Япония, 1614 година. Шогунът е издал указ за изгонването на всички католически мисионери. Но въпреки гоненията християнството продължава тайното си съществуване. В същото време в Рим, в средите на Римокатолическата църква, се разнася мълва, че Крищовау Ферейра, високоуважаван мисионер в Япония, се е отрекъл от вярата си. Трима млади португалски свещеници заминават за Страната на изгряващото слънце, за да установят истината за учителя си, както и за да продължат разпространяването на християнството по тези далечни земи. В „Мълчание“ Шюсаку Ендо осветлява една слабо позната част от историята на своята страна. Описаните събития дават храна за размисъл върху универсалния характер на религиите и дълбокия смисъл на християнското милосърдие, като разкриват сложните отношения между Япония и Запада.
За автора
Наричан с основание японският Греъм Грийн, в своите романи Шюсаку Ендо засяга теми, които по значимост далеч надхвърлят границите на Япония и му носят световно признание. Една от тях е темата за християнската вяра и по-специално за съдбата на католицизма в родината му.
Ендо е роден през 1923 г. в Токио и заедно със семейството си още на тригодишна възраст попада в Далян, Манджурия. Колкото и да е малък Шюсаку, многоликият другоезичен град, в който прекарва детството си, не може да не остави следа в душата му. По-късно се връща в Япония, където на единайсет годишна възраст бива покръстен. Ендо завършва френска литература в университета Кейо – един от най-престижните в Япония. През 1950 г. получава стипендия да продължи образованието си във Франция, където изучава френската католическа литература в Лионския университет. Влиянието на френски писатели като Жорж Бернанос и Франсоа Мориак върху стила му на писане е очевидно.
След завръщането си в Япония се посвещава на писане. Автор е на „Белият човек“, удостоен с литературната награда Рюноске Акутагава, „Море и отрова“, „Уважаеми господин глупак“, „Вулкан“ и др. През 1966 г. излиза романът му „Мълчание“, за който е удостоен с наградата Джуничиро Танидзаки, както и с други отличия. Това е и романът, който се смята за негов творчески връх.
През 1967 г. е избран за председател на Съюза на японските писатели. Удостоен е с литературната награда Йомиури. И до ден днешен Ендо е много обичан в страната си, в Нагасаки дори има музей, който е посветен на него. Книгите му са преведени на множество чужди езици.
Пролог
Църквата в Рим получила известие – свещеник Крищовау Ферейра, изпратен от Португалския йезуитски орден на мисия в Япония, след като бил подложен на мъчение чрез провесване в яма в Нагасаки, се бил отрекъл от вярата си. Прекарал повече от двайсет години в Япония, оглавявайки йезуитската общност, приеманият с огромно уважение Ферейра дълги години бил изцяло отдаден на мисията си да проповядва Божието слово както сред свещенослужители, така и сред всички останали вярващи.
Надарен с рядка богословска дарба, той дори и в разгара на гоненията срещу християните тайно успявал да намери път до област Камигата и неотклонно да продължи проповедническия си дълг – писмата му от този период били пропити с безпрекословна вяра. Пред каквито и обстоятелства да е бил изправен, било немислимо подобен човек да извърши предателство срещу Църквата. Много от членовете на йезуитския орден в Португалия, както и на Църквата в Рим дори били склонни да вярват, че езичниците – японци или холандци – имат пръст в изопачаването на истината и фалшифицирането на известието.
Да, безспорно, от писмата на проповедниците, пребиваващи в Япония, ставаше ясно, че мисията е в крайно затруднено положение, но все пак… В началото на 1587 г. върховният военачалник Тойотоми Хидейоши[1] направил рязък завой в досегашната благосклонна политика спрямо християнството и се заел с пълното му изкореняване от японската земя. Първо, близо до град Нагасаки, на хълма Нишизака, били събрани двайсет и шестима вярващи християни – свещеници и последователи, след което били изгорени на клада, а после навсякъде из страната много християни били прогонени от домовете им, подложени на различни мъчения и изтребление. Политиката на гонения продължила с пълна сила и по времето на шогуната Токугава, като през 1614 г. бил издаден официален декрет за депортирането на всички проповедници на християнската вяра извън пределите на страната.
Според писмата на мисионерите, свидетели на тогавашните събития, в рамките на два дни – 6 и 7 октомври гореспоменатата година, в местността Кибачи на остров Кюшу насилствено били заведени около седемдесет свещеници, включително и японци, били натикани в пет китайски джонки, които с цел окончателното им прогонване от Япония, се отправили към бреговете на Макао и Манила. Денят бил дъждовен, морето било сиво и неспокойно, вълните заливали страните на джонките, които бавно потеглили от залива, заобиколили носа, докато постепенно се слели с хоризонта. Независимо от тежкия указ за изгнание, истината е, че трийсет и седем божи служители не намерили сили да загърбят последователите си и тайно останали в Япония. Един от тези т.нар. нелегални свещеници бил Ферейра. В известията си, които продължавал да изпраща към върховенството на ордена, Ферейра описвал все нови и нови задържания и мъчения над мисионерите и вярващите. В съхранено писмо до отговорния пастор Андре Бармейро, изпратено от Нагасаки на 22 март 1632 г., не се спестява нищо относно ситуацията, в която се намирали християните в Япония през онези години.
В предишните си писма до Ваше Преосвещенство Ви осведомявах за съдбата на тукашната християнска общност. Позволете ми с настоящото си писмо да продължа с описанието на последвалите събития: все нови и нови изтощителни мъчения, насилия, страдания. Първо бих искал да Ви запозная със съдбата на заловените на верска основа през 1629 г. петима божи служители, а именно – Бартоломео Гутиерес, Франциско де Хесус, Висенте де Сан-Антонио (все братя, принадлежащи към Ордена на свети Августин), Ишида Антонио, брат от нашия Орден, както и Габриел де Санта Магдалена, член на Францисканския орден. Губернаторът на Нагасаки[2] Унеме Такенака реши да ги принуди да се отрекат от вярата си, да се подиграе с нашето Свето учение и да пречупи непоколебимия им дух. Скоро обаче се убеди, че няма да намери думи, които да разклатят вярата им. Тогава взе решение да пробва по друг начин – да ги подложи на изтезания над кипящите изпарения на адския вулкан Ундзен. Замисълът бил петимата да бъдат завлечени на върха на планината, след което да бъдат изтезавани с вряща вода до окончателното им отричане от християнството. Но заповедта била в никакъв случай да не бъде причинявана смъртта им. Освен петимата, които, независимо от многократно оказания върху тях натиск, не се отричали от вярата си, на мъчение се решило да бъдат подложени и Беатриче да Коста, жената на Антонио да Силва, както и дъщеря им Мария.
Настъпил трети декември, всички напуснали Нагасаки и се отправили към планината Ундзен. Двете жени били носени в паланкин, петимата свещеници яздели коне – така се разделили със струпалите се хора. Когато достигнали до пристанището Хими, отстоящо само на една левга от Нагасаки, завързали ръцете им при лактите и китките, поставили окови на краката им, качили ги на една лодка, след което всеки един от тях бил здраво овързан с въжета, захванати за двете страни на лодката.
Привечер пристигнали на пристанище Обама, съвсем в подножието на Ундзен. На другата сутрин се отправили към върха. Когато стигнали на уреченото място, натикали всеки един от седмината в отделна тясна колиба. Били неотлъчно обградени от пазачи, без нито за миг оковите на ръцете и краката им да бъдат свалени. Независимо от завидния брой на пазачите, пряко подчинени на губернатор Унеме, местният феодал също бил изпратил подкрепление, така че охраната била изключително подсилена. Всички планински пътеки били завардени и не можело да се преминава без официално разрешение.
На следващия ден изтезанията започнали по следния начин: един по един отделяли от събралото се множество някой от седмината и го отвеждали до брега на врящото езеро. Пред бълбукащата и хвърляща пръски течност, още преди да изпитат страховитата болка със собствените си тела, клетниците били попитани дали са готови да захвърлят християнската вяра. Било студено и парите от бълбукащото езеро така застрашително се издигали, че без Божията помощ само при вида им човек би могъл да припадне. И седмината обаче, изпълнени със силата на Божията благодат и заредени с огромна смелост, отговорили, че макар и смазани от изтезания, за нищо на света няма да загърбят учението, в което вярват. Когато подчинените на губернатора чули този непоколебим отговор, заставили пленниците да свалят дрехите си, увили въжета около ръцете и краката им и с черпак, побиращ около половин литър, загребвали от кипящата вода, с която обливали всеки един от тях. За да удължат страданията им, течността не се изливала наведнъж, а се стичала бавно през няколко дупки, пробити на дъното на черпака.
Мъчениците в името на Христа понесли страданието, без дори да трепнат. Само младата Мария не издържала на страшната болка и се свлякла на земята. „Отрече се! Отрече се!“ – веднага закрещели насилниците и пренесли момичето в колибата, а на другия ден го върнали в Нагасаки. Мария твърдо отричала да се е отказала от Христовата вяра, умолявала да бъде върната при майка си и другите, за да бъде подложена на същите мъчения като тях, но никой не искал да я чуе.
Другите шестима останали в планината трийсет и три дни. През това време брат Антонио и брат Франциско, както и Беатриче били подложени на изтезания с вряла вода шест пъти, брат Висенте – четири пъти, Бартоломео и Габриел – два пъти, като никой от тях не издал дори и стон.
Най-дълго от всички изтезавали брат Антонио, брат Франциско, както и Беатриче да Коста, като нейната участ била особено тежка: клетата жена с невероятна сила понесла наравно с мъжете всички мъчения, целия натиск, целящ да я пречупи, а смелостта ѝ станала опора за всички останали, но именно затова я наказали с още едно наказание – да стои часове наред, стъпила върху малък камък, докато бъде обсипвана от всички наоколо със всякакви ругатни и обидни думи. Но колкото повече освирепявали насилниците ѝ, толкова по-непоклатим ставал духът ѝ.
Останалите трима били много отпаднали и болни и затова не ги изтезавали толкова много. Все пак идеята на губернатора не била да ги убие, а да ги откаже от вярата им, затова дори довели лекар в планината, който да лекува раните им.
Накрая Унеме осъзнал, че каквото и да стори, няма как да надделее. Дори до него достигнали коментари на подчинените му, че съдейки по куража и силата на християните, по-скоро биха пресъхнали всички горещи извори и езера на Ундзен, отколкото те да сменят вярата си. В крайна сметка Унеме взел решение да върне шестимата божи служители в Нагасаки. На 5 януари Беатриче да Коста била преместена в дом с лоша слава, а другите петима били затворени в местната тъмница, където пребивават и до ден днешен. Тези събития помогнали Светото учение да докосне сърцата на още повече хора, приелите вярата придобили по-голяма увереност, планът на тиранина се развил по обратен на очаквания начин и се провалил, а завършекът на битката за нас бе огрян от прекрасна светлина.
В църквата в Рим не можеха да допуснат, че написалият това писмо Ферейра, дори и подложен на най-жестоки мъчения, би могъл да предаде Бога и църквата и да се покори на езичниците.
През 1635 г. в Рим била проведена среща на преподобния падре Рубино с още четирима духовници. Целта на срещата била да се състави план как да бъде изчистено накърненото име на Светата църква след измяната на Ферейра, като на всяка цена да се достигне до бедстваща Япония, където тайната проповедническа мисия да бъде продължена.
Отначало църковните власти сметнали идеята за безразсъдна и не дали съгласието си за осъществяването ѝ. Макар и да разбирали ентусиазма и мисионерския дух, отговорната позиция, която заемали, не им позволявала с лека ръка да изпратят нови свещеници в тази страна на езичници, които да бъдат изложени на смъртна опасност. Все пак било трудно да се примирят, че в страната, където благодарение на делото на свети Франциск Ксавие[3] било посято най-чистото семе на вярата в целия Изток, вярващите може да бъдат лишени от духовен водач и постепенно да загубят кураж и упование. Още повече че от позицията на Европа по онова време фактът, че Ферейра е бил принуден да се отрече от вярата си в тази малка страна на самия край на света, не бил просто индивидуално падение, а унизително отстъпление за християнската мисъл и вяра в цяла Европа. Подобни мнения постепенно надделели и в крайна сметка след редица маневри планът на падре Рубино и четиримата му съмишленици за отплаване към Япония получил окончателно одобрение.
По същото време в Португалия трима млади свещеници обмисляли сходен план за тайно проникване в Япония, но тяхното основание било по-различно. И тримата били възпитаници на старинния манастир в Кампо Лидо, където изучавали богословие и техен учител бил самият Ферейра. За Франсишку Гарпе, Хуан де Санта Марта и Себащиау Родригеш било невъзможно да повярват, че техният обичан и дълбоко уважаван учител, бидейки изправен пред възможността за славно мъченичество, е избрал да пълзи като куче в краката на неверниците. Напълно завладени от подобни чувства, тримата млади свещеници се срещнали с висшето духовенство в Португалия и подробно изложили обзелите ги терзания. Да отидат до Япония, да разберат истината и да се уверят със собствените си очи – това било категоричното желание и на тримата. Както и в Италия, и тук висшата църковна инстанция не бързала с решенията си, но в крайна сметка, по всяка вероятност покорена от искрената настойчивост на младите свещеници, дала позволението си за опасната мисия към Япония. Всичко това се случило през 1637 година.
И така, тримата млади духовници без никакво отлагане се заели с подготовката за много дълго пътуване. Обичайният начин, който по онова време отправилите се на изток португалски мисионери избирали, бил да се присъединят към флотата, която пътувала от Лисабон към Индия. За тогавашен Лисабон отплаването на Индийската флота е било едно от най-вълнуващите ежегодни събития. Пред очите на тримата образите на един изток, за който досега са мислили буквално като за другия край на света, и за една Япония[4], която се намирала в най-отдалечената точка на този край, вече придобивали съвсем отчетливи очертания. Когато отворели картата, отвъд Африка се виждала Индия, португалска територия по онова време, след това били разпръснати многобройните острови и страни на Азия. И после там, където изтокът свършвал, с форма досущ като на гъсеница била нарисувана незначителната фигура на Япония. За да стигнат до там, първо трябвало да отидат до Гоа в Индия, след което отново ги очаквало плаване – безкрайни дни и месеци по морета и океани. Още от времето на свети Франциск Ксавие Гоа е служела за град – отправна точка за всички мисии към Далечния изток. Имало е две семинарии, в които се обучавали студенти от всички части на Азия, където също така европейските мисионери получавали подробна информация за ситуацията в страните, към които се били отправили. Тук освен това било мястото, където понякога шест месеца или дори година мисионерите изчаквали подходящ кораб, който да ги отведе до отредената им дестинация.
Тримата свещеници положили големи усилия да научат всичко възможно за Япония. За щастие, от времето на Луис Фройс[5] до сега е имало много сведения за Япония, изпратени от португалските мисионери, пребивавали там. Всички те описвали как новият шогун Иемицу[6] възприема политиката на репресии, още по-жестока от тази на баща му и на дядо му. Особено в Нагасаки през 1629 г., когато губернаторът на града Такенака Унеме прилагал възможно най-нечовешки и брутални мъчения над последователите на християнската вяра – потапяне на пленените в извори с кипяща вода, заставяне да се отрекат от вярата си и да я сменят с друга. Съществували описани безумни случаи, когато броят на жертвите достигал до шейсет-седемдесет на ден. Достоверността на тези сведения не можело да бъде поставена под съмнение – самият Ферейра изпращал новини с подобно съдържание до родината си. Във всеки случай младите мисионери трябвало още в началото да осъзнаят, че съдбата, която ще ги споходи след изнурителното пътуване, може да се окаже по-ужасна от всичко, с което са се срещали по пътя си досега.
Себащиау Родригеш се родил в известния с мините си град Таско и постъпил в семинарията, когато бил на седемнайсет. Хуан де Санта Марта и Франсишку Гарпе, и двамата произхождащи от Лисабон, били приятели с Родригеш още от времето, когато учили в семинарията към манастира в Кампо Лидо. Още от първите си години на семинаристи, докато израствали заедно или делели един чин, съвсем ясно помнели своя учител Ферейра, който ги въвел в тайните на богословието.
И сега, някъде там в Япония, живеел той – самият Ферейра. Родригеш и приятелите му не спирали да мислят как ли мъченията на японците са променили изражението на учителя – ясния му син поглед, меката светлина, обгръщаща лицето му. Невъзможно било да повярват, че ликът му е могъл да бъде изкривен от униженията, нито че падре Ферейра би могъл да се отрече от Бог или да загърби онази своя благост. Тримата решили на всяка цена да стигнат до Япония и да научат истината за съдбата на Ферейра.
На 25 март 1638 г. от устието на река Тахо величествено потеглила индийската флотилия под съпровода на поздравителни залпове, носещи се от крепостта Белем. След като получили благословение от епископ Жоао Даско, тримата мисионери се качили на борда на флагманския кораб „Санта Изабела“ заедно с капитана на цялата флотилия. Корабите бавно се откъснали от жълтите води на речното устие и когато по пладне навлезли в яркосиньото море, тримата мисионери се облегнали на палубата и не можели да откъснат очи от носа и планините, окъпани в златна светлина. Там били и червените стени на фермите. Църквата. Гласът на църковните камбани, изпровождащ мореплавателите, идвал от кулата и понесен от вятъра, навлизал в морето чак до палубата.
В онези дни, за да се стигне до източна Индия, е трябвало да се заобиколи цяла южна Африка. На третия ден от отплаването, когато минавала покрай западния бряг на континента, флотилията била застигната от ураган.
На 2 април стигнали до остров Порто Санто, скоро след това Мадейра и на 6 април Канарските острови, където валял непрестанен дъжд при пълно безветрие. Завлечени от приливното течение, те се отклонили с два градуса северна ширина и се озовали при бреговете на Гвинея.
Без дори и лек повей на вятъра, жегата била непоносима. За капак на всичко, зараза обхванала всички кораби и повалила голяма част от екипажите. Само на „Санта Изабела“ болните, стенещи по палубата и по пода на целия кораб, били повече от стотина. Родригеш и другарите му обикаляли навред и помагали при кръвопускането на заболелите.
На 25 юли, на празника на свети Яков, корабите най-сетне заобиколили нос Добра надежда. В същия ден се извила страшна буря, под напора на вятъра главното платно на гротмачтата на „Санта Изабела“ се откъснало и гръмко се сринало на палубата. Всички на кораба, включително и болните, се вкопчили в мачтите, за да спасят останалите платна от подобна участ. Точно когато ситуацията се позакрепила, корабът се ударил в подводна скала, която щяла да стане лобното място на „Санта Изабела“ , ако не били останалите съдове, които веднага се притекли на помощ.
След бурята отново последвало затишие. Платната се полюшвали безжизнено, само катраненочерната сянка на мачтата падала върху лицата и телата на болните, лежащи на палубата като мъртви. И така, дните минавали един след друг сред монотонните вълни на нажежената от слънцето морска шир. Различните премеждия удължили плаването и запасите от храна и вода привършвали, когато на 9 октомври най-накрая достигнали до заветната цел – Гоа.
Веднага след пристигането си в Гоа, тримата мисионери успели да се осведомят за ситуацията в Япония много по-подробно, отколкото биха могли в родината си. Научили, че пред октомври, годината преди да заминат, трийсет и пет хиляди християни се вдигнали на въстание с център Шимабара, което след последвалия кървав сблъсък с армията на бакуфу[7] било безмилостно потушено и всички въстанали, без значение млади, стари, мъже или жени, били жестоко избити. След конфликта районът бил напълно опустошен, тук-там само се мяркала някоя уплашена сянка, останалите живи християни един по един били заловени. Новината, която най-силно шокирала тримата свещеници, била, че в резултат от размириците японците са преустановили всички търговски връзки и обмена с родната им Португалия. Имало официална забрана за навлизането на португалски кораби в териториалните води на Япония.
Отчаяни, че няма да могат да проникнат в Япония на борда на роден кораб, тримата духовници пристигнали в Макао. Освен най-източна ключова база, свързана с делата на Португалия в региона, Макао бил и център на японо-китайската търговия. Веднага щом се озовали там, изпълнени с надежда и в очакване на рядък попътен късмет, Родригеш и приятелите му трябвало да се срещнат с апостолическия делегат, самия падре Валиняно, който бил в Макао по същото време и им отправил недвусмислено предупреждение. Според него мисията в Япония била безнадеждно загубена и мисионерската общност в Макао смятала за немислимо да се изпращат повече мисионери при така създалата се крайно опасна ситуация.
Още преди десет години падре Валиняно създал в Макао духовна академия за подготовка на мисионери, заминаващи за Япония и Китай. Освен това на него било поверено ръководството на местната йезуитска общност още от началото на гоненията на християни в Япония.
Относно Ферейра, когато тримата споделили, че след стъпването си на японска земя възнамеряват да издирват следите му, падре Валиняно им дал следната информация: от 1633 г. насам получаването на всякакви новини от тайно пребиваващите мисионери в Япония било рязко преустановено. От холандски мореплаватели, връщащи се от Нагасаки в Макао, се разбрало, че Ферейра е бил заловен в Нагасаки и подложен на мъчения чрез провесване в яма. След това не било известно да има нови сведения, няма и как да се проследят събитията, тъй като холандците отплавали насам в същия ден, в който Ферейра бил провесен в ямата. Знаело се също така, че Ферейра е бил подложен на кръстосан разпит от Иноуе – новоназначения губернатор, отговарящ за религиозните въпроси на провинция Чикуго. Валиняно още веднъж ясно заявил, че няма начин мисионерската общност в Макао да даде съгласието си за пътуване до Япония при сегашните условия. Такова било личното становище и на самия него.
В наши дни имаме възможност да се запознаем с няколко писма, написани от Себащиау Родригеш, съхраняващи се в португалския институт за изследване на историята на чуждите територии. Първото от тях започва по времето на горепосочения разговор с Валиняно, описващ ситуацията в Япония.
Първа глава
Мир на Господа! Слава на Христос!
Както вече Ви писах, на 9 октомври миналата година достигнахме до Гоа, а тази година от 1 май вече сме в Макао. Многото трудности по пътя бяха причина за крайното физическо изтощение на нашия брат Хуан де Санта Марта, който бе повален от малария с почти непрестанна висока температура. За огромно съжаление, само аз и Франсишку Гарпе можехме да посещаваме занятията в тукашната мисионерска академия, а прекрасният прием, който срещнахме там, до голяма степен ни помогна да възвърнем силите си.
Проблемът беше, че оглавяващият академията и пребиваващ тук вече десет години учител Валиняно от самото начало директно изрази несъгласието си с нашия план за плаване до Япония. В стаята му, откъдето се разкриваше гледка към пристанището, той ни каза следното: „Принуден съм да се откажа от идеята за изпращане на нови мисионери в Япония. За португалските търговски кораби е много опасно да плават в японски води, още преди дори да са достигнали сушата, вероятно ще трябва да се сблъскат с множество препятствия“.
Позицията на учителя беше разбираема. След 1637 г. японското военно-феодално правителство набеждава Португалия, че има пръст във вътрешните размирици в Шимабара, вследствие на което не само изцяло преустановява търговските отношения между двете страни, ами и разполага в японски териториални води военни кораби на протестантите – англичани и холандци, които да обстрелват всеки появил се наш търговски кораб.
„Въпреки това можем да проникнем тайно и с Божията помощ планът ни да успее – обади се Хуан де Санта Марта, мигайки с пълни с жар очи. – Правоверните по онези земи сега се лутат като стадо овце, изгубило пастира си. На всяка цена трябва да отиде някой, който да им върне куража и да разпали огъня от тлеещите въглени на вярата.“
При тези думи учителят Валиняно умислено сбърчи чело, без да продума. Без съмнение, до този момент душата му непрестанно се бе измъчвала, раздвоена между дълга му като глава на тукашната общност и мисълта за несретните вярващи и злочестата им съдба, изпълнена с гонения. Положил чело на дланите си, старият свещеник потъна в мълчание и дълго седя с лакти, опрени на масата пред себе си.
От прозореца на стаята в далечината се виждаше пристанището на Макао, морето беше алено от потъващото в него залязващо слънце, китайски джонки се носеха, разхвърляни тук-там като черни петна.
„Предстои и още една неизпълнена задача. Длъжни сме да узнаем дали учителят и на трима ни, падре Ферейра, се намира в безопасност…“
„Относно учителя Ферейра не сме научавали нищо ново след последните вести. Информацията, която се отнася до него, тъне в пълна неяснота. Освен това към този момент дори няма как да проверим каква всъщност е истината.“
„Значи, е жив?“
„И това даже не знаем… – от гърдите на падре Валиняно се изтръгна звук, наподобяващ нещо между изпъшкване и въздишка, а после той вдигна лице нагоре. – До 1633 г. редовно получавах писма от него, след което съвсем престанаха. Дали го е сполетяло нещастие и се е разболял, дали друговерците са го хвърлили в затвор, или както вие предполагате, е спечелил славата на мъченик… А може все още да е жив, да иска да изпрати писмо и да търси начин да го направи… За момента нищо не можем да кажем.“
Тогава учителят Валиняно не продума и думичка във връзка със слуха за падре Ферейра, за огъването му под натиска на мъченията на езичниците. И той като нас не искаше да позволи на мисълта за подобно нещо да помрачи образа на някогашния му съмишленик.
„Има и още нещо… – Учителят спря, сякаш първо да убеди себе си. – в Япония наскоро се е появил човек, който сее нещастие сред християните. Името му е Иноуе.“
Тогава за пръв път чухме това име. По думите на падре Валиняно, сравнен с Иноуе, досегашният губернатор на Нагасаки, Такенака, бе просто необуздан невеж човек.
И така, за да запечатаме добре в паметта си името на този японец, когото несъмнено ще срещнем по пътя си, след като най-сетне пристигнем на японска земя, ние няколко пъти, буква по буква, изрекохме И-н-о-у-е.
От последните вести, изпратени от японските християни в Кюшу, учителят Валиняно беше научил достатъчно за новия губернатор. Според тях след въстанието в Шимабара той се е посветил на мисията да бъде истински водач на репресиите срещу християнството и неговите последователи. С коренно различен подход от предшественика си Такенака, изпълнен с коварство, подобно на змия, прилагал с невероятна лекота умели тактики, които един по един пречупвали християни, удържали на какви ли не изтезания и заплахи досега.
„И тъжното е… – продължи падре Валиняно, – че преди е изповядвал нашата вяра и даже е приел светото кръщение.“
Навярно, по-нататък отново ще има повод да Ви разкажа за този потисник на вярата… Но най-важното, което трябва да споделя, е, че дори и крайно внимателният в преценката си на ръководител Валиняно в крайна сметка отстъпи пред ентусиазма ни, всъщност най-вече пред този на Гарпе, и даде зелена светлина на тайната ни мисия в Япония. И така, жребият вече бе хвърлен! Някак си бяхме успели да се доберем до тази далечна източна точка в името на посвещаването на японците в Христовата вяра и заради Божията слава. Това, което ни чакаше оттук нататък най-вероятно е несравнимо по-трудно и опасно от премеждията ни по море от Африка до Индийския океан. Но както се казва в Светото евангелие от Матей: „А когато ви гонят от тоя град, бягайте в другия“[8]. Думите от Откровението на свети Йоан постоянно отекваха в душата ми: „Достоен си, Господи, да приемеш славата, честта и силата…“[9].
Когато виждах тези думи пред себе си, всичко останало ми се струваше маловажно.
Както вече Ви писах, Макао е разположен в устието на голямата река Чукианг. Построен е на един от многобройните острови, които са разпръснати в залива, и както всички азиатски градове не е ограден с крепостна стена. Поради това не можеше ясно да се разбере къде са границите на града, копторите, в които живееха китайците, се ширеха, подобно на голямо сиво-кафяво сметище. Във всеки случай, който и наш голям или малък град да си представите, че прилича на тукашния, напълно бихте се разминали с истината. Казват, че в Макао живеят двайсет хиляди души, но тази цифра със сигурност е далеч от действителната. Това, което ни напомня на родината, са издигнатата в центъра на града официална резиденция на губернатора, търговската палата, построена в португалски стил, както и една покрита с каменни павета улица. Оръдията, охраняващи града, са насочили дулата си към залива, но за щастие, досега никога не сме ги виждали в действие.
Мнозинството от китайците не проявяват интерес към нашето учение. В този смисъл, както е казал свети Франциск Ксавие, „измежду всички страни от изтока Япония, без съмнение, е страната, най-подходяща да приеме християнството“. От друга страна, по ирония на съдбата, поради резултата от наложената от правителството на Япония забрана японски кораби да плават до чужди страни, търговията с коприна за района на далечния изток изцяло е преминала в ръцете на португалски търговци от Макао. Поради това се смята, че приходите от износа през тази година ще надхвърлят 400 000 сарафина[10], което, сравнено с печалбата от миналата и по-миналата година, показва увеличение с около 100 000 сарафина.
С днешното писмо трябва да Ви съобщя една прекрасна новина. Вчера най-сетне ни се удаде възможност да се срещнем с японец. Говореше се, че в Макао винаги е имало много японци, пристигащи по море – основно монаси и търговци, но след злополучния указ за затваряне на страната те рязко престанали да пътуват насам, а малкото останали в Макао се изтеглили в родината си. Когато попитахме падре Валиняно, дори и той ни увери, че в града няма японци, но ето че с помощта на щастливата случайност узнахме, че измежду китайците тук живее и един японец.
Вчера цял ден валя дъжд. Отправихме се към китайската част на града с надежда да открием джонка, подходяща за тайната ни мисия. На първо време се нуждаехме от един плавателен съд, както и наемането на капитан и няколко моряци. Дъждът само превръщаше окаяния пейзаж на Макао в още по-схлупен и жалък. Морето, улиците, всичко наоколо беше сякаш прогизнало в сива боя, китайците се бяха изпокрили в колибите си, подобни на обори, по разкаляните улици не се мяркаше жива душа. Докато гледах пътя пред себе си, не знам защо, се замислих за човешкия живот и ми стана тъжно.
Когато пристигнахме при препоръчания ни китаец, набързо му разказахме какво търсим и той веднага, сякаш отдавна е търсил удобен случай, разкри, че знае за един японец, който иска да се прибере в страната си. По наша молба домакинът изпрати малкия си син да го потърси и доведе.
Чудя се как ли да опиша първия японец, когото виждах през живота си. Един подпийнал човек много предпазливо влезе в стаята. Увит в парцали, около двайсет и осем-девет годишен мъж, името му бе Кичиджиро. От едва-едва изречените му отговори научихме, че е рибар от провинция Хидзен, близо до Нагасаки. Още преди събитията в Шимабара, веднъж бил отнесен навътре в морето, но за щастие, се е натъкнал на португалски кораб, който му помогнал. Дори и очевидно подпийнал, погледът на мъжа беше остър и хитър. Докато си говорехме, от време на време рязко извръщаше очи в друга посока.
„Християнин ли си?“, директно попита Гарпе, а японецът моментално се сви и млъкна като риба. Не ни стана ясно с какво този въпрос притесни събеседника ни. В началото Кичиджиро изобщо не беше словоохотлив, но постепенно под натиска на настойчивите ни молби малко по малко започна да ни описва картината на репресии над християните в района на остров Кюшу. Узнахме, че в село Курасаки, провинция Хидзен, пред очите му по нареждане на местния феодал двайсет и четирима християни били потопени във водата и подложени на мъчения. В морското дъно близо до брега били забити дървени прътове, за които един по един здраво завързали обречените. Настъпил приливът. Нивото на водата достигало някъде около чатала на жертвите, които постепенно изпадали в крайно изтощение и след около седмица всяка една частица от тях угасвала в агония. Замислих се дали римският император Нерон някога се бе сещал за толкова безжалостни начини за мъчение.
В хода на разговора станахме свидетели на нещо странно. Докато Кичиджиро, заваляйки думите, ни описваше смразяващите кръвта събития, неочаквано лицето му замръзна и той рязко млъкна. След това започна да размахва ръце, сякаш за да пропъди от паметта си страшния спомен. Помислихме си, че навярно измежду двайсет и четиримата правоверни мъченици, издъхнали на водните кръстове, Кичиджиро е познавал някого или дори че е имал приятели. Сигурно бяхме бръкнали с пръст в отворена рана, която не е трябвало да бъде докосвана.
„Но ти все пак си християнин, нали?“, настойчиво попита Гарпе.
„Не, не, не съм!“, енергично разтресе глава Кичиджиро.
„Разбрахме, че искаш да се върнеш обратно в Япония, нали? За щастие, имаме достатъчно пари, с които да осигурим джонка и да наемем капитан и моряци. Така че, ако искаш да се завърнеш…“
При споменаването на тези думи, жълтеникавите и замъглени от алкохола очи на японеца хитро заблестяха, от ъгъла на стаята, където беше се свил с притиснати към себе си колене, едва чуто, сякаш молеше за прошка, зашептя, че иска да се прибере обратно само за да се завърне в родното си място и да види родителите си, братята си.
Ние от наша стана, без много да се колебаем, започнахме преговори с цел да привлечем към нас този треперещ от страх мъж. В мръсната му и мрачна стая една муха не спираше да жужи и да обикаля в кръг. Пресушените от Кичиджиро бутилки алкохол се търкаляха по пода. Едно беше сигурно, когато пристигнехме на японска земя, щяхме да се окажем на съвършено непознато място. На първо време ще трябва да намерим някого, който да ни приюти, да се свържем с християни, които ще ни окажат ценно съдействие. Налагаше се да използваме Кичиджиро в тези първоначални наши задачи. Докато слушаше условията по бъдещото ни съвместно пътуване, Кичиджиро, все така с прегърнати колене, седеше на пода и обърнат с лице към стената, мълчаливо обмисляше. Най-накрая, без особено желание, даде съгласието си. Със сигурност за него това щеше да е рисковано приключение, но това, което го накара да отстъпи, бе мисълта, че ако изпуснеше този шанс, едва ли някога отново щеше да се добере до Япония.
Благодарение на подкрепата на падре Валиняно имахме реални шансове да се сдобием с голяма китайска джонка. Но колко крехки и нетрайни са човешките планове! Днес ни съобщиха, че плавателният съд, който очаквахме да получим, е бил нападнат и прояден от бели мравки. А имайки предвид, че тук би било много трудно да се сдобием желязо и смола…
В това си писмо пиша всеки ден, малко по малко, та затова май е заприличало на дневник без дати, но моля Ви, не губете търпение и продължавайте да четете. Преди седмица Ви споменах, че джонката, с която се сдобихме, беше нападната и проядена от бели мравки, но с Божията помощ, май вече успяхме да намерим начин как да се справим с неприятната ситуация. Планът е: от вътрешната страна да поставим дъски, с които да уплътним процепите, и после да отплаваме към Тайван. Ако спешните мерки помогнат и без проблем стигнем до набелязаната дестинация, планирахме от там директно да се насочим към Япония. Разбира се, ще се молим на Господ да не бъдем застигнати от голяма буря насред Източно китайско море.
За съжаление, трябва да започна с тъжни новини. Както вече Ви бях споменал, Санта Марта, напълно изтощен от дългото изнурително пътуване, беше повален от малария. Без никакво подобрение, на легло в една от стаите на Академията, той отново е с много висока температура и целият трепери в ужасна треска. Едва ли можете да си представите едрия като скала мъж в сегашното измършавяло и изтормозено тяло. Очите му са зачервени и сълзящи, а влажните кърпи, наложени на челото му, за секунди стават горещи, все едно са били киснати във вряща вода. Би било немислимо в това състояние да го вземем с нас в Япония. А и падре Валиняно беше категоричен, че ако упорстваме да не го поверим на тукашните медицински грижи, ще бъде принуден да забрани заминаването ни.
„Първо ще тръгнем ние – успокояваше го Гарпе – и ще проправим пътя за теб, братко, за да дойдеш, когато оздравееш.“
А дотогава, кой би могъл да знае дали Марта ще надвие болестта и ще продължи напред и дали ние няма да се превърнем в плячка за неверниците като толкова много други християни.
С гъсто избуяла брада от хлътналите бузи до брадичката, Марта мълчеше, вперил поглед в далечината през прозореца. От тук виждахме залязващото слънце, което, подобно на обвита във влажен слой червена кристална сфера, потъваше в пристанището и в морето. За какво ли мислеше в този момент нашият другар и съмишленик? Навярно на Вас, който го познавате от дълго време, ще ви е лесно да отгатнете… За деня на отплаването ни от устието на река Тахо, получили благословията на епископ Даско и на Ваше Преосвещенство. За дългото и трудно плаване. За жаждата и болестите – една през друга съпътствали кораба. Питаше се в името на какво понесохме всичко това. Защо достигнахме до този разпадащ се град насред далечния изток? Ние, духовниците, сме достойно за съжаление племе, появило се на този свят само за да се посвети на нуждите на човешките същества, затова няма по-самотна и жалка гледка от свещеник, чиято отредена мисия е била осуетена. Що се отнася до Марта, след пристигането ни в Гоа той ревностно изразяваше дълбоката си почит към свети Франциск Ксавие – всеки ден ходеше до гроба на светеца, починал именно в Индия, и отправяше молитви някак си да успеем да стигнем до Япония.
Ние пък от своя страна всеки ден се молехме болният по-скоро да се оправи, дори и един ден по-скоро, но за беда, състоянието му не беше задоволително. Въпреки това Бог, както винаги, дарява човек с най-добрата съдба, която не е възможно да бъде прозряна от съзнанието ни. Остават само две седмици до заминаването и дано чудото на Божието всемогъщество ни помогне всичко да бъде наред.
Ремонтът на купената от нас джонка вървеше много бързо. След като укрепихме с нови дъски поразените от мравките места, изглеждаше съвсем като нова. Надявахме се двайсет и петимата китайски моряци, които намерихме благодарение на падре Валиняно, някак си да успеят да ни изведат в японски води. Те имаха толкова изнемощял и болнав вид, все едно не бяха яли с месеци, но силата на жилестите им ръце смайваше всички ни. Тънките им ръце с лекота пренасяха тежките сандъци с храна – напомняха ми досущ на железни ръжени. Оставаше ни само да чакаме попътен вятър.
Колкото до нашия японец Кичиджиро, то той наравно с китайците пренасяше багажи, помагаше за слагането на платната, а ние, без да се отпускаме, внимателно наблюдавахме характера на този японец, в чиито ръце може би щяха да се окажат лостовете на бъдещата ни съдба. Това, което бяхме разбрали за него досега, е, че притежаваше много хитър нрав и че тази хитрост се пораждаше от слабостта на този човек.
Неотдавна случайно станахме свидетели на неприятна сцена. Когато надзирателят на китайците беше наблизо и следеше работата изкъсо, Кичиджиро очевидно се преструваше, че работи с най-голямо старание, а когато се отдалечеше – веднага започваше да се разтакава. В началото китайците си траеха, но не след дълго им прикипя и започнаха да го налагат. Дотук добре – нищо необичайно. Изуми ни това, което последва. Повален на земята и сритан от трима моряци, Кичиджиро беше пребледнял като призрак и коленичил в пясъка, изглеждаше толкова жалък, молейки за пощада. Това поведение беше много далеч от всичко, което бихме нарекли християнски стоицизъм и добродетел, то показваше само малодушието на един слаб човек. Кичиджиро вдигна лице, цялото полепнало с пясък, избълва нещо неразбираемо на японски, от бузите, от носа му се разхвърча слюнка, смесена с пясък. В този момент като че ли получихме прозрение за причината, поради която той изведнъж млъкна като риба, когато заговорихме за японските християни. Изглежда, че докато говореше, Кичиджиро трепереше от страх дори от думите, които излизаха от собствената му уста. Така или иначе, благодарение на нашата намеса едностранната караница затихна и оттогава винаги когато ни видеше, японецът ни удостояваше със сервилна усмивка.
„Ти наистина ли си японец?“, Гарпе зададе един от типичните си въпроси с нотка на дистанцираност в гласа, а Кичиджиро отговори утвърдително с увереност, но с изненада в гласа си. Гарпе силно вярваше в образа на онези японци, за които много мисионери бяха написали, че са „народ, който не се бои дори и от смъртта“. От едната страна са японците, които, потопени във вода и изтезавани пет дни, и за миг не биха се огънали, а от другата страна са мекотели като Кичиджиро – човека, на когото ще трябва да поверим съдбата си в Япония! Вярно е, че ни е обещал да ни помогне да се свържем с християни, които да ни приютят, но вече не знаехме до колко можем да разчитаме на тези обещания.
Независимо от изложеното тук, дори и за миг не си помисляйте, че енергията и ентусиазмът ни са намалели. Напротив, даже ми става смешно при мисълта, че ще поверя бъдещето си на мъж като Кичиджиро. Като се замисля, нашият Бог също е поверил съдбата си на хора, недостойни за доверието му. И ако в сегашната ни ситуация нямаме друг избор, освен да вярваме на Кичиджиро, то избираме да му вярваме.
Има нещо, което е доста смущаващо, и то е, че Кичиджиро изпитва неутолима жажда за алкохол. В края на всеки работен ден, изглежда че използваше цялата си надница, получена от надзирателя, за да си купи пиене, а когато се напиеше, представляваше трудно описуема гледка. Предполагаме, че докато се наливаше, искаше да притъпи някакви отчетливи спомени, които живееха дълбоко в душата му.
Нощта в Макао настъпи с протяжния и мрачен вой от сигналните тръби на войниците, охраняващи крепостта. И в тукашния манастир правилата бяха сходни с тези у дома: след като вечерята приключеше, следваше вечерна служба за благословия в параклиса, а после свещеници и монаси със свещ в ръка се отправяха към отделните килии, където се отдаваха на уединение. По каменната настилка във вътрешния двор преминаха трийсетина послушници. Светлината в килиите на Гарпе и Санта Марта угасна. Тук сякаш Земята наистина свършваше.
Под светлината на свещта седях с отпуснати на коленете си ръце, вперил неподвижен поглед пред себе си. Отново и отново изпитвах усещането, че се намирам на непознато за Вас място, място, което през целия си живот няма да посетите, място на самия край на света. Изпълва ме съвсем необяснимо, сякаш пулсиращо чувство – зад клепачите ми се разстила безкрайното страшно море, израстват пристанищата, през които минахме, и гърдите ми се свиват болезнено. Със сигурност присъствието ми в този никому неизвестен източен град е като сън, а при мисълта, че всъщност съм буден, ми идва силно да изкрещя, че това е чудо. Наистина ли се намирам в Макао? Все още ми е трудно да повярвам, че просто не сънувам.
Тишината на нощта се нарушаваше от сухо шумолене – по стената пълзеше голяма хлебарка.
„…Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.“[11] Такива са били думите на възкръсналия Иисус, когато по време на вечеря се е явил на учениците си. Мислено следвам светите думи и пред очите ми изплува образът на Христос. Как ли е изглеждало лицето Му? Въпрос, който Библията отминава с мълчание. Както добре знаете, ранните християни са си представяли Иисус в образа на пастир. С късо наметало и семпла туника, с една ръка, хванала крачето на положено на плещите му агне, а друга му ръка, държаща овчарска тояга – външен вид, подобен на този на много от младежите в нашата страна. Такъв е бил благият лик, който са носели в сърцата си тогавашните християни. След това източната култура го изобразява с дълъг нос, къдрава коса, черна брада – създава се лик на Иисус с източни черти, а впоследствие картините на много средновековни художници придават на образа Му царско величие. Но тази вечер за мен лицето Му е като това на запазеното в манастира „Борго Сансеполкро“. Видях го още докато бях семинарист в духовната академия, но си го спомням така ясно, все едно е било вчера. Единият му крак е подпрян на гроб, в дясната си ръка държи кръст, призоваващият му поглед е насочен право към мен и както тогава, на брега на Тиберийско море, когато три пъти е призовал учениците: „Паси овцете Ми. Паси овцете Ми. Паси овцете Ми“[12], ликът му излъчва дързост и Божествена сила. Изпитвам любов към този лик. Винаги съм бил привлечен от образа на Христос така, както мъж бива привлечен от този на любимата си.
Останаха само пет дни до заминаването ни. Към Япония не носим абсолютно никакъв багаж освен собствените си сърца, затова изцяло сме отдадени на духовни приготовления. Не изпитвам желание да пиша повече за Санта Марта. В крайна сметка Бог не дари бедния ни другар с радостта на жадуваното излекуване. Но всичко, сторено от Бог, е за добро. Вероятно съвсем скоро с Божията помощ тайно ще бъде подготвена важна мисия, отредена само за него.
Втора глава
Мир на Господа! Слава на Христос!
Как ли на скромен лист хартия да побера и опиша многобройните събития, с които съдбата ме срещна през последните два месеца. Освен това в момента дори не съм сигурен, че писмо ми ще стигне до Вашите ръце. Въпреки всичко чувствам, че трябва да пиша, и продължавам да го правя, защото осъзнавам, че е мой дълг да предам на тези след мен събитията, които ми се случват.
През осемте дни плаване след напускането на Макао корабът ни беше благословен с необикновено хубаво време. Небето беше синьо и ясно, платната – доволно издути от вятъра, непрестанно виждахме цели стада от летящи риби да пръскат сребрист блясък, докато изскачаха измежду вълните. В литургиите, които всяка сутрин Гарпе и аз изнасяхме на кораба, не пропускахме да отправим благодарност към Всевишния за безметежното плаване. Не след дълго ни връхлетя първата буря. Случи се през нощта на 6 май. Силен вятър изви първо от югоизток. Двайсет и петимата опитни моряци се захванаха да свалят всички платна, на фокмачтата закачиха едно малко платно, нощта напредваше и докато единственото, което можехме да сторим, бе да се оставим на вълните и вятъра, в предната си част джонката се пропука и всичко наоколо започна да се пълни с вода. През цялата нощ не спряхме да натикваме парцали в пукнатината и да изгребваме водата.
Когато мракът започна да изсветлява, бурята най-сетне утихна. Моряците, аз и Гарпе, изтощени до краен предел, можехме само да се проснем между балите с товари и да се взираме нагоре към големите черни облаци, носещи дъжда на изток. В този момент сърцето ми ме отведе деветдесет години назад при учителя свети Франциск Ксавие, който като нас се е стремял към Япония, заобиколен от трудности, много по-големи от нашите. Със сигурност и неговият поглед е бил зареян към зората след отминалата буря, в млечнобялото небе. И не е бил само той. След това десетки години десетки мисионери и семинаристи са плавали покрай Африка, преминали са през Индия, прекосили са това море, за да посеят семената на вярата в Япония. Епископ Де Секейра, падре Балиня, Органтино, Гомес, Помелио, Лопес, Грегорио – толкова са много, че би било невъзможно да бъдат изброени. Много сред тях, също като падре Жил де ла Мата, споделили съдбата на потъващия си кораб, с очи до последно вперени в японския бряг. Кое им е помагало да изтърпят ужасните мъчения и ги е зареждало с неудържима страст да продължават напред? В този момент аз вече знаех отговора. Всички те дълго са съзерцавали небето – млечнобелите облаци, пътуващите на изток черни облаци. Какво са си мислели в този момент? Аз знам и този отговор.
Откъм частта с товарите дочухме жалния глас на Кичиджиро. Докато траеше бурята, това страхливо същество, без почти с нищо да помогне на моряците, се беше свряло между два сандъка с багаж и трепереше с посиняло от ужас лице. Навсякъде около него се белееха следи от повръщано, на кратки интервали се чуваше тихо бръщолевене на японски.
Отначало и ние като китайските моряци наблюдавахме Кичиджиро с погнуса. За уморените ни уши японското му мърморене изобщо не представляваше интерес, но съвсем неочаквано на фона на непонятните японски думи долових такива като „грация“ и „Санта Мария“. Не можех да повярвам, че този мъж – същинско прасе, зарило лице в собствения си бълвоч, без съмнение, два пъти едно след друго произнесе „Санта Мария“.
Гарпе и аз се спогледахме. Възможно ли бе този човек да споделя нашата позиция – това влечуго, което през цялото ни пътуване не само, че с нищо не беше полезно, ами всячески ни се пречкаше? Не. Това е невъзможно. Вярата не би могла да превърне човек в такъв страхливец.
„Ти християнин ли си?“, попита Гарпе.
Кичиджиро повдигна лице, обилно изцапано с бълвоч, жално ни погледна и хитро се измъкна, като реагира, сякаш не е разбрал въпроса ни, по лицето му премина тънка мазна усмивка. Японският ни спътник имаше навик да се усмихва подмазвачески на всеки, на когото му паднеше. Мен не ме дразнеше особено, но на Гарпе винаги му ставаше противно, когато го видеше да се хили по този начин. А как ли само щеше да се ядоса суровият Санта Марта.
„Зададох ти въпрос – повиши тон Гарпе. – Отговори ми, без да увърташ. Ти християнин ли си, или не си?“
Кичиджиро енергично заклати глава. Китайските моряци се показваха тук-там между сандъците с багаж и гледаха насам с поглед, изразяващ нещо средно между любопитство и погнуса. Ако Кичиджиро е християнин, защо му е да го крие от нас, свещениците? Предполагам, че се страхуваше да не би, когато пристигнем в Япония, да издадем на властите, че сам е разкрил истинската си вяра. От друга страна, ако изобщо не е християнин, защо тогава, когато бе скован от страх, от устата му излизаха думи като „грация“ и „Санта Мария“? При всички положения този мъж привлече любопитството ми и се надявах скоро малко по малко да разбера какво крие от нас.
До днес все още не бяхме забелязали земя на хоризонта или силует на остров. Небето се простираше в сиво, само от време на време някой слънчев лъч пронизваше джонката и чак натежаваше на клепачите ми. Угнетени от мрачни мисли, можехме само да съзерцаваме студеното море, където вълните оголваха зъби досущ като бели бивни. Но Бог не ни беше изоставил.
Един моряк, който лежеше като умрял на кърмата, изведнъж скочи и започна да вика. Сочеше хоризонта, откъдето към нас летеше малка птичка. Прекосила морето, птичката кацна, отпусна крила на мачтата и образува черна точка на фона на разкъсаните от бурята платна. Безброй малки клонки бяха започнали да се носят към нас по повърхността на водата – знак, че сушата вече ни очаква. Докато се усетим, радостта ни се превърна в безпокойство. Ако това наистина бе Япония, не трябваше да бъдем забелязани дори и от най-малката лодка. Рибарите в нея, без съмнение, незабавно ще докладват на управниците, че джонка, превозваща чуждоземци, е доплавала до японски води.
В очакване да падне мракът, Гарпе и аз, като две кучета, се снишихме и се свихме между сандъците с багажа. Моряците оставиха вдигнато само малкото платно на фокмачтата и полагаха усилия да останем колкото се може извън полезрението на показалата се точка, наподобяваща суша.
Сред дълбоката нощ джонката отново се раздвижи с възможно най-безшумния си ход. За щастие, нямаше луна, цареше пълен мрак и никой не забеляза придвижването ни. Постепенно приближавахме бряг, висок около половин левга. Забелязахме, че навлизаме в залив, отляво и отдясно на който се извисяваха стръмни планински склонове. Погледът ни прехвърли брега и тогава в дълбочината за пръв път видяхме група от невзрачни и сбутани къщици.
Пръв във водата до брега нагази Кичиджиро, след това аз и Гарпе също потопихме телата си в студеното море. Това Япония ли е? Или сме достигнали до остров, принадлежащ на друга страна? Честно да Ви кажа, нито един от нас тримата нямаше никаква представа.
