се така, че една от сестрите на баща ми, живееща в Лондон, наскоро бе овдовяла и в скръбта си бе решила да се консултира със спиритист. В съответствие с това бе уредила провеждането на сеанс в дома си. Научих за намеренията й от едно от редовните писма на майка ми под формата на любопитна клюка, но професионалното ми любопитство веднага се пробуди. Незабавно се свързах с леля си, поднесох закъснелите си съболезнования за загубата на нейния съпруг и предложих доброволно своите услуги в търсенето й на утеха.

Когато денят настъпи, имах късмета предварително да бъда поканен от леля си за обяд, защото спиритистът пристигна в дома й поне час преди определеното време. Това хвърли домакинството в немалко объркване. Прецених, че е част от замисъла му, за да може да извърши някои предварителни приготовления в помещението, където ще се проведе сеансът. Заедно с младите си асистенти, мъж и жена, затъмниха прозорците с черни завеси, преместиха ненужните мебели настрани и внесоха свои, които носеха за случая, навиха килима, за да открият дъските на пода, и поставиха дървен шкаф, чийто размери и външен вид бяха достатъчни, за да се убедя, че ще бъде изпълнена обикновена сценична магия. Оставах по-назад дискретно, но без да изпускам нищо, докато те правеха своята подготовка. Не желаех по никакъв начин да привличам интереса на спиритиста, защото ако беше нащрек, можеше да ме разпознае. Предната седмица едно от представленията ми бе предизвикало един-два ласкави отзива в пресата.

Самият спиритист беше млад мъж приблизително на моята възраст, със стройно тяло, тъмнокос, с тясно чело. Имаше предпазлив вид — почти като преживно животно, прекарващо поредния си ден на полето. Извършваше бързи, прецизни движения с ръце, сигурен признак, че пред себе си виждах отдавна практикуващ илюзионист. Младата жена, работеща с него, беше със слабо, гъвкаво телосложение (поради физиката й допуснах, погрешно, както се оказа, че участва в триковете) и доста привлекателно лице. Носеше тъмни, скромни дрехи и почти не проговаряше. Другият му асистент, грубоват младеж, едва навлизащ в зрялата си възраст, имаше гъст рус перчем и нахална физиономия, подхвърляше заядливи забележки и не спираше да се оплаква, докато влачеше тежкия реквизит.

По времето, когато и другите гости на леля ми бяха пристигнали (беше поканила осем или девет от приятелите си и предположих, че идеята е да поделят разноските), подготовката на спиритиста бе приключила и тримата с асистентите му седяха търпеливо в стаята в очакване да настъпи уреченият час. Поради това ми беше невъзможно да огледам отблизо реквизита му.

Презентацията, която заедно с встъплението и създаващите допълнителна атмосфера паузи продължи малко повече от час, се състоеше от три основни илюзии, грижливо изградени така, че да създадат усещане за тревожност, вълнение и максимална автентичност.

В началото спиритистът изпълни илюзия с поклащаща се маса, за да демонстрира драматични физически прояви; масата се завъртя съвсем сама, след което се изправи страховито във въздуха, карайки повечето от нас да изпопадат на твърдия под. След този номер присъстващите трепереха в развълнувано очакване, готови на всичко, което можеше да се случи. После с помощта на своята асистентка и съучастничка спиритистът, по всичко изглежда, изпадна в хипнотичен транс. След това завързаха очите, устата, краката и ръцете му и го оставиха безпомощен вързан в шкафа, който съвсем скоро се превърна във фокуса на многобройни шумни, стряскащи и необясними паранормални ефекти: странни ярко пробляскващи светлини, звуци на тромпети, чинели и кастанети; от самия шкаф потече като от нищото зловеща „ектоплазмена материя” и покапа по пода, осветена от мистериозна светлина.

Освободен от шкафа и оковите си (когато отвориха вратата, видяхме, че е все така здраво вързан, както и при влизането си) и чудодейно излязъл от хипнотичното си състояние, спиритистът най-сетне се захвана с основната част на номера. След кратко, но красноречиво предупреждение за опасностите от „пресичането на границата“ със света на духовете, но и с намек, че резултатите оправдават риска, спиритистът изпадна за пореден път в транс и почти незабавно влезе в контакт с отвъдното. Не след дълго успя да долови присъствието на духовете на определени починали роднини и близки приятели на гостите, при което от едната на другата група бяха предадени утешителни съобщения.

Как постигаше всичко това младият спиритист?

Както вече казах, професионалната етика не ми позволява да разкрия тайната. Нито при онези обстоятелства, нито сега бих могъл да посоча, освен в най-общи линии, тайната на онова, което без всякакво съмнение бяха чисто и просто фокуснически ефекти.

Поклащащата се маса всъщност изобщо не е илюзионистки трик (макар да може да бъде представена за такъв, както в случая). На практика е слабо известен физически феномен, при който, ако десет-дванайсет души положат длани върху повърхността на кръгла дървена маса и им бъде съобщено, че масата скоро ще се завърти, само след минута-две се случва точно това! Веднага щом ефектът се прояви, масата неизменно започва да се накланя в едната или другата посока. Сръчно подпъхнатия крак, внезапно повдигнал някой от краката на масата, я изважда от равновесие по драматичен начин, при което тя се изправя и се стоварва стряскащо на пода. И с малко късмет отнася със себе си част от участниците, причинявайки изненада и вълнение, но без никой физически да пострада.

Няма да наблягам на факта, че масата, използвана в дома на леля ми, бе част от реквизита на самия спиритист. Беше изработена така, че четирите й дървени крака да се съединяват в точката на централната подпора по такъв начин, че да има място фокусникът незабележимо да подпъхне собствения си крак.

В този разказ проявите от шкафа могат единствено да бъдат описани накратко; умелият фокусник с лекота би могъл да се освободи от на пръв поглед непреодолими окови, особено ако при поставянето на въжетата и връзването на възлите са участвали двама асистенти. Веднъж озовал се в шкафа, ще са му нужни няколко секунди, за да разхлаби въжетата и да предизвика иначе впечатляващата проява на паранормални ефекти.

Колкото до „медиумната“ връзка с духовете на покойниците, която бе и главната цел на събирането, тук също има стандартни техники за внушение и подмяна, които всеки добър фокусник лесно може да изпълни.

Бях отишъл в дома на леля си, за да удовлетворя своето професионално любопитство, но вместо това, и в крайна сметка за мой срам и голямо съжаление, излязох оттам, преизпълнен със справедливо възмущение. Група податливи на внушение и уязвими хора бяха заблудени от най-обикновени сценични илюзии. Леля ми, която вярваше, че е чула утешителни думи, идващи директно от възлюбения й съпруг, бе обзета от такава скръб, че незабавно се оттегли в стаята си. Неколцина от другите присъстващи бяха не по-малко разчувствани от получените съобщения от отвъдното. И все пак знаех, единствен аз, че всичко е шарлатанство.

Изпитвах ободряващото чувство, че мога и трябва да го разоблича като шарлатанин, преди да е успял да нанесе още вреда. Изкушавах се да се изправя срещу него още на място, но бях малко слисан от уверения начин, по който бе изпълнил илюзиите си. Докато той и асистентката му прибираха реквизита, разговарях накратко с младежа с рошавия перчем и получих визитката на спиритиста.

Ето така научих името и подхода на човека, който щеше да ме преследва в професионалната ми кариера:

Всяка илюзия има три фази.

Първо е подготовката, при която естеството на онова, което ще бъде опитано, се загатва, внушава или обяснява. Демонстрира се реквизитът. Понякога в тази фаза участват доброволци от публиката. Докато тече подготовката на номера, фокусникът ще използва всяка възможност да отклони вниманието ви.

Изпълнението е моментът, когато целият опит на илюзиониста и вродените му умения на изпълнител се сливат в едно, за да произведат магическия ефект.

Третата фаза понякога се нарича ефект или престиж, и тъкмо това е продуктът, изтъкан от вълшебство. Ако извадите зайче от шапката си, зайчето, което до момента очевидно не е съществувало, е престижът в този номер.

НОВИЯТ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК е относително необичайна илюзия в този смисъл, че подготовката и изпълнението й са най-интригуващи за публиката, критиката и моите колеги илюзионисти, докато за мен самия, за изпълнителя, най-важната част е престижът.

Илюзиите спадат към различни категории или видове — само шест на брой (ако оставим настрана специализираната област на телепатичните илюзии). Всеки номер, изпълняван някога, спада към една от следните категории:

Със Сара и децата заминахме на кратка ваканция по южното крайбрежие и взех бележника със себе си.

Първо минахме през Хейстингс, защото не се бях връщал от години, но не останахме дълго. Опасявам се, че в града е започнал необратим упадък. Работилницата на баща ми — продадена, след като почина — за пореден път има нов собственик. В момента е пекарна. В долината зад къщата са построени много къщи и съвсем скоро оттам ще минава железопътната линия за Ашфорд.

След като посетихме Хейстингс, заминахме за Бексхил. След това за Истборн. После за Брайтън. После за Богнър.

Първият ми коментар за бележника е, че именно аз бях човекът, опитал да унижи Анджиър и на свой ред отново аз понесох унижението, с което ми отвърна. Освен тази подробност, която в края на краищата не е толкова важна, мисля, че разказаните от мен събития са предадени точно, макар да има и други детайли.

Включвам доста отпратки относно тайната и й придавам особено значение. Донякъде в това има известна ирония, след като положих такива усилия да наблегна на факта колко банални са повечето фокуснически тайни.

Не мисля, че моята тайна е банална. Може да бъде отгатната лесно, както очевидно се е удало на Анджиър, въпреки написаното от мен. Вероятно са я отгатнали и други.

Всеки, който чете този разказ, сигурно ще я отгатне без чужда помощ.

Трудно за отгатване е въздействието, което тайната има върху живота ми. Това е истинската причина, поради която Анджиър никога няма да разкрие цялата мистерия, освен ако аз сам не му връча отговора. Никога няма да придобие пълна представа докъде се простира тази тайна и как е оформила живота ми, за да си остане опазена. Ето кое е важно.

Стига да внимавам какво пиша, мога да продължа с разказа си за това как изглежда илюзията в очите на публиката.

НОВИЯТ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК е илюзия, чието представяне се промени през годините, макар в същото време методът й да си остава същият.

Последователно включваше два шкафа или два сандъка, или две маси, или две пейки. Едната част от двойката се намира на авансцената, другата — в нейното дъно. Точното разположение не е от решаващо значение и се променя от театър на театър в зависимост от размера и формата на сценичното пространство. Единствената важна характеристика в разположението им е, че двете части на реквизита трябва да бъдат подчертано отдалечени на голямо разстояние една от друга. От началото до края този реквизит е ярко осветен и нищо не затруднява видимостта на публиката.

Ще опиша най-старата, следователно — най-проста версия на номера, когато все още използвах затворени шкафове. По онова време наричах илюзията ПРЕНЕСЕНИЯ ЧОВЕК.

Тогава, както и сега, представлението ми достигаше връхната си точка с тази илюзия и оттогава са се променили единствено някои подробности. Затова ще я опиша по такъв начин, сякаш ранната версия все още се използва в настоящите ми изпълнения.

Двата шкафа се изнасят на сцената от сценични работници, асистенти или в някои случаи от доброволци сред публиката и показвам на зрителите, че са празни. На доброволците е позволено да влязат в тях, да отворят не само вратичките, но и задните стени, които са на панти, както и да надникнат в пространството между колелцата отдолу. Шкафовете се разполагат на съответните места и се затварят.

След кратък, шеговит преамбюл (произнесен с френския ми акцент) за хубавата страна на това да бъдеш на две места едновременно, отивам до по-близкия шкаф, първия, и отварям вратичката.

Разбира се, той все още е празен. Взимам голяма, ярко оцветена надуваема топка от масата с останалия реквизит и я тупкам няколко пъти, за да покажа колко бързо отскача. Влизам в първия шкаф, като засега оставям вратичката отворена.

Протягам се през вратичката и тупкам силно топката по посока на втория шкаф.

От вътрешността на първия затръшвам вратичката.

От вътрешността на втория разтварям вратичката и пристъпвам навън. Улавям тупкащата към мен топка.

С озоваването на топката в ръцете ми първият шкаф се разпада, а вратичката и трите му стени се разгъват навън драматично, за да се види, че вътрешността му е напълно празна.

Без да пускам топката, пристъпвам в светлините на сцената и приемам аплодисментите.

Нека разкажа накратко как протекоха животът и кариерата ми до последните години на века.

На 18 години вече бях напуснал дома и работех из увеселителните театри като фокусник на свободна практика. Разбира се, дори с помощта на мистър Маскълин ангажименти се намираха трудно, така че нито се прославих, нито забогатях, нито успях да си заслужа място сред имената на плакатите в продължение на няколко години. Голяма част от работата ми на сцената се състоеше в асистиране на други фокусници в техните представления и доста дълго изкарвах прехраната си, изработвайки шкафове и друг фокуснически реквизит. Придобитите от баща ми умения на дърводелец се оказаха много полезни. Изградих си репутация на изобретател и ingenieur[5] на сценични илюзии, на когото можеше да се разчита.

През 1879 година почина майка ми, а година по-късно и баща ми.

Към края на 80-те, все още в началото на трийсетте си години, разработих свое собствено соло представление и възприех артистичния псевдоним Le Professeur de Magie. Изпълнявах редовно ПРЕНЕСЕНИЯ ЧОВЕК в различните му ранни форми.

Макар че илюзията работеше безпроблемно, дълго време оставах неудовлетворен от сценичните ефекти. Не ме напускаше усещането, че затворените шкафове не са достатъчно мистериозни, за да внушат на публиката по-силно усещане за опасност и непостижимост. В контекста на сценичната магия такива шкафове са често срещани. Постепенно намерих начини да усложня илюзията; първо посредством сандъци, които изглеждаха прекалено малки, за да ме поберат, по-късно с маси с тайни странични крила и накрая, в дръзка демонстрация на магия „на открито“, посрещната изключително ентусиазирано в средите на фокусниците по онова време, използвах равни пейки, върху които тялото ми се виждаше от всички в публиката до самия момент на трансформацията.

През 1892 година ми хрумна идеята, която търсех. Случи се по косвен път и на посятото семе му трябваше дълго време, за да покълне.

През февруари същата година произхождащият от Балканите изобретател на име Никола Тесла дойде в Лондон, за да рекламира някои нови резултати, постигнати от него в областта на електричеството. Хърватин от сръбски произход с, както се твърдеше, напълно неразбираем чуждестранен акцент, Тесла щеше да изнесе пред научната общност поредица от лекции по специалността си. Подобни събития се случват относително често в Лондон и обикновено не им обръщам внимание. В този случай обаче се оказа, че мистър Тесла е силно полемизирана фигура в САЩ и участва в научни спорове, свързани с природата и приложението на електричеството, което бързо му беше осигурило засиленото внимание на вестниците. Тъкмо от тези статии извлякох идеите си.

Онова, което винаги ми бе липсвало, беше някакъв зрелищен сценичен ефект, отчасти за да подчертая ПРЕНЕСЕНИЯ ЧОВЕК, отчасти за да прикрия механизма му. От съобщенията в новините ми стана ясно, че мистър Тесла има опит в генерирането на високи напрежения, с които могат да се постигнат светкавици и искри — безвредни и непредизвикващи изгаряния.

Мистър Тесла се завърна в Съединените щати, но влиянието му продължи да се усеща. Не след дълго Лондон и други градове започнаха да предлагат малки количества електричество на онези, които можеха да си позволят да го купят. Поради революционната си природа електричеството често попадаше в новините. Прилагаха го за решаването на едни или други задачи и проблеми и така нататък. По някое време доста след това, когато научих, че Анджиър подготвя имитация на ПРЕНЕСЕНИЯ ЧОВЕК, се замислих дали да не разработя илюзията по нов начин. Осъзнах, че вероятно няма да е трудно да използвам електричеството в изпълнението и започнах издирване из по-слабо посещаваните складове на доставчиците на научно оборудване в Лондон. С помощта на Томи Елборн, моя ingenieur, най-накрая успях да сглобя сценичния реквизит за НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК. Години след това щях да продължавам да прибавям детайли и да го усъвършенствам, но през 1896 година използвах новия ефект в представленията си вече за постоянно. Предизвикваше буря от аплодисменти и безплодни спекулации каква ли може да бъде тайната ми и също така пълнеше касите на театрите. Илюзията се случваше сред ослепителния блясък на електрическата светлина.

Ще се върна малко назад. През октомври 1891 вече бях женен за Сара Хендерсън, с която се запознах при едно мое участие в благотворително представление в приют на Армията на спасението в Олдгейт. Тя беше сред доброволните помощници и по време на почивката неофициално беше седнала при мен, докато пиехме чай. Триковете ми с карти й се бяха сторили забавни и закачливо ме предизвика да изпълня още някой само за нея, за да види как ги правя. Тъй като беше млада и красива, го сторих, изпитвайки огромно удоволствие от смайването в очите й.

Това обаче, освен че беше първият път, когато изпълнявах фокуси пред нея, се оказа и последният. Уменията ми на илюзионист просто изгубиха значение в светлината на чувствата, които изпитвахме един към друг. Скоро след запознанството ни започнахме да излизаме на разходки и не мина много, преди да признаем един на друг, че сме влюбени. Сара бе доста далеч от театъра и увеселителните зали и беше с добро потекло. За привързаността й към мен свидетелства особено силно фактът, че дори когато баща й заплаши, че ще я лиши от наследство, което, разбира се, в крайна сметка стори, тя все пак ми остана вярна.

След сватбата ни се преместихме под наем в района на Бейзуотър в Лондон и не ни се наложи да чакаме дълго, преди успехът най-сетне да ми се усмихне. През 1893 година купихме голямата къща в Сейнт Джоунс Уд, в която и досега живеем. През същата година ни се родиха и близнаците Греъм и Хелена.

Винаги съм държал професионалния си живот настрана от семейния. По време на периода, който описвам, упражнявах професията си от кантората и работилницата на Елгин Авеню, а когато турнетата ме отвеждаха в чужбина или в по-отдалечени части на Англия, не взимах Сара с мен. Когато работех в Лондон или между ангажименти, водех тих и спокоен живот у дома с нея.

Наблягам на напълно спокойния си семеен живот поради онова, което съвсем скоро щеше да се случи.

Да продължа ли?

Мисля, че трябва; да. Подозирам, че знам за какво намеквам тук.

Тъй като сценичната асистентка Джорджина Харис, с която работех, планираше да се омъжи, бях пуснал обява в театралните списания в търсене на нейна заместничка. Винаги се тревожех ужасно от нежеланите промени, предизвиквани от включването на нов член в екипа, особено толкова важна част от него, каквато бе позицията на сценична асистентка. Когато Олив Уенскъм се отзова писмено с желанието да получи работата, изглеждаше като човек, който не отговаря напълно на изискванията, и писмото й известно време остана без отговор.

В писмото си уточняваше, че е на двайсет и шест години. Което я правеше малко по-възрастна, отколкото ми се искаше, а след това се описваше като професионална danseuse[6], която се е насочила в сферата на асистенцията в илюзионизма. Много фокусници взимат на работа танцови артисти заради добре сложените им, гъвкави тела, но дотогава винаги предпочитах да наемам млади жени със специфичен опит в илюзионизма вместо такива, които приемат тази работа просто защото им е била предложена. Независимо от това, писмото на Олив Уенскъм дойде в период, когато добри асистенти се намираха трудно и накрая я поканих на интервю.

Не всички са подходящи за работата на асистентка. Такава млада жена трябва да притежава определени физически качества. Разбира се, трябва да е млада и ако не е надарена с естествена красота, трябва да се отличава с приятни черти, които да бъдат разкрасени. В добавка към това трябва да има стройно, гъвкаво и силно тяло. Трябва да е готова да стои, прикляка, коленичи или ляга в тесни пространства, понякога по цели минути да стои неподвижна, а щом бъде освободена от ограниченията, да изглежда съвършено спокойна и незасегната от прекараното по този начин време. Преди всичко обаче трябва да има добрата воля да издържи на необичайните желания и странни изисквания от страна на работодателя й, преследващ своите илюзии.

