ДЕН ПЪРВИ от новия живот. Много странно. Почти цял ден се чувствам някак развеселен. Вече уморен, разбира се, но в същото време и трескав, като дете в края на празненство. Като дете, точно така: сякаш съм преживял някаква гротескна форма на прераждане. Тази сутрин за пръв път си дадох сметка, че вече съм възрастен. Тъкмо прекосявах Гауър Стрийт, откъдето обикновено минаваше пътят ми. Стъпих малко встрани и нещо ме спъна. Странно усещане, сякаш въздухът около глезените ми се бе завихрил в течение, бе станал — коя беше онази дума: вискозен? — и ми пречеше, противодействаше ми. Автобус прогърмя край мен, зад кормилото му — ухилен чернокож. Какво толкова смешно е видял? Сандали, шлифер, моята неизменна пазарска мрежеста торбичка, старческите ми сълзящи очи, оцъклени от уплаха. Ако ме беше блъснал, щяха да кажат, че е самоубийство, и всички щяха да си отдъхнат. Но няма да им доставя това удоволствие. Тази година ще навърша седемдесет и две. Не е за вярване. А вътре в мен — вечният двайсет и две годишен младеж. Предполагам, че така се чувстват всички старци. Бърр.

Никога преди това не съм си водил дневник. Страх от инкриминиране. Бой обичаше да повтаря: не оставяй нищо написано. Защо започнах точно сега? Ей така, седнах и взех да пиша, сякаш това е най-естественото нещо в света, а то, разбира се, не е. Моето завещание. Вече е мръкнало, всичко наоколо е неподвижно, неспокойно и напрегнато. От мокрите дървета на площада капе. Едва доловима птича песен. Април. Не обичам пролетта с нейните волности и вълнения; боя се от този мъчителен трепет, който свива сърцето ми, и от това, към което би могъл да ме подтикне да направя: на моята възраст човек трябва да внимава с глаголните времена. Липсват ми децата. Божичко, откъде се появи това чувство? Те вече едва ли могат да се нарекат деца. Джулиан трябва да е на… ами, тази година май ще стане на четирийсет, което значи, че Бланш би трябвало да е на трийсет и осем, така ли? В сравнение с тях аз, в собствените си очи, не приличам на възрастен мъж. Одън бе писал някъде, че независимо от възрастта на компанията, в която се намира, той винаги си представя, че е най-младият в стаята; аз също. Все едно, мислех си, че поне можеха да ми се обадят. Дадумс, научихме за твоето предателство, съжаляваме. Въпреки това никак не съм сигурен, че искам да чуя подсмърчането на Бланш или Джулиан, който процежда през зъби нещо по телефона. Истински майчичко. Предполагам, че всички бащи говорят така.

Не бива да се отплесвам.

Публичното опозоряване е странно нещо. Прилича на потреперване в областта на диафрагмата, полазват те тръпки по цялото тяло, сякаш във вените има живак и той се приплъзва бавно, но осезаемо под кожата ти. Сместа от страх и вълнение е експлозивна напитка. Отначало не можех да се сетя за какво ми напомня това състояние, после отговорът изплува сам: за онези първи нощи на самотни скиталчества, когато признах пред себе си, че предпочитам мъже. Същите горещи тръпки от сместа на страх с вълнение, същата озъбена усмивка на отчаяние, която се опитвах да прикрия. Исках да ме спипат. Да ме нападнат. Да ме измъчват. Е, сега това вече е минало. Всъщност всичко е минало. Останало е само едно странно късче синьо небе в Etin Arcadia Ego[1], където облаците са се разкъсали във формата на устремно литнала птица, което за мен представлява истинската, тайна сърцевина на картината, нейната кулминация. Когато разсъждавам върху смъртта, а напоследък аз разсъждавам върху нея с все по-смаляващо се чувство за неприемливост, виждам себе си под погребален покров с белезникавия цвят на цинк, сякаш повече фигура на Ел Греко, отколкото на Пусен, която, обзета от мъчителен еротичен екстаз, се въздига сред хор от алилуя и устни, разтворени в словесни пръдни, нагоре през завихрени облаци със златистия цвят на чай, с главата напред през точно този отвор от чиста синева.

Светни лампата. Моята непоклатима малка светлина. Как ясно очертава пределите на това тясно царство от писалище и отворена страница, в което винаги съм намирал най-голяма радост, тази осветена палатка, където съм се свил, щастлив и скрит от света. Защото дори картините са повече въпрос на вътрешно зрение, отколкото на външен поглед. Ето тук нещо, което…

Обаждане от Куеръл. Е, на него поне кураж не му липсва, това е сигурно. Телефонното иззвъняване ме сепна и ужасно ме уплаши. Така и не свикнах с тази машинка — приклекнала, зловеща, готова всеки миг да вдигне врява, за да й обърнеш внимание, и то когато най-малко очакваш, също като някое сърдито бебе. И досега тревожното ми сърце се разтупква. Кой би могъл да бъде? Обаждаше се от Антиб. Мисля, че долових шума на морето в далечината, завидях му и се подразних, въпреки че това по-скоро приличаше на уличното движение под апартамента му, някъде по Корниш, там ли беше? — или пък някой друг звъни? Чул по новините, така рече. „Ужасно, старче, ужасно; какво да кажа?“ Не успя да скрие нетърпението в гласа си. Искаше да узнае всичките мръсни подробности. „Със секс ли те пипнаха?“ Много коварно — и все пак колко малко разбираше той в края на краищата. Дали не трябваше да го провокирам, да му кажа, че съм наясно какъв подлец е той? Но какъв е смисълът. Скрайн чете книгите му, той му е истински почитател. „Чуй, този Куеръл — казва той с онова типично съскане, което протезите му произвеждат, — той ни е взел мярката, на всички до един.“ Не и на мен, приятелю; не и на мен. Поне така се надявам.

Друг не се обади. Е, аз и не очаквах, че той ще го направи…

Ще ми липсва старият Скрайн. Без съмнение вече няма да имам работа с него; всичко приключи — това, както и много други неща покрай това. Би трябвало да изпитвам облекчение, но колкото и да е странно, не изпитвам. Накрая двамата бяхме нещо като двойници, той и аз, като във вариететен номер. Казвам ви, казвам ви, казвам ви, господин Скрайн! Бог ми е свидетел, господин Боунс! Той изобщо не отговаряше на всеобщата представа за разпитващ. Жилав малък мъж с длъгнеста глава, дребни черти и подредено кече от много суха коса с цвят на камък. Приличаше на побеснял баща на булка лудетина от холивудските комедии през трийсетте години. Сини очи, без пронизващ поглед, дори малко замъглени (начало на перде?). Лъснати тежки, груби обувки, лула, която непрекъснато въртеше в ръце, износено сако от туид с кръпки на лактите. Неизвестно на колко. Би могъл да бъде на всяка възраст от петдесет до седемдесет и пет години. Ум като бръснач, можеш да чуеш как вътре чарковете му прещракват. И удивителна памет. „Спри за миг — така ми казваше и ме бодваше с дръжката на лулата си, — дай да повторим това още веднъж“ и аз трябваше отново да разтворя рехаво изтъканата торба лъжи, с които го оплитах, като същевременно, обзет от френетично спокойствие, неистово търсех да намеря слабото място, което беше открил в съшитата от мен тъкан. До този момент лъжех само за удоволствие, би могло да се каже — за спорт, като оттеглил се професионален тенисист, който се надиграва със стар свой противник. Не се страхувах, че може да открие нещо ново и ужасяващо — вече бях признал всичко или почти всичко, но ми се струваше, че на всяка цена трябва да поддържам последователността, предполагам, единствено по естетически причини, а за да си последователен, не трябва да спираш да доизмисляш. Да, знам, звучи иронично. Той беше упорит като булдог — захапе ли, няма пускане. Приличаше на излязъл от романите на Дикенс; представям си малка неугледна къща в Степни или Хакни, или където там живееше, в комплект с всичко останало — свадлива съпруга и котило нахакани хлапета. Това е друга моя основна слабост — да виждам хората като карикатури. Включително и себе си.

Не че се разпознавам в публичната версия, която се разпространява сега. Слушах по радиото, когато нашият скъп министър-председател (аз наистина се възхищавам от нея; такава твърдост, така непоклатимо целенасочена, а и толкова красива по един обаятелно мъжествен начин) се изправи в Камарата на общините и направи съобщението; в този момент изобщо не регистрирах собственото си име. Искам да кажа, помислих си, че говори за друг човек, когото познавам, но не много добре и когото не съм виждал от дълго време. Много странно усещане. От централата вече ме бяха предупредили какво следва — по един доста груб начин; хората, които работят сега там, изобщо не приличат на добродушните веселяци по мое време, — но пак си беше шокиращо. После в обедните телевизионни новини показаха някакви страшно неясни мои снимки, нямам представа откъде и как се бяха добрали до тях, дори не си спомням кога са ме щракнали — доста удачен глагол, когато става дума за фотография: диваците са прави, така ти вземат част от душата. Приличаха на онези добре запазени тела, извадени от скандинавските тресавища — челюсти, жилест врат и забулени очни ябълки. Един колега писател, съзнателно или не, вече съм забравил името му — един „съвременен историк“, каквото и да значи това, — за малко да ме разпознае, но правителството го изпревари в това, което мога да нарека само нескопосен опит да спаси реномето си; досрамя ме заради министър-председателя, сериозно говоря. Ето ме, отново разкрит, и то след толкова време. Разкрит! — колко разголено звучи тази дума, чак тръпки да те побият. О, Куеръл, Куеръл. Знам, че си ти. Това е нещо, което би направил, за да си разчистиш сметките. Няма ли край на турбуленциите в живота? Искам да кажа с изключение на онази, очевидната.

Каква е целта ми тук ли? Бих могъл да кажа, че просто седнах и взех да пиша, но всъщност изобщо не се самозалъгвам. Никога през живота си не съм правил нищо без цел, обикновено скрита, понякога дори и от мен самия. И аз ли като Куеръл съм тръгнал да разчиствам стари сметки? Или може би намерението ми е да оправдая делата си, да се извиня? Надявам се, не. От друга страна, не искам да си измислям и някаква друга лъскава маска… След като поразсъждавах, дадох си сметка, че метафората е очевидна: приписване на вината на друг, удостоверяване на истината и реставрация. Ще свалям пласт след пласт мръсотия — боя с цвят на карамел и спечени сажди, останали след един живот на криене и преструвки, — докато стигна до самото нещо и разбера същността му. Моята душа. Моят аз. (Когато се разсмивам гръмогласно като сега, стаята сякаш се сепва и отстъпва назад в почуда и недоумение, с ръка върху устата си. Нали съм водил тук съвсем приличен живот, не бива сега да се превръщам в креслив истерик.)

Днес запазих самообладание пред глутницата чакали от вестниците. Загивали ли са хора заради вас? Да, сладурче, загивали са и още как. Всъщност не, бях супер, вярвайте ми, щом аз го казвам. Спокоен, студен, уравновесен, стоик до мозъка на костите си: Кориолан към генерала. Аз съм голям актьор и в това е тайната на успеха ми (Не трябва ли всеки, който иска да разчувства тълпата, да бъде актьор, който играе себе си? — Ницше). Облякох се старателно според ролята си: старо, но запазено сако от пепит, риза от Джърмин Стрийт, вратовръзка „Шарве“ — червена, да ги подразня, — кадифен панталон, чорапи с цвят на овесена каша и такива на пипане и меки обувки без пета, които не бях носил от трийсет години. По-скоро имах вид на човек, който се връща от уикенд в Кливдън[2]. Помислих си дали да не взема и една лула като Скрайн, но това би било преиграване; освен това, за да изглеждаш убедително като пушач на лула, трябва да репетираш с години — никога не използвай прикритие, което не ти стои естествено, това беше друга от сентенциите на Бой. Според мен идеята да поканя милите хора от пресата в прекрасния си дом беше добър стратегически ход. Натъпкаха се вътре като овце, блъскаха си бележниците един на друг, пазеха фотоапаратите си, вдигнати високо над главите. Трогателно наистина: така нетърпеливи, така непохватни. Почувствах се като навремето, сякаш отново се върнах в Института[3] да чета лекции. Госпожице Туинсет, бихте ли спуснали щорите? А вие, Стриплинг, включете диаскопа. Слайд номер едно: Предателството в градината.

Винаги съм харесвал запуснати градини. Видът на природата, която си отмъщава бавно, ми доставя удоволствие. Не пущинака, разбира се, никога не съм харесвал пущинаците освен там, където им е мястото; но един общ безпорядък говори за основателно презрение към дребнавото упорство за ред и порядък на всеки хуманист. Когато става дума за растениевъдство, далеч не съм пò католик от папата и заставам на страната на косачката „Марвъл“ срещу градините. И тук, в този огласян от птиците априлски здрач, се сещам за първия път, когато видях Бобъра — заспал в хамака под шарената сянка в овощната градина зад къщата на баща си в Северен Оксфорд. Като пашкул. Тревата беше избуяла, а дърветата се нуждаеха от подкастряне. Беше в разгара на лятото, въпреки това виждах клоните обсипани с ябълкови цветове; толкоз за способността ми да помня (твърдяха, че съм имал фотографска памет; нещо много полезно в моята работа — моите работи). Освен това си спомням и едно дете, сърдит малчуган, потънал до колене във високата трева, който сечеше връхчетата на копривата с пръчка и ме наблюдаваше умислено с крайчеца на окото си. Кой може да е бил? Самата невинност (да, ето отново се мъча да не избухна в гръмогласен кикот). Вече доста разстроен от срещите си първо с покъртителната сестра на Бобъра, а после и със смахнатата му майка, аз се почувствах доста тъпо, взех да се мотая насам-натам, от крачолите на панталона ми стърчаха стръкчета трева, а една агресивна пчела, луднала по лосиона ми за коса, кръжеше на зигзаг около главата ми като влюбена. Под мишницата си стисках ръкопис — без съмнение сериозен труд вероятно върху късния кубизъм или върху дръзкия рисунък на Сезан — и внезапно там, насред избуялата поляна, идеята за тези изсмукани от пръстите преценки ми се стори абсурдна. Слънце, препускащи облаци, подухващ бриз и привели се клони. Бобъра продължаваше да спи, прегърнал тялото си, отпуснал глава на една страна, а над челото му се ветрееше и току проблясваше черен кичур коса. Очевидно това не беше баща му, с когото бях дошъл да се видя и за когото госпожа Бобър ме увери, че спи в градината. „Понякога задремва, нали разбирате — беше ми казала с презрително кралско изсумтяване, — липсва му концентрация.“ Приех това като обнадеждаващ знак: мисълта за сънен и отнесен издател се понрави на усещането ми, което ме караше да се чувствам като натрапник. Но не бях прав. Макс Бревоорт — известен като Големия Бобър, за да се различава от Ник — се оказа толкова хитър и безскрупулен, колкото са били и неговите холандски предци търговци.

Ето, затварям очи и виждам светлината между ябълковите дръвчета, момчето във високата трева и онзи спящ красавец, свит на кълбо в хамака, и сякаш петдесетте години, които са минали от онзи ден до днешния, са едно нищо. Тогава беше 1929-а и аз бях — да — на двайсет и две.

Ник се събуди и ми се усмихна — този негов маниер без никакво усилие и само за миг да прескача от един свят в друг.

„Хълоу“ — така ми каза. В онези дни момчетата така се поздравяваха, с хъл, не с хел. Изправи се и прокара пръсти в косата си. Хамакът се залюля. Малкото момче, унищожителят на коприва, беше изчезнало.

— Божичко — изпъшка Ник, — какъв изчанчен сън.

Придружи ме до къщата. Точно така ми се стори: не че вървим един до друг, а че за това кратко разстояние — с известна нерешителност и кралска непринуденост — той ме удостоява с компанията си. Беше облечен в бяло, и той като мен, стискаше нещо под мишницата си — книга или вестник (това лято всички новини бяха лоши и щяха да стават по-лоши). Докато крачехме, той не спираше да извръща тялото си от кръста нагоре към мен и да кима отсечено на всяка моя дума, като се усмихваше и мръщеше и пак се усмихваше.

— Ти си ирландецът — обади се. — Чувал съм за теб. Баща ми смята, че работите ти са много добри. — Изгледа ме със сериозен вид. — Така е, без майтап.

Измънках нещо, колкото да демонстрирам скромност, и извърнах глава. Но онова, което беше забелязал в лицето ми, не беше съмнение, а моментна тъга: ирландецът.

Къщата беше в стил „кралица Ана“ — неголяма, но доста внушителна и поддържана от госпожа Бобър в състояние на разхвърлян разкош: навсякъде избелели коприни и objets[4], за които се предполагаше, че са ценни — Големия Бобър беше колекционер на фигурки от нефрит; навсякъде силна миризма като от горящ тамян. Водопроводната инсталация беше примитивна; на тавана, съвсем под покрива, се намираше тоалетна; когато пуснеш водата, издаваше такъв ужасен глух задавен звук — сякаш предсмъртното хъркане на великан, — който с притеснителна скорост отекваше в цялата къща. Но стаите бяха много светли и винаги имаше прясно набрани цветя, така че в атмосферата витаеше нещо вълнуващо и недоизказано, сякаш всеки момент можеше да се случат най-невероятни неща. Госпожа Бобър беше едра, с клюнест нос, безвкусно натруфена персона, властна и избухлива, която си падаше по соарета и спиритуализъм в лека форма. Свиреше на пиано — беше учила при някой си много известен, — като изтръгваше от инструмента мощни необуздани вихри от звуци, от които стъклата на прозорците зазвънтяваха. Ник смяташе, че е неудържимо абсурдна, и малко се срамуваше от нея. Тя мигом лапнала по мен, така научих след време от самия Ник (сигурен съм, че лъжеше); обявила пред всички, че съм много чувствителна натура и според нея от мен щял да излезе добър медиум, стига да се пробвам. Свивах се от страх пред нейната сила и неумолимост като малка лодка, налетяла на презокеански кораб.

— Не открихте ли Макс? — попита ме тя и спря в антрето. В ръката си държеше бакърен чайник. Имаше смуглия тен на еврейка, носеше косата си на букли и демонстрираше почти бялата си висока и невероятно пищна гръд. — Животно, сигурно е забравил, че ще идвате. Ще му съобщя, че сте се почувствали много обиден от неговото нехайство.

Понечих да възразя, но Ник хвана лакътя ми — след половин век още усещам допира на ръката му; лек, но неумолим, с едва доловимо потреперване — и ме насочи към гостната, където се отпусна върху хлътналата тапицерия на едно канапе, кръстоса крака, облегна се назад и ме погледна с усмивка — мечтателна и в същото време напрегната. Моментът се проточи. Никой от нас не проговори. Времето умее да не помръдва, в това съм убеден; препъва се и спира, върти се, върти се като листо в поточе. Плътна капка слънчева светлина изглеждаше като накисната в стъкленото преспапие на ниската масичка. Госпожа Бобър беше в градината с бакърения си чайник и поливаше ружите с някаква смес. Чуваше се тиха джазова музика, която сякаш се спускаше по стълбите на отмерени пресекулки, а горе в спалнята си Бейби Бобър беше пуснала грамофона и репетираше танцови стъпки (знаех, че прави това; тя само това правеше; по-късно се ожених за нея). След малко Ник се сепна, пресегна се рязко напред, взе от масата сребърна табакера и я поднесе към мен, като отвори капака й със свития си като кука палец. Тези ръце.

— Съвсем се е смахнала — каза. — Майка ми. В това семейство ние всички сме луди. Сам ще се увериш.

За какво сме разговаряли ли? Вероятно за моето есе. За относителните достойнства на Оксфорд и Кеймбридж. За „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“[5]. Всъщност не се сещам. След малко се появи Макс Бревоорт. Не знам какво съм очаквал — Смеещия се издател, предполагам: бузи като ябълки, големи черни мустаци и снежнобяла грива. Висок, слаб и блед, с удивително дълга и тясна глава, плешива, с лъснало теме. Той беше неевреинът, но приличаше на евреин повече от жена си. Носеше черен шевиот, овехтял до такава степен, че на коленете и лактите проблясваха ръждиви оттенъци. Загледа се в мен или през мен със същите големи черни очи като на Ник и със същата неподвижна мечтателна усмивка, въпреки че в неговата проблясваше пламъче. Аз се разприказвах, а той само ме прекъсваше, без да слуша, току отсичаше знам, знам и потриваше дългите си мургави длани. Тогава онова, което вършехме почти непрестанно, беше да говорим. Когато мислено се връщам назад сега, от тази тук гробовна тишина, чувам неспирна глъч от гръмки гласове, които казват нещо, в което никой не е склонен да се заслуша. Това беше Векът на изявленията.

— Да, да, много интересно — каза Големия Бобър. — Напоследък поезията се котира добре.

После умълчаване. Ник се изсмя.

— Макс, той не е поет — каза му.

Никога преди това не бях чувал син да се обръща към баща си на малко име. Макс Бревоорт премигна срещу мен.

— Ама, разбира се, че не сте! — каза без никакво смущение. — Вие сте изкуствовед. — Потри ръце още по-енергично. — Много интересно.

След това една прислужница с доста безцеремонно държане ни поднесе чай, госпожа Бобър се появи откъм градината, а Големия Бобър веднага й разказа как ме е взел за поет и двамата се разсмяха силно, сякаш това беше остроумна шега. Ник повдигна едната си вежда към мен в знак, че ми съчувства.

— С кола ли дойде? — попита ме тихо.

— С влак — отвърнах.

Усмихнахме се, разменихме си нещо като таен сигнал — бъдещи конспиратори!

На тръгване именно той взе есето ми, освободи ме от него, като го издърпа внимателно, сякаш беше нещо ранено и измъчено, после ми каза, че ще се погрижи баща му да го прочете. Госпожа Бобър говореше нещо за фасовете от цигари.

— Просто ги пускай в буркана от сладко — каза, — събирай ми ги.

Изглежда, физиономията ми е имала доста озадачен вид, защото тя вдигна бакърения чайник, разклати го, при което се чу как нещо се разплиска вътре.

— За листните въшки — поясни. — Никотин. Не го понасят.

Отстъпих назад, а тримата останаха по местата си сякаш в очакване на аплодисменти — родителите сияещи, а Ник мрачно усмихнат. Бейби си беше горе, слушаше джаз и репетираше ролята си във второ действие.

Полунощ. Кракът ми заспа. Ако можеше и останалата част от тялото ми да го последва. Но и така не е неприятно да будуваш, да си буден и нащрек като нощен хищник или, още по-добре, като пазител на спящото племе. Навремето се страхувах от нощта, от нейните ужаси и сънища, но след време взех да й се наслаждавам или почти. Нещо меко и благо се спуска над света заедно с мрака. На прага на второто ми детство. Май си спомням детската стая с нейната вълнена топлина и широко отворените очи на безсънието. Бях почти бебе, когато вече се чувствах самотник. Не става дума само за майчината целувка, с която по прустовски копнеех да приключа набързо, за да остана насаме с това странно меко дишащо тяло, в което уловеното ми като в капан съзнание мрачно бучеше като динамо в чувал. Още виждам неясния й отдалечаващ се силует и жълтата, разтворена като ветрило светлина откъм антрето, която се свива върху пода на детската стая, докато тя бавно затваря вратата и отстъпва мълчаливо, излиза от живота ми. Нямах и пет годинки, когато тя умря. Доколкото си спомням, не съм страдал заради смъртта й. Бях достатъчно голям, за да проумея загубата, но твърде млад, за да я приема с нещо повече от недоумение. Баща ми в своята добронамереност се премести да спи в детската стая на походно легло, за да прави компания на брат ми Фреди и на мен, и в продължение на седмици ми се налагаше да слушам как по цяла нощ се мята неспокойно в клопката на своята печал, като бълнуваше, говореше насън и призоваваше своя Бог, изпускаше нескончаеми трепетни въздишки, от които ставите на походното легло скърцаха мъчително. Аз лежах сковано, опитвах се да слушам не него, а вятъра в дърветата, които като стражи обграждаха къщата в кръг, и дори по-нататък — плесниците на прибоя по пясъчния бряг на Карик и протяжното им съскане, докато се отдръпваха по морските камъчета. Никога не спях обърнат на дясната си страна, защото тогава усещах ударите на сърцето си, а бях убеден, че като започна да умирам, ще го усетя как спира да бие още преди да ме обвие последната страшна тъмнина.

Странни създания са децата. С този техен бдителен вид, когато са в компанията на възрастни, сякаш се притесняват дали изглеждат достатъчно убедителни в ролята, която големите очакват от тях. Деветнайсети век измисли детството и сега светът е пълен с деца актьори. Милата ми Бланш обаче не я биваше в тази роля — не успяваше да запомни репликите си, не знаеше къде да застане, нито къде да дене ръцете си. Как сърцето ми се свиваше от мъка по време на училищните пиеси или раздаването на награди, когато редичката от заслужили малки момичета се размърдваше нервно, нещо като панически гърч, а аз се взирах в детските глави и я зървах как се спъва в собствената си непохватност, как се изчервява и хапе устни, отпуска рамене и прикляква в неуспешен опит да отнеме няколко инча от ръста си. Беше още малко момиче, когато й показвах снимки на Айседора Дънкан и Отолайн Мъръл, както и на други велики и смели жени, чийто пример да я зарази и на чиято екстравагантност да подражава, но тя не ги поглеждаше, само седеше с наведена глава, потънала в потиснато мълчание, гризеше кожичките на ноктите си, а къдравата й коса стърчеше нагоре, сякаш през нея е минал електрически ток, и се виждаше само бледият, сърцераздирателно оголен и беззащитен тил на врата й. Джулиан, от друга страна… Не, преставам да мисля. Тази тема е самата тъкан на безсънието.

Тази сутрин сред глутницата вестникари имаше и едно момиче репортер — как само състаряват тези определения! — което ми заприлича на Бланш, не мога да кажа точно защо. Не беше едра като дъщеря ми, но в маниерите й имаше нещо от нейната умислена наблюдателност. Беше умна: докато другите се блъскаха и ръгаха с лакти, за да зададат тривиалните си въпроси, като например дали предстоят нови разкрития сред нас (!) или дали госпожа У. е знаела през цялото време, тя седеше, впила очи в мен, с нещо като глад, изписан на лицето й, без да си отвори устата, след време само попита за имена, дати и места — информация, която, подозирам, че е знаела предварително. Сякаш извършваше някакъв личен експеримент с мен, като проверяваше реакциите и измерваше емоциите ми. Може би и аз на свой ред съм й напомнил за нейния баща? Момичетата, според моя без съмнение скромен опит с тях, вечно търсят бащите си. Помислих си дали да не я поканя да остане за обяд — бях в точно такова фриволно настроение, — тъй като най-ненадейно мисълта да остана сам, след като тия опразнят къщата, ми се стори крайно непривлекателна. Странно, никога в миналото не бях страдал от самота. Всъщност, както вече споменах, винаги съм гледал на себе си като на съвършено примирен със съдбата си самотник, особено след като клетият Патрик почина. Но нещо у това момиче, не само неясната прилика с Бланш, привлече вниманието ми. Събрат по самота? Не чух името й, нито разбрах за кой вестник работи. Утре ще изчета всичките, да видя дали ще мога да разпозная стила й.

Утре. Боже господи, как да посрещна това утре.

Точно така, аз съм навсякъде. Страници и страници, пълни с мен. Сигурно така се чувства човек в главната роля на сутринта след кошмарен провал на премиерата. От благоприличие обиколих различни вестникарски будки, въпреки че колкото повече купчината вестници под мишницата ми растеше, толкова по-неловко взех да се чувствам. Някои от продавачите, които ме разпознаха, свиваха презрително устни; реакционери до един, тези продавачи, бях го забелязал и преди. Въпреки това един от тях ми пусна нещо като тъжна потайна усмивка. Беше пакистанец. В каква компания ще живея оттук нататък. Закоравели затворници. Перверзници. Всякаква измет. Пропаднали типове.

Да, и това се потвърди: рицарското звание ще ми бъде отнето. Разбира се, че имам нещо против. Дори съм учуден колко много съм против. Отново ще бъда само доктор, ако не ми отнемат и това; може би ще си остана най-обикновен господин и толкоз. Поне не са ми отнели картата за транспорт или пък пропуска за обществената пералня (последната удостоверява по мое мнение, че над шейсет и пет години човек често се лигави и накапва).

Един, дето твърдеше, че е писател, звънна с молба за интервю. Какво нахалство. Иначе любезен, без никакво притеснение. Ясен глас, леко развеселен, в който като че се долавяше нотка нежност: в края на краищата аз съм неговият билет към славата или най-малкото към популярността. Поисках да ми каже кой според него ме е предал. Това го накара да се изсмее. Отговори, че дори и журналист би предпочел да влезе в затвора, отколкото да си издаде източника. Да, много обичат да парадират с този коз. Можех да му отвърна: Скъпи ми приятелю, прекарал съм в затвор трийсет години или почти толкова. Вместо това му затворих телефона.

„Телеграф“ беше изпратил фоторепортер в Карикдръм, родното място на моя буржоазен произход. Къщата вече не е епископска резиденция, а собственост, както научавам от вестника, на човек, който търгува със скрап. Няма ги дърветата стражи — търговецът сигурно е имал нужда от повече светлина, — а зидарията е покрита с нова фасада, боядисана в бяло. Изкушава ме мисълта да пусна една метафора за промените и загубите, но трябва да внимавам да не заприличам на старо сантиментално магаре, ако не съм и заприличал вече. „Сейнт Николас“ („Сейнт Николас“! — никога преди това не бях правил тази връзка) представляваше тъмна и неприветлива купчина тухли, така че малко гипсова мазилка и бяла боя можеше само да я освежат. Виждам се като малко момче, подпрял брадичка с ръка, седя върху широкия перваз на еркерния прозорец в гостната, загледан в дъжда, който се стича по полегатата поляна, и по-нататък — в сивите като камък води на Лох, и в същото време чувам бедния Фреди на горния етаж как нарежда нещо монотонно като вещаещ злощастие дух. Това е Карикдръм. Когато баща ми се ожени повторно, и то неприлично бързо, поне така ми се стори, стоях в очакване на мащехата си — бяха се оженили в Лондон — със смесица от любопитство, гняв и страх, мислех си, че ще се появи някаква вещица като от илюстрациите на Артър Ракъм, с виолетови очи и остри като кама нокти на ръцете. Когато щастливата двойка пристигна с ирландска двуколка, какъвто е обичаят, бях изненадан, дори неясно защо разочарован да установя, че тя няма нищо общо с моите очаквания. Беше едра приятна жена, доста пълна и червенобузеста, с месести ръце като на перачка и гръмогласен цвилещ смях. Още докато изкачваше външните стъпала, ме зърна в антрето и се затича тромаво, вдигна големите си зачервени ръце и ги стовари върху врата ми, взе да ме гушка, олигави ме, като през цялото време грухтеше от радост. Миришеше на пудра за лице, ментови бонбони и женска пот. Освободи ме от обятията си, отстъпи назад, разтри очи с юмрук и хвърли театрално пламенен поглед към баща ми, докато аз стоях намръщен и се мъчех да се преборя с цял вихър от непознати за мен усещания, сред които беше и едва доловимо предчувствие за неочакваното щастие, което тя щеше да донесе в „Сейнт Николас“. Баща ми, който чупеше пръсти и се хилеше глупашки, се мъчеше да избегне погледа ми. Никой не каза нищо, въпреки че цареше атмосфера на шумно и продължително веселие, сякаш неочакваното радостно събитие генерираше глъчка от само себе си. Тогава на стълбите се появи брат ми, слизаше странично с поклащане като Квазимодо, доволно олигавен — не, не, преувеличавам, не беше чак толкова зле, — и това отрезви всички ни.

— О, ето — каза баща ми, всъщност почти измуча от нервно напрежение — това е Фреди!

Колко ли труден е бил този ден за майка ми — винаги така си мисля за нея, след като моята родна майка си отиде толкова рано — и колко добре успя да се справи, настани се в къщата ни като голяма топла квачка. През този първи ден тя току гушваше клетия Фреди, слушаше неясното му ломотене и накъсаните като от задушаване викове, които при него минаваха за говор, кимаше с глава, сякаш много добре го разбира, дори изваждаше кърпичка и попиваше слюнката от брадичката му. Баща ми сигурно й беше разказал за него, но много се съмнявам, че едно описание би могло да я подготви за Фреди. Той винаги я даряваше с най-широката си почти беззъба усмивка, прегръщаше с все сила широкия й ханш и притискаше лице към корема й, сякаш да й каже „добре дошла“ в нейния дом. По всяка вероятност си мислеше, че това е истинската ни майка, която, вече променена, се е върнала от света на мъртвите. Баща ми стоеше зад нея и пъшкаше някак странно като човек, който най-накрая се е освободил от тежкия си мъчно преносим товар.

Казваше се Хърмайъни. Викахме й Хети. Слава богу, че не доживя да види моя позор.

Ден трети. Животът продължава. Анонимните телефонни обаждания намаляха. И така довчера рано сутринта, когато историята се появи във всички вестници (а аз си мислех, че в наше време хората научават новините от телевизията!). Наложи се да оставя телефона отворен, но щом върнех обратно слушалката, проклетият инструмент на мига започваше да се дере в лицето ми, сякаш изпълняваше някакъв бесен танц. Позвъняващите бяха главно мъже, от ония мъжаги с кожен колан и тиранти, доколкото можех да преценя по гласовете им, но не липсваха и жени, фини възрастни създания с тънки пискливи гласове и речник на хамали. Обидите бяха предимно лични. Сякаш им бях задигнал пенсиите. Отначало бях любезен и дори започвах нещо като разговор с по-уравновесените от тях (един искаше да знае дали съм се срещал с Берия, май се интересуваше от любовния му живот). Трябваше да ги запиша, щеше да се получи представителна извадка, много показателна за националния английски характер. Но имаше и едно обаждане, което приех с удоволствие. Тя се представи нерешително и остави у мен впечатлението, че очаква да я позная. И беше права: не знаех името, но си спомних гласа й. За кой вестник казахте? — попитах. Последва пауза. „Аз съм на свободна практика“ — отвърна ми. Това обясняваше защо не можах да открия и следа от нея във вчерашните репортажи от моята пресконференция (моята пресконференция! — божичко, колко помпозно звучи). Казваше се Вандельор. Почудих се дали няма нещо ирландско — в Ирландия има много Вандельор, — но тя каза, че не, дори май се засегна от предположението ми. Тези дни ирландците не са на мода, след като бомби на ИРА избухват в града през седмица. Бях забравил първото й име. Софи? Сибил? Във всеки случай нещо странно и архаично. Казах й да дойде същия следобед. Нямам представа защо го направих. После, докато я чаках, ме хванаха нервите и си изгорих ръката, както си приготвях обяд (агнешка пържола на скара, нарязан домат, листо маруля; никакво пиене — знаех, че ми трябва бистър ум). Пристигна точно на минутата, загърната в голямо старо палто, което й стоеше като чуждо, сякаш беше на баща й (ето пак се явява таткото). Тъмна късо подстригана коса, като фина козина, и малко сърцевидно личице, както и тънки, сякаш премръзнали ръце. Първата ми асоциация беше с дребно, нежно, рядко срещащо се, самоуверено животинче. Певицата Жозефина. На колко ли години е? Трийсет без малко или трийсет и малко. Застана по средата на гостната, подпря малката си ръка по един особен начин, като възрастна дама, върху лакираната японска маса и внимателно се огледа, сякаш да запамети това, което вижда.

— Много хубав апартамент — каза с равен глас. — Предишния път не обърнах внимание.

— Не и колкото апартамента в Института, където пребивавах постоянно.

— Трябваше да го освободите, така ли?

— Да, но не по причини, които вие подозирате. Един човек умря в него, затова.

Серена, ето сега се сетих как се казва. Серена Вандельор. Много звучно, не ще и дума.

Взех палтото й, което, както ми се стори, свали неохотно.

— Студено ли ви е? — попитах, като се направих на стар загрижен джентълмен. Тя поклати глава. Вероятно се чувства по-неуверена без тази закрилническа бащинска прегръдка. Но трябва да кажа, че въпреки това се държеше удивително спокойно. И това спокойствие, което излъчваше, ми действаше доста изнервящо. Не, „излъчваше“ не е думата, по-скоро създаваше впечатление на овладян човек. Носеше хубава обикновена блуза с жилетка и обувки без ток, но и тясна къса кожена пола, която придаваше известна опъната по тялото й екзотика на тоалета. Предложих й чай, но тя отвърна, че предпочита нещо за пиене. Знаех си, мой човек. Казах, че ще приготвя две чаши джин, което ми даде възможност да отскоча до кухнята, където парещите на пипане бучки лед, както и острият вкус на лайма (в джина винаги слагам лайм, защото е много по-стипчив в сравнение със стария делничен лимон) ми помогнаха да възвърна част от самообладанието си. Не знам защо се чувствах така превъзбуден. Но и как да е другояче? През изминалите три дни спокойното блато на моя живот беше така разлюляно, че всевъзможни тревожни неща изплуваха от неговите дълбини. Непрекъснато ме връхлиташе някакво усещане и единственото име, за което се сещам, за да го назова, е носталгия. Обливат ме огромните топли вълни на спомена, носят със себе си образи и чувства, които смятах за отдавна забравени и напълно изкоренени, ала те се оказаха толкова живи и осезаеми, че следвайки ги, взех да се препъвам и вътрешно да се задъхвам от някаква изпълнена с екстаз мъка. Опитах се да опиша това явление на госпожица Вандельор, когато се върнах в гостната с подноса и питиетата (дотук с бистрия ми ум). Заварих я да стои права както преди, леко килнала глава на една страна и подпряла ръка със заострени нокти върху масата, толкова неподвижна, сякаш позира, и изпълнен с подозрение, веднага си казах, че сигурно е претърсила стаята, а после бързо се е върнала на мястото си, щом е чула приближаващото дрънчене на лед в чашите. Но по всяка вероятност това, което ме накара да си мисля, че е тук да слухти и подслушва, е плод на болното ми съзнание, защото е нещо, което съм правил автоматично навремето, когато влизаше в професионалните ми интереси — да откривам тайните на други хора.

— Да — казах аз, — не мога да ви обясня колко е странно изведнъж да попаднеш в центъра на общественото внимание.

Тя кимна разсеяно, изглежда, си мислеше за друго. Стори ми се, че за журналистка се държи странно.

Седнахме един срещу друг от двете страни на откритата камина с питиетата в ръка и потънахме в любезно, неочаквано приятно, почти дружеско мълчание като двама пътници, срещнали се на по коктейл, преди да седнат на капитанската маса, с пълното съзнание, че имат на разположение цял океан време, в което да се опознаят. Госпожица Вандельор се загледа с искрен, но не и възторжен интерес в снимките върху полицата над камината: баща ми с гети, Хети с шапка, Бланш и Джулиан като малки, моята почти забравена майка с копринени дрехи и отнесено изражение.

— Моето семейство — обадих се аз. — Различните поколения.

Тя кимна отново.

Беше един от онези променливи априлски дни с огромни айсберги от сребристобели облаци, които лениво се влачеха по небето над града, и слънцето се редуваше с мрак, но ето че точно в този момент слънчевите лъчи в прозореца се скриха като угасени с щракване на ключ и за миг си помислих, че ще се разплача, без да знам защо, въпреки че снимките очевидно имаха някаква вина за състоянието ми. Беше нещо доста обезпокоително, както и изненадващо; никога не съм бил от плачливите. Кога за последен път плаках? При смъртта на Патрик, разбира се, но това не се брои — смъртта не се брои, когато става дума за сълзи. Не, мисля, че последният ми истински плач беше онази сутрин, когато след Бой се отбих у Вивиън, а Мрачния шотландец беше избягал. Карах като луд насред Мейфеър с чистачките, включени на пълен ход, когато ненадейно си дадох сметка, че не дъждът ми пречи да виждам, а солените ми сълзи. Разбира се, бях пиян и ужасно уплашен (струваше ми се, че това е краят на играта и сега всички ще ни приберат), а и не бях свикнал да губя контрол над себе си по този начин, тоест бях направо в шок. През онзи ден научих доста забележителни неща и не само относно склонността ми да плача.

Госпожица Вандельор гледаше сърдито и се беше свила в стола си.

— О, наистина ви е студено — казах аз и въпреки възраженията й, че се чувства добре, паднах на едно коляно, с което я уплаших и тя се дръпна назад — вероятно си е помислила, че ще коленича пред нея и ще избълвам някакво ужасно, окончателно признание, а после ще я накарам да се закълне, че ще мълчи до гроб — но го направих само за да запаля газовата камина, която изпусна едно доволно пуф, след което изпълни онзи симпатичен номер — всмука пламъка от кибритената клечка и нежният филигран на предпазната решетка се озари, а пепелта зад нея постепенно грейна в розово. Падам си по такива едни уж дребни приспособления: ножици, отварачки за консерви, подвижни нощни лампи, дори автомати за пускане на вода в тоалетните. Това са непризнатите опори на цивилизацията.

— Защо го направихте? — попита госпожица Вандельор.

Тъкмо се надигах мъчително от коленопреклонната си поза, подпрял една ръка върху треперещото си коляно, другата бях поставил на кръста си отзад, когато едва не се строполих отново на пода. При дадените обстоятелства обаче въпросът й не беше неоснователен; странно, че никой от нейните колеги не се беше сетил да го зададе. Отпуснах се тежко в креслото си, въздъхнах през смях и поклатих глава:

— Защо ли? — започнах. — О, стражари и апаши, скъпа, играехме си на стражари и апаши. — В известен смисъл беше точно така. Нуждата от забавление, страхът от скуката: нима наистина беше нещо повече от това въпреки гръмките слова? — И омразата към Америка, разбира се — добавих, боя се, с доста измъчен глас, защото бедните стари янки вече приличат на изядено от молци плашило. — Трябва да разбереш, че за много от нас тази американска окупация на Европа не беше по-малко зло от германската победа, ако такава се беше случила. Нацистите поне бяха ясен и предвидим враг. Тоест хора, достойни за ненавист, ако перифразирам Елиът. — И пуснах мигновена усмивка: мъдрата старост зачита образованата младост. Изправих се с питието в ръка и отидох до прозореца: блеснали на слънцето покриви, комини с почернели капаци, строени като кегли, телевизионни антени като разбъркана азбука, състояща се главно от „н“-та. — Защитата на европейската култура…

— Но вие — прекъсна ме тя и продължи с равен глас — сте били шпионин преди войната. Нали така?

Ето такива думи — шпионин, агент, шпионаж и т. н. — винаги ме вбесяват. Извикват в съзнанието ми картини със схлупени странноприемници, покрити с калдъръм алеи, спотайващ се мъж в трико и жакет без ръкави, с блеснал в мрака кинжал. Не си представям, че изобщо мога да бъда част от този смел подмолен свят. Виж, Бой, той носеше у себе си нещо от Кит Марлоу, така си е, докато аз още от млад си бях стар съсухрен бастун. Но точно от такъв имаха нужда — човек, на когото може да се разчита да ги поставя намясто, да се грижи за тях, да им бърше носовете и да внимава да не пресичат на червено, ала сега не спирам да се чудя дали не пожертвах твърде много от себе си за… предполагам, че тук трябва да кажа „каузата“. Дали не пропилях живота си в събиране и съпоставяне на тривиална информация? Мисълта за това ме оставя без дъх.

— Бях просто любител, нали разбирате. Преди да стана каквото и да било друго — отговорих. Отдалечих се от прозореца.

Тя седеше с приведени рамене, загледана в бледия огън на газовата камина. В чашата ми една бучка лед се разцепи с измъчен пукот.

— Винаги съм се интересувал единствено от изкуство — продължих. — В студентските си години имах желание да стана художник. О, да. Скромни малки натюрморти със сини кани и виолетови лалета, такива неща. Престраших се да окача един в апартамента си в Кеймбридж. Като го видя, мой приятел ме обяви за най-добрия изтънчен художник след Раул Дюфи. — Това, разбира се, беше Бой. Онази негова широка, жестока, ненаситна усмивка. — Така че, скъпа моя — казах й, — пред вас стои неосъществен творец подобно на толкова други ненадминати негодници: Нерон, половината Медичи, Сталин, неописуемия хер Шикългрубер[6]. — Видях, че пусна покрай ушите си последното име.

Върнах се и отново седнах в креслото. Тя продължаваше да гледа в бледите вълнисти пламъци на огъня. Питието й стоеше почти недокоснато. Почудих се за какво ли се е умислила толкова. Времето течеше. Пламъкът на газта съскаше. Слънчевата светлина ту блестеше, ту гаснеше в прозореца. Лениво се наслаждавах на неголемия акварел на Бонингтън[7], едно от малкото ми истински съкровища: белезникава кал със сив оттенък и небе с цвета на прозрачен резен пържен бекон, на преден план момчета рибарчета, а в далечината тримачтов платноход със свити платна. Най-накрая вдигна очи и срещна погледа ми. От вътрешната борба, която водеше, лицето й се беше изопнало като на мадона от Карачи[8]. Вероятно беше взела разнежения ми поглед към Бонингтън — Ник обичаше да казва, че когато съзерцавам картина, гледам като изпаднал в транса на съвкуплението — за насочена към нея благосклонност, защото най-ненадейно реши да си признае.

— Всъщност не съм журналист — каза тя.

— Знам — усмихнах се аз на изненаданото й изражение. — Само истински лъжец може да разпознае друг. Скрайн ли ви изпрати?

— Кой? — намръщи се тя.

— Един от моите ангели хранители.

— Не — каза, поклати категорично глава и взе да върти в ръце чашата джин, — съвсем не, аз съм… ами, аз съм писател. Искам да напиша книга за вас.

О, божичко! Още един летописец на съвремието. Май физиономията ми е посърнала, защото тя се впусна в защитна реч и със запъване ми обясни всичко за себе си и своите планове. Слушах я с половин ухо. Какво ме интересуваха нейните теории за връзката между шпионажа и фалшивата представа за английския джентълмен („Не съм англичанин“, напомних й аз, но тя не ми обърна внимание) или пък за вредното влияние на нихилистичната естетика на модернизма върху моето поколение? Исках да й разкажа за лъча слънчева светлина, който разрязваше кадифените сенки в обществената тоалетна през онзи пролетен следобед в Регенсбург след войната, за неприличната жизнерадост на лекия дъждец, който ръмеше в деня на погребението на баща ми, за онази нощ с Бой, когато зърнах червения кораб под моста Блакфрайърс и прозрях трагичния смисъл на живота си: с други думи, за действителните неща, за истинските неща.

— Познавате ли философията? — попитах я. — Искам да кажа древната философия. Стоиците: Зенон, Сенека, Марк Аврелий?

Тя поклати глава предпазливо. Очевидно, този обрат в разговора я смути.

— Навремето смятах себе си за стоик — казах й. — Или по-скоро с гордост се наричах така.

Оставих чашата, допрях връхчетата на пръстите на двете си ръце и се загледах към прозореца, където светлините и сенките все още се бореха за надмощие. Бях роден лектор.

— Стоиците отричат концепцията за прогрес. Възможно е да съществува тук малък напредък, там някакво подобрение — космологията в тяхно време, зъболечението — в наше, — но в крайна сметка равновесието на нещата, като добро и зло, красота и грозота, радост и скръб, си остава константна величина. Периодично, в края на всеки еон, светът изгаря като във всесъжение и всичко започва отначало, както преди. Намирам това предницшеанско схващане за вечното повторение за много утешително не защото очаквам с нетърпение да се връщам отново и отново, за да изживявам живота си, а защото то лишава всички събития от смисъл, като в същото време им придава онази ползотворна важност, която произтича от тяхната неподвижност и завършеност. Разбирате ли? — И пуснах най-благата си усмивка. Тя беше зяпнала, седеше с леко отворена уста и изведнъж ми се прииска да протегна пръст и да я затворя. — Тогава един ден прочетох, не си спомням къде, описание на разговор между Йозеф Менгеле и един лекар евреин, когото той спасил от екзекуция, за да му помага при експериментите в Аушвиц. Двамата се намирали в операционната зала. Менгеле се занимавал с бременна жена, чиито крака завързал предварително при коленете, преди да започне предизвиканото раждане, без анестезия, разбира се, защото по това време тези вещества били прекалено ценни, за да се прахосват по евреи. В интервалите между писъците на родилката Менгеле обсъждал великия проект за Окончателното решение[9]: необходимите бройки, техниката, логистичните проблеми и така нататък. Докога, престрашил се да попита еврейският лекар — сигурно е бил смел човек, — докога ще продължат избиванията? Менгеле никак не се изненадал, нито се смутил от въпроса, просто се усмихнал тихо и без да вдига поглед от заниманието си, отговорил: О, ще продължат, дълго ще продължат… И тогава ми хрумна, че доктор Менгеле също е стоик като мен. Дотогава не бях наясно колко многолюдна е църквата, към която се числя.

Хареса ми онази тишина, която се спусна или по-скоро се вдигна — защото нали тишината се вдига? — когато млъкнах. В края на всяко сполучливо изказване ме обзема усещане за лекота, за нещо като блажено отпускане, умът ми сякаш скръства ръце и се усмихва самодоволно. Сигурен съм, че това усещане е познато на всички мисловни атлети, а за мен то беше едно от главните удоволствия в лекционната зала, да не говорим за брифингите (термин, на който Бой винаги се усмихваше под мустак). Но блаженството ми помръкна, когато госпожица Вандельор, от чието кротко, но натрапчиво присъствие взех леко да се отегчавам, измънка нещо от рода, че не знаела, че стоиците били църква. Младите хора са с толкова буквално мислене.

— Елате — изправих се аз и й казах: — Искам да ви покажа нещо.

Прекосихме кабинета. Чувах прошумоляването на кожената й пола, докато крачеше зад мен. Още щом пристигна, ми беше споменала, че баща й бил адмирал, аз обаче чух не адмирал, а че го адмирирала. Въпреки че това засвидетелстване на синовна почит ме смути със своята безсмисленост, побързах да я уверя, че не се съмнявам. Последва объркана, комична размяна на реплики, която в крайна сметка заглъхна в едно от онези ужасни, неловки умълчавания, провокирани, както често се случва, от срещата със същинската абсурдност на света. Спомням си как по време на един от тягостните, но иначе бляскави приеми на госпожа У., докато разговарях с въпросната дама и бавно се изкачвахме по безкрайната, покрита с червен килим стълба подир необятните задни части на вдовстващата херцогиня на Не-знам-кое-си графство, двамата едновременно зърнахме нещо, за което херцогинята изобщо не подозираше, а именно, че на път към Двореца беше стъпила върху кучешко лайно. В такива моменти винаги съм благодарен за трудностите в моя многолик живот, които са ме научили да не придавам тежест на нещата и са ми давали храна за размисъл в моменти на нужда. Като дете в училище, когато трябваше да се сдържам да не се изсмея в лицето на някой побойник или на някой откачен даскал, имах навика да се съсредоточавам върху мисълта за смъртта; това винаги помагаше, ще помогне и сега, сигурен съм, ако се наложи.

— Това — казах й — е моето съкровище, пробният камък и истинският извор на вдъхновение в делото на живота ми.

Много странно, но в представите ми картините винаги са изглеждали по-големи, отколкото са в действителност — искам да кажа, чисто физически с по-големи размери. Това важи дори за творби, с които съм лично запознат, включително „Смъртта на Сенека“, с която съм живял почти петдесет години. Знам точния й размер, практически знам, че платното е седемнайсет инча и четвърт на двайсет и четири, и въпреки това, щом отново се изправя пред него, дори след кратко отсъствие, обзема ме странното усещане, че картината се е свила, сякаш я гледам през обратната страна на бинокъл или пък от по-далечно разстояние, отколкото съм застанал. Резултатът е объркващ, също както когато отвориш Библията и откриеш, че цялата история за изгонването от Райската градина, да речем, е представена само в няколко реда. И този път, както обикновено, картината ми изигра същия номер и за миг, докато стоях пред нея заедно с госпожица Вандельор, чиято пола не спираше да шумоли от едната ми страна, тя ми се стори смалена не само физически, а и — как да кажа? — в съдържанието си, от което изпитах кратък пристъп на паника, но това не пролича в гласа ми, поне така си мисля. Както и да е, хора на нейната възраст са обикновено глухи за спазмите и трепетите, с които по-възрастните издават незавидната си участ.

— Темата — започнах аз с глас, обикновено предназначен за лекциите ми — е самоубийството на Сенека Млади през 65 г. пр. Хр. Погледнете съкрушените приятели и семейството му, които са се събрали край него, докато кръвта му изтича в златната купа. Ето тук е началникът на стражата — според Тацит това е Гавий Силван, — който въпреки нежеланието си е трябвало да предаде съобщението на императора за смъртната присъда. Ето това тук е Помпея Паулина, младата съпруга на философа, готова да го последва в смъртта, оголила гръд пред ножа. И вижте там, на заден план, в онази стая в дъното как младата слугиня пълни ваната, в която след малко философът ще издъхне. Изпълнението е възхитително, нали? Сенека бил испанец, отрасъл в Рим. Сред произведенията му са „Утешения“, „Нравствени писма до Луцилий“ и „Apocolocyntosis“, или „Отиквяването на божествения Клавдий“ — това последното, както вероятно се досещате, е сатира. Твърдял, че презира материалните неща, но въпреки това успял да натрупа значително състояние, в по-голямата си част от лихварство, с което се занимавал в Британия; историкът Дио Касий пише, че прекалено високият лихвен процент, който искал Сенека, е една от причините британците да се вдигнат на бунт срещу завоевателя — което означава, както остроумно отбелязва лорд Ръсел, че въстанието на кралица Бодичея е било насочено срещу капитализма в лицето на водещия философ и проповедник на аскетизма в Римската империя. Такава е иронията на съдбата. — Крадешком обърнах очи към госпожица Вандельор, погледът й се беше оцъклил; изглежда, добре я омаломощавах. — Сенека обаче се спречкал с наследника на Клавдий, гореспоменатия Нерон, на когото тогава бил възпитател. Бил обвинен за участие в заговор срещу него и му било заповядано да се самоубие, което и направил, проявявайки голямо мъжество и достойнство.

Посочих картината пред нас. За пръв път ми хрумна нещо. Учудих се дали художникът е прав, като представя сцената с такова спокойствие, с преднамерено подчертан покой. Отново онази тревожна тръпка. В този нов живот, на който съм осъден, ще има ли нещо, което да не подлежи на съмнение?

— Бодлер — казах и този път долових леко потреперване в гласа си, — Бодлер описва стоицизма като религия с едно-единствено тайнство: самоубийството.

При тези думи госпожица Вандельор потръпна като пони, което се сепва, преди да направи прескок.

— Защо го правите? — попита с дрезгав глас.

Погледнах я и учудено повдигнах вежди. Тя стоеше, стиснала юмруци пред себе си, малкото й лице издадено напред, смръщено-начумерено, загледана в ножа за хартия от слонова кост, който лежеше върху писалището ми. В крайна сметка май не беше чак толкова приветлива.

— Защо правя какво, скъпа?

— Много добре знам колко сте начетен — каза тя или по-скоро изсъска, — знам колко сте културен.

Произнесе думата така, сякаш описва болестно състояние. Помислих си: не идва от Скрайн, той никога няма да ми изпрати човек, който не се владее. След миг на засрамено мълчание рекох тихо:

— В моя свят няма прости въпроси, а отговорите са прекалено малко и много различни. Ако ще пишете книга за мен, трябва да се примирите с този факт.

Тя не откъсваше очи от ножа за хартия, стисна устни така силно, че те побеляха, тръсна глава отсечено и инатливо, а аз разнежено се сетих за Вивиън, моята някогашна съпруга, която беше единственият възрастен човек, който наистина тропаше с крак, когато е сърдита.

— Има — отсече тя с неочаквано сдържан тон, — има прости въпроси, както и отговори. Защо сте шпионирали за руснаците? Как успяхте да се измъкнете безнаказано? Какво си въобразявахте, че ще постигнете, като предадете родината си и нейните интереси? Или може би никога не сте смятали това за своя родина? Може би защото сте ирландец и ни мразите?

Най-накрая обърна глава и ме погледна. Какъв огън! Не го очаквах. Нейният баща, адмирираният адмирал, сега сигурно щеше да се гордее с нея. Извърнах очи, усмихнах се уморено и пак погледнах към „Смъртта на Сенека“. С какво съвършенство са изрисувани гънките на робата на умиращия — гладки, сякаш полирани, и плътни като канелюрите на каменна колона, а в същото време така възхитително изящни като някои от издълбаните писания на самия философ. (Трябва да я дам за оценяване. Не че някога бих я продал, разбира се, но точно сега имам нужда да се чувствам финансово обезпечен.)

— Не за руснаците — измънках под носа си.

— Какво? — усетих как се сепна.

— Не съм шпионирал за руснаците — повторих. — Шпионирах за Европа. Една далеч по-многолюдна църква.

Времето наистина е много нестабилно и тревожно. Точно в този миг изневиделица заваля пороен дъжд, едри тлъсти капки обстрелваха стъклата на прозорците, в които слънчевата светлина като в акварел продължаваше да грее невъзмутимо. Не, все още не искам да се прощавам с този свят, така благ и сговорчив, дори насред бурята. Докторите твърдят, че според изследванията няма нови злокачествени образувания. В ремисия съм. Имам чувството, че цял живот съм бил в ремисия.

БАЩА МИ беше голям откривател на птичи гнезда. Така и не разбрах как го прави. През пролетта всяка неделя сутрин ни взимаше двамата с Фреди и тръгвахме да бродим в полето над Карикдръм. Мислех си, че така се спасява от онези негови енориаши — тогава все още беше енорийски пастор, — които имаха навика да се отбиват в къщата след служба, от онези шумни и нещастни селски булки, надошли с двуколки, работници от бедняшките градски квартали, налудничави стари моми със светнал поглед, които ден след ден дежуреха зад дантелените пердета на прозорците в крайбрежните си къщи. Ще ми се да можех да опиша тези излети като празници на семеен отдих, когато баща ми разказва на ококорените си от любопитство синове за привичките и хитрините на Майката природа, но истината е, че той почти не говореше, и подозирам, че през повечето време дори не забелязваше двете си малки момчета, които отчаяно преодоляваха скали и трънаци, за да не изостават от него. Там горе местността беше неравна, оскъдни късове поле сред оголени сиви скали, храсти прещип и тук-таме по някой планински ясен, деформиран от морските хали. Не знам защо баща ми толкова настояваше и Фреди да идва с нас, след като той истински се превъзбуждаше по тия високи места, особено във ветровити дни, и докато крачеше, не спираше да мучи тревожно, да гризе кожичките около ноктите си и да хапе устните си до кръв. В края на нашия маршрут обаче стигахме до малка долчинка, заградена от скали, нещо като миниатюрна, покрита с трева ливада, пак храсти прещип и обрасли с глог склонове, където цареше тишина и едва доловимо жужене и където дори Фреди се успокояваше, доколкото това изобщо беше възможно. Тук баща ми, в голф, гети и стар бежов пуловер, все още с високата си твърда свещеническа яка отдолу, изведнъж се заковаваше намясто с вдигната ръка, за да долови и аз не знам какъв таен сигнал или трепет във въздуха, след което поемаше решително по някоя пътечка и с удивително лека походка за такъв едър мъж приближаваше този или онзи храст, внимателно разтваряше листата му, надникваше и се усмихваше. Няма да забравя тази усмивка. В нея, разбира се, грееше неподправено задоволство — и тогава изглеждаше така, както си мислех, че може би щеше да изглежда Фреди, ако беше с всичкия си, — но освен това и нещо като сериозен тъжен триумф, сякаш е спипал Създателя в някакво забележително, макар и неголямо мошеничество. После с пръст пред устните си ни махваше да се приближим и един след друг ни повдигаше, за да видим какво е открил: гнездо на стърчиопашка или кос, понякога със самата птичка в него, с туптящи гърдички, която ни гледаше, скована от уплаха, сякаш вижда едно до друго огромните лица на Бог и сина му. Не птиците обаче, а по-скоро яйцата им ме привличаха. Бледосини или на бели петънца, положени в хлътналата част на гнездото, затворени, необясними, обсебени от собствената си цялост. Имах чувството, че ако взема едно от тях и го сложа в дланта си, което баща ми никога не би разрешил, няма да издържа на тежестта му — като отломък от планета с далеч по-голяма плътност от нашата. Най-странното при тях беше различността им. Приличаха единствено на себе си и на нищо друго. И в тази си крайна форма на самодостатъчност бяха като отрицание на всичко наоколо, на безпътния свят на шубраци, трънаци и буйна зеленина. Представляваха последният артефакт. Когато за пръв път зърнах „Смъртта на Сенека“ да грее сред боклуците в задната стаичка на галерия „Алигиери“, веднага се сетих за онези неделни сутрини в детството ми и как баща ми с безкрайна нежност разтваряше листата на храстите, за да ми покаже крехките и все пак някак неразрушими съкровища, свили гнездо в сърцевината на света.

За да завладееш град, който не ти е роден, първо трябва да се влюбиш в него. Винаги съм познавал Лондон; моето семейство, въпреки че почти не стъпваше в него, го смяташе за нашата столица — него, а не мрачния Белфаст с обезцветените си от дъжда сгради и мучащите сирени на корабостроителницата. Но чак през онова лято, което прекарах с Ник в Лондон, градът оживя пълноценно пред очите ми. Казвам, че съм прекарал лятото с него, но всъщност това е преувеличение, с което се самозалъгвам. Той работеше — друго преувеличение — за баща си в „Бревоорт & Клайн“ и от Оксфорд се беше преместил в апартамент над една будка за вестници и списания, недалеч от Фулъм Роуд. С невероятна яснота си спомням този апартамент. В предната част имаше малък вестибюл с два мансардни прозореца и козирка над тях, които му придаваха крайно неуместен църковен вид; първия път, когато Бой влезе в него, плесна с ръце и извика: „Подайте ми столата и да започваме черната меса!“. Апартаментът беше известен като Eyrie, Орловото гнездо, дума, която нито аз, нито Ник знаехме как се произнася — звучеше като eerie[10], и подходящо, тъй като апартаментът наистина си беше малко зловещ — Ник си падаше по високи свещи и гравюри на Пиранези, — освен това беше и ефирен, особено през пролетта, когато прозорците се изпълваха с летящи небеса, а клоните на дърветата скърцаха като корабни мачти. Ник, който по природа представляваше странна смесица от естет и еснаф, беше оставил помещението да тъне в ужасяваща мръсотия: още потръпвам, като се сетя за тоалетната. В дъното на апартамента имаше тясна сбутана спалня със силно скосен таван, в която на верев беше вклинен огромен креват с месингова рамка, за който Ник твърдеше, че го е спечелил на покер в някаква комарджийска бърлога зад гара Падингтън. Една от безкрайните му истории.

Не спеше често в този апартамент. Неговите момичета отказваха да нощуват там заради мръсотията, но така или иначе, по онова време момичетата рядко преспиваха на чуждо място, или поне не тези, с които Ник се движеше. Използваше го главно за купони и за да се съвзема след неизбежния махмурлук. В тези случаи по два-три дни не ставаше от леглото — проснат сред набъбващото безредие от книги, кутии от шоколадови бонбони и бутилки от шампанско, донесени от върволицата приятели, които привикваше по телефона. Още чувам гласа му в слушалката, пресилено измъчен шепот: „Виж, старче, що не вземеш да се домъкнеш? Май съм тръгнал да умирам“. Отида ли, обикновено заварвах вече събрала се тайфа, тоест нещо като купон в зародиш, всички насядали върху огромния сал на леглото му, набиваха шоколадите на Ник и пиеха шампанско от чаши, събрани от банята и кухнята, а Ник седеше по нощна риза, подпрян на планина от възглавници, блед като стена, черната му коса щръкнала нагоре, очите му облещени, готов за интриги, сякаш излязъл от рисунки на Шиле[11]. Разбира се, не можеше без Бой, нито без Ротънстайн, нито без момичетата Дафни, Бренда и Дейзи, целите обвити в коприна, а на главите — с шапки клош. Понякога цъфваше и Куеръл — висок, слаб, зъл, саркастичен, стоеше облегнат на стената и пушеше, изглеждаше някак прегърбен, досущ като злодей от поучителен разказ, повдигнал едната си вежда, краищата на устата му отпуснати надолу, с ръка, пъхната в джоба на тясното му, закопчано догоре сако, за която все си мислех, че стиска пистолет. Имаше вид на човек, който знае по нещо компрометиращо за всеки от присъстващите. (Давам си сметка, че си го представям не както изглеждаше тогава — млад и със сигурност недодялан като всички нас, а какъвто беше, когато вече наближаваше четирийсетте; блицкригът беше факт и той беше самото олицетворение на своето време: огорчен, напрегнат, безцеремонен, обезверен, въпреки майтапите, които пускаше, на външен вид по-възрастен за своите и нашите действителни години.)

Тези събирания. Дали изобщо някой се забавляваше? Онова, което си спомням най-отчетливо, бе, че бяха пропити с духа на потиснат песимизъм. Пиехме много, но пиенето като че усилваше страха ни или отчаянието ни, затова крещяхме с все сила, сякаш да прогоним злите духове. От какво се бояхме? От нова война, от световна икономическа криза, както и от заплахата от фашизъм; нямаше край на нещата, които ни плашеха. Таяхме у себе си дълбоко негодувание. За всичките си несполуки обвинявахме Голямата война и старците, които принуждаваха младите да се сражават в нея, а може би Фландрия наистина ни беше унищожила като нация, но… Ето, пак изпадам в ролята на любител социолог, която ненавиждам. Всъщност никога не мисля за нас или за нацията; никой от нас не го правеше, в това съм напълно убеден. Разбира се, разговаряхме в този смисъл — не спирахме да говорим по този начин, — но това не беше нищо повече от поза, за да изглеждаме по-сериозни, по-авторитетни и истински. Някъде дълбоко — ако изобщо у нас имаше дълбочина — ние се интересувахме предимно от себе си, понякога и от още един-двама души; та нима не е било винаги така? Защо го направи? — ме попита онова момиче вчера и аз взех да й отговарям иносказателно с примери от философията и изкуството, докато тя си тръгна неудовлетворена. Но какъв друг отговор бих могъл да й дам? Аз съм отговорът на нейния въпрос, всичко, което съм аз; нищо друго не може да й свърши работа. За известно време общественото съзнание ще се занимава и забавлява с мен — за него аз съм човек с една-единствена отличителна черта. Дори за тези, които си мислеха, че ме познават добре, всичко друго, което бях или не бях направил, се беше изпарило до пълна незначителност пред факта на моето така наречено предателство. Докато в действителност аз съм си същият събран в едно човек — едно, но раздробено на милиарди азове. Това звучи ли смислено?

Всъщност онова, което ни плашеше навремето, бяхме самите ние, всеки със своите си демони.

Когато Куеръл ми се обади онзи ден, поне прояви благоразумие да не се прави на шокиран. Той е наясно с всичко за предателството в неговите големи и малки разновидности, истински познавач в това отношение. Когато беше на върха на славата си (напоследък нещо изчезна от вестникарските заглавия, но главно защото остаря, пък и вече не е така заядлив както преди), направо цвилех от смях пред снимките му в пресата, как се мазни на папата например, тъй като знаех, че по всяка вероятност устните, с които целува папския пръстен, само половин час преди това са били между нечии женски бедра. Но за Куеръл също има опасност да бъде опозорен и показан в истинската му светлина — каквато и да е тя. Това негово изражение — подозрително и непочтено, което винаги е имал, беше станало по-изразително с напредване на възрастта. Въпреки това ето пак интервю напоследък — откъде се беше взела тази негова репутация, че избягвал всякаква публичност? — в което отново парадира с едно от онези привидно проницателни, но всъщност банални наблюдения, които са се превърнали в негова запазена марка. „Не знам за Бог — казва на интервюиращия, — но със сигурност вярвам в дявола.“ О, да, Куеръл не е за всяка уста лъжица.

Проявяваше съвсем истински интерес към хората — сигурен белег на всеки второкласен писател. По време на онези купони в Орловото гнездо стоеше с часове облегнат с гръб на стената, от ъгълчетата на устата му излизаха дяволски струйки дим, наблюдаваше и слушаше, докато купонът постепенно се превръщаше в истеричен маймунарник. Пиеше колкото и останалите, но алкохолът като че ли не му действаше, само дето посърналите му бледосини очи заблестяваха с нещо като злъчно веселие. Обикновено се изнизваше рано, повлякъл със себе си някое момиче; вдигаш поглед към мястото, където е бил допреди малко, и откриваш, че го няма, ала сякаш долавяш някаква остатъчна бледа сянка от него, също като бялото петно на стената под свалена картина. Затова се изненадах, когато през един августовски следобед по време на купона той ме спря в коридора.

— Слушай, Маскел — каза със своя недоверчиво рязък тон, — вече не издържам на това гадно вино. Дай да отидем да пийнем нещо истинско.

Чувствах главата си като натъпкана с памук, а слънчевата светлина в прозорците на мансардата имаше цвят на урина. За пръв път ми стана приятно, че се махам. Едно момиче стоеше на прага пред спалнята и плачеше. Беше покрило лицето си с ръце, а Ник никакъв не се мяркаше. Двамата с Куеръл заслизахме мълчаливо по разхлопаните стълби. Навън въздухът синееше от изгорелите газове; странно, че е имало време, когато човек е забелязвал миризмата на бензин. Влязохме в една кръчма — дали беше „Финчис“, или имаше друго име? — и Куеръл поръча джин и вода — „питието на проститутките“, подхвърли и се изхили. Току-що бяха отворили и почти нямаше клиенти. Куеръл се настани, като застопори едното си ходило върху пречката на високия стол, а другият му крак, изпънат в шпиц, деликатно докосваше пода; не си разкопча сакото. Забелязах протритите му маншети, както и лъсналите от износване колена на панталона. Бяхме на една възраст, но аз се чувствах с цяло поколение по-млад от него. Той работеше в „Експрес“ или май беше „Телеграф“, пишеше пикантни новини за клюкарските колони и докато си пиехме, взе да ми разказва учрежденски анекдоти, като много духовито описваше ексцентричните си колеги журналисти, средношколските тъпотии на дежурния редактор, както и неговите очевидно предварително подготвени абзаци на възхитително словесно изящество и прецизност. Въпреки че бях пиян, стана ми ясно, че всичко това е представление, зад кулисите на което той ме изучава с онова безпристрастие и съсредоточеност, които щяха да се превърнат в негова търговска марка като романист. Беше станал експерт по пускането на димни завеси (в буквалния и преносния смисъл: пушеше непрекъснато, очевидно една и съща вечна цигара, тъй като нито веднъж не го бях виждал да пали).

Когато свърши с историите си, двамата се умълчахме за известно време. Той поръча още пиене, а като понечих да платя, отпъди парите ми с най-категоричен и арогантен жест на превъзходство, който също беше една от характерните му черти. Не знам защо си е мислил, че съм останал без пари; тъкмо обратното, тогава бях сравнително богат благодарение на колонката, която водех в „Спектейтър“, и на лекциите, които изнасях от време на време в Института.

— Ти си доста близък с Бобъра, нали? — каза той.

Това беше произнесено с такава заучена небрежност, че аз веднага застанах нащрек въпреки погълнатия джин.

— Не съм го чувал отдавна — отвърнах.

Той кимна.

— Разбираемо. Ти си възпитаник на Кеймбридж. Не че аз го виждах повече, когато бяхме в Оксфорд.

Ник ми беше разправял, че когато били в колежа, Куеръл бил толкова зает да гони курвите, че не му оставало време за приятели. Въпреки слуховете напоследък, в които се твърдеше обратното, Куеръл си оставаше непоправимо хетеросексуален, чийто интерес към жените граничеше с гинекологически. Според мен той винаги леко намирисваше на секс. Дочувам, че още преследвал млади момичета по плажовете на Лазурния бряг, нищо че е над седемдесет.

