Страната, в която се развива действието на романа, е измислена и всяка възможна прилика на героите му с действителни личности е непреднамерена, случайна.

За да не затрудняваме читателя и да не го въвеждаме, без да желаем, в заблуждения, ние намираме за редно да му обясним още в самото начало на нашия разказ за коя Силвеция всъщност става дума. Бездруго ние нямаме предвид древната страна на хилветийските овчари, която великият Цезар присъединил към Империята заради прочутото й алпийско сирене. Нито имаме предвид Силветийската република, сгушена в подножието на Северните Алпи, която великият Наполеон заличил от картата на Европа, понеже намирал за обидно друга държава да се хвали с прочути часовникари. Още по-малко ни иде наум добрата днешна Швейцария, тази „дама, приятна във всяко отношение“ поради чистичките си алпийски поли и стабилния си швейцарски франк; традиция е вече червенобузестата госпожа да ухажват главно международните банкери и скиорите, участници в гигантски слаломи.

Тогава — ще попита с основание читателят — за коя Силвеция отваряте дума? О! — ще отговорим тутакси. — Ние отваряме дума за „Силвеция“ — нали разбирате? За „Силвеция“! Отговаряйки така, ние вежливо намекваме на читателя, че само веднъж и само на това място поставяме Силвеция в кавички. А читателят ще се досети и без наша помощ, че Силвеция, поставена в кавички, означава едно условно име.

Името може да е условно, но страната, за която ще разкажем в тази книга, е реална и в нейната реалност не бива никой да се съмнява; дори за миг. За да се досетят и най-недосетливите, че разказваме за реална страна, ние ще споменем, макар и в телеграфен порядък, някои съвсем конкретни неща. Така например най-напред ще отбележим, че Силвеция е атлантическа държава, а това обстоятелство никак не е маловажно. Напротив! Океанът винаги е играл важна роля в политическия, икономическия, че и в социалния живот на страната. Освен това Силвеция е страна с няколко десетки милиона жители. Народът й, чийто самостоятелен политически живот започва върху още димящите развалини на Римската империя, е дал на човечеството велики писатели и мислители, художници и изобретатели, политици и революционери. Работническата й класа се е вдигала често на революции, някои от които са изиграли всемирна роля за развитието на световния прогрес. Населението от крайните квартали на столицата й е добило завидна сръчност в майсторенето на барикади и в боравенето с павета в разправиите си със силите на реда. Някои от големите й столични площади и булеварди помнят бурни демонстрации и кръвопролитни кланета. Те и сега стават често арена на драматични сблъсъци, но вече силите на реда не разстрелват манифестантите с топове, а действуват, както и в други атлантически столици, с нагайки и автомати, с бронетранспортьори и сълзотворен газ.

Обикновеният силветийски народ обича песните и веселието, кръчмите и виното. Жените се ползуват с особено внимание и най-вече, разбира се, когато са на по-млади години. Преди площадите да се превърнат на паркинги, младежта ги е използувала за забавления; танцували са до среднощ и до главозамайване валсове и други модерни за времето си танци.

Такива глобални явления, каквито са империализмът, демографските взривове и научно-техническата революция, предизвикаха доста промени в душевността на народите, богатите класи си заприличаха едни на други, а националните особености като че ли останаха на съхранение у по-бедняшките прослойки. Това неписано правило важи с пълна сила и за силветийския народ. Супербогатите силветийски фамилии се чувствуват еднакво добре, като в свой дом, навсякъде по света, където бог Ваал, покровителят на богатството, е въздигнат във върховно божество. А обикновеният силветиец обича пламенно своето село, своя град, дори своя квартал; той обича пламенно дори кафененцето, където за пръв път е запалил цигара, и дори градинката, където за пръв път е прегърнал и любил.

Добрият силветийски народ е изпитал на гърба си всичките форми на държавно управление. Някое време е бил управляван дори от консули, като в древния Рим. Доколкото ни е известно, няма друга атлантическа държава, която, макар и за кратко време, да е възстановявала институции от епохата на античността. Това обстоятелство показва колко силно е развито театралното чувство у силветиеца и че той е готов понякога да ръкопляска на чудновати политически импровизации, стига те да са майсторски изиграни и да му напомнят за истински театър. Но след като удовлетвори театралното си чувство, той кърти павета, прави барикади и от тях стреля срещу участниците и вдъхновителите на чудноватите импровизации. Накратко, силветиецът е весел човек; и гражданин, на чието търпение не трябва да се разчита много.

Сред устието на Нума, на границата между нашироко разлялата се река и океана, зеленее като малък изумруд островче, което е означено само на морските карти, тъй като площта му е нищожна — около двеста и петдесет декара. Службата, която поддържа фаровете, и тиванските журналисти са го нарекли „Жобер“ — от името на собственика му Жозеф Берклей. Говори се, че преди стотина години то е било просто едно парче от сушата, вдадено в океана, което могъщата и пълноводна Нума постепенно е превърнала на остров; и че това парче от сушата е било закупено навремето от първия Берклей, заселил се на силветийска земя. Тъй или иначе, сега „Жобер“ си е истинско островче, с кей, защитен от малък вълнолом, и с два фара, северният обърнат към Тива, южният — към бушуващите простори на океана.

По-голямата част от островчето е покрита с гори, главно дъб, останалото пространство е заето от терасовидния дом-дворец на Жозеф Берклей. В горния кат са спалните, в долния са двете столови, приемният салон, билярдната и „мини“-кабинетът на господаря, издълбан в скална маса и облицован от всички страни с огнеупорни материали. Този кабинет е една загадка, като се знае, че скъпоценностите на семейството и по-важните документи на „Силветийски петрол“ се съхраняват в трезорното подземие на „Силветийски кредит“. Какво съдържаше малката каса, вградена в южната стена на помещението — по този въпрос никой не знаеше нищо, дори жена му Мириам си нямаше „понятие“. Носеха се слухове, че „касичката“ се отваряла посредством електронни импулси на специален компютър. Броят и дължините на електромагнитните вълни били известни само на Берклей.

Двата ката на дома-дворец са разделени с тераси, разположени на различни равнища. На някои от терасите се вие около тънки колони бръшлян, на други зеленеят палми, засадени нагъсто в огромни саксии от цветен мрамор. Госпожа Мириам е страстна любителка на източносредиземноморска флора и на папагали, затова по терасите избухва понякога, като по сигнал, страхотна папагалска глъч. И пак така, като по даден сигнал, тази невъобразима глъч внезапно замира.

Жозеф Берклей има чудесна презокеанска яхта, но тя стои на котва през повече време на годината зад високия вълнолом на насрещния пристан „Свети Павел“. Там, задрямала, прави компания на гарвановозловещия яхт-кораб на Марсел Канотие. Тук, на островчето, зад гранитен вълнолом, завързани за каменните стълбове на кея, лениво се поклащат няколко моторни корабчета, едни открити, спортни, другите — с изящни кубрици, за в случай на лошо време. С тия корабчета Жозеф Берклей, семейството му и прислугата поддържат връзка със северна и южна Тива.

В същото това време, когато Жозеф Берклей разговаряше с Елизабет, обезпокоен от апатичното й душевно състояние и още по-обезпокоен от миналогодишната визита на Хораций Йожен в Жобер — закъсняла новина, която предизвика противоречиви мисли в главата му, — името на Хораций Йожен беше отново повторено, и то не за добро в дома на Клод Полен, лидера на Социалистическата партия в Силвеция.

Клод Полен, на средна възраст, с нагли и малко гузни очи на мошеник, когото току-що са изгонили от игралната зала, но който пак ще се върне след малко време там „ни лук ял, ни лук мирисал“, този водач на втората по влияние партия в Силвеция, пъшкаше под жилавите и безсърдечни пръсти на своя масажист. Клод Полен знаеше, че в днешните модерни времена външността на водачите не беше без значение в едни избори за партиен лидер; демокрацията даваше право и на жените да гласуват, а техните гласове, бездруго, можеха да възкачат или да катурнат един водач. Разбира се, Клод Полен не искаше от масажиста си да го превърне в Аполон, но беше готов да бъде изтерзан до смърт от щипане, разтегляния и плесници, само и само да заприлича поне приблизително на Хораций Йожен, своя съперник от „ляво“, който беше на 36 години, тоест с двадесет години по-млад от него.

Обективно погледнато, мъките му не даваха голяма рента. Масажите го поизглаждаха, поосвежаваха, но в никакъв случай не можеха да смъкнат излишните тлъстини по корема и по задника му, нито да изтрият ситните бръчици под пепеливосивите му очи и особено двете големи бръчки около пълните му и месести уста.

Като човек с вродено чувство за реалност, той съзнаваше, че все пак по външност конкурентът му печелеше, нямаше как, но не се даваше изцяло, защото освен поддръжката от масажите той имаше две съвсем ясно изразени преимущества: още буйния перчем на главата си и мощния си йерихонски глас. Перчемът му, леко посивял, заблуждаваше лековерните, че е романтична натура, а йерихоновскотръбният му глас можеше да стресне и най-разсеяните слушатели на неговите речи и беседи.

Обикновено външността на човека няма нищо общо с характера му с изключение на очите и донякъде пръстите. Очите, както е казано в общоизвестната поговорка, са „огледало на душата“, затова, като отбелязахме в началото на тази глава, че очите на Клод са „нагли и малко гузни“, ние мислим, че сме загатнали доста важни неща за характера на нашия герой. Но освен основни черти човек носи в характера си и второстепенни черти, а те от своя страна влияят върху основните, така както основните оказват известно влияние върху второстепенните. Работата, значи, е сложна, затова нека оставим Клод сам да се показва пред читателите и те сами да си съставят мнение за човека, който от десет години имаше честта да бъде лидер на Социалистическата партия.

И така, когато масажистът започна не без вътрешно удоволствие да бие плесници на пациента си, за да освежи бузите му и уж да предотврати появата на нови бръчки, единият от двата телефона на нощната му масичка остро иззвъня. „Остро“, разбира се, е най-меката и нежна дума, с която може да се изрази това страхотно изръмжаване на тигър, затворен в клетка. Ако в спалнята на Клод имаше жена, тя непременно щеше да изпищи и обезумяла да изхвърчи от леглото. Но в спалнята на Клод нямаше жена, той беше разведен, а да кани гостенки в апартамента си не смееше, смяташе, че това може да го изложи като партиен лидер на прогресивна партия. Тайно приемаше понякога гостенки във вилата си, но тя беше отдалечена от Тива на половин час път със специалния експрес.

Телефонът марка „супераларм“ беше суперспециален, неговия засекретен номер Клод беше записал в тефтерчето си със зашифровани адреси, дал го беше на най-близките си политически сътрудници. По този телефон го търсеха при изключителни случаи — политическа криза в правителството, неприятни инциденти в партията и пр. Той имаше здрави нерви и никакво ръмжене на хора и зверове не можеше да го стресне, стига да не се отнасяше до партията или партийното му положение. Но наскоро предстоеше партиен конгрес, партията трябваше да избере или преизбере своя лидер, и тоя лидер щеше да възглави листата на Социалистическата партия. Така че изръмжаването на телефона не можеше да бъде за какво и да е. Сърцето му изведнъж зачести ударите си и като че ли стомахът му се изкачи с една педя по-нагоре. Той отхвърли с дясната си ръка масажиста, а с лявата грабна слушалката на специалния телефон.

Обаждаше се генералният директор на 100-те обединени потребителни кооперации на партията, Морис Леконт, доктор по икономическите науки и пръв съветник по финансовите въпроси и по партийната финансова политика.

— Поразен съм, другарю, Полен! — каза Леконт. Гласът му беше спаднал и пресипнал от вълнение.

Дори да не беше спаднал и пресипнал, Клод щеше да разбере, че е силно развълнуван, защото Морис Леконт никога не казваше „другарю Полен“, а винаги слагаше пред името му прилагателното за учтивост: „любезни“, „почтени“ и в по-ординерни случаи „уважаеми“.

— Е, как?… Защо? — почувствува се поразен и Клод. Леконт беше по характер свръхспокоен човек и съвсем рядко се поддаваше на силни емоции. — От какво си поразен, скъпи приятелю? — запита го Клод. Той употреби немалко усилия на волята си, за да придаде на гласа си обичайния му лидерски тембър.

— Моля ви се! — изохка Морис. — Нечувано! Търговската банка отказа да ни кредитира по текуща сметка!

Клод помълча. После попита:

— Да не би да сме превишили кредита?

— Кредитът ни е за десет милиона. Гарантирали сме го с недвижими имоти за осем милиона и с два милиона в ценни книжа. До този момент сме изтеглили пет милиона. Имаме право да теглим още пет!

Клод посочи вратата на масажиста и когато остана сам, поклати глава пред слушалката и рече:

— Остави това право, Морис! Туй са студентски понятия и се изговарят само на екзамен. Няма „право“, а има интереси! Туйто! Ти с кого говори?

— Говорих с директора на Търговската банка. С главния директор.

— И той какво ти обясни?

— Нищо не благоволи да ми обясни! Просто ми рече: „Господин Леконт, от днес закриваме вашия кредит по текуща сметка. Бъдете добри да покриете в тридневен срок сумата, която сте изтеглили по сметката!“ Не продума нито дума повече.

Ако на мястото на Клод Полен седеше Жозеф Берклей, той непременно щеше да каже: „Ти си едно лайно, Морис! Защо не му рече на онова говедо от Търговската банка: Можеш ли да идеш на майната си, господине, ти знаеш ли кому закриваш сметката?!“ Но Клод беше сдържан човек и в полемика с противника си влизаше след дълга и старателна подготовка и като по правило не употребяваше вулгарни думи и изрази.

— Е, и сега какво ще правим? — запита Клод, като съзнаваше, че този въпрос беше най-неуместният, който трябваше да зададе.

— Ще теглим пари от спестовния си влог в Националната банка! — каза Морис. — Иначе ще трябва да затворим магазините.

— Но защо от Националната банка и защо от собствения си влог? — учуди се Клод. — Защо да не теглим например от Сконтовата банка?

— О, боже мой! — въздъхна оттатък Морис. — Аз опитах. Отказаха. И Сконтовата банка играе под същата свирка, под която скача и Търговската банка. Нима не се досещате кой е главният свирджия?

— Чакайте, чакайте! — дръпна се крачка назад Клод и повлече опасно телефона към ръба на масичката. — Вие мислите, че в тази работа има пръст „Силветийски кредит“ на господин Марсел Канотие?

— Не мисля, дявол да го вземе, ами съм уверен! — каза малко грубичко Морис.

— В такъв случай е станало някакво недоразумение! — повдигна рамене Клод. — Какво недоразумение?

— Вие знаете! — отговори Морис.

Партийният лидер стоя пред слушалката някое време с учудено-озадачено лице, после махна с ръка:

— Теглете пари, откъдето искате, другарю Леконт. Аз от своя страна ще изясня тази работа най-късно до обяд. — Той затвори телефона и тогава се сети, че не е казал „довиждане“ на финансовия си съветник.

„В подобна ситуация човек може да забрави дори името си!“ — утеши се той.

Докато се обличаше, той почувствува как в душата му бавно се пробужда, набира сили и започва да клокочи един стар вулкан. „Неблагодарна буржоазна олигархия! — кипеше професорът. — Два пъти ги спасявам от катастрофа, два пъти им подадох ръка, когато останаха в малцинство преди една година, а те да ми спират кредита сега!“

Не два пъти, а много пъти Националният съюз щеше да бъде бит в парламента, ако от бламиране не беше го спасявал Клод Полен с групираните около него десни социалисти. Последният фатален случай се разигра миналата година, когато „зелените“ предложиха да се гласува недоверие на правителството, „Фрут къмпани“ беше понижило изкупните цени на земеделските произведения в оксиленската област. Тогава срещу правителството се обединиха „зелените“, радикалите, левите социалисти и комунистите марксисти и еврокомунисти. Бяха потребни 17 гласа, за да останат националдемократите на власт. Тия гласове ги даде професор Клод Полен, като накара най-десните от привържениците си да гласуват за олигархите.

А сега те да му играят такъв номер! И почти в навечерието на законодателните избори, когато партийните каси трябваше да бъдат пълни, за да води партията агитационната си борба на най-съвременно равнище, с радио, телевизия, кино, естрада, та дори и с нощни електрически реклами, а всичко това струваше много пари, една планина пари! Да го накарат да чупи от залъка си, като тегли от спестовните влогове на стоте „универсални магазина“! Черна неблагодарност на хора, които бяха забравили отдавна що е морал!

На път за трапезарията вулканът изригна още веднъж: „От страх го правят! Страх ги е, че ще получим най-много гласове, че ще ги бием на изборите, че ще вземем властта!“

А докато мушкаше салфетката под яката си, тоя старовремски обичай, останал от времената, прекарани в католическия колеж-пансион, той отново почувствува кратера на вулкана да клокочи: „Страх ги е, магнатите, и аз ги разбирам много добре! Страх ги е! Инфлация, безработица, скъпотия, високи лихвени проценти, безбожно покачване на наемите — това са въглени, хвърлени в цистерна с бензин!“

Единственият му прислужник поднесе традиционната закуска: чашка мляко с какао, паничка портокалов конфитюр и добре изпечена виенска кифла. Клод Полен не искаше да има на масата си повече от онова, което можеше да си позволи един най-среден по доходи силветийски чиновник. По начина си на живот той не допускаше да се отличава с нищо от обикновения силветиец, макар да имаше на влог една доста значителна сума в държавната спестовна каса. „Водачите на социалистите трябва да живеят живота на работника, занаятчията, дребния чиновник, за да не забравят кому служат!“ — казваше той на помощниците си. Затова носеше каскет, а зимно време — ръкавици от вълнена прежда, грубо изплетени, за да топлят и да правят впечатление с простотата си.

— Бъдете умерени във всичко и живейте скромно! — учеше той помощниците си. — Нека работниците да виждат във вас свои събратя по начин на живот. Не плюскайте по три ястия на обяд, а се задоволявайте с една питателна яхния и повечко салата. Когато обядвате на публично място, винаги разреждайте чашата си вино с малко вода.

Но бурята, с която започна тоя последен августовски ден, не го остави да доотопи докрай своята паничка с портокалов конфитюр. Тъкмо поднасяше последния залък към устата си, и телефонът, кротнат на една кръгла масичка между две саксии с червени рози, меко позвъня. В столовата си Клод беше поставил телефон със специално устройство за меко позвъняване. Беше прочел в един медицински наръчник, че в трапезариите не бива в никакъв случай да се държат пособия, които могат да предизвикат отрицателни емоции, или пък, не дай си боже, стресови състояния. Този наръчник препоръчваше сините и резедавите цветове, като изрично наблягаше, че трябва да се избягват червените. Затова Клод отдавна се канеше да замени двете саксии червени рози с „нещо“ в зелено или жълто, но тук здравословните му съображения се сблъскваха с партийните — понякога канеше на обяд свои съмишленици, гости, и много държеше да видят всички, че дори в трапезарията си той не можеше да се раздели с цвета на социалистическото знаме.

Телефонът със специално устройство меко позвъня, но сърцето на Клод подскочи, като че ли беше изръмжал зловещо оня тигър в спалнята му, людоедът, който не знаеше милост. Той изтича с късите си крака към масичката с розите, грабна слушалката и извика „ало!“, преди да я допре до ухото си. Оттатък се обади безстрастно един подчертано протоколен глас:

— Господин Клод Полен?

— Същият.

— Моля, почакайте няколко секунди, господин Полен! С вас ще говоря господин Марсел Канотие.

Клод стисна здраво слушалката в ръката си, защото му се стори, че тя изведнъж натежа, сякаш беше направена от чиста стомана. Знаеше, че му предстоеше среща по телефона с люта и всевластна кобра, затова едничката мисъл, която прониза съзнанието му през тия няколко секунди, беше да стои здраво на краката си и да не забравя, че е водач на голяма партия.

— Господин Полен? — прошумя през мембраната гласът на Марсел Канотие.

Да, да! Това беше шумолене на кобра, която се провира през високо изкласила, но изсъхнала от жегата трева.

— На ваше разположение съм, господин Канотие! — облиза устните си Клод. — Драго ми е да ви чуя!

— Не се съмнявам, не се съмнявам! — ехидно се усмихнаха оттатък. — Как сте, Клод?

— Слава богу, не мога да се оплача!

— Е, поне със здравето да сте добре. Иначе не ви виждам в розово, приятелю, не ви виждам!

— Не разбирам какво искате да кажете, господин Канотие!

— Колко жалко, господин Полен! Да ви отрежат кредитите тъкмо пред законодателните избори! — Той помълча някое време, после приглушено запита: — А вие давате ли си сметка защо банкерите са постъпили толкова безсърдечно с вас?

— Не съм мислил по този въпрос!

— О, господин Полен! Не си струва да се измъчвате с мисли. Четохте ли уводната статия в днешния брой на вашия вестник.

— Имам за принцип, господин Канотие, да чета пресата след закуска!

— Лош навик, господин Полен, лош навик!

Клод се сконфузи малко, но нали си беше дал дума да се държи достойно, като водач на голяма партия, прокашля се и рече:

— Какво пък чак толкова страшно има в тази статия, та са се разлютили господа банкерите?

— Бих ви обяснил на драго сърце, приятелю, но моите минути са твърде скъпи, за да си позволя подобен лукс. Все пак като ваш доброжелател ще ви кажа следното: свикайте още утре пленум и изхвърлете от партията тоя опасен фантазьор и безумец Хораций Йожен!

— Вие искате да разцепим партията? — стъписа се Клод.

— Аз нищо не искам, уважаеми господин Полен! Впрочем искам да ви пожелая добър апетит! — И той затвори телефона.

„То с апетита се свърши!“ — помисли унило Клод и седна на предишното си място. Залъкът, с който беше отопил портокаловия конфитюр, остана непокътнат в стъклената паничка.

Обикновено ставам рано, в 6 часа съм вече на крак, но тази сутрин ме е обхванал някакъв странен и необичаен мързел. Изтягам се в леглото и както се случва, когато човек безделничи, всякакви неща ми идват наум. Тревожните неща несъзнателно отправям зад „кулисите“, а на глупавите давам ухо — от тревожните няма да избягам, те ще ме настигнат, но нека това да стане някоя и друга минута по-късно, спечеленото време действува успокояващо, като чашка ментов чай, подсладен леко със захарин.

