Земно ядро

fb2

“Фантастика и хорър в експлозивен сблъсък!“В тази книга има всичко: наука на бъдещето, напълно реалистична среда, правдоподобен и силно разтърсващ ужас. “Земно ядро” е по-вълнуваща от всеки трилър.”Линкълн Чайлд

Пролог

15 март 1942

Уилфорд Иго-младши сключи пръсти около кръглия камък, пое дълбоко дъх и бутна с всичка сила. Камъкът помръдна на сантиметър и изстърга. Той затаи дъх и зачака, ослушваше се за още звуци от търкащи се камъни — звуци на сигурна смърт.

Но нищо не се чу. Той облекчено си пое дъх. „Няма смисъл да се отпускам — каза си. — Ще трябва да го направя още десетина пъти, докато го отместя“.

— Още малко, Уил — каза приятелят му Самюъл, който стоеше зад него в тясната пещера.

В отговор Уил само изсумтя. Лъчът светлина от миньорската каска на Сам трептеше и шареше във всички посоки. Каската на самия Уил лежеше вдясно зад него — беше се наложило да я свали, за да се провре през тесния процеп в скалите.

Лампата от каската хвърляше първата светлина в това катраненочерно място от десетилетия, а може би и от векове. Вътрешността на пещерата никога не бе докосвана от слънчев лъч. Намираха се много навътре в зоната на вечния мрак.

— Стига си мърдал тая проклета лампа, Сам — изсумтя Уил. — Ако преместя този камък не както трябва, всички ще умрем. — Светлината спря да шари, но само за миг. После отново започна да подскача насам-натам, следваше развълнуваните движения на главата на Сам.

Уил потисна раздразнението си и се опита да се съсредоточи, а това не бе лесно в неговото положение. Бе заклещен в прохода, който бяха успели да отворят със Самюъл и Дъглас през последните три дни. Проходът бе част от много по-голям тунел, който отиваше надолу в планината. Главата на Уил бе в долния край на склона, а тялото му лежеше в наноса прах, който покриваше пода на пещерата. Младежът се чувстваше така, сякаш ще се спуска с главата надолу, макар че в действителност не помръдваше, особено след като не можеше да помести камъка.

Преместването на камъка обаче не бе същинският проблем. Да, наистина трябваше да го премести, просто трябваше да го направи. Но камъните, които го заобикаляха, бяха остатъци от древна хлътнатина. Не можеше да се предвиди как са разположени един спрямо друг. Ако отстранеше „ключов“ камък, дори и малък, всичко можеше да се срути.

— Хайде, Уил — каза Самюъл. Развълнуваният му глас отекна сред студените каменни стени. — Опитай малко наляво.

— Свети нагоре, Андерсън — отговори Уил и отново започна да се бори с варовития камък; ръцете му затрепериха от усилие, примесено с изтощение.

Преди хиляди години през този проход бе минавала подземна река. Сега от нея бе останал само тунелът, покрит от сух нанос прах, дълбок пет сантиметра и фин като брашно. Същият този прах покриваше потната кожа на Уил.

От лицето му капеше пот и заради нелепата му поза изглеждаше сякаш се стича нагоре по врата и бузите му, право в парещите му очи. Уил чуваше тежкото си дишане, докато се бореше с камъка: отекваше силно — не заради клаустрофобично малкото пространство, а заради липсата на каквито и да било други звуци. На стотина метра навътре в пещерата всякакви звуци се изгубваха. Не се чуваха дори насекомите, макар не толкова навътре те наистина бяха странни — слепи щурци с крехки антенки, двойно по-дълги от телата им, някакви бръмбарчета, които непрестанно ровеха в пясъка, и призрачно бели дългокраки паяци, които никога не бяха виждали слънчева светлина.

— Сам, спри да местиш тая проклета лампа! — За Сам възможността да влязат в пещерата, дълбоко в сърцето на планината, да пътуват навътре сякаш са кръвни телца в кръвоносната система на самия камък, бе като сбъдната мечта. Той нямаше търпение да преодолеят тази хлътнатина и да продължат да изследват тунела. Уил също искаше да разбере какво се крие по-нататък, но в момента изобщо не му беше до тунела, геологията или факта, че ужасно му се пикаеше. За него всичко се бе свело до ръцете му и проклетия упорит кръгъл камък, по който вече имаше кръв от ожулените му ръце.

— Опитай малко наляво, Уил — обади се пак Самюъл.

— Благодаря за съвета, Айнщайн — каза Уил, но тъй като нямаше по-добра идея, бутна силно наляво и камъкът се плъзна с цели пет сантиметра.

— Леле! — възкликна Самюъл. — Гледай, гледай, мръдна!

— Мисля, че почти успях — изпухтя Уил. О, проклетият камък искаше да съпротивлява, но беше късно.

Чу глухи стъпки от горната част на тунела. Дъглас Надя пристигаше грациозно като пиян слон. Уил не можеше да разбере как толкова слаб човек може да вдига толкова шум.

— Къде беше, Дъглас? — попита Самюъл. — От двайсет минути се мъчим с този камък.

— Какво искаш да кажеш с това „мъчим“? — попита Уил и отново забута. При всяко движение се ослушваше за свличащи се камъни, но нищо не помръдваше с изключение на големия кръгъл камък.

— Издълбах нещо горе — каза Дъглас. Провлеченият му тексаски акцент прикриваше въодушевлението му.

— Дъглас, нали не си изчегъртал името си на входа на тунела? — В гласа на Самюъл прозвуча истинско раздразнение.

— Не, разбира се. В смисъл — не само моето, а на всички ни. А бе, мислите ли, че ще открием още пещерни рисунки или още някой шантав нож като последния път?

— Че к’во ти пука? — попита Самюъл. — Щом минем, ако тунелът продължава надолу, след петнайсетина метра ще слезем под следващия утаечен слой. И ще можем да проучим състава на планината.

— Направо ме разбиваш, Андерсън — каза Дъглас; острият му смях отекна в стените. — Намерихме изгубено индианско племе, може би дори заровено съкровище, а ти мислиш само за геология. Направо не си в ред.

Двамата продължиха да дърдорят, но Уил не ги слушаше. Последната пречка пред по-нататъшното им изследване бе този камък. Бяха открили отвора, докато правеха проучвания за защитата на Самюъл. Планината Уа-Уа бе само на три часа път с кола от университета „Бригам Йънг“, но в нея се криеха какви ли не чудеса на геологията. Плътният планински варовик сякаш се издигаше направо от югозападните пустинни области на щата.

Преди пет месеца се бяха качили на триста метра по склона на безименен връх. Откриха малко плато и тъмен тесен процеп. Процепът водеше към тунел, който продължаваше на стотина метра навътре в планината и стигаше до древната хлътнатина. Тъй като провизиите им бяха малко, решиха да се приберат и да дойдат пак.

Сега имаха достатъчно провизии и нямаха търпение да изследват пещерите. Трябваше да си проправят път сред тежките камъни, за да се доберат до тунела зад тях. Три дни проучваха хлътнатината, поставяха и малки шашки динамит. След всеки взрив разчистваха разклатените камъни. Бе шумна и изнурителна работа, но всички усилия бяха забравени в мига, в който Уил махна последния.

Камъкът се освободи с ужасен стържещ звук, сякаш протестираше. Докато Уил го измъкваше, всички затаиха дъх: очакваха всичко да рухне и да ги смаже.

Но нищо не се случи.

— На̀ ти — каза Уил, гласът му бе преминал в изтощен шепот. — На̀ ти, гадно лайно такова.

— Стига си дрънкал — каза Самюъл. — Просто се махни оттам по-бързо.

На Уил му се искаше да се измъкне от процепа и да извие врата на Сам, но вече нямаше сили. Самюъл и Дъглас го хванаха за глезените и го издърпаха като умряло животно.

Самюъл клекна пред процепа, легна по гръб и светна с лампата навътре.

— Какво виждаш? — Дъглас клекна до Сам и се опита да надникне.

— Тунелът е прав! Доколкото виждам, поне още петдесет метра!

Самюъл закрещя триумфално. Към него се присъедини и тексаският вой на Дъглас. Уил лежеше по гръб, премалял и потен.

Дъглас го перна по крака.

— Ставай, мързеливецо! Виж Самюъл — вече пълзи навътре.

Уил остана да лежи по гръб и да диша тежко, но извърна глава и загледа как слабичкият Сам се промъква през тесния процеп. Помисли си, че скалите приличат на гигантска каменна уста със свити устни, която засмуква Самюъл като макарон.

— Ставай, богаташче.

Уил с усилие се надигна на лакът.

— Дъг, ако още веднъж ме удариш, кълна се, ще…

— Момчета — прекъсна ги Самюъл и провря глава в тесния отвор. — Чухте ли?

— Кое? — попитаха Дъглас и Уил едновременно.

— Този звук… — каза Самюъл. Кичур от тънката му руса коса се бе измъкнал от каската и се поклащаше пред челото му. Виждаха се само главата и ръцете му. На слабата светлина приличаше на говореща жертва на гилотина, прикована към стена от жълто-кафяви и червени камъни. — Прозвуча като вятър в пустиня или нещо такова. Не го ли чухте?

— Нищо не чух — каза Дъглас. Уил просто се строполи по гръб, взря се в катраненочерния тунел и не обърна внимание на превъзбудения Самюъл. Понякога направо мразеше неизчерпаемата енергия на този хлапак.

— Може да има страничен тунел и да става някакво течение — каза Сам. — О, няма значение. Дайте да видим накъде води този.

— Мисля, че богаташчето ще остане тук — каза Дъглас и направи жест, сякаш да удари Уил по крака, но в последния момент се дръпна, без да го докосне.

Уил не каза нищо, само едва-едва вдигна ръка и му показа среден пръст.

Главата на Самюъл изчезна в тъмната дупка. Дъглас се засмя и го последва с главата напред, едва се провираше в тесния процеп.

Уил лежеше неподвижно със затворени очи и се вслушваше във въодушевения смях на приятелите си, който заглъхваше в нищото. Щеше да ги настигне след малко, просто трябваше да си почине. Пещерата бе тиха и спокойна. Просто щеше да затвори очи за няколко минути, да се отпусне в лишената й от всякакво движение вечност. Може би една кратка дрямка, а после…

Отвори широко очи, но остана съвсем неподвижен. Бе чул съвсем слабо ехо от шум, който някак не подхождаше на такова спокойно място. Слабо тракане, звук от почукване на метал върху камък. И още един звук, нещо, за което не бе сигурен, но което някак извикваше спомени от Чикаго — родния му град.

Напрегна се да чуе звука отново, сякаш ако съсредоточеше слуха си, можеше да се освободи от обгърналата тунела плътна тишина. Без да помръдва, без да диша, без да разбира причината за внезапния си страх, се вслуша.

И отново го чу.

трак-трак, трак, трак-трак

Потракване, а после съскащ, дрезгав, стържещ звук. Веднага разбра защо шумът бе накарал Самюъл да си помисли за пясъчна буря, но сравнението не бе съвсем точно. Сам бе изживял всичките си двайсет и две години в пустините на Южна Юта. За Уил обаче звукът навяваше спомени от силните ветрове в Чикаго.

Това бе звукът на сухи есенни листа и хартия, носени от вятъра и свистящи по бетонните улици и тротоари. За разлика от чикагските ветрове обаче този звук се усилваше и отслабваше отривисто. Напомняше на Уил за един друг звук, от който се бе научил да се пази, когато започна да кръстосва планините със Самюъл и Дъглас преди три години — злостното предупредително тракане на гърмяща змия.

Пребори се с нарастващата паника и внезапния пристъп на клаустрофобия. Реакцията му бе примитивна, инстинктивна и първична.

Претърколи се, надигна се на колене и надникна в дупката, която бе отворил с толкова усилия. Изпита силно желание да побегне, но приятелите му бяха там, вътре. Впери поглед в тунела и се вслуша в усилващото се сухо съскане и тропане… а после чу друг, по-познат звук.

Човешки писък. Дойде някъде дълбоко от тунела. Уил знаеше, че е Самюъл, макар никога да не го бе чувал да пищи. Беше висок, пронизителен, почти женски писък, изпълнен с агония и ужас. Трая само няколко секунди, затихна в един-единствен жален и ужасен стон и спря.

Уил се насили да не мърда. Не можеше да събере смелост да се провре през тесния процеп и да запълзи във вътрешността на планината, но можеше поне да не избяга малодушно и да изчака приятелите си.

Видя подскачаща светлина, преди да чуе ритмичното тропане на тежки стъпки и напрегнатото дишане на човек, който тича, за да спаси живота си. Беше Дъглас — бягаше бързо и тежко по прашния наклон. Лицето и гърдите му бяха оплискани с кръв, сякаш някой бе лиснал върху него цяла кофа. Падна тежко, лицето му се плъзна в прахта, каската му се претърколи и отскочи като отрязана глава. Без да я поглежда, той отново скочи и се затича, вдигаше облаци фина прах с всяка отчаяна стъпка.

— Дъглас! Какво става? — изкрещя Уил.

Дъглас не отговори. Очите му бяха, изцъклени и блестяха, вперени в лампата на Уил.

Тичаше бързо. Зад гърба му Уил видя странни мигащи светлини и някакво движение — едва доловимо, приближаващо очертание на нещо, което умът му не можеше да побере. Преди да успее да разбере какво е, Дъглас се мушна в тесния процеп и запречи гледката към тунела.

Но паниката забавяше движенията му. Ръцете му се мятаха така, сякаш се давеше, а не сякаш се опитваше да се изкачва.

— Дъг, успокой се! — Уил го сграбчи за кървящите ръце. — Дай да те издърпам!

Дъглас издаваше нечленоразделни звуци. От зяпналата му уста хвърчаха слюнки и се смесваха с кръвта на Самюъл, която го покриваше.

Уил задърпа и Дъглас се захлъзга нагоре, но това, което го преследваше, го хвана й силно го задърпа назад. Уил изпусна хлъзгавите му от кръвта ръце. Дъг отчаяно се опитваше да се хване за камъните, но пръстите му бяха сковани като сухи съчки, разпилени от пустинен вятър. Очите му се оцъклиха още повече, устата му се отвори в раздиращ писък, от който на Уил му се прииска да запуши уши и да побегне.

Отново се пребори с порива си да избяга. Протегна се и сграбчи лявата ръка на Дъглас, но невидимият нападател задърпа отново. Дъглас се хлъзна към тъмнината на процепа. Уил задърпа с всичка сила, бореше са да опази приятеля си жив. Странните светлини замигаха в тунела, идваха от нещото, което дърпаше Дъг.

Уил запъна крака в камъка, който бе отместил с цената на толкова усилия, изви гръбнак и задърпа със сетни сили.

През процепа видя да проблясва нещо сребристо. Падна по задник, когато отсреща изведнъж отпуснаха хватката, сякаш противникът в тази игра на теглене на въже бе изпуснал въжето.

Само че не теглеха въже.

Въпреки натрапчивите мисли да бяга, въпреки опитите си да се изправи Уил погледна надолу. Държеше окървавената ръка на Дъглас, срязана точно над китката. Срезът бе прецизен, сякаш направен с хирургически трион.

На светлината на самотната му лампа — единствената светлина във вечния мрак на пещерата — в прахта затупкаха капки кръв. Бялата кост на ръката проблясваше. Мракът го обгърна като пагубен облак.

Не бе съвсем тъмно обаче.

От процепа заблещукаха цветни светлини, заиграха по назъбените сиви скали и бързо станаха по-ярки — това, което бе отнело живота на Самюъл, напредваше през процепа.

Вече нямаше приятели, които да спасява.

Уил хвърли ръката настрани и скочи. Чу шум от движение, стържене на нещо, което се провираше през тесния процеп. Идваше към него, а странните светлини примигваха зловещо. Тласкан от истински ужас, Уил се хвърли към тесния тунел като животно, бягащо от хищник. Ако можеше да се добере до входа, до лагера, да се махне от тунела, да излезе на слънчева светлина, може би щеше да успее да избяга. Може би това нещо не можеше да излезе от пещерата.

Вкопчи се в тази надежда. Бягаше отчаяно. Дишаше тежко, краката му трепереха от умора. Най-накрая зърна слънчева светлина. Със сетни усилия се измъкна от пещерата на малката поляна.

Но не стигна по-нататък.

Статия в „Новини“,

Университет „Бригам Йънг“, 4 април 1942 г.

Изчезнали студенти Предполага се, че са се загубили в пещерите Шанън Кармайкъл

Днес полицията обяви за изчезнали трима младежи от университета „Бригам Йънг“. Тримата студенти по геология са събирали материали за научни изследвания в планината Уа-Уа в западната част на щата Юта.

Самюъл Дж. Андерсън, 22-годишен, Дъглас Надя, 21-годишен и Уилфорд Иго-младши, 22-годишен, са правили проучвания в отдалечения район. Властите се заели със случая, след като родителите на Андерсън се обадили в университета, за да кажат, че синът им е трябвало да се прибере у дома на 27 март. Полицията на щата Юта е изследвала мястото, където младежите са видени за последно, на 1000 метра надморска височина.

„Мястото е труднодостъпно — съобщи Хенри Изби от полицейското управление на щата Юта. — Отидохме дотам със самолет, но не открихме нищо. Изследвахме района, но не открихме и следа от тях, дори и лагер“.

Според полицията търсенето може да се окаже трудно заради терена, а освен това студентите са били в планината цял месец без никакъв контакт. Изби добави, че не може да се каже в кой момент са пострадали.

„Доколкото можем да кажем, са изчезнали от две или три седмици“, каза Изби.

Университетската администрация обеща да направи всичко възможно за откриването на студентите.

Първа книга:

Шансът

1.

30 юли 2008 г.

Сони Макгинес седеше на една маса в ъгъла и се взираше ядосано в дългокосия индианец срещу себе си. Барът бе тъмен — напичащото обедно слънце беше оттатък кепенците. Бяха сами в дъното на бара не защото имаше само десетина посетители, а по-скоро защото и двамата миришеха така, сякаш не са се къпали от седмици. Искрящо бялата невчесана брада на Сони обграждаше намръщеното му набръчкано черно лице. Кожата около очите му бе малко по-светла — шоколадова на цвят — и той изглеждаше така, сякаш е надянал маска. Той допи бирата си до капка, сякаш това щеше да удави внезапното му избухване, после каза:

— Глупости. Не си открил никакъв Силвър Спринг.

— Дръж се възпитано — отвърна индианецът. — Каза, че си златотърсач, така че си помислих, че мога да споделя с теб тази история. Ако щеш вярвай, ако щеш — недей. — Провлачваше думите с гладък мек акцент. Отпи от водката си.

Споменаването на Силвър Спринг бе довело до първата пауза в разговора им от един час насам. Сони влезе в бара, като възнамеряваше да пийне сам, както правеше обикновено, когато забеляза мъж с издайническа дълга права черна коса. Представи му се и се обзаложи с него на една бира, че ще познае от раз от кое племе е. Индианецът се казваше Денис Гмуреца. Обикновено обаче го наричаха просто Денис Глупака. Той прие облога, а Сони каза, че племето е хопи. Наложи се Денис да почерпи — в смисъл първия път.

След четирийсет години изследване на югозападните щати Сони се гордееше, че може да познае всяко индианско племе. Той харесваше индианците. Всъщност това бяха единствените хора, които харесваше.

— Силвър Спринг е просто легенда — каза Сони. — Аз ли не знам? Търсих го преди двайсет години и не намерих и следа от него.

— Къде си търсил? — попита Денис.

— Търсих в района на Снейк, Блак и Сан Франциско. — Сони направи знак на бармана за още една бира. — Нищо не намерих.

— Е, близо си бил — отвърна Денис и дръпна от, поредната цигара. — Той е в планините Уа-Уа.

Дълга мръсна черна коса закриваше набръчканото лице на Денис. Носеше шарена риза, кожено яке с ресни и кръпки с черепи и миришеше ужасно. Но пък на Сони му бе, ясно, че след двете седмици, които бе изкарал в аризонските планини, и той се е сдобил с доста зловонна миризма.

— Легендите не лъжат, човече — каза Денис. — Там, където излиза от земята, има малък вир, пълен със сребърен пясък. Затова се казва Силвър Спринг.

— Значи си го открил? — Сони се опита да вложи в гласа си недоверие, макар да бе силно любопитен. — В смисъл: легендата е вярна и той просто си чака някой да го изгребе?

— Точно така, човече. Просто си е там, прекрасен колкото ти душа иска, стига някой да не го е открил откакто бях там преди десетина години.

— Да бе. И затова киснеш тук в бара й пиеш долнокачествена водка, вместо да си живееш като цар в „Хилтън“.

— Виж сега, само защото не съм си го изгребал, не значи, че не е там.

— И защо си го оставил? — Сони не се ядосваше на Денис, а на себе си. Историята бе пълна измислица, но въпреки това усещаше как неконтролируемо я прегръща, също както момиче прегръща любимия си. Някои хора са пристрастени към наркотици, пиене, жени, пари. Порокът на Сони бе любопитството.

Денис Глупака се наведе напред съзаклятнически, престори се, че си гледа чашата, и наведе глава почти до масата.

— Това място е прокълнато, човече. Обитават го зли сили.

— О, я стига! Никой не е спрял да търси съкровища заради проклятията. Ще стисна дявола за топките и ще му измъкна златото от задника, ако се налага.

— Защото никога не си бил там — меко му отвърна Денис. — Хопите знаят достатъчно, за да не доближават това място. Никой не ходи там. То няма и причина да се ходи. Няма нищо освен скали и пръст. Отидох веднъж просто за да се уверя сам, да проверя легендите, така да се каже, но само веднъж. В тази планина живее дяволът. Можеш да го усетиш, човече.

През целия разговор в очите на Денис блестеше дружелюбен смях. Особено когато говореше за летата от 79-а до 84-та, когато бе ходил на турнета с любимата си рок група. Сега обаче Сони забеляза, че дружелюбното му настроение отлита като дима от цигарата му. Очите му се изпълниха със страх, когато заговори за Силвър Спринг и планината. Току поглеждаше от единия ъгъл на бара към другия, сякаш самото споменаване на легендата можеше да призове злите сили.

— Добре де, ако знаеш къде е, защо досега не си казал на никого?

Денис сви рамене.

— Никой не ме е питал. Повечето хора ме поглеждат и извръщат очи. Не си спомням кога за последно някой се е запознавал с мен и ми е предлагал да ме почерпи. Всъщност мисля, че си първият.

Сони кимна и каза:

— Да. А и тайна като тази може да ти докара куршум в черепа. Щом още никой не го е открил, значи наистина не си казал. Защо на мен?

Денис го изгледа дълго.

— Не знам — каза след малко. Езикът му почваше да се заплита. — Ти си земен човек. Усещам го. Може би ти казах, защото знам, че ако отидеш, ще почувстваш това, което почувствах и аз. Може би защото онова място ме плаши до смърт, но теб може и да не те уплаши толкова и да направиш нещо. А може би защото почнах да се напивам. Кой знае?

Допи водката, очите му шареха от единия към другия ъгъл.

— Можеш ли да ми начертаеш карта? — попита Сони.

— Почерпи ме още едно и ще ти я начертая на салфетката — каза Денис. — Но те предупреждавам. Няма да ти хареса.

Сони отново направи знак на бармана, този път за водка. Голяма.

Денис извади един червен молив и започна да чертае карта върху зацапаната от бира салфетка. Поговориха още час и се напиха още повече, но Сони вече не обръщаше внимание. Можеше да мисли единствено за възможността приказният Силвър Спринг — там, където среброто се изливаше от земята като вода от бездънна каца — да съществува.

Сони не беше вчерашен. Познаваше Югозапада така, както мъж познава тялото на жена си. Можеше да се качи на джипа, да кара пет-шест часа до Юта, да се качи в планината Уа-Уа и да намери митичния Силвър Спринг на Денис Глупака. Може би щяха да му трябват ден-два, като се отчете трудният терен. Нямаше обаче да загуби чак толкова много време и щеше да удовлетвори любопитството си. Трябваше да провери. Във всяка приказка се крие зрънце истина, така казваше пакостната му майчица.

А зрънце истина понякога се отплаща със зрънце злато. Или със зрънце сребро в случая. Сони не бе придирчив.

2.

Снегът се сипеше яростно, почти заслепяващо, чистачките изхвърляха огромни парцали от предното стъкло. Вятърът фучеше, а снежинките очертаваха пътя му като трасиращи куршуми. Конъл се наведе напред и присви очи. Видимостта бе само стотина метра. Бръснещият сняг замъгляваше светлината на лампите от двете страни на виещия се път.

— Може би трябва да спрем за малко, скъпи — каза Кори. — Празненството още е в разгара си. Макар че се чудя колко още ще издържи без душата на компанията, който да очарова всички. — Ръката й се пресегна към неговата, която бе стиснала волана. Той й хвърли бърз поглед и се усмихна успокоително.

— О, сигурен съм, че ще намерят начин да празнуват и без мен — каза и погали ръката й. — Освен това предпочитам да прекарам поне част от първия ден на новата година с жена си, а не с куп шумни пияни колеги.

Тя му се усмихна с топлата нежна усмивка, която бе привлякла погледа му на едно новогодишно празненство преди шест години. Привлече го и така и не го пусна. Той й се ухили в отговор.

— Не се тревожи — каза й с усмивка. — Ще се оправим.

Бурята ставаше все по-силна, а той нямаше намерение да прекара нощта в дома на шефа си и да спи на пода до мъртвопияни колеги, разпръснати като жертви на жестокото клане. В края на краищата бе Нова година, годишнина от нощта, в която бе срещнал жена си. Щеше да прекара нощта само с нея в собствената им спалня.

Взря се наляво, после надясно. Не видя нищо през плътната пелена сняг. Натисна леко съединителя и гумите заскърцаха по покритата със сняг настилка.

Не се чу изскърцване на спирачки, нито писък на клаксон. Просто внезапен силен сблъсък и гаден шум от стържеща ламарина. Колата се наклони наляво, задницата се завъртя по мокрия кишав паваж. Ударът вряза колана на Конъл в гърдите му толкова силно, че му изкара въздуха. Колата се завъртя като пумпал, почти на 360 градуса, задницата хлътна в канавката. Главата на Конъл рязко се килна назад, когато колата спря. Така внезапно, както бе започнало, всичко приключи и настана пълна тишина, с изключение на пукането на повредените двигатели — изстиваха в студената нощ.

Конъл примигна — ръцете му още бяха вкопчени в кормилото — и се опита да осмисли станалото. Вратът му пулсираше от тъпа болка. По дясното му коляно течеше нещо топло, прониза го остра болка. Умът му най-накрая се съсредоточи върху една-единствена дума: катастрофа.

Обърна се към Кори. От уличните лампи се процеждаше бледа светлина. Ударът бе помел вратата от нейната страна, от стъклата бяха останали само нащърбени парчета, лъскавият линкълн се бе превърнал в купчина разкривени ламарини, разкъсана кожа и съдран плат. Другата кола се бе ударила във вратата толкова силно, че Кори бе избутана почти до средата, на седалката. Снежинките навяваха през счупените прозорци и се стапяха при допира с кръвта.

Очите й се бяха разширили от шока и болката. Прекрасната й руса коса бе полепнала по лицето й, сплъстена на яркочервени петна. И в нея блестяха парчета стъкло. Кръв течеше от главата, бузите и брадичката й и зацапваше бялото й палто.

Тя го погледна, на лицето й бе изписан ужас.

— Конъл? — Нещо заклокочи и промени мекия й глас. Беше слаб, почти шепот.

Конъл почувства пристъп на паника, изблик на сляпа ярост. Не беше нужно много, за да се досети, че тя ще умре, ако не доведе помощ.

— Спокойно, мъничката ми — каза Конъл с висок и прегракнал от страха и адреналина глас. Задърпа непохватно колана си. Ръцете му се хлъзгаха от кръвта.

— Конъл? — повтори тя със същия беззвучен шепот. Очите й бяха стъклени. Вдигна немощно окървавената си ръка към него.

Той я хвана и усети малките счупени костици под кожата.

Вече бе твърде късно и той го разбра. Усети как очите му се пълнят със сълзи, но ги пропъди. Притисна обезобразената й ръка към бузата си.

— Тук съм, мъничката ми. Тук съм.

Главата й клюмна. Конъл чу гласове, извисяваха се над воя на вятъра. Около колата се появиха лица. Колеги и загрижени приятели го питаха как е. Очите му останаха приковани в мъртвата му съпруга. Снегът се сипеше около тях, тихо и леко.

Държеше ръката й до бузата си — топлината й се изгуби и ръката бавно изстина, като току-що уловена риба, хвърлена в лед.

Конъл се надигна. В гърлото му бе заседнал вик. Замръзваше, но не от снега в съня си, а от потните чаршафи, които пуснатият докрай климатик бе вледенил.

Опита се да успокои яростното си дишане. Никога не знаеше кога ще се върне сънят. Понякога го сънуваше седмици наред и всяка нощ отново и отново изпитваше ужаса и загубата. Друг път минаваха месеци, без да го сънува, и тогава изпитваше странна вина, сякаш от вероятността да е преодолял смъртта на жена си.

Но знаеше, че няма да стане. Никога нямаше да я преодолее.

Седна на ръба на мръсното легло, върху чаршафите, които не бяха сменяни от месеци. Взираше се в безпорядъка, който цареше в стаята, и си мислеше, че катастрофата е отнела и неговия живот.

Пулсът му лека-полека се нормализира, дишането му се успокои и той се пребори с пронизващата болка от загубата й. Погледна часовника — 04:17. Беше се успал. Измъкна се от леглото. Имаше работа.

3.

2 август

Сони се взираше в малкия извор. Водата се пенеше по склона, шуртеше между напуканите от жаркото слънце на Юта камъни. Широка усмивка се изписа на черното лице на Сони и разкри твърде белите му изкуствени зъби.

„Понякога просто ти провървява“, помисли Сони. Прекарваш цял живот в търсене на злато, сребро и куп други неща, следваш карти, слухове, предчувствия и легенди и обикновено оставаш излъган. На всяко ценно откритие в резултат на такива слухове се падат двайсет-трийсет търсения, които не водят до нищо. След едно безплодно лято, довело само до пришки и нови болежки, лято, прекарано в претърсване на изоставени мини, по библиотеките, градските съвети и университетските музеи, лято, пропиляно в безполезно ровене в земята в четири щата, сега той стоеше и гледаше до какво води истинският късмет.

Картата на Денис се оказа изумително точна, като се имаше предвид, че се базираше на спомени отпреди десет години. Тези хопи наистина познаваха земята си. Водата извираше от скалата и бавно струеше в древното си корито.

Водата бе оскъдна по тези места, така бе открай време, което означаваше, че дори такъв малък извор не би трябвало да остане незабелязан. Никой не идваше тук обаче. Сони посегна към колана си и поглади амулета на хопите, който специално си бе купил за това пътуване.

Срещу индианския амулет, от другата страна на токата, бе закачен късметлийският му тас. Завързан на късо въженце, той се полюшваше на колана му като револвер на хълбока на разбойник. Сони загреба малко тиня и я заклати. След две минути в таса остана само фин бял метален прах.

От устата му се изтръгна вик, радостен крясък, който отекна в планината и в сухия летен въздух. Беше го открил! Извади от джоба си малко мускалче, изсипа пясъка в него и го запуши добре. Внимателно го пъхна във вътрешния си джоб и го закопча.

Беше се катерил цели шест изнурителни часа, за да стигне тук, и го чакаше същият път надолу до джипа. След това трябваше да кара пет километра по груб терен, докато стигне нещо, приличащо на път.

Бе намирал сребро няколко пъти в кариерата си. В извора нямаше достатъчно пясък, за да си го промива цяло лято, но нещата отдавна не се правеха по този начин. В днешно време можеха да се изкарат много повече пари от самото откритие, след като го продадеш на голяма компания. Нека някоя минна корпорация да извлича богатствата от земята. Междувременно Сони щеше да прекара зимата в Рио с някоя бронзова пухкавелка, три пъти по-млада от него, та да му носи питието и да го топли през нощта.

Сони ликуваше. Една случайна среща в затънтен бар и един малък приятелски жест бяха довели до това откритие. Изумителната история на Денис бе първокласна, стопроцентова истина.

Макар откритието да го въодушевяваше, Сони не можеше да се отърси от спомена за изпълнените със страх очи на индианеца. Този страх го изнервяше, защото и той усещаше нещо в тази планина, точно както Денис му бе казал, че ще стане. Заслиза по склона по-бързо, отколкото бе необходимо.

Индианците до такава степен се страхуваха от това място, че дори не припарваха в планината, да не говорим да се доближат до извора. Сони беше поразпитал тук-там и бе обиколил всички познати индианци в района. Дори децата и метисите, които не вярваха на преданията, не стъпваха тук. Тук нямаше нищо освен скали, пясък и хилави дървета, а най-близкият град, Милфорд, бе на един час път, но въпреки това го побиваха тръпки. Доколкото Сони можеше да каже, Денис Глупака бе единственият индианец, който бе идвал тук през последните десет години.

Разбираше защо. Повечето индианци, дори метисите, умееха да се вслушват в земята. След четирийсет години в пустинята Сони бе придобил същото умение — а това място не нашепваше никак приятно. Плашеше го някак неясно, зловещо. Скалите навяваха усещане за нещо нередно, нещо неестествено. Сони не би стигнал дотам да го нарече зли сили, но определено от това не му ставаше по-топло. Никога не се бе чувствал така. Това не идваше само от планината, а от онова какво имаше тук.

Или по-скоро — какво нямаше.

Тук нямаше животни. Планините на Юта гъмжат от твари, стига да знаеш къде да гледаш. Тук обаче нямаше нищо: не прелитаха птици, нямаше следи от зайци и гризачи, нямаше сдъвкани клонки или люспи от семена, нямаше никакви изпражнения. Мястото бе замряло. Тихо. Неприветливо.

След няколко часа, през които това зловещо чувство караше по гърба му да пъплят мравки, Сони най-накрая разбра какво е. Беше същата мрачна лепкава атмосфера, която цари на погребения. Разбра защо индианците определяха мястото като прокълнато. Разбра и защо Денис Глупака се бе отказал от очевидните богатства тук. Но това нямаше значение. Той бе картографирал мястото много добре и можеше да даде точните координати на извора. Не се налагаше да идва отново.

Стига до джипа чак по здрач. Впери жаден взор в пламтящия залез — гледка, която ставаше все по-прекрасна с отлитането на годините. Докато се качваше в джипа, изпита чувство на облекчение, че планината скоро ще остане зад него. Потупа джоба на гърдите си още веднъж, за да се увери, че мускалчето е там. И с широка усмивка подкара към Солт Лейк Сити.

4.

3 август

Солт Лейк Сити изглеждаше дяволски красив — скъпоценен камък на фона на спиращата дъха планина Уосач. Гледката бе божествена — нищо чудно, че Бригам Йънг бе спрял кервана си преди сто и петдесет години и бе решил, че точно тук ще очертае границите на мормонската територия. Очертаването на граници бе съществена част от историята на щата Юта, независимо дали ставаше дума за земя или за подземни богатства. От земята на Юта се извличаха несметни съкровища: злато, желязна руда, молибден, калиев карбонат, магнезий. През 90-те години на XX век щатът заемаше челно място по добив на берилий и естествен асфалт. Но доколкото Сони си спомняше, сред легендите на щата Юта нямаше легенда за платина.

— Платина? — попита той и недоверчиво се намръщи под вече добре подстриганата си брада. — Сигурен ли си, Хърб? Мислех, че е сребро.

— Да, Сони, сигурен съм — прошепна заговорнически Хърбърт Даркър. Хърбърт бе един от малкото мъже, към които на Сони не му се налагаше да гледа нагоре. Бе метър и шейсет и пет, съвсем малко по-нисък от дребния Сони. Двамата седяха на противоположните краища на черна лабораторна маса, разпечатката от изследването на пробата бе между тях. Очите на Хърбърт издаваха въодушевлението му от откритието.

— Изглежда, залежите са много добри — каза Хърбърт. — Това, което си открил, е почти чисто. А това е нечувано! Освен това единият от примесите е иридий, който също е страхотно ценен. Това е изумително откритие.

— Нима искаш да ми кажеш, че това е най-голямото ми откритие досега? По-голямо от мината на Йоргенсон? — Сони се усети, че също шепне.

— Ами във всеки случай е най-голямото, което си ми давал за анализ.

— О, я стига, Хърб — шеговито подметна Сони. — Дяволски добре знаеш, че си единственият, на когото позволявам да докосва моите проби от колко — петнайсет години?

Хърбърт извърна поглед за секунда, а после погледна надолу. След което също толкова бързо погледна нагоре — право в очите на Сони — и се усмихна.

— Всъщност шестнайсет. Не съм специалист по платината, но от това, което съм чел — гласът му премина в едва доловим шепот и Сони се напрегна да го чуе, — може би си открил най-чистата жила в целия свят.

След половин час Хърбърт Даркър седеше сам в заключения си кабинет. Поразителната гледка на залеза над планината Уосач изпълваше стаята с кехлибарена светлина. Хърбърт говореше по телефона — и още шепнеше, макар Сони да си бе тръгнал преди двайсет минути.

— Казвам ви, господин Къркланд, това е нещо голямо. — Даже бе закрил слушалката с ръка.

— Просто ми кажи категорията на рудата, Хърбърт — каза Конъл.

— Не знам. Той не донесе проба от рудата, само пясъка, който е пресял. За да остане толкова много пясък и за да е толкова чист, трябва да идва от много богат източник. Няма примеси освен около трийсет процента иридий, но той е почти толкова ценен, колкото и платината. Ако трябва да направя предположение, бих казал, че са поне десет унции на тон руда, може би дори повече.

— Глупости, Хърбърт. Няма платинена жила с толкова висока концентрация. — Студеният тон на Конъл винаги изнервяше Хърбърт и затова той мразеше да говори с тоя човек, но пък той винаги плащаше добре.

— Мислите ли, че не знам? — отговори Хърбърт. — Защо според вас ви се обадих толкова бързо? — Тялото му се бе стегнало от напрежение. Слепоочията и вратът му пулсираха. Знаеше си, че не трябваше да се обажда на Конъл, но вече беше късно.

Бе виждал Конъл само веднъж, най-вече защото този човек рядко излизаше от офиса си и управляваше минната индустрия като тъмен магьосник от своята кула. Бе висок като върлина — почти два метра. Движенията му бяха като на хищник. Леко накуцваше, но не правеше излишни движения. Под къдравата му черна коса светеха безмилостни сиви очи.

— Добре — каза Конъл. — Къде я е открил?

— Един господ знае. Той е печен тип.

— Как така да не знаеш, Хърбърт? Трябва да е в района, нали? Та ти си в Солт Лейк Сити и той е дошъл при теб!

Хърбърт пое дъх. Болката в слепоочията му пулсираше с ритъма на сърцето му.

— Той винаги идва при мен. Прави го, за да не може никой да отгатне къде открива нещо.

Преди малко повече от година Сони бе намерил злато в Щата Уайоминг. Бе донесъл пробата чак в Солт Лейк Сити за анализ в лабораторията на Даркър. „Това се нарича доверие — помисли Хърбърт. — Аз съм единственият, на когото има доверие, а сега го предавам“.

Хладният, нетърпящ глупости тон на Конъл го отклони от тази мисъл.

— Трябва да говоря с този човек веднага. Дай ми името и телефона му.

— Не мога! — Хърбърт се усети, че почти хленчи, но не можеше да се овладее. — Ще трябва да почакате. В града е само от няколко дни. Разбра за качеството на платината само преди половин час, за бога. Ще разбере, че аз съм ви казал!

— Ама и ти си един! Нямаш представа къде я е открил, това може да се окаже най-богатото находище на века, а ми казваш, че не трябва да му се обадя?

— Но, господин Къркланд, той ще разбере, че съм ви казал аз! Може да вляза в затвора, ако предяви обвинение.

— О, стига глупости — каза Конъл. — Не може да докаже нищо, а и няма нищо, което да те свързва с нас. Нямам време за тези глупости. Трябва ми телефонът му, веднага. Дали още десет хиляди няма да променят решението ти?

Хърбърт притихна. Все още можеше да се оттегли и да защити откритието на Сони, поне за известно време. Може би да даде време на Сони да продаде правата, както се полага. Конъл бе безскрупулен и щеше да намери начин да стане собственик на мястото за броени дни. Сони като нищо можеше да се окаже с празни ръце.

— Стига си ми се правил на недостъпен, Хърбърт. Куриерът ще ти донесе двайсет и пет хиляди веднага щом си поговоря с човека. Няма да повтарям предложението. Решавай веднага.

Главата на Хърбърт запулсира. Толкова много пари наведнъж — но само ако поднесеше Сони на тепсия. Конъл не отправяше празни заплахи беше сега или никога.

— Е, благодаря, че ми изгуби времето — каза Конъл. — Ще получа информацията от друго място.

— Почакайте! — извика Хърбърт и усети колко високо прозвуча гласът му в смълчания офис. — Ще ви го дам. — И даде номера на Конъл. Знаеше, че не е редно, но пък и Конъл просто щеше да намери друг начин да получи информацията. Редно или нередно, вече бе предал Сони Макгинес. Щеше да е просто лош бизнес, ако не извлечеше нищо от тази грешка.

— Ти си умен човек, Хърбърт — каза Конъл. — Много умен човек. Освен това ми е нужна всякаква информация, която можеш да ми дадеш за самия Сони. Какви други открития е направил и с кои компании работи обикновено?

Хърбърт зяпна изумено. Конъл никога досега не бе задавал такива въпроси.

— Не… не мога да ви кажа това.

— Трябва да знам, и то веднага, Хърбърт — каза Конъл студено. — Кажи ми всичко, което знаеш за Сони Макгинес. Ще удвоя предложението си. Петдесет хиляди долара.

— Но тази информация не е част от сделката. Сделката е да ви се обаждам, когато се натъкна на голямо откритие.

— Сделката се променя — каза Конъл. — Ще ми кажеш всичко още сега или си извън играта. Край на плащанията.

Хърбърт почервеня от гняв.

— Вие… няма да посмеете! Дадох ви страхотна информация!

— Не бъди глупак, Хърбърт. Мислиш ли, че си единственият, който получава подкупи? Мислиш ли, че правя всичко това, защото е здравословно? Разполагам със система, която ми носи големи открития, и ако не си част от тази система, значи си извън нея.

Хърбърт стисна зъби. Главата му пламна. Знаеше, че този път е отхапал повече, отколкото може да преглътне.

— Мисля, че просто ще взема двайсет и петте хиляди и ще приключа, господин Къркланд.

Сега бе ред на Конъл да замълчи.

— Предложението е еднократно — каза той накрая. — Когато си извън системата, е завинаги. Искам тази информация.

— Дадох ви номера му.

— Няма да забравя това, Хърбърт.

Хърбърт преглътна и изтри потта от челото си.

— Знам, господин Къркланд.

Затвори телефона и отпусна лице в ръцете си. Вина започна да разяжда съвестта му като лешояд мърша. Бе продал Сони. Просто ей така. И то не на друг, а на Конъл Къркланд. Конъл нямаше да спре пред нищо, за да се сдобие с находката. В миньорските среди прякорът му беше Главореза.

Конъл искаше тази находка, и то много. Сони бе в голяма беда. А Хърбърт знаеше, че за всичко е виновен той.

Конъл барабанеше с пръсти по бюрото.

Мразеше Хърбърт Даркър. Мразеше хленчовците, а Хърбърт бе ужасен хленчо, дори ревльо. Бизнесът си е бизнес и ако се наложи да продадеш някой за пари, значи така трябва. Но не хленчиш затова и не се опитваш да се оправдаеш, та да не се чувстваш виновен.

Конъл разполагаше с десетки агенти, които правеха същото като Хърбърт Даркър. Говореше за многобройните си информатори, сякаш бе сводник, а те са курвите му. Бе създал мрежата преди четири години и бе започнал само с трима души, двама в Америка и един в Южна Африка. Системата бе незаконна, но печеливша и постепенно той бе направил нови попълнения. Сега тя включваше двайсет и седем геолози и анализатори по целия свят, които знаеха, че всяко потенциално откритие, за което съобщават на Конъл, веднага им носи пет хиляди.

Обикновено обажданията не струваха. Понякога бяха безспорна глупост, дори опити за измама. Единственото — единственото, което той харесваше в Хърбърт Даркър, бе, че той никога не се опитваше да го измами.

Хърбърт никога не се обаждаше за второкласни находища, нито пък за изчерпани такива — и никога не даваше грешни данни. Винаги, когато се обаждаше, заслужаваше особено внимание. Хърбърт проверяваше всяка проба по три пъти и освен това често сам изследваше мястото, преди да се обади.

Този път обаче се бе обадил само след един тест и след по-малко от три часа. Аматьорска работа. Или поне така щеше да изглежда, ако бе някой друг. Това означаваше, че Хърбърт направо се пука от въодушевление. Десет унции платина на тон руда можеха да доведат всеки до това състояние.

Ако цифрите се окажеха верни, това щеше да е най-богатата жила в историята. Конъл се засмя на дребната лакомия на Хърбърт. Рискуваше да влезе в затвора и да загуби бизнеса си за някакви си двайсет и пет хиляди, когато жилата с платина можеше да донесе стотици милиони.

Закрачи из кабинети си, взираше се през прозореца на петдесет и шестия етаж на Ренесанс Сентър. Бе влажно и дъжделиво, гъсти облаци скриваха звездите. Евтината риза дразнеше кожата му, но какво толкова? Можеше да си позволи много по-хубави дрехи, дори по-добри от шитите по поръчка ризи и костюми на останалите изпълнителни директори на корпорация „Земно ядро“. По дяволите, вече сигурно можеше да си позволи почти всичко, макар да не бе проверявал сметките си повече от две години. Имаше по-важна работа от това да седне да се тормози как изглежда.

Нямаше търпение. Ако залежът се окажеше дори наполовина на очакваното от Хърбърт Даркър, това щеше да е едно от най-богатите находища на земята. Определено щеше да е най-голямата придобивка на корпорацията. Изпълни го чувство на неотложност — всяка конкурентна компания, която разбереше за това, щеше бързо да откупи или арендова мястото. Засега обаче конците дърпаше той. Трябваше да пипне Сони Макгинес, и то бързо.

Най-напред обаче трябваше да информира шефа.

— Влез, скъпи — каза Барбара Йекли през облака дим от пурата, когато Конъл влезе в огромния й кабинет. Кабинетът, както и всички вещи в него, навремето бяха принадлежали на съпруга й, Чарлз Йекли-младши. След самолетната катастрофа, която отне живота на Чарлз-младши и сина й — Чарлз III — преди десет години, тя бе станала собственик на корпорация „Земно ядро“ и съответно на големия кабинет.

Усмихна се топло на Конъл. Той й беше любимец. Повечето хора си мислеха, че Конъл е спечелил благосклонността й със страстта си към находките за много пари, но за нея имаше много по-дълбока причина от парите и печалбата. Двамата споделяха неизказаната празнина от загубата на любими хора поради внезапна сърцераздирателна трагедия. Тя бе наблюдавала как Конъл се превърна от общителен младеж с широка усмивка в суров и коравосърдечен мъж. Някога лицето му бе познато на почти всички в компанията. През последните четири години обаче за повечето служители той се бе превърнал в сух глас по телефона. Глас, който властваше и подчиняваше.

Производителността е ключът, напомни си тя. Производителността и печалбата.

— Дано да е нещо важно, скъпи — каза Барбара и в дрезгавия й глас се прокрадна нетърпелива нотка.

— Важно е. — Лицето на Конъл бе безизразно, но то винаги беше безизразно. — Разполагаме със следи към нещо, което може да се окаже голямо.

— Колко голямо?

— Доколко си запозната с пазара на платината?

Барбара сви рамене. Корпорацията не се занимаваше с платина и затова тя не се бе интересувала от тази тема.

— През последните пет години цените постоянно растат — каза Конъл. — Преди две години „Форд“ въведе нов каталитичен конвертор и го обяви за инструмент за регулиране на замърсяването на въздуха от следващо поколение. За направата на един конвертор са нужни две унции платина. Това е революционна стъпка в ограничаването на замърсяването на въздуха от автомобили. Системата не просто намалява замърсяването — въздухът, който излиза от колата, е по-чист от този, който влиза. Край на замърсяването. Край на смога. Край на заплахата от електромобили. Петролните компании са полудели по тази технология.

Барбара кимна. Незамърсяващите автомобили на „Форд“ се продаваха по-бързо от кубински пури при ембарго. Най-продаваният автомобил за миналата година бе „Лусид“ — първият модел, пригоден към новия конвертор.

— Всеки производител на автомобили се стреми да копира процеса — каза Конъл. — „Мерцедес-Бенц“, „Тойота“ и „Шевролет“ пускат нови модели със същата технология. След две години всяка кола на бензин ще работи така, а това прави по две унции платина на всеки автомобил. И това е само върхът на айсберга. Според някои оценки двайсет процента от стоките, които се произвеждат днес, съдържат платина или се произвеждат с оборудване, което съдържа платина. Това включва всичко — от очила до самолетни двигатели, медицинско оборудване и механизми за преработка на петрол. Платината се използва в индустрията заради своята електропроводимост и устойчивост на корозия и високи температури. Освен това е металът, който се използва в съвременната компютърна индустрия. Употребата й при компютрите е скачала с поне хиляда процента всяка година от 1994-та насам: безпрецедентно нарастване след въвеждането на силиция.

— За разлика от силиция обаче платината не е евтина — обясни ненужно Конъл. — А покрай продължителната експанзия на компютърната индустрия и нарасналото й приложение в автомобилостроенето, търсенето й е скочило неимоверно.

Барбара потисна усмивка на майчина гордост. Чудеше се дали е останало изобщо нещо в минната индустрия, което нейният Конъл да не знае.

— Освен нарасналото търсене в скоро време най-вероятно ще има недостиг — продължи той. — Южна Африка и Русия са основните производители на платина. В Америка има само два по-големи залежа — мината Стилуотър в Монтана и Уивър Крийк в Аризона. За разлика от златото, което много банки трупат като запас, който да продават, когато цените се вдигат, единствените известни запаси от платина се намират в Русия. Руснаците добиха по-голяма част от тях в края на деветдесетте и повечето анализатори смятат, че руските резерви на практика са изчерпани. Това означава, че търсенето на платина се покачва. В момента цената се държи на 850 долара за унция. Южна Африка контролира повечето доставки и ще намали добива, за да вдигне цената. Моето проучване ме кара да вярвам, че цената ще скочи на над 925 долара за унция догодина по това време и ще продължи да се покачва.

Барбара завъртя пурата между пръстите си. От опит знаеше, че бизнес нюхът на Конъл граничи със свръхестествени способности, когато надушеше печалба — а това й стигаше.

— Обикновено концентрацията на платина в рудата е много ниска, от порядъка на една унция на десет тона. Уивър Крийк изуми минната общност с една унция на шест тона. А от Стилуотър в Оклахома твърдят, без да е доказано, че добиват осем десети от унцията на тон. — Конъл се наведе и опря ръце на бюрото й. — Възможно е да сме на път да открием находище с много по-голяма концентрация. Всъщност е възможно да сме открили най-богатата платинена жила в историята. Довечера заминавам за Солт Лейк Сити, за да говоря със златотърсача, който е открил мястото. Трябва да го купя сега, преди да започнат да се избиват с наддаванията. Искам да използвам Кейла Майърс.

При споменаването на това име усмивката на Барбара помръкна.

— Вече обсъждахме това, Конъл. Ти се съгласи, че повече няма да я използваме.

— Това беше навремето, сега е друго. Не знам дали златотърсачът ще клъвне.

— Ами дай му много пари — каза Барбара. — Ако имаш толкова силно предчувствие, поеми риска. Ще одобря един милион.

Конъл сви рамене.

— Не зная дали ще е достатъчно, Барбара. Мисля, че имаме само една възможност да се сдобием с мястото, и тя е сега. Ако златотърсачът подозира колко ценно е откритието му, може даже да не му мигне окото за един милион. Ако му предложа повече пари и е достатъчно умен, ще се свърже с всяка минна компания в целия свят и ще сключи по-добра сделка.

— Е, и? При последните проверки си бяхме много печеливша компания. Не ни трябва Майърс — можем да направим по-добра сделка от всекиго.

— Вярно, но преговорите отнемат време. И двамата знаем, че при съвременните технологии някоя от останалите компании може да открие мястото, преди да сключим сделката. На всичкото отгоре, ако той вдигне шум за платиненото находище, може да се намесят южноафриканците, както и руснаците, а дори и правителството. Искам всичко да стане съвсем тихомълком. Трябва да сключа сделката със златотърсача веднага, преди да плъзне мълвата. За да го направя, трябва да разбера всичко за този човек, и то още сега. Трябва да седна на масата за преговори с пълно снаряжение.

Барбара поклати глава.

— Виж, Конъл, тази жена носи неприятности. Та тя вкара служителя от мините Критъндин в инвалидна количка!

— Беше оправдана.

— За криминално деяние. Но все още е заведен граждански иск. Още се опитвам да договоря прилична компенсация. Да не си забравил, че ни съдят за десет милиона?

— Не съм. Но и ти не забравяй медния рудник в Мойобамба и алуминиевото находище в Куинсланд. Те как вървят?

Барбара се намръщи. Мразеше, когато Конъл го правеше това. И двете мини носеха огромни печалби на корпорацията.

— Много добре знаеш как вървят — каза сухо.

— Нямаше да ги имаме, ако не бях използвал Кейла Майърс. Ами О’Дойл? Забрави ли за проблемите със сигурността, които имахме, преди Кейла да ми каже за него?

Барбара кимна.

— Тя е най-доброто средство — продължи Конъл. — Трябва ми информация, и то бързо. Тя е единственият човек, който може да я осигури.

— Това не ме интересува. Тя носи неприятности. За бога, изхвърлиха я от Агенцията за национална сигурност, Конъл. Направихме много пари чрез нея, но няма да я използваме повече.

— Но, Барбара, това може да е най-голямото находище в историята…

— Не! И това е окончателно — отвърна тя и удари с юмрук по бюрото. — Ще трябва да сключиш сделката без нея. Ще се обадя в счетоводството и ще ти уредя два милиона, но няма да използваме Майърс. Разбра ли?

Конъл въздъхна и отмести поглед, но кимна.

Щом той излезе от стаята, Барбара се усмихна и силно дръпна от пурата. Значи се е натъкнал на най-богатата платинена жила в света, така ли? Добре познаваше Конъл и изобщо не бе изненадана. Вярваше в него — той можеше да сключи сделката и без да използва онази откачалка Майърс.

Майърс бе направо страшна.

5.

4 август

В 02:15 след полунощ Конъл отново бе в кабинета си и звънеше по телефона. След седемнайсет позвънявания му отговори сънен глас. Сънен, но очевидно раздразнен.

Гласът на Кейла бе твърде дълбок за жена, но някак звучеше женствени въпреки всички сквернословия, които обикновено изричаше.

— Дано да имаш добра причина — каза тя.

— Къркланд се обажда.

— Господин Къркланд? — В гласа й изведнъж прозвуча уважение. Или може би просто алчност. — Изненадана съм да ви чуя. С какво мога да ви помогна?

— Трябват ми кирливите ризи на един човек, и то веднага — каза Конъл. — Казва се Сони Макгинес. Златотърсач е. В момента е в хотел „Хилтън“ в Солт Лейк Сити. — Чу как Кейла яростно си води бележки.

— Постоянен адрес или телефон?

— Не ги знам. Работи извън Солт Лейк Сити и ходи на почивка в Рио. Това е всичко, което знам.

— Друго?

— Казах, че това е всичко, което знам.

— Сигурно ме будалкате.

— Не ви будалкам, госпожице Майърс.

Уважението в гласа на Кейла отстъпи пред раздразнението.

— Господин Къркланд, това не е кой знае какво като начало.

— Анализира пробите си в лабораторията на Хърбърт Даркър в Солт Лейк Сити. Даркър може да е най-добрата ти отправна точка за улики.

— Познавате Даркър?

— Той е от информаторите. — Конъл често даваше на Кейла информация, която не би поверил на друг, дори на Барбара Йекли. Кейла бе изпълнителна, мълчалива и надеждна, макар Конъл да бе сигурен, че това ще трае само докато той е най-платежоспособният й клиент. Тя обаче си заслужаваше капиталовложението. Бивши оперативни работници на Агенцията за национална сигурност не се намираха лесно.

— Даркър е подкупен, значи ще съдейства, така ли?

За миг Конъл се замисли над това. Измисленият морал на Хърбърт можеше да ги забави, а той нямаше време за това.

— Поправка. Беше информатор — каза Конъл и мина на „ти“. — Прави каквото трябва, но ми намери информацията. Този път обаче те моля да не изпускаш нещата от контрол. Не пращай никого в инвалидна количка.

— Разбирам — отвърна Кейла. Той усети как тя се усмихва. Чудеше се какво му се пече на Хърбърт, но после реши, че изобщо не го интересува. Даркър си беше надробил попарата и сега трябваше да си я изсърба.

„По-добре той, отколкото аз“, помисли си. Да си имаш работа с Кейла Майърс бе все едно да си имаш работа с дявола. Рано или късно ролите се разменяха и на човек му се случваше нещо болезнено и неприятно. Той не се страхуваше от нея. Просто защото не му пукаше дали ще живее. Нищо нямаше значение. Наистина не го интересуваше как ще пипне Сони Макгинес, стига да го направи.

— Трябва ми за утре — каза Конъл.

— А, не! — кипна тя. — Не можете да искате това и го знаете. Във Вашингтон съм, по дяволите. Първо трябва да го проуча на компютър, а после може би да отида в Солт Лейк Сити. Няма да стане.

— Кейла, ще ти платя троен хонорар. В случай, че получа нещо, което си струва, до утре вечер в 08:15. И без оправдания. Ясно?

Обичайната й тарифа от петнайсет хиляди долара изведнъж се превърна в експресна поръчка за четиридесет и пет хиляди.

— Добре — каза Кейла уморено, но с уважение. — Разбирам. 08:15 утре вечерта.

Конъл затвори, без да каже нищо повече. Знаеше, че тя все ще намери нещо; просто се надяваше да е достатъчно. Той трябваше да пипне Макгинес. И не само да го пипне, но и да го направи част от проекта. Според Хърбърт Сони познаваше минната дейност в района по-добре от всеки. Това бе жизненоважно, за да се задействат нещата бързо. Времето бе най-големия враг на Конъл. Рано или късно до конкуренцията щяха да стигнат слухове, но дотогава Конъл възнамеряваше да разполага с мястото.

В 04:47 сутринта Кейла се взираше в монитора с кървясали очи.

На скорошна снимка на Департамента за МПС Сони Макгинес се усмихваше с ослепително бели зъби, а брадата му силно контрастираше с катраненочерната му кожа.

„Направо си трън в задника, драги“.

Трябваше й повече от час, за да изрови информация за Сони, което бе два пъти повече от обичайното й време за проучване, Най-накрая обаче бе успяла да намери ЕГН-то му. Тези няколко цифри отвориха безброй врати: кредитоспособност, шофьорски права, данъчна информация…

Досието му в Департамента за МПС показваше, че в момента е собственик на джип от 2007-а, „Гранд Чероки“ от 1999-а и стар модел „Корвет“ от 1979-а. Справката в кредитните регистри показа, че е изплатил и трите автомобила.

Тя отново погледна кредитните регистри, този път за ипотечни кредити. Едно жилище — къща за 700000 долара в Рино.

„Прилича на просяк, а живее като принц.“

С няколко удара по клавиатурата се прехвърли към банковата му сметка. Любопитно, на негово име имаше само тринайсет хиляди. Очакваше повече от човек с такъв скъп вкус.

„Ами укриване на данъци?“

Отвори архивите на данъчните служби. Очите й леко се разшириха, когато прегледа данъците му за последните трийсет години. Според архивите приходите му от 1970 до 2002 г. се равняваха на седем милиона долара. Пусна програмата на АНС за проследяване на данъчни измами, но тя не показа нищо. Човекът бе съвсем честен, поне що се отнася до данъците.

Архивите рисуваха доста подробна картина на живота му. Едно беше ясно — изглежда, Сони Макгинес бе голям филантроп. През годините бе дарил по 100 000 долара на фондовете на колежа „Юнайтед Негро“ и „Уайлдлайф“, 200 000 долара на Асоциацията на парализираните ветерани от войната и над 300 000 долара на археологическия департамент на университета „Бригам Йънг“.

Кейла се ядоса още повече. Погледна си часовника — 05:12. Времето нямаше да й стигне. Беше си направила резервация за полета за Солт Лейк Сити в 06:45, а не искаше да тръгва с празни ръце.

Макар финансите на Сони да бяха забележителни, те не бяха от полза за Конъл. На него му трябваше информация за изнудване, а не доклад за Сони светеца. Тя заряза финансовата стратегия и вместо това пусна програмата за данъчни измами да търси информация за Хърбърт Даркър. Остави я да работи и провери дали Сони няма криминално досие. Едно бързо сканиране на всички полицейски бази данни й върна доста дълъг списък.

Бинго. Дано това свършеше работа на Конъл. Сърцето й подскочи, когато видя присъда за углавно престъпление, но отново се сви, когато видя годината. Старият златотърсач бе лежал в затвора „Райкър“ за телесна повреда, но това бе през 75-а и 76-а, преди трийсет години.

Още повече се озлоби, докато четеше останалите седем вписвания — всички бяха арести за ползване на услуги на проститутки. А тъй като местожителството му бе в Рино, щата Невада, тя не смяташе, че ще може да бъде изнудван за това, че покровителства най-древната професия.

В гърдите й бавно се надигна ярост, заля я цялата. Сони беше чист, нямаше нищо, което да предостави на Конъл.

Компютърът сигнализира, че е приключил с претърсването за Хърбърт Даркър. Тя веднага отвори дългия списък с данъчна информация. Ядът й стихна, а усмивката й се разшири.

08:23 (10:23 източно време)

— Скъпа, побързай, че ще закъснея — каза Хърбърт. Стоеше до стълбите и гледаше към кухнята. Жена му Анджи чевръсто тъпчеше храна в платнена торбичка за обяд. Брутните приходи на компанията му възлизаха на близо милион долара през тази година, но той още не можеше да свикне да излиза за обяд. След като десет години се беше борил за собствен бизнес, бе невъзможно да наруши скромните навици от онези ранни дни.

Пронизителен боен писък огласи къщата. Хърбърт се стегна, а синът му скочи от най-горното стъпало на гърба му. Хърбърт изпъшка и залитна напред. Люк ставаше все по-голям и си лен с всеки ден. Много скоро ежедневната Атака от стълбите щеше да го събори на земята.

— Леко, Люк — каза Хърбърт и се засмя. — Някой ден ще ме претрепеш.

Люк силно стисна раменете му.

— Няма да те претрепя, татко, обичам те.

Хърбърт се усмихна и се наведе, за да пусне сина си на земята. Анджи забърза към тях с торбичката в лявата ръка и малкия Марк гушнат в дясната. Марк също растеше — може би скоро щеше да се присъедини към брат си в свирепите атаки от стълбите.

— Благодаря, скъпа — каза Хърбърт, целуна я, после целуна Марк по челцето.

Телефонът иззвъня точно когато излизаше и Хърбърт машинално спря, докато Анджи вдигне. Тя протегна слушалката към него. Той си погледна часовника, въздъхна и я взе. Люк се засмя и се покатери по стълбата за още една атака.

— Ало?

— Здрасти, Хърбърт — проговори зноен женски глас. — На път за работа?

— Да, и закъснявам. С какво мога да ви помогна?

— Надявам се, че можеш — каза жената. — Трябва да се видим. Веднага.

— Кой се обажда?

— Разполагам с малко данъчна информация, която може да те заинтересува.

Хърбърт застина.

— Моля?

— Знам, че укриваш данъци, Хърби. Всичко знам. Предполагам, че ще искаш да говориш с мен насаме, но мога да дойда и у вас след пет минути. Сигурна съм, че жена ти ще остане очарована от това, което имам да казвам.

Хърбърт усети как го заливат ярост и ужас.

— Къркланд ли те изпраща?

— Има ли значение?

Сърцето му лудо запрескача. Анджи го гледаше озадачено.

— Не, не, няма — каза той. — Къде искате да се срещнем?

— Пайниър Парк. Знаеш ли го?

— Да, знам го.

— След десет минути. Казвам се Смит. Търси сив ван.

Жената прекъсна връзката. Хърбърт бавно отпусна слушалката, сърцето му се бе свило от страх.

08:35

Телефонът остро иззвъня и изкара Сони от полуунеса. Макар тялото му да бе изтощено от страстната нощ с безкрайно талантливата Клои, умът му се събуди веднага.

— Да?

— Господин Макгинес?

— Кой се обажда? — каза Сони и изведнъж застана нащрек. Беше казал къде е отседнал само на един човек — Хърбърт Даркър.

— Господин Макгинес, казвам се Конъл Къркланд. Представител съм на компания, която иска да преговаря с вас за находката ви.

Конъл Къркланд от корпорация „Земно ядро“, Конъл Главореза. Всеки, който имаше и най-бегла представа за миньорския бизнес, познаваше това име. Носеше му се славата, че не е човек, с който можеш да си играеш игрички.

— Имам път към вас и се надявах да се срещнем на вечеря — каза Конъл.

Сони почувства как гневът избухва в него като ракета на стартова площадка. Единствената му находка от близо два месеца бе в планината Уа-Уа — и то само отпреди два дни. Само Хърбърт Даркър знаеше за това. Дали не го бе продал? Първият порив на Сони бе да затвори, но трябваше да разбере до каква степен е предаден. Освен това трябваше да разбере какво знае този Къркланд. А и „Земно ядро“ бе доста платежоспособна. Каквото, и да му предложеше Къркланд, вероятно щеше да е добра отправна точка за преговори с други компании.

— „Августино“ — каза Сони. — Направете резервация за осем. Поискайте масата на Сони Макгинес. И не закъснявайте. — Понечи да стане и да се приготви за среща с Даркър, за да разбере какво става. Докато се надигаше, една ръка с дълги нокти леко го одраска по гърба. Обърна се и погледна усмихнатата Клои. Карамелената й кожа красиво контрастирайте на белите чаршафи, сочните й устни бяха леко отворени, черните й очи проблясваха сексапилно.

Гневът му се изпари и отстъпи място на сутрешна похот. В края на краищата имаше цял ден на разположение, Хърбърт нямаше да избяга.

08:41

Кейла седеше и чакаше. Беше паркирала сивия безличен ван под наем под хилав бряст точно в края на един типичен парк от предградията. Погледна грима си в огледалото за задно виждане. Все още изглеждаше дяволски добре, макар да бе дремнала само за кратко по време на полета от Вашингтон. Торбичките под очите й личаха под грима, но само малко.

Сони Макгинес може би нямаше какво да крие, но Хърбърт Даркър имаше цял куп финансови нарушения. Беше измъкнал 210 000 долара от Конъл за информацията, която му издаваше. Ако данъчните научеха за тази недекларирана сума, Хърбърт го грозяха поне десет години затвор. Щом се налагаше да намери нещо за Макгинес, трябваше да го измисли. Даркър бе единственият, който можеше да й помогне за толкова кратко време.

Хърбърт отби кадилака си до тротоара. Докато слизаше от колата, Кейла го огледа. Метър и шейсет и пет, около седемдесет килограма, хилав като жертва на концентрационен лагер. Не забеляза да носи оръжия. Слаба координация на движенията. Лесна мишена.

Отвори плъзгащата се врата на вана и слезе. Осемсантиметровите й токчета потънаха в тревата, но само малко. Видя как Хърбърт се ококори. Не можеше да го обвинява, тъй като се бе облякла така, че да предизвиква точно такава реакция. Свободната й памучна пола едва покриваше задника и откриваше силните й крака. Токчетата допълнително издължаваха високата й фигура — близо метър и осемдесет. Дългата права руса коса падаше свободно около лицето и раменете й и подчертаваше изумрудените й очи и огнената й усмивка. Блузката й щедро откриваше силния бронзов загар на ръцете, раменете и стегнатия корем. Отправи към Хърбърт добре репетирана усмивка и му помаха. Видя как гардът му падна на секундата. Още беше ядосан, но като на типичен мъж страхът му се изпаряваше при вида на сексапилна жена. В края на краищата беше мъж. А мъжете не се страхуват от красиви жени.

Огледа я подозрително.

— Имам съобщение за Къркланд. Кажи на този задник, че прекрачи всякакви граници, когато се обади в дома ми.

Кейла хвърли бърз поглед към парка. Имаше само няколко деца на петдесет метра по-нататък, но те бяха погълнати от игра в пясъка и не обръщаха внимание на вана и тях двамата. Все още с усмивка на уста, Кейла посегна към вана и измъкна електрошокова палка. Хърбърт се облещи, но преди да успее да побегне или да извика от изненада, през тялото му преминаха десет хиляди волта. Тялото му се сгърчи от електричеството.

Кейла изключи палката и той залитна напред. Тя го хвана с отработено движение, преди да падне, и преметна малкото му леко тяло през рамо. Хвърли го във вана без усилие. Скочи вътре, затръшна вратата и бързо го претърколи по корем, после завърза ръцете и краката му с медна тел. Хърбърт изстена, докато напъхваше кожена топка в устата му.

Седна на шофьорското място и запали колата. Спокойно подкара по улицата. Децата така и не вдигнаха поглед от играта си. Някой в квартала може и да ги бе забелязал, но Кейла нямаше намерение да задържа много милия Хърб. Прегледа песните в iPod-а си — Синди Лопър щеше да пасне чудесно за случая. Започна да си тактува по волана на „Момичетата просто искат да се забавляват“.

Хърбърт дойде в съзнание и започна да мънка. През кожената топка думите не се разбираха, но на Кейла не й беше за първи път — бе чувала тези думи безброй пъти.

— Искаш да разбереш къде те водя ли, слънчице? — попита Кейла и му отправи съблазнителна усмивка през рамо. — Някъде, където няма да ни безпокоят. Трябва да ти задам някои въпроси.

На лицето му се изписа страх. Страх и недоумение. Типичен мъж — ако му отнемеш контрола, започва да се държи като малко момче.

Не познаваше Солт Лейк Сити, но бе обиколила района, преди да си уреди среща с Хърби. На по-малко от две минути с кола от парка имаше изоставена фабрика. Тя отби през празния буренясал паркинг и зави зад сградата, за да не се вижда от главния път. Не беше кой знае какво скривалище, но пък тя не възнамеряваше да се бави повече от петнайсет минути.

Изгаси двигателя. Беше време да се залавя за работа. Синди Лопър не бе подходяща, трябваше й нещо друго, нещо по-… разтърсващо. Прегледа отново песните и накрая се спря на „Донас“ — „Сложи ме на задната седалка“.

Взе чантичката си и отиде до Хърбърт. Той лежеше по корем, ръцете и краката му бяха завързани на гърба. От лявата му китка се стичаше кръв — телта се бе врязала в кожата.

— Сега с теб ще си поприказваме — каза Кейла, коленичи до Хърбърт и нежно го погали по косата. — Трябва ми малко информация. Ако си послушен, ще те пусна. Ако не си, ще те убия.

Очите му се разшириха от страх. Опита се да каже нещо, но червената кожена топка не му позволяваше. Кейла мина зад него и възседна малкия му задник.

Извади от чантичката си ръждясали клещи. Разбира се, можеше да си позволи и нови, но тези имаха сантиментална стойност. Едно време, когато в АНС все още гледаха на нея като на мило русо дете, тя вършеше добра работа с клещите в Хондурас, Кувейт, Париж, Афганистан и дори Вашингтон. Предполагаше се, че това е една от причините за уволнението й. Истината обаче бе, че „мъжете“ на високи позиции в АНС я чувстваха като заплаха. Андре Вожел, шефът на АНС, я бе пожертвал по политически причини, превърна я в изкупителна жертва, за да напредне в кариерата си. „Използвах я за пример“, както казваше самият той. Всъщност просто намери начин да се отърве от нея, тъй като непрекъснатите й успехи и неизчерпаемият й патриотизъм подкопаваха контрола му. Ако не бе „прекомерното насилие“, щеше да измисли нещо друго. Тя обичаше АНС, това бе животът й. А сега използваше клещите в частния сектор, не в името на бог и родината, а в името на парите. Беше несправедливо, безсмислено.

Но едно момиче трябва да може да си плаща сметките.

Тя познаваше клещите, познаваше всяко ръждиво петно и драскотина по тях. На дръжката бяха гравирани думите К-МАРТ КОВАНО ЖЕЛЯЗО (ЯПОНИЯ). Челюстите вършеха добра работа за откъсване на устни или езици.

Според експертното й мнение обаче най-хубавото на клещите бяха четирите зъбчета точно под върха им. Бяха създадени все едно специално за преминаване към съществената част. Освен това прилягаха чудесно на пръсти.

На кокалчета, ако трябва да бъдем по-точни.

Тя нагласи хладните клещи около кокалчето на кутрето на Хърбърт — там, където се съединяваше с дланта — и без да каже и дума, стисна с премерена сила. Чу се слабо пукване, сякаш клон се пречупва под тежестта на сняг. Хърбърт отметна глава и изпищя. По-точно — понечи да изпищи. С топката не се получаваше много добре.

Мятането му я накара да потръпне цялата. Кожата й сякаш се наелектризира, стана толкова чувствителна, че можеше да усети как полата й се плъзга по бедрата.

Хърбърт задърпа телта, но тя само се вряза по-дълбоко в кожата му. Спря да се съпротивлява, но продължи да се мъчи да изпищи. Трепереше от страх. Кейла дишаше накъсано. Усещаше кръвта в жилите си.

Погали го по главата. Знаеше от опит, че тези напъни за писъци не могат да се чуят навън. Той се разплака, пак опита да говори през кожената топка. Тя разпозна и тези думи.

— Защо ли? — повтори въпроса му Кейла, докато плъзгаше клещите към второто кокалче на кутрето. — ЕЙ сега ще ти кажа, сладурче.

И с озъбена усмивка смачка и това кокалче.

Хърбърт замята глава, приглушените му писъци изпълниха вана. Очите на Кейла заблестяха от удоволствие.

Тя преряза с клещите медната тел на китките му и го претърколи като парцалена кукла. Той посегна към гърлото й, но тя сложи край на опитите му за съпротива, като сграбчи и стисна счупения му пръст. Лицето му се сгърчи в агония. Кейла кротко върза ръцете му, този път отпред.

По лицето му се стичаха сълзи и сополи. Замъглените му очи я гледаха с безумно недоумение. За по-малко от десет минути той бе стигнал от среща в слънчев парк до това да се превърне в безпомощна измъчвана жертва.

Тя отново го възседна, после се пресегна и развърза кожената топка. Тя изскочи от устата му и увисна до лявата му буза — беше цялата олигавена.

— Моля те, спри! — извика той. — Моля те!

Кейла пак го погали по главата и избърса сълзите му.

— Трябват ми малко кирливи ризи на Сони Макгинес.

На лицето му се изписа объркване.

— Трябва да го изнудвам. Сигурна съм, че знаеш нещо, което мога да използвам.

— Да използваш? Изнудване? — заекна Хърбърт. — Аз… не знам нищо такова.

— По-добре ще е да се сетиш нещо — любезно каза Кейла. — Или ще ти премажа още някое пръстче.

Той се разтърси от ридания и изговори думите една по една, като рязко си поемаше дъх.

— Ти… шибана… ненормална… кучко!

Кейла вдигна клещите така, че да ги вижда ясно. Очите му се разшириха и той веднага млъкна.

— Чакай малко, дай ми секунда да помисля, става ли? Кълна се, ще се сетя нещо…

Кейла зачака — остави го да помисли. Гледаше го как яростно примигва, сякаш това щеше да ускори мислите му.

— Да — бързо каза той. — Преди Няколко години имаше една мина. Мината Йоргенсон. Сони я откри и я продаде, но тя не даде очаквания добив. Той сякаш знаеше, че ще стане така, но въпреки всичко я продаде…

Хърбърт дърдори още няколко минути като сломен мъж, който се моли за живота си. Раболепният му тон ласкаеше Кейла и изпълни тялото й с още по-голяма възбуда. Тя измъкна от чантата си тетрадка и записа информацията, като през цялото време се усмихваше. Точно това й трябваше.

Той дрънкаше и за новото откритие на Сони, като се опитваше да я накара да не хваща отново клещите. Думите „откритие за милиард“ погъделичкаха приятно ушите й.

Прибра тетрадката. След като приключеше с Хърб, щеше да пусне компютъра и да провери всички подробности. Конъл щеше да си получи информацията, и то в срок.

„По дяволите, добра съм си“.

Погали го още веднъж по косата, после седна зад волана. Погледна си часовника. Беше го хванала, натоварила, пречупила и получила информацията за по-малко от петнайсет минути. Не беше личен рекорд, но беше много близо.

Сивият ван се отдалечи от празната фабрика.

Отби зад кадилака на Хърбърт и сряза медната тел около краката и ръцете му. Подаде му бяла кърпа, за да почисти раните си. Като се изключеше счупеното кутре, имаше само леки порязвания на китките. В края на краищата беше чиста работа и нямаше да събуди подозрения, когато отидеше на лекар и измислеше някакво оправдание за кутрето.

Усмихна се — бе удържала на думата си и не бе пратила никого в инвалидна количка.

Отвори вана и му помогна да излезе. Раменете му се бяха свлекли, главата му бе наведена. Пречупен мъж, телом и духом. Напомни й за стар балон, провиснал и спаднал наполовина.

Това, помисли си, е истинската същност на всеки мъж.

— Сега ще те пусна — каза тя. — И ще си държиш устата затворена. Ако се раздрънкаш, ще се обадя на данъчните, а после ще дойда за синовете ти.

Главата му изведнъж подскочи. Болката бе забравена и в очите му се появи искра на непокорство. В, крайна сметка може и да не бе съвсем пречупен.

— Нека просто кажем, че малкият Марки и малкият Люки няма да могат да свирят на цигулка. — Тя отвори и затвори клещите — все едно гладно птиче отваря и затваря човчица. — Разбра ли?

Той бързо кимна; болката още личеше в очите му, но за момента я бе потиснал.

Тя винаги заплашваше с децата. Беше по-добра алтернатива от съпруга или съпругата, защото никога не се знаеше дали пък на някой няма да му хареса те да бъдат измъчвани или убити. Заплаши обаче с децата — и гарантирано ще те слушат. След като десет години бе използвала тази теория, й се бе наложило да спази обещанието си само веднъж. Само веднъж. И това й коства работата в АНС.

Усети пристъп на добре позната ярост към човека, който я бе изритал от АНС. Не минаваше и ден, без да си спомни за това. Поклати глава и се опита да отпъди тази мисъл. Това беше минало. Тури му пепел. Опита се да си спомни още някоя поговорка, която да я успокои.

Освен това наистина бе много добра в работата. Хърбърт бе дал отлична информация. Може би трябваше да научи повече, да види дали не може да се възползва от такова откритие.

Взе iPod-а, пусна „Раят е измислица“ на Лакуна Койл и потегли. Никога не се бе бъркала в работите на Конъл, но този път бе различно. Това си бе голямо парче баница. „Откритие за милиард“ бе казал Хърбърт. Минната индустрия плащаше огромни суми за такава информация и особено компаниите с платинени мини. По някакъв начин цялата тази работа щеше да донесе изгода за Кейла Майърс. И то голяма.

21:15

Вътрешно Сони кипеше, но това не му пречеше да се наслаждава на втория си кралски рак. Отчупи дебелата щипка и топна бялото месо в сочния сметанов сос. Не знаеше какво слага Августино в соса, но той му беше любимият сред стотиците четиризвездни ресторанти, в които бе добре познат. Макар да бе ядосан, Сони нямаше да остави това да му развали вечерята. Особено когато някой друг плащаше сметката.

Щедрият млад човек, който плащаше скъпото ястие, седеше срещу него. Висок, с къдрава черна коса, изглеждаше спокоен, невъзмутим, търпелив. Носеше костюм, който обаче не бе моден и дори бе намачкан на места. Напомняше на Сони за костюма на Питър Фолк в „Коломбо“. Конъл Къркланд очевидно не бе типичен изпълнителен директор на минна корпорация и със сигурност не бе това, на което бе свикнал Сони. Външният му вид обаче изобщо не го интересуваше в момента.

Най-належащият въпрос бе как този човек се бе свързал толкова бързо с него — по-малко от двайсет и четири часа след като Сони бе взел резултатите от пробата. След като изпрати Клои с щедър бакшиш, Сони потърси Хърбърт, но не остана изненадан, че предателят не се бе прибирал цял ден.

Предателството на Хърбърт го вбесяваше. По принцип тая работа с находките не бе съвсем редна и затова Сони винаги ги криеше и винаги тестваше пробите на едно и също място. Очевидно тази стратегия бе сполучлива. Ако Сони бе издал на Хърбърт мястото, Къркланд и компанията му вече щяха да са подкупили местните политици и да са закупили земята.

— Интересно откъде знаете за това откритие, господин Къркланд — каза Сони о пълна уста. — Не съм казал на много хора — вие как разбрахте?

Конъл се взря в него за миг, после отговори студено:

— Хайде да оставим преструвките, господин Макгинес. Няма да играя игрички с вас и се надявам и вие да не го правите. Знаете много добре откъде имам информацията. Как ще приемете това си е ваша работа, мен наистина не ме интересува. Важното е, че знам за откритието ви и го искам, преди някой друг да разбере за него.

Сони се изненада от безцеремонността му. Бизнесмените обикновено се усмихваха, ласкаеха и правеха всякакви такива глупости. За този човек всичко бе бизнес. Сони си помисли, че би продал и собствената си майка в публичен дом в Банкок, ако има изгледи за сигурна печалба.

— Това ще струва скъпо — каза Сони, след като прокара рачешкото с голяма глътка мляко. Никога не пиеше, когато вършеше работа. Знаеше, че не бива да губи разсъдъка си пред хора като Конъл Къркланд.

— Колко, господин Макгинес?

Сони отхапа солидно парче и попи малко сметана от брадата си със салфетката, пъхната под яката му. Задъвка замислено и отвърна на взора на Конъл. Бръчиците около очите му се присвиха от пакостлива усмивка.

— Петнайсет милиона. — Отново хапна от месото. Очакваше цифрата да шокира изпълнителния директор поне малко. Очите на Конъл не трепнаха.

— Може би ако притежавахте земята и правата върху полезните изкопаеми, щяхме да ви платим тази сума — отговори Конъл. — Но не притежавате нито едното, нито другото. А и двамата знаем, че ако се опитате да ги купите, веднага ще предложим по-висока цена и ще останете с пръст в устата. Хайде да не говорим за права и други юридически подробности. Адвокатите на „Земно ядро“ имат двайсетгодишен опит в случаи като този. Ще ви платим един милион.

Сони продължи да дъвче, но усети как гневът му се надига. Не усети малкото парченце рачешко, което се бе закачило на брадата му и подскачаше при всяка негова дума.

— Я слушай, кучи сине. Ще играем грубо, така ли? Ще отида в един куп други компании с това, което съм открил, и ще подпаля такова наддаване, че ще ти се прииска да се наведеш, да си хванеш глезените и да ме молиш да те подпра отзад. Искам петнайсет милиона й някой ще ми ги даде. Искаш мястото? Добре, тогава ще играеш по моите правила. Разправям се с такива като теб още отпреди да си се пръкнал на тоя свят.

— Нима? — каза Конъл. На устните му заигра усмивка. — Някак се съмнявам, че някога сте си имали работа точно с такъв като мен.

— Забрави, Къркланд. Ще се свържа с „Импала Платинум“ и „Стилуотър“ още утре сутринта. Много добре знам с какво разполагам и ще обявя търг за него. Единственият, който ще научи къде е мястото, ще е този, който плаща най-много, така че твоите приятели адвокатите няма да имат възможност да се намесят. Ако искаш да играеш, добре, но ще трябва да наддаваш както всички останали.

Конъл кимна, след това извади няколко листа от куфарчето си и ги бутна към Сони.

— Погледнете това, господин Макгинес. — Усмивката изчезна от устните му. — Ще разберете, че приятелят ви, господин Даркър, ни съдейства много. Спомняте ли си златното находище, което продадохте на минната кооперация „Йоргенсон“ през 1994-а? Нали се сещате, онова, за което взехте шестстотин и петдесет хиляди долара? И което се изчерпа само след месец?

— Не гарантирам находките си! — Сони размаха вилицата с набодена хапка пред лицето на Конъл. — Всички знаят, че плащат за място, това е! Работя така от двайсет и пет години.

— Да, разбира се, господин Макгинес — спокойно каза Конъл. — Но пред вас има изявление на господин Даркър, в което се казва, че сте знаели, че жилата е малка и че концентрацията на злато е твърде ниска, след като се обработят първите сто хиляди тона. Според господин Даркър сте знаели много добре, че мината няма стойност, но въпреки това сте я продали.

Сони се ококори и зяпна побеснял; малкото парченце рачешко още се клатеше несигурно на брадата му. От години търгуваше честно. Никога не бе прецакал никого. Хората осъзнаваха риска, когато купуваха от него място — местонахождение всъщност. Нищо не бе сигурно и това бе част от играта.

— Нищо такова не съм знаел, тъпанар такъв! — Сони рязко се изправи, столът му политна назад и падна на пода. Останалите гости на ресторанта му хвърлиха неодобрителни погледи. — Рудата, която намерих близо до повърхността, бе с много висока концентрация. Те се съгласиха с откритието и затова купиха мястото!

— Господин Даркър няма да се съгласи с вас в съда, след като предам тази информация на „Йоргенсон“, господин Макгинес.

Конъл запазваше безизразното си изражение; набръчканото лице на Сони издаваше убийствения му гняв. Сони знаеше, сега повече от всякога, че това откритие е най-голямото, бленуваната баснословна жила. Изнудването беше голям риск и обикновено никой не правеше такова нещо, освен ако наградата не си струваше. Беше ясно, че това е най-голямата находка в дългата кариера на Сони, а сега този недодялан кучи син с безизразно лице искаше да му го открадне.

Ако Сони бе с двайсет години по-млад, щеше да прекатури масата и да смачка носа на Конъл като зрял домат. Но тези дни бяха отминали. На шейсет и две той все още кръстосваше планините по-чевръсто от три пъти по-млад мъж, но свиванията вече не бяха за него.

— Господин Макгинес, моля ви, успокойте се — каза Конъл, на лицето му бе изписано разбиране. — Няма да използвам това срещу вас, освен ако не ме принудите. И двамата знаем, че е лъжа, но това няма значение. „Йоргенсон“ загуби милиони от тази сделка и ако решат, че сте знаели, че мината не струва, ще ви преследват докрай. Ще искат да ви използват за назидание. При вашето криминално досие знаете, че ще влезете в затвора. Вижте, нека си спестим реплики от сорта на „невинен съм“ и „обвинението няма да издържи“, защото и двамата знаем, че сте прецакан.

Сони се пръскаше от ярост, но кимна. Беше надигран още преди да разбере, че играта е започнала. Конъл бе дошъл с пълно снаряжение. Знаеше за мината „Йоргенсон“ и за това, че Сони бе лежал в затвора. Представата за затвора уталожи нещата. Той предпочиташе да е прецакан, отколкото да рискува пак да попадне там, далеч от откритото небе и красивите гледки. Както обичаше да казва майка му, умният винаги отстъпва.

— Просто искам да договорим справедлива цена — каза Конъл. — Петнайсет милиона долара е направо смешно. Ще призная, че и един милион е смешно, така че защо не се спрем на нещо средно? Просто този път по-силния коз е у мен. Вие пак ще направите много пари и ще си получите почивките в Рио, така че нека просто се успокоим и да говорим делово.

Сони седна и се успокои, за да може да извлече максимума от всичко това.

— Ще ви дам един милион долара в брой — каза Конъл. — И два процента от нетния приход от експлоатацията на мината.

Ченето на Сони увисна. Никога не му бяха предлагали процент от добива. Ако тази мина наистина бе това, което изглеждаше, два процента можеха дори да надминат петнайсет милиона, и то много. Конъл държеше всички козове и двамата го знаеха. Не беше нужно да предлага парче от баницата. При този благосклонен жест ядът на Сони почти се изпари.

— Слушай, Къркланд — каза Сони и се наведе напред. — Ако си мислиш, че просто ще си седя и ще чакам чековете, значи си се побъркал.

— Какво говорите, господин Макгинес?

— Искам да съм там. Хич не ти вярвам, което съм сигурен, че не е изненада за теб. Ако искаш мястото, ще трябва да съм там непрекъснато и да преглеждам всички отчети, които минават през бюрото ти. Искам пълен достъп до отчетите на целия проект, така че да знам какъв е реалният нетен приход.

— Това няма да стане.

— Значи отивам в затвора — каза Сони и се облегна.

Конъл просто го изгледа с онова непроницаемо, празно изражение, което скриваше какво става в главата му. Сони бе виждал много студени хора, но не си спомняше да е срещал чак такова неразгадаемо лице. Не се съмняваше обаче, че Къркланд чете в него като в отворена книга. Да, Сони беше победен, но нямаше да падне в краката му. Все още бе единственият, който знаеше мястото, и това му даваше власт. В затвора или не, нямаше да остави Конъл да вземе всички ръце в тази игра.

— Не мога да ви обвинявам — искрено каза Конъл.

— Вътре съм. Трябва да участвам.

— Това противоречи на политиката на компанията, господин Макгинес, но във вашия случай предполагам, че ще трябва да направим изключение — каза Конъл. — Като се замисля, доколкото разбирам, вие сте експерт в този район.

— Познавам го по-добре, отколкото ти познаваш това, дето е в гащите ти.

— Можете ли да проучите мястото? Трябва да научим всичко, което е ставало в района, да разберем дали някой е копал там, независимо колко отдавна. Всякаква информация би улеснила работата ни. И би я направила по-доходна.

— Ще ви кажа какво е ставало там от последната ледникова епоха насам — каза Сони и се подсмихна. — Трябва ми обаче малко време.

— Имате го, господин Макгинес — отвърна Конъл с победоносна усмивка. — Имате го.

За да скрепят сделката, прекараха остатъка от вечерта заедно и се напиха до безобразие. Когато най-накрая в един след полунощ ги изхвърлиха, Сони нямаше търпение да участва в успешното начинание, а фактът, че бе изнудван, бе забравен напълно.

Тъй като бе ужасно пиян обаче, бе забравил нещо много важно. При сключването на сделката бе обещал да направи нещо, което бе искал да избегне. Трябваше да се върне в планината — мъртвата планина, в която дивите животни имаха благоразумието да не припарват.

6.