Интервюто на Олив Уенскъм се проведе, където и всички останали, в работилницата ми на Елгин Авеню. Тук, в разтворените шкафове, огледалните кубове и скритите зад завеси ниши, стояха разголени много от второстепенните тайни в работата ми. Въпреки че никога не си поставях за цел да показвам на хората, които работеха за мен, как точно се получава номерът, освен, разбира се, ако това знание не бе решаващо за тяхната роля, исках да са наясно, че всеки трик си има рационално обяснение и че знам много добре какво правя. Някои сценични илюзии, и такива от репертоара ми, използваха ножове или мечове, дори огнестрелни оръжия, и от местата на зрителите в залата изглеждаха опасни. Специално НОВИЯТ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК, с неговите експлозивни електрически реакции и задушлив дим от припукващите въглеродни електроди редовно изкарва акъла на първите шест реда по време на всяко едно представление! Но не желаех никой от екипа да се чувства изложен на опасност. Единствената илюзия, чиято тайна опазвах ревностно, беше именно НОВИЯТ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК и начинът й на постигане бе скрит дори от младата жена, която споделяше сцената с мен до самия момент, в който започваше номерът.

От всичко това навярно става ясно, че не работя напълно сам, какъвто е случаят с всеки модерен илюзионист. В допълнение към асистентите ми на сцената за мен работеше Томас Елборн, моят незаменим ingenieur, заедно с двама от собствените му млади майстори, помагащи при изработката и поддръжката на реквизита. Томас бе под крилото ми почти от самото начало. Преди това беше работил в „Египетската зала“ заедно с Маскълин.

(Томас Елборн бе запознат с най-ревностно опазваната ми тайна; налагаше се. Но му имах доверие. Казвам го по толкова прост начин, за да предам вярата си в него. Томас беше работил с фокусници през целия си живот и вече нищо не го изненадваше. Всичко, което знам за магията, съм научил от него по един или друг начин. И все пак никога, през цялото прекарано с него време — той се оттегли в пенсия преди няколко години — не ми е разкривал напълно тайната на друг илюзионист — нито на мен, нито на някой друг. Да поставям под въпрос това доверие, означаваше да се усъмня в собствения си здрав разум. Томас беше лондончанин от Тотнам, женен, без деца. Беше доста по-възрастен от мен, но така и не разбрах с колко точно. По времето, когато Олив Уенскъм започна да работи за мен, допускам, че е бил в средата или края на шейсетте си години.)

Реших да наема Олив Уенскъм почти незабавно щом се появи. Не беше нито висока, нито едра и имаше привлекателно, стройно тяло. Когато ходеше или стоеше, държеше главата си изправена, а лицето й имаше изразителни черти. По рождение беше американка и говореше с акцент, който каза, че е от Източното крайбрежие, но беше живяла и работила в Лондон в продължение на няколко години. Представих я колкото е възможно по-неофициално на Томас Елборн и Джорджина Харис, след което попитах дали носи някакви препоръки. По правило придавах на препоръките голямо значение, когато подбирах кандидатките, защото препоръката от илюзионист, с чиято работа съм запознат, почти със сигурност щеше да подсигури работата на бъдещата ми асистентка. Олив носеше две. Едната препоръка беше от фокусник, работещ в курортните градове Съсекс и Хампшир, чието име не ми говореше нищо, но другата беше от Жозеф Буатие де Колта, един от най-великите живи изпълнители. Признавам, че бях впечатлен. Тихомълком предадох на Томас Елборн писмото от Де Колта и зачаках промяната в изражението му

— Колко време работихте за мосю Де Колта? — попитах я.

— Само пет месеца — отвърна тя. — Бях наета за негово турне из Европа. В края му ме освободи.

— Разбирам.

След това наемането й беше въпрос на формалност, но дори и така чувствах, че се налага да я подложа на обичайните изпитания. Присъствието на Джорджина се дължеше именно на тази необходимост, защото не беше правилно да искам от кандидатките, дори от опитните като Олив Уенскъм, да демонстрират способностите си без присъствието на придружител.

— Носите ли си костюм за упражнения? — попитах аз.

— Да, сър, нося.

— В такъв случай, ако бъдете така добра…

Няколко минути по-късно Томас отведе Олив Уенскъм, която носеше плътно прилепнал костюм, до нашите шкафове и я помоли да заеме позиция в един от тях. Появата на жива, здрава млада жена от на пръв поглед празен шкаф е един от традиционните стълбове на илюзията. За да бъде създаден ефектът, асистентката трябва да се промъкне в тайно отделение, и колкото по-малко е то, толкова по-изненадващ е номерът. Внимателният избор на обемен костюм в ярки цветове с пайети и бляскащи панделки, пришити към плата, за да улавят светлината на прожекторите, усилва мистерията допълнително. За всички нас бе очевидно, че Олив има голям опит със скритите отделения и панели. Томас я отведе първо до нашия ПАЛАНКИН (който по това време вече рядко използвахме в представлението, откакто трикът беше станал толкова добре познат) и се оказа, че тя знае съвсем точно къде е скритото отделение и се покачи в него без бавене.

След това с Томас я помолихме да изпълни илюзията, известна като ПАНАИР НА СУЕТАТА, в която младата жена на пръв поглед преминава през огледало. Номерът не е труден за представяне, но изисква сръчност и пъргавина в движенията от страна на момичето. След като й обяснихме механизма, Олив каза, че дотогава не е участвала в такава, но въпреки това ни показа, че може да се извива с похвална бързина.

Оставаше ни само да я изпробваме за физически размери, макар че по това време, вярвам, с Томас бяхме готови да преработим част от реквизита, ако се окажеше прекалено едра. Тревогите бяха излишни. Томас я постави във вътрешността на шкафа, използван за илюзията на име ОБЕЗГЛАВЯВАНЕТО НА ПРИНЦЕСАТА (прословут с тясното пространство на разположение за повечето асистентки и изискващ няколко неудобни минути, прекарани напълно неподвижно), но тя съумя да влезе и излезе от него без проблеми и каза, че не би било проблем и по време на представление.

Нека просто кажа, че Олив Уенскъм се оказа повече от подходяща при обичайните изпитания и веднага щом приключихме с предварителните уговорки, я наех срещу обичайното възнаграждение. В рамките на седмица я бях обучил в изпълнението на всички илюзии в репертоара ми — там, където имаше нужда от нея. След още известно време Джорджина напусна, за да се омъжи за своя приятел, а Олив зае мястото й на моя асистентка.

Как издържано изглежда написаното дотук, колко хладнокръвно и професионално! Сега, след като изложих „официалната“ версия за Олив, позволете ми, по силата на нашия Договор, да добавя неизкоренимата истина, която до този момент укривах от хората с най-голямо значение. Олив едва не ме направи на глупак и съм длъжен да добавя истинската история.

Разбира се, по време на интервюто Джорджина не присъстваше. Нито пък аз. Томи Елборн беше там, но както винаги, не се пречкаше. На практика тя и аз бяхме съвсем сами в работилницата.

Попитах Олив дали има костюм и тя обясни, че не си носи. Докато го казваше, ме погледна право в очите и настъпи продължително мълчание, аз се питах какво ли иска да каже и какво ли тя си мислеше, че трябва да значат думите й. Никоя млада жена, търсеща такава работа, не би очаквала да я наемат, без преди това да я измерят, да я накарат да влезе в шкаф или да я изпитат по някакъв начин. Кандидатките винаги си носеха костюм.

Е, Олив очевидно не носеше. След това ми каза:

— Не ми трябва костюм, миличък.

— Не присъства и придружителка, скъпа — отвърнах.

— Предполагам, че няма да ти е проблем! — заяви тя.

После без бавене се съблече и остана само по облекло, подходящо за будоар; само с дрехи, които можеха да се нарекат нескромни, прекалено широки и опасни за работата. Отведох я при реквизита за ПАЛАНКИН, където, макар очевидно да бе наясно за какво става дума и къде трябва да влезе, тя ме помоли да й помогна. Последното изискваше доста интимни докосвания на полусъблеченото й тяло! Същото се случи и докато й показвах механизма на ПАНАИР НА СУЕТАТА. Тук пък се престори, че се препъва, докато минаваше през прохода и падна в ръцете ми. Останалата част от интервюто се проведе на кушетката в задната част на работилницата. Томи Елборн си тръгна тихо, без никой от двама ни да го забележи. Така или иначе след това не го видях никъде.

Останалото в общи линии е вярно. Взех я за своя асистентка и я научих как да борави с всички илюзии, за които ми трябваше.

Представлението ми винаги започва с номера КИТАЙСКИ ПРЪСТЕНИ. Това е изпълнение, което ми доставя голямо удоволствие, а публиката го обожава, без значение дали го е виждала и преди. Пръстените блестят ярко в светлините на прожекторите, дрънкат металически един в друг, а ритмичните движения на ръцете на илюзиониста и лекото свързване и отделяне като че ли винаги хипнотизира зрителите. Този номер не може да бъде отгатнат, освен ако не стоите на няколко сантиметра от изпълнителя — толкова близо, че да се протегнете и да му вземете пръстените. Винаги очарова, неизменно създава наелектризиращо усещане за мистерия и чудо.

След като приключа успешно, избутвам напред МОДЕРНИЯ ШКАФ, който дотогава е стоял в дъното на сцената. На около метър от светлините на авансцената завъртам шкафа, за да покажа двете му страни и гърба. Полагам особена грижа да видят, че минавам зад него, за да зърнат краката ми през пролуката между пода на сцената и дъното на шкафа.

Публиката е отбелязала, че никой не се е прилепил към гърба на шкафа, а сега са сигурни и че никой не може да се крие под него. Когато отворя вратичката, вляза вътре и дръпна резето на задния панел, зрителите получават възможност да надникнат през откритото пространство. Виждат и как отново преминавам, този път отзад напред, и как затварям задния панел. Предната вратичка остава разтворена и докато аз съм зает зад шкафа, използват възможността да се разгледат по-внимателно във вътрешността му. Само че няма какво да видят: шкафът е, и няма как да бъде иначе, съвсем празен. След това бързо затръшвам предната вратичка, завъртам го на колелцата му и разтварям задната. Вътре — красива, голяма, облечена в бухнала рокля, усмихната и махаща с ръце в тясното пространство — се намира млада жена. Тя слиза на сцената, покланя се сред избухналите бурни аплодисменти и напуска сцената.

Избутвам шкафа в страничната част на сцената, където тихомълком го поверявам на Томас Елборн.

И така, следващият номер. Този не е толкова бляскав, но включва двама-трима души от публиката. Във всяко магическо представление има минутка-две, отделени за трикове с карти. Фокусникът трябва да демонстрира ловкостта на ръцете си, иначе има опасност колегите му да си помислят, че си служи само с механични устройства. Пристъпвам под светлините на авансцената и завесите се спускат зад мен. Това се прави отчасти за да създаде затворена, интимна атмосфера за триковете с карти, но най-вече за да дам възможност на Томас да подготви реквизита за НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК.

След като приключа с картите, трябва да наруша усещането за мълчалива концентрация, така че се заемам с появата на разноцветни предмети. От ръцете, ръкавите и джобовете ми неспирно бликат знаменца, ленти, ветрила, балони и копринени шалчета, създаващи около мен ярък хаос.

Асистентката ми приближава от сцената зад мен, очевидно за да събере изпопадалия реквизит, но в действителност за да ме снабди с още от плътно опакованите материали за този номер. Към края ярко оцветената хартия и копринените шалчета са образували около краката ми купчина, висока няколко сантиметра. Приемам избухналите аплодисменти.

Докато зрителите все още ръкопляскат, завесите зад мен се вдигат и в полумрака се вижда реквизитът за НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК. Асистентите ми бързо се появяват на сцената и пъргаво разчистват разноцветните конфети.

Връщам се на авансцената, заставам лице в лице със зрителите и се обръщам директно към тях, говорейки на английски със силен френски акцент. Разяснявам, че онова, което ще изпълня, е станало възможно единствено благодарение на откриването на електричеството. Изпълнението черпи енергия от земните недра. Впрегнати са невъобразими сили, които дори аз не разбирам напълно. Обяснявам, че ще станат свидетели на истинско чудо, чудо, в което човек си играе с живота и смъртта точно така, както моите предшественици са хвърляли зарове с надежда да избегнат гилотината.

Докато говоря, светлините на сцената стават по-ярки и се отразяват в полираните метални пръти, златните намотки на проводниците, лъскавите стъклени глобуси. Апаратът е красиво произведение на изкуството, но това е заплашителна красота, защото всички са чували за смъртоносния ефект от допира с електрически ток. Вестниците постоянно огласяват ужасяващи истории за смъртни случаи и изгаряния, причинени от новата сила, отскоро достъпна в много градове на страната.

Апаратът за НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК е проектиран така, че да им напомни за тези злощастни истории. Снабден е с безброй електрически крушки, някои от които започват да греят още докато говоря. От едната страна се вижда голяма стъклена сфера, в чиято вътрешност вълнуващо припукват и съскат ярки електрически дъги. Главната част на апарата, както предполага публиката, е дълга дървена пейка, разположена на метър от пода на сцената. Виждат всичко през нея, около нея, под нея. В единия край, до осветената от волтови дъги стъклена камера, е платформата, опасана със свободно висящи и опасно оголени проводници. Над нея има балдахин, от който висят много електрически крушки. От другата страна се намира по-малък конус, декориран със спирала от по-малки крушки. Този конус е монтиран на карданно съединение, което позволява насочването му в различни посоки. По цялата предна част има малки ниши и рафтове, където очакват оголени клеми. Всичко това излъчва висок, бучащ звук, сякаш във вътрешността му е скрита неимоверна енергия.

Разяснявам на публиката, че бих поканил доброволци, които да огледат с очите си устройството, ако не беше голямата заплаха за личната им безопасност. Намеквам за по-ранни злополуки. Вместо това, казвам аз, съм разработил няколко прости демонстрации на силата, заключена в машината. Позволявам на малко магнезиева прах да падне върху два оголени контакта, а ярката бяла светкавица ослепява зрителите от първите редове! Докато облакът от пушек се вдига нагоре, пускам лист хартия върху друга полуразкрита част на апарата. Листът незабавно избухва в пламъци и димът също се издига към сервизната галерия на тавана. Бученето става все по-заплашително. Машината изглежда като жива, едва удържаща страховитата си енергия.

В лявата част на сцената се появява асистентката ми, бутаща шкаф на колелца. Направен е от тежко дърво, но тъй като е на колела, тя може да го завърти във всички посоки, за да го огледа публиката. След това спуска предната част и страничните панели, за да покаже, че е празен.

Обръщам се с тъжно изражение към публиката и давам сигнал на момичето, а то ми донася две големи тъмнокафяви ръкавици, изработени така, че да изглеждат като от кожен материал. След като съм ги нахлузил на ръцете си, ме отвежда до апарата, за да застана зад него. Зрителите все още виждат част от тялото ми и са убедени, че няма скрити огледала или паравани. Спускам двете си облечени в ръкавици ръце към платформата, но едновременно с това звукът от електрическо напрежение рязко се усилва и възниква нов ярък електрически разряд. Отстъпвам назад, сякаш съм бил поразен.

Момичето се отдръпва от машината, леко смутено. Прекъсвам въведението и я умолявам да напусне сцената заради собствената си безопасност. Отначало тя отказва, но след това с радост се скрива зад кулисите.

Посягам към насочващия се конус, хващам го предпазливо с облечените ми в дебела кожа ръце и го премествам внимателно, докато върхът му не се насочи право в шкафа.

Илюзията наближава връхната си точка. Откъм оркестъра в ниското под сцената се разнася барабанен бой. Още веднъж поставям ръце на платформата и по магически път всички крушки засияват ярко. Заплашителното бучене се усилва. В началото сядам на платформата и се завъртам така, че краката ми остават протегнати навън, а после се отпускам и лягам напълно, обграден от доказателствата за разрушителна електрическа енергия навсякъде около мен.

Вдигам ръце и махам първо едната, а после другата ръкавица. Ръцете ми се отпускат през ръба под нивото на платформата. Едната от тях, тази в полезрението на публиката, докосва небрежно контакта, върху който по-рано се е възпламенил хартиеният лист.

Блясва ярка, ослепителна светлина и всички крушки по апарата изгасват в пълен мрак.

В същия миг… аз изчезвам от платформата.

Шкафът се разтваря с трясък и всички ме виждат, свит във вътрешността му.

Превъртам се бавно извън него и рухвам на пода, окъпан в светлините на сцената. Постепенно идвам на себе си. Изправям се. Премигвам в ярките светлини. Обръщам се с лице към публиката. Поглеждам платформата, посочвам къде съм бил, обръщам се към шкафа точно зад мен и посочвам къде съм пристигнал.

Правя своя поклон.

Публиката е станала свидетел на магическото ми преобразяване. Пред очите им съм бил катапултиран от силата на електричеството от единия край на сцената до другия. Три метра празно пространство. Шест метра, девет метра, в зависимост от размера на театъра.

Човешкото тяло — излъчено на разстояние в рамките на миг. Чудо, нещо невъзможно, илюзия…

Асистентката ми се завръща на сцената. Хващам я за ръка, усмихвам се и се покланям, докато аплодисментите не стихнат и завесата се спусне пред мен.

Ако кажа стига, би било приемливо. Повече няма да се намесвам. Мога да продължа със заключението.

Животът в апартамента ми в Хорнзи, район на северен Лондон на няколко мили от къщата в Сейнт Джоунс Уд, имаше много недостатъци. Бях подбрал един от десетте в сградата на тиха странична уличка, просто защото анонимността му, изглежда, отговаряше на нуждите ми. Намираше се на втория етаж в задната част на скромен дом от средата на века, в ъгъла, така че макар да имаше няколко прозорци с изглед към заобикалящата ни неголяма градина, в него се влизаше през една-единствена врата от общото стълбище.

Почти веднага след като се нанесох, започнах да съжалявам за избора си. По-голямата част от другите наематели бяха семейства от средна ръка със скромни домакинства; например във всички останали апартаменти на моя етаж живееха деца и постоянно имаше движение на всякакви видове домашна прислуга. Фактът, че живеех сам, особено в апартамент с такива размери, очевидно привличаше вниманието на съседите ми. Макар да давах ясно да се разбере, че не желая да ме въвличат в разговори, някои случайни срещи си оставаха неизбежни и скоро се почувствах изложен на предположенията им за мен. Знаех, че трябва да сменя адреса, но по времето, когато наемах апартамента, жадувах да разполагам със сигурно убежище, където да отсядам между представления, и дори да се преместех, бях сигурен, че и на новото място ще привличам любопитството на околните. Реших да възприема поведение на учтива неутралност и започнах да се прибирам и излизам възможно най-дискретно, като се стремях да не общувам прекалено много със съседите си и да не изглеждам потаен. Накрая като че ли им станах безинтересен. Англичаните по традиция проявяват толерантност към ексцентриците и прибиранията ми в късните часове, самотният ми живот без прислуга, неизясненият начин, по който си изкарвах хляба, започнаха да им се виждат безвредни и обичайни.

Като се изключи това, дълго след нанасянето ми животът в апартамент ми се струваше неудобен. Наех го без обзавеждане и тъй като необходимостта налагаше да вливам по-голямата част от доходите си в къщата в Сейнт Джоунс Уд, в началото можех да си позволя само евтини и некачествени мебели. Главният източник за отопление беше една готварска печка, за която трябваше да се носят дърва от двора долу.

Непосредствено до печката беше страшно горещо, но в останалата част от апартамента почти не се усещаше. Изобщо не можеше да се говори за килими.

Тъй като апартаментът беше мое убежище, от решаващо значение беше да го направя възможно най-удобен, място за тих живот, понякога за продължително време.

Като се оставеха настрана физическите несгоди, които постепенно започнаха да намаляват, докато лека-полека се сдобивах с практичните вещи, които исках, най-лошото си оставаха самотата и чувството, че съм откъснат от семейството си. Така и не намерих лек за тях, нито тогава, нито сега. В началото, когато ставаше дума само за раздялата със Сара, беше достатъчно непоносимо, но по време на трудното износване на близнаците, често бях в агония от тревоги по нея. Стана дори още по-трудно след раждането на Греъм и Хелена, най-вече когато някой от тях се разболееше. Знаех, че за семейството ми се грижат и че ги закрилят с любов, че прислугата ни е предана и надеждна и че ако някой се разболее, разполагахме с достатъчно средства, за да си позволим най-доброто лечение, но нищо от това така и не запълни празнината напълно, макар донякъде да се успокоявах и утешавах с мисълта, че всичко е наред.

В годините, през които планирах ПРЕНЕСЕНИЯ ЧОВЕК и неговото модерно продължение, както и цялостната насока на кариерата ми на фокусник, така и не ми бе хрумнало, че ако един ден се задомя, всичко може да рухне.