Докато чакахме Кичиджиро да проучи ситуацията, ние с Гарпе се притаихме в една вдлъбнатина край брега и търпеливо зачакахме. Дочухме звук от стъпки в пясъка, които приближаваха към нас. Тъкмо докато, притаили дъх, изстисквахме мокрите си дрехи, пред нас, без да ни забележи, премина старица с увито около главата парче плат и с кошница на гърба. След като стъпките ѝ заглъхнаха в далечината, отново навсякъде настъпи тишина.
„Той няма да се върне. Повече няма да се върне. Къде ли се дяна пустият му страхливец?“, нареждаше Гарпе с отчаяние в гласа. Аз дори си мислех, че ни чака още по-лоша съдба. Кичиджиро да не е избягал. Да ни е предал като истински Юда… И всеки момент пратениците на управата, водени от него, да дойдат за нас. „Тогава Иуда, като взе една чета войници и слуги от първосвещениците и фарисеите, дохожда там с фенери, светила и с оръжия – зашептя Гарпе. – А Иисус, знаейки всичко, каквото щеше да стане с Него….“[13]
В този момент трябваше да мислим за нощта в Гетсимания, когато нашият Бог поверява съдбата си изцяло в ръцете на хората. Душата ми се бе стегнала до болка от проточилото се време пред неизвестността. Беше наистина страшно. Капка пот се спусна от челото към окото ми. Започнах да долавям звука от стъпките на множество наемници. Към нас приближаваха страховито горящи в мрака запалени факли.
Някой протегна факла в нашата посока и на треперещата светлина се появиха червено-черните очертания на грозновато лице на дребен старец, докато около него се скупчваха пет-шест млади мъже, които сведоха към нас погледи, пълни с недоумение. „Падре, падре“, зашептя старецът и се прекръсти. От гласа му почувствахме доброта и загриженост. Не бяхме и дръзвали да си мечтаем, че пристигайки тук, ще чуем „Падре!“, изречено на скъпия ни роден език. Разбира се, възрастният човек надали знаеше други думи на португалски, но това, че пред очите ни се прекръсти, беше знак, който веднага ни свърза. Това бяха японски християни. Напълно зашеметен, бавно се изправих и стъпих на пясъка. Най-накрая наистина бях на японска земя. В този момент почувствах, че реално осъзнавам какво се случва.
Кичиджиро се спотайваше зад останалите с типичната за него сервилна усмивка. Отстрани изглеждаше като същински плъх, ако стане нещо, винаги готов да се втурне да бяга. Прехапах устни от срам. Нашият Бог винаги е поверявал съдбата си на всеки, когото е срещал по пътя си. Защото е обичал хората. А ето ме мен, изпълнен с недоверие към един човек, наречен Кичиджиро.
„Бързо! Да тръгваме! – тихо, но настойчиво ни подкани възрастният мъж. – Не можем да си позволим да бъдем видени от жентилес[14]…“
Жентилес – още една португалска дума, която чувам от тях! Без съмнение, свети Франциск и другите учители след него са били тези, които са ги научили на тези думи. Колко ли мъчителни усилия са били необходими, за да се обработи тази безплодна пустош, да се разоре и да се подхрани? От посетите семена са покълнали филизи, пълни с живот, и от сега нататък най-важната ни мисия с Гарпе ще бъде да ги отгледаме.
През нощта ни скриха под ниския покрив на една от техните колиби. В съседство имаше плевня, от където се носеше натрапчива миризма, но ни увериха, че навсякъде другаде би било опасно за нас. Ако неверниците ни откриеха, ничие сърце, в каквато и да било ситуация, не би трепнало пред това, да ни издаде, само и само да получи няколкостотин сребърника за награда.
Чудех се как Кичиджиро успя толкова бързо да намери християните…
На другия ден, още по тъмно, аз и Гарпе, преоблечени като селяни, водени от двама от младите мъже, които срещнахме снощи, се качихме на планината зад селото. Местните вярващи искаха да ни настанят в по-безопасна за нас колиба, използвана преди за горене и съхранение на въглени. Непрогледна мъгла се стелеше над дърветата и пътеката, по която вървяхме. Не след дълго мъглата се превърна в ситен дъжд.
Когато стигнахме до колибата, за пръв път ни разказаха повече за новото място, на което се намирахме. Това бе рибарско селце, наречено Томоги, разположено на шестнайсет левги от Нагасаки. Селото наброяваше не повече от двеста къщи, но разбрахме, че преди време почти всички негови жители са били покръстени.
„А какво e положението сега“, попитах аз.
„Падре – обади се млад мъж, на име Мокичи, който ни бе последвал до тук, – сега нищо не можем да направим. Ако разберат, че сме християни, ще ни убият.
Няма как да опиша с думи радостта им, неговата и на другаря му, когато свалихме от вратовете си нашите малки кръстчета и им ги подарихме. И двамата коленичиха на земята, изпълнени с благоговение, притискаха кръстчетата върху челата си и дълго мълвяха думи на благодарност. Несъмнено от много отдавна не бяха държали кръст в ръцете си.
„Сред вас има ли свещеник? – попитах аз, а Мокичи поклати глава, докато силно стискаше ръката ми. – А братя монаси?“
Оказа се, че през последните шест години бедничките хора не бяха срещали монах, да не говорим за свещеник. Преди това японският свещеник Мигел Мацуда и пратеникът на йезуитския орден падре Матео де Корос тайно са поддържали контакт със селото и околността, но през октомври 1633 г. и двамата се прощават с този свят вследствие на крайно изтощение.
„Как се справяхте през тези шест години с кръщенията и другите тайнства?“, попита Гарпе.
Нищо не трогна сърцата ни повече от историята, с която Мокичи и спътникът му отговориха на въпросите ни. Споделяйки я тук с Вас, непременно бих искал да стане достояние на всички висшестоящи от нашия орден. И не само на тях, историята заслужава да бъде оповестена на цялата Римокатолическа църква. Докато слушах, спомних си за словата в Евангелието от Марко: „И други паднаха на добра земя и почнаха да дават плод, който поникна и порасна; и принесоха: едно трийсет, друго шейсет, а трето сто…“[15]. Без да имат свещеник или монаси, в условия на жестоки гонения от страна на управниците, хората някак си бяха съумели да създадат своя тайна християнска общност.
Например организацията в Томоги е работила по следния начин: измежду вярващите се е избирал един по-възрастен християнин – старейшина, който е действал с функциите на свещеник… Ще го опиша така, както го чух от Мокичи.
Старецът, когото срещнахме вчера на брега, е наречен джисама[16] – заема най-високата позиция в йерархията; пази духа и тялото си чисти и неопетнени и когато в селото се роди дете, на него се поверява извършването на светото кръщение. Под джисама на стълбицата стоят група от мъже, наречени тосама[17], чиято роля е да разпространяват сред вярващите молитвите и принципите на учението. Последната обособена група от жители на селото са определени като мидеши[18] и тяхната задача се състои в това, с всички усилия да поддържат жив затихващия пламък на вярата.
„Подобни християнски общности сигурно са изградени и в други села, не само в Томоги?“, попитах аз въодушевено.
Мокичи поклати глава. Впоследствие разбрах, че в тази страна изключително голямо значение се придава на кръвното родство. Всички жители на дадено село имат помежду си силни родствени връзки и често се отнасят към хората от другите села враждебно, като към чужденци.
„Да, падре, ние се доверяваме само на своите. Ако в друго село узнаят за нашата общност, веднага ще ни издадат на властта. Шпионите за един ден обикалят по няколко села.“
Въпреки всичко помолих Мокичи и останалите да потърсят вярващи в съседните малки и големи села. Нужно беше колкото се може по-бързо да се оповести, че на тази опустошена и изоставена земя отново са дошли свещеници, носещи кръста със себе си.
Бих искал накратко да Ви опиша образа, който животът ни придоби с настъпването на следващия ден. Съвсем като в епохата на римските катакомби, отслужвахме богослужение, когато нощта навлизаше в най-тъмната си фаза, а на разсъмване, стаено очаквахме вярващите да дойдат при нас в планината. Всеки ден двама от тях ни носеха оскъдна дажба храна. Изслушвахме изповеди, учехме ги на молитви и основни принципи на християнството. Денем държахме вратата на колибата плътно затворена, без да издаваме нито звук, да не би някой, минаващ случайно наблизо, да ни усети. Разбира се, бе забранено да палим огън, чийто дим несъмнено би ни издал.
Вярвам, че в селата и островите на запад от Томоги също са останали християни, но в сегашната ни ситуация дори главата си не можем да подадем навън. Все пак не спирах да се надявам, че в скоро време ще намерим някакъв начин да изпълним дълга си и да открием и други изоставени и изолирани християнски общности.
Трета глава
През юни в тази страна започва дъждовният сезон. Казаха ни, че дъждът се лее без прекъсване повече от месец. С началото на периода контролът на властите леко отслабва, затова имах намерение да използвам това време и да обиколя околностите в търсене на други скрити християни. Искаше ми се, колкото се може по-скоро те да разберат, че не са напълно изоставени.
Никога досега не се бях замислял с колко висок житейски смисъл е наситена мисията на един проповедник. Като кораб, носещ се без посока сред бурното море. Такъв бе начинът, по който се чувстваха сега японските християни. Без до тях да има нито свещеник, нито брат монах, които да вдъхват мъжество на душите им, малко по малко те изпадаха в отчаяние до момента, в който съвсем щяха да се залутат в мрака.
Вчера пак цял ден валя. Разбира се, този дъжд не бе нищо друго, освен предвестник на същинския дъждовен сезон, който щеше да последва. В продължение на целия ден слушаме меланхоличния звук от падащи капки върху гъстия храсталак, обгръщащ колибата ни. От време на време дърветата се поклащаха, като шумно изтръскваха водата от себе си, и всеки път ние с Гарпе, долепени един в друг, надничахме към заобикалящия ни свят навън през малките цепнатини на дървената врата. Беше само вятър, а в гърдите ни се надигаше чувство, подобно на гняв – колко ли още щеше да продължи това съществуване? Бяхме станали нетърпими един към друг и дори най-незначителният и невнимателен жест предизвикваше яростните ни погледи. Ден след ден, нервите ни бяха опънати до краен предел.
Но нека Ви разкажа по-подробно за хората в село Томоги. Това са бедни селяни, които едва свързват двата края, като някак си отглеждат сладки картофи и някои житни култури в нивиците си не по-големи от три хектара. Нямаше някой, който да притежава оризище. При вида на обработените участъци земя, някъде високо сред планинските зъбери, изпитвах не толкова възторг от трудолюбието на тези хора, колкото от дъното на сърцето си ми беше жал за тях заради горчивината на несретния живот, който водеха. И при все тази нищета, губернаторът на Нагасаки вземаше от тях непоносимо високи данъци. От толкова дълги години насам тези селяни са се трудили като добитък; и също като добитък са умирали. И ако нашата вяра се е разпространила в този край със скоростта, с която жадната пресъхнала земя поглъща напояващата я вода, това е само защото е дала на тези изстрадали души човешката топлота и съчувствие, непознати преди за тях. За първи път те са срещнали някого, който се е отнесъл с тях като с човешки същества. Добротата на нашите мисионери е това, което е докоснало сърцата им.
Още не съм успял да се срещна с всички хора от Томоги. Така е, защото от страх да не ни открият копоите на властта, през нощта до нашата малка колиба успяваха да се изкачат само по двама селяни. Когато чувах от устата на тези неграмотни души да мърморят португалски и латински думи, като „деус“, „ангело“, „беато“[19] и други, не можех да сдържа неволния си смях. Тайнството на изповедта те също наричаха на развален португалски „конхисан“, раят е „параис“, адът – „инхерно“. За съжаление обаче, за нас не само имената им бяха трудни за запомняне, но и буквално онемявахме пред еднаквостта на лицата им. Често бъркахме Ичизо със Сейсуке, а жената Оматцу бъркаме с друга, която се казваше Саки.
Вече Ви писах за Мокичи, затова сега ще Ви разкажа с няколко думи за други двама християни. Ичизо е мъж на около петдесет години, който идва при нас през нощта, а по израза на лицето му можеш да решиш, че винаги е сърдит. По време на литургията, а пък и след това той никога не обелва и дума. Всъщност изобщо не се сърдеше, просто такъв бе естественият израз на лицето му. Бе много любопитен и с тесните си, покрити с бръчици очи следеше изключително внимателно всяко движение, всеки жест, мой или на Гарпе.
Оматцу, както ни бяха разяснили, бе по-голямата сестра на Ичизо. Преди много време бе загубила мъжа си и сега бе вдовица. Вече два пъти дойде до нашата колиба, придружена от племенницата си Сен, като винаги носеше на гърба си кошница с храна за нас. Подобно на Ичизо, и тя бе много любопитна и заедно с племенницата ѝ не сваляха очи от нас с Гарпе, докато се храним. А каква храна само?! Вие даже не можете да си представите колко оскъдна беше тя – няколко печени сладки картофа и вода. И докато ние с Гарпе ги поглъщахме, двете жени се смееха с явно задоволство.
„Нима сме ви толкова смешни? – не издържа веднъж Гарпе и попита с раздразнение: – Толкова ли смешно ядем?“
Двете жени не разбраха и дума от това, което той каза, но избухнаха в смях и лицата им се набръчкаха, подобно на лист хартия.
Нека ви разкажа още малко за това тайно християнско общество. Както вече Ви писах, в селската им общност има джисама и тосама. Джисама отговаря за тайнството на кръщението, а тосама помагат на вярващите с молитвите и отговарят на въпроси от катехизиса. Тосама са запознати с християнския календар на празниците и съответно обучават вярващите в тях. По думите на селяните Коледа, разпети петък, Великден и други християнски празници се честват съобразно напътствията на тосама. Няма нужда да Ви казвам, че те не могат да отслужат празнична литургия, тъй като тук няма свещеник; те просто се събират в нечий дом и тайно се молят пред поставено пред тях старинно свещено изображение (също и изричат молитвите си на латински – Патер Ностер, „Аве Мария“ и т.н.), а в почивките между молитвите си говорят за всякакви незначителни неща, за да може, ако внезапно се появят стражари, всичко да изглежда като обикновено събиране.
След бунта в Шимабара владетелят на този регион насочил всичките си усилия към преследване на криещи се християни. Стражите на управата започнали ден след ден да обикалят наоколо, като внимателно оглежали всяко едно село, дори понякога ненадейно нахлували в някоя къща, когато никой не би могъл да очаква.
Например от миналата година имало издаден указ, който забранявал издигането на ограда или жив плет между съседни къщи. Така се целяло да има достатъчно видимост между тях и ако някой забележел нещо подозрително да може веднага тайно да съобщи. Всеки, който докладвал за християнски свещеник, каквито бяхме и ние, получавал награда от триста сребърника; за донос срещу християнски брат наградата била двеста сребърника; а просто за вярващ християнин – сто. Помислете само какво изкушение било това за тези мизерстващи селяни. Затова и тукашните християни не се доверяваха на хора от околните села.
Както вече Ви писах, лицата както на Мокичи, така и на Ичизо, и на джисама са абсолютно безизразни, застинали, подобно на кукли. Сега напълно разбирам защо. Те не смеят да проявяват нито тъга, нито радост. Дългата принуда да водят таен живот бе превърнала лицата на тези християни в истински маски. Каква горчива, скръбна участ! Така и не можех да проумея защо Господ стоварва върху тези клетници такива страдания.
В следващото си писмо ще Ви разкажа за съдбата на падре Ферейра, когото търсехме, както и за Иноуе (навярно си спомняте за мъжа, когото падре Валиняно нарече в Макао най-страшния човек в Япония). Моля Ви, предайте моя нисък поклон и обещание за молитви на декана на семинарията, учителя Лусио де Санктис.
Днес отново валеше. Гарпе и аз лежахме в тъмнината върху сламата, която ни служеше за легло, и се чешехме. По врата и гърба ми пъплеха дребни буболечки, така че за спане и дума не можеше да става. През деня японските въшки си стояха притихнали, но през нощта изпълзяваха и се разхождаха по цялото тяло – нагли, безсъвестни твари!
В такава дъждовна нощ едва ли някой щеше да се изкачи до колибата ни, така че имахме възможност за почивка – не само на телата ни, но и на нервите ни, опънати до краен предел от напрежението през деня. Заслушан в шума от поклащащите се дървеса, мислите ми ме пренесоха отново към падре Ферейра.
Селяните от Томоги нямаха никаква информация за него. Със сигурност до 1633 г. учителят нелегално бе изпълнявал мисията си в Нагасаки, отдалечен на шестнайсет левги от тук. И точно тогава, през тази година, подобно на скъсана нишка, се преустановява и кореспонденцията му с Валиняно в Макао. Чудя се дали все още бе жив. Или както говореха слуховете, подобно на куче, бе пълзял пред неверниците, отричайки се от всичко, на което бе посветил живота си? А ако е жив, то къде ли е и какви ли чувства изпитва, докато се вслушва в гнетящия шум на дъжда?
„Да предположим… – вдигнах глава към Гарпе, който беше напълно погълнат от борбата си с въшките, – че отидем в Нагасаки, може пък да успеем да открием християни, които да познават падре Ферейра.“
В тъмнината Гарпе спря да се върти и два-три пъти сухо се изкашля, след което каза:
„Ако ни хванат, това ще е краят. И това няма да е проблем само за нас двамата. Селяните около нас също ще пострадат. Във всеки случай не бива да забравяме, че ние сме последната опора на християнството в тази страна.“
От устата ми се отрони въздишка. Гарпе се надигна от сламеното си ложе, в тъмнината осезаемо почувствах втренчения му в мен поглед. Пред очите ми едно след друго изникваха лицата на Мокичи, Ичизо и другите младежи от Томоги. А не можеше ли някой друг да отиде в Нагасаки вместо нас? Не. И това бе невъзможно. Всеки от тях имаше семейство, за което да се грижи. Битието им беше устроено различно от нашия живот на свещенослужители, които нямахме ни жени, ни деца.
„А ако помолим Кичиджиро?“
При това мое предложение Гарпе тихичко се засмя. В съзнанието ми се възстанови сцената на кораба – силуетът на страхливеца Кичиджиро, заровил лице в нечистотия, молещ за милост двайсет и петимата моряци…
„Не говори глупости! – каза рязко Гарпе. – На него за пет пари не може да се разчита.“
После и двамата потънахме в продължително мълчание. Дъждът ромолеше по покрива на малката ни колиба така, сякаш пясък се стичаше в пясъчен часовник. Нощта и самотата се бяха слели в едно.
„И нас ли… все някога ще ни заловят, както падре Ферейра?“, промърморих аз.
„Остави това, ами в момента много повече ме тревожат проклетите въшки, които пълзят по гърба ми!“, каза Гарпе и се засмя.
Откакто бяхме дошли в Япония, той поддържаше бодрия си дух. А може би нарочно се преструваше, като с доброто си настроение искаше да окуражи както мен, така и самия себе си. Честно казано, и аз не мислех, че ще ни хванат. Човек е странно същество – като че ли някъде дълбоко в сърцето му винаги живее надеждата, че за разлика от всички останали, точно него съдбата ще избави от опасностите. Както когато в мрачен и дъждовен ден въображението ти рисува в далечината хълм, озарен от слаб слънчев лъч, така и аз не можех да си представя себе си, хванат от японците – нито конкретният миг, нито фигурата ми в този момент бяха ясни в съзнанието ми. В малката ни убога колиба, в която се намирахме, се чувствах в пълна безопасност. Наистина не знаех откъде ми хрумна това. Странно, нали?
След като три дни валя, дъждът най-сетне спря. Разбрахме го ясно по слънчевия лъч, който проникваше през процепите на вратата.
„Хайде да излезем за малко навън“, предложих аз, а Гарпе радостно се усмихна и кимна в знак на съгласие.
Когато открехнахме надулата се от влагата врата, от дърветата, подобно на фонтан, нахлу веселият глъч на пеещи птици. Никога преди това не бях предполагал, че мога да бъда толкова щастлив от това, че съм жив.
Седнахме до колибата и свалихме дрехите си. Подобно на бял прах, въшките бяха полепнали по вътрешността на шевовете на дрехите ни и докато ги смачквах една по една с камък, в мен се надигна неописуемо облекчение. Дали подобно чувство не изпитваха винаги и стражарите, когато убиваха християни?
В гората все още се носеха облаци от мъгла, но през дърветата се виждаха синьото небе и далечното море. Селце, подобно на Томоги, се бе впило в бреговата ивица, все едно бе стрида.
След продължителния затвор в колибата отново стояхме на открито и отказвайки се от борбата с въшките, жадно поглъщахме с поглед човешкия свят.
„Всичко изглежда да е наред! – засмя се Гарпе, разкривайки белите си зъби, докато седеше, преливащ от щастие, обърнал към слънцето голите си гърди, покрити с фин златен мъх. – Не знам защо толкова се паникьосахме. От сега нататък трябва от време на време да си доставяме удоволствието поне да се погреем на слънцето!“
И така, ден подир ден се нижеха безоблачни дни; ние ставахме все по-безстрашни, започнахме да излизаме на разходка сред гористия склон, напоен с аромата на млади листа и мокра земя. Гарпе наричаше колибата за въглени „манастир“. И докато се разхождахме на воля, ме разсмиваше, като казваше:
„Хайде обратно към нашата обител, да си похапнем топъл хляб и мазна супа. Но на ония обесници, японците, нищо няма да кажем!“
Спомняхме си за живота, прекаран с Вас в манастира „Сент Ксавие“ в Лисабон. Естествено, тук нямаше откъде да намерим бутилка вино или парче месо. Единствената ни храна бяха печени сладки картофи и варени зеленчуци, които ни носеха селяните от Томоги. Но затова пък бяхме в безопасност и от дъното на сърцето ми растеше увереността, че сме закриляни от Бог.
Една вечер, както винаги, седяхме на един камък между горичката и колибата и разговаряхме. Лъчите на залязващото слънце проникваха през листата на дърветата; една голяма птица, изписвайки огромна черна дъга в светлината на свечерилото се небе, отлетя към хълмовете в далечината.
„Следят ни! – рязко промълви Гарпе с тих, но остър глас, без да отлепва поглед от земята. – Не мърдай, стой, където си!“
Чак сега ги видяхме. На фона на възвишението, огряно от бледата светлина на залязващото слънце, пред шубраците, откъдето бе излетяла птицата, стояха двама мъже и гледаха към нас. Ясно бе, че не са от познатите ни селяни от Томоги. Ние застинахме неподвижно, като каменни статуи, молейки се залязващото слънце да не освети лицата ни.
„Еееей! Има ли някой тук? – Двамата мъже от хълма се провикнаха високо. – Еееей! Има ли някой тук?“
Да отговорим ли, или да мълчим? Една-едничка дума можеше да ни издаде и затова, уплашени, не проронихме и звук.
„Спускат се по хълма и идват насам… – прошепна тихо Гарпе, както си седеше на камъка. – Не, не. Не идват, а се връщат обратно.“
Те се отдалечиха към долината, като фигурите им ставаха все по-малки. Не беше ясно обаче дали са успели да ни видят, докато са стояли на хълма, в светлината на залязващото слънце.
Тази нощ в планината се качи Ичизо с още един мъж, Магоичи, който принадлежеше към тосама. Докато им разказвахме какво се бе случило по залез-слънце, очите на Ичизо се присвиха и погледът му се прикова в една точка насред колибата. Дълго остана така замълчан, после се изправи, каза нещо на Магоичи, след което двамата мъже започнаха да махат дъските от пода. Около фитила на лампата, плуващ в рибено масло, кръжаха комари. Ичизо взе лопатата, висяща на вратата, и започна да копае в земята. На отсрещната стена се отразяваха сенките на двамата мъже, които размахваха лопати. След като изкопаха достатъчно дълбока яма, която да побере и двама ни, те постлаха дъното ѝ със слама, а отгоре покриха дупката с дъски, като ни дадоха да разберем, че оттук насетне, възникне ли опасност, това ще бъде скривалището ни.
От този ден нататък много внимавахме и гледахме повече да не излизаме от колибата, а през нощта да не палим никаква светлина.
Следващото събитие се случи пет дни по-късно. Беше късно през нощта и току-що бяхме кръстили двама мъже от групата на тосама и едно бебе, донесено от Оматцу. Това беше първото кръщаване след идването ни в Япония и разбира се, в малката колиба нямаше нито свещи, нито музика – единственият атрибут на церемонията беше една счупена селска купичка за чай, която ни служеше за светената вода. Но за мен това беше много по-вълнуващо от която и да било литургия и в най-богатата катедрала – гледката на плачещото бебе насред мизерната колиба, успокояващата го Оматцу, стоящия на стража пред вратата мъж, Гарпе, тържествено произнасящ подобаващи молитви. Навярно само свещеник мисионер, изпратен в чужда страна, може да изпитва такова щастие. Когато напръскаха челцето на бебето със светена вода, то се намръщи и заплака. Главичката му беше малка, очичките – тесни, личицето му не след дълго щеше да се превърне в лице на селянин, като това на Мокичи и Ичизо. Ще мине време и това дете, също като баща си и дядо си, щеше да превива гръб над това бедно, нищожно парче земя, обърнато към мрачното море, щеше да се труди като добитък и щеше и да умре като добитък. Но нали Иисус не бе умрял заради красивите и добродетелните. Лесно е да умреш за красивите и добродетелните, но е трудно да дадеш живота си за нищожните и разлагащите се – и в този момент много ясно го осъзнавах.
След като си отидоха, изтощени, се мушнахме в сламата. В колибата още миришеше на рибено масло, което мъжете бяха донесли със себе си. Въшките отново бавно полазиха по гърбовете и бедрата ни. Колко ли дълго бях спал? Гарпе, както обикновено, силно и оптимистично хъркаше, тъй че заспах малко, след което напълно се разбудих. Стори ми се, че някой леко разклаща вратата. Отначало помислих, че вятърът, който се извиваше от долината, бе прехвърлил горичката и притискаше вратата. Изпълзях тихо от сламата в тъмнината и вкопчих пръсти в дъските на пода, под които се намираше тайната дупка, която Ичизо бе изкопал за нас.
Звукът от мърдането на вратата замря и чух тих, жаловит мъжки глас:
„Паадре… Паадре…“
Това не беше сигналът, уговорен със селяните от Томоги. Бяхме се разбрали, ако е някой от тях, да чукне три пъти леко по вратата. Събудилият се най-сетне Гарпе, без изобщо да помръдва, също наостри уши.
„Падре! – прозвуча отново жаловитият глас. – Ние… няма защо да се боите от нас…“
Мълчахме в тъмното, затаили дъх. И най-слабоумният стражар би могъл да ни постави подобен капан.
„Не ни ли вярвате? Ние сме от село Фуказава…От много време не сме виждали свещеник. Искаме да изповядаме греховете си.“
Примирили се с мълчанието ни, те престанаха да тропат по вратата и стъпките им тъжно се отдалечиха. Хванах вратата в порив да изляза. Така да бъде! Беше ми все едно дали са стражари, заложили ни капан. „Ами ако тези хора са християни?“, чух един глас силно да отеква в сърцето ми. Та аз съм свещеник, родил се, за да служа на хората. Що за позор би било да пренебрегна дълга си пред лицето на физическия страх!
„Спри! – рязко се обади Гарпе. – Ти си луд…“
„Нека съм луд. Това е мой дълг!“
Отворих вратата. Бледата лунна светлина бе обсипала в сребро дърветата и цялата земя. Каква нощ само!
Двама мъже, облечени в дрипи, сякаш бяха просяци, се бяха свили като кучета на земята и гледаха насам.
„Падре, не ни ли вярвате?“, обърнаха се те към мен.
Забелязах, че краката на единия са целите покрити с кръв. Сигурно се бе набол на някоя съчка, докато се бе катерил нагоре по планината. И двамата бяха почти припаднали от изтощение. И нищо чудно. Идваха чак от островите Гото, на двайсет левги от тук, криейки се от служителите на властта.
„От доста време сме в планината. Преди пет дни се бяхме скрили на онзи хълм и гледахме насам.“ Единият от тях посочи в посока към хълма от отсрещната страна на колибата ни. Явно онзи ден по залез-слънце тъкмо тези двамата съсредоточено ни бяха наблюдавали от височината.
Пуснахме ги вътре и им дадохме от сухите сладки картофи, които Ичизо бе донесъл. Те ги сграбчиха жадно с две ръце и се нахвърлиха върху тях като диви зверове. Стана ясно, че от два дни почти нищо не са яли.
Малко по малко се разприказвахме. Преди всичко искахме да научим кой им беше казал за нас.
„Каза ни един християнин от нашето село, на име Кичиджиро.“
„Кичиджиро?“
„Да, падре.“
Те седяха свити, подобно на диви зверове, в сянката на маслената лампа, с усти, натъпкани с картофи. Почти всички зъби на единия бяха изпочупени, но се усмихваше по детски, разкривайки само два, останали цели. Вторият седеше неподвижно и напрегнато заради присъствието на чуждоземните проповедници.
„Но Кичиджиро не би трябвало да е вярващ?…“
„Не, не, падре, Кичиджиро си е християнин.“
Не точно такъв отговор очаквахме. Но и самите ние се бяхме чудили дали той всъщност не беше поклонник на християнската вяра.
Ситуацията малко по малко се проясняваше. Излизаше, че Кичиджиро е отрекъл се от вярата си християнин. Преди осем години по анонимен сигнал от злостен доносник хванали Кичиджиро и цялото му семейство и ги отвели на разпит. Заповядали им да стъпват върху свещено изображение с лика на Иисус, но братята и сестрите му се възпротивили, само Кичиджиро след няколко заплахи от стражарите изкрещял, че загърбва вярата си. Братята и сестрите му били хвърлени в затвора, него го освободили, но той така и не се завърнал в родното си село.
Говорело се, че са видели страхливеца в деня на изгарянията на клада – някъде сред тълпата около мястото за екзекуция. И че с лице, покрито с кал, и приличащ на бездомно куче, неспособен да гледа мъките на близките си, скоро напълно се изгубил сред тълпата.
Тези двамата ни разказаха още по-удивителни неща. В селото, известно като Одомари, селяните били успели да се спасят и да избегнат преследването на властите, като до един останали християни. И не само в Одомари. В съседните малки и по-големи села – Мияхара, Дозаки и Егами, имало много тайни християни, които само се престрували на будисти. От много време те чакали един ден ние, проповедниците, да пристигнем отново от далечни морета и да им помогнем, давайки им благословия.
„Падре, от много време не сме слушали литургия и не сме се изповядвали. Само казвахме молитвите си – каза мъжът с окървавените крака. – Елате по-скоро в нашето село, падре. Ние и децата учим на молитви, и те мечтаят за деня, в който ще видят свещеник.“
Мъжът с жълтите изпочупени зъби отвори уста, изглеждаща като пещера, и потвърди с кимване. Рибеното масло в лампата гореше и издаваше звуци като от пукащи се бобови зърна. Как можехме Гарпе и аз да откажем на подобна молба? До днес се бяхме държали като пълни страхливци. В сравнение с тези японски селяни, дошли при нас, изранили краката си, спали под открито небе, ние изглеждахме жалки нищожества.
Небето просветляваше и в колибата нахлу прохладният въздух на млечното утро. Колкото и да ги уговаряхме, те отказаха да се пъхнат в сламата; вместо това заспаха седнали, обгърнали коленете си с ръце. Накрая лъчите на сутрешното слънце проникнаха през пролуките между дъските и озариха колибата ни.
Два дни по-късно обсъдихме с християните от Томоги нашето отиване в Гото. В края на краищата се реши Гарпе да остане тук, а аз да се опитам да се свържа с вярващите в Гото, като остана при тях за пет дни. Селяните не приеха плана особено радушно. Някои дори изказаха опасения, че това може би е някакъв опасен капан.
В нощта на уречения ден хората от Гото тайно дойдоха да ме посрещнат до брега на Томоги. Бях облечен като японски селянин. Мокичи и още един мъж ме придружиха до брега и ме качиха в лодката, която бяха приготвили за мен. Нямаше луна и морето изглеждаше черно като смола, чуваше се само ритмичният плясък на веслата. Мъжът, който гребеше, не пророни и дума. Когато излязохме в открито море, вълнението се усили.
Внезапно ме обзе страх. В душата ми се загнезди подозрение. Ами ако се окаже, че както предположиха селяните в Томоги, този гребец е посредникът, който ще ме предаде на властите? Защо не беше дошъл онзи с наранените крака или другият – дето нямаше зъби? Вгледах се в японската физиономия пред мен. Тя бе безизразна и злокобна, като на Буда; сгърчих се в предната част на лодката не от студ, а от страх. „Така или иначе, длъжен съм да вървя!“, казвах си аз.
Наоколо се простираше черното нощно море, в небето нямаше никакви звезди. След около два часа в непрогледната нощ, различих катраненочерна сянка на остров, която бавно да се движеше успоредно с лодката ни. Най-накрая разбрах от гребеца, че това трябва да е остров Кабашима, граничещ с остров Гото.
Когато слязохме на брега, ми се зави свят от клатенето на лодката, от умората и напрежението. Сред тримата рибари, които ни очакваха, съзрях лика на Кичиджиро с неговата сервилна и малодушна усмивка, която отдавна не бях виждал. В селото нямаше никаква светлина, а отнякъде долиташе яростен кучешки лай.
Беззъбият селянин не беше преувеличил: рибарите и селяните от остров Гото наистина чакаха с нетърпение идването на свещеник. Още не знаех как най-добре да се справя с работата. Нямах време дори за сън. Те идваха в моя дом един подир друг, напълно пренебрегнали забраната над християнството.
Кръщавах децата. Изслушвах изповедите на възрастните. Дори и денят да преваляше, потокът от хора не секваше. Приличаха ми на армия, маршируваща през пустиня, която най-накрая е достигнала оазис с извор – така идваха при мен – копнеещи за глътка вода. Полуразрушената селска къща, която ми служеше за църква, беше претъпкана от телата им, приближаваха устни плътно до мен, за да изповядат греховете си, а от тях се носеше такава смрад, че ми идеше да повърна. Даже болните, пълзейки, идваха до тук.
„Чуйте ме, падре… Изслушайте ме!… Падре…“
А най-смешното нещо беше Кичиджиро. Нищо не беше останало от предишния човек, сега той се държеше важно, беше героят на селото и всички го превъзнасяха до небесата; а той ходеше с гордо вдигната глава. Каквото и да говорим обаче, ако не беше той, аз, свещеникът, едва ли щях да попадна тук, затова и имаше право да се перчи. Така че нищо чудно, че всичките му минали прегрешения, включително и отричането от Христовата вяра, изглеждаха напълно забравени. Предполагам, че този пияница така е разкрасил цялата история за Макао и нашето морско пътешествие, че сигурно е представил идването ни в Япония като своя лична заслуга.
И въпреки това, нямах никакво желание да го ругая. Лекомисленото му дърдорене ми досаждаше, но не можех да отрека, че до голяма степен му бях задължен. Посъветвах го да се изповяда и той послушно си призна всички минали грехове.
Казах му никога да не забравя думите на нашия Бог: „И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен“[20].
При тези думи Кичиджиро се сви на земята, подобно на бито куче, и започна с ръка да удря главата си. По природа този човек бе малодушен и страхлив и от него не можеше да се очаква мъжество. Дълбоко в себе си обаче той бе добър човек; затова строго му казах, че ако иска да превъзмогне слабостта и страха си дори и пред най-нищожното насилие, трябва да търси лек не в пиенето, а единствено в силата на вярата.
Дълго съпътствалата ме представа за това място се бе оказала вярна. Какво жадуваха да получат чрез мен японските селяни? Христовото учение бе помогнало на тези хора, които работеха и умираха като скотове, за първи път да намерят пътя, който им позволяваше да хвърлят оковите си. Будистките бонзи ги третираха като добитък. Дълго време те бяха живели с мисълта, че животът е даден на човек единствено за да се примирява.
До днес съм кръстил трийсет души – деца и възрастни. И не само местни жители – вярващите тайно идваха при мен през планините от Мияхара, Кудзушима и Харадзука. Изслушах над петдесет изповеди. В деня, отреден за почивка, след литургията за първи път казах молитва заедно с тях и говорих с тях на японски. Селяните ме гледаха с очи, пълни с любопитство. Докато говорех, пред мисления ми взор изникна образът на нашия Бог, произнасящ проповед на планината, и си представих хората, насядали или коленичили около него, запленени от думите му. Защо ли така ясно си спомнях лицето Му? Вероятно защото в Светото писание никъде не бе описано. И точно защото нищо не се упоменаваше, всички детайли на лика Му бяха плод на моето въображение. Още от детството ми безброй пъти бях приютявал Неговия образ в душата си така, както човек идеализира лицето на любимата си. Докато бях семинарист или по времето, прекарано в манастира, когато през нощта не можех да заспя, красивото Му лице възкръсваше в сърцето ми.
Несъмнено си давах сметка колко опасни са тези събирания. Рано или късно, властите щяха да надушат действията ни.
И тук не знаеха нищо за учителя Ферейра. Срещнах двама възрастни християни, които го бяха виждали. От разказите им можах само да разбера, че близо до Нагасаки, в място, наречено Шинмачи, учителят Ферейра бе успял да създаде приемен дом за болни хора и деца, изоставени от майките им. Разбира се, това се бе случило, преди гоненията над християните да станат толкова сурови. Докато ги слушах, пред очите ми съвсем ясно изникна ликът на учителя – кестенявата му брада и леко хлътналите му очи… Мислех си дали се бе докоснал до тези нещастни японски християни, както някога до нас, студентите, когато поставяше приятелска длан на раменете ни.
„А този свещеник… – попитах нарочно старците. – Страшен ли беше?“
Единият от тях вдигна поглед към мен и категорично поклати глава. Сякаш треперещите му устни искаха да промълвят в отговор, че никога досега не бе срещал по-мил човек от него.
Преди да отпътувам за Томоги, научих местните жители как да си създадат християнска общност, подобна на тази в Томоги. Точно така, имам предвид тайно създадената от християните в Томоги общност във времето, когато са били напълно лишени от свещеник. Научих ги как да изберат свой джисама и да назначат тосама. В сегашните им условия това беше единственият начин да продължат да преподават катехизиса на по-младите и децата им. Местните жители приеха с интерес съветите ми, но когато се стигна до избора на джисама и назначаването на тосама, започнаха да спорят – абсолютно по същия начин, както избирателите в Лисабон. И сред тях, разбира се, Кичиджиро най-упорито търсеше почести и настояваше да бъде избран.
И още нещо, към което искам да насоча вниманието ви. Тукашните селяни, подобно на тези от Томоги, постоянно ме молят за кръстчета, свети изображения, медальони. И когато им казвам, че всички подобни предмети са останали на кораба, те изглеждат силно разочаровани. Накрая се принудих да скъсам броеницата си и да им я раздам мънисто по мънисто. Фактът, че японските селяни се отнасят с подчертано благоговение към подобни предмети, не бе нещо лошо, но по някакъв начин това предизвикваше в мен странна тревога. Питах се дали така не се заблуждаваха.
На шестата нощ пак тайно ме качиха в лодката и загребахме обратно през нощното море. Чуваше се монотонният звук от скърцането на греблата и плискащата се в лодката вода, а Кичиджиро стоеше на носа и тихичко припяваше. Спомних си необяснимия страх, който изпитвах преди пет дни, идвайки насам в същата тази лодка, и не можах да сдържа смеха си. Сега всичко беше наред. Да, така си мислех.
Откакто бяхме пристигнали в Япония, нещата се подреждаха по много по-благоприятен начин, отколкото си бях представял. Изобщо не се налагаше да предприемаме прекомерни рискове; успявахме да намерим нови и нови групи християни; и до ден днешен стражарите на властта не бяха усетили нищо за нашето съществуване. Даже си помислих дали пък учителят Валиняно в Макао не преувеличаваше опасността от японските репресии. Изведнъж сърцето ми се изпълни с някакво усещане между радост и щастие. Това бе чувство на блаженство от осъзнаването, че животът ми имаше смисъл. В тази напълно непозната за Вас страна, на края на света, да, аз бях полезен на хората.
Вероятно поради тези емоции, обратният път не ми се стори толкова дълъг. Даже се учудих, когато лодката заора в пясъка на брега, сякаш натъкнала се на препятствие… нима вече бяхме в Томоги?
Притаих се на брега и останах да изчакам посрещането на Мокичи и приятелите му. Дали пък подобни предпазни мерки вече не бяха излишни? С удовлетворение си спомних за онази нощ, когато за първи път Гарпе и аз стъпихме на японска земя.
Чуха се стъпки.
„Падре…“
Изпълнен с радост, скочих и протегнах за поздрав изцапаната си с пясък ръка.
„Падре, бягайте! Бързо бягайте! – скорострелно изрече Мокичи, побутвайки ме напред. – В селото има стражари.“
„Стражари?“
„Да, падре, стражари. Проследиха ни.“
„Знаят ли за нас?“
Мокичи енергично поклати глава и каза, че все още не са усетили, че се крием тук.
След това, дърпан за ръка от Мокичи и Кичиджиро, затичах в обратна посока, далеч от селото. Озовахме се в полето и максимално снишени сред ечемичените класове, се отправихме към планината, където беше колибата ни. Тихо закапа ситен дъжд. Постепенно започваше японският дъждовен сезон.
Четвърта глава
Междувременно ми се отвори възможност отново да Ви напиша писмо. Както вече отбелязах в предишното, когато се върнах от мисията в Гото, властите правеха обиск в селото и като се замисля, че с Гарпе останахме невредими, чувство на благодарност изпълва цялото ми сърце.
За щастие, преди още стражарите да пристигнат в селото, тосама незабавно се бяха разпоредили да се скрият всички изображения, разпятия и други подобни предмети, които биха могли да ги изложат на опасност. Трудно е да се опише колко полезна в този момент се бе оказала въпросната християнска общност. Когато властите пристигнали, селяните най-невъзмутимо работели на нивите си с невинно изражение на лицата, а джисама отговорил на всички въпроси, демонстрирайки пълно неведение, давайки само неясни и уклончиви отговори. Находчивостта на селяните се проявила в умението им пред тираните да играят ролята на глупаци. След дълги разправии, изтощени и отчаяни от това, че тъй или иначе, нищо няма да постигнат, чиновниците напуснали селото.
Докато ни разказваха всичко това, изпълнени с гордост, Ичизо и Оматцу широко се усмихваха. В израженията на лицата им прозираше хитрост, характерна за хората, свикнали да бъдат угнетявани.
Само един въпрос не ми даваше мира – кой бе разкрил на властите за съществуването ни? Замислих се, че със сигурност това не бе никой от познайниците ни от Томоги, макар че самите те вече бяха започнали да се отнасят с недоверие един към друг. Безпокоя се само да не би това да разруши тяхната сплотеност.
Като изключим това, селото, в което отново се завърнах, беше напълно спокойно. Колибата ни е пълна със светлина; чува се кукуригане на петел някъде от подножието на хълма; пред очите ни са нацъфтели червени цветя, които покриват земята като килим.
Завърналият се заедно с нас в Томоги Кичиджиро се е превърнал в тукашната знаменитост. Лесно опияняващ се от похвали, той обикаля от врата на врата и както говорят, перчи се и преувеличава разказите си за случилото се в Гото. Какво радушно посрещане ми били устроили хората от онзи остров, колко му били благодарни, че ме е довел – говори ли, говори и обикаля наляво-надясно, а селяните все го гощават с храна, понякога даже и със саке.
Веднъж Кичиджиро дойде до колибата ни подпийнал, придружен от двама-трима младежи. Наперено ни заговори и честичко поглаждаше загорялото си понапълняло лице: „Ей, падре! Ей ме нà, тук с вас. А щом е тъй, хич не му мислете!“. Момчетата го гледаха със сериозна доза уважение, а той, още по-въодушевен, подхвана песен. След като попя, пак повтори: „Щом съм с вас, хич не му мислете!“. След което се опъна на пода и непробудно заспа. Не знам дали бе добряк, или пък бе душата на компанията, но в него имаше нещо, което не ти дава да му се разсърдиш сериозно.
А сега, позволете ми да Ви разкажа малко за ежедневието на японците. Разбира се, става дума за наблюдаваните от нас селяни от Томоги; ще изложа разказите, които чух от тях, без изобщо да ги променям, но тези сведения далеч не дават представа за цяла Япония.
Най-напред трябва да знаете, че тукашното население живее в такава нищета и бедност, каквито няма даже и в най-затънтените кътчета на Португалия. Дори и богатите селяни ядат само два пъти годишно ориз, който е предназначен за висшите прослойки на японското общество. Обичайната им храна са сладки картофи, ряпа и други подобни зеленчуци, а напитката им е питейна вода, която подгряват. Понякога изравят корените на различни растения и се хранят с тях. Начинът, по който седят, е своеобразен. Напълно е различен от нашия. Коленете им са опрени на земята или на пода и подобно на нас, когато приклякаме, седят върху петите си. За тях това е позата за почивка, но за мен и Гарпе беше болезнено, докато свикнем с този ужасен обичай.
Почти всички покриви на къщите им са от слама, а самите къщи са мръсни и зловонни. В цялото село Томоги само две семейства притежават крава и кон.
Местният феодал има неограничена власт над своите подопечни, много по-голяма от кралската власт в християнските държави. Годишните налози са изключително високи, наказанията върху неплатилите са безмилостни. Всъщност бунтът в Шимабара е реакция срещу феодала, предизвикана от непоносимите страдания от наложените данъци. Разказаха ни например как преди пет години тук, в Томоги, властите взели за заложници жената и децата на някой си Модземон и ги хвърлили във водния затвор[21] само заради пет неплатени торби ориз. Селяните са роби на самураите, но над всички тях стои феодалът. За самураите оръжието е от изключителна важност и всички те, независимо от ранга им, от тринайсет-четиринайсетгодишни носят на пояса си къс и дълъг меч. Властта на феодала над самураите е безгранична и ако пожелае, той може да убие когото си поиска и да конфискува имуществото му.
Японците не покриват главите си нито през зимата, нито през лятото, а дрехите им изобщо не предпазват от студа. Те стрижат косите си така, че главите им изглеждат голи, като само отзад на врата оставят дълъг кичур коса, която връзват на опашка. Будистките свещеници бръснат целите си глави. Но не само те. Казват, че и много други, след като се оттеглят от предишните си дела, както и някои самураи, също бръснат главите си …
…Пиша Ви непредвидено, понеже искам да Ви разкажа, колкото се може по-точно, какво се случи на 5 юни, но може би ще се огранича само с кратко изложение. И досега не мога да си обясня как опасността надвисна над нас. Обстоятелствата ни притискат, затова нямам възможността да Ви пиша дълго и изчерпателно.
На 5-и, около обед, ни се стори, че долу в селото става нещо необичайно. През дърветата до нас достигаше непрекъснат кучешки лай. В ясен, напълно тих ден от далечината до нас нерядко идваха слабо лаене на кучета или кудкудякане на кокошки, и в тези звуци нямаше нищо необичайно – даже напротив, те ни носеха някакъв вид утеха насред уединението ни. Но днес, неизвестно защо, сякаш с кожата си усещахме тревога. Обзети от неприятно предчувствие, отидохме до източния край на горичката, за да видим какво става. Оттук се откриваше чудесна гледка към селото.
Първото нещо, което привлече вниманието ни, беше бял облак от прах над пътя, който опасваше брега и водеше към селото. Какво беше това? Изведнъж от селото изскочи неоседлан кон и се понесе в бесен галоп. Петима мъже – очевидно не селяни, стояха на изхода на селото и препречваха пътя така, че никой да не може да се промъкне.
Веднага разбрахме, че стражарите бяха дошли да претърсят селото. Препъвайки се, Гарпе и аз се втурнахме обратно към колибата, взехме всичко, което можеше да ни издаде, и го заровихме в дупката, изкопана от Ичизо. Като приключихме с това, събрали отново смелост, решихме още по-внимателно да наблюдаваме селото.
Там цареше гробна тишина. Бялото пладнешко слънце изгаряше безмилостно пътя и селото, като единствената гледка, която се откриваше, бяха черните сенки на убогите селски къщи, полегнали на пътя. Незнайно защо не се мяркаше жива душа, даже кучешкият лай отпреди малко вече не се чуваше. Цялото Томоги бе заприличало буквално на запустели руини. Въпреки всичко усещах нещо страховито в тишината, обгърнала селото. С всички сили започнах да се моля. Да, прекрасно знаех, че молитвите не са нещо, което служи за благоденствие и късмет на този свят, но макар и да го знаех, не можех да не се моля тази зловеща, надвиснала посред бял ден тишина да напусне колкото се може по-скоро Томоги.
Отново залаяха кучета и по пътя затичаха стражарите, които бяха завардили изхода от селото. Сред тях видяхме стареца, когото наричаха джисама, овързан с въжета. Един самурай, възседнал кон и нахлупил черна широкопола шапка, извика нещо, мъжете се наредиха в една линия зад пленения старец и се втурнаха напред, поглеждайки предпазливо през рамо. Самураят замахна с камшик препусна сам по пътя, вдигайки облаци бял прах около себе си, но внезапно спря и се обърна назад. Все така ясно си спомням: фигурата на коня, застинал с два вдигнати предни крака във въздуха, отдалечаващия се, влачен от стражарите, залитащ старец. Подобно на мравки, силуетите дълго напредваха по огрения от пладнешкото слънце път, като постепенно се смаляваха, докато накрая съвсем се изгубиха.
През нощта узнахме подробностите от Мокичи, който дойде в планината, придружен от Кичиджиро. Стражарите се появили някъде преди обед. За разлика от преди, този път селяните не могли да узнаят предварително, че Томоги ще бъде обискирано. Самураите нахлули, крещейки заповеди на хората си, и препускали из цялото село, докато селяните се щурали объркани напред-назад.
Дори след като осъзнали, че в нито една от къщите няма да намерят християнска следа, те не се предавали, не се оттегляли, както предния път. Самураите събрали селяните на едно място и обявили, че ако те сами не си признаят, ще вземат заложник. Всички мълчали, никой не проронвал и дума.
„Винаги стриктно си плащаме данъците. Съвестно изпълняваме наложения ни от държавата труд –старателно убеждавал самурая джисама. – И умрелите си погребваме по будистките обичаи…“
Без да го удостои с отговор, самураят мълчаливо го посочил с края на камшика си. Хората му, стоящи на група отзад, веднага метнали въжета върху стареца и здраво го омотали.
„Чуйте внимателно! Дотук с измислените оправдания! Имаме свидетел, според когото отскоро сред вас са се появили тайни привърженици на християнската ерес. Този, който честно разкрие отговорните за това скверно поведение, ще получи награда от сто сребърни монети! Но ако не си признаете, след три дни ще дойдем отново за още един заложник! Така че, добре си помислете!“
Селяните стояли като истукани и мълчали. Мъже, жени, деца – всички мълчали. И така, християните дълго, дълго време стояли изправени срещу враговете си. Връщайки лентата назад, ми просветна, че очевидно точно тогава ние сме се взирали от планината към селото – в момента на абсолютната тишина.
Самураят обърнал коня си и размахвайки камшик, се отправил към изхода на селото. Вързаният за коня джисама паднал, изправил се, паднал отново и конят го повлякъл. Мъжете го подхванали и го изправили.
Това бе инцидентът на 5 юни, така както го бяхме чули.
