Трите дъщери на Ева

fb2

Това е история за идентичност, политика, религия, жените и... Бог. Това е историята на младата туркиня Пери, която расте като невинна жертва в непрекъснатата война между самотния секуларизъм на баща си и ислямската религиозност на майка си. Момичето печели стипендия за Оксфордския университет и пристига в Англия. Там се сприятелява с чаровната Ширин – атеистка от ирански произход, и Мона – забулена с хиджаб египто-американка. Едно необичайно приятелство на три съвършено различни жени от мюсюлмански произход – Ширин Грешната, Мона Набожната и Пери Раздвоената. Това е история за отстояването на вярата и за любовта, за победата над страховете и удоволствието да изречеш истината.

Кои би се отзовал, повикан с чуждо име? Ридах аз дълго, че не виждаше как чакам Го с разтворени ръце. Но в нощ една научих тайна. Зованото от мене име Господ може би не беше Негово, а само псевдоним. Робия, първата суфи светица, Ирак, VIII век

ПЪРВА ЧАСТ

Чантата

  Истанбул, 2016 г.

В един обикновен пролетен следобед, безкраен и задушен като всички пролетни следобеди в Истанбул, тя усети, че в душата ѝ зейва бездна и е способна да убие някого. Винаги беше подозирала, че дори и най-кротките и мили жени са склонни към насилие, когато са стресирани. Знаеше, че не е нито кротка, нито мила, затова смяташе, че потенциалът ѝ да губи контрол е значително по-голям. "Потенциал" е подвеждаща дума. Преди всички твърдяха, че Турция има голям потенциал, а видяхме какво стана... Успокояваше се с мисълта, че в крайна сметка и нейният тъмен и пагубен потенциал ще се окаже безполезен.

За късмет Съдбата, тази добре запазена извечна плоча, на която е изписано всичко минало и предстоящо, я пазеше от погрешни действия. Живееше достоен живот. Не беше навредила на никое човешко същество, не и умишлено, поне в последно време, като изключим безобидните клюки и одумвания по чужд адрес, които, изглежда, не бяха голям грях – в противен случай бездните на ада щяха да се пръскат по шевовете от прегрешили. Единственият огорчен от нея вероятно беше Бог, а Той, макар че беше силно докачлив и прочут със своенравието си, никога не се засегна. Да нараняваш и да бъдеш нараняван е присъщо на хората.

В очите на семейството и приятелите Наспери Налбантоглу, или Пери, както ѝ викаха всички, беше добър човек. Участваше в благотворителни акции и в кампании в помощ на болните от алцхаймер и на бедните семейства, прекарваше часове в старчески домове, за да участва в турнири по табла, където нарочно губеше, разнасяше храна на плодовитите улични истанбулски котки и често плащаше сметките за кастрацията им, редовно присъстваше на училищните представления на децата си, устройваше изискани вечери за шефа и колегите на мъжа си, постеше през първия и последния ден на Рамазан, като прескачаше другите дни, а на всеки Байрам даваше курбан с къносана овца. Никога не хвърляше боклуци на улицата, не се пререждаше в супермаркета и не повишаваше глас – дори когато се държаха лошо с нея. Прекрасна съпруга, прекрасна майка, прекрасна домакиня, прекрасна гражданка и прекрасна модерна мюсюлманка – такава беше тя.

Като талантлив шивач времето беше съшило без видими ръбове двете платна, с които бе обвит животът ѝ: в едното бе втъкано онова, което хората мислеха за нея, а в другото – онова, което тя мислеше за себе си. Представата на хората за нея и себевъзприятието ѝ се бяха слели в едно и вече ѝ беше трудно да различи какви са хорските очаквания за нея и колко от всичко това е по нейна воля. Понякога я обземаше непреодолимо желание да грабне кофа със сапунена вода и да измие улиците, площадите, правителството, парламента, бюрокрацията, като пътьом изплакне някоя и друга уста. Мръсотията беше навсякъде. Имаше толкова много счупено за поправяне и толкова много грешки за коригиране. Всяка сутрин, на излизане от къщи тя въздишаше и се надяваше, че с дъха си ще прогони боклука от предишния ден. Макар да поставяше под въпрос съвършенството на света и да не преглъщаше неправдите, тя беше решила преди няколко години да е доволна от онова, което има. Затова беше изненадана, когато един съвсем обикновен, невзрачен ден Пери, почитана, уважавана и на трийсет и пет, се улови, че се взира в бездната в душата си.

След време се успокояваше, че за случилото се онзи следобед виновен е бил трафикът. Боботещ, тътнещ, кънтящ, той напомняше бойните викове на хиляди воини. Целият град приличаше на гигантски строителен обект. Истанбул се беше разраснал неудържимо и продължаваше да расте – издута златна риба, погълнала повече от необходимото, но все такава лакома. Когато си спомняше за ужасния следобед, Пери си повтаряше, че ако не беше безнадеждното улично задръстване, веригата от заспали в паметта ѝ събития никога нямаше да се задвижи.

Пълзяха по улицата, частично блокирана от обърнат камион, притиснати сред превозни средства от всякакъв калибър. Пери потупваше с пръсти по кормилото и сменяше програмата на радиото през няколко минути, а дъщеря ѝ седеше отегчено до нея със слушалки на ушите. Като вълшебна пръчица в ръцете на зла вещица, трафикът превръщаше минутите в часове, хората – в грубияни и оскъдното благоразумие – в лудост. Това беше нормално за град като Истанбул, който разполагаше с колкото искаш време, грубияни и лудост. Един час повече или по-малко, един грубиянин в повече или един луд по-малко – идваше момент, когато всичко това беше без значение.

Безумието вилнееше по улиците като опияняваща дрога във вените. Всеки ден милиони истанбулци поглъщаха поредната доза, без да осъзнават, че откачат все повече. Вместо да споделят хляба, те предпочитаха да споделят умопомрачението си. И това им се струваше напълно нормално. С други думи, цареше повсеместна липса на разум: ако достатъчно много очи гледат една и съща халюцинация, тя се превръща в истина; ако достатъчно много хора се смеят на едно и също нещастие, то придобива облика на забавна шега.

– Престани да си гризеш ноктите! – избухна Пери. – Колко пъти трябва да ти казвам!

Дениз свали много бавно слушалките.

– Ноктите са си мои! – заяви тя и отпи от картонената чаша между седалките.

Бяха се отбили в "Старбюрек", турска верига кафенета, която беше неколкократно съдена от "Старбъкс" заради логото, менюто и подобното име, но продължаваше да съществува благодарение на вратичките в закона. Пери си избра диетично лате, което изпи набързо, а дъщеря ѝ си взе голямо фрапучино с шоколадови пръчици ѝ сметана. Дениз отпиваше бавно, глътка по глътка, като малко, болно птиче. Слънцето се топеше на хоризонта и последните лъчи боядисваха покривите на схлупените къщи, куполите на джамиите и прозорците на небостъргачите в еднакъв приглушено ръждив нюанс.

– А това е моята кола! Пускаш нокти и кожички по пода!

Пери съжали в мига, в който го изрече. Моята кола!!! Как може да се каже такова ужасно нещо на едно дете! На когото и да било всъщност. Да не би и тя да е станала една от онези отвратителни материалистки, чието самочувствие и място в обществото се основава на вещите, които притежават? Дано не.

Дъщеря ѝ не се засегна, а само сви слабичките си рамене, загледа се навън и ожесточено захапа следващия нокът.

Колата се придвижи няколко метра, спря и спирачките изсвистяха. Беше рейндж ровър с цвят монтекарловско синьо според каталога на дилъра. Другите предлагани цветове бяха: давоско бяло, ориенталско драконово червено, саудитско пустинно розово, гланцово ганайско полицейско синьо и матово индонезийско военно зелено. Пери недоумяваше, с присвити устни и поклащане на глава кой беше измислил тези имена и дали шофьорите бяха наясно, че скъпите, елегантни коли, с които се перчеха, са с цвета на полицейските униформи в Гана или на пясъчните бури в Сахара.

С такъв или онакъв цвят, Истанбул гъмжеше от луксозни коли, като много от тях изглеждаха някак ненамясто – приличаха на родени за хубав живот расови кучета, които са останали без дом и обикалят улиците. Състезателни кабриолети, които ревяха гневно в опит да наберат скорост, офроудъри, които дори и с вещи маневри не успяваха да се вмъкнат в миниатюрните паркоместа, ако случайно имаше някое свободно, скъпи лимузини, които можеха да се видят само в далечни страни и телевизионни реклами.

– Четох, че е най-ужасният в света – каза Пери.

– Кой?

– Трафикът в Истанбул. По-зле и от Кайро, представяш ли си. Дори и от Делхи!

Не че беше ходила в Кайро или Делхи, но като много граждани на Истанбул тя твърдо вярваше, че градът ѝ е по-цивилизован от тези отдалечени, диви и пренаселени места. Всъщност "отдалечени" беше относително понятие, а "диви" и "пренаселени" съвсем подхождаха на Истанбул. Но пък градът граничеше с Европа. Тази близост означаваше нещо. Европа беше на един хвърлей разстояние и Турция беше подпряла вратата ѝ с крак, напираше с всички сили, но пролуката беше толкова малка, че колкото и да се напъваше и да извиваше тяло, не можеше да се промуши. В същото време Европа натискаше все повече от другата страна.

– Яко! – възкликна Дениз.

– Кое му е якото? – учуди се Пери.

– Ами поне за едно нещо да сме на първо място!

Ето такава беше дъщеря ѝ напоследък – каквото и да кажеше, Дениз беше на противоположното мнение. Колкото уместни и логични да бяха думите на Пери, дъщеря ѝ ги приемаше с враждебност, граничеща с омраза. Пери разбираше, че тринайсетгодишната Дениз е в деликатна възраст и искаше да се откъсне от въздействието на родителите си и най-вече от влиянието матерфамилиас. Разбираше това. Само не можеше да си обясни гнева и никога, дори в далечните си тийнейджърски години, не беше изпитвала кипящата ярост на Дениз. Беше минала през пубертета с детинско недоумение и дори наивност. На възрастта на дъщеря си беше съвсем различна, макар че тактичността и съпричастността на майка ѝ трудно можеха да се сравнят с нейните. Странно, но колкото повече се измъчваше от непонятните избухвания на дъщеря си, толкова повече се дразнеше на себе си за това, че не се е ядосвала достатъчно на своята майка.

– Когато станеш на моите години, няма да имаш нерви за цялата тази лудница – промърмори тя.

Когато станеш на моите години! – иронизира я Дениз. – По-рано не говореше така.

– Не говорех, но нещата стават все по-зле.

– Не е вярно, мамо! Ти сама се правиш на по-стара. Говориш като по-стара. Виж само как си се облякла.

– Какво ѝ е на роклята?

Дениз замълча.

Пери погледна лилавата си копринена рокля и шифонения жакет с бродерия и мъниста. Беше ги купила от един бутик в нов, бляскав мол, който като бебе в утроба се беше наместил в по-голям мол. Тоалетът беше доста скъп. Не скри изненадата си от цената и продавачката се подсмихна, сякаш искаше да каже: Ами като не можеш да си го позволиш, какво търсиш тук? Снизходителното ѝ отношение нервира Пери и тя заяви: "Ще го взема". Сега обаче забеляза, че цветът не е хубав, а роклята я стяга. На неоновите лампи в магазина лилавото излъчваше увереност и самочувствие, но на дневна светлина изглеждаше крещящо и претенциозно.

Напразно се ядосваше, тъй като нямаше време да се прибере и преоблече. Вече закъсняваха за вечерята в огромната крайморска къща на един неимоверно забогатял през последните няколко години бизнесмен. Бързото замогване не беше нещо необичайно. Истанбул изобилстваше от бедни и новозабогатели хора, както и от такива, които копнееха да се озоват от първата във втората категория с един бърз скок.

Пери не обичаше да ходи на вечери. Те продължаваха до късно и на другия ден страдаше от мигрена. Предпочиташе да си е у дома и да потъне в някой роман до среднощ – четенето беше нейната връзка с вселената. Ала усамотяването беше рядка привилегия в Истанбул. Винаги възникваше някакво изключително важно събитие, което да посети, или неотложно социално събиране, на което да присъства, сякаш културните ивенти бяха дете, страхуващо се от самотата, и всеки трябва да е сред компанията на други хора. Безкрайни забавления, огромни количества храна, политика, пури... Обувки и рокли, но преди всичко дизайнерски чанти. Жените парадираха с чантите като с трофеи, завоювани в далечни битки. Никой не можеше да каже кои са оригинални и кои фалшиви. За да не бъдат забелязани, че купуват ментета, дамите от истанбулската средна и висша класа не ходеха в съмнителните магазини във и около "Капалъчаршъ", а канеха търговците в домовете си. Ванове, пълни с "Шанел", "Луи Вюитон" и "Ботега Венета", с тъмни прозорци и кални, нечетливи табелки с номера (макар колите да бяха чисти и излъскани), сновяха между богаташките квартали и влизаха в гаражите през задните порти като в криминален филм ноар. Плащаше се в брой, без касови бележки и без въпроси. На поредната сбирка дамите взаимно оглеждаха тайно чантите си, за да видят дали марките са оригинални, или изкусни фалшификати. А това предполагаше взиране. Голямо взиране.

Жените сканираха всеки детайл и търсеха както видимите, така и скритите недостатъци у другите жени. Остарял маникюр, някое и друго килце в повече, провиснал корем, устни с ботокс, разширени вени, целулит напук на липосукцията, побелели корени на косата, пъпки и бръчки под пластове пудра... Нищо не убягваше на проницателните женски погледи, които забелязваха и разнищваха всичко до най-малките подробности. Колкото и безгрижни да пристигаха на събитието, струпването на твърде много жени на едно място постепенно ги превръщаше както в наблюдатели, така и в жертви.

Колкото повече мислеше Пери за предстоящата вечеря, толкова повече се ужасяваше.

– Трябва да се поразтъпча – каза Дениз, слизайки от колата.

Пери веднага запали цигара. Не пушеше вече повече от десет години, но напоследък носеше кутия цигари в чантата си и палеше при всеки удобен случай, макар че дърпаше само няколко пъти и ги загасяше. Всеки път хвърляше големите фасове с отвращение и с чувство на вина. Дъвчеше ментова дъвка, макар да не харесваше вкуса ѝ. Ако ароматите на дъвките бяха политически режими, за нея ментата винаги се отъждествяваше с тоталитарния, стерилен и жесток фашизъм.

– Мамо, не мога да дишам – оплака се Дениз, когато се върна в колата. – Нали знаеш, че цигарите убиват!

Дениз беше във възрастта, в която децата се отнасят към цигарите като към развилнели се вампири. В училище беше изнесла презентация за вредата от пушенето и беше изработила плакат с яркоцветни стрели "Дей-Глоу", устремени от пакет цигари към отворен гроб.

– Добре, добре – кимна Пери и махна с ръка.

– Ако бях президент, щях да затварям родителите, които пушат до децата си. Сериозно!

– Радвам се, че няма да се кандидатираш – каза Пери и свали прозореца.

Издуха дима и вятърът го понесе към отворения прозорец на спрялата до тях кола. Неизбежната близост на града... Всичко и всеки плътно един до друг. Пешеходците се носеха като едно цяло, пътниците на фериботите приличаха на сардели, а в автобусите и метрото прилепналите тела се блъскаха и бутаха в безтегловност, сякаш бяха спори на глухарче, носени от вятъра.

В съседната кола седяха двама мъже. Те ѝ се усмихнаха. Пери си спомни за Наръчника по патриархално възпитание за напреднали, в който пишеше, че ако жена издуха дим в лицето на мъж, това е знак за сексуална покана. Пребледня. Тя нерядко забравяше, че градът е бушуващо море с носещи се айсберги мъжественост, които трябваше да бъдат заобикаляни разумно и внимателно заради таящите се под повърхността опасности.

Жената не трябваше да гледа право в очите, а само навътре, към себе си, сякаш се взира в далечни спомени. Когато и където се налагаше, трябваше да свежда глава, за да създава недвусмислено впечатление за скромност. Това не беше никак лесно сред опасностите на градския живот, да не говорим за нежеланото мъжко внимание и сексуални подмятания. Женската бдителност беше задължителна навсякъде и по всяко време. Пери недоумяваше как може хем да си с наведена глава, хем да следиш какво става около теб. Тя хвърли цигарата и затвори прозореца с надеждата, че двамата в колата ще изгубят интерес. Светофарът светна в зелено, но нямаше никакво значение. Колите така и не помръднаха.

В този миг забеляза скитника по средата на улицата. Висок, длъгнест, кльощав като вейка, с ъгловато лице и преждевременно набръчкано чело, с червен обрив на брадата и белеща се като юфка екзема на ръцете. Може би един от милионите сирийски бежанци, побягнали от единствения живот, който познават, а може би местен турчин, кюрд, циганин или по малко от всичко... Колко хора в тази земя на безкрайни миграции и трансформации можеха да твърдят със сигурност и без да залъгват себе си – и децата си, – че произлизат от един-единствен етнос? Истанбул беше град на доста заблуди и измами.

Краката на скитника бяха в засъхнала кал, парцаливото му палто беше с вдигната и мръсна до черно яка. Той вдигна цигарата ѝ, по която имаше следи от червило, и запафка безгрижно. Погледът на Пери го обходи от устата до очите и забеляза, че мъжът я зяпа с любопитство. Позата му беше наперена и дори предизвикателна, сякаш беше актьор, който играеше скитник, доволен от представянето си и дори очакващ, овации.

Оказа се, че Пери трябва да избегне вниманието на не един и двама, а вече на трима мъже. Обърна се рязко, бутна чашата с фрапучино, тя се обърна и заля скута ѝ.

– О, не! – извика тя, докато тъмното петно пълзеше по скъпата рокля.

Дъщеря ѝ подсвирна, откровено наслаждавайки се на нещастието.

– Е сега вече прилича на тоалет на откачен дизайнер!

Пери не обърна внимание на думите ѝ и като се ядосваше на себе си, отвори чантата си – бледолилава съвършена имитация на "Бъркин", с изключение на грешния наклон на ударението на "Ермес". Турските търговци бяха майстори на фалшификациите, но хич не ги биваше в правописа. Извади носните кърпички, макар да си даваше сметка, че ако попие петното, то ще стане още по-голямо. Както беше улисана, направи голямата грешка, която никой шофьор с опит в Истанбул не бива да допуска – хвърли чантата на задната седалка при незаключени врати.

С крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Към колата се приближи слабичко момиче – просякинче на не повече от дванайсет години. Дрехите се вееха на слабичката му фигурка и то вървеше с протегната ръка, без изобщо тялото му да помръдва, сякаш се носеше по вода. Спираше пред всяка кола за десетина секунди и продължаваше към следващата. Може би беше преценило, че точно толкова време е необходимо за евентуалната проява на милосърдие. Състраданието никога не идва след размисъл – то е или спонтанно, или отсъства.

Момичето застана до рейндж роувъра, а Пери и Дениз автоматично извърнаха глави, все едно не я виждаха. Ала истанбулските просяци са свикнали да са невидими и са винаги добре подготвени. В мига, в който майката и дъщерята се обърнаха настрани, пред тях застана друго просякинче с протегната ръка.

За голямо облекчение на Пери светофарът светна зелено и колите се юрнаха като вода от градински маркуч. Тъкмо да натисне газта, задната врата се отвори и затвори с бързината на сгъваем нож. Тя зърна как чантата ѝ изчезва, и се развика:

– Крадци! Помощ! Откраднаха ми чантата!

Колите зад нея надуваха клаксони и напираха да тръгнат. Беше ясно, че никой няма да помогне. Пери се подвоуми, но само за миг. С рязко и умело движение завъртя волана, качи колата на тротоара и остави аварийните светлини да мигат.

– Какво правиш, мамо?

Не отговори. Нямаше време. Видя посоката, в която изчезнаха децата и трябваше веднага да хукне след тях. Инстинктът ѝ подсказваше, че ако ги настигне, ще може да си върне това, което по право ѝ принадлежи.

– Мамо, да вървим! Това е само една чанта, при това менте!

– В нея има пари и кредитни карти.

Дениз се притесняваше и дори изпитваше срам. Не обичаше да привлича внимание и предпочиташе да се слее с тълпата – като капка сивота в сивото море. Бунтарството ѝ беше насочено единствено към майка и.

– Не мърдай оттук! Заключи вратите и ме чакай! Веднъж поне ме послушай. Моля те! – нареди Пери.

– Ама, мамо...

Без да мисли, ама изобщо без да мисли, Пери се втурна след просякинчетата, като забрави, че е на високи токове. Събу се и хукна боса. Вътре в колата дъщеря ѝ я гледаше с ококорени от почуда и ужас очи.

Следвана от хорските погледи, със зачервено лице и понесла тежестта на възрастта си, съпругата-домакиня-майка (на три деца) тичаше в лилавата рокля, а гърдите ѝ подскачаха лудо, но нищо не можеше да направи, за да ги спре... Въпреки това беше обзета от странно чувство за свобода, навлизайки в някаква безименна, забранена зона, тичаше с всички сили, прекоси пътя и се насочи към вътрешните улици сред подигравателния смях на шофьорите и пронизителното грачене на гларусите над главата ѝ. Ако се поколебаеше и намалеше ход дори за секунда, щеше да е потресена от онова, което правеше. Възможността да стъпи на ръждив пирон, счупена бирена бутилка или урина на плъх щеше да я ужаси. Ала Пери тичаше. Понесени от своя собствена памет и някак, независимо от тялото, краката ѝ хвърчаха все по-бързо и по-бързо, напомняйки за времето в Оксфорд, когато в дъжд или пек тя тичаше по пет километра всеки ден.

Пери обичаше да тича. Но както много други радости в живота ѝ, тази също си беше отишла завинаги.

Немият поет

Истанбул, 80-те години

 Когато Пери беше дете, семейство Налбантоглу живееше на улица "Ням поет", в квартал на по-бедната средна класа в азиатската част на Истанбул. Сред отлитащите дни от отворените прозорци се носеше букет от миризми на пържен патладжан, смляно кафе, топли питки и къкреща яхния с чесън, като уханието се просмукваше навсякъде, промъкваше се през решетките на канавките и беше толкова силно, че утринният вятър се обръщаше и хукваше в обратна посока. Но жителите не се оплакваха. Те не усещаха специфичния мирис, осезаем само за хора от други квартали, които рядко се вясваха тук. Къщите бяха безразборно подредени и стърчаха като надгробни паметници в запустяло гробище. Над всичко тегнеше пелена от отегчение, която се вдигаше само когато мамещите в някоя игра деца раздираха въздуха с виковете си.

За странното име на улицата се разказваха какви ли не истории. Някои казваха, че наблизо живял известен османски поет, който бил възмутен от малкото възнаграждение за изпратено в двореца стихотворение. Той се заклел, че няма да продума, докато не бъде възнаграден подобаващо от султана.

"Не се съмнявам, че Владетелят на земите на Цезар и Александър Велики, Господарят на три континента и пет морета и Божията сянка на земята би възнаградил с безмерната си щедрост своя скромен поданик. Ако ли пък не, това ще бъде знак, че стиховете ми са недостойни, и аз ще остана ням до деня на смъртта си. По-добре мъртъв, отколкото провалил се поет." Това били последните му думи, преди да се смълчи като среднощен сняг. Не го направил от суета. Той уважавал, боял се и се подчинявал на човека, когото смятал за свой господар. Но като представител на изкуството жадувал за повече внимание, хвалебствия и обич – е, няколко монети в повече щели да са добре дошли.

Когато историята на поета стигнала до ушите на султана, той бил развеселен от безочието му и решил да го възнагради. Като всички деспоти той също изпитвал смесени чувства към хората на изкуството. Не одобрявал непредсказуемостта и свободомислието, но пък се наслаждавал на присъствието им, стига да спазвали границите на приличие. Творците гледали необичайно на света, а това можело да е и забавно, освен когато не е. На султана му харесвало някои от тях да живеят в двореца, за да ги държи под око. Те имали свободата да казват онова, което мислят, при условие че не критикуват държавата, законите, религията, Всевишния и най-вече – суверена.

По ирония на съдбата, същата седмица, след заговор в сарая за свалянето на султана, той бил удушен с копринена тетива, за да не се пролива благородна кръв, и на престола се възкачил най-големият му син. Както в смъртта, така и в живота, османците държали всеки да си знае мястото и всичко да се изпълнява според правилата. Особите с благородническа кръв били удушавани, крадците – обесвани, бунтовниците – обезглавявани, разбойниците по пътищата – набивани на кол, местните сановници – смазвани до смърт в огромни хавани, а конкубините – хвърляни в морето в чували с камъни. Всяка седмица излагали отрязаните глави на стълбове край бесилките пред двореца – ако в устата имало натъпкан памук, главата била на висш служител; ако пък имало слама, провинилият се бил от простолюдието.

Поетът преценил, че ще бъде най-добре да остане верен на клетвата си, и живял в мълчание до последния си дъх.

Други разказваха различна версия на историята: когато поетът настоял да бъде щедро възнаграден, султанът се ядосал на наглостта му и наредил да отрежат, изпържат и раздадат езика му на котките в седем махали. Но нали бил изговарял много остри думи, езикът се оказал доста лютив – дори след като бил сготвен с овча опашка и пресен лук. Котките избягали. Жената на поета видяла всичко през решетките на прозореца, събрала парченцата, съединила ги с игла и конец, оставила езика на леглото и излязла да търси лекар, който да го зашие в устата на мъжа ѝ. Да, но един гларус влязъл през прозореца, грабнал езика и отлетял. В това няма нищо за чудене, тъй като истанбулските гларуси ядат всякакви боклуци, без значение какъв е вкусът им. Птица, която може да изкълве и погълне очите на два пъти по-голямо животно, е способна да погълне всичко. Поетът така си и останал ням като риба. Вместо него над главата му кръжала бяла птица и гракала стиховете, които вече не можел да рецитира.

Каквато и да била истината за странното име "Ням поет", къщата на Налбантоглу се намираше на тази стара сънлива уличка, чиито най-важни целомъдрия отразяваха трите агрегатни състояния. Твърдо – или с други думи, безпрекословно, крайно подчинение на Аллах и имамите. Течно – приемане на Божествената река на живота въпреки калта и затлачванията, които носи. Газообразно – пренебрегване на стремленията, тъй като в крайна сметка всички притежания и придобивки ще се изпарят яко дим. На улица "Ням поет" съдбите бяха предначертани и страданията неизбежни, включително и онези, нанесени от съседите при футболни свади, политически препирни и бой на съпругите.

Къщата им беше на два етажа и червена като вишна. През годините беше боядисвана няколко пъти в цвят на зелени осолени джанки, кафяво орехово сладко и лилава туршия от цвекло. Налбантоглу живееха под наем на първия етаж, а хазяинът – на втория. Семейството не беше заможно – богатството е относително понятие, според различните стандарти за време и място, но Пери израсна без лишения. Те дойдоха по-късно и подобно на всяко забавило се нещо се стовариха със страшна сила, като компенсация за миналото. Чак след време тя прогледна и видя несъвършенствата на семейството, в което беше израсла като обичана и закриляна дъщеря.

Пери беше най-малкото дете. Зачеването ѝ било голяма изненада, тъй като родителите ѝ вече имали двама сина тийнейджъри и според местните разбирания били твърде стари, за да имат още едно дете.

Всяко желание на закриляната и обгрижвана Пери беше не само удовлетворявано, а и предусещано, и тя прекара детството си в безметежно спокойствие. Въпреки това момиченцето долавяше в семейството напрежението, което се развихряше като буря, когато майка ѝ и баща ѝ бяха в една стая.

Те бяха несъвместими като таверна и джамия. Ядосаните им лица и гневните гласове ги оприличаваха не на влюбена двойка, а на противници в игра на шах. Двамата бяха настъпателни и със стратегия за следващия ход превземаха бойни кули, слонове и везири, устремени към крайна победа. Гледаха един на друг като на непоносимия тиранин в семейството и се надяваха един ден да кажат: шахмат, шах манад, край на владетеля! Бракът им беше дотолкова просмукан с взаимна омраза, че не се нуждаеха от повод, за да се чувстват непрекъснато онеправдани или гневни. Пери беше много малка, когато осъзна, че любовта не беше и вероятно никога не е била причина родителите ѝ да са заедно.

Всяка вечер баща ѝ седеше на масата с мезета и бутилка ракъ. Сарми с лозов лист, хумус, печени червени чушки, артишок със зехтин и любимата му салата с агнешки мозък. Ядеше бавно и опитваше всяко ястие като придирчив познавач, макар храната да беше необходима само за да не пие на празен стомах. Менсур обичаше да казва: "Aз не съм комарджия, не крада, не взимам подкупи, не пуша и не тичам след жените. Надявам се, че Аллах няма да ме накаже за тази малка слабост". Обикновено прекарваше дългите вечери с един-двама приятели и обезсърчени от положението в страната обсъждаха политиката и политиците. Както повечето местни хора, те говореха най-много за нещата, които харесваха най-малко.

– По света хората пият различно – твърдеше Менсур, който на млади години беше пътувал доста като корабен инженер. – В демократичните страни пияният мъж пита: "Какво стана с любимата ми жена?" а в недемократичните: "Какво стана с любимата ми страна?"

По някое време думите преминаваха в тонове – весели балкански мелодии, революционни песни от Черно море и накрая неизбежните анадолски балади за разбити сърца и несподелена любов. Като виещи се спирали на пушек се носеха турски, кюрдски, гръцки, арменски и шпаньолски песни.

Пери седеше в ъгъла със свито сърце. Чудеше се защо баща ѝ е толкова тъжен. Представяше си как мъката лепне и тегне като катран по подметките му. Не спираше да търси, но така и не намираше начин да подобри настроението му, макар че според мнението на всички в семейството тя беше любимката му.

От снимката в декоративна рамка на стената ги гледаше бащата на турците – Ататюрк, със сините си очи на златисти точици. Портретите на националния герой бяха навсякъде – Ататюрк с военна униформа в кухнята, Ататюрк с редингот в хола, Ататюрк с палто и калпак в спалнята, Ататюрк с копринени ръкавици и развяна пелерина в коридора. На националните празници и в дните на възпоменания Менсур слагаше знамето и снимката на великия турчин пред прозореца, така че всички да го видят.

– Ако не беше той, щяхме да сме като Иран – казваше той на дъщеря си. – Щях да пусна голяма брада и да си правя нелегално алкохол, докато ме разкрият и пребият с тояги на площада. А ти, душичката ми, макар и мъничка, щеше да си с чадор.

Приятелите на Менсур бяха учители, банкови служители, инженери и също така предани следовници на Ататюрк и принципите му. Те четяха, рецитираха и използваха всяко вдъхновение да пишат патриотични стихотворения, които си приличаха по ритъм и се повтаряха по същество, така че звучаха еднакво, като отекващо ехо. Въпреки това Пери обичаше да се мотае в хола и да слуша приятелското им бърборене, смяната на тона и ритъма на гласовете им, които се извисяваха с всяка следваща чаша. Гостите нямаха нищо против присъствието ѝ, а интересът ѝ към разговорите им сякаш ги подмладяваше и изпълваше с надежда за идното поколение. Тя седеше и пиеше портокалов сок от любимата чаша на баща си с изображение и цитат на Ататюрк: "Цивилизованият свят ни изпревари и ние нямаме друг избор, освен да го настигнем". Пери обичаше да докосва гладката повърхност на порцелановата чаша и всеки път, когато си изпиеше сока, съжаляваше, сякаш заедно с него изчезваха и възможностите за приближаване към цивилизования свят.

Тя обикаляше гостите като йо-йо – пълнеше кофите с лед, изхвърляше фасовете от пепелниците, печеше филийки, непрекъснато имаше нещо за вършене, особено след като майка ѝ неизменно отсъстваше в подобни вечери. След като Селма сложеше мезетата на масата, със сподавена въздишка се оттегляше в стаята си чак до сутринта. А понякога дори и до обед или дори по-късно. Вкъщи не споменаваха думата "депресия". Селма обясняваше отсъствието си с главоболие. То я измъчваше години наред и видът ѝ беше изтощен, а очите притворени, сякаш примижаваше срещу ярка слънчева светлина. Слабо тяло – чист ум, така казваше Селма. А нейният беше толкова чист, че съзираше поличба и в най-малкото нещо: в гукащата гугутка на прозореца, във внезапно изгорялата електрическа крушка, в листенцето чай в чашата. Усамотена в стаята си, тя лежеше и се вслушваше във всеки звук. То нямаше и как да не чува всичко – стените бяха тънки като кори за баница. Всъщност между нея и Менсур имаше друга, издигната преди много години стена, която с всяка изминала година ставаше по-висока.

Селма се беше присъединила към група суфи последователи тарика, водена от красноречивия в проповедите и непоклатимия в убежденията си Юзюмбаз ефенди, или Гроздето, когото наричаха така заради безмилостното му отношение към най-малките прояви на ерес или идолопоклонничество, които "щял да стъпче като чепка грозде". Не го притесняваше, че псевдонимът му навява мисли за правене на вино, а това беше грях, не по-малък от пиенето му, но проповедникът не се интересуваше толкова много от сочното грозде или бутилираното вино, колкото от самия акт на мачкане.

Гроздето оказа голямо влияние върху Селма. Тя спря да се ръкува с мъже и стоеше права в автобуса, ако преди нея на мястото беше седял мъж – та дори да беше станал, за да ѝ го отстъпи. Не носеше никаб като някои от най-близките си приятелки, но винаги беше със забрадка. Спря да харесва поп музика и започна да я определя като упадъчна и с лошо влияние. Забрани да купуват и ядат всякакъв вид бонбони, снакс, сладолед, чипс, шоколадови изделия и дори храни с етикет халал, тъй като Гроздето споменал, че може да съдържат желатин, който пък може да съдържа колаген, а той от своя страна – свинско. Селма се ужасяваше от досега, с какъвто и да е свински екстракт и вместо шампоан ползваше чист маслинов сапун, почистваше зъбите си с мисвак, а вместо свещи палеше топка масло с фитил. Отказваше да носи вносни обувки и съветваше всички да правят като нея, тъй като не се знаело дали използваното лепило не е направено от свински кокали. Сандалите бяха сигурна работа. И така, за смях на съучениците си, Пери ходеше години наред със сандали от камилска кожа и дебели чорапи от козя вълна.

В компанията на съмишленици Селма организираше излети до плажовете на и около Истанбул, за да убеждава жените по бикини да побързат да се разкаят, докато не станело късно да спасят душите си. "Всеки милиметър гола плът ще гори в ада." Раздаваха листовки с много правописни и граматически грешки, с изобилие на удивителни и липса на запетайки. Повтаряха безспир как Аллах не иска да вижда полуголите дъщери на Ева на публични места Нощем вятърът носеше разкъсаните мръсни листовки по опустелите плажове, а думите "прелюбодейство", "светотатство" и "вечно проклятие" се въргаляха в пясъка като сухи водорасли.

Общителната Селма стана още по-приказлива и убедителна в желанието си да привлече повече хора – и най-вече съпруга си – към лоното на праведните. Менсур обаче нямаше никакво намерение да се променя и домът на Налбантоглу беше разделен на нейна и негова територия: Дар ал-Ислам и Дар ал-харп, или зона на подчинение и зона на война.

Религията се стовари в живота им като метеор и зейналата пропаст раздели семейството на два воюващи лагера.

По-малкият син Хакан беше дълбоко религиозен, краен националист. Той застана на страната на майка си. По-големият – Умут, се опитваше да потуши конфликта и известно време запази неутралитет, макар от думите и постъпките му да личеше, че е с леви убеждения. Когато най-накрая се обяви за левичар, се оказа, че е убеден марксист.

Пери беше в неудобната ситуация между чука и наковалнята – майка ѝ и баща ѝ се бореха да я привлекат на своя страна и съревнованието на възгледите нямаше край. Момичето се вцепеняваше от мисълта, че трябва да направи окончателен избор между безкомпромисната набожност на майка си и безкомпромисния материализъм на баща си. Пери беше от хората, които се стараеха да не засегнат никого. Заобиколена от непримирими воини и безкрайни битки, тя се принуди да се държи мило, любезно и със самоналожено покорство. Никой не се досети как успя да потуши огъня в себе си и го превърна в пепел.

Бездната между родителите ѝ личеше най-много в хола. Над телевизора имаше два рафта с книги. На единия бяха книгите на баща ѝ – "Ататюрк: възраждането на нацията" от лорд Кинрос, "Великата реч" от самия Ататюрк, "Нещата, които не знаех, че обичам" от Назъм Хикмет, "Престъпление и наказание" от Достоевски. Доктор Живаго" от Борис Пастернак, сборник спомени на генерали и войници от Първата световна война и едно старо издание с разръфани от четене корици на "Рубаят" от Омар Хаям.

Вторият рафт беше съвършено друг свят. Години наред на него се мъдреха малки и големи разноцветни порцеланови кончета – понита, жребци и кобили със златни гриви и дъгообразни опашки подскачаха, галопираха и пасяха. Но те постепенно бяха изместени от книгите: "Хадитите", съставителство на Ал-Бухари, "Дисциплиниране на душата" от Ал-Газали, "Стъпка по стъпка – ръководство за молитви и молби в исляма", "Истории на пророци", "Наръчник на добрата съпруга мюсюлманка", "Добродетелите на търпението и благодарността", "Ислямско тълкуване на сънищата". Десният ъгъл беше запазен за двете книги на Юзюмбаз ефенди: "Значимостта на непорочността в аморалния свят" и "Шейтанът шепне в ухото ти". Всяка нова книга избутваше кончетата към края на рафта като към ръб на опасна скала.

Словесният и емоционален потоп в дома им объркваше невинната Пери. От всичко чуто беше ясно, че Аллах е единственият. Но тя не разбираше как свещените религиозни проповеди на майка ѝ са същите тези, срещу които негодуваше баща ѝ. Изглеждаше невъзможно да принадлежат на един и същи Бог. Ако Господ беше един, как така гледаха на Него по два съвършено различни начина? Нали бяха свързани – ако не вече с брачно ложе, то поне с брачни халки?

Винаги нащрек, Пери беше отстъпчив и любезен свидетел на безмилостните вендети на родителите си и още в крехка възраст осъзна, че няма по-болезнена кавга от семейната и че няма по-болезнена семейна кавга от кавгата за Господ.

Ножът

Истанбул, 2016 г.

Само след миг забеляза децата с чантата. Просякинчетата изчезнаха светкавично, ала тя тичаше бързо и ги приближаваше. Не можеше да повярва на късмета си – ако това беше късмет. Улицата беше тясна, сумрачна, с високи каменни дувари. Пери едва си поемаше дъх, но не спираше.

Момичетата стояха до скитника, който беше взел фаса ѝ. Спря пред тях. До този момент нямаше време да се замисли, но ето че изведнъж се стъписа.

Мъжът се усмихна спокойно, сякаш я беше очаквал. Отблизо изглеждаше различен – слабите му скули бяха симетрични, а дълбоко в очите му светеше младежко пламъче. Ако не изглеждаше толкова окаяно, в него можеше да се долови дори осанка на денди. Той стискаше чантата пред скута си и я галеше като отдавна изгубена любовница.

– Чантата е моя! – намери сили да извика Пери, като преглътна буцата в гърлото си.

Скитникът щракна закопчалката, обърна чантата и изсипа съдържанието: ключове, червило, молив за очи, писалка, миниатюрно шишенце с парфюм, мобилен телефон, пакетче носни кърпи, слънчеви очила, четка за коса, тампон... и кожен портфейл. Мъжът го вдигна внимателно и извади пачка банкноти, кредитни карти, дамска розова лична карта, шофьорска книжка и семейни снимки със скъпи спомени. Докато си подсвиркваше някаква весела, безгрижна мелодия като от музикална кутийка, той прибра парите и телефона. Тъкмо да хвърли портфейла, скитникът се загледа в полароидната снимка, която беше скрита в едно от отделенията. Стара реликва отпреди много години.

На снимката се виждаха мъж и три момичета. Професор със студентките си. Увити с шалове, палта и шапки, те стояха пред Бодлеанската библиотека в Оксфорд. Бяха се сгушили или заради студа, или по навик и така бяха увековечени в един от най-студените дни през онази далечна зима.

Мъжът вдигна глава и ѝ намигна, сякаш беше разпознал Оксфорд от някой филм или снимка във вестник. Или пък беше забелязал, че жената пред него е едно от момичетата на снимката напълняла и с бръчки, с по-къса и права коса, ала със същите, прикриващи тъга очи. Той захвърли полароидния спомен настрани.

Пери гледаше – само няколко секунди, не повече – как снимката лети във въздуха и след това се понесе към земята. Тя потрепери, сякаш снимката беше жива и щеше да я заболи.

Обзета от паника, тя ги заплаши, че всеки момент ще ѝ се притекат на помощ: полицията, жандармерията и съпругът ѝ. Размаха да покаже пръста с брачната си халка с горчивото съзнание, че момичето на снимката би ѝ се присмяло как парадира със семейното си положение, като че ли е някакъв амулет. Само че мъжът имаше достатъчно причини – а не само издайническото притеснение в гласа ѝ – да не ѝ вярва. Уличката беше пуста и сумрачна. Колко ли се беше отдалечила от главния път? Дочуваше колите, но шумът беше приглушен, сякаш идваше иззад стена. Обзе я страх.

Скитникът не помръдна за един мъчителен момент. Беше толкова тихо, че Пери би чула дори крачетата на някоя шмугнала се в близкия боклук мишка, която ровичка и тършува с разтуптяно, мъничко колкото шамфъстък сърце. Уличката беше далеч от царството на котките, далеч от границите на града, а в този миг и далеч от целия свят.

Съвсем спокойно мъжът извади от джоба си найлонова торбичка и изстиска в нея съдържанието на някаква тубичка. Наду торбичката и я оформи като малък балон. Усмихна се на творението си, сякаш беше идиличен стъклен глобус с перли и диаманти вместо снежинки. Покри носа и устата си, вдиша един път, два пъти и още веднъж, по-бавно. Когато вдигна глава, очите му гледаха отнесено, хем беше там, хем го нямаше. От лепилото. Чак сега Пери забеляза, че бялото им беше прорязано с червени жилки, които приличаха на пукнатини в пресъхнала земя. Вътрешният глас ѝ казваше да се върне при дъщеря си и колата, но тя стоеше, сякаш лепилото беше стигнало до краката ѝ, прилепвайки я към мястото.

Скитникът подаде торбата на едно от момичетата, което от желание почти я изтръгна от ръцете му и вдиша шумно. Другото дете чакаше нетърпеливо и нервно реда си. Лепилото беше любимо забавление на просяците и малолетните проститутки. То беше вълшебното килимче, което ги понасяше като светлина, като перца над покриви, куполи и небостъргачи в далечна страна, без страх и повод за страх, без болка, затвори и сводници. Те оставаха в този рай колкото може по-дълго, лапаха златно грозде и гризяха сочни праскови. Далече от глада и студа преследваха човекоядци, присмиваха се на великани и пъхаха джиновете обратно в бутилката, от която се бяха измъкнали.

Като всички сладостни преживявания, и това си имаше цена. Лепилото разтваряше мембраната на мозъчните клетки, атакуваше нервната система, разрушаваше бъбреците и черния дроб и ги унищожаваше.

– Ще се обадя в полицията – изкрещя Пери по-високо, отколкото се налагаше. Не биваше да казвам това, помисли си тя и викна още по-високо: – Всъщност дъщеря ми вече им се обади. Ще дойдат всеки момент.

Скитникът се изправи, сякаш последвал невидим знак. Движенията му бяха бавни и спокойни. Може би искаше да ѝ даде малко време да си помисли или да ѝ покаже, че онова, което предстои да се случи, няма да е по негова вина.

Двете деца бяха изчезнали. Пери не беше забелязала нито кога, нито къде. Те изпълняваха заповедите на просяка. Той беше султанът на улицата, императорът на боклуците и помийните ями, на всичко нежелано и изоставено – великодушен колекционер. Не чертите, а спотаената му сила ѝ напомни за един човек от миналото, когото си мислеше, че е забравила, и когото беше обичала както никого друг досега.

загледа се в полароидната снимка на земята. Тя беше една от малкото снимки от следването ѝ в Оксфорд и единствената с професор Азър. Не биваше в никакъв случай да я загуби.

В този миг забеляза, че носът на скитника кърви. Гъсти капки кръв капеха на гърдите му. Бяха яркочервени и приличаха на боя. Той се приближи, сякаш не забелязваше стичащата се кръв. Пери чу вик – собствения си вик, непознат за ушите ѝ, когато зърна блясък на метал и острие на нож.

Играчките

Истанбул, 80-те години

Дойдоха късно в петък вечерта. Като сови, тръгнали на лов след падането на черната мантия над града. Майката на Пери си беше легнала след полунощ, тъй като беше готвила един от специалитетите си – агнешко с джоджен, печено на бавен огън, и последна чу тропането на вратата. Докато стане, полицията вече беше в стаята на синовете ѝ. След нахлуването в онази нощ, сякаш не можеше да си прости, Селма загуби здравия си сън завинаги и се превърна в нощна птица.

Въпреки обстойното проучване на всеки един предмет, от поведението на полицаите стана ясно, че са дошли за по-големия брат – Умут. Накараха го да стои в ъгъла и му забраниха дори да вдига очи. Като го видя в това състояние, седемгодишната Пери се нажали толкова много, че почти изпадна в отчаяние. Не беше споделяла с никого, но Умут беше любимият ѝ брат. Очите му бяха големи, пъстри и когато се усмихваше, в ъглите им се появяваха бръчици. Заради голямото чело Умут изглеждаше доста по-мъдър за възрастта си. И той като Пери се изчервяваше лесно, но за разлика от нея беше винаги жизнерадостен и напълно оправдаваше името си, което означаваше надежда. Въпреки разликата в годините, Умут беше много близък със сестра си и понеже много я обичаше, винаги играеше с нея на детските ѝ игри. Правеше се на отвлечен от пиратски кораб прини, на изкусен вълшебник навръх планината Каф или на какъвто герой налагаше поредната игра.

Когато започна да следва инженерна химия, Умут се промени. Пусна си голям мустак като на морж и нареди на стената снимките на хора, които Пери не беше виждала: дядо с побеляла брада, мъж с кръгли очила с телени рамки и бръснато лице, друг мъж с бухнала коса и тъмна барета и една жена с вдигната коса и бяла шапка. Пери го попита кои са, и брат ѝ отвърна:

– Това е Маркс, до него е Грамши, а този с баретата е Че.

– О! – възкликна тя, без да знае що за хора бяха те, но вълнението в гласа му я накара да прояви любопитство. – Ами... жената?

– Това е Роза.

– Иска ми се и аз да се казвам Роза.

Умут се усмихна.

– Твоето име е по-хубаво, но ако искаш, ще ти казвам Роза-Пери. Може и ти да станеш революционер.

– Какво означава "революционер"?

Брат ѝ се замисли, търсейки точния отговор.

– Някой, който иска всяко дете да има играчки и да няма деца с твърде много играчки.

– Добре... – на Пери ѝ хареса само половината отговор, другата – не. – А колко много е твърде много?

Умут се засмя, разроши косата ѝ и въпросът остана да виси.

 Полицаите свалиха от стената същите тези плакати и подхванаха книгите. Всичките бяха на Умут, тъй като Хакан не беше по четенето. "Комунистическият манифест" от Карл Маркс, "Положението на работническата класа в Англия" от Фридрих Енгелс, "Постоянната революция" от Лев Троцки, "За мишките и хората" от Джон Стайнбек, "Утопия" от Томас Мор, "Почит към Каталония" от Джордж Оруел... Полицаите разгръщаха изнервено страниците, вероятно търсеха бележки или писма. Не откриха нищо, но конфискуваха книгите.

– Защо четеш такива глупости? – попита полицейският инспектор и размаха към Умут "Целувката на жената паяк". – Ти си мюсюлманин и турчин. Баща ти също. Майка ти е мюсюлманка и туркиня. Седем поколения! За какво са ти тези чуждоземски боклуци, кажи!

Умут гледаше в босите си стъпала, сякаш търсеше помощ и закрила в притиснатите си един към друг кръгли палци.

– Проклетите западняци с техните проблеми! – продължи инспекторът. – В нашата страна всички сме щастливи. Тук няма класи. Дори не знаем какво означава това. Да сте чули някой да пита: "Извинете, коя е вашата класа?" Не сте! Всички сме мюсюлмани и турци. Една и съща религия, една и съща националност, едно и също всичко. Кое не ти е ясно?

Мъжът се приближи и се наведе към Умут, сякаш искаше да го подуши.

– На страната ѝ трябваха три военни режима, за да се сложи край на тези идиотщини. И хайде сега – пак! Мислиш ли, че ще го позволим? Книгите ти бъкат от лъжи. Написани са с отрова! Може и ти да си отровен, а?

Умут мълчеше.

– Питам те нещо, кретен такъв! Отровен ли си, или не си? – викаше полицаят с разширени от яд ноздри.

– Не съм – едва чуто отвърна момчето.

– Само че си. Имаш вид на отровен – закима убедено мъжът.

Полицаите обърнаха стаята наопаки – дюшеците, гардероба, чекмеджетата, провериха и печката. Нито едно ъгълче не остана непретършувано. Разгневиха се, тъй като не намериха онова, което търсеха.

– Проверете цялата къща! Скрили са го! – нареди инспекторът и продължи да тръска пепелта от цигарата си на пода.

– Извинете, но какво сме скрили? – осмели се да попита Менсур, както беше по пантофи, с разчорлена, оредяваща коса и омачкана раирана пижама.

– Ще ти го напъхам в задника веднага, щом го намерим. Какво се правиш, че не знаеш?

Пери се намръщи, когато чу грозните думи и стисна ръката на баща си. Тя не откъсваше поглед от Умут. Тревожеше се за него, защото беше пребледнял като чезнеща луна.

Полицаите претършуваха всички стаи, банята, тоалетната, килера с изсушената бамя и киселите краставички. Обърнаха чекмеджетата в кухнята, преровиха кутиите и изсипаха на пода приборите. От подредените рафтове с дантелени постелки не остана и следа. Измина час или повече. Първите слаби утринни лъчи се промъкнаха през оловното небе като пробиващо детско зъбче във венец.

– Проверихте ли играчките на момичето? – попита инспекторът, хвърли фаса върху килима и го загаси с петата на обувката си.

Без да вдига очи от килима с фаса, Селма подхвана:

Ефендим, тук има някаква грешка. Нашето семейство е почтено. Ние всички сме богобоязливи хора...

Полицаят не ѝ отговори и се обърна към Пери.

– Къде са играчките ти, дете? Покажи ни.

Момичето ококори очи. Защо всички се интересуваха от играчките ѝ? И революционерите, и полицаите?

– Няма да ти кажа.

Менсур я дръпна за ръката.

– Шшт! Нека гледат. Ние нямаме какво да крием.

И без да поглежда никого, рече:

– Играчките са в сандъчето под леглото ѝ.

След няколко минути инспекторът се върна от стаята на Пери и изражението му я уплаши много повече, отколкото предметът в ръката му.

– Така, така... Я да видим какво намерихме...

Пери не беше виждала пистолет. За разлика от онези по телевизията, този беше малък и лъскав и тя се запита дали пък не беше от шоколад.

– Скрит под детското легло и под куклата. Колко удобно!

– Кълна се в светия Коран, ние не знаем нищо за това – каза Селма с плачлив глас.

– Ти, жено, не знаеш, ама синът ти знае.

– Не е мой – рече Умут с пламнало лице. – Помолиха ме да го пазя няколко дни. Утре щях да им го върна.

– Кои са те? – попита инспекторът с предоволен глас.

Умут пое дъх и не отговори.

Отвън се разнесе зовът на мюезина от близката джамия: "Няма друг Бог, освен Аллах. Молитвата е по-добра от съня".

– Добре, да тръгваме. Водете го! – заповяда инспекторът.

Менсур гледаше пистолета с вцепенено лице и нареждаше:

– Моля ви, станало е недоразумение. Моето момче е добро момче... Той не би наранил никого...

Полицейският началник се беше запътил към вратата, когато се обърна на токове.

– Все същите глупости! – прекъсна го полицаят. – Не държите под око децата си и те се забъркват с безбожните комунисти в какви ли не лайна. А когато е вече късно, хленчите и се молите. Моля ви се така, моля ви се онака... Защо правите деца, след като не можете да се грижите за тях, глупаци такива. Не можете ли да си го държите в гащите?

Инспекторът дръпна пижамата на Менсур до коленете и той остана по снежнобели, макар и поизносени гащи. Двама от полицаите се изсмяха, а останалите не реагираха. Пери усети как пръстите, с които баща ѝ я стискаше за ръката, се отпуснаха и олекнаха, като пръсти на мъртвец, подложен на аутопсия. Обожаваният от нея баща, нейният идол, на когото толкова се възхищаваше и когото обичаше безусловно от деня, в който беше произнесла първата си дума, нейният баща мълчеше и се срамуваше.

Той вдигна долнището на пижамата с треперещи ръце и полицаите си тръгнаха, отвеждайки брат ѝ.

Не видяха Умут седем седмици, които той прекара в строг тъмничен затвор. Обвиниха го, че е член на нелегална комунистическа организация, и след като беше съблечен гол, с превръзка на очите, вързан за металната рамка на едно легло и подложен на електрически шокове, той призна, че притежава пистолет. А когато закачиха електродите за тестисите му и удвоиха волтажа, призна, че е и ръководител на тайно ядро, което планирало убийството на държавници. Острата миризма на изгоряла плът, медният мирис на кръв и киселата воня на урина парела в очите, а главният инквизитор Маркуч Хасан (псевдонимът му идвал от изобретателната техника за мъчения с градински маркуч) дъвчел ли, дъвчел канелена дъвка...

Умут припадал и всеки път бил свестяван с ледена вода, после накисван в кофи със солен разтвор за по-голяма проводимост. Сутрин мажели раните му с мехлем, за да продължат да го мъчат отново. Маркуч Хасан втривал балсама и се оплаквал от ниската заплата и дългото работно време, от дъщеря си, която избягала с по-възрастен женен мъж с дете. Влюбените гълъбчета се върнали след шест месеца засрамени и без петак в джоба. Можел да ги убие, но пощадил живота им. Като много професионални инквизитори, той бил жалостив към близките си, уважителен към шефовете и безмилостен към останалите.

В почивките Умут чувал виковете на другите затворници. Те също чували неговите. От време на време по високоговорителите гърмял химнът. При един от електрошоковете забравили да пъхнат пешкир в устата му и той прехапал езика си на две. Дълго време не можел да дъвче и гълтал храната.

Говореше се, че ужасните мъчения в затворите, местата за задържане и институциите за провинили се младежи след преврата през 1980 г. бяха понамалели, но всъщност не беше така. Старите навици умират трудно. Не че не бяха настъпили някакви промени. Биенето по петите – фалака – беше заменено с по-изисканото висене: висиш с часове на ръцете си и след това няма белези. Гасенето на цигари в тялото и изтръгването на нокти или зъби бяха отживели мъчения. Виж, електрошоковете бяха бързи, ефикасни и почти без следи. Същото се отнасяше и за храненето със собствени изпражнения, пиенето на чужда урина и престоя в септичните ями. И да търсиш, няма да намериш белези от мъчения. Какво разочарование за непримиримите журналисти или борците за човешки права от запада, които се появяваха без предупреждение.

В крайна сметка Умут беше осъден на осем години и четири месеца без право на обжалване.

След обявяването на присъдата семейството му го посещаваше редовно в затвора в покрайнините на града. Идваха по двама, в зависимост от деня – Менсур с по-малкия син, Селма с дъщеря си или Менсур с дъщеря си, но никога Менсур и Селма заедно. Заедно с десетки други хора седяха на голяма пластмасова маса, по чиято повърхност личаха следите от безброй мъчителни и тъжни предишни срещи. Посетителите – от едната страна, затворниците – от другата. Ръцете трябваше да се виждат, за да не си подават каквото и да е. Опитваха да закърпят тишината с усмивки, които не стигаха до очите, и думи, които неочаквано се изплъзваха от устата.

Един ден, когато Умут се надигна да се прибира в килията, Менсур забеляза кръв на дъното на панталона му. Петно с големината и формата на върбово листо. "Кървава кока-кола" – така наричаха мъчението. Битите и голи затворници бяха принуждавани да седнат върху бутилка от кока-кола. Изтезанието беше специален "коктейл" само за политическите затворници, заподозрените гейове и транссексуалните.

На Менсур му премаля. Не можеше да откъсне поглед от петното. Опита да се овладее, ала от гърдите му се изтръгна сподавен вик и дъхът му секна. Добре че Умут беше вече далеч и не го чу. Но Пери стоеше до баща си и го чу. За нея случилото се беше поредица от картини – все едно ням филм, който остана запечатан в паметта ѝ. От този ден насетне Менсур не ѝ позволяваше да посещава Умут. Тя седеше у дома и пишеше писма на брат си. Разказваше му забавни случки с интересни подробности, за да го разведри. Пишеше с радост, която всъщност не изпитваше, за хора, които почти не познаваше, а събитията изобщо не бяха такива, каквито ги описваше. Умут сякаш прозираше измамата и никога не отговаряше.

Пери често го сънуваше и се събуждаше с вик посред нощ. Понякога отново заспиваше, а друг път ставаше и се скриваше в гардероба, опитвайки се да си представи какво е да си в килия. Сърцето ѝ туптеше в тъмното, тясно място, въздухът ѝ свършваше, но тя си представяше, че брат ѝ е до нея, и си поемаше дъх пак и пак, и пак...

Кошмарът, който преживяваше затвореният Умут, не само че не сближи майката и бащата, а още повече ги отчужди и те се превърнаха в отявлени врагове. Менсур обвиняваше жена си. Работел по цял ден и тя трябвало да държи под око сина им, вместо да си губи времето с фанатични проповедници, които ѝ обещавали вълшебствата на рая. Ето защо не друг, а тя била виновна за сполетялото ги нещастие. Мълчаливата, спотаила омразата си, мрачна Селма беше убедена, че виновен е мъжът ѝ. Менсур бил посял семената на безбожието в ума на сина им. Всичките му бръщолевения за материализма и свободомислието ги били довели до този ужас.

С годините празната шушулка на брака им се пропука и двамата се озоваха на два отдалечени полюса. Въздухът в дома им беше задушен и тегнеше, тъй като попиваше тъгата на обитателите. На Пери ѝ се струваше, че дори пчелите и пеперудите, които влитаха през отворените прозорци, веднага изчезваха навън. Оттеглиха се и лакомите комари, тъй като се бояха, че ще поемат нещастието на Налбантоглу заедно с кръвта им. В игралните и в анимационните филми, които Пери гледаше, паяците хапеха хората и стършелите ги жилеха, но след това се превръщаха в супергерои и живееха прекрасен живот. В техния случай ставаше обратното. След съприкосновението си със съпрузите, бълхите и дървениците заприличваха на хора, съкрушени от тегобите на чувствата.

Някъде по това време Пери започна да преосмисля връзката си с Аллах. Спря да се моли, преди да заспи, нищо че майка ѝ настояваше за това. От друга страна, въпреки съветите на баща си, тя не беше безразлична към Всевишния и превърна цялата болка и горчивина, които не смееше да изрази пред родителите си, в неспирен, отправен към небето монолог.

Започна да спори с Бог.

За всичко.

Задаваше въпроси, чиито отговори бяха трудни. Питаше тихичко, така че никой да не я чуе. За безотговорността му да позволява да се случват ужасни неща на хора, които не го заслужават. Чува ли Той какво става отвъд затворническите стени и решетки? Ако не, значи изобщо не е всемогъщ. Ако да и не прави нищо, за да помогне на нуждаещите се, Той е безмилостен. Така или иначе, Господ не беше онова, което твърдеше, че е. Той беше самозванец.

Пери събра гнева, който не можеше директно да насочи към майка си и гуруто ѝ Юзюмбаз ефенди, безсилието, което не можеше да изрази пред баща си и пиянските му навици, тъгата, която не можеше да сподели с Умут, и непоносимостта, която изпитваше към по-малкия си брат, омеси всичко това на лепкаво тесто и обгърна с него мислите си за Господ. Опече сместа във фурната на ума си, докато тя се надигна, напука се в средата и се препече в краищата. Приятелите ѝ бяха лекомислени и безгрижни като хвърчила, играеха на улицата, шегуваха се и така ден подир ден, докато Наспери Налбантоглу, едно необикновено умозрително и емоционално дете, не спираше да търси Бог.

Бог. Обикновена дума с неясно значение. Бог. Толкова близо, че е наясно с всичко, което вършиш – или дори възнамеряваш да извършиш, и все пак недостижим. Пери беше решена да намери отговор на терзанията си, тъй като поради някаква своя странна логика тя вярваше, че събере ли майчиния си Създател и бащиния си Създател, между тях ще се възкреси хармония. Постигането на споразумение за онова, което Бог е и което не е, би довело до намаляване на напрежението в дома на Налбантоглу, пък и на напрежението в цял свят.

Бог беше лабиринт без упътване, окръжност без център, пъзел с непасващи парченца. Ако Пери разрешеше тази загадка, тя щеше да даде смисъл на безсмислието, разум на безумието и ред в хаоса и може би щеше да се научи и как да бъде щастлива.

Тетрадката

Истанбул, 80-те години

 – Ела, седни, миличко – кимна Менсур на дъщеря си в една от редките вечери, когато беше без приятели на масата.

Пери веднага се настани до него. Той ѝ липсваше много. Независимо че живееха в една и съща къща, напоследък той беше затворен, погълнат от собствените си мисли, като сянка на мъжа, който беше преди арестуването на Умут.

– Ще ти разкажа една история – подхвана Менсур. – Живял някога в Истанбул свирач на тръстикова флейта. Бил от онези, свободомислещите суфи. Зърнел ли някъде бутилка ракъ или вино, веднага сгълчавал хората около нея: "Не знаете ли, че и капка от това питие е грях?" После отварял бутилката, топвал пръст и след малко го изваждал. Пръстът капел и той заявявал: "Ето, измъкнах капката на греха. Сега можем спокойно да пием".

Менсур се засмя, ала смехът му беше тих и тъжен.

Пери го погледна и долови стаеното му недоволство, но срещу кого и срещу какво ли...

– Баба, може ли една глътка? – попита тя плахо.

– Какво? Ракъ?

Пери кимна. Никога не ѝ беше хрумвало преди, но сега, след като го каза, за първи път изпита желание да опита от питието на баща си. Така щяха да се сближат още повече.

Менсур поклати глава.

– Ти си само на седем. Изключено!

– На осем. Tози месец ставам на осем.

– Винаги е по-добре да опиташ алкохол за пръв път у дома, с родителите си, вместо да се криеш някъде навън, но бих искал да станеш поне на осемнайсет – размисли се Менсур. – Макар че тогава може и да няма алкохол заради религиозните фанатици. Нищо чудно да изложат една-две бутилки като експонати в музея на порочните предмети. Като нацистите! Така че ще е по-добре да ти дам една глътка, преди да е станало късно.

Менсур ѝ наля малко ракъ и я разреди с вода. Пери гледаше как алкохолът се разтваря, а баща ѝ я гледаше с умиление. После вдигна чашата си и каза:

– Виждаш ли как капките се размиват? Ето така се размиваме и ние с приятелите ми в океана на невежеството. Шерефе[1]!

Пери се зарадва, че се отнасят с нея като с голяма, и се усмихна.

Шерефе!

– Ако майка ти ни види, жив ще ме одере.

Пери отпи глътка и лицето ѝ се изкриви. Какво ужасно питие! По-отвратително от всичко на света. Анасонът ухапа езика, погъделичка носа и насълзи очите ѝ. Как можеше баща ѝ да пие това ужасно нещо всяка вечер, и то с наслада!

– Обещай ми никога да не се връзваш на разни бабини деветини. Нали разбираш какво имам предвид? – рече Менсур, без да обръща внимание на намръщеното лице на дъщеря си.

– Разбирам – каза Пери, след като изпи чаша вода и хапна малко хляб, за да премахне миризмата на анасон в устата си. – Не прескачай дете, за да не спре да расте, не пукай кокалчетата на ръцете си, че така прекършваш ангелски криле, не свиркай нощем, че ще повикаш шейтана – такива неща, нали?

– Да. Всичките тези глупости. Има едно златно правило, което уважавам и искам и ти да следваш. Не вярвай на нищо, което не си видял с очите, чул с ушите, докоснал с ръцете и схванал с ума си. Дай ми обещание, че ще го следваш!

– Обещавам, баба – изчурулика Пери, тъй като много искаше да зарадва баща си.

Доволният Менсур вдигна показалец.

– Образованието ще ни спаси! Само то води към прогрес. Ти трябва да учиш в най-добрия университет в света – позамисли се кой да бъде той, и добави: – Само ти от децата ми можеш да го направиш. Учи усърдно! Спаси се от невежеството. Това е следващото ти, по-голямо обещание.

– По-голямото ми обещание, баба!

– Има един проблем обаче. Мъжете не харесват жени, които са твърде умни или твърде образовани, а на мен не ми се иска да останеш стара мома.

– Aз не искам да се омъжвам. Ще остана тук, при теб.

Менсур се засмя.

– А не, това не! Но поне обещай – и това ще бъде най-голямото ти обещание, – че няма да дадеш сърцето си на някой, който нехае за наука и знание.

– Добре, баба. Давам ти и най-голямото си обещание – Пери се замисли и попита: – Ами Бог? Не можем да го видим, да го чуем, да го докоснем. Тогава... как да му вярваме?

Менсур сбърчи вежди.

– Ще ти кажа една тайна. Като стане дума за Всевишния, възрастните са толкова объркани, колкото и децата.

– И все пак има ли Бог?

– По-добре е да има. Когато Го видя на оня свят, ще избързам да Го попитам къде е бил през всичкото това време. От памтивека ни е зарязал да се оправяме сами!

Той лапна парче сирене и задъвка ядосано.

– Баба, защо Аллах не помогне на Умут? Защо допуска това да се случва?

– Не знам, душичката ми – промълви бащата и адамовата му ябълка заподскача.

замълчаха. Пери сви пръстите на краката си и притисна пантофите към килима. По-добре беше да замълчи и да смени темата. Споменаването на по-големия ѝ брат помрачи като облак и без това невеселото настроение.

– А какво ще кажеш за рая и ада?

Беше чувала за ада. Много неща. Ужасяваше се, че баща ѝ може да бъде наказан да ври в казаните на грешниците, сред огън и жупел и сред лошите ангели – забани.

 Aз не ставам много за рая и ако Господ няма чувство за хумор, работата ми е спукана – отивам с експреса право в ада. Но ако има, има и надежда и тогава ще дойда при теб в рая. Там имало реки с най-хубаво вино!

Пери пошепна:

– Ами ако Аллах е строг и сериозен, какъвто го описва мама?

– Не се бой! Имам план Б! – отвърна Менсур. – Само не забравяй да сложиш кирка в гроба ми. С нея ще прокопая тунел – и готово!

Момиченцето се ококори

– Адът е много дълбок. Ако хвърлиш камъче, ще изминат седемдесет години, докато стигне дъното. Така казва мама.

– Не се съмнявам, че го е казала – въздъхна Менсур. – Но добрата новина е, че една година тук се равнява на една минута в отвъдното. И каквото и да става, аз ще те намеря! За малко да забравя – добави той с озарено лице. – Имам нещо за теб!

Бащата извади от кожената си чанта сребриста кутия със златна панделка.

– За мен ли е?

– Хайде, отвори я.

Вътре имаше тетрадка – красива, ръчно изработена тюркоазена тетрадка с пайети и огледална мозайка на корицата.

– Знам, че се интересуваш от Бог – каза Менсур замислено. – Aз не мога да отговоря на всичките ти въпроси. А и честно казано, никой не би могъл – нито майка ти, нито онова куку, проповедникът ѝ. – Менсур гаврътна чашата и добави: – Не изпитвам симпатии нито към религията, нито към религиозните, но знаеш ли защо все още обичам Бог?

Пери поклати глава.

– Ами защото е самотен, Периджим, миличката ми, като мен... като теб... Сам-самичък някъде там, горе. Няма с кого да разговаря... Е, може би наминава някой и друг ангел, ама колко забавна може да е херувимската компания? Милиарди се молят на Бог – дай ми успехи, дай ми пари, дай ми ферари, направи това, направи онова... Едно и също всеки божи ден, но никой не си дава труда да Го опознае.

Менсур напълни чашата си и продължи с тъжен глас:

– Помисли си само за реакцията на хората, когато видят катастрофа на пътя. Всички повтарят: "Да пази Господ!" Значи мислят за себе си, а не за жертвите, нали? Повечето молитви са едни и същи – пази ме, обичай ме, закриляй ме. Мен, мен и пак мен!  Набожни били! За мен това е самолюбие и нищо друго.

Пери искаше да утеши баща си, но не знаеше как. Къщата тънеше в такава тишина, че и въздишка би могла да я събори. Момичето се запита дали майка му чува разговора им от стаята си и какво ли си мисли.

– Отсега насетне можеш да записваш в тетрадката всяка своя мисъл за Бог или за себе си.

– Нещо като дневник?

– Специален господодневник! – оживи се бащата. – За цял живот!

– Няма да ми стигнат страниците.

– Ами ще изтриваш предишните. Пишеш и изтриваш, душичката ми. Не мога да те науча как да избягваш лошите мисли. Аз самият не се научих. Но се надявам поне да можеш да ги изтриваш.

– И така до следващата лоша мисъл?

– Да. Новите лоши мисли са по-добри от старите.

Същата вечер Пери седна на леглото и отвори тетрадката, за да напише: "Мисля, че Бог ни се представя много малки частици в различни цветове. Мога да си построя ведър и вселюбящ Бог. Или гневен Бог, който наказва. Може и нищо да не построя. Бог е "Лего".

Градиш и разрушаваш. Пишеш и изтриваш. Вярваш и се съмняваш. Това ли имаше предвид баща ѝ? В крайна сметка нямаше никакво значение, защото, връщайки се назад в спомените си Пери беше сигурна, че е чула точно това. Съветът на Менсур само потвърждаваше онова, което беше подразбрала сама: някои хора бяха ревностни вярващи, други – ревностни невярващи, а тя винаги щеше да е по средата.

Полароидна снимка

Истанбул, 2016 г.

Скитникът замахна неочаквано бързо с ножа и Пери като по чудо успя да се дръпне. Острието мина на сантиметри от корема, но сряза дясната ѝ длан. Пронизителният ѝ вик кънтеше от болка. Кръвта рукна по китката и закапа върху лилавата копринена рокля.

Сърцето ѝ биеше до пръсване, а по челото ѝ се стичаше пот. Успя да блъсне мъжа с всички сили и той залитна, тъй като не беше очаквал съпротива. Пери използва мига, за да избие ножа от ръката му. Гневният му удар в гърдите ѝ за един ужасен миг я лиши от въздух. Помисли си за дъщеря си, която я чакаше в колата, за двамата си синове, загледани в любимото си телевизионно предаване у дома. Представи си мъжа си на вечерята, заобиколен от другите гости, притеснен от забавянето им, с тревожен поглед в часовника... Осъзна, че може никога повече да не види любимите си хора, и очите ѝ се напълниха със сълзи. Колко глупаво беше да умре по такъв нелеп начин. Някои умираха, сражавайки се за родината, за знамето и честта, а тя се биеше за менте чанта "Ермес" с грешно ударение. Всъщност може би и двете да бяха еднакво безсмислени...

Скитникът я удари в корема. Пери се закашля в търсене на глътка въздух и усети, че ѝ премалява.

Успя да събере малкото си останала сила и извика:

– Престани! Веднага престани!

Крещеше като на малко, непослушно дете. Трепереше. Тялото ѝ отказваше да чува заповедта на мозъка да не се паникьосва или поне да не го показва.

– Пише ти се лошо, само да ми направиш нещо! – заплашително прошепна тя. – Ще отидеш в затвора. И там ще видят сметката на... – Канеше се да каже "на наглостта ти", но вместо това изрече: – Там ще ти видят сметката!

Мъжът просъска:

– Курва такава! За каква се мислиш, а?

Никой никога не я беше наричал така и думата я проряза като ледено острие. Направи още един опит. Tози път да се спазари.

– Вземи чантата. И всеки по пътя си.

– Курва! – повтори той.

Лицето му потъмня и очите му заприличаха на цепки, докато си поемаше дъх. В далечината премина кола и фаровете ѝ осветиха за миг част от уличката, откривайки ѝ шанс за бягство. Пери отвори уста да извика за помощ, но колата отмина и отново настъпи сумрак. Тя направи крачка назад.

Скитникът я сграбчи за врата и я бутна на земята. Шнолата, която държеше косата ѝ, се изтърколи на улицата с тих металически звук и главата ѝ се удари в асфалта. Странно, но не я заболя. Небето изглеждаше невъзможно далеч и приличаше на бронзов похлупак – неподвижен, тежък и студен. Опита се да стане, ръката ѝ остави кървави следи от раната. Като в забавен каданс видя как мъжът легна върху нея и задърпа роклята ѝ. Устата му миришеше на кисело – на глад, цигари и лепило. Воня на разложение. На Пери ѝ се повдигна.

Плътта, която напираше да влезе в нейната плът, принадлежеше на труп.

Това се случваше непрекъснато в града на седемте хълма, двата континента и петнайсетте милиона гърла. Случваше се зад затворени врати и сред градини, в евтини мотели и луксозни петзвездни хотели, по тъмни доби и посред бял ден. Стига да имаше кой да слуша, бардаците можеха да разкажат безброй истории. Момичета на повикване, момчета "под наем", застарели проститутки... Бити, наранявани и заплашвани от клиентите, които ги унижаваха при най-малък повод. Транссексуалните никога не се оплакваха в полицията, тъй като там ги чакаха нови унижения. Имаше деца, които се страхуваха от роднини, млади булки, които се бояха от свекърите и деверите си, медицински сестри, учителки и секретарки, подложени на тормоз от вманиачени влюбени заради отказ да отидат на среща, съпруги, които мълчаха до гроб, защото в тази култура няма думи, с които да опишеш изнасилване от съпруг. Това се случваше непрекъснато. Сексуалното насилие беше добре познато на Истанбул, който се криеше под балдахина на мълчанието и тайните, опозоряващи жертвите и оневиняващи нападателите. В град, където всички се страхуваха от външните хора, насилието идваше почти винаги от тези, които познаваме и са близо до нас.

В последвалите няколко мига сред смълчания мрак Пери се сепна като от сън само за да се озове в капана на нечий друг кошмар. Случващото се я връхлетя като отделни пластове и тя започна да се бори с мъжа. Почувства се силна, но и скитникът не се даваше, въпреки че беше толкова слаб. Блъсна главата ѝ с глава и тя изпадна в несвяст за няколко секунди. Можеше да се предаде, болката беше толкова силна, че правеше желанието да се остави на отчаянието почти непреодолимо.