Много пъти съм се изкушавал да се откажа от сцената, никога повече да не изпълнявам илюзията, изобщо да изоставя правенето на фокуси — винаги защото внезапно ме връхлитаха чувство за дълг към любимата жена и трескава обич към децата.

В онези дълги дни в апартамента в Хорнзи, а понякога и през седмиците, когато представлението ми не беше включено в театралния сезон, разполагах с повече от достатъчно време за размисъл.

Най-важното, разбира се, е, че не се отказах.

Не го направих през първите трудни години. Продължих, когато репутацията и приходите ми започнаха да се покачват неудържимо. И не се отказвам сега, когато в общи линии онова, което е останало от знаменитата ми илюзия, е само обкръжаващата я загадка.

В последно време обаче нещата са доста по-поносими. През първите две седмици, откакто Олив Уенскъм започна работа при мен, случайно открих, че е отседнала в хотел за търговски пътници близо до „Юстън Стейшън“, доста съмнителен адрес. Тя обясни, че фокусникът от Хампшир й е подсигурил квартира за периода на работата им, но разбира се, се е отказала от нея при напускането си. По това време двамата с Олив редовно се възползвахме и споделяхме интимно кушетката в дъното на работилницата. Не ми отне дълго, за да осъзная, че след като сега работеше за мен, аз също можех да й осигуря квартира.

Всички решения от подобно естество се подчиняваха на Договора, но в този случай беше просто формалност. Няколко дни по-късно Олив се премести в апартамента ми в Хорнзи. Където отседна и живее и досега.

Нейното разкритие, което щеше да промени всичко, дойде няколко седмици по-късно.

Към края на 1898 година един театър отмени мой ангажимент и по този начин разполагах с повече от седмица между представленията на НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК. Прекарах това време в апартамента в Хорнзи и макар веднъж да прескочих до работилницата, през по-голямата част от седмицата се потопих в щастливо и физически стимулиращо ежедневие с Олив. Заехме се с обзавеждането на апартамента и не без помощта на скорошния хонорар от едно успешно представление в театър „Илирия“ в Уест Енд, купихме някои красиви мебели.

В нощта, преди да приключи идилията — трябваше да заминавам с шоуто за „Хиподроум“ в Брайтън, — тя ми поднесе изненадата си. Беше късна вечер и двамата бяхме намерили убежище в прегръдките си преди заспиване.

— Скъпи — каза тя, — мислех си, че трябва да почнеш да си търсиш нова асистентка.

Бях така поразен, че в началото не знаех как да отговоря. До този момент ми се струваше, че съм достигнал онази сигурност, която бях търсил през целия си трудов живот. Имах своето семейство, имах своята любовница. Живеех в собствената си къща с жена си и отсядах в собствения си апартамент с любовницата си. Боготворях децата, обожавах жена си, обичах любовницата си. Животът ми бе разделен на две ясно разграничени части, строго изолирани, и никоя от страните не подозираше за съществуването на другата. В добавка към това любовницата ми работеше като личната ми красива, омайваща сценична асистентка. Не само си вършеше блестящо работата, но прекрасното й излъчване — бях сигурен в това — без съмнение ме бе донесло още по-голяма публика, откакто дойде при мен. Простичко казано, си бях получил парчето торта и ядях с апетит. Сега, с тези свои думи, Олив като че беше нарушила баланса във всичко, а аз се видях захвърлен в почуда.

Забелязала реакцията ми, Олив каза:

— Трябва да ти призная нещо, което ми тежи. Може пък да не е толкова зле, колкото ти се струва.

— Не мога да си представя как би могло да стане по-зле.

— Ами… ако изслушаш само половината от онова, което имам да кажа, ще бъде по-зле, отколкото си представяш, но ако имаш търпение да ме изслушаш, предполагам, че накрая ще се почувстваш по-добре.

Погледнах я внимателно и забелязах нещо, което би трябвало да видя веднага — изглеждаше напрегната и разтревожена. Очевидно беше, че иска да сподели нещо.

Разказът се разкри пред мен в поток от думи, които бързо потвърдиха предупреждението й. И разкритието й ме хвърли в ужас.

Започна, като каза, че иска да спре да работи за мен поради две причини. Първата беше, че в продължение на няколко години бе кръстосвала сцените и просто имаше нужда от промяна. Заяви, че желанието й е да си остане у дома, да бъде моя любима и да следи кариерата ми от тази гледна точка. Каза и че ще продължи да работи като моя асистентка, докато имам нужда от нея или успея да й намеря заместничка. Дотук добре. Но, каза тя, още не бях чул втората причина. А именно, че е изпратена да работи за мен от някой, поискал от нея да научи професионалните ми тайни и да му ги предаде. Този мъж, каза тя…

— Анджиър! — възкликнах. — Рупърт Анджиър те е изпратил да ме шпионираш?

Тя веднага призна, че е така, а след като видя гнева ми, се отдръпна от мен и се разплака. Умът ми препускаше, докато се мъчех да си припомня всичко, което й бях казвал в предходните седмици, какъв реквизит беше виждала или използвала, кои тайни можеше да е научила или отгатнала сама, както и каква ли част от тях бе успяла да предаде обратно на врага ми.

Известно време не чувах какво ми казва, неспособен да мисля хладнокръвно или разумно. През по-голямата част от това време тя ридаеше и ме умоляваше да я изслушам.

Изминаха три-четири часа във все същия тревожен и безрезултатен начин, докато най-сетне не достигнахме точката на емоционалното изтощение. Безизходното положение, в което бяхме попаднали, се бе проточило в ранните часове на сутринта и нуждата от сън бе надвиснала тежко и над двама ни. Изгасихме светлината и легнахме един до друг. Навиците ни все още не бяха разрушени от ужасното разкритие.

Лежах буден в тъмното и се чудех как да се справя със ситуацията, но мислите ми все така се въртяха объркано в кръг. Сетне, от мрака до мен, я чух да казва тихо, настоятелно:

— Не разбираш ли, че ако все още шпионирах за Рупърт Анджиър, нямаше да ти го кажа? Да, бях с него, но ме отегчаваше. Освен това си имаше вземане-даване с друга жена и това донякъде ме дразнеше. През цялото време кроеше планове как да те нападне. Имах нужда от промяна и сама му дадох идеята. Но когато се запознах с теб… е, почувствах се различно. Толкова се различаваш от Рупърт, във всичко. Знаеш какво се случи помежду ни и че беше истинско, нали? Рупърт си мисли, че шпионирам за него, но сигурно вече е разбрал, че няма да научи нищо от мен. Искам да престана да бъда твоя асистентка, защото докато съм там горе по време на представлението, Рупърт очаква от мен да направя онова, което той желае. Просто искам да оставя всичко това зад гърба си, да живея в този апартамент, да бъда с теб, Алфред. Знаеш ли… мисля, че те обичам…

И така нататък, говорихме дълго в нощта.

На сутринта, в сивата и потискаща светлина на дъждовното утро, й казах:

— Реших как да постъпя. Защо не отнесеш съобщение на Анджиър? Ще ти кажа какво точно, а ти ще му го предадеш и ще заявиш, че това е тайната, която търси. Можеш да му кажеш каквото пожелаеш, за да го накараш да повярва, че си откраднала тайната от мен, както и че това е главната информация, от която има нужда. След това, когато се завърнеш и се закълнеш, че никога повече няма да имаш нещо общо с Анджиър, и ако, само ако, ме накараш да ти повярвам, ще започнем отново живота си заедно. Съгласна ли си?

— Ще го направя днес — закле се тя. — Искам да го изключа от живота си завинаги!

— Първо трябва да мина през работилницата. Искам да преценя какво мога да разкрия на Анджиър.

Без повече обяснения я оставих в апартамента и взех омнибуса до Елгин Авеню. Седях мълчаливо на горната платформа, пушех лулата си и се чудех дали наистина не бях оглупял от любов, готов да захвърля всичко.

Когато пристигнах в работилницата, обсъдихме надълго проблема. Макар тази криза да беше потенциално опасна, през годините Договорът вече беше преминал през няколко такива, и ми се струваше, че и сега не сме изправени пред по-голям или по-различен проблем. Не беше лесно, но в крайна сметка Договорът остана ненарушен и по-силен от всякога. И наистина, в светлината на това свидетелство за подсилената ми вяра в Договора, мога да заявя, че именно аз останах в работилницата и се върнах в апартамента.

Там продиктувах на Олив какво да напише на лист хартия, с нейния почерк. Записа го, изнервена, но решена да стори необходимото. Съобщението целеше да изпрати Анджиър по лъжлива следа, така че се налагаше да бъде не само правдоподобно, но и нещо, за което не би се досетил сам.

Напусна Хорнзи в 2,25 ч. следобед и не се върна в апартамента чак до 11,00 ч. вечерта.

— Направих го! — каза тя. — Разполага с информацията, която му предадох. Напълно възможно е никога повече да не го срещна и със сигурност никога повече в живота си няма да кажа добра дума за него.

Никога не попитах какво се е случило в осемте и половина часа на отсъствието й и защо й бе отнело толкова дълго, за да занесе съобщението. Обяснението, което ми даде, сигурно беше истина, защото беше най-простото: закъснението й се дължеше на такива невинни причини като дългото пътуване с обществения транспорт из Лондон и това, че не беше намерила веднага Анджиър, който изнасял представление в другия край на града. Но през онази дълга вечер в главата ми се въртяха мрачни фантазии за това как двойната агентка, която бях настроил срещу първия й господар, се връща пак при него, и или никога вече няма да я видя, или ще се яви при мен с нова подмолна мисия, възложена й от него.

Всичко това обаче се случи в края на 1898 година, а пиша тези думи в знаменателния месец януари, 1901 година. (Събитията в света около мен отекват в ушите ми. През вчерашния ден Нейно Величество Кралицата най-сетне бе погребана и страната излиза от траурния период.) Олив се върна при мен преди повече от две години, вярна на думата си, и остава с мен, вярна на желанията ми. Кариерата ми върви гладко, позицията ми в света на илюзиите е непоклатима, семейството ми се увеличава, богатството ми е сигурно. За пореден път управлявам две мирни домакинства. Рупърт Анджиър не ме е атакувал, откакто Олив му предаде фалшивата информация. Всичко около мен е спокойно и след бурните години най-после успях да уредя живота си.

Пиша още веднъж, този път с неохота, през 1903 година. Смятах да оставя бележника си затворен завинаги, но обстоятелствата се обърнаха срещу мен.

Рупърт Анджиър почина внезапно. Беше на четиридесет и шест години, само с година по-млад от мен. Смъртта му, според статията в Таймс, е била причинена от усложнения след нараняване по време на сценична илюзия в един театър в Съфък.

Прочетох дума по дума статията, както и една още по-кратка, публикувана в Морнинг Пост, за някаква допълнителна информация, която най-после бих могъл да открия за него, но нямаше почти нищо ново.

Отдавна подозирах, че е болен. Последния път, когато го видях, имаше нездрав вид и допуснах, че страда от някаква сериозна хронична болест.

Мога да обобщя публикуваните некролози, които държа пред мен, докато пиша. Беше роден в Дарбишър през 1857 година, но се беше заселил в Лондон на младини. Дълги години беше работил като илюзионист и фокусник, и имаше значителен успех. Изнасяше представления из Британските острови и Европа, с три турнета в Новия свят, последното — в началото на тази година. Приписваше му се изобретяването на няколко важни сценични илюзии, и по-специално една, наречена ЯРКА УТРИН (при която асистентката му излизаше от привидно плътно затворен съд пред очите на публиката), имитирана от доста хора след него. Наскоро бе разработил успешна илюзия, наречена В МИГ, която беше изпълнявал по времето на фаталния инцидент. Майстор на ловките трикове, Анджиър беше популярен изпълнител, търсен за неголеми или частни събирания. Беше женен, имаше син и две дъщери и до края бе живял със семейството си в района на Хайгейт в Лондон. До инцидента, предизвикал смъртта му, изнасяше редовно представления.

Не пиша c удоволствие за смъртта на Анджиър. Тя е трагичната връхна точка на поредицата от събития, разиграли се в продължение на повече от две години. Изпитвах нежелание да ги записвам, защото — и го отбелязвам със съжаление — заплашваха да подновят неприятните отношения помежду ни.

Както отбелязах по-рано, бях достигнал задоволително равновесие и стабилност в живота и кариерата си. Чувствах и вярвах искрено, че ако Анджиър предприеме каквато и да е атака или отмъщение срещу мен, просто ще свия рамене. И наистина, имах причини да вярвам, че следата от фалшиви улики, подсказана му от бележката на Олив, ще раздели пътищата ни завинаги. Целта й бе да го отклони от пътя, да го отпрати в търсене на тайна, която не съществува.

Фактът, че изчезна от погледа ми за повече от две години, намекваше, че подлъгващата ми маневра е успяла.

Скоро след като завърших първата част на този разказ, прочетох в едно списание за представление, провеждащо се във „Финсбъри Парк Емпайър“. Сред участниците беше Рупърт Анджиър и по всичко личеше, че е доста надолу в списъка. Статията го споменаваше само между другото с думите: „Добре е да се отбележи, че талантът му си остава непомръкнал“. Което само по себе си намекваше, че кариерата му е в застой.

Два-три месеца по-късно всичко се беше променило. Едно от специализираните списания за магия публикува голямо интервю с него, придружено с негова снимка. Един от всекидневниците пишеше в редакторската си колонка за „възраждането на изкуството на илюзионизма“, посочвайки, че в мюзикхоловете се забелязва небивал интерес към фокусниците и имената им за пореден път са сред първите по афишите. Споменаваха Рупърт Анджиър, макар и сред още неколцина други.

По-късно, заради обичайното забавяне в тази област, едно специализирано списание публикува подробна статия за Анджиър. Описваше тогавашното му представление като нов триумф в изкуството на откритата магия. Специално внимание се отделяше на новия му номер, наречен В МИГ, и спечелил похвалите на критиката. Твърдеше се, че поставя нови стандарти за техническо постижение и че ако мистър Анджиър не избере сам да разкрие тайната на механизма му, слабо вероятно е някой друг илюзионист да успее да го възпроизведе, поне в близко бъдеще. Същата статия споменаваше, че В МИГ значително развива „предишните опити“ в областта на илюзиите, включващи преместване в пространството, и снизходително се споменаваше не само НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК, но и моето име.

Опитах, наистина опитах да не обръщам внимание на тази дразнеща статия, но тя беше само първата от много други. Нямаше никакво съмнение, че Рупърт Анджиър е на върха на нашата професия.

Естествено, придобих усещането, че трябва да направя нещо по въпроса. Голяма част от работата ми в изминалите месеци бе свързана с турнето, което провеждах, като се съсредоточавах върху по-малките клубове и театри в провинцията. Реших, че за да се утвърдя отново, се нуждая от един сезон в престижен лондонски театър, където да демонстрирам уменията си. По това време интересът към сценичната илюзия бе такъв, че агентът ми не срещна почти никакви трудности да ми уреди голямо представление. Залата се намираше в театър „Лирик“ на Странд, където се озовах по горните места в плаката на вариете, предвидено за цяла седмица през септември 1902 година.

Открихме пред полупразна зала, а на следващия ден в пресата нямаше почти нищо. Само три вестника споменаваха името ми, а най-положителният коментар ме представяше като „представител на един стил в илюзията, по-забележителен заради носталгичната си стойност, отколкото с иновативния си подход“. Следващите две вечери залата беше почти празна и шоуто бе свалено от сцена в средата на седмицата.

Реших, че трябва да видя с очите си новата илюзия на Анджиър и когато в края на октомври чух, че изнася представления в продължение на две седмици в „Хакни Емпайър“, тихомълком си купих билет за партера. „Емпайър“ е дълбок, тесен театър с дълги, едва проходими пътеки между редовете и зала, която е полутъмна по време на представлението, така че отговаряше съвсем точно на целите ми. От мястото ми се откриваше добър изглед към сцената, но не бях чак толкова близо, че Анджиър да ме забележи.

Не пропуснах основната част на представлението му, по време на която изпълни напълно компетентно илюзии от стандартния фокуснически репертоар. Стилът му си го биваше, говореше забавно, асистентката му беше красива, а умението му да забавлява бе над средното. Носеше добре ушит вечерен костюм и беше пригладил изискано косата си с брилянтин до пълен блясък. Още в тази част на представлението обаче отбелязах измъченото му лице, както и други белези, намекващи за влошено здраве. Движеше се сковано и на няколко пъти пощади лявата си ръка, сякаш беше по-слаба от другата.

Най-накрая, след един определено забавен номер, включващ бележка, написана от човек от публиката и появяваща се в запечатан плик, Анджиър стигна до заключителната илюзия. Започна със сериозна реч, която набързо записах в бележника си. Ето какво каза:

Не знаех как постига своя номер! Видях го със собствените си очи, наблюдавах, въоръжен с познанието как трябва да бъде наблюдаван един професионален фокусник, погледнах във всички посоки, накъдето илюзионистът по традиция иска да отклони вниманието на публиката си. Напуснах „Хакни Емпайър“, кипящ от гняв. Ядосвах се, че най-добрата ми илюзия е била прекопирана; и още повече, че е подобрена. Но най-лошото от всичко обаче бе фактът, че не знаех как го прави.

Беше един човек. Беше на едно място. Появяваше се на друго. Нямаше как да има двойник или дубльор; а и не можеше да се премества в пространството толкова бързо.

Ревността усилваше гнева ми. В МИГ, запомнящото се име на неговия вариант, на неговия проклет подобрен вариант на НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК, без съмнение беше първокласна илюзия, която налагаше нов стандарт в нашето често пъти гледано с насмешка и оставащо неразбрано изкуство. Само заради това му се възхищавах, без значение какви други чувства изпитвах по отношение на него. Заедно с, подозирам, останалите зрители около мен, имах усещането, че ми е оказана честта да стана свидетел на илюзията със собствените си очи. Тръгнах си и когато минавах покрай уличката, където беше служебният вход, за момент изпитах желание да изпратя визитката си в гримьорната на Анджиър, за да го посетя и поздравя лично.

Потиснах този импулс. След толкова години горчиво съперничество не можех да позволя на едно изпипано изпълнение да ме накара да се унижавам пред него.

Върнах се в апартамента в Хорнзи, където бях отседнал по това време, и прекарах безсънна нощ, без да успея да си намеря място в леглото до Олив.

На следващия ден се заех да размишлявам логично и практично по въпроса как постига версията на моя номер. Опитвах се да го проумея.

Признавам още веднъж: не зная как го правеше. Не успях да разгадая тайната по време на представлението, нито след това. Каквито и принципи на илюзионизма да прилагах, не можах да намеря решението.

В сърцето на мистерията лежаха три, вероятно четири или шест от фундаменталните категории на илюзията. Беше постигнал Изчезване, след което Поява на друго място, по някакъв начин се намесваше елементът на Транспозицията и всичко това бе изпълнено в откровена демонстрация на Неподчинение на Природните Закони.

Изчезването на сцената се постига относително лесно. Разполагане на огледала или полуогледала, употреба на светлинни ефекти или „черно изкуство“ от страна на фокусника, паравани, отвличане на вниманието, скрити проходи в пода на сцената и така нататък. Появата на друго място обикновено е въпрос на предварително разполагане на обекта, на негов дубликат… или ако е човек, разполагането на убедителен негов двойник. Едновременното действие на тези два ефекта поражда трети. В объркването си публиката вярва, че е станала свидетел на неподчинение на природните закони.

Закони, които според мен бях видял да се нарушават същата вечер в Хакни.

Всичките ми опити да разреша загадката, като се опирах на конвенционалните принципи на магията, оставаха неуспешни и макар да обмислях съсредоточено отново и отново, дори не се бях доближил до решение, което да ме удовлетворява.

Непрестанно ме разсейваше знанието, че тази великолепна илюзия съдържа в себе си влудяващо проста тайна. Главното правило на магията винаги важи — това, което се вижда, не е онова, което се случва в действителност.

Тази тайна не спря да ми убягва. Имах само две дребни утехи.

Първата беше, че без значение колко блестящ ефект постигаше той, собствената ми тайна си оставаше недостъпна за Анджиър. Не изпълняваше илюзията по моя начин, тъй като никога не би му се удало.