„Да, падре, ние и думичка не обелихме за вас! – отрони Мокичи, чинно положил ръце на коленете си, покрити от селската дреха. – И ако стражарите пак вземат, че дойдат, пак нищичко няма да кажем! Каквото и да става, няма да кажем!“
Не каза ли той тези думи, защото бе забелязал сянката на тревога, преминала за момент през лицата ни? Ако е така, изпитвам срам. Нищо чудно, че дори Гарпе, който обикновено във всяка една ситуация запазваше доброто си настроение, сега гледаше към Мокичи с поглед, пълен с болка.
„Но както е тръгнало, май ще дойде момент, когато всички вас може да вземат за заложници…“, промълви Гарпе.
„Да, падре, но и тъй да стане, все ще си мълчим.“
„Не, не можем да го допуснем. Подобре ще е да напуснем планината. – Докато говореше, Гарпе се обърна към мен и Кичиджиро, който уплашено седеше до Мокичи. – Не можем ли например да избягаме на неговия остров?“
При тези думи страхът надвисна над цялото лице на Кичиджиро, но той не обели и дума. Беше ясно, че при такъв обрат на нещата този малодушен, слабохарактерен мъж се терзаеше, че ни бе довел тук, поради което и той бе въвлечен, бе попаднал в задънена улица. От една страна, той не искаше да изгуби репутацията си на добър християнин, но от друга страна, в малката му глава трескаво се въртяха мисли как да спаси кожата си. Потривайки ръце, подобно на муха предните си крачка, с блестящи хитри очички, Кичиджиро заобяснява, че жителите на Гото несъмнено също ще бъдат сполетени от участта да бъдат обискирани, така че вместо в околността, подобре би било да заминем в някоя по-далечна област… В края на краищата през тази нощ не достигнахме до решение и двамата мъже крадешком заслизаха към селото.
От следващия ден в нагласата на жителите на Томоги се появиха колебания. Далеч съм от мисълта да изказвам обвинения по техен адрес, но според сведенията, предоставени ни от Мокичи, хората се били разделили на две – едните смятали, че е най-добре да ни накарат да се преместим на друго място, а другите настоявали да бъдем приютени, каквото и да се случи. Имало дори и такива, които се изказали, че в крайна сметка ние с Гарпе сме довлекли бедите в селото им. Но сред всички в селото Мокичи, Ичизо и Оматцу показали удивително силна вяра. Според тях свещениците трябвало да се закрилят независимо от всичко.
Властите разчитали именно на тази нестабилност. На 8 юни пратеници на управата отново дошли в селото. Не бил онзи, възседналият кон, свирепо изглеждащ самурай, този път се появил друг, възрастен, придружаван от четирима-петима подчинени, който с тънка усмивка се обърнал към всички и ги подканил добре да преценят какво може да спечелят и какво да загубят. Той им предложил, ако някой честно посочи привържениците на християнската ерес, то той да получи по-нисък данък през следващите години. Само можем да предполагаме колко голямо, колко сладко изкушение представлявало намаляването на годишния данък в очите на японските селяни. Какво изкушение за тези бедни селяни! И въпреки това бедните селяни устояли на изкушението.
„Щом дори и при тези условия отричате, не ми остава нищо друго, освен да ви повярвам – казал с усмивка самураят и хвърлил поглед към свитата си. – Но все пак трябва да се допитам до висшестоящите кой казва истината – вие или нашият осведомител? Едва тогава ще ви върнем заложниците… Изберете сред вас трима, които да дойдат утре в Нагасаки. След като не правите нищо нередно, няма за какво да се притеснявате.“
Нито в интонацията, нито в думите му се усещало нещо заплашително, но именно заради това селяните разбрали, че това е капан. През нощта мъжете от Томоги много дълго обсъждали кого да изпратят на следващия ден в администрацията на Нагасаки. Така или иначе, подложени на разпит, вероятните заложници може би никога повече нямало да се върнат живи. При тази мисъл дори и така наречените тосама се поддавали на мисълта за отстъпление… Скупчилите се нагъсто в тъмна колиба селяни подозрително се взирали един в друг, като всеки тайно се молел да се размине с горчивия избор.
Имало причини изборът да падне върху Кичиджиро. Той не бил от тях, бил от друго село, а пък и чувството, че стои в дъното на цялото бедствие, стоварило се над Томоги, не било далеч от истината. Горкият страхливец, оказал се в ролята на принудителна жертва, той съвсем се объркал и очите му се налели със сълзи. Накрая започнал да бълва обиди наляво и надясно, а всички селяни нареждали един през друг: „В името на всичко свято, ние имаме жени и деца, а ти дори не си от тук и точно затуй чиновниците няма да са строги с теб. Молим ти се, иди вместо нас“. Със сключени за молитва ръце те го увещавали, докато той от слабост не могъл да откаже.
„И аз ще дойда“, внезапно продумал Ичизо. Всички били изненадани да чуят това от мъжа, за когото смятали, че с нищо не изпъква, че е мълчалив и твърдоглав. Накрая Мокичи казал, че и той се присъединява към останалите двама.
Настъпи 9 юни. Още от сутринта пръскаше ситен дъжд, подобен на мъгла. Дърветата пред колибата ни бяха обвити в дъждовна пелена и очертанията им се размиваха пред очите ни. Тримата избраници прехвърлиха гората и се качиха при нас. Мокичи изглеждаше леко развълнуван. Ичизо, както обикновено, бе присвил очи и мрачно мълчеше. Зад тях, подобно на пребито от стопанина си куче, се влачеше Кичиджиро, който ни хвърляше погледи, пълни с тъга и укор.
„Падре, ще ни накарат да настъпим с крак Христовия образ върху фумие[22]… – прошепна Мокичи с поглед, забит в земята, сякаш говореше на себе си. – Ако не положим крак, то тогаз не само ние, но и цялото село ще бъде подложено на същото изпитание. Ох, какво ще правим?“
Остро чувство на жалост прониза сърцето ми и несъзнателно изрекох за отговор думи, които Вие вероятно никога не бихте казали. В този миг в съзнанието ми нахлу споменът за учителя Габриеле, комуто по време на репресиите в Ундзен японците заповядали да стъпче фумие, а той отвърнал: „Подобре ми отрежете крака, отколкото да го настъпя!“. Знаех, че много японски християни, както и католически свещеници са изпитвали същото чувство, бидейки изправени пред положеното в краката им свято изображение. Но нима можеше да се иска същото от тези трима нещастници?
„Настъпете! Разрешавам ви!“, извиках аз и едва след това се усетих, че аз, свещеникът, съм казал нещо, което никога не трябва да изричам. Гарпе ме стрелна със смразяващ поглед.
Очите на Кичиджиро все още бяха пълни със сълзи.
„Защо Деус[23] сàма ни праща таквиз страдания? Падре, та ние нищо лошо не сме сторили…“
Ние мълчахме. Ичизо и Мокичи също не казваха нищо и гледаха някъде пред себе си в празното пространство. Двамата с Гарпе изрекохме заедно една прощална молитва, посветена на тях. След като свършихме, тримата мъже тръгнаха надолу. Дълго наблюдавахме как силуетите им се разтварят и изчезват в мъглата. Сега като се замисля, това бе последният път, когато видях Мокичи и Ичизо.
Отново дълго време не съм Ви писал. За стражарите, които нахлуха в Томоги, вече Ви писах в предишното ми писмо, а колкото до съдбата на онези трима, заминали за разпит в Нагасаки, отправяхме многобройни горещи молитви да се завърнат невредими заедно с джисама. Всяка нощ без изключение и християните от селото посвещаваха на това тайните си молитви.
Не мисля, че Бог ни бе изпратил това изпитание безцелно. Знаех, че след време ще дойде ден, в който ясно ще разберем дълбокия смисъл тези преследвания, тези страдания да се намесят в съдбата ни – та нали всичко, сътворено от Бог, е за добро. Но даже сега, когато пиша тези редове, още чувствам в сърцето си нарастващото бреме от думите, прошепнати от оклюмалия Кичиджиро в онова утро на раздяла: „Защо Деус сàма ни причинява такваз мъка?“. И горчивината в обърнатите към мен очи: „Падре, та ние нищо лошо не сме сторили“.
Нищо не би ми струвало да изтрия от съзнанието си безполезните вопли на един страхливец; но защо ли така болезнено се бяха забили в гърдите ми като остра игла? С каква цел Бог изпращаше на тези несретни селяни, на тези японци изпитания, изпълнени с потисничество и мъчения? Не, не, Кичиджиро имаше нещо друго предвид, нещо по-страшно. И това бе мълчанието на Бог. До днес са изминали двайсет години от началото на това потисничество; черната японска земя е пропита със стоновете на хиляди християни, пролива се алената кръв на много свещеници; рушат се стените на християнските храмове. И виждайки всички жестоки и непростими жертви, Бог мълчи. В бръщолевенето на Кичиджиро се долавяше именно този въпрос и мисълта за това не ми даваше покой.
Както и да е, нека само Ви разкажа за съдбата, сполетяла впоследствие заложниците. След като тримата се отправили към градската администрация, най-напред ги натикали за два дни в затвора, намиращ се в задните помещения, след което най-накрая ги извикали на разпит. По неясни причини в началото въпросите имали съвсем формален характер.
„Известно ли ви е, че християнството представлява ерес?“
Мокичи кимнал утвърдително, изразявайки общото мнение.
„Обвинени сте в изповядването на тази ерес. Kaкво ще отговорите?“
И тримата отговорили, че са ревностни последователи на будистката вяра и спазват наставленията на монасите от местния храм. След това последвало:
„Щом е така, нареждам ви тук, пред нас, да стъпите върху фумие“, изрекли без протакане разпитващите. В краката им поставили дъска с прикрепено към нея изображение на Дева Мария с Младенеца. Следвайки моя съвет да стъпят върху фумие, пръв Кичиджиро сложил крак, а след това Мокичи и Ичизо го последвали. Да, но грешали, ако смятали, че ще се разминат само с това. На лицата на подредените пред тях чиновници бавно се изписала лека усмивка. Те наблюдавали не толкова резултата – това, че са стъпили върху фумие, колкото израженията на лицата им в този момент.
„И с това мислите, че можете да заблудите висшестоящите?“ – казал по-възрастният от тях. Едва тогава тримата разпознали в него самурая, който предния ден бил идвал в Томоги. – За глупаци ли ни вземате? Нима се надявахте, че ще пропуснем да забележим тежкото ви учестено дишане?…“
„Не, не. Спокойни сме! – отчаяно се провикнал Мокичи. – Та ние не сме християни!“
„Ако е така, направете това, което сега ще ви кажа.“ След което им заповядали да плюят върху фумие и да нарекат Пресветата Дева продажна блудница. Впоследствие разбрахме, че този начин за разследване е бил замислен от самия Иноуе, мъжа, за когото преподобният Валиняно ни бе казал, че е най-коварен сред коварните. В миналото той самият бил кръстен, за да се издигне в обществото, и прекрасно знаел, че тези бедни селяни изпитват пиетет към Светата майка повече от всичко останало. Дори и аз самият, когато пристигнах в Томоги, бях малко разтревожен от това, че понякога селяните боготворяха Светата майка повече от самия Спасител.
„Какво, отказвате ли да плюете? Не искате ли да изречете думите, които ви казах?“
Ичизо държал иконата в двете си ръце, чиновниците го ръчкали отзад, но колкото и да се насилвал да се изплюе, нищо не се получавало. Кичиджиро също стоял неподвижно с наведена глава.
„Ами ти?“
При насилственото упорство от страна на чиновниците, най-накрая бели сълзи изпълнили очите на Мокичи и потекли по бузите му. Ичизо също поклатил глава, сякаш пронизан от болка. И тогава те двамата с цялото си същество признали, че са християни. Само Кичиджиро, под натиска на заплахите, произнесъл богохулните думи.
„Сега плюй!“ – последвала заповед.
И след като му било заповядано, от устата на Кичиджиро върху фумие паднала плюнка – печат на неизличимия позор.
След края на разпита Мокичи и Ичизо били хвърлени в тъмница за десет дни. Само те двамата – отстъпникът Кичиджиро бил пуснат, или по-скоро бил изгонен, и той на минутата безследно изчезнал, като и до ден днешен, разбира се, не се е връщал. Не би и могъл да се върне.
Започна дъждовният сезон. Всеки ден неспирно валеше ситен дъжд. Сега за пръв път разбирах каква мрачна напаст е този период – разлагаща всичко и на повърхността, и в корените. Селцето изглеждаше пусто и безжизнено като мъртво тяло. Всички разбираха каква съдба очаква двамата задържани. Всички трепереха от страх при мисълта, че рано или късно, и останалите ще бъдат сполетени от подобна участ, и затова почти никой не излизаше да работи на полето. Отвъд безлюдното поле морето беше черно.
Двайсети ден от месеца. Чиновниците от управата отново пристигнали на коне в селото, този път за да оповестят заповедта. Тя гласяла, че Мокичи и Ичизо, след като бъдат разведени за назидание пред очите на целия град Нагасаки, ще бъдат подложени на водно мъчение тук, на брега на Томоги.
Двайсет и втори ден от месеца. Селяните забелязали в далечината дълга процесия от човешки фигури с големината на грахови зърна, която се придвижвала към селото по калния, обвит в дъждовна завеса път. Най-сетне фигурите станали достатъчно големи. В центъра на процесията, заобиколени от всички страни, на неоседлани коне, със завързани ръце и с клюмнали върху гърдите им глави се виждали Ичизо и Мокичи. Селяните залостили вратите на домовете си и не смеели да се покажат навън. В дъното на редицата се тътрели множество зяпачи, присламчили се от попътните села. Процесията се виждаше дори от нашата колиба.
Когато стигнали на брега, чиновниците наредили на селяните да запалят огън, за да се постоплят мокрите от дъжда Ичизо и Мокичи. След това, в израз на особено благоволение, им дали по една малка купичка със саке. Когато впоследствие ми разказваха за това, в съзнанието ми нахлуха образите на издъхващия Иисус и мъжа, който наквасва устата Му с гъба, напоена в оцет.
Във водата при брега забили два дървени пръта, оформени като кръстове. За тях завързали Ичизо и Мокичи. С падането на нощта и настъпването на прилива водата сигурно щяла да достигне до брадичките им. Смъртта нямало да настъпи веднага, мъчението щяло да продължи два-три дни, докато накрая и тялото, и духът им се изтощят до краен предел, и чак тогава щели да издъхнат. Чрез подобни дълги изтезания и целенасоченото им демонстриране пред селяните от Томоги и от други села управата се стремяла да им внуши никога повече да не допускат християни до себе си.
Мокичи и Ичизо били завързани за стълбовете малко след пладне. След това четирима от стражите останали на пост, а останалите се качили на конете и потеглили обратно. Дъждът и студът принудили първоначалната тълпа от зяпачи малко по малко да се разпръсне.
Настъпил приливът. Двете фигури не помръдвали. Вълните с монотонен шум се надигали към потъналия в тъмнина бряг, постепенно заливали краката, долната част на тялото им и после отново с монотонен шум се дръпвали назад.
С падането на мрака Оматцу заедно с племенницата си занесли храна на пазачите и се примолили да дадат и на осъдените. След като получили разрешение, с малка лодка се приближили към кръстовете.
„Ей, Мокичи! Мокичи!“, викала Оматцу.
„Да…“, обадил се Мокичи.
След това по същия начин повикала и Ичизо, но по-възрастният клетник стоял безмълвен, като от време на време съвсем леко поклащал глава – знак, че животът му все още не бил угаснал.
„Сигурно ви е много тежко… Но потърпете! Падре сàма и всички ние отправяме орасао за вас. Вярваме, че параисо ви очаква!“
Оматцу с всички сили се стараела да им вдъхне кураж, но когато опитала да сложи в устата на Мокичи парчето сушен сладък картоф, което била донесла, той извърнал глава с нежелание. Навярно си е мислел, че след като смъртта е неизбежна, подобре е колкото се може по-бързо да избяга от страданията.
„Лельо… на Ичизо сан – промълвил Мокичи, – дайте на него да похапне. Аз повече не издържам…“
Безсилни да помогнат, облени в сълзи, Оматцу и племенницата ѝ се върнали на брега. А там, под ударите на дъжда, гласовете им се извисили в жални стенания.
Падна нощта. Чак от нашето планинско убежище можехме да видим в далечината червеникавите отблясъци на големия огън, запален от надзирателите. Селяните от Томоги прииждали към брега и напразно се взирали в черното море. И небето, и морето тънели в непрогледен мрак – Мокичи и Ичизо не се виждали никъде. Нямало как да се разбере дали все още са живи, или вече са мъртви. Всички ридаели и не преставали да отправят орасао от дъното на сърцата си. В този момент заедно с шума на вълните до хората на брега достигнал глас, досущ като този на Мокичи. Дали за да покаже на хората от селото, че животът му все още не е съвсем угаснал, или за да вдъхне кураж на самия себе си, младият човек, дишайки на пресекулки, запял химна на християните:
Всички слушали гласа на Мокичи в пълно мълчание. Четиримата надзиратели също. Заглушаван от шума на дъжда и вълните, гласът му, макар и накъсан, продължавал да достига до тях.
Двайсет и трети ден от месеца. Ситният дъждец не спря през целия ден. Жителите на Томоги отново се били скупчили на брега и се взирали в далечината към дървените стълбове и завързаните за тях Мокичи и Ичизо. Брегът, обвит в дъждовна пелена, се простирал пуст като потъваща пустиня. Любопитните езичници от околните села днес липсвали. Когато приливът се отдръпнал, само коловете, за които двамата били привързани, стърчали и се набивали на очи на фона на морето. Невъзможно било да се разграничат очертанията на човешките фигури от тези на стълбовете – сякаш Мокичи и Ичизо се били залепили напълно, а после завинаги се слели с кръстовете. Чували се мрачни стонове, наподобяващи тези на Мокичи – едничък знак, че може би още били живи.
Стенанията се носели на пресекулки. У Мокичи не била останала и частица сила да запее като вчера, за да повдигне духа си. Мине се не мине час и гласът, понесен от вятъра, отново достигал до събралите се от тази страна жители на селцето. Разнасял се стон като от голямо животно, от който селяните треперели и плачели неудържимо. Следобед приливът малко по малко отново започнал да настъпва, морето се оцветило в още по-черни и студени тонове, пред очите на всички стълбовете се скрили под водата. Няколко бели пенести вълни се надигнали и се разбили в брега, ниско над морето прелетяла птица и се изгубила в далечината. И с това всичко свършило.
Те загинали мъченически. Но какво мъченичество само! Дълго време, под влияние на житията на светците, съзнанието ми беше наситено със съвсем друг, сияен образ на мъченичеството. Например когато душите на мъчениците се възвисяват към небесата, всичко е окъпано в Божествена светлина, ангели надуват тромпети… Но сега, когато Ви докладвам за трагичната кончина на японските християни, тя съвсем не бе сияйна, а така окаяна, така мъчителна. Дъждът не спираше да вали над морето. А морето, след като ги беше убило, продължаваше злокобно да мълчи.
Надвечер чиновниците отново пристигнаха на коне. По техни указания пазачите събрали мокрите дървени отломки, отделили мъртвите тела на Мокичи и Ичизо и веднага се заели с изгарянето им. Бързали, за да попречат на християните от селото да отнесат с подобаваща почит останките на мъчениците. Мъртвите тела се превърнали в пепел, а пепелта била хвърлена в морето. Червено-черният пламък на огъня треперел от вятъра, димът се носел по протежение на брега, жителите на селото стояли напълно неподвижно, само с празен поглед се взирали в разстилащия се дим. Когато всичко приключило, с клюмнали глави като покорен добитък, хората затътрили крака обратно към домовете си.
Днес, докато Ви пишех писмото, от време на време излизах от колибата и гледах надолу към морето, което бих нарекъл гроб за двамата японски селяни, повярвали в нас. Пред мен се разкриваше черна безбрежна шир, потънала в меланхолия. Под нависналите сиви облаци нямаше и следа от остров.
Всичко си бе постарому. Знам какво бихте казали: че тяхната смърт не е била напразна, че това са камъните, които ще бъдат фундаментът на Храма, а също и че Бог никога не ни праща изпитания, които да не можем да преодолеем. Бихте казали също, че сега Мокичи и Ичизо седят редом с Бог и заедно с други японски мъченици преди тях са постигнали върховно блаженство за вечни времена. Разбира се, аз също съм напълно наясно с всичко това. И въпреки всичко, защо сърцето ми продължава да е обзето от чувство, подобно на печал? Защо песента на прикования за стълба Мокичи, изпята ведно с последния му дъх, продължава да се връща в съзнанието ми и да извиква само мъка?
Бях чул от хората от Томоги, че много християни са запявали този химн, когато са били завличани до мястото на екзекуцията. Химн, чиято мелодия е изпълнена с тъжни и мрачни тонове. За тези хора животът на тази Земя е изключително мъчителен. Сред всички несгоди това, което дава сили на тези селяни да живеят, е единствено упованието им в храма Параисо. Песента е наситена с цялата тази тъга.
Какво всъщност искам да Ви кажа? Самият аз не съм много наясно. Ще кажа само, че ми е непоносимо тежко да гледам тъмното море, в което за славата Божия Мокичи и Ичизо стенеха, страдаха и издъхнаха, морето, което и днес с монотонен шум не спираше да разяжда брега. Зад злокобното безмълвие на морето съзирах Божието мълчание – обземаше ме чувството, че Всевишният е само мълчалив и безстрастен свидетел на хорските стенания.
Вероятно това ще бъде последното ми писмо до Вас. На сутринта ни известиха, че местната управа организира дружина, която от утре ще претърсва планината. Преди да започне акцията, трябваше да приведем колибата в предишното ѝ състояние – да заличим и най-малката следа, дори и мирис, че сме били там. И на Гарпе, и на мен ни беше трудно да решим накъде да поемем, след като тази нощ напуснем досегашното ни убежище. Дълго време спорихме – дали да продължим да се укриваме заедно, или всеки да поеме в различна посока. Решихме да се разделим – ако някой от нас станеше плячка на езичниците, поне другият да остане. Но какво всъщност значеше „да остане“? Нито Гарпе, нито аз бяхме заобиколили изпепеляващата Африка, прекосили Индийския океан, стигнали от Макао до тази страна, за да бягаме и да се спотайваме, както досега. Целта ни не беше да се крием в планината като полски мишки, да чакаме милостиня от едва свързващите двата края селяни и без да можем да се видим с други вярващи, да клечим неподвижно в колибата за въглени. Дотолкова ли бяхме загърбили мечтите си?
Но дори и само един жив свещеник да останеше в Япония, то неговата роля щеше да бъде изключително важна – досущ като пламъка на олтарен свещник, който самотно, но неотклонно продължава да разпръсква светлина в мрака на римските катакомби. Затова и Гарпе, и аз се заклехме, след като поемем в различни посоки, да направим и невъзможното, за да останем живи.
Ако бъдещите ми писма рязко секнат (без да имам яснота дали до Вас са достигнали досегашните), не решавайте непременно, че и двамата не сме между живите. Наш дълг е да съхраним дори и само една малка лопата, която да разравя тази опустошена земя.
Не се разбираше къде свършва морето и откъде започва мракът на нощта. Никъде не виждах очертания на остров. Само равномерното дишане на младия човек, гребящ зад мен в лодката, скърцащият звук на греблата и ударите на вълните ми подсказваха, че се намирам в открито море.
С Гарпе се разделихме преди час. Напуснахме Томоги, качени на две отделни малки лодки – под звуците на греблата неговата бавно се плъзна и изчезна в посока към Хирадо. Мракът изцяло я погълна, нямахме време дори да се сбогуваме.
Останал сам, неволно започнах да треперя. Бих излъгал, ако кажа, че не ме беше страх. Колкото и силна вяра да носиш в сърцето си, физическият страх неусетно те надвива. Докато бяхме заедно с Гарпе, деляхме страха, подобно на парче хляб, разделено на две половини, но от сега нататък ще трябва да понасям целия студ и мрак около себе си, останал сам сред нощното море. (Дали всички досегашни мисионери в Япония са треперили по подобен начин? Как ли са се чувствали?) И тогава, незнайно защо, в сърцето ми изплува малкото, подобно на миша муцунка, изпълнено с панически страх лице на Кичиджиро. Да, същото това малодушно създание, което в градската управа на Нагасаки стъпи върху фумие, а после изчезна вдън земя. Ако не бях свещеник, а обикновен вярващ, може би и аз щях да избягам по същия начин. Това, което ме караше да напредвам в мрака, бяха самоуважението и чувството ми на дълг, произтичащи от позицията ми на свещеник.
Обърнах се с молба за вода към младия мъж, който гребеше, но отговор не последва. Постепенно бях разбрал, че след мъченическите кончини селяните от Томоги бяха започнали да ни чувстват като товар – чуждоземци, чието идване им е донесло само нещастия и беди. Вероятно и младежът в лодката би бил радостен, ако можеше да не ме придружава. За да наквася пресъхналия си език, започнах да смуча пръстите си, мокри от солената вода, и се замислих за разпънатия на кръста Иисус и вкуса на оцет в устата му…
Лодката постепенно смени посоката си, отдясно дочувах звук на вълни, разбиващи се в скали. Спомнях си този звук от предишния път, когато плавахме към острова – приличаше ми на тътен от голям барабан. Оттук насетне морето преминаваше в дълбоко врязан залив, който по всяка вероятност миеше бреговете на остров. Всичко беше потънало в непрогледен мрак, като не се различаваха никакви признаци на живот. Колко ли мисионери, качени на малка лодка като мен, бяха достигали до този остров? И колко различна е била тяхната ситуация от моята? Дошли са в Япония във времена, когато съдбата им се бе усмихвала във всяко начинание. Накъдето и да се обърнели, е имало места, където да са в безопасност, спокойно са могли да намерят християни, които топло да ги посрещнат и подслонят. Феодалите се надпреварвали помежду си кой да им осигури защита – не заради силната си вяра, а в стремеж към развитие на търговията. От своя страна мисионерите се възползвали от предоставената подкрепа и така съумели да разпространят християнската вяра. Не знам защо изведнъж в главата ми изплуваха думите на преподобния Валиняно, казани в Макао: „По онова време ние, мисионерите, в Япония водехме сериозен спор дали да носим свещенически одежди от коприна, или от памук…“.
Неочаквано споходилият ме спомен за тези думи ме накара да се плесна по коляното и тихичко да се разсмея в мрака. Не ме разбирайте погрешно. Нямам никакво намерение да подценявам тогавашните мисионери. Просто изведнъж ми стана комично, че този мъж тук, седнал в проядена от червеи нищо и никаква лодка, облечен в износени селски дрехи, дарени му от Мокичи от село Томоги, е свещеник също като тях.
Една след друга към нас приближаваха черни скали. От брега се носеше миризма на изгнили водорасли и когато песъчинки започнаха да драскат по дъното на лодката, младият ми придружител изскочи бързо от нея, нагази в морето и с две ръце я задърпа към брега. Аз също нагазих в плитката вода и вдишвайки дълбоко соления въздух, най-сетне стъпих на сушата.
„Благодаря! Селото е от тук нагоре, нали?“
„Падре, аз…“
Дори и без да виждам лицето му, по тона на гласа му ясно почувствах, че младежът не иска повече да има нищо общо с мен. Помахахме си за сбогом и той с видимо облекчение веднага затича към морето и в мрака ясно се чу как скочи в лодката.
Докато до мен достигаше ехото от постепенно заглъхващите удари на греблата, замислих се за Гарпе. Къде ли бе сега? Вървейки по хладния пясък, подобно на майка, успокояваща рожбата си, се питах от какво се страхувам. Знаех пътя. Ако вървя все направо, вероятно не след дълго щях да стигна до селото, в което бях радушно посрещнат. В далечината дочух нещо като ниско ръмжене. Котешко мяукане ще да е. В този момент не можех да мисля за нищо друго, освен за почивка и за това, да намеря с какво да залъжа глада си – поне един залък.
При входа на селото мяукането започна да става още по-ясно. От същата посока вятърът носеше отвратителна миризма, от която ми се доповръща. Беше воня като от развалена риба. Когато влязох в самото село, забелязах, че всяка колиба беше странно и дори страховито притихнала, не се мяркаше жива душа.
Всичко наоколо изглеждаше не като изоставена руина, а като място, опустошено след тежка битка. Домовете не бяха опожарени, но по земята се търкаляха много изпочупени купички и чинии, всички врати бяха разбити и зееха широко отворени. Котките гърлено мяучеха, сновяха напред-назад, влизаха и излизаха в напълно обезлюдените домове, окаяно влачейки нещо в устите си.
Много дълго стоях, застинал в центъра на селото. Странно, но не изпитвах нито тревога, нито страх. В главата ми глас като от безчувствен механизъм се превърташе един и същ въпрос: „Какво ли се е случило…? Какво ли се е случило…?“.
Обиколих селото от единия до другия край, като внимавах да не вдигам шум. Не знам откъде бяха дошли, но навсякъде беше пълно с мършави бездомни котки, които се мотаеха наоколо, увиваха се около краката ми, присядаха на земята и приковаваха в мен блестящите си очи. Жаждата и гладът ми напомниха за себе си и влязох в една от къщите, за да потърся храна, но в крайна сметка пийнах само малко вода, останала в едно канче. И тогава натрупалата се през деня умора окончателно ме повали. Както си стоях прав, се облегнах на стената и веднага заспах, като същинска камила. Сякаш в транс, усещах телата на котките да се движат около мен, да откриват и разнасят вмирисана сушена риба. От време на време, когато леко отварях очи, през зейналата дупка на вратата се процеждаше катраненочерно нощно небе без звезди.
Закашлях се от студения сутрешен въздух. Небето беше бяло, очертанията на планините, извисяващи се зад селцето, се виждаха мъгляво от колибата. Опасно бе да оставам тук за по-дълго. Взех решение да напусна безлюдното място – станах и излязох навън, където ме посрещна вчерашната картина от безразборно разхвърляни посуда и парцали.
Накъде ли е добре да потегля? Със сигурност ако тръгнех покрай морето, щях да се набивам на очи, затова реших, че по-безопасният вариант е да се изкача към планината. Както тук допреди месец бяха живели християни, без съмнение, имаше и други места, които тайно обитаваха. Взех решение да се опитам да ги открия, да ги разпитам подробно какво се е случило и после да преценя как да постъпя. В този момент изведнъж отново се сетих за Гарпе, с когото вчера се бяхме разделили… Каква ли съдба го бе споходила?
Обиколих една по една всички къщи в селото, които бяха толкова разхвърляни, че едва имаше място къде да се стъпи, но най-накрая намерих малко ориз, увих го в един захвърлен на пътя парцал и се отправих към планината.
Докато се изкачвах към върха на първия хълм, изпоцапвайки краката си с разкаляната от росата земя, преминавах през терасирани обработваеми полета. По това, с какво огромно старание бяха обработвали с нищо не отличаващата се тънка почва, и по внимателно поставените в полето каменни ограждения можех ясно да почувствам колко бедни всъщност са тукашните християни. Тясната ивица земя покрай крайбрежието не би могла нито да ги изхрани, нито да им послужи да си покрият данъците. Във въздуха се носеше отблъскваща миризма на тор, посипан около хилавите класове пшеница и просо. Облак от мухи, привлечени от вонята, кръжаха около лицето ми с досадно жужене. Небето най-сетне започна да се озарява, върховете на планините гордо се извисяваха като остриета на мечове. И днес сред мътнобелите облаци летяха ято гарвани, огласявайки простора с дрезгавите си гласове.
Когато се изкачих на върха на хълма, спрях и погледнах надолу към селото – кафеникаво парче земя на буци, струпани сламени покриви. Колиби, направени от кал и клони. Нито по пътя, нито в притъмнялата околност се забелязваше жива душа. Облегнах се на едно дърво и се загледах към долината, потънала в млечнобяла мъгла. Само сутрешното море беше красиво – нашарено с няколко миниатюрни островчета, блестящо като игла, огряна от слънчев лъч, с вълни, разбиващи се в брега и превръщащи се в бяла пяна. Замислих се колко много мисионери са пресичали това море и в двете посоки с помощта на тукашните християни – преподобните Ксавие, Кабрал, Валиняно и толкова много други. Когато е отивал към Хирадо, преподобният Ксавие сигурно е минал оттук. Както и високодобродетелният главен мисионер падре Торес, който, без съмнение, също многократно е посещавал тези острови. Те са били обичани и топло посрещани от християните надлъж и нашир по тези земи, имали са красиви църкви, макар и малки, но обкичени с цветя. Нямало е нужда да бродят безцелно като мен, криейки се в планината. Като си мислех за това, не знам защо, но на лицето ми се изписваше горчива усмивка.
И днес небето беше облачно. Изглеждаше, че през деня щеше да бъде влажно и горещо. Ято гарвани непрестанно кръжаха и описваха кръгове над главата ми. Спирах ли се, мрачното им потискащо грачене секваше, но щом тръгнех, отново не ме оставяха на мира. От време на време някой от тях кацваше на клон на някое близко дърво и докато махаше с крила, нахално се взираше в мен. Един-два пъти хвърлих малки камъни по прокълнатата птица.
Около обед стигнах в подножието на планината във форма на острие. Който и път да изберях, гледах винаги да имам видимост към морето и брега, внимавах да не пропусна някое друго селце по крайбрежието. Натежали от дъжд облаци, мудно като кораби се носеха по мрачното небе. Седнах на тревата и се подкрепих с ориза, който бях задигнал от селото, както и с една краставица, която бях намерил сред терасовидните полета. От сока на още неузрялата краставица усетих, макар и малък, прилив на сили и кураж. Вятърът духаше през цялата поляна, затворих очи, но в миг сетивата ми трепнаха – във въздуха долових лек мирис като от изгоряло.
Оказаха се останки от огън. Някой беше минал оттук преди мен и бе събрал съчки, които после бе изгорил. Когато зарових целите си длани в пепелта, отдолу все още се чувстваше лека топлина.
Дълго време обмислях дали да се върна, или да продължа напред. Беше минал само един ден, откакто не бях срещал жива душа, скитайки се сред изоставеното село и тези обагрени в кафяво планини, а вече усещах, че енергията ми отслабва. За известно време сърцето ми се разкъсваше между стремежа да настигна този човек, какъвто и да е той, стига само да е човек, и осъзнаването на реалната опасност, но най-накрая не устоях на изкушението. Казах си, че дори и Христос не е издържал на подобно изкушение и е слязъл от планината, за да потърси хората.
Лесно можах да отгатна посоката, в която бе поел мъжът, запалил огъня. Очевидно възможността беше само една – пътят по протежение на билото, противоположен на този, по който аз бях дошъл. Когато вдигнах поглед към небето, през плътните облаци се процеждаше бяла слънчева светлина, а огряно от нея ято птици, различни от предходните, извисяваха дрезгави гласове.
Предпазливо ускорих крачка. Поляната около мен изобилстваше от различни дървета – кестен, дъб, камфорово дърво – с причудливи форми, често напомнящи на човешки фигури, при вида на които стреснато се заковавах на място. Граченето на преследващите ме птици не спираше да събужда у мен лошо предчувствие. За да се поразсея малко, с интерес разглеждах растенията, покрай които минавах. От малък бях запален по ботаниката и дори и тук, в Япония, можех да различа някои познати видове. Имаше дървета, като копривно дърво и бряст, червена папрат, които Бог е дарил и на много други страни, но също така имаше храсти, които до днес никъде другаде не бях виждал.
Следобед времето леко се проясни. Във все още останалите по земята локви се мяркаха отражения на синьото небе и на малки бели облачета. За да освежа изпотения си врат, клекнах и потопих пръсти в едно отразило се облаче, но то веднага изчезна и на негово място изплува лицето на мъж – едно хлътнало от умора лице. Защо ли в този момент мислех за образа на друг…? За лика на мъжа, прикован на кръста, рисуван от ръцете на безброй художници в продължение на толкова векове. Лице, в действителност невиждано от никого досега, но изобразено от творците във възможно най-красива и чиста форма, образ, въплътил молитвите и мечтите на всички хора. Без съмнение, истинското Му лице трябва да е било още по-възвишено. Докато това, отразено в локвата от дъждовна вода, беше изпоцапано и тъмно от калта и наболата брада, изкривено от безпокойство и изтощение, беше лице на човек, притиснат до стената. Забелязали ли сте, че в подобни моменти често ни обхваща неудържим смях. Приведох се към водата и започнах да бърча устни, да въртя очи като някой слабоумен и отново, и отново да кривя лицето си в гротескни физиономии.
(Защо правех такива глупости? Такива глупости!?)
Откъм гората се чуваха стържещите гласове на цикадите. Всичко друго наоколо беше притихнало.
Слънцето постепенно отслабваше, небето отново започна да се смрачава и когато поляната около мен притъмня, изгубих надежда, че мога да догоня човека, запалил огъня… „Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва довека…“ Думи от Светото писание изпълниха сърцето ми и започнах да си ги припявам, докато бавно напредвах. „…Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятър вее към юг и отива към север, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения. Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак. Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави…“[24]
В този момент изведнъж в душата ми се върна ревът на морето, който бе достигал до нас с Гарпе през нощта, докато се криехме в планината. Онзи шум на вълни, като от заглушен барабан, носещ се от мрака. Онзи шум на вълни, които през цялата нощ без смисъл прииждат, за да се отдръпнат, отдръпват се и отново прииждат. Същите тези морски вълни, които безчувствено продължаваха да обливат, а после погълнаха мъртвите тела на Мокичи и Ичизо, а след смъртта им се простираха безбрежни и неизменни. И Бог мълчи, също като това море. Все така мълчи.
Не, не! Няма такова нещо! Разтърсих глава, за да прогоня тези мисли. Ако Бог отсъстваше, хората сигурно нямаше да могат да понесат монотонността на морето и тази злокобна безчувственост. „Но ако… да предположим… разбира се, само да предположим“, в този момент от дълбоко кътче в гърдите ми чужд глас ми прошепна: „Ами ако допуснем, че няма Бог…“.
Това беше ужасяваща фантазия. Ако Него Го нямаше, колко абсурдно би било всичко. Каква абсурдна драма щяха да са животите на завързаните за пръти и отмити от вълните Мокичи и Ичизо. Ами мисионерите, които са прекарали три години в морето, за да дойдат до тази страна – каква ли абсурдна илюзия ги бе водила. Или пък аз самият, в каква абсурдна ситуация се намирах, скитайки се сред тези безлюдни планински селения.
Откъснах стрък трева и докато усърдно я дъвчех, се опитах да потисна тези мисли, надигащи се в мен, така както чувството за гадене се надига към устата. Осъзнавах, разбира се, че най-големият грях е да изгубиш вярата си в Бог, но не можех да проумея защо Бог мълчи. „Бог спаси праведника, който избягна огъня, паднал върху пет града.“[25] Докато сега, когато над опустошената земя още се издига дим и по дърветата висят плодове, на които не е съдено да узреят, Бог би могъл да отправи към вярващите поне една-единствена дума.
Затичах се, хлъзгайки се, надолу по склона. Страхувах се, че ако вървя бавно, неприятните мисли като водни мехурчета една след друга ще изплуват на повърхността на съзнанието ми. Ако се окажеха истина, то тогава всичко, което съм бил досега, щеше бъде заличено.
Почувствах малка дъждовна капка върху бузата си и вдигнах поглед нагоре, където по мрачното натежало небе мудно се носеше черен облак, сякаш разперил огромните си пръсти. Постепенно капките се увеличиха, докато накрая като дъждовна завеса, изтъкана от струните на арфа, се спуснаха върху цялата поляна. Съвсем наблизо забелязах притъмняла гъста смесена горичка и веднага се втурнах натам. Ято малки птички, сякаш изстреляни от лък стрели, се разлетяха в търсене на подслон. Дъждът барабанеше по дъбовите листа и от всички страни се чуваше звук като от сипещи се върху покрив камъчета. Мизерните ми селски дрехи целите подгизнаха, короните на дърветата се люшкаха като водорасли сред сребристите дъждовни струи. В този момент, доста навътре между поклащащите се клони, забелязах килната по посока на склона колиба. По всяка вероятност бе направена от хората от селото, за да ги приютява, когато идват да секат дърва.
Дъждът спря също толкова внезапно, както бе и започнал. Моравата отново леко се проясни, птиците се разцвърчаха като събудени от сън; чуваха се звуците на едри капки, капещи от листата на буковете и лавровите дръвчета. Приближих се към колибата, докато с длан бършех капката, стичаща се от челото към окото ми. Веднага щом прекрачих прага ѝ, ме лъхна противна миризма. Около самия вход имаше жужащо множество мухи, които се въртяха около все още прясно човешко изпражнение. Съдейки по него, човекът бе отдъхвал тук съвсем наскоро преди да дойда, след което бе продължил по пътя си. Честно да си кажа, определено се ядосах на мъжа, дошъл точно тук, за да се прояви така нецивилизовано, но от друга страна, не можех да потисна напушилия ме смях. Във всеки случай тази абсурдна случка доста поотслаби смътните ми притеснения относно човека, преминал оттук преди мен. Освен това от наличието на това добре оформено доказателство можеше да се предположи, че не става въпрос за старец, а за човек, радващ се на добро физическо състояние.
Влязох навътре в колибата и видях, че пушекът от изгорелите съчки още димеше. Бях благодарен, че жарта не бе напълно угаснала, и можех, без да бързам, да изсуша подгизналите ми дрехи. Прецених, че мога да прекарам известно време тук – имайки предвид досегашната скорост на мъжа, нямаше да ми е толкова трудно да го настигна.
Когато се показах навън, и поляната, и подслонилата ме преди малко горичка грееха със златиста светлина, от листата на дърветата се носеше сух звук като от ронещ се пясък. Вдигнах от земята една суха пръчка, която реших да използвам, за да се подпирам, докато ходя, и най-накрая отново излязох на хълма, откъдето ясно се виждаше бреговата линия.
Както винаги, морето беше апатично, блестящо като игла на слънце, врязващо се в извития като лък бряг. В едната част на брега пясъкът беше млечнобял, а в другата бяха струпани черни камъни, които оформяха малък залив. Там се забелязваше и тясно място за акостиране, където на пясъка бяха изтеглени три-четири рибарски лодки. На запад ясно се виждаше рибарско село, обградено от дървета. От сутринта това бе първото човешко присъствие, което виждах.
Седнах на склона и обвил с ръце коленете си, с жални очи като на бездомно куче неподвижно наблюдавах селото. Може би онзи мъж, който бе оставил догарящите съчки, се бе спуснал натам. Ако се затичах надолу, аз също, можех да стигна до селцето. Но дали това бе християнско селище? За да се уверя, започнах да търся с поглед я извисяващ се кръст, я църква.
Преподобният Валиняно и другите свещеници в Макао многократно ни бяха учили да не си представяме, че църквите в тази страна са като тези у нас. Тук феодалите са предоставяли на мисионерите използвани досега имения и будистки храмове, като нарежданията са били да се ползват за църкви, но без да бъдат променяни. Именно поради това, изглежда, много хора сред селяните погрешно са мислели, че нашата вяра е същата като будистката. Дори и самият свети Ксавие поради грешки на преводачите в началото също се е сблъсквал с подобни препятствия. Някои от японците, чули проповедите му, сметнали, че нашият Бог и слънцето – почитано дълги години от населяващите тази страна, са едно и също нещо.
Това, че не виждах сгради с извисени куполи, не ме караше да смятам, че в селото няма църкви. Кой знае, може би някоя от слепените от кал и дървени отломки бедни колиби е църква? Също така може би бедните християни жадно очакват свещеник, от когото да получат Светото причастие, пред когото да се изповядат и който да кръсти децата им. И в тази пустиня, от която са били изгонени всички свещеници и мисионери, сега единствен аз, останалият на този потънал в здрач остров, можех да донеса жива вода. Да, увитият в изкаляни селски дрехи, прегърналият коленете си – този единствен аз. …Боже, всичко, което Си сътворил, е изпълнено с благодат! Колко е прекрасна Твоята обител!
Стихийни чувства се надигнаха от дъното на душата ми, подпрях се на пръчката и направих няколко крачки, приплъзвайки се по все още влажния от дъжда склон, и устремено се спуснах към моята енория – да, енорията, която Бог ми бе поверил. В този момент, някъде откъм селото, обградено с борове, неочаквано се изви човешки глас, сякаш идващ от земните недра, наподобяващ едновременно вик и стенание. Както се бях изправил и подпрял на тоягата, пред погледа ми ясно се разкри червено-черен огън и издигащ се нагоре дим.
Докато инстинктивно се питах какво ли се е случило, рязко се обърнах и се затичах нагоре по склона, от който се бях спуснал. И там, в отдалечената от мен страна на стръмнината, мярнах бягащ мъж, увит в сиви селски дрехи. Мъжът погледна насам и сащисано се закова на място. Съвсем ясно пред себе си виждах изкривеното му от изумление и уплаха лице.
„Падре!“, подвикна мъжът и помаха с ръка. Посочи към селото, откъдето се издигаше огънят, докато продължаваше да вика нещо и с жестове да ме подканва да се скрия. На един дъх притичах през поляната и приклекнах като диво животно, снишен в сянката на една скала, опитвайки се да овладея дъха си. Чух шум от стъпки – в пролуката между отсрещните скали, с малки като на мишка очички, към мен надничаше изкаляното лице на мъжа.
Почувствах, че по дланите ми се стича пот, но когато ги погледнах, видях, че е кръв. Сигурно се бях ударил някъде, докато съм скачал между скалите.
„Падре! – дребните очички продължаваха да се взират в мен откъм сянката на скалата. – Не сме се виждали отдавна… – С цел да ми се подмаже, мъжът плъзна сервилна усмивка върху окосменото си около брадичката лице. – Тук е опасно. Но аз ще се погрижа за вас!“
Без да продумам, се вгледах в лицето му, а Кичиджиро извърна поглед, като куче, нахокано от господаря си. След това откъсна стрък от близката трева, мушна го в устата си и го задъвка с жълтите си зъби.
„Как само гори, ужас!“, измърмори той под носа си, но достатъчно силно, че да го чуя и погледна надолу към селото.
Докато го наблюдавах отстрани, в крайна сметка осъзнах, че именно той бе оставил изпражнението си пред колибата. Но защо като мен броди и обикаля из планината? Тъй като той вече бе настъпи фумие, не би трябвало да е преследван от управниците.
„Падре, защо дойдохте на тоя остров? И тук вече е опасно. Но аз знам едно село, където се крият християни…“
Аз продължавах да мълча. Всяко село, през което бе минал Кичиджиро, бе застигнато от жестоката разправа на властта. Отпреди малко в главата ми се надигаше подозрението, че може би той служеше за примамка. Бях чувал, че отреклите се от вярата често са използвани като инструмент в ръцете на властта. За да оправдаят позора и душевната си рана, те изпитват желание да привлекат дори и само един от обкръжението си, който да сподели тяхната съдба. Вътрешен порив, доста напомнящ за падналите ангели, примамващи към греха верните Божии слуги.
Вечерната мъгла започна да обвива всичко наоколо, огънят над селото вече не излизаше само от един ъгъл, а постепенно обхвана и околните сламени покриви, червено-черните пламъци се гърчеха като живи същества. Но въпреки това цареше гробна тишина. Изглежда, че селото и населяващите го селяни напълно мълчаливо приемаха страданието. Свикнали да търпят това страдание от толкова дълго време, сякаш вече не им беше нито до плач, нито до стонове.
За мен болката да загърбя селото и да продължа по пътя си бе толкова силна, като да бях откъснал коричката на все още незараснала рана. От някакво място в сърцето си дочух глас: „Ти си страхливец, слабак“, а той веднага бе застигнат от друг, който ми казваше да не се оставям на моментно обзелите ме възбуда и чувства. „Ти и Гарпе в момента сигурно сте единствените двама свещеници, останали в тази страна. Ако ти изчезнеш, Църквата също ще изчезне от Япония. Каквито и унижения и страдания да се наложи да понесете ти и Гарпе, трябва на всяка цена да останете живи.“
Запитах се дали този глас не е оправдание, което да придаде смисъл на слабостта ми. Неочаквано в съзнанието ми нахлу история, която бях научил в Макао. Отнася се за свещеник от Францисканския орден, който, след като избегнал мъченическата смърт, за кратко продължил тайно да проповядва, след което лично отишъл и се разкрил в замъка на феодала Омура. Заявил на всеослушание, че е католически свещеник. Впоследствие заради моментния импулс на този човек за останалите свещеници станало дори още по-трудно да продължат тайната си мисия. Японските християни също се оказали потърпевши – изобщо едва ли има някой, който да не узнал за случая. Свещениците са тук не за да се превърнат в мъченици, тяхната най-важна мисия е в подобни времена на репресии да се опазят живи, за да поддържат неугасващ пламъка на Църквата.
Кичиджиро, подобно на бездомно куче ме следваше на разстояние. Когато аз спирах, и той спираше.
„Не ходете толкоз бързо… Болен съм – подвикваше той и небрежно тътреше крака зад гърба ми. – Но къде отивате? Та вие не знаете тукашните места. В канцеларията на губернатора за падре дават триста сребърни монети…“
„Значи, такава е цената ми, а? Триста сребърни монети.“ Това бяха първите ми думи към Кичиджиро, но ги казах с горчива усмивка. Та нали Юда е продал Иисус за трийсет сребърника. Изглежда, моята цена се бе увеличила десетократно…
„Опасно е да вървите сам.“ Той някак се поуспокои, настигна ме и закрачи редом с мен, докато с клон шибаше гъстия треволяк по пътя си. Гласът на птиците изпълваше вечерния здрач.
„Падре, знам едно място, където живеят християни. Там вече ще е безопасно. Затуй днес да пренощуваме тук, а утре, като съмне, ще тръгнем.“ Без да е дочакал моя отговор, Кичиджиро клекна, където си беше, започна умело да събира съчки, ненамокрени от вечерната роса, извади от торбата си кремък и запали огън. „Сигурно сте гладен…“, каза той и измъкна от торбата си няколко парчета сушена риба. Вперих прималял от глад поглед в рибата и преглътнах слюнката, потекла в устата ми. За мен, хапналият само малко ориз и краставица, количеството храна, което Кичиджиро вадеше пред очите ми, беше неустоимо изкушение. Ароматът на печащата се над огъня осолена риба, който се носеше наоколо, беше ужасно апетитен. „Хайде, хапнете си…“ Оголих зъби и стръвно се нахвърлих на рибата. Само едно парче беше достатъчно и сърцето ми се отвори с разбиране към Кичиджиро. Самият той с изражение хем на задоволство, хем на презрение следеше движението на устата ми и както винаги, дъвчеше трева, все едно бяха тютюневи листа.
Мракът ни притисна от всички посоки. Планинският въздух беше хладен, росата започна да попива дори по тялото ми, бях се изтегнал край огъня и се преструвах на заспал. Не трябваше да заспивам – Кичиджиро със сигурност имаше намерение да се изпари, след като ме види потънал в сън. По всяка вероятност този мъж щеше да ме продаде, без да му мигне окото, така както бе предал близките си хора. И това може да се случи именно тази нощ. За него, който бе досущ като просяк, какво ли неустоимо изкушение бяха триста сребърни монети. Когато затворех очи, под натежалите ми клепачи в наситени тонове изплуваха картини от тази сутрин, когато от моравата на хълма погледът ми се спускаше към морето и островите… Морето, което блестеше като игла… Островите – разхвърляни по повърхността му… Времето, когато мисионери, получили благословия, са пресичали с лодки това прекрасно море… Времето, когато църквите са били украсени с цветя и вярващите са носели ориз и риба, когато са ги посещавали… Преподобният Валиняно ни бе разказвал, че е било време, когато и в Япония е имало семинарии, имало е ученици, които досущ като нас са изпълнявали песнопения на латински, свирело се е на арфа и орган, което е предизвиквало възхищението на управляващите феодали…
„Падре, спите ли?“
Нищо не отговорих, но съвсем леко отворих очи и следях за знаци в поведението му. Ако той изчезнеше от тук, без съмнение щеше да е, за да доведе стражарите на управата.
