Вашингтон,

окръг Колумбия,

март 2025

Стаята беше без прозорци, като онези, които можеха да се видят в хиляди административни сгради. Светът беше станал напълно виртуален, по желание на обитателите всяка стена можеше да се превърне в прозорец. Обаче присъстващите в тази стая, изглежда, нямаха и най-малко желание да създават дори илюзията за прозорци, а може би не им харесваше самото основно предназначение на прозореца — да се гледа отвън навътре и обратно. Стените бяха голи и напълно слепи, въпреки че излъчваха студена, мека, бяла и равномерна светлина над голямата лъскава, черна маса в средата и над петимата мъже, седнали в единия й край.

Бяха облечени в костюми. Реверите и вратовръзките на някои бяха по-тесни, а на други по-широки, но дори и тези малки указания за възрастта и модните им предпочитания ги правеха съвсем различни един от друг. Иначе вратовръзките на всички бяха в убити тонове, ризите бели или в бледи цветове, без никакви монограми и шарки. Външният вид на тези мъже не ги отличаваше с нищо и те използваха тъкмо тази незабележимост за прикритие.

Беше един часът.

— И така, кога ще е готово? — попита този, който седеше в средата на групата.

— Вече е — отвърна мъжът, седнал най-далеч от него вляво. Имаше младежки вид, стоманен цвят на косата и стоманеносиви очи. — Уредите са в готовност от осемнадесет месеца, укрепват позициите си и се подготвят за състояние на максимална интервенция.

— И никой не е заподозрян в нищо?

— Никой. Изключили сме абсолютно всякаква възможност за изтичане на информация… не че щеше да е кой знае какъв проблем, ако все пак беше изтекла. В тази околна среда цари толкова типичния за нея хаос, че можете да изстреляте тактическа ракета, което ще предизвика много скубане на коси и взаимни обвинения, но нито един що-годе полезен анализ. — Младоликият презрително се изсмя. — Никой не се интересува от анализи. Всички са изцяло обладани от желание за пряко усещане и „преживяване“. Дори когато програмата е в ход, никой няма да има и най-малка представа какво става, докато всичко приключи и стане твърде късно.

Мъжът в средата се обърна към единия от двамата, застанали от дясната му страна. Беше по-възрастен, с остри черти на лицето и гъста руса коса, която беше започнала тук-там да посребрява.

— Как върви работата с хората в Екс? Готови ли са?

Мъжът със златисто-сребристата коса кимна.

— Преди няколко месеца стигнаха максимална икономическа ефективност. Всички проекции напълно имитират реални резултати, ако „реални“ е думата, която ни е нужна. Можем да преместим света като едно нищо. Лостът е готов. Трябва само да изберем мястото, в което да го поставим.

Мъжът в средата кимна.

— Добре. Вашите две секции трябва да си сътрудничат много тясно в тази работа, но вие и без това сте взаимно свързани. Гледайте да изберете подходящото „място“… Когато веднъж започнете, не жалете усилия. Искам всичко да се преобърне с краката нагоре. Тази демонстрация ще се наблюдава от много хора и те ще очакват да видят нещо впечатляващо за средствата, които са отклонили. Извинете. Исках да кажа „вложили“ — другите се усмихнаха, — за да се получат възможно най-добри резултати. Трябва да сте абсолютно сигурни, че позицията на последната игра съответства напълно на предварителния модел. Не искам след това да започне да се говори за „двусмислени резултати“.

Двамата мъже, към които се обърна, кимнаха в знак на съгласие.

— И така — каза мъжът в средата, — обядът с хората от „Токугава“ е в един и половина. Не закъснявайте. Искаме да се покажем на презентацията като екип, а знаете какъв педант е онова нещастно старче, когато стане дума за обноски.

— Ако начинанието успее — обади се един от мъжете, към когото той не се беше обръщал, — вече няма да е нужно да внимаваме с обноските. Той ще трябва да внимава.

Мъжът в средата извърна бавно, преднамерено глава, като кула на оръдие, и вторачи в него очи.

— Ако?

Другият леко пребледня и сведе поглед към масата.

Мъжът в средата продължи да го гледа още няколко секунди, а след това стана. Другите също се изправиха.

— Колата ще бъде тук в един и пет — каза той. — Да приключваме.

Мъжът, който пребледня, побърза да излезе пръв от стаята, следван плътно от единствения, който не беше проговорил. Младоликият със стоманеносивата коса погледна към мъжа в средата, а после последва другите. Вратата се затвори.

Тогава мъжът в средата тихо се засмя.

— Ракета, а? Би било забавно.

Лицето на мъжа със златисто-сребристата коса доби саркастично изражение, когато се обърна, за да последва другите.

— Ами, честно казано, не знам дали подобно нещо би трябвало да ме безпокои. Вероятно ще си помислят, че е някакво необяснимо чудо…

Брод на река Артъл, Талерн, виртуален доминион Сарксос,

Месец на зеленината, 13-о число,

Година на дъждовния дракон

Мястото вонеше като пробит отходен канал. Това направи най-силно впечатление на Шел, когато отметна платнището пред входа на палатката и се загледа в залязващото слънце.

Погледна уморено към осветените в червено-кафяво върхове на боровете в гората, прорязана тук-там от дълбоки сенки, към стръмните поляни и бреговете на реката, които днес по обед бяха бойно поле. После за няколко минути си представи съвсем картинно как изглеждаше това място. Строените в прави редици армии, блестящите върхове на копията, разветите от вятъра и огрени от слънцето бойни знамена и предизвикателният зов на бойните тръби, който се носеше над реката, разделяща двете войски — неговата и тази на Делмънд. Последният се бе спуснал с маршова стъпка по пътя, водещ към реката със своите две хиляди конници и три хиляди пехотинци. С типичната си арогантност беше изпратил през реката своя вестоносец Лазурния Алонт. Със същата арогантност Делмънд си бе пробил път през по-малките кралства на Сарксос. Нямаше и помен от уважението, което един военачалник засвидетелства на противниковия. Не предложи двубой между пълководците, за да спести проливането на кръв от войските, пренебрегна и предложението за среща на интендантите на двете армии, които да проучат възможността едната страна да откупи договорите на наемниците в другата войска. Често пъти подобна стъпка обезсмисляше битката, тъй като в резултат на сделката едната страна изведнъж удвояваше числеността си, а другата намаляваше наполовина. Не, Делмънд искаше да завземе малката територия на Талерн, която се намираше на отсрещния бряг на Артъл, нещо повече, той искаше да има битка, искаше да усети миризмата на кръв този следобед, да чуе звука на бойните тръби.

Така че Шел трябваше да му предостави тази възможност.

Нямаше защо да се прави, че не беше изпитал удовлетворение от това. Тактическият подход на Делмънд беше направо обиден. Не изпрати разузнавачи да се запознаят с обстановката и да разгледат предварително бойното поле. Просто се беше изкачил с марш по Северния път до река Артъл, като че ли нямаше от какво да се страхува, и след кратко спиране, колкото за да отправи официално предизвикателство срещу войската, строена на другия бряг, се насочи право към обраслото с трева възвишение в най-далечния край на брега на реката, без да се безпокои, че ще трябва да атакува нагоре по възвишението, върху което противниковата конница вече беше заела позиция.

Делмънд се насочи към Минсар, малък град, разположен на около две мили нагоре по пътя, започващ от брода на Артъл. Явно беше решил, че войската от петстотин конници и две хиляди пехотинци, която Шел беше разположил между брега на реката и пътя към Минсар, е лесно за преодоляване препятствие, още повече че липсата на тесните пряпорци на командващия върху голямото знаме на войската от Талерн показваше, че Шел не е там.

Обаче Артъл беше стара река, издълбала дълбоки проломи, лъкатушейки между покритите с борове хълмове. Тези хълмове криеха много тайни за опитния пътешественик. Множество пътечки, тайни пътища, пътеки, прокарани от ловци и диви животни се виеха из тях, докато реката лъкатушеше помежду им. Пътеките бяха скрити под гъстите клони на борове и ели. Земята под тези огромни стари дървета беше покрита с дебел килим от изсъхнали борови иглички, които заглушаваха звука от всичко, което се движи.

Точно по тази причина изненадата беше пълна, когато основната част от войската на Делмънд — конницата и следващите я пешаци — беше стигнала средата на реката и първите ездачи едва бяха влезли в съприкосновение с разположената горе на възвишението кавалерия на Талерн. Тъкмо в този момент Шел с осемстотин отбрани конници връхлетя върху им от околните хълмове от двете страни на реката и удари по фланговете пехотата на Делмънд, а кавалерията му в тил.

Тя остана изолирана на брега откъм Минсар, а част от нея, която още не беше успяла да излезе от водата, беше изтласкана в тинестите и обрасли с тръстики участъци в отсрещната страна на брода и бе изклана от въоръжените с алебарди пешаци на Шел. Както можеше да се очаква, пехотата на Делмънд се опита да избяга, но пътят й за отстъпление беше отрязан. Конницата на Талерн с Шел начело на единия от четирите й отряда връхлетя надолу изпод прикритието на боровете, обгради я и започна да поваля пешаците като в кървава жътва. За много кратко време битката приключи.

Така разказано, всичко звучи твърде просто, но не е. Достоверното описание на битката изисква да се споменат дългите часове още от преди разсъмване, които Шел прекара в разполагането при пълна тишина на войските си по хълмовете, надявайки се мъглата над реката да не се вдигне, преди хората му да се скрият. Не трябва да се пропуска и смразяващият студ под клоните на боровете преди разсъмване, студ, който караше дъха да излиза като пара, а зъбите да тракат. Само два часа по-късно той бе заменен от задушаващата горещина на необяснимо топлия пролетен ден. Да споменем и ухапванията на насекомите, влудяващите убождания от боровите иглички през туниката и плетената ризница на Шел, докато той се промъкваше от позиция на позиция, за да се увери, че хората му са се разположили точно там, където трябва, за да ги ободри с добре подбрани, окуражителни слова, докато точно той се нуждаеше от окуражаване, но не смееше да го покаже.

Описанието би трябвало да включва и връхлетелия го страх, който разтърси цялото му същество, когато чу дръзкото предизвикателство на медните бойни тръби на Делмънд да долита откъм пътя в най-далечния край на реката и да се приближава към брода. Напрегнатото очакване бе примесено с опасението, че дори и в този момент на Делмънд може да му хрумне да изпрати разузнавачи из боровата гора, но после то бе заменено от смесица от облекчение и гняв, когато той не стори нищо подобно. „Благодаря на Род за малката услуга“, помисли си Шел, а миг по-късно си каза: „По дяволите, за какъв генерал ме мисли той? Ще му покажа аз на този кучи…“

Последният пристъп на страх го връхлетя, когато войската на Делмънд нагази в брода на реката, като продължаваше да надува проклетите си тръби. „Къде си мислят, че се намират, на парад ли?… След два часа ще видят те един парад!“ След това противникът се насочи към най-далечния край на брода към чакащата го на отсрещния бряг войска. Това бяха неговите войни, командвани от младата и нетърпелива лейтенант Ала, която нямаше други заповеди, освен „Не му позволявай да премине! Дръж се!“.

И те се държаха. Моментът беше много критичен. Трябваше да се задържат там без подкрепления и да разчитат на собствените си сили, при това достатъчно дълго, докато стане ясно, че цялата конница на Делмънд се е хванала на въдицата и е преминала реката, за да се изкачи на възвишението, което я поставяше в неудобна позиция. Ако част от силите на врага се забавеха на другия бряг на реката, цялата внимателно планирана тактика на Шел можеше да отиде по дяволите. Но в този момент психологическата нагласа на противника му за битката беше очевидна. Няколкото победи над противници, които не бяха взели нужните мерки и нямаха достатъчно късмет, бяха затвърдили убеждението на Делмънд, че е опитен стратег и тактик, макар Шел да знаеше, че това не е така. Сега той просто трябваше да направи очевидното, да го накара да си помисли, че лесно ще спечели битката, да накара Делмънд да направи стъпката, която му се виждаше най-логична. И той я направи… Дори и тогава, в продължение на много минути Шел се измъчваше от съмнения, но когато малобройният му отряд на отсрещния бряг на реката не отстъпи и посрещна първия удар на Делмънд…

Тогава заедно с отбраните си конници Шел вече можеше да скочи на седлото, да надуе рога, за да даде сигнал за атака, и да поведе ездачите стремително надолу по хълмовете под тропота на копита и търкалящи се камъни. Той удари пехотата на Делмънд, незащитена отляво и отдясно, а противниковата конница, отрязана от пехотата си, попадна в капан, притисната отпред и отзад. Викът „За Шел! За Шел!“ — се изтръгна от гърлата на воините му откъм страната на Минсар. Отчаянието им в миг бе заменено от гняв и триумф и те започнаха да си пробиват път към него, докато той начело на конниците си се вряза в тила на противника, за да се свърже с тях.

Половин час по-късно най-лошото беше минало, въпреки че почистването на бойното поле, както обикновено, продължи до залез-слънце… макар че от него полето не стана кой знае колко по-чисто. Оцелелите противникови войници, които не бяха успели да избягат, бяха събрани като стадо и обезоръжени. Ранените трябваше да бъдат прибрани, а онези, за които можеше да се вземе откуп — поне тези, които бяха открити, преди да вземат мерки, за да не бъдат разпознати — бяха отделени от другите, цената им беше определена, гаранциите взети и бяха пуснати на свобода. Всичко това трябваше да става под контрола на Шел, който с всеки изминал момент чувстваше все по-силна умора.

Сега всичко беше приключило, освен най-важната част, причината, заради която се беше водила битката — пазарлъка с Делмънд. Преди това Шел не беше мислил за този момент и все още се чудеше как той изобщо се беше хванал на въдицата му. Обаче и швейцарците са били изненадани, когато австрийците са допуснали подобна грешка в битката при Моргартен. Делмънд не беше известен като страстен читател и затова бе осъден да повтори големите грешки на пълководците, допуснали ги още преди векове. Затова Шел с основание смяташе, че Делмънд си го беше заслужил напълно.

Навън тръбите уморено даваха сигнал за отбой, с което показваха, че прибирането на ранените е приключило и че сега няма опасност за цивилните — роднини на загиналите, които следваха и двете войски — да приберат телата на близките си. Шел хвърли последен поглед към бойното поле, което потъваше все по-дълбоко в обагрената в розово мъгла, надигаща се от река Артъл. Тя се стелеше над земята и състрадателно покриваше онези, които продължаваха да лежат на нея. След миг той спусна платнището пред входа на палатката, седна на походния стол пред масата, на която беше разстлана картата, и дълбоко въздъхна.

Когато преди няколко години беше водил първата си битка в Сарксос, Шел беше добил представа как би трябвало да изглежда бойното поле след голямо сражение. Над него се развяваше храбро знамето му, а вражеското лежеше в прахта. Сега, когато беше натрупал повече опит от многобройните спечелени и загубени битки, той знаеше, че по тези бойни полета имаше много малко прах. Тази сутрин при изгрева на слънцето възвишението, което започваше от брода, представляваше обширно пространство, обрасло със зелена, подкастрена от овцете трева, цялото осеяно с бели маргарити и малки, току-що цъфнали жълтурчета. Сега, след като беше отъпкано от двадесет хиляди копита и десет хиляди крака, това пространство беше превърнато в кал. Тя беше червена и се залепваше за ботушите с ужасно упорство. Стъпканото в нея знаме на врага се беше превърнало в прогизнал парцал, който не се различаваше по нищо от срутена палатка или от наметало на дребен благородник, простряно, за да предпази собственика му да бъде взет в плен и за освобождаването му да бъде поискан тлъст откуп.

Що се отнася до поразеното от битката поле, Шел винаги се поразяваше от вонята, която се носеше над него на следващата сутрин. Не се учудваше и на това, че съпрузи, съпруги и други роднини на падналите в боя винаги се появяваха, след като той приключеше или по някое време преди разсъмване, за да им бъде разрешено да потърсят телата на близките си. Те знаеха от болезнен опит каква смрад ще започне да се носи над мястото, когато слънцето изгрее и всичко наоколо се нагрее.

Дотогава Шел възнамеряваше да е далеч от тук. Палатката му вече не можеше да го предпази от вонята, която издаваха разкъсаните вътрешности, нито от изпражненията, последица от първото бойно кръщение на смелите, млади войни. Поговорката казва, че войната е ад. Но в момента Шел беше по-склонен да замени последната с друга, по-нецензурна дума. Със сигурност би предпочел миризмата на сяра пред вонята, която се носеше сега.

„Това е само игра“, помисли си той… и направи гримаса, изразяваща погнуса. Създателят на играта, педантичен и съвестен майстор, си беше свършил работата твърде добре и подобни голи твърдения не променяха нищо. Никое действие не можеше да избегне последиците. С настъпването на вечерта въздухът трябваше да стане по-свеж, но не беше. Естествено по-късно, когато Шел се върнеше в Минсар, щеше да има голямо празненство по случай победата му. Там щеше да се събере голямо множество, което щеше да поздрави героите, допринесли за спечелването на битката, щяха да развеят знамената, да надуят фанфарите, бардовете щяха да пеят хвалебствени песни… Но всичко това нямаше да бъде тук. Това място можеше да бъде прочистено само от природата, а дори и на нея щяха да й бъдат нужни няколко месеца, за да го стори. Дори и след като тревата отново позеленееше и маргаритите разцъфнеха, в продължение на години овцете, които щяха да пасат по пасбищата, щяха да се натъкват на саби, върхове на стрели и зацапани останки от черепи.

През лятото поне тревата щеше да бъде по-буйна. Кръвта е изключителен естествен тор…

Платнището пред входа на палатката се вдигна. Вътре надникна един от стражите на Шел, негов стар сподвижник на име Талч. Пълководецът вдигна очи.