Мисля си например, как ли са се пробуждали великите мъже в деня, когато се е решавала съдбата им. Зевс е слагал в едното блюдо на паланците бъдещето им, а в другото — онова предстоящо събитие, от което е зависело какъв цвят ще има това бъдеще — розов или черен, червен или лимонаденожълт. В утрото на деня, преди десет години, когато Клод Полен бие съперниците си и застава начело на нашата партия, навярно Съдбата е белязала бъдещата му дейност с жълтолимонаден цвят. Затова и дейността на партията ни през тия десет години има същия свят — лимонаденожълт… Но по дяволите Клод Полен! С какви мисли се е пробудил, да речем, Анибал само час до битката при Кана, Наполеон — на зазоряване при Бородино, Робеспиер — преди Конвентът да го изпрати на ешафода… Ами Цезар? Какво ли си е мислил палачът на галския народ, преди да премине граничната рекичка Рубикон? Alea jacta est1. Е, добре, решението му да участвува в битката за властта е взето, но да не би то да е дошло ей така, изневиделица в главата му? Не е ли било то подготвяно стъпка по стъпка през целия му предишен живот?

За тези неща, струва ми се, няма едно само правило, което да е задължително за всички. Ако Цезар е подготвял дълги години своето Alea jacta est, Наполеон преди Бородинската битка е бил тормозен повече от хремата си, отколкото от грижите си да бие Кутузов. Поне така казва Толстой, а аз съм човекът, комуто най-малко прилича да не вярва на богоподобния смъртен от Ясна поляна.

Вчерашният ден ми предложи програма от две събития, едното напомняше Наполеоновата хрема, а другото — Цезаревото преминаване през Рубикон. Разбира се, аз не съм чак такъв маниак да си представям, че нося нещо наполеоновско или цезаревско в себе си, но събитията, дори когато зад тях стоят най-обикновени или невзрачни личности, може силно да си приличат едно на друго. Да вземем за пример моя вчерашен ден. В 9 ч ми предстоеше да прескоча до остров Жобер, а в 11 ч ме чакаше пленумът на Централния комитет. В първия случай щях да прегледам едни болни черни рози и като доктор по естествените науки да им предпиша някакъв цяр. При втория случай членовете на пленума щяха да се занимават с особата ми: дали да ме изхвърлят от Централния комитет заради статията ми във в. „Народ“, или да ми дадат възможност да се боря за лидерското място в партията.

Не е необходим много ум, за да разбере човек, че заседанието на пленума беше събитие хилядократно по-важно от отиването ми в Жобер и че отиването ми в Жобер през същия този ден напомняше оперетъчната хрема на Наполеон, или казано по-скромно, според реалността на мащабите — напомняше жълтолимонадена прищявка, недостойна и за учения, и за политика.

И все пак, изтягайки се в леглото, аз си мисля сега повече за Жобер. За ужас на ония, които си въобразяват, че политиците мислят само за политика, или главно за политика! И че първата цигулка в душата им е винаги политиката! Съжалявам, дами и господа, другарки и другари, много съжалявам! Вие просто не сте попаднали на типичен случай. Според мен в душата на политика, който се бори за красивото бъдеще на социализма, трябва да звучат всички видове инструменти на симфоничния оркестър — цигулки и флейти, валдхорни и туби, барабани, арфи, цимбали — всички със своите партитури и всички партитури — обединени в името на една обща идея. Защо в този оркестър да няма място и за инструмент, който да възпроизвежда темата за остров Жобер? Нека да бъде виолончело този инструмент или флейта, или валдхорна, все едно!

Изтягам се в леглото и жумя срещу прашната слънчева светлина. Към 9 ч аз бях на остров Жобер. Черните рози на госпожа Берклей отново бяха се разболели, пак имаха нужда от грижите на „доктор Йожен“. Миналата година те боледуваха по същото време и госпожа Берклей с жалостив глас беше помолила по телефона току-що уволнения от университета доктор по естествените науки Хораций Йожен: „Моля ви се, господине, забравете политиката поне за един час! Вие сте най-прочутият естественик в Силвеция, елате да видите моите болни!“ Господин уволненият доктор каза тогава, че няма намерение да забравя политиката дори за минута, но за чудесии, каквито са черните рози, ще се помъчи да направи компромис със съвестта си, макар Жобер, където царува злият демон на капиталистическото насилие, да не заслужава това.

Казах й го точно така: „Злият демон на капиталистическото насилие!“ Защо да се правя на наивен? Жозеф Берклей, най-дръзкият от „кралете“, беше взел участие в моето изхвърляне от университета, той и събратята му по злато настръхваха, когато чуеха, че социалистическите идеи печелят съмишленици сред студентите. Прави бяха за себе си тия господа, но черните рози нямаха нищо общо с класовите двубои, те не бяха виновни, че растяха в оранжериите на петролния крал. Те чакаха помощ от „доктора“ и докторът отиде тогава на остров Жобер. Но тогава нямаше пленум и никой не мислеше да ме изключва от централното ръководство.

А сега имаше пленум, искаха да ме изхвърлят от централното ръководство и затова моето отиване на остров Жобер в същия този ден приличаше на Наполеоновата хрема преди Бородинската битка.

До черните рози на госпожа Берклей стоях прехласнат и удивен, сякаш слушах реквиема на Моцарт. Такова тъжно чудо виждах за пръв път — листенцата, направени сякаш от най-гладкото и нежно кадифе на света, бяха тъмни като беззвездна нощ, само по краищата си едва видимо руменееха; напомняха разсъмването, едва забележимата розова виделина, която покрива света много преди слънцето да е показало червения си диск. Пред това свято чудо очите ми овлажняха и ако не беше дошла при нас Елизабет, дъщерята на петролния крал, за да се взема в ръцете си, непременно щяха да си помислят, че аз съм един сантиментален учен. Или единомишленик на прелата Фаворио, който обещаваше да сложи край на социалното неравенство чрез християнска благотворителност и щедри подаяния. Или кой знае какво друго щяха да си помислят за мен, като ме гледаха просълзен пред тъжното природно чудо, каквото бяха черните рози на госпожа Берклей.

Но аз тутакси се взех в ръцете си, когато Елизабет се появи. И навреме направих това, защото и госпожа Берклей, и свитата й от безделнички и безделници трябваше да видят в мое лице един свой непримирим класов враг, който не се церемони много-много дори в бърлогата на такъв хищник като петролния крал.

Все пак несъмнена заслуга за това мое навременно съзнаване имаше и Елизабет, не съм от ония, които са склонни да потулват нещата, за да се самоизтъкват. Такава беше истината. Появата на Елизабет пришпори още по-силно желанието ми да се държа като твърда личност, чужда на каквито и да било сантименти.

— Вие ли сте този прочут Хораций Йожен? — запита ме Елизабет.

Долових в гласа й известно разочарование. Може би си ме представяше като някакъв бикоборец или специалист по клане на говеда от градската кланица.

— Разминавам ли се с представата ви? — попитах я на свой ред.

Тя повдигна рамене, не благоволи да ми отговори, но аз забелязах в апатичния й поглед искрица на просветление, на оживление, тя лумна за секунда в тъмната синевина на очите й и изчезна подобно на метеор.

„Навярно още й се спи на принцесата!“ — помислих си с леко раздразнение, като отместих погледа си от лицето й и отново съсредоточих вниманието си върху черните рози. Но за голямо учудване или изумление, не знам, сред зелените листа и печалните цветове отново ми се мярна образът й като гоблен, рамкиран с натура. Той, естествено, не беше веществен, беше призрачен, но тъй или иначе аз видях лицето й сред розовия храст. Нямаше смисъл да се учудвам, работата беше много проста — всеки човек може да задържи за някое време в очите си нещо, което му е направило силно впечатление, и да го прожектира, за секунда или повече, върху първия предмет, който попадне насреща му. Така например веднъж, след горещ спор с Клод Полен, аз се извърнах и на секундата видях въздържателно-добродетелната му мутра върху един афиш, на който беше литографирана „Свободата“ на Дьолакруа. Но онази сутрин поради необикновените условия навярно, сред които се намирах, появата на Елизабетиния образ сред храстите ме стресна и аз инстинктивно се обърнах отново към истинската, разочарована от вида ми „принцеса“. Боже мой! Тя леко, едва забележимо ми се усмихна…

И с тази полуусмивка започна нашият роман. Тоест не „нашият“, а моят роман. И всъщност не „роман“, а някаква история, или начало на история, един бог знае. В литературата има жанрове, на които не можеш да хванеш края, не е като в естествената история, където всичко е подредено, класифицирано, уточнено във видове, групи, подгрупи и т.н. Затова все още не зная в кой „жанр“ трябва да отнеса моето познанство с Елизабет. Политическият ми съветник Робер Смит, той има две висши образования, но никога не е имал в гардероба си повече от два костюма. Предвиждам го за министър на финансите — този мой съветник още с връщането ми от Жобер ме предупреди: „Не ходи там! Лошо ще се изтълкува от пролетариата!“ „Робер — рекох му, — аз не обичам тесногръдомислещите хора, особено ако произхождат от пролетарската класа. Струва ми се, че си забелязал това.“ „Все пак!“ — поклати предивременно посивялата си глава Робер. „Все пак — продължих — аз не отидох на остров Жобер, за да говоря или да преговарям с оня вълк, облечен в човешка кожа, Жозеф Берклей. Аз отидох там заради черните рози. Те са един феномен в науката! Защо да не им помогна?“ „Простете — каза Робер, — за едни черни рози — поне да бяха червени! За едни черни рози не си струва да поставяте на изпитание политическия си престиж!“

Ядосах се в себе си, но не му се разсърдих: той винаги беше се показвал пред очите ми един и същ: прекалено трезвомислещ, прекалено уравновесен и винаги малко скептичен и тъжен. Но той не хареса онзиденшната ми статия във в. „Народ“. Не възрази на нито една моя мисъл, но ме предупреди, че „непременно ще последват големи неприятности“. Нарече статията ми „погрешен тактически ход“!… Ще си помисля дали да го запазя за политически съветник, но по-добър от него за министър на финансите не виждам; между нас, левите, скептичните и тъжни финансисти не са много.

За Елизабет, разбира се, не му споменах нито дума.

А тя винаги стои пред очите ми такава, каквато я видях за пръв път, преди година. Една хубавица на Севера, препуска с шейната си из белите простори, а шейната теглят дванадесет северни елена. Пищят белите ветрове насреща й, засипват я със снежен прашец, лепят замръзнали снежинки по косите й, а тя все по-енергично размахва камшика си. И елените препускат ли, препускат към хоризонта, потънал в сива мъглявина. Няма съмнение, че тя е дъщеря на Севера, това си личи от невъобразимо русите й коси, от още по-невъобразимо особената синина в очите й, но навярно някой пътешественик на Юга, търговец на платове или странствуващ доктор по медицината, е оставил следи в потомствената й кръв, защото устата и са малки, но плътни и толкова чувствено извити, че дори една испанка от Андалусия би могла да й завиди. От северните ледени широти до мрачните шотландски планини и оттам до атлантическото крайбрежие на Силвеция Елизабет е пропътувала за две-три столетия навярно, като при последното й матрициране — това личи толкова силно — наследственият ген се е изявил с най-забележителните си черти.

От малък съм имал възможност да наблюдавам всякакъв женски свят. Баща ми беше доктор гинеколог, а чичо ми — той държеше ателие за фото-реклами. И двамата работеха на един етаж, баща ми заемаше лявото крило на етажа, а чичо ми — дясното. Разбира се, баща ми не ме допускаше да припаря в кабинета му, освен това той си беше и малко пуритан. Брат му, тоест чичо ми, напротив, беше веселяк, гледаше по-свободно и по-нашироко на тия работи и често тайничко ме пущаше в ателието си, като обясняваше на женската си клиентела, че съм му чирак. Бяха излишни приказки обясненията му, тъй като тази клиентела не ми обръщаше нула внимание, както не обръщаше нула внимание, струва ми се, и на целия свят. Момичетата идваха да се снимат по поръчка на тази или онази фирма и малко ги беше грижа кой ги заснима и в какъв вид: облечени, полуголи или съвсем голи. Тъй че от приемната на баща ми и от ателието на чичо ми аз имах доста впечатления — като физиономии от приемната, и като „фактури“ от ателието. Ето защо мога да кажа сега не без „основания“, че Елизабет е най-интересна „по израз“ и най-съвършена „по фактура“. За „фактурата“ съдя, естествено, по предположение. Разсъблечена не бях я виждал, но оня ден, на Жобер, тя беше облечена с толкова тънка лятна рокля, че опитно око като моето не можеше да се излъже. Тя беше една съвършена творба.

И аз, който до 36-та си година не можех да се влюбя за това, че отрано бях се пренатрупал с впечатления, вчера се завърнах от Жобер в Тива със сърце, което Купидон беше прострелял от единия до другия му край.

Преди да се завърна в Тива с няколкото листенца от розите, които бях взел за микроскопическо изследване, Елизабет ми предложи да направим една малка разходка из острова. До пленума оставаше още доста време, затова се съгласих. На излизане от официалната част на парка срещнах погледите на неколцина типове, за чиято професия моментално се досетих — те бяха от телохранителите на Жозеф Берклей, „горили“, както популярно ги наричаха в печата. Мрачни, тежки, навъсени, невероятно плещести и с къси вратове, нискочели, с нехайно килнати към дясното ухо скъпи шапки тип „Борсалино“ — тези тъпи, но яки и безмилостни представители на човешкия род бяха готови на всичко — да убиват, да палят, да мъчат, стига само техният господар да им кимнеше лекичко с глава. Като минавах покрай тях, те ме изгледаха нагло и недружелюбно, а аз тикнах ръце в джобовете си и се престорих, че не ги забелязвам, че вървя около празно пространство.

След като оставихме типовете и градинската врата подире си, Елизабет подсвирна и из шубраките изскочи и се спусна към нас, правейки гигантски скокове, едно куче-звяр, навярно от породата на най-едрите догове, с каквито навремето келтите са ходили на лов за мечки. Когато ни доближи на скок, два, аз вече чувах ужасното му ръмжене, едно клокочене на лава от ярост и вече усещах зъбите му да се впиват в гушата ми, но тъкмо в тоя миг Елизабет вдигна ръка и рече с не особено строг глас: „Мирно, Жак!“ Жак изквича, като да го бяха ръгнали с острие по реброто, раздруса се, сякаш електрически ток го беше пронизал, но накрая седна покорно на огромния си задник, без да сваля очи от лицето ми. В гърлото му като че ли още клокочеха остатъци от онази лава.

— Този човек е мой приятел! — кимна му Елизабет. И повтори натъртено: — При-я-тел! Чуваш ли?

Жак сви назад дългите си уши, повдигна се от мястото си и размаха леко опашка. После дойде до мен със ситни стъпки и внимателно подуши най-напред ръцете ми, а сетне краката. Доволен от проучванията си, той благосклонно ме побутна с муцуната си по коляното, а след това тръгна пред нас с гъвкава и преизпълнена с достойнство лъвска походка.

Отдире се чуха ръкопляскания. Ръкопляскаха някои от типовете.

— Защо ръкопляскат? — попитах Елизабет.

— Защото проявихте самообладание! — отговори Елизабет и аз долових в гласа й нотки на подчертано задоволство.

— Голяма работа! — рекох. — Не ми трябват техните одобрения.

Тя помълча, а когато отминахме напред по пътеката и гората ни погълна, облегна се на ръката ми и рече:

— Не всеки запазва хладнокръвие пред Жак! Вчера например един мой добър приятел, режисьор от Италия, много известен, буквално се скри зад гърба ми, когато Жак се появи на пътеката. — Елизабет се засмя и допълни: — А по ръст и самочувствие този човек ви превъзхожда!

— Значи, госпожице — рекох, — вие каните приятелите си на разходка из парка, за да си правите експерименти със самообладанието им, така ли да ви разбирам?

— Хайде да оставим тази тема! — рече хладно тя. След малко допълни: — Аз не мога да откажа на Жак някои малки удоволствия! И без това на този остров е скучно до смърт!

Гората беше стара, дъбова, прохладна, прошарена тук и там с по някой клонат кестен или източен към небето бук, непроходима на някои места от сплетени храсталаци, а на други места отворена за слънцето със зелени полянки, осеяни с папрати и изпъстрени с диви маргаритки и жълтурчета, които стърчеха сред тревата като запалени свещици. Миришеше на здравец, на изсъхнала шума, на задрямало под сенките време.

Пътеката лъкатушеше между храсталаците и стволовете на старите дървета и някъде толкова се стесняваше, че двама души мъчно можеха да вървят по нея един до друг. Аз деликатно понечвах да изостана подир спътницата си, така го изискваха правилата на кавалерството, да й сторя място да върви напред, пред мен, но в тия случаи тя така плътно се притисваше до рамото ми, че всичките ми благородни опити за галантност отиваха напусто. Нещо повече, аз усещах как гръдта й опираше лакътя ми и това свръхприятно, но доста вулгарно усещане извикваше пред очите ми червени кръгчета, а челото ми се овлажняваше от пот.

Както и да е, аз се чувствувах като Данте, когото Беатриче развежда из райските селения. Птичи свирукания се чуваха от всеки клон, по няколко наведнъж от всяко дърво, така че гората приличаше на една репетиционна зала „ин натуралибус“, където хиляда птичи хора упражняваха своя конкурсен репертоар. Макар и да имаше вавилонско стълпотворение в мелодиите, музиката на пернатите, общо взето, беше райска.

Стигнахме до едно хълмче, където пътеката изкачваше пряко. Елизабет ме поведе встрани, наляво, в подножието на това заоблено възвишение, и скоро ние се намерихме сред една тиха долинка, покрита с папрати и гъста трева, която беше доста утъпкана на места. Небето над главите ни беше толкова заплетено от клонаците на старите дъбове и кестени, че въздухът изглеждаше зеленикав, като да се процеждаше през някакъв църковен витраж, в който преобладава зелената боя. Атмосферата на „църковност“ се усилваше и от тишината, която владееше тук. Птичите песни стигаха до нас като през някаква дебела стена.

Жак, изглежда, познаваше добре това място. Той помириса това, онова, разписа се тук и там, после легна по корем и положи глава на предните си лапи.

— Пътеката се наблюдава от телевизионна уредба — каза Елизабет. — Тя беше застанала толкова близо до мен, че аз усещах дъха й. — А това място — продължи тя — не е покрито с телевизионни приемници наоколо, затова вие можете да ме прегърнете и да ме целунете без всякакъв страх, че някой ще ни види!

Като чух тия дръзки думи на Елизабет, аз „буквално“ се втрещих. Между излъчването си на чистота, на северно сияние и думите, които произнесе, имаше разстояние колкото от „земята до небето“! Да я прегръщам и целувам половин час само след като бяхме се запознали!

— Хайде де, какво чакате? — подкани ме тя.

Смутен бях, прегърнах я неловко и едва допрях устни до крайчеца на нейните устни. И като всеки нормален мъж почувствувах мигновено реакцията й — тя изстина, превърна се в ръцете ми на парче лед.

После се отдръпна от мен, като отблъсната от ток, оправи един къдрав кичур от косата си, който беше се спуснал над челото й, постоя някое време мълчалива, като да се вслушваше в себе си, и изведнъж се разсмя — звънко, на висок глас:

— Ха, ха, ха!… Ха, ха, ха!

Смехът й не беше весел.

Жак извърна огромната си глава и внимателно я загледа.

— Знаете ли — каза тя, — ако сте толкова непохватен и като политик, вие нямате бъдеще, ще губите битките си. Напразно ви помислих одеве за смел човек!

Мълчах, не знаех какво да й кажа.

— Или може би не ме харесвате? Не приличам на вашите активистки, а? Ха-ха! Ако си въобразявате пък, че аз си падам по вашата книжна хубост… дълбоко се мамите!… Нищо стерилно не ми хваща окото… Направих го ей така… за да не му е скучно на Жак!

— Ако знаех, че го правите за Жак — рекох, — щях да се постарая повече!

Тя пребледня малко; отново заприлича на хубавица от Север, дето гони белите простори.

Огромният пес, като чу да произнасяме и двамата името му, начаса се изправи, изтърси се от полепналата по козината му гнила шума и усърдно завъртя опашка.

— Хайде, Жак! — потупа го Елизабет по хълбока. — Свърши се разходката. Ще се връщаме вкъщи!

Навярно му беше дала някакъв знак с очи, защото тоя път той не вървеше напред, а се движеше редом с нея, беше заел моето място.

Аз ги следвах на крачка-две и тъжно се възхищавах на гъвкавата снага на Елизабет и все си мислех за мотивите, които бяха я накарали да ми се предложи, и горко съжалявах за глупашкото си поведение.

А на тръгване от Жобер се случи един неприятен инцидент. Тоя инцидент хвърли още по-загадъчна светлина върху Елизабет.

Моторницата, която трябваше да ме отведе до пристана „Свети Павел“, боботеше вече с пълна газ, зад кормилото й беше седнал един от типовете с шапки а ла Борсалино. На самия бордюр на кея казах последно довиждане на Елизабет и протегнах крак, за да стъпя върху вибриращата дъсчена седалка на лодката. В същия този миг оня тип зад кормилото отпусна рязко амбреажа, даде пълна газ и моторницата подскочи като луда напред. Аз увиснах във въздуха с десния си крак и бездруго щях да цамбурна във водата, ако Елизабет не беше мигновено обвила ръцете си около кръста ми, та вместо да глътна солена вода, оказах се на колене върху гранитния бордюр. Моторницата, изминала вече двадесетина метра, се завърна на мястото си със заден ход. Оня тип на кормилото нехайно се хилеше. Той загаси мотора.

— Задържайте лодката! — подвикна в настъпилата тишина Елизабет; а на оня, дето седеше зад волана, рязко заповяда: — Слизай веднага, Роше!

— Но защо, госпожице Берклей? — престори се на учуден Роше. — Нали аз ще заведа господина до „Свети Павел“?

— Слизай веднага! — още по-рязко заповяда Елизабет.

Докато той слизаше, тя развърза околошийника на Жак, един ремък, широк три пръста, и когато Роше застана пред нея, замахна силно с този ремък и го зашлеви по лицето.