В този миг с ъгълчето на окото си съзря силует. Нежен, ефирен, твърде ангелски, за да е на човек. Позна го. Беше то. Бебето в мъглата. Розови бузки, ръчички с възглавнички, яки, пухкави крачета, златисторуси, все още непотъмнели къдрици. Сладко малко дете, само че не беше. Джин. Дух. Халюцинация. Фрагмент от свръхизостреното ѝ боязливо въображение. Това не беше първата им среща.

Скитникът не виждаше духа зад себе си и псуваше, докато дърпаше припряно връвта, която служеше за колан на панталона му. Държеше жената с другата си ръка и му беше трудно да развърже стегнатия възел.

Бебето в мъглата изгука доволно. През невинния му поглед Пери съзря абсурда и смехотворната пародия на положението, в което се беше озовала. Тя се изсмя високо и предизвикателно. Реакцията ѝ стъписа мъжа и той застина.

– Дай да ти помогна – кимна Пери към връвта.

Очите му заблестяха – полузамаяно и полуподозрително. На лицето му се изписа победоносно изражение. Беше я уплашил и знаеше от опит, че страхът може да накара всеки да се предаде и коленичи. Когато се отдръпна на сантиметър-два, за да я улесни в развързването на връвта, тя го блъсна с всички сили. Скитникът се стресна, залитна и падна по гръб. Пери скочи и мигновено го ритна в слабините. Той нададе вой на ранено животно. Тя не изпитваше нищо – нито жал, нито гняв. Човек винаги се учи от другите. Някои хора те подтикват към красиви дела, други – към жестокост. Може би лепилото беше въздействало на мъжа и го беше обезсилило, или пък някаква незнайна дива енергия беше обсебила тялото на Пери, но тя се чувстваше всемогъща. Неудържима. Опасна.

Събра всичките си сили и заби крак в лицето му. Чу се зловещото изпукване на счупен нос. Шурналата в изобилие кръв не я уплаши, а я предизвика да го удари още по-силно. Започна да го рита и блъска навсякъде.

Скитникът се хвана за корема, палтото му се разтвори, разкривайки торса му. Апатичен и слаб, той се остави да го бие, сякаш беше уморен от преследването, кражбата, борбата и незначителността на всичко това.

– Копеле такова! – нареждаше Пери през зъби.

През всичките години след Оксфорд не беше ругала и отново изпита някогашното чувство на облекчение и успокоение.

Бебето в мъглата се плъзна покрай нея. И се изгуби. Като въздишка. Малка фигурка от най-фина коприна и муселин. Вече не се усмихваше. Чертите на восъчното му лице с цвят на мед не трепваха. Сякаш не съдеше онова, което беше видяло, защото беше над него, в своите недостижими владения. Внезапно и за пореден път помогна на Пери и изчезна, без да остави и следа, видението потъна безследно в надвисващата тъма на нощта.

Пери спря да удря мъжа. Бризът разроши косата ѝ, а закръжилият над главата ѝ гларус – може би далечен потомък на онзи, който погълнал езика на поета – изкряка, ядосан на нещо или някого в този град на тълпи и бетон.

Скитникът дишаше на мъчителни, сподавени пресекулки. Лицето му беше в кръв, а горната устна – разцепена.

Пери за малко да каже "извинявай", но думите се спряха в гърлото ѝ. В този миг си спомни един любим и същевременно укоряващ я глас: "Мила моя, все така ли се извиняваш на всеки?"

Ако професор Азър я видеше отнякъде сега, сигурно отново щеше да ѝ зададе същия въпрос. Странно, но в този момент, когато безизходицата разкъсваше бреговете на настоящето, миналото нахлу като потоп – откъслечни спомени, потиснати тревоги, неизказани тайни и вина, много вина... Очите ѝ се замъглиха и светът се превърна в размазано петно. Потънала в безметежност и странна безчувственост – с изключение на болката някъде в тялото, – Пери бе обзета от спомени, които смяташе за безвъзвратно загърбен. Скитникът заплака. Край на уличния император, на просяка, на наркомана, крадеца и изнасилвача. Край на всичките му роли. На улицата лежеше едно малко момче и плачеше в тъмното за успокоителна ласка, която никога нямаше да получи. Въздействието на лепилото беше отминало и физическата болка беше заменила халюцинациите.

Пери се приближи, ужасена от онова, което беше направила. Кръвта бучеше в ушите ѝ и тъкмо се канеше да предложи помощ на мъжа, когато дотича дъщеря ѝ.

– Какво става, мамо?

Пери внезапно се обърна. Наложи си да се успокои и събере мислите си.

– Скъпа... защо не ме изчака в колата?

– Омръзна ми да чакам – троснато отвърна Дениз, ала съзря кръвта по роклята на майка си и враждебността ѝ тутакси се изпари. – Мили боже, ти кървиш. Какво се е случило? Добре ли си?

– Да, добре съм. Стана разправия и...

Скитникът се надигна в пълно мълчание и се оттегли в ъгъла на улицата, без да ги поглежда. Майката и дъщерята взеха чантата и събраха разхвърляните вещи.

– защо нямам нормална майка като всички други? – мърмореше Дениз с кредитните карти в ръце.

Пери не можеше да отговори на този въпрос и не се и опита.

– Да тръгваме – подкани я момичето.

– Един момент!

Пери се огледа за полароидната снимка, но не я видя.

– Хайде! Какво ти става!

Бързо се върнаха до монтекарловско синия рейндж ровър, който като по чудо не беше откраднат.

Останалата част от пътуването мина в мълчание. Дъщерята гризеше ноктите си, а майката внимаваше в пътя.

По-късно Пери се сети, че не бяха намерили мобилния телефон, и сега беше или в джоба на скитника, или се въргаляше на уличката, светеше и звънеше като поредния нечут вик в Истанбул.

Градината

Истанбул, 80-те години

 Пери беше на осем години, когато видя за пръв път бебето в мъглата. Срещата я промени завинаги и се вплете като лоза във филизите на живота ѝ. Бе положено началото на поредица от преживявания, които не бяха изненадващи, тъй като си приличаха, но винаги я изпълваха със страх през годините.

Като повечето къщи в квартала, домът на Налбантоглу беше заобиколен с тучна градина. Повечето време прекарваха в задния двор. Там сушаха нанизи с червени чушки, патладжани и бамя, затваряха буркан след буркан с доматено пюре и варяха овчи глави на Айд ал-Адха (Курбан Байрам). Пери избягваше да поглежда към отворените и немигащи очи на овцата. Стягаше я гърлото при мисълта, че онзи, който изяде очите, ще погълне и ужаса на животното, преди да го заколят. Чувството беше двойно по-потискащо заради факта, че не друг, а баща ѝ щеше да изяде деликатеса с чашките ракъ вечерта.

На двора струпваха купища вълна, за да се проветри и измирише, перяха я, удряха я с тояги и като изсъхнеше, пълнеха с нея дюшеците. Наоколо хвърчаха пухчета и кацаха на раменете като перца от застрелян гълъб.

Когато Пери сподели, че вълната ѝ напомня на мъртви птици и че овчите очи я гледат укорително, Менсур се усмихна и я потупа по бузата.

– Не бъди толкова чувствителна, джанъмън ичи[2], не приемай живота толкова сериозно. – Сякаш той самият не беше същият...

Границата между задния двор и света представляваше дървена небоядисана ограда. Дъските бяха нарядко и тя приличаше на зейнала уста с окапали зъби. След игрите с децата Пери най обичаше прането на килими в двора и го чакаше с нетърпение. Това се случваше на всеки няколко месеца, в ден с подходящо – нито много сухо, нито много влажно – време, когато килимите бяха достатъчно мръсни и всички бяха в настроение за пране.

Рано сутринта килимите и чергите се навиваха на рула и се нареждаха на тревата като сардели. Ръчно тъкани, гладки или с възли, или фабрично произведени – бяха общо дванайсет. Децата на улица "Ням поет" се губеха във вселената от симетрични възелчета, скрити символи и централни "медальони", скачаха с писъци и се смееха върху летящите килимчета, докато прекосяваха океани на път към незнайни пристанища.

В ъгъла на двора, върху голям огън се вареше вода в чугунен казан. От него мъкнеха кофи с вода и я изливаха върху килимите, за да омекнат. След това ги насапунисваха, четкаха, търкаха и плакнеха. Пак и пак. Не всички жени участваха в уморителното пране. Майката на Пери стоеше отстрани, тъй като намираше прането за мърлява и отегчителна работа. По-работливите и усърдните запрятаха шалвари и поли. Лицата им пламтяха въодушевено заради предстоящата важна мисия. Сваляха забрадките и тъпчеха с боси крака рошавите килими сякаш газеха сред новоизбуяла нива с ечемик.

През това време децата правеха замъци от кал, затваряха мухи в кибритени кутийки, ядяха кайсии (и чупеха костилките), дини (и сушаха семките), правеха венчета от борови иглички и гонеха жълто-кафявата котка, която беше или дебела, или много бременна. По някое време се чудеха какво още да правят, а две трети от килимите бяха все още неопрани. Приятелите на Пери се прибираха по домовете си и по-късно идваха отново. Но тя си беше вкъщи и седеше до тъмно в градината.

Беше хубав топъл ден. Навсякъде се чуваха плясъци на вода, а жените клюкарстваха, смееха се и пееха. Някой разказа неприличен виц, който Пери не разбра, а за това, че беше неприличен, се досети по неодобрителното изражение на майка си.

Следобед перачките на килими седнаха да обядват. Бяха донесли сарми със зелеви листа, бюрек, кисели краставички, хумус, печени кюфтета, рулца с ябълков пълнеж На големия кръгъл поднос бяха наредени пити хляб и чаши айрян със снежнобели мехурчета, които приличаха на облачета, вероятно спуснати от щедра божия ръка.

Пери се протегна лакомо и взе парче бюрек. Едва беше отхапала, когато се чу силен вик. Улисаната ѝ майка се беше разсеяла и блъснала в кипящия казан. Добре че не го беше обърнала, но лявата ѝ ръка беше изгорена от лакътя до края на пръстите. Жените зарязаха всичко и хукнаха да ѝ помагат.

– Залейте я със студена вода!

– Паста за зъби! Намажете изгорялото!

– Оцет! Оцетът помогна на леля ми. Нейната рана беше по-лоша!

Всички се заеха да помагат на Селма и Пери се озова сам-сама. По лицето ѝ плъзна слънчев лъч, а наблизо зажужа бръмбар. Котката лежеше с присвити нефритенозелени очи под смокинята, от другата страна на улицата. Тя взе едно кюфте, за да я нахрани. Когато прескочи оградата, чу глас.

– Как се казваш, момиченце?

Пери се обърна и видя млад мъж с риза на червени и бели карета и сини дънки, които като че ли никога не са били прани. Баретата на главата му беше килната и всеки миг щеше да падне. Тя не отговори, тъй като знаеше, че не трябва да говори с непознати, но не си и тръгна. Загледа се в баретата, която ѝ напомни за снимката в стаята на Умут. Може би непознатият беше революционер. Може би знаеше за брат ѝ и участта му. Пери реши, че ако не му каже истината, той няма да научи коя е, и отвърна:

– Роза.

– За пръв път срещам момиче с името Роза. При това хубавица. Има да страдат по теб, когато пораснеш.

Пери не отговори, ала усети лек трепет – може би заченка на все още неразбудена женска чувственост, която я развълнува въпреки смущението от направения комплимент.

– Виждам, че обичаш котките – добави мъжът.

Гласът му беше плах и неуверен и след време, когато си спомняше за него, Пери го оприличаваше на скрито, пробиващо пътя си в мокрия памук набъбващо бобче, което държеше до прозореца. Също като бобчето, гласът на непознатия беше скрит, променлив, покълващ.

– Видях една котарана на ъгъла с пет новородени котенца – сладки и мънички като мишлета. Очите им са розови.

Пери се престори, че това не я интересува, и даде кюфтето на котката. Мъжът се приближи. Миришеше на тютюн, пот и влажна пръст. Клекна и се изравни по ръст с нея.

– Жалко, че майка им ще ги удави – усмихна се той.

Дъхът на Пери секна. По-надолу, в полето, където се скитаха бездомни кучета и пасяха няколко кози, имаше водоем. Никой не го използваше, защото само при пет сантиметра дъжд се затлачваше с канални нечистотии. Момичето погледна в тази посока, като едва ли не очакваше да зърне умрелите котенца на повърхността на водата.

– Така правят котките – въздъхна непознатият.

– защо? – не се стърпя да попита Пери.

– Не харесват розовите очи на котенцата. – Неговите очи бяха светлокафяви, сближени, кожата под тях – хлътнала, а формата на лицето – ъгловата. – Мислят си, че са родили странни същества, лисичета или нещо такова... И затова ги убиват.

Пери се запита дали лисичетата са с розови очи и какво ли мислят майките им за това. В нейното семейство само тя беше със зелени очи и слава богу, досега никой не бе помислил, че това е необичайно.

Мъжът забеляза учудването ѝ, погали котката по главата и се изправи.

– Ще ида да видя как са котенцата, че те имат нужда от грижи. Искаш ли да дойдеш с мен?

– Кой? Aз ли? – учуди се Пери.

Той стисна устни и се позамисли, сякаш тя желаеше да го придружи.

– Ами да. Само обещай да внимаваш, като ги пипаш, че са много мънички.

– Обещавам.

Някаква жена се развика от прозореца на сина си, че ако тутакси не се прибере за обяд, ще му счупи и двата крака. Мъжът като че ли се притесни, огледа се и каза заговорнически:

– Никой не трябва да ни види. Aз ще вървя напред, а ти след мен.

– Котенцата наблизо ли са?

– Да, но по-добре да отидем с колата. Тя е ей там, зад ъгъла – махна мъжът с ръка и тръгна, усилвайки ход.

Пери последва непознатия, който се оказа доста куц, но въпреки това вървеше бързо. Обзе я колебание. Това беше първото решение, което взимаше без участието на родителите си, и за първи път изпитваше нещо като чувство за свобода.

Мъжът погледна скришом зад гърба си, отвори вратата на колата, седна на шофьорското място и зачака Пери да седне до него.

Спря я не толкова интуицията, колкото появата на нещо силно осезаемо. Тя потрепери, сякаш докосната от леден вятър, и се зачуди на внезапно падналата мъгла, пелена от наслагващи се сиви пластове, като топовете плат в магазина за текстил. Мъглата я обърка. Къде отиваше и защо отиваше там? Виждаше белезникавия силует на близкото дърво, но отвъд него, включително и мъжа до себе си, не виждаше нищо.

Сред мъглата Пери съзря нещо много странно – бебе с кръгло, открито и доверчиво личице. На едната му буза имаше лилаво петно. От ъгъла на устата му се стичаше някаква течност, сякаш беше повърнало мляко.

– Пери, къде си? – майка ѝ викаше панически от вишневата къща.

Не можеше да ѝ отговори. Сърцето ѝ пулсираше във вдлъбнатинката на шията, а очите ѝ не се откъсваха от бебето в мъглата. Сигурно беше дух Джин... Беше чувала за тези същества от бездимен огън, дошли много преди Адам и Ева да паднат от райската градина и да се озоват на земята. Исторически погледнато, нашият свят им принадлежеше. Хората бяха дошли по-късно, като нашественици. Джиновете живееха в отдалечени райони – снежни планини, тъмни пещери и безплодни пущинаци, но често се появяваха в града и по-точно в смърдящите клозети, мръсните мазета и схлупените, вонящи тавани. Те се разхождаха свободно навсякъде и човек трябваше да внимава. Ако по погрешка настъпеше някой от тях, това със сигурност щеше да завърши зле, вероятно да се парализира. Може би точно това се е случило с нея? Тя не можеше да помръдне.

– Пери! Прибирай се! – крещеше Селма. Бебето в мъглата се сепна, сякаш позна гласа. Сивотата започна да се размива и то също започна да чезне малко по малко, като утринната омара под лъчите на изгряващото слънце.

– Тук съм, мамо! – отвърна Пери и хукна колкото може по-бързо към къщи.

По-късно разпита съседите за котенцата с розови очи. Никой не ги беше виждал.

След години си даде сметка, че за малко не беше станала героиня на поредната лоша новина. Безименна, с изключение на инициалите Н.Н. с черна лента на очите на снимката. Щеше да се нареди до съобщенията за смъртоносното нападение над мафиотски лидер в Истанбул, за сблъсъка на турската армия с кюрдските сепаратисти в град на югоизточната граница и за забраната на книгата "Тропик на Рака" от Хенри Милър. Всички хора щяха да прочетат за отвличането ѝ, да клатят глави, да цъкат и да чукат на дърво – благодарни, че не се е случило на тяхното дете.

Пери нарече спасителя си "бебето в мъглата", тъй като не можа, а и не пожела да разбере откъде се беше взело. Видението продължи да се появява в най-неочаквани моменти и не само когато беше в беда. Вкъщи или навън, сутрин или нощем, мъглата се спускаше и я заобикаляше, сякаш държеше тя да осъзнае – веднъж и завинаги – колко самотна е всъщност.

Когато беше на деветнайсет и замина да следва в Оксфорд, тя взе тайната в куфара си. Месото и млечните продукти от неевропейските страни бяха забранени за внос, но никъде не пишеше, че това се отнася и за детските страхове и травми.

Ходжата

Истанбул, 80-те години

 След седмица Пери се осмели и разказа на баща си за видението. Той я изслуша със сгъната кръстословица в скута.

– Значи виждаш разни неща?

– Не неща, баба. А едно нещо. Бебе.

– И къде е то?

– Ами... носи се във въздуха – изчерви се тя.

Баща ѝ помълча, помълча, пък каза:

– Ти си моята умна дъщеря. Искаш ли да заприличаш на майка си, кажи? Ако искаш, продължавай все така, пълни си главата с глупости. Очаквах повече от теб.

Сърцето ѝ се сви. Решена никога да не разочарова баща си, тя отстъпи. Не беше толкова трудно. В крайна сметка не беше докоснала видението и макар да беше видяла бебето, а след време вече го и чуваше, тя не биваше да се осланя на сетивата си. Баща ѝ беше категоричен, че бебето в мъглата не съществува. Пери стигна до заключението, че всичко е в главата ѝ, но защо ли е там, защо...

– Цивилизованият свят, Периджим, не е изграден с необоснована вяра, а благодарение на науката, разума и технологията. Ти и аз принадлежим на този свят.

– Знам, баба.

– Тогава забрави за видението и никога не го споменавай пред майка ти.

Въпреки това беше неизбежно. Ако физиката на баща ѝ имаше своите универсални закони, същото се отнасяше и за човешката психика. В мига, в който кажеш на някого да не отваря четирийсетата врата или да не наднича в шкаф, вратата се открехва и шкафът зейва. Пери наистина спази обещанието си колкото може по-дълго, но щом зърна бебето за втори път, веднага изтича при майка си.

– Защо ми казваш чак сега? – разтревожи се Селма.

– Казах на татко – преглътна с усилие Пери.

– Какво ли пък разбира баща ти! Това нещо ми прилича на джин. Някои са добри, но други са истинско проклятие. Коранът ни предупреждава да внимаваме с тях. Правят какво ли не, за да откраднат някой човек – и най-вече някое момиче. Жените са предпочитаните им жертви.

Селма прибра кичур коса зад ухото на дъщеря си. Този най-обикновен жест на обич разтопи сърцето на детето.

– Какво да правя, мамо?

– Първо, винаги ми казвай истината. Аллах вижда лъжите. А родителите са очите на Аллах. И второ, ще трябва да отидем при заклинател.

На другата сутрин посетиха ходжата, който беше известен с прогонването на зли демони. Той беше внушителен мъж с малък черен мустак и хрипкав глас. В ръката си държеше броеница от оникс, която бавно прехвърляше. Голямата му глава не беше пропорционална на тялото – сякаш някой я беше боцнал набързо, без много да мисли. Ризата му беше закопчана чак до брадата и вратът му не се виждаше.

Ходжата се втренчи изучаващо в Пери и я разпитваше за ежедневието ѝ – игри, хранене, учене, спане и хигиенни навици. Тя се смути от наблюдателния му поглед, но седеше мирно на стола и се стараеше да отговаря искрено и точно. Попита я дали наскоро е убивала паяк, стоножка, гущер, хлебарка, скакалец, калинка, оса или мравка. Пери се поколеба за мравката – може и да беше настъпила някоя или, не дай боже, цял мравуняк. Ходжата обясни, че преобразяващите се джинове се явяват като насекоми и настъпиш ли ги, без да споменеш Аллах, мигом ще бъдеш обладан.

Ходжата смъмри майката.

– Ако я беше научила да казва Фатиха[3] преди да излезе, това нямаше да се случи. Имам пет деца и нито едно не е срещало джин. Защо ли? Ами много просто. Те знаят как да се пазят. Ти на какво си я научила, сестро?

Селма погледна ходжата, после дъщеря си и се заоправдава.

– Все я уча, ама тя не слуша. Баща ѝ не ѝ влияе добре.

– Той няма нищо общо... – възнегодува Пери, а после добави тихо: – А сега какво?

Вместо да отговори, ходжата я хвана за раменете, приближи лице до нейното, гледа я цяла вечност и изсъска:

– Каквото и да е името ти, аз ще го науча. И ти ще бъдеш мой роб. Знам, че си един от нечестивците. Злобно, проклето създание. Остави невинното момиче. Веднага!

Пери стискаше очи. Ходжата пусна раменете и напръска главата ѝ с розова вода, докато редеше молитви против злите духове. Накара я да погълне малки листчета с арабски букви и езикът ѝ синееше от мастилото дни наред. Не последва нищо. Когато се прибраха вечерта, по настояване на ходжата и на майка си Пери прекара цял час в градината. Трепваше при всеки шум и ѝ се привиждаха страховити силуети под уличната лампа. На сутринта я изпратиха да гони глутница скитащи кучета. Само че кучетата подгониха нея.

Отидоха пак при ходжата. Той държеше дълга пръчка от върбов клон.

– О, джин, давам ти последен шанс! – заяви заклинателят. – Или ще си тръгнеш по своя воля, или ще те накажа сурово!

Преди Пери да проумее чутото, мъжът замахна с пръчката и я удари по гърба.

Селма пребледня.

– Това налага ли се, ефенди?

– Няма друг лек. Джинът трябва да бъде сплашен. Заседи ли се в детето, ще стане още по-опасен.

– Да, но... няма да позволя това – осмели се да каже Селма. – Тръгваме си.

– Ваша работа – засегна се ходжата. – Да ти кажа, сестро, момичето го привличат тъмните сили. И да се отървете от този джин, ще се появи друг. Не я оставяй без надзор.

Майката и дъщерята побързаха да си тръгнат, уплашени повече от заклинателя, отколкото от джина, но не и преди да платят щедро.

– Не се тревожи, ще се оправя – каза Пери, когато застанаха на автобусната спирка.

Държеше ръката на майка си и се чувстваше виновна.

– Мамо, какво имаше предвид той, че тъмните сили ме привличат?

Селма се смути не толкова от въпроса, колкото от това, че не знаеше какво да отговори.

– Някои хора се раждат такива... Това обяснява нещата, които правеше като малка – просълзи се тя.

Пери реши, че е виновна за нещо много, много лошо, и само каза:

– Ще бъда добра, обещавам.

Още едно обещание, което се стараеше винаги да спазва. Постъпваше така, както се очакваше от нея, върна се назад, проследявайки всяка своя постъпка, за да открие къде се беше отклонила от правилния път, и внимаваше да не поднася никакви неприятни изненади, както и да не предизвиква съдбата. Държеше се по възможно най-безобидния и добронамерен начин.

Джанъм[4] целуна я майка ѝ по челото, – да се надяваме, че джинът ще изчезне, но внимавай да не се върне! Ако пак се появи, веднага ми кажи. Джиновете са отмъстителни.

Той се върна, ала Пери си беше взела поука и не каза на никого. Майка ѝ беше твърде суеверна, а баща ѝ – твърде рационален, за да ѝ помогнат в това сюрреалистично положение. За Селма и най-малкото свръхестествено явление се обясняваше с религиозни постулати, а за Менсур беше пълно безумие. Пери, от своя страна, не споделяше позицията нито на единия, нито на другия.

Колкото повече размишляваше, толкова повече осъзнаваше, че не трябва да говори изобщо за виденията си. Може и да я объркваха, ала тя ги възприемаше като част от живота, като кост, заседнала в гърлото, която не можеш нито да преглътнеш, нито да изплюеш и просто трябва да живееш с нея. И така бебето в мъглата, може би джин, може би нещо друго, се настани в нишите на ума ѝ като неразгадана гатанка.

След години, малко преди да замине за Оксфорд, написа в господодневника: "Няма ли друг път, някакво средно положение за нещата, които не принадлежат нито на вярата, нито на неверието – нито на чистата религия, нито на чистия разум? Трета пътека за хора като мен? За тези, които не искат да се вместят в такава двойственост, защото им се струва твърде сковаваща? Понякога имам чувството, че търся нов език. Самотен език, който никой, освен мен не говори..."

Аквариумът

Истанбул, 2016 г.

Майката и дъщерята стигнаха до крайбрежния конак в девет без петнайсет. Къщата беше истински палат – балкони от ковано желязо, бели мраморни стълби, фонтани с мозайки, високотехнологични камери, ограда с бодлива тел, електрически порти. Величествена цитадела, изолирала се от града, или пък обратното. Бяха взети всички мерки никакви амбулантни търговци, крадци, престъпници или нежелани ситуации да не престъпят прага на този дом.

Пери притискаше порязаната си ръка до гърдите и караше с лявата. По пътя спряха в една аптека и аптекарят, мъж на средна възраст с прошарен мустак, се погрижи за раната. Когато я попита как се е порязала, Пери беше готова с отговора.

– Режех зеленчуци. Така става, когато човек бърза и не внимава.

Мъжът се засмя. Истанбулските аптекари не са вчерашни – на тях не им минават никакви лъжи, макар да не задават неудобни въпроси. Проститутки, пострадали от клиенти, сводници или вследствие на собственото си отчаяние, жени, бити от съпрузи, шофьори, нападнати от други шофьори – всички им разказваха измислени истории и бяха спокойни, че дори и да не им повярват, няма да бъдат разпитвани.

Пери огледа превръзката и свъси чело, когато забеляза червеното петно на марлята. Предпочиташе да не е с превръзка на вечерята, за да избегне нежелани въпроси, но все пак се отби в аптеката. Раната кървеше и я болеше, а имаше опасност и от инфекция.

Щом спряха пред портите, пред тях застана едър, лъхащ на афтършейв охранител с тъмен костюм. Той паркира колата, а Пери и Дениз прекосиха идеално поддържаната градина с перголи, по които пълзяха лози. Лекият ветрец рошеше листата на чинарите.

– Скъпа, не трябваше да хуквам след оня мъж. Къде ми беше ума?! – най-сетне продума Пери и лекичко докосна дъщеря си със здравата ръка, сякаш момичето беше крехко, а гневът му към постъпката ѝ – от чупливо стъкло.

Преди бяха толкова близки, със свой собствен език на общуване. Пери не можеше да повярва, че това беше същото момиченце, което се тресеше от смях на глупавите ѝ шеги и стискаше ръката ѝ, когато героите на "Дисни" плачеха. На мястото на сладкото дете се беше появило непознато момиче. Въпреки десетките прочетени статии за все по-ранния пубертет при децата и особено при момичетата, трансформацията на дъщеря и я завари неподготвена. Стараеше се да има по-близки отношения с Дениз, отколкото самата тя е имала с майка си, но в крайна сметка всичко опираше до всеобщата надежда, че ще бъдем по-добри родители от родителите си и че съответно нашите деца ще бъдат по-добри родители от нас – и така, докато не открием, че несъзнателно повтаряме грешките на предишното поколение. Пери знаеше, че гневът много често прикрива страх, и добави тихо:

– Извинявай, миличко, сигурно те уплаших.

– Да, мамо, и то много. Оня тип можеше да те убие!

Дъщеря ѝ беше права. Да, можеше да я убие. Но Дениз не знаеше, че обратното беше също толкова вероятно, че и повече – тя можеше да убие скитника.

– Повече няма да правя така – каза Пери, преди да изкачат стълбите към къщата.

– Обещай!

– Обещавам, скъпа. Само не казвай на баща си, че ще се притесни.

Дениз спря и по лицето ѝ мина сянка на колебание.

– Той трябва да знае.

Пери се накани да каже нещо, но огромната дъбова врата с резбовани цветя и листа се отвори и на прага ги посрещна усмихната прислужница с черна пола и бяла шифонена блуза. Отвътре се чуваше глъчка и долитаха ухания – вечерята беше в разгара си.

– Добре дошли. Заповядайте! – каза жената със силен акцент.

Тя беше една от многото чужденки – молдовка, грузинка или украинка, които работеха в истанбулските домакинства, докато децата им вкъщи бяха отглеждани от роднини и приятели, а съпрузите чакаха да получат месечната издръжка.

Щом влязоха, Пери видя съпруга си. Вървеше право към тях, а на лицето му беше изписано нещо средно между укор и загриженост. Вталено сако с ореховокафяв цвят, снежнобяла риза, вратовръзка в синьо и светлобежово, лъснати до блясък обувки. Аднан държеше да изглежда добре. Семейството му беше най-обикновено, но той беше забогатял от покупко-продажба на недвижими имоти и често казваше, че дължи успеха си на всевишния Аллах. Пери уважаваше усърдния труд и бизнес нюха на съпруга си, но не разбираше защо Създателят бе предпочел точно него. Аднан беше седемнайсет години по-възрастен от нея и разликата личеше най-вече когато беше ядосан и бръчките на челото му се задълбочаваха. Като в настоящия момент.

– Къде бяхте? Обадих се петдесет пъти!

– Извинявай, скъпи, загубих си телефона – отговори Пери с възможно най-милия си глас. – Дълга история, после ще говорим.

– Татко, знаеш ли защо закъсняхме? – очите на Дениз  заблестяха, когато видя баща си. – защото мама гони крадци!

– Какво?

Момичето отметна кичура коса в очите си. Тя беше наследила дългия орлов нос на баща си, както и самочувствието му.

– Питай я – добави Дениз и се запъти към едно момиче на нейните години, което явно скучаеше сред по-старите гости.

Време за обяснения нямаше, тъй като домакинът прекъсна разговора си с известен журналист и се приближи. Широкоплещест, набит и плешив, той имаше червендалестото лице на човек, който си попийва. Нямаше нито една бръчка и кожата му беше опъната от най-новите процедури за борба с остаряването. Когато се усмихваше, лицето му приличаше на маска, с изключение на едва забележима гънчица в ъгълчето на устните.

– Дойде! – радостно рече домакинът. Закачливите му сини очи я огледаха. – Какво е това на ръката ти? Да не би някой да е искал да те отвлече? Ти си виновна, защото не бива да си толкова красива!

Пери се усмихна, въпреки че шегата я накара да изтръпне. Надяваше се никой да не забележи разпрания подгъв на роклята ѝ и петното от фрапучино. Добре поне, че пръските кръв вече наподобяваха кафеникави шарка

– Имахме малко произшествие – обясни тя.

Аднан я погледна разтревожено.

– Какво произшествие?

– Нищо особено – увери го Пери и докосна лакътя му, което беше знак да не пита повече. После се обърна към домакина и възкликна: – Къщата е прекрасна!

– Благодаря, скъпа моя. Само че май ни е застигнало проклятие, тъй като бедите нямат край. Първо тръбите. Спукаха се и първият етаж се наводни. После падна гръм, повали едно дърво, а то падна право на покрива, представяш ли си! И всичкото това – през последните няколко месеца.

– Трябва ви назар бопджук[5] – предложи Аднан.

– Имаме нещо по-добро. Поканихме ясновидец!

– Наистина ли? – ахна Пери, тъй като това се очакваше от нея, макар изобщо да не се интересуваше.

Имаше усещането, че напоследък интересът към медиумите и гадателите е стигнал невиждани висини. Едва ли беше случайно, че в страна, където властваше нестабилността, се ширеше истинска мания по всякакви предзнаменования и поличби. В повечето случаи тълкуванията им се правеха от жени, но се срещаха и мъже. Истински или не, те се взираха в кристалните топки и сред хроническата политическа мъглявина и липса на прозрачност имаха социалната функция да превръщат несигурността в нещо, наподобяващо сигурност.

– Всички казват, че е страхотен – увери ги домакинът. – Той не само разговаря с джинове, ами ги командва и те му се подчиняват. Има съпруги джинове – цял харем! – пошегува се той и тъй като Пери дори не се усмихна, я попита: – Какво има? Изглеждаш така, сякаш вече си виждала джин?

Тя изтръпна. Много пъти се беше чудила дали хората забелязват, че има видения. За късмет, домакинът предпочиташе да слуша собствения си глас и продължи:

– Познавам брокери, които се консултират с него, преди да купят акции. Откачена работа, нали? Ясновидци и борса! Идеята да го поканим е на жена ми, която се побърка след онова, което ни се случи.

Преди шест месеца сто и двайсет метров товарен кораб с флага на Сиера Леоне се беше забил в крайбрежния им палат и разрушил дигата заедно с балкона с красиви орнаменти от последния век на Османската империя.

На този балкон кайзер Вилхелм II беше пил чай с пашата, известен с амбициите и възхищението си към немската култура и военна мощ. Същият този паша беше разпространил слуха, че кайзерът е мюсюлманин и че още преди да го сложат на майчината гръд, в ухото му били прошепнати началните думи на Корана. Та хаджи Вилхелм бил доживотен приятел и твърд поддръжник на исляма, което се оказало добре дошло в деня, когато османците влезли във войната на страната на Германия.

На същия този балкон млад турски наследник, лудо влюбен в избягала от болшевишката революция белогвардейска балерина, опрял пистолет в главата си и се гръмнал, тъй като семейството отказало да приеме любимата му. Куршумът минал през главата, надробил мозъка, излязъл от лявото ухо и се забил в пукнатина на стената, където останал незабелязан три десетилетия.

През бурната си история къщата била свидетел на величието и падението на герои, възхода и рухването на империи, разширяването и смаляването на граници и на мечти, превърнали се в прах, но никога не е била блъскана от кораб. Носът беше разцепил стената, пробол картина на Фахрелниса Зейд и като по чудо беше спрял пред полилея от муранско стъкло. От същия този полилей висеше малка фигурка на корабче, която да напомня за произшествието и да подсеща домакините да разказват на гостите за случката.

– О, ето те и теб! – чу се приповдигнато радостен глас. – Мислехме, че няма да дойдеш.

Съпругата на домакина вървеше към Пери. Беше видяла гостенката на излизане от кухнята, където даваше на готвача куп нови поръчки. Дизайнерската ѝ рокля беше смарагдовозелена, с висока яка и гол гръб до талията. На ръката ѝ проблясваше пръстен колкото лястовиче яйце със същия цвят. Червилото ѝ беше яркочервено, а косата ѝ прибрана на толкова стегнат кок, че Пери го оприличи на опънатата ярешка кожа на дарбука[6].

 Имаше задръстване – каза Пери и целуна домакинята по двете бузи.

Това извинение печелеше благоразположението, независимо колко си закъснял. Веднъж произнесено, то изключваше каквито и да е други обяснения. Пери огледа лицата на заобиколилите ги гости и се увери, че и този път беше свършило работа. Всички ѝ повярваха, с изключение на Аднан, с когото щеше да говори по-късно.

– Не се тревожи, мила, знаем как е – успокои я домакинята, докато оглеждаше роклята ѝ, подгъва и петната.

– Нямах време да се преоблека – обясни Пери, тъй като щателният поглед я накара да се почувства почти гола, но и същевременно доволна, че бе шокирала, макар и мъничко всички тези хора с ненужно скъпи тоалети и дизайнерски чанти.

– Спокойно, тук си сред приятели. Искаш ли да се преоблечеш? Ще ти дам моя рокля.

Като се има предвид колко ѝ вървеше тази вечер, Пери си представи как залива с доматен сок чуждата рокля, и поклати глава.

– Благодаря, няма нужда.

– Тогава ела да хапнеш. Сигурно си прегладняла.

– Какво да ти предложа за пиене? Червено? Бяло? – попита домакинът.

– Много благодаря, но първо ще отида до едно място – каза Пери и последва прислужницата, която я заведе до тоалетната, като през цялото време усещаше парещия поглед на Аднан в гърба си.

Заключи вратата, пусна капака и седна. Пое дълбоко въздух и разтри слепоочието с върха на пръстите си, тотално изтощена. Нямаше нито сила, нито желание да се забавлява, но се налагаше да се върне при гостите. Да можеше да избяга през прозореца на тоалетната...

Внимателно разви бинта. Ножът беше срязал дланта ѝ от край до край. Раната не беше много дълбока и нямаше нужда от шевове. Въпреки това при всяко мърдане я пронизваше ужасна болка и отново започваше да кърви. Раната пулсираше заедно със сърцето ѝ и Пери трепереше. Чак сега осъзна какво се е случило. Устата ѝ пресъхна. Уви отново бинта на ръката си.

Когато се надигна, за да измие лицето си, ахна от почуда. На стената пред нея имаше огромен рифов аквариум, а мивката и крановете бяха монтирани на стената му. Вътре плуваха десетки екзотични, жълти и червени риби. Това бяха цветовете на любимия футболен отбор на домакина. Той беше голям запалянко, имаше платена ложа на стадиона и обичаше да се снима с отбора. Възнамеряваше да стане президент на клуба и правеше тайни маневри в тази насока.

Пери гледаше нищо неподозиращите риби, които плуваха на спокойствие в изкуствената среда. От двете страни на аквариума, в гравирани тасове от хамам, бяха подредени рула с идеално колосани кърпи за ръце. На пода горяха свещи с дълги трепкащи фитили. Пери долови ароматния лъх на букет от възсладки като захарен сироп ухания, но и прокрадващия се остър мирис на почистващи препарати, от който ѝ се повдигна, тъй като ѝ напомни за лепилото на скитника.

Обзе я силно желание да извърши нещо откачено, като разбие аквариума. Стъкълцата щяха да се разхвърчат и зейналите риби щяха да се плъзнат по мраморния под и да запляскат с опашки, обладани от вълнението, че са на свобода. После щяха да се втурнат през коридора на зигзаг, покрай краката на гостите, а полилеят щеше да отразява блясъка на хрилете им. Когато се изнижеха през задната врата и стигнеха до ръба на терасата, точно преди да усетят, че смъртта им е неизбежна, щяха да се гмурнат в дълбокото море, където ги чакаха стари приятели и роднини, прекарали живота си в отегчение ден подир ден, в едни и същи води.

Новодошлите щяха да разкажат на другите риби за голямата къща над морето и как се живее в нея, далеч от безкрайната синя морска шир, но пък и без грижа за всекидневна храна. Много скоро бегълците щяха да бъдат погълнати от по-големи хищници, защото, разглезени в богаташкия аквариум, не биха оцелели в опасни води. Така или иначе, те не биха разменили дори и минутка свобода за всичките тези години на заточение.

Само да можеше да намери чук... Понякога собствените ѝ мисли я плашеха.

На закуска

Истанбул, 90-те години

 затварянето на Умут беше като фенер, осветяваш тъмни ъгли и излагащ на показ слабостите и недостатъците на Налбантоглу, които криеха както от хората, така и от самите себе си. Те се правеха, че не забелязват зейналата бездна, ала всички, които ги познаваха добре, виждаха празнотата, причинена от отсъствието му в живота им. Съвсем не беше случайно, че Менсур започна да пие повече в този период, а лицето на Селма стана жълто и анемично от липсата на сън в безбройните нощи, в които се молеше, и от недояждането ѝ по време на дългите пости.

Сънищата на Пери станаха още по-страшни, а виковете ѝ – по-силни. Нощем не гасеше лампата и спеше с кехлибарена огърлица до леглото, защото беше прочела, че кехлибарът гони демоните. Нищо не помагаше. В сънищата си виждаше училища, които приличаха на затвори, и пазачи, напомнящи образите на майка ѝ и баща ѝ. Виждаше себе си покрита с личинки и изпражнения, с обръсната глава и осъдена за престъпление, което не беше извършила. Събуждаше се с разтуптяно сърце и ѝ трябваше време да дойде на себе си.

Менсур се промени. Вече не пиеше в компанията на приятелите, с които пееше стари балади и водеше политически спорове. Пиеше сам и най-верният му приятел беше мълчанието. Тялото му беше силно, той се чувстваше добре и с изключение на сенките под очите – тъмни полумесеци сред бледо небе, не показваше никакви признаци на влошено здраве.

Ала неизбежното дойде. Сутрин Менсур се събуждаше с кашлица, потънал в пот и изтощен, сякаш цяла нощ е трошил камъни. Понякога беше объркан и му се повръщаше. Стараеше се да прикрива треперенето, което разтърсваше тялото му, и не общуваше или пък говореше безспир. Пенсионираха го по-рано, тъй като стана ясно, че вече не може да работи. Заседя се у дома, а това не беше добре за жена му и по-малкия му син. Нервен, изтощен и избухлив, той наподобяваше разпростряла се империя, която се бие на два фронта: стария източен фронт, или битката с жена му, и новия западен фронт – битката с Хакан. Губещата страна и в двата случая беше Менсур.

Баща и син се караха непрекъснато, вдигаха страшна гюрултия и се обвиняваха безмилостно по време на закуска. Приличаха на пасажи мъртва риба след динамитен взрив. Отстрани изглеждаше, че се заяждат за дреболии – за грозна риза или сърбане на чай, но разривът беше много по-дълбок.

Винаги и без изключение Селма заставаше на страната на по-малкия си син. Не защитаваше и себе си така, както защитаваше децата си. Упорита и безпощадна, тя беше като сокол, който брани малките си от граблива птица. Бяха двама на един. Тоба подтикваше Пери да взима страната на баща си – ако не за друго, то поне да има равновесие. Въпреки това не държеше той да надделява в караниците. Просто искаше някакъв вид примирие, временно преустановяване на болката. Скоро след това Хакан, който така и не проумя значението на образованието, заяви, че се отказва от следването и че университетът бил тъп говедарник. За съжаление на родителите си, само за една нощ той запечата ума си още преди да го отвори. В очите му се четеше ненавист към живота му и към виновниците за неговото нещастие.

Дни наред се прибираше вкъщи само за да се наяде, преоблече и поспи. Носен като балон от вятъра, той се опита безуспешно да работи на няколко места и накрая намери смисъл в общество, наречено "Братята". Другарите му споделяха велики идеи за Америка, Израел, Русия и Близкия изток и навсякъде откриваха конспирации и тайни общества. Поздравяваха се с допир на челата и употребяваха високопарни думи като "чест", "преданост" и "правда". Цинизмът и песимизмът на новата среда допадаха на Хакан, той усвои идеите и с помощта на "Братята" намери работа в един ултранационалистически вестник. Познанията му по граматика и правопис бяха срамни, но пък го биваше в подбора на думи, показа талант в подстрекателската риторичност. Започна да пише под псевдоним и статиите му ставаха все по-крайни и агресивни в посланията си. Всяка седмица разкриваше предателите на народа – прогнилите ябълки, които трябваше да бъдат изхвърлени навреме, за да не развалят плодовете в кошницата. Евреи, арменци, гърци, кюрди, алевити – не можеше да се вярва на никой друг, освен на братята турци. Национализмът му стоеше като костюм по поръчка, а и го убеждаваше, че е гражданин на велика нация, че произхожда от висша раса и е предопределен за грандиозни дела, но не за себе си, а за народа си. Въплътен в тази идентичност, той се чувстваше силен, убеден и непобедим. Докато наблюдаваше трансформацията на брат си, Пери стигна до заключението, че нищо не напомпва егото така, както кауза, мотивирана от заблудата за илюзорно себеотрицание.

– Мислиш си, че имаш един син в затвора, нали? Aз също съм затворник в този дом! – викаше Хакан на баща си след поредния скандал на закуска. – Умут е късметлия, че не трябва да слуша дрънканиците ти всеки ден.

– Нещастник такъв, как може да казваш, че брат ти е късметлия! – изкрещя в отговор Менсур, като гласът му трепереше повече и от ръцете.

Пери слушаше с наведена глава и не помръдваше. Семейните свади приличаха на надвиснала лавина – една грешна дума и снежната грамада щеше да повлече и погуби всичко.

– Остави го на мира. Още е млад – едва чуто каза Селма на Менсур.

– Млад безотговорен мъж, който живее на гърба на баща си.

– Не искаш да ям хляба ти, така ли? Няма проблем! – Хакан запокити празното панерче за хляб в стената, то отхвърча като топка и трохите се посипаха. – Пък и кой ли иска да яде хляба на един алкохолик!

До този момент никой не беше произнасял тази дума. Да наречеш главата на семейството алкохолик беше немислимо. Невъзвратимо. Непоправимо. Хакан не можа да понесе настъпилата гробна тишина и изхвърча навън.

Селма заплака, като между риданията опяваше жално:

– Прокълнати сме... Цялото семейство... Това е проклятие!

После заяви, че нещастието на големия им син е наказание и предупреждение от Аллах,  но тъй като не обърнали внимание на знака свише, тя беше убедена, че ги очакват и други злини.

– Това е най-голямата глупост, която някога съм чувал. Защо му е на Бог да наказва Налбантоглу? Няма ли по-важни дела?

– Аллах присъства в живота ни по различни начини. Искал е да ни поучи... да те поучи... да ти даде урок...

– Какъв урок?

– Урок, който посочва грешките ти. Не си ли вземеш бележка, никой от нас няма да има мира.

– Ако наистина вярваш, че нещастието на Умут е дело на Аллах и че Бог се нуждае от затвори и мъчения, за да поучава хората, или ти не си наред, или твоят Бог.

Тевбе! Тевбе[7]! – замърмори Селма.

За да омилостиви гнева на Аллах, тя ядеше много малко седмици наред – пиеше вода и хапваше само хляб, кисело мляко и фурми. Това беше нещо като обет, дълбоко и много лично общуване с Всевишния. Спеше по малко и правеше единствените две неща, които я успокояваха: молене и чистене. Селма виждаше от леглото си и най-малката прашинка по мебелите. Чуваше как термитите гризат дървените шкафове, но защо ли другите не ги чуваха? Натрошен аспирин, бял оцет, лимонов сок, сода. Търкаше, четкаше, плакнеше, полираше, бършеше. Всяка сутрин се носеше мирис на препарати за чистене.

Селма миеше ръцете си толкова често и с такова ожесточение, че те миришеха на антисептик през цялото време. Кожата им беше напукана и понякога кървеше, което засилваше опасенията ѝ от зарази, затова отново ги миеше и търкаше още по-силно. За да крие ръцете си към хиджаба и дългото до петите широко палто, прибави черни ръкавици. Една вечер Пери и Селма се връщаха от пазара. Когато се обърна към майка си, за да ѝ каже нещо, изобщо не я видя – тя се беше сляла с мрака.

Менсур беше ужасен от вида на жена си и не желаеше никой да го вижда с нея. Пазаруваше сам, тя също. Облеклото ѝ въплъщаваше всичко, което той не одобряваше и ненавиждаше в Близкия изток. Невежеството на набожните. Презумпцията, че техните порядки са най-добрите – и това само защото се бяха родили в тази култура и без да се замислят, бяха възприели всичко, набивано им в главите. Как така бяха толкова сигурни, че тяхната истина е най-висша, след като не знаеха нищо или почти нищо за чуждите култури, философии и начини на мислене?

От друга страна, поведението на Менсур въплъщаваше всичко онова, което дразнеше Селма: снизхождението в очите му, категоричният тон, самоувереността на вирнатата брадичка. Арогантността на светските модернисти. Помпозността и претенциозната лекота, с която се поставяха вън и над обществото и гледаха отвисоко на многовековните традиции. Как така се наричаха просветени, като не знаеха нищо или почти нищо за собствената си култура и собствената вяра?

Селма и Менсур се разминаваха, настръхнали от ужас, че ще трябва да си продумат. Онова, което им липсваше като обич, беше напълно компенсирано от омраза.

Междувременно Пери намери утеха в литературата. Разкази, романи, стихотворения, пиеси... Поглъщаше всичко, което ѝ попаднеше в малката училищна библиотека. Ако нямаше друго, четеше енциклопедиите. От край до край – от "аардварк" до "зомби" – тя научаваше неща, които, ако не ѝ трябваха сега, можеха да са ѝ от полза в бъдеще. Така или иначе, тя продължаваше да чете, подтиквана от глад да научи колкото може повече за света.

Книгите бяха разкрепостяващи и изпълнени с живот. Пери предпочиташе "Книголенд" пред своя "Мамаленд". Не излизаше през уикендите от стаята си, ядеше ябълки и слънчогледови семки и четеше книга след книга. Осъзна, че както мускулите, така и умът се нуждае от все повече упражнения – в противен случай нямаше да се развие и да покаже пълния си потенциал. Училищните методи на заучаване не ѝ допадаха и тя изработи свои вербални и визуални начини за запаметяване на латинските имена на растенията, стиховете на английски, датите на войните, мирните договори и последвалите войни, които сякаш нямаха край в османската история. Беше решила да е първа по всеки предмет – от литература до математика, от физика до химия. Представяше си различните предмети като тропически птици, наредени една до друга в клетки с дупки, така че да могат да летят от една клетка в друга. Искаше ѝ се да види как математиката дружи с литературата, а физиката с философията. Кой е казал, че не могат да общуват?

Пери разбираше, че прекаленото учене я отчуждава от другите деца и събужда чувства на завист и враждебност. Но това я устройваше. И тя като всички Налбантоглу имаше склонност към самота. Нямаше против да я наричат любимката на учителката, не се засягаше, че училищните хубавици не я канят на рождените си дни, нито пък че харесваните от всички момчета не я водеха на кино. Просвещението. Идеалите. Обичта. Ето кое беше важно за Пери. Забавлението не беше по неин вкус.

Като всеки друг отшелник тя разбра много скоро, че всъщност не е сама. Във всеки клас имаше по двама-трима, които не бяха в синхрон с останалите по различни причини. Особняците веднага се разпознаваха един друг: кюрдското момче – обект на присмех заради акцента, съученичката с окосмено лице, момичето от по-долния клас, което не можеше да контролира пикочния си мехур по време на изпит, момчето, чиято майка била блудница... Пери беше добра приятелка с тях. Но най-свидната ѝ компания бяха книгите. Въображението беше неин дом, нейна родна земя, бягство и убежище.

И така, тя винаги беше първа по успех, срок след срок. Нуждаеше ли се от повече увереност, обръщаше се към баща си. Менсур я съветваше така: "Образованието, душичката ми! Само то ще ни спаси. Ти си гордостта на безрадостното ни семейство. Трябва да учиш на запад. В Европа има много добри университети, но аз искам да следваш в Оксфорд! Ще получиш много знания и ще се върнеш. Само младите като теб могат да променят съдбата на тази уморена, стара страна".

Като млад Менсур срещнал един студент от Оксфорд, бледолико хипи с раница на гърба, и много го харесал. Момчето смятало да обиколи Турция на колело и се хвалело, че крие парите в чорапа си, за да не го оберат на улицата или в хотелите. Менсур се притеснил за сигурността на наивния чужденец и настоял да го придружи. След като прекосили Анадолския полуостров, русият англичанин заминал за Иран. Менсур не знаеше какво се е случило по-нататък с пътешественика, но беше запомнил завинаги почудата, която бе изпитал, виждайки страната си през очите на западняка. За пръв път осъзнал, че обичайното за него, не било съвсем обичайно за чуждоземците. За пръв път осъзнал, че има "външен свят". Менсур искаше дъщеря му да се учи там. Това беше най-съкровеното му желание. Пери и стотици млади хора като нея – образовани, идеалистични и прогресивни, само те щяха да спасят страната от нейната назадничавост.

Пери разбираше и приемаше факта, че някои дъщери са родени с мисия: да спасят мечтите на бащите си. Спасявайки мечтите им, спасяваха и отечеството.

Танго с Азраел

Истанбул, 90-те години

 Лятото, когато Пери стана на единайсет, майка ѝ тръгна на дълго мечтаното поклонение в Саудитска Арабия. Големият и брат беше още в затвора, малкият живееше незнайно къде и тя остана с баща си у дома. Готвеха си (кюфтета и пържени картофи за обяд, кюфтета и спагети за вечеря), миеха чиниите (по-точно ги изплакваха) и гледаха по телевизията всичко, което им харесваше. Все едно бяха на почивка, че дори по-хубаво.

В деня на местния пазар Пери се събуди с неприятно чувство в корема. Може би бяха виновни кюфтетата... Трябваше да сменят менюто. В банята забеляза тъмните петна по бельото си и веднага разбра, че е кръв. Майка ѝ я беше предупредила, че когато това се случи, ще трябва да внимава още повече с момчетата. Не давай да те пипат. Дойде и твърде рано. Беше дочула как по-големите момичета в училище се оплакват: "Леля ми е пак тук!" В такива дни се случваше да помолят приятелките си да огледат полите им: "Виж как съм отзад". В нейния клас имаше само едно момиче, което казваше, че му е дошло, но всички знаеха, че лъже. Пери беше първата между съученичките си. Последната година порасна бързо и колкото и да искаше, не можеше да скрие промените в тялото си. Всички ѝ казваха, че е красива, и макар да нямаше причина да се съмнява, тя мислеше за себе си другояче. Искаше да има черна като нощта коса, а не пепеляво светлокафеникава, не харесваше новонапъпилите си форми и предпочиташе да е несмутително плоскогръда. По-добре щеше да е, ако беше третият син на Налбантоглу. Ако беше момче, животът ѝ сигурно щеше да е по-лесен.

Наряза чист чаршаф на ивици. Щеше да ги пере, суши и използва отново – така правеха много жени и Селма нямаше да разбере поне до четиринайсетата ѝ година, възрастта, която ѝ се струваше подходяща за пръв цикъл. Господ беше направил грешка в божествените си сметки. И тя трябваше да я поправи.

Майка ѝ се върна след две седмици. Отслабнала и със загоряло от слънцето лице. Тръшна се на дивана и започна да разказва за Мека. Думите ѝ галопираха така, както биха препускали порцелановите ѝ кончета на рафта.

– Миналата година навалицата смачкала и убила повече от хиляда поклонници в тунел. Сега бяха взели мерки. Но болестите не можеш да спреш. Разболях се много и мислех, че ще умра.

– Радвам се, че не си умряла. Добре че се върна – каза Менсур.

– Благодаря на Аллах – въздъхна Селма. – Ако бях умряла, щяха да ме погребат в Медина, близо до Пророка, мир на душата му.

– Гробищата в Истанбул са с по-хубав изглед – пошегува се Менсур. – А и въздухът е хубав, морски. В Медина щеше да наториш палма с фурми. В Истанбул може да подхраниш я мастиково дърво, я липа, я клен... И най-хубаво – някой жасмин! Ще ухаеш на парфюм.

Думите на съпруга ѝ я жегнаха като парещи въглени. Пери се разтревожи, че двамата отново ще сплетат рога, и смени темата.

– Носиш ли ни подаръци, мамо?

– Донесох ви цялата Мека!

Лицата на Менсур и Пери грейнаха по детска. Започнаха да разопаковат пакетите, фурми, мед, мисвак, одеколони, килимчета за молитва, мускус, броеници, шалове и замам в малки бутилчици. Менсур разклати една и попита:

– Как така си сигурна, че това е светена вода? Може да са ти продали най-обикновена вода.

Селма отвори бутилчицата и я гаврътна на една глътка.

– Чист замзам! За разлика от мръсния ти ум!

– Добре, добре – сви рамене той.

Пери посочи една кутия.

– Мамо, а това какво е?

В кутията имаше бронзов стенен часовник – петдесет на четирийсет сантиметра, с махало и минарета от двете страни. Можел да се програмира да бие в часовете за молитва в хиляда града по света. Селма го окачи на стената в хола, която беше в посоката кибла и срещу портрета на Ататюрк.

– Не позволявам да има джамия под моя покрив – заяви Менсур.

– А аз трябва да деля покрив с безбожник, така ли?! – не се даваше Селма

– Да знаеш, че половината ми грехове са и твои. Ако не беше домъкнала това нещо, аз не бих богохулствал. Махни го!

– Няма! Избрах го, платих го и го носих през целия път от светата земя. За малко да умра там. Вече съм хаджийка, имай малко уважение!

Пери чу за пръв път майка си да крещи на съпруга си. Реакцията ѝ беше като взрив – Селма беше жена, чийто протест се изразяваше или в стоическо мълчание, или в ядовити, но едва чути, предъвкани думи. Макар без звук, часовникът остана на стената. Но това не удовлетвори нито едната, нито другата страна.

Менсур беше намусен чак до вечерта, когато спря токът. Той се настани на масата между Ататюрк и молитвения часовник и си наля ракъ. На светлината на свещта лицето му беше призрачно бледо. Каза, че не му е добре, сложи ръка на сърцето си, сякаш да поздрави невидимо същество, наклони глава и му прилоша.

Беше получил сърдечен удар.

В този миг нощта стана още по-тъмна. Баща ѝ се свлече като картонен манекен, удари челото си в масата, вдигнаха го и го занесоха на дивана, дойде линейка, сложиха го на носилка и го закараха в спешното и в операционната сред безброй бибипкащи машини. През цялото време Пери се питаше дали това не е божие наказание. Такъв въпрос не се задава на глас и тя го премълча. Помисли си дали да не попита плачещата си майка, но отговорът я плашеше. Така ли действаше Аллах? Първо разрешава да богохулстваш и да се шегуваш без мярка, после те изчаква да си платиш, като сториш грях, и те наказва с гнева си. Това не беше ли един вид отмъщение?

Имаше още нещо, което не ѝ даваше мира. Дълбоко в себе си Пери вярваше, че поради някакви неведоми, свързани помежду си причини сърдечният удар на баща ѝ е следствие на нейния цикъл. Защо ѝ дойде толкова рано, докато майка ѝ отсъстваше? Не беше редно да се превръща, в жената вкъщи. Не беше и редно, защото, както си мислеше, колкото по-бързо растеше, толкова по-скоро баща ѝ можеше да умре.

Пери и Селма седяха на изтъркан диван в чакалнята на болницата. През прозореца се промъкваше сноп лунни лъчи, които тънеха в натрапчивия блясък на неоновите лампи. Телевизорът беше пуснат без звук и някаква жена в червена рокля с пайети въртеше колелото на късмета. За голямо нейно съжаление то спря на "банкрут". Портиерът, едър мъж с рунтав мустак и единственият, който гледаше предаването, се засмя доволно.

– Ще отида да се помоля – каза Селма.

– Може ли да дойда с теб? – попита Пери. Селма се вгледа в дъщеря си, почти надявайки се да чуе този въпрос:

– Ще е добре, ако се помолиш. Аллах чува молитвите на децата.

Както се очакваше от добра дъщеря, Пери кимна и тръгна с майка си. С изключение на няколко наизустени за училище молитви, тя беше вярна на желанието си да е на страната на баща си по всички религиозни въпроси и никога не беше казвала Аалах. За разлика от жена си, Менсур се молеше набързо и без каквато и да е церемониалност. Рядко споменаваше думата "Аллах" и предпочиташе по-светското "Танръ". Но тази нощ Пери щеше да постъпи като майка си. Беше готова дори да измени на баща си, само и само да го спаси. В тоалетната измиха устите, лицата, ръцете и краката си. Водата беше студена, но Пери не се оплака, защото това беше задължителен увод към общуването с Бога. В болничното крило нямаше стая за молитви и те се усамотиха в ъгъла на чакалнята, встрани от телевизора и жената с червената рокля с пайети, която се бореше да спечели.

Нямаха молитвени килимчета и постлаха жилетките си. Пери повтаряше като закъсняло ехо всичко, което казваше майка ѝ. Селма кръстосваше ръце на гърдите си и Пери също; Селма се навеждаше, изправяше и опираше чело в пода, Пери я следваше. Само че устните на Селма се мърдаха, а на Пери бяха стиснати. По едно време ѝ мина през ума, че на Бог това едва ли ще му хареса. Мълчаливата молитва е като празно писмо, плик без нищо вътре в него. Никой, дори Създателят, не би искал да получи такова писмо, затова след известен размисъл Пери реши да каже нещо.

Скъпи Аллах,

Мама казва, че ме наблюдаваш непрекъснато, което е

 хубаво, и Ти благодаря, но това малко ме плаши, защото

 понякога искам да съм сама. Мама казва, че чуваш всичко

 – дори когато разговарям със себе си. Дори мислите в

 главата ми. Казва, че виждаш всичко. А виждаш ли

 бебето в мъглата? Него го виждам само аз, но сигурно и

 Ти.

Както и да е, мислех си, нашите очи са малки и спускаме

 клепачите си само за секунда. Твоите очи трябва да са

 огромни и вероятно Ти отнема цял час, за да ги

 затвориш, и може би тогава не виждаш баща ми –

когато се ядосам на някого, татко ми казва: "Не си малка,

 значи можеш да прощаваш". Ако си ядосан на татко,

 моля Те, да му простиш и да му помогнеш да оздравее.

Той е добър човек. И отсега нататък, моля Те, можеш ли

 да притваряш очи, когато татко съгреши?

Обещавам да започна отново да се моля. Ще се моля всяка

 вечер до края на живота си.

Амин.

Пери се разположи на жилетката си, видя как майка ѝ завъртя глава надясно и наляво, потри лице с ръце и молитвата приключи. Пери беше повторила всичко след нея и беше запечатала завинаги поверителното послание.

На другата сутрин Менсур седеше в леглото и се шегуваше с посетителите си. След няколко дни го изписаха с голяма сметка и пейсмейкър в сърцето. Посъветваха го да спре да пие и да избягва стреса – сякаш стресът беше противен роднина, когото можеш да не каниш на вечеря. Във всеки случай Менсур не искаше да чува лекарските съвети и заяви, че след като е танцувал с ангела на смъртта Азраел, вече нищо не може да го уплаши.

Тези думи също намериха място в сънищата на Пери и тя си представяше призрачния образ на баща си, който танцуваше шантава джига със собствения си скелет.

Стихотворението

Истанбул, 2016 г.

Пери стоеше в тоалетната на крайбрежния палат и не откъсваше очи от голямото огледало с красива рамка. Привидното спокойствие, което си беше наложила в присъствието на дъщеря си, бе изместено от тревожност. Самотните риби в аквариума ѝ приличаха на анимационни герои, изоставени на необитаем остров, които обаче не мислеха за бягство. А тя дали можеше да избяга? Всекидневните навици се променят, личностите също, лоялността замира, приятелства се развалят, появяват се зависимости от какво ли не... Но най-трудно от всичко е да промениш привързаността си към някое място.

От хола се разнесе смях. Домакинът разказваше виц и гласът му гърмеше. Пери изпусна последното изречение, но по реакцията на гостите, вицът беше пикантен и неприличен.

– Ох, мъже! – полузакачливо и полуукорително рече една от дамите.

Пери стисна устни. Тя не беше от жените, които биха казали на всеослушание, с флиртуващ глас: "Ох, мъже!"

Пери винаги са я интригували хората, без значение мъже или жени, с трудно минало, невидими рани в душите и колебание в очите. Тя беше предана по природа и не щадеше време, за да се сприятелява с тях, предоставяйки им безусловна обич и вярност. Окажеше ли се в компанията на останалите хора, които всъщност бяха мнозинство, интересът ѝ бързо преминаваше в отегчение. А когато беше отегчена, единственото, което искаше, е да избяга – да се освободи от присъствието на човека, от разговора, от момента. Имаше чувството, че отегчението ще ѝ бъде компаньон тази вечер, и за да уравновеси нещата, си обеща да открие свои малки забавления, с които да се разведрява.

Бързо наплиска лицето си. Имаше нужда от малко грим, но кутията със сенки и смачканото червило останаха да се търкалят на уличката. Разреса косата си с пръсти и се погледна още веднъж. Лицето в огледалото беше бледо и неспокойно, сякаш беше пропуснала нещо, без да го осъзнава. Отвори вратата. За нейна изненада дъщеря ѝ беше на прага.

– Татко се чуди къде си.

– Трябваше да се измия. Ти каза ли му нещо?

Пери долови пламъче на обич в очите на Дениз, но само след миг то бе изместено от безразличие.

– Не.

– Благодаря, миличко. Да вървим.

– Чакай, забрави си това – Дениз държеше нещо в протегнатата си ръка.

Полароидната снимка. Беше я търсила навсякъде в забутаната уличка. Явно Дениз първа я е зърнала и прибрала в джоба си.

– защо не си ми я показвала досега? – настоятелно попита дъщеря ѝ.

Снимката с професора и трите студентки... Щастливи, изпълнени с надежда и готови да променят света, в блажено неведение за изненадите на утрешния ден. Пери помнеше деня, в който се бяха снимала Най-студената зима в Оксфорд от десетилетия. Спомняше си я много добре. Утрините бяха смразяващо студени, тръбите – замръзнали, улиците – в камари от изринат сняг, а тя... обзета от опияняващия еликсир на любовта. По-жива от всякога.

– Кои са тези хора, мамо?

Съвсем спокойно, дори съмнително спокойно, тя отвърна:

– Просто една стара снимка.

– И затова ли я носиш в портфейла си? До снимките на децата си? – усъмни се Дениз и настоя с нескрито любопитство в гласа: – Кои са, кажи!

Пери посочи момичето със завит на тюрбан цикламен шал и плътно очертани, чак до веждите пъстри очи.

– Това е Мона. Американка от египетски произход.

Дениз се вгледа в снимката, а майка ѝ посочи другото момиче, което изпъкваше с буйната си черна коса, силен грим и кожени ботуши с висок ток.

– А това е Ширин. От Иран. Семейството ѝ се беше местило къде ли не и тя твърдеше, че не е привързана към никоя страна.

– Как се запознахте?

Пери замълча за миг, преди да отговори.

– Следвахме заедно. Живеехме в една къща и учехме в един и същи колеж. Имахме и общ курс, макар не по едно и също време...

– За какво?

– За... Бог – усмихна се Пери и спомените нахлуха в главата ѝ.

– Гледай ти – рече Дениз, което означаваше, че не ѝ беше интересно.

Тя потупа с пръст високия мъж в средата. Тъмнорусата му коса беше дълга, разрошена и на вълни, чертите на лицето – мъжествени, а изражението – сериозно, но не и спокойно.

– А този кой е?

Пери усети тръпка на смущение, която беше почти незабележима, и отговори:

– Професорът ни.

– Сериозно? Прилича на студент бунтар.

– Беше професор бунтар.

– Има ли такива? Как се казваше?

– Азър.

– Странно име. И къде сте тук?

– В Оксфорд, Англия.

– Моля? Защо не си ми казвала, че си била в Оксфорд? – Дениз произнесе последната дума с подчертано оживление.

Пери се зачуди какво да ѝ отговори. Тя наистина не знаеше защо никога и с никого, включително и с децата си, не беше говорила за това. Подозираше защо, но точно сега не беше нито времето, нито мястото да разкрива причината.

– Бях за малко. Не завърших...

– Как влезе?

Дениз беше впечатлена, но Пери долови в гласа ѝ нотки на завист и негодувание. Дъщеря ѝ вече се притесняваше за изпитите в университета, макар да имаше още няколко години до тях. Образователната система насърчаваше младите да се съревновават и за ученици като Пери това беше нормално, но за свободомислещия дух на Дениз беше истинско наказание.

– Може да не вярваш, но през всички години в училище получавах само най-високите оценки. Татко искаше да следвам в най-добрия университет... в Европа. Помогна ми с попълването на формулярите и ме приеха.

– Кой, дядо?! – на Дениз и беше трудно да повярва, че треперещият старец, когото си спомняше, е бил такъв упорит радетел на науката

– Да, дядо ти – усмихна се майка ѝ. – Той се гордееше с мен.

Момичето се досети, че родителите на майка ѝ не споделяха едно мнение, и за да се увери, каза:

– А баба не, така ли?

– Баба ти се страхуваше, че ще се загубя в чуждата страна. За пръв път напусках дома си. Това е тежко за една майка.

Пери въздъхна, учудена от съжалението, което изпита към Селма.

Дениз се замисли и попита:

– Кога беше това?

– Около 9/11, ако знаеш какво е 9/11.

– Знам – отвърна Дениз. В очите ѝ тутакси проблесна пламъче от току-що направеното откритие и тя добави: – Значи си била там, преди да срещнеш татко! Спираш да учиш в Оксфорд, връщаш се в Истанбул, омъжваш се, отказваш се от ученето, раждаш три деца едно след друго и ставаш домакиня. Колко оригинално! Браво!

– Не съм искала да бъда оригинална.

Дъщеря ѝ прехапа долната си устна и продължи с въпросите:

– А защо напусна Оксфорд?

Пери не беше готова с отговор. Истината болеше.

– Беше ми много трудно. Лекциите, изпитите...

Дениз изгледа майка си с неприкрито съмнение. За пръв път ѝ мина през ума, че жената, която я е родила, която виждаше всеки ден и очакваше да откликва на всяка нейна нужда и каприз, може да е била друг човек преди раждането на децата си. Мисълта я разтревожи. Допреди малко майка ѝ беше terra cognita, с уютни долини, спокойни езера и ветровити планини, които познаваше. Излизаше, че част от този континент не беше на картата, и това не ѝ хареса.

– Може ли най-сетне да си взема снимката? – попита Пери.

– Един момент.

Миглите на Дениз уловиха светлината от лампата на тавана, тя приближи снимката до носа си и се вгледа още веднъж Очите ѝ почти се кръстосаха, сякаш търсеше да открие таен код. Обърна снимката и видя посвещението отзад, написано със стилен почерк и старание за четливост: От Ширин за Пери със сестрински чувства. Помни, мишле: "Aз не мога вече да се нарека мъж, жена, ангел и дори чиста душа".

 Кое е това мишле? – засмя се Дениз.

– Така ме наричаше Ширин.

– Това е последното име, с което бих те назовала.

– Вероятно съм се променила. Хайде, чакат ни.

Дениз беше все така озадачена.

– Какво означава "Не мога вече да се нарека мъж, жена, ангел..."? Вижда ми се безсмислено.

– Това е част от стихотворение. Върни ми снимката, миличко.

От хола се дочуваха окуражителни викове и ръкопляскане. Вероятно се шегуваха с някого или го насърчаваха да направи нещо. Възклицанията заинтригуваха Дениз и след миг колебание тя върна снимката на майка си и се върна в хола.

Сама в коридора, Пери държеше снимката с две ръце и усещаше топлината ѝ, сякаш беше жива. Не е за вярване, но моментите си отиваха, сърцата закоравяваха, телата остаряваха, обещанията загиваха и дори най-непримиримите убеждения излиняваха, а тази снимка, това двуизмерно отражение на действителността и на една лъжа беше останало непроменено и завинаги истинско.

Пери прибра полароидния спомен в чантата, като избягваше да поглежда хората на снимката, да се обръща към миналото и да се поддава на осъдителното мнение на младата Пери към жената, в която се беше превърнала. Изправи гръб, готова за срещата с гостите, повечето от които всъщност бяха просто непознати, и влезе бавно вътре.

Споразумението

Истанбул, 90-те години

Докато беше в гимназията, Пери минаваше през периоди на упование във вярата и периоди на съмнение. Баща ѝ не подозираше, но тя спазваше споразумението с Бог. Всяка вечер преди сън се молеше с внимателно подбрани, ревностни думи. Стараеше се от все сърце. Ако в името на обичта съумееше да потисне неверието си и успееше да бъде дълбоко религиозна – като запалените проповедници, които привличаха последователи под небето на Истанбул, Аллах щеше да е по-благосклонен към семейството ѝ и не толкова строг към баща ѝ. Доста ирационално споразумение, но не са ли всички споразумения с Всевишния такива?

Проблемът с молитвите беше, че трябва да са искрени, неизменни, изречени с уверен глас от начало до край. За съжаление, когато общуваше с Бог, в главата на Пери се настаняваше многолюдна група оратори – някои слушаха, други подхвърляха остроумни реплики, трети възразяваха. По-лошо беше нашествието на нежелани мисли за смъртта, мрака, насилието, геноцида и най-вече секса. Затваряше и отваряше очи, като се мъчеше да заличи преплетените голи тела във въображението си. Ужасена от невъзможността да контролира ума си и притеснена от омърсяващото им присъствие в молитвите, Пери започваше да се моли отначало и бързаше да приключи, преди нечестивите мисли да нахлуят в главата ѝ. Молитвеният ритуал започваше с нещо като скриване на боклуците и безпорядъка в килера, преди Бог да влезе в дома на ума ѝ. Стараеше се да се представи възможно най-добре, но осъзнаваше колко много е скрила от Неговия поглед.

Пери реши, че вместо да се моли сама у дома, ще е по-добре да го прави сред повече хора, за да потисне гласовете в главата си. С няколко близки приятелки свикнаха да посещават местните джамии. Възхищаваше се на ярката светлина от високите арки на прозорците, на полилеите, на калиграфията и на архитектурата на Синан.

Беше ѝ неприятно, че мястото на жените е или отзад, или зад завесите на балкона, но винаги в някой сбутан и далечен ъгъл. Веднъж, в един от кварталите, един мъж на средна възраст ги последва в джамията и после в двора.

– Момичетата трябва да се молят вкъщи – каза той и очите му обходиха очертанията на гърдите им.

– Това е домът на Аллах. Той е за всички – отвърна Пери.

Мъжът пристъпи крачка напред и изпъчи гърди, сякаш да напомни и предупреди, че помежду им има граница.

– Тази джамия не е достатъчно голяма. Дори мъжете се молят отвън. Тук няма място за ученички.

– Значи джамията принадлежи на мъжете, така ли? – не се предаваше Пери.

Той се изсмя, учуден, че момичето се беше усъмнило в този факт. Имамът мина край тях и макар да ги чу, за голямо нейно разочарование не ги защити.

Един ден в Юскудар, докато се молеха в заделената на балкона женска част, Пери дръпна завесите, за да виждат красотата на джамията. Възрастна жена, цялата в черно, веднага се пресегна и мърморейки през стиснати зъби, отново ги пусна. Не само мъжете искаха жените да са вън от полезрението им. Някои жени желаеха същото.

Пери наистина се стараеше, но между нея и изписаното вероизповедание на розовата ѝ лична карта зееше пропаст. На кого въобще му беше хрумнало тази информация да присъства на картата? Кой решаваше дали новороденото бебе е мюсюлманин, християнин, или евреин? Във всеки случай – не и бебето.

Ако имаше право сама да попълни квадратчето за религия, би написала: "Неопределена". Ако майка ѝ отидеше в рая, а баща ѝ в ада, нейното място щеше да е някъде по средата, може би в чистилището.

Въздържаше се да обсъжда терзанията си с онези, които бяха много набожни, защото веднъж усетили колебанието ѝ между съмнението и вярата, те се амбицираха да я приобщят към себе си. Неколцината атеисти, които познаваше, не бяха по-различни. Без значение дали е заради религията, или в името на науката, най-голямото задоволство на егото се изразява в успешното привличане на хората на твоя страна. Пери не желаеше. Защо никой не разбираше, че тя не желае решението ѝ да бъде направлявано от нечия чужда вяра и разбирания? Тя просто искаше да е в непрекъснато движение. Останеше ли при едните или при другите, щеше да се превърне в друг човек и това щеше да бъде краят ѝ.