— Голям чешит, тоя Бобър — каза той, млъкна, изгледа ме продължително и някак особено, после попита: — Имаш ли му доверие?

Не знаех какво да отговоря, затова измънках нещо от рода, че не съм сигурен дали изобщо мога да имам доверие на когото и да било. Той кимна отново, привидно доволен, после смени темата и вместо това заговори за познат, когото срещнал случайно неотдавна, но с когото се знаели още от Оксфорд.

— Ще те заинтересува — подметна. — Заклет привърженик на Шин Фейн.

Изсмях се.

— Нали знаеш, че аз съм от другата страна на барикадата — казах. — Моите роднини са черни протестанти.

— О, в Ирландия всички протестанти са си чисти католици.

— Бих казал, точно обратното. Или може би всички сме най-обикновени езичници.

— Както и да е, мястото си го бива, нали? Имам предвид заради политиката.

Чудя се, боже господи, и досега се чудя, дали още тогава не беше пуснал пипалата си, за да ме вербува? Беше лятото на 1931-ва; оттогава ли е бил в службите, толкова отрано? Или може би въпросът за религията го е вълнувал. Въпреки че никой от нас не знаеше, тогава той вече е получавал инструкции от Фарм Стрийт[12]. (Между другото, католицизмът на Куеръл винаги ми е изглеждал като далеч по-голям анахронизъм от моя марксизъм.) Ето че в този момент смени темата за политика и заговори за религия по неговия си уклончив начин, като ми разказа историята на Джерард Манли Хопкинс[13], който трябвало да говори пред паство само от жени в Дъблин и как ги скандализирал, сравнявайки църквата със свиня със седем цицки, които олицетворявали седемте тайнства. Аз се изкисках и подхвърлих, че Хопкинс трябва да е истински глупак, щом се е опитвал да обяснява нещата с прости думи, затова се е изложил така нелепо, и тогава Куеръл пак ме измери с продължителен поглед и каза:

— Да, допуснал е грешката да си мисли, че като се преструва на друг, ще изглежда по-убедителен. — И това, не знам защо, окончателно ме обърка.

Изпихме си джина и тръгнахме. Чувствах се доста замаян, Куеръл махна на едно такси и поехме към Кързън Стрийт, където имаше откриване на изложба в „Алигиери“. Картините на емигрант от Беларус, чието име съм забравил, представляваха бездарен боклук — смесица от супрематистки[14] стерилитет и кич в стила на руската иконопис, от което, както и от предходното препиване, ми се доповръща. Но всички останали бяха луднали по него, по този Супремавич, а тълпата беше толкова голяма, че се изля от галерията на тротоара, където хората се къпеха във вечерните отблясъци на слънцето, пиеха бяло вино и се подсмиваха на минувачите, издавайки онова самодоволно глухо ръмжене, което представлява колективният глас на къркачите пред извора на изящното изкуство. О, какви висоти на презрението бях в състояние да постигна в онези дни! Сега обаче, на преклонна възраст, вече съм изгубил тази способност и тя ми липсва, защото беше нещо като страст.

Купонът на Ник като че се беше пренесъл тук цял и непокътнат. На първо място самият Ник, все така рошав, все така бос, с панталон, в който беше напъхал нощната си риза, после Лео Ротънстайн в костюм от три части, както и копринените Дафнита и Дейзита, дори и разплаканото момиче със зачервените очи, което сега се смееше — до един пияни и толкова шумни, че караха всички да се чувстват неудобно. Когато ни видяха двамата с Куеръл, обърнаха се, някой извика нещо и всички се разсмяха, а Куеръл изпсува, завъртя се на пета и важно закрачи към парка с гордо вдигната пипонеста глава и плътно прибрани до тялото лакти; в кафявия си костюм с високи рамене ми заприлича на бутилка от сосовете „Хайнц“.

Забележително е наистина колко отрезвяващо действа да се присъединиш към хора, които са по-пияни от теб; броени минути след като стъпих на тротоара сред тази доволно наквасена гръмогласна гмеж, в устата ми загорча, усетих, че главата ми е на път да ме заболи, и вече знаех, че или трябва да продължа да пия, или да прекарам остатъка от вечерта в състояние на тежка меланхолия. Бой ме приклещи и крещейки в ухото ми, взе да разказва някаква скандална история за среща с негър моряк („…колкото котвено въже ти казвам!“), като ме заливаше с чесновия си дъх. Исках да говоря с Ник, но момичетата го бяха обсебили и през неистов кикот се любуваха на чудовищно мръсните му крака. Най-накрая се отървах от Бой и се шмугнах вътре в галерията, където, макар че пак беше препълнено, все пак имаше повече място, отколкото вън на тротоара. Неочаквано в ръката ми се появи чаша вино. Намирах се в онзи етап от напиването, когато си в съзнание, но имаш халюцинации и всичко обикновено се преобразява и придобива комичен вид. Застаналите наоколо хора ми приличаха на някакви фантастични същества и тогава ми хрумна колко е чудно и направо смешно, че хората ходят изправени на два крака, а не на четири, което би било по-естествено, както и това, че тук събралите се, на практика всички, включително и аз самият, сме въоръжени с чаши, които трябва да крепим в ръка и едновременно с това да се надвикваме в скорострелен разговор. Всичко ми се струваше адски налудничаво и комично и в същото време остро, болезнено трогателно. Извърнах глава от цапаниците на руснака, което бяха направили и всички останали, и тръгнах към задните помещения, където се намираше канцеларията на Уоли Коен. Уоли, доста шишкав евреин с пейси („на Шейлок шарлатанските масури“ по думите на Бой), непрекъснато се майтапеше с еврейския си произход, потриваше ръце, усмихваше се мазно и наричаше своите сънабожници еврейчета или клъцнати пишки. Подозирам, че дълбоко в душата си беше антисемит, както бяха и повечето евреи, които познавах в онези предвоенни години. Заварих го в склада, положил единия си бут в края на масата, поклащаше късия си дебел крак и разговаряше оживено с млада тъмнокоса жена, която ми се стори смътно позната.

— Виктор, приятелю! — извика той. — Имаш измъчен вид, като че си обладан от духове.

Уоли беше марксист още от юношеските си години, един от първите, които пипнаха вируса.

— Седнах да пийна с Куеръл — отвърнах.

Той се изсмя.

— А, с папата, да.

Младата жена, която той не благоволи да ми представи, ме гледаше скептично и едва се сдържаше, поне на мен така ми се стори, да не се разсмее. Беше ниска, мургава, със стегнато тяло и тъмни кръгове под очите. Носеше една от онези модерни по онова време прави рокли с пришити по нея ивици от бронзово-черна коприна, в която светлината играеше и искреше загадъчно, което ми напомни бръмбара скарабей, затворен в крехката си блестяща черупка. Уоли поднови разговора си с нея и тя бавно отвърна поглед от мен. Продължи да обсъжда някакъв художник, когото бил открил напоследък — Хосе Ороско, или нещо от този род. Уоли беше от онези истински ентусиасти, които по онова време светът все още беше в състояние да създава. Щеше да загине седем години по-късно с бригадата на Джон Корнфорд при обсадата на Мадрид.

— Това е единственото нещо, което все още е възможно — тъкмо казваше той. — Народното изкуство. Останалото е буржоазно самодоволство или мастурбация на средната класа.

Погледнах младата жена: думи като мастурбация тогава не се произнасяха така лекомислено, както сега. Тя пусна измъчен смях и каза:

— О, Уоли, мери си думите.

Той се ухили и се обърна към мен:

— Ти, Виктор, какво ще кажеш? Пристига ли революцията най-накрая и тук, в тази земя на потисници?

Свих рамене. Човек трудно преглъща такива самонадеяни евреи като Уоли; лагерите още не бяха превърнали неговото племе отново в избрания народ. Освен това той никога не ме е харесвал. Подозирам, знаеше, че ненавиждам името си — само главатари на шайки и дребни мошеници се казват Виктор, — защото го използваше при всяка възможност.

— Щом си такъв почитател на социалистическото изкуство — попитах го, — защо тогава си наредил тия бели боклуци в залата?

Той сви рамене, ухили се и протегна напред търгашеските си длани.

— Защото се продават бе, човек. Продават се.

Отнякъде се появи Ник с крива пиянска усмивка. Босите му крака шляпаха шумно по голите дъски на пода. Размени си ехиден и както ми се стори, странно съучастнически поглед с младата жена и само миг след това се сетих коя е.

— Я ни вижте — каза той, вдигна пълната си чаша и със замах очерта неравна дъга, която обхващаше него, щастливото парти зад него, Уоли, сестра му и мен. — Какво декадентско сборище!

— Ами нали чакаме да дойде революцията — подхвърли Уоли.

На което Ник се изсмя. Обърнах се към Бейби.

— Съжалявам — казах й. — Знаех, че те познавам, но…

Тя повдигна едната си вежда, но нищо не отговори.

Стаята беше боядисана в сиво-бяло, а таванът представляваше нисък свод. Два мръсни прозореца един до друг гледаха към калдъръмен двор, облян във вечерната светлина на слънцето, идваща сякаш направо от Делфт[15]. На стената бяха облегнати картини, покрити с пухен плащ от мишосива прах. Притеснен от Бейби, която ме зяпаше предизвикателно и леко опулено, отидох да се поровя в тях. Западнали моди от минали години, уморени, тъжни и засрамени: овощни градини през април, по някое голо тяло, няколко екземпляра английски кубизъм, които се свеждаха до меки ъгли и пастелни плоскости. Там беше и тя, в нащърбена по края позлатена рамка и напукан покривен лак, който изглеждаше така, сякаш стотици изсъхнали нокти на краката са били внимателно залепени по повърхността й. Нямаше грешка — беше тя, виждаше се от пръв поглед и на лоша светлина. Бързо я взех, подпрях я на стената и нещо топло започна да набъбва в мен, извираше от една точка по средата на гърдите ми; винаги когато за пръв път се изправя пред велика картина, разбирам защо все още казваме, че сърцето е седалище на емоциите. Започнах да дишам учестено, дланите ми се изпотиха. Сякаш бях попаднал на нещо срамно; така се чувствах и като ученик, когато някой ми пробутваше мръснишка рисунка под чина. Не преувеличавам. Никога не съм си правил труда да разбера откъде идва тази моя реакция към изкуството; твърде много нервни окончания, свити на кълбо там, в тъмното. Изчаках миг, казах си, че трябва да се успокоя — алкохолът в тялото ми изведнъж се изпари, — после си поех дъх, вдигнах картината и я занесох до прозореца.

Нямаше грешка.

Уоли мигом цъфна до мен.

— Хареса си нещо, така ли, Виктор? — попита.

Свих рамене и се загледах внимателно в рисунъка, като се опитвах да изглеждам скептично настроен.

— Много прилича на „Смъртта на Сенека“, от кого беше там — неочаквано подметна Ник. — Видяхме я в Лувъра, не си ли спомняш?

Представих си как с все сила го сритвам по кокалчето.

Уоли застана от едната ми страна, дишаше тежко.

— Или друг вариант на същата тема — рече замислено. — Открие ли тема, която му импонира, той се вкопчва в нея на живот и смърт. — Заинтересува се, значи; дразнеше се от моите рецензии за картини, но уважаваше верния ми усет.

— Мисля, че е въпрос на школа — казах и върнах картината на мястото й с лице към стената, очаквайки, че като някое изоставено дете тя няма да пусне ръката ми. Уоли ме наблюдаваше умислено и злостно. Нищо не му убягваше.

— Ако я искаш — обади се той, — кажи колко даваш.

Ник и Бейби седяха един до друг пред масата на Уоли в странно сгърчени пози, увесили глави, лениво поклащаха крака, изящни и безжизнени като две марионетки. Усетих, че присъствието им ме смущава, и си замълчах. Уоли ги изгледа, после мен и кимна, като затвори очи, усмихна се срамежливо, сякаш проумя положението ми в момента, което се оказа непосилно за мен: нещо свързано с изкуството, с желание и притеснение или всичко в едно.

— Виж какво — каза ми той. — Петстотин лири и е твоя.

Изсмях се; в онези дни за мен това беше цяло състояние.

— Мога да събера сто — отвърнах. — Личи си, че е копие.

Уоли изкриви лице в една от неговите щетъл[16] физиономии, като присви очи, килна главата си на една страна и отпусна едното си рамо.

— Какво каза, човече — копие, така ли каза, аз и копие? — После пак изпъна снага и сви рамене. — Добре, тогава триста лири. По-долу от това не падам.

— Защо не накараш Лео Ротънстайн да ти я купи? — намеси се Бейби. — Той е въшлив от пари.

Всички се обърнахме и я изгледахме. Ник се изсмя, скочи чевръсто от мястото си и изведнъж се оживи.

— Това е чудесна идея — каза той. — Хайде да отидем да го намерим.

Сърцето ми се сви (странна формулировка; сърцето не се свива, а по-скоро се разширява, когато човек се паникьоса). Ник ще обърне всичко на майтап, Уоли ще се ядоса и аз ще изгубя възможността, която едва ли ще ми се удаде отново, да се сдобия с малък, но истински шедьовър. Тръгнах след него и Бейби (между другото, не мога да разбера защо я наричаха Бейби, след като се казваше Вивиън, още повече че беше студен и троснат човек) и излязохме на тротоара, където тълпата беше оредяла. Но Лео Ротънстайн беше още там, чухме гърмящия му звучен глас още преди да го зърнем. Разговаряше с Бой и с една от прозрачните блондинки. Обсъждаха златния стандарт или състоянието на италианската политика, или нещо подобно. Все празни приказки на важни теми — главната отличителна черта на нашето време. Лео излъчваше матовия блясък на много богатите. Беше красив и изключително мъжествен — висок, широк гръден кош, източено, смугло левантийско лице.

— Здрасти, Бобър — каза той. Аз получих само кимване, а Бейби — проницателен, одобрителен поглед с бегла усмивка. Що се отнася до жестовете на внимание, Лео беше пестелив човек.

— Лео — продължи Ник, — искаме да купиш една картина на Виктор.

— Нима?

— Точно така. Един Пусен, но Уоли не знае, че е Пусен. Иска й само триста лири, което си е далавера. Погледни на това като на инвестиция. Една картина е повече от авоари в злато. Бой, кажи му.

Смяташе се, по непонятни за мен причини, че Бой разбира от изкуство и неведнъж беше давал съвети на семейството на Лео за тяхната картинна колекция. Забавляваше ме мисълта как в компанията на бащата на Лео — достолепен, загадъчен джентълмен, който приличаше на бедуински вожд — Бой крачи из изложбените зали, важно-важно спира пред това или онова голямо кафеникаво третокласно платно, като през цялото време се мъчи да не се разсмее. Сега се ухили като гаргойл — облещени очи, разширени ноздри, пълна месеста уста с увиснали ъгли.

— Пусен ли каза? Звучи апетитно.

Лео ме наблюдаваше с откровена недоверчивост.

— Имам само сто — казах му аз с усещането, че плъзгам крак по неопънато въже. Когато Лео пуснеше силния си добродушен смях, човек буквално можеше да види как от устата му като от балон излизат буквите: ха-ха-ха.

— О, стига! — нацупи се Ник капризно, по пиянски, погледна от Лео към мен, после обратно, сякаш това беше неговата игра, а ние само се помайваме. Лео погледна Бой и двамата като че ли си размениха нещо, след което той ме измери с очи:

— Твърдиш, че е истинска, така ли? — попита.

— Щях да заложа репутацията си на това, ако имах такава.

Въжето се опъна като струна. Лео пак се изсмя и сви рамене.

— Кажи на Уоли, че ще му изпратя чек — отсече и се обърна с гръб.

— Готово! — каза Ник и ми заби едно кроше в рамото. — Казах ли ти! — Отново заприлича на пиян.

Почувствах се, сякаш пропадам в бездна от неземно щастие. Бейби стисна ръката ми. Блондинката се приближи до Бой и прошепна:

— Какво е това Пусен?

Чудя се дали наистина беше август, или по-рано през лятото. Спомням си бяла нощ с нескончаема мъждукаща светлина в небето над парка и сенки с цвета на мръсна вода, легнали върху смълчаните улици. Изведнъж градът заприлича на място, което никога преди това не съм виждал — загадъчно, екзотично, осветено като че отвътре от собственото си мрачно сияние. Сякаш се бяхме разхождали с часове, Ник, Бейби и аз, мотаехме се безцелно, хванати под ръка, мечтателно пияни. Ник беше успял да изнамери отнякъде домашни чехли, но доста по-голям номер, които непрекъснато му падаха, и ние трябваше да го придържаме, докато се върне и отново напъха краката си в тях през смях и псувни. Допирът на кокалестите му треперещи пръсти върху ръката ми беше нещо като физическото съответствие на пламъчето в ума ми — там, където картината, моята картина, грееше като в затъмнена галерия. От страх да не стигнем до нов пристъп на отрезвяване, влязохме в един клуб на Грийк Стрийт, в който ни вкара Ник; оказа се, че някой от нас все пак има пари — май беше Бейби, — и бързо пресушихме няколко бутилки отвратително шампанско, а едно момиче, цялото в пера и с цвилещ смях, се приближи и кацна в скута на Ник. След това се появи Бой и ни заведе на парти в апартамент на Военното министерство — май беше на секретаря, — където Бейби беше единствената жена. Бой застана с ръце на кръста сред цигарен дим и пиянски подвиквания, поклати глава с отвращение и каза на висок глас: „Вижте ги тия гадни педерастчета!“. По-късно, когато излязохме навън, насред Уайтхол изгря изпълнена с главоболие зора, ръмеше леко, а облаците имаха същия оловен цвят като кръговете под очите на Бейби. Гигантска чайка се приземи пред нас на тротоара и ни изгледа недружелюбно. Бой избълва: „По дяволите тоя климат“, докато Ник тъжно съзерцаваше чехлите си. Аз чувствах лекота и въодушевление, нещо като замайване и такова щастие, което не можеше да се обясни дори с придобиването на картина, независимо колко прекрасна. Намерихме такси да ни закара до апартамента на Ник за закуска и докато Бой и Ник си разменяха скандални клюки, които бяха научили на партито, изведнъж се улових как в дълбоко хлътналата задна седалка — тогава такситата по-големи ли бяха от сегашните? — целувам Бейби. Тя не се възпротиви, както се очаква от едно момиче, но вкусвайки червилото й, аз се отдръпнах леко стреснат; и досега усещам с нервните окончания във връхчетата на пръстите си чупливата като стъкло корава материя на копринената й рокля. Седеше и ме гледаше с любопитство, сякаш бях нова разновидност на добре позната порода. Бяхме се умълчали, думите бяха излишни. Въпреки че дълго след това нищо не се случи между нас, май в този момент и двамата разбрахме — за добро или лошо, но повече за лошо, — че нашите два живота са неразривно свързани. Обърнах глава и видях, че Ник ни наблюдава внимателно, с лека усмивка.

Вече два дни без телефонно обаждане от госпожица Вандельор. Дали пък не беше изгубила интереса си към мен? Може би е намерила по-достоен обект за своето внимание. Това не би ме изненадало; предполагам, че моята персона не е в състояние да учести пулса на амбициозен биограф. Като препрочитам тези страници, не виждам нищо впечатляващо. Личното местоимение, разбира се, преобладава, за да подпира зданието, което издигам, но какво се крие зад това тънко източено „I“? Както изглежда обаче, бях успял да направя по-силно впечатление, отколкото си мислех; имаше хора, които ме мразеха, и неколцина, които твърдяха, че дори ме обичат. Оценяваха суховатите ми шеги — знам, че в определени кръгове ме смятаха за голям шегобиец, а веднъж долових някой да казва по мой адрес „духовития ирландец“ (поне така ми се счу). Тогава защо не се откроявам по-ярко в тези спомени, които съм се заел да описвам тук с такова педантично внимание към детайлите? След дълги размишления (колко странно, че в прозата няма знак, отбелязващ промеждутъците от време: цели дни могат да минат след точката, дори цели години) стигнах до заключението, че моето ранно пристрастяване към философията на стоиците е породило тази неизбежна последица, а именно да пожертвам естествената виталност на духа. Изобщо живял ли съм? Понякога ме спохожда смразяващата мисъл, че рисковете, които съм поемал, и опасностите, на които съм бил изложен (в края на краищата не е преувеличено да се каже, че във всеки момент можеха да ме пречукат), са били само заместител на по-простичкия и много по-истински живот, който обаче не беше по силите ми. Въпреки това, ако не бях нагазил в потока на историята, какъв щях да стана? Досаден учен, който си блъска главата какъв е научният му принос или какво ще вечеря (Трепереща тръстика беше прякорът, който ми даде Бой в последните години). Това е съвсем вярно и въпреки че си давам сметка за тези неща, те не изчерпват всичко.

Нека опитам нещо друго. По всяка вероятност не философията ме бе довела дотук, а двойният живот — поне в началото повечето от нас го възприемаха като източник на сила, — който ме омаломощаваше. Знам, че точно това винаги се е говорело за нас, че лъжите и потайностите неизбежно водят до поквара, че разрушават моралните ни устои и ни заслепяват за истинската природа на нещата, но аз никога не съм вярвал в това. Ние бяхме модерните гностици, пазители на тайно познание, за които светът на видимото представляваше само грубо проявление на безкрайно по-сложната и по-реална действителност, известна единствено на малцината избрани, чиито железни, неизбежни закони действаха навсякъде. На материално равнище този гносис представляваше еквивалент на фройдисткото схващане за несъзнаваното, този всепризнат и неопровержим законодател, който шпионира сърцето. За нас всичко беше това, което е, и в същото време нещо друго. Така че вилнеехме наоколо, пиянствахме по цели нощи, смеехме се глупашки, защото зад цялото това лекомислие стоеше твърдото ни убеждение, че светът трябва да се промени и ние бяхме призвани да го направим. Дори и в най-несериозните си настроения като че ли бяхме обсебени от сериозност, далеч по-дълбока — отчасти защото беше поверителна — от тази, на която са били способни нашите родители с техните мъгляви представи, липса на увереност и мъжество, но най-вече с техните достойни за презрение немощни усилия да се правят на добри. Нека рухне цялата фалшива крепост, така казвахме, а ако може и ние да бутаме, там сме. Destruam et aedificabo[17], както обичал да повтаря Прудон[18].

Разбира се, всичко това беше чист егоизъм; пет пари не давахме за света, колкото и да се напъвахме да говорим за свобода, справедливост и за тежкото положение на масите. Чист егоизъм.

Но в моя случай действаха и други сили, неясни, екстатични, болезнени: например манията ми на тема изкуство; щекотливият въпрос за националността, този постоянен монотонно провлачен глас на гайдата в моя живот; както и по-дълбоката от всички тях мъглява и хлъзгава тема за секса. Ирландският шпионин педераст звучи като заглавие на някоя от онези мелодии, които католиците обичаха да свирят на акордеон в кръчмите си, когато бях малък. Двоен живот ли казах? По-скоро четворен, петорен.

Тази седмица, признавам, всички вестници ме описаха доста ласкателно като хладнокръвен теоретик, нещо като шпионин философ, единствения истински интелектуалец в нашите среди и пазител на идеологическата чистота. Истината е, че повечето от нас имаха само най-бегли теоретични познания. Не си давахме труд да четем книги, други го правеха вместо нас. Другарите от работническата класа се оказаха запалени читатели — комунизмът нямаше да оцелее без тези автодидакти. Аз познавах само едно-две от по-кратките съчинения — разбира се, Манифеста — този гръмогласно отекващ зов за всеобщо самозалъгване, освен това се бях заел сериозно с Капитал — изпускането на пълния член беше нещо задължително за нас, младите умници, стига произношението да е echt deutsch[19], — но той много скоро ме отегчи. Освен това трябваше да чета и мои си научни статии, така че това ми беше предостатъчно. Така или иначе, политиката не е книги, политиката е действие. Зад гъсталаците на сухата теория се точеха редиците на Народа — последния автентичен пробен камък, — които ни чакаха да ги освободим чрез колективизация. Не виждахме никакво противоречие между освобождаването и колективното. Холистичното социално инженерство, както го нарича този стар реакционер Карл Попър, е логичният и необходим начин за постигане на свобода — тоест на една дисциплинирана свобода. Защо да няма ред в човешките дела? През всички векове на историята тиранията на отделния индивид не е донесла нищо друго освен хаос и кръвопролития. Народът трябва да се обедини, да се провъзгласи за един огромен жив организъм! Бяхме като онези якобински тълпи в първите дни на Френската революция, изпълнили улиците на Париж в пристъп на ярост, които настоявали за всеобщо братство, прегърнали идеята за Обикновения човек и притиснали я към гърдите си така силно, че й изкарали дъха и я направили на пух и прах. „О, Вик — обичаше да ми повтаря Дани Пъркинс, като поклащаше глава и се подсмихваше тихо, — моят старец щеше да ви даде един обикновен човек!“ Бащата на Дани беше уелски миньор. Умря от белодробна емфизема. Без съмнение, необикновен човек.

Както и да е, от всички наши идеологически идоли винаги, макар и тайничко, съм предпочитал Бакунин — пламенен, безчестен, яростен и безотговорен в сравнение с безчувствения зловещ Маркс. Веднъж си направих труда да препиша на ръка едно елегантно язвително описание, което Бакунин прави на своя съперник: „По произход г-н Маркс е евреин. Той обединява в себе си всички качества и недостатъци на тази надарена раса. Нервен, някои твърдят, до малодушие, той е в същото време изключително злостен, суетен, свадлив, нетолерантен и деспотичен като Йехова, бога на неговите деди, и също като него безумно отмъстителен“. (Е, за кого другиго се сещате?) Не че Маркс посвоему е бил по-малко яростен от Бакунин; най-много се възхищавах на интелигентния начин, по който унищожава Прудон, като най-щателно подлага на жесток сарказъм неговата дребнобуржоазна, постхегелианска и селяндурска вяра в изначалната доброта на малкия човек. Представата за Маркс и как той най-безжалостно съсипва нещастния си предшественик е ужасно забавна, все едно гледаш огромен звяр в джунглата да забива нокти в разпрания търбух на още живо безпомощно мятащо се тревопасно. Да имаш пълномощно за насилие, това е възбуждащо, задоволително и безопасно.

Как само тези вечни битки за душата на човека ни връщат към нашите младини. Чувствам се превъзбуден тук, пред писалището си, в тези последни пролетни дни на тягостно изчакване. Май е време за един джин.

Звучи невероятно — дори и на мен, — но от всички нас Бой беше най-добре подкован идеологически. Божичко, как умееше да говори! Не спираше, суперструктура, субструктура, разделение на труда, всичко останало и така до безкрай. Спомням си как веднъж в ранните часове на деня по време на блицкрига се прибирах в къщата на Поланд Стрийт, за да преспя в собствената си стая — небето почервеняло, а улиците пълни с пожарникарски коли и пияни мъже, — и там сварих Бой и Лео Ротънстайн, и двамата във вечерни костюми, седнали в салона на първия етаж от двете страни на угасналата камина, с изпънати гърбове, стиснали по чаша уиски в ръка, и двамата дълбоко заспали, а от изражението на лицата им с увиснали челюсти личеше, че са изпаднали в несвяст, след като Бой в продължение на цялата вечер е размахвал поредната си идеологическа тояга.

Но, обърнете внимание, Бой не беше само човек на приказките. Беше истински активист. В Кеймбридж се зае да организира прислугата и икономите, обслужващи студентските стаи, в профсъюз, участваше във всички стачки и протести на автобусните шофьори и градските работници по канализацията. О, да, успя всички ни да засрами. Още е пред очите ми как крачи по Кингс Парейд на път към сборния пункт, с разтворена риза, стар мръсен панталон, стегнат с широк кожен колан, като че излязъл направо от някой московски стенопис. Завиждах на енергията и дързостта му, както и на това, че не изпитваше онази стеснителност, която ме сковаваше винаги когато се стигнеше до действия, искам да кажа до излизане на улицата. Но дълбоко в сърцето си аз го и презирах заради неговата — няма как да я нарека другояче — безгранична тъпота, че може да приложи теорията си на практика, по същия начин, по който презирах и физиците от Кеймбридж по мое време, които искаха да превърнат чистата математика в приложна наука. И до днес не мога да се начудя как така се поддадох на тази по същество вулгарна идеология.

Бой. Въпреки всичко ми липсва. Знам, разбира се, че беше клоун, жесток, безчестен, немарлив, пет пари не даваше за никого, но въпреки това у него имаше една странна — как да го нарека? — изтънченост. Точно така, няма да е преувеличено да се каже — бляскава изтънченост. Когато бях малък и за пръв път чух да говорят за ангели, бях едновременно уплашен и запленен от мисълта за тези огромни невидими присъствия сред нас. Не си ги представях като андрогини с бели роби, жълти къдрици и тежки златни криле, както моят приятел Мати Уилсън ми ги описваше — Мати беше наясно с всички мистерии, — а като големи, мрачни и непохватни мъже, масивни в своята безтегловност, които обичат да погаждат грубиянски номера и без да искат, може да те блъснат на земята или да ти счупят врата. Веднъж, когато малко дете от забавачницата на госпожица Молино в Карикдръм намери смъртта си под копитата на товарен кон, аз, едно наблюдателно шестгодишно хлапе, знаех кой е виновникът; представих си как неговият ангел хранител стои над премазаното му телце и протяга напред огромните си ръце, защото не знае дали да се разкайва, или да се смее. Такъв беше и Бой. „Какво толкова съм направил? — ще извика, след като узнавахме за поредната му диващина, — какво съм бил казал…?“ — И разбира се, всички се разсмивахме.

Странно, но не си спомням кога го срещнах за пръв път. Би трябвало да е в Кеймбридж, но имам чувството, че винаги е присъствал в живота ми като константна величина, дори в детството ми. Колкото и специален да изглеждаше, според мен се вместваше в определен тип: хлапак, който щипе малките момиченца и ги кара да пищят, момче от последния чин, което показва на целия клас споходилата го ерекция, невъзмутим педераст, който на мига надушва себеподобните си. Независимо какво се говореше, двамата нямахме връзка. Една нощ, беше в началото на трийсетте, в стаята ми в Тринити се стигна до пиянско сборичкване, но това беше много преди да „се разкрия“, както казват сега, и след случката целият треперех от притеснение и уплаха, въпреки че Бой я подмина с обичайното си нехайство; спомням си как, докато слизаше по зле осветените стълби с провиснала над панталона си риза, ми се усмихна многозначително и поклати пръст закачливо и заплашително. Възползваше се докрай от привилегиите си и в същото време се присмиваше с презрение на света на своите родители (току-що си спомних, че вторият му баща беше адмирал; трябва да попитам госпожица Вандельор дали това й е известно). У дома си преживяваше главно с някаква ужасна смес, прилична на овесена каша — още усещам миризмата й, — която си вареше от овесено брашно и счукан чесън, но когато вечеряше навън, беше винаги в „Риц“ или „Савой“, след което се разполагаше в първото такси, за да полудува край доковете или в Ист Енд, където обикаляше долнопробните кръчми и ловеше в мрежите си „апетитни парчета“, както сам ги наричаше, и примляскваше с дебелите си устни.

Но можеше да бъде и много проницателен, ако това се искаше. Когато с Алистър Сайкс се присъединихме към пуча на Апостолите[20] през летния семестър на 1932-ра, Бой се оказа не само най-енергичният от нас тримата, но и най-находчивият съзаклятник. Освен това умееше да озаптява страховитите пристъпи на ентусиазирания Алистър. „Слушай, Психо — нареждаше му с ведър, но твърд глас, — ти ще си мълчиш като добро момче и ще оставиш ние с Виктор да говорим.“ И Алистър, след кратко колебание, по време на което ушите му пламваха, а лулата му бълваше дим и искри като парен локомотив, послушно се примиряваше със заповедта, въпреки че беше по-голям от нас. Носеше му се славата, че е напълнил обществото с наши хора, но аз съм сигурен, че това е било дело на Бой. Беше трудно да се устои на чара на Бой, едновременно слънчев и зловещ. (Госпожица Вандельор щеше да си глътне езика; и до ден днешен обществеността знае много малко за Апостолите, този клуб на абсурдните момчета, в който бяха допускани само най-златните от цялата златна младеж на Кеймбридж; аз, като ирландец и все още не хомосексуален, трябваше доста да се потрудя и да кроя всевъзможни планове, за да успея да се добера до него.)

През този семестър сбирките на Апостолите се провеждаха в квартирата на Алистър; като старши, той разполагаше с по-голям апартамент от нас. Бях го срещнал през първата година. Тогава още си мислех, че от мен ще излезе математик. Предметът силно ме привличаше. Неговите механизми носеха отпечатъка на древен ритуал, още една тайна доктрина като тази, която ми предстоеше да открия в лицето на марксизма. Опивах се от мисълта да бъда един от посветените в този специален език, който дори и в най-разредената си форма е точен — добре де, правдоподобен — израз на емпиричната реалност. Математиката описва света, както Алистър обичаше да заявява с нетипично за него изхвърляне. Именно това, което Алистър умееше да върши, успя да ме убеди много повече от слабия ми успех на изпитите, че бъдещето ми е в изкуството, а не в науката. У друг не бях срещал интелекта на Алистър — чист, точен и елегантен. Баща му беше докер в Ливърпул и Алистър беше постъпил в Кеймбридж със стипендия. На външен вид беше дребен страховит холерик с големи зъби и остра черна четина на главата; косата му тръгваше от челото и стърчеше право нагоре като бодли на четка за дъски. Обичаше да носи подковани ботуши и развлечени сака от някакъв мъхест туид, които като че бяха шити специално за него. През първата година бяхме неразделни. Странна връзка, предполагам, но онова, което най-много ни сближаваше, въпреки че не го обсъждахме открито, беше болезнената несигурност на факта, че и двамата сме аутсайдери. Един шегобиец ни беше нарекъл доктор Джекил и мистър Хайд; без съмнение бяхме необикновена двойка. Аз, дългуч с остър нос и вече видимо прегърбена стойка, прекосявах Големия вътрешен двор с широки крачки, а по петите ми — дребно човече с ботуши и къси дебели крака, които се движат като тъпи ножици, крачи и пуши лула. Повече ме интересуваше теоретичната страна на математиката, докато Алистър беше истински гений в приложната й. Обожаваше разни механични джаджи. По време на войната намери своето истинско и идеално място в Блечли Парк. „Беше като завръщане у дома“ — каза ми след време с блеснали от мъка очи. Това се случи през петдесетте, последния път когато го бях видял. Беше паднал в нарочно скроената му клопка в мъжката тоалетна на Пикадили Съркъс и през следващата седмица трябваше да се яви в съда. Тежкарите от централата го бяха изтормозили и знаеше, че не може да очаква милост. Не отиде и в затвора: в навечерието преди явяването си в съда беше инжектирал една ябълка с цианкалий (в доклада се споменаваше и сортът ябълка; много са педантични тия тежкари) и я изял. Още едно нетипично за него изхвърляне. Чудя се откъде се е снабдил с отровата, да не говорим за спринцовката. Дори не знаех, че е обратен. Може би и той не е знаел, преди онзи полицай с уши като дръжки на тенджера и смъкнати до глезените гащи да го привика в клозетната кабинка. Бедният Психо. Представям си го в седмиците, преди да умре, как се е мятал под бракуваните войнишки одеяла в онази мрачна гарсониера, недалеч от Кромуел Роуд, и как в нещастието си е премислял съсипания си живот. Беше успял да разгадае едни от най-сложните военни кодове на германците и така беше спасил живота на бог знае колко войници от съюзническите армии, но въпреки това не му простиха. А мен ме наричат предател. Толкова ли не можах да направя нещо за него, да използвам някакви връзки или да кажа някоя добра дума на хората от вътрешна сигурност? Тази мисъл не спира да ме гнети и до днес.

Алистър, о, да, той четеше свещените текстове. Каквито и теоретични познания, макар и откъслечни, да имах, бях ги научил от него. Най-много се палеше на тема Ирландия. Неговата майка ирландка го беше направила яростен привърженик на Шин Фейн. И той като мен съжаляваше, че революцията се беше случила в Русия, но не можех да се съглася с него, че Ирландия би била по-подходящото за целта бойно поле; това ми изглеждаше направо смехотворно. Дори беше научил езика и можеше да псува на ирландски, въпреки че ми звучеше по-скоро като наниз от случайно навързани и тихо изсъскани богохулства. Укоряваше ме за липсата на патриотизъм и ме наричаше мръсен юнионист, и то съвсем не на шега. Но когато един ден почнах да го разпитвам разни подробности за моята страна, той взе да го увърта, а когато го попритиснах, се изчерви — тези негови пламнали в розово уши! — и си призна, че кракът му не е стъпвал в Ирландия.

Изобщо не умираше за компанията на повечето от Апостолите с тяхното превзето говорене и естетско маниерничене.

— По време на сбирките със същия успех може да си говорите с помощта на някакъв код — оплакваше се той и бодваше почернелия си палец в горящата чашка на лулата си.

— Така е, като не си завършил частно училище — присмивах му се аз незлобливо за разлика от Бой, който не му прощаваше и доста сполучливо имитираше ливърпулския му акцент, което го караше да се налива с бира. Според Алистър Бой не гледаше сериозно на нашата кауза, затова смяташе — със забележителна далновидност, както се оказа впоследствие, — че представлява риск за сигурността.

— Тази наша опора — често мърмореше сърдито — всички ще ни загроби.

Ето една снимка от набъбналия албум, който нося в главата си. Някъде през трийсетте. Чай, дебели сандвичи, тънка бира и слънчев април в двора на Тринити. Една дузина от Апостолите — няколко студенти, като Алистър и аз например, няколко безлични преподаватели, един-двама ентусиазирани аспиранти, всички до един заклети марксисти — сме се настанили в просторната и мрачна всекидневна на Алистър. Носехме тъмни сака, светлобежови панталони и отворени на врата ризи с изключение на Лео Ротънстайн, който винаги искреше от елегантност с блейзърите си от „Савил Роу“. Бой предпочиташе по-крещящите цветове: тъмночервени вратовръзки и лилави жилетки, а при един случай се яви и с бричове в яркозелено каре. Крачи напред-назад из стаята и тръска пепелта от цигарата си върху износения килим, разказва ни — щях да я чуя за кой ли път — случката, която, както сам твърдеше, го беше направила хомосексуален.

— Божичко, какъв ужас! Още я виждам, бедната ми майка, просната по гръб с вдигнати във въздуха крака, пищи колкото й глас държи, а огромният ми баща е рухнал гол върху нея, още топъл, но вече труп. Зор видях, докато го издърпам. А как само вонеше! Бях на дванайсет години. Оттогава не мога да погледна жена, без пред очите ми да изплуват големите бели гърди на майка ми — същия цвят като белия корем на риба. И от тях съм сукал. В сънищата ми тези зърна още ме гледат накриво. Никакъв ти Едип, никакъв ти Хамлет, това е чистата истина. Когато свали вдовишкия си траур и се омъжи повторно, направо си отдъхнах.

Делях хората на два вида — такива, които се шокират от историите на Бой, и такива, които не се шокират, но така и не успях да реша коя от двете половини заслужава неодобрение. Алистър взе да сумти и пуфти:

— Вижте, има постъпило предложение, което трябва да обсъдим. Испания се очертава следващата арена на военни действия — Алистър, който през живота си не беше чувал пушка да гръмне, имаше голяма слабост към военния жаргон — и сега трябва да решим на коя страна сме ние.

Лео Ротънстайн се изсмя:

— Нима не е очевидно? Едва ли ще подкрепим фашистите.

На двайсет и една години Лео беше вече наследил два милиона заедно с Мол Парк и огромна къща на Портман Скуеър.

Алистър подръпваше нервно от лулата си; мразеше Лео, но се мъчеше да скрие този факт от страх да не го сметнат за антисемит.

— Но въпросът е — каза той — дали ще се бием.

Сега си мисля колко много се говореше за битки през трийсетте, поне в нашите среди. Чудя се дали и умиротворителите са говорили с такава страст за мир.

— Не ставай глупак! — намеси се Бой. — Чичо Джо[21] няма да го допусне.

Едно момче, което се казваше Уилкинс, забравил съм малкото му име, кльощаво, с очила и тежък псориазис, което щеше да загине при Ел Аламейн като командир на танк, се обърна с гръб към прозореца с чаша бира в ръка и рече:

— Според един човек, с когото разговарях онзи ден и който е бил там, Чичо Джо си има твърде много проблеми с изхранването на населението, за да се занимава с изпращането на помощ в чужбина.

Настъпи мълчание. Грешка от страна на Уилкинс: никога не говорехме за трудностите на другарите. Съмнението беше буржоазен предразсъдък. Бой се изсмя злобно:

— Странно — каза той — как някои от нас не могат да различат истината от пропагандата.

Уилкинс му хвърли убийствен поглед и отново се обърна с лице към прозореца.

Испания, кулаци, машинациите на троцкистите, расови безредици в Ист Енд — колко далечни ми се струват сега, направо отживелици, и колко сериозно гледахме тогава на себе си и на мястото, което заемахме на световната сцена. Често си мисля, че онова, което накара някои от нас да станат активни агенти, беше бремето на дълбокото ни, дори непоносимо объркване, което пиянските разговори от трийсетте всяха у нас. Бирата, сандвичите, слънцето по калдъръма, безцелните разходки по сенчести алеи, внезапните разтърсващи пристъпи на секс — цял един свят на привилегии и самоувереност се въртеше около нас, докато навсякъде другаде милиони хора се готвеха да умрат. Как можехме да понесем мисълта за всичко това, без да…

Не. Не е това. Тези изтънчени чувства не вършат работа. Вече съм си забранил да придавам значение със задна дата на това, което бяхме и което правехме. Дали пък защото тогава съм вярвал в нещо, а сега не вярвам в нищо? Или още тогава съм вярвал само във вярата, и то от копнеж, от необходимост? Второто със сигурност. Вълната на историята ни заля, както и много други като нас, и ни остави на сухо.

— О, на Чичо Джо му сече пипето — каза Бой. — Като бръснач.

Всички те са мъртви: скандалният Бой, Лео с неговите милиони, скептикът Уилкинс, който стана на пепел в онази консервена кутия насред пустинята. И пак се питам: Живял ли съм изобщо?

НЕ МИСЛЯ, че мога да наричам това нещо дневник, защото със сигурност е нещо повече от документиране на моите дни, които сега, след като фурорът отшумя, с нищо не се различават един от друг. Тогава го наречете биография, албум с изрезки от спомени. Или каквото си е — автобиография с бележки към нея. Госпожица Вандельор ще се разстрои, ако научи, че съм я изпреварил. Дойде тази сутрин да ме разпитва за великденското ми пътуване с Ник до Испания през 1936 г. (Колко знаменателно и вълнуващо може да изглежда една дата: Великден, 1936!) Изненада ме с въпросите си за нещата, които искаше да узнае. Бих разбрал, ако тръпнеше да научи подробности, да речем, от приключенията ми в Германия през 1945-а или за естеството на отношенията ми с госпожа У. и нейната майка (от които всички толкова се вълнуват), но не, тя държи на древните истории.

Испания. Това наистина е древна история. Противна страна. Спомням си дъжд и навсякъде една умопомрачителна миризма, която приличаше на смесица от сперма и плесен. По стените на всеки ъгъл плакати с чук и сърп и млади, яростни на вид мъже с червени ризи, чиито плоски обветрени лица и подмолни погледи ми напомняха за калайджиите, които в детството ми обикаляха Карикдръм и продаваха ламаринени канчета и продупчени тенджери. Прадо, разбира се, беше истинско откритие с тези зловещи и пророчески картини на Гоя, целите кръв и хаос, и Ел Греко, уплашен, не на себе си. Повече ми харесаха обаче платната на Сурбаран[22], пленителни в своя покой и трансцендентални в своята земност. В Севиля през Страстната седмица стояхме мрачни под дъжда, за да наблюдаваме процесия от каещи се — гледка, пред която протестантското ми сърце се сви. На високо вдигната носилка се поклащаше изображение на снемането от кръста, покрито заради дъжда с балдахин от златист брокат с пискюли; в гипсовия Христос, легнал гол в гипсовите нозе на майка си, имаше нещо вулгарно, оргазмично (като при Гърка, но много далеч от него), с кремава плът, мъчително изкривена уста и обилно кървящи рани. Когато това нещо се появи и се заклати застрашително, двама-трима старци до нас паднаха на колене и започнаха да издават звук като от скърцащ сгъваем шезлонг, кръстеха се припряно, сякаш обзети от свещен ужас, а единият с учудваща пъргавина се хвърли под носилката и бързо я подпря с рамо. Спомням си и една млада жена, която излезе от тълпата и подаде на каеща се с мантиля на главата — нейната майка или леля — евтин чадър на бели и червени карета. В Алджесирас пък попаднахме на друго приятно и вълнуващо зрелище — тълпа оскверняваше черква и замеряше с камъни градския кмет, достолепен мъж с лъснало мургаво теме, който гледаше да се спаси от мъчителите си с бързи крачки, като същевременно се опитваше да запази достойнство. Дъждът чукаше по палмовите листа, мълния с цвят на живак проряза небето над гарата — тъмночервено като главата на пенис. Отлепени афиши заплющяха от внезапно извилия се вятър. По-късно се опитахме да минем границата, но ни казаха, че нощем Гибралтар е затворен. Кръчмата в Ла Линеа беше ужасно мръсна. Дълго лежах буден, заслушан в лая на кучетата и в някакво радио, което коментираше войната, загледан в играта на бледите фосфоресциращи отражения върху непокрития гръб на Ник, който се беше обърнал и леко похъркваше на тясното легло на миля разстояние от мен в другия край на стаята. Кожата му имаше вид на гъста лепкава тиня; сетих се за статуята на Спасителя. На следващия ден взехме кораба за Англия. В пролива видяхме делфини, а в Бискайския залив ми прилоша.

Това върши ли ви работа, госпожице В.?

Започнах по малко да я разбирам. Оказа се трудна работа, тъй като тя беше по-потайна и от мен. Почувствах се като реставратор, който отчупва парче по парче покривния лак от увредена картина. Увредена ли? Защо казах увредена? Има нещо в нейната сдържаност, в нейните продължителни спънати умълчавания, което говори за дълбоко стаено притеснение. Твърде зряла е за годините си. Имах усещането за неизкоренимо недоволство срещу всичко. Непрекъснато ми напомняше за Бейби — тези мълчания, тъмните кръгове под очите, навъсените погледи, вторачени в неодушевени предмети, — а Бейби със сигурност беше увредена. Тази сутрин, когато попитах госпожица Вандельор дали живее самичка, тя не ми отговори, направи се, че не ме е чула, но по-късно ненадейно започна да ми разказва за нейния млад приятел, с когото дели апартамент в Голдърс Грийн (между другото, място на едно от моите свърталища). Бил автомонтьор в един гараж. Стори ми се доста груба работа, но ето сега проумях кожената пола. Чудя се как ли гледа адмиралът на това съжителство. Или вече никой не обръща внимание на тези неща. Оплака се от студа по Северната линия. Казах й, че през последните трийсет години не съм се качвал на метрото, тя наведе глава и възмутена изгледа ръцете ми.

Утринта беше достатъчно топла, за да пием чая си на задния балкон. Тоест тя да пие чая си, докато аз предпочетох нещо друго въпреки ранния час. Тя ме изнервя, налага ми се да се подкрепя, преди да разговаряме. (И балконите ме изнервят, но това е друга тема. Патрик! Моят Паци, клетият Пат.) Освен това на моята възраст мога да пия по всяко време на денонощието, без да си търся оправдание; мечтая си за момента, когато ще закусвам коктейли с джин и Комплан[23]. От балкона се виждаха само върховете на дърветата в парка. Точно сега са в най-хубавата си премяна, черните клони, сякаш леко напрашени от нежен зелен мъх. Подхвърлих, че замърсяването на въздуха в града придава на небето особено наситен цвят, също като онова сгъстено синьо, когато самолетът прави вираж, ти преглъщаш по принуда и изведнъж виждаш пред себе си нищото. Госпожица Вандельор не ме слушаше. Седеше от другата страна на малката метална масичка, свита надве в палтото си, и гледаше смръщено чашата си.

— Той беше ли марксист? — попита тя. — Сър Николас?

Трябваше да се замисля, преди да се сетя за кого говори.

— Ник ли? Божичко, не, разбира се! Всъщност…

Всъщност именно на връщане от Испания двамата имахме първия и единствен сериозен разговор на тема политика. Не си спомням как започна. Предполагам, че съм се опитал да го спечеля за каузата; в тези първи шеметни дни все още носех у себе си ревностния жар на новопокръстения, докато Ник не обичаше да му държат проповеди.

— За бога, що не вземеш да млъкнеш — каза ми, като сдържа смеха си. — До гуша ми е дошло да ти слушам приказките, историческата ти диалектика и всички останали щуротии.

Бяхме се облегнали на перилата в предната част на кораба и пушехме умислено под купола на безбрежната мека спокойна морска нощ. Колкото пò на север отивахме, толкова по-топло ставаше, сякаш климатът, като всичко останало в света, се бе обърнал наопаки. Огромна, бяла като кост луна беше увиснала над ширналото се море, а дирята на кораба блещукаше и се мяташе като дълго сребристо въже, което се развива след нас. Бях още замаян и леко трескав от пристъпа на морската болест.

— Трябва да се действа — казах му с твърдоглавието на догматик. — Трябва да се действа, иначе загиваме.

Това, боя се, беше начинът, по който разговаряхме.

— О, да се действа! — рече Ник и този път не сдържа смеха си. — За теб думите са действие. Ти само това правиш — плямпаш.

Това беше гадно, но Ник се развесели, забавляваше го да влезе в ролята на грубиян и да ми се подиграва за бездействието.

— Не може всички да бъдем войници — сопнах му се аз. — Има нужда и от теоретици.

Метна цигарата си през борда и се загледа в мъждукащия хоризонт. Ветрецът развя увисналия над челото му перчем. Какво си въобразявах, че чувствам към него? Как да си обясня безнадеждно сподавеното ридание, което се надигна в гърдите ми, когато се заглеждах в него в такива моменти? Май още от училище ставаме податливи на разни увлечения, но как да съм сигурен, че това беше само увлечение? И аз не знам.

— Ако аз бях комунист — обади се той, — изобщо нямаше да се занимавам с теории. Щях да мисля единствено за стратегията: как да се свършат нещата. Щях да използвам всякакви средства — лъжи, изнудване, убийства, метежи, каквото дойде. Вие всички сте идеалисти, които се правят на практици. Въобразявате си, че мислите само за каузата, докато всъщност я използвате, за да се занимавате с нещо и да забравите за егото си. Полурелигия, полуромантизъм, това е. Маркс е вашият свети Павел и вашият Русо.

Изненадах се и малко се стреснах; никога преди това не го бях чувал да говори по този начин, с интелигентско презрение, така да се каже. Обърна се настрани към мен и ми се усмихна, подпрял лакът на перилата.

— Трогателно е това, че се самозалъгвате — каза, — но също така е и доста жалко, не мислиш ли?

— Някои от нас са готови да се бият — отвърнах. — Готови са да се запишат доброволци в Испания.

Усмихна се пренебрежително.

— Някои да — каза, — а ти си тръгнал да се връщаш от Испания към къщи.

Гневът ми пламна, изпитах силно желание да му ударя един — юмрук или плесница.

— Проблемът ти, Вик — продължи той, — е, че според теб светът е нещо като голям музей, в който са пуснати да влязат твърде много посетители.

Госпожица Вандельор каза нещо и това ме сепна.

— Съжалявам, скъпа — извиних се, — бях се отнесъл. Мислех си за Бобъра — сър Николас. Понякога се чудя дали изобщо съм го познавал. Със сигурност не бях забелязал у него онова нещо — освен може би само силна воля, — което впоследствие го изстреля до такива шеметни висоти във властта и сферите на влияние.

Госпожица В. обаче пак беше изпаднала в състояние на летаргия, седеше с наведена глава, чертите на лицето й се бяха отпуснали и имаха онова леко идиотско изражение, по което след време щях да разбирам, че слуша най-внимателно. Не я биваше в задаването на въпроси, защото бързо се издаваше какво я интересува. Казах си, че трябва да действам предпазливо.

— От друга страна — подех с обичайната си старческа невъзмутимост, — кой от нас може да се похвали, че знае истинската същност на другите?

Тя наистина се интересуваше от Ник. Не искам да му се случи нищо лошо. Не, за нищо на света.

Още един кораб, още едно пътуване, този път до Ирландия. Веднага след Мюнхен и аз с удоволствие се махнах от Лондон с неговите шовинисти, слухове и всепроникващ, осезаем като мъгла страх. Докато светът се сриваше обаче, моята лична сполука тръгна нагоре. Да, тази година бях препълнен, като би казала моята бавачка Нани Харгрийвс. Радвах се на скромна, но бързо нарастваща международна слава като експерт и учен и вече се бях преместил от „Спектейтър“ в далеч по-престижния и префинен „Бърлингтън“, а пишех и във варбургския „Журнал“; през есента ми предстоеше да стана заместник-директор на Института. Не беше никак зле за мъж на трийсет и една, при това ирландец. Може би далеч по-внушителен от всички горни завоевания беше фактът, че прекарах лятото в Уиндзор, където ми беше възложена задачата да съставя каталог на голямата, но както се оказа, хаотична колекция от платна, събирани още от времето на Хенри Тюдор. Оказа се трудна работа, но това, което ме крепеше, беше пълното съзнание за голямото й значение не само за историята на изкуството, но и за моите по-нататъшни многостранни интереси (божичко, нищо не може да се сравнява със самодоволството на шпионина!). Разбирах се добре с Негово Величество — беше завършил Тринити няколко години преди мен. Въпреки големия си ентусиазъм на тема момчешки клубове и тенис беше същият като майка си — проницателен и ревнив пазител на кралската собственост. През тези последни месеци преди войната, когато, обзети от неясно напрежение, всички очаквахме да започнат военни действия, той често влизаше в работната ми стая, присядаше в крайчеца на бюрото ми, поклащаше крак, сключваше тънките си неспокойни пръсти, полагаше ги върху бедрото си и започваше да говори за големите колекционери сред своите предшественици на трона с някаква забавна и мрачна фамилиарност като за щедри и великодушни, макар и малко непочтени чичовци, каквито, предполагам, наистина са били. Въпреки че не беше много по-възрастен от мен, напомняше ми за моя баща с неговата плахост и с вида си на човек, вечно обзет от лоши предчувствия, както и с внезапните си изблици на нервна закачливост. Със сигурност го предпочитах пред ужасната му съпруга с нейните шапки, питиета и вечерни шаради, в които бях насила принуждаван да участвам, за мое най-голямо нещастие и силно притеснение. За мен тя беше Бутс, откъде идваше това име, така и не разбрах. Беше братовчедка на покойната ми майка. В Москва, разбира се, бяха във възторг от тази роднинска връзка. Големи сноби са другарите.

В края на това лято вече се намирах в състояние на дълбоко нервно изтощение. Когато преди десет години се провалих с математиката или тя — с мен, много ясно си дадох сметка какви ще бъдат последиците от това: тотално преобръщане на живота ми, което изискваше пълно посвещаване и неотслабващи усилия. Постигнах тази трансформация, изчерпвайки докрай цялата си физическа и интелектуална енергия. Метаморфозата е болезнен процес. Представям си острата болка на гъсеницата, която се превръща в пеперуда, как пуска очни окончания, преобразува мастните си клетки в дъгоцветен прашец по крилата и най-накрая разчупва седефения пашкул, изправя се със залитане на деликатните си, тънки като косъм крачета, замаяна, задъхана, заслепена от светлината. Когато Ник предложи разтоварваща екскурзия („Старче, по-мъртвешки бледен си от всякога“), аз се съгласих с бързина, която учуди дори мен. Идеята за Ирландия беше на Ник. Дали пък не иска, обезпокоих се аз, да научи някакви уличаващи ме неща, да надуши семейните ми тайни (не му бях казал за Фреди) или да види точно къде стоя в обществото? Страшно се ентусиазира от това пътуване. Ще отидем в Карикдръм, за да си починем, така се разпореди, после ще тръгнем на запад, откъдето, както му бях споменал, са корените на баща ми. Идеята изглеждаше прекрасна. Мисълта, че ще бъдем заедно с Ник в продължение на седмици, ме опияняваше и същевременно успокои каквито и опасения да бях имал до момента.

Аз купих билетите. Ник нямаше никакви пари. Отдавна беше напуснал редакторската си работа в „Бревоорт & Клайн“ и преживяваше с една мизерна сума, която Големия Бобър му отпускаше периодично с голямо недоволство и която Ник допълваше с безброй малки заеми от приятели. В петък се качихме на нощното корабче и продължихме от Ларне с шумен увеселителен влак през синьо-зеленикавата светлина на утрото в късния септември. Седях, загледан в пейзажа, който бавно се въртеше около нас. Тази сутрин Антрим изглеждаше особено потаен. Ник се беше умълчал, седеше свит в ъгъла на неотопленото купе, увил се плътно с палтото си, и се правеше на заспал. Когато се появиха възвишенията на Карикдръм, ме обзе нещо като паника, прииска ми се да отворя вратата на вагона и да скоча, за да ме погълнат парата на локомотива и носещият се наоколо дим.

— У дома — подхвърли Ник с гробовен глас и ме извади от унеса. — Сигурно ме псуваш, че те накарах да дойдеш.

Притежаваше една често вбесяваща ме способност да отгатва какво мисля. Влакът мина по издигнат насип, от който се видя градината, а после и къщата, но не ги посочих на Ник. Измъчваха ме съмнения и лоши предчувствия.

Баща ми беше изпратил Анди Уилсън да ни посрещне с двуколката. Анди беше градинарят ни, но и момче за всичко в „Сейнт Николас“ — жилав дребен мъж, като горски дух, с криви ръце и крака и бледосини очи като на бебе. Човек без възраст, изобщо не се беше променил от времето, когато бях съвсем малък и той обичаше да ме плаши, като слагаше жаби в детската ми количка. Беше яростен и непоправим оранжист, винаги думкаше Ламбегския барабан[24] на всеки Дванайсети по време на ежегодното улично шествие. Двамата с Ник веднага се сдушиха в съюз срещу мен и непрекъснато ми се присмиваха.

— Пръста си не помръдва за нищо — каза и кимна към мен, докато качваше багажа ни в двуколката, после смушка Ник и му намигна. — Такъв си беше и такъв ще си остане.

Изкикоти се, поклати глава, взе юздите и изцъка с език към понито, а Ник се наклони на една страна, усмихна ми се и с едно рязко политане назад потеглихме.

Заобиколихме града, малкото пони много претенциозно пристъпяше в грациозен тръс, после започна изкачването на Уест Роуд. Хилавото слънце се опитваше да грейне. Когато подуших подобната на масло миризма на прещип, ме прониза болка. След малко се показа морето — голям равен люспест лист стомана, и нещо у мен трепна; винаги съм ненавиждал морето с неговата навъсеност и заплашителност, с неговата необятност и неведоми опасни дълбини. Ник отново беше заспал или се преструваше, вдигнал крака върху куфарите. Помислих си, че страшно завиждам на способността му да се спасява от еднообразието на интерлюдиите в живота. Анди пусна юздите, извърна се назад към него и извика:

— Готово, господине!

Дърветата около къщата изглеждаха по-тъмни от всякога, повече сини, отколкото зелени, и сочеха нагоре към небето с настоятелно безмълвно предупреждение. Пръв се появи Фреди, придвижваше се по диагонал през ливадата с разперени ръце, за да ни посрещне. Хилеше се и издаваше нечленоразделни звуци.

— Ето го и шефа — обади се Анди. — Погледнете го само, истински красавец!

Ник се облещи. Фреди се изравни с двуколката, хвана се за страничната й дъска, после се обърна и изприпка покрай нас, като мучеше от вълнение. Погледна ме крадешком, но не посмя да вдигне очи към Ник. Странно, че един толкова поразен ум може да е жертва на нещо толкова деликатно като срамежливостта. Той беше едър човек с огромни ръце и крака и гъста четина от сламеножълта коса. Ако го погледнеш, когато е спокоен, ако това изобщо можеше да се случи, едва ли ще разбереш за състоянието му, стига да не бяха тези безпомощно мигащи очи и струпеите около ноктите на ръцете и устата, които непрестанно дъвчеше. Беше почти на трийсет години, но въпреки едрото си тяло все още имаше вид на дванайсетгодишен хлапак с чорлава коса, извадена риза и прашка в ръце. Ник повдигна въпросително вежда и кимна към Анди.

— Неговият син ли? — попита мълчешком.

Поради цялата си възбуда и засраменост кимнах и извърнах глава.

Едва спрели пред къщата, и баща ми цъфна отпред, като че ли е чакал зад вратата и нищо чудно да е било точно така. Носеше свещеническата си якичка, колосания си епископски нагръдник, изяден от молци пуловер, а в ръцете си стискаше свитък листове — май никога не съм го виждал вкъщи, без да държи изписан лист хартия. Поздрави ни с обичайната си смесица от сърдечност и подозрителност. Изглеждаше по-дребен, отколкото го помнех, сякаш леко смален модел на самия себе си. Неотдавна беше преживял втори сърдечен удар и у него се долавяше някаква лекота, нещо крехко и неуверено, което, предполагам, бе резултат от стаения му, но неизменен страх от смъртта. Фреди изтича до него, прегърна го покровителствено, отпусна тежката си глава върху рамото му и ни изгледа лукаво. По безпокойството, с което баща ми съзерцаваше Бобъра, разбрах, че е забравил — бях му споменал, че идвам с приятел. Слязохме от двуколката и аз на бърза ръка приключих с представянията. Анди разтоварваше шумно багажа, понито опря муцуна в гърба ми и ме побутна напред, Фреди, подтикнат от вълнение и цялата неловкост на момента, започна тихичко да вие и точно когато реших, че безвъзвратно всичко се е превърнало в непоправим фарс, Ник пристъпи енергично напред, както доктор се намесва в случай на катастрофа, здрависа се с баща ми с добре дозирани части от почтителност и фамилиарност, след което подхвърли нещо за времето.

— Да, така е — смотолеви баща ми, усмихна се вяло и потупа успокоително Фреди по гърба. — Добре сте дошли и двамата, много се радваме. Как мина пътуването? Обикновено по това време на годината морето е спокойно. Фреди, престани, нали си добро момче.

После се появи Хети. И тя като че ли се беше спотайвала в антрето, изчаквайки подходящ момент. Ако баща ми се беше съсухрил през годините, Хети се беше наляла до размерите на кралските песове на Роуландсън[25]. Беше на шейсет и няколко години, но още излъчваше младежка свежест, същата пълничка розова персона с насълзени очи, изящни ходила и неконтролируема стеснителна усмивка.

— О, Виктор! — извика тя и плесна с ръце. — Колко си отслабнал!

Хети произхождаше от богато квакерско семейство и беше прекарала младостта си в огромна сива каменна къща на южния бряг на морския ръкав в плетене на брюкселски дантели и други добри дела. Мисля, че освен бедния Фреди не познавам друго човешко същество, за което мога да кажа напълно убедено, че не таи в себе си и грам лошотия (как изобщо такива хора виреят в свят като нашия?). Ако не ми беше доведена майка и следователно малко или много част от покъщнината, със сигурност щях да я имам за обект на удивление и благоговение. Когато прекрачи в живота ни, положих всички усилия да я намразя и да й преча във всичко, което вършеше, но нейното добродушие ме сломи. Спечели ме, след като много бързо се отърва от Нани Харгрийвс, яростна презвитерианка и повлекана, която след смъртта на майка ми господстваше в живота ми с отмъстителна експедитивност, като всяка седмица ме наливаше с рициново масло, а заедно с Фреди трябваше да слушаме заплашителни проповеди за грешници, проклятия и вечни мъки. Нани не знаеше как да си играе, докато Хети, напротив, обожаваше детските игри и колкото по-шумни, толкоз по-добре — по всяка вероятност като малка квакерските й родители не са одобрявали подобно безбожно лекомислие и сега си наваксваше изпуснатото. Заставаше на четири крака и тръгваше да ни преследва с Фреди из гостната, ръмжеше като мечка, лицето й пламваше в ярка червенина, а големите й гърди се люшкаха. Вечер, преди заспиване, ни четеше разкази за чужди земи, за безстрашни непорочни девойки и сърцати брадати храбреци, за мъченик, вързан за кол и оставен да умре насред пустинята или пък сварен в казана от ликуващите край него хотентоти.

— Хайде, влизайте! — подкани ни тя, смаяна, както забелязах, от екзотичната красота на Ник. — Мери ще ни приготви ълстърска пърженка.

Баща ми се освободи от прегръдката на Фреди и всички се наблъскахме в антрето. След нас Анди Уилсън мъкнеше багажа и тихо попържаше под носа си. Синът на Анди, Мати, беше моята първа преждевременна любов. Бяхме връстници. Имаше черна къдрава коса, сини очи и същия жилав вид като баща си. Нима в детството има друго присъствие, което да е по-уязвимо и да буди по-зловещи асоциации от сина на прислужника? Мати се удави в Колтън Уиър. Не знаех какво да правя с мъката си, загнезди се в мен като огромна умислена птица и не помръдна със седмици. После, един ден, просто отлетя. Така човек научава за пределите на любовта, за пределите на скръбта.

Ник ми се усмихна неодобрително.

— Не си ми казвал, че имаш брат.

В този момент проумях цялата тежест на грешката, която бях допуснал, като го доведох тук. Къщата се превърна в причинно-следствена връзка на тъгата, която кара човек да плаче и същевременно да настръхва. Колко занемарено изглеждаше мястото. И тази миризма! — уморена, кафеникава, близка, ужасна. Срамувах се от всичко и най-вече от себе си, задето се срамувах. Не смеех да погледна опърпания си баща и дебелата му съпруга, стрясках се от мърморенето на Анди зад гърба ми и се свивах от страх при мисълта за червенокосата Мери, нашата готвачка католичка, която ще тръсне пред Ник чиния с пържен бекон и черен пудинг (а той дали яде свинско? О, боже, бях забравил да питам). Но най-големият ми срам беше Фреди. Като деца не му обръщах внимание, струваше ми се в реда на нещата, че всеки роден в семейството след мен трябва да е дефектен. Но го използвах, за да има кого да командвам, да ми попълва липсващата бройка при игрите, които си измислях сам, и като безкритичен свидетел на моите премерено дръзки лудории. Правех си експерименти с него просто за да видя как ще реагира. Давах му да пие денатуриран спирт — призляваше му, после повръщаше, — слагах умрели гущери в овесената му каша. Веднъж го блъснах в копривата, за да се разпищи. Мислех, че ще последва наказание, но баща ми само ме изгледа с неизмерима тъга, сведе очи и поклати глава, докато Хети клекна на ливадата като индианка, взе да люшка Фреди в обятията си и наложи посинелите му ръце и извити навътре колена с лапад. Вече като по-голям се бях увлякъл по английските романтици и си въобразявах, че той е благороден дивак, затова му посветих сонет с обръщения в стила на Уърдзуърт (О, чуй, ти прелестно дете на извечната Природа!), карах го да катери склоновете с мен до пълно изтощение независимо от времето, защото знаех, че се бои да стои навън, както се боеше и като съвсем малък. Сега изведнъж го видях през очите на Ник — клето създание с тромава походка и повреден ум, с моето високо чело и издадена напред горна челюст; продължих по коридора, плувнал с горещата пот на притеснението, не смеех да срещна насмешливия въпросителен поглед на Ник и най-сетне си отдъхнах, когато Фреди хукна към градината да продължи неясните си занимания, които нашето пристигане бе прекъснало.

В трапезарията, докато двамата с Ник закусвахме, Хети и баща ми седяха и ни гледаха с нещо като неразбиращо удивление, сякаш бяхме двама безсмъртни, отбили се да удостоят с внимание скромната им трапеза на път към други важни олимпийски дела. Готвачката Мери не спираше да ни поднася неща за ядене, пържени хлебчета и бъбречета на скара, поставки с препечен хляб, въртеше се около масата, хванала горещите чинии с престилката, за да не си опари пръстите, и току поглеждаше към Ник — ръцете му, падналия над челото му кичур — изпод почти невидимите си бледи клепки и се изчервяваше. Баща ми заговори за опасността от война. Винаги е имал изострено отношение към тегобата и угрозата в този свят, възприемаше го като гигантски въртящ се пумпал, на върха на който стои човекът, треперещ от страх, с допрени длани и смирено се моли на един капризен и необяснимо мълчалив Бог.

— Говорете си каквото щете за Чембърлейн — каза, — но той все пак помни Голямата война и знае каква цена беше платена тогава.

Седях, загледан в наденичката си, и си мислех какъв безнадежден наивник е баща ми.

— За да има мир сега — промълви Хети и въздъхна.

— О, война ще има — намеси се Ник със спокоен тон, — както и да ни успокояват. Между другото, какво е това?

— Фъдж — изтърси Мери, изчерви се още по-силно и излезе от стаята.

— Картофен кейк — изрекох през стиснати зъби. — Местен деликатес.

А само преди два дни бях разговарял с краля.

— Ммм — обади се Ник, — вкусно е.

Баща ми замига, изглеждаше разстроен. Светлината откъм декоративния прозорец с оловно стъкло блестеше върху олисялото му теме. Тролъп, помислих си; като герой на Тролъп е, от второстепенните.

— Така ли мислят хората в Лондон — попита, — че ще има война?

Ник се замисли, килнал глава на една страна, загледан в чинията си. Моментът е още пред очите ми: бледата октомврийска светлина върху паркета, струйка дим се вие от чучура на чайника, някакъв зловещ отблясък от мармалада в купичката от шлифован кристал, баща ми и Хети като уплашени деца седят и чакат да чуят какво мисли Лондон.

— Разбира се, че ще има война — не издържах аз. — Старците отново ще допуснат това да се случи.

Баща ми кимна тъжно.

— Да — промълви, — сигурно си мислите, че нашето поколение ви е предало.

— Но ние искаме мир! — възнегодува Хети, доколкото това й се удаваше. — Не искаме млади мъже отново да отиват на война и да бъдат избивани за… за нищо.

Погледнах Ник. Май друго не го интересуваше освен чинията; винаги е имал завиден апетит.

— Борбата против фашизма едва ли може да се нарече нищо — казах и Хети така се сконфузи, че едва не се разплака.

— О, вие, младите — тихо рече баща ми и махна с ръка във въздуха с жест, който беше нещо като светската версия на свещеническата благословия, — толкова сте самоуверени.

При тези думи Ник вдигна очи, сякаш нещо бе събудило интереса му.

— Така ли мислите? — попита. — Аз пък смятам, че ние сме доста… ами, нефокусирани. — Взе една изстинала препечена филия и започна да я маже с масло, както художник нанася кадмиево жълто с мастихина си. — Струва ми се, че на моите връстници им липсва усещане за цел и посока. Дори смятам, че малко военна дисциплина няма да им се отрази зле.

— Тогава дай да ги набутаме в армията, така ли? — заядох се аз.

Ник продължи да си маже филията преспокойно, а преди да я захапе, погледна настрани към мен и каза:

— И защо не? Нима тези лентяи, дето висят по уличните ъгли и се оплакват, че не могат да си намерят работа, няма да са по-добре, ако облекат войнишки униформи?

— Ще са по-добре, ако имат работа! — отсякох. — Маркс посочва, че…

— О, Маркс! — каза Ник с пълна уста, после се изкикоти сподавено.

Усетих как челото ми пламна.

— Трябва да се опиташ да прочетеш Маркс — казах му. — За да знаеш какво говориш.

Ник пак се изсмя под мустак.

