Господин Ходишек безспорно не беше никакъв алкохолик, тъй като изпиваше само две чаши бира на ден. Той беше порядъчен човек, който се грижеше добре за семейството си. Единствената му слабост, цялото му нещастие бяха тези една-две чаши бира на ден. Да, казвам „нещастие”, защото сега ще видите какво произлезе от това.

В ръцете на госпожа Ходишкова попадна една диплянка на дружеството за борба с алкохола. Това е онази ужасна общност за борба с алкохолизма, чиито усилия са винаги напразни, защото все едно че води битка с многоглава ламя. Ако успее да отсече една глава на ламята, израстват нови десет; ако успее да убеди двама пияници да станат въздържатели, на мястото на всеки въздържател се появяват нови десет пияници, готови за битка в името на алкохола.

Но дружеството за борба с алкохола е неуморно, макар че по време на неговите лекции за пагубното влияние на алкохолизма слушателите пият бира и само пред лектора има бутилка със сода.

Именно дружеството за борба с алкохола провъзгласи, че всеки, който пие дори само една чаша бира, е алкохолик, чийто ум е затъпял, който оглупява все повече, и че една чаша бира на ден е напълно достатъчна, за да стане човек в продължение на една година пълен идиот. По-нататък в диплянката най-подробно беше описан случаят с един чиновник алкохолик, който също не правел нищо кой знае какво, само дето си пиел своята чаша бира на ден.

И както си пиел така ден след ден чашата бира, мозъкът му започнал все повече да се замъглява, постепенно човекът напълно загубил представа за задълженията си и тъй като вътрешните му сили отслабнали, не можел вече да си помага финансово с хонорари за извънредна работа, които допълвали скромната му заплата, далеч недостатъчна, за да издържа многобройното си семейство. Бедата вече се била настанила в това иначе така мирно и спокойно семейство, а той все така продължавал да пие своята проклета чаша бира, нехаейки за риданията на жена си и децата си, които все повече изнемощявали от глад. Стигнало се дотам, че за да може да пие редовно своята чаша бира, той посегнал на поверените му служебни пари, измамил фирмата си със значителна сума, бил разкрит, хвърлен в затвора и семейството му било напълно съсипано, а когато излязъл от затвора, заклал жена си и децата си с брадва, с което довършил ужасното дело на алкохолизма.

Когато прочете тази история, госпожа Ходишкова се разплака, защото според всичко това нейният мъж също беше алкохолик. На друго място в диплянката тя прочете, че оглупяването може да стане не изведнъж, а постепенно и че може да бъде установено само ако нещастната жертва на алкохолизма бъде внимателно наблюдавана.

Когато същия ден съпругът й се върна за обяд, госпожа Ходишкова, изпълнена с тревога, започна внимателно да го наблюдава дали не оглупява. Цялата изтръпна, когато той, загледан в новата крепонова блузка на една от дъщеричките си, каза небрежно: „А, хубава басмичка…”

Сега тя си спомни и други подробности от изказванията на мъжа си, на които преди не беше обръщала внимание. Спомни си например как преди около половин година той говореше нещо за това, че не е лошо да се сготви пушен език с полски сос, застроен със заквасена сметана, но щом тя споменеше нещо за това какво се носи през този сезон, нейният окаян алкохолик казваше само: „Е, какво се носи, много важно! Я по-добре да слагаме масата…” Сърцето й се сви, когато си припомни всички тези подробности, и вглеждайки се в съпруга си, тя търсеше да открие в него онези черти, характерни за алкохолния идиотизъм, или поне зачатъците на глуповатата усмивка, която се появява при слабоумните.

Господин Ходишек наистина се усмихваше с доволната усмивка на човек, който си е похапнал добре, но тази усмивка беше истинска мъка за госпожа Ходишкова. Да, вече нямаше съмнение, че господин Ходишек се видиотява.

Изминаха три мъчителни дни, през които тя продължаваше да наблюдава все същата усмивка, както и блаженото изражение, с което той след обяда потапяше мустаците си в първата чаша бира, а вечерта — във втората и последна чаша.

Ако човек става алкохолик и се видиотява от една чаша, то какво ли става с него при втората, та той тогава е двоен алкохолик!

Госпожа Ходишкова ходеше като замаяна и мислеше само как да спаси мъжа си от гибел и семейството си от пълна разруха.

За щастие на четвъртия ден в ръцете й попадна един вестник, в който прочете следната реклама: „Призракът на алкохолизма витае над вашето семейство. Ако не се намесите, съпругът ви може да се превърне в убиец, подпалвач, грабител… В пристъп на алкохолен делириум той може да избие и вас, и вашите дечица! Как можете да предотвратите това? Доверете се на аптека „Кароли” в Лугач, Унгария, която ще ви изпрати с наложен платеж или срещу пощенски запис от 5,80 крони бутилка със специална ракия против пристъпи на лудост у алкохолици. Сутрин, обед и вечер капвате от нея по четирийсет капки в любимия ликьор на съпруга ви. За четири месеца той е излекуван! Внимание — да не се слага в бира!”

Госпожа Ходишкова изпрати 5,80 крони, получи бутилката и по време на обяда попита съпруга си кой е любимият му ликьор. Тук трябва да споменем, че в това отношение господин Ходишек беше пълен въздържател и през целия си живот не беше вкусвал ликьор. Затова категорично заяви, че не желае и да чува за каквито и да било ликьори. При това така погледна жена си, че за нея стана съвсем ясно, че окончателно се е видиотил и никак няма да е лесно да бъде излекуван. „И все пак, няма ли да си пийнеш малко вишновка? Съвсем мъничко, няма да ти навреди. Напротив, ще ти подейства добре, ще подсили апетита ти и за ядене, и за работа!”

Тя отиде в кухнята и плачейки наля в чашка за ликьор вишновка, и добави вътре четирийсет капки от вълшебната ракия против пиянски пристъпи на лудост. После си избърса сълзите и занесе вишновката на съпруга си. Той я гаврътна, облиза се и поиска още една.

Лечението наистина протичаше много ефективно. Господин Ходишек изпи след обяда десет чашки, а след вечерята — двайсет. На другия ден след обяда изпи двайсет, вечерта — трийсет. А на третия ден на път за канцеларията вече се отби в кръчмата.

Наистина е много тъжно, като се замисли човек докъде могат да го докарат две чаши бира на ден. Тогава не може да му помогне дори ракията на „Кароли” против пиянска лудост. И особено тъжно доказателство за това е именно случаят с господин Ходишек, който в края на третия месец от лечението си заля с газ себе си, жена си и дечицата си, подпали своите и техните дрехи и изгори цялото си семейство.

Естествено, за това отново бяха виновни социалдемократите. Техните издания постоянно разпространяваха възвания за класова справедливост, техните оратори призоваваха равноправието, което законите постановяваха на теория, най-сетне да бъде приложено на практика! Тези изисквания стигаха толкова далеч, че когато в един бижутерски магазин една баронеса по погрешка тайно пъхна в джоба си няколко скъпи диаманта, същите тези издания призоваваха тя да бъде осъдена като най-обикновена крадла, като че ли баронесите не могат да имат пристъпи на клептомания в такива случаи. Също така, когато един граф от учените среди организира конкурс, при който различни негови кредитори и служители загубиха някакви си мизерни няколко милиона, пак тези печатни органи се осмелиха да настояват негова светлост да седне на скамейката на подсъдимите и когато това не стана, започнаха да подстрекават народа срещу правосъдието и съдилищата.

И така се стигна дотам, докъдето трябваше да се очаква, че ще се стигне! Престъпниците сметнаха, че правосъдната система не е справедлива спрямо тях, че с тях се отнасят не както трябва, и това доведе до едно уникално в човешката история събитие, което — и читателят сам ще се убеди в това — имаше изключително сериозни последствия за държавата. Един ден, или по-точно казано — една нощ, без знанието и разрешението на полицията по ъглите на улиците се появиха плакати, с които престъпниците оповестяваха, че започват всеобща стачка! Това беше последното им незаконно действие. И след него — край на престъпленията. Стачката трябваше да продължи дотогава, докато законите относно равноправието на гражданите не започнат да бъдат прилагани до последната им буква.

Порядъчните граждани бяха болезнено засегнати, когато видяха със собствените си очи как отначало държавните органи подцениха тази акция.

Полицейските и съдебните служители излязоха в отпуска, като потриваха доволно ръце и обещаваха, че ще направят всичко възможно, за да удовлетворят исканията на стачкуващите. Те си знаеха, че до края на живота си няма да имат възможността да преживеят такива прекрасни мигове. Държавните чиновници прекарваха цели дни по кафенетата и от нямане какво да правят четяха вестници. Но ето че започнаха да се проявяват първите резултати от стачката. Журналистите, които са си престъпници по рождение, бяха солидарни с останалите и не прегрешаваха дори в най-малките подробности. И когато господин главният прокурор прегледа и вестник „Народно право”, и „Жар и коприва”, в които се надяваше да прочете нещо за себе си, но не намери нищо, той гневно ги захвърли и каза:

— И тия са толкова досадни, колкото „Пражки държавен вестник”!

От този момент нататък започна да го измъчва страхотна невроза. А когато съставяше отчета си в края на тримесечието и в графата „брой на обвиняемите” написа нула, в графата „брой на подадените жалби” — пак нула и в графата „брой на осъдените” — още една нула, той плесна с ръце и се обеси.

Неврозата се ширеше все повече. Тя беше породена от скука и безделие. Зданието на областния наказателен съд опустя и входът му се покри с паяжина. Изведнъж започнаха да стават страшни неща. Всички сътрудници на рубриката „Из съдебните зали” в ежедневниците бяха уволнени. Тогава те единодушно решиха да прибягнат към взаимопомощ. Основаха дружество за подпомагане семействата на затворниците и започнаха да събират обществени средства за тази цел. Уставът на дружеството гласеше, че семейството на един затворник ще получава неговата заплата в двоен размер по време на целия срок на излежаване на присъдата му. Читателите на рубриката „Из съдебните зали” пък основаха още едно дружество за парични пожертвования, за да помогнат също на издателствата на вестници, така че сега можеше да бъде съобщено, че на семействата на затворниците ще се изплаща заплатата не в двоен, а в десеторен размер. Но и това не сломи упоритата организация на престъпниците. Най-голямата беда сполетя „Народна политика”. Този вестник, както е известно, не публикуваше нищо друго освен информация за престъпления и сега трябваше да излиза без никакъв текст, целият беше изпълнен само с реклами. Когато стана ясно, че по този начин средствата му намаляват, издателството се реши на знаменателен хуманитарен акт и обяви, че ако бъде извършено престъпление и причинителят му бъде осъден, то ще заплати на неговото нещастно и невинно семейство сумата сто хиляди крони. Но и това не помогна.

Най-сетне на един прокурор му хрумна идея, чрез която според него щеше да се намери изход от тази окаяна ситуация. Той изиска от архиепископията списък на всички свещеници и нареди да се обискират по азбучен ред домовете им и да се извърши стриктна проверка на техните документи и счетоводни книжа. И зачака резултата. Но резултатът беше направо поразителен: дори свещениците вече не крадяха!

Защитниците по наказателните дела нямаше какво да правят. Нямаха клиенти. Все пак искаха да се погрижат поне за бъдещето. Добре разбираха, че вестниците ще се нахвърлят като лешояди върху всеки случай на престъпление и че той ще представлява великолепна реклама. Затова най-известните и най-скъпо платени адвокати заявиха, че отсега нататък ще се явяват в защита на всеки клиент безплатно. А по-младите, които тепърва трябваше да си създават репутация, обещаваха чрез вестниците парично обезщетение на онези, които ги наемат за защитници. Но тези млади защитници не бяха богати, вследствие на което предлаганите от тях суми не бяха високи, пък и организацията на престъпниците беше много упорита, така че и този опит се провали напълно.

В дирекцията на полицията цареше отчаяние. Всички служители там си клатеха краката. Тогава полицейският началник, който беше и кралски съветник, издаде заповед полицаите да залавят мухите в канцелариите, за да не губят форма. Но господин кралският съветник се грижеше и по други начини да се справи с положението. Вестниците съобщиха например, че е имал много важна среща с водачите на студентите от немската общност. На следващия ден те трябваше да излязат на демонстрация.

„Е, все ще можем да арестуваме неколцина от народните социалисти — смятаха някои — и така ще решим проблема”.

Но демонстрацията мина без много шум и никой не й обърна внимание. Всичко се проваляше. В дирекцията на полицията отчаянието растеше. Ако трябва да си кажем истината, за това имаше и друга причина. Там бяха решени да дадат под съд дори полицаи, които биха престъпили закона, ако евентуално проявят излишна строгост, отнасяйки се жестоко към гражданите или удряйки без причина хората. В дирекцията на полицията на града, за който пишем, беше добре известно, че в не толкова далечното минало такива случаи ставаха най-малко по сто на ден! Но сега и тези очаквания не се сбъднаха и в господин кралския съветник започна да се надига подозрението, че полицейският личен състав също принадлежи към организацията на престъпниците.

После му хрумна една спасителна идея. Ще обвини полицаите, че са се съюзили с престъпниците! Добре, но нямаше доказателства. Единственото обвинение, което можеше да повдигне срещу тях, беше, че преди са вършели престъпления, а сега вече не вършат такива. Но при такова деяние не можеше да се възбуди съдебно преследване.

Уважението към съдиите и чиновниците на наказателния съд започна бързо да се топи. Всички знаеха, че те получават заплати, без да работят. Когато в кръчмата влезеше някой от тях и кажеше, че е член на съдебния наказателен състав, хората започваха да се местят по-надалеч от него и нещастникът можеше да прочете по лицата на всички посетители следното: „Ето още един от ония, дето нищо не работят, а само подяждат нас, данъкоплатците”.

Така че служителите от прокуратурата вече не смееха и на улицата да излязат.

В парламента беше направено предложение всички длъжности и ведомства, свързани с прокуратурата и наказателното съдопроизводство, да бъдат премахнати по възможно най-бързия начин, тъй като не извършват никаква дейност.

Нещата отиваха на зле. Това беше последната капка, с която чашата преля. С решаването на проблема се зае правителството. Всички затворници, които излежаваха дългогодишни присъди, бяха амнистирани и пуснати на свобода. Те не бяха разбрали за стачката и съществуваше надежда да станат стачкоизменници. Но стачкуващите имаха край всички затвори стачни постове, които веднага обясняваха на освободените каква е работата, и ги предупреждаваха да се пазят от стачкоизменничество. Акцията на правителството претърпя пълен крах, дори ситуацията се влоши още повече, защото сега всички управления на затворите, както и техните чиновници и служители станаха излишни.

Известно време доста настойчиво се предлагаше да се отпуснат държавни стипендии на престъпниците. От аграрната партия поискаха да се субсидира всяко престъпно деяние, но след по-сериозно обмисляне това предложение беше отхвърлено.

Междувременно наближаваше денят, когато на заседание на парламентарната комисия трябваше да се разгледа предложението за премахване на всички наказателни съдилища, на прокуратурата, полицията, затворите и техните управления. Но на предния ден пред двореца на генерал-губернатора още от сутринта се изсипа многохилядна тълпа, начело на която вървяха четирима мъже. Първият беше председателят на наказателния съд, който държеше дълъг прът с прикована на върха огромна табела „Дайте ни работа!”. До него, свъсен като буреносен облак, крачеше главният прокурор, който носеше гигантски плакат „Стига безработица!”. Главата на полицейския началник беше засенчена от интересния надпис „Само работата облагородява човека!”. И най-сетне, председателят на адвокатската гилдия бършеше потно чело, залитайки под тежкото бреме на надписа „Върнете ни престъпниците!”. След четиримата напираше вълна от съдии, секретари, следователи, съдебни чиновници, полицейски чиновници, практиканти, стажанти, прокурори, адвокати, накратко — представители на всички съсловия, засегнати от стачката на престъпниците.

Гореспоменатите четирима господа оставиха плакатите си и влязоха в губернаторския дворец. Полицаите, които не взеха участие в демонстрацията, тъй като настоящото състояние на нещата напълно ги удовлетворяваше, оглеждаха с нескрито любопитство тези доста особени демонстранти.

И ето, четиричленната делегация отново се появи пред входа на двореца. Председателят на наказателния съд вдигна пръта със своята табела и я размаха в знак на това, че иска да съобщи на множеството резултата от посланическата мисия. После с треперещ от гняв глас извика:

— Той не ни прие!

— Чухте ли? Не ги е приел! Ах, този…! — забуча тълпата и хиляди стиснати юмруци се размахаха срещу губернаторския дворец. Вдигна се страшна врява, чуваха се крясъци, ругатни, няколко камъка полетяха право към прозорците на жилището на негово превъзходителство.

Полицаите осъзнаха, че ако и сега не се намесят, ще извършат престъпление. И тъй като вече не вършеха престъпления, започнаха да се намесват. Дори Прага не беше виждала такова сбиване! Главният прокурор строши своя прът с плаката в главите на полицаите, а началникът на полицията изскубваше перата^[1] от полицейските шапки, сякаш беше народен социалист. Тази позорна бъркотия завърши с арестуването на петстотин души, предимно висши държавни чиновници и известни адвокати.

На другия ден колоните на вестник „Народна политика” отново бяха запълнени, а съдилищата имаха изобилие от работа. Повечето нарушители на обществения ред бяха освободени, тъй като бяха действали в състояние на временно помрачаване на съзнанието. Само неколцина по-малко известни личности бяха осъдени да платят парични глоби от пет до десет крони. Но същия ден приключи и стачката на престъпниците. Те разбраха, че не е трудно да бъдат заместени. А присъдите, раздадени на онези, които ги бяха заместили, ги убедиха, че не могат да постигнат равноправие за всички граждани. Бяха загубили стачката.

Така в страната, където се разиграха тези събития, равноправието на всички граждани пред закона продължи да съществува само на хартия.

Чернова

Това е донякъде необичайна тема. Здравите хора много обичат да се занимават с такива анализи. Разбира се, моят случай е друг. Анализът на урина веднъж ми свърши добра работа, защото ми помогна да си отмъстя на един мой враг. Когато учех за дрогерист, си развалих отношенията с другия практикант, Машек, който веднъж ме издаде на шефа Пруш, че тайно ходя да пия малага във винарната. Но ето че настъпи и моят час. Ако бях някой клисар, щях да кажа: „Бог забавя, ала не забравя”. За отмъщение ми послужи анализът на урината. Моят враг — Машек, постъпи на работа като помощник във фирмата „Невинни и Ко.”, която извършваше и анализи на урина, и се занимаваше именно с това. Много се зарадвах, че се хвана на тази работа, защото така можах да удовлетворя желанието си за мъст. Домоуправителят на къщата на улица „Челаковски”, където живеех, беше страховит мъж, брутален грубиян, за когото се казваше, че убил при спор един наемател. Особено опасен беше сутрин, ако някой го събудеше от сладкия му сън.

Написах до фирмата „Невинни и Ко., Анализи на урина” следното писмо: „Моля, бъдете така добри утре в седем часа сутринта да изпратите Вашия помощник с едно бурканче, искам да дам урина за анализ. Изпратете ми и квитанция за сметката, ще платя веднага на господина, който ще ми донесе бурканчето. Ян Ваноуш, домоуправител, Винохради, ул. „Челаковски” 24.

И те изпратиха моя враг Машек при страшния домоуправител. Ето какво стана след това: домоуправителят в продължение на четвърт час млатеше Машек из стълбището, а после госпожа домоуправителшата ми обясни каква е била причината за това.

— Не е за чудене — каза тя, — че мъжът ми се ядоса толкова. Той поначало си е избухлив, ама такова чудо не му се беше случвало. Сутринта, тъкмо когато си спеше най-сладкия сън, идва някакъв нехранимайко, отива до леглото му, смъква му завивката и му вика: „Казвам се Машек, ето ви бурканчето, сега, ако обичате, се изпи…, после ми дайте шест крони”. Е, млади господине, вие нямаше ли да изпочупите ребрата на такъв негодник?

Всичко си е точно както в онази приказка: имало едно време едно царство, което се намирало зад девет планини в десета и т. н. Неговият цар изпратил глашатаи да известят, че ще даде дъщеря си и половината си царство на онзи, който успее да му каже толкова невероятна лъжа, че царят ще бъде изненадан и няма да повярва. Много рицари вече се били явили и участвали в специалната надпревара, но всички се провалили. И ето че дошъл Хонза.

Този случай няма да заслужава заглавието си, ако не спомена, че Хонза бил посрещнат и нагостен най-тържествено, както става във всички приказки. Да, бил нагостен и на следващия ден започнал тържественият двубой. Царят седнал на трона си, Хонза седнал до него и започнал да го лъже. Но ако си мислел, че ще спечели бързо, много се заблуждавал, защото старият цар само мълчаливо кимал на всички невероятни измислици, които му разказвал. Затова Хонза започнал да лъже още повече.

— На Староместкия площад вече е издигнат паметник на Ян Хус — казал той.

Царят само кимнал с глава.

— Пражката полиция вече залови убиеца на Магда Новотна.

— При техния ум и опит изобщо не се учудвам — казал царят.

— Мирните преговори са към края си, защото немците се съгласиха да направят всички отстъпки.

— Очаквах го!

Спокойствието на царя ядосвало Хонза все повече и повече. Нима не може да измисли най-голямата лъжа, лъжата на лъжите, най-невероятната лъжа?! Той прехвърлял трескаво различни неща в главата си… После казал бавно, натъртвайки на всяка дума:

— Австро-Унгария предлага на чехите всички министерски кресла.

И след като царят допуснал, че това е напълно възможно, Хонза добавил също толкова бавно:

— Но никой от чешките депутати вече не иска да приеме такъв пост…

Изведнъж старият цар скочил от трона толкова буйно, че короната едва не паднала от главата му, и извикал:

— Не е вярно! Стига глупости, Хонза! Та те само гледат как да се докопат до министерските кресла!

Но Хонза спокойно казал:

— Загуби, царю! Принцесата е моя!

Едва тогава царят се сепнал, но вече било късно.

Така Хонза спечелил принцесата и половината царство.

Фридрих, княз на Валдеското княжество, минаваше с каретата си сред ликуващата тълпа, когато като гръм от ясно небе в скута му долетя внимателно хвърлен от някого от тълпата лист.

Княз Фридрих се усмихна мило и започна да чете:

„Ваше височество, вие сте най-големият глупак, който се е раждал някога на земята!”

Княз Фридрих престана да се усмихва. Както писаха вестниците на другия ден, негово височество се почувства толкова зле, че всички тържества бяха прекратени незабавно и княз Фридрих се прибра в двореца.

В двореца князът се затвори в кабинета си и внимателно изследва гнусното писмо. И след като сигурно за петдесети път прочете: „Ваше височество, вие сте най-големият глупак, който се е раждал някога на земята!”, така че го научи наизуст, извика смаяно:

— Този негодник дори не се е подписал!

После започна да крачи насам-натам из кабинета, като си говореше на глас:

„Ваше височество, вие сте най-големият глупак, който се е раждал някога на земята!”

След половин час той свика държавния съвет.

— Драги господа — обърна се той към четиримата тайни съветници, — по време на днешното тържество по повод на трийсетгодишния ми юбилей като владетел неизвестен извършител ми подхвърли това писмо в каретата:

„Ваше височество, вие сте най-големият глупак, който се е раждал някога на земята!”

Тайните съветници пребледняха и барон Карел промълви:

— Ваше височество, това писмо не е за ваше височество!

Княз Фридрих се разгневи:

— Драги бароне, надявам се, ви е известно, че в цялото ни княжество титлата „височество” се полага единствено на мене, че няма никой друг, който би могъл да сметне, че носи титлата „височество”. И тъй като в писмото се казва: „Ваше височество, вие сте най-големият глупак, който се е раждал някога на земята!”, то има предвид именно мене, а не някого другиго. Мисля, че ще се съгласите с това, уважаеми господа! Но в интерес на княжеството е да се издири престъпникът, който се е осмелил да ме позори, защото смятам постъпката му за държавна измяна. Оставям случая във вашите ръце и се надявам, че парламентът също ще ми изкаже съболезнованията си и на утрешната си сесия ще осъди позорното поведение на този индивид, който не се срамува да разруши спокойствието на своя най-висш владетел.

Държавният съвет заседаваше до късно през нощта, като на помощ беше извикан и директорът на полицията.

На другия ден по време на сесията на парламента председателят прочете собственоръчно писмо от княза, в което княз Фридрих апелираше към верността на своя народ.

Парламентът незабавно прие адрес за вярност, макар че никой не разбираше какво точно става.

Във въздуха витаеше някаква непозната тъга. Междувременно директорът на полицията не губеше време, а поиска аудиенция и взе от държавния архив гнусното писмо.

— Какво смятате да предприемете? — го попита канцлерът.

Директорът на полицията само потриваше ръце:

— Имайте търпение и ще видите как разследвам аз!

Писмото беше занесено в държавната печатница и още същия ден следобед навсякъде из престолния град бяха разлепени големи плакати, издадени от дирекцията на полицията:

„Награда от хиляда марки ще получи всеки, който ни насочи по следите на извършителя, който е написал следното писмо и го е хвърлил в каретата на негово височество княза”.

Под този текст беше отпечатано точно копие на писмото: „Ваше височество, вие сте най-големият глупак, който се е раждал някога на земята!”

Така че до вечерта всеки във Валдеското княжество знаеше, че княз Фридрих е най-големият глупак, който се е раждал някога на земята. На другия ден директорът на полицията беше пенсиониран.

Граф Лоренц реши да се завърне от своята изследователска експедиция из Африка, която продължи година и половина. Всъщност експедицията се състоеше в това, че той прекара половин година в Алжир, половин година в Танжер и една година в Александрия и Кайро — в онези квартали на градовете, където можеше да наблюдава изпълнения на танца кючек. За някои хора е достатъчен и половин час да наблюдават изпълнение на кючек, но господин графът успя да извършва наблюдения върху този толкова характерен ориенталски танц в продължение на година и половина. На всеки шест месеца управителят на неговото имение му телеграфираше: „Всичко е наред”. Изпрати му общо три такива телеграми, но преди да тръгне за дома, графът получи телеграма със следното съдържание: „Абсолютно всичко е наред”.

Графът много се разтревожи от факта, че управителят, известен със своята пестеливост, изпраща телеграма, която съдържа една дума повече, и реши, че трябва да се е случило нещо ужасно.

И телеграфира в отговор: „Посрещнете ме с каретата следващия вторник следобед”. На връщане мина през Малта, защото беше чул, че там танцуват малко по-различен кючек от този в Египет.

Но ето че дойде вторник.

— Всичко е в пълен ред, направо чудесно! — му каза управителят на имението, когато потеглиха с каретата към замъка, който беше на два часа път.

От каретата графът се загледа към унищожените от градушка ниви. Посочи с ръка към опустошения имот.

— Имаме късмет, ваша светлост — каза с доволен глас управителят, — защото всичките тези ниви бяха нападнати от житна ръжда. Имаше нужда от някакво бедствие, та ръждата да бъде изчистена наведнъж. Защото, ако не беше премахната тази година, със сигурност пак щеше да се появи и догодина. Така щяхме да имаме огромна загуба и за двете години. За щастие удари градушка и унищожи житната ръжда заедно с житото — и слава Богу!

Управителят изтри потта от челото си и свали шапка:

— Хубав нов кръст, нали? — каза той, сочейки към един железен кръст, който се издигаше върху плоча от груб пясъчник. — Той напълно го заслужи, защото ви служеше вярно и предано.

— Кой?

— Камериерът ви Петър.

— Моят Петър?!

— Да, ваша светлост. По време на една буря той мина оттук с двата бели коня, онези, дето ги докарахте преди пет години от Русия, от Столинския конезавод. Говорих по този въпрос с учителя Падърлик от Нучице. Той твърдеше, че белият цвят привлича мълниите. Но тази мълния, дето ги удари, сигурно е била много силна. Интересното е, че уби не само двата коня, но и камериера. Всичките му копчета бяха разтопени, а и ветеринарят също изгоря.

— За Бога, какъв ветеринар?

— Областният ветеринарен лекар, ваша светлост. Наредих да го доведат, но нещастникът не можа да стигне по-далеч от мястото, където е този кръст сега. А се наложи да го повикам, защото състоянието на нашия добитък беше отлично. Кравите пасяха добре, бяха охранени и весели. Явно им харесваше да са добре, та пасяха все повече и повече, за да изглеждат още по-добре. Накрая като че ли попреядоха и не искаха вече нито детелина, нито ярма. Един ден една от кравите умря. Останалите почнаха да жалят по нея, топяха се от мъка и умираха една след друга. Затова бях принуден да повикам ветеринаря. За съжаление с него се случи този нещастен инцидент. Не дочакахме новия ветеринар и започнахме да закопаваме кравите. Не можете да си представите, ваша светлост, колко труд и средства са необходими, за да бъдат закопани триста крави. Но иначе всичко е наред.

Управителят пак изтри потта от челото си и свали шапка.

— А този кръст — каза той, сочейки към друг кръст отвъд канавката — не е така хубав, както предишният, защото управителят на вашия конезавод не заслужаваше по-хубав.

Графът се ококори уплашено. Управителят продължи:

— Да, защото той най-безотговорно се застреля, ваша светлост, заради нещо много странно. Беше си втълпил някаква налудничава идея, че се е заразил с чума от жребците в конезавода на ваша светлост, който му беше поверен, и че са го закопали заедно с измрелите жребци.

Графът подскочи.

— Не се плашете, ваша светлост — с мек глас го успокои управителят, — кожодерът откара измрелите жребци и не взе скъпо. Спестихме общо към сто крони. За съжаление погребението на управителя на конезавода ни струваше осемстотин крони. Но беше много хубаво погребение. Времето беше чудесно, нито много горещо, нито много задушно, полъхваше слаб ветрец, така че вашата французойка, която си доведохте преди две години от Париж, можа много хубаво да се разходи из гарата. Седете си спокойно, ваша светлост, всичко е наред. All right! Тя беше неопитно девойче, кой знае как би се оправила в този свят и как би преодоляла разните клопки в живота. За щастие успя да забегне с коняря. Мина доста време, докато швейцарците го предадат на австрийските власти, но съдът го освободи, защото щетите бяха възстановени — у него намериха всичките фамилни скъпоценности на ваша светлост.

Граф Лоренц се ококори още повече. Конете препускаха край разкъсаната на много места телена мрежа на резервата.

— Какво е станало с мрежата? — извика с отчаян глас графът.

— Всичко е all right! — каза управителят. — Нищо особено не се е случило, ваша светлост. Засега не ни трябва оградна мрежа, защото японските еленчета, а също и ламата, която докарахте преди три години за одомашняване, няма да избягат. Всъщност не могат да избягат, защото вече не са тук. Не се стряскайте, всичко стана като от само себе си. Просто не случихте с онези кучета вълча порода, малките палета, които благоволихте да купите в Унгария. Оказа се, че не са внесени от Северна Унгария — растяха не с дни, а с часове, и скоро се превърнаха в истинска глутница вълци. Това си бяха чистокръвни вълци и докато разберем това, успяха да разкъсат и да изядат всичките японски еленчета. После изчезна и пазачът. Струва ми се, че тук също имат пръст тия зверове. Затова пък продадохме много изгодно вълчите кожи.

— А ламата?

— О, тя се чувстваше великолепно и сега е много добре препарирана. Беше завъдила толкова много бълхи, че дори вълците не смееха да я нападнат, така че бълхите й бяха от полза. Веднъж намери в гората торба с бойни патрони и реши да ги опита. Един патрон избухна, куршумът прониза мозъка й, завъртя се и излетя през дясното й око. Така че не можа да повреди кожата на ламата, а се заби право в щрауса нанду, който с любопитство наблюдаваше тази сцена. А вторият нанду почина от естествена смърт. Веднъж видя щъркел да стои на един крак и му се прииска да опита и той същата поза. Обаче не му се удаде. Той взе неуспеха си твърде присърце, продължи да се опитва, но все не успяваше, залиня, отслабна съвсем, докато накрая го намериха опънал крака. Да, така е, тук имаше някога оранжерия, но кой можеше да допусне, че стъклото може да гори? И че могат да се подпалят и палмите, да изгорят и редките кактуси? Но аз видях всичко това с очите си, ваша светлост…

Днес посетителят на Нездишовския замък може да види как по красивите, посипани с пясък алеи на парка се разхожда един възрастен господин, който от време на време разперва ръце и говори на себе си:

— All right! Всичко е наред.

Лекарите смятат, че този господин няма да се възстанови до края на живота си. Всъщност това е граф Лоренц.

Посетителите на пивницата обсъждаха помежду си железопътната катастрофа в Унгария. Край една от масите седеше някакъв мъж, който въздъхна:

— Господа, позволете ми да споделя с вас как се отървах от сигурна смърт. Това е дълга история и ви моля да ме слушате внимателно. Става дума за абсолютна случайност. Преди да се ожени, покойната ми майка имала познанство с един господин, който сега е нотариус в Бърно. Представете си само, че ако се беше омъжила за него, щях да се родя в Бърно и да следвам в Прага. Който като вас живее в Прага, несъмнено ще разбере колко е трудно човек да се раздели с Прага. Искам да отбележа, че аз категорично не бих напуснал Прага. Като си помисля само, че онзи нотариус има много добър познат в дирекцията на пощите и телеграфа, сигурно щеше да ме уреди в пощите. Боже мой! Господа, на мене никога не ми е вървяло! Така че на Бъдни вечер сигурно щях да съм дежурен чак до сутринта. А кой не би искал да види родителите си поне на Коледа, като не е успял на Бъдни вечер? Да, категорично щях да съм в онзи бърз влак за Бърно, който се блъсна с товарния влак в Унгария, и понеже имам навика да пътувам в първите вагони след локомотива, днес, господа, щях да съм мъртъв!

След тези думи непознатият мъж най-безцеремонно беше изхвърлен от помещението.

Трагедията на моя живот е, че съм един съвсем, ама съвсем обикновен човек. Моля ви! Нямам никакъв чин, нито съм депутат от социалдемократичната партия. Както ви казах — аз съм един съвсем обикновен човек.

Аз сякаш съм прозрачен — никой не ме забелязва. Все още никой не ме е наругал във вестниците. Толкова обикновен и незначителен съм, че социалдемократите дори не ме предложиха за свой кандидат в занаятчийския съд. А това наистина може да ядоса човека!

Точно както над мене е небето, а под мене адът — извинете, над мене е школата по пиано, под мене печатницата на народнодемократичната работническа партия, — така и небесният Бог ми е свидетел, че ще се застрелям, за да не дочакам смъртта си и да престана да бъда един най-обикновен човек.

Това дори не би ме притеснявало, защото съм миролюбив и скромен гражданин. Но притеснява жена ми! Да, страшно я гризе отвътре, че в мене няма нищо необикновено, нищо, което да привлече вниманието. А пък жените, колкото и да е чудно, много държат на вниманието.

В нашата кооперация на всеки етаж има по някой, при когото се намира нещо интересно. Само при мене няма нищо. Нашата домоуправителка, една стара мома, има пинчер, заради който немското студентче наруга всички чешки кучета, тъй като в една известна ситуация пинчерът объркал крачола му с уличен стълб.

— Ето, виж! — казва съпругата ми. — За пинчера на домоуправителката сега говори цялата улица. А за тебе, мухльо, никой не обелва и дума…

При това се усмихна толкова презрително, сякаш искаше да ми каже: „Защо ли изобщо те държа още?”

— Извинявай, злато мое — отговарям аз, — но нима искаш да използвам в борбата за палмовия венец подобни средства, като пинчера на нашата домоуправителка? Ех, женичке, quod licet Jovi, non licet bovi![3]

Това е единственото нещо, с което все още й импонирам — латинският. Когато се намирам много натясно, прибягвам до латинския, за да се измъкна. Пред латинския жените изпитват голям респект. Жена ми, щом проговоря на латински, веднага ми хвърля влюбен поглед като на някой млад абсолвент и въздъхва:

— Божичко, този емауски абат, отец Албан, колко хубаво говори латински…

— Моля те, откъде вие, жените, знаете, че говори чудесно, като не разбирате онова, което казва?

— Чета го в очите му… Пък и такъв хубав господин не може да говори по друг начин освен хубаво. За рая…, за небето…, за архангел Гавриил…

Нали виждате? Толкова обикновен, спокоен човек съм и все пак можех да се забъркам в нещо ужасно. Години наред нося в джоба си една стара монета. Кой знае каква е.

Веднъж я извадих в кръчмата и посетителите се разбягаха, сякаш ги ужили оса. Разбягаха се, като при това викаха, че имам в себе си сръбски динари…

— Боже Господи! Откъде намерихте това нещо? Та вие сам ще се унищожите и ще унищожите и семейството си! Сигурно имате някоя и друга акция на вашата гъска!

Не можете да си представите колко време ми беше необходимо да въведа ред в кръчмата. Заявих категорично:

1. че нямам никаква гъска;

2. че дори и да имах гъска, по нея най-много да има перушина, а не акции;

3. че баба ми ми е завещала на смъртния си одър тая монета като наследство и че това не е никакъв сръбски динар, а чудодеен талисман, който ме пази от урочасване и дребна шарка.

Едва тогава всички се успокоиха и отново започнаха да гледат на мене като на най-обикновен човек, какъвто си и бях.

Тържествена реч, произнесена на осемнайсети декември 1913 година в гостилницата „У Флеку” по повод на това, че на професор Маснер е присъдена научната степен „доктор на философските науки”

Уважаеми господа! Днешният ден не е просто денят, в който всички ние без значение какви са нашите политически и обществени убеждения, пристъпваме към изпълнение на едно задължение, което ни е продиктувано от приличието и добрите нрави. Не! Днешният ден е също така и ден на дълбоката радост, която изпълва душата и сърцето на всеки един от нас, които присъстваме тук. Часовете, които ще прекараме тук, са отблясък на нашето благородство и бих искал тази вечер да завърши в пълна хармония, както и всички останали вечери, и несъмнено самият виновник за това тържество би желал и той да запази обичайната си свежест и спокойствие до късните нощни часове и с никакъв обезпокоителен тон или лични нападки спрямо членовете на нашата маса да не развали това шумно и трогателно домашно тържество.

Първо, още преди да говоря за заслугите на нашия приятел за науката и учащата се младеж, ще се опитам накратко и, доколкото е възможно, фактологически да спомена всички онези, които днес празнуват заедно с господин професора неговото значение за западноевропейското образование.

Тъй като съм горещ привърженик на азбучната подредба, която премахва всички социални различия и е нещо обичайно не само в Австро-Унгария, но и в другите цивилизовани държави, пристъпвам към изброяването на буквите, които присъстват[4]. Буквата А е представена от госпожица Андула. Буквата Б е представена от господин Ярослав Бабушка, буквата Ч е представена от господата Чершовски и Червашек, буквата Д е представена от професор д-р Душка, буквата Х е представена от Ярослав Хашек, буквата К е представена от господата професор Капър и Зденек Матей Кудей, буквата М е представена от виновника за тържеството професор Маснер. Буквата О е представена от госпожица Олга, а буквата Р — от господин инженер Ржиха. Останалите букви или не дойдоха, или не се извиниха, че ще отсъстват.

Телеграми изпратиха: бившият крал Мануел, покойният Столипин, Платон, Сократ, бившият султан Абдул Хамид, българският цар Фердинанд, покойният Рампола и малоумният баварски крал Отон, чиято телеграма е просто неразбираема, и писателката Пепеляшка Билянова.

Извиниха се, че не могат да присъстват: имперският Клуб на аграрните депутати, Бейлис и д-р Вейвара.

Вече пристъпвам към описване на значението на индивидите, които присъстват, като отново спазвам азбучната подредба.

Госпожица Андула

Който я познава, не може да изтрие от паметта си впечатлението, че тя се е родила само за да сее добрини. Нейното усмихнато лице свидетелства много повече за доброто й сърце, отколкото великите пости, които настъпват, щом се появи на масата. Изглежда, познанието е много полезно за нейната добронамереност и тя с радост би прехвърлила тлъстините си на някой друг, затова често обича да казва: „Ама вие сте много дебел, господине!” За нея се разказва, че обича всичко тлъсто. През цялата година тя е весела, единствената й мечта е да си поплаче, когато някой от познатите й защити научна степен. При получаването на научната степен плаче така, сякаш погребват някого, защото има чувството, че е била полезна за последен път. При научната степен на виновника за днешното тържество тя се разрева толкова силно, че една дама си помисли, че господин докторът не иска да се ожени за нея, и я попита колко пари й дължи той. Обича да се облича в тон с тукашната бира, тоест в черно.

Господин Ярослав Бабушка

Това е един неколкократен милионер, наричан повсеместно чешкия Карнеги, тъй като навсякъде основава еротични библиотеки и дори се е абонирал за „Народни листи”. В аристократичните среди е известен като Красавеца Яни и дори се разказва, че щял да се жени за една от графините Тун. Поради радикалните си възгледи обаче твърди, че такова нещо никога не е било част от плановете му и че очевидно тук става дума за неуместна шега. Както и да стоят нещата, едно е сигурно — че той е посветил целия си живот на единственото усилие да разпространява хуманистичните принципи и в момента води преговори с министерството на просветата за основаване на трети университет в Опава, където, финансирайки целия бюджет, иска да добави като дарение и цялата си колекция от еротични фотографии и освен това има желание да чете лекции, основани на любимите му крайно натуралистични анекдоти. Понастоящем основава в град Прага три детски градини, като си е поставил за цел сам да осигурява децата за тях. Ако един ден не основе някаква фондация, той възкликва безутешно: „Денят е безвъзвратно пропилян!” И когато се събуди, веднага отива в банката за пари, после пак си ляга, после става и отново отива в банката за пари. И така вече доста години. Има голяма библиотека, пълна с отбрани видове ликьори и бутилки с отлежали испански вина. Тази библиотека беше на разположение на бедните писатели и инженери, за да могат да довършат образованието си, както подобава. Във всички свои хуманни усилия той е подкрепян от своята спътница в живота, благородната госпожица Олга, която старателно се грижи той да не попадне в лоши ръце и дели с него една маса в „У Флеку”. В характера му обаче забелязваме известни следи от практично отношение към живота и това, че той не пилее напразно пари, се вижда ясно от днешното му изказване, отправено към госпожица Олга: „Днес можеш да изпиеш и пет бири, ако искаш, защото няма да ги плащам аз, а доктор Маснер!” Мога да споделя с вас поверителния факт, че почти всеки един на тази маса му е длъжник, а който не е, скоро ще му стане такъв.

После идва наред господин Чершовски.

Да говоря за приятеля Чершовски, е може би най-мъчителният момент от цялата ми днешна реч. Приятелят Кудей с основание го нарече веднъж чешкия Обломов. Той обаче е Обломов, който се страхува от домоуправителката на кооперацията, в която се намира ателието му, тъй като приятелят Чершовски си е наумил да стане велик художник. Той обаче е генерал без армия, владетел без поданици, рамка без картина. Вече десет години отлага за другия ден покупката на платно и бои и вчера например заяви: „Не знам какво става с паметта ми, но днес е 3652-рият ден, в който забравям да си купя платно и бои”.

Много е отчаян от цялата тази работа и върху лицето му тегне отпечатъкът на трогателна меланхолия. Първоначално искал да нарисува картината „Дама в черно”, но под въздействието на неблагоприятни обстоятелства от това възникна произведението „Чершовски и черната бира”. Който го види да седи нощем в кафенето „Тумовка”, веднага ще се досети, че в този случай не може да се направи нищо. Мебелировката на ателието му се състои от желязно легло, дюшек, газова печка и единствената картина, която се намира там, не е нарисувана от него. Представлява негов портрет, защото всеки велик художник си поръчва портрет. Този портрет го гледа тъжно, сякаш иска да му каже: „Какво правиш тук?” За да припечели все пак някой и друг грош от ателието си, той пуска в него нощем свои познати да преспят, като им взема наем по пет крони на глава. В последно време обаче у него се забелязва известно връщане към творческата дейност. Снабдил се е с най-малко две тубички — крем-боя за обувки и паста за зъби „Калодонт”.

Магистър-фармацевтът Червашек

Не бива да се плашите от имена, които звучат по подобен начин. На езика на племето фунгуси „черваш” означава „бияч на хора”. Значи Червашек е „малък бияч на хора”. Затова работи в аптека и както се казва, отваря работа на лекарите. Подготвя дъските за ковчега според една испанска пословица за аптекарите. Той работи с пламенно усърдие в своята сфера — веднъж възхвалявал до небесата една вода за коса, но поради нещастно стечение на обстоятелствата се бил намазал с депилатоар. После горещо препоръчвал вода за зъби на невръстни младенци и специална паста за зъби за беззъби хора. Когато говори по дадена тема, твърде често се връща към нея и я повтаря, защото губи мисълта си — похват, използван от девиците в Древна Гърция и Рим, когато изгубят месечния си цикъл…

Сега вече идва ред на професор д-р Душка.

Закърмен с красотите на класическото образование, хранен от кърмачка, изучавала старогръцки и латински, преди да се отдаде на разврат, той се посвети на възпитанието на средношколската младеж. От скука преизчисли разстоянието между Слънцето и Земята и установи, че то не съвпада с разстоянието между Земята и Слънцето. Този факт му оказа толкова силно влияние, че започва да вижда злото във всичко и е обзет от ярост срещу ближните си. В училище се мъчи да внуши на учениците принципите на естетиката и с голямо неудоволствие разрешава на някой ученик да излиза до тоалетната. Понеже иска да пести, се бръсне сам.

След него идва ред на господин Ярослав Хашек.

Ако главата за приятеля Чершовски беше мъчителна, то тази е дваж по-мъчителна, затова ще бъде най-добре да не се разпростираме надълго и широко за този индивид. Не си струва да се хабят думи за него! Знаем само, че младостта му не е била никак весела, понеже хората укорявали семейството му за това, че дядо му е бил обесен на държавни разноски. Самият той често си е имал вземане-даване с институциите във всички европейски държави. В последно време е паднал в лапите на лихварите. Освен това пише хуморески, за които д-р Маснер казва, че са оригинални щуротии.

Пълна противоположност на този безбожник и престъпник е професор Капър[5], който няма нищо общо с обикновения шаран (Cyprinus Carpio), нито с многобройните видове риби от семейството на шарановите. Тялото му е изпъкнало откъм гърба, отстрани е донякъде сплеснато, отдолу на корема — кръгло. На главата си има пенсне. За дамите е най-интересен голият шаран — Carpio Nudus. Неговите родственици се различават от често срещания обикновен вид. Голият шаран бива наричан още безлюспест, голишар и прочие. Малката отваряща се напред уста при д-р Капър се намира точно в предната част на главата и има месести устни. Тялото му е различно оцветено, коремът е по-светъл. Шаранът достига полова зрялост между третата и четвъртата година. Трябва да бъде пазен през месеците май и юни, когато се мръсти. Може да се сбърка с получистокръвната каракуда (Carassius Carassius). Капър ходи гладко избръснат и ако бъде раздразнен, вика на висок глас — нещо, което неговият съименник Cyprinus Carpio не прави.