Ето защо написа в господодневника: "За мен няма състояние на покой. Може би искам твърде много неща наведнъж и нито едно достатъчно силно".

 100 В деня, в който завърши гимназия, тя и баща ѝ си приготвиха закуска. Нарязаха домати, накълцаха магданоз, разбиха яйца и направиха толкова лют менемен, че езиците им станаха на решето. Сготвиха заедно, един до друг, като си помагаха и се забавляваха. Пери забеляза с облекчение, че докато режеше лука, ръцете на баща ѝ трепереха по-малко от преди. Само че се беше изпотил и цялото му чело беше мокро. Ако беше сам, сигурно щеше да си е налял една чаша.

След закуска отидоха с колата до агенцията, в която се подаваха молби за следване в чужбина. Вече бяха ходили няколко пъти в задушния, мрачен офис, където ентусиазирани тийнейджъри стояха на опашка и не можеха да откъснат очи от радостните лица в брошурите на западните университети. Студентите на лъскавите снимки бяха от цял свят, едва ли не от всички страни на Обединените нации, и до един изглеждаха щастливи.

По пътя спряха на светофара до една османска джамия, която беше известна с това, че е построена в морето. Гларусите бяха накацали около купола и приличаха на перлен гердан.

– Баба, как така никога не си бил набожен? – попита Пери, загледана в джамията.

– Наслушах се на твърде много лъжливи проповеди и видях твърде много фалшиви гурута.

– А Бог? Вярваш ли все още, че го има?

– Разбира се, че вярвам – отвърна Менсур не особено убедително. – Но това не означава, че разбирам делата му.

В двора на джамията мъж и жена – европейци, правеха снимки. Жената беше покрила главата си с един от дългите шалове, които даваха на входа. Изглежда, някой я беше предупредил, че полата ѝ е твърде къса, и тя беше вързала още един шал на кръста си. Мъжът беше с шорти и сандали, но това, изглежда, не смущаваше никого.

Менсур ги посочи и каза:

– Ако бях жена, щях да критикувам религията два пъти повече.

– защо? – попита Пери, макар да се досещаше за отговора.

– Ами защото Господ е мъж... Така ни карат да вярваме... всичките тези благочестиви проповедници.

От спрялата до тях кола гърмеше "Сантана": "Спрете кражбите, спрете стрелбите... богатите богатеят, а бедните беднеят..."

– Да ти кажа, душичката ми – продължи Менсур, – аз харесвам традициите на бекташи, мавлави или малами суфите заради хуманизма и чувството им за хумор. Риндите не са били сковани от принципи, били са толерантни и без каквито и да е предразсъдъци, но някой да ги помни? Тази древна философия е изчезнала както в тази страна, така и в целия мюсюлмански свят. Потисната, заглушена, заличена. И защо? В името на религията те убиват Бог. Заради дисциплината и властта забравят любовта.

Светофарът светна зелено. Секунди преди това колите вече бибипкаха. Менсур натисна педала и промърмори:

– Идиоти такива, да се чудиш как са изтърпели толкова време в утробите на майките си!

– Баба, религията не ти ли дава чувство за сигурност? Все едно си със защитна ръкавица...

– Може би да, но аз нямам нужда от допълнителна защита. Пипам огъня и се изгарям. Държа лед и зъзна. Светът не е такъв, какъвто е. Всички ще умрем. Какъв е смисълът на сигурността сред хората? Раждаме се сами и умираме сами!

Пери се накани да попита нещо, но баща ѝ продължи:

– Когато беше малка, искаше да знаеш дали се страхувам от ада.

– И ти каза, че ще прокопаеш тунел, за да се измъкнеш.

Менсур се усмихна.

– А знаеш ли защо не си падам по рая?

– Не.

– Гледам хората, които ще отидат там, които се молят, постят и правят всичко така, както трябва. Много от тях не го правят искрено. Ако тези хора отидат в рая, аз искам ли да бъда с тях? Не. По-скоро ще се пека на спокойствие в ада. Може да е горещо, но поне няма лицемерие.

– О, баба, надявам се да не говориш така пред хората. Ще си докараш неприятности.

– Не се тревожи, аз се отпускам само пред теб. Или след няколко питиета, но фанатиците нямат място до моята чаша с ракъ, така че съм спокоен.

След малко стигнаха до двореца "Долмабахче" с часовниковата кула и красивите арки.

– Знаеш ли историята за рибата тук? – попита Менсур и заразказва за времето на султан Mypaд IV.

Седял си султанът в една бурна вечер и четял "Стрелите на съдбата", сборник от сатирически стихове на великия поет Нефи. Не щеш ли върху един от кестените в градината паднал гръм. Това било лоша поличба. Султанът се разгневил и не само хвърлил книгата в морето, а и написал писмо, с което давал право на враговете на Нефи да го накажат както намерят за добре. След няколко дни поетът бил удушен с примка и хвърлен в същите води, в които потънала поезията му.

– Ето ти пример за отровния коктейл от невежество и власт. Светът е пострадал много повече от ръцете на религиозните маниаци, отколкото от такива като мен, каквито и да ни наречеш!

Пери се загледа в сребристите гребени на блещукащите на следобедното слънце вълни. Надяваше се да зърне браздите на рибите, които диплеха повърхността им. Замисли се за съдбата на поета и си каза, че никога няма да забрави тази история. Тя се вживяваше в чуждата мъка така, сякаш беше нейна. Окачваше я на врата си като герданите от борови иглички, които си правеше като дете. Те я бодяха и дращеха, но тя не ги сваляше, докато не изсъхнеха и не станеха на прах.

Менсур проследи погледа ѝ.

– затова рибите в тази част на Босфора са черни. Погълнали са много мастило. Горкичките те, търсят ли, търсят думи от стихотворения и плът от поети... А то е едно и също, ако се замислиш.

Пери обичаше историите на баща си. Беше израсла с тях. Но меланхолията, с която бяха пропити, се впиваше в душата ѝ като треска под кожата, срастваше се и ставаше част от нея. Понякога ѝ се струваше, че има трески навсякъде по себе си, във всяко кътче на ума си.

– Ама защо изобщо говорим за тези неща? – попита Менсур с оживление. – Не се ли радваш, че ще учиш в Оксфорд?

Бяха подали молби в няколко университета в Европа, Щатите и Канада. Имената бяха толкова сложни, че не можеха да ги произнесат. Менсур обаче си знаеше едно – Оксфорд, та Оксфорд.

– Още не е сигурно, че ще замина да уча там...

– Ще заминеш! Издържа изпитите и интервюто, имаш и предложение.

– Баба, как ще си го позволим? – промълви Пери.

– Не се тревожи. Погрижил съм се за всичко.

Той щеше да продаде колата и единствената семейна инвестиция – нивата до Егейско море, на която се канеше да засади маслинови дръвчета. На Пери ѝ беше съвестно, че баща ѝ се отказва от мечтите си заради нея. И въпреки това, когато погледите им се срещнеха, в тях се четеше взаимно разбирателство. Тя не говореше за Англия, но истината беше, че няма търпение да замине.

– Баба, ами мама какво ще каже? Говори ли с нея?

– Още не. Ще му дойде времето и за това. Сигурен съм, че ще бъде много доволна – та дъщеря ѝ ще учи в най-добрия университет в света! Сигурен съм, че ще се зарадва!

Пери кимна, макар да знаеше, че баща ѝ лъже. Двамата щяха да мълчат и да съобщят на Селма в последния момент.

Тайната вечеря

Истанбул, 2016 г.

Пери влезе в огромната трапезария. Гостите седяха на масата, увлечени в разговори. Аднан говореше с техен общ приятел, изпълнителен директор на голяма инвестиционна банка. По израженията им личеше, че говорят или за политика, или за футбол – двете теми, по които мъжете изразяват открито мнението си. В двата края на масата седяха домакините – той разказваше някаква смешна случка от почивката им със самочувствието на човек, който е свикнал да го слушат, а жена му кимаше с безразличие. Пери се приближи, очаквайки всеки миг погледите да се обърнат към нея. За секунда се изкуши да се измъкне на пръсти до дъбовата врата и да си тръгне.

– Ела, мила, не стой там – провикна се домакинята.

Пери се насили да се усмихне и седна на запазения за нея стол. Докато беше в тоалетната, повечето, ако не всички, бяха разбрали за неприятната случка. Гостите я гледаха със съчувствие и любопитство и чакаха подробности.

– Как си, добре ли си? – попита една от дамите, която ръководеше фирма за връзки с обществеността. Косата ѝ беше в стил натруфен помпадур, а огромният фуркет с изкуствени камъни приличаше на шиш за кебап и ѝ придаваше опасен вид. – Разтревожихме се за теб.

– Какво е станало, скъпа? – попита изпълнителният директор.

Пери погледна съпруга си и забеляза притеснението в неизменно грижовния му поглед. Пред него имаше вече празна чиния и чаша вода. Той не пиеше – по здравословни и религиозни причини. Аднан беше набожен.

– Нищо, което си заслужава да бъде разказано на такава прекрасна маса – обърна се Пери към директора. – Много по-интересно ми е за какво разговаряхте толкова оживено.

– Обсъждаме подкупите и корупцията във Висшата лига. Някои отбори клонят към загуби. Питам се дали не им е платено за това... – директорът погледна недвусмислено към домакина.

– Глупости – отрече той. – Приятелю мой, ако си решил да отстраниш отбора ми, уверявам те, че ще се борим на живот и смърт, но ще спечелим.

Пери се облегна на стола, доволна, че смени темата поне за малко.

Останалите вече бяха приключили със супата; една прислужница поднесе на Пери нейната – бульон от червено цвекло и моркови с парче козе сирене. Някой напълни чашата ѝ, без да я попита. Червено, от Напа Вали. Преди да отпие, тя отправи мълчалив поздрав към покойния си баща.

Пери оглеждаше трапезарията, докато се хранеше бавно. Италиански мебели, английски полилеи, френски завеси, персийски килими, куп орнаменти и възглавници с османски мотиви. Макар да беше по-луксозна от другите богаташки къщи, тази също беше обзаведена в полуориенталски и полуевропейски стил. Картините по стените бяха от вече известни или тепърва изгряващи художници от Близкия изток. Според Пери някои от тях бяха купени или твърде скъпо, или твърде евтино, тъй като, за разлика от политиката, местното изкуство продължаваше да е в състояние на постоянна промяна.

В миналото Пери беше ходила на безброй вечери, на които консервативните мюсюлмани най-спокойно общуваха с либералните невъздържатели и любезно вдигаха наздравици с чаша вода. Религията в тази част на света беше колаж. Ако си пийвал през цялата година, но имаш угризения, разкайваш се в нощта на Кадр, когато греховете на човек се опрощават изцяло, ако искрено се покае за тях.  Мнозина постеха по време на Рамазан – хем да възобновят вярата си, хем да отслабнат. Светите хора се сливаха с безбожниците. В такава хибридна култура и най-невярващите се замисляха за джиновете и държаха подръка синьо стъклено око, за да ги пази от злите сили. Междувременно и най-отдадените на религията гледаха новогодишното шоу по телевизията и пляскаха с ръце в ритъма на танцьорките на кючек. Малко от това, малко от онова Muslimus Modemus.

Но през последните години настъпиха големи промени. Започна да преобладава черно-бялото. Намаляха браковете като тези на родителите ѝ, в които единият беше дълбоко религиозен, а другият – не. Обществото се раздели на невидими гета. Истанбул заприлича по-малко на метрополис и повече на градска смесица от отделни общества. Хората бяха или с крайни религиозни, или с крайни светски възгледи. Онези, които бяха стъпили с по един крак в двата лагера и спореха с еднакъв плам както с Всевишния, така и със света, бяха или изчезнали, или тайнствено мълчаливи.

Затова тази вечеря, на която присъстваха представители от противниковите лагери, беше доста необичайна. Заради грандиозността и великолепието ѝ Пери я оприличи на ренесансова картина. Ако беше художник, щеше да я нарече "Тайната вечеря на турската буржоазия". Преброи хората на масата. Разбира се, че бяха тринайсет, включително тя.

– Не ни слуша – отбеляза пиарката.

Пери разбра, че става дума за нея, и се усмихна.

– Съжалявам, не чух за какво говорите.

– Дъщеря ти ни каза, че си учила в Оксфорд.

Веднага потърси с поглед Дениз, но тя вечеряше в другата стая с приятелката си.

– Скъпа, толкова си потайна – обади се домакинята. – защо не си ни казала?

– Може би защото не завърших.

– И какво от това? – намеси се журналистът. – Имаш пълното право да се изфукаш.

– Брат ми все това повтаря: "Когато бях в Оксфорд..." – рече пиарката. – Ти кога си учила там?

– През две хиляди и първа.

– Той също!

Аднан се присъедини към разговора и задълбочи притеснението на Пери, като попита:

– защо не им покажеш снимката, за която спомена Дениз?

Правеше го нарочно, подтикваше я и я предизвикваше пред другите. Беше го заболяло, че все още носи снимката със себе си. Съпругът ѝ знаеше по-голямата част от историята, макар и не всичко. Нали той събра разбитите парченца от нея, след като тя напусна Оксфорд.

– Покажи ни я! – извика въодушевено някой.

Смяната на темата едва ли щеше да проработи този път. Всички настояваха да видят как е изглеждала като студентка и колко се е променила.

Тя извади снимката и я остави на масата. На светлината на свещите можеха да се видят четирите фигури, усмихнати лица от загърбеното минало сред снежния двор пред Бодлеанската библиотека, зад тях ледени висулки се спускаха от корнизите на кулата на входа. Всеки един от гостите хвърляше бърз поглед на снимката и я подаваше нататък с коментар:

– Колко си млада!

– Каква коса само! Трайно къдрене, нали?

Пиарката сложи очилата си и се взря внимателно.

– Чакай... – каза тя и веждите ѝ се повдигнаха. – Tози мъж ми е познат.

Пери изтръпна.

– Ходех при брат ми всяка година. Сигурна съм, че той ми е показвал снимката му... къде беше...

Лицето на Пери застина.

– А, да, спомних си! Беше в някакъв вестник. Мъжът бил известен професор... бил опозорен... изгонили го от Оксфорд. Всички говореха за него. Имаше някакъв скандал – тя погледна Пери и добави: – Не може да не си чувала за случая.

Пери мълчеше, не искаше да лъже, но не искаше да каже и истината. За огромно нейно облекчение, в този миг се появиха сервитьорите с ордьоврите, които ухаеха приятно и вкусно. Докато поднасяха блюдата Пери успя да вземе снимката. Прибра я в чантата си, но ръцете ѝ трепереха толкова силно, че ги скри за малко под масата.

ВТОРА ЧАСТ

Университетът

Оксфорд, 2000 г.

 В деня, когато току-що завършилата гимназия Наспери Налбантоглу пристигна в Оксфорд, я придружаваха загриженият ѝ баща и още по-загрижената ѝ майка. Планът на родителите ѝ беше да прекарат деня заедно. След като се уверяха, че дъщеря им се е настанила в новия си живот, вечерта щяха да вземат влака обратно за Лондон. Оттам двойката щеше да се качи на самолета за Истанбул, където бяха прекарали голяма част от трийсет и две годишния си труден брак, който приличаше на старо, разнебитено стълбище, но все още устояваше на опустошителното време. Но нещата се оказаха много по-сложни от очакваното. Селма се разрида два пъти, настроението ѝ варираше между тревога, самосъжаление и гордост. Току бършеше лице с крайчеца на забрадката си и тайно попиваше сълзите. Част от нея се възхищаваше на успеха на дъщеря ѝ. Никой от голямото семейство не беше следвал в чужд университет, камо ли в Оксфорд. Никой не бе и помислял за това – "там" беше толкова далеч от "тук"...

Друга част от нея обаче не можеше да се примири с мисълта, че най-малкото ѝ дете, при това момиче, ще живее само на друг континент, където всичко ѝ е чуждо. Стана ѝ много обидно, че Пери беше кандидатствала без нейно знание и съгласие. Селма знаеше, че зад свършения факт, fait d'accompli, стоеше мъжът ѝ. Двамата ѝ съобщиха за Оксфорд, след като всичко беше приключило, и единственото, което можеше да направи, е да промърмори неодобрително, за да не настрои Пери против себе си и да се отчуждят може би завинаги. Искаше ѝ се да имат в този странен град някой роднина или роднина на роднина, изобщо някой, стига да е мюсюлманин, сунит, турскоговорещ богобоязлив читател на Корана, на когото да повери Пери. Но никой не отговаряше на тези изисквания.

Менсур копнееше да види дъщеря си като успешна студентка, но в същото време страдаше, че щяха да се разделят. Даваше си спокоен вид, но говореше накъсано, объркано, с тон, с който би съобщавал за далечно земетресение. Той приемаше факта, но с много прикрита болка. Пери разбираше родителите си и в известен смисъл споделяше притеснението им. За пръв път се разделяха, за пръв път заминаваше далеч от семейството, дома и родината си.

– Вижте колко е красиво тук – каза тя и въпреки тежестта в гърдите усети как радостното нетърпение да се гмурне в новия живот я завладява.

Слънцето изпращаше топли лъчи между облаците, създавайки усещането, че лятото се връща, въпреки поривите на студения есенен вятър. С калдъръмените си улици, назъбени кули, усамотени арки, еркерни прозорци и резбовани колонади Оксфорд напомняше на Пери детска книжка с картинки. Всичко наоколо миришеше на история – дори кафенетата и магазините бяха част от многовековното наследство. Истанбул беше древен град, но жителите се отнасяха към миналото му като към посетител, който е злоупотребил с гостоприемството. В Оксфорд миналото беше почетен гост.

Семейство Налбантоглу обикаляше града до обяд. Възхищаваха се на градините зад старите, обрасли с бръшлян четириъгълни дворове на колежите, стъпваха внимателно по скърцащия чакъл, тъй като не знаеха дали е разрешено да минават оттам, а и нямаше кого да попитат. Някои части на града бяха толкова пусти, че ронещите се варовикови стени покрай старите алеи имаха умърлушен вид, сякаш копнееха за внимание.

Когато се умориха и огладняха, влязоха в един пъб на "Алфред Стрийт" – таванът беше нисък, дъските на пода скърцаха, а посетителите бяха шумни. Пристъпиха смутено и се настаниха на уютна маса до прозореца. Всички пиеха бира в чаши за великани, а сервитьорката беше с пиърсинг на долната устна. Менсур поръча риба с пържени картофи и бутилка бяло вино.

– Представяш ли си, това място е на няколко века... – загледа се той в дъбовата ламперия, сякаш искаше да разгадае невидим код.

Селма кимна, макар да беше забелязала и някои други неща – студенти, които се наливаха с бира в ъгъла, жена с възкъса, колкото фланелка рокля, татуиран мъж, който опипваше момиче с деколте, по-дълбоко от пропастта между нея и съпруга ѝ. Как да остави Пери сред такива хора? западната наука и образование бяха напреднали, но моралът им... За да не дразни мъжа си и дъщеря си, тя мълчеше и това я потискаше все повече. Устата ѝ се смръщи от усилието да преглътне язвителните думи, които едва се сдържаше да не изрече. Не беше честно да бъде винаги родителят с принципи, досадният родител.

Менсур беше наясно с безпокойството на жена си, но не му обръщаше внимание.

– Гордеем се с теб, Периджим! – обърна се той към дъщеря си.

Казваше ѝ го за втори път и пак я зарадва. Макар и с ограничени възможности, той беше вложил толкова много в образованието ѝ. Пери беше решена в никакъв случай да не го разочарова.

– Да вдигнем наздравица за нашата прекрасна дъщеря и за най-добрия университет в света!

Селма го изгледа и рече:

– Много добре знаеш, че Аллах не ми позволява да го направя.

– Ами добре! Нека аз бъда грешникът. Като умра, ще ми изпратиш пропуск от рая!

– Де да беше толкова просто. Ще трябва сам да си го заслужиш в очите на Аллах.

Менсур прехапа за миг устни. Умните проповеднически забележки на Селма му действаха като изрядно наредени плочки на домино. Не можеше да се сдържи да не бутне една.

– Ти да не си влязла в ума на Аллах? Говориш, сякаш четеш мислите Му! Откъде знаеш какво иска Той?

– защото го е казал в Корана, ако си направиш труда да го прочетеш – отвърна Селма.

– О, може ли поне един ден да не се карате? – помоли Пери и за да смени темата и намали напрежението, добави: – Хубавото е, че много скоро ще си дойда за сватбата.

Хакан щеше да се жени и макар че Умут (който след затвора се беше преместил да живее в град на Средиземно море) беше още ерген, по-малкият брат не спази традицията и отказа да чака реда си. Отначало решиха, че зад нетърпението се крие смущаващо обяснение, издутина, която булката трудно би скрила, но после стана ясно, че единствената причина бе характерът на младоженеца.

Довършиха обяда в мълчание.

Докато чакаха сметката, Селма хвана ръката на Пери и каза:

– Стой настрана от лошите.

– Знам, мамо.

– Образованието е важно, но за едно момиче има нещо много по-важно, нали разбираш? Ако го загубиш, никоя диплома няма да ти го върне. Момчетата нямат какво да загубят. Момичетата трябва да са изключително внимателни.

– Добре – въздъхна Пери и отклони поглед.

Девствеността. Старомодната, споменавана с недомлъвки отживелица не преставаше да присъства в разговорите между майки и дъщери, лели и племеннички. Тема, около която се пристъпваше на пръсти, сякаш беше сомнамбул, когото не бива да закачаш.

– Aз имам вяра на дъщеря си – обади се Менсур, който беше изпил бутилката почти сам и вече говореше леко завалено.

– Aз също. Но не вярвам на другите.

– Говориш глупости. Щом вярваш на нея, какво те интересуват другите?

Селма отново се нацупи.

– Човек, който се напива безпаметно всеки ден, може да нарича глупав единствено себе си.

Родителите ѝ отново кръстосаха шпаги, а нескончаемата битка продължи отново без победител. Пери се загледа през прозореца към сърцето на града, който през следващите три години щеше да стане неин университет, нейно убежище, неин дом. Стомахът ѝ се сви и в главата ѝ нахлуха мрачни мисли. Спомни си за шафрана – не за фалшивия, а за истинския, скъп шафран в малките стъклени тубички на пазара за подправки. Такъв беше и нейният оптимизъм: затворен, ограничен, нетраен.

Картата

Оксфорд, 2000 г.

– Привет! – каза някой зад гърба им, когато стигнаха до фоайето на колежа. Там ги чакаше второкурсничката, която трябваше да ги разведе и да им покаже града и университета.

Те се обърнаха и видяха високо момиче с достолепно излъчване, може би султанка в предишен живот. Полата ѝ беше розова, като любимите сладки на Пери като малка – "целувките" с розова вода. По изправения ѝ гръб падаха черни къдрици. На устните си беше сложила лъскаво, ярко червило, а на бузите имаше руж. Най-силно впечатление правеха очите ѝ – тъмни, раздалечени, с лилава очна линия и светлотюркоазени сенки. Гримът ѝ беше като знаме на нестабилна страна, обявяваща не само независимостта си, а и своята непредсказуемост.

– Добре дошла в Оксфорд – усмихна се тя и протегна ръката си с дълги, лакирани нокти. – Aз съм Ширин. – Името ѝ прозвуча с доста дълги и напевни и-та: Шиириин.

Според общоприетите стандарти тя не можеше да се нарече хубавица – носът ѝ беше гърбав, а брадичката издадена, – но излъчването ѝ беше толкова пленяващо, че я правеше красива. Пери бе очарована от Ширин, усмихна се широко и пристъпи напред.

– Здравей, аз съм Пери, а това са родителите ми – каза тя и си помисли, че поне за един ден ще се престорят на нормално семейство.

 Приятно ми е! Турци сте, нали? Aз съм родена в Техеран, но не съм се връщала там от малка – момичето махна с ръка, сякаш Иран беше зад ъгъла и я чакаше. – Готови ли сте за обиколката?

Пери и Менсур закимаха радостно, а Селма огледа неодобрително късата пола, високите токчета и силния грим на Ширин. Не ѝ приличаше на студентка, а още по-малко – на иранка.

– Що за студентка е това... – промърмори Селма на турски. Пери изтръпна при мисълта, че ирано-британското момиче може да разбира турски, и прошепна:

– Мамо, моля те!

– Да тръгваме! – подкани ги Ширин. – Обикновено започваме от нашия колеж, но аз никога не спазвам общоприетия ред, затова ще обиколим града и накрая ще се върнем тук.

Последва дълъг разказ за миналото на Оксфорд. Гидът им ги развеждаше из криволичещите улички на града и не спираше да говори. Весела и бъбрива, Ширин приказваше толкова бързо, че тримата Налбантоглу я разбираха с усилие, особено Селма, която не откриваше никаква прилика между старомодния си, базиран само на граматика и забравен със скоростта на светлината училищен английски, и този неясен словесен поток. Пери влезе в ролята на преводачка, като много внимателно смекчаваше, парафразираше и цензурираше всичко, – което не би допаднало на майка ѝ.

Ширин спомена, че оксфордските колежи са автономни, самоуправляващи се институции, които сами контролират дейността си. Факт, който силно смути Менсур.

– И все пак би трябвало да има президент, някаква власт над всичко – каза той на развален английски и се огледа, сякаш се опасяваше, че анархията скоро ще превземе града.

– Не съм съгласна – възрази Ширин. – Според мен властта е като чесъна – колкото повече ядеш, толкова по-силно миришеш.

Думите ѝ го слисаха, тъй като цял живот беше таял надежда за установяване на силна и стабилна, централизирана светска власт, която да спре възхода на религиозния фундаментализъм. За него властта беше като хоросан, който би запазил целостта на съвършения обществен ред. Без него тухлите щяха да изпопадат и всичко би рухнало.

– Не всяка власт е лоша – каза Менсур. – Ами правата на жените? Силният лидер ще ги защитава.

– Благодаря много, но аз мога сама да си ги защитавам. Жените нямат нужда висша власт да го прави вместо тях! – заяви Ширин и изгледа забрадката и дългото, безформено палто на Селма.

Пери интуитивно долавяше чувствата на околните и веднага разбра, че Ширин не одобрява вида на майка ѝ. Британоиранското момиче изпитваше презрение към жените, които покриваха главите си, и не желаеше да го крие.

– Ела, мамо – Пери внимателно я хвана за ръката, тази с белега от врялата вода, спомен от онзи далечен ден, когато праха килимите.

Двете поизостанаха. Спряха на стълбите на Ашмолския музей. Майка и дъщеря се загледаха в момче и момиче, които се целуваха прехласнато. Пери се изчерви, сякаш тя беше в прегръдките на момчето. С крайчеца на окото си видя как Селма се намръщи. Същата жена, която никога не беше разговаряла с нея за секса. Пери си спомни как като дете я попита в хамама за онова, което виси между краката на едно малко момченце. Вместо отговор Селма се развика на майката на детето и макар думите ѝ да бяха заглушени от шуртящата вода, по жестовете личеше, че е много ядосана. Пери изпита унижение, а също и вина, че е проявила любопитство към нещо, за което явно не е трябвало да пита.

Това не беше единствената ѝ проява на любопитство. Веднъж попита майка си не е ли мислила да абортира, след като разликата между нея и братята ѝ беше толкова голяма.

– Как да ти кажа, беше срамота, защото те родих на четирийсет и четири... – отговори майка ѝ.

– А защо не прекъсна бременността?

– Защото това е грях. Казах си: по-добре да се срамувам пред съседите, отколкото да сторя грях пред Аллах.

Пери не каза колко много я засегна отговорът ѝ. Очакваше да чуе: "Не съм и помисляла за аборт. Обикнах те още преди да се родиш". Или: "записах си час за аборт, но предишната нощ те видях в съня си – малко момиченце със зелени очи..." Но както се оказа, тя беше нещо като бебе сандвич между две орисани филии – на срама и на греха.

Посетиха колежа, където Пери щеше да живее – великолепна сграда, определена като първа категория в списъка на историческите забележителности, която в очите на Налбантоглу изглеждаше по-скоро като музей, а не общежитие. Пери беше слисана от високите тавани, дъбовите ламперии и старите традиции, но разочарована от малката си, семпла стая. Мивка, гардероб, легло, бюро и шкаф. Пълен контраст със зашеметяващия екстериор, но най-важното беше свободата да живее най-сетне сама.

Докато вървяха по тесните стълби и правеха място на минаващите студенти, Ширин намигна на Пери.

– Ако искаш по-бързо да намериш приятели, не затваряй вратата на стаята. Tози ще спре, онзи ще те поздрави. Затворената врата означава: "Не ме безпокойте!"

– Наистина ли? – прошепна Пери, защото не искаше родителите ѝ да я чуят. – И как ще уча на отворена врата?

Ширин се разсмя, сякаш глаголът "уча" беше най-смешното нещо на света.

Обиколката продължи покрай кръглата "Радклиф Камера" Шелдонския театър, Музея за история на науката със своите стари експонати. Спряха пред Бодлеанската библиотека, наричана от студенти и преподаватели Бод, и Ширин им разказа за дългите повече от сто и петдесет километра подземни рафтове с книги. В миналото се полагало и клетва, че няма да крадеш книги, а в някои колежи все още се придържали към средновековната традиция и по-ценните книги били вързани с верига.

Менсур посочи герба на стената.

– Какво означава това?

Dominus illuminatio теа. Бог е моята светлина – преведе Ширин и отправи може би случайно, а може би присмехулно поглед към небето.

Селма не можа да разбере всичко, ала погледът към небесата ѝ подсказа смисъла на думите.

– Ако на някой турски университет пишеше нещо такова за Аллах, кой знае как щеше да беснееш – сръга тя Менсур. – Веднага щеше да го наречеш свърталище на фанатици! Лагер за терористи самоубийци! Тук обаче не се дразниш от религиозните надписи!

– В Европа религията е от друго естество – рече Менсур и я изгледа пренебрежително.

– И как по-точно? Религията си е религия! – не се предаваше жена му.

– Не е вярно. Някои са по-... религиозни – упорстваше Менсур, макар да усети, че говори като сърдито дете. – В Европа религията не се опитва да доминира над всичко и всички. Науката се радва на свобода!

– Науката е достигнала разцвета си в Ал-Андалус. Юзюмбаз ефенди, да бъде благословена душата му, ни го обясни. Кой, мислиш, е открил алгебрата? Вятърната мелница? Четката за зъби? Кафето? Ваксините? Шампоанът? Мюсюлманите! Когато европейците почти не се миели и къпели, ние сме имали прекрасни хамами с розова вода. Ние сме научили запада на чистота и хигиена, а сега те ни пробутват разни продукти.

– Много важно кой какво е изобретил преди хиляда години! Науката е важна, жено, науката!

– Татко, мамо, стига вече – прекъсна ги Пери, потънала от срам, че непознат човек присъства на спречкването между родителите ѝ.

Дали защото искаше да разпали кавгата, или просто случайно, Ширин спомена, че много от старите оксфордски колежи възникнали от някогашни християнски монашески общества. Пери прескочи този факт в превода.

Докато се изкачваха по стълбите на Бодлеанската библиотека, Пери спря, за да прочете имената на патроните, изписани върху позлатената плоча. От незапомнени времена богатите и властващите са поддържали великолепната колекция от книги. Пери се замисли с тъга в сърцето, че ако тази библиотека беше построена в Истанбул приблизително по същото време, тя щеше да е изравнена със земята поне няколко пъти, след което издигана всеки път с различна архитектура, различен стил и ново име, в тон с доминиращата идеология – и така до деня, в който бъде превърната в казарма и накрая в мол. Ширин чу въздишката на Пери и я попита:

– Всичко наред ли е?

– Да. Мислех си колко хубаво би било да имаме такива прекрасни библиотеки в Турция.

– Само можеш да си мечтаеш, сестро. Европа печата книги от Средновековието. Не знам кога точно са започнали да печатат в Близкия изток, ала знам, със сигурност, че не е толкова рано. Имам предвид, че да, Иран, Турция, Египет са богати култури, чудесна музика, вкусна храна. Но книгите, книгите са познание, а познанието е сила. Как се запълва такава бездна?

– Двеста осемдесет и седем години – каза Пери.

– Моля?

– Извинявай – добави Пери. – Пресата на Гутенберг датира от около 1440 година. В Италия са отпечатани само няколко арабски книги през XVI век. Добре че бил Мутеферика в Османската империя, за да започнат и мюсюлманите да печатат, разбира се, при много строга цензура. С други думи, разликата във времето е около 287 години!

– Ти си голям образ! – рече Ширин. – Да знаеш, че няма начин да не се справиш в Оксфорд.

– Мислиш ли? – усмихна се Пери.

Спряха да пият кафе в Покрития пазар. Пери и Ширин потърсиха свободна маса, а Менсур и Селма тръгнаха към тоалетните.

– Като заговорихме за разлики, тази между родителите ти е доста голяма. Баща ти е с леви убеждения, а майка ти...

– Убежденията му са по-скоро светски. Татко е кемалист, ако си чела нещо за Турция. А мама е... – Пери също не можа да довърши изречението.

Съвсем бавно отстрани невидима нишка от ръкава си и я направи на топче с пръстите си. За първи път разговаряше с толкова прям и безцеремонен човек, но кой знае защо не се почувства особено засегната. И все пак смени темата:

– Значи си родена в Техеран?

– Да. Aз съм най-голямото от четири момичета. Горкият баба! Толкова искал момче, ама уви, шейтанът се вмъкнал в леглото му. Баба пушеше като комин и ядеше като птиче. Това ме убива, повтаряше той, но имаше предвид режима в страната, не нас. Накрая намери начин да се измъкнем и заминахме за Швейцария. Мадарджан не искаше да заминава, но заради нас се съгласи. Била ли си в Швейцария?

– Не. Сега за първи път излизам извън Истанбул.

– Швейцария е хубава, дори прекалено хубава страна. Тъне в разтопен карамел. Четири години от живота ми минаха в задрямалия Сион. Веднъж чух в супермаркета едно момиче да се оплаква на баща си, че нямало достатъчно разнообразие от любимите ѝ горски плодове! Невероятно! Светът ври и кипи, Берлинската стена пада, а тя се лигави с някакви плодове! Бях дете и все пак разбираш, че нещо се случва. Обичам, когато падат стени. Животът в Швейцария беше хубав, но твърде скучен за мен. И оттогава не съм се спряла, за да наваксам за изгубеното време.

Пери я слушаше с любопитство и удоволствие.

– След това заминахме за Португалия. На мен ми хареса, но не и на баба. Не спираше да пуши и да се оплаква. След две години, тъкмо когато научих достатъчно португалски – изненада! Приготвяйте се, деца, заминаваме за Англия, кралицата ни чака! А аз бях на четиринайсет! Когато си на четиринайсет, важни са единствено собствените ти драми, а не семейните проблеми. В годината, в която пристигнахме, баба почина. Лекарят каза, че белите му дробове приличали на въглища. Лекар и метафора! За поет ли се мислеше или какво! – Ширин потропа с пръсти по масата и огледа маникюра си. – Англия беше мечтата на баба, не моята, но... ето ме – точно толкова англичанка, колкото типичната английска тарта с меласа, но в същото време и съвсем ненамясто, като сладкиш с плънка от фурми!

– А къде според теб е домът ти?

– Ами... – Ширин пое дъх – Ще ти кажа една велика истина. Домът е там, където е баба ти.

– Това беше хубаво – усмихна се Пери. – И къде е твоята баба?

– На два метра под земята. Умря преди пет години. Тя ме обожаваше. Бях първата ѝ внучка. Съседите казаха, че до последния си дъх се надявала, че ще се върнем. Ето там е домът ми! Погребан с мамани в Техеран. С други думи, аз съм бездомна.

– Съжалявам... – промълви Пери и осъзна, че не знае как да довърши мисълта си. Беше ѝ трудно да общува с екстровертни хора, а Ширин определено беше такава.

– Гробището в Техеран се казва "Красив рай" – всички гробища трябва да носят хубави имена, нали? За какво са му на Аллах Денят на страшния съд, кипящи казани и тънки като косъм, опасни мостове? Умираш, отиваш в рая – и край!

Пери беше както озадачена, така и очарована от думите ѝ. Новата ѝ приятелка беше на нейните години, но като че ли беше живяла два пъти повече и беше видяла много повече свят от цялото ѝ семейство, взето заедно. За пръв път чуваше някой да говори по този начин за отвъдното. Дори баща ѝ, който не криеше неодобрението си към вярата, не беше говорил така за оня свят.

След малко Менсур и Селма се върнаха. Родителите ѝ най-сетне споделяха едно и също мнение за нещо – Ширин. По различни, но еднакво силни причини момичето беше подразнило всеки от тях. И двамата възнамеряваха, макар и поотделно да кажат на дъщеря си да стои далече от англо-иранката. Със сигурност щеше да ѝ повлияе лошо.

След около час и още няколко главозамайващи кръга обиколката приключи пред Оксфорд Юниън. На раздяла Ширин прегърна Пери, сякаш бяха стари приятелки. Парфюмът ѝ беше с ухание на мускус и толкова силен, че на Пери ѝ се зави свят.

Ширин я посъветва да дружи със студенти от други държави или от смесен произход като нея, тъй като англичаните били възпитани и учтиви, но твърде резервирани и предпазливи към чужденците.

– Надявам се често да се виждаме – каза Пери.

Беше искрена. Колкото и да беше смутена от Ширин, тя се възхищаваше от безспирното ѝ бърборене, самоувереност и дързост. Хората винаги копнеят да имат онова, което им липсва.

– О, абсолютно! – отвърна англо-иранката и целуна Селма и Менсур по двете бузи, макар да стояха и да я гледаха като истукани. – забравих да ти кажа, че сме съседки! С общ двор! Стаята ти е до моята и само да вдигаш шум! Турция и Иран – съседки като на картата. Ще станем или добри приятелки, или големи врагове. Ако избухне война... Трета световна! То натам върви. Положението в Близкия изток е толкова прецакано, че шибаната война не ни мърда – ох, извинете за езика!

Селма и Менсур я гледаха слисано, а Ширин се обърна към тях и рече:

– Господин и госпожа... Наубаумътълу, не се тревожете за дъщеря си. Тя е в добри ръце. Aз ще се грижа за нея.

Тишината

Оксфорд, 2000 г.

  След като родителите ѝ тръгнаха към гарата, Пери се върна на стълбите към предния двор на своя колеж с болезнено чувство на самота. Олекна ѝ, че повече няма да слуша заяжданията и караниците им, но те поне бяха нещо познато. Обзе я несигурност, сякаш някой е дръпнал килимчето изпод краката ѝ и се налагаше да продължи по неравен път. След гордостта и вълнението от деня я налегна дълбоко безпокойство. Осъзна, че за разлика от очакванията си не е напълно готова за този нов етап в живота. Вятърът духаше силно и беше съвсем различен от соления следобеден бриз в Истанбул. Пое дъх и бавно издиша. Нямаше ги познатите миризми на пържени миди, печени кестени, сусамови гевреци и агнешки дреболии на скара, аромата на див рожков през пролетта и дафинови листа зиме. Като побъркана вещица, която е забравила рецептите на отварите си, Истанбул смесваше какви ли не аромати в един и същи казан, от който лъхаше на гранясала лой, но и на нещо вкусно – хем ти се повдига, хем ти потичат лигите. А оксфордският мирис на смола изглеждаше неизменен и постоянен.

Пери изкачи тъмните дървени стълби към стаята си, извади дрехите от куфарите, закачи ги в гардероба, подреди чекмеджетата, сложи семейните снимки на бюрото и господодневника до леглото си.

Беше донесла някои от любимите си книги на турски и на английски. "Сляпата сова" от Садег Хедаят, "Любовта на една добра жена" от Алис Мънро, "Бели зъби" от Зади Смит, "Часовете" от Майкъл Кънингам, "Богът на дребните неща" от Арундати Рой, "Естествена история на разрушението" от В. Г. Зебалд, "Губещи" от Огуз Атай, "Невидимите градове" от Итало Калвино, "Художник на изменчивия свят" от Казуо Ишигуро.

Единственото гадже, което беше имала, я беше питало защо чете западни автори.

Тя беше в последния клас на гимназията, а той беше три години по-голям и студент по социология. Прикритото обвинение във въпроса я изненада. Всъщност Пери четеше и турска, и западна литература. Харесваше всяка книга, която грабваше въображението и събуждаше любопитството ѝ, независимо от националността на нейния автор. Но приятелят ѝ намираше нейния избор за твърде европейски. Той четеше предимно турски автори. Имаше няколко руски книги и няколко южноамерикански романа, които били некорумпирани, тъй като не били писани през изкривената призма на културния империализъм

Ти си типична ориенталска интелектуалка – казваше той. – В конфликт с корените си и влюбена в Европа.

Пери така и не разбираше защо на корените се отдава такова голямо значение в сравнение с клоните и листата на дървото. Дърветата имаха многобройни израстъци и разклонения във всички посоки – както под, така и над древната земя. Щом дори корените отказваха да стоят на едно място, как да очакваш невъзможното от хората?

Въпреки това Пери беше влюбена в момчето и изпита чувство на вина. Тя беше по-запалена читателка от него, но едва ли не излезе, че си е губила времето из тесните улици и задни алеи в света на книгите, изкушена от неговите цветове и вкусове. За известно време спря да си купува произведения от западни автори, но това не продължи дълго. Хубавата книга си е хубава книга и авторът няма значение. Пери не разбираше реакционното отношение към четенето. В много части на света хората са това, което казват, което правят и което четат. В Турция, както и във всички други страни с проблеми с идентичността, хората са това, което отричат. И колкото повече говорят за някой автор, толкова по-вероятно е никога да не са чели нещо от него.

Връзката на Пери със студента приключи не толкова заради различията в литературните им вкусове, колкото заради противоречията в интимните отношения. В Близкия изток има един тип момчета, които се обиждат, ако отхвърлиш сексуалните им желания. А ако откликнеш на щенията им, губиш достойнството си. Лошо, ако кажеш "не", лошо, ако кажеш "да". И в двата случая си в губеща позиция.

След като приключи с подреждането на стаята си, Пери отвори прозореца, който изглеждаше много красиво – декоративна оловна решетка и множество малки стъкла. Загледа се в непокътнатата шир на моравите отвъд градината на колежа. Усещане за празнота се носеше във въздуха, размивайки очертанията на всяка видима форма в далечината. Погледът ѝ се спря на сенките на близките дървета и тя потрепери, сякаш дух или джин, съжалил самотата ѝ, я е докоснал леко и нежно. Дали не беше бебето в мъглата? Отдавна не го беше виждала. Може би беше английски дух. Оксфорд изглеждаше като място, където духове, непотиснати и не непременно страшни, можеха спокойно да се разхождат в мрака.

Първото нещо в Оксфорд, което изненада Пери, беше тишината. Месеци наред единствената странност, с която не можеше да свикне, беше липсата на шум. Истанбул вреше и кипеше денем и нощем. Дори при спуснати щори и пердета, с тапи в ушите и метната през главата завивка, глъчката, едва доловима, проникваше през стените и се просмукваше в съня. Последните викове на амбулантните търговци, грохотът на закъснелите камиони, сирените на линейките, корабите на Босфора, молитвите и ругатните, които зачестяваха след полунощ, всички те кънтяха, отекваха и никога не секваха. Истанбул, също като природата, мразеше вакуума.

Пери седна на леглото със свито сърце. Тревогата на родителите ѝ, макар и по други причини, завладя и нея. Имаше чувството, че мястото ѝ не е тук. Страхуваше се, че никога няма да успее тук, сред студенти, които със сигурност бяха много по-образовани и с далеч по-добър английски от нея. Училищният ѝ английски, подобрен със самостоятелно четене през дългите нощи, можеше да се окаже недостатъчен, за да се справи с някои от курсовете за напреднали в специалността ФПИ (философия, политика, икономика). Въпреки че положи огромни усилия да го прикрие, страхът на Пери от провал я ужасяваше. Гърлото ѝ се стегна. Изненада се колко бързо се навлажниха очите и сълзите, които потекоха, бяха топли, познати и в никакъв случай тъжни.

Силното почукване на вратата я стресна. Без да дочака отговор, Ширин отвори вратата и застана на прага.

– Здравей, съседке!

Пери подсмръкна и се усмихна, стараейки се да се успокои.

– Нали ти казах да не затваряш вратата – каза Ширин с ръце на кръста. – заради някое момче ли?

– Моля?

– Плачеш, тъй като си скъсала с гаджето си?

– Не.

– Добре! Никога не трябва да плачеш за мъж. Да не би да си скъсала с... любимата си?

– Какво? Не!

– Спокойно! – вдигна ръце Ширин в знак на фалшиво извинение. – Виждам, че си с по-правилна и от правилната ориентация, което невинаги важи за мен.

Пери ококори очи.

– Щом не плачеш за любим или любима, значи ти е мъчно за дома. Блазе ти!

– защо?

– защото това означава, че имаш дом някъде.

Ширин се тръшна на креслото до бюрото и извади от джоба си шишенце лак за нокти – толкова яркочервен, че сигурно няколко същества бяха дали кръвта си за направата му.

– Нещо против?

За пореден път не дочака отговор, събу чехлите и започна да лакира ноктите на краката си. Във въздуха се разнесе мирис на ацетон.

– Сега, след като твоите вече си заминаха, искам да те питам някои неща – започна Ширин. – Религиозна ли си?

– Aз ли? Не съвсем... – колебливо отвърна Пери, сякаш ѝ беше трудно да проумее въпроса. – Но обичам Бог.

– Хмммм, трябва ми повече информация. Например ядеш ли свинско?

– Не!

– А пиеш ли вино?

– Да, понякога с татко.

– Така и мислех. Ти си фифти-фифти.

– Какво имаш предвид? – зачуди се Пери.

Ширин обаче не я слушаше, защото търсеше усилено нещо друго в джобовете си. Не го намери и тръгна към стаята си, поклащайки се на пети, за да не размаже лака на ноктите.

Пери я последва и спря слисана на прага на широко отворената ѝ врата. Вътре беше невероятен хаос – кутии с грим, кремове за лице, дантелени ръкавици, парфюми, наръфани ябълки, обвивки от бонбони, празни опаковки от гризини, смачкани кенчета от кока-кола, книги, страници от списания... Някои изрезки висяха на стената, други – до плаката на "Колд Плей" и черно-бялата снимка на знойна чернокоса красавица, която четеше Форуг Фарохзад. От големия постер в другия ъгъл на стаята гледаше Ницше с големия си мустак. До него имаше увеличено цветно копие на персийска миниатюра с позлатена рамка. Под нея беше застанала Ширин, тършувайки в раницата си.

– Какво имаш предвид? – повтори Пери.

– Ще рече, че си наполовина модерно момиче и наполовина мюсюлманка. Не понасяш свинско, но си окей с виното, водката или текилата... схвана идеята. Бягаш от ограниченията по време на Рамазан, постиш тук-таме, със сигурност първия и последния ден, но не и между тях. Не се отказваш от религията, защото не знаеш, ако има живот след смъртта, по-добре да заложиш на сигурно. Не се отказваш и от свободата. Малко от това, малко от онова. Великият синтез на времето: Muslimus Modernus.

– Хайде да не се обиждаме – засегна се Пери.

– Muslimus Modernus винаги се обиждат – Ширин измъкна шишенце с прозрачен лак за горния пласт на маникюра и въздъхна. – Най-сетне го намерих.

– Aз съм такава, а ти каква си? – погледна я гневно Пери.

– О, сестро, аз съм скитник. Не принадлежа никъде.

Ширин сложи слой топлак на ноктите на краката си и започна да хули фанатиците, лицемерите, конформистите и "игнорамусите". Идеите ѝ се лееха като река, течни думи, сипеха се, щураха, клокочеха и кипяха. Според нея хората, които искрено вярвали или пък искрено не вярвали, били еднакво достойни за уважение. Не понасяла онези, които нямали мнение, и ги оприличавала на папагали.

В настъпилото мълчание Пери се луташе от една крайност в друга. Не ѝ допадаше нахаканата непримиримост на Ширин, която не спираше да се гневи, без да е ясно на какво – на родината си, на баща си, на религията или на иранските молли. От друга страна, ѝ беше приятно да я слуша, многословието ѝ напомняше на тирадите на баща ѝ. Във всеки случай не беше очаквала подобен разговор в първата вечер далеч от дома. Искаше ѝ се да говорят за предметите, преподавателите, кафенетата, местата за най-хубави сандвичи и изобщо за живота в Оксфорд.

заваля дъжд. Стаята се изпълни с тих ромон. Звукът очевидно имаше успокояващ ефект върху Ширин, защото, когато заговори пак, гласът ѝ, макар и все още изпълнен с емоции, звучеше по-меко.

– Извинявай, че те занимавам с всичките тези тъпотии. Не е моя работа в какво вярваш и в какво не. Не знам какво ми стана.

– Няма проблем. Добре че мама не е тук.

Ширин прихна. Смехът ѝ беше спонтанен, като на дете.

– Кажи ми за останалите студенти. Всички ли са много умни? – попита Пери.

– Да не мислиш, че всеки в Оксфорд е шибан Айнщайн? – Ширин наблегна на името. – Виж, студентите са като млечен шейк – с най-различни вкусове. Бих казала, че има около шест категории студенти тук.

Първа категория: социално ангажирани – природозащитници – права и свободи. Приказливи, сериозни, хапливи, улисани в кампании за спасяване на джунглите в Борнео или на преследваните монаси в Непал – обясни Ширин. – Провиснали пуловери, гердани с мъниста, шантави подстрижки, запретнати джинси. Лесно се разпознавали по целеустремените физиономии и готовността да събират подписи с химикалка и лист в ръка. Организирали нощни бдения, лепели листовки и участвали в разгорещени спорове. Обичали да карат колегите си да се чувстват виновни, че живуркат, вместо да са част от нещо по-смислено и значимо.

Втора категория: евробоклуци. Идвали от богати европейски семейства, които незнайно как се познавали един друг от години. Зиме ходели на ски в едни и същи курорти и се фукали с тена и снимките по пистите. Практикували изискана форма на ендогамия и се гаджосвали само помежду си. На закуска нагъвали филии с един пръст масло, но винаги били слаби. Обичали да се оплакват, че кроасаните са сухи и капучиното е менте, и не спирали да обсъждат времето.

Трета категория: възпитаници на частни училища. Социални личности на избирателен принцип. Образували клики според училищата, които били завършили. С преливаща енергия и самоувереност организирали извънкласни дейности, а в свободното време ходели на фехтовка, гребане, карали кану, участвали в пиеси, играели крикет, голф, тенис, ръгби, водна топка, тай-чи и карате. От цялата тази бурна активност ожаднявали и се събирали в клубове "другари по чашка", където се представяли в най-добра светлина, издокарани в смокинги и черни папийонки, давели се в алкохол, гуляели, изключвайки онези, на които им липсвали социалният произход и положение да станат членове на клубовете им. А за да станеш член, трябвало да те номинират и дори и перспективни кандидати получавали отказ.

Четвърта категория: интернационални студенти: индийци, китайци, араби, индонезийци, африканци... Повечето от тях оформяли две подгрупи. Едните се движели като слепени магнити – хранели се, учели, пушели, ходели на групички и говорели само на родните си езици. Другите пък правели точно обратното – стояли колкото може по-настрани от сънародниците си. Акцентите на последните непрекъснато се менели в усилието да звучат като англичани, а понякога и като американци.

Пета категория: зубъри, т.нар. нърдс. Прилежни, умни, любопитни, достойни за уважение и невъзможни за приятелство. В математиката, физиката и философията те никнели като гъби и предпочитали своите сумрачни ниши пред ярката светлина. Били обсебени от науката до състояние на невротичност. Вървели с нетърпеливи, бързи крачки от библиотеката до лекциите и обсъждали това-онова в коридорите, но били напълно доволни в уединението си и по-щастливи сред книгите, отколкото сред състудентите си в бара на колежа или в общата зала.

Пери слушаше с интерес, но и с безпокойство. Тя беше едновременно и готова, и уплашена да навлезе в този нов свят.

– Ширин, откъде знаеш всичко това?

– От гаджетата си – момчета и момичета, които принадлежат към някоя от шестте групи.

– Имала си гаджета... момичета?

– Абсолютно. Мога да обичам жена, мога да обичам и мъж. Пет пари не давам за етикетите.

– О... – смути се Пери. – Ами...шестата категория?

В очите на Ширин проблеснаха кехлибарени светулки.

– Това са онези, които пристигат едни, а завършват следването си други. Един вид – разцъфтяват! Грозни патенца, превръщащи се в лебеди, тикви – в кочияши. Пепеляшките – в героини. На някои студенти Оксфорд действа като магическа пръчка. Докосва те – и фокус-мокус! Жабата става принц

– И как става това?

– Амиии по няколко начина, но обикновено е благодарение на някого... преподавател може би. Някой, който те провокира да бъдеш това, което си.

Нещо в тона на Ширин заинтригува Пери.

– При теб така ли стана?

– Да, улучи! Aз съм от шестата категория. Преди година бях съвсем различна. Едно гневно кълбо!

– И какво се случи?

– Професор Азър се случи! – усмихна се Ширин. – Той ми отвори очите и ме научи да вниквам в нещата. Така станах по-спокойна.

Ако това беше спокойната Ширин, Пери изобщо не искаше да си представи каква е била преди.

– Кой е професор Азър?

Ширин млясна с устни, сякаш опитваше нещо вкусно.

– Не знаеш кой е той? Азър е жива легенда!

– Какво преподава?

– Бог – усмихна се Ширин.

– Наистина?

– Наистина. Той самият е като Бог. Написал е девет книги. Участва във всяка конференция или дискусия. Много е известен. Миналата година списание "Тайм" го определи като една от стоте най-влиятелни личности в света.

Вятърът се засили и някъде в сградата се чу тряскане на прозорец.

– Пълен кошмар е да си негов студент – продължи Ширин. – Направо луднах. Трябваше да четем какво ли не – поезия, философия, история. Не ме разбирай погрешно. Aз обичам да чета такива неща, иначе нямаше да избера хуманитарните науки. Само че той подбираше непознати, странни текстове и ни караше да ги обсъждаме. И все пак беше забавно. Часовете му ме промениха.

Започнеше ли да говори, Ширин продължаваше ли, продължаваше, като кола с развалени спирачки, която не може да намали, какво остава за спиране, освен ако не се намеси външна сила.

– Трябва да се запишеш в семинара му. Ако разбира се, се съгласи. По-скоро ще накараш камила да прескочи яма, отколкото да го убедиш да те вземе в групата.

– В Турция имаме същата поговорка – усмихна се Пери. – И защо е толкова трудно да попаднеш в курса му?

– Трябва да си подходящ кандидат. Това означава, че трябва да го обсъдиш с академичния си консултант. Ако той се съгласи, тогава се срещаш с Азър. Тук идва трудното. На този човек не може да му се угоди. Ще ти зададе куп странни въпроси.

– За какво?

– За Бог... за доброто и лошото... науката и вярата... живота и смъртта... – Ширин се замисли в търсене на дума – за всичко. Един вид, академично интервю. Така и не разбрах какво точно го интересува. Накрая подбира шепа хора.

– Значи си била една от късметлиите – отбеляза Пери и кой знае защо изпита завист.

– Точно така – отвърна Ширин с нескрита гордост.

Настана кратка тишина.

– Продължавам да го търся поне веднъж седмично за съвет. Всъщност си падам по него. Невероятно красив е. Не просто красив, секси е! – Ширин продължи да бърбори, тъй като не можеше да млъкне за повече от минута.

Пери не помръдваше на стола, не знаеше какво да каже. На пръв поглед и двете идваха от мюсюлмански страни с подобна култура. Но Ширин беше толкова различна – толкова освободена и непринудена, когато говореше за сексуалността си.

– Ти да не би да си влюбена в професора? – попита Пери и не се стърпя да не добави: – Това не е ли против правилата?

– О, да! Нейно величество може да ме арестува! – разсмя се Ширин и отметна назад коса.

Пери сви рамене, смутена от наивния си въпрос.

– Ами... предметът му е интересен, но аз трябва да се съсредоточа върху други неща.

– Е, да, не е лесно да си смъртен – каза Ширин и задържа острия си поглед върху лицето на новата си приятелка. – Бог ще трябва да почака.

Макар да беше шега, забележката на Ширин беше толкова неочаквана и убедителна, че Пери се смути. Погледна през прозореца към тъмносивото небе, от което си тръгваха последните лъчи на деня. Вятърът, дъждът, потракването на кепенците, зимният хлад във въздуха, въпреки че беше само ранна есен... Щеше да си ги спомня години наред. Това беше съдбовен момент в живота ѝ, но го осъзна едва след като бе отлетял завинаги.

Забавление

Истанбул, 2016 г.

Ордьоврите изчезваха бързо сред многословни комплименти към шеф готвача. Кьопоолу, пиле по черкезки с чесън и орехи, артишок с бакла, пълнени цветове от тиквички, грилован октопод със сос от лимон и масло. При вида на последното сянка премина по лицето на Пери. Тя отдавна не гледаше на октопода като на храна и леко го побутна с вилицата.

Вече приключили с клюките в света на футбола, гостите минаха на другата любима тема по време на вечеря – политиката. Неизбежният въпрос на трима и повече турци, седнали на една маса, беше: "Накъде сме тръгнали?"

Според Пери имаше нещо лицемерно в капиталистическа класа в тази част на света. Даваха си вид на строго консервативни и се държаха на положение, а всъщност бяха измъчвани от гняв и безсилие. Между личния и обществения им живот имаше слаба пресечна точка и представителите на елита, особено в бизнеса, винаги бяха нащрек. Публично те запазваха своите мисли само за себе си, както беше забелязала Пери, въздържаха се да говорят за политика, освен ако не се наложи – в тези случаи се ограничаваха с няколко неутрални коментара, нищо повече. Движеха се сред обществото с пълно безразличие, като купувачи, разхождащи се сред магазините без видим интерес. Натъкнеха ли се на нещо обезпокоително, а това се случваше често, затваряха очи, запушваха уши и запечатваха усти. Зад стените на техните домове обаче маската на безразличие падаше и те претърпяваха пълна метаморфоза. Апатията се превръщаше в избухливост, мърморенето – във викове, деликатността – в сприхавост. Срещнеха ли се на частни партита, представителите на истанбулската буржоазия бърбореха оживено за политика, сякаш искаха да компенсират мълчанието си навън.

В Оксфорд Пери научи, че западната буржоазия със своите индивидуалистични, либерални ценности и опозиция на феодализма е изиграла прогресивна роля в развитието на историята. Тук капиталистическата класа беше нещо като послеслов, епилог на все още неразказани хроники. Според Маркс буржоазията беше създала свят по свой образ и подобие. Ако "Комунистическият манифест" беше написан във и за Турция, това нямаше да е така. Известна с нагаждането си, местната буржоазия се беше поддала на заобикалящата я култура. Като неспирно махало тя се лашкаше между самодоволен елитаризъм и самообезличаващ се статизъм. Държавата с главно Д беше начало и край на всичко. Като буреносен облак държавната власт беше надвиснала над всеки дом – без значение бедна колиба, или богаташки палат.

Пери огледа гостите на масата. Богатите, кандидат-богатите и ултрабогатите бяха еднакво уязвими. Спокойствието им зависеше до голяма степен от състоянието на държавата. Дори най-силните на деня се страхуваха да не загубят контрол и дори най-богатите се бояха от финансови затруднения. Очакваше се всеки да вярва в държавата поради същата причина, която го караше да вярва в Бог – страхът. Въпреки разкоша и блясъка, буржоазията приличаше на дете, което се бои от баща си – вечния патриарх, Баба. Сред цялата тази несигурност, за разлика от европейските си колеги, представителите на турската буржоазия не притежаваха нито смелост, нито автономия, нито традиция, нито памет. Те бяха притиснати между това, което се очакваше да бъдат, и онова, което искаха да бъдат – също като мен, помисли си Пери.

В трапезарията витаеше мъгла от смесени ухания на горящи свещи и пикантни подправки. От терасата, където няколко мъже пушеха, подухваше хладен вятър, но вътре беше все така топло и задушно. Пери забеляза напрежението между някои от гостите. Политиката превръщаше приятелите във врагове. И обратното. Тя обединяваше хората, които нямат почти нищо общо, и враговете ставаха другари.

Следващите петнайсет минути преминаха в консумиране на още ордьоври, размяна на жестове и становища, замислени изражения и все по-сериозни усмивки. Сред възклицания, подсилващи убежденията, бе обсъдено положението в страната. Тъй като бъдещето на Турция беше свързано с това на земното кълбо, разговорът се насочи към Америка, Европа, Индия, Пакистан, Китай, Израел и Иран. Разбира се, на всички тях се гледаше с недоверие, макар и на някои с по-голямо от другите. Злонамерени лобита и техните марионетки в заговор срещу Турция, империалисти, манипулиращи лакеите си, скрита намеса, контролираща страната отдалеч. Гостите се отнасяха към международните отношения с бдителността, с която биха наблюдавали скитниците с лепилата и наркоманите на улицата, в очакване да бъдат нападнати и ограбени всеки миг.

Пери слушаше и мълчеше, макар да беше обзета от смесица от чувства. Как искаше да си е у дома, в леглото, с книга в ръка. Част от нея се чувстваше некомфортно заради това, че не умееше да се наслаждава на вечерта, на вкусната храна и хубавото вино. И че не обича да се забавлява достатъчно, както често ѝ повтаряше дъщеря ѝ. От друга страна обаче, искаше да се напие и да разбие аквариума. Все още помнеше разказа на баща си за мастиленочерните риби, които ръфат стихотворенията и очите на поета.

Ето така се чувстваше Пери тази вечер. Истанбул глозгаше душата ѝ.

Тичане

Оксфорд, 2000 г.

Оксфорд въздействаше на Наспери Налбантоглу по два различни начина. Първият беше кинематографичен. Старите, вътрешни дворове на колежите, спокойните градини, острите кули и назъбените стени, грандиозните трапезарии и великолепните параклиси – всички те внушаваха чувство за красота, искреност и значимост и като че ли всеки детайл беше част от умело изобразена панорама – филмов сюжет, в който Пери, студентка първа година, имаше своята роля. Изпълваше я въодушевление. Очакване да се случи нещо наистина важно.

Сутрини наред се събуждаше ентусиазирана, преливаща от енергия и амбиция, сякаш нямаше нещо, което да не може да постигне. След завършването на университета се надяваше да се занимава с преподавателска дейност или да намери работа в голяма международна организация. Искаше да събере пари и да купи на родителите си голяма къща до морето – на всеки по етаж, за да не се карат. За радост и гордост на баща си, вече виждаше как дипломата ѝ блести в рамка до снимката на Ататюрк в хола. Вечерната наздравица на Менсур щеше да е отправена не само към националния герой, а и към постиженията на дъщеря му.

Но Оксфорд ѝ въздействаше и по друг, коренно противоположен и клаустрофобичен начин. Новостите ѝ идваха твърде много и трябваше да разнищи нещата едно по едно. В такива дни тя се затваряше в себе си, самовглъбена, уплашена от трудните лекции или от общуването с преподавателите, които държаха на строгата официалност като задължителна основа на академичното образование.

Бързо разбра, че не е проява на добър вкус да притежава фланелки и плюшени мечета с името на университета – те бяха само за туристите, но не можа да устои и си купи чаша с надпис Оксфорд. Искаше да я подари на майка си, когато се върне за сватбата. Тя сигурно щеше да я сложи на рафта до кончетата и книгите с молитви.

Една ранна сутрин, луната беше още на небето, Пери наблюдаваше през прозореца едно момиче със слушалки и зачервени бузи, което тичаше в двора. Самата тя беше опитала няколко пъти в Истанбул, въпреки препятствията, които градът ѝ поднасяше по пътя. Тук беше привилегия да не се тревожиш от разбити тротоари, дупки по пътищата, сексуални подмятания и коли, които не спират дори на пешеходна пътека. По-късно същия ден си купи маратонки.

След известно лутане установи идеалния маршрут. Пресичаше при "Магдален Бридж", минаваше покрай "Мертън Фийлдс" и през моравата на "Крайст Чърч". Ако не беше уморена, се връщаше по "Адисън Уок". Заоблените камъни на настилката сякаш я поемаха и носеха и тя имаше чувството, че ще се озове в друг век. Най-трудно беше да влезе в ритъм, но улучеше ли темпото, можеше да тича цял час. След продължителния крос косата лепнеше на тила ѝ, сърцето ѝ препускаше почти до болка и имаше чувството, че е в друго измерение – на прага между света на живите и света на мъртвите. Пери установи, че макар и твърда млада, доста често мисли за смъртта.

Много хора тичаха в Оксфорд – преподаватели, студенти, служители. Веднага проличаваше кой тича за удоволствие и кой по принуда, защото е обещал на лекаря или на партньора си да се заеме с промяна към по-добро. Пери завиждаше на онези, които тичаха редовно, но като цяло беше доволна от себе си – през уикендите или седмицата, стараеше се да не пропуска нито ден. Ако трябваше да учи сутрин, тичаше следобед. Ако беше заета вечер, макар и с усилие ставаше призори. Няколко пъти направи нощен крос, за да прочисти главата си. Нощем беше толкова тихо, че докато прекосяваше центъра на града, не чуваше нищо друго, освен собственото си забързано дишане. Повтаряше си, че желязната дисциплина ще ѝ е от полза не само във физически, а и в емоционален смисъл.

Понякога, когато се засичаше с други тичащи, се питаше за какво ли си мислят. Може би за нищо. Това беше единственото време, в което Пери потушаваше безпокойството и отблъскваше страховете си. Тичаше през ливадите, вдишваше влажния въздух, който редовно донасяше дъжд, и усещаше неизпитвана досега лекота, сякаш Пери, Наспери, Роза никога не е трупала тревоги, както колекционерите събират лъскави обвивки или чуждестранни пощенски марки. Духът ѝ беше безгрижен, все едно нямаше минало и спомени.

Рибарят

Оксфорд, 2000 г.

Наричаха я Седмицата на първокурсниците, Фрешърс Уик. През октомври, преди Архангеловият семестър да започне сериозно, в рамките на няколко дни върху новопристигналите студенти се изсипваше рогът на изобилието от социални събития и забавления. Целта беше да опознаят университета, града и околностите, да намерят нови приятели – или вероятни врагове – и да се отърсят от нервността, както дървото гинко губи листата си при първия скреж. Барбекюта, срещи с преподаватели, съревнования по готвене и ядене, следобедни чайове, танци, караоке и купон с маски... С фланелка на първокурсник Пери обикаляше безцелно, спираше се и общуваше със студенти и служители. И колкото повече разговаряше с хората, толкова повече се убеждаваше, че всички имат ясна представа какво правят, но не и тя.

Научи, че отскоро е въведена система за отпускане на стипендии на кандидати с непривилегирован произход. Университетът искаше да промени облика си на оазис за малцинство от облагодетелствани и да създаде разнообразие в приема и в студентската общност. Пери беше забелязала не един и двама представители на различни етноси и националности, но не можеше да прецени финансовото им положение.

Сред шумотевицата и хаоса имаше и едва доловима размяна на погледи. Едно момче – високо, с мъжествена брадичка, много къса руса коса, широки рамене и наперена стойка – ѝ показа, че я харесва. Тя предположи, че е от отбора по плуване или гребане. Усмихна ѝ се така, сякаш беше гурме любител, зърнал изкусително екзотично ястие.

– Стой надалеч от него – прошепна някой в ухото и Пери инстинктивно се обърна. Видя момиче с хиджаб, изрисувани дъговидни вежди и с най-черния кол около очите. На носа имаше малка сребриста обичка във формата на полумесец.

– От отбора по гребане е. Тръгнал е на лов за първокурснички.

– Моля?

– Прави го в началото на всяка учебна година. После се фука колко риби е уловил за една седмица. Някой ми каза, че искал да подобри рекорда си от миналата година.

– И рибите са... момичета?

– Да. Проблемът е, че на някои момичета им е приятно да се отнасят към тях като към тъпи лъскави риби – в гласа ѝ се долови раздразнение. – Трудно е да счупиш оковите, когато някои обичат да са оковани.

Очите на Пери се разшириха и тя се зачуди как ли би изглеждала риба с окови.

– Питай хората наоколо кому е нужен феминизмът? – продължи момичето. – Ще ти кажат: "О, ами на жените в Пакистан, Нигерия, Саудитска Арабия, но не и на жените в Англия, вече не е интересно!" В Оксфорд със сигурност, нали? Само че действителността е друга. Знаеш ли, че успехът на момичетата в университета е драстично по-нисък от успеха на момчетата? Оксфордската първокурсничка се нуждае от феминизъм точно толкова, колкото и селянката в Египет! Ако и ти мислиш така, подпиши тази петиция.

Момичето връчи на Пери писалка и лист, на който пишеше: "Оксфордско феминистко сдружение".

– Значи ти си... феминистка? – учуди се Пери, която не можеше да свърже външния вид на момичето с убежденията му.

– Категорично да. Aз съм феминистка мюсюлманка и който мисли, че това е невъзможно, проблемът е негов, не мой.

Пери се подписа и се сети за бившето си гадже в Турция. То беше не само против четенето на европейска литература, но и против всички западни идеологии, начело с феминизма: "С него се отвлича вниманието на нашите сестри от истинския проблем: класовия конфликт". Женското движение било ненужно, след като краят на икономическия упадък щял да сложи точка на всякаква дискриминация. Еманципацията на жените щяла да дойде заедно с еманципацията на пролетариата.

– Благодаря – каза момичето. – Казвам се Мона. А ти?

– Пери.

– Е, радвам се, че се запознахме – рече Мона със сияеща усмивка и заразказва живота си.

Била египтянка, родена в Ню Джърси. Върнала се със семейството си в Кайро, когато била на десет. "Децата трябва да растат сред ислямска култура", решил баща ѝ. Само след няколко години осъзнали, че животът там е много по-труден, отколкото си представяли, или пък че в крайна сметка били станали истински американци, и се върнали в Щатите. Вече била втора година в Оксфорд, сменила специалността си, за да учи философия. Майка ѝ също ходела с хиджаб, но не и по-голямата ѝ сестра.

– Правим различни избори в живота.

Освен феминистка, Мона била доброволка към "Помощи за балканското общество", "Приятели на Палестина", "Изследвания на суфизма", "Проучвания на миграцията" и един от лидерите на Оксфордското ислямско дружество. Канела се да основе хип-хоп общество, тъй като обичала музиката. Черпела вдъхновение от различните култури и пишела текстове на песни с надеждата, че някой може да рапира с тях.

– Как намираш време за всичко това? – учуди се Пери.

– Въпрос на организация. Ето защо Аллах ни дава пет молитви дневно – за да внесем ред в живота си.

Пери не беше казвала нито една, да не говорим за пет (дори в молитвения си период след инфаркта на баща си), и затова промълви:

– Ти си доста наясно с религията.

– По-точно съм в мир със себе си. Е, трябва да вървя. Ще се виждаме тук-там. Нали обикалям да събирам подписи за различни добри каузи.

Стиснаха си ръце силно, в стила на Мона, и се разделиха.

Вечерта Пери написа в господодневника: "Някои хора искат да променят света, други – партньорите си, а трети – дори приятелите си. Малцина искат да поправят себе си. Aз лично много бих искала да променя Господ. Това би било велико. И добре за всички по света, нали?"

По принцип Пери не беше разговорлива, но в Истанбул се стараеше да се държи като екстроверт, често без успех, да се държи дружески и общуваше много повече, отколкото ѝ се искаше. В Оксфорд, вече освободена от подобна културна принуда, тя не просто се наслаждаваше, а дори обожаваше самотата. Интровертността не беше единствената причина да не участва активно във Фрешърс Уик. За някои събития (чая в общата зала и срещите с преподаватели) не бяха необходими пари, но за веганските капкейкове, бонбоните маршмелоу и вегетарианската пица се плащаше. За ограничения ѝ бюджет щеше да е по-добре, ако стоеше настрана от такива изкушения. Вместо това Пери се съсредоточи върху задълженията си: получаване на студентска карта, купуване на учебници (по възможност на старо), отваряне на студентска банкова сметка. Стараеше се да живее възможно най-скромно и непрекъснато сравняваше цените в магазините и супермаркетите.

Вероятно тя беше сред малцината студенти, които си отдъхнаха след края на изпълнената със забави и лудории седмица. Семестърът започна на другия ден. Беше доволна, че най-сетне ще я завърти рутина от лекции, семинари, писане на есета и четене на книги. Сред тази напълно непозната среда Пери се държеше здраво за ученето – своето спасително въже.

Ширин се появяваше и изчезваше в различни часове и след нея оставаше омайно ухание на тежък парфюм – магнолия и кедър. Всекидневните им навици нямаха нищо общо и въпреки това двете момичета започнаха все по-често да закусват и обядват заедно, да обсъждат лекции и преподаватели, а понякога и вечната тема за момчетата. Пери нямаше голям опит и докато слушаше многословните разкази на Ширин за изкуството на ходене по срещи, започваше да унива все повече. В компанията на врели и кипели приятели, за които флиртуването е нещо естествено, може да те обземе отчаяние и да се почувстваш като някакъв страничен наблюдател. Пери потърси курса, за който беше споменала Ширин. Намери го в списъка на философския факултет, сред внушителни и сложни заглавия като "Атомистическа критика на креатонизма", "Холизъм в стоическата школа на психологията и епистемологията", "Платон – философите крале", "Добрият живот и благородната лъжа", "Аквински: средновековните му критици и колегите схоластици", "Немският идеализъм и Кант за философия на религията" "Философски проблеми в когнитивните науки"...

Към края на списъка пишеше БОГ, със следното описание: "Базиран на дребни и съвременни източници, от филология до поезия, от мистицизъм до невронаука и от източните философи до западните им опоненти, курсът изучава това, което говорим, когато говорим за Бог".

Името на преподавателя Антъни Закариас Азър беше в скоби, а отдолу имаше бележка: "Ограничени места. Преди да се запишете, първо трябва да разговаряте с преподавателя. Внимание: този курс може да е подходящ за вас, но може и да не е".

Представянето на курса беше колкото привлекателно, толкова и обезкуражаващо. Пери реши да поразпита още малко, но се поддаде на суматохата на първите дни и забрави за намеренията си. Ширин беше права – "Бог" щеше да почака.

Черният хайвер

Истанбул, 2016 г.

Основното ястие – ризото с диви гъби и печено агнешко с шафран и сос с мед и джоджен – беше сервирано в големи сребърни блюда с гарнитура от зеленчуци на скара. Сервитьори с ливреи вдигаха капаците над димящото месо с такива превзети жестове, че някои от гостите ръкопляскаха, все едно бяха на театър. Деликатесите и виното повдигнаха настроението, а разговорите станаха още по-шумни и оживени.