— Кога ще пожелаете да го видите, сър? — попита Талч. Беше грамаден мъжага, кавалерист, все още изпоцапан с кал и кръв от работата през днешния ден и Род знае още с какво. Той вонеше, но същото се отнасяше и за Шел, както и за всеки друг на една миля наоколо.

— След около двадесет минути — отвърна Шел и се пресегна през масата за каната с медовина. — Нека първо се погрижа за кръвната си захар. Той каза ли нещо?

— Нито дума.

Шел повдигна окуражен вежди. Делмънд беше известен с това, че обичаше да се хвали, дори и когато губеше, докато продължаваше да се надява, че ще се измъкне от ситуацията.

— Добре. Ял ли си?

— Не още. Ник беше на лов. Ударил е сърна. Сега я дерат. Обаче тук всъщност никой не иска да яде…

— Защо ли им е? Ние също не искаме. Изпрати някой в Минсар, за да им каже да запалят огньове за приготовление на храна пред градските стени. Тази нощ ще лагеруваме там. И кажи на Ала, че сега искам да чуя доклада й.

Талч кимна и спусна платнището. Шел погледна след него и за сетен път се запита дали Талч е играч, или е конструкция, т.е. един от многобройните „допълнителни“ участници в играта. Такива имаше много, защото повечето хора предпочитаха да играят по-интересни роли, а не да са само стражи или следващи войската персонажи, въпреки че знае ли човек. Един от най-великите генерали през 22-те години от съществуването на Сарксос, предводителят на конницата Алейнде, беше прекарал почти две години, играейки ролята на перач сред слугите на Великия херцог Ербин, преди да започне изумителното си издигане във военната йерархия. При всички случаи етикетът в Сарксос повеляваше да не се задава въпросът „Вие играч ли сте?“ Това би развалило цялата магия.

Друго беше, ако даден играч сам ти се разкриеше и след това му благодариш за оказаното доверие. Обаче в Сарксос имаше десетки хиляди играчи, които предпочитаха да останат анонимни както с имената, така и със статута си. Това бяха хора, които се потапяха от време на време във Виртуалното царство за някоя и друга вечер. Други, като Шел, идваха всяка нощ, за да търсят нещо по-така — забавление, вълнение, приключение, отмъщение, власт, или просто да избягат от реалния свят, чиято действителност понякога започваше да им лази по нервите.

Шел отпи голяма глътка медовина и остана така замислен, като от време на време разтърсваше тялото си и се почесваше. В туниката му имаше още от боровите иглички… щяха да изминат дни, докато махнеше всичките. Би предпочел да свърши сутринта остатъка от работата за тази вечер, но не можеше да бъде сигурен каква дяволия щеше да измисли Делмънд, ако разполагаше с време. Дори и от сегашната си силна позиция Шел не можеше да си позволи да пренебрегне репутацията на Делмънд на човек, който умее да се измъква. Майка му, Тарасп от Хълмовете, беше нещо като магьосница, известна с това, че не се обвързваше трайно с никого и минаваше без предупреждение ту към Бялата, ту към Черната магия. От нея Делмънд беше наследил способността лесно да се преобразява, както и опасното си коварство. Беше способен да подпише с едната ръка договор за мир, а с другата да ти забие нож в корема. Веднъж дори беше се опитал да постъпи точно така в палатка, в която трябваше да се договори с един пълководец, който го беше победил в битка. Сред участниците в играта имаше и такива, които се възхищаваха от подобна тактика, но Шел не беше от тях и нямаше намерение да играе нечестно и сега.

Същевременно той не се безпокоеше много, че някой може да се опита да го убие. На основната греда на палатката беше подпрян, изваден от ножницата, дългият му лакът и половина широк меч. Това беше много просто на външен вид оръжие от сива стомана, с леко синкав оттенък. То имаше много имена, както повечето мечове в Сарксос, или поне тези, които ги биваше за нещо. Мечът, който тук повечето хора наричаха „Улилатор“, или „Писъка“, имаше зловеща репутация. Беше известен с това, че можеше да защити господаря си, без дори да се налага той да го държи. Малцина бяха чули свистенето на Писъка и бяха останали живи, за да разкажат за него.

Шел се ослуша, тъй като чу отвън стъпки и глас, който се оплакваше, след което последваха звучни псувни на елстърнски.

— Талч?

Измина кратка пауза, след която главата на стража надникна в палатката.

— Нашият човек започва да става нетърпелив, а? — попита Шел.

На лицето на стража се появи ехидна усмивка и той каза:

— Изглежда, че се чувства засегнат, защото не сме му дали собствена палатка.

— Има късмет, че само достойнството му е накърнено.

— Мисля, че повечето в лагера мислят така. Между другото, сър, Ала иска да я приемете.

— Кажи й да влезе.

— Добре, сър.

Платнището се спусна и после пак се вдигна. Влезе Ала. Когато се движеше, бронята й леко подрънкваше над дългата туника от сърнешка кожа. Сърцето на Шел подскочи, както ставаше от известно време, когато я видеше след сражение. Тя беше валкирия, не в буквалния смисъл, но фигурата й беше такава — едра, силна, но не прекалено мускулеста. Беше изумително руса, а лицето й, обикновено добродушно, можеше за секунди да добие свиреп вид… То беше точно такова по време на битката. Тя също беше от хората, към които Шел изпитваше най-голямо любопитство. Беше ли тя истинска и в реалността, или беше създадена само за играта? И на нея той не би задал подобен въпрос, но в случая с Ала сдържаността му се дължеше не толкова на етикета, колкото на известна нервност. Щеше да се разочарова, ако разбереше, че Ала не съществува в реалния живот, а ако беше обратното, веднага би последвал въпросът: „А ти какво би следвало да направиш?“. Засега той се чувстваше доста добре сам, но си мислеше, че някой ден ще трябва да направи нещо по този въпрос… не изведнъж, а постепенно, а ако и тя искаше да каже нещо — е, тогава…

— Как си? — попита я Шел. — Ходи ли при бръснаря?

Тя седна и направи физиономия, която показваше, че не е имало много смисъл.

— Да… той ми заши раната на крака. Стана бързо. Каза, че до утре ще зарасне. Направи и някои заклинания. А ти как си? Поуспокои ли се вече?

— Какво говориш — каза Шел, — ще трябва да мине поне седмица. Мразя сраженията.

Ала го изгледа учудена.

— Ще трябва да си… Участвал си в твърде много битки. Искаш ли да ти докладвам каква е равносметката?

— Да.

— От нашите сили: сто деветдесет и шест убити, триста и четиридесет ранени, дванадесет от тях в критично състояние. От тези на Делмънд: две хиляди и четиринадесет убити, сто и шестдесет ранени, четиридесет, от които тежко.

Шел тихо подсвирна. Новината за този красноречив успех щеше да се разпространи. Това можеше да охлади за известно време ентусиазма на някои жадни за земи и битки обитатели на Южния континент на Сарксос. Няма да са малко и онези, които щяха да си помислят, че стратегията му е била по-добра от тази на противника. Още повече щяха да бъдат тези, които щяха да си го обяснят с някакво чуло… Това също устройваше Шел.

— Има ли други пленници?

— Има тридесет пехотинци, които не са ранени. Благородниците, които не са ранени, са малко, може би десетина. Почти всички останали благородници са ранени или са загинали в битката. Всички, които не влязат в сметката, изглежда, са избягали, повечето на юг.

— Значи са се отправили обратно към градовете му. Какво им става на тези хора? Да не искат да бъдат избити от конницата?

Ала сви рамене. Тя не си падаше много по политиката. Нейният интерес беше главно към сраженията и яденето, въпреки че за Шел беше пълна загадка и повод за завист какво прави с калориите. За него беше достатъчно само да погледне баница с месо или печен глигански бут, за да напълнее.

— Нещо друго? — попита той.

— Може би ще искаш да хвърлиш поглед на съдържанието в обоза с багажа им — каза Ала, измъкна от туниката си парче пергамент и му го подаде.

Шел го погледна бегло, но докато четеше, челюстта му увисна.

— Какво е това по… Защо му е било нужно всичко това?

— Изглежда, че за тази вечер в Минсар е било предвидено голямо празненство — каза Ала и се протегна лениво, но лицето й доби свирепо изражение. — Скъпи дрехи, подбрани храни и богата плячка за победителите, както и унизяване на победените… обикновената история. Щяха да ни влачат с примки около вратовете, а хората щяха да ни замерват с говежди и свински кокали.

Шел изръмжа.

— Къде ли пък биха могли да ги намерят. Тук има само овце.

— Е, да, така е. Вместо прием в чест на победата и голямо напиване и вместо другите местни владетели да се почувстват твърде изнервени, сега Делмънд остана с пръст в устата, а ние пленихме обоза му.

Шел кимна в знак на съгласие, но продължи да чете изумен описанието на багажа.

— Но това е абсолютна глупост, да мъкнат със себе си тези неща… Не мога да повярвам, че е толкова наивен… сигурно крои нещо. Чудя се какво. С кого напоследък Делмънд си е имал работа, че да има изгода, ако го помислят за тъп или луд?

Ала повдигна вежди.

— С нас.

Той я погледна.

— Да не искаш да кажеш, че нарочно ни е подхвърлил тази победа? Влязъл е в капана, въпреки че е очаквал подобно нещо?

— Той не се безпокои много за живота на хората си, ако това имаш предвид — каза Ала. — Добре е известно.

— Хм. — За момент Шел се замисли върху казаното. „Ще видим. Ако не е искал да заблуди нас“… Облегна се назад и се запита кой от враговете му напоследък би могъл да стои по някакъв начин зад действията на Делмънд. За кого те биха били от полза? „Може би Аргат? Не… прекалено праволинеен е за такова нещо. Елбай? Не, от това, което чувам напоследък, тя се готви да скъса с Аргат… Някои се опитват да разрушат Тройния съюз“.

Шел се замисли върху това, преценявайки различните възможности. Очите му попаднаха върху нещо друго, което стоеше на масата с картата. Беше свит на руло пергамент, от който се носеше лек дим. В момента из целия Сарксос ставаше прегрупиране на съюзите, защото Черният властелин беше започнал деветгодишното си придвижване от оградените си с планини земи, за да завладее окончателно всички територии на Доминиона. Всеки път, когато той се опитваше да го стори, останалите владетели от Сарксос се обединяваха, за да го отблъснат, но последният им съюз не беше така добре организиран, както обикновено. Беше им необходимо прекалено дълго време, за да се обединят… А след поражението си Черният властелин беше започнал по-рано от обикновено следващия кръг от „дипломатически инициативи“. Като че ли този път се канеше да спечели…

Всичко беше доста сложно, но повечето от нещата в Сарксос бяха такива. Точно това правеше играта интересна. През това време Шел трябваше да подходи към Делмънд така, че да не накара враговете му да се нахвърлят веднага отгоре му, особено майка му, която представляваше самостоятелна сила в Доминиона и имаше много връзки, които можеха да причинят неприятности. Трябваше да постъпи с Делмънд по възможно най-справедливия начин, и дори да запази престижа му.

— Мисля, че трябва да го убиеш — каза Ала.

Шел снизходително се усмихна.

— Няма да спечеля много, ако го направя — каза той, но това не беше истинската причина. Даваше си сметка, че Ала също го знаеше. Тя отново го погледна учудена.

— Само си губиш времето с него — продължи тя.

— Ако някой ден човек иска да стане господар на целия Широк Доминион, трябва да се държи коректно както в началото на играта, така и на финала. Нека го наречем просто практика. Има ли още нещо, което да ми кажеш за разчистването на бойното поле?

Ала поклати глава.

— Главният интендант иска да знае кога ще превърнем тези боклуци в пари. Войската започва да става малко неспокойна, усещайки близостта на толкова много злато.

— Не се и съмнявам. Ще започнем да се разплащаме сутринта в Минсар. Утре е пазарен ден. Ще дойдат търговците на злато и скъпоценности от Велатил и с удоволствие ще изкупят плячката ни. Кажи на войниците, че всеки ще получи своя процент от печалбата, а аз ще дам моя дял във войсковия фонд за погребенията.

Ала повдигна вежди.

— Господарю, да не би днес някой да те е ударил по главата?

— Не, просто искам да бъда сигурен, че след няколко седмици ще мога да разчитам на достатъчно доброволци. А сега отворете няколко бъчви от виното, което нашият предвидлив противник носи в обоза си, и го раздайте на войниците. Нека и танцьорките да се поразпуснат, ако естествено имат такова желание.

— Повечето от тях вече достатъчно са се поразпуснали.

— Аха. Кажете им, че са свободни да вървят, където пожелаят. — Шел въздъхна. — Нещо друго?

Ала поклати глава.

— Е, добре — каза Шел. — Талч!

Стражът подаде глава иззад платнището.

— Господарю?

С това обръщение искаше да му подскаже, че Делмънд е отвън.

— Доведете пленника — нареди Шел.

След миг Делмънд влезе наперено вътре между двама стражи. Бяха му свалили майсторски изкованата черна броня, но дори и останал само по трико и подплатен с пух хитон, той беше твърде внушителен. Беше широкоплещест, мускулест и набит, а лицето му беше изкривено от яд. Единственият атрибут към облеклото му, в който имаше нещо необичайно, беше металната халка около врата му. Това беше най-сигурният начин да се запази сегашния образ на някого, който можеше да се преобразява.

Следваше го висок рус, строен мъж, облечен в туника на вестоносец с избродирано отдясно на гърдите голямо синьо куче. Както мъжът, така и туниката му бяха безупречно чисти. Шел забеляза как херолдът побърза да почисти демонстративно прахта от останалия свободен стол при масата.

Делмънд се отпусна, ръмжейки на стола. Херолдът се отдръпна и каза с ненужно висок глас:

— Представям на ваша светлост присъствието на моя господар Делмънд т’Лавирт, Черната одежда, принц на Елстър и Върховен господар на Чакс.

И двете титли бяха верни, но никоя не заслужаваше да бъде обявена с такъв висок глас. Елстър беше страна с толкова много наследници, че в нея имаше дузини принцове, а Чакс беше малка, но гъсто населена област от Сарксос, известна най-вече с горите си от желязно дърво, леките си червени вина, стратегически важното си положение при сливането на две големи реки и това, че веднъж на две седмици ставаше притежание ту на един, ту на друг участник в играта. Обаче Делмънд беше станал владетел на Чакс случайно… факт, който много забавляваше някои от опитните и изтъкнати играчи в Сарксос. След като я беше спечелил благодарение на много погрешна бойна тактика на негов противник, Делмънд се перчеше с това из кралствата и се представяше за по-важен, отколкото всъщност беше.

Понякога това се случва с новите играчи — потръгва им твърде рано. Постепенно те укрепват позициите си и се превръщат в сила, с която другите трябва да се съобразяват. Много често обаче ги сполетява точно толкова лош късмет в дипломацията или в битка, че те изгарят и напускат играта. Има и случаи, когато стават така досадни на другите играчи, че понякога най-различни сили се обединяват, само за да унижат по най-красноречив начин подобни парвенюта. Засега Делмънд не беше стигнал тази фаза, но беше на път да го стори.

Шел погледна към вестоносеца и после към Ала, а тя обяви, без да повишава глас:

— А това е Шел Предпазливия от Талерн и Ирдейн — свободен лидер на свободен народ, който днес ви победи в битка. Сега ние ще диктуваме условията.

Херолдът Лазурният Алонт направи такава гримаса на отвращение, сякаш някой му беше предложил да говорят за човешката пот.

— Чуйте сега какво ще каже Върховният господар на Чакс…

— Той няма да каже нищо — прекъсна го Ала, — докато победителят не свърши това, което има да казва и не посочи условията, при които би приел вашата капитулация.

Лазурният Алонт настръхна.

— Първото изискване на господаря ми е да покажете уважение към войската му, тази страхотно въоръжена и могъща армия, с която днес преминахме през такива трагични премеждия…

— Извинявай — прекъсна го Шел. — Лазурни Алонт, днес ти участва ли в битката? Не мисля, че си се бил, защото не изглеждаш като всички останали тук и не вониш като нас. Така че можеш просто да пропуснеш това „ние“.

— Хм. Трябва да помним, че никой не може да устои сам срещу големите сили на Черния властелин. Ако ние не се държим заедно, тогава всички ще…

— О, моля те, остави Бен Франклин настрана — прекъсна го Шел. — Що се отнася до останалото, е, Черен или не Черен властелин, все едно.

Очите на Делмънд се разшириха. Отвори уста и пак я затвори.

— Хайде, сега да бъдем реалисти — каза Шел. — Няма защо да се правиш на изненадан, защото ти самият продаде договора си със Силите на мрака и премина на свободна практика веднага след като ти се отдаде такава възможност. Тази твоя стъпка беше доста странна, но едва ли е нужно да ти го казвам сега, въпреки че навремето всички те предупреждаваха. Дори и майка ти. А сега си застанал тук с надеждата, че от тъпотия, т.е. от добро сърце, ще бъда снизходителен и ще съблюдавам военните норми и ще те измъкна от кашата, в което си се набутал… — Той отпи голяма глътка медовина. — Имам новина за теб. Според нормите за водене на война в Сарксос мога да постъпя както намеря за добре с пленник, за когото не съм взел откуп. Този следобед моите магьосници установиха контакт с всички страни, които евентуално биха проявили интерес. Между другото не можаха да се свържат с майка ти. Нейните помощнички им казаха, че това й бил ден за миене на косата. Не се получиха предложения да бъдеш откупен, дори и след като намалихме цената. Съжалявам. Така че ако утре до този час няма предложение, в което искрено се съмнявам, мога да постъпя с теб както намеря за добре.

Шел се облегна назад и се загледа за миг в чашата си с медовина. Ала наблюдаваше Делмънд, без да мигне и се усмихваше като котка, която очаква на коя страна ще побегне плъхът. След това Шел заговори отново:

— Мисля, че би ми доставило голямо удоволствие да те пратя на вечна служба в робските мини на Орон, Господаря на Дългата смърт. Ето виж, този следобед той ми изпрати писмо, в което ме уведоми, че с удоволствие ще те приеме.