— Искаш да кажеш, че тогава ще знам какво ти говориш.

Настъпи неловко мълчание и Хети ме погледна угрижено, но аз избегнах погледа й. Баща ми изглеждаше разтревожен, прокашля се, а неспокойните му пръсти проследиха невидим десен върху покривката.

— Сега и този марксизъм — започна, но аз на мига го прекъснах с онази саркастична свирепост, която порасналите синове използват срещу неосведомените си бащи.

— Двамата с Ник възнамеряваме да попътуваме на запад — казах на висок глас. — Той иска да види Мейо.

Доколкото знам, чувството за вина е единственото, което не замира с течение на времето. Нито пък гузната съвест има усещане за предимство или съразмерност. В живота си, съзнателно или не, съм изпращал мъже и жени на ужасна смърт, но въпреки това, когато си мисля за тях, сърцето ми не се свива така, както когато си спомня отблясъците светлина по сведеното теме на баща ми или нежния поглед в големите тъжни очи на Хети, които безмълвно ме умоляват без никакъв яд или омраза, подканят ме да се държа мило с един застаряващ, изпълнен с тревоги човек, да проявя повече толерантност към незначителното им съществуване, молят ме да имам сърце.

След закуска просто трябваше да изляза от къщата. Взех Ник и тръгнахме към пристанището. Времето се беше развалило и сенките на облаците препускаха по разпененото море. На фона на бледата есенна светлина норманският замък на брега изглеждаше особено мрачен през този ден; като дете си мислех, че е построен от мокър пясък.

— Добри хора — подхвърли Ник. — Баща ти е боец.

Зяпнах го.

— Така ли мислиш? По-скоро поредният либерал и буржоа. Въпреки че навремето беше голям поборник за самоуправление на Ирландия.

Ник се изсмя.

— Не е позиция, която очакваш от протестантски свещеник, нали?

— Карсън[26] го ненавиждаше. Опита се да предотврати ръкополагането му в свещенически сан.

— Нали ти казах: боец.

Разхождахме се край морето. Въпреки че сезонът беше минал, още имаше къпещи се във водата, виковете им стигаха до нас — пискливи и звънки се носеха над надипления пясък. Нещо в мен винаги откликва смутено на пастелните багри на крайбрежието. Видях със смазваща яснота друга своя версия, малко момче, което играе тук с Фреди (един ден Витгенщайн ме спря край Кам[27], хвана ме за китката, пъхна лице в моето и изсъска: „Изкуфелият старец същото същество ли е, което е бил като малък?“), строи замъци и скришом се опитва да го накара да яде пясък, докато Хети се е разположила кротко по средата на голямо карирано одеяло и плете, въздиша самодоволно и си мърмори нещо под носа, големите й крака на петна стърчат напред като хаспел, а жълтите й пръсти току помръдват (веднъж един енориаш се беше оплакал на баща ми, че когато жена му лежи на плажа, „кокилите й се показват така, че цял град да ги види“).

Изведнъж Ник се закова на място и огледа театрално морето, брега и небето, палтото му се беше издуло от вятъра като пелерина.

— Божичко — изстена той, — как мразя природата!

— Съжалявам — отвърнах му, — май не трябваше да идваме.

Изгледа ме, пусна една мрачна усмивка с извити надолу ъгълчета.

— Знаеш ли, не бива да приемаш всичко лично — каза.

Продължихме напред и той потупа шкембето си.

— Как се казваше онова нещо? Фидж ли?

— Фъдж.

— Страхотно.

Бях го наблюдавал по време на закуската, докато баща ми редеше баналности, а Хети кимаше решително в знак на съгласие. Само една негова усмивчица по адрес на тяхната закостенялост, казах си аз, и ще го намразя за цял живот. Но той се държа безупречно. Дори когато Фреди притисна нос и покритите си с корички устни до прозореца в трапезарията и зацапа стъклото със сополи и лиги, Ник само се изсмя като на симпатичен детски маймунджилък. Не той, а аз седях изнервен с презрително свити устни. Той каза:

— Баща ти ни нарече млади хора. Аз не се чувствам млад, а ти? По-скоро се чувствам на възрастта на Всевишния. Сега ние сме старите. Следващия месец навършвам трийсет. Трийсет!

— Знам — казах му аз. — На двайсет и пети.

Той ме изгледа изненадано.

— Как така си запомнил?

— Помня дати. А в края на краищата тази е знаменателна.

— Какво? О, да. Вашата славна революция. Всъщност не е ли била през ноември?

— Да, но техният ноември по стар стил. Юлианския календар.

— А, юлианският календар, да, разбира се. Да живее старият веселяк Юлиан.

Потреперих; винаги ми звучеше прекалено еврейски, когато пускаше тия устъризми[28].

— Както и да е — казах. — Символът е всичко. Както Куеръл обича да казва, католическата църква е основана на каламбур. Tu es Petrus[29].

— Така ли било? Ами добре. Това е готино, браво.

— Някой го беше изтърсил, не е мое.

Вървяхме в сянката на крепостната стена на замъка и настроението на Ник се смрачи заедно с въздуха наоколо.

— Какво ще правиш в тази война, Виктор? — попита и гласът му стана дрезгав ала Сидни Картън[30].

Спря и се облегна на парапета пред пристанището. Морският вятър беше студен, солен и остър. Далече над морето ято чайки кръжаха над светлеещо петно във водата, въртяха се и току се гмуркаха като литнали във въздуха вестникарски страници. Внуших си, че чувам прегладнелите им пронизителни крясъци.

— Наистина ли мислиш, че ще има война? — попитах.

— Да. Две мнения няма. — Продължи напред, а аз закрачих подире му. — До три месеца, шест месеца, най-много година. На заводите вече им е разпоредено, въпреки че Военното министерство още не е осведомило Чембърлейн за това. Знаеш ли, че той и Даладие[31] са работили тайно в продължение на месеци за постигането на споразумение с Хитлер относно Судетската област? И сега Хитлер може да си прави каквото пожелае. Знаеш ли какво е казал по адрес на Чембърлейн? Мъчно ми е за него, нека се радва на тази хартийка.

Изгледах го.

— Откъде знаеш това? — попитах и се изсмях изненадано. — Чембърлейн, заводите, всички тия неща?

Той сви рамене.

— Разговарям с разни хора — отговори ми. — Може би и ти ще поискаш да се срещнеш с тях. Наши хора.

Мои, помислих си аз, или твои? Но го пуснах покрай ушите си.

— Искаш да кажеш хора от правителството ли?

Пак сви рамене.

— Нещо такова — каза.

Отдалечихме се от пристанището и поехме по стръмния път. Докато той говореше, бавно ме обля гореща червенина, плъзна от гърдите нагоре към челото ми. Сякаш бяхме ученици и Ник ми споделяше мръсни тайни за секса, но не ги беше разбрал правилно.

— Всичко е прогнило, не смяташ ли? — обади се. — За мен Испания сложи край на нещата. Испания, а сега и тая гадна мюнхенска работа. Мир в наше време — ха!

Спря, обърна се към мен, сериозно намръщен, и отметна перчема от челото си. Очите му — много черни на фона на бледата утринна светлина, а устната му трепереше от вълнение и от усилието да си придава мъжествен вид. Извърнах глава, за да скрия усмивката си.

— Нещо трябва да се направи, Виктор. От нас зависи.

— Имаш предвид с нашите хора ли?

Казах го, без да искам. Ужасих се, че може да се обиди, и ето че една картина изплува пред очите ми — как седи мрачен в двуколката, избягва погледите ни, настоява веднага да го върнем на гарата, докато баща ми и Хети, Анди Уилсън, дори и понито гледат неодобрително към мен. Не е трябвало да се тревожа; Ник не беше човек, който ще долови иронията; еготистите не са такива, открих го по-късно. Пак завихме към хълма. Крачеше с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, без да откъсва очи от пътя, със стисната челюст, в която един мускул играеше.

— Досега се чувствах толкова безполезен — каза — да се преструвам на изискан франт и да се наливам с шампанско. Ти поне правиш нещо с живота си.

— Не мисля, че каталог с картини от колекцията на Уиндзорския замък може да промени плановете на хер Хитлер.

Той кимна, изобщо не слушаше.

— Въпросът е да участваме — каза, — да действаме.

— Това ли е новият Ник Бревоорт? — попитах колкото успях по-небрежно. Сега смущението у мен отстъпи място на едно съвсем необяснимо и с нищо неоправдано раздразнение, защото тази есен всички говореха така. — Струва ми се, че този разговор сме го водили с теб преди няколко години, но с разменени роли. Тогава аз мислех, че трябва да се действа.

Той се усмихна мълчаливо и прехапа устна; раздразнението ми се вдигна с няколко градуса.

— Мислиш, че играя игрички, така ли? — каза с презрително провлачен глас.

Не му направих удоволствието да отговоря. Известно време вървяхме мълчаливо. Слънцето се беше оттеглило в млечна мараня.

— Между другото — продължи той, — вече имам работа, знаеш ли? Лео Ротънстайн ме нае за съветник.

Реших, че това е някоя от шегичките на Лео.

— Съветник ли? Какъв съветник?

— Ами главно по политически въпроси. И по финансови.

— Финансови? Какво разбираш ти от финанси?

Не отговори веднага. Един заек изскочи от живия плет, застана на задните си лапи отстрани на пътя и ни изгледа учудено.

— Семейството му е разтревожено заради Хитлер. Имат пари в Германия, както и много роднини. Възложи ми да ги наглеждам. Нали знаеш, че заминавам.

— Заминаваш? За Германия?

— Да, не съм ли ти казал? Съжалявам. Хората, с които бях говорил, ме помолиха да замина.

— За да правиш… какво?

— Да се оглеждам и ослушвам. Да усетя накъде духа вятърът и да им докладвам.

Изсмях се гръмогласно.

— Боже господи, Бобър — извиках, — значи, ще ставаш шпионин!

— Да — каза и пусна самодоволна усмивка като бойскаут. — Да, май ще ставам.

Не знам защо се учудих; в края на краищата самият аз бях в тайните служби от години, но от другата страна, не неговата и на неговите хора. Какво щеше да стане, зачудих се, ако тогава му бях подхвърлил: Ник, любов моя, аз работя за Москва, какво ще кажеш, а? Вместо това спрях, обърнах се, погледнах към пристанището и разбушувалото се море, после казах:

— Какво ли търсят там онези чайки?

Ник също се обърна и погледна отнесено.

— Какви чайки?

НЕ ЗАМИНАХМЕ ЗА МЕЙО. Не мога да си спомня какво оправдание измислих за пред баща ми и Хети, нито дали изобщо им дадох някакво. И двамата изгаряхме от нетърпение да се върнем в Лондон, Ник при неговото шпиониране, аз — при моето. Баща ми се почувства засегнат. За него западният бряг беше земя на младостта му, не само място на детските му ваканции — неговият дядо е имал ферма на каменисто островче в Клу Бей, а мястото, откъдето са дошли дедите му, мистериозните автохтони, излезли от мъглите на западното крайбрежие, могъщите О Мезцеойл, воини, пирати, до един свирепи племенни вождове, които точно навреме — за да избегнат големия опустошителен глад — променили религията си, поангличанили фамилиите си и по думите на Йейтс се превърнали в богати земевладелци. Нямах желание да посвещавам Ник в тези легенди, още по-малко да обикалям местата, където са се намирали каменните колиби на моите предци и презрените постели, от които са се пръкнали. По тези въпроси двамата спазвахме благопристойно мълчание: той не говореше за своето еврейство, аз — за моята католическа кръв. И двамата посвоему се бяхме изградили без чужда намеса. Три дни в Карикдръм ни стигаха; събрахме си книгите и непокътнатите туристически обувки и взехме кораба за това, което си дадох сметка, че вече наричам мой дом. Напускането на Ирландия и бащината къща ми създаде усещането за дребно, но особено брутално престъпление, което съм извършил. През цялото пътуване чувствах обидения, макар и простил ми взор на моя баща като гореща точка върху и без това пламналия ми тил.

Тази есен Лондон имаше доста абстрактен и провинциален вид; в атмосферата се усещаше безсмислено оживление подобно на онова, което цари през последния учебен ден или през последния половин час на пиянско парти. Хората се умълчаваха насред изреченията си или гледаха нагоре към жълтеникавокафявата светлина в прозорците и въздишаха. Улиците приличаха на мизансцен, двуизмерни, със смалени пропорции, но шумът и възбудата им бяха облъхнати от патоса на нещо задействано единствено за да бъде спряно насилствено и отведнъж. Виковете на уличните вестникари ехтяха зловещо — подлайването на кокни винаги ми е действало на нервите. Привечер облещеният залез в небето над покривите приличаше на сиянието от голям пожар. Всичко беше толкова банално — тези шаблонни знаци и гледки. Страхът беше банален.

За някои обаче времето съдържаше мрачна привлекателност. Куеръл например беше в стихията си. Спомням си, че в края на същия ноември един следобед с лек дъждец го срещнах на „Странд“. Влязохме в „Лайънс Корнър Хаус“ да изпием по чай, който имаше същия цвят като дъжда по тротоара пред запотения прозорец, до който седнахме. Повече от всякога Куеръл приличаше на черноборсаджия с отеснелия си костюм и кафявата си мека шапка. След броени минути беше успял да препълни металния пепелник на масата между нас. По това време бях вече добре поставен в отдела, но рядко го срещах там — той беше в бюрото за Балканите, докато аз отговарях за чуждите езици; когато случайно се виждахме във външния свят, както сега, изпитвахме неудобство и притеснение подобно свещеници на сутринта след случайна среща в публичен дом предишната нощ. Аз поне чувствах неудобство и притеснение; не мисля обаче, че Куеръл би си позволил толкова малодушни и очевидни усещания. Не бях в състояние да погледна сериозно на света на военния шпионаж, пълен със самозаблуди, ученически отряди и малки момчета с мъжки мустаци; смесената атмосфера от весело безгрижие и сериозност, с която отделът си вършеше работата, отначало ми се стори забавна, после неясно срамна и накрая просто досадна. С какви магарета само трябваше да се общува! Но Куеръл беше различен; подозирам, че и той като мен е ненавиждал мястото. Отне ми много време и тропане по вратите на старите момчета, докато пробия; накрая Лео Ротънстайн ми свърши работата. Той беше — бил е в продължение на години, установих с изненада — важна клечка в бюрото за Близкия изток.

— Това е в кръвта му — каза ми Куеръл и сви устни в нещо като усмивка. — От векове е така, в семейството му гъмжи от шпиони. Още при Ватерло са имали предварителна информация и са натрупали цяло състояние на борсата, знаеше ли го? Хитри са, адски хитри. — Куеръл не си падаше по евреите. Наблюдаваше ме с тези негови немигащи, изпъкнали бледи очи, докато две лениви струйки цигарен дим излизаха от ноздрите му. Направих се, че ям лепкавата си кифличка. Споменаването на шпиони ме стресна; не беше дума, която хората от отдела използват, дори в лични разговори. Понякога ми хрумваше, че може би и той като мен е повече от това, за което се представя — току-що беше издал трилър със заглавие „Двойният агент“. Дори само мисълта да работя с Куеръл като таен сподвижник ми беше неприятна. Когато вдигнах очи от кифличката, той премести погледа си към краката на минаващата келнерка. Никога не успях да разбера каква политика води. Говореше за сборищата в Кливдън или пък за Моузли[32] и неговите главорези с нещо като копнеж и възхищение, а в следващия миг се превръщаше в поборник за правата на работниците. В своята наивност смятах, че това се дължи на неговата католическа вяра, която му позволява тази разтеглива казуистика. Един уикенд в Молс по време на показните съдебни процеси в Москва той ме чу да критикувам Сталин.

„Работата е там, Маскел — каза ми, — че лош папа не означава лоша църква.“ Лео Ротънстайн, който се беше проснал на канапето и кръстосал дългите си крака, се размърда и се изсмя лениво. „Боже господи — обади се, — болшевик в къщата! Бедният ми баща ще се обърне в гроба.“

— Виждал ли си Банистър наскоро? — попита ме Куеръл в този момент, без да сваля поглед от краката на келнерката с кривите ръбове на чорапите й. — Дочувам, че се е хванал с фашистите.

Бой работеше за Би Би Си, където отговаряше за предаване, което много самонадеяно наричаше „Разговори“. Беше страшно мило да го слушаш колко се гордее с работата си и често ни доставяше удоволствие с историите си за лорд Рийт и неговите момченца, на които навремето ние отказвахме да повярваме. Тогава той също беше в отдела; след Мюнхен почти всички от нашата компания се присъединиха доброволно към тайните служби или пък бяха принудително вербувани. Давам си сметка, че вербуването ни като шпиони беше за предпочитане пред мобилизирането ни като войници — или съм несправедлив към нас? Бой прие ролята си под прикритие с детски ентусиазъм. Винаги е обичал тайния живот и след като дезертира, той ужасно му липсваше. Най-вече се наслаждаваше на различните роли, които трябваше да играе; неотдавна под прикритие се беше присъединил към група консерватори, които симпатизираха на нацистите и се наричаха „Веригата“ (клатя им веригата за доброто на Чичо Джо, обичаше да се шегува Бой), и по-специално към един прословут, пронацистки настроен депутат, който се казваше Ричард Не-знам-кой-си, забравил съм името, бивш гвардейски офицер и напълно смахнат тип, за когото работеше (думата е точна) като неофициален личен секретар. Задължението му, както ни сподели, било да действа като сводник на капитана, който имал неутолим апетит за млади момчета от работническата класа. Неотдавна Бой и смахнатият капитан бяха предприели екскурзия до Рейнска област в компанията на банда ученици от Ист Енд, за да посетят лагер на хитлеристката младеж. Едно от онези абсурдни неща, които се правеха в подготвителния период на войната. Двамата се върнаха в екстаз („О, тези руси зверчета!“), въпреки че капитан Кочан беше успял да си докара болезнено анално възпаление; значи, die Hitlerjugend не били чак толкова чисти!

— А най-забавното е — казах му аз, — че пътуването било спонсорирано от съвета по международни отношения към Англиканската църква!

Куеръл не се засмя, само ми хвърли един от светкавичните си отегчени погледи, които винаги ме караха да се чувствам, сякаш някой е прокарал бутилка по лицето ми, както правят при танцови забави в провинцията — търкалят празни бутилки от шампанско по пода, за да го лъснат (о, дните на нашата младост — младостта на света!).

— Може би трябваше да отидеш с тях — каза ми.

Това ме накара да млъкна. Усетих как лицето ми пламна.

— Не е по моя вкус, старче — измънках в опит думите ми да прозвучат небрежно и арогантно, но поне в моите уши те отекнаха превзето и уличаващо.

Побързах да сменя темата.

— Бой казва, че швабите са приключили с превъоръжаването и сега само чакат да им дадат знак.

Куеръл сви рамене.

— Едва ли е трябвало да изпращаме някакъв педераст, за да ни го каже. Като че не го знаем.

— Развели ги двамата с капитана из някакъв аеродрум, където безкрайни редици месершмити стояли с насочени към нас носове.

Умълчахме се. Сред шума от уличното движение отвън като че долових бръмченето на витла и потръпнах от пламенно нетърпение: да дойдат, всичките да дойдат! Куеръл огледа апатично помещението. На съседната маса до нас дебел мъж с костюм на мазни петна говореше разпалено, но приглушено на оклюмало младо момиче с къносана коса — по всяка вероятност дъщеря му, — каза й с равен тих глас, че не е нищо повече от проститутка; след година-две двамата щяха да се появят, предрешени като еврейски бежанец и обречената му млада съпруга, в „Ориент експрес“, първия и доста прехвален от балканските трилъри на Куиръл.

— Дали ще оцелеем? — почуди се Куеръл. — Искам да кажа, след всичко това.

Махна с ръка и обходи с поглед другите маси, келнерката, жената на касата, дебелия мъж, посърналата му дъщеря и оттатък тях, Англия.

— И какво, ако не оцелеем? — подхвърлих предпазливо. — Нещо по-добро може да дойде на наше място.

— Искаш Хитлер да победи ли?

— Не Хитлер, не.

Трудно ми е сега да си възстановя особеното вълнение на подобни моменти, когато човек излага всичко на риск само с една подхвърлена реплика. Прилича на шеметното опиянение, което изпитах при първия си скок с парашут. Онова усещане, че си лек като въздуха и същевременно много по-тежък и някак много по-важен, отколкото е дадено на обикновен простосмъртен. Сигурно по същия начин се чувства второстепенно божество, литнало от облаците, за да види какво впечатление ще направи на някоя от по-обиграните нимфи в Аркадия. Седяхме двамата с Куеръл, без да говорим, само се гледахме. Това е друго нещо в тези моменти на абсолютен риск: напрегнатата, наелектризирана безизразност, която сковава лицето и тона на гласа. Когато веднъж срещнах Т. С. Елиът на прием в Двореца след войната, на мига разпознах в тези премрежени очи с камилски поглед и в лишения от тембър глас чертите на вечния маниакален двуличник.

Пръв Куеръл отмести погледа си и моментът отмина.

— Е — подхвърли той, — едва ли има значение кой ще победи, след като янките както обикновено ще дойдат да прочистят терена след нас.

После отидохме в „Грифона“ и се напихме. Сега, като поглеждам назад, учудвам се, че през тези години бях прекарал толкова много време в компанията на Куеръл. Между нас не съществуваха сърдечни отношения и почти нямахме общи интереси. Неговият католицизъм ми беше толкова непонятен, както и моят марксизъм — на него, както сам твърдеше; и макар всеки от нас да си имаше своите убеждения, нито един не вярваше в тези на другия. Но помежду ни съществуваше някаква връзка. Нашето приличаше на онези странни ученически привързаности, когато двама смотани неудачници се сближават заради общата си нужда да завържат какво да е, макар хладно и злочесто, приятелство. „Грифона“ и „Джордж“ бяха нашата версия на горичката зад игрището; в тях прекарвахме часове на споделена меланхолия сред мъгла от цигарен дим и алкохолни изпарения, като от време на време разменяхме по някоя злобна забележка, зяпахме събратята си по чашка и се хилехме. За мен общуването с Куеръл беше нещо като благотворителна обиколка на бедняшките квартали. Не бях абониран — не и тогава — за неговата манихейска представа за света, но със сигурност се чувствах привлечен към нея в това мрачно, мръсно и посвоему безочливо място, в което той се вмъкваше с отпусната приведена походка, винаги сам, с увиснал на устните си фас, килната мека шапка и едната ръка неизменно в джоба на сакото, стиснала въображаем пистолет.

Беше бурна нощ. След „Грифона“, където здравата се натряскахме, взехме неговия райли[33] от гаража на Кралския автомобилен клуб и потеглихме към един ужасен вертеп, някъде недалеч от Еджуеър Роуд. Куеръл каза, че мястото предлагало малки проститутки. Озовахме се в сутерен с нисък таван, който вонеше на карболова киселина; имаше протрито канапе, тапицирано с червен плюш, плетени столове с високи облегалки, а на пода — кафяв линолеум, осеян с черни дупчици от стъпкани угарки. Виждаше се и мъждукаща настолна лампа с изкривен абажур от материя, която удивително наподобяваше изсушена човешка кожа. Свободните момичета се мотаеха наоколо по комбинезон и бяха доста попреминали детската си възраст. Двойката, която стопанисваше заведението, беше като от морска картичка: тя, плът-желе и перука с медни къдрици, той — дребен като състезателна хрътка с мустак ала Хитлер и тик на едното око. Госпожа Гил не спираше да снове навън-навътре като бдителна гувернантка, докато Адолф ни наливаше тъмна бира и се щураше леко приведен с метална табла, която майсторски крепеше върху сгънатите пръсти на лявата си ръка, а с дясната сръчно разпределяше бутилките и зле измитите чаши. Всичко ми изглеждаше много забавно по един комичен, помътнен от алкохола начин в стил Стенли Спенсър („Пирът на Балтазар в Кукам“[34]). Изведнъж се оказах с млада луничава червенокоса жена, чучнала в скута ми като пораснало натежало дете, неудобно положила глава върху рамото ми, обвила гърдите ми от двете страни с краката си, докато плетеният стол под нас се кискаше презрително наум. Тя ми заяви с голяма гордост, че веднъж нейните мама и татко били Перлен крал и кралица[35] (още ли съществува този обичай?), след което предложи да ми духа за десет шилинга. Заспах или съм изпаднал в несвяст, а когато дойдох на себе си, момичето го нямаше, както и нейните приятелки, също и Куеръл, но след малко той се появи с кичур от рядката му напомадена коса, увиснал над челото — според мен смущаващ елемент в иначе фанатично поддържаната му, подредена и пригладена прическа.

Тръгнахме си от сутерена, изкачихме стъпалата не без известно затруднение, цъфнахме на улицата и установихме, че вали проливен дъжд — когато сме пияни, времето винаги ни изненадва, — и тогава Куеръл каза, че знае едно друго място, където вече със сигурност се предлагат деца; когато му отвърнах, че нямам намерение да спя с дете, той се намуси и отказа да шофира, затова взех ключовете, въпреки че никога преди това не бях карал, и след малко колата се затресе и заподскача в дъжда по посока Сохо; бях се привел напрегнато над волана с нос почти долепен до запотеното предно стъкло, докато, обзет от безмълвен гняв, Куеръл се свлече на седалката до мен и ядно обви тялото си с ръце. Бях толкова пиян, че не можех да фокусирам погледа си, затова си затворих едното око, за да не може бялата линия по средата на пътя непрекъснато да ми се раздвоява. Преди да разбера къде точно отиваме, спрях пред къщата на Лео Ротънстайн на Поланд Стрийт, където Ник вече се беше установил да живее — през следващите години повечето от нас щяха да пребивават там на пресекулки в нещо, което, предполагам, днес би се наричало комуна. Прозорецът на Ник светеше. Куеръл се облегна на звънеца — вече забравил за какво трябваше да ми се сърди, — докато аз застанах с лице, вдигнато към дъжда, и започнах да рецитирам Блейк:

Събуди се ти, заспалият на сенките в земята, събуди се и стани!

Ник отвори прозореца, подаде глава и изпсува:

— За бога, Виктор, бъди добро момче и се махай.

Въпреки това слезе да ни отвори. Беше във вечерен костюм, много блед, със сатанинско изражение. Последвахме го нагоре по тясното стълбище, като се лашкахме от перилата към стената и обратно, а Куеръл подхвана рефрена от „Йерусалим“:

Във теб съм аз и ти — във мен, заедно в любов божествена сме приласкани:

човек с човека свързват нишките на любовта на Албиона в чудната земя.

В апартамента се вихреше неголям купон. Видях Бой, както и поета Абъркромби, лейди Мери Еди-коя-си и сестрите Лайдън. Били на парти в голямата къща на Ротънстайн на Портман Скуеър (А аз защо не бях поканен?) и сега допиваха бутилка шампанско от един галон. Двамата с Куеръл се спряхме на прага и ги зяпнахме.

— Чуйте — провикнах се, — изглеждате прекрасно.

Така си беше: групичка премалели пингвини.

Ник пусна злобния си смях.

— Вик, все повече започваш да звучиш като англичанин — каза. — Даваш го съвсем по туземски.

Много добре знаеше колко мразя да ми викат Вик. Куеръл обаче му го зачука, като подметна завалено:

— Поне не е довтасал тук от Палестина.

Сестрите Лайдън се изкикотиха.

Ник донесе две чаши за бира от кухнята и наля по една голяма глътка на двама ни. Чак сега, седнал в креслото в ъгъла, прехвърлил глезен върху коляното си, за пръв път забелязах чужд и в същото време притеснително познат деликатен младеж в копринен вечерен костюм, с лъснала от брилянтин коса, сресана назад, който пушеше цигара и ме наблюдаваше с хладна усмивка в премрежения си поглед.

— Здрасти, Виктор — каза въпросната персона. — Изглеждаш ми нещо скапан.

Беше Бейби. Всички се разсмяха на изумлението ми.

— Додо се обзаложи на галон шампанско, че няма начин да не я познае — обади се Ник. Лейди Мери — Додо — се плесна по бедрата, сви кльощавите си рамене и се направи на комично опечалена. Ник пък изкриви лице в гримаса и додаде: — Беше страхотно. Дори Лео не можа да я познае.

— А пък аз й се пуснах — каза Бой. — Представяш ли си.

Пак смях. Ник прекоси стаята с бутилката шампанско.

— Хайде, момичето ми — каза, — трябва да довършим печалбата ти.

Без да сваля очи от мен, Бейби му подаде чашата си. Тъмносините плюшени завеси на високия прозорец зад стола й бяха дръпнати, а върху ниска масичка няколко бледи рози издъхваха в бакърен съд, листенцата им изглеждаха тежко увиснали като мокър парцал. Стаята се смали, удължи се като ниска кутия, като вътрешността на нещо, на камера, на латерна магика. Изправих се и се олюлях, мехурчетата шампанско продължаваха да се взривяват в ноздрите ми, докато се оглеждах с пиянски обърканото ми зрение — брат и сестра като че ли се сляха, разделиха, пак се сляха, тъмно петно върху тъмно и бледо върху блещукащо бледо, Пиеро и Пиерета. Ник ме изгледа, усмихна се и каза:

— Виктор, я по-добре седни. Приличаш на Бен Търпин[36].

Причерня ми, после се оказах седнал на пода до стола на Бейби с кръстосани под себе си крака „по шивашки“ и брадичка, подпряна на страничната облегалка, а ръката й с късите леко заострени пръсти и кървавочервени нокти изведнъж ми стана много важна; прииска ми се да взема всеки от тези пръсти между устните си и да ги смуча, смуча, докато лакираните нокти станат прозрачни като рибешки люспи. Най-сериозно й изложих теорията на Дидро за статуите. Има една фаза в пиянството, когато изведнъж ти се струва, че с изненадваща, дори смешна лекота влизаш през врата, която цяла нощ напразно си се мъчил да отвориш. Зад нея всичко е светлина, яснота и спокойна увереност.

— Дидро казва — започнах аз, — Дидро казва, че това, което правим, е да си издигаме мислено статуя по наш образ и подобие — идеализирана, разбира се, но разпознаваема, — а после цял живот полагаме усилия да заприличаме на нея. Това е моралният императив. Според мен страшно умно, нали? Всъщност точно така се чувствам и аз. Само дето понякога не знам кое е статуята и кое съм аз.

Това последното ми се стори толкова тъжно, че бях в състояние да се разплача. Зад мен Бой рецитираше на висок глас „Балът в Инвърнес“[37] и сестрите Лайдън цвилеха от смях. Покрих ръката на Бейби с моята. Колко студена беше; студена и възбуждащо неотзивчива.

— Какво мислиш? — попитах я с натежал от чувственост глас. — Кажи ми какво мислиш.

Тя седеше в стола си неподвижно като — точно така, неподвижно като статуя, преметнала единия си облечен в копринен крачол крак над другия, с ръце, протегнати напред, върху двата подлакътника, андрогинна като жрица, с леко маниакално изражение и коса, толкова силно опъната назад, че ъглите на очите й изглеждаха скосени; седеше с обърната към мен глава, гледаше ме, но нищо не каза. Или не гледаше към мен, а по-скоро някъде около мен. Така правеше. Погледът й не се отместваше от лицето и човек се чувстваше като погълнат от него, като набелязан и отделен, сякаш със самото си вторачване пораждаше около теб нещо като невидим ореол, силово поле, в което се оказваш изолиран, наблюдаван и сам. Дали пък не й придавам прекалено голяма тежест, дали не я превръщам в нещо като сфинкс, нещо като женско чудовище, жестока, безчувствена и невъзможно, недосегаемо далечна? Беше си човешко същество като мен, и тя крачеше опипом в света, ала когато ме погледна, усетих как греховете ми излязоха наяве, така осветени, че всички да ги видят. Опияняващо усещане, особено когато си вече пиян.

В четири сутринта Куеръл ме закара вкъщи. На Лестър Скуеър се блъснахме леко в един уличен стълб, но останахме вътре, заслушани в тиктакането на радиатора, загледани в рекламата на „Боврил“[38], която светваше и угасваше. Площадът беше безлюден. На пориви вятърът погваше сухите листа и ги въртеше в кръг върху тротоарите, от които наскоро спрелият дъжд вече се изпаряваше, очертавайки големи петна с формата на географски карти. Всичко беше много пусто, красиво и тъжно и аз отново си помислих, че ще се разплача.

— Тъпи хора — измърмори Куеръл и включи угасналия двигател, — но тъпата война ще ги постави намясто.

На сутринта скочих изведнъж, напълно разсънен, обзет от пристъп на увереност. Знаех точно какво трябва да направя. Всъщност не беше скачане от леглото, а нещо като левитация; почувствах се като някоя от онези сияйни фигури на Блейк, които се превръщат в пламък. Телефонът издрънча в ръцете ми. Бейби отговори още при първото иззвъняване. Не звучеше сънено. Зад гласа й се простря огромната тишина на очакването.

— Виж какво — казах й, — трябва да се оженя за теб.

Тя не отговори. Представих си я как се носи в това море от тишина и големи палмови листа от черна коприна се полюшват около нея.

— Вивиън? Там ли си?

Колко странно прозвуча името й.

— Да — отговори тя. — Тук съм.

Както винаги тя като че ли се мъчеше да потисне смеха си, но това не ме обиди.

— Ще се ожениш ли за мен?

Тя пак млъкна. Една чайка кацна на перваза на прозореца ми и ме изгледа с грейнал празен поглед. Небето беше с цвят на белезникава кал. Имах усещането, че всичко това се е случвало и преди.

— Да — отговори ми тя.

И затвори.

По-късно същия ден се видяхме за обяд в „Савой“. Беше странна среща, напрегната и малко театрална, като че ли участвахме в някоя от онези пресилено остроумни салонни комедии, които бяха популярни по онова време. Ресторантът беше пълен с познати, което усилваше усещането ни, че сме на показ. Както обикновено Бейби беше облечена в черно сако с подплънки на раменете и тясна пола, които на дневна светлина, поне на мен, ми приличаха на вдовишки траур. Както винаги изглеждаше едновременно наблюдателна и отнесена, въпреки че май долових леко вълнение в начина, по който непрекъснато се пресягаше към табакерата ми и я обръщаше и преобръщаше върху покривката. Не улесних нещата, като най-напред изтърсих колко ужасно се чувствам. Точно така, сякаш някой беше извадил очите ми, беше ги топнал в гореща жарава, след което ги беше върнал в пулсиращите ми орбити. Показах й треперещите си ръце и й казах, че сърцето ми прескача. Тя направи презрителна гримаса.

— Защо мъжете винаги се фукат с махмурлука си?

— Предполагам, защото в наше време почти няма друго, с което да се фукаме — отвърнах й троснато.

Извърнахме погледи един от друг. Тишината се разтегли и отъня. Бяхме като неуверени плувци, застанали до сивия и неприветлив прибой. Бейби първа се хвърли в него.

— Ами — започна тя, — никога не са ми правили предложение по телефона.

В смеха й припламна нервна искра. Неотдавна беше приключила неясната си връзка с някакъв американец. Моят янки, така му викаше с тънка резервирана усмивка на огорчение. Никой от нас не го беше виждал. Бавно и с удивление ненадейно си дадох сметка колко малко я познавам.

— Сигурно — казах аз. — Съжалявам, но на момента ми се стори, че трябва да го направя.

— Още ли?

— Какво?

— Ти се струва така?

— Да, разбира се. Не ми ли вярваш?

Тя се умълча. Този неин поглед сякаш излизаше от дъното на очите й.

— Ник е прав — каза тя, — все повече заприличваш на англичанин.

Келнерът се появи и двамата с облекчение се наведохме над менютата. По време на обяда поведохме преднамерено разхвърлян разговор за новия ми пост в Института, за странното самоназначение на Ник за съветник на фамилията Ротънстайн, за последната неприятност, която Бой Банистър си бе навлякъл, и за предстоящата война. Предполагах, че тя няма да се интересува от политика, и затова, неясно защо, се подразних, когато разбрах, че е яростен противник на умиротворяването, всъщност показа се като истински войнолюбец. Когато отнесоха чиниите, тя отвори табакерата ми и си взе цигара — от резките й движения пролича, че е неспокойна, — спря с още горящата клечка в ръка и каза:

— Приемам, че ме обичаш.

Келнерът я изгледа и бързо извърна очи. Хванах китката й, придърпах ръката й към себе си и духнах клечката кибрит. Бяхме започнали втора бутилка вино.

— Да — казах. — Обичам те.

Никога преди това не го бях казвал на друг освен на Хети като дете. Бейби кимна отривисто, сякаш й бях разяснил някакъв дребен и незначителен въпрос, който я бе занимавал от дълго време.

— Нали знаеш, че трябва да се видиш с мама — каза тя.

Погледнах я безизразно. Тя пусна една иронична усмивка.

— За да поискаш ръката ми.

Двамата погледнахме едновременно към моите пръсти, които още докосваха леко китката й. Ако наистина имаше публика, моментът щеше да предизвика спорадичен смях.

— Не трябва ли да говоря с баща ти? — попитах.

И без това Големия Бобър се канеше да издаде моята монография върху германската барокова архитектура.

— О, на него му е все едно.

В таксито се целунахме, обърнахме се странично един към друг и непохватно се прегърнахме като два манекена от витрина, които изведнъж оживяват. Спомням си, че нещо подобно се беше случило преди колко — шест или седем години? — и си казах колко странно нещо е животът. Носът й беше студен и леко влажен. Докоснах едната й гърда. По Оксфорд Стрийт духаше силен студен вятър. Бейби отпусна глава върху рамото ми. Малката й ръка с пълни пръсти се приюти в дланта ми.

— Как да те наричам? — попита. — Виктор не става, нали? Звучи повече като титла, отколкото като име, и то на древен римлянин.

Вдигна глава и ме погледна. Докато минавахме покрай затворените магазини, светлините им се отразяваха в очите й като бързо сменящи се диапозитиви пред обектива на развален прожекционен апарат. В тъмнината усмивката й изглеждаше сияйна и дръзка, сякаш едва сдържаше сълзите си.

— Нали знаеш, че аз не те обичам — промълви тихо.

Обвих пръсти около нейните.

— Знам — отвърнах. — Но това няма значение, нали?

Заминах с влак за Оксфорд в един от онези измамно меки топли дни в края на октомври. Всичко беше обляно в мелодраматична светлина и светът като че ли беше притихнал не на прага на зимата, а на някакво огромно огнено начало. Носех нов и доста елегантен костюм и докато влакът препускаше, се загледах с възхищение в ръба на крачола си и кестенявия гланц върху бомбетата на лъснатите ми до блясък обувки. Имах ясно определена представа за себе си: уравновесен, спретнат, наконтен и намазан с брилянтин, мъж с мисия. Бях много спокоен за предстоящата ми среща с госпожа Бобър, дори я очаквах с нетърпение, обзет от високомерна любезност и снизхождение. Какво толкова можех да се боя от тази вятърничава персона? Но колкото повече приближавах, взе да ме обзема нещо от неумолимостта на пътя, по който влакът се носеше с грохот и необратимо отмяташе гара след гара, пушекът му се виеше покрай прозореца, сякаш блъвнал направо от пъкъла, и докато пристигна в Оксфорд, абсолютният ужас беше впил нокти в сърцето ми.

Момичето, което ми отвори, беше нова прислужница, тежка в ханша и плоска в лицето, изгледа ме недоверчиво и пое шапката ми, сякаш й подадох нещо мъртво. Семейство Бревоорт се гордееха с вечно несполучливия си избор на непоносими прислужнички; това подхранваше бохемската представа на госпожа Бобър за самата нея.

— Мадам е в кухнята, в килера — каза момичето и думите й отекнаха някак странно като част от детска песничка.

Подуших топла и противна сладникава миризма. Тръгнах след поклащащия се ханш на момичето през гостната, където тя ме остави, отстъпи назад и затвори вратата зад гърба ми с определено самодоволна усмивка. Стоях по средата на стаята, заслушан в ударите на сърцето си, загледан през прозорците със зеленикави като бутилка стъкла към дъгоцветната, но някак безвкусно пищна градина. Времето минаваше. Сетих се за първото си посещение в тази стая преди повече от десет години: Ник се беше изтегнал на канапето, а на горния етаж Бейби слушаше джазовите си плочи. Изведнъж се почувствах много стар и се видях не като изтупан светски мъж, както бях преценил, че изглеждам на тръгване, а по-скоро като гнусен особняк, съсухрен и консервиран, като някое от онези джуджета по панаирите — мъж в сбръчканото тяло на момче.

Без предупреждение вратата се отвори със замах и госпожа Бревоорт застана на прага в позата на Сара Бернар — с ръка върху дръжката на вратата, с отметната назад глава, с оголена, пълна, бяла и леко развълнувана гръд.

— Сливи! — извика тя. — Невъзможна плодовитост.

Носеше шал с ресни, широка кадифена рокля с цвят на засъхнала кръв, а двете й ръце бяха отрупани с тънки златни гривни почти до лактите, като комплект пружини, което говореше повече за цирков манеж, отколкото за царски сараи. Чак сега се сетих на кого ми напомняше видът й: на някоя от светските интригантки от романите на Хенри Джеймс, мадам Мерле или госпожа Асингам[39], но без да притежава тяхното остроумие или проницателност. Тръгна към мен, движеше се както винаги, като на невидима количка, сграбчи ме за раменете, целуна ме драматично по двете бузи, после ме отблъсна на една ръка разстояние, изгледа ме продължително с трагична сериозност и бавно закима с голямата си глава.

— Бейби казала ли ви е? — попитах плахо.

Кимна още по-рязко, така че брадичката почти се заби в гърдите й.

— Вивиън — отговори тя — ми се обади по телефона. Двамата с баща й говорихме надълго и нашироко. Ние сме толкова…

Беше невъзможно да се разбере какво ще последва. Тя продължи да ме съзерцава, очевидно потънала в размисъл, но ето че изведнъж се сепна и се активизира.

— Елате! — заповяда ми. — Имам нужда от мъжка помощ.

Въпросният килер представляваше стилизиран модел на вещерска пещера. През нисък малък прозорец, който гледаше към зеленчуковата градина, блещукаше наситено зелена зловеща светлина, която изглеждаше едновременно по-силна и по-слаба от дневната. Огромен казан със сладко от сливи клокочеше върху черна тумбеста газова печка с тънки крака и затова приличаше на тежкоатлет, привел се да вдигне огромната щанга, а върху дъската за изцеждане до очуканата мивка беше строен и чакаше цял ескадрон от стъклени буркани в различни размери. Госпожа Б. се наведе над клокочещия казан, присви очи, а ноздрите на големия й заострен като клюн нос се издуха, загреба от сладкото с черпак и го огледа недоверчиво.

— Макс смята, че някой трябва да върши тази работа — каза тя и изключи газта, — не мога да разбера защо. — Погледна ме крадешком и се ухили като някое зло бабе. — Той е голям тиранин, нали знаете. Искате ли престилка? Но сакото си трябва да свалите.

Задачата ми беше да държа бурканите, докато тя ги пълни с черпака.

— Трябва да се напълнят, докато сладкото е още топло, иначе ще се разхерметизират. — Първият буркан се пукна от горещото сладко, вторият преля и ми изгори пръстите, при което изпсувах, но госпожа Б. се направи, че не ме е чула.

— Добре — каза тя, — може би трябва малко да поизстине. Да отидем в градината. Такъв хубав ден. Искате ли нещо за пиене, или е още рано? Мод ще ни донесе нещо. Мод! Божичко, къде се е запиляло това момиче? А, ето те, как само се промъкваш. Какво ще обичате, господин Маскел? Гостите ми много хвалят моето вино от глухарчета. Или джин? Да, добре, сигурна съм, че имаме някъде. Мод, донеси джин за господин Маскел. И… тоник и всичко каквото трябва.

Мод ме погледна и за кратко по лицето й отново пробягна язвителна усмивчица, после се изниза.

Госпожа Бревоорт въздъхна:

— Подозирам, че много си позволява, но никога не мога да я хвана натясно. Толкова са хитри, а и посвоему умни.

Градината беше пред последното си пищно издихание, цялата в златисто и зелено, в умбра и червен брош[40]. Есенното слънце грееше силно. Тръгнахме по свежата трева, подуших евкалипт и тънката гореща миризма на върбинката, седнахме на една протъркана дървена пейка, която се клатушкаше, макар и опряна до грубия каменен зид под арка, обрасла с пълзящи рози. Затулено, лишено от блаженство кътче.

— Много ли ви боли ръката? — попита госпожа Б. — Може би трябваше да й сложим нещо.

— Листа от лапад — казах.

— Какво?

— Майка ми ги използваше. Втората ми майка.

— Така ли? — Огледа градината разсеяно и безпомощно. — Не знам дали тук има листа от лапад…

В този момент се появи Мод с моя джин и зелена чаша със столче, пълна с подобна на урина течност, за госпожа Бобър, което реших, че трябва да е прехваленото й вино от глухарчета. Гаврътнах половината си питие на един дъх. Госпожа Б. пак се направи, че не забелязва.

— Говорехте ми за втората си майка — подкани ме тя и отпи от виното, докато ме гледаше изпитателно над ръба на чашата си.

— Така ли? Казва се Хърмайъни — казах, леко объркан.

— Много… много хубаво име. И тя ли е ирландка?

— Да. Произхожда от семейство на квакери.

— Квакери! — изграчи пронизително тя, ококори очи, разтвори пръсти и се шляпна по напращялата си гръд с доловим плясък.

Останах с впечатлението, че изобщо не знае какво е квакер.

— Да, разбира се, човек не може да носи отговорност за роднините си — подхвърли. — Никой не го знае по-добре от мен.

Отметна глава назад и нададе дрезгаво тремоло от гръмогласен смях — безрадостен и налудничав като смеха на героиня в трагична опера. Почудих се дали да не й спомена за роднинството на майка ми с кралицата; не че съм сноб, разбира се, но такова нещо прави впечатление.

Изпих си джина и продължих демонстративно да въртя в ръце празната чаша, но тя отказа да откликне на намека.

— Имаш и брат, така ли?

И изведнъж живо се заинтересува от мъхнатото кадифе на роклята си, изпънато докрай върху големите й овални колене.

— Да — отговорих.

Гласът ми прозвуча пискливо и напрегнато като на кротък убиец при първия заплашителен прокурорски въпрос.

— Да — повтори тихо. — Защото не го спомена.

— Не е ставало дума.

— А ние си мислехме, че си единствено дете.

— Съжалявам.

Не знаех за какво се извинявам. Обля ме вълна мъчителен гняв. Ник: Ник им е казал. Госпожа Бревоорт постави чашата с вино на пейката до себе си, стана, направи няколко крачки към ливадата, спря, обърна се и се вторачи умислено в тревата под краката си.

— Разбира се — каза тя, — ще ни трябва удостоверение.

— Удостоверение ли?…

— Да, медицинско свидетелство от лекар, нали разбирате. Макс ще намери надежден човек. Толкова често тези неща се предават по наследство, не бихме искали Вивиън да страда. Разбирате, нали? — Стоеше леко приведена напред с ръце, сключени под гърдите й, гледаше ме със сериозна, блага и тъжна половинчата усмивка. — Господин Маскел, ние не се съмняваме, че вие…

— Наричайте ме Виктор, ако обичате — измънках аз. Напуши ме маниакален, зъл смях, който се надигна в гърдите ми и заплашваше да ме задуши.

— Не се съмняваме — продължи тя, неудържима като боен кораб, — че вие, разбира се, лично не сте… засегнати, ако мога така да се изразя. Но, кръвта, нали разбирате. — Вдигна сключените си ръце, пъхна ги под брадичката си в обаятелен позьорски жест, обърна се, измина няколко крачки наляво и пак се върна. — Ние, господин Маскел, въпреки прекалената ни изисканост, сме примитивни хора. Разбира се, имам предвид моя народ. Евреите са страдали много и без съмнение има още да страдат — беше права: нейният брат, жена му и трите им деца щяха да загинат в лагера Треблинка, — но през хилядите години на нашата история ние винаги сме се придържали здраво към най-съществените неща. Семейството. Децата. И към нашата кръв, господин Маскел: кръвта.

Отпусна ръце, обърна се и закрачи, този път надясно, и пак се върна в центъра на сцената. Почувствах се като театрален зрител, заклещен някъде по средата на нескончаемо второ действие, който дочува, че навън вие пожарникарска сирена и се движи по посока на собствения му дом.

— Госпожо Бревоорт… — започнах, но тя вдигна длан, широка като на пътен полицай.

— Моля ви — каза с широка ледена усмивка. — Само още две думи и обещавам да млъкна.

Зърнах, че прислужницата минава пред прозореца на гостната, и отчаяно си помислих дали да не й извикам да ми донесе още едно питие, или… направо цялата бутилка. Има ли нещо по-безнадеждно от празна, стоплена в дланта, лепкава чаша джин? Помислих си дали да не засмуча резенчето лимон, но знаех, че точно сега госпожа Б. няма да го схване като признак на отчаяние.

— Когато Вивиън се обади по телефона — продължи тя, — за да ни каже за вашето сгодяване, което, нали разбирате, беше голяма… изненада — шок беше точната дума, която премълча — за нас с баща й, аз се затворих в музикалната стая и не помръднах оттам цял следобед. Трябваше да премисля много неща. Музиката винаги помага. Пуснах си Брамс. Тези могъщи мрачни акорди. Така преливащи от тъга и все пак… окриляващи. — Наведе глава, бавно затвори клепачи и остана за миг така, сякаш вглъбена в молитва, но ето че изведнъж отвори очи и ме прониза с поглед. — Тя ни е единствена дъщеря, господин Маскел; нашето единствено скъпоценно момиченце.

Изправих се. От мускусното ухание на рози и всичко останало ме заболя глава.

— Госпожо Бревоорт — започнах. — Вивиън е на двайсет и девет години. Не е дете. Ние се обичаме — тук тя повдигна дебелите си лъскави вежди и поклати глава в знак на несъгласие: самата госпожа Тъчит[41] — и мислим, че е време да се оженим — изпелтечих аз; не точно това исках да кажа или поне не по този начин. — Брат ми страда от синдром, чието име едва ли ще ви говори нещо, а в момента и аз не си го спомням. — Нещата вървяха от зле към по-зле. — Заболяването му не е наследствено. Резултат е от това, че мозъкът му е изпитвал недостиг на кислород още в утробата. — При тази дума тя определено се стресна, а аз продължих: — Надявахме се на вашата благословия и тази на господин Бревоорт, но ако отказвате да ни я дадете, ще минем и без нея. Мисля, че трябва да сте наясно.

Изведнъж с разгорещяването на спора нещата взеха да се оправят. Усещах невидим колосан нашийник, който стягаше гърлото ми, и никак нямаше да се учудя, ако сведа поглед и открия, че нося редингот и ботуши за езда: дори и лорд Уорбъртън не би могъл да заеме по-високомерна поза. Щях изцяло да владея положението, ако не беше пулсиращата упоритост на думата утроба, която продължаваше да се търкаля помежду ни като омекнала футболна топка, която нито един от нас не смееше нито да вдигне, нито да изрита. Млъкнахме. Долавях как собственото ми дишане хрипти тихо в ноздрите ми. Госпожа Б. направи някакво причудливо движение с горната част на тялото си — полусвиване на раменете, полуизпъване на гърба, и отсече:

— Разбира се, вие ще получите нашата благословия. Както и Вивиън. Изобщо не става дума за това.

— Тогава за какво?

Понечи да каже нещо, но не посмя, устните й се раздвижиха, очите й се покриха с гланц, погледът й се разфокусира. Страхувах се да не припадне — думата апоплексия изплува в ума ми, както и, неизвестно защо, шоуто с Пънч и Джуди, което като малък бях гледал всяко лято на крайбрежната улица в Карикдръм и което ме изпълваше с притеснение дори когато се превивах от смях — но след това, за мое най-голямо учудване, тя се разплака. Никога преди това не я бях виждал да си изпуска нервите, нямаше да я видя и след това. Предполагам, че самата тя се изненада не по-малко от мен. Очевидно се сърдеше на себе си, което добави и сълзи на гняв към другите, какъвто и да е бил източникът им.

— Абсурд, абсурд — промълви и взе да търка очи, гривните й издрънчаха, килна глава на една страна, сякаш нещо беше влязло в ухото й, и за миг я зърнах така, както би изглеждала на старини.

Домъчня ми за нея, но се намеси и друго чувство, от което се засрамих, а не можех да го скрия: ликуване — гадно, подмолно, на дребно, но все пак ликуване. Има моменти като този — случват се рядко, но много изразително, когато силата преминава от единия опонент към другия тихо и мигновено, както електрическа искра прескача между електродите. Започнах да я утешавам с кухи и вероятно неискрени слова, но тя махна сърдито с ръка, сякаш пъдеше оса. Бързо се съвзе. Сълзите й секнаха. Смръкна силно и вирна глава така, че брадичката й сочеше мен.

— Не искам да сме врагове, господин Маскел.

— Не — отговорих, — не е желателно.

Макс Бревоорт пристигна малко след това, когато отново бях в гостната, а госпожа Б. беше отишла да пооправи вида си. Май върхът на тънкия му нос потрепери, щом подуши атмосферата наоколо. Имаше невероятен нюх за дебнеща опасност. Наистина приличаше на бобър с лъскавата си пригладеност, потриване на ръцете и душеща муцуна.

— Доколкото разбирам, ще си имаме зет — каза и пусна една от своите противни, лишени от чувство за хумор, озъбени усмивки. — Поздравления.

Нямаше какво повече да си кажем и останахме да стърчим малко неловко, загледани в обувките си. После заговорихме едновременно и отново потънахме в мъчително мълчание. Госпожа Б. се появи, напълно възвърнала обичайното си кралско самочувствие, но улових как Макс й хвърли строг въпросителен поглед и след така получената информация реши да продължи по-предпазливо.

— Какво ще кажете за едно питие? — попита и добави плахо: — За да отпразнуваме събитието.

— Защо не? — отвърна жена му и го озари със сияйна светкавична усмивка. — Шампанско? Ние си поговорихме. — И се обърна към мен: — Нали, господин Маскел.

— Виктор — отвърнах.

Не беше шумна сватба, така се казваше по онова време. Церемонията се състоя в гражданското на Марлъбън. Присъстваха семейство Бобър, Ник с родителите си и някаква престаряла леля, която никога не бях виждал — много богата; Бой Банистър, разбира се, и Лео Ротънстайн, както и няколко от приятелките на Бейби, вече зрели момичета със смешни шапки. Баща ми и Хети бяха пристигнали предишната вечер с ферибота, гледаха стреснато и уплашено, типични провинциалисти, срамувах се заради тях и от тях. Ник беше шафер. След това отидохме да обядваме в „Клариджис“, Бой се напи и дръпна една безобразна реч, по време на която госпожа Бобър седеше с ужасена застинала усмивка на лицето си, като не спираше да усуква една салфетка, сякаш извиваше врата на малко бяло безгръбначно животинче. Прекарахме медения си месец в Таормина. Беше горещо, а над Етна заплашително се виеше неизменен стълб дим. Четяхме, обикаляхме развалините, а вечер, докато се хранехме, Бейби ми разказваше за предишните си любовници, които се оказаха внушителна бройка. Не знам защо, но изпитваше нужда да ми говори за тези приключения, които на мен ми изглеждаха еднакво тъжни; може би това беше някакъв вид заклинание за прогонване на духове. Нямах нищо против. В известен смисъл ми беше приятно да седя и да си отпивам от виното, докато тази призрачна върволица от банкери, играчи на поло и нещастни американци се точи през претрупания с орнаменти мрачен ресторант и после изчезва в топлата осеяна със звезди нощ.

Сексът се оказа по-лесно нещо, отколкото очаквах или се боях. С голямо удоволствие открих една друга Бейби — топла, податлива, дори мечтателна, — много по-различна от онази сковаващо сурова персона, за която се бях оженил, докато тя от своя страна се забавляваше добре и направо се трогна, когато откри, че се е омъжила за трийсет и една годишен девственик. В началото имах известни трудности, но тя се изсмя, прибра косата си назад и каза:

— Милото ми, дай да ти помогна, аз съм твоето сукалче.

Последната вечер си дадохме тържествена клетва, макар и пияни, че няма да имаме деца. По Коледа тя беше вече бременна.

СКЪПА ГОСПОЖИЦЕ ВАНДЕЛЬОР. Знам, че ви позабравих. Нещо повече, избягвам ви: тази сутрин, като позвънихте на вратата ми, аз си бях вкъщи, но не отговорих. Знаех, че сте вие, защото от прозореца ви видях да пресичате площада в дъжда (какво имат младите жени против чадърите?). Почувствах се като стара мома (от друга страна, кога не съм се чувствал като стара мома?), която наднича зад дантеленото перде и гледа един свят, от който все повече се бои. Не се чувствах добре. По-точно, чувствах се отпаднал духом. Твърде много премислям нещата тук, под лампата, само аз, скърцащата ми писалка и за разнообразие — песента на птичките отвън в дърветата; пролетта набързо е презряла и е превалила в пълногласно лято като у Кийтс. Това оскърбително хубаво време ми се струва безсърдечно; винаги съм бил склонен към патетични самозаблуди. Възприемам нещата прибързано, така си мисля; трябваше да си оставя време да се съвзема след онзи публичен линч и последвалото унижение. Чувствам се като след операция или като че ли съм бил прострелян; после идваш на себе си и си казваш, добре де, не е чак толкова зле, още съм жив, пък и не болеше — защо всички тези хора около мен непрекъснато преиграват? И да, усещаш нещо като еуфория. Това е така, защото системата ти още не е поела шока или защото шокът действа като упойка. Но този кратък период на опиянение е към края си; сега превъзбудените лица са се втурнали към мястото на друг спешен случай, а после идват нощта и тъмнината, и болката отново се завръща.

Бях направо изумен, когато ми отнеха рицарското звание, после Тринити анулира почетния ми докторат, а от Института деликатно ми намекнаха, че присъствието ми там, дори във връзка с научната ми работа, е нежелателно. (От Двореца — ни вест, ни кост; госпожа У. ненавижда скандалите.) С какво заслужих това обругаване от една нация на изменници, които предават приятелите си, лъжат съпругите си, децата си и данъчните инспектори? Знам, не съм бил искрен. Това, което намират за толкова шокиращо, е, че някой — тоест един от тях — наистина не е изменил на идеала си. А аз не измених въпреки вродения ми разяждащ ме скептицизъм. Не съм се заблуждавал и за същността на направения от мен избор. Не съм като Бой с неговата момчешка вяра в добротата на човечеството, още по-малко като Куеръл, който сновеше по света, но види ли превъзходен портвайн, сядаше да спори за петте точки на догмата със свещеника на Бонголандия. О, без съмнение при мен марксизмът беше рецидив от вярата на моите деди, проявил се в немного видоизменена форма; всеки запознат с Фройд можеше да го види. Но каква утеха предлага вярата, когато съдържа в себе си собствената си противоположност, блестящата капка отрова в сърцето? Нима облогът на Паскал е достатъчен, за да търпиш живота, реалния живот в реалния свят? Фактът, че залагаш на червено, не означава, че черното не продължава да е там.

Често си мисля колко по-различно можеха да се стекат обстоятелствата за мен, ако не бях срещнал Феликс Хартман. Естествено, малко се влюбих в него. Едва ли ви е познато това име. Той беше един от най-интересните хора на Москва, едновременно идеолог и отдаден на делото активист (божичко, колко лесно човек възприема жаргона на неделните вестници!). Неговото прикритие беше търговията с кожи — магазин някъде в Брик Лейн или друго подобно нездравословно място, което му даваше възможност често да пътува както в страната, така и в чужбина. (Госпожице В., надявам се, че си водите записки.) Беше гражданин на Унгария с германски и славянски корени: баща му войник, майка му сръбкиня или словенка, нещо от този род. Говореше се, въпреки че не знам откъде се бе пръкнала въпросната мълва (нищо чудно да беше вярна), че бил ръкоположен като католически свещеник и по време на Голямата война[42] и служил като такъв в редиците на австро-унгарската армия; веднъж, когато го попитах за този период от живота му, той си замълча, само пусна една от своите преднамерено загадъчни усмивки. Имаше рана от шрапнел — „едно сражение в Карпатите“, — от която накуцваше по много очарователен начин, също като Байрон. Беше висок, с изправен гръб, лъскава синьо-черна коса, благ поглед и приятна, макар и малко пресилена усмивка. Приличаше на някой от онези пруски принцове от миналия век, целите в златни ширити и белези от дуели, които композиторите на оперети обичат толкова много. Твърдеше, че по време на битка е попаднал в плен на руската армия, а после, като дошла революцията, се присъединил към червените и участвал в гражданската война. Всичко това му придаваше леко абсурдния вид на човек с непоклатим дух и самочувствие, човек, който знае какво е сражение. Подозирам, че в собствените си представи не приличаше толкова на Принца студент[43], колкото на някой от онези изтерзани воини свещеници на Контрареформацията, които влачат окървавените си саби през димящите развалини на опустошени градове.

Алистър Сайкс ме запозна с него. Лятото на 1936-а. Пътувах за Кеймбридж в средата на август — все още имах запазен апартамент в Тринити, — за да довърша работата си върху едно дълго есе за рисунките на Пусен. Времето беше горещо, в Лондон не се живееше, а от „Бревоорт & Клайн“ ме притискаха с краен срок. В Испания войната беше избухнала, всички бяха въодушевени и се подготвяха да заминат и да се бият. Трябва да призная, че никога не ми е и минавало през ум да тръгна с тях. Не защото се страхувах — както по-късно щях да открия, бях физически подготвен и не ми липсваше кураж, макар че и тук има едно злочесто и паметно изключение, — нито пък подценявах значението на това, което се случваше в Испания. Просто не бях човек на показните жестове. Тези герои масово производство ала Джон Корнфорд[44] ми изглеждаха доста користни и ако ми позволите оксиморона, дълбоко повърхностни. Един англичанин да се втурне към някакво пресъхнало дере в Севиля, за да му отрежат главата или нещо подобно, ми се струваше проява на крайност, реторика, разхищение и пълно безсмислие. Всеки човек на действието ще ме презре за подобно изказване — не бих си и помислил да го изложа пред един Феликс Хартман например, — но аз имам друга дефиниция за ефективно действие. Червеят в пъпката върши повече работа от вятъра, който брули клоните. Всеки шпионин го знае. Така мисля и аз.

Алистър, разбира се, беше в еуфория от събитията в Испания. Отличителната черта на Испанската война — както, предполагам, и на всички идеологически войни — е пламенната всеобща преданост, да не кажа, всеобщо оглупяване, което обзема доста иначе лишени от наивност хора. Всякакви съмнения са забранени, на всички въпроси има готови отговори, място за възражения няма. Франко беше Молох, а Народният фронт се състоеше от бели дечица, които Западът страхливо и безсърдечно принасяше в жертва на този зъл демон. Фактът, че Сталин се притичваше на помощ на испанските лоялисти, а в същото време систематично избиваше всички противопоставили се на управлението му, удобно се премълчаваше. Аз бях марксист, така е, но към Железния човек никога не съм таял друго чувство освен презрение; толкова противна персона.

— Стига, Виктор! — каза Алистър, докато разглобяваше лулата си, а после извади от чашката й някаква лепкава гнусотия. — Времената са опасни. Трябва да защитим революцията.

Въздъхнах и се усмихнах.

— Градът трябва да се разруши, за да бъде спасен, това ли искаш да ми кажеш?

Бяхме се разположили на слънце в два шезлонга в малката задна градинка под прозорците на апартамента му в Тринити. Алистър сам се грижеше за градинката и трогателно се гордееше с нея. Имаше рози и кученца, а ливадата беше гладка и равна като маса за билярд. Наля чай от син чайник, като кокетно придържаше капака му с върха на пръста си. Бавно и мрачно поклати глава.

— Виктор, понякога се чудя доколко си предан на каузата.

— Не се съмнявам — отвърнах — и ако бяхме в Москва, щеше да ме предадеш на тайната полиция.

Той ме изгледа обидено.

— О, Алистър — продължих отегчено, — за бога, и двамата знаем много добре какво става там. Не сме нито слепи, нито глупави.

Отля малко чай в чинийката си и го изсърба шумно с пресилено издадени напред устни; това беше един от начините му да покаже класовата си солидарност — нещо, боя се, доста пошло, показно и леко противно.

— Да, но въпреки това ние вярваме — каза той, млясна и се усмихна, после се отпусна назад върху избелелия раиран брезент на шезлонга, като уравновеси чашата и чинийката си върху издутото си шкембенце. Изглеждаше толкова самодоволен с марковия си пуловер без ръкави „Феър Айл“ и кафявите си обувки, че ми се прииска да му фрасна един.

— Говориш като свещеник — казах.

Той ми се ухили така, че се видяха двата му предни зъба, раздалечени като на заек.

— Колко странно, че го казваш, защото след малко ще дойде един човек, който навремето е бил свещеник. Ще го харесаш.

— Ти забравяш — вкиснах се аз, — че произхождам от семейство на свещеници.

— Значи, ще има за какво да си говорите.

След малко се появи прислужникът на Алистър — раболепно полуджудже, което непрекъснато си подръпваше перчема — божичко, как ги презирам тия хора! — за да му съобщи, че има посетител. Феликс Хартман беше облечен в черно: черен костюм, черна риза и в разрез с обстановката, изящни лачени обувки като за бал. Докато прекосяваше ливадата към нас, забелязах, че се опитва да скрие накуцването си. Алистър ни представи и ние си стиснахме ръцете. Ще ми се да мога да кажа, че някаква неспокойна искра на доловени възможности прескочи между нас, но подозирам, че важните първи срещи придобиват ореола си чак след време, когато мислено се върнем към тях. Неговото ръкостискане, силно и отсечено, не издаваше нищо друго освен леко и немного учтиво безразличие. (И все пак какъв странен ритуал е ръкостискането; винаги го възприемам в хералдически план: тържествено, старовремско, малко нелепо и неприлично, но въпреки всичко особено трогателно.) Топлите славянски очи на Феликс с цвят на карамел — онзи карамел, който зиме, на връщане от училището на госпожица Молино, приготвяхме привечер заедно с Хети от разтопена захар, която изсипвахме в тавичка — се спряха за миг върху лицето ми, след което се извърнаха нехайно. Това беше една от тактиките му — винаги да изглежда малко отнесен; млъкваше за миг по средата на изречението, смръщваше вежди, после уж се сепваше и продължаваше. Имаше и друг навик — като го заговориш, независимо колко сериозно и настойчиво, да се завърти бавно на пета, да изкуцука встрани с наведена глава, после да се закове намясто с гръб към теб и сключени отзад ръце, така че да не знаеш дали те слуша, или е изцяло погълнат от далеч по-дълбокомислен разговор със самия себе си. В крайна сметка така и не успях да реша дали тези превзети изпълнения са истински, или просто пробва дали минават, нещо като репетиция насред пиесата, когато актьорът отскача зад кулисите да си припомни набързо някакъв трик, докато колегите му продължават да изнасят представлението на гърба си. (Надявам се, госпожице В., че не се учудвате на употребата на думата истински в този контекст; в противен случай, значи, нищо не ви е ясно за нас и нашия малък свят.)

— Феликс се занимава с търговия на кожи — каза Алистър и се изкиска.

Хартман се усмихна апатично.

— Алистър, голям си умник — отвърна му.

И тримата стояхме на тревата, малко неловко, защото имаше само два шезлонга; Феликс Хартман съзерцаваше лъскавите бомбета на обувките си. След малко Алистър, както си жумеше срещу слънцето, изведнъж остави чашата, измънка нещо за трети шезлонг и изчезна. Хартман премести погледа си към розите и въздъхна. Заслушахме се в жуженето на лятото около нас.

— Вие сте изкуствовед, нали?

— По-скоро историк.

— Но на изкуството?

— Да.

Той кимна и сведе очи на нивото на коленете ми.

— И аз разбирам малко от изкуство — подхвърли.

— Така ли? — Изчаках, но той не продължи. — Много харесвам германския барок — додадох, повишавайки глас. — Познат ли ви е този стил?

Той поклати глава.

— Не съм германец — отбеляза с печален тон и се обърна намусено на една страна.

Отново потънахме в мълчание. Почудих се дали не съм го засегнал с нещо, или просто му досаждам, от което леко се подразних; в края на краищата не може всички да бъдем простреляни в Карпатите. Алистър се върна с третия шезлонг и докато се мъчеше да го отвори сред рой ругатни, здравата си прищипа палеца. Предложи ни да свари пресен чай, но Хартман отказа безмълвно, като махна с лявата си ръка в знак, че отхвърля предложението. Седнахме. Алистър въздъхна дълбоко; градинарите имат този ужасен навик да въздишат, докато съзерцават ботаническите си творения.

— Жалко, като си помисли човек за Испания и избухналата война — обади се той, — а ние си седим тук и се припичаме на слънце. — Приведе се към Феликс и докосна ръкава на черния му костюм. — Не ти ли е топло, старче?

— Да, разбира се — отговори Хартман и отново кимна с онази особена смесица от безразличие и мрачна тържественост.

Пак пауза. Камбаните на Кингс Колидж забиха, металният им звън отекваше мощно и нависоко в плътния син въздух.

— Алистър смята, че всички трябва да заминем за Испания и да се сражаваме срещу Франко — подхвърлих небрежно, но се стреснах, когато Хартман вдигна погледа си и за миг го стовари върху мен с подчертана театралност, което допълнително ме изнерви.

— И може би е прав — отвърна.

Ако не хун, помислих си, тогава със сигурност е австриец или във всеки случай родом някъде в немскоезичния свят; цялата тази мрачна навъсеност, просмукана от сантименталност, може да бъде резултат единствено от възпитание сред сложносъставни думи.

Алистър седеше напрегнато, приведен напред с долепени и пъхнати между коленете си длани, с онова негово изражение на страдащ от запек булдог, което винаги предвещаваше разпалена полемика. Но преди да се хвърли в атака, Хартман се обърна към мен.

— Каква е вашата теория за изкуството?

Странно, като си помисля сега колко естествени ни се струваха тези въпроси навремето. В онези дни ние непрекъснато се питахме един друг такива неща, искахме обяснения, доказателства; предизвиквахме се, защитавахме нещо, нападахме се един друг. Задавахме въпроси за всичко. Дори и най-догматичните марксисти сред нас познаваха шеметното и опияняващо вълнение да подложиш на съмнение всичко, в което си мислиш, че вярваш, да изложиш есенцията на вярата си и като някакво деликатно кълбо от фантастично преплетени стъклени нишки да го подхвърлиш в хлъзгавите и по всяка вероятност отмъстителни ръце на идеологическия си опонент. Това подхранваше у нас илюзията, че думите са действия. Бяхме млади.

— О, не го закачай на тази тема — намеси се Алистър. — Ще има да слушаме за значението на формата и автономността на обекта до второ пришествие. Той вярва единствено в това, че изкуството е безполезно.

— Предпочитам думата неутилитарно — казах. — Но така или иначе, становището ми относно това се промени, както и относно много други неща.

За кратко ни прихлупи тишина и атмосферата се сгъсти. Погледнах единия, после другия и ми се стори, че долових как нещо невидимо пробяга помежду им, не точно сигнал, а по-скоро безмълвен знак, като онези почти неуловими кимвания, които прелюбодейците си разменят в мъжка компания. Тогава все още това явление ми изглеждаше странно, но колкото по-надълбоко навлизах в света на тайните, толкова повече го опознавах. То бележи момента, когато насред обичайните празни приказки група посветени започват да обработват потенциалния си обект за вербуване. Винаги става по един и същ начин: настъпва пауза, в която атмосферата набъбва, следва нехайно подновяване на старата тема, въпреки че вече всички, включително и обектът, са наясно, че на практика темата е безвъзвратно променена. По-късно, когато самият аз минах на страната на посветените, тази тайна и рискована операция винаги ме разтреперваше. Няма нищо по-несигурно и вълнуващо от нея с изключение, разбира се, на някои сексуални маневри в любовната игра.