Втората касаеше скоростта. Каквато и да бе тайната му, ефектът от изпълнението на Анджиър не беше толкова бърз, колкото моя. Тялото ми се премества от единия шкаф в другия незабавно. Случва се бързо — подчертавам това. Илюзията работи незабавно. Няма никакво закъснение. Ефектът на Анджиър беше забележимо по-бавен. Във вечерта, в която станах свидетел на илюзията, бях доловил една-две секунди разлика, което значеше, че е с една-две секунди по-бавен от мен.

В един от подходите си в търсене на решение опитах да пресметна съответното време и разстояние. През въпросната нощ, тъй като нямах представа какво ще се случи и не разполагах с научни средства за измерване, всичките ми изчисления си оставаха субективни.

Това е част от метода на илюзиониста. Като не подготвя зрителите предварително, изпълнителят може да използва изненада, за да прикрие следите си. Ако попитате повечето хора, станали свидетели на някой номер, колко време е продължил, те не биха могли да ви дадат точен отговор. Много трикове се базират на идеята илюзионистът да ги изпълни толкова бързо, че неподготвената публика по-късно да се закълне, че случилото се е невъзможно, защото просто не би имало достатъчно време.

Знаейки това, се заставих да помисля внимателно върху видяното, като разигравах наново илюзията в ума си и се опитвах да предположа колко време е изминало всъщност между привидното изчезване на Анджиър и материализирането му на друго място. Накрая стигнах до заключението, че със сигурност не е било по-малко от една-две секунди от първоначалното ми предположение, а може да са изминали и цели пет секунди. За пет секунди в пълна и неочаквана тъмнина един умел фокусник може да извърши доста невидими дела!

Този кратък промеждутък бе очевидната улика към разгадаването на тайната, но все така ми се струваше недостатъчен, за да може Анджиър да е спринтирал почти до дъното на партера.

Две седмици след този случай се обадих на управителя на театъра и отидох да огледам „Хакни Емпайър“ под претекст, че искам да направя измервания преди едно от собствените си представления. Това е нещо нормално в работата на илюзионистите, защото често адаптират изпълненията си според физическите характеристики и ограниченията на театъра. И този път молбата ми бе приета и помощникът на управителя ме посрещна любезно, за да ми съдейства при огледа.

След като открих мястото си от онази вечер, установих, че се намира на малко повече от петнайсет метра от сцената. Опитът ми да разбера точката, където се бе материализирал Анджиър, се оказа по-проблематичен, тъй като разполагах единствено със спомените си за събитието. Застанах до мястото си и опитах да открия позицията му посредством триангулация, като възстанових ъгъла, под който бях обърнал глава, преди да го видя. В крайна сметка най-доброто ми предположение беше, че според мен се бе появил в района на дълга отсечка по стъпалата между редовете: най-близката й точка се намираше на повече от двайсет и три метра от сцената, а най-далечната надхвърляше трийсет.

Останах известно време в центъра на сцената, приблизително на мястото, където се бе намирал върхът на триножника, и се взрях по дължината на централната пътека, чудейки се какво бих измислил аз, за да стигна от едната точка до другата в претъпкана зала, на тъмно, за по-малко от пет секунди.

Отбих се да обсъдя проблема с Томи Елборн, който по това време живееше като пенсионер в Уокинг. След като му описах илюзията, го попитах как би я обяснил той.

— Трябва да я видя сам, сър — каза той след дълъг размисъл и много въпроси.

Опитах различен подход. Подканих го за момент да допусне, че това е илюзия, която бих искал да изпълня аз. В миналото двамата често бяхме работили по този начин — описвах му ефекта, който искам да постигна, и двамата, така да се каже, разработвахме номера отзад-напред.

— Но това не би било проблем за вас, нали, мистър Бордън? — попита той, намеквайки за тайния ми метод.

— Да, но при мен е различно! Как бихме го направили за друг илюзионист? Мисли по този начин.

— Нямам никаква представа — каза той. — Най-добрият начин би бил да се използва двойник. Някой, който вече е сред публиката, но вие твърдите…

— Анджиър не го прави по този начин. Беше сам.

— Тогава нямам идея, сър.

Замислих нов план. Щях да присъствам на представленията на Анджиър през следващия сезон и да посещавам шоуто му всяка вечер, ако се наложи, докато не разреша загадката. Томи Елборн щеше да дойде с мен. Щях да пощадя гордостта си до последно и ако успеех да изтръгна тайната от него, без да предизвикам подозренията му, за мен това би бил идеален резултат. Но ако до края на сезона не успеехме да изградим работеща теория, щяхме да изоставим всяко съперничество и ревност в миналото и да се свържем директно с него и ако се наложи да го молим, за да получим обяснение. Толкова влудяващ бе ефектът на тайната му върху мен.

Пиша това, без да се срамувам. Мистерията е разменната монета на фокусниците и считах за свое професионално задължение да открия как се постига номерът. И ако трябваше да се преклоня, да призная, че Анджиър е по-добър илюзионист от мен, нямах нищо против.

Само че на нищо от това не му бе съдено да се случи. След продължителна коледна почивка Анджиър замина на турне в САЩ в края на януари, оставяйки ме разтреперан от безсилие.

Седмица след завръщането му през април (отбелязано в Таймс) отидох до дома му, решен да се сдобря с него, но го нямаше. Къщата — голяма, но скромна постройка на улица недалеч от Хайгейт Фийлдс — беше заключена и със заковани прозорци. Разговарях със съседите, но всички повтаряха, че не знаят нищо за хората, живеещи там. Анджиър очевидно опазваше личния си живот от любопитните очи на външния свят също като мен.

Свързах се с Хескит Ънуин, за когото знаех, че работи като негов импресарио, но той не пожела да разговаря с мен. Оставих съобщение на Ънуин, умолявайки Анджиър спешно да се свърже с мен. Макар агентът му да обеща, че Анджиър ще получи съобщението му лично, така и не получих отговор.

Писах на Анджиър директно, лично, предлагайки да сложим край на съперничеството, натрупаната горчивина, заклех се, че от моя страна съм готов да предприема всички необходими стъпки за помирение между нас.

Той отново не отговори, при което най-сетне почувствах, че съм достигнал точката отвъд здравия разум.

Моят отговор на неговото мълчание, боя се да го призная, бе безскрупулен.

През третата седмица на май взех влака от Лондон за Лоустофт, крайбрежно градче и рибарско пристанище в Съфък. Там Анджиър щеше да изнася представления в продължение на цяла седмица. Отидох с една-единствена цел, и тя бе да се промъкна незабелязано през задния вход и да открия сам тайната.

По правило достъпът до служебния вход на театрите се контролира от персонал, нает специално за целта, но ако сте запознати с театралния живот или с дадената сграда, съществуват начини да влезете. Анджиър изнасяше представленията си в „Павилиън“, значим и добре оборудван театър на брега, където и аз самият бях играл в миналото. Не предвиждах трудности.

Отпратиха ме. Нямаше никаква надежда да опитвам да вляза през задния вход, защото написаната на ръка бележка отвън гласеше, че всички посетители, желаещи достъп, трябва да се сдобият предварително с разрешително, преди да им позволят дори да доближат гишето на портиера. Не желаех да привличам внимание върху себе си, така че се оттеглих без да настоявам.

Срещнах същите трудности и зад кулисите. Още веднъж — има начини и способи да влезете, ако знаете едно-друго, но Анджиър бе взел допълнителни мерки, както съвсем скоро щях да открия.

Натъкнах се на млад дърводелец в дъното на кулисите, зает с подготовката на някакъв голям декор. Показах му картата си и той ме поздрави достатъчно доброжелателно. След кратък разговор по общи въпроси с него казах:

— Не бих възразил, ако ми предложеха да гледам шоуто от кулисите.

— На всички им се иска!

— Ще ме пуснеш ли някоя вечер?

— Никакъв шанс, сър, и в никакъв смисъл. Главното представление тази седмица вече е в ход и са издигнали параван. Нищо не се вижда!

— Какво ти говори това?

— Не е толкова зле, човекът ми мушна малко сухо.

Отново отстъпих. Ограждането на сцената с параван е изключителна мярка, предприемана от малцина илюзионисти, които се опасяват тайните им да не бъдат разкрити от сценичните работници. Обикновено не е особено популярно решение и ако не бъдат раздадени значителни бакшиши, предизвиква забележима липса на съдействие от страна на хората, с които артистът трябва да работи. Самият факт, че Анджиър се беше погрижил за това, говореше, че тайната му изискваше допълнителна защита.

Оставаха само три други възможни начини за проникване в театъра, до един изпълнени с трудности.

Първият бе да вляза през централния вход и да използвам някоя от служебните врати, за да се озова в задната му част. (Вратите за залата на „Павилиън“ от фоайето бяха затворени и персоналът наблюдаваше бдително всички посетители.)

Вторият беше да направя опит да ме наемат временно като сценичен работник. (Същата седмица не търсеха нови работници.)

Третият бе да отида на представлението като зрител и оттам да се опитам да се озова на сцената. Тъй като не ми оставаше друга алтернатива, отидох на касата и си купих билети на партера за всяко представление от гастрола на Анджиър. (Още по-унизително беше това, че шоуто на Анджиър се радваше на голям успех и билетите за повечето му представления бяха напълно разпродадени, със списъци на чакащи, а останалите места бяха едни от най-скъпите.)

Мястото ми по време на второто шоу на Анджиър, на което присъствах, се намираше на втория ред на партера. Докато излизаше на сцената, Анджиър ми хвърли кратък поглед, но се бях дегизирал изкусно и бях напълно уверен, че не ме е разпознал. От опит знаех, че понякога можеш да доловиш предварително кои зрители биха изявили желание да участват като доброволци и че повечето фокусници имат обичая да оглеждат набързо и дискретно първите редове.

Когато Анджиър се захвана с номерата с карти и призова за доброволци от публиката, се изправих с престорено колебание и както се очакваше, бях поканен на сцената. Щом се озовах в близост до Анджиър, осъзнах колко е нервен. Докато напредвахме през забавния процес на избиране и криене на картите, почти не ме погледна. Изпълних всичко, което се искаше от мен, понеже не желаех да съсипвам шоуто му.

Когато номерът завърши, асистентката му бързо се приближи зад мен, улови ме за ръката учтиво, но твърдо и ме поведе към кулисите. На другите представления доброволецът бе слязъл сам надолу по рампата, а асистентката се беше завърнала бързо в центъра на сцената, където имаха нужда от нея за следващата илюзия.

Знаейки това, използвах открилата се възможност. Под прикритието на шума от аплодисментите й казах с провинциалния акцент, който използвах като част от дегизировката си:

— Всичко е наред, миличко. Ще си намеря мястото.

Тя се усмихна с благодарност, потупа ме по ръката и насочи вниманието си към Анджиър.

Докато ръкоплясканията замираха, той се бе заел да изнася масата си с реквизит. Никой от двамата не гледаше в мен. По-голямата част от публиката наблюдаваше Анджиър.

Отстъпих назад и хлътнах сред прикритието на кулисите. Наложи се да отметна едно платнище, закриващо тесния проход в тежката завеса на паравана.

Един сценичен работник моментално ми прегради пътя:

— Съжалявам, сър — каза високо той. — Не е позволено зад сцената.

Анджиър беше само на няколко стъпки от нас и тъкмо подхващаше следващия си номер. Ако започнех да споря с мъжа, Анджиър без съмнение щеше да ни чуе и осъзнае, че нещо не е наред. Озарен от внезапно вдъхновение, посегнах и смъкнах шапката и перуката си:

— Аз съм част от представлението, проклет глупак такъв! — казах забързано, но тихо, използвайки нормалния си глас. — Не ми пречи!

Сценичният работник се смути, но промърмори някакво извинение и ми направи път. Промъкнах се покрай него. Бях прекарал доста време в планиране къде ли щеше да бъде най-добре да започна с претърсването за някакви доказателства. Тъй като бяха оградили сцената с параван, беше най-вероятно да открия търсеното на долното ниво. Минах по един къс коридор и скоро стигнах стълбите, водещи към пространството под сцената.

Заедно със сервизната рампа и крановете на тавана, пространството под сцената е една от най-важните площи в театъра. Тук имаше няколко прохода и стълби за сцената, както и ролково-верижни лебедки за издигане на декорите. Няколко големи декора бяха поставени на колички, вероятно предназначени за следващи представления. Навлязох без бавене между различните съоръжения. Ако шоуто беше сериозна продукция с множество сцени и честата им смяна, в пространството под сцената щяха да се навъртат поне неколцина техници, управляващи техниката, но тъй като магическите представления до голяма степен зависят от реквизита, който илюзионистът сам предоставя, техническите изисквания са ограничени основно до завесите и осветлението. Тъй че макар да почувствах облекчение, не се изненадах, че наоколо е безлюдно.

Почти в дъното на пространството под сцената най-сетне открих онова, което търсех, като в началото почти не си дадох сметка, че е така. Натъкнах се на два големи, здраво сковани сандъка, снабдени с множество скоби за издигане и местене, надписани съвсем ясно: ЛИЧНО — ВЕЛИКИЯТ ДАНТОН. Непосредствено до тях имаше обемист трансформатор, чийто модел не ми беше познат. Собственото ми представление също използваше подобно устройство за захранване на електрическата пейка, но не беше нищо особено, без излишни настройки. Трансформаторът на Анджиър внушаваше сурова мощ. Когато го доближих, забелязах, че излъчва силна топлина, а някъде от дълбините му се разнасяха мощни вибрации.

Наведох се над трансформатора, опитвайки да проумея как работи. Над себе си чувах стъпките на Анджиър по сцената и високия глас, с който се обръщаше към присъстващите в залата. Представях си как крачи напред-назад, докато произнася речта си за чудесата на науката.

Внезапно трансформаторът изщрака силно и ме хвърли в тревога, когато от решетката на горния му панел избликна рядък, но задушлив, син дим. Бръмченето стана по-интензивно. Отначало отстъпих, но нарастващото притеснение ме застави отново да се приближа.

Чувах как на няколко метра над главата ми Анджиър продължава да кръстосва сцената с отмерени стъпки, очевидно без да е наясно какво се случва долу.

Във вътрешността на устройството се разнесе ново изщракване, този път придружено от особено заплашително стържене, сякаш режеха ламарина. Димът се изливаше навън още по-бързо от преди, а когато заобиколих от другата страна на трансформатора, открих, че няколко дебели метални намотки са се нагорещили до червено.

Навсякъде около мен цареше хаосът на пространството под сцената. Имаше тонове дървен реквизит, смазани лебедки, километри въжета, безброй предмети с неизвестно предназначение, купища смачкана хартия, огромни декори, изрисувани с маслени бои. Цялото място бе склад за подпалки, а в центъра му имаше нещо, което като че се канеше всеки миг да избухне в пламъци. Стоях там, парализиран от ужасяваща нерешителност — възможно ли беше Анджиър и асистентите му да не знаят какво се случва долу?

Трансформаторът издаде нова поредица от остри звуци, а от решетката му още веднъж изригна дим. Започваше да изпълва дробовете ми и да ме задавя. В отчаянието си потърсих с очи пожарната кофа.

Чак тогава видях, че трансформаторът се захранваше от дебел изолиран кабел, идващ от голяма разпределителна кутия, закрепена на задната стена. Хвърлих се към нея. Имаше шалтер за централно включване и изключване и без да се замислям повече, хванах здраво ръчката и я дръпнах надолу.

Пъклената работа на трансформатора мигновено спря. От решетката продължаваше да излиза парлив син дим, но и той намаляваше бързо.

Над главата ми се разнесе тежък удар, последван от мълчание.

Изминаха секунда или две, през които се взирах в пода на сцената над мен, изпълнен с разкаяние.

Чувах забързани стъпки и гласа на Анджиър, крещящ ядосано. Долавях и публиката — доста по-смътно, — нито надаваше радостни викове, нито ръкопляскаше. Хаосът от тичащи крака и викове на висок глас се увеличаваше. Каквото и да бях сторил, бе хвърлило в безпорядък илюзията на Анджиър.

Бях дошъл в театъра, за да разкрия загадката, а не да прекъсвам представлението, но пак се провалих. Научих единствено, че използваше по-мощен трансформатор от моя и че неговият беше пожароопасен.

Осъзнах, че ако остана, ще бъда разкрит, така че побързах да се отдалеча от охлаждащия се трансформатор и се насочих към изхода. Дробовете започваха да ме болят от вдишания дим, а главата ми бе замаяна. Над мен, на сцената и особено в дъното й, чувах как много хора се суетят напред-назад, факт, който можех да използвам в своя полза. Някъде в сградата, не много далеч, някой започна да пищи. Отдаваше ми се възможност да се измъкна в настаналото объркване.

Хукнах нагоре по стълбите, като взимах по две стъпала наведнъж, решен да не спирам за нищо на света и видях изумителна гледка!

Главата ми беше размътена от дима, от силното вълнение от стореното или от страх да не ме заловят. Не е възможно да съм мислел ясно.

На върха на стълбището стоеше самият Анджиър — чакаше ме, вдигнал ръце в гнева си. Но ми се видя, че е приел формата на призрак! Зърнах светлините зад него — по силата на някаква магия те като че ли прозираха през тялото му. Моментално ме връхлетяха няколко предположения — ефектът вероятно се дължеше на специалните дрехи, които носеше, за да изпълни успешно номера си!

Специално обработена материя! Нещо, което ставаше прозрачно! Правеше го невидим! Това ли е тайната му?

Точно в този миг устременото ми нагоре тяло се сблъска с него и двамата се проснахме на пода. Той се опита да ме сграбчи, но какъвто и да бе материалът, с който беше намазан, му попречи да ме улови здраво. Успях да се освободя и изплъзна надалеч от него.

— Бордън! — гласът му прозвуча дрезгаво от гняв, нищо повече от вледеняващ шепот. — Спри!

— Беше злополука! — извиках аз. — Стой надалеч от мен!

Изправих се и побягнах от него, като го оставих да лежи на пода. Хвърлих се неудържимо по някакъв тесен коридор, а звукът от обувките ми отекваше в ярко боядисаните тухли, завих на ъгъла, продължих по други стръмни стъпала, спринтирах по дълъг тесен тунел и стигнах до гишето на портиера. Той вдигна изненадано поглед, докато го подминавах като вятър, но нямаше надежда да ми прегради пътя или да ме спре.

Секунди по-късно излязох през задния вход и забързах по мъждиво осветената уличка към брега.

Тук си починах за момент с лице към морето, наведен напред, с подпрени на коленете ръце. Закашлях се няколко пъти, болезнено, като се мъчех да изхвърля остатъците от дима от дробовете си. Беше приятна суха вечер в началото на лятото. Слънцето току-що бе залязло и цветните светлини по крайбрежния булевард се пробуждаха. Имаше прилив и вълните се разбиваха леко в стените на дигата.

Зрителите излизаха от „Павилиън“ и се пръскаха в различните посоки на града. Много от хората изглеждаха слисани, вероятно поради внезапния начин, по който бе приключило представлението. Тръгнах по крайбрежния булевард заедно с тълпата, а като стигнах главната търговска улица, обърнах гръб на морето и се насочих към железопътната гара.

Много по-късно, дълго след полунощ, пристигнах в лондонската си къща. Децата ми спяха по стаите си, Сара излъчваше топлина до мен, а аз лежах в мрака, питайки се какво ли се беше случило тази вечер.

Седем седмици по-късно Рупърт Анджиър почина.

Малко е да кажа, че изпитвах чувство за вина, особено след като в двата вестника, съобщаващи за случилото се, се говореше за понесените от него „травми“ по време на илюзията. Не споменаваха, че произшествието се е случило в деня, когато бях посетил Лоустофт, но бях сигурен, че става дума за същия ден.

Вече бях установил, че Анджиър е отменил оставащите до края на седмицата представления в „Павилиън“, и доколкото знаех, след това не се беше появявал публично никъде. Нямах представа защо.

Чак сега си дадох сметка, че през онази нощ бе получил фатални травми.

За мен обаче си оставаше необяснимо как така се бях сблъскал с него по-малко от минута след случайната ми намеса. Тогава не ми се видя нито ранен, нито дори контузен. Напротив, беше в отлично здраве и решен да се изправи срещу мен. Преди да успея да се измъкна и да побягна, за малко се бяхме сборили на пода. Единственото необичайно нещо в него беше хлъзгавият материал, с който се беше намазал или костюма си, както предполагах, за да изпълни успешно своята илюзия или за да успее да изчезне от очите на хората. Последното наистина ме озадачаваше, защото след като се бях възстановил от замайващия ефект на вдишания дим спомените ми за тези няколко секунди си оставаха кристално ясни. Съвсем определено само за миг „виждах през него“, сякаш части от тялото му или цялото му тяло бяха станали прозрачни.