– Честно казано, аз не вярвам в демокрацията – заяви един от гостите, архитект с късо подстригана коса и изрядно поддържана брада катинар. Фирмата му беше реализирала огромни приходи от строителни проекти из целия град. – Да вземем Сингапур. Успешна страна без демокрация. Китай – също. Светът се развива бързо. Решенията трябва да се взимат и прилагат светкавично. Европа си губи времето с дребнави дебати, докато Сингапур галопира ли, галопира напред. Защо? Защото следва целта си. Демокрацията е загуба на време и пари.

– Браво – похвали го вътрешната дизайнерка, която му беше годеница и бъдеща трета съпруга. – Винаги съм твърдяла, че в мюсюлманския свят демокрацията е излишна. Тя създава проблеми дори на запад. А тук е напълно неподходяща!

Домакинята се съгласи.

– Синът ми е с магистърска степен по бизнес. За съпруга ми работят хиляди души. Но семейството ни е с трима гласоподаватели. Братът на шофьора ни има осем деца в селото, където живее. Сигурна съм, че не са прочели нито една книга през живота си, но от неговото семейство ще гласуват десет души! Европейците са образовани. Демокрацията не може да им навреди. Близкият изток е друга история! Да даваш възможност за равен глас на невежите е като да даваш кибрит на дете. Пожарът е неизбежен!

Архитектът се почеса по брадата с кокалчето на показалеца си и каза:

– Aз не предлагам да зарежем гласуването. Как бихме го обяснили на запада, не знам... Но контролираната демокрация е добро решение. Бюрократи и технократи, ръководени от умен и силен лидер. Ако човекът на върха знае какво върши, аз съм за властта. Как иначе ще привлечем чужди инвеститори?

Всички се обърнаха и погледнаха към единствения чужденец на масата – американски мениджър на хедж фондове, който беше на посещение в Истанбул. Той се опитваше да следи разговора с помощта на спорадични преводи в ухото му. Под прицела на толкова много погледи, мениджърът се размърда сконфузено на стола и заяви:

– Никой не иска районът да се дестабилизира. Нали знаете, че във Вашингтон сме преименували Middle East на Muddle[8] East? Извинявайте много, но тук е такъв хаос, че...

Някои се засмяха, други се намръщиха. Хаос или не, това си беше техният хаос, те можеха да го критикуват колкото искат, но не и някакъв богат американец. Мъжът долови неодобрението им и замълча.

Между две хапки ризото архитектът отново взе думата.

– Това подкрепя още повече моята теория.

Той беше аполитичен години наред, но напоследък, макар и половин кюрд, беше започнал да залита по шовинизма.

– Целият район е на същото мнение – обади се пиарката. – След фиаското на Арабската пролет всеки разумен човек трябва да признае предимствата на силната власт и стабилността.

– Демокрацията е passe'! Може и да ви звучи шокиращо, но е така – обобщи архитектът, доволен, че възгледите му срещнаха одобрение. – Aз съм за незловредната диктатура.

– Проблемът на демокрацията е, че тя е лукс, хайвер от белуга – каза пластичният хирург, който имаше клиника в Истанбул, но живееше в Стокхолм. – Близкият изток не може да си я позволи.

– Дори Европа вече не вярва в демокрацията – рече журналистът и набоде на вилицата си парче агнешко. – Европейският съюз е пред разпадане.

– Държаха се като хрисимо котенце, когато тигърът Русия се развилня в Украйна – още по-високопарно заяви архитектът. – Харесва ли ви или не, това е векът на тигрите. Е, няма да те обичат, ако си тигър. Но ще се боят от теб, това е важното!

– Лично аз съм доволна, че не ни приемат в Европейския съюз – рече пиарката. – В противен случай щяхме да сме като Гърция.

За да предотврати злото, тя дръпна ухото си, цъкна с език и чукна два пъти на дървената маса.

– Гърците си мечтаят за османците, тъй като са били по-добре под властта ни... – засмя се архитектът, но смехът му секна в мига, в който зърна погледа на Пери. Той се обърна към Аднан и му намигна. – Съпругата ти май не одобрява шегите ми.

Аднан, който слушаше с подпряна на ръката си брада, се усмихна със сдържана любезност.

– Сигурен съм, че не е така.

Погледът на Пери се задържа върху студеното ризото в чинията. Можеше да се направи, че не е чула коментарите – все едно бяха дим от пура, който те дразни, но можеш някак да го изтърпиш. Но тя си беше обещала, още преди години, точно след като напусна Оксфорд, че вече никога и нищо няма да премълчава. Обърна се към Аднан, поклати отрицателно глава и заяви:

– Но е така. Този вид разговори не ми допадат. Демокрацията е черен хайвер, държавите са тигри... – Пери беше мълчала почти през цялата вечер и затова всички се обърнаха към нея. – Няма такова нещо като не зловредна диктатура.

– Защо? – попита архитектът.

– Защото няма такова нещо като малък бог. Когато някой започне да си играе на Бог, рано или късно, нещата излизат от контрол. През цялото време Пери си мислеше за професор Азър. Той самият е като Бог, така беше казала Ширин. Дали животът му нямаше да е по-друг, ако беше осъзнал, че и той като студентите си е просто човек...

– Погледни реално на нещата! – не се предаваше архитектът. – Тук не е превзетият ти Оксфорд! Става дума за истинска политика. Съседите ни са Сирия, Иран и Ирак, а не Финландия, Норвегия и Дания. В Близкия изток не може да има скандинавска демокрация.

– Вероятно не. Но не можеш да ми попречиш да мечтая за нея. Не можеш да спреш хората да желаят онова, което не им се дава.

– Желание! Каква дума! – каза архитектът и се наведе напред, ръцете му се опряха на масата. – Навлизаш в опасни води.

Пери поклати глава, припомняйки си, че според Наръчника по патриархално възпитание за напреднали на членовете на Клуба на благопристойните турски дами не е позволено да защитават публично каквито и да е "желания". Но тя толкова силно искаше да преустанови членството си – и щом не можеше да напусне по своя воля, да я изключат тогава. Внезапно мислите ѝ я отведоха към Ширин. Нейната непримирима приятелка Ширин нямаше да се остави на този архитект. Мисълта ѝ даде кураж и тя каза с мек тон:

– Ако искаш да ми кажеш, че трябва да приема нещата такива, каквито са... че нациите трябва да се откажат от мечтите... и бляновете си, като покорни и добри съпруги... то схващанията ти за международните отношения, а и за жените, не са толкова задълбочени, колкото предполагах.

 Настъпи кратка, но осезаема тишина, в която всички онемяха. Домакинът вирна брадичка, изправи рамене, плесна с ръце като танцьор на фламенко на път към дансинга и забоботи с неизменно веселия си глас:

– Интересно какво ли ще бъде следващото ястие!

Люлеещите се врати се разтвориха и сервитьорите се втурнаха с табли в ръце.

Рожденият ден

Оксфорд, 2000 г.

Двадесетия си рожден ден Ширин честваше в "Търф Тавърн" – пъб на няколко века, с дървени греди, в тясна алея до старите градски стени. Пери закъсня и влезе забързана, с подарък под мишница. Дълго беше мислила какво да избере за приятелката си и накрая се спря на нещо, за което беше сигурна, че ще ѝ хареса: дънково яке с разноцветни лъскави мъниста. Струваше цяло състояние.

Когато Пери влезе в облицования с дъбова ламперия пъб, задушевната топлина на алкохол и смях я обгърнаха под ниския таван. Предвид популярността на Ширин, Пери очакваше да види голяма тълпа. Така и беше. Шумната компания се смееше в кръг около рожденичката, а новият ѝ приятел я беше прегърнал. Бившето ѝ гадже – втора година студент по физика, много умен и мил, беше оформил срещите им в график и това беше вбесило Ширин.

– Реших да скъсам с него, като видях седмичната му програма.

Сутрешни лекции, библиотека, фитнес, семинари и между 4:15 и 5:15 – Ширин. Петък вечер отново място, запазено за нея – Ширин.

– Можеш ли да си представиш, мишле? – негодуваше тя. – Включил ме е между 19:30 и 22:30. Вечеря, филм, секс.

Силният глас на Ширин я сепна и изтръгна от мислите ѝ.

– А, ето я и съседката ми! Здрасти!

Рожденичката изглеждаше възхитително в блуза с пришити перли и тесни бели дънки. Тя грабна подаръка си, прегърна и целуна Пери и я попита:

– Къде беше? Изпусна почетния гост! Току-що си тръгна.

– Кой беше почетният гост?

– Азър – отговори Ширин с блеснали очи. – Не мога да повярвам, че дойде. Страхотен е! Влезе, вдигна наздравица и си тръгна. Тя се канеше да каже още нещо, но я дръпнаха да духне свещите на тортата. Пери се огледа. Не познаваше никого от надвикващите се гости, които пиеха и говореха един през друг. Изненада се, когато на една от масите зърна Мона. С оранжева туника, с дълги ръкави, хиджаб в подобен цвят и панталон. Беше сама и стискаше чаша с кола

– Здравей, Мона.

– Радвам се да те видя – усмихна се тя, доволна, че най-сетне се появи някой, с когото да си поговори.

– Не знаех, че си приятелка на Ширин – каза Пери и седна до нея.

– Не сме точно приятелки, но ме покани и си помислих... – Мона замълча.

Пери се досети какво искаше да ѝ каже. Не беше лесно да не приемеш поканата на една от най-известните личности в университета, и все пак, колкото и да беше самоуверена и общителна, Мона не знаеше какво точно да очаква от рождения ден на Ширин. Сега, сред тълпа весели и невъздържани купонджии, които вдигаха невъобразим шум и се поклащаха в ритъма на някаква си тяхна мелодия, тя нито се чувстваше удобно, нито се осмеляваше да покаже притеснението си.

Докато Ширин и приятелите ѝ се смееха и забавляваха, двете момичета ядяха торта и разговаряха.

– Може ли да те попитам нещо? – престраши се Пери. – Ти спомена, че със сестра ти сте направили различен избор. Това означава ли, че... предпочиташ да си покриваш главата?

– Разбира се. Родителите ми са ни дали свобода сами да решаваме. Моят хиджаб е лично решение, доказателство за моята религия. Дава ми спокойствие и увереност. Макар непрекъснато да търпя упреци... – умърлуши се тя.

– Наистина ли?

– Да. Но това няма да ме откаже. Кой би се противопоставил на стереотипизирането, ако не аз с моя хиджаб? Искам да разбудя мисленето на хората, които гледат на мен като на пасивна жертва на мъжката власт. Е, аз не съм такава. Имам своята независимост и хиджабът никога не е бил пречка.

Пери слушаше с интерес, откривайки в това момиче по-млада версия на майка си. Същото неприкрито предизвикателство и решителност. Тези чувства ѝ бяха толкова познати... Беше свикнала да слуша всякакви разпалени и уверени изявления и не можеше да разбере с какво предразполага хората да разкриват душата и сърцето си. Беше странно, че изливаха пламенните си вярвания и убеждения точно пред нея, която беше объркана и ненаясно със себе си.

– Хип-хоп текстовете, които пишеш, религиозни ли са?

Мона се засмя.

– Хип-хопът е музика, в която има любов и поезия. Е, може и да има малко гняв – срещу несправедливостта и неравенството. Вдъхновяващ е, затова...

Силният смях на компанията прекъсна обяснението ѝ. Някой беше предизвикал гаджето на Ширин на състезанието "Един ярд ейл". Момчето беше надигнало дългата две педи чаша със заоблено дъно и гълташе ли, гълташе. По ризата му се стичаше бира, но той успя да гаврътне чашата с доволна усмивка. Всички заръкопляскаха и момчето залепи мокрите си устни върху устните на Ширин в дълга, щастлива целувка. Миг след това усети как бирата се връща и хукна навън.

– По-добре да си тръгвам – каза Мона.

– Aз също – рече Пери и се надигна.

За разлика от, Мона, тя не се смущаваше от пиенето или неприличното поведение. Притесняваше я нещо друго. Буйното веселие не я привличаше и попаднеше ли в такава среда, веднага се свиваше като таралеж. Това беше нейната самозащита срещу радостта.

Когато двете излязоха от пъба, навън грееше пълна луна. Минаха под Моста на въздишките и продължиха по мъждиво осветените улици.

– Aз наистина не разбирам защо Ширин ме покани – каза Мона.

Пери също недоумяваше.

– Ами... тя обича да има нови приятели.

– Не, причината трябва да е друга. – поклати глава Мона. – Вие се познавате от известно време, но аз винаги съм имала чувството, че не ме харесва... вероятно заради хиджаба.

Пери замълча, тъй като си спомни, че Ширин не одобри забрадката на майка ѝ.

– Пет пари не давам, ако е така. Защо ли иска да се сприятелим? – продължи Мона с гордо изражение. – Дали пък не развивам параноя?

– Не – отвърна Пери. – Имам предвид, да, малко. Сигурна съм, че може да сте приятелки.

– Ще видим. Тя ме убеждава да се запиша в курса на професор Азър.

– Наистина ли? – Пери усети как я обзема чувство на някаква все още неясна опасност, и добави: – Мен също. Все повтаря – иди на лекциите на Азър!

– Значи не съм единствената – умисли се Мона и посочи "Търл Стрийт". – Aз съм нататък

– Е, лека нощ.

– И на теб, сестро. Трябва да се виждаме по-често.

Мона хвана ръката на Пери с две ръце, стисна я силно и изчезна в нощта.

Останала сама, Пери потъна в мислите си и зави по "Броуд Стрийт". Някъде напред в тъмнината тя съзря една фигура, осветена от жълтеникавата светлина на натриевите улични лампи: бездомна жена, която буташе ръждива детска количка, препълнена с дрехи, картони и найлонови торби. Вечен пътник за никъде. Пери я погледна внимателно. Мръсните ѝ влажни дрехи висяха по тялото ѝ, а косата ѝ беше сплескана от мръсотия и засъхнала кръв. Един по един Пери забеляза още детайли: мазолите по ръцете ѝ, синината на дясната буза и подпухналите очи. Бездомниците в Истанбул се криеха в ъглите и избягваха минувачите, но повечето просеха храна, пари и внимание. Да видиш скитник в Оксфорд беше едва ли не шокиращо, в пълен контраст със съвършената изящност на града.

Сякаш водена от невидима сила Пери тръгна след жената, която ситнеше по улицата. Вятърът внезапно смени посоката и довя неприятна миризма. Смесица от урина, пот и изпражнения.

Жената си говореше сама с изнервен глас: "Колко пъти трябва да ти казвам, а?" Почака за отговор със свъсено лице, после се засмя, но гневът ѝ се възвърна и заяви: "Не, не и не, шибаняко!"

Сърцето на Пери се сви и тя се натъжи. Каква беше разликата между нея – студентка в Оксфорд с обещаващо бъдеще, и тази лишена от всичко жена? Имаше ли някаква граница, която изисканото общество се страхуваше да престъпи, като ръба на плоската земя, който в миналото изпълвал с ужас древните моряци? Ако беше така, къде е линията между разума и лудостта? Спомни си какво им беше казал ходжата, когато тя и майка ѝ го посетиха. Може би той имаше право. Може би наистина я привличаха тъмните сили...

Жената се обърна и погледна Пери.

– Мен ли търсиш, мила? – закиска се тя и пожълтелите ѝ от никотина зъби се оголиха. – Или търсиш Бог?

Пери пребледня. Поклати глава, но не можа да продума. Протегна ръка с няколко монети. Жената подаде пръсти изпод маншета на палтото си и ловко ги грабна, като език на гущер, налапващ насекомо от някой лист.

Пери се обърна и тръгна към къщи почти тичешком. Незнайно защо я обзе страх. Надяваше се всяка крачка да я отдалечава колкото може повече от бездомната жена и от ужасяващото подозрение, че двете са от един и същ свят.

Чете до късно. Ако беше погледнала през прозореца, можеше да види как Ширин събу високите си обувки на платформа, стъпи на сключените ръце на един не по-малко пиян приятел, прескочи триметровата каменна ограда на градината, като разпра и изцапа тесните бели джинси, падна в лехата, стана и почука на първия прозорец на партера, докато се смееше и пееше весела персийска песен.

Речникът

Оксфорд, 2000 г.

В Оксфорд имаше много подходящи за студентските възможности пъбове и места за хранене. Но Пери така и не прекрачи прага им. И макар клубовете и обществата, към които можеше да се присъедини, да бяха повече от сто, тя странеше и не членуваше в нито едно от тях, включително и "феминисткото сдружение". Повтаряше си, че трябва да стои далеч от тях и всичко друго би я откъснало от науката. Момчетата също. Влюбването – а още повече разлюбването – беше голямо главоболие и само разсейваше. Всички тези емоции, вечери, обеди, разходки, после караниците за дреболии и сдобряването... Изискваха се свръхусилия, за да приемеш някого като най-важен или почти най-важен в живота си. Тя нямаше време за това. Приятелствата също изискваха време и усилия. Случваше се да се запознае с някой, който много ѝ допадаше, но винаги се стараеше да не задълбочава връзката. В единственото ѝ мото през тези първи седмици в колежа – учи, учи и пак учи – имаше нещо роботизирано, закостеняло и почти догматично.

Пери беше свикнала да е отлична ученичка и страдаше от незадоволителните си постижения в Оксфорд. Нямаше проблеми с разбирането на лекциите, но изпитваше затруднения с писмените задачи и дебатите. Изразяването на мисли на чужд език беше истинско предизвикателство. Беше решена да не се провали и полагаше свръхусилия да се справи и да успее.

Осъзна, че за да оцелее в Оксфорд, трябва да подобри английския си. Умът ѝ се нуждаеше от думи така, както фиданката жадува за дъжд. Купи си разноцветни самозалепващи се листчета. На тях си записваше новите думи, на които попадаше, харесваше и възнамеряваше да използва при първа възможност, както правеше всеки чужденец тук, по един или друг начин.

Autotomy: отстраняване на част от тялото от животно в опасност

Cleft stick: в безизходна ситуация (Толкин, "Властелинът на пръстените")

Rantipole: див, безотговорен, скандалджия ("Легенда за сънната долина")

В първото си есе по политическа философия написа: "В Турция, където всекидневната политика е rantipole, всеки път, когато системата е в cleft stick, първа демокрацията пада в жертва като акт на autotomy."

Когато дойде редът ѝ и започна да чете есето, преподавателят я спря и попита учуден и развеселен:

– Това на английски ли е?

Пери потъна в земята от срам. Изречението ѝ се струваше толкова точно и стилно, а се оказа неразбираемо. Как така едни и същи думи звучаха по напълно различен начин за чужденеца и за местния? Въпреки всичко не се отчая и все така пристрастена към словесните нюанси, продължи да колекционира интересни думи. Те ѝ приличаха на загладените от безброй приливи и отливи спираловидни мидени черупки и розови корали, които събираше като дете по време на семейните излети до брега. Само че за разлика от тези красиви и бездушни морски дарове, думите дишаха и живееха.

Пери беше зле с ориентацията и често се губеше. Един ден, докато се луташе, откри книжарницата "Два вида интелигентност". Неравните дъски по пода на антрето скрибуцаха като че ли с разбиране и съчувствие. Рафтовете с книги бяха до тавана, над камината имаше репродукции на изгледи от някогашния Оксфорд, а двете стаички над дървеното стълбище бяха претъпкани с подбрани от собствениците четива, които подсказваха интересите им към философията, психологията, религията и окултните науки. На стените висяха снимки в рамки, по пода имаше възглавници в пастелни цветове за посетителите, които можеха да седнат и почетат с чаша безплатно кафе. Пери се влюби в книжарницата.

Собствениците (тя беше шотландка, той – пакистанец) се изненадаха, че Пери знае произхода на името на книжарницата. Беше заглавие на стихотворение от Руми. Тя дори помнеше няколко стиха: "Има два вида интелигентност, едната е придобита в училище, където детето учи и запомня от книгите и от учителите, а другата е... флуидна, фонтанът в теб, който извира навън".

– Браво на теб! – каза собственичката. – Ще се радвам да идваш често при нас.

– За да подхранваш интелигентността си. И двата вида! – добави съпругът ѝ.

Пери стана редовна посетителка на книжарницата. Взимаше си кафе, пускаше монета в кутията за бакшиши, настаняваше се на възглавница на пода и четеше, докато гърбът я заболи и краката ѝ изтръпнат. Често ходеше и в Бодлеанската библиотека. Сядаше в някой отдалечен ъгъл, струпваше повече книги, отколкото можеше да прочете, тихичко отваряше пакетче със солети и потъваше в морето от думи.

Купи си картички с изгледи от Оксфорд. Огрените от слънце средновековни улици, медените варовикови стени, сенчестите градини на колежите... Изпрати няколко на родителите си, а другите запази за Умут. Пишеше му непрекъснато и никога не се отказа, макар отговорите му да бяха редки и кратки. Пишеше само хубави и дори весели неща. Никога не спомена за страховете, мигрените, кошмарите и самотата, които бяха за нея едновременно и проклятие, и спътници. Вместо това Пери описваше странните привички на англичаните, прагматизма им, неподлежащата на съмнение вяра в институциите и шантавия им хумор.

Умут пишеше отговорите си на листове с редове, на картончета, откъснати от бисквитени кутии, календари или пазарски пликове. Веднъж ѝ изпрати картичка. Индиговосиньо море и червена рибарска лодка сред спокойния средиземноморски бриз и нежния като обещание пясък. Може би и той правеше опити в изкуството да симулираш щастие...

На официалната вечеря, която се проведе в тържествената зала от 1379 година, Пери седеше на вековна дъбова пейка, заобиколена от маслените портрети на бивши ректори. На масите бяха наредени старинни прибори, сервитьорите бяха с бели сака и тя имаше чувството, че е едновременно сюрреалистичен и романтичен персонаж в някаква картина. Имаше места в колежа, които си оставаха непроменени от векове, и Пери обичаше да докосва и да вдишва историята и вечността. Често седеше в старата библиотека само заради омайващия мирис на рафтовете с книги. В приземния етаж въртеше ръчката и ги местеше, за да стигне до желаната книга. Сред хилядите заглавия, до едно нейни убежища, тя се чувстваше завършена. Странно, но когато се потапяше в безкрайния океан на познанието, Пери често мислеше за Бог.

Това я озадачаваше, защото в никакъв случай не можеше да добави към качествата си "набожност" или пък "духовност". Никога не би го признала пред майка си, но имаше моменти, в които ѝ се струваше, че не вярва в нищо. По произход беше мюсюлманка. Обичаше Рамазан и Курбан Байрам. Те изпълваха сърцето ѝ с топлина и навяваха спомени за познати миризми и храни. За нея ислямът беше като спомен от детството – много личен и съкровен, но някъде далеч във времето и пространството. Като бучката захар в кафето – хем е там, хем я няма.

Пери винаги се беше чудила как така турците запомнят арабските молитви, без да знаят какво означават. Турски или английски, тя обичаше думите. Държеше ги в ръцете си като яйца, които се канеха да се излюпят, и малките им, изпълнени с живот сърчица туптяха в дланите ѝ. Проучваше скрития им и явен смисъл, проверяваше етимологията им. За безбройните вярващи думите на молитвите не бяха толкова обект на тълкуване, колкото на имитиране, нещо като ехо без начало и край, в което не мисленето беше важно, а повтарянето. В закътаната прегръдка на вярата някои намираха отговорите, като не задаваха въпроси, други продължаваха напред, като се предаваха.

Пери написа в господодневника: "Вярващите предпочитат отговорите пред въпросите и яснотата пред несигурността. Същото се отнася и за повечето атеисти. Странно, но когато стане дума за Бог, за когото не знаем почти нищо, малцина от нас казват: "Не знам".

Ангелът

Оксфорд, 2000 г.

Пери говореше редовно с баща си по телефона, като умишлено звънеше в часове, когато беше вероятно той да вдигне телефона. Днес се обади от улична будка и вдигна майка ѝ.

– Периджим! – зарадва се тя, но бързо смени тона. – Ще дойдеш на сватбата на брат си, нали?

– Да, мамо. Нали ти казах, че ще дойда.

– Тя е истински ангел, казвам ти.

– Кой?

– Как кой? Булката, глупаче.

Селма беше улисана в подготовката на сватбата и преувеличаваше достойнствата на бъдещата си снаха, което беше непонятно за Пери.

– Радвам се. Семейството ни има нужда от ангел – каза тя.

Пери долови намеците в комплиментите на майка си, като бонбони с гранясал вкус в лъскава опаковка. Момичето беше набожно, добродушно и послушно, тоест дъщерята, която Селма никога не е имала.

– Какво искаш да кажеш, Пери?

– Нищо.

Селма въздъхна.

– Трябва да си тук за къносването.

Сватбата се подготвяше от семейството на младоженеца, а къносването преди тържеството беше задължение на семейството на булката.

– Мамо, говорихме вече за това. Мога да дойда само за сватбата.

– Не може така. Хората ще ни одумват. Трябва да си дойдеш по-рано.

Пери въздъхна. Все още се учудваше на светкавичното умение, с което Селма разваляше настроението ѝ, сякаш само тя знаеше къде точно да стисне сърцето ѝ, за да закипи кръвта ѝ.

– Не мога да отсъствам от лекции – заяви категорично Пери.

Разговорът им съвсем се вгорчи заради взаимните обвинения в себичност. След като затвори, Пери усети надигащо се чувство на негодувание към всичко, което си бяха казали и премълчали, към това, което се бе прекършило завинаги.

През нощта спа на пресекулки. Събуди се с ужасно главоболие, предвещаващо мигрена. Прерови чекмеджетата, но не намери болкоуспокояващи. Разтри слепоочията си и притисна дъното на едно кенче към пулсиращото си дясно око. Това винаги помагаше. Легна и се сви на кълбо. Не очакваше да заспи, но скоро се унесе.

Градина с чворести дървета. Сама, с рокля, която се

 вееше от бриза, Пери се разхождаше бавно сред тях. До

 един поток тя видя огромен дъб. На един от клоните

 висеше кошница с бебе с тъмно петно, закриващо

 половината му лице. Пери с ужас забеляза, че дървото

 гори, а пламъците пълзят нагоре.

Грабна една кофа и започна да я пълни на потока. Скоро

 водата беше навсякъде, заля краката ѝ и се надигна като

 въртоп. Погледна нагоре, но бебето вече го нямаше.

 Буйният поток го беше отнесъл. Пери изкрещя, защото

 осъзна, че е допуснала да се случи нещо ужасно,

 необратимо лошо.

Чу се чукане. Тихо, но настойчиво. Пери отвори очи. Не беше сигурна дали все още сънува, или не. От коридора се чу глас:

– Aз, съм, Ширин! Изкара ми ума! Добре ли си?

Пери седна, мигайки объркано.

– Добре съм.

Гърлото я дереше като сухи листа. Беше уплашена, че е викала достатъчно силно, за да се чуе в съседната стая.

– Няма да си тръгна, докато не се уверя със собствените си очи.

Пери бавно се надигна от леглото и отвори вратата. Ширин беше с прасковена копринена пижама и с маска за сън в същия свят, вдигната на челото. Около негримираните ѝ очи имаше слой крем и те изглеждаха по-тъмни и по-малки.

– Викаше като във филм на ужасите. Нали ги знаеш ония неми героини, които, като видят психопат, тичат нагоре по стълбите, вместо да отворят вратата и да избягат оттам.

– Извинявай, че те събудих.

– Няма нищо – Ширин скръсти ръце на внушителния си бюст. – Често ли имаш кошмари?

– Понякога... – Пери се загледа в някакво петно на мокета, което не беше виждала преди. – Глупави сънища.

– Повтарят ли се?

– Ами... да.

Ширин прибра кичур коса зад ухото си и заяви с глас, който не търпеше възражение.

– Нагледала съм се на всякакви луди в семейството ми и аз самата съм куку. Така че картинката ми е ясна.

– Да не би да искаш да кажеш, че съм луда?

– Може и да нямаш диагноза, но викът ти беше доста страшен. Ако имаш психически проблем, трябва да се погрижиш за него.

– Нямам проблем!

– Ооо! – изстена Ширин, сякаш я прониза стрела. – Не разбирам защо хората се засягат от думата "психически"? Сигурно нямаше да реагираш така на думата "хемороидически".

– Хемороиден – поправи я Пери.

– Както и да е – Ширин се загледа в залепените на стената листчета с думи и отбеляза: – Момичето-речник!

Луната се промушваше през малките прозорчета и хвърляше сенки с форма на неправилни четириъгълници върху лицата им.

– Виж много мило, че дойде да провериш как съм, но вече съм добре – каза Пери. – Малко съм изнервена, защото ще ходя на сватбата на брат ми. Не мога да си позволя да пропускам лекции, но няма как, семейството е на първо място.

– Добре, отиди на сватбата, но като се върнеш, излизай повече. Трябва да се забавляваш, млада си!

– Aз не съм като теб – каза тихо Пери.

– Искаш да кажеш, че ти харесва да си нещастна.

– Не, разбира се.

– Има два начина да се справиш с меланхолията – отбеляза Ширин. – Или сядаш на волана и натискаш педала, без да обръщаш внимание на врещящата зад теб госпожа Депресия отзад, или ѝ даваш волана и се оставяш да те тормози.

– Какво значение има, ако така или иначе ще се забиеш в някое дърво? – попита Пери.

– Друго си е, сестро, ако ти караш! Няма да се даваш на дъртата Депресия!

Усещайки, че не може да обори този аргумент, Пери се опита да смени темата по единствения начин, за който се сети.

– Между другото, онзи професор, за когото ми спомена, Азър. Видях курса му.

– Да? – Ширин леко поруменя. – Голям чаровник, нали?

– Не съм била на лекция, само прочетох информацията за курса.

– О! И? Какво мислиш?

– Изглежда интересно.

– Мога ли да ти дам приятелски съвет? – каза Ширин и се запъти към вратата. – От иранка към сестра туркиня, пиши го като част от другарството на обречените. Ако успееш да се запишеш в курса на Азър, никога не използвай думата "интересно". Мрази я. Казва, че в нея няма нищо интересно.

Ширин излезе и затвори вратата след себе си, оставяйки Пери на кошмарите ѝ.

Музикалната кутия

Истанбул, 2016 г.

Десертите бяха в кристални чинии. Торта с лешников мус и шоколадов крем в средата и печени дюли с биволска сметана. Гостите избухнаха в хор – половината с комплименти, половината с оплаквания:

– Ох, сигурно съм качила едно кило тази вечер – потупа се пиарката по корема.

– Не се притеснявай, ще го свалиш, докато се прибереш – успокои я домакинята.

– Просто продължавай да спориш за политика. В тази страна така се изгарят калории – отбеляза журналистът.

Когато прислужницата се появи до нея, Пери прошепна:

– Не, благодаря.

– Добре, госпожо – отвърна тихо прислужницата с разбиране.

Но домакинята чу и се обади от своя край на масата:

– О, не, мила! Не се засегнах от противоречията в мненията ни, но ще се обидя, ако не опиташ тортата ми.

Пери отстъпи, както беше редно. Щеше да изяде и тортата, и дюлята. Не спираше да се учудва защо жените непрекъснато се насърчават да ядат и да дебелеят. Сигурно имаше общо със "закона за сравнителната естетика" – когато на едно място се съберат закръглени, закръглени всъщност няма. Вероятно е просто цинична. Сякаш чу отдавна забравените думи на Ширин: "Повярвай ми, мишле, не си достатъчно цинична".

След като домакинята остана доволна и насочи вниманието си към следващия гост, Пери надигна чашата с вино. Тази вечер пиеше повече от обикновено, но изглежда никой, включително и тя самата, не забеляза това. Граденият с години бент, който спираше пътя на нежеланите емоции към сърцето ѝ, се беше пропукал. През малкия отвор се промъкваше тъга, докато друга част от съзнанието ѝ беше нащрек за опасността и опустошителността, които можеха да последват. Трябваше бързо да намери начин да запуши пукнатината и всичко отново да дойде на мястото си.

– Нали щеше да идва някакъв гадател? – попита гаджето на журналиста с дрезгав глас на пушач.

Всички знаеха, че е притеснена от клюката в един уебсайт за романтичната вечеря на приятеля ѝ с бившата му жена и за намеците, че може би отново ще се съберат.

– Трябваше да дойде преди час – каза домакинът. – Сигурно има задръстване.

Американският мениджър побърза да се пошегува:

– Е, щом и ясновидците не знаят по кой път в Истанбул да минат...

– Той е страхотен, ще видиш – отговорът на домакина включваше и турски, и английски думи. – Говори се, че е предсказал финансовата криза!

– Май наистина всички трябва да се консултираме с ясновидци, след като политическите експерти са безполезни, а финансовите – още по-зле – включи се пиарката.

Водена от някакъв импулс, Пери стана от масата и помоли да я извинят.

– Да не би отново да те отегчихме? – попита архитектът над чашата с питието си, очите му блестяха.

Дребнав и заядлив по природа, той не беше забравил предизвикателните ѝ думи. Пери го погледна.

– Просто ще звънна по телефона, за да проверя как са децата.

– Разбира се – каза домакинът. – защо не отидеш горе в кабинета ми? Там ще говориш на спокойствие.

Пери взе мобилния телефон на съпруга си и се качи на първия етаж, чувайки през цялото време гласовете от трапезарията.

Кабинетът беше с прозорци от пода до тавана, от които се разкриваше великолепна гледка към Босфора. С кожена ламперия, дървен таван, огромна маса от махагон и мрамор, фотьойли с високи облегалки с цвят на жълтък, антични произведения на изкуството и скъпи картини, той приличаше по-скоро на частен салон на екстравагантен мафиотски бос.

В единия ъгъл бяха подредени снимки на бизнесмена – с политици, знаменитости и олигарси. Пери забеляза порцелановата усмивка на бивш диктатор от Близкия изток, който се здрависваше с домакина пред импозантна бедуинска палатка. От съседната снимка гледаше каменното лице на покоен централноазиатски автократ, известен с това, че украсил родния си град със собствените си портрети и че преименувал един месец на себе си и един на майка си. Пери пое дълбоко дъх и задържа въздуха, все едно беше цигарен дим. Какво правеше в този палат, построен от таен и сенчест бизнес? Почувства се като камъче в река, носено безспирно от течението. Ако професор Азър беше тук, щеше да се усмихне и да каже: "Няма мъдрост без любов. Няма любов без свобода. И няма свобода, ако не дръзнем да си тръгнем от онова, в което сме се превърнали".

Сякаш за да избяга от мислите си, Пери набра номера вкъщи. Облегна чело на прозореца и се зае да изучава гледката навън, докато чакаше майка си, която беше при децата, да вдигне. Зад стъклото, под невероятно яркия полумесец на луната, се простираше градът – къщите бяха склонили глави, сякаш си шепнеха тайни, улиците се виеха по стръмните хълмове, последните чайни затваряха и клиентите си тръгваха. Чудеше се какво ли правеха децата, които откраднаха чантата ѝ? Спяха ли вече, дали си бяха легнали гладни? Дали не сънуваха как ги гони – луда жена с високи обувки в ръка?

Селма вдигна на четвъртото звънене.

– Свърши ли вечерята?

– Не още – каза Пери. – Момчетата добре ли са?

– Разбира се, защо да не са? Прекараха си добре с баба и сега спят.

– Вечеряха ли?

– Мислиш ли, че ще ги оставя гладни? Сготвих мантъ[9] и излапаха всичко като невидели. Горките ми те, явно им е липсвало.

Пери не беше наследила кулинарните способности на Селма и долови упрека в гласа ѝ.

– Благодаря. Знам, че е било много вкусно.

– Няма защо. Ще се видим утре. Сигурно ще съм заспала, когато се приберете.

– Мамо, искам да те помоля за нещо.

Чу се шумолене – майка ѝ преместваше слушалката на лявото си ухо, с което чуваше по-добре. Видимо се беше състарила след смъртта на мъжа си. Странно, но въпреки всичките години на враждебност, Селма рухна в деня, в който Менсур умря, сякаш битката с него я беше поддържала жива.

– В спалнята, във второто чекмедже, има една тетрадка. Тюркоазена. С кожени корици.

– Онази от баща ти – в гласа на Селма се прокрадна горчива нотка.

Дори след толкова години тя все още се чувстваше засегната от връзката между баща и дъщеря. Смъртта на Менсур не промени чувствата ѝ. Човек може да завижда на мъртвите заради влиянието им върху живите.

– Да, мамо. Ключът е в долното чекмедже. Под хавлиените кърпи. На последната страница е телефонът на Ширин. Би ли ми го издиктувала?

– Не може ли да почака до утре? Нали знаеш, че вече не виждам добре.

– Моля те, трябва да се обадя тази вечер.

– Добре, почакай малко – въздъхна Селма.

– И мамо...

– Какво?

– Заключи пак тетрадката след това, моля те.

– Едно по едно – отговори Селма отегчено. – Не ме обърквай.

Пери чу изтракването на оставената слушалка и забързаните, тежки стъпки на майка си. Чакаше и дъвчеше долната си устна. Далеч, далеч, под Втория мост, морето беше синьозелено, цветът на очакването. Пери зърна отражението си в прозореца и се подразни от леко отпуснатия си корем. Все пак още беше далеч от бързото стареене, от което се страхуваше. Изглежда, имаше различни начини на стареене. При някои първо повяхваше тялото, при други – умът, а при трети – духът.

В мозъка има музикална кутийка, в която се съхранява паметта – напукан емайл, натрапчива мелодия. В нея се пазят всички неща, които умът не иска да забрави, но и не смее да запомни. В стресови или травматични мигове, а понякога просто ей така, без причина, кутийката щраква, отваря се и всичко се изсипва. Ето такъв беше този миг.

– Не можах да я намеря – задъхано рече Селма.

– Опитай още веднъж моля те, и ми кажи, като я намериш – настоя Пера

– Гледах телевизия – измрънка недоволно майка ѝ, но добави: – Е, добре, изчакай още малко.

Отношенията им се бяха подобрили заради липсата на онзи, който стоеше помежду им – Менсур. Присъствието му ги отчуждаваше, отсъствието му ги сближи.

– И още нещо – побърза да каже Пери. – Откраднаха ми телефона. Затова изпрати съобщение на Аднан, но само напиши "Обади се вкъщи". Aз ще ти звънна.

– Какво става? – подозрително попита Селма. – Ширин не беше ли онова несимпатично момиче в Англия?

Пери усети как сърцето ѝ се разтуптя.

– Защо искаш да говориш с нея? – настояваше майка ѝ. – Тя не ти беше приятелка.

Тя беше най-добрата ми приятелка. Тя, Мона и аз. Трите: Грешната, Набожната и Раздвоената.

 Мамо, това беше много отдавна. Вече сме възрастни хора. Няма за какво да се безпокоиш. Ширин е забравила вече всичко.

На Пери ѝ се искаше да повярва на думите си, но знаеше, че това не беше така. Ширин беше като нея и никога не би загърбила миналото.

Поясът на целомъдрието

Оксфорд – Истанбул, 2000 г.

Един следобед посред зима Пери пристигна в Истанбул за сватбата на брат си. Соленият въздух лъхаше на море и сяра. Родният град ѝ липсваше толкова много, че колкото и самотна да се чувстваше в него, далеч от него изпитваше още по-голяма самота. За да не се отдаде на тъжни мисли, тя остави куфара и тутакси се втурна по задачи – посещения при роднини, купуване на подаръци, домашни задължения.

Веднага долови пирамидата от напрежение, издигната, докато я нямаше. Въздухът в дома на Налбантоглу беше тежък и задушен. Размяната на свадливи и заядливи реплики не беше нищо ново, но повечето дрязги бяха скорошни и възникнали във връзка със сватбата. Семейството на булката настояваше за пищна сватба, достойна за дъщеря им. Наетата зала беше сменена в последната минута с още по-голяма, което означаваше повече гости, храна и разноски. В крайна сметка и двете семейства не бяха доволни. Разменяха си любезности и комплименти, но под маската на галантността се таеше взаимна враждебност.

Сутринта в деня на сватбата Пери се събуди от приятните миризми, които се носеха из къщата. Когато влезе в кухнята, тя видя майка си с престилка на жълти маргаритки да пече три вида бюрек: със спанак, със сирене и с кайма. С нечовешки устрем Селма не спираше да чисти, да бърше прах, да търка, лакира и пере.

– Кажи на тази жена, че ще се убие от работа – обърна се Менсур към дъщеря си, докато четеше на масата лявоцентристкия вестник, за който беше абониран от край време.

– Кажи на този мъж, че неговият син се жени. Това се случва веднъж в живота – отвърна Селма.

Пери въздъхна.

– Държите се като деца. Защо не си говорите?

Баща ѝ обърна страницата, а майка ѝ разточи следващата топка тесто. Пери седеше като буфер на стола между тях. По едно време се осмели да попита:

– Как мина къносването?

В очите на майка ѝ блесна пламъче.

– Трябваше да дойдеш!

– Казах ти, че имам лекции и не мога.

– Всички питаха за теб. И ни одумваха зад гърба ми – дъщерята я няма, сина го няма... Що за семейство е това...

– Умут няма ли да дойде?

– Обеща. Сготвих любимите му манджи и всички знаеха, че ще дойде. Но в последния момент се обади и каза: "Мамо, имам важни задачи". Какви важни задачи? За глупава ли ме взима? Не го разбирам това момче.

Пери обаче го разбираше. След затвора Умут предпочете спокойния живот в едно малко южно градче, където изработваше морски сувенири за туристите в колибата, която наричаше дом. Усмивката му беше мимолетна и по-крехка от мидените черупки, благодарение на които припечелваше. Беше винаги сдържан и учтив, все едно говореше с непознати. Живееше с разведена жена с две деца, която казваше, че Умут е добър човек, но понякога изпадал в мрачно настроение, ставал сприхав и раздразнителен, лежал с дни и не се надигал дори да си измие лицето. Случвало се да превърти и тогава трябвало да го наблюдава денонощно да не докопа бръсначите – не от страх за себе си и децата си, а защото се самонаранявал, а разрезите зараствали трудно. Налбантоглу не разпитваха повече, тъй като и това им се виждаше твърде страшно.

– Мамо, съжалявам, че не дойдох, но не можех – каза Пери без никакво желание да се кара с майка си. – Разкажи ми как мина.

– Нищо особено. Дано не се надяват да им се отблагодарим с диаманти.

Селма смяташе като педантична счетоводителка всичко похарчено от двете семейства, броеше колко хора е поканил младоженецът, колко булката и така нататък. Теглеше всичко с бакалска везна и следеше за баланса на двете страна Колкото дадеше едното семейство, толкова трябваше да отдели и другото. Беше като състезание по дърпане на въже и двата отбора я водеха изключително коректно. Пери се учудваше на умението на майка си да превключва от мрънкане и оплакване към ученически смях и шеги, когато говореше по телефона с майката на булката.

Въпреки големите разноски Селма наистина харесваше някои качества на булката. Едното беше набожността ѝ.

– Честно казано, ходжата, когото доведоха на къносването, беше превъзходен. Глас като славей! Всички плакаха. Семейството на булката е по-религиозно и от нашето. От седем поколения! В рода им има хаджии и шейхове! – последните думи бяха изречени гръмко и тържествено, с надеждата да стигнат до ушите на неблагочестивия ѝ съпруг.

– Прекрасно! – рече Менсур от своя ъгъл. – Това означава, че в тях тече кръвта на доста еретици. Пери, обясни на майка си закона на диалектиката. Отрицание на отрицанието. Всяка доктрина създава опозиция. Там, където има много светци, има и много грешници!

– Пери, кажи му, че говори глупости!

– Татко, мамо, хайде стига... Важното сега е, че брат ми си намери жена, която го прави щастлив.

Пери беше видяла булката няколко пъти. Доста стеснителна млада жена, с трапчинки и пъстри очи, които се кокореха за щяло и нещяло, и имаше слабост към златните гривни. Тя връзваше хиджаба си по дубайски. Пери разбра, че истанбулското забраждане подхождало на кръглите, дубайското – на овалните, а типичното за залива – на квадратните лица. Последната линия в ислямската мода или беше съвсем нова, или убягваше на Пери. "От котюр хиджаб", "буркини бански", "халал панталон" – това бяха новите тенденции в една голяма, разрастваща се индустрия.

За разлика от немалко хора със светски убеждения, включително и баща ѝ, Пери не се дразнеше от жените, които ходеха с хиджаб. Затова и се сприятели толкова бързо с Мона. Предпочиташе да преценява хората не по онова, което е на, а което е в главите им. В това се състоеше и голямата ѝ дилема. Беше ѝ трудно да го признае дори пред себе си, камо ли пред родителите си, че макар да нямаше възражения към външния вид на булката, тя я преценяваше като доста елементарна. Момичето не четеше. Последната книга, която е отваряло, сигурно е било в гимназията. Разговорите ѝ се въртяха около неща, които не интересуваха бъдещата зълва – нашумели телевизионни сериали и нискокалорични диети. Ако трябваше да бъде честна, булката не беше по-начетена от бъдещия си съпруг, към когото Пери се отнасяше със скрито снизхождение. Тя не си спомняше да е водила някога смислен разговор с по-малкия си брат.

Интелектуалният ѝ снобизъм беше насочен само към младите. Тя не се възмущаваше от необразованите възрастни хора, тъй като те не бяха имали достъпа до знания на новите поколения. Но към връстниците си, които се отнасяха към книгите като към декоративни предмети в тон с мебелировката, се отнасяше с умерено презрение.

Пери си обеща следното: "Ако някога се влюбя, ще се влюбя в умен мъж. Външният вид, положението и възрастта му ще бъдат без значение.

Грандзалата на петзвездния хотел беше с изглед към Босфора. Сатенени покривки, каскади от копринени цветя, столове със златни джуфки, осеметажна торта с куполи и ръчно изработени захарни листенца и кристално дърво с менящи се цветове в средата на всяка маса. Пери разбра, че пищната сватба беше погълнала голяма част от спестяванията на родителите ѝ. Нейните разходи в Оксфорд вече бяха нарушили бюджета им. Наблюдавайки заобикалящата я екстравагантност, тя реши да си намери почасова работа веднага щом се върне в Англия.

Скоро гостите започнаха да пристигат. Роднините, съседите и приятелите заемаха местата си на украсените с гирлянди маси в огромната бална зала. Младоженците изглеждаха притеснени. Той махаше на гостите, а тя гледаше надолу. Той беше твърде гръмогласен, а тя – прекалено тиха. Роклята на булката беше от дантела и тафта с цвят на слонова кост, дълги ръкави, сребърна бродерия и блестящи кристали. Стилът ѝ беше описан в каталога като "елегантен шик хиджаб". Роклята беше хубава, но натруфена и от притеснение, че е център на вниманието, булката вече се потеше. Младоженецът, облечен с черен смокинг, се държеше по-непринудено и свали сакото си, когато му стана горещо. Гостите поднасяха поздравленията си и окичваха булката със златни монети и банкноти (лири, долари, евро). Роклята ѝ натежа от нанизани пендари и банкноти, а когато застана за снимките, приличаше на съвременна скулптура на авангарден или луд майстор.

Любителският оркестър в дъното свиреше всичко – от анадолски фолклор до най-доброто от "Бийтълс", като от време на време включваха и свои нехармонични интерпретации. Въпреки неодобрението на семейството на булката, в единия ъгъл на залата сервираха алкохол. Менсур се беше заинатил и заплаши да не стъпи на сватбата, ако на нея не присъства дългогодишният му другар ракъ. Повечето гости пиеха безалкохолни напитки, но неправедният ъгъл съвсем не беше пуст. Странно, но сред пионерите на бара се оказа и чичото на булката. Предвид скоростта, с която обръщаше питиетата, не мина много време и той се напи – подробност, която Менсур с радост наблюдаваше.

Пери беше със синьо-зелена рокля до коленете и огромен кок, който ѝ пречеше да пази равновесие. Като домакиня трябваше да посреща гостите и да се усмихва. Бърбореше с децата, целуваше ръка на възрастните и слушаше връстниците си. По едно време забеляза, че някакъв младеж я зяпа. Погледът му не беше от онези, които целят да привлекат вниманието и спират дотук, а безсрамен, настоятелен, безочлив. Мъжът явно не разбираше, че само една лилипутска крачка дели настойчивостта от агресията. Когато погледите им се срещнаха, Пери се намръщи, надявайки се ясно да му покаже, че той не я интересува. Мъжът се ухили в отговор и посланието ѝ остана неразбрано.

След половин час Пери тръгна към тоалетната и той застана на пътя ѝ. Сложи ръка на стената и я спря.

– Приличаш на фея. Родителите ти са ти дали подходящо име.

– Моля? Нямате ли си друга работа?

– Aз не съм виновен, че си толкова хубава – каза той с похотлив глас.

Пери усети кръвта да нахлува в главата ѝ и отвърна със запъване:

– Оставете ме на мира. Нямате право да ме безпокоите!

Мъжът замига и с подчертано нежелание свали ръката си. Уверената му допреди малко усмивка изчезна от лицето и се смени в явна неприязън.

– Чух, че си надута. И наистина си такава. Какво си мислиш, че като учиш в Оксфорд, си нещо повече от нас?

– Това няма нищо общо с Оксфорд – отговори тя спокойно.

– Арогантна кучка! – изсъска мъжът и си тръгна.

Пери пребледня, слисана от светкавичното преминаване от ухажване към омраза. В царството на Изтока мъжкото сърце беше като топка на махало. Люлееше се от едната до другата крайност и над отломките от вчерашната страст преминаваше от пресилено обожание към пресилено презрение. Мъжете обичаха твърде много, беснееха твърде много, мразеха твърде много и изобщо всичко беше твърде много.

Булката и младоженецът танцуваха първия си танц под вперените погледи на десетките гости. Стояха като истукани, ръцете им бяха сковани, държаха ги, без да се докосват, и се поклащаха в такт – като два сомнамбула в капана на един общ сън.

Пери се почувства тъжна. Пропастта между човека, който беше, и този, който искаше да бъде, ставаше все по-голяма. Между средата, към която се стремеше, и средата, от която произлизаше, зееше огромна бездна без мостове. Тя не искаше да бъде такава булка. Не искаше да живее живота на майка си. Не искаше да бъде ограничавана, потискана и омаловажавана.

Една мисъл мина през съзнанието ѝ със скоростта на светлината: Никога няма да се омъжа за мъж от тази част на света! Това противоречеше на всичко, на което я бяха учили, и звучеше така възхитително погрешно, толкова неизказано богохулно, че Пери сведе поглед, да не би някой да отгатне по очите ѝ. Тя щеше да си избере мъж от възможно най-далечната и различна култура. Може би ескимос. На име Акбалибаактук.

Усмихна се, когато си представи как баща ѝ кани зетя инуит да пийнат по няколко с новото мезе от сурово китово месо, ферментирали тюленови перки и чорба от глава на риба. Майка ѝ щеше да настоява да го обрежат, да приеме исляма, Акбалибаактук да се превърне в Абдула и всичко останало. Хакан щеше да го подложи на бърз курс по турска мъжественост. Зетят щеше да седи с часове в чайната, да играе на карти и да пуши наргиле. След като прекара достатъчно време в лоша компания, той щеше да възприеме табиетите на местния мъжки прототип и да настоява за полагащите му се мъжки привилегии. Арктическата им любов щеше да се стопи в котела на патриархалните обичаи.

Тържеството приключи след полунощ. Един след друг гостите се сбогуваха, музикантите си тръгнаха и останаха само най-близките. На следващия ден младоженците трябваше да заминат на едноседмичен меден месец. Хотелът им беше в скъп курорт на турското средиземноморско крайбрежие и беше известен с противоречиви отзиви за прословутите си халал ресторанти, халал басейни и халал дискотеки, където мъжете и жените се забавляваха отделно. Бяха разделили плажа и дори морето на мъжка и женска част.

По настояване на Селма младоженците щяха да прекарат нощта преди заминаването в дома на Налбантоглу, който беше близо до летището. Родителите на булката живееха в другия край на града и бяха също поканени. Всички се натъпкаха във вана заедно с торбите, кошниците и един букет от копринени цветя, чиито плетени листенца се бяха смачкали и клюмнали.

Беше необичайно студено за това време на годината и вятърът блъскаше по прозорците на вана като лош дух. По едно време майката на булката извади яркочервен колан – "пояса на целомъдрието" – и го върза на кръста на дъщеря си. Пери се озадачи, макар да знаеше, че този обичай все още се спазва в някои части на страната. После реши да заговори Хакан, който седеше до нея, но той имаше уморен и разсеян вид, челото му беше облято в пот и не беше словоохотлив. Тя също се умълча, докато ванът приближаваше дома им по блесналите дъждовни улици.

Болницата

Истанбул, 2000 г.

Младоженците се оттеглиха в спалнята, а родителите на булката се настаниха в стаята на Пери. Селма и Менсур бяха принудени да спят на едно легло в стаята на сина си. Пери легна на дивана в хола и умората я надви в мига, в който сложи глава на възглавницата.

Дочу далечен шепот от нижещи се думи, който стихна след загасването на последната лампа. Някой се молеше. Не можеше да определи дали е мъж, или жена, дали е млад, или стар... Може би вече сънуваше. Тиктакането на часовника в коридора я унесе, дишането и се успокои и тя заспа, без дори да намери сили да стане и да си измие зъбите.

След около час или повече Пери се стресна и събуди. Помисли, че е чула звук, но не беше сигурна. Подпря се на лакът, седна и се ослуша. Напрегна уши в очакване, колебаеше се дали тя чува тъмнината, или е обратното. Задържа дъха си и започна да брои туптенето на сърцето си: три, четири, пет... отново чу звука. Някой плачеше. Между риданията се чуваше шум, който наподобяваше вятър в гора преди буря. Врата се отвори и затръшна – или случайно, или от ядосана ръка.

Пери инстинктивно усети, че се случва нещо тревожно, но се надяваше, че ще отмине, и отново легна. Само че звуците се увеличиха. Шепненето премина във викове, стъпки отекваха в коридора и в стаите, плачът премина в стенание, като зов на ранена душа.

– Какво става? – провикна се Пери и гласът ѝ стигна до другия край на къщата.

Когато застана на прага на стаята, в която спяха родителите ѝ, видя, че майка ѝ е бледа като платно. Баща ѝ крачеше напред-назад с разчорлена коса и сключени ръце. Хакан стоеше до тях,  пушеше и издишаше дима с подчертано отчаяние. Пери ги гледаше и имаше чувството, че не познава тези хора – странници, приели облика на любимите ѝ същества

– Защо не спите? – попита тя.

Брат ѝ я изгледа с присвити като острие на нож очи.

– Прибирай се в стаята си!

– Ама...

– Казах да се прибираш!

Пери отстъпи крачка назад. Никога не беше виждала Хакан толкова ядосан. Той беше склонен да избухва и да ругае, но този път гневът му беше неконтролируем – като на див звяр, който не се поддава на опитомяване.

Вместо да се върне в хола, Пери се насочи към спалнята, вратата беше открехната. Булката седеше на ръба на леглото по нощница, с разпусната черна коса. Родителите ѝ седяха от двете ѝ страни със стиснати устни.

– Кълна се, че не е истина – мълвеше тя.

– А той защо твърди обратното? – изсъска майка ѝ.

– Ти на кого вярваш – на него или на дъщеря си?

Жената млъкна за момент и след малко рече:

– Ще повярвам на доктора.

Бавно, като в транс, Пери разбра причината зад всички тези звуци по-рано: брат ѝ е излязъл ядосан от спалнята, убеден, че жена му не е девствена.

– Какъв доктор? – попита булката.

Очите ѝ, зачервени и уплашени, се взираха през прозореца към града. Далеч на хоризонта оловносивото небе, с потулена зад облак луна, кървеше в лилави нюанси.

– Само така ще разберем истината – каза майката, стана, хвана дъщеря си за ръката и я дръпна от леглото.

– Мамо, моля те, недей – прошепна булката с глас на невидима буболечка.

Жената не ѝ обърна внимание и нареди:

– Взимайте си палтата!

Мъжът ѝ кимна по-скоро по навик, отколкото поради единомислие.

Пери усети как кръвта нахлува в главата ѝ и се втурна към родителите си.

– Баба, спри ги! Отиват в болницата!

В памучната си пижама Менсур приличаше на театрален герой, който е забравил репликите си. Той гледаше дъщеря си, после булката и майка ѝ със същата онази безпомощност отпреди години, когато полицията нахлу в дома им.

– Успокойте се – продума той. – Няма нужда да забъркваме разни непознати, нали сме вече едно семейство...

Майката на булката размаха ядосано ръка.

– Ако дъщеря ми е виновна, аз сама ще я накажа. Но ако синът ти лъже, Аллах ми е свидетел, ще го накарам да съжалява!

– Не бива с лошо – опита да я убеди Менсур.

– Да правят каквото искат – обади се Хакан и издуха дима от цигарата. – Aз също искам да знам истината. Да видим за каква жена съм се оженил. Пери зяпна.

– Как може да кажеш такова нещо!

– Ти мълчи! – заяви брат ѝ с равен глас, който не подхождаше на грубите му думи. – Нали ти казах да не се месиш!

След по-малко от половин час седяха на пейка в близката болница. Всички до един без булката.

Споменът за тази нощ щеше да се връща в съзнанието ѝ години наред. Пери така и не забрави напукания таван, който наподобяваше забравен континент, потропващите обувки на сестрата, вонята на дезинфектант, примесена с миризма на кръв и рани, зелената като мъх боя на стените, табелата "Спешно отделени" с липсваща последна буква. Не можеше да се отърси от натрапващата мисъл в главата си, че въпреки сюрреалистичната ситуация тя също може да се окаже в подобно положение, ако я омъжеха за човек, идващ от семейство с подобни традиции. Сърцето ѝ се сви.

Чувала беше ужасни неща за сватбените нощи. Но винаги си е мислела, че се случват на други хора – селяни в отдалечени села и забутани градчета със закостенели обичаи. Нейното семейство не би отишло в някаква жалка болница, за да види резултата от преглед за девственост. Още от малка родителите ѝ се отнасяха към нея като равна на братята ѝ, ако не и повече. Тя беше ценена, глезена, обичана и от баща си, и от майка си. И все пак тя израсна в консервативна махала – зад всяко дантелено перде имаше скрити очи, които гледаха и съдеха. Пери беше винаги нащрек да не престъпи границите на благоприличието – внимаваше какво ще облече, как ще седне и кога ще се прибере. През последната година в гимназията повечето ѝ съученици бяха обзети от дух на непокорство и неотстъпчивост. Тя успя да устои и запази високите си морални устои. Връстниците ѝ разчупваха табута и сърца с нестихващ плам, докато тя водеше съвсем спокоен живот. Но по-късно стана така, че се влюби, и кратката, но и смела любов разби добре пазените граници. Родителите ѝ така и не узнаха, че стигна до края с гаджето си левичар. Сега си даваше сметка колко крехко е положението ѝ на "любима дъщеря". Що за лицемерие беше това – седеше в болницата и чакаше резултата от прегледа за девственост на булката, а самата тя не беше девствена.

– Защо толкова се бави? Проблем ли има? – нетърпеливо попита бащата на булката, стана и отново седна.

– Разбира се, че няма – сряза го жена му.

Тя беше толкова ядосана, че дежурната сестра я помоли два пъти да говори по-тихо.

Мина час, или поне така им се стори. Най-сетне се появи лекарката – косата ѝ беше вързана, сивите ѝ очи проблясваха зад очилата. Погледна ги с нескрито презрение. Очевидно беше, че ненавижда онова, което е направила, но още повече ненавижда хората, които я бяха накарали да го направа

– След като толкова много държите да знаете, тя е девствена – заяви лекарката. – Някои момичета се раждат без химен, при други хименът се разтяга по време на секс или от физическа активност, но така и не прокървява.

Съвсем умишлено използваше медицински термини, за да ги смути и унижи. Така им отмъщаваше заради ужаса, на който бяха подложили булката.

– Вие съсипахте психиката на тази млада жена. Ако държите на нея, моят съвет е да я заведете на психотерапевт. А сега си тръгвайте. Имаме пациенти с истински проблеми. Такива като вас ни губят времето.

Лекарката се обърна и си тръгна. Цяла минута никой не продума. Майката на булката наруши мълчанието.

– Аллах е велик! – извика тя. – Искаха да опетнят дъщеря ми. Но Господ, моят Господ ги зашлеви и каза: "Как смеете да очерняте девица! Как смеете да прекършвате розова пъпка!"

С периферното си зрение Пери видя как баща ѝ сведе глава, погледът му беше втренчен в циментовия под, сякаш искаше да го погълне.

– Вашият син не е могъл да си свърши работата! Какво е виновна дъщеря ми, че не го бива като мъж, а? Него трябваше да заведете в болница, не нея!

– Успокой се, жено – промърмори мъжът ѝ, притеснен и несигурен, че това е правилният подход.

Забележката му още повече я вбеси.

– Защо да им спестя този срам? Защо, кажи!

Булката излезе от кабинета. Вървеше бавно, с отмерени стъпки. Майка ѝ се втурна към нея и заудря бедра с ръце, сякаш жалееше покойник.

– Розичката ми, пъпчицата ми, какво ти направиха, какво! Дано се удавят до един в калта, в която искаха да ни натопят!

С вирната брадичка булката подмина майка си, баща си и Налбантоглу, не погледна мъжа си, чийто крак така трепереше, че чак пейката се тресеше, и се запъти към изхода. Пери забеляза дългия маникюр и къносаните ѝ ръце, видя и червеникавите белези по дланите. Тази подробност я разстрои повече от всичко друго, случило се в тази ужасна нощ. Това бяха белези на момиче, забивало нокти, докато я преглеждат дали е девствена.

– Фериде, чакай!

За пръв път Пери произнесе името ѝ. Дотогава се обръщаше към нея с "тя" или "ти" или просто "булката".

Фериде намали ход, но не спря и не се обърна, докато излизаше през автоматичните врати на болницата, следвана от родителите си.

Пери усети как в гърдите ѝ се надига гняв към брат ѝ, чийто егоизъм и неувереност го бяха докарали дотук, към родителите ѝ, които не се възпротивиха на този унизителен преглед, към многовековната традиция, която търсеше достойнството на жената между краката и, но най-много се вбеси на себе си. Можеше да направи нещо и да помогне на Фериде, но не го направи. Винаги ставаше така. В моменти на стрес, когато трябваше да действа, да положи усилия и предприеме нещо, тя изпадаше в летаргия, сякаш побутвана от невидима ръка, и наблюдаваше света около себе си, който избледняваше и се размиваше в неясни очертания, а чувствата ѝ угасваха едно по едно като електрически крушки.

Налбантоглу се върнаха вкъщи сами в наетия за сватбата ван. Хакан караше, Менсур седеше отзад и гледаше през прозореца, а Пери се настани до майка си и попита:

– Какво ще стане сега?

– Нищо, иншаллах! – отвърна Селма – Ще купим сладки, бонбони, коприни и бижута... и ще се извиним. Ще се постараем да оправим нещата, макар че идеята да отидем в болницата не беше наша, а тяхна.

Пери помисли и попита:

– И как ще просъществува този брак след всичко това?

Майка ѝ се насили да се усмихне. Сенките от уличната лампа разделиха лицето ѝ на две половини – едната осветена, а другата в сянка.

– Повярвай ми, Периджим, много бракове са минавали през далеч по-лоши неща. Всичко ще бъде наред, иншаллах.

Пери гледаше майка си и като че ли за пръв път, наистина за пръв път в живота си, я видя. В този миг осъзна, че бракът на родителите ѝ вероятно не беше онова, което изглеждаше на пръв поглед, и че скъпият ѝ баща може би невинаги е бил джентълменът от нейните представи.

Спомни си за сватбената снимка на родителите си. Тя беше в рамка, но не на стената, а в шкафа. На нея и двамата бяха млади и слаби, не се усмихваха и стояха като вдървени, сякаш зашеметени от онова, което бяха сторили. Зад тях имаше ужасен декор с диви орхидеи и летящи гъски. Върху все още непокритата глава на Селма се мъдреше венец от маргаритки, чиято пластмасова красота беше толкова фалшива, колкото и щастието на младоженците.

По-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно Пери хвана ръката на майка си и нежно я стисна. Даде си сметка, че майка ѝ, която винаги ѝ се е струвала крехка и плачлива, може би крие неподозирана сила. Селма се справяше с душевните терзания по същия начин, по който се справяше с домакинството. Старателно внасяше ред в душата, както почистваше и подреждаше разместените си фигурки.

Сякаш отгатнала мислите на дъщеря си, Селма каза:

– Вярата ми помага. Може би е имало причина да преживеем и това. Ние не я знаем, но Аллах я знае.

По руменината на бузите и по пламъчето в очите ѝ личеше, че е искрена. Вярата – така, както я разбираше Селма – я зареждаше с примирение, което не предизвикваше слабост, а ѝ вдъхваше сила. Дали религията даваше кураж на жените с ограничени права в създадените от и за мъжете общества, или беше още едно средство за налагане на подчинение?

На другия ден Пери отлетя за Англия. Изгаряха я куп въпроси, но тя не беше сигурна дали да търси отговорите, или да ги остави необезпокоявани.

Нашественичката

Истанбул, 2016 г.

Пери затвори телефона и тръгна към трапезарията по украсеното с имитации на гръцки урни главно стълбище и излъскания до блясък мраморен под. Изпитваше разочарование, но и облекчение, че не можа да се обади на Ширин. Нямаше представа какво щеше да ѝ каже, а и дори да беше намерила точните думи, не знаеше дали приятелката ѝ щеше да я изслуша. След като прекъсна следването си и замина, Пери ѝ се беше обаждала няколко пъти, но Ширин беше толкова ядосана, че не желаеше да говори, раната беше твърде прясна. Въпреки изминалите години нямаше никаква гаранция, че Ширин ще е променила отношението си. Смехът на гостите дразнеше ушите ѝ. Пери влезе в трапезарията и видя, че пиарката стоеше до бара с напитки и я чакаше.

– Хей, обадих се на брат ми – подхвана тя с усмивка, която така и не стигна до очите ѝ. – Зарадва се, че сте били по едно и също време в Оксфорд. Сигурна съм, че сте имали общи познати.

Пери отвърна на проницателния ѝ поглед.

– Възможно е, но Оксфорд е голям град.

– Казах му, че имаш снимка на онзи скандален професор, и той много се изненада.

Пери стисна зъби, тъй като предусети следващия въпрос.

– Как му беше името? Брат ми спомена, но го забравих

– Азър – отвърна тя и името му сякаш прогори езика ѝ.

– Да! Странно име! – щракна с пръсти пиарката. – Ъъъ, брат ми беше любопитен... помоли ме да те попитам била ли си негова студентка?

– Не, не го познавах добре. Момичетата на снимката бяха негови студентки. Aз бях просто приятелка. Отдавна съм загубила връзка с всички тях.

– Ооо... – отвърна пиарката, разочарование помрачи лицето ѝ, но още не беше готова да се предаде. – Защо не ги потърсиш във фейсбук? Aз например успях да се свържа с всичките ми бивши състуденти, че дори и с някои съученици от основното училище. Събираме се да хапваме пилаф с боб, такива работи...

Пери кимна и изгаряше от желание да се отърве от тази жена, която беше нападнала личното пространство и миналото ѝ като нашественик. Никога не би ѝ казала колко пъти беше изписвала в Гугъл името на Азър, да види публикациите му, книгите му, снимките му, да прочете стотиците мнения за него и разбира се, за скандала, след който беше спрял да преподава, но продължаваше да дава интервюта.

– Брат ми каза, че си спомнял някакви слухове, които чул, имало някаква туркиня, негова студентка, и всички говорели за тях. Напрежението между двете жени се сгъсти и заприлича на мръсна локва.

– Какво намекваш? – Пери се учуди от студенината в гласа си.

– Нищо. Просто ми стана любопитно.

Образът на скитника изникна пред очите на Пери – мършавото тяло, пронизващия поглед и петната от екзема на ръцете му. Тази жена, макар да беше богата и с положение в обществото, беше не по-малко наркоман от него. Пери си я представи с пластмасова торбичка в ръце, пълна с нещастията и тъмните тайни на хората, в която тя пъхаше носа си и вдишваше в търсене на бягство от собствения си живот.

– Би ми се искало да можех да ти разкажа нещо по-интересно – каза Пери, като пое дъх на думата "интересно". Репликата ѝ, макар и насочена към тази интригантка, всъщност беше предназначена за нея самата. – Но аз бях от кротките студенти, които не се забъркват в скандали.

Пиарката стисна устни, сякаш ѝ съчувстваше.

– Следващия път, когато говориш с брат си, кажи му, че сигурно става дума за друго момиче.

– О, разбира се.

До края на вечерта Пери избягваше погледа на пиарката. Не съжаляваше, че излъга. Не желаеше да разкрива миналото си на някаква непозната, особено на лешояд, тръгнал на лов за клюки. Освен това не беше точно лъжа, като се замисли човек. В крайна сметка ставаше дума за друго момиче, за друга Пери, различна от жената днес, която някога е била любимата студентка на професор Азър и причината за неговия провал.

Тичане по здрач

Оксфорд, 2000 г.

Щом се върна в Оксфорд, Пери се потопи в лекции и учене. Сутрин си взимаше кафе – толкова различно от силното и сладко турско кафе, и наблюдаваше студентите и преподавателите, които бързаха от една сграда към друга, с вглъбени лица и притиснати до гърдите книги и тетрадки. Гледаше ги и се питаше колко ли от тях имаха друг живот, освен този тук. И колко лесно беше да приеме човек, че Оксфорд – или което и да е друго място – е центърът на света.

В сряда си тръгна от библиотеката по здрач. Беше чела почти три часа и главата ѝ преливаше от информация. Представяше си, че умът ѝ е криволичеща къща с много стаи, в които складираше всичко прочетено, чуто и видяно. Стаите се инспектираха, обработваха и регистрираха от малко човече – хомункулус, което беше изцяло на несъзнателните ѝ услуги. Въпреки всичко Пери вярваше, че човек може да скрие мислите си дори и от самия себе си.

Реши да излезе да потича. Отби се за малко, колкото да остави книгите от библиотеката и да се преоблече. Излезе на "Холиуел Стрийт" и постепенно усили темпото. Студеният вятър ѝ действаше като балсам.

Велосипедисти минаваха покрай нея и рефлекторите мигаха заговорнически в здрача. Тук всички караха велосипеди – до магазина, до ресторанта, на лекции. Любимата гледка на Пери беше преподавател с развяна тога на колело. Тя все още не можеше да кара добре и това беше едно от нещата, на които – също като щастието, трябваше да обърне повече внимание.

Отби се от обичайния си маршрут и се втурна по пустите алеи и улици. Вдишваше уханието на непознати зимни растения и тичаше. Зави зад ъгъла, спря да си поеме дъх и се зачете в обявата на близката стена.

 Природонаучният музей към Оксфордския университет  представя Дебат ГОСПОД професор Робърт Фаулър, професор Джон Питър  и професор А. 3. Азър

Елате и станете част от изключителния дебат

 между най-великите умове на нашето време.

Пери не можеше да повярва на очите си. Веднага провери часа и мястото – днес, 17 ч., Природонаучният музей.

Вече е започнал. Музеят беше поне на три километра, а тя нямаше нито пари, нито билет (ако разбира се, имаше билети). Нямаше никаква представа как ще влезе, и въпреки това, без да се колебае, смени посоката, пое си дълбоко дъх и хукна към музея.

Третият път

Оксфорд, 2000 г.

Докато стигне до музея, косата на Пери беше разрошена и вадички пот се стичаха по врата ѝ. Слънцето беше вече ниско в кехлибареното небе. Приближи се до сградата в неоготически стил, наричана "Катедрала на науката". Архитектурата в Оксфорд беше два вида: едната помнеше, а другата мечтаеше. Природонаучният музей съчетаваше и двата. Чакълестата алея под краката на Пери скърцаше и тя си помисли, че независимо от колекцията си, музеят изискваше от посетителите си уважение и почит.

При централния вход стояха двама обслужващи, момче и момиче, на пръв поглед студенти, с еднакви яркосини ризи и отегчени физиономии. Един от тях кимна в посоката, от която идваше.

– Тук съм за дебата – каза Пери, като едва си поемаше дъх.

– Имате ли билет? – попита момчето, дългуч с издадена долна устна и тясно чело под бухналата червена коса.

– Ами... не – неспокойно отбеляза тя. – Не си нося и портфейла.

– Няма значение, и без това билетите бяха разпродадени преди седмици.

– О, но аз тичах през целия път дотук – думите сами се изплъзнаха от устата ѝ.

Каза го толкова спонтанно, че момичето се усмихна с разбиране.

– Скоро ще свърши, закъсня.

Пери все пак таеше малка надежда и помоли:

– Може ли поне да надзърна?

Момичето сви рамене, нямаше нищо против. Но момчето не се съгласи и заяви с тон на човек, на когото беше дадена власт и всичко зависеше от него:

– Не е позволено.

– Дебатът се записва. По-късно ще има безплатна прожекция – каза момичето.

– Благодаря – отвърна Пери, макар да беше разочарована.

Обърна се с нацупено по детски лице и се замисли какво толкова я накара да влезе в залата. Вероятно инстинкт, тъй като нещо ѝ подсказваше, че много от въпросите, загнездили се дълбоко в съзнанието ѝ, ще намерят отговора си тук. Именно това убеждение я подтикна да не се откаже.

Вместо да се насочи към главния път, Пери започна да обикаля в търсене на странична врата. Нямаше нужда. Появи се друга възможност, когато забеляза, поглеждайки назад през рамо, че момичето на входа вече не е там. Момчето се повъртя няколко секунди и после изчезна в сградата.

Водена от някакъв импулс, Пери се възползва от неохранявания вход и влезе в музея. Вече вътре, тя се придвижваше предпазливо, сетивата ѝ бяха нащрек, сякаш очакваше всеки момент червенокосото момче да изникне иззад ъгъла и да я изхвърли. Но от него нямаше и следа. Следвайки табелите ДЕБАТ ГОСПОД скоро тя се озова в голяма претъпкана зала.

Студентите и преподавателите седяха плътно един до друг и не откъсваха очи от четирите фигури на сцената. Една от тях беше на модератора, известен журналист от Би Би Си, който обобщаваше дебата. Пери огледа професорите и се зачуди кой от тях е Азър.

Първият професор беше висок, изпит мъж, с извити надолу интелигентни очи, вече плешив и с прошарена брада, която подръпваше, ако имаше възражения. Носеше сив костюм, розова карирана риза и червени тиранти с метални катарами. Професорът често се усмихваше, но зад усмивката му се долавяше непримиримост. През цялото време не откъсваше поглед от ръцете си, сякаш в тях се криеше загадка, която се надяваше да разреши.

Вторият професор, най-възрастният от тримата, беше с широко и червендалесто лице, оплешивяваща побеляла глава и шкембе, което забравяше да прикрива, когато започнеше оживено да говори. Беше се привел на стола, сякаш кафеникавото сако го стягаше и му причиняваше неудобство. Погледът му беше леко отнесен и на Пери ѝ заприлича на мил дядо, който би се чувствал по-добре с внуците или със студентите си, вместо да седи на подиума и да обсъжда Господ.