Бях наясно какво става; знаех, че ще ме вербуват. Беше възбуждащо, страшно и малко смешно, все едно са те издърпали направо от публиката да риташ в мач на горните класове. Беше и забавно. За нас тази дума вече няма предишния си смисъл. Забавлението не е забавление, а проверка на автентичността, удостоверяване на качествата. Най-важните въпроси ни забавляват. Това е нещо, което такива като Феликс Хартман така и не разбраха.

— Да — казах аз, — веднъж точно тази теза защитавах — за превъзходството на чистата форма. Толкова голяма част от изкуството е анекдотична само защото това допада на сантименталния буржоа. Докато аз искам нещо сурово и премислено, като истинския живот: Пусен, Сезан, Пикасо. Докато тези нови движения — този сюрреализъм, тези безинтересни абстракции, — какво общо имат те с действителния свят, в който хората живеят, работят и умират?

Алистър изръкопляска вяло и беззвучно. Хартман не му обърна внимание. Умисли се и намръщено се загледа в глезена ми.

— А Бонар? — попита.

Точно тогава всички говореха за Бонар.

— Домашно благополучие и секс в събота вечер.

— Матис?

— Ръчно рисувани пощенски картички.

— Диего Ривера?

— Истински народен художник, разбира се. Голям майстор.

Направи се, че не вижда как прехапвам устни, защото едва сдържах смеха си; спомням си как веднъж зърнах Бернард Беренсон[45] да се усмихва по същия начин, когато най-безсрамно взе да приписва качества на евтин фалшификат, който един нещастен американец се канеше да купи на баснословна цена.

— Голям колкото Пусен ли? — попита той.

Свих рамене. Значи, се беше осведомил за моите интереси. Някой беше говорил с него. Погледнах Алистър, но той бе зает да разглежда пострадалия си палец.

— Не в това е въпросът — отговорих. — По същество сравнителната критика означава фашизъм. Нашата задача — как елегантно наблегнах на нашата — е да изтъкнем прогресивните елементи в изкуството. В такива времена без съмнение това е първата и най-важна мисия на критика.

Последва второ многозначително умълчаване. Докато Алистър си смучеше палеца, Хартман седеше и кимаше, а аз извърнах поглед така, че да вижда профила ми — целият пролетарска скромност и твърда решителност; изглеждах — в това съм сигурен — като някоя от онези разпалени барелефни фигури на пиедестал, каквито са паметниците на социалистическия реализъм. Странно как малките измами се вплитат в паяжината на ума. Диего Ривера — божичко! Алистър ме наблюдаваше с лукава усмивка.

— И което е по-важно — обърна се той към Хартман, — когато революцията победи, Виктор иска да стане министър на културата, за да може да обискира всички богаташки домове в Англия.

— Точно така — намесих се, сериозен като стара мома, — не виждам защо шедьоври, плячкосани от ненаситните ни предци в няколко европейски войни, не трябва да бъдат върнати на хората и подредени в обществена картинна галерия.

Алистър се надигна, шезлонгът изпука под него, и потупа Хартман по коляното.

— Видя ли! — каза доволно. Беше ясно, че говори за нещо повече от моите кураторски амбиции; Алистър много се гордееше със способността си да открива нови таланти. Хартман се смръщи малко измъчено, както правят големите певци, щом доловят фалшива нотка в акомпанимента, но за момента решават да я преглътнат.

— Значи — отрони той бавно и склони глава замислено, — вие сте против буржоазното тълкуване на изкуството като лукс…

— Категорично против.

— …и смятате, че творецът носи своя ясен политически дълг.

— Като всеки от нас — отговорих — творецът трябва да допринася за напредничавия ход на историята.

О, държах се направо безочливо, като мъжкарана, решила да изгуби девствеността си.

— В противен случай?… — добави той.

— В противен случай става излишен и изкуството му пада до нивото на декоративното или просто задоволява личните си мечтания…

Тогава всичко утихна, постепенно замря и аз се почувствах като увиснал в неясен ужас; смятах, че сме по средата, а не в края на тази интересна дискусия. Хартман ме погледна право в очите, май за пръв път, и тогава проумях две неща: първо, че нито за миг не се е подвел от моите храбри политически праволинейни твърдения и второ, че вместо да се разочарова или засегне, той, обратното, беше доволен, че съм го излъгал или най-малкото, че му бях пробутал внимателно преиначена версия на евентуалната истина. Сега вече ставаше трудно, защото в известен смисъл идваше ред на същността на въпроса. Трудно е за всеки, който не се е отдал с цялото си сърце на вярата (и пак повтарям, госпожице В., така стоят нещата: трябва сам да се предложиш, това не те спохожда като Божие откровение свише), да разбере как съзнанието на вярващия може да се раздели на много отделни преградки, съдържащи безброй противоречиви догми. Те не са херметически затворени, а по-скоро като клетките на акумулатора (ако се не лъжа, той функционира така), където електрическата искра прескача от клетка в клетка и така набира сила и посока. Смесваш киселината на световноисторическата необходимост и дестилираната вода на чистата теория, свързваш своите опорни точки и ето че със светкавица и трясък скалъпеното чудовище на предаността с опънати до скъсване шевове и навъсено маймунско чело бавно и неуверено се надига от операционната маса на д-р Диаболо. Така става за такива като нас — имам предвид като Феликс Хартман и мен, — но може би не за такива като Алистър, който си беше по природа безобиден, с неговата простодушна вяра в справедливостта и неизбежността на каузата. Затова, когато онзи ден в Кеймбридж сред лимонено-синкавата светлина на замаяната от слънце градина на Психея Хартман ме погледна, докато оръдията на фалангистите гърмяха на петстотин мили южно от нас, той видя, че аз съм точно това, което му трябва: по-твърд от Алистър и по-послушен от Бой, човек на казуистиката, който може да цепи идеологическия косъм до безкрайното му отъняване — с други думи, човек, който търси в какво да вярва (Няма по-вярващ богомолец от падналия на колене скептик — Куеръл dixit), и не остана нищо повече за казване. Хартман нямаше вяра на думите и се стараеше да ги използва пестеливо — никога повече, отколкото изисква конкретният случай.

Най-ненадейно Алистър се изправи и някак припряно започна да събира приборите за чай, като демонстративно ни показа, че не иска да ни пречи, затова се отдалечи, мърморейки сърдито; държеше подноса високо пред себе си, сякаш върху него носеше обидата си: предполагам, че и той беше малко влюбен във Феликс — май повече от малко, — и сега, когато неговото упражнение по сватосване се осъществи така ефикасно и експедитивно, той ревнуваше. Хартман изобщо не забеляза излизането му. Седеше напрегнато приведен напред, с наведена глава, лакти върху коленете и сключени ръце (сигурно е белег на вродена грациозност да можеш да седиш в шезлонг, без да приличаш на разплута жаба). След миг ме погледна странично с крива, необикновено дивашка усмивка.

— Сигурно познавате Бой Банистър — каза.

— Разбира се, всички познават Бой.

Той кимна, все още със същата свирепа цинична физиономия и един проблясващ кучешки зъб.

— Той ще посети Русия — започна. — Време му е да се разочарова от съветската система. — Лицето му доби вълче изражение. — Дали бихте заминали с него? Мога да го уредя. Ние… те… имат много съкровища на изкуството. В обществени галерии, разбира се.

Разсмяхме се едновременно, от което се почувствах неловко. Сигурно звучи странно, особено от моите уста, но винаги съм възприемал съучастничеството, намекнато по този начин — сподавен кикот, леко стискане на ръката, тайно намигване, — като нещо неприлично, срамно, дребен заговор срещу свят, който, общо взето, е много по-отворен и свестен, отколкото ние двамата с моя близък съучастник можем някога да бъдем. Въпреки мрачния чар на Феликс Хартман и неговата изящна елегантност, в действителност аз винаги съм предпочитал гангстерите и главорезите, с които ми се налагаше да работя по-късно, такива като клетия Олег Кропотски с ужасните му костюми и пепеляво лице като на малка развратница; те поне не се правеха на възмутени от грозната игра, в която, колкото и да е парадоксално, се оказвахме партньори. Това обаче се случи много по-късно; засега нетърпеливата девица беше все още на етап целувки и съвсем непокътната. Усмихнах се в лицето на Феликс Хартман и с нехайство, което не чувствах, казах да, може би ми трябват една-две седмици в обятията на Майка Рус, за да втвърдя идеологическите си позиции и да заздравя връзките си на солидарност с пролетариата. При тези думи погледът му се изостри — другарите никога не са разбирали от ирония, — отново се намръщи срещу лъщящите бомбета на обувките си, после заговори съвсем сериозно за преживелиците си във войната срещу белите: опожарени села, изнасилени деца, а една дъждовна вечер някъде в Крим попаднал на старец, който бил прикован на кръст върху вратата на собствената си плевня и още жив.

— Застрелях го право в сърцето — каза той, изпъна палеца и показалеца си като пистолет и го гръмна безшумно. — Нищо друго не можех да направя за него. Още виждам очите му в съня си.

Кимнах и също се загледах мрачно в краката си, за да покажа колко искрено се разкайвам за шеговитото подмятане относно светата Майка Русия; но под капака на уж гузния ми вид едва сдържах безсрамния си смях, сякаш малък, зъл и пакостлив дух се беше вселил в мен, запушил уста с ръце, издул бузи до пръсване и върти лукавите си, светнали от злъч очички. Не че смятах ужасите на войната за смешни, нито Хартман — за абсурден; не такъв смях ме беше напушил. Може би дори смях не е думата. Онова, което чувствах в такива моменти — а от тях щеше да има много: тържествени, тихи, набъбнали от знамения, — беше нещо като истерия, състояща се от равни части отвращение, срам и смразяващо кръвта веселие. Не мога да го обясня — или мога, но вероятно не искам. (Човек може да научи прекалено много за себе си, това вече ми е добре известно.) Някой някъде беше писал, за съжаление, не помня кой, за ликуващия ужас, който те обзема в концертната зала, когато насред недовършената част оркестърът замлъква със скърцане, а виртуозът вдига ръка в готовност да забие лъка си в трептящото сърце на каденцата. Въпреки че написалият го беше циник, а като марксист (още ли съм марксист?), аз би трябвало да се възмутя от него, знам много добре за какво говори и тайничко аплодирам заядливата му откровеност. Да вярваш, е трудно и бездната е винаги под краката ти.

Алистър се върна. Като видя, че двамата с Хартман сме потънали в нещо като мълчаливо единомислие, каквото може би и беше, разсърди се още повече.

— Е — попита, — решихте ли бъдещето на изкуството?

Когато никой от нас не отговори — Хартман вдигна празен поглед и се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни кой е, — той се отпусна тежко в шезлонга, който изпука болезнено в знак на протест, скръсти късите си ръце пред гърдите и се загледа в храст бледорозови рози.

— Какво ще кажеш, Алистър? — обадих се аз. — Господин Хартман…

— Феликс — спокойно ме поправи Хартман, — ако обичаш.

— …ми предложи пътуване до Русия.

Имаше нещо у Алистър — комбинация от не много убедителна булдожка стръв и почти моминска колебливост, да не говорим за подкованите му ботуши и сака от мъхест туид, — което караше хората да се отнасят безжалостно с него.

— О? — учуди се.

Не ме погледна, само стегна скръстените си ръце още по-здраво около тялото си, докато под погледа му розите като че ли се изчервиха и станаха по-наситено розови.

— Ще ти бъде интересно.

— Предполагам — подхвърлих нехайно, — ще ходим двамата с Бой.

— И още един-двама други — пророни Хартман, загледан в ноктите на ръцете си.

— С Бой ли? — повтори Алистър и се изсмя гадно. — По всяка вероятност ще ви вкара в ареста още първата вечер в Москва.

— Сигурно — казах с леко заекване (Други ли? — какви други?). — Значи, няма да скучаем.

Хартман продължаваше да изучава ноктите си.

— Разбира се, ще уредим да имате екскурзовод и всичко останало — каза той.

Да, другарю Хартман, не се съмнявам.

Споменах ли, че до един пушехме като локомотиви? По онова време всички пушеха и навсякъде се носехме обвити в облаци цигарен дим. С болка си спомням как в този пуритански век на талази издишвахме във въздуха сиво-синкави кълба, които като у Вато напомняха спускащ се здрач, покрита с мъглица трева, сгъстени силуети под високи дървета — въпреки че бълващата дим лула на Алистър говореше по-скоро за индустриална Англия, отколкото за Версай.

— Бих искал да видя Русия — обади се Алистър. Раздразнението му беше отстъпило място на копнежа. — Москва, Невски проспект…

Хартман се прокашля.

— Може би — отвърна му, — но друг път…

Алистър се размърда, после се тръшна, като че ли брезентът под него беше батут.

— О, виж, старче — каза му тогава, — не исках да… не исках…

Чудя се кога точно се случи — моментът, в който двамата с Хартман се обединихме в негласен съюз срещу Алистър? Или бях само аз? Никак не съм сигурен дали Хартман беше способен да мисли за някого или нещо, което не е в обсега на непосредственото му внимание. Да, май бях само аз, в самотен танц, един Нижински на суетата и дребнавата заядливост. Не искам да преувеличавам въпроса, но не мога да не се запитам дали разочарованието, което му причинихме този ден — отказаните му препускания в степта, сериозни разговори с отрудените синове на земята, разходки по московския Невски проспект[46] с някой красив разглезен свещеник до себе си, — дали това не се оказа един от по-големите камъни в растящата планина от беди, която щеше да затисне душата му двайсет години по-късно и свит на леглото си в усойната стая, да захапе пълната с отрова ябълка. Казвал съм го и преди, ще го кажа отново: малките предателства терзаят сърцето най-много.

— Кажи ми — обърнах се към Хартман, когато Алистър спря да се тръшка върху пружините на своето недоволство — колко души ще бъдем.

С ужас си представих как ме развеждат из завод за трактори в компанията на градски чиновници с псориазис на кожата, на трътлести лелки от Централна Англия с кожени шапки и на уелски миньори с вълнени пелерини, с които след борша и вечерята на самообслужване в хотела ще трябва до късно да слушам бодряшки певчески изпълнения. Госпожице Вандельор, не си мислете, че марксистите, или поне тези от моята порода, са стадни животни. В тълпата човек е симпатичен, но само от разстояние.

Хартман се усмихна и обърна към мен голите си невинни длани.

— Не се тревожи — каза, — просто едни хора. Ще ти бъдат интересни.

Не, няма.

— Хора от партията ли? — попитах.

(Между другото, госпожице В., вие знаете, нали така, че никога не съм бил партиен член? Никой от нас не беше. Дори в Кеймбридж, в най-лудешките ни години — тук си представям иронична усмивка — въпросът за подобно членство никога не е стоял. Апостолите бяха нашата партия. Бяхме агенти под прикритие още преди да сме чували за Коминтерна или за съветски вербовчик, който да нашепва в ушите ни всевъзможни ласкателства.)

Хартман поклати глава, продължаваше да се усмихва, после леко притвори тъмните си клепачи с дълги мигли.

— Просто… хора — каза. — Имай ми доверие.

О, доверие: ето, това е дума, на която мога да посветя една-две страници, на нейните нюанси и градации, на оттенъците, които приема или губи в зависимост от обстоятелствата. Навремето се бях доверявал на такива ненадминати мошеници, които човек може само да се моли никога да не срещне, а в живота ми има и неща, и тук не говоря само за грехове, които не бих разкрил и пред собствения си баща. В това отношение не се различавам от повечето хора, макар и обременени с по-малък брой тайни от мен, което, стига да се замислиш, бързо ти става ясно. Вие, скъпа госпожице Вандельор, бихте ли казали на адмирала какво вършите с вашия младеж и докъде стигате в среднощните си игрички в Голдърс Грийн[47]? Ако животът ме е научил на нещо, то е, че в тези неща няма абсолютни граници нито на доверие, нито на вяра, нито на нищо. И слава богу! (Не, предполагам, че вече не съм марксист.)

Над нас в мечтателно синия зенит на небето един малък сребрист самолет бръмчеше измъчено. Помислих си за бомбите над белите испански градове и се сепнах също като Алистър преди това от мисълта за непонятното разминаване на време и място; как е възможно да съм тук, докато всичко онова се случва там? Не че се измъчвах заради жертвите, не; далечната смърт е безплътна.

Алистър направи опит да подхване разговор за Ирландия и Шин Фейн, но никой не му обърна внимание и той пак се сви намусен, скръсти ръце и се вторачи в бедните рози, сякаш искаше да ги покоси с поглед.

— Слушай — обърнах се към Хартман, — какво искаше да кажеш с това, че е време Бой да се разочарова от марксизма?

Хартман имаше навика да държи цигарата си по особен начин — в лявата ръка, между третия и четвъртия пръст, свита под ъгъл към палеца му, така че, когато я поднасяше към устните си, той сякаш не всмукваше, а като че ли отпиваше от тънко бяло шишенце. Непрестанен облак дим със същия сребристосив цвят като на аероплана, който вече не се виждаше, се носеше около нас сред пулсиращата светлина на пладнето.

— Господин Банистър е… как да кажа, важен човек — започна предпазливо Хартман, премрежи поглед и го обърна встрани от нас. — Има отлични връзки. Неговото семейство, приятелите му…

— Да не забравяме неговите мъже и момченца — подхвърли Алистър кисело, но видях как веднага съжали за думите си.

Хартман кимна с усмивка и притвори очи, за да го отпъди.

— За нас ползата от него — вече, сигурен съм, разбирате кого визирам, като казвам нас, — та ползата е, че той може с лекота да общува с различни слоеве от обществото, от Адмиралтейството до кръчмите в Ист Енд. Това е важно в страна, в която класовите разделения са ясно очертани. — Изведнъж изправи гръб и се плесна по коленете. — За него имаме план. Разбира се, това ще бъде дългосрочна кампания. И първото нещо, истински важното нещо е да се види, че се е отказал от предишните си убеждения. Разбра ли? — Разбрах. Нищо не казах. Той ме изгледа. — Съмнения ли имаш?

— Предполагам — намеси се Алистър с лукав тон, — че и на Виктор, като на мен, му е трудно да повярва, че Бой е способен на дисциплината, която се изисква за подобна лицемерна кампания, за каквато вероятно говориш.

Хартман сви устни и се загледа в пепелта на цигарата си.

— Може би — отвърна спокойно — вие не го познавате достатъчно добре. Той е многостранна личност.

— Както и всички ние — казах.

Той кимна с пресилена любезност.

— Така е. Затова сме тук — с което искаше да каже, че затова аз съм тук — и водим този важен разговор, който в ушите на непосветения сигурно не изглежда нищо повече от безцелно и непринудено приятелско бъбрене между трима цивилизовани джентълмени в прелестна градинка през красив летен ден.

Изведнъж централноевропейското му притворство адски ме подразни.

— И аз ли влизам в групата на посветените? — попитах.

Той бавно извърна очи и погледът му ме обходи от глава до пети.

— Приемам на доверие, че си — отговори. — Или че ще бъдеш…

Ето пак тази дума: доверие. Въпреки това ми беше трудно да устоя на прибуления му многозначителен поглед. Слаб, с черен костюм, сключил отпред бледите си като на свещеник пръсти, седеше на слънце и не толкова ме наблюдаваше, колкото седеше и чакаше… какво? Да му падна в ръцете. За миг, леко потресен, си дадох сметка какво би било да си жена, която той желае. Собственият ми поглед обаче се разфокусира и извърна, когато за кратко механизмът ми за самообладание засече с леко прищракване, и аз взех упорито да четкам несъществуващите прашинки от ръкава на сакото ми и с глас, който поне на мен ми прозвуча като крякане, казах:

— Дано не си избрал погрешния човек за това доверие.

Хартман се усмихна, отпусна се назад с доволно изражение, докато аз обърнах лице настрани, защото изведнъж се почувствах потиснат и засрамен. Да, колко измамно лесни са истински важните стъпки, които предприемаме в живота.

— Корабът ви тръгва след три седмици от пристанището на Лондон — каза той. — Амстердам, Хелзинки, Ленинград. Казва се „Освобождение“. Хубаво име, нали?

Хубаво име, ама скапано корито. „Освобождение“ беше бавен търговски кораб с тъпа муцуна на кърмата, който пренасяше блокове чугун, каквото и да беше това, за народните леярни пещи. Северно море представляваше бурно мятащо се безбрежие от сиви вълни, всяка висока колкото половин сграда, и през него пореше малкият ни кораб, грухтеше и се лашкаше като метално прасе, риеше със зурлата си нагоре-надолу в коритото с трици, а опашката му оставяше невидима диря след нас. Капитанът ни беше доста пълен холандец с черна брада, който бил прекарал ранните години от кариерата си в Нидерландските Източни Индии[48], зает в дейности, които според цветистите му, но доста мъгляви описания ми се сториха нещо подозрително като, да речем, търговия на роби. За Съветския съюз говореше с присмех и отвращение. Екипажът му представляваше смесица от всички раси — мърлява потайна банда с вид на пирати. Бой не можеше да се нарадва на късмета си; прекара почти цялото пътуване в спалните каюти, сменяше леглата и партньорите си с всяка вахта. Дочувахме шума от пиянски изстъпления, който идваше от търбуха на кораба с доминиращия глас на Бой, който пееше моряшки песни и ревеше за още ром.

— Каква разгонена тайфа! — изреваваше щастливо, щом се случеше да излезе на пътническата палуба с боси крака и кървясали очи, за да проси цигари и нещо за ядене. — Да не говорим пък за теснотията!

Винаги съм се чудил как така на Бой все му се разминаваше. Въпреки срамните си безчинства по време на плаването той си остана любимец на масата на капитан Клоос и дори когато беше подадено оплакване срещу него от един от по-младите моряци, който тъгуваше по момичето си, въпросът беше потулен.

— Заради този негов прочут чар — цупеше се Арчи Флетчър. — Някой ден точно той ще го загроби, като стане на възраст, дебел и грохнал.

Самият Флетчър, хетеросексуален и напълно лишен от чар, в общи линии не одобряваше компанията ни, смяташе я за прекалено лекомислена за делегация, уж грижливо подбрана от Коминтерна да играе ролята на челен отряд в това английско посещение под прикритие. (Да, госпожице В., имам предвид сър Арчибалд Флетчър, който днес е един от най-злостните говорители на консерваторите; как само умеем да се пребоядисваме ние, идеолозите.) Имаше и двама преподаватели от Кеймбридж — лули, пърхот и вълнени шалчета, — които познавах бегло; Бил Дарлинг, социалист от Лондонския икономически институт, който още тогава правеше впечатление на прекалено нервен и раздразнителен, за да бъде шпионин; един доста нафукан млад аристократ на име Белвоар, същият консерватор Белвоар, който през шейсетте години се отрече от титлата си, за да влезе в кабинета на лейбъристите, и заради тази социалистическа преданост беше възнаграден с пост в Министерството на спорта или нещо подобно. Това бяхме, цял кораб, пълен със застаряващи момчета, порехме вълните и есенните бури на път за Скагерак[49], оттам към Балтийско море, за да се запознаем с бъдещето от първа ръка. Не е нужно да казвам, че според мен това си беше „Корабът на глупците“ от кой там беше анонимен средновековен майстор на перото[50], с бяло къдраво море и стилизиран, яхнал вълните делфин, а нашата групичка, загърната в роби и със смехотворни шапки, се е скупчила на задната палуба и гледа на изток към символа на надеждата, твърдостта и да не забравяме, невинността.

Знам, че това посещение в Русия — първо и последно, би трябвало да бъде и сигурно е едно от формиращите събития в моя живот, но въпреки това спомените ми са странно замъглени като чертите на очукана от времето статуя; формата е запазена, впечатлението за значимост и каменна тежест — също, само детайлите са до голяма степен размити. Санкт Петербург, разбира се, беше удивителен. Загледан в тези красиви проспекти, имах чувството (клетата Психея!), че около мен ехтят тромпети и възвестяват началото на голяма имперска операция: обявяването на война или сключването на мир. Години по-късно, когато другарите ме увещаваха да дезертирам, прекарах една безсънна нощ, за да претеглям на везните кое си струва да изгубя — Лувъра или Ермитажа, — и трябва да кажа, че изборът не беше толкова лесен, колкото предполагах.

В Москва имаше по-малко архитектурни забележителности, които да отвличат вниманието ми от трудовите хора, крачещи по тези абсурдно широки, посивели от кишата улици. Времето беше непривично студено с вятър, в който вече се усещаше режещата острота на зимата. Бяха ни предупредили за недостига на храни и въпреки че по това време най-страшният глад в провинцията беше вече отминал, като гледаха тези прегърбени тълпи, дори и най-големите ентусиасти в нашата група не можеха да не видят белезите на всеобщ недоимък и стаен страх. Да, госпожице В., напълно откровен съм: Русия на Сталин беше страшно място. Но ние си казвахме, че това, което се случва тук, е само една първа стъпка. Човек трябва винаги да държи сметка за фактора време, ако иска да разбере нас и нашата политика. На настоящето прощавахме в името на бъдещето. А после е въпрос на избор; докато минавахме покрай внушителните паметници на Северната Венеция на Петър I или се въртяхме неспокойно върху дюшеците на буци в хотел „Нова Москва“, или когато с отегчено вцепенение зяпахме през мръсните прозорци на кандилкащия се влак към безкрайни мили от празни полета, пътувайки на юг към Киев, с вътрешния си слух долавяхме глухо и отдалеч, но с натрапчива отчетливост тропота и подрънкването на строените за обучение армии някъде на запад. Хитлер или Сталин: може ли да има нещо по-просто в живота?

Изкуство имаше. Тук, казвах си аз, тук за пръв път от времето на Италианския ренесанс изкуството е станало обществено достояние, достъпно за всички, светлина, която огрява дори и най-скромното съществуване. Под изкуство, едва ли е нужно да ви казвам, разбирах изкуството от миналото: социалистическия реализъм отбягвах с тактично мълчание. (Един афоризъм: За изкуството кичът е това, което е физиката за математиката — неговата технология.) Но можете ли да си представите моето вълнение при мисълта за възможностите, които се откриваха пред мен в Русия? Изкуство, достъпно за хората — Пусен за пролетариата! Тук се изграждаше общество, което в своите механизми можеше да приложи правилата за порядък и хармония, действащи в изкуството; общество, в което творецът няма да е вече дилетант или романтичен бунтар, парий или паразит; общество, чието изкуство ще има по-дълбоки корени в живота на обикновените хора, отколкото е имало в която и да е друга епоха от Средновековието насам. Каква възможност за всяка жадуваща сигурност чувствителност като моята!

Спомням си един разговор на тази тема с Бой през последната нощ, преди да акостираме в Ленинград. Казвам разговор, но всъщност беше една от лекциите на Бой. Беше пиян и в страшно заядливо настроение, опитваше се да изложи това, което претенциозно наричаше своя теория за упадъка на изкуството във времето на буржоазните ценности, която бях чувал безброй пъти преди това и според мен я беше откраднал от един бежанец, чешки професор по естетика, с когото трябваше да проведе разговор по Би Би Си, но чийто акцент бил толкова неразбираем, че излъчването му по радиото се оказало невъзможно. Не беше нищо оригинално, състоеше се главно от прибързани обобщения за величието на Ренесанса и хуманистичните самозаблуди на Просвещението, всичко това забъркано и оплетено с цел да се стигне до тезата, че в наше време само тоталитарната държава може да поеме ролята на легитимен покровител на изкуствата. Аз, разбира се, вярвах в това — и продължавам да вярвам, колкото и да е чудно, — но през онази нощ, превъзбуден, предполагам, от джина „Холандс“ и от режещия северен въздух, приех думите му като глупави дрънканици и му го казах в очите. Наистина изобщо не бях съгласен такива като Бой Банистър да ми четат лекции, особено пък върху изкуството. Приведе се и ме зяпна. Имаше онзи подпухнал жабешки вид — дебели устни, по-дебели от всякога, очи, изпъкнали и леко кривогледи, — който винаги придобиваше под влияние на смесицата от пиене и полемика. Седеше с кръстосани крака в края на леглото ми, по риза, със смъкнати тиранти и наполовина закопчан дюкян; огромните му ходила бяха боси и мръсни.

— О, прекрачвам в твоята територия, така ли? — подхвърли, сърдит и обиден. — Докачливото старче Вик.

— Въпросът е, че изобщо не разбираш какво говориш — отвърнах му.

Както често се случваше, когато някой му се изрепчи, той предпочиташе да отстъпи. Кървясалият му поглед омекна и изчезна.

— Америка — обади се след малко, като кимаше умислено, — Америка е истинският голям враг. Изкуство, култура и каквото се сетиш: нищо няма да остане. Америка ще помете всичко това и ще го хвърли на боклука. Ще видиш.

Огромна, бледа като суроватка луна — която, както забелязах, удивително приличаше на голямата му бледа глава и подпухналото му лице — се поклащаше лекичко в люка на каютата точно над рамото му. Вече не духаше, нощта беше тиха, със съвсем слаб ветрец. Среднощното небе все още светлееше в периферията. Винаги съм бил много податлив на корабната романтика.

— А какво ще кажеш за германците? — попитах го. — Не смяташ ли, че представляват заплаха?

— О, германците — озъби се той пиянски и повдигна рамене. — Разбира се, ще се наложи да се бием с тях. Първо те ще ни победят, после американците ще победят тях и толкоз. Ще се превърнем в поредния щат на янките.

— И Куеръл мисли така.

Той замахна и удари въздуха с голямата си мръсна длан.

— Пфу! Куеръл.

Корабната сирена измуча; приближавахме сушата.

— Разбира се, да не забравяме и Русия — казах.

Той кимна бавно и тържествено.

— Тя е единствената ни надежда, старче, нали така?

Тук трябва да отбележа, че от самото начало на пътуването двамата с Бой се почувствахме някак отчуждени. Според мен той се беше подразнил, като е разбрал, че ще го придружавам по време на тази знаменателна визита. Въобразявал си е, че от нашия кръг той е единственият избран. Гледаше ме изпод вежди сърдито и скептично.

— Не смяташ ли, че е така?

— Разбира се.

Умълчахме се за кратко, всеки си къташе джина в чаша за четка за зъби, после Бой подхвърли уж небрежно:

— Имаш ли контакт в Москва?

— Не — отвърнах и веднага изтрезнях. — За какво говориш?

Той пак сви рамене.

— Нищо, чудех се дали Хартман не ти е дал някакво име, или нещо друго. Нали знаеш: контакт. Нищо ли?

— Нищо.

— Хм.

Умисли се мрачно. Бой обожаваше всички играчки от света на шпионажа — кодови имена, тайници и така нататък. Израсъл с романите на Бюкан[51] и Хенти[52], той си представяше живота в сензационната светлина на едновремешните трилъри, а себе си — как препуска сред абсурдния сюжет, пренебрегвайки всякакви опасности. В тези свои фантазии той, разбира се, винаги беше героят, а не злодеят и платен агент на чужда сила.

Напразно беше увесил нос. Още непристигнали в столицата — сиво като танк небе, огромни ширнали се пространства, призрачно населени с грозни непропорционални статуи, и неизменният леден вятър, който те шиба така, сякаш някой е метнал шепа счукани стъкла в лицето ти, — и той изчезна за цял следобед, а вечерта се върна с непоносимо самодоволен вид. Когато го попитах къде се губи, той се ухили, почука с пръст носа си, надникна в чинията си с престорен ужас и каза на висок глас:

— Божичко, това ли е вечерята, или само недоизядените остатъци от нея?

Дойде и моят ред да бъда удостоен с внимание. Случи се през последната вечер в Москва. Връщах се в хотела си, след като бях прекарал почти целия ден в Кремълския дворец. Както винаги след дълго време в компанията на картини (или след час в леглото с младо момче) аз се чувствах леко замаян и безтегловен, затова отначало не забелязах автомобила, който пърпореше до мен със забавена скорост. (Наистина точно така правеха; подозирам, че подражаваха на холивудските филми, по които всички припадаха.) После, докато колата продължаваше да се движи, вратата се отвори и висок слаб млад мъж с палто до глезените от черна лицева кожа, силно пристегнато в кръста, скочи пъргаво на тротоара и бързо тръгна към мен със стегната маршова стъпка и сковано размахани ръце, като удряше токове толкова силно, че искри можеха да полетят от каменната настилка. Носеше мека шапка и черни кожени ръкавици. Имаше издължено жестоко лице, но очите му бяха големи, благи и кехлибарени; не знам защо, но се сетих за топлия тъжен поглед на втората ми майка. Горещ пристъп на страх плъзна от основата на гръбнака ми и бавно се разля нагоре по цялото ми тяло. Обърна се към мен с дрезгаво пиянско ръмжене — всички руснаци ми звучаха като пияни, — а аз започнах безпомощно да му обяснявам, че не знам езика, но в същия момент осъзнах, че той ми говори на английски или на някакво подобие на английски. Бих ли дошъл с него. Имал кола. Посочи ми я — стоеше на място с включен двигател и потреперваше като разгорещен кон.

— Това е хотелът ми — казах му смутено на висок глас. — Отседнал съм тук. — И посочих мраморния вход, където едър портиер със синкава брадичка и мръсна кафява униформа стоеше и ни гледаше с насмешка. Не знам защо си въобразих, че това ще ми помогне. — Паспортът ми е в стаята — додадох; думите ми прозвучаха като от разговорник за туристи. — Мога да го донеса, ако желаете.

Мъжът с коженото палто се изсмя. Тук трябва да кажа нещо за този смях, който е типичен за съветските чиновници и се среща особено често в тайните служби. Той варира от краткия отривист кикот на Коженото палто до разтегнатото като акордеон хриптене на най-висшестоящите, но по същество си оставаше един и същ, където и да го чуеш. Не приличаше на безрадостното ръмжене на хората от Гестапо, нито на мазното хихикане на китайските палачи. В него се долавяше съвсем истинско, макар и мрачно удоволствие, по-скоро стаена наслада: ето ти още един, като че ли казваше той, още един заблуден глупак, който си мисли, че представлява нещо. Но главната съставна част на въпросния смях беше нещо като тягостно отегчение. Този, който се смееше, беше виждал какво ли не: размирици, метежи и бунтове, напразни молби и ласкателства, последвани от унижения, сълзи, викове за милост и пощада, влачещи се заднешком пети по плочките и затръшнати врати на килиите. Преувеличавам. Искам да кажа, преувеличавам собствената си прозорливост. Чак сега, като обръщам поглед назад, мога да разглобя този смях на съставните му части.

Колата беше голяма, черна, грозна и приличаше на онези хлябове, които в детството ми наричахме самуни — със сводест покрив и удължена, нагъната отпред муцуна. Шофьорът, още момче, не се обърна да ме погледне, но освободи спирачката миг преди да седна, и аз залитнах, стоварих се тежко, главата ми отскочи назад, а сърцето ми се сви в ъгъла на своята клетка; колата се стрелна напред по широката улица с грохот и безразсъдна скорост. Коженото палто си свали шапката и чинно я постави в скута си. Късата му руса коса беше влажна от пот, така че розовият му скалп прозираше под нея и стоеше като излят в калъпа на шапката му в трогателна, леко пипонеста форма. Парченце пяна за бръснене, в което се виждаха къси сламеноруси косъмчета, беше засъхнало под лявото му ухо. Сградите току изникваха в предното стъкло на колата — огромни, празнолики и както поне на мен ми изглеждаха, заплашителни, — после безшумно се сриваха след нас.

— Къде ме водите? — попитах.

Можеше и да не си правя труда. Коженото палто седеше със силно изпънат гръб и наблюдаваше отминаващите гледки с жив интерес, сякаш тук не аз, а той беше чужденецът. Отпуснах се назад — тапицерията вонеше на пот, цигарен дим и нещо, което приличаше на урина — и скръстих ръце. Обзе ме странно спокойствие. Сякаш се реех един фут над себе си, поддържан от движението на колата, както се носи птица, уловила топло въздушно течение. Ще ми се да си мисля, че е било признак на морална сила, но в най-добрия случай беше безразличие. Или безразличието е другото име на смелостта? Най-накрая излязохме от улицата и прекосихме павиран площад, гумите изсвириха, проскърцаха и в този момент зърнах кубетата луковици, които блестяха на фона на стоманеносивия сумрак; изведнъж тревожен трепет сви сърцето ми и прозрях, че са ме върнали в Кремъл.

Но не в картинната галерия. Спряхме рязко в кръгъл вътрешен двор и докато шофьора момче — който можеше със същия успех да е и дребен старец — продължи да седи с тил, твърдо обърнат към мен, Коженото палто изскочи пъргаво, заобиколи колата тичешком и ми отвори вратата, преди още да успея да намеря дръжката отвътре. Излязох спокойно, чувствах се като някоя престаряла и вече не така знатна дама, която пристига с такси на конните състезания в Аскот. В същата секунда, сякаш допирът на крака ми върху паважа бе задействал невидима пружина, висока двукрила врата се отвори пред мен със замах и аз замигах, тъй като се озовах в ярко очертан клиновиден отрязък от лепкава електрическа светлина. Поколебах се и не знам защо обърнах глава назад, може би в последен отчаян опит да избягам, и погледнах нагоре покрай високите стени с угаснали прозорци на околните сгради, които сякаш се бяха навели една към друга, и помежду покривите им зърнах небето — нежно, бледо и бездънно, в което грееше самотна кристална звезда, като онези от коледните картички или като самата Витлеемска звезда, а тънкият й връх сякаш бе закрепен върху едно от кубетата луковици; в същия миг с отчетливо пронизващ ме шок осъзнах, че прекрачвам от един живот в друг. След което глас със силен акцент ми извика любезно: „Професор Маскел, заповядайте!“. Обърнах се и видях нисък спретнат плешив мъж в пристегнат, закопчан догоре костюм от три части, който тръгна към мен и протегна късите си ръце. Беше същински двойник на стария Мартин Хайдегер — с мустаци, зловещо добродушна усмивка и малки черни лъскави очи като топчета за игра. Без нито за миг да ги сваля от мен, потърси ръката ми и трескаво я стисна между дланите си.

— Добре дошъл, другарю — каза с пресеклив дъх, — добре дошъл в Кремъл!

Веднага ме поведе навътре, а аз усетих някакво изтръпване по средата на гръбнака, сякаш онази звезда беше паднала от небето и върхът й се бе забил между плешките ми.

Мухлясали мъждукащи коридори, пред всяка втора врата висяха служители с измачкани костюми и чиновници с провиснали жилетки, както и лелки на средна възраст с вид на секретарки — всички се усмихваха със същата измъчена усмивка като Хайдегер и кимаха окуражително за добре дошъл, сякаш бях спечелил награда и сега отивах да ми я връчат (години по-късно ми се случи нещо подобно, когато по същия начин бях ескортиран в Двореца, за да коленича пред госпожа У. и нейната сабя). Хайдегер вървеше от едната ми страна, стиснал ръката ми над лакътя, и не спираше да нарежда нещо в ухото ми. Въпреки че английският му беше безупречен — още един зловещ знак, — акцентът му беше толкова силен, че не бях в състояние да разбера какво ми казва, пък и поради възбудата и безпокойството изобщо не го слушах. Стигнахме до друга висока двукрила врата — улових се, че нервно си тананикам наум Мусоргски — и Коженото палто, който до този момент подтичваше безгрижно зад нас с шапка в ръка, бързо ни изпревари подобно пазач на харем, с наведена глава и рамене и със сковано протегнати напред длани блъсна двете крила; озовахме се в просторна зала в кафеникав цвят и с висок таван, от който висеше огромен полилей — нещо като чудовищна многократно умножена пародия на звездата, която бях зърнал отвън на площада. Хора като джуджета, или поне така ми се сториха, стояха върху покрития с паркет под и нервно прехвърляха в ръце празните си чаши; при появяването ни всички се обърнаха и за миг като че ли щяха да избухнат аплодисменти.

— Виждате ли? — Хайдегер прошепна в ухото ми доволно и победоносно, сякаш стаята и нейните обитатели бяха лично негово дело, а пък допреди малко аз съм се съмнявал в това. — Нека ви представя…

Един след друг на бърза ръка се запознах с комисаря по съветската култура и съпругата му, с кмета на някакъв град, който завършваше на „овск“, с беловлас съдия с благородна осанка, чието име като че ли ми беше познато от репортажите за показните процеси, с една пълна строга млада жена, с която разговарях няколко минути с впечатлението, че заема висок пост в Министерството на науката и техниката, но се оказа официално назначената ми преводачка за вечерта. Поднесоха ми чаша лепкаво розово шампанско — „грузинско“ — поясни ми съпругата на комисаря по културата и направи кисела физиономия, която се оказа сигнал за повторно доливане на чашите, и докато келнерите като медици от Спешна помощ кръжаха наоколо с бутилките, напрежението се уталожи, изчезна и настана общо оживление.

Разговори. Досада. Болки в челюстта от непрекъснатото усмихване. Застанала сковано до мен, моята преводачка взе да се поти, докато се мъчеше с определителния член и мъжествено трупаше изреченията едно връз друго като големи, неудобни за носене кашони. Скорострелните й намеси не помагаха, дори повече ни пречеха да се разбираме: не можех да се отърва от усещането, че съм преследван от ужасно груб придружител, за чието поведение трябва да се извинявам на хората, които се мъчеха да вземат думата, докато тя не спираше да ломоти. От това положение ме спаси тромав гигант с очила с рогови рамки, който стисна китката ми с огромната си космата лапа и ме отведе в един ъгъл, където първо погледна назад над едното си рамо, после над другото и накрая бръкна във вътрешния си джоб — боже, какво ли ще извади? — измъкна дебел, овехтял портфейл и с благоговение ми показа няколко снимки с оръфани краища, на които се виждаха — така реших — неговата съпруга и вече порасналото му момче, поднесе ги пред очите ми и зачака мълчаливо, със стаен от вълнение дъх, докато аз се правех на възхитен. Жената беше с басмена рокля и лице, свенливо извърнато наполовина от фотоапарата, докато младежът с ниско подстригана коса и скръстени на гърдите си ръце, сякаш стегнати в усмирителна риза, гледаше в обектива строго и бдително, син на Революцията.

— Много са хубави — казах безпомощно и заклатих глава като кукла. — Тук ли е тази вечер вашето семейство?

Той тръсна глава, за да преглътне сълзите си.

— Изгубен — каза с дрезгав глас и забоде месестия си пръст във фигурата на сина. — Изчезнал.

Не пожелах да зная какво иска да ми каже с това.

В този момент Хайдегер отново цъфна безшумно от едната ми страна — много тихи бяха стъпките на този Хайдегер, — при което снимките бяха прибрани на мига, а аз бях поведен към другия край на залата, където врата, която смятах, че е част от ламперията, се отвори и се появи втори зле осветен коридор, при което сърцето ми щеше да се пръсне, тъй като реших с неопровержима увереност, че ми предстои среща с Него. Но сбърках. В края на коридора имаше офис или кабинет — голямо писалище, лампа със зелен абажур, лавици с книги, които никой никога не е чел, телеграфичен апарат — неработещ, но страховит с потенциала си, който стоеше върху поставка в ъгъла, — тоест стая като онези, в които важният бос се уединява, оставил любезната си съпруга да забавлява гостите, защото му се налага да проведе важен разговор по телефона — копринен костюм, мрачно изражение, цигара в устата, — стои в отрязъка светлина, който идва откъм открехнатата врата (точно така, навремето често ходех на кино, когато филмите бяха черно-бели; Патрик умираше за тях и дори беше абониран за списание, ако паметта не ме лъже, май за „Киноман“, което и аз прелиствах отгоре-отгоре). Мислех, че стаята е празна, когато от сенките изникна друг доста пълен и плешив нисък човек, който би могъл да бъде по-големият брат на Хайдегер. Облечен в един от онези лъскави костюми с прави рамена, които съветските другари по всяка вероятност си шиеха по поръчка; носеше очила, но като се сети за тях, побърза да ги свали и да ги пъхне в джоба на сакото си, сякаш бяха срамен признак на слабост и декадентство. Изглежда, беше важна клечка, защото усетих как застаналият до мен Хайдегер потрепери от едва овладяно вълнение като състезателен кон преди надбягване. Отново нямаше представяне и другарят Тънко райе дори не се здрависа, само се усмихна уж приветливо, кимна припряно няколко пъти и ме уведоми, че не знае английски. След което се обърна към мен с тътнещ глас и се разприказва бързо и продължително — нещо, което схванах, че трябва да е претенциозно разкрасено приветствие. Отново си казах, че като говорят, руснаците изглеждат не само пияни, но и сякаш въргалят в устата си горещ картоф. Също както правят и нашите работници в онази част от Ирландия, където съм израсъл; в един миг на безумство се почудих дали да не спомена тази — за мен много интересна — прилика, може би като доказателство за така важната класова солидарност, която се простира от долините на Антрим до склоновете на Урал. В края на словото си с нещо като трепетлив бравурен изблик, Райето се поклони сковано и отстъпи назад, самодоволен като отличник, който току-що е изнесъл речта си пред училищното събрание. Последва страховита тишина. Стомахът ми се сви и изкъркори, обувките на Хайдегер изскърцаха. Райето повдигна вежди, усмихна се и нетърпеливо кимна отново. Сепнах се от мисълта, че очаква отговор.

— А — заекнах аз, — да, разбира се. — Пак пауза. — Аз съм… — Отначало гласът ми прозвуча с ужасен фалцет, но успях да го докарам до ръмжащ баритон. — Аз съм много горд с оказаната ми чест да бъда тук, на това историческо място, главното седалище на толкова много от нашите надежди. На надеждите на толкова много от нас. — Добре се справям, отпуснах се. — Кремъл…

Тук Хейдегер ме спря, като стисна ръката ми не неприятелски, но без съмнение предупредително. Каза нещо на руски, при което Райето малко се учуди, но очевидно беше подканен да отиде до писалището; от едно чекмедже измъкна бутилка водка и три малки чаши, които строи в редица, и много внимателно ги напълни до ръба. Отпих предпазливо и премигах, когато студеният сребрист огън опари хранопровода ми. Двамата руснаци обаче извикаха нещо и едновременно гаврътнаха чашките с рязко отметнати назад глави, при което вратните им сухожилия изпукаха. При третата серия Хайдегер се обърна към мен с дяволита усмивка и се провикна: „За крал Джордж Шести!“, и аз се задавих от силното шляпване по гърба ми. С това аудиенцията приключи. Бутилката водка беше прибрана заедно с неизмитите чаши, Райето ми се поклони още веднъж и излезе заднешком от светлината на лампата, оттегли се сякаш на колелца, а Хайдегер отново ме хвана под ръка и ме поведе към вратата, като крачеше бързо и плътно до мен, така че ферментиралият му дъх галеше бузата ми. Голямата зала стоеше празна под заплашителните ледени висулки на полилея, не се забелязваше и следа от тържеството, беше останала само сладникавата миризма на шампанско. Хайдегер изглеждаше доволен, дали от успеха на начинанието, или от бързината, с която бе доведено до успешен край, не знам. Тръгнахме по вонещия на влага коридор към външната врата. Сподели ми с развълнуван, едва доловим шепот за едно свое пътуване до Манчестър.

— Толкова красив град, наистина красив. А Житната борса! Ами Палатата за свободна търговия! Великолепни!

Коженото палто ни чакаше при вратата, увит в дългата си дреха и все още с шапка в ръка. Хайдегер, с мислите си вече другаде, се ръкува с мен, усмихна се, поклони се и — сигурно се лъжа — удари пети и ме подкара към мъждукащата нощ, където моята единствена звезда, моят талисман, беше избледняла сред милиарди свои събратя.

На връщане пътуването беше доста по-весело, отколкото на отиване. Не започна много комфортно: първо ни закараха до Ленинград с военен самолет, после с влак до Хелзинки. Финландия ухаеше на риба и борови гори. Чувствах се нещастен. След това се качихме на английски круизен кораб, който беше обикалял балтийските пристанища. На борда заварихме няколко познати от Лондон, включително вятърничавите сестри Лайдън с онази тяхна аура на безпътство и поквара, която винаги съм подозирал, че не заслужават. На борда имаше джазов оркестър и след вечеря танцувахме в салона за коктейли; Силвия Лайдън пъхваше студената си длан в моята и притискаше малките остри връхчета на гърдите си към белия ми нагръдник; в продължение на нощ или две нещата изглеждаха, сякаш може да излезе нещо от това натискане, но не се получи. Двамата преподаватели от Кеймбридж въпреки големите си академични различия — нещо, свързано с теорията на Хегел за историята — се бяха сближили по време на пътуването и денем обикаляха палубата с лулите и шалчетата си независимо от времето, докато Бой не излизаше от бара, предлагаше се на келнерите и яростно спореше на политически теми с младия лорд Белвоар, чието най-силно впечатление от Русия беше ясното усещане за надвисналата сянка на гилотината, която беше окончателно охладила ентусиазма му за каузата. Това караше Бой да изпитва ужасно затруднение; нормално би искал да се противопоставя на всяка проява на отстъпничество с порой аргументи, увещания и призиви, но след като по съвета на Феликс Хартман сам трябваше да се прави на разочарован от съветския режим, налагаше му се да изпълнява сложната си роля с помощта на словесна криеница и напрежението от това му личеше.

— На какъв, по дяволите, ми се прави Банистър? — поиска да знае Арчи Флетчър, малкото му розово лице бе изкривено от ярост.

— Това е от шока — отвърнах му. — Нали знаете какво казват: никога не буди сомнамбул.

— Какво? Какво, по дяволите, означава пък това?

Арчи никога не ме е харесвал.

— Сънят за него приключи. Видя бъдещето и реши, че не става. Нямате ли и вие същото усещане?

— Не, по дяволите, нямам.

— Аз пък имам — признах му със съжаление.

Арчи ме зяпна като в апоплектичен припадък и се отдалечи. Бой, измъчен и отчаян, ми намигна унило над рамото на младия Белвоар.

Така и не открих кой беше този Хайдегер, нито по-големият му брат. Бой също не успя да ми помогне. Мислех си, че и той в онзи следобед, когато изчезна, е бил пресрещнат от Коженото палто, който го е завел на среща с двамата, но той твърдо отрече („Слушай, старче — усмихна ми се самодоволно, — сигурен съм, че ония, с които аз разговарях, бяха много по-високо в йерархията“). Години наред се взирах във вестникарските снимки, на които се виждаха членовете на Политбюро, строени на някакъв балкон по време на първомайските манифестации, но напразно. Някои дупки в редиците от кръгли глави и трогателно махащи ръце ме караха да се замисля: това там не е ли било Райето, преди да бъде изтрит? Затрит? След войната дори се възползвах от възможността да присъствам на един-два отегчителни до смърт приема във Форин Офис или в Двореца по повод посещението на съветска делегация с надеждата, че ще зърна познатото ми теме, по-плешиво отпреди, или пък вече прошарения, приличен на четка за зъби мустак. Но не. Тези двамата бяха изчезнали като духове, призовани колкото да ме въведат официално в мистерията, след което са били ликвидирани с експедитивна деловитост. Разпитах и Феликс Хартман за тях, но той само сви рамене; Феликс вече усещаше дъха на заличаването върху себе си. В годините, когато бях активен агент, щом се случеше да се сетя за тази загадъчна двойка, винаги ме побиваха тръпки, долавях нещо като глухото изплющяване на въздуха от далечна недоловима експлозия.

И аз като лорд Белвоар тайничко се радвах, че се махаме от Русия, макар и да съжалявах, че никога повече няма да видя картините на Пусен в Ермитажа, нито на Сезан в музея „Пушкин“, както и онази икона от анонимен автор с изражение едновременно измъчено и стоическо, която проблясваше мрачно в дъното на църквица, където се бях скрил за половин час, след като успях да се измъкна от екскурзоводката на „Интурист“ през една ветровита слънчева утрин на кръстопътя сред безбрежни пустеещи житни полета южно от Москва. Малкият бял кораб, на който се качихме в Хелзинки, с джазовия си блясък, звън на чаши и силния весел и безгрижен смях на момичетата Лайдън, бе ше като преддверие към свят, от който дълбоко в сърцето си знаех, че никога няма да се откажа. С Русия, дадох си сметка, приключих; онова, което ми изглеждаше като някакво начало, се оказа край, също както едно бдение над мъртвец може да се превърне в купон. О, по всяка вероятност, казах си аз, Революцията ще успее или ще бъде принудена да успее — сетих се за мрачния отривист смях на Коженото палто, — но въпреки това страната е обречена. Твърде много история и страдания. Една вечер в салона на кораба се загледах разсеяно в картата на Европа, окачена в рамка на стената, и си помислих, че Съветският съюз ми прилича на голямо старо умиращо куче с увиснала глава, обърнало очи на запад, цялото олигавено, сковано от ревматизъм, което лае за последно. Бой щеше да е скандализиран от подобна представа, но когато си мисля за Русия, знам, че за разлика от него не ми е нужно да се преструвам на разочарован. Госпожице Вандельор, вие ще се изсмеете (ако изобщо се смеете, защото никога не съм ви чувал), но онова, което аз открих, докато порехме все по-студените вълни на Балтийско море, беше, че аз, както всъщност и Бой, както и всички останали си бяхме просто едни старомодни патриоти.

ВЪРНАХ СЕ ОТ РУСИЯ в тъмносивата опушена английска есен и веднага тръгнах за Кеймбридж. Докато минавахме през Фенс[53], времето беше мрачно и влажно; ситен дъждец ръмеше над града и се носеше на сребристи талази. Белите стени на моя апартамент имаха нацупен вид, издаваха неодобрение и направо ми бяха обърнали гръб, сякаш знаеха в какво съм се забъркал. Винаги съм харесвал това време на годината с усещането за нарастващи очаквания, което е много повече за предпочитане пред фалшивите безпокойства на пролетта, но неизвестно защо сега перспективата за настъпващата зима ми действаше потискащо. Бях приключил с дългото си есе върху рисунките на Пусен в Уиндзор, но не можех да скрия от себе си факта, че то се оказа слабо и суховато. Често се питам дали решението ми да се посветя на научна работа — ако изобщо думата е „решение“ — е в резултат на моя по същество душевен аскетизъм, или пък тази суховатост, както понякога си мисля, като единствен истински отличителен белег на научната ми работа е неизбежна последица от това решение. Опитвам се да разбера дали преследването на научна точност и онова, което се нарича прецизно познание за нещата, е угасило пламъците на страстта у мен? Пламъците на страстта: звучи като от устата на разглезен романтик.

Предполагам, че точно това съм имал предвид, когато още в началото госпожица Вандельор ме попита защо съм станал шпионин и аз й отговорих, без да се замисля, че всъщност това е било просто подтик на лекомислие: бягство от досадата и търсене на развлечение. Животът на действието, на необмисленото, вцепеняващо ума действие — това е нещо, за което винаги съм жадувал. Все пак не успях да дефинирам в какво за мен се състои това действие, преди Феликс Хартман да се появи и да ми разреши въпроса.

— Приеми го — каза ми той спокойно — като друга версия на академичната си работа. Ти си обучен да вършиш научна работа; е, върши я за нас.

Бяхме във „Фокс“ в Раундлий. Следобеда той пристигна с колата си от Лондон и ме взе от апартамента. Не го поканих вътре поради смесица от стеснителност и недоверчивост — тоест недоверчивостта, която изпитвах към себе си. Малкият свят, с който се бях обградил — моите книги, гравюри, моят Бонингтън и моята „Смъртта на Сенека“, — представляваше деликатна конструкция и се страхувах, че няма да издържи на критичния поглед на Феликс, без да понесе щети. Колата му се оказа неочаквано луксозна, ниска и лъскава, с декоративни спици на джантите и тревожно опулени сферични предни фарове над бузестия хром, по който, когато се приближихме, изкривените ни отражения се плъзнаха, огънаха и се надиплиха сред петънцата от дъждовни капки. Задната седалка беше заета от куп палта от норка, чийто лъскав косъм блестеше някак зловещо; приличаха на голям, мъртъв, пухкав, кафяв безкръвен звяр — як или йети, или както там му се вика. Хартман забеляза, че ги гледам, отрони гробовна въздишка и каза:

— Бизнес.

Дълбоката седалка ме пое в здравата си мускулеста прегръдка. Долових топлия женски дъх на парфюм; любовният живот на Хартман беше толкова потаен, колкото и шпионският му. Колата пое по изцапаните от дъжда улици с непроменливата скорост от четирийсет мили — това беше ужасно много за онези дни, — като занасяше по паважа и едва не прегази един от аспирантите ми, който пресичаше пътя пред Питърхаус. Извън града полетата чезнеха в прогизнала дрезгавина. Изведнъж, загледан в дъжда и сумрачните сенки, които се трупаха от двете страни на нашите все по-силно дълбаещи здрача фарове, вълна от носталгия се надигна у мен и ме заля с обилен прилив тъга, който продължи секунда и изчезна така бързо, както се беше появил. Когато на следващата сутрин пристигна телеграма с вестта, че предишния ден баща ми е получил първия си сърдечен удар, потреперих при мисълта, че интуитивно съм предусетил неговия пристъп, че той е съвпаднал с момента, в който съм бил на мокрия път, и споменът за Ирландия и родния ми дом бе изникнал неканен и сърцето ми, което посвоему също бе преживяло своя малък припадък. (Какъв непоправим солипсист съм аз!)

През този ден Хартман беше в особено настроение, нещо като тревожна, подгрявана на бавен огън еуфория — по-късно, след дълъг разговор на тема наркотици, се запитах дали и той не е пристрастен; жадно очакваше подробности от поклонническото ми пътуване до Русия. Опитах се да прозвуча ентусиазирано, но видях, че го разочаровах. Докато говорех, той ставаше все по-неспокоен, играеше си със скоростния лост и барабанеше с пръсти по волана. Стигнахме до едно кръстовище и той рязко спря колата, излезе, застана по средата на шосето и взе да се оглежда във всички посоки, сякаш отчаяно търсеше път за бягство; с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на палтото, шибан от тъмносребристи пелени дъжд. Заради болния си крак изглеждаше леко приведен, като че се съпротивляваше на силния вятър. Чаках, изпълнен с лошо предчувствие, не знаех какво да правя. Когато се върна, поседя известно време загледан в предното стъкло, изведнъж ми се стори някак измъчен и изпосталял. Синджир от нежни дъждовни капки бе украсил раменете на палтото му. Подуших миризмата на мокра вълна. Започна да говори доста неясно за рисковете, които поема, за натиска, който трябва да търпи, току млъкваше, въздишаше ядно и се вторачваше в дъжда.

— На никого не мога да имам доверие — измънка под носа си. — На никого.

— Не мисля, че трябва да имаш опасения за някого от нас — казах тихо. — Нито за Бой, нито за Алистър, нито за Лео или мен.

Продължи да гледа в сгъстяващия се мрак, сякаш не ме беше чул, после се размърда.

— Какво? Не, не, нямах предвид вас. Имам предвид — махна с ръка — там.

Сетих се за Коженото палто и неговия безлик шофьор, спомних си с почти необяснимо потръпване онова парченце пяна за бръснене под ухото на Коженото палто. Хартман се изсмя рязко, но прозвуча като изкашляне.

— Може би трябва да дезертирам — каза, — ти какво мислиш?

Май не се шегуваше.

Стигнахме с колата в Раундлий и паркирахме на селския площад. Вече се беше стъмнило и на фона на ситния дъждец лампите под дърветата пръскаха белезникава светлина, сякаш някой беше духнал гигантски семенни кутийки. В онези дни „Фокс“ — чудя се дали още съществува — представляваше висока сграда, но иначе сбутано и съмнително място с общ бар, евтин ресторант и стаи на горния етаж, в които отсядаха търговски пътници и неженени двойки. Таваните, от векове опушвани от цигарен дим, имаха чудния деликатен оттенък на жълто-кафявото, също като цветовете на орлови нокти. На стената в стъклени аквариуми плуваха риби, а в една витрина се виждаше препарирано лисиче. Според Хартман всичко това придаваше на мястото неотразим чар; поначало си падаше по английския кич, както и всички те. Кръчмарят Ноукс беше едър грубиян с месести ръце, широки бакенбарди и чело, набраздено като зле изорана нива; приличаше ми на боксьор от времето на Регентството, един от онези побойници, които са излизали за по няколко рунда срещу лорд Байрон. Имаше свирепа дребна жена с вид на пор, която не спираше да го хока пред хората и която, поне така се говореше, той здравата налагал, като останат насаме. Използвахме мястото в продължение на години, чак до края на войната, за срещи и като тайник за писма, дори от време на време и за разговори с хора от посолствата или с навестяващи ни агенти, но винаги, когато се събирахме, Ноукс се държеше, сякаш никога през живота си не ни е виждал. Съдейки по ехидния начин, по който ни наблюдаваше иззад лостовете на бирените помпи, май ни мислеше за онова, което вестниците наричаха хомосексуални общества; тоест догадката му беше донякъде грешна.

— Кажи ми, моля те, какво се очаква от мен да правя — обърнах се към Хартман, когато се настанихме един срещу друг на пейките с високи облегалки с по халба горчива бира.

Седяхме от двете страни на запалената с коксови въглища камина. (Кокс — ето още едно нещо, което вече го няма; ако се напрегна, сигурно ще мога да си спомня пушека и да почувствам киселата му, полепнала по небцето ми парливост.)

— Да правиш ли? — попита той и лицето му се изкриви в дяволито изражение, явно се забавляваше; по-ранното му агресивно настроение се беше усмирило и отново бе възвърнал обичайния си самодоволен вид. — Всъщност нищо няма да правиш.

Отпи от бирата и с наслада облиза ивицата пяна по горната си устна. Синьо-черната му пригладена с брилянтин коса беше сресана назад от челото, което му придаваше дръзкия зализан вид на граблива птица. Върху изящните си обувки за танци носеше гумени галоши. Говореше се, че вечер си лягал с мрежичка за коса на главата.

— Ти си ценен за нас само защото си познат в средите на господстващата английска върхушка…

— О, това ли било?

— …и от информацията, която ни давате — ти, Бой Банистър и другите, — ние ще сглобим картината на основните сили в тази страна.

Много обичаше тези изрази, поставянето на цели и задачи, проповеди за стратегията; всеки шпионин е отчасти свещеник и отчасти педант.

— То е нещо като… как се нарича?

— Пъзел.

— Точно така! — И той се намръщи. — Как разбра какво имам предвид?

— Налучках.

Отпих от бирата; поръчвах си бира само когато съм с другарите — класова солидарност и така нататък; по своя си начин и аз не се различавах много от Алистър. Един мъничък, но ясно очертан червен рогат дявол се блещеше и кискаше насреща ми от пулсиращото огнено сърце на камината.

— Какво излиза — казах, — че ще бъда нещо като светски хроникьор, така ли? Нещо като Уилям Хики[54] в кремълски вариант.

Само при споменаване на думата Кремъл той се сепна и погледна към бара, където Ноукс бършеше чаша и тихо си подсвиркваше, извил големите си свити устни на една страна.

— Моля те — прошепна Хартман, — кой е Уилям Хики?

— Шегувам се — казах отегчено, — само се шегувам.

Мислех си, че ще правя нещо повече от това да предавам събрани от коктейлите клюки. Къде ми е книжката с кодове, хапчето цианид? Съжалявам, пак се шегувам.

Той се намръщи и тъкмо да каже нещо, изглежда, премисли и вместо това пусна възможно най-кривата си и най-пленителна усмивка, после сви рамене демонстративно.

— Всичко — каза той — трябва да се изпипва бавно в тази наша странна професия. Веднъж във Виена трябваше да наблюдавам един човек в продължение на цяла година — цяла година! После се оказа, че сме сбъркали, не бил нашият човек. Нали виждаш.

Изсмях се, което не биваше да правя, защото той ме изгледа обидено. После заговори съвсем сериозно как сред английската аристокрация гъмжи от симпатизанти на фашистите и ми подаде списък с имената на хора, от които Москва се интересува особено много. Хвърлих му един поглед и спрях да се смея.

— Феликс — казах му, — това не са важни хора, а най-обикновени реакционери, чудаци и чешити, които обичат да държат речи по официални вечери.

Той сви рамене, не каза нищо и извърна поглед. Почувствах как ме захлупва познатата ми депресия. Шпионството притежава някакво подобно на сън качество. В света на шпионите, както и в сънищата, теренът е винаги несигурен. Стъпваш на нещо, което прилича на твърда земя, но ето че тя поддава, ти пропадаш и в свободния си полет бавно се преобръщаш презглава, улавяш се за разни неща, но и те се откъсват. Тази нестабилност, тази многомилиардност, която светът приема, е както очарованието, така и ужасът на всеки шпионин. Очарование, защото насред несигурността ти никога не си себе си; каквото и да правиш, винаги има един друг, алтернативен твой аз, който стои от едната ти страна, наблюдава, преценява и помни. Това е тайната сила на шпионина, различна от силата, която заповядва на армиите да влязат в бой; тя е съвършено лична; това е силата да бъдеш или да не бъдеш, да откъснеш себе си от себе си, да бъдеш себе си и в същото време друг. Проблемът е, че щом аз функционирам с поне две версии на моя аз, така и всички останали работят като близнаци на самите себе си, следвайки същия ужасен и много хлъзгав път. Колкото и забавно да изглежда, не беше невъзможно хората от списъка на Феликс да не са само домакини на светски приеми или двойствени досадници, за каквито ги смятах, а и членове на жестока и делова шайка фашисти, готови всеки момент да завземат властта от избраното правителство и да върнат абдикиралия крал на покрит със свастики трон. И точно в това е очарованието, както и страхът — не от съзаклятия, пактове и претенденти за престола (никога не бих могъл да възприема сериозно херцога или ужасната му Симпсън[55]), а във вероятността нищо, абсолютно нищо да не е това, което изглежда.

— Слушай, Феликс — казах, — сериозно ли ми предлагаш да си губя времето по приеми и да прекарвам уикендите си в крайградски имения, за да ти донасям какво е казал Фрути Меткалф[56] на Нанси Астор за германския военнопромишлен комплекс? Изобщо имаш ли някаква представа какви разговори се водят на подобни събирания?

Той се загледа в бирената си чаша. Отблясъците от огъня осветиха челюстта му с цвета на лъснал тъмнорозов белег. Тази вечер очите му приличаха особено много на източноевропейски; почудих се дали и моите не му изглеждат ирландски.

— Не, нямам никаква представа какви разговори се водят на тези събирания — изрепчи се той. — Няма как търговец на кожи от лондонския Ист Енд да бъде поканен за уикенда в Кливеден.

— Кливдън — подметнах разсеяно. — Произнася се Кливдън.

— Благодаря, че ме поправи.

Допихме последните глътки от топлата бира в мълчание — аз раздразнен, Хартман напушен. Влязоха няколко мъже от местните и се отпуснаха тежко в червеникавия мрак; спарената им овча смрад се смеси с пушека от коксовите въглища. В ранна вечер разговорите в английските кръчми, унили, уморени и неуверени, винаги са ме потискали. Не че сега ходя често по кръчми. Но понякога закопнявам за шумното им веселие от времето на моето детство. Като малък в Карикдръм често се престрашавах да отида нощем в Айриштаун, половин акър земя с безразборно пръснати бараки зад крайморската част на града, където бедните католици живееха в нещо като еуфорична мизерия. На всяка уличка имаше пивница — ниски заведения от по една стая, чиито предни прозорци бяха като изрисувани с кафяви ажурни шарки, само в най-горната им част ивица, жълта като масло, задушена от дим светлина мъждукаше весело, потайно и примамливо в тъмнината. Примъквах се до кръчмата на Мърфи или до бара на Малоуни, заставах пред затворената врата и сърцето ми се разтупкваше — знаеше се, че ако католиците спипат протестантско дете, веднага го отвличат и го погребват живо в плитък гроб по склоновете над града, — заслушвах се в глъчката вътре, в смеха, в гръмогласните псувни и пиянските песни, а бялата луна висеше над мен на невидимото си бесило, лиснала лъчите си от матово олово върху калдъръма на уличката. Английските кръчми ми приличат на очукани галеони, здраво залостени срещу нощните морски бури, а вътре кипи метежът на бунтарско буйство, екипажът е пиян, капитанът — окован във вериги, а аз, безстрашният юнга, готов да се хвърли сред гуляйджиите и да задигне ключа от сандъка с мускетите. О, романтиката на забранените безсърдечни светове!

— Кажи ми, Виктор — обади се Хартман и по придихателното произношение на съгласните в името ми (Викх-торр…) ми стана ясно, че ще прехвърли темата в сферата на личното, — защо го правиш?

Въздъхнах. Знаех, че рано или късно ще ме попита.

— Ами, прогнилата система — казах небрежно. — Миньорски надници, болни от рахит деца, нали знаеш. Виж, дай да те почерпя едно уиски; тази бира е толкова меланхолична.

Той вдигна чашата си на слабата светлина и се загледа с тържествена физиономия.

— Да — каза той мрачно с пресеклив глас. — Това ми напомня за дома.

Боже господи, сякаш чух подрънкването на невидима цитра. Когато донесох уискито, той го изгледа колебливо, отпи и премигна; сигурно предпочиташе сливовица или каквото там пият през дъждовните есенни вечери по бреговете на Балатон. Пак отпи, този път по-голяма глътка, и се сви, сякаш се прибра навътре в себе си, с притиснати към ребрата лакти и извити като тирбушон крака, кръстосал тясното ходило на единия си крак зад глезена на другия като вирнат спусък. Тези международни шпиони много си падат по сладките клюки!

— А ти — попитах, — ти защо го правиш?

— Англия не ми е родина.

— Нито на мен.

Сви рамене сърдито.

— Да, но е твой дом — каза с упорито стисната челюст. — Тук живееш, тук са приятелите ти. Кеймбридж, Лондон… — Направи широк жест с чашата в ръка и уискито се люшна, а в дълбините му проблясна сярно, подобно на бижу пламъче. — Дом.

Още призрачни плъзгави връзки. Въздъхнах.

— Ти страдаш ли от носталгия? — попитах го.

Той поклати глава.

— Аз нямам дом.

— Да — казах, — предполагам, че нямаш. Това според мен те кара да се чувстваш доста по… по-свободен.

Облегна се назад и лицето му потъна в мрака.

— Бой Банистър ни дава информация, която получава от баща си — подметна той.

— От баща си ли? Бащата на Бой е починал.

— Тогава от втория си баща.

— Той със сигурност е пенсионер.

— Но продължава да има контакти в Адмиралтейството. — Млъкна. — Ти — промълви тихо — би ли го направил?

— Да предам баща си ли? Съмнявам се, че тайните на епархията в Даун и Дромор представляват някакъв интерес за нашите господари.

— Но би ли?

Горната част на тялото му беше погълната от сенките, така че единственото, което можех да видя, бяха извитите му като тирбушон крака и една длан върху бедрото му, която стискаше цигара между палеца и средния пръст. Отпи от уискито и ръбът на чашата се чукна лекичко в зъбите му.

— Разбира се, че бих — отвърнах, — ако се налага. А ти?

Като излязохме от кръчмата, дъждът беше спрял. Нощта беше ветровита и зла, а огромната влажна тъмнина изглеждаше куха, като издухана от вятъра. Прогизнали платанови листа подскачаха по пътя като куци жаби. Хартман вдигна яката на палтото си и потрепери:

— Ох, това време!

Връщаше се в Лондон, за да хване спалния за Париж. Обичаше влаковете. Представих си го в „Блу Трейн“ с пистолет в ръка и момиче в леглото му. Стъпките ни шляпаха по плочника и докато крачехме от лампа до лампа, сенките ни бързо се изправяха, за да ни срещнат, после падаха зад гърба ни.