Вслушвайки се в дъха ми, докато се преструвах, че спя, Кичиджиро постепенно се размърда. Наблюдавах неотклонно как се отдалечава като диво животно, без да издава ни най-малък шум, след което се чу характерен звук – Кичиджиро пикаеше сред тревата между дърветата. Очаквах след това да се отдалечи, но той някак си странно въздъхна и се върна край огъня. Сложи нови съчки при вече овъглените, протегна две ръце над огъня и многократно въздъхна. Червено-черният пламък хвърляше отблясъци върху месестата част на бузата му и пред погледа ми се очертаваше профилът на спътника ми. След това умората от деня ме надви и заспах. От време на време отварях леко очи и виждах Кичиджиро все така да седи край огъня.
На другия ден продължихме да вървим под безмилостните лъчи на слънцето. От все още влажната от вчерашния дъжд земя се издигаше бяла пара, отвъд хълма облаците блестяха ослепително. От известно време ме измъчваха главоболие и непоносима жажда. Без да забелязва болката, изписана на лицето ми, Кичиджиро от време на време пресичаше внимателно пътя и с пръчката, която носеше, смачкваше някоя змия, спотайваща се из тревите, и после я мяташе в мърлявата си торба.
„Ние, селяните, ядем тия змии вместо лекарство“, подмяташе Кичиджиро и разкриваше жълтите си зъби в хитра усмивка.
Защо снощи не ме предаде за триста сребърника? Това се питах дълбоко в сърцето си, докато то ме връщаше назад към онази най-драматична сцена от Библията, когато на масата Иисус се обръща към Юда и казва: „Каквото вършиш, върши го по-скоро“[26].
За мен, дори и след като станах свещеник, винаги е било трудно да достигна до истинския смисъл на тези думи. Сред носещата се белезникава пара, докато тътрех крака редом с Кичиджиро, напълно ме обзе мисълта за този ключов момент. Какви ли чувства е изпитвал Иисус, когато е изричал словата, с които да отпрати човека, продал Него самия за трийсет сребърника? Гняв? Или омраза? Или пък това са били думи, породени от любов? Ако е било гняв, то тогава Иисус го е лишил, единствено него измежду всички смъртни, от това, някога да получи спасение. Юда безропотно приел гневните думи, изречени от Иисус. Не би могъл да изкупи греха си дори и за вечни времена. Следователно излиза, че нашият Бог би позволил едно човешко същество никога да не бъде избавено от проклятието на греховете си.
От друга страна, няма как това да е истина. Иисус е искал да спаси дори и Юда, иначе никога не би го направил един от своите ученици. Но все пак защо не го е спрял, когато е видял, че се отклонява от правия път. Това е нещо, което не можех да проумея още от времето, когато бях семинарист.
Търсил съм отговор при различни свещеници. Спомням си, че по този въпрос се бях обърнал и към учителя Ферейра. Не си спомням ясно какво ми отговори, но това може би е знак, че отговорът му не е можал докрай да разсее съмненията ми.
„Нито от гняв, нито омраза. Това са думи, породени от отвращение“, ми каза той.
„Но, учителю, какво отвращение? Към всичко ли у Юда? В този момент Иисус престанал ли е да обича Юда?“
„В никакъв случай. Нека ти дам един пример. Да си представим, че съпругата е изневерила на съпруга си. Той не е престанал да я обича. Но не може и да ѝ прости това, че му е изневерила. Докато продължавал да обича съпругата си, изпитвал отвращение към тази нейна постъпка – подобни са били и чувствата на Христос към Юда.“
И така, когато бях млад, баналните разяснения на свещениците бяха неразбираеми за мен. Неразбираеми си остават и досега. Ако ми позволите да изкажа своето богохулно предположение, струва ми се, че Юда е бил просто разигравана нищожна пионка, кукла на конци, използвана, за да подсили славата на драматичния живот на Иисус и смъртта му на кръста. „Каквото вършиш, върши го по-скоро“… Причината да не кажа тези думи на Кичиджиро беше, разбира се, да предпазя себе си. Но също така, от позицията си на свещеник, желаех и се надявах той да не прибави ново предателство върху другите, които вече бе натрупал.
„Пътят е тесен, трудно е да се върви, нали?“
„Дали наблизо няма река?“
Жаждата ми беше станала нетърпима. Кичиджиро леко се подсмихваше и ме оглеждаше от горе до долу.
„Вода ли ви се пие, а? Май хапнахте повечко от сушената риба…“
Както и вчера, птици кръжаха в кръг в небето над нас. Когато погледнех нагоре, ми причерняваше от пронизващата бяла светлина. Прокарвах език по пресъхналите си устни и се разкайвах за непредпазливостта си. Заради една сушена риба допуснах непоправима грешка.
Напразно се озъртах за някакво блато. От всички страни на поляната се чуваше натежалото от жегата жужене на насекомите, от страната на морето идваше свеж полъх, понесъл миризмата на влажна пръст.
„Има ли река… река?“
„Даже и планински поток няма. Потърпете!“
Без да дочака отговор от моя страна, Кичиджиро се спусна надолу по склона.
След като силуетът му изчезна в сянката на скалите, наоколо изведнъж настъпи тишина. Чуваше се сух звук от насекоми, пърхащи с крилца сред парещите треви. Един гущер тревожно излази върху камъка и после светкавично се шмугна нанякъде. Докато се грееше на слънцето, гущерът втренчено ме изучаваше с изплашена физиономия, която досущ ми заприлича на изчезналия по стръмнината Кичиджиро.
Чудех се дали наистина отиде заради мен да търси вода? Или пък тайно да докладва на някого къде се намирам?
Тръгнах полека, подпирайки се на пръчката, жаждата ме мъчеше още по-нетърпимо, ясно осъзнавах, че онзи съвсем умишлено ми бе дал да ям риба. „След това Иисус, като знаеше, че всичко вече е свършено, за да се сбъдне Писанието, казва: жеден съм. Там имаше съсъд, пълен с оцет – спомних си аз. – Войниците напоиха гъба с оцет, надянаха я на исопова тръст и поднесоха на устата Му.“[27] Съзнанието ми се рееше отвъд реалността, в устата си усещах вкус на оцет, гадеше ми се, затворих очи.
В далечината дочух пресипнал глас, който ме викаше.
„Па-адре! Па-адре!“
Кичиджиро носеше бамбуков съд и небрежно тътреше крака насам.
„Защо избягахте?“
Тъжно ме погледна с гурелясалите си като на животно очи. Жадно впих устни в протегнатия към мен съд с вода и звучно преглъщах, без да се срамувам, глух за всичко около себе си. Малко вода потече между ръцете ми и намокри брадичката ми.
„Защо избягахте? И вие ли, падре, не ми вярвате?“
„Недей да се обиждаш. Изморен съм. Виж…Защо вече не ме оставиш сам.“
„Сам? Но къде ще отидете? Опасно e! Знам едно село, където тайно живеят християни… Там има и църква. И свещеник…
„И свещеник?!“ Неволно повиших глас. Дори и през ум не ми беше минавало, че на този остров може да има друг свещеник освен мен. С недоверие погледнах Кичиджиро.
„Да, падре. И не е японец. Така чух…“
„Не може да бъде!..“
„Вие, падре, не ми вярвате… . – както си седеше, започна да дърпа тревата и прошепна с тънък гласец: – Вече никой не ми вярва…“
„Заради това и си успял да оцелееш. А Ичизо и Мокичи потънаха към морското дъно като камъни.“
„Мокичи бе силен. Падре, ние приличаме на издръжлив разсад, който садят в полето. Но има и слаб разсад, него, както и да го ториш, както и да се грижиш за него, все за нищо не става. Падре, и аз по рождение съм слаб, също като тоя разсад.“
Очевидно реши, че сурово ще го упрекна, и с поглед на бито куче заотстъпва назад. Но аз не го осъждах, думите му само ме натъжиха. Да, Кичиджиро бе казал истината – не всички са се родили светци и герои. Ако не се бяха родили във времена на такива жестоки гонения, на много християни нямаше да им се наложи да избират между предателството и саможертвата и спокойно щяха да продължат да пазят благословената вяра. Но тези християни са били обичайните смъртни, физическият страх е бил по-силен от тях.
„Затова аз…. няма къде да отида. Затова се скитам из тия планини… падре.“
Сърцето ми се сви от съжаление. Накарах го да коленичи и той безропотно и боязливо, като магаре, сгъна колене на земята.
„Покайваш ли се заради Мокичи и Ичизо?“
Хората още от раждането си се делят на две категории. На силни и слаби. На светци и обикновени хора. На герои и на такива, които им се възхищават. В жестоки времена силните търпят, докато огънят ги гори или морето ги поглъща. А слабите като Кичиджиро се лутат в планините. „А ти самият какъв си?“, обърнах се към себе си. Ако не беше идеята за честта и дълга ми на свещеник, може би и аз като Кичиджиро щях да стъпя върху фумие…
„Боже, който бе разпнат на кръста…“
„Боже, който бе разпнат на кръста…“
„Боже, който бе увенчан с корона от тръни…“
„Боже, който бе увенчан с корона от тръни…“
Като дете, имитиращо майка си, Кичиджиро повтаряше едно след друго словата, които шептях, върху камъка отново полази гущер, от гората се чуваха изнемогващи гласове на цикади, полъхваше мирис на напечена от слънцето трева и се разстилаше над белите камъни. И тогава от посоката, от която бяхме дошли, се чуха стъпките на група хора. Силуетите им се показваха от шубраците и бързо приближаваха насам.
„Падре, простете ми! – Както бе коленичил, Кичиджиро викаше с глас, задавен в сълзи: – Аз съм слаб. Никога няма да бъда силен като Мокичи и Ичизо!“
Ръцете на мъжете ме приклещиха и ме повдигнаха от земята. Един от тях с презрение хвърли няколко сребърни монети в лицето на коленичилия Кичиджиро. Без да обелят и дума, ме избутаха напред. Залитайки от време на време, закрачих по сухия път. Веднъж се обърнах назад – в далечината видях малкото лице на предалия ме Кичиджиро. Лице с плашливи очи като на гущер.
Пета глава
Слънцето навън бе ярко, но в селото бе някак странно притъмняло. Докато го влачеха между бараки и колиби със сламени покриви, върху които бяха сложени малки камъни, за да не ги отвее вятърът, млади и стари селяни, облечени в дрипи, се трупаха като добитък и втренчено се взираха към него с блеснали погледи.
Може би са християни, поддаде се на илюзията той и насила се помъчи да се усмихне, но никой от събралите се не му отвърна. Само едно напълно голо дете, олюлявайки се, запристъпва напред. Някъде от задните редици, с риск да се препъне, веднага дотърча майката, с разрошена коса, хвана детето с две ръце и побягна обратно като куче. За да се пребори с треперенето на тялото си, свещеникът упорито си представяше нощта, в която Онзи човек бе заловен в маслиновата градина[28] и завлечен в двореца на Каяфа.
Когато излязоха от селото, ярката светлина го блъсна в челото. Зави му се свят и спря на едно място. Мъжът, който вървеше зад него, измърмори нещо и го подбутна напред. Той насила се усмихна и помоли за малка почивка, но мъжът с каменно изражение поклати отрицателно глава. Над окъпаното в слънчева светлина поле на тънък слой се носеше миризма на тор, чучулиги весело и звънко се надпяваха. Грамадно дърво, чийто вид му бе неизвестен, хвърляше на пътя приятна сянка, чуваше се свеж звук от шумолящите му листа. Пътят, който прекосяваше полето, постепенно се превърна в тясна пътека. След като достигнаха до хълмовете зад полето, вече в подножието на планината, от едната страна на пътя в нещо като падина забелязаха направена от тънки клони колиба. На фона на жълтеникавата почва, черната сянка на колибата ясно се набиваше на очи. Виждаше се група от четирима-петима души с вързани ръце – мъже и жени в селски дрехи, които бяха седнали при колибата. Изглежда, обсъждаха нещо помежду си, но когато видяха свещеника сред приближаващите хора, в миг замлъкнаха, невярващи на очите си.
След като заведоха духовника при останалите, доволни, че задачата им е приключила, надзирателите се отдадоха на безгрижни разговори помежду си. Не изглеждаха, като да са нащрек да не би някой да избяга. Когато падрето приседна на земята, четиримата или петима селяни около него с уважение сведоха глави.
За известно време свещеникът запази мълчание. Една упорита муха се опитваше да близне от потта, която се стичаше по челото му, и неуморно кръжеше около главата му. Заслушан разсеяно в пронизващото жужене и седнал така, че топлите лъчи да огряват гърба му, той постепенно бе обзет от някакъв вид приятно облекчение. Да, от една страна, разбираше, че са го заловили и че това е неоспоримата истина, от друга страна обаче, всичко наоколо бе изпълнено с такъв безметежен покой, че той започна да се пита дали всъщност това не беше просто илюзия. Незнайно защо, в този момент си спомни думите: „Помни съботния ден…“[29]. Надзирателите си приказваха и се усмихваха, все едно нищо не е било. Яркото слънце грееше в падината, над малката, сплетена от трева и клони, колиба. Дори и не бе допускал, че денят на неговото залавяне, който дълго, в страх и тревоги си бе представял във фантазиите си, ще се окаже толкова спокоен. Тук той изпитваше необяснима неудовлетвореност – липсата на трагизъм, на героизъм, съпътствали много други мъченици, както и самия Иисус, пораждаше у него чувство на разочарование.
– Падре – размърда завързаните си китки и заговори седящият до него мъж, който бе сляп с едното око, – какво се е случило с вас?
В миг всички останали селяни едновременно вдигнаха глави и демонстрирайки неприкрито любопитство, зачакаха отговора на свещеника. Тази групичка хора, подобно на животни, лишени от разсъдък, изобщо не подозираха каква съдба ги очаква. Когато свещеникът им отговори, че са го хванали в планината, отначало, изглежда, не разбраха думите му. Мъжът дори допря ръце до ухото си и отново попита. Най-накрая може би разбраха.
– Ааа… - въздишка, изразяваща нещо подобно на съгласие и въодушевление, обхвана цялата група.
– Как само добре говори! – една от жените, явно впечатлена от японския на свещеника, викаше като малко дете. – Бива си го, нали!
Надзирателите само се подсмиваха на случващото се, без да се скарат или да прекъснат някого. Не само това, ами едноокият мъж доста свойски подвикна нещо на единия от тях, а той се усмихна и му отговори.
– Онези хора там – тихо се обърна свещеникът към жената – какво всъщност правят?
Последва отговор, че надзирателите са жители на селото и че също очакват пристигането на пратениците на държавната управа.
– Вижте, ние сме християни, но онези хора не са, те са жентилес.
Жената каза това така, сякаш подобно различие не беше от особено значение.
– Ето, хапнете…
Жената раздвижи завързаните си китки и от дъното на разгърдената си пазва извади две малки краставици, от едната отхапа тя, а другата подаде на свещеника. Още от първата хапка устата му се изпълни с ароматна свежест. Докато движеше предните си зъби като някаква мишка, свещеникът се замисли, че откакто бе дошъл в тази страна, бе причинил на бедните християни единствено неприятности. Бяха му дали колиба, в която да отседне, подариха му селските одежди, с които бе облечен и досега, благословен бе да получи и храна. Именно сега бе настъпил моментът, в който да им се отблагодари. Но у него нямаше нищо, което би могъл да принесе в дар – само собствените си постъпки и смъртта си.
– Как се казваш? – попита свещеникът.
– Моника – малко смутено отговори жената, сякаш да каже християнското си име бе, все едно да покаже едничкото украшение, което притежаваше.
Кой ли мисионер бе дал на тази жена, чието тяло цялото вонеше на риба, името на майката на всеизвестния свети Августин?
– А той? – посочи свещеникът към едноокия мъж, който все още разговаряше с надзирателите.
– Чокичи ли?.. Той е Жоан.
– Как е името на свещеника, който ви е кръстил?
– Не свещеник, а монах. Брат Ишида сàма, но вие, падре, навярно добре го познавате…
Свещеникът поклати глава. В тази страна тук не познаваше нито един друг свещенослужител, освен Гарпе.
– Наистина ли не го знаете?! – жената, изумена, се втренчи в него. – Та него го убиха в планината Ундзен…
– Защо всички сте толкова спокойни? – свещеникът най-сетне попита това, което го озадачаваше от началото. – независимо от това, че накрая може би и ние ще умрем по подобен начин?
Жената сведе очи и заби поглед в тревата при краката си. Мухите, примамени от миризмата на потта на падрето и жената, отново закръжаха около вратовете им.
– Не знам… Брат Ишида винаги казваше, че когато идем в параисо, там завинаги ще намерим спокойствие. Там не е нужно всяка година да се плащат непосилни данъци. Там не те морят нито глад, нито болести. И тежка работа няма. Всеки може да работи колкото си иска… – тя въздъхна. – така е, животът на този свят е само мъчение. Но в параисо нищо от това няма да го има, нали, падре?
„Раят съвсем не съществува във формата, в която ти си мислиш!“, понечи да каже свещеникът, но стисна устни. Очевидно тези селяни бяха учили катехизиса като деца, мечтаейки за Рая като за друг свят – без данъци, без усилен труд… И никой нямаше право безмилостно да разруши тази илюзия.
– Да, разбира се – премига той и прошепна, сякаш в душата си: – Там няма да ни лишат от нищо…
След това зададе още един въпрос:
– Чували ли сте за падре, наречен Ферейра?
Жената поклати отрицателно глава. Значи, и тук, както в Томоги, преподобният Ферейра никога не бе идвал? Или може би самото име Ферейра бе забранено да бъде споменавано сред тукашните християни, замисли се той.
Над падината се чу силен глас. Когато погледнаха нагоре, видяха върху една канара да стои нисък и леко закръглен възрастен самурай, който заедно с двама селяни гледаше към тях и се усмихваше. В мига, в който видя усмивката на самурая, в свещеника не остана съмнение, че това е същият човек, който бе водил разследването в Томоги.
– Каква жега само… – Самураят си вееше с ветрило, докато бавно заслиза по хълма. – Настъпва най-горещото време… В полето ще бъде истинска мъка.
Моника, Жоан и останалите положиха върху коленете си завързаните си ръце, след което вежливо се поклониха. С периферното си зрение старецът отчете присъствието на свещеника, навел глава като останалите, но игнорирайки всичко около себе си, продължи напред. Когато минаваше покрай тях, връхното му наметало сухо изшумоля, наоколо се разнесе благовонният аромат, с който бяха пропити дрехите му.
– В последно време изобщо не е падал дъжд… И пътят е прашен… На моите години е цяло изпитание да се добереш до тук.
Самураят приклекна между задържаните и без да спира да си вее около врата с бялото ветрило, подхвана:
– Не причинявайте повече неприятности на стар човек като мен…
Слънчевата светлина правеше усмихнатото му лице да изглежда някак плоско и свещеникът си припомни статуи на Буда, които бе виждал в Макао. В лика на Буда не бе видна никаква динамика на чувствата, каквато бе свикнал да открива в образа на Христос. Само мухите гръмко бръмчаха и кръжаха в кръг – тъкмо когато изглеждаше, че са си избрали вратовете на християните, те политаха към стария самурай, а после отново се връщаха.
– Вижте, не сме ви задържали, защото ви мразим. Искам добре да разберете нашите основания. Не бавите данъците си, старателно изпълнявате задължителния труд… Защо напразно да ви мразим? Ние най-добре знаем, че селяните са основата на държавата.
Жуженето на мухите се смесваше с отчетливите махове от ветрилото на стареца, възтоплият вятър довяваше отдалеч кудкудякане на кокошки. „Това ли е въпросното разследване – мислеше си свещеникът, забил поглед в земята като останалите. – Дали повечето от християните и мисионерите, преди да бъдат подложени на мъчения, е трябвало да изслушат тези ласкателно-притворни слова? И те ли са чували жуженето на мухите насред приспивното спокойствие?“ Той очакваше страхът внезапно да го връхлети, но странно, в нито едно ъгълче на сърцето му не се надигаше страх. Нямаше никакво ясно усещане нито за мъчения, нито за смърт. Мислеше за това, което предстоеше, с чувството, че все едно в дъждовен ден вижда в далечината огрян от слънцето хълм.
– Давам ви малко време да помислите, след това искам достатъчно разумен отговор.
След като спря да говори, притворната усмивка на самурая изчезна и лицето му се превърна в лице на някакъв китайски търговец в Макао с цялото му алчно и арогантно изражение.
– Да тръгваме!
Насядалите на тревата надзиратели едновременно се изправиха. Когато свещеникът понечи да стане като останалите, старецът го погледна и смръщи лице като маймуна. Това бе моментът, в който за пръв път в очите му проблесна искрата на ненавистта.
– Ей, ти! – подвикна той, изпъна се с все сили до предела на незначителния си ръст и положи ръка върху дръжката на меча си. – Остани!
С бледа сянка на усмивка свещеникът отново седна на тревата. Ясно му бе като бял ден, че старият човек, изпъчил като петел дребната си снага, усилено се стремеше да демонстрира превъзходството си над чужденеца и да се покаже пред пленниците. „Каква маймуна само – прошепна свещеникът в душата си. – Ей, ти, мъж, подобен на маймуна, не е нужно да си толкова нащрек, че да посягаш към меча. Не съм тръгнал да бягам.“
Свещеникът изпрати с поглед групата отдалечаващи се фигури на завързаните пленници, която изкачи хълма и се скри зад отсрещното плато. Hoc Passionis tempore, Piis adauge gratiam[30]… Към пресъхналите му устни напираха думите заедно с горчивината, която носеха. „Боже, не им пращай повече изпитания –шептеше той в сърцето си. – За тях ще бъде непосилно тежко. До този ден не са преставали да търпят – данъците, робския труд, мизерния живот, към всичко това още изпитания ли си им отредил?…“
Старецът надигна бамбуковия съд и подобно на пиле, пиещо вода, звучно преглътна.
– Виждал съм такива падрета като вас не един или два пъти. Също така съм ги разпитвал. – самураят навлажни устни и се обърна към свещеника с различен отпреди, сервилен тон. – Разбирате ли японски?
Леки облаци засенчиха слънцето, в падината притъмня, навсякъде сред тревите притихналите досега цикади извисиха натежалите си от жегата гласове.
– Селяните са глупави. Дали тези хора тук ще бъдат спасени, или не, зависи изцяло от вас, падре…
Свещеникът не разбра добре смисъла на тези думи, но от изражението на събеседника си почувства, че хитрият старец му готви някаква клопка.
– Селяните нямат силата да мислят със собствените си глави. Както и да се пазариш с тях, все нямат мнение и се връщаш там, откъдето си почнал… Но ако вие им кажете само една-едничка дума…
– Какво…? Какво да им кажа?
– Отречете се! – старецът звучно вееше с ветрилото и се усмихваше – Отречете се! Ето какво.
– А ако откажа? – свещеникът леко се усмихна и тихо каза: – Тогава ще ме убиете ли?
– О, не, не! – тъжно отговори самураят. – Няма да направим подобно нещо. Тогава селяните само биха станали още по-упорити. Така беше и в Омура, така беше и в Нагасаки. Неподатлив вид са това, християните.
Старецът тежко въздъхна, но за събеседника бе очевидно, че всичко е театър. Свещеникът дори изпитваше удоволствие да дразни този мъж, напомнящ му малка маймуна.
– Ако сте истински падре… би трябвало да проявите милосърдие към тия селяни…
Свещеникът почувства, че неволно е зяпнал от изумление. „Какъв простодушен стар човек! Да смята, че може да се наложи с помощта на такива детински аргументи?“ Това, което той забравяше обаче, бе, че ако този представител на властта беше по детски просто устроен, то той е прост и директен и в яростта си, защитавайки даден аргумент.
– Е, какво ще кажете?
– Накажете само мен – присви рамене свещеникът с цел да подразни другия.
На лицето на стареца започнаха да се преливат цветове на гняв и раздразнение, в далечното облачно небе слабо, едва-едва се чу остър звук на светкавица.
– Ония същества, как само ще страдат заради вас!
Вкараха го в колибата насред падината. През процепите на стените, сплетени от клони направо върху голата земя, белите слънчеви лъчи проникваха подобно на конци. Отвъд стените тихо се чуваха гласовете на надзирателите. „Къде ли отведоха онези селяни? Оттогава няма и следа от тях…“ Седнал на земята в колибата, обвил коленете си с ръце, свещеникът потъна в мисли за Моника, за едноокия мъж. А върху тях се наслагваха спомени от Томоги – Оматцу, Ичизо, Мокичи… Ако му се беше открила някаква възможност, най-малкото щеше да даде на тия християни поне кратка благословия. Това, че дори не бе помислил за подобно нещо, бе доказателство, че душевните му сили са отслабнали. Съжаляваше, че дори не бе питал онези несретници кой ден сме, кой месец… Постепенно загубил представа за поредността на месеците, вече не можеше да изчисли колко дни са минали от Великден, нито кой светец се чества днес…
Тъй като нямаше молитвена броеница, започна да произнася на латински Патер Ностер и Аве Мария с помощта на пръстите на ръцете си, но също както водата, изтичаща от устата на силно стиснал зъбите си болен човек, така и молитвите излизаха от устата му механично – кухи, лишени от съдържание. Всъщност вниманието му бе насочено по-скоро към гласовете на пазачите, които си говореха отвън. Какво ли им беше толкова смешно, че от време на време чак се смееха на глас? Мислите му, незнайно защо, отново го отведоха при онази градина, при запалените огньове, представяше си силуетите на слугите, носещи черни горящи факли в йерусалимската нощ – напълно безразлични към съдбата на един човек. Тукашните пазачи, които също бяха хора, се смееха и си приказваха с глас, който също показваше пълно безразличие към непознатия. Грехът, мислеше си той, не е това, което обикновено ни учат – да не крадем, да не лъжем. Истинският грях е, когато някой прегази живота на друг и после забрави за белезите, които е оставил след себе си. Nakis… прошепна той, докато мърдаше пръстите си, и тогава най-сетне моливата проникна в дълбините на душата му.
Внезапно лъч светлина се блъсна в затворените му клепачи. Един мъж отвори внимателно вратата на колибата, без да вдига шум, и се взря във вътрешността ѝ с малките си хитри очи. Когато свещеникът вдигна поглед нагоре, другият веднага се скри.
– Казваш, че е спокоен, така ли? – попита непознат глас пазача, който току-що бе надникнал вътре, след което вратата широко се отвори.
Нахлу поток от светлина, в който се очерта силуетът на мъж, но не на стария самурай отпреди малко, а на непознат японец, който не бе препасан с меч.
– Señor, Gracia![31] – заговори на португалски мъжът. Произношението бе странно и насечено, но без съмнение, думите бяха на португалски. – Señor… Palazera a Dios nuestro Señor.[32]
Думите достигаха до свещеника, който седеше като замаян насред светлината, струяща от вратата право в очите му. От време на време в думите имаше грешки, но смисълът им бе напълно ясен.
– Не се стряскайте, всъщност в Нагасаки и Хирадо има много преводачи като мен. Но вие, падре, владеете свободно японски! Знаете ли откъде съм научил португалски?
Без да чака да му отговорят, непознатият не спираше да приказва. И той, като самурая преди малко, докато говореше, непрестанно махаше с ветрилото, което стискаше в дланта си.
– Благодарение на свещениците от вашата страна бяха построени семинарии в Арима, Амакуса, Омура. Но това не означава, че съм станал вероотстъпник. Да, не мога да отрека, че получих кръщение, но още от самото начало, никога не съм имал стремеж да бъда монах или пък да приема християнството в душата си. В днешни дни един син на провинциален самурай[33] не може да разчита на нищо друго, за да се издигне в обществото, освен учението.
Мъжът старателно подчертаваше, че не е християнин. Запазил безстрастно изражение, свещеникът слушаше в мрака гласа на приказливия си събеседник.
– Защо не кажете нещо? – попита мъжът ядосано. – Такива като вас, падре, винаги са се подигравали с нас, японците. Познавах един падре Кабрал, той особено презираше всичко, свързано с нас. Независимо че живееше в Япония, присмиваше се на къщите ни, присмиваше се на езика ни, присмиваше се на храната ни, на обноските ни. Даже на завършилите семинария за нищо на света не позволяваше да станат свещеници.
Докато говореше, мъжът си спомняше миналото и все повече се разпалваше. Присвит, с ръце, обгърнали коленете му, свещеникът си мислеше, че гневът на непознатия мъж е истински. Не бе забравил, че в Макао преподобният Валиняно му бе говорил за падре Кабрал. Заради отношението му към японците, без съмнение, много християни се бяха отдръпнали от мисионерите и от църквата, с горчивина бе разказвал преподобният Валиняно.
– Аз не съм като Кабрал.
– Нима..? – мъжът тихо се засмя. – На мен нещо не ми се вярва…
– И защо?
В сумрака бе невъзможно да се разгадае изражението на преводача. Но и без това, от тихия присмех на събеседника си свещеникът можеше да се досети за скритата омраза и гнева, които таеше. Покрай работата си бе изслушал със затворени очи много изповеди в църковната изповедалня. „Този мъж иска да отрече не падре Кабрал – смътно си мислеше той, докато гледаше непознатия, – а по-скоро това, че някога е бил кръстен, своето собствено минало…“
– Не искате ли да излезем навън? Струва ми се, че падре вече не иска да бяга, да се крие…
– Така ли? Знае ли човек… – усмихна се свещеникът. – Не съм светец. Страх ме е от смъртта.
Японецът звучно се изсмя и каза:
– Не, не… Ако така възприемате нещата, искам внимателно да чуете това, което ще ви кажа. Смелостта понякога може да нанесе вреда на другите. Ние наричаме това сляпа смелост. Има много свещеници сред вас, обладани докрай от такава сляпа смелост, които нанасят вреда на Япония, а после забравят за това.
– Само неприятности ли ви донесоха мисионерите?
– Когато ти наложат да приемеш дар, който не искаш, на това му казваме натрапена услуга. Християнското учение прилича на такава натрапена услуга, ненужен подарък. Ние си имаме своя религия. И не смятаме тепърва да въвеждаме чуждоземна. Изучавал съм догмите на християнството, когато бях в семинарията, и честно да ви кажа, не съдържат абсолютно нищо, което би било полезно за японците.
– Изглежда, с вас не мислим по еднакъв начин – снижи глас и спокойно каза свещеникът. – Ако не беше така, нямаше да премина тези далечни морета и да дойда в тази страна.
Това бе първият дебат, който водеше с японец. Още от времето на Франциск Ксавие сигурно много свещеници бяха започвали споровете си с японските будисти по подобен начин, с подобна размяна на реплики. Преподобният Валиняно го бе учил да не подценява ума на японците, както и че те много добре знаят как се води спор.
– Нека ви попитам нещо – каза предизвикателно преводачът, докато затваряше и отваряше ветрилото си. – Християните твърдят, че Деус е извор на велико милосърдие и състрадание, че е в основата на цялата доброта и морал, а нашите будистки божества, понеже всички са смъртни, не могат да притежават такива морални ценности. И вие ли, падре, смятате така?
– Буда не може да избегне смъртта, така както всички ние не можем. Създателят е различен.
– Само един падре, който не е запознат с учението на Буда, може да твърди подобно нещо. Всъщност далеч не всички Буди са смъртни хора. Всички буди притежават три тела – хошин, ходжин, оге. Оге има множествено проявление и демонстрира осем същностни аспекта с цел да помага на човечеството и да му носи благоденствие. Проявлението на хошин няма нито начало, нито край, в това си тяло Буда въплъщава вечност и неизменност. В свещените сутри се упоменава като безкрайна константа. Само тези като вас, падре, християните, могат да си помислят, че всички буди са просто хора, но японците не смятат така.
Японецът каза всичко това на един дъх, все едно го бе научил наизуст. Без съмнение, досега бе разпитвал много мисионери и дълго бе отработвал най-подходящите начини, с които да ги накара да отстъпят. Затова и подбираше най-вече трудни думи, които самият той едва ли разбираше, мислеше си свещеникът.
– Но това, което вие отстоявате, е, че всички живи същества съществуват естествено в природата, че светът няма нито начало, нито край. – свещеникът целеше да контраатакува, като настъпи слабото място на опонента. – Нали така смятате?
– Да, точно така.
– Но всеки обект, който не е жив, не е способен да се движи, ако не бъде задвижен от друг обект. Как са се появили будите? Освен това, да, разбирам, че същността им е изтъкана от състрадание, но как е бил създаден светът в самото начало, преди тях? Нашият Деус e предвечен, създал е човека и е дал живот на всички други същества на земята.
– Излиза, че християнският Деус e създал също и злодеи, това ли искате да кажете? Ако е така, значи, Деус създава и зло?
Преводачът тихо се засмя, горд като победител.
– Не, не, различно е! – свещеникът неволно поклати глава. – Деус е създал всичко за добро. И в името на доброто е дарил хората с мъдрост. Само че има случаи, когато ние правим противното на това, което сме разгадали чрез мъдростта. И така се появява злото.
Преводачът презрително цъкаше с език. Самият свещеник не мислеше, че доводите му са били достатъчни, за да убеди опонента си. Диалогът вече не беше диалог, а по-скоро някаква игра на думи, в която всеки се хващаше за репликата на другия с цел да го срази на всяка цена.
– Престанете с тази софистика! Може и да ви се удава да убеждавате селяни, жени и деца, но мен няма да подведете с подобни приказки. Добре, нека ви задам един въпрос: След като Деус има толкова милостиво сърце, защо, преди да се достигне до пътя, който отвежда в рая, изпраща на хората различни мъчения и изпитания?
– Различни мъчения? Боя се, че грешите. Ако хората неотклонно следват Божите заповеди, те ще живеят в мир. Ако имаме желание да изядем нещо, то Деус не би ни забранил, никога не би ни тласнал към гладна смърт. Единственото, което сме длъжни да спазваме, е да отправяме молитви към Създателя. Също така, когато не можем да загърбим плътските си желания, Деус не ни задължава да избягваме жените. Той казва да имаме само една жена и да изпълняваме Неговата воля.
„Успях добре да му отговоря“, помисли си свещеникът, когато свърши да говори. В тишината на сумрачната колиба ясно се чувстваше, че преводачът е замлъкнал за момент, защото бе останал без думи.
– Достатъчно! Стига преливане от пусто в празно – раздразнено заговори посетителят, вече на японски. – не съм дошъл до тук, за да слушам празни приказки.
В далечината пропя петел. През открехнатата врата се промуши лъч светлина и освети безброй прашинки, които се носеха безметежно и се рееха във въздуха. Свещеникът седеше и ги наблюдаваше. Преводачът изпусна дълга въздишка.
– Ако не се отречете, селяните ще бъдат провесени в яма.
Свещеникът не разбра добре какво има предвид събеседникът му.
– Даа, телата на петимата селяни ще бъдат провесени надолу с главата в дълбока яма… за няколко дни.
– Ще висят в яма?
– Да, ако вие, падре, не се отречете.
Свещеникът замлъкна. Питаше се дали събеседникът му казва истината, или просто цели да го сплаши и се взираше с блеснали очи в мрака, сякаш за да намери там отговора.
– Уважаемият Иноуе… Вие навярно сте чували за него? Той е тукашният губернатор. Така или иначе, вие, падре, лично ще бъдете разпитан от него.
И-но-у-е… Сред останалите португалски думи, изречени от преводача, само тази трептеше като жива в ушите на свещеника. В миг цялото му тяло потрепери.
– След разпита при уважаемия Иноуе – продължи японецът с тон, досущ като на подчинен на губернатора – от християнската вяра се отрекоха падре Порро, падре Педро, падре Касола и падре Ферейра.
– Падре Ферейра?!
– Познавате ли го?
– Не, не го познавам. – свещеникът трескаво заклати глава. – Той принадлежи към друг орден. Не съм чувал името му. Никога не съм го виждал. Този падре… Той жив ли е?
– Разбира се, че е жив! Приел е японско име, живее в Нагасаки… с жена си. Би могло да се каже, че е доста уважаван…
Пред очите на свещеника внезапно изплуваха улиците на Нагасаки – град, който никога досега не бе виждал. Някак си в този въображаем град лъчите на залязващото слънце ярко осветяваха преплетените улици, малките домове с малките им прозорци. Облечен с дрехи като на преводача, по пътя вървеше учителят Ферейра… Не, това не може да бъде! Що за абсурдна фантазия!
– Не ви вярвам…
Преводачът подигравателно се изсмя и излезе навън. След като вратата отново се затвори, светлината, която се бе процеждала, рязко изчезна. Както преди малко, отвъд стената се чуваха гласовете на пазачите.
– Умен е, не може да му се отрече – говореше преводачът на пазачите, – но какво от това… и без това скоро ще се пречупи.
„Това за пречупването сигурно се отнася за мен“, мислеше си свещеникът. Докато седеше, прегърнал колене с ръцете си, четирите имена, които преди малко преводачът бе казал, сякаш рецитирайки, се врязваха в сърцето му. Не познаваше падре Порро и падре Педро, но в Макао определено бе чувал за падре Касола. За разлика от него, този португалски мисионер бе пристигнал тайно в Япония не през Макао, а през Манила, която официално бе територия на Испания. Тъй като след нелегалното му влизане в Япония известия от него напълно липсвали, йезуитският орден сметнал, че веднага след акостирането го е сполетяла славна мъченическа кончина. Зад фигурите на тези тримата бе лицето на Ферейра, когото той търсеше, откакто бе дошъл на японска земя. Ако думите на преводача нямаха за цел само да го сплашат, то значи, че мълвата се бе оказала истина – под натиска на губернатор Иноуе учителят Ферейра бе предал Църквата.
„След като дори и той се бе отрекъл, как ли аз ще издържа на изпитанието, с което предстои да се сблъскам?“ тревогата мигновено изпълни гърдите му. Свещеникът рязко тръсна глава, стараейки се насила да потисне тягостните предположения, които се надигаха в него, все едно му се гадеше, но колкото повече усилие полагаше да ги потисне, толкова повече те напираха, без да може да ги контролира.
„Exaudi nos, Pater omnipoténs et mittere digneris Sanctum qui custodiat, fovéat, protegat, visitet, taque defaendat omnes habitantes…“[34] Опитваше се да се разсее, като припяваше молитви една след друга, но те не носеха покой на сърцето му. „Боже, защо мълчиш? Защо винаги мълчиш, Боже?“, шептеше той…
Вечерта вратата отново се отвори. Един от пазачите постави пред свещеника дървена купичка с няколко парчета тиква и излезе, без да каже и дума. Когато поднесе храната към устата си, в носа го блъсна неприятна миризма като от пот. Тиквата, изглежда, бе сварена преди два-три дни, но гладът едва се търпеше, затова веднага я изгълта, както беше с кората. Докато все още дъвчеше, около ръцете му се въртяха няколко нахални мухи. „Станал съм същинско куче“, мислеше си той, докато облизваше пръстите си. Много отдавна са били времената, когато мисионерите често са били гощавани в домовете на феодалите и самураите. Тогава в пристанищата в Хирадо, Йокосеура и Фукуда редовно са пристигали богато натоварени португалски кораби и проповедниците не са страдали от недостиг на вино или хляб – всичко това той си спомняше от разказите на преподобния Валиняно. Без съмнение, хората по онова време са отправяли молитвите си, седнали на чисти и спретнати маси, и без да бързат, са се наслаждавали на храната си. Но какво от това? Сега той се нахвърли на тази кучешка храна, без дори да се помоли. Да отправяш молитви към Бог не изпълнен с благодарност, а за да търсиш помощта му, да изказваш несправедливи и зловредни мисли… Какво унижение, какъв срам за един свещеник! Разбира се, много добре осъзнаваше, че Бог съществува, за да бъде възхваляван, а не за да бъде обвиняван. Но в тези дни на изпитание, също като болния от проказа Йов, колко трудно се бе оказало за него да славословя Бога.
Вратата отново изскърца и се появи пазачът отпреди малко.
– Падре, трябва да тръгваме.
– Къде?
– Към пристанището.
Когато се изправи, леко се замая от глад. Навън вече бе притъмняло, дърветата наоколо се бяха привели, изтощени от лепкавата жега през деня. Около лицата им се въртяха комари, в далечината се чуваше крякане на жаба.
Тримата пазачи вървяха до него, но никой от тях не се опасяваше, че пленникът ще избяга. Шумно разговаряха помежду си, от време на време се смееха на глас. Един от тях се отдели и отиде да се изпикае в храстите. За миг си помисли, че стига да ги сръга и да се провре между тях, би могъл да избяга, но точно тогава пазачът, който вървеше пред него, рязко се обърна назад.
– Падре, в колибата бе задушно, нали..? – мъжът се усмихна, а лицето му излъчваше доброта. – Каква жега само!
При вида на добродушно усмихнатото лице на човека свещеникът изгуби всякакво желание за бягство. Ако избяга, без съмнение, вината за това щеше да падне върху тези селяни. Леко се усмихна и кимна към пазача.
Минаха по пътя, по който бяха дошли сутринта. С хлътнали очи, свещеникът се взираше във величественото дърво, разперило клони насред полето, огласявано надлъж и шир от жабешко крякане. Той помнеше това дърво. Сред клоните му големи птици махаха с крила и кряскаха с дрезгави гласове, които се смесваха със звуците на жабите и се понасяха в мрачна хармония.
Когато влязоха в селото, навсякъде от колибите се издигаше белезникав дим, който имаше за цел да пропъди рояците от комари. Някакъв мъж само по препаска стоеше, гушнал малко дете, а когато забеляза свещеника, отвори уста с глуповато изражение и се засмя. Няколко жени, свели пълни с тъга погледи, дълго се взираха към четиримата преминаващи.
След селото отново последва поле. Пътеката започна да слиза надолу, докато накрая вятърът, наситен с миризмата на сол, не започна да гали плътта на хлътналите бузи на свещеника. В ниското, точно пред тях, беше така нареченото пристанище, което представляваше купчина от малки черни камъни, пригодена като място за акостиране; на брега бяха изтеглени две запуснати лодки. Докато пазачите редяха цепеници под една от лодките, свещеникът вдигна от пясъка розова мидена черупка и започна да играе с нея в ръката си. Това беше първото красиво нещо, което бе видял през целия този ден. Допря я до ухото си и от дълбините ѝ се чу нещо като едва доловим шум. Неочаквано някаква тъмна сила се надигна в него. С остър звук черупката се строши в дланта му.
– Качвайте се!
Събралата се на дъното на лодката вода бе мътна от прахта, усещаше я студена върху подутите си стъпала. С натопени във водата крака, свещеникът се хвана с две ръце за ръба на лодката, затвори очи и въздъхна.
Когато съдът бавно се раздвижи, хлътналите му очи разсеяно се насочиха към планината, в която се бе скитал до тази сутрин. Във вечерния сумрак планината се простираше синкавочерна, със заоблени форми, досущ като женска гръд. Когато погледът му отново се върна към брега, спря се на мъж, изглеждащ като просяк, който се бе втурнал насам. Докато тичаше, той подвикваше нещо, после се препъна и падна на пясъка. Това бе мъжът, който го бе продал.
Кичиджиро отново се изправи, силно викаше нещо. Чуваше се или като освиркване, или като хленчене, но свещеникът не разбираше какво иска да каже. Странно, но той не изпитваше нито възмущение, нито омраза. В душата му властваше чувство на примирение – рано или късно, все щяха да го заловят. Най-сетне разбрал, че няма да догони лодката, Кичиджиро застана като стълб сред разбиващите се в брега вълни, вперил поглед към нея. Фигурата му малко по малко се смаляваше във вечерната мъгла.
Вечерта достигнаха до някакъв залив. В просъница, през полуотворените си клепачи свещеникът видя как пазачите отпреди малко слязоха от лодката и на тяхно място се качиха други трима. Досегашните и новопоявилите се разговаряха помежду си на някакъв местен диалект, наситен със звучни съгласни, който крайно изтощеният пленник не желаеше да положи усилие да разбере. Само от време на време в разговора на групата различаваше „Нагасаки“, „Омура“ и смътно помисли, че мястото, където го водят, е в един от тези два града. Когато бе в колибата, имаше сили да се моли за съдбата на задържаните като него – едноокия мъж и жената, която му даде краставица, а сега вече нямаше сили да се моли не само за други хора, но дори и за себе си. Не чувстваше нищо друго, освен че му е все едно къде го водят и какво ще правят с него оттук нататък. Затвори очи и отново потъна в сън, но от време на време леко се пробуждаше и чуваше монотонния плясък на веслата. Един от мъжете гребеше, другите двама мълчаливо клечаха с мрачни лица. „Боже, да бъде Твоята воля!“, зашепна молитва, сякаш насън, и помисли, че емоционалното състояние, в което бе изпаднал в момента, дори и на пръв поглед да приличаше на готовността, с която толкова светци бяха поверили себе си на Божието провидение, всъщност съществено се различава. „Какво ще стане с теб? Да не си започнал постепенно да губиш вярата си?“, чу глас в дълбините на съзнанието си, но сега му бе мъчително дори да го слуша…
– Къде сме? – обърна се с прегракнал глас към тримата нови пазачи, когато за пореден път отвори очи, но те бяха като сковани от страх и отговор не последва.
– Къде сме? – попита още веднъж, този път силно.
– Йокосеура – тихо и боязливо отговори един от тях.
Йокосеура… Неведнъж бе чувал името на това място от падре Валиняно. Това бе пристанището, създадено от падре Фройс и падре Армейда с разрешението на местния феодал, където португалските кораби, пристигали дотогава в Хирадо, започнали да пускат котва единствено там. На върха на хълма била построена йезуитска църква, а до нея свещениците изградили огромен кръст. Той бил с такива внушителни размери, че отдалеч да се забелязва от мисионерските кораби, добрали се най-сетне до Япония след дълги дни и нощи плаване сред далечни морета. В деня на Възкресение Христово местните японци, със запалени свещи в ръце, изкачвали хълма, пеейки църковни химни, и посещавали храма. Самият феодал често ходел в църквата и не след дълго дори получил кръщение.
Свещеникът седеше в лодката и се взираше, търсейки пристанище или село, което да напомня на Йокосеура, но и морето, и сушата бяха като пребоядисани с черна боя, не се виждаше нито една светлинка. Никъде не се мяркаха нито село, нито къщи. Кой знае, може би и тук, както в Томоги и Гото, тайно пребивават християни. А дали те знаят, че точно сега, свит и треперещ в малка лодка като бездомно куче, един свещеник прекосява морето? Когато попита един от пазачите къде е Йокосеура, след известно колебание той му отговори:
– Там няма нищо.
Селото било подпалено, а жителите му до един прогонени. Мъртво мълчание бе надвиснало над сушата, над морето не се чуваше нито звук, освен глухия плясък на вълните, блъскащи се в корпуса на лодката. „Защо изостави всичко след Себе си? – прошепна смирено свещеникът. – Защо дори и селото, което издигнахме за Теб, остави да се превърне в пепел? Защо, когато хората бяха прогонени, не им даде знак, който да им вдъхне кураж, а бе безмълвен като мрака, който ни заобикаля? Защо? Само ми кажи защо? Ние не сме толкова силни като Йов, на когото бе отредено изпитанието на проказата. Йов е светец, а тези християни са само бедни, слаби човешки същества. Те не могат безкрайно да понасят изпитания. Не им причинявай повече страдания.“ Свещеникът отправяше молитви, но морето бе все така студено и мракът упорито пазеше мълчание. Чуваха се само еднообразните глухи удари на веслата.
„Май вече за нищо не ме бива…“, мислеше си той, докато тялото му трепереше. Чувстваше, че ако Божието милосърдие не му изпрати кураж и нови сили, повече няма да може да издържи. Изведнъж плясъкът на веслата спря, единият от мъжете извика, вперил поглед навътре в морето:
– Има ли някой там?
Веслата на тяхната лодка не се движеха, но някъде се чуваше шум, подобен като от гребане.
– Сигурно е нощен риболов… зарежи. Зарежи! – прошепна по-старият от двамата мъже, които досега бяха мълчали.
– Ееей, кой е там? Какво правиш там?
Веслата на среднощната риболовна лодка замряха и слаб глас отговори нещо. На свещеника му се стори, че е чувал този глас и преди, но не можеше да си спомни къде.
Рано сутринта пристигнаха в Омура. Вятърът малко по малко разпръсна млечнобялата мъгла и пред изтощения му поглед в единия край на сушата между дърветата се показаха белите стени на замък. Изглеждаше все още недовършен, скелето от греди така си и стоеше. Ято гарвани пресичаха небето над гората. На фона на замъка, плътно прилепени една до друга, се виждаха къщи със сламени и тръстикови покриви. За пръв път пред очите му се разкриваше японски град. Когато наоколо започна бавно да просветлява, той забеляза, че всеки един от пазачите държеше до краката си дебела пръчка – очевидно им бе заповядано, ако в пленника проличи идея за бягство, без колебание да го изхвърлят в морето.
На кея вече се бяха струпали множество самураи, облечени в косоде[35] и препасани с внушителни мечове, а около тях се бе събрала гъста тълпа от зяпачи. Къде изправени, къде седнали на скалите около брега, навикваните от самураите зрители търпеливо чакаха акостирането на лодката. Когато свещеникът слезе, сред навалицата се разнесоха възгласи. Съпровождан от неколцина самураи, духовникът си проправяше път между хората и срещна няколко лица на мъже и жени, вперили в него измъчени погледи. Той не пророни нито дума, лицата също като него бяха безмълвни. Докато продължаваше напред, свещеникът леко повдигна ръка и направи знак на благословия. В същия миг по лицата пробяга тревога – някои сведоха глави, други дори ги извърнаха. Ако всичко бе нормално, той щеше да постави в плътно стиснатите им устни късче хляб от Христовото тяло. Но сега нямаше нито бокал, нито вино, нито олтар, за да отслужи света литургия.
Когато го качиха на неоседлан кон и пристегнаха въже около китките му, множеството бе огласено от подигравателни провиквания. Така нареченият град Омура, с многобройните си къщи със сламени покриви, почти не се различаваше от селата, които бе виждал досега. Боси жени със свободно падащи коси по гърбовете им, носещи косоде, под което бяха увити с още катове плат, стояха край пътя, наизвадили разни морски дарове, дърва за горене, зеленчуци. Сред тълпата имаше и облечени с хакама[36] и суикан[37] изпълнители на бива[38], както и бонзи, изцяло в черно, които вдигаха глави към него и му се надсмиваха подигравателно. Пътят бе тесен и дълъг, от време на време свещеникът усещаше върху лицето си камъчетата, които децата хвърляха по него. Ако думите на преподобния Валиняно бяха истина, то Омура бе мястото, където мисионерите бяха положили най-много усилия за разпространението на вярата. Построени били много християнски храмове, семинария, това бил град, в който и самураи, и селяни до един „слушаха словата ни с голям ентусиазъм“, както бе писал падре Фройс в писмото си. Знаеше се, че самият феодал бе станал ревностен християнин наравно с по-голямата част от знатната си фамилия. Докато сега децата хвърляха камъни, бонзите грозно го заплюваха и ръсеха ругатни, а охраняващите го самураи и пръста си не помръдваха, за да ги възпрат.