Третият седеше встрани от другите, отляво на модератора. Тъмнорусата му коса падаше на красиви вълни над яката, а дължината на открояващия се нос беше на границата между привлекателността и грозотата. Когато поглеждаше към аудиторията с леко отегчена, уморена от живота усмивка, очите му проблясваха като обсидиани зад класическите, черни рогови рамки на очилата. Пери не можеше да прецени дали спокойствието му беше отражение на душа в хармония със себе си, или на добре замаскирано високомерие. Също толкова трудно беше да прецени възрастта му. Лекотата на движенията и изправената стойка подсказваха, че е по-млад от другите, а в жестовете му се долавяше жизненост, която не беше задължително да се свързва с относителната младост. Пери беше сигурна, че това е професорът, на когото се възхищаваше Ширин.

– Вярвам, че ще изразя всеобщото възхищение от дискусията ни и провокативните идеи, които тя породи – отбеляза модераторът.

Той изглеждаше изтощен и облекчен, че дебатът е към края си. Пери имаше чувството, че под лустрото на академичната любезност се таи мъртво вълнение, и се чудеше какво ли се е случило, преди тя да пристигне.

– Време е за въпроси от публиката. Напомням, че трябва да бъдат кратки и ясни. Моля да изчаквате реда си на микрофона и да се представяте.

Като вятър в житна нива през залата премина вълна на въодушевление. Няколко души, най-смелите и дръзките, вдигнаха ръце.

Едно момче се представи кратко и подхвана тирада за дихотомията на доброто и злото, като започна от Древна Гърция и Рим, та чак до Средновековието. Когато стигна до Ренесанса, търпението на присъстващите се изчерпа и модераторът го прекъсна:

– Господине, имате ли някакъв въпрос, или възнамерявате да изнесете проповед по секуларност?

Избухна смях. Студентът се изчерви и предаде микрофона с явна неохота.

След него стана свещеник в черно расо, може би англикански пастор, Пери не можеше да определи разликите. Той сподели, че дебатът му е харесал, но не разбирал твърдението на първия говорител, че религията не допуска свободна дискусия. В историята на християнската църква имало безброй примери за обратното. Семената на много европейски университети, включително и на техния, били посети от теологията. Атеистите имали право на мнение, но не бивало да изкривяват фактите, отбеляза той.

Свещеникът и професорът с брадата, който се оказа въпросният атеист, си размениха кратки реплики. Професорът заяви, че религията е доста далеч от свободната дискусия и от край време е неин враг. Когато Спиноза поставил под съмнение проповедите на равините, той не бил похвален за своя интелект, а бил изгонен от синагогата. Същият тревожен модел повтаряли християнството и ислямът. Накрая добави, че като посветен на науката човек със светски убеждения той не можел да се поддаде на влиянието на религията.

След това микрофона взе елегантна жена на средна възраст. Според нея науката и религията не можели да са в близки отношения и цитира философи и учени – от Изток и Запад, които през цялата история на човечеството били преследвани от религиозните власти. Критиката ѝ беше насочена към втория професор, който освен известен учен се оказа и дълбоко религиозен.

Той не беше толкова убедителен като своя колега атеист, говореше сдържано, със силен ирландски акцент и произнасяше думите бавно, сякаш вкусваше деликатес. Професорът смяташе, че между религията и науката няма конфликт и че те можели да вървят ръка за ръка, ако не гледаме на тях като на олио и вода. Познавал няколко учени, които освен експерти в науката били и дълбоко вярващи християни. Според Дарвин, който не се смятал за атеист, било абсурдно да се съмняваме, че човек може да бъде едновременно ревностен теист и еволюционист. Много учени, възхвалявани като "непоклатими атеисти", се оказвали теисти по душа.

Тъй като нямаше празни столове, Пери се облегна на стената и се загледа в Азър, който слушаше размяната на реплики. Косата му падаше на челото и той слушаше със загадъчно изражение, подпрял длан на брадичката. Това не продължи дълго. Следващият въпрос беше към него.

Една млада жена на първия ред стана, изправи рамене и конската ѝ опашка проблесна на светлината на лампите. Макар да беше с гръб, Пери веднага позна Ширин.

– Професор Азър, като човек със свободен дух аз имам проблем с религията на семейството ми. Не мога да понасям арогантността на така наречените "експерти" и "мислители" или баналните приказки на имами, свещеници и равини, обслужващи определени интереси. Извинете френския ми, но това е абсолютна charade. Когато чета ваши трудове, намирам отговор на гнева си. Красноречието ви при обсъждане на щекотливи теми е повече от убедително. Вие ме научихте как да бъда съпричастна на другите. Когато пишете, имате ли предвид конкретна публика?

Азър наведе глава настрани и на лицето му се появи ласкава и разбираща усмивка. Пери обаче я пропусна, тъй като зърна синята риза на младежа от входа и реши, че я търси. Залепи се за стената, но неговите очи бяха насочени към сцената. Той гледаше с нескрита враждебност и стиснати зъби един от говорителите: Азър.

След като Ширин седна, момчето забърза към подиума, заобикаляйки хората в публиката. Спря до Ширин, надвеси се леко и поиска микрофона. Пери не знаеше какви са отношенията им, но забеляза, че приятелката ѝ се сепна и се дръпна. Момчето грабна микрофона, обърна се към участниците в дебата и извика:

– Имам въпрос към професор Азър!

Лицето на професора помръкна и по начина, по който кимна, стана ясно, че се познават.

– Слушам те, Трой.

– Професоре, в една от по-ранните ви книги, ако не се лъжа "Да разбием дуалността", пишете, че не бихте влезли в спор с атеисти или теисти, но тази вечер правите точно това, освен ако не говоря с клонинг. Какво се промени? Тогава ли сте сгрешили, или грешите сега?

Азър отново се усмихна, но този път усмивката му беше друга – студена и самоуверена.

– Може да ме критикувате само ако ме цитирате правилно. Не съм казал, че никога не бих участвал в дебат с атеисти или теисти. А че... – той повдигна вежди. – Някой да има книгата? Трябва да проверя какво съм казал.

Шегата беше посрещната със смях.

Модераторът му подаде книгата. Азър бързо намери страницата, която търсеше, прокашля се, според Пери доста театрално, и зачете:

"Големият въпрос за съществуването на Бог подтиква към един от най-досадните, непродуктивни и безразсъдни диспути, в които участват иначе умни и интелигентни хора. Много често сме свидетели на това как нито теистите, нито атеистите са готови да напуснат Хегемонията на Сигурността. Привидното им разногласие се върти в кръг от рефрени. Думата "дебат" за подобна словесна битка е напълно неподходяща, тъй като участниците, макар и с различни убеждения, са с безкомпромисни становища. Там, където няма възможност за промяна, няма място за истински диалог."

Азър вдигна глава и огледа публиката, преди да затвори книгата.

– Участието в отворен дебат е като влюбването – той говореше спокойно, с много красноречиви и непринудени жестове. – Когато приключва, вече си друг човек. Следователно, приятели, ако не желаете да се промените, не навлизайте във философски спорове. Ето това съм искал и искам да кажа.

Последваха ръкопляскания и модераторът взе думата.

– Съжалявам, но нямаме време. Последен въпрос, моля!

Един възрастен мъж се възползва от поканата и взе микрофона.

– Бих искал да попитам уважаемите учени дали имат любимо стихотворение, посветено на Бог, без значение дали вярват в него, или не.

Всички се размърдаха и зачакаха отговорите с нетърпение.

Първият професор каза:

– Моите любими стихотворения се променят с годините... Но в момента се сещам за "Прометей" от лорд Байрон.

Титане, вечно жив, за чийто взор  на смъртността терзанията тленни,  в действителната им печал видени, не бяха унизителен позор,  с какво ли тази жал те награди? С безмълвна горест в болните гърди,  с веригата, орела и скалата...[10]

 Вторият професор заяви, че не помни стихотворения наизуст, но ще се опита да каже нещо от Т. С. Елиът.

Мнозина искат името си напечатано да видят, Мнозина само залозите на гонките четат, Четете вие много, но не и Думата на Бог, Строите вие много, но не и Неговия Дом.

Беше ред на Азър, но той мълчеше. Мълчанието му продължи може би секунда повече, докато най-сетне каза:

– Aз ще цитирам великия персийски поет Хафез. Може малко да променя думите, защото, както знаете, всеки превод е любовна измяна.

Азър заговори толкова тихо, че Пери и още няколко души в залата се наведоха напред, за да го чуят.

От Бог научих толкова много неща,  че вече не мога да се нарека християнин, индус, мюсюлманин, будист или евреин  Истината сподели толкова много от себе си с мен,  че яз не мога вече да се нарека  мъж, жена, ангел и дори чиста душа

Щом свърши, Азър вдигна очи и погледът му се зарея над публиката. Не гледаше никого конкретно и беше достатъчно далеч от обожателите и критиците си, но Пери имаше чувството, че думите му са насочени единствено към нея.

Модераторът погледна часовника си.

– Време е за последни реплики от нашите участници. Господа, бихте ли обобщили идеите си в едно изречение?

Професорът атеист каза:

– Ще цитирам Джон Ленокс: "Религията е вълшебна приказка за онези, които се страхуват от мрака".

Набожният професор с ирландското "р" веднага добави:

– И за да довърша цитата: "Атеизмът е вълшебна приказка за онези, които се страхуват от светлината!"

Всички се обърнаха към Азър.

– Всъщност много харесвам вълшебните приказки – подхвана шеговито той. – Но моите колеги са еднакво заблудени. Единият иска да отрече вярата, а другият – съмнението. Те не разбират, че аз, обикновеният човек, имам нужда и от вяра, и от съмнение. Несигурността, господа, е благословия. И ние не я унищожаваме. Ние я възхваляваме. И това е Третият път.

Модераторът скочи, тъй като се боеше, че думите на Азър ще предизвикат нова дискусия.

– Нека с това завършим нашата среща и благодарим на почитаемите участници в дебата.

Накрая добави, че разговорите тази вечер били съвършен пример за искрен, нецензуриран и открит дебат в стила на най-добрата английска и оксфордска традиция.

– А сега да изпратим професорите с ръкопляскания! И не забравяйте, че ще дават автографи на книгите, които ще закупите.

Аплодисментите продължиха дълго. Онези, които искаха автографи, се втурнаха към отрупания с книги щанд, други се приближиха до подиума с надеждата да разменят по някоя дума с професорите, а трети останаха на местата си, улисани в разговори. Имаше и такива, които се запътиха право към изхода.

Тримата професори се преместиха на масата за автографи. По идея на организаторите пред всеки имаше по една жълта роза.

Пери тръгна напред с тълпата, заслушвайки се в разговорите около себе си. Точно преди да излезе от залата, се обърна, сякаш искаше погледът ѝ да запомни всяка подробност. Видя как модераторът прибираше бележките си в чантата, как двамата по-възрастни професори разговаряха с читателите. И накрая видя струпалото се множество почитатели пред Азър, докато той постепенно изчезна в потока от тела.

Оптимизаторът

Истанбул – Оксфорд, 2001 г.

 Първият семестър мина неусетно. Пери се върна за коледната ваканция, убеди се, че здравето на баща ѝ не се е влошило и че прекомерното хигиенизиране на майка ѝ не се е превърнало в мания. Цялата къща миришеше на белина и лимонова есенция. На всеки радиатор висяха мокри дрехи с избелели шарки от честото пране, а под тях, като сълзи по всичко отминало, се стичаха локвички вода.

Навръх Нова година баща и дъщеря седяха пред телевизора, хрускаха печени кестени и гледаха кючек – традиционният начин на Менсур да отбележи настъпването на новата година. Селма както винаги се беше оттеглила в стаята си, но не за да спи, а да се моли. Хакан и Умут живееха другаде и баща и дъщеря си правеха компания – само двамата, както преди години. Не говореха много, тъй като споделената тишина беше техният език. На Пери най-много ѝ липсваха техните ритуали – дългите разходки край морето, готвенето на менемен, играта на табла на масата за карти до кактуса на прозореца...

След седмица се върна в Оксфорд. Двете пътувания до Истанбул бяха нарушили бюджета ѝ и се налагаше да си намери някаква почасова работа. Беше решила и още нещо – да разбере повече за професор Азър.

Пролетният семестър започна с нови надежди и нови решения. Пери се срещна с академичния си ръководител. Доктор Реймънд беше нисък и с волева брадичка, носеше очила с телени рамки и имаше завеян вид, сякаш решаваше наум квадратно уравнение. Винаги насърчаваше студентите да изработят съвършен график за оптимизиране на интелектуалните си възможности. Затова го наричаха господин Оптимизатор.

Двамата разговаряха надълго за предметите, които ще запише през втората година на следването си. Не че имаше кой знае какъв избор. Програмата, малко или много, вече беше зададена, само с няколко незначителни възможности за промяна.

– Има един курс, който се надявах да мога да посещавам. Всички казват, че е страхотен – каза Пери на един дъх. – Е, не точно всички, но една моя приятелка със сигурност.

– И кой е той? – попита доктор Реймънд и свали очилата си.

Години наред беше свидетел как студентите си дават погрешни съвети. Онова, което се харесваше на едни, беше ужасно за други. Пък и младите хора сменяха предпочитанията си толкова често, колкото и любимите си топ песни. В началото на семестъра се прехласваха по някакъв курс, а към края го ненавиждаха. Като почетен член на колежа от двайсет и три години доктор Реймънд беше стигнал до заключението, че е най-добре студентите да не разполагат с прекалено много опции. Изборът и объркването бяха като сиамски близнаци.

Пери не се досещаше за мислите му и продължи:

– Семинарът за Бог на професор Азър. Познавате ли го?

Дружелюбната фиксирана усмивка на доктор Реймънд премина в почти незабележима гримаса. Само потрепването на веждата му издаваше, че въпросът го смущава.

– О, да, чувал съм за него. Кой не е!

Пери се съсредоточи върху тълкуването на интонацията му. Вече знаеше, че англичаните изразяват мненията си по индиректен начин. За разлика от турците, те не отвръщаха на омразата с омраза и на гнева с двойно по-голям гняв. Не, разговорите им имаха подтекст и най-голямото чувство на неудобство можеше да бъде изразено със сдържана усмивка. Правеха комплименти, когато искаха да укорят, и обличаха критиката в мъгляви хвалебствия. Пери си помисли, че ако беше лоша певица, в Турция щяха да я замерят с трънливи клони, а в Англия с рози, тъй като знаеха, че бодлите са достатъчни, за да подскажат неодобрението им. Абсолютно различни култури...

Доктор Реймънд мълчеше и размишляваше как да разреши деликатния проблем. Когато заговори, той наблягаше на всяка дума – все едно обясняваше неприятен факт на сърдито дете.

– Не съм напълно убеден, че това е подходящ курс за теб.

– Но нали казахте, че мога да избера всичко от списъка? А той е в списъка, проверих.

– Може ли да ми кажеш защо искаш да запишеш този курс?

– Темата... е важна за мен по семейни причини.

– Семейни причини?

– В нашата къща Бог винаги е бил предмет на спор. Или по-точно религията... Майка ми и баща ми са в противоречие. Затова бих искала да науча повече по темата.

– Тук имаме щастието да разполагаме с една от най-богатите колекции от книги в света. Може да четеш за Бог колкото искаш.

– Няма ли да бъде по-добре, ако го правя под ръководството на професор?

Доктор Реймънд предпочиташе да не отговаря на този въпрос. И не отговори.

– Професор Азър е учен с голяма ерудиция, но трябва да те предупредя, че неговият преподавателски метод е... как да кажа... неортодоксален и не допада на всеки. Семинарът му разделя студентите – едни го харесват, а други са дълбоко разочаровани. И ми се оплакват.

Пери не помръдваше. Странно, но вместо да я разубеди, Реймънд засили любопитството ѝ и желанието ѝ да се запише за курса нарасна още повече.

– Имай предвид, че класът е малък. Азър подбира студентите и държи да присъстват на всички лекции и семинари. Курсът му е доста тежък.

– Това не ме плаши – заяви Пери.

Последва дълбока въздишка и доктор Реймънд каза:

– Ами добре, разговаряй с него и поискай да ти покаже описанието на курса. – Поколеба се за миг, но не се сдържа и добави: – Ако разбира се, има такова.

– Какво искате да кажете?

По неизменно добронамереното изражение на Реймънд премина сянка. Тогава каза нещо, което никога не си беше позволявал през всичките тези години като оксфордски преподавател.

– Азър е странна птица. Той си вярва, че е гений, а гениите смятат, че правилата на обикновените хора не ги засягат.

– И така ли е?

– Кое дали е така?

– Наистина ли е гений?

Реймънд осъзна, че цинизмът му беше в негов ущърб и всяка следваща дума щеше да го притисне още повече в ъгъла. Изражението му омекна и той каза:

– Това беше шега.

– О! Ясно...

– Не бързай, помисли добре – заключи той и сложи очилата си, което беше знак за край на разговора. – Ако имаш съмнения, ела пак да поговорим. Винаги можем да намерим по-подходящ курс.

Пери чу само онова, което искаше да чуе, и стана бързо.

– Страхотно, благодаря, господине.

След като излезе, Реймънд сви устни в размишление. Ноздрите му затрептяха и той сключи ръце под брадичката си, която придоби още по-волеви вид. Постоя така, помисли и стигна до заключението, че е направил всичко, което се изисква от него. Ако това глупаво момиче реши да налапа повече от онова, което може да преглътне, вината щеше да е нейна и само нейна.

Младост

Истанбул, 2016 г.

Дениз застана зад Пери, целуна я бързо по бузата и пошепна:

– Мамо, искам да си ходя.

В лицето ѝ се отразяваха светлините на муранския полилей. Приятелката ѝ стоеше до нея и навиваше кичур коса около пръста си. Беше им скучно. Като повечето тийнейджъри, те искаха да са част от света на големите, но личеше, че го намират за досаден и еднообразен.

– Селим ще ни закара вкъщи – добави Дениз.

Тя не искаше позволение от майка си, само я информираше. Другото момиче също щеше да дойде – гостуване с преставане в последния момент. Вече имаха и план. Щяха да седят до късно, да слушат музика, да си разменят съобщения с приятелите си, да нагъват снакс, да се смеят на снимки в Инстаграм и на смешните клипчета с котка. Всичко това не означаваше, че Дениз няма да се оплаква – пак щеше да излее насъбралото се в гърдите ѝ негодувание, сякаш живееше в център за принудително задържане, а не вкъщи, при любящите си родители.

– Добре, скъпа – съгласи се Пери. Селим беше семейният шофьор, който работеше за тях от много години. – Може да си тръгнеш по-рано. С татко ти няма да закъсняваме.

Гостите се усмихнаха и някои повдигнаха вежди с разбиране. Това беше типичен разговор с деца в тийнейджърска възраст.

– Чао, момичета! – извика пиарката и махна с ръка.

– Ще ви изпратя – надигна се Пери.

– Скъпа, не ставай, аз ще ги изпратя – стана Аднан и погледна жена си с усмивка.

По всичко личеше, че вече не мисли за полароидната снимка. За разлика от Пери, той знаеше кога да спре, беше добър в това да приема нещата такива, каквито са. Усмивката му беше искрена и подсказваше, че вече се е овладял. Разумен и практичен, Аднан обичаше да разрешава проблемите, а ако не можеше да ги разреши, намираше начин да ги превъзмогне. Беше толкова различен от жена си. За нея проблемите бяха като ухапвания от насекоми, които чешеше и разчесваше безспир. Той обичаше да поправя счупени неща – и съкрушени хора. Как иначе да си обясня привличането, което той изпитва към нестабилността, мислеше си Пери, и привличането, което изпитва към мен...

Тя стана и целуна Аднан по устните, макар да знаеше, че някои гости щяха да го изтълкуват като проява на лош етикет, а други – като неприлично поведение.

– Благодаря, скъпи.

Когато му благодареше за малките неща, тя знаеше, че всъщност му благодари за големите, които беше по-добре да си останат неизказани. Пери наистина беше благодарна, че съдбата я събра с него. Но знаеше също, че благодарността не е любов.

"Мишле, мъжете са два вида: едните разбиват сърца, а другите ги поправят. Влюбваме се в първите и се омъжваме за вторите." Никак не ѝ беше приятно, че животът, нейният живот, доказа думите на Ширин.

С блеснали от нежност очи Пери се усмихна на дъщеря си. Тъкмо да я прегърне с две ръце, улови посланието в погледа ѝ: Мамо, моля те, недей, не пред толкова много хора!

– Обичам те – пошепна тя и Дениз отвърна след миг колебание:

– И аз те обичам. Как е ръката?

– Добре – Пери погледна бинта със засъхнала по ръбовете кръв. – До утре ще ми мине.

– Повече не прави така – рече Дениз, сякаш тя беше загрижената майка, а Пери беше непослушната дъщеря. После се обърна към масата и весело каза: – Приятна вечер! И да не пушите! Вредно е за здравето!

– Приятна вечер и на теб – отвърнаха гостите в хор.

– Ех, младост! – въздъхна домакинята. – Да можех да върна времето! Шейсет било новото четирийсет? Лъжа и измама.

– Говори за себе си – заяви мъжът ѝ. – Aз съм все още младеж! Внимавай да не се разведа и да си намеря млада манекенка!

Журналистът се покашля саркастично и подхвана:

– Ранното стареене е типично за Изтока. Вижте западняците! Сбръчкани и побелели, но не спират да пътуват. Да им се чудиш на всичките тези стари американци, които се тълпят в "Света София" и подскачат по камъните на Ефес. Побелелите пантери – нали така се бяха кръстили? А да сте видели седемдесетгодишни туристи от Близкия изток? Никога. Турци, араби, иранци, пакистанци... Идеите ни за света са велики, само дето не сме видели света!

Архитектът националист се намръщи.

Домакинята прочете набързо някакво съобщение на телефона си и възкликна:

– Най-сетне! Ясновидецът пристига след десет минути!

– Чудесно – зарадва се пиарката. – Имаме толкова много въпроси. Децата си тръгнаха, чашите ни са пълни, значи може да говорим, за каквото си искаме. Така ми се иска да разгадая някои тайни!

Тя намигна на Пери, но Пери не ѝ отвърна.

Колоритната чужденка

Оксфорд, 2001 г.

Пери никога не беше работила и не знаеше как да търси работа. Трябваше да се съобрази с голямата си заетост и със студентската виза, която ѝ разрешаваше само определен брой работни часове. Обърна се към изпълнената с ентусиазъм Ширин. Тя имаше мнение за всичко – дори за нещата, които не знаеше.

– Сигурно имаш автобиография, в която пише какво си работила.

– Но аз никога не съм работила.

– Ами измисли нещо! Кой ще седне да проверява дали си била сервитьорка в някоя пицария в Истанбул?

– Искаш да излъжа?

– О, ще ме убиеш с тази семантика! Така казано, звучи ужасно. Използвай въображението си, това казвам. Просто ще гримираш автобиографията си – и готово. Не ми казвай, че си против грима!

Двете впериха очи една в друга – Ширин беше цялата изрисувана, а на лицето на Пери нямаше капка козметика.

– Aз ще ти помогна – предложи Ширин.

На другата сутрин Пери намери под вратата си плик със съчинена от Ширин автобиография. Веднага почука на вратата ѝ и щом чу сънливото "да" на приятелката си, се втурна в стаята с автобиографията в ръка.

– Какво си написала? Aз не съм работила такива неща!

Ширин не измъкна глава изпод възглавницата, откъдето се чу приглушеният ѝ глас.

– Знаех си аз, няма благодарност за стореното добро.

– Оценявам помощта ти, но тук пише, че съм била барманка в известен бар в Истанбул, докато не изгорял в преднамерен пожар, и че съм била библиотекарка в хранилище с ръкописи за османските шутове и евнуси! Върхът на всичко е частният аквариум с октопод, за който съм се грижела!

Ширин седна в леглото в сатенена пижама с цвят на сьомга, свали маската за очи и се засмя.

– Май съм прекалила с октопода!

– Да беше само той! Мислиш ли, че всичко това ще ми помогне да си намеря почасова работа?

– Едва ли. Но пък ще се превърнеш в любопитно явление. Образованите англичани си падат по мултикултурализма. Без да се увличат, разбира се. На хора като теб и мен е позволено да са малко... ексцентрични. Така сме по-забавни. Ако чужденците не внесат малко колорит – и вкусна храна, кой би ги искал в Англия!

Пери мълчеше.

– Какво според теб знаят повечето англичани за Турция? Мислят си, че турците плуват с делфини, ядат калмари или носят бурки и възпяват исляма.

Пери премигна и галерия от картини нахлу в главата ѝ.

– Представите им са два вида – слънчев вариант и мрачен вариант. Първият е с пясъчни плажове, типично за Изтока гостоприемство, ей такива глупости, вторият е с ислямски фундаментализъм, полицейска бруталност и "Среднощен експрес". Ако искат да са любезни с теб, ползват първия, но ако искат да те предизвикат, прибягват до втория. И най-начетените не са имунизирани срещу клишетата – Ширин стана и изми лицето си. – Може да не ти харесва, сестро, но това е жестоката истина. Трябва да се противопоставяш на стереотипите.

– Как? Чрез фалшифициране?

– Ами това е един от начините – отговори Ширин, прокара мокри пръсти през косата си и по лицето ѝ се стекоха капки вода.

Макар да изпитваше угризения, Пери тръгна да търси работа с автобиографията в ръка. Оглеждаше витрините за обяви, но изглежда, никой не предлагаше почасова работа. Престраши се и влезе в магазин за сладки. Отказаха ѝ учтиво. Влезе в пъба, в който беше обядвала с родителите си. Пак отказ. Накрая се отби в любимата си книжарница "Два вида интелигентност". Собствениците не се изненадаха от въпроса ѝ. Студентите непрекъснато търсеха работа в книжарницата.

– Работила ли си преди, мила Пери? – попита съпругът.

– Не – отвърна тя след кратко колебание. – Но вие знаете колко много обичам книгите.

Жената се усмихна.

– Имаш късмет! Търсим някой да ни помага през следващите няколко седмици. Не можем да ти обещаем, че ще те задържим след това. Може би в бъдеще, когато сме много заети, пак ще имаме нужда от помощ.

– Звучи чудесно! – Пери почти не вярваше на ушите си.

Когато си тръгваше, видя "Рубаят" от Омар Хаям, любимия поет на баща ѝ. Красивото старо издание беше с много илюстрации и предговор от преводача Едуард Фицджералд. Не можа да удържи на изкушението и купи книгата, а за нейна радост ѝ я дадоха със специална отстъпка.

Навън ръмеше. Леките, марни капки я ободриха. Тя се усмихна, пъхна автобиографията в книгата и погледна часовника си. Имаше цял час до следващия семинар. Хрумна ѝ да потърси Азър и да вземе описанието на семинара за Бог. След всичко чуто от Ширин за него, да не говорим за обърканите ѝ чувства, докато гледаше дебата, Пери като че ли се страхуваше да се срещне с професора.

Тя отвори стихосбирката, която беше душата и сърцето на Хаям.

Любов! Ще можем ли във заговор да влезем със Съдбата  и надделеем тягостната Схема на Нещата

Четеше бавно и внимателно. Дали в стиховете имаше някакво предзнаменование? И какво ли беше то? Баща ѝ нямаше да е доволен, ако знаеше, че търси поличба в думите на живял преди хиляда години поет.

И все пак Пери вярваше, че не нарушава златното правило на баща си, като се допитва до Хаям. Ето защо обичам толкова много поезията, помисли си тя. Обичам я, защото мога да я докосна, видя, чуя, помириша и вкуся. С всичките си сетива наведнъж, повярвай ми, баба!

Значи беше време да се срещне най-накрая с прочутия професор.

ТРЕТА ЧАСТ

Щиглецът

Оксфорд, 2001 г.

Пери не знаеше къде да намери Азър, и реши, че кабинетът му е в "Дивинити Скул". Щом преподава за Бог, къде другаде би могъл да бъде?

Изискана и грандиозна, средновековната сграда беше най-старата постройка в Оксфорд, предназначена за преподаване и учене. Със сложните си арки, резбовани дървени врати и контрафорси тя приличаше не толкова на знаменито архитектурно постижение, колкото на изящен акварел на замечтан художник. "Дивинити Скул" тънеше в сънливо очакване. Старинните камъни бяха уморени от многовековния покой и се надяваха нещо да се случи. Или поне на Пери така ѝ се стори в този ден.

В съвършените линии на ветрилообразния свод на тавана от XV век имаше нещо одухотворено и възвишено, което я караше да влезе. Никой не я спря. В дългата зала с перпендикулярни прозорци имаше само един студент, който седеше на пода с кръстосани крака и четеше задълбочено. Той чу стъпките ѝ и я погледна. На падащата косо светлина чертите му бяха леко замъглени. Тясно чело, червена коса, лунички. Само след миг Пери разпозна момчето, което не я пусна да влезе на дебата. Същото, което се заяде с професор Азър пред всички. Пери помнеше името му – Трой, защото звучеше като името на древния турски град Троя.

– Здрасти – тихо каза тя.

– Здравей – отвърна той. По усмивката му личеше, че я позна.

– Оня ден беше в музея. Там ли работиш?

– Не. Доброволец съм. Aз съм най-обикновен студент. Като теб.

Пери едва ли не очакваше да ѝ се скара, че беше влязла без билет, но момчето може би не я беше видяло или пък предпочиташе да не говорят за това. Заразпитва я откъде е и какво учи, и тъй като вече не разполагаше с власт, беше дори любезен.

– Търся професор Азър. Знаеш ли къде е кабинетът му? – попита Пери.

В първия момент лицето му не трепна. А когато заговори, гласът му прозвуча глухо, все едно беше издишал балон.

– Кабинетът му не е тук. Днес в сградата се помещават само университетски офиси. За какво ти е?

Тя не очакваше този въпрос и каза със заекване:

– Ами... интересувам се от неговия курс.

– Не ми казвай, че ще запишеш "Бог"?

– Защо не? Какво лошо има в това?

– Всичко – отвърна Трой. – Той е вълк в професорска кожа!

– Не го харесваш, така ли?

– Азър ме изрита. Подадох жалба срещу него, между другото. Ще го съдя.

– О, не знаех, че студентите могат да съдят преподаватели. Съжалявам, че си имал... проблем.

– Азър е самият дявол. Мефистофел. Знаеш ли кой е той?

– Разбира се. "Фауст"!

Трой беше приятно изненадан, че туркинчето беше чувало за Фауст.

– Виж, ти си чужденка и няма да можеш да прецениш колко е луд. Слушай мен и стой надалеч от Азър.

– Благодаря за предупреждението, но това ще го реша аз –  заяви Пери и усети как зародилата се помежду им дружелюбност започна да се изпарява.

– Изборът е твой – сви рамене Трой. – Кабинетът му е в неговия колеж. Входът е в края на "Мертън Стрийт". В предния, двор, третото стълбище вляво. На входа има списък с имената, бели букви на черен фон.

Тя му благодари, макар да ѝ се стори странно, че с такова желание я упъти как да намери човека, когото сравняваше с дявол.

Колежът на Азър беше на стара калдъръмена алея, на крачка от "Хай Стрийт". Пери мина под готическа арка с меден цвят, прекоси застлания с плочи двор и веднага забеляза стълбището. Написани с тебешир от двете страни на външната стена бяха резултатите от състезанията по гребане, оградени с чифт кръстосани гребла. Вътре във входа прочете табелите с имената на преподавателите: "Проф. Т. Дж. Патерсън", "Проф. М. Яитзингър" и "Проф. А. З. Азър". Пери тръгна по плочките на тъмния коридор. Трегерът на открехнатата вдясно врата беше извит от тежестта на годините. На забоден лист пишеше:

Професор А. 3. Aзъp Приемно време: вторник 1012 ч. и петък 14 – 16 ч.

Теория: Ако имате въпроси, заповядайте в приемното

 време.

Контратеория: Ако имате спешен въпрос в неприемен

 ден, отбийте се и ще видим.

Преценете много внимателно теория или контра теория е

 вашият случай.

Не беше нито вторник, нито петък и Пери знаеше, че трябва да дойде друг път, но беше заинтригувана от странната бележка. В стаята цареше пълна тишина и макар да беше сигурна, че вътре няма никой, тя почука веднъж и за всеки случай още веднъж. Чу се едва доловим звук, който не можеше да идва от човек – може би беше приглушен любовен зов на бръмбар или пърхане на излязла от какавидата пеперуда. Пери беше цялата в слух. Отново настъпи пълна тишина.

Обзе я неудържимо любопитство, което събуждаше у нея глад към недостижимото. Реши да влезе, да огледа кабинета и тихичко да си тръгне. Вратата изскърца.

Оказа се, че изобщо не беше подготвена за това, което видя. От полуотворения прозорец с изглед към прелестната английска градина струеше жълтеникава светлина и осветяваше кули от книги, купчини изписани на ръка листове, ръкописи и гравюри. Стелажите бяха чак до тавана и претъпкани с книги. Също като прането в бедните истанбулски квартали, на щипки и разноцветни шнурове от стена до стена висяха бележки и карти. Срещу вратата имаше отрупано с книги старинно бюро с извити крака. От страниците им надничаха червени листчета като изплезени, учудени езици. На фотьойла, канапето, малката масичка и дори върху ръчно тъканата алена черга имаше купища с томове и томчета. Кабинетът беше олтар на книжния свят.

Но нито изобилието от книги, нито хаосът в стаята я стъписа така, както жълто зеленикавия щиглец с раздвоена опашка. Явно беше влетял през прозореца и се луташе наоколо, отчаяно търсейки свободата, която беше изгубил. Пери предпазливо направи няколко крачки и затаи дъх. Събра шепи, за да улови деликатното създание, но то се уплаши още повече. Изплъзна се от ръцете ѝ и се заблъска в ъглите. Отчаяно приближаваше прозореца, но така и не успяваше да изхвръкне.

Пери остави Хаям, пристъпи внимателно към плъзгащия се прозорец и понечи да го вдигне нагоре, но изглежда, беше заял и не помръдна. Пери напрегна всичките си сили да го отвори. Шумът от бутането съвсем подплаши щиглеца и той се блъсна в стъклото, зад което толкова близо и все пак така далеч беше безкрайното небе. Разтрепераното птиче кацна на един рафт почти до нея и Пери съзря ужаса в бляскавите му мънистени очи. Отчаянието сред непозната среда ѝ беше до болка познато и сърцето ѝ се сви от жалост и състрадание.

Огледа се за нещо, с което да повдигне прозореца. Лъхна я странен мирис, който не можа веднага да определи. Примесено с дъха на старите книги, се усещаше някакво сладко-кисело ухание. В една бамбукова купа гниеха грейпфрути. Приятният им ярък цвят контрастираше на доминиращите в кабинета Земни тонове. Миришеше и на още нещо. На перваза гореше ароматна пръчица в бронзова поставка с пепел на дъното.

Пери намери нож за отваряне на писма – острието му беше идеално да развърти бурмите на прозореца. След това го бутна нагоре и той се плъзна до половината неочаквано бързо и лесно. Сега само трябваше да насочи щиглеца към открилия се по-голям шанс за бягство. Свали пуловера си и го размаха към птичето, за да го насочи към прозореца.

– Това да не е някакъв нов танц? – чу се глас зад нея.

Пери се стресна и дори извика. Обърна се и видя професор Азър, който се подпираше с ръка на рамката на вратата и я гледаше развеселен. Светлите оттенъци на дългата му коса наподобяваха златни нишки в гоблен. Беше без очилата с роговите рамки.

– Ужасно съжалявам, не исках да влизам без разрешение... – продума Пери, като пристъпи крачка напред, но веднага се върна назад.

– Тогава защо го направи? – той като че ли наистина искаше да знае какво търси в кабинета му.

– Видях птичето и...

– Какво птиче?

Тя посочи рафта, където допреди малко беше щиглецът, но там нямаше нищо. Тя се огледа нервно. Щиглецът беше изчезнал безследно.

– Сигурно е излетяло през прозореца, докато сме говорили.

Погледът на Азър излъчваше приятна непринуденост, сякаш Пери беше позната книга, която беше чел някога и сега си я припомняше.

– Това е кехлибар – най-сетне рече той.

– Моля?

– Ароматната пръчица, която гледаше – отвърна той. – Четвъртък е кехлибар. За всеки ден имам различен аромат. Харесва ли ти мирисът му?

Сърцето на Пери трепна. Тя знаеше за вълшебната сила на кехлибара.

– Римлянките са носили топчета кехлибар – някои заради уханието, а други, за да ги предпазва от вещици – добави Азър.

Пери гледаше с широко отворени очи. Дали заради предупрежденията на Трой, или нещо в присъствието на професора, но беше доста смутена.

– Не ми казвай, че се страхуваш? – попита той, усещайки притеснението ѝ.

– От кехлибара?

– Не, от вещиците.

– Разбира се, че не – отговори бързо тя. Някакъв вътрешен глас ѝ подсказа, че след като я е видял да разглежда пръчицата, Азър сигурно е видял и птичето. – Професоре, извинявайте още веднъж, че влязох в кабинета ви.

– Колко често се извиняваш? Дотук два пъти за три минути. Не е ли твърде често?

Пери се изчерви. Той беше прав. Тя не спираше да се извинява – че е закъсняла две-три минути, че не е задържала вратата, за да влезе човекът след нея, че е задминала някого на тротоара, че случайно е докоснала купувач с количката в магазина... Пери непрекъснато се извиняваше.

Азър отметна косата от очите си и каза:

– Има една хипотеза, че хората, които се извиняват ненужно често, са склонни и да благодарят ненужно често.

Тя преглътна с усилие и каза:

– Може би се опитват да преодолеят непрестанната си тревожност. Стараят се да са като всички останали, но винаги остава празнота.

– Каква празнота?

– Пространство, между нас и другите. Сякаш мястото ни не е тук – отвърна Пери и веднага съжали за пояснението.

Защо разкриваше чувствата си пред този човек, който нямаше нищо общо с нейния свят – освен непознат, той беше и професор!

Азър седна на бюрото, написа нещо на едно листче и го защипа на въжето за пране над главата си.

– Значи се притесняваш, че другите студенти може да си помислят, че не си като тях? Мислиш, че си... различна? Странна? Необичайна? Луда?

– Не съм казала такова нещо – възрази Пери и се стегна в очакване на следващата нападка.

Азър не забеляза реакцията ѝ и попита:

– Защо мислиш, че не заслужаваш да си в Оксфорд?

– И това не съм казала – тя се загледа в алената черга, която ѝ напомняше на турско килимче, и добави, без да вдига очи: – Тук всички са толкова умни...

– А ти не си?

– Умна съм, но трябва да уча много. Другите се адаптират лесно към живота в Оксфорд. За мен е доста сложно. Между другото, бих искала да получа повече подробности за курса ви за Бог. Доктор Реймънд предложи да ви попитам направо.

– Доктор Реймънд, значи...

По тона пролича, че мнението му за академичния ѝ ръководител не е особено високо. Извади лист от подвързана с кожа папка, погледна го с присвити очи, смачка го на топка и го хвърли в кошчето.

– Предполагам, че имаш предвид Архангеловия семестър през есента. Местата вече са попълнени, но има списък с чакащи.

Пери не очакваше такъв отговор. Сега, след като разбра, че курсът е недостижим, изпита непреодолимо желание да се запише. Азър забеляза разочарованието ѝ и добави:

– Очаквам един студент да отпадне и може би скоро ще се отвори място.

Пери се зарадва, но и изпита неудобство, тъй като сигурно ставаше дума за Трой.

– Онова момче, което... – подхвана тя.

– Да, той. Доста гневен и агресивен младеж. Гневните и агресивните не могат да изучават Бог.

Помежду им легна тишина като бавно разстлан свитък. Азър не отместваше поглед от Пери.

– А теб защо те интересува този предмет?

– В моето семейство религията е спорна тема. Баща ми...

– Родителите ти не са тук. Aз питам теб.

– Никога не съм била наясно с религията. Но ми е любопитно да науча повече, за да си отговоря на много въпроси.

– Любопитството е свято. Несигурността е благословия – каза Азър, повтаряйки казаното от него на дебата. – Колкото до изясняването на мислите ти, аз съм последният човек в Оксфорд, който може да ти помогне.

От градината се чу чуруликане ѝ Пери се запита дали не е щиглецът, който, макар и навън, в изпълнения с опасности и жестокости свят, беше радостен, че е у дома. Азър се пресегна и взе стихосбирката ѝ.

– Аха! Гледай ти! Старо издание на "Рубаят"!

Преди да реагира, той отвори книгата и се зачете в листа с автобиографията ѝ.

– Това е само... – запъна се Пери.

– Гледай ти! Грижила си се за октопод? – възкликна учудено професорът.

Тя замръзна, а Азър добави:

– Октоподите са мистериозни създания. И са доста умни. Две трети от невроните им са в пипалата, но ти сигурно го знаеш.

Пери нямаше друг избор, освен да се съгласи.

– Възможно ли е октоподът да мисли с пипалата си? – продължи той. За радост на Пери, професорът не очакваше отговор. – Хората вярват, че колкото по-голям е мозъкът на едно животно, толкова по-умно е то. Отъждествяването на ума с размера на мозъка е абсолютен сексизъм! Както е известно, мъжкият мозък е по-голям от женския. Но не щеш ли, изведнъж се появява октоподът с шестте си ръце – пипалата му не са осем, а шест, тъй като има два крака, и разбива всички теории. Дали следващата стъпка в еволюцията е не големият, стар централизиран мозък, а сложна мрежа от много мозъци?

Пери го слушаше с вълнение и голям интерес.

– Октоподът става все по-умен с възрастта и ако живееше по-дълго, той сигурно щеше да е най-умното създание на света. Но пък Аристотел, най-великият сред философите, смятал, че октоподите са глупави. И какво говори това за Аристотел?

Пери имаше чувството, че разговорът всъщност не е толкова за Аристотел и мекотелото, колкото за нея и Азър.

– Аристотел е грешал или е имал предразсъдъци – отговори тя. – Гледал е на октопода като на безинтересна твар, мислел е, че знае за него всичко, което би могло да се научи. И затова не е забелязал, че е съвкупност от удивителни неща.

Професорът се усмихна.

– Така е... Пери – прочете той името в резюмето. – И също като октопода Бог е енигма, която подканва към проучване.

– Различно е. На нас не ни се налага да вярваме в октоподите. Знаем, че ги има, нали? А за Бог не сме сигурни.

Азър свъси вежди.

– Моите лекции нямат общо с вярата. Ние търсим познанието.

Той говореше замислено и неспокойно, но тонът му беше категоричен. Пери допускаше, че професорът разговаря така и със себе си, докато работи късно нощем или се разхожда в потъналите в роса утрини.

– Курсът за Бог е среща на търсещи умове. Произходът ни е различен, ала всички имаме нещо общо. Духът на любознателността! Изисква се доста четене и проучване. Без значение дали си вярващ или не. Моите студенти имат само един грях: мързелът.

– А... какво включва учебната програма? – осмели се да попита Пери.

– О, свещената програма! – гръмогласно заяви Азър. – Академичността мрази импровизациите и щеш – не щеш, студентите трябва да са уведомявани поне месец предварително за онова, което ще се изучава, та да го прочетат. Иначе настъпва паника! – той извади един лист от чекмеджето на бюрото, сложи го в "Рубаят" и ѝ подаде книгата, но задържа автобиографията. – Ето, щом толкова държиш.

– Благодаря – каза Пери, макар да подозираше, че програмата отговаря на действителността също толкова, колкото и написаната от Ширин автобиография.

– Преди да си тръгнеш... – поде отново Азър. – Ти спомена, че си несигурна, че си любопитна и склонна да усложняваш нещата, нали? Н. Д. У. – трите най-важни предпоставки за откровено изучаване на възможния Бог.

– Несигурност, любопитство...

– И усложняване. Някои го наричат хаос! Всеки с тези три качества е с предимство да изучава Бог.

Пери не беше сигурна, че това е нещо като обещание да я запише в курса, но реши да му благодари и се усмихна, преди да затвори вратата зад себе си. Докато пресичаше двора, тя се обърна и огледа старата сграда, тъй като искаше да намери прозореца, който се беше оказал капан за щиглеца. Очите ѝ се спряха на един повдигнат прозорец. Като отлитаща мисъл сянката на професора се плъзна зад него и изчезна. Или така ѝ се стори...

Свещена учебна програма  Навлизане в съзнанието на Бог/Бог на съзнанието  (Факултет по философия и религия) Четвъртък – 14:00 – 16:30 Аудиторията, "Мертън Стрийт" 10

 Описание на курса:

В този курс от ежеседмични консултации ще обсъждаме въпроси за нарастващата значимост за хората в света. Целта ни е да се сдобием с необходимите познавателни и интелектуални умения и да окуражаваме свободния дебат, лишен от биготизъм и догматизъм. От студентите се очаква да четат, да правят проучвания и да уважават мнения, които не споделят.

Курсът НЕ се занимава с конкретна религия и не застъпва конкретни идеи. Всеки има право да изрази мислите си, без значение дали е евреин, индуист, зороастриец, будист, таоист, християнин, мюсюлманин, тибетски будист, мормон, бахаец, агностик, атеист, последовател на "Нова епоха", или е склонен да създаде свой собствен култ. Винаги седим и дискутираме в кръг, така че всички са на еднакво разстояние от центъра.

Цели:

1. Да поощряваме емпатията, познанието, разбирането, мъдростта, sophos във всичко, свързано с представата за Бог.

2. Да предоставим на студентите широк набор от отговори на най-наболелите въпроси на съвремието.

3. Да окуражим критичното и внимателно отношение към всяка тема, важна не само за теологията, но и от голямо значение за психологията, социологията, политиката и международните отношения.

4. Да подхождаме към всеобщите проблеми без механични повторения, липса на информация, фанатизъм и страх да не обидим.

5. Накратко – да предизвикваме съмнения и да се съмняваме.

Материали:

Списъците с книги ще бъдат изготвени индивидуално – според амбицията, старанието и академичното представяне на всеки студент. Бъдете готови да четете и коментирате материали, които противоречат на убежденията ви (например атеистите ще четат книги от религиозни автори, а теистите – от учени атеисти и т.н.).

Очаквания:

Тъй като главната ни тема е Бог, този курс е с отворен край, без начало и вероятно без финал. Студентите сами определят колко да научат и докъде да стигнат.

А. Жерави: Те са недоволни от посредственото летене, стремят се да се издигнат над всички, включително и над преподавателя. Искат допълнителни материали, задават въпроси на въпросите, изискват интелектуални предизвикателства и летят високо над планинските проходи.

Б. Сови: Те не са толкова амбициозни, колкото жеравите, но въпреки това са големи мислители. Вместо да изчитат и поглъщат стотици страници, те се задълбочават и разнищват наличния материал. Изпитват съмнения към курса, към четивата, към преподавателя, дори към себе си. Приносът им към общата работа е огромен и неповторим.

В. Алпийски бързолети: Те не са толкова мотивирани, колкото жеравите, или толкова ревностни, колкото совите, но стигат най-далеч. Продължават да четат по темата след края на курса и дори след като завършат.

Г. Червеношийки: Те се задоволяват с минимума и се интересуват повече от оценката, отколкото от интелектуалното предизвикателство. Неактивни и несклонни да надникнат под повърхността, за червеношийките този курс ще бъде вероятно най-неползотворен.

Правила за поведение:

Всички идеи, подкрепени с научно изследване, подходяща презентация и прямота, са добре дошли. За разлика от други семинари, храненето в час е позволено. Всъщност храната (без да се прекалява) и напитките (безалкохолни, тъй като искаме да сме с бистър ум) са стимул – те повдигат духа и помагат на ума да се съсредоточи, пък и е доста трудно да си враждебен към онзи, с когото споделяш хляба си. С други думи, споделяйте храната със състудентите си, особено с онези, които ви противоречат.

Заплашването, тормозът, езикът на омраза или злонамереното поведение към други студенти няма да се толерират (нито пък ще са позволени към преподавателя, ненужно е да уточнявам). Обиждането – също. Присъствието ви означава мълчаливо споразумение за приоритет на свободата на словото над личните предпочитания. Нетърпимостта към противоположни мнения означава липса на свободен дебат. Когато се почувствате обидени, което е човешко, спомнете си за съвета на един мъдрец: "Ако всяко търкане ви дразни, как ще излъскате огледалото си?"[11].

Тези, които смятат, че знаят всичко за Бог, и не се интересуват от обогатяване с нови знания, учтиво се молят да стоят настрана и да "стоят далеч от светлината ми"[12]. Времето – моето и вашето – е безценно. Този курс е за онези, които Търсят. За онези, които "искат да бъдат начинаещи всяка сутрин"[13]. Ако всичко това ви се струва непосилно, помнете: "Най-висшата човешка дейност е ученето с цел разбиране, защото разбирането означава свобода"[14].

Маркетингова стратегия

Истанбул, 2016 г.

 Двете прислужнички – с колосани черни униформи, накъдрени бели престилки и еднакви изражения – влетяха с подноси с шоколадени трюфели.

– Заповядайте, моля! Това са моите съкровища! – обяви домакинята.

Съпругът ѝ беше купил банкрутирала фабрика за шоколадови изделия и като подарък за някаква годишнина ѝ беше поверил производството и маркетинга. Тя беше преименувала фабриката на "Ателие" а бонбоните се бяха превърнали в les bonbons du harem. Местните купувачи не можеха да произнесат името правилно, но френското му, европейско и изобщо различно звучене ги направи популярни, a la mode.

– Опитайте ги – настояваше домакинята – и ще си оближете пръстите.

Гостите заразглеждаха бонбоните, които бяха подредени на красиви подложки.

– Всеки вид носи име на град. С малини – "Амстердам" с марципан – "Мадрид", с бира и джинджифил – "Берлин". Лондонският трюфел е с отлежало уиски. Не щадим продуктите.

– И още как! Жена ми настоя уискито да е осемнайсетгодишно и едномалцово. Ще ме разори!

Гостите се засмяха. Домакинята не обърна внимание на думите на мъжа си и заяви:

– Вече не съм "жената на бизнесмена". Aз съм бизнесдама на лично основание!

Гостите заръкопляскаха и тя продължи въодушевено:

– "Венеция" – с черешов ликьор, "Милано" – с амарето, "Цюрих" – с коняк и маракуя, а "Париж" – с шампанско!

– Разкажи им за маркетинговата си стратегия – подкани я съпругът ѝ.

– Предлагаме два пакета бонбони: за невъздържатели и за въздържатели. "Същата кутия – различни продукти." За Европа и Русия – трюфелите с алкохол, а за Близкия изток – без алкохол. Хитро, нали?

– Трюфелите халал имат ли си имена? – попита журналистът.

– Разбира се, драги! – Бизнес дамата посочи кристалния поднос и занарежда: – "Медина" – с фурми, "Дубай" – с кокосов крем, "Аман" – с карамел и лешници. Розовите се казват "Исфахан" и са с розова вода.

– Няма ли "Истанбул"? – попита Пери.

– Как да няма! Истанбул е град на контрасти и пълнежът е ванилен яйчен карамел със счукан черен пипер.

Докато гостите разговаряха и лакомо поглъщаха трюфели, дойде време за топлите напитки. Повечето жени пиха черен чай и чай от лайка, а мъжете предпочетоха кафе – еспресо или американо. Никой не поръча турско кафе, освен американския мениджър, който следваше максимата: "Когато си в Рим..." Само че в този случай римляните се държаха така, сякаш не бяха в Рим.

В желанието си да се придържа към местните традиции, американецът попита:

– Някой ще ми гледа ли на кафе?

Бизнес дамата отговори на английски:

– Няма нужда да обръщаш чашата с утайката. Ясновидецът ще пристигне всеки момент!

– Нямам търпение – каза приятелката на журналиста. – Ще искам да ми отдели няколко минути насаме.

Пери се огледа. Всички тези жени се бояха от Бога, от съпрузите си, от развода, от беднотата, от тероризма, от тълпите, от безчестието и безумието. Домовете им бяха безупречно чисти и те бяха наясно с очакванията си за утрешния ден. От "изкуството на ласкаене на бащите" бяха минали към "изкуството на ласкаене на съпрузите". Омъжените по-дълго бяха станали по-смели и по-несдържани в изразяване на мнението си, но винаги внимаваха да не прекрачат границата.

Пери нямаше такива грижи. Никога не се беше страхувала от баща си и съпруга си, а колкото до Бог, макар и да не бяха в най-прекрасни отношения, тя беше решила да не се бои и от него. Нейното безпокойство беше от друго естество. Тревогата ѝ идваше от нея самата, от нейната тъмна страна.

– Няма да позволим на гадателя да се вижда насаме с красивите ни жени! – обади се домакинът и добави някаква пиперлива шега.

Мъжете се изсмяха, а жените се направиха, че не са я чули.

Пери си спомни колко свободно Ширин ругаеше на обществени места и ръкомахаше, все едно гонеше досадна муха. Тя също си го позволи, но само веднъж, когато се ядоса на професор Азър. Колко лесно е да мразиш хората, които обичаш. Тук, в родната ѝ страна, имаше два вида жени. Онези, за които псувните бяха нещо нормално и пет пари не даваха за стигмата на непристойност, бяха малцинство. Мнозинството жени никога и при никакви обстоятелства не биха си го позволили. Дамите от средната и висшата класа на вечерята принадлежаха към тази група. Те използваха нецензурни думи само когато говореха на английски, френски или немски, тъй като звученето им на чужд език беше по-приемливо. Дамите не биха произнесли неблагоприлична дума на родния си език, но на чуждия беше по-лесно и не толкова обидно – все едно бяха на бал с маски и анонимността им позволяваше да се поразпуснат.

От друга страна, мъжете си "попържваха" на воля и не само когато бяха ядосани. Свободата да ругаят разделяше културния спектър на две и сплотяваше мъжкия вид.

– Между другото, имаме два вида трюфели, които все още си нямат имена – подхвърли домакинята. – Едните са с шери и с вкус на лимон. Периджим, ти ми даде идея за името им. "Оксфорд"!

Жената стана и огледа трюфелите.

– Ето ги! – тя се пресегна, взе един бонбон с палец, показалец и елегантно щръкнало кутре и го подаде на Пери. – Опитай!

Трюфелът се разтопи в устата ѝ, като след първоначалната сладост небцето ѝ опари остър и рязък – и едновременно изкушаващ и подвеждащ като семинарите на професор Азър – цитрусов вкус.

Фатална целувка

Оксфорд, 2001 г.

Пери не се върна у дома за великденската ваканция. Все още привикваше към академичната година от три семестъра и дългите ваканции я объркваха. Не само защото не можеше винаги да си пътува до вкъщи като другите студенти. Не само защото не беше нито екстроверт, нито изследовател, и следователно не изпитваше желание да разучава заобикалящата я среда. А и защото по време на ваканциите още по-осезаемо чувстваше разликата между себе си и останалите. Когато ходеха на лекции и пишеха есета, Пери като че ли беше една от всички, но тя не знаеше какво да прави със свободното си време и как да се забавлява.

Въпреки това същата седмица тя получи неочаквана покана. Мона, която също беше останала в Оксфорд за ваканцията, активно развивайки обществената си дейност, очакваше две свои братовчедки от Америка. Планираха да попътуват из Уелс. Бяха наели някаква селска къща – защо не дойдеш с нас? – покани я тя. – Ще подишаме чист въздух. Ще ти хареса!

Пери се съгласи и напълни един куфар с повече книги – включително две от професор Азър, – отколкото би могла да прочете за една седмица. Тя предположи, че Мона ще бъде заета с братовчедките си и ще може да прекара седмицата хем с компания, хем с четивата си. Звучеше примамливо.

Пътните табели на английски и уелски я слисаха. Не ѝ беше идвало наум, че в една и съща страна може да има повече от един официален език. В Турция не беше виждала табели на турски и на кюрдски. Беше толкова изненадана, че непрекъснато спираше и снимаше.

– Ти не си наред – смееше се Мона. – Природата е изумителна, а ти снимаш пътните табели!

Гледките действително бяха прелестни. Стада с агънца пасяха в пъстроцветни поля от зелени килими с лилав пирен, диви зюмбюли и друмчета. Бялата дървена къщурка, в която се настаниха, беше на западния склон на висок хълм. Сутрин тънеше в море от слънчева светлина, а следобед – в дълбока сянка, тишина и спокойствие. В далечината, между хълмовете се виеше като сребърна нишка река Уай.

Пери се влюби в къщичката – в чугунената печка, ниските тавани, нарязаните отвън дърва, каменния под на приземния етаж, че дори и в мириса на чаршафите, които бяха леденостудени при първо докосване. С Мона бяха в едната стая, а братовчедките се настаниха в другата. Селцето беше на километър и половина, но въпреки това момичетата не скучаеха и на Пери не ѝ оставаше време за четене. Тя беше градско момиче и не спираше да се диви на заобикалящата я природа и нейните малки чудеса. Всичко друго като че ли загуби значение. Представи си, че е паднала атомна бомба и че те бяха единствените оцелели. Майка ѝ сигурно щеше да се ужаси, ако знаеше, че четирите момичета са в Уелс, сами сред нищото.

Една вечер Пери видя, че Мона се моли в ъгъла с лице, обърнато към Мека. Двете избягваха да говорят за религия, но ако Ширин беше с тях, тя непременно щеше да повдигне темата за Бог.

Мона загаси лампата и си легна. Настъпи тишина. Пери се обърна в леглото, погледна приятелката си и заговори тихо, сякаш съживяваше спомен:

– Когато бях малка, една пчела ухапа устната ми. Тя се поду като балон. Татко каза, че пчелата била лудо влюбена в мен. Искала да ме целуне. А дали е знаела, че ще умре, след като забие жилото си? Би било много странно, ако е знаела и все пак го е направила. Самоунищожение...

Мона се обърна към Пери. На лунната светлина силуетът ѝ приличаше на легнала статуя.

– Съзнанието е присъщо само на хората. Такъв е божият закон. Затова Аллах ни държи отговорни за постъпките ни.

– Но и животните не искат да умират. Имат инстинкт за самосъхранение. И въпреки това... жилят. Сигурно знаят, че се самоубиват. Гледаме природата и се възхищаваме на красотата ѝ, а всъщност тя е ужасно жестока.

Мона въздъхна.

– Не забравяй, че не ти управляваш света. Бог отговаря за всичко, не ти. Уповавай се на вярата!

Само че Пери изпитваше съмнения към такъв ред, в който пчелите умират, когато са влюбени. И ако това беше божественият порядък на нещата, защо хората го наричаха справедлив и свещен? Стана ѝ студено и придърпа завивката до брадичката си.

По-късно викаше в съня си, а бълнуването ѝ на турски звучеше като жужене на хиляди пчели, които са в капан и искат да се освободят.

Братовчедките в съседната стая се закискаха, а Мона се стресна, седна в леглото и се замоли демоните да напуснат Пери. На другата сутрин се върнаха в Оксфорд. Винаги когато заговореха за уелското пътуване, Мона и Пери си го спомняха с радост и усмивка, ала дълбоко в себе си, макар и по различен начин, те чувстваха, че в хубавия спомен се спотайва и нещо мрачно...

Празна страница

Истанбул, лятото на 2001 г.

След края на първата си година в Оксфорд Пери се върна в Истанбул за лятната ваканция. Майка ѝ споменаваше ту този, ту онзи млад мъж, като ги хвалеше по един и същ начин. За Селма следването на дъщеря ѝ не беше интелектуално пробуждане или предшественик на обещаваща кариера, а кратка интерлюдия към брак. За един месец беше обиколила шест храма. Палеше свещи, връзваше копринени панделки и мълвеше пожелания за скорошен успешен брак на Пери.

– Имаме нови съседи. Много добро семейство – каза Селма, докато бъркаше жълтия фасул за вечеря. – Синът им е умно, красиво и почтено момче.

– Намерила си ми подходящ съпруг – промърмори Пери и нави на пръста си странно къс кичур коса.

Обзе я неприятното съмнение, че майка ѝ е отрязала къдрицата, докато спеше. Може би я беше занесла в някой от храмовете заедно с други дарове.

– Жено, остави момичето на мира – обади се Менсур. – Само я объркваш. Нали следва! Гоним диплома, а не съпруг.

– Това момче има диплома. Учило е в университета! Нека се сгодят, пък ще ги оженим, след като завърши. Какво има да губи?

– Само свободата, младостта и ума си – отвърна Пери.

– Все едно слушам баща ти – ядоса се Селма и отново разбърка фасула.

Разговорът приключи. Но не задълго.

В края на лятото, в един горещ истанбулски ден, Пери излезе на пазар. Преди да замине за Оксфорд, трябваше да си купи шлифер, маратонки и раница. Когато слезе от автобуса на площад "Таксим", видя голяма тълпа пред чайната, в която често се отбиваха студенти. Хората се бяха загледали в големия телевизор до отворените прозорци, а слънцето докосваше сенките и огряваше силуетите им в кайсиеви нюанси.

Един широкоплещест мъж беше сложил ръка на челото си и сякаш не вярваше на очите си. Момиче с конска опашка стоеше като заковано и гледаше слисано. Лицата им заинтригуваха Пери. Тя се приближи любопитно към групата.

И тогава видя кадрите по телевизията: самолет се беше блъснал в небостъргач на фона на толкова ясносиньото небе, че чак очите я заболяха. Сцената се повтаряше отново и отново, като на забавен каданс, и всяко излъчване я правеше все по-нереална. Кълба дим се виеха, навсякъде хвърчаха листове хартия, някакви предмети катапултираха един след друг... Пери ахна, когато осъзна, че това не бяха предмети, а хора, които скачаха само за да намерят смъртта си.

– Американци... – промърмори мъжът до нея. – Заслужават си го, след като се бъркат в чужди работи.

– Мислят си, че светът е техен. Нека видят, че и те са смъртни като нас – заяви една жена, поклати глава и дългите ѝ обици се разлюляха.

Погледите на Пери и момичето с конската опашка се срещнаха. Сякаш единствено те двете споделяха ужаса, шока и мъката от онова, което виждаха. Само след миг момичето погледна встрани и съпричастието му изчезна. Врявата подразни Пери и тя си тръгна. Главата ѝ бучеше от въпроси. Вървеше и чуваше как минувачите обсъждат конспирацията, довела до трагедията. Гласовете им наподобяваха жужене на пчели, хукнали да събират нектар.

Трябва да се обадя на Ширин, реши Пери. Толкова много искаше да чуе уверения глас на приятелката си, че спря на първия уличен автомат, звънна и за нейна радост Ширин вдигна на мига.

– Пери! Шибан свят! Или живеем в интересно време, а?

– Какъв ужас! Не знам какво да мисля.

– Невинни жертви заради откачените копелета, които вярват, че ще отидат в рая, ако убиват в името на Бог! – викаше Ширин. – Ще стане и по-лошо. Сега всички мюсюлмани ще бъдат очернени. Още повече невинни ще станат жертва и от двете страни.

Пери се загледа в залепената под слушалката дъвка – това също беше проява на злоба, макар и малка.

– Ширин, това е отвратително! Чудовищно и толкова страшно. Как може човек да направи такова нещо?

– Тепърва ще го обсъждат. Месеци, дори години. Журналисти, експерти и учени... Но всъщност няма нищо за обсъждане. Религията подклажда нетолерантност, а това води до омраза и насилие. Край на историята.

– Не е честно! Има толкова много вярващи, които не биха наранили никого. Не религията, а злото е виновно!

– Мишле, няма да споря с теб, тъй като този път съм толкова объркана, колкото си и ти. Трябва да говоря с Азър, иначе ще откача.

Нещо като че ли прободе Пери и тя попита:

– Но семестърът още не е започнал, къде ще го видиш?

– Кой го е грижа?! Заминавам за Оксфорд още утре. Знам, че той е там. Презавери си билета и ела с мен.

– Ще се опитам.

Пери не ѝ обясни, че е невъзможно да смени билета си в последната минута, пък и щеше да струва твърде скъпо.

Когато се прибра, завари майка си и баща си да гледат повтарящите се кадри също толкова слисани, колкото беше и тя.

– Фанатиците превзеха света – заяви Менсур.

Днес беше започнал да пие по-рано от обикновено и по вида му личеше, че вече е обърнал няколко чаши. За пръв път изрази колебание за следването на Пери.

– Май не трябваше да те изпращаме в чужбина. Вече никъде няма сигурно място. Никога не съм си мислил, че ще го кажа, но може би западът стана по-опасен от Изтока.

– Изток или запад, няма никакво значение. Никой не може да избяга от късмета си – подхвана Селма. – Ако Аллах е сложил знак на челото ти с невидимо мастило, няма значение дали си тук, или в Китай. Смъртта ще дойде и ще те намери.

Менсур грабна химикалката, с която решаваше кръстословици, и написа на челото си разкривено 100.

– Какво е това? – учуди се Селма.

– Променям съдбата си! Ще живея до сто!

Пери не дочака отговора на майка си. Не ѝ се слушаха родителските разправии. Самотата я сграбчи и тя се затвори в стаята си с господодневника в ръка. Искаше да напише нещо умно и смислено, но не можеше. Не и днес. Измъчваха я толкова много въпроси за религията, вярата и Бог. Tози Бог, който позволяваше такива ужасни злодеяния и въпреки това очакваше покорство. Гледаше листа и потъваше в неговата празна белота. Какво ли щеше да каже Азър на Ширин... Как искаше да се промъкне в кабинета като щиглец и да ги послуша. Тя също имаше въпроси към професора. Ширин май беше права, когато настоя да се запише в курса за Бог – не толкова да открие нови истини за Всевишния, колкото да осмисли собствените си нестихващи съмнения.

После направи нещо, което никога и на никого не каза: помоли се за жертвите на Кулите близнаци, за семействата и близките им. Преди да завърши молитвата, добави и желанието си да бъде приета в курса на Азър, за да може да научи повече за Него с надеждата да проумее хаоса във и извън себе си.

Кръгът

Оксфорд, 2001 г.

Първата седмица на новия семестър, в един ранен следобед, с притихнало като селска бара небе, Пери се запъти към първия семинар по "Навлизане в съзнанието на Бог/ Бог на съзнанието". Само преди няколко дни в преградката си за писма в "Портърс Лодж" намери плик с набързо написана бележка от самия Азър.

Уважаема госпожце Налбантоглу,

Ако  все още сеинтересувате от моя курс, той

започва следващия четвъртък точно в 14 ч!

Aко имате нужда, донесете си кехлибар –

но забравете за извиненията.

Октоподът чака.

А. З. Азър

До въпросния четвъртък Пери тичаше от лекция на лекция, работеше по няколко часа в книжарницата и не ѝ оставаше време да разсъждава за онова, което ѝ предстоеше. Вълнението я завладя, докато вървеше към семинара с притисната до гърдите тетрадка.

Когато влезе в стаята, Пери мислено преброи студентите. Бяха девет – четири момчета и пет момичета. За нейно учудване, сред тях беше Мона, също изненадана да я види.

Пери си отдъхна, когато забеляза, че и другите бяха притеснени. Студентите седяха на разстояние един от друг и се усмихваха неловко. Някои бяха потънали в мисли, други разговаряха тихо или четяха сигурно за стотен път описанието на курса. Едно от момчетата беше положило глава на тефтера си и спеше.

Пери се настани на стола до прозореца и се загледа в разперените клони на дъба в градината, в съхнещите му, но блещукащи рубинено златисти листа. Може би имаше време да изтича до тоалетната, но се страхуваше да не закъснее и стоеше като залепена за стола. Небето се заоблачи и макар да беше ранен следобед, стана мрачно като по здрач.

Азър се появи точно в два. Носеше куп папки, кутия с цветни моливи и пясъчен часовник. Морскосиньото му кадифено сако беше с кожени кръпки на лактите, бялата риза беше идеално изгладена, но вратовръзката висеше, сякаш не е имал търпение да я върже. Косата му беше разрошена – или от многократно прокарвани пръсти, или от силен вятър.

Той остави всичко на бюрото, сложи часовника на висока поставка и го обърна. Песъчинките се заизнизваха една подир друга като поклонници на дълъг път. Висок и слаб, професорът се изправи пред бялата дъска и каза с бодър глас, който разбуди летаргията.

– Здравейте! Шалом алейхем! Саламун алейкум! Мир вам! Намасте! Джей Джинендра! Cam Нам! Cam Сри Акаал! Ако случайно се питате, поздравите нямаха конкретен порядък, предпочитания или предимство.

Алоха! – обади се някой.

Дочуха се поздрави и на други езици, както и смях.

– Браво! – каза Азър и потри ръце. – Радвам се, че сте изпълнени с неприкрито самочувствие. Това е обещаващо или... предрича провал. Ще видим кое от двете.

Зад очилата с черни рогови рамки очите му блестяха като полирани морски стъкълца. Гласът му кънтеше въодушевено, все едно беше завърнал се от далечни земи изследовател, който споделяше преживяното с приятели. Професорът поздрави всички за тяхната любознателност и хуцпа да се запишат и добави с намигане, че се надява да имат издръжливостта да завършат курса. Поради непринудеността и бързината, с които говореше, беше трудно да се прецени дали се шегува, или не.

– Както вероятно сте забелязали, групата е от единайсет студенти. Ако бяхте десет, щеше да е идеално, но идеалното е досадно. Така... Виждам, че седите на разстояние един от друг, сякаш се боите да не хванете грип. Дами и господа, бихте ли станали?

Студентите се спогледаха и станаха.

– Много сте послушни! Казват, че послушанието е най-голямата добродетел в очите на Господ. Сега ще седнем в кръг, защото така най-добре ще разговаряме за Него.

Азър обясни, че различните предмети изискват различно подреждане на столовете. На политологията подхождал безпорядък, на социологията – равнобедрен триъгълник, на статистиката – правоъгълник, на международните отношения – паралелограм. Бог трябва да се обсъжда в кръг, защото така всички са на еднакво разстояние от центъра и се гледат в очите.

– Отсега нататък всяка седмица, когато влизам тук, очаквам да ви намеря седнали в кръг.

Последва стържене на столове и суетене. Отне им няколко минути, а формата, в която наредиха столовете, приличаше по-скоро на изстискан лимон. Професор Азър не беше особено доволен, но им благодари за усилията. Помоли ги да се представят с няколко изречения, откъде идват и най-вече защо се интересуват от Бог, след като има "далеч по-забавни неща за младите хора".

Първа беше Мона, която сподели тревогата си за отношението на запада към исляма след трагедията 9/11. Като подбираше думите си, тя подчерта, че се гордее с това, че е млада мюсюлманка, че обича религията си от душа и сърце, но ѝ е трудно да се справя с предразсъдъците, с които се сблъсква всеки ден.

– Хора, които не знаят нищо за исляма, правят ужасни обобщения за моята религия, за моя Пророк и вярата ми. А и за... шала на главата ми.

След това добави, че искала да участва в откровена дискусия за същността на Всевишния, тъй като всички били негови създания, а това, че са различни, не било случайно.

– Уважавам различията и очаквам взаимно уважение.

Младежът до Мона се изкашля и изправи гръб. Казваше се Eд. Беше израснал в семейство на учени и подхождаше към Бог с "обективна предпазливост и интелектуална необвързаност". Той вярваше, че религията и науката могат да съжителстват или обратното, но че човек трябва да отсее ирационалното в религията, което не било малко.

– Баща ми е евреин, а майка ми е непрактикуваща протестантка. И аз като Мона, макар по различен начин, се интересувам от личността и религията в съвременния свят, макар че, честно казано, Бог никога не ме е интересувал.

– Тогава защо си тук? – попита мускулесто и леко сипаничаво момче с русолява коса. – Нали сме се записали в този курс, защото искаме да разберем повече за Него?

Пери забеляза, че Eд погледна професора, той му кимна почти незабележимо и двамата като че ли си казаха нещо, което тя не можа да разтълкува.

Азър се обърна към русото момче.

– Обикновено очаквам и окуражавам коментарите на студентите, но не и на толкова ранен етап. Все още не сме се излюпили. Нека първо подадем глава от черупката.

Следваща беше Оливия, красиво момиче със силен испански акцент и големи кафяви очи. Когато говореше, тъмната ѝ гъста коса падаше на кичури върху лицето и устните. Като ревностна католичка тя ходела редовно на литургия, радвала се да е сред прекрасните хора на оксфордското католическо общество, но искала да разшири познанията си.

– Ще ми бъде интересно да изляза от зоната си на комфорт и да разбера какво мислят другите за Бог. Та така... – тя замълча, сякаш очакваше някой друг да довърши изречението ѝ.

– Предполагам, че е мой ред – обади се русият и започна да върти молива между пръстите си още по-бързо. – Казвам се Кевин и съм от Фресно, Калифорния. Тук съм със стипендия "Роудс".

Кевин заяви, че Хемингуей, който бил прав за всичко, обяснявал много точно как всички мислещи хора са атеисти. Той самият бил абсолютен атеист.

– Не вярвам на религиозните тъпотии и затова съм тук. Искам да участвам в конструктивен дебат за науката, еволюцията и за онова, което наричате Бог. Сигурен съм, че много скоро ще досадя на всички ви.

Някой подсмръкна, но не стана ясно дали от съжаление, или да му се присмее.

– Здравейте, аз съм Ави – подхвана следващото момче. – Член съм на оксфордското хабадско общество. Работя почасово в библиотеката "Самсон Джудаика", която е сред най-големите еврейски библиотеки. Някои може би не знаят, че Оксфорд е наследил и много от еврейската култура.

Според Ави в света се е насъбрала достатъчно омраза, за да избухне Трета световна война. Призракът на миналото преследвал настоящето. Хората били способни на чудовищни престъпления като Холокоста и 9/11. Необходимостта от откровен диалог между религиите била неотложна. Страхът от Бога бил най-силната бариера срещу жестокостта на homo sapiens. В наши дни Бог бил по-необходим от всякога. Ави се канеше да продължи, но индийката, която седеше до него, не я свърташе и го прекъсна. Суджата обясни разликата между западната и източната, "или по-точно близкоизточната философия", като поясни, че корените на авраамическите религии произхождат от един и същ район и само слепият не би забелязал сходствата им.

Мотото в живота ѝ било: "Представата, която имаш за себе си, създава твоята реалност". Според нея Бог нямал конкретни белези. Нямала намерение да обижда никого, но тя намирала авраамическия Бог твърде строг, високомерен и сдържан.

– Aз казвам: всичко е Бог. Докато вие казвате: всичко е Божие. Малка на пръв поглед, но всъщност огромна разлика.

Едновременно благодушната и борбена Суджата приключи с представянето си, като каза, че очаква с нетърпение обсъждането на всички философски несъответствия.

След всяко изказване Пери се свиваше на стола и имаше чувството, че се смалява. Искаше ѝ се, ако може, да се изпари. Започна да подозира, че професор Азър бе подбрал студентите не според академичните им достойнства, а според личните им истории и амбиции. Те бяха с различен произход и с безспорно различни убеждения, които можеха лесно да ескалират в стълкновение. Може би Азър целеше точно това – конфликт или дори много конфликти. Вероятно експериментираше със студентите си, а те бяха опитни мишки, които се щураха и драскаха по стените на менталната му лаборатория. Ако беше така, какво всъщност проучваше той – нова идея за Бог?