— Феликс — обадих се, — знаеш ли, аз не съм авантюрист, от мен не очаквай героични постъпки.

Стигнахме до колата. Дървото над нас се разтърси като куче и ме поръси с дъждовни капки, които изтрополиха по периферията на шапката ми. Изведнъж пред очите ми изплува Черният път в Карикдръм и си спомних как през една влажна ноемврийска нощ като тази вървяхме с баща ми, бях още малък: в обвитата в мъгли светлина от нарядко поставените газови лампи ниските клони от короните на черните дървета се мятаха, измъчвани от някаква си тяхна болка; ненадейно и необяснимо сърцето ми се изпълни с плам, прииска ми се да започна да вия от обзелия ме непоносим екстаз и копнеж по нещо неназовимо, което, предполагам, е било бъдещето.

— Всъщност има нещо, което искаме да направиш — каза Хартман.

Стояхме от двете страни на колата с лице един към друг, гледахме се над лъсналия покрив.

— По-точно?

— Искаме да станеш таен агент на военното разузнаване.

Нов порив на вятъра, ново поръсване с дъждовни капки.

— О, Феликс — изохках, — кажи ми, че това е шега.

Той влезе в колата и тръшна вратата. Измина няколко мили, потънал в сърдито мълчание, караше бързо и непрекъснато местеше скоростния лост, сякаш искаше да изтърбуши вътрешностите на колата.

— Добре де, тогава кажи ми — подканих го най-накрая. — Какво трябва да направя, за да вляза в тайните служби?

— Говори с хората от твоя колеж. Професор Хоуп-Уайт например. Физикът Краудър.

— Краудър ли? — попитах. — Краудър е главен шпионин? Не може да бъде! Нито Хоуп-Уайт. Той преподава романски езици, за бога! Пише любовни стихотворения за млади момчета на провансалски.

Хартман сви рамене и най-накрая се усмихна; обичаше да поднася изненади. На светлината от контролното табло лицето му беше придобило зеленикава мъртвешка бледнина. На пътя точно пред нас изскочи лисица, изгледа стреснато и злобно предните фарове, после подви опашка и спокойно се оттегли към тъмния бордюр. Веднага си спомних един заек, който изскочи от живия плет и зяпна двамата младежи, които вървяха право към него, изкачвайки хълма.

— Съжалявам, Феликс — казах му, загледан в нощта, която напразно щурмуваше предното ни стъкло, — но не си представям, че дните ми ще минават в дешифриране на изчисления за германския подвижен състав в компанията на бивши възпитаници на Итън или пенсионирани армейски офицери. Умея да върша по-смислени неща. Аз съм учен.

Той пак сви рамене.

— Добре, щом е така — едва отрони той.

Това е явление, с което ми предстоеше да се запозная — начинът, по който се опитват да направят нещо, но се отказват при най-малкото съпротивление. Спомням си как един ден по време на войната Олег, загубил ума и дума, препускаше презглава по Поланд Стрийт, защото беше научил, че двамата с Бой живеем там в един апартамент („Агентите не трябва да живеят заедно като вас, това е недопустимо!“), след което остана, разхленчи се, напи се по славянски с Бой и се просна на канапето в гостната, където преспа. Ето че Хартман отново се обади:

— Очакваме да пристигне нов офицер по военните въпроси.

Сепнах се.

— А ти къде отиваш?

Дори не вдигна очи от пътя.

— Май са започнали да ме подозират — промълви.

— Да те подозират ли? В какво?

Той сви рамене.

— Във всичко — отвърна. — И в нищо. Накрая започват всекиго да подозират.

Замислих се.

— Знаеш ли — казах, — няма да се съглася да работя за тях, ако ми изпратят руснак.

Той кимна.

— Този ще бъде руснак — отговори мрачно.

Умълчахме се. В тъмното небе над нас, в един нисък, бухлат, черен като сгурия облак с голям търбух се отразяваха светлините на Кеймбридж.

— Не — отсякох след малко, — няма да стане. Ще трябва да им кажеш, че няма да се получи. Ще работя с тях чрез теб или в противен случай се отказвам.

Той се изсмя тъжно.

— Да им кажа ли? — повтори той. — О, Виктор, ти не ги познаваш. Повярвай ми, изобщо не ги познаваш.

— Въпреки това се налага да им кажеш, че ще работя само с теб.

Забравил съм името на руснака. Скрайн така и не ми повярва, че това е възможно, но е самата истина. Кодовото му име беше Йосиф, което ми се стори прекалено издайническо (първия път, когато се свързахме, го попитах дали може да го наричам Джо, но той не схвана шегата). Беше една от многото персони в моето минало, върху която нямам желание да се спирам задълго; мисълта за него пробягва по съзнанието ми, както студено течение по гърба на трескав пациент. Беше невзрачен, но упорит дребен човек с остри черти на лицето, който по странен начин ми напомняше за един учител по латински с остър език и изкусно умение да имитира, най-вече северния ирландски говор, което превърна живота ми в ад през първата ми година в Марлборо. По настояване на Йосиф срещите ни ставаха във всевъзможни кръчми в по-приличните покрайнини на Лондон — всеки път на различно място. Според мен той тайничко харесваше тези призрачни заведения; предполагам, че и той като Феликс Хартман ги възприемаше като характерни черти на една идеализирана Англия с конските им подкови от месинг и дъските за игра на стрелички, с техните червендалести собственици с шалче на врата, които, поне на мен, до един ми приличаха на веселяци, готови да бутнат жените си във вана с киселинен разтвор, без да им мигне окото. Да вярваш в тази митическа версия на Джон Бул, беше обща черта — една от малкото на руските и на германските управляващи елити и техните лакеи през трийсетте години. Йосиф си въобразяваше, че минава за чистокръвен англичанин, и много се гордееше с тази си способност. Носеше сака от туид, тежки туристически обувки, сиви пуловери без ръкави и пушеше цигари „Капстан“. Така старателно докаран на фасон, той все пак представляваше безнадеждно неточна имитация на човешко същество, което, да речем, разузнавателен отряд от друга планета е изпратил напред, за да се смеси със земните жители и да предава важна информация — което, сега, като си помисля, е доста точно описание на това, което представляваше. Акцентът му бе направо смешен, въпреки че той си мислеше, че е безпогрешен.

Бях привикан на първата ни среща през студен ясен декемврийски следобед в кръчма до един парк в Пътни. Пристигнах със закъснение и Йосиф изглеждаше бесен. Щом се представи — потайно кимване, пресилена усмивка, никакво ръкостискане, — веднага го попитах защо Феликс Хартман не присъства.

— Сега той има други задължения.

— Какви задължения?

Сви кокалестите си рамене. Седеше до мен на бара с чаша газирана лимонада в ръка.

— В посолството — отвърна ми. — Бумащина. Сигнали.

— Вече е в посолството, така ли?

— Беше прибран за по-голяма сигурност. Да е в безопасност, тъй като полицията беше започнала да го разследва.

— А търговията му с кожи, какво стана с нея?

Той поклати глава, раздразнен, искаше да покаже, че вече губи търпение.

— Търговия с кожи ли? Каква търговия? Не знам за такова нещо.

— Добре, няма значение.

Искаше да отидем да седнем на „някоя тиха маса в ъгъла“, въпреки че заведението беше празно, но аз отказах да помръдна. При все че не съм любител на това питие, поръчах водка и видях как той се стресна.

— Наздаровье! — казах му и гаврътнах чашката, както правят руснаците, по почина на братята Хайдегер.

Малките святкащи очички на Йосиф се присвиха, превърнаха се в тесни цепки.

— Казах на Феликс, че ще работя само с него — отсякох.

Бързо метна бдителен поглед към бармана.

— Джон, това не ти е Кеймбридж — каза той. — Не можеш да си избираш колегите.

Вратата се отвори и влезе дрипав старец с куче, а пред него се разстла блед зимен отрязък слънчева светлина.

— Как ме нарече? — попитах. — Името ми не е Джон.

— За нас е. За нашите срещи.

— Я стига глупости! Не съм съгласен да ми лепвате някакво абсурдно кодово име. Няма да го запомня. Ще ми се обадиш по телефона и аз ще ти кажа: Тук няма Джон, и ще затворя. Невъзможно. Джон, как ли пък не!

Той въздъхна. Видях, че съм го разочаровал. Без съмнение е очаквал да прекара един приятен час в компанията на английски джентълмен, университетски човек, стеснителен и любезен, който по стечение на обстоятелствата има достъп до тайните на Кавендишката лаборатория и ще им ги предаде с възхитителна завеяност, сякаш дава импровизирана консултация. Пак поръчах водка и я изпих на един дъх; тя като че ли плъзна право нагоре вместо надолу, и главата ми се замая; за миг се почувствах, сякаш се нося във въздуха цял инч над пода. Възрастният дебелак с кучето се бе разположил на маса в ъгъла и се разкашля мъчително, като произвеждаше звук, подобен на всмукателна помпа; междувременно кучето му взе да души Йосиф и мен, килнало глава на една страна, с увиснало ухо като териера от етикета на онези грамофонни плочи. Йосиф се дръпна назад под зоркия поглед на животното и покри с длан долната половина на лицето си в жест, който комиците наричат „бавно подклаждане на публиката“, после каза нещо неразбираемо.

— Не те чувам, като ми говориш така — отвърнах му.

В пристъп на гняв, който мигом овладя, той стисна ръката ми — неочаквана и признавам, заплашителна желязна хватка — и тикна лицето си в моето, гледаше над рамото ми и разкриви устни право в ухото ми:

— Специалната комисия към Академичния съвет — изсъска и опръска бузата ми с лепкава слюнка.

— Към какво?

Изсмях се. Вече бях леко пиян и изведнъж всичко взе да ми изглежда смешно и леко абсурдно. С разгорещения си шепот Йосиф ми обясни сред тикове, нервни гърчове и свирещ дъх, като хорист, който разказва на момчето до себе си мръсен виц, че Москва иска да се сдобие с копие от дебатите на Академичния съвет в Кеймбридж, защото имала впечатление, че тази многоуважавана вековна институция представлява нещо като таен съюз на великите и влиятелните в нашите влиятелни и велики университети, нещо средно между масонска ложа и ционистки старейшини.

— За бога! — извиках аз, — та те представляват най-обикновен комитет към Академичния съвет!

Той повдигна зловещо едната си вежда.

— Точно така.

— Занимават се с такива дела на университета, като сметките за месо. Винарската изба. Това е всичко, което правят.

Той бавно поклати глава наляво-надясно, изду устни и остави клепачите си бавно да се притворят. Той знаеше. Оксбридж управлява страната, а членовете на академичните съвети управляват половин Оксбридж: как е възможно делата им да не представляват интерес за Москва? Въздъхнах. Това начало не вещаеше нищо добро за моята кариера като таен агент. Може цял научен труд да се напише за това как европейската история през нашия век е била повлияна от неспособността на враговете на Англия да проумеят тази своенравна, упорита, потайна и абсурдна нация. Голяма част от силите и времето ми през следващите десетина-петнайсет години щяха да отидат в напразни опити да втълпя на Москва и на такива като Йосиф, че трябва да правят разлика между формата и съдържанието в английския начин на живот (доверете се на ирландеца по въпроса). Техните погрешни представи бяха скандални и смешни. Когато в московската централа научиха, че съм редовен посетител в Уиндзор, че съм в приятелски отношения с Негово Величество и че често ми се налага да оставам след вечеря, за да играя със съпругата му — с която на всичкото отгоре имам и роднинска връзка, макар и далечна, — направо не бяха на себе си от радост, убедени, че техен човек е проникнал в сърцето на властта. Свикнали с техните си царе — и стари, и нови, — не можеха да осъзнаят, че нашият владетел, макар и със скиптър, не управлява, че е само нещо като сурогатен родител на нацията и че нито за миг не бива да се взема на сериозно. В края на войната, когато лейбъристите дойдоха на власт, Москва, така подозирам, беше убедена, че е въпрос единствено на време, преди кралското семейство заедно с малките принцеси и всички останали да бъде откарано в подземието на Двореца и изправено до стената. Разбира се, Атли[57] изобщо не можеха да го възприемат и недоумението им се усили още повече, когато им казах, че в политиката си той се ръководи не от Маркс, а от Морис[58] и Мил[59] (Олег дори поиска да знае дали въпросните хора са в правителството). Когато консерваторите се върнаха на власт, те бяха убедени, че изборните резултати са били фалшифицирани, тъй като не можеха да повярват, че след всички научени по време на войната уроци работническата класа ще гласува свободно за създаването на едно дясно правителство („Скъпи ми Олег, няма по-големи консерватори от английските работници“). Бой изпадаше в бяс и депресия от тази тяхна неспособност да схванат нещата; аз обаче хранех симпатии към другарите. Като тях аз също произхождам от народ на крайностите и инстинктите. Без съмнение това е причината, поради която двамата с Лео Ротънстайн се разбирахме по-добре с тях, отколкото с чистокръвните англичани като Бой и Алистър: споделяхме един и същ вроден мрачен романтизъм, типичен за нашите два иначе много различни народа, както и завета на безправните, но най-вече трепетното очакване на евентуалната разплата, която — когато става дума за политика — може да мине за оптимизъм.

Междувременно Йосиф продължаваше да стои пред мен като бутафорен вентрилоквист с прекалено широките си маншети и сякаш движени на конци лицеви мускули, съсредоточен и изпълнен с надежда като кучето на стареца, но тъй като вече ми писна от него, а и бях изпаднал в депресия и съжалявах, че изобщо оставих Хартман да ме убеди да свържа живота си с подобия на тази абсурдна, тази невъзможна личност, казах му, че да, добре, ще се сдобия с протокола от следващото съвещание на Академичния съвет, щом това иска, при което той благоволи да ми кимне сериозно и отсечено — кимане, което след време щях да наблюдавам у всякакви надути тиквеници във военни заседателни зали и в централите за таен инструктаж, когато идвах от министерството, за да предам някоя съвършено ненужна класифицирана информация. Днес всички коментатори, всички дървени философи по романи и по вестници подценяват елемента на авантюра в света на шпионажа. Тъй като наистина се случва тайни да бъдат издавани, тъй като палачи наистина съществуват, тъй като мъже наистина умират — Йосиф, подобно толкова много незначителни слуги на системата, свърши с куршум на НКВД в тила си, — те си въобразяват, че шпионите са едновременно безотговорни и зловредни хора, също като второстепенните демони, които изпълняват важните команди на Сатаната, докато всъщност ние приличахме много повече на онези безстрашни и находчиви хлапета от разказите за юноши, онези Боб, Дик и Джим, които играят страхотно крикет, обичат безобидните и изобретателни лудории, но в крайна сметка разобличават директора, който се оказва международен престъпник, като в същото време успяват тайно да си назубрят уроците така, че да излязат първи на изпитите, да спечелят стипендия и да спестят на прекрасните си бедни родители таксите в някой от нашите велики университети. Поне ние така гледахме на себе си, въпреки че не бихме го казали по този начин. Ние се смятахме за добрите, това е същественото. Сега е трудно човек да си представи шеметното опиянение на онези дни преди войната, когато светът препускаше към ада сред звън на камбани и пронизителни свирки, а само ние сред нашите сънародници знаехме точно каква е задачата ни. О, давам си сметка, че по същото време млади хора заминаваха да се бият в Испания, че се създаваха профсъюзи, че се организираха петиции и така нататък, но всички тези действия, макар и необходими, бяха временни заместители; ние тайничко гледахме на тези ревностни фантазьори почти като на пушечно месо или в най-добрия случай като на наивни реформатори. Това, което ние имахме, а те нямаха, беше необходимата историческа перспектива; докато испанските бригади още тръбяха за необходимостта да се спре Франко, ние вече планирахме действия за преходния период след разгрома на Хитлер, когато с едно лекичко побутване от страна на Москва и от нас изтощените от войната режими на Западна Европа ще се разпаднат по принципа на доминото — точно така, ние бяхме първите защитници на тази вече дискредитирана теория — и Революцията ще плъзне, ще се разлее от Балканите до крайбрежието на Конемара. В същото време колко откъснати бяхме от действителността. Въпреки всичките ни разговори и дори някои действия големите събития на деня се търкаляха покрай нас — живи, пъстри и твърде реални, за да са действителни, като декорите на пътуващ театър върху платформата на камион, поел към следващия град. Работех в кабинета си в Тринити, когато научих, че Барселона е паднала; съобщиха го по радиото, което беше пуснато силно в стаята на съседа ми — уелсец, май беше физик, който обичаше танцова музика и охотно ми разказваше за най-последните магьосничества, които се извършваха в лабораторията в Кавендиш. Без да трепна, продължих да изучавам под лупа репродукция на странната двойка отсечени глави върху парче плат, които се виждаха на преден план в картината на Пусен „Превземането на Йерусалим от Тит“, сякаш двете събития, истинското и изобразеното, бяха еднакво далеч от мен, някъде в Античността — и двете непроменими и окончателни, замръзнал във въздуха вик и изправен на задните си крака буен жребец, стилизирана, величествена жестокост. Нали разбирате?…

Има един последен образ на Йосиф, който искам да нахвърлям, преди да го опаковам и завинаги да го експедитирам заедно с толкова други добре забравени типове, с които е осеян животът ми. На тръгване от кръчмата — беше настоял да не излизаме заедно — кучето на стареца се заклати напред, като се сгъваше и разгъваше по онзи симпатичен кучешки начин, сякаш иначе изпънатото му като наденичка тяло имаше пружина отвътре, и понечи да се отърка в глезена му, но той го срита странично с лъснатата си обувка. Животното изквича тъжно, съвсем не от болка, и избяга, ноктите му издращиха по плочките на пода, после се сви отново между разтворените крака на господаря си, премига и бързо облиза устни, изпаднало в недоумение. Докато Йосиф излизаше, за малко слънчевата светлина се вмъкна и легна върху глезените му, старецът ме погледна изпод вежди с нещо като ухилено смръщване и за миг разбрах какво си мисли за мен: още един от онези жалки, нетърпеливи, безчувствени мъже, които ритат кучета, ръгат те с лакти и само гледат как да те избутат от пътя, на което исках да му отговоря: Не, не съм такъв, не съм като него! — а после си помислих: — А може би съм? Днес срещам същия поглед, когато някой ветеран от студената война, самозван патриот или пазител на западните ценности ме разпознае на улицата и метафорично ме заплюе.

Както и да е. Така започна моята кариера на действащ агент. Спомням си надеждата на Феликс Хартман, че ние, потомците на висшите класи, ще предоставим на Москва пълна картина на пъзела, наречен английска върхушка (не ми даде сърце да го попитам дали някога се е замислял какви теми избират производителите за тези техни пъзели, но пред очите ми изплува цял бункер с остриганите глави на комисари, вперили сериозни погледи в сантиментална картинка — карамел и пудра захар, — къщичка с розови храсти и бълбукащо поточе, допълнена с къдрокосо момиченце, понесло кошничка с лютичета върху пълната си ръчичка: Англия, нашата Англия!). Най-съвестно започнах да приемам поканите за вечеря, които доскоро бях отказвал с отвращение, и се улових как обсъждам акварели и цената на домашните птици с мустакатата и леко налудничава съпруга на министър от кабинета, или пък как стоя и слушам, вече замаян от бренди и дим на пури, някакъв аристократ от нашето кралство с тухленочервени бузи и монокъл да обяснява на масата, размахвайки ръце, дяволски хитрите методи, до които прибягват евреи и франкмасони, за да се инфилтрират на всяко ниво в правителството, до такава степен, че вече са готови да завземат властта и да убият краля. Пишех изчерпателни доклади за тези срещи — между другото, откривайки най-неочаквано, че притежавам разказваческа дарба; някои от тези ранни писания бяха наистина цветисти, макар и малко преоцветени — и ги предавах на Йосиф, който ги преглеждаше набързо, като дишаше шумно през носа си, след това ги прибираше във вътрешния си джоб, оглеждаше бара крадешком и започваше да ми говори за времето с пресилена любезност. Понякога успявах да изцедя информация или клюка, която Йосиф удостояваше с една от редките си нервни усмивчици и доволно прехапани устни. Това, което Москва смяташе за един от първите ми големи удари, беше изключително досаден разговор, който бях провел на празник в Тринити с началника на кабинета във Военното министерство, пълен мъж със зализана коса и тънки мустачки, който, докато го слушах да говори, много ми напомняше на веселяците, спецове по гафове от комиксите на Бейтман; докато вечерта се точеше мъчително, той ставаше все по-важен, тържествен и комично пиян — нагръдникът му се ветрееше като във вариететен фарс — и тогава ми каза, без да спестява подробности, колко неподготвени са нашите въоръжени сили за война, че за военна промишленост и дума не можело да става и че на правителството му липсвали както воля, така и средства, за да се справи с положението. Видях, че Йосиф, седнал на ниска масичка в ъгъла на „Заека и хрътките“ в Хайбъри, се беше надвесил над въпросното писание и не можеше да реши дали да се уплаши, или да тържествува над загатнатите заключения относно Европа като цяло и Русия в частност. Всяко улично вестникарче в страната беше наясно с онова, което той не знаеше, а именно колко скандално неподготвени сме за войната и колко безгръбначно е нашето правителство.

Тази наивност от страна на Москва и нейните емисари подклаждаше у всички, които бяха на наша страна, сериозни опасения; голяма част от това, което пред тях минаваше за тайна информация, беше напълно достъпно за широката публика. Те никога ли, обръщах се към Феликс Хартман, никога ли не четат вестници, не слушат ли новините в десет по радиото?

— Какво правят по цял ден вашите хора в посолството, освен че пускат смехотворни комюникета за индустриалния възход на Русия и отказват визи на военните кореспонденти на „Дейли Експрес“?

Той се усмихваше и свиваше рамене, вдигаше очи към небето и си свирукаше през зъби. Разхождахме се покрай замръзналата Серпентина[60]. Беше януари и въздухът бе наситен с бледоморав мразовит дъх, патиците се поклащаха неуверено по леда, озадачени и крайно недоволни от това необяснимо втвърдяване на течния им свят. След две години служба Йосиф беше ненадейно отзован; още виждам лепкавата лъснала пот по вече мъртвешки бледото му чело в деня, когато ми каза, че това е последната ни среща. Ръкувахме се пред вратата — Кингсхед, Хайгейт[61], — той се обърна и ме стрелна с потаен умолителен поглед, с който безмълвно ми задаваше и аз не знам какъв страшен невъзможен въпрос.

— Точно сега животът в посолството е нещо… позамрял — отговори ми Хартман.

След внезапното заминаване на Йосиф на няколко пъти се обаждах в посолството, но нищо не научих до деня, в който се появи Хартман, облечен в черно както обикновено, с черна шапка, чиято периферия беше нахлупил ниско над челото си. Когато го попитах какво става, той само се усмихна, допря устни с пръст и ме поведе в уличката към парка. Там спря и се загледа в леда с цвят на желязо, поклащаше се напред-назад върху петите си, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на дългото си палто.

— Москва мълчи — казах аз. — Изпращам отчетите си по обичайните канали, но нищо не получавам в отговор. Чувствам се като човек, който е оцелял след катастрофа. Или на когото предстои да му се случи катастрофа. Много странно усещане.

На брега недалеч от нас малко момче под погледа на обута с черни чорапи бавачка хвърляше корички хляб на патиците; детето се заливаше от гърлен смях и с удоволствие наблюдаваше птиците, които най-безочливо се спускаха, плъзгаха се с разперени криле и буксуваха намясто, докато докопат бягащите им залци. Обърнахме се и продължихме. От другата страна на езерото по Ротън Роу група ездачи се побутваха в нестройна редица сред кълба конски дъх. Мълчаливо стигнахме моста и там спряхме. В далечината, оттатък върховете на черните дървета, изплува забуленият силует на Лондон. Хартман се усмихваше мечтателно, килнал глава на една страна, сякаш заслушан в тих, неочаквано появил се звук.

— Връщам се — каза ми той. — Наредиха ми да се връщам.

Високо в мразовитата мъгла, над островърхите камбанарии и комините, за секунда ми се провидя, че нещо се носи във въздуха, гигантска фигура, цялата сребро и злато с помръкнал блясък. Чух собственото си преглъщане.

— Слушай, старче — обадих се, — трябва ли да го правиш? Как смяташ? Говори се, че тия дни климатът там не е никак здравословен. Много по-студен от когато и да било.

Извърна поглед от мен и го вдигна към небето, сякаш и той бе усетил някакво витаещо предзнаменование.

— О, няма страшно — отвърна разсеяно. — Казват, че им трябвам, за да споделя личните си впечатления, това е.

Кимнах. Странно как страхът може да те гъделичка, сякаш те напушва смях. Прекосихме моста.

— Винаги можеш да останеш — казах му. — Искам да кажа, не могат да те принудят да тръгнеш, нали?

Той се изсмя и ме хвана под ръка.

— Това харесвам у теб — каза той, — както и у останалите. Че всичко ви изглежда просто.

Стъпките ни отекваха по моста като удари на брадва. Притисна ръката ми към ребрата си.

— Трябва да се върна — отсече. — В противен случай има… нищо. Не разбираш ли?

Слязохме от моста, все още хванати под ръка, застанахме върху билото на малкото възвишение в парка и се загледахме в клечащия под нас застинал в мъглата град.

— Лондон ще ми липсва — каза Хартман. — Кензингтън Гор, Бромптън Роуд, Тутинг Бек — има ли такова място Тутинг Бек? Както и Бийчам Плейс, което най-накрая едва вчера се научих да произнасям правилно. Такава загуба на толкова много безценни познания.

Той стисна ръката ми над лакътя, стрелна ме странично с поглед и аз усетих, че нещо в него прещрака, сякаш някаква част от вътрешния му механизъм най-неочаквано беше спряла да работи.

— Слушай — казах му, — не трябва да се връщаш; няма да те пуснем, нали знаеш.

Той само се усмихна, обърна се и се отдалечи с накуцване в посоката, от която бяхме дошли — по моста под черните обвити в мъгла дървета, и повече не го видях.

В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ГОДИНИ се опитвах да разбера какво е станало с него. Другарите присвиваха устни; когато те нарочат, потъваш в пълна неизвестност. До нас достигаха само откъслечни слухове. Някой го видял в Лубянка в ужасен вид, без едно око; друг твърдеше, че бил в централата в Москва под наблюдение, но въпреки това ръководел лисабонското бюро; бил в Сибир, бил в Токио, бил в Кавказ; някой зърнал трупа му на задната седалка на кола по улица „Дзержински“. Тези тихо прошепнати тайни стигаха до мен сякаш от тъмната страна на Луната. Русия беше точно толкова далеч; винаги е била точно толкова далеч. Двете седмици, които бях прекарал там, само усилиха това мое усещане. Нещо много странно за всички нас — според мен странно, — че страната, на която се бяхме обрекли, в умовете ни беше някаква мъглявина, Обетованата земя, до която никога нямаше да стигнем и до която не искахме да стигнем. Никой от нас не си е и помислял, че може да отиде да живее там доброволно; по-късно Бой — нищо че се опитваше да го скрие — изпадна в ужас, когато стана ясно, че няма друг избор, освен да дезертира. Опозицията беше много по-добре осведомена за живота там от нас. В министерството имаше хора, редови чиновници, на които кракът им никога не беше стъпвал пò на изток от Елба, но говореха така, сякаш всеки ден влизат и излизат от Лубянка и минават по улица „Дзержински“, на която аз дори името не можех да произнеса, за да си купят „Правда“ и пакет от най-популярните цигари през онези дни в Москва.

Защо се върна? Знаеше много добре, както и аз, какво го чака — бях чел дописки от показните процеси, приведен над вестниците в самотен страх, зад заключени врати, с потни ръце и пламнало лице, също както ужасен юноша поглъща жадно наръчник по акушерство. Можеше да се спаси с бягство, имаше връзките, знаеше маршрутите, можеше да избяга в Швейцария или Южна Америка. Но не, той се върна. Защо? Дълго съм размишлявал по въпроса и още го правя. Тая едно неясно убеждение, че ако мога да си отговоря, ще разгадая и много други неща не само за Феликс Хартман, но и за себе си. Тъпото недоумение, което се спуска отгоре ми като мъгла, щом се замисля за това негово последно и фатално решение, ми изглежда като страшно обвинение за липсата на нещо у мен, нещо съвършено обикновено, като чувството за съпричастност, така естествено за другите хора. Изпробвах и онзи мисловен експеримент, който старият Чаркин, моят преподавател по философия в Тринити, ни караше да правим; опитвах се да вляза в ума на Феликс Хартман, след което да си съставя възможен план за действие при същите обстоятелства. Не помагаше, никога не стигнах по-далеч от момента, когато изборът ставаше неизбежен, тоест дали да се изправиш лице в лице със съдбата си, или да скъсаш всички връзки и да бягаш. Какво ли е да стигнеш до това критично положение, когато от теб се иска да пожертваш живота си в името на една кауза — и не толкова заради самата кауза, колкото за да спасиш реномето й, какъвто беше случаят, да спасиш явлението, както казваха навремето старите космолози? Да знаеш, че по всяка вероятност ще свършиш в някоя яма в гората с още хиляда надупчени от куршуми тела, и въпреки това да се върнеш: това кураж ли беше, или просто гордост, безразсъдна смелост или донкихотовско твърдоглавие? Сега се чувствам гузен, задето скришом се бях присмивал на неговите пози и претенции. Като самоубиец — какъвто всъщност беше, — той сам създаде и потвърди верността на легендата за себе си. Нощем лежах буден и си мислех за него — безформена купчина от болка и отчаяние в ъгъла на тъмна килия, зъзнеща под мръсно одеяло, заслушана в дращещите нокти на пробягващи плъхове, в шуртящите улуци и плача на младеж, който зове майка си. Но дори и това не можех да превърна в действителност, а по-скоро излизаше някаква мелодрама, образ от евтина приключенска история.

Бой ми се присмиваше.

— Виктор, много си се размекнал — каза ми той. — Проклетият човечец може да е навсякъде. Нали ги виждаш, идват и си отиват като цигани, знаеш го.

Бяхме в Перпинян, в една бирария до реката. Беше август, последните седмици преди войната. Лилави сенки под платановите дървета, блещукащи ромбчета от водниста светлина върху сиво-зелената долна страна на големите им бездушни листа. Бяхме пристигнали от Кале с открития спортен автомобил на Бой и вече изпитвахме дразнещото бреме на взаимната си компания. Намирах за изтощителен неговия апетит за момчета и пиене, а той пък смяташе, че се държа като стара мома. Реших да приема пътуването само защото и Ник трябваше да тръгне с нас, но „нещо изникна“ и той отново отлетя спешно за Германия на някаква си тайна мисия.

Бой ми хвърли един от неговите сърдити унищожителни погледи:

— Вижда се, Вик, че до уши си хлътнал по него. Хартман, твоето гадже. Сигурно си се влюбил в сакралния допир на ръцете му, така ли е? Това придава нов смисъл на всяко свещенодействие.

Наля си остатъка от виното и поръча още една бутилка.

— Предполагам, че изобщо не ти пука кого разстрелват — отвърнах му, — нито колко хора.

— Божичко, Вик, голямо си мрънкало.

Но не се осмели да ме погледне в очите. Това беше лош момент за истински вярващите като Бой. На практика посолството в Лондон беше останало без персонал. Офицерите се сменяха един след друг — Йосиф, Феликс Хартман и още дузина други бяха отзовани, без на тяхно място да дойдат други, и ние бяхме оставени да се справяме кой както може. Напоследък данните, които бях отмъквал от архива на министерството, все неща, от които Феликс Хартман изпадаше във възторг — вероятно от старомодна любезност преувеличаваше важността им, — сега трябваше да предавам през тайник в ирландска кръчма в Килбърн и никак не бях сигурен дали се придвижват по-нататък, нито дали някой изобщо ги чете. Не знам защо продължавах да върша тази работа. Ако не беше войната, може би щях да се откажа. Трябваше взаимно да се навиваме като някакви изгубили се пътешественици, които си напомнят един друг за уюта на дома. Беше трудно. Неотдавна Алистър Сайкс беше публикувал в „Спектейтър“ ужасна статия, пълна със самозалъгване и празни приказки, в която оправдаваше московските чистки с настъпващата фашистка заплаха; разсмях се, докато я четях, представяйки си го там, в апартамента му в Тринити, превит над древната си пишеща машина, как удря като луд с два пръста по клавишите, със смръщено чело и настръхнала коса, докато лулата му бълва дъжд от искри.

Бой боцна с вилицата си омекнало парче сирене:

— О, каква воня! — извика. — Saveur de matelot…[62] — Млъкна и се намръщи, загледан над рамото ми. — Слушай — промълви, — виж това!

Погледнах. Сенки и дим, закръглените извивки на охранения хълбок на машина за кафе, силуетът на главата и тънката шия на момиче, което се смее в шепата си, а зад него главата на младеж; прозорецът обрамчил голяма импресионистична картина от дърво, огрян от слънце камък и водни отблясъци. Това е, което си спомняме: безразборно струпване на неща.

— Ей там бе, глупак такъв! — изсъска ми Бой и посочи с вилицата си.

На масата до нас седеше много пълен плешив мъж с пенсне — разпльоснати дебели бедра и вирната късогледа муцуна, — четеше „Фигаро“, като безшумно мърдаше устни. Заглавието на първа страница, изписано със страховит черен шрифт, изпъкваше със своите три инча височина. Бой се изправи, от скута му изпопадаха трохи и салфетки и най-нетактично се хвърли към вестника.

— Votre journal, monsieur, vous permettez?…

Пълният мъж свали пенснето си и зяпна Бой, нацупи се така, че кожата над ушите му с деликатни извивки се сгърчи в три успоредни сърповидни бръчки.

— Mais non — отговори той и размаха дебелия си пръст, — ce n’est pas le journal d’aujourd’hui, mais d’hier. — И с нокът почука върху първата страница. — C’est d’hier[63]. Не разбирате ли? Това е вчерашен вестник.

Бой, с посинели устни и облещени очи — няма по-агресивен човек от разгневения клоун, — се опита да грабне вестника от ръцете му. Но пълният не го пускаше и първата страница се скъса по средата, като раздели заглавието надве и по този начин за кратко разтрогна пакта Хитлер — Сталин, който беше подписан в Москва преди два дни. И завинаги след това този важен съюз, привидното предателство на всичко, в което вярвахме, щеше да се свързва в ума ми с пенснето на дебелия възрастен мъж, с подутите му, сякаш отекли бедра, със слънчевите лъчи в реката и миризмата на мръсни чорапи, която лъхаше от камамбера.

Веднага се върнахме в хотела, събрахме си багажа и тръгнахме на север. Почти не разговаряхме. С особена острота усещахме собственото си дълбоко объркване; бяхме като две деца, чийто обожаван баща е бил току-що заловен да извършва нещо ужасно неприлично на публично място. Привечер стигнахме Лион, намерихме си стаи в извънградски призрачен хотел край път в гората и вечеряхме в огромния му празен, зле осветен ресторант, където кожени кресла се спотайваха в сумрачните ъгли като духове на предишни гости, а самата мадам, съдържателката на хотела, внушителна грандама в черна вълнена рокля и с дантелени ръкавици без пръсти, се появи и седна с нас, след което ни уведоми, че Лион е le centre de la magie[64] на Франция и че всяка събота вечер евреите кабалисти в града отслужват черна меса в някаква къща с лоша слава край реката („Avec des femmes nues, messieurs!“[65]). Прекарах нощта неспокойно в балдахинено легло с дюшек на бучки, унасях се и сънувах (голи харпии, Хитлер с шапка на вълшебник, лъснала от блещукащи пайети, такива неща); събудих се призори и седнах до прозореца, завит в юргана, загледах се в огромното бяло слънце, което бавно се провираше през черно-зеленикавите дървета на хълма зад хотела. Чувах стъпките на Бой в съседната стая и макар със сигурност да знаеше, че не спя, той не почука на стената, не ме извика да пийна нещо с него, както би направил всяка друга сутрин, защото никак не обичаше да стои сам, когато е буден.

В Кале, този преходен град, прекарахме неприятна неделя и изпихме доста вино в един бар, където Бой хвърли око на сина на собственика, още юноша. На следващия ден не успяхме да намерим място за колата на Бой на ферибота, затова я оставихме на пристанището, за да бъде натоварена на следващия курс; докато потегляхме, тя стоеше и ни гледаше със странно недоумение, сякаш вече си представяше друг, по-известен случай, при който Бой пак щеше да я зареже край един вълнолом. По пътя към Доувър всички говореха само за войната — мрачен отривист смях, вирнати брадички и иронично сключени вежди са нещата, които си спомням най-добре от това време на измамно веселие и пълно отчаяние. Ник ни чакаше на Чаринг Крос. Предишния месец министерството му беше издействало писмена заповед да бъде произведен във военен чин и сега стоеше с капитанската си униформа, изглеждаше много елегантен и доволен от себе си. Излезе напред, сякаш изникна от сърдито избълваните кълба пара на перона като спомен за Фландрия. Беше си пуснал тънък мустак, който не бях виждал и който приличаше на две черни перца с извити нагоре връхчета, но според мен не му отиваше. Беше в добро настроение.

— Ей, вие, двамата, добре дошли! Виктор, виждаш ми се нещо светнал; от морска болест ли е, или твоят Чичо Джо е разбил сърцето ти с това, което направи?

— О, Ник, остави това сега.

Той се изсмя, взе сака от ръцете ми и го метна през рамо. На гарата беше шумно и горещо, миришеше на пушек, светилен газ и хора. Навсякъде се виждаха униформи. Много живо си спомням тези последни дни преди обявяването на войната — тълпите, слънцето и пушека, безкрайните пристигания и заминавания, провикващите се вестникарчета — никога преди това търговията им не е вървяла толкова добре, — препълнените барове и очите на хората, блеснали от трескав страх и трепет. Излязохме от гарата и се озовахме сред какофонията и ослепителното сияние на августовския следобед. Такситата по Странд се тълпяха с ревящи клаксони като разгонено стадо, черните им покриви блестяха на слънцето. Ник беше дошъл със собствената си кола и не искаше и да чуе, когато Бой му каза, че ще се прибере сам.

— Не съм дежурен, дайте да отскочим до „Грифона“ и да се напием.

Бой сви рамене. Неговото отношение към Ник — сърдито, предпазливо, дори почтително — винаги ме е учудвало. Ник сложи саковете ни в багажника и изпълни стария си номер, като скочи с двата си крака едновременно, или поне така изглеждаше, и се пльосна на седалката зад кормилото. Казах му, че трябва да видя Бейби.

— Ами да — отвърна ми, — разбира се, малката ти женичка. Всъщност не е хич малка. Твърди, че се чувства като баражен балон. Викам й, че баражните балони са леки, докато тя тежи поне сто и двайсет фунта. Мерзавец си, Виктор, нали си го знаеш; да тръгнеш да се развяваш точно когато тя ще се разпука всеки момент. Както и да е, сега е вкъщи, разнищва вътъка на деня и с нетърпение очаква завръщането на своя разхайтен герой.

Стигнахме до Чаринг Крос Роуд и при Кеймбридж Съркъс едва не попаднахме под колелата на военен камион, пълен с шумни войници.

— Обща мобилизация, така ли? — попитах.

— Нали знаеш, без източен фронт много кръв има да се лее — отговори ми Ник, като се опитваше да изглежда сериозен — ефект, за който закачливите му мустачки никак не помагаха.

На задната седалка Бой изсумтя язвително. Ник го изгледа в шофьорското огледало и се обърна към мен:

— Вик, каква е партийната линия?

Свих рамене.

— Събираме съмишленици откъдето можем — казах. — Какво толкова, нали Уинстън си има Рузвелт.

Ник изпъшка и се разсмя.

— О, боже мой! — подхвърли. — Говори Юризен[66]!

Поланд Стрийт беше необичайно притихнала в общата апатия на летния следобед. Щом излязохме от колата, над нас се разнесе джазова музика. Качихме се в апартамента на Ник и там, до прозореца, наистина седеше Бейби в плетен люлеещ се стол, с широка рокля, огромен корем и разтворени колена; в краката й се въргаляха цяла дузина плочи, а грамофонът на Ник беше усилен докрай. Наведох се и я целунах по бузата. Миришеше, съвсем не неприятно, на мляко и на нещо като застояла вода във ваза. С цяла седмица беше просрочила термина си. Бях се надявал да изпусна раждането.

— Добре ли пътувахте? — попита. — Радвам се за вас. Бой, скъпи, целувчица.

Бой падна на колене пред нея, притисна лице в големия й, опънат като барабан хълм на корема и изскимтя уж от обожание, докато тя го хвана за ушите и се изсмя. Бой умееше да се държи с жените. Замислих се нехайно, както съм правил и преди, дали двамата с Бейби не са имали връзка в някой от неговите хетеросексуални периоди. Тя блъсна главата му и той се изтърколи назад, после седна в краката й с лакът, подпрян на едното й коляно.

— Страшно много липсваше на съпруга си — каза й той. — Всяка нощ го чувах, скъсваше се от плач.

Тя го оскуба.

— Не се и съмнявам — отговори. — Вижда се, че и двамата сте се намъчили. Толкова много, че чак тен сте хванали. Всъщност ловите око. Де да можеше да кажа същото и за себе си.

Ник крачеше неспокойно и гледаше кръвнишки към грамофона.

— Имаш ли нещо против да изключа тази негърска гюрултия? — попита. — Не мога да чуя мислите си от нея.

Вдигна свирещото рамо и остави игличката да издращи по плочата.

— Прасе! — извика му Бейби апатично.

— Свиня. — Пъхна плочата в кафявата й картонена обложка и я метна встрани. — Да пийнем джин.

— О, да, моля! — излигави се Бейби. — Питие точно за майки. Дали да не пробвам? Нали продавачките помятат с джин. Но май е твърде късно за аборт.

— Патенце, никога не казвай, че е твърде късно — рече Бой и обгърна коленете й.

Така започна вечерта. Ник и Бейби танцуваха известно време, довършихме бутилката джин, после Ник си свали униформата, преоблече се и отидохме в „Каретата и конете“, където продължихме да се наливаме. След това отидохме да вечеряме в „Савой“, където Бой се държа отвратително, а Бейби го поощряваше, ръкопляскаше му като тюлен и се заливаше от смях. Хората от съседната маса извикаха оберкелнера и се оплакаха от нас. Аз също опитах да се включа в това безвкусно забавление — в края на краищата нали бяхме децата на двайсетте, — но го направих с нежелание. Бях на трийсет и две, всеки момент щях да ставам баща; бях учен с нелоша репутация (как деликатно езикът ни дава възможност да изразяваме тези неща), но това не компенсираше в достатъчна степен факта, че никога нямаше да бъда математик, нито творец, тоест единствените две неща, които смятах достойни за моя интелект (наистина точно така смятах). Трудно е, когато животът ти върви винаги на чорчик като в моя случай, тоест под ъгъл на това, което би искал. Чаках с нетърпение да започне войната.

Ник се беше умълчал, почти се бе свлякъл странично на стола, подпрян с лакът върху масата, с показалец, който крепеше главата му, наблюдаваше лигавщините на Бой и сестра си с мътен поглед и отвращение.

— Още ли си играеш на шпионин? — попитах го.

Обърна сърдития си взор към мен.

— Ами ти?

— О, аз съм в бюрото по чужди езици, това едва ли се брои. Представям си как разменяш куфарчета на някоя гара в Истанбул, разни такива неща. Геройства и отчаяна храброст.

Той се намръщи.

— Не мислиш ли, че не е време да се правим на интересни?

Колко мило и нелепо звучеше, като заговори за подобни неща. И го знаеше. Беше истинска сметачна машинка.

— Просто завиждам — отвърнах, — нали съм тъпо куче.

Той сви рамене. Намазаната му с брилянтин черна коса имаше същия блясък като вечерното му сако.

— Може да се хванеш с нещо — продължи той, — да се включиш в нещо друго. Много скоро вече нищо няма да е същото. Откриват се всякакви възможности.

— Например?

Бой беше уравновесил една винена чаша върху брадичката си. Когато се обади, безплътният му, процеден през зъби глас прозвуча, като че идваше от тавана.

— Защо не го уредиш в парламента? — попита.

Бейби с ехидна усмивка гъделичкаше Бой по изпънатия му врат, за да падне чашата.

— Не мисля, че от Виктор ще стане политик — намеси се тя. — Не мога да си го представя да спори от трибуната, нито дори да изнася първата си реч.

— Той няма предвид парламента, а полицията — каза Ник. — Военната. Създава се нов екип начело с Били Мичет. Бейби, престани, ако обичаш. Цялата маса ще се поръси със счупени стъкла.

— О, винаги ми разваляш удоволствието.

Бой подхвърли нагоре чашата с брадичката си, после сръчно я улови във въздуха и извика да ни донесат бутилка шампанско. Вече усещах в себе си сутрешния махмурлук. Докоснах ръката на Бейби — колко копринена и опъната беше кожата й в този последен етап на бременността.

— Време е да си вървим — казах й.

— Гледай го ти — рече тя, — вече говори като баща.

Някак смътно и с нежелание, но си давах сметка, че съм пиян; устните ми бяха изтръпнали, а страните си усещах така, сякаш бяха покрити с нещо чупливо и лъщящо като засъхнала пяна. Винаги съм се интересувал от ефекта на пиянството, чудейки се, предполагам, дали някой ден, ако изпия една чашка в повече, няма да се раздрънкам и да издам всичките си тайни. А когато съм пиян, обикновено смятам, че това важи за всички: говорят необмислено, стават нетактични, сантиментални, изглупяват. Бейби и Бой играеха някаква игра с кибритени клечки и лъжички за кафе, бяха склонили глави един до друг и се кикотеха. Ник запали гротескно дебела пура. Шампанското беше лепкаво.

— Слушай — казах му аз, — разкажи ми повече за тая работа с военната полиция. Нещо интересно ли е?

Той се замисли и присви очи през кълбо дим.

— Мисля, че да — каза немного убедително.

— Как мога да се включа?

— О, нямай грижа. Аз ще го уредя. Ще поговоря с Били Мичет. Често се срещаме в службата.

— Ами… — свих рамене —…моето минало?

— Искаш да кажеш твоите леви убеждения ли? Нали вече се отказа от всичко това? Особено пък сега.

— Защо просто не постъпиш в армията, както правят всички? — обади се Бейби и ми хвърли колеблив разфокусиран поглед. — Онзи бригаден генерал, дето татко го познава, той ще уреди въпроса. Щом са взели Ник, значи, всеки става.

— Той обаче жадува за плащове и саби, за тайните служби — каза Бой. — Така ли е, Вик?

Ник огледа съседните маси.

— Я по-тихо, чуваш ли, Бой? — скастри го. — Няма нужда половин Лондон да знае какво правим.

Бейби поклати глава с отвращение.

— Какви момчета сте ми вие, бойскаути.

— Момченца шкаути ли? — взе да се лигави Бой. — Какво е това момчета шкаути?

Бейби го плесна по ръката.

— Виж — каза Ник, — ела сутринта в моята част на сградата и заедно ще намерим Мичет. Ще те представя. Старият Били е много прям човек. Нека сам да прецени.

Появи се още една бутилка шампанско.

— Дявол да го вземе — пророни Бейби след малко, — нещо ми става.

Седеше с лакти върху масата и усукваше една кърпа. Беше бледа, гледаше с безжизнен и блуждаещ поглед, сякаш се опитваше да намери път към главата си, за да види какво става вътре.

— Дявол да го вземе — повтори и рязко си пое дъх.

Стана, изправи се, леко се олюляваше, подпря се с една ръка върху облегалката на стола, а с другата силно притискаше подножието на корема си.

— Ще отида да си напудря носа — промълви едва чуто и пое към дамската тоалетна.

Аз също станах да й помогна, но тя ме блъсна и тръгна сама между масите, като се поклащаше на неестествено стройните си глезени — кокалчетата там винаги ме караха да си представям пеперуди — и на тънките си високи токчета.

— Сядай долу, Виктор! — раздразнено ме смъмри Ник. — Хората ни гледат.

Седнах. Наляхме си още шампанско. След доста време Бейби се върна, стъпваше бодро, а върху лицето си едва удържаше една застинала пепеляво-бледна усмивка. Приближи, облегна се на масата за опора и ни изгледа с изражение на щастлива изненада.

— Чак да не повярваш — каза, — но май водите ми… пробиха бента.

Синът ни се появи в малките часове на следващата сутрин. Не помня точния час на раждането — бях още полупиян, — а по-късно не беше прилично да попитам. Предполагам, че това може да се смята за първата проява на онази обща липса на грижи и внимание към сина ми, в която той винаги ме е упреквал мълчаливо. Когато го чух да изплаква, крачех напред-назад и пушех, точно както се очаква да правят бащите, пред родилното — в онези дни ги нямаше тия глупости да вкарват бащата вътре да присъства на раждането — и в същия миг нещо ме разтърси, нещо ме присви в областта на диафрагмата, сякаш през цялото време и у мен е никнал нов живот, останал незабелязан до този момент. Ще ми се да мога да кажа, че съм изпитал радост, вълнение, замайване от това, че изведнъж съм осъзнал нарасналата си духовна роля — и сигурно е било така, би трябвало, — но онова, което си спомням най-отчетливо, е усещането за притъпеност и тежест, сякаш това раждане се е стоварило върху мен, искам да кажа в чисто физически смисъл, сякаш Вивиън ми е предала един допълнителен, неудобен за носене товар и отсега нататък трябваше да го мъкна навсякъде със себе си. От друга страна, истинското бебе изобщо не тежеше. Поех го в ръце с непохватна нежност, докато се опитвах да измисля какво да кажа. Но чак след като усетих вкуса на нещо солено, което се стичаше към ъгълчетата на устата ми, разбрах, че плача. Вивиън, капнала от умора, все още в оцапаното с кръв легло, със зачервени очи и сплъстена от пот коса, тактично се направи, че не забелязва сълзите ми.

— Е — обади се с дрезгав глас и прокара посивял и странно удебелен език по напуканите си устни, — сега поне хората ще трябва да ме наричат с истинското ми име. Кой би могъл да каже бебето на Бейби, без да се разсмее?

Слънцето беше високо в небето, когато се прибрах вкъщи — по онова време „вкъщи“ представляваше апартамент в Бейзуотър, който щяхме да задържим почти до края на войната, въпреки че никой от нас не прекарваше много време в него, — но паркът с новоизкопаните на зигзаг траншеи в него все още сивееше от утринна роса и тънки кичури мъгла се носеха под клоните на полуизкоренените дървета. Легнах на канапето и се опитах да поспя, но още бях под въздействието на снощното препиване и умът ми препускаше. Станах, изпих едно кафе с малко бренди, седнах в кухнята и се загледах в гълъбите, накацали върху аварийната стълба, които си чистеха перата и се блъскаха един в друг. Сутрешната тишина на улиците носеше в себе си странно усещане за лекота, сякаш светът все още плува в мечтания, докато чака да започне дневната шумотевица и да придаде на нещата полагащата им се тежест. Нахраних се, след което вече не знаех какво да правя. Витаех из апартамента като неспокоен дух. Липсата на Вивиън приличаше повече на присъствие. Празнините по стената усилваха тъгата ми по нещата, които са били и не са били там — заради предстоящите въздушни бомбардировки бях помолил Института да ми разреши да складирам картините си, включително „Смъртта на Сенека“, в подземното хранилище. Беше рано сутринта, бях станал баща, но по-скоро ми се струваше, че това е някакъв край, отколкото начало. Чух новините в седем по радиото. До една лоши. Отново се отпуснах на канапето да си полегна за малко, докато се успокои пулсиращото ми главоболие, но се събудих след три часа с пламнали клепачи, схванат врат и ужасна, засъхнала върху езика ми дъвка. Спомням си този кратък сън като нещо знаменателно и загадъчно; приличаше на излизане от света и от себе си, като видение, което се присънва на герой от вълшебните приказки, преди да се втурне в пълно с премеждия приключение. Избръснах се, като старателно избягвах да срещна очите си в огледалото, след което поех към Уайтхол, за да говоря с Били Мичет.

Той беше млад мъж на около трийсет и пет години, един от вечните възпитаници на буржоазното ни образование, които още в първите години на войната получиха своето заслужено място и подобаващо признание. Беше нисък, набит човек с трогателно открито розово лице и рошава гъста руса коса, която падаше ниско над челото му, а след това щръкваше в сложни завъртулки на темето му и така създаваше впечатлението за раздърпан сноп вързана на кръстец слама. Носеше сако от туид и широка вратовръзка тип „Итън“, чийто възел сякаш бе направен от майка му за първия учебен ден и оттогава не е бил развързван. Позираше с лулата си, която изобщо не му отиваше и с която очевидно не се справяше, тъй като непрекъснато нещо я ръчкаше и тъпчеше, докато безуспешно й поднасяше пращящи кибритени клечки. Тесният му кабинет гледаше към необикновено аристократичен пейзаж от сводове и покривни аркбутани[67] на фона на небе от кралскосиньо. Не беше за вярване, но се водеше заместник по контрола във военното разузнаване.

— Здрасти, Били — каза Ник, кацна в края на бюрото на Мичет и заклати крак.

Бях му се обадил от апартамента и когато пристигнах, той вече ме чакаше при охраната. Ухили се на изопнатата ми физиономия и подпухналите ми очи; Ник не страдаше от махмурлук — такива неща се случваха само на Другите Чинове.

— Били, това е Маскел — продължи, — за когото ти говорих. Очаквам от теб да се държиш с него като с всеки мой зет.

Мичет скочи на крака, събори на земята куп листове от бюрото си и енергично се ръкува с мен.

— Прекрасно! — каза и се ухили едновременно с уста, очи и уши. — Разбира се!

Ник се наведе и събра листовете, които Били бе разпръснал, и ги върна на бюрото. Винаги го правеше, все подреждаше, слагаше неща по местата им, сякаш това бе неговата специална задача — да изглажда без излишен шум малките катастрофи, които други хора, не така изискани като него, причиняват неволно, докато крачат неуверено по пътя си през този живот.

— Ако ти се струва, че има блед и болнав вид — каза той, — то е, защото цяла нощ не е мигнал, тъй като сестра ми, която е омъжена за него, Бог да я поживи, го дари с наследник преди няколко часа.

Усмивката на Мичет се разтегна още повече, той отново стисна ръката ми и взе да я помпа ентусиазирано, но в погледа му се прокрадна нещо неспокойно и потайно; бебета, точно сега бебетата не можеха да бъдат тема на мъжки разговор, най-малко в историческия момент, в който се намирахме.

— Прекрасно! — повтори той, като почти изджафка думата. — Момче, така ли? Много добре. Момчетата са за предпочитане, винаги. Заповядай. Цигара? — Оттегли се зад бюрото и седна. — Такааа… Ник ми каза, че ти е писнало да работиш като писарушка, така ли? Разбираемо е. Аз самият копнея да се махна от тая канцелария колкото е възможно по-скоро.

— Смяташ ли, че ще има война? — попитах.

Напоследък много обичах да задавам този въпрос, защото винаги предизвикваше странни отговори. Реакцията на Били Мичет беше особено удовлетворителна. Облещи се насреща ми със снизходителна изненада, шляпна с длан по бюрото, огледа се наоколо, сякаш да обърне вниманието на заобиколилата го въображаема публика върху моята наивност.

— Иска ли питане, старче! Въпрос на дни. Вярно, че предадохме Джони Чешки — много непочтено, ако искаш да знаеш скромното ми лично мнение, — но няма да изоставим поляците. Този път приятелчето Адолф го чака неприятна изненада.

Ник, който продължаваше да поклаща крака си, засия гордо, сякаш самият той беше създал Мичет.

— И момчетата на Били — каза — ще са на предната линия в отряда по изненадите. Нали, Били?

Засмукал лулата си, Мичет кимна доволно и здраво скръсти ръце пред гърдите си, сякаш искаше да се удържи да не рипне от радост и да изтанцува една жига.

— Разполагаме с едно място недалеч от Олдършот — каза той. — Голямо старо имение с парк. Там ще се проведе основното ти обучение.

Настъпи тишина. Двамата седяха и се хилеха насреща ми.

— Основно обучение ли? — промълвих.

— Боя се, че да — отсече Мичет. — Сега вече си в армията и всичко останало. Е, не точно в армията, но нещо много сходно. Виж, ние сме Полева безопасност, което е част от Корпуса на военната полиция. Разбира се, тези префърцунени имена са голяма глупост, но това е положението.

Отново стана и закрачи напред-назад пред бюрото, стиснал лулата между зъбите си, с ръка отзад на кръста, поза, очевидно заимствана от някой герой от неговата младост — чичо военен, на когото се е възхищавал, или пък стар негов учител; всичко у Били Мичет идваше от някъде другаде. Ник ми намигна.

— Ти си в отдела за чужди езици, нали? — продължи Мичет. — Това е добре. Много добре. Как си със стария парле-ву?

— С френския ли? Справям се.

— Остави го, скромничи — обади се Ник. — Като роден език му е.

— Отлично. Защото ще ни трябват хора с френски. Това е класифицирана информация, нали разбираш, но след като и без това си вече в отдела, мога да ти кажа: щом балонът полети, един внушителен отряд наши момчета ще бъде изпратен там, за да повдигне духа на франсетата, нали ги знаеш какви са. Ще се наложи нашите да си отварят очите за възможни прониквания и подривна дейност, за проверката на писма и други такива — и точно тук идваме ние. Познаваш ли областта Нормандия? Добре. Не съм го казал още — затвори едното си око и насочи пръст към мен, сякаш беше дулото на пистолет, — но нищо чудно да бъдеш разпределен някъде там или наблизо. Така че стягай си войнишката торба, целуни жената и детето за довиждане и тръгвай за Бингли Манър още утре сутринта с първия влак.

Това ме изненада и хвърлих поглед от Мичет към Ник и обратно.

— Днес ли? — попитах.

Мичет кимна.

— Днес ами, ако се наложи и по-рано.

— Но — заекнах аз — какво ще стане със… сегашната ми работа?

— Казах ти, че ще го уредя — отвърна ми Ник. — Тази сутрин говорих с твоя началник. Освободен си, считано от… — той погледна часовника си —…всъщност от този момент.

Мичет отново се тръшна на стола зад бюрото си, потри ръце и изхихика.

— Ник е по делата, не по думите — каза. — Скоро всички трябва да станем като него. — Изведнъж се намръщи. — Но ето и една засечка: тук май имаме конфликт на лоялности.

Зяпнах го.

— Конфликт на какво?…

— Ами, ти си ирландец, нали?

— Ами, аз… Добре де, ирландец съм…

Ник се приведе напред и ме потупа леко по рамото.

— Виктор, той се майтапи.

Мичет изломоти доволно нещо и пръсна дъжд от слюнки.

— Съжалявам, старче — каза. — Страшно си падам по майтапите. Да ме беше видял в училище, същински ужас. — Изправи се и ми протегна ръка през бюрото. — Добре дошъл на кораба. Няма да съжаляваш. А и Франция, така разправят, не била никак лошо място през есента.

Когато излязохме навън, Ник ме заведе в „Рейнърс“ на Джърмин Стрийт, за да отпразнуваме случая с чаша чай.

— Чай, — каза той — отсега нататък само чай. Това е нектарът на боеца.

Лъч плътна жълта светлина легна на масата помежду ни, потрепваше в такт с пулсиращите ми слепоочия. Въпреки мечтателната мекота на този ден в късното лято колите, които ни отминаваха по улицата, изглеждаха прегърбени, сърдити и тревожни.

— Божичко, Ник — казах, — такива ли са всички?

— За Били ли говориш? О, Били е цвете.

— Инфантилно цвете!

Той се изсмя, кимна и завъртя пепелта на цигарата си в края на пепелника така, че да се образува конус.

— Да, не е лесно да го приемеш такъв, какъвто е. Но е много полезен. — Погледна ме, после извърна глава, усмихна се и прехапа устни. — Войната ще го накара да порасне.

Келнерката ни донесе чая. Разсеяно той й хвърли една ослепителна усмивка; Ник винаги се упражняваше с когото му падне.

— И така — каза, когато жената се отдалечи, — как ще кръстите това ваше отроче?

Когато по обяд отидох в болницата да видя Вивиън, тя беше напълно преобразена. Седеше в леглото, носеше перленобяло сатенено горнище на пижама и си пилеше ноктите. Косата й беше навита („Саша дойде тук на крака да ме направи“), устните й начервени, а скулите й покрити с две петна руж колкото монета.

— Приличаш на палячо — казах й.

Тя ми се нацупи.

— По-добре, отколкото на проститутка. Или ти точно това имаше предвид?

Навсякъде в стаята се виждаха цветя — на перваза, на тоалетката до леглото, дори на пода, някои от букетите бяха още в целофан; мускусният им дъх бе напоил въздуха в помещението. Отидох до прозореца, застанах с ръце в джобовете и се загледах в почернялата тухлена стена, разчертана от сложната геометрия на отточни тръби. Диагоналите от слънце и сянка върху тухлите доказваха, че горещото лятно пладне е навсякъде.

— Как е… как е бебето? — попитах.

— Кое? Божичко, за миг се поколебах за какво точно питаш. Ами, ето го, тук е, ако държиш да го видиш.

Тя дръпна встрани едно папратово листо и се видя креватчето със синьо одеялце, от горния край на което се подаваше нещо малко, неясно, сърдито и розово. Не помръднах от мястото си до прозореца. Тя ми се усмихна и повдигна вежда.

— Точно така, неотразим е, нали? Все пак, когато го видя за пръв път, се разплака. Или е било от шампанското, с което беше препил предишната нощ?

Приближих се и седнах в края на леглото, наведох се, рязко отметнах одеялцето и се загледах в пламналите бузи на бебето и малката му като розова пъпка уста. Спеше, дишаше учестено като малък мек локомотив. Изпитах… стеснителност е думата. Вивиън въздъхна.

— Сгрешихме ли — попита, — като създадохме още едно клето мъниче в този ужасен свят?

Казах й за срещата си с Били Мичет, както и това, че заминавам. Тя почти не ме слушаше, продължи да съзерцава замислено детето.

— Реших как ще го кръстим, казах ли ти? Татко ще остане разочарован, както и твоят баща, предполагам. Но според мен не бива да натоварваме едно дете с името на баби и дядовци. Ще трябва да отговаря на толкова много очаквания… или толкова малко. И в двата случая е зле.

Изведнъж сирена на линейка изрева наблизо — много силно и някак комично, след което спря също така внезапно.

— Сигурно е някаква проверка — казах.

— Аха. Снощи тренираха затъмнение при въздушна отбрана. Беше много вълнуващо и уютно. Като в училище. Сигурна съм, че в общите помещения добре са се забавлявали — кикот, веселба и така нататък. Сестрите казаха, че паднал голям смях.

Взех ръката й. Беше малко подпухнала, топла и трескава. Усетих движението на кръвта под кожата.

— Няма да съм далеч — казах й. — Хампшър. На две крачки, дето се вика.

Тя кимна, хапеше устните си разсеяно, но не вдигаше поглед от детето.

— По-добре да отида вкъщи — каза.

— Ще взема жена да ти помага.

Лекичко, сякаш неволно, тя издърпа ръката си от моята.

— Не, имам предвид в Оксфорд. Говорих с мама по телефона. Ще дойдат да ме приберат. Няма нужда да се тревожиш.

— Аз се тревожа — отвърнах й и гласът ми прозвуча едновременно гузно и агресивно.

— Да, скъпи — отговори ми отнесено, — разбира се, че е така.

Не мислех, че всичко това ще се окаже толкова трудно.

— Ник ти изпраща поздрави — казах и този път не скрих раздразнението си, но тя като че ли не забеляза.

— Нима? — каза тя. — Мислех, че ще се отбие да види племенника си. Странно, тези нови думи, с които тепърва трябва да свикваме. Искам да кажа, като племенник. Чичо. Син. Майка… баща. — Хвърли ми бегла колеблива усмивка, сякаш се извиняваше за нещо. — Получих телеграма от Бой, виж. Знаехме, че си върхът. Чудя се дали сам го е писал?

— По всяка вероятност Ник ще се появи много скоро — казах й.

— Да, предполагам, че е страшно зает с армията и така нататък. Отива му, не мислиш ли? Да бъде войник. Надявам се, че и на теб ще ти отива.

— Аз няма да съм точно войник; по-скоро нещо като полицай.

Това й се стори забавно.

— Сигурна съм, че ще изглеждаш страхотно с униформа.

Колко странни, дори зловещи са тези умълчавания между близки хора, превръщат ги в непознати един на друг, както и на себе си. В такива моменти всичко може да се случи. Аз можех да се изправя бавно, без дума да отроня, както прави сомнамбулът, и да изляза от стаята, от този живот и никога повече да не се върна и може би това щеше да е по-доброто решение, никой нямаше да забележи, нито да се разтревожи. Но аз не се изправих, не напуснах, останахме дълго време така, странно успокоени — един с друг и всеки със себе си, запашкулени в тази ципа от тишина, която Вивиън, когато се обади, сякаш не разпука, а по-скоро се вмъкна вътре, както би се вмъкнала в плътна, всеобгръщаща я среда, лепкавият белтък се разполови и после се затвори след нея.

— Спомняш ли си — обади се тихо — онази нощ в апартамента на Ник, когато се бях облякла като момче, а вие двамата с Куеръл се появихте пияни и Куеръл се опита да вдигне скандал вече не помня за какво?

Кимнах. Помнех.

— Ти седеше на пода до моя стол и ми обясняваше някаква теория на Блейк, как си изграждаме въображаеми статуи на самите себе си и после се опитваме да им подражаваме.

— Дидро — казах.

— Какво?

— Идеята за статуите. На Дидро е, не на Блейк.

— Да. Но в същността си е това, нали? Мислено да издигаме статуи на себе си, нали? Тогава реших, че си толкова умен, толкова… страстен. Моят буен, неудържим ирландец. А малко по-късно — трябва да е било призори, — когато ми се обади по телефона и поиска да се омъжа за теб, това беше най-неочакваното нещо, но въпреки това аз го очаквах.

Тя поклати глава отнесено, загледана в миналото, сякаш сама недоумяваше.

— Защо се сети за това сега? — попитах.

Събра краката си под завивката, направи гримаса от болка, която мигом потисна, обви коленете си с ръце и се прегърна умислено.

— О, просто… — изгледа ме изпод вежди. — Мислех си, че май вече изобщо не виждам теб, а само твоята статуя.

В този момент можех да й кажа за Феликс Хартман, за Бой и Алистър, за Лео Ротънстайн, за онзи живот, който съм водил години наред, без тя да подозира. Но не се престраших да прекрача тази граница. Никога не й казах нито дума през всичките тези години. А може би трябваше. Може би отношенията ни щяха да се развият по-различно. Но й нямах доверие; страхувах се, че ще каже на Ник, а това не бих могъл да го понеса. Накрая тя беше тази, която ми каза всичко, което имаше да се казва.

— Съжалявам — промълвих и сведох поглед.

Тя се изсмя звънко.

— Съжаляваш, да — отвърна ми. — Всички само съжаляват. Изглежда, времето е такова.

Изведнъж ми се прииска да се махна. От уханието на цветята, примесено с болничната миризма — етер, варена храна, нечистотии, — както и от влакнестата топлина на стаята ми се повдигаше. Замислих се за Ирландия, брулените от вятъра поля над Карикдръм и морската шир в убито синьо, която се простираше чак до Белфаст с неговите подемни кранове, камбанарии и монотонни черни хълмове. Неотдавна Хети ми беше писала, което не правеше често, тревожеше се дали ще има война, притесняваше се за Бейби и нейната бременност. Писмото й приличаше на документ от миналия век със своята дебела хартия, с миризма на клей и релефен стилизиран образ на свети Никола. С нейния елегантен и леко маниакален почерк, с надлежно изписаните пресечни чертички на всички t, с опулените й о-та и заострени право нагоре гръбчета на b, h, d и f. Надявам се, че Вивиън се чувства комфортно. Надявам се, че ти се грижиш добре за себе си, че ядеш редовно, защото в тези неспокойни времена Храната е Най-важното нещо. Баща ти е все така недобре. Напоследък най-сетне и тук падна малко Дъжд, но не беше достатъчно. Всичко е пресъхнало и Градината е в Лошо Състояние… Имах си една фантазия, нещо като таен блян, в който потъвах понякога, а именно, че ако нещата стигнат дотам — ако някой ме предаде или ако ме заловят поради небрежност от моя страна, — ще гледам някак да се добера до Ирландия, ще се скрия в планината, ще намеря подслон в скалите сред храстите прещип, а Хети ще идва всеки ден с двуколката и кошница, пълна с храна, покрита отгоре с бяла кърпа, ще седи до мен, докато се храня, и ще слуша моя разказ за живота ми, ще слуша моите изповеди и молитви за греховете ми.

— Трябва да тръгвам — казах. — Кога ще дойдат вашите?

Вивиън премигна, сепна се; чудя се какъв ли беше нейният блян за бягство.

— Какво? — попита. — О, преди уикенда.

В креватчето си малкият изсумтя в съня си, нещо като отваряща се ръждясала панта.

— Трябва да помислим за кръщенето; човек не знае в тия времена.

С упоритост, която ме дразнеше, Вивиън продължаваше да спазва някои отдавна мухлясали остатъци от християнството; това беше и постоянен източник на търкания между нея и майка й.

— Трябва да го направим в Оксфорд, нали?

Свих рамене.

— Между другото, как ще го кръстиш? — попитах.

Изглежда, съм го казал сърдито, защото тя побърза да се пресегне напред, сложи ръка върху моята и със сподавен глас, в който обаче долових присмехулна нотка, каза:

— Скъпи, нали не искаш да го кръстим Виктор?

— Не, защото германските му класни наставници ще го спукат от подигравки, ако загубим войната.

Целунах студеното й бледо чело. Когато тя се наведе към мен, за да получи целувката, деколтето на пижамата й се отвори леко, зърнах издутите й сребристи гърди и ме обля нещо като жал, състрадание, надигна се в мен и ме прониза болезнено.

— Скъпа — едва пророних. — Искам… искам…

Бях почти коленичил на ръба на леглото и леко се олюлях, но тя ме хвана за лакътя да не падна, после протегна ръка и докосна бузата ми.

— Знам — каза тихо, — знам.

Отстъпих назад, закопчах си сакото и потупах джобовете. Беше навела глава на една страна и ме гледаше с присмех.

— Колко странно — каза, — предстоящите седмици, емоциите, сълзливите раздели? Много средновековно, нали? Чувстваш ли се вече като рицар, който потегля на бой?

— Ще ти телефонирам оттам, когато пристигна — казах й. — Ако мога, разбира се. Нищо чудно да се окаже, че ни е забранено да се обаждаме.

— Божичко, звучи адски вълнуващо. Ще имаш ли пистолет, симпатично мастило и каквото там трябва? Знаеш ли, винаги съм искала да стана шпионин. Да пазя тайни.

Изпрати ми въздушна целувка за сбогом. Когато затварях вратата след себе си, чух, че детето проплака. Трябваше да й кажа; да, трябваше да й кажа какъв съм. Кой съм. Но тогава и тя трябваше да ми каже, да ми каже по-рано, отколкото когато го направи.

Старческата възраст, както веднъж бе казал човек, когото обичам, не е лесно начинание. Днес отидох да се видя с доктора си, първото такова посещение след моето опозоряване. Мисля, че се държа малко хладно, но не и враждебно. На коя ли партия симпатизираше, ако изобщо се интересуваше от политика. Голям сухар е, ако трябва да съм честен, висок и слаб като мен, но с много изискан вкус по отношение на костюмите си: до неговата тъмна, леко досадна елегантност по поръчка аз се чувствах направо размъкнат. По средата на прегледа с обичайните почуквания и опипвания той ме изненада, като изведнъж изтърси с напълно безучастен тон: „Със съжаление разбрах за тази работа, дето сте шпионирали за руснаците; сигурно е голямо главоболие“. Ами да, точно главоболие, но не беше думата, която някой друг би си и помислил да използва при дадените обстоятелства. Докато си обувах панталона, той седна зад бюрото, за да попълни медицинския ми картон.