Още една малка загадка си оставаше фактът, че по време на спречкването ни по мен не бе полепнал тайнствения материал, с който се беше намазал Анджиър. Определено ме беше хванал с ръце за китките и съвсем осезаемо усетих нещо хлъзгаво, но след това не открих никакви следи. Спомням си как на връщане с влака за Лондон, седях в купето и вдигнах ръка към светлината, за да проверя дали мога да виждам през нея!

Но в мен се бе насъбрала достатъчно вина и посрещнах новината за смъртта му, разкъсван от угризения на съвестта. Всъщност изправен пред ужасните резултати, не можех да намеря покой и чувствах, че по някакъв начин трябва да изкупя стореното.

За нещастие некролозите във вестниците бяха публикувани едва няколко дни след смъртта на Анджиър и погребението вече се бе състояло. Това събитие щеше да бъде идеалният момент за мен да дам начало на много дълго бавеното помирение с неговото семейство и съдружници. Един погребален венец, най-обикновена картичка със съболезнователни думи биха свършили работа, но така и не бе съдено.

След продължителен размисъл реших да подходя директно към вдовицата му и й написах искрено и доброжелателно писмо.

В него обясних кой съм и как, като доста по-млад и за мое безкрайно съжаление, се бях изправил срещу съпруга й. Заявих, че новините за преждевременната му смърт са ме шокирали и натъжили и че общността на илюзионистите ще почувства остро липсата му. Отдадох дължимото на уменията му като изпълнител и ingenieur на великолепни илюзии.

След това продължих с най-важната част от писмото за мен с надеждата, че то ще се стори на вдовицата като нещо, което ми е хрумнало в самия край. Изтъкнах, че след смъртта на някой илюзионист в света на фокусниците е обичайно колегите му да предложат да закупят реквизита, от който семейството му не би имало нужда. Прибавих, че в светлината на дългите ми и бурни отношения с Рупърт разглеждам това предложението като свой дълг и удоволствие и че разполагам със значителни средства.

След като изпратих писмото и предвидливо допуснах, че не мога да разчитам на съдействието на вдовицата, направих някои запитвания чрез контактите си в нашите бизнес среди. Този подход също трябваше да бъде обмислен внимателно, защото нямах представа кои и колко от другите ми колеги също имат желание да сложат ръка върху реквизита на Анджиър. Допусках, че не са малко. Едва ли бях единственият професионален фокусник, станал свидетел на зашеметяващото му представление. Затова пуснах мълвата, че ако някоя част от реквизита на Анджиър се появи на пазара, бих проявил интерес.

Две седмици след като писах на вдовицата на Анджиър, получих отговор под формата на писмо от името на адвокатска агенция в Чансъри Лейн. Предавам съдържанието му дословно:

Пристъпвам в светлините на сцената и в пълния им блясък поглеждам право във вас.

Казвам:

— Вижте ръцете ми. В тях няма нищо скрито.

Вдигам ги така, че да видите дланите ми, разтварям пръсти, за да покажа, че не държа нищо между тях. А сега изпълнявам последния си номер и в същите ръце, в които ви е известно, че няма нищо, се появява букет от избелели хартиени цветя.

Днес е 1 септември 1903 година и заявявам, че като цяло със смъртта на Анджиър приключи и собствената ми кариера.

Макар да бях сравнително състоятелен, имах жена и деца, а също така скъп и сложен живот, който да поддържам. Не можех да изоставя отговорностите си и бях длъжен да приемам ангажименти, когато ми се предлагаха. В този смисъл не се оттеглих напълно, но амбицията, която ме подтикваше в първите години, желанието да изумявам и смайвам, чистата наслада да измислям невъзможното, всичко това ме напусна. Все още имах уменията да изпълнявам илюзии, ръцете ми си оставаха сръчни и в отсъствието на Анджиър за пореден път се бях превърнал в единствения изпълнител на НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК и все пак нещо не ми достигаше.

Над мен се спусна ужасна самота, която Договорът не ми позволява да опиша истински, освен с думите, че бях единственият приятел, за когото жадувах. И отново аз, разбира се, бях единственият приятел, с когото не можех да общувам.

Подхождам към този въпрос възможно най-деликатно.

Животът ми е пълен с тайни и противоречия, които няма как да обясня.

За кого се омъжи Сара? За мен или за мен? Имам две деца, които обожавам, но мои ли са те, че да ги обожавам, в действителност мои… или наистина салгаи? Как бих разбрал освен с гласа на инстинкта? И като отворих дума, в кого от мен се влюби Олив и с кого се премести да живее в апартамента в Хорнзи? Не аз пръв правих любов с нея, нито аз я поканих в апартамента, и все пак аз се възползвах от присъствието й, знаейки, че и аз правя същото.

Кой от мен направи опит да разобличи Анджиър? Кой от мен пръв замисли НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК и кой от мен бе пренесен пръв?

И сам виждам, че говоря несвързано, но всяка моя дума е последователна и на мястото си. Това е дилемата в същината на моето съществуване.

Вчера изнасях представление в един театър в Балъм, в югозападен Лондон. Приключих с матинето, след което ми оставаха два часа до вечерното шоу. Както често постъпвам, отидох в гримьорната си, дръпнах завесите и приглуших светлината, заключих вратата и легнах да поспя на кушетката.

Събудих се…

Бях ли се събудил изобщо? Привидя ли ми се? Сънувах ли?

Събудих се и видях призрачната фигура на Рупърт Анджиър — стоеше в гримьорната и стискаше с две ръце нож с дълго острие.

Преди да успея да помръдна или извикам, той скочи върху мен на кушетката и бързо яхна гърдите и стомаха ми. Вдигна ножа и го задържа с насочено към сърцето ми острие.

— Приготви се да умреш, Бордън! — каза с дрезгавия си, ужасяващ шепот.

В това адско видение ми се стори, че почти не усещам тежестта му и с лекота мога да го отхвърля от себе си, но страхът изсмукваше цялата ми сила. Вдигнах ръце и стиснах лактите му, опитвайки да му попреча да забие ножа в мен, но за мое учудване открих, че все още е покрит с хлъзгавия материал, който не ми позволяваше да го уловя по-здраво. Колкото повече се стараех, толкова повече се плъзгаха пръстите ми около противната му плът. Вдишвах зловонния му мирис, гранясала смрад на гроб, на костница.

Поех си дъх от ужас, защото усетих как острието се притиска болезнено в гърдите ми.

— Сега! Кажи ми, Бордън! Кой точно си ти? Кой?

Изпитвах такъв страх, че едва дишах, такъв бе ужасът, че всяка секунда острието ще пробие гръдния ми кош и ще ме прониже в сърцето.

— Кажи ми и ще те пощадя!

Натискът на ножа се усилваше.

— Не зная, Анджиър! Вече и сам не зная!

И по някакъв начин това сложи края, почти веднага след като всичко бе започнало. Лицето му се намираше на сантиметри от моето и видях как се изкриви от гняв. Тежкият му дъх ме облъхна. Ножът започваше да пронизва кожата ми! Страхът ме наелектризира и ми вдъхна смелост. Замахнах към него, веднъж, два пъти, с юмруци към лицето му, и го отблъснах от себе си. Смъртоносният натиск върху сърцето ми намаля. Долових внезапното си преимущество и замахнах към него, като събрах ръце. Той изкрещя, отдалечавайки се от мен, и вдигна ножа. Все още бе върху мен и пак го ударих, а после напрегнах цялото си тяло, за да го отхвърля. За мое огромно облекчение той се претърколи, изпусна ножа и падна на пода. Смъртоносното острие се удари със звън в стената и падна на пода, а призрачната фигура се просна до него.

Почти незабавно се изправи на крака с обуздан и предпазлив вид, като ме наблюдаваше внимателно в случай че отново се опитах да го атакувам. Изправих се в седнало положение на кушетката, готов да отблъсна ново нападение. Пред мен стоеше привидение от най-черните ми кошмари: призракът в смъртта на моя заклет враг приживе.

Виждах как лампата мъждука през полупрозрачното му тяло.

— Остави ме на мира! — казах дрезгаво аз. — Ти си мъртъв! Нямам работа с теб!

— Нито аз с теб, Бордън! Убийството ти не е отмъщение. Не биваше да го допускам! Не биваше!

Призракът на Рупърт Анджиър ми обърна гръб, тръгна към заключената врата и тялото му премина през нея. След него не остана нищо друго освен тежкият мирис на леш.

Появата му ме бе парализирала от страх и все още стоях, неспособен да помръдна на кушетката, когато чух да викат първите участници в представлението. Няколко минути по-късно гримьорът ми дойде при вратата и настоятелното му чукане най-сетне ме принуди да се надигна.

Открих ножа на Анджиър на пода в гримьорната. Дори в този момент е пред мен. Реален е. Носеше го призрак.

Нищо няма смисъл. Боли ме, когато дишам и когато се движа; все още усещам острия връх на ножа, притиснат към сърцето ми. Намирам се в апартамента в Хорнзи и нито зная какво да направя, нито кой съм всъщност.

Всяка дума, написана тук, е вярна и описва реалността на моя живот. Ръцете ми са празни и ви гледам настоятелно и искрено. По този начин живях и все пак разказът ми не разкрива нищо.

Ще посрещна края си сам.

По това време бях едва на пет, но в съзнанието ми няма и капка съмнение, че наистина се случи. Известно ми е, че спомените понякога лъжат, особено нощем и в ума на едно стреснато и ужасено дете, и зная, че нерядко хората сглобяват картини от онова, което смятат, че се е случило, което им се иска да се е случило, или по-късно хората им разказват за миналите неща. Всичко това отдавна ми е ясно и ми трябваха дълги години, за да събера частите на реалността.

Беше жестоко, насилствено, необяснимо и почти със сигурност незаконно. Съсипа живота на повечето от замесените и попари моя собствен.

Вече мога да разкажа историята каквато е, но от гледната точка на зрял човек.

Баща ми е лорд Колдърдейл, шестнайсетият с тази титла. Фамилното ни име е Анджиър, а малките имена на баща ми — Виктор Едмънд; баща ми е синът на единствения син на Рупърт Анджиър, Едуард. Следователно Рупърт Анджиър, илюзионистът, известен като „Великия Дантон“, е мой прадядо и 14-ти граф Колдърдейл.

Майка ми се казваше Дженифър, но у дома баща ми винаги я наричаше Джени. Срещнали са се, докато баща ми е работел за Външното министерство, където е прекарал цялата Втора световна война. Не беше дипломат от кариерата, но по здравословни причини не са го взели в армията, така че вместо това се е записал доброволец за цивилна служба. В университета се е занимавал с немска литература и през 30-те години е прекарал известно време в Лайпциг, така че в очите на Британското правителство е притежавал полезни военновременни умения. Преводите на прихванати съобщения на германското военно командване очевидно са вървели заедно с тях. С майка ми са се запознали през 1946 година по време на пътуване с влак от Берлин за Лондон. Тя била медицинска сестра, работеща за окупационните сили в немската столица и се завръщала в Англия след края на назначението си.

Оженили са се през 1947 година и горе-долу по същото време баща ми е бил освободен от поста си във Военното министерство. Дошли да живеят тук в Колдлоу, където сме родени със сестра ми. Не ми е известно много за годините, изминали преди да се появим на този свят, нито защо родителите ми са изчакали толкова дълго, без да създадат семейство. Пътували са доста, но вярвам, че основната причина се корени по-скоро в опит да избегнат скуката, отколкото в положителното желание да посетят нови места. Бракът им никога не е бил напълно безпроблемен. Известно ми е, че майка ми за кратко го е напускала в края на 50-те, защото много години по-късно случайно чух разговор между нея и сестра й, моята леля Карълайн. Сестра ми Розали е родена през 1962 година, а аз съм я последвала през 1965 година. По това време баща ми е бил почти на петдесет, а майка ми — в края на трийсетте си години.

Подобно на повечето хора, не си спомням много от първите години в живота ми. Помня, че къщата винаги ми се струваше студена и без значение колко одеяла трупаше майка ми на леглото или колко гореща беше бутилката с вода в него, винаги се чувствах простинала до костите. Вероятно си спомням само една зима или един месец, или една седмица от зимата, но дори и сега ми се струва така, сякаш никога не е било иначе. Къщата няма как да бъде отоплявана както трябва през зимата. Вятърът се извива през долината от октомври до средата на април. Снегът се задържа по около три месеца годишно. Винаги сме използвали дърва за огрев от имението, и все още го правим, но те не са ефикасно гориво като въглищата или електричеството. Обитавахме най-малкото крило на къщата и в детството си имах съвсем бегла представа за размерите й. На осем години ме изпратиха в пансион за момичета в Конгълтън, но като малка прекарвах по-голямата част от времето с майка си. Когато навърших четири години, започнах да посещавам детската градина Колдлоу, а по-късно — основното училище в Болдън, следващото село по пътя за Чапъл. Водеха ме и ме взимаха от училището с черния „Стандарт“ на баща ми, управляван внимателно от мистър Стимпсън, който заедно със съпругата си представляваше целият ни домашен персонал. Преди Втората световна война са имали прислуга в пълен набор, но по време на конфликта всичко това се е променило. От 1939 до 1940 година къщата е използвана отчасти за евакуацията на хора от Манчестър, Шефилд и Лийдс и отчасти като училище за децата. През 1941 година са я дали на Кралските военновъздушни сили и оттогава семейството не е живяло в основната й част. Онази част, където живея аз, е и крилото, където израснах.

Дори и да беше имало някаква подготовка за посещението, на нас с Розали не ни казаха нищо. Научихме едва когато на главния портал пристигна една кола, а Стимпсън слезе, за да я пусне. Това бяха дните, когато къщата се ползваше от Общинския съвет на Дарбишър и винаги настояваха през уикендите порталът да е заключен.

Колата, която се изкачи до къщата, беше „Мини“. Боята и бе изгубила блясъка си, предната броня бе изкривена от сблъсък в миналото, а около прозорците избиваше ръжда. Не беше от колите, каквито бяхме свикнали да посрещаме в къщата. По-голямата част от другите приятели на родителите ми очевидно са били състоятелни и важни хора, дори в онзи период, когато семейството ни изпитваше относителни трудности.

Шофьорът на минито се пресегна към задната седалка и изведе навън малко момченце, все още сънено. Той гушна момчето на рамото си. Стимпсън ги въведе учтиво в къщата. От прозореца на горния етаж двете с Розали видяхме как Стимпсън се върна при минито, за да разтовари багажа им, след което ни казаха да слезем от детската стая и да се запознаем с посетителите. Всички се бяха събрали в главната ни всекидневна. Родителите ми бяха облечени така, сякаш случаят бе особено важен, докато гостите ни изглеждаха по-обикновено.

Представиха ни. Името на мъжа беше мистър Клайв Бордън, а момченцето, негов син, се казваше Николас, или Ники. Ники беше на около две години, което го правеше три години по-малък от сестра ми. Никъде не се виждаше мисис Бордън, но този факт не ни бе разяснен.

Впоследствие научих малко повече за това семейство. Зная например, че съпругата на Клайв Бордън бе починала малко след раждането на бебето. Моминското й име беше Даяна Рут Елингтън и беше родена в Хатфийлд в Хъртфордшър. Николас беше единственият й син. Самият Клайв Бордън пък беше син на Греъм Бордън, сина на илюзиониста Алфред Бордън. Следователно Клайв Бордън беше внук на заклетия враг на Рупърт Анджиър, а Ники бе негов правнук и мой връстник.

Ясно е, че тогава двете с Розали не знаехме нищо по този въпрос и след няколко минути мама даде да се разбере, че може би искаме да се качим с Ники в детската стая и да му покажем играчките си. Подчинихме се безропотно, както ни бяха възпитали, придружени от познатата фигура на мисис Стимпсън наблизо, за да ни наглежда.

Мога само да предполагам какво се е случило след това между тримата възрастни, но продължи цял следобед. Клайв Бордън и синът му бяха пристигнали малко след обяд; тримата играхме заедно докато почти не мръкна. Мисис Стимпсън ни правеше компания, позволявайки ни да се забавляваме както искаме, но и от време на време ни четеше или ни подканваше да измисляме нови занимания, ако започнехме да показваме признаци на отегчение. Придружаваше ни до тоалетната, донесе ни закуска и напитки. С Розали бяхме израснали сред скъпи играчки и за нас, дори като деца, бе ясно, че Ники не е навикнал на подобно изобилие. От сегашната си гледна точка на възрастен осъзнавам, че момичешките ни играчки едва ли са се видели толкова интересни на двегодишното момче. Все пак успяхме да прекараме някак следобеда и не си спомням да сме се карали.

За какво говореха на долния етаж?

Давам си сметка, че тази среща сигурно е започнала като един от обичайните опити на двете ни семейства да поправят стореното от предците ни. Защо те, ние, не можехме просто да оставим миналото да се изболи и отмре — не зная, но изглежда, тази нужда да се тормозят е дълбоко вкоренена в психологията и на двете страни. От какво значение е сега, или тогава, че двама сценични илюзионисти постоянно се бяха опитвали да си прегризат гърлата? Каквато и омраза, завист и неразбирателство да бяха измъчвали двамата старци, със сигурност не можеше да тревожи далечните им наследници, имащи свои собствен живот и задължения? Е, дори на пръв поглед доводите да са разумни, страстите на кръвта си остават ирационални.

В случая с Клайв Бордън ирационалността като че ли е част от него, без значение какво може да се е случило с предшественика му. Животът му се оказа труден за проучване, но ми е известно, че е роден в западен Лондон. Имал е нормално детство и наклонности в спорта. След училище е посещавал „Лъфбъроу Колидж“, но е отпаднал през първата година на обучението. В последвалите десет години често е бездомен и по всичко личи, често е живял в домовете на приятели и роднини. На няколко пъти е арестуван в пияно състояние или за неморално поведение, но по някакъв начин е успял да избегне сдобиването с криминално досие. Представял се е за актьор и е водил несигурно съществуване във филмовата индустрия, вършейки всякаква работа винаги когато е успявал да я намери, а между ангажиментите е свързвал някак двата края.

Единственият кратък период на емоционална стабилност в живота му е настъпил след запознанството му с Даяна Елингтън. Двамата са създали дом в Туикънъм, Мидълсекс, но бракът им е продължил трагично кратко. След смъртта на Даяна Клайв Бордън беше останал да живее в наемания от тях апартамент и някак бе успял да убеди своята омъжена сестра, живееща в района, да му помогне в отглеждането на момченцето. Не е напуснал работата си във филмите и макар отново да е изпаднал социално, като че ли е изхранвал и обличал някак детето. Горе-долу това беше ситуацията му по време на посещението им при родителите ми.

След гостуването му при нас е напуснал Туикънъм, очевидно се е преместил обратно в центъра на Лондон, а през 1971 година е заминал в чужбина. Първо е отишъл в САЩ, но след това се е насочил или към Канада, или към Австралия. Според сестра му си е сменил името и умишлено е прекъснал всички контакти с миналото. Колкото и да опитвах, така и не успях да открия дали все още е жив.

Сега обаче се връщам към онзи късен следобед от посещението на Клайв Бордън в Колдлоу Хаус и се опитвам да възстановя какво се е случило, докато ние децата играехме на горния етаж.

Баща ми е полагал огромни усилия да демонстрира гостоприемство, предлагайки питиета, отваряйки някое хубаво вино, за да отпразнуват случая. Вечерята би била пищна. Поинтересувал се е искрено добре ли е преминало пътуването с кола на мистър Бордън или за мнението му по някоя тема от новините, може би дори как вървят нещата при него като цяло. Това бе начинът, по който баща ми винаги се държеше, изправен пред социална ситуация, чийто резултат не можеше да предвиди или контролира. Измамна, разумна фасада на благоприличен английски джентълмен, лишена от заплашителни мотиви, но напълно неуместна за случая. Сигурна съм, че всичко това на практика е направило още по-трудно каквото и да е сдобряване помежду им.

Междувременно майка ми би играла своята по-деликатна роля. В представите ми тя е много по-отворена за напрежението, съществуващо между двамата мъже, но в случая е с вързани ръце, тъй като в известен смисъл е външен човек. Вярвам, че едва ли е казала и две думи, поне през първия час или там някъде, но не би пропуснала нуждата да се фокусира върху единствената обща тема помежду им. Би опитвала, ненатрапливо и проницателно, да насочи разговора тъкмо в тази посока.