Шел се пресегна през масата и побутна с върха на ножа си димящия пергамент, като мислено му се прииска мастилото, с което беше изписан, да престане да пуши. Получи се точно обратното и той се уплаши, че посланието ще подпали нещо ценно по масата.

— Това не е предложение за откуп, а оферта да те купи. Във Виртуалния доминион Сарксос има поне двеста генерали, лордове и графини, както и по-дребни благородници, които горещо биха ми препоръчали да приема предложението. Обаче аз не обичам много робството. Моят интендант ме посъветва, че ще е много по-добре да ти отнема всичко ценно и да те пратя да просиш по пътищата, за да могат селяните, на които си изгорил нивите и си унищожил добитъка, да те замерят с фъшкии, когато минаваш.

Делмънд видимо потръпна.

— За теб ще е повече от полза да вземеш в плен армията ми, а мен и имуществото ми да върнеш у дома с подходящ ескорт.

— Какво каза? — Шел мушна пръст в ухото си и го завъртя. — Мога да се закълна, че те чух да твърдиш, че имаш армия. Онази жалка сбирщина от подобие на войници с бръснатите глави, която държим в ограденото с колове място за добитъка, онези двеста души със смъкнати задници, без коне и оръжие, тази ли армия имаш предвид? Ох…

За Делмънд отдавна се говореше, че няма чувство за хумор. Сега Шел се увери, че е така.

— Не тази армия — побърза да каже Делмънд. — Другата ми армия.

Шел гръмогласно се засмя.

— Извинявай — каза той. — Ако имаш армия някъде другаде, в което се съмнявам, тя вече не е твоя. Не и след като се разпространи новината за това, което се случи този следобед.

Той много се надяваше да е така. Беше доста вероятно Делмънд да има и друга войска… но днес Шел не бе склонен да приеме подобна възможност.

— Дори и да имаш друга армия, за какво ми е притрябвала, като имам предвид от какво качество са войниците ти? Ако „качество“ е най-подходящата дума.

— Тогава земя.

Шел въздъхна.

— Не ми трябват земите ти. — „Всъщност не е точно така“, помисли си той, но сега не беше моментът да обсъжда личните си амбиции с Делмънд. Днешната битка беше част от дълга поредица начинания, обсъждани с двама генерали от Сарксос, на които Шел имаше доверие… е, дотолкова, доколкото човек можеше да има доверие на някого от играчите в Сарксос. Обикновено то не беше много голямо. Ако нещата се развиеха добре, през следващите няколко месеца Шел щеше да вземе със сила земите на Делмънд и всички в Сарксос, включително и хората, които ги населяваха, щяха на драго сърце да приемат промяната. Сега обаче Шел каза: — Не, благодаря. Интересува ме много повече преносимото ти имущество, което ти заслужаваш да загубиш. Не мога да си обясня защо носиш със себе си тези боклуци, освен, разбира се, с това, че си доста разглезен, за да ядеш обикновената войнишка храна като всички останали. Половин акър брокат за палатка, половин тон златни съдове за храна, дузина брони за официални случаи и цяла бригада танцьорки.

— Не можеш да ми отнемеш тези неща! От незапомнени времена те са част от покъщнината ми…

— Делмънд, аз вече ги взех. Днес ти загуби битката. Не си ли го забелязал? Освен това си откраднал девет десети от всичкото това имущество преди година и половина от Елансис от Ширхолц. Ти превзе замъка й, когато там беше само нейният малък брат, младият Лендгрейв, с недостатъчни сили да го защитава. Много долно от твоя страна, Делмънд, да откраднеш семейните сребърни прибори от деветгодишно момче. Не се учудвам, че не си оставил всичко това вкъщи. Страхуваш се някой да не постъпи по същия начин като теб. Този път обаче не си си направил добре сметката, защото сега всичко това е военна плячка, тъй като е била завладяна честно и открито на бойното поле. Ако я беше оставил в дома си, никой нямаше да я докосне. Но Елансис много ще се зарадва, ако й бъде върнато Окото на Аргон. Това значи в нивите на Ширхолц отново да поникне нещо през тази година, а Талерн да има двама силни съюзници, които от изненада ще повдигнат вежди дълги от тук до Морето на залеза. Това също си го заслужил. Не мога да повярвам, че си дръзнал да откраднеш такова нещо. На всички е известно, че Тъмночервеният смарагд носи разорение на всекиго, който се докосне до него, освен на господарите на замъка Лендгрейв. Не ми казвай, че майка ти те е подучила да сториш и това.

Върху лицето на Делмънд се изписа пълно недоумение. Шел се замисли за момент и прехвърли тази част от разговора във файл: „Майки/мащехи, злобарки, да се пристъпва много внимателно към тази тема“.

— Така — каза той. — Междувременно ще се отнесем с нужното уважение към оцелелите в битката благородници от твоята армия и ще поискаме нормалния за такива случаи откуп. За щастие, за тях имаме доста предложения. Оцелелите в сражението твои пехотинци ще работят принудително един месец в Минсар като обезщетение за щетите, които нанесоха на земите на Талерн, а след това ще бъдат освободени. Кой знае, след това някои от тях могат да пожелаят да останат. Изглеждат ми доста недохранени.

Ти обаче ще получиш храна тази вечер и утре сутринта. След това ще ти дадем полагащия ти се мех с вода и торба с хляб и месо, а един конник ще те съпроводи на десет мили навътре в твоите земи, за да можеш оттам да поемеш пътя за дома. Може би до средата на лятото ще стигнеш там, ако не се мотаеш. Между другото металната яка ще остане на врата ти. Ако полетиш обратно към дома, преобразен като птица или прилеп, няма да имаш време да размислиш върху грешката, която си допуснал — продължи Шел.

Лицето на Делмънд стана моравочервено. Той пое дълбоко въздух и изрече ужасни неща по адрес на цялото родословно дърво на Шел. Тъкмо беше започнал да навлиза във форма, когато откъм подпорната греда на палатката се чу някакъв слаб, подобен на стон шум. Писъкът леко потрепваше. Само толкова, колкото да се види, че стоманеното острие започва да се раздвижва, като че ли дишаше, а писъкът ставаше все по-силен. Приличаше на звука, който издава котарак, когато иска да изплаши някого, само че този звук беше по-силен и заплахата тенденциозна, като гласа на майка ви, когато иска да разбере защо се бавите толкова дълго в банята, и то при заключена врата.

Делмънд рязко пое въздух и млъкна.

— Мисля, че трябва да внимаваш какво говориш — посъветва го Шел. — Писъкът има навика да се измъква от палатката ми нощно време и да ходи по свои работи. Не бих казал, че са напълно законни, защото невинаги са такива, но след подобни случаи винаги плащам погребенията.

Сега вече Делмънд не смееше да помръдне.

— И така всичко е решено — каза Шел. — Лазурни Алонт, като пълноправен хералд на Доминиона, кажи дали това решение е законно?

— Законно е — отвърна херолдът, като гледаше леко изнервен своя работодател.

— Чудесно. Сега вече мога да изслушам потърпевшия, ако има някакви възражения.

Отначало на Делмънд не му достигна въздух, после не му идваха думи, но накрая се съвзе и изкрещя:

— Нищо подобно нямаше да се случи, ако чудото не беше на твоя страна! Вие не се спуснахте по хълма срещу нас на коне, а върху дяволи! Ще разберем откъде можем и ние да се снабдим с такива демони и след това ще ви размажем…

— Повечето от тях са от Алтарн — отвърна спокойно Шел. — Там има хубава, малка конеферма. Аз съм собственикът. Направихме кръстоска между нашия черен Делверн и планински попита. Носи се слух, че има и още някакъв примес… вероятно от коза. Не мисля, че ще ти провърви много с тях, Делмънд. Те хапят, просто трябва да се примириш с това… защото най-вече духът им прави стъпките им така уверени.

— Духове! — изкрещя Делмънд и се обърна към Лазурния Алонт. — Чу ли това? Той призна, че са били духове, т.е. вещици!

Лазурният Алонт погледна крадешком към Шел — лицето му изразяваше пълна безпомощност, но господарят му не го видя, а това накара Шел да се запита дали в някой по-далечен момент да не предложи на човека работа.

— Хм — обърна се Шел към Делмънд. — Подобна реакция не е типична за теб. — Работата, изглежда, загрубява.

Лицето на Делмънд стана още по-тъмночервено. В Сарксос намеците за „реалния живот“ отвън на някой играч не се считаха за кой знае каква проява на тактичност. В края на краищата играта трябваше да служи за отмора от външния свят, за място, където играчът можеше да се освободи от напрежението и ежедневието си и да изпита нещо по-значимо и екзотично в компанията на други, които се стремяха към същото. Но в Сарксос ставаха много неща, които бяха извън правилата, факт, който създателят й очевидно приемаше за показателен, че играта се развива в правилна посока, че това място става все по-близко до реалността, че човек се чувства по-близко до това, което е в действителност, че всичко е по-близо до реалния живот. Освен това самият Делмънд беше нарушил доста правила в тази битка. Да смениш изцяло позицията си също е честна игра, помисли си Шел.

— Е, добре. Всички въпроси са решени. Талч?

Стражът подаде глава.

— Изведи го навън и го нахрани. След това го заключи в една от каруците от обоза, докато се придвижваме. Не в негова, а в наша каруца. Бог знае какви малки изненади е монтирал в своите. Просешката му торба да е готова за сутринта. Не е нужно да бъдем чак толкова стиснати. Пусни вътре и буца кораво сирене.

Треперещ от гняв, но без да каже дума, Делмънд бе изведен навън. Лазурният Алонт се спря на входа на палатката и каза:

— Ако позволите, бих ви дал един съвет…

Шел кимна.

— Не е много безопасно да обиждате майка му. Ако синът й пострада по пътя, вашата игра също може да тръгне на зле.

За момент Шел не каза нищо.

— Дръзко казано — отбеляза накрая той. — Освен това може и да си прав. Ще имам предвид предупреждението ти, Лазурни Алонт.

Херолдът се поклони и се измъкна от палатката.

За момент Шел остана неподвижен, като хапеше замислен устната си.

— Този момък ми се струва прекалено гъвкав — каза Ала, изправи се и се протегна.

— Може би. Хайде — подкани я Шел и също се изправи. — Нека товарачите да разтурят тази палатка, а ние да поемаме пътя към Минсар, за да вечеряме. Днес свършихме добра работа.

Ала кимна и излезе от палатката.

След малко Шел също излезе навън в здрача и повървя малко в червената, лепкава кал, опитвайки се да намери по-твърдо място. Най-после откри едно, което по някакво чудо не беше превърнато в кал от хилядите копита. Погледна на юг към първата луна — по-малката, която плуваше над мъглата.

Обърна се на север към Минсар, който се виждаше между покритите с гори хълмове. На лунната светлина устремените нагоре върхове на боровете бяха малко по-бледи от останалите клони — по-светло сребро, контрастиращо с по-тъмното сребро и напълно черните сенки, хвърляни от дърветата. На Южния континент беше настъпила пролетта и на дневна светлина се виждаше истинският цвят на върховете на иглолистните — свежо бледозелено. На други места пък можеха да се видят бледозелените, разтварящи се пъпки на дъбове и кленове — всичко блестеше в новата си премяна. Сутрин полята бяха изумителни. Наред с жълтурчетата, подаващи се в тревата, и белите маргарити на Южния континент, които се появяваха, след като снегът се стопеше, имаше и друга белота — тази на новородените агнета, които подскачаха на неустойчивите си крачета, осветени от пролетното слънце, изумени и същевременно радостни, че са живи. Тъкмо затова, когато ти кажат, че някой като Делмънд е приближил границите на страната ти и се кани да я премине и да превърне всичко в кървава каша — селцата, хората, агнетата и маргаритите, изобщо всичко, което има значение за теб, а и много неща, които до този момент не си считал за толкова важни, тогава ставаш непреклонен и се изправяш в защита на тези места.

Преди време, за негова голяма изненада, Шел беше започнал да прави тъкмо това. Той рядко беше виждал маргарити, освен в цветарския магазин надолу на неговата улица и никога не беше зървал агне, освен на части, увити в пластмасови опаковки на щанда за месо в супермаркета. Обаче в Сарксос беше разбрал какво означават цветята и добитъкът за селяните, за дребните фермери и земевладелци, между които се движеше. И когато за първи път се „установи“ и превърна тази част на Сарксос в свой дом, далечен от другия, а някой в Доминиона идваше с намерение да посегне на добитъка и да унищожава хора и маргарити, при това не от необходимост, а по политически съображения, Шел си каза: „Тая няма да я бъде“ и започна да събира войска.

Сега му се струваше, че първата битка беше много отдавна… както тя, така и последвалите я проблеми, свързани със „спасяването на родината му“ за първи път. В армиите, независимо от това колко са малки, а неговата беше тъкмо такава, се развиваше достойната за съжаление тенденция да им се плаща. Ако заплатите на войниците закъснееха, те отиваха другаде или се обръщаха против теб. Шел беше намирал начини да им плати, понякога от собствения си джоб, и затова си беше спечелил репутацията на ексцентрик сред другите генерали и владетели в Сарксос.

След това дойде проблемът с местните владетели на „неговата страна“, обезпокоени от активността му в тези земи, за които те от много време нехаеха. Тези властелини гледаха, и то с основание, на Талерн като на своя собственост. На тях не им харесваше, че някой събира войска, за да я защитава без тяхно разрешение. Това несъгласие продължи близо година, докато владетелите не разбраха, че борбата против Шел не ги води доникъде и че цената, която той им предлагаше, за да ги купи, всъщност беше добра. След този момент до голяма степен той беше оставен на мира… освен от такива като Делмънд. Когато подобни хора се появяваха на границите на Талерн, Шел правеше всичко възможно да ги възпре, защото беше влюбен в това място. Знаеше, че подобно нещо винаги крие опасности. Обичаш ли, винаги съществува вероятност да бъдеш наранен.

Някои рани обаче си го заслужаваха.

Шел остана още малко на това място, за да подиша чист въздух и да погледа луната, след което каза:

— Тук играта свършва.

Изведнъж всичко около него придоби абсолютно застиналия вид на фотография или холограма.

— Опции — каза гласът на сървъра, който контролираше „рамката“ на виртуалния експеримент. — Да продължите: да запаметите: да запаметите и да продължите.

— Запамети — нареди Шел. — Равносметката, моля.

— Запаметено. Равносметка за Шел Предпазливия — чу се гласът на главния компютър на игрите, докато застиналата картина на екрана започна да се разтваря в синия цвят на монитора. — Равносметка от предишната игра: четири хиляди осемстотин и шестнадесет точки. Резултат от сегашната игра: петстотин и шестдесет точки. Всичко: пет хиляди триста седемдесет и шест точки. Проверка?

— Без проверка — отвърна Шел.

— Потвърждавам приетата равносметка; без проверка. Сега ли ще прочетете очакващите ви съобщения?

— Запамети ги за по-късно — нареди Шел.

— Прието — отвърна гласът на главния компютър. — Моля, въведете личния си код за запаметяване на този резултат в директория „архив“.

Шел натисна два пъти клавиша на мишката, за да извика на екрана личния код на компютъра си. Това беше „подписът“, който безпогрешно удостоверяваше за главния компютър, че това е неговият резултат от играта. Подписът беше сложен и прекалено труден, за да бъде подправен от някой негов противник. Част от него се променяше при всеки сеанс. Тя се комбинираше с втората част, която оставаше постоянна в компютъра му. Имаше и трета част, която се пазеше в главния компютър за Сарксос. Шел кимна, когато компютърът прие неговото „запаметяване“.

— Запаметяването потвърдено — каза гласът на компютъра. Шел премигна, осъзнавайки за първи път, че гласът много прилича на този на Ала. — Тази част от играта Сарксос приключи. Сарксос е патентована от Кристофър Родригес, 1999, 2000, 2003 — 2010 и следващите години. Всички права запазени за цялата Вселена, както и за всички други Вселени, които могат да бъдат открити.

След това всичко изчезна. Шел отново се озова в стаята, натъпкана с книги, дискети и с всичката останала покъщнина, включително огромното кресло, заемащо повечето място в помещението, в което ставаше връзката на имплантираното устройство с домашния му компютър. Шел седеше в креслото и се прозяваше истински, а не виртуално в шест часа сутринта в апартамента си в Синсинати. Бледата светлина на настъпващия ден вече се процеждаше през спуснатите завеси и плътта му започна да се оплаква след прекараната в битка дълга нощ. Тялото му се беше вдървило и го болеше навсякъде. Апаратурата беше нагласена така, че да дава по няколко пъти на час нареждане на мускулите да се свиват и разпускат, но понякога тези рутинни движения не бяха достатъчни, за да се разнесе натрупалата се в големите мускули млечна киселина, когато човек е изложен на стрес. Поради това някои дългогодишни редовни играчи се принуждаваха да вдигат тежести и да правят постоянно сериозни физически упражнения. Може и да е вярно мнението, че хората, които прекалено дълго сърфират във виртуалното пространство, са слаби и отпуснати, но играчите от Сарксос бяха в забележителна физическа форма. Едва ли бихте могъл да се борите достатъчно добре, за да спечелите едно кралство, ако тялото ви не ви помага в играта.

Междувременно неговото тяло казваше нещо съвсем конкретно. КОРНФЛЕЙКС! — крещеше то. — КОРНФЛЕЙКС И МЛЯКО!