5 август, 02:59

Конъл се обърна в съня си; дългите му крака стърчаха от леглото в мотелската стая. На устните му се появи усмивка. Усмивка за жена му. Ако някой, който го познаваше, можеше да го види в този миг, вероятно би се смаял от изражението му.

Усмивката изведнъж изчезна и лицето му се сгърчи от страх. Той изрита чаршафите и се замята в леглото, главата му се затръска в яростно отрицание.

Събуди се с вик, ръката му отпрати нощната лампа чак в другия край на стаята. Евтиният порцелан се пръсна в работещия климатик. Конъл седна, бореше се да си поеме въздух. После уморено отпусна глава в ръце.

Червените светещи цифри на будилника показваха 03:02 — 06:02 детройтско време. Щом и без това бе буден, можеше поне да свърши малко работа. Не му се взимаше душ, но потното му тяло се бе пропило от миризмата на страх. Бързо се обля, избърса се и навлече костюма, който небрежно бе метнат на пода. Когато излезе, вече бе прогонил съня от ума си.

5 август, 08:27

Първото задължение на Сони като консултант бе да приложи знанията си и да изследва мястото. Беше поръчал събуждане по телефона в осем и веднага усети ужасен махмурлук. Надяваше се, че Къркланд се чувства още по-зле. След десет минути с любезното съдействие на румсървиса дойде обилна закуска. Сони не си беше поръчвал храна, но въпреки това я изяде. Напусна хотела след половин час и научи, че сметката му е платена от корпорация „Земно ядро“. На рецепцията бяха оставени ключове от чисто нов кадилак под наем. За колата също бе платено. Заедно с ключовете бе оставен пакет и кратка бележка от Конъл Къркланд: „Размърдай се — трябва да действаме бързо. Ще ти се обадя утре в 6 следобед за първото ти докладване“.

Сони отвори пакета. Мобилен телефон. Прибра го в джоба си и тръгна към кадилака, като си подсвиркваше… и видя един опасен наглед азиатец (не беше сигурен дали е японец, може би беше кореец…), който се бе облегнал на колата. Лъскавата му черна коса падаше точно до усмихнатите му черни очи. Сони веднага забеляза перфектно ушитите му панталони и обувките „Гучи“ — елегантен и скъп вкус.

— Добро утро, господин Макгинес. — Мъжът му отправи ослепителна усмивка, която можеше да очарова и змия. — Казвам се Чо Такачи. Господин Къркланд ме изпраща.

— Кой си ти, шофьорът ли?

— Ако желаете — каза Чо. — Тук съм, за да ви помогна с каквото мога.

— Къркланд е гаден кучи син. Не ми трябва никаква помощ. — Сони заобиколи откъм шофьорското място. Чо си отвори другата врата със собствен ключ.

— Щом не ви трябва помощта ми, значи ще ми плащат да се навъртам около вас и да не правя нищо — каза Чо, доброто му настроение изобщо не бе пострадало. — Лесни пари. Няма проблем от моя страна. Освен това съм тук, за да се уверя, че няма да се отметнете от сделката си със „Земно ядро“.

Сони запали колата. Изобщо не му беше минало през ума, че Конъл може да му наеме бавачка. Въздъхна и се примири. И без това нищо не можеше да направи, а пък като се имаше предвид хромираната дръжка със седефени плочки на 45-калибровия пистолет, която се показваше изпод сакото на Чо, не му и трябваше да усложнява ситуацията.

— Хубаво — каза Сони. — Само едно ще ти кажа. Не ми се пречкай. Нямам доверие на тъпоглави фирмени гангстери като теб.

— Няма проблеми — отвърна Чо с очарователна усмивка. — И аз не вярвам на мръсни сбръчкани пръдливи златотърсачи, така че съм напълно съпричастен с теб.

Сони примигна изненадано, после включи на скорост и също се усмихна.

Този Чо Такачи май му харесваше.

Пътят до Прово мина доста дружелюбно. Сони разбра, че Чо е служил във флота четири години. След като научи някои подробности от службата му в Ирак, Сони реши, че е много по-добре да има Чо за приятел, отколкото за враг.

За да научат нещо повече, отидоха право в библиотеката на университета „Бригам Йънг“. Още от самото начало Чо се прояви като високообразован и ревностен помощник.

Търсенето на информация не бе нещо ново за Сони. Беше проучвал стотици стари мини и изчерпани находища. Струваше си да знаеш кой какво и как е открил, както и колко време е било експлоатирано мястото и какви методи за извличане са били използвани последно. Жила, която е била „изчерпана“ през 1914 г., можеше отново да се експлоатира чрез съвременни технологии като филтриране или открита минна дейност. Можеше да се припечели прилично, от намирането на една такава жила, след като земята се закупеше на нищожна цена и после се препродадеше на минна компания. Сони непрекъснато надхитряше младите златотърсачи. Модерната им екипировка често пренебрегваше очевидното — много по-лесно е да се намери стара мина, отколкото да се открие нова жила.

При проучването на планината той започна с компютърните каталози — всичко, публикувано в книги, вестници и списания. Не намери нищо. Сигурно имаше изписани повече страници за гимнастическите салони, отколкото за целия щат Юта. Сякаш този връх просто не съществуваше за широката публика. Дори нямаше име. Не се посещаваше от туристи. Нямаше вода, нищо освен скали, пясък и страховита местност. Само опитните планинари дръзваха да се качат там.

Когато адските машини, познати като компютри, се оказаха безполезни, Сони поведе Чо към истинския източник на информация в библиотеката — подвързаните томове с минали броеве на градските вестници. Много градчета се бяха появили след откриването на Комсток Лоуд в Невада през 1860 г. Тези градчета бяха зависими от околните мини. Когато мините се изчерпваха, градчетата закърняваха.

Във всеки малък американски град човек обикновено можеше да намери подвързани в кожа томове със стари издания, които често датираха отпреди век. Когато ставаше дума за мъртви градчета обаче, не бе толкова лесно. Много от изданията бяха запазени, но трябваше да се намерят. Незаменимите исторически томове можеха да са навсякъде (веднъж Сони бе открил съдбоносни броеве на „Санд Спринг Рикордър“, издание на мъртъв град в централна Юта, в частна библиотека в Ларами, щата Уайоминг).

Историята се забравяше и никой — дори родените и израснали в района — не знаеше нищо за мините, някога изпъстряли пустия пейзаж. Във вестниците от отдавна изчезнали градове имаше много информация, която чакаше да бъде открита, Сони бе наясно, че в онези времена вестниците са били съществена част от живота в миньорските градове. Читателите бяха искали да научат дали някоя нова мина дава добър добив. И да разберат кои райони са актуални: отдавна бе разбрал, че „златните трески“ са били нещо обичайно като изгрева.

Първото предположение на Сони за източник на информация за планината Уа-Уа бе „Силвър Рийф Газет“. Силвър Рийф бе мъртъв град на сто и трийсет километра на юг от мястото, където бе открил платинения пясък. Сто и трийсет километра през скалистите пустинни полета означаваха поне два дни езда, и то в случай, че ставаше дума за един ездач с наистина здрав кон. С каруца пътят бе поне три-четири дни. Вестникът публикуваше информация за местната стокова борса, както и новини, свързани със стотиците минни корпорации в югозападна Юта, северозападна Аризона и дори Невада.

След цели шест часа взиране в пожълтелите избледнели страници Сони най-накрая намери нещо полезно от 10 май 1865 г.

Джесъп очертава периметър в района на Уа-Уа От Стош Уитъндън

Джебадая Джесъп, който направи някои много успешни открития в Невада и в планината Уосач, очерта периметър в далечния район на Уа-Уа.

В днешно време се очертават периметри навсякъде, но с изненада откриваме такова нещо в северозападната планина Уа-Уа. В този район са правени само две-три сносни търсения и не е открито нищо. Много хора смятат, че Джесъп може би е открил нещо. Градът е затаил дъх и го чака да се върне с първите проби руда. Някои златотърсачи вече са се отправили натам, с надеждата да изпреварят конкуренцията, в случай че шестото чувство на Джесъп не лъже.

Ако Джесъп открие нещо значително, може да се наложи да се построи нов град. Периметърът на Джесъп се намира на 140 км северно от Силвър Рийф, твърде далеч за извозване на руда, без да има железница и подходящ терен, на който да бъде построена.

Историята изненада Сони, Сто и четиридесет километра северно от Силвър Рийф означаваше, че Джесъп се е намирал в радиус от километър и половина от мястото, където той бе открил извора. Всъщност даже по-малко. По онова време за платината не се бе знаело почти нищо. Тя се срещаше често около златни залежи, но много миньори я изхвърляли, защото не знаели какво представлява и искали само злато. До 1900 г. при повечето процеси на извличане се бяха губели 99 процента от стойността на рудата, а често и всички метали от групата на платината.

Колкото повече се замисляше за това, толкова повече всичко му се изясняваше. Ако изворът, който бе открил, през 1865 е бил по-голям, значи и потокът е бил по-голям. Джесъп може да беше открил същия извор или някой подобен на него и да бе очертал периметър.

Намери следващата статия за мината в броя от 24 август 1865 г. Джесъп очевидно се бе върнал в Силвър Рийф с торба, пълна с пясък, само за да разбере, че съкровището му не е това, което изглежда.

Уа-Уа пълна с „фалшиво сребро“ Откритието на Джесъп не струва Продължава да изследва района От Стош Уитъндън

Всички спекулации около мистериозното място в Уа-Уа, открито от Джебадая Джесъп, приключиха. Джесъп пристигна в града вчера с четири и половина килограма пясък, който занесе за анализ на местния химик Елрон Уайрик. Уайрик съобщи на разочарования Джесъп, че това не е сребро, както Джесъп си е мислил, а платина. Уайрик коментира, че рядко се намира такова голямо количество платина.

Джесъп отказа да коментира по-нататъшните си планове, което не е изненадващо, като се има предвид, че иска да запази мястото в тайна. Той работи там в продължение на три месеца и според слуховете е убил двама души, докато е защитавал мястото. Вече се сформират миньорски дружини, решени да изследват планината Уа-Уа за платинени залежи.

Уайрик ще изпрати телеграма, за да открие купувач на платината. Такова голямо количество ще докара прилична сума, но за разлика от златото, търсене на платина има само в метрополисите по източното крайбрежие. Уайрик даде авансово на Джесъп пари за екипировка, динамит и дървен материал за бъдещата мина под земята. Джесъп нае екип от десет човека за работа в мината.

Устата на Сони пресъхна.

— Четири килограма и половина? — каза Чо. — Това колко би струвало днес?

— Поне сто и трийсет хиляди.

Чо подсвирна. Сони запрелиства страниците. Като луда по сапунените сериали домакиня, вперила поглед в петъчния епизод, нямаше търпение да прочете за съкровището на Джесъп. Искаше да се върне при извора и сам да се заеме с промиване. Ако можеше да измъкне няколко кила пясък, особено преди Конъл да сложи ръка на терена…

Ентусиазмът му секна, когато прочете следващата статия с дата 30 ноември 1865 г. Историята за мината на Джесъп изведнъж се превърна от незначителна в новина от първа страница с големи крещящи заглавия.

Убийство в мината на Джесъп Двама убити, осем в неизвестност, жертви на умопомрачение Джесъп ще бъде обесен утре сутрин

От Стош Уитъндън

Изглежда, миньорската лудост миналата седмица се е отприщила и е взела повече от обичайните си жертви. Джебадая Джесъп е убил поне двама от собствените си хора. Осем са в неизвестност и се предполага, че също са мъртви.

Чък Уиренски от „Зърнени храни Чък“ пътувал както обикновено, за да достави провизии в мината на Джесъп. Намерил Джесъп да се скита в пустошта на около пет километра от мината.

„Джесъп непрекъснато бръщолевеше за някакви чудовища — каза Уиренски. — Каза, че тези демони били избили хората му. Имаше доста тежка рана от нож на ръката. И стискаше оня странен нож“.

Уиренски докара лудия в греда, където го пое шерифът Тейт. Тейт вкара Джесъп в затвора и замина с полицейски отряд към мината. Върна се тази сутрин и разказа ужасна история за убийства и лудост.

„Нямаше никакви чудовища, само мъртъвци — каза Тейт, когато пристигна. — Сигурно ги е убил Джесъп. Намерихме две тела. Били са накълцани, преди да избягат в пустинята, където са умрели“.

Тейт не е успял да намери лагера на Джесъп и сега предполага, че той просто е излъгал при регистрацията на периметъра, за да скрие мястото на мината си. Шерифът не е намерил нищо на регистрираното място, дори следа, че там изобщо е имало нещо. Уиренски отказва да пътува повече дотам, тъй като се страхува от индианско проклятие.

Авторът прилага скици на странния закривен нож. Ножът е от монолитно парче метал, с неизвестен производител.

На скицата бе изобразено странното оръжие, с което бяха извършени убийствата; два полумесеца, съединени в противоположните краища и леко раздалечени, така че ножът имаше формата на неясно заострено S. В средата на това S имаше отворен кръг, на мястото, където двата полумесеца се сливаха. Сони никога не бе виждал нещо подобно.

— Изглежда, на нашия човек малко му е захлопала дъската — каза Чо, докато четеше статията иззад рамото на Сони.

Историята шокира Сони, и то не заради убийствата. Разказите за убийства по време на златните трески бяха толкова обичайни, че в местните вестници обикновено се отбелязваха само с по един абзац. В някои градчета нещата бяха неконтролируеми до такава степен, че имаше поне по едно убийство седмично. Мъжете в мините извършваха убийства често — или за да защитят периметъра си, или просто защото полудяваха. Дългите месеци в пустинята, трескавото изтощително копаене, недостигът на храна и вода, отбиването на индиански нападения, а още по-често и на посегателствата на други миньори — всичко това често докарваше хората до ръба.

Това, което разтревожи Сони, бе чувството, което го бе обзело на онази прокълната планина, когато бе открил извора. Нещо не беше наред, усещаше се някакво… зло. Зачуди се дали Джесъп е изпитал същото преди толкова много години.

Разтърка очи. Трябваше да предаде тази информация на Конъл и трябваше да отиде да намери истинското местоположение на мината на Джесъп.

17:08

Конъл отвори един браузър и написа „earthcore.biz/intranet“. Въведе потребителското име и паролата си и започна да извиква информация за един от ключовите служители на корпорация „Земно ядро“. Сега, след като бе намерил „Силвър Спринг“ на Сони, можеше да започне същинската работа. Целият район около находката на Сони трябваше да се проучи с прецизни инструменти, за да се определи източникът на платинения пясък. Конъл можеше да се довери само на един човек, който да изпълни тази задача.

Макар че корпорацията плащаше заплати на петима истински гении, Ангъс Кул бе нещо много повече. Конъл бе наел неизвестния Кул точно след като той бе защитил трети докторат само двайсетгодишен. Само след година Кул бе обявен за най-добрия учен на „Земно ядро“ и стана шеф на отдела за проучвания на компанията.

Конъл не беше стъпвал в лабораториите на корпорацията от четири години, малко преди Кори да умре. А и нямаше нужда от него там. Под контрола на Ангъс отделът работеше като добре смазана машина — макар може би отряд дисциплинирани есесовци да бе по-добро сравнение. Кул управляваше лабораториите с диктаторски похвати и изискваше безупречност от подчинените си, някои от които бяха два пъти, че и повече по-възрастни от него.

Откритието на Макгинес изискваше незабавен анализ, което означаваше, че Кул трябва да дойде в лабораторията възможно най-бързо. Конъл отвори графика на персонала на „Земно ядро“ и видя, че Кул отново е на почивка — този път в пещерите в Монтана. Момчето не просто изучаваше геология, то живееше с геологията и пътуваше по всички кътчета на света, за да изследва пещерите. В жилите му течеше дива кръв. Беше пристрастен към адреналина и арогантно изискваше три месеца отпуск годишно за безразсъдни номера като катерене на планини, летене; с парапланер, скачане с парашут и рафтинг, но най-вече за изследване на пещери. Конъл не бе изненадан, че Кул го няма, но момчето му трябваше в Детройт. Веднага.

Графикът показваше, че Кул е на почивка с Ранди Райт, още един от учените мозъци на „Земно ядро“. Ранди, сподвижникът на Ангъс в адреналиновите му приключения, работеше в корпорацията от десет години. Може би щеше да набие малко ум в главата на Ангъс. Конъл наистина не се интересуваше как ще стане това, стига и двамата да се появяха в офиса утре сутринта.

Ангъс Кул и Ранди Райт излязоха от пещерата Дънстън в Монтана покрити в гъста кал от глава до пети. По пътя към хотела калта изсъхна и когато Ангъс влезе във фоайето, от нея падаха парчета при всяка негова стъпка. Можеше да се избърше, както бе направил Ранди, но му бе забавно да гледа отвратеното изражение на тлъстия управител.

„Плебей — помисли Ангъс. — Ако може да мисли само за мръсотията по килима си, значи заслужава нещо още по-лошо“.

Отиде на рецепцията и тежко тупна каската си на гишето. Разхвърчаха се парчета засъхнала кал. Лицето на управителя се изду от едва сдържан гняв, докато Ангъс изтръскваше мръсотията от бялата пластмасова каска, налепена с цял куп стикери от дъвки, предимно със Снупи и Шрьодер.

— Имам ли съобщения? — попита Ангъс с невинна усмивка. На табелката с името на управителя пишеше „Мо“, нещо, което Ангъс сметна, че много му отива.

— Да, господине — отвърна Мо след неуспешен опит да му върне усмивката. — Търси ви някой си господин Конъл Къркланд. Каза да се обадите на този номер веднага. — Управителят му подаде едно листче, на което Ангъс не обърна внимание.

— Задържай всички външни обаждания — каза Ангъс, махна арогантно с ръка и се отдалечи, като оставяше кални следи.

Мо изгледа гърба му с омраза.

Ранди събра калта от гишето на спретната купчинка и я избута в обърнатата си каска.

— Извинете — каза с оправдателна усмивка. Очилата с черни рамки подчертаваха бръчиците от смях около очите му. Беше толкова слаб, че гащеризонът му висеше като на концлагерист. Оредялата му черна коса бе мокра от пот.

Мо погледна вече почти чистото гише, после Ранди. Ранди беше нисък, но пак бе с около пет сантиметра по-висок от червенокосия трън в задника, който се наричаше доктор Ангъс Кул.

— Благодаря — сухо отговори Мо.

Ранди сви рамене и тръгна към асансьора; държеше каската като саксия.

Мо го изгледа как влезе в асансьора и щом вратите се затвориха, разгъна листчето и набра номера.

„Да бе, ще ти задържам всички обаждания, малко надуто лайно такова“. Зачака да му вдигнат.

— Ало? Да, свържете ме с Конъл Къркланд, моля. Да, веднага. Кажете му, че става дума за Ангъс Кул.

Ангъс влезе в стаята си, изу гащеризона и остана само по потно бельо и мръсна тениска, щампована с голяма картинка на танцуващия Снупи. Гащеризонът остана на пода — твърда купчина плат и мръсотия.

Трябваше му душ. Горещ продължителен душ. Да изчисти цялата тая мръсотия, а после да си намери местенце с големи мазни бургери и още по-мазни пържени картофи. Бяха открили ново разклонение на пещерата Дънстън. Беше малко и в него едва можеше да се пълзи, но беше ново. Невиждано досега от никого. Бяха се пързаляли цели триста метра в калта, за да го открият, а после изследваха петнайсет метра от пасажа, който бе тесен като ковчег. Но пък в края на краищата не бързаха, имаха още три дни за проучване. А ако не стигнеха, Ангъс просто щеше да се обади и да поиска още отпуска.

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите му. Той вдигна машинално.

— Да? — Очакваше да чуе Ранди.

— Ангъс Кул? — Гласът не беше на Ранди. Ангъс си спомни за съобщението, което го чакаше на рецепцията. Усети как се вбесява на управителя — тоя тип очевидно го беше направил нарочно. Ангъс мразеше надутите простаци: те просто не бяха достатъчно умни, за да видят нещата в целостта им. Бяха нещо като говорещи маймуни.

Ангъс въздъхна.

— Аз съм. Ако е за работа, дано да има основателна причина.

— Работа е, господин Кул, и има адски основателна причина. Конъл Къркланд е на телефона.

— Здравейте, господин Къркланд. — Ангъс мразеше да нарича някого „господин“, но ако вярваше на някой от корпоративните митове, той бе, че Къркланд е лошият чичко, човек, който не бива да се ядосва, освен ако не си просиш сериозни неприятности. Разбира се, Къркланд бе свикнал да си има работа с бизнесмени, а това изобщо не можеше да се сравнява с това да кръстоса шпага с някой с умствените способности на Ангъс Кул.

— Тъкмо влязох и щях да ви се обадя — каза Ангъс. — Какво има?

— Трябвате ми в Детройт веднага, господин Кул. Имаме разработка, която изисква вашето внимание.

— Веднага? Но аз съм в отпуск.

— Това е много важно за компанията и изисква вашето внимание. Имате резервация за полета за Детройт в 08:45 довечера. И ще бъдете на него.

— Как пък не! За кого се мислите? Какво ще направи компанията, ще ме уволни ли? Не мисля. Каквото и да е, може да почака. Зает съм.

— Това ще си го решите вие, господин Кул — каза Конъл. — Ако не се качите на този самолет и не се върнете на работа утре сутринта в осем, много ще загазите.

— О, хайде бе. Я стига, господин Къркланд. Никой няма да ме уволни и вие го знаете. А ако го направите, внушителният ми талант ще влезе в употреба на конкуренцията след по-малко от двайсет и четири часа. Всъщност точно сега това ми изглежда много добре. Мисля, че ще си поизлъскам автобиографията и ще видя какво може да ми предложат по широкия свят. Вие какво мислите за това, господин Голяма клечка?

Настъпи кратко мълчание. Ангъс зачака Къркланд да бие отбой. В края на краищата костюмарите трябва да се занимават със собствените си незначителни дела и да не притесняват интелектуалния елит.

— Ако смятате, че ще намерите по-добра алтернатива от „Земно ядро“, ваша работа — каза Конъл съвсем спокойно. — Но на ваше място не бих подценил до какво може да доведе репутацията.

— Репутацията ми е безупречна.

— Така ли, Ангъс? Странно, аз имам доста различно мнение за това. А доколкото мога да си представя, така ще е и с всеки друг, който ме попита за вашите способности. Или по-скоро всеки, с когото бих се свързал аз.

Ангъс седна на леглото, присви очи и изду ноздри. Дали Къркланд наистина можеше да опетни репутацията му? Можеше ли? Къркланд бе легенда в минната общност, всички знаеха, че е безскрупулен, щом става дума за придобиване на нови находища. Освен това беше известен и с искреността си, щом получеше това, което иска. Най-важното, разбира се, бе, че просто беше известен. Бе влиятелен човек в тази сфера, човек, способен да опетни дори безупречната репутация на един чистокръвен гений. Не, не можеше да има чак такова влияние. Хората щяха да разберат, че Къркланд само злослови, щяха да разберат и от най-бегъл поглед, че Ангъс Кул е най-великият ум на своето време.

— Може пък и да се пробвам — каза Ангъс.

— Може и да го направиш, но не мисля, че е в твой интерес. Така че не закъснявай утре, ако обичаш.

Връзката прекъсна.

Фактът, че Ангъс не затръшна слушалката, бе изключителна проява на самоконтрол. Прокара ръце през мръсната си сплъстена коса. Бяха му се накарали като на непослушно момченце. На всичкото отгоре му затвориха! Направо не можеше да асимилира такова безочие.

Кой по дяволите беше този Къркланд? Някакъв глупав изпълнителен директор, който си мислеше, че магистърската степен е мярка за интелигентност? Ангъс мразеше изпълнителните директори. Можеше да се изправи с трите си докторски степени срещу цял куп магистри.

Добре, щеше да се прибере. Щеше да влети право в кабинета на Барбара Йекли и да вдигне голяма патърдия. Ако още не бе разбрала как нейният любимец Конъл Къркланд управлява бизнеса, той щеше да я светне. Конъл може и да й беше любимец, но тя със сигурност нямаше да позволи някой да говори така на Ангъс Кул. Никога.

7.

6 август, 08:39

Ангъс Кул отвори с трясък вратата на лабораторията, очите му бяха присвити яростно. Бяха му се накарали за втори път от два дни! Само че този път не беше господин Голямата клечка Конъл Къркланд, а Барбара Йекли. Пред нейното конско това на Конъл изглеждаше направо плахо.

Когато влетя в офиса в Ренесанс Сентър, очакваше Йекли да се огъне веднага, но вместо това откри, че тя с най-голяма охота помага на Къркланд с мръсните му номера. За Ангъс не остана и най-малко съмнение кой командва в „Земно ядро“. Йекли и Къркланд, в този ред. Ангъс беше трети. Чак трети.

Никога не бе оставал на второ място в живота си, та какво остава за трето! Трябваше просто да излезе от кабинета й, без да закрещи, да напусне сградата, без да потроши нищо, да се качи в колата си и да отиде в лабораторията, без да избухне в ярост на пътя.

Щеше да им даде да разберат и на двамата. Рано или късно щеше да им даде да разберат.

Затрополи към лабораторията, изпълнен с гордо възмущение. Насочи се право към кабинета си, без да каже и дума на никого. Тази лаборатория, неговата лаборатория, бе царството му, мястото, където той командваше. Да го привикат така, да му заповядват като на някой ученик — това беше нетърпимо. Ангъс влетя в кабинета си, като възнамеряваше силно да затръшне вратата.

Там обаче, на бюрото му, седеше Патрик О’Дойл, навъсен. Ангъс замръзна за миг, изненадан да го види в кабинета си. О’Дойл бе шефът на сигурността в „Земно ядро“ и като цяло гаден тип. Носеха се слухове, че е бивша зелена барета. Освен това се говореше, че е правителствен снайперист и едно време е очистил държавния глава на някаква страна от Третия свят.

Пронизителните очи на О’Дойл, изглежда, не ценяха човешкия живот кой знае колко. Той бе огромен, малко по-нисък от двуметровия Конъл, но много по-тежък, поне сто и десет килограма. Показалото се бирено коремче бе единственият недостатък на иначе стегнатата му фигура. При всяко негово движение мускулите му играеха, а коремчето подскачаше.

Изглеждаше достатъчно възрастен, за да е баща на Ангъс. Оредяваща ниско подстригана бяла коса, под нея розова кожа. Там, където трябваше да се намира дясното му ухо, се мъдреше огромен белег. Носеше безупречна синя униформа без нито една гънка. Напомняше на Ангъс на двукрак дебеловрат едноух булдог.

— Добро утро, доктор Кул — вежливо каза О’Дойл.

— Какво правиш в кабинета ми, по дяволите? — Ангъс подозираше, че ядосаният му тон не е чак толкова убедителен, колкото му се искаше.

О’Дойл не отговори. Вместо това му подаде разпечатка от мейл:

До: podoyle@earthcore.biz

От: ckirkland@earthcore.biz

Относно: Важна задача

Днес ще Ви бъде предадена на ръка конфиденциална информация по куриер. Предайте я на Ангъс Кул. Той ще разбере огромната и важност. Искам да проучи незабавно и щателно района, посочен в писмото. Това става единствения проект на дневен ред, всичко друго минава на заден план. Упълномощавам Ви да използвате всичко, което ще му е необходимо като екипировка, средства и време на персонала. Без външни хора.

Къркланд

— Господин Къркланд ми се обади тази сутрин й ме помоли да се уверя, че ще дойдете навреме — каза О’Дойл. Гласът му бе дълбок и плътен. — Ще остане доволен, като разбере, че сте тук толкова рано. Зачислен съм за постоянно към вашия отдел. Никой няма да влиза или излиза без мое знание, по нареждане на госпожа Йекли. Знам, че това ще причини неудобства, но е забранено да се изнася какъвто и да е материал оттук до второ нареждане. Ако се наложи да работите до късно, сме пригодили източния склад, така че вие и персоналът да можете да поспите. Ще се постарая да не ви преча, доколкото мога.

Любопитството на Кул надделя над яростта от тази намеса във владенията му. През трите години на работа в корпорацията никога не бе виждал нещо подобно. Какво по дяволите беше подпалило такъв огън под задника на Конъл? Какво можеше да е толкова неотложно и да доведе до параноя?

Сякаш за да отговори на мислите му, О’Дойл посегна към джоба си, извади връзка ключове и отключи стоманеното куфарче, което лежеше в краката му. Извади червена папка.

— Това е информацията, която ми е наредено да ви дам. Трябва да я прочетете, а после да ми я върнете. Никой от персонала не трябва да я научава. Инструкциите на господин Къркланд са да не обсъждате подробности от прочетеното с персонала, макар че той разбира, че ще трябва да ги накарате да работят по различни аспекти от тук съдържащото се.

— За какво изобщо става дума? — попита Ангъс и взе папката с такова любопитство, че чак настръхна.

— Не зная, сър. Не съм упълномощен за това.

Ангъс отвори папката. Умът му се въртеше около секретните военни похвати, внезапно наложени в работата му. Беше доклад за металургичен анализ. Трябваше му само един поглед, за да му се изясни всичко. Сега разбра защо се налагаше присъствието на О’Дойл, както и заплахите и натискът от страна на Къркланд. Корпорация „Земно ядро“ бе сложила ръка на нещо, което можеше да се окаже най-богатата мина в историята.

Цифрите в доклада го шокираха. Пробата бе почти чиста платина, примесена с иридий. Ценните метали в природата съдържаха примеси; дори прашецът им съдържаше примеси — но не и тази проба.

С революционните технологии, които беше разработил наскоро, той можеше да състави карта на земните пластове и най-вероятно да посочи точното място на източника. Ако този източник бе с някакви прилични размери, печалбата щеше да е изумителна.

— Трябва веднага да се обадя в геоложката компания „Харисън“ — каза Ангъс. — Трябват ни техните хеликоптери.

— Без външни хора — каза О’Дойл. — Господин Къркланд изрично подчерта това.

Ангъс тропна с крак.

— Но аз трябва да проуча района незабавно!

— Кажете какво ви трябва — спокойно отвърна О’Дойл.

— Трябват ми хеликоптери, поне два, и то оборудвани с най-новите инструменти, които съм разработил. Освен това трябва да са големи, в смисъл товарни.

— Просто ми дайте разпечатка с всичко, което ви е необходимо, и ще ви го осигуря.

— Не ме разбра — каза Ангъс. — Става дума за хеликоптери на стойност половин милион бройката. Дали Къркланд ще одобри това?

О’Дойл търпеливо се усмихна.

— Разбира се, сър. Ако просто ми дадете разпечатка, ще се погрижа за всичко.

Ангъс чак подсвирна. Ако Къркланд харчеше такива средства, без да му мигне окото, този проект направо възлизаше на баснословна сума.

— Ще осигуря пилоти и екипаж от служителите на „Земно ядро“, сър — каза О’Дойл. — Но вие трябва да посочите технически персонал, който да вземе пробите. Господин Къркланд помоли да определите най-добрите и най-доверените си хора за събиране на материала.

Ангъс кимна, после бързо тръгна към лабораторията. Преди обаче да стигне вратата, го спря една силна ръка на рамото му. Той се обърна стреснат.

О’Дойл се усмихна вежливо.

— Трябва да ми върнете папката, сър.

Ангъс примигна, без да разбира, после сведе поглед към червената папка в ръката си.

— О… извинявай. — И едва ли не хвърли папката на О’Дойл.

Докато бързаше към лабораторията, го проследиха десетки погледи. Почувства се по-добре, почувства се отново в свои води. Това беше проект, в който трябваше да вложи и последната капка от своя гений.

— Ранди, стягай се! Отиваш в Юта.

Сони Макгинес и Чо Такачи продължиха с търсенето на информация за мястото в Уа-Уа. Бяха прекарали четиридесет от последните четиридесет и осем часа заровени в мухлясалите архиви на университета, прелистваха безброй пожълтели вестници, редки текстове и научни списания — много отпреди ерата на компютрите. Чо се тъпчеше с кофеинови таблетки и Сони го избудалка, че нарушава мормонските закони срещу кофеина.

— Направо е непочтително — каза Сони. — За бога, та ние сме в „Бригам Йънг“.

Чо изглеждаше наистина изтощен.

— Какво искаш от мен, старче? Конъл не ме предупреди, че ще будувам цели два дни.

Сони се засмя.

— Дотук с „лесните пари“, а, хлапе?

— Не се притеснявай, не е като да не съм свикнал: Бях студент по медицина, когато постъпих във флота. После завърших.

— Ти си лекар?

— Бях. За около година.

— Какво по дяволите дириш в „Земно ядро“ тогава?

Чо сви рамене.

— Не ми хареса работата в болницата. Твърде много интриги и измами със застрахователните компании и всякакви такива глупости.

Сони кимна.

— Аха. Съдили са те, нали?

Чо го изгледа ядосано за миг, после се усмихна уморено.

— Доста ти сече пипето като за сбръчкано полезно изкопаемо. Да, съдиха ме.

— А и това тука сигурно е много по-вълнуващо от едно скучно спешно отделение — каза Сони.

Чо вдигна рамене и се прозя.

— Всъщност наистина е много интересно. Сега може ли да се върнем към работата, преди да съм припаднал?

Сони не намери кой знае какво като информация за планината Уа-Уа, нито за района на платиненото находище. Хората не си правеха труда да пишат за него поради горе-долу същите причини, поради които поетите не пишат стихове за котешки изпражнения — планината Уа-Уа беше грозна и не представляваше интерес. Сони обаче намери няколко геологични проучвания на района, като повечето бяха написани от студенти, които защитаваха докторат. Едно бе наистина любопитно.

Докладът беше озаглавен „Тунели в южната част на планината Уа-Уа“ и бе дело на някой си Самюъл Дж. Андерсън от 1942 г. Сони откри препратка към Андерсън, докато преглеждаше дебелите кожени томове със стари университетски вестници на „Бригам Йънг“. В статията се разказваше как студентът открил пещерни образувания в Уа-Уа. Сони претърси каталозите и намери доклада — покрити с плесен листове — в едно ръждясало чекмедже. Очевидно не бе четен от десетилетия. Много от старите доклади с проучвания все още се пазеха, още от времето, когато „Бригам Йънг“ бе имал само двайсетина хиляди студенти.

Сони хвърли на доклада само един бегъл любопитен поглед, но после видя местоположението на тунела, което, ако бе точно, бе на по-малко от километър и половина североизточно от Силвър Спринг. Освен това се намираше на по-малко от километър източно от мината на Джесъп. Пещерата на Андерсън бе точно между две платинени находища.

В доклада се описваше как Андерсън открил дълъг пасаж на хиляда и петстотин метра височина. Заедно с приятелите си влязъл в един от тунелите. Минали 120 метра и се натъкнали на срутване, което блокирало тунела. Андерсън предполагаше, че в пещерите са живели първобитни хора. Базираше теорията си на инструмент, който бе открил в тунела.

Кръвта на Сони замръзна, когато прочете повече за въпросния инструмент. Андерсън не смяташе, че има кой знае каква стойност в сравнение с геологичните проучвания, но го бе впечатлил достатъчно, за да го опише накратко.

„На около седемдесет и пет метра навътре в пещерата намерихме примитивен инструмент. Изглежда, е стъргало, а може би оръжие. Острието е метално, очевидно изработено от сръчен майстор, с дължина трийсет и пет сантиметра и ширина десет. Към дупката в средата на острието е привързано тънко грубо въже, което почти се е разложило. Хората, които са го създали, очевидно са имали добри умения в обработката на метал. Ножът има назъбено острие от външната страна, все още много остро, въпреки че е престояло в пещерата от незапомнени времена. Изглежда, ножът е стоманен. Качеството на изработката е отлично, но тъй като не съм антрополог, съм сигурен, че такъв артефакт не е нищо необичайно. Ще го предам в департамента по антропология“.

В доклада на Андерсън бе включена груба скица на острието. Двойният полумесец със зловеща форма изглеждаше точно като оръжието, с което Джесъп бе извършил убийствата осемдесет години по-рано.

В доклада си Андерсън бе изписал до рисунката с ножа числото 32. Беше номер на препратка. Сони я потърси и откри друго число. Възбудено го записа в тетрадката си с бележки.

— Какво пишеш? — попита Чо.

— Изглежда, е препратка към архив — каза Сони. — Обзалагам се, че Андерсън е предал ножа в департамента по антропология. В повечето музеи разполагат с повече предмети, отколкото могат да изследват. Архивират се купища материали. Трябва да видиш тези проклети хранилища — дори и най-старите работници в музеите не познават и половината неща.

— Значи този нож е някъде в университета?

— Възможно е. Ще проверим веднага щом приключим тук.

Чо го погледна въпросително.

— Какво общо има един нож от архивите с миньорската работа?

Сони разсеяно се почеса по брадата. Добър въпрос. Какво общо имаше нож от някакво отдавна изчезнало индианско племе с платиненото находище? Вероятно нищо. Но това не удовлетвори любопитството му. Ако този нож съществуваше, същият като онзи, с който Джесъп бе заклал хората си, Сони просто трябваше да го види.

— Никога не се знае — каза Сони след дълга пауза. — Някакъв странен нож се споменава за втори път. Искам да се уверя, че не изпускам нещо.

— Определено си упорит стар пръдльо, Сони — отвърна Чо с уморена въздишка.

— Гледай и се учи, момче. Няма да забогатееш като мен, ако се надяваш само на добър външен вид и голяма работа в гащите — пък и без това ти липсват.

Чо се засмя, а Сони продължи с четенето на доклада на Андерсън. Той завършваше с подробни планове за следваща експедиция, която бе насрочена за месец март 1942 г. Андерсън бе открил, че тунелът е блокиран. Смяташе, че ако го разчисти, ще може да влезе по-навътре в планината.

Не намериха други доклади на Андерсън. Сони отново се върна към томовете на университетския вестник, като започна да гледа броевете от март 1942 г. По онова време вестникът бе малък; повечето издания бяха по шест страници. Бързо можеха да се прегледат броевете от цяла година. Само след три минути намери друга статия за Андерсън, с дата 4 април 1942 г.

Прочетоха за изчезването на тримата студенти. Сони почувства как душата му се вледени.

— Продължавай да търсиш — каза Чо. — Може би са ги намерили по-късно.

Във всеки брой на вестника пишеше за изчезналите студенти, но статиите ставаха все по-кратки. Последната статия, която намериха, бе в изданието от 30 май 1942 г. В нея просто се съобщаваше, че се предполага, че студентите са мъртви.

— Изглежда, не е от най-приятните места — каза Чо, веселостта му май бе помръкнала. — Може да го наречем Погребалната могила.

Сони трескаво умуваше. Посегна и взе чашата, за да изплюе малко тютюнев сок; от бялата му брада до ръба на чашата се проточи тънка струйка. Имаше само две подробно документирани изследвания на района, като и двата пъти изследователите бяха загинали или изчезнали. Или бяха полудели. Започна да си мисли, че може би има причина това платинено находище да е останало незабелязано повече от век. Освен това започваше да се съмнява дали трябва да се ангажира с проекта на „Земно ядро“.

Не можеше да се оттегли обаче, още не, не и при двата процента от бъдещите добиви на мината. Разбира се, той си имаше милиона, но тези два процента можеха да се окажат безбожно голяма сума в близко и по-далечно бъдеще. Тези два процента можеха да са наследството, което да остави на децата и внуците си, достатъчно пари, за да се устроят за цял живот.

Според договора, който беше сключил, ако изоставеше проекта, преди мината да започне да функционира и да дава печалби, щеше да ги загуби тия два процента. Ако държеше на тях, трябваше да се погрижи за нещата.

Това можеше да отнеме месеци. Месеци в онази планина, с онова лепкаво зловещо чувство, което пъплеше към слабините и го гъделичкаше по топките. Трябваше да отлети за Рио още сега и да се остави да бъде гъделичкан по топките от нещо много по-дружелюбно от онази мрачна мъртва планина.

Не бяха само парите. Трябваше да разбере защо хората изчезваха или умираха в Погребалната могила. Любопитството винаги бе надделявало над здравия му разум. Понякога това любопитство му носеше богатство, макар да вървеше по най-нищожната следа, а понякога го докарваше до задънена улица след цели седмици упорит труд. Обикновено следите бяха съвсем случайни. Сони обаче просто трябваше да научи цялата история, независимо колко тривиална можеше да се окаже.

Имаше още какво да се научи, още мрачни тайни, заровени в плесенясали купища хартия и забравени счетоводни книги. Неща, които не искаха да бъдат открити, които искаха да отмрат и да се изгубят в миналото.

9 август

Хеликоптерът, модел CH-47 С Чинук, бръмчеше в нощното небе над планината Уа-Уа, напред-назад, напред-назад, като при всяка обиколка се придвижваше с 400 метра на юг. Малките антени, прикрепени към долната част на хеликоптера, излъчваха мощни радарни сигнали към земята и регистрираха отразяването им.

Ранди Райт седеше в товарното отделение и гледаше как лаптопът му се изпълва с данни — данни, които показваха състава на терена долу. Миналата нощ бяха приключили с посока север — юг, а след два часа щяха да са готови и с посока изток — запад. Това бе голямо постижение. Бяха картографирали радиус от четиридесет километра само за две нощи.

Беше изпратил екип, който да събере проби от почвата и растенията в целия район. Друг екип подготвяше експлозиви. Сложни инструменти щяха да уловят отраженията от ударните вълни. Щом приключеха с картографирането, съберяха данните и класифицираха пробите, екипът щеше да гръмне експлозивите и да отчете резултатите.

Когато приключеха с това, щяха да въведат данните и той щеше да се върне в Детройт. Беше експресно събиране на данни за два дни, научен еквивалент на командоска атака. При технологията, с която разполагаше обаче, два дни му бяха напълно достатъчни, за да предостави на Ангъс всичко необходимо.

8.

11 август

— Какво искаш да ми кажеш, Сони? — каза Конъл по мобилния си телефон, докато поемаше към Уейн Роуд на излизане от магистралата. — Че трябва да зарежем целия проект заради някаква нещастна история в района?

— Не мисля, че множество убийства и изчезнали хора могат да се класифицират като „нещастна история“, Конъл — отговори Сони. — Мисля, че тази планина е прокълната.

— Прокълната? О, я стига, Сони, не ми казвай, че си суеверен.

— Адски си прав, суеверен съм. По дяволите, Конъл, направо съм пример за суеверен човек.

— Значи ми казваш, че според експертната ти оценка не трябва да припарваме до тази планина? Това ли ми казваш? Че не бива да ходим там, защото имаш лошо предчувствие?

Сони замълча за миг.

— Е, не знам дали бих стигнал чак дотам.

— Добре, защото точно сега хич не ми се слушат такива глупости — каза Конъл. — Ти си предаде доклада, намерил си доказателства за минало изследване за руда и това ще е от помощ за компютърните ни модели. Свърши добра работа. Виж, ако искаш да не доближаваш планината и да се откажеш от двата процента, за мен няма проблем. Това ли искаш?

— Естествено, че не!

— Добре. Тогава повече не искам да чувам тези глупости и очаквам да те видя там.

— Добре, Конъл — въздъхна Сони.

— Ще се видим след няколко дни. — Конъл затвори и отби към главната лаборатория на „Земно ядро“.

Четири години. Толкова отдавна ли не беше идвал в лабораториите на корпорацията? Толкова отдавна, откакто се бе отбил просто да види как я карат там? Навремето не минаваше и седмица, без да се отбие в лабораторията близо до Ромулус, предградие на Детройт, да погледне металите, да поговори с техниците, да се информира за последните техники за проучване, да научи най-новите семейни истории, най-новите клюки в службата. Разбира се, тогава му пукаше. Но беше свършил много повече работа, като просто си стоеше в кабинета в Ренесанс Сентър на телефона и компютъра, отколкото тогава, когато се интересуваше от хората.

Безличната сграда в безличен индустриален район в безлична част на града нямаше никакви табели, което бе характерно за всяко съоръжение на корпорация „Земно ядро“. Отвън изглеждаше като поредната безименна сграда насред гъсто застроения индустриален район.

От три дни никой не беше напускал лабораторията. Първоначално Ангъс бе наредил никой да не напуска, но това нареждане скоро стана излишно, когато служителите започнаха да сглобяват информацията. А когато Ранди се върна от Юта с лаптоп, пълен с данни, въодушевлението се вдигна до небето. Хората спяха на пресекулки, а изискванията на Ангъс изкарваха на бял свят най-доброто от всички.

Ангъс мимоходом спомена на Патрик О’Дойл, че някои от учените имат семейства. О’Дойл веднага се обади по телефона и увери персонала, че са се погрижили за семействата на всички. Бяха назначени служители на корпорацията, които да гледат децата, да готвят, да чистят и да водят и прибират учениците от училище. Съпрузите и родителите се чувстваха виновни, но донякъде се успокояваха, докато работеха с пълна пара в лабораторията.

В момента лабораторията изглеждаше пълна със зомбита, които всеки момент ще паднат. Навсякъде се щураха хора със замъглен поглед, мръсни разрошени коси, намачкани престилки и торбички под очите. Единственият, който все още имаше нормален вид, бе Ангъс Кул.

Конъл остана изненадан колко много се е променила лабораторията. До стените бе наредено ново оборудване, а самата лаборатория вече заемаше още две допълнителни сгради в индустриалния парк.

Техниците го изгледаха очевидно учудено. Той позна някои. Останалите, както установи с изненада, бе виждал само на снимки в служебните им досиета.

Един мъж с арабски черти се приближи към него с широка усмивка. Конъл си спомняше лицето му, но не можеше да го свърже с име.

— Конъл, радвам се да те видя — каза мъжът. Изглежда, искаше да му стисне ръката, но не бе сигурен дали е редно. — Отдавна не съм те виждал.

Ахмед. Казваше се Ахмед. Конъл не го беше виждал от… от… от нощта, когато умря Кори. Ахмед бе присъствал на онова фатално новогодишно празненство. Всъщност преди празненството двамата с Кори бяха вечеряли навън с Ахмед и жена му. Четиримата бяха приятели, а Конъл не бе говорил с Ахмед нито веднъж след онази нощ. Спомни си, че Ахмед му се бе обаждал, спомни си съболезнователните картички и имейлите, с които се бе опитвал да го подкрепи. Конъл не бе обърнал внимание на нищо от това.

— Ахмед — каза Конъл. — Да, отдавна не сме се виждали. Как е… — Гласът му заглъхна. Не можеше да си спомни малкото й име, не можеше да си спомни и фамилията.

— Рана е добре — отговори Ахмед с разбираща усмивка. — Надяваме се, че и ти си добре.

— Да, благодаря — каза Конъл, може би прекалено бързо.

Ахмед кимна. Разбиращата усмивка не можеше да прикрие тъгата в очите му.

— По-добре да се залавям с работата. Ангъс е много взискателен. — И Ахмед се върна на мястото си.

О’Дойл забеляза Конъл, приглади униформата си и бързо дойде при него. Конъл бе признателен за краткото разсейване. Не познаваше О’Дойл… преди.

— Как се справят хората, О’Дойл?

— Добре, господин Къркланд. Наспиват се достатъчно, но господин Кул е истински експлоататор. Напомня ми на моя сержант от едно време.

— Много ли ги тормози?

— Непрекъснато — отговори О’Дойл. — Нищо не го удовлетворява. Неуморен е. Трети ден не е мигнал. При други обстоятелства бих се разтревожил, но я го погледнете.

Ангъс стоеше в другия край на огромната лаборатория и не забелязваше Конъл. Движеше се като машина и не показваше признаци на никаква умора.

— Наричаш това резултати? — почти изкрещя Ангъс на една дребничка чернокоса жена, която държеше куп компютърни разпечатки. Конъл смътно си спомняше името й — някоя си Катерина. Спомняше си, че я бе наел малко преди смъртта на Кори. Лаборантите се сепнаха от грубия носов глас на Ангъс.

— Питам: това ли наричаш резултати, Катерина?

Жената беше на ръба да заплаче.

— Два пъти проверих металургичния анализ. Показва едно и също.

Ангъс хвърли отчета. Страниците хвръкнаха като ято птици и кацнаха на земята.

— Ами провери пак! Тая работа не е за гимназисти, за бога! Пак провери! И по-бързо — с това повтаряне само изоставаш.

— Наистина много мил човек — тихо каза Конъл.

— С нея се заяжда най-много — каза О’Дойл. — Погледнах досието й. Има коефициент на интелигентност 156. Чудя се как ли доктор Кул би се отнасял към един тъп стар войник като мен, ако работех под негово ръководство?

— Не си тъп, О’Дойл. Освен това ти най-вероятно би го удушил.

— Не, сър! — отвърна О’Дойл. — Не бих го удушил… бих го намушкал с нож.

Конъл се засмя и малко се изненада от звука, който излезе от устата му. Смееше се толкова рядко, че му беше странно. О’Дойл бе дяволски добър служител, човек, който само за две години като на игра бе превърнал отдела по сигурността на „Земно ядро“ от посмешище в отряд, който можеше да бъде сбъркан с командоси. Конъл се чувстваше спокоен, като знаеше, че О’Дойл ще е един от първите хора в Уа-Уа.

Конъл тръгна към Ангъс, О’Дойл го последва на една крачка. Ангъс ги видя и на лицето му се изписа изненада, последвана от високомерен гняв. Той приглади престилката си. На ревера му бяха закачени значки с Чарли Браун, Снупи и Пигпен.

— Виж ти, и това ако не е негово величество — каза Ангъс. — Наминаваш да видиш как робите се гърчат, а?

Конъл го изгледа и се зачуди как изобщо някой може да работи с такъв човек и да не го удари в лицето.

— Доктор Кул, надявам се да ми покажете нещо повече от невъзпитано отношение.

Ангъс кимна и буйната му червена коса се люшна.

— Ранди Райт събра изумителни данни от мястото. Открихме доста голяма аномалия от изключително плътен материал на пет километра под земята. Странното обаче е, че не открихме обичайните индикатори при големи залежи на платина. При наличието на пясъка, който господин Макгинес е намерил на повърхността, очаквах да открия биогеохимично доказателство за залежи. Корените на някои растения и дървета извличат елементи от почвата и ги отвеждат към листата. Хвойната например, която е често срещана на това място, може да пусне корени на дълбочина петдесет метра.

— Значи искате да ми кажете, че не сте открили нищо? — попита Конъл.

— Нищо — отговори Ангъс. — Няма биогеохимично доказателство дори за желязо, какво остава за платина или друг ценен метал. А това отговаря и на другите ни проучвания, които показват, че няма металогенно доказателство за залежи.

— Металогенно?

— Минералите в даден район могат да разкрият вероятното местонахождение на неоткрити залежи — каза Ангъс. — Не открихме никакви елементи, които обикновено се свързват с платинени залежи. Освен това не видяхме обезцветяване на повърхността при полетите. По повърхността няма никакви следи — нито от платина, нито металогенни индикатори.

— Значи искаш да кажеш, че като се изключи пясъкът, който е открил господин Макгинес, няма индикатори за платинени залежи?

— Поне не и ако се използват традиционните техники — каза Ангъс. — Но разполагаме с друга информация, с която се сдобихме най-вече от новите томографски техники, които разработих.

— Искате да кажете топографски? — каза О’Дойл.

Ангъс му хвърли презрителен поглед.

— Не, господин О’Дойл, искам да кажа томографски. Топографията е картографиране на повърхността. Томографията е картографиране на самите слоеве, на формите и контурите на различните вещества и на плътността им.

На Конъл му се прииска да изтрие подигравателната му усмивка.

— Ангъс е експерт по томографията. В момента стоите пред един велик човек, господин О’Дойл.

— Брей, какъв късмет имам — каза О’Дойл съвсем спокойно.

Ангъс не обърна внимание на коментара.

— Радарът за проникване в земните пластове, или РПЗ, може да картографира контурите на твърдите пластове, като изпраща радиовълни и отчита времето, за което се връщат. На същия принцип се използват стандартните радари за локализиране на самолети в небето. Съвременните техники позволяват проникване под повърхността от максимум триста метра. Моят нов метод обаче позволява проникване до пет километра. Държа да отбележа, че това е в пъти повече от всеки друг метод на света.

— Придържайте се към темата, доктор Кул — каза Конъл.

Ангъс се обърна към един компютърен терминал и извика графика с гъсти вертикални линии с различна дължина.

— Този връх има аномална плътност — каза Ангъс и посочи най-дългата линия в графиката. — Забелязвате ли колко по-висока е линията от всички останали? Това е така заради плътността. Плътността е наистина голяма, много по-голяма от околните скали, което показва, че ако е метална руда, е с много висока концентрация.

— Какво искаш да кажеш с това „ако е руда“? — попита Конъл.

— Един от проблемите е, че в сигнала имаше много шум — сякаш в планината има области с много малка плътност. Използвахме и геофон, за да си помогнем с отчетите. Детонирахме експлозиви в целия район и направихме отчети на базата на ехото. Това е същото като компютърната томография, но се измерва дължината на пътя на сеизмичните вълни от експлозиите, а не рентгеновите лъчи. Комбинирах тези два метода, за да картографирам целия район.

Ангъс щракна с мишката и на екрана се появи триизмерна картина. В центъра й се виждаше плътна зелена маса, на много места разкривена, но като цяло с правоъгълна форма. Бе оградена с яркожълт контур. От него във всички посоки се разклоняваха бледожълти прилични на вени линии, но повечето сочеха нагоре и настрани от основната маса. Надолу сочеше една-единствена яркожълта линия, която тръгваше от центъра на зелената маса. Картината оставяше впечатлението на неоновозелена морска анемона, която търси храна и простира стотиците си тънки жълти пипала във водата.

Конъл бе свикнал да вижда подобни картини благодарение на невероятния талант на Ангъс, но обикновено екранът бе осеян с многобройни цветове и форми, които представляваха най-различни скали и минерали. Дори изображенията на най-концентрираните залежи показваха поне десетина различни цвята. Като се изключи това, че картата бе силно опростена, той не разбра какви са пълзящите жълти линии.

— Това не е каквото съм свикнал да виждам. Обясни.

— Ами, зеленото е това, което ни трябва — отговори Ангъс.

— А къде са всички други минерали?

— Няма други минерали. Това е най-странното в цялата работа. Тази планина е един голям монолитен безполезен варовик. Има малко желязна руда с ниска концентрация, но това е всичко. Не я показах на картата, за да видим какво всъщност има там. Има само варовик и тази Плътна маса, която смятаме, че изцяло е платинова руда.

— Колко голяма е тази Плътна маса?

— Дълга е около шест километра и половина и широка малко повече от километър и половина.

Конъл изумено повдигна вежди.

— На едно-единствено място?

— На едно-единствено място — отговори Ангъс. — Знам, че е странно, но това още не е най-хубавата част. Жълтите линии — местата с малка плътност — изглеждат твърде меки, за да са скали. И не са скали. Всъщност не са нищо. Доколкото мога да кажа, това са пещери.

Конъл загледа картата. Зелената област, която представляваше дългата шест километра и половина Плътна маса, изглеждаше много малка в сравнение с многобройните жълти линии, които изпълваха екрана. На Картата се виждаше дълбочина от близо пет километра, а много от жълтите линии стигаха долния край на екрана. Някои бяха много тънки, други бяха плътни и непрекъснати. Картата бе осеяна с плътни жълти петна, включително контура около зелената маса.

— На каква дълбочина се намира Плътната маса?

— На 4900 метра — отговори Ангъс. — Почти пет километра.

— Има ли нещо подобно на това в района?

— Не, не сме видели — каза Ангъс.

— Това не ти ли се струва странно?

— Цялата тая работа ми се струва странна. Имаме потенциален залеж на платина, а няма стандартни показатели, че такъв би трябвало да съществува. Освен това, изглежда сме открили най-голямата система от пещери на света.

— Най-голямата на света? — попита Конъл. — Колко е голяма?

— Пещерите в близост и около Плътната маса са необичайно големи. Най-голямата известна единична пещера се намира в пещерната система Карлсбад в Невада и има площ 38 квадратни километра, а височината й достига 76 метра. Пещерите в Плътната маса са много по-големи. Има една с формата на бъбрек, която е може би около 65 квадратни километра, а височината й достига 300 метра. Освен това самата Плътна маса е приблизително 26 квадратни километра. Никога не съм виждал нещо подобно. Никой не е виждал. Направихме невероятно откритие. Досега най-дългата система е Мамутовата пещера в Кентъки. Тунелите й са с обща дължина над 500 километра. По мои изчисления пещерната система на Плътната маса има тунели с обща дължина 1000 километра и около 815 квадратни километра обща площ на пещерите.

О’Дойл подсвирна изумено. Ангъс просто кимна.

Конъл вдигна поглед от картата. Огромната пещерна система бе интересна, но не бе това, което го интересуваше.

— Предполагам, че си поръчал да се направят проби? — Това бе единственият начин да се разбере дали „Плътната маса“, както я наричаше Ангъс, е това, което им трябва.

— В момента се вземат — отговори Ангъс.

— Отлично. — Конъл не харесваше Ангъс, но трябваше да признае, че е адски добър в работата си. — Отлична работа, Кул. Сега разбирам защо ти даваме такава заплата. Подготвѝ се за изследвания на място. Вече съм изпратил доста оборудване там, включително онази твоя експериментална рубиново-лазерна сонда.

— Нали разбирате, че досега никой не е сондирал толкова дълбока минна шахта — каза Ангъс. — Това ще е огромно техническо начинание. Настоящият световен рекорд е малко над три километра. Сондирането е било ръководено от Мак Хендрикс за „Юромайн“. Той е най-добрият. Ако искате да сондирате по-дълбоко, ще ви трябва най-добрият в тази сфера.

— Имам предвид точно него — каза Конъл. Ти имаш да мислиш за други неща. Изготви списък с нужното оборудване. След три дни искам да си готов заедно с хората, които ще ти трябват.

— Три дни? — възкликна Ангъс. — Искате работеща лаборатория на мястото за сондиране след три дни?

— Точно така. Искам пробите да се анализират на място. Можеш ли да се справиш?

Ангъс се поколеба само за миг.

— Разбира се, че мога.

Конъл видя как очите му блеснаха и това изобщо не му хареса.

Вероятно в ума на Ангъс се въртяха спелеоложки мечти и той планираше да изследва огромните тунели под планината Уа-Уа. Конъл знаеше, че трябва да наблюдава Ангъс отблизо и да го държи изкъсо, за да е сигурен, че малкият гений няма да хукне да прави експедиции. Тези мисли обаче бяха прибързани — нищо нямаше значение, преди сондажите да потвърдят откритието.

Конъл се обърна и излезе от лабораторията. Все още нямаше истинско доказателство, но инстинктът му подсказваше, че Плътната маса може да е платинена руда с такива размери, че възможните печалби да се окажат смайващи.

В главата на Ангъс вече се въртяха всякакви планове за подготовката. Установяването на функционираща лаборатория за три дни насред същинската пустош щеше да е ужасно скъпо и много трудно. Това не го интересуваше, той щеше да намери начин да се справи. Трябваше да се справи. Лабораторията на място предполагаше, че присъствието му там ще е необходимо поне месец.

В мига, в който видя първите компютърни графики и голямата мрежа от жълти линии на екрана, той разбра, че трябва да намери начин да отиде там. Сега Къркланд всъщност искаше от него точно това. За Ангъс жълтите линии представляваха много по-голямо съкровище от платинените залежи.

Жълтите линии показваха най-голямата пещерна система на света — един истински спелеоложки Еверест. Със сигурност никой не бе правил експедиции на пет километра под повърхността.

Ангъс Кул възнамеряваше да е първият.

— Внимавай — каза Сони. — Това нещо е остро.

Доктор Хектор Родригес хвана тежкия нож с форма на двоен полумесец през дупката в центъра. Всъщност нямаше друг начин да се хване — ножът бе заострен по цялата дължина на полумесеците, както от външната, така и от вътрешната страна. Той успя да промуши само два пръста в дупката. Щом го вдигна обаче, загуби несигурния захват по полираната повърхност, изпусна го и докато падаше, ножът се завъртя и закачи показалеца му.

— О, боже — възкликна Хектор и погледна шурналата по китката му кръв. Кръвта опръска книжата по бюрото му. Той грабна няколко книжни салфетки и ги притисна към раната.

— По дяволите, Хек — възкликна Сони. — Защо не внимаваш?

— О, я млъквай, Сони — отговори Хектор. — Само защото съм професор, не означава, че съм кекав. Най-обикновена драскотина. Не мога да повярвам обаче колко е остро това нещо. Кой идиот би наточил един артефакт?

— Не мисля, че някой го е точил — каза Сони. — Не мисля, че изобщо е пипан, откакто е оставен на съхранение.

Хектор невярващо погледна ножа на бюрото си. Острието бе изцапано с кръв.

— Значи не си го виждал досега? — попита Сони.

— Не съм — каза Хектор. — Никога. Сигурен ли си, че е от нашите архиви?

— Да. Просто си е стоял там в цялото си великолепие.

— Ами… определено е единствен по рода си. — Умът на Хектор трескаво търсеше някакво разумно обяснение. Надяваше се, че потта му не личи. Смяташе Сони за стар приятел, но това не означаваше, че иска да изглежда като идиот пред най-големия покровител на отдела.

Седяха в малкия разхвърлян кабинет на Хектор, забутан в сутерена на археологическия департамент. Персоналът познаваше Сони и винаги бе готов да му помогне. Този път обаче Сони дойде с още един човек — опасен наглед азиатец с тъмни проницателни очи и фалшива усмивка.

По-важното обаче бе ножът. На Хектор му изглеждаше познат, но не можеше да си спомни къде е виждал тази странна форма. Заговори, без да вдига изпитателния си поглед от артефакта.

— Откога е в архивите?

— От четирийсет и втора — каза Сони. — Намерен е от студент в района, който проучвам.

— Как разбра?

— Ама ти направо ме изумяваш — засмя се Сони. — Даже не знаеш какво има тук. Библиотеката и музеят са пълни с най-различни неща, Хек.

— Знам, че са пълни. Просто няма достатъчно време, Сони. Помня, когато… — Хектор спря насред изречението: формата на ножа най-накрая изкристализира в ума му.

— Сети ли се нещо?

— Да, така мисля — каза Хектор. Обърна се към претъпканите рафтове и затършува из тях. — Спомням си тази форма. Една бивша наша студентка е открила нещо подобно. Мисля, че беше в Андите. Сега е доктор. Доктор Вероника Рийвс от Мичиганския университет. Имам статията някъде тук. Май бяха кратки бележки в „Сайънтифик Американ“. — Хектор ровеше из безкрайните купчини хартия и не обръщаше никакво внимание на Сони и Чо.

— Ще оставя ножа тук, Хек — каза Сони. — Ще ти се обадя по-късно да ми кажеш дали си открил нещо.

Хектор спря колкото да каже довиждане, но още преди Сони и Чо да излязат, отново зарови из списанията. Знаеше, че е тук някъде, но къде? Местеше куповете от едно място на друго. Сякаш се опитваше да попие разлята вода с мокра салфетка.

Двайсет минути след като Сони и Чо си тръгнаха, Хектор намери въпросното списание. Откритието на доктор Рийвс в Андите не бе отразено в невзрачна статия и не бе в „Сайънтифик Американ“. Бе на корицата на „Нешънъл Джеографик“. Хектор разгърна списанието и видя снимката, която бе изплувала в ума му — снимка на нож досущ като този, който лежеше на бюрото му.

Вдигна телефона и набра департамента по биология. Отговори му мъжки глас с тежък индийски акцент.

— Доктор Хаак слуша.

— Санджи, Хектор Родригес се обажда, от археологическия.

— А, Хектор! С какво мога да ти помогна в този прекрасен следобед?

— Още ли поддържаш връзка с Вероника?

— Доколкото е възможно. Тя още е в Андите. А там няма много телефони.

— Ела тук веднага. Мисля, че ще се наложи да се свържеш с нея още сега.

— Слизам.

Хектор затвори и се втренчи в списанието, изумен, че не се е сетил още щом видя ножа. В края на краищата не се случваше всеки ден работата на бивш студент на „Бригам Йънг“ да краси корицата на „Нешънъл Джеографик“. В статията се виждаше назъбено острие с форма на полумесец на фона на черно кадифе. С бели букви бе изписано: „Серо Чалтел: забравената подземна столица“.

9.

12 август

Конъл чакаше на телефона от двайсет минути. Не че имаше какво да прави в 4 сутринта. На другия край на линията бе 11 предобед — в знойния пек на Южна Африка. Конъл нямаше нищо против да почака. Трябваше да се добере до този човек — до единствения човек, който можеше да доведе работата докрай — та дори да се наложеше да лети до Кейптаун. Ако нещата стигнеха дотам — добре; но Конъл имаше чувството, че ще се справи, без да става от бюрото си.

Телефонът изпука и някой вдигна слушалката.

— Мак Хендрикс на телефона.

— Мак, Конъл Къркланд се обажда.

— Легендарният Главорез. Слушал съм много за теб. На какво дължа тази чест.

— Искам да дойдеш да работиш за мен, Мак.

— И ме накара да си оставя сондите заради това? Малко съм зает тук, господин Къркланд.

— Трябваш ми на следващия самолет за Детройт.

Мак се изсмя.

— Виж, не знам как работите в Щатите, но аз не си тръгвам просто така от работодателите. Сега, ако нямаш нищо против…

— Ще копаем на пет километра под земята, Мак — прекъсна го Конъл.

Последва кратко мълчание.

— Пет километра ли каза?

— Точно така. Искам да се заемеш ти, защото си най-добрият. Ако до утре не дойдеш в Детройт обаче, ще се задоволя с номер две. Знам, че на Клаус Хонегер много му се иска да счупи рекорда ти.

— Чакай малко! — ядосано каза Мак. — Хонегер не може да изкопае пет километра даже и да му разчистите три предварително. Готов съм да те изслушам, но карай по-бавно! Дори не ми даде възможност да го обмисля.

— Няма и да ти дам — отговори Конъл. — Малко бързам. Ще изпратя инженер в мината още утре — или теб, или Хонегер.

— И какво ще търсите, по дяволите?

— Това не мога да ти кажа.

— Значи искаш от мен да напусна работа и да тръгна за Детройт, без да знам никакви подробности или дали просто не се шегуваш с мен?

— Нашият самолет ще те вземе. Просто ела тук. Виж за какво става дума, а после можеш и да се откажеш. Ако не ти хареса, ще те върнем обратно. Или искаш да ми кажеш, че не си струва да си пуснеш няколко дни болнични, за да разбереш, че не се шегувам?

Още едно кратко мълчание.

— Пет километра, така ли?

— Поне.

— Не Мога да повярвам, че се съгласявам, но ще дойда утре, нахално арогантно копеле такова — въздъхна Мак.

Конъл се усмихна.

— Самолетът вече те чака в Кейптаун. Бъди там след два часа.

В 17:33 Кейла Майърс най-накрая разби защитата на компютърната система на „Земно ядро“ и получи достъп до вътрешните страници на компанията. Защитата би спряла повечето натрапници, дори най-добрите хакери на света. Кейла обаче бе бивша любимка в Агенцията за национална сигурност и бе по-добра и от най-добрите.

Мисията на АНС бе да защитава комуникациите в САЩ, както и да подслушва чуждестранните комуникации. Правителството на САЩ бе обучавало Кейла безброй часове в „безопасност на комуникациите“. Част от работата й бе да се уверява, че комуникациите в САЩ не се подслушват от чуждестранни разузнавания. Другата мисия на АНС бе точно обратната и се наричаше „сигнално разузнаване“.

Сигналното разузнаване включваше засичането на съобщения от чуждестранни правителства и използването на тази информация за целите на националната сигурност. Кейла бе обучена да подслушва телефонни обаждания, радиосигнали, микровълнови и лазерни предавания и особено компютърни съобщения. Освен че я бе обучила да убива и да води разпити, АНС я бе превърнала в експерт по комуникациите, виртуоз в шпионажа на данни и забележителен хакер.

В сравнение с компютърните защити на Кремъл „Земно ядро“ не се противи дълго. Въпреки това Конъл не бе жалил средства за сигурността на компанията. „Земно ядро“ дори не фигурираше в някои правителствени бази данни. Ако човек не се сдобиеше с телефонен номер от някой от компанията, такъв не можеше да се намери никъде — в никаква директория или база данни. Дори централата на корпорацията не бе означена в Ренесанс Сентър в Детройт. С изключение на пощальоните и мениджърите на сградата никой дори не подозираше за съществуването на „Земно ядро“.

Кейла се отпусна на стола си и започна да разглежда най-поверителните файлове на „Земно ядро“. Те не я интересуваха. Искаше информация единствено за новия проект на Конъл. Не откри обаче нищо за платина, Сони Макгинес и дори Хърбърт Даркър. Сякаш новият проект официално не съществуваше.

„Параноично копеле — помисли си тя. — Хич не ме изненадваш, Конъл. Не се доверяваш на никого, нали?“

Конъл се нуждаеше от информацията от Хърбърт Даркър, в случай че се наложеше да изнудва Сони Макгинес. Откритие за милиарди. Щом Конъл толкова много искаше това място, други компании биха платили за тази информация. Южноафриканците например приемаха едва ли не за лична обида това, че платина се открива и в други държави. Ако залежите бяха толкова големи, колкото казваше Даркър, това би се отразило на предлагането на платина в световен мащаб, а следователно и на цената й. За такава информация компаниите биха платили.

Интуитивно тя промени тактиката и влезе в раздела за пътните разходи на счетоводния отдел. Счетоводните файлове на всяка компания често бяха добър източник на информация, стига да знаеш какво да търсиш. Информация, която малко компании си правеха труда да защитават. В края на краищата кой го е грижа дали конкуренцията ще разгледа какви са командировките и пътните разходи?

Кейла извика всички разходи за придобивки, оторизирани от Конъл През последните две седмици.

Бинго.

Над десет милиона долара за модерно миньорско оборудване й подсказаха, че е на прав път, но това не бе истинското откритие. Това, което я накара да се усмихне, бяха 356 312,35 долара, платени авансово на товарната компания „Садърн Еър“ във Финикс.

Тя излезе от системата на „Земно ядро“ и заличи следите от присъствието си, а после бързо проникна в системата на „Садърн Еър“. Защитата бе съвсем стандартна и Кейла лесно я преодоля. Извика клиентската сметка на „Земно ядро“. Пет товарни хеликоптера щяха да закарат миньорското оборудване на „Земно ядро“ от различни места на юг до изолирано място в щата Юта. Кейла си отбеляза координатите на доставката: 38°15′ северна ширина, 114°37′ западна дължина.

Мястото се намираше в северната част на планината Уа-Уа.

Втора книга:

Лагерът

10.

13 август

Ранди Райт седеше на задната седалка и въпреки канските усилия на климатика се потеше като прасе. Почти чуваше как боята на ландроувъра се разтапя под лъчите на яростното слънце. Скоро щяха да спрат и да се наложи да слязат. Това му се стори почти толкова забавно, колкото да му извадят мъдрец.

Погледна през задното стъкло. Ландроувърът вдигаше прах, сякаш бе селскостопански самолет, който сипе облаци пестициди. Гледката отпред не бе много по-добра — безкраен пейзаж в жълто и кафяво, осеян тук-таме шубраци и толкова жилави растения, че сигурно биха цъфнали и на луната.

За стотен път си намести очилата. От друсането и тръскането на колата те непрекъснато се хлъзгаха по потния му нос. Той нямаше нищо против непрекъснатото подскачане на седалката, но тази жега би заличила усмивката и на клоун.

Изглежда обаче друсането не притесняваше останалите в роувъра. Шофьорката, набита и сериозна, казваше се Берта Либранд, изглежда, не усещаше нищо. Едрият мъж в синя униформа отдясно на Ранди нямаше проблеми, но вероятно това се дължеше на килограмите му — само гюле би поместило Патрик О’Дойл.

Либранд също бе облечена в синята униформа на „Земно ядро“. Едра брюнетка и май се занимаваше с бодибилдинг. Ангъс я наричаше „играч от защитата“ и „горила с цици“. Разбира се, казваше го съвсем тихо и само когато Либранд не бе наблизо.

О’Дойл се взираше в нея, но бързо извръщаше поглед, щом тя поглеждаше в огледалото за задно виждане. Ранди не бе сигурен, но му се стори, че О’Дойл се изчерви, когато веднъж тя улови погледа му.

Предполагаше се, че О’Дойл ще ги охранява. Приличаше повече на надзирател в затвор. Никой не бе успял да излезе от лабораторията дори за да отиде до тоалетната, без да уведоми О’Дойл. Сега той отговаряше за сигурността на лагера. От него лъхаше увереност и решителност, от което Ранди го побиваха тръпки (разбира се, за това допринасяха и липсващото ухо и белегът). Носеха се слухове, че О’Дойл е служил в някакъв таен отряд на флота. Освен това се говореше, че веднъж убил петима с голи ръце. Един поглед към здравеняка бе достатъчен да се разбере защо никой в лабораторията не смееше да се оплаче от допълнителните мерки за сигурност.

Ранди се дразнеше не само от жегата, но и от Ангъс. Най-добрият му приятел се бе навел на предната седалка и сякаш не усещаше жегата и друсането. Изглеждаше пълен с енергия, широко отворените му очи поглъщаха скучния пейзаж, който се простираше пред тях. На Ранди щеше да му стане по-добре, ако на Ангъс му бе лошо поне малко, но изглежда, нищо не го смущаваше.

Ранди жадуваше за една бира, но наоколо определено нямаше барове. Пътуваха вече повече от половин час по това неравно подобие на път. Бяха минали покрай Милфорд — последното градче по пътя — преди повече от час, а още имаха петнайсет минути до лагера на „Земно ядро“.

Освен с горещината умът му бе зает с още две неща: девствената пещерна система и огромното съкровище, което вероятно се криеше там. По груби изчисления имаше минимум милион тона руда с концентрация от дванайсет унции платина на тон. Това правеше над десет милиарда долара при цена от 860 долара на унция. А това бяха само минималните оценки. Максималните? Оптимистичната оценка бе много над дванайсет унции на тон — по-скоро шейсет унции, а в находището може би имаше пет милиона тона руда. При такава оценка печалбата бе 255 милиарда долара.

Тези цифри щяха да разтърсят световния пазар на платина, Конъл бе работил извънредно, за да запази мината в тайна и да й направи оценка възможно най-бързо. Последното, което искаше, бе конкуренцията да се опита да саботира работата. Официалната регистрация на мината в Уа-Уа бе за каменни въглища.

Ранди не се интересуваше толкова от парите, макар че неговият дял вероятно щеше да го превърне в милионер. Това, което го вълнуваше, бяха тунелите. Това бе най-голямата пещерна система и двамата с Ангъс щяха да са първите влезли в нея. Адреналинът от скачането с бънджи бе нищо в сравнение с това.

След като картографира тунелите, Ангъс започна да систематизира екипировката и да чертае схеми на жизненоважни нови изобретения. Сглобяването им бе оставил на Ранди, който побърза да подготви всичко, преди да тръгнат от Детройт рано тази сутрин. Някои от изобретенията бяха измислени за броени часове и поразиха Ранди. Кратката, но блестяща научна кариера на Ангъс му бе донесла значително богатство и Ранди се възползва от това, за да примами различни технически фирми да сглобят оборудването за два дни.

Натъпкаха всички джаджи във войнишки колан. Всеки уред бе с тегло не повече от 200 грама. Цялото оборудване тежеше четири килограма и половина. Имаше малки детектори на движение, миниатюрни прожектори, кислородни маски, аптечки, вакуумирани плавателни средства, подемен механизъм от въглеродно-титанова сплав и свръхлеко графитно въже. Всичко сякаш бе предназначено за колана на Батман, а не бе стандартна спелеоложка екипировка. Ранди нямаше представа как Ангъс възнамерява да се измъкне от зоркия поглед на Конъл. Ако успееха да избягат обаче имаха готовност за експедиция, която нямаше равна в историята.

Щяха да са първите. Щяха да познаят чувството, което бяха изпитали Колумб, Магелан, Армстронг и Лейф Ериксон. Щяха да разберат какво значи да откриеш нещо, което никой не е виждал; нещо, което всъщност го няма, преди да го откриеш.

В откритието се криеше сила. То означаваше безсмъртие. Неговото безсмъртие щеше да бъде увековечено на картата — част от подземния лабиринт завинаги щеше да се нарича пещерата Райт. При тази мисъл на устните му се появи усмивка.

11.

15 август

Макар да бе доктор по археология и ръководител екип на експедиция на „Нешънъл Джеографик“, доктор Вероника Рийвс писукаше като малко момиченце винаги когато го чуеше по телефона.

— Санджи! Божичко, радвам се да те чуя. — Направо се задъхваше от радост. Не го бе виждала повече от година. Той я бе отгледал като собствена дъщеря.

— Рони, скъпа! — отвърна Санджи с плътния си напевен акцент. — Не съм те чувал от цяла вечност. Господи, трудно е да те намеря в тези планини. Опитвам се да се свържа с теб от няколко дни. Вървят ли разкопките?

Тя почти усещаше усмивката на лицето му — добродушно и с пълни бузи, които по-недружелюбните биха нарекли увиснали, черните му очи, кожата с цвят на светъл шоколад и прошарените му тъмни коси.

— Тук няма телефони — каза тя. — Трябваше да ми се обадят по радиото. Слизаме много надолу в пещерите, но трябва да намерим начин да се справим с високите температури там. Какво толкова спешно има? Изоставих разкопките и пътувах цял час до телефона. Нещо не е наред ли?

— Зависи как гледаш на нещата. Не е наред, ако много държиш на сегашната си теория за изгубения планински град Серо Чалтел.

— За какво става дума?

— Намериха нож в Юта.

Вероника зяпна. През последните седем години думата нож бе загубила традиционното си значение за нея. Сега тя я свързваше единствено с оръжията с форма на двоен полумесец, които откриваха около Серо Чалтел. Ножовете свидетелстваха за единствена по рода си култура, която вероятно бе господствала в южния край на Андите около 5000 г. пр.н.е.

— Това е невъзможно — каза Вероника.

— Стига, скъпа. Със сигурност съм те научил на по-добър научен поглед върху нещата.

— Сигурен ли си, че е същият? — Тя не вярваше на ушите си. Ножовете от Серо Чалтел бяха единствени по рода си в целия свят — майсторски изработени платинени остриета от времето, когато човечеството още се е опитвало да прави стрели с каменни върхове. За нея бе необяснимо това, че са открили такъв нож в Юта.

— В момента е в ръцете ми — каза Санджи.

Умът й се опита да отхвърли значението на това откритие, да я предпази от неизбежното разочарование, но въпреки това въодушевлението й растеше.

— Сигурно е фалшив или е взет оттук.

— Е, значи са го фалшифицирали през 1942-ра. През цялото време е бил в архивите на университета „Бригам Йънг“.

— Господи! — прошепна Вероника.

— Точно така очаквах да реагираш — засмя се Санджи.

— Намерени ли са йероглифи?

— Не знам — каза Санджи. — Знам само, че открихме ножа благодарение на един златотърсач. Смятаме, че районът вече се подготвя за мина.

Кръвта й изстина и закипя едновременно. Миньори. Мразеше тази дума, мразеше това, което миньорите причиняваха на безценните археологически открития, да не говорим за непоправимите щети, които нанасяха на околната среда.

— Ще хвана следващия полет — каза тя. — Ще се обадя кога точно пристигам. Обичам те.

— И аз те обичам, Рони — отвърна Санджи и затвори.

Ножът на Санджи, заедно със собственото й проучване, изведнъж можеше да се окаже археологическото откритие на века. А някакви мръсни алчни миньори можеха да провалят всичко.

„Ще я видим тази работа — помисли си Вероника. — Ще я видим“.

12.

21 август

Конъл пристигна с хеликоптер. Площадката за кацане бе на 400 метра от лагера и достатъчно удобна.

Лагерът на „Земно ядро“ бе разположен на по-голяма площадка — почти плато, което бяха разширили и изравнили, за да има повече място. Бе оградена от полегати стени от зеленикав варовик. От въздуха лагерът приличаше на коркова тапа, която изхвърча от замръзнала кафяво-зелена вълна.

Конъл от години не бе стъпвал в минно поле. След смъртта на Кори ръководеше работата си от офиса си в Ренесанс Сентър. Този обект обаче бе твърде голям, просто дяволски важен, за да го остави на случайността. Бе наел най-добрия инженер в лицето на Мак Хендрикс. Мак можеше да ръководи работата както намери за добре, но Конъл трябваше да е тук, за да наблюдава, да наглежда и да има готовност да разреши всеки проблем, който можеше да застраши начинанието. Докато кацаха, перките на хеликоптера вдигнаха огромни облаци прах и пясък. Конъл слезе с носна кърпичка на уста и присви очи, за да се предпази от прашинките. В края на площадката в открит джип го чакаше Мак.

Хеликоптерът Отлетя и остави след себе си кълбести облаци прах.

Конъл някак се изненадваше, че Мак Хендрикс отговаря на американския стереотип за австралиец — рус, с квадратна челюст, широки плещи и бръчици около очите от много излагане на слънце и непрестанен смях. Усмивката му бе искрена и изглежда бе способен бързо да се приспособява във всякакво общество, независимо дали това налага официално облекло, или джинси.

— Здрасти, Къркланд — бодро каза Мак — Как мина полетът?

Конъл се намръщи, докато се опитваше да изплюе няколко прашинки.

— Щом съм пристигнал, значи — добре. — Хвърли куфарчето си и една брезентова чанта на задната седалка и се настани отпред. Без климатика на хеликоптера пустинята бе нажежена до крайна степен.

Джипът задруса по тесния, но добре изграден път, който свързваше лагера с площадката за кацане. Конъл погледна встрани. Отляво, на по-малко от метър и половина, се издигаше почти вертикална стена от зелени скали. Мак караше небрежно.

— Докъде стигнахте през последната седмица, Хендрикс?

— За първите три дни стигнахме дълбочина малко над километър, но вече напредваме много по-бързо — каза Хендрикс. — Лазерната сонда на Ангъс е най-изумителното нещо, което съм, виждал. Направо изпаряваме скалите. Не съм виждал по-бърза изкопна работа. Работим на три смени и успяваме да изкопаем повече от шестстотин метра на ден.

— Колко остава до рудата?

— На 2500 метра сме от мястото, където Ангъс каза, че трябва да се намира първият голям тунел, който води към огромна пещера. Трябва да поставим малко взривове, за да стигнем тунела. След първата пещера има още един тунел, който води към рудата. Намира се на около 1580 метра вертикално от планираното дъно на мината, но ние ще следваме хоризонталните тунели. Това означава шестнайсет километра ходене и пълзене. Предполагам, че с всички завои в пещерите това прави поне един ден преход от дъното на мината до Плътната маса. Ще сме под земята доста време.

Един ден натам и един ден обратно. Два дни под земята само за да стигнат Плътната маса. Това позволи на Конъл действително да си даде сметка за размера на пещерната система.

Макар лагерът да се намираше на осемстотин метра югозападно от изкопните работи, Конъл ясно долови шума веднага щом джипът спря. Ефикасността и сигурността, които царяха в лагера, му се поправиха. Периметърът бе ограден с бодлива тел, бяха оставени само два портала: един надолу към пустинята и вторият нагоре към мината. Персоналът се помещаваше в четири малки метални бараки — една за миньорския екип, една за охраната, една за лаборантите и една за лаборантките. Над бараките бяха опънати тенти, за да не се напича металът. В една по-голяма барака с големината на малък самолетен хангар се помещаваха превозните средства и тежкото оборудване. Шестата барака служеше за столова.

Лабораторията бе единствената сграда с истински стени. Беше ослепително бяла на късното следобедно слънце. За административна сграда служеше каравана от типа, който се използваше за конструктивни работи. Из песъчливия лагер бързаха потни хора. Големият дизелов генератор, който захранваше помпата за свеж въздух за минната шахта и снабдяваше лагера с ток, издаваше пулсиращи звуци. Срещу хангара имаше дизелова цистерна с вместимост 38 000 литра. Издължена и закръглена, тя приличаше на изоставена в пустинята подводница.

— Добре, Хендрикс, добра работа — каза Конъл, слезе от джипа и тръгна към лабораторията.

В сравнение с жегата навън вътре си беше направо студено. От рязката промяна на температурата го заболя главата. Лабораторията бе малък лабиринт от скъпо оборудване. Конъл бе виждал част от уредите, макар да не знаеше какво е предназначението на повечето. Червенокосата глава на Ангъс се появи изпод една машина. На малкото му лице разцъфна усмивка. Той скочи на крака и отиде да поздрави Конъл.

— Господин Къркланд! Радвам се, че пристигнахте благополучно.

Конъл за миг изгледа дребосъка, изненадан от реакцията му. Ангъс изглеждаше истински щастлив. „Малкото спелеологче вече си прави сметката да се вмъкне в пещерите — помисли Конъл. — Трябва да го наблюдавам изкъсо“. Нямаше да позволи на никой да доближи пещерите, докато не се гарантира безопасността. Особено на Ангъс Кул.

— Виждам, че си в добро настроение, Кул — каза Конъл и стисна подадената му ръка. — Предполагам, имаме добри новини що се отнася до рудните проби?

— Изумителни — отвърна Ангъс. — По-добре е, отколкото очаквахме.

Бръкна в джоба си и извади запечатано пликче. Приличаше на опаковка на презерватив. Отвори го и извади метална пластина с размера на батерия за часовник.

— Бихте ли се обърнали, господин Къркланд? Трябва да ви закача това.

— Какво е това?

— Самонасочващо се устройство, което изобретих. Нарекох го система Марко/Поло. Мак ме помоли да измисля нещо, така че да не загубим някой в тунелите. Програмирах този микропредавател с вашето име. Откриващото устройство, което нарекох Марко, изпраща сигнал. Вашето устройство, което се нарича Поло, получава сигнала и връща съобщение с името ви. Така, ако се загубите, нараните или излезете от строя, ще можем да ви открием. Уредът Марко улавя телесната температура, пулса и алфа-вълните, както и координатите и надморската височина.

— Какъв обхват има?

— На открито — няколко километра — отговори Ангъс и притисна пластината към тила на Конъл. — Под земята зависи от това колко скали има между вас и устройството Марко. Никой не може да се изгуби напълно, стига да не се опитва да върви самостоятелно нанякъде. Всички в лагера имат такива устройства за всеки случай. — Ангъс махна ръката си. Конъл завъртя глава наляво-надясно, но не усети нищо.

— Падна ли?

— Не, там си е. Прикрепено е с изкуствена кожа, която диша като истинска. Няма да падне, докато не бъде махнато. А сега погледнете това. — Ангъс се обърна към един монитор, на който назъбена линия показваше спектрометричен анализ.

— Тази линия показва масспектрометричния анализ на пробите — каза Ангъс. — Вземахме проби на всеки трийсет метра до дълбочина 4800 метра. Това между другото е по-голяма дълбочина от всяка друга, сондирана на един път, и с това поставям нов световен рекорд. Помислих си, че ще е добре да го знаете.

— Сутринта ще се обадя в Рекордите на Гинес — каза Конъл.

— Ще забележите нормалните върхове, отговарящи на ниско минерално съдържание. Ето тук обаче има три големи върха. — Ангъс посочи трите най-високи върха, под които имаше изписани компоненти като KFe3(SO4)2(OH)6 и CuS(AsO4)(OH). Единственият компонент, който разпозна, бе CaCO3 — варовик — и се намираше под най-високия връх. Под втория бе изпивано само Pt, а под третия Pt60Ir12(?).

— Цялата планина е изградена предимно от варовик и варовикови съставки от периода креда. Вторият връх е контролна проба от чиста платина. Третият — Ангъс млъкна, усмихна се и погледна Конъл право в очите, — третият връх е проба от това, което открихме на дълбочина пет хиляди метра — последния пласт от сондажа.

Конъл се наведе към екрана и сравни цифрите под втория и третия връх. Бяха почти еднакви.

— Значи — каза той, като успя да запази гласа и изражението си спокойни въпреки нарастващото си въодушевление, — искате да кажете, че пробата е почти изцяло платина?

— Платина и иридий.

— А къде тези данни съответстват на картата с Плътната маса?

Ангъс се извърна към клавиатурата и изведе вече познатата схема на зелената плътна маса и заобикалящите я жълти тунели. Около зелената маса се появиха дванайсет вертикални червени линии.

— Сондирахме и вземахме проби на местата, където са червените линии. Единайсет от пробите се оказаха безполезни скали. Без следа от платина. Само една проба даде резултатите, които ви показах току-що. — Щракна с мишката и на екрана се появи още една червена линия, която ставаше яркооранжева там, където се пресичаше със зелената маса. — Нашето съкровище е такова, каквото смятахме, че ще е, че и повече — тихо каза той, взрян в екрана. — Чиста платина. Солидна като скала. Убеден съм, че цялата Плътна маса е със същия състав като пробата от сондажа. Къс чиста платина, дълъг шест и половина километра и широк осемстотин метра.

Ангъс се облегна на стола си, доволната му усмивка отстъпи място на по-типичното за него арогантно ухилване.

— Понякога изумявам дори себе си — засмяно каза той.

— А каква е тази въпросителна? — попита Конъл и посочи символа Pt60Ir12(?) на екрана.

— Нищо тревожно — отговори Ангъс и махна с ръка. — Компонентът от платина и иридий, изглежда, не е коригиран при вторичната йонна масспектрометрия.

— Без термини, моля — каза Конъл.

— Вторична йонна масспектрометрия. Бомбардираме изследвания материал с положително заредени йони. Частиците предават своя положителен заряд на изследвания материал, който в този случай е пробата от сондажа. Положителният заряд освобождава един атом и води до раздробяване. Тъй като схемата на раздробяване е специфична и може да бъде възпроизведена, можем съвсем точно да определим търсените елементи във всеки материал.

— Ако е толкова точно, защо има въпросителна?

— Защото сплавта от платина, и иридий е нещо, което не е виждано досега. Всъщност компютърът просто прави научнообосновано предположение. Бомбардировката с йони води до разпад на платинени и иридиеви атоми и компютърът прави предположение как тези елементи са свързани. Просто съединението е необичайно.

— Обаче си сигурен, че става дума за платина, така ли? — Конъл се радваше, че е дошъл тук точно когато всичко се изяснява. — Сигурен си, че е платина?

— Толкова сигурен, колкото и че съм гений — отговори Ангъс.

Конъл продължи да гледа екрана. Платината никога не се срещаше естествено в солидни скални пластове, но въпреки това бе там долу, под тях. Това бе толкова голямо находище, че „Земно ядро“ можеше да диктува доставките поне през следващите трийсет години, а може би и до края на двайсет и първи век. Милиарди долари. Трилиони долари.

— Кул, искам още два сондажа от области, които се пресичат с тази Плътна маса.

— Няма начин — отговори Ангъс. — Сондата се счупи, когато се опитахме да навлезем по-надълбоко в нея.