— Как посмя, негоднико? — произнесе тя с такъв леден глас, че на мене чак ми стана студено. — Как посмя? — повтори тя и отново замахна с ремъка. По бузата на Роше потече тънка струйка кръв — борсалиновата му шапка се отърколи на земята.

— Но, госпожице… — отстъпи назад Роше и вместо ярост по лицето му се изписа унизителна гримаса на страх.

— Никакво „но“! — каза със същия леден глас Елизабет. — Взимаш си багажа и повече да не съм те мярнала тук!… Чуваш ли ме добре? Ако те видя тук, ще насъскам Жак и тогава не знам кой ще те събира!… В името на баща ми се кълна! Марш!

Роше се отдалечи към сградата като смазан човек, а тя погали Жак по главата и галено му рече:

— Не се вълнувай, момчето ми, той си го заслужава!

После тя зае мястото на Роше зад волана и любезно ми подаде ръка:

— Заповядайте, господин Йожен!

Докато стигнем пристана „Свети Павел“, не проговорихме нито дума.

На раздяла тя ми каза:

— Е, господин Йожен, видяхте ли как трябва да се действува в този ужасен свят?

— По берклеевски! — усмихнах се студено аз.

— Да, по берклеевски! — повтори тя. Помълча замислено някое време и преди да ми подаде ръка, каза тихо: — И не мислете за мен нито добро, нито лошо! Можете ли?

— Едва ли! — отговорих аз. И благоговейно целунах ръката й. Тя беше малка и хладна. Как ли беше размахвала гърмящия си камшик и как ли беше управлявала впрягове витороги северни елени с тая нежна и крехка ръка?

За пленума на Централния комитет закъснях с около половин час. На улицата, пред сградата, нетърпеливо се разхождаше напред и назад моят бъдещ финансов министър. Набразденото му с бръчки лице беше кисело, сърдито и някак си тайничко уплашено. Беше облякъл празничния си черен костюм, на лъскави петна от многобройно гладене, с него приличаше на началник тп станция в някой отдалечен квартал на северна Тива.

— За бога, другарю Йожен, закъсняваме — разтревожено зашепна той на ухото ми, — току-що беше направено предложение заседанието да започне без вас! — И като ме побутваше по рамото да вървя по-бърже, продължи: — И другарят Полен каза: „Защо пък не?“ Вие знаете, че другарят Полен умее много добре да се възползува от подобни случаи! Моля ви се!

— Как е твоят бедничък Натаниел — рекох, — оздравява ли? — Той имаше четирима синове, Натаниел беше най-малкият.

— О, господи! — въздъхна Робер. — Благодаря. Позволете ми да изтичам пред вас, моля ви се! Да съобщя че пристигате!

И дългите му крака на застаряващ, но още як козел чевръсто го понесоха към входа.

Заизкачвах се по каменните стълби с чувство на човек току-що пристигнал от далечна, слънчева страна, „където портокалите цъфтят“. И докато преминавах от един коридор в друг, това мое странно настроение неудържимо се изпаряваше като шепа вода, плисната на нажежена плоча, страната на портокалите чезнеше, губеше се в жълтеникавосива мъгла. От опушените тавани цедяха жълта светлина немощни електрически лампи, Клод Полен беше пестеливец и не позволяваше употреба на крушки с повече от четиридесет свещи. Миризма на застоял тютюнев дим, на прашни книжа и стари рафтове бързо ме връщаше на родна земя. И все пак една топла златиста струйка все още се носеше в кръвта ми, сякаш беше възбуждаща следа от наскоро изпита чаша силно арабско кафе.

Заседателната зала тънеше в сумрак, затова по-скоро усетих, отколкото видях, че тя не беше пълна. Зееха празни места сред редиците заети столове. Мъчно се организираше пленум за три дни дори когато с такава работа се заемаше опитен човек като Клод.

Като ме съзря да влизам, Клод Полен, който седеше от най-дясната страна на президиума, до трибуната, високо се провикна:

— По-лесно ви е да предизвиквате безпорядък, другарю Йожен, а ви е много по-мъчно да спазвате порядък, като дохождате навреме, нали?

Клетият, той не знаеше, че по моите артерии препускаше златистата струйка на едно слънчево, възбуждащо преживяване, че аз пристигах на пленума освежен, бодър, готов да се боря на ринга девет рунда за своите идеи.

Снех ръчния си часовник, повдигнах го и рекох високо:

— Законният тридневен срок за свикване на извънреден пленум изтича след петнадесет минути, тоест седемдесет и два часа след като бюрото е взело решението си. На протокола са означени часът и минутите, когато съобщението е било предадено по телеграфа. Не съм закъснял. Моля лидера на нашата партия да се извини за бележката, която ми направи!

Последва гълчава — одобрителна или отрицателна, не можех да съдя, но мнозина изръкопляскаха. С твърди стъпки заех мястото си, крайното от лявата страна на президиума.

— Не смятам да се извинявам — повдигна рамене Клод, — защото доводът ти е от областта на чистата софистика. Щом бог вземе някому ума, налива главата му със софистика! Това е известно още от времето, когато античното гръцко събрание е започнало да се превръща в говорилня на безделници!

Отдясно се чуха ръкопляскания, отляво затропаха с крака.

— Каквото и да е — рекох, — говорилнята е по-добра от тиранията! Но — усмихнах се примирително — за да не губим време, приемам да минем към дневен ред без извинения!

Сам не знаех защо ми беше толкова добре, откъде преливаше тази енергия в душата ми. От остров Жобер не се завърнах триумфално, като един Казанова. Напротив! И все пак сякаш слушах дванайсет полкови музики и пресичах площада пред Силветийския парламент на бял кон.

Клод Полен произнесе против мен силна обвинителна реч. Изкара ме политически авантюрист, който не умее да прави разлика между стратегия и тактика и който не е способен да отдели една най-обща идейна платформа от политическите реалности на момента. Той каза:

— Облагането на богатите с допълнителен данък, национализацията на банките и на крупните предприятия — тия неща стоят в нашата идейна програма максимум. А и на най-невежите е известно, че програмата максимум е нещо като пътеводна звезда в политиката — тя сочи пътя, по който партията трябва да върви и да се развива във времето. За осъществяването на програмата максимум са необходими редица условия, толкова важни, както са важни солта и хлябът за човека. Най-напред ние трябва да станем най-масовата партия в политическия живот на страната и да завоюваме абсолютно мнозинство в парламента. А за да постигнем това, необходимо е най-напред да отстраним от пътя си нашия най-опасен конкурент — комунистическата партия, да убедим работническата класа в две неща: че властта не може да бъде взета по революционен път в една атлантическа страна и че диктатурата на пролетариата е антидемократичен и порочен метод на управление като всяка диктатура изобщо. След като отстраним комунистическата партия от пътя си и след като сме постигнали абсолютно мнозинство в парламента, ние трябва да си осигурим поддръжката на страните от атлантическия съюз и преди всичко на най-могъщата страна в тоя съюз. Трябва да си осигурим безусловно и поддръжката на армията. Първите ни стъпки в областта на реформите трябва да бъдат умерени — първо, за да не се предизвикат сътресения финансови и социални, и, второ — за да не изплашим нашите съюзници и армията… Ето какво е необходимо, за да се осъществи една програма максимум. А това не може да стане нито за пет, нито за десет, нито за двадесет години. Това ще стане, когато обществото узрее духовно за радикални промени.

— Ти не си за лидер, ами си за изключване от партията, господине! — не се стърпях аз. — Ти искаш да ликвидираш идейно нашата партия и от социалистическа да я превърнеш в буржоазно-съглашателска, в партия на дребните реформи, на пълзящия реформизъм! Вместо радикални, социални и икономически реформи ти искаш да откриваме бакалници! Това е позор!

От дясната страна на залата яростно затропаха с крака.

— Не му обръщайте внимание! — махна снизходително с ръка Клод Полен. — Подобни възгласи съм слушал не един път. От ентусиасти и лекомислени политици какво ли не може да чуе човек!

После той започна да доказва, че моята политика е по същество комунистическа, че статията ми във в. „Народ“ е могла спокойно да излезе на уводно място във вестника на комунистите марксисти; че поради същата тази статия партията е била заподозряна, че прави уклон към комунизма и поради това — поставена под наблюдение от органите на полицията, и което било най-лошо — лишена още начаса от банкови кредити.

— И всичко това — извиси глас Клод Полен — в навечерието на изборите! По-голям от този саботаж не може човек да си представи дори насън!

В заключение той каза:

— Имаме само една възможност, за да завоюваме отново предишното си доверие сред трудещите се, на които ние сме единствена опора, като извадим тоя човек — той ме посочи с пръст — от състава на Централния комитет!

Рядко съм заставал на трибуната с по-горещо желание да си „връщам“, защото поначало аз не съм нито злоблив, нито отмъстителен човек. Но в оня час до слуха ми долиташе маршовата мелодия на дванадесет полкови музики, а аз пресичах площада пред силветийския парламент на бял кон.

Най-напред трябваше да се разгранича от комунизма, в който ме обвиняваше Полен.

„Аз ненавиждам с цялата си душа насилието — рекох. — Ненавиждам насилственото вземане на политическата власт, отвращавам се от всякакви диктатури, включително и от червената диктатура на пролетариата… Затова не съм и не мога да бъда комунист. Аз съм убеден и непреклонен привърженик на чистия парламентаризъм.

Но съм убеден привърженик на идеята, че с капитала трябва да се води решителна и безкомпромисна борба, че едрият капитал трябва да бъде разбит на пух и прах. Как?“

Развих мисълта си, че властта на олигархите може да бъде сразена само чрез радикални реформи.

„Такива реформи — рекох, — които ще ударят човеконенавистния капитал през краката. Които ще извадят въздуха от дробовете му и ще го накарат да превие врат!

Аз не мисля като нашия лидер Клод Полен, че за такива радикални реформи трябва да се иска благословията на богаташите, съгласието на най-мощната атлантическа държава, а на всичко отгоре — и честната дума на генералите!

Политиката на Клод Полен — заключих — води Социалистическата партия до идейна ликвидация, до пораженство, до превръщането й в социално-миролюбив профсъюз!“

И на свой ред предложих Клод Полен да бъде свален от лидерство и да се извади от състава на Централния комитет.

Десните защитиха предложението на Клод Полен да бъда изваден от състава на Централния комитет, а моите хора се застъпиха за предложението, което аз направих — Клод Полен да бъде свален от лидерство. По време на гласуването разбрах, че ония полкови музики са имали основание да свирят — тоя ден щастието се оказа на моя страна, защото двама от десните не бяха дошли на заседанието и по този начин силите от дясно и ляво се изравниха. И двамата с Клод Полен останахме в Централния комитет. Предстоящият конгрес щеше да реши въпроса за лидерството. Полковите музики спряха да свирят, строиха се в една дълга, святкаща на слънцето колона и поеха за някъде. И белият кон тръгна след тях. Площадът пред парламента замлъкна и опустя.

Преди да закрие заседанието, Клод Полен ни предупреди:

— До второ нареждане никой член на Централния комитет няма да получава заплата, включително и моя милост. За това удоволствие да благодарите на другаря Хораций Йожен и на неговите добри сподвижници. Само на чиновниците и на техническия персонал ще бъде давано по нещо, колкото да не изпукат от глад. Засега, уви, едничкият ни финансов резерв е джирото, което прави кооперация „Напред“!

Оня ден продадох микроскопа си. Втресе ме от мъка, лежах целия ден. Беше хубав инструмент, с увеличение — хиляда и петстотин.

Втресе ме не заради самия микроскоп, а защото имах чувството, че като се разделям с него — казвам „сбогом“ на оная част от душата си, която в най-хубавата ми възраст беше живяла с простите радости на човека и на природата и беше намирала удовлетворение в безкористното служене на най-„чистата“ наука, каквато представляваше естествената история. Стори ми се, докато закопчавах калъфа на микроскопа, да звучи наоколо ми траурният Шопенов марш, а когато тръгнах към асансьора — подире ми да тичат на невидими крачка божури и гергини, и бели хризантеми, и червени лалета, и нежни карамфили и всички уплашено да ме питат: къде отнасяш това?

С „това“, макар и с далеч по-малко увлечение, бях започнал да привиквам още от ранните си юношески години.

Робер Смит излезе прав. Една част от социалистическите агитатори, лишени от заплати, бързо и лесно станаха жертва на политическо униние, а друга част, дори по-голямата, като изпитаха непосредствено върху гърба си ноктите на консорциума, захванаха да се озлобяват и с все по-голяма охота да дават ухо на радикалистичните „бунтарски“ идеи, прокламирани тържествено от водача на лявото крило. С всеки изминат ден оперативният щаб на Клод Полен губеше по някого, а числото на ентусиастите около Хораций растеше.

Една заран Марсел Канотие се обади по телефона на приятеля си Жозеф Берклей и някак весело го запита с шептящия си пълзящ глас:

— Не мислиш ли, приятелю, че безпаричието е лош съветник?

— Защо? — учуди се кралят на петрола и подозрително погледна слушалката, като че ли от тръбата й наистина можеше да изпълзи една отровна змия. — С безпаричието и съветниците му си нямам работа и не ща да имам! — рече той.

— О, аз имам предвид не специално тебе, а хората изобщо! — каза Канотие.

— Виж какво, приятелю! — намръщи се пред слушалката Берклей. — За хората изобщо се грижи господ, а моя милост в неговите работи не се бърка. Аз си гледам моите работи и туй ми стига!

— Тъй, тъй! — каза Канотие.

— Ти за какво всъщност ми подмяташ? — запита рязко Берклей.

— Е, не ти подмятам нищо, успокой се! — каза Канотие. — Ами съм изпаднал във философски размишления. Имам чувството, че парични затруднения навярно са подтикнали например някои добри социалисти да минат от „дясно“ на „ляво“. Този процес трябва да бъде спрян. Ти какво мислиш?

— Да вървят по дяволите всички! — изруга Берклей.

— О! — изви се в слушалката гласът на Канотие. — Ти ми отговаряш, приятелю, съвсем в твоя стил. Аз забравих, че ти имаш лошия навик да отиваш понякога в заводите си с ботуши и с каубойска шапка на главата си! И с колт в джоба си съвсем като в доброто старо време. На добър час!

Същия този ден той покани в мраморния си дворец Клод Полен, почерпи го с ароматно етиопско кафе с призрачно бяла порцеланова чашка и му съобщи, че консорциумът ще възобнови банковите кредити за стоте кооперативни магазина, при условие че за предконгресната кампания на Социалистическата партия няма да бъдат отпускани средства за застъпниците на лявото й крило. „Вие ще се съгласите с мен, нали, че би изглеждало глупаво и смешно да улесняваме с парите си хора, които открито ни заявяват, че ще ни затрият, щом дойдат на власт! — Той се усмихна мрачно и с бавни стъпки отиде до бюрото си, извади една пура от черна абаносова кутия за пури и след като извърши процедурата с подрязването й, леко я поглади с малката си ръка. — Ще признаете, любезни господин Полен — той щракна със запалката си и синкавото й пламъче лизна върха на пурата, — ще признаете, господин Полен, че в случая се получава една театрална сцена, достойна за театър, който играе щури пиеси. Господин Хораций Йожен ми казва: «Изпитвам горещо желание да ви обеся, господин Канотие, но ми липсват пари, за да купя едно хубаво въже.» «О — казвам аз, — не се тревожете за такава дреболия, господине, с голямо удоволствие ще ви дам пари, за да купите това въже!»“

Клод Полен седеше като попарен в креслото си и само с крайчеца на очите си следеше как тоя дребен човек, облечен както винаги в безупречно елегантен черен костюм, се разхожда с котешки стъпки из кабинета си и кой знае защо имаше чувството, че наоколо му снове някакъв невъобразимо могъщ звяр, тигър може би, и че всяка секунда изпитва все по-неудържимо желание да скочи отгоре му и да забие ужасните си зъби във врата му. Толкова силно избухна това чувство, че той мигновено се наведе и несъзнателно протегна ръка към врата си.

— Пари за въже, с което да ме бесят, аз няма да дам! — каза почти шепнешком Канотие. Той направи още няколко стъпки около Клод и неочаквано се спря насреща му. — И не защото ме е страх, че може наистина да ме обеси, такава мисъл въобще да не минава през главата ви! Да ме обеси може Шарл Дюбуа, ако му развържа ръцете за такава работа, разбира се! Но Хораций Йожен — никога! — Звуците на думата „никога“ се стрелнаха из устата му като двете остри връхчета на змийско езиче. Той се отправи към бюрото си и някое време поседя мълчалив, като не сваляше пурата от устата си. После той погледна електронния стенен часовник, който висеше насреща му, намръщи се, защото беше загубил за тази среща повече минути, отколкото беше определил, изтърси пепелта от пурата си и рече: — Вашите сто магазина, господине Полен, ще имат предишния си банков кредит и затова вие ще можете спокойно да вършите политическата си работа. А що се отнася до финансовата поддръжка на Хораций Йожен, ние с вас сключихме джентълменско споразумение, то няма да бъде отразено в никакви книжа! — Той се изправи, дойде при Полен и му протегна ръка. — Желая ви успех! — рече му учтиво той и по тънките му устни се плъзна хладна усмивка.

На тази среща освен „добър ден, господин Канотие“ Клод Полен не успя да произнесе друга дума.

Мастиленочерната яхта на Марсел Канотие с абсурдното за външността й име „Анемона“, с две ветроходни платна — повече за сюрреалистична украса, отколкото за работа, измина четири мили на запад, остави зад кърмата си остров Жобер, сетне пое курс право на юг към силно вдадения в океана полуостров Посейдон. Този полуостров се намираше на около сто мили южно от пристана „Свети Павел“. Беше прието да се смята, че от „Посейдон“ нататък океанът мие топлите и равни брегове на силветийския Юг.

Дотук нищо забележително не се случи освен неочаквания топовен салют, с който поздравиха „Анемона“ от най-високата крайбрежна скала на остров Жобер.

— Боже мой, господин Берклей, нима ти имаш и топ? — попита с удивено и някак си огорчено лице стопанинът на яхтата Марсел Канотие.

— О, чак „топ“ — не, разбира се! — засмя се гръмогласно Жозеф Берклей. — Какъв ти топ! Де да беше наистина топ! Това е едно пособие, което стреля пресовани фишеци от барут и бертолетова сол. Нищо повече за твое успокоение, господин Канотие!

Беше последният ден на месец септември. На този ден по отдавнашен обичай поредният старейшина на фамилията Канотие канеше гости в родовото имение на Канотиевци „Пленерия“ и по този случай устройваше гуляи, танци, партии бридж, а за любителите на барута — голям лов на глигани и сърни. Последният Канотиеец, Марсел, не обичаше лова, изпитваше едновременно страх и отвращение от стрелковото оръжие, но за да задоволи суетата на своите гости ловци, подаряваше им по една зурла на глиган или еленови рога, специално подбрани екземпляри, заковани на артистично декорирани позлатени дъски.

Този последен ден на месец септември започна с едно синьо, леко розовеещо небе и с парчета рехава мъглица между вълните, които вятърът раздипляше, а слънцето постепенно разтапяше с косите си лъчи.

Младите се забавляваха на палубата, защитени от студените ласки на утринния вятър с пелерини, гугли и кожухчета, а дамите изживяваха пристъпите на морската болест в каютите си. Бащите, привикнали през младостта си на пътешествия, спокойно пиеха кафето и коняка си в салона на яхтата и лениво разговаряха за неща, които нямаха нищо общо с деловия живот: за ловни кучета, за състезателни коне и нови „звезди“ в света на мюзикхолния балет. И за едните, и за другите ставаше въпрос за оценка и наддаване. Споменаваха се имена и суми и непосветеният можеше лесно да сбърка наддаването за една кобила с оценките за някоя новоизгряла „звезда“. Беше почивен час и докато стопанинът не започваше да се покашлюва многозначително — кучета, коне и танцувачки скачаха весело и миролюбиво от маса на маса.

Марсел Канотие слушаше тия забавни разговори с безизразно лице, а кралят на петрола презрително се подсмиваше и изливаше в гърлото си с голяма охота нови чашки коняк.

— Би помислил човек, че ти, господин Берклей, не се интересуваш особено от подобни неща?

— От какви неща, господин Канотие?

— Ами от коне, жени, кучета! Не чуваш ли за какво се приказва?

— А, чувам! — кимна Жозеф. — За коне и кучета не давам пукната пара, а по женската част не съм придирчив; каквото падне, вземам, стига да не е жилаво! Хе, хе!

— Цинични възгледи имаш за живота, господин Берклей!

— Ами! — повдигна рамене Берклей. — Тъй ти се струва. Тия уважаеми господиновци около мен да не са по-деликатни? Вятър!

Марсел Канотие въздъхна, но не можеше да се разбере дали въздишката му се отнасяше за Берклей, или за „господиновците“ около него. На „Анемона“ имаше всъщност само трима истински представители на Стоте — самият той, Жозеф Берклей и Крист Дьоламаре, който председателствуваше директориума на „Силветийска стомана“ и в последно време беше успял да сложи ръка върху контролните пакети от акции на два от люневилските железодобивни рудници. Към тази тройка можеше да се прибави и Леон Холдщейн, силветийско-германски хибрид, който командуваше кантората на „Евростал“ в Тива. Господин Холдщейн притежаваше значителен дял от основния капитал на банка „Силветийски кредит“ и също такъв значителен дял от акциите на „Силветийска стомана“. Той беше член на директориума на Банковия консорциум и минаваше за един от близките съветници на Марсел Канотие.

Освен тия четирима чистокръвни нотабили в специалната каюткомпания на зловещо-невинната, черно-бяла „Анемона“ присъствуваха още неколцина финансови магнати, които управляваха три от корпорациите гиганти: химическата, електронноприборната и авиационно-строителната. Директорите на електронноприборната и авиационно-строителната корпорация носеха допреди три години генералски мундири, но вече привикнаха с цивилните си доспехи и особено удобно се чувствуваха в пътническо-спортни костюми.

Осмият човек в специалната каюткомпания на „Анемона“ беше политик, казваше се Натаниел Рошфор, споменаваме го, макар че от него не зависеше нищо, той беше просто председател на парламентарната група на Демократическия съюз.

И така Жозеф Берклей рече:

— Тия уважаеми господиновци около мен да не са по-деликатни? Вятър! — И той махна пренебрежително с ръка.