Идва ред и на господин Зденек М. Кудей, писател и амбулантен търговец с книги.

Тази глава е най-тъжният пример за това, какви личности днес са на преден план в чешката литература. Много години господин З. М. Кудей броди из американските степи, изкарвайки си прехраната като скитник от най-лошия вид, и дори се опасяваме, че в Монтана този лауреат на Зейерова награда е крал от фермите и се е побратимявал с индианци. Освен това Зденек М. Кудей е работил във фабрика за черва — нещо, за което покойният Зейер дори и не е помислял. Този поет на красотата сигурно би се обърнал в гроба си — и аз искрено се надявам, че ще го направи, — ако разбере, че наградата от неговия Зейеров фонд е била присъдена на някакъв си каубой, който натирва добитъка в товарни вагони, пък дори и той да се казва Зденек М. Кудей. Америка унищожи у Зденек М. Кудей всички идеали и красиви възгледи за живота, с които замина за там, унищожи у него и последното от безбройните му нежни намерения и го превърна в суров боксьор от кръчмите на Дивия запад. Всеки ще разбере, че тази дефиниция съвсем не е погрешна, като си припомни, че когато се върна от Америка, още преди дори да се огледа из Европа, Зденек М. Кудей отиде на хладно в руската тъмница в Киев и така благодарение на грижливата ръка на руския царизъм за половин година Европа беше пощадена от неговите изстъпления. Не ни остава нищо друго, освен сега да се възползваме от възможността и да протестираме срещу бездарността на австро-унгарската дипломация, която за шест месеца успя да го измъкне от справедливите ръце на руските чиновници. Няма съмнение, че славянските братски отношения само биха спечелили, ако З. М. Кудей беше затворен за няколко години напред или пък ако направо беше заточен в мините на сибирската каторга. В последно време господин Зденек М. Кудей смуче от доходите на Ярослав Хашек и е издал роман, наречен „Място за убийство”, което заглавие точно характеризира неговата жестока душа.

Да преминем сега към нещо по-възвишено и светло и да поговорим за ярката звезда, изгряла на небето на чешката култура, за повода на днешното ни тържество, господин професор доктор на философските науки Маснер.

Не ми достигат думи да оценя огромното му значение за целия чешки народ. Някога било казано, че великата епоха изисква велики личности, и ето, присъждането на научната степен на професор д-р Маснер дойде точно в изключително важно време, когато се променя историята на Европа и когато изглеждаше, че след завършването на Първата и Втората балканска война ще настане пълно спокойствие. Но в този момент дойде присъждането на научната степен на професор д-р Маснер и със своите последствия застраши така трудно извоювания мир и спокойствие. Това събитие се случи точно в момента, когато изглеждаше, че кризата е вече изцяло преодоляна и че големите финансови жертви, направени от империята за опазването на мира, са приключили. Какво ще кажете обаче за факта, че в тези трудни времена нашият приятел, професор д-р Маснер, е бил принуден да хвърли в пастта на онзи Молох на държавния капитализъм двеста и четирийсет крони данък за своята образованост. Господа, пребройте, ако обичате, буквите, от които е съставена титлата „доктор по философия”. Петнайсет[6] са, нали. Всяка една буква струва по шестнайсет крони, без да споменаваме изобщо онова, което той е бутнал на прислужника, носещ жезъла на ректора. Тогава не се сърдете, че сандвичите на днешното докторско тържество са толкова бедни — библейското чудо с петте хляба няма да се повтори вече. Затова няма съмнение, че повечето от нас — навярно с малки изключения — са се нахранили предварително. Радваме се обаче, че господин доктор Маснер изобщо не се фука с новата си титла и че благоволява да разговаря с нас, както и досега, като истински образован човек — просто и искрено. В Чехия има пет хиляди седемстотин и шейсет доктори по философия, така че на хиляда шейсет и един души се пада по един доктор. Дано господин доктор Маснер си спомня по-често факта, че той се пада на хиляда шейсет и един души и освен това му пожелаваме хиляда шейсет и един души да не падат върху него. Поради своята възхитителна ораторска дарба, пряма натура и бодър характер той е приятел на всекиго, а общуването му с членовете на кръжока Връхлицки облагороди морала му. За разлика от професор д-р Душка той пуска учениците си до тоалетната, понеже не обича много духовете, откакто ги срещна в Подоле. Леглото му е отворено за всеки и той с радост би го споделил с жена, която би проявила интерес към прегласа на „р” в „л” от санскрит в литовския език. В последно време работи над научния труд за любовта в живота на Връхлицки, или по-точно — какво би направил Връхлицки, ако беше на мястото на д-р Маснер в литомишълската му афера.

Най-красивото явление в тази компания без съмнение е госпожица Олга, за която Връхлицки също би изпял:

Госпожица Олга е ангел, който се различава от ангелите, които са духове и нямат тяло, единствено по това, че има на какво да седне и има тяло. Нещо повече, това прелестно създание, това възхитително дете обича да яде пържени пилета — удоволствие, от което са лишени всички ангели от всичките седем кръга на небето. Любимата й игра е „развален телефон” — нещо, с което сигурно и ангелите в небесата се забавляват.

В края на тази азбучна подредба идва инженер Ржиха. Много важен елемент в нашия културен живот. Той е един теоретичен донжуан без чувствени устни, но с теоретично чувствени амбиции, а на практика е член на аграрната партия. С удоволствие би съблазнил всички жени на света, но трябва да мисли за земеделието. При жените обикновено губи както австрийците при Храдец Кралове, откъдето по една нещастна случайност произхожда. Често говори насън за отглеждане на ягоди и за премахване на филоксерата, макар че тези проблеми не го засягат, тъй като е в строителния комитет на земеделския управителен съвет. Но от постоянните отношения със селото така е загрубял и до такава степен се е пропил с миризмата на село, че има големи неприятности заради това. Отрича, че изготвя планове за строеж на зайчарници, конюшни и прасешки кочини. Но щом човек го погледне, дори още преди да си е отворил той устата, веднага става ясно, че е от село. А като проговори, веднага се вижда, че просто се е сраснал със земята. Понастоящем се занимава със списването на специализираната хроника на аграрната партия и дори написа една брошура, озаглавена „Как лесно и бързо да унищожим аграрните пенсионери”.

Уважаеми господа!

Напълно съзнавам, че всичко онова, което написах за членовете на компанията, си има своите недостатъци, тъй като съвсем не е изчерпателно. Мога да пиша и още, но се боя да не засегна някого. Постарах се да дам непълна представа за уважаемата компания и като се има предвид, че това интелектуално забавление продължи доста, ви моля да помислите и за светските неща — заради които всъщност сме тук — и като извикаме заедно с генерал Блюхер: „Jetzt muss mal saufen!”^[7], да се впуснем във водовъртежа на удоволствията, които днес, на осемнайсети декември 1913 година, са ни предоставени щедро от виновника за това тържество господин професор доктор Маснер. Vivat, crescat a floreat![8]

Старият и младият Вейвода слизаха по горската пътечка.

— Дааа… — рече старият. — Хубава проповед направи свещеникът… За добрия самарянин…

— Гледай да не паднеш, тате — предупреди го синът му, защото старият заплашително се олюля.

— И ти гледай да не паднеш, Францек — отговори старият Вейвода. — Днес си я биваше…

— Вярно, много добра беше — съгласи се Францек.

От този разговор всеки би могъл да си направи заключението, че двамата представители на фамилията Вейвода бяха излезли от кръчмата, където се бяха отбили след черква.

— Свещеникът много хубаво проповядваше за онзи самарянин — продължи старият, отдаден на религиозен размисъл. — Колко милостив е бил само…

— И за разбойниците — добави Францек, — дето така пребили пътника, че не можел да стане.

— Да, добре го разказа за тия негодници — съгласи се старият. — Обрали човека и така го подредили, че нямало да може да си стигне до вкъщи.

— Колко хубаво, че онзи самарянин го прибрал в дома си и му измил раните — каза Францек. — Не се отказал, макар че трябвало да го мъкне толкоз надалеч.

— Сума ти хора минали край него — и нищо… — разсъждаваше старият.

— Гледай да не паднеш, тате!

— Нали гледам! — отвърна старият Вейвода. — И никого не го било грижа за него. Само онзи самарянин, дето не го зачитали за нищо.

— Те хората тогава не харесвали самаряните… — допълни Францек. — После започнали да ги харесват.

— Я виж, Францек! — възкликна старият. — Виж къде е седнал горският!

— Тоя нехранимайко, дето само ни преследва! — каза Францек.

— Където не го сееш, там никне — измърмори старият, като се спря на едно хълмче. — И винаги знае къде си залага човек примките.

— Едно дръвце да вземеш от гората, пак ще разбере — добави Францек.

— Францек, я го погледни по-добре — каза достойният му баща, — нещо му е особена физиономията…

— Сякаш не може да мръдне от мястото си — потвърди Францек. — Сякаш иска да стане, ама не може и пак сяда.

— Хайде да го видим — подкани го старият Вейвода. — Човек е все пак…

— Обзалагам се на едното си око, нека, който иска, да ми го извади — заяви Францек, — че като го поздравя, няма да ми отговори. Той казва, че не поздравява разбойници.

— Даа, не обича бракониерите — каза старият. — Мисли се Бог знае за какво. Като е горски, да не е барон?

— И той краде в гората — каза Францек, — ама нали е горски…

Разсъждавайки така, бащата и синът се приближиха до мястото, където седеше горският.

— Помози Бог, господин Фойтик, и добра стига — поздрави го първо старият, а след него и Францек.

— Дал Бог добро — отвърна за тяхна изненада горският. — За Бога, добри хора, помогнете ми, не мога да стана!

— И ние видяхме, че нещо особено се кривите — каза Францек.

— Паднах от склона и май си изкълчих глезена — оплака се горският.

— Трябва да се намести — каза Францек. — Трябва да се хване кракът и да се извива. Като хрусне, значи се е наместил.

И той хвана крака на горския.

— Жена ми може да ви го оправи — каза старият Вейвода. — На колко хора е помогнала, та вашия крак ли няма да оправи…

— Знам, че жена ви намества изкълчено — каза горският, скърцайки със зъби от болка, защото Францек му дърпаше крака, — ама Войта Длоухи не поиска да ме заведе до вас. Той мина оттук и аз му казвам: „Господин Длоухи, така и така, ето какво се случи с мен, моля ви, заведете ме до къщата на Вейводови, помогнете ми, нали сме християни…” А той ми вика: „Ти, старче, ме вкара в затвора заради един заек, мри сега тука”.

— Ние пък сме самаряни — каза старият Вейвода. — Францек, хвани господин Фойтик под лявата мишница, а аз ще го хвана под дясната.

— Вие и на нас навредихте — каза Францек, докато теглеха горския към къщата си, — ама няма да е добре от наша страна, ако не се държим като самаряни.

— А ако някой път видите нещо в гората — каза старият Вейвода, — може пък и да си затворите очите…

Като разговаряха така, те стигнаха до къщурката, където жената на стария Вейвода намести изкълчения крак на горския.

Няколко дни след това събитие старият и младият Вейвода поставяха примки за зайци над просеката.

— Горският сигурно ще ни е благодарен, задето бяхме самаряни към него… — каза Францек.

Едва изрече това — и някой го хвана за яката, а старият Вейвода извика:

— Божичко, та това е горският Фойтик!

— В името на закона! — каза спокойно горският, като продължаваше да държи Францек за яката. — Събирайте тия примки и тръгвайте с мене към общината!

— Я не ни занасяйте — каза добродушно старият. — Забравихте ли изкълчения си крак?

— Без много приказки! Грабвайте примките и марш към селото! — гръмогласно заповяда горският.

— Ама господин Фойтик — уплашено промълви старият Вейвода, — забравихте ли вече самаряните?

— Отиваме в общината — и баста! — сурово заяви горският и тримата мълчаливо се отправиха към кметството в селото.

След това правонарушение старият и младият Вейвода се оказаха пред районния съд.

— Вие сте обвинени в поставяне на примки за зайци — каза съдията. — Имате ли да кажете нещо в своя защита?

Старият и младият Вейвода се спогледаха, въздъхнаха, после старият и побелял Вейвода каза много сериозно:

— Мога да кажа само, ваша милост, че искахме да сме добри самаряни…

Недалеч от стръмните скални скатове, в подножието на които минното дружество „Вилхелм и сие” провеждаше изкопните си работи, се намираше сградата на дирекцията на дружеството и там, в своята стая на първия етаж, пребледнял и треперещ седеше инженер Павел Вебрайх. Явно беше силно разстроен и кой знае защо, постоянно си разтриваше раменете.

Павел Вебрайх беше дошъл в Североизточна Азия преди доста време. Интересното е, че тук, където неговото дружество извършваше минните си разработки, той бързо приложи своите принципи, които си пренесе от Европа, а именно: с лекота орязваше заплатите на миньорите, които бяха от най-различни народности — араби, грузинци, иранци и арменци, все едно че го правеше някъде в Средна Европа.

Но освен това провеждаше и различни експерименти и изследвания. Например опитваше се така да организира работата, че когато бе възможно, изобщо да не се плаща на миньорите. Друга негова занимавка, макар и твърде различна по естество, беше търсенето на древни клинописи в околността, които бяха издълбани в скалите от отдавна измрелите обитатели на тези земи.

Инженер Павел Вебрайх постигна и в тази област забележителни резултати. В Европа нямаше научно историческо дружество, което да не беше публикувало статии за неговите изследвания — колко плочки с клиновидно писмо е намерил и какво означават издълбаните там надписи.

Накратко, Павел Вебрайх беше станал известен с умението си да разчита клинописите на древните асирийци, които хилядолетия преди нашата ера са обитавали земите от поречията на Тигър и Ефрат чак до Североизточна Мала Азия, където сега дружество „Вилхелм и сие” добиваше руда.

Един мургав арабин, слугата на инженера, наблюдаваше през ключалката странното поведение на господаря си, който, приведен над някакви хартии, на които се виждаха отпечатъци от клинописи, постоянно се въртеше на стола и си търкаше гърба.

Павел Вебрайх разчиташе нов, много обширен клиновиден надпис, намерен преди няколко седмици на един скален масив недалеч от тук, чийто отпечатък сега беше разгърнат на масата пред него.

Колкото повече се вглеждаше в отпечатъка, толкова по-усърдно инженерът си разтриваше гърба и така се огъваше на стола, че арабинът, наподобявайки своя господар, също почна да се огъва и да си кръстосва ръцете на гърба, сякаш се пазеше някой да не го удари.

Тези странни занимания продължиха до появата на директора на дружеството господин Вилхелм, който идваше да посети Павел Вебрайх.

— Здравейте, господин директоре — промълви пребледнелият Вебрайх.

— Реших да погледна докъде сте стигнали с разгадаването на новооткрития клинопис — каза директорът.

— Вече го разчетох — изрече с треперещ глас инженерът.

— Личи си, че никак не ви е било лесно това разчитане — каза съчувствено господин Вилхелм. — Но, моля ви, какво ви става? Защо се гънете така?

— С ваше разрешение, господин директоре, гъна се, защото мравки ми лазят по гърба. Господин директоре, това, което прочетох в новооткрития клинопис, е направо ужасно!

Павел Вебрайх получи нов пристъп и започна да си търка гърба в ръба на гардероба. Когато се поуспокои, продължи:

— Моля за извинение, че ме виждате в такова особено състояние, но ще ме разберете, ако ви прочета каквото преведох от този клинопис. Както разбрах от текста, древните асирийци са имали тук свои мини още преди шест хиляди години. Но започнал бунт…

Когато чу думата бунт, господин Вилхелм започна нервно да си хапе черния мустак.

— И при този бунт — продължи Вебрайх — самите роби асирийци, които работели в мините, пребили своите господари. Страшно нещо!

Директорът трябваше да седне, защото краката му почнаха да треперят.

Павел Вебрайх се наведе над отпечатъците и започна да превежда клинописните знаци, обяснявайки неясните изрази на директора:

— „Ние бяхме много асирийци в мините… А те бяха малко… Но ни биеха с бичове и ни караха постоянно да работим. И малката заплата на роба не плащаха цялата. А адсубарите бяха колкото пръстите на ръката…” Адсубарът е бил нещо като инженер — обясни Вебрайх и продължи да превежда: „На тези адсубари погледите страшни, и думите още по-страшни, и дъхът им смрадлив…”

— Доста дръзко — отбеляза директорът. — Четете по-нататък.

Вебрайх продължи:

— „Адсубарите ни говореха като на добитък и ние мълчахме, както мълчи тигърът, притаен в тръстиките на Ефрат и уморен от стрелите на ловците… Но после казахме, че те са малко — колкото пръстите на ръката, а ние сме колкото звездите над планините на Иран… И казахме, че краят на адсубарите е близо. И един ден вечерта, когато те излизаха от нагаша…” Нагаш е сребърна мина — поясни инженерът и продължи: — „…когато те излизаха от нагаша, ги хващахме един след друг и с бичове от бичи опашки ги алварашукбу марушукба” — което значи, че са ги били, „докато е потекла кръвта им”.

Вебрайх свърши с четенето. Слугата арабин, който наблюдаваше стаята през ключалката, стана свидетел на необикновено чудна гледка. Инженер Вебрайх си търкаше гърба в ръба на единия ъгъл на гардероба, а директорът правеше същото в ръба на другия ъгъл.

И двамата бяха пребледнели.

Когато полека-лека дойдоха на себе си, директорът каза:

— Успокоява ме само това, че древните асирийци вече са измрели…

А ако не са?

От известно време бях редактор на провинциален вестник в малък градец, когато при мен дойде един от членовете на общинския съвет, който всяка година отпускаше материална помощ в размер на петстотин крони. Това беше господин Струшка, железар и търговец.

— Господин редакторе — рече благо той, — донесъл съм ви малък и съвсем приличен изобличителен материал срещу оня негодник ковача Кезъл. Взел, че написал в „Наше охласи”^[10], че не съм знаел да поправям стопански машини, че съм пияница, че му подкупвам чираците, за да ме научат на нещо, и че много добре знаел при кого съм ходел в предградието Жабак.

Това не беше нещо особено от страна на „Наше охласи”, понеже редактор на конкурентния вестник беше прочутият кръчмарски побойник Вакерт, когото веднъж бяха разследвали по обвинение в убийство. За съжаление не можаха нищо да докажат. И хората се плашеха от „Наше охласи”. Никой не смееше да се оплаче от редактора му, всички се страхуваха за живота си.

— Материалчето е съвсем прилично — продължи господин Струшка, — затова ви моля, господин редакторе, имайте добрината да го направите малко по-силно. Написах го във винарната, там беше и кожарят Семански, той също има зъб на оня негодник Кезъл. И майсторът зидар Юрникъл, и него го е яд за нещо на мръсника Кезъл. Те двамата ми помогнаха да го напишем. Не е дълго, съвсем спретнатичко…

И той зачете:

„Изобщо нямах намерение да изпростявам като вас, господин Кезъл, тъй като се придържам към правилото да заобикалям такива индивиди от сто метра разстояние, но все пак ще ви кажа нещо. Разправяте, че не съм можел да поправям стопански машини. Тази жалка лъжа може да се изрече само от твар, на чието чело пише, че е долен лъжец. Не съм от ония, дето се ядосват на всяка дивотия, но не ще пропусна да ви кажа, умнико, че не пия по трийсет чаши дневно като вас, че не вися в ракиджийницата на Попър като вас и не изпивам всеки ден ръжена ракия за двайсет крайцера като вас, нито пък ми е притрябвало, нещастнико, да ви подмамвам чираците, защото и чираците ви знаят точно колкото вас, тоест нищо. Ами твърдението, че ви било известно защо ходя до предградието Жабак! Оттам минавам само пътьом покрай домовете, които вие посещавате за всеобщо възмущение, където не си плащате дълговете и откъдето вече кой знае колко пъти са ви изхвърляли пиян като талпа, защото сте се опитвали да подпалите някакъв шкаф. Моралът ви е под всякаква критика, господин Кезъл. Вие някак крадешком се намъкнахте в нашия град, хората разправят, че са ви въдворили тук по етапен ред, господин нравоучителю. После в общинския съвет се получи запитване, дали сме осведомени, че представлявате опасност за обществената нравственост, хитрецо. С това засега свършвам, господин умнико, а следващия път най-добре, вместо да пишете дивотии и да ги пращате в „Наше охласи”, вместо да публикувате окаяни писания, вземете, та си купете един сапун и се измийте барем веднъж, както трябва, на двайсет години, за да могат хората да разговарят с вас поне от разстояние”.

— Както виждате — рече поверително господин Струшка, — не е прекалено силно. Мразя неприличните нападки. Което си е вярно, вярно си е. Нека го наберат като писмо на читател, а вие го подсилете малко. Впрочем тук ще дойде господин Семански, той ще го допълни.

Отиде си и ме остави сам с това антрефиле. Но не задълго. Не минаха и десет минути, и в редакцията влезе кожарят господин Семански. Стисна ми ръката, извади един лист от джоба си и каза:

— Приятелят ми Струшка идва ли вече? Да? Аз само съм допълнил написаното от него. Попитах жената какво знае за Кезъл и какво се говори за него, защото, господин редакторе, и аз имам да уреждам сметки с него. Веднъж се скарахме, като играхме на карти. Не ми призна боята. Така че описах случката, няма да е зле да се включи в материала. Прилично е, но изобличително. Истината няма начин да не излезе наяве. Ето какво знам за него.

И той ми прочете цяла страница. Веднъж Кезъл отишъл да се причести и по пътя изял цяла свинска гуша с хрян. Убил в избата един от калфите и нищо не могли да докажат, защото калфата уж бил умрял от вариола. Грабнал цяла шепа от дребните монети в шапката на един латернаджия. Ходел в месарницата, когато имало най-много хора, вземал пържоли и викал: „А сега ми върнете рестото от онази жълтица, дето ви я дадох преди малко”, макар че влизал в магазина без пукната пара.

— Друго има ли?

— Не поздравява господин викария. Май това е всичко, което знам за него от хората. С него можете да допълните материалчето. Ние във винарната си рекохме, че трябва да е изобличително, но прилично. Ще дойде и господин Юрникъл, той отиде да разпита из града още за тоя негодник, щял да го даде и в бюлетина на общината.

Господин Юрникъл също донесе някои допълнения към материала. Пак толкова прилични, колкото предишните, и стегнати като тях.

— Ама че обикаляне беше, докато намеря познати, които да имат зъб на тоя негодник, затова пък ви нося цял куп материали срещу него.

Те наистина надминаваха всички очаквания. Кезъл имал четири извънбрачни деца в Подивин, осем — в Кринч-Телин, пет в — Бавария. Дезертирал от войската. Вкарал в гроба жена си. Отровил тъста си с чорба от мухоморки. Когато преди години в предградието Жабак изчезнала безследно жената на мебелиста Малички, той цял ден не си бил вкъщи, а когато се върнал, бил развълнуван. В гората нападнал една бабичка, която събирала съчки. И той, и цялото му семейство ядели кучета. И накрая най-лошото — не поздравявал господин кмета.

— Този човек трябва да разбере, че няма скрито-покрито — каза на тръгване господин Юрникъл. — Между другото един мой близък, кръчмарят Ржезничек от „Тройхран”, ще дойде, и той да каже нещо.

Отиде си и ме остави в недоумение. След малко се появи господин Ржезничек усмихнат отдалеч:

— Ама че весело, господин редакторе, целият град е накрак. Така му се пада на тоя негодник Кезъл. Сипвал съм бил по-малко, та затова сега щели да ходят да пият шльоковицата на Графнетър от другата страна на улицата. Тук съм ви написал всичко, каквото трябва, за него.

Работата ставаше дебела. Лъжесвидетелствал. Изчезнали му трима калфи, след като изучили занаята при него. Тормозел децата и горял ръцете на жена си в печката. Лъжел на карти. Обиждал околийския управител.

— Един мой съсед, пенсионерът Талма, също знае някои работи, остава само да поразпита на улица „Водна”, където преди живеел тоя негодник. Всеки момент ще дойде — каза на сбогуване господин Ржезничек.

Гледах съкрушен към площада. Пред полицейския участък цареше оживление. От вътре излязоха четиримата местни стражари и последвани от тълпа любопитни, се запътиха важно към съседната улица.

В този момент нахълта търговецът от долния етаж.

— Жив ли сте? — викна той още от вратата. — Слава Богу, значи не е вярно това, дето го разправят из града, че сте се канели да отпечатате някакво невинно материалче срещу ковача Кезъл, а пък той разбрал, заклал ви в жилището и ви разпорил корема…

Някаква гълчава отвън прекъсна думите му. Видях през прозореца как от едната страна се зададоха общински служители, които носеха предназначения за мен ковчег, а от другата страна четиримата местни стражари влачеха към участъка злодея Кезъл…

Случва се понякога, не го казвате нарочно, съвсем неволно се изпускате и обещавате нещо, да кажем, нещо съвсем без значение. Подобен случай имах в Пршибрам, където се срещнах тази година по Коледа с господин Вимър. Младият човек ме запита какво смятам да предприема в това лошо време. Валеше дъжд и всичко беше потънало в непроходима кал. Казах му, че на другия ден искам да отида до Камик. Без да се замисли, той изрази готовност, ако завали сняг, да ме закара до Камик, тъй като имал на разположение шейна и коне.

Вечерта дъждът спря, застудя и цяла нощ валя сняг. Толкова натрупа, че човек не би могъл да си пожелае по-добро време за пътуване с шейна.

На сутринта зачаках господин Вимър, както се бяхме уговорили. Не го дочаках обаче и го намерих в кафенето. Видът му решително издаваше голяма тревога, причината за която стана ясна, когато ми се закле, че без негово знание шуреят му, ветеринарният лекар, докато той все още спял, взел шейната и конете и заминал из околността. Казах му да не се тревожи, защото не е чак толкова наложително да пътувам точно днес и мога да почакам до утре. Той се успокои и започна да разказва за хубавия път, който минава през гъсти гори до самия Камик.

От думите му разбрах, че се радва на предстоящото пътуване като малко дете.

На другия ден той сам дойде при мен, беше страшно нервен и целият пребледнял, сякаш не беше спал цялата нощ.

Имаше основание за това. Работата, която може да се предаде с няколко думи, не беше никак дребна.

Шуреят му, ветеринарният лекар, бил претърпял сериозна злополука. По време на пътуването паднал от шейната. Работата станала така: конете се подплашили, десният кон паднал, шейната се преобърнала и шуреят му, ветеринарният лекар, изхвръкнал навън. Конят и шуреят му получили сериозни наранявания, а шейната се счупила.

— Ето, виждате ли — каза той съкрушен, — винаги ще се случи така, когато се приготвя за нещо хубаво. Предстоящото пътуване с шейната си го представях в най-хубави краски. Сега ще трябва да пътувате до Камик с пощенската кола, имате още половин час време.

— Няма да замина и днес — казах, като подадох ръка на услужливия младеж. — Неприятно ми е, че се тревожите толкова. За мене пътуването дотам не е чак толкова наложително.

— Знаете ли — каза той бързо, — и с пощенската кола пътуването не е толкова лошо, то също си има своята прелест. Зимно време нашите заснежени гори и върхове крият толкова красота, а освен това старовремското превозно средство също си има своеобразно очарование! Защо да стоите тук, в Пршибрам? Ще занеса куфарчето ви в пощата.

Благодарих му и заявих, че съм променил решението си и че оставам в Пршибрам още няколко дни.

Той твърде енергично започна да ме увещава да не оставам тук, тъй като имало опасност от затопляне, снегът щял да се стопи и тогава пътят ставал кишав, кален, без всякаква прелест, отчайващ и скучен.

След като видя, че не може да ме убеди, съвсем неочаквано започна да ми внушава къде да отида да пия бира. В интерес на здравето ми той настояваше да не ходя в ресторанта на Курц, тъй като там бих могъл да си повредя стомаха. Бирата там била истинска помия, а що се отнасяло до кухнята, то по-добре било да бръкна веднага с пръст в гърлото си.

Не мога да кажа, че интересът, който проявяваше събеседникът ми по въпроса, къде да си пия бирата, ми се стори подозрителен. Господин Вимър твърдеше, че той ходи при Щецлови. В това аз виждах само желание да остана в неговата компания, но, от друга страна, ми бяха казали, че именно при Щецъл кухнята била най-загубена и бирата — най-лоша, докато при Курц всичко било много добро.

Затова отидох у Курц и сякаш съдбата беше наредила така, че ме представиха на местния ветеринарен лекар.

Отбелязах, че го познавам вече от разказите на господин Вимър, неговия зет, и изказах задоволството си, че ветеринарният лекар се е оправил вече от злополуката с шейната.

Той ме гледаше така, сякаш бях паднал от небето, а след това ме помоли да му повторя всичко още веднъж, защото не бил чул много добре. После се оказа, че не бил шурей на господин Вимър, нямаше и сестри, а пък господин Вимър изобщо нямал нито коне, нито шейна.

— Не мога да разбера наистина — каза ветеринарният натъжен — какво съм му направил на този Вимър. Колкото пъти мине някой чужденец през Пршибрам, господин Вимър винаги му казва: „Моят шурей — ветеринарният лекар”.

Виждаше се, че господин Вимър се е забъркал в нещо бона фиде[11]. Дълго си мислих за изплашеното му бледо лице, когато ми съобщаваше, че няма да ходим никъде, защото шейната била счупена, а шуреят му, ветеринарният лекар, и конят били пострадали сериозно. По-късно поведението му ми се стори отвратително, а и аз самият (бона фиде) успях да се забъркам в разни истории и афери. Предупреждавам всеки да не се хвали наляво и надясно, да не обещава с лека ръка и изобщо да не дрънка празни приказки.

Моят тъст ме смяташе за правдив човек и твърде много ме уважаваше, но това беше грешка от негова страна, в което по-късно той твърде често имаше случай да се убеждава.

Веднъж, докато вечеряхме, аз разказвах за красотите на Кърконошите, като че ли познавах всяка пътечка там, и трябва да отбележа със задоволство, че разказът ми направи впечатление. Непрекъснато говорех за Грюне буде, Вайсе буде, Шварце нойе буде, Роте алте буде[12]. Случват се такива неща. След хубава вечеря на човек му се развързва езикът и започвате да приказвате каквото ви дойде на ум. Главното в такива случаи е да не се отклоните от темата, за да могат слушателите, които не я познават, да останат с впечатлението, че наистина все още говорите по един и същ въпрос.

Бях забравил вече за този ни разговор, когато най-неочаквано в събота тъстът ми заяви:

— Утре ви чакам в шест и половина на гарата, заминаваме за Кърконошите.

Уплаших се, но независимо от това, предоставяйки всичко на съдбата, се явих на гарата точно навреме. Докато траеше пътуването във влака, продължих все още да дрънкам за това, колко добре познавам Кърконошите и как там всеки камък ми е познат. Нямах моралната сила да си призная, че това не е истина и че кракът ми никога не е стъпвал там.

Работата започна да става интересна, когато слязохме от влака във Връхлаби. След дванайсетчасов поход, по време на който влачих тъста си през бърда и долини, напразно търсейки връх Снежка, го заведох някъде в Прусия. Влачих го из най-различни пропасти. Цялата история завърши с това, че през нощта, когато той вече се беше отчаял от усилния поход през гористите склонове, го помъкнах отново към Чехия. В тия ужасни моменти от време на време той ме гледаше така странно и загадъчно, че на мен наистина ми ставаше страшно. Към четири часа сутринта се озовахме на голяма поляна, обраснала с клек, и аз за последен път уверих тъста си, че познавам тук всяко камъче. Той обаче не беше в състояние дори да се помръдне и се разплака сред гъстите храсти. Към пет сутринта в здрача на скалите и в мрака на пропастите неочаквано започна да реве в тишината на планината:

— Грюне буде, Вайсе буде, Шварце нойе буде, Роте алте буде.

Докарах тъста си в Прага съвсем смазан и днес той, въпреки че съзнанието му е все още помрачено от ужасяващите спомени за Кърконошите, не ми вярва нито дума и винаги когато кажа нещо, измърморва със странен глас:

— Да, да, вие там познавате всяко камъче.

Подобно нещо ми се случи и с главния съдебен съветник Шилер (няма нищо общо с немския поет). Купил си бях ново колело за сто и осемдесет крони. Възхитен от хубавата седалка, срещнах господин съветника. Той прояви твърде жив интерес към колелото и ме попита колко струва. Без да подозирам, че това би могло да има за мен печални последици, и без да си давам сметка, какво говоря, му казах, че всяко такова колело ми струва само толкова, колкото са производствените му разходи, които се равняват на трийсет крони.

— И вие можете да си доставите толкова колела, колкото пожелаете? — попита господин съветникът.

— И сто, ако поискам.

Господин съветникът се замисли и заяви, че ще му окажа голяма услуга, ако му доставя едно такова колело за сина му. Той извади от джоба си три банкноти по десет крони и като ми ги подаваше, каза, че работата не била чак толкова бърза.

От този момент животът ми се превърна в истински ад. Не бях в състояние толкова скоро да събера сто и осемдесет крони, за да му купя колелото, и затова господин съветникът започна да разпространява за мене мълвата, че съм му замъкнал трийсет крони.

Най-сетне намерих сумата от един добър човек, след като си послужих с нова лъжа, че колелото ми е необходимо, за да пътувам до Дания. Купих аз значи най-сетне колелото и го закарах на господин съветника. Той обаче не прояви никаква радост и ми каза съвсем грубо:

— Човек трябва само да съжалява, като ви помоли за някаква услуга, това трае цяла вечност.

Каквото и да правя, не мога да се отърва от безкрайните си лъжи. Вчера например пак обещах нещо на един господин — да му осигуря служба в министерството.

Решително няма никакво значение причината, поради която Патял трябваше да бъде обесен. Каквото и да беше престъплението му, той не можа да сдържи усмивката си, когато през нощта преди утрото, когато трябваше най-редовно да го обесят, надзирателят му донесе в килията бутилка вино и порядъчно парче телешко печено.

— Това за мене ли е?

— Да — отговори съчувствено надзирателят, — хапнете си хубаво за последен път. Ще ви донеса и салата от краставици, не можах да взема всичко наведнъж. Ей сегичка ще се върна. Само след минутка ще ви донеса и бели хлебчета.

Патял удобно се разположи на масата и усмихнат, захапа с голямо удоволствие телешкото печено. Както се вижда, той беше циник, но иначе съвсем разумен човек и гледаше да откъсне от живота всичко, което можеше да се откъсне за няколкото часа, които му беше разрешил да поживее съдът.

Само една мисъл вгорчаваше малко залъка му, мисълта, че всички тия хора, които тая сутрин му съобщиха, че молбата му за помилване е била отхвърлена и че изпълнението на присъдата ще бъде забавено с двайсет и четири часа, за да може осъденият да се подготви, както подобава, за успешното й изпълнение и да уреди работите си, че всички тия хора, които ще го бесят и екзекутират, които ще наблюдават неговата смърт, че всички тия хора утре, вдругиден и така нататък ще продължат да живеят и спокойни ще се прибират при семействата си, докато той вече няма да съществува.

И така, докато ядеше телешкото печено, той философстваше, а когато му донесоха салатата и белите хлебчета, въздъхна и изяви желание да му донесат лула и тютюн.

Купиха му значи гипсова лула и смес от обикновен тютюн, марка „Тримата влъхви”, и фин тютюн за лула, за да изпита наслада от пушенето. Надзирателят дори сам му запали лулата, като при това му обърна внимание да се уповава на безкрайната милост Божия. Ако тук, на земята, вече всичко е загубено, не всичко е загубено и на небето.

Осъденият Патял помоли да му донесат парче шунка и още един литър вино.

— Ще получите каквото искате — каза му надзирателят, — желанията на хора като вас трябва да се изпълняват.

— Донесете ми и две кървавици, както и порция пача. Също бих искал един литър черна бира.

— Всичко ще получите, веднага ще изпратя да ги донесат — каза любезно надзирателят. — Защо да не ви доставим това удоволствие, животът е твърде кратък, за да се лишава човек от насладите, които би могъл да изпита.

След като донесе исканите неща, той продължи да философства с Патял, който заяви, че е напълно доволен.

— Дявол да го вземе — каза той, след като омете всичко, — сега пък ми се приядоха дебрецинско печено, сирене горгонзола, сардели и други вкусни неща.

— Ще ги получите, щом желаете, повярвайте, много съм доволен, че имате такъв апетит. Надявам се, че до сутринта няма да се обесите. Виждам, че сте почтен човек. Каква полза ще имате, господин Патял, ако се обесите по-рано, преди да му е дошъл редът по служебен път. Казвам ви го най-честно, вие не бихте могли да го извършите така, както се следва, уверявам ви, и сравнение не може да става! Не искате ли още една чаша бира или може би две чаши? Днес бирата е отлична. Много хубаво върви с горгонзолата. Ще донеса значи две чаши, а към рибките и дебрецинското печено ще пиете вино, любезни приятелю. Така пљ върви.

Не след дълго ароматът на всички тези неща изпълни килията и сред туй изобилие седеше Патял, дъвчеше най-усърдно ту сирене, ту сардели и пиеше ту бира, ту вино в зависимост от това, какво му попаднеше в момента подръка.

Тъкмо в този миг той бе потънал във веселите спомени за една вечер, прекарана също така охолно, но на свобода, на терасата на един ресторант в гората, където клоните и листата блестяха пред прозорците под лъчите на слънцето, а тъкмо срещу него седеше един също такъв дебел човек, какъвто бе и надзирателят — съдържателят на ресторанта в тоя рай, и непрекъснато бъбреше и го подканяше да яде и да пие, както правеше сега и надзирателят.

— Разкажете ми някои вицове — помоли Патял надзирателя, който усърдно се зае да му разказва някакъв най-нов виц, от най-мръсните, както сам той се изрази.

След това Патял изяви желание да му поднесат някакви плодове и сладкиши или някакво фино печиво и чашка кафе.

Желанието му бе задоволено.

След като изяде и това, в килията дойде попът на затвора, за да даде последна утеха на Патял.

Той беше весел, сърдечен и приятен човек, както всички наоколо, които проявяваха такива грижи за него, бяха го осъдили на смърт и утре щяха да го обесят.

— Господ да ви утеши — каза попът, като го потупа по рамото, — утре рано заранта ще си отбиете гайлето, не се отчайвайте. Изповядайте се и гледайте весело на света с вяра в Бога, тъй като Бог се радва на грешниците, които се разкайват. Има хора, които, ако не се изповядат, цяла нощ прекарват в ходене и непрекъснато вият. Аз зная, че това никак не е приятно, че на човек главата му може да се пръсне, но който се изповяда, той спи и през последната нощ съня на праведните. За нищо не го е еня! Още веднъж ви казвам, сине, и вас няма да ви е еня за нищо, след като очистите душата си от греховете.

В този миг Патял пребледня. В стомаха му нещо започна да се бърка, ужасно му беше лошо и той понечи да повърне. Но не успя, тъй като получи колики и по челото му изби студена пот.

Попът се уплаши. През това време болният получи нови гърчове. Свиваше се в ъгъла от болки.

Дойдоха и други надзиратели и го отнесоха в болницата на затвора. Съдебните лекари озадачено клатеха глава. До вечерта той вдигна температура и в полунощ лекарите обявиха положението му за сериозно и единодушно приеха, че се касае за отравяне.

Осъдените на смърт, които са тежко болни, не ги бесят, затова тая нощ не издигнаха бесило.

Вместо това направиха на Патял промивка на стомаха и чрез анализ на остатъците от храната, които се съдържаха в стомаха му, констатираха присъствието на ботулинова отрова в парчетата кървавица, намиращи се тук наред с останалата несмляна част от храната, изпомпана от стомаха на Патял.

Медицинското заключение гласеше в този смисъл, че под влияние на топлината кървавиците се разлагат химически и че появилата се в резултат на това ботулинова отрова е предизвикала у Патял остро отравяне.

Незабавно у колбасаря, от когото бяха купени кървавиците, бе извършена проверка и бе установено, че той не спазва санитарните предписания и не държи кървавиците в лед. Въпросът бе предаден в прокуратурата, която заведе съответно следствие против колбасаря заради нарушение на нормите, гарантиращи здравето на гражданите.

Между съдебните лекари, които лекуваха Патял, имаше един млад и добър доктор, който с интерес проучи историята на заболяването му и с голямо старание се стремеше да спаси живота на Патял, тъй като случаят беше необикновено тежък и интересен.

Денем и нощем той се грижеше най-старателно за Патял и благодарение на това след две седмици можа да го потупа по гърба и да му каже:

— Спасен сте!

На следния ден Патял бе редовно обесен, тъй като телесното му състояние позволяваше вече да бъде подложен на тази операция.

Но колбасарят, който със своите кървавици бе продължил живота на Патял с две седмици, бе осъден на три седмици строг тъмничен затвор заради нарушение на нормите, гарантиращи здравето на гражданите.

Лекарят, който спаси живота на Патял, получи похвала от съдебните власти.

Най-лошото, което може да ви се случи, е да попаднете в ръцете на някоя почитателка на литературата, която събира около себе си библиофили и устройва литературни салони, където се сервира чай и на всеки приятел на литературата се падат по две сухи сладки.

Вярно, че не бях длъжен да посещавам литературния салон у госпожа Херзанова, но не исках да откажа на приятеля си, когото веднъж бях успял да убедя, че притежавам оригинално персийско издание на стиховете на Хафиз, подвързано с човешка кожа. Приятелят ми беше разгласил сензацията сред библиофилите и почитателите на литературата и това се оказа достатъчно тяхната меценатка госпожа Херзанова да пожелае да й бъда представен.

В салона заварих дванайсет искрени физиономии, от които ме гледаше цялата световна литература. Идването ми бе посрещнато с интерес и аз предположих, че собственикът на стиховете на Хафиз, подвързани с човешка кожа, би могъл да претендира за четири сухи сладки.

Взех си аз значи четири сухи сладки от подноса, като за седящата до мене госпожица с очила не остана нито една.

Това я огорчи дотолкова, че тя започна да говори за книгата на Гьоте „Сродства по избор”.

Седящият срещу мене литературен историк се обърна към мене с въпроса:

— Познавате ли целия Гьоте, ако смея да ви попитам?

— От главата до петите — отговорих му сериозно, — той носи жълти високи обувки, кафява касторена шапка, надзирател е по продоволствения данък и живее на улица „Кармелитска”.

Библиофилите ме погледнаха огорчени и с упрек. За да разсее неудобството сред гостите, домакинята ме попита:

— Много ли се интересувате от литература?

— Уважаема госпожо — отговорих, — беше време, когато четях много. Прочел съм „Тримата мускетари”, „Маската на любовта”, „Баскервилското куче” и други романи. Съседите ми събираха романа, който излизаше в подлистник в „Политика”, и веднъж в седмицата прочитах шестте подлистника наведнъж. Четенето ме увличаше и, да си призная, едва дочаквах следващия брой, за да узная дали графиня Леона ще се омъжи за джуджето Рихард, което заради нея уби собствения си баща, застрелял от ревност годеника й. Да, да, книгата върши истински чудеса. Когато ми беше най-тежко, четях „Юношата от Месина”. Деветнайсетгодишен, тоя младеж беше станал разбойник. Казваше се Лоренцо. Да, тогава аз четях. Днес обаче не чета много. Не ми е интересно вече.

Приятелите на литературата пребледняха и един висок човек с проницателни очи ме попита строго и лаконично като съдия-следовател:

— Познавате ли Зола?

— За него знам твърде малко — отговорих аз. — Чувах, че е паднал убит във Френско-пруската война при обсадата на Париж.

— Чели ли сте Мопасан? — с необяснима ярост ме попита същият човек.

— Чел съм. От него съм чел „Сибирски разкази”.

— Грешите — извика ядосано седящата до мене госпожица с очилата. — „Сибирските разкази” са от Короленко и Шерошевски. Не знаете ли, че Мопасан е французин?

— Аз пък мислех, че е бил холандец — казах спокойно. — Но щом е французин, сигурно ще преведе „Сибирски разкази” на френски език.

— Но сигурно познавате Толстой? — попита ме домакинята.

— Гледах погребението му на кинопреглед. Но смятам, че химик като Толстой, откривателя на радия, е заслужил по-тържествено погребение.

Всички замълчаха. Литературният историк срещу мене ме погледна с кръвясали очи и иронично ме попита:

— Но чешката литература познавате в съвършенство, предполагам?

— Вкъщи имам „Книга за джунглата”, предполагам, че това ви задоволява — подчертах аз.

— Но нали Киплинг е англичанин — възкликна един мълчалив господин, скривайки лице в длани, като че ли се канеше да заплаче.

— Нямах предвид Киплинг — извиках обиден, — говоря ви за едноименната книга на Тучек.

Дочух как двама господа си прошепнаха достатъчно високо, за да ги чуя, че съм животно.

Един бледен дългокос младеж с молитвено събрани ръце се обърна деликатно към мене:

— Та вие не чувствате красотата на литературата, вие сигурно не сте в състояние да оцените и художествения стил, брилянтните съчетания на изреченията, вие не сте в състояние да се вдъхновите дори от поезията. Кажете, известен ли ви е оня пасаж от Лилиенкрон, в който думите ви разкриват цялата красота на природата: „Облаци се носят и летят, сини облаци летят, летят над планини и долини, над зелени гори”.

Той повиши глас и опирайки се на рамото на седящия до него приятел на литературата, продължи:

— Ами „Огън” от Д‚Анунцио? Ако бяхте прочели това прекрасно, толкова сполучливо описание на венецианските тържества, а и любовния роман при това…

Той се загледа в лампата и прокара ръка по челото си в очакване на моя отговор.

— Не ви разбрах добре — казах аз. — Защо му е притрябвало на този Д‚Анунцио да предизвика пожари на тези тържества? На колко ли годинки са го осъдили за това?

— Д‚Анунцио е най-прославеният италиански поет — обясни ми неуморимата госпожица с очилата.

— Странно — отбелязах аз невинно.

— Какво странно има в това? — изрева в истинския смисъл на думата един господин, който досега не беше проронил дума. — Изобщо познавате ли някой италиански поет?

Отговорих с достойнство:

— Разбира се. Робинзон Крузо — и се огледах около себе си.

В този миг косите на дванайсетимата библиофили и приятели на литературата побеляха и дванайсетимата преждевременно побелели библиофили и приятели на литературата ме изхвърлиха през партерния прозорец право на улицата.

Из учебника по естествена история на сърдития професор: канарче, обикновено

И в домашни условия съм гледал и съм наблюдавал различни птици, но и досега не знам и не мога да разбера защо хората отделят толкова много време и грижи на канарчето и защо изобщо го харесват толкова много. Кой каквото ще да казва, но аз съм твърдо убеден, че това хвъркато може само да те ядоса и нищо друго. Независимо от това, дали става дума за обучено канарче, което чурулика своето безкрайно „тююююююююю” в минор, или за един най-обикновен кресльо, който само джафка и не престава със своето „тя-тя-тя-та-та-та”.