Шел се изправи, протегна се и се захили при мисълта, че трябва да хапне нещо, както и от спомена за лицето на Делмънд, когато беше разбрал, че няма да се отърве с непокътнато имущество само за да се угоди на майка му. „Тарасп от Хълмовете“, помисли си Шел, докато си търсеше ключовете. „Как да постъпим с вас, госпожо? Та вие сте заплаха дори за собствената си плът и кръв. Ще трябва да поговоря с вещиците за това…“

Сложи си по-малко измачкана риза с къси ръкави, заключи апартамента и се спусна по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, докато излезе на улицата в изключително добро настроение. Въпреки че беше събота, нямаше да бъде свободен. Нощната смяна в болницата започваше в три и половина. Това щеше да бъде още една вълнуваща нощ, която щеше да прекара във вземане на кръв и събиране на лабораторни проби от около стотина пациенти, всеки от които направо го ненавиждаше. И въпреки това, когато той влезе в денонощния магазин за корнфлейкс и мляко и си побъбри десетина минути с Я Чен, нощната продавачка, преди да й изтече смяната, сърцето на Шел преливаше от радост. „Каква страхотна кампания. Каква страхотна битка. Нямам търпение да започна да се занимавам с проблемите, произтичащи от това, което стана“…

През целия обратен път от номер 7 до номер 11 той кроеше планове… мислеше си с кои играчи трябва да се консултира. Продължаващата заплаха от Черния властелин не му излизаше от ума. Какво ли точно целеше той с предложението си да „купи“ Делмънд? Сумата беше три пъти по-голяма от нормалната цена за откупа. Освен ако това не беше някаква тайна уговорка между майката на Делмънд и Черния. „Тя е способна на такова нещо“, каза си Шел, докато изкачваше тичешком стълбите. „Като змия е. Всъщност дали първообразът й не е на змия? Сигурно е някоя“…

Той се спря на площадката пред апартамента с ключове в ръка и се загледа във вратата. Тя беше леко открехната. „Не може да съм я оставил отворена“.

Внимателно отвори вратата и надникна вътре.

Сърцето му се сви. Някой беше влизат тук. Някой е влизат и… е претърсвал помещенията.

Запристъпва бавно напред, като едната му половина се питаше дали натрапникът е още вътре, а другата нехаеше, защото в далечния край на всекидневната, където бяха бюрото му и интерфейса1 беше настъпило истинско бедствие. Бюрото беше преобърнато с краката нагоре. Компютърът лежеше на една страна, основната кутия беше отворена, чарковете й се виждаха навсякъде. Мониторът беше разбит, цялата му система беше унищожена.

Естествено Шел отиде направо при телефона и се обади на застрахователната компания. Разбира се, след време те щяха да платят, за да си купи нова система. Но те не можеха да направят нищо за дисковото му запаметяващо устройство. Когато в понеделник занесеше харддиска си в магазина, Шел щеше да разбере, че той е бил форматиран и тогава щеше да загуби всякаква надежда.

Преди да излезе, не беше дублирал файловете си в директорията „извънредна ситуация“. Най-лошото беше, че не беше дублирал преносимите си кодове, сложните и абсолютно незапомнящи се кодове, които в комбинация с кодовете, запаметени в главния компютър на игрите в Сарксос, му даваха достъп до неговия герой и историята му.

Измина доста време, преди да престане да изпитва желание да си удари главата в стената заради глупостта си. Щяха да минат седмици, докато се измъкне от кашата, в която се беше забъркал, защото хората, свързани със Сарксос, бяха маниакално предпазливи, щом станеше въпрос за тяхната сигурност. О, след време той щеше да успее да влезе отново в играта. Щеше да предаде резултатите от последното си запаметяване в дистанционния дублаж (като много съвременни компютърджии, той имаше абонамент в службата „Запаметяване — живот“ — фирма, която пазеше в друг сайт дубликати на запаметените му файлове), както и копия на преносимите кодове, които са били използвани при последното запаметяване. Фирмата щеше да сравни последните му запаметени файлове в директория „архив“ с тези, които пазеше при себе си, щеше да провери валидността на положението му в реалния свят и виртуалната му самоличност и след време отново щеше да му издаде нова парола, за да може да се върне в играта.

Но дотогава нямаше да може да се скита из зелените поля на Талерн. Би могъл да стигне до Сарксос чрез една от евтините „въвеждащи програми“, които се продаваха на хора още не решили дали да се заемат сериозно с играта. Той обаче нямаше да може да се върне в нея като Шел, докато не получеше нова парола, а дотогава кампанийният сезон за тази година ще е приключил. Две години най-щателна предварителна подготовка за тазгодишната кампания, две години, изминали в кроене на планове с други играчи — всичко щеше да отиде по дяволите. Някои от хората, с които Шел беше замислял тези планове, щяха да побеснеят. Можеха да не пожелаят да имат нещо общо с него в бъдеще, независимо от факта, че той нямаше вина за случилото се. Други, на които той щеше да липсва, щяха да сключат нови съюзи.

Ами какво щеше да стане с Ала? Ако тя реално съществуваше, беше напълно възможно да се отдръпне поради липса на партньор, с когото да работи, а дори изобщо да излезе от играта. Ако не беше истинска, героите, създадени в процеса на играта, които не са за постоянно, често ги „отзоваваха“ — по-приемлива дума за „изтриваха“. В крайна сметка Сарксос беше едно икономическо предприятие, което не можеше да си позволи да държи неизползвани ресурси. Възможността Ала да престане да съществува поради неговото отсъствие го обезпокои дори повече от провала на кампанията му.

Цялата ситуация беше направо вбесяваща. Но това бяха някои от опасностите, съпроводени с играта, и Шел не можеше да направи абсолютно нищо.

Разбира се, той започна отново. Не беше от хората, които лесно се отказват. Това бе и първата причина, накарала го да стане играч в Сарксос. Обаче докато бавно възвръщаше своя виртуален живот и (след като най-после му издадоха нова парола) възстановяваше доверието в героя си, един много важен въпрос остана без отговор:

„Защо мен? Защо?“

Виртуален доминион Сарксос,

Месец на зеленината, 23-о число,

Година на дъждовния дракон

Кръчмата имаше само едно помещение и покривът течеше. Дъждът, който се лееше тихо, но непрестанно, проникваше през непокрито със слама място. Дъждовните капки капеха монотонно върху огнището на камината, изградено от аспидни плочи, и със съскане се превръщаха в пара, там където паднеха. От камината навсякъде наоколо се носеше синкав пушек, който се издигаше към почернелите греди на тавана. От тях висяха няколко горящи с пращене лампи, които сякаш плуваха сред дима и хвърляха оскъдна светлина върху старинните, масивни дървени маси, целите покрити с резки от ножове.

Около тях беше насядала и ядеше, и пиеше разнородна смесица от хора — селяни, дошли от нивята, благородници, седнали върху сгънатите си плащове, за да нямат пряк допир с пейките, наемни войници с изподраскани кожени ризници, добре облечени чуждестранни търговци, които разговаряха оживено помежду си за тържищата на Сарксос и за това как ще им се отразят сегашните войни. С други думи, това бяха редовните посетители, които обикновено се събираха вечер във „Фазана и буренцето“, за да се наливат с билков чай, на който викаха „гахфех“, или пък с разводненото, но за щастие безопасно вино на съдържателя, да се гледат подозрително и да се забавляват.

В ъгъла, в който се издигаше коминът, седеше задължителният за такива места подозрителен странник с качулка над очите и крака, качени върху грамаден пън, чакащ да бъде хвърлен в огъня. Той пушеше с дългата си лула, а очите му проблясваха изпод качулката, докато наблюдаваше компанията. Една голяма котка с мръснобяла козина, раздрани уши и млечнобяло от слепотата око, го погледна и каза:

— Хъм, пак си ти… — и го отмина.

Лийф Андерсън, който седеше сам край една малка маса в далечния край на кръчмата, се огледа и си каза, че това е точно такова място, каквото майка му винаги го беше предупреждавала да отбягва. Проблемът беше, че когато изпаднеше в покровителствено настроение, тя се безпокоеше, че той може да попадне на такова място в реалния свят. Но Лийф много се съмняваше, че там изобщо има такива, или поне там, където беше вероятно да ги има — в Ню Йорк, Вътрешна Монголия2, Външните Хибриди и може би в Юкон. Той леко се усмихна. Винаги му беше чудно, че такава корава жена като майка му, която години наред беше танцувала в Нюйоркския градски балет, беше здрава като стоманена пружина и имаше език като бръснач, можеше да се безпокои за „малкото си момченце“, като че ли той не беше наследил нищо от нейната твърдост.

Кръчмарят се надвеси намусено над него.

— Трябва ли ти този стол? — попита той.

Беше характерен типаж, също като странника до огнището — дебел, плешив, с престилка, която е била прана някъде преди сегашния цикъл на Дракона, и винаги в отвратително настроение.

Лийф го погледна.

— Чакам един човек — отвърна той.

— Страхотно — изръмжа съдържателят и сграбчи с една ръка стола. — Когато дойде, ще вземеш друг. Този ми трябва за клиенти, които си плащат.

Лийф вдигна чашата с чая и многозначително я размаха под носа на кръчмаря.

— Правиш се на куражлия, а? — продължи да се заяжда съдържателят. — Ако искаш още един стол, плати за още една чаша. — Той се засмя на собственото си остроумие, разкривайки зъби като на герой от роман на ужасите, писан от зъболекар.

— Не е много разумно да обиждаш магьосник — отбеляза Лийф.

Кръчмарят го погледна с надменна усмивка, явно без да се впечатли от вида му — строен млад мъж с изпокъсана роба, украсена с поизбелели и неясни алхимически и магически символи.

— Ти си само един магьосник от плетищата — каза презрително той. — Какво ще направиш? Няма да дадеш бакшиш?

— Не — отвърна Лийф, — ще ти дам. — Той свали шапката си и порови известно време в нея. После извади това, което търсеше, подхвърли го на кръчмаря и изрече тихо една дума.

Кръчмарят инстинктивно го хвана, загледа се за момент в нещото, което приличаше на парцал, привързан с връв, а след това се огледа уплашен. Незнайно откъде се появи дим, който го обгърна. Всички в кръчмата извърнаха глави.

Пушекът бавно се разсея. Там, където стоеше кръчмарят, на пода едно бяло мишле се озърташе като изпаднало в шок.

Лийф се наведе и взе от земята до него увития в парцал талисман.

— Дори магьосниците от плетищата знаят някои заклинания. Този бакшиш добър ли е? — попита той. После погледна под другата маса, преди да се извърне наново към мишлето: — Приятен ден.

Мишката се обърна, за да види какво беше привлякло вниманието на Лийф… и съзря съсухрената бяла котка да се приближава с вид, който показваше, че е готова за едно малко предястие преди вечерята.

Мишлето се втурна през попуканите и изтъркани каменни плочи на пода, а котката го последва, без да бърза особено много, просто се наслаждаваше на ордьовъра.

Другите посетители не се впечатлиха много от случилото се и се обърнаха към масите, защото дъщерята на кръчмаря, която също остана напълно безучастна, беше започнала да разнася питиетата и да приема нови поръчки. Лийф прибра талисмана и се облегна назад с чаша в ръка. Вниманието му беше отново привлечено от чуждестранните търговци, които обсъждаха работата на тържищата.

Тук, както и в реалния свят, между търговците се въртеше оживена търговия с предварително спазаряване на стоката преди доставката и за Лийф не беше трудно да си представи как баща му е седнал с тези мъже и разговаря за маржове и предварителни продажби, докато чака кравите и свинете да се върнат от паша.

„Някога наистина трябва да се опитам да го доведа тук, помисли си Лийф. Може да успеем да направим малко «пари»“. Но талантът на баща му в инвестирането го караше да обикаля толкова много из цялата планета както във физическия смисъл, така и виртуално, че той бързо се отказа да пилее от малкото си свободно време във виртуалния свят или да се занимава с каквото и да било, което дори далеч да напомня на пазарлък. „Ако го докарам тук, той вероятно ще предпочете образа на някой безстрашен воин само с препаска между бедрата или с каквото и да било, което да замени костюма му…“

Изведнъж вниманието на Лийф беше привлечено от друг посетител, който стоеше в отсрещния край на кръчмата. Беше висок, слаб, погълнат от заниманието си млад мъж, облечен в кожен тъмен елек. Той методично чистеше и поглеждаше цевта на един пистолет, някакъв полуавтоматичен потомък на глок. Обикновено подобно занимание би трябвало да предизвика безпокойство сред околните, но „Фазанът и буренцето“ се намираше в малкото княжество Елендра, а това беше едно от местата в Сарксос, в които барутът не действаше. В действителност така беше и в повечето места в Сарксос. Създателят на играта беше направил своя алтернативен свят предимно за хора, които твърдо предпочитат механичните оръжия и които предполагат, че за да се убиете с противника, трябва да се изправите в непосредствена близост един срещу друг.

Обаче Крис Родригес явно беше предположил, че винаги ще има и хора, за които животът не би бил пълноценен без оръжия, които да могат да правят „бум“ и колкото по-често и по-силно го правят, толкова по-добре. Именно за тях в съседство със Сарксос бяха страните Арстан и Лидиос, където бяха разпространени експлозиви и други оръжия на химическа основа. Това бяха шумни места, в които войните бяха чести и вземаха много жертви. Много сарксосци се стараеха изобщо да избягват Арстан и Лидиос, защото считаха, че е по-добре да оставят тамошните младежи и девойки да се забавляват с това, което им харесва, и да не отвличат вниманието им с досадни представи за свят, в който нещата бяха по-други.

Но очевидно някои играчи в Сарксос бяха на малко по-друго мнение, защото имаше чести опити да бъдат изнамерени експлозиви или заместители на барута, които да могат да се използват и в Сарксос въпреки твърдението на създателя на играта, че в нея няма такива и няма да има. Някои играчи — ентусиазирани алхимици или бъдещи търговци на оръжие — отделяха доста време за опити да изобретят подобни вещества. С тях ставаха инциденти, които бяха трудно обясними по друг начин, освен със старата сарксоска поговорка, че „Правилата се грижат сами за себе си“.

Черната дръжка от ковано желязо на вратата до Лийф се помръдна, тя със скърцане се отвори навътре и закри гледката пред него. Посетителите прекратиха заниманията си и впериха взор нататък. Винаги правеха така дори ако влизащият им беше познат. Но този явно не беше. Продължиха да го наблюдават.

Новодошлата се обърна и затвори вратата. Беше средна на ръст, стройна, с дълга кестенява коса, стегната отзад в плитка, която бе навита около главата й. Дрехите й бяха в тъмни, строги тонове — кафява туника, черен брич и ботуши, а отгоре беше облякла стегнат елек от тъмнокафява кожа. Бричът беше с плетеници от тъмнокафява кожа, а върху всичко това беше облякла тъмнокафява роба, цепната отзад, за да може да язди. Носеше и торба от кафява кожа. Ако беше въоръжена, Лийф не можеше да види, къде държи оръжието си… не че това имаше някакво значение.

Тя се огледа достатъчно дълго, за да даде своя принос в играта на размяна на погледи, защото това си беше игра. Трябва да издържиш погледа на тълпата, да им покажеш, че имаш също толкова право да бъдеш тук, колкото и те. В противен случай можеха да започнат неприятности, за които ти може да имаш, а може и да нямаш вина, но накрая със сигурност щяха да се стоварят върху теб. Компанията от „Фазана и буренцето“ оцени изпълнението и се направи, че новодошлата не я интересува.

Тя погледна към Лийф. Той отново повдигна шапката си, за да може да види червената му коса.

Посетителката се усмихна, приближи се, седна на другия стол и огледа с критичен поглед обстановката.

— Често ли идваш тук? — попита тя.

Лийф я погледна отегчено.

— Не, сериозно те питам. Това място е истински вертеп. Как го откри?

Лийф се засмя.

— Попаднах тук миналата година, по време на войните. Не ти ли се струва, че в него има някакво селско очарование.

— Има мишки — отбеляза Мегън, отдръпна леко назад крака и погледна под масата към нещо, което пробяга отдолу. — Е, няма значение, ето я и котката…

Лийф отново се засмя.

— Искаш ли нещо за пиене? Чаят не е лош.

— След малко. Разбрах, че си взел списъка от Уинтърс.

— Да… преди няколко дни. — Лийф отмести чашата с чая и се замисли. — Част от него ме изненада. Проблемът е, че познавам повечето от тези хора с техните имена в играта, а не с истинските от реалния свят, ако това изобщо може да се нарече познаване. Иначе бих могъл да се ориентирам по-бързо, както и много други хора. Обаче едно нещо веднага прави впечатление. Всички натирени са били много активни играчи. Няма дилита. — Лийф употреби сарксоската дума за дилетанти — хора, които се включваха в Играта по-малко от веднъж седмично. Доколкото мога да преценя, сред тях няма и участници с дребни роли. Всички, които са били натирени, са някакви значителни фигури.

Мегън кимна. Очевидно и тя го беше забелязала. Обаче го погледна малко озадачена.

— Преди няколко дни, казваш? Мислех, че искаш да започнеш веднага разследването.

— О, аз започнах — захили се Лийф насреща й. — Обаче исках първо да проуча сам някои неща. Ако се окажеше, че е напразно губене на време, щеше да е за моя сметка, а не и за двамата.

— Е, добре. И откъде започна разследването си?

— Главно на север. Сарксос има два главни континента, единият на север, другият на юг. От северния към южния се простира голям архипелаг, наречен Полумесецът, в който има хиляди подходящи убежища за пирати, бунтовници и за хора, които искат да си починат за няколко седмици от играта и да се погрижат за виртуалния си тен. Поговорих с някои. Един от тях се казва Линдау.

— Линдау, онзи от щурма на Вътрешното пристанище? — попита Мегън.

— Да. Въпреки че откакто е бил натирен, не се занимава много с щурмуване. Разговарях и с Еренгис, която дълго време е била върл враг на Линдау. Тя е истинска латерна на два крака. — Лийф се протегна и погледна под близката маса. — Разговарях и с няколко други, които са били врагове на Шел или на други от натирените, както и с техни приятели. — От изражението на Мегън заключи, че видът му е бил твърде самодоволен.