— Състоянието ви е доста добро — каза разсеяно, — имайки предвид.

Писалката му издращи.

— Ще умра ли? — попитах.

Той продължи да пише още цяла минута и аз си помислих, че не ме е чул, когато спря, вдигна глава и погледна напред, сякаш търсеше да открие правилната формулировка.

— Е, всички ще умрем, нали ви е ясно — отвърна ми. — Знам, че този отговор не ви задоволява, но друг нямам. Той е единственият, който винаги давам.

— Имайки предвид — повторих думите му.

Той ме изгледа с ледена усмивка. После продължи да пише, изричайки най-странното нещо:

— Мислех, че в известен смисъл вече сте мъртъв.

Разбира се, знам какво искаше да каже — публичното унижение в мащаба, в който аз го изживях, е наистина нещо като смърт, пълно сгромолясване, почти умиране, — но не е нещо, което очакваш да чуеш от устата на лекар от Харли Стрийт.

МАКАР ЧЕ ОСТАВАХА ОЩЕ ДНИ до неделната сутрин, в която Чембърлейн щеше да се яви по радиото и да ни съобщи, че вече сме във война, за мен именно този безкраен, приличен на съновидение вторник — денят, в който се роди синът ми и ми беше зачислена първата униформа — си остава истинското начало на военните действия. Все още махмурлия, изгребвайки последните остатъци от невъзстановимите си запаси енергия, напуснах болницата, взех такси до гара Уотърлу и в четири следобед вече бях в Олдършот. Защо този град винаги вони на коне? Поех по напечените улици към автобусната гара, от мен се лееше не пот, а чист алкохол и така дълбоко съм заспал в автобуса, че кондукторът едва ме събуди („По дяволите, господине, взех ви за мъртъв!“). Бингли Манър представляваше грозна готическа сграда от деветнайсети век, облицована с червени тухли; издигаше се насред равен като тепсия парк само с няколко скупчени на различни места тисови дървета и плачещи върби — приличаше на обширно, зле поддържано гробище. Имението е било реквизирано от наследниците на известна фамилия, католици, на които е било предоставено ново жилище някъде в най-мрачните кътчета на Съмърсет. Мястото ме потисна, щом го зърнах. Плътната жълта светлина на припадащата вечер само усили тази погребална атмосфера. Един нахакан ефрейтор седеше пред парадния вход — покрит с плочки, виждаха се още еленови рога, кръстосани копия и заметнат с кожа щит — с крака, вдигнати върху метално писалище, и пушеше. Попълних формуляр, след което ми връчиха вече изпоцапана лична карта. Тръгнах да изкачвам редове стъпала и да крача из коридори, всеки по-тесен и по-занемарен от предишния, в компанията на раздразнителен червендалест старшина, който въпреки опитите ми да го заговоря, мълчеше напушено, сякаш бе дал обет за словесно въздържание. Подхвърлих му, че току-що съм станал баща. Не знам защо го казах — предполагам, подтикван от някаква тъпа представа за нисшите класи с тяхното умиление към децата. Във всеки случай това не помогна. Той се изсмя или по-скоро изсумтя сърдито и размърда мустак.

— Поздравления, сър, вярвам ви — рече, без да ме погледне.

Поне, казах си аз, ме нарече „сър“ въпреки — или по-скоро заради — цивилния ми костюм.

Връчиха ми униформа, която не ми беше по мярка — още усещам как мъхестият шевиот гъделичка и жули кожата ми, — след което старшината ме заведе до моето легло в помещение, което навремето сигурно е било бална зала — дълго, високо, с много прозорци, полиран дъбов под и флорални гипсови орнаменти по тавана. Имаше трийсет легла, подредени в три стройни редици; върху онези, които бяха най-близо до прозорците, играеха златисти слънчеви отражения като от разчупените квадрати на хвърчила кутии. Почувствах се изгубен и разстроен като малко момче през първия си ден в интерната. Старшината забеляза моето отчаяние с нескривано задоволство.

— Имате късмет, сър — подхвърли ми. — Вечерята още не е свършила. Преоблечете се и слезте долу. — Едва потисна глупавата си самодоволна усмивка, но сърдитият гъсталак на мустака му отново се разшава. — Само по униформа, тук не се контим.

Огромната стая за прислугата в сутерена беше преобразувана на офицерска трапезария. Другите новобранци вече се хранеха. Гледката смущаваше с манастирския си вид — каменен под, дървени пейки, лъчи вечерна светлина в двукрилите прозорци и монашески фигури, приведени над купички овесена каша. Когато влязох, няколко глави се обърнаха и нечий глас изпусна презрителен поздрав по адрес на поредния будала. Намерих си свободно място до мъж, който се казваше Бакстър, убийствено красив, с черна коса и униформа, която едва побираше тялото му; представи се и веднага раздруса ръката ми, от което кокалчетата ми изпукаха, после ме попита с какво според мен си изкарва хляба на Сиви Стрийт. Направих няколко безпочвени предположения, на които той се усмихна и доволно поклати глава, като притвори дългите си като на жена клепки. Оказа се, че продава противозачатъчни.

— Пътувам къде ли не — няма да повярваш колко се търсят английските кондоми. Какво правя тук ли? Ами заради езиците, нали знаеш; говоря шест езика, дори седем, ако броим и хинди, който не говоря.

Супата, постна кафеникава мътилка, в която плуваха ромбоидни парченца лой, миришеше на мокро куче. Бакстър я изсърба на бърза ръка, после подпря лакти на масата и запали цигара.

— А ти — попита, докато енергично издухваше облаци дим, — ти с какво се занимаваш? Не, чакай, нека позная. Държавен чиновник? Учител?

— Като му казах, той се ухили сконфузено, сякаш реши, че се майтапя, след което се обърна към мъжа от другата си страна. След малко обаче пак обърна лице към мен с още по-сконфузен вид.

— Божичко! — измънка, — реших, че ти не ставаш, ама пък тоя дядка… — извърна очи и изкриви уста странично — сигурно е някой гаден разпопен свещеник.

След тази вечер повече не видях Бакстър. През първите няколко седмици много мъже от нашата рота изчезнаха безмълвно. Никой не ни казваше какво е станало с тях, а и ние никога не се питахме дори помежду си; приличахме на обитатели на санаториум, които всяка сутрин се събуждат, за да открият още едно празно легло, и се чудят кой ли ще бъде следващият, когото безшумният убиец ще отнесе със себе си. Повечето от тези, които бяха останали, ми изглеждаха по-несимпатични от изчезналите. Бяха главно академични кадри, гимназиални учители по чужди езици, търговски пътници като Бакстър и неколцина неразпознаваеми хитреци, които се спотайваха и ти се усмихваха с неясни намерения, като нервни педали нощем на излизане от някоя извънградска вила. С течение на времето около нас се оплете странна мрежа от връзки и вражди. Контактите по линия на класа, професия и интереси отпаднаха напълно. Всъщност колкото по-големи бяха различията в произхода ни, толкова по-добре се разбирахме. Аз се чувствах чудесно в компанията на такива като Бакстър, а не на онези, които идваха от моите среди. Ще ми се да кажа, че това произволно смесване на класите създаде доста демократична атмосфера (тук обаче бързам да добавя, че никога не съм си падал по демокрацията — нито тогава, нито сега). Когато пристигнах, старшината ми демонстрираше примесено с омраза уважение, но щом му се явих в униформа, вече нямаше никакво „сър“, а на плаца ми крещеше в лицето с акцент, който вероятно е смятал за ирландски, и ме опръскваше с дъжд от слюнки, сякаш бях най-долен измет, прибран от бедняшките коптори на работническата класа. Въпреки това почти веднага бях издигнат — по силата на чие ходатайство не знам — в капитански чин, поради което клетият нещастник трябваше отново да проявява онова особено любезничене с каменно лице, което се изискваше според неофициалния армейски протокол.

Започнахме веднага с основната подготовка, която за моя изненада много ми допадна. Умората, която ни поваляше в края на цял ден строево обучение, наизустяване на съдържанието на войнишката раница и миене на подове, беше като еротична, чувствена и сластна отмалялост и изпадане в забвение. Учеха ни на ръкопашен бой, нещо, в което се впускахме с шумен момчешки ентусиазъм. Но лично на мен повече ми харесваше боят с щикове и възможността, която даваше да крещиш с все сила, докато сръчно изкормваш въображаемия и в същото време странно осезаем враг, от което можеха да те полазят тръпки. Учеха ни и как да се ориентираме по карта. Вечер въпреки изтощението ни запознаваха с основните техники на кодиране и декодиране и с правилата за наблюдение. Направих и един скок с парашут; щом се хвърлих от самолета в обятията на ледения въздух, изпълни ме нещо като екзалтиран, почти свещен и необяснимо защо приятен ужас. Открих у себе си издръжливост, за която не бях и подозирал, особено по време на дългите преходи, които трябваше да правим из голите хълмове на Южна Англия сред ухаещата на сено жега на късното лято. Моите другари се дразнеха от тези непоносими изпитания, докато аз ги възприемах като етапи в нещо като ритуал по духовно пречистване. Това усещане за монашески живот, което бях доловил през първата вечер в трапезарията, остана непроменено; можех да бъда работник в занаятчийско братство или труженик на полето, един от онези хора, за които скромният усърден труд е най-истинската форма на молитва. Като всички мъже от моята класа и аз почти не знаех как да си вържа обувките, а сега усвоявах най-различни интересни и полезни умения, които иначе никога не бих имал шанс да науча в цивилния си живот. Всичко ми изглеждаше чудесно и забавно.

Например научих се да шофирам камион. Дотогава не знаех да карам дори автомобил и това голямо пушещо чудовище, с тъпата си муцуна и потръпващи задни части, се оказа точно толкова упорито и неподатливо на управление, колкото и впрегатен кон, но в същото време какво удоволствие е да освободиш амбреажа, да сграбчиш вибриращия двуфутов скоростен лост и огромната машина да се юрне напред, сякаш душата й е оживяла от допира на твоите ръце. Бях запленен. Имаше и една кола на командния щаб, която ни разрешаваха да вземаме на базата на точно определен ротационен принцип. Беше стара, сиво-синя, „Улзли“, висока и тясна, с орехови лайстни, дървено кормило и с абаносов бутон за смукача, който винаги забравях да върна и затова, щом вдигнех крак от газта, моторът започваше да вие като от болка и да бълва гневни сини пушеци отзад; подът от страната на шофьора беше отънял до ажурна плетеница от ръжда и ако погледнех надолу между колената си, докато карам, можех да видя как пътят препуска под мен като придошла река. Бедното возило свърши трагично. Една вечер, когато не му беше ред, един от нашите — заклет експерт счетоводител, — който свободно говореше полски, задигнал ключовете от стенния шкаф в стаята на командния състав и отпрашил към Олдършот, за да се види с момиче, по което бил луднал, напил се, а на връщане се ударил в едно дърво и загинал намясто. Така дадохме нашата първа жертва във войната. За мой срам трябва да си призная, че ми беше по-мъчно за колата, отколкото за счетоводителя.

Затворени в нашето малко селище, почти нямахме контакти с външния свят. Веднъж седмично ни разрешаваха да се обадим по телефона на съпругите или приятелките си. В събота вечер ни разрешаваха да отидем до Олдършот, но при никакви обстоятелства да не се събираме заедно, нито да показваме, че се познаваме, ако случайно се срещнем в кръчма или танцувална зала, в резултат на което веднъж седмично градът се изпълваше със самотни пиячи и нещастни кавалери без дами, до един копнеещи за компанията на другарите си, които през останалата част от седмицата гледаха всячески да избягват.

Разбира се, нямах никаква връзка с Москва, нито дори с лондонското й посолство. Приех, че кариерата ми на двоен агент е приключила. Не съжалявах. Сега, като се връщам мислено назад, всичко това ми се струва нереално, игра, която някога съм играл, но вече съм пораснал за нея.

Новината, че вече сме във война, беше посрещната в Бингли Манър със странна апатия, сякаш изобщо не ни засягаше. В същия ден се бяхме събрали в офицерския стол, който служеше и за параклис: бригадир Брадшо, нашият командир, беше постановил, че присъствието на неделната служба е задължително, за да поддържа бойния ни дух, както сам го смотолеви доста неубедително. Един млад капелан, притеснен и почти нечленоразделен, тъкмо се мъчеше със сложна военна метафора, включваща образа на свети Михаил и неговия огнен меч, когато куриерът пристигна със съобщение за бригадира, който на свой ред се изправи, вдигна ръка, даде знак на падрето да замълчи, обърна се към паството и обяви, че министър-председателят ще направи обръщение към нацията. Огромен радиоприемник беше докаран върху масичка на колелца и след суетене, докато се открие къде има електрически ключ, беше включен сред атмосфера на голяма тържественост. Апаратът, като кривоглед идол, бавно отвори нефритеното си око на настройката, докато електронните лампи още загряваха, и след като изпусна серия гърлени прокашляния, се успокои и взе да бучи глухо, сякаш редеше някаква мантра. Ние чакахме, като пристъпвахме от крак на крак; чу се шепот, после сподавен смях. Бригадирът, със зачервен врат, тръгна на пръсти, приближи апарата и взе да върти копчетата му, излагайки на показ широкия си задник, облечен с панталон в цвят каки. Приемникът изписука, изпелтечи, изграчи и ето че изведнъж прозвуча гласът на Чембърлейн — раздразнителен, свадлив, уморен, сякаш гласът на самия Бог, ужасно унил пред лицето на собственото си неуправляемо творение, за да ни каже, че идва свършекът на света.

Когато за пръв път постъпих на работа в министерството — въпреки че работа е силна дума за това, което се вършеше в отдел „Чужди езици“, — никой не се бе сетил да проучи моето политическо минало. Бях син на свещеник — макар и ирландски свещеник, освен това възпитаник на колежа Марлборо и на Кеймбридж. Това, че бях и международно признат учен, би трябвало да събуди известни съмнения в някои кръгове, тъй като Институтът беше пълен с избягали чужденци и отговорниците по сигурността винаги са гледали на него с недоверие. От друга страна, бях добре дошъл в Уиндзор и не само в картинната зала и библиотеката в кулата, но и в семейното крило, и ако бъда притиснат, сигурен съм, че бих получил гаранция лично от Негово Величество. (Добрият шпионин трябва да умее да води едновременно няколко напълно автентични живота. Популярната представа за нас като усмихнати лицемери, вътрешно измъчвани от тайна омраза към родина, сънародници и институции, е напълно погрешна. Аз истински харесвах и се възхищавах на Негово Величество и което е по-важно, не се и опитвах да скрия от него своята неприязън към вятърничавата му жена, която упорито забравяше, че сме роднини. Истината е, че бях както марксист, така и роялист. Това е нещо, което г-жа У., жената с най-остър ум в едно семейство на посредствени личности, разбираше много добре, но го премълчаваше. Не ми се налагаше да се преструвам на лоялен; аз бях лоялен по свой начин.) Но дали не бях прекалено самоуверен? Само Бой беше в състояние да се измъкне от капана на злорадството и момчешкото фукане, в който добрият шпионин, скътал самодоволно тайните си, може толкова лесно да падне. Когато ме извикаха в кабинета на бригадира само две седмици след официалното обявяване на войната, мислех се, че ще ми възложат някаква специална задача, за която съм избран. Първите ледени пипала на страха обаче се раздвижиха в мен, когато забелязах, че той избягва погледа ми.

ВРЕМЕ Е ДА РАЗКАЖА за Патрик Куили, моя бивш пасивен педераст, готвач и иконом на общо основание. Ужасно ми липсва и досега. Когато си мисля за него, пламвам от срам и чувство за вина, без да знам защо точно. Измъчва ме въпросът дали е паднал, или скочил, или — не дай боже! — е бил бутнат. Срещнах го, когато работеше като помощник-продавач в един бижутериен магазин в Бърлингтън Аркейд. Един ден се бях отбил да купя красива сребърна игла за вратовръзка, която бях зърнал на витрината; възнамерявах да я подаря на Ник по случай първата му реч в парламента, но в крайна сметка я дадох на Патрик по случай друго и съвсем не първо за него събитие, когато същата нощ се озова в леглото ми. Беше висок колкото мен и много красив по един малко мрачен и сърдит начин. Горната част на тялото му беше забележителна — стегнати мускули, опънати сухожилия и вълнуващо къдрави косми, но краката му бяха комично тънки, освен това колената му бяха извити навътре — недостатък, за който беше особено чувствителен, както установих, след като проявих неблагоразумието да му го подхвърля уж небрежно (продължи да ми се сърди цял ден и половин нощ, но щом зората изгря, се сдобрихме и двамата бяхме много нежни; проявих колкото е възможно по-голяма… сговорчивост). И той като мен беше от Ълстър — протестант, разбира се, въпреки християнското си име, — съвсем млад беше постъпил в армията само и само да се измъкне от бедните белфастки бордеи, в които беше роден. Беше заминал за Франция през 1940-а с Експедиционния корпус; често се чудех дали в ролята си на цензор не съм попадал на неговите писма до дома. При настъплението на германците бил пленен при Льовен и прекарал останалата част от войната в нещо като не съвсем неприятен пленнически лагер в Шварцвалд.

След първата ни нощ заедно той веднага се премести да живее при мен — тогава все още разполагах с таванския си апартамент в Института — и веднага се зае да реорганизира домашния ми живот. Непрекъснато разтребваше и подреждаше, което беше добре дошло за мен, тъй като и аз си падам маниак на тази тема (хомосексуалните се делят на два вида — немарливи и нечисти като Бой и монаси като мен). Беше съвсем необразован и разбира се, както си ми е навикът, запретнах ръкави да го запозная с културата. Бедното момче доста се стараеше, беше много по-прилежен от Дани, но така и не стигна доникъде и моите приятели и колеги непрекъснато се присмиваха на напъните му. Това ужасно го обиждаше и един ден, облян в сълзи и изпаднал в гняв, разби на парчета кристална гарафа, след като през цялото време на обяда ни в апартамента Ник не спря да имитира белфасткия му акцент и да му задава подвеждащи въпроси за живописта през седемнайсети век, за която, трябва да отбележа, Ник знаеше по-малко и от Патрик.

Патрик беше страхотен любител на хубавите дрехи и с голям ентусиазъм и безгрижие посещаваше моя шивач, без да се интересува от състоянието на сметката ми. Но не можех да му откажа, още повече че с добре ушит костюм изглеждаше болезнено неотразим. Разбира се, имаше много места, където не можех да го водя, тъй като независимо от представителния му вид трябваше само да си отвори устата, за да се разбере що за човек е. И това се оказа непрекъснат източник на търкания помежду ни, въпреки че успях да успокоя раздразнението му, когато веднъж рискувах и му разреших да ме придружи в Двореца в деня, в който трябваше да ми връчат рицарско звание. Госпожа У. дори си поприказва с него; можете да си представите какъв беше ефектът от този разговор. (Между другото, често се чудя дали госпожа У. си дава сметка за положението си на икона сред хомосексуалното братство. Със сигурност навремето майка й се къпеше в славата на негова богиня и дори обичаше да се шегува, че е единствената истинска царска особа в дворец, пълен с кралици[89]. Госпожа У. обаче нямаше чак толкова освободено чувство за хумор, въпреки че обичаше да се майтапи с много сериозна физиономия. Божичко, и тя ми липсва.)

Появата на Патрик отбеляза началото на нов етап в моя живот — може да се нарече средният период — време на отдих, размишления и задълбочени проучвания, за който съм благодарен, особено след неистовите години на войната. Лондон и без това беше драматично притихнал, особено след като Бой замина за Америка, въпреки че от другата страна на Атлантика до нас стигаха всевъзможни слухове за неговите подвизи и те развеселяваха иначе скучните ни вечерни партита. Общо взето, се чувствах по съпружески доволен. Само технически погледнато, това е неправилна употреба на наречието. Иначе Патрик имаше всички най-добри качества на съпруга и за щастие, не притежаваше две от най-лошите: не беше жена и не можеше да зачева (питам се сега, в тези времена на протести и борба за така нареченото еманципиране, дали жените си дават сметка колко дълбоко, отдън сърце и колко печално мъжете ги ненавиждат). Той се грижеше много добре за мен. Беше забавен партньор, отличен готвач и превъзходен, макар и лишен от въображение любовник. Освен това беше и находчив сводник. Съвършено лишен от сексуална ревност, той ми водеше момчета със свенливата преданост на котка, която сервира полусдъвкана мишка в нозете на господаря си. Беше и нещо като воайор; мина време, преди да преодолея инстинктивния си срам и се оставя да ме наблюдава, докато се премятах в леглото с онези полудиви животни.

В Института приеха присъствието на Патрик в моя живот без подмятания. Разбира се, ние бяхме много дискретни, поне по време на часовете, когато галерията беше отворена за посетители. Патрик умираше да организира купони, някои от които обаче излизаха от контрол, тъй като неговите приятелчета си падаха по грубите игрички. На следващата сутрин обаче, когато аз и моят махмурлук се излюпвахме от леглото, апартаментът беше напълно разтребен, навлеците изгонени, фасовете и празните бутилки изхвърлени, килимите пометени, атмосферата хладна и спокойна като синкавия интериор от спалнята на Сенека в картината на Пусен над писалището ми, която в крайна сметка никой от гостите не беше задигнал, нито стъпкал в общата суматоха, както често ми се присънваше в моите пиянски кошмари.

Вивиън никога не идваше в апартамента. Един ден, бях с Патрик, случайно я срещнах в „Хародс“ и след като с мънкане ги представих един на друг, поговорихме за малко, от което само аз се притесних. Ник смяташе Патрик за палячо. Надявах се да ревнува — искам да кажа, Ник. Да, звучи жалко, знам. От друга страна обаче, Патрик здравата лапна по Ник и придоби неприятния навик да ходи по петите му като някакво голямо, добродушно, но немного умно куче. Нямаше никакво значение колко зле се държи Ник с него, Патрик винаги му прощаваше. Ник напредваше към средната си възраст с достолепна, благородническа стъпка. Беше понапълнял, но това, което у другите би изглеждало като външно загрубяване, при него стоеше като красива царска мантия. Вече не беше онзи нежен, очарователно демоничен красавец, какъвто изглеждаше на двайсет и няколко; ако трябва да съм честен, по-скоро приличаше на типичен закостенял големец консерватор — внушителен, костюм на тънки райета, целият облян в онзи сияен бледозлатист блясък, който не знам как, но с течение на годините придобиват само много богатите и могъщите. Младежката му надутост, която намирах едновременно за комична и симпатична, беше натежала подобно тялото му и беше успяла да заличи и последните следи от чувството му за хумор, което и без това никога не е било сред силните му черти. Онова, което навремето защитаваше с ентусиазъм и младежки плам, сега го произнасяше с авторитет, като фиксираше човека, дръзнал да му противоречи, със заплашителния поглед на грубиян и побойник. Пътуваше напред през годините като човека керван, трупаше от най-ценните стоки на живота — пари, власт, слава, съпруга и деца, две големи умни момичета, едното одрало кожата на майка си, другото — на леля си Лидия; и сега, където и да се появи, носеше със себе си авторитета на тези богатства като източен владетел, който крачи пред свитата си от забулени жени и натоварени роби. Въпреки това продължавах да го обичам безпомощно и безнадеждно, засрамен от себе си, присмивайки се на себе — един превзет учен на средна възраст, който копнее по този охранен, премного самоуверен, помпозен стълб на господстващата върхушка. Колко заблуден бях. Любовта, винаги съм знаел, е най-силна, когато нейният обект е недостоен за нея.

След един от тези шумни гуляйджийски купони в апартамента взех, че споделих всичко за другия ми таен живот пред Патрик. Той се разсмя. Това не беше отговорът, който очаквах. Каза, че не се е смял така от деня, в който неговият командир във Франция бил застрелян в гърба от немска картечница. Беше наясно, че съм някакъв фактор в сенчестия свят на министерството, но че съм работил за Москва, му се струваше велика смешка. Знаеше, разбира се, че това означава един много потаен живот, и държеше да узнае всички подробности; беше силно превъзбуден и особено страстен в леглото след споделеното. Не биваше да му казвам тези неща, но се увлякох. Дори му споменах имената на Бой, Алистър и Лео Ротънстайн. Много глупаво и нафукано от моя страна, но в същото време какво облекчение беше за мен да си излея душата.

Двамата с Патрик се скарахме в нощта, когато той умря, и това ми причинява и до днес непрестанни, почти непоносими угризения. Разбира се, и преди се бяхме сдърпвали, но това беше нашата първа сериозна кавга, в която се изправихме един срещу друг със свити юмруци, готови за бой, в който нямаше непозволени хватки; първият ни и последен скандал. Не си спомням как започна, сигурно заради нещо дребно. Но още преди да се усетим, вече яростно беснеехме един срещу друг, изпаднали в диво безумство като двама откачили обречени любовници в кулминацията на пошла вулгарна опера. Щеше ми се да знаех предварително съдбата, която очаква бедния Патрик само след няколко часа, защото тогава нямаше да му наговоря куп ужасни, ужасни неща, а и той нямаше да остане буден, потънал в мрачни мисли до ранните часове на деня, нямаше да се напие с моето най-хубаво бренди, нямаше да излезе на балкона, нямаше да залитне и да полети през свистящия мрак към смъртта си четири етажа по-долу в огрения от луната вътрешен двор. Спял съм, когато е паднал. Много ми се иска да мога да спомена за някакъв зловещ сън или как в момента на смъртта му съм се сепнал, обзет от необяснима уплаха, но нищо подобно не се случи. Все още съм спял, докато той е лежал върху камъните със счупен врат, без човек до себе си да го види как умира или да чуе последния му дъх. Беше го намерил портиерът, докато правел сутрешната си обиколка; събуди ме звукът от тежките му обувки нагоре по стълбата. „Простете, сър, боя се, че се е случило нещастие…“

По това време бях обект на поредната серия разпити от страна на отдела и колкото и да е странно, случката се оказа в моя полза, тъй като Били Мичет и неговите хора държаха не по-малко от мен въпросът да бъде потулен. Смятаха, че след години на разпити аз ще се пречупя и ще си кажа всичко, а последното нещо, което искаха те, беше тази журналистическа паплач да тръгне да души наоколо. Очевидно някой беше говорил с полицията, а по-късно и със съдебния следовател, защото в края на краищата и една дума от случая не излезе в пресата. Изпитах огромно облекчение, защото подобен скандал би се отразил много зле на отношенията ми с Двореца, където продължавах да бъда добре дошъл. Затворих се в апартамента и седмици наред не мръднах оттам, страхувах се да изляза навън. Моята секретарка госпожица Макинтош, бог да я поживи, ми пазаруваше, носеше ми бутилки джин, сам-самичка ги мъкнеше нагоре по тия стъпала въпреки годините и артрита си. Но много скоро си дадох сметка, че трябва да се откажа от апартамента. Всичко в него ми напомняше за Патрик; а как само се разплаках един ден, превит надве над кухненската маса, как взех да блъскам чело в свития си юмрук, когато вдигнах една чаша и върху стените й открих ясни отпечатъци от петте му пръста. Открих и нещо друго. Когато най-накрая събрах кураж да изляза на балкона, забелязах, че резето на френския прозорец е счупено така, сякаш е било насилено отвън. Попитах Скрайн дали не е изпращал драгуните си в моя апартамент да търсят доказателства срещу мен, но той се закле, че не е пращал никакви взломаджии. Повярвах му. Но съмнението остана; дали през онази нощ Патрик не беше попаднал на неканен гост в апартамента, някакъв тих претърсвач, който не беше оставил никакви следи след себе си, ако не се смята, разбира се, смазаното, свито на купчина тяло под луната? Сигурно си въобразявам. Патрик, о, бедният Патрик!

Когато военните действия в Европа вече отиваха към шумния си завършек, аз, с чин майор, бях взел участие в някои от най-важните разузнавателни офанзиви на съюзниците по време на войната (на това място си представете превзетата ми, уж скромна усмивка и дрезгаво прокашляне). Въпреки усърдието ми обаче и постигнатите успехи, така и не можах да стигна до върховете в министерската йерархия. Поради това, признавам си, таях в себе си омраза, чувствах се унизен. Ник беше на върха, както и Куеръл, и Лео Ротънстайн, дори на Бой понякога му подаваха ръка и го канеха на Петия етаж да участва в дебатите на олимпийците. (Каква ли комедия са разигравали четиримата там горе!) Недоумявах защо аз съм изключен. Дочуваха се подмятания, че ме смятали за прекалено разпуснат и че твърде много съм си падал по измамите и двойното блъфиране, за да гледат на мен сериозно. Това наистина звучеше странно, особено на фона на Ник с неговите капризи и често престъпната му небрежност по въпроси на сигурността. И ако мен считаха за опасно подозрителен, какво да кажем за Бой? Не, реших аз: истинската причина, поради която бях непрекъснато отлъчван, е сексуалният ми уклон, за него ме наказваха. Ник може и никога да не е споменавал за връзката ми с Дани Пъркинс, нито за немалкото други подобни афери, на които се бях радвал aprѐs Дани, но в края на краищата той беше брат на жена ми и вуйчо на децата ми. Безспорният факт за неговите собствени скандални връзки — например това, че едновременно поддържаше отношения с двете сестри Лайдън до самия край, а някои твърдят и след брака си със Силвия — очевидно изобщо нямаше значение. Не е нужно да казвам, че никога не дадох гласност на тези мои оплаквания. Човек не бива да хленчи. Това е първото правило на стоиците.

Дълбоко в себе си обаче се опасявах, че моето изключване от Петия етаж може да се дължи на нещо далеч по-зловещо от обикновен предразсъдък или отровна дума от страна на Ник. Страхът ми се подхранваше от едно странно и настоятелно ехо, сподавен сонарен звук, който като че бях долавял при ключови моменти по време на службата ми в отдела. Понякога се заковавах намясто като пътник, който нощем спира насред селски път, убеден, че някой го следи, въпреки че щом се заслуша, стъпките, които си е въобразявал, че чува, също спират. Най-странният аспект на тази история беше, че не бях в състояние да определя дали тази дебнеща ме сянка, ако изобщо съществуваше, беше приятелски или вражески настроена. До мен стигаха какви ли не слухове, откъслечна информация, документи, карти, имена, които нямаха нищо общо с работата ми; тези нетърсени от мен подбрани trouvailles[90] страшно изнервяха Олег, въпреки че той винаги позволяваше на лакомията да вземе връх над опасенията му. Но се случваше и обратното: една или друга поискана от Москва информация, често без особено значение, изведнъж да бъде класифицирана като строго секретна, което вече я правеше недостъпна за мен. Във всичко това ми се струваше, че долавях някакъв злонамерен каприз; сякаш ме принуждаваха да танцувам за нечие удоволствие и независимо колко се съпротивлявах, конците — невъзможно тънки и фини, оставаха здраво завързани за глезените и китките ми.

Подозирах всекиго. В един момент дори Ник. Веднъж по време на войната, през обвит в мъгла зимен следобед, когато двамата с Олег седяхме в „Рейнърс“ — точно така, срещахме се там почти до края, въпреки че заведението се намираше зад ъгъла до министерството, — през запотената витрина видях Ник да крачи по улицата и можех да се закълна, че той също ме забеляза, макар че с нищо не се издаде, само нахлупи още по-ниско периферията на шапката си и изчезна в мъглата. След това дни наред стоях на тръни, но нищо не се случи. Казах си, че това са глупости. Нима имаше вероятност Ник да си играе с мен на котка и мишка, нима имаше нужната проницателност и интелигентност за подобна работа? Не, казах си аз, не. Ако се случи Ник да спипа някой от високопоставените си служители, дори това да е собственият му зет, да си шушука със съветски агент — а до този момент вече почти всички знаеха за Олег, — той щеше да извади служебния си револвер, да влезе в чайната като един Ричард Хана[91], да разбута столовете и келнерките и да ме заведе право при хората от отдела за вътрешна сигурност на министерството, те да се разправят с мен както намерят за добре. Непреклонен като хвърлен жребий, човек, на когото номера не му минават, импулсивен и дори склонен към необмислени действия — това беше образът, който Ник си беше избрал за пред хората.

Тогава Бой? Не: дори да бе започнал подобно нещо като шегичка, той щеше много скоро да се отегчи. Лео Ротънстайн ми изглеждаше по-вероятен. Този вид елегантно презрителна игра би била по вкуса на едно левантийско парвеню и направен с пари аристократ, какъвто беше, но и за него не мога да кажа, че притежаваше необходимата проницателност, нито дори онази сатанинска пакостливост въпреки всичките му купони, тъпи шеги и клавирните му изпълнения на буги-вуги. Били Мичъл, нужно ли е да казвам, го изключвах напълно. Значи, оставаше Куеръл. Би било напълно в стила му да ме превърне в играчка и да ме лашка насам-натам единствено за собствено забавление. Спомням си как веднъж подметна, беше пиян, че чувството за хумор не е нищо друго освен другото лице на отчаянието; смятам, че за него това важеше с пълна сила, макар и да не съм сигурен, че хумор е думата, която може да опише зловредно закачливия начин, по който си играеше със света. Нито пък отчаяние е думата, макар че не бих могъл да кажа коя е. Според мен той никога в нищо не е вярвал истински въпреки високопарните си приказки за вяра, молитви, святост и милосърдие.

В миговете на спокойствие решавах, че тези мои страхове и подозрения са измамни. Никой не беше в състояние да разсъждава трезво през въпросните последни безумни години на войната, а аз имах всички основания да съм повече обезумял от останалите. Животът ми се беше превърнал в неистово актьорско представление, в което аз играех всички роли. Нещата щяха да бъдат по-поносими, ако можех да видя собствената си драма в трагична или поне в сериозна светлина, ако можех да се изживявам като един Хамлет, подтикван от разнопосочна лоялност към различни номера, маски и лъжлива лудост; но не, повече приличах на някой от онези шутове, които ту излизат на сцената, ту се скриват зад кулисите, преобличат се с отчаяна бързина, слагат маска след маска, докато през цялото време извън светлините на рампата въображаемата публика на най-лошите ми предчувствия се превиваше от призрачен смях. Бой, който умираше за всякаква театралност и за опасностите на двойствения живот, често ми се присмиваше („О, боже, ето го Треперещата тръстика пак с неговите скрупули!“), а понякога ми се струваше, че дори и Олег се подиграва на тревогите и излишната ми предпазливост. Но моето беше повече от двойствен живот. Денем бях съпруг и баща, специалист по история на изкуството, преподавател, таен и усърден агент в отдела; но падне ли нощта, мистър Хайд тръгваше на лов за плячка, изпаднал в неудържима възбуда, скътал в гърдите си своите тъмни желания и държавни тайни. Когато започнах да излизам да си търся мъже, вече бях наясно с всичко: забулените умислени погледи, тайните знаци, смутената, уж равнодушна размяна на пароли, бързото, пламенно облекчение — всичко, всичко ми беше познато. Дори територията беше същата: обществените тоалетни, мрачните кръчми в покрайнините, осеяните с боклуци задни улички, а през лятото — мечтателно-невинните градски паркове, потънали в нежна зеленина, чийто топъл въздух замърсявах с мръснишките си прошепвания. Много често вечер, преди кръчмата да затвори, се улавях как се присламчвам към някой вероятен и обещаващ войник със зачервени ръце или към свит надве търговски пътник със сако от „Кромби“ в „Джордж“ или „Дилижансът“, или „Лисицата и хрътките“, в същия ъгъл на бара, където по-рано през деня бях седял с Олег, за да му предам филмова ролка или свитък от това, което според отдела бяха строго засекретени документи.

Изкуството остана единственото незамърсено нещо в живота ми. В Института понякога се измъквах от студентите, слизах в подземието и изваждах не някоя от големите картини, не дори моя „Сенека“, който продължавах да съхранявам там, нито някой велик Сезан, а да речем, пейзаж на Тиеполо или пък „Девата се моли“ на Сасоферато, отморявах сетивата си, подпухнали от прегрешения и страх, вглъбявах се в порядъка и ведрината на картината, потъвах изцяло в ненарушимата й тишина. Знам, кой ли би могъл да знае по-добре от мен, че изкуството е, за да ни учи да виждаме света в неговата цялост и истинност, но през онези години аз търсех възможност за трансцендентност, дори в рамките на четвърт час, търсех я отново и отново, като прелат, който нощ след нощ се връща в публичния дом. Но магията така и не се появи. Нещо не беше в ред, нещо в тези случаи на напрегнато съзерцание беше твърде преднамерено, прекалено обмислено и осъзнато. Подозрението за лъжливост винаги нарушаваше момента. Сякаш гледах не картините, а себе си как ги съзерцавам. И те на свой ред гледаха мен — с омраза, с негодувание, отказваха да ми дадат онази благословия на успокоението и краткото бягство от действителността, които така силно жадувах да намеря в тях. Неспокоен и необяснимо защо огорчен, най-накрая се отказвах, покривах картината и я прибирах настрана смутено и забързано, сякаш бях извършил нещо неприлично. Тогава ме застигаше страшната мисъл, че може би не разбирам нищо от изкуство, че онова, което виждам в него и търся в него, го няма или пък ако го има, то аз съм го привнесъл там. Изобщо имам ли аз някаква автентичност? Или пък толкова дълго съм живял двойствено, че истинският ми аз е вече фалшифициран? Истинският ми аз. Божичко!

През тези години почти не се виждахме с Вивиън. С парите, които наследи от баща си, тя си купи малка къща в Мейфеър, където водеше, или поне на мен така ми се струваше, загадъчен, но май задоволителен живот. За децата имаше бавачка, за нея — прислужница. Не й липсваха приятели, а според мен и любовници; не разговаряхме за тези неща. Тя прие моя сексуален уклон без коментари; това май я забавляваше. Държахме се любезно един с друг, с хладно уважение и винаги с известна доза предпазливост. Нашата размяна на реплики не приличаше на разговор, а по-скоро на крехки добродушни насмешки, нещо като фехтовка между двама приятели, които се обичат, но остават бдителни един към друг. С течение на годините нейната меланхолия се задълбочи; сама си я отглеждаше, както става и с рака. И двамата бяхме преживели своите загуби. По нейния си затворен начин тя тъгува доста дълго по баща си; не бях разбрал колко близки са били двамата и това, неясно защо, ме шокира. Майка й също почина след години на призрачно общуване с покойния Голям Бобър. Бедният ми Фреди също си отиде. Беше издържал само шест месеца в онзи така наречен Дом, след което тихичко се беше оставил да го убие някаква белодробна инфекция — всъщност не стана ясно какво по-точно го беше убило. „О, сърцето му не е издържало — каза ми Анди Уилсън по време на погребението. — Гаснеше като старо куче, изгонено от собствения си стопанин.“ И крадешком ми хвърли убийствен поглед. Хети пък изобщо не беше на себе си. Пред гроба взе да ме дърпа за ръкава възбудено и да ми повтаря с дрезгав драматичен глас: „Но нали това вече сме го правили!“. Мислеше си, че сме на погребението на баща ми. Същата зима една сутрин се беше подхлъзнала на заледеното стъпало пред „Сейнт Николас“ и си беше счупила таза. От болницата направо я преместиха в старчески приют, където, за най-голяма изненада и ужас на всички, включително, предполагам, и на нея самата, тя живя още пет години — объркана, понякога буйстваща, изгубена в далечното минало на своето детство. Когато най-накрая умря, възложих продажбата на къщата на местен посредник; има неща, на които дори безчувствено сърце като моето не е в състояние да издържи. Следобеда на търга прочетох в една биография на Блейк собственоръчно направено от поета описание как, като излязъл от малката си къща първата сутрин в прекрасния Фелпам, чул момчето на орача да вика към баща си: „Тате, Портата е отворена“, и тогава почувствах, че по някакъв начин баща ми ми изпраща послание, но какъв беше неговият смисъл, не можех да кажа.

В деня, в който дойде новината за смъртта на Хитлер, двамата с Бой тръгнахме да обикаляме кръчмите. Беше Първи май. Започнахме от „Грифона“ и продължихме с олюляване към „Риформ“ с една интерлюдия в обществената тоалетна на Хайд Парк — онази голямата, близо до Ъгъла на ораторите, която по-късно щеше да се превърне в любимо мое ловно място. Този първи път обаче бях доста плах въпреки многото чаши джин, които бях погълнал, за да направя нещо повече от това да наблюдавам потайните влизания и излизания. Стоях на пост, докато Бой и един едър млад гвардеец с червена коса и невероятно красиви уши правеха шумен, но май немного задоволителен секс, ако се съди по звуците, които долитаха от кабинката им. Докато стоях и пазех, една кльощава персона с шлифер и бомбе влезе и хвърли многозначителен поглед към вратата, която не се затваряше плътно и зад която ясно се чуваше сред стенания и сподавени викове как дебелите бедра на Бой пльокат шумно като зашеметена риба по червенокосия задник на младока. Помислих си, че човекът трябва да е ченге, и сърцето ми препусна с леки трепетливи подскоци, взе да бие на пресекулки — нещо, което в следващите години щях да изпитвам често в подобни обстоятелства и чийто източник се коренеше в смесицата от страх, необуздано въодушевление и разгулен екстаз. Оказа се обаче, че безделникът не е ченге и след като още веднъж погледна замислено към вратата на кабинката, а после унило и към мен — разбра, че съм начинаещ, убеден съм в това, — закопча шлица на панталона си и потъна в нощта. (Между другото, страшно съжалявам, че в края на петдесетте години, които иначе бяха прекрасни, циповете на мъжките панталони нахлуха масово; вярно, ципът улеснява много достъпа, особено ако човек е изпаднал в amor tremens, но аз обичах да се любувам на онова деликатно подръпване на ръката, когато откопчава винаги леко затрудняващите я копчета, когато палецът и показалецът мърдат като мишле, докато кутрето стърчи нагоре и като с магическа пръчка извиква в съзнанието ни онази сладостно-абсурдна картина на превъзбудена светска дама, която трепетно посяга към чаша чай.)

Следващата сутрин се събудих в канапето на Поланд Стрийт, напълно алкохолизиран и както винаги след подобна нощ с Бой, зверски напушен и обзет от неясна тревога. Телефонът до ухото ми се скъса да звъни. Беше Били Мичет. Извика ме спешно. Не каза защо, но звучеше превъзбудено. Когато влязох в кабинета му, той се изправи и взе да крачи нервно зад бюрото си, поклащаше рязко глава и пухтеше, напрегнато загледан отвъд рамото ми, сякаш зашеметен. Сега той беше Отговорникът в отдела, но продължаваше да си е същото магаре.

— Обадиха се от Двореца — каза шепнешком, — искат… той… той иска да отидеш веднага.

— О, това ли било — казах и махнах един конец от маншета си; през ума ми мина, че униформата наистина ми липсва. Помислих си дали да не спомена пред Били, че кралицата ми е роднина, но после реших, че може да съм му казвал вече, а не исках да му натяквам роднинската си връзка. — Сигурно е за проклетите картини в Уиндзор, които трябваше да опиша в каталог, а още не съм го направил.

Били поклати глава; развълнуван, брадясал и подкупващо мазен, той винаги ми е напомнял куче, но така и не успях да уточня за себе си породата му.

— Съвсем не — каза, — не… иска да те изпрати да изпълниш някаква мисия лично за него. — И се облещи насреща ми. — Каза, че било нещо много деликатно.

— Къде?

— Германия, старче… тъпата Бавария. Какво ще кажеш, а?

Дадоха ми кола на министерството и шофьор, за да ме откара до Двореца, което в онези дни на свирепо орязани дажби за гориво идеше да покаже колко впечатлен е бил Били от кралското обаждане. Шофьорът спря пред караулката на конната гвардия, където един доста груб, но красив войник на пост, в пълно бойно облекло, с голям кожен калпак и всичко останало, погледна присмехулно пропуска ми и ни махна да продължаваме. Странно, но всичко тук ми изглеждаше познато и след малко си дадох сметка защо: спомних си деня преди повече от десет години, когато колата ми спря в двора на Кремъл и аз си помислих, че ще имам среща в Бащата на народа. Всички преддверия на властта са еднакви. Не че, обърнете внимание, Дворецът разполагаше с много власт, въпреки че Негово Величество все още имаше — или поне вярваше, че има — значително по-голямо влияние, отколкото има дъщеря му сега. Знам, че не го уважаваха много, но по мое мнение беше много по-проницателен в сравнение с другите ни монарси от по-ново време.

— Ще стане много неприятно — започна той, — ако тия лейбъристи се вмъкнат в управлението, което изглежда все по-вероятно.

Намирахме се в една от големите кристални приемни — една от потискащите зали на този потискащ дворец. Стоеше до прозореца със сключени зад гърба си ръце, гледаше намръщено градините на двореца, облени във водниста слънчева светлина. В огромната камина мъждукаше слаб огън, а върху рамката й стоеше ваза с повехнали жълти нарциси. Погледна ме над рамото си.

— Как смяташ, Маскел — ти си консерватор, истински тори, нали?

Седях, обзет от мъчителна неловкост, на стол с нежна позлата в стил Луи XV, с кръстосани крака, положил длани една над друга върху коляното си, подозирам, че съм имал доста превзет вид, въпреки че не можех да измисля как да се държа по-подходящо в тази обстановка: тесен стол, измръзнали крайници, непосредствена близост със суверена. Негово Величество беше в настроението си „без официалности“, което винаги съм понасял трудно.

— Сър, аз съм повече виг[92], отколкото тори — казах му.

Той демонстративно повдигна лявата си вежда, затова побързах да добавя:

— Но верен, разбира се.

Отново се обърна към прозореца, още по-силно намръщен; това май не е, казах си аз мрачно, обещаващо начало на аудиенцията.

— Разбира се, вече не се знае накъде върви страната — каза той раздразнено; когато е така загрижен, заекването му почти не се забелязваше. — И как да бъде другояче след всичко, което трябваше да изстрадаме през последните пет години? И виж, често си мисля, че не самата война, а последиците от нея са по-страшни. Например жени да работят във фабриките. О, виждал съм ги, с панталони, пушат цигари и се държат безочливо. От самото начало казвах, че нищо добро няма да излезе от това; сега виж докъде стигнахме!

Изпадна в дълбоко мълчание. Чаках, едва си поемах дъх с върха на дробовете. Беше облечен с костюм от три части с безупречна кройка от едноцветен туид, но с униформена вратовръзка; такава освободеност, такава небрежна изисканост дори когато е в лошо настроение — наистина нищо не може да се сравнява с кралете по самоувереност в моменти на изпитание. Беше на петдесет, но изглеждаше по-стар. Нищо чудно още тогава сърцето да е започнало да му създава проблеми.

— Господин Атли — започнах предпазливо аз — ми се струва разумен мъж.

Той сви рамене.

— О, нямам нищо против Атли, мога да работя с него. Но хората му!.. — Потрепери сърдито, въздъхна, обърна се и тръгна към камината, облегна лакът върху рамката над нея и се загледа примирено в най-отдалечения ъгъл на тавана. — Е, налага ни се да работим с всички тях, нали така. Не бихме искали да им даваме повод за премахване на монархията. — Той рязко свали очи от тавана и ме изгледа закачливо. — Нали така? Какво ще каже на това кралският виг?

— Сър — започнах аз, — не мисля, че Клем Атли или който и да било от неговата партия би посмял, дори пожелал да свали монархията.

— Кой знае, кой знае? В бъдеще вече всичко ще е възможно, а те са бъдещето.

— За известно време може би — отговорих. — Животът на всяко правителство е кратък, докато монархията устоява. — Истината е, че потръпвах при мисълта за идването на власт на умерените леви за какъвто и да е осезаем период. Горещият дъх на махмурлука пареше гърлото ми като блъвнал от пещ пламък. — Хората са реалисти, няма да се излъжат от обещания за масло, особено след като още и хлябът не се е материализирал.

Той изхихика апатично.

— Добре казано — подхвърли. — Много смешно.

Отново зарея поглед към тавана; май започваше да се отегчава. Седях със силно изправен гръб.

— Отговорникът, сър, командир Мичет, спомена нещо за Германия?…

— Да, да, точно така. — Взе един от позлатените столове, сложи го пред мен и седна; с лакти на коленете и сключени пред себе си ръце, вдигна очи и ме погледна сериозно. — Трябва ми една услуга, Виктор. Искам да отидете в Бавария, в Регенсбург — познавате ли мястото? — и да ни донесете едни книжа, които са у нашия братовчед там. Вили — това е името му — е нещо като самозван семеен архивар. Беше ни станало почти навик — лош навик, боя се — да оставяме… документи и други на съхранение у него, но след това, ето как стана, че войната избухна и нямаше как да си ги приберем обратно, дори и Вили да беше готов да ни ги предостави: той е истинско страшилище, този старец Вили, когато става дума за безценния му архив.

Спря, изглежда, му беше трудно да продължи; задълго остана неподвижен, с наведена глава, загледан намръщено в ръцете си. Никога преди това не се беше обръщал към мен на малко име (между другото, нямаше и да го направи повторно). Разбира се, че бях доволен и поласкан, нищо чудно дори леко да съм се изчервил, надявам се, че би било в реда на нещата, но бях и шокиран, както и доста объркан. Вече май споменах, че аз съм непоклатим роялист, каквито са в сърцата си и всички истински марксисти, затова не ми беше никак приятно да чуя как един крал… ами, се унижава по този начин. Тези книжа, помислих си аз, трябва да са нещо доста деликатно. Негово Величество продължаваше да се мръщи упорито срещу сключените си пръсти.

— Спомням си, като бяхте в Уиндзор — обади се, — докато работехте с онези наши картини — между другото, завършихте ли каталога?

— Не, сър. Това отнема много време. Пък нали войната…

— О, божичко, така е, разбира се. Просто питам, нищо повече. Просто… питам. — Той се изправи рязко, направо излетя нагоре от стола, който за кратко се заклати върху тънките си изящни крака. Взе да крачи напред-назад, като лекичко удряше юмрук в дланта си. Един разтреперан крал, това е незабравима гледка. — Тези, ами, документи — продължи. — Това са писма от моята прапрабаба до дъщеря й Фридерике и други от моята майка до нейните братовчеди в Германия. Нищо повече от семейни писма, нали разбирате, но все пак нещо, което не бихме искали да попадне в ръцете на някой американски вестникар например, на когото никакъв английски закон не може да му затвори устата. Ясно е, че американската армия е превзела Шлос Алтберг и го е превърнала в нещо като увеселителен парк за войниците си; надявам се, че Вили е проявил достатъчно съобразителност да заключи поне семейните скъпоценности — а как се оправя с майка си при тези обстоятелства, изобщо не ми се мисли. Вие ще я видите, графинята, няма как иначе. — Той потрепери едва доловимо и шумно всмука дъха си като при спомен за нещо неприятно. — Страшна персона.

Наблюдавах го как крачи, докато си мислех за интересните възможности на това поръчение, на което предстоеше да бъда изпратен. Знам, че не биваше да го правя, но не устоях на изкушението да го притисна още малко на тази очевидно болезнена и щекотлива тема.

— Сър, ще е най-добре — започнах бавно с тон на сервилна загриженост, — ако знам малко повече подробности за книжата, които Дворецът държи да си върне. От работата си „на терен“ досега съм научил — о, харесвах собствения си подход, — че с колкото повече информация разполагаш, толкова по-голяма е вероятността да изпълниш задачата успешно.

Той въздъхна дълбоко, закова се намясто, седна на канапето срещу камината, притисна кокалчето на показалеца към стиснатите си в размисъл устни и зарея поглед към прозореца. Изглеждаше нещастен. Красив профил, но издаваше слабост. Почудих се дали няма някакви хомосексуални наклонности — не знам кралска особа да не е имала такива. Най-вече се сетих за онези летни лагери за момчета от работнически семейства, на които той беше толкова ентусиазиран поддръжник. Забелязах, че носи дебели вълнени чорапи, приличаха на домашно изработени, малко груби; може би някоя от принцесите ги беше оплела за него — по-голямата, казах си аз, защото някак не можех да си представя по-малката да се занимава с игли за плетене и албуми за кройки. Той отново въздъхна, още по-тежко.

— Всяко семейство си има своите срамни тайни — продължи, — своите черни овце, неприятности и какво ли още не. Моят брат… — Пак въздишка; да, точно така. Бях сигурен, че в един момент ще се стигне до брата. — Брат ми се държа много глупаво в годините преди войната. Беше ужасно засегнат, нали разбирате, от… абдикацията и всичко това; чувстваше се предаден от семейството и страната си. Предполагам, че е искал да си отмъсти, бедният. Тези срещи с Хитлер — много глупава постъпка, много глупава. И точно Вили, нали разбирате, нашият братовчед Вили, човек, много по-умен от Едуард, е действал като посредник между нацистките лидери, брат ми и… неговата съпруга.

Заекването му ставаше все по-отчетливо.

— И вие мислите — започнах предпазливо, — че вероятно съществуват документи, отразяващи тези срещи, така ли? Писмени сведения? Може би копия?

Той ме погледна нерешително, умолително, почти срамежливо, сведе очи отчаяно и кимна.

— Сигурни сме, че съществуват — каза с тих дрезгав глас като на дете, което, преди да си легне, знае, че ще му загасят лампата, а то се страхува от тъмното. — Имаме ви доверие, господин Маскел, че ще успеете да ги намерите и да ни ги донесете; убедени сме, че вие сте човекът за тази работа; знаем, че ще бъдете дискретен.

На свой ред кимнах, смръщих чело, за да покажа, че съм човек надежден и изпълнен с непоколебима решителност. О, пълно мълчание е думата, Ваше Величество; пълно мълчание.

Отлетях за Германия с товарен самолет на Кралските военновъздушни сили, едва привързан с колан към импровизирана седалка сред измачкани пощенски чували и касетки бира, които тракаха като зъзнещи зъби. Чудовищни опустошения, опожарени гори, почернели полета и зейнали градове без покриви. На летището извън Нюрнберг бях посрещнат от определено зловещ на вид офицер от армейското разузнаване с рошав мустак и налудничава усмивка. Каза, че името му е капитан Смит, но самият му поглед говореше, че не очаква да му повярвам. Прие думите ми с недоверчива усмивка и скептично потрепване на мустака, решавайки, както предположих, че и аз, ако не заради друго, то по силата на професионалния си навик лъжа относно своята самоличност и цел на пътуването. Не че от мен се искаше да казвам нещо повече от минимума: много скоро с високомерното си и подигравчийско отношение Смит ми даде да разбера, че изобщо не се интересува нито кой съм, нито защо съм тук. Имаше джип, настанихме се и потеглихме с убийствена скорост по разбитите улици на града и после извън него. Късната пролет огряваше безмилостно запуснатите ниви. Шофьорът беше дебел ефрейтор с малки свински уши и заоблени бебешки рамене; късият дебел тил на врата му беше надиплен от тлъсти гънки. Шофьорите винаги са ме привличали; има нещо странно вълнуващо в напрегнатата им неподвижна поза зад волана, толкова строги и някак внушителни, затворени в себе си, сякаш милите път са невидимо стоманено въже, което отпускат след себе си на равни разстояния. Двамата със Смит проявяваха един към друг нещо като ядно и много иронично презрение, заяждаха се жлъчно и полугласно като съпружеска двойка, поела с колата на неделна разходка. Изминахме деветдесетте километра до Регенсбург за малко повече от половин час.

— На бай Адолф поне това му го признавам — обади се Смит, — знае как се строят добри пътища.

— Така е — отвърнах, — също като римляните.

Учудих се, когато Смит се обърна с цялото си тяло назад и ме изгледа уж изненадано, като излъчваше неподправен присмех.

— О, да — озъби се, гласът му задушен от необясним гняв, — римляните и техните пътища!

Пристигнахме в Регенсбург, стар малък град, с островърхи камбанарии на площада, много от които бяха паднали, с огромни гнезда на щъркели, сякаш се намирахме в Северна Африка, а не в сърцето на Европа — първо впечатление, което за мен се усили още повече при вида на мавританския лунен сърп, увиснал накриво в кадифеното бледомораво небе. Бях разквартируван в малък долнопробен хотел, който се наричаше „Главата на турчина“. Без излишна церемонност Смит ме стовари пред входа и двамата с шофьора потеглиха с летящ старт, като джипът пусна оглушителна пръдня от мръсна газ и взе завоя на две колела. С отчаян вид понесох сам куфарите си. Вътре гъмжеше от американски войници — в бара, в ресторанта, някои дори бяха насядали по стълбите, бяха много шумни, пушеха, пиеха и играеха покер. Бяха изпаднали в нещо като замаяна еуфория; като деца, които вечер са капнали от умора, но не искат да си лягат. Деца, точно така: това беше като детски кръстоносен поход с единствената разлика, че тази армейска сган от прехранени юноши няма да бъде погълната от прогнилата, престаряла и човекоядна Европа, а обратното. Но не ме разбирайте погрешно, както обичат да повтарят самите те: не мразя американците; всъщност намирам ги за много симпатични с това тяхно небрежно и невъзмутимо държане. През шейсетте години направих няколко пътувания до Съединените щати — изнасях лекции, давах консултации, — но веднъж, колкото и невероятно да изглежда, останах да преподавам цял семестър в колеж в Средния запад, където денем разяснявах блясъка на френското изкуство от седемнайсети век пред зала, препълнена с ужасно прилежни студенти, които записваха всяка моя дума, а вечер излизах да пия бира с тях, но тогава бяха по-непринудени и любвеобилни като кученца. Сещам се за особено весел случай в една родео кръчма, към края на който си припомних моите стари вариететни дни с Дани Пъркинс, качих се на масата и запях „Бърлингтън Бърти“ със съответните жестове пред удивеното, но шумно одобрение на моите студенти и на половин дузина стари кримки с каубойски ботуши, които също ме аплодираха. О, да, госпожице В., аз съм човек с милиард лица. И не само американецът като такъв спечели моето възхищение (наистина се възхищавах на някои от моите студенти, но най-вече на един млад футболист с меден цвят на кожата, светложълта коса и невероятни небесносини очи, който изненада мен, както и себе си, с недодяланата пламенност на своята страст върху коженото канапе в заключения ми кабинет през един задушен следобед, когато силната лятна буря бушуваше гръмовито в университетския кампус, а окъпана в дъжд светлина се процеждаше възбуждащо през притворените дървени ребра на подрънкващите капаци на прозорците), но и самата американска система, така пълна с изисквания, така безпощадна, която не храни никакви илюзии по отношение на фундаменталната жестокост и продажност на човешкия род и в същото време е така мрачно и неумолимо оптимистична. Да, пак еретичност, ще кажете, пак ренегатство; много скоро няма да ми остане нищо, в което да вярвам, само стръкчета фанатично отстоявани отрицания.

В „Главата на турчина“ не сервираха вечеря: в Бавария вечерят по обед и си лягат в девет. Тръгнах да обикалям улиците, докато най-накрая открих едно Bierschenke, което беше отворено, останах там, беше ми жал за самия мен, изпих много халби светло пиво, изядох много порции скапани дребни навързани наденички, които приличаха на изсъхнали сбръчкани кучешки лайна. Капитанът на товарния самолет влезе в кръчмата и преди да успеем да избегнем погледите си, те се срещнаха и тъй като бяхме възпитани хора, видяхме се принудени да прекараме вечерта заедно. Оказа се, че много отдавна, още преди войната, е бил учен, специалист по средновековни ръкописи. Беше едър стеснителен мъж с тъжни очи, който не успяваше да прикрие огромното си отегчение. Веднъж през следващите години пак попаднах на него през влажен летен ден на градинско парти у кралицата. Представи ме на съпругата си, лейди Мери, бледа жена с вид на туберкулозно болна, неспокойна като хрътка, с приближени очи, тънък нос и леко налудничав смях. Не знам как стана, но в един момент двамата заговорихме за принц Джордж — много красив, много хомосексуален, който бе загинал в катастрофа с един от самолетите на Кралските военновъздушни сили, — но скоро се сконфузихме, когато и на тримата ни стана ясно, че преди смъртта му както лейди М., така и аз сме били негови любовници.

Сега обаче ме попита много почтително какво правя тук, в Германия.

— Съжалявам — казах му, — но работата е поверителна, секретна и така нататък.

Той кимна и се намръщи, но се направи, че това не го обижда. Прекарахме остатъка от вечерта в разговори за старопечатни книги — тема, по която той се оказа досадно изчерпателен.

Рано на следващата сутрин капитан Смит пристигна в хотела с джипа си и същия дебел шофьор и ме откара до Алтберг — невероятно живописно селце, кацнало на ръба на скалисто възвишение над Дунав, към което гледаше замъкът — високо грозно нещо от деветнайсети век с много кули, без да представлява каквато и да било архитектурна забележителност. Един подвижен мост минаваше над дълбок ров в скалата, а над входа имаше каменна табелка с издълбано върху нея букетче тюдорски рози. В тесния и изкривен на една страна вътрешен двор двойка ловджийски кучета — огромни, сякаш прегладнели животни, наостриха уши и ни изгледаха учудено и агресивно. Смит отново ме остави с вид на човек, който изтръсква от ръцете си нещо мръсно, и когато джипът отпраши обратно по подвижния мост, стори ми се, че долових презрителния му кикот.

Мястото беше под командването на майор Алис Стърлинг, енергична жена на около трийсет и няколко години, с високи рамене и строг поглед, удивително хубава, червенокоса, с много бяла кожа и лунички в горната част на носа, които би трябвало да смекчат суровото й изражение, но не успяваха. Намерих я за неотразимо привлекателна, и то аз, който години наред не се бях възбуждал от жена; сигурно заради вида на широките й и някак уязвими рамене. Здрависа се енергично, разклати ръката ми нагоре-надолу, като че ли натискаше ръчката на водна помпа; сякаш това не беше приветстване, а предупреждение. Беше родом от Канзас, още като малко момиче мечтаела да посети Европа, но трябвало да избухне войната, за да се сбъдне желанието й — не е ли странно? Още в антрето с големи подпорни греди се виждаше редица зацапани семейни портрети, наклонени под остър ъгъл спрямо стената, сякаш да могат сепнатите им субекти да наблюдават по-добре тези непонятни влизания и излизания, които се случваха в семейния им дом напоследък. Имаше три масивни парчета покъщнина — черна мебел с потъмнял блясък. Насред салона се мъдреше маса за пинг-понг, изглеждаше странно свенлива и изоставена.

— Да, условията тук не са кой знае какво — каза майор Стърлинг, забели очи нагоре и изкриви челюстта си на една страна в опит да изрази едновременно отчаяние, добро настроение и мъжество. — Все пак се справяме, гледаме да осигурим на момчетата добро прекарване. — Тук последва многозначително премигване в знак на това double entendre[93]. — Най-важното е духът, а от него имаме в изобилие. Някои от нашите гости са доста зле ранени, но това не им пречи да дават своя принос. А какво може да направим за вас, майор Маскел? — попита тя, без да си поеме отново дъх.

— Бих искал да говоря с принц Вилхелм — отговорих. — Въпросът е деликатен. Той тук ли е?

Майор Стърлинг остана на мястото си напълно неподвижно, леко се наклони към мен, също като портретите над нея, с глава, дръзко сведена на една страна, с празен поглед, забит в една точка някъде зад лявото ми рамо, а пресилената й усмивка постепенно замръзна, но като че ли продължаваше леко да вибрира, също както си представям, че става с винена чаша секунда преди горното до на някое сопрано да я пръсне на парчета.

— Мисля — започна тя мило и заплашително, — че съм в състояние да отговоря на всеки ваш въпрос.

Споменах малко мъгляво архива и кралските документи.

— Нима не сте уведомени за моето пристигане?

Майор Стърлинг сви рамене.

— Да, някой изпрати предизвестие — каза тя. — Още е някъде в кабинета ми.

— Тогава — подканих я — да отидем да го намерим, за да го прочетете отново. То вероятно ще изясни нещата.

При тези думи тя нададе висок гърлен смях, отметна глава назад и червеният й бретон подскочи.

— Ще изясни ли? — каза тя. — Божичко, вие, англичаните наистина имате чувство за хумор. Никога не съм виждала каквото и да било известие от вашите хора, което да не внесе допълнително объркване сред нас.

Въпреки това ме поведе към кабинета си, баронска зала с каменен под, таван с лакирана дърворезба и още гигантски, отвратителни псевдобарокови мебели („Не е ли прекрасно?“, пак направи гримаса, като изкриви уста). Предизвестието беше открито и прочетено; майорът се намръщи и бавно заклати глава, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Сигурно онези, дето са го дешифрирали, са използвали погрешен ключ — каза тя.

— Дошъл съм — започнах мило — специално по настояване на краля. Става дума за крал Джордж Шести. На Англия.

— Да, точно това пише тук, майор Маскел. — Много ми се искаше да престане да повтаря чина ми. Алитерацията беше неудачна и ми напомняше за Гилбърт и Съливан. — Но аз не мога да пусна и стар пощенски плик да излезе от този замък без одобрение от Главната квартира на американското командване във Франкфурт. — И с широка усмивка извади на показ всичките си зъби. — Нали знаете как е.

— Знам — отвърнах с възможно най-благоразумния си тон, — но ако принцът или всъщност неговата майка, която, както разбирам, е глава на семейството в момента, разреши предаването на документите, вие не бихте могли да имате никакви възражения, нали?… В края на краищата това са лични документи.

Майор Стърлинг изсумтя като мъж.

— Тук, на това място, вече няма нищо лично, майоре — каза тя с типичния за Дивия запад провлачен говор, — не, господин сър. — После ме осведоми, че принц Вилхелм и неговата майка, графиня Маргарете, са настанени в специално крило на замъка. — Разберете, това не е домашен арест, нека просто кажем, че за известно време няма да могат да пътуват до Англия и да гостуват на братовчедите си в Бъкингамския дворец. Не и преди нашите момчета от програмата за денацификация да приключат с тях. — Тя кимна тържествено, театрално, след което ми намигна.

— Въпреки това дали ще е възможно само да поговоря с принца?…

Разбира се, увери ме тя; няма нищо по-лесно от това, самичка ще ме заведе. Изправи се, приглади полата си отпред, при което се очертаха клипсовете на жартиерите й. Божичко, помислих си аз развеселен и напълно смаян, да не би пак да съм обърнал резбата?

Принцът приличаше удивително много на престарял, белязан от битки крокодил. Имаше силно набито тяло и къси тънки крака, които завършваха с толкова малки стъпала, напъхани в изящни островърхи, прилични на чехли обувки, че сякаш не стоеше прав, а балансираше, подпирайки се на здрава дебела опашка. Главата му беше голяма и квадратна, странно сплескана отпред и встрани; косата при слепоочията беше високо обръсната и един зализан черен гущероподобен перчем стоеше пригладен силно назад и нагоре от челото му. Лицето му беше сипаничаво и очевидно се лющеше, цялото защриховано от стари кръстосани саблени белези. Сигурно от дуели. Носеше монокъл, който проблясваше неспокойно като таен сигнал за помощ, докато се поклащаше към мен, и в същото време протегна напред голяма, отрупана с пръстени и старчески петна ръка, с дланта надолу, сякаш очакваше да я целуна. Усмихваше се объркано и отчаяно като човек, най-неочаквано попаднал в ръцете на хора, които навремето не би благоволил да забележи дори ако се озоват под копитата на коня му. Изглежда, бил е предупреден за моето пристигане, защото се беше облякъл — не, беше се стегнал е по-удачната дума — в редингот, раиран панталон, а на гърдите си носеше цяла редица медали, сред които успях да различа Железния кръст и Ордена на жартиерата. Стаята, в която ме прие, се намираше на горен етаж на замъка — дълга мансарда с нисък таван и два прозореца в дъното, които гледаха към хълм с иглолистна гора. Подът беше покрит с голи дъски, а малкото на брой евтини мебели имаха стреснатия вид на неща, които са били извадени най-безцеремонно от родното им обкръжение и захвърлени на това място.

— Добре дошъл в замъка Алтберг, майор Маскел — приветства ме той на безупречен английски. Гласът му беше тънък и неочаквано писклив в резултат, както научих по-късно, на рана в гърлото, получена по време на някаква битка от памтивека — представих си го в ризница, с копие и проблясващ шлем; като заговори, устните му се изпъваха назад и големите му жълти зъби се оголваха в нещо като ръмжаща усмивка. — Бих искал да мога да ви посрещна достойно в моя дом, но в тези времена ние всички сме оставени на произвола на обстоятелствата.

Сериозно, тъжно и опознавателно продължи бавно да се здрависва с мен като доктор, който мери температурата и пулса, но в този миг едно друго обстоятелство под формата на майор Стърлинг пристъпи напред и се намеси с отсечения жест на боксов съдия, при което той веднага ме пусна и отстъпи крачка назад, сякаш да избегне евентуално шляпване.

— Майор Маскел е изпратен тук от Бъкингамския дворец — произнесе майорът със скептична усмивка.

— Така е — съгласи се принцът с равен глас.

След това се преместихме в друга стая с нисък таван — сигурно навремето това са били помещения за децата, — за да се запозная с графинята. Тя седеше в кресло с гръб към прозореца — едра, със суха кожа, очарователно грозна, ухаеше на пудра за лице и мръсни дантели. Сякаш излязла направо от приказките на Братя Грим — всеки немски принц заслужава такава майка. Тя ме изгледа внимателно, едновременно с любопитство и презрение. Майор Стърлинг беше напълно игнорирана от нея с величествено високомерие. Попита ме за живота в Уиндзор и Балморъл в момента. Спомена, че разбира се, е била там много пъти преди — вдигна ръка в презрителен жест, сякаш хвърли нещо през рамо, — преди цялата тази глупост. Принцът стоеше в хералдическа поза зад креслото й, но в този миг тя извърна глава, погледна го със смесица от раздразнение и пренебрежение и се изрепчи насреща му, че обядът трябва да бъде сервиран. Обърна се по посока на майор Стърлинг, но не я погледна.

— Ако, разбира се — каза на висок глас, — ни бъде разрешено да поканим гостите си в нашата собствена трапезария.

Майорът сви рамене и пак ми намигна.

Обядът беше сервиран в огромна, облицована с дърво зала с двукрили прозорци, които гледаха към вътрешния двор. Лакеи в ливреи влизаха и излизаха безшумно, само обувките им проскърцваха; двойка ловджийски кучета се мотаеха под масата и поглъщаха всеки паднал залък, като от време на време се пльосваха шумно на един хълбок и започваха да чешат бълхите си. Поднесоха ни студено месо от дивеч, май еленско, с кнедли, които приличаха на тестисите на гигантски албинос и бяха толкова глетави и лепкави, че като прокараш нож, устните на прореза се затваряха с отвратително примляскване. Появи се и половин дузина народ от семейството на принца. Едра внушителна жена с издут гръден кош и стъклен поглед като на фигура от носа на кораб, която сигурно беше Prinzessin, и нейната вече пораснала дъщеря — бледо копие на майка си, с бяло лице, неприкосновено хладна, с пепеляворуси плитки, навити от двете страни на главата й като слушалки. Две яки, ниско подстригани момчета с големи задници и практически без никакви вратове, които очевидно, макар и неправдоподобно, бяха синовете на младата принцеса. От време на време двамата се смъкваха от столовете си и започваха да се борят като малки мечета, въргаляха се по пода, виковете им се удряха чак в облицования таван и рикошираха обратно със звук, който ти опъваше нервите. Графинята седеше начело на масата, аз — от лявата й страна, принцът — от дясната, докато майор Стърлинг беше прокудена чак в дъното. От лявата ми страна се мъдреше неидентифициран много глух старец, който ми говореше на почти непонятен за мен диалект какви са начините, ако съм го разбрал правилно, да се убие и разфасова дива свиня. Срещу мен седеше брадат млад мъж с нервен тик, облечен в нещо като сиво-кафяво расо, който не пророни нито една дума и който, когато се опитах да го заговоря, ме зяпна ужасено и завъртя очи, сякаш всеки момент ще стане от масата и ще си плюе на петите. Хрумна ми, че е възможно на други планети да съществуват организми, така деликатно префинени, че за тях човешкият живот, дори в най-висшата си форма, да представлява състояние на непрестанна агония, умопомрачение и нищета.