Пътят се виеше покрай морето и водеше към Нагасаки. Когато подминаха селцето Судзуда, достигнаха до самотна къща на земеделци, цялата потънала в непознати за него бели цветя. Самураите спряха конете си и наредиха на един от мъжете, които ги следваха пеша, да донесе вода, която после само веднъж поднесоха към свещеника. Всичката вода изтече от устата му, като само намокри измършавялата му гръд.
– Гледай! Колко е голям само!
Някакви жени дърпаха децата си за ръкавите и подигравателно се кискаха по негов адрес. Когато процесията отново бавно и тромаво пое по пътя, той се извърна назад. Несъзнателно го бе обзела тъга, че повече никога няма да види обкичената с бели цветове растителност. Самураите свалиха високите си шапки, избърсаха потта от челата си, пооправиха прическите си – до един загладени от челото нагоре и с пристегната щръкнала опашка на тила, и продължиха напред, възседнали конете си. Веднага зад тях, улисани в шумни разговори, следваха петима-шестима пеши стражари, въоръжени с лъкове. Пътят, по който напредваха, побеля от прах и се заизвива, и тогава свещеникът забеляза пред тях фигурата на просяк, който ги следваше, превит над тоягата си. Беше Кичиджиро. Тътреше се със същия мърляв и разпасан вид, както тогава на брега, когато с отворена уста бе гледал след лодката. Като видя, че свещеникът гледа към него, той стреснато се скри под сянката на съседното дърво. Свещеникът нямаше обяснение защо мъжът, който го бе продал, го бе последвал чак дотук. Неволно в гърдите му нахлу подозрението, че гребецът в другата лодка сред нощното море всъщност може би е бил Кичиджиро.
Докато се клатушкаше на гърба на коня с хлътнали от умора очи, той унесено поглеждаше от време на време към морето. Днес то бе мрачно, с черни отблясъци. На хоризонта се виждаше сивият силует на голям остров. Не беше ясно дали това бе островът, из който до вчера се бе лутал…
След Судзуда пътят постепенно се напълни с хора, които отиваха или се връщаха от някъде. Имаше търговци, водещи натоварен с багаж добитък, странници с ниско нахлупени големи сламени шапки, загърнати с леки роби и с гети на краката, мъже със сламени наметала. При вида на странното шествие от пристъпващи една зад друга жени с островърхи шапки, от които се спускаха воали, скриващи лицата им, всички се дръпнаха от двете страни на пътя, зашеметени като от сблъсък с нещо необикновено, и впериха смаяни погледи пред себе си. Имаше и селяни, които захвърляха мотиките си на полето и се завтичаха към пътя. Преди му бе интересно да наблюдава облеклото, външния вид на японците, но сега на изнуреното му сърце изобщо не му бе до това. Само затвори очи и дума по дума, с пресъхнал език зашепна молитвата Кръстен път – вечерната молитва, която помнеше от манастира. Това бе молитва, добре позната на всички духовници и вярващи, която малко по малко извиква в съзнанието ти цялата мъка около Страстите Христови, когато Той излязъл през вратите на храма, поел по стръмния път към Голгота и понесъл кръста, олюлявайки се стъпка по стъпка, а огромното множество любопитно го следвало. „…дъщери йерусалимски, не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си… понеже, ето, наближават дни…“[39] Свещеникът си спомни тези свети слова. Много векове назад Този човек с пресъхналия си език бе вкусил от всички тези мъки, които самият той изпитваше сега. Това споделено чувство, по-сладко и от най-сладката вода, напои и развълнува сърцето му.
„Pange lingua…Пей, език мой! – както беше на коня, почувства как по страните му се стичат сълзи. – Bella Premunt hostilia, Da robur, fer auxilium![40]… Каквото и да ме сполети, няма да се отрека…“
След пладне минаха през град, наречен Исахая. Стигнаха до имение, оградено от всички страни с ров и огромен зид, направен от кал, а навсякъде наоколо бяха пръснати къщици със сламени и тръстикови покриви. Когато процесията стигна пред една от къщите, някакви мъже, препасани с ножове, се приближиха да поздравят самураите и донесоха два големи дървени съда, пълни с варен ориз. Докато самураите се хранеха, свещеникът за пръв път бе свален от коня и завързан за едно дърво като куче. Около него приклекнаха неколцина низвергнати клетници[41] със сплъстени коси, които с блестящи като на животни погледи не спираха да се взират в него. Дори нямаше сила да се усмихне на горките хора. Някой постави пред него счупена съдинка с варено просо. Замаяно погледна нагоре и видя Кичиджиро.
Клекнал близо до другите, Кичиджиро от време на време поглеждаше крадешком насам. Когато погледите им се срещнаха, той припряно извърна лице. Свещеникът го гледаше със строго изражение. Когато го бе видял на брега, бе толкова изморен, че не усети в себе си чувство на ненавист, но сега повече не бе способен на никакво великодушие към този човек. Изведнъж в него нахлу споменът за това, как на поляната му бе дал сушена риба, от която гърлото му бе пламнало от жажда. „…Каквото вършиш, върши го по-скоро“ – самият Христос бе хвърлил тези гневни слова в лицето на предалия го Юда. Дълго време свещеникът бе мислил, че тези думи са в противоречие с Христовата любов, но сега, като гледаше към този мъж, който, клекнал като пребито куче, от време на време уплашено вдигаше очи, в душата му се надигаше тъмно, жестоко чувство. „Хайде, махай се! – заклейми го в сърцето си. – Каквото вършиш, върши го по-скоро.“
Самураите приключиха с храната и отново възседнаха конете си. Свещеникът също бе качен на коня и процесията бавно продължи напред. Отново заваляха подигравателните подвиквания на бонзите, децата мятаха камъчета. Мъже, водещи натоварени крави, странници, загърнати с леки роби, вдигаха удивени погледи към самураите и се взираха в свещеника. Всичко си бе съвсем като преди. Погледна назад и видя Кичиджиро, който ги следваше на разстояние, облегнат на тояжката си. „Хайде, махай се! – прошепна свещеникът в сърцето си. – Хайде!“
Шеста глава
Небето беше притъмняло. Облаци бавно преваляха през планинския хребет и се спускаха към ширналите се поля. Такава бе пустата равнина Чизукано. Докъдето стигаше поглед, се виждаше гола, черно-кафява земя; само тук-там зеленееха редки островчета пълзящ храсталак. След като се посъветваха, самураите наредиха на стражарите да свалят свещеника от коня. Толкова дълго се беше друсал на гърба на коня с вързани ръце, че като стъпи на земята, той неволно приседна от мъчителна болка, пронизала рязко вътрешната част на бедрото му.
Един от самураите извади лула с дълъг мундщук и я запали. За първи път, откакто бе в Япония, свещеникът виждаше тютюн. Самураят дръпна дълбоко няколко пъти, след което изпусна дима и подаде лулата на спътника си. Стражарите ги наблюдаваха с неприкрита завист.
Те още дълго се взираха в далечината на юг – едни стояха, други седяха върху скалата, имаше дори някои, които пикаеха на сянка под скалата. На север небето все още се синееше, но на юг се трупаха тежки, вечерни облаци. Свещеникът от време на време поглеждаше към пътя, по който бяха дошли, но от Кичиджиро нямаше и следа – къде ли беше изостанал? Сигурно насред пътя се бе отказал да се прокрадва след тях и бе свърнал нанякъде…
– Идат! Идат! – развикаха се най-сетне стражарите, като сочеха някъде на юг.
Там, в далечината, се появи същото като това тук множество, съставено от самураи и мъже, следващи ги пеша, което бавно приближаваше насам. Пушещият лула самурай веднага се метна на коня си и препусна с всички сили насреща им. Без да слизат от конете, те си размениха почтителни поклони с предвождащия отряда конник и свещеникът разбра, че от тази минута го предаваха в ръцете на новопристигналите.
След кратка размяна на реплики, конвоят, който го бе съпровождал от Омура, обърна конете и скоро изчезна от поглед, отправил се на север, където все още слънчевите лъчи се подаваха иззад облаците. Пристигналите от Нагасаки самураи го обградиха, качиха го на неоседлан кон и отново поеха на път.
На склона на хълма, сред шубраците, се издигаше затворът. Току-що построен, той изглеждаше като склад; отвътре подът беше леко повдигнат над земята, предната част беше с толкова нисък таван, че бе невъзможно да се изправиш в цял ръст. Светлината се процеждаше през малко прозорче с решетки и един отвор в дървената врата, през който едва минаваше чинията с храна, която подаваха на свещеника един път дневно. Бе виждал затвора отвън веднъж, като пристигна, и след това, когато два пъти го водиха за разпит – отвъд бамбуковата ограда, чиито островърхи пръти стърчаха страховито навътре, се виждаха равните тръстикови покриви на колибите, в които живееха стражарите.
Когато го докараха, нямаше други затворници освен него. Както в колибата си на оня остров, той седеше по цял ден неподвижно, потънал в мрак, а до него долитаха гласовете на пазачите. Понякога от скука те го заговаряха и така той разбра, че затворът се намира в околностите на Нагасаки, но не му стана ясно къде точно бе спрямо центъра на града. През деня до него достигаха гръмките гласове на работниците, звуци от сечене на дървета, от забиване на пирони – не бе трудно да се досети, че районът наоколо се разрастваше. Паднеше ли нощта, от гъсталака наблизо се чуваха гласовете на горските гълъби.
Независимо от всичко, животът в затвора се оказа странно мирен и безметежен. Тревогата и изтощението, които го преследваха по време на скиталчеството му из планините, сега му се струваха като потънала в забрава, отдавнашна история. Не можеше да предположи какво ще му донесе утрешният ден, но у него нямаше почти никаква тревога. Изпроси си от пазачите парче плътна японска хартия и шнур и така си направи броеница. С нея прекарваше дните в молитви и дълбоки размисли над стиховете от Писанията. През нощта, легнал на пода, се вслушваше в песента на горските гълъби и зад затворените му клепачи се нижеха една по една сцени от живота на Иисус. Още от детските си години той виждаше светлия лик на Иисус – въплъщение на въжделенията и идеалите му. Лицето на Иисус, проповядващ пред събралото се в планината множество; лицето на Иисус, пресичащ по здрач Галилейското езеро… Даже и в моментите на жестоки мъчения, лицето Му и за миг не бе изгубвало прелестта си. Мекият поглед на ясните, проникващи и в най-дълбоките кътчета на човешката душа очи бе прикован в свещеника. Лицето, което не може да обиди, не може да причини зло никому… И когато мислеше за това, чувстваше, че тревогата и страхът се отдръпват, подобно на малки вълнички, кротко попиващи в крайбрежния пясък…
Откакто бе дошъл в Япония, за пръв път прекарваше дни, изпълнени със спокойствие. Дори си помисли, че ако дните се нижат все така, може би това е знак, че и смъртта му не е тъй далеч… Тъй тихо минаваха дните и нежно понасяха сърцето му. На деветия ден обаче, без предупреждение, го изведоха навън. Ярката слънчева светлина проряза като с меч хлътналите му очи, отвикнали от слънцето сред полумрака на тъмницата. От дърветата, подобно на каскада, се лееше песента на цикадите, алени цветя, нацъфтели зад колибата на пазачите, привлякоха погледа му. Едва сега забеляза на какво беше заприличал – брадата и косата му бяха прораснали като на скитник, ръцете му бяха изтънели, все едно са телени пръчки, месото на задните му части се бе стопило. Най-напред си помисли, че са го извели за разпит, но се оказа, че бе отведен в колибата на пазачите и вкаран в килия с дървен под, оградена отвсякъде с решетка от дървени пръчки. Нямаше никаква идея защо го бяха преместили тук.
На следващия ден всичко се изясни. Обичайната тишина бе внезапно разкъсана от гневните гласове на пазачите, след което се чу нестройно влачене на крака – през затворническата порта в двора бяха довлечени няколко души – мъже и жени, които до предния ден са били натикани в непрогледна килия, подобна на тази, в която доскоро бе и той.
– Мърдай, ако не искаш да бъдеш наказан! – злобно крещяха стражарите.
А пленниците непреклонно отвръщаха:
– Спрете да ни блъскате! По-полека!
Така свадата между пазачите и затворниците продължи известно време, след което утихна. С настъпването на вечерта от затвора неочаквано се извисиха гласовете на пленниците, припяващи молитви: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес, и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки веков. Амин“…
Сред вечерната мъгла гласовете на мъжете и жените изригнаха като фонтан и после постепенно замряха. „Не въведи нас в изкушение…“ В гласовете, издаващи тези напеви, се чувстваше някакво особено състояние, изпълнено с печал и стенания. Премигвайки с хлътналите си очи, падрето раздвижи устни в унисон с молитвата: „Досега пазиш мълчание, но няма да си вечно безмълвен!“…
На следващия ден свещеникът попита пазачите дали може да посети затворниците, които под строг надзор прекопаваха двора. Когато излезе навън, петима-шестима от тях вяло размахваха мотики, а щом го видяха, стъписано извърнаха глави насам. И тогава той си спомни, че вече ги беше виждал. Спомни си дори и избелелите им парцаливи селски дрехи. Разбира се! Но като погледнаха насам, не ги позна веднага, защото от затворническия живот в лишената от светлина килия на мъжете им бяха пораснали бради и дълги коси, а лицата на жените бяха бледи като платно.
– Каква среща… Падре сàма! – провикна се една от жените. – Никога не бих си и помислила …
Да, това беше жената, която в оня ден извади от пазвата си и протегна към него краставица. До нея стоеше едноокият мъж, приличащ на просяк, който дружелюбно се усмихваше, разкривайки кривите си жълтеникави зъби.
От този ден, получил разрешение от пазачите, свещеникът ходеше два пъти дневно, сутрин и вечер, в затвора, където бяха християните. По това време пазачите все още бяха благосклонни, мислейки, че по този начин биха предотвратили евентуална вълна на недоволство сред затворниците. Без вино и хляб свещеникът не можеше да отслужи литургия, но пък заедно с тях произнасяше Кредо, Патер Ностер и Аве Мария, а имаше и възможност да изслушва изповедите им.
„Не се надявайте на кралете, на сина човешки, в когото няма спасение. Духът му излиза от него, а той се връща в своята земя, и тогава изчезват и мислите му. Блажен е онзи, който има Бога Яков за свой помощник, който се уповава на своя Бог, сътворил небето и земята, морето и всичко в тях…“[42]
Докато шептеше на затворниците една след друга думите на старозаветния псалм, всички го слушаха, притаили дъх, никой даже и не покашляше. Пазачите също слушаха в пълно мълчание. Досега бе произнасял тези строфи някак машинално, никога от дъното на душата са, както сега – отправени към християните, както и към самия него. Наситени с нов смисъл и тежест, една подир друга думите изпълваха душата му.
Настъпил е часът на върховно страдание – с патос говореше той. – Но Бог никога няма да ви остави. Той ще измие кръвта от раните ни. Бог няма завинаги да остане безмълвен…
Паднеше ли вечер, свещеникът извършваше за затворниците тайнството на изповедта. Поради липса на изповедалня, той изслушваше приглушения шепот на каещите се, като притискаше ухо към отвора, през който подаваха храната на затворниците. Останалите, в старанието си да не пречат, се скупчваха в някой ъгъл. Когато се замислеше, че за първи път след Томоги в този затвор можеше да изпълнява задълженията си на свещенослужител, тайно се надяваше животът му тук да продължи вечно.
След като бе изслушал изповедите, изваждаше хартията, която бе изпросил от пазачите, и с едно перо от кокошка, намерено на двора, малко по малко описваше спомените си от момента на акостирането на японска земя. Разбира се, не беше ясно дали писанието му изобщо щеше да стигне до Португалия; можеше пък някой християнин и да успее тайно да го предаде на китаец в Нагасаки… С тази едничка слаба надежда той плъзгаше перото по хартията.
През нощта, докато седеше в мрака, от горичката се чуваше гу-гу, гу-гу… до него достигаха гласовете на горските гълъби. В този момент той чувстваше устремения към него взор на Иисус. Ясните сини очи го гледаха със състрадание; в Божите черти се четяха спокойствие и непоколебима увереност. „Боже, нали повече няма да ни обръщаш гръб“, шепнеше свещеникът, взирайки се в лика Му, и тогава: „Аз няма да ви изоставя…“, стори му се, че дочува отговор. Разтърси глава, ослуша се, но в крайна сметка единственият звук, който долови, бяха гласовете на гълъбите. Мракът беше наситено черен. И въпреки това той усети мигновено облекчение, сякаш сърцето му бе пречистено.
Един ден резето щракна и през вратата се подаде главата на един от пазачите.
– Преобличай се! – извика той и постави един кат дрехи на дъсчения под – Виж! Съвсем ново житоку, а вътрешният плат е от памук… Вземай, вземай, за теб са!
След което пазачът се впусна да обяснява, че житоку се нарича облеклото на будистките бонзи.
– Благодаря за честта… – промълви свещеникът и на изпосталялото му лице изплува усмивка, – но си ги вземете. На мен нищо не ми трябва.
– Няма да ги вземеш, така ли!? Няма да ги вземеш..? – Пазачът клатеше глава като дете, но едновременно с това гледаше алчно към дрехите. – Но те са подарък от чиновниците на самия губернатор!
Като сравни вида на протритите си одежди с тези съвсем нови дрехи, свещеникът се замисли защо ли от управата му даряваха облекло на бонза? Питаше се как ли трябваше да го възприеме – като състрадание към затворник от администрацията на губернатора или като поредната хитра стратегия? Така или иначе, беше му ясно, че тези дрехи днес поставяха началото на отношенията му с властите.
– По-бързо, по-бързо! – подкани го пазачът. – Високопоставените чиновници скоро ще дойдат.
Свещеникът не предполагаше, че разпитът ще се състои толкова скоро. Около този момент въображението му ден след ден рисуваше драматични картини, досущ като срещата на Иисус с Пилат… Тълпата беснее, Пилат е объркан, Иисус стои прав и мълчи… Докато сега тук имаше само една голяма цикада, която с песента си приканваше към дрямка. Затворът с японските християни беше потънал в обичайната си следобедна тишина.
Получил топла вода от пазача, свещеникът прокара влажна кърпа по тялото си, след което, без да бърза, пъхна ръце в ръкавите на долната памучна риза. Материята не беше приятна на допир и освен това по тялото му преминаха тръпки на унижение, че обличайки тази дреха, прави някакъв компромис спрямо управата.
В двора пет ниски пейки бяха подредени в редица. Всяка една от тях хвърляше черни сенки върху земята. На свещеника бе наредено да коленичи с ръце върху коленете от дясната страна на входната порта и той застина в продължително очакване. Позата беше непривична за него и от болките в коленете цялото му тяло се покри с пот, но не допускаше чиновниците да видят страдание, изписано на лицето му. Опитвайки се да не мисли за болката в коленете, той напрягаше цялото си съзнание с мисли за Иисус – питаше се какво е било изражението Му в онези моменти, когато камшиците са плющели по гърба Му.
Най-накрая се чуха удари от копита и трополене на крака, а стражарите раболепно коленичиха и забиха глави в земята. Появиха се неколцина самураи, които, пристъпвайки достолепно, влязоха през портите на двора, като непрестанно си вееха с ветрила. Разговаряйки помежду си, самураите напредваха през двора и без да удостоят свещеника дори и с бегъл поглед, всеки един от тях церемониално зае мястото си на пейките. Надзирателите, все така ниско наведени, им подадоха малки купички и самураите бавно и с удоволствие отпиваха от горещата вода.
Моментът на отдих приключи. Седналият най-вдясно самурай извика нещо на пазачите, след което свещеникът, преплитайки пронизващите го от болка колене, бе доведен пред петте, наредени една до друга пейки.
В дърветата отзад самотната цикада все така продължаваше да пее. Струйки пот се стичаха между кожата на гърба и дрехата му. Със същия този гръб усещаше до болка множеството забити в него погледи. Без съмнение, християните в затвора напрегнато слушаха всяка реплика, разменена между него и чиновниците. Сега вече ясно разбра защо Иноуе и приближените му бяха избрали именно това място за разпит. Искаха да го притиснат, да го сломят, да послужи за назидание пред очите на тия селяни! Gloria Patri et Fillio et Spiritui Sancto… Затворил хлътналите си очи, той положи усилия да покаже нещо като усмивка, но вместо това сам почувства, че вкочаненото му лице е заприличало на маска.
– Губернаторът на Чикуго е загрижен за неудобствата, които изпитвате, падре – обърна се към него на португалски седящият вдясно самурай, като внимателно подбираше думите си. – Ако имате някакви притеснения, винаги може да ни уведомите…
Свещеникът мълчаливо наведе глава. Когато вдигна очи, погледът му се срещна с този на седящия на средната пейка старец. Старецът разглеждаше свещеника с любопитство и мило се усмихваше, подобно на дете, получило необичайна играчка.
– Поданство: Португалия. Име: Родригеш. Дошъл в страната ни от Макао. Потвърждавате ли това?
Това вече го бяха питали – два пъти в затвора при него идва един чиновник, съпроводен от преводач, който описа целия разпит. Самураят най-вдясно погледна към свещеника с прочувствено изражение.
– Падре е пристигнал при нас през океани и морета, изтърпял е неимоверни трудности, излагал се е на опасности. Ние сме дълбоко трогнати от неговата самоотверженост. Можем да си представим колко тежко му е било.
В думите на говорещия се долавяше благост и тази доброта пронизваше чак до болка сърцето на свещеника.
– Осъзнавайки това, задължението ни, така да се каже, да ви разпитаме, е много мъчително за нас…
Неочакваните думи на чиновника успяха веднага да отпуснат свитото му сърце. Разчувстван, той си помисли: „Да не бяха непреодолимите прегради около националности и политики, бихме могли да си протегнем ръце и да разговаряме като приятели!“, но веднага се уплаши от собствената си сантименталност.
– Падре, нямаме намерение да се впускаме в спорове за това, какво е истинно и какво лъжовно във вашето религиозно учение. Допускаме, че за страни като Испания и Португалия, както и други като тях, то е истинно. Ние забранихме християнството в Япония единствено поради това, че след внимателно и дълбоко проучване установихме, че то е безполезно за нашата страна.
Преводачът веднага схвана същността на дискусията. Възрастният мъж с големите уши, който седеше отпред, както досега свеждаше към свещеника поглед, изпълнен със симпатия.
– А ние смятаме, че истината е универсална – каза накрая свещеникът, като най-сетне успя да отвърне на усмивката на стареца. – Вие току-що проявихте съчувствие към мъките и лишенията ни. Горещо се възхитихте от така дългото ни пътуване към страната ви през бурни и опасни морета. Кажете тогава, какво би могло да крепи тези стотици мисионери, минаващи през подобни страдания, ако не вярата им в универсалната истина? Истината е единна за всички страни и времена – затова се и нарича „истина“. И ако учението беше истинно за Португалия, а лъжовно за Япония, ние не бихме го нарекли „истина“.
От време на време преводачът се запъваше и търсеше думите, след което, с безизразно като на кукла лице, продължаваше да превежда на останалите четирима. Единствено старецът, седнал пред Родригеш, няколко пъти поклати глава одобрително, сякаш беше напълно съгласен с казаното. Докато кимаше, постави дясната си длан върху лявата и бавно започна да ги трие една в друга.
– Всички свещеници твърдяха едно и също, но все пак… – внимателно предаде думите на друг самурай преводачът. – Все пак даже плодородното дърво може да изсъхне на чужда почва. В другите страни дървото на християнството е зелено и обсипано с цветове, но при нас, в Япония, листата му завяхват и нито една пъпка не се разлиства по клоните му. Падре, не сте ли се замисляли за различните почви, различните води…?
– Не, листата няма да завехнат и пъпки няма как да не се появят! – разпалено възрази свещеникът. – Мислите си, че нищо не знам, така ли? Дори в Европа, да не говорим за Макао, където пребивавах известно време, изключително добре се знае за работата на тукашните мисионери. Чувал съм, че е имало времена, когато много японски феодали са допускали християнското учение и вярващите в тази страна са били над триста хиляди…!
Старецът, както обикновено, кимна няколко пъти, като постоянно потриваше длани. Останалите самураи с каменни лица слушаха думите на преводача, докато само възрастният човек сякаш напълно симпатизираше на свещеника.
– И ако не излизат нови листа и не разцъфват цветовете, значи, почвата е лошо наторявана!
Гласът на цикадата отпреди малко вече не се чуваше, но лъчите на следобедното слънце бяха все по-безпощадни. Самураите бяха като сконфузени, без да знаят какво да кажат. Свещеникът почувства с гърба си как християните в затвора са наострили уши, за да не изпуснат и думичка, и си помисли, че беше удържал победа. Топла вълна на радост бавно се надигна в гърдите му.
– За какво започнахте цялата този дискусия? – промълви тихо той, гледайки към земята. – Каквото и да кажа, вие няма да промените убежденията си, нито пък аз имам намерение да преосмислям чувствата си…
Докато говореше, изведнъж усети как емоциите в него се разбушуваха. Колкото повече чувстваше вниманието на християните зад гърба си, толкова повече му се искаше да изглежда герой.
– Пък и за какво да говоря?! – възкликна той. – Все едно, чака ме наказание!
Преводачът механично преведе думите му на по-висшестоящите от него. От слънчевата светлина плоското му лице изглеждаше още по-равно. И тогава за пръв път непрестанно мърдащите се ръце на стареца застинаха, той категорично заклати глава и впери поглед в свещеника, сякаш успокояваше внуче, което е направило беля.
– Ние не наказваме свещениците без причина…
– Но не така ви учи Иноуе сàма! Ако беше той тук, незабавно щеше да ми наложи наказание!
При тези думи чиновниците звучно се разсмяха, сякаш бяха чули шега.
– Какво толкова смешно казах?
– Падре, това е Иноуе сàма, губернаторът на Чикуго, той е пред вас.
Свещеникът втренчи изумен поглед във възрастния мъж пред себе си. Отсреща старецът по детски наивно гледаше към него и потриваше ръце. Свещеникът не познаваше друг, който да бе преобръщал представите му до такава степен. Така отчетливо си бе представял бледото коварно лице на мъжа, когото самият Валиняно наричаше истински дявол, поставил на колене много от мисионерите – а сега пред него седеше този кротък, доброжелателен и разбиращ човек!
След като прошепна две-три думи на самурая до него, Иноуе, губернаторът на Чикуго, с усилие се надигна от пейката. Останалите го последваха и след миг процесията се скри зад вратата, откъдето бе дошла. Чу се писък на цикада. Под лъчите на искрящото като слюда следобедно слънце сенките на безлюдните пейки се очертаваха върху земята още по-черни. И тогава, без да има конкретна причина, някакво изгарящо чувство изпълни гърдите на свещеника и той усети, че очите му се напълват със сълзи. Чувство, подобно на това, да си осъществил велика мисия. От притихналия досега затвор изведнъж някой подхвана песен:
Песента продължаваше още дълго, след като пазачите го бяха върнали в килията с дъсчения под. Ако не друго, поне не бе смутил душите на тези християни, не бе обезкуражил вярата им. Не се бе държал като жалък страхливец, помисли си той.
Проникващите през решетките лунни лъчи образуваха по стената сенки и фигури, които му напомняха за лицето на Онзи човек. Лицето Му беше приведено и му се стори, че взорът му е устремен към него. Мислено той очерта смътните контури на лика, отбеляза устата и очите. „Днес се справих достойно!“, помисли той и целият засия от възторг, като дете.
От двора се чу шум сякаш от пляскане с ръце. Стражарите правеха обичайната си вечерна обиколка на затвора.
Ден трети. Пазачите избраха трима християни сред мъжете затворници и ги накараха да изкопаят три дупки на двора. Сред ярката слънчева светлина свещеникът успя да види през решетката на прозорчето, как едноокият мъж (името му май беше Жоан) размахваше лопата заедно с другите, изсипваше пръстта в една кошница и после я изнасяше. Заради горещината Жоан носеше само една платнена препаска около слабините си, а от потта гърбът му лъщеше, сякаш е метален.
Свещеникът попита един от стражарите защо са тези дупки, а онзи му отвърна, че копаят отходна яма. Рововете ставаха все по-дълбоки, а затворниците влизаха в тях и продължаваха безизразно да изгребват пръстта.
Изведнъж, както копаеше, един от тях се строполи, поразен от слънчев удар. Стражарите се разкрещяха и започнаха да го налагат, но болният, както се беше свил, дори и не помръдна. Жоан и другите християни го вдигнаха и крепейки го, се отправиха към затвора.
Не след дълго надзирателите дойдоха за свещеника. Състоянието на пострадалия рязко се беше влошило и християните бяха помолили да го повикат. Той се втурна към тяхната част на затвора и завари Жоан, Моника и останалите наобиколили болния, който подобно на сив камък лежеше в полумрака.
Моника доближи до устните му нащърбена купичка с вода, но водата едва ги намокри и не стигна до гърлото му.
– Ох, колко се мъчи, горкият… Дали ще издържи? – въздъхна тя.
През нощта дъхът на болния стана на пресекулки. Невъзможно бе изнемощялото му тяло да изкара само с няколко просени данго[44] за целия ден. Свещеникът коленичи и започна да се подготвя за изпълнението на предсмъртен ритуал на миропомазване, но когато се прекръсти, мъжът за пръв път дълбоко въздъхна. Това беше краят. Стражите заповядаха на християните тялото да бъде изгорено, но те заедно със свещеника твърдо се противопоставиха, тъй като противоречеше на тяхното учение. Сред вярващите обичайната практика бе погребване. На другата сутрин непокътнатият труп на мъжа бе погребан в смесената горичка зад затвора.
– Щастливец е тоя Хисагоро… – прошепна завистливо някой от другите, – свърши се с теглото му… чака го вечен сън.
Останалите мъже и жени слушаха думите му с празни погледи.
Вече бе следобед, горещият влажен въздух лека-полека затрептя, после неочаквано заваля дъжд. Капките унило шумоляха в листата на дърветата, под които бе погребан покойникът, и барабаняха по дъсчения покрив на затвора. Обвил колене, свещеникът се отдаде на размисли колко ли още време служителите на управата ще го оставят да си живее както досега. Не че в тъмничния живот всичко вървеше по мед и масло, но при наличието на мълчаливото съгласие на пазачите бе възможно вярващите да произнасят молитви, свещеникът да ги посещава, както и да се пишат писма, стига само да не се вдига излишен шум. С каква цел им разрешаваха тази свобода? Странно.
Между решетките на прозорчето свещеникът видя как пазачите настървено крещят на някакъв мъж със сламено наметало. Покривалото скриваше лицето му, но нямаше съмнение, че не бе някой от тукашните пленници. Като че молеше нещо, но пазачите бързаха да се отърват от него – извърнаха глави, без да го изслушат. После се чу:
– Разкарай се от тук! Бой ли искаш?
Един от пазачите замахна с тояга и странникът, досущ като бездомно куче, се втурна по посока на вратата, след което се върна до средата на двора и неподвижно застана под дъжда.
Когато падна мрак, той отново надзърна между решетките – човекът с наметалото, без дори да помръдне, упорито стоеше под дъжда. Пазачите като че ли се отказаха и повече не излязоха от бараката, където обикновено седяха.
Когато мъжът се обърна насам, погледите им се срещнаха. Както и предполагаше, оказа се Кичиджиро. С уплашено изражение, той впери поглед в свещеника и отстъпи две-три крачки назад.
– Падре! – каза той с глас, наподобяващ скимтене на куче. – Падре, моля ви, чуйте ме! Да се изповядам искам, моля ви, чуйте ме!
Свещеникът дръпна лицето си от прозореца и запуши уши, за да не чува гласа му. Не можеше да забрави вкуса на сушена риба и изгарящата жажда в онзи момент. В сърцето си чувстваше, че дори и да се опита да прости на този мъж, горчивината и гневът в паметта му все още не са избледнели.
– О, падре! Падре! – продължаваше да нарежда с жалостив глас, досущ като малко дете, залепено за майка си. – Аз, падре, през цялото време ви лъгах. Няма ли да ме чуете? Ако вие, падре, ме презирахте… то аз също изпитвах омраза към вас и всички, които бяха около вас! Да, аз стъпих върху фумие… Мокичи и Ичизо са силни. Аз не мога да бъда тъй силен.
Изгубили търпение, пазачите излязоха навън с тояги в ръце, а Кичиджиро побягна, продължавайки да крещи.
– Чакайте, аз имам какво да кажа! И тези, които са стъпили върху фумие, и те имат право на глас. Да не мислите, че съм бил изпълнен с радост, когато съм стъпвал върху фумие. Тоя същият крак ме боли! Боли ме! Деус ми повели да подражавам на силните, аз, когото Той създаде слаб по рождение. Та това е насилствено и несправедливо!
Крясъците му от време на време заглъхваха, докато постепенно се превърнаха с жални стонове, които пък преминаха в плач.
– Падре! Как ли ще я кара такова мекотело като мен? Тогава не ви издадох затуй, защото исках парите. Просто бях заплашен от управниците…
– Още ли си тук? Веднага да се махаш! – провикваха се пазачите, протегнали глави от бараката. – Да не очакваш, че ще ти се размине?
– Падре, моля ви, послушайте ме. Постъпих лошо. Направих нещо, което не мога да поправя. Ей, стража! Аз съм християнин! Хвърлете ме в тъмницата!
Свещеникът затвори очи и монотонно занарежда Кредо[45]. В момента действително изпитваше някакво облекчение от това, че бе обърнал гръб на мъжа, горчиво леещ сълзи под дъжда. Дори и Иисус да се бе молил, беше ли отправял молитви за Юда и тогава, когато той се бе обесил насред Кърваво поле? В Библията не пишеше за това, но дори и да бе споменато, сега той не намираше в себе си смирението, необходимо да се породи подобно чувство. Не знаеше докъде можеше да вярва на този мъж. Да, той молеше за прошка, но това може би бе плод на моментна възбуда.
Постепенно гласът на Кичиджиро затихваше, докато накрая съвсем замлъкна. Свещеникът надзърна през решетките и видя как разгневените пазачи яростно го ръчкаха в гърба, водейки го към една от килиите.
С настъпването на нощта престана да вали. Донесоха дажбата – шепа варен ориз, примесен с просо и парче осолена риба. Рибата вече се бе вмирисала и не ставаше за ядене. Както и досега, чуваха се извисените в молитва гласове на християните. След като беше получил разрешение от пазачите да посети килията на несретниците, свещеникът завари Кичиджиро напълно отделен от другите, сврян в стеснената част на помещението. Останалите християни отказваха да го приемат сред тях.
– Бъдете нащрек с този мъж – приглушено нареждаха към свещеника. – властта използва отреклите се… кой знае, може да ни устройват капан.
От местната администрация използваха вероотстъпниците, като ги внедряваха сред християните с цел детайлно да проучат действията им или да ги подтикнат да загърбят вярата си. Кой знае дали Кичиджиро отново не бе получил пари и не му бе поверена подобна задача? А и за свещеника все още бе напълно невъзможно да му се довери след всичко, случило се досега.
– Падре – разбрал, че свещеникът е дошъл, Кичиджиро се обади от мрака, – позволете ми да ви се изповядам. Позволете ми да направя изповед за повторно приемане на вярата…
Връщане към вярата означаваше някой, който веднъж се бе отрекъл от нея, да приеме отново християнството. След като чуха думите му, останалите християни подигравателно се разхихикаха:
– Е, казахме ли ви! Говори каквото му хрумне… Ей ти, защо изобщо дойде тук? Глупак такъв!
Но свещеникът нямаше никакво право да откаже да извърши тайнството на изповедта. Когато поискат от него да извърши тайнство, това не е нещо, което той би могъл да остави на чувствата си да решат дали да приеме, или да откаже. Изпълнен с вътрешна съпротива, той отиде към мястото, където се намираше Кичиджиро. Вдигна ръка, с която извърши жест на благословия, механично зашепна молитвата, приближавайки устни до ухото на изповядващия се. Когато отвратителният дъх от устата му го лъхна в лицето, сред мрака в съзнанието му изплуваха жълтите зъби и хитрите очи на мъжа до него.
– Изслушайте ме, падре – захленчи Кичиджиро достатъчно силно, така че да го чуят и останалите. – Да, аз съм отстъпник. Но ако се бях родил преди десетина години, навярно като един праведен християнин щях да се отправя към параисо. И тогава нямаше да се отрека, щях да си спестя и ненавистта на правоверните… Но колко жалко, че съм се появил на бял свят тъкмо в тия времена на забрани… Жал ми е за мен самия!..
– Все още не ти вярвам – прошепна свещеникът, докато търпеше ужасния дъх на Кичиджиро. – Ще извърша за теб тайнството на опрощението, но това не означава, че съм ти повярвал. Не ми е ясно защо изобщо си се върнал тук.
Кичиджиро изпусна дълбока въздишка и се поразмърда, докато търсеше думи, с които да се защити. Около него се разнесе отблъскваща миризма на пот и кирлива кожа. В този момент свещеникът се замисли дали Христос наистина бе дирил дори и най-мърлявите сред хората. Злодеят все пак притежава зла мощ, красота. Но Кичиджиро дори не бе достоен да се нарече злодей. Беше просто мръсен и опърпан, също като дрипите по него. Свещеникът потисна обзелото го неприятно чувство и по навик изрече финалните за изповедта молитвени думи, прошепвайки: „Върви в мир“. След това се върна при останалите християни с мисълта колкото се може по-бързо да се отърве от противния дъх и телесните зловония.
Не, не! Създателят се бе стремил да открие тъкмо тези омърляните, подобни на парцали хора. Свещеникът се бе отдал на размисли, докато лежеше на пода. Сред човеците, появяващи се в Светото писание, бе бродил в търсене на такива като жената от Капернаум, страдаща от кръвотечение[46], блудницата, замеряна с камъни от тълпата – все същества, непритежаващи нито обаяние, нито хубост. Сърцето на всеки един лесно би могло да бъде запленено от чаровните и красивите. Това не би могло да се назове любов. Любов е, да не захвърлиш лишените от блясък, подобни на дрипи хора и техните животи. Свещеникът знаеше това на теория, но все още не бе способен да прости на Кичиджиро. Отново към него се приближи ликът на Христос и когато почувства напоените Му със сълзи благи очи, вперени върху себе си, свещеникът изпита срам от начина, по който се бе държал днес.
Започна церемонията по фумие. Вярващите бяха подредени в редица, подобно на магарета, отведени на показ в града. Наместо появилите се предишния път членове на управата, на дъсчените пейки наоколо, скръстили ръце пред гърдите си, бяха насядали млади чиновници, намиращи се по-ниско в йерархията. Стражари с тояги в ръце стояха на пост. И днес цикадите извисяваха ободряващи гласове, небето бе безоблачно и лазурно, въздухът все още бе свеж. Съвсем скоро, както винаги, щеше да настъпи тягостната жега.
Единствено свещеникът не бе изведен в двора. Долепил изпосталялото си лице в решетките, той бе вперил поглед към започващата церемония.
– Колкото по-бързо приключите с това, толкова по-бързо ще си тръгнете от тук. Никой не ви кара да настъпвате с вътрешна убеденост. Ако само формално положите крака си, това няма да засегне вярата ви.
Чиновниците тъкмо бяха започнали и продължаваха да нареждат на християните, че настъпването на фумие е просто формалност, че единственото, което се иска от тях, е да настъпят и това няма да промени вярата дълбоко в сърцето им, а те нямат намерение да се ровят чак до там. Твърдяха, че ако християните се подчинят на заповедта на местната администрация и само леко положат крак върху изображението, незабавно ще бъдат освободени. Тримата мъже и жената слушаха тези думи с безизразни лица. Притиснал лице в решетката на прозореца, свещеникът не можеше да проумее какви мисли минаваха през главите на групичката клетници. Четирите лица бяха с изпъкнали скули като неговите, синкавосиви и подути от неизлагането им на дневна светлина, съвсем като кукли, лишени от собствена воля.
Беше осъзнал, че постепенно е настъпил моментът, който, така или иначе, щеше да настъпи, но някак си все нямаше реално усещане, че неговата съдба и тази на християните скоро ще бъдат решени. Чиновниците се обръщаха към християните, сякаш ги молеха за услуга; и ако селяните поклатеха глава в знак на несъгласие, то те с огорчено изражение на лицата щяха да се оттеглят в редица, подобно на висшестоящите им предшественици.
Приведени напред в угоднически поклон, стражарите поставиха увито в парче плат фумие в пространството между дървените пейки и селяните, след което се върнаха на първоначалните си места.
– Тобей от Кубо-но-ура на остров Икицукиджима!
Един от чиновниците произнесе името, докато разгръщаше свитъка в ръцете си. Четиримата все така седяха като в унес. Един от стражарите припряно се приближи до седящия най-вляво и го потупа по рамото, но той само махна с ръка и продължи да седи неподвижно. След два-три удара с тояга и сръчкване в гърба, тялото на човека се прекатури напред, но той не направи никакъв опит да се помръдне от мястото, където се бе свлякъл.
– Чокичи от Кубо-но-ура!
Едноокият тръсна два-три пъти глава, досущ като малко дете.
– Хару, от Кубо-но-ура!
Жената, която бе дала на свещеника краставица, седеше, превила гръб и с клюмнала глава, и когато пазачът я блъсна, така си и остана наведена и дори не погледна нагоре.
Назоваха и последния от тях – стареца Матаичи, но и той остана неподвижно клекнал на земята.
Чиновниците нито надигаха гневни гласове, нито изричаха обиди. Все едно от самото начало бяха предполагали каква ситуация ще последва, те седяха на пейката и тихо говореха нещо помежду си, после изведнъж се изправиха и се изтеглиха към бараката на стражарите. Слънцето се извисяваше точно над затвора и сипеше лъчите си директно върху четиримата, които бяха оставени навън. Техните фигури, коленичили и опрели глави в коленете си, хвърляха черни сенки върху земята, цикадите отново подеха песента си, сякаш раздираха искрящия въздух.
Християните и стражарите започнаха през смях нещо да си говорят. Предишното разделение между разследващи и разследвани вече по нищо не се усещаше. От бараката на стражарите един от чиновниците нареди всички затворници, с изключение на едноокия Чокичи, да бъдат върнати в килията.
Свещеникът отлепи ръце от решетката, която бе стискал досега, и приседна на дъсчения под. Не знаеше какво ще се случи оттук нататък. Но макар и в неведение, това, че някак безметежно бяха успели да преодолеят днешния ден, породи у него чувство на успокоение, което се разля в гърдите му. Достатъчно бе, че денят е приключил мирно. Колкото до утрешния, дано и утре да е жив.
– Не е ли жалко да го захвърлим?
– Да, ужасно ще е жалко…
Не разбираше за какво е разговорът, но дочуваше понесените от вятъра откъслечни фрази – част от неангажиращ разговор между стражарите и едноокия мъж. Една муха влетя през решетката и докато приспивно бръмчеше с крилца, взе да кръжи около свещеника. Изведнъж някой се втурна в двора. Отекна оловно тежък и тъп звук. Когато свещеникът се вкопчи в пръчките на решетката, чиновникът вече бе приключил със задачата си и прибираше искрящия си на слънцето остър меч. Трупът на едноокия мъж бе проснат възнак. Стражарите хванаха краката му и тромаво го повлякоха към ямата, която християните бяха изкопали. От мъртвото тяло течеше черна кръв, като навсякъде оставаше следа, подобна на пояс.
Изведнъж откъм затвора прозвуча пронизителен женски писък. Писъкът се проточи, все едно бе напев от песен. След като гласът замлъкна, всичко наоколо потъна в гробна тишина, само вкопчилите се в решетката ръце на свещеника конвулсивно трепереха.
– Хубаво си помислете! – Друг от чиновниците заговори с лице към затвора, загърбил помещението на свещеника. – Какъв е смисълът да пропилеете живота си? Изтощително е, да, но колкото по-бързо приключите с това, толкова по-скоро ще се махнете от тук. В края на краищата не ви караме да настъпвате с вътрешно убеждение. Ако формално положите крак, това няма да засегне убежденията ви.
Един от пазачите подвикна нещо и поведе Кичиджиро към двора. Гол, само по препаска, с несигурни крачки, Кичиджиро дойде пред чиновниците, няколко пъти сведе глава, след което повдигна измършавелия си крак и го положи върху фумие.
– А сега се разкарай!
Чиновникът с раздразнено изражение посочи към портата и Кичиджиро незабавно се втурна, като замалко не се препъна. Нито веднъж не се обърна към малката килия, където беше свещеникът, а и на него, така или иначе, вече му бе все едно.
Белите лъчи на слънцето безмилостно изгаряха опустелия двор. Сред ослепителната пладнешка светлина по земята ясно си личаха черни петна. Това бе кръвта, изтекла от трупа на едноокия.
Също като преди, цикадите продължаваха да пеят, издавайки стържещи звуци. Въздухът не помръдваше. Също като преди, една муха с пронизително бръмчене кръжеше около лицето на свещеника. Външният свят ни най-малко не се бе променил. Всичко си беше същото, независимо от смъртта на едно човешко същество.
„Така, значи, било… – свещеникът изпадна във вцепенение, както бе вкопчен за пръчките на решетката. – Така, значи, било…“
Това, което го бе разтърсило, не бе неочакваният инцидент. Не можеше да проумее спокойствието в двора, гласовете на цикадите, бръмченето на мухата… Един човек бе умрял, а външният свят, все едно нищо не се бе случило, все така продължаваше обичайните си дела. Няма по-голяма нелепост! Та това ли е мъченичеството? А Ти, защо мълчиш? Не би могъл сега да не знаеш, че този едноок селянин умря заради Теб. Ако е така, защо продължаваш с това безмълвие? Тази пладнешка тишина? Жуженето на мухата, непотребните и чудовищни неща, на които обръщаш гръб, все едно изобщо нямат отношение към Теб. Това… това е непоносимо.
„Kyrie eleison! Господи, помилуй!“ Постепенно устните му затрептяха и зашепнаха молитвените думи, но молитвата пресъхна от езика му. „Господи, повече не ме изоставяй! Повече не ме захвърляй така необяснимо! Това молитва ли е? Дълго време вярвах, че молитвата е с цел да бъдеш възхваляван, а когато просто отправям думите си към теб, това е едва ли не богохулство. Почувствах, че отведнъж в мен се надига смях. В деня, когато най-сетне бъда убит, дали и тогава, също както сега, светът наоколо ще продължава все така безразлично? Дали и след като бъда убит, цикадите ще пеят, а мухите приспивно ще бръмчат и ще летят наоколо? Чак такъв герой ли искам да бъда? Дали жадувам смърт повече заради суетата, отколкото заради истински скромното мъченичество? Дали искам християните да ме прославят, да отправят молитви към мен, да казват за мен, че този падре е бил светец?“
Обвил колене с ръцете си, свещеникът за известно време неподвижно седеше на пода. „А от шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час.“[47] В часа, когато Онзи човек угаснал на кръста, откъм храма отекнали звуците на три медни тръби – една дълга, една къса и още една къса. Започвала подготовката за празнуване на Пасха. Първосвещеникът, облечен в дълга светлосиня роба, се изкачил по стъпалата на храма, пред жертвения олтар засвирила флейта. В този момент небето притъмняло, слънцето изчезнало зад облак „и ето, храмовата завеса се раздрала надве, от горе до долу“[48]. Това бе представата за мъченичество, за която бе мислил дълги години. Но мъченичеството на селянина, което бе видял със собствените си очи, бе същото като колибите, в които живееха, като дрипите, които покриваха телата им, бе също толкова жалко и неугледно.
Седма глава
Бяха изминали пет дни, когато една вечер се състоя втората му среща с Иноуе, владетеля на Чикуго. Неподвижността на въздуха през деня бе нарушена и когато листата на дърветата най-сетне оживено зашумяха от повея на вечерния бриз, свещеникът бе заведен в помещението на пазачите, където с господаря на Чикуго седнаха един срещу друг. Губернаторът не бе довел със себе си никой друг освен преводача. Когато заедно с един пазач свещеникът бе въведен в помещението, Иноуе държеше с две ръце голяма купичка и бавно отпиваше гореща вода.
– Дължа ви извинение, че дълго време не успях да се срещна с вас. – докато държеше купичката, той се взираше в свещеника с големи, изпълнени с любопитство очи. – Разни дела наложиха престоя ми в Хирадо…
След като разпореди на преводача да бъде донесена гореща вода и за свещеника, на лицето му заигра лека усмивка и той спокойно заразказва за пребиваването си в Хирадо.
– Съветвам и вас, падре, ако ви се удаде случай, поне веднъж да посетите Хирадо.
С репликите си Иноуе сякаш всячески признаваше свободата на свещеника.
– Градът е разположен в подножието на замъка на клана Мацуура, но също има и планина, спускаща се към закътан залив.
– От мисионерите в Макао съм чувал, че градът е прекрасен.
– Не бих го нарекъл точно „прекрасен“, по-скоро е интересен. – владетеля на Чикуго поклати глава. – Когато наблюдавам града, се сещам за една история, която дочух отдавна. Принц Такенобу Мацуура от Хирадо имал четири наложници. Тези наложници се ревнували една друга и споровете помежду им не секвали. Най-накрая принцът не можел повече да ги издържа и прогонил и четирите от двореца си. Ах, впрочем подобни приказки май са забранени за един падре, който е дал доживотен обет за въздържание…
– Принцът е постъпил наистина мъдро.
Напрегнатият допреди малко свещеник се поотпусна от непринудения маниер на говорене на Иноуе.
– Наистина ли мислите така? Значи, мога да съм спокоен. Хирадо, не, по-скоро нашата Япония е точно като принц Мацуура.
Докато въртеше купичката в ръцете си, владетелят на Чикуго се разсмя.
– Испания, Португалия, Холандия, Англия – все жени с подобни имена, всеки път когато посещават постелята на мъжа, наречен Япония, раздухват пред него клевети една за друга.
Докато слушаше превода на преводача, свещеникът постепенно разбра какво целеше да каже губернаторът. Знаеше със сигурност, че нищо от това, което казваше Иноуе, не беше лъжа.
В Гоа и Макао беше добре известен факт, че поради неодобрението си към развитието на отношенията на Япония с католически страни като Испания и Португалия, подкрепящите протестантството Англия и Холандия често се бяха обръщали към военно-феодалното правителство и японците с клевети срещу католиците. Също така е имало и период, в който мисионери, водени от антагонистични подбуди, са налагали стриктна забрана японски християни да влизат в контакт с англичани или холандци.
– Ако вие, падре, смятате мерките, предприети от принц Мацуура, за мъдри, то тогава гледате на причината за въведената от Япония забрана на християнството като не непременно безсмислена.
Губернаторът пронизваше с поглед свещеника, без да сваля усмивката от руменото си закръглено лице. Очите му бяха необичайно кафяви за японец, косата покрай ушите му сигурно бе боядисана – не се забелязваше нито един бял косъм.
– Нашата Църква проповядва моногамия. – свещеникът нарочно избра да отговори шеговито. – Когато имаш законна съпруга, не е много благоразумно да тичаш след наложници. Как ви се вижда, ако и Япония си избере една законна съпруга измежду четирите.
– Да разбирам ли, че под единствена съпруга имате предвид Португалия?
– Не, имам предвид нашата Църква.
Когато преводачът с безпристрастно изражение преведе отговора, чертите на Иноуе се поотпуснаха и той се разсмя с глас. Смехът му бе силен за стар човек, но насоченият към свещеника поглед бе лишен от всякакво чувство. Очите му не се смееха.