— Добре — каза тя. — Да ти се е набило в очи някое име? Някое, което да се среща в повечето случаи.

Лийф леко се усмихна.

— Вече си го открила, така ли?

— Аргат — каза Мегън.

Лийф кимна.

Аргат беше крал на Орксен, една от страните по на север. Тя беше планинска и бедна на ресурси, като се изключи големият брой варвари, облечени в животински кожи. Това бяха хора, които обичаха да водят непрестанни войни. Страната беше известна под името „Черното кралство“, защото години наред заставаше на страната на Черния властелин в неговите периодични кампании. И въпреки това тя самата никога не беше завладявана от друг, с което бе предизвикала раздразнението и завистта на някои играчи.

Аргат беше станал крал на Орксен през последните десет години на играта по начин, който се считаше за нормален в Сарксос. Той си беше спечелил име на способен генерал на орксенската войска по времето, когато страната беше управлявана от слаб и некадърен крал. Никой не се изненада много, когато една нощ на застаряващия крал Лорин му се случи случка при езерото, в което ловеше риба, и беше намерен от слугите си на сутринта с глава във водата, заобиколен от слисаните риби. Беше удавен от няколко часа. Никой не се изненада, когато убиецът не беше намерен, и не се учуди, че Аргат беше избран с акламации за крал, защото нещастният крал Лорин беше надживял всичките си наследници.

След това Аргат направи забележителна кариера според сарксоските стандарти. Като повечето хора, той водеше кампаниите си през лятото, а през зимата се занимаваше с интриги и кроене на планове, сключваше споразумения с едни играчи и нарушаваше договорите си с други. Той печелеше някои битки, а други губеше, но все пак победите му бяха повече. Аргат си разбираше от работата. Една година Шел води сражение с него и го победи по същия начин, както направи и с Делмънд, а този факт изненада някои от местните хора. Армията на Аргат беше много по-многобройна от тази на Шел.

— Аргат не е изкуствено създаден герой за играта, нали?

— Не, той съществува реално, сигурен съм — отвърна Лийф. — Веднъж някой ми каза с какво се занимава в истинския живот. Много е вероятно Аргат да е поискал да си отмъсти на някого, който го е победил в честна битка.

— Но това би могло да бъде само напоследък — отбеляза Мегън. — Всички натирвания са станали през последните три години от съществуването на играта. Защо изведнъж ще иска да започне да си отмъщава?

— А защо не? — сви рамене Лийф. — Нещо вкъщи се случва. Нещата тръгват на зле. И изведнъж играта загрубява.

— Да, може би си прав, но нямаме никакви доказателства в подкрепа на подобно предположение — каза Мегън. — А Шерлок Холмс казва, че не е добре да се строят хипотези без достатъчно факти. Засега разполагаме само с косвени доказателства.

— Все отнякъде трябва да започнем — възрази Лийф. — Аргат ще свърши работа, освен ако нямаш нещо по-добро предвид.

— Не знам дали е по-добро — каза Мегън. — Мислех да отида до Минсар.

— Където беше последното натирване.

— Не толкова заради самото място, но там, както казват, сега се събират лешоядите. Командващият на една армия, колкото и малка да е, не изчезва, или не го натирват, без това да привлече вниманието. Там ще има голямо струпване на хора, докато положението не се изясни… докато не намерят нов господар, на когото да се закълнат във вярност или не решат да се разпръснат. Можем да узнаем много неща, щом всички отиват там, за да се запознаят с положението.

— Идеята не е лоша, но все си мисля, че трябва да проучим Аргат.

Мегън направи физиономия, с която искаше да покаже, че не възразява.

— И така, къде е човекът с главно А в момента?

— Познай?

— В Минсар? — Мегън го погледна заинтригувана. — Ти се шегуваш. Че какво ще прави той там? Минсар е твърде малък залък за него. Един свободен град едва ли би го заинтригувал. Аргат води кампании за завладяването на цели държави. Виж какво направи в Полумесеца и по на север и Провейс! Градът едва ли има голямо стратегическо значение за него. Дори реката, която минава там, не е плавателна.

— Никой не може да каже със сигурност какво прави той там — отвърна Лийф. — Може би мотивът му е просто отмъщение. В края на краищата Шел веднъж го е побеждавал. Сега там има вакуум във властта. Може би си мисли, че е настъпил моментът да я вземе.

— Не знам. — Тя поклати глава. — Аргат е известен с хитро скроените си планове. Защо ще прави нещо толкова очевидно?

— От нехайство — отвърна Лийф. — От самоувереност, че няма да бъде заловен.

— Е… може и така да е. Виж какво, съгласна съм с теб, все отнякъде трябва да започнем. — Мегън се огледа. — Тук на кого може да се поръча нещо за пиене?

— На дъщерята на кръчмаря. Баща й е зает.

Може би леката усмивка на Лийф накара Мегън да го стрелне за миг с поглед. Но той беше олицетворение на самата невинност, когато дъщерята на кръчмаря се приближи. Мегън си поръча чай. Когато й го донесоха, известно време остана замислена, отпивайки малки глътки. През това време Лийф наблюдаваше нещо, което ставаше под масата от дясната им страна.

— И как ще стигнем там? Пеша ли? Да не би навън да имаш коне? — попита го тя.

— А? — Лийф се огледа стреснато. — Не, не. Падам от конете.

— О!

— Да не би да можеш да яздиш?

Мегън направи кисела физиономия.

— Е, не съм кой знае колко добра. Нямам нищо против дългите преходи пешком, но все пак Минсар не е близо и не ми се иска да губим време.

— Тогава имаш късмет, че пътуваш с магьосник. Имам спестени около три хиляди мили.

Той със задоволство видя как Мегън с облекчение му се усмихна. Ако човек няма кон на разположение, за да пътува из Сарксос, или някакво друго превозно средство като например боклукчийска кола или някой кротък голям гущер, който да язди, тогава няма друг избор, освен да ходи пеш, а такова пътуване можеше да бъде безкрайно. По такъв начин създателят на играта ти предоставяше възможност да опознаеш по-добре неговия свят. Обаче играчите можеха да натрупват точки по време на играта вместо пари или власт, за да пътуват транзит, т.е. да добият способността просто да изчезнат от едно място и да се появят на друго. Това можеше да стане със съответното заклинание за пътуване транзит, което беше много просто и дори онези, които не бяха магьосници, можеха да се справят. Войските не можеха да се ползват от това улеснение. Според Родригес това би заприличало прекалено много на реалния живот. Обаче хора, които пътуваха мирно в компания на други, можеха да се възползват от тази възможност, за да отидат, където пожелаят.

— Това са много мили — каза Мегън. — Какво си правил тук, за да спечелиш толкова точки?

— Ами, обикновено това, с което се занимават магьосниците от плетищата — отвърна Лийф. — Лекуване на болни… възкресяване на мъртви.

Мегън повдигна едната си вежда. В Сарксос нямаше много толкова могъщи магьосници.

— Е, да кажем само лекуване на болни — побърза да я успокои с лека усмивка Лийф. — Когато за първи път влязох в играта, купих лековит камък от една жена мъдрец, която излизаше в пенсия. Много е добър, лекува всякакви рани до пето ниво и болести до шесто.

Мегън примигна явно впечатлена.

— До пето ниво? Възстановяването на отсечени крака и ръце трябва да те е направило много известен на бойното поле. Как, по дяволите, си могъл да си позволиш да купиш такова нещо?

Лийф леко се засмя.

— Всъщност не бих могъл, но жената не се пазари много. Срещнах я в гората, тя ме помоли да й дам вода за пиене и аз й дадох…

— А! — възкликна Мегън. — Значи е била от онези стари госпожи, които те награждават за добро дело. В Сарксос често стават такива неща.

Родригес не се беше посвенил да открадне познати и непознати идеи от стари приказки, народни предания, фантастични истории от всички епохи, като се започне от днес и се стигне чак до времето, когато е живял Лукиян от Самос. В резултат на всичко това винаги беше добре да се отнасяш с нужното уважение към странниците, които можеш да срещнеш в гората. Те можеше да са предрешени играчи… а можеше да е и самият създател на играта, който иска да провери дали играеш така, както би искал.

— Да, може да се каже, че беше нещо като възнаграждение, но тя ми направи известна отстъпка. Не ми даде камъка съвсем безвъзмездно — каза Лийф.

— Както и да е, направил си добра сделка.

— Така е. Това е едно много добро прикритие за пътуването ми до Минсар. Там сигурно има много ранени, за които още няма кой да се погрижи, имам предвид мои колеги. Какво ще е твоето прикритие?

— Същото както обикновено — отвърна Мегън. — Воин пакостник на свободна практика, крадец или шпионин в зависимост от нуждите и от това кой ми плаща. Скитам се насам-натам, опитвам се да разбера кой какво прави и на кого го прави и продавам информацията на онзи, който е склонен да плати най-много. От време на време открадвам по нещо… естествено заради добра кауза. Бия се, ако се наложи. Дори тук, където хората би трябвало да са по-добре запознати с тези работи, невинаги схващат навреме, че една девойка или жена може да бъде добър боец колкото тях, а дори и по-добър. — Тя се усмихна малко тъжно. — Те са още по-непрозорливи, ако не си някоя грамадна, която носи щит, бронзов сутиен и голямо копие. Това ме устройва. Нямам нищо против да се възползвам от факта, че не съм характерен типаж, дори и само когато го правя, с цел да подчертая това.

Лийф кимна и се замисли.

— Добър персонаж. Шпионите имат основателна причина да бъдат навсякъде… дори и когато нямат такава. Самото им присъствие увеличава параноята около тях. Хората се изпускат и казват неща, които при други обстоятелства не биха казали.

— Така е. — Мегън вдигна чашата с чая, но спря и се загледа в нея. — Какво по дяво… Вътре има нещо.

— Какво? Да не са ти сложили повече билки?

— Билките не са с толкова много крачета. Това е дървеница — каза Мегън, извади я от чашата, огледа я критично за момент и я хвърли зад гърба си. — Добре. Значи имаш в резерв много мили. Тогава, след като приключим тук, можем да тръгваме, ако си готов.

— Разбира се. Трябват ми само няколко минути да проверя координатите, преди да тръгнем. Не искам поради грешка да се озовем във Висония.

Мегън го погледна с недоумение.

— Висония? Това име не ми е познато.

Лийф направи гримаса.

— Намира се точно от другата страна на Залива на здрача. Не е голямо място. Изолирано е, и то с основателна причина.

— Така ли?

— Недей да проявяваш такова любопитство! Не те съветвам да ходиш там. — Лийф леко потръпна. — Обитателите на това място са малко сълзливи. Пълно е с изпитващи носталгия принцеси, предрешени като бардове, които търсят магическото Незнамкакво, както и с мъдри еднорози с телепатични способности и големи очи, пълни с отдавна стаена мъка. Има и дребни джуджета с островърхи шапки, които яздят върху приятелски настроени горски зверове. Миниатюрни мечки и язовци живеят в малки къщурки, издълбани в горски пънове. Срещат се и малки феи, които пърхат с прозрачните си крилца.

Мегън направи кисела физиономия.

— Изглежда, това място не е подходящо за кръвната захар на човека.

— Нито пък ако иска да си остане нормален. Проблемът е, че то не е много далеч от Минсар. Една малка грешка в транзитното заклинание и можем да се озовем там. Или което е още по-лошо, да попаднем в Арстан или Лидиос. — Той пак погледна към човека, който за трети, а може би и за четвърти път чистеше цевта на своя глок.

— Не, благодаря — каза Мегън. — Там, където живея, и без това има достатъчно патлаци.

Лийф кимна, облегна се назад и изпъна краката си.

— Ако вече не сме попаднали на вярната следа, в което се съмнявам, все пак бихме могли да открием в Минсар нещо полезно, ако, както каза, големите играчи са се събрали там. Обикновено след битка се говорят какви ли не неща, особено пък след битка, в която един от участниците е бил натирен.

— Точно на това разчитам — отбеляза Мегън. — Ако само бихме могли да… Какво има? — попита тя заинтригувана, когато Лийф изведнъж се наведе, за да погледне отново под съседната маса.

— Ох, ох — каза съчувствено той. — Мисля, че нещата отидоха прекалено далеч. Есмиратовелитот!

Чу се едно „бум!“ от изместения въздух под масата. Всички в кръчмата рязко извърнаха глави, но най-забележимо този, който чистеше патлака, подобен на глок. Посетителите наблюдаваха с любопитство.

Изпод масата, малко поизцапан и сипещ проклятия, изпълзя съдържателят на заведението. Лицето и ръцете му бяха жестоко изподраскани. Следите като че ли бяха от котешки нокти, но бяха по-дълбоки и по-широки от нормалното. Като сумтеше, но избягваше да погледне към Лийф, кръчмарят се изправи на крака, поизтупа дрехите си и се отправи към кухнята, сипейки все по-бързо проклятия.

Човекът с тъмната качулка над очите, който стоеше в ъгъла до комина, се запревива от смях, като гледаше повече към онзи с патлака, отколкото към кръчмаря. Мегън разгледа последния с любопитство.

— Той ли беше мишлето?

— Аха.

— Това не е ли в противоречие със закона за квадратурата на куба? Искам да кажа какво е правил с това туловище, когато е бил превърнат в мишле?

— Е, това е магия, което означава, че софтуерът се е оправил някак с трудните проблеми. Не ме питай как правят това софтуерите… не разбирам много от тези неща.

Те станаха. Мегън хвърли една монета, която се изтърколи със звън на масата. Дъщерята на кръчмаря я прибра и, както го изискваше модата, я пъхна в корсажа си.

— Аз черпя — каза Мегън, след като момичето си отиде. — При създалите се обстоятелства можеш да си имаш неприятности, ако се опиташ ти да платиш. Човекът може да си помисли, че му правиш някакво заклинание.

— Никога не бих направил подобно нещо.

— Кажи му го — подкани го Мегън и погледна към кръчмаря, който продължаваше да се гневи и да псува.

Излязоха навън.

Мегън се зарадва, защото се заформяше бой между човека с глока и онзи с тъмната качулка, който стоеше край камината.

— Защо ме гледаш, бе? — попита онзи с патлака.

— Че кой друг да гледам, когато ти гледаш мен.

— След няколко минути тук ще настъпи оживление — каза Мегън, докато вървяха с Лийф по зелената поляна, която беше селският мегдан, на който се намираше „Фазанът и буренцето“.

— Тогава ще е по-добре да се омитаме — подкани я Лийф. — В Минсар стават по-интересни неща. Между другото, когато пристигнем там, ще се познаваме ли?

Мегън се замисли върху това, докато вървяха в тъмното към едно празно, затревено пространство срещу кръчмата. Тук-там из тревата бяха пасли овце и на много места бяха оставили нещо, което овцете често оставят след себе си, затова Мегън внимаваше къде стъпва.

— Не виждам причина да не се познаваме. В Сарксос стават толкова много случайни познанства, че никой няма да заподозре нещо. А и никой от нас не е толкова известен, че да привлече вниманието с пристигането си в някоя страна.

— Вярно — съгласи се Лийф. — Е, добре, можем да направим транзитирането оттук.

— Не оттук — каза Мегън и посочи към земята. — Освен ако не искаш да отнесем с нас тази голяма купчина отходен материал от овцете.

— О! — Лийф се премести няколко крачки встрани. — Така.

— Колко голям е обхватът на транзита?

— Пет стъпки в диаметър. Готова ли си? Тръгваме.

Мегън се огледа, за да се увери, че всичко, което й беше нужно, е в радиус от пет стъпки. Всичко беше вътре. Оръжията й бяха плътно привързани към тялото, тези, които вече не бяха станали част от него.

Лийф изрече дума от шестнадесет срички.

Всичко наоколо стана черно, после бяло, след това пак черно и тъпанчетата в ушите на Мегън здравата изпукаха. Секунди по-късно те пак изпукаха, докато тя разтриваше очи и се опитваше да махне танцуващите фосфоресциращи точици в тях. Проблемът с тези транзитни заклинания беше, че за кратко време виртуалната реалност се превръщаше в нещо подобно като това да излезеш за миг и пак да влезеш в хиперпространството. В продължение на няколко секунди то те прави полусляп и дезориентиран, сякаш някой е гръмнал електрическа крушка в лицето ти.

Мегън примигна. Зрението й бързо се възвръщаше. Намираха се сред дълбоката тишина на гъста борова гора, като онези, които описват в толкова много приказки. Нощта бързо настъпваше. Минсар не се виждаше никъде.

— Направил си грешка — каза тя, като се стараеше гласът й да не прозвучи прекалено укорително.

— Мамка му — измърмори Лийф. — Проклет, шибан малшанс. Как стана тази работа?

— Не бих се безпокоила чак толкова — започна да го утешава Мегън, като едва се сдържаше да не се разсмее. Знаеше, че Лийф е силен по чуждите езици, но не беше очаквала, че може да използва дарбата си за такива словосъчетания. — Нека просто се опитаме да разберем къде се намираме.

— Да, права си. — Лийф се огледа наоколо, след това сложи пръсти в уста и пронизително изсвири.

Мегън го погледна с лека завист. Въпреки че имаше четирима братя, това беше умение, което тя не можа да научи. Зъбите й явно не бяха подредени както трябва. Лийф отново изсвири, този път по-силно, и се огледа в очакване.

В бора близо до тях се чу шумолене. Нещо се спусна от един по-висок клон на по-нисък. Беше птица пътеоткривател. Тези птици се срещаха тук-там в играта, за да дават общи съвети. В Сарксос, както никъде другаде, можете да твърдите, когато някой ви пита откъде знаете нещо, че едно птиченце ви го е казало. Някои птички не бяха толкова малки. Тази беше с размери и цвят на врана, но имаше интелигентни и живи очи, каквито малко врани притежаваха.