Обядът свърши или, може би трябва да кажа, постепенно угасна и моят глух съсед побърза да се извини с няколко почтително похотливи усмивки и измърморвания, след което се оттегли, мечетата бяха отведени от бавачка с налудничав поглед, след тях закрачи призрачната им майка, която сякаш не излезе през вратата, а просто изчезна, а после и графинята с бастун в едната ръка като гондолиер се отправи към следобедния си сън, докато с другата стискаше лакътя на принца; най-накрая останах насаме с майор Стърлинг и хрътките за лов на глигани, които вече спяха и хъркаха — кучетата, де.

— Чудна компанийка, а? — подметна майорът, като се огледа наоколо с присмехулно презрение.

Един лакей доля чашите ни с бяло рейнско вино, тя се премести и седна до мен на масата; едно от широките й рамене почти докосна моето. Излъчваше лека остра миризма на борови иглички. Представих си как ме поваля по нейния си малко неясен, настървен и неумолим начин. Разхлабих вратовръзката си. Като разбра, че съм ирландец, тя веднага каза, че Ирландия е другото място, което винаги е мечтала да посети. Твърдеше, че баба й била ирландка. Хванах се за това и надълго и нашироко взех да й описвам красотите на родната ми земя. Доста се постарах, но напразно; когато много внимателно отново повдигнах въпроса за кралските писма, тя сложи ръка върху китката ми — нещо блесна, просъска, — дари ме с възможно най-ледената си усмивка и каза:

— Майор Маскел, изчакваме Франкфурт да се свърже с нас, ясно? Междувременно защо не се отпуснете, порадвайте се на красотите на Бавария. — И пак нейното самодоволно похотливо намигване. — Доколкото знам, сте отседнали в „Главата на турчина“. Много от нашите момчета са разквартирувани там. Сигурно е страшно забавно.

Разбира се, че се изчервих.

Капитан Смит ме чакаше на стъпалата над вътрешния двор, загърнат в шинела си, стоеше и пушеше; когато се появих, вихър от цигарен дим обви главата му, сякаш излязъл от ушите му. Този следобед той изглеждаше особено свиреп и напушен.

— Взе ли това, за което си дошъл? — попита и се ухили доволно на мрачния ми сърдит вид. Кучетата обикаляха унило, а на двата малки прозореца високо в отсрещното крило бяха цъфнали кръглите глави на мечетата и ни се хилеха ехидно. Смит пак изпусна къдраво облаче дим, пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Джипът пристигна моментално, прекоси входа с гръм и трясък и издълба полукръг в двора, като прогони кучетата и спря точно в основата на стъпалата; гумите му изсвистяха и изпушиха. Шофьорът изобщо не ни погледна.

— Мръсни псета — промърмори Смит и нададе нещо като смях, който приличаше на кучешки лай.

Тъкмо се канехме да тръгваме, когато малката бледа принцеса се появи на стълбите с мишите си лапки, сключени под мършавите й гърди, и със свенливо сведени очи се обърна към мен уклончиво, на немски, със сух като пергамент глас, толкова тих, че в първия миг не разбрах какво ми казва. Баба й искала да говори с мен. Тя щяла да ме заведе при нея.

— Смит, моля те, изчакай — казах му аз.

Двамата с принцеса Рапунцел тръгнахме нагоре по лабиринт от каменни тайни стълби и мухлясали коридори, в пълна тишина, като се изключи прошумоляването на нейните поли. Най-накрая тя спря, вдигнах поглед и видях графинята на площадката над нас, беше се навела над перилата, загърната с дантелен шал, даваше ни знак в мрака с извит като кука показалец, а после и с широк жест на ръката също като подвижна фигура на часовникова кула. Докато се кача при нея, тя се беше оттеглила в покоите си с необичайна за възрастта си пъргавина и беше полегнала върху планина от възглавници в огромното си претрупано ложе. Носеше избеляла нощница от брокат, въпросния шал и старо боне. Застанах на прага, тя ме изгледа с каменен поглед, а аз се почувствах като злодей; без да отрони дума, ми посочи с пръст голям дълбок бюфет в ъгъла. Принцесата мина покрай мен, приближи се до бюфета, отвори го и се дръпна назад, като пак скръсти бледите си тънки ръце пред гърдите. В бюфета имаше дървено ковчеже — солидна направа, с месингови панти и старомоден катинар; за по-голяма сигурност беше допълнително пристегнато с два дебели кожени каиша със здрави катарами. Принцесата каза нещо и излезе. От леглото графинята ме наблюдаваше със свирепите си воднисти очи. Приближих се към нея, впих очи в нейните.

— Danke schön, gnädige Gräfin[94] — казах и дори направих лек поклон. — Вашите братовчеди ще оценят жеста ви. — Помислих си дали да не спомена и за моята роднинска връзка по съребрена линия със Сакс-Кобург-Готите, но погледът й не ме насърчи. — Ще кажа на Негово Величество колко отзивчива сте били.

Никога не ме е бивало в тези символични жестове — неведнъж бях зървал върху лицето на госпожа У. нейната глупаво тържествуваща усмивка точно когато се опитвам да изпълня със замах някой префърцунен жест, а пък графинята не беше човек, който ще пропусне да забележи и най-тънката пукнатина в емайла на иначе обиграни дворцови маниери. Въпреки това не каза нищо, отговорът й се състоеше в едно леко отместване на погледа, който някак се беше вплътнил, а лицето й се беше изпълнило като винен мях с лепкаво отекло презрение, пред което аз се сепнах и нерешително отстъпих крачка назад, сякаш уплашен, че нещо може изведнъж да изригне от нея, да ме изгори и ослепи. Тя сви рамене, пружините на леглото изскърцаха.

— Синът ми няма да ми прости — каза тя и нададе тънък гърлен смях. — Кажете това на вашия братовчед, краля.

Принцесата се върна с капитан Смит и шофьора, чието име (току-що се сетих; какъв ревнив пазител е паметта) беше Диксън. Смит огледа сценката — изплашена принцеса, графиня вдовица с нощно боне, ковчеже със семейни тайни — с насмешливо вълче изражение, веждите и мустаците му помръднаха. Тримата вдигнахме ковчежето, което беше изключително тежко и неудобно за носене, прекрачихме прага с клатушкане и заслизахме по стълбите; Смит псуваше, Диксън, напрегнал мускули докрай, пръхтеше през разширените си свински ноздри, а принцесата ни следваше с ромолящите си поли. Натоварихме плячката си отзад в джипа. Кой казва, че не съм човек на действието? Тръпнех да не би майор Стърлинг да се появи отнякъде, да се спусне по стълбите и с един удар да ме повали на земята като в ръгби мач, но от нея — ни следа; бях разочарован; онова място на китката ми, което бе докоснала, още пареше. Докато излизахме с колата от вътрешния двор, погледнах към прозорците, от които преди ни зяпаха децата, и видях как принцът ни наблюдава безучастно. Чудя се какво ли си е мислил?

— Дано не са вдигнали проклетия мост — обади се Смит, изсмя се налудничаво, по-скоро изграчи, грабна шапката на Диксън и започна да го налага с нея по главата, уж на шега.

В покрайнините на Регенсбург накарах Диксън да отбие встрани от пътя и да застане на пост, докато ние със Смит отворихме ковчежето с помощта на лост. Всички книжа вътре бяха надлежно сортирани и подредени в торбички от мушама. Вече с нетърпение очаквах вечерта в хотелската си стая, когато ще мога да ги чета и да се забавлявам с тях. Смит повдигна въпросително едната си вежда, аз му намигнах. По-късно, в един публичен писоар на градския площад, сред сладникави миризми, попаднах на рус младеж в раздърпана униформа, който привлече погледа ми със злобната си усмивка, после с тънката си ръка хвана китката ми и на мига пропъди спомена за мъжественото докосване на майор Стърлинг. Каза, че бил дезертьор и от месеци бягал и се криел. Беше прелъстително слаб. Когато падна на колене, за да ме обслужи, прокарах треперещи пръсти в сплъстената му от мръсотия коса, взех да милвам изящните му малки уши — винаги съм изпитвал слабост към тези два странни органа, които отблизо са така вълнуващо противни с техните къдрави и деликатни розови волути, прилични на примитивни закърнели гениталии — и изпаднал в блажено вцепенение, зяпах как един слънчев лъч огрява косо красивата лъщяща тревистозелена слуз, плъзнала по стената зад него над запушения канал, а в главата ми всичко се завъртя, налудничавият поглед на Смит, лющещата се кожа по ръката на принца, момчешките плещи на майор Стърлинг, всичко се завъртя, сгърчи и потъна в горещото гърло на въртопа.

Разсъждавах над думата malignant[95]. Разбира се, за мен тя отеква с особен смисъл. Току-що погледнах; наистина речникът е пълен с приятни изненади. Според Оксфордския речник на английския език думата произлиза от „латинската дума malignantem, malignare, — ari“ и нейното първо значение гласи: „предразположен към бунтарство; недоволен, непокорен“. Но освен това речникът ме осведомява, че „между 1641 и 1690 г. привържениците на Парламента и Републиката са наричали с нея своите противници“. С други думи, „malignant“ е означавало кавалер[96] и роялист. Това откритие извика у мен доволно подсмихване. Бунтар и роялист. Колко услужливо нещо е езикът. Други дефиниции гласят: „човек с вредно влияние“, „който силно желае нещастието на друг или други“, и разбира се, този път според речника „Чеймбърс“, „склонен да причинява смърт или да се влошава, спец. при злокачествени заболявания“. Г-н Чеймбърс никога не говори с недомлъвки.

ВИНАГИ ИЗПИТВАМ голямо удовлетворение, работейки на места, предназначени за отдих. Когато бях удостоен с титлата „Пазител на кралските картини“, непосредствено след победоносното ми завръщане от Регенсбург (Негово Величество изсумтя доволно, докато аз, разбира се, бях самата скромност), кралската колекция все още се намираше в подземните хранилища в Северен Уелс и първата ми задача беше да надзиравам връщането на картините и тяхното повторно окачване в Бъкингамския дворец, в Уиндзор и Хамптън Корт. Колко скъп ми е и досега споменът за спокойствието и удоволствието на тези дни: сподавените гласове в огромните зали; светлината ала Вермеер, нещо като златист газ, който пръска богатото си сияние откъм оловните стъкла на прозорците; плувналите в пот млади мъже, по ризи и с дълги престилки, които тържествено кръстосват напред-назад, сякаш носачи на портшез, нарамили по двойки я някой благородник на Холбайн, я кралица на Веласкес; а аз насред цялата тази приглушена шетня, с клипборд в ръка и прашни списъци, с вдигнати очи и издаден напред крак, „Царедворец изпълнява задълженията си“, давам нареждания на всички и всички се съобразяват с моето мнение — господар сред мъжете. (О, позволете, госпожице В., вече съм стар и болен, разрешете ми удоволствието да си спомням дните на моята слава.)

Имаше, разбира се, и други, не така безспорни предимства в моето издигнато положение в Двореца. Точно тогава бях въвлечен в досадни, често грозни, макар и ободрителни боричкания в Института, където след дълъг живот на угаждане с портвайн и споходилата го в резултат на това апоплексия директорът ненадейно опразни стола си. Обясних на Негово Величество как стоят нещата и скромно му дадох да разбере, че не бих имал нищо против да въздейства на членовете на управителния съвет, когато се стигне до взимане на решение за приемник на поста. Винаги съм се стремял към това място; може да се каже, че то беше голямата амбиция на живота ми; точно така, дори повече от научните ми постижения. Именно с работата ми като ръководител на Института очаквам да бъда запомнен, след като настоящите неприятности бъдат забравени. Когато поех поста, мястото беше в окаяно състояние — прашен приют за пенсионирани университетски преподаватели, треторазредни познавачи на изкуството, както и нещо като гето за избягали от Европа евреи, твърде интелигентни, за да се примирят със споходилата ги безизходица. Много скоро го вкарах в релси. В началото на петдесетте години Институтът беше признат за един от най-големите — не, ще го кажа направо: най-големия център за преподаване на изкуство в Западна Европа. Моята работа като таен агент е нищо в сравнение с масовото нахлуване в света на изкуството на млади мъже и жени, чиято чувствителност оформях лично аз през годините си в Института. Вземете която и да е значима художествена галерия в Европа или Америка и там на върха ще откриете мои възпитаници, и ако не на самия връх, тогава със сигурност ще ги видите как катерят такелажа, стиснали къса сабя между зъбите си.

Освен това обичах мястото, искам да кажа, обстановката в него, самата сграда — един от най-вдъхновените проекти на Ванбру, едновременно въздушен и прелестно земен, внушителен и заедно с това мек и толерантен, деликатен, но пропит с много мъжественост, образец на най-добрата английска архитектура. Денем атмосферата на прилежание и поглъщане на знания ми действаше успокоително, онова усещане, което получаваш, когато навсякъде около себе си виждаш млади глави, наведени над стари книги. Моите студенти бяха задълбочени и добросъвестни — качества, които не се срещат в техните днешни наследници. Момичетата се влюбваха в мен, младежите ми се възхищаваха сдържано. Предполагам, че в техните очи съм бил нещо като легенда — не само защитник на изкуството, но и ако може да се вярва на слуховете, ветеран в онези тайни операции, които са допринесли толкова много за нашата победа във войната. А после, нощем, мястото беше мое, огромна къща град изцяло на мое разположение. Стоях в апартамента си на таванския етаж, четях или слушах грамофона — споменавал ли съм за моята любов към музиката? — спокоен, умислен, извисен от плътната тишина, така типична за пространствата, обитавани от голямото изкуство. По-късно Патрик се връщаше от нощните си похождения, често мъкнеше със себе си един-двама от недодяланите си приятели и аз ги пусках да вилнеят из галериите сред призрачните картини, за да се любувам на лудориите им сред полусенките — бяха като фавна Караваджо. Какъв риск съм поемал — божичко, само като си помисля за щетите, които биха могли да нанесат! Но именно в опасността се криеше удоволствието.

Не искам да оставате с впечатление, че времето ми в Института е било само възвишени разговори и долни страсти. Налагаше ми се да върша и голямо количество досадна административна работа, която ми губеше времето. Моите клеветници ме одумваха, че не мога да разпределям правилно задълженията, но как да възлагаш задачи на кретени? В нашия Институт — затворена система с интензивна работа, в която гори ярък месиански плам — аз в края на краищата изграждах цяло международно поколение от историци на изкуството и в такъв случай наличието на една-единствена контролираща чувствителност е абсолютно изискване. Когато станах директор, веднага се заех да наложа волята си във всяко кътче на Института. Нищо не отминавах, обръщах внимание и на най-тривиалните въпроси. Сещам се за госпожица Уинтърбодам. О, божичко! Името й е най-малката беда[97]. Беше едра жена на петдесет и няколко години, с крака като диреци, огромен бюст и късогледи изплашени очи, но също така, най-неочаквано, и с красиви тънки ръце. Не беше голям учен, занимаваше се с барокова дърворезба и други олтарни украси в Южна Германия, освен това припадаше по мадригали; да, май бяха мадригали. Живееше с майка си в голяма къща на Флинчли Роуд. Подозирам, че никой никога не я е обичал. Прикриваше неизличимото си нещастие с дразнеща, уж искрена веселост. Един ден в кабинета ми, докато обсъждахме някакви незначителни дела на Института, тя изведнъж рухна и се разплака. Аз, разбира се, се стъписах. Стоеше пред бюрото ми с безпомощен вид, с жилетка и благоприлично дълга пола, раменете й се тресяха и огромни набъбнали сълзи се търкулваха, щом стиснеше очи. Поканих я да седне, дадох й да пийне малко уиски и след дълго и досадно придумване разбрах какъв е проблемът. Една млада и обещаваща изследователка в същото поле, в което работеше и тя, която се бе присъединила към нас неотдавна, веднага се заела да подкопава положението на госпожица Уинтърбодам. Прастара академична история, но в случая в особено груб вариант. Повиках младата жена при себе си, начетена дъщеря на бежанци от Франция. Тя не отрече обвиненията на госпожица Уинтърбодам, усмихна се в лицето ми с онова котешко изражение, което само френските момичета го умеят, напълно уверена, че аз ще оценя войнственото й поведение. Но беше сбъркала. Разбира се, след внезапното напускане на мадмоазел Рожен трябваше да понасям безмълвната патетична благодарност на госпожица Уинтърбодам, която се проявяваше под формата на дребни, свенливо поднесени подаръци, като домашен кейк или противни одеколони, които прехвърлях на Патрик, както и — всяка Коледа — по някоя особено безвкусно избрана вратовръзка от „Пинкс“. В крайна сметка майка й се разболя и се наложи госпожица Уинтърбодам да се откаже от кариерата си, за да се грижи за своята майка инвалид, както по онова време правеха дъщерите. Повече не я видях, а след още година-две престанах да получавам кейковете със сливи, както и копринените вратовръзки. Защо си я спомням, защо изобщо говоря за нея? Защо говоря за тези хора, за тези мъгляви фигури, които се влачат неспокойно и неумолимо в периферията на живота ми? Тук, на моето писалище, под светлината на тази лампа аз съм като Одисей в Хадес, притискан от сенки, които молят за малко състрадание, за малко от моята топла кръв, за да оживеят, макар и за кратко. Какво си въобразявам, че правя тук, като блуждая сред тези натрапчиви духове? Само преди миг усетих върху небцето си — усетих, а не си представих, че усещам — стипчиво-сладкия вкус на топлите зрънца на касиса, които обичах да дъвча на връщане от забавачката по Бек Роуд през есенните следобеди в Карикдръм преди цял един живот; как се беше съхранил този вкус през тези дълги години? И всичко това ще си отиде заедно с мен. Как е възможно, как може толкова много неща да бъдат изгубени? Боговете могат да си позволят такова разсипничество, но ние, ние не.

Умът ми блуждае. Това сигурно е преддверието на смъртта.

Такива бяха…

Такива бяха годините на най-интензивната ми работа, когато ми хрумна идеята и аз решително се хванах да напиша моята монография върху Никола Пусен. Щеше да ми отнеме почти двайсет години да я завърша. Някои пигмеи, които се спотайваха в гъсталака на академичните дъбрави, се осмелиха да оспорят научните основи на книгата, но на тях ще отвърна с мълчаливо презрение, каквото заслужават. Не знам да има друга творба, както не знаят и те, която така всеобхватно, изчерпателно и — осмелявам се да кажа — авторитетно и безпристрастно да улавя същността на твореца и неговото изкуство, както прави тази книга. Може да се каже, че аз съм сътворил Пусен. Често си мисля, че именно това е главната функция на историка на изкуството — да синтезира, да концентрира, да фиксира своя субект, да събере в една цялост всичките му коренно различни елементи на характера, вдъхновението и постиженията, които образуват едно-единствено същество — художника пред неговия триножник. След мен Пусен вече не е и не може да бъде това, което е бил преди мен. В това е моята сила. Много добре си давам сметка за това. От самото начало, още от времето ми в Кеймбридж, когато разбрах, че от мен математик няма да излезе, видях в Пусен парадигмата на собствения си аз: склонност към стоицизъм, копнеж по покоя, непоклатима вяра в преобразяващата сила на изкуството. Аз го разбрах така, както никой не го е разбирал, както и аз никога не съм разбирал друг. Как само обичах да се присмивам на онези критици — боя се, най-вече марксисти, — които прахосваха цялата си енергия в търсене на смисъла в неговото творчество, както и на онези окултни формули, въз основа на които, както се предполагаше, е съградил формите си. Разбира се, истината е, че смисъл няма. Значение — да, освен това въздействие и мистерия, дори магия, ако щете, — но не и смисъл. Фигурите в „Аркадия“ не говорят за никаква нравоучителна притча, нито за душата и нейното спасение; тях просто ги има. Техният смисъл е, че ги има. Това е фундаменталният факт за творческото пресъздаване — да сложиш нещо на място, където иначе нямаше да има нищо. (Защо го е нарисувал ли? — Ами защото го е нямало там.) Във вечно променящите се милиарди на брой светове, в които съм се движил, Пусен си остана единственото непроменено, напълно автентично нещо. Затова трябва да се опитам да го разруша. — Какво? Защо го казах? Не очаквах да го кажа. Какво имам предвид? Оставете, твърде тревожно е. Късно е. Духовете ме заобикалят, пелтечат неясно. Махайте се!

Може би най-важният личен резултат от кралското благоволение бе, че ми даде възможност да се откажа от работата си като таен агент. Знам, всички мислят, че никога не съм преставал; в общественото съзнание битува вярването, според което такова нещо е невъзможно, че тайният агент е свързан с работата си чрез кръвна клетва, от която само смъртта може да го освободи. Това са измислици или пък просто на хората им се иска да е така, или и двете. В моя случай обаче оттеглянето от активна служба стана учудващо, да не кажа смущаващо, лесно. Първо заради самия отдел; в края на войната агентите аматьори като мен бяха много учтиво, но настойчиво уговаряни да напуснат. Американците, които вече държаха властта в ръцете си, настояваха, че трябва да се назначат професионалисти, служители на компании, като самите тях, които може да бъдат сплашвани, принуждавани и заставяни да се подчиняват, а не такива свободни валенции като Бой и като мен, който в сравнение с него бях далеч по-малко колоритен. От друга страна, ние бяхме точно видът агенти — познати, ползващи се с доверие, предани, — които Москва държеше да останат по местата си сега, когато студената война беше започнала, и затова ни подканяха, понякога дори заплашваха, да запазим на всяка цена връзките си с отдела. Но колкото и да е странно, Олег се оказа доста отстъпчив, когато му казах, че искам да бъда освободен. „Писна ми от тая игра — казах му. — Истински ми писна. Напрежението ме поболява.“ Той сви рамене, а аз продължих да му се оплаквам, че работата по време на войната и огромното изпитание да служиш на две противоборстващи си системи в крехкия им съюз против трета са опънали нервите ми докрай. Май доста преувеличих, но свърших с предупреждението, че съм на прага на срив. Това представляваше кошмарът на Москва — че някой от нас може да изгуби присъствие на духа и да постави в опасност цялата мрежа. Като истински привърженици на тоталитарната система те имаха много лошо мнение за онези, които най-много им помагаха. Истината е, че изобщо не бях на прага на срив. Онова, което най-силно ме измъчваше в края на войната, което измъчваше всички нас, беше внезапно обзелото ни чувство за разбити надежди. За себе си мога да кажа, че началото на тази депресия се случи сутринта след съобщението за смъртта на Хитлер, което отпразнувахме с Бой; след гуляйджийската нощ се събудих върху канапето на Поланд Стрийт с вкус на мокра пепел в устата и се почувствах, както вероятно се е чувствал и Джак, убиецът на великани, когато онова бобено стъбло се стоварило с трясък, а чудовищният човекоядец лежал мъртъв в краката му. След подобни изпитания и триумфи какво можеше да ни предложи светът в мирно време?

— Но това не е никакъв мир — каза ми Олег и пак повдигна апатично рамене. — Сега започва истинската война.

Беше летен следобед и двамата седяхме в един киносалон в Райслип. Светлините бяха току-що светнали между двете прожекции. Спомням си как откъм сводестия таван се спусна сумрачен, лишен от сенки блясък, спомням си горещия застинал въздух, боцкането на мъха от тапицерията на седалките и една счупена пружина, която се беше забила в долната част на бедрото ми — госпожице В., предполагам, че пружинените седалки отдавна са изчезнали от кината, — както и онова странно стаено усещане за безтегловност, което се случваше в паузата между две прожекции по времето, когато продаваха двойни билети. Идеята да се срещаме в киносалони беше на Олег. Вярно, те предлагаха отлично прикритие, но истинската причина беше, че той бе страстен почитател на филмите, особено на популярните по онова време лековати американски комедии с техните женствени мъже със зализани коси и прекрасните мъжествени дами в копринени рокли, по които той въздишаше като влюбен принц, превърнат в жабок, зяпаше тези Клодети, Грети и Диани, изпаднал в любовен екстаз, докато те се носеха по екрана пред него, облени в блещукащи саждено-сребристи прашинки. Двамата с Патрик щяха страшно да си допаднат.

— Виж, Олег, да ти кажа — започнах отново, — една война ми стига. Дадох своя принос.

Той закима тъжно, тлъстините от двете страни на врата му се издуха и се заклатиха като на жаба, после продължи да нарежда за ядрената заплаха и нуждата Съветите да сложат ръка върху тайните на западните технологии за производство на атомни оръжия. Такива приказки ме караха да се чувствам престарял; още не можех да се начудя на онези ракети „Фау 2“.

— Това е работа на вашите хора в Америка — казах му аз.

— Така е. Върджил е вече там.

Върджил беше кодовото име на Бой. Изсмях се.

— Какво! Бой в Америка? Сигурно се шегуваш.

Той пак закима; това май вече се превръщаше в нещо като тик.

— Беше наредено на Кастър да му намери място в посолството.

Отново се изсмях. Кастър беше Филип Маклийш, повече познат като Мрачния шотландец, който миналата година успя да се докопа до първи секретар във Вашингтон, откъдето редовно донасяше на Москва. Бях го срещал един-два пъти по време на войната, когато заемаше съвсем незначителен пост в министерството, и още тогава не го харесах, тъй като надутото му държане ми се струваше направо смешно, а фанатичният му марксизъм — непоносимо досаден.

— Бой ще го вбеси — подхвърлих. — Много скоро и двамата ще изпаднат в немилост и на бърза ръка ще бъдат отзовани. — Странно колко точни се оказват понякога импровизираните предсказания. — Предполагам, че искаш аз да ги контролирам оттук, така ли?

Представих си го — безкрайни подслушвания, ровене из сигнали, уж небрежни подпитвания в разговорите с пристигащи американци, цялото това ужасно балансиране по въже, за да държиш изкъсо агентите, действащи на чужда територия.

— Съжалявам — казах, — не мога да приема.

Светлините в салона взеха да гаснат постепенно, прашните плюшени завеси се отвориха със скърцане. Олег не каза нищо, вдигна поглед нагоре в очакване на първоначалното пращене на издрасканата лента и бялата съскаща светлина по екрана.

— Назначен съм за Пазител на кралските картини — продължих, — казах ли ти? — Той с нежелание извърна очи от облечения в тясна сатенена рокля гръб на Джийн Харлоу и в идващата от екрана водниста светлина ме погледна скептично. — Не, Олег — казах с отегчение, — не на кралските кинокартини, а на живописта. Нали разбираш — изкуство. Ще работя в Двореца, от дясната страна на краля. Разбираш ли? Можеш да го кажеш на твоите господари в Москва: че разполагаш с източник до самия кралски трон, бивш агент в самото седалище на властта. Те ще онемеят. На теб по всяка вероятност ще ти връчат медал. А аз ще получа свободата си. Какво ще кажеш?

Не каза нищо, само обърна глава към екрана. Почувствах се леко засегнат; можеше поне малко да поспори с мен.

— Ето — казах му и пъхнах във влажната му топла длан миниатюрната камера, която ми беше зачислил преди години. — И без това така и не се научих да работя с нея.

Сред блещукащата светлина от екрана — какъв стържещ глас има тази Харлоу — той погледна апаратчето, после мен, по детски сериозен, но пак не каза нищо.

— Съжалявам — измънках, но то прозвуча троснато.

Изправих се и го потупах по рамото. Той направи неубедителен опит да улови ръката ми, но аз я издърпах бързо, обърнах се и с препъване излязох от киното. Шумът от уличното движение в огряната от слънце улица ме удари в ушите като ехиден присмех. Чувствах се едновременно развеселен и мрачен, сякаш веднъж отхвърлил бремето, което бях носил с години, ненадейно отново осъзнах отдавна забравеното си мое собствено и твърде познато бреме.

Отначало не повярвах, че Москва ще ме пусне или поне не толкова лесно. Настрана от други съображения, суетата ми беше наранена. Толкова ли струвах в техните очи, че можеха да се лишат от мен така безцеремонно? Чаках с увереност и с трепет да се появят първите прояви на натиск. Дори се чудех как да устоя на изнудването. Готов ли съм да рискувам светското си положение само и само да бъда свободен? Може би не беше редно да скъсвам така дръзко, казвах си аз, може би трябваше да продължа да им пробутвам откъслечни слухове от отдела, които можех много лесно да си набавя от Бой и другите и които, без съмнение, щяха да ги задоволяват. Те имаха възможност да ме съсипят. Знаех, че няма да направят разкрития за работата, която им вършех — защото скъса ли се една нишка, цялата мрежа ще се разплете, — но с лекота можеха да изобличат моята хомосексуалност. Бях в състояние да понеса публично опозоряване, но никак не ми се нравеше перспективата да вляза в затвора. Да, дните минаваха и седмиците, после месеците, но така и нищо не се случи. Пиех много; имаше дни, в които бях пиян още преди десет сутринта. Нощем, когато излизах на лов, се чувствах по-уплашен от всякога; сексът и шпионирането бяха съществували в равновесие — едното като прикритие на другото. Когато се мотаех в очакване на Олег, бях гузен, но и невинен, тъй като шпионирах, не просех, докато в моите самотни напрегнати бдения пред потъналите в сянка стъпала на градските писоари се бях превърнал в поредния педераст, а не в предател на страната си. Разбирате ли? Когато живееш живот като моя, разумът сключва много и най-съмнителни сделки със себе си.

Не знам каква история беше измислил Олег за пред Москва. Изкушавах се да се свържа с него отново, за да го попитам. Представях си го в Кремъл, застанал по средата на лъснат до блясък под в една от онези огромни безлични зали, как едва диша, мачка шапката си в ръце, а някакъв тъмен субект от Политбюро го слуша зад дълга маса сред дълбока тишина, докато той пелтечи извинения от мое име. Всичко това е чиста фантазия, разбира се. По всяка вероятност с моя случай се е занимал някой треторазреден секретар в лондонското посолство. Те нямаха нужда от мен — истината е, че никога не са имали, не и по начина, по който аз си въобразявах, — затова просто са зачеркнали връзката и толкоз. Винаги са били много практични хора за разлика от налудничавите фантазьори, които управляваха нашия отдел. Дори направиха жест, оценявайки вярната ми служба през годините: шест месеца след онази среща в „Одеон“ в Райслип Олег се свърза с мен, за да ми каже, че Москва би желала да ми направи паричен подарък, май бяха пет хиляди лири. Отказах — нито един от нас не беше спечелил и едно пени от работата си за Русия — и опитах да не се обиждам. Казах на Бой, че съм излязъл от играта, но той не ми повярва, подозирайки, че влизам в по-дълбоко прикритие, подозрение, което според него се беше оправдало години по-късно, когато всичко се разпадна и аз бях човекът, привикан да оправя забърканата каша.

Не съществуваше формална процедура за напускане на отдела; просто се махнах, както толкова много преди мен го бяха направили през изминалата година. Една вечер съвсем случайно срещнах Били Мичет в кръчма на Пикадили и двамата се смутихме като бивши съученици, които не са се виждали от дните си на лудории и караници. Веднъж попаднах и на Куеръл в „Грифона“. Твърдеше, че е напуснал отдела преди мен. Както винаги, веднага се улових, че заемам отбранителна позиция пред тънката му усмивка и бледите му проницателни очи. Бой, който стягаше куфарите за Вашингтон, току-що се беше върнал от едно буйно пиянско пътешествие в Северна Африка — на което беше предпочел да вземе не друг, а майка си: все още енергична прочута красавица, която също като него, макар и в по-малка степен, си падаше по предизвикателното държане. Куеръл знаеше и всички подробности за него: как се напил на коктейл в посолството в Рабат и се изпикал през прозореца в лехите с бугенвилия пред очите на жената на посланика и други подобни.

— Седял, представи си, цяла вечер в бара на хотел „Шепардс“ в Кайро и разправял наляво-надясно, че от години шпионира за руснаците.

— Да — кимнах, — това е стар негов номер. Много обича да втрещява хората.

— Ако го изтипосам в някой от романите си, никой няма да ми повярва.

— О, не съм сигурен, във всеки случай ще добави малко колорит.

Той ме изгледа кръвнишки и се ухили; бледите му малки романчета най-накрая бяха потръгнали; в тях той разсъждаваше върху духовното изчерпване на нашето време и най-ненадейно се радваше на щедър успех, което беше изненада за всички освен за него.

— Искаш да кажеш, че в романите ми липсва колорит ли? — попита.

Свих рамене.

— Не чета много, не и този жанр.

Срещнахме се отново следващата седмица на партито, което Лео Ротънстайн даде в къщата на Поланд Стрийт по случай заминаването на Бой. По-късно за него се разправяха легенди, но онова, което аз най-добре съм запомнил, беше главоболието, което получих, щом пристигнах, и което не ме пусна до късно следващия ден. Разбира се, там бяха всички. Дори Вивиън се беше престрашила да пристигне от убежището си в Мейфеър. Поднесе ми студената си буза за целувка, а през останалата част от вечерта старателно се отбягвахме. Както обикновено, партито започна без встъпление, веднага се разнесоха шумна врява, цигарен дим и алкохолна смрад. Лео Ротънстайн седна да свири джаз на пианото, а едно момиче танцуваше върху масата — виждаше се чак краят на чорапите й. На път от Форин Офис Бой беше подбрал двама млади главорези, които се мотаеха наоколо, скрили фасове в шепите си, и наблюдаваха все по-мощно развихрящия се пир с презрително присвити очи и нещо като трогателна несигурност. По-късно двамата се сбиха, но май по-скоро от скука, отколкото заради скарване, въпреки че единият беше намушкан с нож — нищо сериозно.(По-късно, така чух, двамата си тръгнали с един от моите колеги от Института, безобиден познавач на изкуството и дребен колекционер, който, като се събудил на следващия следобед, открил, че двамата са офейкали, след като задигнали всичко ценно от апартамента му.)

Куеръл ме притисна в един ъгъл в кухнята. Очите му имаха онзи странен блясък, като фосфоресцираща морска вода, който придобиваха винаги щом прекалеше с пиенето; това беше единственият външен признак на препиване у него, за който съм сигурен.

— Чувам, че кралица Мери ти е изпратила подарък дамска чантичка — подхвърли ми той. — Вярно ли е?

— Да, ридикюл — отвърнах студено. — Джорджианска, много красив екземпляр. В знак на благодарност. Отворих й пътя към една сделка… впрочем картина на Търнър. Не знам какво толкова смешно намират всички в това.

Ник се приближи, мрачно пиян; Силвия беше току-що родила първото им дете и се предполагаше, че той продължава да празнува събитието. Спря, застана на място, олюлявайки се, изгледа ме мръсно, дишаше шумно, челюстта му играеше.

— Какво чувам, напуснал си отдела — каза. — Още един гнусен плъх напуска борда на бедния ни стар кораб и ни оставя ние сами да го пазим от потъване.

— По-тихо, старче — каза му Куеръл и се подсмихна. — Наоколо може да има шпиони.

Ник го изгледа кръвнишки.

— Сред тая пасмина тук няма нито един свестен човек, нито един патриот. Какво ще правите, като руските танкове стигнат до Елба, а? Тогава какви ще ги вършите?

— Хайде, Ник, стига — казах. — Пиян си.

— Може и да съм пиян, но знам кое какво е. Ето и гаднярът Бой ще се скатае в гадната Америка. Какъв смисъл има да ходиш в Америка?

— Мислех, че ти си го организирал — намеси се Куеръл.

До нас една млада жена в розова рокля започна да повръща в умивалника.

— Организирал съм какво? — възмути се Ник. — Какво съм организирал?

Куеръл се изсмя тихо и взе да играе с цигарата си, като я въртеше между пръстите и палеца си.

— Чух, че ти си уредил Банистър да замине за Вашингтон, това е всичко — каза той. Явно се забавляваше. — Не е ли така?

Ник гледаше повръщащото момиче с неясен интерес.

— Да не би да си въобразяваш, че имам чак такова влияние? — попита. — Кой от нас изобщо има някакво влияние сега, след като проклетите болшевики са навсякъде.

Вивиън мина край нас, Куеръл се пресегна и ловко улови китката й в тънката си кокалеста безкръвна длан.

— Ела, Вив — каза й, — ела да си поговориш с нас.

Наблюдавах ги. Никой никога не я беше наричал Вив.

— О, мислех, че обсъждате разни мъжки неща — отвърна му тя, — имате толкова сериозен и заговорнически вид. Виктор, изглеждаш много сърдит, да не би Куеръл пак да се заяжда с теб? Ник, как е бедната Силвия? Раждането може да бъде нещо много изтощително, от опит го знам. Божичко, ама какво е яла тази млада жена? Това ми прилича на обелки от домати. Домати са, нали, не е кръв? Кръвоизливите у толкова младо същество не са хубаво нещо. Трябва да се връщам; разговарях с един много интересен мъж. Негър. Беше много ядосан на нещо. Което ми напомня… чухте ли какво отвърнал Бой на онзи Мичет, който го наставлявал да бъде предпазлив, като започне новия си живот в Новия свят? Мичет му казал, че пред американци човек за нищо на света не трябва да говори за раси, хомосексуалност или комунизъм, а Бой му рекъл: „Искаш да ми кажеш да не пускам ръце на Пол Робсън ли?“.

— Чудесна жена — обади се Куеръл, когато тя се отдалечи. Сложи длан върху лакътя ми. — Не сте се развели, нали?

При което Ник нададе мощен пиянски смях.

В полунощ се озовах в капана на неприятен разговор с Лео Ротънстайн. Стояхме на площадката пред стаята на Бой, а по стъпалата над и под нас бяха насядали пияни хора.

— Казват, че си напуснал редиците — започна той. — Че си се измъкнал тихомълком, вярно ли е? Може би си прав. Вече не е останало много за нас тук, нали? Бой постъпи правилно — Америка е мястото. Но, разбира се, ти си имаш твоята работа; често срещам името ти. А мен ме канят да заема пост в Министерството на търговията. Можеш ли да си представиш? Предполагам, че нашите приятели ще останат доволни, като ги знам колко си падат по трактори и тям подобни. Но това не е Блечли Парк, нали? Липсват ми отминалите дни. Колко по-забавно беше тогава и онова приятно, стоплящо те чувство, че наистина вършиш нещо за каузата.

Извади една невероятно тънка златна табакера, отвори я с елегантно свиване на палеца и пред очите ми отново изплува огряната от слънце градина в Оксфорд преди много години, младият Бобър отваря друга табакера със същия жест, и нещо сви гърдите ми, сякаш в мен взе да ръми. Разбрах, че съм пиян.

— Ник ще се кандидатира за Парламента — казах.

Лео се подсмихна.

— Така чух и аз. Звучи като виц, не мислиш ли? Поне са му намерили топло местенце и така унижението ще бъде избегнато. Вече го виждам как се изправя на трибуната.

За миг и с голяма наслада си представих как забивам кроше право в едрото жълтеникаво лице на Лео и смачквам клюнестия му нос.

— Нищо чудно да вземе всички ни да изненада — казах.

За миг Лео ме изгледа напрегнато и уплашено, после се разсмя от сърце, но по своя сух начин.

— О, като нищо — каза той и кимна енергично. — Като нищо!

Под нас издрънчаха няколко колебливи клавирни акорда и Бой запя една мръснишка версия на „Мъжът, когото обичам“.

Сега всички говорят с пренебрежение за петдесетте години на миналия век, твърдят, че било мрачно и безрадостно време, и са прави, ако човек си мисли за маккартизма и Корея, за Унгарското въстание и всички останали важни исторически моменти; аз обаче подозирам, че хората негодуваха не толкова срещу обществения, колкото срещу личния си живот. Съвсем простичко е — мисля, че не се радваха на достатъчно секс. Цялото това бъркане и опипване под корсети и вълнено долно бельо, цялото това меланхолично чукане по задните седалки на колите, оплакванията, сълзите, намусените мълчания, докато радиото напяваше безсърдечно и монотонно за вечна любов — пфу! каква мизерия, какво душевно отчаяние. Най-доброто, на което човек можеше да се надява, беше някаква жалка сделка, скрепена с размяна на евтини халки и последвана от тайно внесено разнообразие в живота на едната половинка и евтини проститутки — в живота на другата. Докато — о, приятели мои! — да бъдеш педераст, беше истинско блаженство. Петдесетте години представляваха последното велико десетилетие в хомоцарството. Сега всички надигат глас за свобода и достойнство (достойнство!), но тези млади буйни глави със своите розови клоширани панталони, които се надвикват в защита на правото си да го правят където им скимне, май не могат да оценят или поне, както изглежда, искат да отрекат факта, че потайността и страхът могат да действат като афродизиак. Нощем, преди да тръгна да обикалям писоарите, прекарвах поне час, в който се наливах с джин, за да успокоя нервите си и да се подготвя за опасностите, които ме очакват. Възможността да бъда пребит, ограбен и заразен с болест беше нищо в сравнение с вероятността да бъда арестуван и публично опозорен. Колкото по-високо се е изкачил човек в обществото, толкова по-отвисоко пада. Непрекъснато ми се привиждаха едни и същи картини, от които плуввах в пот: как вратите на Двореца се затръшват с дрънчене в лицето ми или как се търкалям презглава надолу по стълбите в Института, а портиерът Портър — да, така се казва, но отдавна вече не ми е смешно — се е извисил над мен, стои пред вратата, отупва ръце и се обръща гърбом с ехидна усмивка. Но затова пък каква сладост придаваха тези ужаси на моите нощни похождения, как гърлото ми се свиваше от възбудата, която запалваха у мен.

Обичах модата на петдесетте, красивите мъжки костюми от три части, скъпите памучни ризи и копринени папийонки, големите тежки обувки, изработени по поръчка. Обичах всички принадлежности на светския живот в онези дни, на които сега толкова се присмиват — кубовидните кресла, кристалните пепелници, радиоапаратите с цвят на плесенясало дърво, с ярки лампи и мистериозни еротично мрежести фасади, както и автомобилите, разбира се, лъскави, черни, с голяма задница, също като онези цветнокожи джазмени, които понякога пресрещах на задната сценична врата на лондонския „Хиподрум“. Когато мислено се връщам назад, това са нещата, които си спомням най-ясно, не големите обществени събития, не политиката — която изобщо не беше никаква политика, а само едно истерично подготвяне за нови и нови военни действия, — нито дори, казвам го със съжаление, заниманията на децата ми, така несигурни и нещастни в лишените си от баща младежки години; най-вече си спомням разпенения въртоп на педерасткия живот, очарованието на белите копринени шалове, кавгите и тъгите, заплахата, неописуемите, винаги преобилни удоволствия. Точно това му липсваше на Бой в изгнанието му в Америка („Аз съм като Рут — беше ми писал — сред чужди селяндури“). Нищо не можеше да компенсира факта, че не се намира в Лондон, нито кадилаците, нито цигарите „Кемъл“, нито ръгбистите на Новия свят с техните ниско подстригани „канадски ливади“. Може би, ако не беше заминал за Америка, ако се беше махнал като мен или беше останал, продължавайки от време на време да работи за Олег, тогава може би нямаше да си навлече тези големи неприятности, вероятно щеше да свърши като някоя весела застаряваща кралица, която снове между клуба „Риформ“ и обществената тоалетна до метростанцията при Грийн Парк. Но Бой страдаше от неизлечима преданост към каузата. Жалко наистина.

Винаги съм смятал, че Бой просто откачи в Америка. През цялото време беше под наблюдение, тъй като ФБР хранеше големи подозрения спрямо него — те изобщо не бяха в състояние да го разберат, освен това пиеше прекалено много. Ние бяхме свикнали с неговите изстъпления — скандали, тридневни запои, публични демонстрации на сатириазис, но сега историите ставаха все по-мрачни, постъпките му — все по-отчаяни. На прием за служителите от нашето посолство, даван от една легендарна светска дама във Вашингтон — с удоволствие съобщавам, че не помня името й, — той започнал доста грубо да сваля млад мъж пред очите на останалите гости, а когато бедното момче взело да се опъва, Бой му забил едно кроше и го повалил на земята. Пътувал с абсурдната си кола — розов автомобил със сгъваем покрив и автентичен, старомоден клаксон, който надувал с въодушевление на всяко кръстовище, обикалял Вашингтон и околните щати с бясна скорост, събирал квитанции за глоби — по три-четири на ден, — които демонстративно скъсвал пред очите на пътните полицаи, като им натяквал, че има дипломатически имунитет. Бедният Бой, изобщо не си даваше сметка в каква отживелица се е превърнал. Тези неща можеха да бъдат доста забавни през двайсетте години, когато се развличахме с каквото ни падне, но сега неговите провинения само караха хората да се чувстват неловко. О, разбира се, че ние не спряхме да си споделяме разни истории за последните му подвизи и се превивахме от смях, и поклащахме глави, и повтаряхме „добрият стар Бой няма никога да се промени!“. Но после настъпваше тишина и някой ще се изкашля, друг ще поръча на висок глас по още едно за всички и темата тихо потъваше в забвение.

И тогава, една влажна вечер в края на юли, на излизане от Института се улових, че гледам право в петно от стъпкан тебешир върху измития от дъжда, все още димящ тротоар. В старите дни това беше сигналът, с който Олег ме канеше на среща. Видът на бялото петно извика у мен смесица от чувства: паника, разбира се, нарастващ страх, любопитство и нещо като детинско очакване; но най-вече и най-неочаквано носталгия, подхранвана без съмнение от вечерното ухание на летен дъжд върху тротоара и от океанското шумолене на платаните над мен. Повървях известно време с шлифер, преметнат върху едната ми ръка, външно спокоен, докато главата ми гъмжеше от мисли; след това, чувствах се доста странно, изведнъж се шмугнах в една телефонна кабинка — провери уличните ъгли, прозорците на отсрещните сгради, онази паркирана кола, — набрах стария номер и замръзнах в напрегнато очакване, заслушан в кръвта, която пулсираше в слепоочията ми. Гласът, който се обади, ми беше непознат, но обаждането ми беше очаквано. Риджънтс Парк в седем: старата практика. Докато непознатият глас даваше нарежданията си — колко равни и безизразни са тези школувани руски гласове, — мисля, че чух Олег да се подсмихва на заден план. Затворих и излязох от кабинката с пресъхнала уста и леко замаян. Махнах на едно такси. Старата практика.

Олег се беше поналял, но иначе не изглеждаше много променен, откакто го бях видял последния път. Носеше неизменния си син костюм, неизменния си сив шлифер и кафява шапка. Поздрави ме сърдечно, наведе приличната си на коледен пудинг глава и издаде някакво весело бълбукане. В меката лятна вечер Риджънтс Парк беше потънал в златиста мараня и бледа сивкава зеленина. Усещаше се уханието на напоената от скорошния дъжд трева. Срещнахме се при зоологическата градина, както правехме преди, и поехме към езерото. Замечтани влюбени, хванати под ръка, се шляеха наоколо по зелените площи. Деца тичаха и крещяха. Една дама разхождаше малкото си кученце.

— Като у Вато — подхвърлих. — Художник. Френски. Какво искаш, Олег? По-точно какво те интересува?

Олег само поклати глава и пак избухна в нещо като бълбукащ кикот.

— Кастър иска да върви — рече. — Каза, че е време да потегля.

Представих си как Маклийш крачи из ветровитата сива пустош на Москва. Е, нищо чудно там да се почувства като у дома, в края на краищата беше родом от Абърдийн.

— А Бой? — попитах.

Възрастни мъже пускаха модели на корабчета в езерото. Един доста красив младеж с бяла риза и кадифен панталон, мой двойник от младите ми години, се беше излегнал в шезлонг и мрачно пушеше цигара.

— Да, Върджил също — отговори Олег. — Ще пътуват заедно.

Въздъхнах.

— Така — започнах, — значи, все пак се стигна до това. Знаеш ли, никога не съм вярвал, че ще се случи. — Погледнах към младия мъж в шезлонга; той улови погледа ми и се усмихна безочливо и подкупващо; нещо познато стегна гърлото ми. — Защо си дошъл при мен? — попитах Олег.

Обърна към мен най-празния си, най-невинен, опулен от изненада поглед.

— Трябва да ги прекараме до Франция — каза той — или може би до Северна Испания. Където и да е, но на континента. После ще е лесно.

Москва си беше предложила услугите да изпрати подводница, която да вземе двамата някъде от хълмистото крайбрежие на Шотландия. Представих си как Бой и Мрачния шотландец се катерят в тъмното по мокрите скали, градските им обувки подгизнали, и се опитват да включат фенерчетата си, докато в тъмната нощ капитанът на подводницата преброжда брега, за да улови сигнала им, и бълва руски псувни.

— За бога, Олег — казах, — не можахте ли да измислите нещо не толкова мелодраматично, ами цяла подводница? Защо просто не вземат ферибота до Диеп или пък някое от онези туристически корабчета, които правят четирийсет и осем часови обиколки на френското крайбрежие? Използват ги главно бизнесмени, за да мърсуват през уикенда със секретарките си. Спират в Сен Мало и други подобни места; никой не им проверява документите, нито брои пътниците по списък.

Олег изведнъж се протегна и стисна ръката ми над лакътя; никога преди това не ме беше докосвал; странно усещане.

— Джон, сега разбираш ли защо ти се обадих? — каза той нежно. — Ти си гениален.

Не можах да сдържа усмивката си: нуждата да бъдеш нужен, нали разбирате, това винаги е било моята слабост. Продължихме да вървим. Ниското слънце огряваше водата до нас, която имаше вид на разтопено олово, а във въздуха танцуваха прашинки златиста светлина. Олег се изкикоти и шумно пое въздух през сплескания си прасешки нос.

— Кажи ми, Джон — започна закачливо, — ти бил ли си със секретарката си на тия круизи? — После се сети, изчерви се, избърза напред и взе да се поклаща като дебела стара бабушка.

Бой се върна. Обадих му се по телефона в апартамента на Поланд Стрийт. Звучеше разтревожено весел.

— Тип-топ, старче, никога не съм се чувствал по-добре. Радвам се, че се върнах, ония противни американци.

Срещнахме се в „Грифона“. Беше подпухнал и прегърбен, кожата му лъщеше с рибешки блясък. Вонеше на алкохол и американски цигари. Забелязах разранената кожа около ноктите на пръстите му и се сетих за Фреди. Беше се маскирал с тесен спортен панталон в шотландско каре, на краката гуменки за тенис, хавайска риза в лилави и яркозелени цветове; сиво-бежовата му широкопола шапка с кожена лента се мъдреше до лакътя му върху бара като гигантска отровна гъба.

— Пийни нещо, за бога. Дай да се отрежем, ’кво ще кажеш? Сърцето боли, вцепенение, сънливост и така нататък. — Изсмя се и се закашля. — Виждал ли си Ник? Как е той, липсва ми. Всички ми липсвате. Там, оттатък водата, изобщо не знаят как да се забавляват. Работа, работа, работа, ядове, ядове, ядове. И моя милост, Бойстън Алистър Сейнт Джон Банистър, в капана на тяхната лудница; нямам какво друго да правя, освен да се напивам до смърт и да ръгам чернокожи задници на поразия. Трябваше да се махна, ти поне ме разбираш, нали? Трябваше да се махна.

— Божичко — извиках аз, — наистина ли това ти е името — Бойстън? Никога не съм знаел.

Бети Боулър седеше на високия си стол зад бара, пушеше тънки цигари и подрънкваше с гривните си. Бети беше станала едно едро грубо плашило, в каквото обикновено се превръщат закръглените млади хубавици. В разцвета на младостта си беше известна с това, че е позирала на Марк Гертлер[98] — порцеланова кожа, зърната на гърдите й с цвят на горена охра, пирамида от гигантски ябълки в розова купа, но сега, вече в края на своите петдесет години, онзи вид ала Блумсбъри[99] беше напълно изчезнал, потънал в тлъстини, за да стане една от картофените хора на Лусиан Фройд[100]. Винаги малко съм се страхувал от нея. Често изпадаше в крайности, като се люшкаше от добродушни закачки до внезапни изблици от отровни обиди. Една от позите й беше да твърди, че не вярва в съществуването на такова нещо като хомосексуалност.

— Мислех си, че от тамошната си служба ще се върнеш с булка, Бой Банистър — каза му тя със своя кокни. — Някоя янки, богата наследница, красива висока блондинка, подплатена с много активи.

— Бети — рече Бой, — трябва да станеш актриса в пантомимния театър.

— Както и ти, каца с карантия такава! Можеш да играеш Мадам, само дето не изглеждаш достатъчно мъжествен за тази роля.

Появи се и Куеръл, носеше измачкан бял ленен костюм и обувки в два цвята. Беше във фазата си на Самотния пътешественик. Щеше да тръгва за Либерия или може би Етиопия; във всеки случай някъде надалеч в горещи и нецивилизовани страни. Говореше се, че така се спасявал от нещастна любовна връзка — „Усилията на любовта“ беше току-що излязла от печат, — но по всяка вероятност сам беше пуснал този слух за себе си. Седна на бара между нас, изглеждаше отегчен и уморен от живота, наливаше се с джин — тройни дози. Загледах се в едно белезникаво като дим слънчево петно в подножието на стълбата до вратата и си помислих как безшумно светът си гледа работата и се опитва никой да не го забелязва.

— Е, Банистър — започна Куеръл, — най-накрая американците те подпукаха, нали?

Бой плъзна сърдит поглед по лицето му.

— Какво трябва да означава това?

— Чувам, че Хувър те е чупил. Нали знаеш, той е една от най-известните кралици. Те всички са извратени, нали така — тия като Хувър, като Берия.

Много по-късно — слънчевото петно в подножието на стълбата беше станало златисточервено — се появи Ник заедно с Лео Ротънстайн, и двамата в официални костюми, елегантни, зализани, леко абсурдни като двойка контета от карикатурите на „Пънч“. Изненадах се, че идват тук. След избирането на Ник в Парламента той гледаше да избягва старите свърталища, а пък Лео Ротънстайн, чийто баща беше на смъртно легло, много скоро щеше да наследи перската му титла, както и фамилните авоари.

— Също като едно време — обадих се аз, при което и двамата ме изгледаха мълчаливо с особен безжизнен поглед.

Предположих, че съм пиян. Някак раздразнено Ник поръча бутилка шампанско. Носеше ален пояс — никога не е имал вкус. Вдигнахме тост за това, че Бой се е върнал. Но доста вяло. Щом изпихме първата бутилка, Бети Боулър ни донесе втора — от заведението.

— За отсъстващите приятели! — каза Лео, погледна ме над ръба на чашата си и ми намигна.

— Божичко! — промълви Бой и притисна очи с пълната си, изгоряла от слънцето ръка. — Май ще се разплача.

В този момент се обади Олег. Паролата беше Икар. Злочесто име, казах си аз.

СТРАННО, но всичко това приличаше на меланхоличен фарс. Оказа се абсурдно просто. Бой се извини, двамата заедно напуснахме „Грифона“ и аз го закарах до Поланд Стрийт. Над облените в здрач улици небето се къпеше в нежни тъмносини багри като обърната наопаки река. Чаках на канапето в апартамента, докато той си събере багажа. Шампанското все още бълбукаше във вените ми и изведнъж ми се доплака, без да знам защо; непрекъснато въздишах дълбоко и сълзливо, току премигвах лениво и се оглеждах наоколо като пияна костенурка. Много ясно си спомних как се въргаляхме тук с Дани Пъркинс и нещо като спазъм ме прониза със силата на физическа болка. Чувах как Бой трополи над мен, говори си сам и пъшка. След малко слезе с древна пътническа чанта в ръка.

— Исках да взема какво ли не — каза печално. — Но в крайна сметка зарязах всичко. Как изглеждам?

Носеше тъмносив костюм от три части, раирана риза с копчета на ръкавелите и униформена училищна вратовръзка със златна игла.

— Нелепо — казах му, — но другарите ще бъдат страшно впечатлени.

Спуснахме се по стълбите безмълвно и тържествено като двойка разочаровани погребални агенти.

— Заключил съм апартамента — каза Бой. — Дани Пъркинс има ключ. Ако нямаш нищо против, ще запазя другия. Като сувенир, нали разбираш.

— Значи, няма повече да се връщаш, така ли? — подхвърлих небрежно, а той ме изгледа обидено и продължи покрай хирургическия кабинет и по-надолу към мъждукащата нощ. Един господ знае защо се чувствах толкова развеселен.

Този път шофираше Бой, голямата му бяла кола поглъщаше милите безмилостно и ненаситно. Докато прекосявахме реката, свалих прозореца и нощта нахлу в колата с вой. Погледнах под моста и при вида на един червен кораб на котва и общия пейзаж — стъкления мрак, издутата, неспокойна река и този ярък, като нарисуван от фовисти кораб — ме полазиха тръпки; най-неочаквано с някакъв тигърски трепет видях живота си като велик, тъмен и обречен. После напуснахме моста, скрихме се сред складовете и накрая пак излязохме сред обраслите с бурени, разрушени от бомбардировките сгради.

До мен Бой плачеше беззвучно, търкаше очите си с ръка.

Скоро препускахме по голите хълмове. В спомените си пазя тази част от пътуването като едно неспирно и непреодолимо втурване презглава в сепнатата сребриста нощ. Виждам как колата завива, фаровете й се плъзгат по дървесни стволове и обрасли с мъх пътни знаци, а зад предното стъкло ние двамата с Бой представляваме две мрачни физиономии с напрегнат вид, осветени отдолу, стиснали челюсти, с немигащи, вторачени в галопиращия път очи. Аз също съм изчел моите Бюкан и Хенти.

— Поне да беше денем — обади се Бой. — Може би за последен път виждам Блайти.

Филип Маклийш ни чакаше в къщата на майка си в Кент — истинско бижу, покрито с пълзящи рози, дървена порта, чакълена алея и прозорци от зеленикаво стъкло, които светеха. Антония Маклийш ни отвори и ни покани в гостната, без да каже дума. Беше висока кокалеста жена с огромна грива черна коса. Имаше вид на човек, който таи в себе си някаква вечно тлееща лична омраза. Направих странна асоциация с коне, въпреки че никога не я бях виждал да язди. Маклийш седеше в едно кресло, мрачно пиян, загледан в студената решетка пред камината. Носеше стар панталон от каша и абсурдна яркожълта жилетка. Вдигна очи към нас, изгледа ни бездушно, не каза нищо и продължи да съзерцава изстиналата камина.

— Децата спят — каза Антония, без да ни поглежда. — Не мога да ви предложа нищо за пиене.

Без да й обръща внимание, Бой се прокашля.

— Слушай, Фил — каза той, — трябва да поговорим. Вземи си палтото, тук сме със сигурен човек.

Маклийш кимна бавно и унило, изправи се, коленните му стави изпукаха. Жена му се обърна и отиде до прозореца, извади цигара от сребърна табакера върху масата, запали я и остана така, подпряла лакът в едната си шепа и загледана в непрогледната тъмнина. Мислено видях и трима ни — ясно и нереално, като на сцена. Маклийш я погледна с подпухнали от мъка очи и вдигна умолително ръка към нея.

— Тони — промълви.

Тя не отговори, не се и обърна, а ръката му отново се отпусна надолу.

— Време е да вървим, старче — подкани го Бой. Потропваше с крак по килима. — Просто да си поговорим и толкоз.

Напуши ме смях.

Маклийш си облече палтото от камилска вълна и излязохме навън. Дори не носеше багаж. Спря пред външната врата, после отново влезе вътре. Двамата с Бой се изгледахме мрачно, очаквахме плач, викове, разменени обвинения. След миг обаче той се върна с чадър в ръка. Погледна ни глуповато.

— Човек никога не знае — каза.

Когато стигнахме във Фолкстън, беше станало полунощ. Излезе вятър и вълните подмятаха малкия кораб, осветен като коледно дърво.

— Божичко — обади се Бой, — ужасно малък е. На борда трябва да има някой, който ни познава.

— Кажи им, че изпълнявате тайна мисия — подсказах му аз, а Маклийш ме изгледа злобно.

Оставаше въпросът за колата на Бой. Никой не беше помислил за нея; очевидно аз не можех да я върна обратно в Лондон. Той я обичаше и доста се разстрои, докато размишляваше върху възможната й съдба. Накрая реши, че просто ще я остави на пристанището.

— Така ще си мисля, че тя е винаги тук и ме чака.

— Божичко, Бой — казах, — никога не съм си представял, че може да си толкова сантиментален.

Той се ухили тъжно и избърса носа си с ръка.

— Бети Боулър е права — каза той. — Не съм достатъчно мъжествен.

И тримата се изправихме нерешително в края на подвижното мостче, топлият нощен вятър шибаше крачолите ни, а светлините от лампите играеха в краката ни. На борда една камбана издрънча горестно.

— Стражите на нощта — каза Бой и опита да се разсмее.

Маклийш, потънал някъде в изтерзаните си дълбини, гледаше тесния канал от тъмна мътна вода между корпуса на кораба и края на пристанището. Реших, че вероятно си мисли дали да не се хвърли.

— Е! — обадих се бодро.

Тримата си стиснахме ръцете сковано. Мислех си да целуна Бой, но така и не се реших да го направя пред очите на Мрачния шотландец.

— Поздрави Вивиън от мен — каза Бой. — И децата. Жалко, че няма да ги видя как растат.

— Както и аз — казах и свих рамене.

Тръгна по мостчето с тежка стъпка, помъкнал пътническата си чанта. Обърна се.

— Намини да ни видиш някой ден — провикна се. — Хайвер колкото щеш, водка също.

— Разбира се. Ще пристигна на борда на „Освобождение“.

Видях го, че не направи връзка. Мислеше си за нещо друго.

— Виж, Виктор… — обади се пак; вятърът пое полите на палтото му и ги развя. — Прости ми.

Преди да успея да му отговоря — какво ли щях да му кажа? — Маклийш, който стоеше до мен, изведнъж се размърда и някак настоятелно ме хвана за лакътя.

— Слушай, Маскел — каза ми с треперещ глас, — никога не съм те харесвал — не те харесвам и сега, сериозно, — но оценявам това, което правиш, искам да кажа това, че ми помагаш по този начин. Искам да го знаеш. Оценявам го.

Остана така още миг, кимна, изгледа ме с тези негови налудничави презвитериански очи, после се обърна, залитна и закрачи по мостчето. Като видя, че Бой е застанал на пътя му, изблъска го силно назад и каза нещо грубо, което не успях да чуя. Когато ги видях за последен път, двамата стояха един до друг до железния парапет и единственото, което различавах, бяха главите и раменете им; гледаха надолу към мен като двама членове на Политбюро на първомайски парад, Маклийш безизразно, докато Бой ми махаше вяло и тъжно.

Хванах пощенския влак за Лондон и докато тракаше по пътя си — защо влаковете изглеждат толкова по-шумни нощем? — последните остатъци от алкохол в кръвта ми се изпариха и аз се паникьосах. Слава богу, в купето нямаше друг, за да ме види как съм се свил в ъгъла с посивяло лице, изстинал поглед, с треперещи ръце и челюст, която неволно помръдваше. Не от арестуване се боях, не от изобличение, нито дори от затвор; всъщност страхувах се от тези неща, но не ги усещах като непосредствена и осезаема заплаха. Просто се боях, боях се от всичко. Умът ми свистеше в безпорядък, сякаш някаква негова част се беше откачила и хлопаше бясно, като скъсания ремък на вентилатор. Добре че във влака нямаше къде да мърдам, иначе не знам какво бих направил — например да се върна тичешком на пристанището и да скоча на борда на корабчето при Бой и Маклийш, докато отплаваха навътре в морето към така наречената свобода. Мисълта за Лондон ме изпълваше с ужас. Пред очите си виждах града като в някакво Блейково видение — пламнал в зловеща светлина, препълнен с безцелно влачещи се фигури, в чиято гмеж поклащащият се и потръпващ влак щеше да ме изхвърли. Обзе ме усещане за безутешност и неизлечимо злощастие, което ме върна години назад в нощите на най-ранното ми детство, когато лежах в леглото под играещата светлина на свещта, Фреди мънкаше монотонно в креватчето си, а бавачката Нани Харгрийвс ни говореше за пламъците на ада и участта на грешниците; сега, свистейки през мрака към Лондон, изведнъж изправен лице в лице със станалото съвсем възможно проклятие — в този свят и в следващия, — започнах да се моля. Да, госпожице В., молех се несвързано, сгърчен от ужас и срам, но се молех. И за най-голяма моя изненада получих утеха. Неизвестно как великият Отец не-наш спусна мраморната си ръка от небето, постави я върху пламналото ми чело и ме успокои. Когато в три сутринта влакът спря на Чаринг Крос, самообладанието ми се беше върнало. Докато крачех по празния перон покрай пуфтящия потен локомотив, изпънах рамене, прокашлях се и се присмях над себе си за всички нощни страхове. Какво толкова съм очаквал, казах си аз — при бариерата за билети да ме чака полицейски отряд ли?

Взех такси и си отидох вкъщи. Беше невъзможно да заспя. Патрик беше в Ирландия на ежегодното посещение при старата си майка. Още по-добре; не мога да си представя как бих му обяснил среднощното си отсъствие — той винаги познаваше, когато лъжа, което го прави уникален в живота ми. Но какво удоволствие само би му доставил разказът ми; по-късно, когато научи какво съм правил, дълго време не спря да се смее. Никога не ме е взимал на сериозно, не и Патрик. Изпих чаша чисто кафе, но веднага получих сърцебиене, затова обърнах една чашка бренди, от което сърцебиенето ми се усили. Застанах пред прозореца на гостната и се загледах в кървавата лятна зора, която изплува над покривите на Блумсбъри. Птиците се бяха събудили и вдигаха ужасна врява. Усетих в себе си нещо глухо и трепетливо, което не беше само следствие на кофеина; беше същото онова чувство, което ме обземаше навремето още когато живеех с Вивиън и се връщах вкъщи по малките часове след нощ, прекарана в обиколки из градските тоалетни. Във всеки престъпник тлее желанието да бъде заловен.

В девет се обадих на номера на Дани Пъркинс, който Бой ми беше дал, и се уговорихме да се срещнем на Поланд Стрийт. Измъкнах се от къщата, имах усещането, че ме следят. Остра лимоненожълта слънчева светлина и лятна лондонска миризма на дим. Не бях бръснат. Чувствах се като някой от потайните злодеи на Куеръл.

По това време Дани Пъркинс работеше за някакъв букмейкър — като какъв, дори не си направих труда да попитам, но се беше надул, със зализана прическа, същински лондончанин. Когато пристигнах, той се мотаеше отпред, застанал на слънце, и пушеше цигарата си така, сякаш беше атрибут към наконтения му вид. Шикозен костюм, крещяща вратовръзка, черни велурени обувки с каучукова, дебела цял инч подметка. Видът му събуди у мен стари вълнения. Той беше първият ми любовник и първият, който ме окова във веригите на ревността; трудно ми е да кажа кое от двете изживявания беше по-силно. Отначало се смутихме, не знаехме какво да правим: да си стиснем ръцете, изглеждаше някак нелепо, а да се прегърнем — съвсем немислимо. В крайна сметка той лекичко ме удари със свит юмрук по ръката над лакътя, приведе глава и рамене встрани в онази боксьорска поза, която толкова добре си спомнях.

— Здрасти, Вик — каза весело, — изглеждаш чудесно.

— Както и ти, Дани. Изобщо не остаряваш.

— О, не съм много сигурен. Миналата седмица навърших трийсет и пет. Накъде вървим, а?

— Още ли имаш мерак за сцената?

— Не, не; дните ми на професионален изпълнител приключиха. Е, продължавам да чуруликам понякога, но главно под душа.

Влязохме в къщата. В антрето още се усещаше миризма на лекарства, въпреки че онзи доктор мошеник се беше изнесъл отдавна. На мястото на кабинета му сега имаше офис за залагания — „Един от нашите“ — подхвърли Дани със собственически вид, — подът му беше осеян с угарки и изцапани бланки. Моят живот очевидно изчезваше под детрита на времето. Изкачихме стълбите, Дани вървеше пред мен, а аз се опитвах да не поглеждам към тесния му ханш и стегнатото му дупе. В гостната видях как погледът му се плъзна по дивана без следа от спомен.

Все още не беше споменал името на Бой.

Намерих половин бутилка скоч и двамата си наляхме, застанали мълчаливо до прозореца, който гледаше надолу към тясната, огряна от слънце улица. Би трябвало вече да са пристигнали в Париж; представих си Бой в бара на Северната гара с чаша абсент и цигара „Голоаз“ в ръка, докато Мрачния шотландец кръстосва тротоара отпред. Разбира се, всички ще бъдем привикани. Потръпнах при тази мисъл; бил съм разпитващ и знаех какво ме чака. Но не се страхувах; не, не се страхувах.

Налях на Дани и на себе си по още едно.

Стаята на Бой носеше всички белези на прибързаното му заминаване: разхвърляни навсякъде книги, камината натъпкана с полуизгорели хартии, разпъната на пода бяла риза като тебеширените очертания на тяло на мястото на убийството. В гардероба открих онзи стар куфар от кафява кожа с месингови ъгли, в който пазеше любовните си писма. Това само Бой може да направи — да ги зареже след себе си ей така. Никак не си падаше по изнудването. За разлика от мен.

— Нещо специално ли търсиш? — попита Дани Пъркинс.

Стоеше пред вратата на спалнята и небрежно размахваше втората си цигара. Свих рамене. Дани се изсмя някак странно.

— Заминал е, нали? — каза.

— Да, Дани, заминал е.

— Ще се върне ли?

— Едва ли, по-скоро не. Замина надалеч.

Той кимна.

— Ще ни липсва, нали? — каза. — Беше толкова забавен. — Дръпна от цигарата си, после кашля половин минута; така и не се научи да пуши.

Вдигнах едно писмо и ето какво прочетох: Най-скъпи ми Бой, снощи изпусна страхотен купон, всички момчета в пълно кралско снаряжение, а Дики беше направо неудържим…

— Странно, като се замисли човек — обади се Дани с пресипнал глас, — как само се забавлявахме, въпреки че нещата не бяха никак розови, войната и всичко останало. Сякаш изобщо не я забелязвахме. Но вече всичко свърши, нали?

— Какво каза, Дани?

— Казах, че всичко свърши. Господин Банистър го няма, старото ни гнездо е празно…

— Да, май си прав; всичко свърши.

Не е за вярване колко небрежни могат да бъдат хората; половината писма бяха на бланки от Камарата на общините; имаше едно дори с клеймото на двореца Ламбет[101].

— Е — каза Дани, — време е да тръгвам. Чака ме работа да приемам залози и други подобни. — Намигна ми и се ухили. Обърна се да си ходи, но спря. — Слушай, Виктор, ако мога да направя нещо, обади ми се. Нали разбираш, познавам много хора.

— О, така ли? Какви хора?

— Ами, казвам ти, ако нещо загазиш като господин Банистър, ако ти потрябва убежище или, да речем, транспорт…

— Благодаря ти, Дани. Признателен съм ти.

Пак ми намигна, козирува наужким и изчезна.