Трудно ми е да говоря за Клайв Бордън, защото почти не го познавах, но вероятно той е предложил да се срещнат. Сигурна съм, че никой от родителите ми не би го сторил пръв. Трябва да е имало някаква скорошна размяна на писма, довела до поканата. След като сега ми е известно какво е било финансовото му положение по това време, си мисля, че може би е хранел надежди да спечели нещо, ако поправи нещата със семейството ни. Или може би най-сетне се е натъкнал на нечии семейни мемоари, които биха обяснили или извинили поведението на Алфред Бордън. (Тогава книгата на Бордън е била отпечатана, разбира се, но малцина извън кръговете на илюзионистите са знаели за нея.) От друга страна може би е открил за съществуването на дневника на Рупърт Анджиър. Почти сигурно е, че е водел такъв заради манията му за дати и подробности.

Сигурна съм, че зад идеята за срещата е лежал опит враждата да бъде прекратена, без значение кой го е предложил. Онова, което видях тогава и си спомням досега, бе достатъчно радушно, поне в началото. В края на краищата срещата беше лице в лице — повече, отколкото поколението на родителите им бе успяло да постигне някога.

Старата вражда стоеше зад нея, независимо от всичко. Никоя друга тема не обединяваше семействата ни така здраво, нито ги разделяше по толкова неизбежен начин. Любезността на баща ми и нервността на Бордън накрая са се изчерпали. Някой от тях би казал: е, има ли нещо ново за случилото се?

Идиотската ситуация в тази задънена улица надвисва навсякъде около мен, като се замисля за онази вечер. Всяка следа от нуждата за опазване на професионална тайна, която някога бе ограничавала прадядовците ни, трябваше да е умряла заедно с тях. Никой техен потомък от която и да е страна на семействата не е фокусник, нито пък някой от нас е проявявал любопитство към илюзиите. Ако изобщо има човек с по-общ интерес по темата, това съм аз, и то само заради опитите ми да разбера случилото се. В този процес се запознах с няколко книги в областта на илюзионизма и биографиите на двама или трима от големите фокусници, повечето модерни трудове, най-старата от тях — тази на Алфред Бордън. Известно ми е, че изкуството на илюзионизма е напреднало от края на миналия век и че популярните навремето трикове отдавна са излезли от мода, заменени от по-модерни изпълнения. Във времената на прадядовците ни например дори не са чували за номера с привидно разрязаната наполовина жена. Тази добре позната илюзия се появява чак през 20-те години, дълго след като Дантон и Професорът са били мъртви. В същината на илюзионизма е изпълнителите да измислят все по-смайващи магии. Магията на Le Professeur в днешно време би изглеждала изтъркана, по никой начин забавна, мудна и преди всичко лишена от мистерия. Номерът, който го е направил богат и известен, би изглеждал като музеен експонат и всеки уважаващ себе си илюзионист е способен да го повтори без излишни трудности и дори да му придаде още по-смайващ вид.

Въпреки това враждата е продължила повече от век. В деня на посещението на Клайв Бордън най-после ни извикаха от детската стая, за да вечеряме с възрастните. Харесвахме Ники и на тримата ни беше приятно, че ни сложиха да седнем от една и съща страна на масата. Спомням си вечерята ясно, но само защото Ники беше с нас. Със сестра ми си мислехме, че се държи странно, за да ни забавлява, но сега осъзнавам, че няма как преди това да е сядал на официално подредена маса, нито да са му прислужвали други хора. Просто не знаеше как да се държи. Баща му понякога се обръщаше остро към него, за да му се скара или да го умири, но с Розали не спирахме да подстрекаваме момченцето. Нашите родители не ни казваха нищо просто защото почти никога не ни казваха нищо. Те не бяха този тип родители, които налагат дисциплина и не биха си помислили да ни смъмрят пред непознат.

Без да го съзнаваме, грубото ни поведение без съмнение е допринесло за напрежението между възрастните. Високият глас на Клайв Бордън се превърна в надменен, стържещ звук, които започваше да не ми харесва. И родителите ми не го приемаха добре, след което всякаква преструвка за учтивост беше изоставена. Започнаха да спорят и баща ми се обърна към него с тон, който обикновено го чувахме да употребява в ресторантите, ако обслужването беше бавно. Към края на вечерята баща ми бе наполовина пиян, наполовина — вбесен; майка ми беше пребледняла и мълчеше, а Клайв Бордън (предполагам, повече от подпийнал) не спираше да говори за несгодите си. Мисис Стимпсън побърза да ни изведе в съседната стая, нашата всекидневна.

Поради някаква причина Ники се разплака. Каза, че искал да си отиде у дома, а щом с Розали опитахме да го успокоим, ни нападна с ритници и юмруци.

Бяхме виждали баща си в такова настроение и преди.

— Страх ме е — казах на Розали.

— И мен — отвърна тя.

Вслушахме се към двойната врата, свързваща двете помещения. Чухме надигнати гласове и продължително мълчание. Баща ми крачеше напред-назад, чаткайки нетърпеливо с обувките си по излъскания паркет.

Имаше една част от къщата, в която на нас децата не позволяваха да пристъпваме. В нея се влизаше през невзрачна, боядисана в кафяво врата, разположена в триъгълната секция на стената под черното стълбище. Тази врата неизменно си оставаше заключена и до деня на посещението на Бордън не бях виждала когото и да било, от семейството или прислугата, да минава през нея.

Розали ми беше разказала, че зад нея има призраци, всявайки в мен ужасяващи образи, някои от тях с описания, други — оставени на собственото ми въображение. Твърдеше, че долу имало осакатени затворници, трагични, погубени души, търсещи покой, изкривени ръце и нокти, дебнещи да ни сграбчат за глезените в мрака само на няколко сантиметра отвъд вратата, шумове, тракане и драскане, сякаш някой се опитва да избяга, нашепвани планове за страховито отмъщение срещу онези, които живеят в светлината на деня. Розали разполагаше с три години преднина и знаеше какво ще ме изплаши.

Като дете постоянно се страхувах от нещо. Къщата ни не е място за хора със слаби нерви. През зимата, в спокойните нощи, поради уединението й вътре настъпва особена тишина. Човек чува необясними шумове. Животни, птици, замръзнали в потайните си скривалища, раздвижващи се внезапно в търсене на топлина; дървета и потракващи голи клони; звуци от другия край на долината, донесени от вятъра; хора от селото, движещи се по пътя край имението. Друг път вятърът се спуска от север, още по-силен, след като е преминал през високите пусти поля, през скалите и изоставените пасбища из цялата долина, и свири в орнаментите на стрехите и прозорците и вратите на къщата. Домът ни бе стар и изпълнен със спомените и живота на други хора, белязан от остатъците след смъртта им. Неподходящо място за дете с въображение.

Вътре мрачните коридори и вити стълбища, скритите ниши и кухини, притъмнелите декорации и печални портрети по стените внушаваха усещането за потискаща заплаха. Стаите, където живеехме, бяха ярко осветени и пълни с модерни мебели, но останалата част от къщата навъсено ни напомняше за мъртви предшественици, древни трагедии, смълчани вечери. Бях се научила да минавам забързано през някои части на къщата, втренчвайки поглед право пред себе си, за да не забележа нищо от това демонично минало. Долният коридор до задното стълбище, където се намираше кафявата врата, бе едно от тези места в дома ни. Понякога без да искам виждах вратата да се движи леко напред-назад в рамката си, сякаш от другата страна я натискаше нещо. Вероятно се дължеше на течението, но ако някога забележех, че помръдва, неизменно си представях как някое огромно и мълчаливо създание стои зад нея и тихо проверява дали най-сетне няма да се отвори.

През цялото ми детство — и преди, и след деня на посещението на Клайв Бордън — минавах покрай вратата от другата страна на коридора и никога не поглеждах към нея, освен по невнимание. Никога не спирах и не се вслушвах дали нещо зад нея не се движи. Винаги бързах да я оставя зад себе си, да я изключа от живота си.

Тримата — Розали, аз и момчето на Бордън, Ники, бяхме накарани да изчакаме във всекидневната до трапезарията, в която възрастните продължаваха със своя необясним конфликт. И двете помещения водеха в коридора, където се намираше кафявата врата.

Отново се надигнаха гласове. Някой мина през вратата за коридора. Чух майка си и ми се стори разстроена.

Сетне мисис Стимпсън прекоси забързано всекидневната и отвори свързващата врата за трапезарията. Отвори я и я затвори бързо, но ни се удаде възможност да зърнем тримата възрастни отвъд. Все още се намираха около масата, но бяха станали. За миг видях лицето на майка си — разкривено от печал и гняв. Вратата се затвори светкавично, преди да успеем да последваме Стимпсън в стаята. И трябва да беше заела позиция от другата страна, за да ни попречи да влезем.

Чухме баща ми да говори, призовавайки за ред. Този негов тон винаги значеше, че ще последват неприятности. Клайв Бордън каза нещо и баща ми отвърна ядосано, с достатъчно висок глас, така че разбрахме всяка дума:

— Ще го направите, мистър Бордън! — каза той и раздразнението му за миг се превърна във фалцет. — Още сега! Още сега, по дяволите!

Отново чухме вратата на трапезарията за коридора да се отваря. Бордън каза нещо друго, все така далечно.

После Розали прошепна в ухото ми:

— Мисля, че татко ще отвори кафявата врата\

И двете си поехме ужасено дъх, а аз се улових панически за Розали. Ники, заразен от страха ни, нададе рев. Аз самата започвах да хленча, така че не можех да чуя какво правят възрастните.

Розали просъска:

— Ш-ш!

— Не искам да отварят вратата! — проплаках.

После внезапно високата фигура на Клайв Бордън нахлу във всекидневната откъм коридора и намери трима ни свити там. Как ли е изглеждала малката сцена, в която се бяхме превърнали — дори не мога да си представя, но по някакъв начин и той самият изглеждаше обхванат от ужас заради вратата. Пристъпи напред и надолу, отпусна се на коляно и взе Ники в ръце.

Чух го да казва съвсем тихо нещо на момчето, но звукът не ми се стори успокояващ. Бях прекалено погълната от собствените си страхове, за да обърна внимание. Може да е било всичко. Зад него, през коридора и под стълбите, видях отворения правоъгълник, където винаги дотогава бе имало кафява врата. В пространството зад нея грееше включена светлина и видях, че надолу водят две стъпала, лек завой и още спускащи се стъпала.

Проследих как изнасят Ники от стаята. Баща му го държеше високо, така че бе обвил ръчички около врата му, обърнал лице назад. Когато се наведе и хлътна във вратата надолу по стълбите, баща му посегна и обви със закриляща ръка главата на момчето.

Двете с Розали бяхме оставени сами, принудени да избираме между два ужаса. Единият бе да останем сами в познатата обстановка на всекидневната, другият — да последваме възрастните надолу по стъпалата. Държах се за по-голямата си сестра, обвила и двете си ръце около крака й. Нямаше и следа от мисис Стимпсън.

— Ще отидеш ли при тях? — попита Розали.

— Не! Ти иди! Погледни и ми кажи какво правят!

— Качвам се в детската стая — заяви тя.

— Не ме оставяй! — извиках. — Не искам да остана тук сама. Не се качвай!

— Можеш да дойдеш с мен.

— Не. Какво ще направят на Ники?

Розали вече се отскубваше от мен и ме удряше грубо по рамото с ръка, за да ме отблъсне. Лицето й бе побеляло, а очите й бяха полузатворени. Трепереше.

— Прави каквото искаш! — каза тя и макар пак да се опитах да я уловя, успя да се изплъзне и изтича вън от стаята. Тръгна по страшния коридор, покрай отворената врата, зави на каменните плочи в основата на стълбището и се затича нагоре по него. По онова време сметнах, че презира страха ми, но от разстоянието на годините подозирам, че се бе изплашила повече от мен.

Все едно, открих, че съм останала съвсем сама и тъй като Розали ми го бе наложила, следващото ми решение беше по-лесно. Обзе ме усещане за спокойствие, което укроти въображението ми. Беше просто друг вид страх, но ми позволи да се размърдам. Знаех, че не мога да остана на мястото си, но знаех и че нямам сили да последвам Розали по онези далечни стълби. Оставаше ми само една посока. Прекосих малкото разстояние до отворената кафява врата и погледнах надолу.

Двете електрически крушки на тавана осветяваха пътя пред мен, но в дъното имаше друга врата, която водеше встрани, и по стъпалата се разливаше много по-ярка светлина. Стълбището изглеждаше голо и обикновено, изненадващо чисто, без следа от никаква опасност — свръхестествена или друга. Чувах гласовете им някъде там.

Спуснах се по стълбите тихичко, понеже не желаех да ме забележат, но щом стигнах най-долу и надникнах в главното помещение на избата, осъзнах, че няма нужда да се крия. Възрастните си имаха работа.

Бях достатъчно голяма, за да разбера донякъде какво се случва, но не и за да успея да си припомня разговорите им. Когато стигнах долу, баща ми и Клайв Бордън отново спореха, като този път основно се чуваше Бордън. Майка ми стоеше встрани заедно със Стимпсън. Ники все още се притискаше към гърдите на баща си.

Размерите, дълбочината и чистотата на избата напълно ме смаяха. Нямах представа, че нашият дял от къщата разполага с такова пространство под земята. От детската ми гледна точка таванът беше висок и се простираше във всички посоки към боядисаните в бяло стени, които сякаш се намираха някъде в далечината. (Въпреки че всеки зрял човек може да се придвижва в избата, без да навежда глава, таванът не е толкова висок, колкото в основните помещения на горните етажи и, разбира се, размерите на избата не надхвърлят тези на самата къща.)

Голяма част от пространството долу бе запълнено със складирани вещи от къщата: много от мебелите, изнесени по време на войната, все още се намираха там, покрити с бели чаршафи, за да не се прашат. По протежението на едната стена имаше купчина картини в рамки, обърнати обратно. Част oт пространството, намиращо се по-близо до стълбището, отделено с тухлена стена, беше преустроено за съхранение на вино. В далечната част на избата, трудно забележима от мястото ми, имаше друга голяма купчина от грижливо подредени сандъци и ракли.

Цялостното впечатление от избата бе обширно, прохладно, изчистено. Мястото се използваше, но и го поддържаха. Но в онзи момент нищо от това не ми направи истинско впечатление. Всичко, което описвам дотук, е сглобено от различни спомени и неща, които отдавна са ми познати.

През онзи ден онова, което грабна вниманието ми в момента, когато стигнах дъното на стълбите, беше апаратът, издигащ се насред избата.

Първата ми мисъл бе, че е някакъв вид плитка клетка, защото представляваше кръг от осем здрави дървени пръти. Чак тогава осъзнах, че е сглобен в яма на пода. За да се озове в него, човек трябваше да слезе в нея, така че в действителност беше с по-големи размери. Баща ми стоеше в средата и се виждаше само от кръста нагоре. Освен това над главата му имаше някакви кабели и нещо, чиято форма не успях да определя, което се въртеше по централната си ос, блестеше и просветваше под лъчите на крушките в избата. Баща ми се трудеше здравата; беше ясно, че има някакъв контролен пулт под линията на погледа ми; стоеше приведен и като че напомпваше с ръка нещо.

Майка ми се бе дръпнала назад и гледаше съсредоточено. До нея стоеше Стимпсън. Двамата не обелваха дума.

Клайв Бордън чакаше близо до един от дървените пръти и наблюдаваше как баща ми работи. Синът му Ники се притискаше изправен в ръцете му, беше обърнал глава и също наблюдаваше. Бордън казваше нещо, а баща ми, без да спира да помпа, отговори на висок глас, придружавайки думите си с енергични жестикулации. Знаех си, че баща ми е в опасно настроение — от онзи вид, от който с Розали си патехме, когато го ядосахме до точката, когато се чувстваше длъжен да ни докаже нещо, колкото и да беше глупаво.

Осъзнах, че Бордън провокираше това му настроение, може би напълно съзнателно.

Пристъпих напред, но не към някой от възрастните, а към Ники. Момченцето бе попаднало в капана на нещо, което нямаше как да разбере, и първият ми инстинкт беше да се спусна към него, да го взема за ръка и може би да го отведа надалеч от опасната игра за възрастни.

Бях изминала половината разстояние до групата им напълно незабелязана от тях, когато баща ми извика:

— Всички назад!

Майка ми и Стимпсън, които вероятно знаеха какво ще се случи, незабавно отстъпиха на няколко крачки. Тя каза нещо с тон, който за нея бе неестествено висок, но думите й бяха удавени в засилващите се звуци от устройството. То бучеше и съскаше неуморно, опасно. Клайв Бордън не беше помръднал и стоеше само на трийсетина сантиметра от ръба на ямата. Все още никой не ме забелязваше.

Внезапно от върха на устройството се разнесе поредица от силни трясъци и едновременно с всеки от тях се появяваше и дългият змиевиден камшик на електрически разряд. Още с изскачането си разрядите се протягаха дебнещо като пипалата на някакво ужасяващо, опипващо за плячка създание от дълбините на морето. Шумът бе непоносим: всяка светкавица, всяка поклащаща се антена от оголена енергия бе придружена от остър, съскащ звук, достатъчно висок, че от него да ме заболят ушите. Баща ми вдигна очи към Бордън и на лицето му се появи познато, триумфиращо изражение.

— Сега вече знаеш! — изкрещя му той.

— Изключи го, Виктор! — извика майка ми.

— Мистър Бордън настояваше! Ето го, мистър Бордън! Удовлетворихме искането ви!

Бордън стоеше все така поразен, съвсем наблизо до извиващите се електрически разряди. Държеше момченцето си в ръце. Виждах лицето на Ники и знаех, че е не по-малко изплашен от мен.

— Това нищо не доказва! — викна Бордън.

В отговор баща ми дръпна една голяма метална ръчка, монтирана на един от стълбовете във вътрешността на машината. Плъзналите на зиг-заг лъчи от енергия веднага станаха двойно по-дебели и започнаха да се вият още по-заплашително около дървените прегради на клетката. Шумът бе оглушителен.

— Влизай, Бордън — извика баща ми. — Влез и провери сам!

За мое изумление баща ми излезе от ямата и стъпи на пода между два от дървените пръти. В същия момент няколко електрически лъча блеснаха през него и просъскаха ужасяващо около тялото му. За момент се оказа обграден от тях, погълнат в огъня им. Сякаш се сля с електричеството и засия отвътре — фигура, излъчваща зловеща заплаха. После направи още крачка и се освободи от разрядите.

— Да не те е страх, а, Бордън? — извика високо той.

Бях достатъчно близо, за да забележа, че косата на баща ми се е изправила, а космите по ръцете му са настръхнали. Дрехите бяха увиснали странно по тялото му, сякаш раздути, а в разширените ми от ужас очи кожата му грееше в синьо след банята от електричество.

— Проклет да си, проклет да си! — изкрещя Бордън.

Той се обърна към баща ми и му подаде грубо загубилото ума и дума от страх дете. Ники опита да се задържи за баща си, но Бордън го отблъсна. Баща ми прие момчето с нежелание, взимайки го неловко в прегръдките си. Ники крещеше от ужас и се бореше да го освободят.

— Скачай! — извика на Бордън баща ми. — Остават само няколко секунди!

Бордън пристъпи напред и се озова на самия ръб на електрическата зона. Баща ми стоеше до него, докато в същото време Ники протягаше ръце и пищеше за татко си. Сините змии на разрядите се движеха като полудели само на сантиметри пред Бордън. И неговата коса се бе изправила и виждах как стиска и разпуска юмруци. За момент главата му се отпусна напред и заедно с това един от електрическите камшици незабавно го откри, уви се около врата и раменете му, после пропълзя по гърба му и се заби със силен пукот в пода между обувките му.

Той се стресна и отскочи назад, а аз почувствах съжаление към него.

— Не мога! — каза той, останал без дъх. — Изключи тази проклетия!

— Нали това искаше?

Баща ми бе вбесен до крайност. Той пристъпи напред, надалеч от Клайв Бордън и право в смъртоносната електрическа канонада. Пет-шест пипала се увиха около него и момчето още в същия миг, като обляха и двамата в зловещата синьозелена светлина. Косата му настръхна и му придаде още по-ужасен вид.

Баща ми хвърли Ники в ямата.