— Хей — каза Лийф, — нужен ни е съвет.

— Тази сутрин се заредих с пресни запаси — отвърна птицата с раболепен глас, който я издаваше, че в предишния си живот е била търговец на стари коли. — Ако завиете тук и вървите по този път в продължение на една миля — тя посочи вляво с човката си, — пред себе си ще видите висок връх, на който върху една скала стои русокоса девойка, заобиколена от пламъци…

— О, не, не — прекъсна я Лийф. — Знам как свършват тези работи. Предпочитам ядрена война.

— След това със сигурност няма да можеш да узнаеш каквото и да било — обади се Мегън. — Птичко, кой път води оттук за Минсар?

Птицата хладно я изгледа.

— Какво ще дадеш?

— Половин английска кифла.

Пернатото се замисли.

— Давай — каза то.

Мегън порови в торбата си, извади парчето и започна да го рони върху земята. Птицата се спусна долу и закълва трохите, но Мегън пристъпи напред и я прогони.

— Хей! — възкликна обидена птицата.

— Първо посоката — настоя Мегън.

— Вървете по този път в продължение на миля и половина, свийте първо вляво, повървете още миля и половина и ще стигнете до брода на реката. Градът е на две мили северно оттам. Сега давай.

Мегън отстъпи назад и птицата подхвръкна към трохите.

— Вече не е както преди — заоплаква се тя, докато кълвеше. — Проблемът е в липсата на доверие. Вече никой няма доверие на никого.

Лийф се засмя.

— Искаш да кажеш, че тук никой не дава нещо за нищо — поправи я той. — Довиждане, птичко.

Тя не отговори, защото беше заета с трохите.

Продължиха нататък. Лийф все още не можеше да се успокои напълно, че беше допуснал грешка при първия транзит.

— Оттук мога бързо да ни прехвърля — каза той. — Изчислението на координатите няма да е проблем.

Мегън сви рамене.

— Защо да хабим ценни мили, когато сме толкова близко? Можем да стигнем и пеш. Нали в тази гора няма призраци или нещо подобно.

— Не съм чул да има — отвърна Лийф. — Но все пак…

— Ако настояваш да се прехвърлим, няма да имам нищо против. Но няколко мили през гората в тъмното не ме плашат.

— Е, добре, може би имаш право. Хайде да тръгваме.

Когато го завари в кабинета му, завесите бяха дръпнати й Уинтърс се беше съсредоточил в една аудио стерео информационна бланка на бюрото си.

— Да — каза той, без да вдигне глава, — предположих, че скоро ще се обадиш. Какво знаеш за случилото се?

— Чух за госпожата в Блумингтън — отвърна Мегън. — Господи, Уинтърс, чувствам се ужасно… Та вчера бяхме с нея…

— Лийф ми каза — прекъсна я той. — Обаче не е знаела, че сте там.

— Не.

— Кажи ми — продължи Уинтърс, но вдигна ръка, — не, почакай докато видим това… — Той отново се загледа в бланката. — Получих информация от болницата в Блумингтън. Сега тя влиза в операционната. Повечето от раните й не са сериозни, но сътресението на мозъка обикновено е проблем. Не можеш да кажеш колко е сериозно, докато мозъкът не „регистрира“ увреждането и не реагира. Нейният случай се нарича „контраудар“, т.е. когато мозъкът се удря във вътрешната стена на черепа и се наранява при съприкосновението. Ако успеят навреме да предизвикат спадане на отока… тя ще се оправи. Засега поне няма непосредствена опасност да умре.

— Господи! — възкликна Мегън. — Трябваше да положим повече усилия, да намерим начин да я предупредим. Трябваше да…

— Да — съгласи се малко троснато Уинтърс, — от умуване, след като нещо е станало, няма кой знае каква полза. Но в случая имате нужда да се отделите малко от събитието и да видите дали това, което се случи, ви пречи да разсъждавате трезво. Признавам, че е шокиращо. — Той въздъхна и отмести настрана бланката. — Както и да е, искам незабавно да прекратите участието си в тази работа и да ни оставите ние да поемем случая. Когато става въпрос само за повреда на техника, влизане с взлом, унищожаване на имущество, е едно, но когато имаме посегателство, в случая със смъртоносно оръжие, е съвсем друго. Тогава това престава да е работа само на изследователите. Все пак ще ми е интересно да узная твоите подозрения.

— Ами, ние имаме само подозрения — отвърна Мегън. — Но не мога да се отърва от мисълта, че те бяха достатъчни, за да я спасят.

— Може би — каза Уинтърс. — Лийф ми поразказа за един игрален герой на име Аргат.

Мегън кимна.

— Почти всеки, който се е сражавал с него през последните три години и го е побеждавал, е бил натирен.

— Но не си сигурна, че това е негово дело.

— Вече не знам. Вчера наистина имах само подозрения, но… нямах достатъчно факти.

Уинтърс се усмихна малко мрачно.

— Такива могат и да не се появят. В случая трябва да прибегнем към методите на Шерлок Холмс. Разбира се, след като Компютърната полиция се намеси, ще можем да накараме ръководството на играта Сарксос да ни сътрудничи и да ни даде истински имена, игрални дневници и друга подобна информация. Естествено ще трябва да направим съответните постъпки. Никога не се съгласяват лесно да ни предоставят подобни неща.

— Може би ако някой играч се опита да разговаря с Крис Родригес — каза Мегън.

— На този етап не можем да хабим много време за това, което може или не може — прекъсна я Уинтърс. — Ще го направим в съответствие с изискванията на закона. Както и да е, от вашето досегашно разследване би ли могла да посочиш още някого, върху когото има вероятност да падне подозрение?

— Не, никого, който да ни се е набил в очи. Проблемът с, че има прекалено много играчи. Дори и да успеем да се доберем до базата с данни, тя е огромна. Все си мисля, че трябва да има някакъв начин да ги пресеем, но не се знае как. Доста играчи биха могли да имат някакъв мотив за нападение, но само един го е извършил. Не можеш да обвиняваш невинни хора само защото има някаква вероятност да са виновни.

— Бъдещият оперативен работник заговори в теб — каза с нотка на сдържано одобрение Уинтърс. — Мегън, ти още не си се отърсила от шока. Това е разбираемо. Лийф се чувства по същия начин. Нека се разделим за известно време. Но бих се радвал, ако в следващите осемнадесет — двадесет часа получа някакъв писмен доклад от теб. Нещо, което да послужи за отправна точка на нашите детективи, когато ги изпратим там. Направи го колкото може по-подробен. Всъщност ще е добре, ако поговориш с някои хора от Сарксос и ни дадеш достъп до записа на участието си в играта от миналата нощ.

Като чу това, Мегън силно се изчерви.

— Господин Уинтърс, мисля, че някои казани от нас неща могат да се тълкуват като заплаха…

— Чух какво каза племенницата на госпожа Ричардсън — успокои я Уинтърс. — Разбирам, че изпитваш някои съмнения относно законността на вашето участие в тази ситуация. Имам ти доверие, мисля, че го знаеш. Ако имате някакви проблеми със закона, знаеш, че ще ви подкрепим. Но за всеки случай може ли някой в дома ти да потвърди алибито ти за снощи?

Мегън поклати глава.

— Никой, освен самата мрежа. Няма начин да се представиш за друг, когато записваш участието си в архива. Това е твоят мозък, твоето тяло и твоето имплантирано устройство. А що се отнася до останалото… — Тя сви рамене и след това добави с лека усмивка: — Не виждам как бих могла да отида за това време с кола оттук до Блумингтън в Илинойс, за да блъсна Елбай, т.е. госпожа Ричардсън.

— Така е — съгласи се Уинтърс и отново леко се усмихна. — Не се безпокой. За момента си под прикритие. Хайде, върви на училище и ако можеш, приготви доклада си тази вечер. Ще изпратим нашите специални агенти. През това време можеш да се считаш свободна от отговорност по тази задача. Искам обаче да ти благодаря за оказаната помощ. Все пак ни насочихте по някаква следа, а и ни запознахте с някои ваши теории, които могат да се окажат полезни. Освен това сега имаме много по-добра представа за положението, а нямаше да я имаме за такова кратко време. Оценяваме усилията ви. Продължавай да отделяш от времето и възможностите си на мрежата… Не забравяй и собствената си сигурност, като имаш предвид характера на човека, когото търсим, и това, че той може и да има някаква представа каква е била задачата ви.

— Мисля, че не сме се доближавали до него — успокои го Мегън. — Въпреки това благодаря за предупреждението.

Тя прекъсна връзката, замисли се за момент, после поговори с импланта си и го накара да се обади на Лийф.

Той седеше в работното си място — паянтовата къща, и изглеждаше много потиснат — нещо необикновено за него. Вдигна очи, когато Мегън се появи пред погледа му.

— Разговаря ли с него? — попита я Лийф.

— Да.

— Отнеха ни случая.

— Ами! — Лийф я погледна малко недоверчиво.

— Наистина ли ни го отнеха?

— Какво искаш да кажеш? Отнеха ни го. Той прекрати участието ни.

— И ти просто ще се примириш с това? Просто така?

— Ами… — тя го погледна.

Лийф стана и започна да се разхожда напред-назад.

— Виж какво — каза той, — не искам да се правя на герой или нещо подобно. Не знам как е с теб, но се чувствам в известна степен отговорен.

— За какво? Ние не сме избутали онази госпожа от пътя!

— Опитахме се да я предупредим. Не го направихме както трябва. Предупреждението ни не стигна до нея. Не се ли чувстваш отговорна за това?

Мегън седна на канапето и се хвана за главата.

— Да, чувствам се, и то много — каза тя. — Но не знам какво бихме могли да направим, след като вече е станало.

— Просто да не се отказваме — настоя Лийф.

— Не чу ли какво каза Уинтърс? Той прекратява мисията ни. Ако ни хванат…

— Как ще го направят? Ние играчи ли сме в Сарксос? Имаме право да се включваме в играта, когато поискаме, не е ли така?

— Да, но… ако го направим, веднага ще разберат каква е целта ни!

— Така ли? А не сме ли само едни много съвестни млади изследователи сътрудници на Компютърната полиция?

— Лийф дяволито се усмихна. — Кой би се усъмнил, че не сме се подчинили на заповедта? Искам да кажа, умишлено.

— Лийф вирна глава и си придаде най-невинен и благороден вид.

Това накара Мегън да се засмее.

— Те не могат да ни заповядат — продължи да я убеждава Лийф. — Да изразят мнение да, но…

— Ти си изумителен — каза тя.

— Благодаря. И скромен.

— Ау! — възкликна Мегън.

— Помисли — подкани я Лийф, — причината за късмета ни да бъдем изследователи сътрудници е преди всичко в това, че те са открили у нас нещо, което ни отличава от нормалното поведение. Може би е, че сме по-склонни да се хвърлим в нещо непознато от другите. Ако се откажем, защото така ни било казано…

— Ако бяхме редовни служители на Компютърната полиция, щяхме да изпълняваме всичко, каквото ни кажат, Лийф! Дисциплината…

— По дяволите дисциплината — провикна се Лийф. — Е, не исках да кажа това. Но ние не сме редовни служители. Това ни дава известна…

— Свобода? — скара му се тя.

— Мегън, казвам ти, че в този случай съм прав. Знаеш, че е така. Затова ме зяпаш толкова странно. Трябва да се видиш отстрани.

Тя го погледна разколебана. Да пренебрегне „предложението“ на Уинтърс беше в противоречие с нейните принципи. Разбираше загрижеността му. Знаеше какво биха казали родителите й, ако им разкажеше какво се беше случило. Но в момента нямаше значение дали изобщо смята да им разкаже. „Може би по-късно. Но сега… трябва да реша сама“.

— Ами… — каза тя.

— Освен това проблемите ни не са свършили — продължи Лийф. — Аргат или който и да е все още е там. Обзалагам се, че той, тя, те или то…

— Обзалагам се, че е той.

— Е, както и да е. Те все още държат на прицел хора. Какво ще кажеш за другите двама благородници Фетик и Морн? Ако се съди по това, което тя каза миналата вечер, има вероятност те да бъдат следващите обекти. Помисли, Мегън! Който и да върши тези неща, той вече не чака някой да победи Аргат, за да го нападне. Дали това е самият Аргат или някой, който използва някакво необикновено прикритие…

— Това, което все още не мога да разбера, е защо изобщо постъпва така.

— За да си отмъсти — предположи Лийф, — а може нападателят да е луд. Няма значение, това тепърва ще се изясни. Но каквато и да е причината и който и да е извършителят, той вече започва да става нетърпелив. Хората биват нападани, преди още да са атакували Аргат, още щом има вероятност той да бъде победен.

— Да, разбирам логиката ти. И какво ще правим? Да отидем и да се опитаме да ги предупредим ли? За кои кралства ставаше дума?

— Еринт и Едлея — отвърна той. — Имам съвсем слаба представа за тях. Те са северните съседи на Орксен. Разполагам с достатъчно точки за транзитирането ни дотам. Можем да отидем още тази нощ. Едва ли ще започнат война веднага. Възможно е да ги…

— Какво? Да ги накараме да се откажат от кампанията, която са подготвяли и която толкова биха искали да осъществят? Това ще е голям номер.

— Поне трябва да опитаме. Миналата вечер не положихме всички усилия и видя какво стана. Да не искаш и новите обекти да бъдат избутани от шосето или да стане нещо по-лошо? А какво ще стане с другите, които скоро може да се окажат в подобно положение? Това се отнася и за други играчи, които искат да се опитат да победят Аргат. След онези двамата те също ще бъдат заплашени. Ако успеем да открием кои други играчи имат намерение да се сражават с него, може да открием и някаква друга обединяваща ги черта, някакви данни, които биха могли да ни отведат до извършителя. И аз го искам. Искам го — повтори Лийф тихо.

Мегън бавно поклати глава. Не й се случваше често да изпита желание за физическо насилие. Дори когато от време на време се стигаше до ситуации, в които би имала извинение да постъпи така и да натъркаля братята си на земята. В такива случаи тя най-вече се забавляваше да гледа физиономиите им и да им напомня, че в живота не всичко е предвидимо. Но сега, сега усещаше нещо непознато. Чувстваше се така, като че ли иска да набие някого. Особено онзи, който бе станал причината Елбай да постъпи в болница — бледа, с кислородна маска, която закриваше хубавото й майчинско лице.

— Слушай — каза Лийф, — направи доклада си за Уинтърс. Когато го свършиш, нагласи компютъра си така, че да му го изпрати в посочен от теб час тази вечер, след като вече ще бъдем в Сарксос. Или след като сме излезли.

— Лийф, не мога тази вечер — предупреди го Мегън. — Нали ти казах, че имаме семейна…

— Сега имаме извънредни обстоятелства — настоя Лийф. — Не можеш ли да направиш едно изключение?

Тя се замисли, представи си замисленото лице на майка си.

— Бих могла — съгласи се Мегън, — но обикновено не го правя.

— Хайде, Мегън, важно е. Не става въпрос само за тези хора. — Той я погледна изпитателно. — Какво мислиш да правиш, когато свършиш училище?

— Явно ще се ориентирам към стратегическите операции, обаче…

— Но къде, в някой мозъчен тръст ли? Ще работиш в някое досадно, сухарско място, където няма да можеш никога да излезеш навън и да видиш дали това, което си планирала, се е случило? Ти искаш да работиш в Компютърната полиция, нали?

— Е, да, наистина искам — отвърна Мегън. — Това е… според мен сега това е една от най-важните ни агенции, въпреки че някои хора може да кажат, че преувеличавам. — Тя се размърда, почувствала се малко неловко.

— Значи искаш да работиш там? Но ако сега се откажеш от тази работа само защото Уинтърс ти е казал да не се излагаш на опасност и да си нямаш неприятности… Ако един ден успеем да постъпим в Компютърната полиция, там ще ни чака и едното, и другото. Сега за нас това ще е практика. Освен това те ни наблюдават, знаеш, че е така. Ако се справим колкото тях, а може би и по-добре, и разнищим този случай самостоятелно, мислиш, че ще се ядосат ли? Ако сега им направим впечатление…

Мегън кимна.

— Не вярвам да сме по-неспособни от оперативните работници, които изпращат там — каза бавно тя. — Освен това познаваме Сарксос по-добре от техните хора. Нали затова ни накараха да се заемем с тази работа. Защото ние сме най… — Тя погледна Лийф, усмихна се и каза: — Виж какво, не знам кога ще мога да вляза в играта тази вечер. Отсъствието ми от семейната вечер няма да мине без някои обяснения.

— Добре, аз ще отида там преди теб и ще те чакам. Ще прехвърля малко точки за транзитно преминаване в твоята сметка. Ще се срещнем в Еринт и ще видим дали първо ще можем да се доберем до Фетик и да го предупредим. Това е град държава като Минсар. Когато пристигнеш, потърси една малка гостилница зад стените на третата вътрешна крепост. Казва се „Атила“. — Мегън повдигна вежди. — Там правят много хубаво чили. Ще поседя и ще се позабавлявам, докато те чакам. След това ще отидем да си поговорим с Фетик… Няма да бързаме, докато не се уверим, че ни е разбрал.

— Става — съгласи се Мегън. — Трябва да опитаме. Ще е твърде интересно да убедиш някого да се откаже от кампанията си.

— Мисля, че ще можем да го убедим. След това ще започнем да търсим още сведения, за да разберем какво в действителност става. Сигурен съм, че ще можем да разнищим този случай, ако разполагаме с малко повече време…

— Добре, ще се видим довечера.

Тя изчезна.

Накрая те пак отидоха в „Овнешкия врат“. Когато пристигнаха, кръчмата беше затворена и там беше само младият пазач на портала. Малката вратичка се отвори.

— Покажи му това, което ти дадох — каза джуджето.

Мегън показа на човека рубинения знак и видя как присвитите му очи се разшириха. Вратичката се затвори и голямата врата беше отворена. Когато влязоха вътре, младежът погледна Мегън изумен.