Който е чувал истински певци, не може да се задоволи с „песента на канарчетата”, та ако ще да пее истинско харцско канарче или необучено или неодялано птиче, което забавлява и себе си, и околните най-вече с това, колко голяма човка му е пораснала.

Песента на първото е твърде монотонна и приспивна, песента на второто драска в ушите и лази по нервите и за нея няма по-подходящо описание от думичката „джафкане”, която впрочем и се чува най-често за неговото пеене.

Едва ли ще чуете в разговорите: „Нашето канарче пее прекрасно!” Най-често се казва само: „Нашето канарче само джафка по цял ден!” И това е казано съвсем точно.

Каква огромна разлика ще забележим, ако рано сутринта чуем кацнал на комина кос, който свирука своите мелодии, поздравявайки жизнерадостно изгряващото слънце! В този миг сърцето на човек пърха от радост и устата безгрижно се усмихва… И изведнъж се чува гласът на нашия „нежен” певец (впрочем нежен е само в представите на поетите и на чувствителните натури — елате да го видите, когато след сутрешната работа на градинаря е задърпал един червей от дупката му, и веднага ще се лишите от илюзиите си).

Само забележете разликата между коса и канарчето: рано сутринта косът щедро разпилява трелите си в заруменялото небе и едва след песента се оглежда за нещичко за хапване. Канарчето най-напред отива до паничката и се натъпква до пръсване, защото кльопачката за него е най-важното нещо, и ако не си приглажда перушината, тогава непременно се тъпче с храна! След това се поизплаква отгоре-отгоре в коритцето с водата и като изсъхне, започва със своето „Тя-тя-тя-та-та-та…”.

Като го послушате малко в началото, ви харесва като някаква екзотична рядкост. Но скоро цялото това изкуство ви омръзва и понечвате да седнете на масата за закуска и разговор със семейството си. Щом канарчето чуе гласове, усилва звука. „Тю-тю-тю! Тя-тя-тя!” се разнася из цялата стая, та чак ушите ви писват.

Вие повишавате глас, за да могат другите да разберат какво казвате, но канарчето не отстъпва! Надува се и колкото по-високо говорите, толкова повече джафка.

— Тю-тю-тю-тя-тя-тя-тю-тю-тю…

— Да онемееш дано, гадино перната! — се облекчавате с една яростна ругатня и премятате салфетката си върху клетката.

— Пип! — изпищява канарчето и се свива на пръчката си.

След малко подскоква към паничката с храна, клъвва няколко семенца и започва пак:

— Тю-тю-тю! Тя-тя-тя!

Ако питате мене обаче, канарчето всъщност е като крава, която напролет не помни, че току-що е минала зимата! Паметта му е като решето, не задържа нищо и веднага забравя всичко.

Една интелигентна птица веднага би разбрала намека със салфетката — че трябва да млъкне. Но не и канарчето…

— Тю-тю-тю-тя-тя-тя!

Членовете на семейството са принудени да се надвикват един другиго, но канарчето не престава да се дере с пълно гърло и заглушава всички. Дори и да са най-малко десет човека. В своето безумие героичният тенор си въобразява, че е предизвикан на двубой, и явно смята, че целият свят го слуша с възхищение.

— Хвърли някаква кърпа върху тоя негодник! — извиква най-накрая главата на семейството и домакинята с грижовна ръка покрива клетката на канарчето със стара кърпа за глава.

Всички са убедени, че сега ще настъпи тишина, защото най-накрая този писклив дрисльо ще млъкне в тъмното.

Канарчето наистина мълчи известно време.

Вкаменило се е на пръчката си като попарено и не смее дори да гъкне. След малко обаче свиква с положението, подскоква от пръчка на пръчка — и хоп! Отново отива при паничката да плюска. Подкрепя силите си с малко лющен овес, пробва се няколко пъти с по едно тъничко „Пип, пип” и отново навива латерната: „Тю-тю-тю-тя-тя-тя!”

Гадина проклета! Ако го помолиш най-любезно: „Хайде, моето момче, попей ни малко!”, ще подхвърли едно презрително „Пип!”, ще си стисне човката и няма да отрони нито звук. Но когато трябва да мълчи, реве, сякаш го колят, та чак ти пищят ушите от него. И в крайна сметка най-отвратителното е това, че всички в семейството го мразят, но постоянно се уверяват взаимно:

— О, канарчето е нашият любимец, не бихме се лишили от него за нищо на света!

Дявол знае откъде се взема тази привързаност. Първо го ругаят и го наричат „гадино проклета”, хвърлят по него салфетки и други неща, а накрая само го хвалят. Защо става така?

Дали канарчето е в семейството за развлечение или за радост? Опитайте сами! Легнете си следобед на кушетката и се опитайте да поспите. Щом затворите очи, канарчето вижда, че е настъпил неговият час, и веднага започва да джафка:

— Тю-тю-тю-тя-тя-тя!

И с вашата дрямка е свършено.

Може би ще възразите, че канарчето е „домашен” любимец и хората го харесват, защото се оставя да бъде опитомено.

Глупости! Ако в клетката ви има финки, амадини, червеношийки, чучулиги, ще привикнат с вас и след няколко дни ще ви ядат от ръката. От цялото им поведение се вижда, че това са интелигентни птици, които познават своя стопанин и не се страхуват от него просто защото знаят, че той няма да им навреди и ще се грижи за тях. А канарчето?

Колкото и дълго да е при вас, щом си пъхнете ръката в клетката, започва да лети като лудо и да се удря в пръчките.

Ако щете, и цяла година му говорете и го приласкавайте, щом си пъхнете пръста в клетката, веднага се наежва като сова, отваря си човката и започва да кряка като гъска, нахвърля се върху пръста ви така, сякаш следва примера на Дон Кихот де ла Манча в битката с някаква ужасна заплаха. Изобщо не си спомня, че сте му давали храна и вода. Канарчето може само да плюска, да се наежва за щяло и нещяло и да джафка. Недей да чакаш нещо друго от него.

Някой може да възрази:

— Чакайте малко! Та това просто не е вярно! Нали сме чели колко предано създание е канарчето и как умряло от мъка, когато малкият Янко, който се грижел за него, се споминал от туберкулоза!

Ами да! Чели сме също и на младини сме се вълнували от това, че на една такава птичка може да й се пръсне сърчицето от мъка. Но животът ни е научил да гледаме трезво и на поетите, и на канарчетата. Вярно е, че Янко имал канарче и всеки ден му давал храна и вода. Но е вярно също така, че в един прекрасен ден малкият Янко умрял от туберкулоза и канарчето му го последвало във вечността в деня на погребението му. Но това, което твърди поетът — че канарчето взело присърце смъртта на Янко и умряло от мъка и тъга, — не е вярно. Ами да, те, поетите, чуват как расте тревата, и навсякъде им се привиждат разни неща, които трезвият човек никога не вижда!

Одите за възхвала на канарчето и смъртта му имат напълно естествено обяснение — в суматохата след смъртта на Янко не е имало кой да му даде да яде и да пие. Какъв друг изход е можело да има за канарчето, освен да умре от глад? Всичко останало е добавено от поета, който наистина е имал буйна фантазия, но никога не е гледал канарче в жилището си.

Канарче и печал! Каква глупост! Имах едно канарче, което получих с препоръката, че е „изключителен певец”, но всъщност предишният му собственик просто искаше да се отърве от него, защото само се чешело като краставо куче и не искало да пее. Главичката и гърдите му бяха съвсем оплешивели и аз го лекувах, като му давах пълна свобода да лети между саксиите с цветя.

— Мажете му главата с газ! — съветваше ме бившият му собственик, но аз го лекувах по свой начин и за няколко седмици болното птиче имаше такива прекрасни пера, че ако го бяха препарирали, можеше да бъде гордостта на всяка училищна сбирка.

Канарчето стана толкова красиво, че реших да му купя истинска харцска женска и да го оженя. Но никога в живота си не бях виждал такива отношения между съпрузи!

Мъжкият си беше изгубил ума и от сутрин до вечер не правеше нищо друго, освен да се върти около женската и с песни и с цялото си поведение да й доказва, че за него няма нищо по-скъпо от нея на света! Но изобщо не беше допуснат в клетката. Горкият! Женската само съскаше презрително срещу съпруга си и вместо с благоволението си го даряваше със силни удари с човката. Държеше се с него така, че в сравнение с нея Ксантипа е истински ангел. Мъжкият обаче беше неуморен и проявите на внимание към нея бяха безгранични. Той се въртеше около своята Ксантипа, сякаш някой го въртеше на шиш, пееше й неуморно за своята огромна любов и нито веднъж не се опита да упражни правото си на глава на семейството. Всички ние смятахме, че просто беше под чехъл и ако имаше човешки ум в главата си, щеше да отиде на Вацлавския площад при Швестек, да си купи револвер и да си тегли куршума заради нещастна любов.

Едно прекрасно утро женската падна от пръчката си и свърши… А влюбеният мъжки? Той я погледна за миг с черното си оченце, после измрънка едно приглушено „Пип!” и отиде да плюска.

Намерих му чисто нова друга женска от съседа и просто нямах думи да опиша удивлението си! Без да губи време, той започна да й се обяснява в любов и без дори да изчака да мине времето на траура, се заувърта около нея като волна ергенска душа и радостно запя своето „Тю-тю-тю-тя-тя-тя-тя-тя!”.

Твърде често обаче се чува, че канарчето носи радост на цялото семейство и че особено за пражките дечица няма по-голямо забавление от това да имат канарче.

Тази семейна радост обикновено се развива по следния начин: Идва си бащата и донася в носната си кърпа канарче. В семейството настава голямо ликуване! Обхванати от мощна вълна от щастие, децата скачат чак до тавана! Бащата се усмихва и започва да разказва:

— Когато се връщах от работа, срещнах на улицата един нещастник, който нямаше какво да яде, затова предлагаше за продан своето канарче. Тежко му беше да се раздели с него, сърцето му се свиваше да се сбогува с единствения си приятел, който с песните си и привързаността си му облекчавал мизерния живот! Само как пеело канарчето! И вече успяло да има няколко пъти потомство! Горкият старик! Плачеше и нареждаше, че трябва да продаде своя приятел, но нямаше друг изход. Нуждата си е нужда, стомахът крещи по-силно от идеалите!

— И тогава се сетих за вас, деца — продължава да разказва главата на семейството. — Сетих се, че отдавна искате канарче. Затова ви го купих и се надявам, че ще ми се отблагодарите, като се учите прилежно и имате добро поведение. Грижете се добре за него и го обичайте. То ще ви възнагради с песните си!

По време на този дълъг разказ майката развълнувана се разплаква, децата слагат канарчето в клетката и започват да му търсят семенца, водичка и листа от маруля.

Канарчето си има всичко като някой махараджа, минават дни, седмици и за удивление на цялото семейство изобщо не се сеща да изпълни някоя „ария”.

Само подскача от пръчка на пръчка, половината ден е пред паничката с яденето и от време на време изпиуква по някое „Пип, пип”.

— Може би още не е свикнало — разсъждава главата на семейството и донася на канарчето сепия и бухти, дава му и варено яйце, за да му се подобри гласът. Но канарчето продължава със своето „Пип, пип”.

Най-после един ден децата са наобиколили клетката и викат до припадък:

— Татко, Татко! Нашето мъжко канарче е снесло яйце!

И след прекрасния сън идва грубото събуждане. Бащата или изхвърля канарчето през прозореца, или в първоначалния си гняв го смачква в ръката си. После децата му устройват погребение в градината и радостта им е по-голяма, отколкото когато таткото го е донесъл вкъщи…

През 1907 година в Чикаго се влюбих в един млад джентълмен. Веднъж той ме покани на разходка в околностите на града и ми разказа следното:

„Нашият баща беше удивителен човек. Имаше един куп принципи, повечето смахнати, които искаше да налага на всяка цена. Възпитаваше сестра ни Индришка в строг религиозен дух, караше я да се моли по четири часа на ден и за да може да я подслушва, беше поставил в стаята й една смешна фуния от грамофон, която улавяше всяка нейна дума и в която ние двамата — Якуб и аз, Петър — крещяхме, когато ни паднеше случай, неприлични ругатни с тънки гласчета, за да имитираме Индришка.

Нас татко изобщо не ни възпитаваше, защото твърдеше, че момчето може да бъде възпитано като истински мъж само тогава, когато изобщо не се възпитава. Едно цяло крило от огромната ни къща беше отредено само за мене и за Якуб. Спомням си, че когато бяхме още съвсем малки, стаите ни изглеждаха доста прилично. Някои от старите ни приятели казват, че гипсовите украшения по таваните били направо приказни. Сега не мога да кажа със сигурност дали е било така, защото специалист по съсипването на гипсови украшения беше Якуб. Мене винаги ме привличаха повече мебелите. Да стържа с пила по инкрустираните скринове, завещани ни от нашите прадеди, беше моята страст. Баща ни идваше в нашето крило само при извънредни обстоятелства и тогава ние много се стараехме да му доставим радост с нашето поведение. Той се усмихваше под мустак и измърморваше:

— Ще ги бъде, ще станат мъже.

Веднъж при татко дойде на гости чичо Леополд и поиска да ни види. Гостите обикновено не проявяваха такова желание, но чичо беше самотник, живееше далеко от нас и не знаеше нищо за семейните ни отношения. Ние се втурнахме в гостната и понеже за пръв път виждахме чичо си, почнахме да споделяме впечатленията си. Правехме това на висок глас, без да се съобразяваме с никого, защото татко най-много ценеше нашата прямота. Но макар че донякъде се съобразявахме с това, че сме роднини, чичо като че ли се почувства засегнат от нашите преценки. И досега не мога да разбера какво го обиди толкова. Аз казах само:

— Носът му е като краставица, а устата му стига от едното ухо до другото.

— Май че е ненормален — каза Якуб.

После аз му се изплюх на палтото, а Якуб измъкна от джоба му тефтерчето заедно с писалката. Чичо Леополд изведнъж почервеня, скочи от стола и хвана всеки от нас за ухото. Това в първия момент много ни учуди, защото никой още не се беше държал така невъзпитано с нас, и само нашето смайване отложи за известно време наказанието му.

Измъкнахме се от ръцете му, като в същото време аз си изтрих носа в ръкава му, а Якуб го ръгна в ребрата. Така или иначе, неговата решителност ни направи дълбоко впечатление и ние напуснахме гостната с някакво неясно чувство на уважение. Спряхме се зад вратата, за да чуем как чичо ще започне да ругае. Но той не се развика, напротив, заговори тихичко като сомнамбул:

— За Бога, Йозеф, тия двама калпазани твои синове ли са? Сигурен съм, че досега не си похарчил нито халер за възпитанието им…

В този момент нашият обикновено спокоен баща се развика:

— Никой не може да ме обвини в такова нещо! Пожертвал съм за тях цялото ляво крило на този дворец, чието обзавеждане е струвало стотици хиляди на нашите предци, мога да пожертвам и другото, ако се наложи! Сума пари съм дал вече за глоби, да не говорим за царските заплати, които плащам на прислугата им!

— И милиони да ми дават, не бих прислужвал на тези малки негодници! — сухо отвърна чичо.

— Но за книги, възпитатели и други такива глупости не давам нито грош! Искам да направя от тях мъже.

— И на двамата им хлопа нещо — и на татко, и на тоя, другия — споделих с Якуб мнението си зад вратата.

— Петре, хайде да ядосаме татко. Утре да му кажем, че искаме да ни вземе възпитател.

— Да, и то богослов — съгласих се аз.

После слязохме на двора и счупихме с камък стъклото на прозореца на гостната.

Относно чичо Леополд взехме следните мерки:

1. От еврейския квартал за неголяма сума се снабдихме с дюшек, пълен с дървеници, който поставихме в леглото на чичо.

2. Накапахме восък в златния му хронометър, който не откраднахме по простата причина, че не ни трябваше за нищо.

3. Намерихме осем будилника, които навихме да звънят по различно време, и ги поставихме под леглото на чичо.

4. Наредихме кабарчета в мечата кожа пред леглото.

5. Приковахме една котка за опашката под прозореца на чичовата стая.

Разплатата беше подготвена. Тази нощ спахме спокойно, като ангели на възмездието, които добре са си свършили работата.

На другия ден разбрахме, че сънят на чичо пък хич не е бил спокоен. Известно време в стаята му светело (сигурно е ловял дървеници). После хвърлил обувката си през прозореца (явно е замерял котката), а по-късно изхвърлил умивалника, колана си, гребена и още сума ти неща, които слугите намерили на сутринта под прозорците. В два часа през нощта започнал страшно да проклина и направо шашнал всички в къщата (за два часа беше нагласен първият будилник). След половин час забухал по вратата на татко (това е било заради втория будилник), в три трябвало да го вържат, а на сутринта го откарали в лудницата.

Двамата с Якуб бяхме разочаровани. Значи напразно сме били нагласили останалите пет будилника. А и не е разбрал какво е станало с хронометъра му! Сигурно и не всички дървеници са успели да се възползват от него. Якуб беше много огорчен и от яд почна да стреля с пистолет по външната порта. Постепенно това го развесели, защото аз карах слугите да излязат на улицата, но те се страхуваха от стрелбата на Якуб, а аз ги ругаех и заплашвах. Ние винаги много добре се допълвахме с Якуб. Най-после успях да накарам стария Антон да отиде да ми купи цигари. Той се промъкна край Якуб целият позеленял от страх, но не му се размина. Якуб с един изстрел му откъсна три пръста. Татко после плати голямо обезщетение на Антон, за да си мълчи. Той винаги правеше така. Изобщо, както вече казах, татко беше удивителен човек. Истинско щастие беше да си негов син.

Следобеда отидохме и двамата при татко да му съобщим (ние никога не молехме, само Индришка трябваше да моли), че искаме възпитател. Вече си представяхме как ще се намръщи и ще се развика, но нещата се развиха малко по-иначе.

— Какво искате?

— Искаме да се възпитаваме — каза Якуб и се ухили като маймуна.

— Добре — каза татко, — ще получите един добър педагог. Ще го направя от уважение към паметта на бедния Леополд.

— Да не е хвърлил вече топа тоя идиот?

— Не, не е умрял още. Но е изпаднал в пълно умопомрачение.

— Все ни е едно. Но запомни, тате — тоя възпитател трябва да е с характер, с тъпоумни лигльовци не разговаряме.

— Добре, момчета.

През целия ден пребивавахме във великолепно настроение. Привечер хванахме един плъх и го пуснахме в стаята на Индришка — тя тъкмо изреждаше за десети път „Отче наш”. От страх се качи на гардероба и се разплака. Заключихме я в стаята и скрихме ключа…

Минаха цели три седмици, докато татко ни намери възпитател. Макар че обявената заплата беше необикновено висока, всеки се отказваше от нея след срещата си с нас. Е, разбира се, и ние не се глезехме с тия кандидати. Най-после един по-възрастен мъж, съсипан от живота, благоволи да ни обезпечи възпитание.

— Надявам се — каза той при първата ни среща, — че ще станем приятели.

— Не се побратимявам с разни прислужници — отговорих важно аз.

— Иди да си патентоваш надяването, да не ти го вземе някой — кресна му Якуб.

Възпитателят благосклонно се усмихна.

С Якуб решихме, че е пълен тъпак. Разбира се, обсъждахме тази своя преценка на висок глас.

— Ах, какви мъже ще ми станат само, истински мъже!.. — доволно измърмори зад нас татко.

Цели два дни нашият възпитател не ни даде повод за недоволство.

Беше като ударен по главата, само ходеше от стая в стая, слисан донемайкъде. Изяде, без дума да каже, супата, в която бяхме сипали прах срещу молци. Дори не мигна, когато по време на обяда хвърляхме от прозореца кнедли по главите на хората. Слушаше внимателно всяка от нашите ругатни. Игра с нас на двайсет и едно. И все пак като че в него се извършваше някакъв душевен процес. Сутринта на третия ден се събуди с побеляла коса. Изтича при татко и помоли да му бъде поставена мрежа на прозорците, а вратата му да бъде обкована с желязо. Нима толкова се беше развълнувал от това, че си играхме с брадвата на „забиване” по неговата врата? Та то си беше най-невинно нощно упражнение!

Изтезавахме го, както можехме. Изпращахме от негово име писма с недвусмислени предложения на Индришка. Заради това Индришка беше наказвана с бой и трябваше да се моли с два часа повече на ден. Когато тя откри, че това е наше дело, баща ни отново се почувства горд с нас.

Ставахме все по-известни. Накрая нашите снимки се появиха в едно илюстровано списание заедно със сензационната статия „Двамата млади джентълмени, или реминисценция за юмручното право”.

Отидохме при редактора и му натикахме в устата ечемичени осили. Мога да твърдя без всякакво преувеличение, че станахме любимци на обществото. Някакъв драматург написа за нас пиесата „Петър и Якуб”. Стана много популярна, всички се тълпяха да я гледат, а дирекцията на театъра ни предложи солидно възнаграждение, ако се съгласим да се представим лично на публиката. Ние излязохме на сцената и започнахме да отправяме неприлични жестове към зрителите. Всички започнаха бурно да ни ръкопляскат и тогава ние разхвърляхме сред тях конски фъшкии. Директорът побесня и опъна петалата от яд. На погребението му се стече целият град, а ние станахме героите на деня. Татко ни прегърна и целуна за пръв път през живота си.

— Симпатяги! Вие сте голяма работа и в най-малките неща — каза нежно този специален човек.

По-късно той написа една брошурка със заглавие „Как да се отнасяме със синовете си, ако искаме да станат пълноценни мъже”. Хората щяха да се избият да я купуват.

— И все пак този добър човек грешеше — довърши Петър разказа си. — Якуб го обесиха миналата година, а аз се забавлявам с каквото мога. Например така — изрева той и ококори очи срещу мене: — Горе ръцете!”

И пълноценният мъж си взе за спомен от мене моето портмоне, пръстена, часовника и обиците ми.

Сега ни дели океанът, но аз все още го обичам.

Възрастната госпожа Блажкова не дочака голяма радост от сина си. Франтик беше непостоянен и колеблив човек, недоволен от всичко, нито една работа не му харесваше и намираше купища грешки, накъдето и да погледнеше. С каквото и да се захванеше, не беше доволен. Постоянно копнееше за промяна, никъде не се задържаше дълго и в момента, в който го вземеха на някое място, започваше да си търси друго.

Майка му си даде всичките пари да го изучи за свещеник. Но на Франтик не му харесваше латинският. Реши, че ще стане инженер, и се записа в реална гимназия, но още първия срок установи, че не е създаден за чертане и геометрия. На възрастната госпожа Блажкова й беше трудно да се раздели с красивия блян, че един ден синът й ще бъде учен човек, но беше принудена да го прати да учи занаят. Може би от него щеше да излезе добър майстор — пък и занаятчийството е златна кокошка. Франтик отиде да чиракува при един часовникар, но след шест месеца се върна при майка си, казвайки, че това не е за него. Очите му били слаби, пък и часовникарството нещо западало напоследък. Известно време той си почиваше вкъщи, след което опита шивашкия занаят. Но и там не се задържа много. Усилният труд не му беше по вкуса. Опита на още няколко места, но избяга отвсякъде и ето че накрая се оказа вече дърт ерген, без никаква опора и никакви изгледи за бъдещето. Но планове не му липсваха.

— Ще опитам в търговията — каза той на майка си. — Днес търговията владее света.

Доверчивата майка се остави да бъде убедена и го изпрати на едногодишен курс по търговски науки. След това Франтик получи място в една кантора. Издържа там точно два месеца.

— Какво!? Да се оставя на един евреин да ми смуче силиците? — каза той, като си тръгваше от там.

Беше назначен на работа при един християнин, но историята се повтори отново. Списъкът ще е прекалено дълъг, ако започна да изброявам всички места, които той смени за кратко време. Дори реши, че в него се крие артист, и се записа в едно селско театрално дружество, след което беше редактор някъде, а когато всичко това му омръзна, се върна вкъщи, за да го храни майка му.

Накрая, за да възтържествува справедливостта, Франтик настина, разболя се от туберкулоза и умря.

След погребението му възрастната госпожа Блажкова отиде при свещеника да му плати.

Свещеникът се опита да я утеши и подчертавайки, че синът й е умрял като порядъчен християнин, причестен и в мир с Бога и с хората, каза:

— Не плачете, майко. Бог дал, Бог взел… Сега синът ви е на небето и вие двамата ще се видите там.

— Не го познавате, отче — каза хлипайки госпожа Блажкова, — той и там няма да издържи дълго…!

Гимназистът Ото седеше в беседката и пиеше мляко. Срещу него се бе разположил вуйчо му, преподобният отец от Добронице, пушеше лула и гледаше тъжно племенника си.

На Ото половинчасовото мълчание му дойде множко, затова се обади:

— Както пече тия дни, ръжта скоро ще узрее.

— Пече я, пече, за теб вече знам със сигурност, че си изпечен калпазанин…

— Ама, моля ти се, мили ми вуйчо — отвърна елегантно Ото, — позволи ми да изразя съмнение в това, което току-що ми каза.

— Ти чел ли си нещо от Томас Кемпински?

— Не съм.

— То си личи. Аз на твоята възраст се бях посветил изцяло на учението. Като бях на двайсет и четири години, издадох кратка научна студия за Ноевия ковчег, в която неопровержимо доказах, че вместимостта му е била два милиона и седемдесет и пет хиляди кубични стъпки. Тогава още смятахме в стъпки. На двайсет и шест годишна възраст потвърдих становището на свети Иполит, че жената на Сим се е казвала Нахалат Махнук, жената на Хам — Зетдкалхнабу, а жената на Иафет — Аратка. Ти, разбира се, не си богослов, но няма да ти навреди да обръщаш внимание и на тези въпроси. Ако отделяше два часа дневно за такива неща, нямаше да мислиш за идиотщини. Ото, я ми кажи къде спа нощес?

— В града, мили ми вуйчо.

— Добре започваш ваканцията, Ото. Не се изненадвам, затова съм длъжен да поговоря с теб. Доколкото разбрах, целият ти живот в града представлява низ от осъдителни постъпки. Събирал си се с лоши другари, а какво казва за прекалената общителност в осма глава на първата си книга „Напомняния за облагите от богоугодния живот” Томас Кемпински? „Не разкривай пред всеки сърцето си! С младежи, чиято мисъл е все в светското, рядко общувай”. Това е трябвало да го знаеш, преди да проиграеш с Йозеф Заичек и Карел Махулка четирийсет жълтици на карти. Освен това Томас Кемпински казва: „Не се сближавай прекомерно с чужда жена; а всички добри жени повери на Господа”. Ти обаче не само че не си ги поверил на Господа, понякога дори си ги водил в квартирата си. На една госпожица дължиш трийсет крони — нямам представа, за какво. Писа ми да й ги изпратя, иначе щяла да вдигне скандал. Ти явно не си разсъждавал за човешкото нещастие според двайсет и втора глава на Кемпински: „Нещастен си, където и да си и към когото и да се обърнеш, освен ако не се обърнеш към Господа”. Каква полза, че ти пратих писмо, с което те молех да изоставиш този живот — та нали щастието на човек не е само в задоволяването със земни блага. Както ти е известно, няколко дни след това писмо трябваше да платя в кръчмата триста и шейсетте халби пиво, които си изпил на вересия — и това ако не е прекалено задоволяване със земни блага! Още Кемпински е казал, че човек никога не е напълно предпазен от изкушението, докато е жив, понеже изворът на изкушението е в самите нас. Щом се отървеш от едно изкушение или премеждие, веднага идва друго. След като платих дълговете ти в кръчмата, се оказа, че си се сбил с портиера, и пак аз трябваше да му пращам пари, за да си мълчи. Какво? Непрекъснато ти създавал неприятности и те хокал пред съседите ли? Да беше прочел дванайсета глава за ползата от гоненията: „Добре е, че понякога сме подложени на страдания и на гонения. Защото те често подтикват човек да надникне в сърцето си, та да може, поглеждайки се отстрани, да опознае себе си и да не възлага надежди на никакви земни работи”. Ти обаче вместо това си му залепил четири плесници.

— Пет, мили ми вуйчо!

— Не е въпросът в бройката, Ото, по-добре да беше прочел трета глава от книгата „Напътствия за благотворен вътрешен живот”, озаглавена „За добрия и уравновесен човек”: „Има хора, които нито сами намират покой, нито оставят останалите на мира, с което затрудняват другите и най-вече себе си”. Трябваше да се явиш на изпит, но не си се явил само защото…

— Съм презрял всички преходни неща — прекъсна го Ото.

— Боже, Боже! — въздъхна господин свещеникът. — А кога ще проучиш двайсет и пета глава — „За ревностното подобряване на целия ни живот”. Нали за голямо подобрение винаги допринасят две неща: първо, насилствено откъсване от онова, към което грешно се стреми тялото ни, и, второ, пламенен стремеж към доброто, което най недостига на хората. Недей да се хвалиш! Онзи, който е пламенно отдаден на Господа, покорно търпи и приема всичко, което му се каже. Ото, защо се смееш?

— Ами сетих се за оня виц, дето го разказа вчера в кръчмата господин адюнктът. Съдели една жена за сводничество и съдията я попитал дали може да посочи някакво смекчаващо вината обстоятелство. „Да, господине, помислете си само, имам четири пораснали дъщери и само едната от тях пратих в бардака”. Много смешно, нали, вуйчо?

Господин свещеникът така се сепна, че лулата му падна от устата…

Това инак тъй хубаво време, когато житата зреят и наливат клас, за някои хора е време за неопределени неприятни спазми в стомаха. Много ученици в прогимназиите ги заболява коремът точно преди да получат свидетелството. Те изглеждат узрели за жътва, но изобщо нямат гордия вид на зърната в пшеничните класове, които се оставят да ги позлати слънцето за радост на поетите, без дори да подозират, че триумфът им ще завърши с вършитба.

През тия сияйни дни не един ученик се отправя сред природата с неясното предчувствие, че когато златните зърна вече ще се разпиляват под ударите на бухалките из харманите, той уж вече ще е минал по реда си, само дето ще го очаква все още някакъв поправителен изпит с доста неопределен резултат.

В един такъв съботен следобед ученикът от шести прогимназиален клас Данек се разхождаше сред житните класове край малката горичка и гледаше някакъв хвойнов храст, който растеше смело на самия край на горичката, там, откъдето започваше нивата със златното жито. И както гледаше към хвойновия храст, неволно си спомни за учителя по закон Божи Шембела. Неговата глава беше изшилена като върха на храста и щом на Данек му хрумна това сравнение, моментално му се отщя да се любува повече на природните красоти.

Той се загледа в лилавите цветчета на къклицата, които се пъчеха гордо сред житата, и си спомни, че съвсем наскоро учителят Шембела го беше нарекъл именно „къклица”, защото, отговаряйки на въпроса, колко са папите Сикст, Данек беше забравил най-малко трима от тях. Вярно, въпросът го беше сварил неподготвен. Данек тъкмо си мислеше, че вчерашната партия билярд щеше да бъде негова, ако беше направил последния си удар с четворката, а не така рисковано към мантинелата. Странно, ама винаги в час по вероучение си мислеше за билярд. Онзи път учителят тъкмо обясняваше, че папа Сикст VII обичал да носи червени одежди, когато Данек измърмори доста високо, сякаш се събуждаше от сън:

— Трябваше да играя с червената!

Последвалите събития се развиха със светкавична бързина. Той беше на дъската, а в мозъка му гъмжаха папи с името Сикст. После си седна на мястото, наречен „къклица”, и чу как, плюнчейки молива си, учителят по закон Божи казва:

— Тая двойка ще я имам предвид!

Вчера пък Данек отново беше на дъската и трябваше да обясни историческия произход на цимбуриона[13]. И понеже не можа да каже нищо, учителят му заяви, че за тая година приключва окончателно сметките си с него и ще го посочи в годишния си отчет. Освен това поиска Данек да му пише през ваканцията какво са казали вкъщи за двойката по закон Божи. И накрая го нарече „позора на класа”.

Седнал на синора, Данек се огледа наоколо и видя, че там расте и жълто еньовче, което разпръскваше характерната си миризма на мокра пръст. Той стана, смачка най-близкото растение с пръчката си и продължи да се разхожда сред великолепната юнска природа.

Птиците пееха весело, понеже изобщо не им пукаше колко бяха папите Сикст; гущерчетата също не знаеха това и току се шмугваха някъде в напечената от слънцето трева. Бръмбарчетата, мушиците и мравките весело се щураха насам-натам, всеки по своята работа, две зайчета се вдигнаха на задните си лапи сред зелената ливада, понеже никой не ги караше да мислят за историческото развитие на цимбуриона.

Ученикът от шести прогимназиален клас Данек се почувства най-онеправданото създание в тая съзряваща природа и хвърли пръчката си по катеричката, която се катереше нагоре по една ела и презрително му показваше червеникавокафявото си задниче.

После Данек отиде до хвойновия храст, чийто връх му приличаше на шилестата глава на учителя по вероучение, скърши го с пръчката и продължи нататък.

Тръгна към селото, което, накичено със зелени дървета, надничаше изпод хълма. Живописно селце с къщурки и градинки, чиито огради се устремяваха към потока, идващ от гората.

Данек се загледа в тая красота, която свършваше на хоризонта с пояс от синкави върхове, и не можа да измисли нищо друго, освен да иде в кръчмата и да си поръча хляб, сирене и бира.

И след като осъществи хрумването си и похапна хляб и сирене, поливайки ги с бира, мрачното му настроение се подобри. Той реши, че ще научи имената на всички папи и историята на всички църковни атрибути, и в най-добро разположение на духа си поръча втора бира. Но още не му я бяха донесли, когато за негов ужас в кръчмата с чадър в ръка влезе учителят по закон Божи Шембела, който носеше наметало със звезда, тъй като беше член на Малтийския орден[14]. В другата ръка държеше букет от най-различни цветя, които беше набрал по време на излета.

Като забеляза Данек, който с четири очи гледаше към прозореца, тъй като беше решил да изскочи светкавично през него, учителят рече:

— Значи така се подготвяте за поправителния, а, Данек? Не греша, нали?

Той остави шлифера, шапката, букета и чадъра на съседния стол, седна срещу Данек и каза:

— Значи тук се срещнахме, Данек! Седнете! Къде сте ходили?

— На излет… Навън е хубаво, наистина хубаво — изпелтечи Данек.

— Да, хубаво е! — с вълнение каза учителят по закон Божи. — И всичко, което сте видели, говори за славата Божия, за делото на Създателя. А какво си поръчахте?

— Сирене, господин учителю.

— И сигурно ви се услади след разходката из природата, където всичко възхвалява мощта на Твореца, нали? А узряло ли е добре?

— Чудесно е, господин учителю.

— Тогава и аз ще си поръчам. А къде ходихте?

— В Захаи.

— А! В Захаи е много хубаво. Там птиците славят делото Господне. А как е бирата?

— Ами става.

— Много се радвам. Абе вие нямате право да посещавате кръчмите без разрешение от дирекцията, дори и да се храните там. Нали знаете наредбите, Данек. Ама за днес ви прощавам.

И той изискано се настани на масата и през цялото време, докато си хапваше от сиренцето, говори за Божията природа и възхваляваше делото на Твореца. А когато се нахрани, при което поизпразни и чинията на Данек, изтри устата си с една червена кърпа и попита:

— Знаете ли къде тука се ходи до…?

— Направо през двора, господин учителю.

Учителят по закон Божи излезе навън, след малко се върна и заоглежда кръчмата. Явно търсеше вестник.

— Ама че загубено заведение — измърмори той, целият зачервен. — Няма късче вестник за четене.

Данек забърника из джобовете си, накрая намери някакво писмо от чичо си и го подаде на учителя по вероучение с думите:

— Заповядайте, господин учителю. Прочетете какво ми пише чичо.

Когато се появи отново, учителят не върна писмото на Данек, но пък му каза:

— Много почтен човек е чичо ви и само заради него ще ви пиша „удовлетворителен” по закон Божи — и се впусна в дълъг разговор за безкрайното Божие милосърдие.

На авторите на школски читанки не може да се отрече добрият стремеж да възпитат от децата истински патриоти и богобоязливи люде…

За това говори и самото разпределение на материала на части, както следва: 1. Бог и човек (възпитателно четиво). 2. Бог, семейство и родина. 3. Бог, природа и свят. „Добиването на сол във Величка” и „Какво е това домашна котка”.

Всички тези части образуват своеобразна морализаторска и богобоязлива каша. Тая каша е заляна с блажнинка, съставена от всевъзможни мъдрости за мравките, измислени находчиво от покойния Б. Яблонски[15].

„Сине, мравките ти наблюдавай и от тях на нравственост учи се, леност те не знаят и дебелоглавие, скромни, тихи, от тревата пљ са ниски. Не ламтят те за такова щастие, плод на мързел и стремежи нечестиви, най-голямото за тях богатство е тихото доволство от труда им търпеливи”.

Това е примерът на нравствената мравка, мили деца. И когато по-късно ще си съсипвате здравето за фабрикантите кожодери само срещу няколко петака на ден, издекламирайте си тези редове: „…най-голямото за нас богатство е тихото доволство от труда ни търпеливи”. Е, да, Яблонски беше архиерей и името му не слиза от школските читанки.

Без него децата нямаше да знаят, че „и тебе също, синко (дъще), щедрата ръка на Бога е дарила с част от тая земна шир, подарила ти е твойта славна и красива родина, където да живееш в мир”. Та така, мило дете, бъхти се твоят баща, бъхти се твоята майка, а понякога се бъхтиш до капване може би и ти, но прекрасно е да умреш от глад в славната си и красива родина. Това е твоя земя, мило дете, и ти не бива да посягаш на тоя земен рай, който ти е дарила щедрата ръка на Бога, защото за това има разни параграфи, но поне го прочети в читанката.

И когато вкъщи няма да имате троха хляб и баща ти започне да храчи кръв, тогава прочети в читанката си, че във всичко, което съществува на тоя свят, красивото е неразделно свързано с доброто. „Златното красиво слънце стопля всяка земна твар, плодното дръвче не е за полза само, но и да краси земята. Плодовете са красиви, но наред с това са още сладки и така е с всичко: накъдето и да се обърнеш, синко, вред приятното с полезното върви ръка в ръка”.

И когато по етапен ред те изпратят някъде смъртноболен, както се беше случило веднъж в Моравска Тршебова, припомни си школската читанка — как още като ученик в четвърти клас си я разтворил на първа страница и какво си прочел там. „Отче наш. Към тебе с доверие ний се обръщаме, любовта ти всепрощаваща ние познаваме. Отче наш!”

И ако някой те потиска, не го ругай! Защото, от една страна, може езикът ти да се вдърви. От школските читанки са ми известни няколко такива специални заболявания. От друга страна, заради едно такова „мамицата му” може да те сполети гневът Божи и на земята, и на небето. Винаги когато се появи у тебе желание да изпсуваш, припомни си стихотворението на Б. Хакъл от школската си читанка: „Чиста нека бъде винаги речта ти, мисълта ти нека бъде храм на благородство, лоши думи нека не излизат от уста ти”.

Остави ги преспокойно да те газят, защото след смъртта си ти ще блаженстваш. Гаранция за това са славните имена на Бенеш Методей Кулда, Ксавер Дворжак, Войтех Пакоста и други мъртви и живи отци, любовни трубадури на надзвездното щастие.

Към тях се присъединяват цяла редица други писатели, които се стремят да изградят у децата твърди характери. Те вършат това с прелестните си разкази за всевъзможните Анички, верни слугини и дойки, които се трепят по две поколения в едно и също имение и състарени от труд, лелеят единствената съкровена мечта да бъдат погребани на гробищата редом със своите господари: „Там всички ние пак ще се сберем”.

Или да вземем за пример оная бабичка, която с броеница в ръка чете молитва и плаче. Тя е на осемдесет години и се оплаква, че не може вече да работи. До миналата година, на седемдесет и девет години, е работила. Всички наоколо я обичат, обградили са я с внимание, но тя плаче на цяла една страница в школската читанка. В една от тия читанки ударението се поставя на злополучните възпитателни четива, в които централна фигура е покойният Франтишек Доуха[16]. Той бил запопен на шести април 1834 година, но и днес все още продължава да плаши децата от страниците на читанките. В статиите си той толкова дълго поучавал децата колко далеч ще стигнат, ако слушат съветите на по-възрастните, и толкова дълго сочел с пръст децата, които заради своето непослушание и своите пороци биват сполетявани от ранна и вечна гибел, докато най-сетне поучаващата му десница се схванала, така че не можел да държи вече перото. „Света Богородице — казал си тогава тоя мил човек, — така аз няма да мога да направя от децата добри поданици и добри верующи!” И се научил да пише с лявата ръка! Той е първият, който въведе в училищните читанки така наречените нагледни примери, от които децата стават слабоумни. Следвайки го, авторите на училищни читанки започнаха да съчиняват купища нагледни примери.

Ученикът Веноушек има наистина само шестици в бележника си, но той има и лошия навик да не поздравява кмета на селото. И тоя нехранимайко за наказание глътва игла. Какъв по-нагледен пример за това, че щастието на човека се основава не само на знанията (Веноушек имал само шестици), но главно на почтения и богоугоден живот. Дали иглата по-късно е излязла от Веноушек, в нагледния пример не се споменава.

Изобщо школските читанки съдържат не едно поучение, което съпътства младежта по пътеките на почтеността. „Моли се и се труди! Запретни ръкави и се уповавай на Бога! Отстъпчивостта печели приятели! По-разумният отстъпва!” С какви прекрасни лозунги са прошпиковани училищните читанки. Мнозина не могат да схванат веднага истинската цена на тия лозунги, но след като пораснат един ден, сами се убеждават в това. И когато им се случи да влязат в спор с работодателя си, те просто се обесват, като оставят кратка бележка: „По-разумният отстъпва” или „Отстъпчивостта печели приятели”.

Най-главното е да се подберат за училищните читанки такива лозунги, които са съвършено неподходящи за днешното време. Логически издържани лозунги, като следния: „Ако те преследват, без да си виновен, всяко зло е за добро — кажи си — и бъди спокоен”.

Възникват все нови и нови съвети, които преследват единствената цел да направят от децата добри и порядъчни граждани: „Преклонена главица остра сабя не сече”. Мило дете! Подложи си гърба (да те яхнат) и се уповавай на Бога!

Впрочем от училищните читанки личи много добре, че човек никога няма причини да се отчайва. Привеждат се многобройни примери за това, че ако ти се случи да изпаднеш в беда, все ще се намерят добри хора, които ще се погрижат за тебе. Такова е например четивото „Бъдни вечер в приюта”. Бедните деца получават там чорапи, ябълки и шепа орехи. Имат възможност да видят разкошно облечени дами, а накрая им се удава случай да изпеят „Роди ми се Боже чедо…”. Родителите на ощастливените деца присъстват и плачат затрогнати. А децата със светнали очи обуват чорапите под коледната елха и целуват ръце на прекрасно облечените господа. Отдолу под четивото: „Този, който дава на другите, е мил Богу”.

О, мило дете, след като прочетеш това четиво, сигурно дълго време ще сънуваш чорапите и красивите дами, нали?

И защо децата са имали такова щастие? Защото са били добродетелни и набожни, защото са били бедни. Това обаче е особен случай, защото другаде ще попадате на изречения като „Едно разпуснато момче, дете на бедни родители…”, както и на противоположното на него „Карличек беше добро и вежливо момченце, а неговите родители — заможни граждани…”. Училищните читанки се одобряват от земския на Н. В. училищен съвет, а това значи: „Карличек беше добро и вежливо момченце и бъдещ земски училищен съветник…”

Училищните читанки може да бъдат одобрявани, разбира се, и от достопочитаемата консистория. За да стана добър човек, както предписва църквата, трябва да чета нашите училищни читанки и ако още от детските си години затъпея, толкова по-добре за мене, защото в такъв случай моята добродетел ще остане ненакърнена. Ще стана патриот и всяка година ще ходя на поклонение във Велехрад, ще стана държавен чиновник и с благодарност ще си спомням за школските читанки, в които всичко се казва на децата по един толкова хубав начин, че от тях излизат богоугодни хора с прекрасни правила в живота: „Моли се и се труди!” „По-разумният отстъпва”, „Преклонена главица остра сабя не сече!”

И богоугодните граждани ще имат същите незначителни мозъчета, както и авторите на школските читанки.

Някой си Ян Яворницки беше писал:

„Учете се, деца, и винаги почитайте читанките.

Тоз, който не почита ги, беди безчет очакват го!”

А най-тежката беда е да не намериш подслон в приюта за малоумни…

Детството ми не беше особено весело, тъй като родителите ми, иначе порядъчни хора, ме бяха абонирали за „Райска градинка” и „Чешки юноша”.

„Райска градинка” се редактираше от отец Похунек. Забележително е, че много видни католишки дейци имат такива странни имена. Вземете за пример клерикалите Каньоурек, Копала и Шкръдле[17]. И така, отец Похунек редактираше „Райска градинка” — списание, самото име на което показваше докъде може да се издигне човек, когато още от невръстно детство започне да се образова с благородно четиво.

Веднъж, на имения ден на отец Похунек, който ми преподаваше вероучение в пети клас на основното училище, бях натоварен заедно с още неколцина юноши, които също като мене се отличаваха на пръв поглед със строгата си набожност, да отнесем подаръците, които родителите ни бяха изпратили по случай имения ден на отец Похунек. Аз носех голямо шише с житна ракия, подправена с кимион. Беше подарък от бащата на моя съученик Павел, който държеше кръчма и смяташе подаръка си за нещо съвсем естествено.

Занесох аз значи шишето и за пръв път в живота си се озовах в редакцията на подобен вестник. На масата, върху която оставих ракията, имаше няколко изписани страници. Бяха многообещаващите наченки на стихотворение. Римите бяха вече готови, оставаше само да се попълнят празните места. Прочетох следното: Боже… може… Молитва… литва… Ангели… архангели… вечерня… почерня… смили се… съжали се…

Съученикът ми Хоронов сложи тортата върху римите. След малко дойде и добрият отец Похунек. Първото, което направи, беше да отвори шишето с ракията и да налее по чашка на всеки от нас. После го занесе в съседната стая, откъдето чухме шумно лочене, след което той се върна при нас със сияние на неразбран светец около лицето и ни каза с благия си глас:

— Да, мили дечица, тук, в тази стая, се създава „Райската градинка”. Тук ангелите се слитат около главата ми, мили дечица, и мислите прииждат една след друга, тука чувам небесна музика и ето че, изпаднал в свещен екстаз, започвам да пиша за вас ония хубави стихотворения, които са ви добре известни. Тук стиховете се леят като някаква свещена тайнствена музика и зазвучават като акорди на орган в тихия Божи дом. Така стават тия работи.