— Мислех, че диамантеният връх може да пререже всичко.

— Може, но тази сплав от платина и иридий е наистина твърда, може би твърда колкото самия диамант. Разполагаме с достатъчно голяма проба, но съединението просто разби диаманта. Може да намери сериозно индустриално приложение. Много е необичайно. Не бих се тревожил за това обаче. Разполагаме с достатъчно данни, а минната шахта вече се подготвя.

Оборудване за милиони долари бе унищожено, а на Ангъс не му трепваше окото. Това ни най-малко не изненада Конъл. Щом Ангъс смяташе, че Плътната маса е от платина, то Конъл също не го бе грижа, че сондата е унищожена.

Конъл влезе в административната барака и уморено затвори вратата. Макар да бе стоял навън за кратко, жегата го бе изтощила. Трябваше да пийне нещо и да подремне. Отиде до бюрото, което щеше да използва през следващите две седмици. Извади от куфарчето си снимка в рамка.

Загледа се в усмихнатото лице на жена си. Усети как познатата болка запълзя вътре в него. Постави снимката на бюрото си, за да може образът на Кори да гледа всичко, което прави.

Извади от брезентовата чанта големия мобилен телефон, който му бе дала Кейла Майърс. Бе черен и тежък, а регистрираният му сериен номер бе изчегъртан. Кейла се бе „сдобила“ с тази играчка като бонус от американското посолство в Саудитска Арабия. Или поне така бе казала. Всъщност Конъл не го бе грижа за това, след като линията бе сигурна.

Приемникът бе идентичен с този телефон и се намираше при Барбара Йекли в Детройт. Само той можеше да дешифрира разбърканите сигнали, изпращани от апарата на Конъл, както и обратното. Той натисна бутона за свързване. Барбара отговори почти веднага. Конъл заговори тихо и спокойно.

Нямаше как да разбере, че шефката му не е единственият човек, който чува разговора.

Кейла Майърс леко натисна бутоните на своя приемник „Harris JM-251“, който бе пригоден специално за нуждите на сигналното разузнаване на АНС. Бе наблюдавала Конъл още от пристигането му в лагера и следеше всяко негово движение през мощен бинокъл, докато самата тя оставаше на практика незабележима в пясъка. Щом го видя да тръгва към административната барака, знаеше, че ще се обади на Барбара Йекли.

Климатиците, които стърчаха от всички сгради в лагера, пораждаха у нея желание да се изсмее презрително. Тя бе израснала в Южен Тексас. Палещото слънце бе скъп стар приятел. Бе израснала в беднотия и изолация и не бе имала много приятели.

Баща й се бе погрижил за това. Кейла и двете й по-големи сестри понасяха насилието, побоищата и опипванията му. Мери и Шели страдаха, подчиняваха се на волята му и се свиваха винаги, когато той се появяваше. Правеха всичко, за да избегнат боя или още по-лошото — ласките. Когато Кейла стана на осем или може би девет — не можеше да си спомни точно, Сайръс Майърс посегна и на нея. Малкото им ранчо бе уединено в плодородна долина. Никой не чуваше виковете.

Тя още помнеше заваления му говор и пресипналия от пиянство глас. Той викаше с пълно гърло, докато се измъкваше от ръждясалия пикап, а около него се стелеше миризма на мърша.

„Ставайте, момичета! — крещеше Сайръс на своите треперещи от ужас дъщери. — Изкарайте си ръцете от гащите и дайте на татко да ги оближе!“ Препъваше се към къщата, едва успяваше да върви, но въпреки това намираше леглата им, Сайръс искаше тишина, когато ги посещаваше нощем. Момичетата сподавяха виковете си, а по лицата им се търкаляха сълзи и падаха върху износените калъфки, купени от майка им, която Кейла никога не бе виждала.

Мери и Шели безмълвно понасяха опипванията му и отстъпваха пред перверзните му желания. Кейла обаче бе различна. Бе различна във всяко отношение и предпочиташе грубите момчешки игри пред куклите и чаените партита. Момичетата бяха слаби. Момчетата бяха по-твърди.

През петте години, през които Сайръс я насилваше и пребиваше по непонятни за нея причини, Кейла изгаряше от тиха ярост. Сестрите й бяха изпълнени със страх и вина, към което Сайръс сякаш се стремеше. В подрастващата Кейла обаче се таеше единствено гняв. По някакъв начин той усещаше това, усещаше протеста в душата й. Отново и отново се опитваше да го избие от нея и да пречупи духа й. През една ужасно гореща юлска вечер тя най-накрая сложи край на извращенията на Сайръс Майърс.

Той бе приключил с Мери и Шели и бе изгълтал две бутилки евтино вино. Отвори третата и се запъти към Кейла. Нямаше как да знае, че докато насилваше по-големите си дъщери, най-малката се бе промъкнала в кухнята и бе грабнала ръждясалия нож за месо.

Сайръс влезе в стаята й — вонящ, залитащ и наперен. Толкова бе пиян, че едва ходеше. Тя заби ръждясалия нож в сърцето му чак до дръжката.

Беше на тринайсет. Това бе първото й убийство. И определено не й бе последното. Когато видяха баща си мъртъв на износения жълт килим в стаята на Кейла, Мери и Шели не знаеха какво да правят. Изглежда, се лутаха между ужаса от убийството и необяснимото облекчение и свободата, която им бе донесло бруталното деяние на Кейла. Не знаеха какво да мислят, затова Кейла помисли вместо тях. Уредиха всичко за час. Дори тогава, едва на тринайсет, Кейла притежаваше необичаен усет за справяне с всички детайли.

Когато дойде полицията, трите момичета дадоха убедителни истерични показания за обир, прераснал в нещо друго. Кейла знаеше, че ченгетата разбират, че историята им е съшита с бели конци — семейство Майърс не притежаваше нищо ценно.

Дори най-безстрастните, консервативни и съблюдаващи закона полицаи не започнаха да ровят случая. Щом непрестанните извращения на Сайръс към дъщерите му най-накрая ги бяха накарали да го убият, той нямаше да липсва на никого. А и това убийство не бе нещо, което четиримата полицаи не бяха обмисляли сами, и то неведнъж, при вида на момичетата, които ходеха бинтовани и насинени или лежаха в местната болница.

Убийството отшумя. Кейла живя със сестрите си още пет години, завърши гимназията и постъпи във флота. Там се отличаваше от другите. Инстинктите й на убиец се насърчаваха и ценяха. По ирония на съдбата не уби никого, докато служеше там.

Убийствата започнаха, когато я взеха на работа в АНС. Досието й във флота бе безупречно, имаше отлични препоръки от началниците, а коефициентът й на интелигентност бе 130. Тя бе точно това, което търсеха: красива умна жена, която няма задръжки да убива за родината си. Готовността й да се заема доброволно с всякакви мисии се нравеше на висшестоящите и бързо я издигна в йерархията. Независимо от обстоятелствата тя просто намираше начин да си свърши работата.

Това обаче бе едно време, когато работеше в АНС, имаше цел в живота и не се интересуваше единствено от това да вземе хонорар. Тогава правеше всичко в името на бог и родината. Бе дяволски добра, може би най-добрата в цял свят. Твърде добра, както си мислеше тя. А никой шеф, особено такъв политически хамелеон като директора на АНС Андре Вожел, не иска да има подчинен, който явно го превъзхожда.

Вожел я уволни и я унижи, унижи една жена, която имаше повече чест от всички мъже в разузнавателните агенции, взети заедно. И всичко това само заради един малък „инцидент“.

Сякаш от онези скапани деца и без това щеше да излезе нещо.

Отърси се от тези мисли. Трябваше да се тревожи за много по-важни неща от старите славни дни. Имаше да мисли за чека си, а той щеше да е голям, ако можеше да изкопчи само още мъничко информация от Конъл.

Знаеше, че той ще използва обезопасеното комуникационно устройство, за да се обади в Детройт. Тежкият, но компактен апарат „Harris JM-251“ бе неудобен за носене при шестнайсеткилометровия преход през пустинята от скрития й ландроувър до сегашното скривалище, но с него тя можеше да улови всички съобщения от и към лагера.

Бе програмирала шифъра в паметта на устройството предварително. Беше фасулска работа да подслушва.

Гласът на Конъл звучеше слабо в слушалката.

— Много по-голямо е, отколкото смятахме — каза той.

— Дано да е така, скъпи — отговори му пресипнал женски глас. — Това е най-скъпото проучване в историята на компанията.

— Пробите се оказаха по-добри от очакваното.

— По-добри? Будалкаш ли ме, скъпи?

— Не, госпожо — каза Конъл. — Залежите са далеч по-големи от очакваното.

— Колко?

— Не мога да кажа по тази линия.

Кейла тихо изръмжа. Тя бе продала това оборудване на Конъл. То бе възможно най-сигурната линия; Това параноично копеле не би трябвало да се страхува да го използва.

— Скъпи — тихо отвърна жената. — Толкова ли са големи?

— Да, госпожо. Ще ви държа в течение.

— Ще чакам с нетърпение, скъпи. — Двамата затвориха.

Кейла усети как гневът й се надига. Конъл не се доверяваше на оборудването. Да не би да я смяташе за някаква тъпа аматьорка? Параноята му и недоверието му към новите технологии направо я обиждаха.

Тя вече знаеше за потенциалния добив на мината. В нощта след като работниците приключиха сглобяването на административната барака, се бе промъкнала и бе поставила подслушвателни устройства. Това бе нервният център на лагера и тя можеше да чуе всяка дума, която се изрича вътре. Не бе успяла да постави подслушвателни устройства в лабораторията. Не можеше да проникне през мерките за сигурност на тази сграда дори докато тя още се строеше.

Мерките за сигурност на О’Дойл бяха много добри. Тя не бе и подозирала, че той може да й попречи така. Преди малко повече от година Конъл я бе попитал дали може да намери първокласен шеф на сигурността, който да има опит в армията. Тя бе проникнала в скритите файлове на Департамента по отбраната и бе открила Патрик О’Дойл — правителствен поръчков убиец, наскоро „пенсиониран“. Предаде информацията на Конъл и малко след това той го нае.

Останалите служители по сигурността не можеха да се сравняват с него, но и не бяха за изхвърляне. Бяха двайсетина и носеха полуавтоматични берети M9-9×19 мм с пълнители за петнайсет патрона. Опасно оръжие, стига да попадне в правилните ръце.

Охраната разполагаше и с дванайсет пушки „Хеклер и Кох“ HK416. Тъй като тя бе добре запозната с досието на О’Дойл, вероятно бяха пълни автомати. Дори не бе необходимо човек да е добър стрелец с такова оръжие — просто трябваше да го насочи и да дръпне спусъка. Тези оръжия не я възпряха да прави нощните си набези в лагера, но я направиха много, много предпазлива.

Откритите пространства между сградите се осветяваха от силни халогенни лампи. Това затрудняваше незабелязаното придвижване. Тя се бе справила, след като стоя двайсет и пет минути скрита и наблюдаваше движението на пазачите. Сменяха се на всеки четири часа. Най-добрият момент за придвижване бе след третия час на всяка смяна. Кейла вече бе успяла да се промъкне и да се измъкне от лагера през последните две нощи, като внимателно избягваше да се придвижва през смените на О’Дойл.

Обикновено спеше между 10 сутринта и 2 следобед, а през нощта от време на време си доспиваше. Имаше достатъчно вода и консерви за още два дни. След това нещата щяха да се усложнят. Трябваше или да се върне до маскирания джип и да загуби цял ден, през който можеше да наблюдава, или да открадне запаси от лагера.

Това бе нейният шанс. Точно това, най-голямата платинена жила, откривана някога. Вече бе решила, че ще иска два милиона долара, и то само за информацията. Ако някой пожелаеше да я наеме за конкретни действия за саботиране на мината на „Земно ядро“, щеше да поиска допълнителен солиден хонорар. Знаеше, че южноафриканският платинен консорциум би платил на секундата два милиона, за да разбере повече за това потенциално платинено находище, а вероятно така биха постъпили и онези лукави копелета от „Стилуотър Майн“ в Монтана. Руснаците биха се запънали пред такава цена; единствено за информация. Но от друга страна, ако южноафриканците искаха единствено информация, безскрупулните руснаци не биха се поколебали да се заемат с мръсни игри.

Все още й трябваше допълнителна информация. Трябваше да се увери, че ако размаха този кокал пред потенциалните клиенти, те ще захапят веднага. Тя трябваше да им внуши паника, свързана с бизнеса им, без да им казва каквото и да било за местонахождението на мината на „Земно ядро“ или дори че „Земно ядро“ въобще има пръст в това. Трябваше да достави пълна информация, така че да се страхуват да чакат още два-три месеца, за да се сдобият сами с нея.

В зависимост от намеренията на Конъл „Земно ядро“ можеше да се опита да се сдобие с незабавни печалби, като наводни пазара. Такова огромно предлагане можеше да смъкне цената на платината от 850 долара за унция на 450, а може би дори по-малко. Това щеше да означава загуби от стотици милиони на платинения пазар. Ако успееше да се сдобие с някаква информация, дори само намек, как Конъл смята да си изиграе картите, цената й можеше да се вдигне още повече.

Кейла не бе икономист, но не бе и нужно. Трябваше само да събере информацията и да я продаде на този, който плаща най-много.

Освен това в цялата тази работа имаше нещо, което я заинтригува. Някакво сладостно мрачно усещане, което сякаш пулсираше от планината. Никога не бе изпитвала нещо подобно.

Но й харесваше.

13.

22 август

Наместо да е потънал в зеленина и атмосферата да е като в сауна, пейзажът бе кафяв, а влажността — нулева. Жегата обаче си беше същата и доктор Вероника Рийвс веднага се почувства като у дома си. Трябваше да се чувства така, помисли си тя, като се имаше предвид, че бе израснала доста близо до това пусто място. Изтърпя клатушкането по подобието на път до миньорския лагер на „Земно ядро“.

Върху стегнатата й конска опашка бе кацнала запотена мръсна сламена шапка с широка периферия. Винаги носеше шапката си по този начин, но никога не успяваше да укроти непокорните руси кичури, които очевидно си имаха собствено мнение.

Тя се въртеше въодушевено на седалката на очуканата тойота на Санджи. Бе видяла ножа само минути след като Санджи я посрещна със задушаваща прегръдка. Посрещаше я с тази прегръдка винаги, когато тя се връщаше в „Бригам Йънг“, за да го види (което, строго си напомни тя, бе твърде рядко). При тази прегръдка сякаш всичко си идваше на мястото, тя сякаш казваше: „Винаги ще съм тук“. Усети тази прегръдка, това неизречено обещание за безкрайна подкрепа, за първи път, когато бе на пет години и родителите й починаха.

И двамата й родители, както и тя самата, бяха единствени деца. Когато загинаха в самолетната катастрофа, тя се оказа сама — без лели, чичовци, баби и дядовци. Но имаше Санджи.

Баща й, който също бе биолог, работеше със Санджи от години. И двамата бяха преподаватели в университета „Бригам Йънг“ и доколкото тя си спомняше, Санджи бе част от семейството във всяко отношение. В завещанието си родителите й го бяха посочили за неин законен настойник — отговорност, която за него беше чест. Това бе приятелски дълг, за който той милееше повече, отколкото за живота си. На нея често й се искаше да бе опознала родителите си. Искаше й се да разбере що за хора са били, за да се доверяват до такава степен на приятелите си.

Санджи се оказа най-добрият баща, който едно малко момиченце можеше да си пожелае. Тъй като нямаше собствено семейство, той я обичаше безумно. Тя израсна обградена с обич и грижи, насърчавана във всичко, с което се захващаше, и във всяка мечта, която преследваше. Той настоя тя да учи в Мичиганския университет. С професорската си заплата намираше средства да я изпраща навсякъде, където го изискваха проучванията й: на полуостров Юкатан, в киргизките степи, в планината Тавър. Дори когато тя пожела да отиде в Аржентина, за да търси платинените ножове по стръмните, обрасли с джунгли склонове на Андите, той я подкрепи с цялото си сърце. Насърчи я с ясното съзнание, че ще я вижда рядко, ако изобщо я вижда.

А сега отново беше до нея и й помагаше да преследва същите тези ножове, но на собствена територия. Тя едва повярва, когато й се обади. Но когато изтощена от пътуването пристигна в „Бригам Йънг“ и хвана ножа от Юта, веднага разбра, че няма измама, грешка или уловка.

Културата на Серо Чалтел заемаше уникално място в човешката история. Уникално, докато не откриха ножа в Юта, напомни си тя. Цивилизация, изгубена преди повече от девет хилядолетия. Скрит град, изграден във вътрешността на една планина, град, който по нейните оценки в разцвета си бе побирал десет хиляди жители.

Тя бе открила тази култура, докато изследваше останки от древно селище, чиято история разказваше за брутално клане. Мъже, жени и деца бяха изклани и заровени с повечето си вещи.

Дрехите, инструментите, посудата и дори храната — всичко, което притежаваха, изглеждаше заровено до тях. Сякаш нашествениците презираха и най-малката следа от своите жертви. Точно тази мистерия плени въображението й. Какъв мотив би имал този враг да е толкова брутален, толкова радикален? Най-вероятно религиозен — но тя още не можеше да каже със сигурност.

Гробницата себе съхранила с хилядолетия, докато селцето не се бе открило благодарение на ерозията. Вероника и екипът й направиха разкопки на мястото и постепенно сглобиха уликите от клането преди 7500 години.

Оръдията на унищожението бяха очевидни — платинени ножове с великолепна изработка. Първоначално откриха само две малки краища на остриета, които се бяха счупили в костите на древните жертви. Дори от малките фрагменти Вероника разбра, че ножовете представляват нещо много необичайно. Бяха технологична мистерия, култура, която силно се бе развила в металургията, докато останалите племена в Южна Америка използваха кремък и подострени пръти. От мига, в който видя остриетата, Вероника бе запленена. От такива малки открития се градяха кариери. Легендарни кариери.

Прекара две години в приспособяване към заобикалящата я култура на рядко населения Серо Чалтел: изучаваше планинците и търсеше следи; Постепенно местните хора приеха присъствието й. След две години и един месец получи подарък — нож, който не беше счупен. Точно тогава мистерията стана наистина интересна.

Въглеродният анализ на остатъците от въжето, което бе прикрепено към центъра на ножа, показа, че възрастта му е осем хиляди години. Ножът свидетелстваше за металообработване, което бе нещо нечувано около 6000 пр.н.е. Изработката можеше да съперничи на тази на оръжейните майстори от Европа или феодална Япония. Тези култури обаче бяха разцъфтели хиляди години след клането в селището. Ножовете с форма на полумесец свидетелстваха за хора, които далеч бяха изпреварили времето си.

На километър и половина от мястото на клането, нагоре по склона на Серо Чалтел, познат и под името връх Фитцрой, имаше поредица пещери. Ножовете с форма на полумесеци бяха открити в тях. Местните й казаха, че планината е прокълната и само най-смелите и безразсъдни младежи се катерят по горещите й склонове. Вероника, разбира се, не обръщаше внимание на такива митове, но внимателно ги документираше за бъдещи справки. Изкатери се сама в планината и влезе в пещерите и в историята. На двайсет и пет години бе открила древна загадка, която я изстреля към славата.

Пещерите се оказаха далечни разклонения на масивен подземен комплекс, който се простираше на километри, както нагоре, така и надолу. Комплексът стигаше голяма дълбочина. Толкова голяма, че температурата в долните райони правеше изследването почти невъзможно. Досега тя се бе лекувала два пъти от топлинен удар. По-голямата част от комплекса още не бе изследвана.

Макар тя и екипът й (финансиран със заслужена субсидия) да не откриха човешки останки и да имаше много малко артефакти, изобилстваха следи от организирана култура. В някои характерни пещери в комплекса имаше уникални груби йероглифи и пещерни рисунки, които се бяха запазили напълно през вековете в сухия въздух.

Тя значително бе напреднала в езика на йероглифите. Много от тях можеха да се разпознаят: туземци с копия, множество версии на слънцето, насекоми и различни животни, най-вече прилепи. Повечето от йероглифите обаче казваха нещо, което тя все още не бе разгадала. Знаеше, че рисунките на слънцето, на слънцата в много багри и с шест насочени навън лъча, са най-важната част от древния език и вероятно на цялата култура.

Един уникален фактор разграничаваше езика на Серо Чалтел от всеки друг древен език, който познаваше — използването на цветове. Изглежда, цветовете бяха също толкова значими, колкото самите йероглифи. Всъщност те бяха част от йероглифите. Това не бе просто някакво кафяво или червено, а цяла гама цветове с тънки нюанси и отсенки. Безцветните йероглифи биха приличали на писмен език без пунктуация или интервали между думите. Знаеше, че ще дешифрира езика, но още търсеше своя крайъгълен камък или нещо, което да й даде основа, на която да стъпи, за да научи основните му елементи.

Въглеродният анализ показа, че най-новите пещерни артефакти са на три хиляди и петстотин години. Тя предположи, че жителите са изоставили града по това време, около 1450 г. пр.н.е., и помисли, че вероятно са били принудени да го направят от друга култура. Не разполагаше с достатъчно доказателства обаче, за да стигне до сносна хипотеза защо жителите са си тръгнали. Нямаше тела, нямаше изгорени останки, нямаше никакви кости.

Сега обаче се бе появила следа — на единайсет хиляди километра, в Юта. Ножът не можеше да бъде сбъркан. Нямаше съмнение, че има тясна връзка между Серо Чалтел и Юта. Знаеше го, защото никога не бе разкривала, че аржентинският нож е от платина.

Ако се смяташе само металът, само един от близо седемкилограмовите ножове струваше повече от 200 000 долара. Такива цифри биха привлекли иманяри и грабители на гробници като мухи на мед. Пещерите щяха да бъдат осквернени, а безценните артефакти — заграбени или унищожени от невежи и алчни хора. Дори по-лош вариант бяха минните компании, които лобираха пред аржентинското правителство за права над минералите и раздираха планините с експлозивите си. Откритите мини и химикалите превръщаха земята в пустиня. На света ножовете от Серо Чалтел бяха представени като много ранни образци на стомана. Никой не знаеше истината — с изключение на нея, екипа й, Санджи и шепа доверени учени.

Възможността нейната изгубена култура да е съществувала и в Югозападна Америка я изуми. Всъщност това не бе точно така. Въглеродният анализ на малкото органични останки по ножа от Юта показа, че е на 6500 години. Ножът, а следователно и културата, бяха съществували в Юта по времето, когато в Серо Чалтел тя е била в разцвета на силите си в района на Огнена земя.

Очевидната възможност я вцепени — двете места не бяха независими. Бяха част от империя, от култура, контролирала района между Огнена земя през Централна Америка и стигала до южната част на Съединените щати — район, пред който Римската империя в своя разцвет изглеждаше нищожна.

„Нобелова награда“ — помисли си. Нямаше съмнение в това.

Нямаше представа как ще спре миньорския екип, но нямаше просто да седне да чертае план, докато компанията заличава историята. Щеше да измисли нещо на място. Безпокойството от чакането и неравният път не й помагаха. Знаеше само едно — че не би искала да е на мястото на човека, който отговаря за мината, когато се срещне с разярената доктор Вероника Рийвс.

Конъл седеше в хладния офис и слушаше дневния отчет на Мак за това как напредват.

— Нека изясним нещо. Изкопали сте 1700 метра за два дни, а сега ми казваш, че за следващите 1900 метра ще ти трябва седмица, дори повече? Глупости, Мак. Това е неприемливо.

Мак го изгледа гневно.

— Хората и без това работят извънредно, Къркланд. Ако проявят небрежност, ще има инциденти. Не искам инциденти под мое ръководство.

— Не ръководиш ти, аз ръководя — каза Конъл и стовари юмрук върху бюрото. — Срок от цяла седмица е неприемлив. Искам да приключите за три дни. Тази операция вече силно надхвърли бюджета и трябва да разберем какво има там долу.

— Някой ще пострада! — каза Мак и внезапно се изправи и се наведе напред с юмруци върху бюрото. — Много добре знаеш, че това е опасна работа.

— И аз го знам, и ти, и работниците също — отговори Конъл и махна към мината. — Знаят какво правят и точно затова им плащаме двойни надници. Ако не могат да се справят с работата или ако пострадат, това изобщо не е мой проблем. Значи така: искам да стигнете до този тунел за три дни. Съветвам те да си размърдаш задника и да накараш работниците да действат по-усърдно.

Мак го изгледа твърдо. Свитите му юмруци бяха покрити с драскотини и белези. Яростта на лицето му пушеше като парен локомотив.

— Хората са прави за тебе — тихо каза той. — Ти наистина си безсърдечен тиранин. — Обърна се, изхвърча навън и силно затръшна вратата.

Във внезапно настъпилата тишина Конъл усети тежестта на думите на Мак. Може би наистина притискаше хората прекалено.

Може би.

Уморено разтърка очи. Успяваше да дремне само по три часа на ден. Спеше на походно легло в офиса си, далеч от бараките, далеч от всички в лагера. Дори се хранеше в офиса, далеч от смеха, който изпълваше столовата. Останал сам, се препъваше, към леглото към два-три през нощта. Понякога сънуваше Кори. Понякога не. И в двата случая рядко спеше добре.

Телефонът иззвъня.

— Къркланд слуша.

— Господин Къркланд, О’Дойл се обажда. На предния портал съм. Трябва да дойдете незабавно, сър.

— Какво става?

— Имаме посетители.

Конъл тръшна слушалката. Кипеше от раздразнение, докато излизаше от хладния офис в жежкия следобед. Веднага започна да се поти като блудница в църква. Видя зеления джип и охраната в отсрещната част на лагера, точно до главния портал. Малка групичка работници се бе скупчила да види какво става. Той забърза натам.

Берта Либранд бе сграбчила една гърчеща се жена в силна хватка. В пясъка се въргаляше овехтяла сламена шапка. Жената бе вързала косата си на опашка, но отвсякъде стърчаха руси кичури.

Другият нарушител, възпълен мъж, лежеше по лице върху капака на една тойота, а ръцете му бяха закопчани с белезници на гърба. Бе едър почти колкото О’Дойл, но пълен и безформен. О’Дойл наблюдаваше ставащото със загрижена усмивка, пистолетът му небрежно сочеше надолу.

— Какво става тук, господин О’Дойл? — попита Конъл.

Вместо него отговори Либранд:

— Тези хора се опитаха да нарушат границата, господин Къркланд. Казах им да почакат, но те настояха да влязат. Задържах ги, докато ви уведомим.

— Вие ли отговаряте за това място? — извика русокосата. Конъл погледна лицето й. Красиво, но сгърчено от ярост.

— Да, госпожо. Казвам се Конъл Къркланд.

— Тогава кажете на тази кучка да ни пусне веднага! Че такъв съдебен процес ще ви спретна…

Либранд затегна хватката си.

— Само се успокойте, госпожо. Ще изясним всичко.

Конъл изгледа продължително русата пленница, преди да проговори:

— Ако госпожица Либранд ви пусне, бихте ли се държали като добри гости, без да ходите никъде без наше разрешение?

Жената го погледна с омраза и безсилие. Очевидно бе свикнала тя да командва и хората да правят това, което иска от тях.

— Да — отговори тя и смекчи тона си, отстъпи с недоволна гримаса пред авторитета на Конъл. — Ще уважим правото ви на собственост. Просто исках да се видя с отговорника тук.

— Пусни ги — каза Конъл. Либранд освободи жената, след това внимателно отключи белезниците на мъжа и му помогна да се изправи. Конъл забеляза струйка кръв в ъгълчето на устата му. О’Дойл мълчаливо прибра беретата си в кобура и подаде на Конъл ключовете от колата на Санджи.

— Приемете моите извинения за това посрещане — каза Конъл. — Сигурен съм обаче, че госпожица Либранд съвсем ясно ви е помолила да спрете. Това е частна собственост. А сега мога ли да ви попитам какво търсите тук?

— Аз съм доктор Вероника Рийвс, а това е моят сътрудник доктор Санджи Хаак — хладно каза Вероника, приглади дрехите си и се наведе, за да вдигне шапката си. — Работя в Мичиганския университет, а доктор Хаак е от университета „Бригам Йънг“.

Титлите им изненадаха Конъл, но той още не им вярваше напълно. Ако други минни компании знаеха колко средства е вложила „Земно ядро“ в тази операция, биха направили всичко, за да разберат какво става. Конъл на два пъти бе използвал Кейла по този непочтен начин и я бе изпращал при конкурентни компании, за да научи колкото се може повече. За нещастие втория път тя бе натикала един служител на „Критъндин Майнс“ в инвалидна количка — завинаги.

Рийвс и Хаак може наистина да бяха професори, но докато не го докажеха, за Конъл си оставаха шпиони.

— Тук съм, защото разкопавате място от голямо значение за археологията — каза Вероника. — Искам да спрете с изкопните работи, докато не разберем какво има долу.

Резките й думи изненадаха Конъл.

— Боя се, че това е невъзможно, доктор Рийвс. Имаме доста кратък срок.

— Вие не разбирате — каза Вероника настойчиво. — Тук някъде има подземен град, вероятно голям комплекс от тунели. Това може би е една от най-ранните човешки цивилизации.

Откъде можеше да е разбрала за тунелите? Възможно ли бе да е изтекла информация? В такъв случай Конъл бе изправен пред много сериозни проблеми. Усети как гневът му се надига. Външно не даде признаци на избухване, но това продиктува действията му.

— Доктор Рийвс, вече ви казах, че това е частна собственост — каза Конъл. — Ще си тръгнете заедно с приятеля си още сега. Ако се налага, ще накарам господин О’Дойл да ви задържи, докато дойде полицията, но ви предупреждавам, че това може да отнеме цял ден.

— Вижте, Къркланд — тихо каза Вероника, а очите й ядосано се присвиха. — Аз съм член на Националното географско дружество и разполагам с възможности, от които малката ви корпоративна главица ще се замае. До шест часа мога да говоря по телефона с губернатора на Юта. — Ще му кажа, че съзнателно ограбвате национално богатство. След това ще уведомя пресата за това оскверняване на земята. Щом губернаторът разбере, че е замесена и пресата, е повече от сигурно, че ще ви подгони веднага. После ще накарам адвокатите на Националното географско дружество да се позоват на всякакви възможни заповеди и запрещения, които могат да измислят, за да ви спрат. Справяли са се с такива като вас хиляди пъти. След десет часа репортерите ще залеят това място и уютното ви скривалище ще тръгне в националния ефир. Разбирате, че губернаторът може да забави операцията ви, и то веднага, нали? Естествено, че разбирате, това ви е работата. След четиринайсет часа.

— Достатъчно — прекъсна я Конъл. Тази се оказваше нещо повече от това, за което я бе сметнал. Ако можеше да направи и половината от нещата, за които говореше, можеше да забави операцията със седмици. А той не разполагаше с това време. Ако се разнесяха слухове, щеше да има безкрайно много усложнения. Той се усмихна, като този път не търсеше ефект — просто реагира спонтанно. Рядко се сблъскваше с хора, които можеха да го спрат.

— Това е напълно достатъчно, доктор Рийвс — каза Конъл. — Ако бъдете така любезни да дойдете с доктор Хаак в моя офис, можем да обсъдим нещата.

Вероника му прати победоносна усмивка.

— Ами, благодаря, господин Къркланд — каза тя. — Точно това всъщност исках.

Щом гостите му влязоха, в офиса, Конъл веднага провери дали не го лъжат. Обади се в офиса на „Земно ядро“ в Детройт и накара служителите да се свържат с университетите, после затвори и зачака потвърждение.

— Не ни ли вярвате, Къркланд? — попита Вероника.

— Да, не ви вярвам. Не го приемайте лично. Не вярвам на никого.

Вероника опря лакти на бюрото, наведе се напред и го прониза с поглед. Конъл забеляза, че огромният доктор Хаак просто си седи на стола и се наслаждава на хлада от климатика. Бе поставил на разцепената си устна носна кърпичка, но не се оплакваше. Изглежда, се задоволяваше с това доктор Рийвс да води разговора.

— Сигурно сте открили нещо наистина голямо, за да ви гони такава параноя — каза Вероника. — Мисля, че онзи вашият огромен пазач бе готов да стреля по нас.

— Да — отговори Конъл. — И още е готов. Но това, което става тук, не е ваша работа, доктор Рийвс…

Тя махна с ръка и го прекъсна.

— Не искам да знам и не ме интересува, Къркланд. Това, което ме интересува, е, че този район може да се окаже жизненоважен за историята на човечеството. Минната ви дейност може да разруши артефакти, които могат да преобразят начина, по който възприемаме себе си.

И извади от джоба на крачола си плосък кожен вързоп. Сложи го на бюрото и го разви. Конъл явно трябваше да поговори сериозно с О’Дойл. Да се позволява на посетителите да внасят трийсетсантиметрови ножове в офиса му не говореше добре за мерките за сигурност.

— Това е открито тук — каза Вероника и махна към планината, която се виждаше от лагера.

Конъл внимателно вдигна ножа и се изненада от тежестта му. Бе твърде тежък, за да е стоманен. Теглото и фактът, че тя се опитваше да спре разкопките, веднага му подсказаха, че ножът е платинен. Той го огледа, прокара пръст през странния пръстен в средата на ножа и изпробва острието с палеца си. Бе невероятно остър. В гърдите му се надигна тягостно чувство, когато разпозна в него същия нож, за който Сони бе писал в доклада за проучването на планината Уа-Уа.

Погледна я в очите.

— Не сме намирали нищо такова.

Санджи най-накрая проговори:

— Сони Макгинес го намери в архивите на университета „Бригам Йънг“ — каза той, бузите му се поклащаха на всяка сричка. — Занесъл го е на Хектор Родригес, който е професор в университета. Професор Родригес се свърза с мен, а аз се свързах с доктор Рийвс, която е главен експерт в тази област.

Конъл закипя вътрешно. Това копеле Сони трябваше да си затваря устата. Конъл се бе опитал да избегне точно такова оплескване на нещата, като изпрати Чо.

— Този нож е от изключително значение — каза Вероника и измъкна втори кожен вързоп с нож от джоба на другия си крачол. — Както и този.

Два трийсетсантиметрови ножа! Щеше да убие О’Дойл. Рийвс като нищо можеше да вкара гаубица в чорапа си, ако хората му обискираха по този начин. Конъл постави ножовете един до друг. Изглеждаха еднакви.

— Открих втория в Серо Чалтел, в Аржентина. Работя там през последните седем години по археологически разкопки. Ножът е от изгубен град; който може би е господствал в района на Огнена земя преди девет хиляди години. Сам виждате колко еднакви са ножовете. Има само две логични заключения. Първото е, че преди седем хиляди и петстотин години някой е донесъл този нож от Серо Чалтел в Юта, което прави единайсет хиляди километра по права линия. Ножът е престоял в тунела няколко хилядолетия и един студент по геология го е открил. Второто заключение е по-логично и по-трудно за вярване. В тази планина има подземен град, който принадлежи на същата култура, която открихме в Серо Чалтел. Ако се съди по въглеродния анализ за възрастта на тези два ножа, както и от идентичната им изработка, двата града са част от една и съща култура. Царство, което се простира на два континента и е най-голямата древна империя в историята.

Очите на Вероника блестяха от вълнение, гласът й трепереше. Конъл внезапно се почувства привлечен от нея, но бързо се отърси от това и погледна снимката на жена си.

— Ако тук има подземен град, в планината трябва да има тунели — продължи Вероника. — Много тунели. Открихте ли тунели, Къркланд?

— Моля, наричайте ме Конъл. Аз…

Телефонът иззвъня. Конъл се усмихна извинително и вдигна.

— Къркланд слуша.

— Здравей, скъпи — каза Барбара Йекли. Фактът, че бе отделила време да му се обади, означаваше, че нещата са сериозни. — Добри и лоши новини. Добрата новина е, че проверката показа, че наистина работят в тези университети.

Конъл въздъхна облекчено. Вероника и Санджи не бяха лъжци, което в добрия случай означаваше, че наличието на платина още е в тайна. Поне засега.

— А лошата?

— Рийвс е голямо име. Предполагам, че не четеш „Нешънъл Джеографик“, но работата й бе отразена на корицата на списанието преди три години. Показваха я по Пи Би Ес и по „Дискавъри“, както и във всички големи научни списания. Тази жена може много да нажежи обстановката, ако сметне, че проваляме важно откритие. Успяла е да затвори мина в района на Огнена земя чрез политически натиск.

През ума на Конъл минаха всякакви варианти. Рийвс бе способна да изпълни заканите си. Това променяше всичко. Той просто не можеше да й позволи да се свърже с пресата.

— Благодаря, Барбара — бързо каза Конъл и затвори. Погледна Рийвс: на лицето й сияеше надменна победоносна усмивка.

— Надявам се, че получихте добри новини?

Тази жена все повече го дразнеше. Конъл мразеше да губи. Но тя държеше по-голям коз. Трябваше да я задържи в лагера. Имаше само два начина да го направи, но отвличането бе мръсна работа и той не би паднал толкова ниско.

„Кое ти е слабото място, доктор Рийвс? Какво ще те накара да играеш по правилата?“

— Доктор Рийвс, доктор Хаак — каза Конъл и премина на усмивка и топла интонация. — Изправен съм пред известно затруднение. „Земно ядро“ не иска да поврежда обект с такова значение, но имаме известни финансови задължения към акционерите, да не говорим за времето и средствата, които вече сме вложили тук.

Усмивката на Вероника стана подигравателна. Тя очевидно бе чувала тези доводи и преди. Сърцераздирателните приказки за финансови проблеми от страна на една от най-богатите компании в света нямаше да я убедят. Санджи си седеше кротко и наблюдаваше мисловното им надиграване. Конъл реши да опита директен подход.

— Не можем да спрем изкопните работи, но ако трябва да съм честен, не бихме искали лошата публичност, която можете да ни докарате. Знам, че можете да ни спрете, поне за известно време. И няма да ви лъжа — всъщност изобщо не ме интересува изгубената ви цивилизация и изгубеният ви град. Интересува ме единствено мината. — Видя как изражението й се промени. Изглеждаше изненадана от открития му подход.

— Затова — продължи той — смятам да ви подкупя. „Земно ядро“ ще покрие всичките ви разходи за проучвания тук и ще ви предостави необходимото оборудване. Освен това, в случай че открием нещо необичайно при изкопните работи, незабавно ще ви съобщим. Предлагам ви това, като в замяна ще ви помоля да не водите външни хора.

Вероника се изправи ядосано, готова да се нахвърли върху него. Той спря избухването й с умолителен поглед.

— Моля ви, доктор Рийвс, чуйте ме. Сигурен съм, че изкопни работи от такова естество изискват голям екип, но трябва да спазвам мерки за сигурност. Ще се погрижа да разполагате с достатъчно на брой хора, но не можем да допуснем външни лица. Заявили сме, че търсим въглища, но на практика търсим платина. Не можем да си позволим да привличаме вниманието. За да избегнем това и за да ви убедим да мълчите, ще имате пълен достъп до нашите проучвания. Това не само ще улесни работата ви, но и ще знаете всичко, което знаем и ние. Няма да крием нищо от вас. Освен това сме разработили някои технологии, които ни дават наистина големи предимства в сравнение с познатите досега. Моля ви единствено да разгледате съоръженията и оборудването, които ви предлагам.

Вероника изглеждаше скептично настроена, но явно бе събудил интереса й. Конъл знаеше, че повечето археолози работят с нищожен бюджет и често изостават с години от технологиите в частния сектор. А той й предлагаше най-новите технологии и неограничени средства.

— Последното условие от сделката е и двамата да не напускате лагера поне седем дни. Не сте затворници, но не можете да си тръгнете по-рано. Освен това ще се наложи да следим изходящите ви обаждания. След седем дни можем отново да обсъдим дали искате да напуснете лагера.

Вероника погледна Санджи. Той сви рамене. Тя отново се обърна към Конъл.

— Ще разгледаме оборудването ви, но не обещавам нищо. А ако се съгласим със сделката ви, в което силно се съмнявам, ще трябва да е писмено.

— Разбира се, доктор Рийвс.

— Наричайте ме Вероника.

— Един момент — каза Конъл. — Държим всички коли заключени в гаража и ако решите да приемете предложението ми, колата ви ще остане там. Никой не излиза без мое разрешение.

След половин час обиколка из лабораторията и преглед на оборудването на Ангъс Вероника с готовност прие споразумението. Конъл си отдъхна. Беше си спечелил поне още седмица спокойствие. Мак притискаше всички да работят и имаше три смени. В най-добрия случай щяха да стигнат до тунелите след три дни, а до Плътната маса — след четири.

Конъл беше близо. Нямаше да позволи на никой да го спре.

Берта Либранд седеше на хладно в столовата, забила нос в пепси-колата си. Срещу нея О’Дойл се взираше в масата и си играеше със своята. Смяната им току-що бе приключила й ако се изключеха двама от охраната, бяха сами. Нямаше да търпи това, не и след като оная руса кучка си го заслужаваше.

Либранд заговори раздразнено:

— Ако ще ме мъмрите за това как се справих с нарушителите, можехте да го направите още там, на място. Не е нужно да ме щадите, сър.

— Не! Съвсем не — каза О’Дойл. Аз… исках да те поздравя за това. Хареса ми как най-напред обезвреди дебелака, а после задържа жената. Неутрализира очевидния първоизточник на опасност. Наистина добра работа.

— Благодаря — каза тя предпазливо, загледана в избледнялата татуировка на орел на лявата ръка на О’Дойл. Една по-ярка татуировка красеше издутия бицепс на дясната му ръка. Ръкавът на синята му униформена риза почти я закриваше. Либранд си помисли, че прилича на синьо знаме с хоризонтална бяла лента — вероятно аржентинското знаме, но не бе сигурна.

— Ами… ако не сте ядосан, тогава за какво е всичко това?

О’Дойл прочисти гърлото си.

— Аз… ъ-ъ-ъ… не знам. Ти работиш в компанията само от два месеца. Помислих, че можем да си поприказваме. Нали знаеш, да споделим малко бойни приключения.

— Бойни приключения? Не съм много запалена по тези работи. Не ме бива в тези приказки между бойци.

О’Дойл се размърда на стола си, не смееше да я погледне.

Тя не го познаваше добре, но имаше достатъчно опит, за да усети промяната в поведението му. Бе наета в „Земно ядро“ през март като охрана в една мина в северната част Калифорния. Заплатата бе мизерна, но това бе всичко, което можеше да получи. Около месец след като бе започнала работа, началникът й се обади да си стегне чантата. Чантата — в единствено число. Компютърната справка в „Земно ядро“ бе показала, че тя има опит във военни действия в пустинята и дни по-късно тя вече помагаше да се построи лагер в планината Уа-Уа. Опита си в пустинята бе получила в Афганистан.

Служеше под командването на О’Дойл от две седмици, но никога не го бе виждала да се държи така нервно и притеснено. Носеха се слухове, че бил служил в някакъв секретен отряд и бил получил Бронзова звезда. Виждала го бе единствено като професионален войник, при това доста избухлив. Сега седеше на масата и се притесняваше като ученик, който се опитва да покани момиче на среща.

— Всъщност не толкова като бойци — измънка О’Дойл. — Може би по-скоро като мъж и жена.

Това бе по-скоро въпрос. Либранд чак се ококори. Почувства как кръвта нахлува в лицето й. Патрик О’Дойл се интересуваше от нея. Никой не се бе интересувал от нея по този начин след гимназията, а и тя самата не се интересуваше от никого, откакто бе убила онези в Афганистан. Но сега се интересуваше. И то много.

— Ами добре — каза тя изчервена и сгорещена.

— Много непрофесионално е от моя страна да ти говоря такива неща — каза О’Дойл; продължаваше да гледа масата, сякаш не смееше да я погледне в очите. — Само да ти кажа, че не съм от онези, които очакват да проявяваш интерес. Не искам да пораждам усещане за сексуален тормоз, като се има предвид, че съм ти шеф и така нататък.

Либранд поклати глава.

— Не, няма проблем. Искам да кажа, не се тревожи за това. Не е в стила ми. Стига това да не повлияе на работата ни заедно. Никога не съм молила за услуги и не смятам да започвам сега.

О’Дойл кимна.

— Разбирам.

Все още зачервена, тя му се усмихна. Усмихна му се, макар ясно да съзнаваше, че зъбите й не са хубави, униформата й е потна, а тялото — прекалено мускулесто. Изглежда, Патрик не обръщаше внимание на тези неща.

Най-накрая той я погледна в очите и отвърна на усмивката й.

14.

23 август

Ангъс се наслаждаваше на облекчението, което донесе нощният ветрец. Луната блестеше в цялото си великолепие и превръщаше пустата кафява Местност в сребрист пейзаж, загадъчен и прекрасен. Душата му намираше покой сред чистия въздух и тихия вятър.

Отново насочи вниманието си към предстоящата задача и активира най-новото си изобретение. Устройството бе с форма на трийсетсантиметрова пирамида и имаше четирикилограмов лост, който се удряше в прашната земя на неравни интервали. Наричаше се „ударник“ и изпращаше в почвата сеизмични вълни.

Ангъс провери сателитната връзка с лаптопа си, отчете координатите и програмира ударника. Малкият зелен екран на уреда показваше 113°75′22″ г.д., 38°23′15″ г.ш., 1821 м. Той откачи кабела, който свързваше ударника с компютъра и една малка сателитна антена.

Извади от джоба си друга малка машина. Приличаше на калкулатор с шип в долната част. Той я наричаше „локатор“. Чувствителният приемник улавяше ритъма от отделните ударници, изчисляваше разликата във времето между сигналите и използваше тези разлики, за да триангулира местоположението. Ангъс заби шипа на локатора в пясъка и зачака. Черните цифри на екрана на локатора ясно се открояваха на зеления екран.

Ударникът, който току-що бе програмирал, бе една от точките на шестоъгълник с ширина 16 километра. В останалите пет точки ударниците вече бяха поставени. Той ги бе програмирал да се включат в 03:00, 03:05 и 03:10, за да провери и изпробва цялата система. Погледна си часовника. Точно в 08:00 лостът на ударника затропа в сложен ритъм по земята. Съобщението бе на прост двоичен код — езика, който се използва от компютрите — и даваше идентификационния номер на ударника и координатите му. Двоичният код се превръщаше лесно в сеизмични сигнали. Всеки удар траеше десета от секундата, като един удар бе единица, а два удара — нула. Ангъс нетърпеливо погледна екрана на приемника. Чакаше да се получат и обработят сеизмичните сигнали от шестте ударника.

На екрана на локатора светнаха цифри: -113°75′22″ г.д., 38°23′15″ г.ш., 1821 м.

Той измъкна приемника от пясъка и затича на юг, надолу по склона, и след четири минути отново заби шипа на локатора в земята. Бе твърде далеч от ударника, за да го чуе как експлодира в 03:05, но приемникът улови малките сеизмични вибрации. Ангъс се усмихна, когато на локатора се изписа: -113°75′21″ г.д., 38°23′15″ г.ш., 1784 м.

Работеше идеално и даваше географската ширина и дължина, както и височината в метри.

Не бе достатъчно чувствителен за измервания на близки разстояния, но районът, който щяха да изследват с Ранди, бе с диаметър осем километра и дълбочина около пет. При такива разстояния новата навигационна система наистина щеше да е полезна.

Ангъс извади от колана си едно уоки-токи и самоделния му заглушител. Заглушителят променяше шифъра на всеки десет секунди. Уоки-токито на Ранди имаше същата схема на шифриране и сигналът можеше да се разчете само от него. Бе невъзможно да се разбие променящата се схема на шифриране, тоест комуникацията бе напълно безопасна. Понякога Ангъс изумяваше дори себе си.

— Удсток, тук Снупи, приемаш ли? — тихо каза Ангъс по своето уоки-токи. Чувстваше се малко като Джеймс Бонд.

По уоки-токито изпращя кроткият глас на Ранди.

— Снупи, тук Удсток, приемам.

— Какво показва твоят локатор?

— Показва минус 113 градуса, 76 минути, 72 секунди географска дължина, 38 градуса, 29 минути, 91 секунди географска ширина, 2034 метра надморска височина.

Ранди докладваше от своя пост нагоре по склона и на около километър и половина по-нататък. Ангъс се усмихна. Системата се оказваше дори по-точна, отколкото бе очаквал.

На теория всеки ударник можеше да изпраща сигнали през няколко километра скални пластове. Това бе повече от достатъчно, за да се фиксира местоположение и в най-дълбоките части на пещерите Уа-Уа. Локаторът трябваше да получи сигнали от поне два ударника, за да изчисли разстоянието и да даде координати.

Ангъс планираше да прекара доста време под земята. Нямаше да рискува да се загуби. Трябваха му точни измервания, за да картографира изцяло системата от тунели.

Дори се бе погрижил за сеизмометъра на „Земно ядро“, който отчиташе сеизмичната активност в района. Персоналът щеше да остане изненадан, когато машината започнеше да спира на всеки шест часа. Това време бе координирано с автоматизираните ударни цикли. Той не можеше да си позволи да засекат сигналите от ударниците и да дойдат да разследват. Дори бе препрограмирал компютъра на сеизмометъра точно кога да се изключи. Докато персоналът успееше да пусне машината, щяха да са приключили с шумните ударници.

— Удсток, върни се в Кучешката колибка, смяната на Люси скоро ще приключи.

— Прието, Снупи, тръгвам. — Ангъс изключи уоки-токито и го закачи на колана си. Хвърли лаптопа в раницата и тръгна към лагера. Бяха платили на един от пазачите да гледа настрани, докато се измъкват, но смяната му скоро щеше да свърши. Пак си погледна часовника. Ако Ранди побързаше, щяха да се върнат в лабораторията и даже да им останат няколко минути.

Не можеше да спре да се хили. Този идиот Къркланд нямаше представа какво става под носа му. Никаква представа. Ангъс вече бе скрил цялата им екипировка и запаси във втория пасаж. Конъл не знаеше нищо за съществуването му, нито бе виждал картите му. Сега системата с ударниците работеше перфектно. Оставаше само да се измъкнат и да поемат на най-голямото спелеоложко изследване в историята.

В генералния план оставаше само едно. Всичко се бе оказало фасулена работа. Вече бяха приключили с трудната част — да се измъкват всяка нощ през последната седмица, да крият запаси и да отчитат системата от ударниците.

Последната част от плана обаче бе наистина стилна. Ангъс нямаше търпение.

Кейла седеше, взираше се в своя сигнален уред „Harris JM-251“ и барабанеше с пръсти по черния му калъф.

— Какво сте намислили, педали такива? — тихо каза тя. Пета поредна нощ засичаше сигналите от уоки-токитата на Ангъс Кул и Ранди Райт. Шифърът на Ангъс бе симпатичен и всъщност доста добър като за аматьор. Но той си бе аматьор. Кейла бе разбила шифъра за двайсет минути.

Снупи и Удсток? О, я стига! Та даже и шпионските им прякори бяха аматьорски, за бога. Тя се зачуди как ли ще се държи Ангъс, ако му приложи няколко хватки с клещите и му покаже някои истински шпионски техники.

Макар да бе разбила цифровия им код, не знаеше какво точно са намислили. Ясно бе, че изпробват оборудването за подземно картографиране. Досети се, че се надяват да се измъкнат и да изследват пещерите. Но защо се спотайваха толкова далеч в планината? Какво имаше тук? Какво търсеха?

Първо ги помисли за гейове, излезли на среднощна среща далеч от любопитни погледи и наострени уши. Сега знаеше, че са намислили нещо тайно, нещо, което нямаше да се хареса на Конъл.

Щеше да е рисковано да ги последва в планината. Не че не можеше да ги проследи лесно, но не ги познаваше и не знаеше как ще реагират, ако чуят някой странен шум, в случай че тя направи погрешна стъпка. Най-вероятно нищо нямаше да чуят или видят, но тя не искаше да рискува да отидат право при Патрик О’Дойл и да му кажат, че някой ги е следял в тъмното. На О’Дойл само му трябваше основание да започне да търси и вероятно щеше да намери следите й. След това щеше да е само въпрос на време да се наложи да си тръгне.

Тя обаче все повече свикваше с ежедневния график в лагера.

Утре, когато миньорският екип излезеше от шахтата, щеше да отиде до мястото, където последно бе засякла Ангъс и Ранди, и щеше да проследи пътя им. Надяваше се да открие тайната им и след това да се върне в скривалището си, преди двамата отново да излязат рано сутринта.

Сони Макгинес седеше с кръстосани крака в тъмната лаборатория и спокойно си пийваше във великолепната вечер. Знаеше, че Ангъс и Ранди скоро ще се върнат.

Помисли си, че тези момчета са отишли да намерят нещичко за себе си. Може би се надяваха да открият прилична жила, а после да скрият рудата в лабораторията като катерици, които се готвят за зимата.

Въпреки това трябваше да намерят начин да изнесат рудата от лагера незабелязано. Сони нямаше такъв проблем. Трябваше само да събере десет-петнайсет килограма от най-добрата руда, до която можеше да се добере, да се отдалечи на два-три километра и да я зарови. Винаги можеше да се върне след година и да я изрови. Можеше да повтаря това, докато не събере сто-сто и трийсет килограма. Ако се съдеше по средствата, които „Земно ядро“ хвърляше по проекта, да не говорим за робовладелческия подход на Конъл, рудата наистина трябваше да е с висока концентрация. Ако извадеше късмет, сто и трийсет килограма руда можеха да му донесат още десет унции платина. В най-добрия случай това означаваше още 85 000 долара. Определено си заслужаваше да пожертва няколко часа сън, а кой знае — можеше да намери и повече.

Погледът му бе привлечен от някакво движение. На сребристата лунна светлина видя Ангъс и Ранди тихо да се промъкват покрай Чо Такачи и да се приближават към лабораторията. Минаха само на три метра от него. Придвижваха се тихо, но щом влязоха в лабораторията, чу приглушения им кикот. Със сигурност бяха открили нещо тази нощ.

Утре през нощта Сони щеше да разбере какво са намерили. Изправи се и безшумно тръгна към Чо, пристъпваше по пясъка като полъх в пустинята.

— Каква игра играеш, хлапе?

Чо рязко се извъртя с изваден пистолет.

— Сони! — Свали пистолета. — Изкара ми акъла. Как, по дяволите, дойде, без да те чуя?

— Стар златотърсачески трик, хлапе. Може да те науча някой път. — Сони махна към лабораторията.

— Каква игра играеш с онези двамата?

— Каква игра? — попита Чо с най-невинната си физиономия.

— Стига си се преструвал. Гледам ви от три нощи, гледам как ги оставяш да влизат и излизат от лагера все едно си въртяща се врата. Не се тревожи, няма да кажа на никого.

Чо погледна за миг Сони и разбра, че са го хванали на местопрестъплението. Прибра пистолета и отметна дългия черен перчем от очите си.

— Добре — каза той примирено. — Не е кой знае какво. Просто ми плащат да гледам на другата страна, докато се измъкват по време на моята смяна. Винаги се връщат, преди да е приключила.

— Знаеш ли къде ходят?

— Нямам представа. Не можеш да ме виниш, че искам да изкарам нещичко допълнително, нали? — Чо му отпрати най-очарователната си усмивка.

— Изобщо не мога да те виня — отвърна Сони, странно горд от капиталистическия му начин на мислене.

— Но утре вечер ще се измъкна след тях. И нищо няма да ти плащам. Което е цената за това, че ще си държа плювалника затворен. Съгласен?

— Естествено — каза Чо видимо облекчен. — Мислиш ли, че са замислили нещо?

— Да.

— Мислиш ли, че мога да участвам заедно с теб?

Изглежда, Чо се интересуваше най-вече от парите. Без значение как ги получава. Сони се възхити на това качество.

— Може, зайче. — Усмихна му се. — Може. Ще ми е от полза една здрава гърбина, преди да приключа с всичко това. Ще се видим утре вечер. — Обърна се и тръгна към военната барака, като остави Чо на въжделенията му за финикийски знаци.

Четири часа след завръщането на Ангъс и Ранди в лабораторията Вероника Рийвс се взираше в безкрайната пустиня. Очите й едва виждаха поразителната красота на утрото. Намираше се на триста метра нагоре в планината. Сухият пейзаж се простираше на километри пред нея, но тя мислеше единствено за възможността, която й се предоставяше благодарение на ножа и безграничните технологии на „Земно ядро“.

Сякаш бе умряла и бе отишла право в рая. Мичиганският университет бе един от водещите центрове за археологични изследвания на света. В технологичен аспект обикновено тя имаше щастието да работи с най-новото оборудване. Поне така бе смятала. Истината бе, че беше използвала допотопни боклуци.

Най-добрите радари за проникване в земните пластове, за които бе чувала, достигаха дълбочина сто и петдесет метра и то само в случай, че земните пластове отговарят на определени условия. Портативният РПЗ на Ангъс проникваше на дълбочина, близо пет километра — независимо от състава на земните пластове. Освен това бе по-точен от всичко, което бе виждала, особено в рамките на деветдесет метра.

Подробната карта на Ангъс й подсказа откъде да започне. В нея откри област, осеяна с аномалии. Плътни обекти изпъкваха на фона на скалите и пръстта. Тази област на картата се оказа малко естествено плато.

Охраната на „Земно ядро“ с лекота премести радара на 1300 метра нагоре в планината и намести оборудването на платото. Конъл не искаше от тях да помагат и затова двамата със Санджи носеха само личните си вещи. Планината се извисяваше над долината Уа-Уа, но склонът не бе толкова стръмен и не се нуждаеха от екипировка за катерене.

— Рони — каза Санджи. — Ела да видиш. — Извърна се от изумителната гледка и погледна към малкото плато. Санджи бе клекнал пред един монитор „Сони“, на който имаше данни от РПЗ. Бяха минали през този район само преди пет минути и той гледаше как програмата на Ангъс компилира данните.

Санджи, който бе изградил кариера като брилянтен биолог в лабораторни и полеви условия, копаеше в пръстта и очевидно бе въодушевен повече от всякога. Катеренето го бе изтощило (тя наистина трябваше да го накара да влезе във форма), но идеята да разкрие артефакти го бе възбудила.

Тя заобиколи оборудването, застана зад него и погледна над рамото му. Портативният екран бе поставен върху един голям камък. Санджи движеше мишката по зелена подложка с логото на „Земно ядро“, която изглеждаше съвсем не на място насред камъните и пръстта. Образът на екрана отразяваше движенията му. Вероника видя на екрана множество ярки заострени обекти на кафяв фон.

— Компютърът отчита обичайните данни и ги отменя — каза Санджи. Искрящо белите му зъби проблеснаха на слънцето. — Тези сигнали се отразяват в различни нюанси на кафявото. Жълтите петна са аномалиите. Ангъс го е програмирал да отбелязва внимателно всичко с линейна форма.

Вероника не вярваше на очите си. Появиха се стотици двуизмерни изображения. Повечето бяха просто жълти петна, но въпреки това тя ясно можеше да различи някои предмети: човешка тазова кост, тиган, счупена кирка, може би половинка от нож с формата на полумесец, дори стар револвер. Екранът на РПЗ показваше карта, с указания къде да се копае.

— Това е изумително! — В края на изображението се виждаше черен фон, който контрастираше със светлокафявото и жълтите артефакти. Тя посочи черната рамка. — Какво е това?

— По този начин програмата показва незасегнатата земя — Отговори Санджи. — Кафявото символизира засегнатата, която не е толкова плътна, колкото черните области.

Черното ограждаше единствено периметъра на платото — по-голямата част от мястото, където се намираха в момента, бе засегната. Тя се намръщи — сети се за първото място в Серо Чалтел, където бе открила отдавна заровените останки от клането. Имаше лошото предчувствие, че са намерили нещо подобно.

— Е, това няма да се изкопае само — каза сухо. — Да започваме.

Всички се размърдаха. Тръпката на откритието се лееше от Вероника и Санджи като из ведро и заразяваше работниците на „Земно ядро“.

След петнайсет минути разкопки опасенията й се потвърдиха.

15.

24 август

Конъл последва Мак в мината, като внимателно имитираше стъпките на австралиеца: съзнаваше, че над главите им са надвиснали милиони тонове варовик. Слабата светлина затрудняваше вървенето. Мястото го изуми. Отдавна не беше стъпвал в мина и бе забравил колко подробен е този процес.

Конъл знаеше, че работата му е да открие находището, да намери необходимите хора и да финансира мината. Нещо като да сложи всичко това в миксер и да направи пюре. Той се занимаваше с документи и манипулиране на хора. И макар да бе изключително вещ в тези умения, истински се възхищаваше от хората, които създаваха мините — хора като Мак.

Мак го водеше през обезопасените места в мината, като непрекъснато се обръщаше, за да се увери, че е близо до него. Конъл се удивляваше на лекотата, с която австралиецът се движеше в каменните недра. Това бяха все дребни неща — как Мак не поглеждаше към земята, но въпреки това никога не стъпваше върху разклатен камък, как каската му седеше прилепнала към главата, докато тази на Конъл непрекъснато се свличаше независимо колко пъти я нагласяше.

— Внимавай къде стъпваш, Къркланд — каза Мак и гласът му отекна в грапавите каменни стени. — Тук няма много опора. Вертикалната галерия е точно отпред.

Миризма на газ и дизел изпълваше дългия тунел. Дълъг хоризонтален тунел — наречен хоризонтална галерия — водеше от входа към вертикалната галерия. Хоризонталната галерия се намираше на около седемдесет метра от лагера, дванадесет метра по-високо, така че наклонът бе доста стръмен.

Специални дизелови трактори, предназначени за мини, с височина метър и двайсет, пренасяха камъни, оборудване и припаси от и във вертикалната галерия. Мак бе проектирал галерията така, че да е съвсем близо до един естествен тунел. Щом достигнеха това ниво, друга къса хоризонтална галерия щеше да позволи на миньорите да влязат в подземния комплекс, който започваше на три километра под повърхността.

Стигнаха до пещерата на вертикалната галерия. Накъдето и да погледнеше Конъл, стените оставяха място точно колкото за оборудването. Имаше съвсем малко допълнително място. Това му напомни за разчупен орех, в който контурите на вътрешната страна на черупката напълно отразяват контурите на ядката.

— На каква дълбочина сме? — попита Конъл с тих, изпълнен с благоговение глас.

— Три хиляди метра — отговори Мак. — След ден ще можем да влезем в системата тунели.

Конъл надникна през ръба. По цялата дължина на галерията имаше силни светлини на всеки трийсет метра — блестяща редица гигантски перли, които се губеха в мрака. Галерията бе с широчина точно колкото да минава големият товарен асансьор — пет на пет метра. Гигантският подемен механизъм на асансьора се чернееше над отвора като паяк. Конъл го изгледа и се удиви на огромните макари стоманен кабел с дебелина два и половина сантиметра, макари, които бяха по-големи от ТИР. Налагаше се да са с такива размери, за да могат да свалят платформата от 30 квадратни метра на дъното на галерията. Голям въртящ се кран разчистваше платформата на асансьора, което позволяваше лазерната сонда да се спуска по същия кабел.

Изобретението на Ангъс използваше пулсиращ плазмен лазер, за да дълбае пръстен с диаметър три метра и половина. Лазерът приличаше на гигантска косачка с дължина седем метра и огромен ротор в средата. „Остриетата“ с дължина три метра и половина се състояха от 144 лазерни глави, като радиусът на лъча на всяка бе два сантиметра и половина. Зад остриетата имаше дълга вакуумпомпа (още едно от творенията на Ангъс). Роторът завърташе острието, контролираните от компютър лазери раздробяваха скалата на прах, а вакуумът изсмукваше пулверизирания варовик, преди да е повредил лазера.

Крайният резултат? Съвършено кръгла галерия със стени гладки като излят бетон.

Уоки-токито на Мак рязко изпука, той го откачи от колана си и натисна бутона за предаване.

— Хендрикс слуша.

— Мак, господин Къркланд с теб ли е? — изграчи някой.

— Да, Джери. Какво има?

— По-добре елате бързо в лагера — каза гласът съкрушено. — В лабораторията стана злополука. Господин Кул е ранен, а също и господин Райт.

Този път бе различно. И това не идваше само от телата. Идваше от самата планина. Тя навяваше чувство, може би емоция, която бе изцяло нейна. Мрачна емоция, която се стелеше по пръснатите камъни като покров над лицето на мъртвец. Вероника я бе почувствала от самото начало, но мислено я бе отпъдила пред трескавото въодушевление от проучването. Сега обаче сладкият вкус на откритието бе, вгорчен от находката им и мрачната гъделичкаща емоция изпълзя отгоре.

Масовите гробници не бяха нещо ново за нея. Те осейваха Серо Чалтел като гигантска шарка. Вероника бе правила разкопки на пет такива места, места, свързани с насилие и смърт. Повечето бяха много По-лоши от Уа-Уа, но този път това я порази по начин, който не бе очаквала.

Тя бе разярена.

Кланетата в Серо Чалтел бяха на далечни, странни, древни хора. Примитивни хора, които бяха умрели хиляди години, преди да се появи съвременната цивилизация.

Останките от унищожения лагер, който току-що бе разкопала, бяха американски. На нейния собствен народ. Сега тя видя чалтелианците в друга светлина — те бяха свирепо, диво, безмилостно племе, готово да убива всичко, изпречило се на пътя му.

Сони Макгинес пристигна веднага щом в лагера се разбра за масовия гроб и помогна при изследването на артефактите: ръждясал револвер, миньорски тас и проядените от термити останки от това, което той разпозна като улей за промиване на злато. Сони каза, че това трябва да е масовият гроб на миньорския лагер на Джебадая Джесъп — лагер, който бе изчезнал през 1865 г. Преди почти век и половина.

Мисълта, че потомци на нейната култура от Серо Чалтел бяха кръстосвали планините и низините на югозападните щати, би трябвало да я въодушеви безкрайно. Вместо това я тревожеше. Дори донякъде я плашеше. Това бе твърде близо до дома. Според откритията й цивилизацията от Серо Чалтел бе изчезнала около 1600 г. пр.н.е. Ако действително потомците на същата култура бяха устроили клането в миньорския лагер на Джесъп, значи представителите в Юта бяха съществували през XIX век.

Бяха съвременни.

Или поне част от съвременната епоха — тя по никакъв начин не можеше да класифицира такава невероятна проява на варварщина като „съвременна“. Подобно на онези в Аржентина, тукашните чалтелианци бяха накълцали хората на Джесъп на парчета. Най-голямата човешка останка, която откриха, бе част от бедрена кост с дължина четиридесет и пет сантиметра. Вероника дори намери тънки ивици плат около някои кости. Груба кожена обувка още седеше на един мумифициран крак.

Дори не можеха да преброят колко души са били убити, макар Сони да твърдеше, че са осем, като се базираше на статията във вестника. На Санджи му хрумна идеята да преброят краката (не можеха да използват главите, понеже черепите бяха пръснати на стотици парчета). Дотук бяха намерили дванайсет — седем леви и пет десни. Навсякъде бяха разпилени кости. Сякаш нападателите бяха нарязали телата и бяха играли на мач с останките, докато платото не се бе покрило с кръв, кости и разкъсани органи.

Подобно на кланетата в Серо Чалтел, всички следи от миньорския лагер бяха заровени на два-три метра под земята. Сони бе направо хипнотизиран от откритието.

— Леле! — каза той с нещо като благоговение. — Джесъп не е излъгал. Мината е точно където е посочил. Просто е била заровена!

Вероника не споделяше въодушевлението на Сони.

— Рони! — извика Санджи. — Намерих още един крак. Мисля, че е десен.

Вероника потръпна и за първи път в кариерата си й се прииска да не бе изравяла тайните на тези отдавна умрели и забравени хора.

Зачуди се дали не бе по-добре мъртъвците да продължат да тънат в забрава.

Мак профуча с джипа през лагера, стигна площадката за кацане и спря сред облак прах само на метър от ръба на скалата. Двамата с Конъл скочиха от джипа и се затичаха към хеликоптера. Дългите му перки вече се въртяха.

О’Дойл и Чо тъкмо натоварваха Ранди в хеликоптера. Ангъс вече бе вътре. Около главите и на други места по телата на двамата бе омотана бяла марля, зацапана с кръв. Под лявото око на Ангъс имаше огромна синина. И двамата бяха в безсъзнание.

— Какво стана? — надвика Конъл рева на хеликоптера.

— Една от машините в лабораторията избухна — извика Чо. — Ротационен сепаратор или нещо такова. Измъкна се от оста и се пръсна. Двамата стояха точно пред нея.

— Добре ли са?

— Ще се оправят, но и двамата имат рани по главата, а с това шега не бива. Изпращам ги в болницата „Милфорд Вали Мемориал“.

На Конъл никак не му се щеше да се лиши от Ангъс и Ранди дори за ден, но Чо бе лекар и той не можеше да оспори мнението му. Хеликоптерът се издигна и пое на запад.

— Разследвай инцидента, О’Дойл — каза Конъл. — Виж какво можеш да откриеш. — Струваше му се прекалено голямо съвпадение това, че инцидент в лабораторията отнема двамата му най-добри учени. Може би някоя конкурентна компания ги беше надушила и се опитваше да саботира лагера и да се добере до Плътната маса от друго място в планината.

Ако това бе вярно, значи нямаше много време. Всъщност почти никакво.

Кейла Майърс фокусира бинокъла си и проследи как хеликоптерът се насочва на юг. Това място ставаше все по-интересно с всеки миг. Слаб взрив бе разтърсил лабораторията, а после от покрива заизлиза тънък черен пушек. Азиатецът се втурна вътре веднага след експлозията. Либранд го последва след секунди.

Кейла се шмугна в малкото си скривалище и отново се зае да почиства оръжията си. На пясъка бе разстлано парче плат, а върху него лежеше зареденият й пистолет „Щаер“. Тя си го обичаше, най-вече защото побираше осемнайсет патрона и един в цевта и позволяваше деветнайсет изстрела. Израелският й автомат „Галил“ бе до него. Подобно на много бивши колеги, тя смяташе, че това е най-добрият автомат на света. Обичаше автомата колкото пистолета по същата причина — заради капацитета на пълнителя. Петдесет патрона.

Ръцете й познаваха отблизо всяка част на тези оръжия. Внимаваше много по тях да не попаднат песъчинки, разпилени от вятъра. Тук не можеше да си позволи да не може да разчита на тях. Все повече имаше чувството, че ще ги използва още преди този пустинен сериал да е приключил. Нямаше да има нищо против да ги използва, ни най-малко.

Усмихна се, докато приключваше със сглобяването на безупречно чистия автомат. Щракна пълнителя. Ръцете й помилваха износената дръжка, сякаш нежно милваха кръста на любим. Усмивката й се разшири.

Да. Нямаше да има нищо против.

Залязващото слънце опираше хоризонта. Разтопената му оранжева светлина обливаше планината в плътен тлеещ плам. Два часа след като бе тръгнал на лов, Сони Макгинес най-накрая откри плячката си. Ангъс и Ранди изобщо не знаеха как да прикриват следите си. Сони бе намирал тайните места, скривалища и съкровища на мъже, които бяха господари на пустошта (и които бяха мъртви от век). В сравнение с това бе фасулска работа да намери следите на два лабораторни плъха.

Изумено се взираше в тайната им. Наистина бяха големи хитреци. Бяха открили друг вход. Докато финансово могъщата корпорация „Земно ядро“ се опитваше да прокопае тунела за милиони долари, Ангъс Кул вече бе намерил вход — вход, който бе запазил в тайна.

Няколко високи зеленикави скали скриваха издадена над пропаст от петнайсет метра каменна площадка. От нея се откриваше изумителна гледка към ширналата се пустош. А в задния край на площадката имаше малък тъмен отвор с неправилна форма, висок едва шейсет сантиметра и широк само метър. Над входа Сони забеляза издълбан във варовика надпис. Разчете дребните букви и кръвта му се смрази.

„С. Андерсън, Д. Надя & У. Иго-мл. 1942“.

Това бе мястото, за което бе писал в доклада си Андерсън. Това бе неговият тунел. Тук бе намерил платинения нож и вероятно това бе мястото, където трите момчета бяха изчезнали. По челото на Сони изби лот, която изобщо не бе от палещата жега.

Тесният вход на тунела приканваше и дразнеше любопитството на Сони като нахакан хулиган. „Хайде — повтаряше му. — Ти да не си пъзльо? Не искаш ли да разбереш какво има тук, а?“ Сони искаше да разбере — може би трябваше да разбере — какво се крие в този тунел.

Тъмната дупка му навяваше лошо предчувствие. Но той наистина трябваше да разбере. Включи фенерчето, поглади индианския амулет за късмет и запълзя по корем.

Отначало имаше достатъчно място, но тунелът бързо се стесни и от пода до тавана останаха само четирийсет сантиметра. В гърдите му пропълзя страх и Сони се насили да диша бавно и да се успокои. Мисълта да се върне бе мамеща, но той знаеше, че ако излезе на дневна светлина, никога няма пак да влезе в този тунел. За нищо на света. Ако искаше да разбере накъде води, трябваше да продължи сега.

Тунелът се стесни още повече и Сони трябваше да обърне глава настрани, за да може да продължи. На два пъти си удари главата в тавана, но не обърна внимание на болката. Под гърдите му имаше мек, подобен на брашно пясък, останал от древна река, която някога бе текла през прохода, бе издълбала този тунел в твърдия варовик и бе оставила прахообразна утайка. От двете страни бе приклещен от грапави стени, сякаш бе затворен в ковчег от варовик. Не се чуваше нищо освен дишането му. Лъчът на фенерчето тромаво подскачаше пред него. За миг Сони помисли, че вижда напред по-широк отвор.

И наистина, след пет-шест метра таванът се издигна почти достатъчно, за да може да се изправи. Той избърса потта от лицето си и тръгна. Стискаше с една ръка фенерчето, а с другата индианския амулет.

Зашари с фенерчето из пещерата. Знаеше, че студентите от „Бригам Йънг“ са вървели по същия път преди повече от половин век. Зловещи бели паяци чакаха неподвижно в мрежите си. Малки щурци с дълги крака и още по-дълги пипала пъплеха по стените и тавана.

Тясното пространство го изнервяше. Злокобното предчувствие, което бе изпитал през първия ден, когато бе дошъл в планината, се върна, но бе още по-силно, по-напрегнато… някак по-осезаемо.

Стигна голяма купчина камъни. Очевидно това място бе древна хлътнатина. В долната част имаше малка черна дупка.

„Тук момчетата са спрели първия път — помисли си. — А когато са дошли пак, никой повече не ги е видял“. Стоеше и трепереше, светлината на фенерчето бе застинала върху отвора. Не можеше да влезе. Трябваше да влезе. Може би злото в тази планина се криеше точно зад тази купчина камъни. Може би демоните на Джесъп го чакаха зад процепа, чакаха да провре проклетата си любопитна глава, чакаха, за да го сграбчат и да го завлекат в някакво неизвестно ужасно място.

„Я се стегни, страхливо старче. Трябва да видиш какво има оттатък, иначе само за това ще мислиш до края на дните си.“

Легна, промуши се покрай един голям кръгъл камък и се запровира през процепа. Изправи се разтреперан, студен ужас го заля на огромни вълни.

Лъчът на фенерчето му обходи стените на тунела и се спря на малка рисунка с въглен. Единствената рисунка, която бе видял досега. И тя го заплени. Приличаше на примитивно слънце. Шест вълнообразни лъча тръгваха от централната окръжност и може би символизираха топлината на слънцето. Рисунката бе съвсем проста, но в нея имаше нещо странно. Много странно. Сони не можеше да определи какво и точно сега изобщо не го беше еня — изведнъж изпита безпогрешното чувство, че не е сам.

Паниката го погълна така, както змия поглъща птиче яйце. Той се хвърли обратно към процепа и запълзя колкото можеше по-бързо.

Бореше се с лепкавите безформени пръсти на първичния страх, бореше се с чувството, че нещо върви след него, нещо, което се придвижва с лекота през този тесен каменен ковчег.

Целият вонящ на страх, Сони със сумтене се измъкна на малката площадка. Изправи се в чезнещата светлина. Дишаше пресекнато.

Нищо не го последва навън. Не чуваше нищо да се движи в тунела. Сега, когато отново бе на открито, паниката му се изпари. Беше си въобразил, това бе всичко. „Това е просто клаустрофобия, защото тази пещера ти напомня за ковчега, в който скоро ще те положат, старче“.

Но нещо вътре в него, нещо, което го караше да се чувства свързан със земята и което се радваше на пустошта като на изгубена и отново намерена любима, му подсказваше, че това е лъжа. Сони седна на ръба на скалата, провеси крака над пропастта и зарея поглед в залеза. Тази планина означаваше смърт. В ума на Сони Макгинес се разрази битка. Емоциите и разумът му се бореха за надмощие. Да остане означаваше да забогатее. Достатъчно, за да се пенсионира завинаги. Да си тръгне? Инстинктът му подсказваше, че ако си тръгне, може и да не забогатее.

Но щеше да остане жив.

Катерина Хейс погледна за секунда сребърния си медальон. От едната страна имаше нейна снимка, заедно със съпруга й Хари. Снимката бе хубава, макар и малка, от времето, когато бяха ходили на почивка в Пуерто Рико. Лицата бяха миниатюрни, но тя различаваше еднаквите им сини ризи на цветя. Косата на Хари бе черна, също като нейната. Единствено тази снимка можеше да я накара да се съгласи с непрестанните забележки на приятелите и, че двамата с Хари приличат на брат и сестра. От другата страна на медальона се усмихваше дъщеря им Кели. Тригодишното момиченце сияеше от щастие и сякаш излъчваше собствена светлина.

Катерина не ги бе виждала повече от месец, откакто изникна работата покрай находището в Уа-Уа. Най-напред бе работила непрестанно в лабораторията с това неуморно копеле Ангъс, което никога не бе доволно, каквото и да правеше персоналът. След това направо от лабораторията замина със самолет за Солт Лейк Сити, откъдето един джип я докара в тази адска пустиня. Бе успяла да се обади на Хари набързо, колкото да му каже, че ще работи на самия обект. Не, не знаела колко дълго. Не, не можела да му каже къде е. Не, нямало да може да му се обажда. Не, не знаела кога изобщо ще може да му се обади.

Да, това наистина било много важно за кариерата й.

Хари трябваше да чуе само това. Той винаги я подкрепяше, когато ставаше дума за кариерата й. Често й се налагаше да остава на работа до късно (като и на всички в екипа на Ангъс), но Хари никога не се оплакваше. Нито веднъж. В хладилника винаги намираше храна, готова за микровълновата. А на масата винаги я чакаше рисунка с пастели от дъщеря й. И под нея по едно редче.

Работи все така усилено, мамо.

Обичам те, мамо.

Гордея се с теб, мамо.

Знаеше, че Хари казва на дъщеря им какво да пише. Никога не й позволяваше да пише неща от сорта на „Липсваш ми“ или „Хайде да си поиграем“, неща, които щяха да я накарат да се чувства виновна. Дори две години след безкрайния тормоз на Ангъс прекрасният й съпруг и порастващата й дъщеря я подкрепяха.

Точно затова тя погледна медальона, преди да отиде да се срещне с господин Къркланд — за да си напомни защо въпреки „гениалността“ си работи за човек, който се отнася с нея като с малоумна. Правеше го заради Хари и Кели. Хари винаги й казваше, че някой ден това ще й донесе отплата.

Изглежда, този ден беше днес.

Сега, когато Ангъс и Ранди ги нямаше, някой трябваше да поеме безкрайната работа в лабораторията. Някой трябваше да контролира нещата и да гарантира, че всичко върви безупречно.

Час след инцидента Конъл Къркланд я бе повикал. О’Дойл й предаде заповедта. Тя не харесваше едрия телохранител. Всъщност той я плашеше до смърт. Бе убивал хора — или поне така се говореше. Носеха се слухове, че бил служил в командоска част и веднъж сам-самичък убил осем терористи само с нож.

Тя знаеше, че това, че я викат, може да означава само едно. Хвърли един последен поглед на медальона, затвори го, прибра го под ризата си и почука на вратата на кабинета.

— Влез — извика Конъл.

Тя влезе. Опитваше се да изглежда уверена, но знаеше, че не успява.

— Седнете, доктор Хейс — каза Конъл и махна към сгъваемия стол пред евтиното метално бюро. Тя седна и се взря в студените му сиви проницателни очи.

— Както знаете — започна той, — господин Кул и господин Райт са ранени и няма да могат да се справят със задълженията си поне няколко дни. Реших да ви възложа управлението на лабораторията, докато ги няма. Знам, че има по-старши и по-опитни от вас, но господин Кул се изказва за вас много ласкаво.

Очите на Катерина се разшириха от изненада.

Конъл погледна в една кафява папка.

— Ангъс ви смята за най-добрия член на екипа си заедно с господин Райт. Ще го цитирам: „Доктор Хейс спазва безукорна етика в работата си и никога не се оплаква, когато й възлагам допълнителни задачи. Знам, че когато други от екипа са на края на възможностите си, тя ще свърши работата. Поради това я товаря с твърде много работа и въпреки това тя изпълнява всяка задача, която й възлагам. Мога само да я похваля, като кажа, че след пет-шест години тя може да бъде почти толкова добра, колкото съм аз самият в момента“. — Конъл остави папката й я погледна.

Катерина изведнъж осъзна, че е зяпнала. Затвори уста.

— Аз… много съм поласкана. Не знаех, че има толкова добро мнение за мен.

— Ами така е — отвърна Конъл. — А след като прочетох този доклад, моето мнение е също толкова добро. Значи сега отговаряте за лабораторията. Уведомете останалите от екипа за решението ми. Това ще ги разстрои, но не ме интересува. Очаквам да се справите с това и лабораторията да заработи с пълна сила до утре сутрин. Не желая да ме информирате за нищо, освен ако не откриете нещо много интересно. Сега, ако не възразявате, имам доста работа. — Конъл сведе поглед към книжата на бюрото си и започна да пише.

Катерина примигна, изумена от разговора и най-вече от краткостта му. Просто така тя изведнъж отговаряше за цялата лаборатория. Стана и излезе. Конъл Дори не вдигна глава, докато тя затваряше вратата.

Работа на терен в най-голямото находище в историята на компанията — а тя бе отговорник. Искаше й се да изтича до телефона и да се обади на Хари, но това не беше позволено. Е, той скоро щеше да разбере. Сега по-неотложни неща изискваха вниманието й. Това бе нейният шанс да се издигне в йерархията, нейният шанс да бъде забелязана.

Ако колегите в лабораторията мислеха, че Ангъс е строг шеф, още нищо не знаеха. Тя може би разполагаше само с няколко дни, най-много седмица, за да извлече максимума от тази възможност. И нямаше да я остави да й се изплъзне.

16.

25 август

Въодушевлението на Вероника до голяма степен се бе върнало, но тя не можеше изцяло да заличи стаеното си възмущение. Внушително бе единствената квалификация, която можеше да даде на откритието — то просто нямаше равно по обхват и въздействие.

Защо тогава се чувстваше така, сякаш е прегрешила? Сякаш… е ограбила нечий гроб? Бе разкопала десетки места, бе изровила останките на стотици човешки същества. Защо тогава това плато бе различно? Не можеше да си отговори на този измъчващ я въпрос, но нямаше да се остави това да я спре.

Това откритие щеше да я направи известна.

Фактът, че една култура от Огнена земя отпреди 9000 години е мигрирала в Северна Америка (или може би обратното — тя нямаше представа), сам по себе си бе поразителен. Фактът, че мистериозната култура бе оцеляла до края на деветнадесети век, напълно я изумяваше. Но на този етап тя нямаше никакви съмнения. Гробницата в лагера на Джесъп до такава степен приличаше на кланетата в Серо Чалтел, че Вероника със сигурност знаеше, че са дело на една и съща култура.

С помощта на Сони тя бе сглобила историята на клането в лагера на Джесъп. Хората на Джесъп бяха взривявали и извозвали камъни месеци наред. Най-вероятно чалтелианците бяха решили, че миньорите ги нападат. Или може би бяха засегнали някакъв аспект от религията им. Каквато и да бе причината, миньорската работа беше предизвикала масова атака. Чалтелианците дори бяха разрушили мината и срутването бе изпълнило галерията с тонове скали. За външния свят от мината не бе останала и следа.

Със Санджи извадиха на бял свят кирки, тасове, инструменти, револвери и десетки други обичайни за Дивия запад сечива. Дори намериха два коня. Поне смятаха, че са два — разчленените останки правеха предположението трудно.

Бяха слезли от платото по една отъпкана пътека към пустошта. Използваха РПЗ, за да сканират големи райони, без изобщо да се налага да копаят. На сто и осемдесет метра от мястото на клането намериха още една жертва и коня й — убити и заровени, вероятно там, където бяха паднали, докато са се опитвали да избягат. Без помощта на радара за проникване в земните пластове тя щеше да подмине района. Повърхността по никакъв начин не издаваше тайните, които се криеха отдолу.

Вероника изчетка праха от един човешки череп, като внимаваше да не повреди мумифицираната кожа и косата. Черепът бе пукнат, вероятно с камък. От вътрешната му страна имаше дълги драскотини. Сякаш някой бе забил нож в отворената рана и яростно бе разбъркал мозъка. Тя въздъхна, невярваща и изумена от извращението на тази изгубена култура.

Надолу по пътеката се чу суматоха. Тя вдигна поглед от четката и черепа и погледна Санджи, който леко почукваше по монитора на радарната система. Изглеждаше объркан, както и двама от служителите на „Земно ядро“, които свиха рамене и продължиха да натискат някакви бутони.

Вероника внимателно остави черепа и тръгна към тях по скалистата пътека.

Санджи я погледна озадачено и каза малко разочаровано:

— Изглежда, машинката не работи.

— Не, сър, машината си работи — отговори един от техниците.

Санджи обаче поклати глава в знак на несъгласие.

Вероника погледна монитора. Санджи движеше мишката по целия екран и образът се местеше напред-назад. Тя се намръщи, като видя причината за объркването му. Кафявото символизираше засегнатата почва, по вертикалната линия бе оградени в черно от двете страни. И водеше право надолу.

— Какъв е мащабът, Санджи?

— Точно затова казвам, че нещо не е както трябва — каза той възмутено. — Два сантиметра и половина на екрана отговарят на осемстотин метра. Ако изчислим в този мащаб, кафявата линия се, спуска надолу близо пет километра, дори по-надолу от обхвата на тази машина.

— Значи имаме вертикална галерия, която се спуска пет километра?

— Не, не галерия. Линия. Очевидно линията тръгва точно оттук и доколкото виждаме, се простира в двете посоки.

Вероника погледна данните. Ако бяха верни, наистина имаше линия с ширина шейсет сантиметра, която се спускаше надолу цели пет километра. Сякаш някой бе изкопал тесен ров и после го бе запълнил. Тя погледна планината и очите й проследиха пътя на предполагаемата линия.

Изведнъж остана поразена, сякаш се бе блъснала в стъклена врата.

Чудеше се как не го е забелязала по-рано. От мястото, където се намираха, се виждаше линия. Не на земята, а в скалите, които я ограждаха. Големите камъни приличаха на разполовени, сякаш самата линия ги бе разделила и половинките бяха паднали настрани. На някои места камъните си стояха изправени и между тях имаше разстояние. Приличаха на гигантски варовикови подпорки за книги.

Погледна зад себе си и проследи същата линия на другата страна. От това място можеше да се вижда на няколко километра. На някои места камъните бяха цели, но повечето бяха разсечени като с бръснач чак до низината. Голяма част от линията бе прикрита от свлачищата и ерозията, но те не можеха да я скрият цялата. Тя просто бе твърде голяма.

Вероника погледна Санджи, който също се взираше вцепенен по цялата дължина на линията. Бе видял същото. Стояха и мълчаха — двама висококвалифицирани учени, които се опитваха да разберат какво означава всичко това.

Конъл излезе от офиса и мина покрай столовата. Отвътре се чуваха музика и смях. След като цяла седмица бе гледал как миньорите работят на двойни смени, а лаборантите не спят по цели нощи, той просто реши да спре да се държи като гадняр. След един бърз телефонен разговор пристигна хеликоптер, натоварен с бира, твърд алкохол и стереоуредба. Беше време персоналът да празнува.

Галерията бе завършена.

Когато бе с тях в лагера и ставаше свидетел на стреса и безсънието, не бе същото като да дава заповеди от разстояние. На хартия хората представляваха абстрактна статистика. Очи в очи бяха… просто хора. Конъл започваше да осъзнава какъв голям гадняр е станал след смъртта на жена си.

От уредбата гърмеше „Магистрала към ада“ на AC/DC, прозорците на столовата хвърляха светлина по пясъка пред сградата. Сенките на хората вътре подскачаха и светлината трептеше, сякаш оживяла. Конъл продължи, без да забавя ход и без да поглежда вътре.

Бе инструктирал Мак да предостави на екипа алкохол и уредбата и да направи купон (не стана нужда да му го повтаря). Успешният завършек на една трудна задача заслужаваше награда. За първи път от създаването на лагера екипът имаше възможност да се отпусне. Утре сутринта щяха да прокопаят късата хоризонтална галерия към системата от тунели. Ако не възникнеха непредвидени пречки като подземни води или отровни газове, от които досега нямаше и следа, щяха да достигнат Плътната маса след ден. Най-много два.

Музиката и смехът се изливаха в нощта. Той стигна тоалетната до столовата. Бе стоял в офиса си цели шест часа: бе преглеждал доклади, бе чертал планове и се беше свързал с Барбара. Дори не бе отишъл да вечеря. Нямаше значение — не пропускаше хранене за първи път.

Докато посягаше към вратата на тоалетната, тя се отвори и отвътре излезе Вероника Рийвс. Ахна изненадано и машинално постави ръка на гърдите му, за да не се блъсне в него. И веднага я отдръпна, сякаш допирът до него й бе неприятен. Вратата на тоалетната се затвори зад нея.

— Добър вечер, Конъл.

— Добър вечер, доктор Рийвс — отвърна той.

— Вероника — каза тя. — Стига с тия официалности.

— Радарът за проникване в земните пластове върши ли работа, Вероника?

Тя погледна към платото, където се криеше нейното откритие, и кимна.

— Да, изключителен е. Много съм впечатлена.

— Това е добре — каза Конъл. — Корпорация „Земно ядро“ държи да се погрижи за нуждите ви.

Тя го погледна за миг, после отново зарея очи към платото. Толкова отдавна не беше говорил с жена за нещо друго освен за работа. Вероника обаче му се стори разтревожена.

— Какво има? Заради труповете ли? И мен ме изнервят.

Тя отново го погледна и кимна.

— Няма нищо. Просто съм малко объркана. От откритието и всичко останало. — Насили се да се усмихне.

Той й отвърна със също толкова измъчена усмивка.