— Вие?

— Не, не. Той — отвърна Мегън и посочи джуджето.

Но то вече не беше джудже. Изведнъж пред тях застана висок човек в джинси, риза с къси ръкави и поизносени маратонки. Беше едър мъж, наближаващ средна възраст, с буйна, къдрава коса, къдрава брада и кафяви очи, най-кротките, които Мегън беше виждала някога.

— Виж какво — обърна се Родригес към младия човек, — знам, че искаш да си поговориш с мен, но трябва да разговарям веднага с тези хора, защото е спешно. Може ли да дойда тук идната седмица, за да се видим? Това устройва ли те?

— Разбира се, чудесно — отвърна младежът. — Само затворете вратата, когато излизате.

— Не се безпокой.

Младежът излезе от предната врата и я затвори след себе си. Крис остана за миг неподвижен, след това сложи резето и отиде при най-далечната маса, където бяха седял и с Уейленд. Лийф, който продължаваше да гледа изумен Родригес, все още не можеше да повярва на очите си.

— Ама това наистина ли сте вие? — попита той.

— Разбира се, че съм аз. Няма измама. — Крис леко побутна знака, който беше сложен върху масата. — Винаги съм си мислил, че ще дойде момент, когато ще трябва да разкрия присъствието си. Затова се погрижих да намеря начин, чрез който играчите да разбират, че съм аз, начин, който не може да бъде фалшифициран.

Мегън кимна.

— И защо ни следите? — попита тя.

— Защото вие имате нещо общо с тези „натирвания“.

Тя и Лийф погледнаха Родригес, напълно шокирани.

— Не, не искам да кажа, че сте замесени в това — успокои ги Родригес. — Но вие се въртите около хора, които може би са замесени. Една от тях бе Елън, т.е. Елбай.

— Да, бяхме при нея миналата нощ.

— Така е. Установих го от дневниците на играта. Описанието, което ми даде за вас нейната племенница, беше доста точно. — Родригес се облегна назад. — Затова реших да ви видя с очите си… Обърнете внимание, това стана преди Елбай. После ви проследих дотук. Бях настроил системата така, че да ме предупреди, когато влезете отново в играта.

— Трябва да ви кажа — обади се Лийф, — че не го правим само за забавление. Ние сме изследователи сътрудници на Компютърната полиция.

— Да, Компютърната полиция — каза Родригес, подпря се на масата и прекара пръсти през косата си — Днес изпратих някои от техните хора тук. Естествено те трябваше да вземат отношение по случая Елбай и аз съм доволен, че дойдоха. Но не знам какво биха могли да направят. Не съм сигурен, че някой от нас въобще би могъл да направи нещо.

— В гласа му прозвуча нотка на отчаяние.

— Който и да го прави, не би могъл да не остави следи — обади се Мегън. — Според мен той вече е оставил някои улики след себе си. Само въпрос на време е, докато ние или старшите детективи от Компютърната полиция стигнат до…

Родригес вдигна глава.

— Време — каза той. — С колко време разполагаме, преди този човек да „натири“ някой друг? И дали ще прибегне до насилие? Дори първите „натирвания“, в които имаше само повреда на техниката, бяха лоша работа. Но опит за убийство — това вече не бих искал да се случва в играта ми.

— Разбираме — каза Лийф. — Ние също мислим така. Затова дойдохме и започнахме разследването, за да видим какво ще открием.

— Аз съм тук със същата цел — каза Родригес, — но не очаквах, че ще бъда запратен в стената.

— Съжалявам — каза Мегън и се изчерви до уши. — Мислех, че сте…

— Някакво джудже — каза Родригес и се засмя. — Е, да, Гобо е моят любимец.

— Той ваш герой ли е? — попита Лийф.

— Един от двайсетте — отвърна Родригес. — Някои от тях са доста кротки, други са буйни. Те ми дават възможност да се скитам насам-натам и да общувам по различен начин с хората, за да следя дали играят коректно играта. — Той леко се усмихна. — Това е едно от удоволствията да играеш ролята на Господ или на Род — усмивката му стана по-иронична. — Но през последните няколко месеца моите скитания са свързани повече с това да открия кой извършва тези „натирвания“. Причината не е само в желанието творението ми да не се използва по такъв начин. А аз наистина не искам. Сарксос винаги се е ползвал с репутацията на сигурно място, такова, където Играта се играе честно. Не е от онези игри, в които босът променя правилата без предупреждение. Това, разбира се, е само игра. Нейната цел е потреблението. Трябва да се отнасяш добре с клиентите си. Ако се разчуе, че стават такива неща, ако имаме дори само още един случай на нападение, като този с Елбай, това ще навреди страшно много на играта. Могат да я закрият. Можете да си представите какви неприятности от юридическо естество биха последвали. Онези момчета от компанията майка никак няма да ми се зарадват, ама никак.

Лийф гледаше масата с най-невъзмутим вид.

— Вижте какво — каза малко по-натъртено Родригес, — аз съм мултимилионер и вече не си броя парите нощем, когато ми се спи. Имам голямата привилегия да правя каквото си поискам, за да си изкарвам прехраната. Няма по-хубаво нещо от това. Но има и по-важни неща от моето удоволствие. Те са много по-важни от парите. Ако няма друг начин да се спре това, ще се погрижа играта да бъде закрита. По-добре е много хора да бъдат разочаровани, отколкото няколко души да бъдат убити. А ако питате мен, нещата въртят натам. Моля се на Бога да греша, но аз съм си песимист по природа. Затова съм и толкова добър дизайнер. — Той въздъхна. — Както и да е, казах на тези от Компютърната полиция, че ще окажа всякакво съдействие, което е по силите ми. Компанията няма да ми позволи да им дам направо игровите дневници. (Позовават се на неприкосновеността на информацията, но мога да им прочета извадки от тях.) Между другото поискаха ми сведения и за вас.

Мегън кимна:

— Знаем. Скоро трябва да пристигне имейл, ако вече не е пристигнал, с данните за мен.

— О’кей. И за теб ли? — Родригес погледна към Лийф. — Да, добре.

— Ами сведенията за вашето участие в Играта? — попита Лийф изведнъж.

Родригес го изгледа. Мегън се почувства така, сякаш искаше земята да се разтвори и да я погълне.

— Какво искаш да кажеш?

— От Компютърната полиция може да предположат, че вие също може да сте замесен в тези „натирвания“ — каза Лийф с много равен, почти любезен тон.

— И защо би трябвало да правя такова нещо? — попита Родригес и се загледа в Лийф.

— Нямам представа — отвърна той. — И аз не го вярвам, но… — Лийф сви рамене.

— Е, що се отнася до това, сървърите на играта следят всяко мое действие, както и на всички останали. Човек нищо не знае. Може да откача и да се опитам да променя кода. — Лицето му придоби ироничното изражение, което се появяваше на всеки две минути и с което като че ли искаше да каже, че за подобна вероятност няма никакви изгледи. — Дневниците на сървъра ще потвърдят кога съм бил тук, а честно казано, в това отива по-голямата част от работното ми време. Ако не съм зает с отстраняването на технически дефекти, които противно на общото мнение непрекъснато се появяват, тогава участвам в играта, скитам насам-натам, за да видя кой е непослушен. За щастие този вид информация не може да бъде фалшифицирана.

Мегън погледна към Лийф, а той отвърна на погледа й. И двамата се питаха колко истина има в това твърдение. После насочиха вниманието си върху непосредствената задача.

— Вижте — обади се Мегън, — ние говорим за по-систематизиран метод при извършването на нашето разследване. — В няколко минути тя му обясни следвания от тях индиректен метод. — Тук има някакви възможности — добави тя. — Дневниците.

Лийф я погледна.

— Имам предвид дневниците за развитието на играта, които се пазят в сървъра — поясни Мегън. — Те следят дейността на всеки участник. Натирванията, т.е. физическите посегателства върху апаратурата, както и тези срещу хора, какъвто е случаят с Елбай, са ставали, когато извършилият ги играч фактически не е участвал в играта. Ако направим проверка в компютъра…

Родригес я погледна малко тъжно.

— Знаете ли колко стотици хиляди, понякога и милиони хора могат да не участват в играта в даден момент? Ще трябва да намерите някакъв друг критерий за класификация, за да намалите бройката на възможните заподозрени.

— Имаме и някои други критерии — намеси се Лийф. — Всъщност изготвили сме списък на шестима души, за които много бих искал да направя справка в дневниците на сървъра.

— Кои са те?

— Ориета, Хунсал, Балк Бурмата…

Родригес поклати глава.

— Ама че имена, откъде ли са ги взели?

— Рутин, Уолс и Лейтърън.

— Ха! — възкликна Родригес. — Та всичките са генерали или пълководци. Кое ви накара да се заинтересувате тъкмо от тях?

Лийф му обясни.

— Е, за шестимата със сигурност можем да направим справка.

— Известно ли ви е времето, когато са били извършени тези нападения? — попита Мегън.

— Да, сигурен съм в това. — Родригес преплете пръсти и подпря брадата си на тях. — Интервенция.

— Слушам.

— Обажда се босът.

— Проверено.

— Искам достъп до времето в реалния свят, в което са били извършени нападенията срещу натирените играчи.

— Достъпът осигурен. На ваше разположение е.

— Искам достъп до записите в сървъра за участието в играта на следните играчи: Хунсал, Рутин, Ориета, Уолс, Балк Бурмата и Лейтърън.

— Достъпът осигурен. На ваше разположение е.

— Сравни.

— Да сравня. По какъв критерий?

— Провери кои играчи са били извън играта по време на нападенията.

Лийф и Мегън затаиха дъх.

— Уолс е бил извън нея при нападение номер едно и нападение номер три. Ориета извън при нападение номер пет. Балк Бурмата извън при нападение номер седем. Всички останали са били в играта при всички атаки.

Мегън и Лийф се спогледаха. Лийф се намръщи.

— Не стана… Надявах се на нещо по-безспорно. Всички други са били в играта.

— Така казва компютърът.

— Каква е вероятността да е допуснал грешка? — попита Лийф. — Или пък да има някаква намеса в програмирането на дневниците му?

Родригес тихо се засмя.

— Като предположение не е лошо, но нямаш представа колко строг е контролът на системата ни и колко невъзможен е достъпът до нея. Компютърът сам изписва кода. Не поверяваме вече тази работа на хора програмисти. Машината се справя отлично сама. Освен това тук става дума за милиарди кодове. С никакъв брой хора, маймуни или други примати не може да се свърши работата толкова бързо, колкото го изисква системата, дори да ги завържем с вериги за клавиатурите. Просто казвам на машината какво е необходимо и тя го прави. Никой друг няма достъп до кода или до дневниците в сървъра, освен двама души в компанията майка. Няма начин те да са замесени в тази работа. Боравят с дневниците само когато го изискват архивите. Освен това всичко е засекретено, като личните кодове на играчите и т.н.

— Значи няма начин да бъдат манипулирани.

— Абсолютно никакъв, повярвайте ми. Има много други страни, които проявяват интерес в използването на Сарксос, кодовете му и структурата му, за да правят изпитания с друг вид симулации, които не са обществено достояние. Точно поради тази причина при нас мерките за сигурност са изключително строги.

— А има ли начин да се знае къде са били тези хора, които не са участвали в играта по време на нападенията? — попита Мегън.

— Да, до известна степен — отвърна Родригес. — Защото може да се направи справка в дневниците и да се разбере след колко време са се включили отново. Интервенция.

— Слушам.

— Прегледай дневниците, за които ти споменах. Отбележи дали някой от тези играчи е бил извън играта за повече от… един час.

— Уолс. Отсъствал е четири часа и тридесет минути.

— И пак се е включил в играта?

— Да.

— Има само един проблем — каза Родригес с леко разфокусиран поглед, което подсказа на Мегън, че гледа в някакъв екран във въздуха, който той виждаше, а те не. — Първата атака беше в Остин, щата Тексас, а Уолс живее в Улан Батор. Дори с транспорта за околното космическо пространство не можете да отидете за четири часа от Вътрешна Монголия до Тексас, защото няма директни полети. Я си помислете колко прехвърляния ще трябва да направите. — Той поклати глава. — Не, така няма да стане. — Той се облегна назад и скръсти ръце. — Вероятно вашата линия на разсъждение е непригодна за случая.

— Това е всичко, с което разполагаме — обади се Мегън.

— Вижте, не се опитвам да ви разубедя — продължи Родригес. — Самият аз не разполагам с нещо по-добро. Обработих данните по всички възможни начини и не стигнах доникъде. Много се надявам вашите хора от Компютърната полиция да направят нещо, защото нищо не мога да измисля. Но ви уверявам, че когато хванем виновника, който и да е той…

— Кога? — прекъсна го с лека усмивка Мегън. Неговата увереност й хареса, обаче въпреки това беше тъжна. Продължаваше да мисли за Елбай.

— Чули ли сте нещо за Елбай, т.е. Елън? — попита тя.

— Излязла е от операционната — каза Родригес, — но още е в безсъзнание. Непрекъснато мисля за нея. — Той въздъхна. — Все пак трябва да ви благодаря за желанието да помогнете, за това, че се опитахте да промените нещата. Има ли нещо, което бих могъл да направя за вас?

— Засега не — отвърна Мегън и поклати глава.

— Би било добре, ако имахме малко повече точки за транзитно преминаване. Изразходвах много от моите за тази работа — обади се изведнъж Лийф.

Родригес се засмя.

— Искате да продължите да работите по проблема, така ли?

Те кимнаха.

— Е, тогава считайте, че имате открити сметки за транзитно преминаване, докато работата не се разнищи. Интервенция.

— Слушам.

— Босът е. Погрижи се игралните герои Кафявата Мег и Лийф, Магьосникът от плетищата, да имат открити сметки за транзит от този момент до второ нареждане от моя страна.

— Изпълнено.

— Така поне ще имате една грижа по-малко.

Той въздъхна, погледна скръстените си ръце и отново вдигна очи.

— Обичам това място. Трябваше да го видите в началото. Малък, нарисуван нескопосно, мизерен, пригоден само за видео свят, за който ви е достатъчен само един персонален компютър. — Той се засмя. — После нещата започнаха да стават неуправляеми. Този свят започна да излиза от контрола на своя създател. Сега имам около четири милиона клиенти… Това са обитателите на един нов свят. Наистина вярват, че той е нещо съвсем различно. — Родригес отново се засмя. — Преди няколко месеца получих писмо по имейла от едни хора, в което ни съветват да поискаме от правителството да им разреши да трансформират Марс така, че да прилича на Земята и да преместим там Сарксос. Получавам много писма от хора, които искат да се преместят. Тук нещата са направени много добре и изглеждат съвсем като истински. Можеш да се храниш, да пиеш, да спиш, да се биеш… да правиш какво ли не. Но не можеш да останеш. Хората започнаха да говорят, че искат да останат тук… да живеят постоянно.

Той поклати глава.

— Единственото нещо, което не предвидих е, че в реалния свят те ще почнат да се отнасят така един към друг в зависимост от това, какво са направили или не са направили тук. Това никога не е било едно спокойно място. Не е създадено с такава цел. Това е игра на война! Тук мирните договори непрекъснато се нарушават. Винаги ме е изненадвало, че хората искат да живеят тук, а не само да водят военните си кампании и да се сражават на бойното поле. Обаче сега… като че ли змията влезе в Рая. Не ми харесва тази змия. Искам да смачкам грозната й глава.

— Ние също — каза Мегън.

— Знам. Тъкмо затова водим този разговор.

— Възнамеряваме да продължим, докато не открием змията и не й смачкаме главата — заяви Лийф.

— Направете го. Ако този вид посегателства зачестят и не бъдат спрени веднага, ще взривят този свят. Не искам да стане така. — Той огледа пропуканите стени наоколо, разпокъсания сламен покрив, облите камъни по пода, осеян с боклуци. — Не искам всичко това да изчезне. Това тук и планините, в които гнездят базиликсите, океаните с морските чудовища, лунната светлина, звездите и хората, които идват в моя свят, за да играят… Не искам всичко това да се срути и да бъде прибрано в някоя кутия на тавана. Искам този свят да ме надживее. Това ще бъде един вид безсмъртие. Свят, който да продължи да съществува, след като създателят му си отиде или се укрие… — Той леко се усмихна. — Ще стане нещо като това, което е сега във външния, физически свят.

Родригес ги погледна изпитателно.

— Направете каквото можете… но бъдете предпазливи. Не мога да бъда отговорен за действията ви. Преди влизането ви във виртуалния свят вие сте подписали декларация, че го правите доброволно.

— Не се безпокойте, разбираме нашата отговорност — успокои го Мегън. — Ще се справим…

— Добре. Ето, вземете това. — Той бръкна в джоба си и извади един знак с издълбана буквата „S“ върху него. Не беше рубинен, но от чисто злато или поне така изглеждаше. Ще работите заедно, затова го вземете със себе си. Ако ви е нужно нещо от системата… информация за други играчи, естествено в рамките на разумното, или пък някои допълнителни умения… Ти например си магьосник, знаеш как стават тези работи, обърни се към системата. Тя ще ти ги предостави. Може да ми оставяте съобщения по имейла или пък да говорите с мен, ако съм в играта.

— Благодарим. Това наистина е…

— Не ми благодарете. Аз трябва да ви благодаря за това, което правите. Има още няколко души като вас, които извършват тайно разследване. Мисля, че ако тези, които разследваме случая, сме повече, толкова по-добре. Но междувременно бъдете внимателни.

— Ще внимаваме — обеща Лийф.

Родригес се изправи.

— Е, добре… Там, където живея, е вече късно. Трябва да вървя. Още веднъж ви благодаря.

Те му кимнаха за довиждане. Родригес им махна, след това се чу едно „пук“ от изместения въздух и той изчезна.

Лийф и Мегън се спогледаха.