Той отиде отново в съседната стая и ние пак чухме бълбукането, този път много по-дълбоко и плътно, което означаваше, че шишето вече се изпразва. След това се върна с нож в ръка, разряза тортата и ни даде по парче; и ето че пред очите ни отново се разкри великото му творение върху белите листове, изписани в мигове на свещено вдъхновение: Боже… може… Молитва… литва… Ангели… архангели… вечерня… почерня… смили се… съжали се.

Той се сбогува с нас, като ни препоръча да се абонираме масово за „Райска градинка”, за три жълтици можехме да се озовем в рая заедно с родителите си.

Какво правех аз, за да попадна там? Четях най-усърдно прекрасното списание, така че и днес все още помня съдържанието му. Най-много ме заинтригува историята за някакво момче, което не се молило достатъчно усърдно и загубило крака си и баща си, след това още един крак и майка си, после сестра си и още един крак и накрая брат си. Едва след това всичко се оправило и лишено от трите си крака, то започнало да проси из гробищата. И това момче, малкият Йенек, продължавало да въздиша на гробищата: „Какво сторих аз, Боже мой, ах, какво сторих?”

Заглавието на друг един разказ бе „Лошият Йоза”. Не познавам по-голям подлец. Момчетата на негова възраст вадят понякога птиченцата от гнездата им, но лошият Йоза обирал цели курници, плезел се на учителя по вероучение и станал, келешът му с келеш, дървар. След това съвсем му отпуснал края, заживял в една колибка в гората, пуснал брада до колене, престанал да се мие и не си режел ноктите; в една бурна нощ обаче някакъв монах почукал на вратата на запуснатата му колиба и го помолил да го подслони, но лошият Йоза го изгонил в страшната тъмна нощ. И ето че същата нощ върху колибата паднал гръм — Божият пратеник застигнал злия Йоза точно в разгара на псувните и богохулствата. Приказката завършваше с това, че на сутринта намерили Йоза изпържен. „Изпържен”, каква хубава дума наистина. Това се казва отмъщение, нали.

По този повод ми идват на ум няколко стиха от едно стихотворение, публикувано в клерикалното списание „Селски юноша”, в което великодушен човек мъмри някакъв негодник:

От друга страна, разказите в „Райска градинка” имаха тенденцията да покажат, че човек постига най-много, когато е честен. Срещу тази мисъл не може да се възрази нищо и аз с удоволствие си спомням за бедната Руженка, чиято честност се точеше в цели три броя на списанието. Било Бъдни вечер. Освен своята дъщеричка родителите на Руженка имали вкъщи само една цепеница. И тръгнала Руженка да събира бучки въглища, нападали по пътя от въглищарските коли. Вървяла тя с кошница в ръка и плачела, защото знаела, че това, което върши, е грях. Въглищата били чужди и това означавало кражба (от юридическа гледна точка, разбира се, това означава само укриване на намереното). Руженка не била крала никога дотогава. Та ревяла тя по улицата, спирали се хората, сред които имало и един господин, облечен в скъп кожух. Този господин притежавал склад с въглища. Той я попитал защо реве така, и тя му отговорила, че е тръгнала да краде и да събира въглища, което е грях, и че вместо това би предпочела да замръзне от студ. Тогава той й казал:

— С честност най-далеч се стига!

След това отишъл с нея при родителите й, дал им сто жълтици, изпратил им цял вагон въглища и назначил бащата на Руженка портиер в своя дворец. Смятам, че е излишно да отбелязвам, че господинът бил бездетен и взел Руженка за свое дете. Това се разбира от само себе си.

По-късно прочетох подобен вариант в „Чешки юноша”. В него момичето се казваше Хеленка и родителите й я бяха изпратили за дърва в гората. Тя значи се разревала в гората. Срещнал я господин графът, който назначил баща й за горски, а нея изпратил на училище. Днес Хеленка е камериерка на госпожа графинята. Дали си е останала все така честна, не се знае.

И до днес помня младежкото списание „Мисионерски вести за Африка и околностите й”, следователно и за Чехия. Това списание пък описваше съдбата на различни езически пеленачета. Китайчета, негърчета и индианчета. Особено увлекателна беше статията за една китайска майка, която искала да покръсти новороденото си дете, и за трудностите, с които било свързано това. Започнал истински бунт, войската била мобилизирана и от двете страни паднали много убити и ранени. В суматохата мисионерите успели да покръстят детенцето и едва след като свършили тая работа, им отрязали главите; а майката пък побили на кол — тук разказът прекъсваше с многообещаващото „Края в следващия брой”.

Никой обаче не дочака следващия брой, тъй като мисионерът, който издаваше тези „Мисионерски вести за Африка и околностите й”, след като инкасира абонаментите във всички училища, си плю на петите и офейка.

След това ни препоръчаха „Ехо от Африка”, но когато му поисках пари за това списание, покойният ми баща направи отрицателен жест и каза:

— Виж какво, мойто момче, и това ще е пладнешки грабеж!

А баща ми беше набожен християнин.

Господин Флорентин беше класен наставник, а Хохолка — ученик от първи прогимназиален клас. Господин Флорентин беше класен наставник на Хохолка и преподавател по латински език, Хохолка пък водеше ожесточена борба с латинския език и латинският за него беше не само нещо като китайски или патагонски, но и нещо като инструмент за инквизиции, използван още навремето от Светата инквизиция за прослава на Бога. Но и господин Флорентин обикновено гледаше с презрение сащисаното лице на първокласника Хохолка, който трепереше през целия час по латински, така че в истинския смисъл на думата потрепери първото и второто склонение, а когато настъпи времето на третото склонение, треперенето на Хохолка се превърна в истинска треска. Винаги когато учителят Флорентин го погледнеше, Хохолка вперваше сащисания си поглед в тавана и вдигаше ръка с молба да му разрешат да излезе навън. Той излизаше винаги навън и когато му дойдеше ред да го изпитат. А когато настана времето на класните, Хохолка тръпнеше от страх при мисълта, как ли щеше да преживее класното по латински език.

Дойде първото класно по латински. След молитва им раздадоха тетрадките и им напомниха, че не бива да се преписва и че ако се намерят еднакви грешки, то тези, у които бъдат открити, ще получат единица. Тогава Хохолка взе перото и с разтреперана ръка започна да преписва от черната дъска изреченията, които трябваше да преведе на латински език, с единствената мисъл дано се случат грешки, различни от грешките на съседа му, защото инак щеше да получи единица и щеше да бъде загубен. Написа първата дума на черновата и погледна крадешком в тетрадката на съседа си Батек, който също беше известен с това, че не бе цвете за мирисане. Този поглед в тетрадката на съседа го убеди окончателно, че и двамата са загубени. Батек беше започнал превода по същия начин като него. Хохолка се уплаши и насълзеният му поглед се спусна от тъжната гледка на развалините на град Троя, чието изображение висеше на стената, и се спря върху спасителния ключ за клозета. И както в епохата на елинската култура преследваните престъпници са търсили убежище в азилите, така и Хохолка, грабнал ключа, препусна към клозета, изоставяйки класическата образованост, която се мъдреше на черната дъска в изреченията: „Масата не е нито висока, нито широка”, „Петата е част от тялото”, „Пехотинецът е войник”, „Майката не е сестра”, „В Рим имаше много къщи”, „В градината има дървета”, както и други подобни истини. Той захвърли всичко това и му обърна гръб. Единствената му грижа сега беше да остане до края на часа там, в клозета, на закрито, в убежището на всички ученици от първи прогимназиален клас, за да заблести писмената му работа с чистота и пустота, в които не може да се открият никакви прегрешения против граматиката и духа на латинския език. А по-късно, когато разсеяният класен наставник го попита защо не е направил превода, той ще му отговори с твърд глас: „Бях цял час в клозета”. И ако не му повярва, ще ги доведе тука и те ще видят написаното на стената: „Вацлав Хохолка, I а, 16.ХI”. Той написа това с дебели черти върху стената и остана да седи тука, в малкото нечисто пространство, не съвсем спокойно наистина, но вече с известна доза безразличие. Не след дълго някой изтича по коридора и като заблъска вратата, извика:

— Хохолка, класният каза да побързаш.

— Не мога — откликна Хохолка на заръката на господин учителя Флорентин и докато пратеникът Чтърнацти се връщаше на бегом, за да не изпусне класното, той продължи да седи твърде сериозен, разбирайки, че с това „Не мога” се е опълчил против авторитета на класния си наставник. Войната беше обявена.

След пет минути пратеникът Чтърнацти отново препусна към последното прибежище на първокласника Хохолка и като заблъска отново по вратата, предаде следното:

— Ама наистина трябва вече да побързаш!

— Не мога — отговори отново Хохолка, тоя път така гордо, както Леонид при Термопилите отговорил на персийските пратеници.

И отново настана спокойствие в мрачния коридор на гимназията, където всяка стъпка кънтеше оглушително. Хохолка броеше секундите, минутите и наброи почти шестстотин секунди, което означаваше приблизително десет минути след последната заръка на господин учителя Флорентин. След това отекнаха тежки стъпки и мощно изтропване по вратата ужаси Хохолка.

— Хохолка, хайде излизайте вече, няма да може да направите класното — това беше гласът на класния наставник Флорентин, строгият и ужасяващ глас на жесток човек, жаден за невинната детска кръв на учениците от първи прогимназиален клас.

— Не мога, господин учителю — дочу се гласът на Хохолка треперлив и скромен.

— Заповядвам ви да излезете!

В душата на Хохолка се разрази жестока борба, но бунтът победи.

— Извинете ме, но не мога — каза той вече със сигурен глас.

— Значи не искате да излезете?

— Не мога да изляза, моля ви се.

Господин Флорентин изтича до дирекцията.

— Господин директоре, ученикът Хохолка седи по време на първата писмена работа в клозета и се въздържа да го напусне.

Директорът стана, очите му пламнаха от гняв пред тая морална развала и сериозни, двамата се запътиха към убежището на Хохолка.

Пръв почука господин Флорентин:

— Хохолка, опомнете се, тук е господин директорът, излезте от клозета.

— Слушайте, излезте навън — обади се директорът, — не се противете, ще съжалявате, къде живеете?

— Улица „Военна” номер пет, господин директоре.

— Майка му е прислужничка — обясни класният наставник.

— Виждате ли, Хохолка — захвана да го убеждава директорът, — майка ви е прислужничка, а вие, вместо да я зарадвате тая измъчена майка с една хубава бележка по латински, седите в клозета и не мърдате от тук, не ви ли е мъчно за вашата майчица? Но на какво прилича това, какво има да се приказва тук, заповядвам ви да излезете и да се върнете към своя дълг.

— Не мога, не мога още.

— Не ни правете на идиоти, ще ви внесем забележка в класния дневник.

— Не мога.

— Ще ви намалим поведението.

— Не мога.

— Ще ви изключим от гимназията.

— Не мога.

Трудно е да се разбере психологията на тълпата! Очите на господин учителя засвяткаха, а господин директорът изрева като раздразнен елен и двамата господа се хвърлиха с обединени сили срещу вратата на клозета. Атаката беше ужасна и като чуваше усилията им да влязат вътре, Хохолка се опря с всички сили о вратата, за да се защити. Но усилията му бяха напразни. Отвън господин Флорентин и господин директорът атакуваха с телата си мощно вратата на крепостта, която поддаде, и те влязоха с взлом.

Но крепостта се оказа празна. Като чу вратата да пращи, Хохолка, за да не попадне жив в ръцете им и за да не бъде принуден да напише класното, се хвърли в клозета.

Седях в Горно Болцано на верандата на хотел „Либерато Виноти” и си мислех, че господин Либерато Виноти тази година май няма много клиенти, тъй като веднага дойде при мене с бутилка вино, като при това ме титулуваше с „екселенц”. Освен това постави край масата далекоглед на статив и много любезно ми обясни, че е насочил далекогледа към долината Грюнбах, където ще видя мелницата Ауингер. Всъщност тази мелница не представлявала нищо особено, но била забележителна с това, че препречва гледката към долината Грюнбах, затова от долината нищо не се вижда.

Аз винаги съм много признателен за всяко оказано ми внимание, така че насочих далекогледа в посоката, в която нямаше да видя нищо особено, и като установих, че господин Виноти говори истината, му благодарих за неговата любезност.

— О, екселенц — възкликна радостно хотелиерът, — вие сте замесен от съвсем друго тесто, не сте като онзи дебел господин, който пристигна онзиден. Казва се Галус Ризенхубер, немец е. Той също седна на верандата, но когато поставих до него далекогледа, се развика: „Махнете го от тук, докато не съм го разбил на парчета!” Заяви, че не иска нищо да гледа с далекоглед и че не може да понася тия далекогледи. В десет часа ще дойде тук и дотогава трябва да приберем далекогледа. Нашият келнер не беше разбрал колко щур е този господин, и следобеда, когато ме нямаше, пак поставил далекогледа край неговата маса, а той замалко да хвърли момчето от верандата долу, върху покрива на конюшнята. Едва го отървали двама други туристи. Иначе е много добър клиент. От сутрин до вечер яде — и на верандата, и в ресторанта, и в стаята си. Току звънне на сервитьора: „Поръчайте ми, миличък, едно бифтече… Нека да ми направят едно омлетче…” Остава на верандата с бутилка вино до късно през нощта и почва да пее такива тъжни песни, че разплаква готвачката в кухнята. През нощта ходи из стаята си и въздишките му се чуват чак на двора. В три часа сутринта почва да звъни и когато дойде камериерката, не я пощипва, а я пита: „Слушай, малката, дали ще може да получа едно бифтече? Или поне омлетче?” Охо, вече е десет без петнайсет, трябва да скрия далекогледа, да не направи пак някоя щуротия…

Но господин Либерато Виноти не можа да осъществи намерението си, защото се срещна с дебелия господин на стълбите.

— Това е отвратително! — чух гневния глас на господин Галус Ризенхубер. — Пак този далекоглед! Кога ще имам малко спокойствие?

Той се появи на верандата, сумтейки ядосано, и като ме видя, съчувствено попита:

— Сигурен съм, че и вас не са ви оставили на мира с тоя проклет предмет, така ли е?

Седна на моята маса и с въздишка се загледа надолу, към отсрещната страна на двора.

— Не можете да си представите колко хубаво беше, когато из двора се разхождаха пилета. Писукането им се чуваше чак тук. Но вече ги няма. Изядох ги всичките и никой не се погрижи да осигури други. Това си е истинска недобросъвестност. Дай им да приказват само за долините си. Ще ви надрънкат куп неща за долината Айснекс или че от тук се виждат някакви си Абтайтал и Мармолада, но когато човек иска да си поръча пиле, нямат. Нямат си вече и петел, защото и него изядох, кокошките също свършиха и те сега ще ни хранят с Абтайтал и Мармолада. А аз съм на сватбено пътешествие! Всъщност жена ми също я няма…

Замалко да го попитам дали е изял и нея, но той се загледа така тъжно към камбанарията на една църква в долината, че го съжалих и се въздържах.

— Поне да отглеждаха пуйки — въздъхна той. — Пуйката си е по-сериозно ядене, пилето е като едно врабче в сравнение с нея. Но вместо полезни пуйки тук май предпочитат да отглеждат ледници. Първо ви показват планините, а чак после се сещат да ви попитат дали искате да хапнете нещо. Що за традиции! Искам по-малко върхове и повече пилета! Ама че сватбено пътешествие…

Докато споделяше тези свои възгледи, господин Ризенхубер изпи бутилка вино и се захвана с печеното прасенце.

— Това е единственото прасенце в цялото Горно Болцано — каза тъжно той. — Не ги отглеждат рационално, а когато се появи някое, го изпращат в Мерано и там го излапват възстановяващите се в санаториума. Що за край е това тук! Дори рамстек не може да се намери! А когато преди време ми се приядоха пълнени гълъбчета, трябваше да отида чак до Инсбрук, на сто и двайсет километра от тук. Изядох четири, по две крони едното, но пътят беше шестнайсет крони, така че ми излязоха малко скъпички. На тукашните италианци им е жал да убиват гълъби, а те са толкова вкусни печени, със зачервена кожичка… Ех, няма да мога да забравя това сватбено пътешествие… Да, може да ми направите едно омлетче — каза той на сервитьора, който дойде да го попита дали не желае нещо след прасенцето. — Или по-добре две, едното с малиново, а другото с кайсиево сладко.

— Жена ми много обичаше кайсиево сладко — обясни господин Ризенхубер. — И аз го обичам, само че тукашните сладка не са кой знае какво. Най-добре ги правят в Пасау, но сега трябва да ям тези, при това все сам… Ако разрешите, ще ви разкажа за моето нещастие, но първо ще си поръчам едно парченце траминерско сирене. То става за ядене, макар че в Майенфелд, в Швейцария, съм ял и по-добри сирена. Мога да ви дам един съвет относно сирената. Ако пътувате от Левица към Пьолц, не се оставяйте да ви подмамят към някакви алпийски пасища, откъдето се бил откривал прекрасен изглед към някаква си котловина, пълна с вода, наричана Лалдо Наца. Там ще ви предложат да си купите горгонзола, местно производство. Само че вместо алпийски билки те й слагат мащерка. Стига ви, че я виждате разцъфтяла под път и над път, няма защо да я държите и в стомаха си. И какво получавате накрая, дори и да оставите горгонзолата да вземе връх над сините води на Лалдо Наца? Едно нещастно сватбено пътешествие! Преди да продължа разказа си, искам да ви предупредя да нямате доверие на сарфаладите от магарешко, въпреки че местното население ги хвали толкова. Веднъж изядох осем от тях за проба, но ми стана тежко. Едва успях след това да хапна един овнешки гулаш с пармезан и едно-две омлетчета.

За да мога да споделя как се стигна до моето тъжно сватбено пътешествие, ще трябва накратко да ви разкажа за своята търговия с кафе в Алтона. Тъй като видовете кафе не ви интересуват, ще започна направо от канцеларията. Сега там седи един младеж, но преди там седеше Индришка. Тя беше чудесна секретарка, но мене, своя шеф, не можеше да ме понася. Аз съм дебел, а тя е толкова нежна и крехка, направо прозрачна, още малко — и костите й ще се видят. Но ме омая с погледа си. Започнах да се заглеждам по нея и забелязах, че много се ядосва, когато влизам в канцеларията. Започваше да стиска зъби и да се кокори злобно, а това направо ме влудяваше, драги господине, да, влудяваше ме, докато накрая съвсем подлудях. Един ден я задържах след работно време и й казах: „Госпожице Индришка, аз ви уволнявам”. Тя пребледня и попита защо. „Защото ще се оженя за вас!”, отговорих й доста грубо, за да й прозвучи по-мъжествено. Тя се уплаши и почна да заеква: „Както заповядате… господин шефе…” Пъхнах на пръста й годежния пръстен. После ми казваше, че се е съгласила от страх, но това не ме смущаваше — аз бях щастлив. Който и да ни видеше, не можеше да сдържи усмивката си. Аз — дебел като бъчва, а тя — тъничка като фиданка. Знаете ли, че по времето, когато се оженихме, тя тежеше колкото чувал първокачествено молукско кафе — четирийсет килограма! Отидохме на сватбено пътешествие в планината, защото край морето у нас там е скъпотия. По време на пътешествието се прояви поетичната й душа. В Швейцария можеше да зяпа водопадите буквално цели два часа все едно дали бяхме в Драубург или в Ебердорф. При това без да имаме и парче салам в раницата. Казвах й: „Хайде, миличка, стига си гледала…” И знаете ли какво ми отговаряше? Че съм ненаситен лапач, който няма никакво чувство към природата. А веднъж в Залцкамер ми каза, че изпитва към мене непреодолимо отвращение. Спомням си, че тогава от скалите извираше някакво поточе, „ромолеше”, както каза тя, и течеше надолу към долината. Аз легнах на тревата и си казах: „Нека си ромоли, колкото ще, все ми е едно”. Тя пък почна да събира цветя и се появи с ей такъв букет. Като го видях, веднага познах, че е от латинки. Яли ли сте някога пълнени и задушени свински гърди със салата от латинки? Не? И тя не беше яла, но когато й казах какво блаженство е да се опита такова нещо, тя направо побесня. Страшно е, когато такова крехко създание започне да беснее. Повярвайте ми, това е по-лошо, отколкото стар моряк да се кара с кормчията. Оттогава нещата тръгнаха на зле. Тя избираше някакви невероятно трудни маршрути, дори веднъж ме замъкна на някакъв ледник… Да, нека ми направят едно бифтече — каза между другото Ризенхубер на сервитьора и продължи: — Та нещата се влошаваха и ставаше страшно. Връзваха ме с въжета и ме прекарваха през разни пропасти, а из тези алпийски долини нямаше нищо друго за ядене освен мляко, навсякъде мляко! Накрая се ядосах и за да мога да хапна поне парче месо, купих в Хубералма една крава, а овчарите я опекоха. Ах, каква дандания вдигна Индришка заради това! Тя постоянно се възхищаваше на тия крави със звънци на шията и затова за нея постъпката ми беше опозоряване на Алпите. Продължихме към Валершпице. Заявих, че няма да се катеря по тая планина. „Добре — каза тя. — Ще тръгна с компания от хотела”.

Там имаше един хотел, подобен на този — с веранда, от която се откриваше панорамен изглед към Валершпице. Там също имаха далекоглед на стойка. Компанията, с която Индришка се отправи към планината, се състоеше от двама мъже, унгарски туристи, и една англичанка. Разделихме се, но към обед изведнъж ми стана тъжно. Отидох при далекогледа и го насочих към склоновете на планината. Валершпице толкова се приближи, че виждах пеперудите, които летяха край скалите. Търсех да видя компанията на жена ми и мина доста време, докато най-сетне ги открих. Тогава извиках хотелиера и сервитьора и ги накарах честно да ми кажат какво виждат. „Виждам, ваше благородие — каза хотелиерът, — госпожа съпругата ви и единия от унгарците и унгарецът тъкмо целува госпожа съпругата ви. А другият унгарец пък целува англичанката. Весела история, няма що…” После сервитьорът погледна през бинокъла и каза: „Всички продължават да се целуват, ваше благородие”.

Знаете ли какво направих тогава? Строших далекогледа, после се напих и когато компанията се върна, вече спях като пън. На сутринта унгарците и англичанката си заминаха. Аз платих далекогледа, откарах жена си на гарата и я изпратих обратно вкъщи. Тя плачеше и въпреки цялата тази история искаше да види и Куфщайн. „Хич не се и надявай — казах й. — Да не си се забърквала с тия унгарци”. Така че сега си продължавам самичък сватбеното пътешествие. Строших вече четири далекогледа и от мъка подяждам запасите на алпийския край.

Той се обърна към сервитьора и му каза тъжно, с тих и изпълнен с болка глас:

— Донесете ми още едно бифтече.

Привечер младият Гюла Какони излезе на разходка. Най-напред обиколи цялото село Челешаз, после отиде към река Нитра, която поради ниските си брегове се виждаше отдалеч.

Гюла погледа известно време буйното течение в широкото речно русло, обрамчено от двете страни с червеникавата глина на бреговете, и бавно тръгна покрай реката, заслушан в ругатните на говедарите, които бяха завели при брода на водопой оплесканите с кал говеда. Той още се чудеше дали да продължи още надолу, когато говедарите тръгнаха със стадото към селото, като викаха по говедата и плющяха с бичовете.

Вече доста притъмня. Падаше мъгла и ставаше все по-трудно да се разглежда околността, а и пътят по брега не беше толкова привлекателен заради силното бучене на реката.

Но Гюла Какони реши да продължи. Тръгна успоредно на течението към циганските колиби.

Челешазките цигани не живееха твърде романтично, напротив, бяха много примерни жители. Не крадяха, не разбойничестваха, а преживяваха както с почтен труд в домашните си стопанства, така и със свирня на цигулка. В неделя и в празник свиреха в челешазката кръчма и селяните щедро им плащаха. И то не защото изпълненията им бяха толкова майсторски, а защото имаше една красива циганка на име Йока, която умееше така да танцува дори на най-мизерно изсвирената мелодия, че селяните се пляскаха по коленете от възхищение и викаха: „Елйен! Елйен! Да живее! Да живее!”

Когато след това в колибите си брояха припечелените пари, музикантите си шепнеха:

— Ей, истинско злато е тази Йока!

Та Гюла Какони се беше отправил точно към тези колиби.

Забеляза първата светлина.

— Свети… Сигурно има някой — прошепна Гюла, като се препъваше през туфите трева, опасана на места от говедата.

— Ще ми се да поговоря с Йока, но как да го уредя? Ами ще вляза и ще питам за нея… — продължи да си мърмори той, като изтупваше черния си панталон, защото се беше спънал и паднал в настъпилата тъмнина. — Ще ги похваля за изпълненията, особено за танците на Йока… И после какво? Циганите са си цигани. Азиатска кръв. Е, ще видим!

Той се приближи до осветената колиба и почука. Нищо не помръдна вътре. Почука още веднъж. Пак нищо. Искаше вече да си тръгне, когато от вътре се чуха звуци на цигулка — някой свиреше „Ракоци марш”.

Гюла отвори вратата и влезе.

Дъхът му секна в гърлото, когато в светлината на малката опушена газена лампа видя Йока, застанала в средата на стаята с цигулка в ръце. Освен нея в колибата нямаше никой.

Йока, красива, висока, с наниз от лъскави монети около шията, попита какво обича господинът.

— Дойдох — заеквайки от смущение, каза Какони — да ви благодаря за удоволствието, което ми достави вашият танц миналата неделя в кръчмата. Бях наистина очарован! Защото, повярвайте ми, госпожице, подобно нещо не съм виждал и в Пеща. Вашето изпълнение направо ме заплени…

— Каква хубава игла! — отговори Йока, измъквайки иглата от вратовръзката на Какони.

— Донесох я като подарък за вас, за вашите наистина високохудожествени изпълнения — продължи да заеква Гюла, изненадан от неочакваната реакция на Йока, която му се усмихваше така мило, че веднага би й подарил не една, а двайсет такива игли.

— По-добре ми подарете този пръстен, а иглата ще дам на брат ми. Та нали аз не нося вратовръзки — усмихна му се пак Йока и докосна с ръката си ръката на Какони.

— А пръстена донесох като специална награда за вас — пак излъга Гюла, сваляйки пръстена. — Иглата наистина исках да дам на брат ви… Госпожице — продължи той, като впи влюбен поглед в циганката, — вашият танц ме очарова, но бих искал да проявите и лично към мен малко благосклонност…

— Мили господине — прекъсна го хубавата циганка, — семейството ми може да се върне всеки момент, а с тях и моят годеник, циганинът Роко. Не знам какво би ви казал той, но по-добре елате утре по това време при старата плаваща мелница на река Нитра. Ще ви чакам там.

Преди да може да се опомни, Какони беше внимателно избутан пред вратата на колибата. Когато се отправи на път, зад него в нощта се понесоха звуците на цигулката в бързото темпо на „Ракоци марш”.

Гюла се запрепъва по черния път, който водеше през ливадите до селото и после до малкия замък на вуйчо си.

— Има годеник, ама пък е дяволски красива — мислеше си той. — За такава красавица човек може да се реши на какво ли не…

В малкия замък вече се тревожеха за него.

Вуйчо му много се зарадва, че е жив и здрав, но по време на вечерята забелязаха, че му няма пръстена и иглата за вратовръзка.

— Къпах се в реката — обясни Какони — и паднаха във водата.

— Къпал си се с вратовръзка? — попита недоверчиво вуйчото.

— Не, като се събличах, чух как нещо плесна във водата, и вратовръзката, искам да кажа — пръстенът, не, искам да кажа — иглата беше изчезнала. А пръстенът ми падна, като излизах на брега. Водата днес беше доста студена, но сигурно ще се затопли — опита се той да смени темата, забелязвайки изпитателния поглед на вуйчо си. — Може и да завали…

— След като се изкъпа, отиде да се поразходиш, нали? — запита след кратко мълчание вуйчо му.

— Ами да, разходих се, нали е добре за здравето. Повървях малко покрай реката и дори не забелязах, че се отдалечавам от селото.

— Случва се — отговори вуйчото. — Питам само, защото кочияшът те е видял недалеч от циганските колиби. Идвал от града, поздравил те, но ти дори не си го забелязал. Е, вярно, че е било тъмно. Ти нещо си мърморил на себе си и си се препъвал през ливадата. И знаеш ли какво още ми каза? — попита вуйчото и се засмя.

„Ето сега ще загазя” — помисли си Какони и от вълнение отхапа от кората на динята.

— Каза, че му се сторило, че младият господар е пийнал някъде повечко вино и сега не може да намери пътя към къщи. Хе-хе-хе!

Какони си отдъхна.

— Но сега сериозно — продължи вуйчо му. — Днес следобед, докато те нямаше, се получи писмо от баща ти. Утре вечер пристига. Пише, че идва да се убеди дали вече си се вразумил, за да те отведе в Пеща. Надява се, че вече си забравил онази шансонетка и сега може да те ожени, без да се опасява, че ще лудееш по нея.

— Но, вуйчо, нищо подобно не ми е идвало на ум! — прочувствено възкликна Гюла. — Нали ме познавате добре, та вече четири седмици съм при вас! И сам видяхте колко съм сдържан спрямо всички госпожици. С тази шансонетка и без това нямаше нищо сериозно…

И Гюла Какони, явно развълнуван и засегнат, си отиде в спалнята.

Пет седмици преди това събеседване се беше състоял доста разгорещен разговор в канцеларията на фирмата „Янош Какони и Ко.” в Пеща.

Младият Гюла Какони седеше пред бюрото, а срещу него, целият почервенял, се беше изправил баща му.

— Ще се ожениш за Олга, колкото се може по-скоро, и то преди общото събрание на нашето дружество за производство на цимент! Не забравяй, че бащата на госпожица Олга държи в ръцете си седемстотин и осемдесет акции, които ще получиш с нейната зестра. Ако прибавим двеста и двайсетте акции, които имаш ти, ще станеш притежател на хиляда акции, които ще откупя от теб на номиналната им стойност от двеста крони. Но това трябва да стане преди общото събрание, иначе ще намалиш процента от чистата печалба. Но не това исках да ти кажа. Ти си сгоден, нали така? Даваш ли си сметка, че като бъдещ жених трябва да внимаваш да не изложиш рода Какони? Ти, който си получил такова добро образование, сега, макар и годеник, возиш във файтон шансонетка от танцувалната зала, танцуваш с нея и се държиш като сляп и глух. Мислиш ли, че бащата на твоята годеница не забелязва всичко това? Магаре такова! Запомни — става дума за седемстотин и осемдесет акции! Накратко, трябва да се махнеш от тук за четири седмици, за да забравиш шансонетката. Иначе кой знае още какви щуротии ще извършиш. Утре заминаваш при вуйчо ти в Челешаз. Влакът тръгва в седем и половина сутринта от Северната гара. Съгласен?

— Да!

Старият Какони отиде при телефона, поиска да го свържат с номер 238 и каза в слушалката:

— Здравей, приятелю! Гюла заминава утре на село. Мисля, че всичко ще бъде наред.

Така си припомняше Гюла на следващия ден неотдавнашните събития, разхождайки се пак по брега на Нитра. Шансонетката беше хубавичка, но не може да се сравнява с Йока. Къде ти! Разликата е от земята до небето. Онази беше черноока и русокоса, а тази е с черни очи и черна коса, истински ориенталски тип!

Предобед отиде да огледа къде е старата плаваща мелница.

Такива мелници има доста по реките недалеч от местата, където се вливат в Дунав. Две лодки са свързани с примитивен парапет, а по средата между тях има водно колело, което се задвижва от течението на реката. Лодките се завързват с въжета за брега. Когато е необходимо, мелницата може да плава по реката и да сменя мястото си, а жителите на крайречните села носят жито за мелене. На плаващата мелница се качват по дървено мостче от брега.

Та такава мелница беше определена за място на срещата.

В нея отдавна не беше мляно жито, защото водното колело беше повредено.

Започна да се свечерява.

Какони каза, че отива в града да посрещне баща си, но вместо това отиде в старата плаваща мелница.

Под стрехата на мелницата беше тъмно.

Какони влезе вътре, седна на парапета, запали цигара и зачака.

Някъде далече мучаха говедата и псуваха говедарите.

Реката шумеше и се плискаше в лодките на плаващата мелница.

Мученето на добичетата се отдалечаваше все повече, докато затихна съвсем. Мелницата леко се поклати.

— Сигурно сега ще дойде — с радостно вълнение си помисли Гюла. — Не е искала да дойде, докато говедарите бяха наблизо. Колко ли е часът?

Той запали клечка кибрит и погледна часовника си.

— Осем и половина, сега пристига баща ми. Нищо, ще кажа, че съм объркал пътя.

Мелницата отново като че ли се поклати. Реката шумеше все по-силно.

— Не бих искал да седя тук още дълго — измърмори Гюла, който чакаше вече цял час. — Можеше отдавна да е тук, сигурно нещо я е задържало у дома. Е, дано пък дойде. Жалко, че не сме в Пеща…

Изведнъж мелницата така рязко се завъртя, че Гюла едва не падна от парапета, на който беше седнал.

— По дяволите, какво става? Май е по-добре да изляза навън — прошепна той и запали малко джобно фенерче. Изкачи се по няколкото стъпала към вратичката, от която се излизаше на мостчето.

Светлината на фенерчето увисна във въздуха, без да опре в нещо. После Гюла уплашен видя, че наоколо се простира само вода, а дърветата и храстите по бреговете на реката стремително бягат назад.

Гюла Какони плаваше с мелницата по течението на река Нитра.

Започна да вика, но бученето на водата заглушаваше отчаяните му викове за помощ.

На следващия ден във вестниците се появи следното съобщение:

По време на престоя си в Челешаз господин Гюла Какони преживя злополучно произшествие, което може да предизвика доста голяма сензация, тъй като господин Какони е известен във всички кръгове на пещенското общество. Снощи той отишъл да разгледа една стара плаваща мелница, но не обърнал внимание, че по неизвестни до този момент причини въжето, което свързвало мелницата с брега, се скъсало. Едва когато мелницата доста се отдалечила от Челешаз, господин Гюла Какони забелязал, че се носи по течението. Напразно викал за помощ. Днес в шест часа сутринта най-после мелницата била спряна близо до устието на река Нитра при Дунав и господин Какони бил избавен от неприятната ситуация. По време на принудителното си плаване той изминал четирийсет и пет километра.

Не мога да кажа дали циганинът Роко — годеникът на красивата Йока, прочете това съобщение. Също така не мога да кажа защо Йока не беше в състояние да танцува следващите две седмици и защо си беше превързала с шалче бузата.

Също така не мога да твърдя, че някой е видял циганина Роко да прерязва въжето на старата мелница, нито пък че някой го е видял предната вечер да подслушва под прозореца на колибата, когато Гюла Какони беше вътре насаме с циганката.

Така или иначе, всеки път, когато минаваше край река Нитра и виждаше плаващата мелница, Роко лукаво се усмихваше.

Михал, пастрокът на Войчех, умираше. Поне така мислеха всички в Закалянце. Той лежеше на един кожух край огнището в малката схлупена къщурка, обръщаше се от едната на другата страна и мълчеше. Затова пък племенниците му — бракониерите Иржи и Маркус, които бяха застанали до него, ту се смееха, ту се ядосваха, че не са задигнали двете млади питомни лисици с рязани уши, опитомени от децата на лесничея. Бяха ги видели в господарската гора и сега крояха план, как да ги откраднат.

Михал лежеше на кожуха, гледаше в огъня и мълчеше.

Маркус хвана Иржи за месинговата катарама на колана и го затегли навън. И двамата излязоха пред къщата.

— Иржи — каза Маркус, — чичо Михал умира.

— Така си е, Маркус, умира — съгласи се Иржи, загледан към гористия склон на планината.

— Ще ти дам една риза — каза след малко Маркус, — ако ми кажеш къде е скрил пушката си чичо Михал.

— Ех — въздъхна Иржи, — аз ще ти дам и две ризи, ако ти ми кажеш къде е скрил пушката си чичо Михал.

Пушката на чичо Михал беше известна сред бракониерите в цялата област. Пушките на другите бракониери се пълнеха отпред, но пушката на Михал се зареждаше отзад. Не беше ясно откъде я имаше. Някои твърдяха, че я е отмъкнал от един ловец по време на ловната хайка преди шест години, според други това беше станало още преди седем години, но всички бяха единодушни, че я е отмъкнал.

— Къде може да я е скрил? — измърмори на себе си Маркус. После добави с по-висок глас: — Щом старият ни чичо умира, значи пушката остава за мен, защото съм по-големият.

— Кой, ти ли? — извика Иржи. — Та ти си по-малък от мен!

— Виж какво, момчето ми… — започна заплашително Маркус и сигурно щеше да изрече някоя ругатня, ако не беше се появил Войчех.

Войчех беше женен за Молешка. И той като пастрока си беше бракониер.

— Как е татенцето ми? — попита той, като се приближи към братовчедите си. — Чух, че умирал.

— Така си е — каза Иржи. — Умира.

— Не говори — каза Маркус.

— Не яде — каза Иржи.

— Вчера си разби лулата в един камък — добави Маркус.

— Ама оплаква ли се от нещо? Какво му е? — попита Войчех, явно силно заинтересуван.

— Ами дойде си онзиден, легна на кожуха край огнището и оттогава не е казал нито дума, само лежи. Види се, идва му краят — обясни Маркус.

— Горкото татенце — въздъхна Войчех. — Ей, момчета, ще ви помоля за нещо. Ще ви дам една овца, голяма и тлъста овца, само ми кажете къде е скрил тате пушката си?

— Не знаем — каза Иржи. — Пък и пушката си е наша. Да не би ти да го гледаш? Да не би ти да се грижиш за него?

— Да, Войчех! — заяви и Маркус. — Ето например преди малко прибавих дърва на огъня, да му е топличко на чичо Михал, като умира…

Изведнъж от вътре се чуха силен шум и думите:

— Най-после… Най-после!

— Господи Боже, свършва човекът! — завайка се Маркус.

В този миг за най-голямо удивление на тримата от къщата изскочи старият Михал. Той изтича край тях, ловко прескочи барата, която течеше край къщата, и бързо се закатери по стръмния, обрасъл с храсталак склон към гората на билото на планината.

Маркус, Иржи и Войчех се спогледаха пребледнели.

— Отива да умре в гората — промълви много сериозно Войчех. — Да вървим след него.

Тримата почнаха да се катерят след него, промъквайки се между храстите. Не бяха стигнали и до средата на склона, когато видяха стария Михал да излиза от гората и да слиза към тях. Когато ги наближи, той победоносно изрече:

— Няма да се сетя ли? Как не! Онзиден си оставих пушката в един пущинак и не можех да се сетя къде точно беше това място. Е, трябваше ми доста време, ама накрая се сетих!

От дългите дървени бараки се чуваха разговори на висок глас, смях и песни. Равнината от Шпалт до Нюрнберг беше потънала в ниска мъгла, от която стърчаха върховете на прътите, подредени на пирамиди в хмелните ниви като пушки във военен лагер. Само на някои места все още бяха изправени като гора, обкичена с гирляндите на хмела.

Равнината, посивяла от мъгла, сега беше тъжна, защото повечето от големите ниви с хмел бяха вече обрани.

На юг тъмнееха очертанията на гората и ята гарги пробиваха мъглата, потъваха в нея и отново се появяваха, кацайки по върховете на прътите със своето „Гра, гра”.

Но в бараките кипеше живот.

Край дългите дървени маси беше насядало пъстро множество, надошло от цяла Германия — мъже, жени, че и няколко по-големи деца; всички те от месеци се бяха уговаряли да дойдат през август и да припечелят някоя пара с бране на хмел.

Тук имаше скитници, дрипави и изпаднали, които работеха само за да могат да пропият изкараната надница в най-близката кръчма; имаше и хора болнави, които не ги биваше за по-тежка работа и които работеха, за да спестят нещичко. Всички те говореха един през друг, пееха и се смееха с някакво чувство на спокойствие, което дълго време им бе липсвало. При това късаха ухаещия хмел от стъблата и го хвърляха в кошовете, докато утринното августовско слънце гонеше мъглата от опустялата равнина.

Миризмата на хмела приятно гъделичкаше носовете на работниците, понякога доста се засилваше и ги караше да кашлят, но уханието на смола от неотдавна обработените греди на бараките бързо я притъпяваше.

— Е, все пак си мисля — обади се от края на масата един дрипав мъж, — че така е по-добре, отколкото да просиш.

— Това си е лека работа — каза друг мъж, който седеше до него. — Ти какъв занаят имаш?

— Ковач съм — отвърна дрипавият. — Карел се казвам, от Хановерско съм.

— Аз съм от Хамбург — каза другият. — Зидар съм, викат ми Хайс.

— Вече дванайсет години не работя — продължи ковачът. — Преди добре си работех, но отидох към железниците и там си счупих крака по време на работа. Три седмици лежах в болницата в Тюрингия. Издадоха ми инвалидна карта, ама да не мислиш, че ония хитреци ми платиха за злополуката? Къде ти, искаха даже да си платя престоя в болницата, гадовете. Бил съм си счупил крака, защото съм бил пиян!

— Беднякът винаги си пати, по-зле е и от кучето — каза Хайс, — никой не се застъпва за него. Мене пък майсторът ме уволни, защото ходех с дъщеря му. „Моята дъщеря не е за вас!”, ми заяви. А той беше обикновен бригадир. Казах му, че е негодник. А той като побесня! Хвана една тояга и ми налетя. Бяхме на скелето, на три метра от земята. „Ах ти, мръснико, ще ми налиташ, а?” — креснах му аз. Треснах му един и той полетя надолу. Решиха, че е било „насилствено действие на обществено място”.

— Колко те одрусаха, приятелю? — попита младежът, който седеше насреща и според шапката, която носеше, беше хлебопекар.

— Шест седмици — отвърна зидарят.

— С малко си се отървал — намеси се в разговора един старичок, който седеше на другата маса и предъвкваше края на парче пура в устата си. — Да го хвърлиш от три метра на земята… това прави шест месеца, а не седмици. А мене, братлета, ме наредиха малко по-иначе. Бях се запътил през Линебургското поле към Шлезвиг. В едно от селата, вече на морския бряг, тръгнахме да просим с още един тип. Не помня вече откъде се беше взел, доста време мина оттогава. Вече бяхме обработили почти цялото село и ето ти — един полицай. „Идвайте с мен!” Охо, казах си аз, точно сега, като сме напълнили джобовете с парички (в тоя край всеки ти дава нещичко), да дойдем с тебе? Как не! Почнах да се карам с него, но после си викам — чакай, тука е пълно с хора, нека излезем на открито… Казах му, че тръгваме с него. Като се отдалечихме доста от селото и стигнахме до канала, хванах полицая за гърлото и го набутах в тинята. Докато се измъкне, ние бяхме вече надалеч и не се виждахме от високата трева. Мина една година. Вървях с един тип през Пруска Силезия и при Кладско ни спря полицай. Физиономията му ми беше нещо позната. Като се вгледах по-внимателно — ами да, същият, дето беше в тинята там, в канала край морето.

Всички около масата се засмяха.

— Друснаха ми шест месеца — каза старичокът — и после още шест принудителен труд.

— Така си е, из Линебургското поле добре се пътува — каза зидарят. — Навсякъде ти дават по нещо, лошото е, че селата са много далече едно от друго. Понякога трябва да ходиш по пет часа, и то все през някакви храсти, а тревата е по-висока и от тебе даже. И ако загубиш пътя, три дни се луташ, докато се оправиш. Все си мислиш, че вече си бил на това място. Връщаш се и се оказваш пак там, откъдето си тръгнал. Но в селата е хубаво, особено ако попаднеш на някой голям празник. Хапваш до насита, а и колко пари ти дават! А като излезеш от селото, ако ти се доспи, лягаш в тревата и си спиш. Е, и в Шлезвиг не е лошо…

— Вярно — потвърди ковачът. — Там можеш да ядеш риба, колкото искаш. Морето е пълно с риба. Само веднъж в едно село не ни провървя. Приятелят ми и аз отидохме при кмета и му викаме, че сме гладни. Сядайте, казва, ще ви донеса да хапнете риба. Отиде в съседната стая, а там — пълна тепсия с печена риба. Донесе ни по една. Хапнахме и си тръгнахме. Ама понеже ни се услади, като минавахме край тепсията, приятелят ми си напъха по джобовете всичките риби, които бяха останали в нея. Още не бяхме излезли от двора, и ето ти кметът тича след нас. Приятелят ми беше забравил, че са му пробити джобовете, та рибите изпопадаха една след друга по земята. Загазихме здравата. Побягнахме, ама хората наоколо, като видяха, че кметът ни гони, също ни погнаха. Даже почнаха да насъскват кучетата по нас. После кметът ни затвори в един празен обор. На сутринта идва и ни носи игла и конец — да си зашиел джобовете моят приятел…

Всички около масата пак се разсмяха, а старичокът с парчето пура в уста подхвърли:

— Може и да не е вярно всичко, ама поне те бива да разказваш. Познавах един, той все разказваше големи истории, къде бил, какво правил там, а накрая, като му погледнах трудовата книжка, стана ясно, че пътува само от три седмици.

Старичокът се закашля и се изплю на земята.

Ковачът се размърда неспокойно.

— Аз пък познавах едно старче — каза той, — което вечно мърмореше и от нищо не беше доволно.

— Възрастният човек винаги разбира по-добре нещата — каза една грозновата жена, която седеше на същата маса.

— Ха-ха-ха — разсмя се ковачът. — Госпожа Фодкова проговори! Да не си се влюбила в дядото?

— Прилича на баща ми — засмя се и Фодкова — и аз съм му като дъщеря. Може да мърмори, ама е добряк. Вървяхме заедно чак от границата с Вюртемберг.

— Какво работиш сега? — попита зидарят.

— Ходя по света и прося — пак се засмя Фодкова. — Заедно с дъщеря си.

— Къде ти е дъщерята? — попита ковачът.

— Ей там, на третата маса. Хубаво момиче, само че… — въздъхна тя и добави тихо — какво ще стане с нея, никой не знае…

— Какво ще стане? Много ясно какво ще стане — обади се някой от отсрещната страна на масата. — Ще стане скитница и така и ще си умре някъде по пътищата, като тебе и мене. После ще дойдат други, ще скитат и те, както ти и дъщеря ти, ще умрат и ще дойдат други…

— Ей, тоя е голям умник — ухили се пекарят. — Щели да дойдат други… Хе-хе! Ама сега ние сме тука! Притрябвало ни е да мислим за другите.

— Жал ми е за живота, за целия живот ми е жал — проговори умникът.

— На нас пък ни е жал за тебе — каза ковачът. — Защо ще ти е жал за живота? Нали сега береш хмел! — после допълни: — Сега сме под покрив.

— Засега не ни е зле тука — подкрепи го зидарят.

— Засега… Само засега… — каза тихо умникът.

За момент настъпи тишина. Всички край масата чувстваха, че е прав. Неволно погледнаха към полето, което се простираше навън. Празна и пуста далечина, като целия живот на повечето от берачите на хмел.

— Хайде, отнесете пълните кошове — чу се гласът на работодателя.