Имаше и още нещо, което я безпокоеше. Ако групата студенти беше подбрана така, че да наподобява Вавилон, какво търсеше тя сред тях? Азър не знаеше почти нищо за нея. Колкото повече мислеше, толкова повече се притесняваше. Спомни си думите на доктор Реймънд: "Неговият преподавателски метод е неортодоксален и не допада на всеки. Семинарът му разделя студентите на две – едните го харесват, а другите са дълбоко разочаровани".

Дойде ред на момиче с толкова къдрава коса, че поклатеше ли глава, масурите ѝ не спираха да подскачат на всички страни.

– Казвам се Кимбър и имам дълъг отговор и къс отговор.

– Да чуем дългия – каза професор Азър.

Баща ѝ бил свещеник в Църквата на Исус Христос на светиите от последния ден. Семейството и приятелите ѝ били мормони. Интересувала се от курса, тъй като Бог давал смисъл на живота ѝ и искала да разшири познанията си за него. Младите хора гледали само да ходят по срещи, да учат и да намерят добре платена работа. А в живота имало и друго.

– Всеки от нас е дошъл на този свят със своя мисия. Aз все още търся моята.

– А какъв е краткият отговор? – настоя Азър.

Кимбър се засмя.

– Басирах се с приятелката ми. Тя каза, че вие сте най-страшният професор в оценяването на есета. Aз винаги съм била отличничка. Още от детската градина. И затова реших да се изправя срещу предизвикателството на есетата.

Азър се усмихна.

– "Истината е такава рядкост. Удоволствие е да я изречеш"

– Емили Дикинсън – прошепна Пери, като затули уста с ръката си.

– Следващият! – каза професорът.

Адам беше с топчест нос, с трапчинка на брадичката и извити вежди, които му придаваха вид на човек, който не спира да се изумява от света. От англиканско семейство, той не ходел на служби, тъй като вярвал, че Бог е Любов, и го обича такъв, какъвто е.

– Aз вярвам в принципа "Живей, Обичай и Учи". Всичките с главна буква.

– Мой ред ли е? – обади се момичето до Адам. – Казвам се Елизабет. Родена съм и съм израснала в Оксфордшър и не съм пътувала надалеч. Семейството ми се гордее с квакерския си произход. Aз нямам проблем с Бог, а с мъжкия род: Той – Господ.

Елизабет обясни, че хората са загубили връзка с природата и Земята като богиня, феминизмът бил потискан през вековете. Цената била платена с войни, кръвопролития и насилие. Предпочитала старите религии – шаманизъм, уика, тибетски будизъм.

– Всичко, което ни помага да се свържем отново с Майката Земя!

За финал призова всички да спрат да мислят за Господ като Той, а като Тя.

Останаха Пери и момчето до нея. Тя махна с ръка към него, за да му даде предимство, но той ѝ отвърна със същия жест и тя заговори:

– Добре, казвам се Пери и...

– Браво за Емили Дикинсън – прекъсна я Азър.

Тя усети, че се изчервява, защото не мислеше, че професорът я е чул.

– От Истанбул съм и... – забрави мисълта си и млъкна. Стори ѝ се глупаво, че не каза нещо по-съществено като другите студенти, ами съобщи само откъде е. – Aз... не съм... сигурна защо съм тук...

– Ами тогава отпиши се – предизвикателно заяви Кевин. – Без теб ще станем десет. Идеалната бройка!

Студентите се засмяха. Пери сведе очи. Как можа да се обърка още в началото, докато другите, макар и толкова различни, се представиха без никакви затруднения!

Бруно, последният в групата, побърза да вземе думата и обяви, че не е марксист, но по темата за религията бил на страната на Маркс и на някогашния албански лидер Енвер Ходжа, чиито идеи били забележителни.

– Млади човече, когато цитираме други хора, особено философи и поети, трябва да го правим точно. Маркс казва така: Религията е въздишката на потиснатото създание, душата на един безсърдечен свят, както и духът на бездуховни състояния. Тя е опиумът на народа,

– Точно. Това казвам и аз – кимна Бруно, като почти не успя да прикрие раздразнението си, че го бяха прекъснали по темата, която го вълнуваше.

Той вирна брадичка, сякаш се готвеше за атака, и подчерта, че ако Мона е апелирала за откровена дискусия, той щял да бъде откровен до безцеремонност. Може думите му да не били по вкуса на някои, но вярвал, че в този курс свободният дебат е високо ценен. Имал проблем с исляма, както и с всички монотеистични религии, но християнството и юдаизмът били реформирани, а ислямът – не.

Тази религия третирала жените по недопустим начин и ако той бил по произход мюсюлманка, щял тутакси да се откаже от ислямската вяра. За да се приспособи към съвременния свят, ислямът трябвало изцяло да се промени, но това било невъзможно, тъй като свещената книга и хадитите били безусловни и недосегаеми.

– Въпросът е как може да подобрим тази религия, след като промяната е забранена?

Мона го изгледа смразяващо и попита:

– А кой казва, че искам ти да промениш религията ми?

– Чудесно! Благодаря на всички за успешното начало – намеси се Азър. – Радвам се, че изразихте идеите си така красноречиво. И след като чухме какво мислите за религиите си, но не и за Бог, който е предметът на нашите дебати, време е да ви запозная с точното описание на моите лекции.

Професорът вървеше в кръга и говореше уверено и въодушевено.

– Ние няма да обсъждаме исляма, християнството, юдаизма или индуизма. Ще ги споменаваме дотолкова, доколкото го изисква основната тема. Ще се съсредоточим върху научното изследване на същността на Бог. Личните ви убеждения не бива да пречат на дебата. Когато усетите, че емоциите надделяват, спомнете си за Ръсел, който казва, че степента на емоциите е противоположна на познанието на фактите. Ясно, нали? – попита Азър, докато слънцето потъваше зад един голям облак и светлината в стаята помръкна.

– Да – отвърнаха студентите оживено и в хор.

Минаха няколко секунди и се чу:

– Не.

Беше Пери.

– Моля? – учуди се професорът.

– Извинете, но... не мисля, че е погрешно да откликваме на емоциите си. Хора сме и следователно се водим повече от емоциите, отколкото от разума. Защо да ги омаловажаваме?

Тя погледна професора, макар да се боеше да види изражението му. Той изглеждаше спокоен и дори впечатлен от възражението ѝ.

– Поздравления за момичето от Истанбул! Продължавай в този дух.

Азър се обърна към всички и ги предупреди, че ако в края на следването в Оксфорд те говорят, мислят и пишат по същия начин, по който са го правили през първата година, значи са загубили времето си и са пропилели парите на родителите си. Със същия успех можели да се върнат вкъщи още сега.

– Бъдете готови за промяна. Само скалите не се променят. Всъщност и те се променят.

Професорът добави, че учат в най-стария университет в англоговорещия свят, който е не само център на академични научноизследователски проучвания, а и средище на теологически дебати и религиозни диспути.

– Имате късмет! Попаднали сте на точното място да говорите за Бог!

Като че ли с всяка произнесена дума Азър се променяше. Обичайното му сдържано изражение се оживи. Тонът му вече не беше внимателен и сдържан, а примесен с резки стоманени нотки, които бяха овладени, но не и незабелязани. Пери го оприличи на истанбулска улична котка, но не от кротките, често сритвани и наплашени животинки, а от онези, независимите, които се катереха по най-високите огради и крачеха важно-важно, оглеждайки махалата, все едно бяха нейни господари.

– Имам един въпрос. Ако някой от бронзовата епоха поиска от вас да опишете Бог, какво бихте му казали?

– Бог е милостив – веднага рече Мона.

– Самодостатъчен – каза Ави.

– Не Той, а Тя! – поправи го Елизабет.

– Нито Той, нито Тя – възрази Кевин. – Всичко е лъжа и измама.

Професор Азър се намръщи.

– Браво! Всички се сгромолясахте на теста!

– Защо? – попита Бруно.

– Защото нямате общ език с косматия си прародител. – Професорът подаде куп листове и кутия с цветни моливи на Оливия, и я помоли да ги раздаде.

– Забравете за думите! Обяснете с рисунка.

– Да не сме деца, че ще рисуваме? – зачуди се Бруно.

– Нямаше да е лошо да сте деца. Тогава щяхте да имате по-голямо въображение и по-голям усет към сложните въпроси.

Мона вдигна ръка.

– Господине, ислямът забранява идолите. Ние вярваме, че той е недостижим за възприятията ни.

– Тогава нарисувай това, което ми каза.

Изминаха десетина минути в умуване, въздишане, ставане и сядане, но накрая рисунките бяха готови. Вселената – звезди, галактики, метеори. Скупчени бели облаци, пронизани от светкавица. Исус Христос с разперени ръце. Джамия със златни кубета под слънцето. Ганеша със слонската глава. Богиня с големи гърди. Свещ в мрака. Нарочно оставен бял лист... Представите за Бог бяха различни. Пери помисли, помисли и нарисува точка, добави ченгел и я превърна във въпросителна.

– Времето изтече – заяви Азър и раздаде нови листове. – Нарисувахте какво е Бог, а сега нарисувайте какво не е.

– Моля?

Професорът повдигна вежди.

– Бруно, престани да се учудваш и се залавяй с рисунката.

Демон с жълти змийски очи. Желязна маска на ужаса. Гадно мочурище. Димяща пушка. Кървав нож. Пожар. Разруха. Фрагмент от ада... Странно, но изобразяването на онова, което Господ не е, се оказа по-трудно от изобразяването на това, което е. Само на Елизабет ѝ се стори лесно. Тя нарисува човек.

– Благодаря ви – каза професорът. – Бихте ли вдигнали рисунките си, за да ги видят всички?

След като ги разгледаха, Азър даде следващата задача.

– Огледайте сега добре собствените си рисунки и отговорете на следния, задаван от философи, учени и мистици въпрос: каква е връзката между двете изображения?

Tози път не само Бруно бе озадачен.

– Дали първата рисунка, или какво е Бог, въплъщава или изключва втората рисунка, или какво Бог не е? – Азър започна да крачи. – Например ако Бог е всемогъщ и вездесъщ, всевластен и всеопрощаващ, какво ще рече, че Той или Тя въплъщава и злото? Или това означава, че злото е вън от Него или Нея, външна сила, с която Той/Тя трябва да се бори? Какво всъщност е отношението между "какво Е Бог" и "какво НЕ е Бог"?

– Имате две картини – продължи Азър. – Посочете връзката помежду им. Напишете есе. Свободен стил, но да бъде смело, дръзко, искрено и подплатено с научен материал.

Всички мълчаха. Докато рисуваха, студентите не се бяха замислили над изображенията, тъй като не знаеха, че ще трябва да пишат ece за връзката помежду им. Но вече беше късно.

– Обърнете се към философите, мистиците и учените от миналото. Не забърквайте съвремието. Не се поддавайте на собствените си мисли.

– Как така да не се поддаваме на мислите си? – учуди се Кевин.

– Това е домашното за другата седмица. Покажете най-доброто от себе си! Впечатлете ме! – Азър грабна папките, моливите и часовника, в който се изниза и последната песъчинка. – Предупреждавам ви, че трудно се впечатлявам!

Театърът на сенките

Оксфорд, 2001 г.

 В петък вечерта, когато повечето студенти обикаляха клубовете и пъбовете за заслужена почивка, Пери седеше в библиотеката и четеше. След като си тръгнаха и последните останали студенти, настана пълна, непрекъсвана от шепот, кашляне и прелистване тишина. Да гледаш на ученето като на удоволствие е все едно да сложиш равенство между диета и банкет, и за кой ли път Пери съжаляваше за социалната си неадекватност. Но тя обичаше компанията на книгите, които я даряваха с несравнимо чувство за свобода. Гледаше да не се замисля защо напоследък отделя най-много време за часовете при професор Азър. Няколко пъти се улавяше да мисли как ще каже нещо неочаквано умно и дръзко, ще го смае и той ще я види в нова светлина.

На масата беше полароидният фотоапарат, който си беше купила наскоро. Искаше да увековечи невероятните гледки, които съзираше, докато тичаше. Кораловорозови изгреви, буреносни залези, заскрежени поля... фотоапаратът не беше евтин, но си заслужаваше цената. Беше похарчила доста за нови книги, планираше да си купи и нов компютър. Успокояваше се с мисълта, че ще работи повече и все някак ще се справи.

Стана, за да се поразтъпче. Имаше чувството, че е сама в цялата библиотека. Както вървеше между рафтовете с книги, долови движение на сянка и бързо се обърна. Беше Трой.

– Не исках да те уплаша – каза той.

– Да не ме преследваш?

– Не... Всъщност да. Не се бой. Не хапя – Трой кимна към книгата в ръката ѝ. – Какво четеш? "Атеизмът в Древна Гърция"? За Азър ли?

– Да – отвърна смутено Пери.

– Казах ти, че професорът е самият дявол, но виждам, че не ми вярваш.

– Защо го мразиш толкова много?

– Защото не си знае границите. На теб може и да ти се струва интересно, но съвсем не е така. Преподавателят трябва да се държи като преподавател. Точка.

– И според теб той не се държи така?

Момчето въздъхна.

– Шегуваш ли се? Той не преподава за Бог. Той вярва, че е самият Бог.

– Ооо, тежки думи.

– Сама ще се увериш – Трой направи крачка назад, сякаш беше казал повече, отколкото възнамеряваше. – Е, аз ще тръгвам. Приятелите ме чакат в "Мечката". Ела, ако искаш.

– Благодаря, но имам да уча – каза тя, изненадана от поканата му.

– Приятен уикенд! И помисли за това, което ти казах.

Пери излезе от библиотеката късно вечерта. Единствената светлина идваше от призрачните отражения на уличните лампи, а небето беше тъмносиньо към черно и толкова надвиснало, че можеше да се протегне и да го заметне на раменете си като индигов шал. Вървеше с вдигната глава и оглеждаше гаргойлите и гротескните скулптури, които будуваха върху назъбените стени и пазеха отколешни тайни.

До нея достигнаха гласовете от многовековни теологически диспути и понакуцващите, ала все още отекващи стъпки на старите схоластици. Пери дръпна ципа на якето си. Скоро трябваше да си купи зимно палто. Вече спестяваше.

Зад ъгъла се натъкна на група хора със свещи в ръка. Бяха се събрали на бдение. На тротоара имаше цветя и снимки на убити момчета, бащи, съпрузи, а на плаката пищеше: "Помнете Сребреница".

Младежът на една от снимките ѝ заприлича на Умут – беше на същата възраст, на която беше той, когато го арестуваха. В тълпата беше и Мона – с пурпурночервен хиджаб до раменете и със свещ в ръка. Пери се приближи до нея, посочи снимките и каза:

– Много тъжно...

– Повече от тъжно. Геноцид, който не трябва да се забравя. Защо не останеш с нас?

Пери взе една свещ и снимката на момчето, което приличаше на брат ѝ, и застана до приятелката си. Нощта я погълна като придошла река.

– Само мюсюлмани ли участват в бдението? – попита по едно време тя.

– Организирано е от Мюсюлманското студентско сдружение, но дойдоха и други, за да изразят подкрепата си. Eд от семинара на Азър също е тук.

Мона се заговори с организаторите и Пери се приближи до Eд.

– Здрасти.

– Здрасти. Май само аз съм евреин тук. Или полуевреин...

Пери използва думите му като преход към темата за религията и каза:

– Може ли да те попитам защо си се записал в семинара за Бог?

– Заради Азър. Той промени живота ми.

– Наистина ли? – Пери си спомни почти незабележимия поглед, който двамата си бяха разменили.

– Миналата година бях пред раздяла с приятелката ми и той ми помогна.

– Посъветва те да не го правиш?

– Не точно. Каза ми да се опитам да я разбера. Двамата бяхме гаджета от гимназията. Тя изведнъж стана много набожна и се промени.

Момичето се придържало стриктно към Тора, а той бил отдаден на науката и двамата все повече се отдалечавали един от друг.

– Не знам защо, но се обърнах към Азър. Можех да отида при някой равин, но професорът ми се стори най-подходящ.

– И той какво ти каза?

– Даде ми странен съвет: да я слушам и да правя каквото казва четирийсет дни. Един месец плюс десет дни. Не е толкова много, ако обичаш някого. Каза да честваме заедно Шабат, да бъда до нея и да ѝ позволя да ме въведе в своя свят. Без да коментирам и противореча.

– И?

– Така и направих. Беше ужасно трудно. Чуя ли религиозни бръщолевения, едва се сдържам да не избухна. Но според Азър съденето е работа на съдиите, философите не съдят. Те разбират. Но това не беше всичко – засмя се Eд.

– Имаше и още?

– След четирийсетте дни професорът каза, че е ред на приятелката ми. Тя да ме слуша, а аз да говоря. Един вид, да мине през религиозен детокс.

– Тя направи ли го?

– Разбира се, че не – поклати глава Eд. – Скъсахме. Но аз разбрах идеята на Азър. И затова го харесвам толкова много.

Ентусиазмът на Eд, както и безпрекословното му доверие на ученик към учителя я подразниха и Пери заяви:

– Само че ние не сме философи. Ние сме студенти.

– Точно там е работата! Всички преподаватели ни дават свобода. А той не ни оставя на мира нито за миг. Вярва, че каквото и да е призванието ни, ние всички трябва да бъдем философи.

– Това не са ли твърде големи очаквания към обикновени студенти?

– Ти не си обикновена. И никой не е.

Пери стисна устни.

– Какъв е проблемът? Не харесваш ли Азър? – учуди се Eд.

– Харесвам го, но... – Тя преглътна и добави: – Не съм сигурна дали не експериментира с нас, което не ми допада.

– Може и да експериментира, но какво от това! Той промени живота ми. За по-добро.

Започна да ръми ситен дъждец, който обещаваше да се превърне в порой, и бдението беше отложено. Прибраха плакатите, свещите и снимките. Мона тичаше насам-натам с организаторите.

Пери подаде ръка на Eд. Той я прегърна с две ръце.

– Всичко хубаво! И вярвай на Азър. Той е много готин!

Останала сама в мрака, Пери се наслаждаваше на мириса на земя и дъжд и нямаше против да се понамокри, докато вървеше покрай сградите, в които са се провеждали дебати векове наред. Съседи, превърнали се във врагове, унищожени книги, заглушени идеи, преследвани мислители... И всичко това – в името на Бог.

Кой беше прав? Трой или Eд? Само за една вечер беше чула две противоположни мнения за Азър и бедата беше там, че може би и двете бяха верни. Като в стар османски театър на сенките, пред нея имаше завеса и тя виждаше само отражения. Азър беше кукловодът зад завесата – винаги там и винаги владеещ действието, но същевременно непознат и недосегаем.

Потиснатите

Истанбул, 2016 г.

Последният от les bonbons du harem изчезна и в трапезарията влезе куче. То развяваше опашка със замах, който не подхождаше на дребното му телце. Померанче със сплескана глава, тъжни очи и пухкав кожух с цвят на посърнали есенни листа.

– Пом-Пом! Липсвах ли ти, миличко? – извика бизнесдамата.

Тя грабна кученцето и го сложи в скута си. То замига със спокойно лисиче изражение, което можеше всеки миг да се превърне в злобно и враждебно.

– Миналия месец заведох Пом-Пом на ветеринарен лекар и установих, че страната ни се е променила – обяви домакинята.

Лекарят обикновено ги посещавал, но преди няколко седмици пострадал с крака и се наложило да отидат в кабинета му. Преди време собствениците на кучета били само хора с модерни, западни убеждения, тъй като за консервативните мюсюлмани кучетата са макрух – мръсни, затова и не съжителстват с тях – така и не мога да разбера защо са против кучетата. Ангелите не влизали в къща с куче! Или в къща с картини! – възмути се домакинята.

– Това е хадис от Бухари – обади се вестникарският магнат, който наскоро се беше присъединил към компанията.

Бялата му риза без яка блестеше и контрастираше с равно подстриганата коса. Той беше гладко обръснат, без мустак и брада. За разлика от всички останали на масата, магнатът беше представител на новата ислямска буржоазия. Когато общуваше със западно ориентирания местен елит, той не взимаше жена си, която ходеше с хиджаб. Самоубеждаваше се, че тя не би се чувствала добре сред такива хора на подобни вечери, а всъщност той се чувстваше неудобно с нея. Разбира се, той беше доволен от нея като съпруга – Аллах виждаше, че е прекрасна майка на петте им деца, но извън дома, особено извън техния общ кръг познати, му се струваше неизискана и някак ненамясто. Наблюдаваше всяко нейно движение, слушаше я с вдигнати вежди и винаги стигаше до заключението, че е по-добре да излиза сам.

– Хадисът не забранява картините, а портретите, за да няма идолопоклонничество – поясни магнатът.

– Лошо ни се пише! – засмя се домакинът и посочи с две ръце портретите на стената. – Имаме и куче, и колкото искаш портрети. Че дори и картини с голи тела. Всеки момент ще завалят камъни върху дома ни!

Въпреки веселия тон думите му обезпокоиха някои от гостите и те се усмихнаха смутено. Пом-Пом усети напрежението и изръмжа, а от острите ѝ зъби потече слюнка.

– Шшт, мама е тук – сгълча я домакинята. После се обърна към съпруга си и каза с не толкова мил глас: – Не предизвиквай съдбата, че нещо лошо може да се случи.

Бързо гаврътна чашата с вода, сякаш гърлото ѝ беше пресъхнало при мисълта за божие възмездие, и продължи с разказа за посещението при ветеринаря:

– Та сядаме ние в чакалнята и какво да видя – жени с хиджаби и с кучета! Чихуахуа, ши цу, пудели... Набожните мюсюлмани вече не са същите!

– Не бих казал, че се променят – възрази магнатът. – Ние, набожните, никога не сме имали вашите свободи. Модерният елит, какъвто представлявате вие, ни потиска от десетилетия. Надявам се, че не съм ви засегнал...

– Дори да сте прав, това вече не е така – промърмори Пери, която се поколеба дали да се намеси, но нищо не можеше да я спре да добави: – Сега вие сте в силата си.

– Не съм съгласен – заяви магнатът. – Потиснатите остават завинаги потиснати. Вие не знаете какво означава това. Ако не държим с две ръце властта, веднага ни я измъквате.

– О, какво говориш! – възрази приятелката на журналиста, която беше известна с това, че бързо се напиваше. – Ти не си потиснат! И жена ти не е потисната! Aз съм потисната! – тя се удари в гърдите. – Руса съм, с минипола и с грим, не забулвам женствеността си и пия червено вино. Aз съм угнетената в тази деспотична култура.

Журналистът се чудеше как да я накара да млъкне. Страхуваше се, че ще ядоса магната и това ще попречи на кариерата му. Опита се да я ритне под масата, но не успя.

Домакинята понечи да разсее напрежението и обобщи:

– Е, всички сме потиснати.

– Всъщност не е чак толкова сложно за разбиране – подхвана пластичният хирург. – Хората правят повече пари и следователно се стремят към по-добър живот. Aз имам много пациентки с хиджаби. Когато става дума за увиснал бюст и двойна брадичка, набожните мюсюлманки са същите като другите жени.

Домакинът закима одобрително.

– Това потвърждава моята теория, че капитализмът е единственият лек за нашите проблеми. Антидотът на откачените джихадисти е свободният пазар. Ако капитализмът може да функционира, без каквото и да е вмешателство, той ще спечели и най-упоритите на своя страна.

След това обобщение той отвори табакерата си от полирано дъбово дърво с Фидел Кастро на капака и я подаде на журналиста с леко намигване.

– Лимитирана серия! От бейрутския безмитен магазин. Заповядай. Може и две...

Мъжете погледнаха към домакинята в очакване на разрешение да пушат.

– Не се притеснявайте от жена ми – насърчи ги мъжът ѝ. – У нас цари пълна свобода. Laissez-faire!

Всички се засмяха, а Пом-Пом излая.

Пери използва възможността и запали цигара. Прислужницата, която я посрещна на входа, раздаде пепелници. Какво ли си мислеше за гостите? Може би по-добре да не знае...

– Милата ни Пери е доста умислена – подхвърли домакинята.

– Денят беше доста натоварен – делово отвърна Пери, за да отклони любопитството ѝ.

Аднан, който пиеше силно и черно кафе с бучка захар в устата, се наведе напред, сякаш споделя тайна. Бучката се беше разтопила и той каза:

– Понякога ми се струва, че Пери харесва литературните герои повече от истинските хора. Вместо да изготвя списъци с гости, тя окачва любимите си стихотворения на въженца в спалнята.

Пери се усмихна при спомена за обичая на Азър.

– Завиждам ти – обади се дизайнерката. – На мен не ми остава време да чета.

– Обожавам поезията – обади се пиарката. – Иде ми да зарежа всичко и да отида да живея в някое рибарско село. Истанбул развращава душите ни!

– Ела в Маями. Купихме къща на океана – предложи домакинът.

– Ама и ти си един! – възмути се жена му. – Говорим за поезия, а ти за Маями. В теб няма нищо артистично.

– Какво лошо казах? – учуди се мъжът ѝ.

Беше твърде богат, за да го критикуват, и никой не отговори на въпроса.

На вратата се позвъни един, два, три пъти – хем припряно, хем някак извинително.

– О, най-сетне! – скочи бизнес дамата. – Ясновидецът дойде!

– Ураа! – извикаха гостите.

Пом-Пом се втурна към вратата с джафкане и яростен лай.

Сред настъпилата врява Пери чу тихия сигнал за съобщение на телефона на Аднан. Макар да беше помолила майка си да напише "Обади се", тя ѝ изпращаше подробно съобщение. "Намерих номера, изпуснах предаването си по ТВ. Ширин: 01865..." Цифрите заиграха пред очите ѝ. С тях щеше да отключи отдавна заключен сейф.

Тълкувателят на сънища

Оксфорд, 2001 г.

Професор Азър влезе с цяла камара книги. Следваше го портиерът Джим, който буташе количка с малка керамична печка, рула черна хартия, сиди плейър и възглавници, които приличаха на онези в самолетите.

Като в пиеса, помисли си Пери, Азър е актьорът, а ние – публиката.

 Благодаря, Джим. Задължен съм ти – каза професорът.

– Няма защо, господине.

– Не забравяй да дойдеш, когато свършим.

Мъжът кимна машинално и си тръгна.

Азър огледа младите, нетърпеливи студенти, подредили се в кръг. На ярката светлина очите му изглеждаха уморени и тъмнозелени като набразден от въртопа на подводно течение горски поток.

– Как сте?

Отвърна му хор от оживени гласове.

– Макар да има научни доказателства, че човек не може да навакса недостига на сън, днес ви се предоставя такава възможност. Моля всеки да вземе възглавница.

Азър се залови с печката и Кевин попита:

– Господине, университета ли ще палим?

– Как отгатна пъкления ми план? Не, нищо няма да палим.

След няколко секунди електрическата печка засвети в яркочервено.

– Момчета и момичета, представете си, че сте в топла и уютна стая. Навън е ужасно студено. Какво друго ви остава, освен да поспите? Сложете глави на възглавниците!

Всички го послушаха, освен Пери, която седеше с изправен гръб и гледаше с учудени очи.

– Само така, Пери! – усмихна се Азър. – Трябва винаги да сме нащрек. Кой знае, може във възглавниците да има диви котки!

Тя се изчерви и сложи глава на възглавницата.

Професорът облепи прозорците с черната хартия и в стаята настъпи полумрак. Включи плейъра и от него се разнесоха звуци от пукащи в горящ огън съчки.

– Какво ще правим, господине? – не мирясваше Кевин.

– Отправяме се към едно място, често посещавано от Рене Декарт.

Някой потули смеха си, но останалите като че ли проявиха интерес.

– Великият философ е бил на вашите години. Има ли някой от вас, който вече да е постигнал нещо значимо?

Мълчание.

– Декарт е имал големи амбиции. Сигурен съм, че вашите са още по-големи. Само че неговите били основани на методологично и философско изследване.

– Нашите също! – обади се Бруно.

Азър го изгледа леко подигравателно и продължи:

– Ще посетим сънищата на Декарт. В първия сън младият философ се катери по един хълм. Бои се, че ще падне. Знае, че трябва да е упорит, но и че не може да постигне нищо без помощта на висша сила – Бог.

Пери слушаше с глава на възглавницата и с притворени очи.

– В далечината съзира параклис – къщата на Бог. Вятърът го вдига, понася и блъска в стените.

– Нали ви казах, на Него не може да се разчита – коментира Кевин.

– Той става и отърсва дрехите си. В двора среща човек, който му подава пъпеш – плод от чужда земя.

– Много странно – промърмори Eд, който седеше до Пери, беше донесъл със себе си кутия с домашни сладки и черпеше състудентите си отляво и отдясно.

– Декарт се събужда плувнал в пот. Притеснен е, защото вярва, че сънят му е изпратен от дявола. Откъде идват лошите мисли – отвън или отвътре? Моли се на Бог за помощ. Но какво е Бог – външно явление или творение на нашия ум? Tози въпрос го води към втория сън, след като заспива отново.

Азър пуска плейъра пак. Звук на гръм и светкавици изпълват стаята.

– Силна буря се извива. Защо в живота се случват лоши неща, пита се философът? Защо Бог ги позволява, ако Той наистина е Tози, който е? Декарт е объркан. Сам. Огорчен. Сънят е мрачен, потискащ.

Пери се замисли за Умут, не за сегашния Умут, който седеше приведен над масата и правеше камбанки от мидени черупки за туристите, а за онзи млад идеалист, който искаше да промени света и да заличи неправдата. Спомни си и за разговорите с баща си, когато го питаше защо Бог ги е изоставил. Усети буца в гърлото си. Стана ѝ мъчно и очите ѝ се насълзиха. Не знаеше в какво вярва. Дали Бог е игра, на която можеха да играят само тези с щастливо детство.

За да потисне негативните мисли, побърза да попита:

– Ами третият сън?

Азър я погледна изненадано.

– Ами той е най-важният. Декарт намира една стихосбирка. Отваря я на произволна страница и прочита стихотворение от Аусоний.

– От... кого? – попита Бруно.

– Децимус Магнус Аусониус. Римски поет, граматик, реторик – Азър посочи Пери. – Знаеш ли, че той е посещавал твоя град Константинопол? Преподавал е на сина на император Константин.

Пери поклати глава.

– Стихотворението започва така: "Кой път да поема в живота?" В съня на Декарт се появява човек, който го пита какво мисли по този въпрос. Но философът не може да отговори. Човекът си тръгва разочарован. Декарт е смутен. И като всички умни хора е изпълнен със съмнения. Някой иска ли да изтълкува този сън?

– В пъпеша има някакъв неприличен намек – подхвърли Бруно. – Декарт е криел хомосексуалността си. Той всъщност си е падал по споменатия господин Хикс...

– Може би... – въздъхна Азър. – Речникът символизира науката и знанието. А поезията – философията, любовта и мъдростта. Декарт решил, че Бог му подсказва да ги събере заедно и така да създаде основите на "чудната наука". Моят въпрос е вие можете ли да създадете такава ваша чудна наука, за да проучите Господ?

– Как да стане това? – попита Мона.

– Бъдете енциклопедисти! Съчетавайте различни науки, синтезирайте и не се фокусирайте само върху религията. Дори стойте далеч от нея, тя само разделя и осуетява нещата. Изучвайте математика, физика, музика, изобразително изкуство, поезия, балет... Доближете се до Бог по неведоми пътища.

Пери се въодушеви и се запита дали няма да може да си създаде собствена чудна наука, мирабилис? Това би било наистина чудесно! Ще съчетае любовта си към книгите със страстта към науката, ученето и поезията, постоянната меланхолия, пречупения дух и разкъсаната плът на големия си брат, богохулствата и пиянските навици на баща си, молитвите и кървящите ръце на майка си, плюс бушуващия гняв на малкия си брат и от сбора щеше да получи едно надеждно и стабилно цяло. И все пак беше ли възможно да се получи нещо хубаво, ако съставките са лоши?

– Третият сън ме кара да допускам, че философът се е страхувал от чуждото мнение – каза Азър. – За нас той е великият Рене Декарт, който обаче е гледал на себе си като на незначителен, малък човек. Ако някой от вас изпитва подобни чувства, помнете, че и Декарт се е чувствал понякога така.

Пери сведе Поглед. Тя разбираше за какво намеква Азър, и както ненавиждаше, така и харесваше посланието му. Той не беше забравил разговора им и я окуражаваше да бъде по-самоуверена.

Накрая на лекцията Азър пусна "Миса Солемнис" на Бетовен и каза:

– Потопете се в музиката. И отново заспете!

С глави на възглавниците, те се отдадоха на музиката в пълно мълчание. Дискът свърши и професорът обяви:

– Приключихме за днес.

В същото време лампата на вратата светна, на вратата се почука.

– Влез, Джим! – извика Азър. – Точен, както винаги!

– За другия път напишете есе за Декартовото търсене на сигурност и Бог. Не забравяйте да направите необходимите проучвания. Разсъжденията без познания са хедонистично празнословие. Ясно ли е?

– Да, господине – отговори хорът.

Главата на Пери щеше да се пръсне. Заради вятъра и силата на нещата извън контрол, заради преплитащите се зло и добро, заради необходимостта да извлече смисъл от хаоса, тайните кодове на сънищата и проявленията им в живота, както и заради самотата на един млад философ, търсещ истината с уместния и до ден днешен въпрос: "Кой път да поема в живота?" Докато слушаше Азър, в нея настъпи незабележима, но и невъзвратима промяна. Зейна бездна, в която не смееше да погледне. Нещо се пропука зад обичайната ѝ сдържаност и разкри галопиращото ѝ сърце. Искаше да слуша професора безкрай, а той да говори само и единствено на нея.

Думите на Азър за Господ, за живота, вярата и науката лепнеха като оризови зрънца на пара и хранеха гладните умове. Когато го слушаше, Пери не се чувстваше объркана и разединена, а осъзнаваше, че има и друг начин да гледа на света – различен от този на баща ѝ и този на майка ѝ. Думите му ѝ помогнаха да намери спасение от мъчителната раздвоеност, сред която израсна в дома на Налбантоглу. В негово присъствие показваше различните си страни и въпреки това срещаше одобрение. Не се налагаше да потиска, контролира или крие нито една своя черта. Светът на Азър беше встрани от догматиката на злото и доброто, на Господа и Шейтана, светлината и тъмнината, суеверията и разума, теизма и атеизма. Той беше над наследените от Пери противоречия на Менсур и Селма. Макар да искаше да го отрича колкото може по-дълго, Пери чувстваше дълбоко в душата си, че е запленена от професора. Имаше нещо плашещо и опасно във факта, че той вероятно има отговор на всички нейни въпроси и че чрез него може да намери пряк път към разрешаването на всяка предстояща загадка.

Мантията

Оксфорд, 2001 г.

– Изразявайте се по друг начин и винаги използвайте множествено число. Толкова често опростяваме разбирането за Господ в търсене на един-единствен отговор или формула. Това е грешка!

Професор Азър вървеше бързо между студентите с ръце в джобовете и говореше. Допреди няколко десетилетия дори най-блестящите учени били сигурни, че до двайсет и първи век религията постепенно ще изчезне от лицето на земята. Но в края на 70-те тя се завърнала на сцената като непримирима дива и с времето гласът ѝ ставал все по-кънтящ. Съвременните разпалени препирни винаги включвали и нея.

Tози век щял да бъде по-религиозен от предишния, поне в демографски смисъл, тъй като набожните имали повече деца. Вторачени в религиозни, политически и културни конфликти, хората забравяли за най-важната загадка – Бог, докато в предишните векове философите и техните ученици умували много повече върху идеята за Него, отколкото за самата религия. В наши дни популярните сред интелектуалците от двете страни на Атлантическия океан теистично атеистични дебати разнищвали повече политиката, религията и световното положение, отколкото вероятността за съществуването на Бог. А когато пренебрегваме когнитивната способност за поставяне на екзистенциални и епистемологични въпроси за Бог и прекъсваме връзката с предишните философи, ние губим божествеността на въображението.

Пери забеляза, че повечето студенти си водят бележки и записват всяка дума. Тя предпочиташе да слуша.

– Мнозина страдат от Б. С. Знаете ли какво е това? – попита Азър.

– Бръщолевещият синдром – предположи Кевин.

– Биполярно състояние? – подхвърли Елизабет.

Азър се усмихна, сякаш беше очаквал такива отговори, и каза:

– Болестта на сигурността.

Сигурността действала на любознателността като слънцето на Икаровите криле. Със сигурността идвала арогантността, с арогантността – слепотата, със слепотата – тъмнината, а с тъмнината – още повече сигурност. Според Азър това било тавтология на убежденията. На неговите лекции студентите не трябвало да са сигурни, за каквото и да е, дори за програмата на курса, която като всичко останало подлежала на промяна. Било необходимо да бъдат като рибари в океана на знанието. Накрая можело да уловят риба меч, но можело да се върнат и с празни ръце.

Всички в групата трябвало да се чувстват като пътници, като другари по маршрута на някаква дестинация, до която можело да не стигнат. Важното било да вървят и да търсят, тъй като в този свят с неясна сложност било сигурно едно: старанието е по-добро от ленивостта и ентусиазмът е за предпочитане пред апатията. Въпросите са по-важни от отговорите, а любопитството стои по-високо от убедеността. Накратко, те били "Учащите".

За болестта на сигурността нямало бърз и ефикасен лек; но можело да си я представят като мантия, която могат да свалят.

– Това, разбира се, е метафора – думата идва от гръцката дума "пренасям" и затова не се отнасяйте лековато към нея: всяка метафора променя онзи, който я изговаря.

Азър предложи отсега нататък всички, включително и той, да свалят мантията, преди да влязат в класната стая.

– Все едно е старо палто, което ще закачате на забитата от мен кукичка. Тя е пред вратата и ако искате, може да идете да я видите.

Студентите се поколебаха около минута, докато се уверят, че говори сериозно. Суджата стана първа. Лицето ѝ засия, когато видя кукичката. Отърси рамене, сякаш сваляше мантия, престори се, че я закача и се върна доволна в стаята. Другите я последваха. Пери се изненада, когато видя надписа: "закачалка ЕГО".

Професор Азър излезе последен, заразмахва ръце, сякаш мантията беше много тежка, и след като я свали, се върна. Плесна с ръце и заяви:

– Прекрасно! Освободихме се поне символично от нашето его и вече можем да започваме.

– А защо го направихме? – искаше да знае Бруно.

– Ритуалите са важни. Не ги подценявайте. Религиите знаят това. Но ритуалите не трябва да са религиозни. Ние ще имаме свои церемонии.

Азър написа на дъската БОГ КАТО ДУМА и продължи:

– Според науката цивилизацията е на около шест хиляди години. Но хората са съществували много време преди това. Има намерени скелети отпреди двеста и деветдесет милиона години. Това, което знаем за себе си, е тривиално в сравнение с онова, което тепърва ще откриваме. Археологическите проучвания доказват, че хората са си представяли бог или многото богове по различен начин – като дърво, животно, природна стихия или човек. Но с течение на времето въображението им направило рязък скок и материалният Бог се превърнал в... дума. Оттогава насетне всичко се променило.

Азър забеляза, че само Пери не пише, и каза:

– Истанбулското момиче май не е тук.

Тя за малко отново да се изчерви, но се овладя, изправи гръб и отвърна:

– Тук съм, господине.

Сякаш в очакване да чуе още нещо, професорът задържа върху нея открития си, вдъхващ доверие поглед, но тя не продума и това го разочарова. Той се обърна към всички и продължи:

– Ако ви кажа, че зад тази врата е Бог и вие можете да Го – или Я – чуете, какво бихте искали да ви каже? Лично на вас! А не като на представител на човешкия род.

– Че ме обича – рече Адам.

– Че ме обича и че е щастлив, защото и аз го обичам – каза Кимбър.

Още няколко студенти повториха думата "обич".

Дойде ред и на Кевин.

– Aз искам да е съгласен с мен, че всичките тези приказки за Него са пълни тъпотии.

– Противоречиш си. Как ще ти го каже, ако не съществува? – обади се Ави.

Кевин се намръщи.

– Просто участвам в глупавата игра.

Мона искаше да чуе от Аллах, че има рай, че добрите хора ще отидат там и че мирът и любовта ще възтържествуват, иншаллах.

Азър се обърна толкова бързо към Пери, че тя не можа нито да отклони, нито да откъсне погледа си от него.

– Пери?

– Бих искала да се извини – тя не знаеше откъде ѝ хрумна това, но и не се опита да задържи думите.

– За какво?

– За всичките несправедливости.

– Към теб или към света?

– И към двете – заяви Пери по-тихо, отколкото възнамеряваше да го изрече.

Едно самотно листо на дъба се завъртя на вятъра за последен път и падна на земята. Студентите затаиха дъх. Тишината беше толкова осезаема, че можеха да я докоснат.

Азър наруши мълчанието, като възкликна:

– Справедливост! Каква натруфена дума! Справедливост към какво или към кого? Най-големите фанатици в историята са вършили най-големите несправедливости в името на справедливостта.

– Както забелязахте, дискусията ни очерта два основни подхода в отношението към Бог. Бих искал да благодаря и на Кевин за неговото мнение и участието в "играта". Подход номер едно – в търсене на Бог ние търсим обич, и подход номер две, на Пери, настояваме за справедливост.

Пери преглътна с усилие. Тя бе открила сърцето си и Азър го беше разрязал със скалпел пред очите на всички. Ако не понасяше възгледите ѝ, защо я насърчаваше да говори? И едва ли не да я упреква в потенциален фанатизъм! Та тя беше дъщеря на баща си и последното нещо, в което можеше да я обвини, беше фанатизъм!

Професорът не се досети за спотаения ѝ протест. Посочи я и каза:

– По-добре внимавай с всемогъщата "справедливост"! Много е възможно точно хората с твоите идеи да правят света по-лош! Всички фанатици имат нещо общо: те живеят в миналото. Като теб!

Лекцията свърши малко след това. Пери не чу нищо от последните няколко минути. Умът ѝ беше някъде другаде, а главата ѝ пулсираше. Не можеше да мръдне, нито да погледне хората около себе си, защото се боеше, че ще проличи колко много я боли. Всички си тръгнаха и тя остана с Мона.

– Хей, Пери – каза приятелката ѝ и сложи ръка на рамото ѝ. – Знам, че беше грубо от негова страна. Не му обръщай внимание.

Пери наведе глава с насълзени очи.

– Не разбирам. Очаквах да е... удивителен... Ширин твърдеше, че е такъв, а той е...

– Нравоучителен – подсказа ѝ Мона. – Ако ти се струва нетърпим, винаги може да се откажеш от курса.

– Вероятно ще го направя. Мразя го! – заяви Пери и подсмръкна.

Вечерта не можа да заспи. Натовареният ѝ с многогодишни тревоги и страхове ум беше съсредоточен единствено върху мисълта за професора. Дали в очакване на подходящия за атака момент не е прикривал една ужасна страна на характера си или пък искаше да ѝ покаже, че има специално отношение към нея и интелектуалното ѝ развитие?

На сутринта Пери намери в преградката за писма друга бележка от Азър.

За Пери,

Момичето, което чете Емили Дикинсън и Омар Хайям и което гледа на нещата твърде сериозно. Момичето, което не може да остави страната си и я носи със себе си навсякъде, момичето, което спори с другите, все едно спори със себе си, което е собственият си най-безпощаден критик и което очаква извинение от Бог, докато ненужно се извинява на хората около себе си...

Вероятно смяташ, че съм ужасен човек, и си решила да се откажеш от лекциите ми. Ако се откажеш сега, никога няма да разбереш дали съмненията ти са били основателни. А не е ли търсенето на истината достатъчен стимул да продължаваме напред?

Помни, че дързостта да опознаеш себе си е като дързостта да се унищожиш. Първо трябва да се разнищим на късчета, а после, със същите тези късчета да сглобим новото си Аз.

Пери, не се отказвай. Важното е, че вярваш в това, което правиш.

Тя пъхна бележката в джоба си, обу маратонките и излезе да тича. Пое дълбоко дъх, дръпна ципа на якето догоре и хукна. Мускулите я боляха, схванатите, чувствителни стави я измъчваха при всяко движение и както тичаше сред сутрешния мирис на влажна пръст и есенни листа, Пери избухна. Арогантно копеле такова! За кого се мислеше той? Да върви на майната си!

За пръв път изрече такива неприлични думи, но докато тичаше сред мразовития вятър, те ѝ подействаха като антидот. Защо не го беше правила и преди? Тичането в комбинация със сквернословие ѝ действаше страхотно. Възхитително. Окриляващо.

Предсказание

Истанбул, 2016 г.

В очакване на ясновидеца тишината на масата беше като наелектризирана. Домакинята го посрещна на вратата и гласът ѝ заехтя като стъклени камбанки.

– Къде беше? Gozumuz yolda kaldi[15].

 Голямо задръстване! Ужас! – оплака се мъжът с тънък носов глас.

– Знаем, знаем – успокои го домакинята. – Заповядай, скъпи, хората те чакат с нетърпение.

Ясновидецът беше с тъмни панталони, бяла риза и брокатен елек с шарка аква голд пейсли от някаква отминала епоха. Брадата му беше набола – може би по време на пътя. Малките сближени очички, тясното лице, изостреният нос и загатнатата брадичка му придаваха вид на дебнеща лисица.

– Колко много гости! – ахна той. – Май ще трябва да остана цяла нощ, за да гледам на всички.

– Надяваме се да успееш! – възкликна домакинята.

– Гледайте на жените – обади се мъжът ѝ.

За него нямаше нищо по-скучно от предричането на бъдещето. Държеше сам да урежда живота си и докато жена му се занимаваше с ясновидски глупости, щеше да поговори с изпълнителния директор на банката.

– Дами, защо не се настаните на диваните, там е по-удобно – предложи той.

Домакинята послуша съпруга си и се отправи с жените към кожените дивани. Махна на прислужничката и заръча:

– Донеси на госта...

– Горещ чай – прекъсна я той.

– И дума да не става! Вземи си питие!

– Когато свърша работа, тогава. Сега умът ми трябва да е бистър като чай.

Пери го чу и си каза, че чаят съвсем не е бистър, нито пък той самият.

Мъжете седнаха до внушителната арт инсталация на стената – гигантска праисторическа риба с начервени устни и фес с пискюл. Най-сетне далеч от жените, те можеха да изричат на воля нецензурни думи и да пушат, без да се съобразяват дали димът не пречи на дамите. Домакинът махна на прислужницата.

Evladim[16], донеси ни коняк и бадеми.

Както винаги в подобна ситуация, Пери се зачуди при кого да седне. Тя не одобряваше разделението на жени и мъже. В консервативните домове сегрегацията стигаше дотам, че гостите прекарваха вечерта в отделни стаи – двойките се разделяха на входа и се срещаха на тръгване, без да си продумат и дума с другия пол.

Подобни традиции съществуваха и в либералните общества. След вечеря дамите се скупчваха, сякаш се нуждаеха от топлина, удобство и увереност. Настроенията им се меняха в съответствие с темите за витамини, хранителни добавки, безглутенови рецепти, деца и училища, пилатес, йога, фитнес, обществени скандали и клюки. Одумваха знаменитостите, сякаш им бяха приятели, и приятелите си, сякаш бяха знаменитости.

Пери предпочиташе мъжките разговори, макар темите им да бяха доста по-мрачни. В миналото винаги сядаше при мъжете и обсъждаше с тях политика, икономика и футбол. Те нямаха нищо против и гледаха на нея като на една от тях; но винаги се съобразяваха и не говореха за секс в нейно присъствие. Жените ѝ се чудеха, а дори и ядосваха. Пери установи с изненада, че някои съпруги не одобряват участието ѝ в разговорите на мъжете им, и постепенно се отказа от тази малка проява на бунт, като направи поредното жертвоприношение в името на общоприетите традиции.

В този момент нямаше желание да е нито в мъжката, нито в женската компания. Искаше да е сама. Внимателно се измъкна и излезе на терасата. От морето духаше студен вятър и тя потрепери. Лъхна я мирисът на отлива. От другата страна на Босфора небето беше с най-тъмния син нюанс, а влакнестата мъгла над водата наподобяваше муселинови нишки. Един рибарски кораб се канеше да отплава и Пери се замисли за моряците – сурови и мълчаливи, с приглушени заради рибата гласове, с погледи в морето, което ги хранеше. Част от нея искаше да е на кораба, сред изпълнения с надежда спокоен мир.

Сякаш за да се подиграят на мислите ѝ, в европейската част на Истанбул завиха полицейски сирени. Докато се наслаждаваше на гледката, някой беше бит, застрелян, изнасилен... Но в същия миг и някой се влюбваше в някого.

В лявата си ръка държеше мобилния на Аднан. Стисна го и взе решение. От години не се беше чувала с Ширин. Може телефонът ѝ вече да е друг, но дори да е същият, нямаше гаранция, че тя ще иска да говори с нея. Желанието да ѝ се обади беше толкова силно, че нищо не можеше да я спре. Сега, след като беше позволила на миналото да нахлуе в настоящето, я завладя и чувство на съжаление.

Докато прехвърляше списъка с контакти в телефона, пръстът ѝ спря на така познатото име Менсур. До него пишеше баба'. По традиция родителите на съпруга или съпругата ставаха и твои родители, сякаш с един подпис в деня на сватбата можеш да прехвърлиш на друг човек всичките години, изпълнени с обич, недоразумения и душевен смут. Мъжът ѝ не беше изтрил телефона на баща ѝ, въпреки че той вече не беше между живите. Може би това е първият знак, че остаряваш – запазваш телефоните и така поддържаш виртуалното съществуване на починалите роднини и приятели. Докато един ден и ти не се окажеш такова име и такъв телефонен номер.

Пери позвъни на номера, който беше изпратила майка ѝ, и зачака. Мълчанието на телефона беше безкрайно – типичните за международните разговори дълги секунди, изпълнени с напрежение и тръпнещо очакване за свободен или зает сигнал.

– Пери, идваш ли?

Аднан надникна от вратата на терасата с чаша вода в ръка. Тя беше доволна, че той не пиеше и никога нямаше да пие, но понякога ѝ се искаше да го види как губи контрол и от време на време прави неща, за които ще съжалява на другия ден.

– Хората питат къде си.

В този миг телефонът до ухото ѝ започна да звъни – през земи и морета, в Англия, в някаква къща, вероятно съвсем различна от тази.

– Идвам след минута – каза тя.

Аднан кимна, а по лицето му премина сянка.

– Добре, скъпа. Не се бави.

Той се върна при развеселената и още по-шумна компания. Пери започна да брои: едно, две, три... Изщракване. Сърцето ѝ прескочи в очакване да чуе гласа на Ширин. И наистина го чу, само че беше безизразен и студен. Телефонният секретар.

"Здравейте, свързахте се с Ширин. Съжалявам, но не съм вкъщи. Ако имате да кажете нещо хубаво, след сигнала оставете съобщение, име и телефон. Ако ли не, говорете преди сигнала и повече не се обаждайте!"

Пери затвори. Мразеше съобщенията заради пресилената им дружелюбност. Но веднага набра номера още веднъж. Tози път остави съобщение.

– Здрасти, Ширин. Пери е. – Долови неувереното потрепване на гласа си, но продължи: – Може да не искаш да говориш с мен и те разбирам... Минаха толкова години... – Преглътна, защото устата ѝ беше суха като тебешир и добави: – Трябва да говоря с Азър. Трябва да го чуя... ако ми е простил...

Чу се "бийп" и екранът потъмня. Пери стоеше и не помръдваше, замислена върху думите, които сякаш сами се изплъзнаха от устата ѝ. Странно, но ѝ олекна Умът ѝ вече не беше какофония от притеснения, въпроси "ами ако", тайни и потиснати желания. Най-сетне го направи. Обади се на Ширин. Каквото и да се случеше, щеше да го понесе. Нощта вече не беше външна сила, а вътре в нея, надигаше се, изгаряше дробовете ѝ и напираше през вените да излезе на бял свят. И тогава си каза, че едва ли има по-голямо чувство на лекота от онова, което изпитваш след победата над дълго потискан страх

Лимузината

Оксфорд, 2001 г.

В един зимен ден Ширин влезе в стаята на Пери с розов куфар на колелца. Заминаваше при семейството си за коледната ваканция. Всички заминаваха – студенти, преподаватели, университетски служители. Всички без Пери, която беше надвишила разходите си за срока, а и не можа да намери евтин билет до Истанбул

– Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен в Лондон? – попита Ширин за десети път.

– Да. Тук ми е добре.

Всъщност "тук" нямаше да е тук, тъй като студентите трябваше да освободят стаите през ваканцията, за да се ползват от участници в оксфордските конференции. На тези, които оставаха, колежът предлагаше временни, по-малки жилища.

Ширин се приближи до Пери, погледна я в очите и каза:

– Мишле, обещай, че ако промениш решението си, ще ми звъннеш. Мама ще се радва да се запознае с теб. Тя обича да кани приятелите ми, за да им се оплаква от мен. Идиотско семейство сме. Тормозим се един друг, но сме готини с гостите. Ще те глезим!

– Обещавам да се обадя, ако се почувствам самотна.

– Окей! И не забравяй, че когато се върна, ще се местим. Време е да живеем в къща.

Пери се надяваше, че Ширин е забравила, но тя държеше на своето. Всички студенти бяха минали по този път: започваха от уютната прегръдка на колежа с неговите скаути, трапезария, библиотека и обща зала, после започваха да се задушават, да търсят съквартиранти и през втората година се изнасяха. Мнозина и без това нямаха избор, тъй като колежите им не бяха в състояние да настанят всички студенти.

Всеки път, когато Ширин заговореше за местене, Пери ѝ отказваше любезно, но категорично. Но приятелката ѝ както винаги беше непримирима, а ентусиазмът ѝ – заразителен. Тя показваше снимки на къщи от агенцията за недвижими имоти и я уверяваше, че по-големите разноски били без значение. В замяна щяла да получи повече лично пространство и спокойствие. Мразела самотата и ако Пери се съгласяла да наемат къща заедно, щяла да ѝ бъде много задължена.

– Ще си помисля – отговаряше смутено Пери.

– Какво има да мислиш? Животът в колежа е за първокурсниците. След това остават онези, които са твърде смотани, за да се преместят, и... шантавите нърдс.

– Както и онези, които нямат достатъчно средства.

– За пари ли става дума? – попита Ширин с онзи презрителен тон, с който се обръщаше към неприятните типове и неизбежните досадници, все едно бяха спукани мръсни канали или неприбрани боклуци. – Това трябва да е най-малкото ти притеснение. Остави това на мен!

Тя не го казваше открито, но от време на време намекваше, че семейството ѝ е богато. Затрудненията ѝ никога не бяха от парично естество и Пери беше сигурна, че скапаната къща с течащ покрив в Лондон, в която уж живеело семейството ѝ, изобщо не е такава. Приятелката ѝ настояваше да плаща целия наем и искаше от нея само да сложи книгите и дрехите си в няколко кашона и да я последва в новото приключение.

– Трябва да тръгвам, мила! – Ширин я целуна по двете бузи и я задуши с парфюма си. – Честита Нова година! Нямам търпение да посрещна две хиляди и втора! Имам чувството, че тя ще бъде най-прекрасната година досега!

Пери грабна бутилката вода от бюрото и я последва до централния вход. Главният портиер беше бивш военен и знаеше студентите по име.

– Приятни празници, Ширин! И на теб, Пери! Ще се видим догодина – весело каза той.

На Пери ѝ се стори, че мъжът се обърна към нея с подчертана топлина и сърдечност, сигурно я съжаляваше. Единствената студентка, която не си отиваше вкъщи.

Отвън чакаше черна лимузина с шофьор. Ширин се запъти към колата, като леко се клатушкаше на високите токове с куфара зад себе си. Пери я гледаше и изпитваше противоречиви чувства. Ако живееше в една къща с нея, притеснението ѝ от настоятелното упорство на Ширин сигурно щеше да се задълбочи. Освен това искаше ли наистина да бъде задължена на нея или на когото и да било друг? И все пак би било прекрасно да имат свое местенце...

Лимузината потегли и по стара турска традиция Пери изля бутилката вода след нея: "Да ти върви по вода и да се върнеш по вода, приятелко моя!"

Снежинката

Оксфорд, 2001 г.

Всичко кипеше в предпразнична подготовка. Пери беше свикнала на по-спокойното честване на Нова година в Истанбул и в началото не само беше изненадана, а и се забавляваше, докато разглеждаше украсите – улиците блестяха в искрящи гирлянди от светлини, магазините преливаха от стоки, а коледарите обикаляха с фенери като светулки в мрака.

Оксфорд без студенти изглеждаше като останал без душа. Да си сам през коледната ваканция беше все едно да си в пълна изолация – дори и за Пери, на която обикновено не ѝ трябваше компания. Всеки ден се хранеше сама в един китайски ресторант с три маси. Яденето не беше лошо, но продуктите бяха странни. Може би готвачът беше с биполярно разстройство и промяната на настроението му се отразяваше и на храната. Случваше се дори да ѝ се повръща.

Работеше по няколко часа в "Два вида интелигентност". За да привлекат клиенти по празниците, собствениците украсяваха витрината – настаняваха снежен човек във фотьойл с книга в ръка и я окичваха с гирлянди от букви, но тази година искаха да направят нещо по-различно.

– Какво ще кажете за коледно дърво със забранени книги? – предложи Пери.

Също като Дървото на познанието със забранения плод, тяхното дърво щеше да е отрупано със забранени по света книги.

Идеята беше одобрена и задачата ѝ беше възложена. На клоните на сребристото дърво увиснаха "Алиса в Страната на чудесата", "1984", "Параграф 22", "Прекрасният нов свят", "Любовникът на лейди Чатърли", "Долита", "Голият обяд", "Фермата на животните". Списъкът на забранени книги в Турция беше толкова дълъг, че заеха няколко клона, а имаше и още. Кафка, Бертолд Брехт, Стефан Цвайг и Джек Лондон се запознаха с Омар Хаям, Назъм Хикмет и Фатима Мерниси. На клоните блестяха фосфоресциращи табелки: "Забранена", "Цензурирана", "Изгорена". Докато украсяваше дървото, Пери си спомни за Коледата, в която Менсур донесе пластмасова елха. В много магазини и супермаркети имаше елхи, но в тяхната махала те бяха единствените.

От входа до определения ъгъл в хола от елхата се посипаха пластмасови иглички като в приказката за онова дете и следата от трохички по обратния път към дома му. Пери и Менсур окичиха дръвчето със сребристи, златисти и сини гирлянди. Направиха още украшения – боядисаха орехи, напръскаха шишарки със спрей, закачиха капачки от бутилки и измайсториха животинки от корк. На евтината украса ѝ липсваше какъвто и да е стил, но те си я харесваха.

Селма се върна от пазар и се намръщи.

– За какво ни е това?

– Нова година е – заяви Менсур, сякаш жена му не знаеше.

– Това е християнски обичай.

– Нямаме ли право на малко радост? – не се предаваше мъжът ѝ. – Смяташ, че Той няма да ме обича, ако се забавлявам?

– Защо да те обича Аллах, след като не правиш нищо, за да му станеш скъп?

Пери знаеше, че баща ѝ беше купил елхичката, за да я зарадва, и се чувстваше отговорна за нарастващото напрежение. Хрумна ѝ да направи нещо, за да настъпи помирение, и го стори след полунощ.

На сутринта елхата беше напълно преобразена. По клоните висяха любимите молитвени броеници на Селма, порцеланови котки и копринени шалове, нарязани на панделки. На върха се крепяха малка бронзова джамия и книга с хадиси.

– Ето, вече не е Коледа – сияеше Пери.

Светът като че ли застина в очакване на реакцията на майка ѝ. Потресената и ужасена Селма зяпна, но преди да продума, Менсур започна да се смее с цяло гърло. Радостта на съпруга ѝ я довърши и тя излезе от стаята.

Пери така и не разбра какво беше мнението на майка ѝ за ислямската коледна елха.

В деня преди новогодишната вечер Пери беше в книжарницата. Собствениците бяха заминали при приятел, а другите служители си бяха взели почивен ден. В книжарницата имаше само една стара жена, която беше влязла по-вероятно да се стопли, отколкото заради книгите. Пери избърса праха на рафтовете, измете пода, подреди възглавниците и провери инвентара. Беше ѝ приятно, тъй като беше влюбена в книжарницата. Взе една книга от А. 3. Азър и се настани с няколко възглавници в един фотьойл. Беше прегледала всичките му налични произведения. Девет книги с привлекателни заглавия и корици с геометрични елементи. Според данните за продажбите и деветте се продаваха успешно. В момента четеше една от ранните му книги: "Как да запазим съмнението".

Старата жена седна на стола срещу нея, главата ѝ клюмна, тя притвори очи и заспа. Пери взе одеялото до касата и внимателно я зави. Времето се разтегли и заизнизва бавно и загадъчно, като клея от смолата на анадолските шишарки. Обзе я опияняващата мисъл, че вселената е изпълнена с възможности. Заобиколена от всички тези книги, които искаше да прочете, и прехласната по полупровокиращия и полууспокояващ стил на Азър, тя бе обзета от спокойствие, каквото не бе изпитвала от години. Вярно, все още беше ядосана на професора, но на книгите не можеше да се сърди. Непрекъснато мислеше за лекциите му. И да искаше, не можеше да престане.

Тъкмо довърши една глава и чу месинговото звънче на вратата. Някой беше влязъл и от прага нахлу студ.

Професор Азър. Всеки будистки монах би му завидял за дългото тъмно палто и шал с цвят на шафран. Елегантният му вид се допълваше от кадифена широкопола шапка, която едва побираше буйните кичури.

– Може ли да влезем? – попита той, без все още да я вижда.

Пери се втурна към вратата, като закачи големия пръст на крака си в цепнатината на дъските. До професора стоеше коли с остра муцуна и дълга, гъста козина на черни, махагонови и бели ивици.

Азър вдигна вежди.

– Здравей, Пери. Каква изненада! Какво правиш тук?

– Работя в книжарницата по няколко часа.

– Чудесно! Какво да правя със Спиноза?

– Моля?

– Кучето ми. Навън е много студено.

– О, няма проблем. Нека влезе. – После се сети, че собствениците бяха против присъствието на кучета в книжарницата, и каза: – Ще може ли то... Спиноза... да почака при входа?

Но Азър и кучето бяха вече вътре и вървяха с вдигнати глави и отправени напред погледи като два египетски йероглифа.

– Отдавна не съм минавал – огледа се професорът. – Различно е от преди. По-голямо и по-светло.

– Разместихме някои неща и изхвърлихме големите мебели.

Спиноза подуши наоколо и се настани на най-меката възглавница, а козината му се разстла по пода.

Азър може и да беше забелязал притеснението ѝ, но не го показа, а смени темата с характерния модулиращ тон на гласа си.

– Харесва ми Дървото на забраната! Страхотна идея.

Пери изпита чувство на гордост. Изкуши се да му каже, че е нейно творение, но не искаше да помисли, че се хвали, и попита първото нещо, което ѝ хрумна:

– Някаква книга ли търсите?

– Не. Агентът по рекламата ме помоли да подпиша наличните бройки. – Азър погледна книгата на стола. – Това ли четеш?

– Тъкмо започнах – отвърна Пери и помести неловко крака.

Той почака да чуе още нещо, но тя мълчеше, сякаш в очакване да намерят общ език. Накрая посочи масата и каза:

– Седнете. Сега ще донеса книгите.

Седем заглавия в наличност. Две бяха изчерпани и поръчани. От всяка имаше по десет-петнайсет бройки и Пери струпа камарата на масата. Професорът съблече палтото, извади автоматична писалка и започна да ги подписва. Тя му донесе кафе и започна да подрежда рафта в ъгъла, откъдето скришом го наблюдаваше.

По едно време Азър я погледна въпросително над очилата.

– Защо не си вкъщи за празниците?

– Не можах да замина – махна Пери с ръка, сякаш Истанбул беше наблизо. – Няма проблем. За нас Коледа не е толкова важна.

Професорът я изгледа проницателно.

– Да не би да твърдиш, че не ти е мъчно да си далеч от дома и семейството за празниците?

– Нямах предвид това – познаваше го от месеци, но продължаваше да мисли, че той нарочно се преструва, че не я разбира. – Исках да кажа, че Коледа е по-важна за християните.

Тя замълча. Дали не каза нещо нередно? Внимаваше много с думите – все едно стъпваше върху заледено езеро и спираше от време на време да провери дали ледът не се е пропукал.

В очите му проблесна странен лъч, който я прониза.

– Родителите ти практикуващи мюсюлмани ли са?

– Майка ми и по-малкият ми брат – да, но баща ми и по-големият ми брат – не.

– Разрив в идеите – заяви тържествуващо Азър, сякаш най-сетне беше намерил липсващото парче от пъзела, което през цялото време е било пред очите му. – Нека позная. Близка си с баща си и с големия си брат.

– Да – преглътна Пери.

Той кимна и продължи да подписва книгите.

– Ами вие? Вие не празнувате ли със семейството си? – престраши се да попита тя.

Професорът замълча и тя не настоя за отговор. Чуваше се само похъркването на колито и още по-силното хъркане на старата жена, тиктакането на часовника грандфадър и скрибуцането на писалката. Лицето на професора се изопна и погледът му се разсея за миг. За него всичко беше преходно, мимолетно, непостоянно. Нямаше минало, нямаше бъдеще, а само настоящ момент, който вече беше отминал.

Той отпи глътка кафе и най-сетне отговори:

– Спиноза е моето семейство сега.

Сега. Думата прозвуча така, сякаш Пери беше открехнала капак, който не биваше да докосва и да наднича в тъгата.

– Извинявайте... – промълви тя.

Писалката спря да скрибуца.

– Толкова често ми се извиняваш, че отсега нататък, дори да направиш нещо ужасно, не искам да чувам никакви извинения. Обещаваш ли?

Сърцето на Пери туптеше силно, макар да не разбираше защо. Имаше чувството, че сключва съмнително и незаконно споразумение. Въпреки това отвърна без колебание:

– Обещавам.

– Добре! – Азър беше приключил с автографите и стана. – Благодаря за кафето.

– Ще им сложа етикети "Подписана".

– Благодаря – усмихна се той.

Дългокосият професор и дългокосото коли си тръгнаха едновременно и в крак – хармонията помежду им беше резултат от дългогодишно приятелство. Преди да натисне дръжката на вратата, Азър се обърна.

– Знаеш ли какво, събираме се на неофициална вечеря, някои стари приятели, няколко колеги и асистенти –  единият е на твоите години, може да е приятно, може и да е скучно. Не трябва да си сама в новогодишната нощ. Чужденците в Англия се чувстват неописуемо свободни, но и депресиращо самотни. Защо не дойдеш?

Преди да му отговори, професорът надраска на лист от тефтерче адреса си и часа.

– Помисли си. Ако ти се идва, ела. Не носи нищо. Никакви цветя, никакво вино или локум. Донеси само себе си. Той отвори вратата и излезе. Валеше сняг. Снежинките хвърчаха на спирали отдолу нагоре, все едно не падаха от небето. Оксфорд приличаше на стъклена топка със сняг.

– Прелест – каза Азър на кучето, на себе си или на Пери.

– Красота – промълви тя.

Само след секунда Пери направи нещо съвсем неочаквано. Макар да беше късно, студено и той да си тръгваше, а тя да трепереше само по пуловер, със скръстени на гърдите ръце, тя заговори сред кълба от пара.

– В книгата си казвате, че животът ни е само един от многото животи, които е можело да имаме. Вярвам, че дълбоко в себе си ние всички го знаем. Дори хората с щастлив брак и успешна кариера изпитват съмнения. Какъв ли би бил животът ни, ако бяхме избрали друг път... или пътища? Винаги в множествено число! Според вас нашата идея за Бог е само една от многото. Тогава какъв е смисълът да сме догматични към Него – без значение дали сме теисти, или атеисти?

– Права си – Азър я гледаше с изненада и възхищение.

– И все пак да не забравяме – продължи Пери, – че за мнозина, като майка ми например, чувството за сигурност се дължи на вярата. Те са убедени, че само тяхната интерпретация на Бог е истинска. Тези хора имат достатъчно проблеми, а вие искате да отнемете единственото, което им служи за защита – тяхната сигурност. Понякога гледам майка ми и изпитвам огромна тъга, защото знам, че би полудяла, ако няма вярата, която я крепи.

Мълчанието помежду им наподобяваше разперено копринено ветрило.

– И все пак всеки абсолютизъм е слабост – рече професорът. – Абсолютният теизъм или абсолютният атеизъм, Пери, са еднакво проблематични. Моята цел е да инжектирам неверниците с доза вяра, а вярващите – с доза скептицизъм.

– Защо?

– Защото не съм пурист – изгледа я той. – Интелектуалният прогрес не бива да се потиска. – Една снежинка кацна на шапката, а друга на косата му. – Някои учени са склонни да разделят и категоризират, други да сливат и обединяват. Разединители и обединители. Aз държа всичките ми сетива да са нащрек – може би като твоя удивителен октопод. Нека не се осланяме само на мозъка. Нека въведем поезията и философията във всекидневието ни. Проблемът днес е, че светът цени отговорите повече от въпросите. А въпросите имат много по-голямо значение! Предполагам, че искам да вкарам дявола в Бог и Бог в дявола...

– И как ще стане това?

– Съзрем ли някаква дуалност, веднага я разбиваме на малки парченца! Сингулярното става плурално, а дуалността – комплексност.

– И...?

– Ще разбъркаме всичко, ще размием границите. Ще съберем непримиримите идеи и несъвместимите личности. Представи си как ислямофоб се влюбва в мюсюлманка, антисемит и евреин стават най-добри приятели и така нататък, докато най-накрая приемем категориите като такива, каквито са – измишльотини на въображението. Лицата в огледалата не са нашите лица. А само отражения. Можем да открием истинското си аз само в лицата на другите. Абсолютистите величаят чистотата, а ние – хибридността. Те искат да ограничат всички в самостоятелна идентичност, а ние се стремим към обратното – да я мултиплицираме в стотици разновидности и хиляди туптящи сърца. Ако съм човек, сърцето ми трябва да е достатъчно голямо, за да страда за хората по цял свят. Да погледнем историята. Да наблюдаваме живота. Всичко еволюира от простото към сложното, а не обратното, което би било деволюция.

– Но това не е ли твърде непосилно? Хората се нуждаят от опростеност.

– Съвсем не, скъпа моя. Умовете ни са създадени за неочаквани и резки обрати.

Азър нямаше какво повече да каже, и махна за довиждане. Тя кимна. Мъжът и кучето поеха в мрака. Пери усети, че стомахът я присвива и че диша на пресекулки Беше едновременно въодушевена и ужасена, на ръба на нещо неизвестно. Гледа ги, докато изчезнаха зад ъгъла. За нея това беше необикновен момент. Човек винаги знае кога се влюбва.

Ясновидецът

Истанбул, 2016 г.

Пери се върна в салона и веднага долови ароматите на кафе,  коняк и пури, които се смесваха неохотно с уханията на скъпите парфюми. Все още замислена за съобщението, което остави на Ширин, тя забеляза настанилия се на шезлонг ясновидец. Заобиколен от коленичили и умилкващи се жени, той се усмихваше самодоволно, като султан в ориенталска гротеска. Американският мениджър също чакаше търпеливо ясновидецът да разчете чашата му с кафе.

Пренебрегвайки правилата за обществено поведение, Пери седна до съпруга си, сред обвитата в сивкавосин дим компания на запалилите пури мъже. Аднан леко стисна рамото ѝ. Два пъти. Това беше тайният знак, с който се питаха: "Скучно ли ти е?" Тя стисна ръката му веднъж: "Не. Добре съм".

– Помнете ми думите, картата на Близкия изток ще бъде преначертана – заяви архитектът. – Западните сили са готови с плана.

– Не се съмнявам – каза ислямистки настроеният вестникарски магнат. – Кръстоносните походи никога не са спирали!

– Да, но Турция не е същата – обади се националистът архитект. – Вече не е онова кротко агънце. Нито пък е болникът на Европа. Сега Европа се бои от нас и би направила всичко, за да промени това.

Магнатът веднага се съгласи.

– О, те знаят как да сътворят хаос. Невидима ръка натиска бутон и всичко отново пламва, сред кръвопролития и жестокост. Трябва да сме нащрек!

Някои мъже кимаха, други мълчаха.

Пери заговори спокойно сред задимената стая:

– Това, което казваш, ми звучи като чиста параноя. Европейци... западняци... руснаци... араби... Ако ги опознаете не като категории, а индивидуално, тогава ще разберете, че малко или много, духом и телом всички ние сме едни и същи. Можем да открием истинското си аз само в лицата на... другите.

Архитектът и магнатът ахнаха. Аднан ѝ намигна.

– Добре казано, скъпа.

Тя му се усмихна, извини се и стана. Когато приближи дамската компания, пиарката пошушна нещо на ясновидеца, който повдигна вежди, погледна Пери и се усмихна. Тя не отвърна на усмивката, а неговата стана по-широка. Като всички свикнали на внимание и ласкателства хора, гадателят беше най-заинтригуван от онези, които го пренебрегваха.

– Гостенката ти няма ли да се присъедини към нас? – обърна се той към домакинята.

Неуморната бизнесдама скочи и тръгна към Пери с Пом-Пом в ръка. Хвана я внимателно, но здраво за лакътя и я поведе към почетния гост.

– Запознай се с Пери. И тя закъсня като теб. Заради някакво премеждие по пътя.

Мъжът погледна превързаната ѝ ръка и изцапаната рокля и попита:

– Нещо неприятно ли се е случило?

– Нищо особено – отвърна тя.

– Заслужаваш подарък. Искаш ли да ти гледам? Безплатно! – усмихна се той и стана.

Приятелката на журналиста и пиарката чакаха търпеливо реда си и не им стана приятно, че ги пререждат.

– Имате достатъчно клиенти – каза Пери.

– Тук съм за всички ви – усмивката му подсказваше, че възнамерява да добави още нещо, но реши да се въздържи.

– Е, този път ще минете без мен.

Мъжът се засмя, но в очите му проблеснаха стоманени искри.

– От двайсет и пет години се занимавам с това и за пръв път срещам жена, която не желае да узнае бъдещето си.

Пиарката съзря възможност да уталожи любопитството си и веднага предложи:

– Ами тогава кажете нещо за миналото ѝ!

– О, то не е... не е нейното... нещо... Е, беше ми приятно, че се запознахме – протегна ръка ясновидецът, без да сваля поглед от Пери.

Без да се замисля, почти инстинктивно, Пери протегна лявата си ръка. Той я сграбчи и тя усети вибриращ прилив на топлина.

– Не се безпокой, аз не съм шарлатанин, а истински ясновидец.