– И така, падре, не мислите ли, че за мъжа, наречен Япония, не е необходимо нарочно да избира жена от друга страна, а ако се свърже с японка, която ще чувства близка до себе си, това ще е най-доброто за него?
Свещеникът веднага схвана, разбира се, какво има предвид губернаторът Иноуе с думите „жена от друга страна“. Но тъй като събеседникът му, изглежда, имаше намерение да продължи спора, редейки неангажираща размяна на реплики, той също трябваше да следва тази посока.
– За църквата не важно от каква националност е жената, за най-важно се смята дали е истински отдадена на съпруга си.
– Така ли е наистина?… Ако пътят на съпружеството се градеше само на чувства, страданията в този преходен свят нямаше да ги има… Както се казва: „Любовта на грозната жена е равносилна на бреме“. – Иноуе кимна дълбоко, изпитал задоволство от казаната от самия него метафора. – Немалко мъже на този свят са били обременени от любовта на грозни жени.
– Уважаемият губернатор третира мисията на проповедничеството наравно с агресията на натрапената любов?
– Да, за нас е така. Но ако не ви допада изразът за грозната жена, помислете го иначе. Жена, която не може да роди и отгледа дете, в тази страна наричаме безплодна жена. Да започнем с това, че не е годна да се омъжи.
– Това, че учението ни не може да бъде отгледано на японска земя, не е по вина на Църквата. Смятам, че виновни са тези, които искат да разтурят съюза между жената, в случая Църквата, и жениха, тоест японските християни.
Преводачът потъна в кратко мълчание, докато търсеше подходящите думи. Настъпил бе часът, в който обикновено от затвора се понасяше вечерната молитва на християните. Но днес не се чуваше нищо. Изведнъж на свещеника му се стори, че тишината наоколо е същата като преди пет дни, но всъщност бе напълно различна – в сърцето си се бе пренесъл в миналото… Трупът на едноокия лежи проснат по очи на окъпаната в светлина земя; пазачите, нехайно дърпащи крака му, докато го влачат към дупката; шуртящата кръв, която се отпечатва по земята, описвайки дълга линия като следа от четка… Свещеникът изобщо не можеше да повярва, че тази екзекуция бе заповядана от мъжа срещу него, с неговото благо изражение.
– Вие, падре… Впрочем като всеки един падре досега – владетелят на Чикуго отчетливо произнасяше всяка отделна дума, – изглежда, едва-едва познавате Япония.
– И любезният губернатор също не е запознат с християнството…
И двамата дружно се разсмяха.
– И все пак преди трийсет години, когато бях на служба към клана Гамо, аз също се обръщах към католически свещеници за напътствия в коя посока да поема.
– И какво стана после?
– Причината да налагам сега забрана на християнството е различна от широко приетата. Никога не съм мислил за християнството като за религия на злото.
Преводачът удивено изслуша тези думи и след известно колебание отново се захвана да превежда. През това време Иноуе, с усмивка на уста, бе вперил поглед в малкото вода, останала в купичката.
– Падре, оттук насетне добре ще е да отделите малко време и да се замислите над двете неща, които старият човек ви каза. Това, че за един мъж натрапената любов на грозната жена представлява нетърпимо бреме, и това, че безплодната жена е неприемлива за съпруга.
Когато губернаторът се изправи, преводачът уважително се поклони с долепени пред тялото си длани. Иноуе бавно нахлузи зори[49], които пазачът припряно бе подредил пред него, и без повече да поглежда назад към помещението, излезе в потъналия във вечерен здрач двор. Пред входа на бараката се спусна мрежата за комари. Навън се чу цвилене на кон.
През нощта тихо заваля. Дъждът барабанеше върху дърветата зад бараката със звук като от сипещи се песъчинки.
Облегнал глава на твърдия под, заслушан в шума на дъжда, свещеникът си мислеше за Онзи човек в деня, когато бе получил обвинение, подобно на неговото… Когато, подгонен от хората, се спуснал от хълма на Йерусалим – изнемощял, с ожулено лице, издаващо решителност – било сутринта на 7 април. Светликът на зората пръскал белезникави краски върху хребетите на Моаб, простиращи се отвъд Мъртво море, река Кедрон се носела със свежо ромолене. Никой не Му давал да си почине. Когато след хълма Давид прекосили равнината Ксистос в близост до моста на Туропеон, сградата на Синедриона[50] се възправила, златна и величествена, събрала всичката светлина на утрото.
След като старейшините и книжниците бързо произнесли решението си за смъртна присъда, оставало само римският легат Пилат да даде разрешение за изпълнението ѝ. Когато получил известието, Пилат се намирал в лагера си, разположен между външните коридори на града и храма, и бил в очакване на посещението.
Още от невръстна възраст свещеникът знаеше наизуст всичко около сцената, разиграла се в решаващата сутрин на 7 април. Този изпит човек бе образец за всичко в живота му. Неговите очи, подобно на всяка друга жертва, били пълни със скръб и отчаяние, докато наглед укорително се взирал към хулещата и оплюващата го тълпа. А сред тълпата отново стоял Юда. Защо и в този момент? Защо Го бе проследил? Дали от желание да се наслади на възмездието – да наблюдава смъртта на човека, когото бе продал? Така или иначе, всичко някак странно съвпадаше…
Кичиджиро го бе продал, както Юда бе продал Иисус. И той, подобно на Него, чакаше присъда от властимащите по тези земи. От обзелото го в тази дъждовна нощ чувство, че той и Иисус споделят сходна съдба, гърдите на свещеника се изпълниха с пулсиращо щастие. Това беше радостта, която всеки християнин усеща от единението с Божия син.
От друга страна, все още не бе познал физическите мъчения, които Иисус бе изпитал, и мисълта за това предизвикваше у него тревога. В двореца на Пилат Той бил завързан за шейсетина сантиметра висок назидателен стълб, бил налаган с подсилени с олово кожени бичове, в ръцете Му забили пирони. Докато той самият, откакто го бяха вкарали в затвора, странно, но не бе удрян нито от чиновниците, нито от надзирателите. Не знаеше дали това е тактика на владетеля Иноуе, или не, освен това чувстваше, че е възможно дните оттук насетне да продължат да се нижат, без нито веднъж да се стигне до физическо насилие.
Каква ли е причината? Неведнъж бе слушал за това, какви нечовешки изтезания и страдания са понесли много от заловените в тази страна мисионери. Падре Наваро бил изгорен жив в Шимабара, падре Каравальо и падре Габриеле многократно били потапяни във врящите извори на Ундзен, мисионерите, които били изоставени в затвора в Омура, издъхнали от глад… Въпреки това в този затвор на него все пак му бе позволено да извършва молитви, да разговаря с другите християни. Вярно, храната е оскъдна, но му я даваха веднъж дневно. Освен това нито чиновниците, нито губернаторът го притискаха с щателни разпити. В повечето случаи формално водеха общи разговори, след което просто си тръгваха.
„Какво ли всъщност целяха?“
Свещеникът си спомняше как в планинската колиба над Томоги със своя събрат Гарпе многократно бяха обсъждали дали наистина ще издържат, ако бъдат подложени на мъчения. Разбира се, нищо не бе по-важно от това, с всички сили да се уповава на Божията помощ, но в онзи момент някъде дълбоко в сърцето си усещаше, че ще има сили да се бори до смъртта си. И по време на скиталчеството си из гората също осъзнаваше, че ако бъде заловен, със сигурност ще бъде подложен на телесни мъчения. Дали защото нервите му бяха изопнати до краен предел, но тогава си мислеше, че ще стиска зъби, каквато и болка да го сполетеше.
Но сега чувстваше, че част от тази увереност някак си бе отслабнала. Изправи се от пода, разтърси глава, замисли се кога ли се бе сринала смелостта му. „Това е заради ежедневието ти тук – изведнъж някой занарежда някъде в сърцето му, – защото животът тук ти е приятен…“
Точно така! Откакто бе дошъл в Япония, почти никъде другаде освен в този затвор не бе могъл да изпълнява задълженията си на свещеник. В Томоги се бе крил от страх пред стражите, а след това не бе имал съприкосновение с други селяни, освен с Кичиджиро. Откакто бе дошъл тук, за пръв път прекарваше дните си със селяните и без да го мъчи глад, можеше да посвети по-голямата част от деня си на молитви и мълчаливо съзерцание.
Дните в затвора изтичаха незабележимо, сякаш бяха песъчинки. Чувствата му, доскоро обтегнати, все едно бяха от стомана, малко по малко се поотпуснаха. Започна да му се струва, че мъченията и физическата болка, които очакваше да го сполетят, все едно бяха нещо, от което не може да избяга, можеше в крайна сметка и да му се разминат. Чиновниците и пазачите се държаха снизходително, губернаторът с добре налятото лице разправяше приятни истории за Хирадо. След като веднъж вече беше вкусил лекотата, подобна на приятна топла вода, за да можеше отново, както преди, да броди в планините и да се спотайва почти неподвижен в някоя планинска колиба, щеше да му трябва два пъти повече твърдост.
Тогава свещеникът за пръв път осъзна, че японските държавни чиновници и губернаторът почти нищо не правеха, а подобно на паяк, който чака плячката да се улови в мрежата му, търпеливо изчакваха духът му да отслабне. Внезапно в съзнанието му изплуваха изкуственият смях на владетеля, старческият маниер, с който потриваше дланите си. Сега вече му се изясни към какво се стремеше губернаторът с тази своя тактика.
Предположението му се подкрепяше и от това, че от другия ден започнаха да му носят храна два пъти дневно, а не по веднъж, както досега. Нищо неподозиращите пазачи добродушно му се усмихваха, оголвайки венците си.
– Яж, яж. Самият губернатор така разпореди. Малко са другите, към които се отнасят така!
Свещеникът погледна към дървената купичка с ориз, примесен с червен боб и сушена риба, и поклати глава, след което помоли пазачите да отнесат храната на християните. Мухите вече кръжаха над ориза. Когато се свечери, един от надзирателите му донесе две сламени рогозки.
Свещеникът постепенно разбираше какво предстоеше да направят чиновниците, след като бяха подобрили отношението си към него. Осъзнаваше, че подобно благоразположение означава, че денят на неизбежното изтезание бе близо. Отвикналото му от трудности тяло не би понесло подобни мъчения. Нямаше съмнение, че чиновниците използваха подмолни начини малко по малко да разколебаят тялото и духа му и след това изневиделица да го подложат на мъченията си.
„Провесване в яма…“
В деня, когато го заловиха на острова, думите, които преводачът му бе казал, се бяха запечатали в паметта му. Ако предположим, че падре Ферейра се бе отрекъл, то несъмнено е било, както бе в неговия собствен случай – първо са подходили с любезност, докато духът и физическата му издръжливост бъдат достатъчно отслабени, и веднага след това са го подложили на изтезания. Иначе би било немислимо такъв добродетелен наставник толкова бързо да предаде вярата си. Какво дяволско коварство!
„Японците са най-мъдрият народ, който сме срещали досега“, мислейки за словата, написани от свети Ксавие, на лицето на свещеника се изписа иронична усмивка.
Фактът, че бе отказал допълнителната храна, както и сламената постелка, по всяка вероятност вече бе съобщен на чиновниците и Иноуе от пазачите. Порицание обаче не последва. Разбира се, нямаше как да знае дали са се усетили, че планът им е бил разгадан.
Една сутрин, десетина дни след посещението на владетеля на Чикуго, той се събуди от звуци на оживление в двора. Когато допря лице до решетките на прозореца, видя как тримата християни, пришпорвани от самураи, предстои да бъдат изведени от затвора. Сред сутрешната мъгла те бяха теглени от пазачите, като всеки бе завързан за китката на другия. Жената, която някога му бе дала краставица, беше завързана последна.
– Падре! – когато минаваха пред бараката на охраната, където беше затворен свещеникът, и тримата в един глас подвикнаха. – Ние… водят ни да работим!
Свещеникът провря ръка между решетките и направи знак на благословия, като един по един ги прекръсти. На лицето на Моника изплува леко тъжна усмивка, тя по детски протегна глава напред и свещеникът едва забележимо я докосна.
През целия ден беше спокойно, но от обяд температурата постепенно се покачваше, силните слънчеви лъчи безмилостно проникваха през решетките. Когато попита пазачите кога ще се върнат християните, те му отговориха, че щом приключат с работата, вероятно привечер. По нареждане на владетеля на Чикуго на много места в Нагасаки се строяха будистки и шинтоистки храмове и работната ръка все не достигаше.
– Тази вечер е Урабон[51]. Падре, сигурно не сте го чували?
По думите на пазача, във вечерта на будисткия празник Урабон по стрехите на къщите се окачвали фенери, които след това се запалвали. Свещеникът обясни, че и на запад има празник, наречен Задушница, за който са характерни подобни ритуали.
В далечината се чуваха пеещи детски гласове. Заслуша се и долови:
В песента на децата се долавяше печал.
Свечери се, сред миртовите дървета се настаниха цикади и подхванаха песента си. Но и тези гласове замряха с повея на вятъра, а тримата християни все така не се връщаха. Когато свещеникът вечеря под светлината на газовата лампа, съвсем слабо отново дочу песента на децата. Посред нощ се събуди от светлината на луната, която надничаше през прозореца. Празникът, изглежда, бе свършил, цареше дълбок мрак, не знаеше дали християните вече са се прибрали…
На сутринта, още в тъмни зори, пазачите го вдигнаха и му наредиха бързо да се облече и да излезе навън.
– Хайде!
Попита ги къде отиват, но те поклатиха глави и казаха, че и те самите не знаят, а колкото до избора на ранния час, отговориха, че искат да избегнат струпването по пътя на любопитни тълпи около чужденеца християнин.
Чакаха го трима самураи. Обясниха му, че само следват инструкциите на губернатора, след което, образувайки редица пред и зад пленника, мълчаливо поеха по сутрешния път. Сред утринната мъгла магазинчетата със сламени и тръстикови покриви и залостени врати както бяха наредени, наподобяваха смълчани навъсени старци. От двете страни на пътя се простираха обработваеми полета, виждаха се струпани дървени трупи. Носеше се аромат от смесилите се миризми на нарязани дърва и мъгла. Нагасаки беше град, който все още се изграждаше. В сянката на прясно издигнатите градски стени лежаха просяци и други прокудени несретници, метнали върху себе си сламени рогозки.
– За пръв път ли сте в Нагасаки? – Един от самураите се усмихна към свещеника. – Пълно е с хълмове, нали?
Възвишенията наистина бяха много. Имаше и такива, накачулени със сбутани една в друга къщи с тесни сламени покриви. Пропя петел и оповести сутрешния час, под стрехите безпомощно се търкаляха избелели фенери – останки от снощния Урабон. Точно под насрещния хълм се виждаше обраслото с тръстика море, оградено от дълъг полуостров. Приличаше на млечнобяло езеро и се простираше в далечината. Когато мъглата се разсея, се показаха няколко невисоки била. Близо до морето се намираше борова горичка. Пред горичката бяха приклекнали четирима-петима боси самураи, наобиколили сламена кошница – изглежда, нещо ядяха. Докато мърдаха устните си, извърнаха пълни с любопитство очи към свещеника и втренчено го загледаха.
Сред дърветата имаше предварително опъната бяла завеса, бяха наредени и груби пейки. Един от самураите посочи едната пейка и каза на свещеника да седне. Тъй като бе убеден, че целта им бе да го подложат на разпит, подобно отношение му се стори някак неочаквано.
Сивкавите пясъци плавно се разширяваха и се сливаха със залива, на небето се трупаха облаци и морето придоби наситено кафяв оттенък. Монотонният звук на вълните, които ръфаха брега, събуди в него спомена за смъртта на Мокичи и Ичизо. В онзи ден ситният дъжд над морето не бе преставал нито за миг, морските птици бяха долетели в дъжда чак до стълбовете. Морето бе мълчало, сякаш съсипано от умора, и Всевишният все така продължаваше да пази мълчание. Няколко пъти през сърцето му премина едно съмнение, на което той все още нямаше отговор.
– Падре!
Зад гърба му се чу глас. Когато се обърна, видя мъж с дълга коса, падаща по врата му, с квадратно лице, който му се усмихваше, докато въртеше ветрило в ръката си.
– A!
Не толкова физиономията, колкото гласът го накара да разпознае преводача, който го бе разпитвал в колибата на острова.
– Спомняте ли си? Колко ли дни изтекоха от тогава? При всички случаи е чудесно отново да се срещнем! Затворът, в който сте вие, падре, е построен наскоро и съвсем не е неудобен. Преди да бъде създаден, повечето от християнските свещеници бяха задържани в затвора „Судзуда“ в Омура, а там, когато навън валеше – вътре течеше, когато извиеше вятър – духаше, изобщо мястото беше бреме за затворниците.
– Губернаторът ще дойде ли скоро?
За да прекъсне бръщолевенето на събеседника си, свещеникът смени темата, при което онзи, докато шляпаше с ветрилото по дланта си, каза:
– Не, не, уважаемият владетел на Чикуго няма да ни удостои с посещение. Какво е мнението ви за него?
– Отнесе се любезно с мен. Носят ми храна по два пъти на ден, дори ми дадоха завивка за през нощта, подозирам, че в името на това ежедневие собственото ми тяло предаде духа ми. Всъщност не е ли именно това, което очаквате?
Преводачът се направи, че не го е чул, и погледна в друга посока.
– Истината е, че днес по нареждане на уважаемия губернатор всеки момент ще пристигне някой, с когото вие, падре, непременно ще трябва да се срещнете. Освен че е португалец като вас, навярно ще имате много общи теми за разговор.
Свещеникът закова поглед в мътните жълтеникави очи на преводача, чиято тънка усмивка изчезна от лицето му.
В сърцето му изплува името Ферейра. Така значи. Онези мъже най-после щяха да доведат Ферейра, за да го убеди и той да се отрече. Дълго време не бе изпитвал почти никаква омраза към Ферейра, по-скоро бе изпълнен със силно чувството на състрадание като това, което изпитва привилегированият към злочестия. Но сега, на крачка от това, реално да се изправи срещу него, свещеникът бе обзет от необуздано вълнение и тревога. Причината за това не бе ясна и на самия него.
– Сетихте ли се кой е човекът?
– Досещам се.
– Така ли?
Преводачът с лека усмивка впери поглед в сивия крайбрежен пясък, докато звучно махаше с ветрилото си. В далечината на крайбрежната ивица се появи миниатюрна група от хора, които в редица се приближаваха насам.
– Той е сред тях.
Свещеникът не искаше безпокойството, изпълнило сърцето му, да проличи, но несъзнателно стана от пейката. Покрай зацапаните с бял пясък борови стволове групичката малко по малко се приближи и стана възможно отделните фигури да бъдат различени. Най-отпред вървяха двама самураи, които бяха надзиратели. Следваха тримата християни, завързани един за друг като броеница. Свещеникът напълно ясно различи залитащата Моника. Зад тях той видя силуета на своя събрат Гарпе.
– Ето, ето го! – победоносно се изпъчи преводачът. – Така ли е, както си мислехте, падре?
Свещеникът следеше фигурата на Гарпе, все едно го поглъщаше с поглед. Гарпе не знаеше, че той е в боровата горичка. И той като него самия бе облечен в японски дрехи за работа на полето. Също както и неговите, от коленете надолу краката му някак неприлично се белееха. Колкото се може по-изправен, поел дълбоко дъх, той пристъпваше зад останалите.
Свещеникът не се изненада, че бяха хванали другаря му. Още със стъпването им на хълма над Томоги осъзнаваха, че в някакъв момент ще ги заловят. Това, което искаше да узнае, беше къде го бяха хванали и какви мисли оттогава бяха минали през главата му.
– Искам да говоря с Гарпе.
– Ще говориш, че как иначе. Но денят е дълъг. Още е сутрин. Няма закъде да се бърза. – За да го дразни, преводачът нарочно се прозя и започна да си вее в лицето. – Между другото, падре, още от момента, когато с вас водихме диалог на острова, има нещо, което някак забравих да ви питам. Падре, какво всъщност значи милосърдието, на което учи християнството?
– Играете си с мен като котка с дребна твар. – свещеникът тъжно погледна с хлътналите очи към другия и прошепна: – и от това изпитвате най-гнусно удоволствие. Моля ви, кажете ми как и къде заловихте Гарпе?
– Без да има причина, не ни е позволено да разкриваме на затворниците делата на управата.
Процесията внезапно спря насред сивеещия бряг, чиновниците започнаха да разтоварват парчета грубо оплетена слама от гърбовете на конете в дъното на редицата.
– Е… – С видимо задоволство преводачът погледна крадешком към него. – Досещате ли се как ще бъдат използвани онези рогозки там?
Чиновниците започнаха да увиват рогозките около телата на християните, пропускайки единствено Гарпе. Само главите им останаха да стърчат извън сламените постелки, бяха заприличали на странни пашкули.
– Всеки момент ще ги качат в лодката, а лодката ще изведат в открито море. Морето в залива е толкова дълбоко, че с поглед не можеш да достигнеш дъното.
Оловносините монотонни вълни все така ръфаха брега. Облаците закриха слънцето и тъмносиви, се надвесиха ниско над земята.
– Погледнете! Един от чиновниците говори нещо на падре Гарпе! – каза преводачът с напевен тембър. – Какво ли си говорят?… Навярно чиновникът казва нещо като: „Падре, който въплъщава истинското християнско милосърдие, сигурно е изпълнен със съжаление към тримата, увити в слама. Нима ще гледате безучастно как биват убивани?“.
На свещеника ясно му просветна какво искаше да каже преводачът. Гневът премина през тялото му, подобно порив на вятъра. Ако не беше божи служител, с всички сили би извил врата на мъжа до себе си.
– И уважаемият губернатор също заяви, че ако падре Гарпе дори и с една-единствена дума каже, че се отрича, животът на тримата ще бъде пощаден. Самите те още вчера, в канцеларията на управата, стъпиха върху фумие…
– И продължавате да издевателствате над настъпилите? Дори сега? – продума свещеникът, останал без дъх, без да може да продължи.
– Вижте, ние не целим отричането от вярата на подобни незначителни хорица. По многобройните японски острови има колкото щеш такива селяни, предани на християнството. За да настъпи обрат, нужно е първо свещениците да отстъпят от вярата си.
– Vitaim praesta puram, iter para tutum…[52]
Свещеникът понечи да изрецитира Ave Maris Stella, но вместо молитвени слова, сърцето му го тласна назад и отчетливо чу гласовете на цикадите в миртовите дървета, пред него се разкри гледката към вътрешния двор, където върху нажежената от слънцето земя се проточваше самотна червено-черна кървава следа. Бе дошъл в тази страна, за да жертва живота си за хората, а в действителност японските християни един по един губеха живота си заради него. Нямаше представа какво да направи. Християнската догматика, която бе изучавал до момента, не бе достатъчна, за да разграничи ясно дали една постъпка е правилна, или грешна, добра или лоша. Ако Гарпе откажеше да обърне гръб на вярата си, тримата щяха да потънат в залива като камъни. Ако пък се оставеше на съблазните на чиновниците, то това щеше напълно да съсипе живота му. Как ли трябваше да постъпи?
– И така, как ли ще отговори онзи Гарпе, а? Чувал съм, че християнството учи, че милосърдието е над всичко, че самият Деус е милосърдие… Ей!…Лодката…
Изведнъж двама от увитите и пристегнати в сламени рогозки християни, препъвайки се, се спуснаха да бягат. Чиновниците ги сграбчиха за гърбовете и затворниците се строполиха върху пясъка. Само Моника, цялата увита като пашкул, неподвижно се взираше в сиво-синьото море. В сърцето на свещеника изплува споменът за смеха ѝ, за вкуса на краставицата, която бе измъкнала от пазвата си и му бе дала.
„Можеш да се отречеш! Можеш да се отречеш!…“ Свещеникът в сърцето си зовеше Гарпе, който в далечината, с гръб към него, слушаше думите на чиновника.
„Можеш да се отречеш! Не, не… Не трябва!“
Стисна очи, чувствайки как потта се стича по лицето му, и извърна поглед встрани от страх пред това, което предстоеше да се случи.
„А Ти, защо мълчиш? Защо и в такъв момент отново мълчиш?“ Когато отвори очи, трите пашкула, блъскани от чиновниците, се придвижваха към лодката.
„Аз ще се отрека. Ще се отрека!“ Думите напираха в гърлото му, готови да излязат навън. Стисна силно зъби и удържа гласа си.
Двамата пазачи, въоръжени с копия, вървяха след затворниците, след това навиха кимоната си около слабините, качиха се в лодката, която леко се залюля и започна да се отделя от брега. „Все още има време. Не стоварвай цялата вина за това върху Гарпе и мен. Това е отговорност, която Ти сам трябва да поемеш!“ Гарпе се затича, още на брега вдигна ръцете си и скочи в морето. Заплува към лодката сред пелена от водни пръски. Докато плуваше, се чуваха виковете му:
– Чуй молитвите ни…
Гласът му, който не бе нито отчаян вой, нито гневен крясък, изчезна, заедно със скриващата се между вълните черна глава.
– Чуй молитвите ни…
Чиновниците се надвесваха през ръба на лодката и оголваха зъби в усмивка; един от тях сграбчи копието си, дразнейки Гарпе, който се мъчеше да достигне лодката. Главата му се скриваше в морето и гласът му секваше, след това, сякаш е подхвърлян от вълните черен отпадък, той пак се показваше на повърхността, лек като перце; гласът му, по-слаб от преди, макар и на пресекулки, продължаваше да се извисява.
Един от чиновниците изправи един от християните на ръба на лодката и с дръжката на копието си силно го бутна. Подобно на кукла, увитото в слама тяло отвесно потъна в морето. После и следващият мъж потъна със стремителна бързина. Последна Моника бе погълната от морето. Само главата на Гарпе, подобно на отломък от разбила се лодка, за кратко се носеше над водата, но скоро вълните около лодката завинаги я покриха.
– Какво нещо само… Колкото и пъти да го гледам, винаги ми е противно. – Преводачът стана от пейката и веднага се извърна с поглед, пълен с ненавист. – Падре, заради вас е това, заради това, че натрапвате на Япония вашите егоистични илюзии. Замисляли ли сте се колко беди само са донесли на селяните тези ваши илюзии? Огледайте се! Отново се пролива кръв. Пролива се кръвта на заблудените.
След малко добави с отвращение:
– Гарпе поне показа мъжество. Докато вие… вие сте най-големият страхливец. Не сте достоен да се наричате падре!
Урабон уж вече бе свършил, а в далечината се чуваха детски гласове, пеещи същия напев. По това време семействата в Нагасаки снемаха от семейните олтари боб, сладки картофи, патладжани и ги раздаваха на празнувалите заедно с тях странници и просяци. Сред миртовите дървета цикадите, както всеки ден досега, не спираха да пеят, но гласовете им постепенно губеха предишните си сили.
– Какво прави той? – попита чиновникът, дошъл в затвора за ежедневната проверка.
– Без промяна. По цял ден седи обърнат към стената – тихо отговори пазачът и посочи към помещението, в което беше затворен свещеникът.
Чиновникът предпазливо надзърна през решетките на прозореца и видя огряна от слънцето стая с дъсчен под, насред която седеше свещеникът с гръб към прозореца.
На стената, към която се беше обърнал, през целия ден виждаше лазурносините вълни и малката черна глава на Гарпе, носеща се сред тях. А ето сега и тримата християни, увити като пашкули, ще потънат като малки камъни.
Когато разтърсеше главата си, призрачното видение изчезваше, но щом затвореше очи, отново упорито засядаше зад клепачите му.
„Ти си страхливец… – бе казал преводачът, като се надигна от пейката. – Не си достоен да се наричаш падре.“
Той не бе съумял да спаси християните, не бе могъл и подобно на Гарпе да ги последва и да изчезне сред вълните. Беше обзет от състрадание към онези клетници, но нищо повече не можа да направи. Но състраданието не беше действие. Не беше и любов. Състраданието, подобно на страст, не е нищо повече от вид инстинкт. Бе научил това много отдавна, още на твърдата скамейка в семинарията, но досега то бе останало просто знание на хартия.
„Огледай се! Огледай се! Заради вас, ето, лее се кръв, кръвта на селяните отново се лее по земята.“
След това пред очите му се появи проточилата се следа от червено-черната кръв сред нажежения от слънцето двор. Преводачът бе казал, че тази кръв е пролята заради егоистичните идеали на мисионерите. Губернаторът Иноуе беше сравнил тези егоистични идеали с натрапената любов на грозната жена. Както и че за един мъж натрапената любов на грозната жена е непосилно бреме.
„Освен това… – изплувалият лик на усмихнатия преводач се сля с руменото месесто лице на Иноуе. – Казваш, че си дошъл в тази страна, за да жертваш живота си за тях. Но всъщност онези същества умират заради теб!“
Презрителният смях разтваряше раната на свещеника и се забиваше в нея като игла. Свещеникът мекушаво поклати глава. Дълго време селяните в тази страна не бяха умирали заради него. Те бяха избирали смъртта, за да се предпазят, след като веднъж вече бяха приели вярата, отвърна той сам на себе си, но отговорът нямаше достатъчно сила, за да излекува отворилата се рана.
Така минаваха ден след ден. Цикадите все така продължаваха да пеят с изтощени гласове сред миртовите дръвчета.
– Какво прави той? – попита чиновникът, дошъл в затвора за ежедневната проверка.
– Без промяна. По цял ден седи обърнат към стената – тихо отговори пазачът и посочи към стаята.
– Дойдох по нареждане на главната канцелария да се информирам за ситуацията и като гледам, всичко се развива според плана на уважаемия губернатор.
Чиновникът се отлепи от решетките на прозореца и на лицето му се изписа усмивка на задоволство, като на лекар, внимателно наблюдаващ промените в състоянието на болния.
След като празникът обон приключи, за известно време в Нагасаки настъпи спокойствие. В края на месеца беше така нареченият Ден за благодарност, когато старейшини от селата около Нагасаки, Оямаура и Ураками поднасяха на губернатора сандъци с ранна реколта ориз.
Първи август, наречен още хассаку, беше ден, в който различни държавни чиновници от цялата околност, редом с представители на старите градове, облечени в бели летни кимона, пристигаха на официална визита при местния губернатор.
Луната постепенно нарасна, докато съвсем се напълни. Сред смесената горичка зад затвора всяка нощ гълъб и бухал пееха един на друг, извисявайки сходните си гласове. Над горичката висеше съвсем кръглата луна, някак злокобно обагрена в червено, като току се показваше и скриваше в един черен облак. Старите хора шушукаха помежду си, че нищо чудно през годината да се случат лоши неща.
Тринайсети август. В домовете на Нагасаки се редяха блюда със сурова риба и зеленчуци, варяха се сладки картофи и соеви зърна. На този ден чиновниците, както и други служители на губернатора му поднасяха морски дарове и традиционни сладки в знак на дълбока почит, а той от своя страна им раздаваше саке, супа и различни видове данго.
Същата нощ пазачите до късно се гощаваха със саке, придружено със сладки картофи и соя. Мракът бе изпълнен с непрестанно боботещите им гласове и потракването на чинии. Свещеникът седеше с изправен гръб, подвил крака под себе си, докато сребристите лъчи на луната се плъзгаха по костеливите му рамене. Изнемощелият му силует се отразяваше в отсрещната стена. От време на време подплашена от нещо цикада политаше с кратък писклив вик. Затворил хлътналите си очи, той търпеливо понасяше дълбокия мрак. В тази нощ, докато всички хора, всички същества, които познаваше, бяха потънали в дълбок сън, през него преминаваше и дълбоко в гърдите му дълбаеше като със свредел една друга нощ, подобна на тази… Насред пепелявата земя на Гетсимания, просмукана от горещите изпарения по пладне, присвит встрани от спящите си ученици, беше Онзи човек. И мъката Му бе болезнена като смъртта, потта Му капеше като капки кръв…Образът Му насищаше съзнанието на свещеника. Макар и стотици пъти да бе мислил за Него, скърбящото Му, облято в пот лице му се бе струвало някак далечно. Но тази нощ за пръв път ликът с хлътнали бузи сякаш се фокусира под клепачите му.
Дали и Той през онази нощ бе предусетил мълчанието на Всевишния и бе потръпнал от уплаха? Свещеникът не искаше да мисли за това. Но неочаквано през сърцето му пробяга вътрешен глас, който той понечи да заглуши, като яростно два-три пъти тръсна глава. Отново виждаше дъждовното море, в което потънаха Мокичи и Ичизо, завързани за водните кръстове. Морето, в което главата на преследвалия лодката, останал вече без сили Гарпе, се носеше на повърхността като парче дърво. Морето, в което една след друга вертикално бяха потънали сламените фигури. Морето се простираше необятно и тъжно, а в това време над него Бог упорито продължаваше да мълчи.
„Eloi, Eloi, lama sabachthani.“[53] Внезапно този глас заедно със спомена за оловносивото море пронизаха гърдите му. „Eloi, Eloi, lama sabachthani…“ В петък, в шест часа, гласът Му отекваше от кръста, отправен към потъналото в плътен мрак небе. Относно този момент дълго време мислите на свещеника бяха свързани само с Неговата молитва, но никога с това, че може би тя е била породена от боязън пред Божието мълчание.
Дали Бог наистина съществува? Ако Бог не съществува, а той бе прекосил толкова морета, за да дойде до този малък безплоден остров, носейки едно-единствено семе, то досегашният му живот би послужил единствено за посмешище. Тогава и животът на едноокия мъж, обезглавен насред огласяното от цикадите пладне, също би бил за посмешище. И животът на Гарпе, който бе плувал след лодката на християните, също би бил за посмешище. Свещеникът се обърна към стената и се изсмя с глас.
– Ей, падре, какво е толкова смешно?
Натрапчивите гласове на пиещите саке надзиратели вече бяха секнали, въпросът дойде от друг пазач, докато минаваше край вратата, връщайки се от мястото, където бе ходил по нужда.
Когато настъпи сутринта и изгарящите лъчи отново нахлуха през решетката на прозореца, свещеникът възвърна силите си и успя да се отърси от налегналото го снощи чувство на самота. Протегна две ръце напред, подпря главата си в дъсчената стена и с кух глас зашепна редове от псалм: „Давидов псалом. Непоколебимо е сърцето ми, Боже; Ще пея, а още ще славословя с душата си. Събуди се, псалтирю и арфо; Сам аз ще се събудя на ранина. Ще Те хваля, Господи, между племената“[54]. В детството си винаги когато гледаше синьото небе, когато гледаше вятъра, веещ сред плодните дръвчета, сърцето му се връщаше към тези библейски строфи. По онова време Бог не беше обект, предизвикващ боязън, който носи мрачни съмнения, както бе сега, а беше по-близък до него съмишленик, който съществува в хармония с тази земя, който го караше да чувства радост.
От време на време през решетката на прозореца надничаха чиновници и пазачи с пълни с любопитство очи, но той повече не погледна натам. Понякога дори не докосваше храната, която му носеха два пъти на ден.
Настъпи септември и един следобед, когато почувства, че въздухът някак захладнява, неочаквано бе посетен от преводача.
– Днес искам да ви срещна с един човек. – Както винаги, преводачът го заговори с подигравателен маниер, докато шумно пореше въздуха с ветрилото си. – Но не, не е губернаторът. Някой, когото безспорно ще сте доволен да видите.
Свещеникът мълчеше и безчувствено се взираше в събеседника си. Все още ясно си спомняше думите, които му бе подхвърлил онзи ден, но странно, не усещаше нито омраза, нито гняв. Не само че не усещаше, ами му бяха дотегнали каквито и да било чувства, свързани с това.
– Като попитах, ми казаха, че почти не се храните… – подметна преводачът с привичната за него тънка усмивка. – Добре ще е да не се умисляте толкова…
Докато приказваше, преводачът често влизаше и излизаше от стаята, замислено наклонил глава.
– Паланкинът е бавен. Вече е време да тръгваме.
Който и да дойдеше, свещеникът вече бе загубил почти всякакъв интерес. Сякаш виждаше празен физически обект, разфокусирано се взираше в гърба на преводача, който нервно сновеше напред-назад между неговата стая и тази на пазачите. През отвора на вратата долитаха гласовете на носачите на паланкина. обсъждаха нещо отвън с преводача.
– Падре, да тръгваме.
Без да каже и дума, свещеникът се изправи и бавно излезе от помещението. Светлината навън беше непоносимо болезнена за крайно изтощените му помътнели очи. Двама носачи, само по препаски, облакътени на паланкина, упорито зяпаха насам.
– Тежък ще е. И тялото му е такова дебело! – изроптаха те, докато свещеникът се качваше в паланкина.
За да се предпази от хорските погледи, свещеникът спусна изтъканата от слама завеска и вече не виждаше нищо от случващото се навън. До него долитаха само различни шумове и звуци. Детски глъч. Звънчета на будистки монаси. Звуци от строежите. Вечерните лъчи се процеждаха през сламената завеска и се превръщаха в слънчеви петна по лицето му. Но не бяха само звуците, носеха се и какви ли не миризми. Аромати на дървета, на кал. Миризма на кокошки, както и на коне, на говеда… Свещеникът затвори очи и макар за кратък миг, от дъното на гърдите си вдъхна живота на човешките същества, които отново бяха край него. Внезапно в него се надигна желанието и той, като всички останали, отново да може да заговаря хората, да ги изслушва, да се слее с живота им. Беше се крил в колибата за въглени, бе се скитал в планината, изпълнен със страх от преследвачите си, бяха убивали християни пред очите му и ден подир ден всичко това бе станало прекалено много за него. Помисли си, че вече не са му останали никакви сили, за да продължава да търпи. Но… „ако се обърнеш към Господа, твоя Бог, с всичкото си сърце и с всичката си душа“[55]… От момента, в който бе станал свещеник, мисията му бе неотклонно да следва една-едничка цел.
По шумовете наоколо разбра, че паланкинът е влязъл в града. Кудкудякането на кокошките и мученето на кравите отпреди малко бяха заменени от забързаните стъпки на хората наоколо, през сламената завеса проникваха пронизителните подвиквания на продавачите, трополенето от колелата на колесниците, крясъците от някаква караница.
На свещеника му беше все едно къде всъщност го водеха, с кого предстоеше да го срещнат. С когото и да го срещнеха, само щяха да продължат, както и досега, да повтарят едни и същи въпроси, начинът на разпитите щеше да е същият. Подобно на въпросите на Ирод, който бе разпитвал Иисус, целта нямаше да е реално да чуят отговора на ответника, а чисто и просто, формално да го разпитат. Освен това, защо губернаторът Иноуе не бе убил само него, а го държеше жив, без да има намерение да го освобождава? Самата мисъл внимателно, от всички страни да премисли причините за това, предизвикваше у него апатия и досада.
– Пристигнахме.
Докато избърсваше потта от челото си, преводачът спря паланкина и повдигна покривалото. Когато свещеникът излезе навън, вечерната светлина неусетно се бе обагрила в червено. Забеляза също, че с тях бе дошъл и пазачът, който в затвора се грижеше за него. Явно се бяха страхували, че по пътя може да се опита да избяга.
На върха на каменни стълби се извисяваше храмова порта. Зад искрящите в светлината на залеза двери се забелязваше неголям будистки храм, зад който имаше кафеникава урва, преминаваща в стръмна планина. Частта, в която живееха будистките монаси, бе потънала в мрак, по дъсчения под невъзмутимо се разхождаха две-три кокошки. Показа се един млад бонза, погледна враждебно свещеника с блеснали очи и без дори да поздрави преводача, набързо изчезна.
– Бонзите ненавиждат падрета като вас. – Не без удоволствие каза преводачът, след което седна на дъсчения под и зарея поглед към вътрешната градина. – Да стоите все така, обърнат към стената, е отрова и за тялото, и за духа. Престанете с безсмисленото си упорство, то на никого не носи добро.
Както обикновено, свещеникът почти не слушаше отправените към него подигравателни думи на преводача. Повече го вълнуваше да разпознае странната миризма, примесена с други, която внезапно бе подушил – не беше миризма от благовонните пръчици, нито на влага, нито от храната на японците. Странната миризма беше на месо. Макар и дълго време да не бе вкусвал месо, бе достатъчно чувствителен, за да усети едва доловимия мирис.
В далечината отекнаха стъпки. Бавно се приближаваха насам от другата страна на дългия коридор.
– Успяхте ли да се досетите с кого предстои да се срещнете?
В този миг лицето на свещеника се изопна и той за пръв път леко кимна. И сам не разбираше защо коленете му неволно се разтрепериха. Знаеше, че все някога щеше да дойде моментът, когато ще срещне този човек, но не бе си представял, че ще е на подобно място.
– Май вече е настъпил моментът да се срещнете – каза преводачът, докато се наслаждаваше на треперещата фигура на другия. – Както каза уважаемият губернатор.
– Уважаемият Иноуе?
– Точно така. Идващият насам също искаше да ви види.
Зад фигурата на застаряващ монах, облечен в почти черно кимоно, с наведена глава пристъпваше Ферейра. Тъй като дребничкият възрастен монах с все сили бе изпъчил гърди, привелият до него внушителното си тяло Ферейра изглеждаше още по-раболепно. Беше досущ като грамадно добиче, с вързано около врата му въже и теглено против волята му. След като старият монах спря, Ферейра безмълвно хвърли бегъл поглед към свещеника, след което кръстоса крака на пода в ъгъла на огряното от западното слънце дъсчено помещение. Всички потънаха в дълго мълчание.
– Падре – най-накрая отрони свещеникът с треперещ глас, – падре…
Ферейра леко повдигна наведеното си лице и с жалостив поглед за миг погледна към свещеника. Първо в погледа му едновременно се прокраднаха сервилна усмивка и срам, след което, някак предизвикателно, той нарочно обърна към него широко отворени очи.
Свещеникът от своя страна също не знаеше какво да каже. Гърдите му тежаха, чувстваше, че каквото и да каже, ще бъде лъжа. Не му се искаше да стимулира още повече надменното любопитство на монаха и преводача, които не сваляха очи от тях. Носталгия, гняв, тъга, омраза – всички тези чувства се преплитаха и предизвикваха в дъното на душата тътен на недоволство. „Защо ме гледаш така? – извика той в сърцето си. – Не съм дошъл да те обвинявам. Не съм тук, за да те съдя. Аз с нищо не те превъзхождам.“ Опита се насила да се усмихне, но вместо усмивка, против волята му, от очите му бликна бяла сълза и бавно се търкулна по бузата му.
– Падре, колко отдавна не сме се виждали… – успя да промълви с треперещ глас.
Прекрасно съзнаваше, че звучи нелепо и комично, но не можа да каже нищо повече от това.
Ферейра все така мълчеше, а предизвикателната усмивка продължаваше да играе на лицето му. От мекушавата раболепна усмивка до изражението, изпълнено с дързост – свещеникът недвусмислено разчиташе сърцето на Ферейра. Така ясно го разбираше, че му се искаше да се строполи на земята като изгнило дърво.
– Кажете нещо… моля ви – обади се свещеникът със задавен глас. – Ако имате милост към мен… моля ви, кажете нещо.
„Обръснал си се, а“, тези странни думи изневиделица се надигнаха в гърлото му. Сам не разбираше защо подобна приумица така изненадващо се бе появила. Но, да, отдавна, още откакто той и Гарпе познаваха учителя Ферейра, на брадичката му действително растеше прекрасна, грижливо поддържана брада. Тя бе част от характерното за него, излъчващо благост и достойнство лице. А сега там, където бе расла, в основата на носа му и по брадичката бе съвсем гладко. Свещеникът почувства, че погледът му отново и отново се връщаше на гладко избръснатите части на лицето на Ферейра. Изглеждаха ужасно непристойно…
– В такъв момент какво ли да кажа…
– Вие сам лъжете себе си.
– Лъжа себе си? А как да наречем частта, която не е лъжа?
За да не пропусне нищо от разговорa им на португалски, преводачът се надигна на колене. От двора отпред две-три кокошки отново подскочиха към вътрешната част и замахаха с крила.
– Отдавна ли живеете тук?
– Май ще стане почти година.
– Къде сме?
– В будистки храм, наречен „Сайшоджи“.
При познатото звукосъчетание „Сайшоджи“, изнизало се от устата на Ферейра, старият монах, стоял досега с изражение на каменен Буда, обърна лицето си към тях.
– Аз пък съм в затвор някъде в Нагасаки. И аз самият не знам къде точно се намира.
– Чувал съм за него. Извън града е, в покрайнините.
– Какви са заниманията ви тук, падре?
Лицето на Ферейра се изкриви, той поглади с ръка гладката си брадичка.
– Уважаемият Савано ежедневно се занимава с писане… – вместо него някъде отстрани се обади преводачът.
– По нареждане на губернатора адаптирам книга по астрономия – заговори припряно Ферейра, сякаш за да затвори устата на преводача. – Точно така. Полезен съм. Полезен съм на хората в тази страна. Японците са богати на всякакви знания, но в области като астрономията и медицината хора като мен, идващи от Запад, все още има с какво да помогнат. Разбира се, от Китай е била усвоена забележителна медицина… но ако към това добавим и западната хирургия, със сигурност няма да е напразно. Същото е и с астрономията. Затова и отправих молба към капитаните на холандските кораби за осигуряване на лупи и телескопи. Съвсем не съм безполезен за тази страна. Необходим съм. Така е.
Свещеникът втренчено се взираше в устата на Ферейра, който и за миг не спираше да говори, сякаш искаше да изземе думата на останалите. Не проумяваше откъде се бе взела тая словоохотливост. Все пак му се стори, че разбира каква е тази тревожност в сърцето му, която го караше многократно да изтъква, че все още е полезен. Ферейра не говореше само на него. Искаше и преводачът, и монахът да го чуят, а също така се стремеше да докаже на себе си своето собствено съществуване, затова като навита пружина повтаряше: „Полезен съм за тази страна, полезен съм за тази страна“.
През това време свещеникът тъжно премигваше и гледаше към Ферейра. Да, това, да бъдеш полезен на хората, да им служиш, е било единствено желание, единствена мечта на божиите служители. Самотата за свещениците е настъпвала в момента, когато вече не са били полезни за останалите. Също както и сега, когато Ферейра се бе отрекъл от вярата си, но не можеше да се отърси от старите си, вкоренени в психиката му навици, помисли си свещеникът. Подобно на луда жена, която все още кърми детето си, Ферейра, изглежда, се бе вкопчил в отдавнашните си спомени, когато хората са се нуждаели от него.
– Щастлив ли сте? – прошепна свещеникът.
– Кой?
– Вие.
– Щастието – в очите му отново се мярна острото предизвикателно пламъче – зависи от различните представи на всеки един от нас.
„Преди никога не би говорил по този начин“, понечи да каже свещеникът, но го обзе чувство на досада и той стисна устни. Не бе тук, за да обвинява Ферейра за това, че бе изменил на вярата и че бе предал учениците си, в това число и него. У него вече нямаше никакво желание да бърка с пръст в дълбоката рана, която мъжът срещу него старателно криеше.
– Точно така. За нас, японците, той е много полезен. Даже му дадохме ново японско име, Савано Чуан – каза преводачът, докато стоеше между Ферейра и свещеника и се хилеше в лицето ту на единия, ту на другия. – Всъщност той работи и върху още един трактат. Трудът му ще разобличи грешките и неправдите в учението на Деус и християнството. Заглавието му май беше Кенгироку[56].
Този път Ферейра не бе достатъчно бърз, за да затвори устата на преводача. За момент зарея поглед към пърхащите с крила кокошки и си даде вид, все едно нищо не достига до ушите му.
– Уважаемият губернатор прочете ръкописа. Похвали го. Каза, че се е получил много добре – обърна се преводачът към свещеника. – Не е лошо и вие да го погледнете, когато имате свободно време в килията.
Сега вече свещеникът напълно проумя причината Ферейра припряно да се впусне да говори за адаптиране на книги по астрономия. Представи си го – ден след ден, приведен над масата по заповед на владетеля на Чикуго; пишещ, че християнската вяра е неправилна – вярата, на която бе посветил целия си досегашен живот; прегърбен, с четка в ръка.
– Безмилостно е…
– Какво казвате?
– Ужасно е! По-страшно от всяко мъчение. Не мога да се сетя за по-безмилостно отношение от това.
Ферейра обърна лице настрани, но свещеникът забеляза в окото му да проблясва бяла сълза. Облечен в черно японско кимоно, с кестенява коса, вързана като на японец, и дори с ново име – Савано Чуан… При все това още жив! Боже, ти все така си потънал в мълчание. Неумолимо мълчиш, дори и пред живот като този.
– Уважаеми Савано, днес не сме довели тук този падре, за да водим подобни дълги дискусии – заговори преводачът и обърна глава към стария монах, който неподвижно, като каменен Буда, бе приседнал на дъсчения под, силно напечен от западното слънце. – Ето, и стария монах го чакат какви ли не задачи. По-бързо изречете това, което се очаква от вас.
Борбеният дух на Ферейра отпреди малко, изглежда, съвсем угасна. Върху миглите му бялата сълза все още блестеше и на свещеника му се стори, че мъжът срещу него сякаш в миг се смали.
– Казано ми бе… да те убедя да се отречеш – уморено прошепна Ферейра. – Добре е да видиш нещо.
Той безмълвно посочи с пръст зад ухото си. Там се забелязваше белег от рана – кафеникава следа, набръчкана като след изгаряне.
– Нарича се провесване в яма. Може би вече си чул за това. Увиват те като пашкул, така че да не можеш да мърдаш ръцете и краката си, и те провесват в ямата с главата надолу. – преводачът нарочно разтвори ръце, демонстрирайки собствения си ужас, и продължи да обяснява: – И тъй като, ако ви провесят, животът би ви напуснал доста бързо, затова зад ухото се пробива дупчица, от която кръвта ви изтича капка по капка. Мъчение, измислено от многоуважаемия Иноуе.
Пред очите на свещеника изплува румено, месесто лице с големи уши – лицето на губернатора. Лице, към което две ръце приближават купичка гореща вода и то бавно отпива от нея. Лице, което след възражение от страна на свещеника спокойно кимва, изпълнено с безпрекословна убеденост, озарено от кротка усмивка. Казват, че и Ирод, по времето на мъченията над Онзи човек, се хранел на маса, цялата обкичена с цветя…
– Помислете си. В момента вие сте единственият християнски свещеник в тази страна, а след като ви заловиха, няма как да разпространявате вярата си сред селяните. Не смятате ли, че сте безполезен? – Преводачът присви очи и заговори с неочаквано смекчен тон: – А ето, Савано Чуан, както самият той бе любезен да каже преди малко, адаптира книги, посветени на астрономията, на медицината, помага на болните, изобщо посветил се е в служба на хората. Дали ще изберете пътя, по който ще затънете в непотребно съществуване в затвора, или публично ще се отречете и ще бъдете полезен на всички останали. Настъпил е моментът, в който сериозно трябва да помислите. Вероятно възрастният монах по същия начин е напътствал и почитаемия Савано. А именно, че пътят на милосърдието в крайна сметка означава да се отречеш от самия себе си. От наша страна ние дори отдаваме твърде голямо значение на различните вероизповедания. По отношение на посветеността си на човешкия род пътят на Буда и християнството не се отличават. Важното е дали ще поемеш по Пътя, или не. Почитаемият Савано пише точно за това в своя трактат Кенгироку.