Слънцето огря дървените бараки и мъглата изчезна от полето.

— След два дни ще се разотидем — каза ковачът.

— Ще се разотидем — съгласи се зидарят.

— Гра, граа — зачу се от вън и ятото гарги бавно прелетя над хмелните пръти. Един порив на есенния вятър разтърси прозорците, на които вместо стъкла беше опъната намаслена хартия…

От осемнайсет чужденци, пребиваващи в хотел „Джита ди Монако”, се появихме само двама. Господин Густав Шол беше отличен екскурзовод из Венеция, а с втория чужденец (освен себе си) имам предвид господин Шандор Араташ, чифликчия от Дебрецен. Той не беше кой знае колко поетично настроен и отначало изглеждаше, че историческата красота на Венеция не може да му замени гледката на един гулаш с чушки, но все пак беше платил на господин Шол осем лири и с тъжен поглед, сякаш отиваше на заколение, се тътреше с нас към пиацата на гондолиерите. След като нашият гид насочи вниманието му към двореца Фондако дей Турки, той отговори доста неучтиво:

— Az eb adta! Хич не ме интересува!

— Построен е през десети век — тържествено каза господин Шол, — като архитектурата е във византийско-романски стил. През 1821 година Венецианската република превръща Фондако дей Турки в място за пренощуване на турските търговци.

— Никакви турци не са били те, ами босненци. Изглеждат като турци, а пък казват: „Да купиш, братко!” Не съм им никакъв брат, но в Пулия си купих от тях мундщуци за пури. Такива ми ти работи с тия турци.

— Надясно, господа, се намира Палацо Пезаро, построен от Балдасаре Лонгена през 1679 година с класически облик, ценен паметник на архитектурата.

— Не виждам какво му е хубавото — скептично отбеляза господин Араташ. — Елате в Дебрецен — и ще видите. Новата поща там има сто и двайсет прозореца. И всеки прозорец има перваз, а входът е обрамчен с две кръгли колони. Вътре има централно отопление, клозети, красота! Чак сърцето ти подскача от радост. Как отоплявате тия дворци тук? Откъде поръчвате въглища? Или може би се топлите с дърва?

— Изобщо не се отопляват!

— Какво ли питам и аз, като хич не ме интересува! — плю на земята господин Араташ. — Прост народ е това. У нас, в Унгария, всяка сграда се отоплява. На север имаме обширни гори и е пълно с дърва, на юг се отопляваме с оборски тор, а тук — какво да говорим! Имате си Палацо Пезаро и някой и друг Фондако, или както там се наричат тия глупости, но си нямате печки, нямате си и камини, за да се отоплявате. Ама че народ!

— Там се намира Ка д’Оро, господа, постройка от четиринайсети век, много хармонична, готическа.

Господин Араташ го прекъсна:

— В Темишоара има готическа църква, но това изобщо не ми прилича на готика. Къде са ви рисуваните прозорци? Онези там ги е рисувал Казинци. След това Казинци нарисува прозорците и в Дебрецен и един поручик от граничните войски му отряза ухото, защото в кафенето му казал, че е магаре от Арад. Сигурно сте чели за това във вестниците.

На пиацата на гондолиерите господин Араташ се обърна към един мъж, придържащ греблото на гондолата, в която се готвехме да се качим:

— Струва ми се, че съм те виждал вече в Шатмар-Бачи, приятелче.

Когато господин Шол му преведе това, гражданинът на Венеция се озъби.

— Отрича — замърмори господин Араташ, — обаче си приличат с пощальона от Шатмар-Бачи като две капки вода. И мустаците му са същите.

После поиска от господин Шол да преведе на гондолиера да изпее „Лайош Кошут ни пише писмо” вместо „О, Венеция, семпре ведете, ла регина и т. н.”, която нашият гондолиер пееше по ужасен начин, тъй като във Венеция има и гондолиери, които са лишени от музикален слух, и нашият се беше случил именно от тях.

— Не я знае ли? — разкрещя се господин Араташ. — Кажете му, че е необразовано прасе.

— Te vagy szomar (ти си магаре) — обърна се господин Араташ направо към гондолиера.

— Si, signor (да, господине) — любезно се усмихна гондолиерът и продължи да пее с дрезгав глас „О, Венеция, семпре ведете…”

Господин Араташ не се радваше много на околната красота и при споменаването на двореца Гримани попита дали строителят на тази сграда Санмикеле е бил евреин.

— Не вярвам да е бил венецианец и християнин. И у нас, в Дебрецен, евреите започнаха да строят съда и онзи, строителят си промени името от Кон на Коанаи. Сигурно и този се е казвал Самуел.

След това се умълча и не проговори чак докато не минахме покрай двореца Контарини деле Фигуре.

— Кой може да измисли такова име? Ще бъде по-добре да не ни притеснявате с такива неща! Кажете само: Там има дворец и там, и там пак има дворец. А не Палацо Гримани, Фигурани, Батани, Карани и Ами. Какво ме интересува това? Не стига, че си развалих стомаха тука, ами и ми надувате главата с някакви италиански имена. Защо ми е да знам, че ей оная кооперация там е някакво си „ини” или някакво си „деле” с фигури и че се ремонтира? Оправяйте се със строителя. Аз не разбирам от строежи, пък и тук, върху водата, не бих строил за нищо на света.

После ме посочи и продължи:

— Та нали и този господин не ви е наел, за да му повтаряте, че това там е някакво Калацо, а това Палацо, и половин час да дрънкате кой го е построил, и че в него има такива и такива зали, а в тях — картини. То се знае, че във всеки град ще се намери нещо особено. В Кечкемет например имат камбанария без камбани, а в Сабар-Мункаше пък имат камбани без камбанария. Всяко място си има по нещо. У нас в Дебрецен имаме данъчна служба в една стара сграда с часовник. Часовникът бие на всеки четвърт час. Петима мъже трябва да го навиват. Навсякъде има по нещо интересно, само тук няма нищо освен някакви си дворци върху вода. Някой ден всичко това ще потъне и край с вашата слава.

Не го възхити дори най-старият каменен мост пред Канале Гранде — Понти ди Риалто.

— Драги господине — обърна се той към господин Шол, — у нас в Унгария мостовете не се строят така. Виждал съм много мостове в Пеща, но никъде няма такова чудо. Защо не са построили железен мост? У нас над Тиса има железен мост. Строителят му ми е баджанак. Казва се Карол Пецели и е женен за сестрата на покойната ми жена. Може да изпие по осем литра на ден и вече му се срутиха два моста. Ужасен човек! Имаше връзка с една певица, но тя се запознала с неговия счетоводител и двамата взели някакви облигации и избягали в Германия.

Господин Шол се хвана за темата и когато минавахме покрай Палацо Манин, се разприказва за съдбата на Якопо Сансовино и несподелената му любов към Вирджиния, дъщерята на Дандоло, член на Съвета на десетте, което станало преди няколко столетия.

— Наскоро и у нас в Дебрецен — развълнувано започна да разказва господин Араташ — един шивач, отчаян от несподелена любов, изпи един литър концентрирана киселина, ама се излекува, понеже беше родом от Сикулските планини. Там животът никак не е лесен. А преди около година се отрови една танцьорка на име Хазамболова. У нас пък се обеси икономът. Продаде зад гърба ми три крави и като му казах за една седмица да оправи нещата, се обеси.

Плавахме още пет минути и изведнъж господин Араташ заяви, че вече е видял достатъчно от Венеция. Оставихме го да слезе под Фондаменто дел Бачино Орсеоло[19] при старата търговска палата, от която само на няколко крачки се намира ресторант „Джардино”. Докато слизаше, каза саркастично:

— Явно трябва сам да поразгледам забележителностите.

Мога да кажа, че с господин Шол си отдъхнахме, и след това той още половин ден ми обясняваше най-съвестно подробности за паметниците на Венеция.

С господин Араташ се срещнах на другия ден на закуска в хотела. Погледът му вече не беше тъжен както предния ден, когато се подлъга по примамливото предложение на господин Шол да ни покаже най-основните забележителности на Венеция. Много ентусиазирано каза с победоносен глас:

— Все пак вчера намерих гулаш с чушки. Изядох три порции в този ресторант „Джардино”.

Веднага си личеше, че в очите на господин Араташ цената на Венеция се е покачила значително. И когато след закуската си тръгваше, ми каза:

— Ще остана тук още три дни и след това заминавам за Рим. Казват, че Рим е красив град, но не знам дали там имат такъв истински гулаш с чушки.

Както каза, така и направи. Остана още три дни във Венеция заради гулаша с чушки в ресторант „Джардино”, след това замина за Рим, обещавайки, че ще ми изпрати картичка от Вечния град.

Той си изпълни обещанието и ми изпрати от Рим картичка със следния текст: „На Форум Романо има добър гулаш с чушки при Фратели Бамбино. Ще остана тук седмица. Сърдечни поздрави. Араташ”.

Това беше последното съобщение от туриста Араташ, който, откривайки италианските красоти в гулаша с чушки, живееше в силна телесна и духовна връзка със своята родина дори и сред забележителностите, които само го ядосваха.

Господин Никлес и господин Пасер, единият иконом на имението, другият негов управител, бяха много добри приятели. Всеки ден те седяха заедно в пивницата „У Тиску”, просторно селско заведение, и минаваха за неразделна двойка; ето защо бе повече от сигурно, че всички магарии, които се случваха в селото и събуждаха всеобщото любопитство, са дело на иконома Никлес и на управителя Пасер. Икономът Никлес много обичаше управителя Пасер, но въпреки това между тях имаше нещо ужасно, което от време на време придаваше мрачен израз на лицето на Никлес. И това нещо беше толкова нечувано, че докарваше иконома Никлес до най-голяма възбуда, на каквато изобщо беше способна добрата му душа. Става дума за следното: винаги когато двамата пиеха заедно в пивница „У Тиску” и накрая изпълняваха един от веселите си номера, който обикновено се състоеше в това, че посред нощ хващаха общинския стражар и го хвърляха в някоя вада, из цялото село единодушно се говореше: „Снощи икономът Никлес се беше напил като свиня, а господин управителят се беше поразвеселил малко нещо”.

Истината обаче беше една: и двамата изпадаха в еднакво весело настроение, изпиваха еднакво количество алкохол, който в еднаква степен оказваше влияние върху мозъците им, но какво да се прави, гласът на народа гласеше: „Икономът Никлес се беше напил като свиня, а господин управителят се беше поразвеселил малко нещо”.

Ето защо няма нищо чудно, че икономът Никлес горещо желаеше това положение да се промени, и затуй, щом си спомняше за това, което се приказваше в селото, го обладаваше стремление към трезвеност и ако управителят Пасер изпиваше три чаши, той изпиваше една, така че в края на краищата управителят изпиваше общо трийсет чаши, а той — само десет. Следователно съотношението беше 1:3 и вечерта минаваше без произшествия. Тих и замислен, Никлес подкрепяше управителя, който ревеше из целия път през селото, след като беше напсувал кръчмаря Тиска. Никлес се държеше необикновено прилично, но на другия ден научаваше, че на въпроса, как са се държали двамата предната вечер, кръчмарят Тиска отговорил:

— Нали знаете, икономът Никлес се напи като свиня, а господин управителят се беше поразвеселил малко нещо.

Никлес разбираше, че в дадения случай става дума за големи съсловни противоречия, че тук има големи социални различия, с други думи, Никлес не беше равен на господин управителя, и постепенно най-голямата му мечта стана да чуе веднъж да кажат:

— Да, икономът се беше поразвеселил малко, а господин управителят беше пиян като свиня.

Но мечтата му не се сбъдна никога. От уважение към господин управителя всички продължаваха да говорят каквото бяха свикнали, колкото и малко да пиеше икономът. Когато си тръгваха за вкъщи, след като бяха пили заедно с управителя, и в продължение на половин час вървяха към имението, се случваше Никлес да чуе дори от самия управител онези жестоки думи, които го караха винаги да се чувства безпомощен:

— Днес пак съм във весело настроение, нали?

Накрая икономът Никлес се примири с положението, общественото мнение се наложи и той разбра, че дори и да бъдат еднакво нафиркани, той винаги ще бъде „пиян като свиня, а господин управителят ще бъде само малко нещо поразвеселен”. Господин управителят едва се държеше на краката си, а той вървеше с твърда стъпка до него. Но господин управителят се беше „поразвеселил малко нещо”, а той винаги се беше „натряскал”.

Един ден те пиха еднакво — както господин управителят, така и Никлес — и вече ги беше хванало, както се казва по тези места. Икономът пиеше с пълното съзнание, че каквото и да прави, все едно, той винаги ще си бъде пиян, а управителят пък пиеше много лекомислено, разчитайки на доброто си име. След това двамата излязоха, тръгнаха из селото и с твърде размътени глави тикнаха на мегдана някакъв униформен човек в езерото. Това беше една от обикновените им шеги, заради които господин управителят черпеше всяка вечер общинския стражар с бира и пура. Но казано е, че никой не може да избегне съдбата си — и те не я избягнаха. Оказа се, че униформеният бил не общинският стражар, а някакъв жандармерист. Жандармерист на обиколка, който се намира под покровителството на параграф 81, а в този параграф много определено се говори, че всеки, който посегне на служебно лице, извършва публично насилие.

От този момент над главите на двамата надвисна опасността от затвор. За такива работи има окръжен съд. Околийският тук вече не важи. И така, делото против двамата насилници се гледа пред окръжния съд в Ичин. И двамата се опитваха да се оправдават с това, че са били пияни, и посочиха като свидетели кръчмаря, кмета и още трима селяни от селото, които бяха присъствали в пивницата оная вечер, когато всеки от тях беше изпил по трийсет бири.

Първият свидетел беше кръчмарят Тиска.

— Е, свидетелят — каза председателят на съда, — как беше работата с господин Никлес? В какво състояние беше той, когато излезе от пивницата?

— Ами, милостиви господине, уважаеми съдии — предпазливо подхвана Тиска, — той, Никлес, Бог ми е свидетел, че не лъжа, милостиви господине, беше пиян като свиня.

— Ами господин управителят Пасер, господин Тиска?

Кръчмарят Тиска погледна почтително към господин управителя и каза убедено:

— Милостиви господине, уважаеми съдии, господин управителят само се беше поразвеселил малко.

Всичко беше протоколирано.

След това се явиха останалите свидетели и дадоха същите показания:

— Колкото за иконома, тая вечер той беше пиян като свиня, но ако питате за господин управителя, той само се беше поразвеселил малко нещо.

Случаят беше съвсем ясен и затова съдът издаде съответната присъда. Господин управителят, понеже се бил само „поразвеселил малко”, беше осъден на един месец, а „пияната свиня” Никлес бе оправдан, тъй като бил невменяем в момента на извършване на престъплението. Икономът Никлес изпита още по-голямо удовлетворение и защото, след като им прочетоха присъдата, господин управителят извика отчаян:

— Боже Господи, ами че и аз бях пиян като свиня!

Но това не помогна.

В нощта горяха червените светлини на Никопол. Дунав шумеше, рибите плискаха във водата, а нашият параход носеше на палубата си компания, която искаше да слезе в Никопол.

Дори и тези, които нямаше да слизат, не се прибраха в каютите да спят, а излязоха горе на палубата, въпреки че беше чувствително по-студено в сравнение с дневната горещина, и гледаха как черният Дунав, осветен само на няколко метра наоколо, лениво мъкне водите си. В далечината се чуваха корабни сирени и блещукаха светлини на параходи.

От рибарските села, разположени край реката, от време на време долитаха песни. Приближавахме Никопол.

На пейката до мене седеше немецът Шварц и в светлината на фенера изучаваше усърдно българската граматика. Шварц беше агент на някакво берлинско осигурително дружество.

— Лошо — казваше той от време на време, — след половин час сме в Никопол, а пък съм научил само няколко думи на български; как ще правя на хората осигуровки за живот и за смърт, и аз не знам.

— За какво ли се мъкне тук между нас? — мърмореше отзад един български офицер.

Светлините на Никопол се очертаваха все по-определено, личаха вече къщите и малките параходчета на брега и немецът Шварц бързаше да научи още нещо. Той разпитваше как се произнася изречението „Аз разбирам добре, но не мога да хортувам”, което четеше в немско-българския разговорник. След това научи още няколко подобни изречения, и то така солидно, че когато параходът ни спря на кея и ние бяхме заобиколени от тълпа арабаджии, екскурзоводи, носачи и циганчета, той вместо изречението „Аз не ща нищо” с големи усилия каза на един от мръсните носачи:

— Аз обичам зеленчук.

Носачът беше понесъл вече багажа на Шварц, така че нещастният немец бе принуден да предаде съдбата си напълно в негови ръце.

Най-сетне, изпотен, той изчезна в гъмжилото на града, като проклинаше всичко живо.

Параходът спря на никополския бряг в единайсет часа през нощта, по улиците на града не можеше да се види минувач. Екскурзоводите разпределиха помежду си пристигналите чужденци, а мене не ме обезпокои нито един арабаджия, тъй като носех на главата си националната българска шапка — висок калпак.

Месечината изплува из облаците и ясно се видяха тесните улици, циганските квартали, махалите.

Къщите, изградени от дърво и кал, призрачно се белееха в светлината на месечината. Циганският квартал не беше голям, но мръсотия в него и на бялата лунна светлина имаше достатъчно.

На всяка улица имаше по няколко кучета, легнали върху бунищата пред къщите.

От циганския квартал постепенно се преминава към по-подредената част на града.

Кафенетата по улиците бяха затворени и само по тлеещите дървени въглища можеше да се познае къде се вари кафе през деня.

Ето че отново излизаме на Дунава. В тихата нощ се чува шумно пеене, идващо откъм осветената ниска сграда недалеч от брега.

Когато чуеш в тишината песни, на сърцето ти става приятно, особено когато знаеш, че песните идват единствено от кръчмата, където пътникът може да утоли жаждата и глада си. От там идва и радостта.

Аз наистина бях доволен, когато се озовах сред тютюневия дим. От фирмата над вратата се убедих, че това е моряшка кръчма.

Какво беше обаче учудването ми, когато в един свободен ъгъл съзрях господин Шварц, наведен над чашка ракия и взиращ се в българската граматика, от която не се отделяше.

Наоколо беше глъчка, шум, разнасяха се псувни на всички езици. Срещата ми с господин Шварц беше сърдечна. Той горещо ми стисна ръката, сякаш не бяхме се виждали най-малко от десет години.

— За Бога, моля ви, попитайте носача ми какво собствено е намислил да прави с мене. Доведе ме тук и като видя, че не знам български, започна да ми говори на турски, сега е заспал върху багажа ми ей там в ъгъла.

Събудих носача. Той потърка очи и мина доста време, докато отговори на въпроса, какви са собствено намеренията му. Отговорът, който ми даде, означаваше приблизително това, че господин Шварц ще почака с него тук до сутринта.

Човекът заспа отново и всеки опит да го събудя щеше да бъде равносилен да насъскам срещу себе си пияните моряци на малка торпедна лодка.

— Какво ще стане с мене? — заоплаква се Шварц. — Само да дочакам утрото, и ще се върна обратно; ах, каква страна!

— Не се безпокойте, като научите български, ще можете да идвате тук.

— Но какво да правя, като знам само немски? — оплакваше се Шварц, същият Шварц, който на палубата между Видин и Лом Паланка весело беше пял: „Дойчланд, Дойчланд юбер алес”[24].

Дочакахме сутринта в кръчмата.

В шест часа заранта господин Шварц стана от пейката и отиде до пристанището да попита кога има параходи. Багажа си носеше сам.

Разделихме се сърдечно и аз съм убеден, че господин Шварц, когато се върне вкъщи в Берлин, ще разказва на познатите си колко страшно е в България, какви страшни приключения е преживял, как се е подготвяло убийството му и други подобни неща, които немците повтарят като папагали за Балканите.

А утринта изгря над Никопол. Имах възможност да сравня впечатленията си от нощната разходка с новата картина на града.

През нощта всичко ми се струваше мръсно, а през деня — не чак толкова; наистина не забелязах оная изключителна чистота на улиците, на каквато сме свикнали всички ние на Запад, но все пак в сравнение с други балкански градове Никопол има няколко павирани улици.

Никопол, на румънски Нигеболу, е разположен в продълговата котловина. Населението му се изчислява на около осем хиляди. Но никой, който посети града, не може да повярва, че тоя така шумен град има само осем хиляди жители.

Причината за това са многобройните пришълци, които идват от юг по течението на река Осъм, за да търгуват тук. Река Осъм тече откъм Троянския Балкан и недалеч от Никопол, на около четири и половина километра от него, се влива в Дунава точно срещу румънската река Алута.

Дунав с многобройните си кораби дава поминък и на Никопол както на всички други дунавски градове. Корабите докарват различни стоки и товарят тук зърнени храни и произведения на местната промишленост, главно коприна и грънчарски изделия. Предобед разгледах града откъм Дунава; гледката е много хубава. Белите къщи изпъкват забележително на зеления фон, стройните минарета и кубетата на православните църкви се очертават на синия небосвод, разбира се, когато не е облачно.

Изтъквам това, защото, когато наблюдавах Никопол откъм Дунава, валеше проливен дъжд. От време на време се чуваха гръмотевици, а за фон на стройните минарета и на кубетата на православните църкви служеха черните тежки облаци, от които навремени лумваше мълния и тогава месинговата украса на църковните кубета и полумесеците на минаретата заблестяваха ярко.

Никопол е седалище на гръцкия архиепископ и на католическия епископ.

Беше празничен ден и затова въпреки дъждовното време следобед на парахода, с който продължих пътуването си надолу по Дунава, имаше много екскурзианти, в по-голямата си част местни чужденци.

Едно гръцко петчленно семейство, един арменец, твърде приказлив човек, който обикаляше пътниците и се спираше при всеки от тях да пита колко е часът, а след като му отговореха, благодареше и им се представяше.

Бурите по тези места са краткотрайни. Само преди три часа небето беше покрито с облаци чак до планините на юг, а сега слънцето напичаше платнището, което беше опънато над главите ни на палубата.

Появи се амбулантен кафеджия.

— Кафе ала турка (черно кафе), кафе ала франка (меланж)! — вика той с толкова мощен глас, че четирите начални учителки от никополските училища пребледняват.

— Хайдутин (бандит) — прошепна едната от тях, но въпреки това те пиха кафе от бандита и оживено разговаряха за пътниците на палубата.

— Думите на Изток и на Запад са еднакви, нали? — попита някого арменецът на толкова висок глас, че госпожиците забелязаха това и се изчервиха.

— Будала (глупак) — каза едната високо и сега беше ред на арменеца да се изчерви.

От Никопол до Свищов пейзажът е еднообразен: ниски хълмове по десния бряг и монотонна блатиста равнина от лявата, румънската страна до Зимнич.

С бинокъл пограничните румънски постове се виждаха много добре.

Арменецът ми разправи как веднъж, неотдавна, двама контрабандисти искали да внесат в Румъния коприна. С лодка те прехвърлили Дунава и излезли на брега при Зимнич. В този момент румънският пограничен пост излязъл от тръстиките. Двамата контрабандисти не загубили присъствие на духа, показали им една турска лира (около двайсет крони) и им я хвърлили.

Единият часови вдигнал лирата, сложил я в джоба си и попитал другия:

— Виждал ли си някого, Грегеску?

Другият отговорил:

— Не виждам никого, Брулеску.

След което първият решил:

— Е, хайде да вървим в кръчмата.

От Никопол до Свищов има седемдесет километра. Тъй като не бях спал през нощта, отидох да спя долу в читалнята и мога да ви уверя, че в параходните читални се спи твърде добре. Подлагате си под главата купчина неразрязани списания и заспивате, като се събуждате чак в Свищов, ако, разбира се, пътувате за този град като мене.

Параходът се движеше бавно. В Свищов пристигнахме рано сутринта на следния ден.

Когато параходът спря на кея, пред нас се откри същото зрелище както предния ден в Никопол. Цигани, арабаджии, хотелски служители. На няколко места между тях се стигна почти до сбиване за пристигналите чужденци, при което най-зле се чувстваха последните. Един ги дърпа за ръкава на дясната ръка и препоръчва с пламенни думи своя хотел, друг ги дърпа за ръкава на лявата ръка и рекламира своя хотел, арабаджията предлага да ви разведе из града, носачите ви грабват от ръцете пътническото куфарче, а циганчетата се провират из тълпата и просят милостиня.

Шестте часа, които ми оставаха до заминаването на парахода, посветих на разглеждане на града.

Моят арабаджия беше висок човек, от пръв поглед личеше, че не е нито българин, нито турчин, въпреки че като турците носеше висок червен фес на главата си. По лицето му нямаше и следа от изпъкналите скули, които са типични за българите, кожата му беше мургава, очите — искрящи, носът — гръцки. Обут беше в бели сукнени ногавици, доста широки и стегнати долу под коляното с червен ширит. Запасан беше с червен пояс, а ризата му с широки ръкави беше украсена на гърдите с пъстро везмо. Носия съвършено българска, с изключение на феса.

— Приятелю, от каква народност сте? — попитах аз.

— Черкезин съм — отговори арабаджията усмихнат, — но не зная черкезки, а само български.

Потомък на гордите черкези. Тоя човек, който при среща с всеки чужденец се кланя и го титулува с „ваша милост”, е син на кавказките планинци.

Но съдбата на дедите му е странна. Още дълго време преди последната Турско-българска война турците преселили няколкостотин черкезки семейства от кавказките девствени гори в планините около град Свищов. Турското правителство им подарило обширни пасбища. Така то наричало плодородните ниви, но щом го казвали турците, значи било истина. Така земеделието по тези места западнало, тъй като по плодородните някога ниви сега препускали стадата на черкезите. На нивите не понесло, на черкезите също. Те отчасти измрели, непривикнали на местния климат, отчасти се слели с местното население, забравили езика си и приели българския. Сега са останали само няколко семейства в Свищов и околността. Нивите обаче и до ден днешен не могат да се съвземат от набега на дивите черкези.

Моят черкез обаче не беше ни най-малко див. Вежлив, услужлив до такава степен, че ти става просто смешно. Насреща ни по улицата се зададе един господин, облечен съвсем по европейски. Като стигна до нас, за мое голямо учудване арабаджията не само се поклони три пъти, ами свали и моя калпак от главата ми и едва след като европейски облеченият господин се отдалечи, отново ми го сложи на главата.

— Това е тукашният кмет — обясни ми той. — Ти не го познаваш, но аз го познавам, трябваше да го поздравим.

Свищов има около тринайсет хиляди жители. На посетителите се нрави много повече от Никопол. Разположен е терасовидно на полегатия склон на Кадбаир. Белите му къщи красиво се открояват между градините и грижливо гледаните лозя.

На върха на недалечното възвишение Чуката стърчат развалините на средновековна крепост.

Арабаджията има буйна фантазия. За всяка къща разказва цели хроники, съчинява, че там на Чуката добиват злато, посочи ми една разнебитена къща и ми разправи, че там живеел много богат човек; такива къщи той беше готов да посочи със стотици, така че човек можеше да си помисли, че се намира в някакъв град на богаташи, ако от една такава къща не изтичаха няколко голи деца, които ме замолиха да им хвърля някоя и друга пара.

По броя на училищата си Свищов се намира на първо място сред българските градове. Още през 1835 година било затворено гръцкото училище и било превърнато в българско. Сега в Свищов има десет училища, четири от които са висши.

Срещу Свищов всред равнина, осеяна с блата, вече на румънска територия, е разположен град Зимнич. От там започва една от немногобройните румънски железопътни линии, която води от Зимнич за Гюргево, а от там продължава за Букурещ. През Свищов минават онези, които идват от Румъния и искат да продължат по Дунава за Сърбия и на север. Затова е и оживлението в града, по-шумен от Никопол. И търговията е значителна. Сред стоките, които се изнасят от тук, първо място се пада на виното, целите склонове на отсрещния Кадбаир са осеяни с лозя.

Колчем минехме покрай някоя от многобройните кръчми, арабаджията наблягаше особено на виното, като ме убеждаваше да не продължа за Русе, а да се заселя в града и, разбира се, да живея у него.

Благодарих му за предложението, платих и се отправих към Дунава, за да се кача на парахода.

Половин час по-късно, когато параходът потегли, излязох на палубата и дълго гледах белите къщи по терасите на Кадбаир, които така блестяха на яркото обедно слънце, че чак очите те заболяваха.

Параходът пореше вълните на голямата река. Свищов се губи вече, на Чуката неясно сивеят развалините на крепостта, вижда се още как блести месинговата украса на старата изоставена джамия, а след това погледът потъва в зеленината на овощните градини, на буковите горички и лозята, докато на отвъдната страна равнината мълчи, монотонна в сравнение с тия пъстри, зелени ридове.

Тоя ден имах удоволствието да се запозная с господин В., дописник на голям берлински ежедневник.

Господин В. беше знаменит и безстрашен човек. Удоволствие беше да го слушате, когато разказваше на трима свои сънародници немци как бил по бойните полета в Македония.

Главата на господин В. беше превързана и той имаше необикновено горд вид, когато стоеше подпрян на перилата и се представяше: „Аз, военният кореспондент”.

Той разказваше възторжено как се скитал по македонските села. Колко мъки претеглил и как дори, за да изпита всичко, воювал в Одринско; там именно бил ранен с ятаган в главата от брадатите турци.

В този момент от столовата излезе български офицер, огледа се наоколо и като забеляза край перилата „военния кореспондент”, прие изненадан вид.

Военният кореспондент бе обърнат гърбом към него. Той тъкмо разказваше как ятаганът блеснал и изсвистял, как турците го наобиколили, но в този момент комитите — бум, бум, урааа! Въпреки че бил ранен в главата, той извадил пистолета си и…

— О, много се радвам, че ви виждам тук — прекъсна разказа му офицерът, като се приближи до кореспондента. — Надявам се, че нараняването ви няма да има по-сериозни последици. Който не е свикнал да пие ракия, много лесно може да си счупи главата, като се прибира от ресторант „Хисар” в София. Бяхме се уплашили, че ще се пребиете, докато падахте по стълбите.

Военният кореспондент пребледня.

— Слънцето днес страшно припича — измънка той, — трябва да сляза до бюфета да се разхладя!

Берлинчаните останаха като гръмнати и един по един се изнизаха след сънародника си, да се разхлаждат в бюфета.

— Такива са те, немските дописници — обърна се към нас офицерът. — Аз съвсем случайно присъствах тогава. Той беше пийнал повечко ракия и си нарани главата, като се прибираше в хотела. Сега, както ни каза, се връща в Германия, но заобикаля през Румъния, за да създаде впечатление, че дълго е пътувал. Македония не е и помирисвал.

Настана вечер. Свихме пљ към средата на течението, тъй като се приближавахме към река Янтра, която всяка пролет прави тук наноси.

Янтра е историческа река. През Руско-турската война с водите на Янтра в Дунава се е вляла много славянска кръв.

Защото Янтра извира под Шипка. Славянската кръв е текла с водите на Янтра покрай Търново, древната столица на българските царе, но резултатът от всичко това бил Кобургът Фердинанд, германецът.

Особени чувства обземат човека. В Южна България и на юг от България по местата, населени с българи, турското правителство опожарява селата и избива българите, а Западът чете жадно съобщенията за въстанието, изпращат се кореспонденти в Македония и резултатът от всичко това е обикновено вестникарско съобщение: „Нови жестокости в Македония”, „Турците са избили сто и петдесет души в село З.”.

И Кобургът Фердинанд, германецът…

Наближавахме най-големия български град — Русчук. Беше сутрин. Нощта бях прекарал отново в читалнята.

Русчук! Който се успи и излезе на палубата на парахода чак в Русчук, все едно че не е видял града.

Русчук трябва да се гледа отдалеч. Варовикът, който във вид на изящно бели стени се издига над градините, на места до четирийсет метра височина, придава безкрайна прелест на града.

Отсреща румънският град Гюргево изглежда не по-малко прелестен сред белите скали от варовик.

Една след друга се редуваха овощните градини и живописните къщи под скалите, а върху тях се чернееха като точки черни овци, които в околностите на Русчук се отглеждат на големи стада.

След като се приближите до Русчук, оставате изненадани от прехода от романтичните околности към прозаичния по своя характер град.

Вместо ориенталски град, блестящ със своите причудливи кубета и минарета, наблюдавате пушека на фабриките за копринени платове, за кожи, кожени трансмисии, грънчарски изделия с широко известни сребърни украси, а пък влезете ли в града, отначало се промъквате през няколко тесни улички, които създават у вас впечатление за нещо ориенталско, но после изведнъж се озовавате на булевард, който не би посрамил много западни градове. Къщите са построени по европейски маниер, намерих дори една сграда с мецанин, хубава градска болница, казарми, кафенета, обзаведени по европейски, шантани и т. н.

Но, от друга страна, когато стъпите на територията на циганския квартал, толкова повече бият на очи мизерията и дрипите на циганите.

Циганинът, когато живее добре, дебелее, но тогава богатите русенски търговци не биха могли да се наслаждават в шантаните по главния булевард на стройните фигури на циганките.

Русчук е важен търговски център. От една страна, до тук стига железопътната линия, която свързва Русчук с Варна, важна както от търговско, така и от стратегическо гледище, от друга страна, на румънския бряг е железопътната линия, която минава през средата на Румъния.

На пристанището цари оживление. По цял ден, а дори и през нощта глъчката тук не стихва. Корабите пристигат един след друг, оставят товара си, вземат друг, заминават, идват други. Сред общата врява се чуват виковете „Внимание!”, „Ей, дрипльо!” и целият този панаир се състои от различни народности: българи, гърци, турци, арменци, цигани, румънци, сърби.

Който иска да състави международен речник на псувните, нека се спре за малко в пристанището на Русчук.

Не сте успели достатъчно бързо да сторите път — и вече можете да си отбележите, че са ви нарекли „муле” (магаре), „куче”, „овца” и други подобни, а турчинът в най-добрия случай ще ви нарече „бучагар” (убиец на родителите му).

След като се озовах отново на парахода, имах самочувствието, че за три часа съм могъл да видя в Русчук всичко, което би могло да се види, и че съм чул всичко, което би могло да се чуе, без да изключим дори думата „бучагар”.

Параходът продължи да ни носи към Силистра.

— Преди да стигнем в Силистра, обърнете внимание на царевичните ниви — съветваше ни мъдро някакъв господин на палубата, когато напускахме Русчук.

— Колко път има до Силистра?

— За един ден и половина ще стигнем — гласеше отговорът.

Ден и половина значи трябваше да обръщаме внимание на еднообразните царевични ниви.

Седнах на пейката и се замислих какво зная за Силистра. Не беше много. Ами отвъд Силистра накъде? Тогава идва румънското Расово. Аха, то е вече в низината на Кюстенджа. Ами в низината на Кюстенджа? А, зная, лоялният Овидий там е възпявал красотите на Рим, лоялен, защото, бидейки в изгнание, славел цезаря, който го бил заточил тук. А може би друго е имал предвид.

С такива сънни мисли съм заспал; за щастие не говоря насън…

Спах спокойно, докато не ме събуди някакъв глас, който викаше:

— Аз обичам зеленчук, аз обичам зеленчук!

Зад мене стоеше пак онзи идиот Шварц, агентът от Берлин, и се караше на някакъв турчин, който най-спокойно беше подложил под главата си багажа му.

— Аз обичам зеленчук! — неспокойно пищеше швабата.

— Какво собствено искахте да му кажете? — попитах го аз по-късно.

— Diese bulgarische Sprache ist fabelhaft schwer[25] — каза ми Шварц. — Ich wollte bloss sagen: was machen Sie, mein guter Herr… [26]

Навън беше свил голям студ и кръчмарят тъкмо казваше на посетителите, че е дванайсет под нулата, но на пепелявата муха това изобщо не й пречеше. Спокойна и разсъдлива, тя беше кацнала на тавана близо до газовия полилей и наблюдаваше обстановката. Срещу нея беше огледалото и в него тя виждаше физиономията си от долу на горе, хубавите си жълти гърди с четири черни ивици, гръбчето си с черни квадратчета и бледожълтия си корем. Тя се гордееше със себе си и изобщо не си мислеше, че за мухите пишат, че били нахални, безпокоели хората и замърсявали храната и други неща.

Тя си седеше кацнала там самичка от доста дълго време, може би колкото един клиент да изпие чаша горещ пунш.

После долетя друга муха, по-голяма, истински кавалер измежду мухите, която кацна при нея съвсем до стената. Тя биеше на очи с едрото си тяло с елегантно синьо гръбче, с красива черна глава с алени мъхести бузи и черни крила.

Голямата муха учтиво попита малката как се чувства.

— Благодаря! — отговори тя. — Изпитвам истинско блаженство, защото, ако забелязвате, съм кацнала точно над парите от пунша.

— Внимавайте — каза загрижено силната мъжка муха, — да не би да ви се завърти главата и да паднете в него. Дали вече ви се е случвало да паднете в нещо?

— Веднъж паднах в супата на един господин. Той беше благовъзпитан джентълмен, извади ме с лъжицата и ме хвърли под масата. Там се опомних, но не се чувствах много добре, защото бях цялата омазнена. Отлетях на отворения прозорец и се изсуших на слънцето. Вие дали си спомняте все още как изглежда слънцето? Категорично е доста по-голямо от газовия полилей. Освен това моята покойна майка ми казваше, че то не е толкова опасно. И че е прекрасно, когато слънцето свети и навън цъфтят дърветата. Предполагам, че това се нарича зеленина или пролет, или нещо подобно. Чухте ли как снощи онези пияни господа на кръглата маса пееха „Идва, идва пролетта, пак ще бъде май”?

— Не, защото бях в кухнята върху печката. Там имаше голяма врява, защото готвачката беше направила нещо със сметаната. Доколкото си спомням, казваха, че я била загорила. Не можете да си представите колко неустоимо вкусна е една такава загоряла сметана, защото има особена, много пикантна миризма. Повярвайте ми, това е нещо съвсем различно от обикновената сметана. Не знам дали сте опитвали попрестояла мърша?

— Разбира се! — отговори тя, зарадвана от приятния спомен. — Времето беше доста топло. Беше отдавна. Още не знаех какво е това град, и живеех в обора. Там торът беше много вкусен, сочен и можех да смуча от кравите до насита. Бяхме много и когато искахме да се забавляваме, влизахме в ухото на някоя крава. Бяхме много упорити и когато кравата се размучеше, си умирахме от смях.

— Ех, млади години! — отбеляза голямата муха.

— Да, млади години с всичките им радости. Бяхме толкова буйни, че снасяхме и яйца в ушите на кравите. Един ден, когато пак вършехме лудории, долетя една голяма муха, по-голяма и от вас, и забръмча: „Деца, бързо излизайте навън, намерих къртица!” Полетяхме след нея и на ливадата налетяхме на тая вкусотия. Беше доста престояла мърша, с невероятен вкус! Презглава снесохме яйца в нея, при което нашата благодетелка викаше: „Още, още, давайте, още повече!” Ех, какви времена бяха — пленителни, весели! Какво изобилие само! Имах по сто любовници на ден. Но всички загинаха наведнъж, когато селянинът разшири обора, защото наведнъж му умряха три крави. Той беше странен човек и се страхуваше от всичко. Помня как един художник нарисува на гърба на свинята му сини петна с маслени бои. Той така се изплаши от това, че извика ветеринаря, който също не можа да разбере какво й е, и й даваше някакви прахчета, докато свинята не умря. Погребението й беше великолепно. Всички бяхме там, когато лежеше при кожодера, който трябваше да я закопае и да я полее с газ. Нахвърлихме се върху нея, но газта е отровна и така заради свинята загинаха над осемстотин от нас.

— Внушителен брой! — каза голямата силна муха. — Помня обаче и по-големи бедствия. Мотаехме се из зоопарка и безпокояхме лъвовете в клетката. Общо взето, кръвта на лъва има същия вкус както кръвта на магарето. Бяхме толкова буйни, че всеки ден се местехме в друга клетка, докато стигнахме като облак в една странна клетка с мрежа с малки дупки. Това беше птичата волиера. Преди да се усетим, птиците изкълваха десетки хиляди от нас. Спасих се само благодарение на това, че излетях бързо от там и се скрих в клетката на тигрите. Тигрите са много по-приятни от птиците. Хапех редовно един от тях по задника точно под опашката и той така приятно ревеше. По време на представлението кацнах на носа на звероукротителката. Тя се обърна да ме махне и тигърът се възползва от това и скочи върху нея изотзад. Тогава разбрах, че тигърът яде и хора. Не знам обаче защо ги намира за вкусни. За мене човешката кръв е най-отвратителната. Не е сладникава като кръвта на прасетата, нито има пикантния вкус на конската. Харесват ми единствено бебетата. Тяхната кръв, доколкото си спомням, има вкус като хиенската. Досега успях да ухапя само три бебета. Малките деца не са толкова многобройни колкото кученцата. Изобщо не преувеличавам, говоря от опит. Прекалено често съм кацал по кученца, за да ги броя. Бях на гости у един господин, който имаше само едно дете и осем кученца. Да, младите ми години бяха доста пъстри и обичам да си спомням за тях. Не мога да кажа, че не съм опитал от радостите на живота. Преминах през бурната школа на житейските стихии и днес съм силен и здрав както през слънчевите дни. Спомням си, веднъж кацнах на някакво лепило и все пак успях да се отскубна. Друг път някой ме хвърли в една халба с бира и когато си мислеха, че съм се удавил, ме посипаха със сол. Не знам защо правеха това. Само си спомням, че преди това говореха за политика и после се забавляваха с мене. Солта обаче ми подейства така, че се съживих.

— Нещо подобно преживях и аз — каза по-малката муха. — Влязох в мляко, в което беше сварена мухоморка. Пийнах малко и сигурно щях да пия още, ако не бях забелязала, че на повърхността плува една моя мъртва сестра. Бързо отлетях. Бях леко замаяна, но на слънце, под тези благодатни лъчи отново се окопитих.

— Ех, слънце — въздъхна голямата муха, — изведнъж престана да топли. По прозорците се появиха нашите трупове, покрити със сива плесен, каквато имаше и по стъклото. От всички мои приятелки и приятели, които бяха потърсили убежище тук, останахме само ние. Само ние преживяхме това. Радвам се на идващата пролет.

Изведнъж малката муха погледна ужасено по-голямата си другарка и извика:

— Страшно нещо — тази ужасна сива плесен току-що започна да се вижда и по гръбчето ви…

— И по вашето — изкрещя голямата и двете мухи изпълзяха в ъгъла на тавана с мисълта за неизбежната гибел.

Тази кокошка беше именно такава. Излиза например навън в градината и намира малко обло камъче. Веднага сяда върху него и си мисли, че ще измъти пиленце.

Само колко неща трябваше да изтърпи от другите кокошки и от черния петел заради това! Казваха, че е наивна, чу се дори думичката „глупачка”, но накрая петелът се изправи пред нея и заяви, че е идеалистка.

Тя се оправдаваше, че тая работа не пречи на никого, и продължаваше да ходи насам-натам из двора, докато не намери едно глинено топче, с което си бяха играли момчетата. Тя легна върху него и си мислеше колко красиво пиле ще се излюпи от там.

Големите пилета, уличници недни, се разхождаха наоколо и се смееха. Малкото пиле, онова сакатото, дето куца, ама иначе е ужасна пакостница, изкряка пред нея и легна върху едно камъче, имитирайки я присмехулно.

Дойде обаче черният петел и въдвори ред. Разроши перушината на пилето, разроши и кокошката идеалистка, след което произнесе слово, осъждащо изцяло и безкомпромисно днешната младеж.

— Какво ще излезе от тебе, девойко? — обърна се той към пакостливото пиле. — Какво ще излезе от тебе, когато пораснеш? Ще клюкарстваш, ще клеветиш, петлите ще ти скубят перата, накрая ще заприличаш на проскубана кокошка. Тогава ще те хванат и ще те опекат във фурната. А вие оставете тези глупости — обърна се той към кокошката идеалистка. — Всички ви се смеят и подиграват! Върху какво ли не лежахте да го измътите — върху обувалката, върху шапката на стопанина, върху синя слива, черешка, върху напръстника, който си изгуби нашата госпожица… И така напусто се ограбихте от действителната възможност да мътите истински яйца. Знаете ли, че вие изобщо не снасяте яйца? Вече отдавна ви разкрихме. Когато дойде стопанката, лягате върху някое чуждо яйце, на някоя друга кокошка. Започвате да кудкудякате и да се напъвате, ама върху чуждото. Знаете ли, че сте побъркана и че дори се опитвахте да измътите една умряла мишка? Знаете ли, че искахте да измътите дори един мравуняк?! И каква ви е ползата от всичко това? Щом стопанката разбере, че сте ненужна, че просто се преструвате, с вас е свършено! Ще ви заколят, както заклаха покойната ми съпруга, щом престана да снася! Въпреки душевната си болест вие сте много нахална! Когато някоя от сегашните ми жени снесе яйце, вече сте там, започвате да кудкудякате и лягате да го мътите, та дано стопанката да си помисли, че вие сте свършили работата, негоднице, яловице! Толкова сте отвратителна със своето кокетство! Човката ви е постоянно заровена във вашата перушина, поглеждате ме изпод око, докато се пощите, и си мислите: „Ох, лесно ще го съблазня този глупак!” Само че сте ми ясна като на длан — та вие си ловите кокошинките! Ако подхвана запознанство с вас, ще ги прихвана и тях, хитра кокошчице! И тогава ще ми се присмивате, докато съм жив! Познаваме си ние стоката, злато мое. Вие сте лъжкиня, при това идеалистка. Но все някога номерата ви няма да минат. Един ден ще се разходя край прозореца на кухнята и вие, драга моя, ще лежите там удобно в тавичката. И кокошките ще се питат една друга: „Кой ли мирише така хубаво днес?” А аз ще им кажа: „Ами оная, лудата”. Ама каква полза, че ви говоря всичките тези приказки? Та за вас и наказанието не е нищо. Предишния път, когато искахте да измътите оня охлюв, драга моя откачалко, ви клъвнах до кръв по главата. Но и с добро, и с лошо да ви говоря, все е тая. Ходите насам-натам като муха без глава и накрая лягате да мътите някоя козя барабонка, като си шепнете: „Ах, дечицата ми, моите златни пиленца!” Знаете ли какво сте вие? Вие сте малоумна, непоправима идеалистка!

Назидаваната кокошка избяга в градината, разхълца се и зарида. Казваше си, че ще се поправи, за да я обича черният петел. Та той беше толкова красив и изобщо не се страхуваше от съседската котка. Беше толкова черен и така сърцераздирателно умееше да кукурига.

И както си казваше, че е твърдо решена да се поправи, и беше изпълнена с добри намерения, при нея дойде онзи, белият скопен петел и я попита дали не знае кога ще колят скопените петли. Каза му, че това събитие ще е чак след месец, а той отговори, че много се радва. Така двамата се поразговориха и от дума на дума той сподели, че има неестествени склонности и понякога си мисли, че е квачка. Последния път, било отдавна, кацнал на прозореца на съседната кръчма и там видял топките за билярд. Влетял вътре и кацнал върху билярдната маса, по-точно върху топките, за да ги мъти. При това свое действие изцапал билярдната маса и вече не го пускат в кръчмата да кълве трохите под масите.