„Господиновците“ познаваха добре нрава на краля, затова оставиха думите му да минат покрай ушите им, без да си дават вид, че се засягат.

— Винаги съм се възхищавал на твоята последователност, приятелю! — усмихна му се Канотие със студено потръпваща усмивка, от която само дето не беше подала езичето си отдавна познатата на Жозеф отровна змия. — Как не промени поне веднъж широката кройка на връхното си палто! Артистично вързана папийонка с ярък цвят, широко сако, шапка с каубойска периферия! Обзалагам се, че под лявата ти мишница на специална презрамка си прикрепил любимото си желязо… Или може би този път греша?

— Грубо грешиш! — поклати глава Жозеф, но по лицето му разцъфна израз на човек, когото току-що са дарили с най-висока похвала. — Първо, на главата си нямам шапка и аз не знам откъде я измисли! Второ — този път „желязото“ не е под мишницата ми, а съм го гудил ей тука, за да му е по-проветриво! — И той се потупа многозначително по десния джоб на кремавото си ленено сако. — Тъй е, приятелю! Всеки човек, който струва нещо, живее по свой терк, и слава богу! И ти си имаш своите навици, и ако река аз да ти кажа, че си излязъл от корема на майка си по черно костюмче, с лачени чепички и сребърна вратовръзка, ти няма да ми се разсърдиш, разбира се! Не съм ли прав?

— Прав си, но по-добре ще бъде да не споменаваш за някои подробности! — рече Канотие.

— Съгласен! — кимна с кралска щедрост Берклей. — Впрочем ти започна с подробности, а не аз. Моя милост се вглежда в подробности само когато се целя в някоя мишена или когато се изправя да съзерцавам картина като ей тази, дето си окачил тука, на ламперията. Бог да ме пази! Ако аз спя с жена като тази, дето е нарисувана на платното, на сутринта ще се събудя или таласъм, или абсолютен идиот! Каква е тази глава? Такива глави рисуват първолачетата по тротоарите с тебешир! Ами това гърди ли са? Не може да разбере човек на какво приличат, на пъпеши или на чушки за туршия. Коремът — част от кил на прогнила лодка. А краката? Туй не са крака, а конски пищяли! С удоволствие бих прострелял туй плашило, но аз съм деликатен човек и няма да го сторя. Аз, приятелю, уважавам твоя вкус!

— Тази картина — каза Канотие с усмивка, от която излизаха езичетата на една дузина отровни змии, — тази картина, приятелю, е нарисувана от най-великия съвременен художник и струва петдесет хиляди долара, ни цент по-малко!

— Пък аз бих заповядал да ударят на този художник петдесет пръчки на голо, а картината му да хвърлят в морето! Хе, хе!… Знаеш ли, приятелю, какво ми дохожда наум? Ако цамбурнем туй безобразие в нашия Атлантик, всичките му акули ще избягат до една в Пасифика!

— Недейте, моля ви! — опита се да влезе в тон с него Леон Холдщейн от „Евростал“. — Толкова много акули, и само една шепа японци! Акулите ще излапат японците и тогава ще останем без конкуренти. А живот без конкуренция живот ли ще е!

— Е, не бойте се, до туй свято чудо не ще стигнем! — обади се Крист Дьоламаре от „Силветийска стомана“. — Янките не ги ли туряте в сметката? — Крист Дьоламаре никога не ги забравяше, те и насън го преследваха, защото винаги му размътваха сметките по световните пазари.

— По днешни цени — каза Леон Холдщейн — един японец струва колкото двама американци. Защо в такъв случай един долар струва много повече от две йени?

— Господа — обади се Марсел Канотие, комуто гневът заради картината беше започнал да минава, — не забравяйте, че вие живеете под един покрив с „Манхатън Банк“, а туй означава нещо все пак.

— Лесно ви е на вас, защото не продавате стомана — въздъхна Крист.

— Само аз си знам на какъв огън се пържа заради тази „Манхатън Банк“ — махна с ръка Холдщейн от „Евростал“.

— Не забравяйте, господа и скъпи гости — каза Канотие, този път с привичния си пълзящ глас, — че богу е било угодно да живеем всички под едно небе, а това е небето на долара! — Той помълча и допълни: — И че Атлантическият океан е наша обща граница!

— С акули или без акули, но обща граница, дяволите я взели! — подкрепи мисълта му Жозеф Берклей, като удари с юмрук по масата и изгледа с дружелюбен поглед своя опонент.

— Както и да пъшкаме от долара и да негодуваме, нека не забравяме, че с по-висок лихвен процент никой не ни е глезил досега! — напомни на компанията Канотие.

Всички се умълчаха. В думите на Канотие имаше истина, която галеше ухото като шумолене от броене на банкноти; но тя съдържаше и видение на небостъргач, който неприятно скърца и се пука, и навяваше страх, че някой божи ден може да се срути и да се превърне в съсипни. Понятието „висок лихвен процент“ беше като златна пара̀ с две лица. На едното лице, на езито, да речем, бог Меркурий изсипваше върху главите на присъствуващите чувал с жълтици, а на другото лице, на турато например, онази, безоката, размахваше безжалостно зловещата си коса…

Ето защо всички се умълчаха, макар думите на Канотие да прошумоляха приятно, като броенето на хубави пари.

Когато описвахме Йоженовата къща в Люневил, ние не споменахме, че навремето се кипреше зад гърба й голяма цветна градина, с дървена беседка по средата и засадена тук и там с овощни дръвчета, предимно праскови и череши. За майката на Хораций, дошла някога си в Люневил от още по-дълбоката провинция, тази градинка, около три декара, заменяше поне отчасти изгубения й рай. Тя засади отделни кътчета с различни по вид и багри цветя, като се съобразяваше с времето на цъфтежа им и с общата разцветка, която образуваха всички наедно. Получи се вълшебен килим, една длан хубост, пренесена от приказките на Шехеразада.

Беше по средата на април и един ден Хораций изведнъж се влюби в градината, която беше виждал дотогава стотици пъти. Той беше правил безбройни обиколки из алеите й, но не беше изпитал очарованието й, сякаш беше вървял слепешком. Тоя ден той видя цветята като че ли за пръв път, почувствува очарованието им като някаква връхлетяла го от небето омая. По същия начин той се влюби след три години в Ирен и много по-късно — в Елизабет. Сякаш от пръв поглед, за един миг. Кой знае! Сигурно тоя миг ще да е бил старателно подготвян в душата му много дни, месеци и години по-рано. А може би той е един неосъзнат стремеж по нещо, за което си говорят звездите, листата на дърветата, полюшвани от вятъра; снежинките, които падат в тиха нощ. Кой знае наистина! Но едва ли този стремеж може да се появи по всяко време и в душата на всеки човек.

А в чия душа се появява — с основание ще запита някой. На този въпрос не бихме могли да отговорим. Пък и едва ли някой би могъл…

В оня априлски ден Хораций се учуди най-много на лалетата, цяла поляна нагъсто източени сватбарски свещи, запалени сякаш, и остана прехласнат от различните им цветове: червени, бели, жълти, лилави, пъстри… Най-силно го впечатляваха пъстрите — всяко лале притежаваше по мъничко от богатството на всички лалета. Как беше се получило туй чудо, по какъв път едноцветните лалета изпращаха от боята си на други лалета, за да се изкипрят с шарена премяна?

Но в мига, когато почувствува хубостта им, той не си задаваше никакъв въпрос, само се радваше, а в душата му звучаха химни. Били са химните на най-висшата радост, а техен всепризнат източник, разбира се, е природата. В случая са били цветята, лалетата.

Много години по-късно, след като отдавна беше проникнал в тайната на многоцветието и беше хабилитиран за доктор по естествените науки, той помоли управителя на Южнотиванската национална ботаническа градина да му отдели два-три хектара свободна площ, за да организира за публиката постоянна изложба на образцово отглеждани и селекционирани лалета.

— Но за какво, защо? — учуди се искрено управителят. — Лалета садим на много места! Поне на десет поляни в парка публиката може да види лалета!

— Работата е в това — каза Хораций, — че по един начин действуват на човека някое и друго лале, а съвсем по друг начин ще му въздействуват например хиляда различни по цвят лалета, засадени всичките на една поляна.

— Ако е до различни лалета, ние разсаждаме такива по някои лехи, дето вървят успоредно с централните алеи! Посетителите могат да добият представа за най-различни видове лалета!

— Въпросът не е в това, каква представа ще добие посетителят, а до това — какво чувство ще изпита! Аз имам предвид емоционалното, облагородяващото въздействие, което ще окажат лалетата върху душата на човека. Разбирате ли? Въздействието на красотата! А такава красота може да се получи, ако хиляди разноцветни лалета бъдат посадени на една голяма площ! Това би било, знаете ли, нещо като симфония на Моцарт, фуга на Бах!

— Ха, ха! — каза управителят, който нямаше научните титли на Хораций, но беше протеже на един виден правителствен човек. — Не ме разсмивайте, доктор Йожен! Та ние сме ботаническа градина, не сме концертна зала!

— Но цветята действуват на човешката душа като музиката! — каза Хораций. — Стига да ги подредите както трябва, вие може да постигнете приблизителен ефект!

— Нямам кредити за такива облагородяващи мероприятия! — отряза го сухо управителят. — Да се разработят и поддържат три-четири хектара лалета — това струва много пари!

— За пари вие не се грижете! — възкликна Хораций. — Аз съм обмислил всичко. Ще образувам клуб „Лале“ и той ще поеме разноските. Ще поканя за почетни членове директорите на най-големите силветийски банки! Представяте ли си?

— Хм! — каза управителят, който не беше свикнал да си представя подобни неща. — Ако си осигурите необходимите средства, аз ще ви предоставя терен. По окрайнините на парка има доста пустеещи места!

Хораций създаде Атинския клуб по време на студентството си. След като беше хабилитиран за доктор на естествените науки, зрял човек вече, той образува клуба „Лале“ и стана негов несменяем председател.

Тази вечер по първи канал на телевизията в рубриката „Новини на деня“ беше съобщено, че управителният съвет на клуба „Лале“ е освободил от длъжност председателя на клуба, доктор Хораций Йожен, понеже не се е справял с работата си и бил довел нещата на клуба до пълна безизходица. Той не зачитал мнението на колегите си от управителния съвет, държал се надменно, гледал отвисоко обикновените любители на природата и проявявал най-груб индивидуализъм. Решението на управителния съвет на клуба „Лале“ било одобрено от главния директор на асоциацията „Паркове и градини“ професор доктор… еди-кой си.

Да се похваля, че изслушах съобщението равнодушно ще излъжа. Какво ти равнодушие, то ме бодна по сърцето, като електрическа искра. Не е шега да те хулят и клеветят пред милиони зрители, без да си в състояние да кажеш една дума в своя защита. Не съм се справял със задълженията си като ръководител… А кой създаде „Лалелия“? И аз ли измислих думата „Лалелия“, или народът? В „Лалелия“ народът виждаше символа на една своя неосъзната мечта по свят повече красив от тоя, сред който живееше!

Какви ли не Лалелии е създавало в мечтите си изстрадалото човечество! Колхида, небесният Йерусалим и златното Елдорадо са светове на безгрижието, на материалната осигуреност, на ситите стомаси, а Островът на блажените и градината на Хесперидите са синоними на красота, духовна и материална, неосъществима в едно общество, където грижата за насъщния тормози обикновения човек през целия му живот.

Моите два хектара, засадени е лалета, грейнали с всички възможни цветове, напомняха на хората, улисани във всекидневна битка за хляб и покрив, че в живота освен черни грижи има и хубости, които радват и галят душата, но достъпни за тях само като картинки, отпечатани в списание, което рекламира луксозни и непостижими за кесията им неща.

Не съм се вслушвал в мнението на управителния съвет, бил съм надменен индивидуалист. Гледай ти! Та нали винаги управителният съвет ръкопляскаше с възторг на моите предложения и ги приемаше с пълно единодушие! В протоколната книга на управителния съвет няма нито един ред, от който да се съди за каквито и да било конфликти между мен и представителите на „колектива“. Дори най-върлите ми идеологически противници не се решаваха да обелят критична дума за „Лалелия“. Те или я премълчаваха, или благосклонно-снизходително ме съветваха да се занимавам именно с лалетата си, дейност, в която съм проявявал несъмнени дарования, а да не си пъхам носа в политиката, където съм бил невежа и дилетант. Пазя в архива си картичката на Марсел Канотие. Ще взема да я изпратя на тия мерзавци от телевизията. „С възхищение от вашата «Лалелия» и с благодарност. Това извисява духовно човека!“ — беше отбелязал на картичката си силветийският Мефистофел. А сега нещата бяха се обърнали рязко и изведнъж, един нищо и никакъв служещ на Канотие беше разговарял презрително с мен, беше ме изгонил от „Лалелия“, както се гони от чужда къща неканен посетител. Е, какво пък, щях да преглътна, в Силвеция беше обичайно всеки нов началник да уволнява чиновниците на предшественика си и да назначава свои хора, както всяко правителство сменяше министрите на предишното и на тяхно място поставяше своите по-първи политици. Капиталът натискаше голямата ръчка, а тя от своя страна завърташе десетки и десетки зъбчати колела и колелца: началниците уволняваха чиновниците, а министрите уволняваха началниците. Банковият консорциум пък заменяше едни правителства и министри с други, а самият той играеше според свирнята на своите и международните монополи. Такава беше въртележката на капитала и затова нямаше нищо мистично и свръхестествено в обстоятелството, че някакво чиновниче на Канотие, една от най-нищожните бурмички на нищожна система от бурмички, че това чиновниче на Канотие беше ми посочило вратата на „Лалелия“. Колко пъти се е случвало например гардеробиерът на министър-председателя да не става от мястото си, за да подаде палтото и бомбето на току-що сваления си шеф! Когато дребният пост се съчетава с дребнава душичка, човешкото същество придобива качества на най-долнопробно животно. Тъй че — по дяволите оня нещастник от „Силветийски кредит“. Господи, прости му, той не знаеше какво прави!

Но отлично знаеха какво правят ония от Банковия консорциум начело с Черния. Очевидно Мефисто беше се смутил от моите успехи, било му е обърнато внимание, че левите социалисти печелят непрекъснато нови привърженици. След люневилската ми победа Клод Полен се е почувствувал разклатен на своето лидерско кресло. Изпитал е известно смущение и Мефисто, защото в тоя сложен живот лошите изненади не са толкова редки, като белите свраки, а тъкмо социалистите на Клод Полен никога не са му обръщали гръб в най-критични моменти. Но не са били само добрите чувства към приятеля от „скамейката на резервите“, които са накарали Канотие и компания да действуват против мен. След люневилските ми успехи усетила е лек земетръс под седалището си не само дясната социалдемокрация, но и цялата силветийска олигархия. Е, аз не съм джелатин и диктатор като комуниста Дюбуа, но нали и аз като комуниста Дюбуа искам в края на краищата да ликвидирам буржоазния порядък!

И ето законът на класовото самосъхранение показа рогата си. Срещу Дюбуа олигархията стреля с гумени куршуми, а често и с истински, гази го с конни ескадрони и с танкове, няма да й мигне окото и огън и жупел да стовари отгоре му с хеликоптерите си. А срещу мен тя започна да стреля с дезинформация, с публично уронване на престижа ми, с долни клевети. Тя казва, с вестниците си, с радиото, с телевизията си: „Ето го какъв е този водач на левите социалисти, Хораций Йожен — некадърник, а плюс това и наполеоновец, не признава колегите си, пукната пара не дава за мнението на помощниците си, презира колектива. Ха гласувайте за тоя демагог!“

Е, добре, господа, стреляйте по мен с лъжи и клевети, аз пък ще воювам срещу вас с принципи и идеали. Вие боготворите бизнеса, прехласвате се по парите, проповядвате, че печалбата от бизнеса развивала цивилизацията. Е, да, печалбата „развива“ цивилизацията, но така както проституцията прави това със здравеопазването и морала. Не, господа, цивилизацията е постигнала успехите си не от големия бизнес, а защото през всички времена е била вдъхновявана от идеалите за равенство и свобода. И от борбата на народните маси за демокрация, разбира се, защото свободата и равенството, гражданино Дюбуа, без демокрация са празни звуци, думи без съдържание.

Тъй че aux armes, citoyens4! Наближават дните на двата големи избора — за лидерство в партията и за управлението на страната — vox populi, vox dei5! Ако щастието не ме изостави, кълна се в паметта на великите древни атински демократи, че аз ще превърна Силвеция в една чудна Лалелия!

А за сегашната „Лалелия“ ми е страшно! Имам чувството, че остриетата на мотиките се забиват в душата ми и изтръгват из корен по едно вълшебно лале, че гасят по една светлина, която сочи на хората пътя към бога. Мефисто не иска хората да откриват пътя към бога, затова се разпорежда лалелиите да изчезнат от лицето на земята, нали навремето Ирод също е заповядвал да се избият младенците, за да не остане в живота оня, комуто било заръчано да покаже на човеците пътя към светлината.

В подобни случаи Дюбуа вдига предградията на северна Тива на крак, десетки хиляди хора маршируват с червени знамена и замерват с павета телевизията и правителствените редакции, по този начин те казват, че демагогиите и лъжите на олигархията няма да минат, те изразяват своето non passarant6. Те дават израз на своята стръв да свалят олигархите, въпреки че полицията на олигархите ги стреля, мачка, души. Те крещят фанатично: „Non passarant!“ И въпреки реките от кръв и стъпканите Ирени карат света да разбере, че все пак крайната победа ще е тяхна.

Не ми трябва победа, спечелена с океан от изтезания и мъки, пък и не се знае дали изобщо може да се извоюва, ако се върви по тоя път. Защото олигархите освен своите гумени и истински куршуми и ескадроните си имат още танкове и авиация, и далекобойна морска артилерия, и инквизиции, по-страшни от средновековните, и ескадрони на смъртта, и верни съюзници и поддръжници оттатък Океана…

Аз вярвам в Свободния вот и в Събранието на народа. Вярвам в безсмъртния принцип на атинската демокрация, завещан ни от древността. Вековете са го покрили с прахта на забравата, но аз ще направя всичко, за да заблести отново, както е блестял някога като девиз на свободния атински народ.

И Лалелия пак ще разцъфти!

Над океана е легнала безкрайна нощ, срещу фара на пристана „Св. Павел“ примигват светлините на остров Жобер. От бездънните висини на небето надничат познати звезди. На северозапад от Жобер сияе сребърната красавица Вега, измамливо прикрила се с прозрачен синкав воал, а точно над острова виси като японска черешка наказаният от богинята Венера лекомислен красавец Арктур.

Докато обикалях Силвеция и произнасях речи срещу Клод Полен и неговата политика на сговорчивост с десните, Елизабет беше в душата ми ден и нощ, но аз я държах заключена в кула от слонова кост, както са правили някогашните поети парнасисти със своите музи. Те са казвали на музите си: „По-надалече, скъпа, от калта на всекидневието, ще си изцапаш белоснежната туника!“ За бялата „туника“ на Елизабет аз нямах изобщо никакви грижи, тъй като тя нямаше вкус към подобни връхни одеяния — и не ги носеше — и в буквален, и в преносен смисъл. Тя беше една умна и освободена от дребнобуржоазни и всякакви скрупули жена. Хладно пресметлива и сдържана в едни случаи и необуздано страстна и лекомислено-своеволна в други. В своеобразните противоречия на характера й се оглеждаше много по-добре моралът на класата й, отколкото в стандартните клишета, с които ние ги изобразявахме по страниците на нашия печат. Но освен тия общокласови признаци тя си имаше и лично свои, и трябва да си призная, че тъкмо тия нейни си черти завъртяха главата ми. Тя беше покровителствено-предвидлива и в това й благородно качество имаше и сила, и прелест. Във външността си тя носеше суровата, скитническа и непокорна природа на северните хора и тия черти бяха органически свързани с личните особености на нейния характер. Нейните небесносини, нежно-чувствени очи, по които подлудявах, на три пъти видях как потъмняват и на три пъти почувствувах силата им — те ме бяха изваждали на „сухо“, когато се давех.

Господи, не беше случайна тази моя представа — лети шейната по заснежената шир, а тя размахва камшик над кучешкия си впряг и излита напред, оставя подире си другите впрягове и властният й звънлив глас зове на единоборство най-смелите и най-силните представители на полудивото й скитническо племе.

„Дребнобуржоазна романтика“ — ще се усмихнат снизходително някои, които се мислят за повече „светци“ в нашата моралистика. Внимавайте, приятели, хоризонтите на понятието „романтика“ включват много широки простори. Нежната и небесносинеока Кримхилда не е видение, излязло от отмерената реч на нибелунгските саги, а е една жива историческа действителност. Ето го „бича божий“ Атила, покорителя на народите, войника, прекарал живота си в походи и кръвопролитни битки. Ето как — според описанието на най-видния за времето си византийски хронист — „бичът божий“ посреща годеницата си Кримхилда, княгиня от най-северните провинции на нибелунгската страна. Когато рицарската свита на Кримхилда пристига пред шатрата му, той излиза навън, застава пред коня на Кримхилда и постила на земята златотканата си мантия. Какво „романтично“ кавалерство от страна на „бичът божий“! Нито Антоний, нито Цезар, тия велики римляни, възпитаници на една богата култура, възпяла жените и любовта в гениални образци, са простирали патрицианските си мантии в краката на митичната Клеопатра. Но „варваринът“ Атила, покорителят на народите, не се двоуми нито за миг — и не толкова поради етикета навярно, какво са за него протоколите и етикетите!, а защото не иска крачка̀та на северната хубавица да стъпят върху гола земя. Той протяга мускулести ръце и сваля без усилие от седлото на коня леката като перушинка синеока девойка. Очевидно в момента не му е дохождало наум, че се държи с Кримхилда като един закъснял представител на романтизма и че не му отиват на него, палача на Римската империя, подобни „занесии“!

По-нататък историкът разказва, че на сутринта след брачната нощ приближените на Атила намерили „бичът божий“ поминал от сърдечен удар. А нежната му съпруга закусвала по това време по живо и по здраво на царската трапеза…

Та в моите представи за Елизабет навярно има романтика и ако на някои тя се вижда „дребнобуржоазна“, нека те да се сърдят на собствения си схоластичен опит. В тия работи няма нищо „дребнобуржоазно“ според мен, а има само отражение на разноликите правди на живота.