— Е, ако ме извиниш… — И махна към вратата на тоалетната. Тя бързо се обърна, после се засмя и се отмести.

— Извинявай — каза, този път с искрена усмивка. — Следващия път ще трябва да се видим в по-приятна обстановка, за да си поговорим. Ще дойдеш ли на купона?

— Не — отвърна Конъл малко рязко. — Имам работа.

Тя бързо кимна, после тръгна към столовете. Той я загледа, докато се отдалечаваше. Усмивката й — истинската — се загнезди в ума му. Конъл поклати глава, сякаш за да отпъди глупавата мисъл.

Облекчи се и тръгна към офиса. Щеше да поработи още малко и да ляга. Пустошта бе твърде гореща дори през нощта. Наистина мразеше Юта. Офисът му действаше успокояващо, а и шумът от непрестанно включения климатик щеше да заглуши музиката и смеха.

Трета книга:

Погребалната могила

17.

26 август, 08:15

Мак стана рано. Някои от хората му не бяха купонясвали до късно и също си бяха легнали рано, изтощени от поредната двойна смяна. Събуди ги в 06:30. Той самият си бе легнал чак след 4. Със задоволство си помисли обаче, че бе последният, останал да пие.

Главата му щеше да се пръсне. Ако човек го погледнеше обаче, никога нямаше да се досети. Бе ведър и весел, докато събуждаше първата смяна. Предстоеше му най-важният момент в кариерата му — дори да го обезглавяха, щеше да продължи да се усмихва.

Бе завършил минна шахта с умопомрачителната дълбочина от 3,7 километра. Това бе нов световен рекорд — инженерно постижение, което според скромното му мнение можеше да си съперничи с всяка друга постройка на земята. Не ставаше дума само за изкопаването на шахтата, което се оказа изненадващо лесно с лазерната сонда на Ангъс. Ставаше дума за цялата укрепваща конструкция, която бяха изградили. Километри вентилационни съоръжения, километри електропроводи, безброй датчици за отчитане на температурата, асансьор, който се движеше по цялата дължина — списъкът нямаше край. И всичко това бе проектирал той.

Това бе шедьовър.

По време на монотонното двайсетминутно пътуване с асансьора към дъното на шахтата Мак нямаше търпение да изпита крайния триумф — достигането до огромния комплекс тунели.

Погледна ръчния си апарат за анализ на въздуха, на който имаше термометър (още едно от изобретенията на Ангъс). Цифровият дисплей показваше 39°C.

— Ако имаше бира и жени, можеше да мине за сауна — каза Брайън Янсон. — Какъв купон можем да си спретнем, а?

Мак се засмя. От всички мъже в миньорския екип най-много харесваше Янсон. Финландецът бе старателен и опитен работник и роптаеше само когато се шегуваше.

— Стига да не те гледам гол, Янсон — отвърна Мак и всички се засмяха.

Асансьорът стигна дъното на шахтата, слязоха и почнаха работа.

Пробиха в стената дълбоки дупки, така че да взривят скалата надолу и да разчистят тунел с височина три метра. Поставиха в дупките експлозиви, които се взривяваха дистанционно, и се изкачиха на деветдесет метра с асансьора. Мак се увери, че всички са си сложили кислородните маски — те бяха свързани с централен резервоар, — и взриви експлозивите. Шахтата се изпълни с варовиков прах, който ги заслепи.

Огромните шумни филтри прочистиха праха от въздуха за броени минути. Същите тези филтри поддържаха поносима температура.

Взривът бе разчистил около девет метра, но още не бяха стигнали до тунелите. Мак обаче усещаше, че са близо. Вълнението запулсира в тялото му и погъделичка стомаха му и той напълно забрави главоболието.

Мъжете започнаха да товарят изкъртените камъни на платформата. Асансьорът се издигна нагоре, където други миньори чакаха да разтоварят отломките. Мак и екипът му трябваше да товарят още четири пъти, докато разчистят всичко. Три часа след първия взрив хората си отпочинаха, докато платформата се издигаше с последния куп отломки. През това време Мак нареди да пробият още дупки за експлозиви. Мъжете горе разчистиха платформата и асансьорът се върна. Мак отново издигна екипа на деветдесет метра и детонира втория заряд.

Отново се чу силен тътен, по този път имаше и още нещо — наред със задушливия прах в шахтата се надигна вълна топлина. Мак усети как кожата му внезапно пламна. Ужасът го парализира. Нажеженият облак ги обгърна. На платформата зад него някой извика, след него друг, после трети. Мак изведнъж с потресаваща сигурност разбра, че ще се опече жив. Затаи дъх и потръпна в безпомощно очакване да избухне в пламъци.

Крясъците изведнъж спряха. Температурата започна да спада, макар все още да бе почти непоносима. Мак погледна уреда за анализ на въздуха. Показваше 67°C. За секунди температурата се бе покачила с двайсет и осем градуса!

— Всичко е наред — извика Мак през маската. — В безопасност сме, успокойте се.

Вентилаторите прочистиха праха, но температурата не падна много. Според устройството за анализ на въздуха имаше достатъчно кислород, известно количество водород и висока концентрация на азот, но нямаше замърсители. Устройството светеше зелено — въздухът бе годен за дишане. Мак свали маската и пое предпазливо дъх. Сбърчи отвратено нос при миризмата на нещо слабо доловимо, но твърде неприятно. Някаква смесица между загнили плодове и кучешки изпражнения. Направи знак на другите да свалят маските си. На лицата им моментално се изписа отвращение. Двайсет и две годишният Фриц Шъруд, най-младият миньор, повърна.

Янсон сложи ръце на кръста си, вдиша дълбоко и заяви:

— Обичам тая воня рано сутрин. Мирише на победа.

— И би трябвало, приятелю — каза Мак. — Мирише точно като дъха ти.

Всички се засмяха и Мак усети как напрежението спада.

Слязоха с асансьора на дъното на шахтата и внимателно се запровираха през нападалите камъни; фенерчетата на каските им хвърляха прашни конусовидни лъчи, петната светлина подскачаха по грапавите стени. След шест метра тунелът изведнъж се разшири и ги изведе в голяма суха пещера. Фенерчетата обходиха грапавите жълто-зеленикави стени и гладкия пясъчников таван и се спряха на потните им усмивки. Всички бяха горди от добре свършената тежка задача.

В дъното на пещерата чернееше тунел, непрогледен и изпълнен с обещание, но Мак не позволи на никого да изследва какво има по-нататък.

Започнаха да трупат изкъртените камъни на товарната платформа, но бързо се умориха. Не можеха да продължат с проучването, докато не намереха начин да се справят с температурата. Най-вероятно Ангъс бе предвидил нещо, но Мак трябваше да види какво е.

Все пак бяха разчистили път към естествените пещери.

Качиха се на платформата и излязоха на повърхността.

Следващата им задача беше да започнат да изследват тунелите.

10:17

— Да, Ахмед — каза Катерина Хейс снизходително. — Виждам, че това е аномален връх, но това не обяснява защо го има, нали?

Ахмед я погледна гневно. Сега, когато Ангъс и Ранди ги нямаше, тя командваше. Не й се искаше да го притиска така, но й трябваха отговори. Едва сега разбираше защо Ангъс винаги ги тормозеше толкова — Конъл Къркланд искаше резултати, а за постигането на тези резултати сега отговаряше тя.

Така както тя бе заела мястото на Ангъс, Ахмед бе поел задълженията на Ранди. Тези задължения включваха откриването на причината за малки, необясними сеизмографски върхове. Катерина ги бе сравнила с данните от взривовете на Мак и бе разбрала, че не се дължат на дейността на „Земно ядро“. Тя се боеше, че става дума за срутвания в естествените тунели — нещо, което щеше да забави проекта и да ядоса Конъл.

— И как да разбера какво е? — раздразнено попита Ахмед. — Аз да не съм рентген? А и проклетият компютър се изключва на всеки шест часа. Как очакваш да постигнем някакъв резултат при такива условия на работа?

— Виж какво, там долу има наши хора! Оправи го тоя компютър и разбери какво става. Никой няма да умира по време на моята смяна, разбра ли? Имам си и други проблеми, за които да мисля.

Ахмед изсумтя и пак се обърна към компютъра, а Катерина се върна на малкото си бюро. Нямаше време да се тревожи за чувствата на Ахмед. Доктор Рийвс бе донесла данни от РПЗ, показващи мистериозна линия, която достигаше голяма дълбочина. Разбира се, Конъл веднага поиска обяснение.

Катерина възложи на всички свободни служители да картографират линията — и резултатите бяха шокиращи. На 6,4 километра надолу и на около 800 метра нагоре от мястото, където доктор Рийвс и доктор Хаак бяха открили феномена, линията се завърташе на деветдесет градуса на юг.

Тези две линии се простираха на юг на 5,3 километра. Точно 5,3 километра. След това и двете завиваха на деветдесет градуса една към друга, като образуваха нова, линия и затваряха правоъгълник с дължина 7,4 километра и ширина 5,3 километра. Минната шахта се падаше почти в центъра. Кой беше направил това? Защо? И как го беше направил?

Катерина не разполагаше с отговори. Побиха я тръпки. На Конъл това нямаше да му хареса. Изобщо нямаше да му хареса.

11:52

Мак и останалите миньори гледаха съсредоточено О’Дойл, който държеше яркожълт работен костюм, явно прилепващ по тялото. Предполагаше се, че той ще им гарантира безопасност при изследването на пещерите.

— Това е кул-стюм — каза О’Дойл с гръмовен глас, сякаш обучаваше новобранци. — Носи името на изобретателя си — Ангъс Кул. Материята е съставена от миниатюрни тръбички, през които циркулира охлаждаща течност. Малкото устройство в раницата регулира циркулацията на течността, така че да поддържа телесната ви температура.

— Кул-стюмите са покрити с арамид, така че би трябвало да ви държат в добра кондиция, докато се намирате в тунелите. Въпреки това трябва да внимавате с опасната среда. Очакваме температурата да надвиши деветдесет и три градуса, което означава, че ако по някакъв начин костюмът ви се скъса, трябва незабавно да го закърпите с парчетата, които се намират в раницата. След това веднага трябва да уведомите началника си и да се върнете на повърхността възможно най-бързо. — О’Дойл ги огледа кръвнишки и продължи: — Ако костюмът ви се повреди, ще се обезводните и ще умрете за броени часове. Дори когато носите костюма, не стойте под земята повече от пет часа. В противен случай лицето ви ще се покрие с пришки, тъй като не е защитено от костюма. Не махайте, повтарям, не махайте ръкавиците. Скалите в тунела са толкова нажежени, че ще изгорят кожата ви при допир. Ако скъсате нещо, това най-вероятно ще са ръкавиците, затова към всеки костюм има резервен чифт, прикрепен към колана. В случай че ръкавиците ви се скъсат, разкопчайте колана, свалете резервните, сложете си ги и задължително закопчайте добре колана.

Мак изумено поклати глава. Това все повече заприличваше на научнофантастичен филм. Костюмите щяха да им позволят да изследват тунелите въпреки невероятната геотермална топлина, която застрашаваше живота.

Докато надяваше еластичния кул-стюм, го заля вълна на въодушевление. Щеше да изследва район, където не бе стъпвал човешки крак. Със сигурност щяха да преобладават тесни тунели с варовикови стени, ерозирали от теклата милиони години вода, но какво толкова? Нали щяха да са първи.

Мак и следобедната смяна от шестима мъже, които нямаха чак такъв махмурлук като колегите си, надянаха костюмите и тръгнаха към асансьора. Навън, където температурата бе само 43°C, с костюма му беше хладно. След двайсет минути щяха да стигнат дъното на шахтата и да тръгнат през тунелите — да направят първите крачки към неизвестното.

12:21

Конъл се взираше остро в О’Дойл, сякаш искаше да пробие с горещ ръжен очите му и да стигне чак до мозъка. О’Дойл можеше да смачка Конъл за секунди и двамата го знаеха, но физическата сила нямаше място във взаимоотношенията им. Конъл бе шефът. Конъл разполагаше с власт. За стриктния О’Дойл властта бе нещо, което не се оспорва. Десет години във флота бяха утвърдили тази максима в него до такава степен, че никога да не я забравя. Флотът го бе научил и на още нещо: че за провала няма извинение.

А О’Дойл чувстваше, че се е провалил. Конъл бе добър и взискателен шеф. Даваше конкретни нареждания и очакваше да се изпълняват буквално.

Само преди година О’Дойл бе безработен, освободен след двайсетгодишна служба на родината. Последните петнайсет години бе служил като правителствен наемен убиец и бе кръстосвал света, за да унищожава враговете на демокрацията. Беше страхотен в придвижването сред джунгли и проникването в чужди територии. Често началниците му очакваха, че няма да се върне, но той винаги успяваше. След двайсет години го пенсионираха.

Изведнъж, за първи път от седемнайсетгодишна възраст, той се оказа без посока. Умения като отбягването на местната полиция, оцеляването в джунглата и боравенето с оръжия не бяха от полза в цивилния живот. Сега, когато бе сам, нямаше мисии, нямаше военачалници, нямаше заповеди. За първи път от двайсет години нямаше кой да му казва какво да прави и той се чувстваше изгубен.

Три месеца след „пенсионирането“ му му се обади Конъл. О’Дойл долетя в Детройт за интервюто за шеф на сигурността, като билетът му любезно бе платен от „Земно ядро“.

Прие предложението за работа и през последвалите месеци се доказа като неуморен и надежден служител. До този момент.

— Господин О’Дойл, искате да ми кажете, че липсват два кул-стюма? — Гласът на Конъл бавно набра сила и раздразнение, различен от обичайния му студен тон като деня от нощта.

— Да, сър — каза О’Дойл, забил поглед в стената пред себе си. — Разбрахме за това тази сутрин, докато господин Хендрикс се подготвяше да тръгне към тунелите заедно с първия екип.

— Имате ли представа колко струва един такъв костюм? — попита Конъл. Вече почти крещеше.

— Да, сър. — О’Дойл изплющя думата сър, сякаш отдаваше чест. — Всеки костюм струва 35 230 долара.

Гласът на Конъл набираше височина.

— Не стига, че съм бесен заради цената, ами остава и малката подробност, че се намираме насред проклета пустиня! Достатъчно добре ви познавам, за да предположа, че сте преброили всички костюми, когато тръгнахме и когато пристигнахме, нали така?

— Да, сър.

— За шеф на сигурността, изглежда, сте много добър в загубване на вещи насред проклетата пустиня, така ли е?

— Да, сър.

Очите на Конъл заблестяха от ярост.

— Така и така сте тук — каза той, — защо не ми разкажете какво сте открили във връзка с инцидента.

О’Дойл мъчително преглътна и усети как по слепоочията му избиха капчици пот. Погледът на шефа му стана по-суров и напрегнат.

— Изглежда, в цилиндъра на сепаратора са разхлабени някои ограничителни болтове — каза О’Дойл. — При налягането, което се образува в машината, и високите обороти е било само въпрос на време болтовете да изскочат и въртящият цилиндър да падне. Когато това се е случило, машината се е разпаднала.

В Караваната се чуваше единствено бръмченето на климатика и бавното потропване на пръстите на Конъл по бюрото. О’Дойл си помисли, че Конъл прилича на граната с изтеглен предпазител, готова да избухне всеки момент.

— Разбери какво става тук, по дяволите — изръмжа Конъл. — А сега ми се махай от очите.

О’Дойл излезе за две секунди. Трепереше от ярост. Не беше приятно да разочарова Конъл.

Помъчи се да потисне яда си. Някой го правеше на глупак. Знаеше, че не е най-големият умник на земята, но бе неуморен и отдаден на работата си. Рано или късно щеше да научи истината, щеше да открие виновника. И когато това станеше, О’Дойл възнамеряваше да издълбае девиза на флота „Винаги верен“ на гърдите на копелето.

Два липсващи кул-стюма. Двама ранени учени. Саботаж. Не, не просто саботаж, а експертен саботаж, сякаш някой познаваше оборудването из основи.

— Не биха посмели… — прошепна Конъл. Потропа с пръсти по бюрото, вдигна телефона и набра един номер.

— Болница „Милфорд Вали Мемориал“ — каза женски глас.

— Стаята на Ангъс Кул, моля.

Последва пауза, докато жената прехвърляше обаждането. Телефонът иззвъня пет пъти, преди да вдигнат.

— Ало?

— Ангъс?

— Не, Ранди е.

— Ранди, Конъл се обажда. Дай ми Ангъс.

— Той спи.

— Ами събуди го.

— Докторът каза да не го безпокоим — отговори Ранди. — Още изпитва силни болки в главата.

— Не ме интересува, та ако ще мозъкът му да изтече от ушите. Отивай да го събудиш веднага, Ранди.

— Момент.

След кратка пауза телефонът изшумоля, докато преминаваше в други ръце.

— Господин Къркланд, какво има? — каза Ангъс със сънен глас.

Конъл барабанеше с пръсти по бюрото.

— Как си?

— Ами спях, как да съм — отговори Ангъс. — Какво има?

— Просто исках да видя как сте, момчета.

— Ами как да сме тука. Зле — отвърна Ангъс.

— Оправяйте се — каза Конъл. — Извинявай, че те събудих.

Ангъс затвори, без да каже и дума. Конъл се намръщи. Ангъс и Ранди бяха точно там, където се очакваше. Кой тогава беше виновен за всичко?

18.

12:35

— По-бавно, Янсон — провикна се Фриц Шъруд в тесния тунел. — Спускаш се прекалено бързо.

Брайън Янсон погледна нагоре към леко люлеещото се въже, фенерчето му освети пропастта и лицето на Шъруд. Висеше сред море от мрак, като жълт червей, закачен на въдица.

Янсон му отвърна снизходително:

— Да, да, да, разбрах. Ще внимавам много, мамо.

— Задник — измърмори Фриц. Изобщо не искаше да се навира в този тесен тунел. Грапавите варовикови стени го притискаха отвсякъде. Не можеше да се обърне. За да излезе, трябваше или да пропълзи обратно девет метра, или да се спусне в пропастта. Фриц насочи фенерчето на каската си към една ламинирана карта. Мак им бе наредил да следват това малко разклонение на един от големите тунели и то ги бе довело до тази пропаст. Според картата няколко тесни тунела водеха към нея, а дъното бе на 45 метра под тях. Макар да бяха твърде тесни, за да се изнася руда, тунелите даваха по-пряк достъп до Плътната маса, стига да можеше да се пълзи през тях. Ако някой тунел се покажеше обещаващ, Мак изпращаше няколко души да го изследват.

— Почти стигнах дъното — обади се Янсон. Фриц погледна надолу в пропастта, като показа над ръба само главата си. Надяваше се, че няма да се налага да се спуска и той.

— Май става — извика Янсон. — Много назъбено и няма добра опора, но иначе май става.

Изведнъж във високата тясна пропаст издрънча екипировка, чу се вик и отекна глухо изпращяване. Фенерчето на Фриц слабо освети проснатия долу Янсон.

— Янсон! Добре ли си?

Пауза.

Гласът на Янсон отекна отдолу.

Да, добре съм, ако не се брои, че си счупих крака.

— Стига си се бъзикал, Янсон.

— Не се бъзикам. Подхлъзнах се. Кракът ми е счупен. Мисля, че и рамото ми е изместено. Не мога да го движа. Мак ще ме убие.

— Чакай, слизам.

— Не ставай глупак! Знаеш процедурата. Ако нещо стане с въжето, и двамата ще си останем тук. Не можеш да ме издърпаш сам. Върни се, извикай помощ и доведи Мак.

— Ти си луд — извика Фриц. — Не мога да те оставя тук.

Янсон се изсмя късо.

— Че какво ще ми стане? — Смехът му премина в болезнено сумтене.

— Но на мен ще ми трябват двайсет минути да изпълзя обратно — каза Фриц. — Ще трябва да стоиш там цял час.

— Е, и без това отдавна исках да се уединя за малко. — Янсон отново се изсмя. — Слава богу, че си изкълчих лявата ръка, а не дясната. Хайде тръгвай, че ужасно боли.

— Костюмът скъсан ли е? Янсон прокара ръце по крака си.

— Не, нищо му няма… Мамка му, боли! Тръгвай да доведеш помощ де!

— Добре. Дръж се — каза Фриц. Гласът му отекна в стихналата пропаст.

Запълзя назад през тунела, който не бе по-широк от вентилационна шахта.

След минута шумът от придвижването на Фриц стихна и Янсон остана сам. Успя да седне и заскърца със зъби от болка. Беше изпадал и в по-тежки ситуации. За кой път чупеше крак — трети? Четвърти? Голяма работа. Трябваше просто, да седи и да чака. Помощта щеше да дойде още преди да се е усетил.

Седя неподвижен и притихнал петнайсетина минути. Инстинктивно бе наострил уши, но не чуваше нищо. Мразеше тишината, а в пещерите цареше мъртвешка тишина. Никакви звуци освен твоите собствени. Човек не си дава сметка колко шумен е светът, докато не попадне на подобно място. Няма вятър, няма скърцане, скрибуцане, клаксони… нищо. Наистина странно. Сякаш някой е взел дистанционното на природата и е изключил звука. Беше страшно тъпо и да си счупи крака. Трябваше да е по-…

Мислите му се прекъснаха от звук. Той насочи фенерчето нагоре към тунела. Нищо не помръдваше. Зачака да чуе звука отново, но в ушите му отекна единствено тишина. Огледа се, а лампата от каската му проследи движението. Имаше няколко тунела, но всички бяха много тесни. Вероятно твърде тесни, за да може да се пълзи в тях. Това изследване си беше чиста загуба на…

Отново го чу. Този път ясно. Звукът на сухи листа, шумолящи по паважа. Очите му се стрелкаха към тунелите. Звукът се усилваше.

13:20

Мак се надвеси над ръба на пропастта. Фенерчето му обходи назъбените скали, но срещна само камъни. Той сви ръце на фуния и се провикна:

— Янсон! Янсон, чуваш ли?

Нищо.

Фриц бе зад него. Тунелът бе толкова тесен, че Мак дори не можеше да се обърне.

— Това ли е мястото, Фриц? Сигурен ли си?

— Абсолютно — отвърна Фриц. — Тук долу е.

Мак измъкна устройството Марко/Поло и провери сигналите, но дисплеят показваше само името на Фриц и неговото.

— Не отговаря. Не виждам никакво движение. — Мак забеляза, че въжето на Янсон още виси от ръба и се поклаща над пропастта. Подръпна го — движеше се лесно. Мак понечи да закачи куката си към въжето и да се спусне, но спря.

„Защо не е привързан към въжето? Ако е ранен, защо да се отвързва? Много добре знае, че трябва да го изтеглим?“

Намръщи се и започна да издърпва въжето. Нави 45 метра, докато стигне края.

Въжето беше срязано.

Мак погледна прилежно срязания край. Фенерчето му освети тънка мокра линия. Докосна я с ръкавицата си и погледна пръстите си отблизо.

Приличаше на кръв.

Крадци на периметър? Възможно ли бе да има крадци на периметър тук долу?

Фриц го бутна по крака.

— Няма ли да слезем да го приберем?

Мак се вторачи в пръстите си и в срязаното въже. Отново се наведе над ръба и внимателно огледа с фенерчето дъното на пропастта. Нищо не помръдваше.

— Не е там, Фриц.

— Не е там? Къде може да е тогава, по дяволите?

— Не знам — Отговори Мак. — Виждаше ли го, след като падна?

— Да, съвсем добре го виждах.

— Е, сега не е там. Тръгвай обратно, и по-бързо.

— Трябва да сляза да го потърся!

— Точно сега няма да слизаме долу, приятелю — каза Мак. — Ще се върнем и ще повикаме помощ. — Мак вече бе изпратил хора да докладват за изчезналия миньор.

Вярваше, че О’Дойл е цар на спускането с въже.

13:32

Катерина Хейс мигаше често и тръскаше глава, за да не заспи. Миналата нощ не бе мигнала, както и повечето от лаборантите. Екипът търсеше обяснение за мистериозния километричен правоъгълник, който ограждаше лагера и мината. Досега не бяха измислили нищо.

Най-доброто предположение бе за невероятно мощен лазер, използван от орбита, а това бе направо смешно. Не бяха открили никакви следи от изгаряне или разтапяне. На повърхността линията бе почти незабележима. Можеше да се види само ако човек знае точно къде да търси. Ако не разполагаха с РПЗ, щяха да минат стотици пъти покрай нея, без да я видят.

В по-голямата си част линията бе заличена от свлачищата, водната ерозия и навятия пясък. Тези природни фактори я бяха скрили и бяха останали само разполовените скали от двете й страни.

Екстраполираха компютърен модел на ерозията и направиха приблизителна оценка за възрастта на правоъгълника. Според оценката беше между седем и тринайсет хиляди години.

Трябваше им нова наука. И екипът я измисли: хроногеоморфология — определяне на възрастта на формациите по ерозията. Катерина предположи, че могат да намалят възрастта с две-три хиляди години, но не повече. Компютърът се справяше с повечето работа и тя можеше да се съсредоточи върху останалите неотложни проблеми.

— Ахмед! Какво стана с последния трус?

Ахмед стана от мястото си и се дотътри при нея. Красивите му тъмни очи сега бяха само тъмни. Хлътналите бузи бяха резултат от само двата часа сън за последните два дни.

— Не бих го нарекъл точно трус, Катерина — отвърна той ядно и уморено.

— А как би го нарекъл? — попита Катерина с явно недоволство. Притискаше го много и го знаеше. Трусовете застрашаваха не само финансовото бъдеще на тази операция, но и живота на хората, който работеха в шахтата. Втори аномален връх, отразен от сеизмографа, който този път бе само на 800 метра от главната шахта, бе хвърлил лаборантите в паника.

— Епицентърът на събитието е бил по-близо до повърхността, но въпреки това е бил изолиран — въздъхна Ахмед. — Отново никъде няма сродни вибрации.

Катерина се намръщи. Вече го беше чувала това.

— По дяволите, Ахмед, трябват ми отговори. — Тя го изгледа напрегнато. — Ти си специалистът, който се занимава с това от два дни. Не може да нямаш някаква идея. Искам хипотеза. Сега.

Ахмед я изгледа кръвнишки. С приятелството им бе свършено. Нямаше го. Беше се изпарило от нейната взискателност.

— В този район има много пещери — каза Ахмед. — Вероятно някои са нестабилни. Моето предположение е, че аномалните върхове се дължат на срутвания.

Тя очакваше този отговор. Макар да бяха изкопали шахтата без помощта на експлозиви, за хоризонталната галерия се бе наложило да използват такива. При нормални условия това не би застрашило устойчивостта на геоложките пластове като цяло, но при голяма мрежа пещери всичко бе възможно. Взривовете можеха да нарушат естествените структури до такава степен, че да доведат до хлътвания и срутвания.

Ахмед бе забил поглед в земята и изглеждаше съкрушен. Катерина знаеше причината. Срутванията означаваха, че структурата не е стабилна. А това пък означаваше, че на карта са заложени много средства — и хора.

Освен проблема с аномалните отклонения Ахмед още не можеше да разбере защо сеизмографът просто се изключва за пет минути в 11:19, както и на всеки шест часа от три дни.

Трябваше да идентифицират върховете и да се уверят в устойчивостта на цялата планина. В случай че не успееха, Катерина трябваше да се изправи пред Конъл Къркланд и да му каже да спре проучването. Знаеше, че това няма да му хареса.

14:23

О’Дойл взе разстоянието до офиса на Конъл за отрицателно време. Този път нямаше да се остави да го правят на луд, този път вината не бе негова. Бе очевидно. Как можеше да е отговорен за изчезването на човек на три километра под земята?

Почука и отвори, без да изчака да му отговорят. Конъл вдигна поглед от купищата книжа пред себе си.

— Изгубили са човек в тунелите — каза О’Дойл. Очите на Конъл се присвиха, после се отпуснаха. На лицето му се изписа странно изражение. О’Дойл предположи, че е загрижен, макар че никога не бе виждал Конъл загрижен за нещо.

— Кога?

— Преди около час. Започнали са да го търсят веднага и са изпратили човек да ни уведоми, но са им трябвали четирийсет и пет минути да се върнат на дъното на шахтата и да съобщят за това.

— Кой е изчезнал?

— Брайън Янсон.

— Създавал ли е някакви проблеми?

— На мен поне не ми е известно такова нещо, сър. Очевидно е бил пострадал. Партньорът му се върнал за помощ, но когато дошъл, Янсон бил изчезнал.

Конъл потропваше с пръсти по бюрото.

— Според мен има три възможности и никоя не е особено приятна — каза той. — Първата е, че Янсон е постъпил неразумно и се е отдалечил, след като партньорът му е тръгнал да доведе помощ.

— Няма такава вероятност, сър. Хората на Мак не биха направили такова нещо.

Конъл кимна.

— Така е. Втората възможност е, че работи за същите хора, които саботираха лабораторията. Може да се е престорил на ранен и да е тръгнал към Плътната маса, за да помогне на тези хора да навлязат от друго място в планината. Сигурен съм, че и сам се досещаш за третата възможност.

— Саботьорите са в пещерите и са го хванали.

Конъл кимна и каза:

— Слез долу и разбери какво става. Кои са най-добрите ти хора от охраната?

— Либранд, Бил Кук и Лашон Дженкинс.

— Вземи ги с теб. Искам да намерите Янсон. Либранд да отиде с миньорите. Трябва да продължим към Плътната маса. Не можем да си позволим да губим време, в случай че някой се опитва да ни отнеме находището.

— Да, сър. — О’Дойл се обърна и тръгна към вратата.

— Не казвай нищо деликатно по телефона от шахтата — каза Конъл. — На този етап не можем да вярваме на нищо и на никого.

14:31

Кейла объркано сбърчи вежди. Бе подслушала разговор между Конъл и Барбара Йекли. Конъл подозираше, че някой може би се опитва да открадне периметъра. Искаше Барбара да проучи коя компания купува земи около планината Уа-Уа. Конъл бе сигурен, че сред персонала в лагера има шпионин, който най-вероятно действа с оперативни работници в близост до лагера.

За Кейла това нямаше смисъл. Никой не можеше да проведе подобна секретна операция без поне някаква форма на комуникация, а тя не бе засякла нищо. Единствените хора в планината бяха от „Земно ядро“ — и самата тя.

Инстинктът й подсказваше, че Конъл греши, но той бе интелигентен и преуспял и тя не можеше да пренебрегне тревогата му. Ако в планината шеташе още някой, това можеше да застраши хонорара й. Трите милиона и половина, които смяташе да вземе, щяха да се сведат до нула. Това означаваше, че не може да пренебрегва нищо.

Рано или късно някой щеше да се издъни и тя щеше да разбере всичко. Просто трябваше търпение.

Търпение. В лагера цареше оживление и объркване. Тази нощ щеше да има добра възможност да се промъкне и да открадне един кул-стюм. Трябваше по някакъв начин да слезе в тунелите и да ги огледа поне отгоре-отгоре. Всяка информация, която можеше да предостави за системата от тунели, щеше да увеличи цената й.

Ако съдеше по усилените действия на хората от екипа, щяха да са най-уморени към един след полунощ. Това щеше да е най-подходящото време.

14:54

Още шестима миньори надянаха кул-стюми и се запасиха с храна, вода, батерии, прожектори и дори генератор — всичко, което бе необходимо за базов лагер в тунелите. Конъл бе станал вир-вода от пот. Наблюдаваше ги как влизат в хоризонталната галерия и същевременно говореше по телефона с Мак, който вече бе на дъното на шахтата.

— Не мисля, че е шпионин — каза Мак. — Познавам го. Освен това няма никаква логика.

— А Шъруд изобщо видял ли е дали кракът му е счупен?

— Не. Шъруд е следвал процедурата. Когато Янсон е казал, че е пострадал, Шъруд веднага се е върнал да потърси помощ.

— Значи Янсон е твърдял, че кракът му е счупен, но никой не е видял това, а когато сте се върнали, е бил изчезнал. Това какво ти говори?

Мак замълча за момент, после тихо каза:

— Че може би е излъгал.

— Или това, или някой го е преместил — каза Конъл. — Сега слушай внимателно. Още шестима миньори слизат долу с О’Дойл и Либранд. О’Дойл ще се заеме с търсенето на Янсон. А Ти заедно с Либранд и шестимата ще продължиш нататък. Тя ще е с вас за ваша безопасност. Може да сме изправени пред ситуация, в която времето е жизненоважно. Трябва да стигнем Плътната маса първи. Разбираш ли?

— Да.

Конъл си погледна часовника, затвори телефона й бързо отиде до джипа. Подкара го към административната каравана. Тежкият клетъчен телефон иззвъня точно когато влезе.

— Да, Барбара — каза Конъл. — Какво откри?

— Нищичко, скъпи — отговори Барбара с характерния си стържещ тон.

— Е, все някой откупува правата върху района — каза Конъл. — Някой се опитва да ни изиграе, сигурен съм.

— Никой не е откупувал права в този район от 1945 година, скъпи. Като изключвам нас, разбира се. Накарах хората ни да говорят с всички корпоративни информатори. Никой дори не разглежда това място. Някои хора започват да проявяват любопитство какво точно правим там, но засега си съвсем сам.

Конъл зарея поглед пред себе си. Теорията му току-що бе станала на пух и прах.

— Благодаря, Барбара. Ще ти се обадя, ако изскочи нещо.

Прекъсна връзката. Значи не беше конкуренцията. Какво тогава ставаше в лагера? И по-важното: какво по дяволите ставаше в тази шахта?

15:11

Те бяха построили това.

Нямаше представа откъде знае, просто го знаеше. Седеше с кръстосани крака в единия ъгъл на правоъгълника и бавно обръщаше глава по посока на двете линии. Едната вървеше нагоре по склона на планината и изчезваше в хребета. Другата линия, една от „късите“, сключваше деветдесет градуса с първата.

Какво означаваше това за чалтелианците?

Според лабораторния анализ възрастта на правоъгълника бе между дванайсет и седем хиляди години. Точните цифри нямаха значение — само промеждутъкът от време. Той съвпадаше приблизително с господството на чалтелианците в района на Огнена земя. Твърде близо, за да е съвпадение.

Макар да бе скрит в продължение на хилядолетия, този правоъгълник бе постижение, по-велико от пирамидите и по-внушително от огромните фигури в платото Наска в Перу. Египтяните бяха строили във височина. Чалтелианците бяха строили в дълбочина. Голяма дълбочина. Невероятна дълбочина. Тази дълбочина озадачи Катерина. В днешно време изглеждаше невъзможно да се прокопае толкова дълбока траншея, а какво оставаше това да постигне примитивен народ преди хиляди години? Да, някога така бяха казали и за пирамидите. По дяволите, та някои хора още го твърдяха. Вероника обаче някак се съмняваше, че има извънземна намеса в Египет — или пък в Юта.

Нещо необикновено се бе случило в тази планина. Мистерия, която заслужаваше пълното й внимание.

Трябваше да изчака по-благоприятен момент. Конъл не можеше да я държи вечно в лагера. А и тя не се нуждаеше от неговото финансиране, не и когато историята се разчуеше. Щом светът научеше за правоъгълника, щеше да затвори мината му по-бързо, отколкото студенти си тръгват от последен изпит.

Тогава планината щеше да е само нейна.

19.

16:41

О’Дойл направи следващата предпазлива крачка. Въжето поемаше по-голямата част от тежестта му, докато внимателно пристъпваше по нестабилното дъно. Тук човек определено можеше да си счупи крак. Назъбените скали стърчаха като шипове в бирмански капан за тигри. О’Дойл държеше въжето с една ръка, а с другата стискаше автомата си. Бе преметнал ремъка на оръжието през врата си.

Обърна глава и насочи лъча към стръмната стена. Забеляза го почти веднага — мокро петно насред вечно сухо място. Почти съвсем сухо — при нулевата влажност в пропастта всичко изсъхваше бързо. Дори на тази странна светлина обаче не можеше да се сбърка.

Петно кръв.

О’Дойл го огледа. Беше на шейсет сантиметра от дъното, дълго около метър и почти хоризонтално. Голямо петно, заобиколено от ситни капчици. Жертвата бе седяла на метър — метър и половина от стената.

Отиде до мястото, където най-вероятно бе седял Янсон. По пода също имаше засъхнала кръв. Внимателно се огледа. Светлината от фенерчето падна върху нещо неясно и бяло.

О’Дойл го вдигна, разгледа го и бързо обходи пропастта с фенерчето, за да провери дали няма някаква заплаха. Закатери се нагоре по въжето със завидна скорост. Искаше да се махне от тази пропаст, и то веднага.

17:11

Когато научи за изчезването на Янсон, Сони взе окончателно решение. Просто не си заслужаваше. Тези идиоти можеше да се заблуждават в каквото си искат, но не и Сони Макгинес, В никакъв случай.

Бе направил проучването по молба на Конъл. Бе открил няколко обезпокоителни факта, които Конъл предпочете да пренебрегне. Е, вече не можеха да се пренебрегват. Един човек бе изчезнал, други двама бяха в болница. Звучеше налудничаво, но Сони знаеше какво става.

Погребалната могила бавно се разбуждаше.

Сони го усещаше в мозъка на костите си. Ужасното чувство, което бе изпитал още първия ден в планината, ставаше все по-силно. Вече не го издържаше. Щеше да загуби дела си, но просто щеше да компенсира на друго място. Мъртъвците не броят пари. Нещо в тази странна пещерна рисунка не му даваше мира. Нещо, което още не можеше да разгадае. Това само усилваше опасенията му и инстинктивното му желание да се махне.

Освен това знаеше, че има втори вход. Искаше да каже за това на Конъл, но просто не можеше — тази информация бе прекалено сладка, за да я даде безплатно. Може би щеше да успее да сключи сделка с Конъл — да покаже втория вход, в замяна на което да му оставят един процент от приходите на мината. Възнамеряваше обаче да уреди нещата по телефона, защото сега просто щеше да си плюе на петите.

Стегна си багажа. Утре сутринта щеше да говори с Конъл и да поиска разрешение да си тръгне, Конъл държеше ключовете от джипа му, както и ключовете от всички автомобили в лагера. Голяма работа. Щеше да си вземе ключовете по един или друг начин. Трябваше да се махне. Надяваше се да успее да убеди Чо да тръгне с него — хлапакът имаше голям потенциал и Сони не искаше да пострада.

Дори това обаче нямаше да го спре: дълбоко в душата си той знаеше, че ако се забави още малко, Погребалната могила ще пипне и него.

20:15

Нощният ветрец значително намали жегата, но Конъл продължаваше да се поти. Стоеше на входа на хоризонталната галерия и държеше телефона, който служеше за връзка с дъното на шахтата три километра по-надолу.

Миньорите в тунелите продължаваха търсенето на Брайън Янсон. Мак бе продължил напред към Плътната маса по заповед на Конъл и бе открил голяма пещера, а в нея нещо съвсем неочаквано. Отне му четиридесет и пет мъчителни минути, за да се върне до асансьора и да се обади по телефона.

— Трябва да слезеш да го видиш с очите си. — Въодушевлението не успяваше съвсем да скрие изтощението му. — Не се шегувам. О’Дойл е при мен и също настоява. Най-добре доведи и професорите.

— Да не си полудял, Мак? — възкликна Конъл и това привлече погледите на работниците, които извозваха изкъртени камъни от галерията. — Нали знаеш какво ще направят, ако го видят?

— Няма значение какво ще направят, Къркланд. Сключили сте сделка.

Мак нямаше нужда да казва нищо повече. Беше прав. Конъл бе обещал на Вероника, че ще я информира за всичко, което откриват, и щеше да удържи на думата си въпреки факта, че това, което бе намерил Мак, можеше да й даде възможност да затвори мината.

— Добре — каза Конъл. — Слизам с професорите. Някаква следа от Янсон?

— Никаква, приятелю. Ще разположим първия базов лагер в новата пещера, а след това ще се върна с новите хора да огледам тунелите около пропастта, в която изчезна Янсон. Сега там има шестима, но те смятат, че не могат да претърсят целия район в разумен срок.

— Нали ти казах да продължаваш напред, Мак.

— Вярно, каза ми — отвърна Мак. — Но според картите на Ангъс в този район има около трийсет малки тунела. Хората, които са там, казват, че придвижването е трудно и това ги бави. Според мен трябва да съсредоточим всичките си хора там. О’Дойл току-що ми каза, че е открил кръв в пропастта. Янсон явно е ранен. Ако още е жив, времето му изтича.

Конъл се облегна на стената на галерията и забарабани с пръсти по грапавия варовик. Искаше Мак да продължи напред, но не можеше да го кара да изостави един от хората си.

— Дай ми О’Дойл. — Изчака докато си предадат телефона.

— Господин Къркланд? — каза О’Дойл.

— Да.

— Това е изумително. Никога не съм виждал нещо подобно.

— Чух за откритието, господин О’Дойл. Какво става с Янсон?

— Още нищо, сър, но продължаваме да търсим. Нещата стават бавно, тъй като трябват четирийсет и пет минути, за да се доберем до телефона.

Конъл усети нещо в гласа му, сякаш не си бе изяснил някаква подробност.

— Какво открихте, господин О’Дойл?

— Слязох в пропастта и открих петно кръв на стената.

— Какво разбра от него?

— На шейсет сантиметра от пода е. От разплискана кръв. Определено не е от човек, който е паднал и си е ударил главата. Прилича ми на дълбока рана от промушване с нож.

— Смяташ, че кръвта е на Янсон?

— Да, освен ако не е ранен някой друг. Има и още нещо, но предпочитам да ви го кажа лично. Не мисля, че трябва да ви го казвам по тази линия.

— О’Дойл, безопасно ли е да се доведат професорите?

— Да, сър, безопасно е. Добре въоръжени сме. Ако някой наистина е нападнал Янсон, има огромна разлика между невъоръжен човек със счупен крак и четирима добре обучени бойци с автомати. Вижте, сър, Мак настоява да продължим да Търсим Янсон, но вие трябва да слезете възможно най-бързо. — О’Дойл замълча, сякаш не искаше да съобщава повече лоши новини. — Някой… някой ни е изпреварил — каза той накрая.

Конъл не отговори. Загледа се разсеяно в един камък на земята. Умът му сякаш не можеше да приеме думите.

— Сър? — каза О’Дойл. — Чухте ли ме?

— Да, чух те. Как разбра?

— Ще видите, като дойдете — отвърна О’Дойл.

Конъл въздъхна и затвори. Гневът му се бореше за надмощие с поражението. По някакъв начин някой бе достигнал пещерите преди „Земно ядро“.

Още нищо не бе приключило обаче. Той изтласка поражението от ума си и се съсредоточи върху гнева. Бе вложил твърде много време в този проект, за да позволи на някой друг да отнесе наградата.

23:02

— Катерина, събуди се — каза Ахмед и леко разтърси рамото й. Тя надигна глава от бюрото и се опита да пропъди съня. Ахмед не обърна внимание на малката локвичка, която се бе стекла от устата й върху книжата.

— Какво има? — Тя разтърка очи и седна.

— Още един епицентър — каза Ахмед. Бе развълнуван, но и загрижен. Тревогата му бързо разбуди Катерина.

— Защо си се разгорещил толкова?

— Опитах се да наложа трите епицентъра върху картата на Ангъс. Исках да видя дали мога да идентифицирам линия от нестабилни тунели. Въведох данните на трите епицентъра и открих нещо.

Ахмед бързо я поведе към компютъра, на който беше отворена картата на Ангъс със зелени и жълти тунели. Трите червени точки се открояваха ясно.

— Какво гледаме? — попита Катерина.

Ахмед защрака с мишката и по клавиатурата.

— Първият аномален епицентър е бил на дълбочина 2,34 километра и на 3,02 километра от главната шахта. — Първата червена точка започна да мига. — А това е вторият — каза Ахмед и продължи да натиска клавишите. Втората точка също замига. — Намира се на 1,78 километра под земята и само на 1,25 километра от шахтата. Третият се появи само преди час, докато ти подремваше. На дълбочина 0,58 километра и на 0,32 километра от шахтата.

— Трусовете се доближават към шахтата, така ли? — попита Катерина.

— Не трусове, а срутвания — възбудено каза Ахмед. — Сега съм сигурен, че става дума за срутвания, но това не е всичко. Погледни!

Една от линиите, които обозначаваха малките естествени тунели, бе по-яркожълта от останалите. Намираше се съвсем близо до първата червена точка и свършваше точно под втората. Ахмед отново щракна и се появи нова жълта линия, която тръгваше от втората точка и свършваше близо до новия епицентър. Червените точки сякаш свързваха жълтите линии и там, където по-рано бе имало отделни тунели, сега имаше непрекъсната линия.

— Значи срутванията стават между съществуващите тунели?

Ахмед кимна.

— Какъв е истинският размер на червените точки?

— Не може да се определи, те са просто епицентрове — каза Ахмед. — Но ако се съди от картата на Ангъс и ако срутванията наистина свързват съществуващите тунели, става дума за петдесет до сто метра твърди скали във всички случаи. Това обаче не е всичко, погледни.

Ахмед завъртя образа, така че да виждат червените точки и яркожълтите линии вертикално. Въведе нещо на клавиатурата и на екрана се появи мигаща зелена точка.

— Какво е това? — попита Катерина.

— Главната шахта — отвърна Ахмед.

Стомахът й се сви на топка. Трите червени точки и жълтите линии не бяха в съвсем права линия, но…

Но тази линия сочеше към шахтата.

20.

27 август, 00:11

При четирийсет и пет минутното придвижване от асансьора на шахтата до мястото на Мак Конъл срещна някои затруднения, но като цяло не бе толкова зле. Бе оставил Бил Кук да охранява асансьора. Кук бе едър мъж — по-едър и от О’Дойл, и само щеше да ги забави. Лашон Дженкинс бе висок, слаб, жилав и атлетичен. Имаше кожа с цвят на кафе и интелигентен поглед.

На някои места пещерите принуждаваха Дженкинс, Конъл, Вероника и Санджи да лазят по корем. Кул-стюмите им се търкаха в пръстта и скалите. През повечето време обаче можеха да ходят изправени. Пещерите се различаваха от хоризонталната галерия. Каменните стени бяха грапави и съвсем обикновени.

Голямата пещера обаче бе нещо съвсем различно. На Конъл не му се искаше да си го признае, но бе също толкова изумен, колкото и останалите. Миньорите вече бяха нарекли мястото Пещерата с рисунките. В огромното пространство лесно можеше да се побере футболен стадион. Таванът бе висок и пещерата сякаш имаше купол. Мощни прожектори осветяваха чистия равен каменен под. Точно в средата на купола бе поставено нещо, което не бе естествено. Бе с големината на волейболна топка, но нямаше как да се разгледа без помощта на скеле, тъй като таванът се извисяваше на трийсет метра. Никой обаче не гледаше натам — стените бяха приковали вниманието на всички.

— Какво мислите, доктор Рийвс? — попита Конъл.

— Не знам — каза тихо Вероника, сякаш се намираше в църква. — Виждала съм рисунки в Серо Чалтел, но нищо подобно на това. Нямаше как да слезем на такава дълбочина без помощта на кул-стюмите. Нищо не разбирам. Не знам как е възможно някой да оцелее в тази жега достатъчно дълго, за да създаде всичко това.

Стояха рамо до рамо и се взираха със страхопочитание в ярко оцветените рисунки и резби, който покриваха всеки сантиметър от каменните стени.

00:27

Вероника Рийвс бе изпаднала в блаженство.

В Серо Чалтел рисунките бяха разпръснати, толкова далеч една от друга в безкрайните тунели, че откриването на всяка бе като намиране на загубено съкровище. С всяка рисунка тя започваше да разбира по-добре писмеността на чалтелианците. Бе убедена, че са имали писменост — не просто пиктограми, а истински думи. Когато работниците в Серо Чалтел откриваха нова безценна рисунка, Вероника бързаше да я види; като всеки път се надяваше, че ще се окаже чалтелианският розетски камък.

Тук, под планината Уа-Уа, нещата стояха различно. Стените бяха изпълнени с невероятен брой рисунки и релефи. Всеки квадратен сантиметър от пода до 3,5 метра височина бе покрит с изображения не веднъж, а два пъти. Първите представляваха култивирани и систематизирани релефи. Вторите бяха диви, многоцветни, примитивни рисунки, които приличаха на графити и покриваха релефите. Комбинацията от двете пораждаше хаотично, поразително усещане.

— Това е изумително — прошепна благоговейно Санджи.

Релефите демонстрираха майсторство в каменоделството, което надхвърляше въображението. Преобладаваха квадратни изображения с дължина двайсет и пет сантиметра, изпълнени със символи. Заоблените краища и идеалните извивки доказваха способностите на отдавна мъртвите майстори.

Някои изображения лесно можеха да бъдат разпознати — хвойна, планини, животни. Те илюстрираха сцени от пустошта над тях. Други образи бяха непознати, а значението им — изгубено. Вероника се усмихна на едно изображение, на която ясно се виждаше планината Уа-Уа отдалеч. Релефът бе най-големият в пещерата, с ширина три метра и височина два и половина. Бе фотореалистичен образ на планинския връх, който се намираше над тях. Майсторството бе феноменално. Планината бе издълбана перфектно и имаше характерни белези, по които можеше да се разпознае. Тази подробна и фина резба сигурно бе отнела десетилетия.

Макар качеството на резбата да бе умопомрачително, рисунките приличаха на кроманьонски пещерни драсканици — съвсем примитивни. И бяха съвсем запазени от сухия горещ въздух в пещерата. Ярките крещящи цветове разкриваха най-различни непознати фигури — вероятно изобразяваха митовете и религиозните символи на чалтелианците.

— Защо са покрили такива прекрасни релефи с толкова груби рисунки? — попита Санджи.

От разликата в качеството на релефите и рисунките Вероника вече бе стигнала до заключение.

— Рисунките са съвсем варварски — каза тя. — Сякаш е имало поне две отделни култури. Едната е добила страхотни умения в каменоделството, а другата, която се е появила по-късно, е имала само основни умения.

— Но некачествените изображения са отгоре — каза Санджи. — Рисунките са правени върху резбата. Нали би трябвало културата да се развива с течение на времето?

— Моето предположение е, че чалтелианската култура е била надвита от варварите — каза Вероника. — Възможно е и това, което считам за чалтелианска култура, всъщност да са били самите варвари, а друга, по-древна култура да е изсякла релефите.

— Значи рисунките са един вид обезобразяване?

— Не знам — отвърна Вероника. — Виждам много повтарящи се символи, както в резбата, така и в рисунките. Ако това са отделни култури, те все пак са сходни. Възможно е втората култура да е обединила елементи от предшественика си.

— Не виждам никакви повторения. — Санджи се бе въодушевил като ученик. — Покажи ми ги.

— Погледни тук — каза Вероника. — Виждаш ли този релеф на закръглено същество с пипала? Очевидно е някакъв бог или символ на божество. Ако се огледаш, ще го видиш навсякъде.

На лицето на Санджи се изписа разбиране.

— О, да! Виждал съм това изображение и на други места в пещерите. Щурам се насам-натам като глупав турист, но съм го виждал.

— Отстъпи няколко крачки назад до мен — каза Вероника. Отстъпиха назад, с лице към стената. Пред погледа им започна да изплува по-голямо изображение. Беше голямо, почти пет метра високо и малко по-широко. Плътни черни контури очертаваха фигури в яркочервено, оранжево и жълто.

На лицето на Санджи се изписа объркване, а после изведнъж разбиране, сякаш образът изкристализира. Тъмно оранжево покриваше кръглото тяло, а протегнатите ръце бяха в червено и жълто. Вероника поне предположи, че са ръце. Или пипала — нещо такова.

— Отново техният бог? — попита Санджи.

— Така предполагам — каза Вероника. — Или поне един от боговете им. Варварите може да са включили елементи на чалтелианската религия, но кой знае?

Тя знаеше, че липсва част от информацията. Нещо, което можеше да осмисли всичко това. Тази липсваща част необяснимо я тревожеше. Зачуди се дали умът й не е обладан от усойното чувство на ужас, което се бе просмукало в това място. Бе същото чувство, което бе изпитала и горе, но тук долу направо бе смазващо.

Санджи отиде до друго изображение, което бе привлякло интереса му. Вероника продължи да се взира в големия бог с пипалата. Ако наистина бе бог, тя можеше да разбере защо племето е толкова яростно и брутално. От изображението на стената лъхаше ярост и агресия. Ако това бе бог в пантеона на тези изгубени хора, той сигурно бе богът на войната.

Или може би богът на злото.

00:30

Конъл държеше табелката с треперещи ръце. Заля го ярост и замъгли ума му. Толкова силна и чиста ярост рядко го обземаше. Можеше да си спомни само още един път, в който се бе чувствал толкова крайно разярен — когато бе научил, че убиецът на жена му е бил ужасно пиян.

Табелката бе съвсем проста — малко тънко парче шперплат, не по-голямо от лист хартия. От долния й край стърчеше колче. На нея бе изрисувана като карикатура главата на малко човече, носът му надничаше над черта, зад която бе скрита останалата част от тялото му. Пръстите му също се показваха над чертата. Две безизразни черни точки символизираха очите. На гърба на табелката имаше просто послание.

„Килрой беше тук“.

— Къде намерихте това? — попита Конъл през зъби. Говореше тихо, за да не привлича вниманието на Вероника и Санджи. Те изследваха Пещерата с рисунките, а високият Лашон стоеше наблизо и се оглеждаше на всички страни за признаци на заплаха.

— Либранд я намери насред Пещерата с рисунките — каза О’Дойл. — Беше забита в пукнатина на пода.

— Някой друг видя ли я?

— Само Мак. Либранд ми я донесе веднага и аз я скрих.

— Има ли някаква вероятност някой от другите да я е сложил там, преди да дойдат Либранд и Мак?

— Разбира се, че е възможно, сър, но се съмнявам. Тя вървеше право напред и първа стигна Пещерата с рисунките. Въоръжена е и всички вървяха след нея, включително Мак.

— Възможно ли е Янсон да я е оставил тук?

О’Дойл се замисли над въпроса.

— Предполагам, че би могъл, но според картата на Ангъс нито един от тунелите в пропастта не води към Пещерата с рисунките. Освен това не би могъл да носи табелката — Мак щеше да я види. В тези костюми всъщност не може нищо да се скрие.

Конъл погледна собствения си яркожълт прилепнал кул-стюм. Стоеше му толкова плътно, че направо можеше да се разбере дали е обрязан. Хвърли поглед на О’Дойл, който приличаше на мускулест супергерой в своята тясна жълта премяна, на Хълк с бирено коремче. Да, Янсон не би могъл да скрие табелката от Мак. Някой беше изпреварил „Земно ядро“ в пещерите и този някой беше умник, който искаше Конъл да разбере, че е победен.

„Килрой беше тук“.

— Тази табелка е предупреждение — каза Конъл. — Знаете ли какво означава?

— Съюзническите сили са го виждали из цяла Европа, докато са освобождавали континента от нацистите през Втората световна война. Никой така и не разбрал чие дело е. Докато предните части изтласквали германците, този знак се появявал често. Някой е бил такъв шегобиец, че всъщност се е промъквал през вражеските редици и е рисувал графити.

О’Дойл погледна през рамо, за да се увери, че наблизо няма никой.

— Имам още нещо. — Посегна към чантата с мунициите и извади малък блед предмет.

На пръв поглед Конъл го помисли за камък или парче изсъхнала храна. После изведнъж разпозна какво е. Въпреки отвращението си успя да запази спокойствие.

Макар да бе изсушен, сякаш е бил пуснат в дехидрационна машина, това безспорно беше отрязан човешки палец.

Нокътят бе необичайно запазен. Точно зад нокътя обаче, там, където започваше първата става, палецът бе отрязан. По края бе полепнала мръсотия, пясък и дори едно малко камъче. През плътта се показваше парченце кост, мъртвешки бяла на слабата светлина.

— Къде намери това? — изсъска Конъл.

— В пропастта, където изчезна Янсон. — О’Дойл сключи пръсти на дръжката на автомата си. — Мисля, че е бил отсечен по време на борбата. Някой е убил Янсон и после е махнал тялото му.

— Трябва да изкараме всички на повърхността — каза Конъл, мъчеше се да говори спокойно. — Защо, по дяволите, вкарахте толкова хора долу?

— За да намерим Янсон — отговори О’Дойл, очите му шареха из пещерата. — Освен това казахте, че трябва възможно най-бързо да продължим към Плътната маса. Не се тревожете, господин Къркланд. Достатъчно въоръжени сме, а Либранд има специални инструкции да не изпуска миньорите от поглед.

Конъл го изгледа и изведнъж потръпна, защото осъзна нещо. Този човек искаше да стреля. По каквото и да е. По нещо, което можеше да е отговорно за това. О’Дойл искаше врагът да се покаже.

— Господин О’Дойл, къде са хората ни? На какво разстояние са от асансьора?

— Либранд, Мак и шестимата нови миньори изследват тунелите около пропастта — каза О’Дойл с отсечения си войнишки тон. — Бих предположил, че са на около двайсет и пет минути път от асансьора. Другите петима миньори от сутрешната смяна на Мак вероятно са вече там и чакат да се изкачат. Вие, Лашон, професорите и аз сме единствените в Пещерата с рисунките. Всички са тук, с изключение на Янсон.

Конъл бързо пресметна. Пещерата с рисунките бе на четирийсет и пет минути от асансьорната шахта, а групата на Мак бе по-близо до шахтата, само на двайсет и пет минути. Хората на Мак можеха да се върнат и да тръгнат нагоре, а после да пратят обратно асансьора точно когато Конъл и другите пристигнеха там. После все пак щеше да се наложи да чакат двайсет минути. Но ако имаше някаква опасност, поне хората на Мак щяха да се доберат до повърхността.

— Всички към асансьора — каза Конъл. — Веднага. Искам всичките ни хора да се приберат веднага.

Имаше нещо много нередно в тия тесни каменни тунели и инстинктът на Конъл му подсказваше, че ще става по-лошо.

00:32

Мак вървеше полуприведен, каската му току задираше каменния таван. Изследваха последния тунел, който тръгваше от пропастта, където бе изчезнал Янсон. Ядът на Мак бе примесен с изтощение — изчерпваха местата, където можеха да търсят.

— Как се справяте, господин Хендрикс? — попита Либранд. Тя се движеше плътно на стъпка зад него, изненадващо подвижна в тесните тунели. Фриц и още двама миньори вървяха зад нея.

— Не се тревожи — каза Мак, но в действителност мислите му бяха наистина тревожни.

трак-трак… трак

— Хей — каза Мак. — Чу ли?

— Чух — отвърна Либранд. — Какво е това?

Някъде пред тях нещо се движеше.

Ядът на Мак моментално се изпари и съсредоточената му мисъл се замени от празен поглед. Това, което видя, противоречеше на всичко познато. Намираха се на три километра под земята, за бога. Толкова надълбоко нямаше животни.

Но той го видя. Видя нещо да се движи.

Нещо, в което нямаше нищо човешко.

Думата паяк изплува в ума му, макар да нямаше време да преброи крайниците. Зърна го само за секунда, може би две, то само се мярна на светлината на лампата на каската му. Проблесна на светлината, като остави впечатлението, че е метално. Половинметров лъскав паяк.

— Видя ли го? — попита той Либранд, която стоеше нащрек с автомат, насочен към тунела.

— Да — прошепна тя. — Какво беше това, по дяволите?

— Тук ме хвана натясно.

— И аз го видях — каза Фриц. — Приличаше на голяма сребърна буболечка.

Групата бе застинала. Стояха леко приведени: таванът не бе достатъчно висок, за да стоят изправени, но и не толкова нисък, че да се налага да пълзят. Тунелът изведнъж им се стори още по-тесен и мрачен, сякаш бе капан.

Изведнъж уоки-токито изпращя и всички подскочиха.

— Либранд слуша — каза тя в слушалката.

— Говори О’Дойл. Веднага се върнете в пещерата. — Гласът му се чуваше слабо, със стържене и пукот. За съжаление уоки-токитата имаха малък обхват в тунелите.

— Някаква следа от Янсон? — попита тя.

— Още нищо. Връщайте се веднага. В мига, в който дойде асансьорът, изпращаш всички горе, включително Бил Кук. Щом се качат, веднага да пратят асансьора обратно. Ти ще пазиш асансьорната шахта. Ще дойдем при теб няколко минути преди асансьорът да пристигне.

— Разбрано — каза Либранд и закачи уоки-токито на колана си. — Да се махаме оттук. Размърдайте се.

— Но не сме открили Янсон — каза Фриц. — Не можем да си тръгнем просто така! Ами сребристата буболечка?

— Не знам какво е, но получихме заповед да се махаме, така че тръгваме. Тук има някаква опасност, Фриц. Сигурна съм, че ще ни пратят пак.

Част от Мак искаше да подкрепи Фриц и да настоява да останат и да продължат търсенето на Янсон. Друга, много по-силна част от него, искаше да се пръждоса оттук. Тук не бе възможно да живее нещо. А дори да бе възможно, той се съмняваше, че ще прилича на паяк.

Половинметрови лъскави паяци!

Така че Мак нареди на хората си да тръгват обратно към пещерата.

Вървяха доста по-бързо, отколкото бяха дошли.

00:34

Докато О’Дойл раздаваше заповеди, Вероника и Санджи вървяха в другия край на Пещерата с рисунките, а изуменият Лашон се влачеше след тях.

— Нека изясним нещо — каза Лашон с дълбокия си баритон. — Искате да кажете, че тази зала е един голям учебник?

— Така мисля — отвърна Вероника и се огледа, учуди се защо не го бе забелязала веднага. Релефи с размери 25 на 25 сантиметра покриваха по-голямата част от Пещерата с рисунките. Подредени в редици, хиляди релефи с перфектни илюстрации покриваха стените. Хвойна ето тук. Туземец с копие там. Кактус. Скакалци. Богове с пипала. Планини. Вълк. Лък. Летящи стрели. Всичко, което вероятно бе представлявало част от битието в този район, бе изобразено на едно или друго място по стените.

— Боже мой! — възкликна Санджи. — Това изобщо не е религия. Това е класна стая!

— Така изглежда — отвърна Вероника. — В края на краищата сме много навътре в планината и можем само да предполагаме, че тази култура по някакъв начин е съществувала тук. Знаем, че посещенията им на повърхността са били ограничени — някои от тях вероятно никога не са излизали на повърхността. Може би са използвали тези релефи, за да учат децата си как изглеждат нещата горе.

— Но как са живели тук? — попита Санджи. — Тук е 80 градуса по Целзий. Издържаме на тази температура само благодарение на кул-стюмите. Да не искаш да кажеш, че хората са живели тук долу целия си живот?

— Може климатът да е бил различен — отвърна Вероника. — Може преди хиляда години изобщо да не е било толкова горещо. Възможно е да са имали някакъв генетичен начин да се справят с температурата — или пък чрез храненето? Ескимосите ядат толкова много китова мас, че огромният процент мазнини в тялото им помага да понасят много ниски температури. Може чалтелианците да са имали подобна стратегия на адаптиране.

— Ако е било чрез храненето, какво изобщо са яли? — попита Санджи. — Трябва да е било нещо невиждано. Ако е било генетично, би трябвало да са коренно различни от всяко човешко същество, но е възможно да са мутирали по някакъв начин, което би им позволило да понасят толкова високи температури. Съмнявам се, но въпреки това е възможно. Такава мутация би им позволила да експлоатират тази ниша от околната среда.

Вероника гледаше релефите. Картините започваха да придобиват форма в ума й и да й се изясняват повече неща.

— Изглежда, четат отляво надясно и отдолу нагоре. — Тя докосна една плочка, на която бе изобразен пипалат бог. Пръстите й хвърлиха странни сенки на светлината на лампата от каската й и пипалатият бог се изви, сякаш беше жив.

— Мисля, че четат чрез групиране — каза Санджи. — Така както ние използваме изречения, за да предадем една идея, те използват групи.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждаш ли тази малка схематична линия около тези четири картини? — попита Санджи и посочи стената. Очите на Вероника се разшириха, когато видя множеството схематични линии, които свързваха кутийките в различни групи.

— А, видя значи — каза Санджи с усмивка. — Тези групирани картини разказват сложна историйка. Погледни първата картина. — Той посочи един пипалат бог, който стоеше на входа на пещера. — Виждаш ли облаците? Винаги, когато искат да изобразят повърхността, слагат облаци. А сега погледни следващата. — Той посочи един релеф вляво, прекрасна изработка на туземец с изпъкнали мускули и копие. Вероника проследи следващата група вляво — туземецът промушваше пипалатия бог с копието си. Следващата картина силно я смути. Три пипалати бога държаха характерните ножове с форма на полумесец и насичаха туземеца.

— Изглежда, са гадни копелета — каза Лашон.

Вероника разсеяно потърка брадичка.

— Значи тази история разказва какво се случва, ако се опълчиш на пипалатия бог.

Тримата насочиха лампите си към предпоследната картина. Виждаха се всички детайли: летяща във въздуха отсечена ръка, пипалатите богове, които размахваха ножовете, изражението на ужас и болка на лицето на туземеца. Последната плочка изобразяваше как пипалатите богове заравят останките на туземеца. Вероника се почувства така, сякаш някой я е ударил в стомаха.

— Това е наказание — каза тя. — Това се е случило на миньорите, както и в Серо Чалтел. Това е религията им. Някой въстава срещу племето и племето го заколва. Насичали са ги на парчета, а после са ги заравяли. Туземците са престъпили волята на боговете си. — Призля й от това откритие. Най-накрая си отговори на част от загадката, по която работеше от пет години — сега разбираше защо племената причиняваха такива опустошения.

— Значи това трябва да е някакъв техен закон — каза тя. — Чудя се какъв закон са нарушили Джесъп и миньорите?

— Това изглежда очевидно. — Санджи отиде до друг релеф. — Погледни тук, виждаш ли горните четири редици? Всички групи картини започва с туземец или животно на входа на пещера. А следващата картина, ги показва как се движат из пещерите.

Вероника проследи групите картини наляво — всяка показваше как пипалатите богове насичат на парчета туземеца или животното. Очите й обходиха стената, като изследваха „наказателните“ релефи. Много от тях се повтаряха; повечето бяха с туземци, вероятно индианци от племената юта или хопи, които се придвижваха из пещерите, преди да бъдат посечени.

— Значи е било светотатство да навлезеш в планината, ако не си част от племето — каза Санджи. — За такова нарушение наказанието е било смърт.

— Тръпки ме побиват — каза Лашон. — Планината е свещено място и всеки, който влезе в нея, го убиват. Помислете. Не сме ли и ние нарушители?

Никой не отговори.

О’Дойл дойде при тях с оръжие в ръка — Лашон застана нащрек — и каза с властен тон:

— Трябва да тръгваме. Веднага.

— Защо? — попита Вероника. — В момента сме насред изключително важно откритие.

— Връщаме се при асансьора възможно най-бързо — каза О’Дойл. — Тук е опасно и Конъл иска всички да се върнем при асансьорната шахта възможно най-бързо.

Вероника скръсти ръце.

— Е, изобщо не ме интересува какво е казал господин Къркланд! Не може просто да се разпорежда с нас. Не може да ни накара да се махнем оттук.

О’Дойл въздъхна уморено.

— Може би господин Къркланд не може да ви заповядва или да ви принуди. Но може да заповяда на мен. А мога да ви уверя, че аз мога да ви накарам да се подчините.

Тя понечи да възрази възмутено, но Санджи здраво я хвана за лакътя и я дръпна към тунела, който водеше към шахтата. Вероника го погледна, после погледна строгото лице на О’Дойл и затвори уста.

00:37

Цифрите танцуваха на монитора пред Катерина и Ахмед. Двамата се взираха озадачени в тях.

— Това е невъзможно — каза Ахмед.

Катерина поклати глава, не вярваше на очите си. Замисли се за момент над резултатите и какво би означавало, ако са точни. Това бе умопомрачаващо и напълно неприемливо.

— Колко време ни трябваше, за да проверим това уравнение? — попита Катерина.

— Трийсет и пет минути.

— Можем ли да го съкратим някак?

— Не — отговори Ахмед. — Ако смятаме, че резултатите са грешни, трябва да започнем да въвеждаме от нулата, ако предположим, че сме допуснали грешка някъде при въвеждането.

Катерина се замисли над тази възможност. Ако данните се окажеха точни, трябваше веднага да предупреди Конъл. Но това просто бе невъзможно. Нямаше начин данните да са верни. Имаше грешка. Трябваше да има грешка.

— Провери го пак — каза тя. — И този път дай да го направим както трябва.

01:01

Кейла тихо се промъкваше през сенките. Силният вятър навяваше пясък из лагера. Платнищата, които покриваха бараките, меко плющяха.

Тя коленичи до бараката на миньорите и очите й бавно проучиха района. Движеха се хора, но всички бяха заети със задачите си. Бяха тук толкова отдавна, че никой вече не си правеше труда да се оглежда — лагерът им беше познат.

Наблюдава още пет минути, после се промъкна до задния прозорец на бараката и надникна. Шестима миньори, спяха като заклани. Кейла се усмихна, изумена колко лесно се оказа всичко. Когато О’Дойл и Конъл ги нямаше, дисциплината значително се нарушаваше. Тя вероятно дори не би рискувала с тази екскурзия, ако О’Дойл не бе в тунелите. Скъпите кул-стюми на миньорите бяха хвърлени на пода или висяха на таблите на леглата.

Кейла изчака още няколко минути. Нищо не помръдваше. Тя бавно отвори задната врата на бараката и се шмугна вътре. Шестима спящи мъже. Можеше да ги убие всички, ако искаше да ги убие съвсем безшумно. Но не беше тук, за да убива.

Тихо взе един кул-стюм и се измъкна. Костюмът със сигурност щеше да им липсва. Този път О’Дойл можеше даже да претърси ридовете и да намери укритието й. Единствената информация, която й трябваше обаче, бе само да надникне в тунелите. След това щеше да я продаде на този, който плати най-много. Щеше да се опита да проникне в тунелите след няколко часа, към три или четири сутринта. Това щеше да е краят на мисията й. Ако можеше да проникне — добре; в противен случай пак щеше да се качи на ландроувъра и да изчезне оттук — още преди шест сутринта.

А няколко часа след това щеше да започне наддаването.

21.

01:17

Ахмед и Катерина умираха за сън, но пък вече знаеха, че не са допуснали грешка. Два пъти бяха проверили цифрите и втория път уравнението даде същите резултати.

— Майко мила — успя да промълви Катерина.

— Да — тихо отвърна Ахмед, очите му бяха вперени в екрана. — Майко мила.

В това нямаше логика. Никаква логика. Но не в това беше въпросът. Защо или как всъщност нямаше значение. Беше очевидно кога — и трябваше незабавно да се предприеме нещо.

Катерина хукна навън, Ахмед тичаше след нея. Умората им сякаш се изпари. Тя изкрещя на един от пазачите да им докара джип. Скочиха в него и отпрашиха към входа на галерията. Щяха да им трябват поне двайсет минути, за да стигнат дотам, включително да се изкачат пеша по склона. В хоризонталната галерия имаше телефонна връзка с асансьорната шахта и това бе единственият начин да се свържат с Конъл.

Катерина грабна уоки-токито на шофьора и изпрати съобщение на пазача на входа. Надяваше се, че той ще успее да предаде съобщението навреме.

01:19

Кейла видя как двамата учени изскочиха от лабораторията, метнаха се на джипа и отпрашиха към мината. Поведението им говореше, че нещо много се е объркало. Тя засече съобщението им до пазача на входа на галерията. Катерина Хейс искаше всички да излязат от мината веднага. Но защо? Срутване? Подземни води? Отровен газ? Не знаеше. Не можеше да засече сигнали от мината, защото използваха пряка телефонна линия. Не знаеше какво става в планината.

Но историята определено ставаше интересна.

01:21

Въпреки бавния ход на Санджи уморената група на Конъл стигна асансьорната шахта само за четирийсет минути. Конъл застина, когато видя, че Либранд не е сама, а с Мак и Фриц Шъруд.

Мак лежеше изтощен в прахта. Приличаше на жертва на бомбен атентат, но не бе пуснал автомата. Фриц се беше опрял на ръба на асансьорната шахта. Лицето му бе пепеляво.

Либранд гледаше смутено.

О’Дойд хвърли поглед към двамата проснати мъже, после и към Либранд.

— Казах ти да ги изпратиш горе — каза тихо и ядосано. — Казах ти го изрично.

— Не искат — отговори Либранд. — Искат да изчакат всички да се върнат, в случай че някой е открил Янсон.

— Моят човек се изгуби там — каза Мак. — Няма да го изоставя.

Конъл пристъпи напред, застана пред О’Дойл, взря се в Мак и каза твърдо:

— Това не е твоят човек, а моят човек. Всички сте мои, всички работите за мен и ако още веднъж не се подчиниш на заповед, ще се озовеш на самолета за Австралия по-бързо, отколкото можеш да си представиш.

— Бях с него, когато пострада — каза Фриц. — Трябва да остана долу до последно. Това е най-малкото, което мога да направя.

Конъл го изгледа ядосано.

— Ти направо можеш да си стягаш багажа. Мак ми трябва, но ти не. Уволнен си.

Фриц понечи да заговори, но бе твърде изтощен да протестира. Опря глава на скалата и затвори очи.

Индикаторът на вратата на асансьора светна от стрелка нагоре на стрелка надолу — вече идваше към тях. Конъл си погледна часовника: още двайсет минути, преди да успее безопасно да изведе всички. Дотогава просто трябваше да чакат. Всички щяха да се качат заедно. Когато се окажеха в безопасност на повърхността, щеше да обмисли ситуацията наново. Изчезването на Янсон и най-вече отрязаният палец изтъкваха един факт, който му бе убягвал доста време — че никакви пари не заслужават да се рискува човешки живот. Той бе поставил значението на Плътната маса пред безопасността на хората си. Сега осъзнаваше колко е оплескал всичко, как е позволил на самосъжалението да изопачи приоритетите му. Това не му харесваше, никак даже.

Възможно бе Янсон да е шпионин, но по-вероятно беше да не е. И в двата случая някой се бе добрал до Янсон и го бе отвлякъл. О’Дойл бе казал, че Янсон несъмнено е мъртъв — било пределно ясно от пръските кръв по стената. Който и да бе отвлякъл Янсон, нямаше да се поколебае да убие отново. Конъл трябваше да изведе хората си оттук. След това щеше да направи реорганизация и да слезе с въоръжен, отпочинал и подготвен екип. Забавянето можеше да му струва Плътната маса, но можеше да спаси нечий живот.

Телефонът иззвъня.

Конъл грабна черната слушалка, която бе окачена на стената.

— Къркланд слуша.

— Господин Къркланд, Бил Кук е — отвърна гласът. — В хоризонталната галерия съм. Току-що получихме радиосъобщение от доктор Хейс. Тя идва насам, за да говори директно с вас.

— Какво е съобщението?

— Каза всички да излязат от мината незабавно — отговори Кук. — Каза, че е спешно.

Конъл стегна пръсти около слушалката. Топката в стомаха му се сви още повече. Изведнъж почувства и друго спешно — че трябва да отиде до тоалетната.

— Кажете й, че вече сме се заели с това, господин Кук. Да се обади веднага щом пристигне. И не изпращайте, повтарям, не изпращайте никой долу, ясно ли е?

— Да, господин Къркланд.

Конъл затвори. Вероника, Санджи, Либранд, О’Дойл, Мак, Лашон и Фриц го гледаха. Животът им бе в опасност и това бе по негова вина. Пак си погледна часовника. Нещо лошо се мътеше. Само се надяваше, че ще почака още осемнайсет минути.

Някъде далече горе чу слабият глух метален екот на слизащия асансьор.

01:24

Сега Сони разбираше как се чувства заекът преди смъртоносната захапка на хищника. Лежеше на леглото си и трепереше. В стомаха му се бе загнездил страх и се виеше като червей на дъното на бутилка текила, бял, лигав и отвратителен.

Това подло чувство, което се влошаваше още откакто бе дошъл в Погребалната могила, сега бе толкова силно, че той едва го издържаше. Обаче бе в безопасност в бараката. Нали?

Образът на грубата пещерна рисунка изскочи неканен в главата му. Това означаваше нещо, но какво? Какво бе означавало за Андерсън и другите студенти по геология през 1942 година? Сони се зачуди дали студентите са се чувствали като него сега. Дали хората на Джесъп също са го почувствали и са го пренебрегнали.

Очите му се разшириха, дъхът му секна. Джесъп! Статията във вестника. Значението на пещерната рисунка изведнъж го връхлетя като лавина.

Кучи син!

Седна в леглото, очите му зашариха из стаята като на дивеч, който се опитва да забележи таящ се хищник. Стана, метна раницата на рамо и се втурна към вратата. По дяволите джипът, по дяволите парите и по дяволите оня кучи син Къркланд. Щеше да изпрати човек за джипа по-късно, това наистина нямаше значение в момента. Имаше достатъчно запаси в раницата, за да стигне до Милфорд. За повечето хора това пътешествие щеше да е глупаво начинание, но след четирийсет години в пустинята той знаеше, че лесно може да се справи, бутна с една ръка вратата на бараката; с другата яростно стискаше индианския амулет на колана си.

01:28

Катерина и Ахмед едва си поемаха дъх.

Краткият път до галерията бе изморителен, но се понасяше. Тичането нагоре по склона обаче бе нещо съвсем различно.

Когато стигнаха, Кук й подаде телефона. Конъл вече беше на връзка. Първата група миньори тъкмо излизаше от галерията, а асансьорът вече тръгваше надолу.

— Господин Къркланд!

— Какво ново, доктор Хейс?

— Боже мой! Изведете всички оттам! Веднага!

— Точно това правим, доктор Хейс, но асансьорът не може да се движи по-бързо. Успокойте се и ми кажете какво става.

Катерина приклекна, пое дълбоко дъх и се опита да успокои стомаха си.

— Аномалиите, за които говорихме. Спомняте ли си?

— Разбира се.

— Е, имаше още една, откакто слязохте долу. С Ахмед проверихме някои измервания. Времето между епицентровете и отчетите съответства на данните за прокопаване на тунели през съответните скални пластове. Почти сме сигурни, че аномалиите са срутвания, причинени от взривове и падане на скален материал. Пътят води право към върха на шахтата! Няма съмнение, че не е естествено явление!

— Повторете, за да съм сигурен, че съм ви разбрал добре, доктор Хейс. И този път на нормален език.

Катерина пак пое дъх и след миг каза:

— Срутванията не са естествени. Някой прокопава тунел право към шахтата.

01:30

Конъл скупчи Мак, Вероника, Санджи и Фриц до ръба на асансьорната платформа. Вероника и Санджи стояха нервно, Мак и Фриц просто, лежаха в прахта, Фриц бе заспал дълбоко и очевидно не се тревожеше за скорошното си уволнение. Конъл не можеше да ги вини: те бяха прекарали повече от дванайсет часа в горещите тунели в пълзене, катерене и търсене.

О’Дойл, Либранд и Лащон стояха на шест метра навътре в тунела, с гръб един към друг и с готови за стрелба оръжия. Блокираха всякакъв достъп от пещерата към асансьора.

— Конъл — високо се обади Вероника. — Бихте ли ни казали какво по дяволите става?

Явно вече не държеше да са на „ти“.

— Вероятно нищо, доктор Рийвс — отвърна Конъл и погледна асансьорната шахта, после часовника си — за десети път през последните две минути.

— Нищо? О, тогава може би ще ми кажете защо са тези въоръжени с автомати пазачи?

Конъл въздъхна. По-добре беше да им каже, и без това щяха да разберат.

— Както вече знаете, един миньор, Брайън Янсон, изчезна. Имаме основание да вярваме, че тук долу има още, някой. Този някой може да е ранил или дори убил Янсон. Трябва да изведем всички на повърхността веднага.

Вероника не отговори нищо. Може би изведнъж осъзна колко опасна може да се окаже ситуацията. На три километра под земята — и само един изход. Веднъж и тя да спре да приказва, отбеляза Конъл.

Шумът от асансьора вече бе по-силен — звук, който обещаваше безопасност. Конъл пак провери часовника си, после отново погледна в асансьорната шахта. Стори му се, че вижда дъното на асансьора високо горе.

01:32

Катерина, Ахмед и Кук тичаха към шахтата. Краката на Катерина протестираха, дъхът й излизаше на изгарящи пресекулки — да, трябваше да влезе във форма, щом всичко това приключеше. Бе прекарала твърде много време на дупето си в лабораторията.

Усети тътена, преди да чуе ужасния стържещ звук на падащи камъни. Опита се да спре, но земята под краката й се люшна и тя падна. Остра болка я прониза в коляното. Вдигна глава и видя, че Ахмед тромаво се изправя. Кук й помогна да стане и отново се втурнаха напред.

В галерията отпред се понесоха странни шумове, като от удряне на метал и камък. Идваха към тях. Чуха се и други шумове, които тя не можеше да определи точно, но които смразиха душата й. Ако вече не се бе затичала напред с другите, щеше да се обърне и да се затича обратно.

Това щеше да е най-умното нещо в живота й.

Но за Катерина Хейс бе твърде късно.

01:39

Грохотът на слизащия асансьор заглуши всички други звуци и Конъл не чуваше нищо освен стърженето на механизма и скърцането на метал. Нищо необичайно.

Нищо, докато не се чу шумът.

Всички разговаряха нервно и чакаха асансьора. „Шумът“ бе внезапно остро стържене на метал, което отекна продължително в дългата шахта. Разговорите моментално секнаха. Измина кратка секунда, в която всички чакаха, извърнати към асансьорната шахта, за да видят причината за шума.

Конъл пръв видя опасността. Асансьорът наистина слизаше, но доста по-бързо от обичайното и килнат на една страна; стържеше по гладката стена на шахтата и хвърляше ярки оранжеви искри.

— Бягайте! — изкрещя Конъл, обърна се и изтича настрани. Този път никой нищо не каза; всички просто се обърнаха и лудо хукнаха към тунела.

О’Дойл и Лашон ги пуснаха да минат пред тях. В следващия миг О’Дойл осъзна, че са с човек по-малко, и изкрещя:

— Фриц!

Фриц още спеше и не усещаше шума и опасността. Очите му примигнаха и той едва вдигна глава. О’Дойл се втурна напред, но по-младият Лашон бе по-бърз и взе шестте метра до асансьора на дълги мощни скокове.

Асансьорът се бе откачил от въжето и се свличаше надолу. Една от страните му задираше стената и изпълваше тунела с ужасно оглушително стържене на метал о скала. Усилени от тясното пространство и каменните стени, звуците наподобяваха вой на демон, който изскача от ада.

— Не, Лашон! — извика О’Дойл, но беше твърде късно. Точно когато високият мъж стигна до Фриц и прехвърли ръка около кръста му, асансьорът се заби в дъното на шахтата. Пет тона метал удариха земята като бомба.

Земята потрепери. От тавана се посипаха камъни, облаци пръст и прах изпълниха тунела със задушаващ мрак.

01:40

Кейла насочи бинокъла към входа на хоризонталната галерия. Нямаше следа от пазача и двамата учени. Огледа и лагера, но не видя нищо необичайно. Изтощените миньори се прибираха в бараката. Почти всички спяха, с изключение на четиримата пазачи, които патрулираха с автомати HK416 с по 30 патрона.

Очевидно времето на игрите бе приключило. Трябваше да е изключително внимателна, ако се наложеше да се върне в лагера. Дотук всичко бе просто забавна игра, но ако сега допуснеше и една грешка и някой откриеше огън, щеше да е мъртва на секундата. Това правеше играта много по-трудна. Пак насочи бинокъла към хоризонталната галерия. Там ставаше нещо интересно. Нещо наистина интересно.

01:41

Катерина куцукаше след Ахмед и пазача — болката в коляното я забавяше.

Някъде напред пазачът изкрещя от страх и почна да стреля. Грохотът раздра въздуха. Бе толкова силен, че тя запуши уши с ръце, стисна очи и запищя. Стрелбата изведнъж спря — и нещо топло и мокро изпръска лицето й. Тя го избърса и отвори очи.

Беше кръв.

Втренчи се в изцапаните си в червено ръце. Не знаеше дали е кръвта на пазача, или на Ахмед — и така и не успя да разбере. Вниманието й бе привлечено от шум някъде отпред. Шум на изсъхнали листа, които се носят по бетонен тротоар.

Начинът, по който се движеше… Трябваха й няколко секунди, за да го проумее.

Тя нямаше толкова време.

Проблесна платинен нож с формата на полумесец, посече корема й и почти я преряза на две. Тя изпъшка от страх или поне се опита, но бе невъзможно, тъй като диафрагмата й бе отделена от дробовете. Тя се удари в земята, очите й още бяха вперени в ужасното лъскаво разкривено нещо, което я убиваше.

01:43

През бинокъла си Кейла наблюдаваше как един малък метален силует пропълзява от входа на хоризонталната галерия. Приличаше на паяк, но имаше само четири крайника. Тя нагласи фокуса. Какво беше това странно същество? Докато се взираше объркано, от галерията проблеснаха многоцветни светлини.

Паякът се дръпна встрани и ченето на Кейла увисна от изумление, объркване и страх. Странни същества, малко по-големи от човек, изскочиха от входа покрай паяка и се разпръснаха по планината, меките им безгръбначни тела се движеха грациозно, сякаш се разливаха. Не можеше да се каже, че тичаха, понеже думата нямаше да е съвсем точна. Може би повече прилягаше „носеха се“. Стотици същества се изсипаха по склона, бързо и целенасочено, право към лагера. Проблясваха ярко в нощта и осветяваха земята пред себе си гневно и наситено многоцветно. По скалистия варовик и прашния път заиграха оранжеви, червени и жълти отблясъци.

Приличаха на плътна светеща медицинска топка с пипала. Три отдолу се движеха като крака, а три отгоре приличаха досущ на ръце. Горните пипала — ръцете, държаха дълги, странно закривени метален предмети, очевидно някакви ножове.

Тя онемя. Всъщност направо не можеше да мисли, докато ги наблюдаваше как удариха лагера като приливна вълна. Първият пазач едва успя да ги види и изстреля само един откос. В следващия миг те бяха върху него, кълцаха, сечаха и разкъсваха.

Изстрелите му предупредиха останалите пазачи и единият пусна централната аларма. Всички лампи в лагера светнаха отведнъж, зави сирена. Другите пазачи побягнаха с оръжия в ръце към мястото, откъдето се бяха чули изстрелите.

Пазачът, който бе пуснал алармата, зави иззад лабораторията точно когато четири от лъскавите диплещи се същества стигнаха сградата. Той се вторачи в тях и замръзна. Движеха се толкова бързо, че дори не успя да стреля. Нароиха се отгоре му като пирани и го скриха от погледа й. Във въздуха се разхвърчаха части от тялото му, пръски кръв оплискаха в яркочервено белите стени.

01:45

От позицията си на главния портал Чо в ужас наблюдаваше как отвратителните лъскави същества насичат Франк Хъчинс на парчета и как кръвта му оплисква белите стени на лабораторията.

„Демоните на Джесъп — помисли той толкова ясно, че чак му се стори странно предвид безумието, което танцуваше пред очите му. — В крайна, сметка не е бил луд — те съществуват“.

Главният портал бе най-отдалечената точка на лагера от мината. Чо се бе скрил зад един голям камък и потръпваше от начина, по който съществата осветяваха нощта и пулсираха като някакви извратени лигави коледни лампички. От начина, по който се движеха, като река, сякаш нямаха кости; не приличаха на нито едно същество, което бе виждал, като се изключи може би медузата или голия охлюв.

Сирената виеше. Чо чакаше и се надяваше да се случи някакво чудо и Франк да излезе жив изпод ужасния куп демони. Кръвта се лееше. Чо гледаше в нямо страхопочитание как един от краката на Франк тупна на пясъка.

„Господи! Франк!“

Натисна спусъка. Демоните се загърчиха в смъртни мъки, западаха на безжизнени купчини.

Стотици същества вилнееха из лагера. Странният конфликт вече бе приключил. Кратката схватка на Чо свърши бързо. Той се обърна и побягна през портала към пътя по склона.

Няколко проблясъка в червено, жълто и оранжево му подсказаха, че зад него има нещо. Хвърли поглед през рамо, без да спира, но не можа да види добре.

Обърна се и затича обратно, стреляше с автомата. С крясък изпразни целия пълнител в блестящото същество, но то продължаваше към него. Изстреля лъскавото си пипало и нещо метално профуча във въздуха. Чо се наведе, но усети режеща болка в рамото.

Автоматът му бе празен. Спусъкът щракаше безполезно. Съществото напредваше, бе само на три метра от него. Чо извади 45-калибровия си пистолет с перлена дръжка и натисна спусъка три пъти — изстреля целия пълнител. Уцели с всичките куршуми. Каквото и да бе това същество, то се свлече в безжизнена купчина на песъчливата земя и светлината му изгасна. Остана само безгръбначно сиво тяло. Той се обърна и побягна още преди съществото да спре да потрепва.

Успя да измине само сто и осемдесет метра, преди да му причернее. Забави ход и погледна рамото си — цялата му ръка бе в кръв, проблясваше на лунната светлина. Той се препъна, падна на земята. Главата му се удари в един камък.

01:47

Те се тълпяха из лагера, изливаха се около сградите. Писъци, мъжки и женски, изпълниха нощния въздух наравно със странните звуци, които издаваха съществата. Странни, гневни, агресивни звуци. Бегло напомниха на Кейла на скърцащи гуми върху нагорещен асфалт, но с много по-различни тонове и височини.

Вратата на бараката на охраната се отвори. Пазачите, които не бяха на пост, се бяха събудили и откриха стрелба. Затичаха се към прииждащата сган, като непрекъснато стреляха. В далечните кътчета на ума на Кейла пробяга изненада, че съществата можеха да бъдат уцелени, да кървят и да се свличат на земята. Нещо прелетя във въздуха и пръсна главата на един пазач като презрял пъпеш. Той падна, тялото му потрепери в смъртна агония.

За секунди съществата затрупаха пазачите като рояк мравки. Започна сеч.

Кейла загуби бройката както на загиналите от „Земно ядро“, така и на съществата, които се бяха изсипали от планината. Още няколко минути ехтяха единични изстрели и стърженето на съществата. Човешките писъци, които преобладаваха през първите няколко минути от конфликта, бързо замряха.

Някой успя да се добере до навеса с оборудването. Един ландроувър събори вратата на гаража и пръсна отломки дърво и метал. По зелената му боя и синьото лого на „Земно ядро“ проблясваха светлините на лагера. Едно от съществата застана решително на пътя на автомобила и размята пипала в лудо алено и смъртоносно жълто. Ландроувърът го блъсна и то се размаза на бронята като водна бомбичка, пусната от двайсетия етаж. В ума на Кейла се отпечата образът на лепкава оранжева кръв, макар всъщност да не можеше да определи какъв точно е цветът на ярката светлина на лагерните лампи. Автомобилът тежко зави надясно и се насочи към главния портал. Съществата замятаха камъни. Истинска каменна градушка. Един удари предното стъкло и го пръсна.