Когато свърши да говори, преводачът потърси с поглед Ферейра, надявайки се на изказване в своя подкрепа. Вечерните слънчеви лъчи щедро огряваха слабия гръб на облечената в японски дрехи застаряваща фигура. Свещеникът не сваляше очи от изпосталелия гръб, докато се пренасяше в миналото, в семинарията в Лисабон, и напразно търсеше силуета на обичания и уважаван от студентите учител Ферейра. Странно, но в този момент у него не се надигаше чувство на презрение. Просто гърдите му бяха натежали от чувство на състрадание, като при вида на живо същество, на което са извадили душата.
– Двайсет години… – прошепна Ферейра и плахо сведе очи. – Двайсет години бях мисионер в тази страна. И я познавам подобре от вас.
– През тези двайсет години, в качеството си на най-висш пратеник на йезуитския орден, сте вършили блестяща работа – въодушевено поде свещеникът с цел да ободри събеседника си. – Изпълнени с възхищение, четяхме писмата, които изпращахте до централата на ордена.
– А сега пред очите ви стои застаряващ проповедник, претърпял поражение в мисията си.
– В нашето дело не може да има поражение. Когато вие и аз напуснем този свят, нов свещеник ще се качи на джонка в Макао, с която тайно ще се добере до тукашните брегове.
– И неминуемо ще бъде хванат! – неочаквано се обади отстрани преводачът. – При всяко следващо залавяне отново ще се пролива японска кръв. Тези, които мрат заради вашите егоистични въжделения, са японците. Колко пъти трябва да ви повторя, за да го разберете? Дошло е време вече да ни оставите на мира!
– Двайсет години бях мисионер… – с глас, лишен от чувство, Ферейра отново и отново, повтаряше все същите думи. – И в крайна сметка разбрах единствено, че в тази страна вашата, нашата вяра не може да пусне корени.
– Не, не е вярно, че не може да пусне корени – извика свещеникът и тръсна глава. – Изтръгват я из корен!
Но Ферейра даже не погледна по посока на вика, само стоеше със забит в земята поглед, безволев и безчувствен като кукла.
– Тази страна е тресавище. Скоро и вие ще го разберете. Тук се оказа още по-страховито тресавище, отколкото си бях мислил. Какъвто и разсад да посадиш, корените му ще загният; листата му ще пожълтеят и ще изсъхнат… А ние посадихме в това тресавище разсада на християнството…
– Но е имало времена, когато разсадът е растял и се е разлиствал!
– Кога?
Ферейра за пръв път директно насочи поглед към свещеника и на скулестото му лице се появи лека усмивка, изпълнена със съчувствие като към съвсем неопитен юноша.
– По времето, когато сте дошли в тази страна, накъдето и да се обърнеш, имало построени църкви, вярата ухаела като свежо утринно цвете, множество японци, подобно на евреите, скупчени при река Йордан, се борели да получат Светото кръщение.
– Ами ако предположим, че Богът, в който тогава са вярвали, не е бил Този, за който ни учи християнството…? – спокойно прошепна Ферейра, а на лицето му все още стоеше отправената към свещеника жалостива усмивка.
Почувствал необясним гняв да се надига от дъното на сърцето му, свещеникът инстинктивно стисна юмруци. Неистово си повтаряше да се придържа към здравия разум и да не се оставя да бъде подведен от подобна софистика. Претърпелият поражение всячески търси нови вратички към самозаблудата.
– Вие се стремите да отречете дори това, което не трябва да бъде отричано!
– Не е така. Това, в което местните хора в онези времена повярваха, не беше нашият Бог. Бяха техните собствени божества. А ние така дълго не го осъзнавахме, бяхме убедени, че японците са станали истински християни. – Ферейра, изглежда, се измори и приседна на пода. Ръбът на кимоното му се запретна и разкри слабите му като пръчки, прашни боси нозе. – И не ви казвам това нито за да се защитя, нито за да ви убедя. Боя се, че никой няма да повярва на думите ми. Не само вие, ами и мисионерите в Гоа и Макао, както всеки един свещеник, принадлежащ към Църквата – никой сред тях няма да ми повярва. Но въпреки това, след двайсет години мисионерска служба, аз разбрах японците. Разбрах, че корените на разсада, който посадихме, без да усетим, малко по малко са изгнили.
– Дори самият свети Франциск Ксавие – свещеникът не издържа и го прекъсна с жест, – докато е пребивавал в Япония, е твърдял обратното.
– Да, дори и този светец – кимна Ферейра – в началото не е успял да види тази истина. Японците изкривиха дори думата Деус, на която преподобният Ксавие ги бе научил, като своеволно я преиначиха на Дайничи – Великото Слънце. За японците, които се прекланят пред Великото Слънце, тези две думи имаха почти еднакво произношение… Не сте ли чели писмата на преподобния Ксавие, където той пише, че е забелязал тази грешка?
– Ако преподобният Ксавие бе придружаван от добър преводач, никога нямаше да се допусне такова нелепо недоразумение.
– Нищо подобно. Вие просто не разбирате същността на това, което ви казвам. – За първи път слепоочията на Ферейра потрепериха нервно, докато отговаряше. – Вие нищо не разбирате. Както и монасите, които идват от манастирите в Гоа и Макао, за да наблюдават тукашната мисия. И те нищо не разбират. Още тогава, смесвайки Деус и Дайничи, японците изкривиха нашия Бог, промениха го, опитвайки се да го приспособят към себе си, а след това започнаха да създават нещо съвсем друго. Този подмолен процес на преиначаване продължаваше, дори когато объркването с думите изчезна, в онези години, когато, както вие сам споменахте, успехите на мисионерите бяха най-впечатляващи. Японците все едно вярваха не в християнския Бог, а в собственото си изкривено творение.
– Изкривиха нашия Бог, като го приспособяваха към себе си… И после създадоха… – Свещеникът замислено повтори думите на Ферейра, като прехапа устни. – Но това все пак е нашият Деус?!
– Не! В сърцето на японците християнският Бог в някакъв момент загуби божественото си начало!
– Как смеете?! – не се сдържа Родригеш.
Викът му изплаши кокошките, които спокойно кълвяха зърно по голия под, и те стреснато се заклатушкаха към ъгъла.
– Разберете, това е съвсем просто. Вие и другите като вас забелязвате само видимата страна на нашите успехи, а не се замисляте над същината. Да, това, което казвате, е вярно, през двайсетте години на моята мисия тук бяха построени храмове на много места – в Камигата, Кюшу, Чугоку, Сендай; в Арима и Азучи бяха открити духовни семинарии, а японците се надпреварваха да стават християни. Имаше времена, когато имахме 400 000 покръстени японци.
– С право можете да се гордеете с това.
– Да се гордея? Да, може би… Ако японците вярваха в Бога, на който ние ги учехме. Но в храмовете, построени от нас в тази страна, японците не се молеха на нашия, християнския Бог, а на своето, непонятно за нас божество. Не знам дори дали можем да го наречем Бог… – Ферейра сведе поглед и размърда устни, сякаш нов спомен се прокрадна в ума му. – Не, това не е Бог! Досущ прилича на пеперуда, попаднала в паяжина… В началото тя е истинска пеперуда. Но на следващия ден от нея остава само мъртвата ѝ обвивка – има крилца, телце, но е изгубила истинската си същност. Японците се разправиха с нашия Бог по същия начин, както паякът с пеперудата – демонстрираха формата и вида, характерни за Бог, но това отдавна вече бе безжизнен труп, лишен от всякакво съдържание.
– Няма такова нещо! Не искам повече да слушам подобни глупави приказки! Не съм бил в Япония колкото вас, но с очите си ясно видях тези мъченици! – Свещеникът закри лицето си с ръце и гласът му се чуваше през отворите между пръстите му. – С тези очи видях как умираха, изгаряйки в огъня на вярата.
Свещеникът с болка си припомни дъжда над морето и двата черни стълба, носещи се сред това море… Никога нямаше да забрави едноокия, екзекутиран сред ярката светлина по пладне. В паметта му завинаги се бе запечатал моментът, в който жената, дала му краставицата, бе увита в сламена рогозка и хвърлена в морските води. Ако те не бяха загинали в името на вярата, то що за кощунство спрямо хората би било това? „Не! Ферейра лъже“, помисли си той.
– Това, в което те вярваха, не беше християнският Бог. И до ден днешен… – уверено повтори Ферейра с цел да го убеди, като натъртваше върху всяка дума – …японците нямат и няма и да имат ясна идея за Бога.
Тези думи се стовариха върху сърцето на свещеника с тежестта на трудноподвижен каменен къс. Подобно чувство го бе зашеметило с тежестта си, когато в ранното си детство за пръв път бе научил за съществуването на Бог.
– Японците нямат способността да си представят Твореца, напълно отделен от човека. Нямат сили да се замислят за съществуване, което надхвърля човешката реалност.
– Но християнството и Църквата са истина, която надхвърля пределите на държавите, на териториите. Иначе какъв би бил смисълът на мисионерската ни работа?
– За японците Бог е идеализирано, надхвърлило пределите си човешко същество. За тях Бог и хората имат една и съща природа. Но това не е Бог според църковния канон.
– И това ли е всичко, което сте разбрали за двайсет години в тази страна?
– Да, това е. – Ферейра кимна унило с глава. – И затова мисионерската работа за мен стана безсмислена. Неусетно корените на разсада, който посадих в това тресавище, наречено Япония, изгниха. Дълго време аз нищо не забелязвах, нищо не знаех.
Последните думи на Ферейра бяха наситени с горчиво примирение и свещеникът не можеше да се усъмни в искреността им. Светлината от залязващото слънце вече бе много по-слаба, а в ъглите на стаята вечерните сенки бяха започнали малко по малко да се промъкват. В далечината свещеникът долови отмерващия звук на дървен гонг и монотонния глас на бонзите, които произнасяха своите сутри.
– Вие… – свещеникът обърна лице към Ферейра и прошепна: – Вие не сте учителят Ферейра, когото аз познавам.
– Вярно е. Не съм Ферейра. Аз съм мъжът, комуто губернаторът даде името Савано Чуан – отговори Ферейра, извърнал поглед встрани. – И не само името, получих жената заедно с децата на един мъж, който бе екзекутиран.
В часа на глигана, качен в паланкина и съпровождан от чиновника и пазача, свещеникът бе на път обратно към затвора. Навън бе дълбока нощ и потокът от преминаващи бе секнал, тъй че нямаше опасност някой да надникне в паланкина. Позволиха му дори да вдигне завеската. Само да поискаше, можеше да избяга, но повече нямаше енергия за това. Пътят стана ужасно тесен и криволичещ, и макар, както каза пазачът, да бяха навлезли в район, намиращ се във вътрешната част на града, край тях се виждаха струпани традиционни къщици с дъсчени покриви, подобни на бараки, а когато напуснаха тази част на града, от време на време преминаваха край дълги зидове на храмове и разни горички. Вече му бе ясно, че Нагасаки все още нямаше формата на град. Виждаше се издигналата се над катраненочерните корони на дърветата луна, която, сякаш изравнила ход с паланкина, се носеше все пӝ на запад и пӝ на запад. А цветът на тая луна беше зловещ.
– Подобре ли се чувствате сега? – добродушно попита чиновникът, крачейки редом с паланкина.
Като стигнаха затвора, свещеникът любезно се сбогува с чиновника и пазача и се прибра в дъсчената си килия. Зад гърба му се чу познатият тъп звук, когато пазачът спусна резето. Струваше му се, че го е нямало цяла вечност и че най-сетне се е завърнал. Така дълго не се бе заслушвал в горските гълъби, които от време на време се обаждаха от съседната горичка. Денят беше болезнено дълъг – по-дълъг от изминалите десет дни в затвора.
Дълго чаканата среща с Ферейра съвсем не беше изненадваща. И цялата тази промяна във вида на възрастния мъж сега, като се замислеше, бе нещо, което си бе представял от даден момент нататък след пристигането си в Япония. Когато от дъното на коридора, клатушкайки се, се бе появил изпосталелият, облечен в японски дрехи Ферейра, сърцето му почти не бе трепнало, не бе се стъписало. Но това вече му беше все едно. Беше му все едно…
И все пак, доколко думите на Ферейра бяха истина?
Процеждащата се през решетките на прозореца лунна светлина огряваше целия гръб на свещеника, който седеше на пода изправен, с лице, обърнато към дъсчената стена. Може би Ферейра беше скалъпил подобна история като оправдание за слабостта и грешките си? Да, точно така. Разбира се, че такава беше причината. Част от него продължаваше да вярва в това, но внезапно го разтърси тревога… Ами ако Ферейра беше прав? Ферейра бе нарекъл Япония бездънно тресавище. Тук корените на разсада загниват и после изсъхват. Точно така, в това тресавище бе изсъхнал разсадът на Христовата вяра и никой даже не беше забелязал…
„Християнството бе разрушено не както вие си мислите – заради забраните и гоненията. В тази страна винаги е имало нещо, което пречи на Христовата вяра да бъде приета…“ Думите на Ферейра пронизваха ушите на свещеника сричка по сричка. „В Япония Бог е като труп на пеперуда, оплетен в паяжина – в него няма плът и кръв; останала е само външната обвивка.“ В този момент, докато продължаваше да говори, очите на Ферейра горяха както никога досега. И тогава това изражение беше някак далеч от самозаблудата на победения, от него струеше истинност.
Откъм двора се чуваха тихите крачки на пазача, който тъкмо бе ходил да пикае. Когато и те се стопиха, в мрака останаха само протяжните стържещи гласове на разните бръмбъри.
„Не, това е немислимо. Невъзможно!“ Разбира се, свещеникът нямаше никакъв мисионерски опит, за да може да опровергае думите на Ферейра. Но да ги приеме за верни, означаваше да зачеркне целия си живот. Упорито започна да удря главата си в стената, като продължаваше да шепти монотонно: „Не, това е немислимо. Невъзможно е!“.
Подобно нещо е невъзможно. Човек не може да жертва себе си заради вяра, която е фалшива. Селяните, които бе видял със собствените си очи – окаяни мъченици – ако нямаха вяра в спасението, какво тогава ги бе крепило, когато, подобно на малки камъни, потънаха насред покритото с дъждовна мъгла море. Както и да го погледнеш, те бяха силно вярващи, истински християни. И дори вярата им да бе наивна – вдъхнали я бяха не японските чиновници или будистките монаси, а християнската църква!
Тогава свещеникът си припомни тъгата на Ферейра. В разговора им той нито веднъж не бе споменал бедните японски мъченици. По-скоро съзнателно избягваше тази тема. Игнорираше онези, различните от него, по-силните, които бяха издържали на мъченията и провесванията в ямата. Ферейра искаше да прибави поне още някого към слабите като него, искаше някого, с когото да раздели бремето на слабостта и самотата.
В тъмното се замисли дали в тази нощ Ферейра спеше. Не, не би могъл да заспи. И той като него, нейде в този град, с широко отворени очи се взираше в тъмнината, потънал в бездната на самотата. А тази самота бе по-страшна, по-студена от затворническото усамотение, което свещеникът бе принуден да понася. Та Ферейра бе предал не само себе си – с цел да трупа слабост върху слабост, той се опитваше да повлече и други по пътя, който той самият бе избрал. Боже, ще го спасиш ли? Та нали Ти сам се бе обърнал към Юда: „Каквото вършиш, върши го по-скоро“. И него ли ще отпратиш в изоставеното от теб стадо?
Като сравняваше своето уединение със самотата на Ферейра, свещеникът за първи път почувства самоуважение и удовлетворение и на устните му се появи тиха усмивка. Легнал на твърдия дъсчен под, той просто чакаше да настъпи сънят.
Осма глава
На другия ден преводачът отново дойде.
– Е, размислихте ли?
Начинът, по който заговори, не наподобяваше, както винаги досега, котка, подмятаща плячката си. Този път изражението му бе твърдо.
– Както ви каза Савано, трябва вече да престанете с това безполезно упорство. Никой не ви кара искрено да смените вярата си. Отречете се само формално, само за пред хората. След това всичко ще се нареди.
Втренчен в една точка на стената, свещеникът все така мълчеше. Бръщолевенето на преводача просто преминаваше покрай ушите му – думите му се струваха не толкова противни, колкото безсмислени.
– Чуйте ме! Не причинявайте повече беди! От сърце ви моля! Честно да ви кажа, и на мен не ми е никак лесно.
– Защо не ме провесите в ямата?
– Почитаемият Иноуе винаги е твърдял, че ако изтъкнем причина, която сама да ви убеди, после много по-лесно ще приемете нашето учение.
Свещеникът, както седеше положил ръце на коленете си, поклати глава като малко дете. Преводачът дълбоко въздъхна и потъна в продължително мълчание. Една муха бръмчеше и кръжеше наоколо.
– Разбирам… Така да бъде.
Свещеникът все така продължаваше да седи, когато до него достигна тъп звук от заключване на катинар. Глухият звук бе причината категорично да реши, че е настъпил моментът, в който цялото това убеждаване вече бе приключило.
Чудеше се колко ли дълго би издържал на мъченията. Но в крайно изтощеното му същество някак си нямаше реално усещане за ужасяващите мъчения, за разлика отпреди, когато се скиташе в планината. Целият бе завладян от чувство на апатия. Усещаше, че ако смъртта го споходи колкото се може по-скоро, то това би бил просто един от начините да се отърве от продължителното изтощително напрежение. Бе изморен от живота, от терзанията си заради Бог, заради вярата. Тайно се молеше изнемогата на тялото и сърцето по-бързо да причинят смъртта му. Под клепките му като видение се появи главата на Гарпе, която бе потънала в морските дълбини. Завиждаше на другаря си. Завиждаше му, задето вече се бе избавил от страданията на този свят.
Както и предполагаше, на сутринта, като за начало, не му донесоха закуска. Беше почти пладне, когато свалиха катинара.
– Излизай!
Едър, гол до кръста мъж, който досега не се бе появявал, вирна брадичка през отворената врата.
Веднага щом излязоха от стаята, мъжът върза двете му ръце зад гърба. Въжето така се бе впило в плътта му, че и малко да помръднеше, неволен стон се отронваше през стиснатите му зъби. Докато го връзваше, мъжът бръщолевеше нещо на непонятен за свещеника диалект. През тялото му пробяга усещането, че всичко това все повече и повече наближава своя край, но странно, изпитваше непозната му досега кристално ясна, свежа възбуда.
Изведоха го навън. Сред окъпания в слънчеви лъчи двор стояха трима чиновници от управата, четирима пазачи, както и преводачът, наредени в редица и втренчени в него. Свещеникът погледна към тях, по-специално към преводача, и ги удостои с победоносна усмивка. В този момент го споходи мисълта, че в каквато и ситуация да попадне, човешкото същество никога няма да се отърве от тщеславието. Зарадва се, че все още са му останали душевни сили да забелязва такива неща.
Едрият мъж без никакво усилие вдигна свещеника и го намести върху гърба на неоседлан кон. Какъв ти кон, изглеждаше досущ като неугледно мършаво магаре. Клатушкайки се, конят потегли, а след него пешком тръгнаха чиновниците, пазачите и преводачът.
По пътя вече се тълпяха японци, очакващи появата на процесията, а от гърба на коня си свещеникът усмихнато гледаше множеството. Старец, зяпнал от изненада. Дете, захапало краставица. Жени, които глуповато хихикаха и гледаха насам, но щом погледите им се срещнеха, страхливо отстъпваха назад. Светлината образуваше разнообразни сенки върху всяко едно от лицата на японците, покрай ухото му прелетя някакво кафяво топче. Оказа се метнато от някого конско изпражнение. Свещеникът твърдо реши оттук насетне да не сваля усмивката от устата си. Ето го, възседнал магаре, минава по улиците на Нагасаки. И Онзи човек е бил възкачен на магаре, когато е влизал в град Йерусалим. Именно Той го бе научил на най-благородното сред всички човешки изражения, с което да понася срама и обидите. Повече от всякога това бе изражението, с което искаше да остане до самия си край. Това бе изражението на християнин сред неверници.
Под сянката на огромно камфорово дърво се бяха събрали група будистки монаси, демонстриращи отявлена враждебност, и когато магарето и свещеникът се приближиха достатъчно, размахаха пръчки със заплашителни жестове. Сред лицата, наредени от двете му страни, свещеникът плахо потърси някой, чието изражение да наподобява християнин, но напразно. В погледите на всички наоколо имаше само неприязън, презрение или любопитство. И не щеш ли, когато очите му се натъкнаха на жалостив поглед като на куче, тялото му неволно се извъртя. Беше Кичиджиро. Увит в парцали, застанал на предна линия, той очакваше преминаването на процесията. Щом погледът му се засече с този на свещеника, той припряно сведе очи и набързо се скри сред тълпата. Но за свещеника, покачен върху залитащото магаре, бе ясно, че този мъж ще го следва навсякъде. Сред неверниците наоколо това бе единственият мъж, когото свещеникът познаваше.
„Добре де, добре. Вече не съм ти ядосан. Нашият Бог също не ти е ядосан.“ Свещеникът редеше в съзнанието си думи, подобни на тези, с които бе успокоявал вярващ след изповед, и леко наведе глава към Кичиджиро.
Според запазените документи в този ден процесията, съпровождала свещеника, се придвижила от град Хаката, преминала през Кацуяма, а след това през Гото. Когато мисионерите били залавяни, в деня преди да бъде изпълнено наказанието им, обичайната практика била по искане на губернатора да бъдат водени и излагани на показ по улиците на Нагасаки. Процесията винаги минавала през вътрешната част на града, така наречената стара част, където къщите били много и всякога царяло неистово оживление. След деня за показ обикновено настъпвал денят на наказанието.
По времето на Омура Сумитада[57], когато пристанището на Нагасаки за пръв път било отворено, град Гото бил територията, на която се заселвали изселнически потоци от островите Гото. От тук се разкривала прекрасна гледка към залива на Нагасаки, искрящ под следобедното слънце.
Тълпата, която се бе стекла след процесията, стигнала вече дотук, се блъскаше и суетеше като на празник, жадна да се любува на странния южен варварин[58], завързан върху неоседлания гръб на коня. Всеки път щом свещеникът се опитваше да поизпъне схванатото си тяло, отвред бе засипван от все по-подигравателни възгласи.
Той напрягаше сили да се усмихне, но лицето му вече се бе вдървило. Просто затваряше очи – усилията му стигаха само да спре да вижда лицата, които му се присмиваха, лицата, оголили зъби срещу него. Дали Онзи човек бе отвръщал с усмивка на виковете и ревовете на тълпата, наобиколила имението на Пилат. Помисли, че дори и Той не е могъл… Hoc Passionis tempore…[59] Молитвените думи като малки камъчета се изтъркулиха от устните на свещеника. След което за известно време секнаха. После отново… Reisque dele crimna[60], прошепна той едва-едва. Вече бе привикнал на болката от врязалите се в китките му въжета, която усещаше при всяко свое движение, но това, което не му даваше мира, бе, че не бе способен да обича крещящата срещу него тълпа, така както Иисус би я обичал.
– Как е, падре? Май никой не ви идва на помощ? – провикна се преводачът, вдигнал към него глава, след като неусетно се бе изравнил с коня. – Отляво и отдясно само ви се присмиват. Дошли сте в тази страна заради тях, но няма и един, който да се нуждае от вас! Вие сте един безполезен човек!
– Някой, който безмълвно се моли… – От гърба на коня свещеникът за пръв път погледна към преводача с налети с кръв очи и се провикна: – Сред тях може би има някой…
– Какви ги говорите пък сега… Нека ви кажа нещо. Тук, в Нагасаки, преди е имало единайсет църкви и двайсет хиляди християни. Къде мислите, че са се скрили всички те? Сред онези хора там има и такива, които са вярвали в Христос, но като ви ругаят по този начин, те искат да покажат на останалите, че самите те вече не са християни.
– Колкото и да ме унижавате, това само ще ми даде повече кураж….
– Тази нощ – каза преводачът с усмивка и шляпна с длан неоседлания кон по корема. – Чувате ли? Тази нощ вие ще се отречете. Почитаемият Иноуе ясно го заяви. Винаги досега, когато е карал католически свещеници да се отрекат, когато е изричал подобни думи, никога не е грешал. Така бе по времето на Савано… Така ще е и с вас…
Преводачът потри ръце, демонстрирайки крайно самодоволство, и после с бавна и уверена крачка се отдалечи от свещеника.
„По времето на Савано…“, само тези последни думи още кънтяха в ушите на свещеника. Покачен върху коня, той пропъди думите, които за миг го бяха разтреперали.
Отвъд искрящия от следобедните лъчи залив се надигаше огромна колона от кълбести облаци, която обагряше в златно краищата си. Облаците приличаха сякаш на небесни дворци – бели, внушителни. Досега безброй пъти бе наблюдавал колони от купести облаци, но никога не се бе вълнувал, както сега. Осъзнаваше колко наистина прекрасна бе песента, запята някога за пръв път от християните:
…Ний ще дойдем, ний ще дойдем,
в храма Параисо ний ще дойдем, но далеко е казват…
В този момент едничката му опора бе истината, че и Онзи човек бе усещал страх, същия този страх, който караше да трепери и него самия. Радостта, че не е сам. И онези двама японски селяни, завързани в същото това море, изпитвали постоянни страдания през целия ден и после поели към далечния храм Параисо… Той бе свързан с тях, бе свързан с Гарпе, а още повече радостта, че е свързан и с Него, разпнатия на кръста, изведнъж неудържимо запулсира в гърдите му. В този момент към него настъпваше лицето Му, така ясно и живо, както никога досега. Страдащият Иисус, понасящият Иисус. От сърце се помоли лицето Му да се приближи още повече до неговото…
Чиновниците размахаха камшици и разпръснаха встрани част от струпалото се множество. Скупчените като мухи зяпачи покорно и безмълвно насочиха уплашени погледи към отминаващата процесия. Не след дълго следобедът щеше да свърши и да се стопи сред светлините на залеза. Вляво от стръмния път, блестеше ярко покривът на голям червен храм. Веднага след края на града удивително ясно се открояваше планината. В този момент парче конско изпражнение и малък камък полетяха и се удариха в бузата на свещеника.
Преводачът, който вървеше от едната страна на коня, продължаваше наставнически да нарежда:
– Вижте, не ви говоря за лошо. Само думата „отричам се“, само това кажете. Моля ви! И конят няма да ви върне в затвора, където бяхте.
– Къде ме водите?
– В сградата на управата. Не искам да ви причинявам страдание. Умолявам ви, нищо лошо не ви казвам. Една дума: „отричам се“, само това кажете.
Прехапал устни, без да издава нито звук, свещеникът седеше на голия гръб на коня. От одрасканата буза към брадичката му се стичаше струйка кръв. Преводачът се оклюма, положи ръка на корема на коня и със самотно изражение продължи да върви.
Приведен, свещеникът пристъпи в тъмнината – в този момент в носа му нахлу отвратителна миризма. Миризма на урина. Подът беше плувнал в урина и известно време той стоя неподвижно, потискайки желанието си да повърне. Най-сетне стените и подът някак си придобиха очертания сред мрака, той направи няколко крачки с ръка опряна в стената, но след миг се блъсна в друга стена. Разпери ръце встрани и пръстите му едновременно докоснаха срещуположните стени. По този начин вече имаше представа за големината на помещението. Ослуша се, но говор не се чуваше. Нямаше и бегла представа къде в сградата на управата се намираше. Съдейки от гробната тишина, наоколо сигурно нямаше жива душа. Стените бяха дървени и когато с ръка опипа горната им част, пръстите му почувстваха някакви дълбоки вдлъбнатини. Отначало реши, че това са пролуките между дъските, но после му се стори, че по-скоро е някакъв рисунък. Докато съсредоточено го опипваше, постепенно разбра, че това е буквата L. До нея бе буквата A. LAUDATE EUM![61] Подобно на слепец, старателно прокара длани наоколо, но пръстите му не срещнаха други букви освен тези. Вероятно някой мисионер, хвърлен тук, бе издълбал буквено послание на латински, предназначено за тези, които ще дойдат след него. Безспорно, докато е бил тук, не се е отрекъл от вярата и пламъкът ѝ е изгарял сърцето му. Както бе съвсем сам в тъмната килия, осъзнаването на тази истина го трогна до сълзи. Почувства, че под някаква неведома форма е закрилян до самия си край.
Кое ли време беше през нощта? След като го бяха влачили навред из града, го доведоха в сградата на управата и после чиновник, когото не бе виждал досега, заедно с преводача часове наред му задаваха все същите въпроси: Откъде е дошъл? Към кой католически орден принадлежи? Колко мисионери е имало в Макао? Но вече не го подтикваха да предаде вярата си. Дори и преводачът беше неузнаваем. Докато превеждаше думите на чиновника, лицето му бе лишено от израз, служебно. Друг чиновник водеше записки на голям лист. След като безполезният разпит приключи, го доведоха тук.
LAUDATE EUM… Свещеникът долепи лице до стената и както досега, в сърцето си започна да рисува лика Му. Подобно на младеж, заминал на далечно пътуване, който извиква в съзнанието си образа на близък приятел, от много отдавна в моменти на самота свещеникът имаше навика да си представя образа на Иисус. Но откакто го бяха заловили – най-вече докато слушаше шума на листата на смесената горичка нощем в затвора – някакво различно желание го подтикваше да вижда лика Му винаги щом затвореше очите си. Този лик, както и сега сред мрака, незабавно се озоваваше близо до него – мълчалив, но даряващ го с поглед, пропит с голяма нежност. „Когато ти страдаш… – сякаш лицето Му наистина проговори, – аз също страдам с теб. Ще бъда до теб до самия край.“
Заедно с Онова лице си спомни и за Гарпе. „Още малко и с Гарпе отново ще сме заедно.“ Нощем от време на време му се присънваше онази черна глава, която потъна в морето, докато следваше лодката. И всеки път изпитваше непоносим срам от себе си, задето бе изоставил християните. Понякога му бе невъзможно да изтърпи срама и се опитваше да не мисли за Гарпе.
В далечината се чу някакъв глас. Виене, сякаш бе свада между две псета. Когато се заслуша, гласът затихна, но след малко отново за дълго време не спря. Свещеникът неволно тихо се засмя. Бе осъзнал, че това е нечие хъркане. „Подпийналият пазач е заспал като пън.“ На интервали хъркането ту продължаваше, ту рязко спираше, извисяваше се, снижаваше се – звучеше като зле настроена флейта. Докато той бе в тази тъмна дупка, лице в лице със смъртта, и изпитваше чувство, че гърдите му сякаш са притиснати в менгеме, друго човешко същество безгрижно си хъркаше. Е, това бе пълен абсурд! „Защо животът бе пълен с подобни подигравки?“ свещеникът отново тихо се подсмихна.
„Преводачът заяви, че тази нощ ще се отрека, но само да знаеше какво е вътре в мен…“
Замисли се над това, отдели леко главата си от стената и на лицето му се появи неволна усмивка. Пред погледа му изплува физиономията на хъркащия, необезпокояван от нищо пазач.
„Щом хърка така, значи, и насън не му хрумва, че мога да избягам…“
След всичко досега нямаше бегло намерение за бягство, но за да се разсее, с две ръце натисна вратата, резето бе пуснато от външната страна и вратата дори не помръдна.
Теоретично знаеше, че смъртта вероятно наближава, но странно, чувствата му не бяха в синхрон с разума.
О, да, смъртта наистина приближаваше. След като хъркането престана, зловещата тишина на нощта обгради свещеника. Нощният покой не бе лишен от едва доловими шумове и звуци. Мракът, подобно на вятър, който леко се плъзга над дърветата, внезапно породи страха от смъртта в сърцето на духовника. Той стисна юмруци и силно завика. Страхът се отдръпна като море при отлив. След това отново настъпи. С все сили се стараеше да се моли на Всевишния, но в сърцето му на пресекулки нахлуваше само изкривеният образ на Онзи човек, „а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята“[62]. В този момент фактът, че и Той, подобно на него, вкусва ужаса от смъртта, не му донесе утеха. Докато с две ръце бършеше челото си, само и само да се разсее, започна да крачи из тясното пространство. Вече не го свърташе на едно място.
Най-накрая в далечината се чу човешки глас. Дори и това да беше гласът на надзирателя, който съвсем скоро ще го изтезава, той му се стори по-приемлив от ледения като острие на меч мрак наоколо. За да долови какво казва, дори и малко подобре, той незабавно долепи ухо до процепа на вратата. Гласът звучеше, като че ли ръсеше обиди към някого. Грубият му тон се смесваше с друг, настойчиво умоляващ за нещо. След като караницата бе замряла в далечината, тя отново започна, но този път по-близо. Докато слушаше гласовете, мислите на свещеника някак неволно се отклониха в съвсем различна посока. Причината, поради която мракът толкова много ни плаши, е, че в нас все още е останало нещо от инстинктивния страх на първобитните хора, който те са изпитвали във времената, лишени от светлина. Ето такива глупости минаваха през главата му.
– Ама не ти ли казах? Веднага да се махаш от тук! – крещеше единият мъж на другия. – И хич не ми се прави…
След което се чуха хленчещите викове на нахокания:
– Християнин съм. Пуснете ме да видя падре! – Гласът му бе познат. Това бе гласът на Кичиджиро. – Пуснете ме да видя падре!
– Ама че шум вдигаш! Престани, иначе ще те ударя!
– Удари ме, удари ме!
гласовете се преплитаха един в друг като въжета, а към тях се добави и трети:
– Тоя кой е?
– Нещо май му хлопа дъската. Просяк, който дойде вчера. Казва, че е християнин.
След това силният глас на Кичиджиро рязко проехтя:
– Падре! Простете ми! Оттогава все ви следвам, за да ви помоля да се изповядам пред вас. Простете ми!
– Какви ги приказваш?! Казах ти да не ми се правиш…
Тъмничарят удари Кичиджиро, разнесе се тъп звук като прекършване на дърво.
– Падре! Простете!
Свещеникът затвори очи, а устните му заизричаха молитвата, съпровождаща тайнството на изповедта. На върха на езика му имаше горчив вкус.
– Аз по рождение съм слаб. Слабият духом не може да е мъченик. Какво да правя? Ах, защо съм се родил на този свят?!
Гласът се накъсваше като непостоянен вятър, след което потъваше в далечината. Неочаквано, под клепките му се появи силуетът на Кичиджиро, така тачен от християните при завръщането му в Гото. Ако не бяха времена, изпълнени с репресии, този мъж можеше да живее като щастлив, жизнерадостен християнин.
– В този свят… В този свят…
Свещеникът запуши ушите си с пръсти, за да се избави от гласа, подобен на кучешки вой.
Да, преди малко той опрости греховете на Кичиджиро, но молитвените думи за прошка не бяха дошли от дъното на сърцето му. Просто бе изпълнил дълга си на свещеник, поради което на върха на езика му бе останал вкус, все едно бе ял нещо горчиво. Дори и негодуванието към Кичиджиро да беше изчезнало, в паметта му дълбоко се бяха врязали миризмата на сушената риба, която той умишлено му бе дал, и последвалата изгаряща жажда. И макар да бе превъзмогнал чувствата си на гняв и омраза, нямаше как да изтрие презрението, което изпитваше към Кичиджиро. Отново го замъчиха пренебрежителните думи, казани от Иисус към Юда…
Само дето открай време, винаги когато четеше Библията, никога не бе разбирал напълно смисъла именно на тези думи. И не само тях, а изобщо ролята на Юда в живота на Иисус – истинският ѝ смисъл никога не му стана напълно ясен. Защо Той бе приел сред учениците си човека, който в крайна сметка щеше да го предаде. Защо дълго време показваше незаинтересуваност, въпреки че прекрасно знаеше за задните му помисли? А може би Юда бе просто марионетка, използвана, за да се случи Разпятието Христово…
И все пак… И все пак, ако Бог е любов, защо Той се бе отвърнал от Юда в смъртния му час? Юда се бе обесил насред Кърваво поле и низвергнат от всички, бе изчезнал в бездната на вечната тъмнина.
Подобни въпроси измъчваха свещеника още в семинарията, терзаеха го и после като свещеник, изплувайки в съзнанието му, сякаш бяха мръсни мехури, издигащи се от блатото. И всеки път той си мислеше, че тия мехури хвърляха сянка върху вярата му. Но сега, вече неспособен да ги пропъжда, те необуздано прииждаха.
Поклащайки глава, свещеникът дълбоко въздъхна. Скоро настъпваше времето на Страшния съд. На човека не бе дадено да проумее всички тайнства, описани в Светото писание. Но той искаше да знае, искаше всичко да прозре. „Днес, без съмнение, ще се отречете“, уверено му беше казал преводачът. Досущ като Онзи човек, когато се бе обърнал към Петър: „Истина ти казвам, че тая нощ, преди да пее петелът, три пъти ще се отречеш от Мене“[63]. Но разсъмването бе още далеч и не бе време петлите да пропеят.
Ах! Отново започна това хъркане! Звукът приличаше на мелница, завъртяна от вятъра. Свещеникът се изправи, седна на залетия с урина под и се захили като идиот. Чудато създание бе човекът! Някакъв малоумник гръмовно хъркаше ту високо, ту ниско, не чувствайки никакъв страх от смъртта. Спеше си дълбоко като свиня и с широко зейнала паст успяваше да хърка на воля. Пред очите му даже изникна лицето на спящия като пън пазач. То бе зачервено от алкохола, добре охранено, тлъсто – лице на здравеняк, което разкриваше така безжалостната си същност само към жертвите. Пазачът не притежаваше изтънчената жестокост на аристократа, а без съмнение, грубата безпощадност на човека, проявяваща се към добитъка, към животните. Свещеникът бе виждал подобни мъже по селата в Португалия и добре познаваше тяхната природа. И този беше същият – дори и съвсем бегло през ум не му минава какви страдания причинява на жертвата си. Такива като този най-безмилостно бяха убили и Него – най-прекрасния, най-благородния кристал, който би могъл да се присъни на синовете човешки!
В най-важната в живота му нощ той беше принуден да слуша тези плебейски, нехармонични звуци! Кръвта нахлу в главата му. Твърдо решен да не търпи повече това издевателство над себе си, престана да се смее и заудря с юмрук по стената. Но пазачът не се събуди, така както непробудно спяха и Неговите ученици в Гетсиманската градина, безучастни към Неговата агония. Свещеникът заудря още по-неистово по стената.
Някъде се чу тракане на резе, в двора забързано затрополяха стъпки: някой тичаше към него.
– Какво става? Какво има, падре? – Беше преводачът, който продължи с глас като на котка, играеща си с жертвата си. – Изплашихте ли се? Ох… Май е време най-сетне да престанете да се инатите? Кажете само една думичка и всичко ще се оправи… Душата ви, както е била стегната, веднага ще се отпусне… И ще ви стане леко… толкова леко и спокойно…
– Аз просто… онова хъркане… – отговори свещеникът от мрака.
Преводачът внезапно млъкна от учудване.
– Онова било хъркане!? Ах, вие за онова… Чухте ли, Савано? Падрето казва, че онова там било хъркане!
Свещеникът не предполагаше, че Ферейра също е тук, застанал зад преводача.
– Савано, кажете му.
И той чу познатия глас. Някога го беше слушал всеки ден. Сега той звучеше тихо и прискърбно:
– Това не е хъркане. Това са стоновете на християните, провесени в ямата.
Подобно на старо животно, Ферейра стоеше неподвижно, с наведена глава. Преводачът от своя страна пък опря ухо в здраво залостената врата и дълго време стоя така, за да разбере какво се случва вътре. Проумял, че колкото и дълго да чака, нищо няма да чуе, обезпокоено промълви с дрезгав глас:
– Ей, вие там, да не умряхте? – изцъка с език и продължи: – Впрочем едва ли. На християнина не е позволено със собствената си ръка да отнема живота, даден му от Деус. Савано! Останалото е ваша работа.
Преводачът се обърна рязко и изчезна, стъпките му отекваха в тъмнината. Дори и след като съвсем заглъхнаха, Ферейра продължаваше да мълчи с клюмнала глава и без да помръдва. Тялото му, сякаш бе призрак, висеше в мрака, без да докосва земята. Изглеждаше тънко като лист хартия и малко като детско телце. Безплътно, сякаш не можеш да го хванеш с ръка.
– Чуйте! – той опря уста в пролуката на вратата. – Ей, чувате ли ме?
Отговор не последва, затова Ферейра отново го повика.
– Прокарайте ръка по стената… Там трябва да има надпис… Аз го издълбах. Laudate Eum. Потърсете по дясната стена, стига да не се е изтрил… по средата. Е, намерихте ли го?
От вътрешната страна нямаше и помен от отговор. Катраненочерната тъмнина, настанила се в килията, където бе затворен свещеникът, сякаш го отделяше, подобно на непробиваема стена.
– Тук… аз… също като вас… – промълви Ферейра, накъсвайки думите. – И аз като вас бях затворен в тази килия. В живота ми не е имало по-черна и студена нощ от тази.
Свещеникът слушаше разсеяно признанията на възрастния мъж, притиснал силно глава в дървената стена. И без неговите думи, прекалено добре знаеше колко черна бе тази нощ. По-важното обаче бе да не се поддаде на изкушението – подчертавайки, че и той като него е бил затворен тук, в тоя мрак, Ферейра се надяваше да го изкуши, като предизвика у него съчувствие.
– И аз чувах същите гласове… Чувах стенанията на хората, провесени с главата надолу в ямата.
В настъпилата тишина до слуха им отново достигаха „хъркащите“ гласове, ту по-високо, ту по-ниско. Да, свещеникът вече знаеше истината. Това не бе хъркане, а пъшканията и стенанията на агонизиращи, провесени с главата надолу хора. Докато той клечеше сред мрака, други стенеха, а кръв се стичаше от устите и носовете им. Той дори не ги бе забелязал, дори не се бе помолил, а даже се бе надсмивал над тях! Тази мисъл напълно го смути. Бе възприел тези звуци като нещо нелепо и се бе смял с глас. В гордостта си бе повярвал, че той единствен през тази нощ споделя страданията Господни. А в този миг, съвсем близо до килията му, други хора страдаха много повече от него в името на Бога. „Защо си толкова глупав… – В съзнанието му зашепна глас, различен от неговия. – И ти се имаш за божи служител? Свещеник, поемащ страданията на другите? Боже – искаше му се да изкрещи, – защо дори и в такъв момент се надсмиваш над мен?“
– Laudate Eum! – повтори Ферейра. – Аз издълбах тези думи на стената. Намерихте ли ги? Потърсете!
– Намерих ги! – за пръв път отвори уста свещеникът, изкрещявайки гневно. – Замълчете! Вие нямате право да произнасяте тези думи!
– Да, нямам право. Наистина нямам право. След онази нощ, когато през цялото време чувах тези гласове, вече не можех да възхвалявам Бога. Отрекох се не защото не издържах мъченията. Три дни… Три дни висях надолу с главата в ямата, пълна с нечистотии, и дори с една-единствена дума не предадох Бог. Отрекох се… – Ферейра извиси глас до крясък. – Искате ли да чуете? Тогава знайте: отрекох се, когато след изтезанията ме доведоха тук и чух стенанията на тези нещастници, на които Бог с нищичко не помогна. Защото се молих от цялата си душа, но Бог нищо не стори…
– Млъкнете!
– Добре. Молете се! Но помнете, че те преживяват такива непосилни страдания, каквито вие никога не сте познавали. Те висят там от вчера, също и преди малко, както и сега, в този момент… И за какво трябва да страдат така? И докато това продължава, вие нищо не правите за тях. А Бог? той също бездейства.
Свещеникът разтърси глава като обезумял и запуши с пръсти ушите си, но гласът на Ферейра и стенанията на вярващите безмилостно проникваха през тях. „Стига! Стига! Боже, дошъл е моментът да нарушиш мълчанието си. Не може повече да мълчиш! Докажи, че Ти си самата справедливост, самата благодат, самата любов, кажи нещо, за да покажеш на хората на тази земя, че Ти си всемогъщ!“
Голяма сянка премина през душата му като крилата на птица, спускаща се над мачтата на кораб. Крилата на птицата донесоха няколко спомена за различните начини, по които бяха загинали християните. По онова време Бог също мълчеше. Той мълчеше и когато онзи ситен дъжд се сипеше над морето. И през оня ден, когато под изгарящите лъчи на слънцето едноокият падна убит насред двора, и тогава дума не обели. Но тогава свещеникът все още го приемаше. Не толкова го приемаше, колкото успяваше да отблъсне възможно най-далеч страшното съмнение, избягваше да се изправи срещу него. Но сега вече бе различно. „Защо Ти си все така безмълвен, чувайки тези стенания?“, отправяше обвинения той.
– Сега тук, в двора… – тъжно прошепна Ферейра, – са провесени трима нещастни селяни. И тримата висят от мига, в който ви доведоха в това място.
Възрастният мъж не лъжеше. Действително в началото, като се заслушаше, стенещият глас му се струваше един, но в миг започнаха да се различават повече гласове. Високият стон никога не се снижаваше, сливаше се с ниския, но и двата се чуваха от различни страни.
– В нощта, която аз прекарах тук, измъчваха петима. Пет гласа, преплетени във вятъра, достигаха до слуха ми. И тогава един от чиновниците ми каза: „Ако се отречете, ония там веднага ще бъдат извадени от ямата, развързани и лекувани“. Аз го попитах: „Защо още не са се отрекли?“. Чиновникът се разсмя и ми обясни: „Те се отрекоха, и не веднъж. Но ще продължат да страдат, докато вие не направите същото“.
– Вие… – сълзи задушаваха свещеника. – Вие е трябвало да се молите!
– Молих се. Молих се, без да спирам, без умора. Но това не облекчи мъките на онези мъже. Кръвта им изтичаше капка по капка: от малките разрези зад ушите, от носа, от устата. Знам, защото аз самият минах през тези изпитания. Молитвата не облекчава подобни мъки.
Свещеникът си спомняше. Когато в храма „Сайшоджи“ за пръв път бе видял Ферейра, ясно помнеше, че зад ухото му имаше зараснал белег от рана, приличащ на следа от изгаряне. Спомни си дори и кафявия цвят на раната… сега цялата картина изникна под клепачите му. И за да прогони образите от съзнанието си, той продължаваше да удря главата си в стената.
– Заради страданията си на тази земя тези хора ще бъдат възнаградени с вечно блаженство – каза свещеникът.
– Не трябва да се заблуждавате – отвърна кротко Ферейра. – Не се опитвайте да прикривате собствената си слабост зад красиви фрази.
– Моята слабост?! – Родригеш възмутено поклати глава, но у него нямаше увереност. – Не, не е така! Аз вярвам в тяхното спасение!
– Вие самият сте по-важен, отколкото тези нещастници. Във всеки случай вас ви интересува повече вашето собствено спасение. Ако кажете, че се отричате, тях ще ги извадят от ямата. Ще бъдат избавени от мъките. Но въпреки това вие не смятате да се отречете. Защото се страхувате, че заради тях ще предадете Църквата. Страхувате се да не се превърнете в срамно петно за Църквата, подобно на мен. – До този момент Ферейра звучеше гневно и изговори всичко на един дъх, но постепенно гласът му се снижи. – Впрочем и аз бях същият. В онази тъмна и студена нощ и аз бях като вас сега. Но нима това е проява на любов? Свещеникът трябва да живее така, както е живял Иисус. Ако Синът Божи беше тук… – Ферейра замлъкна за момент, но после уверено заключи: – Без съмнение, Иисус би се отрекъл заради тях!
Малко по малко започна да се развиделява. В килията, която досега изглеждаше като буца тъмнина, започнаха едва-едва да проникват белезникави лъчи светлина.
– Да, Иисус би се отрекъл в името на хората!
– Не, не е така! – свещеникът закри лицето си с ръце, а от пролуките между пръстите му се чуваха виковете му: – Не! Не!
– Иисус би се отрекъл. В името на любовта. Дори и да пожертва всяка частица от себе си!
– Престанете да ме мъчите! Вървете си! Вървете си по-бързо! – силно простена свещеникът.
В този момент резето щракна и вратата се отвори. В тъмницата нахлу бялата светлина на утрото.
– Хайде! – Ферейра благо постави ръка на рамото на свещеника. – Предстои ви най-мъчителният акт в името на любовта, който някога е бил извършван.
Поклащайки се, свещеникът бавно затътри нозе. Едва пристъпваше крачка по крачка, все едно краката му бяха в окови, а Ферейра леко го побутваше напред. В бледата светлина на настъпващата утрин коридорът, по който напредваше, изглеждаше безкраен. Но там, в дъното, стояха преводачът и двама стражари, подобни на три черни кукли.
– Е, Савано, свърши ли всичко? Така… Можем ли вече да започваме с подготовката на фумие? На уважаемия губернатор ще докладваме после.
Казвайки тези думи, преводачът сложи на земята кутията, която досега здраво стискаше, махна капака и извади от там голяма дървена плоскост.
– Предстои ви най-мъчителният акт в името на любовта, който някога е бил извършван… – Ферейра повтори думите си отпреди малко, нежно шептейки на ухото на свещеника. – Вероятно църковното духовенство ще ви осъди. Ще ви отлъчат, така както постъпиха с мен. Но има нещо по-важно от Църквата, по-важно от мисионерството… Това, което ви предстои да направите…
Фумие лежеше в краката му. Върху мръсното сивкаво дърво, чиито жилки се извиваха като малки вълнички, бе прикрепена грубо изработена медна плака. И там бе грозното лице на Иисус, който простираше ръце с трънлив венец на главата. С мътни и объркани очи, свещеникът мълчаливо се вгледа в това лице, до което се докосваше за пръв път, откакто бе дошъл в тази страна.
– Е, хайде… – каза Ферейра. – Смелост!
„Боже! Така дълго, безброй пъти си представях Твоя лик. Представях си Те десетки пъти, най-вече откакто дойдох в Япония. Докато се криех в планината в Томоги, докато бях сред морето, на малката лодка, докато се скитах из планините, през нощите, затворен в килията… Когато се молех, Твоят лик изникваше пред мен. В мигове на самота си спомнях благословения ти образ. Душата ми се връщаше към него тогава, когато си носил кръста. Твоят лик е дълбоко вкоренен в душата ми – най-красивото, най-скъпоценното нещо, живяло някога в сърцето ми! И сега, с този крак, аз ще го стъпча!“
Зората изсветляваше. Първите лъчи осветиха голата, слаба като на пиле шия на свещеника, раменете с щръкнали ключици. Той вдигна фумие с двете си ръце и го приближи до очите си. Искаше му се да притисне лицето си към този лик, тъпкан от краката на толкова много хора. От фумие го пронизваха тъжните очи на Иисус, поизтрит и вдлъбнат от настъпвалото го множество. Сякаш от очите Му всеки миг щеше да се отрони сълза.
– Ааа… – потрепери свещеникът. – Боли!
– Това е само една формалност, какво пък толкова? – развълнувано го подкани преводачът. – Настъпете го просто формално…
Свещеникът вдигна крак. Кракът му бе пронизан от тъпа, тежка болка. Не, това не беше просто формалност. Щеше да настъпи това, което смяташе за най-прекрасно в живота си, това, което вярваше, че е най-чисто, това, което повече от всичко друго бе изпълнено с идеалите и мечтите на човешките същества. Кракът така го болеше. И тогава Онзи човек върху медната плочка се обърна към свещеника и му проговори: „Настъпи ме, позволявам ти… Настъпи ме! Аз най-добре разбирам колко те боли кракът. Настъпи ме! Позволявам ти. Аз дойдох на този свят, за да ме тъпчете, затова понесох кръста – за да облекча болката ви“.
И когато свещеникът положи крак върху фумие, утрото дойде. В далечината пропя петел.