Търпение, моля, по-нататъшните събития ще покажат кой от нас е бил прав! Ако спечеля, тя ще спре шейната си посред заснежената степ и ще ме покани да заема мястото си до нея, и ние ще полетим заедно в бялата вихрушка. Ако загубя — тя ще постъпи навярно като прапрабаба си, Кримхилда: няма да остави чашата си недопита.

Тъй или иначе, мнозина „здравомислещи“ хора биха ми казали: „Що за история — да обикнеш една буржоазна пачавра?“

Ще направя на „здравомислещите“ две забележки. Ще започна с втората. Кой казва, че аз съм „обикнал“ Елизабет. Глаголът „обиквам“, уважаеми господа, не се среща толкова често на пазара, като спортните ризи например или като джинсовите панталони, които можеш да си купиш от всеки най-обикновен търговски магазин. Той е като оня скъпоценен камък, който се среща все по-рядко в света и чиито запаси непрекъснато намаляват. Той е като изумруда. В южна Тива има най-малко двадесет разкошни ювелирни магазина, където можеш да си купиш всякакви диаманти и колкото искаш, според средствата, с които разполагаш. Но има само два магазина, намират се на площад „Република“, зад чиито бронирани витрини можеш да видиш скъпоценните камъни, които зеленеят повече и по-топло от всички зелени неща в света. Там продават изумруди. Чувството „обич“ е като тях. Аз изпитах това чувство, когато коленичих пред паметника на Ирен. Само веднъж.

Обичта има родственици, каквото е например увлечението. Съществуват увлечения, чиято сила не е по-малка от силата на любовта. Увлечението може да възкресява, да умъртвява, да издига до небесата и да заравя вдън земя. Но не е любов.

Склонни са някои „здравомислещи“ да наричат Елизабет буржоазна пачавра. Пачаври, господа, дал господ навсякъде, всички обществени прослойки си ги имат. Тъй е било от времето на Еклезиаста, че и преди него. Но хората, които биха се изразили така за Елизабет, не знаят навярно най-важното: че тя, каквато е, държи в нежните си ръце корави юзди на свиреп кучешки впряг, размахва гърмящ камшик и звънливият й глас зове на единоборство дванадесет железни мъже. А северният вятър набива в русите й къдри ледени иглици…

Аз не искам да влизам в спор с така наречените „здравомислещи“, защото това би било една безнадеждна работа. Малко ли са хората, които казват, че е безнадеждна работа да правиш конкуренция на Клод Полен и да се заканваш, че ще свалиш Марсел Канотие от златния му трон, без да употребиш дори четвърт напръстник динамит. Не са никак малко такива „здравомислещи“ люде! А да влизам в спор с тях вече е късно. Пък и безнадеждно. Нито те ще ме разколебаят, нито аз ще успея да ги убедя. Сега трябва да се действува.

Да, Елизабет е с мен ден и нощ, но обстоятелствата изискват да я държа скрита дълбоко в душата си, затворена в кула от слонова кост… Иначе Клод Полен току се провикнал в унисон с всички „здравомислещи“ социалисти: „Видите ли го тоя «левия», бореца срещу олигархите, по каква жена се е помъкнал? По дъщерята на най-увълчения от олигархите, Жозеф Берклей! Тоя човек ще ви продаде на Капитала, преди да са пропели първи петли!“

Лалелия струва несравнимо повече от всякакви елизабети, мили хора, борбата за Лалелия е хилядократно по-значима от каквото и да било увлечение, романтично или реалистично. Ето защо аз държа и ще държа Елизабет заключена в душата си, докато водя битка на живот и смърт (без динамит, естествено!) с Полен, с Канотие и Берклей, пък и с моя „братовчед“ Дюбуа, ако щете.

На моя боен щандарт грее цвят на лале, а не лик на жена. Ако на обратната му страна трябва да се изобрази лик на жена, това ще бъде, разбира се, ликът на Ирен. Но Ирен беше комунистка, затова най-добре ще е на обратната страна на щандарта да няма нищо.

Тъй ще бъде, докато продължава войната. А спечеля ли победата и настане ли мир и моята Лалелия се превърне от политическа мечта в жива реалност — ще изпратя бойния щандарт в историческия музей, а аз ще се заема веднага да стягам шейната. Ще ида на Север, където се подвизава Елизабет. Види ли ме — тя ще обтегне юздите на своя впряг, за да я настигна. Тя отдавна чака този миг! А когато шейните ни се изравнят — ще се впуснем на сватбено пътешествие по бялата шир. Е, нека ме пишат за романтик. От това, че ще ме пишат за романтик, сватбеното вино няма да ми загорчи!

Потърси ме по телефона Клод Полен.

— Трябва да решим заедно един важен въпрос! — рече той.

— Заедно! — изсмях се аз.

— Във връзка с предстоящата извънредна сесия на парламента! — с нотка на загриженост повиши гласа си Клод. — От полза ще бъде да съгласуваме някои неща.

— Чия полза имаш предвид? Тази на Марсел Канотие ли? — предизвиках го аз.

Той помълча секунда, две и като че ли въздъхна.

— Остави черните си шеги за друг път! Казвам ти, че е важно. Освен това, преди да се отбиеш при мен, можеш да минеш и през счетоводството.

На свой ред помълчах, защото имах страхотна нужда от пари, после рекох:

— Ще си вържа червен конец на пръста, за да не забравя!

— Мини, мини! — благоразположено рече той, доволен, че ме беше поставил натясно. — Потръгна ни в търговията, с кредита сме добре, касата плаща за август и септември!

Можех да получа наведнъж две заплати. Една приятна, топла вълна сякаш ме обля и аз се засрамих от себе си — оказа се, че съм бил прекалено чувствителен към парите. И същевременно застанах в „гард“: аз имах законно право над тия пари като член на партийното ръководство! Никой не беше ме изваждал от партийното ръководство! Освен това бях потънал до гуша в дългове, на ломбардната къща плащах лихви, за да не ми продадат микроскопа, а старото ми есенно пардесю вече не беше за пред хората, трябваше непременно да си купя ново!

— Ще гледам да се отбия при тебе — рекох, — макар да предчувствувам, шефе, че от срещата ни едва ли ще излезе нещо, от което да останеш доволен. На твое място бих избягвал да се срещам с хора, от които ме разделя непреодолима пропаст. Ние от доста време играем с открити карти, така че за илюзии няма никакво място!

— Какво да правя, Хораций! — въздъхна най-истински Клод. — Такава участ ми е отредила съдбата: да общувам в името на народното благо с всякакви хора. Колко до непреодолимостта на така наречените от тебе пропасти, тука грешиш, млади приятелю. В ерата на научно-техническата революция няма непреодолими пропасти! И над най-дълбоката може да се прокара някакъв мост!

Стар агитатор беше Клод, опитен. Стана ми мъчно за него.

След неприятния си разговор с Шарл Дюбуа в сладкарница „Сирена“ Хораций не се отби нито в ломбардната къща за микроскопа си, нито в конфекцията при Централния универмаг, за да си избере подходящо ново пардесю. Той се запъти бавно за ергенското си жилище в южна Тива, използувайки стародавния си чадър като бастун, не се сещаше да го разтвори, макар че беше започнало тихичко да ръми. Като пресичаше моста „Купидон“ над река Нума, наричан така заради дванадесетте бронзови амурчета, вплетени в железните орнаменти на перилата му, той се спря по средата и разсеяно се загледа в дълбоките води, които отразяваха едно сиво, скучно и печално небе. Обидил ли го беше Шарл, или само огорчил? И кое беше по-лошо — обидата или огорчението? Обидата беше за предпочитане и тя си беше дори в реда на нещата, защото двамата с Шарл воюваха в името на различни идеи. „На война — като на война!“ — двете страни можеха да си отправят всякакви нападки, да се стрелят и с гумени, и с истински куршуми. Но огорчението — извинявайте, господа, това е във всички случаи по-лошо от обидата! Защото обидата наранява противника, а огорчението — достойнството на човека. Обидата е нещо като куршум, парче от шрапнел, а огорчението — плесница.

Така мислеше Хораций, като гледаше в печално сивите води на Нума. Всъщност той не мислеше, всичките тези въображения минаваха през душата му като едно чувство, в което небето над Тива беше разтворило всичката си сивота, досадата си, своята студена есенна печал.

Да кажеш някому, че напразно живее, е ужасно, но хиляди пъти е по-ужасно и безпощадно, ако стигнеш до това заключение, имайки предвид собствения си живот. Да дойдеш до извода, че напразно си живял — това е все едно да отвориш тънката вратичка, която те отделя от царството на смъртта, и да се превърнеш в Нищо.

При това Шарл Дюбуа не беше кой и да е, той беше личност и когато кажеше нещо, не хвърляше думите си на вятъра, нито ги произнасяше с лекомислие и безотговорност, както често правят хората, които не са личности. Неговата дързост не беше парадна, тя се съчетаваше с ум и с благородство на човек, обрекъл себе си на другите.

И все пак… случваше се умният и благороден човек понякога да греши. „Човешко е да се греши!“ — бяха казали древните, а познанието на древните се основаваше на натрупания през столетията опит. Следователно и Шарл можеше да греши, още повече че той беше фанатик.

Хораций болезнено се усмихна: фанатизмът беше присъща черта на пророците, пък и на всички, които обричаха себе си на другите. И той беше в известен смисъл фанатик, защото вярваше с цялата си душа в своята Лалелия и не виждаше друг път да води към нея освен тоя, който сам беше избрал и обявил за най-съвършен.

Така той стоеше наведен над железния парапет между две бронзови амурчета, жестоко огорчен от човек, чиито крайни разбирания не споделяше, но когото дълбоко уважаваше заради безкомпромисната твърдост, с която вървеше по своя път.

Дъждът, който само ръмеше, когато излезе от „Сирена“, започна да се усилва и по тихата мътна повърхност на водата заподскачаха дребни, сиви мехурчета. Трябваше най-после да отвори своя чадър и да остави „Купидон“ зад гърба си, а там, в гарсониерата си срещу остров Жобер, да продължи размотаването на проклетото кълбо от мисли-чувства, от чувства-мисли, докато си докаже — това трябваше на всяка цена да направи, — докато си докаже, че Шарл Дюбуа просто се беше заблудил. И най-опитният можеше да се заблуди в тази джунгла, наречена човек.

Тъкмо разтваряше чадъра си и две лимузини една подир друга, плавно и почти безшумно спряха на платното пред него. Първата лимузина беше черна, като излъскан черен диамант, втората имаше мръсносив цвят, като че ли късче от небето над Нума беше се разтопило отгоре й. От първата лимузина, диамантената, подаде глава Марсел Канотие:

— Добър ден, господин Йожен! Нататък ли отивате? — и той кимна по посока на южна Тива.

Хораций беше застанал по средата на дългия мост и затова мъчно можеше да се отгатне накъде възнамерява да тръгне.

— Нататък! — със свито гърло отговори Хораций.

— Тогава заповядайте, моля, и моят път отива на юг!

След миг колебание, през който само една мисъл мина през главата на Хораций: „Ще изглежда просташко да му откажа“, той се настани до шофьора и учтиво, но без раболепие подхвърли през рамо:

— Благодаря ви, господин Канотие, много сте любезен!

— О, това е нищожна услуга, господин Йожен, не си струва да ми благодарите!

— Все пак…

— Знаете ли, аз научих малко късно за онова недоразумение с вашата „Лалелия“ и трябва да ви кажа, че много съжалявам!

— О, не си струва да се говори за това! — каза Хораций.

— Чудни лалета отглеждахте, господин Йожен! Сякаш извадени от някоя картина на импресионистите… Аз имах редовно в кабинета си по един букет от вашите лалета.

— Бях получил някои интересни разцветки! — каза Хораций.

— Къде да ви оставим, господин Йожен?

— На площад „Първи юли“. Мисля, че е на пътя ви, господин Канотие.

— Площад „Първи юли“ — каза Канотие на шофьора. — Да минат изборите — обърна се той към Хораций, — ще помоля новия кмет да ви отпусне не двеста, а хиляда хектара за една ваша нова Лалелия. Вие ще станете щатен управител на това цветно царство. Туй най ще ви отива, защото вие сте артист по душа. Да, преди всичко артист!

Тия думи на Канотие като че ли зашлевиха Хораций и по двете бузи. Той пламна и за няколко мига имаше усещането, че се задушава, не му достигаше въздух. Дюбуа го огорчи, а тоя тип направо му се подиграваше в лицето. Беше прекалено много за един ден! Ако преглътнеше тази подигравка, както преглътна мълчаливо огорчението, с което го попари Дюбуа, не му оставаше друго, освен да се изкачи на скалите около пристана „Свети Павел“ и да се хвърли в океана. О, не, господа, в неговите жили течеше породиста кръв.

Колата намали ход, наближаваха площад „Първи юли“.

— Лимузината ви е повече от чудесна — каза Хораций. — Тя просто плава, човек не усеща, че се вози! Господин Канотие, знаете ли какво ми мина наум?

— Кажете, господин Йожен?

— След изборите аз непременно ще я национализирам и ще я предам за обществено ползване!

— Ах, тъй ли? — като че ли се дръпна към облегалката Канотие. Както беше дребен, той се смали още повече, по тънките му устни се плъзна неговата хипнотизирваща, отровна усмивка. — А кому ще благоволите да предоставите моя автомобил, ако мога да зная?

Хораций сложи ръка върху дръжката на вратата и отговори:

— Навярно ще я предоставя на главния инспектор, който ще изчисли истинските данъци, които трябва да заплащате на държавата! — И измъквайки се навън, той учтиво се поклони. — Благодаря ви, господин Канотие!

Марсел Канотие отвори вратичката на лимузината и навеждайки се, му рече:

— Поздравявам ви за отговора, господин Йожен! Той затвърди у мен убеждението, че вие наистина сте артист по душа и че с успех ще развъждате нови сортове лалета!

Лимузините отминаха. Валеше здраво и Хораций отвори своя чадър, развълнуван и усмихнат, като борсов играч, който в последния момент преди затварянето на борсата беше успял да си възвърне поне един от няколкото си загубени милиона.

Два дни след разговорите си с Дюбуа и Канотие Хораций приличаше на смутено-озадачен жрец на науката за движението на „дебитите“ и „кредитите“, който с отчаяни усилия се мъчи да проникне в сметките на собственото си предприятие, за да му стане ясно истинското състояние на нещата. В лявата страна, графа на „дебита“, имаше само едно число, но то се състоеше от шест знака и символично означаваше властта на олигархите. В дясната страна, графа на „кредита“, имаше няколко числа и те символично изразяваха усилията му да подкопае властта на олигархите. Но най-голямото от тези числа беше четиризначно и всички заедно правеха една сума, чиято сила изглеждаше нищожна в сравнение със силата на дебитното, шестозначното число. На обикновен език това значеше, че Атинският клуб и лявото крило на Социалистическата партия — двете негови най-крупни завоевания през изминалите шестнадесет години, не застрашаваха в никаква степен властта на олигархите.

Това положение на нещата даваше основание на Дюбуа да смята, че беше напразно живял и че и за в бъдеще ще живее напразно. Даваше основание на Канотие да се държи с него вулгарно и надменно. Като всесилен и безскрупулен господар.

О, господа, защо бързате! Защо сте толкова нетърпеливи! Защо забравяте, че той има пред себе си една перспектива, която — ако се сбъдне, а както върви, изглежда, че ще се сбъдне, — една перспектива, която тутакси ще се превърне в шестозначно число! И тогава, скъпи Шарл, ти ще се срамуваш от думите си, а вие, господин Канотие, ще се уверите, че той може да прави и други чудни неща освен разноцветни лалета… Жалко ще се сгърчите вие, когато той започне постепенно, но решително и безмилостно да реже вашите пипала на чудовищна хидра!

Ще бъдем несправедливи, ако едностранчиво внушаваме, че през тия два дни той мислеше само за сметки. Вярно е, че той не помисли нито веднъж за микроскопа си и за ново пардесю, беше забравил тия неща, както и чадъра си. Не му дохождаха наум тия неща, защото през двата дни, за които става дума, той не излезе навън. Намери в долапа си един пакет бисквити и ги изяде до една, макар че не му се ядеше, липсваше му всякакъв апетит. Но час по час си правеше кафе на електрически котлон; няма да преувеличим, ако отбележим, че изсърба най-малко двадесет чашки кафе. И така той не мислеше само за сметки — за олигархите, за Атинския клуб, за лявото крило на партията, за Дюбуа. Когато есенният дъжд се усилваше и започваше да тропа като кокалчета на пръсти по стъклото на прозореца му, той се облакътяваше на перваза, гледаше през дъждовната мрежа към Жобер и пред очите му се появяваше Елизабет. Понякога, като сянка на бързострелно прелитаща птица, имаше ги толкова много около пристана „Свети Павел“, а друг път като неподвижно застинала снимка от кинолента — прожекционният апарат не върти повече ролката и образът може да стои на екрана до края на „вековечните векове“ в едно неизменно положение. Елизабет е повдигнала учудено вежди и в синкавия цвят на очите й има разтворена студеносива боя. Сякаш човек гледа в леда на дълбоко замръзнало езеро. Или Елизабет е полуспуснала клепачи и през дългите мигли пак прозира синьото на очите й, но в това синьо има разтворена малко жълта боя и затова те изглеждат ласкаво гальовни и някак си примамливо лукави. Превърта се някой и друг зъб на апарата и ето на екрана се появява една богиня, но не съвсем гола, а в прозирно бяла рокля. Ако човек се вгледа по-задълго в богинята, кръвта му може да се разпени като врялата вода на исландски гейзер. Но най-любима за Хораций е тази Елизабет, която го гледа със спокойни, умни, съобразителни очи. Сега синьото е само синьо и затова погледът й е нежно грижовен, без да е сантиментален, каквато може да е една ария от италиански композитор… Всякаква се появяваше Елизабет през мрежата на дъжда, между неговия прозорец и мигащите светлини на остров Жобер.

На 5 октомври привечер Хораций свика на заседание ръководството на Атинския клуб.

Атинският клуб се намираше в аристократичната южна Тива, помещаваше се в една стара концертна зала, строена през втората половина на XIX век, в класически стил, с шест дорийски колони отпред, с фронтон, на който беше изобразена музата Ерато с лира в ръката си. От някогашния блясък на залата беше останала само една сянка, олющена и напукана, тя навяваше само тиха тъга и никакъв възторг. Насреща й процъфтяваше прочутата кръчма „Безгрижната овчарка“, посещавана от артисти, художници и литературна бохема. Ератината зала и кръчмата стояха една срещу друга, а помежду им лежеше скромно площадче, заградено от една страна със зидовете на полицейското училище, а от другата — със сенчестите градини на Медицинския факултет. Трябва да напомним, че в кръчмата „Безгрижната овчарка“ преди шестнадесет години група млади хора начело с Хораций, синове и дъщери на средно заможни семейства, вдъхновявани от южняшко вино, гръцка музика и поетични мечти, основаха Атинския клуб и избраха Хораций за несменяем председател.

В Атинския клуб членуваха интелектуалци от всякакви политически бои и с най-различни професии, нямаше само представители на националистическия Демократически съюз и на компартията марксисти. Преобладаваха, разбира се, привържениците на лявото крило на Социалистическата партия. Най-агресивни бяха „зелените“, предвождани от Барбара Лионе, адвокатка, хубавица и свръхеманципирана жена, много популярна сред средните квартали на северна Тива. От другите двама „зелени“ единият беше диригент на естраден оркестър, а вторият — професор в Държавния университет по минералогия, елегантен застаряващ ерген с безупречни маниери и сприхав, но добронамерен характер. На сбирки в Атинския клуб Барбара често дохождаше по джинси и това много ядосваше минералога.

— С тия ваши джинси и прочие панталони вие ще накарате насила мъжете да станат хомосексуалисти! — възмущаваше се той.

— Голяма работа! — свиваше рамене Барбара.

— Ами тогава с кого ще спите?

— Ще си направим гумени мъже с автоматични устройства. Поне няма да ни хъркат! И ще ни бъдат по мярка.

— Ами деца кой ще ви прави?

— Не берете грижа, гражданино Бьов, малко ли институти по изкуствено осеменяване има в Тива!

Напоследък Барбара „хлътна“ по един свой клиент, който водеше бракоразводно дело с невярната си съпруга. Но той оставаше сляп за многозначителните й погледи, затова Барбара прибягна до едно отчаяно, крайно средство — захвърли джинсите и облече рокля. Ах, на свой ред господин Бьов „хлътна“, защото роклята показа, че Барбара има тяло на Дионисиева вакханка. Ищецът рогоносец не обърна внимание на промяната, а Барбара, тя пък на свой ред остана сляпа за многозначителните погледи на господин Бьов. Тъй вървяха някои работи в Атинския клуб, докато дойде фаталният ден 5 октомври, когато Хораций свика на заседание клубното ръководство.

В ръководството влизаха освен Хораций двама „зелени“ и двама леви социалисти.

Ръководството се разположи около една дълга кухненска маса в съседна до сцената камерна заличка. Понеже токът беше спрян заради неизплатени сметки, Барбара Лионе запали газената „бална“ лампа, единствената оцеляла реликва на бившата помпозна зала; тя напомняше с носталгична тъга славните времена на отдавна отшумялата „Бел Епок“.

Хораций откри заседанието с кратък доклад върху предстоящото голямо политическо събитие — внасянето на двата противоработнически законопроекта в Народното събрание.

— Това е нов атентат срещу демокрацията! — заключи той. — Атинският клуб не може да стои безразличен, когато олигархите искат да поставят демоса на колене. Трябва да изразим своето становище пред интелигенцията на цяла Силвеция!

Всички бяха съгласни, че Атинският клуб трябва да каже тежката си дума във връзка с това ново посегателство срещу демокрацията. Препирни възникнаха по въпроса как да се изрази на дело тежката дума.

Професор Бьов, неспокоен от някое време, позабравил умерено-сдържаните си маниери, стана от мястото си и удари с юмрук по масата.

— Така не може! — рече той. — Това, господа, е чист фашизъм! Ние, истинските демократи, трябва да кажем на фашизма „Нон пасаран!“ — Той блъсна стола си и започна възбудено да се разхожда из заличката напред и назад.