Роувърът рязко свърна към резервоара с дизелово гориво, блъсна се в него и насред лагера плиснаха хиляди литри дизел.

Кейла не знаеше откога продължава битката. Из лагера ехтяха изстрели, хората отчаяно се бореха за живота си. Последен човешки писък се извиси в хаоса и стрелбата секна.

Тракането и скърцането на съществата изцяло огласи нощта. Те се движеха свободно из лагера и подпалваха всичко, което можеше да гори, включително разлятото гориво. Нощното небе се озари от пламъци. Съществата събаряха лампите и бутаха стените. Докато атакуваха сградите, алармите една по една замлъкваха и остана само пукотът на пожарите и странните звуци, които издаваха съществата. Целият лагер се озари в оранжево. Кейла гледаше и не вярваше на очите си. Съществата ликуваха. Скупчиха се около пламъците. Продължаваха да пищят като стотици гуми, скърцащи по хлъзгав паваж. Кейла седеше в своето прикритие парализирана, неподвижна.

Представлението обаче съвсем не бе приключило.

От навеса с оборудването се чуха експлозии и автомобилите се подпалиха. Дизелът продължаваше да гори и осветяваше целия лагер. Бяха придошли още стотици същества и се мятаха напред-назад из унищожения лагер. Разсичаха човешки трупове на парчета и заравяха накълцаните останки.

След няколко минути или няколко часа — Кейла бе изгубила представа за времето — пожарите започнаха да стихват. Съществата станаха мудни, може би се бяха уморили, но продължиха делото си. Събориха почернелите бараки и заровиха отломките дълбоко в пясъка.

Първите слънчеви лъчи озариха утринното небе с цвят на нажежен въглен. Съществата тръгнаха към склона като едно цяло. Влачеха мъртъвците си със себе си. Повечето се движеха много бавно, някои бяха толкова омаломощени, че другите трябваше да ги влачат. Изкачиха се по склона и почнаха да влизат в хоризонталната галерия. Когато и последното същество се скри в нея, Кейла насочи вниманието си към лагера.

Но лагер вече нямаше. Кейла свали бинокъла. С невъоръжено око едва можеше да се разбере, че изобщо е имало лагер. С бинокъла можеше да види отломките на няколко сгради, бетонните основи на дизеловия резервоар, покрити с пясък и тук-там парчета метал, които отразяваха сутрешното слънце. Като цяло обаче лагерът просто вече не съществуваше.

Тя се зачуди дали да не се отдалечи още, но знаеше, че чудовищата не са я видели. Това бе очевидно — унищожиха всичко и всички, които им се изпречиха пред очите, но така и не дойдоха за нея. Реши да остане на мястото си. Не я бяха видели и ако излезеха пак, вероятно пак нямаше да я видят.

Умът й най-накрая включи на скорост. Възможност? Тя бе дошла в пустинята, за да я търси, и сега я бе открила. По-голяма, отколкото изобщо бе мечтала. По дяволите южноафриканците, по дяволите руснаците, по дяволите платината. С това можеше само да изкара пари, а парите не можеха да купят това, което искаше най-много на света.

Не знаеше на какво точно бе станала свидетел, но много добре знаеше, че никой никога не е виждал такова нещо. Какво беше това, някакви чудовища? Експеримент? Извънземни? Не можеше да са извънземни — коя достатъчно разумна, за да пътува в космоса, раса би използвала ножове срещу автомати? Каквито и да бяха тези същества, те бяха примитивни. А и всъщност нямаше значение какви са, поне не и за нейните цели.

Защото каквото и да представляваха, бяха нейният билет към АНС.

Заля я радост. Тя включи обезопасеното устройство за комуникация и пусна заглушаване на всички честоти. Програмира го да прекъсва заглушаването на всеки четвърт час и да сканира всички честоти за пет секунди — ако някой бе успял да избяга от лагера, вероятно щеше да се обади за помощ. Но тя трябваше да се увери, че никой не се е измъкнал, та внезапно роденият й план да може да проработи.

Четвърта книга:

Тунелите

22.

03:15 3446 метра под земята.

Тънък слой прах се издигаше в замрелия въздух и сякаш по силата на някаква магия не се подчиняваше на гравитацията. Щом някой се покашляше, а това ставаше често, прахът се извиваше на кълбета. Единствената светлина идваше от лампите на каските им. Срутването бе отрязало електричеството. Лъчите на лампите шареха из прашния тунел в плах опит да пробият безкрайния ненаситен мрак.

На стотина метра от дъното на шахтата групата се опитваше да се справи със ситуацията. Седяха мълчаливо и чакаха Мак да се върне от оглед на разбитата шахта. О’Дойл бе настоял Конъл, Вероника и Санджи да изчакат настрани под зоркия поглед на Либранд, докато той и Мак претърсят отломките за Фриц и Лашон. Докато чакаха, всички заспаха от изтощение. Всички с изключение на Либранд, която стоеше изправена и методично обхождаше с поглед тунела.

Щом чу, че Мак и О’Дойл се връщат, Либранд събуди другите. Конъл се чувстваше така, сякаш го е блъснал камион. Примигна, за да прогони съня, и се изправи.

Мак вървеше към тях, О’Дойл крачеше до него с готов за стрелба автомат. Всички се обърнаха към тях с надежда. О’Дойл бавно поклати глава и на лицето му се изписа огорчена гримаса.

— Видя ли ги? — попита Санджи.

Мак кимна и каза:

— Лашон и Фриц са мъртви. Не са имали никакъв шанс.

Възцари се тишина. Някой се закашля и вдигна облак прах.

Конъл стисна очи. Още двама мъртви. Трима души бяха загинали заради неговата фиксидея. Какво щеше да си помисли Кори за него? Искаше да се свие на кълбо и да умре. Или да захапе дулото на автомата и просто да дръпне спусъка. Но попита високо:

— В какво състояние е шахтата?

— Затънали сме до гуша, Къркланд — отвърна Мак.

— Има големи поражения. Ако се съди от камарата камъни около шахтата, са затрупани поне трийсет метра. Може и да са повече, много повече — невъзможно е да се разбере.

— Какво означава това? — попита Вероника. — Колко време ще им трябва, за да ни измъкнат?

— Откъде да ни измъкнат, професоре? — попита Мак. — Без асансьора не могат да разчистят камъните от шахтата. Из пещерата намерих пръснати части — някои са от основния подемен механизъм. Не е паднала само платформата, а цялото проклето нещо.

— Колко време ще трябва, за да се поправи? — попита Вероника; в погледа и гласа й се прокрадна страх.

— С какво да се поправи? — отговори на въпроса й с въпрос Мак. — Горе имат резервни части, но целият товарен механизъм е паднал. Не могат да почнат да правят нов от нулата. Дори да се обадят в „Земно ядро“, за да докарат нов механизъм, ще трябва поне ден, за да се достави, още един ден, за да дойде тук, ако хеликоптерът лети без почивка, и след това най-малко ден, за да се монтира и да се започне разчистването на камъните. Оттам нататък всичко зависи от това колко камъни трябва да се разчистят.

Вероника сведе очи и светлината от лампата на каската й очерта кръг в праха в краката й.

Мак продължи:

— Това е само в случай, че могат да монтират нов асансьор, в което се съмнявам. Ако целият подемен механизъм е паднал, най-вероятно е паднала и голяма част от тавана на шахтата. Ще трябва да разчистят и него. В зависимост от пораженията в най-добрия случай ще трябват ден-два, за да се подготви районът и да се стабилизира за монтиране на механизма. След това ще трябва да изчистят камъните, които блокират шахтата. Не забравяйте, че самата шахта сигурно е нестабилна от сблъсъка с асансьора, така че ще трябва да внимават, за да не я срутят още повече. Това вероятно ще ги забави до скорост трийсет метра на ден. — Мак свали каската и избърса капчиците пот от челото си. Пое дълбоко дъх или поне се опита, но остро се закашля. Във въздуха затанцуваха облачета прах. Той отново нахлупи каската и заключи: — В най-добрия случай ни чака седмица тук долу.

— А в най-лошия? — попита Санджи.

Мак се загледа в тунела, неспособен да погледне другите в очите.

— В най-лошия шахтата е затрупана от километър и половина скални късове. Всичко това вероятно е адски нестабилно и може да се наложи да изкопаят нова шахта. Всички знаете колко време трябва за това. На всичкото отгоре няма електричество и няма надежда за такова. Имаме генератор в Пещерата с рисунките, но горивото ще стигне само за един ден. Батериите, които сме складирали тук долу, ще стигнат за лампите на каските за три-четири дни. Бяхме започнали да складираме запаси точно за такива извънредни случаи, но далеч не сме ги попълнили.

— С колко храна разполагаме? — попита О’Дойл.

— Ами тук сме шестима — каза Мак. В пещерата бе толкова тихо, че се чуваше как дишат. — Имаме достатъчно храна и вода за три дни, ако разпределим строго дажбите. Отсега нататък сме на подземна диета. — Опитът му да се пошегува не успя.

— А кул-стюмите? — попита Санджи. — Колко дълго ще функционират?

— Мисля, че това е единствената добра новина — каза Мак. — Според Ангъс костюмите трябва да функционират поне три седмици.

— Според теб какъв шанс имаме? — попита Либранд. Мак погледна Конъл, който просто кимна.

— Страхувам се, че не много голям — меко каза Мак. Конъл се пребори с чувствата си по единствения му познат начин — като пое контрол над нещата. Пое дълбоко дъх, изправи се и застана насред групата.

— Знам, че звучи зле — каза той с най-властния си тон. — Но трябва да знаете, че има и по-зле.

03:17

— Какво искате да кажете с това „по-зле“? — попита Либранд. — Тук сме направо в гробница, господин Къркланд, какво по-лошо може да има?

Всички се обърнаха към Конъл. Той с години бе овладявал емоциите си и винаги бе оставал с безизразно лице пред всички. Дори сега, въпреки ситуацията, не показа признаци на страх или паника.

— Говорих с доктор Хейс, преди асансьорът да се разбие — каза Конъл. — Изглежда, тук долу има още някой освен „Земно ядро“. — Очакваше изненадани възклицания, но никой не проговори. Той продължи: — Очевидно е открила, че в планината има още някой и този някой прокопава път към нашата главна шахта. Говорих с нея малко преди срутването. Тя поиска всички веднага да бъдат евакуирани от тунела, затова мога само да предположа, че тези други хора са се приближили до шахтата. Дори можем да предположим, че са достигнали шахтата и са саботирали асансьора и точно затова сега сме в това положение.

— И кои са тия, по дяволите?! — извика Мак. Разяреният му глас отекна в каменните стени. Ехото се понесе за миг, после замря.

— Не знам — отвърна Конъл. — Имахме още няколко инцидента. Подозираме, че злополуката в лабораторията е била саботаж с цел да бъде убит Ангъс, а вероятно и други. На всичкото отгоре Янсон може да е бил убит, а хората, които са го извършили, да са още наоколо. На този етап е разумно да приемем, че тези хора искат да ни убият.

Санджи проговори с напевния си акцент:

— Но ако са стигнали асансьора, дали не са атакували целия лагер?

Отново се възцари тишина. С всеки миг настроението ставаше все по-мрачно и безнадеждно.

— Възможно е, но не е вероятно — каза Конъл — Вероятно просто са се опитвали да атакуват асансьора и не са очаквали, че госпожа Хейс ще открие, че си проправят път. Откритата атака на въоръжен лагер изисква не само специален отряд, но и доста планиране и готовност за избиване на много хора.

Всички мълчаха. Разбираха, че ако мистериозният отряд е унищожил лагера, са живи погребани.

— Направо страхотно — каза Вероника. — И какво ще правим сега?

Всички погледнаха Конъл. Страхът му отстъпи пред увереността и авторитета му. Тези хора имаха нужда от водач, а този водач трябваше да им даде цел, нещо върху което да съсредоточат вниманието си, за да не разчитат на неясната перспектива да бъдат спасени. Той имаше точно такава цел — още не бе приключил с тази планина. Ни най-малко.

— Изпускате очевидното — каза Конъл. — Този тайнствен враг е копал в посока минната шахта. За това е нужно оборудване. И макар да е възможно някой да се е промъкнал в нашата хоризонтална галерия или дори да е имало шпионин сред нас, няма начин да са изпратили миньорско оборудване в шахтата, без да го забележим.

Лицата им се оживиха от първите признаци на надежда. Либранд каза на глас това, което мислеха всички:

— Значи трябва да има и друг път навътре.

Конъл кимна.

— Точно така. Това е единственият възможен отговор.

— Как да го открием? — попита Мак. — Тук има цели километри тунели.

— Всъщност има само един път — каза Конъл. — Трябва да тръгнем към Плътната маса.

— О, шегувате се! — Вероника се изправи и го изгледа гневно. — Изгубени сме тук, няма кой да ни спаси, току-що видяхме двама души да умират, а вие мислите само за пари? Направо не мога да повярвам!

Конъл я изгледа безизразно. Нямаше да й даде повод да продължи тирадата си. Изчака ехото от изблика й да замре в нищото, след това каза:

— Професоре, моля, чуйте ме. Тук не става дума за пари. Пътят ни просто е отрязан. Ще са нужни дни, за да разкопаят всичко и да ни измъкнат, може би дори седмици. Враговете ни са тръгнали към Плътната маса. Те или вече са там, или са тръгнали натам. И в двата случая това е най-бързият начин да ги открием. Щом ги открием, ще разберем как са влезли вътре.

За миг Вероника го изгледа подозрително, после кимна.

— Всъщност имате право.

— Значи вече знаем накъде ще тръгнем — каза О’Дойл. — Предлагам всички да поспим малко. В доста лоша форма сме, затова нека си починем няколко часа, преди да тръгнем.

— Да поспим? — възкликна Вероника. — Как, по дяволите, се очаква да спя в такъв момент?

— Придвижването из тези пещери е трудно, ясно е какво ни чака — каза О’Дойл. — Ако не можете да спите, професоре, така да бъде, но поне легнете и си починете. Всички ще трябва да са свежи, когато тръгнем.

За миг настана неловко мълчание. После Санджи си намери място, където нямаше отломки, и легна. Последваха го и другите, с изключение на О’Дойл, който остана на пост.

04:12

Кейла се движеше безшумно като сянка и внимателно избираше пътя си през хоризонталната галерия. Виждаше ясно благодарение на тежките очила за нощно виждане. През лещите им стените и подът на тунелите зловещо светеха в зелено.

Очакваше да види трупове или поне някакви признаци на борба, но нямаше нищо. Не видя и следи от съществата, но въпреки това се придвижваше внимателно, стиснала автомата „Галил“. Бе видяла как тези същества изваждат от строя десетки обучени въоръжени мъже и нямаше намерение да се присъедини към обезобразения персонал на „Земно ядро“. Въпреки това трябваше да прецени ситуацията. Трябваше да разполага с пълна информация, когато се обадеше в АНС, затова трябваше да разузнае.

На пътя й се изпречи купчина срутени каменни блокове. Някои сигурно тежаха по десет тона, дори повече. На армейските инженери щеше да им е нужна поне седмица, за да разчистят тунела. Тя знаеше, че е близо до асансьорната шахта, а това означаваше, че шахтата най-вероятно също е пълна със срутени камъни. Това не беше добре. Без да има път навътре, тя можеше единствено да разкаже историята в АНС и да посочи мястото. Въздъхна. Е, и това щеше да свърши работа. Просто трябваше да се пазари по-добре.

Тишината в галерията я смазваше. Тя се зачуди дали хората, които са били в галерията, са чули нещо, преди чудовищата да нападнат. Може би не бяха чули нищо. Потръпна.

Нямаше какво повече да види, затова бързо излезе от галерията.

06:34

Мак се зае да подготвя раниците. Това до известна степен го откъсваше от чувството на безизходица, но фактът, че бе загубил двама миньори и че непознатите врагове бяха разрушили мината му, така и не излизаше от мислите му. Мината бе шедьовър, безупречна творба и върхът в кариерата му. А сега я нямаше.

Дори най-лошият сценарий, който бе представил, бе твърде оптимистичен. Бе излъгал другите — не можеше да им отнеме цялата надежда, не можеше да им каже истината, да им каже, че вече са мъртви. Целостта на шахтата бе нарушена. Трябваше да се изкопае нова, за да ги измъкнат. Това означаваше, че могат да ги спасят евентуално след месец. А те нямаше да изкарат и седмица, особено когато останеха без светлина.

Към цялата тази безнадеждност се прибавяше и негласният страх от похитителите на Янсон. Те бяха някъде тук и може би чакаха някой от „Земно ядро“ да се отдели от другите, така както бе станало с Янсон. Някой чакаше.

Някой.

Или може би нещо.

Образът на сребристия паяк проблесна в ума му. Фриц го бе нарекъл „сребриста буболечка“. Мак стисна зъби, за да се пребори със сълзите си. Фриц бе толкова млад. Покрай срутването на асансьора Мак бе забравил за сребристата буболечка. Възможно ли бе паяците да са отнесли изчезналия мъж? Но как можеха да отнесат деветдесеткилограмов мъж толкова бързо?

С Либранд бяха казали на другите за сребристите буболечки. Тази история само засили гибелното чувство, което изпълваше пещерите. Мак потрепери при мисълта за тънките сребристи крака, които бързо проблясваха на слабата светлина, обвити около ръката на Янсон, крака му, рамото, лицето. Янсон сигурно бе викал за помощ, но тунелите поглъщаха звука също както попиваха светлината. Никой не би могъл да го чуе.

Заозърта се бързо и нервно. Оглеждаше се за сребристи проблясъци.

06:49

— Виж сега, не сме тук по негова вина — каза О’Дойл. Либранд го слушаше внимателно, но си имаше собствено мнение. Бяха се отдалечили в тунела, който водеше към комплекса пещери, далеч от Пещерата с рисунките. Единствената светлина идваше от лампите на каските им.

Тя искаше да се отделят от другите. И по-точно от Конъл. Като съдеше от видяното досега, имаше чувството, че ако следват Конъл, ги чака сигурна смърт.

— Ако не е по вина на Къркланд, тогава по чия?

— Не бъди глупава — каза О’Дойл. — Не Конъл саботира асансьора и лагера. Знаеш го.

Либранд погледна в тунела. Пръстите й забарабаниха по дръжката на автомата. Тя харесваше това оръжие, харесваше и О’Дойл. Като се изключеше това, цялата ситуация й харесваше колкото изсъхнал сандвич.

Обърна се да погледне О’Дойл и се полюбува на изсечените му черти.

Харесваше й дори белегът, който стоеше на мястото на едното ухо. Още не й бе разказал тази история. Тя знаеше, че и това ще стане. Вече й бе разказал няколко истории, за които очевидно му бе трудно и болезнено да говори. Не биваше да разказва някои от тях, тъй като престъпваше клетва за пазене в тайна.

Поне бе разбрала защо има татуирано аржентинското знаме на ръката. В изблик на мъжка гордост, породена от младостта и глупостта, О’Дойл бе украсявал тялото си със знамето на всяка държава, в която бе убивал хора. Тя не бе попитала защо правителството го е изпратило в Аржентина да убива хора. Когато тръгнаха от миньорския лагер, се надяваше да чуе още истории, всичките му истории. Сега обаче изглеждаше сякаш никога няма да напуснат това място.

Измамена. Така се чувстваше. Беше се влюбвала само веднъж, още в десети клас. С Били Расмусен си разменяха бележки в час по история и бягаха от училище, за да кръстосват мръсните улици на Патерсън, Ню Джърси. Държаха се за ръце и бяха много млади. Това бе просто юношеска любов, но тя още пазеше скъпи спомени. Беше отишла в армията на осемнайсет, малко след като Били умря от свръхдоза хероин. За дванайсет години заслужи отличия и почести. Но тези дванайсет години бяха лишени от любов. Така и не намери в службата човек, когото да обича, и всичките й връзки бяха повърхностни и нетрайни. Сега, на трийсет и две, си мислеше, че най-накрая е намерила човека.

Патрик О’Дойл.

Двамата се откриха насред пустинята в Юта. Това бе нещо, което оставаше неизказано, нещо, което се случи мигновено. Професионализмът на О’Дойл не им позволяваше да го показват открито. Почти не се бяха целували, само една лека непохватна целувка късно вечерта след отпразнуването. Връзката им определено не бе изпълнена с изгаряща страст. Във всеки случай не още.

Но тя знаеше, че страстта я има. Бяха изпитали близост почти веднага. Тревожеше я причината за тази близост — и двамата бяха убивали хора. Отблизо и лично, така че бяха усетили мириса на страх в последния им дъх, докато ножът пронизва сърцето и докато чуваш как дробовете им се изпълват с клокочеща кръв. Тези мигове променяха човек завинаги. Никога не бе мислила, че ще открие мъж, който разбира какво означава да живееш с това чувство, със спомена за това как животът се изцежда от друго човешко, същество. О’Дойл разбираше, защото живееше със същото чувство. Когато говореше с него, се чувстваше цяла. За пръв път в живота си се чувстваше цяла.

— Прав си — тихо каза тя. — Прав си. Просто… знаеш, че… открих те, а сега… — Гласът й заглъхна. О’Дойл нежно сложи пръст на устните й. Сърцето я заболя от този жест, заболя я от това как този огромен силен мъж може да е толкова нежен.

— Знам — каза О’Дойл. — Знам точно какво имаш предвид. Ще се измъкнем оттук, кълна ти се. Но той още е шефът и още имаме работа за вършене. Трябва да защитаваме тези хора.

Тя се удиви на наивността му. Работата бе приключила. Сега всичко опираше до оцеляване на най-силните. Не можеше да повярва колко е лоялен и какъв професионалист е. Веднага й се прииска да заспори с него и да промени решението му, но знаеше, че ще е безполезно.

— Той е шефът и ще правим каквото каже, ясно? — каза О’Дойл тихо, но решително.

Тя кимна, без да отмества очи от неговите. Това не й харесваше. Засега обаче щеше да си играе ролята. Щеше да го направи просто защото го казваше Патрик.

07:02

Конъл претегли на ръце смъртоносния автомат „Хеклер и Кох“. Намрази го още на мига. Никога в живота си не бе стрелял и в главата му се въртеше една безмълвна мантра, едно желание — никога да не му се налага да използва това оръжие.

О’Дойл пое най-големия товар, но Конъл носеше повече, отколкото му се полагаше. Мак вещо подготви всичко. Стегнато подреди в раниците и коланите всичката храна, батериите, въжетата и екипировката за катерене. Единственото, за което не намери място, бе малкият генератор. Без него портативните прожектори бяха безполезни. Щяха да извървят останалата част от пътя, където и да водеше, само с лампите на каските.

Всичко на всичко имаха седем оръжия: три автомата „Хеклер и Кох“, два пистолета „Берета“ и два армейски ножа. Пистолетите и ножовете бяха на О’Дойл и Либранд и останаха в тях. Двамата носеха и по един автомат. Оръжията бяха достатъчно на брой, но не и мунициите. Имаха общо шест пълнителя за автоматите, по два за всеки. О’Дойл нагласи всички оръжия на единични изстрели. Иначе щяха да изразходват ценните муниции твърде бързо. Краткото обучение по стрелба на Конъл, Санджи, Вероника и Мак не включваше изстрели — О’Дойл отказа да изхаби и един патрон.

О’Дойл носеше картата на пещерите на Мак и отбелязваше по нея. Конъл вървеше на двайсет крачки зад него. На още двайсет крачки бяха Мак, Вероника и Санджи, а на още двайсет крачки зад тях вървеше Либранд. Всички бяха включили лампите на каските си и това издаваше присъствието им в тунела, но нямаха избор — или щяха да са лесна мишена, или да се препъват слепешком из тъмните и опасни пещери.

Шест часа след като асансьорът се сгромоляса на дъното на шахтата, групата се отправи към тунелите. Знаеха приблизително накъде са се насочили, но нямаха никаква представа какво ги чака по пътя.

23.

10:32 4298 метра под земята

Движеха се неотклонно надолу из стръмнини и пресичащи се тунели. Понякога пълзяха стотици метри из древни скални свлачища и стъпваха по масивните блокове като по изкривени стъпала. На два пъти се наложи да извадят двата комплекта екипировка за катерене, за да преминат особено опасни склонове. В едно древно речно русло, където тунелите бяха широки, а подът стабилен, им се струваше, че напредват бързо. Но трябваше да се движат надолу, а не хоризонтално.

Необятните безпощадни каменни тунели и високите кафеникави пещери, изглежда, смиряваха всички, дори Конъл. Сред цялата тази величественост говорът изглеждаше някак детински и безполезен. За три часа и половина се бяха придвижили на повече от деветстотин метра под Пещерата с рисунките.

О’Дойл спря групата, за да изследва нещо на земята. Извика Конъл и той пристъпи напред и загледа нещото: приличаше на малки вдлъбнатини в прашния нанос.

— Какво е това, някакви следи ли?

О’Дойл кимна.

— Видях същите и по-назад, но не им обърнах особено внимание. Доста глупаво от моя страна. Не си спомних за сребристите твари на Мак, докато не видях тези следи. Сега като се огледах, следите са навсякъде, буквално навсякъде. Погледнете който и да е участък и ще видите тези малки отпечатъци с две разклонения.

О’Дойл посочи един от отпечатъците. Светлината от лампата на Конъл падна като прожектор върху катраненочерна сцена. Следите изглеждаха така, сякаш някой е притискал двузъба вилица в прахта. „Зъбите“ бяха на разстояние половин сантиметър един от друг. Така както погледът може да различи мравките, след като човек е видял мравуняка отвисоко, изведнъж ясно изпъкнаха стотици следи. Бяха навсякъде. Хиляди отпечатъци върху малкия периметър около него и О’Дойл.

— По дяволите — тихо каза Конъл.

— Да — отвърна О’Дойл. — Трябваше да го забележа по-рано.

Конъл се удиви на проницателността на едрия мъж. Малките следи бяха почти невидими дори когато лампата светеше право отгоре им. Това, че О’Дойл ги бе забелязал, докато се движеха, му се струваше непонятно. Някои от следите, изглежда, свършваха в назъбената стена на пещерата. Конъл объркано се намръщи.

— Проклетите неща минават през стената ли?

— Не, господин Къркланд — търпеливо каза О’Дойл с тон на подчинен, който обяснява очевидното на висшестоящ. — Не през стената, а по нея. Мисля, че тези същества могат да пълзят нагоре по скалата. Има логика, ако се съди по описанието на Мак.

Думата „паяк“ се появи неканена в ума на Конъл. Точно когато си мислеше, че нещата няма как да станат по-зле. Сега не само беше заседнал на километри в планината и скоро щеше да се озове в пълен мрак, но имаше и паяци. Големи паяци според думите на Мак, половинметрови и повече. Мак бе започнал да ги нарича „сребристи буболечки“. Мисълта да се озове съвсем на тъмно с тези пълзящи… същества… накара Конъл да потръпне.

— Но ние не сме видели нищо — каза Конъл. — Не сме видели и едно живо същество тук долу. Ако са паяци, с какво се хранят?

И двамата замълчаха. О’Дойл просто сви рамене, изправи се и продължи напред в тунела. Конъл загледа как лампата на едрия мъж шари по стените на пещерата, и не само по пода и стените, но и по тавана. Изчака О’Дойл да се отдалечи на двайсет крачки и го последва. Помаха назад към останалите да продължат.

Поглеждаше към тавана на всеки три стъпки и се надяваше, че няма да види сребрист проблясък.

14:47

4566 метра под земята

След шест часа ход, катерене и пълзене спряха за почивка. Жълтите им кул-стюми бяха в прах и мръсотия. Приличаха на изтощени състезатели от някой спорт на бъдещето.

— Двайсет минути почивка — каза О’Дойл. — Сядайте всички.

Санджи и Вероника направо се свлякоха на покрития с нанос под. Конъл, Либранд и О’Дойл се скупчиха около Мак, който клекна и освети картата с лампата.

— Как се справяме? — попита Конъл.

— Не е зле — отвърна Мак. — О’Дойл ни води добре, но оттук нататък става по-сложно. Колкото повече приближаваме Плътната маса, толкова повече тунели има. Мисля, че трябва да застана начело.

Конъл погледна О’Дойл, който още веднъж хвърли поглед на картата, а после вдигна очи и кимна.

— Вероятно Мак по-добре ще разчита тази карта.

— Добре — каза Конъл. — Либранд, нещо необичайно отзад?

Тя поклати глава.

— Нищо не съм чула или видяла.

Конъл погледна картата и се опита да обхване сложната мрежа от тунели. Имаше толкова много странични пасажи, толкова много свързващи звена, че човек лесно можеше да ги подмине. Замисли се за миниатюрните следи от сребристите буболечки и как О’Дойл ги бе видял в движение на много слаба светлина.

— О’Дойл, мисля, че трябва да вървиш последен, докато не се измъкнем. Не можем да си позволим някой да ни изненада.

— Но, сър…

— Просто го направи, става ли? — каза Конъл с принудена усмивка. — Либранд може да застане начело с Мак.

О’Дойл понечи да каже нещо, после погледна Либранд. Тя кимна. О’Дойл прочисти гърло и каза:

— Да, сър.

— Добре — отвърна Конъл. — Двайсет минути, после тръгваме. Аз ще застана на пост.

15:11

— Знаеш накъде сме тръгнали, нали? — попита Либранд. Помъчи се да го каже уж на шега, но в гласа й се прокрадва истинска загриженост. Не беше сигурна, че Мак знае какво прави.

— Разбира се, че знам — отвърна Мак. — Просто се опитвам да видя откъде е най-добре да минем. — Той седна и силно стисна ламинираната карта. Тя леко се разлюля в треперещите му ръце.

Бяха спрели пред тройното разклонение на един тунел. Едното разклонение завиваше наляво под прав ъгъл, второто тръгваше стръмно нагоре на петнайсет градуса наляво, а последното вървеше леко надолу на около трийсет и пет градуса надясно. Мак очевидно се опитваше да се ориентира къде се намират. Дотук вече бе завъртял картата три пъти. Наглежда, я държеше на обратно, но тя си напомни, че при триизмерна карта това няма как да стане. Той знаеше какво прави. Трябваше да знае.

Извърна очи от него и погледна към тунелите. Всичките й изглеждаха еднакви. Струваше й се логично да тръгнат по тунела, който вървеше надолу, тъй като още бяха над нивото на Плътната маса, но вече бяха изкачили два склона на път за едно надолнище. Допълнителното измерение я объркваше бързо и тя не знаеше…

трак-трак, трак-трак

Тя напрегнато се взря в нанадолнището, лампата следваше резките движения на главата й. Бе чула нещо. Досега нямаше друг звук освен нейните стъпки и тези на Мак. Мак седеше тихо, вперил очи в картата, и не чуваше нищо.

трак-трак, трак-трак, трак

Не можеше да определи откъде идва звукът. Тунелът го усилваше И в един момент той сякаш се изливаше от всеки сантиметър назъбени камъни, сякаш самите стени дишаха. Светлината на лампата яростно подскачаше по пода на тунела в търсене на източника. Тя стисна изпъкналата дръжка на автомата и тихо махна предпазителя.

трак-трак-трак, трак, трак-трак

Звукът не можеше да се определи. Беше като колебливи стъпки или като… като малки крачета, които стържеха по камъка. Тя си спомни малките отпечатъци, спомни си как Конъл и О’Дойл оглеждаха тавана през няколко метра. Погледна нагоре и светлината от лампата й се отрази в движеща се сребриста сфера само на пет метра от лицето й.

24.

15:17

— Мак! Горе! — изсъска Либранд.

Той я погледна, а после погледна натам, накъдето сочеше автоматът й, и погледът му застина. На тавана, неподвижна на светлината на лампите и само на няколко метра от главата на Либранд, се мъдреше сребриста буболечка.

Той веднага разбра къде е сбъркал. Не беше паяк, нито буболечка.

Беше машина.

Сферичното й тяло бе с диаметър трийсет сантиметра. Дълга клиновидна издатина стърчеше от единия й край и сочеше към главата на Либранд. От тялото се подаваха най-различни антени. На Мак му заприлича на стар руски „Спутник“.

Четири дълги крака, всеки с по три двайсетсантиметрови сегмента, излизаха от средата на топката. Първият сегмент на всеки крак стърчеше настрани от тялото, вторият бе успореден на тавана, а третият го докосваше. Приличаха на крака на насекомо. Мак си помисли, че наистина прилича на сребрист паяк, но само с четири крака.

Последният сегмент на дългите крака всъщност се състоеше от две части и буболечката се захващаше за скалата в осем точки. Мак бе твърде далеч, за да види малките крачка, но лекотата, с която тялото висеше от тавана, му подсказваше, че на края на всеки крак има здрави куки или зъбци.

Тялото на сребристата буболечка бе неподвижно, но някои от стърчащите части се движеха и се чуваше леко бръмчене. Самата буболечка бе дълга около четирийсет сантиметра. Ако разпънеше крака, може би достигаше метър и половина.

Мак не можеше да се съсредоточи върху нищо освен нея.

— Какво да направя? — попита той шепнешком.

— Иди извикай другите, извикай О’Дойл.

— Не мога да те оставя сама с това нещо.

— Отивай! Не знаем какво е и няма да го изпускам от поглед. Иди извикай другите. Веднага!

Мак се поколеба за миг, после се обърна и се затича с всичка сила назад.

15:28

— Чува ли ме някой? — каза Чо Такачи по уоки-токито. — Чува ли ме някой? — Повтаряше монотонно едни и същи думи. Вече не знаеше колко пъти е повторил тази фраза и колко пъти е проверил всяка честота. Нямаше, отговор. Никакъв. В това нямаше никаква логика. Уоки-токито все трябваше да прихване нещо. Най-близкият град бе само на трийсет километра, трябваше да има радиотрафик в района — но на всяка честота цареше пълна тишина.

Всъщност нямаше значение. И без това щеше да стигне Милфорд. Вече бе изминал около пет километра и трябваше да измине още само пет, за да излезе на шосе 21. Лицето му се гърчеше от болка. Бе нагорял жестоко от слънцето, след като бе припаднал с лице нагоре и бе лежал с часове в пустинята. Главата му пулсираше и май всеки момент щеше да повърне за трети път. От време на време се препъваше и падаше на неравната земя. Всеки път щом помръднеше дясната си ръка, го пронизваше остра болка в рамото. Беше успял да опре кървенето. Или поне в доста голяма степен: от раната все още се процеждаше кръв. Рана, сътресение, слънчасване, а му оставаха още пет километра в тави жега.

„Рано или късно — повтаряше си той, — рано или късно някой ще се появи по пътя или ще стигна Милфорд. Ще се справя“.

Умът му се изпълни с ярки спомени от атаката. На два пъти бе имал халюцинации как лъскавите същества се носят към него през трептящата пустинна мараня. Дали не бе страхливец, че побягна? По дяволите — нали беше жив. Всички останали бяха мъртви. Всеки с малко мозък в главата щеше да побегне в мига, в който тези същества се изсипаха от планината.

Нямаше спомен кога е разкъсал униформата си, за да превърже ръката си, но това бе факт и бе свършило работа. Сигурно бе станало през нощта, точно преди отново да припадне и да лежи в безсъзнание цялата сутрин. И да се изпържи като наденица на жаркото слънце.

— Чува ли ме някой? — отново каза Чо. — Чува ли ме някой?

Изведнъж тишината се наруши. Сърцето му подскочи, когато му отговори женски глас.

— Да, чувам ви, продължавайте.

— Говори Чо Такачи от миньорския лагер на „Земно ядро“ в северната част на планината Уа-Уа. Бяхме нападнати. Ранен съм и имам нужда от незабавна помощ.

— Нападнати? — попита жената. — А останалите в лагера?

— Мисля, че всички са мъртви — отвърна Чо. — Насечени на парчета.

— Къде се намирате?

— На един черен път. Мисля, че е на около пет километра северно от Килн Спрингс. Движа се на север към шосе 21.

— Стойте там, идвам след двайсет минути.

Чо загледа уоки-токито с радостно облекчение, после опита да й се обади отново.

— Ало? Донесете аптечка, ако имате. — Зачака отговор, но отново чу само специфичното пращене. Опита още няколко пъти, но не получи отговор. Опита и други честоти, но нямаше нищо. Седна край прашния път и зачака.

15:30

За малко да го изпусне. Остана изумена, че някой е успял да се измъкне жив от лагера, но този очевидно бе по-добър от останалите. Тоя малък скапаняк. Ако устройството за безопасна комуникация не бе засякло сигналите на Чо за помощ, той можеше и да стигне Милфорд. Тя трябваше да се погрижи това да не стане.

15:31

Той се обърна да погледне Кори. От уличните лампи струеше слаба светлина. Вратата на пасажерското място бе смачкана, от стъклото бяха останали само няколко нащърбени парчета, величественият линкълн сега представляваше само купчина огънати ламарини, разкъсана кожа и разпорен текстил. Другата кола се бе врязала толкова навътре във вратата, че Кори бе избутана почти на средата на седалката. През счупения прозорец навяваше сняг и се топеше в кръвта.

Очите й бяха разширени от шока и болката. Прекрасната й руса коса бе полепнала по лицето, сплъстена и почервеняла от кръвта. Парченца стъкло висяха по косата й и блещукаха като брокат. Кръвта покриваше скалпа й, бузите и брадичката и зацапваше бялото й палто.

Тя го погледна. Този път в погледа й не се четеше ужас и страх… поне не за самата нея.

— Конъл, слез. — Нещо заклокочи в гърлото й. Гласът й беше слаб, почти шепот. — Трябва да слезеш.

Конъл поклати глава. Беше в съня, беше част от него, но въпреки това разбираше, че нещо се е променило.

— Не мога да сляза, трябва да остана с теб.

— Слез, любов моя.

Почувства как две груби ръце го разтърсват. Сънят отлетя.

— Господин Къркланд, събудете се — каза О’Дойл, стискаше го за раменете.

— Ка… какво има? — Конъл се помъчи да се разсъни. Умората не искаше да отпусне хватката си от тялото му.

— Либранд откри сребриста буболечка. Сега е сама с нея.

Конъл изведнъж отвори широко очи и се изплъзна от хватката на съня. Не обърна внимание на пулсирането в коляното, изправи се и сграбчи автомата.

— Мак ще събуди професорите, вие доведете всички, и по-бързо — каза О’Дойл. — Аз отивам при Либранд.

Преди Конъл да успее да проговори, едрият мъж се втурна в тунела, жълтият му костюм проблесна на светлината от лампата. Конъл отиде при професорите и Мак. Вероника изглеждаше готова. Санджи търкаше очи.

Мак се беше ококорил от страх и напрежение.

— Какво стана, Мак?

— Намерихме сребриста буболечка. Само дето не е паяк, а машина, някакъв робот. Тя ми каза да се върна и да доведа всички.

Конъл се обърна към учените.

— Готови ли сте? — Вероника изглеждаше изплашена, но кимна. Санджи изобщо не изглеждаше готов, но също кимна.

— Стойте зад мен — каза им Конъл. — Мак, ти застани отзад и оглеждай стените и тавана. Оглеждай внимателно и тунела назад. Не позволявай нищо да се промъкне зад нас.

И тръгна натам, накъдето се бе втурнал О’Дойл.

15:33

Сони Макгинес отново претърси всички честоти по уоки-токито. Нищо. Нищо освен пращене. Само това чуваше, откакто бе напуснал лагера, като се изключеше кратката размяна на реплики между Чо и оная жена. Тя изобщо не бе следвала процедурата при спасяване, както бе редно, така че не бе лесничей, нито военна. Вероятно най-обикновена туристка. Щом обаче бе тук и знаеше достатъчно, за да следи честотата за спешна помощ, значи не бе аматьорка. Особено при положение, че толкова бързо бе открила къде се намира Чо. Не бяха много хората без подготовка, които знаеха къде се намира Килн Спрингс.

Сони бе изненадан, че някой е успял да се измъкне от лагера. Бе очаквал, че Погребалната могила ще е съвсем безпощадна. Беше се отдалечил само на три километра, когато чу ехтежа на изстрелите, експлозиите и алармата в свежия нощен въздух.

Какво изобщо бе станало там? В първия момент не обърна внимание на тази мисъл и успя да измине още осемстотин метра. Но любопитството не го оставяше на мира. Какво се бе случило в Погребалната могила, за да се разбуди и да започне да убива хора? Дали демоните на Джесъп бяха истински? Оная пещерна рисунка с примитивно слънце, което изобщо не беше слънце — така ли изглеждаха демоните на Джесъп? Сони тръгна обратно, като се проклинаше за това. Върна се по стъпките си на километър и половина от лагера.

Или по-точно на километър и половина от това, което беше останало от лагера. С бинокъла видя единствено няколко струйки черен дим, няколко парчета ламарина, които стърчаха от пясъка, и бетонните основи на резервоара за гориво. Мястото буквално бе изравнено със земята. Сякаш Погребалната могила бе оживяла и бе погълнала целия лагер.

Беше се измъкнал точно навреме. Сега „Земно ядро“ бе поредната графа в историята на Погребалната могила и щеше да се помни наред с Джебадая Джесъп и Самюъл Дж. Андерсън.

Сони за втори път обърна гръб на лагера и тръгна на север към шосе 21. Беше само на трийсет-четирийсет минути пеша от мястото, където се намираше Чо. Не го бе забелязал при разрушаването на лагера, вероятно защото се бе насочил на запад към Милфорд, а Чо очевидно бе тръгнал на север към шосе 21. Сони се развълнува от мисълта, че Чо е още жив — не само защото го харесваше, а и защото можеше да му разкаже какво се е случило в лагера на „Земно ядро“.

Нещо в разговора на Чо с оная жена обаче го тревожеше. Щом тя каза на Чо, че тръгва, и приключи разговора, странното пукане отново се появи. Имаше нещо нередно в тая работа.

Обърка се и погледна към Погребалната могила, която гордо се извисяваше сред веригата Уа-Уа. Беше само на три километра северозападно от Чо. Ако на тази жена действително й трябваха само двайсет минути, щеше да стигне там преди Сони. Но пък щеше да го спаси. Сони се зачуди защо ли интуицията натрапчиво му подсказва, че Чо е в опасност.

Въздъхна и тръгна на север към Килн Спринг.

15:34

Конъл тичаше полуприведен в ниския тунел. Стигна разклонението малко преди Вероника, Санджи и Мак. Либранд и О’Дойл бяха насочили оръжията си към сребристата буболечка. Тя висеше от тавана, привидно неподвижна. Само една клиновидна издатина се насочи към Конъл, щом той се появи в разклонението. Конъл застина и се вгледа в съществото, което сякаш отвърна на взора му. Стори му се, че прилича повече на съвременно произведение на изкуството, отколкото на машина или буболечка.

Вероника и Санджи го настигнаха. Внезапната им поява сякаш изплаши буболечката тя леко, но отривисто се размърда, сякаш се подготвяше да се защитава. Зад учените се появи и Мак. Очевидно бяха прекалено много за вкуса на сребристата буболечка.

Без предупреждение тя падна от тавана — или може би скочи, тъй като за миг се озова на земята. Приземи се на крака. Конъл не бе сигурен дали се бе преобърнала, или просто разгъна краката си на обратно. Побягна толкова бързо, че сребристите й очертания се размиха, и изчезна в тъмния тунел.

Стояха мълчаливо няколко мига, без да знаят какво да мислят и какво да кажат. Всички разбираха, че ситуацията изведнъж се е променила, макар да не знаеха какво точно означава това.

Вероника се обади първа.

— Какво беше това, по дяволите? — Никой не отговори. — Искам да кажа, приличаше на машина, но как само побягна.

Ушите им се изпълниха с невъобразимата тишина на пещерите. Никой не помръдваше, като се изключеше мятането на погледи към всяко тъмно кътче. Всички се оглеждаха за сребристи проблясъци.

Конъл тихо проговори:

— Най-напред да уточним: някой виждал ли е нещо подобно? Като изключим филмите?

— Виждал съм част от безпилотната изследователска техника на НАСА — отвърна Мак. — На една конференция за бъдещето на минното дело. Изследователските роботи бяха с подобен вид на насекоми, но много по-големи. Разработени са за безпилотни експедиции на Марс, но изобщо не се движат по този начин. Вървят като костенурки и приличат на истински машини. — Не беше нужно да обяснява: сребристата буболечка се движеше като живо същество, сякаш наистина бе жива.

— Веднъж имах възможността да посетя лабораторията по роботика в Масачузетския технологичен институт — каза Санджи. — Доколкото знам, те са най-напреднали в роботиката. Видях Чингис IV и други интелигентни роботи. Някой също приличаха на насекоми, но не се движат като това, което видяхме току-що. Най-добрият им робот, мисля, че се казваше Касиопея IX, е конструиран миналата година. Трябва му повече от минута, за да мине през стаята, а това е може би най-автономният робот на света.

— С каква скорост според теб се движеше това нещо, О’Дойл? — попита Конъл. Искаше му се Ангъс да е тук. Той веднага можеше да осмисли чудото, на което току-що бяха станали свидетели.

— Поне с 30–40 километра в час, господин Къркланд — каза О’Дойл. — Направо е като стрела. И включи на тази скорост почти веднага.

Конъл погледна Мак.

— Защо на миньорската конференция е имало роботи за експедиции на Марс?

— Смятат, че някой ден можем да използваме роботи за изкопни работи на големи дълбочини, където е твърде опасно за хората. За това обаче ще трябват много сложни машини. Те ще трябва да изкопават отвори за експлозивите, да се придвижват из тунелите, да разчистват скален материал, всичко, което сега правят миньорите.

— И там нямаше нищо, което да се сравни с това, което видяхме току-що?

— Не. Изобщо. Все едно да сравняваш каруца с ферари.

— Добре, чудесно, това е революционно откритие — каза Вероника. — Това вече го установихме. Кой обаче е конструирал това нещо? Защо е тук долу и какво ще предприемем ние?

Конъл нямаше отговор на това. Същият въпрос тревожеше и него.

— Трябва да внимаваме — каза той. — О’Дойл смята, че тук има още много такива роботи. Можем да предположим, че са тук с някаква цел. Някой ги е докарал тук.

— Сигурно е същият, който е отвлякъл Янсон и е повредил асансьора — каза Либранд. — Така че най-добре да приемем, че са много опасни.

— Има и още нещо — каза О’Дойл, обхождаше с очи всеки сантиметър от пещерата. — Тази машина погледна всички ни. Японците слагат камери на хлебарки, за бога. Знаем, че сребристата буболечка ни видя. Следователно трябва да предположим, че и собствениците й са ни видели. Които и да са тези саботьори, може би знаят, че сме тук.

— Прав си — каза Конъл. — Вземайте оборудването и да тръгваме.

Никой не протестира.

Всички искаха да се измъкнат, и то бързо.

15:58

Песента на Мередит Брукс „Кучка“ гърмеше от уредбата на черния ландроувър. Кейла се носеше със 180 километра в час. Подскочи високо на едно малко възвишение и вдигна облаци прах, удари се в седалката, но едва го усети, защото след възвишението най — накрая видя онова лайно Чо Такачи.

Седеше си нехайно, сякаш се приличаше край пътя. Пистолетът й „Щаер“ GB-80, снабден със заглушител, се опираше леко до ребрата й и й вдъхваше увереност с присъствието си. Тя инстинктивно посегна под седалката, за да се увери, че автоматът „Галил“ е на мястото си. В края на краищата се намираше насред пустинята. Едно момиче трябва да се пази, нали така.

Бързо намали и спря пред Чо. Подскочи, когато той тежко се изправи. Наистина приличаше на лайно. На нещо, което се налага да остържеш от обувката си. Лицето му сякаш беше пържено на огън — червено като рак. Сигурно го болеше дори да мига. На рамото му имаше мръсна, просмукана от кръв превръзка. Кейла си отдъхна. Дори да не го бе открила, той очевидно нямаше да стигне много далеч. Тя забеляза 45-калибровия пистолет с перлена дръжка на кобура под мишницата му. Трябваше да приключи бързо с него.

— Здрасти — каза дружелюбно Кейла. — Май не си добре.

— Ужасно съм — отвърна Чо с болезнена усмивка. — Но и ужасно се радвам, че дойде.

Кейла сложи ръката му на рамото си и го заведе до пасажерското място. Огледа се предпазливо. Никакви коли, никакви хора, нищо.

— Чакай да отворя вратата.

Чо се облегна на ландроувъра и се усмихна, макар да трепереше от болка.

— Доста ме изплаши — каза Кейла.

— Защо?

Кейла отстъпи назад и извади пистолета.

— Защото си помислих, че ще ме прецакаш, лайно такова.

Чо веднага посегна към своя пистолет, но не бе достатъчно бърз.

Кейла стреля три пъти. Всички куршуми попаднаха в гърдите на Чо. Той се килна към колата, завъртя се и падна по лице.

Тя се усмихна и насочи пистолета към главата му.

Дръпна спусъка още два пъти.

16:01

Сони усети как по езика му полепва прах и установи, че е зяпнал. Тя го бе убила!

Просто ей така. Като едното нищо. Беше му пръснала мозъка по целия прашен път. Не беше честно. Чо бе успял да се измъкне от лагера, бе избягал от това, което бе помело всички останали, каквото и да бе то. А тя просто го бе убила.

„Ще си платиш за това, кучко — помисли Сони. — Не знам как, но ще те накарам да си платиш“.

Коя беше тя и какво правеше тук? Любопитството на Сони се разгоря почти колкото яростта му. Той преглътна, обърна гръб на мъртвия Чо и отново се отправи към шосе номер 21, което бе на около пет километра. Щеше да стигне за около час, да се опита да намери помощ и може би да хване кола на стоп до Милфорд и да съобщи на щатската полиция.

После размисли и реши да не излиза на пътя. Не се знаеше кога тази побъркана кучка може да се появи пак. Щеше да прекоси долината Уа-Уа и да се насочи към някоя от десетките мини, пръснати из планината Сан Франциско. Тя беше доста далече — щеше да стигне най-рано два часа след полунощ.

Изведнъж спря. Знаеше, че това място струва милиарди. Знаеше, че Конъл го пази в тайна, но останалите в „Земно ядро“ трябваше да научат какво става. Нямаше да оставят находка като Погребалната могила да им се изплъзне. Лагерът беше заличен. Колко време трябваше да мине, преди корпорацията да изпрати отряд за разследване и да се погрижи за инвестицията?

Внезапно осъзна, че в два след полунощ може да е твърде късно. Ако той знаеше, че „Земно ядро“ скоро ще изпрати отряд, значи жената, която бе убила Чо, също го знаеше. Може би точно затова го бе убила, за да не се обади за помощ.

Беше го убила, за да спечели време.

Да спечели време за какво? Не можеше да извлече кой знае колко руда от планината, преди да се появят хората на „Земно ядро“. Поне не толкова, че да си заслужава да убие човек. Тя не можеше да извлича руда сама, а той не бе видял никой друг сред развалините на лагера.

Щом не можеше да извлече съкровището от мината сама, какво можеше да е толкова важно, че да убие Чо и всички оцелели, които може би бе открила? Уоки-токито продължаваше да пука — още не можеше да се обади за помощ. Щеше да стигне планината Сан Франциско след десет часа. Ако извикаше местната полиция и щатската също, те щяха да дойдат най-рано утре следобед.

Дотогава тя щеше да изчезне. Така както бе сигурен, че Погребалната могила означава смърт, знаеше, че тя ще изчезне. Можеше никога да не разбере какво е намислила или какво е било толкова важно, за да убие Чо. Тя нямаше да се появи повече.

Стисна юмруци и изръмжа. Знаеше какво трябва да направи. Можеше да продължи към планината Сан Франциско, но рано или късно щеше да се върне. Ако се отдалечеше, само щеше да загуби време.

Изплю тютюна, който дъвчеше, и глътна глътка вода от манерката. Лапна нова порция тютюн и тръгна към Погребалната могила.

25.

18:04 4706 метра под земята

Мак и Либранд се придвижваха напред. През повечето време пълзяха, а през останалото вървяха приведени. Мускулите на Мак протестираха. Умората вече си казваше своето. Трябваше му доста повече от половин час сън, и то скоро.

— Чуваш ли нещо? — обади се Либранд зад него.

От думите й по гърба му полазиха мравки. Дъхът му замря, докато се ослушваше за тракането на сребриста буболечка. Но не чу нищо такова, а нисък ехтящ тътен.

— Какво е това? — попита Либранд. — Като шум от раковина, като си я долепиш до ухото.

— Да, на такова прилича — отвърна Мак. Заприлича му обаче и на още нещо, нещо, което бе чувал, но не можеше да се сети. Измъкна картата от колана си и се загледа в обърканата плетеница от тунели и пещери. На 300 метра напред имаше голям тунел — по-голям от повечето останали.

— Мисля, че почти стигнахме — каза Мак. — Пред нас има голям тунел, който води право към Плътната, маса. През останалата част от пътя ще можем да вървим изправени.

— Ами да вървим тогава — каза Либранд. — Никога не съм мислила, че ще се радвам просто да стоя изправена и да вървя.

Мак прибра картата и запълзя напред. Мъчеше се да си спомни къде е чувал този тътен.

18:25

Сони се придвижваше безшумно като изсъхнала трева, носеща се по пясъка на пустинята. Изпълзя на върха на един хребет, от който ясно се виждаше разрушеният лагер. Позицията му позволяваше да наблюдава и малкото скривалище на убийцата на Чо. В този миг тя бе долу сред развалините и се мотаеше около счупените греди и изкривени ламарини, без да осъзнава, че Сони следи всяко нейно движение.

„Да се надяваме, че не осъзнава — напомни си Сони. — Ако те види, ще свършиш като Чо“.

Наблюдаваше я как се придвижва из опустошения лагер. Бе провесила през рамо заплашителен на вид автомат, а в ръцете си държеше кутия. От време на време намираше в пясъка нещо, което събуждаше интереса й. Поставяше го в кутията и продължаваше странните си разкопки.

Сони се изненада колко умело се прикрива. Явно имаше опит в пустинята. Той изобщо не бе забелязал убежището й при първата внимателна обиколка на района. Да, тая си разбираше от работата, и то много. Обаче забеляза ландроувъра. Никаква маскировка не можеше да скрие цял ландроувър, дори в планината. Значи лесно щеше да я проследи до скривалището й. Сто на сто беше на място, от което се виждаше добре. Понеже нямаше начин тя да не е прекарала много време там, в наблюдения и чакане.

Лагерът си бе същият, както го бе видял последно — заличен, почти невидим. Сони не можеше да спре мисълта, че планината е оживяла и го е погълнала. Изпод пясъка и скалите се показваха няколко парчета овъглени дъски и почернели ламарини. Съвсем малко.

От една тлееща купчина в смрачаващото се небе се издигаше тънка струя черен дим. Утихващите пламъчета танцуваха сред жаравата. Огънят очевидно бе скорошен — Сони не го бе видял, когато тръгна. Взря се през джобния си бинокъл. Дори при това малко увеличение различи най-отгоре почернял череп, хилеше се сред потрепващите пламъци. Тя бе докарала тялото на Чо в лагера, беше го нарязала на парчета и го бе изгорила. Но защо? Още една загадка в непонятните й действия.

Каквото и да бе намислила, скоро трябваше да предприеме хода си. Времето й изтичаше. Хората на „Земно ядро“ можеха всеки миг да се изсипят по склона. Сони обаче нямаше представа какво е намислила и това го ядеше като рак.

Неизвестната наистина си я биваше. При нормални обстоятелства Сони щеше да се възхити на дългата руса коса, която изящно танцуваше на вятъра, и на полюшващите се бедра, но не и сега. Не и след това, което бе направила. Сега можеше да се възхищава на това тяло само по един начин.

Когато се окажеше студено, неподвижно и мъртво.

18:26

Кейла завлече кутията с инструменти в убежището си. Беше се опитала да преброи телата и да ги сравни със списъка на служителите, който си бе съставила по време на наблюденията си, но бързо разбра, че това е невъзможно. В целия район имаше заровени части от трупове, като повечето бяха овъглени. Трябваше да отдаде заслуженото на съществата. Определено бяха усърдни.

Въпреки че лагерът бе разрушен, в развалините откри съкровище — един от локаторите „Марко“ на Ангъс, който служеше за проследяване на хора, изгубени в пещерите. Пламъците бяха овъглили металната повърхност, но въпреки това уредът изглеждаше в изправност. Бе ровила повече от два часа в останките от лабораторията, като се надяваше да намери такъв уред.

Локаторът „Марко“ й помогна да преброи телата много по-точно, отколкото можеше да се справи без помощта му. Без него единственият начин бе да преброи черепите. Повечето от тях обаче бяха строшени и заровени доста дълбоко. Трябваше да признае на Ангъс едно — той работеше наистина качествено. Малките предаватели „Поло“ работеха дори след като телата, към които бяха прикрепени, бяха станали на пепел.

Всичко на всичко липсваха дванайсет души. Дванайсет имена, които не бяха сред разкъсаните тела, заровени сред развалините на лагера.

Професор Вероника Рийвс. Професор Санджи Хаак. Берта Либранд. Патрик О’Дойл. Мак Хендрикс.

Сони Макгинес. Конъл Къркланд. Фриц Шъруд. Лашон Дженкинс. Брайън Янсон.

И разбира се, Ангъс Кул и Ранди Райт.

Сигурно бяха мъртви. Всички, с изключение на Ангъс и Ранди, бяха в пещерите, когато чудовищата атакуваха. Дори по някакъв начин да бяха избегнали кръвожадните същества, оцелелите бяха приклещени под цели километри скали без изход. Тя не искаше да прави предположения, но на този етап трябваше да отпише Конъл и останалите.

Изглежда, Чо бе единственият, който бе успял да избяга от лагера. Тя го бе накълцала на парчета с един счупен нож с формата на полумесец, останал от нападателите. После бе изгорила тялото. Сега той не можеше да бъде различен от останалите жертви.

Ами Ангъс и Ранди? Какво щеше да прави с тях? Те още бяха в болницата в Милфорд… и можеха да се върнат всеки момент. Трябваше да се справи с тях, и то бързо. За всеки случай. Нямаше много време. Скоро Барбара Йекли щеше да изпрати хора да разберат защо Конъл не отговаря. Тогава играта щеше да свърши.

Тя трябваше да се свърже с АНС възможно най-бързо, преди да се е появил някой от „Земно ядро“. И да се увери, че всички служители на корпорацията са мъртви, преди да дойдат хората на АНС. От агенцията щяха да се поколебаят за нещо толкова просто като избиването на няколко оцелели. Кейла го знаеше от опит. Опит, придобит с мъка. Опит, който й бе коствал обещаваща кариера в АНС.

Сега се състезаваше с времето. Трябваше да поднесе информацията, опакована с панделка и на сребърен поднос, без никакви усложнения. Имаше само една възможност и тя бе да се увери, че директорът на АНС Андре Вожел ще предаде информацията на президента. Това неимоверно би ускорило политическата кариера на Вожел. Той щеше да контролира откритието и вероятно щеше да е една от основните фигури, които докладват на президента, макар че работата на място щеше да се ръководи от въздушните сили и служителите в Зона 51 в Невада.

Взе устройството за безопасна комуникация. Беше дошло време да осъществи контакт и да изиграе картите си, но не можеше да си позволи от АНС да засекат къде се намира. Трябваше да настрои няколко сателитни препредавания на сигнала, за да направи невъзможно определянето на местоположението. Това място бе единственият й залог. Възнамеряваше да го държи в тайна, докато не изпълнят единственото й искане.

Преди да се обади обаче, трябваше да предприеме едно бързо пътуване до болницата „Милфорд Вали Мемориал“.

18:31

4728 метра под земята

Конъл стоеше с останалите и се взираше в безизходицата пред себе си.

— Е, дотук с идеята да вървим изправени — извика Либранд. Трябваше да викат, за да се чуват сред грохота на реката.

— Знаех си, че съм чувал този тътен — каза Мак. — Виждал съм подземни реки и преди, но никога нещо такова.

Светлините на лампите им играеха по тъмната повърхност на водите. Широката над двайсет метра развълнувана река беше с цвят на оникс, водопадът се изливаше от височина поне трийсет метра. Стените бяха набраздени от седименти в сиви, червени и жълто-кафяви оттенъци. Най-горе, там, където лампите им хвърляха съвсем слаба светлина, блестеше слой снежнобял гипс — таван, който съответстваше на великолепието на варовиковата бездна и черната река. Двайсет метра надолу по течението бучаха бързеи и бе невъзможно да минат. А трябваше да вървят по течението.

Конъл погледна Мак и попита:

— Някакви предложения?

— Мислех да поемем по този път до Плътната маса, но в картата не е отбелязано, че това е река — каза Мак. — Ще трябва да я преминем и да продължим през тунелите от другата страна.

Конъл кимна. О’Дойл дойде и погледна картата. Докато двамата с Мак се опитваха да решат какво да правят по-нататък, Конъл потърси място да седне и да отмори коляното си. Непрестанното пълзене по скалите бе накарало старата травма от катастрофата да се обади. Той седна до реката, а лампата му заигра из плитчините.

Коленичи, като леко потрепери от болка, и потопи ръка в реката. Водата изглеждаше черна и студена, но почувства топлината й дори през ръкавиците на кул-стюма.

Загледа се по течението, което трябваше да ги отведе до Плътната маса. Реката се извиваше застрашително, тъмна и ненаситна, готова да ги погълне.

— Не можем ли да пригодим нещо и да плаваме по реката, О’Дойл? — попита Конъл. — В крайна сметка тя ще ни отведе точно там.

— Дори не си го помисляйте, господин Къркланд — отвърна О’Дойл. — Не знаем колко е дълбоко, а и вижте течението. Трябва да я преминем, нямаме друг избор.

О’Дойл започна да съблича кул-стюма си. Мускулите на ръцете му потрепваха при всяко движение, както и тлъстините на корема. Всички се вторачиха в множеството малки знамена, татуирани на гърба и ръцете му. Конъл разпозна някои от тях: Бразилия, Аржентина, Франция, Ирак, Кувейт, Саудитска Арабия, Египет, Турция, Австралия, Русия, Колумбия, Алжир. Знамената бяха подредени в редове и колони и покриваха целия му гръб от тила до кръста. Простираха се дори по горната част на ръцете.

— Ти да не си рекламно лице на Организацията на обединените нации? — попита Вероника.

О’Дойл се засмя.

— Нещо такова, професоре.

— Защо се събличаш? — попита Либранд; в очите й се появи тревога.

— Защото няма да мога да преплувам напряко. — О’Дойл се освободи от костюма, без да се срамува от голотата си. Махна към въртопа до едни грапави камъни на отсрещния бряг. — Погледнете накъде върви течението. Сигурно ще се ударя в тази плитчина. Със сигурност ще скъсам костюма и дори да успеем да минем оттатък, няма да изкарам дълго в тази жега.

Беше прав. Кул-стюмите им помагаха да забравят, че в пещерата температурата бе 93 градуса по Целзий.

— Господи! — възкликна О’Дойл. По цялото му тяло изби лъскава пот. — Адски е горещо.

— Не е нужно да го правиш, О’Дойл — каза Конъл.

— Разбира се, че е нужно. Разполагаме с ограничени запаси, господин Къркланд. Не можем да си позволим да се откажем.

— Водата сигурно е почти гореща — каза Конъл. — Няма да издържиш дълго.

— Значи ще трябва да мина бързо — отвърна О’Дойл и махна на Либранд да му донесе въже. Тя му го подаде, докосна ръката му и го погледна в очите. О’Дойл отвърна на погледа й с бърза уверена усмивка, после погледна останалите и извика с отсечения си командирски глас, сякаш те бяха на обучение при него:

— Ще се вържа с това въже. — И им го посочи с пръст, сякаш бяха дебили. — Ако течението ме повлече и не успея да стигна отсреща, трябва да ме издърпате, все едно съм голяма риба.

Той завърза въжето около гърдите си, хвърли другия му край на Конъл и внимателно нагази в реката. Пропадаше с всяка бавна стъпка, сякаш слизаше по стръмна стълба, водата се плискаше около тялото му.

Всички хванаха въжето. Конъл стоеше най-близо до водата. Санджи беше най-отзад, опасал въжето около кръста си.

О’Дойл пое дълбоко дъх и се хвърли във водата. Светлините на лампите го следяха. Татуираното му тяло се открояваше ярко в тъмната пропаст. Конъл видя, че О’Дойл не плува направо към отсрещния бряг, а малко срещу течението, към една скала, която се издигаше над реката като перка на акула.

Беше опитен плувец и бе преценил посоката правилно. Успя да стигне стърчащата скала, преметна въжето, но в същия миг течението го запрати право върху ръбестите камъни и го повлече надолу.

Въжето рязко се изопна и го дръпна към водата. Вероника загуби опора и падна. Санджи загуби равновесие, краката му се хлъзнаха в калта и той тупна по задник.

Въжето завлече Конъл във водата, но той не го пусна. Реката се пенеше около раменете му. Мак цамбурна непосредствено зад него, нагазил до кръста. Либранд изпъшка и се напрегна. Краката на Мак се подхлъзнаха в тинята и той падна по лице във водата, земята се лудо, за да се пребори с течението.

Животът на О’Дойл бе в ръцете на Конъл и Либранд, Въжето теглеше Конъл към реката, изплъзваше се от ръцете му. Водата се вихреше около главата му и влизаше в устата и носа му. Конъл заби пети в невидимото дъно и задърпа с всичка сила. Вдигна глава, за да си поема дъх, но гълташе наполовина въздух, наполовина вода.

Изплъзващото се въже разкъса ръкавиците на кул-стюма му и се вряза в дланите и пръстите. Конъл закрещя от болка, но стисна още по-здраво и задърпа — въжето спря и пак се изопна. Той стисна зъби. Дърпаше, без да обръща внимание на пламналите си ръце.

Зад него Либранд ръмжеше свирепо. Примитивният инстинкт на Конъл му закрещя да пусне въжето и да се измъкне на брега, но той не му обърна внимание. Запъна крака и задърпа с всичка сила. Мускулите му нададоха протестен вой. Нещо в гърба му изпука и го заболя, но той не обърна внимание и на това.

Вероника се изправи, хвана въжето и също задърпа с всички сили. Това позволи на Санджи също да стане и да се включи в дърпането. Запристъпваха назад, крачка по крачка. И с всяка тяхна крачка О’Дойл се приближаваше по мъничко към скалата, която стърчеше като перка на акула.

Мак се опита да се изправи, но отново се подхлъзна и падна, каската му се удари в един кръгъл камък. Той се отпусна и се понесе по течението. Конъл отчаяно се протегна и го докопа за яката. Каската на Мак бе хлътнала.

О’Дойл стигна до скалата и се вкопчи в нея. Въжето провисна. Конъл го пусна и с две ръце задърпа Мак към брега. Либранд се втурна да помага. Измъкнаха Мак от водата и пуснаха безжизненото му тяло на мокрия лъскав пясък. Без да обръща внимание на болката в гърба и кървящите си ръце, Конъл отново хвана въжето.

О’Дойл вече бе успял да се качи на скалата. Водата хвърляше пръски по краката му. Изглеждаше сякаш кара сърф сред бързеите. Присви крака и отново се хвърли във водата. Падна само на метър и половина от тунела отсреща. Заплува, като мощно загребваше с ръце, и точно както бе предсказал, се заби в плитчината с бясна скорост. Ударът беше толкова страшен, че Конъл си помисли, че едрият мъж ще отскочи, ще, потъне и ще се удави, но О’Дойл успя да се вкопчи в камъните. Яростните води хвърляха пръски около него.

Успя да изпълзи до входа на отсрещния тъмен тунел и се изправи.

Върза здраво въжето и всички прекосиха реката един по един. Либранд взе кул-стюма на О’Дойл и мина първа. След това дойде ред на професорите. Мак дойде в съзнание. Беше замаян и омаломощен, но успя да се справи с помощта на Конъл.

Докато излизаше от мътната вода, с пулсиращо коляно и гръб, Конъл забеляза, че не е единственият пострадал. О’Дойл не беше сложил ръкавиците на кул-стюма и кокалчетата му бяха червени като евтин хамбургер. По дланите му имаше кървящи рани. Едрият мъж пристъпи към Конъл.

— Либранд ми каза какво сте направили — каза О’Дойл така, да го чуе не само Конъл. — Благодаря. — О’Дойл протегна кървящата си десница в знак на приятелство и благодарност.

Конъл я стисна и видя, че и от неговата ръка по мократа скала падат червени капки. Въжето я беше протрило до кръв. Стиснаха ръце, без да обръщат внимание на раните си, и кръвта им се смеси. Конъл погледна едрия мъж в очите и осъзна, че за първи път стиска ръката на О’Дойл. Изведнъж осъзна и че за първи път от години някой му протяга ръка в знак на приятелство, а не защото такъв е бизнес етикетът.

Либранд превърза раните им. Конъл смени скъсаните ръкавици с резервния чифт, който беше на колана му. О’Дойл ги поведе в тунела. Грохотът на реката премина в неясно боботене. Откриха една кафява калцитена ниша, която блестеше от едва процеждащи се струйки вода. О’Дойл легна и се унесе моментално. Сънят повали всички с изключение на Либранд. Конъл заспа последен, докато наблюдаваше как Либранд стои на пост над спящия О’Дойл с автомат в ръка. Погледът й внимателно обхождаше тунела от единия до другия край, както и тавана.

Най-вече тавана.

26.

21:01

На Кейла изобщо не й се нравеше, че не е в планината. Всичко можеше да се случи там, нали така. Следователно трябваше да приключи тук бързо — все пак трябваше да кара обратно от Милфорд до лагера на „Земно ядро“ час и половина.

Отиде в края на времето за свиждане. Нямаше значение — не й трябваше много време. Болницата „Милфорд Вали Мемориал“ бе чиста и изглежда се ръководеше добре, макар да бе малка. Кейла тръгна към бюрото на рецепцията, зад което седеше възпълна сестра. Косата й бе прибрана в огромен висок кок; носеше очила с рогови рамки. По вида й можеше да се предположи, че е работила същото и през шейсетте, когато сигурно е била образец на модна жена.

На табелката на гърдите й пишеше „Алис“. Тя погледна Кейла без усмивка и каза:

— Да?

— Идвам да видя Ангъс Кул.

Очите на жената леко се разшириха, после отново погледнаха нормално.

— Съжалявам, но посещенията при господин Кул не са разрешени.

— Добре. Тогава искам да видя Ранди Райт.

— Той е в същата стая — отвърна жената. Сега вече се усмихна принудено и фалшиво, сякаш се извиняваше. — Лекарски разпоредби, нали разбирате.

Кейла бръкна в чантичката си и разрови вътрешните джобове, търсеше един от множеството си документи за идентификация.

— Агент Хариет Макгуайър, ФБР — каза и разтвори картата със значката. — Въпрос от национална сигурност. Заведете ме в стаята незабавно.

Лицето на жената стана пепеляво. Очите й пак се разшириха, но този път си останаха така. Погледна значката, после вдигна очи към Кейла.

— Но не… не можете…

— Заведете ме в стаята или ще прекарате нощта в затвора, ясно ли ви е?

Жената зяпна, затвори уста и пак я отвори.

— Веднага, — каза Кейла. — По-живо, Алис.

Алис скочи от стола, грабна един ключ от таблото и заобиколи бюрото. Подрусваше тлъстини на всяка стъпка. Миришеше на бебешка пудра и чипс.

— Уверявам ви, агент Макгуайър — започна Алис, като бързо тръгна по коридора. — Аз само изпълнявам нарежданията на доктора.

Сви по един коридор вляво, хвърли поглед назад и мушна ключа във врата, означена с C-2. Щом я отвори, Кейла я блъсна вътре и измъкна пистолета от чантичката си още преди Алис да падне на шарения балатум с изненадано „ох“.

Кейла влетя в стаята.

Две легла, и двете празни.

„Ангъс, дребно нищожество такова!“

Погледна Алис.

— Кога?

— Аз… Какво „кога?“

Кейла клекна, сграбчи с лявата си ръка огромния й кок и рязко го дръпна. Алис зяпна, готова да запищи, но замръзна, щом хладното дуло на пистолета се плъзна по зъбите й и заседна в гърлото й.

— Полакомила си се за пари, нали, дебела свиньо? — каза Кейла с тих съсък на навита на кълбо кобра. — Е, време е да си понесеш последствията. Говори.

И бавно измъкна пистолета от устата на Алис. От дулото му се проточи тънка слюнка.

— Бяха тук само няколко часа — каза Алис. — Приехме ги в тази стая, а после той ми каза да затворя вратата и ми предложи десет хиляди долара, за да направя каквото иска. Каза ми да извикам доктора и плати и на него. Не мислех, че ще имам неприятности, и…

— Млъквай — прекъсна я Кейла. — Кога тръгнаха?

— Няколко часа след като пристигнаха — отвърна Алис. — Той направи нещо с телефона.

Кейла отиде до малката масичка, на която беше телефонът. Беше откачен от контакта. Тя бутна масичката и видя кабела. Беше свързан е малък уред от пластмаса и метал.

„Малко нищожество такова. Дребно гадно нищожество. Пренасочвал си разговорите“.

— Загазила ли съм? — тихо попита Алис.

— Зависи, Алис. От това дали ще ми помогнеш. — Алис кимна, а Кейла записа един номер на един кочан листчета, които бе оставен до телефона. Подаде го на Алис.

— Ако се върнат, обади се на този номер.

— Това ли е всичко?

— Да, това е.

— Ами…

— Парите ли? Задръж ги. Просто ми се обади, ако се върнат.

Алис кимна. Изправи се. Държеше листчето с две ръце. Притисна го към гърдите си.

Кейла излезе, без да каже нищо повече. Сдържа се да не се затича веднага към ландроувъра. От друга страна, това нищожество Ангъс съвсем не й влизаше в сметките.

21:28

Малката лопата се забиваше в скалистата земя с дрънчащ звук на метал върху камък. Трябваха му близо пет минути, за да изкопае осемсантиметрова дупка, която едва стигаше, за да забие табелката „Килрой беше тук“. Потисна кикота си и му се прииска да може да види изражението на Конъл, когато открият табелката.

Очакваше Конъл да се обажда по-често, но това бе станало само веднъж. А беше изхарчил доста пари, за да организира всичко това. Най-напред подкупи Чо да им сложи фалшиви превръзки, а после доктора и онази дебелата сестра да запечатат стаята му. Оттам нататък беше лесно. Беше сложил на телефона си в болницата устройство, което автоматично прехвърляше обажданията към уоки-токито. Той естествено вече бе толкова навътре в тунелите, че нямаше представа дали Конъл се е обаждал през последния ден-два.

Вече знаеше, че не е първият човек, който стъпва в тунелите. Някои от тях дори не бяха естествени — бяха прокопани в скалите. Това го разочарова, но мистерията бе все така интригуваща. Кой бе прокопал тези тунели? И как бе успял да ги прокопае толкова навътре под повърхността? Ангъс и Ранди не бяха открили следи от взривове, нито някакво останало миньорско оборудване. Изкуствените тунели приличаха на изсечени, сякаш някой бе хванал чук и длето и си бе проправял път. Това, разбира се, бе невъзможно. Щеше да е нужно страшно много време за изсичане на какъвто и да било тунел, та какво остава за десетките изкуствени, които бяха открили по пътя. А и никой не би могъл да оцелее толкова време в тази жега.

Надяваха се, че отговорът се крие в загадъчните роботи, които Ранди бе кръстил ИО, съкратено от „изкуствени организми“. Сребристите същества се таяха навсякъде. Изглежда наблюдаваха, а понякога дори следяха Ангъс и Ранди. Ангъс не знаеше какво да мисли за поведението им, но знаеше, че има само един начин да разбере как функционират тези толкова сложни машини.

Следи от ИО имаше навсякъде в този район, поне навсякъде, където скалите бяха покрити със сух нанос. Тук следите бяха много повече, отколкото на предишните места. Беше истинско свърталище на ИО и определено можеха да хванат едно по-лесно.

Всъщност Ранди бе готов да го хване. Ангъс щеше да е стръвта. Вече бяха установили, че четирикраките роботи реагират най-вече на движение и шум и пазят дистанция от поне петнайсет метра. Ранди лежеше неподвижно на двайсет метра навътре в тунела, наполовина заровен в прахта и скалите. Бяха увесили едно одеяло от тавана и се надяваха да им послужи за мрежа.

Ангъс погледна ръчния си монитор. Тежеше по-малко от четиристотин грама, но имаше десетсантиметров дисплей и се виждаше отлично. Устройството приемаше данни от малките сензори за движение, които бяха поставили на трийсет метра навътре в тунела. Първоначално бяха донесли тези сензори, за да следят персонала на „Земно ядро“. Сега обаче детекторът на движение даваше безценни данни при наблюденията на ИО.

На дисплея се виждаше карта на тунелите в диаметър сто метра. Той стоеше в центъра на тази голяма окръжност. На екрана бавно примигваше червена точка. Ангъс удари лопатата в стената три пъти. Това беше сигнал за Ранди, че ИО се движи към него. Не искаха да използват уоки-токитата, преди да са установили метода на комуникация на ИО.

Несъмнено ИО бяха най-сложните роботи, които бе виждал. Ангъс смяташе, че обикалят по предварително зададена програма и вероятно използват някакъв вид логика, за да маневрират из тунелите и да събират данни. Данните сигурно им служеха за съставяне на подробни карти на естествените тунели. При запълване на паметта роботите най-вероятно се връщаха на повърхността, за да предадат информацията на собствениците си.

Той наблюдаваше червената точка. Тя бавно се появяваше и изчезваше, което означаваше, че ИО стои неподвижно. Колкото по-бързо се движеше ИО, толкова по-бързо примигваше точката. Ангъс хвана табелката „Килрой“ и я заби в дупката, като се постара да вдигне шум.

Точката изведнъж започна да мига По-бързо и тръгна към него. Той бързо удари малката лопата два пъти в стената. Това бе сигнал за Ранди, че ИО се приближава бързо. Ангъс затаи дъх. Точката се движеше към него, после спря и отново замига бавно.

— Ангъс, ела тук! Хванах го!

Ангъс се затича в тунела. Чувстваше се като някой първобитен пещерняк, тръгнал на лов. Лъчът на лампата му се мяташе лудо. Стигна до Ранди и мърдащото одеяло.

Бяха разцепили одеялото на няколко места, като се надяваха да омотаят ИО. Стратегията бе свършила работа. Два от тънките гърчещи се крака на робота се подаваха от одеялото. Лъскавото сферично тяло бе впримчено вътре и се опитваше да се измъкне. Чуваше се вой и бръмчене, но ИО, изглежда, здраво се бе омотало.

От кръглото лице на Ранди струеше въодушевление.

— Помогни ми да го омотая! Внимавай с краката, може да са остри!

Двамата се хвърлиха върху оплетения робот, увиха го още повече в одеялото, вдигнаха вързопа и го сложиха в една раница.

— Това проклето нещо тежи — каза Ангъс. Седнаха и загледаха гърчещата се раница, от която ИО напразно се опитваше да се освободи.

— И мен ме изненада същото — каза Ранди. Понеже виж как само пълзят по тавана. Мислех, че са от някаква алуминиева сплав, нещо леко. — И двамата погледнаха раницата и се заслушаха в бръмченето, което се разнасяше от нея.

— Добре — каза Ранди. — Какво ще правим сега?

— О, я стига — каза Ангъс. — Учил си биология в училище, нали? Мисля, че е време да направим една хубава старомодна дисекция.

21:43

4731 метра под земята

— Професор Рийвс, събудете се.

Една ръка разтърсваше рамото й леко, но настойчиво. Сънят я изкушаваше, караше я да забрави разтърсването и отново да се потопи в него. Но разтърсването не спираше. Тя усещаше как ръката я стиска нежно, но твърдо и я кара да й обърне внимание.

— Професоре, събудете се. В опасност сме.

Тя примигна и отвори уморено очи. Тялото й протестираше срещу липсата на сън. Над нея бе лицето на Конъл. Той отвърна на погледа й само за миг, после отмести очи към тунела. Тя забеляза, че с другата си ръка е насочил автомата в посоката, в която гледаше. Дулото отразяваше светлината от лампата му в тънка смъртоносна метална ивица.

Тя седна и разтърка очи както си беше с ръкавиците. Лицето й пламна. Надяваше се, че не изглежда толкова зле, колкото Конъл — неговото беше на пришки и мехури. Останалите не изглеждаха много по-добре. Кул-стюмите регулираха общата температура, но продължителното излагане в тази жега на откритите части вземаше своята дан.

Конъл носеше каската на Мак. Мак още спеше. Вероника подозираше, че е получил сътресение на мозъка.

— Какво става? — тихо попита тя. Страхът вече пропълзяваше в мислите й и заемаше мястото на съня.

— Пак сребристите буболечки. Този път са повече. Поведението им изнервя О’Дойл.

От мисълта за паякообразната сребриста буболечка я побиха тръпки. Не й харесваше начинът, по който се движеха източените крака и безжизненото метално тяло — така бързо, но същевременно плавно и грациозно като балерина. Тя грабна каската си и включи лампата. Сложи я на главата си и погледна към тунела, за да разбере какво е погълнало вниманието на Конъл.

Това, което видя, едва не я накара да запищи.

Върволица сребристи буболечки се точеше по каменния под на тунела. Блестящи тела, през три метра едно зад друго. Простираха се докъдето стигаше светлината от лампата и стигаха чак до реката. Тя видя поне четирийсет. Това, което смрази кръвта й обаче, не бе броят им, а действията.

Сребристите буболечки се полюляваха ритмично с отвратителни, някак конвулсивни движения. Рязко се навеждаха надолу и изведнъж се изправяха. Редицата се поклащаше в унисон, нито една буболечка не отстъпваше напред или назад. Само нагоре-надолу по неестествен начин, от който желанието на Вероника да побегне се разпалваше като огън в изсъхнала трева.

— Какво правят, по дяволите? — попита тя и несъзнателно се скри зад Конъл.

— Не знам, но няма да стоим, за да разберем. Помогни на Санджи с Мак, за да мога да ги държа на мушка. С Либранд трябва да сме в готовност, ако се наложи да стреляме.

Вероника не изпускаше от поглед, отвратителната върволица гърчещи се машини. Санджи се разбуди почти моментално. На Мак му бе по-трудно. Погледът на австралиеца бе стъклен и разфокусиран. Санджи го изправи на крака. Вероника сложи на рамото си лявата му ръка, а Санджи дясната, за да го крепят, тъй като не можеше да се държи. Кул-стюмите им се търкаха и се чуваше скърцане на гума.

Либранд стоеше в края на тунела на по-малко от шест метра от първата сребриста буболечка. Пистолетът й бе насочен към поклащащото се същество. Конъл и О’Дойл стояха зад нея и се съвещаваха над картата, като току вдигаха очи към странните машини.

Конъл сгъна картата, натъпка я в колана си и се затича към тях тримата. О’Дойл застана до Либранд, с лице към тунела.

— Махаме се — каза Конъл, в гласа му прозвуча страх. — Ще вървим стотина метра напред и после ще свием по един тунел вдясно. Ще трябва да се катерим почти вертикално, но после има стръмно нанадолните, което ще ни отведе към Плътната маса.

— А сребристите буболечки?

— О’Дойл не иска да ни последват и да разберат накъде сме тръгнали — каза Конъл и тръгна в тунела с насочен напред автомат. Лампата на каската му осветяваше пътя. Вероника и Санджи го последваха, като почти влачеха Мак.

21:48

О’Дойл се взираше в клатушкащата се редица сребристи буболечки. Машините потракваха и бръмчаха. Звукът отекваше в каменните стени и изпълваше тунела с кънтене.

— Готова ли си?

— Да — отвърна Либранд.

Той искаше да я погледне, макар и за секунда, но не можеше. Обучението му го караше да се съсредоточи изцяло върху опасността пред тях. Напомни си, че сега тя не е жена, не е човекът, когото обича. Сега тя бе войник, готов да изпълнява команди.

— Използвай пистолета — каза той, извади беретата си и преметна автомата на рамо с едно плавно движение. — Стой ниско и ме дръж за кръста, за да знам къде си. Ако трябва да гледаш накъде вървим, обръщай се. Аз няма да ги изпускам от поглед, освен ако не се наложи да бягаме, така че трябва да ми показваш какво има зад нас. Щом започнем стрелбата, няма да можем да се чуваме. Потупай ме по левия крак, ако трябва да тръгнем наляво, и по десния, ако трябва да вървим надясно. И гледай какво правя. Ако се обърна да бягам, трябва да си три крачки пред мен и да тичаш с всичка сила. Ясно?

— Да, Патрик — отвърна Либранд със студен професионален тон.

О’Дойл пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Добре, да видим какво ще стане.

Насочи пистолета си към първата сребриста буболечка и стреля. Куршумът разкъса сферата сред искри и пукот. Пещерата моментално се изпълни с мирис на горящ шоколад. Буболечката падна и подви два крака, другите два лудо затрептяха.

О’Дойл стреля пак още преди да е минала и секунда от първия изстрел, но върволицата вече се разпръсваше като пощурели мравки. Изстрелът откъсна един от краката на втората сребриста буболечка. Роботът се завъртя и се опита да побегне, но куршумът на Либранд го уцели точно в средата. Той падна безжизнен и тлеещ.

Останалите сребристи буболечки побягнаха по тунела, краката им лудо хвърляха бляскави отражения. О’Дойл стреля още три пъти, но не улучи. Само след миг буболечките ги нямаше.

Ехото от изстрелите стихна. О’Дойл бързо провери дали не е ударен от някой рикоширал куршум. Не бе почувствал нищо, но бе виждал и по-странни неща в дните, когато влизаше в битки. Нямаше кръв. Обърна се към Либранд.

— Добре ли си?

— Да — каза тя. Движеше се приведена напред към първата паднала сребриста буболечка, чийто крак още лудо потрепваше в отвратителна прилика с умиращо насекомо. О’Дойл сграбчи ръката й и я спря.

— Не я доближавай. Не знаем дали не е минирана. По дяволите, да се махаме оттук.

Либранд тръгна в тунела с ръка на кръста на О’Дойл. Той държеше лампата и оръжието си насочени назад.

Далече назад, там, където лампата му едва осветяваше, видя да се спотайва сребриста буболечка. Докато вървеше заднешком, зачака сгоден момент да стреля.

21:53

Сони Макгинес седеше тихо, скрит зад скалите на по-малко от двайсет и пет метра от убежището на убийцата. Нямаше я вече три часа. Беше тръгнала към Милфорд, а сега се връщаше. Той наблюдаваше ландроувъра, който прекоси развалините на лагера и пое нагоре по склона към скривалището. Тя вече не си правеше труда да се крие. Нещо беше станало.

Ландроувърът спря на по-малко от петнайсет метра от бившето й невидимо скривалище. Тя слезе и забърза натам, във всяко нейно движение се четеше ярост.

Адреналинът го удари в мозъка и го накара да се разтрепери и да се почувства жив. Жив. Но нямаше да е задълго така, ако останеше тук. Можеше да тръгне само ако можеше да научи нещо повече, нещо, което полицията можеше да използва, за да я проследи. Беше се отказал от всякакви фантазии да я убие собственоръчно. Не можеше да се справи с тази побъркана кучка. Но беше стигнал чак дотук и бе само на крачка от леговището й.

Трябваше да се доближи повече. Трябваше да разбере.

Тихо тръгна към скривалището й.

21:56

Това малко гадно нищожество Ангъс Кул ужасно бе объркало плановете й, но нямаше да я спре. Как пък не! Той беше някъде тук. Защо иначе да устройва тази шмекерия с болницата? Дали търсеше път към тунелите, или вече беше вътре? Може би се бе промъкнал през хоризонталната галерия, докато тя е спала. Ако бе така, вероятно вече бе мъртъв, наред с другите. Но нямаше как да знае със сигурност.

Набра поредица цифри на устройството за безопасна комуникация, като внимателно съставяше мрежа от отразени сигнали и кодирани пренасочвания. Когато се обадеше в АНС, щяха да помислят, че е от телефонна кабина в Дълът. В АНС имаше експерти по кодирани сигнали, но тя знаеше доста номера, които те тепърва трябваше да учат. Този код щеше да върши работа най-много десет минути, но тя и без това не смяташе да говори толкова.

Знаеше, че няма много време. Лагерът се пазеше в тайна и никой не се обаждаше, с изключение на Барбара Йекли и то само в отговор на едно запитване от Конъл. Йекли обаче не бе глупачка. След ден или може би малко повече Барбара щеше да се опита да се свърже с Конъл. Ако не успееше, щеше да изпрати някой да разследва и тогава играта на Кейла свършваше.

Надяваше се след десет часа да е приключила с всичко. Десет часа, за да си върне единственото, за което копнееше — отново да стане агент на АНС. Като сдържаше въодушевлението си, за да не допусне и най-малката грешка, Кейла тихо въведе кодовете. Трябваше да програмира още час и нещо и щеше да е готова да се обади.

22:47

Вероника си мислеше, че е във форма, и всъщност знаеше, че е така, но да влачи тежкия Мак по стръмното нанагорнище я изтощи за двайсет минути. Конъл я смени и й даде картата, без да пуска автомата. Конъл бе сякаш неуморен, неустрашим, непоколебим. Тя изумено установи, че сред целия ужас в пещерите, сребристите буболечки и неизвестния смъртоносен враг той я привлича.

„Странни мисли в такъв момент, професоре — укори се. — Това не е точното време и място за влюбване“.

През няколко минути чуваше изстрели от другия край на тунела, където О’Дойл и Либранд вървяха в тила. Сигурно бяха в опасност. Но поне бяха живи, след като продължаваха да стрелят.

Картата й се струваше странно позната, както и тунелите. Приличаха много на катакомбите в Серо Чалтел и можеше да я разчита без затруднения. Поведе всички уверено към Плътната маса. На всеки завой спираше, за да означи със стрелка от камъни пътя, така че Либранд и О’Дойл да вървят след тях.

На един остър завой имаше провиснал зелен сталактит. Тя насочи Конъл към една шахта вдясно и коленичи, за да събере камъни за стрелката. Конъл и Санджи се затътриха по склона, като на практика влачеха Мак. Шумът от крачките им бързо стихна. Тя събра купчина малки камъчета.

В този миг нещо привлече погледа й.

Вдигна глава и я обзе страх, когато осъзна, че е сама и без оръжие в пещера, пълна със сребристи буболечки. Не видя нищо. Вгледа се по-внимателно, лъчът лампата й обходи в мрака. Никакво движение, никакви проблясъци — нищо.