— Не е Лейтърън, мамка му — изруга Лийф.

— Отново сме там, откъдето започнахме — каза Мегън.

Те станаха, излязоха от „Овнешкия врат“ и внимателно затвориха вратата след себе си.

Сутринта Уейленд ги чакаше на пазарния площад, събрал багажа си и готов за път. Беше си сложил „пътната шапка“, която Лийф помнеше. Беше голяма и доста смачкана, с мушнато в нея проскубано перо. Приличаше на нещо средно между изпаднал мускетар и безработен норвежки бог.

— Днес още не съм ходил във Високата къща — каза той, като ги водеше към следващия вътрешен кръг на града. — Мисля обаче, че няма да бъде трудно да намерим стария Талд, иконома. Той ще ви заведе при лорда. Фетик не от тези, които държат на официалностите. По тези места те не са на почит. Хората не биха ги спазвали.

— Мислех, че тук обичат церемониите — обади се Лийф. Имат своя Зимен фестивал, когато изгарят сламено чучело, а и празник на Пролетната лудост, когато в продължение на три дни всички са пияни.

— Вероятно старият Талд няма да държи много на протокола — каза Уейленд, когато минаха през портата, водеща към следващия кръг. Той махна за поздрав на някакви познати, покрай които минаваха. — Той е свестен човек, няма да имате неприятности с него.

Мегън погледна към Уейленд, малко озадачена от това внезапно безразличие. Но в това време той мина през една друга порта, която се изпречи пред тях, следван от Лийф. Тя сви рамене и тръгна след тях.

Най-вътрешната крепостна стена на Еринт беше самият стар замък, изграден от големи скали от глетчера, нарязани на правоъгълни блокове, сякаш са били от сирене.

— Как тогавашните хора са успели да го сторят все още е загадка — каза Уейленд, като погледна стените. — Днес никой не може да направи подобна магия.

— Може да са го направили с лазер — обади се Мегън, като гледаше гладките ръбове на блоковете и повърхността им, която изглеждаше като полирана, без да са били подложени на специална обработка. Когато влязоха вътре, тя се възхити на таланта на човека, който беше отделил толкова много време за детайлите в целия създаден от него свят. Това не беше само една сложна и необикновено майсторски свършена работа. Беше мистерия, една загадка. Тук човек би могъл да прекара часове от свободното си време, опитвайки се да разбере дали Род е разхвърлял безразборно детайлите, или е искал да им предаде някакво скрито значение. Същевременно съществуваше и възможността да не е имал намерение да им придава каквото и да било значение, а това да е било просто една шега, която според Мегън беше напълно в стила на Създателя.

— Едно е сигурно — че е много красиво — каза Уейленд и ги поведе нагоре към вратите на замъка, които бяха отворени. Отвън, в предния му двор, хората бяха прострели пране да се суши на слънце, а един едър, червендалест човек, облечен в тъмносини дрехи, се разхождаше с явно началнически вид, като размахваше ръце и даваше заповеди. Когато тримата се приближиха, той веднага се обърна строго към Уейленд:

— Няма свободни места, ковачо, тук не можем да ти предложим работа!

— Господарю Талд — каза Уейленд, — престани да крещиш. Тези хора са дошли по работа!

— По каква работа?

— По-добре попитай тях.

Лийф любезно се поклони на иконома и каза:

— Сър, ако е възможно, бихме искали да се видим с лорд Фетик по един въпрос, който не търпи отлагане.

— Сега ли? Не знам дали би могло да се уреди, млади човече, днес той е много зает.

— Мислиш ли, че са използвали магия за разрязването на тези блокове? — попита Мегън внезапно Уейленд и посочи към най-близката стена. Той се обърна натам, а в този момент Лийф извади знака от джоба си и бързо го показа на Талд. Той широко отвори очи.

— Сега още е рано, струва ми се, че до първата аудиенция има още малко време. Заповядайте, госпожице, и вие, млади господине.

— Трудно е да се каже — отговори Уейленд, а Лийф скри знака в джоба си. — По онова време…

— Предполагам — съгласи се Мегън. — Виж какво, Уейленд, ние може да се забавим.

— Тогава аз ще съм на пазара, а може и да ме няма. — Той им махна с ръка и тръгна към портата.

Лийф изгледа въпросително Мегън, когато последваха иконома през вратата на замъка и тръгнаха нагоре по криволичещите стълби, които се виеха около стените на централната кръгла кула. Мегън поклати глава и сви рамене.

Вторият етаж беше една голяма, просторна зала, подобна на тази във вътрешната крепост в Минсар. Разликата беше, че сега, през лятото, гоблените бяха свалени. Не беше проблем, защото по това време на годината беше топло и приятно.

Икономът ги заведе до средата на залата, където имаше маса и стол, на който седеше мъж.

— Лорд Фетик — каза Талд, — тези пътници са дошли по спешна работа и носят знака на Род.

Мъжът в стола вдигна глава малко изненадан, след това стана и ги поздрави със старомодна вежливост, на която Лийф и Мегън отговориха с поклон.

— Така ли? Тогава донеси им два стола, моля те, за да се настанят удобно. И им се извини.

Талд се разшета, донесе два леки плетени стола, постави ги до далечния край на масата и излезе. Мъжът ги покани да седнат.

На Мегън й мина през ум, че никога досега не беше срещала някой да носи розови слънчеви очила, а и малцина бяха познатите й, които изобщо носеха очила при този напредък на лазерната хирургия. Но ето че Фетик носеше. Беше висок, строен, с малко замислено изражение мъж, облечен в дълга широка дреха, както е било модно през 14-и век, но в очите на Мегън тя приличаше на нещо средно между монашеско расо и хавлия за баня. „Вероятно обаче е много удобна“, помисли си тя.

Ако това беше тронната зала, не беше кой знае колко украсена. Тронът всъщност беше един удобен стол с малко по-дебела тапицерия. Беше поставен до една маса, която вероятно се използваше за официални вечери, но сега служеше за бюро. Нейната красиво полирана, гладка повърхност беше почти цялата затрупана с най-различни книжа, пергаменти, свитъци и книги с шита подвързия, пачи пера, писалки, стила и плочки за писане. Човек имаше чувството, че в старинна библиотека беше станала някаква експлозия.

— Сър — каза Лийф, — благодарим ви, че отделихте от времето си, за да ни приемете.

— Вие сте добре дошли, но бъдете кратки. Сигурно разбирате, че тази сутрин съм много зает и не разполагам с време. — Той посочи към бюрото.

— Напълно ви разбираме — отговори Лийф. — Сър, познавате ли този знак? — Той му подаде златната монета, която Родригес им беше дал.

Фетик я изгледа малко скептично.

— Интервенция — каза той тихо. После прошепна нещо на компютъра, а той му отговори също шепнешком.

Вдигна вежди и пак зашепна нещо. След това каза: — Всемогъщият Род е бил тук?

— Да, сър, видяхме го снощи. Изпраща ви много поздрави — каза Лийф, което не беше самата истина, но си помисли, че Род вероятно би казал така.

— Какво иска той?

— Поиска да разговаряте с нас по един въпрос, който ви засяга… Затова дойдохме да се срещнем с вас — отвърна Лийф.

— Сър — обади се Мегън, — немного отдавна вашите войски се сражаваха с тези на крал Аргат от Орксен.

— Да — каза Фетик и седна, а върху лицето му се изписа злорадство. Изведнъж той вече не изглеждаше толкова безобиден. — Да, ние спечелихме.

— Така беше. Сега проблемът е, че всеки, който се е сражавал с Аргат и го е побеждавал, има опасност да бъде — извинете ме, че трябва да употребя тази неделикатна дума — „натирен“. За миг Фетик я погледна учуден.

— Наистина е неделикатна. — После пак погледна към джоба, в който Лийф беше прибрал знака. — Вие обаче притежавате това… Така че бихме могли да разговаряме за неща от външния свят. Да не искате да кажете, че госпожата, която беше „натирена“ онзи ден, е била…

— Тя се канеше да се сражава с Аргат и щеше да го победи. Беше „натирена“ малко преди да започне битката. Други също са били „натирвани“, обикновено след сражението. Но сега тези неща започват да изпреварват събитието.

— Аргат ли го е извършил, или някой от неговите хора? Или пък…

— Никой не знае. Само забелязахме тази връзка. Затова предупреждаваме хората, които са побеждавали Аргат напоследък, да вземат мерки за своята сигурност. Както тук, така и навсякъде другаде.

— И какви мерки трябва да вземат? — попита Фетик.

Лийф и Мегън се спогледаха.

— Ами… — не знаеше какво да отговори Мегън.

— Бъдете по-внимателен от обикновено при влизане и излизане — обади се Лийф. Беше запознат с изискванията от дипломатическите връзки на баща си. — Ако следвате някакъв определен маршрут при пътуване или във външния свят, трябва да го промените. Ако сте запланували някакви визити, които не са наложителни, отменете ги. Проверете жилището си, за да се уверите дали няма някои предмети, които не сте поставял там и са ви непознати.

— Да си стоя вкъщи? — попита Фетик. — Да затъмня прозорците? Да заключа вратите?

Лийф го погледна и си каза, че може би ще е по-разумно да не отговори веднага.

Фетик седна отново в стола и мушна пръсти в робата.

— Млади господине — каза той, — знаете ли с какво си изкарвам прехраната „отвън“?

Лийф поклати глава. Не беше се запознал толкова подробно с досието на Фетик.

— Събирам боклук — каза лорд Фетик — в Дълът, щата Минесота. Работата ми изисква да следвам стриктно и трите маршрута два пъти в седмицата. Всяка промяна на маршрутите за събиране на боклука би била повод за сериозно недоволство от страна на моите шефове. — Той въздъхна. — Да, знам как е била „натирена“ онази госпожа миналата вечер. Много жалко. Имате ли сведения как е тя?

— Все още е в болницата — отговори Лийф. — Нямаме новини дали е дошла в съзнание.

— Да, добре — каза Фетик. — Мисля, че е отивала към магазина, когато някой изблъскал колата й от пътя. Работя в средно и много натоварено движение през целия ден и ако някой иска да ме убие или да ме осакати, няма да му е трудно да го направи. Най-много се безпокоя, че могат да сбъркат и да убият някого от моите колеги. От това, което ми казвате, ми се струва, че в момента нищо не може да бъде направено за цялостното решаване на проблема. Тези от нас, които са определени за мишени, вече са извършили деянието, което е причина да станат такива. Не можем с нищо да променим нещата.

— Вероятно не — съгласи се Лийф.

— В такъв случай — каза лорд Фетик — аз ще трябва оттук нататък да живея в постоянен страх, докато се появи тази личност, опитвайки се да се защитя от неизвестно нападение, което може да дойде от най-различна посока. Другата възможност е да си живея както досега и да не се поддавам на страха. Нали така се постъпва с терористите?

— От етична гледна точка това е една достойна позиция каза тихо Мегън. — Но от практическа тя малко би повлияла на терористите, които разчитат точно на такова нещо при гордите и смели хора. Лошото е, че те не се отказват от плановете си и в крайна сметка ви ликвидират.

— Нека да дойдат — каза Фетик. — Готов съм да ги посрещна и ще продължавам да си гледам работата и тук, и там.

Високият, строен мъж стана, заобиколи бюрото и се приближи до тях.

— Ще ви призная нещо — каза той. — Писна ми. Прахосах две нощи от моето игрално време, което ще ми се отрази на заплатата, за да забавлявам мизерния лакей на Аргат Херцога, който беше тук и се веселеше с гадното си малко джудже, ухажваше дъщеря ми, ядеше от запасите ми, изпи всичкото ми най-добро вино и се опитваше да ме убеди, че една женитба е добра идея. Отвратително, супернахално същество! Остана тук две нощи и положи всички усилия, за да ме изнудва. Нещо по-лошо — да ме сплаши. Опита се да ме накара да сключа един съюз, който не ме интересува и за който биха ме осъдили всички от единия край на Североизтока до другия. Съюз с човек, нападал моята страна, нападнал и мен само преди осем месеца! Това е най-евтиният и отвратителен вид рекет. Трябваше да седя тук, да си говорим глупости и да правя политика. Не мислете, че не разбирам от държавническо изкуство. Дойде ми до гуша да ме подлагат на натиск! Не ми трябва такъв живот. Не си струва. — Той се облегна назад и въздъхна, за момент загледан в пода.

— Ще взема мерки в рамките на разумното — каза Фетик, — но нищо повече. Който и да стои зад това, отказвам да му позволя да контролира живота ми. Но все пак ви благодаря, че сте си дали труда да ме предупредите. Предполагам, че ще се отбиете и при други по пътя си.

— Да — каза Мегън, — при херцогиня Морн.

Фетик избухна в смях.

— Ще й кажете това, което съобщихте на мен?

— В общи линии — отвърна Мегън.

— Имате ли брони?

Тя и Лийф се спогледаха.

— Ще ни трябват ли?

— Ако й кажете, че трябва да промени ежедневния си маршрут, ще ви трябва поне дървен щит — каза Фетик. — Е, желая ви късмет. Разбирам, че го правите само от добри намерения… и ако, както разбирам, сте свързани по някакъв начин с усилието да откриете кой „натирва“ хората, пожелавам ви най-голям успех. Сега трябва да се занимая с моите работи. Не искате ли да останете за закуска?

— О, не, не, сър — каза Лийф, — въпреки че ви благодарим. Трябва да се отправим веднага към херцогиня Морн.

— Не искате ли да премислите за броните?

Лийф леко се усмихна.

— Мисля, че ще се справим някак.

Те се поклониха на Фетик и излязоха. Огледаха се из пазара, преди да предприемат транзитното пътуване, но видяха, че Уейленд вече си беше тръгнал. Никой не знаеше точно кога.

— Е, както и да е — каза Лийф, — той ще ни потърси. Готова ли си за транзита?

— Същия обхват ли ще има?

— Същия.

— Готови. Запуши си ушите заради промяната във височината.

Всичко стана в черно и бяло и се изпълни с фосфор, а Мегън запреглъща, за да изравни налягането в ушите си. Най-после успя и огледа пейзажа наоколо, който беше толкова различен от този на Еринт, колкото денят от нощта.

Наоколо всичко представляваше равна, блатиста, извита като подкова речна делта, в която безброй езерца и вади искряха на утринното слънце. Навсякъде растяха тръстики, а върху тях се поклащаха и пееха червенокрили косове и скорци. В средата на всичко това имаше голяма платформа, изградена от масивни блокове, потопени във водата, а върху нея се издигаше огромна дървена къща с кулички и кули като замък. Към нея през водната пустош водеше път от дървени трупи, който завършваше с подвижен мост и стръмен лъкатушещ насип, издигащ се до самата платформа.

Двамата тръгнаха по дървения път към замъка на херцогинята. Докато вървяха, Мегън плесна един нахален комар и каза:

— Обърна ли внимание на Уейленд тази сутрин?

— Какво? Не особено.

— Може би на мен така ми се е сторило — продължи Мегън — но в него имаше нещо, не знам… Като че ли не беше много на себе си тази сутрин. Видя ми се някак разсеян.

— Забелязах, че най-вече ти го разсейваше. Защо го направи?

— Мина ми през ум, че може би не е нужно всеки да знае за знака — обясни Мегън. — От една страна, това е предпоставка да бъде лесно откраднат. Между другото, я ми го дай за малко.

— Заповядай. — Лийф й го подаде.

— От друга… — продължи колебливо Мегън, — забеляза ли как отговаряше той на въпросите?

— Не. Защо?

Мегън сви рамене.

— Ами, продължаваше да ми отговаря някак повърхностно или… Абе не знам… Просто отговаряше неадекватно на това, което го питат…

— Може да не е добре със слуха — предположи Лийф.

— Я не се занасяй.

— Не бе, сериозно. Ако проблемът със слуха се дължи на увреден нерв, дори виртуалността не може да помогне много. Може би не ни е чувал добре. Виждал съм подобни случаи.

— Хъм — Мегън се замисли върху казаното. — Предполагам, че ако не е чул добре, би могъл да попита отново.

— Сигурна ли си, че не си въобразяваш?

Мегън го изгледа и потърка очи. Усещаше някакво глождене, може би от транзитните пътувания.

— О, не знам… може и да си прав. А може да е бил просто разсеян. Бог ми е свидетел, че и аз съм така в момента. Всичко е възможно. — Тя въздъхна.

Обаче малко по-късно, докато продължаваха да вървят, Мегън се замисли какво беше казала и отговорите, които беше получила. Накрая си каза: „Не, не, не си въобразявам. Той наистина не беше на себе си. Не можеше да се концентрира… Предполагам, че на всеки може да се случи, дори и когато е в играта. Въпреки че парите, които хората плащат, за да играят, би трябвало да ги накарат да се отърват от подобна разсеяност още преди да са почнали да ги пилеят“.

Тя помисли още известно време, а после тихо каза:

— Интервенция.

— Слушам.

— Виждаш ли този знак на господаря си?

— Да виждам го. С какво мога да ви помогна?

— Играчът на име Уейленд съществува ли реално, или е измислен?

— Искате да кажете дали е човек?

— Да.

— Да, играчът е човек.

— Хъм. Край на връзката — каза Мегън и мушна знака в джоба си. „Мразя, когато компютърът ми казва неща, които не искам да чуя“.

— Виждам, че стражите горе на стените са ни забелязали — обади се Лийф. — Виж тези арбалети.

— Може би затова са ни били нужни броните — отбеляза Мегън, когато стигнаха до началото на подвижния мост и застанаха в сянката, хвърлена от помещенията на стражата.

— Много е късно за връщане назад — отвърна Лийф прекалено безгрижно за човек, срещу когото са насочени толкова много оръжия.

— Не знам — обади се тихо Мегън, когато още войници наизскачаха от караулките и застанаха от другата страна на моста. — Струва ми се, че една късна закуска би ми се отразила добре.