— Да! — каза Барбара. — Но защо са нужни емоции?

Професор Бьов се спря на място и втренчено я изгледа.

— Известно ми е, че на вас емоциите са чужди, госпожице Лионе! Много добре ми е известно! Но аз имам нерви и чувства и затова се вълнувам. Не мога иначе!

— Е, добре — каза Барбара с равен глас, — какво предлагате вие?

— Много неща може да се направят! — каза професор Бьов. — Например… Защо да не се снабдим с насмолени факли, като истински атиняни, и да устроим едно факелно шествие из главните булеварди на Тива? Ще носим в челото на колоната транспарант „Долу ръцете от демокрацията!“.

— Какъв романтик сте вие! — засмя се някак озадачено Барбара. — Просто ме изненадвате, професор Бьов!

Той седна на мястото си и някак си огорчено се успокои.

— За да устроим факелно шествие, трябва да искаме разрешение от полицията, а тя, полицията, няма в никакъв случай да ни разреши! — каза Хораций.

Накрая той предложи Атинският клуб да излезе с „Протестна декларация“ в печатния орган на „зелените“ — вестник „Еколог“.

На следващата сутрин, 6 октомври, вестник „Еколог“ излезе с обрамчена статия на първата си страница: „Протестна декларация на Атинския клуб“.

Към 10 часа същата тази сутрин униформен чиновник от Главната прокуратура връчи на Хораций срещу подпис следното официално писмо:

Хораций смачка това писмо и клатейки заканително глава, захвърли го в кошчето си за книги. После се облече и излезе. Трябваше да си вземе обратно микроскопа от ломбардната къща и да си купи ново пардесю.

Когато се завърна, намери мушнато под вратата си друго писмо:

Извънредната сесия на Народното събрание също се откриваше в 15 ч. Но Хораций не беше депутат, странното съвпадение не го засягаше. Съвпадението беше в ущърб на Салона, мнозина от официалните лица нямаше да присъствуват на откриването.

Комисията по откупките председателствуваше секретарят на Министерството на културата, той беше представител на държавата и според специално предписание трябваше да откупи от изложбата до десет картини. С този си акт държавата даваше публичност на грижите си за развитието на изобразителното изкуство. Другите от комисията бяха представители на художниците, на финансите (човек на Марсел Канотие), на индустриалците (човек на Жозеф Берклей), на Съюза на публицистите (чак когато му връчиха трите талона за откупки, Хораций се сети, че е член на този съюз!). Министерствата на финансите и на индустрията можеха да правят откупки без ограничение, но обикновено представителите им се въздържаха, взимаха по една картина. Все пак времената бяха трудни и публиката трябваше да види, че дори такива могъщи институти не се решаваха да харчат пари за лукс. Господата Канотие, Берклей и Дьоламаре разглеждаха изложбата преди откриването й и няколко дена по-късно изпращаха секретарите си, за да поставят картичките им на ония картини, които си бяха харесали. На това събитие вестник „Република“ посвещаваше подлистник на първа страница.

Сложни бяха чувствата, които изпита Хораций, когато прочете поканата на министерството. Трябва да отбележим най-напред, че той още не беше изживял стреса си от затварянето на Атинския клуб. Противникът му показваше недвусмислено, че може да удря и през зъбите, когато намери за необходимо, и че той трябва да се съобразява с тази негова възможност. Същевременно, като го включваше в комисията по откриването на Есенния салон, противникът му напомняше, че може да проявява и милостиво внимание към него, ако той се държи, разбира се, разумно.

Хораций, чието самочувствие беше приповдигнато от успехите, които беше постигнал по време на предконгресната кампания, отговори с едно самонадеяно „ще видим!“ на удара, който противникът му нанесе по зъбите. Той имаше предвид бъдещето. Но после се поразмисли, защото до бъдещето имаше все още доста път. С насилие противникът не можеше да бъде повален, както си въобразяваше доблестният, но наивен Дюбуа. Насилието не е постигало, не носи и никога не ще постигне добро. Само с едно средство — мислеше той — мирно по характер, но революционно по същност — можеше да се повали класовият му противник — изборната бюлетина. Трябваше да се докопа до изборите, дявол да го вземе, на всяка цена!

Пък след изборите, господа, ще видим „кой — чук, кой — наковалня!“. Изборите, изборите! Трябваше да стигне до изборите, пък ако ще, и с преструвки, и с дребни отстъпки; за разчистване на сметките имаше достатъчно време в бъдещето, нямаше смисъл, никаква полза нямаше да се показва сега нетърпелив!

След дълги размисли Хораций реши накрая да приеме поканата на министерството. „Без малки компромиси — усмихваше се той горчиво в себе си — целта няма да бъде достигната.“ А по отношение на Есенния салон не си правеше никакви илюзии — той беше олигархическо представление. Салонът не беше приел нито една картина на художници от левите кръгове на „Ново изкуство“!

Облече тъмен костюм, сложи си ярка вратовръзка (но не жълта, за да не подражава на оня демон, Канотие!) и с новото си пардесю и без никакъв чадър тръгна за Музея на изящните изкуства. Музеят се намираше на левия бряг на река Нума, точно срещу моста с бронзовите амурчета, „Купидон“.

Но тук го очакваше изненада, по-разтърсваща от тая, с поканата. Когато влезе в кръглата зала на музея, ротондата, където се събираха специално поканени гости и където върху сближени една до друга маси и сред разхвърляни стръкове карамфили бяха подредени бутилки шампанско, святкащи кристални чаши и лъскави подноси със закуски, очите му бяха привлечени като от свръхмогъщ магнит към продълговатия готически прозорец — оттам го гледаше Елизабет. Наоколо й стояха други няколко представителки на тиванския „бо-монд“, те също го оглеждаха с неприкрито любопитство, но може ли човек, вглеждайки се например в съзвездието Лира, да не съсредоточи погледа си по вълшебната Вега, а останалите четири звезди наоколо й почти да не види?

Така и Хораций съсредоточи погледа си изключително върху Вега и понеже тя стоеше този път насреща му не като видение, а „на живо“, почувствува леко замайване, сърцето му беше започнало изведнъж лудо да се свива и разпуща. Елизабет, която в сравнение с него здраво и безотказно се държеше в ръцете си, едва забележимо му се усмихна, но той почувствува, за нещастие, усмивката й посвоему. Той почувствува усмивката й отчуждено-протоколна и толкова далечна, колкото беше може би истинското разстояние между земята и небесната красавица. Нищо общо нямаше — чувствуваше той — между тази усмивка и неотдавнашната, люневилската, чиято топла и великодушна светлина носеше неотлъчно в душата си. Между люневилската и сегашната Елизабет — чувствуваше той — беше се втурнало сякаш леденото космическо пространство и то беше поставило всичко на мястото му, Елизабет — в берклеевския й свят, а него — в една чужда, противна и надменна среда.

Елизабет каза, уж предизвикателно, придавайки си не кой знае колко заинтересуван вид:

— Надявам се, че ще гласувате за нашите, господин Йожен!

Но той разбра погрешно призива й и като искаше да си върне за безличната й и равнодушна усмивка, с която го посрещна, рече на висок глас, за да го чуят всички:

— Моля, не ме агитирайте, госпожице Берклей! Аз ще гласувам по съвест!

Всички от специално поканените отправиха учудени погледи към госпожица Берклей и затова по бузите на Берклеевката за миг-два се появиха червенобожурени петна. Тя се опита да повдигне равнодушно рамене, но си личеше, като да беше ударена с камшик. Все пак тя не каза нищо, успя да се задържи в ръцете си, в края на краищата в жилите й течеше кръв от старинен, изпитан в хиляди изпитания сой.

Картините бяха номерирани и всеки член на комисията записваше на своя талон номера на картината, която харесваше. Кубисти, сюрреалисти, кубисто-реалисти, космически фовистомажинисти, калажисти — в залите им кракът му не стъпи. По дяволите, това наподобяваше „розовите балети“, за които Дюбуа написа своя потресаващ и безмилостен фейлетон в „Северна звезда“… И като не прекрачваше праговете на залите им, той като че ли си отмъщаваше мъничко и за онази безлична усмивка на Елизабет. Уважаеми господа, чак пък толкова хладнокръвие от нейна страна! Но това вече не приличаше на хладнокръвна игра, ей богу. Може би не беше вече игра.

Тъй или иначе, той се спря на две картини в салона на „академиците“. Едната беше „Акт“ — изящно тяло-видение на девойка. Другата носеше наименование „Кондор“. Тя представляваше просто истински кондор. Могъща и величествено агресивна птица. Третата картина избра от залата на „Ново изкуство“, където Салонът беше допуснал по-„умерените“. Тя имаше название „Бездомни“ и представляваше един жалък старец, съпровождан от още по-жалко куче, застанали като за снимка пред люневилската гара.

Точно в пет часа председателят на комисията събра хората си и прочете пред специално поканените гости названията на картините, които членовете на журито бяха откупили. Когато произнесе:

„Доктор Хораций Йожен от Съюза на публицистите откупува картината «Акт» и картината «Кондор»“… — той беше прекъснат от звучния, охолен, сребърно-разливащ се смях на Елизабет Берклей:

— Ха, ха, ха!… Какво съвпадение!… Снощи минахме набързо с баща ми през залите, той видя Кондора и каза: „Ето, тази картина ми хваща окото!“… Ха, ха, ха! Не съм виждала от снощи този господин! — тя посочи с пръст Хораций. — А той, както съм чувала, имал намерение да национализира баща ми. Пък вкусът му, ха, ха, ха! Виждате ли, напълно съвпада с неговия вкус! Кондорът…

Тя за момент беше се изпуснала от ръцете си и си отмъщаваше, задето безсмислено беше я обвинил, че го агитира. В този миг тя като че ли наистина размахваше гърмящ камшик над кучешкия си впряг. Бузите й розовееха, тя изглеждаше вдъхновена и дръзка.

Председателят на комисията се почувствува неловко, а сред поканените — тук и там — започна да избухва на малки взривове ситен смях. Хораций, зашеметен, усети, че подът под краката му пропада неудържимо. И щеше да пропадне наистина, ако откъм вратата на залата не беше изригнал с ефект на възпламенена бомба уплашен вик:

— Господа… южна Тива е в опасност!… Левите щурмуват моста „Купидон“!

Докато Музеят на изящните изкуства беше място на камерни драматични сблъсъци, Народното събрание се превърна в арена на словесни кланета, а от 4 ч пролетариатът на северна Тива започна да се събира и да снове по крайречния булевард, за да се прехвърли на южния бряг и делегациите му да проникнат в заседателната зала на парламента.

Точно в 3 часа заседанието беше открито от председателя на Народното събрание. Той предложи да се гласува предложеният от правителството дневен ред, който се състоеше само от една точка — приемане на законопроекта за „Ограничаване на трудовите договори и въвеждане на гъвкаво работно време в промишлеността и мините“. Шарл Дюбуа поиска думата и прочете от името на парламентарната група на компартията марксисти кратка декларация. В декларацията се казваше, че партията решително настоява да се снеме от дневен ред законопроектът, тъй като той нарушава конституцията и по същество представлява опит да се отнемат основни свободи на работническата класа. След него поиска думата за декларация представителката на Зелената партия, Барбара Лионе. Тя се беше облякла в спретнато сиво костюмче и изглеждаше много стройна дори в очите на народните представители от управляващия държавата Демократически съюз. Тя заяви, че нейната партия смята за недопустимо внасянето на подобен законопроект в парламента на страна с демократични традиции, каквато е Силвеция.

За снемането на законопроекта от дневен ред гласуваха левите социалисти, 9 от десните, 15 комунисти и 3 „зелени“. Социалистите заеха средищна позиция. Радикали и либерали — 45 души, и от Демократическия съюз — 130 души гласуваха за оставане на законопроекта в дневния ред.

Дюбуа се изправи и рече високо:

— Ние не участвуваме в тоя позор, когато конституцията е тръшната на дръвника, за да бъде заклана! Ние ще уведомим тутакси работническата класа за туй клане!

Всички депутати комунисти тръгнаха подир Дюбуа.

Барбара Лионе стана, оправи една къдрица, която беше се спуснала над челото й, и заяви:

— И ние смятаме, че ще бъде под достойнството ни да участвуваме в подобен позор!

И тримата „зелени“ тръгнаха бавно, но решително подир Дюбуа.

— Съвсем ясно си личи с кого правите единен фронт! — провикна се злъчно от мястото си Даниел Рошфор.

— Та няма да правим съюз с джелати на демокрацията, какъвто сте вие! — отвърна му грубо Барбара, преди да излезе.

Започнаха разискванията. Даниел Рошфор се изправи на трибуната, за да изложи съображенията на правителството.

Специално поканените гости в Музея на изящните изкуства, събрани в Ротондата, за да вдигнат тържествено чаши с шампанско по случай откриването на Есенния салон, като чуха новината, че „левите“ щурмували моста „Купидон“, не изпитаха някакъв особен страх, както би предположил навярно кой да е тиванец от средното съсловие. Уплашеният вик, че „Южна Тива е в опасност“, изскочи от гърлото на един вестникар, който нямаше нищо общо със специално поканените, а присъствуваше служебно сред тях като репортьор на вестник „Вечерна Тива“. Специално поканените с изключение на Хораций толкова бяха привикнали с мисълта, че властта такава, каквато е, е от бога и е от „веки за веки“ и че както и да се променя, си остава по същина една и съща, както е едно и също небето и един и същ необятният океан. Това усещане за „вечност“ беше създало у тях недоверие и надменно отношение към всичко революционно, към всеки опит да се измени коренно онова, което беше „от бога дадено“ и беше сътворено „от веки и за веки“. Затова викът на вестникаря, че южна Тива е в опасност и че левите щурмуват моста „Купидон“, не извика у тях страх, а различни видове любопитство; веднъж ли „левите“ елементи предприемаха авантюри!

Директорът на музея, Ектор Монлюсон, който редактираше същевременно отдела за художествена критика в официоза „Република“, пръв наруши настъпилото мълчание и сърдито се обърна към репортьора от „Вечерна Тива“.

— Момче, знаеш ли, че за такива панически слухове изхвърлят на улицата без предупреждение? — И като че нищо не беше се случило и нищо алармиращо не беше казано — довърши четенето на протокола за откупките, като добави с висок, делови глас: — … и картината „Бездомни“. — Добавката се отнасяше към откупките на Хораций Йожен.

— Това вече ви отива, доктор Йожен! — обади се от мястото си Елизабет. — Картината „Бездомни“ е много социална. — Не можеше да се разбере дали тонът, с който изрече тия думи, е сериозен или насмешлив.

Но Ектор Монлюсон любезно се поклони на Елизабет и рече:

— Съвършено сте права, госпожице Берклей! Управлението на Есенния салон положи големи усилия, за да представи в залите на музея всички направления в съвременната силветийска живопис!

После Ектор Монлюсон заповяда на сервитьорите да отворят бутилките с шампанско и да повикат художниците, чиито картини журито беше удостоило с откупки. Когато тия художници се явиха и им беше сторено място в един кът на ротондата, председателят на журито вдигна наздравица в тяхна чест и им пожела от името на правителството нови успехи.

С тази наздравица официалната част на тържеството беше приключена. Едва тогава директорът Монлюсон предложи любезно на гостите:

— Които от вас, дами и господа, са любители на зрелища, моля да се качат на терасата. Оттам се открива чудесен изглед към моста „Купидон“. Нашият музей гледа точно срещу моста „Купидон“!

Специално поканените гости тръгнаха, без да бързат много, към преддверието, откъдето започваше широкото стълбище за терасата. Някак от само себе си се случи, че Хораций и Елизабет изравниха стъпките си и когато се намериха пред първото стъпало на стълбите, те бяха вече един до друг. Мълчаливо се погледнаха и Хораций не без болезнена тръпка в сърцето си забеляза, че студеният сив цвят беше увеличил присъствието си в синината на очите й и че зад ирисовите им колелца бляскат възбудени, но неприятни светлинки.

За да бъдем напълно обективни към Хораций, трябва да „изведем пред скоби“ едно важно обстоятелство. Това е необходимо, за да не изпаднем в едностранчивост, когато тълкуваме неговия характер. Защото, ако някои си мислят, че той беше просто смазан от ироничните подхвърляния на Елизабет, от злъчния й смях — те дълбоко се мамят, те несъзнателно са се заблуждавали досега, като са възприемали мекостта на неговия характер за мекушавост. Мекост и мекушавост не са, разбира се, едно и също нещо. Не, разбира се, те не са в никакъв случай сходни неща. Ние ще добавим, че в мекушавост може да изпадне при определени обстоятелства дори един суров и груб характер. Може, може! Ако е необходимо, ще извадим с голяма леснота от архивите на историята не един и не два примера. И обратно — архивите на историята са пълни с примери, които показват как хора с мек характер са се държали твърдо и стоически в най-безмилостни обстановки. Доказателства — има ги в изобилие!

Работата, мислим ние, е в принципите, във веруюто в принципите. Веруюто прави мекия характер стоически и стоическия характер, при загуба на веруюто — да хлътне изцяло в тресавището на мекушавостта.

Тъй или иначе, Хораций не беше „смазан“, а страдаше силно, както страда, да речем, едно породисто куче, когато любимият му господар ненадейно го ритне. В случая имаше ненадейност, и то колко! Ритнала го беше с деликатното си краче жената, която му се беше натискала на острова, която го беше целунала по устата в люневилската гръцка механа, която беше спасявала политическата му репутация на онази изложба на сюрреалисти, която му се беше предложила и го беше подсетила как да я завладее! И при това — отбележете си, господа — той беше толкова подлудял по нея!

Те заизкачваха мълчаливо стълбите и вече не се погледнаха. Но продължаваха да вървят един до друг.

Денят беше мрачен и затова здрачаването бързо настъпваше откъм планината Ида. Реката Нума и крайбрежните булеварди, и мостът „Купидон“ бяха почти на хвърлей камък от терасата, затова всичко, което ставаше насреща, изглеждаше да става като на гигантска театрална сцена, а те стояха на първи балкон и наблюдаваха сцената от първия ред.

Но тутакси почувствуваха, че не гледат театър. Какъв ти театър! Всичко пред тях се разиграваше на живо. Те изтръпваха, и то съвсем истински, и както рядко им се случваше — онемяха.

Вечерта на 8 октомври полицията арестува Шарл Дюбуа, трима членове на Централния комитет и мнозина активисти, които не успяха да се укрият навреме. А на другия ден вечерното издание на „Република“ публикува правителствен декрет: на компартията се забраняваше всякаква политическа дейност, докато не бъдело приключено следствието по взривяването на моста „Купидон“. Фактически компартията се отстраняваше от участие в предстоящите избори. С втори декрет правителството забраняваше до деня на изборите всякакви стачки, демонстрации и митинги и обявяваше, че за нарушението на този декрет ще държи отговорни ръководителите на съответните профсъюзи. С този декрет правителството поставяше капан пред левите социалисти — дръзнеха ли да го нарушат, неминуемо ги очакваше участта на компартията, дейците им щяха да бъдат изпратени зад решетките.

В интервю по телевизията Клод Полен заяви, че не приема стачната борба като средство за политически натиск. В подобно интервю и Хораций заяви, че е против политическите стачки, но за разлика от Клод Полен излезе по-ловък, като напомни, че не може да застави никого да мисли и да действува непременно като него. С това си изявление той заобиколи „de jure“ капана, в който се надяваха да го подмамят олигархите.

Два дена след бурния Осми октомври двата профсъюза на петролните работници при рафинериите на Жозеф Берклей „Работническа асоциация“ и „Работническа воля“ излязоха с призив до цялата работническа класа на Силвеция. Профсъюзът „Работническа асоциация“ беше под влиянието на компартията, а профсъюзът „Работническа воля“ премина напоследък почти изцяло в ръцете на левите социалисти. Тоя техен общ призив беше отпечатан на хиляди листчета, позивите бяха разпръснати по мините и крупните предприятия из цялата страна.

Секретар на асоциацията беше Хенрих Бенвенисти, а на „Работническа воля“ — Кристиан Лафит.

Голямата есен настъпи и над Силвеция започнаха да се разразяват буря след буря, макар че денят на есенното равноденствие отдавна отмина, а сезонът на поройните дъждове, на гръмотевиците и светкавиците остана в обърнатите страници на календара. Селски вълнения обхванаха Оксиления, пламнаха кантори и складове на „Фрут къмпани“, трактори и камиони преградиха централните пътища, дерайлирали влакове стояха часове и дни сред безлюдните и пожълтели равнини.

Обявиха тридневна предупредителна стачка нефтоработниците от рафинериите на Берклей, последваха ги люневилските миньори, леярите от високите пещи на „Силветийска стомана“… Полицейски хайки, арести и интернирания принудиха компартията да мине в полунелегалност, а това се отрази на асоциацията — не успя да организира генералната стачка. Но и тия стачки, които избухнаха, заедно със селските вълнения бяха достатъчни, за да отворят предивременно път на голямата есен. Застудя, хлябът и месото поскъпнаха, виното, сиренето, маслините — тия неща, които силветнйският Юг произвеждаше с обич и в изобилие — сега „Фрут къмпани“ ги внасяше отвън, от съседите, и ги продаваше, разбира се, по-скъпо. Заваляха студени дъждове. Тая година златната есен като че ли се отби от пътя си. Портокалите и гроздето останаха неприбрани. Косове свирачи долитаха отвсякъде, дори от африканския бряг, с хиляди се събираха над лозята и по цял ден кълвяха кехлибарените зърна.

В такъв един неприветлив есенен ден се състоя конгресът на Социалистическата партия. Неутралната позиция, която беше заел Клод Полен на извънредната парламентарна сесия, беше доста подронила авторитета му. А някои подхвърляха на шега след гласуването, че съчетанието на скъпотията с лошата есен било наклонило везните в полза на Хораций. Все пак мнозина от десните заявиха в речите си, че олигархията е станала вече твърде дръзка и че срещу нея трябва да се действува по-решително. Тъй или иначе, при гласуването Хораций излезе с преднина пред Клод Полен, не кой знае колко голяма, но все пак преднина! — и стана лидер на партията.