Но щом наведе глава към камъчетата, погледът й отново бе привлечен от нещо. Какво? Изведнъж я осени мисъл. Тя изключи лампата на каската и се взря в тунела.

Беше там, далеч. Виждаше се слабо, но не можеше да се сбърка.

Светлина.

Неясна, но беше светлина. Изглеждаше много далеч може би защото тунелът постепенно се стесняваше.

Тя закрещя към тунела вдясно.

— Конъл! Върнете се веднага!

Още един изстрел изкънтя далеч назад. О’Дойл и Либранд се приближаваха. Лампата на Вероника още бе изключена. Тя се наведе и се загледа към светлината. Лъчът от лампата на Конъл заигра върху нея и стената вляво. Той дотича и клекна до нея.

— Къде е Санджи? — попита тя и сграбчи ръката му.

— С Мак. Какво стана? Защо си угасила лампата?

В отговор тя посегна и угаси и неговата лампа, а след това бутна лицето му, за да го накара да погледне в тунела.

— Майко мила… Какво има там според картата?

Вероника извади картата, включи лампата си и се загледа.

— Изглежда има огромна бъбрековидна пещера. Много е голяма, но според картата подът й е много под нивото, на което сме сега. Този тунел води до урва в края на пещерата.

— Може ли да се слезе в нея?

— Не знам. От картата не може да се разбере.

Конъл се загледа в слабия блясък.

— Щом има светлина, значи там има някой. Може би открихме собствениците на сребристите буболечки.

22:51

— Не мога да повярвам, че цялото е направено от платина — каза Ранди. — Това е жестоко!

Ангъс кимна. Две портативни халогенни лампички изпълваха тунела със светлина. ИО лежеше на един плосък камък, източените му крака стърчаха неподвижно във въздуха. Ангъс си помисли, че много прилича на мъртва буболечка. Бяха открили множество панели за достъп по цялото ИО — лесно се отваряха с малки ръчки, вградени в самото тяло.

— Ще ми се да не го бяхме потрошили чак толкова — каза Ранди, като гледаше смазания крак и нащърбената лява част на сферичното тяло. — Повредили сме вътрешната структура.

— Да, но имахме ли избор? — Тъй като нямаха подходящо оборудване, бяха решили да използват най-примитивната техника за проучване — да потрошат машината с един камък, докато не спре да мърда.

От един час ровичкаха вътрешностите на машината. Технологичното ниво ги изуми. Всички крака бяха тънки кухи сламки от същата твърда платинена сплав, която изграждаше и обвивката. Дълги нишки влакнест черен материал бяха прикрепени на множество места в кухите тръби. Това, изглежда, бе някаква изкуствена мускулна тъкан, макар че коефициентът сила-тегло сигурно бе много висок, за да се движи тежкото ИО толкова бързо. Първите два дяла от всеки крайник бяха идентични, с диаметър половин сантиметър и дължина двайсет. Последният дял всъщност представляваше две по-малки тръбички с диаметър три милиметра и отново с дължина двайсет сантиметра. Бяха нарекли тези две тръбички „раздвоени крака“. Те завършваха със сноп малки куки или нокти — твърде малки, за да нараняват, но перфектни за захващане към всякакви грапави повърхности.

Самата обвивка бе с диаметър осемнайсет сантиметра и бе натъпкана с изумителни неща. Вътрешната част бе покрита със същата черна мускулна тъкан и очевидно позволяваше движение на различните джаджи, които стърчаха навън и чието предназначение оставаше загадка. Ангъс и Ранди не разбираха и половината от това, което виждаха. Ангъс се досети, че едно голямо синьо парче с вид на фолио вероятно служи за батерия. Ранди смяташе, че шлифованият кристал с неправилна форма е централният процесор или компютърният мозък на ИО, но това бе само предположение. Структурата се различаваше от всичко, което бяха виждали.

Може би единственото, което успяха да идентифицират, бе чифт малки пневматични бутала, закрепени зад клинообразната глава, както и един прост радиопредавател и приемник. Четири тънки жични намотки — вероятно малки пипала, които можеха да се прибират, бяха навити в главата. Не можеше да се разбере за какво служат.

Ранди попиваше с очи всеки детайл на това чудо на технологията.

— Наистина ли мислиш, че е истински ИО, а не някаква сонда?

— Така изглежда — отвърна Ангъс. — Радиопредавателят и приемникът са нагласени на една и съща честота. Сигналът няма да стигне много далеч в тези тунели, така че не мисля, че се управляват дистанционно.

— Сигурно използват честотата за комуникация помежду си — каза Ранди. Ангъс кимна. Логически погледнато, многобройните ИО общуваха по някакъв начин; нямаше логика да обикалят сляпо и непрекъснато да обхващат един и същи периметър.

— Още ли смяташ, че можеш да объркаш сигнала им? — попита Ранди.

— Да, мисля, че мога. Ако нагласим уоки-токитата на тази честота и излъчваме сигнал непрекъснато, това би трябвало страшно да ги обърка.

— Странно е, че използват прости радиочестоти, не мислиш ли? — каза Ранди. — Погледни колко напреднала технология е използвана. Това чудо е изпреварило времето, което съм виждал.

— Да, но погледни нещата от по-голям ъгъл — отвърна Ангъс. — ИО използва много напреднала технология, но същевременно е съвсем опростено и следователно е лесно за поддръжка. Стига някой да не се опитва да го заглушава, простата радиочестота е много надеждна на къси разстояния. А и ставите на краката — механизмът на всяка става е идентичен, независимо в коя част на тялото е. Това означава, че трябва да се конструира само един модел, който лесно да може да се заменя и съхранява. Площта на тези тунели е по-голяма от цял Ню Йорк. Помисли колко време трябва, за да се изследва всичко. Тези същества трябва да издържат по няколко месеца, за да слизат на такива големи дълбочини и да се върнат там, откъдето са тръгнали. Който и да ги е създал, е имал нужда от нещо просто и надеждно. А бе… те защо нямат никакви жици? Как така работят без жици?

— Мисля, че е заради платината — отвърна Ранди. — Виждаш ли как всички изкуствени мускули са прикрепени към вътрешността на обвивката? Платината провежда сигналите от главния процесор и очевидно мускулите сортират командите. Сигналите преминават през цялата обвивка, но специфичните мускули реагират на специфични команди.

— Да, сигурно е така — каза Ангъс. — Електропроводимостта на платината е идеална за това. А и фактът, че не корозира и не се влияе от промените в температурата тук, също е от значение.

Ранди изумено поклати глава.

— Това е направо гениално. Няма жици, които да се късат или да корозират, и няма бушони, които да изгарят. Просто всички сигнали се изпращат чрез обвивката. Дори обвивката да се разкъса или пробие, пак може да изпраща сигнали до всяка част на тялото. Невероятно.

— Леле, Конъл направо ще откачи, като види това — жизнерадостно каза Ангъс. — В този робот сигурно има поне девет килограма платина.

— Кой, по дяволите, би могъл да си позволи такава изработка? При цена 850 долара за унция само материалът на обвивката струва 270 000 долара, да не говорим за конструкцията и останалите компоненти.

Ангъс замислено погледна безжизненото ИО. Умът му събираше информация и я сортираше. Тук ставаше нещо, за което изобщо не бе подозирал.

— Никой не може да си позволи такава сума само за изследване на терена. Да не говорим, че тук няма толкова платина, че да си заслужава конструирането на такава машина. Поне не и там — добави той и посочи с пръст нагоре.

— Мислиш, че някой вече разработва мина в Плътната маса ли?

— Сигурно. Никой не би направил такива машини от платина, освен ако не разполага с тонове. Плътната маса е в центъра на целия комплекс тунели. Следователно хората, които са създали ИО, вече са открили Плътната маса и са я разработили. Или поне част от нея.

— Но как е възможно „Земно ядро“ да не разбере за това?

— Сигурен съм, че има хора, които са по-добри в подмолните тактики от господин Голямата клечка. Просто са го надцакали. Някой е изкарал големи пари от това място.

— В това няма логика — каза Ранди. — Ако вече са стигнали Плътната маса и са добили платината, защо ще им трябва да конструират ИО? А предполагаме, че това е станало, за да могат въобще да ги конструират.

Замълчаха за миг в размишления над ситуацията, в която май наистина нямаше никаква логика.

— Не знам — каза Ангъс. Трескаво обмисляше възможностите.

— Може би…

Тихо пиукане от детектора на движение прекъсна мислите им. Ранди го вдигна, погледна екрана и замръзна.

— Какво има? — попита Ангъс.

— По-добре намери начин да объркаш радиосигналите — тихо каза Ранди и му подаде монитора.

На екрана бавно мигаха поне двайсет червени точки.

22:56

О’Дойл тихо псуваше. Не знаеше колко тела на сребристи буболечки бе оставил след себе си, но проклетите същества бръмчаха навсякъде. Беше сложил последния пълнител в беретата и му оставаха само пет куршума. Сребристите буболечки бързо разбраха от какво разстояние уцелва и стояха по-надалеч. През повечето време той не улучваше, но въпреки това те бяха на разстояние, от което отразяваха светлината от лампата му. Притичваха по пода и стените на тунела и се отместваха от светлината. Непрестанното зловещо бръмчене и потракване по камъните се усилваше. Все едно милион играчки на пружина бяха наблъскани в малка метална кутия.

Буболечките се отдалечиха още повече, когато започва да стреля Либранд. Тя се целеше много по-точно от О’Дойл. Той изпита гордост от това, че всеки път, щом тя дръпнеше спусъка, поредната сребриста буболечка хвърляше искри и се разнасяше отвратителният мирис на горящ шоколад. Ако успееха да се измъкнат от всичко това, можеха да се обзалагат на стрелбата й по събирания на рокери и ловни дружинки.

Внезапно сребристите буболечки се разбягаха. Лъчът на лампата му обходи тунела, но не се виждаше нито една. Никакви сребристи проблясъци, никакви гърчещи се крака… нищо. Ужасното тракане и бръмчене също спря.

— Къде изчезнаха? — попита Либранд, ръката й още стискаше колана му.

— Не знам. Може би им стига толкова.

— Това е добре — каза Либранд. — Останаха ми само два куршума. Защо не нападнаха?

— Нямам представа. Бяха поне сто. Лесно можеха да ни премажат.

— Може би поначало не нападат.

Преди около час щеше да помисли, че това е глупаво, но сега не бе толкова сигурен.

— Щом не нападат, тогава кой уби Янсон?

Тя не отговори. За миг останаха по местата си, после чуха как Конъл ги вика шепнешком.

— О’Дойл! О’Дойл, чуваш ли ме?

О’Дойл се извърна и видя светлина, която играеше по грубата стена на тунела. Тръгна към Конъл. Либранд го последва. Стигнаха след секунди.

— Добре ли сте? — попита Конъл.

— Да, господин Къркланд, добре сме — отвърна О’Дойл.

— Видяхме светлина.

— Светлина? — О’Дойл не успя да прикрие въодушевлението си. Светлината означаваше хора. — Каква светлина?

— Далече в тунела. Дойдох да ви взема, преди да видим какво е.

О’Дойл кимна.

— Добре, господин Къркланд. Изглежда, сребристите буболечки се отказаха от преследването поне засега, така че да тръгваме, преди да са се върнали.

Стигнаха зеления сталактит и за малко не се спънаха в Мак, който замаяно се бе отпуснал на колене. Вероника и Санджи стояха неподвижно от двете му страни. Конъл веднага видя защо стоят, без да мърдат.

Защото той беше пред тях и блестеше в бледожълто.

Пипалат бог.

27.

22:59

Макар досега да не бяха виждали пипалати богове и да смятаха, че те съществуват само в ревностната религия на мъртвата култура, първата мисъл на всички беше, че е много малък. Бе висок около метър, а кожата му блестеше в жълто. От съществото струеше Мека светлина и бледо озаряваше стените. Под грубата кожа се виждаше окраска от шарки и петна.

Имаше три по-масивни пипала, които му служеха за крака и крепяха тялото като триножник. Три по-тънки, пипала леко се извиваха от средата на тялото, като бяха изместени така, че всяко от тях се намираше точно над пространството между два пипалати „крака“. Крайниците се мърдаха като подвижни змии и сякаш нямаха кости, мускулите се вълнуваха под блестящата кожа.

Горните три крайника завършваха с три тънки връхчета. Връхчетата се долепяха толкова плътно, че когато бяха едно до друго, пипалото сякаш завършваше с кълбо. Съществото отваряше и затваряше връхчетата напосоки. Това бегло напомни на Конъл за човек, който отваря и затваря юмрук.

Под блясъка нишковидната мускулеста кожа бе обсипана с черни петна. Бяха хиляди по всяко пипало и по цялото сферично тяло. Сякаш в странната плът бяха инкрустирани малки полирани оникси.

Пипалатият бог излъчваше специфична неприятна миризма — смесица от остра воня на кучешки изпражнения и отвратителния сладък мирис на развалени плодове, вероятно ябълки или ягоди Конъл се почувства така, сякаш някой го е ритнал в корема. Нищо в досегашния му живот не можеше да го подготви за този момент. Просто гледаше съществото, неспособен да говори. Останалите реагираха по същия начин.

Пипалатият бог просто стоеше пред тях и леко размахваше пипала.

Най-накрая О’Дойл сложи край на мисловния блокаж. Вдигна пистолета си и го насочи към пипалатия бог. Конъл изведнъж излезе от вцепенението си, сграбчи ръката му и отмести пистолета.

— Не стреляй! Не знаем какво е.

О’Дойл погледна шефа си студено и непоколебимо.

— Съвсем точно знаем какво е. Всички видяхме релефите в Пещерата с рисунките. Знаем какво правят тези същества с хората.

Конъл усети как го полазиха ледени тръпки. В мислите му пробягаха опустошителни образи. Погледна отново пипалатия бог, който все така подканящо светеше в жълто. По някаква причина малкото грациозно същество, което едва ли тежеше повече от трийсет килограма, не изглеждаше способно да накълца човек.

— Какво мислиш, Вероника? — тихо попита Конъл, без да изпуска съществото от поглед.

Преди тя да успее да отговори, в светлината на лампите засякоха движение високо на стената, почти до тавана. От една пукнатина, не по-широка от петнайсет сантиметра, се подадоха две бели пипала. Чу се свистене, сякаш вятър носеше сухи листа по бетонни тротоари. Всички несъзнателно отстъпиха. О’Дойл отново вдигна беретата и я насочи към новопоявилото се същество. Конъл хвана ръката му, но не се опита да отклони пистолета. Всички затаиха дъх.

Съществото изпълзя от пукнатината като тесто през цедка. Щом се измъкна от тесния процеп в скалата, тялото му се изду и достигна размерите на първия пипалат бог. Новият не излъчваше жълта светлина. Изобщо не светеше, но окраската от черни и сиви петна ясно се очертаваше по бялата кожа. Сниши се грациозно и застана на метър пред първия. Две от пипалата му висяха като изсъхнали водорасли, отпуснати, сбръчкани и почернели.

— Боже мой — тихо каза Вероника и се сви зад Конъл. От пукнатината в стената изпълзя трето същество, бързо дойде до първото, което още светеше с мека жълта светлина, и го дръпна назад към тунела. Конъл забеляза, че първото същество не се движи грациозно и плавно като другите две, които бяха изпълзели от стената. Движеше се несигурно и тромаво, сякаш всеки момент щеше да падне.

— Приличат на октоподи — унесено измърмори Мак, гледаше съществата отдолу нагоре. — Скални октоподи.

Съществото с двете почернели изсъхнали пипала застана пред тях. Конъл забеляза, че някои от ониксовите петна потъват навътре в тялото, а после пак изскачат. Имаше стотици петна, които се редуваха — някои потъваха, а други изскачаха, като блещукащи звезди в ясно нощно небе.

Съществото ги наблюдава известно време, а после вдигна едно пипало. О’Дойл вдигна ударника на деретата. Либранд направи същото.

Изведнъж вдигнатото пипало запулсира три пъти с ярка светлина. Пулсирането започваше от тялото, стигаше до края и изчезваше. Едно жълто туп-туп-туп. После съществото отпусна пипалото си надолу. Застина неподвижно. Другите същества стояха на три метра зад него и запречваха пътя към непознатата светлина. И двете не помръдваха.

Известно време никой не проговори. В пещерата се възцари неестествена тишина. Най-накрая Либранд я наруши.

— Какво прави, по дяволите?

— Изглежда, чака — отвърна Санджи.

— Какво чака? — попита Либранд. Сякаш в отговор, съществото отново вдигна пипалото си, изпусна едно ярко жълто туп-туп-туп и пак го свали. Този път издаде кратък пронизителен писък, сякаш за да акцентира върху светлината. Всички трепнаха от неочаквания звук. Конъл си помисли, че прилича на скърцане на маратонки по баскетболно игрище.

— Хайде просто да ги застреляме тия проклети гадинки и да приключваме — изръмжа О’Дойл. — Сигурно те са убили Янсон.

— Скален октопод замаяно каза Мак, сякаш бълнуваше. — Скалоподи. Някой има ли аспирин?

— Не стреляй! — каза Санджи. — Мисля, че се опитва да общува с нас. — Той бавно свали каската си и изключи лампата. Вдигна ръка към тавана и допря лампата до нея. После бързо я включи и изключи три пъти. Лампата ярко освети кул-стюма му. Изведнъж Конъл изумено си даде сметка, че жълтите проблясъци на съществото са в същия нюанс като техните кул-стюми.

Съществото реагира бързо: размаха здравото си пипало и го завъртя в невероятно плавно, грациозно движение, сякаш танцуваше. Цялото му тяло проблесна в яркожълто. Санджи пристъпи напред и имитира движението на пипалатия бог, доколкото можеше. Никой не проговаряше. Просто се взираха в необяснимата сцена.

Съществото започна да се криви по най-различни начини. Втурна се по стената, като прилепяше аморфното си тяло към нея. Изстреля здравото си пипало и се закачи за тавана. Към първоначалните пулсации от жълто сега добави яркосиньо и зелено. Другите две същества си стояха на пода. Първото, което бяха видели, бавно се клатушкаше наляво-надясно и размахваше пипала. Движението му напомняше на Конъл за нещо. Нещо съвсем човешко и познато, но не можеше да се сети какво е.

Санджи подражаваше на пипалатия бог, доколкото можеше. Вече се задъхваше от напрежение. Либранд наведе глава напред, сякаш това можеше да й помогне да разбере нещо.

— Не мисля, че това е говор — каза тя. — То си играе, като дете.

Погледът им бе привлечен от проблясване високо на стената, в пукнатината, от която бяха изпълзели двата пипалати бога. Още едно пипало се промуши през процепа, но този път бе по-голямо. Много по-голямо. Успя да премине само връхчето му. Разтроеният край опипваше тунела и приличаше на три змии.

Партньорът в танците на Санджи запулсира в лилаво, втурна се нагоре по стената и се увеси на един от „пръстите“. Залюля се на него, сякаш бе хванал лиана в джунглата.

— Вероника — тихо каза Конъл. — Какво има от другата страна на стената?

Тя хвана картата с треперещи ръце.

— Стената е доста тънка. От другата страна има тунел.

Тунелът се изпълни с оглушителен писък, много по-силен и дълбок от писъка на малкия пипалат бог. Все едно огромен камион с повредени спирачки лети по магистрала. Всички подскочиха. Ужасният звук направо разтърси земята.

Масивното обсипано със сиво-черни петна пипало улови сакатия пипалат бог и бързо и внимателно го издърпа през пукнатината. Той изчезна като лилаво желе още щом тялото му се докосна до стената.

— Има ли свързващ тунел между този и нашия? — попита О’Дойл. Гласът му звучеше рязко и настойчиво, но в същото време бе изпълнен с ужас.

— Не, доколкото виждам — отвърна Вероника. Очите й шареха между картата и стената.

Голямото петнисто пипало отново се спусна през пукнатината. Трите пръста се извиха като косите от змии на Медуза. Конъл не можеше да види тялото през тесния процеп, но и не бе сигурен, че иска.

Двата малки пипалати бога тръгнаха към размахващите се пръсти на пипалото. Първото същество, което се движеше бавно и несигурно, бе водено от другото, което пък бе бързо и грациозно, и двете пулсираха с лилава светлина, но тази на първото същество бе по-слаба.

Некоординираната походка накара Конъл да направи асоциацията. „Бавноразвиващо се — помисли си той, докато наблюдаваше първия пипалат бог, който се движеше бавно. — То е бавноразвиващо се или нещо такова“.

— Това не ми харесва — каза О’Дойл. — Сякаш голямото предпазва децата от опасност.

Змиевидното пипало най-напред издърпа бавноразвиващото се същество, а после сграбчи и другото. И двете не се съпротивляваха и след секунда ги нямаше. И те изчезнаха през пукнатината като желе.

— Ега ти пипалото! — задъхано възкликна Либранд. — Това същество сигурно е високо три метра.

Конъл се опита да си представи как някое от еднометровите същества се раздува до гигантски размери, но мозъкът му отказваше да възприеме картината.

— Нямат кости — каза Санджи. — Минават направо през стената. Нямат кости.

Пукнатината приличаше на уста, която се смее на някоя своя шега, която Конъл не можеше да разбере.

Непрекъснато трак-трак-трак изпълни тесния тунел. Петте лампи рязко се насочиха назад към тунела, като прожектори на Бродуей към центъра на сцената. Всички надникнаха зад ъгъла със зеления сталактит.

Върволица поклащащи се сребристи буболечки ярко отрази светлината на лампите. Гърчеха се в синхрон, приклякаха противно рязко, а после бавно се изправяха и повтаряха движението. Бяха десетки — докъдето стигаше светлината на лампите.

Освен сребристите буболечки лампите осветиха и още нещо, нещо неразпознаваемо. Дъното на тунела сякаш се движеше, сякаш прииждаше, сякаш се тресеше.

О’Дойл бързо прибра пистолета и вдигна автомата.

— Бягайте! — извиси глас над воя на сребристите буболечки. — Към светлината, веднага!

Конъл и останалите се поколебаха само за миг, за части от секундата. Очите и умовете им просто отказваха да възприемат ужаса, който се носеше в тунела като вълна. Обърнаха се и затичаха към светлината.

28.

23:04

Ранди Райт се чувстваше като червей на въдица.

— Нищо. Продължавай да сканираш — Извика той. Вървеше бавно и страхът му си личеше. Кул-стюмът му се гърчеше от усещането. Не му харесваше как ИО следят движенията му и се отместват така, че да държат клиновидните си израстъци насочени към него, докато той вървеше напред-назад из каменния проход.

— Сигурно е ниска честота — извика в отговор Ангъс. — Така може да преминава по-лесно в тунелите. — Той още се намираше в малката пещера, в която бяха разчленили сребристата буболечка. Бърникаше радиото и се опитваше да намери начин да обърка сигналите на роботите.

— Точно сега изобщо не ми е до теория — каза Ранди. — Просто я открий. — ИО следяха всяка негова стъпка. Макар една такава машина да го очарова, гледката на повече от двайсет, които висяха по стените и тавана, караше слабините му да притреперват от инстинкт за самосъхранение.

Изведнъж поведението на ИО се промени и Ранди настръхна. Машините се наредиха в права линия по пода и започнаха да се поклащат в синхрон. Нещо в това движение напомняше за насекоми… за хищници. Ранди се пребори с внезапния порив да побегне.

— Ангъс, побързай! Намислили са нещо и това изобщо не ми харесва.

В същия миг, така внезапно, както бяха започнали да се поклащат, ИО се разпръснаха и се защураха, като се блъскаха едно в друго.

Ранди изкрещя:

— Това е! Това тотално ги обърква!

— Знаех си — извика Ангъс. — Ела тук.

Ранди се затича към Ангъс и разчлененото ИО. Пронизителен пукот и съсък изпълваше въздуха. Уоки-токито на Ангъс изглеждаше така, сякаш някой го е смачкал. Стърчаха оголени жици, по песъчливия под бяха пръснати платки.

— Честотата е 300 килохерца — ухили се Ангъс. — Просто нагласих радиото да излъчва бързо сменящи се сигнали на смущения и шифри от нашия заглушителен сигнал. Това наистина трябва да обърка комуникацията им. Какво правят?

— Щурат се и се блъскат едно в друго. Сякаш са пияни.

— Видя ли? — каза Ангъс. — Те наистина са изкуствени организми! Комуникират, за да си помагат с ориентирането — като подвижна мрежа. Държат се като един голям организъм, като мравуняк.

Ранди загледа бъркотията електронни части, допреди малко представлявали уоки-токи.

— Няма да можем да разнасяме тая купчина боклуци с нас.

— Естествено, че не — каза Ангъс. — Трябваше да поръчкам малко, за да видя кой сигнал ще свърши най-добра работа. Дай ми твоето и ще го модифицирам.

— Ще можем ли да приемаме и изпращаме съобщения, след като го модифицираш?

— Не. Трябва да свържа заглушителя с централната платка. Сигналът трябва да е постоянен, не можем да го изключваме.

— А какво ще стане, ако ни потрябва радиото?

Ангъс се раздразни.

— Да не искаш ИО да ни следват навсякъде?

Ранди му подаде уоки-токито си. По-добре изолиран, отколкото отново да гледа тази отвратителна върволица ИО. Сребристите машини продължаваха да се щурат безцелно.

— А сега какво ще правим? — попита Ранди.

— Хайде да изключим това и да застанем съвсем неподвижно, за да видим какво ще стане — отвърна Ангъс. Изключи модифицираното радио й почти веднага ИО се изгубиха от погледа им надолу по тунела.

— Виж на картата накъде тръгнаха.

Ангъс натисна няколко бутона и на малкия монитор се появи многоцветна триизмерна карта. Качеството и детайлите й още изумяваха Ранди. В сравнение с нея „официалната“ карта на „Земно ядро“ изглеждаше нескопосана. Компютърната карта можеше да се върти триизмерно и да показва всички посоки. Ангъс не бе дал на Конъл тази карта, защото тя ясно показваше тунелите, дълбочината и посоката. С нейна помощ минаването по тунелите бе много по-лесно, отколкото за миньорския екип. Ангъс бе сметнал, а Ранди се бе съгласил, че за да не ги видят и за да са на крачка пред Конъл, им е нужно голямо предимство. Картата им осигуряваше това предимство.

Ангъс натисна още няколко бутона и на екрана се появи по-едър мащаб на картата. Червените точки замигаха в единия край и изчезнаха извън обсега на сензорите за движение, но Ранди вече бе разбрал накъде са тръгнали.

— Тръгнаха към голямата бъбрековидна пещера на 350 метра оттук — каза Ранди. — Това е най-голямата пещера в комплекса, с изключение на Плътната маса.

— Да отидем да я видим. Получаваме актуализация от ударниците на всеки петнайсет минути. Тогава ще трябва да спрем, но можем да стигнем голямата пещера преди актуализацията.

Ангъс включи заглушителя на сребристи буболечки и тръгнаха към голямата пещера.

23:14

4726 метра под земята

Конъл нямаше време да си помисли, че е страхливец. Не обърна внимание на изгарящата болка в гърба и коляното и помогна на Санджи да вдигне Мак. Метнаха австралиеца, който бе почти в несвяст, на рамото на Санджи като мокър килим. Конъл стисна автомата и се затътри след Вероника и едва движещия се Санджи към неизвестната светлина.

О’Дойл изпразни цял пълнител и тунелът закънтя. Във въздуха се понесоха изпълнени с болка писъци. Не бяха човешки писъци, а непоносимият стържещ звук на гума в асфалт, който издаваха съществата. Конъл никога не бе чувал такива звуци, дори в кошмарите си, но знаеше, че без съмнение са писъци на агония. Прииска му се да запуши уши, за да не чува смразяващите звуци, но продължи да стиска с потни ръце автомата.

Странната светлина стана по-ярка. Пещерата започна да се стеснява като фуния и таванът стигна височина едва метър и половина. Конъл отново чу стрелба и писъци, но не погледна назад. Просто искаше да избяга. Запромъква се приведен напред. Назъбеният таван стигна височина метър и двайсет. Светлината се усили и подозрително му напомни за следобедни лъчи по пода на затъмнена стая. Искаше му се, дори искрено се замоли, това наистина да е слънчева светлина, макар да знаеше, че е невъзможно.

Таванът се схлупи още повече и Вероника се принуди да лази на колене. След малко Санджи залази по корем. Остави Мак на земята и го накара да пълзи напред.

Конъл погледна назад. Виждаше силуетите на Либранд и О’Дойл — открояваха се на светлината на всеки изстрел. Отново насочи вниманието си напред и запълзя след Санджи, Вероника и Мак.

Таванът на тунела отново се издигна на почти два метра. Някъде напред източникът на светлината малко по малко се откриваше. Дали в края на тунела имаше… небе? Не, нямаше как да е небе. Зад тях стрелбата ехтеше и се приближаваше.

Мак лежеше на земята във фуниевидния отвор. Държеше главата си и тихо стенеше. На шест метра пред него Вероника и Санджи изведнъж спряха. Конъл бързо ги настигна и пред очите му се откри невъзможна гледка. Пред тях се простираше пещера с размерите на закрит стадион. Беше осветена толкова ярко, сякаш самото слънце се бе промушило през отвор в тавана. Светлината имаше странен син оттенък, който придаваше призрачен вид на всичко. Конъл вдигна очи към тавана, но веднага ги отмести. Светлината бе толкова ярка, че не можеше да се гледа. Сякаш наистина беше слънце. Той сведе очи към пода на пещерата — там имаше странни туфести оранжеви дървета и безкрайни редици многоцветни растения. Насред тях лъкатушеше искряща река.

Това бе обработваема земя!

Заля го чувството, че са обречени. Промуши се покрай Вероника и Санджи, които стояха вцепенени и отчаяни.

Спря на ръба и се наведе да погледне. До пода на пещерата имаше поне шейсет метра.

Току зад гърба му се чуха изстрели и прекъснаха паниката му. Това го принуди да обърне внимание на опасността, която идваше от тунела.

— Санджи, изтегли Мак до ръба — каза Конъл, изтича до фуниевидния отвор и погледна, Либранд пълзеше на три метра пред О’Дойл, а той стреляше назад. Тя се търколи по гръб и стреля ниско към връхлитащата лъскава маса. В същото време О’Дойл изпълзя покрай нея й промъкна огромното си туловище през тесния отвор. После се обърна и изстреля още един залп към кошмара в тунела, за да прикрие Либранд, докато се промуши и тя. Сега Конъл ясно можеше да види какво става назад.

Не можеше да преброи всички скалоподи. В тесния тунел можеха да застанат само няколко един до друг. Всъщност нямаше значение колко са — щом паднеше един, друг го прескачаше, размахваше пипала и проблясваше в яростни оранжеви и кървавочервени оттенъци. Изпълваха тунела и се плъзгаха напред като мръсна вода по ръждясал улук. Острият мирис на кучешки изпражнения дразнеше ноздрите, заедно с натрапчивата миризма на барут. Ножовете с форма на полумесец, които държаха разгневените пипалати богове, зловещо отразиха светлината на лампата му. Грубата им кожа се триеше в скалата и издаваше стържещ звук — сякаш шумоляха милиони изсъхнали листа.

О’Дойл се изправи запъхтян. Либранд изстреля още един залп към прииждащите скалоподи, които вече бяха само на двайсет метра. О’Дойл се обърна към Конъл, който махна предпазителя на оръжието си, но не го вдигна, и го изгледа, сякаш е малоумен.

— Какво правите, по дяволите? Бягайте!

— Няма накъде. Пред нас е пропаст!

— Ами изкарайте въжетата и се спуснете, по дяволите! Нямаме време! — О’Дойл стреля, докато Либранд презареди.

— Няма да успеем — отвърна Конъл. — Пропастта е огромна!

Отпусна се на коляно и вдигна автомата. Скалоподите приближаваха и изпълваха тесния отвор. Движеха се бързо, вече бяха на петнайсет метра. Конъл натисна спусъка. Не бе подготвен за отката и оглушителния изстрел. Леко залитна, но си възвърна равновесието, наведе се напред и стреля още няколко пъти. Автоматът запрати жаркото олово към пулсиращите скалоподи.

Нещо сиво проблесна на светлината на лампата му — един камък се удари в пода пред него, отскочи и вдигна малък облак прах. Конъл стреля още два пъти и видя как един от скалоподите падна, пипалата му се замитаха в болезнена агония. Нямаше време да се наслади на малката си победа — друго същество прескочи трупа и зае мястото му. Една ръка го потупа по рамото. Без някой да го подканва, Конъл се обърна и се затича към ръба на пропастта, а Либранд изпразни пълнителя си.

Конъл нямаше много накъде да отстъпва. Двамата с О’Дойл застанаха само на метър от Санджи, Вероника, Мак и ръба. О’Дойл бързо тръгна напред и погледна надолу към пропастта. Извърна се навъсен и викна:

— Либранд, дай пистолета си на Санджи. — Подаде на Вероника своя пистолет и пристъпи към фуниевидния отвор. Коленичи пред групата, вдигна автомата и го насочи към отвратителната сган пулсиращи скалоподи, които се изсипваха като демони от утробата на ада. — Къркланд, дай мунициите си на Либранд.

Конъл подаде пълнителя на Либранд и коленичи до О’Дойл. Либранд застана зад тях, готова да стреля. Първите скалоподи изпълзяха през отвора, изправиха се на три пипала и се втурнаха към тях. Вторият и третият ред се плъзнаха напред като паста за зъби през почти изстискана тубичка. Различаваха се от младите пипалати богове — бяха масивни и силни, подвижни и агресивни. Размахваха заплашително закривени ножове вместо да танцуват игриво и невинно.

Оставаха им само секунди живот, но въпреки това О’Дойл хладнокръвно раздаваше ясни заповеди.

— Къркланд, превключи на автоматична стрелба, но на кратки откоси. Рийвс и Хаак, стреляйте само ако ни доближат съвсем. Няма да имаме втори шанс!

— Огън!

Блестящите същества бяха само на десет метра от тях. Стрелбата от трите автомата раздра въздуха. Куршумите се забиваха в мускулестите безкостни тела. Топли струи гъста течност плиснаха като лепкав дъжд и опръскаха лицето на Конъл, докато изстрелваше откос след откос.

Неочаквано атаката на скалоподите премина в отстъпление и те се изсипаха обратно в отвора. Движеха се със страшна скорост върху масивните си пипала и се блъскаха навътре като еднородна маса проблясваща плът.

По песъчливата земя бяха пръснати мъртви, ранени и умиращи скалоподи. Навсякъде бликаше гъста мазна пурпурна течност. Някои лежаха неподвижно, други потръпваха, сякаш им е студено, а трети протягаха дълги пипала към отвора и бавно и мъчително се изтегляха. Макар съществата да бяха непознати, Конъл ясно разпозна борбата на ранените, които отчаяно се мъчеха да избягат.

О’Дойл се изправи, превключи на ръчна стрелба и мълчаливо подаде автомата на Санджи. Взе пистолета си от Вероника и измъкна ножа си. Избърса гъстите лепкави пръски от лицето си и ги изтръска на земята.

Погледът му бе безжалостен като на хладнокръвен убиец. Погледна Либранд.

— Готова ли си?

Тя метна автомата на рамо, взе своя пистолет от Санджи и също измъкна ножа си. Двамата с О’Дойл подминаха Конъл. Той остана коленичил, изопнат и скован. Стискаше автомата, сякаш възнамеряваше да не го пуска цяла вечност.

Либранд погледна О’Дойл и кимна. Конъл загледа изумено и отнесено как двамата пристъпиха напред и се заеха да посичат скалоподите, които още мърдаха. С мощен замах забиваха остриетата дълбоко в петнистите бели тела. Тела, които сега светеха съвсем слабо. Отново и отново вдигаха ножовете, по които още се стичаха жизнените сокове от поредната жертва, и ги забиваха бързо и силно в следващото меко тяло. При всяко пробождане пипалата се гърчеха ужасно. Пещерата се изпълни с плътна воня на загниващо месо.

Санджи издаде клокочещ звук и повърна. Ранените скалоподи се гърчеха едва-едва и се опитваха да се доберат до тунела и да избягат. Предсмъртните им писъци изпълниха пещерата. Сякаш милион нокти драскаха по черна дъска. Конъл потрепна от жал, макар в тях да нямаше нищо човешко.

Двамата войници приключиха с противната задача и се върнаха при другите. Умората, душевна и физическа, удари Конъл нато чук. Той падна по задник и се загледа пред себе си, без да вижда. Тънка струйка лепкава пурпурна течност се проточи от лицето към гърдите му.

29.

23:18

За двамата учени, които бяха свикнали да контролират всичко в лабораторията и да планират добре търсенето на силни усещания, това бе прекалено. Може би за първи път, откакто бяха пораснали, а това не бе толкова отдавна, Ранди Райт и Ангъс Кул не знаеха какво да мислят. Седяха скрити в дъното на тунела и се взираха в нещо, което надхвърляше представата им за реалността.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна ококореният Ангъс, докато клечеше неподвижно зад един камък. — Как се е озовало тук? Ти чу ли изстрели?

Ранди също се криеше зад камъка.

— Не съм сигурен, чу се много слабо. Може и да са били изстрели.

Взираха се в широката бъбрековидна пещера, слисани от това колко е огромна и сложна. Стените се извиваха високо нагоре и се срещаха по средата. Таванът обаче не се виждаше от ослепителната светлина, която озаряваше пещерата със странен синкав оттенък. Пещерата стигаше толкова надалеч, че не можеха да различат какво има в края й. Акър след акър по пода на пещерата се простираха стройни редици невиждани растения. В средата бе кацнало малко селище с разнебитени каменни сгради, приличаха на руини на древен ацтекски храм.

Много по-интересни от пещерата, насажденията и сградите бяха „селяните“. Ранди и Ангъс зяпаха изумено съществата с меки тела и дълги люлеещи се пипала. Те пулсираха и светеха на цветни петна. Движеха се странно, но грациозно. Носеха се леко като медузи по течението в океански води. Някои стигаха височина три метра от главата до пръстите на пипалата. Други стигаха само метър и се препъваха некоординирано като деца, които едва прохождат.

Съществата се придвижваха тихо. От време на време издаваха остри звуци, които наподобяваха стоманено острие, което се плъзга по стъкло. Синята светлина от тавана хвърляше мънички отблясъци по хилядите сферични тела на ИО — по земята и по стените имаше безброй роботи. Отдалеч приличаха на безчет лъскави мравки, които се щурат около мравуняк. Дъговидните стени бяха осеяни от входовете на стотици тунели. Повечето бяха на нивото на земята, но някои бяха на височина петдесет, че и сто метра.

— Какво е това, по дяволите? — повтори Ангъс.

Ранди не отговори. Взираше се в надупчените стени на огромната пещера и трескаво се опитваше да осмисли видяното. Според картата това място бе едно от най-големите отворени пространства в целия комплекс. Единствено пещерата, която обграждаше Плътната маса, бе по-голяма. Той нямаше представа какво ще открият, но изобщо не бе очаквал да види невероятните странни същества и да чуе ехо от изстрели.

— Ангъс, провери Марко/Поло. Тези изстрели сигурно са на служители на „Земно ядро“.

Ангъс измъкна малкото устройство от колана си и седна на песъчливата земя. Опря гръб на камъка и се скри напълно от всички — или всичко — в пещерата. Приемникът „Марко“ изписука с нисък тон, а след това с шест високи. Ангъс яростно присви очи.

— По дяволите! Не мога да повярвам!

— Какво? Кой е?

— Хващам сигнали от Мак, доктор Рийвс, доктор Хаак, Либранд, О’Дойл и самия господин Голямата клечка Конъл Къркланд — каза Ангъс. — Какво става?

— Чухме изстрели, значи нещо не е наред — каза Ранди. — Те къде са?

— На шейсет метра нагоре и на десет часа, ако застанеш с лице към малкото селище.

— Как са жизнените им показатели?

Ангъс завъртя копчетата и бързо превключи на индивидуални показатели.

— Пулсът на всички е ужасно висок, с изключение: на О’Дойл — неговият е нормален. Температурата им е добре, алфа-вълните са скочили страшно много, но падат. Почакай… Мак изобщо не е добре. Алфа-вълните му са паднали и кръвното му е ниско. Има нужда от лекар, и то спешно.

— Високи алфа-вълни и бърз пулс; изглежда, са влезли в схватка.

Ангъс погледна Ранди. В ума им сякаш едновременно проблесна една и съща мисъл. Двамата бавно надникнаха иззад камъка. Макар да бяха почти на четиристотин метра, видяха как стотици ИО се строяват в дълга редица. Единият й край тръгваше от селището, а другият се простираше към входа на един тунел. От такова разстояние ИО се виждаха като точици, но отраженията им проблясваха в повтарящ се ритъм.

Ранди извади бинокъла си и се загледа натам.

— ИО пак се гърчат както преди малко. Ще ми се да знам какво може да означава това.

Сякаш за да отговорят на въпроса му, от порутените каменни сгради изскочиха куп същества. Проблясваха в оранжево и яростно размахваха пипала. Движеха се бързо и изглеждаха агресивни. Последваха поклащащата се върволица ИО. Спряха на средата на пътя към, края на пещерата.

Той фокусира металните предмети, които съществата стискаха в пипалата си. Страх стегна гърдите му — металните предмети бяха дълги закривени ножове.

Погледна надясно. Стомахът му се сви от отвратителната гледка. Гъмжило от ИО, сигурно бяха хиляди, се точеше като редица живи потрепващи метални топки. Подобно на армия от рисувани мравки, промъкващи се в кошница за пикник, те носеха стоманените предмети и ги даваха на бляскавите същества, които размахваха пипала, бързо се строяваха и тръгваха към другия край на пещерата.

— Трябва веднага да изчезваме оттук и да се върнем горе — каза Ангъс. — Ама веднага.

Ранди кимна като зомби и се вкопчи в думите му. Ангъс щеше да ги измъкне оттук. Ангъс изяждаше опасността за закуска. Ангъс знаеше какво трябва да се направи.

— Сега е 11:21 — каза Ангъс. — Ударникът трябва да се актуализира. Можем да изпратим съобщение.

Ангъс подаде на Ранди Приемника „Марко“ и извади джобния си компютър.

— Добре. Имаме пет минути, преди ударниците да се изключат. Ще дам команда да стоят включени шест часа и непрекъснато да излъчват сигнал за помощ.

— Какъв по-точно?

— Ами по една случайност не съм програмирал съобщение за враждебни пипалати същества, но ситуация номер четиринайсет като че ли е най-добра в случая. Тя е, че сме се натъкнали на въоръжени и опасни крадци на територия. Властите ще дойдат веднага. До половин час горе ще гъмжи от специални отряди и пехотинци на полицията в Юта.

Ранди се зае да настрои портативния уред да изпрати съобщението до повърхността. Само се чудеше какво точно може да направи щатската полиция, за да ги спаси от раса агресивни подземни същества.

Ангъс извади малкия приемник от колана си, бутна сгъваемата стойка в една пукнатина в скалата и включи устройството към джобния си компютър. На екрана се появи празен правоъгълник. Той загледа как правоъгълникът се запълва, което означаваше, че приемникът обработва сеизмичната информация, която се изпращаше от ударниците.

Ранди приключи с настройката на портативния ударник и го нагласи да излъчва ситуация номер четиринайсет. Малкото чукче на устройството заудря земята в бърз сложен ритъм. При всеки глух удар двамата потрепваха. Ранди знаеше, че ударите му се струват силни само защото е застанал над устройството, но мислите за ордите ИО и съществата, които размахваха ножове, не го оставяха на мира. Ударникът млъкна само след няколко секунди. Ранди бързо го разглоби и го прибра.

Една мисъл си проправи път сред обърканите му чувства. Той грабна джобния монитор от Ангъс, извика картата на тунелите и внимателно я разгледа. Местоположението на другите от „Земно ядро“ бе означено с оранжева точка.

— Тунелът, към който тръгнаха светещите същества. Той е част от редица тунели, които могат да ги отведат при Конъл и останалите. Съществата може да са тръгнали след тях. Трябва да направим нещо. — Погледна Ангъс. Надяваше се, че той ще знае най-добре как да помогнат на другите.

— Майната им — изсъска Ангъс. — Трябва да офейкваме веднага. Да се оправят сами!

Ранди знаеше, че Ангъс е себичен и егоцентричен, но това беше прекалено. Хората бяха в опасност, животът им висеше на косъм, за бога.

— Стига, Ангъс — каза Ранди, без да е сигурен дали приятелят му сериозно мисли само за собствената си кожа. — Не можем да ги оставим да умрат.

Лицето на Ангъс потъмня от гняв и Ранди се слиса. За пръв път се уплаши от приятеля си, почувства, че в талантливия мозък на Ангъс се спотайва нещо мрачно и опасно. Ранди зачака, докато Ангъс премисляше ситуацията.

— Добре — каза Ангъс накрая. — Ще им помогнем, ако можем. Но ако не можем, ще се погрижим само за себе си и ще се разкараме оттук, ясно?

Ранди кимна. Двамата мълчаливо прибраха нещата си и се шмугнаха обратно в тунела. Използваха картата, за да открият друг път към Конъл и останалите.

23:19

На повърхността чувствителните сеизмични сензори на ударниците прихванаха слабото непрекъснато туптене. И шестте ударника обработиха съобщението, прочетоха инструкциите в него и направиха справка в базата данни за съответното действие.

Едновременно излъчиха синхронизиран сигнал и започнаха да предават по всички радиочестоти предварително програмираната ситуация номер четиринайсет.

23:23

След три иззвънявания Андре Вожел уморено се обади:

— Ало?

— Андре, да не те събудих?

— Кой е, по дяволите?

— Я стига, не ме ли позна?

Настъпи кратко мълчание. Кейла се усмихна злобно и се опита да си представи изражението му.

— Кейла Майърс. Не мога да повярвам. Използването на поверителни кодове за достъп е углавно престъпление, Майърс.

Яростта на Кейла се разгаряше дори само от тона му, но тя запази спокойствие.

— Знам — каза тя. — Въпрос от национално значение е, затова те моля да ме изслушаш. Само две минути. — Млъкна и зачака решението му.

Андре Вожел се бе издигнал в редиците на АНС от компютърен анализатор и постепенно бе стигнал до влиятелния пост на директор на Агенцията. Отговаряше само пред един човек — пред министъра на отбраната.

— Голяма куражлийка си, щом ми се обаждаш, Майърс — каза Вожел. — Но пък ти винаги си била куражлийка. Това ти е единственият шанс, казвай.

— Открих нещо, което ще те издигне в кариерата.

— И то е?

— Боя се, че не е толкова просто, Андре — каза Кейла, като се мъчеше да запази почтителен тон. — Имам условия.

— Добре, дай ми представа каква е тази чудна информация и ще се споразумеем за цената — отвърна Вожел. — Не мога да повярвам, че не си предложила информацията на свободния пазар.

— Не става дума за Близкия изток или обичайните глупости. Това е най-голямото събитие, за което си чувал.

— И какво ще ми струва това? Обичайната цена?

— Сега е различно — спокойно каза Кейла. — Това е нещо голямо, нещо невиждано досега. Този път искам нещо повече от пари.

— О, сигурно е наистина нещо много интересно. Казвай направо, Майърс, губиш ми времето. Каква е проклетата ти цена?

— Цената е, че искам да се върна.

— Къде да се върнеш?

Тоя да не беше малоумен? Кейла пое дълбоко дъх и заброи наум до десет.

— Искам си живота. Искам отново да бъда назначена в АНС.

Вожел се изсмя високо, остро и грубо. Смях на вътрешен човек, който се присмива на аутсайдер.

— Ти си луда! Видях какво направи с онези деца, забрави ли? Имаш късмет, че ги накарах да те пуснат, вместо да се разправят с теб веднъж завинаги. Никога няма да бъдеш допусната отново в АНС. И не ме интересува, дори да имаш снимки, на които президентът оправя овца.

Кейла потисна надигащия се в нея гняв.

— Чуй какво ще ти кажа. Открих нов вид.

За миг Вожел замълча, после проговори.

— Какъв нов вид?

— Не знам — отговори Кейла. — Но е нещо невиждано досега. Този вид е разумен, разумен като човек, и много опасен.

— Будалкаш ме. Открила си нов разумен вид? Какъв точно, маймуни ли?

— Не, нищо подобно. Нещо съвсем различно е. Казах ти, разумен като човек. Никой не е виждал нещо подобно досега. Опасен е, определено е заплаха за националната сигурност и за живота на американците. За теб това е Свещеният Граал, Андре, нещо, което можеш да предадеш директно на министъра на отбраната и на самия президент.

Още една кратка пауза.

— Разкажи ми повече, Кейла. — Презрителният обиден тон бе изчезнал. Сега говореше човек, жаден за власт.

— Не — каза Кейла. — Няма да кажа нищо повече. Много добре знаеш, че нямаше да се обърна към теб, ако не ставаше дума за нещо наистина голямо. Вярваш ли ми?

— Да — отвърна Вожел. — Да, вярвам ти.

— Добре. Казвам ти, че това е откритието, което винаги си искал. И за да го получиш, за да бъдеш човекът, който ще го представи на президента, искам пълна реабилитация. Искам да изчистиш досието ми. Искам го писмено и съвсем изрично. Щом това стане и щом се застраховам с копия, в случай че се отметнеш или ми се случи нещо лошо, ще ти дам мястото и цялата информация, с която разполагам.

— Покажи ми един екземпляр от този твой нов вид и сключваме сделката.

Кейла понечи да заговори, после спря и думите замряха на езика й. Андре искаше доказателство. Но хоризонталната галерия и асансьорната шахта бяха затрупани от тонове скали. Тя вече бе претърсила развалините на лагера и не бе открила и следа от съществата.

Устройството за безопасна комуникация тихо изписука и привлече вниманието й. Току-що бе приключило периодичното претърсване на честотите и бе изолирало ясна трансмисия. Тя се взря безизразно в устройството, провери отчета и не повярва на очите си.

— Е? — каза Вожел. — Какво има, Кейла? Не можеш ли да ми дадеш доказателство?

— Ще ти дам доказателството, но времето ни изтича. Подготви документите за реабилитация и имай готовност за действие когато и където ти кажа.

— Кейла, имаш…

Тя прекъсна връзката, захвърли слушалката и хищнически сграбчи устройството. Провери отчета.

— Ангъс, нищожество такова! — прошепна злобно. Беше готова да убива. — Мръсни малки копеленца!

Затършува в раницата си и намери заглушителното устройство. Грабна автомата и яростно закрачи към лагера. Лицето й бе сгърчено от ненавист.

23:29

4726 метра под земята

О’Дойл си позволи кратка почивка и се замисли над ситуацията, в която се намираха. Не беше добре. Като погледна през ръба на пропастта, разбра, че преценката на Конъл е вярна. Дори на опитен катерач щяха да му трябват четирийсет минути, за да се спусне. Неопитните сигурно можеха да се спуснат и много по-бързо, но щяха да се разбият долу със страшна скорост. Доктор Рийвс имаше опит в катеренето и каза, че може да се спусне лесно. Доктор Хаак също имаше опит, но не се бе катерил от двайсет години.

О’Дойл погледна Мак, който вървеше към него бавно като болнав старец.

— Как си, Мак?

— Не чак толкова зле. — Изражението му ясно показваше, че лъже. — Аз… съжалявам за това, което стана на реката.

— Не се тревожи за това. Нали я преминахме. Само това има значение.

— И все пак се чувствам, сякаш съм предал всички. Знам, че точно сега не съм във форма, но мога ли да помогна с нещо?

О’Дойл се замисли за миг. Не искаше да възлага на Мак нещо отговорно и беше дяволски сигурен, че няма да му даде огнестрелно оръжие, не и в това състояние. Та той едва можеше да върви сам.

— Можеш да помогнеш, ако отидеш да наглеждаш тунела. Не можем да си позволим нещо да се промъкне зад нас и да ни изненада.

Австралиецът кимна.

— Разбира се. — И бавно се отдалечи към фуниевидния отвор.

Мак не бе в състояние да се спуска сам. Трябваше да го спуснат, а не разполагаха с толкова въжета. Мак не бе единственият, който имаше проблеми. О’Дойл погледна Конъл, който се бе свлякъл до стената. В лагера никога не би предположил, че шефът му може да е толкова жилав. Конъл се бе изправил й бе стрелял по скалоподите въпреки пълната липса на обучение и опит в битка. Ако се съдеше по начина, по който вървеше, коляното го болеше много и вероятно имаше херния или бе скъсал мускули на гърба. О’Дойл знаеше, че последната травма, се дължи на прекосяването на реката. Без помощта на Конъл О’Дойл щеше да бъде повлечен от течението, и щеше да се удави.

Освен опасността, която идваше от пропастта, никак не му харесваше и пещерата, в която се намираха. Тя им предоставяше отлична позиция срещу челна атака на скалоподите, тъй като съществата трябваше да се движат през тесния процеп и можеха да стрелят право в тях. По същата причина обаче О’Дойл и хората му бяха хванати в капан и нямаше накъде да бягат, в случай че съществата ги нападнеха отново. А по стените имаше пукнатини. Големи пукнатини. Твърде малки, за да се промуши човек, но може би достатъчно големи, за да преминат безкостните скалоподи.

Освен всички тези любопитни факти стоеше и въпросът с мунициите. Конъл имаше само един патрон в автомата. Либранд имаше десет. В двата пистолета имаше общо осем. Никога нямаше да успеят да спрат още една атака на скалоподите. Ако бляскавите същества се появяха отново, щеше да се наложи да водят ръкопашен бой.

О’Дойл се изправи бавно и сковано. Не обърна внимание на физическата болка и тръгна към професорите, които проучваха един мъртъв скалопод. Бяха се привели над обезобразения труп. Санджи бе разрязал съществото с ножа на О’Дойл и бе обелил кожата. Бяха подпрели кожата с камъни, така че многоцветните вътрешности на скалопода да се виждат.

О’Дойл се надвеси над тялото. Бе виждал безброй рани от сражения и по един или друг начин бе виждал всякакви човешки органи — или висящи по труповете, или разпилени по земята, но никога не бе виждал нещо подобно. Вътрешностите бяха плътни и жилести, осеяни с цветни бучки и още мокри от гъстата пурпурна кръв.

Потупа Санджи по рамото и попита:

— Открихте ли нещо интересно?

Санджи не вдигна поглед от трупа на скалопода, но Вероника го погледна. Умората заливаше лицето й. Ръцете й бяха покрити до лактите с гъстата лепкава течност.

— Не знам каква полза може да има от това — каза тя. Личеше й, че е уморена, умствено и физически. О’Дойл не мислеше, че Мак ще оцелее още дълго, и се зачуди дали Вероника не е следващото слабо звено.

— От всичко има полза — меко каза той. — Трябва да знаем колкото се може повече.

Вероника въздъхна и погледна Санджи. Той сякаш не забелязваше нищо освен вътрешностите на скалопода и проучваше слузта и непознатите органи.

Тя вдигна парче кожа и го хвърли на О’Дойл. Той се загледа в неравната плът. Беше плътна и твърда, но същевременно еластична като ластик. Разтягаше се лесно и имаше съпротивление на гумена лента. Външната страна на кожата, изглежда, се състоеше от множество тясно свързани фибри.

— Нямат кости, както предположихме — каза Вероника. — Тялото им очевидно се държи от тази хрущялоподобна кожа. Санджи смята, че за това спомага и вътрешното хидравлично налягане. Погледни телата, след като вече сме ги застреляли или проболи — всички изглеждат сплеснати, като спукани са. Кожата им дава нужната твърдост, за да стоят изправени и да се движат, но същевременно им позволява да са достатъчно гъвкави, за да се промушват през пукнатини като малките, които видяхме по-рано.

Върху кожата имаше тънък слой, леко лепкав на пипане.

— Какво е това слузестото?

— Мисля, че вече се разлагат — каза Санджи. — Може би при тях това става много бързо, не знам. Това би могло да обясни защо не открихме никакви останки в старата гробница или в Серо Чалтел. Мисля, че се разлагат толкова бързо, че не може да има каквато и да било мумификация, която да съхрани плътта.

О’Дойл хвърли кожата на земята.

— А вътрешностите? Какво има там?

— Идентифицирахме стомах — отвърна Санджи. — Пълен е с някакво влакнесто растително вещество. Мисля, че до стомаха открих еквивалент на черва, анус и уста, макар че това става ясно само защото в едното отверстие има нещо, което прилича на зъби. Мисля, че открих мозъка точно в центъра на тялото. Той е доста голям, но сигурно си се досетил за това от факта, че използват оръжия и са развили земеделие.

— Това бе първото, което си помислих — отвърна О’Дойл.

— Не съм сигурен за останалото — каза Санджи. — Дори не сме сигурни дали имат сърце, или кръвта циркулира чрез налягане в цялото тяло. Общо взето представляват торби, пълни с течност. Боя се, че повечето органи излизат извън всякакви класификации.

— Значи са извънземни, така ли?

Санджи се изправи и избърса слузта от ръцете си.

— Нямам представа. Тези същества са нещо съвсем ново. Това е монументално откритие — форма на разум, различна от човешката. Изглежда малко вероятно обаче извънземните да дойдат на Земята, да се заровят на пет километра под повърхността и да живеят примитивно.

— Трябва да са извънземни — каза Вероника, очевидно раздразнена. — Как иначе ще имат една и съща култура на два континента, а хората няма да ги видят през последните десет хиляди години?

Санджи поклати глава.

— Възможно е тези същества да са еволюирали по някаква друга линия и никога да не сме ги виждали просто защото живеят толкова надълбоко. Не забравяйте, че хората никога досега не са стигали на такава дълбочина. Въпреки това тук очевидно става още нещо, както може да се досетите от сребристите буболечки и светлината в пещерата. А тази светлина не просто свети. Може да се обзаложите, че тя предоставя енергия, за да може реколтата да фотосинтезира по някакъв начин. Тук имаме една доста сложна малка екосистема.

О’Дойл се извърна и погледна към тунела, а после към пропастта и светлината. В това просто нямаше никаква логика. Светлина, ярка като слънцето, осветяваше пещера с чудовищни размери. Ако първоначалната оценка на Ангъс бе вярна, пещерата бе с площ 65 квадратни километра. Долу можеше да се види как реколтата расте на полето, виждаше се централното селище с малки каменни сгради. Сребристи буболечки отразяваха светлината, а от време на време преминаваха други скалоподи. Гледката бе съвсем идилична и спокойна.

— Светлината очевидно е изкуствена — каза О’Дойл. — Ако не са я създали нашите приятели мекотелите, тогава кой или какво?

Вероника се замисли за миг, после сви рамене.

— Не знам. Очевидно не са я създали тези същества. Те се изправят срещу огнестрелното оръжие с ножове и камъни, за бога. Показват белези на други примитивни култури — тоест, ако можем да правим паралел между тях и хората.

— Какви белези?

Вместо нея Санджи отговори:

— Изглежда, се бият помежду си. Мислим, че имат доста белези. На много места кожата, която, както виждаш, е груба и влакнеста, е пресечена напосоки от прави линии.

О’Дойл коленичи и вдигна едно змиевидно пипало. На няколко места, особено върху пръстите, с които държаха ножовете с форма на полумесец, видя прави обезцветени линии.

— Ако са белези, това вероятно означава множество схватки, може би дори междуплеменни войни — каза Вероника. — Което е още един показател за много примитивна култура.

О’Дойл пусна увисналото пипало на земята.

— Тогава, ако тези същества са просто едни странни пещерняци, кой е създал светлината? Този, който е създал и сребристите буболечки ли?

— Така предполагам — отговори Вероника. — Нещо поддържа всичко тук, както сребристите буболечки, така и тази изкуствена светлина. Мисля, че вече изключихме като възможност конкурентна минна компания. Нещо друго може да е създало сребристите буболечки, но никоя технология на света не би могла да създаде скалоподите.

— Наричай ги Рийвус Хаакус — каза Санджи.

— Какво? — попита О’Дойл. Забеляза как Вероника леко поклати глава и погледна смутено настрани.

— Рийвус Хаакус — повтори Санджи. — Позволих си да им дам име. В края на краищата това е нов вид. Няма нищо подобно на Земята, включително, доколкото ми е известно, и вкаменелости. Не мога да се сетя и за един животински вид, който да е свързан с тези същества. Мисля, че е важно да се отбележи, че каквито и да са тези същества, те далеч не са здрави. Идентифицирахме конгенитални дефекти в почти всички същества: лезии, вътрешни образувания, които може да са вид рак, болести по кожата. Крайниците на много от тях са отслабени като на малкия скалопод, с който се опитахме да общуваме.

— Конгенитални? — попита О’Дойл. — Искаш да кажеш вродени дефекти?

Санджи кимна.

— Така изглежда. Разбира се, трудно е да се каже, тъй като съществата никога не са били изучавани. Широко разпространените белези на болести сред всички индивиди тук, изглежда, показват прекомерно близкородствено кръстосване.

— Какво означава това?

— Били са тук в продължение на хиляди години без контакт с външни представители на своя вид. Освен ако тук няма други популации или популацията в този комплекс не е много по-голяма, отколкото изглежда, генофондът постепенно става инертен. Ако тези същества изобщо приличат на хората, те се размножават по двойки и предават комбинация от своите белези на малките си. Според теорията на еволюцията някои нейни аспекти са универсални. Затова предполагам, че те имат някакъв еквивалент на гени, които са носители на наследствените белези. Когато една яйцеклетка се оплоди, двете половини на пълния набор гени се сливат и образуват едно цяло. При хората много гени, които са носители на болести, са рецесивни. Това означава, че другата половина в двойката — тази, която е здрава, доминира и блокира белега на болестта. Ако обаче детето получи рецесивния белег и от двамата родители, болестта се проявява. Ако имаш четири деца и всички имат този рецесивен белег, те вероятно ще имат поколение с хора извън семейството, хора, които може би нямат същия рецесивен белег.

— И децата няма да развият болестта — каза О’Дойл.

— Точно така. Ако обаче тези четири деца създадат поколение едно с друго, вероятността твоите внуци да получат два рецесивни гена е много по-голяма. Същото е и при много малките популации. Рано или късно представителите започват да създават поколение с преки роднини, а това увеличава вероятността да се проявят наследствени болести. Това, че дефектите в скалоподите се дължат на близкородствено кръстосване обаче, е просто теория. При този необичаен вид не може да се предполага нищо.

О’Дойл изпита нужда да седне и да си почине. Ребрата му пулсираха, а ръцете му бяха още по-зле. Но не можеше да почива — трябваше да планира следващия им ход. Не можеха да слязат по урвата, не можеха и да останат. Знаеше, че сребристите буболечки могат да се върнат всеки момент, а малко след тях и скалоподите.

— Приключвайте, професори — каза О’Дойл. — Сигурен съм, че много ви се иска да проучвате тези същества до безкрай, но нямаме време. — Обърна се към Вероника. — Иди да поговориш с Конъл. Може би ще успееш да го извадиш от състоянието му. Той трябва да е съвсем с ума си, ако искаме да останем живи.

Вероника го загледа за миг. В ококорените й очи се четеше страх, примесен с някаква вътрешна ярост. После кимна и тръгна към Конъл. О’Дойл се зачуди дали тя ще се пречупи. Бе виждал как много хора се пречупват от стреса. Всеки път бе различно и той никога не знаеше със сигурност какви са признаците на пречупването. Просто си бе изградил способ да разпознава кой може да се превърне в тежест и на кого може да разчита, за да останат живи. Бе оцелял в стотици мисии и този способ бе основната причина за оцеляването му.

Сега интуицията му подсказваше, че Вероника Рийвс е съвсем на ръба.

23:34

Вероника седна до Конъл. Радваше се, че може да си почине. Дори повече, отколкото се радваше, че може да избяга от странния час по дисекция на Санджи. Конъл бе увесил глава и зяпаше прашния под.

— На нищо не приличаш — каза тя.

Конъл й отправи стъклен поглед. Беше оклюмал. Беше се облегнал на варовиковата стена и бе изпънал крака напред. Притискаше автомата към гърдите си като дете, което прегръща мечето си и се надява да се защити от демоните на нощта.

Рамото й леко докосна неговото. Тялото й жадуваше за допир с друго човешко същество. Това бе някакво мъничко успокоение, че няма да умре в ръцете на блестящо чудовище, изскочило от дълбините на ада.

— Определено знаеш как да забавляваш едно момиче.

Конъл продължи да се взира пред себе си, а пръстите му се сключиха още по-здраво около автомата, сякаш Вероника щеше да го отмъкне в мига, в който той ги отпуснеше.

— Да — измърмори той. — Винаги съм бил галантен с дамите.

Помълчаха.

— Защо не помагаш на Санджи? — попита Конъл; очите му продължаваха да се взират със стъклен поглед в нищото. — Това сигурно е находката на живота ти.

— Просто… не е находката на моя живот. — В този миг цялата й кариера нямаше никакъв смисъл. Дълбоко в себе си знаеше, че пред това откритие бледнеят всички археологически находки. Нищо не можеше да се сравни с откриването на друг разумен вид.

Бе прекарала целия си живот в проучване на една изгубена човешка култура само за да открие, че тя нито е изгубена, нито е човешка. Дали скалоподите все още съществуваха в Серо Чалтел? Дали се спотайваха на два-три километра под повърхността, готови да атакуват всичко, което мърда?

Сега всичко бе толкова очевидно. След дъжд качулка. Пещерите, дълбочината, жегата, липсата на човешки останки — сега всичко това ненормално сочеше към безкостни извънземни, които светят като неонови лампи. Това не бе някакво изгубено племе, девствено и чисто в своята примитивност. Това бе някакъв абсурд, нещо отвратително. Нещо, което не трябваше да съществува. А тя бе прекарала целия си съзнателен живот в преследването му.

— Не е това, което се надявах — каза Вероника. — Всичко е толкова объркано…

— Да бе, аз пък точно това очаквах — изсумтя Конъл и я погледна. — Очаквах да попадна в капана на този ад, да ме гони параноя от роботи-паяци, да се ужасявам, че нещо може да разкъса костюма ми и ще се изпържа жив, да се страхувам да заспя, да убивам тези… тези… същества, само за да остана жив. Да, много съм доволен от развитието на нещата.

От наболата брада изглеждаше някак грубо красив. Мехурите по лицето му се бяха подули и вече се пукаха. На някои места кожата му се белеше и се показваха открити рани. Тя потръпна от мисълта, че собственото й лице сигурно също изглежда така.

Прегърна го.

За миг той се напрегна още повече, сякаш щеше да се пръсне от собствената си непреклонност. После тялото му се отпусна, сякаш някой бе махнал тапата и бе източил от него целия стрес. Облегна се на Вероника и тежко отпусна глава на рамото й. Тя протегна ръка и нежно отметна косата от лицето му.

Гласът на Мак, силен и настойчив, прекъсна унеса й.

— О’Дойл!

Тя се обърна към Мак, който бе коленичил пред фуниевидния отвор. А после го чу: звука, който през последните няколко часа се бе превърнал в синоним на страх, на неизвестен ужас, на страшна и неизбежна смърт.

Трак-трак, трак-трак-трак.

30.

23:32

Кейла погледна отчета на портативното устройство за прихващане на сигнали.

Вдигна очи и се огледа за някакви признаци на движение и странни цветни светлини. Чудовищата бяха нападнали без предупреждение. Дали щяха да го направят отново? Логиката й подсказваше, че трябва да се страхува от това да е на открито. Инстинктът й обаче казваше друго. Чудовищата бяха атакували лагера и това бе съвсем ясна, целенасочена мисия. В действителност нямаше значение кое е вярното. Ако искаше да се върне в АНС, тя нямаше друг избор, освен да се оглежда в тъмното за играчките на това малко нищожество.

Бавно насочи устройството отляво надясно. Стрелката светна в червено, когато прихвана скритата станция. Кейла провери отново дали посоката е правилна и закрачи напред.

„Гадно малко нищожество!“

Тези думи отекваха отново и отново в ума й, обикновено придружени от името Ангъс. Кейла крачеше напред и бавно размахваше портативното устройство. Най-накрая я намери. Загледа изумено и съвсем объркано металното устройство с форма на пирамида. Пирамидата имаше хидравлично бутало от неръждаема стомана, което вече бе издълбало осемсантиметрова дупка в каменистата земя. Имаше и три сеизмични сензора — по един в основата на всеки от трите крака, малък индустриален компютър, защитен от гумена капсула, както и радиопредавател.

Ако той бе успял да предаде съобщението, ако полицията или спасителните екипи, или, пази боже, медиите научеха за мината и чудовищата, тогава планът й отиваше по дяволите. Всичко зависеше от секретността и от това Андре да контролира информацията. Ако всичко излезеше в новините, шансът й просто щеше да се изпари.

„Гадно малко нищожество!“

Как не го бе забелязала толкова време? Отговорът бе очевиден — допреди няколко часа устройството на Ангъс не бе включено непрекъснато. Включваше се циклично, изпращаше сигнали на всеки шест часа и то само за няколко секунди. Сигналът трудно можеше да бъде уловен, но от това не й ставаше по-добре. За бога, та тя бе преминала обучение по секретно разузнаване и по едно време правителството я смяташе за най-добрата на света. Да бъде надхитрена от някакъв пиклив учен бе просто прекалено.

„Гадно малко нищожество!“

Той бе изобретил начин за комуникация с повърхността от бог знае каква дълбочина. Системата вероятно служеше и като карта, като подземен GPS. Пирамидите заместваха сателитите. Ако бе така, значи имаше още такива устройства. Поне три, за да е възможна триангулация. И тя трябваше да ги намери всичките. Колко време щеше да й отнеме?

Беше подценила Ангъс Кул. Трябваше да го последва от самото начало. Той комуникираше с тези пирамидални машини от дълбочина пет километра чрез ритмични сеизмични вълни. На свой ред устройството предаваше съобщенията по въздуха. Системата бе направо гениална.

Кейла посегна към пирамидата и изтръгна антената от предавателя. Може би устройството щеше да предостави някаква информация. Вдигна изненадващо леката пирамидна и я отнесе в скривалището си. Нямаше време да я изследва сега, защото трябваше да намери останалите джаджи на гадното малко нищожество.

23:42

Конъл се втренчи в отвора. Десетки сребристи буболечки се гърчеха и потрепваха в тунела.

— Някакви идеи, О’Дойл?

— Не, сър — отвърна О’Дойл. — Надявах се вие да измислите нещо. — О’Дойл бе разпределил патроните за автоматите поравно. Сега Конъл имаше пет. Определено нямаше да стигнат за безкрайната върволица поклащащи се сребристи буболечки. Машините сякаш осъзнаваха това. Редицата се простираше докъдето стигаше поглед, буболечките крачеха по труповете на разлагащите се в тунела скалоподи.

О’Дойл се обърна към Санджи и Вероника. Страхът бе сковал лицата им и бе отнел дъха им.

— Вие двамата наблюдавайте тези пукнатини — каза О’Дойл. — Ти също, Мак.

Мак бавно кимна и се подпря с ръка на стената, за да се задържи на крака. Огледа се бавно. Във всяко негово движение личеше болката, която изпитва.

Конъл внимателно надникна в тунела и се огледа за цветни отблясъци. Заговори тихо, така че да го чуе само О’Дойл:

— Няма да можем да отблъснем още една атака.

— Знам — меко каза О’Дойл.

Пещерата се изпълни с потракване, жужене и бръмчене, съпроводени от отвратителното поклащане на сребристите буболечки. Никой не проговори.

Най-накрая чакането приключи.

Стържещият звук на сухи листа изпълни тунела като съскане на отровна змия. Бавно се изви в дрезгава какофония, която се смеси с механичните звуци на сребристите буболечки. Пронизителните звуци се забиваха във въздуха като иглички в тъпанчета. Мирисът на кучешки изпражнения и развалени плодове накара Конъл да сбърчи нос.

Този път вървяха по-бавно, без да напират напред. Крачеха внимателно като котка, която се промъква зад нищо неподозираща катерица. Светлината, която излъчваха, бе различна… приглушена.

— Да ги подмамим да дойдат по-близо — каза О’Дойл и стреля.

дрън

О’Дойл рязко вдигна глава и двамата с Конъл се взряха в полумрака на тунела. Очакваха да чуят предсмъртен писък на скалопод, но се чу единствено как куршумът рикошира в… метал?

Скалоподите напредваха неотклонно на светлината от лампите на каските. Причината за бавния им ход и звука от рикошета стана ясна. Като фаланга римски воини, скалоподите носеха щитове от лъскав метал, който изкривено отразяваше светлината на лампите.

— Лошо — каза О’Дойл.

Конъл преброи три щита един до друг в тесния тунел. Движеха се бавно като бутало на помпа. Не можеше да види колко скалопода са скрити зад подвижната метална стена. Продълговатите груби щитове напредваха и носеха обещание за смърт.

Бяха в капан между тунел, пълен със скалоподи, и шейсетметрова пропаст. Проблясващите същества приближаваха. Буболечките потракваха и бръмчаха въодушевено. От време на време иззад сребристите щитове се чуваше по някой остър писък.

— Трябва да се спуснем по урвата — каза Конъл.

О’Дойл поклати глава.

— Знаете, че няма да успеем.

— Или някои от нас ще успеят, или всички ще умрем.

— Но вие не можете да слезете с това коляно.

— Аз няма да тръгна.

О’Дойл го зяпна невярващо.

— Оставам тук — каза Конъл. — Мак също. Трябва да оставим скалоподите да се приближат, преди да можем да открием точна стрелба. Ти изведи останалите колкото се може по-надолу. Все още аз съм шефът и ще правиш каквото ти казвам. Действай!

О’Дойл примигна, очевидно неспособен да асимилира ситуацията, после се извърна и взе на бегом разстоянието до другите.

Конъл се извърна да посрещне наближаващата смърт. Само четирийсет метра го деляха от металната фаланга. Страхът лудо преобърна стомаха и гърдите му. Лесно преодоля порива да се обърне и да побегне — най-вече защото нямаше накъде. Пет изстрела. В края на краищата той бе забъркал всички в това. Ако някой трябваше да умре, логично бе да е той.

Над веждите му изби пот, стече се по бузите му и защипа по многобройните мехури. Той стисна оръжието по-силно. Тежестта сега му се стори позната и успокоителна. Потръпна от неканените мисли за платинени ножове, които разпарят корема му и разплискват кръвта и червата му из прашната пещера. Смяташе се, че раната в корема е най-болезненият начин да си отидеш. Дали все още щеше да е жив, след като го накълцат?

Опита се да преглътне, но не можа. Изправи се безпомощно и зачака удобен момент. Скалоподите доближиха на трийсет метра. Приглушената им светлина падаше с меки червени и оранжеви оттенъци върху стените и тавана на тунела. Матовият лъч от лампата му се отразяваше в трите щита. Ръбовете на щитовете проблясваха като бръснач. Сякаш току-що бяха изсечени от голям леко закривен метален лист.

Изведнъж почувства липсата на жена си по-силно от всякога. За първи път бе благодарен, че е мъртва. Нямаше да научи как съпругът й е насечен на парчета от някакви извънземни чудовища дълбоко в земните недра. Прииска му се да погледне снимката й за последен път, преди да умре.

Скалоподите доближиха на двайсет метра. Гранясалата им миризма едва се издържаше. Той видя блестящите тела и ониксовите петна през пролуките между щитовете. Затрепери неконтролируемо. Вдигна автомата и се опита, да се прицели точно, но дулото следваше движенията на бунтуващите се мускули.

Конъл стреля. Куршумът се заби точно в центъра на средния щит, хвърли искри, отскочи със свистене и изчезна в безкрайния мрак на тунела.

Оставаха четири куршума.

Скалоподите напредваха.

— Конъл, ела! — изпищя Вероника. — Ела веднага!

Тялото му просто търсеше извинение. Той се обърна и затича като луд. Страхуваше се да погледне през рамо, страхуваше се да разбере дали скалоподите няма да пуснат щитовете и да хукнат да го преследват. След миг бе при другите до ръба на пропастта… и за малко не падна през него от изумление.

Защото там, увиснал на въже точно пред пещерата, се мъдреше Ангъс Кул. Хилеше се и се люлееше като паяк, подхванат от вятъра.

31.

23:46

Конъл зяпна от изумление. Ангъс висеше от някаква невидима точка над входа на пещерата, омотан в двойно въже за катерене върху мръсния кул-стюм. Други две въжета висяха надолу от двете му страни. Към всяко имаше прикачени ремъци. Вероника и Санджи се омотаваха, а Либранд и Мак им помагаха.

— Здрасти, шефе — каза Ангъс. — Радваш се да ме видиш, нали?

— Ти пък откъде се взе, по дяволите?

— Кой го е грижа? — каза О’Дойл и тревожно погледна към тунела, в който скалоподите бавно и методично напредваха. — Нали е тук и можем да избягаме.

— Нали не смяташе, че ще оставя някой друг да види пръв цялото това великолепие? — попита Ангъс.

— Ти си Килрой — каза Конъл. Ангъс само се усмихна. Вероника умело се закатери по въжето. Санджи я последва с впечатляваща скорост за човек с неговите килограми. След секунди двамата изчезнаха над входа на пещерата.

— Имаме си компания — каза О’Дойл.

Конъл отново се обърна с лице към врага. Първата редица скалоподи с щитове си пробиваше път през отвора, на по-малко от двайсет метра. Щитовете стържеха по скалите като църковна камбана, която се влачи по чакъл.

„Камбаната бие за мен — налудничаво си помисли Конъл. — На Хемингуей много биха му харесали тези мъжествени глупости“.

Като смъртоносни костенурки, скалоподите бавно напредваха, сантиметър по сантиметър. Слабите им възбудени писъци заглушаваха шума на сухи листа и непрестанното бръмчене на сребристите буболечки.

— Ангъс каза, че господин Райт се намира само на шест метра над нас — каза О’Дойл. — Трябва да задържим скалоподите за няколко минути, за да могат професорите да се качат и да хвърлят въжетата. След тях ще се качат Мак и Либранд.

Конъл кимна и се опита да осмисли ситуацията. Тръгна към приближаващата фаланга скалоподи. О’Дойл го последва. Втора тройка скалоподи с щитове вече се нареждаше отвън до първата. Третият скалопод бързо се изхлузи от отвора и зае позиция с щита. Зад фалангата останалите чакаха своя ред. Конъл чу как; пищят от възбуда — или може би от нетърпение.

Изведнъж усети как ръцете му стават сигурни и непоколебими. Зад щитовете мярна ониксовите петна. Вдигна автомата и стреля. Чу се оглушителен писък. Средният щит падна напред с чудовищно дрънчене и вдигна огромен облак прах. Съществото се свлече на земята и се загърчи.

О’Дойл се възползва от това, и бързо стреля три пъти през процепа във фалангата. Два скалопода се сгърчиха и изпаднаха от фуниевидния отвор като боклук, наполовина висящ от кофа за смет. Пещерата се изпълни с писъци, високи и болезнени, проглушиха го дори повече от изстрелите. Скалоподите в предната редица се запрепъваха объркано. Забърсваха с пипала лепкавата пурпурна кръв от раните си. О’Дойл изстреля последния си патрон в гъмжилото, хвърли автомата и измъкна пистолета си.

Зад тях се чу гласът на Ангъс.

— Още двама, хайде, хайде!

— Тръгвай към урвата! — извика О’Дойл и бързо заотстъпва. Скалоподите избутаха настрани ранените и умиращите и започнаха да се изсипват от фунията, като се опитваха да застанат зад двата изправени щита. Конъл се обърна и затича към ръба на пропастта. Либранд вече се катереше по въжето. О’Дойл върза Мак за ремъците. Либранд изведнъж спря и викна:

— Патрик, внимавай!

Като жабешки език, който се стрелва към муха във въздуха, едно масивно пипало метна лъскав платинен нож от една пукнатина в скалата. О’Дойл бързо се наведе, но ножът закачи бузата му и от нея потече кръв. Той се претърколи настрани от скалоподите и урвата, а чудовището изпълзя от пукнатината.

Безкостното му тяло се стрелна към Мак с невероятна скорост. Той се опита да се наведе, но ремъците го задържаха като червей на въдица. Мак изпищя, когато яростно проблясващите оранжеви пипала се увиха около него като октопод около непредпазлива риба. Мак заудря кошмарното чудовище с юмруци. Сякаш удряше сурово месо. Платиненият нож проблесна, издигна се окървавен и отново се спусна.

О’Дойл скочи и опря дулото на пистолета си в тялото на скалопода. Изстреля последните си три патрона. Съществото нададе отчаян вой и пусна Мак. Пипалата му се залюляха над ръба на пропастта. Въздухът се изпълни с миризма на развалено месо, тежка и почти непоносима.

Тъкмо миризмата някак си накара Конъл да се опомни от ужаса и унеса. С безсилен и същевременно яростен рев той се затича към скалопода и с всичка сила блъсна мекото тяло. Ударът бе достатъчно силен. Скалоподът полетя в пропастта и писъкът му заглъхна.

Либранд отново извика предупредително.

— Идват!

Конъл се извърна и видя как един огромен скалопод се хвърля към него. Приличаше на адска кръстоска между лъв и морска звезда с камшични крайници. Държеше два извити платинени ножа. Либранд стреля три пъти с автомата и съществото падна върху Конъл и го събори.

Вонящата му кожа бе груба и еластична като гумена шкурка, а самото то бе твърдо и тежко. Конъл замахна към скалопода, но сякаш удряше наполовина пълен с вода дюшек. Ожесточено се замята, за да се измъкне изпод неподвижното тяло. Либранд висеше на въжето. Бе извадила пистолета. Ангъс бе изчезнал, а Мак висеше на ремъците като риба на въдица. Кръвта му бликаше като фонтан, розово-белите му черва се изсипваха върху финия пясък.

Конъл грабна автомата, обърна се и изстреля последните си три куршума. Рани два връхлитащи скалопода. И двата се свлякоха като чували с картофи. Единият замря веднага, другият се загърчи като огромна буца желе. Изстрелите, изглежда, забавиха атаката на скалоподите. Останалите — бяха поне двайсет, се спряха само на три метра. Мятаха пипала като камшици, кожата им проблясваше като лампи на полицейска кола. Писъците им раздираха въздуха.

О’Дойл сряза въжето, което държеше Мак. Австралиецът се свлече неподвижно в краката на Конъл до мъртвия скалопод.

Друго въже, очевидно това на Ангъс, се спусна между Конъл и О’Дойл. Конъл прескочи труповете и се запрепъва към него.

— Нападат! — изкрещя Либранд и стреля три пъти с пистолета. Дръпна спусъка за четвърти път, но пистолетът само изщрака.

Вече нямаха куршуми.

Закатериха се нагоре. О’Дойл се хвана за въжето на Мак. Конъл се хвана за ремъците и усети как го теглят нагоре. Либранд умело се заиздърпва по своето въже.

Конъл усети как едно пипало се увива около крака му. Беше като допир на питон, който се протяга към крехка плячка. Той зарита силно, но кракът му срещаше само въздух. Още едно дълго пипало се стрелна към него и той видя сребрист проблясък и усети изгаряща болка в рамото. По гърдите и рамото му плисна кръв. Стори му се виолетова на странната синя светлина. Усещаше как невидимите му помощници го дърпат нагоре, извън обсега на скалоподите.

Някъде под него О’Дойл изкрещя, но продължи да се катери. Платинен нож се би забил дълбоко в крака му. Кръвта шуртеше и капчиците падаха като бомби на земята шейсет метра по-надолу. Тялото на Мак вече не се виждаше. Скалоподите сигурно вече го режеха на парчета.

Изведнъж Конъл спря да се издига. Две ръце го хванаха здраво и го издърпаха на твърда земя. Беше Ранди Райт. Вдясно Конъл видя как Вероника и Санджи издърпват Либранд. След секунди се появи и О’Дойл. Изтегляше се със сетни сили, лицето му бе сгърчено от болка. Отвратителният нож стърчеше от бедрото му.

Конъл затвори очи. В пещерата изведнъж се възцари тишина, нарушавана единствено от накъсано дишане и пъшкането на О’Дойл.

— Толкова е горещо — измърмори О’Дойл. — Толкова е горещо.

Думите му сякаш дръпнаха някакъв спусък. Мозъкът на Конъл регистрира огромно покачване на температурата. Жегата го връхлетя, сякаш бе влязъл в пещ. Облегна се назад, бореше се за всяка глътка въздух. Заливаха го горещи вълни. Всеки сантиметър от тялото му щипеше и го изгаряше като милиони малки жила.

— Костюмите им — извика Либранд с неясен далечен глас. — Губят цялата охладителна течност!

Конъл се опита да проговори, но от устата му не излезе и звук. Изведнъж умът му фокусира единствено черните петна, които лудо затанцуваха пред очите му.

Усети как някой го вдига внимателно, но уверено, и го носи навътре в пещерата. Петната пред очите му се уголемиха и станаха още по-черни. Накрая вече не бяха петна. Изпълниха полезрението му и препречиха всякаква светлина.

Пета книга:

Скалоподите

32.

28 август, 05:21

Кейла беше на границата между възхищението и яростта. Клечеше и гледаше последното от пирамидалните устройства, които Ангъс бе пръснал из планината. Оценяваше гения, който бе създал тези предмети, но в същото време й се искаше да го изкорми и да разпилее вътрешностите му по студената земя.

Изправи се, отстъпи две крачки и стреля по машината с пистолета. Тя се пръсна на малки парчета изкривен метал и скъсани жици.

Сега пътят на малкото нищожество бе отрязан напълно. Беше й струвал пет безценни часа. Време, в което бе търсила шестте скрити машини.

„Гадно малко нищожество такова!“

Трябваше да го хване. Кой знае какви други хитрини имаше, каква друга тактика можеше да използва, за да потърси помощ? Трябваше да го закове, преди да е успял да го направи. Щеше да опита клещите и този път нямаше да се ограничава с едно-две кокалчета.

Надяваше се, че устройството, което бе занесла в убежището си, може да й даде някаква информация. Той беше там долу, беше сигурна.

05:34

4736 метра под земята

Конъл се сепна и се събуди. Отвори очи и затърси следи от скалоподи. Рамото и гърбът му пулсираха от болка. Чу странен пукот, но не знаеше дали е истински, или само плод на въображението му. Диво се огледа, но видя само останалите от групата. Всички спяха.

— Конъл, успокой се, всичко е наред — уморено каза Вероника и сложи ръка на здравото му рамо. Лежеше до него.

— Къде сме?

— В една пещера. Ангъс и Ранди я запечатаха с камъни. В безопасност сме. Поне засега.

Конъл я погледна. Тя ли се бе грижила за него? В ума му проблеснаха видения с обезобразеното тяло на Мак.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Почти пет часа. Зашихме рамото ти, колкото можахме. Нямахме хирургичен конец, затова трябваше да използваме нишки от въжетата. Ще ти остане грозен белег. Ангъс използва всички кръпки, за да оправи костюма ти и костюма на О’Дойл. Загуби много кръв. Трябва да си починеш.

— Не мога да си почивам, Вероника. — Конъл изсумтя и се изправи, без да обръща внимание на болката в коляното, гърба и рамото. — Как е О’Дойл?

— Спи. Зашихме и него и закърпихме кул-стюма му. Сигурно ще се оправи, стига да не го местим известно време.

— Колко време?

— Според мен не бива да го местим поне един ден.

Един ден. Не можеха да чакат цял ден. Не можеха да си позволят дори час.

— Събуди всички — каза той и бавно сви раненото си рамо, за да го изпробва. — Трябва да видим какво ще предприемем.

05:36

Тясната пещера бе добре осветена от малките, но мощни прожектори на Ангъс. Пращенето на заглушителя изпълваше въздуха. Всички се бяха събрали в кръг в средата на пещерата й гледаха Конъл. Приличаха на уморени зомбита, погледите им бяха изпълнени със страх, ярост и отчаяние.

Конъл погледна гневно Ангъс. В момента животът им зависеше от заглушителя на учения.

— Трябва да ни осветлиш как ни намерихте и защо твърдиш, че тук сме в безопасност.

Ангъс изглеждаше спокоен и изпълнен с оптимизъм. Яркожълтият му кул-стюм бе изцапан с кал, прах и дори засъхнала кръв, но лицето му бе чисто, а буйната му червена коса стърчеше на кичури. Ранди бе забил поглед в земята.

— Ами, като начало инсценирахме инцидента в лабораторията — заговори Ангъс и се изправи, сякаш, се намираше пред борд на директорите. — Надявам се, че никой не е скърбил за това. — Не обърна внимание на убийствения поглед, който му хвърли О’Дойл.

— С Ранди открихме друг вход — продължи Ангъс. — Не се виждаше на първоначалните компютърни модели, но ясно се показа при по-фината обработка. Мисля, че това е същият вход, за който споменава Сони в доклада си. Този, в който са изчезнали студентите по геология.

— Защо не ми каза? — кипна Конъл.

— Защото знаех, че няма да ме допуснеш в пещерите, докато не бъдат изследвани, въпреки забележителния ми опит в тази област — отвърна Ангъс. — Аз открих тази система от пещери и заслужавам да съм първият човек, стъпил в нея. Така че влязохме през този вход и тръгнахме към Пещерата с рисунките, както я наричате вие, защото знаехме, че това ще е първото голямо откритие на Мак и екипа му.

— Затова си сложил табелката — каза Конъл. — Не просто за да си първият, който влиза. А за да покажеш на всички, че не са те първите.

— Ами трябваше да можем да го докажем — отговори Ангъс. — Табелките ясно показваха, че сме били там преди всички. Сложихме една в онази пещера и още седем на други места в комплекса. Имахме два дни преднина. С Ранди сме опитни пещерняци, така че покрихме доста голяма част от територията. Бих казал, по-голяма, отколкото би успял всеки друг. А що се отнася до това защо тук сме в безопасност, двамата с Ранди хванахме един изкуствен организъм и му направихме дисекция.

— Изкуствен организъм ли? — попита Либранд.

— Сребриста буболечка — каза Конъл, без да сваля присвитите си очи от Ангъс.

Думите му, изглежда, развеселиха Ангъс.

— Сребриста буболечка? Чудато име. Добре де, значи хванахме сребриста буболечка и й направихме дисекция. — Ангъс разказа за дисекцията и за всичко останало, което ги бе отвело към спасителната им мисия на ръба на пропастта. Новината, че сребристите буболечки са от платина, изуми Конъл, но той се смая още повече, когато научи, че сребристите буболечки са дали щитовете на скалоподите.

— Искаш да кажеш — тихо заговори О’Дойл, — че не скалоподите са се сетили за щитовете, а роботите?

— Определено изглеждаше така — отвърна Ангъс. — Възможно е скалоподите да са инструктирали сребристите буболечки да направят щитовете, но се съмнявам. Бих се изненадал, ако същества, които използват ножове и камъни срещу огнестрелно оръжие, могат да боравят с толкова сложни машини. Струва ми се, че сребристите буболечки казаха — или може би показаха — на скалоподите накъде, да вървят.