Щом сподели това с кокошката, скопеният петел си тръгна и тя остана сама. Всичките й добри намерения се изпариха. Тя много добре познаваше тия билярдни топки. Бяха такива красиви яйчица! Едното беше червено, другото — бяло, а третото имаше точка. Тя също се беше опитвала да ги измъти, но винаги я гонеха от там.

Кокошката излезе отново на двора с наведена глава и малката й главичка беше пълна с идеали. Тя си шепнеше: „Моите скъпи пиленца!”

Накрая кацна на оградата срещу отворения прозорец на стаята и като се огледа наоколо, какво да види! На масата в стаята имаше кошничка и в нея — истински яйца. Бяха прекрасни. Жълто, червено, синьо, зелено. Някои имаха рисунки по себе си. Черни, червени и сини рисунки върху жълт фон.

„Ах, какви прекрасни пилета ще се излюпят от тези яйца! — помисли си тя. — Каквито не е имало по цялата земя! Ще ги измътя и когато се излюпят, ще поведа тези прекрасни пилета към черния петел и ще му кажа: „Господине, моля погледнете! Вижте, че не съм нито яловица, нито глупачка! Този целият отряд пиленца е мое дело!”

И кокошката идеалистка се вдигна тежко-тежко и легна върху кошничката с боядисани великденски яйца, кошничката с твърдо сварени яйца. Непоправима идеалистка!

Когато дойдоха да я махнат от там, се надуваше и кълвеше по ръцете госпожицата, която искаше да я свали от кошничката.

Младият стопанин се ядоса и каза:

— Отдавна вече я наблюдавам — все прави някакви такива странни неща. Утре ще имаме гости за празника, да вземем да я опечем.

Горката кокошчица идеалистка! На другия ден, когато оглозгваше кълката й, младият стопанин каза на сестра си:

— Може и да е била много добра носачка, ама месото й е доста жилаво.

Той каза това точно в момента, в който черният петел беше застанал пред кухнята и със сълзи на очи говореше на кокошките:

— Нима не й го казах? Ето, вече мирише на печена кокошка…

Винаги когато черният Баличек се преглеждаше за бълхи в пруста или дори — когато понякога успяваше да се вмъкне там — в стаята, където част от тази негова благословия обикновено скачаше от него на пода, стопанката му обещаваше, че при първа възможност ще го продаде на кожодера, за да направи от него каишка за грухало за жито.

Черният космат Баличек сякаш съзнаваше значението на думата „кожодер” и умърлушено се оттегляше от всички онези места, които бяха свети за него, и в широкия двор, някъде край обора или край бараката, сантиментално гледаше няколко секунди вратата, която се беше затворила под носа му, после, внезапно решен на всичко, скимтейки, забиваше зъби в козината си, в оная гора от косми, в която се разхождаха на свобода свирепи хищници. И унищожаваше живот след живот, поглъщаше младите бълхи заедно с неосъществените им блянове и надежди, с грапавия си език запращаше в топлия гроб старите бълхи, които вече бяха изпитали всички наслади, предоставени им от кучешката кръв по всяко време на деня и на нощта.

И когато вратата към пруста отново се отвори, той се опита да проникне в онези мечтани помещения, за да смени за кратко средата, да се окаже в рая, от който с такова постоянство го гонеха.

И в ушите му отново зазвуча оная дума „кожодер” и ядосаният Баличек реши да отиде да види какво прави Лекса от кръчмата, която се намираше през три двора надолу по шосето.

Той тичаше по шосето, надявайки се, че ще срещне съседското стадо вражески настроени гъски, които винаги съскаха силно срещу него и които той успяваше да разгони от двете страни на шосето.

Но не ги срещна и трябваше ей така напразно да си загуби времето на шосето, тичайки и душейки внимателно следата, която бяха оставили по километричните камъни другите кучета, минали преди него, и която всъщност беше част от специалната кучешка система за обмен на информация.

Така той подуши, че оттук беше минал тъжният му приятел Пунтик от долния край на селото, който куцаше с единия заден крак и имаше много космати лапи, но съвсем оплешивяла опашка. Явно тази трагична участ беше причината за печалния мироглед на Пунтик, който всички наричаха грозотия и отврат, макар че кучето имаше направо златно сърце.

Дори преди известно време Пунтик беше показал на Баличек едно място под оградата, където си беше скрил парче открадната сланина.

Оттогава Баличек го обичаше много, макар някои кучета да ръмжаха злобно, че не бива да дружи с такъв олисял грозник. Веднъж в една схватка Баличек се застъпи за Пунтик, при което кучето на съседа Карас — една нечистокръвна, но безкрайно горда със своята грива шотландска овчарка, му раздра ухото.

Оттогава това ухо на Баличек виси като парцал надолу и той може да проверява само с другото ухо различните звуци. След това той също оставяше у другите впечатление за някаква грохналост, но все пак Лекса от третото имение беше благосклонна към него, макар че — както при последното пълнолуние сподели, виейки тъжно, неуспялата шотландска овчарка на Карас — Баличек можеше да й бъде баща.

Когато установи, че приятелят му Пунтик му съобщава, че продължава да тича нататък, Баличек вдигна крак и написа на километричния камък с дъговидна писменост: „И аз бях тук, продължавам нататък”.

Той продължи по следата на Пунтик през хармана и влезе в двора, където беше Лекса. Пунтик клечеше на земята пред колибата на Лекса и излая, че тя не е там.

После се показа стопанинът и хвърли камък по тях. Докато бягаха от чуждия двор, чуха как господарят говори на някого в пруста:

— Тия кучета днеска са като пощурели. Насъбраха се тука, а Лекса кой знае къде скита, само да се върне, ще й хвърля един як пердах.

Иззад плевнята се чу резкият глас на слугинята:

— Казвам ви, стопанино, още рано сутринта лаеше на шосето. Може да са я хванали кожодерите, вчера били в Шестовице.

Баличек отново чу думата „кожодери”, наежи се и каза на Пунтик да се махат от там. Под крушата дивачка край дъбравата си легнаха в прохладната висока трева.

— Знаете ли, приятелю — каза Баличек, — тези кожодери винаги ме карат да настръхвам от страх. Веднъж като си лежах пред нашата къща, децата извикаха, че минават кожодерите. Бяха двама и имаха каруца с някаква кобила, от тях миришеше на кучета, миришеха като нас. И точно това ме плаши до смърт. Представете си — те не са кучета, а миришат точно като нас. Единият миришеше на оня, едрия пес на Сезимови, дето се загуби точно тоя ден на мръкване.

Пунтик, уморен от живота, който му беше поднесъл вече толкова разочарования и преследване, се прозя и отбеляза, че днес сутринта, докато стопанката му носела млякото в избата, той откраднал от тенджерата на студената печка парче месо с големината на две едри полски мишки и че вероятно като се върне вкъщи, ще има някакви неприятности и проблеми заради това.

— Вие мислите само за ядене — въздъхна Баличек.

— Прав сте — измърмори Пунтик, — веднъж изядох един стар, добре узрял кашкавал, знаете ли, едни такива пръчки. Ядох голям бой заради това, тъй като излапах цялата чиния, която беше сложена на пейката пред вратата.

— Вие сте непоправим крадец!

— Такъв съм — потвърди самият Пунтик. — Знам, че съм отврат, и затова станах крадец, та да намеря поне малко радост в тоя живот!

Пунтик лапна мухата, която му беше кацнала на гърдите, и след това я изплю.

— Не ядете ли мухи?! — зачуди се Баличек.

— Не, безвкусни са — ядно каза Пунтик. — Някои кучета от селото смятат, че съм особняк, но аз не ги ям поради принципите си.

— Не постъпвате правилно — защитаваше становището си Баличек. — По-едрите мухи имат вкус на млади жаби. Но да поговорим за Лекса. Как мислите, къде се скита?

— Да ви кажа истината — изръмжа сериозно Пунтик, — в последно време поведението й никак не ми харесваше, защото дочух, че при нея идвало онова, овчарското куче от Либржице.

— Това са клюки! — пламенно извика Баличек. — Онова, овчарското куче е с прострелян крак и не може да се движи. Не бива да вярвате на всяка дума. Колко пъти вече искаха да ни разделят. Орек от горната кръчма веднъж й наприказвал, че съм имал връзка с оная, малката черна Минка на Балзанови и че съм изял всичките кученца. После тя изпохапа Минка, но впоследствие се установи, че точно по това време бях болен от куча чума и дори не си бях подавал носа навън от колибата, докато някакви крадци ни били ограбили. Друг път пък някакво отвратително куче й казало, че стопаните ще се отърват от мене, понеже не съм бил добър пазач. Но тя не повярвала на онзи пес, защото ме смята за елитно куче, а не за някакво си куче за всичко.

Пунтик заръмжа неодобрително.

— Не исках да ви обидя — успокои го Баличек. — Простете ми, че правя такова сравнение, понеже аз дори не съм и на двора толкова често, повече съм вътре в стаята. Казах ви го само за да разберете какви клюки се говорят по наш адрес. Лекса обаче ми вярва и аз й имам доверие. Никой няма да успее да ни раздели! Дори и да дойде отнякъде някоя красива хрътка, аз няма изобщо да я забележа, защото Лекса е най-милата кучка, която съм виждал и наблюдавал. Къде ще вървите сега, Пунтик?

— Ще отида да потърся мишки на полето.

— Не ви разбирам, Пунтик: мухи не ядете, а мишки ловите. На мене мишките изобщо не са ми вкусни, особено полските, най-много във време на криза да изям някой тлъст плъх и това е.

— Това ми е в кръвта — каза Пунтик, като се надигна мързеливо и се протегна, — майка ми беше мишеловка. Знам, че не съм чистокръвен, и затова мишките не се страхуват много-много от мене, защото нямам голям опит. Аз, братле, вече приключих сметките с тоя живот.

Той подуши приятелски Баличек, близна го по ухото и затича нагоре покрай дъбравата към стърнището.

Баличек остана още малко скрит в папратта и се порови за бълхи, след това изтича към шосето и зави натам, накъдето го теглеха мислите му.

Лекса обаче не беше на двора. Стопанинът й изневиделица се появи и хвърли цепеница по Баличек, като му уцели лапата. Баличек излая кратко от изненада и избяга от там.

Зад оградата си облиза лапата и после се отправи извън селото, за да провери дали Лекса не е изпаднала в изкушение, след като е съзряла гордия санбернар на мелничаря, красавеца Орек, който всички кучета в селото ненавиждаха.

Не можа да намери Лекса. Подуши малко шосето извън селото чак след тополите по посока на ливадите и изведнъж намери познатата миризма. Нямаше съмнение, че тук някъде бяха следите на Лекса, познатият аромат на козината й, неизмита и необлизана след лежането върху постилката от сено в колибката. Миризмата й беше толкова лека и въздушна, че той разбра, че Лекса не беше тичала по шосето. Сякаш се беше възнесла над земята в определена посока. И именно в тази посока след тези летливи частички от миризма тичаше Баличек с изплезен език.

Тича дълго. Беше в местност, в която никога преди това не беше стъпвал, и сега вече усещаше по-силно онази миризма заедно с миризмата на хора и на коне.

Край потока той видя срещу слънцето две фигури край огън, малко по-далече — каруца и една дребна костелива кобила, която пасеше свободно наоколо.

Над огъня висеше котле и от него излизаше миризма на кучешко месо. А на един от клоните на старата върба висеше…

Баличек се втурна напред с яростен лай. Да, там висеше кожата на жълтата Лекса, неговата скъпа, обична Лекса. Той се нахвърли срещу мъжете край огъня. Искаше да впие зъби в прасеца на най-близкия до него мъж, но в този миг го удариха много силно по главата.

Днес в Йесенице у Шварови имат между другите инструменти и едно грухало с каишки от кожата на Баличек и на Лекса. Двете каишки са една до друга. Трогателно е, че и смъртта не успя да ги раздели.

Неразделни завинаги. И още нещо, в последните мигове от своя живот, когато го губеше завинаги, Баличек най-после разбра истината за това, какво представляваха тия кожодери, с които го плашеха толкова ядосано, когато в пруста или в стаята ровеше из козината си за бълхи.

Младите години на дървесниците са тъжни. Първо, още като попови лъжички трябва да чакат и да видят дали някое яшно водно създание няма да ги погълне, момчетата ги хващат също като поповите лъжички на другите видове жаби, пъхат ги в буркани и си мислят, че са риби. След като домашните им ги просветят, че това са зародиши на жаби, те изливат цялото съдържимо на буркана във водопровода или още по-лошо — в отходната канализация.

И когато въпреки всичко една от тези дървесници в зародиш успее да се спаси, хората си мислят, че тя е длъжна да им предсказва времето. Една такава дървесница се напряга, катери се по стълбичката, докъдето успее, и накрая пак не са й благодарни.

Несъмнено историята на нашата дървесница трябва да събуди съжаление към тези мили зелени създания.

Малката дървесница, за която става дума, загуби и баща си, и майка си. Баща й го хванаха хората, когато тя беше още попова лъжичка, а майка й беше погълната от една водна змия във влажната трева близо до гората. Баща й го взеха в робство и между жабите се говореше, че сам едрият дългокрак жабок бил казал на малката дървесница, че баща й трябвало да се катери по стълбичката.

Тогава тя, мъничката, неопитната дойде, по-точно — доскача, до водата. Жабите, които квакаха — както големи крастави, така и всички останали с най-различни други политически убеждения, се развълнуваха. Какво прави тук дървесницата? Та нали трябва да живее по дърветата, какво търси във водата? Дали изобщо умее да квака? Там живееше един много стар зелен воден жабок. Изпълнен с кавалерство (защото обичаше младите жабки), той веднага я взе под закрилата си. Вярно, каза той в тръстиката, че дървесниците никога не са живели във водата на рибника и че се катерят по дърветата, но защо тази младичка дървесница да не може да се освободи от тази участ? Защо да не отхвърли старите предразсъдъци? Трябва ли само да се катери по дърветата и глупаво да се пули, чакайки мухата да кацне на носа й, за да я глътне? Няма ли да е по-добре да направим от нея ренегат? Нека живее тук, нека квака с тях през нощта. Колкото повече са, толкова повече ще се ядосва на пеенето им старият пенсионер, дето живее във вилата край рибника и по цели нощи не спи, когато те изнасят своите концерти, а идва и хвърля камъни във водата.

Така малката дървесница заживя във водата вместо по дърветата.

За съжаление тя пееше фалшиво. Една стара зелена водна жаба дръпна настрани в тръстиката няколко от познатите си жаби и им каза поверително:

— Тази дървесница е глупачка. Забележете, че взема нотите фалшиво. Изобщо не умее да пее. Понякога се нагласява за пеене, отваря уста и казва най-много едно „квак”, по-далече от това не стига. Неотдавна, като заваля дъжд, тя излезе от водата и тръгна да се разхожда с оня, кафявия млад жабок от тръстиките, дето я чака всеки ден на едно и също място. Дори не умее да подскача добре, изглежда, че и във водата не й харесва толкова. Когато вали, винаги излиза навън, защото онзи жабок, онзи нехранимайко винаги я чака там. После се катерят заедно по дърветата. Майка му ми се оплака вече няколко пъти. Къде се е чуло и видяло кафява водна жаба да се катери по дърветата?

Пред горката дървесница се простря мрачно бъдеще. Жабите си шушукаха помежду си, докато накрая един ден, когато тя дойде, застана сред хористките и отново изпусна само една фалшиво „квак”, най-старият член на хора й каза:

— Знаете ли какво, госпожице, съберете си багажериите и да ви няма! Не може повече така! Преминахте всички граници! Говори се, че сте се самозабравили с кафявия жабок.

Съкрушената дървесница изскочи от водата, навън валеше като из ведро, истински порой, но тя продължаваше да подскача, докато накрая не се качи на един храст и там, на самия му край, на най-високото клонче, под ударите на дъждовните капки извика само: „Квак!” Това беше вик на разочарование, болка, жал и неразбиране.

После слънцето изгря иззад облаците и започна да я гори. Тя не беше свикнала с неговата жар, защото досега беше живяла все във вода. Стана й неприятно и се зарови в студения мъх, откъдето пак погледна към онова чисто синьо небе, излъчващо горещина.

Така я намери онзи мъж, който събираше дървесници и ги отвеждаше в робство. Отначало тя си помисли, че ще й отреже бутчетата, защото дългокраките жабоци в рибника говореха за това. Затова тя услужливо протегна крачетата си, но за свое учудване се оказа в буркан с мъх. Тъкмо се зарови в мъха, когато чу глас от високо:

— Какво правиш в мъха? Нали времето е хубаво, трябва да се катериш нагоре.

Тя погледна нагоре и видя под тюлената покривка една голяма дървесница и после — още една, по-възрастна, която извика:

— Ти, глупачко, бъди готова на всичко — нали трябва да предсказваш времето.

После чу втори глас да казва:

— Остави я, горката, та тя изобщо не знае, че когато времето е хубаво, трябва да се покатери горе.

— Ще видиш, че когато завали, тя нарочно ще тръгне да излиза — каза по-възрастната дървесница.

Нашата започна да се катери нагоре. Заваля и двете други слязоха по буркана надолу. Когато се скриха в мъха, чу как я викаха:

— Защо не слизаш долу? Не виждаш ли, че вали?

— Какво да правя? — извика тя жалостно. — Нали преди малко трябваше да се катеря нагоре?

— Тая е пълна глупачка — отсече възрастната дървесница, — остави я, скоро ще я изхвърлят.

Но мъжът, който я беше хванал, не я изхвърли, а я бутна с пръст надолу в мъха, като измърмори:

— Слизай долу, не виждаш ли, че вали?

Тя остана да лежи в мъха, а слънцето отново изгря. Тя погледна нагоре. Двете й другарки вече бяха там.

Обърканата дървесница си каза:

— Съвсем откачих от цялата тая работа — защо се оставят да ги пече слънцето, когато тук, в мъха е толкова приятно и прохладно?

Но вече чуваше двата гласа над себе си:

— Качвай се нагоре, не виждаш ли, че слънцето грее пак? Няма да се научиш да предсказваш времето!

Тя дори не помръдна.

— Тая гадина стачкува — казаха двете и тръгнаха да слизат, защото отново заваля.

Щом чу дъждовните капки, обърканата дървесница тръгна да се качва нагоре.

— Това момиче няма никакво бъдеще — чу тя от долу, откъм мъха.

Наистина нямаше. Когато пристигна в града, се качваше нагоре единствено когато поливаха цветята. Когато слънцето грееше, тя се криеше в мъха. Един ден успя да избяга от буркана със стълбичката. Скочи от прозореца в градината. Навън валеше като из ведро и тя радостно се изкатери до най-високия клон на липата и в поройния дъжд над цялата местност се разнесе нейното свободно „Квак!”.

Ангорският котарак Маркус тъкмо празнуваше двумесечния си рожден ден, когато реши, че ще е добре да напусне въглищарския магазин, в който се беше родил, и да се поогледа наоколо, за да види как изглежда Божият свят зад ъгъла, зад бръснарницата.

Не му харесваше много мястото сред въглищата, защото постоянно трябваше да се мие, за да бъде чист. Освен това госпожа въглищарката постоянно го ругаеше, че е уличник и й се вре в краката. Маркус вече няколко пъти се опита да се изкатери върху купчината от въглища, приготвена за доставка, и така да се окаже в света. Но всички тези опити завършваха с това, че го затваряха в приземното жилище до магазина, където цвърчаха мишки и той трепереше от страх. Когато — което се случваше много рядко — слънчевите лъчи заблестяваха в прозореца, Маркус подскачаше, за да ги стигне, и мяучеше. „Като му дойде времето — мислеше си той, — ще изляза и ще потърся мястото, в което има много от тая светлина”.

Та значи Маркус успя да избяга, когато навърши два месеца, и след като подмина бръснарницата, се скри в мазето, защото видя толкова много крака, че просто се ужаси. Мазето беше пълно догоре с въглища. „Не си избрах много хубаво място — помисли си Маркус, — сега пак ще трябва да се ближа”.

Той погледна през прозорчето на мазето и полека-лека започна да свиква с ония крака, които ходеха навън и тропаха по тротоара.

Изведнъж до него прозвуча глас и Маркус видя един възрастен опитен котарак, който се изкачи на купчината с въглища, прозя се и очите му проблеснаха.

— Какво правите тук, младежо?

— Излязох да се поразходя.

— Разбирам, младежо. Избягали сте и искате да видите как стоят нещата по света. Трябва да ви дам някои напътствия. Вижте сега — тези топченца, които са зад вас, не бива да ги ядете. Те са приготвени за плъховете. Ще ви дам още един добър съвет — придържайте се винаги близо до къщите и до прозорчетата на мазетата. Щом огладнеете, тръгнете по улицата с навирена опашка и мяукайте силно, така ще събудите най-много съчувствие у хората. Някой ще ви занесе вкъщи и когато там престане да ви харесва, пак ще избягате. Не можете да си представите колко глупави са хората и как един най-обикновен котарак може да ги разчувства. Хващат се на всеки номер. Да речем, си мислят, че спите, и оставят вратата отворена, а вие в това време изчезвате и се скитате цял месец. Когато ви омръзне и котките ви нахапят достатъчно — нещо, което още не разбирате, и аз не искам да ви покварявам, — се върнете там, откъдето сте избягали, и се отъркайте например в крака на масата с навирена опашка и се преструвайте, че много се радвате, като всъщност сте се върнали само за да се наядете и да съберете сили на топло. Хайде, излизайте на улицата, тук нямате вече работа. Идва бялата котка на домоуправителя и ми носи в устата си някои вкусотии, които е откраднала. Това момиче ме изхранва вече цяла седмица тук. Хайде, глупаче, излизай навън!

Маркус погледна с благодарност опитния съветник и изскочи на улицата. Държеше се близо до къщите и се радваше, че слънцето грее толкова хубаво и че той вече има някакъв опит. Пред близката бакалия видя някакво едро дълговласо създание с голяма опашка. То лежеше на земята и въртеше опашката си насам-натам. Това се хареса много на Маркус и той скочи след опашката, като се опита да я хване с лапичка. Голямото животно изскимтя и се обърна към него. Явно хареса това наивно същество, което досега не се беше сблъсквало с куче и не знаеше какво да прави, затова го захапа нежно с уста и пресече улицата, като оттатък го пусна в една голяма локва.

Маркус уплашено се завъртя няколко пъти в нея и избяга към най-близкото приземно прозорче, което приятелски се оказа точно под носа му.

Шпицът се разлая пред мазето и господарят му го подтикна с любезната подкана:

— Хайде, Боби, вземи си котенце.

Но скоро и на двамата тази игра им омръзна и те отминаха нататък, докато ужасеният Маркус се скри в някакви стружки, като трепереше от студ и жалостиво мяукаше.

— Стига си ревал! — се чу глас до него и върху стружките се появи елегантна черна котка. — Не виждаш ли, че дебна мишки?

— Не виждам нищо и не знам нищо — разтрепери се Маркус и с тихо гласче започна да разказва на котката за странното животно.

— Ех, че си глупав! Та това е кучето на търговеца отсреща, имал си късмет! Чакай малко…

Котката изчезна някъде отзад и след малко се върна с мишка в устата.

— Хайде яж, уличнико! — каза тя майчински на Маркус, който възрази, че не му е известно, че мишките стават за ядене.

— Ама че юнак! — каза котката и плю.

— Лъжете се, госпожо! — отговори Маркус. — Аз само изглеждам по-голям. Ние, ангорските котки, винаги изглеждаме по-големи от обикновените котета. Аз, милостива госпожо, съм точно на два месеца и нито ден повече.

— Какво се занимавам с такъв сополанко! — каза ядосано котката, която преди това с нега в очите поглеждаше към Маркус. — Изчезвай, преди да съм ти отхапала крака!

Маркус изскочи на улицата и уплашено затича покрай магазините, до него нещо изведнъж направи „паф, паф” и той отново скочи в някакво мазе, много бързо, защото му беше студено и го беше страх. Покатери се върху нещо блестящо, притисна се към него, за да се стопли, но колкото повече правеше това, толкова по-студено му ставаше. Маркус беше скочил върху лед. „Тук няма да се стопля — помисли си той, когато му изтръпнаха възглавничките на крачетата, — ще погледна при съседа”.

В съседното мазе имаше слама и трици. Той се зарови в тях и заспа. Сънуваше своя въглищар.

Когато се събуди, навън беше съвсем тъмно. Той усети глад и затова излезе в подозрителната тишина на нощната улица.

Когато видеше някой нощен минувач, навирваше своята рунтава опашка и отиваше към него, мяукайки жално според съвета на стария опитен котарак.

Двама души не му обърнаха внимание, но с третия имаше късмет. Той го забеляза, погледна го ласкаво и се наведе да го погали. Но при това движение се строполи върху тротоара и започна да хърка.

Маркус толкова се уплаши от това падане, че избяга надалече. Прекоси няколко улици и не срещна никого освен един стар проскубан котарак, който му каза:

— Ела с мене.

Маркус тръгна с него и стигнаха до някакво мазе, откъдето по стълбите и през едно прозорче влязоха в двора. От двора се промъкнаха под някаква врата и се изправиха лице в лице с голямото куче на касапина, който го оставяше там, да пази котките да не крадат месото. Маркус не разбра как избяга от там. Известно време тичаше из къщата, после случайно попадна в мазето и от там — на улицата, по която се спусна надолу.

Там попадна в едно голямо пространство и вниманието му беше привлечено от някаква доста шумна сцена.

— Разбира се, че ще дойда с вас, господа. Да, с удоволствие ще дойда в участъка — чу се някакъв глас, — но преди това ще съборя този кочияш от капрата, защото той ме наруга.

— Недейте да правите глупости, елате — чуха се два гласа, — само ще ви запишем, защото вдигате шум на улицата!

— Не, аз трябва да го сваля от там — твърдеше упорито първият глас. — За какъв ме мисли той? За простак ли?

— Не съм казвал такова нещо, простако! — извика другият мъж от капрата. — Ето ви номера ми, жалвайте се на когото искате!

След това се чуха енергични гласове, които казваха този първият да върви в името на закона, и цялата компания от трима души потегли напред. Точно това чакаше Маркус, навири опашка и тръгна след тях, като мяукаше настоятелно.

Не го чуха, тъй като двамата от двете страни разговаряха с мъжа, който беше по средата и крещеше, че ако не свали днес тоя кочияш от капрата, ще го направи утре, дори и да се наложи да си донесе стълбичка, за да го стигне там горе.

След тях, както си бяха потънали в любезен разговор, търпеливо тичаше Маркус и търпеливо мяукаше.

Когато тримата стигнаха до полицейския участък, Маркус се вмъкна след тях и скочи на писалището на господин инспектора — точно върху протокола за доведените в участъка.

В този момент доведеният мъж извика:

— Маркус, какво правиш тука?

И Маркус позна в негово лице, в лицето на мъжа, след когото така търпеливо пристъпваше, своя въглищар, от когото беше избягал.

Въглищарят Гюнцел често обича да казва:

— Един-единствен път имах добро извинение пред жена си за това, че се прибирам в малките часове, и то беше, че съм търсил навсякъде нашия котарак. И наистина тогава го донесох вкъщи, но как точно го намерих, не мога да си спомня за нищо на света.

Ето, господин Гюнцел, прочетете тук как стана всичко.

Когато доведоха Лола на хиподрума, тя хвърли презрителен поглед към трите си другарки в конюшнята. Само да знаеха до кого си ядяха сеното!

Кобилата Хеда от съседния бокс, която точно в момента се занимаваше с това, че премяташе из зъбите си мазното кепе на едно от момчетата, което беше прислужник на един от жокеите, смигна на старите си приятелки и помръдна уши. Те се извърнаха лениво към Лола и без да й обръщат повече внимание, продължиха да дъвчат смеската от сено и слама, с която ги тъпчеше собственикът на хиподрума.

Хеда наблюдаваше новодошлата, която величествено и с презрение избираше от тая смес само сеното и с достойнство го претриваше между зъбите си.

— Извинете — каза Хеда, — изразът ви е някак си прекалено важен. Защо не ядете сламата? До сутринта пак ще сте гладна.

— Никога не съм яла слама, госпожице, аз съм отгледана в замък. Представете си само — аз съм шампионка на Германия. Аз съм чистокръвната Лола от Шато д‚Ил, имам награда от стипълчейза в Майнц и на мъжката езда за купата на Брауншвайг. Сега съм малко неразположена, кашлям…

— По-добре кажете, че имате пристъпи на задух — обади се кобилата Дарлинг, — веднага си личи, че имате някакъв сериозен недъг. Освен това, щом сте отгледана в аристократична среда, не е хубаво, че не се представихте отначало. Затова си позволявам да изпитвам известно съмнение относно вашето уж благородническо замъчно възпитание. Не се срамувайте да си хапнете слама и забравете за шампионатите.

— Que peuple[31] — въздъхна Лола.

— Pardon, mademoiselle — обади се Дарлинг, — je comprend aussi cette langue[32], мене ме яздеше един ерцхерцог. Вие ще свикнете със сламата, както и с камшиците на хиподрума. Бих искала да ви предупредя, че ще ви пердашат с бич по краката. Неотдавна един ветеринар ме яздеше пет обиколки и после каза на нашия господар, че това е много полезно против спичане. С такъв масаж няма да получите възпаление на сухожилието, ако изобщо сте запозната с анатомията. Когато навремето си ме бракуваха, защото при едни маневри отхапах парче от ухото на един адютант, и нашата синя армия получи заповедите от генералния щаб със закъснение и загуби битката, ме купи един любител на редки предмети. Още при първата възможност го хвърлих на земята, а той взе, че си счупи гръбнака. Това е общото между нас и хората, сестра ми загина по същия начин по време на едни надбягвания. А беше славна кобила. Видях я препарирана в конюшните на княз Ауерсберг…

— И аз можех да загина така — измърмори на себе си Лола.

— Няма значение, госпожице, слушайте по-нататък. След това наследниците ме продадоха на експерименталния ветеринарен институт. Ах, какви блажени времена бяха там! Правеха различни опити с мене, например хранеха ме с меласа и с малц. После ми даваха арсеник и накрая ми инжектираха бацили на коремен тиф и ми спасяваха живота. Половин година работех като пациентка там, даваха ми неферментирала бира и суроватка. Никога не съм живяла толкова добре. Когато оздравях, ме чифтосаха с магаре, а след една година — с муле. Магарето и мулето се държаха много кавалерски с мене.

Стоящата в задния бокс кобила Ела отбеляза, че мъжете са големи лъжци. Тя имала дете от един пивоварски чистокръвен жребец от Щирия и когато го срещнала след време, той я изпохапал и наритал.

— Слушай, Ела — каза Хеда, — не е ли по-добре да си мълчиш? Покойната Пусви, която откараха при колбасаря, познаваше много добре тоя пивоварски жребец. Той си избираше само интелигентни кобили и преди нея имаше връзка с една от цирка, която умееше да брои до осем с копитото си. После трябваше да падне до нивото на такова неразбиращо животно, като нея. И бездруго за нея се говореше, че не прави разлика между „Дий!” и „Тпру!”.

— Не се карайте, госпожици — каза Дарлинг, — само това остава, да се изпоритате. Мисля, че бях стигнала до онова магаре и онова муле, които бяха големи кавалери. Щяха дори да ми донесат млади царевични стъбла от нивите, но за съжаление…

— Никога не съм яла млада царевица — осмели се да отбележи Ела.

— Стига си цвилила, мълчи и слушай! За съжаление трябваше да се разделим. Един ден мулето каза: „Госпожице, сбогом! Трябва да се разделим завинаги. Чух нашия асистент да казва, че утре ще ми разрежат корема на живо. Чака ме много работа в областта на вивисекцията. Знам, че тъй като съм муле, моят принос в полза на човечеството ще е много голям”. С магарето това се случи по-късно. И то имаше благородни принципи и се сбогува с мене също толкова шармантно. Зарева радостно и каза, че знае, че ще допринесе много за благото на човечеството, тъй като е магаре. Както научих по-късно, децата ни, които се родиха от това кратко познанство, днес теглят планински оръдия в Босна. Един ден ухапах председателя на ветеринарния съвет, когато минаваше край мене. Направих го, без да искам. Той ми даваше захарче, ръката му беше в ръкавица и като се опитах да взема захарчето, го ухапах по показалеца. Тогава ме продаде от института и това беше началото на моето ново житейско поприще. При един голям собственик в областта на градинарството ме впрегнаха в един долап, с който вадеха вода. От сутрин до вечер обикалях в кръг. Това ме подготви за тукашния хиподрум. Не знаех какво е това, но един ден ми казаха, че ще ме продадат на търг. Продадоха ме тук, но никога няма да забравя оня долап. Познавах всяко камъче, понеже ходех непрекъснато в кръг. Не мислех за нищо, само усещах, госпожице, как постепенно оглупявам. Беше прекрасно. Тук, бих казала, средата е малко по-друга. Тук отново се учиш да мислиш.

— Моля ви! — каза гордо Лола. — Какво искате да кажете — че не съм се научила да мисля ли? Щом ми мине кашлицата, пак ще тръгна на надбягвания. Защо се смеете?

— Драга моя, който дойде тук, е обречен. Затова се радвайте на живота и си хапвайте слама.

— Виждам, че не съм подходяща за вашата компания — с достойнство каза Лола. — Изгубили сте всичките си идеали и ви е останала само сламата.

Вратите на конюшнята се отвориха.

— Идват да ни отведат — каза Хеда и пристъпи към портичката на бокса, за да могат по-лесно да я отвържат.

— Бъдете разумна, госпожице — каза Дарлинг на Лола. — Това е първото ви представяне.

Оркестърът на хиподрума още не свиреше. Само няколко момичета седяха на масите край манежа и сънливо пиеха бира и пушеха.

Лола, Хеда, Дарлинг и Ела застанаха оседлани на пясъка на манежа.

— Вижте онази възрастна дама до надписа „Дамска тоалетна”. Неотдавна чух да говорят за нея нашият стопанин и куцият коняр. Някога си и тя била яздила на манежа, цялата обсипана в диаманти, а сега отключва и заключва дамската тоалетна и чака да й подхвърлят някой крайцер. Наскоро някой й беше дал фалшив петак, трябваше да чуете как се разкрещя само…

— Освен това кашля — каза иронично Хеда.

— Не мога да бъда сред такива клюкарки, аз съм печелила купата на Германия — изцвили Лола и започна да тича из манежа. Явно някогашната слава й беше размътила ума, както коментираха после Дарлинг, Ела и Хеда, и Лола започна да прескача масите край манежа, все едно че е на надбягвания с препятствия.

На другия ден я продадоха на касапина. Миг преди да я заколят, тя все още разказваше на старата куца влашка кранта с възвишен тон:

— Забранявам ви да ми говорите на „ти”, аз съм чистокръвната кобила Лола от Шато д‚Ил и имам награда от стипълчейза в Майнц и на мъжката езда за купата на Брауншвайг.

По една странна случайност възрастната дама от дамската тоалетна в хиподрума беше дошла да си купи от касапина за двайсет халера конски салам от славната идеалистка Лола и разказваше, че точно днес се навършват четирийсет години, откакто беше избягала от господин графа с онзи барон…

Никой от птичето братство, населяващо островчето под водопада по средата на рибника в парка край Франц Йосифовата гара, не харесваше индийския паток. Той имаше прекалено високо мнение за себе си, тъй като на главата си носеше коронка от проблясващо в металическо лилаво снопче пера. Патокът се скиташе съвсем сам по алеите на парка, преживявайки от милостинята, която му подхвърляха минувачите, и най-вече с огромна страст обичаше да яде варени гевреци.

Привечер, щом се нахранеше, той гордо се връщаше сред останалите птици в къщичката на острова, свиваше се самотно в ъгъла и отговаряше само със злобно съскане на язвителните забележки на голямата пекинска гъска и на стария лебед.

— Много сте противен — викаше пекинската гъска, — защо не ходите с нас по тревата край езерото? Нали го правим заради посетителите — да могат да ни се любуват като група. На какво прилича това, когато един отива на една страна, а друг — на друга. Какво ще си помислят за нас — че не се разбираме помежду си.

— Господинчото смята, че е най-красивият измежду нас — обади се хрипливо старият лебед.

— Е, не всеки има като вашата дълга шия — злобно избухна индийският паток. — Нали сте чували тая поговорка: „Дълга шия, къс ум”. Може би си мислите напоследък, че сте най-красивата птица измежду нас? Вашето поведение е извън всякакви граници. Неотдавна бях силно озадачен — вие сте изцяло бял женски лебед, а вашите деца се излюпиха напълно черни. Бъдете така любезна и ми обяснете тази разлика. Нито една от нашите индийски патици няма да допусне такъв позор. С покойната ми съпруга имахме поколение, точно толкова красиво обагрено като нас самите — в синьо, жълто и зелено. Точно толкова красиви като нас. А вие имате ли с какво да се гордеете? Може би с това как си извивате шията? Винаги играете някаква комедия. Щом се съберат повече хора край перилата, излизате в езерото, въртите се насам-натам, потапяте си шията без каквато и да било причина във водата, обръщате се към публиката, отново си извивате шията и след това сред цялата тая красота започвате да си пощите крилата за кокошинки. А хората ви се възхищават.

— Точно това е целта — отбеляза пекинската гъска.

— Но тая слава не трае дълго — продължи индийският паток, — щом излезете от водата, сте жалка гледка. Клатушкате се от едната страна на другата, едва си влачите огромния корем, да не говорим за късичките ви грозни крака! И на всичкото отгоре неотдавна казахте на едно врабче, което искаше да клъвне парче геврек: „Махай се, уличнико! Не виждаш ли, че съм представителка на водоплаващите птици?” Ама че представителка, няма що! Едва се мъкнете с тоя тлъст корем, пък и тая дълга шия, която не може да стои мирна и само се гъне, и пада чак до земята, та всеки път се чудя, като ви гледам, как не сте си я прекършили вече…

— Ще ви клъвна — захриптя обидено лебедът.

— Хайде опитайте! Едва се помръдвате. Пък и да не мислите, че съм ви някакъв врабец? И не си въртете толкова очите, да не вземат да ви изпаднат!

В кавгата се намеси пекинската гъска:

— Чуйте, господине! Искам да ви уверя, че много съжаляваме, че изобщо ви познаваме. Никога не съм виждала такъв горделивец! Критикувате походката на другите, а сам вие се клатушкате толкова отвратително.

— Аз ли се клатушкам? Аз ли? Никой досега не се е осмелявал да ми каже подобно нещо, вие, кръстоско нещастна!

— Кой е кръстоска?

— Вие, драга моя. Мислите си, че сте пекинска гъска. Че сте гъска — гъска сте, няма съмнение. Но дали сте пекинска, е вече съвсем друг въпрос! Познавах госпожа майка ви, тя беше от Садско, а пък тук имаха един смесен пекински паток, чиято майка беше дива гъска. Та това е вашето родословие. А аз съм от Индия.

— От Индия? Как не! Та вие сте от Нератовице. Така каза пазачът на едни господа, които питаха откъде могат да си набавят екземпляр като вас.

— Аз ли съм екземпляр?!

— Разбира се! Най-обикновен екземпляр. И дори не сте измътен от майка си, защото сте от изкуствена люпилня. И на всичкото отгоре бяхте така нахален, когато дойдохте за първи път тук, сред нас, да крякате, че сте долетели направо от Индия.

— Хайде престанете с тия постоянни караници! — обади се меланхоличният щъркел. — По-добре ми кажете, но съвсем откровено, дали някога ще ми пораснат подрязаните криле, за да мога да отлетя? Просто не издържам повече да слушам постоянно едно и също, едно и също.

— И вашите постоянни въздишки не се издържат вече — отбеляза лебедът. — Всеки ден ни разказвате, че сте от Шестовице, от лъките над река Метуй, че там било пълно с жаби и че не сте свикнали да ядете тестени неща, като варени гевреци.

— Трябва да се свиква с всичко — обади се индийският паток. — Когато бях в Индия…

— Виж го ти, пак започва с лъжите — изкрещя срещу него пекинската гъска и започна да съска заплашително.

— Драга ми госпожо — каза патокът, като бавно се надигна, — повярвайте ми, изобщо не съм длъжен да прекарам нощта под един покрив с вас. Не желая да падам до вашето ниво.

И той се заклатушка към входа и заплува в нощната тъма през езерото към храстите на другия му край.

— Аз съм от Шестовице, от лъките над река Метуй — измърмори щъркелът, заспивайки.

Пекинската гъска изсъска още няколко ругатни в посоката, в която високомерният индийски паток цепеше водата, лебедът завъртя шията и главата си назад и ги зарови в нежния пух под крилото си. Някъде в тъмното изписка воден плъх и в къщичката настъпиха тишина и спокойствие.

А индийският бездомник безстрашно се клатушкаше из пустите алеи, като от време на време гневно вдигаше пушилка от дребен пясък с опашката си.

— Каква наглост! — съскаше той на себе си. — Да ме изгонят навън през нощта!

В тъмнината всичко му изглеждаше странно. Никой не се мяркаше по пътечките, за да му се възхищава и да му хвърля парченца геврек, които той винаги много умело улавяше и изяждаше, за да дойде редът на други дечица. Това бяха такива приятни моменти, когато възпитателката обясняваше на своите довереници, че това всъщност е фазан.

Сега обаче наоколо беше тихо и тъжно. Само някакъв котарак мина наблизо, светейки с лакомите си очи. Но не се осмели да го нападне, тъй като патокът смело изграчи срещу него и продължи в тъмното горд и разгневен. Котаракът дълго гледа след него, после си тръгна, заобикаляйки внимателно капаните за котки.

Индийският паток излезе от парка и пое по булевард „Садови”, покрай будката, в която дремеше служителят, събиращ продоволствения данък.

На ъгъла на булевард „Садови”, когато зави към Жижков, някой се приближи до него.

— Какво правиш тук, ти патоко индийски? — чу той над себе си чудноват и несигурен глас. — Сигурно си се изгубил, горкичкият! — продължи същият глас. — Изгубил си се. Не ме ли помниш? Та аз съм господин Малина, който винаги ти носеше геврек заедно с госпожица Отилка. Чакай, не си отивай! — каза умоляващо гласът. — Вече няма да ти давам гевреци с госпожица Отилка. Тя вече храни патиците с друг мъж. Ела при мене, приятелю.

Господин Малина приседна разнежен до патока, който не можеше да го познае, тъй като господинът изглеждаше малко странно. Беше гологлав и яката му беше разкопчана.

Той го взе на скута си и започна да плаче.

— Вече храни патиците с друг — повтори плачливо. — Сега ходи в Стромовка.

Мъжът се успокои.

— Знаеш ли какво ще направим — каза той, като държеше индийския паток за крака, — ще те върна там, откъдето си дошъл.

И той стана и без да обръща внимание на жалното грачене на патока, го пъхна под мишницата си и изчезна с него в тъмнината на булевард „Садови”. При будката на продоволствения данък го спря данъчният служител, който тъкмо се беше събудил от дрямката си.

— Какво носите?

— Намерих индийски паток, който е избягал от парка, и го връщам обратно там.

— Откъде идвате?

— От Жижков.

— Трябва да платите акциз за него.

— Защо? Нали го връщам в парка.

— Защото вече сте на територията на Прага.

— Мисля, че върша добро дело — отговори господин Малина, подпирайки се на будката на данъчния служител.

— Не мога да ви помогна — каза служителят, който събираше продоволствения данък, — това е живо пиле и трябва да платите акциз за него. Иначе не можете да влезете с него в Прага.

Господин Малина започна да говори нещо за органите на реда и че ще отиде в полицията.

И отново потъна в мрака на булевард „Садови”. Вече се чуваха крачките на стражарите, затова той успя да каже:

— Извинете, господа!

Стражарският патрул спря. Един от стражарите се вгледа внимателно в минувача. Този мъж, който държеше под мишница жива патица толкова късно през нощта, не будеше никакво доверие.

— Откъде взехте тази птица?

— Намерих го, той е от парка.

— Хубава работа! Значи вие изнасяте през нощта птиците от парка — старшият стражар се намръщи многозначително. — Много добре! Да вървим в участъка. И носете това животно малко по-човешки!

Господин Малина се опита да им обясни по възможно най-разбираемия начин как се е срещнал с тоя паток. Но не успя. Започваше отзад напред, после стигаше до началото и постоянно се оплиташе. Говореше нещо за госпожица Отилия, която храни патиците с друг, кълнеше се, за да му повярват, че е господин Малина, говореше за акциз, че искал да внесе патока в Прага, а също и за някакви варени гевреци. От цялата тая каша не се разбираше нищо. Накрая се чу репликата:

— Значи сте го хванали на геврек, така ли?

В участъка нещата постепенно се изясниха. Той се легитимира, както си му е редът, изтрезня и започна да говори по-свързано. Беше освободен и полицейският патрул отнесе патока в парка.

Днес индийският паток стои мълчаливо в къщичката на острова, стои много тих, замислен и не отговаря дори на най-голямата дързост на пекинската гъска и на стария лебед.

Само веднъж с въздишка каза на щъркела, който сантиментално повтаряше, че май вече са се свършили всички жаби по света:

— Ах, драги братко, по света стават и много по-лоши неща…

В един провинциален хотел живееше таралеж (Erinaceus evropeus), чиято житейска задача беше да лови хлебарки (Periplaneta orientalis). За съжаление този таралеж беше много неморален и вместо да лови хлебарки като всеки порядъчен и трудолюбив таралеж, винаги ловеше само толкова, колкото му бяха необходими за прехраната. Затова пък се отдаваше на различни пороци, като например алкохолизъм, изпивайки бирата, предназначена за хлебарките. Под въздействието на алкохола у непристойния таралеж се разви чувственост и при всеки удобен случай той се вмъкваше в стаите на гостите и гледаше как пътниците се събличат и си лягат да спят.

При това неприлично наблюдение очичките му святкаха от необуздана страст и той все повече занемаряваше своите задължения, въпреки че в учебника по естествознание на Покорни-Росицки, одобрен за средните училища с имперска наредба от двайсет и пети юни 1894 година, заведена под № 13914, пише, че таралежите са животинки с неимоверно голям апетит, че са истинска благодат за човешките обиталища, където за кратко време изтребват всички хлебарки, щурци, мишки, охлюви, жаби и др., и че излизат на лов нощем.

Неморалният таралеж категорично се държеше против всички научни изследвания на Покорни-Росицки, спокойно оставяше хлебарките да се размножават, на мишките не обръщаше никакво внимание и дори обичаше да слуша цвърченето на щурците зад печката, като всеки ден похотливата му страст да гледа в стаите как хората си лягат по долни гащи, нарастваше все повече и повече. Той следеше цялото това действие на събличането с малките си очички от някой ъгъл на стаята и когато някой пътник си обличаше пижамата, неморалният таралеж засияваше и започваше да скърца от радост с острите си зъбки, при което неговата приличаща на зурличка муцуна се заостряше чувствено.