– Той е несравним. Най-добрият – увери я домакинята.

– Ще ми гледа друг път – каза Пери и издърпа ръката си.

Зад гърба си чу гласа на мъжа.

– Някой ти липсва...

– Моля?

Гадателят се приближи.

– Някой, когото си обичала. Но си загубила.

Пери си наложи да изглежда спокойна.

– Това можеш да го кажеш на половината жени – и мъже – в света.

Той се засмя с фалшива непринуденост.

– О, не, не е същото.

Решена да спре разговора, тя несъзнателно скръсти ръце на гърдите си, сякаш за да се защити.

– Виждам първата буква на името му – продължи мъжът с поверителен, но и достатъчно висок глас. – И тя е "А"!

– Повечето мъжки имена започват с "А". Името на мъжа ми също.

– Няма да ви притеснявам пред всички. Ще го напиша на салфетка.

Къзъм[17] – изписука бизнес дамата на една от прислужничките, – бързо донеси химикалка, бързо!

– Ако е стара история, защо да не я чуем – закачливо подхвърли пиарката.

– Кой казва, че е стара? Тя е съвсем жива и диша.

Пери запази самообладание въпреки бушуващата в душата ѝ буря. Искаше ясновидецът да я остави на мира, както и всички тези жени и мъже, а и целият град с неговия безкраен хаос.

Сякаш очаквала с нетърпение този момент, прислужничката донесе светкавично химикалка, ясновидецът написа нещо и сгъна салфетката с мъчително бавни и превзети движения.

– Ето го подаръка ми за теб – каза той и подаде салфетката на Пери.

– Благодаря.

Тя мина покрай жените и мъжете и излезе на терасата. Рибарският кораб беше заминал и морето се стелеше по-тъмно и от най-дълбокото разкаяние. По улицата профуча кола с отворени прозорци, от които гърмеше романтична английска песен. Пери присви очи и се опита да си представи мъжа – не може да не беше мъж, надул музиката толкова силно и по това време на нощта.

Много внимателно разтвори лявата си длан със салфетката – тя пишеше с лявата, с по-силната си ръка. Ясновидецът беше нарисувал три женски фигури – като трите мъдри маймунки. Те, трите.

Под първата пишеше: "Тя видя Злото". Под втората: "Тя чу Злото". А под третата: "Тя стори Зло".

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

Зрънцето

Оксфорд, 2001 г.

 В новогодишния ден Пери беше толкова развълнувана, че не можа да свърши и половината неща, които беше запланувала. Сутринта тича, но трудно поддържаше темпото, пък и крампите в прасеца я измъчваха. Седна да чете, но не можа да се съсредоточи. Думите пълзяха като разгневени мравки по белия лист. Освен това беше ужасно гладна. Имаше навика да яде заради самото ядене и се страхуваше, че заради емоционалното си състояние започне ли веднъж, няма да може да спре. Затова яде ябълки. И слуша радиото. Това ѝ помогна, постоянният звук ѝ действаше успокояващо. Световни новини, местни новини, политически дебати, документално предаване на Би Би Си за империята на ацтеките. Но дори и предаването за ацтеките не трая вечно. Колкото и да се стараеше да не мисли за вечерта, тя не излизаше от главата ѝ. Олекна ѝ чак когато дойде време да се приготвя. Каквато и да беше вечерята с Азър, не можеше да е по-мъчителна от очакването ѝ.

Спирала на миглите, черен молив за очи, гланц на устните. Дотук. Огледа се и установи, че наследеният от майка ѝ нос е твърде топчест. Дали нямаше някакъв начин с помощта на козметиката да го направи да изглежда по-тънък? Ако Ширин беше тук, щеше да я попита. Но пък ако беше тук, сигурно нямаше да отиде у Азър. Не трябва да си сама в новогодишната нощ, така каза той. Надяваше се да не я е поканил от съжаление.

Големият въпрос беше какво да облече. Не че нямаше избор. Направи безброй комбинации и ги изпробва. Черната дънкова пола с широката блуза, блузата с дънки, дънките със зеленото сако... Не искаше да прилича на студентка, или още по-лошо – на момиче, което не иска да прилича на студентка. Накрая, сред камарата от дрехи на леглото, се спря на кадифена пола и небесносин пуловер, който беше толкова мек, че изглеждаше като кашмирен. Сложи си тъмносин гердан с мъниста от синьо око.

Беше предупредена да не носи нищо, но тя знаеше от майка си, че никога не се ходи на гости с празни ръце. Купи осем тарталети от кулинарния магазин на"Литъл Кларендън Стрийт", което беше грешка, тъй като струваха повече от цяла торта.

Застана на автобусната спирка. Автобусът пристигна след по-малко от пет минути. Тя стоеше там и гледаше как вратите се отвориха и затвориха. Видя как тръгва без нея, а тя се върна, за да смени дрехите си. Облече дълга черна рокля и обу ботуши. С тях изглеждаше по-добре.

Къщата на Азър беше на "Удсток Роуд" в Годстоу, на двайсетина минути път с автобус. През пролетта селцето тънеше в тучна английска зеленина и гледаше отвъд "Порт Медоу", към острите, замечтани кули на Оксфорд. Когато слезе от автобуса, отново започна да вали сняг, косата и палтото ѝ се покриха с големи пухкави снежинки. Пери не се изненада, че наоколо нямаше други къщи. Почти беше сигурна, че Азър е прикрит мизантроп.

Къщата беше внушителна и с двойна фасада, а възрастта ѝ, също като възрастта на собственика – трудна за определяне. Имаше вид на дом с минало и с много потайни истории. Вървеше внимателно по извитата пътека под голите дъбове. Вятърът я пронизваше. Тя трепереше от студ и от нерви. Обърна се към спирката. Как щеше да се прибере? У Азър сигурно имаше гости с коли и може би някой щеше да я закара до Оксфорд. Колко типично за нея – да се тревожи за края на вечерта още преди да е започнала.

От прозорците на първия етаж струеше топла и златиста като мед светлина. Стиснала тарталетите до гърдите си, Пери се заслуша във веселата глъчка, отекващия смях и долитащата музика. Нито тя, нито приятелите ѝ слушаха такава музика. Както в светлината, така и в музиката имаше нещо приканващо и същевременно заплашително.

Пери пристъпи към прага и в този миг чу съскане като свистене на далечна кола. На улицата нямаше нито кола, нито мотор, камо ли велосипед в това време. Една друга част от мозъка ѝ, по-бавна и по-разумна, я предупреди, че шумът идва много по-отблизо. Огледа се наоколо. Взря се в мрака и се загледа във високия жив плет. Замръзна на място и сърцето ѝ затуптя уплашено. Нищо не помръдваше. Не духаше вятър. И въпреки това беше сигурна, че нещо или някой я наблюдава.

– Кой е там? – инстинктивно извика тя.

От тъмния плет изникна силует.

Пери направи крачка напред.

– Трой, ти ли си?

Момчето се показа. Бледо и смутено.

– Боже мой, изкара ми ума! Следиш ли ме?

– Ти пък! Не следя теб – Трой кимна към къщата. – Наблюдавам дявола. А ти какво правиш тук?

Пери не отговори на въпроса.

– Защо следиш професора?

– Нали ти казах, че го съдя. Трябват ми доказателства.

Той е обсебен от Азър, помисли си Пери. Странно, сред толкова много мании, омразата и обичта бяха като два съседни цвята в палитрата на художник.

От къщата долетя смях. Момчето се втурна зад плета.

– Не казвай, че си ме видяла!

Пери се ядоса.

– Нямаш право да го следиш. Ще вляза и ще изляза след десет минути. Ако си още тук, ще кажа на Азър. И ако той не извика полиция, ще я извикам аз!

– Спокойно, спокойно! – вдигна ръце Трой. – Не стреляй!

Тя тръгна към входната врата, на която имаше витраж с кехлибарени, маслиненозелени и тъмночервени шарки. В средата беше изрисуван същият кръг, който беше видяла в кабинета на Азър и в стаята на Ширин. Развълнувана, Пери натисна звънеца и се разнесе подобен на птича песен звук. Но не песен на сладкопойно канарче или славей, а по-скоро крясък на папагал, който се присмива на госта на вратата. Глъчката в дома секна за миг и отново се надигна. Зад витража се появи сянка и се чуха стъпки. Може би трябваше да подсили гланца на устните си, но вече беше късно.

На прага застана висока, стройна и красива блондинка. Тя огледа Пери от главата до петите и на устата ѝ се появи усмивка, която можеше да мине за дружелюбна, стига да не излъчваше надменност. Жената съзнаваше, че е секси. Тъмносинята рокля без презрамки прилепваше и очертаваше тялото ѝ с форма на пясъчен часовник. Тя със сигурност не беше професор, помисли си Пери. Добре че не дойде с небесносиния пуловер. Не искаше да има нищо общо с тази жена. Дори и синия нюанс в облеклото.

Азър беше казал, че Спиноза е семейството му, но това не означаваше, че няма приятелка или съпруга. Той нямаше халка, но не всички мъже носеха венчални пръстени. Защо не ѝ беше идвало наум, че Азър си има някого? На неговите години всички си имаха по някого.

– Здравей, хубаво младо момиче – каза жената и грабна кутията с тарталети. – Ти си сигурно туркинчето.

Чуха се забързани стъпки и Азър се появи зад блондинката. Държеше неотворена бутилка вино, насочена към тях като корабно оръдие. Със сиво поло, цвят металик, и кашмирено сако в бордо, той ѝ заприлича на френския интелектуалец Дуй Алтюсер, преди да удуши жена си.

– Пери, ти дойде! – извика той, челото му блестеше на светлината. – Не стой на студа! Влизай, влизай!

Тя го – ги – последва в гостната. На стените в коридора висяха снимки в рамки на хора от цял свят и я гледаха вглъбено и високомерно, сякаш знаеха неща, които тя тепърва щеше да открива.

– Прекрасни снимки. Кой ги е правил? – попита Пери.

– Aз – отвърна Азър с намигване.

– Наистина ли? Сигурно сте пътували много.

– Не толкова много, но съм бил в Турция.

– В Истанбул?

Той поклати глава. Не в Истанбул, където всички ходели или искали да отидат някой ден. Азър беше посетил планината Немрут с гигантските статуи на древни божества, византийския манастир на стръмните скали в Сумела и връх Арарат, където е Ноевият ковчег. Пери преглътна, тъй като не беше ходила на тези места и се притесняваше, че професорът ще я разпитва за тях.

Две от стените във всекидневната бяха покрити с книги до тавана. Елегантните гости държаха чаши с шампанско или вино и разговаряха оживено.

Азър се обърна към един млад мъж и каза:

– Дарен, запознай се с Пери. Тя е сред най-добрите ми студенти.

Дарен се приближи и професорът изчезна. Момчето учеше втора година физика и беше много любезно. Учтиво ѝ предложи чаша шампанско и ѝ направи комплимент за "екзотичния" акцент – не че Пери беше допринесла, с каквото и да е за него. Попита я за семейството ѝ, но повече говореше за себе си, и то с такава бързина, сякаш се надпреварваше с времето. Дарен беше умен, амбициозен и копнееше за внимание. Искаше да я разсмее, като разказваше виц след виц. Вероятно беше чел, че жените харесват мъже с чувство за хумор. След всеки анекдот завърташе очи – може би, за да ѝ покаже, че не го смята за особено смешен. Симпатичен младеж каза си тя. От онези, които обичат и уважават приятелките си, а не се състезават с тях.

Но Пери беше сигурна, че между тях няма да има нищо повече от преходна искра. Макар да беше мил, приятен и на нейните години, Дарен не я привличаше. Тя копнееше тайно за професора, който беше възрастен, непознат, недостъпен и най-вече неподходящ за нея. Винаги се беше чудила защо не се вълнува и не изпитва интерес към щастието, към тази магия, превърнала се в сюжет на толкова много книги и обсъждана на семинари и в телевизионни предавания. Не искаше да е нещастна. Разбира се, че не. Просто не ѝ беше хрумвало да преследва щастието като висша цел в живота. Но как иначе би си позволила да търси като с факла мъж като Азър?

Пое си дъх. Усети как я обзема омайваща като силен парфюм и неизпитвана досега смелост. Дали заобикалящите го забелязваха? Зад учтивите думи и изкуствените усмивки на светското общуване имаше граница, която разделяше отговорните хора от неудачниците, търсещи конфликти, и авантюристите, търсещи приключения. Бариера, незабележима като въздишка, която пазеше скромните турски девойки от беди и грехове. Какво ли щеше да стане, ако се приближи до граничната линия, толкова близо, че да усети края на твърдата земя под краката си и началото на пропастта отвъд, да се отпусне и полети леко надолу?

Тя не беше нито смела, нито ексцентрична, но в младите ѝ гърди незабелязано се беше появило зрънцето на неортодоксалността, което само чакаше да подаде глава. Винаги възпитаната, уравновесена и внимателна Наспери Налбантоглу копнееше да престъпи границата и да сгреши.

– Всички на вечеря! – обяви Азър с подканваща усмивка и размаха огромната вилица за сервиране, сякаш беше копие, предназначено за някой нищо неподозиращ гост.

Нощта

Оксфорд, 2001 – 2002 г.

Гостите се отправиха към голямата, дълга маса, която приличаше на декор от средновековна пиеса. Пери си представи, че е заобиколена от рицари и лордове, а пред тях са наредени печени на шиш меса, пълнени пауни и лъскави желета. Само че масата на Азър беше с обикновени чинии и прибори, а не със сребърни подноси и златни бокали.

Камината беше с плочки майолика от двете страни на огнището, а над нея висеше черно-бяла снимка в рамка. Танцуващите пламъци привлякоха Пери и тя се приближи до лумналия огън. Изображенията на плочките бяха предимно на мъже. Имаше пророци, пратеници, светци. Някои бяха с имената си: цар Соломон, св. Франциск, Авраам, Буда, св. Тереза, Рамананда... Едни носеха вода, други пишеха на пергамент, говореха на последователите си или вървяха сами сред пустинен пейзаж. Беше ѝ странно да ги гледа наредени един до друг, сякаш бяха отишли на банкет. По-естествено би било, ако светите изображения не бяха наредени едно до друго. Тя потърси Пророка Мохамед и го видя – възседнал кон и поел към рая с воал на лицето и пламъци около главата. Така беше представян в старите персийски и турски миниатюри. Дева Мария беше изобразена с малкия Христос – бледа като сняг и съпроводена от крилати ангели. Мойсей пък сочеше с прът в земята, който беше наполовина змия.

Какво ли беше накарало Азър да нареди тези плочки около камината? Ако не бяха там за красота, дали отразяваха вярата му? И каква беше тя? Беше прочела няколко негови книги, но той си оставаше загадка. Пери не можеше да отговори на тези въпроси и затова се загледа в старата снимка на къщата над камината.

На нея се виждаха многогодишният дъб, който забеляза на слизане от автобуса, виещата се към входа пътека, буйна градина с цветя и над всичко – плътни, надвиснали бели облаци, докосващи покрива. Къщата изглеждаше различна и по-малка. Може би са я достроявали. Пролетният пейзаж показваше природата в най-прекрасния ѝ вид, но на Пери ѝ напомняше за изгубената Аркадия, за време на безвъзвратно отишли си безгрижие и радост.

С чаши в ръка, гостите стояха около масата и чакаха да бъдат настанени.

– Къде да седнем, Азър?

– Очаквате да е обозначил местата? В тази къща сядаме там, където ни хареса – обади се един доста пълен мъж Той беше професор във факултета по теология и религия и стар приятел на Азър. За да подкрепи думите си, теологът дръпна един стол и седна на масата.

Гостите го последваха. Дарен се настани до Пери. Красивата блондинка седна срещу тях, до Азър.

Дебелият професор се облегна на стола, заслушан в тихата музика. След малко вдигна чаша и каза:

– Вдигам наздравица за щедрия ни гост! Благодарим му, че в тази ледена нощ събра всички изгубени и самотни оксфордски души!

Азър се усмихна над железния светилник, чиито три свещи хвърляха гонещи се и пълзящи по стените сенки.

Пери оглеждаше гостите – смесена компания от преподаватели и студенти от всякакви дисциплини. Първото ѝ впечатление, когато влезе, беше, че колкото и различни да бяха, имаха една безспорна обща черта: интелигентността. За да са в компанията на Азър, те несъмнено надвишаваха средното ниво и по ум, и по чувствителност. Каква самонадеяност от нейна страна. Всъщност общото помежду им, преди Азър да се намеси и да ги събере като разпръснати черупки на далечен бряг, беше, че всеки от тях, по една или друга причина, е щял да празнува Нова година сам.

– Има и друга причина за наздравица към домакина – обади се друг възрастен професор. – Благодарим му за избора на музика – Бах. Ако слушаме Бах по десет минути на ден, броят на вярващите ще се увеличи.

Азър поклати глава.

– Внимавай, Джон! Знаеш много добре, че Бах е минирано теологично поле. Може да те накара да вярваш, но ако го слушаш по-дълго, може и да те накара да зарежеш Бог.

Няколко гости се разсмяха.

– Моля, заповядайте! – подкани ги Азър и те веднага се заеха с вечерята.

В средата на масата имаше три големи чинии. Едната – със задушен зелен фасул, другата – с черен ориз, а на третата се мъдреше огромна златисто препечена пуйка. Имаше и кана с рубиненочервено вино. Нямаше сосове, нито пък подправки. Семпла до претенциозност вечеря. Пери се усмихна, тъй като се сети за майка си. Селма би умряла, ако гостите ѝ седнат на такава скромна маса. Според нея формулата на успешната вечеря беше следната: две специални ястия за всеки гост, осем за четирима и десет за петима. На тази маса седяха дванайсет гости, а ястията бяха три. Майка ѝ щеше да е ужасена.

Всички си сипаха от големите чинии, а Пери дори по няколко лъжици, защото не беше яла цял ден.

Безименната блондинка се наведе към Азър.

– Ти ли сготви всичко?

Пери наостри уши. Щом го питаше това, не можеше да му е съпруга.

– Да, мила моя, дано ти хареса. Bon appetit! – обърна се Азър към всички.

На танцуващите пламъчета на свещите очите му бяха горскозелени, краищата на миглите проблясваха, а устните, които Пери се осмеляваше да загледа за пръв път, бяха с яркия цвят на виното в чашата.

Азър наклони глава и погледна Пери леко учудено, с притворени клепачи. Тя се изчерви, защото осъзна, че се е взирала в него твърде дълго. Веднага се обърна към Дарен. Добре че седеше до нея.

За десерт имаше коледен пудинг със сливи. Азър го заля с бренди и го запали. Сините пламъци лумнаха, завъртяха се весело и угаснаха с последния дъх на краткия си праведен живот. Професорът наряза десерта с умели движения и заля големите парчета с яйчен крем. Гостите гледаха мълчаливо представлението, а след първата хапка заваляха комплименти за кулинарните умения на домакина.

– Трябва да напишеш готварска книга – предложи професорът по физика. – Толкова е вкусно! Как успя да измайсториш такъв вкусен пудинг?

– Човек се учи... – рече Азър.

Тези думи даваха някакъв отговор на въпроса, който си задаваше Пера. По всичко личеше, че не е женен. Надяваше се някой да спомене нещо за личния му живот, но разговорът се насочи към инвазията в Афганистан. Настроението на масата се промени, когато един от гостите изрази несъгласие с Тони Блеър и похвали недоволството на Лейбъристката партия в парламента. Тонът беше спокоен, което учудваше Пери. Политическите спорове в Турция, без значение дали бяха между нейните приятели, или приятелите на баща ѝ, се ръководеха от Омраза, Гняв и Примиренчество. Обсъждаше ли се сериозен проблем, вълнението растеше без шанс да стихне, и първото, което се потъпкваше, беше добрият тон. Докато на коледната маса тази вечер стилът беше по-важен от думите. Пери потъна в размисъл за културните разлики и изгуби нишката на разговора. По едно време усети, че всички я гледат и се зачуди защо.

– Тъкмо споменахме, че Турция е интересна страна – притече ѝ се на помощ старият професор.

Пери помнеше предупреждението на Ширин за думата "интересен" и веднага погледна Азър. Той я наблюдаваше над рамките на очилата и явно чакаше да чуе нейния отговор.

– Надявам се да е така – рече тя.

– Културата не е ли ... различна? – попита блондинката.

– Не знам какво имате предвид под различна – отвърна Пери и усети сблъсъка на чувства в гърдите си.

От една страна, беше склонна да критикува Турция, в която я дразнеха безброй неща, но от друга, искаше тези хора да харесат родината ѝ. Внезапно я обзе желание да брани и закриля. За пръв път в живота си се почувства като представителка на колективна общност.

– Не смяташ ли, че религията е пречка? – обади се професорът по физика. – Не се ли безпокоиш, че Турция може да заприлича на Иран?

– Има такава опасност. Но в Иран държат на паметта и традицията. Ние, турците, сме известни с амнезията си.

– Според теб кое е за предпочитане? – заинтересува се Дарен. – Да помниш или да забравиш?

– Със сигурност второто – без колебание отвърна Пери. – Миналото е бреме. Какъв е смисълът да помним, след като не можем да променим нищо?

– Само младите притежават лукса да забравят – обобщи старият професор.

Пери наведе глава. Тя не искаше да оставя впечатление на млада, а поне на умна и разумна. Изненада се, когато забеляза, че Азър кима одобрително.

– Ако трябва да избирам, аз също бих избрал забравата. Чакам алцхаймера с нетърпение.

– Скъпи, не говори така – сепна се красавицата и сложи ръка върху неговата.

Пери отклони погледа си. Тя не познаваше тези хора. Не знаеше нищичко за миналото и за живота им днес. Можеше да тълкува по усет, но не разбираше неизказаното, темите, които учтиво се избягваха.

Малко преди полунощ поднесоха чай и кафе. Пери отиде до тоалетната и докато миеше ръцете си, вдигна очи към огледалото – оттам я гледаше млада жена, която за пореден път не съумяваше да се държи уверено и непринудено. Винаги се укоряваше, че не знае как да се радва. Сигурно беше направила нещо лошо, за да умножава нежеланото си нещастие. Но може би хората, които не издържат теста за щастие, не са виновни за това. Тъгата не беше доказателство за леност или самосъжаление. Може би тези хора просто са се родили такива. Да се стараеш да бъдеш по-щастлив е толкова безсмислено, колкото и да се стараеш да станеш по-висок.

Докато се връщаше в хола, Пери се загледа в една от снимките в коридора.

Жената на снимката – с високи скули, раздалечени очи и дебели устни, беше гола, само с пурпурночервен шал, вързан около кръста. Косата ѝ беше прибрана в небрежен кок, а бледите ѝ рамене блестяха като украшения от полирана слонова кост. Гърдите ѝ бяха големи, заоблени и зърната им стърчаха сред тъмни кръгчета. Пъпът ѝ беше леко изпъкнал, а ръката ѝ придържаше шала така, сякаш всеки момент щеше да го дръпне, за да оголи бедрата. Усмивката на устните подсказваше, че ѝ е приятно да я снимат. И че познава фотографа.

Пери се олюля. Имаше чувството, че е навлязла в забранена зона. Не можеше да помръдне. Някъде далеч тиктакаше часовник. Обзе я онова познато старо предчувствие, с което така и не можеше да свикне. С тревога усети присъствието на бебето в мъглата, много, много близо. Същото кръгло лице, доверчивите очи, лилавото петно на бузата. Бебето искаше да ѝ каже нещо за жената на снимката. Тъга. Тъга. Тъга. Наоколо имаше толкова много тъга. Дълбока. И недокосната. Пери не можеше да предени дали се е натъкнала на нея тук, или я е донесла със себе си.

– Махай се! – прошепна ужасена тя. Не можеше да понася това бебе. Не сега! И не тук!

То се нацупи.

– Какво искаш, кажи! Не може да идваш в дома на...

– На кого говориш, Пери?

Тя се обърна. Азър стоеше зад гърба ѝ. В очите му проблясваха златисти искри.

– На себе си. И я гледах... – тя кимна към снимката.

С крайчеца на окото си забеляза, че бебето започна да чезне като кълбо пара, и си отдъхна.

– Жена ми – каза професорът.

– Жена ви?

– Умря преди четири години.

– О, съжалявам.

– Пак ли? – попита той, погледът му скочи от жената на снимката към жената пред него. – Наистина трябва да престанеш...

– Чертите ѝ са на момиче от Близкия изток – побърза да каже тя, за да отклони разговора от забележката му.

– Баща ѝ беше алжирец. От берберите, като св. Августин.

– Той бербер ли е бил? Но нали е бил християнин?

Професорът я загледа – колко млада беше тя...

– Историята няма граници – поясни той. – Берберите са били евреи, християни, дори езичници. И мюсюлмани. Миналото е изпъстрено със случки и събития, които днес ни се струват странни, но някога са били напълно нормални.

Думите му не бяха насочени към нея, но изведнъж отвориха вакуум, някакво неизследвано пространство в душата ѝ. Нейният опит показваше, че не само миналото, а и настоящето беше изпълнено със случки и събития, които противоречаха на разума.

– Бледа си – каза Азър.

В следващия миг последва голямото откровение. Докато стояха на няколко крачки от веселите и шумни гости, Пери разказа на професора за "сюрреалистичните преживявания", които имаше от дете и които не можеше да си обясни. Баща ѝ ги беше нарекъл "суеверие", а майка ѝ се страхуваше, че е "обсебена от джин". И тъй като се боеше, че ще остане неразбрана, тя не споделяше с никого за това.

Азър я слушаше с растящ интерес

– Не мога да коментирам сюрреалистичните ти преживявания, но мога да те посъветвам да не се страхуваш да бъдеш различна. Ти си едно наистина изключително момиче.

От хола долетяха викове.

– Сигурно е полунощ! – предположи професорът и прокара пръсти през косата си. – Ще продължим разговора друг път. Мини някой ден в кабинета ми.

Той я целуна по двете бузи и каза:

– Честита Нова година!

После се обърна и отиде да целува гостите.

– Честита Нова година, професоре – прошепна Пери зад гърба му и усети топлина да плъзва по кожата ѝ.

Мини някой ден в кабинета ми. Тя беше сигурна, че го е казал просто ей така. В крайна сметка семинарите бяха в кабинета. И все пак репликата не беше случайна... Обзе я неочаквано вълнение. Професорът ѝ каза, че е изключителна. Наистина изключителна. Никой не прозираше в душата ѝ така, както той. Накрая почти успя да се убеди, че Азър също има някакви чувства към нея.

След полунощ гостите започнаха да си тръгват. Пери се сети за Трой чак когато излезе навън. Погледна притеснено към високия плет. Нямаше никой.

Всички, освен Пери и Дарен бяха с коли. Красивата блондинка обяви, че е горда трезвеничка, и предложи да ги закара до града.

След новогодишната глъчка в колата беше странно тихо. По радио 4 на Би Би Си вървеше предаване за любовните писма на Гюстав Флобер. Сантименталните слова породиха у пътниците чувство за самота и ги изпълниха с романтични въжделения. Пери се запита дали хората в миналото са разбирали по-добре любовта. Облегна глава на заскрежения прозорец и се загледа в пътя, който ту потъваше в мрак, ту се появяваше пред фаровете на колата. Замисли се за професора и жената на снимката. Какъв ли е бил сексуалният им живот? Пред очите ѝ беше Азър – как се усмихваше доволно на гостите, когато си сипваха отново, как стискаше с две ръце чашата кафе и парата галеше лицето му, как държеше палтата на жените (включително и на нея)... Толкова беше различен от онзи Азър в университета, толкова благоразположен, нежен и учудващо деликатен.

Стигнаха Оксфорд. Пери и Дарен слязоха от колата. Въздухът хриптеше, макар вече да не беше прерязващо студен като по-рано вечерта. Не спряха да говорят по пътя към временното жилище на Пери. Целунаха се под улична лампа. После в мрака. Пери беше замаяна не толкова от виното, колкото от силните емоции в новогодишната нощ. Тя затвори очи, разчувствана повече от неговото, отколкото от своето вълнение.

– Може ли да се кача горе? – попита той.

Пери видя малкото момче, което някога е бил – хванато за ръката на майка си, докато пресичат, и голямото момче, което знаеше как да се отнася към жените. Ако кажеше "не", знаеше, че той няма да настоява. Щеше да си тръгне вероятно разочарован, но без да е груб. Ако случайно се видеха на другия ден, щяха да са любезни един с друг.

– Да – каза тя, без да се замисля над импулсивния си отговор.

Знаеше, че на сутринта ще се измъчва от терзания. Ще изпитва вина, че е спала с мъж, който почти не я интересува, вина, че е разочаровала баща си и че е допуснала най-големия страх на майка ѝ да се превърне в истина. Те никога нямаше да научат за това, но съвестта ѝ нямаше да е чиста, когато говорят по телефона следващия път, а вероятно и дълго време след това. Докато отвръщаше на милувките и целувките на Дарен, Пери мислеше за друг. Тя съзнаваше, че професорът е този, когото желае.

Казват, че онова, което правиш в първите часове на новата година, ще даде тон на живота ти през останалите дни. Дано не беше така. За Пери първи януари беше ден на смут и объркани мисли. Надяваше се 2002 година да не бъде годината на вината.

Лъжата

Оксфорд, 2002 г.

Преди края на ваканцията Пери реши да отиде в Лондон на гости на Ширин. На гарата беше пълно със студенти и семейства с малки деца. В нейното купе – по погрешка си беше купила билет първа класа – имаше трима елегантни мъже на средна възраст, които бяха като тризнаци, и една жена на неопределена възраст с идеално фризирана кестенява коса. Пътниците изгледаха Пери, сякаш искаха да ѝ кажат: "Вие май не сте за това купе". Тя намери мястото си, отвори "Пълен сборник на мистичните произведения на Майстер Екхарт" и потъна в него.

Беше взела и господодневника, където написа: "Екхарт казва, че очите, с които гледам на Бог, са и очите, с които Той ме гледа. Ако се отнасям строго с Него, Той ще бъде строг с мен. Ако Го гледам с любов, и Той ще ме гледа с любов. Моите и Неговите очи са Едно".

Влакът потегли. Пери четеше, несъзнателно заслушана в ритмичното потракване на колелата. По едно време донесоха закуски и напитки на пластмасови подноси. Момчето, което буташе количката, каза, че предлагат кроасан с шунка и кашкавал или бъркани яйца със свинска наденица

– Няма ли нещо друго? – попиша Пери.

– Вегетарианка ли сте?

– Не, но заради свинското...

Момчето беше с тънка брада, а тъмните му очи бяха хлътнали. На табелката с името пишеше Мохамед.

– Ще проверя дали има нещо друго – каза той и след минута се върна с пилешки сандвич.

Даде ѝ го с усмивка и чак след като тръгна с количката към следващото купе, тя се сети, че това вероятно е неговият сандвич. Може би обядът му. Непознатите хора с обща религия или от една и съща националност бяха свързани с невидими нишки на солидарност и срещнеха ли се, бяха готови да си помогнат. Духът на задружност се проявяваше и в най-малките неща – усмивка, кимване или сандвич. Само че Пери се чувстваше като самозванец. Момчето я беше помислило за добра мюсюлманка, но дали беше така...

Родена в мюсюлманско семейство, тя принадлежеше към тази религия, но молитвите, които знаеше наизуст, се брояха на пръстите на едната ѝ ръка. Не практикуваше религията, но и не се смяташе за "негодна мюсюлманка", за каквато се определяше Ширин. В думата "негоден" има нещо, което напомня за яйца с изтекъл срок или гранясало масло. Макар да не беше практикуваща мюсюлманка, взаимоотношенията ѝ с исляма не бяха с "изтекъл срок на годност". Пери продължаваше да е все така объркана. Ако изобщо можеше да се причисли към някого, то мястото ѝ беше сред лутащите се. А ако Мохамед го знаеше, дали щеше да си вземе сандвича?

Когато беше малка, на всеки Ейд ал-Адха ставаха разправии. Менсур беше против жертвоприношението на животни. Според него парите за заколеното агне можеха да се дадат на бедните. Хем животните живи, хем гладните сити, хем богатите доволни, че са помогнали.

Селма не беше съгласна. Имало причина Бог да иска да е така.

– Ако прочетеш Корана, ще разбереш – уверяваше го тя.

– Чел съм го. Е, тази част... Но в нея няма никакъв смисъл.

– Защо? – ядоса се жена му.

– В Корана Бог не нарежда на Авраам да пожертва сина си. Човекът не го е разбрал

– Човекът?!

– Чуй, жено! Авраам просто сънува! Ами ако не е разбрал правилно съня? Според мен милостивият Бог е видял погрешното му тълкуване и за да спаси сина му, е изпратил агнето!

Селма въздъхна.

– Ти си като едно голямо гневно дете. Слава на Бога, че вече отгледах децата си. Нямам търпение да отглеждам още едно!

Тя държеше да купи животното и спестяваше пари. Щеше да го охрани в градината, да го къноса и след като го заколеха, щеше да раздаде месото на седем съседи и на бедните.

На един такъв Курбан Байрам – Пери беше около тринайсетгодишна – същите тези съседи решиха да съберат пари и да купят бик. Очакваха да им изпратят величествено животно, внушаващо страх. Бикът се оказа наистина огромен, но неспокоен и почти обезумял от страх. Не приличаше нито на кротко агънце, нито на божествена жертва, а на голямо разочарование.

Настаниха го в гаража, където съвсем полудя. По цяла нощ се мъчеше да избяга и мучеше отчаяно от дъното на душата си. Може би предугаждаше какво го очаква. На третия ден го изведоха и той успя да се измъкне. Хукна, блъсна случаен минувач и го повали на земята. Човекът успя да се надигне и скрие зад боклукчийската кофа. Зяпачите му се присмяха, а един дори го потупа по рамото. Децата се втурнаха да видят за какво беше цялата тази олелия. Пери се покатери на оградата и видя изпадналия в ужас бик, който разгонваше тълпата с насочени рога.

За разлика от агнетата преди заколение, бикът не се даваше, а се противеше. Двайсетина мъже го гонеха и не можеха да го укротят. Той хукна към магистралата сред армията от метални зверове. Гоненето продължи три часа, докато не изстреляха в гърба му транквилант и животното се успокои, преди да го заколят. Някои изразиха предупреждение, че месото му не е халал, тъй като транквилантът го бил замаял. Но накрая никой не се интересуваше от мнението им.

– Варварство! – възмути се Менсур. – Ислямът учи да не нараняваме никого, включително животните. Нещастното животно умря в страх. Измъчваха го. Няма да хапна от това месо.

– Ами не хапвай – рече Селма – Може и аз да не хапна. Но и не казвай нищо лошо. Имай малко уважение, мъжо.

Пери очакваше скандал и се учуди, че поне този път двамата стигнаха до споразумение. Техният дял от месото беше раздаден на бедните.

На вечеря баща ѝ не спираше да си налива ракъ.

– Какъв ден само – въздъхна той и добави позавалено: – Да гониш хората, които гонят бик... Не съм се уморявал толкова от времето, когато двамата ни държахте будни по половин нощ.

Пери за малко не разля водата, която наливаше в чашата си.

– Кои двамата?

Менсур прокара ръка по челото си. Сякаш осъзнал, че е изрекъл нещо, което не биваше да споменава, той се замисли дали да продължи, и накрая каза:

– Сигурно си спомняш.

– Какво да си спомням?

– Ти имаше близнак. Момченце. Но то почина...

Нещо като че ли трепна в дълбините на паметта ѝ.

– Как така?

– О, пчеличке, не питай! Беше толкова отдавна – отвърна Менсур, но само след миг попита озадачено: – Ти наистина ли нищо не помниш?

– Не знам за какво говориш, баба.

– Колко странно... Мислех си, че може би си спомняш нещо...

Отне ѝ години да разбере какво е имал предвид баща ѝ.

Влакът спря на "Падингтън Стейшън". Ширин я чакаше до автоматите за билети, издокарана с дълго до глезените, сребристо кожено палто. В центъра на Лондон тя приличаше на странно, дошло от степите същество.

– Колко животни са убити за това палто? – попита Пери.

– Спокойно, не е истинско – рече Ширин и я целуна по двете бузи.

Пери я изгледа.

– Лъжеш ме, нали?

– Ох, за пръв път ме хващаш! Браво на теб, мишле! Най-сетне ти се отвориха очите.

Пери знаеше, че Ширин се шегува, и макар да се засмя, нещо я жегна, защото осъзна, че приятелката ѝ я е лъгала и преди, и то много повече от веднъж, но за какво и защо, още не знаеше.

Кючек

Оксфорд, 2002 г.

Пери отвори прозореца и вдиша студения въздух. Колкото и да ѝ се искаше да има повече пространство, беше доволна, че е отново в стаята си. Седна на леглото със сбити към брадичката крака и книга в ръка. Азър искаше да прочетат една статия за идеята на Кант за Бог. При второто четене философът ѝ се стори по-неясен. Вече се досещаше защо теолозите го обсъждат толкова много. Но пък Ницше и Дарвин, общоизвестните мислители от срещуположния лагер, също можеха да бъдат свързани с него. Според Пери Имануел Кант беше многолик като Истанбул. Азър неслучайно го харесваше толкова много. Той също беше многолик – нещо като разнородна сплав от много Азъри. Самоуверен участник в дебати, актьор, който обича и всекидневно жадува за внимание, страшилище на семинарите, безпощаден инквизитор в кабинета си, но и мил домакин... Кой знае колко още лица криеше. Пери се замисли за новогодишната вечеря и нощта след това. Дарен ѝ се обаждаше непрекъснато, но тя го избягваше въпреки оставените съобщения, от които личеше, че е обезпокоен и дори засегнат. Ако не се налагаше да ходи на лекции, на работа в книжарницата, да говори с Ширин, която току се появяваше на прага ѝ, Пери би се затворила в стаята си, за да се отдаде на размисъл.

Не спираше да мисли за Азър и това я измъчваше. Когато беше в кабинета му, тълкуваше всяка негова дума и жест. Често грешеше, защото не можеше да е безпристрастна. Като некромант, който съзира божествени знаци, тя търсеше скрити послания в най-обичайните жестове и реплики. Учеше повече от всякога и искаше да му направи впечатление като интелигентна и умна. Но лелеяната възможност така и не се появи – тя се сковаваше в негово присъствие и стомахът ѝ ставаше на топка. Понякога изпадаше в другата крайност – обземаше я отчаяние и смелост и започваше да дискутира, да възразява, оспорва и предизвиква, след което отново потъваше в мълчание.

Тя не разбираше защо ѝ се случи всичко това – не беше от момичетата, които имат слабост към по-възрастни мъже и които вероятно търсят липсващия в живота им баща. Не можеше да обясни нито на себе си, нито на когото и да е друг с какво я привлича Азър. Щеше да запази чувствата единствено за себе си и като господодневника и бебето в мъглата професорът щеше да остане една грижливо пазена тайна. Всяка вечер, преди да заспи, взимаше негова книга, слушаше сантиментална музика и прокарваше пръсти по името на корицата. През деня се навърташе около колежа му и надничаше зад ъгъла, за да го види, купуваше кафе в кафенето, където той се отбиваше, но щом го видеше, се скриваше в тоалетната. Докато вършеше всички тези нелепости, една част от нея я наблюдаваше с възмущение и укор, но и с надежда, че това е временна лудост, която скоро ще приключи.

Чете, чете и тъй като не хареса дори собственото си мнение за Кант, обу маратонките и излезе да потича. Въпреки студа около нея витаеше обещание за радост като кристалчета роса. Липсата на шум, която я озадачаваше след пристигането ѝ от Истанбул, вече не я изненадваше.

На ъгъла на "Лонгуол Стрийт" видя телефонна будка. Сметна двата часа разлика и прецени, че по това време баща ѝ или пие сам, или с приятели у дома. Обади се и Менсур вдигна телефона.

– Ало?

– Баба? Удобно ли е да говорим?

– Пери, мила моя! Какво значи "удобно ли е"? Може винаги да се обаждаш. Ще ми се да звъниш по-често.

Дъхът ѝ секна, защото долови нежността в гласа му.

– Как си, добре ли си? – попита баща ѝ.

– Да. Мама как е?

– В стаята си е. Да я извикам ли?

– Не. Ще ѝ звънна друг път. Толкова ми липсваш – добави мило тя.

– О, пчеличке, ще ме накараш да се разплача.

– Чувствам се ужасно, че не можах да си дойда за Нова година.

– Нищо не си изпуснала! Майка ти препече пуйката и изгори пилафа. Ядохме сухо месо с изпепелен ориз. Играхме на лото. Майка ти спечели. Уж не лъжела, ама не ѝ вярвам. Гледахме и кючека по телевизията – по-точно аз гледах. И това беше всичко.

Но Пери знаеше и онова, което баща ѝ премълча. Селма се беше ядосала на пиенето му и че гледа полуголата кълчеща се танцьорка. И както винаги, се бяха скарали.

Сякаш прочел мислите ѝ, Менсур добави:

– Е, пийнах няколко чашки – на празник като на празник. Нали знаеш, че онова, което правиш в първите часове на новата година, ще даде тон на живота ти през останалите дни.

Сърцето ѝ се сви.

– Добре че не си дойде, Пери. Има време за празнуване. Училището е най-важното за теб сега.

Училището... Не университетът, не колежът, а училището – толкова важна дума с почти свято значение за безброй родители, които, макар и недоучени, вярваха в образованието и даваха мило и драго за бъдещето на децата си.

– Как е брат ми? – не се налагаше да уточнява за кого от двамата питаше, тъй като почти никога не говореха за Умут, а когато го споменаваха, тонът беше друг.

– Добре е. Ще имат бебе.

– Наистина ли?

– Да. Момче – гордо заяви баща ѝ.

От ужасната нощ в болницата беше изминала година, но Пери помнеше всичко. Мирисът на дезинфектанти, зелената като мъх боя, червените белези по дланите на булката. Но ето че Фериде беше бременна от него. Спомни си и думите на майка си: "Много бракове са минавали през далеч по-лоши неща".

– Aз не бих могла да го направя.

– Кое?

– Не бих се омъжила за човек, който се отнася зле с мен.

Менсур въздъхна през смях.

– Майка ти и аз те обичаме – подхвана той и замълча за миг, тъй като рядко говореше за двамата едновременно. – И винаги ще бъдем до теб. Важното е ти да си щастлива.

Очите ѝ се насълзиха. Беше по-уязвима, когато се отнасяха към нея със съчувствие, отколкото с враждебност.

– Какво има, душичката ми? Да не плачеш?

– Баба... ами ако ви посрамя... ще се отречете ли от мен?

– Никога няма да се отрека от моята дъщеря, каквото и да се случи. Стига да не ми доведеш някой брадат имам. Това ще ме убие! Надявам се и да не се залюбиш с някой музикант с татуировки на бицепсите. Как им казваха? Металхедс? Aз ще го преживея, но майка ти ще полудее. Има и много други, не само имами и металхедс, нали?

Пери се засмя. Спомни си как двамата седяха пред телевизора, как я учеше да свири с уста, да прави балон от дъвка и да хруска солените слънчогледови семки между зъбите.

– Е, кое е щастливото момче? – неочаквано попита Менсур.

Думата "момче" я порази. Баща ѝ не би допуснал, че обича някой, който не е на нейните години.

– Студент е. Нищо сериозно. Още съм млада...

– Да, Периджим – с облекчение каза той. – Ще мине и ще замине. Ти си гледай ученето.

– Добре, баба.

– Да не вземеш да кажеш на майка си! Няма защо да я безпокоиш.

– Разбира се, че няма да ѝ кажа.

След като затвори телефона, Пери тича цял час. Подхлъзваше се на заледения калдъръм, но не спираше. Когато се върна, краката ѝ пулсираха и гърлото я болеше при всяко преглъщане – първите симптоми на грип. Заспа моментално и сънува, че продължава да тича. Сънуваше и стискаше в ръка бележката, която Ширин беше оставила на леглото ѝ: "Пери, намерих идеалната къща за нас! Приготвяй се, ще се местим!"

Поврат във вечерта

Истанбул, 2016 г.

Чухте ли какво е станало? Какъв ужас! – ахкаше пиарката, която беше отишла до тоалетната, но се върна много бързо с пламнало лице.

– Какво е станало тoзu път! – заинтересува се един от гостите.

В света има два вида градове. Едните уверяват жителите си, че днес, утре, вдругиден и дните след това ще бъдат горе-долу едни и същи. Другите не спират да напомнят на гражданите си за преходността на живота. Истанбул е от втория вид. Нямаше място за самоанализа, събитията изпреварваха времето. Гражданите му се втурваха от една към друга гореща новина, препускаха, осмисляха набързо станалото и в следващия миг нещо друго поглъщаше вниманието им.

– Видях го в Туитър. Избухнала е бомба! – каза пиарката.

– В Истанбул? Кога? – попита домакинът.

Трите основни въпроса, винаги в един и същ ред: какво, къде, кога Какво: ужасна експлозия. Къде: в един от най-населените квартали в историческата част на града. Кога: преди около четири минути. Бомбата беше разрушила фасадата на сградата, в която е била взривена, изпочупила прозорците на къщите по цялата улица, ранила минувач, задействала алармите на колите и променила за кратко време цвета на нощното небе в ръждивокафяв.

Повечето гости начело с домакинята се втурнаха на горния етаж за да гледат телевизия. Пери бавно ги последва. Развълнуваната млада репортерка с дълга като пелерина коса говореше бързо и държеше микрофона с две ръце.

– Не знаем колко са убитите и ранените, но положението е сериозно. Много сериозно. Знаем само, че бомбата е била доста мощна.

Бомба. Думата лумна като отровен пушек насред стаята. Гостите сякаш се бяха надявали причината за експлозията да е била изтичане на газ или повреден генератор. Не че това би намалило щетите. Но бомба беше съвсем друго нещо. Тя означаваше не само трагичен случай, а и намерение за убийство. Нещастието плашеше. А нещастието в комбинация с преднамерено зло беше ужасяващо.

Въпреки това бяха свикнали да живеят с бомбите – или възможността за тях. Колкото и хаотични да бяха, терористите действаха по общи схеми. Не удряха нощем. Почти винаги избираха да е през деня, когато можеха да наранят възможно най-много хора за възможно най-кратко време, и бяха в заглавията на вестниците още на другия ден. Нощта, макар и тъмна и опасна, беше защитена от подобно насилие. Или така си мислеха.

– Как така бомба? Посред нощ? – чудеше се домакинята.

– Сигурно и терористите са попаднали в задръстване – пошегува се мъжът ѝ. – В Истанбул никой не идва навреме, дори Азраел. Последва кратък тъжен смях. Шегите по време на бедствия караха човек да се чувства омърсен и гузен, но разсейваха страха и намаляваха тежкото бреме на несигурността.

Зад репортерката се събра тълпа от мъже и деца, които се надяваха да бъдат интервюирани. Дванайсетинагодишно момче махаше на камерата.

Последва гледка от хеликоптер, който кръжеше над пострадалия квартал. Къщите бяха построени плътно една до друга и наподобяваха монолитен циментов блок. При вглеждане се забелязваше, че една от сградите прилича на жертва на гражданска война – избити прозорци, изгорени стени, счупени стъкла.

– Бяхме вкъщи и гледахме телевизия, когато чухме взрива. Земята се разтресе. Помислих, че е земетресение – говореше нисък, набит мъж по пижама. Човекът не можеше да прикрие вълнението и изумлението си, че преди минути беше гледал новините на същия телевизионен канал, по който в момента показваха него. Репортерката го попита как се е почувствал. В този миг на червена лента изписаха броя на жертвите и пострадалите.

Гостите се върнаха в хола с вестта за петима убити и петнайсет ранени.

– Броят може да нарасне. Някои от пострадалите са в критично състояние – съобщи журналистът, който се беше свързал с редакцията.

Така както си бяха подавали блюдата с мезета, така разменяха и страховитите подробности за кръвопролитието. На никого не правеше впечатление, че казват едно и също с различни думи или се повтарят. Колкото повече говореха, толкова по-поносимо изглеждаше всичко. Трагедията беше стока като всички други и също така предназначена за индивидуална и колективна консумация.

Приятелката на журналиста пое дълбоко въздух и каза:

– Значи са направили бомбата в апартамента си! Представяте ли си?! Подреждали са частите като някакво демонично "Него". Добрата новина е, че терористите са умрели на място. Лошата е, че и съседът на горния етаж е загинал. Пенсиониран учител.

– Горкият, сигурно е преподавал география – леко завалено рече домакинът. – Съвестен гражданин с износени костюми, цял живот поправял контролни и след години тежък труд най-сетне се пенсионирал и се отървал от малките келешчета. Да, ама идиотските терористи се нанасят на долния етаж, започват да майсторят бомба и – бум! Край на даскала. Вместо да преподава за долините и планините, да беше говорил на учениците си за гадориите на заобикалящата ги география.

Настъпи кратко мълчание.

– Знае ли се кои са терористите? – попита пиарката. – Марксисти? Кюрдски сепаратисти? Ислямисти?

– Богато меню! – засмя се архитектът.

Аднан се покашля и каза:

– Тероризмът е ужасен, няма спор, но защо свикваме толкова бързо с лошите вести... Малцина ще говорят утре за учителя. А след седмица никой няма да го помни.

Пери сведе поглед, тъгата в думите му стигна до сърцето ѝ и остана там като тлеещи въгленчета на догарящ дънер.

Лицето на другия

Оксфорд, 2002 г.

Навън ги чакаше такси. Мълчанието в колата беше нарушено от Пери, която кихна.

– Наздраве, мишле!

– Благодаря. Още не мога да повярвам, че ще живеем в една къща – въздъхна Пери и се загледа през прозореца.

Ширин не обърна внимание на нежеланието ѝ да се мести и продължи да търси място. Успя да получи съгласието на университетската администрация да се изнесат по средата на годината. Каквато беше енергична не ѝ отне дълго да намери подходяща къща. Неуморната пчеличка Ширин непрекъснато сновеше напред-назад. Плати наема, депозита и уреди колата, с която да пренесат скромния си багаж Организира всичко толкова бързо и перфектно, че Пери само взе палтото си и се качи в таксито.

– Отпусни се, славно ще си живеем тричките! – заяви Ширин.

Пери се сепна

– Кои три?

Ширин извади пудриерата си и се огледа, сякаш трябваше да провери как изглежда, преди да отговори.

– Ние двете и Мона.

– Какво? Защо ми го казваш чак сега?

– При съжителство трима е по-добре от двама – усмихна се Ширин, макар че не си вярваше особено.

– Трябваше да ме попиташ.

– Извинявай, забравих. Налагаше се да мисля за хиляда неща. Какво толкова? – смекчи тон тя. – Нали харесваш Мона?

– Харесвам я, но вие двете не се разбирате.

– Именно затова я поканих. Трябва ми предизвикателство.

– Какво означава това?

Може би Ширин имаше някакво обяснение, но не отговори. Пристигнаха на адреса в квартал "Йерихон". Къщата беше във викториански стил, с еркерни прозорци на приземния етаж с високи тавани и малко задно дворче.

Мона ги чакаше на стълбите, сред кашони и чанти. Махна им и се приближи. Изглеждаше притеснена. Тя също беше излъгана.

– Здрасти, Мона – каза Ширин, плати на шофьора и слезе.

Трите стояха смутено на тротоара. Видът им контрастираше с хармонията на къщите: Мона – с дълго тъмнокафяво палто и бежов хиджаб, Ширин – с всичкия възможен грим на лицето си, къса черна рокля и ботуши на висок ток, а Пери – с джинси и син шлифер.

– Ще си направим ключове – каза Ширин и разлюля връзката в ръка. – Екстра ще си живеем.

После отключи и се втурна в къщата, следвана от Мона, която влезе с десния крак и с молитва на уста: "Бисмилляхи Рахмани Рахим".

Пери кихаше, кашляше и вървеше след тях. Според обявата къщата беше обзаведена, но сега ѝ се видя полупразна. Съжителството я притесняваше. Щеше да бъде под един покрив с други хора и да общува с тях по всяко време на денонощието – без да са любовници, близостта им щеше да бъде интимна.

Опита да не се тревожи. Но не успя. Съдбата беше комарджия и залогът непрекъснато се вдигаше. Кой знае как щеше да приключи всичко – или щяха да останат най-добри приятелки, почти сестри, или да се разделят със скандали и сълзи.

Ако можеше да сравнява къщите с хора, тяхната ѝ приличаше на намусен тийнейджър, който не спира да се оплаква – стълбището скърцаше, дъските пукаха, пантите писукаха, кухненските шкафове грачеха, хладилникът стържеше, а кафе машината стенеше и неохотно пускаше капка по капка. И все пак къщата беше тяхна, докато плащаха наема. Само да се стоплеше, и можеха да канят гости на барбекю в дворчето.

Двете спални към улицата бяха еднакво големи, а задната беше по-малка и по-тъмна. Пери настоя да се настани в нея, тъй като финансовият ѝ принос беше много по-малък от този на другите момичета. Те не ѝ бяха казали, но сигурно се бяха споразумели да си разделят разноските. Ширин държеше на думата си и поемаше по-голямата част от сметките, за които щеше да помага и Мона, като нейният дял едва ли щеше да надвишава наема за стаята ѝ в колежа. Пери трябваше да се включва само в сметките за храна. Ето защо в никакъв случай нямаше да се съгласи да се настани в едната от големите стаи.

– Що за глупости! – възрази Мона. – Ще теглим чоп. Най-малката клечка е за най-малката стая!

Ширин поклати учудено глава.

– Гледай ти, оставяш се на съдбата!

– А ти какво предлагаш?

– Предлагам да се сменяме. Всеки месец в друга стая. Като номади. Като кротки хуни. Така ще бъде справедливо!

– Благодаря и на двете, но не съм съгласна. Или взимам малката стая, или си тръгвам.

Ширин и Мона се спогледаха. За пръв път я чуваха да говори така.

– Добре – склони Ширин. – Но да не говорим повече за пари. Животът е кратък. Един ден може да се окаже, че съм ти много задължена, защото си ми дала безценен урок!

Няколко часа разопаковаха багажите. Въпреки размерите и малкото мебели, Пери беше очарована от стаичката си. Най-голямата изненада беше старинното дървено легло с четири колони и със завеси. Лягаш, дърпаш ги и все едно си в карета. До прозореца имаше уютна ниша, в която сложи стол, и я нарече "Кът за четене".

По-късно Пери почука на вратата на Мона. Слязоха в кухнята, за да приготвят първата си обща вечеря. Ширин ги чакаше. На масата имаше бутилка вино, кутия с ябълков сок, чиния с маслини и три чаши.

– Трябва да го отпразнуваме – заяви Ширин. – Три млади мюсюлманки в Оксфорд! Грешната, Набожната и Раздвоената.

Настъпи кратко мълчание, в което Мона и Пери уточняваха кой епитет на коя отговаря. Накрая Пери вдигна чаша.

– За нашето приятелство!

– За общата ни екзистенциална криза! – каза Ширин.

– Говори за себе си – обади се Мона и отпи от сока.

– Отказваш да признаеш, но ние, мюсюлманите, преживяваме криза на личността. Особено жените. А най-вече жените като нас!

– По-точно?

– По-точно онези, които живеят сред повече от една култура! Ние задаваме важни въпроси. Можеш да ни завиждаш, Жан Пол Сартр! И то много! Попаднали сме в екзистенциална криза, за каквато не си чувал!

– Тези приказки не ми харесваш – рече Мона и седна на масата. – Защо мислиш, че сме по-различни от другите? Сякаш сме от друга планета.

– Сестро, стегни се, моля те! – възнегодува Ширин и бързо надигна чашата с вино. – Пълно е с луди, които вършат чудовищни неща в името на религията. На нашата религия! Може би не моята, но несъмнено твоята. Това не те ли тревожи?

– Какво общо имам аз? – вирна брадичка Мона. – Да не би да караш християните, които срещаш, да се извиняват за ужасите на Инквизицията?

– Щях да ги карам, ако живеехме през Средновековието.

– О, значи днешните християни и евреи са безкрили ангелчета? Минавала ли си през граничен пункт в Газа? Не си! Ами геноцидът в Руанда? Сребреница? Не бива да държиш отговорни всички християни за жестоките убийства и да обвиняваш всички мюсюлмани за сметка на шепа маниаци!

– Може ли да спрете? – успя да каже Пери и се закашля.

Имаше температура и гореше.

Ширин не се предаваше:

– Съгласна съм, че сред християните и евреите има всякакви луди и трябва да осъждаме фанатизма и на едните, и на другите. Но не можеш да отречеш, че в наши дни фанатизмът в Близкия изток е много по-разпространен, отколкото навсякъде другаде по света. Възможно ли е да се разхождаш сама в Египет, без да се страхуваш от сексуален тормоз? Изключено е да си на улицата по тъмно! Познавам жени, на които са посягали, докато са отивали на поклонение. На светите места! Посред бял ден! Пред очите на саудитската полиция! Жените си мълчат за тези неща, защото ги е срам. Защо мръсниците не ги е срам, а нас ни е срам? Хиляди въпроси, които се нуждаят от отговор!

– Aз непрекъснато си задавам въпроси рече Мона. – Но те са свързани с историята. Политиката. Глобалната мизерия. Капитализма. Разликата в доходите. Изтичането на мозъци. Военната индустрия. Да не забравяме отвратителните последствия от колониализма. Векове наред ограбване и експлоатация. Ето защо западните страни са толкова богати! Нека оставим исляма на мира и да обсъждаме сериозните проблеми!

– Колко типично! – вдигна ръце Ширин. – Обвиняваме другите за нашите проблеми.

– Дали да не вечеряме? – обади се Пери, макар че не очакваше отговор.

Все едно беше с родителите си и с неспирните им недоразумения и гневни обвинения. Поне напрежението не беше толкова осезателно – Ширин и Мона не бяха Селма и Менсур, хванали се за гушите, и не се налагаше да играе ролята на посредник. Не се натоварваше емоционално и можеше да анализира разговора. Слушаше и тайно завиждаше на приятелките си. Въпреки огромните си различия двете спореха еднакво разпалено: Мона – благодарение на религията, а Ширин – на гнева си. Пери беше някъде по средата.

– Само казвам, че проблемите на мюсюлманите в наши дни са много по-големи, отколкото тези на будистките монаси или на мормонските проповедници – заяви Ширин. – Признай го!

– Нищо не признавам – не се предаваше Мона. – Ти си предубедена към собствената си религия и не мога да водя сериозен разговор с теб!

– Хайде пак! – повиши тон Ширин. – Кажа ли каквото мисля, и веднага се обиждаш защо младите мюсюлмани се засягат толкова лесно?

– Може би защото непрекъснато ни атакуват. Не съм направила нищо лошо, а все се оправдавам. Сякаш трябва да докажа, че не съм потенциален терорист самоубиец. Имам чувството, че съм сам-сама, под постоянно наблюдение.

Надвисналите от сутринта облаци я чуха и над града заваля пороен дъжд. Пери слушаше дъждовните капки, които удряха по прозорците, и мислеше за Темза. Реката беше наблизо, преливаше и искаше да избяга от коритото си.

– Ти сама? Моля ти се! – ахна Ширин. – До теб има милиони! Правителства. Официална религия. Средства за масова информация. Поп култура. Освен това вярваш, че Бог е на твоя страна – това не е никак малко. Още компания ли ти трябва? Знаеш ли кои са истинските самотници в нашия общ регион? Атеистите. Язидите. Гейовете. Драгкралиците. Природозащитниците. Целеустремените протестиращи. Те са низвергнатите! Ако не спадаш към техните категории, няма защо да се оплакваш, че си самотна.

– Какво знаеш ти! Тормозили са ме, наричали са ме с какви ли не имена, сваляли са ме от автобус и са се отнасяли към мен като към малоумна – само защото съм с покрита глава. Нямаш представа какво съм изтърпявала! Та това е просто парче плат!

– Тогава защо го носиш?

– По лични причини и избор! Твоят външен вид не ме дразни, ти защо се дразниш от моя? Коя от нас двете е с либерално мислене, а?

– Това е пълно невежество! Една се забражда, после десет, след това милиони. Преди да се огледаш, се озоваваш в република от хиджаби. Ето затова родителите ми напуснаха Иран, заради твоето парче плат сме изгнаници!

Пери се чувстваше все по-напрегната и не вдигаше очи от нащърбения ъгъл на дървената маса. От малка се вглеждаше в белезите и несъвършенствата на иначе гладките повърхности.

– Пери, ти какво мислиш? – попита Ширин.

– Кажи коя е права! – настоя Мона.

Гледаше ту едната, ту другата и се опитваше да намери подходящите думи. Най-накрая каза, че Ширин е права за някои неща, а Мона – за други. Съгласи се, че ако живееш в затворена мюсюлманска общност, а принадлежиш към културно, религиозно или сексуално малцинство, ще бъдеш обект на несправедлива дискриминация, но и не отрече проблемите на забулените жени в западния свят. За нея обстоятелствата бяха определящи и в зависимост от тях заставаше на страната на пренебрегнатите и на онези, които бяха в неравностойно положение. С други думи, не беше на ничия страна, освен на страната на по-слабите.

– Доста абстрактен отговор – промърмори Ширин и затупа нервно с пръсти по масата.

По изражението на Мона личеше, че двете най-сетне са на едно и също мнение и балансираният отговор на Пери не ги удовлетворяваше.

– Искам да сме наясно за едно – обърна се Мона към Ширин. – Нямам нищо против атеистите. Нито против гейовете или драгкралиците. Животът си е техен. Но не понасям ислямофобията. Ако ще ми говориш като неокон, веднага си събирам багажа.

– Aз – неокон? – Ширин тресна чашата с вино на масата и тя се разплиска. – Щом искаш да си ходиш, тръгвай. Но това е лесният начин да се измъкнеш. Трябва да опитаме да се зацепим и проумеем какво мисли едната и какво мисли другата.

Да се зацепим. Ще гледам да запомня този глагол, помисли си Пери.

– Съгласна съм – кимна Мона.

– И така, ще напишем Манифест на жените мюсюлманки. Прекрасно лого! МЖМ! Ще го прилагаме към всичко, което ни безпокои. Фанатизъм. Сексизъм...

– Ислямофобия – добави Мона.

– А аз настоявам най-сетне да вечеряме – намеси се Пери и трите се засмяха.

Поне за малко настъпи спокойствие. Дори дъждът намаля. Падна нощ. Луната грееше като перлен талисман на небесната гръд. Отвъд "Порт Медоу" Темза бушуваше в дълбоки въртопи и извиваше сребърна снага в тъмнината.

По едно време Мона въздъхна примирено и сякаш проумяла най-сетне нещо, което беше занимавало дълго мисълта ѝ, каза:

– Да знаете, че родната ви религия е велика и за водач имате знаменит Пророк, но вместо да се радвате на благословиите си и да се стараете да бъдете по-добри, вие само се оплаквате.

– Колкото до Пророка, аз имам известни... – подхвана Ширин.

– Само да си посмяла! – прекъсна я Мона с разтреперан глас. – Може да нападаш мен. И толкова! Няма да позволя на някой, който така и не знае нищо за моя Пророк да се опълчва срещу него! Критикувай мюсюлманския свят, но не и Пророка.

– Ти май забраняваш критичното мислене – разгневи се Ширин. – Не може така, особено в университетско обкръжение.

– Може, защото твоето критично мислене обслужва собствените ти безсмислици, защото ми е ясно какво се каниш да кажеш, и знам, че възгледите ти са нечисти, а познанията – опетнени. Не бива да съдиш VII век през очите на XXI век!

– Не бива, ама бива, тъй като VII век се опитва да господства и в XXI!

– Не знам дали би могла да се гордееш с това, което си. А ти знаеш каква си – себененавиждаща се мюсюлманка.

– Ох! – изохка престорено Ширин, все едно я заболя. – Никога не съм разбирала хората, които се гордеят, затова че са американци, араби, руснаци... християни, евреи, мюсюлмани... Защо трябва да съм доволна от нещо, което не съм избрала да съм? Все едно да кажеш, че се гордееш с ръста си. Или да се поздравя за гърбавия си нос. Та това е генетична лотария!

– Но пък си доволна от атеизма си – рече Мона.

– Бях войнстваща атеистка, ала вече не съм. Благодарение на професор Азър – заяви Ширин с театрален патос. – Работих усърдно върху скептицизма си. Вложих ум, сърце и кураж Изолирах се от тълпите и от молещите се общества! Не стана като с магическа пръчка и затова се гордея с постигнатото.

– Значи е истина, че презираш собствената си култура и... мен. За теб аз съм или назадничава, или мозъкът ми е промит. Потисната. Невежа. Но за разлика от теб, съм изучвала Корана. И го намирам за изключително убедителен, мъдър и поетичен. Изучавах и живота на Пророка. Колкото повече четях, толкова повече се възхищавах на личността му. Aз намирам покой във вярата си. Но това едва ли те интересува. Чудя се защо изобщо се съгласих да живеем заедно!

Мона излезе и затропа ядосано по стълбите към стаята си. Дъските заскимтяха под тежестта на чувствата ѝ.

Ширин запокити празната чаша в стената. Парченцата се посипаха като тъжни конфети. Пери се стресна, но стана и понечи да измете.

– Не пипай нищо. Aз ще изчистя – спря я Ширин.

– Добре. – Тя знаеше, че приятелката ѝ ще събере само големите стъкла. Малките щяха да останат между дъските, докато не се порежеха. – Качвам се горе.

– Лека нощ, мишле – въздъхна Ширин.

Пери тръгна, но се обърна и погледна посърналото ѝ лице.

– Той ме предупреди, че няма да е лесно – промърмори Ширин, като вече мислеше, че е сама.

– Кой те предупреди?

Ширин вдигна очи и замига.

– Никой – в гласа ѝ прозвуча остра нотка. – Ще говорим друг път. Сега трябва да се изкъпя. Беше много дълъг ден.

На Пери не ѝ се спеше и остана в кухнята. Наля си още една чаша вино. В главата ѝ се въртяха рояк мисли. Дали случайно не се беше натъкнала на някаква тайна? Резкият отговор на Ширин не ѝ даваше мира. По интуиция, а може би и по логически път тя заподозря, че майсторът манипулатор зад желанието на Ширин да живеят заедно беше Азър.

Спомни си за странната идея в една от ранните му книги за хората с дълбоки недоразумения и взаимни обвинения. Професорът предлагаше да бъдат затворени и принудени да се гледат в очите. Бял супермачист в една килия с черен затворник, миньор от мина за нефрит с природозащитник, ловец на трофеи с радетел за закрила на застрашените видове. Навремето не се беше замислила над тези редове, но сега осъзна, че е въвлечена несъзнателно в ръководена от чужд ум игра.

С изтръпнало сърце се качи в стаята си. Вратата на Мона беше затворена. От банята долиташе шуртенето на вода и тананикането на Ширин – някаква позната, натрапваща се мелодия. Влезе на пръсти в стаята ѝ. Багажът ѝ беше почти неразопакован. На един отворен кашон пишеше с големи букви КНИГИ. Само някои бяха оставени на рафтовете, тъй като сигурно ѝ беше омръзнало да ги подрежда.

Прерови ги и скоро намери онова, което търсеше: всичките книги на Азър. Отвори първата, която ѝ попадна, и погледна заглавната, разбира се, надписана страница.

На милата Ширин,

Вечен емигрант, безстрашен метежник и философски изгнаник, момичето, което знае как да задава въпроси и не се бои да настоява за отговори...

А. З. Азър

Усети как ревността я пронизва, и веднага затвори книгата. Тя знаеше, че Ширин ходи в кабинета му поне два пъти седмично и че двамата са близки, но я заболя, тъй като по всичко личеше, че той я харесва и цени. Другите книги бяха също с автограф. Последната му книга беше с по-дълго посвещение.

На Ширин, която, за разлика от името си, е сладка и тръпчива като наровете на Персия, земята на лъва и на слънцето...

Но която трябва да опознае, дори да заобича онова,  на което гледа с презрение.

Тъй като само в огледалото на Другия можем да съзрем лицето на Бог.

Обичай, мила моя.

Обичай доведената си сестра.

А. З Азър

Каква доведена сестра? Пери знаеше, че Ширин няма сестра. Освен ако това не беше метафора за "другата жена".

Осъзнала страшния заговор, Пери пое дълбоко дъх. Ширин мразеше религията и религиозните хора. Критикуваше всички вярвания, но беше най-безпощадна към своето. Не понасяше младите мюсюлманки, които носеха хиджаби по собствено желание, и твърдеше, че "моллите и моралната полиция налагат мълчание насила, но момичетата, които си покриват главите, за да не съблазняват мъжете, го налагат доброволно". Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Азър беше поставил Ширин в социална лаборатория, за да я накара да общува със своето  "Друго" аз: Мона.

Но онова, което я разстрои още повече, беше мисълта, че не става дума само за Мона. Преглътна с усилие и за пръв път се видя през очите на Ширин. Несигурността си, колебанието, свенливостта, пасивността... Ширин ненавиждаше всички тези качества. Три мюсюлманки в Оксфорд: Грешната, Набожната и Раздвоената. Не само Мона беше избрана за социалния експеримент. Тя беше втората доведена сестра.

Остави книгата, затвори кашона и излезе. Как съжаляваше, че беше оставила спокойствието на стаята в колежа и се беше озовала в тази къща, където всеки неин жест щеше да бъде докладван на професор Азър. Почувства се като муха в буркан. На пръв поглед на топло и сигурно, но всъщност в капан.

Чакрите

Истанбул, 2016 г.

– Пенсионираният учител ще бъде забравен – повтори Аднан. – Вече нищо не може да ни изненада. Станали сме абсолютно безчувствени.

– Не си ли малко суров, мили мой? – попита домакинята. – Какво бихме могли да направим?! В противен случай ще полудеем!

Ясновидецът закима нетърпеливо.

– Също като хората, нациите имат зодиакални знаци – намеси се припряно ясновидецът. – Тази страна е родена на 29 октомври. Скорпион, управляван от Марс и Плутон. Кой е Марс? Богът на войната. Кой е Плутон? Богът на подземния свят. Планетите говорят вместо нас.

– Астрологически празнодумия – сряза го набожният вестникарски магнат. – Какви са тези "богове"? Всички вярваме само в един. Аллах!

Ясновидецът го погледна обидено.

– Близкият изток е с блокирани чакри – обади се журналистът.

– Естествено! – съгласи се домакинът. – Единствената енергия е петролът! Няма никаква духовна енергия.

– Според теб кои чакри трябва да бъдат отворени? – обърна се домакинята към ясновидеца, без да обръща внимание на думите на съпруга си.

– Петата. Тя е в гърлото. Потиснати мисли, неизказани желания. Започва в дъното на устата и притиска хранопровода и стомаха.

Няколко гости сложиха ръка на шията си.

– Което ми напомня, че гърлото ми е пресъхнало – рече домакинът.

Казъм, донеси още уиски!

– Има начин за отблокиране на чакрите на нацията – не се предаваше ясновидецът.

– И той се казва демокрация – обади се Пери.

Пластичният хирург погледна часовника си.

– О, става късно! Ще тръгвам, че самолетът ми е рано сутринта.

Той живееше от години в Стокхолм, но се връщаше често в Истанбул заради бизнеса си и ако се вярваше на клюките – заради млада любовница, която можела да му е дъщеря.

– Браво на теб, заминаваш и ни оставяш да се оправяме с тукашния хаос – пошегува се пиарката.

Онези, които заминаваха да търсят по-добър живот в други страни, бяха едновременно обект на завист и пренебрежение. Без значение за кое място ставаше дума – за Ню Йорк, Лондон или Рим. Важна беше идеята да живееш някъде другаде. Местните хора също жадуваха за нови небеса. Докато закусваха и обядваха, правеха подробни планове за заминаване – и почти винаги в някоя западна страна. Само че плановете им се подриваха и постепенно изчезваха като пясъчни замъци под надигащия се прилив на домашния уют. Роднините, приятелите и споделените спомени ги закотвяха и полека-лека те забравяха за копнежа по други земи, докато не срещнеха някой, постигнал мечтата им, за да му покажат пренебрежението си.

Хирургът долови неприязънта и каза:

– Швеция също не е раят на земята.

 Думите му изобщо не бяха убедителни. Рано сутринта заминаваше за Европа, а те оставаха с проблемите си. Той щеше да похапва канелени кифлички, а те щяха да живеят сред регионалната нестабилност, политическите вълнения и бомбите.

Пери му се усмихна с разбиране.

– Не е лесно да останеш, не е лесно и да заминеш.

Искаше ѝ се да обясни, че въпреки трудностите, тези, които остават, се радват на трайни приятелства и повече социални контакти, а онези, които заминават завинаги, са като незавършени пъзели с липсваща важна част.

– Голяма трагедия, че трябва да живее в Алпите! – подметна приятелката на журналиста, който я сръгваше от време на време, но тя продължаваше да пие.

– Алпите са в Швейцария, а не в Швеция – поправи я някой, но тя не му отговори. С пристегнат в тесния минижуп корем, тя скочи на крака и насочи лакиран пръст с полуизгризан нокът към хирурга.

– Вие сте дезертьори! Заминавате и си живеете живота, а ние трябва да оцеляваме сред екстремизъм, фундаментализъм и сексизъм... – жената се огледа, сякаш търсеше пример за още някой "-изъм". – Моята свобода е в опасност!

– Скъпи мой, като говорим за опасност, трябва да те разведа из къщата – обърна се домакинята към ясновидеца. – Само ти можеш да разбереш защо ни се случиха толкова много неприятности. Първо – наводнение. После – светкавица. Нали знаеш за кораба? Заби се право тук, все едно гледаш екшън.

Тя погледна мъжа си в очакване да добави нещо.

– Дървото! – подсказа той.

– О, да, върху покрива падна дърво! Прилича ми на урочасване.

– Вероятно е така. Не подценявай силата на завистта! Проверихте ли стаите на прислугата? Някой може да ви е проклел.

– Как биха посмели? Ще ги изхвърля на секундата при най-малко съмнение! – Домакинята усети, че я стяга гърлото и попита: – Откъде да започнем?

– От сутерена. Джиновете се крият в най-тъмните ъгли. В този миг Пери чу вибрирането на телефона. Пребледня.

Ширин връщаше обаждането ѝ.

Къщата в "Йерихон"

Оксфорд, 2002 г.

Скоро след нанасянето всяка съквартирантка си избра свое кътче. Ширин харесваше банята и по-точно ваната с извити крака. Беше си създала храм на удоволствието със свещи, специални соли, кремове и мазила. Всяка вечер изпълняваше свой си ритуал: пълнеше ваната до ръба с гореща вода, прибавяше омайваща смес от аромати, излежаваше се около час, четеше списания, слушаше музика, пилеше ноктите си и разпускаше.

Мона предпочиташе кухнята. Ставаше рано и се молеше. След обредното измиване постилаше копринено килимче – подарък от баба ѝ – и се молеше за себе си и за другите (включително и за Ширин, тъй като смяташе, че тя се нуждае от божествен стимул). Как щеше да се случи това, знаеше само Аллах. След молитвата правеше закуска за всички – палачинки, фул медамес, омлети.