— Няма значение — каза Конъл. — Сега просто трябва да се измъкнем оттук. Ангъс, можеш ли да ни кажеш как да стане това?

Ангъс въздъхна и измъкна малкия монитор от чантата си. Бързо им обясни как работи навигационната система с ударниците и колко е точна. Ранди продължаваше да гледа надолу, сякаш знаеше какво следва.

Конъл почувства как яростта му се разгаря с пълна сила. Неволно сви юмруци.

— Значи искаш да ми кажеш, че си разполагал с перфектна карта на пещерите и не си ме уведомил?

Ангъс бързо се огледа. Пет чифта уморени очи се бяха вперили в него с убийствена омраза.

— Не мислех, че някой ще има нужда от това — каза той, гласът му премина в тревожно цвърчене. — Картата, която дадох на Мак, и без това беше гениална в технологично отношение, наистина изумителна. С Ранди планирахме да се върнем днес. Щях да дам картата на Мак, преди да е навлязъл навътре в пещерите. И щях да ви покажа системата. Аз…

Конъл заби юмрук в носа му и прекъсна обясненията му. Ангъс тежко тупна по задник. Мак бе добър човек. Картата на ударниците можеше да ги предпази от опасности, можеше да ги отведе някъде другаде, а не до задънената пропаст. Конъл се опита да се овладее. Ангъс им бе нужен, за да оцелеят и да се измъкнат от всичко това.

Ангъс го погледна през сълзи. Докосна носа си и погледна окървавените си пръсти.

— Луд ли си? Защо ме удари?

Конъл пристъпи напред и силно го изрита в корема. Ангъс изпъшка и се търколи настрани.

Две силни ръце хванаха Конъл и го спряха.

— Успокой се веднага — каза Санджи. — Ангъс ни е нужен, така че спри. Боят няма да помогне с нищо.

Конъл примигна и кимна. Санджи го пусна. Конъл вдиша бавно и дълбоко. Клекна до Ангъс, който още се мъчеше да си поеме дъх, дръпна го за косата и го погледна в очите.

— Ще ни измъкнеш оттук, ясно ли е? Ще ни казваш всичко и повече нищо няма да криеш. Ясно ли е?

Ангъс бързо закима.

Конъл го пусна. Вече не го интересуваше колко гениален е Ангъс или каква може да е ползата от него за „Земно ядро“. Всъщност май даже самата компания хич не го интересуваше. Осъзна, че не го е грижа за платината и за приходите, които може да донесе.

Искаше единствено да измъкне всички тези хора живи.

07:25

„Гадно малко нищожество“.

Той бе открил друг вход. Кейла се загледа в подробната карта на компютъра. Имаше втори вход към тунелите — път, наречен „Магистралата на Лин“. Тя свали картата на едно джобно устройство.

Още не беше късно. Още можеше да се справи. Можеше да победи всички. Конъл, Андре и особено Ангъс Кул. Ангъс искаше да я провали, така ли? Искаше някой да отиде и да го спаси от подземните чудовища?

„Не, не, не. В никакъв случай, дребосъко“.

Никой нямаше да отиде да им помогне. Това дребно копеленце искаше да я провали. Искаше тя да си остане позорно отстранена от служба в АНС.

Чудовищата бяха там долу, но на нея й трябваше само едно. По дяволите, трябваше й само част от някое чудовище. Стига да внимаваше, можеше да вземе доказателството, което й трябваше, и да се върне в безопасност на повърхността.

А ако имаше късмет, можеше да пипне и Ангъс. Искаше да го намери, да нарита малкия му задник и да си изтрие обувките в него. Така както бе направила с Чо. На Ангъс това нямаше да му се размине. Това генийче си мислеше, че е страшно умно, но и тя не беше глупава, о, не!

„Не, не, не. В никакъв случай“.

Извади кул-стюма, който беше откраднала от миньорската барака. Добре, че го беше взела. Чудовищата бяха атакували половин час след като тя се бе прибрала в убежището си. Закопча всички колани с боеприпаси над жълтия костюм, провери джобната карта и настройките на устройството за безопасна комуникация, грабна Марко/Поло и тръгна към планината.

07:21

Ангъс приключи разясненията си. Конъл се замисли над възможностите, които даваше планът.

— Искаш да кажеш, че най-бързият начин да се измъкнем е да минем през Плътната маса?

— Точно така — отговори Ангъс. Гласът му звучеше носово от памука в ноздрите му. — Това е тунелът, по който дойдохме с Ранди. Нарекохме го Магистралата на Лин. Той води право към Плътната маса. На средата на Магистралата на Лин свихме по един страничен тунел и стигнахме Пещерата с рисунките.

— Значи не сте били в Плътната маса? — попита Санджи.

— Не, това го оставихме на Конъл и Мак — великодушно отбеляза Ангъс. — Ако минната шахта е в толкова лошо състояние, както ви е казал Мак, тогава Магистралата на Лин е единственият изход от планината.

Ангъс щракна няколко клавиша и показа по-близък план на тунелите. Насред жълтите линии, които обозначаваха мрежата от тунели, мигаше оранжева точка. Близо до нея, в края на картата, трепкаха червени точки.

— Местоположението ни на тази карта е актуализирано в 05:19 сутринта. Ние сме оранжевата точка — каза Ангъс. — Червените точки са сребристи буболечки.

Либранд се скова от тревога.

— Но те са точно над нас!

— Само така изглежда на картата — проговори Ранди за пръв път, откакто бяха влезли в скривалището. — Сложихме сензори в целия район, преди да дойдем да ви спасим. Заглушихме ги, когато запечатахме пещерата, така че те не знаят, че сме тук.

— Откъде знаеш? — попита Либранд.

— Защото просто се щурат насам-натам — отвърна Ангъс, очевидно раздразнен. — Когато знаят, че има някой, имат много структурирано поведение.

— Забелязахме — каза Вероника.

— Можем да заобиколим тази шахта така, както направихме с Ранди, за да дойдем и да ви спасим — продължи Ангъс. — Отне ни само половин час да дойдем от другия край на бъбрековидната пещера дотук. С Ранди обаче можем да се движим бързо и безшумно. Ако отчетем, че имаме ранени, за този маршрут ще ни трябват около петдесет и пет минути, може би дори час. Оттам можем да се върнем по пътя, по който вървяхме с Ранди, и да тръгнем към повърхността по Магистралата на Лин. Знаем накъде сме тръгнали, но пътят е дълъг и има много трудни райони, които ще ни забавят. Освен това мисля, че ще сме изложени на опасност от скалоподи. Още повече че ще вдигаме шум като слон в стъкларски магазин. Най-разумно е да тръгнем само аз и Ранди и да доведем помощ.

— Не — студено каза Конъл. — Изобщо не си го помисляй. Тръгваме заедно.

Ангъс го погледна кръвнишки и отново насочи вниманието си към компютъра.

Натисна няколко клавиша. Една жълта линия изпъкна по-ярко. Стигаше до големия зелен правоъгълник, който бяха идентифицирали като Плътната маса, и след това сочеше нагоре, извън обсега на екрана.

— Ако поемем по този маршрут, ще стигнем Плътната маса след двайсет и пет минути — каза Ангъс. — Оттам ще тръгнем право по Магистралата на Лин и ще се измъкнем от тая адска дупка.

— Изглежда стръмно — каза О’Дойл.

— Стръмно е, но таванът е висок два метра — отвърна Ангъс. — Можем да вървим изправени почти през целия път. Ще трябва да пълзим само около двайсет метра накрая, преди самия изход от планината. Наклонът е около трийсет и пет градуса през целия път — пет километра.

Думите „пет километра“ накараха Конъл изведнъж да усети пулсиращата болка в коляното си.

— Колко време ще отнеме?

— Зависи колко бързо могат да се придвижват всички — отговори Ангъс.

— Дори не знаем какво ни чака в Плътната маса — каза О’Дойл. — Може да се окаже и Централното сборище на скалоподите.

Ангъс раздразнено присви очи.

— Ами може просто да си останете тук и да умрете, ако искате. Батериите на заглушителя не са вечни и когато се изхабят, сребристите буболечки ще доведат скалоподите право при вас. Ама знаете ли какво? Всъщност не аз отговарям тук, така че защо просто не си намерите изход сами?

Конъл небрежно се пресегна и го стисна за гърлото. Ангъс моментално млъкна.

— Успокой се, момченце — каза Конъл. — Претегляме възможностите. Така че просто си затваряй устата.

И го пусна. Ангъс го изгледа предизвикателно.

— Може да претегляте възможностите колкото си щете, но това е най-добрият начин да се измъкнем. Ще стане най-бързо и най-вероятно ще избегнем атаките.

Конъл не разполагаше с по-добра идея. Макар да бе гадно копеленце, Ангъс все пак се ориентираше най-добре в ситуацията. Никой друг нямаше представа какво трябва да се направи.

— Добре — каза Конъл и стана. Опита се да не обръща внимание на болката в коляното. — Събирайте багажа. Тръгваме.

07:30

Кейла се промуши през тесния отвор, изправи се, изтръска кул-стюма си и надяна очилата за нощно виждане. Вероятно Ангъс и другите вече бяха мъртви. Нападението на съществата над лагера бе яростно и фатално. Щом бяха атакували по този начин на повърхността, колко ли смъртоносни бяха в дълбоките горещи пещери? Едно беше да се придвижваш в пустинята и да виждаш опасността от стотици метри — и съвсем друго в пещерите… където тези същества живееха.

И все пак, щом бяха толкова опасни, защо Ангъс не бе загинал много по-рано? Очевидно бе останал жив достатъчно дълго, за да изпрати сигнал за помощ, което на свой ред означаваше, че няма причина да го смята за мъртъв.

„Гадно малко нищожество“.

А щом той бе оцелял, можеше и Конъл и останалите също да са избегнали смъртоносните атаки на съществата.

Ориентираше се трудно на триизмерната компютърна карта, но маршрутът на малкия педал бе невероятно лесен за следване. Ангъс и Ранди нямаха и най-бегла представа как да заличават следите си.

Според картата тунелът, в който се намираше, бе дълъг пет километра и стигаше Плътната маса. Докато слизаше, мина покрай няколко отклонения: тъмни проходи в скалата, водещи незнайно накъде. Вървеше по следите на дребосъка и приятелчето му и час по час поглеждаше Марко/Поло. Поне засега уредът не показваше нищо. Ангъс и другите — ако изобщо имаше други — очевидно не бяха в обсега му.

„Значи гадното малко нищожество си мисли, че ще ме затрудни. Ще си изтрия подметките в него“.

Внимателно следеше картата и обозначаваше всеки тунел, покрай който минаваше.

07:38

Конъл хвърли последен поглед към малкия монитор. Не искаше да пропусне нищо. Ако изобщо имаше нещо, което можеше да увеличи шанса им за оцеляване, искаше да го запечата в ума си. Проследи с пръст поредица сферични криви по външния контур на огромната пещера, в която бе Плътната маса, и каза високо:

— Ангъс? Какво е това?

— Не съм сигурен — отвърна младежът. — Мисля, че са някакви ниши, може би малки странични пещери. Изглежда, не водят наникъде — от тях не излизат тунели.

Конъл забеляза нещо познато, но в същото време необяснимо.

— Увеличи още малко.

Ангъс се подчини, макар да измърмори нещо под нос, Конъл не можа да чуе какво.

— Ето тук — каза Конъл. Заби пръст в една яркожълта линия, която тръгваше от Плътната маса и сочеше право надолу към земните недра. — Тази линия върви надолу на колко?… Шест километра? Даже май повече.

— Това е максималният обсег на картата. Така че не може да се каже на каква дълбочина стига.

— За какво мислиш, че служи?

— Не знам — отговори Ангъс. — Изглежда абсолютно права, така че очевидно е изкуствено създадена.

— Но ти каза, че всички тунели са изкуствено създадени, а те не са прави, дори не са гладки — възрази Конъл. — Защо този е различен?

— Може да е шибан тунел до Китай — отвърна Ангъс подигравателно. — Знаеш ли какво? Когато ми пораснат пипала и задникът ми почне да проблясва в оранжево и червено, ще ти кажа за какво служи.

Врътна се демонстративно и остави ядосания Конъл да се взира в монитора и в жълтата линия, която сочеше право към земното ядро.

33.

07:40

Сони лежеше неподвижно, наполовина заровен в пясъка. Гледаше как кучката се изкачва по склона и изчезва сред скалите.

Кейла. Бе чул името й по време на малкия й пазарлък с някой си Андре.

Поне разполагаше с име. И с част от историята й. Тя бе работила за АНС и сега отчаяно искаше да се върне.

Вече имаше това, което му трябваше, и трябваше да тръгва. Не му харесваше начинът, по който тя държеше оръжието си — сякаш очакваше целта да изскочи във всеки момент.

Изглежда бе тръгнала право към входа, който бе открил Ангъс. Това устройваше Сони. Може би тая Кейла щеше да влезе и изобщо да не излезе.

Зачака търпеливо. Нямаше смисъл да избързва, не и след цялото това чакане. Щеше да й даде още двайсет минути.

07:43

— Как си? — попита Либранд и избърса капчица пот от челото на О’Дойл. Изкачването към повърхността щеше да е направо ад за него. Но той щеше да се справи. Тя щеше да унищожи всичко, което се опиташе да им попречи.

— Ти как мислиш? — изсумтя О’Дойл. Очевидно бе ядосан и го болеше, но гласът му всъщност бе нежен. Махна към огромната раница на гърба на Либранд. Понеже той едва можеше да ходи, тя бе взела целия му багаж. — Засрамен и унизен, как да съм.

— Това го знам — каза Либранд и му се усмихна с обич. — Питах за крака ти.

— Зле е — тихо каза О’Дойл и извърна очи. Тя се опита да си представи болката му. Платиненият нож бе разрязал целия бедрен мускул и бе засегнал и костта. Хирургическата намеса бе меко казано примитивна: Санджи бе принуден да използва игли, предназначени за кърпене на кул-стюми, а не на човешка кожа. А вместо конец — нишки от въжетата. Щяха да му останат ужасни белези.

— Ще ми се да имаше морфин, по дяволите, или поне аналгин — оплака се О’Дойл, макар това да бе съвсем нетипично за него. — Много боли. Ако пак настане същата касапница със скалоподите, не мисля, че шевовете ще издържат.

Изчерви се и добави:

— Трябваше аз да ръководя всичко. А не да се влача и да ви бавя.

Тя стисна ръката му в опит да го увери, че всичко ще се оправи и ще успеят да се измъкнат. Погледна сключените им пръсти — покритата с белези кожа, изпъкналите кокалчета. Ръцете им бяха почти еднакви, но неговите бяха много по-големи. Тя често бе гледала грозните си ръце и се бе чудила дали някой изобщо ще поиска да ги погали. О’Дойл бе поискал. Не го интересуваше как изглеждат.

— Ще се измъкнем — каза тя. — Обещавам ти. Ще се измъкнем заедно.

Опря чело на твърдото му рамо. Той нежно я погали по главата.

07:48

Конъл затвори монитора, подаде го на Ранди и той го прибра в раницата си. Подредиха се както бяха планирали — Ангъс и Ранди далеч напред със заглушителя, после Либранд и О’Дойл, а след тях Санджи и Вероника.

Конъл искаше Либранд да върви най-отзад, но само един поглед към опряния на нея О’Дойл му подсказа изобщо да не си го помисля. Ранди и Ангъс бяха добър екип и бе най-добре да са начело. Конъл възнамеряваше да брани тила, доколкото това бе възможно само с един нож.

Вече нямаха огнестрелно оръжие. Само два ножа. Либранд носеше другия. Коя бе най-добрата им защита? Сглобено на ръка радио, което заглушаваше сребристите буболечки. Ако скалоподите ги нападнеха, битката нямаше да трае дълго. Батериите за захранване на лампите щяха да издържат най-много още двайсет и четири часа. Надяваше се преди това да успеят да излязат на повърхността.

Санджи разчисти камъните от ниския вход на пещерата и Ангъс и Ранди поведоха.

34.

08:02

Инстинктите му крещяха да се маха, но той все пак се промъкна в убежището на кучката в търсене на нещо, което да обърка плановете й. Да, разполагаше с името й и част от историята й, но просто не можеше да пропусне възможността да я обърка. Нямаше да си тръгне, докато не направи нещо, за да провали плановете й.

Бе натъпкала в малката си бърлога изненадващо количество оборудване. Малкият военен предавател излъчваше непрестанно смущение. Имаше раница, пълна с консерви, протеинови блокчета и бутилирана вода. Платнена чанта с електронно оборудване. Дамска чантичка.

Сони огледа околността, преди да прегледа съдържанието на малката кожена чантичка. Още нямаше и следа от кучката. Червило. Ключове. Пакетче дъвки. Малко марля. Бръкна по-надълбоко и пръстите му напипаха нещо под подплатата. Скрит джоб. В него имаше документи за идентификация: Кери Томас, частен детектив; Мелиса Уилсън, следовател в Солт Лейк Сити; Хариет Макгуайър, ФБР; Ейми Смит, репортер в списание „Минен свят“.

— Дошла си подготвена, а, госпожице Майърс?

Остави чантичката и продължи да рови. Намери кутия с обгорели метални късове — електроника, която кучката бе изровила от разрушената лаборатория.

И видя списък. Явно беше същият, който бе разнасяла из лагера. Някои от имената бяха зачертани, други се четяха ясно. „Оцелели — помисли Сони, докато изумено гледаше списъка. — Възможно ли е още да са живи?“

Ключове. Думата сякаш го зашлеви. Ключове. Сони грабна чантичката и измъкна връзката ключове. Тя; проблесна в светлината на утрото. Той отново огледа района с бинокъла. Не видя нищо и се изсмя. Излезе от убежището и тръгна към черния й ландроувър.

— Да видим как ще си довършиш операцията без транспорт, кучко — каза високо. Отключи колата и седна зад волана.

Завъртя ключа и каза все така високо:

— Изведи ги оттам, Конъл. Изведи ги всичките. Аз ще ви чакам.

И подкара надолу по склона, далеч от Погребалната могила.

08:11

4815 метра под земята

Пръстите на Вероника опипваха фините релефи. Такава деликатна работа, такава изкусна красота от толкова дивашка раса.

— Вероника, не можем повече да гледаме релефите — напрегнато каза Конъл и я дръпна за ръката. — Трябва да тръгваме. Ако Ангъс се отдалечи твърде много, ще сме извън обсега на заглушаването.

— Само още минутка, Конъл — разсеяно отвърна тя. — Започвам да разбирам тази религия.

Въпреки погнусата и отвращението й от скалоподите, въпреки разочарованието от една кариера, в която бе изпуснала очевидното, тя не можеше напълно да скъса с любопитството си на учен. Знаеше, че трябва да вървят, и то бързо, но релефите криеха отговори, които бе търсила в Серо Чалтел цели седем години. Щеше да се забави само няколко секунди.

Навътре в тунелите релефите покриваха почти всичко, сякаш я бяха чакали хилядолетия и й даваха ключа към загадката на Серо Чалтел. Отначало малко релефи украсяваха стените, но с приближаването им към Плътната маса фините изображения ставаха все повече.

— Какво откри, Рони? — попита Санджи.

— Първо, забелязваш ли колко запазени са всички изображения? Колкото повече доближаваме Плътната маса, толкова по-малко графити и вандалщини има. Върху повечето от тези релефи не е рисувано. Изглежда, колкото по-близо стигаме до Плътната маса, толкова по-свещени са релефите. Сякаш Плътната маса е главният олтар на тяхната религия — тяхната Мека или Йерусалим.

— Защо я наричаш религия? — попита Конъл.

— Ами погледни тези релефи — отвърна Вероника и клекна. Лампата й заигра по стената. От бавните движения на главата й по изящните изображения затанцуваха сенки и камъкът сякаш оживя. — Виж това — дето прилича на клечки за уши.

Бяха забелязали това изображение няколко пъти и колкото повече доближаваха Плътната маса, толкова по-често го виждаха. Заоблени гладки краища и прът помежду им. Приличаше на гиричка за аеробика.

— Навсякъде, където се среща, това изображение е в началото на поредицата. Панелът в поредицата след него показва стотици малки скалоподи. Не съм сигурна дали размерът е в мащаб, или това са деца. В сравнение с малките, които видяхме, може да са дори ларви. Това може да е историята на произхода им.

— Тоест това е техният мит за създаването на тяхната вселена? — попита Санджи.

— Да, така мисля — отговори Вероника, без много да се вълнува. Нищо не я вълнуваше така, както преди. Чувстваше се като робот, който просто анализира данни, като работник на поточна линия, който завива гайка след гайка хиляди пъти на ден.

— Какво искаш да кажеш с това „създаването на тяхната вселена“? — попита Конъл.

— Всяко човешко общество има примитивни легенди за създаването на човечеството — отвърна тя. — Християните например си имат Адам и Ева и Райската градина. Логично е скалоподите, след като са разумни същества, да са измислили религия, за да обяснят тайните на живота и създаването на света.

Конъл посочи релефа и каза:

— Добре де, ако тази клечка за уши е тяхната Райска градина, какво мислиш, че означава това?

Вероника погледна. Няколко скалопода лежаха в кръг около клечката за уши. По-вероятно всъщност бяха мъртви — изглеждаха спаднали като онези, които бяха застреляли на урвата. Посланието бе очевидно, поне за нея.

— Мисля, че тяхната Райска градина може да е съвсем различна — каза тя. — За тях може да е нещо зло, може би някакво проклятие.

— Защо рожденото им място да е прокълнато? — попита Санджи.

— Може би Плътната маса е свещена земя, в която не трябва да стъпват — каза Вероника. — Не знам.

Конъл заоглежда изображенията. Високо горе, почти до тавана, видя нещо, което май не се връзваше с „религията“ на скалоподите.

— Вероника — попита, — дали това не е човек? И дали не носи това, което си мисля?

Вероника погледна нагоре. Светлината от лампата й се сля с тази на Конъл.

— Да, човек е и носи старовремска миньорска лампа.

Следващите картини показваха още едно клане. Клане на хора и коне.

— Боже мой — прошепна Вероника. — Масовият гроб на платото.

— Джесъп — каза Конъл. — Изсекли са историята на мината на Джесъп.

— Но това не може да е част от религия — каза Вероника. — Няма никаква логика… освен ако това просто не е религия, а исторически документ. Мисля, че те…

Думите й замряха, защото чу слабо потракване. Погледна наляво, откъдето бяха дошли, и дъхът й замря. Една сребриста буболечка висеше от тавана и ги наблюдаваше, както паяк наблюдава своенравна плячка.

Вероника изведнъж осъзна, че са много извън обсега на заглушителя. Когато не долавяха сигналите му, сребристите буболечки бързо възвръщаха обичайното си поведение.

— Да се махаме оттук — каза Конъл.

На Вероника не й трябваха повече увещания.

08:10

Ангъс и Ранди вървяха предпазливо и се оглеждаха за странстващи скалоподи. Сребристите буболечки, на които се натъкваха, приличаха на бавно умиращи от инсектициди оси. Заглушителят объркваше сигналите им и те се блъскаха в стените и една в друга.

Напред се появи далечна слаба светлина. Знаеха какво е. Там бе входът към огромната пещера, заобикаляща Плътната маса.

Ангъс се тревожеше, че другите закъсняват. Наведе се да постави един малък сензор за движение, а Ранди измъкна от раницата си Марко/Поло.

— Как се движат? — попита Ангъс и хвърли предпазлив поглед към една сребриста буболечка, която тромаво се препъваше към тях. Ранди натисна няколко бутона, за да настрои екрана, и каза:

— Бавят се. Конъл, Вероника и Санджи изостават с десет минути.

Ангъс сграбчи олюляващата се сребриста буболечка за единия крак и небрежно я метна в тунела, все едно беше боклук.

— Тъпанари! Не могат ли да се поразмърдат?

— По дяволите, Ангъс. Ранени са, при това доста зле.

— О, не ги оправдавай, Ранди. Ако не тръгнат по-бързо, може да се наложи да изчезнем сами.

— Шегуваш се!

— Изобщо не се шегувам. Не можем да ги чакаме. А и те знаят пътя. Предлагам да ги заведем до Плътната маса, да им покажем Магистралата на Лин — и дим да ни няма. Само ни бавят.

Изведнъж Ранди изправи рамене и свъси вежди. Ангъс никога не го бе виждал да прави така и това изобщо не му хареса.

— Не — твърдо каза Ранди. — А ако тръгнеш, ще е без картата. Трябва да изведем всички.

Гняв и разочарование свиха сърцето на Ангъс. Не и Ранди. Всеки друг, но не и той. Не разбираше ли, че другите нямат значение? Не разбираше ли, че те са най-обикновени хора и че на Земята има още шест милиарда като тях? А те с Ранди бяха различни, бяха гении.

— Ранди, стига глупости! Няма да се жертваме заради тия тъпаци.

— Казах: не — заяви Ранди все така твърдо. — Те са хора и ще ги измъкнем оттук.

— Добре де, какво ще кажеш да повикаме помощ? Можем да излезем много по-бързо от тях.

Ранди поклати глава.

— Не, Ангъс. Мисля, че Конъл има право за теб. Не иска да ти се довери да избързаш напред и да извикаш помощ. И аз не искам. Мисля, че те е грижа единствено за себе си и ще забравиш за всички, щом срещнеш някаква опасност… включително и за мен.

Ангъс потисна гнева си. Ранди чисто и просто бе предател. И следователно не заслужаваше никаква лоялност.

Оставаха им петнайсетина метра до входа към Плътната маса. Ранди погледна към един страничен тунел вдясно и спря толкова рязко, че Ангъс за малко не се блъсна в него.

— Какво има?

Ранди не отговори, само ужасено посочи.

35.

08:15

Кейла бе изправена пред дилема. Следите на гадното малко нищожество тръгваха по един тунел вляво. Магистралата на Лин, от друга страна, продължаваше неотклонно към Плътната маса.

В края на краищата тя искаше да го убие, така че трябваше да тръгне по следите му. Възможно бе обаче следите да са стари. В тунелите нямаше вятър, нямаше излагане на атмосферни условия и нямаше какво да повлияе на следите, за да се разбере откога са. Сигурно бяха на няколко дни. Оставени малко след като хеликоптерът бе кацнал на няколко километра от лагера и гадното малко нищожество и оня задник — приятелят му — бяха тръгнали към планината под прикритието на нощта.

Тя загледа картата и започна да осъзнава колко огромен е целият комплекс. Имаше хиляди разклонения. Къде щеше да намери чудовищата? Ангъс и Ранди можеше да са навсякъде. Ами ако изобщо вече не бяха в пещерите? Можеше да върви по следите им с дни и изобщо да не ги види.

Магистралата на Лин, от друга страна, водеше право към Плътната маса. А това бе целта на „Земно ядро“, целта на Ангъс, както й на Конъл Къркланд. От хилядите възможности, пред които бе изправена, имаше най-голям шанс за успех, ако ги заловеше в Плътната маса.

Но Ангъс бе влязъл през Магистралата на Лин. Това означаваше, че най-вероятно ще излезе по същия път. Нямаше как обаче да е сигурна в това. Той бе скрил този вход; кой знае дали нямаше още? Не можеше да си позволи да го чака и да поеме риска той да излезе от друго място. Трябваше да го пипне, и то възможно най-бързо, по дяволите.

Новият й план бе да се насочи към Плътната маса и да провери дали Марко/Поло ще прихване някакви сигнали. Надяваше се и да открие някое същество там. Трябваше да открие същество, иначе никога нямаше да си върне живота, никога нямаше да се върне в АНС.

Тръгна по Магистралата на Лин и остави следите на малкото нищожество зад себе си.

08:24

Ранди гледаше зяпнал. Сребристите буболечки бяха толкова много, че по стените сякаш се стичаха реки от платина.

Двамата с Ангъс вървяха мъчително бавно. Внимаваха при всяка стъпка, за да не настъпят някоя от скупчените сребристи буболечки, което си бе трудно поради огромния им брой. Стотици, може би дори хиляди изпълваха дълбоката ниша. Бяха толкова нагъсто, че стените гъмжаха от източените им крака, а въздухът кънтеше от безкрайно потракване и бръмчене. Светлината на лампите им се отразяваше в оживялата стена от платина.

— Какво правят? — прошепна Ранди, забравил гнева си към Ангъс на фона на това явление.

— Нямам представа — отговори Ангъс. — Трудно е да се каже, след като ги заглушаваме.

Ранди гледаше сребристите буболечки, които се тълпяха като червеи върху трупа на отдавна умряло куче. Трябваше да има причина за тези пълчища. Разбира се, заглушителят неутрализираше тази причина и сребристите буболечки просто се разхождаха безцелно по стената. Някои се объркваха до такава степен, че просто падаха с тежко тупване на земята. Търкаляха се на кръглите си гърбове, обръщаха крака и продължаваха да се щурат също толкова безцелно.

— Мислиш ли, че е опасно да влезем? — Подсъзнанието му крещеше да бяга. Въпреки това двамата с Ангъс не забавяха крачка.

— Сигурно — разсеяно каза Ангъс и продължи напред. — Трябва да има причина да са толкова много.

Спряха на три метра от края на нишата. Стената бе покрита толкова плътно със сребристи буболечки, че камъкът под тях не се виждаше. Това напомни на Ранди за малки паячета, които прилепват плътно за гърба на майката.

— Ако това е краят на пещерата, какво правят, по дяволите? — попита Ранди.

Ангъс надуто се обърна към него.

— Има само един начин да разберем — отговори и вдигна заглушителя. — Никога няма да разберем, ако не го изключим.

Ранди погледна заглушителя и усети как пулсът му се покачва. После погледна Ангъс. Разбраха се мълчаливо. И двамата осъзнаваха, че сребристите буболечки могат да ги затрупат за миг. Ако тези машини изобщо можеха да нараняват хора, пълчищата вероятно означаваха бърза и болезнена смърт. Въпреки заплахата обаче трябваше да разберат какво правят роботите.

Ранди бързо кимна. Ангъс изключи заглушителя.

За миг сребристите буболечки спряха да се щурат безцелно и застинаха. Не помръдваха и крак и не издаваха никакви звуци. Драстичната смяна на непрестанен шум с гробна тишина изплаши Ранди много повече от ужасните платинени пълчища по стените. Сякаш сребристите буболечки премисляха, пренастройваха се, опитваха се да си спомнят защо изобщо съществуват. Почти веднага след като за миг спряха, оглушителното бръмчене се поднови с пълна сила и те започнаха да щъкат. По стената кипеше дейност. Роботите се движеха толкова бързо, че Ранди не успяваше да ги различи за повече от секунда. Към познатото потракване се прибави нов звук — интензивният пукот на разбиване на скала.

Ангъс и Ранди стояха като заковани. Усещаха как сребристите буболечки пълзят по краката им или ги заобикалят. Машините не им обръщаха внимание — изглежда, бяха твърде погълнати от задачата си, за да забележат, че те стоят сред тях.

В цялата тая суматоха се отвори малък процеп. Беше достатъчно голям обаче, за да видят скалата под оживялата река от платина. Една сребриста буболечка се мъдреше там. С лекота се държеше на дългите си вретеновидни крака. Наведе клиновидната си глава към камъка. Клинът изведнъж се заби в стената и отчупи малък назъбен къс с големината на топче за игра. От главата на буболечката се показаха малки жички и подхванаха малкото камъче. Тя се извърна от нишата и тръгна покрай стената с малкия си товар. Пое към големия тунел, зави на ъгъла и изчезна от погледа им.

Ранди стоеше зашеметен и мълчеше. Ангъс не помръдваше, но на лицето му бе изписано неверие. Взираха се в ставащото пред тях и последното парче от пъзела ги връхлетя като лавина.

— Те са изкопали всичко — каза Ангъс — В продължение на хиляди години. Тук има хиляди километри тунели и пещери. Милиарди тонове скала.

— Камъче по камъче — отвърна Ранди. Смаяно се опитваше да изчисли тегло, обем и размери. — Камъче по камъче.

Ангъс отново пусна заглушителя. Жуженето му изпълни пещерата. Координираните действия на сребристите буболечки веднага преминаха в масово безцелно щуране. Много от тях паднаха от стената. Скалата под тях се разкри.

Квадратна плочка със страна двайсет и пет сантиметра, на която имаше лица. Прясно издялани лица. Либранд. Мак. Конъл. О’Дойл. Вероника Рийвс. Санджи Хаак. Ангъс. Ранди. Това бе първата плочка. На втората се виждаше как Ангъс и Ранди вървят в един тунел. Всеки детайл от каските и кул-стюмите им бе гравиран съвършено в камъка. Имаше и още плочки… празни плочки. И двамата бяха виждали релефи на други места пещерите и знаеха какво следва.

— Да изчезваме — каза Ангъс.

08:26

4868 метра под земята

За щастие скалоподите вдигаха много шум. Конъл си даде сметка, че в противен случай отдавна щеше да е накълцан на парчета. Сребристите буболечки още се щураха безцелно и задръстваха пътя, така че им беше трудно да вървят бързо по и без това неравната повърхност. Досега не бе виждал толкова много буболечки на едно място: буквално покриваха пода и падаха от стените и тавана като мазилка на порутена къща.

Конъл хвърли поглед през рамо.

Вонята на изгнили ябълки и кучешки изпражнения се носеше из тунела като грозен дъх на умиращ от чума. Писъците на скалоподите и стърженето на грубата им кожа по пясъка и скалите изпълваха въздуха. Проблясваха яростно. Ярките цветове осветяваха стените като в дискотека. В ума на Конъл се прокрадна видение на блещукаща коледна елха, натъпкана в канализационна тръба.

Това, че сребристите буболечки се щураха безцелно, му вдъхваше кураж, защото означаваше, че Ангъс и другите са близо. Не знаеше дали ще успее да се справи. Коляното му пулсираше като гейзер, а гърбът му протестираше при всяка разтърсваща стъпка. За трети път през последната минута в ума му проблесна мисълта за саможертва. Можеше да се обърне и да се бие, а това щеше да спечели малко време на Санджи и Вероника, за да избягат. Вероника бе хванала ръката му и го влачеше напред, сякаш чуваше мислите му през високоговорител.

— Хайде, Конъл! Не се оставяй тези скапаняци да ни хванат!

Санджи уморено пухтеше, но успяваше да подвиква насърчително.

— Почти стигнахме Плътната маса. Не мисля, че ще ни последват там. Това е последната ни надежда!

Тримата тичаха в тунела. Приличаха на подскачащи деца от цялото това заобикаляне на криволичещите сребристи буболечки. Конъл отново погледна през рамо. Проблясващите скалоподи ги доближаваха. Бяха само на двайсет метра и напредваха бързо. Закривените им платинени ножове приличаха на трийсетсантиметрови зъби на някакъв ужасен многоцветен дракон. Те, изглежда, лесно успяваха да се придвижват сред умопомрачителните пълчища сребристи буболечки.

Един камък профуча и събори от стената една буболечка близо до Конъл. Платиненото й тяло се смачка сред дъжд от искри. Ако камъкът бе улучил целта си, мозъкът му щеше да опръска стените. Конъл се съсредоточи и удвои усилията си. Болката в крака и гърба отстъпи пред нуждата да бърза. Странна мисъл се появи неканена в ума му.

„Значи така се чувства плячката, когато я гонят“.

— Ето я! — извика Вероника. В гласа й се смесваха пълно изтощение и надигащо се тържество. — Ето я пещерата! Почти стигнахме!

Шумът зад тях се усили. Сякаш скалоподите бяха на сантиметри. Страхът напрегна тялото му и даде на краката му криле. В стените се удряха камъни и отскачаха в краката му на сантиметри от него. Един го забърса по рамото. Той едва не загуби равновесие, но продължи напред.

Вероника настъпи една сребриста буболечка, изпищя, препъна се и политна надолу. Конъл светкавично се протегна, хвана я за кръста и я задържа на крака. Лицето й се сгърчи от болки, но тя не се предаде. Измина последните двайсет метра с подскоци на един крак; Конъл я подкрепяше.

Изведнъж мракът на пещерата отстъпи пред ярката светлина на Плътната маса. Пред очите на Конъл се появи нещо огромно, но той успя да се съсредоточи единствено върху това да крачи.

Вероника се изплъзна от ръката му и тежко падна. Конъл се наведе да я вдигне, но самият той също се строполи. Мъчеше се да си поеме дъх. Стисна очи от ужас. Бе твърде уморен дори да се свие на кълбо.

Зачака касапницата да започне.

36.

08:28 4877 метра под земята

Ударите така и не дойдоха.

Конъл отвори очи, успя да се повдигне на лакът и погледна назад. Скалоподите се бяха скупчили на изхода на тунела — гъмжило яростни пипала и искрящи ножове. Светеха с равномерна светлосиня светлина. Не ги последваха и не хвърлиха нищо по тях.

Дробовете на Конъл горяха, сякаш остриетата на скалоподите се бяха забили в тях. Стомахът му изведнъж се сви. Той се надигна на четири крака и повърна. Две силни ръце го подхванаха под мишниците и го вдигнаха.

— Добре ли сте, шефе? — попита Либранд.

— Да — отговори той и избърса повърнатото от брадичката си. — Ще се оправя. Всички ли са тук?

— Всички — отговори Либранд. Погледна към входа, където скалоподите сякаш се блъскаха в някаква невидима преграда. — Изглежда, пристигате точно преди Коледа. Защо не влизат да ни довършат?

— Вероника смята, че… това място… е свещено — каза Конъл, докато си поемаше дълбоко дъх.

— Това не ме изненадва — каза Либранд. — Ако е свещено, определено знаят как да построят църква.

Конъл я погледна объркано. Тя кимна към центъра на огромната пещера. Той проследи взора й.

Това бе Плътната маса.

08:42

Очакваше пещерата да е огромна и необятна. Дължината й бе осем километра, а ширината — пет. Той знаеше размерите, бе подготвен за това. Очакваше и слабия шум на течаща вода. Нищо обаче не би могло да го подготви за простора, който се откри пред очите му.

Нито за това, което бе вътре.

Гигантски. Чудовищен. Умът му търсеше думи, за да опише видяното. Беше толкова голям, че краят му се губеше в далечината, незабележим зад леката мъгла, която се вдигаше от невидимата вода. Редица изкуствени слънца, като това в бъбрековидната пещера, се простираха по цялата дължина на осемте километра. И осветяваха грамадната машина в синкав оттенък.

Заобленият край се извисяваше на шестстотин метра, колкото стотици етажи. Всеки небостъргач щеше да прилича на джудже пред това. Цилиндър с по-малки размери се простираше по дължината на пещерата. Бе толкова дълъг, че се губеше в мъглата, преди да стигне другия край. Конъл обаче знаеше, че другият край е също толкова масивен и еднакъв с този пред тях. Знаеше какво е това, защото бе виждал тази форма.

Изображението от релефите по стените. Клечката за уши. Гиричката. Мистерията на пещерите, скалоподите, сребристите буболечки… всичко… изведнъж се разбули, сякаш ураганен вятър бе издухал мъглата от умовете им. „Райската градина“ на скалоподите не бе мит, не бе приказка, не бе примитивна религия.

Всичко беше вярно.

И точно.

Колкото и невероятно да беше, доказателството се извисяваше пред тях — истинско, неоспоримо и огромно. В крайна сметка скалоподите бяха извънземни. А тяхната Райска градина?

Тя бе корабът, който ги бе довел на Земята преди хиляди години.

37.

09:25

Забързаха колкото можеха, един до друг. Магистралата на Лин се намираше от другата страна на кораба. За да стигнат до нея, трябваше да го заобиколят, а това означаваше да вървят шест километра до другия край и още два до изхода. Корабът стоеше в пещерата, сякаш за него специално бе издълбана ниша. Средната част лежеше на равната повърхност, а заобленият край не се виждаше надолу в земята. Идеалният калъп заприлича на Конъл на стиропор около нова уредба или видео.

Докато напредваха, тътенът на водата се усили. Скоро стигнаха същата широка река, която бяха прекосили преди цяла вечност. Или бяха минали над нея, или тя бе минала под тях. Тук реката течеше върху някаква гранитна скала, различна от варовика, който преобладаваше в планината. Ерозията бе взела своята дан, но водата бе издълбала в камъка съвсем плитко корито в сравнение с огромните дупки, които бе прокопала във варовика.

Реката бушуваше в пукнатина, която се простираше на триста метра. Древни промени в течението й бяха издълбали ровове в гранита — завои и вдлъбнатини, отдавна забравени през хилядолетията. Всяка промяна в течението бе откъртвала парченца от безжизнения кораб. Реката бе като бавен и методичен циркуляр. Там, където течението променяше посоката си, пълната с песъчинки вода бавно отнасяше частици платина. Чуваше се непрекъснато стържене — чакълът се удряше в корпуса, носен от неуморното течение.

Голям сегмент от масивния край бе подкопан от реката и бе паднал преди кой знае колко хилядолетия. Корпусът на кораба се извисяваше от двете страни на 300-метровата дупка. На около 230 метра нагоре двете страни почти се срещаха.

Реката бе открила повредения интериор на кораба като напречно сечение в архитектурен проект. Имаше хиляди сферични стаи и целият кораб приличаше на резен силно надупчено швейцарско сирене. Каньонът бе тъмен и мъглив, като река Амазонка, само че обрасла с огромни сребристи дървета.

— Ангъс, защо картата ти не показва тези кухини в Плътната маса? — попита Конъл.

Ангъс сви рамене.

— Платината е с много по-голяма плътност от скалата. Радарът не е успял да проникне, особено в долния край на обсега.

Конъл застана до него.

— Колко платина мислиш, че има в това нещо?

— Даже не мога да сметна — отговори Ангъс и погледна извисяващия се кораб. — Изглежда, целият корпус е от платина. Логично е да е същата сплав, която анализирахме. Корпусът, изглежда, има много отделения, вероятно за да се предотврати разхерметизирането в случай на инцидент или повреда при битка. Това означава, че не само външният корпус е от дебел слой платина, но и повечето или всички вътрешни стени. Мога съвсем грубо да предположа, че тук има над два милиона тона чиста платина. Това е стотици пъти повече от всичката платина, добивана някога. При сегашните цени това прави петдесет и четири билиона долара.

— Хайде да обсъждаме миньорските теми, когато излезем — обади се Либранд. — Трябва да тръгваме.

Ранди пристъпи напред. Бе промушил палци под ремъците на раницата.

— Още не можем да си тръгнем. Трябва да огледаме. Трябва да видим какво има вътре и какво можем да научим.

Ангъс го изгледа, сякаш е най-големият глупак на света.

— Луд ли си? Трябва да изчезваме оттук. Можем да гледаме каквото си искаме, когато се върнем с добре въоръжено подкрепление.

— Не мисля, че ще можем да се върнем — отговори Ранди. — Тук долу има нов вид. Освен това ми се струва, че е доста важен. Какво ще кажеш, Санджи?

Санджи кимна.

— Да, от най-голямо значение. И това е меко казано.

— Много важен вид, а това е естествената му среда — продължи Ранди. — Тези същества, тези разумни същества, са враждебно настроени. Ако тук долу слязат хора, може да се наложи да се бият със скалоподите.

— Без майтап, Шерлок — каза О’Дойл. Бе пребледнял, но очите му блестяха решително. — Много ясно, че ще се бием. Да ги видим, когато се върна с обучени войници и подходящо оръжие.

— Нямах това предвид — отговори Ранди. — А че няма да ни позволят да им навредим. Санджи, какво ще каже научната общност, когато им разкажем какво става тук долу?

Санджи замълча за миг, както и всички останали. Изведнъж започнаха да осъзнават цялата ситуация. Санджи заговори тихо и търпеливо:

— Няма да позволят никой да слезе тук. Дълго време. Най-вече защото скалоподите са враждебно настроени. Ще изучават това място с години, преди някой да слезе, и тогава ще дойде някой антрополог, който ще се опита да осъществи контакт с тях. Това е доказателство, че не сме сами в космоса. Най-важното откритие в историята на човечеството.

— Глупости — каза Ангъс. — Мястото си е наше, ще правим с него каквото си искаме.

— Това няма да има значение — отговори Санджи. — Нищо от досегашните научни открития не може да се сравни с това. Всички най-големи учени в десетки области ще поискат от самия президент да спре експлоатирането на района и той ще го направи.

— Няма да ни спрат само учените — каза Ранди. — Военните също. Армията ще изпрати два пъти повече хора и те ще съберат максимално количество данни, докато правителството задържа научната общност. Това е, в случай че успеем да разпространим новината. Ако не успеем, това място ще се превърне в мит, като Розуел.

Ангъс, изглежда, не искаше да се съгласи с тази логика.

— Правителството не може да направи нищо, ако кажем истината. Ако разкажем на подходящите хора за това място и какво всъщност става тук, правителството няма да може да потули всичко. Това просто е твърде голямо. Не забравяйте, че сме в ерата на информационните технологии и комуникацията е много по-напреднала от времето на Розуел. Можем да се защитим и въпреки това да си премълчим пред учените филантропи. В договора имам клауза, която ми дава процент от всичко, и няма да се откажа от частта си от тези петдесет и четири билиона!

— Ще трябва да разкрием всичко — тихо каза О’Дойл. — Ще трябва всички да се покажем по националните новини и да разкажем цялата история.

— Защо, по дяволите? — попита Ангъс. — Тогава няма да можем да разработим мината. Няма да ни позволят.

— Защото ако не се покажем пред света, сме мъртви — отговори О’Дойл. — Ранди е прав. Военните ще направят всичко възможно, за да контролират напълно това място. Всичко. Включително да ни избият до крак.

— Преувеличаваш — каза Ангъс. — Нима очакваш да повярвам, че правителството избива американски граждани, за да пази тайни, параноично копеле такова?

Гласът на О’Дойл прозвуча заплашително.

— Със сигурност знам, че прави точно това. Лично съм го правил.

Всички се обърнаха към него. Само грохотът на реката нарушаваше тишината. Конъл знаеше каква бе професията му, но бе съвсем различно да го чуе от устата му.

— Значи сега или никога — наруши мълчанието Ранди. — Трябва да погледнем вътре и да научим каквото можем сега, защото може никога да не получим друга възможност.

— Може да нямаме възможност да направим нищо, ако скалоподите дойдат! — извика Либранд. — Не разбирате ли? Борим се за оцеляване, а не за чек или корица на „Сайънтифик Американ“! Трябва да тръгваме веднага и да правим оценка на всичко, след като излезем в безопасност горе. Те може и да не влязат след нас веднага, но това е тяхната свещена земя. Рано или късно ще дойдат и ще ни пипнат!

Конъл се замисли. Беше права. Каквито и да бяха религиозните табута на скалоподите, те не можеха да рискуват безопасността си при непредвидимото им поведение. А и всъщност какво знаеха за религията им? Че задължително трябва да изчакат пет часа, преди да посекат осквернителите? Тъкмо щеше да каже на всички да тръгват, когато го прекъсна далечен вик. Беше Вероника, която се бе отдалечила на петдесет метра до стената на пещерата.

— Елате насам! — извика тя. — Елате да видите! Тези копелета ми станаха ясни!

На Конъл му идваше да се гръмне, че я е оставил да се отдели от групата. Дори не бе забелязал кога се е отдалечила. Бе твърде зает да гледа невероятния кораб. Какво си мислеше тя, по дяволите? Как можеше да се отдалечава така от всички в такъв безнадежден момент?

— Тя започва да рухва — тихо каза О’Дойл, сякаш прочел мислите му. — По-добре я върнете и не я изпускайте от поглед, господин Къркланд. Имам лошото предчувствие, че ще рухне много скоро.

Конъл сви ръце пред устата си.

— Върни се, Вероника! Върни се веднага!

— Това е цялата им история — извика Вероника. Гласът й се чуваше слабо, погълнат от грохота на реката. — Елате!

И изчезна в нещо като ниша.

— Ще я доведа — каза Конъл. — Ще я довлека, ако се налага. Трябва да вървим.

— Аз… имам нужда от почивка — каза О’Дойл.

Конъл погледна бедрото му. По кул-стюма бяха избили петна кръв. Бе забравил колко лошо е ранен О’Дойл. Едрият мъж се бе отпуснал тежко. Бе твърде уморен, за да стои прав.

— Двайсет минути — каза Либранд. Гласът й бе нисък и студен. — Двайсет минути почивка. После тръгваме.

— Влизам в кораба — каза Ранди.

Конъл се обърна към него.

— Няма да стане! Ще стоиш тук, по дяволите. Ще отида да доведа Вероника, ще починем двайсет минути заради О’Дойл и тръгваме.

— Влизам — каза Ранди. Гледаше Конъл право в очите. — И Ангъс идва с мен.

— Така ли? — попита Ангъс.

— Да — отговори Ранди. — Конъл, ако мислиш, че можеш да ме спреш, заповядай.

Конъл не бе в много по-добро състояние от О’Дойл, а това означаваше, че не бе във форма да се бие дори със слабак като Ранди. Никога не бе виждал Ранди толкова… уверен и решителен.

Либранд си погледна часовника.

— Тръгваме в 09:47. Който не се върне дотогава, остава сам.

Конъл се обърна и закуцука към Вероника. Санджи тръгна с него.

38.

09:28

Кейла стоеше напълно неподвижно. Намираше се в тесен страничен тунел, наполовина скрита зад редица дебели кафяви сталагмити. То премина край нея с равен ход. Дали бе опасно? Нямаше представа. Дори не знаеше дали я вижда. Стискаше пистолета и чакаше.

Изчака, го да доближи на няколко метра, прицели се и стреля. Куршумът продупчи метала, заби се в кръглото тяло и запрати съществото в стената.

То се олюля несигурно. Кейла стреля още два пъти. Двата куршума пробиха огромни дупки в тялото му. То спря, седна на пясъка и замята крака. Кейла внимателно се прицели и стреля отново. Този път куршумът го повали.

Съществото спря да мърда.

„Доказателство“, помисли Кейла. Внимателно го вдигна за единия крак. Никога не бе виждала подобно нещо и веднага разбра, че на правителството ще му потекат лигите при вида на тази сложна машина.

Но дали това бе достатъчно? Това все пак бе просто машина. Не беше разумно същество. Не беше достатъчно. Кейла скри надупчения робот зад кафявите сталагмити. Щеше да го вземе на излизане.

Погледна картата — оставаха само четирийсет и пет минути до Плътната маса. Огледа се дали всичко е чисто и продължи по Магистралата на Лин.

09:31

Няма нищо освен стени и прах — каза Ранди, докато се провираха през тесните коридори, които не бяха предназначени за хора. Миризма на мухъл изпълваше въздуха. Мирис на изоставени машини и плесенясали стени. Мъглата от реката се носеше из кораба, кондензираше по стените и се стичаше на пода в малки застояли локви. Мрачният извънземен кораб бе като тъмница и сякаш всеки миг можеше да оживее и да ги погълне.

— Това е ненормално — каза Ангъс. — Да се връщаме.

— Не искаш да се връщаш и го знаеш. Оставаш с мен.

Въпреки безнадеждната ситуация Ранди Райт никога не се беше чувствал така добре. Беше се изправил срещу Ангъс и благодарение на това бяха спасили другите от ръба на пропастта. За пръв път в живота си не бе отстъпил. Беше се преборил за това, което беше редно. А след това се бе изправил и срещу господин Голямата клечка. Беше се изправил срещу Главореза. Вече никой нямаше да го смята за слабак и той нямаше просто да следва другите.

Коридорите бяха тесни и заоблени. Радваше се, че бе оставил раницата при О’Дойл и Либранд на брега на реката. Беше приятно да походи известно време без товар. Пред тях се простираше безкрайна редица сферични стаи. Всички бяха пълни с купчини влажен прах — безименни останки от нещо, което сигурно е било мебелировка, дрехи или дори самите скалоподи.

— Виж — каза Ангъс и Ранди се обърна да погледне. В стената имаше вградено сложно на вид устройство от платина и някакъв керамичен материал. Приличаше на съвременна скулптура, окачена на плесенясала метална стена. Дупките в устройството бяха тъмни на светлината на лампите.

— Това е тук много отдавна — каза Ангъс. — Тази синьо-жълта керамика, изглежда, изобщо не се разлага. Всякакви пластмаси и метали, с изключение на платината, са изчезнали преди много време.

— Какво мислиш, че е било това?

— Аз пък откъде да знам? — презрително изсумтя Ангъс. Държеше се така, сякаш не иска да е на кораба, но Ранди го познаваше добре. Ангъс бе тайно благодарен, че той бе настоял да изследват кораба набързо. Никога нямаше да си го признае, но това нямаше значение.

— Дай да го извадим — каза Ангъс. — Може да разберем нещо от кабелите, ако е останало нещо.

Тъй като нямаше по-добра идея, Ранди намери едно парче платина и го промуши под единия край на устройството. Ангъс направи същото с друго парче. След няколко секунди къртене устройството изскочи, изтрака на пода и синьо-жълтите керамични части се пръснаха на хиляди парченца като хлебарки.

Ангъс загледа празното място, където бе стояло устройството. Стената беше гладка, без никакви фуги, както цялата стая всъщност.

Ранди объркано сбърчи нос.

— Няма кабели!

— Не разбираш ли? — попита Ангъс. — Целият кораб е монолитен къс платина, един от най-добрите проводници. Платината провежда електрически сигнали почти без никакво изкривяване.

Ранди се ококори. Конструкцията и материалите на кораба му станаха ясни.

— Точно като мускулите на сребристите буболечки — не са нужни никакви жици. Скалоподите са изпращали сигнали в целия кораб.

— Да! — каза Ангъс. — Също като компютърна мрежа.

— Значи целият кораб е проводник — каза Ранди. — Компютрите им изпращат сигнали, които обикалят целия корпус, но ги чете само устройството, за което са предназначени.

— Това е гениално! — възкликна Ангъс. — Дори корабът да се повреди, дори да има огромна дупка в него, всички уреди, които не са унищожени, пак ще функционират. Стига устройството да е свързано с корпуса, може да получава и изпраща команди.

— И това не е само външният корпус — каза Ранди, вперил поглед в извитите стени и тавана. — Всичко вътре е от платина. Корабът има толкова много отделения, че на практика не може да се разхерметизира.

— Точно така. Което ме навежда на мисълта, че това е боен кораб. Представи си колко удари може да понесе тоя звяр, без да спре да функционира. Всяко устройство може да работи, освен ако не го уцелят директно.

— Но как са заварили всичко, без да се виждат никакви фуги? Ако корабът е поел някакви удари, натискът върху корпуса в крайна сметка би разкъсал заварките и би нарушил контактните точки на сигнала.

— Виж стаята, в която се намираме, Ранди — търпеливо отговори Ангъс. — На какво ти прилича?

Ранди се огледа, не разбираше.

— Ами… на топка.

Ангъс се наведе напред, сякаш да му подскаже.

— Не топка…

— Мехур — прошепна Ранди. Изведнъж разбра и се почувства като идиот от каменната ера в сравнение с технологията, която ги заобикаляше. — Мехур. Мехур, който е направен, когато са отливали корпуса. Целият кораб е един монолитен къс платина с дупки за стаите и коридорите.

Продължиха обиколката на кораба. Имаха още четиринайсет минути.

Газеха из мокрите коридори, които приличаха на канализационни тръби, и си говореха високо и въодушевено. Вдигаха прекалено много шум, така че не чуваха слабото трак трак трак на металните крачета, които ги следваха на благоразумно разстояние.

09:34

Конъл и Санджи влязоха в нишата. Вероника бе вперила поглед в стените. Нишата бе с диаметър шест метра и височина четири и половина. Също както в Пещерата с рисунките, стените бяха изцяло покрити с релефи.

— По дяволите, Вероника — каза Конъл. — Ако още веднъж се отдалечиш така, оставаш сама.

— Те са бягали — промълви Вероника, без да обръща внимание нито на думите, нито на тона му.

— От какво са бягали? — попита Санджи.

— От това. — Вероника посочи един релеф вдясно от тесния вход на нишата. Беше изображение на нещо тънко, дълго и заплашително на вид, с множество остри издатини и назъбени шипове. Нещо във формата му напомни на Конъл за оса.

Санджи го погледна отблизо.

— Това космически кораб ли е?

— Така мисля — отвърна Вероника. — Мисля, че това е бил врагът им в някаква древна война. Вижте цялата поредица. Съвсем ясно е какво се е случило.

Конъл проследи редицата квадратни релефи отдясно наляво. На този, който бе от лявата страна на кораба-оса, имаше три кораба с форма на клечки за уши. От корпусите им излизаха дъговидни линии и достигаха два кораба-оси. И двата кораба се разбиваха на парчета. Следващият квадрат изобразяваше планета, заобиколена от кораби-оси. В средата на планетата бе изрисуван в детайли един скалопод. При вида на четвъртия квадрат Конъл се скова — планетата се пръсваше на парчета от атаката на корабите-оси.

— Планетата им е била унищожена, така ли?

— Така мисля — отвърна Вероника. — Изглежда, тукашната Райска градина е била част от флотилия, но не е имало къде да се върне.

— Спечелили са битката, но са загубили войната?

— Така изглежда. Жалко, че корабите-оси не са помели всички грозни лъскави копелета.

Картината ги потисна. Мисълта за унищожаването на цяла планета, дом на цял един вид, ги разтревожи невъобразимо. Скалоподите бяха останали на своя боен кораб, без да има къде да се върнат.

— Защо са дошли тук? — попита Конъл. — И защо просто не са завзели цялата планета?

— Мисля, че това е обяснено ето тук — отговори Вероника. Ръката й проследи следващите фини изображения на стената и се спря на едно, на което имаше стотици кораби-оси. В средата на изображението Конъл видя три кораба-клечки. Това бе картина на безнадеждност, на съкрушително неравенство.

— Преследвали са ги — тихо каза Конъл.

Вероника кимна.

— Изглежда, са ги превъзхождали числено, и то много. Не са могли да се обадят за помощ.

— Сигурно е имало други от техните. Защо не са повикали подкрепление? — попита Санджи.

— Може да не са имали подкрепление — отвърна Конъл. — А пък и врагът е можел да прихване сигналите и да ги проследи. Трябвало е да се скрият. Но как са разбрали, че могат да дойдат на Земята? Очевидно могат да дишат нашия въздух и да живеят при такава гравитация, но как са открили Земята?

Санджи клекна, за да огледа последния ред квадратни плочки. На едни имаше пламтящи звезди, заобиколени от планети. На други имаше само планети или планети със спътниците им, Конъл и Вероника проследиха долния ред. Той се простираше по цялата дължина на нишата. Същите изображения имаше и върху половината горен ред. Последният релеф показваше звезда, заобиколена от девет планети. Към него бе свързано изображение на планета с познатите им континенти и една-единствена луна в орбита.

Конъл се вторачи в планетата.

— Не са знаели за Земята. Потърсили са нов дом и са го намерили.

Одисеята на скалоподите в търсене на нов дом го смая. Мащабът на самото търсенето изпълни с благоговение.

— Господи — промълви Санджи, докато броеше плочките. — Претърсили са стотици слънчеви системи и са били на поне трийсет планети. Колко ли време са били в космоса?

— Не знам — отвърна Вероника. — Мисля, че почти разбирам писмеността им, но техните „дни“ и „години“ сигурно се базират на въртенето на родната им планета и се различават от нашите.

— Но в един момент сигурно се е наложило да преминат към земно време, нали? Към някаква система, която отчита дните и нощите? — попита Конъл.

— Защо? Били са под земята. Тук времето не се променя, няма ден и нощ. Можели са да използват всякаква система за отчитане на времето.

Конъл изумено се зачуди колко време им е трябвало, за да открият Земята.

— Може да са били в космоса хиляди години. Наложило се е цялата култура да бъде самостоятелна. Сигурно цели поколения са се раждали, живеели и умирали, преди корабът да достигне подходящата планета.

— Може точно това да е била културата им — отговори Санджи. — Класа в обществото, която живее и умира на кораб. Може цели поколения никога да не са виждали дома си при такива пътувания.

Конъл кимна. Всички елементи на странния пъзел започваха да се подреждат.

— Може би пък точно затова са избягали. Ако са били такова самостоятелно общество, просто е трябвало да намерят къде да кацнат, нали така?

— И точно това са направили според тази поредица изображения — каза Санджи, докато проследяваше друга редица плочки. — Мисля, че това ще ти се стори много познато, Рони.

Вероника и Конъл погледнаха релефа. Очертанията на планината Уа-Уа красяха долния край на изображението. Голям правоъгълен къс от планината се носеше във въздуха и оставяше зееща дупка. Корабът с форма на клечка за уши бе под летящата планина, наполовина скрит в дупката.

— Значи това означава големият правоъгълник — изсумтя Вероника. — Не са изкопали ниша, а просто са вдигнали цялата проклета планина и са оставили кораба вътре.

На Конъл не му хареса тонът й. Тя сякаш не се вълнуваше от подробно изобразената история пред себе си. Изглеждаше резервирана, сякаш искаше да разреши загадката механично просто защото я имаше, а не от искрено любопитство. Зачуди се дали О’Дойл не беше прав, дали тя не „рухваше“.

Предполагаме, че са дошли преди повече от десет хиляди години — каза Вероника. — Човешката цивилизация още е била в ранните си години на развитие. Не е имало технологии. А в този район е имало много малко хора. Лесно са можели да завземат цяла Северна Америка, както и целия свят. Можели са да пометат цялото човечество и да завладеят Земята.

— Може би не могат да живеят на повърхността — каза Санджи. — Изглежда, се чувстват добре при температури, които са твърде високи за хората. Може би там, където ние се чувстваме добре, за тях е твърде студено. Една обикновена зима на повърхността би могла да ги убие. Зимата би означавала спад в температурата с 80 градуса за тях. Все едно ние да се опитваме да оцелеем в среда, в която дневните температури са минус осемдесет градуса по Целзий.

— Освен това — каза Конъл — врагът все още ги е преследвал. Скалоподите не са мислели за завоевания, Вероника. Мислели са за оцеляване. Искали са да се скрият от този враг. Затова са се заровили на такава дълбочина и не са оставили следи на повърхността. Затова заравят останките на всички, които нападат — не искат да оставят й най-малката следа, че са тук. Дори врагът им да дойде на Земята, може никога да не ги открие.

— Значи скалоподите са започнали отначало — каза Санджи. — Какво е станало по-нататък?

— До тази ниша има още две — отвърна Вероника. — Може би историята продължава там.

Тръгнаха към следващата ниша.

39.

09:36

О’Дойл спеше на пресекулки. От челото му струеше пот. Много от мехурите по лицето му се бяха спукали и от тях течеше гной, гъста и лъскава на изкуствената светлина. Либранд непрекъснато потапяше ръка в реката и нежно изтриваше лицето му. Не знаеше дали това му помага. Но водата бе малко по-хладна от горещия въздух и сякаш забавяше потенето, затова тя продължаваше.

О’Дойл умираше. Трябваше да го измъкне оттук и да го закара в болница, ако искаше да оживее. Обезболяващите и антибиотиците отдавна бяха свършили. Не смееше да докосне кул-стюма му и да провери раните от страх да не разкъса кръпките, които бе направил Ангъс. Това щеше да покачи температурата на О’Дойл и той щеше да умре. Жегата и болката вземаха своята дан от нейния невероятно корав, невероятно смел мъж.

— Дръж се, Патрик — прошепна тя. — Дръж се още малко и ще се измъкнем оттук.

И понеже гледаше О’Дойл, не забеляза двата метални паяка, които тихо изскочиха от кораба и тръгнаха към нея по песъчливия бряг.

09:40

Ранди последва Ангъс в друга стая, пълна с прах и парчета стъкло и керамика.

— Това чудо е тук от цяла вечност. Наистина нищо не е останало освен платинения корпус.

— Това е другата причина за състава от платина и иридий — каза Ангъс. — Те не корозират. Този корпус ще остане тук завинаги. Докато тектоничната плоча, върху която е тази проклета планина, не се плъзне към мантията. Корпусът е истинско инженерно чудо.

Ранди се замисли за сложната изработка на корпуса, за металите в сплавта и якостта им. В природата нямаше нищо, което да е толкова твърдо, издръжливо и идеално за пътешествия в космоса. Изведнъж го заля чувство на вина и в ума му се загнезди една-единствена мисъл — как не бяха забелязали това?

— Ангъс, трябваше да забележим това в лабораторията.

Ангъс презрително махна с ръка.

— О, не се тревожи за това. Нали се приготвяхме за спускането в пещерите. Лесно можехме да го забележим, ако се бяхме загледали.

— Именно, Ангъс — отвърна Ранди. — Приготвяхме се за спускането, а не си вършехме работата.

— И какво от това?

— Можехме да разберем, че платината не е естествена. Очевидно е. Конъл щеше да предприеме нещо съвсем различно.

— Голяма работа. Вече е минало, забрави.

Ранди усети как гневът избухва в него като атомна бомба. Беше следвал Ангъс във всичко. Смъртта на Мак и не дай си боже на още някой се дължаха колкото на нехайството на Ангъс, толкова и на неговото. Сграбчи Ангъс за раменете и го блъсна в извитата стена. Ангъс се ококори от изненада — и може би страх.

— Не разбираш ли? — попита Ранди. — Всички може да умрем! Мак е мъртъв! И всичко това, защото бяхме твърде заети да се прочуем и занемарихме работата си. Трябваше веднага да забележим това!

— О, значи искаш да се почувствам виновен за всичко? — попита Ангъс и го отблъсна. — Майната ти, филантроп такъв. Майната му на всичко, майната ти и на теб. Всеки беше наясно с рисковете. Вината не е наша.

Ранди никога в живота си не бе искал толкова силно да удари някого. Ангъс просто не се интересуваше от нищо и от никого освен от себе си.

— Напротив, наша е. Отговорни сме, защото не си свършихме работата.

— Знаеш ли, ти си бъди отговорен, щом искаш. На мен съвестта ми е чиста. Ако всички не бяха толкова тъпи, можеха сами да разберат всичко.

Ранди понечи да отговори, но думите замръзнаха на устата му. Погледът му бе привлечен от сребрист проблясък в коридора.

— Ангъс — прошепна Ранди. — Ти ли изключи заглушителя?

— Естествено, че не — отговори Ангъс. — Включен е, не го ли чуваш?

— Ранди осъзна, че пукотът изпълва стаята. Беше го слушал толкова дълго, че мозъкът му бе спрял да го възприема.

— Да не си сменил честотата?

— Какво ти става? Какво има?

— Мисля, че сме загазили — отговори Ранди. — Обърни се наляво, много бавно.

Ангъс се обърна. Там, на извитата стена, се бе разположила невероятно лъскава сребриста буболечка. Лампите им хвърляха отблясъци върху гладката й обвивка и перфектните й здрави крака. До този момент Ранди не бе осъзнал колко надупчени и надраскани са останалите сребристи буболечки. Сякаш се бяха удряли и драскали в продължение на хиляди години.

Тази буболечка беше чисто нова.

Не се щураше безцелно. Седеше си на стената и бе обърнала клиновидната си глава право към тях.

— Заглушителят не й влияе — изсъска Ангъс. — Как са успели да си сменят честотата?

— Не са я сменили. Направили са нова буболечка с нова честота, която да не се влияе от заглушителя.

Ужас полази по краката на Ранди и се загнезди в слабините му. Намираха се в извънземния кораб и изведнъж всичко се бе променило. Вече не бяха невидими за смъртоносния поглед на сребристите буболечки.

— Кой е направил нова? — попита Ангъс. — Скалоподите са първобитни. Откъде, по дяволите, ще знаят как да променят честотата? Кой изобщо прави тези машини?

Сребристата буболечка тръгна нагоре по стената. Чу се стържещ метален звън. От клиновидната глава се подаде отвратително петнайсетсантиметрово назъбено острие.

Звънът на острието бавно замря. Стаята се изпълни единствено с безполезния пукот на заглушителя. Ангъс и Ранди стояха неподвижни и ужасени. Не знаеха какво да правят, не знаеха какво да мислят.

— Сега наравно с работниците има и войници — каза Ранди. — Никой не ги прави, Ангъс. Те са колектив. Сами се правят.

Сребристата буболечка не помръдваше. Чакаше и наблюдаваше. Застинала като стената.

Застинала като смъртта.

40.

09:43

— Изглежда, все пак следят земното време — промърмори Вероника, загледана в релефите във втората ниша. — Ама са умни, нали?

Конъл искаше да я изведе оттук. Може би горе, на повърхността, тя щеше да излезе от това странно състояние.

Вероника се взираше в три големи релефа. Заемаха цял квадратен метър върху закривената стена. На първия бе изобразено Слънцето и познатите девет пръстена с орбитите на планетите. На втория бе показан контурът на планината Уа-Уа, а зад него имаше звезди. Една от тях бе много по-голяма от останалите и се намираше между два върха. На последния имаше подробна карта с тунели и два малки скалопода, които се изкачваха по дълга права шахта.

Конъл веднага позна шахтата.

— Магистралата на Лин.

— Бинго — разсеяно отвърна Вероника. — Дайте наградата.

— А това Полярната звезда ли е? — попита Санджи.

— Бинго и пак бинго — каза Вероника. — Две награди на цената на един фиш. Трябва да е лятното слънцестоене. Тия малки грозници разбират от астрономия. Изглежда, излизат на повърхността веднъж в годината.

— Защо? — попита Санджи.

— Може да следят за врага, може да гледат към звездите за спасителен кораб, може и да гледат дали сме вдигнали нов ресторант за бързо хранене — каза Вероника. — Защо кучето си лиже топките? Защото може.

Устните й замърдаха беззвучно. Конъл осъзна, че тя брои точките под големите релефи. Вдясно от точките имаше редове със странните писания на скалоподите.

Едно бързо преброяване показа, че точките са подредени в 144 колони и 79 реда. Конъл започна да брои последния непълен ред.

— Деветдесет и пет — изпревари го Санджи, сякаш прочел мислите му. — Общо 11327 точки. По една за всяка година, в която са излизали на повърхността?

— Бинго, бинго и пак бинго — каза Вероника.

— Боже мой — промълви Санджи. — Виж как някой от символите вдясно от точките се повтарят. Това са техните числа, Рони! Виждаш ли схемата? Мисля, че използват дванадесетична система.

Погледът на Конъл бе привлечен от характерен символ в подробната карта с тунелите. Разпозна кораба с форма на клечка за уши — от долния му край тръгваше дълга вертикална линия. Вътре в самия кораб, над тунела, имаше голям сферичен предмет. За разлика от картата на Ангъс, тази нямаше ограничителна линия в долния край. Конъл разгледа релефа и сравни големината на кораба с тази на шахтата. Пресметна, че шахтата е дълбока над трийсет километра. В долния й край имаше поредица пещери около някакъв кръг. В пещерите имаше тънки стълбове. Релефът създаваше впечатлението, че макар да изглеждат малки поради мащаба, тези стълбове поддържат огромната тежест на планината, кораба и дори земята около него.

Под изображението на шахтата, чак до пода, имаше поредица релефи. На първия бе изобразена сферата и нещо, което приличаше на правоъгълна конзола. На втория сферата падаше надолу в шахтата. На третия бе изобразена експлозия — експлозия, която разбиваше тънките носещи стълбове и ги пръсваше като кристални чаши. Четвъртият релеф показваше как корабът и пещерният комплекс пропадат от собствената си тежест. На последното изображение в поредицата имаше нещо като наводнение. Течността запълваше тунелите и скалоподите избухваха в пламъци.

— Санджи — каза Конъл, останал без дъх. — Виж това!

Санджи се загледа за миг, после се ококори от изненада.

— Господи! Те няма да се спрат пред нищо, за да спрат неприятеля си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Вероника. — Ще наводнят тунела ли?

— Няма да го наводнят — отвърна Конъл. — Това е магма. Ще пуснат тази сфера в тунела. Тя ще избухне близо до мантията. Тунелите, в които бяхме, пещерите, корабът… всичко… ще се срути и магмата ще го залее.

— Това е невъзможно — каза Вероника. — Виж на каква дълбочината трябва да е. И без това се намираме на пет километра под земята. Не е възможно да стигнат такава дълбочина.

— Ако съдим от видяното досега, старите скалоподи са знаели какво правят — отговори Конъл. — Не мога да си представя да изобразят нещо, освен ако не е вярно.

— Адска машина — каза Санджи. — Но защо?

— Защото разбират единствено смъртта — отвърна Вероника със стъклен, разфокусиран поглед. — Културата им е военна. Ще умрат, но няма да се признаят за победени. Виждаш ли първия релеф? Това прилича на някаква контролна конзола. Оставили са инструкции за потомците си. Инструкции как да взривят цялата планина и цялата своя раса заедно с нея.

— Няма начин тази машина да работи след толкова време — каза Санджи, изправи се и се протегна. — Мисля, че тук нищо не функционира от хиляди години.

Конъл си погледна часовника. Имаха още три минути, после трябваше да тръгват. Погледна Вероника, която вече се насочваше към следващата ниша, и я последва, решен да сложи край на тази екскурзия и да я изкара оттук.

09:45

О’Дойл се събуди от рязко потупване по лицето. Още преди да се изправи, посегна за ножа си, но не го намери. Примигна и видя, че го е тупнала Либранд. Гледаше някъде встрани от него и кораба. Беше приклекнала, замръзнала. Черната й коса висеше пред лицето й. Погледът й бе съсредоточен като на ястреб. Ножът в ръката й сочеше към заплахата.

Той бързо се изправи и потрепери от болката в крака. Инстинктивно застана пред Либранд.

Две сребристи буболечки отразяваха невъобразимо ярко изкуствените слънца над тях. Клечаха в пясъка на брега на реката. О’Дойл веднага забеляза, че са нови. Едновременно с това обученият му ум затърси начин да се справи с петнайсетсантиметровите назъбени остриета, които заплашително се показваха от клиновидните им глави.

— Малките ни приятели се адаптират — тихо каза О’Дойл. — Остави ножа. Няма да ти помогне срещу тях, а ще ти трябват и двете ръце, ако атакуват.

Либранд бавно и безмълвно затъкна ножа в калъфа на колана си.

— Какво ще правим?

— Пресегни се бавно и хвани най-големия камък, който можеш — отговори О’Дойл. Наведе се с гримаса, зарови пръсти в пясъка и измъкна камък, голям колкото главата му. Либранд бавно се наведе и вдигна един малко по-малък камък.

— На три. Цели се в лявата, аз ще оправя другата. Едно… две… три!

И метна тежкия камък. Той сякаш увисна във въздуха. Със светкавично движение сребристата буболечка избяга, а камъкът тупна в пясъка. О’Дойл се облещи. Невероятна скорост. Буболечката беше два пъти по-бърза от всичко, което беше виждал.

Другата сребриста буболечка също избяга встрани, спря и застина като статуя. Либранд замахна и хвърли камъка с отработено кръгово движение от бейзбола. Буболечката побягна, но не бе достатъчно бърза: камъкът помля краката й, откъсна един и пречупи друг. Тя се загърчи конвулсивно. Откъснатият крак се заизвива спазматично на пясъка.

Здравата буболечка се стрелна невероятно бързо към главата на Либранд. Тя вдигна ръце да се защити и хвана дългокраката машина във въздуха. Острието проблесна и два от пръстите на лявата й ръка паднаха на земята.

Либранд изкрещя от болка и страх. Сребристата буболечка здраво обви ръцете й с два от многоставните си крака. Другите два я стиснаха за главата и я задърпаха в опит да притеглят окото й към окървавеното острие. Либранд извърна глава в последния миг. Острието се плъзна по челото й и мина през лявата вежда и лявото ухо. Половината ухо падна на пясъка. По лицето и гърдите на Либранд шурна кръв. Острието се отдръпна за нов опит да я прободе в окото.

Силните ръце на О’Дойл сграбчиха сферичното тяло и го дръпнаха с всичка сила. Буболечката се вкопчи в Либранд, острите й нокти разкъсаха ръкавите на кул-стюма и се впиха в нежната кожа отдолу. О’Дойл изтръгна машината. От разтворените й нокти капеше кръв.

О’Дойл изрева в пристъп на примитивна ярост и с всичка сила фрасна машината в една скала. Буболечката се смачка в камъка със силно метално скърцане. Краката й се загърчиха. Но успя да забие острите си нокти в ръцете му. О’Дойл изкрещя, вдигна я и я удари в скалата отново и отново, все едно бог Тор млатеше настървено с чука си. Чу как нещо в пробитата обвивка се счупва. Краката потрепнаха още веднъж и се отпуснаха.

О’Дойл погледна към другата сребриста буболечка. Кипеше от безумен бяс. Ранената машина напразно се опита да избяга на двата си здрави крака. Приличаше на настъпен рак, който пълзи по тъмния пясък. Яростта даде още сили на О’Дойл и той се хвърли върху ранената буболечка, забравил за ранения си крак.

Сграбчи един от тънките й крайници, вдигна я във въздуха и я блъсна с всичка сила в един голям камък. Обвивката се разцепи и се разхвърчаха искри. Разнесе се миризма на изгорял шоколад. О’Дойл нададе първобитен вик на тържество и ярост. Примигна и погледна гърчещия се крак, който още стискаше в ръка. Хвърли го и закуцука към Либранд.

Дясната й ръка бе здрава и тя бе притиснала с нея ранената, но не можеше да спре кръвта, която бликаше от раните. Яркочервените капки падаха на мокрия пясък. Съдраните ръкави на кул-стюма висяха от ръцете й като спагети, покрити със сос. По лицето й се стичаше кръв.

— Дръж се, тук съм.

Либранд ту стискаше очи, ту се взираше невярващо в пръстите си, които лежаха безжизнено на пясъка.

О’Дойл грабна ножа от колана й, заби го в една от раниците и отряза две дълги ивици найлонов плат. Хвана ръката й и я затисна с коляно на земята. Стисна другата и Либранд изкрещя от болка.

— Не мърдай, редник. Знам, че боли.

— Давай! — каза Либранд през зъби.

О’Дойл уви ивица плат около чукана на показалеца, завърза я на възел и рязко стегна. Либранд отметна глава, изпищя и инстинктивно се опита да се освободи.

— Млъкни! — каза О’Дойл. — И мълчи! Може да има още буболечки, така че не издавай никакъв звук.

Либранд прехапа устни и го погледна с дясното си око. Беше стиснала лявото заради шуртящата по лицето й кръв. О’Дойл умело уви втората ивица плат и стегна здраво. Либранд изпъшка от болка, но продължи да стиска зъби.

О’Дойл затършува из раницата за нещо подходящо за превръзка на главата. Разцепи един спален чувал, измъкна памучната подплата и я притисна към главата й. Нареди й да държи.

Либранд непохватно притисна памука към слепоочието си. О’Дойл отряза още една ивица и я върза стегнато около главата й. След това насочи вниманието си към ръцете й. Сърцето му се вледени. Ръкавите на кул-стюма й бяха нарязани. Бистрата гъста охладителна течност капеше в пясъка заедно с кръвта й. По ръцете й имаше дълбоки прорези.

Той отряза още две ивици плат. Ако не успееше да спре загубата на течност, тялото й щеше да остане изложено на високата температура и кръвта й щеше да заври. Щеше да се тревожи за отравянето на кръвта по-късно. Жегата и раните щяха да я убият много по-бързо. Максимално бързо и внимателно подреди накъсаните ивици на кул-стюма, уви плата около ръцете й го завърза. След двайсет секунди и двете й ръце бяха омотани от китките до лактите.

— Радвам се… че си… войник — изръмжа Либранд през зъби.

— Защо? — меко попита О’Дойл и отметна просмукания от кръв кичур от лицето й.

— Защото от теб щеше да излезе много калпав доктор.

О’Дойл вдигна очи към кораба, но не видя и следа от Ангъс или Ранди. Погледна в посоката, в която бе тръгнал Конъл, но не видя следа и от него. Ангъс му трябваше, за да закърпи кул-стюма. Знаеше, че неговият кърпеж ще намали загубата на охладителна течност, но няма да я спре. Без помощта на Ангъс Либранд щеше да умре до час. Погледна си часовника и претърси с поглед пещерата за още сребристи проблясъци. Двайсетте минути бяха изтекли. Всички вече трябваше да са се върнали. Но не видя никого.

Никого.

09:40

Ангъс се взираше в застиналата като статуя на стената сребриста буболечка. Не бе помръднала цели пет мъчителни минути. Ако не знаеше, че не беше там, когато влязоха, Ангъс щеше да я сметне за неподвижна част от стената, за някаква скулптура може би.

Машините се адаптираха към ситуацията. Той бе видял какво представлява разумът на скалоподите. Имаше само един логичен отговор. Сребристите буболечки бяха нещо повече от колективна програма. Бяха колективен разум. Мислещ, съзаклятнически, адаптиращ се разум, склонен да избива всичко.

— Трябва да направим нещо, Ангъс — каза Ранди. — Не можем просто да стоим тук. Щом тия буболечки могат да избегнат заглушаваното, значи могат да поведат скалоподите към останалите. Трябва да излезем.

— Луд ли си? Виж това острие!

— Не можем да стоим тук, по дяволите! — Стаята имаше само един изход и сребристата буболечка го пазеше като тъмничар.

— Измисли нещо, Ангъс. Измъкни ни оттук.

Ангъс пое дълбоко дъх.

— Добре, добре. Тръгни към нея. Ако се дръпне, супер, махаме се веднага. Ако се спусне към теб, ще я хвана.

Ранди бавно кимна и преглътна. После попита колебливо.

— Готов ли си?

— Давай — отвърна Ангъс.

Ранди направи малка крачка напред.

Сребристата буболечка се хвърли към него. Ранди изкрещя, вдигна ръце и хвана два от протегнатите й крака.

— Ангъс, дръж я! — изпищя Ранди. На лицето му бе изписан ужас от гърчещото се тежко нещо, което се опитваше да го посече.

Ангъс не помръдна. Само главата му се въртеше, за да следи какво става. Краката му бяха залепнали за пода. Усещаше тялото си студено и обездвижено. Не можеше да помръдне. Просто не можеше.

Сребристата буболечка зарита Ранди с другите си два крака, дереше като котка. Острите й нокти разпраха кул-стюма му и се врязаха в кожата. По прашния под плисна кръв. Изглеждаше черна на светлината на лампата на Ангъс.

Ранди изпищя и хвърли буболечката към стената. Бърза като котка, тя обърна краката си и здраво се захвана за платинената повърхност с нокти. Отскочи от стената като гумена топка — отново право към Ранди.

— Ангъс! — успя само да извика той.

Тежкият робот блъсна окървавените мятащи се ръце на Ранди и го избута назад. Отскочи на пода и веднага се стрелна към главата на Ранди. Този път го повали и като някакъв метален паяк бързо пропълзя върху тялото му.

— Господи, махни я!

Загърчи се под тежестта на сребристата буболечка.

През стаята полетя ръка, прерязана през китката, и хвърли пръски черна кръв. Тупна в краката на Ангъс и отскочи. Ангъс дишаше накъсано. Погледна ръката. Борбата на Ранди за живота му изведнъж потъна в мрака. Пръстите на ръката бяха леко свити, като крачка на умиращ бръмбар.

Изведнъж краката на Ангъс се освободиха от невидимите окови и той хукна по коридора към другите. Ужасените предсмъртни писъци на Ранди отекваха в извитите стени.

41.

09:51

Марко/Поло изписука само веднъж. Кейла бързо го свали от колана си, но преди да успее да погледне екрана, сигналът изчезна. Тя си поигра с настройките… Нищо.

Нямаше значение.

И едно пиукане стигаше. Беше права. Те бяха долу. Долу в Плътната маса. Според картата беше много близо, може би само на няколко минути. Усмихна се.

09:52

Не откриха кой знае какво в третата ниша. Това, изглежда, бе историята на лидерите. Стените бяха покрити с портрети на хиляди ярко оцветени скалоподи. Всеки релеф бе изсечен силно реалистично, което бе характерно за изкуството на расата. Всеки скалопод изглеждаше така, сякаш всеки миг може да скочи от стената.

— Хей, погледнете това — каза Вероника от другия край на нишата. — Тези релефи напомнят за умиращите скалоподи след битката. Кой каза, че изкуството им не е красиво?

Конъл отиде при нея и погледна детайлните изображения. Скулпторът, който сигурно бе умрял още преди да се появи човешката цивилизация, бе изобразил детайлите на извънземната култура с такова умение, че дори друг вид ясно можеше да разбере, че скалоподите агонизират. Макар фигурките да бяха високи само два сантиметра, всяка сякаш трептеше, а смъртта й бе запечатана върху варовика. Бяха стотици. Той отстъпи назад, за да освети по-голяма площ. От входа на нишата се процеждаше светлина от Плътната маса, но единствено лампите на каските им позволяваха да различат детайлите. Стената бе покрита с образи на умиращи скалоподи.

— Какво според теб означава това, Рони? — попита Санджи.

— Не знам. Но ми се ще да се повтори — отвърна Вероника.

— Мисля, че това обяснява доста неща — каза Санджи и плъзна пръст по символите на стената. — Мисля, че е било някаква болест. Преди около пет хиляди и осемстотин години, ако правилно сме разгадали бройната им система.

Вероника проучи два малки квадрата на стената. На първия бе изобразен жив скалопод и цифра от дясната му страна. На втория имаше очевидно мъртъв скалопод и от дясната му страна също имаше цифра.

— Загубили са… двайсет и четири хиляди… триста… и пет.

Санджи ахна.

— Толкова много?!

— Изглежда, са оживели около шест хиляди — отвърна Вероника.

— Значи тук долу е имало трийсет хиляди скалопода? — попита Конъл. — Няма начин да са били толкова много.

— Погледни пак кораба, Конъл — отвърна Санджи. — Лесно може да побере трийсет хиляди. А системата от тунели може да побере и десет пъти по толкова. Важното тук е, че са загубили осемдесет процента от популацията. Това би могло да обясни защо са толкова примитивни. Кой знае колко лидери и знания са загинали в тази чума.

— И какво от това? — попита Конъл. — Щом могат да местят планини, със сигурност имат компютри, които съхраняват всичките им знания.

— Да, но гледаш на нещата в краткосрочен план — отговори Санджи. — Когато ги е поразила болестта, те вече са били тук повече от шест хиляди години. Колко може да издържи един компютър, дори да принадлежи на невероятно напреднала цивилизация? В крайна сметка всичко се чупи.

— Нищо не трае толкова дълго — каза Вероника. — Какво мислиш, че ще стане с Америка, ако всички компютри спрат да работят и няма как да се заменят, а след това изчезнат осемдесет процента от населението, осемдесет процента от всички знания? А и изглежда има забрана да се влиза в кораба, където вероятно се е съхранявала по-голяма част от технологията им. Изведнъж са се превърнали от сложна технологична култура в общество, което просто се стреми да оцелява.

Тя се наведе към долния край на извитата стена.

— Компютрите им може да са излезли от строя, но малките им роботи са работили извънредно. Вижте това.

На първия релеф имаше стотици мъртви скалоподи. На следващия бе изобразена сребриста буболечка, която буташе с крака един към друг два по-малки скалопода. Следващият релеф показваше младите скалоподи, преплетени в неразличима купчина пипала. На последния имаше десетки малки скалоподчета, които щъкаха около спадналите тела на бившите любовници.

— Какво означава това според вас? — попита Конъл.

— Мисля — благоговейно отвърна Санджи, — че сребристите буболечки са чифтосали скалоподите, които са били резистентни на болестта.

— Искаш да кажеш, че са ги развъдили? — попита Конъл. — Като добитък? Но това са проклети машини! Как могат да развъдят разумни същества?

— Бивши разумни същества — каза Вероника. — Сега са си направо добитък.

— Такова бедствие би опустошило генофонда им — каза Санджи. — Очевидно се размножават по двойки като нас, така че можем да предположим, че белезите им се определят от генетично кръстосване. Ако са останали само шест хиляди индивида, рецесивните белези биха се проявили много бързо. Това обяснява защо са такива варвари — регресирали са към примитивен стадий от хилядите години близкородствено кръстосване.

Конъл си погледна часовника. Бяха закъснели е шест минути. Беше се увлякъл и бе загубил представа за времето.

— Тръгваме веднага — каза той, хвана двамата за ръцете и ги задърпа от стената.

— Трябва да видим още! — запротестира Санджи.

— Трябва да се върнем при другите и да се измъкнем оттук живи — отряза го Конъл.

09:54

Ангъс излезе от кораба на ярката светлина на изкуствените слънца. О’Дойл се бе навел над проснатата Либранд. Главата и ръцете й бяха омотани нескопосано в окървавени превръзки.

„По дяволите. Нямам време за тези глупости“.

О’Дойл го видя и заподскача към него на здравия си крак.

— Слава богу, че се върна. Либранд е ранена и кул-стюмът й е повреден. Има нови сребристи буболечки, с ножове…

— Знам — прекъсна го Ангъс. — Видях. Една уби Ранди.

— Мъртъв ли е? Сигурен ли си?

— Сигурен съм — отвърна Ангъс. — Повярвай ми, Ранди е мъртъв.

— Съжалявам — каза О’Дойл. — За малко не убиха и Либранд. Ела, трябва да закърпиш костюма й.

— Вече нарязахме всички ръкавици. Няма с какво да го закърпим.

О’Дойл присви очи.

— Ще намериш нещо. — В гласа му надвисна заплаха. — Ще измислиш нещо бързо или тя ще облече твоя кул-стюм, ясно ли е?

Ангъс преглътна и кимна. О’Дойл бе ранен лошо и куцаше. Но той не можеше да се заблуждава — О’Дойл можеше да го убие светкавично. Трябваше да се измъкне оттук. Не можеше да се пребори с този кроманьонец, но можеше да го надхитри. Огледа се, но не видя нищо освен прах, камъни, кораба и реката.

— Добре — отвърна Ангъс и се опита да убеди О’Дойл с усмивка. — Успокой се. Ще измисля нещо. Нали съм гений, забрави ли?

— Само по-бързо. Охладителната течност изтича.

Ангъс тръгна към раницата си, която О’Дойл бе насякъл с нож. Остави заглушителя и зарови в нея.

— Сигурен съм, че имам нещо тук — каза високо и се престори, че рови вътре. В действителност нямаше нищо. Кул-стюмите не можеха да се кърпят с парцали, трябваше да се поправят с подходящ материал с тръбички. Без такава кръпка тръбичките щяха да продължат да изпускат охладителна течност, докато не остане нищо. А без охладителната течност Либранд скоро щеше да понесе последствията от високата геотермална температура на пещерите.

— Ето, намерих нещо — каза Ангъс. — Кажи й да се държи.