И когато посетителят изгасваше свещта, неморалният таралеж се натъжаваше и се свиваше на кълбо в ъгъла, чакайки с копнеж сутринта, когато пътникът щеше отново да се появи по долни гащи.

Понякога през нощта се случваше пътникът да светне лампата и обикновено с обувка да замери разхождащите се по стените на хотелската стая дървеници (Acanthia lectularia). Неморалният таралеж тутакси дотичваше на мястото, откъдето се виждаха осветените долни гащи на ядосания пътник. Това беше ужасен случай на морална поквара за педагозите, тъй като непристойният таралеж дори не беше навършил година и половина.

Веднъж той се вмъкна след съдържателя, който лично донесе горе бутилка с вино. Таралежът се скри под кушетката в стаята и когато съдържателят си тръгна, излезе на светло. Видя две създания. Едното беше космато, а другото — дългокосо. Присъствието на двама заедно го изпълни с удивление. И двете създания бяха облечени. Затова безсрамният таралеж ядосано се скри в ъгъла и зачака звука, който показваше събуването на обувки. Той слухтеше.

— Това е ужасно, господин Странски!

— Но, моля ви, уважаема госпожо!

— Наистина не очаквах такова нещо от вас, господин Странски! Идете веднага в своята стая, а утре сутринта аз някак ще се опитам да обясня на мъжа си отсъствието си от курорта. Нима не знаехте, господине, че честта е най-скъпото нещо, което жените притежават? Не биваше да оставям нещата да стигнат дотук! Това беше невинен флирт с приятеля на мъжа ми, докато той, бедничкият, не ви позволи да ме заведете на излет. Нима ще измамите доверието на мъжа ми? Отговорете! Ще го измамите ли, или не? Колко сте жалък, нещастни приятелю!

Неморалният таралеж чу как дългокосото създание въздъхна, а косматото създание каза отчаяно:

— Позволете ми поне да ви целуна!

Чу се звук, подобен на звука, когато един таралеж изяжда една хлебарка, затова неморалният таралеж реши, че има колега в стаята, и изскочи навън точно под дрехата на дългокосото същество.

Дългокосото същество се изплаши и стана. Косматият господин заяви на висок глас, че в стаята има таралеж.

— Моля ви, изнесете го в коридора — помоли дългокосото същество.

Господин Странски геройски и жертвоготовно хвана неморалния таралеж и без да обръща внимание на бодлите му, го изнесе в коридора. После понечи да се върне в стаята, но вратата беше затворена.

— Милостива госпожо, отворете!

— Приберете се в стаята си и се наспете — чу гласа на дългокосото създание неморалният таралеж, — вече заключих вратата. Простете, но ще бъда само ваша сестра…

И това бяха последните думи, които чу неморалният таралеж, понеже, докато търсеше на кого да излее гнева си, косматият господин го смачка на пихтия с крака си. Така за радост на всички блюстители на морала неморалният таралеж умря, падайки жертва на непристойния си копнеж.

Горделивият котарак се казваше Бобеш. Не знам как беше получил това име, както и не знам откъде го бяха намерили стопаните му. Котаракът Бобеш имаше достолепна осанка. Когато идваше някой на гости, той се настаняваше между госта и домакинята или на някой стол пред самия гост. Правеше така, за да може всеки добре да го разгледа, при това беше уверен, че който и да го погледне, трябва да възкликне: „Какъв прекрасен котарак!”

Да, Бобеш беше един горделив котарак.

Вярно е, че това не е положително качество, но трябва да му простим, така както му прощаваха всички в неговия дом, когато го виждаха да седи дълго време на тоалетната масичка пред огледалото.

С големите си очи той със задоволство оглеждаше отражението на хубавата си фигура. Козината му беше пухкава и нежна и котаракът Бобеш я ближеше и приглаждаше пред огледалото. Където не достигаше с език, приглаждаше с лапичка, която преди това грациозно наслюнчваше. Всички, които го познаваха, знаеха, че котаракът Бобеш е порядъчен и добре възпитан, и бяха уверени, че има добри маниери.

Щом котаракът завършваше тоалета си на масичката, седнал сред всевъзможните кутийки с пудра и шишенца с парфюм, обикновено пристигаше дъщеричката на стопаните му и го прогонваше от тоалетката, след което започваше да прави почти същото, каквото беше правил до този момент и котаракът Бобеш. Оправяше си прическата и си приглаждаше косата, само че всичко това продължаваше много по-дълго и беше свързано с разни манипулации, на които котаракът Бобеш много се учудваше. Чудеше се как е възможно всички тези предмети на масичката, които с миризмата си му напомняха поставения във ваза букет от люляк, от който през пролетта си беше похапвал от скука, да намират своето приложение.

Това бяха кутийките с пудра, с които си беше играл още като малко коте и ги беше търкалял по пода с предните лапички. Там беше и шишенцето, чиято миризма му беше добре позната. Веднъж го беше преобърнал и парфюмът от шишенцето му напръска козината, та трябваше усърдно да се ближе цял месец след това, докато изближе и последните следи от люляковата миризма. Разбира се, всичко това се беше случило по времето, когато още не беше така внимателен спрямо чуждата собственост и смяташе, че всеки предмет е играчка, която може да гони по пода.

Освен това тогава още не можеше да преценява добре дължината на скоковете си и стъпките му не бяха така чевръсти. Веднъж в младежкото си безразсъдство той скочи на шкафа и в резултат на игривата му разходка отгоре станаха жертва няколко от стъклените и порцелановите миниатюри, които бяха подредени там.

По онова време той още не разбираше напълно колко е красив. Да осъзнае красотата си му помогнаха неговите стопани, които постоянно го глезеха и му казваха „нашия прекрасен Бобеш”. А Бобеш се разхождаше с навирена опашка, отъркваше се о мебелите, после продължаваше да прави същото, преминавайки от един член на семейството към друг. И така, малко по малко колкото повече растеше, толкова по-горделив ставаше. Понякога, когато размишляваше относно любовта, която всички проявяваха към него, стигаше до извода, че е направо неоценим.

Накрая толкова се възгордя, че дори престана да се подмилква на стопаните си и на останалите човешки същества, които срещаше из къщи.

Важно се настаняваше винаги на такова място, където да го виждат всички и всички да му се възхищават, да хвалят козината му, очите му, големината му и интелигентността му.

При това със сериозен вид гледаше на другата страна, за да не си помислят тия грамадни високи създания, че по някакъв начин го интересува това, за което си говорят.

Но понякога не можеше да се овладее, когато чуеше някой да го хвали:

— Ах, този ваш Бобеш, колко е красив! Такъв котарак не съм виждала досега!

В такива моменти силното вълнение вземаше връх над гордостта и престореното безразличие, Бобеш навирваше опашка и отиваше да се отърка в краката на гостенката.

След малко обаче възстановяваше своята горделивост и високомерие и отново сядаше на някое по-високо място, гледайки с безразличие през прозореца. Представяше си колко хубаво би било, ако можеше да седне така на колоната, издигаща се отвън насред площада, за да могат хората да му се възхищават. Та какво ли е разбрал досега от този свят? Когато беше съвсем малък и пиеше само мляко, нямаше представа, че извън помещението, в което прекарваше ранното си детство (това беше кухнята), има и други, по-просторни помещения. Когато поотрасна и стана по-благоприличен, му позволиха достъп до тези нови за него помещения. А по-късно, когато гледаше през прозореца и размишляваше върху живота (тъй като котараците са и философи), той започна да копнее за обществена изява, а именно да даде възможност на обществото да му се възхищава.

Какво от това, че у дома изпъква над всички останали, че всичко се върти около него, мислеше си котаракът Бобеш, каква е ползата от всичко това, след като там, навън, се разхождат толкова много хора, които не го познават и на които и през ум не им е минавало, че тук, на втория етаж, живее един котарак, който няма равен на себе си в целия свят!

И ето че един ден след всичките тези размисли котаракът Бобеш избяга на тавана, възползвайки се от полуотворената врата на кухнята. От тавана скочи на покрива на съседната къща и се скри зад един комин, където започна да премисля какво ли впечатление ще предизвика появата му в света. Беше вечер и на небето се появи лунният сърп. Оживлението на града затихваше, от време на време от долу се дочуваше само кучешки лай. Над покривите падаше нощта. На отсрещния покрив се появи най-напред една главичка, а после — и две предни лапички. И ето че от капандурата излезе една чужда котка. Тя внимателно се огледа наоколо и хоп! — вече седеше на перваза на комина срещу котарака Бобеш, делеше ги само тясната уличка между двете къщи.

— Извинете — измяука тя към котарака Бобеш, — вие откъде сте всъщност?

„Трябва ли да й отговоря? — помисли си горделивият котарак. — Е, ще й отговоря, от мене да мине…”

— От съседната къща.

— Ах, там живееше един сиво-жълт котарак, може би сте го виждали — измяука жалостно котката. — В целия свят нямаше по-красив котарак от него!

— Ама че сте глупава! — каза с раздразнение котаракът Бобеш.

— Не можете да си представите само колко красив беше! — продължаваше плачливо да мяука котката. — Казваше се Папи. Бедничкият, изядоха го кучетата от съседната улица.

— Заслужил си го е — безсърдечно каза горделивият Бобеш. — Не познавате ли случайно и някой друг котарак?

— Познавах, драги господине, познавах един черен котарак, също живееше наблизо. Беше голям като вас, но по-красив.

— Какво?! — измяука яростно Бобеш. — Я внимавайте с кого говорите!

— О, повярвайте ми, той беше наистина много красив! — мяукаше котката. — Целият черен. Горкичкият, видях го на Никулденския панаир. Бяха го хванали, одрали му бяха кожата и бяха направили от нея чучело на дявол… Ах, мили господине, никога няма да забравя тези два прекрасни котарака. Такива котараци вече няма да се родят!

— Слушайте, глупачке — извика Бобеш, — я ме погледнете! За мене казват, че съм ангорски котарак!

Той беше застанал на върха на покрива и луната го осветяваше в цялата му красота.

— Много ви е къса козината, мили господине — каза котката отсреща, — и изобщо не ми харесвате.

— Вие сте ненормална! — сърдито измяука котаракът Бобеш. — Моята козина ли е къса? Защо ли се унижавам да разговарям с котка като вас! Я се вижте какъв сте дребосък! А козината едва ви покрива кожата, дори си мисля, че по някое време сте имали шуга!

И котаракът Бобеш ядосан скочи на съседния покрив. Зад него се раздаваха жалостивите вопли на обидената котка:

— Много се лъжете, никога не съм имала шуга, грубиян такъв!

Котаракът Бобеш бягаше все по-надалече, скачаше от покрив на покрив, после от една по-ниска къща слезе в края на улицата и хукна към града.

За последен път го видял да тича надолу един господин, който беше идвал на гости на стопаните на Бобеш.

Оттогава изчезнаха всички следи от горделивия котарак Бобеш, така че можем само да правим догадки за по-нататъшната му съдба. Две от тези догадки се приближават твърде много до истината — първо, че много хора са предубедени спрямо котараците, и, второ, че тези лоши хора дерат кожи и от горделиви котараци, какъвто беше нещастният Бобеш.

Както се разказва в гръцката митология, в древността живяло едно чудовище — получовек, полубик, — което яростно унищожавало всичко живо около себе си. Всяка година жителите на град Атина принасяли в жертва на това чудовище седем девици и седем юноши, за да го умилостивят. Така образът на Минотавъра станал символ на жестокостта. Според легендата самият Минотавър обаче бил убит и завинаги унищожен от Тезей, докато Минотавърът като символ на насилието живее и до днес сред нас своя отвратителен живот. Получовек-полузвяр — това е истинският образ на бруталния мъчител на животни.

Край реката е седнал ловец на жаби със своята мрежа, въдица и нож. В кошчето си има вече към четиристотин жабешки бутчета. Под изгарящото лятно слънце на брега се гърчат осакатените по ужасен начин животинки, лежат с часове по земята около него, оцветявайки с кръвта си пясъка и тревата, докато умрат от мъчителна смърт. А човекът, който е причинил всичко това, си седи спокойно, пуши си цигарата и се подсмива доволно, защото днес е изкарал добри парички. Една минутка блажено удоволствие, което ще изпита жадният за лакомства език на чревоугодника, е причинила продължаващи с часове страдания и страшни болки на жабите.

Етикът Харалд Хьофдинг[33] е казал: „Съчувствието към животните не само играе ролята на подготвителна школа за създаване на съчувствие към хората, но и оказва непосредствена полза, като предотвратява възникването на част от страданията в света”.

Следователно премахването на страданието е най-прекрасната цел на човешкия живот. В действителност обаче фабриките, мините, железниците и корабите всяка година вземат хиляди жертви. Хиляди загиват във войните или стенат осакатени по бойните полета.

Тук се вижда разликата между теорията и практиката. От една страна, човечеството дава на света проникновен етик, който копнее за премахване на страданията и за проявяване на любов към ближния и към животните, а, от друга — кръвожадни владетели, като Комод, Нерон, Калигула, Домициан, Луи ХI, Карл IХ, Луи ХIII и цар Иван IV Грозни. Всички тези злодеи в детството си са изтезавали и измъчвали животни. Би било ужасно да се опише например как споменатият цар Иван Грозни в невръстна възраст е изтезавал животните, като ги е оставял бавно да умират в страшни мъки, и това му е доставяло огромно удоволствие. Всички жестоки тирани като малки са измъчвали животни, а по-късно са се забавлявали с проливане на човешка кръв и рязане на човешки глави. Всяко столетие има своя Минотавър; интересното е, че тези безмилостни люде винаги са започвали своя зъл път с изтезания на животни.

В Брюксел, столицата на Белгия, се намира голяма фирма за износ на жабешки бутчета, която е собственост на някой си Льогран. В търговското помещение там идват посетители, които с интерес наблюдават как се обработват жабешките бутчета. Един работник вади от кошовете една след друга жабите, подрязва отзад тялото им, приповдига кожата, после друг работник поема извиващата се в конвулсии жаба и ловко отрязва бутчетата й, след което хвърля останалата част от трупа — повече от половината на обезобразената жаба — в други, приготвени за целта кошове. В тези кошове осакатените жабешки тела се гърчат цели часове. Синът на собственика на фирмата — Франсоа Льогран, който е израснал сред това отвратително производство, придоби тъжна слава заради гадостите, които вършеше в Африка като сержант от белгийската армия в Конго, където със зверска наслада заповядваше за назидание да се отсичат ръцете на чернокожите.

Твърде малко внимание се обръща на факта, че изтезанията на животни влияят много силно върху психическото състояние на човека и че в дадена ситуация в него много лесно могат да се задействат зверски склонности.

Лошото е, че много често се забравя за това при възпитанието на децата.

Оставяме подопечните ни деца още от съвсем малки да ловят и да убиват комари, мухи, да късат краката на паяци и дори ги насърчаваме да мачкат с крак гъсеници, червеи и буболечки. Когато котката окоти повече котенца, казваме: „Франтишек, иди да ги удавиш в реката”. И Франтишек радостно отива да свърши тази работа. Друг път, ако кучето не го слуша, защото Франтишек не го оставя на мира, му казваме: „Я го натупай едно хубаво!” И Франтишек охотно натупва кучето. Повечето родители нехаят, че децата им ловят със сакче пеперуди, хващат птици, обират им гнездата, ловят жаби и правят с тях отвратителни неща (например надуват ги със сламка като балони) или късат опашките на гущерите. Да, възрастните се смеят, когато дечурлигата завързват тенекия на опашката на кучето или надяват черупки от орехи на лапичките на котката. Има родители, които разрешават на децата да убиват къртици и таралежи. Естествено, детето според тях трябва да умее да лови риба с въдица, а също и да коли гълъби, кокошки и гъски. Майката не може да заколи птицата, но смелото момче с удоволствие ще замести майка си в това дело. А после запленено ще наблюдава как колят прасето по Коледа. В детската му душа напира копнеж поне веднъж да може така да наръга някое прасе. В него расте чувството на сила и мощ. Детето загрубява, става побойник. Е, не е задължително възпитаните по този начин деца да станат убийци, но със сигурност в такива хора лесно могат да се зародят кръвожадни помисли. Историята на криминалистиката изобилства със случаи, когато онези, които са измъчвали животни в детската си възраст, за жалост наистина са се превръщали в убийци на хора по-късно. Но по принцип повечето от тези мъчители остават на първоначалната степен на бруталност, а именно — липсата на всякаква милост към животните.

Съдбата на животните е наистина ужасяваща. Помислете само за милионите мухи, чиито крила и крака са били откъснати от момчета и момичета по време на развитието на детската психика. Помислете за милионите паяци, чиито крака са били откъснати, за да се полюбуват децата на конвулсивното им „косене”. Помислете също така за мъките на пеперудите, забодени живи с карфици. Или за милионите торни и дъждовни червеи, които годишно ги набождат за стръв на въдичарските куки. Готвачките почистват люспите на живи риби, добродушни домакини смъкват кожата на живи змиорки; на раците, докато са живи, се измъква „чревцето” и после пак живи се пускат във вряща вода, където се варят, докато се зачервят. А дивечът, преследван до смърт в горите? Гълъбите, стреляни като живи мишени за удоволствие? Човекът, който се има за гастроном, изпраща стридите на онзи свят, като ги гълта живи!

А какво да кажем за безкрайните мъки на впрегатните животни — конете, говедата, кучетата, които теглят товари? Или за нещастните пойни птици, чиито очи биват изгаряни, за да се изявят печалните нотки в песента им? Щом едно животно попадне под властта на човека, то започва да понася неимоверни страдания.

Повечето хора не чувстват някакво задължение спрямо животните. По всичко изглежда, че човекът наистина е зло същество. Влиянието, което оказва днешното общество на подрастващите, е много странно. Защото обществото използва красиви думи и възвишени наставления, но самото то дава лош пример за себе си. Проповядва любов, а се отнася безмилостно и към хората, и към животните. Въпреки всички красиви думи бруталността си остава.

Народи като китайците например, чиято култура е изостанала с векове назад, както и някои диви племена, се отнасят много по-добре към животните от нас, които претендираме за напредничава култура.

Варварите не са организирали борби с бикове като испанците. Това различие между диваците и културните народи не се е променило през хилядолетията. По времето, когато Древният Рим достигнал върха на развитието на своята цивилизация, по арените там се устройвали битки на гладиатори с хищни зверове. Неговите граждани наричали варвари галите, които, макар и да нямали свои Овидии и Вергилии, не изтезавали животните, както правели образованите римляни. Какво да кажем за „триумфа на интелигентността”, както доктор Пийбоди[34] иронично нарекъл вивисекцията. Читателят ще бъде потресен, ако прочете някое описание на това ужасно изтезаване на живи същества, които учените бавно и напълно съзнателно разрязват.

Нима наистина в човешката душа се крие стремеж към причиняване на болка?

Нима никога няма да дойде промяна и животните вечно ще бъдат измъчвани? Няма ли някога тази човешка душа да се облагороди?

Безспорно днес за всеки е смехотворно твърдението на философа Декарт — основателя на догматично-рационалистичната философия, умрял през 1650 година. Той оставил след себе си едно свое учение за животните, в което ги представя като същества, на които липсва мислеща душа. Според него при животните всичко се извършва механично, те са нещо като живи машини, без всякакви чувства, дори не усещат никакви болки. Също така остарели са възгледите на Волтер, който е смятал човека за смеещо се животно. Не по-малко погрешни са възгледите на философа Хердер, според когото сред цялото творение единствено на хората е дадена способността да се разбират помежду си. Днес вече е ясно, че и това твърдение е несъстоятелно, тъй като много от представителите на животинското царство имат начини да се разбират помежду си, а съществуват и животни, особено от домашните видове, които могат да разбират човешката реч. Но освен това животните разбират един език, който е разбираем за всички народи, един международен език, който може да изрази и най-нежния душевен трепет и който така силно може да въздейства на чувствителната душа. Да, животните разбират езика на музиката.

При това, както и при хората, при животните се срещат много и разнообразни видове слушатели на музика. Има животни, на които напълно липсва музикален слух, или пък животни, за които тоновете на музикалната стълбица са доста разбъркани. Сред животните ще намерим страстни почитатели на класическата музика, привърженици на старата музикална школа, но също и почитатели на Вагнер или на валсовете на Щраус.

Това зависи най-вече от темперамента на отделните животни.

Още древният Омир ни описва как един делфин послушно отнася на гърба си по морските вълни старогръцкия тенор Арион. Явно този делфин бил така възхитен от пеенето на Арион, както са възхитени почитателите и почитателките на някой известен съвременен тенор; те разпрягат конете от файтона му и сами се впрягат в него, за да теглят любимеца си по улиците на града, съпровождани от възторжените викове на тълпата.

За съжаление — защото това може да направи лошо впечатление на много любители на музиката — всички посетители на зоологически градини, като например Берлинската, са принудени да признаят, че музиката най-добре се възприема от магарето и прасето. Тези две животни направо обожават музиката. Особено прасето. Когато слуша музика, то направо поглъща звуците, святка с очи, рие с крак земята, накратко — истински музикален ентусиаст.

След откриването на грамофона бяха направени безброй експерименти с цел да се установи как влияят музиката и пеенето върху животните. Чрез тези експерименти се постигна значителен напредък в познанието на психиката на животните и с голяма точност се установи как въздейства музиката върху отделните видове животни.

Най-съвременните експерименти в тази област бяха извършени в една голяма американска зоологическа градина и имаха твърде интересни резултати.

Грамофонът се пренасяше от една ограда или клетка към друга, като се следеше какво психическо въздействие оказва музиката върху отделните животни.

Експериментите със змии завършиха с пълно фиаско. Змии, които биват довеждани до екстаз от пищялките на индийските факири, оставаха напълно равнодушни към звуците на грамофона. Оттук става ясно, че това издигане и поклащане на змията под звуците на музика не е нищо друго освен резултат от старателна дресура.

За разлика от това звуците на грамофона оказаха необикновено силно въздействие върху слоновете. Те започнаха да повдигат хоботите и ушите си в такт с музиката, а един любопитен млад слон дори пъхна хобота си във фунията на грамофона, за да изследва кой всъщност пее от там.

Интересна беше реакцията на тигъра, когато за първи път видя и чу грамофона. Това беше грамаден бенгалски тигър, който отначало с подозрение гледаше непознатия предмет и с ръмжене отстъпваше назад, но след малко започна приятелски да маха с опашка и под приятните звуци, излизащи от грамофона, започна да се въргаля по земята, мъркайки като котарак. Когато музиката спря, тигърът също престана да се въргаля. Когато отново пуснаха грамофона, тигърът повтори играта си.

Необичайна гледка представляваха и бизоните. Изпънати и с високо вдигната глава, те се заслушваха неподвижно в музиката като истински познавачи и от време на време се приближаваха все по-близо до грамофона.

Много животни, като например лъвовете и камилите, изпълняваха различни подскоци, докато слушаха музика. Други пък се опитваха да сътрудничат на музикалното изпълнение, както правеше еленът, който „пригласяше” на грамофона, ако може така да се нарекат особените звуци, които издаваше, заслушан в музиката.

Вълците и кучетата виеха. При кучетата това не бива да ни учудва, тъй като поради вековните си контакти с хората те са станали твърде нервни.

Кафявата мечка ръмжеше под звуците на музиката — но дали това беше приятелско или враждебно ръмжене, не можеше да се прецени. Горките мечки! Те изобщо не се въртяха, нито танцуваха, докато слушаха музика; на тези неща ги е научила единствено човешката жестокост с помощта на нажежена ламарина, а не чрез звуците на гъдулката.

При експериментите в една зоологическа градина най-смешно се държаха орангутаните. Точно както едно малко дете разглежда куклата си, така и те със същото любопитство подложиха грамофона на обстоен преглед. И след като маймуните с такава любов слушат музика, не бива да се учудваме на най-новите открития на естествоизпитателите, според които човекоподобните маймуни притежават известна способност да пеят.

И именно човекоподобният гибон наистина може да изпее цяла октава в полутонове също като нас, хората, но само когато е влюбен.

Така че Рихард Вагнер е бил прав, когато е казал: „Колко добре можем да разбираме духа на музиката, когато обичаме! Любовта сама по себе си е музика”.

Затова и гибоните пеят своите октави на любимите си.

Лама. Спада към най-чистите животни и трупа изпражненията си на купчинка, която грижливо покрива с пръст. Тя постъпва така, докато малката купчинка се превърне в голям куп, от който впоследствие туземците се снабдяват с гориво, така оскъдно по тия места.

Бяла мечка. Тя е най-издръжливият бегач в света. Освен това умее и да плува, въпреки че не може да се сравнява в това отношение с тюлена. Ето защо, за да не хаби напразно пот, когато тюлените са на сушата, тя отрязва пътя им за отстъпление към морето и така те се превръщат в лесна плячка. Бялата мечка не е така опасна, както твърдят за нея, тъй като страни от хората и бяга от тях. Само когато я ранят, тя се защитава отчаяно.

Леопард. Много лесно може да бъде ослепен. Трудно бяга и живее в усамотение. Не се плаши от огъня както други хищници от род Котки. Нежен съпруг и баща. От хищните котки е най-интелигентен.

Лъв. Когато тръгне на лов, започва да реве, но не, както може да се помисли, от великодушие, ами за да уплаши животните, които е намислил да вземе за плячка. Не умее да се катери и изобщо не може да се прехвърля през високи огради. Зрението му е слабо. Когато го ранят, хапе раните си. Може да бъде прогонен с огън. Периодично мени начина си на живот: ту живее сам, ту пък се движи в групи. Рядко успяват да го хванат в яма. Ако с един скок не успее да повали жертвата си, в случай че не е ранен, се оттегля. Предпочита сланината пред месото. И накрая, нещо за нашите прелестни читателки. Лъвът повече се поддава на укротяване от красиви укротителки, отколкото от укротители мъже. Твърде галантен е.

Мандрил (червенобузест дуран). Един от най-интелигентните павиани е мандрилът, забележителен с обичта си към униформите и същевременно с необикновения си страх от мъже с дълги мустаци. Към жените изпитва силна любов и много от мандрилите в зоологическите градини са известни с това, че са се влюбвали в дъщерите на пазачите си.

Мечка. Самотно животно, което не понася компаниите. Зрението й отслабва при мъгла и това я вбесява; когато човек я удари в муцуната, тя изпада в несвяст, лесно може да ослепее; повече се поддава на укротяване от жени, отколкото от мъже. Не обръща внимание на разни трупове и мърши и е лош баща.

Пеперудите имат необикновено развито обоняние. От доста далеч долавят уханието на любимите си цветя, при които долитат, без да държат сметка за разстоянието.

Мишка. Когато кракът й попадне в примка, тя се освобождава от плен, като прегризва въженцето и избягва. Полската мишка много трудно може да бъде отровена. Змийската отрова не действа на полските мишки.

Прилепи. Нападат фенерите, от които струи неприятна за очите им светлина. Търпимост проявяват само по отношение на виолетовата светлина. Зелената светлина им прави поразително впечатление. Изпадат в уплаха и се разтреперват. Червената светлина ги довежда до ярост. Обикновената светлина на лампа или светлината на огъня увеличава яростта им и много често в такова състояние прилепите политат в огъня.

Жълъдници. Който е минавал зимно време през смръзнала се гора, често е бил изненадван от груби свадливи звуци, издавани от птици, които изглеждат възбудени и се държат на почетно разстояние от пътника. Лятно време обаче те дори не могат да бъдат забелязани в листака на дърветата. Птиците се наричат жълъдници. Жълъдникът е лисицата между птиците, кокетният рицар на клонака, красив и умен и както се полага, духовно събуден, брутален и нагъл по отношение на слабите и жалък страхливец по отношение на силните. От много отдавна се слави като жесток обирник на чужди гнезда. Брем го нарича „ангела на опустошението”. Въпреки че последвалите по-късно наблюдения не са потвърдили по неоспорим начин вредността му, все пак е уместно да се ограничи пребиваването на тази красива птица в горите и изобщо да не се търпи присъствието й в градините, ако искаме да се наслаждаваме на птичите песни. Жълъдникът се отличава със странната си привичка есенно време да събира жълъди, шикалки и други горски плодове, с които се запасява, като ги заравя под горския мъх и в специални дупки в земята. С присъщото си лекомислие жълъдниците забравят за скривалищата си и по такъв начин се превръщат в неволни радетели за подновяването на горите, защото от струпаните семена напролет израстват млади горски дръвчета. Особено впечатление прави неприятният им крясък, който при доближаване до тях се превръща в истинско ругателство, псуване и кълнене. Въпреки това те издават и приятни звуци, тъй като притежават немалък талант да имитират пеенето на другите птици. Често могат да се чуят жълъдници, които викат като горски ястреб, а малко след това запяват като червенушки с нежни меланхолични тонове. Младите жълъдници, отгледани в клетка, ни веселят като истински уличници, тъй като се научават да свирят с уста разни сигнали, а и да подвикват с думи.

Китайски пеещи мишки. Без съмнение никой няма да се залови да превъзнася китайците като особено музикален народ. Музиката, която произвеждат те, е от такъв характер, че са необходими здрави нерви, за да може европейското ухо да понесе китайската музикална продукция. Китайците обаче обичат и по-деликатна музика, тъй като отглеждат в домовете си особен вид дребни мишки, които писукат доста мелодично. Тази музика — „пао линхе”, или „букет от мелодии”, както казват китайците — е твърде приятна за китайското ухо и колкото повече такива мишки писукат в домакинството на един китаец, толкова повече той се гордее със своите певци, а след като те остареят и престанат да „пеят”, китаецът погребва „букета от мелодии” с подобаващата се почит в стомаха си, тъй като месото на тия певци било твърде вкусно.

Човекоподобната маймуна Диана. Тук е уместно да се кажат няколко думи за целувките. Би трябвало да се разпрострем твърде нашироко, ако искаме да изброим различните възгледи за целуването и да споменем и да констатираме различните други прояви, които заместват при някои народи целуването. Мястото, с което разполагаме, не е достатъчно, за да изброим и да опишем случаи, като триенето на нос о нос, взаимното изплезване на езиците при тибетците и други подобни. Така ще стигнем до въпроса, по какъв начин изявяват любовта си животните. Кучето и котковидните хищници например лижат ръцете на господарите си, значи можете да си представите за какъв прогрес говори фактът, че шимпанзето Диана — собственост на госпожа Харлин, съпруга на известния английски търговец на животни, целува господарката си в устата, проявявайки пълно разбиране за красотата на целувката. И това не е само механично, престорено целуване, в тези случаи проговаря душата на човекоподобната маймуна, която в пълна мяра се отдава на притегателната сила на устните.

Най-големият хищник в света безспорно е бил тиранозавърът, чийто скелет, намерен от професор Браун южно от Глазгоу, в Монтана, се съхранява днес в залите на Природонаучния музей в Ню Йорк. Това грамадно създание е най-големият хищник, живял някога на Земята. Бил е дълъг четирийсет стъпки, зъбите му са достигали до четири стъпки на дължина и са били много остри. Една част от скелета му е била намерена в пясъчникова скала, втората част — в по-долния аспиден пласт. Няма жив хищник, който би могъл да се сравни с това праисторическо месоядно животно. Лъвът и тигърът ловуват обикновено само средно големи тревопасни и не обръщат никакво внимание на дебелокожите, като носорога и слона. Ситуацията през периода креда, през който е живял тиранозавърът, е била различна. Тиранозавърът, въоръжен със страшните си зъби, е можел да напада с успех и най-големите тревопасни. Големината му надвишава ръста на всички праисторически животни. И най-големите тревопасни през този период без съпротива са ставали жертва на тоя страхотен хищник.

Какво може да се получи от човека. Човекът, както е казано в Библията, не е нищо повече от прах. Но от какво се състои този прах? Един известен английски химик, който подложил на анализ човешки прах, установил, че човек със среден ръст съдържа в себе си същите вещества, от които се състои яйцето, и то в такива количества, че от него биха могли да се получат хиляда яйца. Във всеки от нас има толкова кислород, водород и въглеводород, че с тях би могъл да се напълни един голям балон, който да вдигне човека във въздуха. С произведения от човека светилен газ би могло да се осветява в течение на цяла една нощ улица с дължина петстотин метра. Ако въглеродът, който се съдържа в човека, се превърне в графит, от един човек биха могли да се произведат седемстотин и осемдесет дузини молива. От желязото в нашата кръв биха могли да се изковат седем подкови. Тялото ни съдържа освен това шестстотин грама фосфор, от който биха могли да се произведат осемстотин и двайсет хиляди кибритени клечки или пък да бъдат отровени петстотин души. Освен това нашето тяло съдържа шест килограма мазнина, от която биха могли да се излеят шейсет качествени свещи. Тялото ни съдържа и двайсет чаени лъжички сол.

Утринни упражнения с тигър. Физкултурата е много здравословно нещо и всеки от нас може да си избере най-подходящия начин да прави физкултура и най-подходящата система за упражнението й. Ето защо в атлетическите кръгове напоследък силно привлече вниманието физкултурната система на главния редактор на настоящото списание Ладислав Хайек, който всяка сутрин се хваща на класическа борба с един голям бенгалски тигър. Отначало, разбира се, след подобна борба той чувстваше известна отпадналост, но днес, след като вече продължително време всяка сутрин се е подлагал на това физкултурно лечение с тигъра, то вече никак не го уморява. Тази физкултурна система оказва влияние и за избистряне на мисълта и както уверява господин Ладислав Хайек, той винаги има твърде приятното усещане, когато смъква тигъра от плещите си. Не ни остава нищо друго, освен да препоръчаме горещо тази физкултурна система на всички, които проявяват интерес към мъжествения спорт.

Заразеният шаран. Страстният рибар господин Бенке уловил тези дни в пролетните води на Вълтава особена риба, за която твърди, че е шаран, прихванал странна зараза. Шаранът по негова преценка бил на около петдесет и четири години, обрасъл с мъх, сплескан, под влияние на заразата крайниците на тялото му били окапали. Въпреки това бил много пъргав и чевръст във водата, така че господин Бенке едва успял да го хване на въдицата си и с големи усилия да го измъкне на брега. Господин Бенке е известен рибар, запознат с различни видове енциклопедии, така че е напълно изключено да има грешка в изводите му за забележителната риба; затова ние бяхме принудени да се присъединим към мнението му, че шаранът е заразен. Остава само да се обясни от какво е заразен шаранът.

Минава седем. Посетителите вече са си отишли и кучетата са пуснати на воля. Те се разхождат, душат се едно друго и споделят интимните си тайни.

Черният кралски пудел към бялото пуделче: Колега, забелязахте ли оная руска хрътка Москал, дето тъкмо сега подушва мопса Ришка? Не ви ли се струва, че не й е много весело?

Белият: През нощта я чух да плаче и да се вайка: „Какво съм им направила, че искат да ме продават?!”

Черният: Такава е орисията на повечето от нас. Вчера мопсът Ришка ми каза, че нашите господари ни показват тука само заради парите. Това е публична тайна.

Белият: Искат да получим медали, та да могат после да ни продадат по-изгодно. Мислите ли, че ще се зарадвам на такъв медал, колега?

Черният: Поне малко ще се зарадвате. Получавали ли сте някаква награда досега?

Белият: За пръв път ме водят на изложба. За пръв път съм тук и не познавам никого освен вас. Помните ли къде се видяхме за пръв път?

Черният: Да. На улица „Житна”. Вие се бяхте спрели до някаква каца със сини сливи, но не успяхте да направите нищо. Оня чичка ви ритна, вие се затичахте и внезапно ме видяхте. После играхме на гоненица и в някакъв вход ви показах как мога да „служа”. Вие не можехте, но опитахте и ви се удаде доста добре. След време ми разказахте как сте учудили всички у вас.

Белият: Да, бяха невероятно смаяни. Щом слугинята ме намери и ме заведе вкъщи, веднага се вдигна страшна олелия, защото всъщност аз се забавлявах с вас от сутринта чак до тогава, когато у нас започва да ухае страшно хубаво. Трябваше да бъда наказан и от отчаяние се изправих на задните си крака. Като видя това, господарката ми събра всички в къщата, аз продължих да „служа” и получих захарче. А малкото момиченце даже ме прегърна. И аз разбрах, че ако стоя така, всичко ще свърши добре за мен, и това ме поквари. Съвсем откровено ви казвам. Научих се да крада. Отначало откраднах един кренвирш. Хванаха ме и аз направих стойка. Простиха ми. После изядох парче пържено пиле. С него обаче нямах никакви неприятности, защото и слугинята отмъкна част от пилето и господарката я хвана. Мойта кражба мина за сметка на слугинята и докато й четяха морал, аз подскачах наоколо и въртях радостно опашка.

Черният: Трябва да ви кажа, че и аз бях започнал да крада. Но след като веднъж откраднах парче солена селда, ми мина. Характерът ми се възвърна. На вас също ли ви се връща характерът?

Белият: Засега не, колега. Тъкмо преди да ме изпратят на изложбата, си присвоих една филия с масло и мед. Сигурно е доста неприятно да ти се върне характерът.

Черният: За това е необходима много силна воля. Отначало не излиза нищо, но накрая, като се решите на това, ви се възвръщат и угризенията на съвестта.

Белият: Какво е това „съвест”, моля?

Черният: Ами страхувате се да не ви бият!

Белият: Значи имам съвест. А забелязахте ли, че мопсът Ришка ни слушаше?

Черният: Внимавайте с него! Опасен интригант! Знаете ли какво стана завчера? Нали познавате леонбергера Марко? Той завързал някакъв разговор с Ришка и съвсем необмислено споделил, че има краста. Мопсът побъбрил още малко с него, после отишъл при другите и разправял на всички за крастата на Марко. Сега всички избягват Марко и го презират. Ето, вижте как му се ще да размени поне една дума с някой. Сега отиде при добермана Мирза. Чуйте как ръмжи господин доберманът! И отвръща глава. Хич не се чудете защо Марко вие през нощта. Трябва да му е много мъчно, че никой не му говори и всички се гнусят от него. Хайде да отидем там…

Леонбергерът Марко към белия пудел: Благодаря ви, че искате да ми правите компания с черния ви колега. Ама сигурно не знаете какви ги дрънка за мен мопсът Ришка… О, знаете и не се гнусите от мен! А може би и вие сте страдали от краста?

Белият пудел към черния: Този господин ни обижда! Изобщо не се чудя, че никой не ще да разговаря с него.

Леонбергерът: Сигурно и вас са ви стригали и са ви мазали със сапонатен спирт?

Черният: Простак!

Белият: Безсрамник! (Отдалечават се.)

Черният: Както виждате, с него не можеш да се разбереш с добро. Сега ми става ясно защо преди малко булдогът Робур му каза: „Още само една дума, и ще ви ухапя!” и защо вчера нюфаундлендът Рек едва не скочи върху него.

Белият: Кой е този Рек? Оня там отзад, дето е застанал срещу белия шпиц ли? С тоя нюфаундленд също никой не говори и той е принуден да потърси за самохвалствата си някой по-наивничък, та да му повярва. На всички разправя, че бил измъкнал от водата сто и петдесет човеци. Първия ден говореше само за двама души, за три дни те станаха сто и петдесет. Трябваше да видите как се разбесня той, когато санбернарът Варга го упрекна, че лъже. Там бяха и фокстериерът Джак, и ерделтериерът Цезар. После цялата изложба приказваше само за това. Санбернарът Варга му казва: „Е, и кога сте спасили последния си удавник, приятелю?” — „Ау, ау — отговаря му Рек. — В деня преди да дойда тук. Пардон, извинете, тогава извадих десетте човеци”. — „И как се случи това?” — „Ами падна един мост”. — „Къде падна?” — „Край Нератовице”. — „Че там няма никакъв мост!” — „Как така няма?! — вдигна пара Рек. — Има, даже три. Като се срути първият, спасих петнайсет човеци, като падна вторият — само осем, пък като падна и последният — едва десет”. И тогава санбернарът Варга му пошепна уж на ухото, ама доста височко: „Винохради, улица „Пухмайерова” № 15”. Рек си подви опашката и се измъкна, а санбернарът излая силно, така че всички да го чуят: „Приятели, тоя лъжец цял живот не си е подал носа от Винохради!” За случая е информирано вече и полицейското куче вълча порода Рутка. Говори се, че нюфаундлендът ще бъде арестуван за измама. Виждате ли господин Рутка? Тоя, дето говори с добермана Мирза и с ерделтериера Цезар. А онзи с бялата яка е шотландско овчарско куче — господин Скот. Той винаги се мъкне след тях, пък те си правят майтап с него. Той обаче не се усеща и смята, че от него също ще излезе добро полицейско куче. Винаги му се ще да им вземе акъла с нещо. Веднъж им беше разправял, че хванал един крадец. „И как го хванахте, господин Скот?” — попитал го Рутка. „Ами тичах подире му”. — „А какво беше откраднал?” — „Една огнеупорна каса”. — „И дълго ли го преследвахте?” — „Цял ден бягаше от мене”. За тая лъжа го бяха изпохапали целия, ама той продължава да се тътри подире им. Веднъж някой му казал, че когато преследва крадец, предварително трябва да подуши много добре всичко наоколо, па макар и това да е само някоя захвърлена кибритена клечка. Оттогава Скот непрекъснато носи в зъбите си една изгоряла клечка кибрит, намерена кой знае кога, и само я души. Голям смях пада с него, а той не разбира нищо. Души всичко, което му попадне, и скимуца, за да се прави на много важен.

Черният: Що за птица е оня там, булдогът джудже, дето седи надут и не забелязва никого край себе си?

Белият: Имате предвид оня, дето си е вирнал крака и се ближе отзад ли? Някакъв аристократ — Ханс фон Клайнбулдогиен. Пълен е с прадеди. (Навежда се и шепне на черния.) И с бълхи също.

Прасето Ксавер го хранеха с меласов фураж. Управата на имението го беше нарекла Ксавер в чест на правителствения съветник професор Ксавер Келнер от Мьокер, един от челните авторитети на полето на науката за хранене на животните. Знаменитият учен беше автор на следното дълбокомислено изречение: „При положение че резултатите от употребата на меласата като фураж са блестящи, за което говори моят опит, никой друг фураж не заслужава такова внимание, както това местно средство”.

То понасяше великолепно и на прасето Ксавер. От ден на ден Ксавер ставаше все по-дебел и след като заровеше зурлата си в меласовия фураж и си пийнеше хубаво млекце, философстваше във великолепната си кочина за удоволствията на светския живот. От време на време идваше да го посети собственикът му граф Рам, който му казваше:

— Ще ви пратим на изложба, мойто момче. Хранете се, както трябва, за да не ме посрамите.

Понякога идваше и госпожа графинята и със сияещи очи възклицаваше:

— Ах, колко голям и колко снажен е моят скъп Ксавер.

А когато се разделяха с него, и двамата извикваха:

— Лека нощ, приятелю, спете сладко!

Прасето Ксавер примигваше след тях с очи, изпълнени с нежност, и така хубаво грухтеше, че графинята се обръщаше към своя съпруг:

— Когато чувам нашия Ксавер, започвам да вярвам в преселението на душите.

При него идваха и специално поканени гости, които изказваха удивлението си от достопочтеното прасе на френски, немски и английски език и му правеха снимки за спомен.

Прасето беше розово като окъпано бебче и около шията му имаше огромна кадифена панделка, завързана винаги най-кокетно.

А джентълмените, аристократите, приятелите на графа убедено заявяваха:

— Драги графе, вашият Ксавер положително ще получи първа награда на изложбата.

По случай рождения ден на госпожа графинята между другото нежният съпруг й подари Ксавер. И така, прасето стана нейно, само и напълно нейно, нейно завинаги. И заради него графът бе награден с такава пламенна целувка, сякаш беше подарил на жена си прекрасен глиган, а не спокойното дебело флегматично прасе.

Щом Ксавер стана собственост на графинята, бяха взети още по-големи хигиенни мерки за здравето му. То бе преместено в специално помещение, за което предварително беше установено със сигурност, че съдържа предостатъчно въздух. Прасето имаше своя баня, свой ватерклозет, обзаведен с присъщия на графския род вкус. Навсякъде бяха окачени термометри и икономът Мартин получи нареждане да мери температурата на водата и млякото, предназначени за Ксавер. Градусите бяха точно определени от ветеринарния лекар. Не биваше да се допусне високопоставеното прасе да простуди стомаха си, та то можеше да получи хроничен гастрит и погледът му да стане тъжен, при което графинята толкова би плакала.

И така, Мартин мереше температурата на напитките и според случая даваше да ги изстудяват или затоплят.

Накрая прокараха на прасето и електрическо осветление и го научиха да спи на дюшеци, разбира се, предварително дезинфекцирани. Прасето Ксавер приемаше благосклонно всичко това и от ден на ден ставаше все по-дебело. Един ден графинята дойде със своя съпруг да посети любимеца си. В този момент Ксавер пиеше доброкачествена кладенчова вода, бактериологичният анализ на която показваше нула процента вредни бактерии, затова пък химическият й анализ сочеше присъствието на известно количество полезен за здравето железен окис, комбиниран с въглена киселина, извънредно важни за прасето.

По навик графът сложи термометъра във водата и не можа да повярва на очите си. Вместо предписаните осем градуса Целзий температурата на водата беше седем и половина! Графинята пребледня. Това не беше възможно, освен тоя негодник икономът да не беше премерил температурата.

С общи усилия те откъснаха Ксавер от водата, като му обясниха, че може да простуди вътрешностите си. След това покриха съда с капак и възмутени се втурнаха в жилището на иконома.

— Ти премери ли температурата на водата за Ксавер бе, негодник! — гръмогласно извика графът на Мартин.

Мартин посочи леглото край прозореца:

— Ваша милост, момчето ми е тежко болно, има температура, трябваше да му дам да пие!

— Ха! Аз те питам — мери ли температурата на водата, която си дал на Ксавер да пие?

— Забравих, ваша милост, момчето ми е тежко болно, давам му да пие вода, главата ми се мае, не знам какво да правя.

— Значи така, а — развика се нервиран графът, — така значи изпълняваш задълженията си, пет пари не даваш за това, което е наредил господарят ти, а, лентяй с лентяй, и си правиш каквото ти кефне?! Незабавно да си събереш партушините. Уволнен си. До довечера да те няма, иначе ще наредя да те изхвърлят заедно с момчето.

— Ама че пасмина! — добави графинята.

Още преди да настъпи вечерта, икономът Мартин закла прасето. Повиканият ветеринарен лекар можа да констатира само смъртта му. Графинята едва не се побърка от мъка и припадна. Икономът Мартин бе арестуван и полицаите му сложиха белезници, а болният син на убиеца беше изхвърлен на улицата.

В печата след това се появиха съобщения от тоя род: „Зверско деяние. Икономът Мартин от имението на известния кавалер граф Рам е уволнен заради нехайство. За да си отмъсти, той заколва прасето на графа — един рядък екземпляр. Звярът убиец е предаден на съда. Говори се, че е атеист. Ако мълвата се потвърди, това ще бъде доказателство, че който не вярва в Бога, е способен на най-голяма жестокост”.