После отстъпи надалеч от преградната електрическа стена.

Докато падаше и размахваше хаотично ръце и крака във въздуха, Ники изпищя отново, един-единствен отчаян писък. Беше непрекъснат вик, изтъкан от чист ужас, самота и страх да не бъдеш изоставен.

Преди да се удари в земята, устройството избухна в светлина. От кабелите над него подскочиха пламъци и се разнесе разтърсващ трясък. Дървените пръти сякаш се огънаха навън от вътрешното налягане и докато камшиците от светлина се оттегляха в себе си, издадоха скърцане, подобно на това от остра стомана, стържеща в стомана.

И изведнъж всичко свърши. Във въздуха висеше гъст и тежък синкав дим и се разстилаше по тавана на избата. Устройството най-сетне се бе смълчало, без да върши нищо. Ники лежеше неподвижно на твърдата земя под машината.

Струваше ми се, че някъде в далечината продължавам да чувам ехото на ужасния му писък.

Очите ми бяха полузаслепени от яркия блясък на електрическите пламъци; ушите ми звънтяха от острия им звук; умът ми се рееше замаяно от шока на току-що преживяното.

Тръгнах напред, привлечена от вида на димящата яма. Вече успокоена и очевидно затихнала, продължаваше да ми се струва изпълнена със заплаха, макар все така да се чувствах неудържимо притеглена от нея. Скоро стоях на ръба до майка си. Ръката ми, както толкова често преди това, се вдигна сама и стисна пръстите й. Тя също се взираше надолу с отвращение и неверие.

Ники беше мъртъв. Лицето му беше застинало в предсмъртния писък, а ръцете и краката му бяха в неестествена поза — така, както ги беше размахал в мига, когато баща ми го хвърли в ямата. Лежеше по гръб. При преминаването през електрическото поле косата му се бе изправила и все още стоеше настръхнала около вкамененото му изражение.

Клайв Бордън нададе страховит, нещастен вик на гняв и отчаяние и скочи в ямата. Хвърли се на земята, обви с ръце тялото на сина си, опита нежно да прибере ръцете и краката на момчето към тялото му, залюля лицето му в ръка, притисна бузата му до своята, като през цялото време не спираше да се разтърсва от ужасни ридания, излизащи някъде дълбоко от него.

А майка ми, сякаш осъзнавайки за пръв път, че стоя там до нея, внезапно обви ръце около мен, притисна лицето ми в полите си, след което ме вдигна. Прекоси бързо избата и ме отнесе надалеч от сцената на разигралата се трагедия.

Гледах през рамото й и когато тръгнахме бързо нагоре по стълбите, последното нещо, което видях, бе баща ми. Той се взираше надолу в ямата и по лицето му се бе изписало такова сурово задоволство, че повече от две десетилетия по-късно, все още си го припомням единствено с тръпка на отвращение.

Баща ми знаеше какво ще се случи, беше позволил да се случи, беше го причинил. Всичко в позата на тялото и изражението му казваше: Доказах, че съм прав.

Забелязах също и че Стимпсън, прислужникът, е приклекнал на пода и се държи за него с ръце. Беше привел глава.

Изгубила съм или съм потиснала всеки спомен за случилото незабавно след това. Помня единствено, че на следващата година бях на училище, а после отидох да уча на друго място, намерих си нови приятели, израснах в детството си. Около мен имаше прилив на нормалност, почти като наводнение от засрамена компенсация заради страшната сцена, на която бях станала свидетел.

Не помня и кога баща ми изостави брака си и ни напусна. Известна ми е датата, когато се е случило, защото я открих в дневника, воден от майка ми в последните години от живота й, но собственият ми спомен за онези времена се губи. Благодарение на дневника й съм наясно с по-голямата част от чувствата й по повод раздялата и много по-малко за обстоятелствата около нея. От своя страна, помня в най-общи линии усещането, че той е там, докато съм малка, будеща страх и непредсказуема фигура, за щастие на разстояние от всекидневието ни. Помня и живота без него след това, силното чувство за отсъствието му, умиротворение, от което двете с Розали се възползваме добре и до днес.

В началото бях доволна, че си е отишъл. Едва като по-голяма започна да ми липсва, също като сега. Вярвам, че трябва да е жив — в противен случай щяхме да научим. Работата по управлението на фамилното наследство е сложна и баща ми все още е отговорен за него. Имаме семеен тръст, управляван от адвокати, базирани в Дарби, които очевидно са във връзка с него. Къщата, земята и титлата все още се водят на негово име. Много от директните разплащания като данъците например са под опеката на тръста, но в същото време двете с Розали разполагаме с достатъчно пари.

Последният ни пряк контакт с него се състоя преди около пет години, когато ни написа писмо от Южна Африка. Просто минавал оттам, казваше, макар да не уточняваше откъде или накъде. Сега е в седемдесетте си години, вероятно се навърта около други британски изгнаници, без да позволява на света да научи за миналото му. Безвреден, малко изкуфял, леко двусмислен за една или друга подробност, стар кадър на Форин Офис. Не мога да го забравя. Без значение колко време ще отмине, винаги си го спомням като човека с жестоко лице, хвърлил малко момченце в машина, за която със сигурност е знаел, че ще го убие.

Клайв Бордън напусна къщата още същата вечер. Нямам представа какво се е случило с тялото на Ники, макар винаги да съм подозирала, че Бордън го е взел със себе си.

Тъй като бях прекалено малка, приех за даденост авторитета на родителите си и когато ми казаха, че полицията няма да се заинтересува от смъртта на момчето, им повярвах. В онзи момент ми се струваше, че имат право.

Години по-късно, когато пораснах достатъчно, за да осъзная колко неморално е всичко това, положих усилие да разпитам майка си какво е станало. Беше след заминаването на баща ми и около две години преди тя да почине.

Имах усещането, че е дошло времето да изясним мистериите от миналото, да оставим част от тъмнината зад гърба си. Освен всичко друго схващах този момент и като признак за собственото си израстване. Исках от нея да бъде откровена с мен и да се отнесе с мен като с възрастен. Знаех, че по-рано същата седмица е получила писмо от баща ми, и това ми даваше извинение да подхвана темата.

— Защо полицията никога не дойде да задава въпроси? — казах, след като вечерта й дадох да се разбере, че искам да обсъдим станалото.

— Никога не говорим за това, Катрин — отвърна тя.

— Искаш да кажеш, че ти никога не говориш — казах. — Защо татко ни напусна?

— Ще се наложи да попиташ него.

— Знаеш, че не мога — отговорих. — Ти си единствената, която знае. Тогава той извърши злина, но не съм сигурна защо, нито дори как. Търси ли го полицията?

— Полицията не е намесена в живота ни.

— Защо не? — попитах. — Татко не уби ли онова момче? Не го ли уби?

— Още тогава разрешихме въпроса. Няма нищо за криене, нито повод за вина. Платихме цената за случилото се онази нощ. Разбира се, мистър Бордън изстрада най-много, но погледни как се отрази и на нас. Не мога да ти кажа нищо, което би искала да знаеш. Сама видя какво се случи.

— Не мога да повярвам, че с това приключва всичко — казах аз.

— Катрин, знаеш, че няма нужда да задаваш такива въпроси. И ти беше там. Имаш също толкова вина, колкото останалите.

— Бях само на пет години! — отвърнах. — Как е възможно да имам каквато и да е вина?

— Ако изпитваш някакви съмнения, можеш да ги уточниш, като сама се обърнеш към полицията.

Пред студеното й, неотстъпчиво поведение куражът ме напусна. Мистър и мисис Стимпсън тогава все още работеха за нас и по-късно зададох на Стимпсън същите въпроси. Учтиво, сковано, накратко, той отрече да му е известно каквото и да е.

Майка ми почина, когато бях на осемнайсет години. С Розали наполовина очаквахме новината за това да накара баща ни да се върне от изгнание, но не стана така. Продължихме да живеем в къщата, докато съвсем бавно не започна да ни се изяснява, че имението е наше. Реагирахме по различен начин. Постепенно Розали успя да се освободи психологически от мястото и накрая се премести. Аз започнах да попадам в капана му и все още съм тук. Основно ме задържа чувството за вина, която не успявах да отхвърля, за случилото се там долу в избата. Всичко се въртеше около тези събития и накрая разбрах, че трябва да направя нещо, за да се пречистя от случката.

Най-сетне събрах цялата си храброст и слязох в избата, за да открия дали нещо от видяното там все още не е на мястото си.

Реших да го сторя един летен ден, когато ми гостуваха приятели от Шефилд, а къщата бе препълнена със звуците от рокмузика, разговорите и смеха на млади хора. Не споменах пред никого какво планирам, просто се измъкнах от някакъв разговор в градината и влязох в къщата. Бях се подкрепила с три чаши вино.

Скоро след посещението на Бордън ключалката на вратата беше сменена, а след смъртта на майка си я бях сменила за втори път, въпреки че така и не слязох долу Мистър Стимпсън и съпругата му отдавна си бяха заминали, но те и прислугата след тях използваха избата за склад. Винаги съм изпитвала невероятна нервност дори при мисълта да приближа първите стъпала.

През онзи ден обаче не смятах да позволявам на нищо да ме спре. Подготвях се за тази стъпка от известно време. Влязох, заключих вратата отвътре (една от въведените от мен промени), включих електрическото осветление и слязох в избата.

Веднага потърсих с поглед апарата, убил Ники Бордън, но не се изненадах особено, че вече не е там. Кръглата яма обаче все още стоеше в средата на пода, така че отидох при нея и я огледах. Изглежда, бе изградена доста по-късно в сравнение с останалата част на многопластовия под. Ясно бе, че е изкопана съгласно предварителен план, защото на равни интервали в бетонните стени бяха забити известен брой стоманени скоби — както предположих, за да носят дървените пръти на апарата. На тавана над ямата, точно над центъра й, имаше голяма електрическа разпределителна кутия. От нея тръгваше дебел кабел до трансформатор, инсталиран в единия край на избата — кутията му беше ръждясала и покрита с мръсотия.

Забелязах, че радиално от разпределителната кутия на тавана започваха множество обгорени следи и макар някой да бе нанесъл покритие от бяла блажна боя върху тях, все още личаха.

Като се изключеше това, нямаше и намек, че апаратът някога е бил на това място.

Открих го няколко минути по-късно, когато отидох да проуча колекцията от сандъци, кутии и големи мистериозни предмети, подредени по протежение на по-голямата част на една от стените. Бързо си дадох сметка, че тук са събрани магическите принадлежности на прадядо ми, вероятно след смъртта му. В предната част, без да бият на очи, стояха два здрави дървени сандъка — бяха толкова тежки, че не успях да ги помръдна, какво остава да ги изнеса от избата сама. На единия, макар и силно избледнял от времето, имаше надпис: „Денвър, Чикаго, Бостън, Ливърпул (Англия)“. Към сандъка все още стоеше, закована с телбод, митническа товарителница, която се оказа толкова прогнила, че се разпадна в ръката ми, когато я докоснах. След като я разгледах по-подробно на светлината на най-близката крушка, видях, че нечия ръка е изписала на нея с калиграфски букви: „Съдържание — Научни Инструменти“. Двата сандъка имаха метални пръстени от двете си страни за по-лесно вдигане с товарен кран, както и дръжки за пренасяне на ръка.

Опитах да отворя по-близкия от двата, борейки се неумело с капака в търсене на начин да го поместя, когато за моя изненада той сам се вдигна с лекота, очевидно балансиран от вътрешен механизъм. Веднага разбрах, че съм открила детайлите на електрическия апарат от онази нощ, но тъй като сега беше разглобен, заплахата от присъствието му отсъстваше.

Към вътрешната страна на капака бяха прикрепени няколко големи картонени листове, все още в добро състояние и непожълтели дори на преклонна възраст, върху които със ситен, но изискан и четлив почерк бяха изписани инструкции. Прегледах първите няколко:

Обаче не беше достатъчно. Нищо не можеше да извини факта, че през онази нощ бях станала свидетел на жестокото убийство на малко момченце, и то извършено от баща ми.

Тази тайна се е промъкнала в живота ми и влияе косвено върху всичко, което правя, населява ме емоционално и ме обезсилва социално. Тук съм изолирана. Рядко се сприятелявам, не ми трябват любовници, кариерата не ме интересува. Откакто Розали се омъжи и изнесе, живея сама, превърната в жертва също като родителите ми.

Искам да се отдалеча от лудостта, която е натрапила враждата на семейството ми през годините, но колкото повече остарявам, толкова повече се убеждавам, че единственият изход е да се изправя срещу нея. Не мога да продължа живота си, докато не разбера как и защо умря Ники Бордън.

Смъртта му не ми дава мира. Тази обсебеност би изчезнала само ако можех да науча повече за момчето и какво се случи с него през онази вечер. Като научих доста неща за миналото на семейството си, се натъкнах и на сведения за семейство Бордън.

Андрю, издирих те, защо ти и аз сме ключът към всичко това — ти си единственият жив Бордън и може да се каже, че аз, на свой ред, съм последният жив представител на семейство Анджиър.

Противно на всякаква логика, зная, че ти си Ники Бордън, Андрю, и че по някакъв начин си преживял онова изпитание.

Докато Андрю Уестли и Кейт Анджиър стояха заедно над остатъците от храната, вечерта бе настъпила и дъждът се бе превърнал в сняг, който все още се сипеше. Отначало разказът й като че не предизвика никаква реакция в него, защото просто се взираше в празната си чаша за кафе и си играеше с лъжичката в чинийката. После заяви, че има нужда да се поразходи малко. Прекоси помещението до прозореца, за да погледа градината навън, сложил ръце на врата си, раздвижвайки глава наляво и надясно. Над имението се бе спуснал непрогледен мрак. Кейт знаеше, че Андрю едва ли вижда нещо навън. Главният път се намираше зад къщата и доста по-ниско. От тази страна бяха само ливадата, гората, издигащият се хълм, а отвъд тях — скалистите чукари на Кърбар Едж. Известно време той остана неподвижен. Кейт не виждаше лицето му и допусна, че или е затворил очи, или се взира невиждащо в мрака.

Накрая той каза:

— Мога да споделя само онова, което ми е известно. Изгубих връзка с брат ми приблизително на същата възраст, която ти описа. Може би това обяснява всичко. Но раждането му не е отбелязано в архивите, така че не мога да докажа, че съществува. Знам, че е реален. Вероятно си чувала, че близнаците имат нещо като връзка помежду си? Ето защо съм сигурен. Другото, което знам, е, че по някакъв начин той е обвързан с този дом. Още откакто пристигнах днес, усещам, че е тук. Не разбирам как е възможно и не мога да го обясня.

— Аз също проверих архивите — каза тя. — Единствено дете си. Няма и намек за близнак, брат или сестра.

— Дали някой не е подправил архивите? Възможно ли е?

— Разбира се и аз си зададох същия въпрос. Ако момчето е било убито, това не би ли дало на някой достатъчна причина да фалшифицира сведенията за него?

— Може би. Със сигурност мога да кажа, че не си спомням нищо. Абсолютно нищо. Не помня дори баща си. Известно ми е само името му, Клайв Бордън. Очевидно няма как загиналото дете да съм аз, пълен абсурд е даже да го допуснем. Трябва да е бил някой друг.

— Но той е твой баща… а Ники е бил единствено дете.

Андрю обърна гръб на прозореца и се върна обратно при стола си.

— Има само две или три възможности — каза той. — Аз съм бил момчето, убили са ме и сега пак съм жив. В това няма никаква логика. Или загиналото момче е било моят брат близнак, а човекът, който го е убил — допускаме, че това е баща ти, — по-късно е успял да подправи официалните документи. Откровено казано, и това не ми се вярва. Или си се объркала, Ники Бордън е оцелял и може би аз съм или не съм онова дете. Или… предполагам, че е възможно и да си си измислила всичко.

— Не. Не съм. Знам какво видях. А и майка ми на практика го призна. — Тя взе книгата на Бордън и я отвори на една страница, която си беше отбелязала с листче хартия. — Има и друго обяснение, но и то е ирационално като другите. Ако през онази нощ не си бил убит, тогава може би става дума за някакъв трик. Апаратът, който видях тогава, беше фокуснически реквизит, изработен за изпълнение на сценични илюзии.

Тя обърна книгата и я вдигна, за да му я покаже, но той махна с ръка:

— Цялата история е абсурдна — каза той.

— Видях как се случи.

— Според мен грешиш или се е случило с някой друг. — Той отново обърна очи към прозорците и дръпнатите настрани завеси, след което погледна разсеяно часовника си. — Имаш ли нещо против да се обадя по мобилния си телефон? Трябва да кажа на родителите си, че ще закъснея. Исках и да звънна в апартамента си в Лондон.

— Мисля, че трябва да останеш за през нощта. — Това го накара за кратко да се усмихне широко и Кейт осъзна, че се е изразила по грешния начин. Намираше го за относително привлекателен по един безобидно грубоват начин, но очевидно не беше от хората, които се отказват с лека ръка, когато става дума за секс. — Имах предвид, че мисис Мейкин може да приготви стаята за гости.

— Щом трябва.

Преди да седнат да вечерят, помежду им се бе проточил онзи момент. Вероятно му беше сипала прекалено много от ръженото уиски или пък бе наблегнала твърде много на големите различия между нейното и неговото семейство. Или пък беше комбинация от двете. Дотогава по-скоро й харесваше как я зяпа — открито и безсрамно, през целия следобед, час и половина преди това, точно преди да седнат да вечерят. Тя беше дала ясно да се разбере, че няма нищо против двамата да опитат ново сближаване между семействата. Само те двамата, последното поколение. Част от нея си оставаше поласкана, но онова, което той имаше предвид, не беше онова, което имаше предвид тя. Подмина забележката му възможно най-деликатно.

— В състояние ли си да караш в снега след толкова алкохол? — каза тя сега.

— Да.

Но не стана от стола. Тя остави книгата на Бордън на масата между тях, разтворена, със страниците надолу.

— Какво искаш от мен, Кейт? — попита той.

— Вече не съм сигурна. Може би никога не съм била съвсем наясно. Мисля, че се е получило така и когато Клайв Бордън е дошъл при родителите ми. И двете страни са чувствали, че трябва да изгладят нещата, положили са всички усилия, но старите различия са си оставали.

— Интересува ме само едно. Моят брат близнак е някъде тук. В тази къща. Откакто следобед ми показа вещите на дядо си, го усещам. Повтаря ми да не си тръгвам, да дойда, да го намеря. Никога не съм усещал по-силно присъствието му в себе си. Каквото и да твърдиш, каквото и да твърдят архивите, мисля, че през 1970 година тук е дошъл брат ми и според мен по някакъв начин никога не е напуснал къщата.

— Въпреки факта, че нямаш брат близнак. И двамата го знаем.

— Да, въпреки това.

Тя чувстваше, че са достигнали задънената улица, пред която сама бе изправена от дълги години. Сигурната смърт на едно малко момче, което по-скоро се беше оказало живо. Срещата с момчето вече като мъж не променяше нищо. Беше и едновременно с това не беше той.

Тя си наля още капка бренди, а Андрю попита:

— Мога ли да проведа тези разговори някъде на спокойствие?

— Остани тук. През зимата тази стая е най-топлото място в цялата къща. Аз искам да проверя нещо.

Докато излизаше от помещението, чу как той започна да набира номера на клавиатурата на телефона си. Тя мина по главния коридор и надникна през предната врата. Снегът вече беше натрупал стабилно десетина сантиметра. Винаги валеше спокойно тук, по алеята на завет пред къщата, но знаеше, че по-надолу, където минаваше главният път, снегът вече е образувал преспи покрай живия плет и банкета. Не се чуваше шум от преминаващи коли, макар обикновено да достигаше ясно до къщата. Заобиколи отзад и видя, че снегът вече се трупа по стените на бараката за дърва. Вятърът навяваше неспирни снежинки в мрака. Мисис Мейкин беше в кухнята и я помоли да подготви стаята за гости.

След като мисис Мейкин разчисти остатъците от вечерята, двамата с Андрю останаха в трапезарията. Седнаха от двете страни на камината и разговаряха за най-различни неща от всекидневието. Тя му разказа за местния съвет, от където искаха част от земята й за застрояване. По-късно той й разказа за проблемите си с момичето, с което живееше и което го бе изоставило и накарало да си задава несигурно въпроса дали иска отново да бъде с нея.

Кейт беше уморена и разговорът не вървеше.