Да, беше намерил нещо. Компютърната карта и един спасителен пояс — по-точно възглавница, понеже не трябваше да се нахлузва. Тежеше по-малко от сто и двайсет грама, но когато дръпнеше запушалката, въздухът щеше да нахлуе в порьозния материал и щеше да изпълни, милионите отделения. Секунди след дръпване на запушалката поясът можеше да издържи тежестта на деветдесеткилограмов човек. Той погледна О’Дойл, който бе само на метър от него с ръка на ножа в колана си.

— О, не! — извика Ангъс и вдигна очи към кораба зад О’Дойл. — Още буболечки!

О’Дойл се обърна машинално. Нямаше нищо. Светкавично се извъртя и извади ножа; но беше твърде късно.

Ангъс вече тичаше към реката. Стискаше компютърната карта под мишница и в същото време дръпна запушалката на възглавницата. О’Дойл закуцука след него, но Ангъс се добра до брега за секунди и се хвърли в мътната вода.

42.

09:55

— Къде бяхте, по дяволите! — изръмжа О’Дойл. Вените по челото му се бяха издули, жилите на шията му се бяха изопнали от напрежение. — Трябваше да сте тук преди седем минути!

От О’Дойл се изливаха яростни вълни като следобеден зной в пустиня. Огромните му стиснати юмруци приличаха на средновековни боздугани, готови да смачкат някой череп.

— Не можахме по-рано — отвърна Конъл. — Какво има?

— Либранд е ранена, а онова копеле Ангъс избяга!

Вероника и Санджи погледнаха Либранд, която лежеше на пясъка в окървавени превръзки, и веднага изтичаха при нея, за да огледат раните й.

— Просто избяга — каза О’Дойл през зъби. — Надолу по реката.

— Къде е Ранди?

— Ангъс каза, че е мъртъв.

Сърцето на Конъл се сви. Още един служител на „Земно ядро“ вече го нямаше.

— Видяхте ли го? — попита Конъл. — Къде е трупът?

— Някъде в кораба. Нищо не съм видял и изобщо не ме интересува. Сега трябва да се тревожим за Либранд.

— Вероника и Санджи ще й помогнат. Тръгваме веднага.

— Защо не се върнахте навреме? — попита О’Дойл като тъжно момченце, но с гласа на огромен мъж. — Можехте да спрете Ангъс. Можехте да го накарате да й помогне.

— Знам — отговори Конъл. — Кълна ти се, ще я измъкнем оттук.

Заляха го емоции. Убийствен гняв към страхливия Ангъс, примесено непреодолимо чувство за вина. Още един от хората му бе мъртъв, а друг умираше. Не можеше да влезе в кораба да търси Ранди. Дори да не бе мъртъв, той не можеше да остави другите, а те не можеха да чакат повече.

— Конъл — каза Санджи, — мисля, че имаме нов проблем.

Рояк сребристи буболечки прииждаха като някакви платинени раци. Сякаш се появяваха от нищото. За секунди се подредиха в толкова гъсти редици, че можеше да се върви по тях, без да се докосва земята. Редиците тръгваха под ъгъл от кораба и се простираха на четиристотин метра към далечния край на пещерата. Губеха се в някаква тясна пролука.

Конъл се опита да запази спокойствие и тръгна към раницата на Ранди. Претърси множеството джобове. Извади малък бинокъл и погледна към пролуката.

Скалоподите се блъскаха в нея като оживял извънземен ужас. Изглеждаха невероятно възбудени. Гъмжилото от проблясващи цветове и мятащи се пипала приличаше повече на стена от оживяла плът, отколкото на разумни същества. Сребристите буболечки подскачаха лудо, по-бързо отколкото ги бе виждал досега, и сякаш отчаяно искаха да накарат скалоподите да нарушат религиозното табу, да нахлуят в пещерата и да унищожат всичко.

— Сребристите буболечки се опитват да доведат скалоподите тук — каза Конъл. Изведнъж забеляза, че заглушителят не бръмчи. Отиде при раниците и зашари с поглед. — Изглеждат доста разгневени. Вероника, мислиш ли, че ще атакуват?

— Колебаят се между две религиозни убеждения според мен — отвърна Вероника. — Забранено им е да влизат в тази пещера, но в културата им е закодирано да следват заповедите на сребристите буболечки. Мисля, че ще влязат, въпрос на време е.

Сърцето на Конъл подскочи от радост, когато най-накрая видя заглушителя сред разпиляното съдържание на една раница. Сигурно Ангъс го бе изключил, преди да избяга по реката. Вдигна го и го включи. Никога не би помислил, че смущението може да му се стори толкова прекрасно. Гъстите редици сребристи буболечки веднага се пръснаха объркано, като хлебарки, които се мъчат да избягат от неочаквана светлина.

— Либранд е ранена зле — каза Санджи. — Трябва да я изнесем оттук веднага.

Конъл стисна зъби. Да, трябваше бързо да я махнат оттук. Но как? А и О’Дойл също беше ранен. Погледът му се плъзна към бързата река.

Имаше само един начин.

Шеста книга:

Изход

43.

09:58

С остър завой реката запрати Ангъс навътре в кораба, към стена от плътно напаснати варовикови блокове, която отклоняваше водите. Някои от блоковете бяха силно ерозирали, други изглеждаха като нови, сякаш бяха заменени там, където реката бе нанесла твърде много повреди. Всички бяха покрити с фин слой платинен прах и леко блестяха.

Той се огледа и се зачуди кога ли ще свърши този кошмар. Високо горе през пукнатия корпус се процеждаше светлина. Въздухът бе изпълнен с мъгла — изглеждаше като замръзнала на светлината.

Платиненият прах не го интересуваше. Интересуваха го само сребристите буболечки.

Хилядите сребристи буболечки.

Висяха по стените и се гърчеха по пода, сякаш бяха в някакъв кошер или мравуняк. Ангъс облекчено забеляза, че са изподраскани и очукани. Нямаше нови.

Измъкна се от водата и седна. Помещението приличаше на катедрала и излъчваше собствена мека светлина. Ръбът на купола отдавна бе рухнал от ерозията и се виждаше какво има вътре. Ерозията вероятно бе принудила скалоподите, или по-скоро сребристите, буболечки, да вдигнат този вълнолом. Зад него почваше гладък каменен под.

В средата на купола, на петнайсет метра от вълнолома, висеше огромна гладка сфера, като полилей. Беше с диаметър три метра и бе закачена над голяма дупка. Ангъс си спомни, че на картата имаше странна линия, която тръгваше от центъра на кораба към земните недра. На много по-голяма дълбочина, отколкото можеха да отчетат неговите уреди, макар да бяха много чувствителни. Парчетата от пъзела се подредиха в ума му. Тази сфера можеше да е само едно.

Атомна бомба.

На всичкото отгоре, изглежда, бе голяма. Естествено атомната бомба бе приблизително предположение. Технологията на скалоподите можеше да е всякаква, но логически погледнато това трябваше да е някаква бомба. Километър по-надолу температурата би превишила точката на кипене — там не можеше да съществува никаква форма на живот.

Някакво движение върху сферата привлече погледа му. Една сребриста буболечка се суетеше върху закривената огледална повърхност. Спря и отвори някакъв панел, под който се показа малко отделение. Макар да бе далече, Ангъс успя да види, че „главата“ на сребристата буболечка не е с обичайната клиновидна форма, а има три малки кабелчета, които се полюшваха като трева на вятър. Напомни му за трите пръста на пипалата на скалоподите. Буболечката мушна кабелите в отделението, размърда ги и ги извади. След това затвори панела и се скри от погледа му от другата страна на сферата.

— Поддръжка — смаяно каза Ангъс. — Ето за какво са служели първоначално тези проклети машини за поддръжка.

Наблюденията му бяха прекъснати от слабо трак-трак на метал върху камък и той бавно се обърна надясно. Две сребристи буболечки с пипала на главите бяха спрели на три метра от него. Просто си стояха, наблюдаваха и вероятно общуваха с другите, Ангъс изведнъж се сети, че е оставил заглушителя на брега при О’Дойл.

Отляво дочу тихо цамбуркане.

Обърна се и ужасено видя други две сребристи буболечки — бързо се приближаваха през плитчините. Сферичните им тела очевидно бяха херметически затворени, така че се носеха по водата като поплавъци, а краката им се движеха бързо и равномерно като весла на галера с роби.

Ангъс се отблъсна от стената, притисна пояса към гърдите си и се понесе по течението. Сребристите буболечки го последваха с изненадваща скорост. Ангъс зарита още по-усилено, но буболечките го приближаваха като някакви пирани на забавен кадър.

Изведнъж мракът на пролома отстъпи пред ослепителната светлина на изкуствените слънца. Ангъс отчаяно зарита в стремеж да достигне отсрещния бряг. Забори се с дърпащото го течение и скоро нагази в плитчините изтощен, но усмихнат. Беше успял. В този край на кораба лъскавият платинен прах бе толкова гъст, че беше като кал. Краката му потъваха до глезените, но той победоносно излезе от водата.

И най-накрая го видя. Ясен като ден, входът на Магистралата на Лин го приканваше само на двайсет метра от него. Той се запрепъва натам.

10:05

Устройството Марко/Поло тихо запиука. Черните букви на зеления светещ дисплей ясно показваха кой служител на „Земно ядро“ приближава.

Ангъс Кул.

Беше на петдесет метра.

Кейла се усмихна.

10:06

Ангъс чу нещо напред. Спря и замръзна като уплашен заек. Заслуша се за шумолене на изсъхнали листа, но не чу такова нещо. Не чу и потракването на сребристи буболечки. Другите от групата бяха далеч зад него, така че кой можеше да е?

Спасителен екип.

Повика го женски глас.

— Доктор Кул? Доктор Кул, вие ли сте?

— Аз съм!

Стъпките на жената бързо приближаваха.

— Дръжте се, докторе! Идвам!

След секунди светлината от лампата на каската й изпълни тунела и тя се появи. Носеше автомат.

Беше облечена с изцапан жълт кул-стюм на „Земно ядро“, върху който бе опасала ремъци за катерене. Под миньорската каска се подаваше мръсна руса коса. На врата й висяха очила за нощно виждане.

— Доктор Кул, добре ли сте?

— Да, добре съм — отвърна Ангъс. Спасители. Изпита огромно облекчение. В крайна сметка щеше да се измъкне. — Ти коя си?

— Изпраща ме „Земно ядро“ — отговори жената с усмивка. — Ще ви измъкнем всички. Къде са останалите?

— Скалоподите ги убиха. Трябва да се махаме веднага. — Не го интересуваше дали лъжата му скоро ще лъсне, стига да успееше да се добере до повърхността, преди да го настигне О’Дойл.

— Скалоподите? Искате да кажете пипалатите чудовища?

Ангъс кимна нетърпеливо.

— Да. Да вървим.

— Почакайте — каза Кейла и го дръпна за ръката, за да не се затича в тунела. — Тук съм, за да измъкна всички. Не искате ли да изведем и останалите?

— Ти да не си глуха? — викна Ангъс. Трябваше да се измъкне. Почти усещаше как О’Дойл пристъпва тежко в тунела зад него. — Казах ти, че са мъртви. Очевидно знаеш кой съм и каква е длъжността ми в „Земно ядро“, така че ти заповядвам да ме изведеш горе веднага!

Кейла леко извърна глава. На лицето й ясно се изписа раздразнение.

Бе толкова бърза, че Ангъс така и не видя как прикладът на автомата се заби в челюстта му.

10:07

Приготвиха се да тръгнат по реката. Надяваха се, че тя ще ги отведе през кораба към Магистралата на Лин. Състоянието на Либранд се влошаваше все повече. Конъл наблюдаваше О’Дойл. Едрият войник едва се държеше на крака, но бе мобилизирал всичките си сили и се зае да организира всичко.

В раницата на Ранди имаше надуваема възглавница като тази на Ангъс. О’Дойл махна запушалката и прикрепи възглавницата към гърдите на Либранд, точно под брадичката, така че да остане над водата дори да припадне. През това време О’Дойл върза всички с едно дълго въже.

— Ами ако се оплета? — напрегнато попита Вероника, вперила очи в чудовищната река.

— Това е риск, който трябва да поемем — отвърна О’Дойл. — Течението е силно, но нямаме време. Ако не си завързана и не можеш да стигнеш до брега, след като минем през кораба, реката ще те отнесе.

Вероника кимна. Конъл не можеше да я вини. И на него не му се нравеше особено идеята за найлоновото въже, овързало гърдите му, докато трябваше да се бори с тази дяволска черна река. Имаше доста разстояние — около шест метра — между всеки от тях.

О’Дойл извади грубата карта, която Мак бе използвал, за да ги превежда из тунелите. Магическата компютърна карта на Ангъс или бе в ръцете на долния малък гений, или бе останала у мъртвия Ранди някъде в кораба. И в двата случая нямаше да я видят отново.

— Реката извива рязко в средата на кораба — каза О’Дойл. Ще останем от отсамната страна, в плитчините, докато стигнем там. После плуваме с всички сили към другия бряг.

Едновременно зазвучаха стотици пронизителни писъци и раздраха въздуха като боен вик на армия демони. Всички обърнаха глави към далечната пролука. Оттам се изливаше тълпа скалоподи. Идваха право към тях. Проблясъците на телата им не личаха толкова ясно на ослепителната светлина на изкуствените слънца, но убийственото значение на оранжево-червените оттенъци бе очевидно.

Всички припряно започнаха да пристягат въжетата. Конъл напъха заглушителя в непромокаемия си колан, влезе във водата, спря и загледа с тревога бързото течение.

О’Дойл провери въжето, което придържаше спасителния пояс към гърдите на Либранд, и я забута към водата.

Бяха вързани един за друг. Конъл за Вероника, Вероника за Либранд, Либранд за О’Дойл и О’Дойл за Санджи. Вероника цамбурна до Конъл. На лицето й се четеше паника. Скалоподите вече бяха само на стотина метра.

И почнаха да хвърлят камъни.

Санджи нагази последен.

И почти успя.

Един камък го удари в слепоочието, той се олюля като кегла и падна по очи в реката.

Скалоподите бяха повече от двеста и вече бяха само на шейсет метра от тях.

— Санджи! — изпищя Вероника, забори се с течението и заплува към него. Конъл я задърпа обратно, течението понесе и двамата. Въжето се изопна. Тежестта им дръпна и Либранд и бързеят понесе и тримата надолу. До главата на Конъл падна камък. Скалоподите вече бяха на петдесет метра.

О’Дойл задърпа въжето срещу течението, мъчеше се да стигне до Санджи, който все така лежеше по очи във водата. Камък колкото юмрук го удари в дясната ръка, той загуби равновесие и падна. Бързото течение го издърпа на три метра навътре и въжето, което го свързваше със Санджи, се изопна.

Конъл се вторачи в прииждащата гмеж пищящи скалоподи. Вече бяха на двайсет и пет метра.

— Не можем да го оставим! — извика Вероника.

О’Дойл погледна скалоподите и на лицето му се изписа мъка. После погледна към Либранд, Конъл и Вероника, която бе изпаднала в истерия. Още един камък го удари — този път в гърдите. Всички се люшкаха на въжето и не можеха да се освободят. Сякаш Санджи бе някаква котва. Първите скалоподи нагазиха в плитчините. Приближаваха със светкавична бързина. Около О’Дойл се сипеха камъни като картечен огън.

Той измъкна ножа си.

— Не! — изпищя Вероника и се задърпа към брега.

Конъл дръпна въжето и я върна навътре.

— Трябва. Или всички ще умрем!

О’Дойл сряза въжето.

При внезапното освобождаване от „котвата“ течението възтържествува и ги понесе надолу. Камъните се сипеха около тях като дъжд. Конъл хвърли поглед назад и изстина от ужас.

Санджи вдигна глава и пое дълбоко дъх.

Беше му последният.

Скалоподите се скупчиха около него, платинените им ножове забляскаха, плисна кръв.

Ненаситната река ги влачеше към сенките на кораба. След секунди палачите останаха далече назад.

44.

10:10

Две ръце грубо го разтърсиха и Ангъс бавно отвори очи. Главата му пулсираше от пронизваща болка. Не бе сигурен дали изобщо са му останали зъби. Лицето му бе подуто и безчувствено. Не усещаше езика си. Лежеше по очи. Опита се да се надигне, но ръцете му не се отлепяха от гърба. Бяха вързани с тънка тел, която се врязваше болезнено в китките му.

— Ммм — каза Ангъс. Не можеше да види какво е натъпкала в устата му, но каквото и да беше, му бе почти невъзможно да диша. Имаше вкус на гума.

— Добре, гадното малко нищожество се събуди — каза жената. — Можем да почваме.

— Ммм. — Очите му вече бяха широко отворени. Гледаше как тя отваря и затваря някакви ръждясали клещи.

— Тихо, скъпи — каза тя с нежна усмивка. — Не си прави труда да говориш, докато не извадя топката от устата ти.

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс внимателно наблюдаваше клещите. Забеляза надписа на дръжката от неръждаема стомана и зъбците в краищата им.

— Сега ще ти извадя топката и ще ти задам няколко въпроса — сладко каза тя и отметна един кичур от потното прашно лице на Ангъс. — Няма да викаш обаче. Просто ще отговориш тихо на въпросите ми. Кимни, ако разбираш.

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс кимна веднъж, без да изпуска клещите от очи.

— Добре. Ще приключим бързо. За нещастие нямам достатъчно време, за да се заема с теб както трябва. Много ми се ще да те опозная по-добре, приятелче, повярвай ми. Много мъка ми причини през последните няколко дни. Знаеш ли с какво си изкарвах хляба едно време?

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс поклати отрицателно глава.

— Измъчвах хора. — Продължаваше да говори меко, почти нежно. — Правила съм и още някои неща, но основната ми работа бе да водя разпити. И съм много добра в това, приятелче. Повярвай ми. Така че ако гъкнеш, нещата много ще загрубеят. Ясно ли е?

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс закима самоотвержено.

— Добре. — Тя го погали по главата. — Ти си умно момче, Ангъс Кул, най-умното, което съм виждала. Обаче колкото и да си умен, искам да се уверя, че разполагаш с всички данни, които ти трябват, за да вземеш решение. На вас учените това ви трябва, нали? Много, много данни, нали?

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс веднага разбра накъде бие и яростно затръска глава в отрицание.

— О, разбира се, че ти трябва точно това. — Тя се изправи и мина зад него. Не можеше да я вижда. В пристъп на отчаяна паника той задърпа телта, но тя само се вряза по-силно в китките му. Опита се да рита, но установи, че и краката му са завързани здраво.

Тя натисна гърба му с коляно.

— Трябват ти много данни, приятелче. Достатъчно, за да ме държиш настрани от АНС. Точно това искаш, нали? Искаш да ме държиш настрани от АНС? Нали, гадно малко нищожество?

Ангъс усети ръцете й по пръстите си. Опита да се съпротивлява, да свие юмрук, но беше твърде късно. Тя изви силно показалеца му, почти го счупи.

Той усети как студените стоманени клещи се сключват около първото кокалче.

— Ммм!

Клещите стиснаха. Той запищя неистово, но през топката в устата му не излизаше почти никакъв звук.

10:12

Спряха до вълнолома и впериха очи в купола и огромната огледална сфера, която висеше от него.

— Господи! — каза Конъл. — Още е тук.

Вероника мълчеше. Умората я бе сринала и физически, и психически. Напрежението от безсънните часове и мъката от жестоката смърт на Санджи я изпълваха с мрачни пориви. Беше бясна на Конъл и О’Дойл, докато течението я блъскаше по пенестата река. Бе толкова слаба, че едва държеше главата си над водата. Бяха срязали въжето на Санджи, бяха го оставили да умре. Умът й кипеше от мисли за яростно отмъщение срещу двамата, за това как щеше да ги накаже за малодушието им.

Но тези мисли избледняха още преди да стигнат завоя на реката. Ако О’Дойл не бе срязал въжето, всички щяха да са мъртви. Не само Санджи. Жертви на кръвожадни извънземни, които отдавна бяха надживели всякаква космическа цел. Отмъстителните мисли срещу Конъл и О’Дойл бързо отминаха. В крайна сметка вината не бе тяхна.

А на скалоподите.

И на сребристите буболечки.

Взря се в инструмента на отмъщението. Той висеше като гигантска коледна играчка над шахта, която стигаше право в дълбините на ада. Да, адът. Точно там щеше да изпрати скалоподите и малките им злобни машинки. Право в ада.

— Конъл, буболечките са навсякъде — каза О’Дойл. — Извади проклетия заглушител.

— Зарежи — Отвърна Конъл. — Давай просто да тръгваме! Да се махаме оттук, по дяволите.

— Трябва да си почина, Конъл — изпъшка О’Дойл. Вероника откъсна очи от сферата и погледна О’Дойл. Той държеше главата на Либранд с огромната си ръка, така че лицето й да е над водата. Тя бе напълно отпусната. Единствената причина да не потъне бе спасителната възглавница на гърдите й.

— Да, Конъл — каза Вероника толкова тихо, че едва се чу над металния кънтеж на реката. — И аз трябва да си почина.

Конъл заплува към стената и се покатери горе. По ръцете и тялото му полепнаха платинени частици. По влажния пясък към него тръгнаха сребристи буболечки, спуснаха се от извития над гигантската сфера купол. Вероника чу леки плясъци и изумено видя как буболечките цамбурнат като водни бръмбари в реката. Въздухът се изпълни с гневно потракване и бръмчене.

Конъл зарови непохватно в колана си, измъкна заглушителя и го включи.

Почти на секундата координираните движения на сребристите буболечки преминаха в объркано щуране. Течението подхвана една, понесе я надолу и тя се изгуби в пенливите бързеи.

Вероника доплува до стената и също се покатери. Двамата с Конъл изтеглиха Либранд, а после помогнаха и на О’Дойл. Вероника погледна спътниците си. Всички бяха изтощени, ранени, обречени. Тя вече знаеше, че никой от тях няма да се измъкне жив. Имаше прекалено много скалоподи, прекалено много рани, прекалено много път. Всички щяха да умрат.

Точно като Санджи.

Точно като Ранди.

Точно като Мак.

Точно като Янсон.

Точно като Фриц.

Точно като Лашон.

Но тя нямаше да позволи това да е напразно. Изправи се и тръгна към висящата сфера. Погледът й бе съсредоточен и искреше от омраза. Тя разсеяно се опита да развърже въжето.

Конъл се втурна след нея.

— Вероника, не бива да се отдалечаваме от водата!

Хвана я за рамото, но тя отблъсна ръката му.

— Няма значение, Конъл. — Огледа камерата за това, което знаеше, че трябва да е тук. Ето го! Контролният панел. Беше същият като изображението на релефа в нишата.

— Защо да няма значение, Вероника? — меко попита Конъл. Очевидно нямаше представа, че гласът му звучи странно, сякаш търпеливо говори на дете.

— Няма значение, защото няма да вляза пак във водата — каза Вероника, без да го поглежда. — Оставам тук.

— Как така оставаш тук? — Конъл се нагоди към стъпките й, които я водеха към големия безупречно чист контролен панел. Въжето, което ги свързваше с О’Дойл и Либранд, се влачеше зад тях. — Почти се измъкнахме.

Тя спря, обърна се и го погледна в очите.

— Трябва да го направя. Трябва да ги унищожа. Тях и всичко това. Те не принадлежат на това място, не разбираш ли? Те не са част от тази реалност.

— Разстроена си — отвърна той. — И това е разбираемо. Но Санджи вече го няма и ти не можеш да се жертваш. Това няма да го върне. Освен това как ще разбереш какво да правиш?

— Умна съм, забрави ли? Корица на „Нешънъл Джеографик“ и така нататък. Една дреболия като извънземна бомба на десет хиляди години изобщо няма да ми се опре.

Конъл яростно я хвана за раменете.

— Не! Няма да стане! Достатъчно хора загинаха в това прокълнато място и няма да позволя да умре още един. Идваш с нас!

Пръстите му се забиха болезнено в раменете й. Тя знаеше, че той няма да отстъпи. Щеше да я завлече до реката насила, ако се наложеше. Беше ранен, но въпреки това бе много по-силен от нея. Не можеше да му се противопостави.

— Добре — тихо каза тя. — Аз… просто не знам какво говоря. Не искам да оставам тук.

— Да, не знаеш какво говориш! — извика Конъл и я задърпа към водата. — О’Дойл, почивката свърши. Трябва да тръгваме.

— Да, шефе — каза О’Дойл, внимателно плъзна Либранд във водата, после се смъкна и той. — Проверете въжето. Тук реката става бурна.

Конъл решително бутна Вероника към водата. Тя се наведе над ръба на стената и леко цамбурна. Той изключи заглушителя, затъкна го в колана си и скочи. Сребристите буболечки потръпнаха едновременно и възвърнаха координираните си движения.

— Готови? — попита Конъл. Вероника и О’Дойл кимнаха. Отблъснаха се към средата на реката.

Вероника хвърли поглед през рамо. Сребристите буболечки се засуетиха по огледалната повърхност на сферата, за да я подготвят да изпълни предназначението си. Бяха тук, под тази планина, повече от десет хиляди години. По-стари от човешката цивилизация, по-стари от всяка човешка религия. Колко още щяха да съществуват? Отровена, умираща раса, която едва имаше някакви наченки на разум, едва се отличаваше от животните и бе жива само благодарение на своите грижовни машини.

Колко още?

Обзе я слабост. Течението задърпа изтощеното й тяло.

— Конъл — прошепна тя, затвори очи, отпусна се и потъна.

45.

10:15

— Вероника — викаше Конъл. — Вероника!

— Въжето! — извика О’Дойл. — Дръпни въжето!

Конъл изведнъж си спомни, че другият край на въжето, което опасваше гърдите му, е вързано за Вероника. Задърпа го, като в същото време се опитваше да се задържи на повърхността. Като риба на въдица, неподвижното й тяло се показа и после отново потъна. Конъл се гмурна към нея, сграбчи я и я задърпа към повърхността.

Изведнъж тя зарита яростно и го дръпна надолу. Конъл инстинктивно загреба нагоре и моментално забрави, че се опитва да я спаси. Тя го хвана през кръста и отново го дръпна надолу. От устата му излязоха мехурчета. Обзе го паника.

Въжето се опъна и главата му се подаде на повърхността. Течението ги влачеше към средата на реката. Почувства как въжето се обтяга и зад него, а после се отпусна, щом и Вероника се понесе по течението. Но къде беше? Въжето отново се обтегна за миг, а после тежестта изведнъж изчезна и то изплува на повърхността.

Главата на Вероника се показа над водата. Тя се мъчеше да си поеме дъх. Заплува непохватно към брега. Държеше ножа му в едната си ръка и колана му в другата.

— Вероника, върни се! — Конъл опита да заплува срещу течението, но то ненаситно се опитваше да го засмуче към средата на реката. А и бе забравил за О’Дойл и Либранд, чиято тежест го влачеше надолу.

— О’Дойл, спри!

— Не мога! Течението ни влачи!

Вероника вече излизаше на брега на стотина метра по-долу от сферата.

Обърна се и им помаха за сбогом.

10:16

— Е, приятелче, мисля, че приключихме — каза Кейла доволно. Бяха останали само петима, нямаха оръжие и идваха към нея. Ангъс й бе разказал всичко.

Плътната маса бе извънземен кораб. Извънземните? Те бяха чудовищата, които бяха атакували лагера и бяха посекли хората на „Земно ядро“. Чудовищата, които той наричаше „скалоподи“, обикаляха тунелите, но не доближаваха кораба и не смееха да влязат в пещерата на Плътната маса. Знаеше, че й казва истината. Когато Кейла Майърс си свършеше работата, всички казваха истината.

По лицето на Ангъс се лееха сълзи и сополи и той скимтеше от болка в счупените кокалчета на пръстите. Още лежеше по корем, ръцете и краката му бяха вързани на гърба. Очите и бузите му блестяха от сълзи.

Кейла се наведе и го целуна по челото. После отново стегна каишите на топката около главата му. Мръсната гума изпълни устата му с парлив вкус, по езика му полепнаха песъчинки. Той се закашля. Дишаше накъсано, в очите му се четеше паника.

— Скоро ще се върна — каза Кейла и метна автомата на рамо, така както всяка жена премята дамската си чанта. — Трябва ми колкото се може повече информация за това място, а ти си адски умен. Мисля, че можеш да ми помогнеш. Двамата с теб ще си поговорим надълго и нашироко, щом се оправя с другите.

Изключи лампата на каската си и тръгна в тунела, като го остави в пълен мрак, безпомощен и ужасен. Той потръпна и се заслуша за потракването на сребристи буболечки с остриета. Знаеше, че не може да са далече.

10:15

Конъл изпълзя уморено на скалите и остана да лежи по очи. Вълните се плискаха до него. О’Дойл и Либранд също лежаха неподвижно, с крака във водата. Бяха успели да пресекат реката.

Той трябваше да се върне и да доведе Вероника. Тя бе полудяла и имаше нужда от помощ. Първо обаче трябваше да си почине, само за миг. От цялото му тяло помръдваха единствено гърдите му. Никога не се бе чувствал толкова уморен. Никога. Ако изобщо успееше да се добере до повърхността, щеше да спи цял месец.

Вековете на ерозия бяха оголили малка сферична стая в края на корпуса на кораба, на метър от Магистралата на Лин. Промените в течението на реката я бяха запълнили с чакъл и пясък. Подът блестеше от слой платинен прах, толкова гъст, че приличаше на току-що паднал сняг.

Дълбоки отпечатъци в платината показваха мястото, където някой бе излязъл на брега.

Ангъс.

Конъл преодоля болката и крайното изтощение и каза:

— О’Дойл, ставай. Да я внесем вътре. После ще почиваме.

— Съжалявам за доктор Рийвс — каза О’Дойл, щом привлякоха Либранд. Развързваше въжетата; — Понякога хората просто рухват от напрежението. И нищо не може да се направи.

— Тя може да е полудяла, но знае какво иска да направи и точно това ме плаши — каза Конъл. — Онази голямата сфера, която видяхме при вълнолома, видя я, нали? — О’Дойл кимна. — Е, това е някакъв огромен саморазрушителен механизъм. Мисля, че Вероника е решила да вдигне всичко във въздуха. Ако това чудо още работи, ще помете цялата планина.

О’Дойл го гледаше така, сякаш нищо вече не може да го изненада.

Либранд още беше жива, Но Конъл не знаеше колко още може да издържи. Май бе по-добре да си умре в реката. Струваше му се някак нечестно О’Дойл да я доведе дотук само за да види как умира толкова близо до повърхността. Нямаше начин да издържи. В кул-стюма й вече нямаше охлаждаща течност. Ненаситната вода бе отмила и последните й остатъци.

Мъчно му беше за О’Дойл. В ума му изникнаха спомени за внезапната ужасна смърт на Кори в катастрофата. Тя му липсваше, искаше му се сега да е до него, искаше му се просто да се предаде, да умре, за да е отново с нея. Но не можеше да се отказва. От него все още зависеше животът на О’Дойл, Либранд и Вероника.

Вероника.

Тя се бе върнала в търбуха на този невъобразим кораб, на тази древна реликва на една мъртва раса. Беше се върнала и искаше да вдигне всичко във въздуха. Беше полудяла, вероятно тласната към ръба от смъртта на Санджи. Имаше нужда от помощта му.

Конъл се загледа нагоре по течението към дълбоките мъгливи сенки на кораба. Приличаха на джунгла. Трябваше да тръгне натам, за да стигне до нея. Нагоре по реката, да се опита отново да прекоси бесните води, за да стигне до нея и до сферата. Дали вече бе активирала бомбата? Дали бе достатъчно умна, за да разгадае механизма, ако той изобщо функционираше? Но луда или не, Конъл не се съмняваше, че доктор Вероника Рийвс може да активира бомбата. Значи трябваше да се добере до нея, и то бързо.

Това какво трябваше и какво в действителност можеше да направи обаче бяха две различни неща. Едва бе оцелял при прекосяването на реката. Съмняваше се, че ще преживее още един опит. Скалоподите бяха там, а също и сребристите буболечки. Заглушителят бе във Вероника, а без него буболечките щяха да го проследят и скалоподите щяха да дойдат веднага. Героичната картина как се връща на опасния кораб и спасява Вероника бе абсурдна. Каква бе реалността? Реалността рисуваше нещо друго. Ако се върнеше да я спре, да се опита да я измъкне оттам, бе мъртъв.

Погледна О’Дойл и Либранд. И двамата бяха толкова смели, толкова силни. Бяха се борили, за да защитят всички. Бяха бойци. Щом някой бе избрал да остане, това не бе тяхна грижа.

Имаше обаче само един начин Либранд да оцелее.

Опипа яката на кул-стюма си. На места беше нарязан и накъсан, но още функционираше. Достатъчно, за да излезе Либранд на повърхността, може би достатъчно, за да спаси живота й.

Ако изобщо някой можеше да се измъкне, това бяха О’Дойл и Либранд. Въпреки раните си те имаха за какво да живеят. Конъл нямаше. Наистина нямаше. Само една безсмислена кариера. Безполезни пари, които не му носеха нищо. Дори не си бе направил труда да остави завещание. Времето му бе дошло и си бе отишло. Времето на О’Дойл и Либранд тепърва започваше.

Щеше да се върне и да потърси Вероника, но щеше да го направи без кул-стюма. Мълчаливо започна да го сваля.

Биийп.

Огледа се. Зачуди се дали не му се е счуло. После го чу отново. Слабо пиукане. О’Дойл извади ножа си и се надигна. Конъл му махна да се скрие в сферичната стая. Тръгна към края на кораба, сниши се и надникна иззад ъгъла.

На седемдесет метра от тях небрежно стоеше Кейла Майърс и си играеше с копчетата на нещо, което приличаше на Марко/Поло.

10:17

Кейла впери поглед в Марко/Поло. Три сигнала ту се появяваха, ту се губеха, така както бе станало със сигнала на Ангъс, преди най-накрая да даде ясен отчет.

Конъл Къркланд. Патрик О’Дойл. Берта Либранд.

Най-вероятно имаше смущения от големия кораб. Сигналът щеше да стане непрекъснат, щом тримата излезеха от него. Трябваше да убие Либранд и О’Дойл веднага. О’Дойл бе очевидна заплаха, но Либранд също бе опасна.

Нямаше защо да се тревожи за Конъл. Той щеше да й даде повече информация. Винаги се бе чудила как биха му се отразили клещите. Щеше да разбере, ако си изиграеше правилно картите.

Зачака сигналите да се прояснят.

10:18

Вероника стискаше заглушителя. Бръмченето му отекваше под купола. Всичко я болеше. Чувстваше се така, сякаш е понесла целия свят на плещите си. От огледалната повърхност на сферата падаха объркани сребристи буболечки. Някои тупваха на пода, други изчезваха беззвучно в шахтата. Трети се щураха безцелно, объркани от самоделното радио на Ангъс.

Куполообразната стая бе безупречно чиста. Очите на Вероника не откриваха и една песъчинка или кал освен тази, която бе оставила самата тя. Всеки детайл на съоръжението блестеше като нов, сякаш не бе стоял единайсет хиляди години в очакване на геноцидния враг на скалоподите, в очакване на страшния съд. Този враг го нямаше никакъв, но тя, Вероника, бе готова да сложи точката.

Всичко тук беше чуждо. И скалоподите, и сребристите буболечки, и корабът. В тези тунели нямаше нищо освен смърт. Расата на скалоподите всъщност бе загинала преди безброй хилядолетия заедно с планетата им, на светлинни години оттук. Тази група, това племе в планината Уа-Уа, бе избегнало гибелта, но бягството им бе мимолетно. Не можеха да оцелеят. Нямаха достатъчен генофонд, Санджи го бе казал това — или нещо от този род. Беше време племето от Уа-Уа да се присъедини към предците си. Тя прехвърли този вид от списъка със застрашени от изчезване в списъка с такива, които трябва да бъдат унищожени. Да, унищожени.

Тръгна към контролния панел — разпозна го от изображението в нишата. За миг се усъмни — изглеждаше твърде сложен. Но пък колко сложен можеше да е? Старите скалоподи бяха нагодили всичко така, че потомците им да могат да оцелеят с елементарни усилия. Сребристите буболечки се грижеха за реколтата и за цялата поддръжка. Законите и религията бяха изобразени по стените. Имаше пиктограми, в случай че писмеността изчезне, заради намаляващия и заболял генофонд.

Представи си как се е случило всичко. Най-вероятно първите хиляда години бяха минали добре, скалоподите бяха живели щастливо в новия си дом и бяха учили децата си на история, език, технология и може би дори изкуства. Второто и третото хилядолетие сигурно също бяха преминали в мир и спокойствие. След това нещата неизбежно се бяха променили.

Никоя технология, независимо колко е напреднала, не може да трае вечно. Запасите резервни части бавно се бяха стопили и накрая не бе имало как сложните машини да се поправят. Със сигурност напредналата раса на скалоподите бе намерила начини да заобикаля проблема, но с течение на хилядолетията машините просто бяха спрели да работят. В началото само шепа, някоя дребна система тук-там, но достатъчно, за да започне ефектът на доминото. Верижна реакция, с течение на времето блокирала цялата система.

Децата на скалоподите бяха израснали, без да познават нищо освен пещерите. Историите за пътувания в космоса и далечната родна планета се бяха превърнали в легенда. Компютрите и средствата за обучение — в безполезни купчини желязо. В края на краищата голяма част от историята на Земята също бе забравена, вали така. Дори голяма част от историята на Съединените щати бе потънала в пролуките на времето, а държавата бе само на 235 години. Какво можеше да се помни след единайсет хиляди?

Старите скалоподи сигурно бяха забелязали постепенното рухване на своето общество, може дори да го бяха предсказали. Последните технологични знания сигурно бяха довели до превръщането на сребристите буболечки в машини-роби, които могат да се грижат за реколтата, да изкопават подземни градове, да разузнават, да съхраняват в паметта си прости програми и да поддържат скалоподите живи.

На определен етап сребристите буболечки явно са били просто обслужващи машини, откликвали на всяка нужда на скалоподите. Но след хиляди години, след безброй поколения, постепенно се бяха превърнали в част от околната среда, в нещо като въздуха и каменните стени в малкия свят на скалоподите. В крайна сметка, вероятно стотици поколения след чумата, разумът на скалоподите бе изчезнал. Опустошени от невежество и генетично израждане, те бяха регресирали до първобитен стадий. Бяха останали живи единствено благодарение на сребристите буболечки.

Слугите се бяха превърнали в пазители.

И тя видя контролния панел в нова светлина. Това бе единственото съоръжение, което бяха видели тук, ако не се брояха изкуствените слънца. Приоритети. Сребристите буболечки бяха програмирани да следват приоритети, бяха инструктирани на всяка цена да поддържат в изправност най-важните съоръжения. Какво значение би могъл да има един образователен, компютър, ако изкуствените слънца не работят и не може да се произвежда храна? Очевидно слънцата бяха от първостепенно значение, а съоръжението за масово самоунищожение бе малко след тях. Какъвто и да бе този загадъчен враг, очевидно смъртта бе далеч по-желана.

След като тази смърт бе от първостепенно значение за расата, бе логично старите скалоподи да са се погрижили за това. Съмняваше се, че сребристите буболечки са програмирани да унищожат господарите си. Най-вероятно сферата трябваше да се детонира от скалопод.

Щом смъртта бе за предпочитане пред врага и сферата бе поддържана в изправност толкова време, значи старите скалоподи бяха предвиждали употребата й, а това означаваше, че трябва да има прости инструкции. Беше логично. В края на краищата старите скалоподи бяха предвидили изгубването на езика, което обясняваше опростените послания в Пещерата с рисунките и из целия тунелен комплекс. Това означаваше, че инструкциите за сферата вероятно също са прости.

Огледа контролния панел. Имаше няколко празни стъкловидни квадрата. Предположи, че са някакви видеоекрани. Съмняваше се, че все още функционират. Огледалната повърхност на контролния панел проблясваше пред нея със скритите си тайни.

Отговорът трябваше да се крие някъде тук. Но къде?

46.

10:20

Конъл гледаше Кейла Майърс и се опитваше да разбере какво прави тя тук. Логиката го накара да не се поддаде на първоначалния порив да й се обади. Тя изобщо не трябваше да е в тунелите. Той бе единственият в „Земно ядро“, който бе работил с Кейла. Никой в компанията дори не бе чувал за нея, а той не я бе информирал за мястото в планината Уа-Уа.

Знаеше по-добре от всеки, че тя е способна на всичко. Изпита подозрение и страх. Тя бе облечена в кул-стюм. Зачуди се дали го е откраднала, или е убила някой, за да го вземе. На гърдите й имаше ремъци с муниции и оборудване. Държеше автомат. Лицето й бе намръщено.

Кейла раздвижи уреда, за да изследва района, и Конъл осъзна, че е дошла да търси някого. Но дали за да го спаси, или за да го убие? Чу меренето и премина в явен гняв. Тя закачи уреда на колана си и измъкна друг. Конъл присви очи и се опита да разбере какво прави. След секунда разпозна устройството. Полазиха го тръпки.

Кейла държеше компютърната карта на Ангъс.

Имаше само един начин да се е сдобила с тази карта. Беше я взела насила от Ангъс. Малкото копеле никога не би й я дало, освен може би пред дулото на пистолет. Кейла бе дошла тук по работа, по своя работа, която определено не бе в интерес на „Земно ядро“ или оцелелите служители на компанията.

Конъл тихо се вмъкна в сферичната стая и вдигна пръст пред устата си.

— Още скалоподи ли? — отпаднало попита Либранд. Гласът й бе дрезгав шепот.

Конъл се изненада, че е в съзнание. Изглеждаше слаба и бледа като престояли в цедката спагети.

— По-лошо — приглушено каза Конъл. — Бивш агент на АНС. Кейла Майърс. Мисля, че може да е убила Ангъс.

— Тая вече ми харесва — отвърна О’Дойл.

— Не знам какво прави тук, но е много опасна. Ако е убила Ангъс, ще убие и нас за нула време.

— Защо й е да ни убива? — попита О’Дойл.

— Нямам представа. — Конъл не знаеше какво иска Кейла Майърс, но знаеше едно — че каквато и да е играта й, тя ще играе докрай.

10:23

Беше като да гледа една от онези триизмерни картини, на които има вълнообразни линии и привидно абстрактни шарки — и изведнъж образът магически изкристализира.

— Признавам им го — тихо каза Вероника. — Поне са последователни.

Картините бяха изсечени направо в платината, която покриваше стените на катедралната стая. Тя веднага разпозна изображението на контролния панел и нещо, което приличаше на инструкции за снижаване на сферата. Дори за самоунищожението на цяла една раса старите скалоподи разчитаха на опростени образи.

Не знаеше много за комуникацията на скалоподите, но познаваше тази на собствения си вид. Без някаква централизирана културна връзка като телевизия или радио езикът се разпадаше и мутираше в безброй местни говори и диалекти. Разреждането на езика можеше да стане толкова бързо, че само за век някои, говорили първоначалната версия, да не могат да разберат новите форми.

Вероника можеше само да си представя колко може да се промени един език за единайсет хиляди години. Дори скалоподите да бяха променяли по една-единствена дума на всеки век, досега 110 думи щяха да се различават, а това можеше да направи оригиналните инструкции абсолютно непригодни. В края на краищата взривяването на цяла планина не бе нещо, за което да говорят всеки ден, нали?

Какъв бе логичният отговор на този вероятен проблем? Инструкциите да се представят под формата на изображения. Простите изображения можеха да позволят на скалоподите да се самоунищожат, ако се появи врагът им. Тази концепция обясняваше Пещерата с рисунките. Релефите в нея представляваха инструкции и носеха едно-единствено послание, което скалоподите разбираха много добре — ако нещо дойде отгоре, убийте го.

Сега бе техен ред да умрат.

Тя вдигна очи към стените и загледа инструкциите. Най-отгоре имаше изображения на покритите с шипове вражески кораби, както и на нещо, което не бе виждала досега: двукрако същество, покрито с шипове. Тялото му бе дълго и тънко и нямаше дори бегла прилика с човек. Бе протегнало напред изключително дълга ръка, която завършваше с нещо, което можеше да е единствено оръжие. Вероника не успя да различи нещо, което да прилича на глава.

Разбра, че това е; древният враг на скалоподите.

Под тези картини имаше изображения на врага, който се придвижва в тунелите. Отдолу имаше последователни инструкции за детониране на гибелното устройство.

Изсеченото послание бе съвсем ясно — ако врагът навлезе в тунелите, вдигнете всичко във въздуха. Тя внезапно изпита възхищение от културата на скалоподите. Бяха воини докрай, до такава степен решени да не попадат в плен, че щяха да се самоунищожат. Но тя се възхищаваше на старите скалоподи, а не на сегашните генетично изродени същества, които безумно посичаха всичко, което се изпречваше пред очите им.

Всъщност беше странно как тази раса, която едно време бе пътувала между звездите и можеше да мести планини, сега общуваше на нивото на пещерните хора. Тя се зачуди дали същата участ не чака и нейната раса. Може би в самия край човечеството щеше да остане само с едни недодялани картини.

Пое дълбоко дъх и започна да изучава инструкциите.

47.

10:26

Конъл се пресегна към врата на О’Дойл и отлепи неговия предавател Марко/Поло. Направи същото и с Либранд. Бе същото като да олющи коричка от рана.

О’Дойл посегна да отлепи и предавателя на Конъл, но той отблъсна ръката му и каза приглушено:

— Не.

Нямаше начин Кейла да чуе гласа му сред грохота на реката, но въпреки това говореше тихо.

— Ще я отведа оттук. Ти изведи Либранд на повърхността.

— Каза, че е опасна. Аз ще я извадя от строя, а после ще се измъкнем.

Конъл поклати глава.

— Виж се, О’Дойл. Нямаш никакъв шанс. Повярвай ми. Ще поговоря с нея и ще видя какво е намислила. В най-лошия случай тя ще ме довърши, а през това време ти ще можеш да измъкнеш Либранд.

И двамата знаеха какъв е залогът. О’Дойл искаше да защити Конъл, но още повече искаше да спаси Либранд. Подаде на Конъл ножа си. Той го взе, погледна О’Дойл в очите и кимна. За един ден бяха станали другари, братя по оръжие. Цялото това насилие и борбата за живот ги бяха споили с неразрушима връзка.

В очите на О’Дойл се четеше благодарност и дълг, който никога не може да бъде изплатен.

Конъл се изправи и каза:

— Без предавателите на Марко/Поло тя няма как да ви види. Не се опитвай да се бориш с нея, О’Дойл, или и двамата с Либранд ще умрете за секунди. Повярвай ми. Щом й отвлека вниманието, тръгнете към Магистралата на Лин и изчезвайте.

И без да каже нищо повече, тръгна.

10:28

На дисплея на Марко/Поло имената на Берта Либранд, Патрик О’Дойл и Конъл Къркланд мигаха в жълто заради губещия се сигнал. А после екранът изведнъж светна в зелено. Кейла вдигна очи и видя Конъл — стоеше на петдесет метра от нея, в края на каньона. Тя веднага изключи уреда и го пъхна в колана си, та и двете й ръце да са свободни. Автоматът висеше на гърдите й.

— Конъл! — Тя бързо тръгна напред. — Добре ли си?

— Спри, Кейла.

Тя спря и попита невинно:

— Какво има?

— Какво правиш тук?

Тя видя, че е напрегнат и готов да отскочи на секундата. Ръката му бе отпусната на корпуса на кораба. Бе готов да се скрие зад него и да изчезне от погледа й.

— Дойдох да те спася.

— А откъде знаеш, че трябва да ме спасяваш? Не съм ти казвал за лагера.

Тя не отговори. Той леко помръдна, а раменете му се присвиха на милиметър. Готвеше се да побегне. Кейла сграбчи автомата, вдигна го и стреля, но Конъл бе прекалено бърз и се скри зад корпуса точно преди куршумите да изкънтят в платината.

Тя се втурна след него в наситените с пара сенки на каньона.

10:29

О’Дойл я мярна само за миг, докато тя се впускаше след Конъл. Конъл имаше двайсет секунди преднина, като се имаше предвид разстоянието, но колко щеше да издържи, преди тя да го настигне?

Изчака десет секунди, изправи се и вдигна Либранд. Желаеше успех на Конъл, но вече не можеше да му помогне. Метна Либранд на рамо и излезе с накуцване от сферичната стая. Тръгна към Магистралата на Лин. Трябваше да бърза. Дори да избегнеше скалоподите, сребристите буболечки и Кейла Майърс, Вероника всеки момент можеше да взриви всичко.

Стисна зъби и закуцука напред. Бе по-стръмно, отколкото бе очаквал, но не забави крачка дори за миг.

Щеше да измъкне Либранд жива. Щеше да намери начин.

10:30

Беше лесно.

Вероника прехвърли наум последователността. Плъзна пръсти по бутоните и лостовете, вместо да ги натиска и завърта. Упражняваше се наум. Единственият въпрос бе кога да го направи. Колко време трябваше да даде на Конъл, О’Дойл и Либранд? Прокара пръсти по контролния панел, който вече й се струваше съвсем прост. Толкова прост, че дори дете можеше да изпълни последователността от действия. Всеки, или всичко, което имаше очи и капка мозък, можеше да се справи.

Въздухът бе изпълнен с грохота на реката и потракването на щуращите се сребристи буболечки. Нямаше начин да чуе трите лъскави нови, които изпълзяха от водата и тръгнаха по стената.

10:31

Кейла едва виждаше Конъл в мъглата. Вдигна автомата и стреля в краката му. Докато отпускаше автомата, десният й крак се подхлъзна в гъстата кал, тя политна напред и падна.

Бързо скочи и се затича след Конъл. Бе изгубила поне пет секунди с това подхлъзване, а и коляното я заболя зверски. Но той също накуцваше и тя щеше да го хване.

По лицето й бе полепнал влажен платинен прах. Кейла се втурна след плячката си, без да съзнава, че сега има металически вид, като машина за убиване — каквато всъщност беше.

48.

10:32

Ангъс чу потракване на сребристи буболечки някъде над себе си и започна да го обхваща лудост. Бяха тук. Тук в тъмното. Обграждаха го. Приготвяха се да скочат върху него и да го насекат на парчета.

Това светлина ли беше? Отначало помисли, че му се е привидяла. Светлина. Идваше от тунела. Светлина, която подскачаше равномерно и сякаш идваше от човек, който тича. Господ беше чул молбите му! Господ му беше отговорил! Щяха да го спасят!

Светлината се приближаваше. Той се вгледа по-внимателно, като се мъчеше да потисне истеричния си смях. Не знаеше кой идва, но не приличаше на Кейла. Светлината изпълни тунела — и изведнъж Ангъс видя спасителя си.

Сърцето и душата му се свиха на топка.

Над него стоеше О’Дойл и се усмихваше. Беше метнал Либранд на рамо като умряла сърна.

— Здравей, страхливецо — каза О’Дойл. — Надявах се да се засечем.

10:33

Конъл тичаше по брега на реката покрай камъни, скали, сребристи буболечки и безполезни метални отломки от корпуса. Мъглата улавяше лъчите изкуствена синя светлина отгоре. Светлината и сенките се разграничаваха рязко. Той имаше добра преднина, но тя скоро щеше да го настигне, освен ако не успееше да й избяга в дълбините на кораба.

Отляво вееше огромен проход към вътрешността, без съмнение някога служил като главна артерия за вътрешния трафик. Конъл рязко се шмугна в него точно когато зад него рикошира дъжд от куршуми.

Сенките на кораба бяха единственият му шанс да оцелее поне още няколко минути. Но раненото му коляно най-накрая отказа и той падна по гръб.

Лицето му се сгърчи от агония, поражение, безизходица и страх. Стисна коляното си с ръце. И сякаш не му стигаше тази болка, ами и дръжката на ножа се бе врязала в гърба му.

10:35

Вероника препрочете инструкциите за десети път. След като изпълнеше, последователността от действия, трябваше само да натисне един последен бутон. Един бутон, за да задейства дългото пътешествие на сферата към дъното на шахтата. А щом стигнеше дъното, тя щеше да избухне и да взриви цялата планина.

Ако успееше да преплува реката и да се добере достатъчно бързо до Магистралата на Лин, можеше и да се измъкне жива. Но това беше едно голямо „ако“. Ако успееше да пусне бомбата, шансът й за оцеляване бе наистина малък. Това нямаше значение обаче. Тя знаеше какво трябва да направи.

Кръвта й се смрази. Въпреки жегата тя потръпна и започна последователността. Приключи целия процес за по-малко от минута с плавни, уверени движения. Дишаше тежко. Стомахът й се сви, когато задържа пръст над последния бутон. Едно натискане — и огледалната сфера щеше да падне. Едно натискане.

Чу зад себе си шум. Звън на метал. Бързо се извърна. Три сребристи буболечки с дълги заплашителни остриета, стърчащи от клиновидните глави. Приближаваха се бавно.

Препречваха пътя й към реката. Тя не виждаше друг изход. Ноктите им заплашително потракваха по каменния под.

49.

10:36

Докато развързваше телта от китките на Ангъс, О’Дойл изумено подсвирна. Дясната ръка на генийчето бе обезобразена. Всички кокалчета бяха подути и окървавени. Ангъс изкрещяваше всеки път, когато О’Дойл ги докоснеше. А той ги докосна малко повече от необходимото.

Щом го развърза, Ангъс избяга до стената, седна в мръсотията и го погледна.

— Ще ме убиеш ли?

— От теб зависи — отговори О’Дойл. — Трябва ми кул-стюмът ти. Мога да го сваля от трупа ти, а можеш да си го свалиш и сам.

— Не можеш да ми вземеш костюма… Ще умра.

— Може. А може и да не умреш — спокойно отвърна О’Дойл. — Сигурно ще успееш да се добереш до повърхността, ако си достатъчно здрав. Както и да е, и без това не ме интересува дали ще успееш. Имаш двайсет секунди да си съблечеш костюма или ще те убия още сега.

— Ама не можеш да ме оставиш тук гол…

— Двайсет… деветнайсет… осемнайсет…

Паниката в очите на Ангъс проблесна с нова сила. Той побърза да свали костюма със здравата си ръка — съблече се, преди О’Дойл да стигне до пет.

— Сега се обърни — каза О’Дойл.

Ангъс започна да скимти. Гласът му премина в жален вой.

— Не можеш да ме убиеш! — Тялото му вече се обливаше в пот. — Нали направих, каквото ми каза.

— Обръщай се веднага!

Ангъс веднага се обърна с лице към стената и зачака ножът да се забие в тила или гърба му.

— Стой така — каза О’Дойл. — И не се обръщай, докато не ти кажа.

Грабна кул-стюма и отиде до Либранд. Започна да сваля нарязания й костюм, после просто го разкъса и го смъкна.

— Моментът май не е много подходящ да ме събличаш, а? — едва проговори тя. Лицето й бе покрито със спукани мехури. Усмихна му се със сухите си напукани устни. Очите й бяха премрежени от болка.

— Дръж се, скъпа — каза О’Дойл и захвърли настрани дрипите от кул-стюма й. — Само още няколко минути.

10:37

Кейла взе завоя. Стискаше автомата в ръка и в мъгливата светлина беше като блестяща гибел. Конъл безпомощно гледаше как се приближава. Без да продума, тя изстреля един куршум в крака му. Куршумът се отплесна в пищяла и излезе през прасеца. Всъщност отнесе половината прасец сред облак кървави пръски.

Прониза го неописуема болка, той изкрещя, пусна коляното си и хвана потъналия си в кръв крак.

— Крачето ли те боли? — попита Кейла и направи още няколко крачки към него. — Да не би да се обажда травмата от старата катастрофа? Стига игрички, Конъл. Може да го направим по два начина. Слушаш ли ме?

Конъл потисна вика си и примига да прогони сълзите, които напираха в очите му. Успя да кимне.

— Добре, добре — каза Кейла, в гласа й прозвуча уважение. — Куршум в крака и още можеш да слушаш. По-корав си, отколкото си мислех, Конъл. Признавам ти го.

— Майната ти — отвърна Конъл през зъби. — Да приключваме.

— Бързаш да умреш ли, Конъл? — Тя стоеше на безопасно разстояние. Бе насочила автомата към гърдите му. Светлината от каньона едва се процеждаше в огромната зала. Всичко бе обгърнато в сюрреалистичен здрач. — Не бързай чак толкова.

— Защо си тук?

— Боя се, че не си единственият ми клиент. Помислих си, че мога да продам информацията за твоята платинена мина за прилична сума. Но щом видях нападението над лагера и всичко това… — Тя махна с лявата си ръка към кораба. — Знаеш ли, всичко това може да ме върне в АНС.

— Атакували са лагера?

— Няма вече лагер — отговори Кейла. — Всички са мъртви.

Конъл отпусна глава назад към платинената решетка. Металът го опари и той я дръпна и стисна очи от болка — и физическа, и емоционална.

— Закъсня, Кейла.

— И защо?

— Защото доктор Рийвс ще гръмне всичко — изпъшка Конъл. — Според мен имаш около двайсет и пет минути живот… в най-добрия случай.

Кейла пристъпи напред и го изрита в простреляния крак. Конъл изкрещя. Усети как един от пръстите на дясната му ръка се счупи.

— Млъквай, Конъл! Нямам време за тия холивудски мелодрами и глупости! Нали не мислиш, че съм толкова тъпа, приятелче? Сигурно не.

Конъл не отговори. Не можеше да говори. Едва чуваше думите й от болка. Кейла измъкна от колана си Марко/Поло и погледна екрана. Устройството пиукаше слабо.

Лицето и се напрегна.

— Къде са другите? Къде са Либранд и О’Дойл? Трябвате ми всички. Как измами машината?

Конъл впери в нея очи, изпълнени с омраза. Не каза нищо. Трябваше да спечели време, да даде възможност на О’Дойл да се добере до повърхността.

— А, ясно — каза Кейла. Очите и зъбите й проблясваха демонски в полумрака. — Тази упоритост ти е вродена, така ли?

Остави автомата на земята и извади клещите. Започна да ги отваря и затваря бавно, така че Конъл да ги огледа добре.

— Обикновено почвам с кокалчетата и ги чупя едно по едно на двете ръце, но нямам време. — Коленичи до главата на Конъл. — Така че ще започна с тестисите ти. Първо ще смачкам левия, освен ако не ми кажеш това, което ми трябва, и то бързо.

Присвитите очи на Конъл се ококориха.

— Не ти харесва как звучи, а, приятелче? Е, макар да нямам топки, съм го правила и преди и изглежда адски болезнено.

Конъл се хвърли към гърлото й. Тя го удари през ръцете, сякаш бе непохватно дете, като едновременно с това му смачка носа с левия си юмрук. Пред стиснатите клепачи на Конъл заиграха петна и той се отпусна по гръб.

— Е, както обичаше да казва милият ми татко, колкото по-бързо почнеш, толкова по-бързо свършваш. — Кейла измъкна от колана си тънка медна тел.

Изведнъж се чу потракване, отекваше в извитите стени. Кейла бързо се огледа и грабна автомата.

Сребристите буболечки подскачаха и се поклащаха рязко. Някъде далече в ума на Конъл проблесна мисълта, че заглушителят е във Вероника. Зачуди се дали е унищожен — и тя заедно с него.

— Какво е това, по дяволите? — викна Кейла. В гласа й прозвуча страх.

— Чудовищата идват — каза Конъл и лекичко се измести надясно. Посегна зад гърба си с лявата ръка и стисна ножа на О’Дойл. — Първо пращат буболечките… Имаме само няколко секунди, преди да атакуват.

— Да атакуват? Имат ли оръжия?

— Имат ножове — отвърна Конъл. — Като… този!

И се извъртя и заби ножа дълбоко в бедрото на Кейла. Още докато той потъваше до дръжката, тя насочи оръжието си към него и на лицето й се изписа животинска ярост. Конъл изпадна в паника, но заби ножа докрай.

Кейла отметна глава и лицето й се сгърчи от болка. На Конъл не му трябваше повече — заби ожесточено десния си юмрук в лицето й с всичка сила, забравил, че показалецът му е счупен. Главата й се килна назад. Остра болка прониза ръката му, но той не й обърна внимание.

Кейла падна по задник. Опита се да се подпре с лявата ръка, с дясната се опитваше да държи автомата. Конъл се хвърли към нея. Бойният му вик бе крясък на мъчителна болка, която тръгваше от крака му, преминаваше през цялото му тяло и се изливаше през устата му. Падна върху гърдите й. Дулото на автомата се плъзна настрани и изригна в автоматична стрелба. Изстрелите осветиха за кратко коридора в смъртоносни нюанси. Конъл изблъска автомата настрани.

Кейла посегна към колана си. Конъл трескаво сграбчи ръката й: знаеше, че посяга за нож. Отдръпна глава назад и я заби в лицето й с всичка сила. От носа на Кейла шурна кръв. Главата й се отпусна, тялото й потръпна и тя замря.

За всеки случай Конъл я удари още пет пъти в лицето с лявата си ръка. При всеки удар ръмжеше от удовлетворение.

10:43

Заля я паника. Ръцете й опипаха заглушителя. Защо не работеше? Бръмченето му още ехтеше под купола, но не действаше на сребристите буболечки с остриетата. Те вървяха право към нея, бяха само на няколко метра.

Обзе я ужас. Тя лудо завъртя копчето на звука, копчето на честотата и всички други копчета.

Нищо не помогна.

Първата буболечка скочи към лицето й. Вероника инстинктивно вдигна ръце. Буболечката се блъсна в самоделното уоки-токи и го пръсна на парчета. Безполезните части се разпиляха на каменния под. Буболечката падна на земята, но преди Вероника да успее да помръдне, отдясно й скочи още една. Острите й нокти се впиха в ребрата й.

Роботът заби назъбеното си острие дълбоко в корема й.

Дрезгавият й вик на агония сякаш разбуди безбройните буболечки, които се грижеха за поддръжката. Заглушителят вече не им влияеше. Стотици от тях се хвърлиха по течението сякаш в отговор на някакъв невидим сигнал.

Вероника изкрещя от болка и ужас и заблъска с юмруци сребристата буболечка, но тя я държеше здраво. Вероника не можеше да се отърси от нея. Назъбеното острие се отдръпна и яростно се заби отново. Третата сребриста буболечка скочи към главата й.

Вероника нададе последен ужасен и пронизителен писък, преди острието на буболечката да пререже гърлото й. Кръвта й опръска огледалната сфера, закапа по гърдите й и по пода. Тя падна тежко на конзолата. Животът й се изцеждаше, но тя продължаваше да се бори с буболечките, които я посичаха и промушваха.

Извърна се със сетни сили. Посегна към последния бутон, докато падаше на земята под тежестта на роботите.

Успя да го натисне.

Над безжизненото й тяло древното, но добре поддържано съоръжение се задвижи. Куполът се разтресе и механизмът, стоял неизползван единайсет хиляди години, най-накрая оживя. Въздухът се изпълни със стържене и скърцане на метал. Зъбните колела запротестираха, моторите забръмчаха.

Някъде високо на тавана, където не можеше да се види нищо, древното съоръжение се завъртя. След толкова дълго чакане най-накрая се завъртя. Огромната макара започна да развива километрично въже. Сферата се спусна на метър и спря. Заклати се леко и продължи да се люлее като махало. Скърцането на съоръжението се усили.

А после сферата полетя надолу.

50.

10:45

В манерката на Ангъс Имаше малко вода. О’Дойл я изля в пресъхналата уста на Либранд. Тя преглътна едва-едва. Не изглеждаше добре, но О’Дойл вече усещаше как температурата й спада до нормалната. В сърцето му се зароди надежда.

— Моля ви — каза Ангъс. — Моля ви, пуснете ме. Още беше с лице към стената. Целият потен. И миришеше на страх.

— Млъквай — каза О’Дойл през рамо. Погледна топло Либранд. — Как си?

Тя примигна и вдигна очи към него. Погледът й бе ясен за първи път, откакто бяха нагазили в реката. Гласът й бе слаб шепот.

— Като боклук. Но съм по-добре.

О’Дойл я вдигна и отново я метна на рамо. Погледна тъжно Ангъс и каза:

— Обърни се. — Голият Ангъс бавно се обърна. Изглеждаше ужасен, сякаш всеки момент очакваше да го намушкат. — Ще чакаш тук. Брой до триста и после тръгни нагоре. Не искам да ми се пречкаш. Ако те видя отново, ще те убия, ясно ли е?

Ангъс кимна.

трак-трак, трак

О’Дойл се обърна и погледна в тунела. На стената неподвижно висеше една-единствена сребриста буболечка. Само една. Но другите не бяха далече. Без да каже нищо повече, той се обърна и тръгна по Магистралата на Лин с Либранд на рамо.

Ангъс седеше, хипнотизиран от сребристата буболечка. Лицето му се бе смразило от ужас. Хванат в капан между две злини, той бавно започна да брои. Стигна до 263, изправи се и с обезумели писъци затича към един страничен тунел.

11:01

Конъл не обръщаше внимание на болката — или поне се опитваше. Смъкна оръжията и уредите на Кейла и ги нахвърля на купчина; Стисна автомата. С изненада установи колко добре се чувства с оръжие в ръце. Измъкна три пълни пълнителя от раницата й. Натъпка два в колана си, а с третия смени онзи, който тя бе използвала.

Знаеше, че има само секунди.

Закуцука към края на коридора и погледна редицата сребристи буболечки.

Скалоподите се изсипваха от двете страни на тесния бряг. Проблясваха ярко на мъгливата светлина и размахваха пипала и ножове. Надаваха кръвожадни писъци. Щяха да нападнат само след минути. Конъл изпробва дали може да стои на ранения си крак. Болката го прониза. Изобщо не можеше да върви. Нямаше да може да избяга.

Върна се при Кейла. Тя бавно се размърда — идваше в съзнание. Конъл взе ножа и пистолета й и ги хвърли към реката, само на метър от водата. Редицата сребристи буболечки продължаваше да потрепва и потраква отвратително.

— Кейла, събуди се!

Ръцете й инстинктивно се стрелнаха към кобура под мишницата, после към ножа на кръста. Не намери нищо и грабна един камък.

— Не мърдай!

Очите й блестяха от омраза.

— По-добре ме застреляй веднага. Ако не ме застреляш, ще ти отрежа топките и ще ти ги натъпча в гърлото.

Конъл искаше да погледне към брега и да види докъде са стигнали скалоподите, но не смееше да я изпусне от поглед. Тя сигурно можеше да мята камъни като професионален бейзболист.

— Оставих пистолета и ножа ти на брега зад мен. Чудовищата идват. Ако мръднеш, преди да се изгубя от поглед, ще те убия.

Закуцука заднешком и скочи във водата. Реката щеше да го отнесе. Беше от страната на Магистралата на Лин, така че не се налагаше да се бори с течението. Нямаше да му трябват много сили, за да се добере до брега.

Беше лудост не само да остави Кейла жива, но и с оръжие. Знаеше го. Но тя бе единственият му шанс.

11:04

Скалоподите се изсипаха от реката, минаха през стената и се изкачиха на платформата на сферата. Движеха се несигурно и близо един до друг. Оглеждаха изумено и боязливо всеки сантиметър от кораба. Бяха изпълнени с благоговейно удивление от това място, за което бяха чували само от легендите. Едно от ужасните смъртоносни жълтокожи чудовища беше тук, накълцано на парчета. Червената му кръв бе опръскала каменния под.

Няколко скалопода се засуетиха около контролния панел, други кръстосваха помещението, трети надничаха в шахтата.

Сферата неотклонно вървеше надолу. Докато се спускаше, оживяха древни светлини — или поне отчасти. Повечето примигнаха безполезно или просто не се включиха, отдавна повредени от неумолимото време. Някои светнаха напълно. Огледалната повърхност на сферата слабо ги отрази.

Една сребриста буболечка изпълзя от реката и застана на каменния вълнолом. Водата се стече по обвивката й и тя се загърчи конвулсивно. Един от скалоподите изпищя пронизително и запулсира с бледозелена светлина. После прескочи стената и се хвърли в реката. Останалите скалоподи бързо го последваха и оставиха зад себе си шахтата и далечния блестящ предмет, който падаше в дълбините.

Така и не разбраха предназначението му.

51.

11:06

Беше чакала достатъчно.

Помъчи се да се изправи. В главата й пулсираше остра болка. Отдавна не я бяха удряли така. Конъл се оказа много по-голям боец, отколкото бе смятала. Идваше й да се напсува сама. Бе достатъчно предпазлива, за да не подценява ума му, но изобщо не си бе представяла, че този дългуч е така светкавично бърз.

Нямаше представа защо Конъл я бе оставил жива, но това щеше да е последната грешка в живота му. Вече пет пари не даваше за другите, за АНС и за каквото и да било. Искаше само да види сметката на Конъл Къркланд. Закуцука към реката и оръжията си. Редицата сребристи буболечки потракваше и се поклащаше. При приближаването й се пръскаха, но после пак се подреждаха.

Инстинктът й я предупреждаваше за опасност. Едновременно с непрестанния грохот на реката чуваше писъци, като онези по време на нападението над лагера. Чудовищата сигурно бяха близо и тя трябваше да върви въпреки болката. Защо Конъл й бе оставил оръжие? В това нямаше никаква логика.

Излезе от коридора и погледна надолу по течението. По брега към нея връхлиташе стена от лъскави чудовища. Червено-оранжевите им проблясъци приличаха на светофари в гъста мъгла. Тя изтръпна от ужас, грабна пистолета и започна да стреля.

Оглушителните изстрели удавиха за кратко писъците на скалоподите и тя изведнъж разбра целта на Конъл.

Тя трябваше да отклони вниманието. Трябваше да ги забави, докато той се измъкне. Макар да бе ранена, се целеше отлично и покосяваше прииждащата вълна. Скалоподите падаха като огромни мокри чували. Но бяха прекалено много.

Подсъзнателно преброи деветнайсет изстрела. Затърси друг пълнител, но първият скалопод се хвърли отгоре й. Отвратителният платинен полумесец проблесна в мъглата. Тя изръмжа, наведе се и грабна ножа си от земята.

Около нея се завихриха цветове и пипала.

11:07

Докато изпълзяваше на брега, Конъл чу бързите изстрели на Кейла. Зачуди се дали ще има време да презареди и тръгна към входа на Магистралата на Лин, като влачеше ранения си крак.

Зад него отекна предсмъртен женски писък. Още един негов служител бе намерил смъртта си от скалоподите. Само че този път Конъл нямаше нищо против.

Закуцука нагоре по Магистралата на Лин.

11:21

Още няколко слаби светлини оживяха и осветиха падащата сфера. Отраженията им се плъзнаха по закривената повърхност, минаха отстрани и стигнаха до върха, докато сферата падаше все по-надолу и по-надолу.

В огледалната платина се появиха отраженията на масивни грубо изсечени колони, по-големи от Айфеловата кула, по-високи от небостъргач. Паметници на отдавна изчезнала инженерна и технологична мисъл. В продължение на няколко минути образите на колоните покриваха сферата. След това в долната част на металната повърхност се появи нов образ, постепенно се очерта и се уголеми.

Ясно осветеният под на пещерата.

11:36

— Остави ме — каза Либранд. — Мога да вървя.

— Не можеш — отвърна О’Дойл. Дишаше тежко и се препъваше по склона. — Ранена си.

— Остави ме, дявол да те вземе!

О’Дойл се облегна на каменната стена и внимателно я свали на земята. Пот обливаше пепелявото му лице. Мъчеше се да остане прав.

— Ранена съм, но мога да се справя — каза Либранд. — Кул-стюмът помогна. Мога да вървя. А ти?

— По дяволите, ще намеря сили да изляза оттук — каза О’Дойл. — Да тръгваме. Скалоподите идват.

Продължиха, подкрепяха се един друг. Много добре знаеха, че сребристите буболечки са зад тях и че скалоподите не може да са далече. Бързаха нагоре по стръмния тунел, капнали, на прага на припадък от изтощение.

11:41

Причерня му и падна. В крайна сметка го провали загубата на кръв, а не жегата. Знаеше, че умира. Погледна нагоре към Магистралата на Лин. Колко път имаше още? Не можеше да се справи. Просто не можеше.

Далечните писъци на скалоподите изведнъж се превърнаха в силна какофония в тесния тунел. Идваха. Конъл се претърколи по гръб, седна и разтърси глава. Не биваше да припада точно сега. Трябваше да се държи, да избие колкото се може повече скалоподи, да даде шанс на О’Дойл и Либранд.

Откачи черния ремък на автомата и го овърза около крака си, точно под коляното. Стегна го рязко и ожесточено и преглътна крясъка, който се опита да изригне от гърлото му. Изръмжа и стегна още по-силно. Трябваше да спре кървенето или поне да го забави дотолкова, че да остане в съзнание още малко.

Беше твърде слаб, за да стои прав. Стисна автомата с една ръка и го забута пред себе си. Запълзя на четири крака.

11:59

На трийсет и два километра под краката на Конъл сферата завърши спускането си и леко тупна на дъното на шахтата. Температурата бе 1038 градуса по Целзий. Вътрешният компютър бързо обработи данните за налягането, температурата и изминатото разстояние. Пресметна, че отчетите съответстват, и задейства детонатора.

52.

12:00

Сферата потрепна и избухна със светлина, по-ярка от слънцето. Невероятно мощни ударни вълни се понесоха със свръхзвукова скорост и пръснаха безбройните поддържащи колони в огромен взрив, който изпепели камъка. Земята забоботи и се разтресе. Милиони тонове скала останаха без опора и започнаха да падат в зейналата бездна.

Опустошителната топлина от взрива се понесе нагоре по шахтата и разтопи камъка по пътя си. За секунди взривът избухна в пещерата на Плътната маса. Изригна като гейзер в разрушителен облак. Катедралната стая на сферата, която се намираше в центъра на безсмъртния метален корпус, се стопи като восък. Само в един миг великолепният паметник на технологията се превърна в нажежено до бяло море разтопен метал. Сребристи буболечки изригнаха нагоре като пуканки и бързо се разтвориха в кипящия метал. Топлината от експлозията се разнесе от центъра на кораба като кръгове във вода от хвърлено камъче. Вечният кораб се стопи в бързо разширяващата се вълна.

Ударните вълни се понесоха надолу. Неудържимата им сила надделя над неподвижната скала. Тя просто престана да съществува. Звездната температура изпари всичко, до което се докосна, и създаде огромен мехур от свръхнажежен газ.

Сферата не проби дупка в мантията на Земята. Не беше нужно. Студената, премислена и точна наука, която бе изсякла колоните, бе разположила дъното на шахтата на минимално в геологичен план разстояние от самата мантия. В продължение на хилядолетия вътрешното налягане на Земята бе притискало шахтата. Беше се подчинявало на физичните закони и бе търсило начин да избие. Точният план на шахтата обаче бе такъв, че да задържа неизмеримата сила, така че всичко да си стои на мястото.

Сферата обаче разтопи още седемстотин метра земна кора. Изчислението бе прецизно като хирургически разрез. В дъното на новосъздаднита плазма земното налягане, толкова дълго сдържано от тази тънка граница, най-накрая се освободи.

Магмата се изстреля нагоре със силата на приливна вълна, а пулсиращото налягане я запрати още по-високо. Тя бързо изпълни новата кухина и продължи нагоре по шахтата. Избута горещия газов мехур и се стрелна към опустошения кораб и Плътната маса.

12:04

О’Дойл и Либранд пълзяха с все сили към полъха свеж въздух. Земята под тях трепереше и ги караше да се опитат да се измъкнат от планината възможно по-бързо.

Ниският каменен таван жулеше гърба на О’Дойл и той сумтеше, докато промъкваше туловището си през тесния процеп. Скалите раздираха кул-стюма му, но толкова близо до повърхността това вече нямаше значение.

12:05

Земята под Конъл се разтресе толкова силно, че той не можа да се задържи и на четири крака. Падна по корем. Стотици камъни се освобождаваха с грохот от стегнатата хватка на планината. Пукнатините по стените на тунела приличаха на мълнии. Въздухът се изпълни с вихрени облаци прах.

Едва успя да вдигне ръце над главата си, преди скалите да го затрупат.

12:07

Магмата изригна. Огромен бликащ стълб разтопена скала се изстреля нагоре през тунелите на повече от шестстотин метра, облиза изкуствените слънца и те изпращяха. Настана мрак. По тавана се разплиска огнен дъжд и заваля върху бълбукащия разтопен корпус.

Навсякъде се щураха объркани сребристи буболечки, блъскаха се една в друга. Някои политаха право към врящия метал и се разтапяха за секунди. Други увисваха по стените и пороят вряща лава ги помиташе. Трети падаха и се сгърчваха, изпечени от топлина, съизмерима с тази в центъра на Земята.

Стотици скалоподи падаха мъртви и се изпържваха в изгарящата топлина и серните изпарения, които изпълваха огромната пещера. По пода течеше магма, събираше се в адско езеро, което бавно се надигаше. Стопените скали се изливаха като вода и потичаха из безбройните тунели, които бяха свързани с пещерата. Бяха нажежени до оранжево и унищожаваха всичко по пътя си.

Непрестанните трусове сринаха Плътната маса. Подът се разцепи и подскочи, разкъсан от милиарди тонове скали. Таванът се срути. По разтопения кораб и течната скална маса се посипаха огромни каменни отломки.

Избухването на сферата бе отворило бездна, която природата трябваше да запълни. Планината бавно започна да потъва, а магмата продължи да изригва нагоре като кръв, шурнала от гигантска аорта.

12:08

Ландроувърът се люлееше бясно от трусовете, подскачаше като детска играчка. Земята се тресеше и боботеше. Сони се държеше здраво за капака с две ръце и се опитваше да запази равновесие.

— Мамка му! — В гласа му звучеше изумление и радост. Не можеше да откъсне очи от предсмъртните гърчове на Погребалната могила. — Мамка му, жестоко!

Върхът сякаш се сгъваше в себе си. Невъобразими купища скали изчезваха някъде надолу. Земята се тресеше в яростно негодувание. Сони гледаше като хипнотизиран как прокълнатото място се разпада.

А после започна да се смее неудържимо и размаха юмрук към пропадащата планина. Надяваше се Кейла да е някъде там. Трябваше да се махне оттук, и то бързо. Но продължи да оглежда планината с бинокъла. Искаше да види дали все пак някой не е успял да избяга.

12:11

Либранд извика тържествуващо:

— Дневна светлина! Почти стигнахме!

О’Дойл едва я чу от оглушителния тътен, който изпълваше тунелите. Земята под гърдите му подскачаше. Сякаш се опитваше да пълзи по гигантски батут, докато хиляди деца подскачат, колкото им душа иска. Страхуваше се, че всеки момент ниският таван ще се срути и ще го смачка като хлебарка.

Чуха как някакъв тунел зад тях се сгромолясва. Играещото петно слънчева светлина стана по-ярко… и изведнъж се озоваха навън. Опитаха се да се изправят на бясно тресящото се плато. О’Дойл сграбчи ръката на Либранд и затърси с очи най-безопасния път надолу по сриващата се планина.

12:12

— Мамка му! — възкликна Сони и намести бинокъла. Двама души на малкото плато, където той самият бе влязъл в тунелите само преди дни. О’Дойл и Либранд. Дори от такова разстояние можеше да види, че са ранени — и че са загазили сериозно.

— Е, веднъж се живее — каза той и се вмъкна зад волана.

12:19

Либранд и О’Дойл се препъваха надолу по склона. Повече падаха, отколкото тичаха. Но вече нищо не можеше да ги спре. Тя не се обърна да погледне, но усещаше, че земята зад тях пропада. Свличаше се в някаква бездънна бездна в планината.

Внезапно нов, по-силен тътен разтресе въздуха. Приличаше на рев на гигантска пантера. Изгаряща топлина ги блъсна в гърба.

12:20

— По дяволите! — изкрещя Сони. — По дяволите!

Трябваше да стигне до тези двамата. Пребори се с желанието да обърне колата и да се разкара от целия този ужас.

От центъра на планината изригна огромен гейзер от разтопени скали. Изстреля се високо във въздуха с грация и мощ. Роувърът се блъсна в един камък и рязко отскочи надясно. Сони се насили да откъсне очи от огнения стълб и да следи пътя.

Към него се затъркаля гигантски камък. Подскачаше като гумена топка. Сони кривна наляво и едва го избегна.

Малко пред О’Дойл и Либранд удари спирачки, скочи на земята и затича към тях. По телата им сякаш не бе останало нищо здраво — само рани, кръв и счупено. Единствено в очите им се четеше сила и решителност, сякаш бяха изсечени от камък.

12:21

— Невъзможно — каза О’Дойл, без да забавя крачка. — Сони Макгинес да се притече на помощ на някого. — Обгърна рамото на Либранд и двамата се заклатушкаха към ландроувъра.

Планината пак се разтърси. Магменият стълб запръска и забуча още по-силно. Върху тях се посипа гореща пепел, западаха нажежени камъни. О’Дойл се зачуди дали призраците на току-що опечените скалоподи не ги обстрелват от дълбините на новия си дом в ада.

Сони го задърпа грубо към роувъра, блъсна го на задната седалка, после натика до него и Либранд. Камъни се посипаха по колата като смъртоносна градушка. Черната боя се напука и почна да се бели. Сони обърна и подкара като луд.

О’Дойл и Либранд така и не погледнаха назад. Не можеха всъщност — и двамата бяха припаднали.

Зад тях новият вулкан продължаваше да беснее. Бавно, но сигурно, на мястото на потъналата Погребална могила започна да се оформя конусът на нов връх.

12:24

Безкрайната топлина вече не засягаше Конъл. Ръцете и краката му се бяха вцепенили от студ. Изкашля се и изплю кръв по брадичката си и по камъка, който го беше приковал към земята. Болка пронизваше всяка част от премазаното му тяло, но и тя не го засягаше. Чувстваше я далечна, сякаш бе някакъв образ, някакъв спомен.

Очите му бяха отворени, но не можеше да види нищо. Обгръщаше го мрак. Бореше се за глътки въздух, но дишаше накъсано от болката в счупените ребра и тежестта на камъка върху гърдите му.

Затиснат. Премазан. Хванат в капан. Дори да имаше част от тялото му, която не бе счупена или смазана, не можеше да я помръдне заради камъка, който го държеше прикован.

Отново опита да си поеме дъх и изкашля още кръв. Дробовете му се свиха мъчително. Заля го страх от смъртта и изтласка всичко останало. В мъгла от болка и полусъзнание Конъл зачака да умре.

През пукнатините в скалата проблесна слаба светлина. Топла, жизнерадостна светлина. Конъл се опита да погледне натам, но не можеше да помръдне глава. Светлината сякаш проникна в тялото му, заля го и успокои болката. И от светлината дойде глас.

Любимият му глас. Гласът на Кори.

— Мъничката ми — каза той. — О, мъничката ми…

— С теб съм, любов моя. Не се страхувай.

Мисълта на Конъл ту се появяваше, ту се губеше. Не знаеше дали Кори е истинска, или само видение на чезнещия му разсъдък. Не го интересуваше. Тя отново беше с него. Светлината й го изпълваше, заличаваше агонията му, успокояваше изтерзаното му тяло.

Почувства как нещо топло и нежно леко повдига смазаната му ръка. Веднага разпозна докосването й. Нямаше нищо против болката, щом можеше отново да почувства Кори.

Ръката на Конъл бавно изстина в нейната. На лицето му изгря усмивка. Под склопените клепачи очите му застинаха в покой.

Епилог

Патрик О’Дойл винаги можеше да разпознае истинския лидер.

Жената, която седеше зад бюрото пред него, беше стара и разплута. Сигурно без очилата не можеше да вижда и на метър. Очите зад очилата бяха зачервени, подути и с тъмни кръгове. Нямаше да издържи и пет минути на някой обект. Нямаше да издържи и три минути в тунелите.

Но не беше нужно да издържа пет минути. Тя можеше да си седи на стола, да си пуши пурата и да дава заповеди от хиляди километри. Тази жена имаше пари, а това означаваше, че има власт. Власт, която можеше да й позволи да изпрати убиец на другия край на света, за да отмъсти.

Убиец на име Патрик О’Дойл.

До днес никога не бе чувал гласа на Барбара Йекли. Сега го чуваше. Изпълнен с мъка и някак смутен глас.

— Значи тези… тези същества… са убили моя Конъл?

— Да, госпожо.

— И си сигурен, че е мъртъв?

— Да, госпожо. Няма как да е оцелял във вулкана. Съжалявам, но господин Къркланд е мъртъв.

Тя сведе очи към бюрото и тялото й сякаш се снижи. О’Дойл бе виждал тази реакция и преди, бе виждал как хората просто изгубват желание да живеят. Беше болезнено да я гледа така — тази жена, която всъщност не познаваше. Защото тя преживяваше мъката от загубата на Конъл Къркланд дори по-тежко от него. Но той не бе тук, за да изказва съчувствие. Не бе тук, за да плаче и да утешава.

Имаше бюджет.

Имаше график.

Имаше раса, която трябваше да унищожи.

— Този твой план, тази Аржентина — каза Барбара. — Опасен ли е?

— Да, госпожо, много опасен.

— И още хора ще рискуват живота си?

— Да, госпожо.

— Защо тогава искаш да отидеш? Какво е това измислено мъжество, което те кара да си рискуваш живота? Я се виж, О’Дойл — хич не си в първа младост. Може двамата с теб да поиграем малко на юкър в клуба на ветераните, вместо да се правиш на опасен тип.

— Какво е юкър, госпожо?

— Игра на карти. Май не си от Мичиган.

— Не, госпожо. От Канзас съм.

— Няма значение, скъпи. Виж, прочетох досието ти. Изпълнил си дълга си към страната, свършил си добра работа в „Земно ядро“. Вземи да се пенсионираш най-накрая.

— Знам какво правя, госпожо.

Барбара посочи Берта Либранд, която седеше на стола до О’Дойл.

— И ще вземеш тази мила жена със себе си?

— Да, госпожо. Заедно сме във всичко това.

Барбара въздъхна и погледна Берта.

— Дай пак да ти видя ръката, скъпа.

Берта протегна лявата си ръка. Още имаше палец, но показалецът и средният пръст липсваха. Бяха останали само зашити кокалчета, още покрити с дезинфектант от операцията, която й бяха направили само преди два дни. На безимения пръст имаше лъскава платинена халка. По лявото й слепоочие личаха шевове, а там, където трябваше да е върхът на ухото, имаше черна линия.

— Откога сте женени вие двамата?

— От около четирийсет и осем часа, госпожо — отвърна Берта. — Оженихме се в болницата.

— Такъв ли меден месец искате да имате, идиоти такива? Да съберете наемници, да отлетите за Аржентина и да превземете някакъв кораб, пълен с извънземни, който е погребан под планината? Не сте ли чували за Дисниленд?

— Както каза съпругът ми, госпожо, ние сме заедно във всичко това.

Барбара се опули. Първо на Берта. После на О’Дойл. Лицата им не трепнаха.

О’Дойл щеше да отиде на връх Фитцрой независимо дали Барбара Йекли го финансираше, или не. Тя можеше да ги улесни, да ги екипира по-добре, но той не бе тук да й иска разрешение.

— Защо? — попита Барбара най-накрая. — Защо да го правиш? Това няма да върне моя Конъл.

— Защото… — започна О’Дойл и спря, тъй като го заля вълна от емоции. Не бе изричал тези думи повече от десетилетие. Гърлото му изведнъж се сви, очите му се напълниха със сълзи. Той примигна, пое дълбоко дъх и се овладя. Не беше време да скърби. За Патрик О’Дойл скръбта не се изразяваше в това да седне в удобен офис. Той трябваше да убие това, което бе причинило тази скръб. — Защото Конъл Къркланд беше мой приятел, госпожо.

Барбара отново го загледа, този път дълго и сурово, сякаш искаше да каже: „Много лесно мога да разбера дали ме будалкаш“. Но Патрик О’Дойл не я будалкаше.

— Дай ми бюджета — каза тя. Патрик й подаде документ от десет страници. Тя бавно го прелисти и изчете всичко. Не бързаше. Патрик и Берта търпеливо чакаха да свърши.

— Това са доста огнестрелни оръжия, господин О’Дойл.

— Обичам да се подготвям добре, госпожо.

— И защо смяташ, че аржентинските власти ще позволят всичко това?

О’Дойл несъзнателно потърка десния си бицепс, точно там, където на кожата му бе татуиран правоъгълник с две светлосини ивици и една бяла по средата, а на нея имаше слънце с лъчи.

— Имал съм работа там и преди — отвърна той. — Знам точно какво правя.

— Половин милион не е дребна сума, О’Дойл. Защо смяташ, че искам да участвам в това?

— Защото изобщо не ви е грижа за парите, госпожо, ако ми позволите да съм искрен. Както и мен.

Барбара отново сведе очи към бюджета, но този път очевидно не го четеше. Просто искаше да скрие очите си, да скрие сълзите, които напираха в тях.

— Загубих трийсет и седем души в тази мина — въздъхна тя. — Трийсет и седем мои служители. Познавах ги. Трябваше да се обадя на семействата им и да им кажа. Знаеш ли какво е това?

О’Дойл кимна.

— Да, госпожо. Знам точно какво е.

Барбара бавно кимна.

— Да, знам, че знаеш. Не искам да умира никой повече.

Берта се наведе напред, протегна сакатата си ръка и леко стисна ръката на Барбара. Възрастната жена дори не трепна, това трябваше да й се признае.

— С Патрик ще заминем с или без подкрепата на „Земно ядро“ — меко каза Берта. — Ще има хора, които ще бъдат изложени на риск независимо какво ще направите. Той просто си помисли, че бихте искали да станете част от това. Да се разплатите лично, така да се каже.

— Ще ти платя да не ходиш — каза Барбара. — Ще ти дам милион долара, ако оставиш тази лудост зад гърба си и започнете новия си живот заедно.

О’Дойл поклати глава.

— Не, госпожо, благодаря. Както каза съпругата ми, заминаваме.

Барбара въздъхна, избърса една самотна сълза и кимна.

— Знаех си, че ще кажеш така. Усещам го в теб, О’Дойл. Добре, ще финансирам глупавото ви безсмислено отмъщение.

Изписа един номер на визитна картичка и му я подаде.

— Обади се на този номер утре сутринта. Харви ще уреди всичко. Това не бива да се свързва със „Земно ядро“, нали разбираш.

— Разбира се, госпожо — отвърна О’Дойл.

Тя се завъртя със стола си и им обърна гръб. Загледа се през прозореца към Детройт Ривър.

О’Дойл се изправи. Срещата бе приключила. Берта го последва към вратата.

— О’Дойл — каза Барбара, без да се обръща, точно преди да излязат. Гласът й бе натежал от сълзи. Сълзи, които старата жена вече не можеше да крие.

— Да, госпожо?

— Избий ги всичките — задавено изхлипа тя. — Избий ги до крак!

О’Дойл кимна и каза:

— Не се тревожете, госпожо. Ще се погрижа за всичко.