След много препирни и кавги конгресът утвърди листата, с която социалистите щяха да се представят на предстоящите законодателни избори. Сред избраниците имаше и леви, и десни, и неутрални, беше се получила голяма мешавица, но все пак като че ли левите бяха пресекли лентата с половин гърди пред другите.

Конгресът избра нов централен комитет. В него левите пак имаха мнозинство, но само с трима души. Затова изборната платформа, предложена от Хораций, насмалко не засече — хората около Клод се обединиха с най-десните и всички заедно атакуваха платформата толкова яростно, че се стигна на косъм до разцепление. Надви благоразумието на Клод. В най-критичния момент на словесната битка той помоли Хораций да даде почивка. По време на краткия отдих той каза на съмишлениците си:

— Тази платформа, разбира се, е луда работа и аз съм сигурен, че заради нея много наши добри приятели от средното съсловие ще ни обърнат гръб. Но по-добре е да преглътнем тази загуба, отколкото да се роим. Едно разцепление ще е от полза само за дивите, в туй отношение две мнения не може да има! А програмата на Хораций — тя ще е от ден до пладне! Слушайте мене! Животът ще я прегази, защото тя е бълнуване на занесен човек, който си представя фантазиите за реалност. Аз ви казвам, че няма да мине много време, и ние ще възстановим тържеството на разума в нашите работи. Ето защо сега трябва да проявим мъдрост и временно да изтърпим и него, и шантавата му програма!

На тайното гласуване след почивката левите наложиха платформата си, но само с три гласа мнозинство.

Изобщо Хораций извоюва навсякъде победи, но те бяха крехки; за розов оптимизъм нямаше място, бъдещето, както се казва, „криеше безброй неизвестни“.

Хораций не беше на същото мнение. Вдъхновен от успехите си (апетитът идва с яденето!) в заключителната си реч той се надсмя злъчно над противниците си, нарече ги „колаборационисти“, а за програмата си каза, че е програма минимум. Неговата програма максимум предвиждала пълна ликвидация на олигархическата власт. В частно владение щели да останат само дребната търговия и дребното земеделие…

Докато говореше с риторически патос за тия неща, почти прехласнат в представите си за бъдещето, една трета от делегатите демонстративно се изнизаха навън, друга трета злобно тропаха с крака и неистово крещяха, че тоя човек не е с всичкия си, а неговите хора възторжено ръкопляскаха и тук и там из салона групово викаха ура!

Така завърши този знаменит и небивал в историята на Социалистическата партия конгрес. А Социалистическата партия на Силвеция беше основана 20 години преди да избухне Първата световна война.

На излизане от залата Клод Полен дойде при Хораций и му рече:

— Господин Йожен, позволете ми да ви връча ключа от председателския кабинет, който допреди един час беше мой кабинет… Моля!

И тонът, с който говореше, и жестът му бяха някак си превзето официални. Мъчно можеше да се разбере какво всъщност се стараеше да прикрие — чувство на смущение, на болка или на ненавист? Или едновременно изпитваше и трите чувства и затова лицето му беше неподвижно застинало като маска?

Хораций се ожесточаваше само когато спореше с противниците си, тогава фантазията му загребваше шепи остроти с отрицателен знак, не щадеше ничие честолюбие, както не щадяха и неговото. На война като на война! Галантните времена бяха навеки останали в синьо-розовите зари на XVIII век. Тогава, сечейки се със сабли или ръгайки се с рапири, противниците са си разменяли най-блестящите фрази на учтивостта. „С ваше разрешение, господине!“ — фрас! „Моля за извинение, господине!“ — прас!

Но свършеше ли битката, излезеше ли на въздух, Хораций се държеше с противниците си благовъзпитано, любезно, дори с известно добродушие — черта, която през синьо-розовия XVIII век не е била твърде свойствена за хора с различни възгледи. А възгледите са били разделяни от непроходими ровове: абсолютно монархически, просветителско-монархически, а насреща им — йезуитско-клерикални, наметнати с пурпурната мантия на велики кардинали.

— Аз не бързам за този кабинет! — каза Хораций, като мушна небрежно ключа в джобчето на жилетката си. — Като естественик предпочитал съм винаги обстановката под открито небе, сред природата. Според мен кабинетът за общественика е нещо като хербария, затваря го за света, изсушава душата му. По-добре се чувствувам сред хората, на улицата, в кафенето, в един салон, където се събира много публика и входът е свободен за всички. Кабинетът е „обетована земя“ за администратора, но за общественика е нещо като сушилня за сливи — изсмуква соковете от душата му, докато го превърне в сборник от устави и правилници. Е, аз съвсем нямам предвид вас, другарю Полен, говоря изобщо. Вие какво мислите по този въпрос?

— Днес ми омръзна да мисля, до гуша ми дойде от мислене и приказване! — каза Клод Полен. Безизразната маска над лицето му изтъня, появиха се бръчки по челото и между веждите. Той килна леко назад поизсивялото си черно бомбе и отегчено въздъхна.

— В такъв случай да идем до „Сирена“ — предложи Хораций. — Чашка уиски с лед ще ви дойде добре!

Клод Полен посочи с палеца си назад:

— То на улицата тук са ни начоколили толкоз вестникари, а представяш ли си какво ще е там, в твоята „Сирена“?

Хораций се огледа и в тоя миг от тълпата, която ги беше наобиколила, щракнаха няколко фотоапарата.

— Пишете, приятели — обърна се Хораций към скупчената група репортьори, които любопитно бяха проточили шии към тях с пръст върху пусковия механизъм на магнетофоните си, — пишете, че изказвам съжаленията си на ония господа от олигархията, които допреди час, два са лелеяли надежди, че партията ни ще се разцепи. Делят се партии, където има боричкане кой най-добре да служи на господарите! Така ли е, приятелю Полен?

— Разбира се, разбира се! — отговори намръщено и без всякаква охота Клод. Той нахлупи отново бомбето си и тихо рече на Хораций: — За бога, по-скоро да се махаме оттук!

Хораций, който стърчеше над всички, отдалече видя едно такси, което се задаваше, и тутакси му махна с ръка да спре.

— Както виждате — отново се обърна той към репортьорите, — аз нямам своя частна лимузина, винаги съм се ползувал от услугите на обществения транспорт. Но след изборите — той се усмихна и разпери ръце — като шеф на правителството ще трябва да се возя в министерска кола. Протокол!

Тия думи толкова разтърсиха вестникарите, че те останаха някое време зяпнали и ококорени, после вкупом отвориха уста и започнаха да се надвикват с въпроси.

Таксито беше от ония коли без вратички, на чиито седалки пътниците можеха да се настанят за нула време. Когато тръгна, Клод се наведе към Хораций и сърдито му рече:

— Защо приказваш такива глупости наистина!

— Какви „глупости“? — учуди се Хораций.

— Ами още не си се качил на магарето, и си размахал крака! Шеф на правителството! Лимузини!

— Откровено си признавам, че мъчно ще свикна с тия министерски лустросани коли! — въздъхна Хораций.

Клод като ужилен се извърна към него, за да разбере по лицето му дали се шегува, но в това време шофьорът запита:

— Накъде да карам, господин Йожен?

— Към клуба на партията, приятелю, но ще те помоля да спреш някъде по пътя да купим бутилка шотландско уиски и сифон със сода!

— Разбрано, господин Йожен! — кимна шофьорът. После, усмихнат тънко, запита: — Не е ли много скромна почерпката?

— В началото на пътя, драги — толкова! Повече не бива! — със същата усмивка му отговори Хораций.

— Прав сте! — кимна с разбиране шофьорът.

Нервиран от този разговор, Клод рече:

— Никакво спиране! Тия вагабонти от вестниците са по петите ни! Ако ти се пие — той говореше извърнат към Хораций, — аз имам още от… онзи коняк!

— От кралския ли коняк, любезни приятелю?

— Както щеш го наричай! — каза Клод.

— Наистина! — каза Хораций. — Това няма значение. Но аз си спомням добре, че на етикета фирмата се препоръчваше като кралски доставчик.

— Тази ли препоръка ти попречи да опиташ коняка?

— Може би! Но не съм съвсем сигурен, другарю Полен.

— При оценка на нещата аз не се влияя от разни реклами и етикети! — каза Клод. — Гледам по същество!

— Чудесно! — каза Хораций. — И аз постъпвам по същия начин. Гледам по същество!

Клод замълча, а шофьорът, правейки завой, за да излезе пред главния вход на клуба, рече на Хораций:

— Бива си ви, господине! Ако бяхте от нашите, непременно щях да гласувам за вас!

— Пак ще гласуваш за мен, драги. Защото на вашите е забранено да участвуват в изборите, нали знаеш? А аз съм най-близо до вас!

— Близо, близо, колкото оттук до месечината! — засмя се шофьорът. — Нищо път!

— Напълно си прав, драги! — кимна му Хораций. — В нашата космическа епоха толкова път е равен на един хвърлей място. От единия край на моста „Купидон“ до другия. Примерно!

Като чу за моста „Купидон“, лицето на шофьора помрачня. Той не продума повече, направи плавен завой и отведе колата до главния вход.

В приемната на бившия лидер седяха двамата му съветници — Серж Дюмон по организационните въпроси, и Морис Леконт — по финансовите. Когато Клод и Хораций влязоха в приемната, Хораций пропусна, разбира се, Клод да мине пръв — двамата се изправиха като по команда и заеха едва ли не войнишка стойка.

Клод представи съветниците си на Хораций и по лицето му се изписа кисело-горчива гримаса.

— Свободни сте! — рече им той. — Аз не съм вече лидер и вие не сте вече съветници. Търсете си работа! Обърнете се към директора на 100-те магазина, той може да ви помогне. Слава богу, директорът не се назначава от лидера на партията, а от стопанския съвет при централния комитет и е относително независим. Аз ще му се обадя за вас.

Двамата съветници казаха почти едновременно „благодаря!“.

— Доколкото разбирам, вие имате отлични впечатления от работата им, нали? — обърна се Хораций към Клод.

— Те са много дисциплинирани! — каза Клод. — Освен това и двамата са добри специалисти.

— В такъв случай — повдигна рамене Хораций — вие може да останете на местата си, ако ви е приятно да работите с мен. Предполагам, че моят личен съветник Робер Смит няма да има нищо против.

Леконт и Дюмон се спогледаха, после отправиха очи към Полен. Но Полен беше забил поглед в единствената картина, която украсяваше приемната, една литография на Кауцки, поставена в рамка, боядисана със сребърна боя, изветряла от времето, както и самият портрет. Хораций проследи погледа на Клод и някак изведнъж и не без удивление откри, че между физиономиите на Клод и Кауцки съществува някаква прилика, макар че между чертите на лицата им да нямаше почти никакво сходство. Загадка беше откъде идеше тази прилика, но все едно, имаше я, беше доста очевидна.

Пръв наруши краткото мълчание Леконт:

— Аз съм съгласен, другарю Йожен, и ви благодаря много за доверието. Познавам Робер Смит, той е отличен финансист. Мисля, че ще се сработя с него.

— Радвам се, че имате добро мнение за Смит. След изборите непременно ще го направя министър на финансите в моя кабинет.

Тия думи на Хораций предизвикаха кратко, но неловко мълчание. Както гледаше Кауцки, Клод отвори уста и като че ли по раменете му премина тръпка. Леконт погледна в краката си, а Дюмон се прокашля, сякаш нещо беше заседнало в гърлото му.

— Вие, Дюмон? — попита го Хораций.

Дюмон се изчерви, имаше чувството, че Хораций беше прочел мислите му.

— Много съм ви благодарен за доверието! — смънка той.

— Какво мислите за Смит, ще успее ли да сложи начало на една радикална реформа в държавните финанси?

— О!… Навярно… Това зависи от политиката… Леконт е финансист и разбира тия неща добре. Аз съм по оргструктурите.

— Тъй, тъй! — усмихна се Хораций. — Е — той кимна приветливо на двамата, — продължавайте си работата! Ние с другаря Полен, ние двамата ще си побъбрем някоя и друга минута!

— Чудесно, Соня! — рече Хораций. — Ще загася лампите и ще ти подам и двете си ръце, щом си решила да ми бъдеш гид. Но по-напред имай добрината да ми донесеш от канцеларията някакъв календар. Ще седна утре да нареждам програмата си през седмицата, а се сетих, че вкъщи си нямам дори едно джобно календарче!

Соня мълчаливо тръгна за канцеларията да изпълни молбата му, а Хораций надигна кралския коняк и отпи набързо няколко едри глътки. Календарът беше една измислица, колкото да остане сам.

Не бъдете строги към него, господа! Героят ни, както сте разбрали вече, не е от легирана стомана (слава богу!), а тоя ден беше за него свръхнапрегнат и на всичко отгоре много решаващ. В края на такъв ден дори изключително уравновесени герои вършат неща, които са просто несъвместими с формална логика и с общоприет морал. Тъй че, не се чудете, дето Хораций направи този номер с календара. Умореният мозък търси самосъхранение в леки удоволствия, в малки шеги. Не сте ли изпитвали сами тази необходимост в късен вечерен час!

Като се събуди по навик към 7 часа, Хораций напразно се помъчи да възстанови хода на събитията от момента, когато набързо отпи няколко едри глътки от кралския коняк. Нямаше съмнение, че разни събития се бяха случили и че те не бяха едно и две, защото, когато се прибра в ергенския си апартамент, лека и прозрачна розовина вече се стелеше над остров Жобер. Изглежда, че дълго се бяха лутали със Соня в тъмнината из разните етажи, канцеларии и извити коридори, докато да открият черния вход на старинната сграда. Може би бяха се спирали някъде, за да отпочинат. Старинните сгради са истински лабиринт, не може да се ориентираш из него току-тъй, без да побродиш насам и натам, без да си поемеш дъх и да успокоиш развълнуваната си кръв. Но подробностите, които бяха съпътствували това лутане из лабиринта, Хораций беше забравил, по този въпрос умората и кралският коняк бяха си казали тежката дума. Пък и какво значение имаше в края на краищата! Важното беше, че усилията им бяха се увенчали с успех. Те бяха открили тоя тайнствен черен вход и всичко беше завършило благополучно. Мъглата, в която подробностите бяха се стопили, нямаше никога да се вдигне за него, но какво пък, може би така беше по-добре.

Телефонът не го остави да се изтяга лениво в леглото. Звъняха непрекъснато от цялата страна, поздравляваха го възторжено, пожелаваха му по-нататъшни успехи, на няколко пъти по бузите му премина горещина, като че от слушалката излизаше нажежен въздух. Най-трогателно беше приветствието от Люневил. Оттам един стар учител го попита: „Помниш ли малката Ирен?“ Хораций отговори: „Никога не съм я забравял!“ „Е, чудесно! — каза старият учител. — Сега ще видим как ще им го върнеш!“

Две обаждания бяха по-особени. Едното беше на Дюбуа, от затвора: „Стискам приятелски ръката ти!“ — нито дума повече. Второто беше на Трамзен: „Поздравявам те с първата ти крачка към Нищото!“ От телефонната слушалка като че ли полъхна мраз.

Към 10 ч по мембраната се плъзна мекият и гъвкав алт на Соня. Въпросите й бяха делови, секретарски, но кой знае защо стори му се, че гласът й е някак си прикрито-ласкав и същевременно топъл и предан, каквато снощи беше ръката й. Странното беше, че това впечатление не предизвика в душата му никакъв нежен отклик, напротив, цялото му същество застана нащрек, сякаш го дебнеше невидима, скрита опасност. Дори го досрамя от това чувство, но докато разговаряше, не успя да се отърси от него. После Соня предаде слушалката на Робер Смит. Първият му помощник предлагаше да устроят едно заседание с активисти в 17 часа.

— Ще чествуваме победата и ще набележим най-близките задачи във връзка с изборите! — каза Робер Смит.

— Съгласен съм! — кимна Хораций.

— Вестниците прегледа ли? — попита Смит.

— Сега сядам да ги чета! — смънка Хораций. Стана му неудобно, дето още не беше ги прочел. Прекалено и с непривична за него леност беше се изтягал, премного беше се старал да си уточни някои моменти от снощната си одисея из кривините на „лабиринта“. Една утайка от сладникаво доволство се разнищваше като захарна къделка в съзнанието му и същевременно беше се появила тревога — не кой знае каква, по-скоро безпокойство. Как щяха да се развият по-нататък отношенията му със Соня?… Той запита Смит: — Какво пишат вестниците?

— Лаят! — каза Смит. — Пишат, че „червените“ са превзели ръководството!

— Нека пишат!

— А вестник „Утро“ пуска една мръсна закачка!

— Така ли? — каза Хораций и отново почувствува присъствието на онази скрита заплаха. — Каква закачка?

— Глупости! — каза Смит.

— Нищо, кажи! — настоя Хораций.

— Ами стоял си в клуба до среднощ със секретарката си, после сте се измъкнали през неофициалния вход! Мръсотия.

— Хм, да! — каза унило Хораций.

Той сложи слушалката на мястото й, без да каже „довиждане“ на Смит. В странна история беше го забъркал проклетият кралски коняк! Каквато и мъгла да се стелеше над „лабиринта“, нещо беше се случило из кривините му, това го чувствуваше, почти физически го усещаше с цялото си същество. Но в душата му нямаше радост и ако не беше изгряла вчера звездата му на конгреса и озарила самочувствието му, щеше да се чувствува сега като грешник, безпомощно застанал пред очите на суровия Саваот.

Отиде до масата и като видя там лулата „а ла Шерлок Холмс“, която Елизабет му беше подарила, настроението му бърже изсветля. Какво великолепие! Между мундщука й от слонова кост и трубката с цвят на ахат имаше сребърна лентичка и на нея бяха гравирани инициалите му „Х. Й.“ Боже господи, снощи той не беше забелязал това! По дяволите, къде му беше снощи умът… Да се „хвърли“ в една напарфюмирана с бръснарски одеколон вана: „Шефът и неговата секретарка.“ Или обратното: „Секретарката и нейният шеф“…

Взе лулата и нежно допря дланта си до невъобразимо гладката й повърхност. Сетне започна да я пълни с тютюн, несръчно като всеки новак. И тревожно замисленият израз на лицето му се стопи като сянка, изчезна и на мястото му изгряваше усмивка, тиха, но възторжена, сякаш беше застанал пред някоя от божествените картини на Рембранд.

Запали, пое силно от дима, защото беше развълнуван, и се задави. Захвана да бърше очите си с чувство на щастливо страдание и в тоя миг звънецът над входа иззвъня.

Един хоп му връчи бързо писмо от Елизабет.

Писмото на Елизабет беше от няколко реда, съдържаше само указания: да иде в 15 ч на гара Изток, да си купи билет за спирка Богард, до която се стига с експресния влак „ОС-06“; като слезе на спирка Богард, да тръгне по шосе №3, тя ще го чака на първия завой.

Случи се същото, както снощи, когато в изблик на радост целуна Соня и обърна първата страница на романчето. Радостта му има кратък живот. Ето го, грешник, изправен пред жестоко присмехулните очи на Саваот. Сега Елизабет го зове… В сърцето му избухва взрив от радост, а сетне го угнетява тревога, усеща „нещо“ в съвестта си. Нали тя му се надсмя на тържеството, когато откриваха Есенния салон, и то пред публика от първа ръка. Трябваше още тогава да прекъсне тази абсурдна връзка, изискваше го достойнството му, пък и политиката… Но как? Беше му се надсмяла наистина, но час по-късно го изтръгна от лапите на полицая, после имаше сърдечна целувка в колата, а вчера го поздрави с „Честито!“ напук на всякакви класови предразсъдъци. И кожената чантичка, и лулата със сребърния монограм… Това съвсем не беше „романче“ и не лъхаше на бръснарски одеколон…

Той набра по телефона номера на клуба и помоли да го свържат със Соня.

— Вие ли сте, Соня? (Вието прозвуча в съвестта му неестествено и по варварски!) Здравейте, Соня! Ето какво искам да ви кажа… Чувате ли ме? — Соня мълчи и той повтаря: — Чувате ли ме? Така… Уведомете, моля, Робер Смит, че отлагам срещата с активистите… Лошо, разбира се! Забравил съм, че имам важно свиждане с други хора. Благодаря, Соня!… Довиждане!

Докато говори, по челото му е избила пот. Някои хора, дори с деликатна душевност, се превръщат във варвари мигновено, но за него това е мъка. А ласката се е отдръпнала от гласа на Соня, появили са се нотки на горчивина.

Бедничката Соня! Но какво да се прави, във всяко „романче“ непременно има сълзи…

По железния мост над Роксана Хораций вървя трудно, почти слепешком, над тесния път, трамбован със ситни камъчета, тежеше гъста, катранена тъмнина. Често се заплиташе в храсталаците около двете канавки и неведнъж губеше чувство за посока. Понеже вървеше с протегнати напред ръце, спаси главата си от скалите, но ожули и изподраска дланите си до кръв.

От моста нататък тъмнината като че ли малко се разредяваше, а и шосето вървеше източено и направо към спирка Богард. Тъкмо пристигна на спирката, и от надвисналото невидимо небе заръмя тих дъждец. Над касовото гише висеше табелка, която съобщаваше, че нощният експрес пристига в 23,05 часа и че пътниците могат да си купят билети от кондукторите на влака, без да плащат надценка. В малката, слабо осветена чакалня имаше само една скамейка. Хораций се отпусна тежко на коравата й седалка, изпружи изтръпналите си крака и затвори очи.

Чак сега си даде сметка, че по пътя не беше мислил нищо, че беше вървял като робот, програмиран да се движи механично из неравни и криви повърхнини. Правилно ли беше постъпил, като напусна крадешком замъка, без да се сбогува с Елизабет и с нейните гости? Не беше ли постъпката му момчешка и нямаше ли тя да предизвика неприятна изненада и коментарии, уронващи престижа му на сериозен човек? И самото му скачане в Роксана — тази малка авантюра отиваше ли на човек, който се готви да вземе кормилото на държавата в ръцете си?