В единайсет го придружи до горе и му показа къде е стаята за гости, както и банята, която можеше да използва. По-скоро за нейна изненада не последва второ предложение, той й благодари учтиво за гостоприемството, пожела й лека нощ и това беше

Кейт се върна в трапезарията, където беше оставила някои от документите на прадядо си. Вече бяха подредени спретнато; вероятно се дължеше на някаква наследствена черта, която не й позволяваше да разхвърля хартия навсякъде. На една част от нея винаги й се беше искало да е разхвърляна, небрежна, свободна, но вродената й природа не го позволяваше.

Седна в по-близко разположеното до камината кресло и почувства как огънят огрява краката й. Хвърли още една цепеница в пламъците.

След като Андрю си беше легнал, изведнъж бе престанало да й се спи. Не се беше уморила толкова от самия него, колкото от усилието да му говори, да извлича всички тези спомени от детството. Говоренето за тях беше нещо като прочистване, освобождаване от насъбралата се отрова, и сега се чувстваше по-добре.

Остана седнала край огъня, замислена за случката в миналото, опитвайки, както винаги в продължение на четвърт век, да открие значението й. Все още се вледеняваше от спомена за нея. А момчето, което Андрю наричаше свой брат, беше в сърцето й — заложник на миналото.

Точно тогава в стаята влезе мисис Мейкин и Кейт я попита дали може да й направи чаша безкофеиново кафе, преди да стане време за лягане. Послуша новините в полунощ по „Рейдио 4“, като отпиваше от кафето, а по-късно и Би Би Си Уърлд Сървис. Не я ловеше сън. Гостната, където беше Андрю, се намираше точно над главата й и чуваше, че често се върти в старинното легло. Знаеше колко студена може да бъде тази стая. В нея беше прекарала детството си.

Гласът на моя брат ми говореше неспирно: тук съм, не си тръгвай, остани с мен, за цял живот, не съм далеч от теб, ела.

Опитвах се да заспя и се въртях наляво-надясно в голямото, студено и прекалено меко легло, като се проклинах, че не бях напуснал къщата, преди да връхлети бурята, за да бъда в този момент в собственото си легло в къщата на родителите ми. Но всеки път, когато си помислех за това, гласът продължаваше да настоява: остани тук, не си тръгвай, ела най-после при мен.

Наложи се да стана от леглото. Наметнах се със сакото и отидох до тоалетната от другата страна на стълбищната площадка. Къщата беше тъмна, мълчалива и студена. Стоях разтреперан над тоалетната чиния, а дъхът ми излизаше на пара. След като пуснах водата, трябваше отново да пресека площадката — гол, като се изключеше сакото, — но щом погледнах надолу по стълбите, видях, че на долния етаж свети. Под една от вратите се процеждаше светъл триъгълник.

Върнах се в ужасната спалня, но не можах да си наложа отново да вляза в леденото легло. Спомних си за удобното разтегателно кресло до камината в трапезарията, бързо навлякох дрехите си, грабнах нещата си и слязох долу. Погледнах часовника си. Минаваше два след полунощ.

Брат ми каза: добре, сега.

Кейт все още беше в трапезарията, седнала будна в креслото си до огъня. Слушаше портативно радио, поставено на преградата на камината до нея. Изглежда, не се изненада да ме види.

— Беше ми студено — казах аз. — Не можах да заспя. Все едно, трябва да отида да го потърся.

— Навън е много по-студено. — Тя посочи мрака зад прозорците. — Ще ти трябва всичко това.

На стола срещу нея бе подредила топли дрехи, в това число груб вълнен пуловер, дебело палто, шал, ръкавици, чифт гумени ботуши и два големи фенера.

Брат ми проговори отново. Не можех да го пренебрегна.

Казах на Кейт:

— Беше сигурна, че ще го направя.

— Да. Мислих по въпроса.

— Разбираш ли какво става с мен?

— Така смятам. Трябва да отидеш и да го намериш.

— Ще дойдеш ли?

Тя разтърси глава с неочаквана сила:

— Няма начин, при каквито и да са обстоятелства.

— Значи знаеш къде е той?

— Мисля, че през целия си живот съм знаела, но винаги ми е било по-лесно да не мисля за това. Най-трудната част в срещата с теб бе това знание. Онова, което ме травматизира като дете, все още е там долу.

Снегът беше спрял, но продължаваше да духа леден вятър, който проникваше навсякъде. Преспите се бяха натрупали дълбоко по краищата на голямата градина, но в средата снегът все още бе достатъчно плитък, че да го прекося, като се препъвах по неравната земя. На няколко пъти се подхлъзнах, без да падна.

Кейт беше включила алармата срещу крадци и сега всичко беше потопено в ярка светлина. Помагаше ми да открия пътя, а щом обърнех поглед назад, не виждах нищо друго освен блясъка.

Брат ми каза: студено ми е, чакам.

Продължих напред. В другия край на ливадата имаше възвишение, а тъмните дървета закриваха изгледа нататък, но светлината от фенера улови тухлената арка на мястото, където Кейт ме бе предупредила, че ще я открия. В основата й имаше още натрупан сняг.

Вратата не беше заключена и се отмести с лекота, когато дръпнах дръжката. Отвори се навън, към преспите, но беше направена от солиден дъб и щом я улових по-здраво, успях да изтласкам снега достатъчно, за да се промъкна.

Кейт ми беше дала два големи фенера с думите, че ще ми трябва много светлина. („Върни се в къщата за още, ако имаш нужда“, беше казала. „Защо не дойдеш с мен с другия фенер?“, попитах аз, но тя само поклати отрицателно глава.) Когато отворих вратата, надникнах вътре, като позволих на лъча на по-големия от фенерите да заиграе пред мен. Нямаше много за гледане: каменен, скосяващ се надолу таван, грубо издялани стълби, а в дъното им — втора врата.

В главата ми се оформи думата „да“.

Втората врата нямаше ключалка или брава и още с докосването ми се отвори лесно. Лъчите на фенерите ми плъзнаха наоколо; единият в ръката ми претърсваше във всички посоки, а другият, който стисках под мишница, следваше линията на погледа ми.

После кракът ми се удари в нещо твърдо, стърчащо от земята, и залитнах. Фенерът, който стисках под мишница, се строши, когато се блъснах в каменната стена. Отпуснат с едно коляно на земята, използвах единия фенер, за да огледам другия.

Има светлина, каза брат ми.

Завъртях останалия лъч светлина наоколо и този път, близо до вътрешната врата, забелязах изолиран електрически кабел, закован стегнато за дървената й рамка. На височината на рамото ми имаше обикновен ключ за осветление. Щракнах го. В началото не се случи нищо.

После, надолу в подземието, дълбоко в сърцето на хълма, чух шум от двигател. Докато генераторът набираше скорост, по цялата дължина на коридора започнаха да се включват светлини. Бяха обикновени маломощни електрически крушки, окачени как да е за каменния таван, защитени с метални мрежи, но пак си оставаше трудно да се вижда без светлината на фенера.

Подземието, изглежда, бе естествена пещера в скалите, но сигурно по-късно го бяха разширили. Виждаха се няколко естествени издатини от скалисти пластове и много от тях бяха издълбани и удължени с кухини в по-меките слоеве около тях. Освен това се забелязваха и опити за изравняване на пода, ако можеше да се съди по многобройните остри издатини и скални късове. Близо до вътрешната врата по стената се стичаше изворна вода, белязала пътя си с големи жълти калцирани отлагания. Там, където водата достигаше пода, с модерни водопроводни тръби бе изграден отточен канал, който я отвеждаше до резервоар, пълен с чакъл.

Въздухът бе изненадващо сладък и забележимо по-топъл в сравнение с вледеняващата вихрушка навън.

Направих няколко крачки навътре в подземието, като се опирах с ръце на стените от двете ми страни. Подът бе неравен и пресечен, а електрическите крушки бяха слаби и разположени на голямо разстояние, така че на места трудно виждах къде да стъпвам. След около петдесетина метра подът рязко се спусна надясно, докато вляво от главния тунел забелязах голяма кухина, която, ако се съдеше по закръгления вход към нея, бе прокопана допълнително.

Таванът бе на около два метра и половина от земята — напълно достатъчно, за да се мине. Отворът не бе осветен с електрически крушки, така че си послужих с останалия ми фенер.

Незабавно ми се прииска да не го бях правил. Беше пълно с древни ковчези. Видях натрупани един върху друг на купчини, макар че повече от десетина бяха подпрени изправени на стените. Бяха с всякакви размери, но голяма част от тях, доста потискащо, бяха малки, очевидно предназначени за деца. Всички ковчези бяха в различна степен на разложение. В най-лошо състояние бяха положените хоризонтално: с тъмно, изметнато и напукано от времето дърво. В много от случаите капаците бяха хлътнали върху съдържанието, а страничните стени на няколко по върховете на купчините бяха паднали.

В основата на повечето имаше натрупани кафеникави, натрошени фрагменти; както предположих — кости. Капаците на вертикално изправените ковчези се бяха разхлопали и просто стояха подпрени върху тях.

Отстъпих бързо в главния тунел и хвърлих поглед назад към вратата, откъдето бях влязъл. Подминах лек завой и не виждах път за бягство. Някъде дълбоко в гробницата генераторът продължаваше да работи.

Треперех. Не можех да прогоня мисълта: онзи далечен двигател, фенерът в ръката ми, само те стояха между мен и внезапното потапяне в пълен мрак.

Не можех да се върна назад. Брат ми беше тук.

Решен да приключа възможно най-скоро, тръгнах по пътеката надясно, завиваща все по-надалеч от изхода. Последва нова стръмна поредица от стълби и тук светлините бяха разположени по-наблизо, защото стъпалата бяха неравни и наклонени под ъгъл. Сложих ръка на стената за опора и тръгнах надолу по тях. Тунелът се разшири и влязох в голямо подземие.

Тук бе пълно с модерни метални стелажи, боядисани в кафяво, пристегнати с хромирани болтове и гайки. Всеки стелаж имаше по три широки рафта един над друг, подобни на многоетажни легла. Край всеки стелаж минаваше тясна издигната пътека, а през средата на целия коридор и по цялата му дължина имаше по-широк път. Над всяка пътечка между стелажите светеше крушка, огряваща подреденото по тях.

На всеки рафт по стелажите бяха положени непокрити човешки тела. Всяко от тях беше на мъж и напълно облечено. Всичките носеха вечерно облекло: тесен фрак, бяла риза с черна папионка, пестеливо бродирана жилетка, тесни панталони със сатенени кантове, бели чорапи и лачени обувки. На ръцете си имаха бели памучни ръкавици.

Всяко тяло бе идентично с останалите. Мъжът имаше бледо лице, орлов нос и тънки мустаци. Устните му бяха безкръвни. Имаше тясно чело и оредяваща, пригладена с брилянтин коса. Някои от лицата се взираха в рафта над себе си или към каменния таван. Други бяха с извити вратове, така че гледаха в едната или другата посока.

Всички трупове бяха с отворени очи.

Повечето се усмихваха, разкрили зъбите си. Горният ляв кътник във всяка от тези усти имаше малко отчупено ъгълче.

Телата лежаха в различни пози. Някои бяха изправени, други изкривени или приведени. Никой от труповете не бе положен така, сякаш спи; единият крак на повечето стоеше пред другия, тъй че след като ги бяха положили на рафтовете им, същият крак стоеше издигнат.

Всеки от тях бе с единия крак във въздуха.

Ръцете също бяха в разнообразни позиции. Едни издигнати над главата, някои протегнати напред като на сомнамбул, други плътно изправени до тялото. Няколко тела носеха ръкавици, напоени с червено мастило.

Никой от труповете не показваше признаци на разложение. Сякаш всеки от тях бе замръзнал жив, останал инертен, без да умре.

По тях нямаше прах, не излъчваха мирис.

В предната част на всеки рафт бе прикрепена по една бяла визитка. Надписана на ръка и пъхната в пластмасово пликче, прикрепено хитроумно към долната част на рафта. Първата, която попадна пред очите ми, гласеше следното:

Беше умрял в неистова борба. Главата му бе наведена назад и завъртяна надясно. Устата му бе отворена, а ъгълчетата на устните сочеха надолу. Очите му стояха разширени и гледаха нагоре. Косата му пърхаше. Крайниците му бяха напрегнати, сякаш опитваше да се освободи. Носеше кафеникаво-червена фланелка с героите от „Магическата въртележка“, чифт малки джинси с навити крачоли и сини платнени гуменки.

Неговият етикет също беше надписан на ръка:

Колдлоу Хаус 17/12/70 7.45 ч. веч.

0000/23 0 гвинеи.

Най-отгоре беше името на момчето: Николас Джулиъс Бордън.

Взех етикета и го натиках в джоба си, след което посегнах и придърпах Ники към себе си. Задържах го в прегръдките си. В мига, в който го докоснах, постоянното присъствие на брат ми изтля и изчезна.

За пръв път долавях отсъствието му.

Погледнах го и се опитах да го наглася така, че да е по-удобен за носене. Крайниците, вратът и торсът му бях сковано податливи, сякаш направени от твърда гума. Можех да променям разположението им, но в момента, в който ги пуснех, се връщаха рязко в положението, в което го бях намерил.

Опитах се да пригладя косата му, но тя пак зае предишното си положение.

Притиснах го плътно към себе си. Не беше нито студен, нито топъл. Едната от протегнатите му ръце, изкривена от страх, докосваше бузата ми. Облекчението, че съм го намерил, най-сетне надмогна всичко — всичко освен страха от това място. Исках да се обърна и да се насоча към изхода, но за да го сторя, трябваше да мина по пътеката между двата стелажа. Държах миналия си живот в ръце, но вече не знаех какво може да стои зад мен.

А там имаше нещо.

Тръгнах бавно назад, без да гледам. Когато достигнах главната пътека и вече започвах да се обръщам предпазливо, главата на Ники се отърка във вдигнатия крак на най-близкия труп. Една лачена обувка се поклати мързеливо наляво-надясно. Наведох се ужасено, за да я избегна.

Видях, че в този край на коридора имаше друга камера, само на около два метра от мястото, където стоях. Именно оттам се разнасяха звуците от генератора. Тръгнах към тях. Входът към кухината бе скосен и нисък, като очевидно не бяха правени излишни усилия да бъде разширен за по-лесен достъп.

Звукът от генератора вече се разнасяше шумно и подушвах отработените му газове. Отвъд входа в камерата имаше няколко крушки. Светлината им се разливаше по неравния под на главния коридор. Нямаше как да мина през пролуката, без да оставя тялото на Ники, така че се наведох, опитвайки да видя какво ли имаше вътре.

Погледнах напред, докъдето виждах, и после се изправих.

Не желаех да виждам повече. Бях се вледенил.

Не бях видял нищо. Механичното тракане на генератора заглушаваше всички други звуци. Вътре не беше помръднало нищо.

Направих крачка назад, после още една, колкото е възможно по-тихо.

В онази камера стоеше някой, мълчаливо, неподвижно, точно на границата на погледа ми, очаквайки или да вляза, или да отстъпя.

Продължих заднешком по сенчестия тесен коридор между стелажите, като навеждах тялото си наляво и надясно, за да не отърквам главата или краката на Ники в труповете по рафтовете. Ужасът изпиваше силата от тялото ми. Колената едва ме държаха, а мускулите на ръцете, вече напрегнати от тежестта на Ники, започваха да болят и потръпват.

Един мъжки глас произнесе от вътрешността на камерата, отеквайки в главния коридор:

— Ти си Бордън, нали?

Не отговорих нищо, парализиран от страха.

— Знаех, че ще дойдеш за него. — Разнесоха се рязко поемане на дъх и хрип. Гласът беше отслабен, уморен, не повече от шепот, но подземието му придаваше отекващ резонанс. — Той е ти, Бордън. А всички други са аз. Ще си тръгнеш ли с него? Или ще останеш?

Забелязах някакво очертание, което премина през грубо отворената пролука, след което за мой ужас звукът от генератора бързо отслабна.

Електрическите крушки изтляха: жълто, кехлибарено, мъждиво червено, черно.

Намирах се в непрогледен мрак. Фенерът беше в джоба ми — прехвърлих тежестта на момченцето и успях да го уловя.

Включих го с разтреперана ръка. Лъчът заподскача лудо, докато се мъчех да хвана фенера по-здраво и да придържам тялото на Ники плътно до себе си. Обърнах се.

По стените на подземието около мен се гърчеха сенките на разкривени крака.

Като предпазвах несръчно ръката на Ники с моята, започнах да си проправям път между стелажите, блъскайки в тях рамене, събаряйки няколко от пластмасовите етикети.

Не смеех да погледна зад себе си. Мъжът ме следваше! В краката ми не бе останала капка сила, знаех, че всеки момент мога да падна.

Докато се изкачвах по разкривените стъпала, водещи извън коридора, ударих главата си в някакво минерално образувание на тавана и почувствах такава болка, че едва не изпуснах тялото на Ники. Продължих напред със залитане, приведен, без дори да правя опити да държа насочен лъча на фенера. Оттук нататък пътят бе само нагоре и с всяка стъпка тежестта на Ники ми се струваше все по-непоносима. Изкълчих си крака, залитнах към стената, изправих се, политнах пак напред. Страхът ме заставяше да вървя.

Най-накрая пред мен се появи вътрешната врата. Ритнах я и излязох навън.

Зад мен, по покрития с отломки под на тунела, чувах стъпките, следващи ме, крачещи спокойно по разклатените камъни.

Изтичах до стълбите, но беше влязъл сняг, който покриваше четири-пет стъпала. Подхлъзнах се, паднах и изпуснах момченцето от ръцете си! Хвърлих се с цялата си тежест напред и отворих вратата.

Видях: заснежена земя, тъмната форма на къщата, два светли прозореца, отворена врата, от която струеше светлина, пърхащ сняг от небето!

Обърнах се, видях го проснат на стъпалата и го вдигнах. Тръгнах със залитане през снега.

Насочих се през дебелите преспи към вратата, като непрестанно поглеждах през рамо черния правоъгълник на отворената гробница, изпълнен с ужас, че ще зърна онова, което ме следваше, каквото и да беше то.

Внезапно монтираният отстрани на къщата прожектор против крадци се включи и почти ме заслепи. Под ярката светлина снежната буря стана още по-непрогледна. В очертанията на отворената врата се появи Кейт — облечена в дебело палто.

Опитах да й извикам предупредително, но не успявах да си поема дъх. Продължих напред, плъзгах се и залитах в снега, понесъл в ръцете си тялото на Ники. Най-после достигнах терасата пред вратата, подхлъзнах се на заснежения бетон и влетях покрай нея в ярко осветения коридор от другата страна.

Тя се взираше безмълвно в тялото на момченцето в ръцете ми. Все така задъхано се обърнах и отидох до вратата, подпрях се на пощенската кутия и се загледах през потъналата в сняг градина към неясните форми на входа за гробницата. Кейт беше до мен.

— Наблюдавай гробницата! — казах. Това бе единственото изречение, което успях да изтръгна от себе си. — Наблюдавай!

Нищо не помръдваше там, от другата страна на снега. Отстъпих назад, положих тялото на Ники върху каменните плочи на пода.

Порових в джоба си и открих етикета от рафта на Ники. Подадох го на Кейт. Все още едва си поемах дъх и имах чувството, че сякаш никога повече няма да мога да дишам нормално.

Произнесох задъхано:

— Виж това! Почеркът! Същият ли е?

Тя го взе, вдигна го на светлината и го разгледа внимателно. После погледна право в мен. Очите й се бяха разширили от страх.

— Същият е, нали? — извиках аз.

Тя постави ръце на лакътя ми, за да се задържи. Чувствах как трепери.

Светлината против крадци изгасна.

— Включи я отново! — изкрещях аз.

Кейт посегна зад себе си и намери ключа. После отново ме улови за ръката.

Снегът се виеше в светлината на прожектора. През него, неясно, се виждаше входа на гробницата. И двамата зърнахме фигурата на слаб мъж, който тъкмо излизаше през вратата. Носеше тъмни дрехи и се беше наметнал срещу лошото време. Изпод качулката на палтото му се разпиляваше дълга черна коса. Той вдигна ръка, за да предпази очите си от ярката светлина. Не показваше никакво любопитство към нас, нито страх, макар със сигурност да знаеше, че сме там и го виждаме. Без да поглежда нито към нас, нито към къщата, той стъпи на равната земя, присви рамене във виелицата, тръгна надясно през дърветата надолу по хълма и се скри от погледа ни.