Три месеца Мартин стоя в предварителния арест, където прояви упоритост и не ходеше на църква. По време на следствието бяха разкрити някои тъмни петна в биографията му. Така например преди петнайсет години той бил осъден на двуседмичен затвор заради участие в непозволено събрание. Тоя негодяй не пожелал да напусне събранието, въпреки че бил предупреден от главния съдебен инспектор. Още в тая му постъпка се проявява в зародиш жестокият му характер. По-късно за втори път е осъден на тридневен арест заради възгласа: „Ах, вие, качулатите!”[35] Още едно доказателство за неговия закоравял, отмъстителен характер.

Прокурорът сполучливо се възползва от всички тези подробности и грехове на обвиняемия. Той много умело изтъкна престъпните наклонности на обвиняемия в миналото и изрази твърдото си убеждение, че ако вместо прасето Ксавер в момента на престъпното му изстъпление му се е бил изпречил графът, то обвиняемият би го заклал като прасе. Задачата на защитника не беше лесна. Миналото не беше възможно да се заличи, а болното дете беше твърде романтично и не твърде убедително смекчаващо вината обстоятелство.

Видът на бедната госпожа графиня, която присъстваше в съда като свидетелка, беше потресаващ. Като видя кадифената панделка, оставена на масата пред председателя на съда, тя не можа да се сдържи да не заплаче.

— Познавам я — отговори тя на въпроса на председателя, — познавам я, тя принадлежеше на моя скъп Ксавер, чиито кости са погребани в градината на замъка под една клумба лилии.

Обвиняемият, без да произнесе нито дума на разкаяние, се призна за виновен и бе осъден на шест месеца строг тъмничен затвор заради извършеното престъпление — злоумишлена повреда на чуждо имущество. Но това не е всичко. За да бъде удовлетворена в пълна мяра справедливостта, междувременно умря и синът му, тъй като Бог забавя, но не забравя. А прасето Ксавер почива тихо под белите лилии, сред които има паметник с надпис: „Тук спи нашият Ксавер, животът на който бе отнет от ръката на убиеца Мартин, осъден на шест месеца строг тъмничен затвор, утежнен с шест дни пост. Ксавер беше погребан на осми май 1907 година на възраст една година и половина. Лека му пръст”.

От панделката на покойното прасе Ксавер граф Рам си уши вратовръзка, която носи всяка година в деня на убийството на благородното животно…

Веднъж в разговор господин Хустолес каза на своя съсед Кършичка:

— Няма що, бива си я вашата партия! Спаси ли се някой нехранимайко от бесилото, веднага отива да подкрепи програмата й.

А господин Кършичка заяви:

— Пак ще си поговорим вас, господин Хустолес.

Освен политическата си прозорливост господин Хустолес притежаваше и голям черен котарак, който обикновено седеше на прага на бакалницата му. Този котарак се радваше на общи симпатии в близката околност и кварталците го уважаваха заради енергичното държане и заради оптимизма му, който, както е известно, е половин здраве; освен това котаракът беше уважаван заради добрия му нрав и никога никому не би минало и през ума, че това забележително животно може да има неприятел в квартала.

Такъв обаче се намери в лицето на господин Кършичка, който след известната политическа свада с господин Хустолес каза на осемгодишния си син Йозеф:

— Пепичек, щом видиш черното чудовище на оня идиот Хустолес, го настъпи по опашката.

Кое дете не би изпълнило с радост такава възвишена поверителна мисия? Пепичек отиде, настъпи опашката на котарака и в добавка така го наплю, че сърцето на една стара жена отсреща щеше да се пукне. След това избяга. В първия момент котаракът не можа да разбере какво става, но след като помисли, направи заключението, че това, което е извършило момчето с него, му е причинило болка и че водата, която е издухало от устата си върху него, е била неприятна. До вечерта той стигна до мисълта, че случилото се е било унизително…

Котаракът реши да се пази от момчето.

Заради храброто му поведение Пепичек получи един крайцер от баща си, който му обеща още един, ако продължава да се държи така, тъй като в лицето на котарака господин Кършичка виждаше цялата враждебна нему политическа партия — нали котаракът беше собственост на политическия му противник!

Следователно Пепичек настъпваше опашката не само на котарака, но и на цялата враждебна политическа партия и плюеше не само котарака, но и всички политически привърженици на тая партия, на един от членовете на която принадлежеше черният котарак.

Пепичек весело се впусна в политическа борба.

Котаракът седи пред вратата и изглежда, че спи. Наблюдателите обаче се мамят. Котаракът само се преструва. Никой не бива да му се сърди за това, защото той не е ходил на училище и не е научил колко голям грях е преструвката… Та котаракът най-невинно се преструва на заспал и Пепичек го настъпва по опашката и плюва върху главата му. В същия миг обаче котаракът скача и ухапва Пепичек по крака. Започнал веднъж, той продължава да съска, покатерва се по Пепичек, дращи го с ноктите си, пръска слюнки наоколо, ръмжи, накрая го ухапва и по ухото, слиза от Пепичек и като се отдалечава важно, с вирната опашка от ревящото момче, сяда доволен пред прага на дюкянчето на своя господар и дълбокомислено започва да преде.

Когато Пепичек се върна вкъщи целият окървавен и разплакан, господин Кършичка извика:

— Слава Богу, падна ми в ръчичките, господин Хустолес.

И поведе Пепичек към полицейския участък, където полицейският лекар прегледа Пепичек, състави протокол за случилото се, а полицейският началник нареди да арестуват котарака и да го подложат на ветеринарен преглед.

Ето защо двама стражари отидоха за котарака, арестуваха го в името на закона и понеже котаракът поиска да избяга и започна да дращи и да съска, не им оставаше нищо друго, освен да повикат общинската затворническа кола и да го заключат в нея, след като той предварително извърши публично насилие, захапвайки униформата на единия от стражарите, а и нанесе обида на служебно лице, като съскаше и пръскаше слюнки към стражарите. Какво искаше да каже с ръмженето си, не беше възможно да се установи.

И така, закараха котарака във ветеринарния институт на селскостопанския факултет при политехниката и стражарите рапортуваха за поведението му: „Когато отидохме да го арестуваме, той започна да дращи, да съска и да хапе. Повикахме общинската затворническа кола и след отчаяна съпротива го хвърлихме в нея. Опита се да ни изтръгне пистолетите”.

Протоколът беше съставен, подписан и представен в прокуратурата. Прокуратурата формулира нарушението на господин Хустолес като недостатъчно упражняване на контрол върху животните. Преди всичко котаракът не бил вързан на синджир и не бил снабден с намордник. После, това станало по време на изборите, когато животното можело лесно да побеснее. По-нататък, между господин Кършичка, бащата на нападнатия от котарака Йозеф, и господин Хустолес, собственика на черния котарак, нападнал момченцето на господин Кършичка, отдавна вече съществувало политическо напрежение.

Прокуратурата смяташе за доказано, че котаракът на господин Хустолес е действал преднамерено — в смисъл да нанесе физическа повреда на момченцето на политическия противник на господаря му, което му се е удало и което действие е успял да извърши. Тъй като обаче според австрийския закон от осми януари 1801 година котараците следва да се смятат за неотговорни лица, за чиито действия гарантират с имуществото и живота си техните господари, то вината трябвало да носи единствено и само господин Хустолес.

Междувременно във ветеринарния институт на селскостопанския факултет при политехниката бяха изследвани физическото и психическото състояние на котарака и съответните документи бяха предадени на прокуратурата.

Експертизата гласеше:

Признавам, че постоянно изпитвах затруднения в дамско общество. И то твърде сериозни затруднения, защото много се страхувах от жените. Смятах ги за твари, които си служат със своите ласкави маниери и красива външност, за да постигнат собственото си удобство и да примамят мъжете да се оженят за тях.

Милионите преживявания, които са имали съпрузите със съпругите си през цялата човешка история, според мене ясно говорят за това, че брачните отношения са нещо ужасно. Мъжът бива погълнат от жената като индийски заек от крокодил, той бива смачкан от нея, накълцан, натрошен, разстрелян! А когато не успее с някой от тези похвати, жената, това коварно създание, ще го изтезава с разни уреди за бавно мъчение, като например тенджерата, в която ще му вари гадни супи. Необичайно милите обноски на жената преди сватбата се променят след сватбата в бесни реакции срещу най-дребното несъгласие, в жестоки атаки с помощта на кухненски съдове и в свирепо преследване на мъжа, който понася страдания, подобни на страданията на първите християни…

Но отначало тези лукави същества се държат мило, нежно, тактично. Гласът им е обагрен със сърдечна мекота, прегръщат ви и ви целуват при всяка възможност, която не пропускат да използват, и вие прилепвате като муха към отровна мухоловка към тази любезност, към тези целувки, към страстното интимно стискане на ръката ви, към този нежен поглед, вероломно изпълнен с престорено доверие… И тогава вече загазвате. Както сте прилепен, ви откарват в църквата. И преследването на първите християни е нищо в сравнение с онова, което ще изпитате после.

Страстните погледи се променят в злобни, вместо да ви целуват, ви гонят от кухнята, защото сте запалили цигара. Същото това нежно създание започва да ви заповядва как да се обличате, тропа с крака по пода и скърца със зъби, прави гримаси, като че ли иска да ви глътне, разтреперва се от ярост само като ви погледне, хвърля по вас всичко, каквото му попадне подръка. Същото това мило същество грубо ви ругае и смята, че ви е оказало голяма милост, загдето все още не ви е стъпкало с малкото си краче. Обещава ви и ви се кълне, че, рано или късно, непременно, ще ви убие, защото твърдите, че прегорялата запръжка не бива да се слага в супата. Прави скандал, плаче и беснее, защото навън е кално и вие сте изкаляли обувките си. Кара ви половин час да стоите навън и да ги чистите на изтривалката, за да не изцапате пода в кухнята, а когато най-после ви отваря вратата, виждате, че целият под е в сажди и кал, защото един час преди вас тук е бил майсторът, който е поправял камината. Вие сте така ядосан от това варварско отношение, че просто не знаете какво да кажете. Но и тогава тя се нахвърля върху вас — защо не говорите, защо не споделяте какво ново има в учреждението, на улицата, по света…

Когато попривършва, казвате:

— Миличка, но аз нищо не знам…

Тя започва отново да тропа с крака, да подскача, да съска като котка, да трака и да скърца със зъби, да удря главата си в масата, но така, че да не се нарани, нарочно отваря вратата и крещи, така че всички в къщата да разберат, че сте един безсърдечен негодник, който изобщо не заслужава да живее на тази земя. После ви заявява, че изобщо не я обичате, чака да я молите за прошка, плаче и си скубе косите, разкъсва си блузата, за което ще ви иска три нови блузи, и пак започва да крещи, че това е цигански живот и че явно тези условия, в които живее, ще се променят едва когато се хвърли от прозореца.

Тя отива към прозореца, но вие не помръдвате от мястото си. Тогава тя се връща и ви крещи, че сте безчувствен тип, който иска единствено смъртта й, за да може да си доведе онази мръсница.

— Каква мръсница, миличка?

Разбира се, тя не казва името на онази, защото не знае как се казва, и защото тя съществува само в нейното въображение. Започва да се прави на изоставена, захвърлена съпруга, пак крещи, че всички мъже са негодници и мерзавци и не знаят нищо друго, освен да мъчат жените си, които са им дали всичко от себе си.

След това тя започва да се облича и да нарежда, че отива при родителите си и че ще продаде всички мебели, че цялото обзавеждане е нейно, започва да ви рита, хапе, шамаросва, плюе в лицето ви, накрая хвърля по вас кофата със саждите и започва да вика, че вече на нищо не приличате, защото сте се занемарили и е срамота да се покажете пред хората, надава вопъл „Ах, защо не умра най-сетне!”, съжалява, че изобщо се е родила. А вие продължавате да наричате „миличка” този крокодил, този тигър в човешки образ!

Когато данданията приключва, в продължение на три дни тя ви измъчва с доматен сос или с някакъв друг сос, който не можете да понасяте, готви ви неща, които не обичате и които дори не ви е хрумвало да ядете.

Отнася се с вас като с куче, което се е провинило за нещо, като при това си подсвирква като уличник или го удря на плач.

Когато се връщате у дома от учреждението или отнякъде другаде, тя се разхожда из къщи с изражение на мирова скръб.

Говори прочувствено за гробища, за умиращи надежди за щастие, говори за някакъв господин, който я поздравил, когато била на пазар, и очите й сияят, когато споменава, че е бил блондин или брюнет. Той е винаги с противоположен на вашия цвят на косата и мустаците. Накрая тя се заглежда във вас и възкликва:

— Фуй, ти оплешивяваш все повече! Направо си ми отвратителен… — и ви удря с чинията.

Такова беше моето мнение за жените.

Бях редактор на местния вестник „Независимост”. Сега, след всичко, което преживях, знам със сигурност, че ако някой вестник се нарича „Независимост”, то е, защото неколцина по-заможни люде са почувствали нужда да си изкарат яда на някого и затова са основали вестник „Независимост”.

На подобна цел служеше и вестникът, който редактирах. Не бях много зает с писане, тъй като спомоществователите ме засипваха със статии, които подготвях за печат. Автори бяха предимно аптекарят, който ми плащаше заплатата, двамата търговци на бакалски стоки господин Скорковски и господин Павлоусек, както и търговецът на добитък господин Йедличка. Те с плам и страст атакуваха неуморно общинските власти.

Най-много материали ми носеше търговецът на добитък. Пишеше накъсано, често пъти недовършено, но толкова изразително, че често бях принуден да изхвърлям по половин страница от написаното.

Например веднъж ми донесе една статия, която ми представи като „дописка от нашия град”.

— Това е против общината, най-вече против кмета — каза той, като измъкна от джоба си пура „вирджинка” и ми я подаде. Това му беше навик, явно така се опитваше да ме подкупи.

Заглавието на статията гласеше „Добре те познавам, куци дяволе!”

— Нали знаете, че кметът куца — обясни търговецът. — Дори му викат Патравия.

И така, статията беше против кмета. В текста той беше споменат и по име, и за него се казваше следното: „Кой беше против това част от общинската градска зелена площ да бъде продадена на господин Йедличка? И защо вместо това беше продадена на онзи навлек Мейстрик? Както се казва, две св… винаги ще се намерят една друга, така че господин кметът и господин Мейстрик са се разбрали много добре.

— Това „св” с трите точки ще го задраскам, господин Йедличка.

— Как може изобщо да си помислите такова нещо, господин редакторе! Та именно това „св” с точките след него придава стил и ефект на написаното! Всеки веднага ще разбере, че Мейстрик и кметът са истински свини, и така те ще станат за смях. По-нататък ще срещнете „пр……..”, и тъй като след него има осем точки, това е съкращение не за „прасе”, а за „проклетник”, тоест кметът е проклетник! Съкращението „г…..” пък означава „говедо” — за това ще се досети всеки читател по петте точки. Тези неща не бива да се задраскват.

Напразно го убеждавах, че във вестника не бива да се появяват нито „св…”, нито „пр……..”, нито „г…..”, нито който и да било от другите обидни епитети. Но господин Йедличка беше непреклонен и накрая заяви, че в такъв случай решение трябва да вземе издателският съвет, като за целта ще се срещнем довечера у господин аптекаря.

Същата вечер се развихри ожесточен спор в дома на аптекаря относно това, дали „св” с трите точки, както и останалите съкращения са в състояние да сразят общинската клика.

Обяснявах им, че ако като отговорен редактор давам за печат такива неща, ще отида на съд и ще ме пратят в затвора.

Господин Скорковски, който беше член на съвета, спомена за Барак и Грегър[36], които заради публикувани във вестника материали са били в затвора, и че това всъщност е истинска привилегия.

Господин аптекарят споделяше моята гледна точка. Той каза, че макар и по принцип да подкрепя острия публицистичен език, езикът на статията на господин Йедличка все пак е прекалено остър и тези обиди би трябвало да се махнат.

— Ако махнем „свините, проклетника и говедото”, статията ще загуби цялата си прелест! — извика господин Йедличка.

Господин Скорковски и господин Павлоусек бяха на негова страна.

Ако в този момент ни чуеше някой външен човек, сигурно много щеше да се учуди защо от дома на аптекаря се чуват постоянно думи като „свиня”, „проклетник” или „говедо”.

Аз пламенно проповядвах за необходимостта от приличие в печатното слово. Господин аптекарят се съгласяваше с мен, но господин Йедличка и останалите упорито защитаваха „св”-то с трите точки, „пр”-то с осемте точки и „г”-то с петте точки.

Дебатът ставаше все по-разгорещен. Господин Скорковски ме упрекна, загдето в предишното издание съм му задраскал изречението „Ако някой от почтените граждани по случайност се озове в заседателната зала на общината, нека бързо да си запуши носа и да бяга по-далеч от това място на смрад и безнравственост”. Господин Павлоусек допълни:

— А също така не публикувахте и факта, че кметът има нова прислужничка, с която се разхожда нощем из парка.

— Но, господин Павлоусек, вие сам казахте, че това ви се е присънило!

— Така е, господин редакторе, но нали статията ми носеше заглавие „Сънят на данъкоплатеца за един кмет от нашия град”! И аз ви казах, че това е чудесна статия и трябва да влезе в подлистника. Помните ли чудесното описание, как кметът изведнъж се превръща в камила? А вие и досега не сте я публикували!

Господин Йедличка междувременно измисли какво да каже като заключение:

— Така че, ако не го публикувате, както е — заяви той, ставайки от мястото си, — пишете си сам вашите глупости!

Така загубих своя сътрудник. Заедно с него обявиха стачка господин Павлоусек и господин Скорковски.

На следващата седмица в редакцията се появи госпожа Йедличкова. Тя беше дама в напреднала възраст, която се обличаше по онзи ужасен, непростим, варварски безвкусен начин, така типичен за дамите от провинциалното еснафско общество.

— Господин редакторе, имам една молба към вас — каза тя, докато измъкваше от джоба си няколко листа хартия. — От доста време се занимавам с наблюдения върху модата и тъй като във вашия вестник липсва каквато и да било модна рубрика, реших да информирам тукашните дами за новите модни тенденции. Мисля, че материалът ще ви хареса.

Тя разстла пред мен листовете и аз започнах да чета:

„Тазгодишната есенна променада в нашия град представлява изключително пъстра гледка. До дамата, която носи шапка с необикновено широка периферия, се разхожда друга дама със сукнена шапчица. Първата куца, а втората се препъва. И на двете токчетата са износени, което е проява на много лош вкус. Това са госпожа съпругата на началника на пощата и госпожа съпругата на лесничея. След тях се носи друго бостанско плашило. Мисли си, че като си е купила това зеленикаво есенно манто от плат като брезент, и то с такива огромни джобове, вече няма друга като нея. А всъщност се преоблича веднъж на конски Великден, така че всяка дама, която я наблюдава, може с пълно право да й каже: „Мила госпожо Краловцова, отгоре сте гиздава, но отдолу сте гнидава!” А жената на кмета вече десета година носи един и същ жакет, само дето тази година го даде да й го прекроят в Кутна Хора, но още не е платила на шивачката. След нея идва госпожа Кромбхолцова. Тя изминава само половината от променадата и завива обратно при пощата, след като се е похвалила, че има нов есенен костюм от лоден, за който казва, че е дала петдесет златни крони. Ако ги е дала така, както плати за патицата на онази селянка на пазара, която, като я хвана, че краде, я плесна с патицата по гримираната мутра, то тогава нека й честитим евтината есенна премяна. Хубав есенен тоалет има също така съпругата на председателя на общинския съвет, госпожа Боркова, която е известна като „шантавата”. На нея ужасно й се иска да изглежда като младо девойче, затова носи къси полички. Не може да носи по-дълги, които да повдига нагоре, защото ръцете й трябва да са свободни, та да може да задига от чувалите с ядки и от плодовете на търговците Скорковски и Павлоусек. Безспорно госпожа Боркова умее добре да се възползва от новата мода на по-широките около лакътя ръкави, защото неотдавна от ръкава й ненадейно се изсипа над едно кило сливи. Явно семейството й няма да остане гладно. А откакто полицейският началник онази вечер край фонтана на градския площад пред очите на всички потупа отзад дъщерята на кмета, сигурно модата на тесните поли ще отмине. Полата на това момиче просто не е възможно повече да се стесни, защото иначе няма да може да избяга, когато дойде да я вземе годеникът й господин Знаменачек. Сигурно отново ще настъпи модата на кринолините. Тогава госпожа Кроупова ще може да крие под полата си господин учителя, когато мъжът й неочаквано се върне по-рано от лов на яребици.

В следващата статия ще разкажем нещо интересно за чорапите на господин кмета”.

— Сега вие ще публикувате тази статия — решително заяви госпожа Йедличкова. И добави със сладък глас: — Иначе ще ви издера очите!

Апелативната съдебна комисия за контрол на печата разглежда възражение по делото за конфискация на някаква брошура. Прокуратурата беше открила в брошурата текстове, подбуждащи към нарушаване на обществения ред и спокойствие.

Членовете на комисията са седнали зад дългата маса, а от мястото, където иначе застава адвокатът, води защитата на своята брошурка младият ентусиазиран автор, който е редактор на един социалистически ежедневник.

Той се е разгорещил и говори с патос и въодушевление. Обяснява разликата между революция и еволюция, доказва, че еди-кое си изречение не би могло да възмути никого, тъй като то просто цитира историята така, както се учи в училище.

Председателят на комисията го гледа, но не го слуша.

По време на дългогодишната си практика той беше разбрал, че може да гледаш говорещия в устата, без да го чуваш какво говори.

Освен това му е напълно безразлично какво иска да му каже младият автор. Гледа го, гледа го и изпада в състояние, в каквото се намира един уморен воин, който спи, но продължава да върви, да върви…

Господин председателят гледа младия автор и си мисли за съвсем други неща.

Ентусиазираният младеж, който развива своята теза, пък си мисли, че господин председателят е много заинтригуван. Затова става все по-красноречив, говори с въодушевление и гледа председателя право в очите. Председателят от своя страна размишлява какво ли му липсваше на кафето, което пи сутринта. Сметаната беше хубава, прясна, така каза и съдържателката, кафето — току-що изпечено и смляно както обикновено, цикорията — качествена, колинска и все пак нещо не беше както друг път.

Гледа говорещия и си мисли: „Можеше поне да си сложиш маншети”.

Ентусиастът разгорещено говори и размахва ръце.

„Аха, маншетите си ги оставил на масата…” — установява председателят и поглежда към своя съсед, съдебния съветник, който е вторият член на комисията.

По очите на втория член ясно личи, че възраженията на автора продължават твърде дълго и че се налага малко да си подремне. Затова той подпира челото си с длани, за да изглежда така, сякаш следи текста на конфискуваната брошура. За да не се вижда отпред, натрупва пред себе си справочници със закони и заспива.

Но не задълго, защото третият член на комисията го побутва и прошепва:

— Пак ме прободе в гърба, колега!

Той има ревматизъм и трябва да се опира на облегалката на тапицираното кресло, така че не може да затвори очи, без да го вижда говорещият. Със страдалческо изражение той се прозява и се втренчва в листа пред себе си. Там е нарисувал с молив куче и сега бавно му изтрива с гума опашката, краката, главата… Прави го механично, защото мислите му са заети с новия обезболяващ мехлем.

След малко пак побутва съветника отляво и прошепва:

— Как мислите, колега, дали ще има добър резултат?

Съветникът се размърдва и в просъница измърморва:

— Оставете му молива — и продължава да спи.

А заслепеният автор на брошурата говори ли, говори, защитава с разумни и логични доводи своята творба, а от другата страна на председателя вече се прозява и четвъртият член на комисията. Този хитрец се пресяга пред председателя и задига от втория член справочниците, с които се е заградил, като любезно му казва:

— Нали нямате нищо против, колега…

Колегата се пробужда и втрещено се взира във „възразяващия срещу конфискацията” — както се нарича на административен език такъв субект.

Сега четвъртият член на комисията си прави прикритие със справочниците, подпира си брадата и заспива.

Подобен сън може на пръв поглед да изглежда неспокоен, но който има повече практика в това отношение както този член на комисията, изобщо не се съмнява, че може да заспи като пън по време на съдебно заседание. Такъв сън е истинско изкуство, направо чудо в тази област.

След малко четвъртият член се събужда, взема най-горния справочник от прикриващия го куп, поглежда в него, после го оставя на мястото му и отново заспива.

Младежът забелязва това преместване на справочниците и започва да говори още по-разпалено, за да докаже колко безсмислена е конфискацията на брошурата му. Това, че членовете на комисията си предават един на друг справочниците, за него е неоспоримо доказателство за силния им интерес към случая.

Председателят свежда глава и върти палци под масата. Премисля дали не са го излъгали при покупката на пури.

Бръква под тогата, измъква от джоба на панталона си портфейла и брои съдържанието му. Открива, че му липсва една крона, но след като поглежда към говорещия, се сеща, че сутринта си е купил пет пури повече от обикновено.

После поглежда към членовете на комисията. Заспал е само един, онзи зад справочниците, а другите двама от дясната му страна тъкмо се унасят. Заспиват като зайци, с отворени очи.

След това чува някакъв говор в съдебната зала. Веднага разбира, че онзи отпред продължава да защитава своите възражения. Поглежда часовника си и установява, че говори вече цели два часа.

Зад спящите членове на комисията се крие в кабинката си все още будният протоколчик.

От скука той рисува с молив на листа пред себе си всевъзможни чудовища или пък се подписва и пак от скука стенографира от време на време по някое изречение от въодушевеното слово на младия мъж. „Обръщам внимание на уважаемия съд, че в изречението „Мазолести ръце се издигат с проклятие към небесата” не се съдържа нищо, което да подбужда към бунт обществеността…”

Бум! Тряс! Четвъртият член на комисията пада от креслото. Сънувал е, че китайците идват.

Обаче не губи присъствие на духа, вдига лист хартия от земята и заявява на висок глас:

— Май щеше да ни липсва този акт!

Младежът за момент млъква, стреснат от трясъка, после поглежда в очите четвъртия член и продължава ентусиазираната си реч. Членът го гледа известно време изправен, после сяда. Председателят подравнява прикриващите справочници пред себе си.

Но вече няма време за сън. Младият мъж завършва словото си с молба уважаемата комисия да вземе предвид неговите добре обосновани възражения и да отмени конфискацията.

Членовете на комисията вземат шапките си от масата и председателят тържествено обявява:

— Съдът се оттегля на съвещание!

Влизат в заседателната зала и заключват вратата след себе си. Пръв е председателят, следват го членовете на комисията. Протоколчикът е последен.

Насред залата има дълга маса, покрита със зелено сукно. Мълчаливо, със сериозно изражение на лицата всички обикалят веднъж масата. Председателят вече хваща бравата на вратата към съдебната зала, но се спира и казва:

— Да обиколим още веднъж, онзи много дълго говореше.

Те обикалят още веднъж масата, след това влизат в съдебната зала. Изпълнен с надежда, ентусиастът ги гледа как си слагат шапките на главите. Разсилният му казва:

— Станете!

Председателят чете от празния лист:

— В името на негово императорско величество! Апелативната съдебна комисия за контрол на печата, след като обсъди всички обстоятелства, реши, че приведените тук възражения са неоснователни и конфискацията трябва да бъде извършена в пълен размер! Мотивите за решението ще бъдат представени допълнително.

И така, сбогом!

По времето, когато данъчната активност на министъра на финансите беше в апогея си, Карел Брод се влюби. И тъй като това беше сериозна връзка, той официално призна своята любов. Данъчната служба го регистрира в списъка на влюбените и с обичайната административна точност му изпращаше на всяко първо число платежно нареждане, по което трябваше да плаща данък влюбени. Беше включен във II класа влюбени и затова плащаше всеки месец само две крони данък, срещу което му се издаваше разрешително, така че полицаят нямаше право да го арестува, в случай че го засечеше с любимата му.

После Карел се сгоди със своята любима. Чиновникът протоколира това събитие и повиши данъка. Освен разрешителното сега Карел получи и ламаринена значка, която трябваше да носи на врата си съгласно изискванията на закона, влязъл в сила от трийсети септември 1921 година.

Тъй като този закон изискваше всички тържествени събирания да се декларират пред властите, за да бъдат обложени с данъци, Карел Брод декларира, че за тържеството по случай годежа на еди-кой си ден ще има гощавка, при която на присъстващите ще бъдат сервирани браницка бира и колбаси и прочие, и тъй нататък. Програмата на гощавката трябваше да бъде описана до най-малки подробности, за да може данъчната служба, преди да издаде разрешението, да установи по-висок налог. На всяко тържество присъстваше представител на икономическата полиция, за да следи дали не се допускат непозволени отклонения от описанието.

После дойде и денят на сватбата. Влюбената двойка имаше една брачна церемония в църквата и още една — в данъчната служба. Сватбеният данък, който трябваше да заплатят съпрузите Брод — определян въз основа на големината на зестрата и красотата на жената — им излезе в размер на седемстотин трийсет и две крони и двайсет и седем халера.

Така че за данъците, които трябваше да платят от запознанството си до сватбата, отиде половината от зестрата на булката.

Карел Брод направо пощуря. Всеки ден проклинаше министъра, измислил тези данъци. Почти съжаляваше, че не е останал стар ерген, чиито данъци биха били с около една трета по-ниски.

Едва сега прозря ужасната перспектива пред брачния живот. Ненаситната държавна хазна изискваше данък върху първата брачна нощ, данък върху раждането на всяко дете, данък при поникването на първите му зъби и т. н.

Обжалване не се допускаше. Депутатите от страх да не им отнемат хранителните дажби, които също бяха обложени с данък, не се осмеляваха да протестират срещу новите увеличения. Не се ли издължиш в срок, при тебе се появяваше ловкият данъчен инспектор, който умееше да те вкара в ред.

Карел Брод пощуряваше все повече и повече, което беше видно например от факта, че не изпита ни най-малка радост, когато плащаше данъчната такса за умрялата си тъща.

Понеже беше човек с мек характер, постоянното плащане на данъци се оказа фатално за него. Семейният му живот, който така желаеше, беше разбит и направо съсипан.

Карел Брод свърши в лудницата. И по странно стечение на обстоятелствата, килията му беше в съседство с килията на бившия министър на финансите, същия, който беше въвел ергенския данък, данък влюбени и съпружеския данък.

От много отдавна моето най-горещо желание беше да спася живота на някой човек. Особено когато ми беше студено в незатоплената стая. Тогава тази мисъл ме сгряваше. Освен това притежавам вродена алчност. (Чичо ми по майчина линия беше осъждан петнайсет пъти за лихварство.) Често съм чел във вестниците, че еди-кой си спасил някого от удавяне и получил заради това петдесет крони от общината. (Един човек с риск за собствения си живот измъкнал от реката самоубиец, изпратили му петдесет крони, а той от радост получил удар.) И после, какво нещо е да те пишат във вестниците! Всъщност мене често са ме споменавали във вестниците, но това не радваше особено нито тъста ми, нито жена ми Ярмила. Веднъж ме споменаха по повод на една неприятна случка, когато един полицай по нещастна случайност се удари в бастуна ми, друг път ежедневниците писаха за мен под заглавие „Побойник се сбива с войници”. Доколкото си спомням, текстът започваше многообещаващо: „Вчера в кръчмата „При артилериста” в Храдчани се появи…” Пред очите ми се изнизват едно след друго заглавията на дописките: „Хулиган спира параход”, „Нахалник задиря домашна прислужница”, „Мошеник изгонен от град Турнов” и т. н., и т. н. Даа, неприятни спомени. По-добре да не си спомням кога са ме писали във вестниците. Не е чудно, че копнеех да бъда споменат поне веднъж като благороден, добър човек. Обхвана ме суетното желание да реабилитирам миналото си. Вече виждах заглавието, набрано с едър шрифт: „Смелият спасител”. Виждах го написано с разредка: „С м е л и я т с п а с и т е л”. С петдесетте крони, които ще получа, ще си купя обувки и ще си поръчам порция охлюви в ресторанта на гарата. А остатъкът? Е, със сигурност няма да го похарча за всички излезли досега годишници на „Въздържателски вестник”.

След като обмислих внимателно всички обстоятелства, започнах да се разхождам всеки ден край реката, оглеждайки особено внимателно любимите места на самоубийците, особено Карлов мост, от който скачат пестеливите самоубийци — членове на клуба „Спестовник”, за да си спестят двата халера такса за преминаване по моста.

Но имах силна конкуренция. Защото около Кампа[37] обикаляше един тип с лодка, който се издържаше изключително от спасяване на самоубийци. Беше окачил на тавана в къщата си вече шейсет и осем похвални грамоти. Той дебнеше там като паяк и дори се беше снабдил с мрежа, за да улавя самоубийците.

Така че нямаше смисъл да се мотая край Карлов мост. Тогава отидох към моста край „Елишчиния булевард” и там вече почти ми се удаде възможност да се проявя. Пред очите ми от моста скочи някакъв господин, който преди това хвърли на пътя бележка със следния текст:

Беше привечер. По едно от най-многолюдните авенюта на един американски град, чието име не е толкова важно, по време на най-голямото оживление крачеха един срещу друг двама гладко избръснати господа с приятна външност.

Когато се приближиха на една ръка разстояние, господинът със сивия цилиндър каза на господина с меката шапка:

— Извинете, дали съм имал честта да разговарям с вас преди?

— Не, господине, не ви познавам — отговори господинът с меката шапка.

— Странно… — каза първият господин на висок глас, за да го чуят околните минувачи. — Значи твърдите, че никога не сте ме виждали.

— Точно така — учудено потвърди вторият.

— Тогава позволете ми да ви попитам — продължи мъжът със сивия цилиндър, — защо още отдалеч така особено ме оглеждахте?

Дочувайки разговора им, някои минувачи започнаха се спират край тях.

— Тези господа са свидетели, че не съм ви оглеждал — каза вторият господин.

— Оглеждахте ме, господине — повиши още глас първият. — И ако сте джентълмен, ще кажете защо го правехте.

— Аз не ви познавам — отвърна вторият. — Намирам въпроса ви за неуместен и…

— Бъдете така добър да довършите. Какво „и”? Какво имахте предвид с това „и”?

— Отказвам да ви отговоря — отвърна спокойно вторият, обръщайки се за подкрепа към хората наоколо, които наблюдаваха с все по-голям интерес този странен спор. — Господата ще потвърдят, че не съм казал нищо обидно.

— Но си го мислехте, нали? — попита раздразнено първият.

— Отказвам да отговоря и на този въпрос — каза вторият господин, — защото…

— Защото какво? — прекъсна го господинът със сивия цилиндър. — Може би искахте да кажете „защото нямам намерение повече да си цапам ръцете с вас”?

— Не съм казал такова нещо — каза господинът с меката шапка, — тъй като…

— Какво имате предвид с това „тъй като”?

— Нищо, господине!

— Но казахте думата „господине” с особена интонация!

— Ни най-малко.

— Добре, тогава не ми досаждайте повече с присъствието си — ядосано каза първият.

— Мога да застана, където пожелая, дори…

— С това „дори” искахте да ме обидите, господине — заяви мъжът със сивия цилиндър.

Междувременно тълпата около тях растеше.

— Да обидя вас? — спокойно отвърна вторият господин. — Невъзможно.

— Какво намеквате с това изречение?

— Нищо, освен…

— Какво имате предвид с думата „освен”?

— Нищо друго, господине — каза още по-спокойно другият, — освен това, че сте магаре.

— Сритайте го! — подкрепи го някой от зрителите. — Застреляйте го!

Първият господин свали сивия си цилиндър, остави го на земята и запретна ръкави.

— Ще си платите за тези думи — закани се той.

— Елате, елате — каза вторият. — Повтарям още веднъж, че сте магаре!

— Чудесно! — извика първият. — Знаете ли, че заради това ще ви избия зъбите?

— Опитайте — каза вторият.

— Ще опитам, и още как! — каза първият и удари с юмрук господина с меката шапка по устата с такава сила, че той падна на земята.

Наоколо се вдигна врява, разнесоха се възмутени викове, всички се нахвърлиха върху нахалния нападател, за да го накажат, както подобава. Но междувременно победеният господин се надигна, застана пред съперника си, когото тълпата вече искаше да линчува, и каза съвсем спокойно:

— Дами и господа, погледнете зъбите ми — не липсва нито един.

И той показа на събралите се челюстта си, където блестяха прекрасни бели зъби.

— Господа, джентълмени, вижте и помнете! Моите зъби са изкуствени! Фирмата „Мартенс и Ко.” изработва изключително здрави и трайни изкуствени зъби, най-добрите заместители на естествените!

Първият господин хвана под ръка втория и двамата извикаха в един глас:

— Винаги предпочитайте произведените от фирмата „Мартенс и Ко.” изкуствени зъби!

После двамата запалиха пури и мирно си тръгнаха заедно.

До този ден тези двама служители на фирмата „Мартенс и Ко.” бяха добри приятели, но след скеча между тях се появи едно парично недоразумение.

— Уилям, ето ти три долара — каза вторият, когато след успешното си изпълнение отиваха към ресторанта да се подкрепят.

— И още два, Джон — каза Уилям. — Както добре знаеш, господата от „Мартенс и Ко.” ни плащат по пет долара на ден.

— Да, обаче ти ми дължиш два долара от вчера — отговори Джон.

— Не знам за такова нещо — заяви Уилям.

— Уилям — каза разтревожено Джон, — не помниш ли, че ги взе назаем от мене още преди да се напиеш?

— Аз не съм се напивал, ти се напи — възрази Уилям.

— И така да е — отвърна Джон. — Може и да си бил трезвен. Но ти дори не взе назаем двата долара, а направо ми ги грабна от ръката.

— Ами взех си просто своето, защото онзиден ти ми измъкна от джоба мундщука за пури, който струва два долара.

— Уилям, ти си лъжец!

— Джон, ти си разбойник!

— Пияница!

— Негър!

В ресторанта се разнесе специфичен звук, който беше доизяснен от думите на Уилям:

— Джон, ще се срещнем специално заради тази плесница!

И двамата служители на фирмата „Мартенс и Ко.” разгневени се разделиха.

— Господа — каза господин Мартенс в шест часа сутринта на другия ден, когато бившите приятели отново бяха в канцеларията на фирмата, — нашият съдружник господин Уотър беше много доволен, може да се каже, дори възхитен от великолепното ви представяне на рекламния ни скеч на „Четвърто авеню”. Изпълнили сте го много естествено, за което ви изказваме нашата похвала — както на вас, Джон, така и на вас, Уилям. Днес ще представим нашия рекламен скеч в седем часа вечерта на „Шесто авеню”. Изиграйте го, колкото се може по-естествено. Вече говорих с началника на полицията, който обеща, че няма да ви прави никакви проблеми, тъй като не вижда в това нищо противозаконно.

Уилям нахлупи на главата си сивия цилиндър и излезе от канцеларията с думите:

— Бъдете спокоен, господин Мартенс, ще изиграем нашия рекламен диспут по най-естествения начин…

И така, в седем часа по „Шесто авеню” крачеха един срещу друг Уилям със сивия си цилиндър и Джон с меката си шапка.

Господин Уотър, съдружникът на господин Мартенс, беше още повече възхитен от вчера, защото Уилям блестящо имитираше раздразнение с гласа си.

Скечът се развиваше по много естествен начин.

— Може би искахте да кажете „защото нямам намерение повече да си цапам ръцете с вас”? — продължаваше Уилям в отговор на вече познатата ни фраза „Отказвам да отговоря на този въпрос, тъй като…”.

— Какво имате предвид с това „тъй като”?

— Нищо, господине!

— Но казахте думата „господине” с особена интонация!

— Ни най-малко.

— Добре, тогава не ми досаждайте повече с присъствието си!

— Мога да застана, където пожелая, дори…

— С това „дори” искахте да ме обидите, господине!

— Да обидя вас? Невъзможно.

— Какво намеквате с това изречение?

— Нищо, освен…

— Какво имате предвид с думата „освен”?

— Великолепно! — възкликна господин Уотър, съдружникът на господин Мартенс, който беше застанал най-отзад в тълпата, обграждаща двамата каращи се мъже.

— С тази дума — прозвуча отговорът на Джон — нямам нищо друго предвид освен това, че вие, господине, сте магаре.

— Направо блестящо! — извика пак господин Уотър, тъй като Уилям още по-ентусиазирано от вчера си запретна ръкавите.

— Ще си платите за тези думи — закани се Уилям на Джон.

— Елате, елате — отговори Джон. — Повтарям още веднъж, че сте магаре!

— Много добре! — изкрещя Уилям и се хвърли върху Джон, свали го на земята и продължи да го удря. — Ето ти за вчерашната плесница, негодник такъв!

— Помощ! — извика Уотър в ухото на полицая, който спокойно наблюдаваше цялата тази сцена. — Моля ви, защо не се намесите!

— Става дума за рекламен скеч, за който имат разрешение — обясняваше полицаят. — Господата играят много естествено…

На другия ден във вестниците се появи следното съобщение:

Един интересен въпрос пред зоологията е по какъв начин се сдружават животните и защо го правят. Има различни възможности за отговор, които говорят или за колективна отбрана, за обединено нападение, или дори за специфични биологични отношения в живота на големи групи животни, при това животни на по-ниска и най-ниска степен на развитие.

Виждаме колко голяма е разликата между обединяващите системи при висшите бозайници и сдруженията, образувани в царството на насекомите или в царството на по-чудноватите създания, каквито са например морските актинии. В много от случаите става дума за особени отношения, които можем да наречем предприемане на защитни мерки в животинското царство. Такава защитна мярка са например отношенията между морската актиния и рака пустинник, когато два различни индивида, имащи в дадения случай една и съща цел — да извлекат по най-добрия начин полза от присъствието на другия, — образуват сдружение. Всъщност това е взаимно използване, което обаче по никакъв начин не уврежда другия; в природата срещаме дори явления, при които сдружението на животните е основано на заробване. Такива са случаите при паразитите, тези тунеядци, които експлоатират даден индивид, без да го напускат, и в отношението си към приемника не изпълняват някакви лични задължения към сдружението.

Но нека поговорим само за сдруженията, възникнали върху основата на взаимно съгласие или образувани по начин, обусловен от физиологията на животните. Важно помагало тук е изучаването на психологията на животните, изследването на тяхната психика, която наистина съществува при животните, колкото и да е неприятно това на господаря на творението, човека, тъй като накърнява и унищожава неговите остарели и глупави предразсъдъци за човешкото съвършенство, недопускащо при други форми на живот съществуването на нещо, което би наподобявало човешката психика. Вероятно поради тази причина човекът толкова късно решава да предприеме истински научен подход при изследването на психологията на животните, която играе толкова важна роля при създаването на техните сдружения. Всъщност и досега на този въпрос не е отделено вниманието, което заслужава. Особено що се отнася до насекомите и другите нисши организми, като мекотелите, ракообразните и др., при които се срещат сдружения, наброяващи хиляди и дори милиони екземпляри (виж например коралите).

Много от тези сдружения на животните са се превърнали в обект на потребление от страна на човека. Човекът, който със своята нахална ръка посяга навсякъде в царството на животните, отчуждава плодовете на техния труд, докато те усилено се трудят за него. Той ги хвали, дори си ги дава за пример; говори похвално за усърдните пчелички, но безапелационно си присвоява запасите им.

Сред насекомите срещаме толкова добре организирани сдружения, че дейността на съвестните им работници направо ни смайва със своята ефективност и точност. Всичко това преди беше обобщавано с названието „инстинкт” и сега именно науката за психологията на животните ще трябва надлежно да установи къде свършва инстинктивното и къде започва съзнателното действие.

Тези добре организирани сдружения се отличават от случайното групиране на индивиди за определени действия при висшите бозайници. Например хищниците от котешкото семейство, като лъвовете и тигрите, които по принцип са самостоятелни животни, се сдружават по време на ловните си хайки. Местните чернокожи африканци потвърждават, че тези големи котки взаимно си помагат. Тогава разбират ли висшите бозайници смисъла и значението на обединяването и може ли да се приеме, че се групират за отбрана или за нападение? Отговорът е „да”.

Сдружаването на павианите в местата, където има много леопарди, за разлика от саможивите им събратя, които живеят в безопасност сред скалите на Етиопия, е чудесно доказателство за това, че бозайниците разбират колко важно е сдружаването в борбата за живот. Тук става дума за умишлено вземане на превантивни мерки за защита, това не е инстинкт, а разсъждение, разум, умисъл и осъзнаване на нуждата от по-голяма сигурност.

Колкото по-многобройно е сдружението, толкова по-лесно то ще отблъсне врага. И толкова по-енергично ще му се противопостави. Тълпите от крещящи маймуни в горите на Африка и Индия, които замерят с парчета от клони любопитния пътешественик, както и стадата от преживни животни в южноамериканската пампа също са доказателство за това, че тези същества разбират мощта и силата, които се крият в организираното сдружаване.

Разбира се, срещат се и сдружения на животни, които не изпълняват някаква определена задача. Тук не говорим за изкуствено създадени групи, при които отделните индивиди са събрани заедно, така да се каже, по принуда и вече по силата на навика се присъединяват към групата, в която по неволя са били включени, какъвто е случаят с домашните стада от говеда и овце. Но може да дадем пример с конете, които след битка се сдружават в подивял табун и препускат с бясно темпо през бойното поле, всявайки паника и ужас наоколо, но без да изпълняват някаква цел, напротив, стъпкват с буйните удари на копитата си дори онова, което е пощадил демонът на войната. Те са се обединили под влиянието на страха, а също и на глада, който обаче не могат да заситят с шеметното си препускане, въпреки че са такова множество.

През есента всеки, който се интересува от темата за сдружаването на животните, може да наблюдава уникалната гледка на сдружаването на нашите прелетни птици. Тук не става дума за отбрана, нито за нападение — те търсят само взаимна морална подкрепа. Птици, които през лятото живеят на отделни семейства, преди да поемат на далечен път, разбират предимствата на групата пред отделния индивид.

Всички тези примери доказват, че сдружаването при животните се ръководи или от моментно създадени, или от по-постоянни обстоятелства, в които се намират отделните индивиди, при които обстоятелства те могат по-лесно да оцелеят, да избегнат опасността, да се възползват от въпросните обстоятелства, както и да ги променят или да ги подобрят, ако се обединят в единно множество с една и съща цел. Дали става дума за инстинкт или за определена степен на интелигентност, тук не можем да дадем категоричен отговор и трябва да се задоволим с наличните факти.

Сигурно обаче е, че все едно дали говорим за сдруженията на мравките и пчелите или на животните, намиращи се на по-високо стъпало на развитие, като бозайниците и птиците, при всички тях, в най-общи линии, става дума за разбиране важността на онова, което човекът от незапомнени времена до днес извършва и в политическо, и в икономическо отношение. А именно това, че организираното сдружаване е сила, която преодолява всички препятствия.