Почти целия следобед тършувах в апартамента. Разбира се, навсякъде имаше уличаващи го материали; изгорих по-голямата част. От огъня стана толкова горещо, че отворих прозорците. Защо миризмата на горяща хартия винаги ме връща в детството? Огледах всичко още веднъж с присвити очи, когато чух стъпки по стълбите. Дали пък Дани не се връщаше за един прощален тек? Излязох на площадката. Един прозорец, който през всичките тези години, в които бях пребивавал в къщата, не бях забелязал, гледаше към далечната омара на лятна зеленина, част от градски парк или градина с дървета и малки като играчки човешки фигури — които работеха, играеха или просто се мотаеха, не знам кое от трите; тази гледка е още пред очите ми, съвършена във всичките си миниатюрни детайли — малък прозорец с изглед към един изгубен свят.

— Дани? — извиках надолу. — Ти ли си?

Не беше той.

Всичко стана много вежливо и с подобаващо благоприличие; никога не можеш да обвиниш отдела в липса на добри обноски. Първият нагоре по стълбите беше Мокстън от отдел „Сигурност“; познавах го бегло, пясъчноруса коса, лице като на невестулка и странно безизразни очи. Спря, където стълбите извиваха, отметна глава назад и нагоре към мен, в едната ръка държеше шапката си, а другата почиваше върху перилата.

— Здрасти, Маскел — каза приветливо. — Теб търсим.

Зад него се виждаше огромен тромав млад мъж с бебешко пъпчиво лице; отдел „Сигурност“, помислих си аз, със забележителна непоследователност винаги подбира възможно най-непривлекателните кадри.

— Това е Брокълбанк — каза Мокстън и помръдна устни.

Значи, най-накрая се случи. Дори не бях изненадан; усещах само нещо като осезаемо утаяване, сякаш огромна тежест вътре в мен се беше откъртила и хлътнала на инч с беззвучен трясък. Мокстън и момчето Брокълбанк стигнаха площадката. Брокълбанк ме изгледа от глава до пети с присвити очи, както е виждал да го правят по трилърите. Новопостъпил, доведен да добие опит „на терен“. Усмихнах му се.

— Пфу! — изпъшка Мокстън, — много топло, бе. — Погледна покрай рамото ми към спалнята. — Разтребваш, така ли? Банистър винаги е бил голям мърляч. О, имало е и клада, усещам по миризмата. Какво му викаха? Felo de se?

— Всъщност, сър, auto-da-fé — обади се Брокълбанк с учудващо изискан тон; май не беше плод на общинско училище.

— Точно така — съгласи се Мокстън, без да го погледне. — Изгаряне на еретици.

Влезе в спалнята, спря по средата на стаята и огледа безпорядъка. Хората от „Сигурност“ обичат да го правят, в края на краищата това оправдава съществуването им. Брокълбанк стоеше до мен и дишаше като огромен тих мотор, вонящ на пот и скъп одеколон.

— Предполагам, че тук вече всичко е изтарашено — каза Мокстън и ме изгледа косо от вътрешността на стаята със своите безизразни очи, — всички висящи краища са завързани и така нататък, нали? — Остана още миг, умислен, после се сепна и се върна на площадката. — Виж какво — каза, — защо не дойдеш с нас в офиса. Да си поговорим. От години не си се вясвал в старата дупка.

— Арестувате ли ме? — попитах и се изненадах от пискливите нотки, които отекнаха в гласа ми.

Мокстън ме изгледа с вежливо недоумение.

— Виж ти! Що за хрумване? Това е работа на полицията. Не, не, както казах, каним те на разговор. Шефът иска да си поговорите. — Сгърчи лице в студена каменна усмивка. — Повикали са и Скрайн. Абе, нещо като порицание, както можеш да си представиш. Ще се изнервят, ако още се туткаме. — Докосна ръката ми, сякаш да ме окуражи, после кимна към Брокълбанк. — Хайде, Родни, води напред. — Докато слизахме по стълбите зад дебелия задник на Брокълбанк, Мокстън си затананика и взе да подмята шапката си в ръка. — Ти си завършил Кеймбридж, нали? — подметна. — Също като Банистър.

— Да, учихме заедно, така е.

— Аз пък завърших в Бърмингам. — Още един леденостуден поглед. — Не е едно и също, никак дори.

Брокълбанк шофираше, докато ние с Мокстън седяхме един до друг на задната седалка с извърнати встрани лица, като всеки гледаше през собствения си прозорец. Колко тихи изглеждаха улиците, стъклен далечен антисвят, понесен от гъстия мек дим на лятото. Умът ми се въртеше вяло, изпаднал в нещо като подводна паника на забавени обороти, като риба, оплетена в мрежа.

— Нали си давате сметка — обадих се аз, — че изобщо не разбирам какво става.

Без да извръща лице от стъклото, Мокстън изхихика. Разбира се, че беше прав: трябва да започнеш да играеш още при първото предизвикателство, а не когато си вече в колата и белезниците са щракнали. Или по-скоро, никога не трябва да преставаш да играеш, нито за секунда, дори когато си сам-самичък в заключена стая с угасени светлини и завит презглава.

Били Мичет имаше обидения, дълбоко засегнат вид на петокласник, който в общата спалня на пансиона е чул слух, че майка му е офейкала, а баща му е разорен.

— По дяволите, Маскел — каза той, — шибана работа, ти казвам. — Никога преди това не го бях чувал да ругае; не знам защо, но това ми се стори обнадеждаващо. Бяхме в една от тайните квартири на улица в краен квартал, някъде южно от реката. Винаги съм смятал, че в тайните квартири витае нещо като църковна атмосфера; необитавана домашна обстановка, която сигурно ми е напомняла за кабинета на баща ми, който той никога не използваше, освен събота вечер, когато си готвеше проповедта за следващия ден. В такава стая винаги е студено и се усеща лека постоянна миризма, породена, предполагам, от години всеотдаен труд, пламенно самозалъгване и непрестанен страх от загуба на вярата. Същата спарена миризма гъделичкаше ноздрите ми и сега, седнал на твърд стол в средата на гостната с кафяви стени, докато Мокстън и Брокълбанк блуждаеха безшумно зад гърба ми в тъмно боядисания мрак, а Били Мичет кръстосваше напред-назад по овехтелия килим пред мен, с юмруци, пъхнати дълбоко в джобовете на сакото си от туид, и правеше остри завои на всяка трета крачка като превъзбуден часовой, който подозира, че убиецът се е промъкнал край него и вече е успял да си проправи път до кралската спалня. Затова пък Скрайн се беше разположил спокойно и удобно в едно кресло под ъгъл спрямо мен, спретнат, сякаш отбил се на гости вуйчо, с елегантен костюм, пъстра вратовръзка и чорапи на ромбчета, а и вечната лула много му отиваше. Знаех го само по име. Необразован, но много проницателен, така се говореше за него. Беше работил като полицай в Палестина. Той обаче не ме тревожеше. Всъщност никой от тях не ме тревожеше; почти се наслаждавах на всичко това, сякаш то беше някаква велика глупост, поставена специално за мое забавление, в която аз нямах да изпълнявам никаква роля освен тази на леко любопитен зрител. Тогава Скрайн започна да говори с приятния си мек глас като на познавач на гълъби. Знаели всичко за мен, така каза, моята работа за болшевиките (точно този термин използва — толкова отживяла, очарователно стара дума!), срещите ми с Олег, всичко.

— Маклийш, Банистър и ти — продължи. — Има и други, разбира се; но най-вече вие тримата.

Мълчание. Той чакаше с вирната брадичка, повдигнати вежди, усмихнат. Знам, ще си кажете, че много си фантазирам, но аз наистина се чувствах по абсолютно същия начин, както през онази сутрин преди много години, когато се събудих призори с пълната увереност, че ще се оженя за Бейби: същото усещане за левитация, сякаш някой мой ангелски двойник се издига над мен във внезапно грейналия въздух, целият в пламъци и позлата. Скрайн се шляпна лекичко по коляното.

— Хайде де — каза добродушно, — няма ли да кажеш нещо?

Станах, тоест изправих истинския си, телесен, твърд и неумолим, плувнал в пот аз, и отидох до прозореца. Отвън видях дърво араукария, което изглеждаше много черно и като обезумяло на фона на слънцето, както и посърнала ивица трева без цветя по бордюра. В отсрещната къща дебел мъж се беше надвесил от тесния прозорец на горния етаж; стоеше толкова неподвижно, изпълнил рамката докрай, че се почудих дали пък не се е заклещил и чака някой да дойде, за да го издърпа оттам. Много бавно извадих цигара от табакерата си — пак се почудих какво стана с тази вещ — и я запалих; жестът ми се стори непоносимо театрален. Странно, светлината, в която човек вижда себе си в подобни ситуации. Май изобщо не се познавах.

— Били — започнах, без да се обръщам, — спомняш ли си онзи ден в края на войната, когато ме извика при себе си в отдела и ми каза, че Дворецът се нуждае от мен да им изпълня някаква поръчка в Бавария?…

Хвърлих недопушената си цигара в камината и се върнах при стола с правата облегалка — колко строг и осъдителен вид може да има такъв един стол, — седнах, кръстосах крака и поставих сключените си ръце върху коленете. Всичко това се беше случвало и преди; чудя се къде. Били ме гледаше нацупено и с недоумение. Описах пътуването си до Регенсбург, как изнесох тайно ковчежето и какво съдържаше то.

— На мен поне „изнудване“ — казах — никога не ми е звучало като грозна дума. Всъщност точно обратното.

Чу се шум от електрическа косачка, от онези старите, които трябва да буташ. Погледнах през прозореца. Дебелакът от отсрещния прозорец се беше измъкнал оттам и сега косеше ливадата си, тикаше машината, сякаш зает в някакво древно свещенодействие, привеждаше се ниско от кръста надолу със сковано изпънати напред ръце, а единият му дебел крак оставаше протегнат назад. Изведнъж се сетих за думата felucca[102]. Празни фантазии, госпожице В., празни фантазии посред криза, с мен винаги така се случва. Били Мичет извади лулата си и започна да я смуче, както бебе — биберон; що се отнася до лулите, Мичет изобщо не можеше да се мери със Скрайн.

— Изнудване — повтори той с равен глас.

Въртях в ръце табакерата си — какво бих правил без моите помощни играчки? — взех втора цигара и я почуках върху капака на табакерата. Вече никой не прави така; а ние защо го правехме?

— Всичко, което искам — казах, — е животът ми да продължи както досега, по същия спокоен, несмущаван от нищо начин. Което значи оставам в Института, запазвам позицията си в Двореца и получавам рицарското звание, което Негово Величество ми обеща на четири очи. В замяна ви гарантирам пълно мълчание за онова, което знам.

Проявих удивително самообладание, повярвайте, щом аз го казвам. Понякога умея да правя така, сякаш целият се втвърдявам, нещо като защитен инстинкт, който е едновременно примитивен и силно развит. Представям си как моите О Мезцеойл прадеди, изскочили от орловата папрат, преследват големия лос, ловци и хрътки са притихнали, готови за набега, докато клетата им плячка вдига красиво натежалата си глава и ги гледа с насълзени печални очи. Пак умълчаване, Скрайн и Били Мичет се спогледаха, изглеждаха така, сякаш ще се разсмеят. Били се прокашля.

— Слушай какво, Виктор — каза, — хайде да не си пробутваме глупости. Големи хора сме. Тази работа в Регенсбург е добре известна от години, никой повече не се интересува от нея.

И аз веднага проумях. Искат сделка, точно както и аз. Имунитетът за мен беше имунитет и за тях. Бягството на Бой и Маклийш представляваше достатъчно голям скандал, гледаха да няма нов. Бях смутен, дори нещо повече — объркан. Бях им извадил моя коз, но останалите около масата само се мъчеха да сподавят смеха си.

— Трябва да ни сътрудничиш — отсече Били, опита се да изглежда страшно строг. — Ще трябва да говориш тук със Скрайн и неговите хора.

Скрайн кимна, очевидно със злорадо нетърпение очакваше интересните разговори, които ни предстояха през следващите месеци и години — нашата връзка щеше да продължи на пресекулки цели двайсет и няколко години.

— Ама, разбира се — отговорих с нещо като галантен опит да покажа нехайно безгрижие; всъщност тяхната цинична практичност ме шокира. — Ще разкрия пред господин Скрайн такива неща, че очите му ще изскочат.

Били ме смушка с лулата си.

— Освен това трябва да си затваряш устата — каза. — Никакви приказки пред твоите педали, чу ли?

— О, Били! — отвърнах.

Той се извърна отвратен, направи физиономия, сякаш ще се изплюе.

Разделихме се и на Брокълбанк му беше възложено да ме закара у дома. Не можеха да приключат бързо с мен. Стоях и чаках, недоволен. Всичко ми изглеждаше така равно, драма без кулминация. В антрето спрях до една прашна аспидистра в потъмняла от времето месингова саксия и се обърнах към Били.

— Между другото — казах, — просто съм любопитен: кой ме предаде?

Скрайн и Били се спогледаха. Скрайн се усмихна сдържано и презрително, сякаш бях любимият му племенник, който иска да бъде почерпен с още едно и с още едно.

— О, стига, доктор Маскел — намеси се той, — това е повече от очевидно.

Вечерният въздух беше натежал от уханието на окосена трева. Брокълбанк, здравенякът Родни, тръгна пред мен към градинската порта и се прозя, от което мускулите на челюстта му изпукаха. Докато пътувахме към къщи, не спря да говори; никой нямал нищо против дребните предателства, по-точно никой от вътрешните хора. Знам, че имаше безброй неща, които тръпнеше да научи от мен. Когато стигнахме до апартамента, аз го поканих да види моя Пусен; беше номер, който често използвах с по-голям успех, отколкото можете да си представите. Повечето от поканените нито знаеха, нито ги интересуваше за какво говоря и бог знае какво очакваха да видят, когато отварях вратата на кабинета си като горд импресарио и им показвах стилизираната картина, на която се вижда как на Сенека му източват кръвта. Говорещите френски вероятно са си мислили, че ги каня на вечеря с пиле. Но Родни си падаше малко сноб и се правеше, че разбира нещичко от изкуство. Внимателно понесе туловището си, обиколи предпазливо на пръсти, под които подът леко проскърца, сякаш апартаментът беше стъкларски магазин. И наистина се оказа нещо като бик в спалнята с тоя негов широк гръб и този негов неочаквано тесен ханш. Жалко обаче, че беше пъпчив.

Тръгна си призори, изпълзя от леглото ми и си събра дрехите — разбира се, изпусна едната си обувка с трясък, — докато аз най-тактично се преструвах, че спя. Почудих се дали ще каже на някого, че е прекарал нощта с мен. Пробив в сигурността, както би се изразил Бой. Бой вече ми липсваше. Лежах буден и гледах как стаята побелява, налегната от дълбока и донякъде необяснима тъга. Когато станах, смених спалното бельо — неведнъж бях хващал Патрик, въпреки прословутата му липса на ревнивост, да оглежда чаршафите ми със зоркия поглед на подозрителна хазяйка; тръгнах надолу по стълбите, извадих колата, в онези дни беше голям стар хилман, към който се бях привързал, и поех на запад през града. Не знаех къде отивам; бях още замаян от снощното безсъние. Улиците бяха плувнали в ослепителна слънчева светлина и остро очертани издължени сенки. След малко заръмя — невъзможно, от безоблачно небе, а когато пуснах чистачките, видях, че полза няма; тогава разбрах, че плача. Това вече беше изненада. Спрях колата, извадих носна кърпа и попих лицето си — чувствах се нелепо. След малко сълзите спряха и аз останах така известно време с глава, отметната назад върху облегалката, подсмърчах и преглъщах. Минаващ наблизо млекар надникна и ме изгледа с жив интерес; май бях успял да разнообразя ранната му обиколка. Беше прекрасна утрин, истински прекрасна. Слънцето. Малките бели пухени облачета. Птиците. Тъкмо да потегля отново, когато забелязах, че улицата ми е позната, и леко изненадан, установих, че съм спрял на няколко къщи от жилището на Вивиън. Завръщане у дома, казах си, съзнавайки цялото двусмислие на израза и глупавия копнеж, който се съдържа в него. Откога къщата на Вивиън, всъщност която и да е къща, някога обитавана от нея, е била дом за мен?

Тя сигурно е била будна — всъщност никога не си е падала по спането, — защото, когато натиснах звънеца, веднага се спусна на долния етаж и ми отвори. През ума ми мина смътната мисъл дали пък не е свикнала да приема посетители по това време на деня, а и изражението, което пробяга по лицето й, не издаваше ли разочарование, че това съм аз, а не някой друг, по-интересен човек? Носеше светлосин пеньоар — потръпнах и пред очите ми изплува сеньор Фонсека, проснат на земята в локва от собствената си кръв — и копринени пантофи, а косата си беше вързала отзад в нещо като прическа, която не й отиваше. Нямаше грим и това придаваше на лицето й забулен и угрижен вид; ако наистина беше очаквала посетител, той би трябвало да е стар и доверен приятел, тъй като на света рядко му се разрешаваше да вижда Вивиън без маска.

— Виктор! — възкликна тя. — Пресвети небеса, каква приятна изненада. Помислих, че е пощаджията.

Антрето, изпълнено с утринна светлина, приличаше на дълга стъклена кутия, увиснала насред огряното от слънце пространство. Алените рози, които едва се побираха във вазата, като че пулсираха дълбоко в себе си като лениви сърца. Вивиън затвори вратата и за миг се поколеба, зарадвана и объркана.

— За теб е много късно — подхвърли — или много рано? Не си пиян, нали? Само дето ми изглеждаш малко… странен. Знаеш ли, че е пет часът сутринта?

— Да — отвърнах. — Съжалявам, не знам какво очаквах. Просто минавах оттук и…

— Да. Влез в кухнята. Децата спят.

Сетих се за Антония Маклийш: трябва ли да й се обадя по телефона? И да й кажа какво?

— Чудя се какво може да предложи човек в този час на деня — каза Вивиън, мина пред мен и отвори кухненската врата. — Навремето щяхме да си отворим бутилка шампанско. Говорейки за навремето, как е Бой?

— Той… замина.

— Толкова отдавна не съм го виждала. Всъщност не съм виждала никого от онзи наш свят. Наистина съм изгубила връзка с него. Как смяташ, това означава ли, че ще се превърна в самотна старица, госпожица Хавишам от Саут Одли Стрийт? Едно е сигурно — чувствам се остаряла. Ако не бяха децата, сигурно изобщо нямаше да излизам навън. Искаш ли чай? — Извърна се въпросително от умивалника, държеше чайника в едната си ръка. Не отговорих. Тя се изсмя тихо и поклати глава. — Виктор, моля те, кажи ми какво се е случило? Приличаш на малко момче, което са спипали да краде ябълки. Неприятности ли имаш? Да не би да си извършил някой непростим грях, да си мастурбирал върху картините на краля или нещо от тоя род?

Тъкмо да отворя уста, без да знам какво ще кажа, когато изведнъж отново се разплаках безутешно в неудържим пристъп на мъка и безпредметен гняв. Не можех да спра. Стоях по средата на стаята, облян от разсеяната светлина на утрото, задавен от лиги, раменете ми се тресяха, скърцах със зъби, свивах юмруци, стисках очи, горещите ми сълзи бликаха неспирно и мокреха нагръдника на ризата ми. Носеха ми обаче някакво ужасно и неприлично удоволствие. Също като онези славни моменти на прегрешение, когато като малък, докато сънувах, се изпусках в леглото и се подмокрях обилно, парещо, безпрепятствено. Отначало Вивиън не направи нищо, само стоеше сепната и несигурна с ръка върху устата си. После се приближи, пеньоарът й блещукаше, прегърна ме и ме накара да отпусна глава върху рамото й. През плата на дрехата й долових миризмата на топла спарена нощ върху кожата й.

— Скъпи — каза, — какво се е случило?

Подкани ме да седна, донесе ми чиста носна кърпа и се засуети да приготвя чая, докато аз седях и подсмърчах.

— Съжалявам — промълвих. — Не знам какво ми стана.

Тя също седна и се загледа в мен от другата страна на масата.

— Миличкият ми — каза, — наистина не изглеждаш добре.

Разказах й за Бой и Маклийш, за бягството до Фолкстън. Говорех задъхано, уплашено, като пратеник, коленичил в нозете на краля, за да му съобщи, че неговата армия е разбита, и не можех да спра, думите сами излизаха от устата ми, лееха се безспирно както сълзите ми преди малко. Вивиън седеше неподвижно, наблюдаваше ме с почти клиничен интерес и не пророни дума, преди да свърша.

— Бой е избягал с Мрачния шотландец, така ли? — обади се най-накрая. — Но това е невъзможно. Те не се понасяха.

— Предполагам, че ще се разделят, нали разбираш, щом стигнат в… закъдето са тръгнали.

— Искаш да кажеш Москва. Натам са тръгнали, нали?

— Да — отговорих. — Май да.

Тя кимна, без да сваля очи от мен.

— А ти? — попита.

— Аз ли?

— Защо не тръгна с тях?

— Защо да го правя? Просто ги закарах до крайбрежието. Бой ме помоли. Беше ми приятел.

— Беше?

— Ами нали вече го няма. Съмнявам се дали някога ще го видим отново.

Наля чай, загледана в извитата кехлибарена струя, която почукваше в чашите. Попитах я дали има нещо, с което да си подсиля чая, но тя не ме чу.

— Винаги си ме лъгал — промълви умислено. — Лъжеше ме от самото начало. Защо сега да ти прощавам?

Вдигнах очи към нея.

— Лъгал ли съм те? — повторих. — За какво съм те лъгал?

— За всичко. Харесва ли ти чаят? Може би искаш да закусиш? И на мен стомахът ми стърже. При стрес винаги се огладнява, не си ли забелязал? Ще изпържа яйца или нещо друго. — Но не се помръдна, седеше с пръсти върху дръжката на чайника, загледана пред себе си и леко кимаше. — Значи Бой е избягал — каза, — бих искала да можех да се сбогувам с него. — Премигна и пак обърна очи към мен. — Знаел си, че възнамерява да духне, нали?

— Какво искаш да кажеш? Дори не знаех, че има причина да иска да избяга.

— Знаел си, но на никого не си казал. Такава… чак такава пък предпазливост!

Очите й блестяха. Извърнах поглед.

— Говориш глупости — казах й. — Нищо не съм знаел.

Продължи да ме гледа мълчаливо, сви юмрук и го постави на масата пред себе си като оръжие. После изведнъж се разсмя.

— О, Виктор! — каза, отпусна юмрук, вдигна ръка и нежно я прокара по бузата ми, както едно време, когато толкова често беше имала повод да го прави. — Клетият ми Виктор. Прав си, нищо не си знаел, нито дори това, което си си мислил, че знаеш. Той криеше всичко от теб.

Чаят имаше вкус на пръст. В тишината ясно долових сигнала на новините в шест, който идваше от радио в съседната къща. Не знаех, че в Мейфеър има толкова ранобудни хора. Нефритена фигурка на монах с голямо шкембе — от колекцията на Големия Бобър — седеше самодоволно ухилена върху перваза до мен. Нещата в тяхното мълчание са далеч по-издръжливи от хората.

Какавида.

— Той ли? — попитах глухо. — Какво говориш? Какво… той?

Не можех да понеса състрадателната й усмивка.

— Толкова ли не разбираш? — каза. — Той е бил. Винаги е бил той…

О, наистина трябва да издиря онзи пистолет.

Продължиха да ме навестяват, година след година; винаги когато се случеше издънка, когато зейнеше нова дупка в държавната така наречена сигурност, Скрайн прекрачваше отново в живота ми — стеснително, почтително и непреклонно, както винаги. По време на нашите разпити — казвам нашите, защото винаги си спомням за тях като за споделяне, нещо като серия консултации или курс по духовни упражнения — дърдореше с часове с неговия си суховат, кротък, даскалски маниер, задаваше един и същ въпрос отново и отново в леко видоизменени версии, после изведнъж се хващаше за някое име, дума, някое неволно, колебливо премигване, за което дори не съм си дал сметка, и тогава всичко се отместваше и разпитването поемаше в съвършено нова посока. Въпреки това всичко ставаше спокойно, възпитано и по приятелски. След време се стигна дотам, че дори започнахме да си разменяме коледни картички — без майтап, правехме го. Той не ми отстъпваше по търпеливост, по концентрация, по умението си да открива издайнически детайли, нито по способността си да вземе един фрагмент и по него да изгради представата си за цялото; но в края на краищата аз се оказах по-издръжливият. През цялото това време — чудя се колко ли часове сме прекарали заедно: хиляда, две хиляди? — мисля, че никога не му дадох повече от това, което би могъл да получи и от другаде. Назовавах имената само на покойници или на онези, които бяха достатъчно в периферията на нашия кръг, за да знам, че отделът няма да си губи времето с тях или поне не задълго. Шахът представлява твърде сериозна, а и твърде войнствена аналогия на това, в което двамата бяхме въвлечени. То по-скоро приличаше на игра на котка и мишка, но кой беше котката и кой — мишката?

Спомням си първия път, когато Скрайн ми гостува в апартамента. От дълго време се натискаше, разбира се, много внимателно да влезе и да огледа онова, което сам наричаше „вариететната ми бърлога“. Възпротивявах се, да дойде да ме разпитва в собствения ми дом, би било незаконно, нарушаване на личното ми пространство, но в крайна сметка един ден омекнах и му казах, че може да намине за по едно шери в шест вечерта. Предположих, че като задоволя безобидното му и в известен смисъл трогателно желание, това ще ми даде предимство. Часът на коктейлите представлява измамнически и несигурен отрязък в ежедневието на хора от неговата класа. Те гледат на него като на време за чай, а пък аз съм наясно, че страшно се дразнят, когато трябва да се лишат от това съществено удоволствие. Както и да е, той се държа съвсем свободно. Отначало май леко се сепна от голите ехтящи галерии, докато се качвахме нагоре, но щом влезе в апартамента, веднага се почувства като у дома си. Дори се канеше да си запали лулата, без да поиска позволение, но аз го спрях, като му поясних, че димът се отразява зле на картините, особено пък неговият, защото той пушеше черен евтин, ситно нарязан тютюн с парлива воня, от която ноздрите ми изтръпваха, а очите ме засмъдяваха. Наблюдавах го как оглежда наоколо; май не беше много впечатлен, дори си мисля, че беше леко разочарован. Чудя се какво толкова е очаквал? Може би лилави копринени драперии и някое педалче, излегнато в шезлонг (на Патрик не му стана никак приятно, когато го помолих да се изнесе, докато трае визитата, и той нацупено потегли към близкото кино). Оживи се обаче, когато зърна малката рисунка на Дега, която бях взел от Френската зала на долния етаж, за да я сложа над камината; така и не успях да се преборя със себе и да харесам творбите на този художник. Точно затова бях взел и картината: за да поживея известно време с нея, надявайки се, че тя ще ме спечели. (Не успя.)

— О, това е нещо прекрасно, нали? — каза той и я посочи с дръжката на лулата си. — Дега. Красива е. — Премигна стеснително. — Знаеш ли и аз рисувам по малко.

— Така ли?

— Акварели. Това е само хоби, въпреки че жена ми държи да ги сложи в рамка и да ги закачим в апартамента. Всъщност правил съм копие и на тази картина от един албум. Но моята е на картон.

— Оригиналът също.

— О!

— И между другото, е Дегас, с-то се произнася.

Изпихме си шерито в кабинета. Той изобщо не забеляза моя Пусен. Имаше два стола — единият от тях вече ви очакваше, госпожице В., макар и да не го знаеше, — но въпреки това останахме прави. Почудих се как ли ще ме опише пред жена си. Сдържан тип, Мейбъл, и страшно надут. Беше октомврийска вечер, цялата в охра и медни отблясъци. Бой и Мрачния шотландец вече се бяха появили пред репортери в Москва, бълваха купища високопарни тъпотии за мир и братство и за световната революция; като взети направо от партиен конгрес, написани им по всяка вероятност от нашите приятели в Кремъл. Излъчиха ги по телевизията, очевидно по време на снежна буря — тогава притежавах доста примитивен апарат; бях го взел уж Патрик да не скучае, но скоро сам се пристрастих, — и с очите си видях каква потискаща и отвратителна гледка представляваха двамата. Къса ми се сърцето, че цялата тази страст и вяра трябваше да се изродят в това: двама червендалести пияници на средна възраст, седнали пред гола маса в стая без прозорци в Лубянка, се правят на големи смелчаци, усмихват се измъчено и се опитват да убедят себе си и света, че най-накрая са пристигнали у дома си в Обетованата земя. Не смеех дори да си помисля как Бой преживява там. Спомних си онази нощ през трийсетте, когато бях отведен в Кремъл и съпругата на комисаря по култура погледна шампанското в чашата ми, сви презрително устни и каза „грузинско“. Приятел от британското посолство твърдеше, че една нощ зърнал Бой в московски хотел, седял на бара с глава, отпусната върху ръката си, и плачел неутешимо. Надявам се да са били сълзи от препиване.

— Смяташ ли, че твоите две приятелчета са щастливи? — попита Скрайн. — Там не предлагат много весели закачки и забавления.

— Техните предпочитания са към хайвера — казах мрачно, — а там го има в изобилие.

Взе да си играе с разни неща от писалището ми; имах желание да го плесна през ръцете. Мразя хората да ми пипат нещата.

— Ти би ли отишъл там? — попита ме.

Отпих от шерито. Беше много добро; надявах се, че и Скрайн ще го оцени.

— Навиваха ме — отговорих. Точно така, Олег беше много настоятелен. — Попитах ги, ако отида, ще могат ли да ми осигурят пропуск за редовни работни посещения в Националната галерия и в Лувъра. Те се консултираха с Москва и отговорът беше „съжаляваме, не“. Не разбират от ирония тия руснаци. В това отношение са също като американците.

— Не харесваш американците, така ли?

— О, сигурен съм, че поотделно са съвсем прилични хора. Работата е в това, че аз не съм демократ, нали разбираш; боя се от закона на тълпата.

— Какво ще кажеш тогава за диктатурата на пролетариата?

— Моля, моля — отвърнах, — да не полемизираме нещата. Още шери? Никак не е лошо, нали?

Долях чашите. Харесвам тази пивка мазност, но иначе дори и в най-доброто шери се долавя горчива жилка, която ми напомня за един неприятен вкус от детството, май рициновото масло на Нани Харгрийвс. Не, предпочитам джин, с неговия загадъчен намек за студ и гори, за метал и огън. В първите дни след бягството на Бой буквално се наливах с това питие от тъмно утро до тъмна доба. Бедният ми черен дроб. По всяка вероятност именно тогава, преди толкова много години, клетките ми са направили първите си пиянски стъпки в дервишкия танц, който сега изяжда вътрешностите ми. Скрайн стоеше и гледаше пред себе си със стъклен поглед, сякаш забравил за чашата в ръцете си. Често блуждаеше по този начин, което действаше изнервящо на хората. Съсредоточаване? Дълбока замисленост? Или може би капан за непредпазливите? — човек бе склонен да губи бдителността си, когато той се отнасяше нанякъде. Късната светлина през прозореца хвърляше никелови отблясъци върху повърхността на Пусен, като улавяше определени багри и потъваше в празнините. Някой от оценителите беше повдигнал въпроса за автентичността на картината — глупости, разбира се.

— Погледни тази картина — казах. — Нарича се „Смъртта на Сенека“. Рисувана е в средата на седемнайсети век от Никола Пусен. Ти нали се имаш за нещо като художник, кажи ми: цивилизацията, която тази картина представлява, не си ли струва да се борим за нея? — Забелязах леко разклащане по повърхността на шерито в чашата, която държах, а си мислех, че съм съвършено спокоен. — Един млад спартанец — продължих — се оплакал на майка си, че мечът му е твърде къс, а нейният единствен отговор гласял: „Тогава трябва да се биеш отблизо“.

Скрайн изпусна странна, скърцаща въздишка. Трябва да призная, че тук, в затвореното пространство на кабинета ми, той издаваше лека, но ясно доловима миризма — със сигурност на тютюн, но и на още нещо, нещо мръсно и неприятно, нещо много, много овехтяло.

— Доктор Маскел, няма ли да е по-добре — обърна се той към мен — да седнем тук, да си преговорим нещата и да приключим веднъж завинаги?

— Вече казах, нямам желание да бъда разпитван в собствения ми дом.

— Не става дума за разпит. Просто… по-скоро бих го нарекъл изясняване на нещата. Аз съм католик — е, майка ми беше католичка, ирландка като теб. Още си спомням как се чувствах като малък на излизане от изповедалнята, онова усещане за… лекота. Разбираш какво искам да кажа.

— Казах всичко, което знам — отсякох.

Той се усмихна, поклати леко глава и внимателно постави чашата си в края на писалището ми. Не беше докоснал шерито.

— Не — рече. — Каза ни всичко, което знаем.

Въздъхнах. Няма ли да има край?

— Това, което искаш от мен, е да предам приятелите си — казах. — Няма да стане.

— Предал си всичко друго. — Продължаваше да се усмихва доброжелателно като мил вуйчо.

— Но това, което вие наричате „всичко“ — казах, — за мен е нищо. За да можеш да предадеш нещо, първо трябва да си вярвал в него. — И твърдо тропнах с чашата върху писалището. — А сега, господин Скрайн, мисля, че е време…

В антрето му подадох шапката. Слагаше си я някак особено, като внимателно я наместваше върху главата си с две ръце, с въртеливо движение, после я килваше леко напред, приличаше на човек, който завинтва капак на съд с безценна летлива течност. Спря на прага.

— Между другото, видя ли какво е казал Банистър пред репортера на „Дейли Мейл“ в Москва? Все още не сме му разрешили да го публикува.

— Тогава как да го видя?

Той се усмихна предпазливо, сякаш бях казал нещо много находчиво или многозначително.

— Аз съм си го преписал — продължи той. — Мисля, че е у мен. — Извади издут портфейл и от него измъкна внимателно сгънат лист хартия. Виждаше се, че е планирал тази малка сценка до последния детайл; в края на краищата той беше човек актьор. Сложи си очилата с телени рамки, старателно загъна дръжките им зад ушите си, после ги намести на носа си, прокашля се встъпително и зачете на глас: „Не си мислете, че съм много въодушевен от видяното — прочете. — Липсват ми приятелите. Понякога се чувствам самотен. Но тук самотата ми е предизвикана от маловажни неща. В Англия се измъчвах от копнеж по наистина важните неща, по социализма“. Тъжно, нали? — Подаде ми листа. — Ето, задръж го.

— Не, благодаря. Не чета „Дейли Мейл“.

Той кимна замислено, погледът му застина върху възела на вратовръзката ми.

— Доктор Маскел, измъчва ли те копнеж по социализма? — попита тихо.

Чух дрънченето и потракването на асансьора, поел нагоре; сигурно е Патрик, който се връща от кино, по всяка вероятност все още сърдит. Понякога животът може да бъде адски уморителен.

— Нищо не ме измъчва — отговорих. — Свършил съм си работата. Само това има значение.

— А приятелите — промълви едва чуто. — Не забравяй приятелите. Те също имат значение, нали?

ГОСПОЖИЦА ВАНДЕЛЬОР току-що си тръгна, боя се, малко гузна. Няма да идва повече; или по-точно, аз няма повече да я приемам. Посещението й беше трогателно като за последно и така нататък и не съвсем така нататък. Бях купил кейк — излезе доста баят, и му боднах една свещичка отгоре. Вече имам специално разрешително да се държа глупашки. Тя изгледа кейка подозрително, озадачено. Нашата първа годишнина, отвърнах и й подадох чаша шампанско в стила според мен на едновремешната галантност; не искам да си мисли, че храня някаква неприязън към нея. Но както тя отбеляза, след като се консултира с измачкания си тефтер с извити краища на страниците, това не била точната дата на първата ни среща. Махнах с ръка да отпъдя тези дребни подробности. Седнахме в кабинета. Тя не го забеляза, но аз възприемах болезнено онова празно място върху стената, където беше висяла картината на Пусен. Макар и облечена с дебелото си палто, на госпожица В. май й беше студено, както винаги; нейният монтьор сигурно доста се озорва, докато я загрее — момичетата винаги обвиняват гаджетата си за околната температура, не ме питайте откъде знам. Освен това носеше и кожената си пола, също както преди. Как да си обясним патоса по отношение на хорските дрехи? Представих си я в малката стая в Голдърс Грийн, в сивата светлина и зловонен утринен въздух с чаша студено кафе върху тоалетката, как се напъхва в тази нейна пола и си мисли, че я чака още един ден на… на какво? Може би в Голдърс Грийн не съществува такава стая. Може би всичко е измислица — баща й адмиралът, недодяланият механик, мрачните пътувания напред-назад по Северната линия, моята биография. Попитах я как върви книгата, а тя ме изгледа злобно като нацупена ученичка, която са хванали да пуши зад навеса с велосипедите. Уверих я, че не храня лоши чувства към нея, а тя се направи, че не разбира, и отвърна, че няма никаква представа за какво говоря. Изгледахме се мълчаливо още миг, аз — усмихнато, тя — сърдито. О, госпожице Вандельор, скъпа моя Серена. Ако наистина това е името ти.

— Независимо как ви изглежда — казах, посочвайки шампанското и разтрошения кейк със свещта, — аз съм официално в траур. — Наблюдавах я внимателно, за да видя реакцията й; такава нямаше, точно както и очаквах; тя вече знаеше. — Да — продължих, — съпругата ми почина.

Мълчание.

— Съжалявам — промълви тя, загледана в ръцете ми.

Април. Такова красиво небе днес, огромни плаващи ледени планини от облаци, а отвъд тях — онова нежно, крехко синьо, слънчевата светлина наднича на пресекулки, сякаш някъде някой своенравен човек е сложил ръка на прекъсвача. Не обичам пролетта; казах ли го вече? Твърде неспокойно, твърде печално е това събуждане на новия живот слепешката. Чувствам се изоставен, наполовина заровен в повехнали клони и чепати коренища. Въпреки това нещо шава в мен. Често си въобразявам, най-вече нощем, че го чувствам ето тук, не, не е болка, искам да кажа, че е онова нещо, което се разраства злокачествено и щрака с щипци. Е, много скоро ще сложа край на този растеж. Ето, отведнъж устата ми пресъхна. Странни странични ефекти. Спокоен съм, съвършено спокоен.

— Твърде тъжно — промълвих, — по всичко личи, че е умряла от недохранване. Отказвала да яде, просто извръщала глава към стената, така казаха. Такава отчаяна жажда да умреш! Не им разрешила да ме повикат; казала, че трябва да ме оставят на мира. Тя винаги е била много по-грижовна от мен, както и по-смела. Погребението беше вчера. Все още съм малко разстроен, както се вижда.

С моя придружител смъртта, до мен във всеки миг, който неуморно обикаля и проучва разклатените ми съпротивителни сили, чудно ли е, че скоро ще убие плячката си? Винаги съм смятал, че Вивиън ще ме надживее. Въпреки това, когато Джулиан ми се обади по телефона, вече знаех, още преди да ми съобщи, че е мъртва. Дълго останахме безмълвни, заслушани в дишането си.

— Така е по-добре — подхвърли той.

Защо младите винаги смятат, че е по-добре, когато старите умират? Предполагам, въпросът съдържа отговора.

— Да — отговорих, — по-добре е.

Беше поискала да бъде погребана според еврейския обичай. Това ме изуми. В началото на нашия брак тя непрекъснато мъкнеше децата на църква, особено когато живеехме в Оксфорд, но сигурно го е правила, както реших по-късно, за да дразни майка си. Не знаех, че толкова милее за Бога на дедите си. Човек не може да си обясни хората, не може. На самото погребение ме очакваха и други изненади. Ник носеше ярмулка, както и Джулиан; по време на молитвата, кадиш или както там се нарича, видях как Ник мърда устни заедно с псалта. Откъде се взе цялата тази набожност, и то така внезапно? Очевидно, че не е било внезапно.

Гробището се намираше в северните покрайнини на Лондон. Пътувахме повече от час, докато пристигнем, въпреки неприличната скорост, с която катафалката си пробиваше път сред претоварения трафик. Неспокоен, студен, сив ден с пориви от дъжд, а на хоризонта — зинал процеп пъклена жълтееща светлина. В колата седях на задната седалка, свит и уплашен. До мен Бланш хлипаше тихо, лицето й беше подпухнало и на петна. Джулиан седеше зад кормилото със силно изправен гръб, без да вдига очи от пътя. Празното място до него беше като печален символ за отсъствието на майка му. Ник пътуваше сам с шофьора си. В един момент, когато за кратко се бяхме качили на магистралата и двете ни коли се изравниха, видях, че той работи, видях документи и златна писалка в ръката му, а до него на седалката — официалната му куриерска чанта. Усети взора ми, за миг вдигна очи с невиждащ поглед, далечен и безизразен, мислите му заети с нещо по-важно. Дори сега, когато вече бе прехвърлил седемдесетте, наедрял и плешив, в това лице с отпуснати черти, сълзящи очи и торбички под тях аз все още можех да видя предишната му красота; дали истинска, или измислена от мен? Затова бях аз, това винаги е била моята задача — да пазя образа му неразмит, да коленича смирено с наведена глава и да държа огледалото пред него, а след това да се обърна и да покажа на света този лик, за да го види.

Пред входа на гробището Бланш направи непохватен опит да улови ръката ми, но аз се направих, че не съм забелязал. Не обичам да ме докосват.

В първия миг не познах Куеръл. Не че се беше променил чак толкова, но беше последният човек, когото очаквах да видя тук. Какво безсрамие! Беше оплешивял и леко прегърбен, но все още притежаваше бдителната си зловеща изисканост. Или не, не беше изисканост, това не беше думата; по-скоро зализаност, едновременно сатанинска и безвкусна, а и вечното му излъчване на притихнала в очакване отмъстителност като, да речем, на отличен плувец, който спокойно наблюдава как неопитният новак се насочва към дълбокото. Носеше небрежно аурата на своята слава. Винаги съм му завиждал. Когато церемонията свърши, приближи се и формално стисна ръката ми. Не се бяхме виждали повече от четвърт век, но въпреки това той се държа, сякаш всеки ден сме заедно.

— Така са евреите — каза ми, — накрая винаги се връщат при своите. Като нас, имам предвид католиците. — Над костюма си носеше дебело подплатено яке. — Напоследък усещам студа по-силно. Кръвта ми се е разредила от това дълго пребиваване на юг. Виктор, ти не изглеждаш никак зле; коварството те поддържа млад, така ли?

Не си спомням някога преди това да е използвал малкото ми име. Запознах го с Бланш и Джулиан. Той изгледа и двамата продължително и с интерес.

— Познавам ви от люлката.

Джулиан показа сдържана учтивост. Възхищавам се на неговата резервираност — нещо, което се среща толкова рядко у младите.

— Имаш очите на майка си — каза му Куеръл, а Джулиан кимна отсечено и сковано, което аз винаги мислено допълвам с удряне на пети като при отдаване на чест.

Бедният ми изгубен син. Куеръл насочи вниманието си към Бланш. Тя трепереше цялата, притесняваше се в присъствието на такава знаменитост. Издърпа ръката си от неговата, сякаш допирът я опари. Почудих се дали знаят за Куеръл, тя и Джулиан. Това не е нещо, за което човек разпитва децата си дори когато са вече пораснали.

— Кога се връщаш? — попитах.

Куеръл ме изгледа.

— Утре.

Пролетният вятър вилнееше във все още голите клони на дърветата и шепа дъждовни капки опръскаха стената на мраморния храм зад нас. Джулиан се опита да ме хване под ръка, но аз го отблъснах рязко, не исках да ме придържа. За миг съвсем ясно видях как Вивиън идва към мен, криволичи между надгробните камъни с правата си черна копринена рокля и почукващите си високи токове. Ник беше вече отпрашил с колата си, без да обели дума. Куеръл похвърли нещо за такси.

— Не, в никакъв случай — прекъснах го, — ще те закараме.

Джулиан отвори уста, но не каза нищо. Куеръл се намръщи.

— Настоявам — казах.

Човек може да се забавлява дори и на погребение.

Втурнахме се скоростно към града, този път двамата с Куеръл на задната седалка, а Бланш и Джулиан отпред — двамата седяха като истукани, напрегнато заслушани в мълчанието зад тях. Куеръл наблюдаваше всичко с интерес и с присвити очи — вечният романист, — мрачните улици на предградията се нижеха край него, ъгловите бакалии, обществените перални, съвършено новите, но вече изцапани молове с ярко аранжирани витрини и подгонени от вятъра боклуци.

— Англия — каза той и изхихика.

При Сейнт Джайлс Съркъс ни спря задръстването. Сякаш слепешката се бяхме набутали сред вдигащо пара стадо големи лъскави потръпващи животни.

— Виж, Куеръл — казах, — хайде да пийнем по нещо.

Как само прозвуча, като едно време! Куеръл ме изгледа с ирония. Джулиан вече спираше до бордюра. На тротоара вятърът ни шибна безмилостно. Докато Куеръл се туткаше със сложната система ципове на якето си, аз се загледах подир колата, която се вряза отново в трафика, и брат и сестра, приведени един към друг, вече разговаряха оживено. Най-потайният живот — животът на децата ни.

— Само гледат как да се отърват от нас — подхвърлих. — Превърнали сме се в досадни старци.

Куеръл кимна.

— Тъкмо си мислех — каза, — че моята любовница е по-млада от дъщеря ти.

Завихме към Сохо. Денят просветля и изгря ярко слънце, което си пробиваше път сред масивите от облаци, и раздвижено в лудешкия си бяг, небето над тесните улици изглеждаше много по-нависоко. Вятърът извиваше и връхлиташе на пориви, прекършваше вратовете на жълтите нарциси на площада. На ъгъла с Уордър Стрийт една старица с чорапи в какаов цвят и наметало като саван крещеше обиди в лицата на минувачите. Бели слюнки по устните и полудели от скръб очи. Слънцето блесна отведнъж, чуждоземно, върху голямо стъкло, натоварено отзад на един камион. Две клубни момичета минаха покрай нас, с палта от изкуствена кожа и с триинчови токове. Куеръл ги изгледа с кисела усмивка.

— Лондон винаги е представлявал пародия на самия себе си — подхвърли той. — Абсурдна, грозна, студена страна. Трябваше да се махнеш, когато имаше възможност.

Поехме по Поланд Стрийт. След бягството на Бой Лео Ротънстайн продаде къщата. Сега горните етажи бяха превърнати в офиси. Постояхме на тротоара, загледани в познатите прозорци. Защо миналото никога не може просто да си тръгне, защо все се пресяга към нас като хленчещо дете. Продължихме, без да говорим. Миниатюрни вихрушки танцуваха по паважа, вдигаха прах и книжни обелки, извиваха се като спирала. Чувствах се замаян.

Старата кръчма се беше сдобила с машина за пинбол. Около нея се бе скупчила шумна тайфа младежи с бръснати глави, широки тиранти и високи обувки с връзки. Двамата с Куеръл се настанихме в неудобна за простатата поза върху ниски столчета пред малка маса в дъното, пиехме джин, загледани в момчетата с продраните им викове, както и в смътно очертаните силуети на старите целодневни пияници на бара. Призраци мъждукаха в сенките. Смях на фантоми. Миналото, миналото.

— Не би ли се върнал? — попитах. — Не ти ли липсва всичко това?

Но той не слушаше.

— Знаеш ли — каза по едно време. — Имах връзка с Вивиън. — Погледна ме, смръщи лице и в същия миг извърна очи. Въртеше цигарата между пръстите си. — Съжалявам — промълви. — Случи се в началото на брака ви. Тя се чувстваше много самотна.

— Да — отвърнах, — знам.

Той ме зяпна, беше едновременно изненадан, но и доволен. Свих рамене.

— Вивиън ми каза.

Един автобус мина отвън с тръбен слонски вой, от което подът, столовете и масата се разтресоха; от втория му етаж за миг ни изгледаха с недоумение вцепенени бледи лица. Куеръл сви устни и изпусна тънка струйка дим към тавана; островчета от бели косъмчета се виждаха по зле обръснатата му пуешка гуша.

— Кога? — попита.

— Какво?

— Кога ти каза?

— Има ли значение?

— Разбира се, че има.

Забелязах, че ръцете му треперят леко; димът се издигаше от цигарата му в същия забързан ритъм. Беше синкав, преди да го вдиша, после — сив.

— О, доста отдавна — отговорих. — В деня след като Бой дезертира. На следващия ден, когато ти и останалите решихте да ме предадете.

При машината за пинбол избухна спор, две от момчетата се биеха наужким, преструваха се, че се ръгат и бутат, че си раздават опасни ритници по пищялите, докато приятелите им ги насъскваха кресливо. Куеръл си изпи питието и изпусна свистяща въздишка. Взе чашите ни и отиде на бара. Погледнах го, облечен с дебелото си подплатено яке и велурените си обувки. Загадъчността на другите зейна пред мен, сякаш изведнъж въздушно течение отвори врата към мрак и буря. Мина още един автобус, още една редица тъпи недоумяващи лица ни изгледаха отвисоко. Куеръл се върна с питиетата и докато се настаняваше на малкия стол, долових идващ от него полъх, вътрешна еманация на нещо първично и долнопробно; нищо чудно и той да е болен. Много се надявам да е така. Намръщи се срещу чашата си, сякаш нещо плаваше в нея. Розови петна колкото шилинг се появиха високо върху всяка от скулите му; какво беше това — гняв? вълнение? Със сигурност не и срам.

— Как разбра? — обади се с дрезгав глас. — Искам да кажа за…

— От Вивиън, разбира се. От кого иначе? В същия ден тя ми разказа всичко, което трябваше да се знае. Все пак ми беше жена, нали?

Отпи голяма глътка, скри се зад чашата си, загледан как последната сребриста капка алкохол обикаля дъното й.

— Исках да те държим настрана и ти го знаеш — каза. — Исках да им пробутаме Ротънстайн или Алистър Сайкс. Но не, казаха, че ти им трябваш.

Изсмях се.

— Сега си давам сметка — казах му, — че ти се появи за това, нали така? За да ми кажеш за теб и Вивиън, както и за… това. Какво разочарование за теб, че вече всичко знаех.

Устните му, съсухрили се с възрастта, бяха прорязани от малки дълбоки бразди по края, което придаваше на устата му старомомински вид. Сигурно и аз така изглеждам. Какво щяха да видят у нас тези младежи, ако решат да ни удостоят със заплашителното си внимание? Как двама тъжни, стари, повехнали евнуси пушат цигари и пият джин, стаили старите си тайни, старите си болки. Махнах на бармана. Беше слаб блед младеж, като излязъл от картина на Бронзино[103], изпит и излъчващ поквара; докато плащах, лекичко докоснах студените му влажни пръсти и той ме изгледа уморено. Сред смъртта живот. Куеръл ме наблюдаваше мрачно, плъзна върха на езика по долната си устна. Опитах да си ги представя — той и Вивиън заедно. Той премига лениво, притвори старите си гущерски клепачи. Отново подуших тленната му миризма.

— Трябваше да им предложим някого — каза.

Разбира се, винаги успявах да разбера какво става. Трябвало е да се сложи край на операцията в Лондон, някой да получава материалите, които Маклийш и Банистър изпращаха от Вашингтон, и да ги предава на Олег. Това е най-малкото, което отделът можеше да очаква; поне за това са се разбрали.

— Да — казах, — и ти предложи мен.

Изведнъж опасните младежи напуснаха и останала сама, машината за пинбол придоби обиден и озадачен вид като куче, на което никой вече не подхвърля пръчка. Разговори, дим и спорадично почукване на чаши.

— Предполагам, че си бил вътре преди мен.

Той кимна.

— Имах действаща клетка още в Оксфорд — отвърна, — бях още студент.

Неприкрита нотка на самохвалство прозвуча в гласа му.

Станах. Изведнъж ми се прииска да се махна от него. Не гняв ме пришпорваше, а нещо като нетърпение; и с този период приключих.

— Наистина съжалявам — казах му, — че не успя да се насладиш на гледката, докато се гърчех.

Отвън, на тротоара, отново ми се зави свят, дори за момент си помислих, че може да припадна. Куеръл махна на едно такси; не можеше да се раздели с мен толкова бързо, след като опитът му за отмъщение се обърна срещу него. Хванах го за ръката — тънка като хартия плът под дебелата дреха, и крехки стари кокали като примитивно оръжие.

— Ти си бил — казах, — нали, ти си дал името ми на онази, която пише книга, онази, която се кани да ме изобличи?

Той ме зяпна.

— За какво да го правя?

Едно такси спря. Той тръгна към него, опита да се освободи от ръката ми, но аз го стиснах още по-здраво. Учудих се на собствената си сила. Шофьорът на таксито се обърна и ни загледа с интерес, двама полуфиркани старци, хванали се един за друг, се дърпат като побеснели.

— Кой тогава? — попитах.

Сякаш не знаех.

Той сви рамене, усмихна се, показа ми старите си пожълтели зъби и не каза нищо. Пуснах го и отстъпих назад, той се наведе, влезе в таксито и затвори вратата след себе си. Докато таксито потегляше, видях бледото му дълго лице през задния прозорец, гледаше право в мен. Май се смееше.

Ненадейно ме порази мисълта: моите деца мои ли са?

Точно в този момент крайно неприятен разговор по телефона с безочлив млад мъж от бюрото на оценителите. Възмутителни намеци. Дори си позволи да използва думата фалшификат. Давате ли си сметка, попитах го, кой съм аз? Мога да се закълна, че го чух да сподавя кикота си. Казах му веднага да ми върне картината. Вече съм решил на кого ще я завещая; не мисля, че ще променя решението си.

Лично той вдигна телефона още при първото иззвъняване. Дали пък не е чакал да му се обадя? Може би Куеръл му беше подхвърлил нещо, колкото да извърши още една гадост, преди отново да отлети на юг към слънцето и невръстната си любовница. Бях ужасно нервен, заеквах като глупак. Попитах го дали може да намина. Последва дълга пауза, после каза съвсем простичко „да“ и затвори. Прекарах следващия половин час в ровене из апартамента, докато открия онзи Уебли; най-накрая го намерих и нададох победоносен вик — беше в дъното на едно чекмедже на писалището ми, увит в стара риза, която с болка си спомних, макар и смътно, че принадлежеше на Патрик. Изпитах странно усещане, докато лежеше в дланта ми. Колко древен изглеждаше, като онези домакински уреди, изложени в експозицията „Викториана“ — тежки, умислени и с неизвестно приложение. Не, не беше неизвестно, със сигурност не и неизвестно. Не беше смазван още от войната, но очаквах, че ще работи. Само два патрона — какво ли може да е станало с другите четири? — но и тези са предостатъчни. Не успях да намеря кобура му и взех да се чудя къде да го сложа, тъй като беше прекалено голям за джоба ми, а когато го пъхнах в колана на панталона, той се плъзна надолу в крачола и здравата ме удари по горната извивка на ходилото. Цяло чудо е, че не гръмна. Щеше да е ужасно; вече бях изтърпял достатъчно унижения, само едно прострелване в крака ми липсваше. В крайна сметка пак го увих в ризата — широки розови райета, обикновена бяла яка; Паци си падаше по такива неща — и го сложих в мрежестата си торбичка. Чадър, шлифер, ключ. Чак след като излязох на улицата, видях, че съм по чехли. Няма значение.

Шофьорът на таксито се случи от онези досадни типове, които не спират да говорят: времето, трафика, пакистанците, наглите пешеходци. Колко непривлекателни са тези кормчии, които ни превеждат през най-важните пътувания в живота. Взех да се разсейвам с мисълта за ропота, който ще се надигне откъм застоялите води на академичния свят по повод посмъртната ми статия върху еротичния символизъм в картината на Пусен „Ехо и Нарцис“ — чудя се, между другото, защо в нея художникът е избрал да изобрази Нарцис без зърна на гърдите? — която предстоеше да излезе в едно предприемчиво и доста разкрепостено ново американско списание за изкуство. Обичам да шокирам хората и до ден днешен. Слънцето бе забулено и Холанд Парк изглеждаше сърдит и умислен въпреки всички тези големи кремави къщи и автомобили в цветовете на детски играчки. С облекчение напуснах таксито, като подадох на шофьора бакшиш от един шилинг или както сега му викат „пет пии“; той изгледа монетата с отвращение, изпсува под носа си и даде газ. Ухилих се; едно от малките удоволствия в живота — да смачкваш фасона на таксиметровите шофьори. По тротоара — влажни петна, миризма на дъжд и гнило. Люляковият храст до вратата щеше да цъфне всеки момент. Един потаен дрозд прелетя в листака и докато чаках, не свали малките си очички от мен. Прислужничката беше филипинка — дребна, смугла, с безкрайно тъжно изражение; каза нещо неразбираемо, а когато прекрачих прага, смирено отстъпи встрани. Мраморен под, италианска масичка, голяма бакърена купа с жълти нарциси, огледало с изпъкнала повърхност в позлатена барокова рамка. Видях бавачката, искам да кажа прислужницата, да гледа подозрително към мрежестата торбичка, чехлите и погребалния ми чадър. Отново каза нещо, отново нищо не й се разбра, но посочи напред с малката си черна като на прилеп лапа и ме поведе към смълчаната вътрешност на къщата. Докато отминавах огледалото, за миг отражението ми в него се сдоби с гигантска глава, а останалата част от мен се източи в нещо като неясна пъпна опашка.

Бледи стаи, мрачни картини, великолепен персийски килим, целият в червено, лилаво и пясъчнокафяво. Гумените подметки на Имелда проскърцваха едва чуто. Влязохме в осмоъгълна оранжерия с цветя в саксии — листата им нереално зелени, лъскави и предано приведени, — след което тя отвори стъклена врата към градината и отстъпи назад с печална окуражителна усмивка. Минах покрай нея и излязох навън. В тревата се виеше изравнена павирана пътечка и прекосяваше ливадата по посока на големи тъмнозелени лаврови дървета, скупчени едно до друго. Изведнъж слънчевите лъчи грейнаха със свистене, нещо във въздуха потрепери и стихна. Крачех по пътечката. Вятър, облаци, стрелнала се към земята птичка. Ник чакаше под воднистата светлина на лавровите дървета. Съвършено неподвижен, с ръце в джобовете, стоеше и ме гледаше. Бяла риза, черен панталон, неподходящи обувки. Ръкавите на ризата — навити.

Това е: „Агония в градината“[104].

— Здрасти, Виктор.

Ето ме, в края на краищата не можах да измисля какво да отговоря, затова попитах:

— Как е Силвия?

Той ме изгледа студено, сякаш бях направил нетактичен намек.

— В провинцията е. Напоследък предпочита да живее там.

— Разбирам.

Една безстрашна червеношийка излетя от клона си, кацна на тревата близо до краката на Ник, клъвна нещо и безшумно се върна обратно на дървото. Ник изглеждаше безупречно. Заради мен ли се беше наконтил с тази хубава копринена риза, тесен елегантен панталон и обувки без връзки (с декоративна златна катарама, разбира се), курдисал се тук на фона на цялата тази зеленина? Още един актьор, който играе ролята си немного убедително.

— Аз умирам, нали знаеш — казах му.

Извърна поглед и се намръщи.

— Да, чух. Съжалявам.

Облаци, слънце за секунда, пак облаци. Толкова непостоянно време. Отнякъде се чу кос, обаждаше се предупредително; наоколо би трябвало да има и свраки; о, знам ги аз свраките.

— Кой ти каза? — попитах.

— Джулиан.

— Нима? Често ли го виждаш?

— Съвсем не.

— В неговите очи ти сигурно вече си заел мястото на бащата — казах му аз.

— Има нещо такова.

Погледна чехлите ми, после мрежестата торбичка.

— Радвам се — казах, — всеки мъж се нуждае от баща.

Пак ме изгледа студено.

— Пиян ли си? — попита ме.

— Ни най-малко. Само малко изнервен. Чувам какви ли не приказки.

— Да — отвърна мрачно, — видях Куеръл да разговаря с теб на погребението. Нещо интересно ли?

— Да.

Кръстосах глезените си и се подпрях на чадъра, придавайки си безгрижен вид; острият му метален шип хлътна в тревата и аз за малко да изгубя равновесие. На възраст съм, на която хората често падат. И точно тогава, тъй като не бях в състояние да се владея повече, се нахвърлих срещу него с всевъзможни упреци — обвинения и контраобвинения, обиди, заплахи, — още неизлезли от устата ми, и вече съжалявах за тях. Въпреки това не можех да спра; от мен се лееше парещ срамен поток, повръщах целия си живот на огорчения, ревност и болка — простете ми — като бълвоч. Мисля, че дори бих могъл да издърпам чадъра си от пръстта и да го размахам заплашително срещу него. Къде остана моят стоицизъм? Ник стоеше и слушаше, гледаше ме снизходително и чакаше да свърша, сякаш бях разглезено дете, което тропа с крак, защото нещо го е прихванало.

— Дори и сина ми поквари! — изкрещях.

Повдигна едната си вежда, опитвайки се да сдържи усмивката си.

— Поквари?

— Да, точно така! С гадните си еврейски глупости. Видях ви как се молехте заедно на погребението.

Щях да продължа, но се задавих от собствената си слюнка, страшно се разкашлях и взех да се удрям по гърдите. Изведнъж започнах да треперя, сякаш в мен се включи някакъв малък неясен мотор.

— Да се приберем в къщата — каза Ник. Той също трепереше, беше само по риза. — Вече не сме в първа младост.

Ябълкови дръвчета, април, млад мъж в хамак; да, трябва да е било през април, онзи първи път. Защо си мислех, че е било в разгара на лятото? Паметта взе да ми изневерява. Нищо чудно спомените ми и за всичко останало да са неверни, подробностите — неточни. Какво ще кажете, а, госпожице В.?

В зимната градина се разположихме в плетени столове от двете страни на ниска плетена масичка. Прислужницата се появи и Ник я помоли да донесе чай.

— За мен джин — намесих се аз, — ако нямате нищо против. — Усмихнах й се; вече се бях успокоил след краткия си катарзис в градината. — Донеси цялата бутилка, скъпа, нали?

Ник оглеждаше градината, подпрял лакти върху страничните облегалки на стола, седеше със сключени пред себе си ръце. Малко мокро лаврово листо се беше залепило върху оплешивялото му теме, сякаш символ неизвестно на какво. Полъх на вятъра пробяга през върбите и след миг изсвистя край чашата до мен. Заръмя, но дъждът бързо се разколеба и отказа. В главата ми гъмжаха всевъзможни неща, парчета, откъслеци от миналото, сякаш полудял оператор навързваше в безпорядък стари блещукащи филмови ленти. Спомних си купона, който Лео Ротънстайн вдигна веднъж преди петдесет години през една лятна нощ в големия парк в Молс, маскираните се разхождаха под шепота на дърветата, а келнери, облечени в ливреи, тържествено кръстосваха моравата с бутилки шампанско, увити във влажни кърпи; мекия тих мрак, звездите, ниско прелитащите прилепи, както и огромната луна с кокален цвят. Върху декорирана пейка до леко издигнатата тревна площ момче и момиче се целуваха, едната гърда на момичето блестеше разголена. За миг се озовах там. Бях с Ник, и Ник беше с мен, и бъдещето беше необятно. Прислужницата се върна с поднос, аз се сепнах и отново се върнах в ужасното настояще.

Беше едва вчера; трудно ми е да повярвам.

Докато Ник — стар, с търбух и торбички — си наливаше чай, аз стиснах бутилката джин за гърлото и напълних чашата си до половината.

— Спомняш ли си — попитах го — онова лято, когато пристигнахме в Лондон за пръв път, когато нощем обикаляхме Сохо и рецитирахме Блейк на глас за забавление на уличните курви? Тигрите на гнева са по-мъдри от конете на покорството[105]. Той беше нашият идол, спомняш ли си? Бич за лицемерите, поборник за свобода и истина.

— Спомням си, че обикновено бяхме пияни — отвърна той и се разсмя; Ник не се смееше истински, просто издаваше заучен звук, като имитираше другите. Взе умислено да разбърква чая си с монотонни кръгови движения. Тези ръце. — Тигрите на гнева — повтори. — Ти това ли си мислеше, че сме?

Изпих си джина. Студен огън, горещи стружки лед. Затвореният чадър, който бях подпрял отстрани на стола, падна върху мраморния под с глух трясък. Днес всичките ми подпори ме предаваха.

— Нали знаеш, че според Йейтс Блейк е ирландец — казах. — Представи си само лондонския Блейк ирландец! Мислех си за времето, когато двамата с приятеля му Стодарт поемат към Медуей, за да рисуват, но са били арестувани по подозрение в шпионаж в полза на французите. Блейк страшно се ядосал, бил убеден, че някой негов мним приятел го е натопил пред властите. Глупаво, нали?

Ник въздъхна — шумно изпуснат въздух — и се облегна назад в плетения стол, който изпука под него като съчки от лагерен огън. Беше уравновесил чашата и чинийката върху коляното си и сякаш разглеждаше рисунката върху порцелана. Тишината пулсираше като сърце.

— Трябваше да бъда запазен — каза най-накрая, уморено и отегчено. — Ти го знаеш.

— Така ли? — попитах. — Знам ли го?

— Аз бях определен да вляза в правителството. Ако не им бяхме дали теб, те рано или късно щяха да стигнат до мен. Това беше колективно решение. Нищо лично.

— Не, разбира се — отговорих, — нищо лично.

Изгледа ме студено.

— При теб всичко беше наред — продължи. — Имаше си работата, както и запазено място в Двореца. Имаше си рицарско звание.

— Не вече.

— Винаги си си падал по почестите и разни буквички след името, по всички тези капиталистически измишльотини. — Погледна часовника си. — Очаквам посещение след малко.

— Кога започна? — попитах. — По времето на Феликс Хартман или преди това?

Той сви рамене.

— О, преди това. Много преди това. Заедно с Куеръл. Влязохме заедно с него. Въпреки това той винаги ме е мразел, не знам защо.

— Още ли работиш за тях?

— Разбира се.

Усмихна се със здраво стиснати устни и наведе върха на носа си; възрастта беше засилила еврейското у него, но въпреки това най-много приличаше на нееврейския си баща — това потайно изражение, пипонестото плешиво теме, наблюдателните забулени очи. Дъждът, след като си беше поел дълбоко дъх, заваля отново, този път с повече решителност. Винаги съм обичал почукването на капките върху стъкло. Треморът ми се ускори — в двете ръце, както и в единия крак, който неконтролируемо се въртеше като рамото на шевна машина.

— Вивиън ли ти каза? — попита. — Винаги съм я подозирал. Но ти с нищо не се издаде през всичките тези години. Каква стара лисица си ти, Док.

— Защо ти не ми каза?

Той се пресегна, внимателно постави чашата и чинийката върху масата и за миг остана така, умислен.

— Спомняш ли си Булон — рече, — онази последна сутрин на кораба с боеприпасите, когато изгуби самообладание? Тогава разбрах, че никога не мога да ти имам доверие. Освен всичко друго ти не беше сериозен; беше се включил само за забавление и за да имаш нещо, в което да се правиш, че вярваш. — Изгледа ме. — Опитах да ти се реванширам. Да ти помогна. Предавах ти всички материали от Блечли, за да можеш да впечатлиш Олег с тях. А когато реши да се оттеглиш и да се посветиш на… — лека презрителна усмивка — изкуството, аз пак бях зад теб. Защо си мислиш, че те пуснаха толкова лесно? Защото имаха мен.

Налях си още една чаша джин. Изведнъж установих, че го предпочитам без тоник; така беше по-ободряващ, по-изразителен, по стоманено силен. Е, малко късно ми е да придобивам нови предпочитания.

— Кой друг знаеше? — попитах.

— Какво? О, на практика всички.

— Силвия и тя ли? Казвал ли си на Силвия?

— Тя се досещаше, но не сме го обсъждали. — Погледна ме, сви рамене опечалено и прехапа устна. — Беше й мъчно за теб.

— Защо си дал моето име на онази персона? — продължих. — Защо ти е трябвало да ме предаваш втори път? Не можеше ли да ме оставиш на мира?

Въздъхна дълбоко и се намести в стола си. Имаше отегчения вид на човек, който едва издържа да слуша нежелано обяснение в любов. Каквото май си беше.

— Защото пак са ме подгонили. — Засмя се; същата ледена усмивка като на Вивиън. — Нали ти казах. Трябва да бъда защитен. — Погледна часовника си. — А сега, наистина…

— А какво ще стане, ако си отворя устата пред пресата? — отсякох. — Какво ще стане, ако ги извикам още днес и им разкажа всичко.

Той поклати глава.

— Няма да го направиш.

— Мога да кажа на Джулиан. Това ще убие част от синовната му преданост към теб.

— И това няма да направиш.

В далечината чухме външния звънец. Той стана, наведе се и вдигна падналия ми чадър.

— Чорапите ти са мокри — каза. — И защо трябва да носиш чехли в това време?

— Заради кокалчетата на палците ми — отговорих и се изсмях, май леко истерично; без съмнение в резултат на джина.

Той отново изгледа мрежестата ми торбичка. Разклатих я.

— Донесох пистолет — поясних му.

Той извърна поглед и раздразнено изцъка с език.

— Някой грижи ли се за теб? — попита. — Искам да кажа, от отдела. Пенсия, такива неща?

Не му отговорих. Тръгнахме през къщата. Докато вървяхме, той изви тялото си от кръста нагоре и ме погледна право в очите.

— Слушай, Виктор, аз…

— Недей, Ник — казах. — Недей.

Понечи да каже още нещо, но се отказа. Усетих присъствието на още някой в къщата. (Ти ли си, скъпа? Хайде, кажи, ти ли се спотайваш в някое от тези позлатени антрета?) Прислужницата — защо продължава да ми се иска да я наричам бавачка? — изникна от сенките в преддверието и ми отвори външната врата. Бързо излязох на стъпалата отвън. Дъждът отново беше спрял, но от листата на люляка още капеше. Ник сложи ръка върху рамото ми, но аз рязко се извърнах, за да избегна допира му.

— Между другото — казах му, — завещавам ти моя Пусен.

Той кимна, изобщо не се изненада; онова листо от лавъра, което се беше лепнало на челото му, още стоеше там. И като си помисля, че някога го бях смятал за бог. Отстъпи назад и вдигна ръка в странен тържествен поздрав, сякаш не приличаше на помахване за сбогом, а по-скоро на ехидна благословия. Бързо се отдалечих надолу по мократа улица през слънчеви отрязъци и пробягващи сенки, поклащах чадъра си, а мрежестата торбичка се мотаеше в краката ми. На всяка крачка тя и нейният товар се блъскаха в пищяла ми; не ми беше до тях.

Надявам се, че госпожица Вандельор няма да остане много разочарована, когато пристигне тук за последното разчистване — нямам никакво съмнение, че именно тя ще бъде изпратена. Унищожих повечето от компрометиращите ме материали; в мазето има великолепна пещ за изгаряне на боклука. А що се отнася до това тук — какво е, мемоарна книга? романизирани мемоари? — ще оставя на нея да реши как най-добре да се отърве от тях. Предполагам, че веднага ще му ги занесе. Той винаги се е оправял с момичетата. Как е възможно изобщо да съм си мислил, че Скрайн ще ми я изпрати? Печално е, че както се оказа, толкова много неща съм схващал погрешно. Сега седим тук, Уебли и аз, в безмълвно общуване. Един драматург от XIX век, вече не си спомням кой, много остроумно отбелязва, че ако в първото действие на сцената се появи пушка, тя непременно ще гръмне в третото. Е, le dernier acte est sanglant[106]… Толкова за моя облог на Паскал; всъщност доста вулгарна концепция.

Какво благородно небе тази вечер, бледосиньо до кобалтово, до наситено лилаво и огромните планини от облаци с цвят на мръсен лед, с нежни бакърени очертания в периферията, пътуват от запад на изток, далечни, внушителни, безмълвни. Небе, което Пусен обича да рисува над неговите възвишени драми за смърт, любов и загуби. Виждат се и ясни пролуки; чакам да се появи някоя с формата на птица.

В главата или в сърцето? Ето ти дилема.

Тате, портата е отворена.