Девета глава
През това лято валя малко. Настъпеше ли часът на вечерното умиротворение, навред в Нагасаки беше като в парна баня. На залез-слънце отразяващите се в морето на залива лъчи правеха жегата още по-нетърпима. От главния път към центъра на града се придвижваха волски каруци, натъпкани със сламени кошове, колелата им искряха, вдигаха се кълбета бял прах. По това време миризмата на волски изпражнения се носеше навсякъде.
Бе средата на месец август, от стрехите на къщите наоколо висяха фенери. На по-големите дюкяни също бяха закачени фенери, но едни такива – квадратни, с изрисувани цветя, птици, насекоми. Още не се бе стъмнило, а нетърпеливите деца се подредиха в редица и запяха:
Свещеникът се бе облегнал на прозореца и тихичко си тананикаше. Дори и да не разбираше за какво пеят децата, мелодията му се струваше някак жаловита. Дали се почувства така заради песничката, или заради сърцето си, до което тя достигаше? В къщата отсреща жена с разпусната коса подреждаше праскови, плодове от хинап, боб върху застлана със слама ниска поставка. Подготвяше така наречения олтар в чест на духовете на умрелите – една от церемониите, които японците изпълняваха, за да умилостивят духовете на предците, завръщащи се по къщите в нощта срещу шестнайсети. За свещеника този ритуал вече не бе съвсем непонятен. Смътно си спомняше, че в Японско-португалския речник[64], даден му от Ферейра, преводът на празника Урабон бе het-sterffest[65].
Подредените в редица забавляващи се дечурлига забелязаха облегналия се на решетъчния прозорец свещеник и едно през друго заподвикваха: „Отстъпник Пауло! Отстъпник Пауло!“[66]. Някое от тях дори метна малък камък през прозореца.
– Лоши деца!
Жената с разпуснатата дълга коса се провикна към тях и децата се разбягаха. Свещеникът с тъжна усмивка проследи разигралата се сцена.
Замисли се за нощта на християнския празник, посветен на душите на мъртвите.[67] Той бе нещо като християнска версия на обон: когато паднеше мрак, по прозорците на къщите в Лисабон се поставяха запалени свещи и това силно му напомняше за тукашния празник.
Къщата му беше в района „Сотоура-мачи“. На една от многобройните тесни стръмни улички в Нагасаки, от двете страни на която имаше плътно наредени, надвесени една връз друга къщи. От задната страна на къщата беше „Окея-мачи“, улицата, на която живееха бъчварите, затова и по цял ден отекваха сухите удари на дървените им чукове. На отсрещната страна беше кварталът на бояджиите и настъпеше ли ясен ден, индиговосините им платове се ветрееха като знамена. Всички къщи бяха със сламени или тръстикови покриви, за разлика от процъфтяващия квартал „Маруяма“, почти никой от магазините не беше с керемиден покрив.
От управата имаше забрана да излиза навън свободно, без разрешение. Единствената му утеха бяха моментите на бездействие, когато, облегнал се на прозореца, просто наблюдаваше минаващите по пътя хора. Сутрин жени, понесли на главите си кошници със зеленчуци, преминаваха оттук на път към центъра на града. С настъпването на деня мъже само по препаски водеха натоварени с багаж хърбави коне и продължаваха по пътя, пеейки с цяло гърло. Вечер сред звънтенето на камбанките си по склоновете наоколо се спускаха бонзи. Свещеникът жадно поглъщаше с очи всеки един детайл от японския пейзаж пред себе си, сякаш за да може един ден да го разкаже на някого в родината си. Но мигом осъзна, че никога повече няма да се върне в родната си страна, и усмивка, пълна с горчиво отчаяние, бавно изплува на хлътналото му лице.
В този момент в гърдите му се надигна непонятно за него чувство на безизходица. Не знаеше дали мисионерите в Макао и Гоа вече бяха чули за неговото отстъпничество. Но вероятно благодарение на холандските търговци, на които бе разрешено да пребивават на остров Деджима[68] в Нагасаки, новината вече бе достигнала до Макао и той вече бе отлъчен от Църквата.
Не само е отлъчен, ами сигурно са му отнети и всички права на свещеник. В очите на духовенството навярно вече не е нищо повече от срамно петно. Впрочем какво от това? Какво значение има? „Присъдата над сърцето ми няма да дойде от тези хора, а единствено от Всевишния“, тръсна глава свещеникът, силно прехапал езика си.
Но сред дълбоката нощ ненадейно бе разбуден от въображаем образ, който с остри нокти безмилостно разкъсваше струните на душата му. Той неволно изстена и скочи от постелката, на която спеше. Светата инквизиция, досущ като Страшния съд, описан в Апокалипсиса, се задаваше пред очите му.
„Какво разбирате вие? Вие, които сте в Европа, вие, висшестоящите в Макао?“
Свещеникът водеше дебат в мрака, обърнат към опонентите си: „На безметежното си място, защитено от бурите на репресии и изтезания, вие живеете уютно и кротко, проповядвайки вярата. Вие сте на другия бряг, затова сте и така великолепни, дълбоко уважавани духовници. Генерали, които изпращат войниците си сред разлюляното от битки поле, докато те самите се греят на огъня в палатките… Кое позволява на генералите да съдят войниците, когато паднат в плен?“.
„Не! Това са оправдания. Сам себе си заблуждавам. – свещеникът плахо поклати глава. – Какъв смисъл има едва сега да изтъквам подобни съмнителни доводи?“
„Да, аз се пречупих. Но… Боже! Само Ти знаеш, че не съм предал вярата си. Какво ме накара да го направя? Навярно духовниците ще ме попитат защо съм се отрекъл? Защото изпитвах страх от мъчението в ямата? Да, затова. Защото не можех да търпя да слушам стоновете на селяните, понасящи мъченията в ямата? Да, затова. Също така, защото Ферейра ме изкуши с думите си и аз си помислих, че ако се отрека, онези окаяни селяни ще бъдат спасени? Да, и затова. Ами ако случайно този акт на любов всъщност е бил претекст, който ми е послужил, за да оправдая слабостта си?“
„Признавам всичко това. Повече няма да крия цялата си слабост. Чудя се дали изобщо има разлика между мен и Кичиджиро. Но най-вече знам, че моят Бог е различен от Бога в проповедите на църковните служители.“
Споменът за фумие бе повече от жив, сякаш се беше отпечатал под клепачите му. Преводачът бе положил дървена дъска пред краката му. Върху нея бе прикрепена медна плочка, на която японски майстор, имитирайки нещо вече създадено, бе гравирал лика Му.
Този лик бе напълно различен от образите на Иисус, които свещеникът бе съзерцавал досега стотици пъти в Португалия, Рим, Гоа или Макао. Това не бе Христовият лик, изпълнен с достойнство и гордост. Не бе и лик, красиво понасящ болката. Не беше и лик, изпълнен със силата на волята, отхвърлила изкушенията. Ликът на Христос, лежащ пред краката му, бе слаб и изтощен.
Много японци го бяха настъпвали, затова медната плочка се бе вдлъбнала, а по дървото се чернееха следи от пръсти. Понесъл толкова човешки стъпки върху себе си, образът бе вдлъбнат и изтъркан. Хлътналият лик, пълен с болка, гледаше нагоре към свещеника. В угнетения му взор се четеше укор. „Настъпи ме! Настъпи ме! За да бъда настъпван от вас, затова съществувам.“
Свещеникът бе ежедневно наблюдаван от отона и от градските съветници. Отона бе лице, представляващо градската управа. Всеки месец отона му носеше чисти дрехи и го водеше на официално посещение при губернатора.
Понякога се случваше отона да посредничи, когато биваше призован от чиновниците на управата. Въвеждаха го в отделно помещение, поставяха пред него различни, неразпознаваеми за тукашните чиновниците предмети и неговите задължения се свеждаха до това, да определи дали предметите имат отношение към християнската религия. Чужденците, идващи от Макао, донасяха със себе си куп странни вещи и единствено той или Ферейра можеха веднага да преценят кои от тях попадат в категорията на забранените християнски предмети. След като приключеше с работата си, за възнаграждение го даряваха с дребни сладки и пари.
Всеки път когато отиваше по работа в Хаката, бе любезно посрещан от старите си познайници – преводача и чиновниците. Нямаше нито един случай, в който да го засрамят или да го третират като престъпник. Преводачът се държеше така, сякаш в паметта му не бе останало абсолютно нищо, свързано с миналото на свещеника. От своя страна свещеникът също се усмихваше, все едно нищо не се бе случило. Още в момента, в който прекрачеше прага на управата, сърцето му изпитваше болка, като при допир с нажежено желязо, предизвикана от спомена, който всеки от тях избягваше. Най-неприятно му бе да минава през преддверието, защото от там, в дъното на вътрешния двор, се виждаше мрачният коридор. В този коридор през онази светла утрин бе залитал, подкрепян от ръцете на Ферейра. Затова и когато минаваше оттам, рязко извръщаше поглед.
Колкото до Ферейра, беше им забранено да се срещат свободно. Знаеше, че Ферейра живее в Тераджи, близо до „Сайшоджи“, но им бе забранено да си разменят визити. Виждаха се само тогава, когато, придружавани от отона, отиваха в управата. Ферейра, също като него, бе съпровождан по подобен начин. И двамата бяха облечени в кимона, получени от канцеларията на губернатора. Разменяха си само по няколко думи за поздрав, на странен японски, така че да бъдат разбирани от съпровождащите ги отона.
Стараеше се да се държи приветливо, но чувството, което изпитваше към Ферейра, бе невъзможно да бъде изразено с думи. Това бе чувство, събиращо в себе си всички възможни емоции, които едно същество би могло да изпитва към друго. И двамата питаеха омраза и презрение един към друг. Във всеки случай, ако свещеникът мразеше Ферейра, то бе не защото именно този мъж го бе изкушил да предаде вярата си (относно това вече не изпитваше нито враждебност, нито гняв), а защото у Ферейра съзираше точно копие на собствената си дълбока рана. Непоносимо бе да вижда грозния си лик, отразен като в огледало – седящия пред очите му Ферейра, като него облечен в кимоно като японец, говорещ на езика на японците, също като него отлъчен от Църквата.
„Ха-ха-ха! – извисяваше сервилния си смях Ферейра, обърнат, както обикновено, към чиновниците. – Холандските търговци пристигнаха ли вече в Едо? Така ми бе казано миналия месец, като ходих в Деджима…“
Свещеникът мълчаливо слушаше дрезгавия му глас, взираше се в хлътналите му очи, в кокалестите му плещи. Слънчевите лъчи огряваха раменете му така, както в „Сайшоджи“, при първата им среща.
Към Ферейра свещеникът не изпитваше само омраза и презрение. Изпитваше и състрадание, изтъкано както от солидарност със споделящия еднаква на неговата съдба, така и от самосъжаление. „Ние сме като сиамски близнаци – мислеше си, докато гледаше гърба на Ферейра – Мразим уродливостта на другия, презираме се, но сме неразделни близнаци, това сме ние.“
Когато задачите в управата приключеха, навън вече щеше да се е свечерило. Прилепи щяха да се стрелкат покрай високите порти и дърветата, след което щяха да се издигнат към влажното лилаво небе. Двамата отона многозначително щяха да се спогледат и щяха да поемат единият наляво, другият надясно, всеки от тях съпровождащ подопечния му чужденец. Вървейки, свещеникът плахо щеше да извърне глава към Ферейра. Ферейра също щеше да го погледне. До следващия месец те нямаше да се срещнат. А когато се видеха, никой от тях нямаше да прозре в самотата на другия.
Десета глава
3 юли.
Три китайски джонки се отделиха от пристанището. Получено бе официално разрешение за отплаване към Лилло[71] на 5 юли, поради което утре предстои натоварването им със сребро, муниции, както и други разнообразни стоки, с което следва да бъде завършена и подготовката по отпътуването.
8 юли.
Уредени са окончателните отчети с търговците, паричните надзорници, домовладелците и с г-н Широемон, освен това, по заповед на главния резидент на факторията, е изготвен списък с поръчки, които трябва да бъдат осигурени за следващото отплаване към Холандия, Короманделския бряг и Сиам.
9 юли.
В дома на тукашен жител е открито изображение на Светата майка, вследствие на което всички членове на домакинството незабавно са вкарани зад решетките и подложени на щателно разследване. Благодарение на получената информация продавачът на изображението е издирен и подробно разпитан. Твърди се, че на разпита са присъствали вероотстъпникът Савано Чуан, както и друг апостат – португалецът падре Родригеш. Преди три месеца в една от тукашните къщи е бил открит един пфениг[72] с инкрустирано изображение на светец. Според мълвата цялото семейство е заловено, но изтезанията, на които са подложени, за да се отрекат от вярата си, срещат твърд отпор. Присъствалият на мъченията апостат падре Родригеш многократно внасял в канцеларията на губернатора искания за помилването им, но те не били приети. Произнесени били смъртни наказания. Говори се, че съпрузите заедно с двамата им синове, с обръснати наполовина глави, качени на измършавели коне, в продължение на четири дни били развеждани за назидание из целия град. Казват, че на следващия ден майката и бащата били провесени с главата надолу, а синовете, след като били заставени да гледат тази сцена, отново били хвърлени в затвора.
Надвечер в пристанището акостирала една китайска джонка. Товарът ѝ бил захар, порцеланови съдове и малко количество копринени тъкани.
1 август.
Една китайска джонка, натоварена с разнородни товари, пристигна от Фуджоу, а около десет часа сутринта пазачите от бреговата охрана забелязали кораб с вдигнати платна на около шест мили навътре в залива на Нагасаки.
2 август.
На сутринта започна разтоварването на гореспоменатия кораб и работата напредваше с пълна сила.
Около пладне секретарят на губернатора, придружен от негови заместници и преводачи, се явиха в нашата кантора и проведоха разпит в продължение на два последователни часа. Причината, както се разбра, бе, че пребиваващите в Нагасаки отрекли се от християнската вяра Савано Чуан и свещеник Родригеш са изказали твърдение, че в Макао е било взето решение да бъдат прекарани християнски свещеници от Индия до Япония на борда на холандски кораб. Според думите на Савано планът бил свещениците да бъдат в услуга на холандския екипаж, вършейки най-черната работа на кораба, и по този начин тайно да проникнат на японска земя. Секретарят ни обърна внимание и ни предупреди, че в случай че събитията се развият съгласно подобен замисъл, това би поставило Компанията в изключително неприятна ситуация. Освен това заявиха, че ако поради стриктните мерки за сигурност свещениците не съумеят тайно да се внедрят в Япония и бъдат заловени на наш кораб в опит да отпътуват от страната, то последствията от това ще бъдат катастрофални за нас. Изтъкнаха, че ако холандците, както самите те се определят, са верни поданици както на Негово императорско Величество, така и на Япония, то тогава следва наказанията им да са еднакви с тези на японците, след което ни връчиха губернаторски указ, написан на японски, както следва:
Превод на указа
Заловеният от крал[73] Хаката падре Савано ясно заяви пред върховните власти, че сред холандците тук, както и в самата Холандия, има много последователи на римокатолическата вяра. Той също така каза, че холандци, живеещи в Камбоджа, посетили католически свещеник в дома му и признали, че изповядват една и съща вяра, както и че било взето решение група мисионери още в Европа да бъдат наети от Обединената източноиндийска компания като редови служители или моряци и да достигнат до Нагасаки на борда на кораби, собственост на компанията. Губернаторът се усъмни в достоверността на подобни сведения по презумпция, че целта е да се дискредитира Холандия – сериозен враг на Португалия и Испания, но в отговор Савано Чуан твърдо отрече да лъже, дори напротив, повтори, че това е чистата истина. Вследствие на гореизложеното губернаторът издаде стриктна заповед до главния резидент да изясни дали сред екипажите има последователи на римокатолическата вяра. Ако се установи наличие на такива, то незабавно следва да бъде докладвано. В случай че в бъдеще се установи, че римокатолически християни са пристигнали в Япония на борда на холандски кораб, и стане ясно, че това не е съобщено на губернатора, то главният резидент на факторията ще се окаже в крайно неблагоприятна ситуация.
3 август.
До вечерта разтоварването на гореспоменатия кораб бе напълно завършено. Днес губернаторът отправи запитване дали на същия плавателен съд има стрелец, който умее да борави с минохвъргачки. За целта помощник-чиновникът Паулус Веер бе изпратен да разбере това и след като бе изяснено, че подобен стрелец не е наличен, резултатът от проверката бе докладван на губернатора. В допълнение губернаторът изпрати запитване дали се очаква такова лице да дойде на някой от новопристигащите кораби и ако това се случи, нареди да му бъде докладвано.
4 август.
На сутринта господин Хонджо, най-високопоставеният самурай, принадлежащ към управата, посети кораба, където направи крайно внимателна проверка, огледа всеки ъгъл. Причината за подобни драстични мерки били изказаните пред върховните власти твърдения от страна на пребиваващите в Нагасаки бивши свещеници, че сред холандците имало внедрени католици, които се очаква да пристигнат в Япония, качени на кораби под холандско командване. Извън горепосоченото подозрение проверките вече не били така затегнати както миналата година, отбеляза той, допълвайки изложението си пред морските офицери.
По искане на японците се качих на борда на кораба и в тяхно присъствие отправих призив към екипажа, ако някой тайно съхранява предмет, имащ отношение към римокатолическата вяра, да го представи, за което няма да бъде наказан. И така, след като всички единодушно отрекоха подобно притежание, прочетох на глас листа с правила, които всички моряци са задължени да спазват. Господин Хонджо изрази желание да се запознае със съдържанието на казаното дотук и след като му го предадох в най-големи подробности, той си тръгна с думите, че ще докладва на губернатора, с което се надява да успокои притесненията му.
По залез-слънце пристигнаха джонки от Ханджоу. Товарът им се състоеше основно от топове везана коприна, фигурален сатен, крепдешин и други тъкани на стойност осемдесет кана[74], останалото беше захар и смесени товари.
7 август.
Двамата синове на споменатите по-горе осъдени на смърт лица, заедно с някакъв друг човек, били завързани и качени на измършавели коне, откарани на мястото за екзекуция, където били обезглавени.
19 ноември.
От Нанкин пристигна китайска джонка, пренасяща стоки на стойност между осемстотин и деветстотин кана, съдържаща бяла сурова коприна, везана коприна, сатен, брокат, копринени дамаски и други. С нея дойде и новината, че три-четири джонки, натоварени с тежки товари, се готвят да пристигнат тук след месец и половина или два. Казаха ни още, че лесно би могло да се получи разрешение за неограничено плаване до Япония, стига само да се плати на местните високопоставени длъжностни лица сума между сто и шестстотин таела[75] – изчислена според количеството на товарите им.
26 ноември.
От Фуджоу пристигна малка джонка, пренасяща ленено платно, стипца, керамични съдове и други. Товарът бе оценен на повече от два сандъка.
29 ноември.
На сутринта по нареждане на губернатора в канцеларията се явиха двама преводачи и ми показаха текст на холандски под изображението на Дева Мария, който гласеше „……“ (Лука, 1:28). Обясниха, че са получили предмета от будистки свещеник в околностите на Шимоносеки, и ме попитаха на какъв език е, а също и какъв е смисълът на написаното. Португалският апостат падре Родригеш, както и Савано Чуан вече били заявили, че тъй като текстът не е нито на португалски, нито на латински или на италиански, го намират за непонятен. Беше текстът на Аве Мария, написан на холандски, отпечатан от някой жител на Фландрия, говорещ нашия език. Нямах съмнение, че изображението бе внесено от наш кораб, но реших да си мълча, докато не ме попитат отново. Що се отнася до цифрите, реших, че падре Родригеш и Савано Чуан вече са направили необходимите разяснения, затова отговорих, без да прикривам нищо.
30 ноември.
Времето беше чудесно. Рано сутринта, рулят и барутът бяха занесени обратно на кораба[76], бе приключено с товаренето и на останалия багаж. Около пладне се качих на кораба, извиках по списък името на всеки от екипажа, предадох документите и после се върнах във факторията, където устроих угощение в чест на Бонжуа и подчинените му. Преди настъпването на вечерта посоката на вятъра се обърна към северозапад, вследствие на което „Оверсхи“ не можа да отплава.
5 декември.
Към обед бях посетен от преводач, който ме попита кои са местата, от които набавяме стоките, когато осъществяваме внос в Япония, на което аз отвърнах, че основните ни доставчици са Китай и Холандия. Разпита ме дали, ако бъдат наложени рестрикции китайски кораби да плават до японските брегове, това не би причинило известни неудобства.
Още откакто бях пристигнал в Япония, се опитвах да получа информация относно свещениците апостати: японец, на име Томас Араки, дълго време пребивавал в Рим, даже на служба като шамбелан при папата, който няколкократно на всеослушание обявявал себе си за християнин, но губернаторът не го закачал, убеден, че поведението му е плод на нервно разстройство, причинено от възрастта му. След като в продължение на едно денонощие бил провесен в яма с главата надолу, той публично се отрекъл, но до последния си дъх запазил вярата жива в сърцето си. Сега апостатите са само двама: португалецът Чуан, бивш глава на тукашната християнска общност, известен със своята злонамереност; другият е свещеникът Родригеш, родом от Таско, Португалия, който също настъпил свещеното изображение в канцеларията на губернатора. И двамата в момента живеят в Нагасаки.
6 декември.
Поднесох на господин Сабурозаемон малка кутия, съдържаща същите разнообразни лечебни мехлеми, като дарените на императора и на губернатора на Чикуго, заедно с други лекарства, което бе прието с радост. Бе ми докладвано, че губернаторът е бил особено щастлив да получи подробно обяснение, написано на японски, разясняващо свойствата на всеки един от лековете. Надвечер в залива навлезе кораб, пристигащ от Фуджоу.
15 декември.
Пет китайски джонки отплаваха от пристанището.
18 декември.
Четири китайски джонки отплаваха от пристанището.Четирима-петима моряци от екипажа на нанкинската джонка отправиха молба за отплаване към Тонкин и Кохинхин[77], но губернаторът я отхвърли.
Един от домовладелците на острова дочул, че апостатът Чуан писмено бил изложил разни неща, свързани с холандците и португалците, и в най-скоро време се готвел да изпрати писанията си до императорския двор. Чак се надявах смъртта да сполети забравилия Бога негодник, стига това да предотврати вредите за компанията, но добре, че Бог ни пази от подобни злонамерени нападки. В следобедните часове два японски кораба пристигнаха пред портите на факторията. Планът бе на единия да се качим ние, на другия да натоварим камилите, след което да отпътуваме. Вечерта пристигнаха неколцина преводачи, които заедно със слугите трябваше да ни придружават по време на пътуването ни до Камигата.[78] Сред тях имаше един перач, който говореше малко холандски, за когото настоявах да дойде с нас, като временно назначен за доставчик на хранителни продукти, но Данбе и Кичибе ми заявиха, че губернаторът е забранил да ни придружават лица, разбиращи холандски. Аз самият не им повярвах, мислейки, че тяхното противопоставяне цели нещата да се развиват по набелязания от тях план. Затова им казах, че на нас са ни достатъчни японският и холандският и че сред всички останали езици португалският, а не холандският е този, който трябва да бъде ненавиждан. Казах им също, че досега не е имало нито един християнин, който да говори холандски, докато винаги могат да се изброят десетки християни, говорещи португалски.
23 декември.
Малка джонка от Фуджоу напусна пристанището. Надвечер голяма джонка, идваща от Китай, пристигна в устието на залива, но поради насрещния вятър през нощта бе изтеглена до Нагасаки с помощта на множество лодки. Палубата ѝ бе препълнена с хора, развяващи пъстроцветни флагчета; носеше се невъобразим шум от барабани и шалмай.
На първия ден от новата година из цял Нагасаки мъже надуват шалмай, удрят гонгове, бият тъпани, обхождайки къщите една след друга. Жени и деца им подават дребни пари през праговете на домовете си.
Това е също и денят, в който просяци, стичащи се от околностите на Фунацу и Какуибара, нахлупили широкополи сламени шапки, на групички от по двама-трима, обикалят от врата на врата и пеят песен, наречена Йара.
2 януари.
Търговците ознаменуват първия работен ден, като още от разсъмване украсяват дюкяните си, окачват нови завеси над входните врати. Продавачът на морска краставица минава по къщите, за да предлага стоката си.
3 януари.
Старейшините от всички околни градове се отправят към канцеларията на губернатора с молба да получат фумие.
Четвъртият ден от новата година е денят, на който церемонията фумие бива приложена върху местните жители. На този ден отона заедно с видни жители от градовете Едо, Имадзакара, Фунацу и Фукуро се оправят към губернатора, така че всеки един от тях да получи дъска с прикрепена върху нея фумие. Информацията за всички семейства бива обобщена и вписана в специален регистър, отнасящ се за фумие. Всяко едно семейство е почистило пътя пред дома си и притихнало, очаква появата на отона и на знатните жители. Докато най-сетне отдалеч се понесе напевен оповестяващ вик: „Идаааат!“, който ще накара членовете на всяко семейство да се наредят като под конец в най-близката до входа стая и смирено да зачакат изпълнението на церемонията.
Фумие представлява дъска, дълга около седем до осем суна[79] и широка около четири до шест суна, на която е прикрепена метална плака с изображение на Светата майка или Иисус. Най-напред фумие трябва да настъпи главата на семейството, след това жена му и децата. Пеленачета, подпомогнати от майките си, също извършват ритуала. Ако в дома има болен, то пред погледа на длъжностното лице фумие следва да бъде опряна в крака му, както е в легнало положение.
На същия този четвърти ден свещеникът неочаквано получи повикване от канцеларията на губернатора. Преводачът дойде да го вземе с паланкин. Нямаше вятър, но небето беше унило и облачно, беше един от онези сковани от студ дни. Навярно всички се бяха прибрали в очакване на церемонията по фумие, в сравнение с вчера стръмният път беше неузнаваемо пуст и утихнал. В управата в Хонхаката, в просмукано от студ помещение с дъсчен под, го очакваше държавен чиновник, пременен в официални одежди.
– Многоуважаемият губернатор е готов да ви приеме.
В стая, застлана с татами, в която единствената вещ беше железен мангал, с подвити крака и изправен гръб седеше губернаторът на Чикуго. Шумът от стъпките го накара да обърне към свещеника лицето си с големи уши и той впери в него проницателен поглед. По бузите и устните му се прокрадваше усмивка, но в очите му нямаше и следа от смях.
– Приемете моите поздравления! – тихо промълви губернаторът.
Откакто се бе отрекъл, свещеникът за първи път се изправяше лице в лице с губернатора. Но сега не чувстваше унижение в присъствието на този мъж. Не бе водил битка срещу японците начело с губернатора на Чикуго. Постепенно бе осъзнал, че бе водил битка срещу собствена си вяра. Но губернаторът със сигурност не би го разбрал.
– С вас отдавна не сме се виждали… – властникът протегна ръце към мангала, кимайки леко с глава. – Свикнахте ли напълно с Нагасаки?
Губернаторът запита свещеника дали има някакви неудобства, както и заяви, в случай че се появят, без притеснение да отнесе въпроса до неговата канцелария. Очевидно бе, че губернаторът внимателно се стараеше да не повдига темата с вероотстъпничеството на свещеника. Дали това бе предизвикано от съпричастност, или пък бе израз на самочувствието на победителя? От време на време свещеникът вдигаше сведения си поглед и изучаваше събеседника си. Но безизразното лице на стареца не издаваше нищо.
– След месец заминавате за Едо, където ще е добре да се устроите. Специално за падре вече е подготвена къща, намираща се в Кобината-чо, където самият аз съм живял някога.
Губернаторът на Чикуго съзнателно беше използвал думата „падре“ и тя като острие се заби в кожата на свещеника.
– И освен това… Тъй като ще прекарате остатъка от живота си в Япония, оттук насетне е добре да приемете японско име. По щастлива случайност един мъж, носещ името Окада Саннемон, се спомина. Щом пристигнете в Едо, може да приемете същото име.
Губернаторът каза всичко това на един дъх, докато потриваше дланите си над мангала.
– Покойникът е оставил след себе си жена. Падре, едва ли ще е подходящо и занапред да останете сам, затова защо не приемете и жената?
Свещеникът слушаше думите му с наведена глава. Под клепачите съзнанието му рисуваше склон. В този момент той се спускаше по него все по-надолу и по-надолу. Вече нямаше смисъл да се съпротивлява или да се отказва. Някак щеше да се съгласи да приеме японско име, но даже не си и помисляше да бъде сватосан.
– И така..?
– Съгласен съм.
Свещеникът сви рамене и кимна. Някакво чувство между изтощение и примирение завладя цялото му същество. „Ти, който си познал всички унижения, достатъчно е единствен Ти да разбереш душата ми в този момент. И дори християните и цялото духовенство да гледат на мен като на позорно петно в историята на мисионерството, вече ми е все едно.“
– Казвал съм го и преди: японската страна не е подходяща за учението Христово. То никога няма да пусне корени тук.
Свещеникът си припомни същите думи, изречени от Ферейра в храма „Сайшоджи“.
– Падре, вие не бяхте победен от мен – продума губернаторът на Чикуго, втренчен към пепелта в мангала. – Бяхте сразен от тресавището, наречено Япония.
– Не. Това, с което се борих – несъзнателно повиши глас свещеникът, – бе Христовото учение в собственото ми сърце.
– Нима? – на лицето на губернатора се плъзна иронична усмивка. – След като се отрекохте, ми бе казано от Ферейра, че сте се отрекли, защото изобразеният върху фумие Иисус ви е подтикнал да го сторите. Не ви ли се струва, че подобни думи целят да маскират собствената ви слабост. Този Иноуе, който стои пред вас, не смята, че това са думи на истински християнин.
– Нямам нищо против уважаемият губернатор да си мисли каквото желае.
Свещеникът положи ръце на коленете си и наведе глава.
– Другиго може и да заблудите, но не и мен – с леден тон каза губернаторът. – Веднъж ми се случи да разговарям с подобен на вас християнски падре. Дали будисткото милосърдие и това на християнския Деус се различават коренно? В Япония учат, че спасението е в милостта на Буда, на когото смъртните се осланят в безграничната си слабост. Но онзи падре беше категоричен: спасението според християнството е различно. Християнското спасение не е само в това, да се уповаваш на Деус, едновременно с това вярващите всеотдайно трябва да пазят силата на духа си. Имайки предвид това, вашето християнско учение неусетно е претърпяло необратими изменения сред тресавището, наречено Япония.
„Християнството не е такова, за каквото го смятате!…“, понечи да изкрещи свещеникът. Но каквото и да кажеше, чувството, че никой, нито Иноуе, нито преводачът биха разбрали какво се случва в сърцето му, потискаше думите в гърлото му. Отпусна ръце върху коленете си и премигвайки, мълчаливо се заслуша в приказките на губернатора.
– Може би не ви е известно, но на островите Гото и Икицуки все още са останали немалко селяни, наричащи се Христови последователи. Но управата повече няма намерение да ги залавя.
– Защо? – запита преводачът.
– На тях корените им вече са отрязани. Но ако от западните страни отново дойдат такива като вас, падре, то тогава ще се наложи гоненията да бъдат подновени… – рече през смях губернаторът. – Както и да е, такава опасност не съществува. Защото, когато корените са отрязани, изсъхват и стъблото, и листата. И като доказателство за това е, че Деус, на когото тайно се кланят селяните от Гото и Икицуки, постепенно е изгубил всякаква прилика с християнския Деус.
Свещникът вдигна глава и погледна лицето на губернатора. Около бузите и устните му се прокрадваше усмивка, но очите му не се смееха.
– В крайна сметка християнството, донесено ни от католическите свещеници, се е отделило от истинската си същност и се е превърнало в нещо непознато и странно. – Владетелят на Чикуго тежко въздъхна, сякаш искаше да изтласка нещо от дъното на гърдите си. – Ето такава е Япония. Нищо не може да се направи. Нали, падре…
Въздишката на Иноуе беше неподправена, а в гласа му се усещаше мъчително чувство на примирение.
Губернаторът му поднесе японски сладки, той изказа съответните учтивости, след което си тръгна, съпровождан от преводача. Небето както обикновено беше оловносиво, покрито с облаци, по пътя беше студено. Докато се полюшваше в паланкина, празният му поглед се рееше над ширналото се море – оловносиво, също като небето над него. Скоро щяха да го изпратят в Едо. Иноуе му бе казал, че ще му предоставят дом, но това сигурно щеше да се окаже затворът за християни, за който много пъти бе чувал. Затвор, в който щеше да прекара остатъка от живота си. Повече никога нямаше да прекоси това тъмно море и да се върне в родината си. Още докато беше в Португалия, си бе мислил, че да бъдеш мисионер някъде, означава да се идентифицираш с хората в конкретната страна. Имаше намерение да отиде в Япония и да води същия живот като местните християни. И какво се случи? Нещата се развиха според плана му, получи японското име Окада Саннемон, превърна се в японец…
Окада Саннемон! Свещеникът се разсмя с дълбок глас. Да, на пръв поглед съдбата го бе дарила с всичко, за което бе мечтал. При това по такъв коварен и ироничен начин. Той, положилият доживотен обет за целомъдрие свещеник, ще получи жена! „Боже, не тая никаква омраза към Теб. Просто се надсмивам над превратностите на човешката съдба. Вярата ми в теб е по-различна от това, което беше, но аз все така те обичам!“
Докато настъпи вечерта, той стоя надвесен през прозореца, загледан в децата отвън. Стиснали дългите връвчици на хвърчила, децата тичаха нагоре-надолу по склона, но тъй като нямаше вятър, хвърчилата просто се влачеха по земята след тях.
Свечери се, облаците леко се разкъсаха и през тях боязливо проникнаха няколко слънчеви лъча. На децата им омръзна да си играят с хвърчилата и тръгнаха да обикалят от врата на врата, тракаха по бамбуците на кадомацу[80], подхващайки песен:
Свещеникът тихичко се опита да имитира песента на децата. Не се получи добре и се почувства самотен. „Удариш ли къртицата, ще се избавиш от беда, край с бедите, край с бедите…“ Глуповатото животно, което, при все че е сляпо, се рови напред-назад в пръстта, му заприлича досущ на него самия. В отсрещната къща старица сгълча децата. Същата тази жена два пъти дневно му носеше храна.
Настъпи вечер, задуха вятър. Заслушаше ли се, в главата му нахлуваше спомен за воя на вятъра, духащ сред горичката, още по времето, когато бе затворен в тъмницата. И после, както всяка нощ, в сърцето му изплува ликът Му. Неговият лик, който той бе настъпил.
– Падре, падре…
С хлътнали очи погледна към вратата, дочул глас, отпечатан в паметта му.
– Падре, аз съм, Кичиджиро…
– Вече не съм падре – тихо отговори свещеникът, обвил с две ръце коленете си. – Подобре веднага си тръгвай. Ако отона те видят, лошо ти се пише.
– Но все още ви се намират сили колкото да се изповядам пред вас?
– Съмнявам се – наведе глава свещеникът. – Аз съм отрекъл се свещеник.
– В Нагасаки ви викат „вероотстъпник Пауло“. Няма човек, който да не знае това име…
Прегърнал коленете си, свещеникът самотно се засмя. И без да му го казва, още отпреди беше чул, че го наричат с този прякор. На Ферейра му викаха „вероотстъпник Пиетро“, той самият беше „вероотстъпник Пауло“. От време на време децата идваха на неговата порта и на висок глас му се подиграваха.
– Чуйте ме. Ако вероотстъпник Пауло има сила да изслуша изповедта ми, то тогава нека опрости и греховете ми.
„Въпреки че не са хората тези, които отсъждат… Въпреки че само Бог най-добре знае за нашите слабости…“, замисли се свещеникът, потънал в мълчание.
– Падре, аз ви продадох. Положих крак върху фумие – продължи Кичиджиро, хленчейки. – На този свят има и слаби, и силни хора. Силните, тях никакви мъчения не ги обезкуражават и се отправят в Параисо, а такива като мен, родили се слаби, измъчвани от чиновници и заставяни да настъпват фумие…
„Аз също положих крака си върху фумие. В онзи момент кракът ми беше върху хлътналото лице на Онзи човек. Върху лицето, което си бях спомнял стотици пъти. Върху лицето, което не бе напускало мисълта ми, когато се лутах сред гората или бях в тъмницата. Върху най-благото и прекрасно лице, което човек някога е познал в своето съществуване. Също върху лицето на човека, когото исках да обичам до края на дните си. Сега това лице е изтъркано и хлътнало върху дървото на фумие, погледът му е пропит с тъга и е отправен към мен. „Настъпи ме!“, ми бе казало то с жален поглед.
„Настъпи ме! Сигурно сега кракът те боли. Сигурно болката е същата като у всички човешки същества, които досега са настъпвали лицето ми. Но дори и само тази болка е достатъчна. Аз споделям страданието ви от тази болка. Затова съм аз.“
„Боже, аз мразех това, че все мълчиш.“
„Не мълчах. Дори страдах заедно с теб.“
„Но Ти прогони Юда. Прогони го с думите: „Каквото вършиш, върши го по-скоро! Какво се случва с Юда?“
„Не съм казал това. Както сега казвам на теб, че е добре да настъпиш, така и на него казах да прави това, което има да прави. Както теб те болеше кракът, така и Юда изпитваше болка в душата си.“
…И в този момент той спусна изцапания си с кръв и прах крак върху фумие. Петте пръста на крака му закриха точно в средата лицето на Този, когото обичаше. Нямаше как да опише на Кичиджиро пламенната радост и емоцията, завладели го в този момент.
– Няма силни и слаби. Кой може да твърди, че слабите страдат по-малко от силните? – изговори бързо свещеникът, вперил поглед към вратата. – Ако в тази страна няма друг падре, който да изслуша изповедта ти, то нека бъда аз… Кажи молитва след края на изповедта си… Иди си с мир!
Превъзбуденият Кичиджиро снижи глас и тихо зарида и след това се раздвижи и си тръгна. Свещеникът е извършил за този мъж тайнство, което само духовно лице би могло да отслужи. Свещенослужителите навярно сурово щяха да заклеймят този светотатствен акт, но дори и сторил предателство спрямо тях, той, без всякакво съмнение, не бе предал Него. Обичаше Го по начин, различен от преди. „Всичко дотук бе необходимо, за да позная тази любов. Сега аз съм последният християнски свещеник в тази страна. А и Онзи човек не бе мълчал. Но дори и Той да бе мълчал, животът ми до днес би говорил за Него.“
Дванайсета година от епохата Канбун[82], година на водния плъх
Тези дни на Окада Саннемон бе определена дажба ориз, равняваща се на количество за десет души; на Бокуи, Джуан, Нанпо, Джикан съответно дажба, отговаряща за седмина, и това бе докладвано на Тотоми-но-ками на седемнайсетия ден от шестия месец.
Бележка:
1. Сейбе, 50-годишен. Братовчед на жената на Саннемон. Дърводелец на кораба „Фукагава“.
2. Геннемон, 55-годишен. Братовчед на гореспоменатата. Прислужник при Доиои-но-ками.
3. Санноджо, племенник на гореспоменатата. Работи същото като Сейбе.
4. Шокуро, 30-годишен. Племенник на гореспоменатата, занаятчия в Есаши-чо.
5. Адачи Гонзабуро – има сведения, че по време на управлението на Иноуе Чикуго-но-ками е бил ученик на майстор Бокуи.
6. Нихей, зет на Джуан, заедно с дъщеря си работи в работилница за хартия.
7. Джиннемон, чичо на дъщерята на Джуан. Изпратен да живее в Кавагое. Идва веднъж на посещение, докато на власт е Ходжо. Отново идва да види Джуан на двайсет и шестия ден от четвъртия месец в тази година на плъха.
Първа година от епохата Емпо[83], година на водния бик
Девети ден на единайсети месец. В шест часа сутринта Бокуи умря вследствие боледуване. За да проучат ситуацията около смъртта, се явиха длъжностните лица Кимура Йоемон и Ушида Джингобе заедно с двама свои помощници. Присъстваха още надзирателите: Шозаемон, Деннемон, Собе, Генсуке. Пазачи бяха: Асакура Сабуроемон, Аракава Кюзаемон, Каинума Каннемон, Фукада Хачиробе, Хитоцубаши Матабе. Кремацията бе извършена в храма „Мурьо-ин“. За посмъртно будистко име му бе определено Коган Шотен Дзенджомон. Ендо Хикобе и старшият пратеник на управата Кидака Джузаемон стриктно претърсиха вещите на Токузаемон, прислужника на Бокуи, подложиха го на церемония по фумие, след което го изпратиха да си ходи.
Втора година от епохата Емпо[84], година на дървения тигър
По нареждане на Тотоми-но-ками Окада Саннемон е зает с писането на трактат, посветен на отричането му от християнството. Като последица от това Укаи Шозаемон, Кайо Деннемон и Хошино Генсуке бяха освободени от досегашните си задължения и бяха зачислени като лица, отговарящи за Саннемон.
Окада Саннемон е зает с писането на книга. Кайо Деннемон и Кавара Джингобе бяха освободени от досегашните си задължения и бяха изпратени на пост в дома на Саннемон за периода от двайсет и осмия ден на втория месец до петия ден на третия месец.
Окада Саннемон е изпратен в стаята за уединение на планинската резиденция, за да пише трактат, посветен на отричането от религията му. Поради това Кайо Деннемон и Кавара Джингобе бяха освободени от досегашните си задължения и бяха изпратени да го надзирават.
Като наказание за непокорното му поведение, за известно време Джуан бе тикнат в тукашната тъмница. Присъствалите по време на произнасянето на наказанието бяха Рокуемон, Шозаемон, Собе, Деннемон, Генсуке, Кавара и Камей. Отговорници в конкретния месец са Цукамото Рокуемон и Кайо Деннемон.
Четвърта година от епохата Емпо[85], година на огнения дракон
Кичиджиро, слугата на Окада Саннемон, който дойде до тук, следвайки го, също бе изпратен в затвора заради подозрителното си поведение. Когато в ограденото караулно помещение претърсиха джобовете му, намериха амулет под формата на вързопче, който се провесва на врата, представляващ символ, пред който християните се прекланят – от едната страна бяха изобразени свети Павел и свети Петър, а от другата бе архангел Гавраил. Кичиджиро бе разпитан за родното му място и за близките му. Той отговори, че е от островите Гото и че в настоящата година на дракона ще навърши петдесет и четири години.
Имаше нещо подозрително относно вярата на Хитоцубаши Матабе, който досега е бил в близки отношения с Кичиджиро. И така Матабе също бе задържан в затвора, докато се провеждаше разпитът на Кичиджиро. (…) Тъй като Матабе е приятелски настроен към Кичиджиро, вярата му остава под съмнение. Това е и причината за съответните мерки. Докато Курозаемон и Шинбе, за които се твърди, че са били свързани с Матабе, бяха разпитани, те бяха и щателно обискирани в стаята за разпит. Дрехите, поясите, препаските им, вързопчетата за хартия, прикрепени към поясите, амулетите им – всички бе претърсено без никакви изключения. (…) Господарят Тотоми-но-ками дойде лично, извика Кичиджиро в стаята за разпит и го попита от кого е получил свещения християнски предмет. На което Кичиджиро отговори, че прислужник, на име Сайзабуро, който е посетил резиденцията преди три години, го е носил със себе си. Когато е дошъл тук, го е изпуснал, а после си е заминал обратно. И така те го намерили и го запазили. Каза също, че и Токуемон, пазачът на вратата, също знае за това. След това Токуемон бе привикан и разпитан и той каза, че е бил свидетел на сцената през един слънчев ден, когато прането се е сушало навън. На въпроса дали не го е получил от Окада Саннемон, Кичиджиро отговори, че няма шанс да получи нещо от Саннемон, което означава, както той обясни, че е невъзможно, тъй като, където и да го срещнеше Саннемон, винаги той е придружаван от неколцина надзиратели.
Господарят Тотоми-но-ками лично дойде до планинската резиденция и извика трима слуги в стаята за разпит, където старателно ги разпита дали изповядват християнската вяра. По-късно Кичиджиро и Токуемон също бяха привикани и подложени на кръстосан разпит. Господарят също така нареди да бъдат основно претърсени къщите на пазачите, без да бъде пропуснат нито един предмет, както и трите официални резиденции и помещенията на отговарящите за портите. Дори на жените и децата бе заповядано да свалят поясите и препаските пред господаря. Разбира се, будистките предмети, които те носеха, също бяха старателно прегледани. А после, при претърсването на дома на Сугияма Шичиробе, Кобуре Джудзаемон насред стар куп хартия откри малко листче с написани на него християнски думи, което Кайо Деннемон веднага занесе на отговарящия за жилището. На листчето бе написано: „падре, архиепископ, епископ, папа“.
Господарят Тотоми-но-ками лично дойде до планинската резиденция и в стаята за разпит изслуша обясненията на тримата слуги. Той също така привика на разпит Хитоцубаши Матабе. Кичиджиро и Токуемон бяха разпитани след това. После бяха призовани и подложени на разпит жената на Саннемон, слугинята и невръстният им слуга. Саннемон също бе призован и разпитван дали се е опитвал да внуши на Кичиджиро християнската вяра, на което той отговори, че никога не се е стремил да направи нещо подобно, след което му бе наредено да постави отпечатък от дланта си[86], удостоверяващ истинността на твърдението му. След това бе призован Сугияма Шичиробе и бе попитан защо е пазил листчето с християнските слова, което бе открито у тях вчера. Той отвърна, че по време на управлението на Ходжо Ава-но-ками приближените му съветници са го накарали да ги научи, тъй като той е отговарял за въпросите от подобен характер, а самото листче получил от пазителя на реда Хатори Сахе. Обяснението му бе сметнато за удовлетворително, след което бе пуснат да си ходи.
Тахе, който е на служба при Касахара Гоемон, който пък от своя страна служи при министър Татебаяши, както и Шинбе, носач, принадлежащ към групата около Сайто Таномо, бяха призовани и изправени лице в лице с Кичиджиро, за да се установят фактите относно намирането на изображението. Тахе съобщи, че е видял Шинбе да вдига изображението от земята, след което и двамата бяха освободени.
Хитоцубаши Матабе бе провесен в затвора. От страна на управата присъстваха Хисаки Геннемон, Окуда Токубе, Кавасе Собе и Кавара Джингобе. След това Матабе бе изтезаван още няколко пъти.
Господарят Тотоми-но-ками посети планинската резиденция и му бяха предадени документи според опис, поместен по-долу.
Прекрасно време. Гоподарят дойде в планинската резиденция. заедно с него дойдоха инспекторите Саяма Шозаемон и Танегуса Тароемон, след което Хитоцубаши Матабе и жена му бяха изтезавани на дървени коне[87]. Найто Шинбе бе призован в стаята за разпит. Мацуи Куроемон бе подложен на разпит, по време на който той се призна за виновен.
На главната порта на планинската резиденция бе поставена дървена табела, съдържаща указ, отнасящ се до донасящите информация за християни. Това се случи в присъствието на Кавара Джингобе, Укай Генгоемон и Ямада Джуробе. Указателната табела бе изготвена със заповед и на двамата господари и текстът ѝ бе както следва:
Постановление:
Християнската вяра е забранена за много години. Всеки, който забележи подозрително лице, е длъжен да съобщи на властите. Полагат се следните възнаграждения:
На донасящ информация за католически свещеник се полага сума в размер на 300 сребърни монети.
На донасящ информация за католически монах се полага сума в размер на 200 сребърни монети.
На донасящ информация за лице, повторно приело християнството, се полага сума, идентична на горната.
На донасящ информация за всяко едно лице, разпространяващо християнското учение, се полага сума в размер на 100 сребърни монети.
Дори и донасящият информацията да е християнин, следва да му се изплати наградата от 300 или по-малко сребърни монети, съобразно стойността на този, за когото е дал сведения. Най-сурови наказания ще бъдат наложени на уличените в укриване на подобни лица, на семействата и обкръжението им, както и на стоящия начело на съответната общност. Настоящото постановление е израз на волята на управата.
Джуан бе хвърлен в тъмницата. След като пристигнаха Такахаши Наоемон и Хатори Киннемон – пратеници на двамата господари, в присъствието на съпровождащите ги пазители на реда, пратеникът Такахаши Наоемон произнесе пред Джуан следното решение:
Джуан, който винаги се е държал своенравно, е нанесъл обида на Кайо Гензаемон, с което е доказал безспорно своята арогантност. Като наказание, Джуан подлежи на затваряне в тъмница. Наказаният следва да се подчини на решението. На което Джуан отвърна, че наказанието напълно отговаря на неговото собствено желание и го приема с огромна признателност. Пред вратите на затвора той извади и предаде на присъстващите чиновници кесията си, тя бе оставена в помещението на пазачите, а Джуан без никакво отлагане бе отведен в затвора. Същата кесия бе претърсена в присъствието на пратениците на господарите и стражарите и в нея бяха открити седемнайсет рьо и едно бу[88] на дребни монети. Останалите принадлежности на Джуан бяха прегледани и надлежно описани, след което стражарите ги запечатаха и ги занесоха в стаята на Джуан, част от общо жилище.
Сред вещите на Джуан бяха открити още и една верижка, два малки камшика, две молитвени броеници и една звездна карта.
Девета година от епохата Емпо[89], година на металния петел.
Окада Саннемон почина от болест в края на часа на маймуната. Укай Генгоемон и Нарусе Джирозаемон докладваха новината на господаря, след което той незабавно изпрати на място свои подчинени – Такахара Секиноджо, както и Емагари Джуроемон. Трима надзиратели пазеха неотлъчно тялото на Саннемон. У починалия бяха намерени тринайсет рьо и три бу на дребни монети, както и петнайсет рьо в златни монети – общо двайсет и осем рьо и три бу. Всички останали предмети, намерени у него, бяха запечатани от пратениците на господаря, след което на 28 същия месец бяха отнесени в хранилището.
С цел установяване на фактите около смъртта в планинската резиденция пристигнаха следните длъжностни лица: инспекторите Омура Йоемон и Маруяма Какудаю, помощник-инспекторите Шимояма Сохачиро, Номура Рихе, Учида Канджуро, Фурукава Кюзаемон. В присъствието на представителите на господаря на гореизброените инспектори бе връчено следното писмено становище:
Копие на становището
Пребивавалият в християнската резиденция Окада Саннемон, южен варварин от Португалия, доведен преди повече от трийсет години, в годината на овцата, отначало поставен под опеката на Иноуе Чикуго-но-ками, живя в затворената резиденция до настоящата година на петела. От началото на този месец той отказал да се храни и независимо от лечението на лекаря на затворената резиденция Ишио Дотеки, състоянието му все повече и повече се влошавало, докато на двайсет и петия ден на този месец, малко след седем и половина следобед, той се спомина. Саннемон бе навършил шейсет и четири години. Няма нищо друго, различно от обичайното. Край.
Приближените на Хаяши Шинано-но-ками:
Окуда Джироемон
Укай Генгоемон
Кавара Джингобе
Кавасе Собе
Кайо Деннемон
След приключването на проверката тялото на Саннемон било пренесено в манастира „Мурьо-ин“ в Коишикава. От „Мурьо-ин“ дошъл монах, на име Геншю. След пренасянето му в манастира тялото било кремирано. За посмъртно будистко име на Саннемон било дадено Нюсен Джошин Шинши. За погребалната служба били заплатени едно рьо и две бу, както и сто хики за кремацията. Всички разходи били покрити от парите, оставени от Саннемон.