Срещу тия въпроси здравият смисъл предпочиташе да си мълчи. Отвореше ли уста, едва ли щеше да го похвали. Вместо него надигаше ръст всичката му чувствителност, светваха ония извивки и потайни кътчета в характера му, които напомняха за себе си само в особени случаи. Тогава те действуваха с някаква магическа сила, взимаха нещата в ръцете си и направляваха поведението му. И той си казваше, че гостите на Елизабет са едни верноподаници на олигархията, които с ума и познанията си и срещу шепа подхвърлени сребърници крепят господството й, слугуват й, като създават една лустросана култура, която всъщност е лъжекултура. Защо трябва да уважава тия продажници, сред които, на всичко отгоре, има и надменни сноби, каквито бяха например двамата млади сътрудници на Музея за съвременно изкуство! Да вървят по дяволите! Той няма и не иска да има нищо общо с тия хора. Като си тръгна, без да се сбогува, той ги кара да разберат, че не дава пукната пара̀ за тях. Хрантутници!

Работата с Елизабет стои другояче, разбира се. Беше му предложила любов сред идилична обстановка, а го изтъпанчи, представете си, господа — на вернисаж! Да бъде публика на експозиция от накити, която в скоро време ще покаже като своя лична колекция в някой изискан моден салон… Е, господа, съгласете се, че тук освен измама има и малко смях. Можеше да го помоли например да произнесе и съответно слово при откриването на тази изложба. Него, народния трибун!

Но по този пункт нещата никак не вървят в церемониален марш. Чувствителността му не се признава за много уязвена, а извивките и потайните кътчета в характера му участвуват тромаво и някак насила в шествието. Има някаква голяма сила, която ги дърпа за ръцете и краката… Навярно това е любовта.

Колкото до скачането в Роксана… Е, дори онази кукумявка, бившата преподавателка, да беше изпуснала чантичката си, той пак щеше да скочи във водата. По този въпрос всичко върви в церемониален марш…

Студено му е, втриса го, пък и умората си казва думата. Е, до идването на влака ще мине доста време… Лека нощ!

Гръм и мълнии! Ще заредя двете си ловни винчестерки, ще изляза по коридорите и ще направя чудо! Ще стрелям и ще бия, ще бия и ще стрелям, докато на земята се възцари мир. О, господи! Докога ще бъда мъченик в собственото си царство? На всяка крачка, във всеки кафез — по две дузини кресливи до умопобъркване папагали. И всички пищят, като да е настанало второ пришествие, а зърнат ли ме, дяволите да ги вземат! Зърнат ли ме — до един изпадат в такава адска еуфория, че дори аз, с двете си заредени винчестерки в ръце и със самочувствието си на цар, който може да направи каквото си поиска и му дойде наум — дори аз се стъписвам и усещам, че главата ми започва да се върти. И се чувствувам — за велик мой срам, като чужд човек, попаднал в небрано лозе…

Ах, Мириам, Мириам! Дано на оня свят тия дребни пернати чудовища да кълват грешната ти душа до края на безкрайните векове, както чух веднъж да казва преподобният епископ Доминик. „До края на безкрайните векове!“ Това съвсем не звучи лошо, дявол да го вземе!

През лятото тия идиотски кафези висяха по балконите и верандите и от моя страна не беше кой знае какво, пробуждайки се, да им тегля по един сачмен залп. Бам! Бам! За добро утро и за отмъщение, дето ме будеха от сладък сън. Пък и бумкането на пушките ми дохождаше на място. Но сега по коридорите и из разните кътове и кьошкове, нацвъкани от Елизабет със статуетки и картини, туй е малко неудобно, ще изхвърчат сачми през кафезите и ще отчупят на някое богче я носа, я някоя друга подробност, или ще надупчат картините, които само един бог знае какво представляват, но все едно, Елизабет много ще се сърди, тя има високо мнение за тяхната художествена стойност. Че тия размазнѝ имат висока цена, това ми е добре известно, но че са една глупост, пука ми жилетката, с удоволствие бих си казал мнението пред целия свят. Тъй или иначе, пречат ми тия богчета и цветни цапаници, иначе отдавна да съм видял сметката на Мириамините изчадия! Гневът остава да бушува неудовлетворен в гърдите ми. Събудиха ме мръсните му твари по никое време, още не се е разсъмнало както трябва, а ме вдигнаха на крак! И последният тип да попиташ, и той ще ти каже, че подобен живот отива повече за един събирач на курешки в зоологическата градина, но не и за краля на петрола, за собственика на Жобер.

Ври и клокочи в гърдите ми, дявол да го вземе! Откачам от закачалката вълчата си шуба, обличам я, както съм по пижама, и тръгвам за моето стрелбище да търся утеха. Там ще стрелям с берети и колтове, докато наситя поне от малко неудовлетворената си жажда за мъст. Проклетите му вресливци, как не можа чума да ги тръшне!

Ох, ако в жилите ми не течеше старата и благородна кръв на келти — по майчина линия — и на вандали — по бащина, аз отдавна да водя подобаващия ми се царски живот в собствения си дом… Не като удуша Мириам, разбира се, това няма да е кавалерско, още повече, мътните да я вземат, тя ми е спомен от ония години, когато газех из мочурищата да търся твърда земя, и нейната зестра, защо да сърдя бога, не отиде напразно, а ми помогна да стана човек. Ако не беше благородната ми кръв, за моята родова чест става дума, а не за шията на Мириам — аз щях да взема от някоя аптека кутийка подходяща отрова на прах и нощно време, в потайна доба, с помощта на пулверизатор щях да накарам тая перната паплач да вирне крачка. Но на потомъка на келти, на жреци, друиди и на храбри нормани не отива, ох, не му прилича да действува с коварен прашец. Такъв човек като мене стреля честно и почтено, с винчестерка или с едрокалибрен пистолет.

Слизам във външния хол, за да завия към подземното си стрелбище, и през джамлъците виждам гледка колкото красива, толкова и неприятна — снежна вихрушка се вие навън, трупа преспи, загребва сняг и засипва стъклата. Вятърът надува глас, пищи. И в писъците му се чува един грохот, като че ли скали се свличат по нанадолнище и едни други се блъскат със страшен трясък. В океана има буря, вълните здравата бият вълнолома и налитат на брега. Трябва веднага да проверя колко съда са на кея. Но най-напред душата ми трябва да глътне малко барут.

Две неща обичам най-много на тоя свят — разбира се, без да се брои Елизабет! — писалището си, с дузината пултове и диктофони отгоре, и моето сладко стрелбище. Като седна пред писалището си — чувствувам се като ездач, шампион на стипълчейз. Натискам червения пулт — на екрана насреща светват най-последните курсове на моите акции: Силветийски петрол, Нигер-Берклей-петрол, Трансатлантик-петрол-Берклей. Натискам синия пулт — хоп, изскачат цените на бушел суров петрол, на ОПЕК, на Колумбия, Венецуела, Либия, Алжир… Хайде, мой арабски жребец, танцувай между цените и събирай точки, шампионите от Далас няма да надминеш, но в първата десетка на първенците мястото ти е в кърпа вързано. Туй е то, моят златен стипълчейз! Седя си пред бюрото, подръпвам юздите тук, подръпвам там — и точките падат, няма къде да вървят. А акциите ми потриват ръце и си шепнат: какъв ездач, какъв ездач!

Бам, бам, бам! — туй е второто ми удоволствие. При всяко добро попадение светва червена лампичка. Светнат ли дванадесет червени лампи — душата ми е сита, достоен наследник съм на славни деди и прадеди. Повече не ми трябва. Епископ Доминик казва, че човек е длъжен умерено да живее и с малко да се задоволява. Бог ми е свидетел, че аз всякак се старая да се вслушвам в неговите съвети.

— Как е положението на кея? — питам по телефона моя отговорник по връзките ми със сушата.

— Лошо, ваше благородие. В океана вълнението е над девет бала, има виелица, видимостта е слаба. Вълните преливат вълнолома, „Хилда“ и „Елвира“ едва се удържат на котвите. Останалите съдове съм изпратил на сигурно в „Свети Павел“.

— Е, хубаво — викам, — зад вълнолома на „Свети Павел“ и едно сурово яйце може да се обзаложи на едно срещу сто, че ще оцелее и при буря от дванадесет бала!

И вместо да свие опашка и да млъкне, негодникът ме пита:

— В колко часа, ваше благородие, ще благоволите да излезете за гласуване, за да ви изпратя хеликоптер?

Кучият му син, аз пък бях забравил за туй гласуване!

Наредих му да проводи машината по „клубно“ време, тоест около обяд, когато се надявах да срещна в частния клуб при кафе „Роял“ моя сърдечен приятел, дъртата кобра Канотие.

Проклетата фъртуна ми развали плановете, кой дявол я изпрати тъкмо на днешния ден! Не ми беше до никакъв Канотие, ами щях да докарам с Хилда оная жаба Крист Дьоламаре и мошеника Леон Холдщейн, плюс някакъв субект от Международната банка за развитие на транспорта — за една партия покер и за кратък разговор между четири очи: как да изцедим малко кръв от силветийския ТИР. Тия вагабонти от силветийския ТИР са започнали да мърморят нещо по адрес на моите цени, висока им изглеждала цената на моя петрол. Те ли, пладнешките обирджии, ще протестират срещу мен? Ще видят те едни звезди посред бял ден. Един такъв ритник по опашката ще получат, че ще им държи влага и на оня свят. Камшик за такива, камшик! Шибни ги по курса на акциите им и мръсниците ще клекнат в краката ти. Туй е закон на естеството и който не го спазва, самото естество му изяжда главата.

Дяволите да ги вземат тия избори! Дотам я докарахме, та разни социалистчета ни заплашват с национализации! С какво право, копелатии такива! Да не ви карам насила да ми купувате бензина? Като нямате сметка, ходете пеш, както са ходили дедите ви, не търсете автомобили! Оскъпявал съм бил производството! Че кой ви кара да си правите костюми от фабричен плат? Ходете, дявол да ви вземе, в костюми от шаяк, нека жените ви питат бабите си как се произвежда, нищо пари не струва туй производство! Скъпо ви струвало електричеството? Че кой ви пречи да си светите с газени лампи, вашите баби да не са плели чорапите си на луминесцентно осветление?

Никого не карам насила да ми купува петрола, идиоти! Комуто стиска — да купува, комуто не стиска — той да си троши главата, както знае, негова си работа.

Плачете вие за пръчка, подушвам, че натам вървят работите.

Ама де да видим!

А сега пак ще сляза в стрелбището, защото, като се поразмислих, и ръцете ме засърбяха.

— О-хо! Кого виждам? Моята малка принцеса!… За къде си толкова подранила, Елизабет? Навън се сипе сняг, виелица вие!

— Ти забравяш, татко, трябва да гласуваме днес. Ние сме заедно, в една секция. Колкото по-рано пуснем бюлетините си, толкова по-добре!

— Я гледай, я гледай!… На очите си ли да не вярвам, или на ушите си? Откога моята принцеса толкова се политизира? По-рано не искаше дума да чуе за политика, камо ли за избори!

— Остарявам, татко! Съзрявам! Интересът към политиката дохожда с годините!

— Какво говориш, скъпа! Ти си в разцвета на младостта си!

— Доколкото си спомням, татко, нашата секция е на площад „Република“.

— Не се безпокой, дъще. Аз ще те заведа. Заедно ще гласуваме!

— Каква хубост е навън, татко! И как вие вятърът… Разбира се, че заедно ще гласуваме, но в тайната стаичка ще влизаме поотделно, аз прочетох снощи правилника!

— Това е било излишен подвиг от твоя страна, мила! Сам щях за една минутка всичко да ти обясня!

— Зная, татко! Ти имаш голям опит. Мама няма ли да дойде?

— Майка ти ще тръгне по-скоро на презокеанско пътешествие, отколкото за изборната секция на площад „Република“. Зад океана има една страна, Амазония, където се въдят тия нейни пернати пискуни.

— В колко часа ще отлетим, татко?

— Щом кацне вертолетът, ще отлетим. Ти за коя партия ще гласуваш, дъще?

— За Либералната партия. Аз съм била винаги за партията на либералите, защото съм привърженица на либералните идеи в политиката.

— Идеи, казваш? Хе, хе!… Идеи има само партията на червения терорист Дюбуа. Всички други са дренки от един дол.

— Дори социалистите на Хораций Йожен?

— Хораций Йожен е един книжен тигър. На такъв флоберова пушка да покажеш, той ще се стресне, ще си забрави името.

— Хм… Кой знае, татко, кой знае!

— Няма „кой знае!“. Аз знам!

— Е, ти започваш да се сърдиш, татко. Довиждане до вертолета!

Накъде е тръгнал тоя свят, дявол да го вземе! Дъщеря ми има един милион на личен влог в Женева, а бръщолеви за либерални идеи! Тия идеи ще обърнат всичко с главата надоле! Всеки дрънка за идеи. Аз нямах идеи, пък станах човек! Не е ли настъпил часът една силна ръка да опъне юздите на властта и тъй да ревне на тоя разгащен народ, че Ида да се размърда и да потрепере на мястото си: „Стоп! Вашата мамка, стоп!“

Бях се зарекъл да не водя повече никакви записки.

Навика да водя записки придобих като преподавател в университета. Предварително правех резюмета на лекциите си, извличах главното, търсех ударенията, дори си записвах някоя и друга фраза, която ми дохождаше наум и ми се виждаше по-оригинална.

Отбелязвах оценката, която сам си присъждах за лекцията, и записвах ония мисли, които бяха се втурнали изневиделица в предварителния ми план. После захванах да прибавям към записките си и разни „паметни бележки“ за някои по-особени неща, които ми се случваха навън от аудиториите. В Атинския клуб например така придобих навика да си водя записки от време на време.

А през студентските години, най-вече началните няколко курса, обагрени със силни вълнения романтични мечти и „проклети“ въпроси, бях започнал да си водя дневник, държех го на скришно място, макар родителите ми по принцип да не се ровеха в моите книжа. След покрусата от люневилските събития аз го захвърлих сред другите си десетки бележници и досега съм го изравял само на няколко пъти. Защо го запокитих в архивата си? Дълго време избягвах да си задавам този въпрос. Малко ли хора гледат да не минават по някои улици, да извръщат глава от някои витрини, да не подават любезно ръка на едни или други свои познати, които всъщност са техни доброжелатели, или най-малко, не са им причинявали нищо лошо. Биват такива случаи, аз бих казал дори, че в живота ги има премного. Но всеки си има свои специални основания и аз си мисля, че едва ли има два, които да са изкласили на един и същ стрък.

Ще си призная — по едно време почувствувах дневника си като следователска камера. Насреща ми стои невидим следовател и ми задава неудобни въпроси, които самият аз обикновено избягвам. Било защото не съм готов с отговора, или поради причини от егоистичен порядък не искам сам да си слагам капани, от които сетне ще се измъквам с изподрана душа. Някое време след като се запознах с Елизабет, прочетох каквото бях написал за нашата първа среща, сравних написаното със следващия материал, посветен на партийния ни пленум, и останах с впечатление, че тия два материала са преживени от човек с неуравновесено самочувствие. Това откритие ме огорчи и аз захвърлих за дълго дневника.

Няма да го изровя из книжата си и днес, нека да почива. Но днес не е каква и да е дата от календара по отношение на моя живот, разбира се. Днес е ден преломен, ден съдбовен: първата ми крачка оттук нататък ще е или към върхове, извисяващи се в слънчевия простор, или към мрачини, където се лутат сенките на всички неуспели политически мечтатели на тоя свят. Но не проявявам ли дързост, като сам се нареждам сред мечтателите?

Задавам си тоя въпрос и ужасно се стряскам; преди да съм повдигнал молива си от хартията — като от преизподнята изскача не друг, а, боже мой, човекът, който най-малко е навестявал въображението ми и за когото най-малко съм мислил и най-рядко съм се сещал: Трамзен! Анархосиндикалистът Трамзен, моят зловещ съученик от гимназиалните години.

Римляните са казвали „De nihilo, nihil“! Разбира се, нищото не ражда нищо. Сега си спомням неговата „честитка“ в деня, когато на партийния конгрес ме избраха за лидер. Каква честитка беше това! Думите му прозвучаха ясно по телефона, но от слушалката като че ли ме лъхна гробовен мраз:

Хораций, поздравявам те с първата ти крачка към Нищото! Бъди здрав!

Личеше си, че той имаше в ума си думата „нищо“ с главно „н“.

Тогава бях в повишено настроение, рекох си „глупости!“ и начаса забравих всичките трамзеновци в света. Но думите му, изглежда, бяха потънали в подсъзнанието ми и сега бяха се превъплътили по някакъв магически начин „на живо“, а мефистофелският му образ ехидно се подсмиваше насреща ми:

„Мечтател, любезни мой друже, е всеки човек, надарен с нормален ум и непокварена душа. Има безброй мечтатели. Е, и какво? Във водата дупка! Човечеството продължава да живее оковано във вериги, а твоите мечти за по-съвършен свят са едни книжни брътвежи. Фалшива е представата ти за мечтателя и прекалено идеално мнение имаш за себе си, като се пишеш сред мечтателите! Истинският мечтател не припява за реформи, па макар и радикални, а зове за бунт! Той не носи под наметката си миролюбие за господарите, а зареден пищов! Твоят мирен радикализъм ще доведе до съвършенство тогава, когато налъмите в банята ти напъпят и разцъфтят!“

Точно тъй, точно тъй, тия високопарни и груби думи бях слушал от него още в ония години, гимназиалните, когато водехме словесни битки от трибуните на нашите философски и исторически кръжоци! Като помислих за себе си и дали имам качества на истински мечтател, сякаш от дъното на морето изплуваха Трамзеновите думи… А в тях — нищо ново, бунтарство, риторика.

Захвърлих молива, отидох до прозореца и широко го разтворих. Сутрешната дрезгавина ме посрещна с мраз, лют вятър и сняг. Зимата беше долетяла ненадейно, сурова и властна, агресивна като северна хубавица. Побиха ме тръпки, затворих прозореца и отново се върнах на мястото си.

Не, естествено! Сега повече от всякога душата ми е чужда за Трамзеновите думи. Душата ми е затворена за всичко, което носи насилие, бунтове, диктатури. Но и да искам, не бих могъл да я разтворя! Аз съм син на фамилия, която по традиция е социалистическа цял един век! Аз съм раснал в обстановка, където силните напрежения не са довеждали до земетръси. Вярно е, че майка ми беше нещастна, но нейното нещастие беше тихо. Истина е, че чичо ми се самоуби, но неговият трагичен случай се обяснява с изтърканата и свръхбанална формула „Cherchez la famme“. Своеобразна истина е, че аз не разлюбих Ирен заради нейния фанатичен комунизъм. Дълбоко, дълбоко в себе си аз още я обичам и навярно ще я обичам до края на живота си.

Аз ненавиждам фамилията Берклей, както повечето силветийци, но отидох в Жобер да лекувам черните рози, когато те се разболяха.

Трамзен ме клевети, като ми приписва черти на нарцисизъм. Боже мой, та аз ли не виждам недостатъците си? И не ги ли съзнавам? Ето че се увлякох в Елизабет, а това увлечение е абсурдно спрямо моите идеи… Но съм чист пред съвестта си, защото не допуснах досега никакъв компромис. Никакъв!

Има само едно тъмно петно в тази работа и аз отлично зная, че то излага човешкото ми достойнство. Аз крия от обществеността увлечението си, както най-долен крадец крие задигната скъпоценна вещ. Крия чувствата си заради политическия си престиж. Това, разбира се, е недостойно.

Моят политически престиж! О, не бързай, Трамзен, да ме обявяваш за кариерист и егоист! Ако не беше политическият ми престиж свързан толкова тясно, толкова органически с мечтата ми за Лалелия, аз досега да съм скъсал с него не един път, а сто пъти!

Лалелия!

Тоя свят на красотата. Не за себе си искам да го завоювам, а за хората, на тях да е добре.

А да завоювам Лалелия, трябва в очите на обикновените хора да съм чист човек, да ми вярват и да ме поддържат, да вървят подире ми докрай.

А народните маси не вървят подир човек, лишен от политически престиж!

Така стоят работите по тоя въпрос с Елизабет.

Ако Хораций беше прочел вестниците от 16 и 17 ноември, сигурно щеше да открие немалко странности. Така например при всички по-раншни избори официозът „Република“ беше посвещавал цялата си първа страница на резултатите. Дори когато Националният съюз не беше постигал абсолютно мнозинство, нещо повече — дори в случаите, когато губеше, уводната му статия беше пряко свързана с голямото политическо събитие, с проблемите, които предстоеше да решава бъдещото правителство. Този път за голямо удивление на читателите в уводната си статия официозът се занимаваше с проблема за суровинните отпадъци, а за резултатите от изборите отделяше като че ли от немай-къде една колонка, най-дясната. В самия й край редакцията изразяваше мнението си: „Ние сме сигурни, че социалистите ще се ръководят в своята политика не от класови и съсловни съображения, а от националните интереси на страната!“

Още по-странен изглеждаше броят на „Република“ от 17 ноември. Този път уводната му статия беше посветена на един много специален финансов въпрос. В нея се изтъкваше, че тъй като дейността на извънтериториалните филиали и търговските сдружения на силветийската промишленост и търговия били по-конкурентоспособни на международния промишлен и финансов пазар, следвало би тези филиали и сдружения да се поощряват с по-солидни инвестиции. Казано на обикновен език, „Република“ агитираше за по-активно участие в дейността на транснационалните корпорации. Подобна статия излезе същия ден и в органа на Банковия консорциум „Финансист“.

На тревожния фон на току-що загубената политическа битка в. „Република“ отпечатваше с едри букви съобщение на първа страница, че частната колекция на Марсел Канотие от картини на Брак, Шагал, Матис и Пикасо ще бъде открита за публиката в камерния салон на Националния музей за съвременно изкуство от 18 ноември до края на текущия месец.

Най-горният слой на силветийската олигархия подражаваше, съзнателно или несъзнателно, на древния Рим. Когато великият Анибал достигнал със страшната си войска подстъпите на Вечния град, римляните не се уплашили, а продължавали да пълнят театрите си, цирковете си, да се състезават по красноречие, да устройват музикални конкурси, да пеят и да танцуват из улиците цяла нощ…

Хораций сложи ръкавиците си, протегна ръка, за да натисне лъскавата бронзова ябълка на вратата, но в този миг телефонът в преддверието остро иззвъня.

— Хораций! — обади се от слушалката познат глас, сякаш идеше изпод земята. — Чуваш ли ме?

— Чувам те, Трамзен. Говори!

— Поздравявам те с последната ти крачка към Нищото, стари приятелю!… Това е властта!

Хораций не отговори.