Любимото място на Пери беше леглото със завесите. Ширин ѝ беше дала допълнителен комплект чаршафи от египетски памук, меки като пух и кътчето ѝ беше толкова уютно, че тя дори учеше в леглото. Вечер слушаше шума на вятъра в листата на елшата и далечния ромон на реката.

Сенките на стената танцуваха в ритъм без звук. Очертанията им ѝ напомняха карти на въображаеми и действителни страни, на земи, заради които се лее кръв и загиват хиляди хора. Изтощена от въображението си, тя заспиваше с успокояващата мисъл, че на другия ден светът ще бъде отново на мястото си.

Всяка сутрин Ширин ставаше късно, Мона се молеше, а Пери тичаше. Усилваше ход и не спираше да мисли за Азър. Какви бяха очакванията му, че беше накарал Ширин да събере трите на едно място? Колкото повече се опитваше да намери отговор на загадката, толкова повече се ядосваше и негодуванието ѝ се надигаше като жлъчен сок.

Разправиите се водеха предимно на масата в кухнята, сред уханието на печащия се във фурната хляб. Веднъж Ширин си тръгна с гръм и трясък, но се върна за вечеря. Друг път Мона каза, че ги напуска завинаги, но и тя остана. Караха се за Бог, за религия, идентичност и няколко пъти за секс. Мона държеше да остане девствена до сватбата си, като очакваше бъдещия съпруг да е със същия морал, а Ширин ѝ се подиграваше. Както обикновено Пери беше по средата, тъй като не се беше обричала на идеята за девствеността, но и не се чувстваше достатъчно сексуално разкрепостена.

В четвъртък следобед Пери завари Ширин и Мона да седят и да мълчат пред телевизора – сред виещите сирени камерата се местеше от разбити стъкла към окървавени тротоари. Терористи бяха нападнали синагога в Тунис. Камион с природен газ и експлозиви се беше взривил пред сградата и убил деветнайсет души.

Мона прехапа устни.

– Господи, моля те това да не е работа на мюсюлмани.

– Господ няма да те чуе – рече Ширин.

Мона я изгледа враждебно, а когато отвори уста, в гласа ѝ нямаше и следа от обичайната му мекота.

– Подиграваш ли ми се?

– Подигравам се на безсмислената ти молба. Да не би да се надяваш да промениш фактите, ако се помолиш повече? Станалото – станало.

Взаимната им неприязън растеше ли, растеше. Скандалът пред телевизора беше най-голямата им разпра досега.

Пери се качи в стаята, без да вечеря, хвърли се на леглото и запуши уши, за да не чува крясъците. Надяваше се, че на другия ден ще се срамуват от думите, които си бяха разменили.

И така до следващото скарване. От трите момичета само Пери не забравяше всеки техен жест и всяка обида. От малко дете запомняше и съхраняваше болезнените спомени като прилежен архивар. Отнасяше се към паметта с отговорност и уважение, макар да подозираше, че рано или късно тежкото ѝ бреме ще се окаже непосилно.

Като малка разбираше езика на вятъра, четеше стаените послания на полуожънатите ниви и на сипещия се от акациите сняг, пееше и песента на шуртящата от крана вода. Дори мислеше, че ако реши да опита, един ден може да види със собствените си очи и Бог. Веднъж се разхождаше с майка си и на пътя видяха прегазен таралеж. За ужас на Селма, Пери поиска да се помоли за душата му. Оказа се, че раят бил малък и с ограничен достъп за най-достойните. Там не приемали животни, увери я майка ѝ.

– Кой друг не може да отиде в рая?

– Грешниците, злосторниците, онези, които напускат религията ни и се отклоняват от правия път, а и... самоубийците. За тях няма дори заупокойна молитва.

Както нямаше и за таралежите... Хвърлиха животинчето в кофата на улицата, но вечерта Пери се измъкна от къщи и го извади от вонящия боклук. Не намери ръкавици и се разтрепери, тъй като ѝ се стори, че трупът откликна на докосването ѝ. Изкопа дупка, зарови го, направи паметна плоча от стара дървена линийка и се помоли. Постепенно това се превърна в нейна любима игра – да организира погребения: на умрели пчели, повехнали цветя, пеперуди със счупени крила, безвъзвратно строшени играчки или на всички, които не бяха добре дошли в дженнет.

С годините Пери се научи да прикрива странностите си. Благодарение на семейството, училището и обществото, всичките ѝ чудатости бяха разпръснати като с пулверизатор и се превърнаха в сив, невзрачен прах. С изключение на бебето в мъглата. Тя осъзнаваше, че е различна, и полагаше големи усилия да не ѝ личи. Непрекъснато се стараеше да изглежда нормална, а това я изморяваше толкова много, че понякога не ѝ оставаха сили да бъде каквато и да е друга, чувствайки се посредствена и безполезна. В някакъв неизвестен за нея момент самотата престана да е неин избор и се превърна в проклятие. Дълбока и постоянна празнота в гърдите ѝ, която можеше да сравни само с отсъствието на Бог. Да, навярно беше точно това. Тя носеше отсъствието на Бог в себе си. И това ѝ тежеше много.

Пионката

Оксфорд, 2002 г.

Пери буташе велосипеда си по "Радклиф Скуеър" с преметната на рамо чанта с книги и гроздето, което не беше изяла на обяд. Преди час видя Мона и Бруно в едно кафене. Седяха и се гледаха враждебно. Азър им беше дал задача за работа по двойки, която включваше и една нощ заедно в библиотеката. "Споделете храната и идеите си!" Верен на себе си, професорът накара известния с непоносимостта си към мюсюлманите Бруно да е в един отбор с богоотдадената Мона. Азър не разбираше, че колкото и благородни да бяха намеренията му за постигане на хармония между Бруно и Мона, те бяха осъдени на провал.

Пери се беше убедила, че в семинарите нямаше нищо случайно. Всичко беше подробно замислено. Всеки студент беше участник в умствена игра, в която професорът играеше единствено със себе си. Лицето ѝ пламваше при мисълта, че и тя беше само една пионка. Как мразеше Азър за това!

Пред "Радклиф Камера" зърна Трой. Седеше на пейка и разговаряше оживено с приятели. Когато я видя, той стана и се приближи.

– Здрасти, Пери! Още ли учиш при Азър?

– A ти още ли го шпионираш?

Свиването на устните му беше равносилно на отговор, но той отвърна:

– На него не трябва да му разрешават да преподава в такава уважавана институция. Той не дава пет пари за студентите. Интересува се само от себе си.

– Студентите го харесват.

– О, да. Особено момичетата. Например приятелката ти Ширин.

Трой поклати многозначително глава. Пери заби тока на обувката си в чакъла и попита:

– Какво... Ширин?

– Не се прави, че не знаеш. Aз ли да ти го кажа?

– Какво да ми кажеш?

В очите му блеснаха пламъчета.

– Азър има връзка с нея.

Настъпи неловка тишина. Но не задълго.

– Как така, тя е била негова студентка...

– Спеше с него по време на курса. Обзалагам се, че са пишели оценките ѝ в леглото.

Пери извърна поглед и изведнъж осъзна, че омразата на Трой към Азър беше подсилена и от ревност. Той несъмнено беше луд по Ширин.

– Понякога ходи в кабинета му. Заключват се за двайсет минути до половин час. Засякъл съм времето, защото я чакам отвън.

– Млъкни! – ядоса се Пери и цялата почервеня.

– Ти също го посещаваш. Виждал съм те!

– Ходя на семинара.

– Лъжеш! Tози семестър нямаш часове при него!

– Трябваше да му кажа нещо... важно.

Как да му обясни, че беше ходила при Азър, за да говорят за бебето в мъглата. Той я беше отрупал с въпроси за появата му и за реакцията на родителите ѝ, за страха, че е джин, за посещението при заклинателя и за писанията в господодневника. Разказа му всичко, като превърна детските си спомени в мост, по който се надяваше да стигне до сърцето му. Но в един момент Азър се наслуша, събори моста и спря да я кани в кабинета си.

– Не разбираш ли, че той е егоманиакален хищник. Храни се от млади умове и млади тела.

– Трябва да тръгвам – едва промълви Пери.

Измъчвана от ужасна мигрена, тя се отби в аптеката. Откакто беше пристигнала в Оксфорд, беше опитала всички възможни болкоуспокояващи. Мина покрай рафтовете и забави ход покрай предлаганите противозачатъчни. В Истанбул нямаше такова разнообразие на ярки цветове, чудновати дизайни на опаковките и привлекателни реклами. Ако родителите ѝ бяха използвали такова средство, нея нямаше да я има. Нито пък него: Нямаше да има страдание, нито пък вина. А само едно прекрасно нищо.

Минаха години, докато научи тайната, която криеха от нея. Бременността на Селма в напреднала възраст била изненадваща и тя родила не едно, а две деца. Момиче и момче. Пери и Пойрас: момичето – с името на златна фея, а момчето – с името на най-бурния североизточен вятър.

Двамата били четиригодишни, когато в един горещ сънлив следобед Селма ги оставила за малко на дивана и отишла до котлона в кухнята, за да погледне специалитета си – сладко от сливи. Били купили няколко килограма от местния пазар. Купата на масичката до дивана била пълна, а останалите чакали на кухненския тезгях да станат на сладко. Всичко наоколо било в лилаво.

На Пери ѝ доскучало, слязла от дивана, взела една слива, огледала я любопитно и я лапнала. Била много кисела. Извадила я от устата си и я дала на брат си. Той се зарадвал и само след секунди Селма заварила сина си бездиханен, с потъмняло като цвета на сливите лице. Пери била свидетелка на всичко. Застинала и недоумяваща.

– Защо не ме извика? – крещяла Селма пред роднините и съседите, които били у тях след погребението. – Как можа! Гледала си как брат ти издъхва, и си мълчала! Проклето дете!

Дистанцията между майката и дъщерята беше останала завинаги. Пери знаеше дълбоко в себе си, че Селма винаги ще я обвинява за смъртта на брат ѝ. Толкова ли е трудно за едно четиригодишно дете да изкрещи за помощ? Ако ме беше извикала, можех да го спася.

Безчувственост. Ето какво ѝ трябваше на Пери. Само да можеше да не помни и да не чувства нищо. Колкото и да се стараеше, миналото я навестяваше. И ѝ причиняваше болка. Споменът за онзи следобед се явяваше заедно с духа на брат ѝ. Вината, срамът и най-вече себеомразата бяха заседнали в гърдите ѝ като болезнена буца.

Вечерта след срещата с Трой, Пери завари Ширин да прави салата в кухнята. Тя следеше килограмите си, тъй като те варираха като настроението ѝ. Мона беше на вечеря с роднини, дошли на гости в Оксфорд, и щеше да се прибере късно.

- Трябва да те питам нещо – каза Пери.

– Давай!

– Това план на Азър ли е? Да живеем в една къща, дори да станем и приятелки?

Ширин повдигна вежди.

– Какво те кара да мислиш така?

– Моля те, не ме лъжи... повече. Това е негов експеримент. Социалната лаборатория на Азър.

– О, професорът е заподозрян в конспирация! – Ширин разбърка доматите в купата с маруля и прибави няколко маслини. – Какъв ти е проблемът с професора?

– Азър изпитва удоволствие да се меси в живота на студентите.

– Ами как инак би могъл да преподава? Майсторите са предавали знанията си на чираците, философите – на учениците си и така минавали годините в усърден труд и дисциплина. Само че сме забравили за всичко това. Университетите имат голяма нужда от финансиране и на студентите, които плащат, се гледа едва ли не като на знатни особи.

– Той не е нашият майстор и ние не сме неговите чираци.

– Aз съм – заяви Ширин, грабна големите щипки за салата и я разбърка. – Aз съм негов предан последовател. Пери замълча. Не знаеше какво да каже.

– Единственото ни общо нещо с Мона е уважението ни към Азър. Какво ти става? Мислиш, че харесваш професора.

Пери се изчерви. Мразеше се за това, че не умее да прикрива чувствата си.

– За съжаление, той очаква твърде много от нас и ние няма да успеем да задоволим изискванията му.

– Страх те е да не го разочароваш? – подсмихна се Ширин, взе купата и тръгна към стаята си. – Ами тогава недей!

– Един момент – спря я Пери. Устата ѝ беше пресъхнала. Боеше се от отговора на въпроса и все пак го зададе.

– Имаш ли връзка с него?

Ширин спря по средата на стълбите и се обърна. Очите ѝ пламтяха от гняв.

– Ако питаш, защото си параноичка, това е твой проблем. А ако питаш, защото ревнуваш, това пак е твой проблем.

– Нито съм параноичка, нито ревнувам! – Пери не успя да се овладее и закрещя.

– Не думай! – засмя се Ширин. – В Иран има поговорка: "Онзи, който се държи като мишка, ще бъде изяден от котката".

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да кажа да не се бъркаш в живота ми, мишле, че жива ще те изям!

Ширин продължи нагоре по стълбището и остави Пери в кухнята с чувството, че е жалко нищожество.

Как мразеше Азър! Арогантността, небрежността и безразличието му към нея, докато флиртуваше с Ширин, а и кой знае още с кого. Зави ѝ се свят, сякаш вихър от омраза се надигна в душата ѝ и се въртеше неконтролируемо. А имаше такива големи очаквания за него. Със знанията и далновидността си той трябваше да я измъкне от ужаса на онова, което я измъчваше още от детството ѝ. Но той не го направи.

Всъщност най-много мразеше себе си. Мразеше затормозения си ум, който беше причина за кошмарите, мразеше непривлекателното си тяло, което влачеше насила всеки ден, без да може да му се наслаждава, както и милозливото си изражение, от което искаше да се отърве, като го размени... може би с това на близнака си... защо беше умрял? А тя беше жива? Не беше ли това поредната ужасна грешка на Бог?

Пери не можеше да е като Ширин – дръзка и уверена, нито като Мона – набожна и непреклонна. Беше уморена от себе си. Миналото я беше наранило и тя се страхуваше от бъдещето. С мрачен дух, лутаща се по природа и плаха като новородено тигърче, тя не съумяваше да отдаде значимото на дивото, което таеше в себе си. Никой не знаеше колко мъчително е да си Пери... да можеше да заспи и да се събуди като някой друг! Или още по-добре – изобщо да не се събуди.

През нощта бебето в мъглата отново се появи. Лилавото петно на лицето му беше по-голямо. То зарони лилави сълзи на леглото ѝ. Тъмният, наситен цвят на узрели сливи плъзна навсякъде. Бебето бръщолевеше на своя си език и я насърчаваше да направи нещо, което трябваше отдавна да стори. Кой знае, може би щеше да види отново таралежа. И щеше да се увери какво се случва с онези, които не са допускани в рая.

Преходът

Истанбул, 2016 г.

Пери излезе на терасата, за да говори с Ширин. В далечния ъгъл домакинът и банковият директор обсъждаха нещо сериозно.

– Какво смяташ да правиш? – попита директорът.

– Още не съм решил – отвърна домакинът и издуха дима от пурата си. – Но копелетата солено ще си платят! Ще разберат с кого си имат работа!

– Не бива да имаш документи в писмен вид.

Двамата не видяха Пери и тя се измъкна на пръсти. Беше слисана от това, което чу. Снимките в кабинета с диктатори от третия свят и корумпирани лидери, незаконното присвояване на обществени фондове и далаверите с мафиотските босове – всичко това беше част от бизнеса на домакина. Съмнителните му сделки вероятно бяха известни на някои от гостите, а може би и на съпруга ѝ, но те не биха позволили на някаква съмнителна репутация да засенчи приятната вечер с такъв богат и влиятелен мъж. Всъщност кога човек става съучастник в престъпление – когато участва активно в злодеянието или когато се преструва, че не знае нищо?

Между кухнята и хола имаше малко преходно коридорче с огледало на стената. Пери застана там и стисна телефона така, сякаш някой щеше да ѝ го вземе. От време на време надничаше в кухнята – главният готвач режеше чесън на ситно и ножът танцуваше фанданго по дъската. Мъжът имаше уморен и изнервен вид. Беше готвил часове наред, а сега трябваше да спази истанбулската традиция и да направи шкембе чорба против махмурлук.

Промърмори нещо на помощника си и той прихна. Пери беше сигурна, че цяла вечер бяха подслушвали разговорите на масата и им се присмиваха. Както стоеше в коридорчето зад затворената врата на светлата, оживена кухня, тя бе обзета от познатото чувство на страх. Да се осмелиш да направиш нещо, отлагано с години, е все едно да се хвърлиш в леденостудено море. Поколебаеш ли се само за миг, ще се откажеш. Бързо навъртя номера на Ширин. Тя вдигна след първия звън.

– Здравей, Ширин. Пери е.

Чу се силно поемане на дъх.

– Знам.

Гласът ѝ беше същият – рязък, звънлив и уверен.

– Отдавна не сме говорили...

– Да. Не можах да повярвам, когато чух съобщението ти. Бях репетирала какво да ти кажа, когато се обадиш, но сега...

– Какво искаше да ми кажеш? – попита Пери, премествайки телефона на другото си ухо.

– Повярвай, не ти трябва да знаеш. Защо не се обади по-рано?

– Притеснявах се, че още си ми ядосана.

– Бях. Все още не разбирам как се случи това, не разбирам теб. Защо постъпи така откачено и със себе си, и... с него... Дори не му каза, че съжаляваш.

– Бяхме се споразумели – Пери едва произнасяше думите. Имаше чувството, че и те като нея берат душа и ще се разпаднат всеки миг. – Той ме накара да обещая никога да не му се извинявам.

– Глупости!

Пери преглътна.

– Бях млада.

– Беше ревнива!

– Да... Бях. Кухненската врата се отвори и прислужницата изхвърча с голям поднос. От купите с шкембе чорба лъхна силен мирис на чесън и оцет.

– Къде си сега? – попита Ширин.

– На гости в един крайморски палат. Аквариуми, маркови чанти, дебели пури, трюфели... Всичко, което ненавиждаш.

Ширин се засмя.

– Днес беше ужасен ден – подхвана Пери и най-сетне заговори с лекота. – Обраха ме. За малко да убия крадеца.

Не спомена за това, че се беше опитал да я изнасили. Ако се беше случило на Ширин, тя щеше да го сподели без никакво притеснение. Но двете бяха и продължаваха да са много различни.

– Той намери снимката ни в портфейла ми...

– Носиш наша снимка? Коя?

– Пред Бод, снимахме се през зимата, може би помниш? – Без да чака отговор, тя продължи. – Ти, Мона, аз... професор Азър. През всичките изминали години мислех, че Оксфорд е зад гърба ми, но съм се заблуждавала.

– Така и не проумях защо изгуби интерес към науката. Ти беше блестяща студентка!

– Хората се променят. Сега съм майка, съпруга... домакиня, член съм на управителния съвет на благотворително дружество... организирам партита за шефа на мъжа ми... Изобщо онзи тип жена, от който винаги съм се ужасявала. Модерна версия на майка ми. Но ми харесва – почти през цялото време.

– Пила ли си? – попита Ширин.

– Повече, отколкото трябва.

Последва тих смях като шумолене на листа. Може би Ширин каза нещо, но Пери не чу, защото се загледа в ясновидеца и домакинята, които минаха наблизо под ръка в търсене на знак за урочасване. Той изгледа Пери така, сякаш знаеше с кого разговаря.

– Как са близнаците? – попита Ширин.

– Откъде знаеш, че имам близнаци?

– Чух.

Пери се досети кой беше източникът на информация. През всичките години двете поддържаха връзка с Мона.

– Растат. Дъщеря ми ми е обявила студена война. Засега тя побеждава.

Ширин въздъхна с разбиране. Пери не очакваше да е толкова мила.

– А ти как си? – попита тя на свой ред. Беше подочула някои неща и знаеше, че Ширин и приятелят ѝ, адвокат по защита на човешките права, непрекъснато се разделяха и събираха вече години наред.

– Добре съм. Ще имам бебе през май.

 Това обясняваше всичко. Хормоните... Ширин щеше да става майка. В такъв период от живота е по-лесно да простиш, отколкото да си злопаметен. Трудно е да се връщаш към старите дрязги, когато си в очакване на нов живот.

– Честито! Прекрасна новина! Много се радвам. Момче или момиче?

– Момче.

– Намислила ли си име? – попита Пери и веднага се сети за отговора.

– Мисля, че знаеш как ще се казва. – Настъпи миг мълчание. Като пара от стар самовар в тишината се прокрадна лека неприязън. – Мразих те толкова време. Омразата ми се свърши.

– Той какво казва за мен сега?

Не беше говорила с него почти четиринайсет години. Споменът за професора беше избледнял и понякога се чудеше дали всъщност влиянието му в живота ѝ е било чак толкова решаващо.

– Защо не го питаш? Сигурно си е вкъщи Имаш ли химикалка?

Пери се изненада от въпроса и се огледа.

– Изчакай секунда.

Отвори вратата на кухнята и махна на готвача, като вдигна бинтованата си ръка с жест, наподобяващ писане. Той ѝ подаде автоматичната писалка от горния джоб на престилката си и лист от залепения на вратата на хладилника тефтер с бележки.

– Благодаря – пошепна Пери.

Ширин повтори номера не толкова че се налагаше, колкото, за да каже още нещо, и добави:

– Обади му се.

В този миг на външната врата на крайморската къща се позвъни. Една от прислужниците изхвърча от кухнята, като стискаше нещо за ядене в ръката си. Пери се запита дали персоналът беше опитал от вкусната храна и дали изобщо бяха вечеряли, или само прислужваха.

Чу се трясък на отворена със замах врата, която се блъсна в стената, последва приглушен вик и тропот от забързани тежки стъпки.

– Липсваш ми – каза Пери, без да се замисля.

– И ти на мен, мишле.

Пери видя как двама мъже с черни шалове на лицата се втурнаха в хола с пушки в ръце. Единият изкрещя:

– Ставайте! Всички! Веднага!

– Какво искате? – извика домакинята.

– Млък! Прави каквото ти казваме!

– Как може да ми говорите така! – сподавено рече тя и се огледа за мъжа си, който все още беше на терасата.

– Още една дума и ще съжаляваш!

Изщрака спусък. За втори път в живота си Пери виждаше оръжие толкова отблизо. За разлика от пистолета на Умут, пушките бяха големи и тъмнозелени.

– Чуваш ли ме, мишле? – попита Ширин.

Пери не можеше да отговори. Не можеше да продума. Съвсем бавно и неусетно, като мъглата, която пълзи от Босфора, тя затвори телефона.

Чаша шери

Оксфорд, 2002 г.

Сградата с приемната на декана заемаше цялата предна страна на четириъгълния двор от XV век. Азър се изкачи до излъсканата врата и позвъни. Възрастният старши скаут, който отговаряше за домакинството, отвори вратата и го поведе през просторното антре, по дъбовото елизабетинско стълбище и коридора с ламперия към кабинета.

Деканът подреждаше книжата си: спешните и важните – в кутията от слонова кост, важните, но не толкова спешни – в кафявата, и останалите – в жълтата. Правеше го винаги, когато му предстоеше нежелана среща. Разговорът щеше да е тежък и затова се опитваше да подреди мислите си. Започна да подрежда бюрото – кубчета със самозалепващи се листчета, стейплър, перлен нож със сребърна дръжка за отваряне на писма. Сложи идеално подострените моливи в кожената цилиндрична кутия, подарък от дъщеря му.

На вратата се почука силно и той се сепна.

Азър застана на прага. Сакото му беше с наситен цвят в елегантен лилав нюанс. Полото беше с един тон по-светло. А косата, както винаги, преднамерено разрошена.

– Добро утро, Лиo. Отдавна не сме се виждали.

– Радвам се да те видя, Азър – деканът говореше учтиво и любезно, но гласът му беше напрегнат. – Наистина мина доста време. Да пием чай или... колко е часът... по чаша шери?

Азър не беше възприел навика на преподавателите да пийват шери преди обед, но му се струваше, че в днешния ден ако не той, то деканът със сигурност имаше нужда от питие.

– Разбира се, защо не.

След секунди се появи още по-възрастен скаут с вкаменено от сдържаност и мълчание лице, с приведени от дългогодишната служба рамене. И той като портретите на стените и дъбовите столове в готически стил се беше сраснал с колежа и представляваше негова неразделна част.

Скаутът се наведе с ръка зад гърба и мъчително бавно наля шери с треперещите си пръсти. Сребърна гарафа, кристални чаши, солени бадеми.

Когато той си тръгна, деканът каза:

– Прочетох интервюто ти в "Таймс". Много ми хареса

– Благодаря, Лио.

Настъпи неловка тишина.

– Нали знаеш колко ти се възхищавам – подхвана отново деканът. – Голяма чест е, че си наш почетен член. Харесвах Аниса толкова много...

– Благодаря, но сигурно не съм тук, за да говорим за покойната ми съпруга. Познаваме се достатъчно и виждам, че си притеснен. Какво се е случило?

Лио заразглежда кубчетата с листчета. Беше ги подредил по цветове – оранжеви, зелени, розови.

– Има оплакване срещу теб – промълви той, без да вдига очи.

Азър го погледна. Прошарена над слепоочията коса, набръчкано чело, нервно потрепване на устните. Изглеждаше точно така и на предишния си пост като главен ковчежник.

– Не се налага да ми спестяваш подробностите.

– Разбира се, че не. Всеки път, когато те нападаха, а не е тайна, че имаше няколко такива случая – понякога заради теб самия, друг път заради начина ти на преподаване, аз те защитавах. Харесван си, но не от всички, знаеш го, нали?

– Така е – кимна Азър.

Лиo подреди кубчетата едно върху друго.

– Винаги бях на твоя страна, защото вярвах в интелектуалната ти неприкосновеност. Уважавах предаността ти към науката и обективността ти. Не разбирам защо... разстройваш хората?

При декана идваха разплакани студенти, получаваше писмени и устни оплаквания срещу Азър и метода му на преподаване, обвинения за прекалени изисквания, за униженията, които студентите понасят, когато изтъква недостатъците им, за претенциозната му полемичност, склонността му да обижда.

– Не знам защо ги засягаш... – въздъхна Лио.

– Трябва да се научат да не се засягат. Това не е детска градина. А университет. Време е да пораснат. Край на дундуркането и глезотиите. Студентите ни трябва да се справят с онова, което ги очаква в живота.

– Това не е твое служебно задължение.

– Мисля, че е.

– Твоята работа е да преподаваш философия.

– Точно така!

– Философията в учебниците.

– Философията на живота.

Деканът отново въздъхна.

– Не е редно да се чувстват обидени и претоварени със задачи. Оплакванията са твърде много. – Той бутна кулата от кубчета и добави: – Има и още нещо... важно.

– И какво е то?

– Става дума за една студентка.

Думите застинаха във въздуха.

– Говори се, че имаш връзки със студентки.

– Това не засяга никого, ако не се възползвам от тях или... те от мен.

– Моралността на думите ти е под въпрос.

– Ширин ли имаш предвид? Тя не е вече моя студентка.

– Ами... не, не е тя.

– А коя? – учуди се професорът.

– Студентката от Турция. В твоята група. Снощи е направила опит за самоубийство.

Азър пребледня.

Пери? Господи! Добре ли е?

– Да. Нали е млада... Нагълтала се с парацетамол, но има здрав черен дроб и вече е добре.

– Не мога да повярвам. – Професорът се смъкна в стола и лицето му помръкна.

– Имали сте връзка и си я... изоставил.

 Азър пое рязко дъх, като след удар в корема.

– Тя ли го твърди?

– Не съвсем. Сега не може да говори. Информацията е от Трой, който, знаеш, те съди. Заплаши, че ще уведоми медиите. Видя ми се доста ядосан. Имам писменото му изявление.

– Може ли да го видя?

– Съжалявам, но трябва да го предам на комисията по етика.

– Уверявам те, че между мен и Пери няма нищо. И знам, че тя ще го потвърди.

– Ти си чудесен преподавател и най-вече почетен член на колежа. Недопустимо е да бъде хвърлено петно върху неговата репутация. Тъй като през изминалите години си си спечелил доста врагове, ако случаят попадне в ръцете на кръвожадните журналисти, ще ни разкъсат.

– Какво предлагаш?

– Вземи си малко почивка. Спри да преподаваш известно време. Нека скандалът отзвучи и комисията приключи с разследването. Момичето ще даде показания и всичко ще бъде наред. Но дотогава се налага да проучим това... нещо...

– Лиo, познаваш ме от толкова време, и ти е ясно, че никога не съм бил неетичен – заяви Азър и се надигна. Деканът също стана.

– Виж...

– Трой си измисля, уверявам те. Нали знаеш какво казва Анаис Нин: "Ние не виждаме нещата такива, каквито са. Виждаме ги през своя светоглед".

– Моля те, Азър, при тези обстоятелства тя е последната писателка, която трябва да цитираш!

– Ще изчакам Пери да каже истината. Горкото момиче, защо ли е постъпило така...

С големи олюляващи се крачки Азър излезе и пое през усилващия се дъжд.

Божието отсъствие

Оксфорд, 2002 г.

Пери дойде на себе си в психиатричното отделение на "Джон Радклиф Хоспитал", но в първия момент не можа да разбере къде се намира. Цветовете бяха дразнещо агресивни: чаршафите – заслепяващо бели, а синята завивка – твърде жизнерадостна. Сивото небе зад прозореца ѝ заприлича на оловните топчета, които майка ѝ топеше против уроки. В главата ѝ отекнаха глухи брътвежи и безсмислени молитви. Опита се да затвори очи, като се надяваше да не чува досадните звуци, но шейсетинагодишната пациентка на леглото до нея настояваше да си говорят.

– Боже мой, ти отвори очи! Мислех си, че никога няма да се събудиш!

Жената заприказва, без да спира – била омъжена от четирийсет години и вече не помнела колко пъти лежала в болницата. Знаела имената на целия персонал. Гласът ѝ изпълваше стаята като растящ балон и ушите на Пери затуптяха.

– Ами ти? Била ли си тук преди, или си за първи път?

Пери се закашля и усети гадния метален вкус на лекарство в устата си. Нямаше глас. Поклати глава, потъна в завивката с глава към прозореца и започна да си спомня за случилото се предишния ден. Какво беше направила?

Замисли се за баща си и по лицето ѝ се плъзна сълза. Ти си моята умна дъщеря... Само ти от децата ми можеш да го направиш. Образованието ще спаси теб, а ти ще спасиш нашето непросветено семейство. Ти и другите млади като теб ще измъкнат страната ни от назадничавостта ѝ...

Детето мечта беше изпратено в Оксфорд, за да донесе гордост на Налбантоглу, а ето че им донесе разочарование и срам. Пери се разрида толкова отчаяно, че приказливата жена се уплаши и натисна бутона, за да извика сестрата. Дадоха ѝ да пие някаква течност с прасковен цвят, която нямаше вкус, но миришеше отвратително. Зарови глава във възглавницата и клепачите ѝ натежаха.

В бълнуването си виждаше само бебето в мъглата. Къде беше то, когато толкова се нуждаеше от него? И съществуваше ли вън от нея, или появата му беше само видение на прояденото ѝ от вина въображение?

На другата сутрин се срещна с психотерапевт за първи път. Той беше млад и се усмихваше мило и предразполагащо. Каза ѝ, че не е сама. Че ще действат в екип. Щял да ѝ помогне да намери новата Пери, която щяла да бъде архитект на душата си или свой собствен съзидател Лекарят имаше навик да прави паузи и да завършва изреченията с един и същи въпрос: "Какво ще кажеш?". Обясни, че лечението няма да заличи мислите за самоунищожение, но ще я научи как да ги преодолява, в случай че отново се появят. Все едно мисълта за самоубийство беше като времето – може да не вали, но може и да се излее проливен дъжд. Спасение няма, но всякак ще го преживееш, стига да знаеш как да останеш сух.

– И още нещо – добави психотерапевтът. – Не е бързо, но когато се почувстваш готова, може би ще ти зададат въпроси за един от професорите. Обвинен е в тормоз на студентите, включително и на теб. Университетът проучва случая, за да се увери, че ще бъде направено всичко необходимо в името на твоето добро и доброто на другите студенти. Но както казах, това не е бързо. Какво ще кажеш?

Пери усети ледени тръпки по гърба си. Обвиняваха Азър в опита ѝ за самоубийство. Беше слисана и въпреки това не възрази.

Китайската метасеквоя

Оксфорд, 2002 г.

Сутринта преди явяването пред комисията Пери седеше в ботаническата градина до "Магдален Бридж". Когато беше тук, се чувстваше спокойна, все едно беше сред любимо детско царство. Трийсетметровата китайска метасеквоя – тя харесваше много английското ѝ име dawn redwood – се извисяваше над пейката, на която седеше. Дървото беше възродено от вкаменелости, намерени в отдалечена китайска долина. Пери беше очарована от вълшебната история на ботаническото откритие.

Слънцето топлеше гърба ѝ. Потънала в странното спокойствие на редките растения и дървета, тя сви крака, опря колене в брадичката си и притисна топлата чаша с кафе до бузата си, все едно беше ласка на любим.

По едно време се замисли над думите на Ширин: "Мишле, защо си все така нещастна? Какво е това тъжно, унило лице? Приличаш на деветдесетгодишна баба. Кога ще се научиш да се забавляваш?"

Според Азър най-добрият начин да подходиш към "въпроса за Бог" беше не чрез религиозност и скептицизъм, а чрез самота. Ето защо всички аскети и отшелници търсеха духовност в пустошта. Професорът твърдеше, че когато е в компания, човек е склонен да общува не с Бог, а с дявола. Добавяше, че това е шега, макар че с Азър човек никога не беше сигурен.

Пери щеше да свидетелства в негова защита. Дължеше му го. Той несъмнено беше допринесъл за нещастието ѝ, тъй като никой не бленува за несподелена любов, но пък и не можеше да бъде обвиняван за опита ѝ за самоубийство. Всъщност тя му беше благодарна. Азър беше отворил други, нови измерения в съзнанието ѝ, които беше смятала за инертни. Професорът очакваше – доста настоятелно, – че студентите му ще разкрият личните си и културни предразсъдъци, докато ги заличат. Той беше изключителен преподавател и съвършен учен. Беше успял да я разтърси, мотивира и предизвика. Пери се стараеше най-много по неговия предмет. Азър ѝ показа поезията в мъдростта и мъдростта в поезията. Професорът се отнасяше към студентите като към равни, без значение от произхода или възгледите им. Ако за него имаше нещо свято, то това беше знанието.

Пери обичаше да гледа как последните слънчеви лъчи позлатяват косата и искрящите му очи, когато говореше за любима книга или обожаван философ. Възхищаваше се на обичта му към преподаването, която като че ли беше по-силна от всичко друго. Учебната програма може да оставаше една и съща, но той винаги импровизираше. В неговата вселена нямаше отъпкани пътища, а само рискове, които заслужаваха да бъдат предприети. Веднъж цитира Честъртън: "Животът изглежда малко по-математически и по-подреден, отколкото е. Точността му е очевидна, а неточността – скрита. Безумието му чака в засада".

Колкото и да беше очарована от професора, тя ненавиждаше обсебилите го като проклятие пренебрежение и високомерие. Той не се интересуваше от чуждите тревоги и налагаше на студентите собствените си възгледи, при това толкова безкомпромисно, че дори ги нараняваше.

Пери се терзаеше, когато си представяше ръката му в косата или на врата на Ширин... Как разговаряха, как се смееха и любеха... Всяка вечер, преди да заспи, бяха пред очите ѝ. Беше толкова близък с Ширин, а с нея се държеше резервирано и надменно. Прояви заинтересованост само когато чу за загадъчните появи на бебето в мъглата. Пери беше поредният му научен експеримент и обект на проучване. Като разглезено дете, което се отегчава от нова играчка, той загуби много бързо интереса си към нея. Тя ненавиждаше начина му да комбинира практицизъм с духовна любознателност, както и прикритата му зад научните изследвания суета. Не знаеше с кое я огорчава повече – с това, че спеше тайно с Ширин или че не бе пожелал да я обича по същия начин. Той беше нахлул в живота ѝ и беше оставил опустошителни следи. И да, тя би свидетелствала срещу него.

Ширин и Мона бяха потресени, когато чуха за опита ѝ за самоубийство. Отидоха в болницата веднага след като разрешиха свиждане. Бяха загрижени и я попитаха защо го е направила. Пери не знаеше какво да отговори. Ширин настояваше да се яви в съда в защита на Азър. Молеше я да спаси скъпия ѝ професор. Пери се запита дали го правеше, защото я смяташе за най-добра приятелка, или защото мишлето беше лесно за манипулиране?

Бъди обективна, повтаряше си тя. Не смесвай чувствата с фактите. Поне това дължиш на Азър. Не се поддавай на емоциите. Той те научи как да го правиш. Колкото до връзката му с Ширин, те бяха заедно по взаимно съгласие и никой не се възползваше от другия. А мотивите на Трой да му навреди едва ли бяха съвсем безкористни.

Пери седеше на пейката в ботаническата градина и всеки мъчителен въпрос, който си задаваше, водеше след себе си други, още по-заплетени. Психотерапевтът ѝ беше казал да не взима големи решения, преди да се почувства по-добре. Но как да го направи, как? Тя беше изгубена. Изтънялото въже, което я придържаше към земята, се скъса и Пери се понесе напосоки в неизвестността. След малко щеше да застане пред комисията, но не знаеше какво да им каже. Не знаеше и какво точно ще я питат. Чувствата ѝ се въртяха хаотично и не можеше да ги облече в думи – особено пред чужди хора и на чужд език.

Погледна часовника си. Сърцето ѝ щеше да изхвръкне, когато тръгна към сградата, в която щяха да обсъждат репутацията на професор Азър.

Потънал в тишината на кабинета, Азър седеше на бюрото и гледаше през прозореца. Стараеше се да не мисли за предстоящото решение на комисията. Тежеше му на съвестта, че щяха да бъдат наранени обичани от него хора. Знаеше, че щяха да измъчват Ширин с въпроси за връзката им. Тя щеше да отрича, за да го защити, но това нямаше никакво значение – той беше решил да каже истината, тъй като не беше сторил нищо нередно.

Трой щеше да изсипе куп лъжи, които наричаше истина. Никога не го е харесвал. В него имаше нещо непочтено. Добре че го изхвърли навреме от семинара. Политическите дефиниции и историческите възгледи на студентите и професорите често бяха в конфликт. Той не се смущаваше от разликите в мненията. Всяка година имаше трудни студенти, който искаха да покажат, че са изключително умни и над другите. В това нямаше нищо лошо. Но поведението на Трой в часовете беше нетърпимо – непрекъснато се налагаше, подиграваше се на всеки, който не беше съгласен с него, наричаше състудентите си с какви ли не имена и ги преследваше след часовете, за да им натрапва мнението си за Бог. В началото реши, че момчето ще провокира мисленето на другите, но много скоро стана ясно, че присъствието му е затормозяващо. След като го изхвърли от часовете, Трой се почувства низвергнат, започна да се държи враждебно и да търси отмъщение.

Азър знаеше, че скандалът беше зарадвал мнозината, които го критикуваха. Те потриваха доволно ръце, а някои открито завяваха, че трябва да бъде уволнен. Има хора, които се наслаждават на чуждото нещастие така, сякаш е храна, утоляваща собствения им глад за щастие.

Ами Пери... Хубавата, скромна, крехка и себеукоряваща се Пери... Какво ли щеше да каже тя? Той не се безпокоеше за нея – обвиненията, които се отнасяха до нея, бяха лъжа, тя щеше да постъпи честно и ако не защитеше него, то поне щеше да защити истината, а то беше същото.

Азър постави на въображаема везна всички "за" и "против". Против: налагането на задачи, които бяха тълкувани като нежелателни и дори възмутителни, а понякога причиняваха загуба на самообладание и нервни сривове. Към "против" спадаше и връзката му с неустоимата Ширин.

За: дългите години преподаване и научни изследвания, приносът му към интелектуалния и академичния живот, многото авторски книги и статии, а и фактът, че Ширин, единственият "морален" аспект в цялото разследване, не беше негова студентка по време на връзката им.

Въпреки усилията на Трой и съюзниците му, нападките им не бяха убедителни. Азър смяташе, че ако не знаеш как да поемеш удара, не знаеш и как да победиш, но въпреки всичко осъзна, че очакванията му са били напразни. Желанието му беше да представи Бог на език, който да бъде разбран ако не от всички, то поне от мнозина. Бог като обединяваща идея и всеобщо стремление, а не като отмъстителен съдник или племенен тотем. Можеше ли търсенето на лишения от догми и етикети Бог да се осъществи на неутрален и удовлетворяващ както атеистите, така и монотеистите терен? Можеше ли Бог да обединява не толкова като вяра, колкото като обект на изследвания, към които никой в объркания съвременен свят не може да остане безразличен? Той подхождаше към всичко като към мисловен експеримент. Ако Хафез е прав, че всички души допълват Бог, какво щеше да стане, когато в една стая се съберат несходни души, за да обобщят различните си схващания за Него? Азър съзнаваше, че понякога е взискателен и властен. И че използва семинарите като лаборатория. Но всичко беше в името на доброто.

На студентите им липсваха достатъчно познания, но те имаха предимството на възрастта и присъщата ѝ егоцентричност и прибързаност в преценките. На тях никога не им идваше наум, че и преподавателите имат свой живот и свои тайни. Азър ги беше използвал, за да построи Вавилонскакула, като ги товареше и предизвикваше до крайност. Но накрая се беше провалил.

Общуването с Пери беше голяма грешка. Тя предизвика интереса му, тъй като беше тиха, интровертна и в нея имаше нещо потайно, свързано с така наречената от него "мистичност". В сравнение с другите студенти, нейният личен спор с Бог беше много по-отявлен. Той ѝ отдели повече време, макар да забеляза очевидните чувства, които тя изпитваше към него. Пери беше твърде млада. Твърде наивна. Твърде затворена. Трябваше да е по-внимателен, но кога ли му се беше случвало за последен път?

Семейството на Азър не беше религиозно. Баща му беше богат английски предприемач, чието щастие зависеше само от успеха в бизнеса. Майка му беше талантлива чилийска пианистка, горчиво разочарована от невъзможността да постигне онова, което вярваше, че заслужава. Семейството имаше бизнес в Хавана, родния град на Азър. Баща му разказваше как е ловил акули с Хемингуей, но от забележителното им приятелство бяха останали само няколко снимки и написани на ръка бележки. Азър избра философията като бунт срещу семейните очаквания и задължения. Но за да са доволни родителите му, първата му специалност беше икономика – в Харвард.

Животът му се промени, когато през последната година в университета в Бостън започна да посещава лекциите на специалиста по Близкия изток професор Насим. Младият Азър за пръв път се сблъска с такова голямо предизвикателство. Професорът произхождаше от алжирско берберско семейство и преподаваше за различни култури, разясняваше всевъзможни възгледи и задаваше трудни въпроси. Той запозна Азър с мистиците – Ибн Араби, Майстер Екхарт, Руми, Исаак Лурия, Фаридудин Атар и "Съвещанието на птиците", както и с любимия му Хафез.

Един следобед Азър посети професора в дома му в Бруклайн, Масачузетс. И се запозна с по-малката му дъщеря Аниса. Големи пъстри очи, черна къдрава коса и неустоима, заразителна жизнерадост. Двамата разговаряха за книги, музика и политика. Тя мечтаеше да живее сама в крайбрежен дом.

Същия следобед го поканиха да остане за вечеря. За пръв път опита такава чудесна храна, но още по-хубава беше непринудената, изпълнена със смях атмосфера, както и арабската музика, която го очарова. Погледът на Аниса се плъзгаше по осветеното му от свещите лице и Азър изпита желание това семейство да е негово семейство. Спонтанността и ведростта на хората на масата бяха несравними с премерената учтивост, сред която беше израснал. И до ден днешен не знаеше дали се беше влюбил в Аниса, или в семейството ѝ.

След по-малко от седем седмици се ожениха.

И много скоро забелязаха голямото си несходство. Аниса живееше предимно в себе си. Крайно обсебваща и непоносимо ревнива, тя беше склонна и към предизвикани от най-глупави поводи емоционални сривове. Пиеше успокоителни от тийнейджърските си години.

По-голямата сестра Нур беше от първия брак на професор Насим. Мила и внимателна, тя слушаше разговорите и задаваше умни въпроси. Азър усети, че го привлича. Забеляза изкусителната ѝ усмивка, бляскавия поглед, фините пръсти и остротата на ума ѝ. Тя уважаваше възгледите му. Той уважаваше нейните. Никога не беше допускал, че уважението може да е източник на привличане.

Накрая на лятото престъпиха границата. Семейството разбра и изисканият стар професор крещя така, че вените на врата му се издуха и посиняха. Нарече любимия си студент шейтан, който се е вмъкнал в дома му, за да разруши спокойствието и извоюваната му с толкова труд репутация.

Азър и Аниса се изнесоха и се сдобриха. А когато решиха да заминат за Европа, жена му каза: "Срамът ти няма да ни последва. Не би могъл да преплува океана". Тя така и не престана да намеква и да подхвърля саркастични забележки за връзката му със сестра ѝ. Беше убедена, че и най-големите угризения от страна на Азър не биха могли да поправят счупеното. Странно, но Аниса изпитваше наслада от греха на съпруга си, която придаваше приятен вкус на чувството ѝ за морално превъзходство.

Пристигнаха в Оксфорд и намериха къща с изглед към речния бряг. Азър се чувстваше прекрасно, напълно в свои води, а обществото прие Аниса и тя като че ли свикна с новия живот. Никой не забеляза колко дълбок е мракът, който тегнеше в душата ѝ и я разяждаше. Когато беше щастлива, изпадаше в еуфория. Когато беше тъжна, беше съкрушена. В радост или тъга, Аниса неизбежно стигаше до крайност.

Когато изчезна, беше бременна в четвъртия месец. В една ранна утрин, сред полегналата ниско мъгла, тя тръгна към брега и не се завърна. След многократното претърсване на реката намериха тялото ѝ след двайсет и шест дни. В "Оксфорд Мейл" излезе статия със сватбената ѝ снимка, на която беше с бяла рокля и венче от пролетни цветя. Азър така и не можа да си обясни откъде бяха намерили снимката. Полицията определи причината за смъртта като "необяснима", версията престъпление беше изключена, окончателното решение на следователското разследване остана отворено, но Азър така и не престана да мисли за "необяснимата" причина.

Професор Насим го обвини за крайните настроения на Аниса и за изчезването ѝ. Семейството никога не му прости, както и той, дълбоко в себе си, никога не си прости, а само стана свръхчувствителен към извиненията. В живота има неща, за които и да искаш, не можеш да се извиниш, и всекидневните извинения за щяло и нещяло го възмущаваха. Между свободното мислене, с което беше израснал, и вярата на професор Насим намери своя ниша. От нея щеше да преподава за "необяснимото". От нея щеше да преподава за Бог.

Сутрешният вятър намаля и задуха лек бриз. Пери вървеше в унес. Краката ѝ бяха тежки и тромави. Слънцето се скри зад облак, над главата ѝ се стрелна бързолет и сякаш изведнъж настъпи нов сезон, съвсем различен от онзи в ботаническата градина, със закрилящата сянка на китайската метасеквоя.

Трой сновеше пред входа. Ширин седеше на стълбите със скръстени на гърдите ръце и подпухнали от плач очи. Двамата чакаха Пери, за да я привлекат на своя страна. В сградата ги чакаха членовете на комисията – хора с непроницаеми изражения и дръзки въпроси.

Къде ли беше Азър и какви ли мисли се въртяха в главата му? Как би искала да е до нея, в една от многото ѝ фантазии, в които бяха само двамата. Загърбили стоварилото се незнайно откъде злощастие, те щяха да подминат членовете на комисията, без да обръщат внимание на осъдителните погледи. Мечтаеше си да е вечер, той да ѝ говори за поезия, философия и парадокса Бог, а думите му да хвърчат като искри от лумнал огън. Само той и тя, склонила глава на рамото му, а над тях небе – може би небето над задрямал университетски град, може би над гъмжащ метрополис... Как искаше всичките им разлики във възраст, положение и култура да се изпарят, как искаше да целува устните ѝ и да повтаря името ѝ като припев, как искаше умът и сърцето ѝ да се слеят в острие, което да унищожи витаещия в него дух на Ширин... Отдавна не беше желала нещо толкова силно.

Студът я прониза и тя се загърна в палтото си. Ако свидетелстваше в негова защита, което трябваше да направи, той може би щеше да разбере колко държи на него... Може би... Дълбоко в себе си Пери знаеше, че това няма да се случи. Щяха да го оправдаят и той щеше да празнува с Ширин, която винаги получаваше онова, което искаше.

Усети, че силите я напускат, и се замисли за нещо друго. Не беше ли тя онова момиченце, което беше гледало как братчето ѝ се задушава, но не беше извикало за помощ? Неизменно някъде по средата, Пери се боеше да не привлече вниманието на другите и избягваше да взима страна, стараейки се да не засегне никого, но накрая всички се оказваха разочаровани. Въпреки опитите да се промени, тя не беше достатъчно силна, за да превъзмогне емоционалната парализа в душата си. Тя, Пери, Наспери, Роза, Мишлето, нямаше да свидетелства. Нито сега, нито после. Тя не беше актьор, а само зрител Това беше техен проблем. Тяхна глупава игра. Обърна се и си тръгна, сякаш ставаше дума за защитата на доброто име на някакъв непознат, а не на мъжа, когото обичаше, желаеше и за когото мечтаеше с цялото си същество.

Минаха години, преди да осъзнае, че пасивността ѝ допринесе активно за краха на този, когото обичаше. Изменяйки на Азър, тя измени на истината.

Гардеробът

Истанбул, 2016 г.

Появи се и трети мъж с вързана на лицето бандана. Начинът, по който говореше, подсказваше, че е лидерът им. Трябва да е чакал отвън в градината, докато другите двама нахлуват в имението и разчистват пътя пред него.

– Ще правите каквото ви кажем, или ще пострадате! – викаше той. – Гласът му не беше гневен, а леден и безкомпромисен. – Изборът е ваш!

Пери трепереше. Сърцето ѝ биеше до пръсване. Да се крие или да бяга? Кои бяха тези мъже? Мафиоти, крадци или терористи? Истанбул изобилстваше от престъпници. Може би искаха пари? Колко ли хора бяха пострадали от далаверите на домакина, докато беше трупал богатство и хорска завист? Затова и видът му беше толкова угрижен, докато разговаряше с директора на терасата. Пери погледна към кухненската врата. Ако минеше през нея, щяха да я видят. Както клечеше в коридора, тя се облегна на стената и опипа огледалото зад гърба си. То помръдна и се плъзна – беше врата на вграден гардероб.

Вътре имаше палта, обувки чадъри и кашони. Пъхна се вътре и вратата с магнитна заключалка тихо щракна. Сви се на топка. За пореден път се превърна в ужасен таралеж.

Някой затропа в коридора.

– Излизайте от кухнята! Веднага!

Дочу се уплашеният шепот на готвачите и прислужниците и топуркането на тежки стъпки. Пери изключи звука на телефона и изпрати съобщение на майка си: Обади се веднага в полицията. Знаеш къде съм.

После се сети, че Селма вероятно си е легнала и че нямаше да види съобщението до сутринта. Изпита безмерно облекчение, че Дениз си е тръгнала и е в безопасност. Но Аднан беше тук... там... Съпругът ѝ, най-близкият ѝ човек, най-добрият ѝ приятел... Без да иска, Пери изхленчи сподавено.

Чу се тъп звук от удар. Последва женски крясък. Вик, който премина в истеричен смях Приятелката на известния журналист врещеше:

– И как така не ги видя, че идват? Нали си ясновидец? Ясновидец – дръжки!

Пери не помръдваше. За какво бяха дошли тримата мъже? Да вземат полагащото им се от домакина или това беше едно от многото нападения без конкретна причина? Светът беше пълен с опасности. Отвсякъде дебнеха безредие и хаос. Беше ли Злото заслужено наказание за действията ни, или най-обикновена прищявка на съдбата? Но ако преобладаваше случайността, какъв е смисълът на усилието да станеш по-добър? Как се компенсират старите грехове, ако не чрез промяна? Тя беше добра – само не и към мъжа, когото беше обичала преди години и все още обичаше с едно недокоснато кътче на сърцето. Професор Азър ѝ беше казал, че несигурността е безценна. Но ако си непрекъснато раздвоен?

Със свит стомах тя завъртя номера на полицията. Дежурният я обсипа с въпроси, сякаш беше не свидетел, а участник в престъпление. Пери го прекъсна шепнешком.

– Има въоръжени мъже...

– Не ви чувам. Говорете по-високо!

Даде му адреса.

– Защо сте в тази къща?

– На гости съм – каза тя безпомощно. – Въоръжени са!

– Къде по-точно в къщата сте?

Последваха още безсмислени въпроси: как се казва, какво работи, къде живее. Тя беше добра и съвестна гражданка, но в базата данни беше дигитален знак или просто номер без живот.

Най-сетне полицаят каза:

– Ясноо... Изпращаме хора.

Пери погледна батерията. Оставаха ѝ петнайсетина минути или дори по-малко. Дали нямаше да я намерят и да я вземат за заложница заедно с другите в къщата? Дали атаката на полицията щеше да ги освободи, или щяха да ги убият? Може би докато батерията свърши, тайната вечеря на турската буржоазия щеше да приключи или добре, или зле. Животът понякога е несправедлив, но смъртта е по-голяма несправедливост. Кое беше по-трудно за проумяване – че някъде в цялата тази лудост има скрит смисъл или че въобще няма никаква логика и следователно никаква справедливост?

Ръката ѝ отново затуптя, сякаш имаше свой собствен живот. Ръката на октопод. Както седеше свита сред палтата и обувките, докато съпругът ѝ и другите гости бяха заложници, Пери набра номера, който ѝ даде Ширин.

Номерът на Азър.

В немилост

Оксфорд, 2016 г.

Всеки ден по здрач Азър излизаше на разходка. Изминаваше четири-пет километра по старите исторически пътеки и прекосяваше вековните гори, хълмове и поля. Беше се убедил, че макар да вървиш без конкретна цел, чистият въздух прояснява и съживява ума. Беше стигнал до твърдото заключение, че човешките създания са умствени хамелеони, които се адаптират дори към срама и позора. Знаеше го не от четене и наблюдение, а от собствен опит. Той беше унизен. Опозорен. Ако някой някога беше спрял младия, амбициозен и непоколебимо самоуверен Азър по пътя му нагоре в академичния свят и в обществото и му бе казал, че ще се опари от слънцето и ще се сгромоляса, той едва ли щеше да му повярва. Принципният млад Азър вероятно щеше да предпочете да умре, вместо да живее с този срам. Но ето че все още беше жив – и все още дълбоко наранен – повече от десетилетие след скандала.

Преди четиринайсет години беше принуден да напусне преподавателския пост. Връзката с колежа, негов дългогодишен академичен дом, остана като пъпна връв, която вече не беше източник на живот, но и не можеше да бъде прерязана. Не го поканиха да се върне да преподава, а и той не пожела, за да не опетни с името си репутацията на факултета или колегите. За него се изписаха много и най-различни неща, но една статия надмина останалите: бил мегаломан с мания за диктаторство, амалгама а ла фуко от власт и знание, която разяждала младите, невинни умове като гангрена. Авторът го наричаше еталон на злото, свързваше опита на Пери за самоубийство с изчезването на Аниса и твърдеше, че професорът е "причинил трагедии на всички млади жени, които е съблазнил интелектуално". Написаната с патос и основана на безспорни факти статия, разстрои Азър и той изпадна в такава депресия, че дори не си спомняше времето, когато не е бил потиснат. Въпреки всичко продължи да пише, сякаш знаеше, че ако спре, няма защо да очаква идването на следващия ден. Работата беше неговият инстинкт за самосъхранение.

Можеше да замине за Америка или Австралия и да започне нов живот. Но остана. Без административни и преподавателски задължения имаше много време за четене и писане. Заедно с новия огън, който гореше в душата му, той се отдаде на издаването на книга след книга. Новите заглавия му донесоха слава и признание, каквито не би постигнал, ако не беше загубил поста си. Вероятно Плутарх беше прав. Съдбата води тези, които я следват, а онези, които като него се опъват, влачи насила.

Все още живееше в същата къща с еркерния прозорец с изглед към гората. В градината садеше и отглеждаше подправки и зеленчуци. Виждаше се само с неколцина стари приятели. Готвеше си. Животът беше спокоен и подреден – такъв, какъвто му харесваше. Имаше любовници и вече нямаше значение дали жените, с които споделя леглото, са свързани с университета, или не. В публичните скандали имаше нещо парадоксално – може и да отнемаха обществените роли и достойнството на потърпевшия, но и действаха освобождаващо. Азър беше свободен като птица и почти толкова безгрижен. Но той знаеше, че птиците са обвързани с навиците си и следователно не са напълно свободни, пък и имаха доста грижи...

От време на време получаваше имейли или обаждания от журналисти за интервюта, а и от студенти, които пишеха дипломни работи върху негова книга. Понякога се съгласяваше, друг път отказваше – в зависимост от настроението си. В началото не допускаше никой да пристъпи и крачка в личното му пространство. Знаеше, че веднага ще го питат за скандала. Дори когато премълчаваха, той непременно се появяваше в статията, което беше още по-неприятно. Отказите за интервюта го правеха по-привлекателен в очите на читателите. Вярната му аудитория следеше, четеше и обсъждаше всичко написано от него. Според думите на един журналист той беше най-таченият сред най-компрометираните мислители на съвремието.

След смъртта на Спиноза не пожела да вземе друго куче. Но скоро промени решението си. Един ден на прага го чакаше двумесечно кутре – румънска овчарка със златна панделка на каишката. Подарък от Ширин за рождения му ден. Бялото кученце беше с гъста, пухкава козинка на сиви петънца и беше спокойно и умно животинче – порода, подходяща за планински живот. Азър го нарече съвсем уместно Чоран – на името на румънския философ, който гледаше мрачно на Бог и на всичко останало. А това беше в тон и със собственото му настроение. Така Чоран започна да му прави компания по време на разходките.

Tози следобед Ширин почука на вратата му. Коремът ѝ беше огромен, а лицето пламтеше. Бременността разкрасява някои жени и тя беше една от тях. Ако съществуваше грешен светец, то това беше Ширин.

– Ще дойдеш, нали? Моля те, не казвай "не"! Много ще ме ядосаш – заяви тя, докато почукваше с яркозеления си маникюр по масата.

Ширин беше направила успешна научна кариера. След скандала беше заминала за Принстън и почти всеки ден му пишеше. Когато се върна, стана преподавател в своя колеж. Въпреки разликата във възрастта и начина на живот, двамата с професора останаха добри приятели. Беше разумно и редно да не подновяват връзката си, но за Азър и някак тъжно – той си даваше сметка, че остарява.

– Tози човек е ужасен! Расист. Хомофоб. Ислямофоб. Горката Мона би получила сърдечен удар. Безсрамен тип! Твърди, че Бог говорел чрез него!

– Мнозина го твърдят – усмихна се Азър. – Трябва да свикнеш.

– Няма да стане. Ела, моля те!

– Скъпа, защо смяташ, че присъствието ми означава нещо за някого? А най-малко за него. В техните очи аз съм въплъщение на падението, пък и знаеш, че отдавна не обсъждам Бог.

– Изобщо не ти вярвам. Ела, моля те!

Ширин си тръгна, той си направи чай и седна до прозореца в кухнята. Между листата на чинара се процеждаше сноп слънчеви лъчи, които шареха по лицето му и подчертаваха мъжествения му овал. В сгънатия местен вестник под чашата имаше статия за въпросния холандски учен, известен с омразата си към исляма, бежанците, еднополовите бракове и съвременното световно положение. Той твърдеше, че има връзка с Бог – бил нещо като член на клуба на привилегированите. Оксфорд Юниън канеше от два века всякакви учени – някои бяха с обикновени, традиционни възгледи, други предизвикваха спорове и противоречия, но за пръв път се появяваше някой с толкова крайни и арогантни твърдения.

Азър вдигна чашата, а петното от дъното ѝ огради снимката на учения с ореол, придавайки му вид на светец, загледа се в нея и само след миг грабна сакото си и ключовете на колата.

След двайсетина минути приближи сградата. Група студенти стояха пред входа с плакати и настояваха за изгонването на лектора.

Едно момче, вероятно първокурсник, който със сигурност не го познаваше, му подаде лист с петиция. Английският му беше с акцент, но звучеше приятно.

– Господине, бихте ли се подписали? Това чудовище трябва да си тръгне.

– Не е ли малко късно? Лекцията му е след десет минути.

– Няма значение. Ако съберем достатъчно подписи, Оксфорд Юниън ще си помисли добре, преди да покани още някой като него. Смятаме да влезем в залата и да му попречим да говори.

– Съжалявам, но няма да подпиша.

– Съгласен сте с този фашист?

– Не съм казал, че споделям идеите му.

Студентът се обърна рязко и си тръгна. Азър се поколеба дали да замълчи, или да го настигне.

– Един момент! – извика той и се забърза след него.

Момчето спря изненадано.

– Мюсюлманин си, нали?

Последва сдържано кимване.

– Предполагам, че си чел Руми. Помниш ли какво казва той? "Ако всяко търкане ви дразни, как ще излъскате огледалото си?"

– Моля?

– Оставете го да говори. Идеите трябва да бъдат предизвиквани от други идеи. Книгите – с по-хубави книги. Каквито и глупости да чуваме, ние не можем да попречим на хората да говорят и да затворим устите им.

– Запазете тази висша философия за себе си. Никой няма право да обижда религията ми и онова, което е свято за мен.

– Само си представи колко свободен ще се почувстваш, ако се издигнеш над омразата на този човек! Нека отвърнем на обидата с мъдрост.

– Това пак Руми ли е?

– Това е Шамс, неговият приятел и...

– Оставете ме на мира – заяви младежът, застана до приятелите си и им пошепна нещо.

Всички се обърнаха и погледнаха Азър.

Защо не можеше да държи езика си зад зъбите, защо? Tози език му беше причинил толкова беди. Прокара пръсти през косата си и влезе в Оксфорд Юниън. На входа имаше плакат с темата на лекцията: "Запазете Европа за европейците".

В залата се усещаше напрежение. Някои бяха дошли водени от гняв, възмущение и ненавист към лектора, който беше изградил кариерата си върху презрение и обиди, а други – с прикрито задоволство, че сходните им идеи ще бъдат публично защитени.

Някои махнаха на Азър, а други се направиха, че не го виждат. Срамът беше като шапка невидимка. Вече не го болеше толкова от прибързаните заключения на хората, които се бяха дистанцирали, без да се замислят. В такива моменти се сещаше за Пери и се питаше какво ли прави в Истанбул. Ако неговата присъда беше доживотен позор, нейната би трябвало да е доживотно угризение. Кой би могъл да каже кое тежи повече?

Ширин го видя, стана с ръка на корема и му махна. Вълнението ѝ го разчувства и той се натъжи. Жалките му обвинители и опортюнистични врагове не го интересуваха, но онези, които въпреки всичко го обичаха, уважаваха и подкрепяха, го трогваха. Те търпеливо чакаха да изчисти името си. Но той не пожела. Беше убеден, че колкото повече защитаваш невинността си, толкова по-виновен изглеждаш в очите на другите. Пък и ровичкането в миналото би наранило Пери.

– Благодаря ти, че дойде! Знаех си аз!

– Ще постоя малко. Няма да изтърпя до края.

Тя кимна.

Лекторът беше без връзка и с кашмирен костюм в цвят електрик. Говори половин час за опасностите, грозящи западната цивилизация. Гласът му се вълнуваше в премерен ритъм и от време на време преминаваше в дрезгав шепот, подчертавайки думите, които внушаваха страх. Заяви, че не е расист. Нито пък ксенофоб. Собствениците на любимата му пекарна били араби, лекарят му бил с пакистански произход и най-хубавата му почивка преди години била в Бейрут, където шофьор на такси му върнал загубения портфейл.

Но... портите към Европа трябвало да бъдат залостени. Само така щяло да се сложи край на предизвикания от нашествениците хаос. Европа била дом, а мюсюлманите – чужди хора, и дори петгодишните деца знаели, че вкъщи не пускаме непознати. Всички завиждали на богатството на западния свят и то трябвало да бъде пазено както от чуждите хора, така и от Юдите в собствените му граници, които не проумявали, че размиването на културата, смесването на расите и оскверняването на наследството са недопустими. Недопустими! Смесените бракове между различни раси или религии нарушавали целостта на западното общество. Нямало нищо срамно в обсъждането на расовата, културната и религиозна чистота. Лекторът беше красноречив, с изискани маниери и като всички добри демагози знаеше къде и как да се пошегува.

Проблемът на европейците бил, че са изоставили Бог. Но те най-сетне започнали да осъзнават историческата си грешка. Време е да върнем Спасителя в университетите, в семейството, в обществото. Свободата не означавала безбожност. Европа си губела времето в обсъждане на глупости като еднополовите бракове, докато варварските орди се тълпели пред портите ни. Избралите да са гейове трябвало да носят последствията от решението си. И не бивало да имат претенции за сключване на брак, след като Бог е казал съвсем ясно, че това е съюз между мъж и жена. Съвременните проблеми – тероризмът, бежанската криза и ислямският екстремизъм в Европа – били изпратени от Бог, за да даде урок на европейците. Да ги накара да се огледат, замислят, преценят и да се поправят. В миналото сипел огън и жупел над грешните градове, а днес изпращал бежанци и терористи. За всяка епоха имал различни наказания.

– Приятели, Бог е тук, с нас. Опитаха да Го изгонят от университетите. Обиждаха Го. Но Той е тук в пълното си величие. Aз съм само Негов проводник, Негов скромен говорител.

Силният смях на Азър отекна в тишината. Всички се обърнаха към него, включително и лекторът.

– Кого виждам? Поласкан съм от присъствието на професор Азър, макар вече да не е професор...

Чу се шепот и всички протегнаха вратове да видят по-добре непокорния учен. Той стана. Ширин седеше до него с пребледняло лице.

– Точно така, вече не преподавам.

– Вестта стигна и до тихото ни кътче в Холандия – рече лекторът с фалшива усмивка на съжаление. – Но се радвам, че Бог ви е довел отново на светло, сред нас.

– Кой казва, че съм бил на тъмно?

– Ами то е ясно...

– Щом като е ясно, значи е и обнадеждаващо. Бил съм всичко, което смятате за несвято. Ако Бог може да въздейства на такива като мен, Той наистина е способен на чудеса и може да отвори и вашия закостенял ум.

– Радвам се, че се позовавате на св. Франциск. Вероятно защото ви е изгодно. Така правят всички. Някой ден ще си устроим дебат и ще бъде забавно.

Лекторът продължи с проповедта, а Азър остана прав в напразно очакване на спор.

Когато се върна от Оксфорд Юниън, къщата му се стори леденостудена. Снимките на стената, плочките около камината... Докато чакаше вчерашната лазаня да се стопли, чу телефона. Номерът беше непознат. Международен. Нямаше настроение и реши да не вдига. Звъненето спря, настъпи тишина и Чоран изскимтя до краката му. След миг телефонът отново зазвъня и нещо го подтикна да вдигне слушалката. В крайморския палат в Истанбул Пери събираше сили да проговори.

Трите страсти

Истанбул, 2016 г.

Вдишай. Издишай. За миг времето сякаш не съществуваше и в гардероба, напомнящ за килията на брат ѝ, тя се почувства като малката Пери, сепната от лош сън или затъваща в поредния кошмар. Гостите и персоналът бяха затворени в кабинета. Тя чу стъпките по стълбите, след което настана зловеща тишина. Стискаше мобилния на мъжа си и очакваше вдигането на телефона в Оксфорд.

– Ало? – каза Азър и гърлото ѝ се сви.

Познатият глас я просълзи. Устата ѝ пресъхна и сякаш се изпълни със зрънцата на угризението. Общото минало нахлу в тишината на настоящето със скоростта на течна болка и това я уплаши.

– Ало? Кой се обажда?

За малко да затвори – толкова бързо остана без думи. Но беше така уморена да бяга от себе си, че импулсивното желание да се изправи срещу страховете си надделя.

– Азър... Пери е.

– Пери... – повтори той, сякаш произнасянето на името ѝ обгърна в едно и лошото, и хубавото, и всичко помежду им.

Мислите ѝ бяха в пълен хаос. Пулсът ѝ препускаше. Но гласът ѝ звучеше спокойно.

– Трябваше да се обадя по-рано. Постъпих като жалка страхливка.

Азър мълчеше. Беше очаквал този момент, но не беше подготвен за него.

– Каква изненада – рече най-сетне той, накани се да добави нещо, но се отказа и само попита: – Как си, добре ли си?

– Не съвсем.

Не му каза за въоръжените мъже, нито за батерията, която беше на привършване, и разговорът им можеше да прекъсне всеки миг. Чу кучешки лай и се зарадва:

– Спиноза?

– Спиноза умря, мила моя. Надявам се да е на по-хубаво място.

Пери заплака без звук.

– Дължа ви извинение. Трябваше да свидетелствам пред комисията.

– Не се обвинявай – успокои я той. – Ти не беше в състояние да прецениш нещата. Беше твърде млада.

– Бях достатъчно голяма.

– Може би трябваше да съм... по-внимателен.

Тя се изненада, тъй като опасенията ѝ, че Азър я мрази, се оказаха напразни. Той обвиняваше себе си.

Изкушаваше се да му каже: Четох последната ви книга. Чела съм всичките ви книги след... Променили сте се. Станали сте по-циничен и... по-безчувствен. Не знам какво означава това – дали не сте изгубили неспокойния си, търсещ дух, с който очаровахте студентите и омайвахте залите... Надявам се, че не.

Чу стъпки на горния етаж. Кратка олелия. Някой изкрещя. Гръмна оръжие. Нещо тупна на пода. Тя настръхна и задиша на пресекулки.

– Какво става? – попита Азър.

– Нищо – пошепна тя.

– Къде си?

В един гардероб, в богаташка къща в Истанбул, нападната от престъпници. Усещам вкуса на страха и на трюфел с наименование "Оксфорд".

Азър не се досещаше за мислите ѝ и каза:

– Пери, когато се запознахме, си помислих, че носиш в себе си трите страсти на Бъртранд Ръсел: копнежа за обич, стремежа към знание и непосилното съчувствие към страданието на човечеството.

Тя го слушаше с натъжено лице.

– Твоята нужда за обич беше толкова голяма. Както и жаждата ти за знания. А чувствителността ти към другите граничеше със саморазруха. Бях съпричастен на чувствата ти, но и ти се ядосвах. Ти ми напомняше на една жена, която познавах.

– На жена ви?

– Не. Тази жена се казваше Нур. Боях се, че ще те нараня така, както нараних нея. Истината е, че навредих на всички жени, които се докоснаха до мен.

– С изключение на Ширин.

– Да. Тя не се поддаде. Беше млада, но силна и упорита. Роден боец. До нея човек няма за какво да се страхува. Нищо лошо не може да ѝ се случи.

– Търсили сте любов, лишена от чувство на вина.

– Може би. Не само ти се извиняваш на Бог.

Батерията на екрана стана червена.

– Бихте ли направили нещо за мен?

– Целият съм в слух.

– Искам една кратка лекция.

Азър се засмя.

– За какво?

– За прошката и за обичта. И за знанието. Но този път професорът ще бъда аз.

 Настъпи кратко тягостно мълчание.

– Слушам те, скъпа.

– Днешната лекция е за Ибн Араби и Ибн Рушд – Авероес. Когато се запознали, Ибн Рушд бил известен философ, а Ибн Араби – млад и обещаващ ученик. Веднага се харесали, тъй като обичали книгите и знанията, а ортодоксалността не им допадала. Но те били и различни.

– В какво?

– Разликата им наподобявала несъответствието между Изтока и Запада. Ибн Рушд твърдял, че задълбочаването на себепознаването и светопознаването се осъществява чрез рефлективно мислене, обосноваване и изучаване.

– А Ибн Араби?

– Той вярвал в разума и в мистичното прозрение. Смятал, че хората са длъжни да задълбочават мъдростта си, но и твърдял, че отвъд границите на ума има нещо друго. Преди да се разделят, Ибн Рушд попитал Ибн Араби за последен път: "Не мислиш ли, че рационалното мислене разкрива истината?".

– И какво му отговорил Ибн Араби?

– "И да, и не. Между "да-тo" и "не-то", казал той, духът напуска своята материя, а умът – своето тяло." Той вярвал, че най-невежи били хората, които търсели Бог. И все пак единствено устремените към по-голяма и от самите тях истина, имали шанса да стигнат до нея.

– Защо харесваш тази история, Пери?

– Защото цял живот съм разкъсвана между "да" и "не". Вярата не ми е чужда. Но и съмнението ми е присъщо. Раздвоена съм. Колебаеща и лутаща се. Неуверена. Може би цялата тази несигурност ме направи такава, каквато всъщност съм. Превърнах се в своя най-голям враг. Не виждам как ще се променя. Нали ви казах за бебето в мъглата... Не бяхте чували за подобно видение, нали? Друг учен би ми се присмял, но не и вие. Винаги бяхте откровен с мен. Възхищавах ви се за това...

– Мислиш си, че само ти си объркана, но и много от нас са.

Нас... Дума-въздишка. Мъничка, но и огромна. Ние, обърканите.

– Възхищавах ви се твърде много. Сега вече разбирам, че когато сме влюбени, превръщаме любимия в наш бог. А това е опасно. Ако той не откликва на чувствата ни, отвръщаме с гняв, неприязън и омраза... В любовта има нещо, което напомня религията. И това е сляпата вяра. Най-омайната еуфория. Магията на единение с друго същество отвъд ограниченото ни, до болка познато аз. Ние губим разума си в любовта – или във вярата – и тя се превръща в догма, във фикс идея. Сладкото става горчиво. И тогава страдаме в ръцете на създадените от нас богове.

– Aз съм последният човек на земята, който може да бъде сравняван с бог.

– Създаденият от мен Азър беше различен от истинския. Той ми беше необходим, за да осмисля раздробеното си на фрагменти минало. Aз бях заслепена от моя професор Азър. Онзи, който беше сътворен от ума ми.

Пери продължи да говори. Стискаше мигащия телефон с превързаната ръка, гласът ѝ беше по-уверен, а очите ѝ привикнаха с тъмнината, докато изнасяше лекция на оксфордския професор и на търпеливото куче до краката му. А лесно можеше да е обратното: той да е в опасност, а тя не. Днес тя беше преподавателят, а той – ученикът. Бяха си разменили ролите, но думите не секваха. Животът беше кръг и всяка точка в този кръг беше на едно и също разстояние от центъра – без значение дали човек нарича този център Бог, или както там пожелае.

Сирените на полицейските коли се чуваха все по-близо. След няколко минути всичко щеше да се промени – ново начало или твърде подранил край. Телефонът избибитка за последно и угасна. Тя отвори вратата на гардероба и излезе.